Мишел Муние - toyonus.comtoyonus.com/01-Bulgarian/14.Knigi i statii - Ezoterika/Mishel Mounie... · Хрикер на от Н ... съдържанието, давано

Книгата е любезно предоставена от изд. Хрикер на www.spiralata.net от Н. Керемедчиева 1

Мишел Муние

КАТАРСКОТО БОГОМИЛСКО ХРИСТИЯНСТВО

Michel Mounié

Le Christianisme bogomile cathare – fondement de nos cultures, fondement de l’histoire (à la

lumière des Contes européens et slaves) Première édition – ACALA Toulouse, octobre 2009 Deuxième édition revue et augmentée – Lulu.com, 2012

© Превод от френски – Невяна Керемедчиева

Научна редакция – доц. Красимир Делчев и Константин Златев, д-р на богосл. науки

Издателство ХРИКЕР и ИК „Виделина”

ISBN 978-954-349-036-3

Мишел Муние

КАТАРСКОТО БОГОМИЛСКО ХРИСТИЯНСТВО

Основа на нашите култури, основа на нашата история

В светлината на западноевропейските и славянските народни приказки


СЪДЪРЖАНИЕ

Писмо до българските и славянските приятели, а всъщност до приятелите от Новите светове.......................................................

Предговор. Катарското богомилско християнство ....................

Глава І. Християнството, обновителният полъх на богомилството и историята (история на Свободата)

Въведение І. Първи поглед към идеята за Христос ...............

Въведение ІІ. История на първоначалната църква (непримирими противоречия и борби между първоначалното християнство с духовен и пророчески характер и свещеническото институционално християнство) .............

В първоначалното християнство са действали две тенденции – каква е тяхната история?........................................................

Институционалното свещеническо течение – исторически развой........

Светските власти и ереста .........................................................

Институционалната църква и Империята ................................

Изводи ...........................................................................................

Рисковете или цената на институционализирането....................

Кратки исторически бележки 1. Присъствие на Катарското Богомилство в Европа. Богомилският прелом – обрат

в историята...................

2. Първите еретически огнища: разпространение на ереста в цяла Западна Европа и в Славянския свят – Богомилството е навсякъде!............................

3. През целия ХІ век богомилското присъствие се разширява и прониква все по-дълбоко и в църквата, сред висшия клир и нисшите духовници, а същевременно и сред народите ......

4. От Клюнийската реформа към Григорианската реформа ..... 5. Явни следи за присъствието на богомили в Англия (Великобритания) ..... 6. Наличие на едно явление, за чието определяне липсват обективни исторически

елементи (данни)........................... 7. Бележки за етапите в репресиите .......................................... 8. Връщаме се към богомилите .................................................

9. Народните приказки имат предимно богомилски произход ..

Глава ІІ. Природата или Тайната вечеря на Господ Природата е космичното проявление на Тайната вечеря на Господ................

1. Природата, според богомилите, е чистият израз на Божията Любов, действаща постоянно в нея ..........................................

Две български религиозни приказки .......................................... Златният пеликан ..................................................................... Дяволът скрива от Адам и Ева божествената същност на светлината.................

Адамов запис ..........................................................................

Произходът на лековитостта на билките и бурените .....


Сътрудничество и вражда между Бога и дявола при създаването на света.........

Защо е малък класът на житото ...................................... Клариан от Фрежюс ..............................................................

2. Природата е космичното реализиране на великата Божия Тайна вечеря.........

3. Природата и проблемът за злото (първи опит за анализ) ......

Бог наказва недоволните духове .............................................. Божията Тайна вечеря и законът за съзнанието – първи етап на

Посвещението.........

Вълшебното чувалче ............................................................. Богомилски обичаи и Божията Тайна вечеря ....................

Божията Тайна вечеря в космологичен и мистичен аспект като първа степен на Посвещението – при един прочит на приказките...........

Царят и тримата мъже във фурната ................................... Пепеляшка .................................................................................. Славянските и европейските теми за Граал ........................... Руската приказка за бай Наум ............................................... Парсифал – първи стъпки за анализ ........................................ Дяволът създава вълка ......................................................... Вълкът изяжда единия крак на своя създател – дявола ......

4. Божият Промисъл и приказките за Провидението ............

Една богомилска приказка за св. Илия .................................. Урокът, даден от ангела на аскета ...................................... Приказката за Яков праведника ............................................ Сиромахът и св. Илия с магаренцето................................... Наука и Божий Промисъл ....................................................

Съществуването на законите .................................................

Праведните селяни, справедливият съдия и търговецът Ленивец под крушата ........................................................... Извод: има космичен импулс за началото на историята .....

Глава ІІІ. Христос и Църквата на Любовта. Един Христос на Свободата Раздел А. Христос ........................................................................

Сътворението. Бунтът на Сатанаил ......................................

Падението на човешките души. Идването на Иисус Христос.........

Субординационизъм, консубстанциализъм и критиката на Инквизицията........

Христос в Откровението на св. Йоан Богослов ......................

Въплъщението на Иисус Христос .........................................

Приказката за солта и супата ............................................ Осеняване и Въплъщение .......................................................


Възнесение Исаево ................................................................

Раздел Б. Църквата на Бога Предварителна бележка ........................................................

Божията Църква. Дефиниция .............................................

Църквата според богомилите и историята от 1145 до 1320 година ............

1. Разумният смисъл на всички видове въздържание ...........

Жената и нейната еволюция ...............................................

Незаменими мигове на моление ...........................................

2. Една нечувана представа за Църквата ................................

Само във вътрешен смисъл има посвещаване в духовен сан или извисяване до степен „апостол-пратеник” ................

Ръкополагане? Няма никакво ръкополагане в сан отвън, в свещенически смисъл....

Една нова концепция за Църквата ......................................

Преимуществото на пречистването довежда всъщност до намаляване значението на понятието за Ред във външен смисъл........

За Поздрава (Melhorier) .....................................................

Заключение. Светата Църква и народните приказки ......

Приказка за свещеника, ангела и мишкат......................

Отшелникът, разбойникът и игуменът ........................... Активното и щедро общество на добрите човеци ..............

Латинският требник от Флоренция и добавката в Требника от Дъблин са фалшиви „катарски” текстове и дават фалшиви, но значими концепции за църквата...................

Значение (съвсем не богомилско) на понятията „орден” и „ръкоположен”.......

Приемственост в богомилската Църква .............................

Спасени ли са грешните? .....................................................

Заключение .........................................................................

Послеслов на преводачката и издателката .......................................

ПИСМО ДО БЪЛГАРСКИТЕ И СЛАВЯНСКИТЕ ПРИЯТЕЛИ, А ВСЪЩНОСТ ДО ПРИЯТЕЛИТЕ ОТ НОВИТЕ СВЕТОВЕ

(3 септември 2010 година)

Предварителна бележка за истинското знание: Истинското научно знание – за Историята или за Природата – включва три елемента: първо, външната форма, видимите неща и факти, възприемани със сетивата; второ, съдържанието, давано на интелекта, разума, съзнанието, и трето, смисъла, даван на интуицията, съвестта като естетично-поетично, философско или мистично откровение. Нашият подход тук към средновековната история ще бъде подходът на истинското научно знание: той е невъзможен без работата на „историците”, които установяват какви са фактите от историята и разсъждават върху тях, затова и постоянно трябва да ги имаме


като своя мерна линия. И обратно, ние показваме ясно чрез собствения ни опит, че без осъзнаването на смисъла историкът ще затъне неспасяемо и ще се оплете в подходи, лишени от всякаква истинност: защото никоя наука за историята или за природата без интуитивното съзнание, без въображението и долавянето вътрешно на смисъла (по философски или поетичен начин) няма да бъде истинско научно знание. Поетичното въображение, както казваше Бодлер, осъзнаването чрез съвестта, ще кажем ние, е царицата на истината!

Предисловие към българското издание на нашия труд „Катарското богомилско християнство”

Предназначен, естествено, за читателите от Западна Европа, този есеистичен труд (исторически в широк смисъл на думата) за катарското богомилско християнство през Средновековието би могъл да е интересен и полезен за българския народ (тъй като от него именно още през Х-ХІ век са дошли на Запад богомилите), а също и за другите славянски народи.

При осъзнаването на вътрешния й смисъл (с просветление и с пренебрегване и отхвърляне на всякакви лъжи и измамни писания) историята разкрива пред погледа ни – дори да сме доста по-рационални и не толкова мистично настроени – красотата и силата на богомилското християнско Слово, което, след зараждането си в България, пробуди цяла Европа и я дари чак до Славянския свят (със знанието и поуките на вълшебните си Приказки) със своята най-истинска дълбинна същност и основа. Така ще поставим край на подлите отвратителни възгледи – за дуализъм и омраза към света, – които фалшифицирани текстове приписваха постоянно на катарското богомилско движение. Словото на богомилите, напротив, дава знание за могъществото на Любовта и за всесилието на Истината, за самия Дух на Свободата. Европейските и славянските народни приказки, например, са чист израз на богомилската есхатология1 и за степените в нея. То именно е изворът на всичко възвишено и благородно в европейското средновековно съзнание и началният подтик за културната, социално-икономическата и дори политическата пробуда, като се започне от ХІ век с волята за освобождаване на народите, която ще бъде характерна черта на цялата бъдна история чак до Ренесанса и Революцията в Западна Европа. Това Слово ни носи нечувано бъдеще в прекрасните извисени писания на славянската душа...

Въпреки разбунените противникови спрямо избликващата истинска религия сили, целящи унищожаването й, тя е успяла отчасти да повдигне Запада, като е дала живот на мощни филизи: науката и Ренесанса, сриването на феодалния строй... В историята тази нова религия се разкрива като великото, тъй мощно тайнство на Словото. А това Слово, дадено някога и още живо трептящо в човешки сърца в Източна Европа, във вашите славянски души, както и във вашите народни приказки, ви призовава също да го разбирате в цялата му истинска светлина. То е преминало чрез англо-саксонските народи чак до народите на Новия свят, Америка, и е залегнало в основата на тяхната тъй действена силна вяра. Нека нашата минала история и вашите бъдни истории ни помирят завинаги в това уникално Слово, от което са изтъкани всички светове и всички човешки съзнания...

Тази книга е първи опит, предимно в исторически, но също и във философски, художествен (тъй като се осмелява да разкрие хубостта на съдържащото се в приказките Слово) и мистичен аспект, който – без да наруши чисто историческия подход – разкрива причините и смисъла на историята. В друга книга, предназначена за широката публика, ще ви представим тези идеи в по-съкратен и по-поетичен вид.

Бележка: Ако враждебни сили са скрили отчасти истината за историята на Европа, същевременно като че ли с тези свои действия те са подчертали значението и ролята на тази истина. Това именно е причината за написването на нашата книга... Много по-трудно би било за един славянски историк в родината си да разкрие това, което никаква друга толкова могъща 1 Учението за последните времена, Второто пришествие на Христос, Страшния съд, окончателната Божия присъда

над живите и мъртвите и цялостното обновяване на света според Божия план. (Бел. ред.)


опозиция не е изтъквала по подобен начин и така се е свързала дълбоко със славянската душа... Все пак трябва да се препрочитат, както направихме ние, но много по-ангажирано и задълбочено, напълно осъзнато, книгите с народните Приказки, да се премислят отново и отново вътрешните най-дълбинни тайнствени основи на историята, за да бъдат нашите народи подготвени за бъдните си съдбини...


ПРЕДГОВОР КАТАРСКОТО БОГОМИЛСКО ХРИСТИЯНСТВО Да мислим и разсъждаваме тук и сега (при наличието на допирни точки между Изтока и

Запада, при наличието на връзка между началното християнство и съвременния свят) за средновековното християнство в лицето на „ереста”, тоест предимно за Богомилите, наричани „Катари”, означава да мислим и разсъждаваме за двигателната сила в историята на нашето човечество и дори за самата ни история...

То означава да върнем на тази наша история прозрението за нейното начало, за нейния изначално заложен смисъл, бидейки в разрез с всички противоположни и вредни интереси, които още от времето, когато била учредена григорианската теокрация и установена абсолютната власт на Инквизицията, та чак до днес скриват много често тази история и дори – във философски план – великата идея на историята. Защото и досега нашият прочит на средновековната ни история е изключително в духа на григорианството, тъй като той е бил наложен на Европа и на самата църква със силата на невъобразимо мощната тоталитарна власт още от 1050 година и през следващите векове... И едва Революцията, тази родна дъщеря на Богомилската ерес, доста късно ще премахне, заедно с феодализма, и страшните жестоки „белези” на Инквизицията... Дошло е вече времето да разчетем знаците и да възстановим (независимо от аргументите и „документите”, създадени от Инквизицията) всичко онова, което самите Народи разказват, като се започне със Словото в народните им предания с универсално значение, за истинската ни история...

Тази книга, следователно, не е още една книга за „катарите” – това е книга за историята, за богомилското християнство, наричано „катарско”, разгледано не самоцелно, а като начало, най-напред в Западна Европа, на онази най-важна работа, за която го е било подготвило първоначалното християнство, за великия градеж на историята...

Подобна книга не може да се напише по обичайния начин и с методи, лишени от осъзнаването на смисъла, тъй като именно поради това тези методи довеждат до сериозни противоречия, нелогичност и безсмислици, както ще покажем по-нататък. Защото историята, като всяка реалност, таи в себе си една форма и едно съдържание, ала и един смисъл, който определя посоката и значението на всеки опит да се пристъпи към тази реалност – в случая към историята...

А този смисъл (както смисълът на всяко нещо) не може да бъде доловен и разкрит непосредствено, той се дава само чрез „знаци” на хора с пробудена съвест, които мислят и са напълно свободни. През Средновековието такива първи знаци се появяват най-напред в свободното слово на Народите, което не е подчинено на никакъв властващ авторитет, ние имаме предвид винаги средновековните приказки – и западноевропейски, и славянски. Тези приказки били предавани устно чак до края на ХІХ век сред всички народи от едно село на друго, та по този начин са придобивали и местен колорит, но са имали и всеобщ универсален живот... (Всъщност след Революцията и през целия ХІХ век те били събирани от учени, писатели и книжовници, които напълно осъзнавали какво представляват така създадените съкровища.)

Това слово е наистина Слово: казва и иска да ни внуши нещо въпреки всякакви рискове и заплахи (при наличие на доноси и предателства, при съществуването на жестоката могъща Инквизиция), чрез многобройните Разказвачи, носители на Словото от епохата на богомилството чак до Френската революция, че и след нея... То говори, както ще видим по-нататък, за нечуваната хубост на живота и за Божествените блага в него въпреки опасностите и изпитанията, за които също понякога споменава... Това Слово посочва какви блаженства ще изживее всеки човек, ако тръгне в пътя на Обичта и Любовта...

И това Слово, още от Средновековието до наши дни, е живо свидетелство против григорианските власти и против цялата Инквизиция, която е целяла да го омаловажи и


дискредитира (което става все още и сега чрез устата и писанията на немалко наши учени-ерудити), това Слово доказва, следователно, каква е била живата реалност на мисълта сред нашите Народи и какви сили тази мисъл е успяла да вдъхне тогава в човешките души, за да проумяват изначалните закони на живота си през онези времена, та и в бъдната ни история – както по време на западноевропейския Ренесанс и Революцията от 1789 година, така и сега – да предусещаме задължително и в Западна Европа, и в Славянския свят дълбоките промени, които ни очакват, свързани с идеята за новото висше Възраждане...

Ще видим всъщност какви извисени мисли проблясват сред представителите на това средновековно християнство, какви нови прекрасни възгледи за Природата и човешката Душа, за Живота и съществуванието, за Жената и Любовта, за Истината и Свободата, за Бъдещето на Човечеството всички европейски народи са възприели от богомилите и са съхранили за бъдните поколения. И нищо от онова, което тези представители на средновековното християнство са дарили на света, не е отстъпило пред лутанията и безпътиците в историята, носещи винаги все пак някакъв скрит смисъл... „Разрушете този храм и в три дни ще го въздигна.” Поразявали и избивали са ги, ала техните мисли са повдигнали нашето човечество до най-чистата силна Надежда и до Свободата (културна, социална, икономическа, политическа) – така се е стигнало до сгромолясването на феодализма, до разформироването на Инквизицията и до отмяната на робството! И днес техните възродени идеи бдят над съвременната и бъдна история и ни привличат и зоват да ги опознаваме!

Три предварителни бележки:

Първа обяснителна бележка: необходими предварителни критични анализи.

Ако ни се налага, още от първите части на книгата, при нашия критичен подход да се сблъскаме с всички фалшификации на Богомилската мисъл (направени или от Инквизицията като „естествено” дело, или от съвременни учени, които неосъзнато продължават критиките на инквизиторите), ако трябва да се сблъскаме в крайна сметка и с последвалата от тези фалшификации деформация в средновековната ни и съвременна история, то е единствено с желанието ни да представим това възвишено схващане за Природата и за Човека, което е вложило такъв невероятен смисъл в нашата история, за да възстановим смисъла на тази история, който ще даде също така смисъл и на нашето съвремие... Предчувстваме, че дори и без да е специалист, познаващ задълбочено проучванията и „споровете за катарството”, нашият читател ще съзре значението на този наш подход и дори ще го приеме с радост...

Втора обяснителна бележка – философска

За да се разбере напълно смисълът, за да се осъзнае цялостната роля на едно християнство в историята с присъщата му сила, необходимо е най-напред да се възприеме съвсем рационално, с разума, основната идея за самата възможна реалност на Христос...

Самият Христос казва, че представлява вътрешен процес:

„Аз съм Пътят, Истината и Животът” (Йоан 14:6 – бел. ред.)

Животът е изява, резултат на Любовта. Не на човешкото желание, а на Любовта, Любовта като лъч на Божествеността... Любовта, Мъдростта и Истината, в духа на „реализма” на древногръцкия философ Платон, са нещо много повече от човешки реалности – те са излъчвания от Христос, такива лъчи, които трябва да умеем да приемаме, да посяваме в себе си и след това да ги развиваме и култивираме, защото те са в основата на човека и човешкото... Как да разбираме това? Нека споменем бегло тук, че всеки човек, като медитира, разсъждава и най-сетне разбира, участва в един вътрешен процес, който протича в него и който го просветлява и извисява: хрумват ни ценни идеи, в душата ни настъпва яснота, но не ние решаваме да стане всичко това, определени идеи да ни осенят, нито пък да съзрем смисъла на нещата с възклицание „О, да, разбирам!”, което става само по вътрешен, езотеричен път... Двете думи са пълни синоними, което се доказва с размисъл за етимологията на думата „езотеричен”. Знанието,

получено по езотеричен (вътрешен) път, е съвсем различно от „познанието”, получено по външен (екзотеричен)


Нека отбележим също, че това разбиране е истинското благо за нас – в живота не бихме били това, което сме, не бихме могли да съществуваме без това ясно осъзнаване смисъла на нещата, който вътрешно идва до съзнанието и съвестта ни и ръководи поведението ни чрез постоянни въпроси и придобиването на опит. (Това „разкриване на смисъла” на гръцки се нарича Aletheia – истина.) Затова и Платон повтаря многократно в „Държавата”: „Има едно Благо, което ни се дава (когато разсъждаваме и разбираме при определени условия), то ни дарява истината и разумността.” И още: „Това е Благото, което създава Знанието и Истината.”1

И това Благо, този процес на извисяване, който просветлява нашето съзнание, когато размишляваме, този процес, залегнал в основата на нашето индивидуално съществувание, е именно това, което християнството нарича „Христос”: Аз съм Истината...

Очевидно с всички тези посоки на вътрешния смисъл християнството е белязало нашата история, приканвало е душите ни към съзнателно отношение и връзка с този Дух на Истината и Любовта, излъчван от този Христос, а това означава: в основата и на индивидуалния ни живот, и в напредъка ни като общество да залегнат Любовта, Мъдростта и Истината, които са единствените сили, способни да облагородяват и поддържат живота.

Тук се докосваме до едно съществено качество на средновековното богомилско християнство: чрез него човешките души се отварят за Обич и Любов, нежните чувства се възпяват в песни за мистична рицарска Любов и в неподражаема провансалска поезия, хората започват да се обръщат към другите, както се говори в народните приказки чак до края на ХІХ век, споделят в ежедневието си плодовете на своя труд и започват да служат на Истината...

Ние откриваме тази основа, идеята за култура на Любовта и Истината, още в приказките ни от Средновековието, та чак до Ренесанса и дори в книгите на Жан-Жак Русо. Нали Русо казва в „Емил”, че „само любовта към Бога, към ближния и към себе си (породена от съзерцаването на Природата с възхита и преклонение, породена от истинската ни религиозност) е съдържанието на Закона!” Ако има любов в сърцето си, човек носи в себе си всичко, което изисква Законът... Затова е много по-добре да се работи за повдигане съзнанието на хората, отколкото те да бъдат потискани... Той дори твърди в онази епоха, когато широко е било приемано и прилагано смъртното наказание, че не трябва да се пристъпва към тази крайна мярка, без да е направено предварително всичко възможно за възпитанието на престъпника. И добавя, че няма лош човек, който да не може да бъде добър поне за нещо! И ако прочетем отново първата „Декларация за правата на човека”, ще видим, че това е декларация пред Бога, пред Божията Любов, която осигурява на всеки индивид правото да се самоосъществи, неговото право, онова право, което ние сега сме длъжни да осигуряваме на свой ред чрез тази Любов и чрез Братството... Вътрешно създадени с добра основа, нашите народи в предишните епохи са притежавали силата, премахнали са феодализма и са ни завещали Свободата...

Като проявяваме интерес към тази история на дълбокото истинско християнство, несправедливо наричано „ерес”, което е било реално християнство на Радостта, на Любовта, на Действията, на Красотата, на Истината и на Знанието, както ще покажем по-нататък, ние ще се

път. За хората, които все още не могат да усетят разликата, ще дам конкретно пояснение. В различните науки има двойки антиномни понятия, различаващи се по представките ЕНДО (ст.гр. „ендон” – вътре) и ЕКЗО (ст.гр. „екзо” – вън): ендогамия – екзогамия, ендогенен – екзогенен, ендодерма – екзодерма, ендосмоза – екзосмоза, ендотермичен – екзотермичен, ендотрофен – екзотрофен. Широко известни са и следните научни термини: ендокард, ендокардит и ендомиокардит; ендокринен и ендокринология; ендолимфа и ендолимфатичен; ендометриум, ендометрион, ендометриоза и ендометрит; ендопаразит; ендопрокти; ендорфин; ендоскоп и ендоскопия; ендотел, ендотелит и ендотелиом; ендотоксин. Сегашното ниво на научните познания може да ни помогне да изясним за себе си смисъла и на тъй странното прилагателно ЕЗОТЕРИЧЕН, което се възприема като окултен, таен, скрит (за другите). Езотерично е знанието, което човекът получава вътре в душата си като просветление в отговор на вълнуващ го въпрос... А получената отвън информация е „познание” (а защо ли двете думи се смесват в нашия език?!). (Бел. прев.)

1 Срв. Платон. Държавата. Шеста книга (Идеята за доброто), с. 309. Изд. Наука и изкуство, С., 1975. (Бел. ред.)


запознаем със съзнателните основи на нашата минала култура, а явно и на сегашната и бъдещата ни култура!

Трета обяснителна бележка – за представителите на религията

В някои народни приказки, например от Италия, се разказва за един младеж, тръгнал да получи своето духовно посвещение по върховете на планината, при ламята, която е полуорел-полулъв, за да може да изцери болния и сляп крал, да върне на всички хора водата от Извора (Божествения) и да освободи, както го бил помолил един игумен, монасите в неговия манастир, които били в постоянни кавги и разпри... „Днес един иска нещо, утре друг не е доволен, така живеем сред крясъци и скандали, в безредие и хаос” (Fiabe – италиански приказки, Italo Calvino, éd. Delpire).

И попадайки в места с огромни опасности, пред угрозата да бъде разкъсан от ламята, която сумти и подушва миризмата на „християнин”, все пак този младеж успява: изскубва от полуорела-полулъв перо, което ще възвърне зрението и здравето на краля, заявява на хората, че трябва да смажат главата на змията, която е запушила Божествения извор (тази змия е човешкият егоизъм), и казва на игумена: преди десет години „в манастира е проникнал дяволът под расото на един, когото вие приемате за ваш... Достатъчно е монасите да решат, всеки за себе си, да бъдат добри, благи и милосърдни, и тогава бързо ще разобличат дявола...” Точно това направили тези монаси – „те така се впуснали да правят добрини, че дяволът много скоро сам избягал!”

Младежът-герой, изкачил планината, този християнин или добър човек, според някои приказки, който застава срещу ламята без капчица страх в седмата пещера, представлява богомилският импулс, импулсът на Приятелите или Обичаните от Бога. Именно тези мили на Бога хора пристъпват към уникалния опит, свързан с много трудности, да получат посвещение в Духа: чрез трите пера на ламята те успяват да придобият три вида знание и връщат зрението на ослепелия крал, който представлява старото, лишено от съзнание човечество... Те могат тогава да възвърнат зрението на краля (държавата) и да спасят църквата...

Отношението им към църквата е забележително... Църквата, според тях, не е в расото и в институцията... А и историята свидетелства, че е възможно под монашески дрехи да се крият вълци. Помислете за онези, които не са се поколебавали да прибягват към оръжие и средства за изтезания, за да ограничат онова, което те наричали „ерес”... Църквата е една реалност от чисто вътрешен порядък, следователно не е възможно да има някакво институционално решение за вълненията и безпорядъка в църквата... Както се казва в приказката, достатъчно е всеки един да се извиси в любовта си, тогава всичко, свързано със злото, ще изчезне от само себе си, тъй като няма повече да има никакво място за него...

Общо казано, тук Църквата е само вътрешна реалност, съвкупността от добрите човеци, които служат на Любовта и в които живее Христос... Поради това дяволът изобщо не може да се появи там... Следователно не Църквата, във вътрешен смисъл, е допуснала злото, а онези хора, които са се представяли за нейни членове, но реално са служели на злото... Изразеното в края на приказката богомилско отношение е изключително по своя смисъл – там се казва, че няма упреци и обвинения към никого, а от хората само се изисква: „Обичайте, ето, тази работа ви предстои, тогава истинската църква ще се изгради от само себе си.”

По същия начин, в процеса на работата над книгата, трябваше да направим разграничение между църквата във вътрешен смисъл, истинската Църква, към която принадлежат всички добри човеци по земята, тези, в които живее Христос (а към нейните двери се приближават и всички, изпитващи стремеж да преживеят вътрешно Христос, и тя ги призовава и подпомага вътрешно), и църквите във външен смисъл, като институция, изградена исторически от светските власти, от държавите, и самата тя превърнала се в определен момент в такава власт. С риск да се превърне, поради самото си основаване, в място за симония (търгашество с църковни длъжности) или хетеродоксия (еретично отклонение от православието) и по този начин да затъне в прищевки и капризи, които нямат нищо общо с Любовта... Нека си спомним


за този светски институционален аспект при византийския император Константин V Копроним и при римския император Теодосий І Велики, когато в Италия вилнеело насилието и в Солун били избити няколко хиляди души. Нека припомним репресиите срещу арианството по времето на Карл Велики и насилственото разгромяване на ереста на богомилите. Нямаме за цел да даваме преценки или да съдим... Но ще отбележим също, че този институционален аспект, понякога толкова жесток, съвсем не е пречел някои представители на тази църква да бъдат същевременно в Църквата на Любовта и на Христос. Немалко католици и вярващи, например в Безие, свещеници и владици дори, например в Родез, са се обявявали против насилието и репресиите с риск да бъдат отлъчени от институционалната църква или осъдени...

Нашето единствено желание е не да разобличаваме, а да разграничим в историята това, което принадлежи на духа на истинската Църква, от онова, което е свързано с някои несправедливи насилници, които предават тази Църква. Става въпрос не да ги осъждаме, казахме вече, а да подпомогнем нашите съвременници да си изградят точна и свободна преценка и да се възприемат като евентуални участници във великата вселенска Църква, да тръгнат по своя път към нея...


Глава първа ХРИСТИЯНСТВОТО, ОБНОВИТЕЛНИЯТ ПОЛЪХ НА БОГОМИЛСТВОТО И ИСТОРИЯТА История на Свободата Въведение І. Първи поглед към идеята за Христос „Преди Авраам да е бил, Аз Съм” /Иоан 8:58/. Това казва Иисус Христос.

В светото Евангелие от Йоан виждаме прехода от нивото на човешките души (душата на Авраам, но и тъй извисената душа на Божествения Иисус, Сина Човешки) към абсолютното ниво на Сина Божий, нивото на Иисус Христос, което е и Началото, Сътворението...

Иисус представлява най-напред тук човека, според Евангелието от Йоан, ако го прочетем внимателно и задълбочено, „Сина Човешки” – тема, която се повтаря, – тоест той е Синът на първоначалния космичен Адам (състоящ се от всички Богове, Ангели, Архангели, Началства, Власти, Сили, Господства, Престоли, Херувими, Серафими, които се намират на небето, до Бога.)

Иисус, самият „Син Човешки”, слязъл от небето, пратен от Бога и бидейки единèн с Отца, с Неговата Любов, с Неговата Воля, е изгонил от Своя вътрешен храм търговците, сиреч изкушенията на егоизма, и има цялата власт, властта на Бога... Аз съм в Отца, в Неговата Любов, в Неговата Истина... – и Отец е в Мене, което означава, че Той се проявява като Любов, Мъдрост, Истина, като Слово и Светлина, проявява се „в делата Си”... Повтаря неизменно: „Нищо не върша от Себе Си”, благодари открито пред всички на Отца, за да ни поясни, както казва, как е възкръснал Лазар: „Отче, благодаря Ти, че ме послуша!”... И той ще каже другаде (в деянията на апостол Павел) на един началник-фарисей, който се обръща към него надменно с думите „Учителю благий!”: Защо ме наричаш Учителю благий? Никой не е благ освен един Бог. Така най-висшият сред боговете, Този, Който сам стоеше до Бога, Комуто служат всички богове в Отца, Този, Който притежава неизмерима власт, заявява, че самият Той не е нищо, че всичко у Него, което е велико, цялата доброта и цялата любов, всичко идва от Бога! Че само Бог е Любов. (И всяка истинска любов у човека, както у Иисус, произлиза от Бога!) По този начин Иисус Христос формулира един закон, според който всяко човешко същество е било, е и ще бъде сàмо в степента, в която се отваря, при определени условия, за Любовта, за Мъдростта, за Истината, за Правдата и за всички Добродетели на Бог-Отец... Само този човек ще постигне наистина абсолютното съществуване, състоянието Аз Съм!

И той постоянно го повтаря като камбанен звън: Ако върша делата на Моя Отец,... то е, за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене и Аз съм в Него... Делата, които Аз върша в името на Моя Отец, те свидетелстват за Мене... Аз и Отец едно сме... Делата, които върша „в името на Моя Отец”, тоест в чистото дихание на Духа на Любовта..., а този Дух се изявява в Иисус и чрез Него.

Това е постоянна мисъл в Богомилското учение: Христос не върши нищо и няма никаква власт, ако не е свързан с Любовта на Бога, с Истината на Бога, с Неговата Воля – те именно се проявяват чрез Него в делата Му, които са доказателство за тази приемственост. И категоричното Аз и Отец едно сме е свидетелство за Неговата абсолютна връзка с Бога, чрез която Бог проявява цялата Си Любов на тази Земя. Отсега ще виждате небето отворено и ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки... (С това той ни приканва да участваме в същата приемственост, ала чрез Неговото посредничество... Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си – свързвам се с тях по вътрешен път, – и Моите Ме познават – и Ме приемат; както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца – приемам Го в Мене – и душата Си полагам за Моите овци)...


Единèн така с Бога, Иисус, Синът Човешки, слязъл от небето, където е стоял до Бога, е всъщност (тъй като се отваря за Него, за Неговата Любов, за Неговата Мъдрост и за Неговата Истина) Божият Син, Христос, помазаният от Бога, приел цялата Му Мощ и Власт, Обичаният от Бога Син, Чието Слово с това става Причина, Начало, Сътворение...

Това Слово е Сътворяващото Слово, чиято чиста вибрация създава всичко – като светлината през пролетта, като вътрешния ни глас, определящ нашето поведение и възлагащ ни определена работа, като думите и напътствията на обичащата майка, която единствена може да възпита детето си като добър човек... Затова в увода на Йоан се изразява ясно това, към което ни води цялото Евангелие: божественото величие на Словото на Христос, това Слово, залегнало в Първоначалието и създало света, поради което Иисус твърди: Преди да е бил Авраам, Аз Съм (Аз Бях), тъй като в начало (при сътворяването на света) беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото... Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците. Ето това Слово съществува и ще бъде вечно, Словото на Христос...

Христос се представя едновременно като историческо, космично и мистично събитие:

Вътрешно слово, което се излива отвътре в човешките души, Той е „Светлината на човеците” и в космичен план представлява духовният импулс, който работи, при определени материални условия, за изграждането на човешкото съзнание-съвест и на културите-цивилизации... Нека видим на това ниво как, след племенното съзнание на древното човечество, което е стадно или колективно съзнание (индивидите се подчиняват на традицията и още не съществува понятието „праведен”), след Древен Египет, където също има тоталитарни разбирания, как в Древна Елада колективното съзнание отстъпва пред индивидуалната съвест за Праведност и неправедност... (Говори ли се за праведност и неправедност, това означава, че обществото е дошло вече до прага на Републиката.) Впрочем импулсът, довел до тази пробуда, сформиращ и изграждащ тази индивидуална съвест-съзнание, е много по-голям и извън индивидите. Древните гърци не са решили сами да се пробудят за този вид индивидуално съзнание – да усещат кое е праведно и кое е неправедно. Така е винаги, когато в ума ни се появи някаква съвсем ясна идея – ние можем да я отхвърлим или приемем и доразвиваме, ако тя съответства на въпросите, които ни вълнуват, и може да бъде полезна за нашите дирения и изследвания, – но все пак не ние сме я създали. Или пък онзи вътрешен порив, който ни води към извисяване и усъвършенстване... Историята в определен смисъл се прави без хората, както ще каже Хегел в епохата на Романтизма, тя е дело на Духа1, „Водача на Народите”, който действа на нивото на човешкото съзнание и съвест... Или да видим как човечеството е преминало от едно външно отношение спрямо Закона (отсичали са ръката на крадеца, убивали са с камъни изневерилата жена) към едно по-вътрешно отношение: вътре в себе си, в съвестта си схващаме необходимостта от законите... Знаем по вътрешен път, че насилието е несправедливо и показва само слабостта на този, който го извършва... Така се е породила съвременната тенденция: на мястото на външните наказания идва възпитанието в духа на законите. И Христос е тази пробуждаща сила, която се проявява все по-ясно и категорично в сърцето и съвестта на отделния човек... Аз съм Пътят...

В мистичен план Иисус Христос представлява пътят на Възкресението. Тъй като е единèн с Отца, Неговото разпънато тяло ще бъде съградено за три дена... Тука става въпрос, според богомилите, за Неговото духовно тяло, това, което виждат посветените (съвършените), вплетено и вградено в материално-физическото тяло, което то (духовното тяло) оживотворява. Именно затова, че притежава духовно тяло, Иисус Христос ще напусне физическото Си тяло, ще се откъсне от материята в мига на Възнесението. Многозначително е, че текстът

1 Срв. Хегел, Разумът в историята, изд. ЛИК, С., 1996. Втори ръкопис (1830). Философската световна история.

(Осъществяването на Духа в историята), с. 63-157. (Бел. ред.)


„Възнесението на Исая”1, който е любим на богомилите, подчертава важността на вярата ни в това чисто духовно възнесение на Иисус на Седмото небе, откъдето той е бил слязъл, за да бъде спасен (както ще стане ясно по-долу). Първото послание на ап. Павел до коринтяни показва изрично, че възкресението е на духовното тяло, бъдеща обвивка на душата и духа, онова тяло, което единствено прави възможно възнесението, а съвсем не тленното тяло. (Това духовно тяло може също, както при Лазар или Христос, да съживи неразложеното материално-физическо тяло.)

Как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо! (Как можеш да повярваш, че те се връщат с физическите си тела?!) Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре... /І Кор. 15:35,36/. Следователно то умира. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например пшеничено или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло... /І Кор. 15:37,38/. (Стъбло и класове, а не голо зърно.) И още „сее се тяло душевно, възкръсва тяло духовно... /І Кор. 15:44/. ...Плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление... Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим! /І Кор. 15:50, 51/. Така ние жертваме живота си, тялото си, развиваме у себе си възвишени мисли, благородни чувства, справедлива воля, всички душевни способности, които ще се превърнат, под въздействието на божествените енергии, в основните елементи на нашето бъдещо духовно тяло...

Сътворяването на това тяло е плод на могъществото на Бога, Отеца – и сам Иисус Христос го казва по повод на самия Себе Си: Кога издигнете Сина Човешки (на кръста), тогава ще узнаете, че съм Аз (тъй като след това Той възкръсва) и нищо не върша от Себе Си /Йоан 8:28/. Това означава, че само силата на Бог-Отец изгражда тялото (духовното) на Иисус Христос. Той ще изгради и нашето духовно тяло с посредничеството на възкръсналия Иисус Христос.

Да възприемат Иисус Христос, да разберат, че Иисус, Синът Човешки, това извисено божествено Същество с невероятно голяма душа, се отваря пречистен за Любовта, за мощта на Бога и като най-обичан Божий Син се възражда по този начин в Своето тяло, връща се на небето, в Небесното царство, това означава за самите човеци да усетят и разберат какво е „Пътят”, Възкресението. Защото, ако се свърже със Силата на Божествената Любов на Иисус Христос (възкръснал мощен носител на Божията Любов на Земята), всеки човек ще може също, на свой ред, да постигне изграждане на духовното си тяло, за да се роди свише! И тогава ще постигне Живота... Ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си /Йоан 8:24/. Тази мощ на Христос Изкупителя много ясно е изразена в „Страшния съд” на Микеланджело – Христос от светлина, около Него се върти цялата вселена и небето...

Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който вярва в Мене, няма да умре вовеки... /Йоан, 11:25, 26/. „Няма да умре вовеки” означава, че ще изгради на свой ред – на базата на възвишените си мисли и чувства и благородната си воля – своето духовно тяло, за да влезе свободно и съзнателно в Божието царство, със съответните си постижения и опит в посвещението. За такива посветени смъртта вече няма никакъв смисъл, а се състои в едно Възнесение, чрез което те отиват като Христос, тоест съвсем съзнателно, в духовния свят. А онези, които не са изградили това свое тяло, познават смъртта и гравитират в междинни сфери, докато не се превъплътят според законите, докато първите биват „изпращани” на Земята, но по свое желание, апостоли в определен

1 L’ascension d’Isaïe, апокриф, известен в България и със заглавието Видение Исаево (вж. Йордан Иванов,

Богомилски книги и легенди). В Западна Европа апокрифът има три части: 1. Мъченическата смърт на Исая (ок. 774 – ок. 690 пр. Хр.), първия от четиримата велики пророци. Апокрифът е

от І век пр. Хр. и бил широко разпространяван предимно в Египет. 2. Коментар на неговите видения (християнски текст от ІІ век сл. Хр.). 3. Откровение за смъртта на Христос, за преследванията на Църквата и за свършека на времената (също

християнски, от края на І век сл. Хр.). Публикуван е във Франция от Плеядата в поредицата Християнски апокрифни писания. Превод на френски от оригинала – Енрико Норелли. (Бел. прев.)


смисъл, за да подпомагат еволюцията на тази Земя... Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен /Йоан 3:16/.

И така, когато Иисус отива при Марта, сестрата на Лазар, който бил вече умрял, тя Му казва: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. На което Той отговаря: Брат ти ще възкръсне. – Зная, че ще възкръсне, при възкресението, в последния ден. За нея всичко е било свършило...

А Иисус й отвръща: Аз съм Възкресението... Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. И Той веднага, на дело, потвърждава тази абсолютна истина.

Животът в Христос означава свързване с Дървото на Живота – духовните органи на душата тогава се развиват и тя се устремява стремително към индивидуалния Божий Дух, за да се слее с него, и това е кръщението. Казахме, че тогава човек преминава съзнателно през смъртта... Първите християни постигат, както сами свидетелстват, подобно кръщение посредством Духа, което зависи от вътрешната им среща с Христос – било спонтанна, било при общата молитва и полагането на ръце на техни близки, които са вече избрани.

Ето това удивително прекрасно послание получаваме от началното християнство, което е вътрешно: християнин е този човек, мъж или жена, който е извършил, благодарение на Любовта си към Христос, своето духовно кръщение, вътрешната си среща с Христос, и така се е родил свише, тоест постигнал е безсмъртието, и който чрез своите действия и мисли в Духа – в името на Христос – проявява божествени дарби...

А Църквата в тесен смисъл ще бъде точно общността от чисти и обичащи Бога души (чисти, защото „който върши грях, нито Го е видял, нито Го е познал”, казва Йоан), в които живее, проявен в тях, Духът на нежността и истината, Духът на Христос. (Тя се отличава очевидно от външните институционални църкви, подвластни на случайности и историчност.) Тя е Божията Църква, Невястата, чрез Духа на този Христос, невидима Църква, но могъща и вечна! В широк смисъл тя обединява всички, които стоят пред дверите й и се готвят да влязат в нея – тях призовава истинската Църква, отвътре в душите и сърцата им, това са добрите човеци, независимо дали осъзнават, или не, че там Христос ги зове...

(И Църквата, в лицето на пречистените човешки души, нейни членове, ще бъде в този смисъл Тялото на Христос, чиято Глава е Христос, вдъхновяващият Дух.)

Въведение ІІ. История на първоначалната църква Непримирими противоречия и борби между първоначалното християнство с духовен и

пророчески характер и свещеническото институционално християнство Христос ще ви кръщава в Духа Светий и в Огън – се казва в Деяния на Светите

Апостоли, които цитират Йоан Кръстител...

Първите християни (ако се съди по Евангелията и Деянията на апостол Павел например) са разбирали, че кръщението в Духа е не човешко дело, а се извършва от Божия Дух, Който слиза върху човеците, когато те са вече готови: Господ ще излее Духа Си върху всяка плът..., върху рабите и рабините Си – казвали те, като повтаряли думите от Свещеното Писание! Но само при условие, че човек е извън всякакво вероизповедание или религия и че служи на Христос – независимо от изискванията например на Мойсеевия закон за обрязване, кръщение с вода на новопокръстените, които не са юдеи, и цял куп правила, сред които е и прословутата събота, в която не се работи. (Яков Справедливият, „братът на Господа”, поддържал тази свещеническа тенденция, която е опровергавана от Христос и апостолите – вж. Деяния на апостолите, по-точно на апостол Павел.) Първите християни са разбирали добре казаното от Йоан в неговото Евангелие: Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен, сиреч човекът да успее да


съгради своите духовни тела, за да получи кръщение от Духа. Следователно достатъчно е той да има вярата и високото съзнание, което означава също да живее в Христос на Любовта и чрез това да се отвори за Неговата мощ, без никакви други формалности...

А Петър отива при езичниците, благочестиви и богобоязливи, и започва да проповядва учението на Христос: Всякой, който вярва в Него, ще получи прошка на греховете чрез Неговото име (тоест чрез Неговата Любов). Докато Петър още говореше тия думи, Дух Светий слезе върху всички (езичници, не-евреи), които слушаха Словото... /Деян. 10:43,44/.

Първите християни знаят (и това е ясно и точно казано в тези текстове), че времето на човешките църкви е отминало и че вече е достатъчно да се родят само свише, да приемат отгоре живия Дух на Христос и да Го проявяват чрез обичта и любовта си... И самият апостол Павел напомня това на избраните в Духа, за които се е застъпвал и заедно с които се е молел по време на кръщението им, напомня на първите епископи, които се опитвали да го боготворят, че не той, апостол Павел, е извършил това: Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете Църквата на Господа и Бога /Деян. 20:28/... И само в Евангелието от Матей, преработено в съответствие с антиохийското фарисейско свещеническо тежнение (както и в добавката към Евангелието от Лука като преход към Деянията) в литургичен стил, съвсем несвойствен за духа на Евангелията /28:16-19/, се определят граници за слизането на Светия Дух и за основаването на църква само от апостолите. На друго място Духът се дава на всички ученици на Христос... В патристичния1 текст от Средновековието L’Ascension d’Isaïe (Възнесението на Исай) ясно се казва: Възлюбения първороден Син на Бога ще излезе от гроба и ще изпрати Своите дванадесет ученици. Те ще обучават всички народи на всички езици, ще им обясняват Възкресението на Възлюбеният Божий Син... и онези, които повярват в Неговата кръстна смърт и в Неговото Възнесение на Седмото небе, откъдето Той е дошъл, ще бъдат спасени... и мнозина от хората, които повярват в Него, ще говорят в Светия Дух... и много знаци ще се дадат, и много чудеса ще се случат в тези дни” /3:17-20/. Ясно се казва, че апостолите ще се заемат най-напред с първоначалното разпространяване на учението на Христос, а след това ще дойдат кръстените от Духа в Христовата вяра, онези, които ще говорят на свой ред в Духа Светий... Църквата е църква на всички, които вярват в Христос на Любовта и Го приемат. Следователно има само равни... (По повод на този текст ще отбележим също, че спасителната вяра приема и Кръста, и Възнесението на Христос на Седмото небе, което ни насочва към идеята за изграждането на духовното тяло...)

Следователно съвсем естествено е при първите събирания на християни да няма никакво правило и никаква йерархия освен ролята на Духа, както е казал апостол Павел: Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, другиму – дарба за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество; едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а третиму – да тълкува езици. Всичко това произвежда един и същи Дух, като разпределя всекиму поотделно, както Си иска... /І Кор. 12:4-11/. Следователно има само Божествен порядък, а съвсем не човешки, единение и църква има само в Духа: И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители..., след това застъпници, управници... /І Кор. 12:28/. И тъй..., когато се събирате и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване – всичко да става за поука... и то подред... /І Кор. 14:26/. Цялата съвкупност от християни, създадена от Духа, се сравнява с един организъм, където всеки член е като отделен орган и изпълнява задачата си в единното тяло. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени /І Кор. 12:13/. Според тези възгледи истинската Църква следователно има Божия същност, а не

1 Патристична е епохата на ранното християнство – ІІ-VІІІ век сл. Хр., епоха на светите отци (от гр. pater, patros),

църковните писатели и учители. (Бел. ред.)


човешка, тя е тялото на Христос, създадено от Него, и именно само чрез Него ние ще влезем в Църквата, тоест в Духа...

Така се появяват групи без правила, без никакво друго изискване, освен хората в тях да имат в сърцата си Обич и Любов, без йерархия (никой не е над другите), и всички тези групи са обединени около личната връзка на всекиго с Духа на Христос, като всеки работи за чистотата и Любовта и се стреми да проявява тази Любов... Така че няма никаква църква в институционален смисъл, християните се събират свободно, учат се, разчупват хляба (и си припомнят смисъла му), молят се, пеят и помагат на желаещите да приемат кръщение от Духа на Христос с поучения, молитви и полагане на ръце индивидуално или колективно, оказват помощ на цялото население, на вдовици и бедни хора, като усърдно се стремят да проявяват в действията и работата си Духа на любов и благост на Христос... Пътуват от едно място на друго, евангелизирайки и лекувайки хората, и на базата на все по-нови и по-нови свързвания с Духа на Христос създават сред всички народи ядра на Вярата. Самите сбирки не са постоянни, нито редовни и това е по същество отворена Църква – една църква, състояща се от „общност”, възприемана във вътрешен смисъл, от ученици, в които живее Духът на Христос и които са разпръснати на различни места, като всеки от тях е отделен камък в градежа на тази Божия Църква.

В първоначалното християнство са действали две тенденции – каква е тяхната история?

Исторически са съществували, от една страна, първоначалните групи от християни, почнали да се роят от село на село по цялата територия на Близкия изток – в Мала Азия (днешна Турция), в Сирия, Палестина, Египет, Африка, ала и в Тракия, Древна Гърция, Римската империя. Това са създаваните, чрез избраните от Духа, малки разпръснати групи, в които винаги имало моления, искане и получаване на прошка и вътрешна душевна връзка с живия Дух на Христос. Там наистина били кръщавани в Духа всички, които били вече повярвали в Името на Христос, тоест в Любовта, както казва апостол Петър... Единственият стремеж в тези групи бил да се проявява, без никакво друго правило, освен изискването за вътрешна душевна връзка с Него, самият Дух на Христос – чрез тяхната дейност и учението, чрез тяхната работа и безкористна любов. Продават имотите си, живеят в семейства като братя и сестри, стават чисти служители на Христос Любящия, като тръгват от едно място на друго, за да свидетелстват за силата на Словото... Това е най-вътрешната тенденция с пророчества и откровения... (Често свързана в Мала Азия с движенията на йоанитите /поради връзката им с Йоан Кръстител и неговото лично присъствие/, произхождащи от есеите, но и с павликяните...) Това е по-духовният клон на първоначалното християнство.

Ала, от друга страна, още в началото се появила и втората тенденция – по-външна, свещеническа и институционална, която в градовете на Римската империя и нейните провинции, като се започне от Антиохия, си осигурила свещеници и епископи, избрани от съответните общности (но не и избрани от Духа), които имали единствени правото да кръщават, да освещават общите християнски вечèри, да извършват венчавките и да определят правилата в учението. Вижте например посланията на Игнатий Богоносец Антиохийски в Нова История на Църквата от Ж. Даниелу1 (с. 148): Само там, където се появява епископът (заедно с презвитерите), съществува християнската общност. Тука целта е да се постигне външно обединяване, обективно, под ръководството на епископа, на всички християнски общности от столицата, градовете и селата в провинциите. Самият Игнатий Антиохийски ще назначава своите епископи чак до Ефес и Смирна... Тази тенденция влиза явно в конфликт с по-вътрешната Църква, за която говорихме по-горе, и затова се противопоставя на нея още през 49-50 г. чрез Яков Справедливия, по насилствен начин, или чрез Игнатий Антиохийски (80-120 г.), който (като архиепископ и инициатор на движението за превръщане на църквата в институция) действал по-меко и справедливо – само упреквал азиатските групи на тази вътрешна Църква, че вярват в живото присъствие на възкръсналия Христос, та по този начин се 1 J. Daniélou (1905-1974), Nouvelle Histoire de l’Eglise (1963).


получава разсейване в името на вътрешното стремление към Христос и в ущръб на единството на църквата, разбира се външната светска църква. След като те не се подчиняват на тази външна църква, той ги определя като групи, спазващи обредите на юдаизма.

„Във Филаделфия не трябва да се вярва изобщо на онези, които тълкуват Писанията от гледна точка на юдаизма” – заявява Игнатий, цитиран от Ж. Даниелу... (Юдаизмът означава тук теченията в християнството, наричани „йоанити”, поради връзката им с Йоан и с клона на есеите, пророчески клон, който има родство с павликяните...) И нашият основател на църквата като институция продължава: „Те проповядват, че Христос не е наистина мъртъв...” А Ж. Даниелу добавя: „Това противопоставяне на юдейското християнство е подкрепено у Игнатий с настоятелни призиви към единство около епископа...” (с. 75).

Още от самото начало, виждаме, в оформянето на християнството се очертават две главни насоки в развитието му, които ту са съвършено различни, ако не радикално противоположни, ту се допълват и добре надграждат. Има, следователно, първо, култивиране на чистота, включително до пълното въздържание, едно християнство пророческо до известна степен (нека употребим термина на Ж. Даниелу), християнство на Духа, което при тайнството Кръщение държи единствено на личната връзка на съответния човек с Духа на Христос. Ето оттук идва и стремежът на поддръжниците на това християнство да отричат всякакво правило и всякаква йерархия, всякакъв човешки ред – в името на индивидуалното общение с живия Христос, – което довежда и до многочислеността и многообразието на тези групи и общности. Духът на това направление се установява чак в „Пастирът” на отец Ерм (ІІ век) в Рим, където християнски съпружески двойки живеят като братя и сестри... Това течение е много мощно и разнообразно през първия век, особено в Мала Азия (с теченията на йоанити, петриняни, павликяни...), но и в целия християнски свят, където то остава в своя вид на първоначално течение. Срещу него упорито ще се борят епископите и архиепископът. По-късно то ще се възроди пак в Средния изток, в самата църковна институция, например с Маркион, който наследява и съхранява голяма част от тези текстове, или пък в Мала Азия, във вид на пророческия монтанизъм (от Монтан1) около 170 година. Впоследствие то ще се нарои по целия християнски свят – там се виждат велики личности като Тертулиан, епископ на Картаген, и Иполит, епископ на Остия в Рим в края на ІІ век, или като Ориген, богослов и писател от първата половина на ІІІ век, който ръководел Оглашенското училище в Александрия и Школата в Кесария. Това течение намира израз през ІІ век и в субординационистките доктрини, които ще се възприемат от арианството2. Субординационизмът и арианството са характеристиките на едно първоначално по-източно направление в християнството... Именно с това първоначално течение на едно пророческо християнство, чиято основна цел е новопокръстване на езичниците, може да се обясни (извън всякакви институции) как през ІХ и Х век се е разпространило навсякъде, от Средния изток и Мала Азия, по цяла Европа – сред саксонци, алемани, бургундци, франки, вестготи и т.н. (ала също и в целия славянски свят), това християнство, съхранило духа на арианството, което е оказало влияние на по-нататъшното развитие на нашите народи...

Субординацианизмът е идея за същността на проявлението, идея, че Иисус е Христос, само когато е единèн с Бога и когато Го проявява, става Негов посредник и Му се подчинява. Това е както в онзи стих, цитиран по-горе, където Иисус отговаря на един влиятелен фарисей, който се обръща към него надменно с думите „Учителю благий!”: Защо ме наричаш Учителю благий? Никой не е благ освен един Бог. Следователно Иисус може да бъде Христос, само ако е свързан с Бога, с Неговата Любов, с Неговата Мъдрост, ако е едно с Него... И тъй като Той Е и

Селище в Мала Азия, в Лидия, разположено между Смирна-Ефес и Хиерополис. 1 Фригиец, жрец на богинята Кибела, който след покръстването си в християнството проповядвал, че Светият Дух

се явява на вярващите в състояние на екстаз. 2 Зародило се в Антиохия през ІІІ век, проповядвано от епископ Павел Самосатски и частично от мъченик Лукиан,

а в историята влязло с името на александрийския презвитер Арий, който при един спор с епископ Александър Александрийски, през 318 г., станал изразител на това ново учение, а впоследствие осъден и отлъчен от църквата.


Е Синът само при сливането си с Бога (и тогава получава от Него всичко), така и ние на свой ред, според пророческото течение в християнството, можем да сме, само като се свържем със Сина. Тогава ще можем да наследим Неговата Мощ, която Той е получил от Отеца, и ще можем да проявим Духа. И на свой ред ще можем да станем Божии Синове.

Забележка: Субординационизмът – бидейки по-пантеистичен – засяга проявлението на Христос в човешкото Съзнание, тоест проявлението на Любовта. Той се отнася за издигането на човека и за реализирането на неговата свобода.

Монархианизмът, породил се в Рим, за Светата Троица приема, че Отец, Син и Светият Дух са изразът или начинът (модализъм) на една и съща субстанция, че те са „консубстанциални”, както ще каже антиарианското течение на църковния събор в Никея (І Вселенски събор – 325 г. – бел. ред.).

Монархианизмът, имащ по-изразен монотеистичен характер, засяга Трансцендентността на Бога, Неговото Величие и Слава. Според това схващане Отец, Синът и Светият Дух са на небето една същност, която може да бъде съзерцавана и обожавана, но в ущръб на онази жива връзка с освободителния Дух на Христос. От социално-политическа гледна точка той явно съответства на зараждащите се вече монархични държави. Вероятно на това се дължи упоритостта и настървението на Карл Велики да премахне арианството в Испания – за да се слее държавната с религиозната власт. Той е първообраз на жестоките католически крале и техните приемници, както и на всички други крале, воюващи против ересите в Испания и Италия. И в цяла Европа. Двата аспекта – пантеистичният субординационизъм и монотеистичният монархианизъм се допълват взаимно, като източно течение и западно течение, в концепцията за Бога. Ще трябва да се стигне до средновековната Богомилска Мисъл, за да се появи реално и истински синтезът в едно по-цялостно схващане за същността на Христос. Този синтез ще съумее да обедини проявлението и трансцендентността на Бога.

Създадено на базата на индивидуалната връзка с Духа на Христос, пророческото течение по начало е многостранно. Например през периода, когато нараства могъществото на свещеническото течение, което му противостои, през ІІІ век, то се появява под многочислени форми: павликянски, йоанитски, гностични, монтанистки, субординационистки и най-сетне арианистки течения. (И дори манихейско течение в източните области и в Египет.) И всяко течение поотделно се подразделя на много други направления и тенденции, които се смесват, противопоставят или пък се допълват. (Всъщност в субординационизма има толкова възгледи за Христос, колкото е и броят на хората в него.)

И под ръководството на императори, наказващи с изгнание и каторжен труд привържениците на християнското пророческо движение, именно нарастващите по мощ противникови възгледи, свещенически по своя характер, в рамките на римското монархианистично течение (и главно бъдещото „Никейско” антисубординационистко и антиарианистко течение), ще унищожат от ІІІ век насетне всякаква форма на това пророческо течение.

Тук трябва да кажем, че когато свещеническото течение, тоест институцията, е допускала първоначално да приеме частично противниковите пророчески възгледи и стремежи, самата тя се е обръщала към откровенията, с което е предизвиквала жестоко държавите, като е призовавала например към неподчинение и отстъпничество, а това е възбуждало недоверие и прибягване до репресивни мерки от страна на императорите, които били все пак „естествено” склонни да толерират различията и разнообразието в религиите и обичаите, както твърди Ж. Даниелу. И много често именно това смесено християнско течение – едновременно свещеническо и свързано с индивидуални откровения, е било обект на преследвания (от Александър Север /222-235/ до Траян Деций /248-251/ и Диоклетиан /284-305/), особено през периодите, когато външни набези са застрашавали целостта на държавата.


Институционалното свещеническо течение – исторически развой Това течение се е появило, както видяхме, още в началото с Яков Праведния, „брата

Господен”, и след това чрез Игнатий Антиохийски, който давал предимство на ролята на йерархията от избраните епископи и техния архиепископ в една-единствена църква, където епископи и свещеници извършват служенията с поучения, хлеборазчупване и молитви и имат правото да кръщават с вода, при което се опрощават греховете и се дарява Духът, както ще видим и при Ерм... Те осигуряват и контрола върху общите християнски вечèри, венчавките и т.н., поемат отговорността за тълкуването на текстовете, имат правото да решават при богословски спорове и да отстраняват еретиците, с една дума, да установяват и ръководят християнския порядък чрез епископските съдилища...

Разширяване на това течение

За да се укрепи административно институцията на църквата, най-напред вниманието било насочено към различните римски столици – в Антиохия с Игнатий и по-късно Серапион, в Мала Азия, в Александрия в Египет, в Картаген в Африка, в Рим, където християнските общности са обединени под водачеството на избрани епископи и техния архиепископ, които осигуряват обучението и „управлението” на християнското население.

Обединени около архиепископа на митрополията, който има висшата власт, тези църкви още от ІІ и ІІІ век групират епископите от провинциите в местни синоди, които изясняват богословските въпроси и уреждат проблемите, свързани с реда в църквата и с поведението на християните. Виждаме как, борейки се винаги против възгледите на пророческото християнство, Серапион Антиохийски е премахнал някои от петринианските текстове (свързани с влиянието на апостол Петър), например прочутото Възнесение на Исая, което е съвсем в духа на пророчествата и откровенията. По същите причини в Рим било премахнато Евангелието от Йоан и Откровението на св. Йоан Богослов – при Кайус. Възгледите на пророческото християнство (Евангелието от Йоан) трудно се съвместяват с по-монархианистките схващания.

Светските власти и ереста Империята оставя градовете да се ръководят сами, по примера на Рим, толерира, извън

традиционните вероизповедания, различните религиозни групи – християни, юдеи, гностици християни – и ги подпомага финансово, гарантира им дори сигурност, доколкото те не смущават обществения ред и не нарушават законите на държавата, а, обратно, гарантират спокойствието, както е било например с дома на Анна в Йерусалим, дома на първосвещеника по времето на Иисус Христос.

Самите епископи, опирайки се на римските власти при споменатите по-горе условия, ще управляват християнския свят чрез епископските съдилища и ще се опитват да контролират случаите на вътрешен разкол, както и другото християнство, наричано „ерес”, поемайки отговорността да го разобличават пред властите, за да може то да бъде обвинявано в най-тежки престъпления против реда и живота (вж. Апологията на Юстин в Нова История на Църквата1, с. 119). За всичко това те намират подкрепа сред местните власти, загрижени единствено за спазването на римския ред (въпреки че някои представители на тези власти са вече християнизирани и то на доста високо ниво), затова и се стига до насилствени мерки – изгнание, каторжен труд, изтезания. Такъв е случаят с Атанасий, Александрийски патриарх, по повод Мелетий Антиохийски и последователите му. Всички центрове-митрополии на църквата водят тази репресивна борба против ереста, например Серапион в Антиохия, Елевтерий в Рим (ок. 174 година), Аполинер от Хиераполис в Мала Азия, където ереста ще бъде преследвана чак до Ефес, Смирна, та дори до Тракия. Александър Александрийски отлъчва от църквата (чрез събор на повече от 100 епископи) Арий, чийто субординационизъм все пак ще привлече и обедини голям брой представители на църквата в източните римски провинции. (В тези

1 J. Daniélou, Nouvelle histoire de l’Eglise...


църковни събори били прилагани силови методи и опити за сплашване.) Арий бил заточен в Палестина – това е само един известен пример за повсеместната практика на царящия в тогавашната църква институционален дух. Св. Августин ще застане начело на битката срещу манихейците, св. Амвросий Медиолански, няколко години преди това, ще преследва арианците в областта на Милано (но тези два примера са от по-късна епоха, след Никейския събор).

Институционалната църква и Империята Освен местните власти архиепископите в столиците на провинциите и приближените им

се стремят да привлекат на своя страна по-пряко и самите императори. Още от ІІ век в своите апологии те говорят за владетелите или техните представители и за способността им да контролират християнската маса и да осигуряват спазването на закона. Например Аполинер от Хиераполис в обръщението си към Марк-Аврелий или Юстин (ок. 150 г.).

През първата половина на ІІ век и през целия ІІІ век монтанисткото движение е било сразено и по-точно неговите епископи са били репресирани именно под натиска на императорите. Те ги заточават и изпращат в мините, на каторжен труд, като Иполит /ок. 235 г./ или Ориген, изтезаван жестоко и починал от раните си /254 г./. Гоненията при Север през 197 г., при Деций /249-250/ или при Диоклетиан /ок. 303-304 г./ били организирани срещу това пророческо християнство, което се възприемало като заплаха за властта.

И тогава мястото на тези истински църковни отци от преследваното пророческо течение ще бъде заето от римските и никейски папи, като Елевтерий и Виктор /174-200/, Зефирин и неговия дякон Калист, папа през периода 217-222 година. Папи монархианисти, за които Отецът, Синът и Светият Дух си остават на престола най-високо, горе (в по-късна епоха наречени „консубстанциални” или съвеществени), изложени на съзерцанието и обожанието на вярващите, римски папи, които се споразумяват с императора и предлагат на хората едно християнство, съответстващо на основите на тогавашното римско общество и на неговия хуманизъм – както се казва в „Нова История на Църквата”, цитирана по-горе. Едно християнство, което отваря пътя към „прогреса на Църквата”. А този „прогрес” ще доведе до Договора за веротърпимостта на Галиан през 260 година, до „признаването на църковната власт от държавата” (според „Нова история на Църквата”) при Аврелий (270-275) и най-накрая до установяването на католицизма с всичките му структури и с цялата йерархия от архиепископи, епископи и епархии, както и с епископските му съдилища, като държавна религия, религията на Римската империя.

Римокатолическата религия е станала (с Миланския едикт от 313 година, издаден от Константин І /312-337/, император на Западната Римска империя, а след това и на цялата Римска империя, включваща и Източната със столица Византион от 324 година) главно средство за укрепване на държавата. Ще отбележим, че след Август императорите приели титлата „Pontifex maximus”, суверенен господар и в религията. Римските папи ще си присвоят тази титла през 647 г., като се започне с Теодор І. И тъй като от императора зависят решенията на църковните събори и той назначава епископите, вече се говори за „цезаропапизъм”.

По-късно, със сина на Константин, Констанций ІІ (337-361), след това с Валентиниан І (364-371) и сина му Грациан (375-383), с Теодосий І (380-395), испанския генерал, и неговата династия в Западна Европа – Стилихон, негов генерал (395-408), и сина му (на Теодосий І) Хонорий (395-423), както и с внука му Валентиниан ІІ и неговите страшни „Закони за всеобщо преследване на християните”, а в Източна Европа с другия син на Теодосий, Аркадий (395-408), и с патриарх Йоан Златоуст, тази религия става официалната задължителна държавна религия – и римокатолическа, и православна. Тя била наложена с цената на жестоки санкции, включително и смъртно наказание, предприети срещу римското езичество и цялото арианско християнство, което било много разпространено. (Всички тези гонения били започнали с жестоките санкции срещу манихейското християнство при Диоклетиан (284-305), чиято епоха била наречена „ерата на мъченичествата”. По въпроса за манихейството вижте края на книгата ни (в книга трета на българския превод). И всичко това става с цената на хиляди и хиляди


жертви и в Западната Римска империя, и във Византия (нека си спомним например масовото избиване на 7000 души в Солун през 390 година). Тази религия ще бъде наложена на цялата империя със Солунския едикт от 380 г. при Грациан и Теодосий І, който едикт постановява „всички народи да приемат вярата, никейската, предадена на римляните от апостол Петър, вярата, която папа Дамасий І в Рим и Петър Александрийски във Византия признават като Света Троица на Отец, Син и Светия Дух.” Народите (и езичници, и ариански християни) в края на краищата били покръстени чрез жестоките мерки на императорите Теодосий І и Констанс ІІ (641-668) със сабя и меч, с безброй кръвопролития.

В края на царуването на Теодосий І, през ІV век, епископската власт и отговорност е в ръцете на фамилиите от висшата аристокрация в империята. Те именно ще осигуряват в отделните епископства на Западна Европа постоянното присъствие на римокатолическата религия. И тази религия ще просъществува, например при Кловис, чак до рухването на Империята, често в конфликт с разширяващото се по-народно течение на арианството.

И ако идеята, приписвана на св. Ириней от 177 г., ала в съвсем средновековен смисъл, идеята за една-единствена църква, обединяваща в една традиция апостолите, чрез наследяването на епископската власт във всички епархии, с едни и същи задачи, е в ход, както отбелязва Даниелу в „Нова история на църквата”, то е само поради силата и могъществото на Империята: именно поради жестокостта на Теодосий (на неговите предшественици, както и следовници) папа Дамасий І в Рим, св. Амвросий в Милано или св. Иоан Златоуст в Константинопол ще намерят начините и белезите на светското си влияние – и то обикновено в разрез с по-истинските първоначални схващания за християнството, такова, каквото то е съществувало все още в душата на народите.

ИЗВОДИ Виждаме, че институционалното свещеническо течение е могло да се реализира, само

като се е опирало на властта – най-напред местна – и като се е допълвало и преплитало до известна степен с нея, освобождавайки се постепенно от своите пророчески и свързани с откровенията тенденции, за да ги заклеймява впоследствие като еретични. Обикновено срещу ересите водели борба всички архиепископи... Арий е осъден от един Александрийски събор и заточен в Палестина...

Но едва когато представителите на това институционално течение започват да пращат призиви до императорите – чрез Апологиите на самия Арий от ІІ век – и след като то се обединява с Империята, едва когато се огъва пред натиска на цезаропапизма при Константин Велики на Никейския събор (325), след това при Констанций ІІ, при Теодосий І, при Стилихон, Хонорий и Валентиниан ІІІ в Западната Римска империя, както и при Аркадий Златоуст в Източната римска империя, чак тогава това течение постига, чрез единството на империята, и единство на църквата (или при раздвояването в империята – и своето раздвоение) обикновено под ръководството на римокатолическата вяра в духа на Никейския събор.

Константин Велики, владетел на две империи, свиква първия вселенски събор в Никея през 325 г., обединявайки така четирите митрополии в Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол (бъдеща). Той налага една-единствена вяра, която е установена в Рим и съвсем не е онази, арианската вяра на отец Ерм и на много други... Поддръжниците на арианството ги очаквало изгнание.

Ако впоследствие тези поддръжници на арианството са реабилитирани през 328 г. от същия император, който бил станал по-възприемчив за идеите на Изтока под влиянието на сестра си, все пак десетки епископи ще бъдат уволнени „по заповед на императора”. (Тук трябва да подчертаем, че субординационисткото арианство, което призовава към повишаване ролята на съвестта, често е дело на жени: сестрата на император Константин Велики, Юстина –

Свещеномъченик, епископ Лионски, един от великите отци на Църквата. Роден вероятно в Смирна към 125 г.,

той бил ученик на св. Поликарп. Загинал мъченически през последните години на ІІ век. Написал „Против ересите”, съчинение в пет книги, в които ясно и красноречиво излага християнското учение и опровергава лъжеучителите. В християнската мисъл той е смятан за съединително звено между Източна и Западна Европа.


съпруга на Валентиниан и майка на Валентиниан ІІ, сестрата на Кловис, а и на женския елемент в крайна сметка: Изтокът общо – като притежаващ повече нежност и женственост в сравнение със Запада, както и реалният живот на народите, протичащ в разрив с органите на управление и с властта.)

Ако Вселенският събор в Константинопол прокламира по-късно „със сила и убеждение” (според Нова история на Църквата) вярата в ариански дух...

Ако при Никейския император Теодосий (и Грациан), при Дамасий в Рим и при Амвросий в Милано (379-380) се стига до религиозно единство в полза на вярата, установена в Милано и Рим...

Ако Кловис и Карл Велики (заедно с Беноа д`Аниан) ще продължат изкореняването на арианството, особено в южните области на Свещената Римска империя (Нарбон, Лаграс) и в Испания, с изключителна жестокост и ако римокатолическата вяра бъде наложена сред всички народи, без никакви отстъпки и изключения, това е станало благодарение на резултатите от разпространението на свещеническото течение в цялата Империя..., но, разбира се, с цената на отричането от онзи жив дух на Любов и свобода, характерен за първоначалното християнство. Така институционализирането на християнството очевидно е имало цена, която ние трябва да разгледаме и анализираме.

Рисковете или цената на институционализирането Постигайки целта си – да стане институция, – свещеническото направление в

християнската църква поема двоен риск:

Първо, да се подчини на изискванията на света, от една страна, и дори да се превърне самото то в светска сила и светска власт, като затъне в симония (търгашество с църковни длъжности и вещи) и николаизъм (отказ от задължителното безбрачие на свещениците) при Каролингите и германските императори (впрочем и самият Карл Велики е пра-правнук на мирянин, избран за епископ – Арнул дьо Метц, и в това няма нищо необикновено); и

второ, да се оформи, успоредно с това светско християнство, поради настъпила вече умора и отегчение от него, едно течение на чисто съзерцание, което обаче не се опира на реални преживявания и жива опитност в самия Дух на Христос...

Оттук се получава и чудовищната реалност: папите биват излъчвани от властващите обществени сили (например Григорий І Велики), стават истински политици. Папите при династията на Каролингите, основана от Пипин Къси (ок. 750 г.), са князе, притежаващи огромни територии (църковните имоти се простират от Равена, херцогство Ферара, Италианска Пентаполия, Римини, Анкона и т.н. чак до Перуджа и Рим) и военната им мощ била от решаващо значение за държавата, тъй като се е базирала на страшни воини и здрави съюзи – например с южните нормани, които ще бъдат оттогава насетне, до ХVІІІ век, военната сила, създаваща неизменно могъществото и влиянието на папската власт!

Общият извод е, че Църквата през ІХ и Х век е затънала дълбоко в светското общество. И нейната вяра постепенно все повече е отслабвала. В Новата история на Църквата пише, че епископите (както и епископът на Рим, наричан от църквата „папа”) са били благородници, издигнати в резултат на политически интриги, например Бенедикт VІІІ, свиреп и безпощаден воин на германския император... Аристокрацията и императорите си били присвоили задълженията на висшия клир, назначавали епископите (произхождащи от най-известните родове в кралството), основавали абатствата... Висшите църковни длъжности ставали предмет на сделки за наследство, ако не били купувани – затова били чести обвиненията за симония... Епископите и абатите изпълнявали феодални задължения – „управлявали именията си и служели на своите светски господари”. Такива били и нисшите духовници, най-често неграмотни местни селяни, които, разбира се, също служели на господаря си феодал. След като встъпвали в брак (а и самото бракосъчетание не е било онова тайнство, което щяло да стане много по-късно), свещеническите им постове били заемани съответно от техните деца. (Така самите църкви в крайна сметка били предателски запустели.)


И дори новото монашество в Клюни, както монашеството в Германия и Лотарингия, бързо би потънало в дълбок сън, ако не го била стреснала страшната григорианска мечта за политико-богословско първенство и главенство на Рим сред цялата християнска общност в света. А това също е отдалечавало монашеството от първоначалното му чисто призвание. (В годината на смъртта на Одилон дьо Меркьор /петия абат на Клюни/, т.е. 1049 г., в Западна Европа имало само 65 манастира и абатства, обединени под ръководството на Абатството в Клюни. И следващият период е бил наистина творчески, защото само за 50-60 години манастирите ще станат 1200, дори и повече...)

(Впрочем за създаването на Абатството в Клюни и за обединяването – под строгото ръководство на Римския папа – на манастирите и абатствата, които били освободени от регионална васална зависимост, не е имало само чисто „християнски” причини и основания: можем да предположим, че най-силните хора в Свещената Римска империя /като се започне от херцозите и се стигне до императорите Отон І и Отон ІІ, които първоначално поддържали реформите/ са видели в това начин да изземват от могъщите си васали част от техните права и функции и да позлатяват своя собствен престиж покрай един папа, създаден от тях самите...)

Църквата затъва изцяло в своите консубстанциалистки възгледи за Светата Троица не толкова по религиозни, колкото по политически причини, защото именно поради тях всички императори до Карл Велики се били заели да преследват субординационистките идеи на първоначалното християнство (опасявайки се, че благодарение на тях всеки човек може да стане наистина подобие на Бога, равен на тях, монарсите)... И това насилие било прилагано векове наред, включително и в редиците на самата църква. Спомнете си за римския епископ Иполит, осъден на каторжен труд през 230 година, или за Ориген, или пък за жестоките репресии на римския император Теодосий І Велики срещу арианството в източните провинции, в Италия и Испания, или на архиепископ Амвросий в Италия, а по-късно на Каролингите в Испания. А добавянето към консубстанциализма на субординационистките възгледи, които явно са били необходими, би придало на Светата Троица едно съвсем ново, съществено и живо измерение... (На събора в Константинопол през 870 г. също е отхвърлена ролята на Духа в ръкополагането на свещениците – и това е резултат именно от премахването на всякакви следи от субординационизма.)

Едва Богомилите от Х и следващите векове ще преоткрият първоначалния синтез на двете направления и ще припомнят, че без чистота и любов, без Духа, Който само при тези две условия му въздава духовна власт, никой свещеник не може да извършва истинските религиозни тайнства (тайнството на Духа Утешител). Григорианската реформа всъщност се е вдъхновила от тази идея, ала съвсем несъзнателно, и то в полза на папската инвеститура, тоест на строга централизация в Църквата с войнствен и теократичен характер...

В резултат на отказването от всякакъв субординационизъм се е появил известен съзерцателен монахизъм, в който преобладават тежненията към миналото, към предишната история на религията. Той не е поддържал пряк контакт с живия Дух (от който се е отказал и Константинополският събор) и затова няма повече и преки връзки с реалния живот на хората. Вижте например в какъв разкош и блясък се отслужват литургиите в Клюни от абатите, произлезли от кралски фамилии, докато навсякъде около тях селяните си вършат работата във феодалните владения. И литургията, като проява на съзерцание и посредничество за връзка на вярващите с Бога, се е превърнала в представителен акт, сакрализиращ властта. След унищожаването на ересите религията не съдържа в себе си никакъв духовен импулс, не е способна да предава и новите импулси на Духа, от Когото окончателно се е отказала след Събора в Константинопол. По този начин тя реже своите корени и се превръща само в традиционни обреди, които се стреми да наложи на религиозния свят, на вярващите.

Абатството в Клюни (Бургундия) е основано през 909 или 910 година. Клюни е символът на обновлението на

монашеството в Западна Европа. (Бел.прев.)


(Това не пречи винаги да съществува и другата тенденция – и никога да не гасне нейният пламък, – например в някой манастир или другаде, включително и в обикновения живот, да има хора истински вярващи, които търсят Бога и Духа на любовта и истината и се стремят да им бъде въздаден небесният дар да станат Негово проявление.)

Кратки исторически бележки1 1. Присъствие на Катарското Богомилство в Европа Богомилският прелом – обрат в историята Тогава, през Х век (към 935 година), в България се появява сред духовенството в

български манастири, в самата обикновена църква, движението на Богомилите, етимологично „обичаните от Бога” (Богу мили), наричани също добрите човеци от народите, християни или тъкачи... Те казват, че са пратеници на Бога, като апостол Павел, след като са изживели вътрешно срещата си с Христос и са допуснати до Божието Царство. (Втората степен на посвещението, наричана Консоламент /Утешение/ в Окситания, е точно индивидуално преживеният опит от вътрешната връзка с Христос и с Неговото Слово... Третата степен е влизането в Царството – там те познават Бога, откъдето идва и името им.) Те постоянно се опират на Евангелието, чиито думи са Словото на вечно живия, настоящия Христос и което несъмнено е изпълнено с онази всемирна вяра в Спасителя, в пътя за пречистване, в пътя на Любовта, която вяра води към Него, но винаги е непозната и нова.

Следователно те са извън рамките на всякакви предишни течения, независимо от това, на какви възгледи се опират (на православното християнство, на павликянството или на манихейството...).

Това е предимно апостолско движение за новопокръстване, заявило открито, че идва да прояви Словото, и то Словото на един съвсем нов Христос на свободата и любовта, любов, целяща да се цени всяка дейност и всяка работа, извършени в името на тази любов, тоест за доброто на другите. То се разпространило много бързо (това е мисията на българите – се казва в един апокриф, даден в книгата „Богомилските книги и легенди – при изворите на катарството” от Йордан Иванов) из цяла Европа и в Славянския свят.

Това движение се развива бързо в самата църква, която дотогава била затънала в светския живот, заплетена в мръсни връзки с властите. И тази църква го поема жадно и съвсем естествено: монаси, свещеници и духовници го приемат, най-напред в близките манастири на България, Гърция и Константинопол, както и в европейските епархии. То се разгръща и сред народа – селяни и занаятчии, които са заинтересовани от придаването на значение на всеки човешки труд и от новата форма да се подчертае собственото им достойнство, – и сред болярството и аристокрацията, чиито представители се покръстват и желаят също да работят, за да не упражняват феодална власт над никого!...

Ето оттук идва – и в Европа, и в Славянския свят – онази невероятна уникална пробуда на вярата и на духовността, чийто произход е останал неизвестен, и този факт е разбираем... (Това е резултат от наложената от репресиите забрава, като се започне от ХІ век, след това чрез всесилната Инквизиция от 1233 до края на ХІV век, която ще бъде премахната реално чак през 1789 година!)

Тук ще кажем, че при наличието на официална църква, която все още не е силно централизирана и в която се проявява явен стремеж към свобода на отделните църквици, епархии и дори абатства (чак до 1050 година), това богомилско систематично евангелизиране 1 В тази първа книга на български е включен един по-ранен вариант (историческата част от първото издание на

книгата на френски с малки допълнения), върху който авторът продължи да работи през последните години. Затова новата му разработка за историческите факти ще бъде включена във втората книга на български. Препратките по-нататък към следващи глави от книгата ще важат за целия текст, който на български засега се предвижда да излезе общо в три или четири книги. (Бел. прев.)

Livres et Légendes Bogomiles (Aux sources du catharisme) par Jordan Ivanov, Ed. G.-P. Maisonneuve et Larose, 1976.


не е било усетено от първите поколения веднага като „ерес”, за да бъде унищожавано на кладите... Напротив, навсякъде се появявали групи и течения, одобряващи и приемащи този път на изкупление, около тези Булгр (българи) и ученици, които явно по двама-трима, както и през по-късните времена, преминавали от едно село в друго и от една паланка в друго градче, приемани от някои отворени и мъдри свещеници от съветите на канониците в някои катедрали, както виждаме, че е ставало в Орлеан (1015-1025 година), или от някои селски енорийски католически свещеници и от отделни съзнателни селяни, а след това се установявали в определени селца или градчета да работят в някои стопанства или работилници и да организират събирания за евангелизиране чрез обмен на мисли и обсъждане. Такива видове обмен на мисли и обсъждане стигали дори до проповедите и в самите католически църкви. На много места се сформирали групи от избрани хора, които полагали ръце върху главите на своите приятели, за да ги кръщават в Духа при прочутото Утешение... Покръстени и посветени селяни (всичко това траело много години) могли на свой ред да поемат организирането на такива групи, както някой си Леотар в село Вертю1, в Шампан през 1000 година някои свещеници сами били станали богомили – както свидетелства и прекрасната българска приказка за свещеника, ангела и мишката, записана през 1882 година (вж. глава „Църквата”) – и привличали върху събралите се вярващи присъствието на някой ангел!

2. Първите еретически огнища: разпространение на ереста в цяла Западна Европа и в Славянския свят – Богомилството е навсякъде!

Появяват се съвсем характерните признаци на ереста: отказ да се полага клетва и да се изпълняват каквито и да било светски задължения (които служат на индивидуалния егоизъм), отказ от тайнствата и обредите на официалната църква, включително и кръщаването с вода на децата, утвърждаване на главната роля на кръщението в Духа, получено чрез молитвата и полагането на ръце от страна на избраните от Духа приятели. И, разбира се, всеобщото сакрализиране на храненето, възприемано с осъзнаване на Тялото и Кръвта на Христос, след произнасяне на общата молитва „Отче наш” или „Благослови ни”. (Често храната е съвсем скромна, но вкусна и добре приготвена – нека не вярваме на онези, които я представят в дуалистичен карикатурен вид, – за да се създават добри условия за пробудата на душата. Съвсем малко или никакви животински продукти поради спазването на респект към живота на животните, както и да се улесни проявлението на вярата, да се осигури придобиването на вътрешен опит в духовния свят, да се получи кръщението от Духа.) Ще добавим още една характеристика: живот, освободен от всякакво чувство за притежание и от всякакви задължения в името само на изяви, и работа за култивиране на любов към другите и за добротворство...

Такива огнища на ереста възникват в цяла Европа от 970 до 1050 година, като често западните църковни власти ги наричат „дуалисти-манихейци”, „ариани”, а по-късно и „катари”, както твърдят немалко ерудити (Деода Роше2, Дюверноа3 и др.). Освен в България, Гърция, Константинопол (доста преди 1011 година) и Мала Азия, такива центрове намираме в областта Шампан през 1000 г. (например във Вертю), която до ХІІІ век ще бъде постоянно огнище на култура и разпространение на вярата, след това в Лимож, през 1022 г. и в Орлеан и областта около него – Орлеан, където голям брой свещеници и каноници от Катедралата и от каноническата школа са се покръстили и ще бъдат изгорени живи, в Тулуза също през 1022 г., в Аквитания, в Италия – в замъка Монтефорте по същото време, и в Ломбардия. Нашите тъкачи

1 На бълг. името означава Добродетел (Бел. прев.) 2 Déodat Roché (1877-1978) – френски магистрат, антропософ и философ, историк на катарството. От 1948 г. издава

Cahiers d’études cathares, а през 1950 г. основава Общество за съхраняване паметта за катарите и за катарски проучвания. Авторът на книгата Мишел Муние е взел активно участие в това общество и споменава, че Роше често се е позовавал на Рудолф Щайнер и Петър Дънов. (Бел. прев.)

3 Jean Duvernoy (1917-2010) – изследовател на катарството и автор на Религията на катарите” (1976), История на катарите (1979), Досие от Монсегюр – разпити на Инквизицията 1242-1247 (1998) и др. През 1981 г. е съосновател, заедно с Рьоне Нелли и Мишел Рокбер, на Центъра за катарски проучвания. (Бел. прев.)


са в Прованс, по течението на Рона, както и в Лион с обвинението, че са „манихейци”, и стигат от Бургундия чак до Шампан, виждаме ги по територията от Шалон-сюр-Марн през 1012 г., където към тях е имало много благосклонно отношение, до Аррас във Фландрия през 1025 г., в Антверпен, в Лиеж, откъдето те преминават към Рейнската област. Виждаме ги и в Гослар, Германия, през 1051 година...

В Орлеан те учат своите последователи как да откриват сами вратата на спасението си, та след полагането на ръце да бъдат изпълнени с дара на Светия Дух, Който ще ги научи да проникват в дълбинния смисъл и истинските стойности на всички Свещени Писания. А после те ще имат ангелски видения... Нищо няма да ти липсва, тъй като пребогатият Бог, в Когото се таят съкровищата на Мъдростта и на Знанието, няма да пропусне да те придружава във всяка твоя стъпка. Това се казва в Сборника на Светия Отец от Шартр, цитиран от Дюверноа1.

В Аррас ги обвиняват, че не приемат кръщението с вода и църквата, която го извършва. Според един епископ еретиците твърдят: Нашата религия съответства на изискванията на Евангелието и на предписанията на апостолите... Тя се състои в напускането на света (да живеем, без да се съобразяваме с изискванията на егото), да предпазваме плътта си от сладострастие и похотливост, да си осигуряваме средства за живот чрез работа със собствените си ръце, да не причиняваме зло на никого и да проявяваме обич и любов към другите... Това пише в непубликувани документи от 1025 г., сред които е и текст за един Синод в Аррас на Люк д`Ашери, бенедиктинец 2.

В народните приказки, например словашката приказка Златната страна, дадена цялостно в приложението в края на книгата3, се говори за герой, който помилва кралете – вероломни изменници, след като ги е сразил, и сам не приема смъртното наказание!

Богомилските идеи за християнството привличали монасите и нисшето духовенство, както виждаме в Константинопол: достатъчно е да видим Epistula Invectiva (Ругателно послание), написано около 1011 г. (по-точно през периода от тридесет години преди и след тази дата) от някой си Евтимий от манастира Периблептос в Константинопол4.

Този игумен, върнал се от пътуване, намира мнозинството от монасите покръстени в това ново съживено християнство и желае да сложи добър ред... Тук става въпрос за този период около 1000-та година, за изградено вече богомилско учение в самия манастир, което подсказва, че много по-рано е имало разгръщане на евангелизацията. И някои духовни обители, разположени в по-затънтени места, явно са продължавали да поддържат това ново течение... Там ще намерим по-късно апокрифни текстове с по-късна датировка – от ХІІІ и ХІV век, – сборници със съвсем подобни на народните приказки легенди, които се разпространявали по селата на Средна Европа5.

Тези идеи ще спечелят и висшите среди, както например в Орлеан (епископите и свещениците в съвета на канониците в катедралата, както и обучаващите се в семинарията), ще видим същото и в Анже (през 1050 година), където епископът Брюно и богословът и архидякон на катедралата в града Беранже дьо Тур, забележителна личност през ХІ век, отказват причастието, нещо, което се нарича евхаристичен реализъм, тоест идеята, че тялото на Христос при тайнството евхаристия присъства в просфората чрез така наречената „транссубстанциация” (това понятие ще бъде възприето по-късно, през 1215 г., от Събора в Латран)... Както казва Дюверноа, те били против „законните сватби”, не приемали тайнството на женитбата (за богомилите само любовта е свещена, а не женитбата, особено ако се стига до унизяване, заробване на жената и до обезценяване на истинските ценности в живота), били и против 1 Cartulaire de Saint Père de Chartres. Guérard, Paris, 1840. Cité par Duvernoy, Le Catharisme. Histoire des cathares. pp.

84-88. 2 Luc d’Achéry, bénédictin, Spicilegium. Duvernoy, Histoire des cathares, pp. 91-92. 3 В българския превод ще бъде в трета или четвърта книга. (Бел. прев.) 4 Y. Hagman. In : Revue Hérésis, n° 20, 1993. 5 Вижте Jordan Ivanov, Contes et légendes Bogomiles, (Йордан Иванов, Богомилски приказки и легенди)


„кръщаването на малките деца” – истинското кръщение за тях е кръщението от Светия Дух, но и като резултат от съзнателната, искрена и решителна работа върху себе си. Това са все сериозни и решаващи знаци за наличието на катарство през 1050 година в тези области на Запада, катарство, което не е ограничено само в областите на Централна Франция, Орлеан или Лимузен, още повече че тези хора, за които става въпрос, несъмнено са си били извадили поуки от дадените в Орлеан жертви и не са атакували пряко властите... Още през периода от 1050 до 1054 г. Беранже дьо Тур все пак бил принуден да се отрече от вярата си поради опасността да бъде отлъчен от църквата... (Той умрял в 1088 г. на около 90-годишна възраст, изпратен на заточение от папа Григорий VІІ на остров Сен Модест в Анже.)

3. През целия ХІ век Богомилското присъствие се разширява и прониква все по-дълбоко и в църквата, сред висшия клир и нисшите духовници, а същевременно и сред народите

Голям брой църковни събори по време на папите григорианци многократно осъждали това учение и стигали чак до анатемосването му, както например важният събор в Плезанс (Пиаченца на италиански) в Италия, където тази анатема била една от най-важните му решения през 1095 г., няколко години след кончината на Беранже, а това е свидетелство за факта, че сред религиозните среди били проникнали схващанията на Беранже или сродни възгледи, независимо от неумолимата жестокост на григорианския преврат в Западна Европа и последвалите многобройни чистки... Григорианската реформа не е толкова спокойна и гладка, ще видим по-нататък, както се представя много често в наше време.

Защото не е изключено (без да говорим за страните, където обективно по-късно ще се приеме учението, и то сравнително видоизменено, като Босна например) някои представители на висшия клир или някои игумени да са го приели открито и да са поддържали1 тези нови, явно реформистки тенденции, съответстващи на духовните тежнения през онази епоха. И не е случайност, че Григорианската реформа, започната от папа Лъв ІХ (1049-1054) и продължила при папа Григорий VІІ (1073-1085), например с Хюг дьо Ди, архиепископа на Лион и на цялата обширна област в Централна Франция чак до Поатие и Аквитания, и в крайна сметка в цяла Европа, ще се наложи с цената на отлъчването на стотици, дори хиляди свещеници и епископи, пламенни защитници на духовната свобода, уволнени „manu militari”2 от светските власти и афоресани с класическите поводи симония (търгашество с църковни длъжности и вещи), николаизъм (отказ от задължителното безбрачие на свещениците) или всякакви други обвинения...

Евангелизаторското реформаторство на богомилите, пропито от неутолимия стремеж към духовна свобода, която е същността на всяка свобода, по онова време било обхванало цяла Европа, както ще видим при нашия анализ на народните приказки. Така ще открием и сред западноевропейските, и сред славянските народи едни и същи пориви към културата на Любовта и към проявяването на обич във и чрез труда! Ще открием и трите степени на посвещението във всички тези приказки – за сливане с Божията милост на Духа... Там ще намерим (както ще видите в глава ІІ) реалното присъствие на Христос в природните стихии и в храната, която човек приема с пълно осъзнаване и дълбока признателност – и то много по-истински, отколкото при тайнството Причастие, за което изобщо не се говори в приказките (с изключение на фалшифицираните текстове от края на Парсифал). Ще видим наново там волята за упование и вярност на единствения Бог на съвестта, с която воля всеки овчар и всеки занаятчия, ако се откаже от всякакъв друг вид клетва, става Цар... И ако владиците и свещениците съвсем естествено приемали принципите на нравствената реформа, провъзгласена в Клюни, би било възможно, без да бъдат брутално заклеймявани жените на свещеници като

1 Например епископът на Шалон сюр Марн бил обвинен за неприемане на забраните по време на репресиите през

ХІ век (по Duvernoy, Histoire des Cathares) или Беранже дьо Тур и Брюно д`Анже. 2 Насилствено. (Бел. прев.)


опасни за обществото, съвсем спокойно да се извърши подобна реформа чрез действия за обновяване...

Всеобщата съпротива на духовенството срещу Григорианската реформа ще бъде сразена политически и военно. Не е без значение фактът, че епископите и духовниците в Германия и Ломбардия, след като дотогава подкрепяли идеята за реформа на нравите, масово се възпротивили срещу нея на Събора във Вормс през януари 1076 г. и на Синода в Брессаноне (на нем. Бриксен) през 1080 година: там „Хилдебрандският лицемерен монах” (папа Григорий VІІ) бил подложен на жестоки критики и принуден да се оттегли от папския престол, а впоследствие на негово място единодушно бил избран архиепископ Гиберт от Равена, папа Климент ІІІ (1187-1191) или антипапата според възгледите на григорианците... Тук виждаме, че от гледна точка на григорианството „реакцията на прелатите е предизвикана от желанието им да защитават своите привилегии”. Разбира се, за някои от тях това е вярно... Но тук се пренебрегва онзи всеобщ аспект на тази опозиция, който е доказателство за единодушната защита на духовната свобода, над която опасно виси заплахата от Григорианската реформа, защото само един човек, алчен за власт и безпринципен хитрец, ще взема решение за назначаването на останалите духовници, а те, на свой ред, като Хюг дьо Ди, приближени до жестоките и свирепи властимащи, ще назначават по-надолу и т.н., и т.н. – съвсем далече и извън единствената Божия милост на Духа, Който благославя добрите човеци... Пренебрегва се мощта на този духовен порив към свобода, проявил се във всички църкви и поставил своята длан в нерушимия храм на човешките души: вече видяхме например, че идеите на Беранже, насочени особено срещу причастието, са били живи сред вярващите християни след неговата смърт... Ще ги открием и в други автори – чак до Уиклиф.

Опирайки се на цинични дипломатически и политически компромиси, на жестока армия и опасна власт (нека напомним пак това), тази григорианска църква е успяла да срази и разпъне на кръста истинската църква на Духа и Любовта...

Григорианската реформа налага, през втората половина на ХІ век, консерваторски възгледи, които са подражание на Богомилската вяра, тъй живо присъстваща още от първата половина на същия век, а и през втората му половина.

Богомилското съзнание ще окаже влияние върху всички религиозни нрави през ХІ век и дори косвено върху монашеския неореформизъм, който дотогава бил в застой и от втората половина на века все повече затъвал в своя пищен разкош.

Клюнийското движение явно през Х век, след основаването на манастира Клюни от херцог Гийом І Аквитански (и граф д`Оверн), е допринесло за появата на един неомонахизъм, свързан с чистота на нравите и с абсолютно подчинение на правилника и на по-висшия духовник, едно движение, съвсем освободено от всякаква феодална зависимост от властващите в този свят – императори, крале, графове, – а само опиращо се на моралния авторитет на епископа-папа в Рим (който тогава все още е притежавал известна духовна аура)... Ала в чистото призвание от съзерцателен тип това движение изобщо не е прогресирало, а било в дълбока стагнация дори в началото на ХІ век и във Франция, и в Германия (65-те клюнийски абатства обединявали в Европа само вече създадените преди това абатства, основани все от висши сановници), когато внезапно от 1050 г. насетне самото то попаднало в огъня на великата религиозна пробуда, която била породена не от него, а от славянското и западноевропейското богомилско движение, което така наречената Григорианска реформа (опираща се най-напред на императора, а впоследствие и на други подобни авторитети) съумява да канализира в своя полза...

Обобщено казано, европейското обновление на пиетета към Бога и религията с бягство от „светския живот” (което обновление впоследствие постепенно ще губи силата си), този порив да се работи, това съвсем ново отношение и почит към жената, присъщи на богомилското съзнание и свързани с пътя към всяка посвета (съвършенство), били само жалко повторение и пародия на богомилския новаторски подем...


Опирайки се така на висшата светска власт, няколко църковници, нейни приближени, налагат (с така наречената Григорианска реформа) на самата Римокатолическа църква своите ужасни теократични възгледи.

И тази нова власт, след като веднъж се била установила и укрепила, започнала (в каменни църкви и в манастири, изградени от техни последователи) да налага на народния ентусиазъм строгите ограничения на григорианската вяра... Ако проявяваме желание да проникнем по-задълбочено в истината, понякога ще откриваме в това пробуждане на религиозната вяра (имащо за цел промяната на обществото, ала тясно канализирано и насочвано през периода от 1050 до 1125 г.) едно съвсем грубо подражание, с ретроградни модели, на изискванията на първоначалната богомилска катарска вяра от самото начало на ХІ век. Разбира се, налице е била пламенната набожност, имало го е горещото желание за отричане от света, тоест отхвърляне на ценностите на егоизма и себичността, имало е порив за изповядване на любовта, при което вярващите несъмнено намират по някакъв начин своето място в света и в трудовата дейност, като работят за другите. Обаче това богомилско бягство от света на егоизма постепенно се превръщало (с григорианството) в краен аскетизъм и в остра критичност спрямо човешките пориви и нрави (например при един Пиер Дамиан1 – силна критика на човешките нрави, рязко и съвсем консервативно обръщане към отшелничеството, тежко и строго неомонашество)...

Налице е също фактът, че работата с любов се възприема като нещо изключително ценно, и тези идеи за труда пускат вече корени, защото значението им е породено от нуждите на обществото – да има взаимопомощ, обаче при григорианците тази взаимопомощ се изразява в затваряне и закрепостяване в манастирските владения и в ограничаването й само спрямо новопокръстените „братя”, слугите, извършващи най-обикновена работа.

Запознаваме се и с богомилското утвърждаване на божествеността на жената (вж. гл. V от книгата), жената, която вече е осъзнала и приела своята същност, е въвеждала – чрез хубостта и обичта си – другите в степените на посвещението и в Божието царство. Жените „християнки”, катарски богомилки, както вече установихме, са участвали в богослуженията и в Утешението на всички, които желаят да станат християни, и с девствеността на душите си са стигали до висшата степен на апостоли... Обаче според папа Григорий VІІ или според св. Бернар е точно обратното: Адам е бил измамен от древния си враг. Под безспорното влияние на богомилите, според които жената е равна на мъжа, на жените от римокатолическата църква вече било разрешено да искат и получават прошка, но само чрез застъпничеството на Богородица, която единствена е извън грехопадението...

Без да усещат и възприемат цялото й величие и достойнство, те все пак били допускани да се молят на тази Дева Мария в манастира Фонтевро, а мъжете продължавали да работят, извършвайки богослуженията... Известно е, че Робер д`Арбриссел2 сред монахините се е обучавал и упражнявал в синеисактизъм3, тоест спял нощем в женското крило на манастира, за да свиква да се владее и да остава непорочен... А богомилите, напротив, са се стремели – на базата на сливане с любимия човек и след като са имали вече деца – да култивират онази любов, при която истински обичащите се мъж и жена се освобождават взаимно от нараняванията поради егоизъм: по този начин те са извисявали и трансформирали чрез силата на такава любов всички свои желания и са получавали своята посвета, както виждаме във всички народни приказки... Общо взето, налице е същият порив към чистота, но при реформистите (поради това, че те не разбират природата на злото и единствено могъщата сила на любовта) той стига до краен репресивен аскетизъм (например при Пиер Дамиан или по- 1 Pierre Damien (1007-1072) – италиански католически духовник. (Бел. прев.) 2 Robert d’Arbrissel (1047-1117) е основал абатството в манастира Фонтевро (Fontevraud) и Бенедиктинския

римокатолически монашески орден около 1101 година. Там с него дошли голям брой жени, включително и с благороднически произход, привлечени от проповедите му. Строгите изисквания били монасите и монахините да живеят отделно. Някои историци го смятат за предвестник на феминизма. (Бел. прев.)

3 Syneisaktisme (от гр. συνεισακτοι) означава практиката християнските проповедници-отшелници да бъдат придружавани от жени при пълно въздържание от полов контакт. (Бел. прев.)


късно при Бернар дьо Клерво1, който е казвал, че трябва да се върви в строга аскеза и в трудно възлизане към Йерусалим на свободата... Ето как се пораждат такова насилие и такива жестокости в духовно-религиозното направляване на обществото „в противовес на онзи Ренесанс от ХІІ век, белязан с дълбоки промени в обществото и политическата власт”, както се посочва в Уикипедия. Григорианската реформа, поради самата своя същност, е била невероятна спирачка за това зазоряване и за разпространението на идеите на богомилите. Тя е предизвикала непреодолимо напрежение не само между светското духовенство и обикновените духовници, но също и между консервативните сили и динамичните съграждащи сили в обществото, които влезли в сблъсък през епохата на Ренесанса.

Разпространението на богомилските идеи из Европа, както потвърждава историята, съвсем не отслабва през периода от 1050 до 1100 г., макар че отчасти е затулено от вълненията около Григорианската реформа...

След първоначалното си „посяване” в Европа, от 1000 до 1050 г., тези идеи имат период на съзряване и разпространение (макар и замаскирано с размириците около Григорианската реформа) от 1050 до 1100 година.

Няма повече клади и никакви следи от богомилското катарство. Всъщност след 1049 г. Григорианската реформа, опираща се главно на монашеството в Клюни – обаче в съвсем строга централизаторска теократична форма, – се опитва да привлече и си присвои (под предлог за симония) освободената църква в различните й храмове и църквички, да притежава самите души на вярващите, самите народи, че дори и държавите – „князете, които не биха целували нозете й...”, както казва папа Григорий VІІ.

С отслабването на династията на Каролингите и феодалното раздробяване на империята им през ІХ-Х век големите епархии били станали почти независими или изградени като истински малки княжества, като в Реймс, Рен или Милано, където епископите са били реалните феодални владетели в епархиите си, тъй като често произхождат от династични родове, или са зависими от съседни аристократични владетели, техни близки роднини, или пък са подчинени на имперската или кралска власт, от която получават постовете и именията си, понякога срещу заплащане (поради което били обвинявани в симония), и на която са васали... Абатите на отделните манастири също били васали и се стигало чак до участие на монасите в армиите на техните господари... При германските императори, които се опитали да възвърнат влиянието на Свещената Каролингска империя, те получили наново в Германия и Ломбардия инвеститурата на императора...

А църквата (всички нейни вярващи, проповедници, свещеници и епископи, които Григорианската реформа ще се опита да подчини) изцяло е била проникната от теченията на Богомилското реформаторство: тези течения проповядвали още от първите години на ХІ век, в условията на абсолютна духовна свобода, търсенето на Божията милост при кръщение с „Утешението” или кръщението в Духа. Те се отричали по този начин от всякаква клетва, от всякакъв дълг към обвързаностите в този свят: една такава църква на свой ред приема и отстоява тази автономия... (На пръв поглед отказът на григорианците от симонията съвпада с поривите на тази църква към духовна независимост.)

Видяхме как възгледите на Беранже дьо Тур2 (който не приемал причастието и кръщаването на децата), становища, осъждани и анатемосвани чак до средата на ХІІ век от григорианските събори, доказват, че е имало непрекъснато и постоянно богомилско присъствие от 1050 чак до края на 1120 година. Официално констатираният факт на многобройните репресии от ХІІ век насетне удостоверява безспорно тази истина. Без да говорим за универсалния характер на всички западноевропейски средновековни приказки, които са чист

1 Bernard de Fontaine (1091-1153), монах в Сито (Cîteaux) и абат на Клерво (Clairvaux) – френски католически

реформатор, канонизиран за светия. (Бел. прев.) 2 Bérenger de Tours (998-1088) е френски богослов, чиито еретични идеи били осъдени най-малко от 15 събора на

официалната църква.


израз на богомилската есхатология, всички възгледи и постановки на „добрите човеци” преоткриваме в Парсифал на Кретиен дьо Троа, следователно в областите Шампан и Фландрия (като се изключи финалът на произведението в григориански дух), или в Продължението... Ще ги преоткрием съвсем точно представени и в поученията на Джон Уиклиф в Англия към 1375 година, които поучения ще окажат силно влияние за Реформата на Лутер или Хус... Успяхме също да установим и тяхната роля в мисленето на Шекспир...

Съвсем не е случайност, че тази църква (различно повлияна от богомилското съзнание и нееднакво освободена) ще отказва масово, почти единодушно, в Диетата във Вормс през 1076 г.1 или в синода на Брессаноне през 1080 г.2 да бъде обвързана, тъй като е осъзнавала сериозната опасност за духовната свобода.

4. От Клюнийската реформа към Григорианската реформа Григорианската реформа, започната от няколко приближени на властите клюнийци, е

имала за цел постепенно и незабележимо да подчини не само целия клир (първо всички обикновени духовници, всички абатства и манастири, приели правилника на Клюни, но и цялата Църква с всички висши духовници, действащи в света) и не само цялата Църква, но и самия свят и светските власти, управляващи този свят – феодали и крале, графове и херцози, императори... Тези реформатори се стремели да подчинят идейно на римокатолическата църква всички държави, всички народи и князе, а цялата църква – на новата духовна и светска власт, предоставена на епископа, който е Римски папа, и за която претендира тази съвсем ограничена група реформатори... И така оттогава, от 1049 г. започва (под прикритието на борба със симонията и николаизма) войната на новораждащата се църква, централизирана и теократична, срещу една друга църква, която е освободена, а и сама дава повече свобода на вярващите, и войната на тази теократична църква срещу държавата: безпощадни битки, в които ще се решава кой да владее и управлява света, а всъщност ще се постави на карта духовната свобода на човешките души...

Да се подчинят църквата, народите, князете Трябвало е, както казва Юмбер от манастира в Моайенмутие (монах-реформатор, а по-

късно кардинал), за да се премахнат пороците на клира, той да се освободи от попечителството на държавата и да премине под свещеното опекунство на папите... Героят в една италианска приказка, като се върнал от срещата си с Гриффул, птицата-сфинкс, предложил на игумена на един манастир (който му се бил оплакал, отчаян поради пороците на своите монаси, защото постоянно били в разпри) да се посвети на изучаването на Любовта и прилагането й в манастира – и го уверил, че тогава дяволът сам ще избяга от тях... Това всъщност е било богомилското решение: богомилите не приемали никакво попечителство, а единствено вътрешната си връзка с освобождаващия Дух на Бога... Епископите-папи в Рим, Лъв ІХ и следващите, чийто съветник бил Хилдебранд (бъдещият папа Григорий VІІ), се стремели не само да откъснат – както желаели клюнийците – клира от всякакво влияние на този свят, но да го откъснат, като го подчинят на Римския папа, чието върховенство те самите утвърждавали по съвсем нов начин... А самият Григорий се стремял, освен това, като викарий, заместник на Христос, да подчини на закона на този Христос, той, викарият, не само цялата Църква и духовенството, но и света и неговите князе. Трябвало е, следователно, да се учреди едно светско управление на този свят от представителя на този Христос и на Доброто на земята: папата.

1 Това е синод на Свещената римо-германска империя, в който са участвали германските епископи и император

Хайнрих ІV. На този събор императорът обявил папа Григорий VІІ за свален поради претенцията на папата да му отнеме правото да назначава германските епископи. В отговор на това папа Григорий отлъчил Хайнрих ІV от църквата.

2 След като папа Григорий VІІ отлъчва наново от църквата император Хайнрих ІV, на Синода в Брессаноне Хайнрих ІV предлага архиепископа на Равена Виберт (или Гибер на френски), който бил избран за антипапа от мнозинството германски и ломбардски епископи под името Климент ІІІ.


Григорий е изтъквал, че римокатолическата църква е домът на Бога на земята и срещу нея именно се възправя лагерът на злото, на лукавия по-точно, на дявола и неговите слуги, на антихриста и всички врагове на Бога (враговете на тази църква и на главенството и управлението на този папа). Той е твърдял, че дълг на всички християни е да застанат в лагера на Доброто, за да се борят, разбира се, с военни средства, срещу тези врагове на Христос, ръководени от дявола... (Вж. Жан Флори, Катари пред историята1.) Нека дадем мнението на този автор за начина на Григорий да приписва сатанински черти на противника:

„На 24 юни 1073 година, шест дена преди интронизацията си, Григорий VІІ излага ясно своето намерение да се бори... срещу всички, които се противопоставят на реформата... И за тази цел му е необходима подкрепата на мирските князе. Ето защо той моли графиня Беатрис от Тоскана и нейната дъщеря Матилда да се обявят против епископите от Ломбардия, които били решили да подкрепят Годефроа, кандидата на крал Анри ІV (императора), за мястото на починалия архиепископ Ги от Милано. Годефроа бил избран на 21 април 1073 г., но още не бил заел поста си. Григорий моли тези „дъщери на св. Петър” да направят така, че благородниците от Тосканското графство да скъсат всякакви връзки с противниците му, на които той приписва сатанински черти: нарича ги „лъжеепископи”, „поддръжници на ереста симония”, последователи на „един отлъчен за симония еретик”, „предвестници на антихриста и помагачи на дявола”. За същия Годефроа папата пише същото втори път, няколко дена по-късно, в писмо до верните на св. Петър в Ломбардия. Той ги предупреждава за учениците на отлъчения поради симония епископ, които са „поддръжници на беззаконието”, „слуги на Сатаната”, „глашатаи на Антихриста в Ломбардия”, целящи да разрушават християнската вяра, „но само събират купища гняв за деня на гнева на Бога”. Годефроа – добавя той – „още приживе на архиепископ Ги е омърсил славната църква в Милано с престъпленията на своята ерес симония; и днес превръща този град в роб на демона, безчести с дявола невястата на Христос. Ето защо папата отлъчи Годефроа и всички, които го поддържат, защото те са врагове на светата църква...”

В борбата, противопоставяща григорианските реформатори на по-голямата част от вярващите не-григорианци, именно тези не-григорианци стават еретици.

От този миг нататък, поради огромната сериозност на залозите, започва безпощадна битка, в която, естествено, богомилите били забравени: в ерес се обвинява цялата църква, в която Григорий вижда проявление на сатанизма, църква, наричана нечиста и проядена от симония, като еретици стават всички противници на папската теократична и централизаторска реформа, като се започне с епископите и всички духовници, които утвърждават масово своята духовна независимост. Но след като Леон ІХ става папа през 1049 г. с подкрепата на империята (Хенрих ІІІ), всички тези еретици са грубо наказани и отлъчени.

Те ще утвърждават масово своята независимост, както се вижда в Диетата във Вормс, през януари 1076 г., след като се била проявила за първи път григорианската теокрация (1074-1075 г.), тъй ясно и категорично изразена в Dictatus papae: те стават тогава дисиденти, призовавайки Хилдебранд, „лудия монах”, да си подаде оставката... (И, разбира се, като истинско фанатично безумие се възприемат крайните действия на тази шепа григориански реформатори, които ще тежат страшно, чак до Френската революция, върху историята на християнството!) Ако духовниците бяха възприели (съответно на духа на времето и на богомилското проникновение) идеята за реформа на нравите и ако бяха се съгласили да се освобождават постепенно от всякакви светски компромиси (симония, николаизъм), те не биха се съгласили – при наличието на толкова консервативните знаци на григорианската теокрация – с тази идея за една църква, която уронва престижа на чисто духовната й мисия и застрашава нейната свобода... (В полза на някаква светска мисия.)

Оттук идва и онази единодушна реакция на духовенството, изявила се още при избора на Папа Климент ІІІ (антипапа според григорианците), това единодушие е израз на стремежа към чиста религиозна духовна свобода, пред която абсолютното подчинение на правилника и на

1 Jean Flori, Cathares devant l’histoire, éd. Hydre.


закона на клюнийците и на папата представлява отстъпление към по-стара епоха в историята на църквата и на монашеското движение, ако не е регрес.

Отлъчването на императора от Григорий отслабва решително империята: григорианските папи налагат своето върховенство и на църквата, и на държавите

В замяна на това съвсем естествено е било германските князе и благородниците в Ломбардия и Тоскана, едва ли не смазани от младия Хайнрих ІV, да се възползват от отлъчването на императора им от папа Григорий, за да възстановят независимостта си и да изберат (по предложение на архиепископа на Майнц и на двамата папски легати) нов крал, стига дори съвсем малко този крал да признае тази тяхна независимост... Папите-реформисти, за съжаление, са умеели, с цел да укрепват своята папска власт, да раздèлят народите, включително и да противопоставят синовете на императора на собствения им баща Хайнрих ІV... По този начин, опирайки се на Германия, Лотарингия и Тоскана (Беатрис и Матилда от Тоскана), на Италия (която след това ще остане много дълго време разделена и във вътрешни раздори), на кралете във Франция и Англия (Уйлям І Завоевателя), на херцозите и маркизите, на сарацините и нормандците, на бунтуващите се смело народи (например патарените в Милано или Рим) и на собствената си армия, армията от духовници в самата църква, на могъщото, добре организирано управление чрез избраната колегия кардинали и опитната папска власт в Рим, опирайки се също на кръстоносните походи, които подстрекавали народите и ги склонявали да се подчиняват на папската воля, постепенно григорианските папи налагали своето върховенство и надмощие: Църквата ще се превърне в григорианска и теократична, железен преден отряд на толкова много репресии и на Инквизицията... Сериозността и тежестта на такава битка срещу обективните сили очевидно е била отложила реалното преследване на първоначалната ерес, преследване, което скоро ще се възобнови от победата на Реформата, за да се стигне до кръстоносните походи срещу албигойците и до онези кръстоносни походи, например в Германия, при които народът е изправен за битки срещу самия себе си... Същевременно няма вече никаква обективна следа – в тази втора половина от ХІ век – от богомилското катарско движение... Богомилската ерес не е явна в живота и изчезва от архивните документи (с изключение на анатемата срещу доктрините на Беранже). Но това не означава, че тя не съществува – бидейки доста по-активна и разширена много повече от когато и да било, тя ще се появи отново, вече показахме, по един съвсем обективен начин в своя нов обхват, веднага щом създадената теократична църква се обърне наново към нея, за да я изкорени... Следователно ние виждаме как пред погледа на григорианското съзнание това учение избликва в много по-големи размери още от началото на ХІІ век в цяла Европа: Германия, Аквитания, Окситания, Испания (Галиция, Леон, Арагон, Каталуния и т.н.), в Шампан, Бургундия и дори Англия (може би по-късно, според Дюверноа1, където намираме явни следи, както е посочено в бележки 1 и 2 по-долу), както в земите от Фландрия до Италия, без да споменаваме многобройните огнища в Средна и Източна Европа, сред които е очевидно България, където то се е зародило, и граничещите с нея страни: Румъния, Сърбия, Унгария, Австрия и дори Мала Азия и Близкия изток...

5. Явни следи за присъствието на богомили в Англия (Великобритания) /1/ Англия: В трагедиите на Шекспир Макбет (1606 г.) и Отело (1604 г.) ние откриваме

същественото съдържание на богомилската мисъл: намираме ги в онова състояние на съвестта, осъзнаваща действието върху човека на тъмните сили, заплашващи го и поставящи на карта неговата свобода, но будният човек не се поддава, а мъдрият старец и „добър баща” изрича във всички свои пожелания богомилския идеал: „Нека Божият благослов бъде с вас и с всички, които желаят да променят злото в добро и враговете в приятели”... Или в Отело: намираме същото осъзнаване на силите, които, пробудени от Яго, застрашават целостността на човека, който е станал жертва на страсти (Отело). Откриваме безкрайно величие в красивата Дездемона, изпълнена с чиста и нежна любов, която я извисява винаги към онова „утешение”

1 Duvernoy, Catharisme, histoire des Cathares, ch. VI.


и онази „небесна светлина”... И тя, като стареца в Макбет, се моли: „Нека небето ми вдъхне навика не да вземам зло от злото, а да накарам злото да служи на по-доброто”. И в двата случая имаме типичната за богомилите идея, че единствено любовта ще донесе „утешението”, онова вътрешно изживяване на Божия Дух, чрез което човекът поема решително към духовното си извисяване и възприема злото само от положителната му страна – като материя на бъдещата си еволюция, – и по този начин се премахва всяко оправдаване на смъртната присъда!

/2/ Ако разгледаме идеите на Джон Уиклиф, през 1375 г., в ХІV век, онова негово твърдение за една църква, основаваща се само на милостта и любовта на всички, които са в Духа, в Бога, където се намира единствената истинска църква, докато всички, които са греховни, не могат нито да благославят, нито да опрощават някой грях, ако разберем какво е неговото гледище за Тайната вечеря и че той отрича григорианското причастие, ще се убедим, че при него е налице очевидна среща с богомилското слово... (Вижте, например, за Църквата, първата част на окситанския Требник от Дъблин /или глава ІІІ на нашата книга – за Църквата/, а за Тайната вечеря – глава ІІ.) Уиклиф казва, че никой свещеник не е упълномощен да превърне хляба и виното в тяло на Иисус Христос, обаче „елементите си остават това, което са, и все пак те са тялото на Иисус Христос” (вж. Wikipedia), „но елементите имат добър резултат, само ако тези, които ги получават, живеят като ученици”, тоест ако ги приемат с пълно съзнание и дълбока признателност... Там има и критика на политиците и закона – в твърдението, че е в сила единствено законът на Христос, законът на любовта, докато издаването на множество човешки закони е истински товар за хората... Това са явни белези на богомилската концепция за Божията Тайна вечеря, за Църквата и за политиците (с характерния отказ от всякаква клетва, от всякакво подчинение на външни ангажименти), както и доказателство, че идеите на богомилите са съхранени в чист вид и в Англия... (Вярно е, че например Уйлям Завоевателят не е прилагал в Англия още през ХІ век изискванията на Григорианската реформа... Географското разположение на острова и безспорно независимият характер на народа в тази страна са станали гарант за известна независимост, откъдето и идва проникновената сила на тези богати и всеобхватни мисли.) Написаното от Уиклиф ще събуди или повторно ще съживи у Лутер или у Ян Хус, например по повод на „консубстанциацията”, тази концепция за Тайната вечеря – нещо животрептящо и избликващо с богатите идеи, заложени извечно в съвестта на европейците, включително до Полша, и в европейските народни приказки, та дори най-жестоките репресии не са успели да го изтрият... (Ще открием същите възгледи, но минали по други пътища, и у Серве, роден в областта Арагон, Испания, и изгорен жив заради схващанията си за Тайната вечеря и за Светата Троица, или в произведенията на Рабле, Третата книга...)

6. Наличие на едно явление, за чието определяне липсват обективни исторически елементи

Ние виждаме ясно тук, че през периода от 1050 до 1100 г. е било възможно да съществува едно динамично явление, за което няма споменати никакви конкретни данни и дори никакъв разказ. Това се отнася за Западна и Централна Франция (където се крият очевидни знаци) или за Прованс, долината на Рона, Лион, Бургундия, Оверн, Юра, където в живота бил внесен динамизмът от „тъкачите” и добрите човеци въпреки могъщото влияние на григорианството в цялата област, включваща и архиепископията на страшния Хюг дьо Ди, приближен на Григорий (както ще установим на друго място). Тука папската власт ще стигне чак да води битки в края на ХІІ век – посредством поддръжката си на валдейците1 и на техния чисто съзерцателен модел – срещу порива у тези народи към дейност, свързана със сръчности и изобретателност, и към произхождащата от тази дейност свобода, както ще видим по-нататък... Така ще бъде и в славянските страни, в Полша, Украйна, Русия и т.н. Ако противопоставянето и противодействията на Римокатолическата църква в Западна Европа са подчертали и 1 Валдейци са последователите на Pierre Vaudès (от някои автори приет като Valdo), търговец от Лион, който

раздал имуществото си, посветил се на апостолска дейност и създал „Братството на бедните от Лион”. На български в този превод е възприето изписването на това име от автора на книгата, което е съчетание на горните две имена, с ударение върху последната сричка. (Бел. прев.)


направили видим факта (по време на тази опозиция), че реално е имало богомилско присъствие, липсата на такъв противник го е изтрила от историята, за да бъде то включено в структурите и съдържанието на идеите и манталитета на народите... Само добре подготвени историци ще съумеят да открият малки следи от това присъствие. Абсолютно богомилският смисъл на народните приказки, които са люлка за изграждането на културата, е явното доказателство за присъствието на тези идеи и за тяхното безспорно влияние върху великата душа на тези Народи: без съмнение в това са и заложените кълнове за ролята им в бъдната история на човечеството и вселената...

За валдейците. Ще видим и другаде, че движението на валдейците, обхванало цяла Западна Европа, е по същество (във вида на подкрепата, дадена 100 години преди това от Римокатолическата църква на патарените1) едно подправено опозиционно движение, поддържано от самата църква – с цел да сплотява всички търсещи пътя към Бога в ущърб на богомилските идеи, които тя представя в обществото в деформиран и окарикатурен вид – и с нейните наемници, навсякъде, където влиянието на катарството е подривало нейната експанзия... Първоначално и движението на валдейците разпространява из цяла Западна Европа слухове, които отричат и очернят словото на богомилите. Църквата осъжда преди всичко значението и ролята, които богомилското учение придава на труда, на работата, и се бори срещу разгръщането на каквато и да било дейност, свързана със сръчност и изобретателност. Видяхме този отказ от труда в Книгата за двата Принципа, която е явен фалшификат, а се твърди, че е богомилска (вж. нашия анализ). Намираме същото нещо и тук, при валдейците: самият Валдес (фиктивна личност, безспорно създадена изкуствено и предложена като пример за следване), без да е доказано, че действително е живял, е представен като богат гражданин, отказал се от всякакво богатство и всякаква дейност, ако тя не е съзерцателна и апостолска... Официалната църква по този начин е поддържала течения, които били представяни привидно за опозиционни, а по същество е подривала, в своя полза, основите на катарското учение и на неговото очевидно широко влияние. И така било до момента, в който тази църква попаднала в своя собствен капан: валдейските общности, които самата тя била основала в началото, впоследствие станали толкова самостоятелни и независими, че дори се доближили до хусистите, и тя ще трябва да ги преследва с кръстоносни походи така истински, както ще гони и репресира богомилските катари...

Както и да е, първоначално валдейските общности били създавани единствено и изключително край границите на областите с катарско влияние, срещу които е трябвало да се воюва (точно там, където официалната църква е била застрашена) – и, ето, това ни позволява същевременно да очертаем допълнително границите на разпространението на това негласно, безмълвно и смирено присъствие на катарското богомилство, там, където то не е могло да се изявява обективно, например в областта на архиепископията Галия, потискано от цивилните и религиозни власти в Бургундия, нека си спомним за Григорий де Ди. Тази карта включва Прованс, Алпите, Северна Италия, долината на Рона, Лион (където „тъкачите” донасят очевидно тъй характерната за тях съвсем новаторска християнска основа на човешкия труд и своите плодотворни умения в областта на новите производства – особено с нововъведенията в текстилната промишленост), но също и Юра, Швейцария, Южна Германия (по-точно Бавария), чак до Берлин и Полша, също Бохемия (сега Чехия и Словакия)... А без съмнение частично в Ирландия и Уелс... И други аргументи свидетелстват за това повсеместно присъствие на богомилската мисъл, която ще внася нов живот, чрез всички свои народни приказки, в елементите на европейската и славянската култура... (На този въпрос ще се върнем и по-нататък.)

1 На френски „pataria”, етимологично идва от диалектна дума в областта на Милано и означава „дрипи, парцали”,

както противниците на движението наричали последователите му с подчертан отрицателен смисъл. (Бел. прев.)


7. Бележки за етапите в репресиите Първите клади през Х и ХІ век (от 970 до 1050 г.), съвсем нееднакви, свидетелстват по-

скоро за наличието, по някои места, на стария свещеническо-монашески стремеж, който бил част от проявите на властта (например в Орлеан, столица, под контрола на френския крал) и на местните духовни власти, отколкото за по-сетнешното разгръщане на богомилската реформа в нравите или на чистото духовно движение, което ще ги предизвика... От 1100 до 1199 г. (когато папа става Инокентий ІІІ) кладите съответстват на развитието на новите теократични или григориански възгледи на римокатолическата църква и за самата нея, и за ереста. Цялата централизирана църква и всички епископи в църковните събори се заемат, с подкрепата на светската власт, да репресират ереста. Със св. Бернар започва епохата на силното влияние на манастира Сито и на Ордена на цистерцианците... След папа Инокентий ІІІ до папа Григорий ІХ те представляват систематичната и окончателна воля на папската власт и на Инквизицията да се изкорени чрез унищожение всякаква проява и следа от богомилската истина, смятана за ядро на всяка друга ерес, което всъщност е вярно...

В този смисъл можем да приемем, че е имало три периода в гоненията срещу богомилите. Първият е от 950 до 1050-1100 г., когато репресиите били спорадични, а съвсем не методични, резултат от волята на определени епископи или на съответните клерикални и светски власти в отделни места – поради църковните традиции и в Западна Европа, и в славянските страни.

След това идва вторият период – от 1100 г. до времето, когато папа е Инокентий ІІІ (до 1216 г.). Църквата започва „идеологическите” репресии, като през ХІІ век сама идеализира себе си, идеализира и ереста според своите опасения и страхове, но същевременно я преследва при условията на новото си положение – върховенство на папската власт и непогрешимост на папата... Били смазани еретични движения в Шампан (1114 г.), в Бургундия и в Рейнската област (1135-1150 г.). Църковни събори, свикани като съдилища, обединяват епископите за осъждане и издаване на присъди за екзекутиране на заподозрените. Св. Бернар, основател на големия цистерциански манастир в Клерво, върви по стъпките на разпространението на еретичните схващания, например в областта на град Лион, старателно контролира задържането и екзекутирането на носителите им, констатира дезертьорството на католическите църкви в Югозападна Франция около градовете Тулуза и Алби през първата половина на ХІІ век... И подготвя големите цистерциански манастири за овладяването на по-добре организираните форми на ереста, ако се появят... С Инокентий ІІІ репресивните действия придобиват нов аспект – ужасен и систематичен, най-напред в Италия, а след това с кръстоносния поход срещу албигойците. Целта е била окончателно да се изкорени тази ерес, да се унищожи и най-малката следа от нея, да се изтрие дори споменът, че е съществувала...

Вероятно всъщност от времето, когато на папския престол е Инокентий ІІІ, и след това, с основаването на Инквизицията през 1233 г., католическите прелати от най-западните области на Европа създават идеята за съществуването на това, което те наричат „катарски църкви”, а всъщност общности, активни райони на евангелизиране (вж. глава Църквата) в Шампан-Франси, във Фландрия, в Рейнската област, както и в Южна Франция (където те говорят за 5-6 църкви, които възприемат като епархийски), също и в Прованс, в Испания – Каталуния, Леон, Арагон..., в Италия (6 църкви)... Така в Деянията на св. Феликс, очевидно фалшификат, написан към 1225 г., се лансира идеята за организирани църкви (за предполагаем период около 1167 година) или в Требника от Флоренция... Нека разберем добре, че пораждането на подобна идея е доказателство преди всичко за еволюцията на самата Католическа църква в онази епоха, на нейните интереси, на нейните нови цели и на нейните опасения... Ще видим в гл. Църквата, че в действителност никога не е имало никаква катарска църква...

С Инквизицията през 1233 г. настъпва новият период на по-последователни системни действия, когато ереста ще бъде подложена на най-строг контрол и кодифицирана, за да бъде напълно унищожена. Анонимният Катарски требник (използван от валдейците с полемична цел), Тайната книга (апокрифната Тайна вечеря) във втората й част, Книгата за двата Принципа и главите в нея за дуализма, главата за смекчения дуализъм (така наречените


гаратензес1) и нейният Латински требник (и книгата, и требникът са явно подправени, както ще установим по-нататък) – всички те в определен смисъл представляват колегиалната воля на католиците да се дефинира ереста с цел кодификация с нормативен характер, която се открива и при създаването на въпросниците на Инквизицията... Те именно са прелюдия към окончателното унищожаване на ереста. Чрез тях идва на бял свят идеята за радикално решение и по този начин репресивните действия придобиват смисъл и биват оправдани.

В заключение, извън проблема за гоненията и репресиите, ние в крайна сметка биваме насочени към първите богомили и съществуването на едно евангелизаторско течение, което било създадено през първата трета от Х век, пресякло цяла Европа от изток до запад още през втората половина и особено в края на Х век, както и през цялата първа половина на ХІ век, и което несъмнено ще се вкорени и разрасне в някои области на славянските страни (понякога съвсем скоро след първите католически евангелизации). Широкото разпространение на това по същество дълбоко богомилско движение, движение за неохристиянизиране, ще стане в Западна Европа през втората половина на ХІ век и началото на ХІІ век, дарявайки така цяла Европа (и Западна Европа, и славянския свят) с един нов начин на проявление на вярата в Бога, а римокатолическата църква ще канализира в своя полза, но с ужасен теократичен смисъл, тази нова религиозност... И тогава, в процеса на своето развитие и с появата на много манастири (клюнийски и цистерциански), църквата ще осъзнае своето могъщество. А това е причината и за промяна в стила на репресивните й мерки, които преди това са били разпръснати и съвсем слаби...

8. Връщаме се към богомилите Следователно богомилите често ще предизвикват сред самите религиозни среди,

докоснати от тази вяра (и приели самите те потвърждение за постоянното присъствие на Христос), надежда и пробуда на вярата, подтик за духовен живот и за човешка творческа активност... Ето това и до днес не се забелязва поради всички онези лъжливи твърдения и неверни документи, поради фалшифицираните книги (дали са достоверни някои така наречени „катарски” книги, например Книгата за двата Принципа – това ще видим по-нататък), поради всички онези неверни възгледи и постановки, които им били приписвани, като се започне с прословутия, така наречен „дуализъм” (както ще установим по-нататък), насочени умишлено срещу богомилското учение от неговите гонители, от една всесилна и властваща в обществото Инквизиция и от пламенните поддръжници на свещеническото и теократично гледище за църквата и за вселената...

А богомилите ще бъдат все пак причината и основата на пробуждането в религиозния, нравствения, културния, гражданския, обществения и промишления живот на бъдещите общества – те носят в своето учение за вселената (едновременно мистично и космологично) основните идеи за Възраждане на човечеството и за обновление на Науката, темелите на високоблагородната стопанска и обществена активност, с една дума, основата за бъдното усъвършенстване на човека и за постигането на индивидуалната му свобода.

9. Народните приказки имат предимно богомилски произход Всички разкази и басни, всички средновековни приказки (западноевропейски и

славянски), вдъхновяващи хората с философска задълбоченост на идеите, с прелест, с морална и духовна сила на героите, както и с разкриването на космологични знания и истини, цялото европейско народно творчество, което така умело и силно въздействащо е прониквало до края на ХІХ век и дори до средата на ХХ век в Душата на нашите Народи, всички тези народни творения, чиято роля е очевидно основополагаща и съзидателна в културата ни, са предимно с богомилски произход!

1 Garatenses – италиански катари от църквата в Конкорецо, близо до Милано, основана около епископ Гаратус.


При анализа на приказките ще видим, че те възпроизвеждат и дори обясняват всички основни положения от учението на добрите човеци, каквото е представено например в „Epistola Invectiva” от началото на ХІ век, през 1011 година в Константинопол, или в първата част на прословутата Тайна книга (апокрифната Тайна вечеря) от Каркасон или от Виена, в автентичните требници от Лион или Дъблин или дори (въпреки фаталните деформации) в многобройните показания и документи на Инквизицията... Ние ще открием тези идеи и в безчислените народни песни, които свидетелстват за събитията в самия живот на народите ни...

Тук ще си позволим да споменем само за една идея, която ще бъде разгледана по-пространно и задълбочено в глави ІІ, ІV и V. Има немалко вълшебни приказки, в които героят трябва да износи 7 чифта обувки от желязо, да изяде 7 хляба от камък, да премине през 3 изпитания в продължение на 7 години или 7 века... Тези 7 години или 7 века изпитания означават 7-те периода в еволюцията на човечеството, представени в апокрифната Тайна вечеря, онзи богомилски документ, открит в Каркасон и Виена, чиято първа част е от Х-ХІ век и идва от България (вж. по-долу втората част на настоящата глава). Бог се смилил над Сатаната (разбунтувал се, победен и изгонен от Небето), защото го молел, и му разрешил да преустрои земния свят – ала само „по повелята на Бога”, тоест с Божия промисъл. Сатаната ще започне да изкусява и подлага на изпитания човека (който също бил паднал) точно 7 века (седемте периода в земната еволюция на човечеството) до мига, в който човекът индивидуално ще постигне своето изкупление, след което „ще върне всичко на Бога”!

Човекът бил паднал, след като разрушил духовното си тяло и се отделил с душата си от своя дух. И трите изпитания, за които се говори в много приказки, представляват, както ще видим, по съвсем оригинален начин трите изпитания по обратния път на Посвещението. Първото е винаги свързано с култивирането на Любов и споделяне – чрез него стигаме до Божията Тайна вечеря и до Божествения хляб (и те винаги са свързани с първия етап на посвещението, например в ритуала „Отче наш” от Лионския требник). Следващите две изпитания са свързани съответно с Мъдростта и Истината.

Второто изпитание, сватбата със Спящата красавица или с Чаровния принц, е очевидно образ на единението на душата с нейния Божествен индивидуален дух, от който тя се е отделила при падението си. Това е Духовното кръщение...

Третото изпитание е възкресение на духовното тяло, което също било разбито при падението (както е обяснено в някои приказки, например Красавицата и Звярът). Влизането на съпрузите в Кралството на принца с каляска, теглена от бели коне, символизира едновременно сливането на възкръсналото тяло, душата и духа в едно и влизането на посветения (съвършения), бъдещия апостол, в Царството Божие.

Има още нещо: в Тайната книга (Апокрифната Тайна вечеря, чиято първа част е единствено автентична) и в немалко есхатологични разкази виждаме описание на положението на човека-ангел преди неговото падение и на троичната структура на това извисено божествено същество. Този човек наистина е имал: 1/ духовно тяло, снабдено със съответните органи; 2/ извисена душа с божествен произход; 3/ индивидуален божествен дух, свързан с Христос. Но дяволът, въпреки че е действал по заповед на Бога, бил затворил този човек (изграден още от рая като ангел) в тяло от пръст, с полови различия до такава степен, че Адам и Ева, тъй странно издокарани, избухват в плач... Очевидно ангелският човек е имал все още, въпреки външния си вид, своите органи, своето духовно тяло, бил е цялостно същество с душа и дух. Той е бил извисено божествено същество с широки способности за проявление, същество, което (както се казва в Библията) „още е чувало гласа на Бога”... След това има описание на изкушението и на падението – при което човекът, живеещ в това тяло от кал, се поддава (защото не е буден, внимателен и предпазлив) на странни животински нагони. Затова се стига и до увреждане на първоначалната структура на неговото същество: духовното му тяло е поразено и той го губи, душата му се е отделила от божествения си дух, останал съвсем отслабен в небесните измерения... И идва описанието на задачата, която се поставя тогава на човека, за да поеме (тъй като след падението си е в етап на инволюция) самият той по пътя на еволюцията... Приказките


ще пресъздават също така, по съвсем точен начин и с образен език, разбира се, всички данни от богомилската есхатология и именно тя ще представлява техният истински смисъл, както ще видим по-нататък. В тези приказки намираме описание на това падение, а после (след много страдания) става единението на човешката душа с индивидуалния божествен дух, намерен в някаква духовна Златна страна, в мистична сватба (което е Духовното кръщение). Дори ще видим и възкресението на това разбито духовно тяло, тоест на самия човек, измъкващ се цялостен от старата си животинска кожа – нека си помислим само за Красавицата и Звярът и за влизането на влюбените в Царството на принца с каляска с бели коне. Каляската е възстановеното духовно тяло, а Царството е образът на изгубеното Царство, Божието царство, в което трябва да влезе при своето посвещение богомилският апостол... А също и народните песни, възпроизвеждащи тези героични събития в развитието на душата.

Бихме могли да се спрем на песента от Окситания Se canta, която ще бъде разгледана в приложението, или пък Песента на славея от Каталуния (Rossignol catalan, включена с текст и музика в края на книгата). Тази тема прекосява Пиренеите и стига много надалече.

Една млада жена моли славея, който лети към Франция, да занесе хабер на майка

й, ала не и на баща й, който я е почернил с венчило... Той я дал на зъл овчар, който я кара

да пасе стадото... А за беда тя губи Esquellada (козата с чановете, която води другите

кози към добрите пасбища – главата на стадото)... Отчаяната невяста търси помощ...

Козата с чановете е намерена от един кравар. Козарката му предлага целувка и

прегръдка, а той й отвръща: „Не, това са детинщини, трябва цялата да ми се принесеш

в дар – в истинска сватба...”

Нека накратко обясним, като се позовем на съответните богомилски текстове:

Бащата, почернил дъщеря си, е дяволът, който е затворил човека в тяло от пръст и с животински прояви, полово различен като мъж или жена... Ето, нашата невяста е обречена да опазва стадото, тоест низшите животински инстинкти, проявяващи се чрез това тяло от кал... Тя все още е божествена същност в рая, където е цялостно изградена – има тяло с духовна природа, божествена душа и индивидуален свят дух, който я е свързвал с висшите светове, с Христос, но ето, че тя загубва Ескуеллада, главата на стадото, тоест посоката и смисъла, които й е давала нейната връзка с Духа... Именно това изгубване на Ескуеллада представлява темата за падението: тя се отделя от своя индивидуален дух святи, който й е осигурявал смисъла и истината и с това й е помагал да напредва... И в резултат на изкушението и поради това, че умът й не е буден и зорък, тя се поддава на своите животински инстинкти, сиреч на закона на егоизма, в ущърб на култивирането на любов и обич... Човешката душа, затворена в животинско тяло, бива разделена от своя индивидуален божествен дух... Лишена по този начин от възможността да разбере смисъла на живота си, тя заприличва на всички онези човешки души, които не знаят накъде да хванат... Отчаяна е, вика наоколо, моли се... Един кравар открива козата с чановете... Той представлява индивидуалният божествен дух, Любимият – носещ смисъла, който все още се проявява вътрешно, но в доста отслабен вид... Той също при падението е пострадал и е получил животинска характеристика – прилича на кравар... Той поставя едно условие, за да й даде Ескуеллада (главата на стадото) – тоест за да преоткрие тя наново смисъла на живота си, и изискването е типично богомилско: без целувки и прегръдки, без никакви повърхностни връзки, а цялостното безрезервно единение с този кравар (който, както казахме, представлява духа – женитба предречена, която предусеща мистичното единение на душата с индивидуалния дух святи, тоест прочутото Утешение, духовното Кръщение) е възможно само при абсолютно откъсване от този свят. Трябва да бъдем в света, да обичаме, да живеем, да даваме, като същевременно сме от друг свят, света на чистата любов и обич, света на Христос... Само тогава рано или късно ще придобием това утешение от сливането си с Духа... До каква степен една съвсем малка песничка съдържа следите от универсалната мисъл, която е прекосявала, подхранвала и оживотворявала съществуванието на нашите народи!...


Откриваме също и значителен брой приказки, в които Любимият мъж, още преди падението, е заразен и придобил вид на някакво животно (образ на тяло от пръст), например Цар-гарван или Цар-прасе, но все пак е цар, същество с божествени възможности, способен да изгради за три дена голям дворец (това е духовното тяло на богочовека преди неговото изпадане от рая), където той ще живее с любимата си, човешката душа, ако тя не се поддаде на изкушението да разруши този дворец и ако не загуби всичко... Тук именно започва голямата епопея на човешката душа, която при търсенето на Доброто или на Любимия (Любимата) си1 ще трябва да премине в продължение на 7 века (седемте периода в човешката еволюция) трите етапа на посвещението (постигането на съвършенство)...

Приказките посочват почти ясно и определено тези богомилски апостоли, които освобождават вкаменените хора от вълшебната гора и въвеждат новия ред, при който повече няма да има рязане на глави!

Човешката душа ще трябва да преизгради това тяло и да възкръсне в него: много приказки, в които се разказва за времето след падението (когато човекът живее с неистинни мисли и с несправедливи желания), се говори и за онова сковано като каменна статуя духовно тяло, което възпира човешката еволюция, за онези окаменели тела на братя и приятели, които героят на Любовта ще освободи чрез Розата на духовността и тайнството миропомазване, с което ще им окаже щедрата си помощ... Всъщност това е едва осезаемото миро на възкръсналия дух на богомилския апостол, който е способен да възкресява своите братя, да спомага за раждането на новите човеци, освободени от всичко, което им тежи и ги дърпа надолу... Оказва се така, че нашият богомилски апостол е праобразът (архетипът) на всички добри герои в много приказки, а също и на френския Парсифал, получил задачата точно да освободи болното парализирано човечество, оскърбявано от червения рицар по земите му, както и крал Артур... Цялото богомилско учение е тук – и трите нива на посвещението. Нека видим в гл. ІV и в приложенията Приказката за Златната страна”2: героят (който не е никой друг, а апостол-богомил) се свързва със Зората в замъка на Златната страна, със Спящата красавица (това е богомилското кръщение на индивидуалния божествен дух) и донася на хората живия хляб и живото вино3. Раздава пита хляб на живеещите в областта, които са били лишени от него, другаде раздава лози и след като му е взета сабята, която сама посича (това виждаме и в руската приказка за вълка, а това е чистото Слово на живия Христос, което се постига, според богомилите, при свързването с Духа), той въвежда нов ред, реда, при който повече не се обезглавяват хора, дори и старите тирани, където се прилага единствено възпитанието като метод и се изцеляват старите бащи на човечеството, затънали в егоизъм и високомерие, където се изцеряват и всички хора... Съвсем точно в тези народни приказки е вложено цялото съкровище на Богомилското учение...

Чрез всички свои прекрасни сказания, богати и най-разнообразни, различните народи доказват, че има чисто Слово, което е изгряло в цяла Западна Европа и в Славянския свят... и което ни говори наново за съкровените божествени цели в живота на всеки човек и за свободата, която той може да постигне...

Изводи. Обикновено в приказките и преданията на всички европейски народи се откриват първоначалните образи и първоначалните идеи на богомилското мислене... (Унгарската приказка Дървото, което докосва небето4 също предава с богата образност идеите, съдържащи се в Тайната книга от Каркасон или Виена. Например онзи седмоглав дракон, който бил вързан отначало с вериги... Той свидетелства освен за връзки с богомилската култура и за липсата в Европа на всякакъв дуализъм. И толкова много други приказки...) Чак до Парсифал, въпреки обезобразяващите произведенията добавки (както ще разберете от нашия анализ на Парсифал,

1 Индивидуалният божествен дух в приказките (вж. гл. V) е от мъжки или женски род, според варианта. 2 В следващите книги на български. (Бел. прев.) 3 Conte slovaque du Pays d’Or. In : Contes de la Forêt Magique, collection Gründ. 4 Вж. в края на глава ІV (в следващите книги, които се подготвят за публикуване на български език – бел. прев.).


даден в приложението1), виждаме не само най-съществените теми от идеологията и мислите на „добрите човеци”, но и всички съвсем точни форми за поздравяване при богомилите, както са описани впрочем от Дюверноа в неговата книга на с. 116-117. Ще открием също така, при изучаването на тези разкази (западноевропейски например), освен съвсем беглото споменаване на начините за получаване на степени на посвета (постигане на съвършенство) почти точни исторически данни за нравите и за самия живот на „добрите човеци”, за техните взаимоотношения с хората и, разбира се, за жестоките гонения, на които са били подложени... Но за всичко това би трябвало да си изработим ясни и точни критерии, за да проучим тези приказки – както ще предложим в края на нашия труд... Както и да е, ще се убедим, че голямата част от средновековните приказки (и западноевропейски, и славянски) са се появили по времето, когато е съществувало богомилското учение, което те онагледяват и разпространяват надалече, в духовната памет чрез могъщи и плодотворни образи. Съвременни на идеите, които претворяват, приказките възникват още през Х и ХІ век. Те са доказателство, че всички западноевропейски и славянски народи са възприели силата на любовта и градежа на извисена вътрешна култура като свои собствени корени... И, следователно, ясно и определено можем да твърдим, че богомилската мисъл е самият еволюционен Принцип на цялата наша история, дори на самата история, ако се приеме че Словото на тези Народи определя също и Пътя – тази мисъл е съдържала всички предпоставки на бъдещия Ренесанс и на идеала за свобода, който е двигателят на историята... Нашите проучвания по-нататък ще потвърдят всичко това...

1 Също в следващите книги.


Глава втора

ПРИРОДАТА ИЛИ ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ НА ГОСПОД Природата е космичното проявление на Тайната вечеря на Господ Сърцевинната същност на Богомилската („катарската”, бихме казали ние, французите)

мисъл е в приемането на благостта и добротата на Бога, както Той се проявява като Христос в Природата и в душата на човеците, за да ги спасява...

Когато богомилите твърдят (в смисъла на светото Евангелие от Йоан), че трябва да се мрази светът и неговите дела и да се изпълнява Волята на Бога, става въпрос, разбира се, не за света като Земя, Вселена или човешко общество, а в религиозен смисъл за света или века, затънал в невежество, откъснал се от Божия промисъл и отдаден само на грижи за своя егоизъм... Не да се осъжда отношението ни към земното съществуване или Природата, а тъкмо обратното, както можем да разберем от тълкуванията на Инквизицията, тъй като много лесно е било да се получи грубото смесване при полисемията (многозначността) на тази дума. Тука думата свят трябва да се разбира (в смисъла на самия контекст) като всичко онова, което е светско и свързаната с него светска суета, сиреч предимно само човешкото. „Светските люде” са всички, които живеят единствено с оглед на своите желания, богатство, власт (човешкото им право да действат чрез принуда и насилие...), а не с цел постигане на всеобщото Благо, Доброто за всички или приближаване към Бога... Дъблинският требник1 изобличава „църквата, която преследва и убива, която властва над градове, паланки и села и величествено се е обградила с великолепието и блясъка на този свят”2...

Точно обратното, за богомилите светът е самият Акт на проявление на Благостта и Добротата на Бога, чистият израз на Словото Божие. Според тях това Слово, тази Божия Благодат ни се дарява двойно – в живата Природа като сътворяване и в човешката душа, тъй като:

– първо, Природата за тях е, както потвърждават всички приказки, израз на Божията Любов, на Словото;

– второ, ние се храним, дишаме, възприемаме светлината, а това е Божествен акт, върховен миг от Божията Тайна вечеря, от която богомилите приемат своята философия и винаги се ръководят в живота си...;

– трето, ако има зло в света, то по същество е необходимо за нашата еволюция;

– четвърто, за богомилите Природата е проявление на висшия Промисъл на Бога, Който наблюдава и поддържа еволюцията на човеците съобразно Законите си.

Нека разгледаме подробно тези четири точки.

1. Природата, според богомилите, е чистият израз на Божията Любов, действаща постоянно в нея

В много богомилски приказки се говори, че небето и земята са на Бога, защото Земята е мястото, където човекът трябва да успява да постига своя Божествен хляб, за да придобива отново, чрез просветленото си съзнание, своите духовни органи... Ще добавим, че за богомилите небето, звездите, светлината, вятърът и въздухът, морето и сушата – всичко идва от Бога, всичко е проявление на Бога, включително и Сатаната, който е пяна от пяната на морето или гмурецът, роден от пяната – невежествено създание или понякога сянката на Бога...

1 Открит е през ХХ век сред ръкописи от ХVІІ век във валдейската библиотека на Trinity College в Дъблин. Този

ръкопис е написан на окситански, датиран е през втората половина на ХІV век и е публикуван в превод на френски през 60-те години от Theo Venckeleer в сп. Revue Belge de Philologie et d’Histoire. (Бел. прев.)

2 René Nelli, Ecritures Cathares, Ed. du Rocher, 1959, p. 284.


Господь Саваотъ бѣше още прѣди земята — въ три камари въ въздуха. И помисли

си Господь Саваотъ, безначалниять Отецъ, и отлѫчи отъ сърдцето си и роди

възлюбления си Синъ, Господа нашего Исуса Христа, а изъ устата си изпусна своя

Свети Духъ въ видъ на гълѫбъ. И рече Господь: да бѫде кристално небе на желѣзни

стълбове, на седъмдесеть хиляди мирияди, и да бѫдатъ езера, облаци, звѣзди, свѣтлина

и вѣтъръ. И, като духна изъ своитѣ нѣдра, насади рая на изтокъ. Мразътъ е отъ

лицето господне, гръмътъ е гласътъ господенъ, утвърденъ на огнена колесница,

мълнията е слово господне, което изхожда отъ божитѣ уста, слънцето е отъ

вѫтрѣшностьта на ризата господня (а луната отъ лицето господне), понеже Господь

си отри лицето. И рече Господь: да бѫдатъ мирияда стълбове на въздуха. И рече Господь:

да бѫде на земята Тивериадско море, солена вода. И слѣзе Господь по въздуха на

Тивериадското море и видѣ плаващъ по него гмурецъ, па като застана надъ него, рече

му: гмурецо, кой си ти? И отговори: азъ съмъ сатана. И рече Господь на сатаната:

гмурни се въ морето и изнеси земя и камъкъ! И Господь, като прѣломи камъка на двѣ,

даде изъ лѣвата си рѫка половината отъ камъка на сатаната, а другата половина

удари съ жезъла си. Отъ огненитѣ искри на камъка Господь създаде архангела Михаила

и Гаврила, и излѣтѣха ангелитѣ. Сатаната направи отъ камъка безбройната

бѣсовска сила на боговетѣ. И рече Господь: да бѫдатъ тридесеть и три кита на

Тивериадското море, и на тѣзи китове да бѫде земята.1

И много други приказки (ту весели с бликащ хумор, ту по-сериозни) са в същия смисъл. В приказка № 1 на Йордан Иванов2 се казва:

Изпървенъ земя и хора нѣмало. Навсѣкѫдѣ било вода. Имало само Господь и

дяволъ, които живѣели тогава наедно.

Единъ пѫтъ Господь рекълъ дяволу: „Хайде да направимъ земя и хора.” — „Да

направимъ, отговорилъ дяволътъ, ами отдѣ да вземемъ пръсть?” — „Подъ водата има

пръсть, рекълъ Господь. Влѣзъ, та извади малко.” — „Добрѣ”, отговорилъ дяволътъ. —

„Прѣди да се пуснешъ, ама, казалъ Господь дяволу, кажи: ‘Съ Божия сила и съ моя.’

Тогава ти ще стигнешъ дъно и ще намѣришъ пръсть.” Дяволътъ се пусналъ, но не

рекълъ първо: „Съ Божия сила.” Затова не стигналъ дъно. На втория пѫть пакъ тъй

направилъ и пакъ дъно не стигналъ. На третия пѫть вече казалъ: ”Съ Божия сила и съ

моя.” И тогава стигналъ дъно и съ ноктитѣ си закачилъ малко пръсть. Нея пръсть

Господь я турналъ на водата и станало малко земя.

Дяволътъ, като видѣлъ това, намислилъ хитрость такава. Поканилъ Господа да

спятъ, та като заспи Господь, да го бутне въ водата, че да остане самъ той и да се

прослави, какво че ужъ той е направилъ земята. Господь знаялъ това, но легналъ и се

прѣсторилъ, че спи. Тогава дяволътъ става, взима Господа за рѫцѣ и тръгва кѫдѣ

водата, за да го хвърли: той върви кѫдѣ водата, а земята расте. Като не стигналъ

водата, обърналъ се къмъ другата страна, но пакъ до водата не стигналъ. Тогава се

обърналъ и на третя страна и като не стигналъ пакъ водата, турналъ Господа на

1 Приказката-легенда Тивериадското море. Публикувана в Богомилски книги и легенди от Йордан Иванов (I изд.

С., 1925, II фототипно издание, изд. Наука и изкуство, 1970). Вижте също Боряна Христова, Началото и краят на света. Тивериадското море. Разказ за Адам иЕва. Изд. „Кралица Маб”, 2010.

2 Livres et legendes bogomiles. Trad. du bulgare M. Ribeyrol, Paris, 1975. (Collection des littératures populaires de toutes les nations). /Богомилски книги и легенди. Превод на М. Рибейрол, Париж, 1975 г. (Поредица Народното творчество на всички народи).


земята, па легналъ и той. Като поспалъ малко, хрумнало му, че останала още и

четвърта страна; взима Господа и го понесълъ кѫдѣ водата, но пакъ не стигналъ до нея.

Тогава дяволътъ събужда Господа: „Стани, Господи, да благословимъ земята; вижъ,

колко тя порасте, додѣ ние спахме!” — „Когато ти ме носи на вси четири страни, за

да ме хвърлишъ въ водата, и направи кръстъ съ мене, азъ благословихъ земята”, казалъ

Господь. Дяволътъ се разсърдилъ за това, оставилъ Господа и побѣгналъ отъ него...1

Виждаме тук, че Сатаната може да действа само в името на Бога, иначе се проваля, и че Земята и човешките тела от кал (както става ясно от Тайната книга) са сътворени по Заповед на Бога, с Божий промисъл с цел Доброто (въпреки че дяволът се надява и по този начин да подчини човека на своята воля и да го накара да му служи), а това означава по закона на Любовта Божия, която ще благославя тази Земя и човеците. (Как тогава е било възможно да се говори за дуализъм?)

Златният пеликан В много други приказки се споменава често за онова Небе, което ще покрива постепенно

тази Земя, когато тя нараства, и така тя ще бъде постоянно пазена и благославяна. По съвсем различен начин в Приказката за пеликана, разказвана в областта Арагон в Североизточна Испания (където е роден нашият Серве2 през Възраждането) и в Ариеж, се говори с голямо проникновение за подобен сюжет.

Имало едно време една златна птица, светеща по-силно от Слънцето, един

Пеликан (символ на бащината обич), който придружавал небесното светило в пътя му

денем... Но една вечер, като се върнал в гнездото си, видял, че малките му пеликанчета

са с прегризани крачета и човчици – обезобразени... Започнал да ги лекува с бащинска

грижовност, ала всеки път, като се връщал, ги намирал наново с изгризани крачета и

човчици. Налегнала го голяма мъка. Решил да стане невидим и да чака край гнездото си,

за да види кой е злосторникът, кой хищник-грабител застрашава живота на малките

му дечица. Изчакал той и като видял, че това е Сатаната, втурнал се в битка с него, с

огромен риск за живота си, и го победил... Оттогава малките пеликанчета могли най-

сетне да растат и се развиват хармонично, докато той поемал всеки ден по пътя си в

небето...

Тази птица, грееща по-ярко от Слънцето и летяща с него по пътя му, птицата, която може да става невидима, за да брани чедата си, е Христос, отдаващ всички Свои съзидателни енергии на слънчевата светлина, Христос, Който слиза на Земята, без да казва Кой е, носи могъществото на Любовта и с нея побеждава дявола, силите на изкушението. Тези сили смаляват духовното тяло на човека, прегризаните крачета са символ на деформираната му воля. И ако Слънцето е мястото, където живее Христос (център на Висши същества, които са Неговата форма на проявление), самата земя е Гнездото, където растат и се учат децата на Христос, преди да се поддадат на съблазните на Сатана. Тъй че на Земята ние имаме свое гнездо, обгърнато от Божествена светлина и от Божия закрила. И в него човекът трябва сам да осуетява опитите на изкусителя и да предотвратява попадането си в капаните на лъжата, свързани с падението на Сатаната в стихиалите на нашето небе и на Земята.

1 Бог и дяволът създават другарски света, после враждуват помежду си. Включваме само първата част от

приказката в българския вариант от първото издание на книгата Богомилски книги и легенди, С., 1925 (фототипно изд., С., 1970). (Бел. прев.)

2 Мишел Серве (Michel Servet) (1511-1553) като теолог е развил радикалното протестантство, а като лекар е открил как кръвта преминава през белите дробове и ги снабдява с кислород. Заради възгледите си, като еретик, е бил изгорен жив край Женева. (Бел. прев.)


Дяволът скрива от Адам и Ева божествената същност на светлината В приказка № 31 на Лидия Шишманова1 или приказка № 14 на Йордан Иванов (която

даваме изцяло в двата й варианта по-долу – бел. прев.) е разкрито също това ценно качество на естествената Божествена светлина, дарена на човеците. Там е разобличена и измамната представа за нея на дявола, който си приписва заслугата да я има в света. Така той покорява Адам и Ева..., които (нека споменем) не са познавали дотогава нищо друго освен Рая, където Божията светлина не допуска нощ и там няма естествена смяна на Божий ден и нощ, както е на Земята...

Адамовъ записъ2

(За да получи свѣтлина, Адамъ става човѣкъ на дявола)

Извънъ рая, отъ който били изпѫдени Адамъ и Ева, царувалъ страшенъ мракъ.

Първитѣ човѣци били много изплашени. Дяволътъ, който билъ царь на тъмнината,

донесълъ свѣтлина и съ Адама станали побратими. Условието било — Адамъ да му

даде записъ: живитѣ хора да сѫ Адамови, умрѣлитѣ на дявола. Записътъ билъ плоча,

на която Адамъ положилъ отпечатъкъ отъ своя разкървавенъ пръсть. Дяволътъ

поставилъ плочата въ р. Йорданъ. Послѣ той научилъ Адама и Ева да си направятъ

колиба. Като умрѣлъ Адамъ, той влѣзълъ въ вѣчната мѫка и тамъ останалъ, докато

не дошълъ Христосъ да го освободи. Христосъ, кога се кръщавалъ отъ Йоана на р.

Йорданъ, застаналъ на плочата съ записа и така записътъ билъ разваленъ. Христосъ

слѣзълъ въ пъкъла и избавилъ Адама и всичката му челядь, а дяволитѣ избѣгали. Тамъ

останалъ само единъ човѣкъ (Мойсей или Илия, или оня, що билъ ударилъ Иисуса съ

желѣзна рѫка). Единствениятъ човѣкъ, що останалъ въ пъкъла, намислилъ да се

освободи и взелъ да суче вѫже, съ което да върже дяволитѣ и да ги заведе при Христа.

Като узнали това дяволитѣ, изхвърлили го отъ вѣчната мѫка и тамъ вече никой не

останалъ. — Слушано отъ Филипъ Г. Яневъ отъ Прилѣпъ. (Обнародвано въ Мсб. VII,

стр. 167—169).

Като съгрѣшили на Бога Адамъ и Ева, Той ги изгонилъ извънъ рая. Тѣ

пообикаляли около рая нѣкой другъ часъ и понеже било привечерь, стъмнило се. Седнали

подъ едно дърво и уплашени отъ тъмнината, оглеждали се напрѣдъ и назадъ, надесно и

налѣво, ей отъ страхъ отъ тъмнината... Ева ...охкала и кършела пръститѣ на

рѫцѣтѣ си, а пъкъ Адамъ, плачейки и охкайки, се гушилъ до нея и очитѣ си закривалъ

съ рѫцѣ отъ страхъ отъ тъмнината.

Дяволътъ слушалъ всичко това... „О, о, добро утро3, Адаме, и ти, Ево, имъ рекълъ

дяволътъ, що нѣщо сте се уплашили и сте се сгушили? Дали и васъ ви е изгонилъ

Господь, както що изгони и мене?” — „Ехъ, дяволе, рекла му Ева. Господь нѣма вина, че

ни изпѫди, но ти си виновенъ, дѣто ни излъга да ядемъ отъ дървото. И намѣсто да ни

се отворятъ очитѣ, ето че ни се затвориха отъ тая лоша и страшна тъмнина, що ни е

налегнала.” — „Не бойте се, Ево, не бойте се, ѝ казалъ дяволътъ, не се страхувайте отъ

тъмнината, защото азъ съмъ неинъ царь; сега ще ида скоро и ще ви донеса свѣтлина;

1 За съжаление още не сме открили тази приказка от книгата Български религиозни приказки, която е издадена само

на френски език: Légendes Religieuses Bulgares, traduites par Lydia Shischmanoff, Paris, Ed. Ernest Leroux, 1896. (Бел. прев.)

2 Йордан Иванов, цит. съч. 3 Първата лъжа на дявола, защото е било тъмно, през нощта.


нѣмайте грижа, нали ви докара късметътъ подъ моя рѫка, само ако ме слушате,

каквото ви казвамъ, ще станете царе на земята и каквото поискате, ще си правите”...

„Адаме, му казалъ дяволътъ, нали е тъй, тогава удари си пръста на плочата, що е

прѣдъ менъ”... Адамъ склонилъ да си удари пръста на плочата, която му показалъ

дяволътъ. Още на часа дяволътъ грабналъ плочата и литналъ съ нея, та я отнесълъ въ

рѣка Йорданъ въ най-дълбокото мѣсто и докато да се върне отъ Йорданъ, разсъмнало

се... Дяволътъ, щомъ дошълъ при Адама и Ева, рекълъ имъ: „Е, Адаме, и ти, Ево,

видѣхте ли, че ви донесохъ видѣлина?1 Хайде сега станете, да ви науча да си направитѣ

кѫща!2”

Станали Адамъ и Ева и тръгнали подиръ дявола, за да ги научи да си направятъ

кѫща. Водилъ ги подирѣ си и ги училъ на дяволщина. Къмъ вечерьта ги накаралъ да

събератъ сухи дърва и да направятъ колиба. „Постави го туй дърво, Адаме, рекълъ му

дяволътъ, съ чепорешката (чаталъ) надесно; постави другото отлѣво на единъ

разкрачъ; застави двата края отгорѣ; турни едно отгорѣ и други отстрани; набери сега

трѣва и нахвърляй на дървата, па влѣзте вѫтрѣ съ Ева да си спитѣ и хичъ да не се

боитѣ, докато съмъ живъ азъ.” Взелъ Адамъ единъ остъръ каменъ, както що го училъ

дяволътъ, изравнилъ мѣстото, дѣто щѣлъ да прави колибата, и като я направилъ,

споредъ както го училъ дяволътъ, влѣзълъ съ Ева да си седи вѫтрѣ.

Отъ тоя день вече Адамъ си живѣлъ съ дявола и го слушалъ въ всичко, що му

казвалъ. Покрай Адама и Ева и тѣхната челядь го слушали и били негови, при все че

Адамъ да билъ далъ подписъ — дѣцата, откато умратъ, да бѫдатъ на дявола. Като

умрѣлъ Адамъ, отишълъ въ вѣчната мѫка, при дявола, и тамъ седѣлъ, дорде да дойде

Христосъ на земята и да се кръсти въ рѣка Йорданъ отъ Йоана. Тамъ, дѣто Христосъ

застаналъ въ Йорданъ, се намирала плочата съ подписа на Адама, която билъ взелъ

дяволътъ. Съ кръщението Христово билъ скѫсанъ и Адамовиятъ записъ, та когато

Христосъ слѣзълъ въ вѣчната мѫка, извадилъ оттамъ Адама и всичкитѣ му синове, а

оставилъ само единъ человѣкъ.3 Отъ страхъ отъ Христа отъ пъкъла избѣгали

всичкитѣ дяволи. Човѣкътъ, що останалъ въ вѣчната мъка, като се видѣль самъ,

поискалъ да излѣзе оттамъ, но не можалъ. Тогава той намислилъ единъ начинъ: взелъ

конопъ и почналъ да суче много дебело въже. Дошълъ единъ дяволъ и го запиталъ защо

суче въжето, на което той му отговорилъ, че иска да върже дяволитѣ и да ги закара

прѣдъ Христа. Като се научили дяволитѣ, че ще ги връзва, направили съвѣтъ, събрали

се всичкитѣ и грабнали човѣка, та го изхвърлили навънъ отъ вѣчната мъка. Оттогава

насамъ нѣмало вече никой въ пъкъла.

Следователно дяволът премълчава Божествения смисъл на реалността и си приписва заслугата за Светлината и за нейните сътворяващи енергии и не точно богомилите го разобличават. Дори съвременните ни представи забулват мистерията на пролетната светлина или на зазоряването, когато всичко се пробужда (тайнство, добре познато на поетите), при което творящите енергии идват до нас чрез семената и плодовете, чрез магията на Любовта.

1 Втората лъжа на дявола – той се връща при тях след изгрева на Божия ден, който е явление спонтанно,

естествено. Не дяволът е създал виделината – самият той е „княз на Мрака”. 2 Къщата е материална, за разлика от вътрешния храм, духовното тяло на човека. 3 Приказвачътъ не можалъ да каже кой человѣкъ е билъ оставенъ въ пъкъла: „дали Мойсей, дали Илия; ама

трѣбва да бѣше Мойсей”. Записвачътъ на легендата припомнюва за другъ вариантъ, споредъ който

останалиятъ въ пъкъла човѣкъ билъ оня, що ударилъ нѣкога Христа съ желѣзна рѫка.


Не богомилите казват, че Земята принадлежи на Сатаната, а тъкмо обратното: за тях не само светлината, а и плодовете, житото, семената и зеленчуците (които може да отглежда каещият се човек, за да ги дарява на близките си и на случайни хора, с които се среща), тревите и билките – всичко е свещено, постоянен дар от Бога. Например в приказки № 25 на Лидия Шишманова и № 3 на Йордан Иванов се говори, че билките са дар именно от Бога и Той с тях задържа живота в тялото на човека, което дяволът е надупчил...

Ето приказката на Лидия Шишманова:

Произхожданьето на лѣковитостьта на билкитѣ и буренитѣ1

Господъ създалъ първенъ великанитѣ (житоветѣ) и пигмеитѣ (педей човек,

лакътъ брада) и сетнѣ съзналъ, че хората трѣба да бѫдѫтъ по-гъвкави и по-жилави и

за да ги създаде такива, зел, та ги направил от калъ и ги турилъ на сѣнка да

позаветреiѫтъ, а послѣ и на слънце да поизсъхнѫтъ. Въ това врѣме дошелъ дяволътъ,

ужъ да развали хубавото Божие създание и да напакости на Бога за направата му, взелъ,

та надупчилъ съ тоягата човѣшкото тѣло и го испроболъ на разни мѣста. Като

дошелъ Господъ, та видѣлъ какво е направилъ дяволътъ, та обезобразилъ човѣшкото

тѣло, намислилъ да спази баремъ образа на направата си и взелъ, та наскубалъ трѣва,

че изтулилъ сичкитѣ дупки и трапчинки на измушкания отъ дявола човѣкъ и сетне

заливосва съ кальта и оздравва човѣка, та става цѣлъ. И отъ трѣвите, що смѣсилъ въ

човѣшкото тѣло, така щото кога заболѣе то, отъ цѣроветѣ, които употрѣбяватъ за

лѣкуваньето му, ако се случи отъ този буренъ, съ който Господъ затъпкалъ и

изтулилъ човѣшкото тѣло, прииждало му било и оздраввалъ. И туй било то

произхожданьето на лѣковитостьта на билкитѣ и буренитѣ.

Ето и една част от приказка № 3 на Йордан Иванов:

Сътрудничество и вражда между Бога и дявола при създаването на

свѣта2

...Слѣдъ орѣха, Богъ създалъ здравеца и босилека, а послѣ останалитѣ трѣви.

Слѣдъ това вече създалъ човѣка и другитѣ животни. Богъ направилъ човѣка отъ земя и

го оставилъ да съхне. Но, скришомъ отъ Бога, дяволътъ се промъкналъ и пробилъ

човѣка съ шило на 41 мѣсто. Идва Богъ по едно врѣме, за да вдъхне душа на човѣка, но,

за негово очудване, душата не се задържала. Той се досѣтилъ за причината, та набралъ

трѣви и затикналъ 40 дупки, а една останала отворена. Като му вдъхналъ душа,

човѣкътъ се изправилъ и попиталъ: „Боже, защо не запуши и тая дупка?”, на което

той му отговорилъ: „Тая дупка е смъртьта”. Затова умираме (отъ тая дупка излиза

душата). А трѣвитѣ, съ които били затиснати дупкитѣ, станали лѣковити...

А за житото, плодовете и семената се говори в Молитвата на Маурри, овчар от Пиренеите.3 Те са свещеното Божие Благо. В ябълка, орех, кестен или в житно зърно (из Високото плато на Од) героят умее да намира живота и понякога лъчезарния образ на Любимата си... А на онзи, който пренебрегва тези Божествени семена и плодове или ги употребява по неподходящ начин, те ще му бъдат отнети... (както се казва и в Приказка № 78 на Лидия Шишманова):

1 Михайло Драгомановъ, Забѣлѣжки върху славянските религиозни и етически легенди. В: Сборникъ за народни

умотворения, наука и книжнина, книга Х, с. 56, София, 1894. 2 Й. Иванов, цит.съч. 3 Prière de Maurri, berger des Pyrénées. Cahier d’études Cathares. D. Roché, N° 94 ; été 1982.


Зѫшто е мѫнечок класо на житото1

Iеднó врéме клáсо на жúтото бúл длѫк от кóреньо, та чúк до гóре, а не кикó сегá

под врѫха2 и го жньáли сѫс костýри3, óти немáло срѫпове. Па iéднѫш iеднá женá жньáла

си на ньúвата, па имáла детé у пéлена, та се умурдарúло; а онá везéла стрѫниште4, та

го обрисáла със жúто. А Гóспод се расрѫдúл и рекѫл: „Нелú се брúша със жúтото, што

сѫм им дáл, чéкаi iа да си зéмем класó, да им остáне садé слáмата, та нéка се брúша сѫс

нéга.” И дáл, та кикó билó жúтото на ньúвата, класó му туку ванáл да се дúга нагóре

кѫдé врѫв, да се смальáва. Женáта, што жньáла, билá завéла на ньúвата iеднó кýче; та

онó катó видéло, дéка сúчкьиiо клáс че се дúгне и че остáне садé слáмата, изокáло: „Бóже,

Бóже! óстави барé за мéне мáлку от класó!” И Гóспод оставúл мáлку класéц на врѫо на

жúтото за кýчето. От тóiа мáх класó на жúтото ванáл да расте мѫнечок, садé на

врѫшéцо и онó iе дел на кýчето. Затова ниiе днéска iадéме лéбо на кýчето; а нáшиiо дел,

што ни се пáда, Гóспод си го везéл.

Или пък човек няма да вкуси сладостта им, няма да получи от тях жизнената енергия; ако ги продава за пари по време на глад, вместо да ги раздава безплатно – ще бъде гладен върху куп жито и жаден в бистра река... Ала ще има изобилие за всички, които споделят с другите това, което имат...

Няколко примера: провансалската приказка Клариан от Фрежюс5, в която се описва съдбата на една жена от Южна Франция, от Средиземнорските Алпи.

Клариан обикновено давала хляб и вино на поклонниците, пътуващи за Рим да се

покаят и да измолят прошка за греховете си при извора Естерел. И нищо не приемала в

замяна. Ветрове, дъждове и бури вилнеели тогава и цялата област Прованс била жестоко

опустошена – нямало жито и народът тънел в нищета... Клариан нямала какво да дава

и била много задлъжняла. Дори един от кредиторите й поискал тя да му даде дъщеря си

– най-хубавото момиче в този край... Тогава Клариан се помолила на свети Онора: „Ти,

който си напуснал Унгарското кралство и си дошъл по нашите места, тези владения на

Господаря на гръмотевиците, моля те, чуй жалбата ми и ме опази от тази смъртна

опасност!” В този миг някой почукал на портата – един монах стоял отпред и тя му

казала за своята мъка... „А какво ти е останало, за да се издължиш на твоите

кредитори?” – „Само празни чували и кошове.” И го завела към хамбара. А какво да види

там? – Пълни чували с жито и кошове с плодове, дори и една делва с олио... После

Клариан изплатила дълговете си, омъжила дъщеря си за един добър момък, който умеел

да работи – така, благодарение на свети Онора, те се спасили от мизерията...

Или полската Приказка за Милостинята, както и приказката от Чехия, където един овчар

дава хляба си на бедни скитници, а всъщност преоблечени Господ и св. Петър..., а те

1 Приказката е от Софийско и е записана от Д. Стойков. В: Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина,

книга ІХ, с. 134, София, 1893. 2 В някои български приказки има ударения. При многосрични думи, ако липсва ударение, а има гласна „ѫ”, тя

именно е ударената. (Бел. прев.) 3 Ножъ, на който е отпаднѫла държката (костника). 4 Останѫлата часть отъ цволовегѣ дò земи. 5 Публикувана в Contes populaires des Provençaux (Народни приказки от Прованс), заимствана от Histoire littéraire

du Midi de la France, par Mary Lafon (Литературна история на Южна Франция, Мари Лафон), която е цитирала поема в стихове от трубадура от ХІV век Реймон Феро (Raymond Féraud), посветена на свети Онора (Saint Honorat).


му даряват вълшебна торбичка, която винаги ще му осигурява нещо за хапване,

когато е гладен... Няма ли в тези приказки някакво предусещане за недостатъците на нашето сегашно общество, в което хората, след като не осъзнават Божествения смисъл на храната, не умеят почти да раздават своето, нито да се свързват с живия Живот, с Живота на пролетното слънце в ранна утрин, с едно семенце или с един плод. И остават гладни и жадни..., а после само охкат и лекуват „външните” симптоми на болестите. А тези симптоми са резултат от прекъснатата ни връзка с Живота (например нарастващия брой на раковите заболявания).

2. Природата е космичното реализиране на великата Божия Тайна вечеря

Природата в съзнанието на богомилите е, казахме вече, израз на Любовта на Бога, творяща в зората, в светлината на изгряващото слънце през пролетта, във вдишвания въздух и във вятъра, в един плод и в семената. Тя ни дарява с нечувани божествени блага. И мъдрецът, мислещият човек в много богомилски приказки тръгва да търси благоприятни условия, та при дълбок размисъл (медитация), с молитва или в сън да се свърже с Бога. Ние ще видим в глава „Посвещението и Приказките”, че според катарските богомили посвещението е опитност при изгрев слънце, когато първите лъчи са Божии еманации на Мъдрост и Истина, и това е било известно на нашите провансалски поети – че Зората е специален миг за обмен с Висшите светове, самата порта към Бога...

За богомилите Природата е външен, космологичен израз на великата Тайна вечеря, където Христос извършва постоянно своята Божествена саможертва и дарява себе си като храна на хората. И осъзнаването на тази Божия Тайна вечеря в много приказки представлява първият етап от богомилското посвещение.

Ние казахме (а и в беседата Мисли за живата Природа на един славянски, по-точно български мислител – Беинса Дуно – ясно и точно е обяснено), че светлината има Божествена същност: през пролетта, когато земята е във висша степен отрицателна, слънцето ни дарява своите творящи положителни енергии... Всичко се пробужда, расте и се развива, делението на клетките нараства многократно, появяват се нови форми и багри, велики вътрешни пориви вдъхновяват всички живи същества, птиците, човешката душа..., докато през есента са налице същите фотони (един радиометър дава същите показания), същото количество светлина и топлина, но всичко е в процес на намаляване и замиране... Въпреки че материално те са идентични, пролетта е чувствително различна от есента поради тези съзидателни енергии, които не от гледна точка на количество, а по качество са истински: чисти нематериални енергии, невидими, ала от съществено значение за еволюцията на Живота!

Растенията предусещат прилива на тези живи енергии, затова напъпват още в края на зимата и се подготвят за славното им възшествие... После, през пролетта, ги поемат, натрупват, преработват и на свой ред излъчват като плодове от обичта на Слънцето и Земята, на което се дължи и Божествената им хранителна стойност... Чрез храната (и чрез сдъвкването й съвсем осъзнато и с чувство на благодарност) ние се свързваме с тези чисти енергии, веднага придобиваме добро разположение и желание за работа в минутите след леката оскъдна закуска, както казва цитираният мислител, когато възприемането на захарите трае около половин час, вместо три или четири часа. Тези сътворяващи енергии преминават мигновено, още при сдъвкването на храната, чрез рецепторите на симпатиковата нервна система, разположени по небцето, и отиват до централната нервна система, откъдето се насочват към целия организъм. Те благоприятстват за доброто храносмилане. (А наблюдавайте, когато сме тревожни, раздразнени и нетърпеливи, как липсва това възприемане, а ние се свързваме по-скоро с негативните енергии на храната.)

(По същия начин Светлината, Въздухът, Водата, всички плодове на земята съдържат ценни градивни енергии, например праната, която последователите на хиндуизма умеят да поемат с дишането.)


Древните гърци са знаели, че Слънцето и Светлината са божествени. Аристотел е казал впрочем, че не защото има материя в Слънцето, то е само материя. В Приказка за Пеликана е заложена идеята, че Слънцето е център на високо еволюирали същества, служители на Христос: светлината и нейните градивни енергии са излъчвания от умствената им дейност, от мисълта им и от Божията Любов, която те пръскат навсякъде. Природата е самата проявена Любов, постоянната сцена на Великата Божия Тайна вечеря, където Христос отдава Себе Си като плът и кръв...

И именно тук, пред тази Божия Тайна вечеря, за първи път възниква проблемът за Злото, защото то е препятствието за нашата връзка с нея, нека кажем това предварително.

3. Природата и проблемът за злото (първи опит за анализ) След първоначалното сътворение от деветте творчески същности (или седемте), в които

бил включен и Сатанаил преди падението си (подробно това е описано в Откровението на св. Йоан Богослов, а резултатите – в Послание до колосяни на св. ап. Павел), Сатаната се разбунтувал (описано в Приказка № 19 на Лидия Шишманова или Тайната вечеря, както и в приказка № 16 на Йордан Иванов), спрял се на небето, което възстановил по Заповед на Бога. Но той проникнал също, разбира се, с разрешението на Бога, и в божествените елементи на това небе, във въздуха, в облаците, във водата и в сушата...

Отъ що станалъ гьаволо и паяко1

Дедá Гóспот кога напраúл тóiа свет, бил створúл и некѫкви дýове, да стóiа óколо

нéго, та да не iе сам и да му слугýваiа Па iеднú от тúiа дýове ванáли нéшто да наóда

махнá на Бóга; за товá Гóспот се расрѫдил, та гьи проклéл: нúкоi да гьи не обúча и сéкьи

да зборýiе лóшо за них и да се пáзи от них. Па гьи пóгнал да гьи изгóни от небесá; а

дýовете побегнáли от Бóга и се скрúли: коú у вóда, коú у óблак, коú пó земи; а iеднú

останáли да висá на воздýх и станáли на пáiак. За товá сегá и пáiако висú на вóздух, óти

iе гьáвол, и човéк, штом вúди пáiак, трéбе да го утéпа, óти грех че добúiе, акý остáвьа

жив iедúн протúвник на Бóга. Тúiа дýове сúчките станáли на гьáволе и за товá днéска

iеднú от гьаволéте гьи има пó земи, iеднú по водáта, а па iеднú по óблаците. Тúiа, што се

скрúли по óблаците, тáм си и остáнали и чúна пáкос на свето, когá iе грѫмотéвица,

трéскавица; тúiа, што паднáли у водáта, они там си останáли и чúна пáкос на тúiа,

што óда по вóда; а тúiа, што паднáле пó земи, они нóшкьам излáза у потáiно врéме и

прáва штéта на човéците. За товá човéко трéбе цврѫсто2 да се пáзи от гьáвола, да го не

слýша, когá го мáми да прáви нéшто злó, нéшто лóшо: оти са прóклени от Бóга.

Богъ наказва недоволнитѣ духове3

Отъ Софийско.

(Заедно съ свѣта Богъ създалъ и нѣкакви духове, които да му слугуватъ. Едни отъ

тѣхъ почнали да намиратъ недостатъци на Бога и той ги прокълналъ и изпѫдилъ отъ

небесата. Изгоненитѣ духове се изпокрили: едни въ водата, други въ облацитѣ, трети

по земята, четвърти останали да висятъ по въздуха и се прѣобърнали на паяци. Всички

тия духове станали дяволи, противници на Бога и на човѣка. Човѣкъ трѣбва да се пази

отъ тѣхъ, а паяцитѣ да убива. — Обнародвано въ Мсб. VII, 132).

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга VІІ, с. 132, 2 Здраво 3 Йордан Иванов, цит. съч.


Когато Дѣдо Господь направилъ тоя свѣтъ, той създалъ и нѣкакви духове, които

да стоятъ около него, та да не бѫде самъ, и да му служатъ. Едни отъ тия духове

почнали да намиратъ нѣкакви недостатъци на Бога, затова той се разсърдилъ и ги

прокълналъ: никой да ги не обича, а всѣки да говори лошо за тѣхъ и да се пази отъ

тѣхъ. Послѣ Богъ ги погналъ да ги изгони отъ небесата и тѣ побѣгнали отъ него и се

скрили: кои въ водата, кои въ облацитѣ, кои по земята, а други останали да висятъ на

въздуха и станали паяци. Затова и сега паякътъ виси на въздуха, защото е дяволъ, и

човѣкъ, щомъ види паякъ, трѣбва да го утрепа, понеже грѣхъ ще добие, ако остави

живъ единъ противникъ на Бога.

Всички тия духове станали дяволи и затова днеска едни отъ дяволитѣ ги има по

земята, други по водата, а трети по облацитѣ. Тия, които се скрили по облацитѣ,

тамъ си и останали; тѣ правятъ пакость на свѣта, когато има гърмотевица,

трескавица. Тия, що паднали въ водата, и тѣ тамъ си останали; тѣ правятъ пакость

на хората, които пѫтуватъ по вода. Ония пъкъ, що паднали на земята, тѣ излизатъ

нощѣ, въ тайно врѣме, и правятъ пакость на человѣцитѣ. Затова човѣкъ трѣбва да

се пази чевръсто отъ дявола, да го не слуша, когато го мами да прави зло, нѣщо лошо,

защото тѣ сѫ прокълнати отъ Бога.

Ако Природата е Божествена по своята същност и следователно „майка-кърмилница”, тя е същевременно, поради падението на Сатаната, и място, където се смесват доброто и злото: с изключение само на слънчевата светлина, всичко останало (небето, въздухът, водата, земята и плодовете от нея), освен че съдържа първоначалните Божествени елементи, е носител и на низши материални елементи, произхождащи от мрака... Следователно храната и плодовете имат двойствен характер. И дори нашето тяло, изградено от тези елементи, е носител и опора на изкушението. „Точно в плътта ни, в която сме се родили, злите духове... внасят в нас изкушенията”1, затова избликват у нас желания със странен и низш характер, особено по време на хранене...

Законът за праведно хранене произтича и се определя, според разбиранията на богомилите, а и в много приказки това се показва конкретно, от двойственото естество на храната и от способността на човешкия дух да се свързва (когато човек се храни с благодарност, с разумно осъзнаване на процесите, а също когато раздава от своето и на други хора) със съзидателните енергии, с Божествените елементи в Природата и в нейните плодове. В този смисъл всяко ядене за тях е свещенодействие – и този принцип ще бъде белег на нашата култура чак до Възраждането, та до края на ХІХ век.

Можем лесно да разберем, че небето, пролетната слънчева светлина, въздухът, водата, земята, плодовете и семената са заредени с Божествени елементи... Тези творящи енергии може би ще бъдат открити от бъдещата наука, която задължително трябва да бъде с много по-високо ниво на духовни прозрения, та да ги проследява по оставените следи...

А човекът може и трябва да ги приема с храната, казват точно богомилите, като извисява съзнанието си до великото тайнство на Божия Хляб и като се освобождава от низшите сили на лакомията, стремящи се да го отклонят от това тайнство. Само тогава той ще получава своя дял Божествен живот, съдържащ се в светлината и въздуха, в отделните плодове-дарове, ще се докосва до Словото... (Вижте по-долу „Приказката за торбичката”.) Ето това е великото в схващанията на богомилите за Великденската Тайна вечеря.

Божията Тайна вечеря и Законът за съзнанието – първи етап на Посвещението

1 Лионски требник.


Никак не е трудно да възприемем идеята, че храненето е нещо повече от механично действие или че човекът и въобще живото същество не трябва да се принизяват до минералното царство, където съзнанието е на по-ниско равнище. Човекът е носител на дух и именно този дух в него се отваря (при определено ниво на осъзнаване) към онова, което е Дух в светлината и в плодовете на Природата, към чистите енергии, сътворяващи Живота. И обратно: пасивното ни отношение или състоянието на раздразнение имат обратен резултат – отварят ни единствено към негативните енергии, които са само веществено-материални и предизвикват у нас неразположение... Плащаме дан на Земята. Апостол Павел говори за това състояние, което е абсолютно вредно за здравето:

„Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне.

Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.”1 Физическа смърт и духовна смърт явно са близки: не осъзнаваме ли духовната страна на

процеса хранене, ще се свързваме само с материалността на храната и ако тя е в голямо количество, подлага живота у нас на гниене, което причинява смърт. Ето къде се крие смисълът на прочутата Великденска Тайна вечеря:

„Яжте от този хляб, пийте от това вино, като имате пълно съзнание за съдържащите се в тях съзидателни енергии – те са Тялото и Кръвта на Христос. Яжте от Него, за да Го наследите в осъзнаването на Божествеността.” Според Беинса Дуно, цитирания по-горе български мъдрец2, тук се дава един основен

закон за свързването с живите енергии на Христос, намиращи се в Природата, в хляба, в житото и плодовете, в тази Вода за пиене..., и този закон е в Съзнанието ни, в отношението ни с разбиране и признателност. Следователно Природата е Великата Божия Тайна вечеря и добрите човеци, свързвайки се с Христовите енергии, с действащия в Природата Дух, приемат от тях живота. Той е Божествен живот, чисто Слово, което въздейства на „етерното” им тяло – на темперамента, успокоява ги и ги насочва в ежедневието си да имат поведение, съответно на вселенските закони, поведение на „космични” хора. Епикур е предусещал тази функция – „приятния” живот на човека: доброто хранене и здравия морал. „Добродетелите са естествените и необходими последици от приятния живот.” ...Добре хранещият се човек, благодарение на подбора на храната, е добродетелен. Ако някой е зъл, това означава, че не се храни правилно. Първият дълг към другите хора е материално-веществен, затова именно богомилите са препоръчвали на всекиго, който се стреми към покаяние, да отглежда плодове и да ги раздава даром на другите. Героите от приказките, когато минават през трите си изпитания за посвещение, молят младата вещица, Дъщеря на Вятъра или на Бурята, или старата вещица, по-стара от Луната, да им дадат лека закуска, преди да кажат защо са дошли при тях... И традицията е останала – преди да се започне сериозен разговор, се предлага на госта да хапне и пийне, за да възстанови силите си...

Това осъзнато отношение към Божията Тайна вечеря определя първия етап от посвещението...

В редица богомилски приказки се говори за такова поведение – благодарност, споделяне и обич – по време на храненето, в противен случай хлябът става горчив и човек си остава гладен и жаден. Същото важи и за всички Божии дарби, за мислите и чувствата – ако те са възвишени и благородни, получаваме просветление и оживотворяване... Ще кажем, че Божията Тайна вечеря означава за нас великата трапеза на Живота... Първият етап от посвещението ще бъде точно съзнателната ни връзка с нея, която в богомилските традиции се състои в искреното и преживяно в сърцата Слово чрез молитвата. (Вижте по-долу и „Отче наш” в главата за посвещението.) От съществено значение е фактът, че „Отче наш” е трябвало да се казва в

1 І послание до коринтяни 11:29-30. 2 Бъдещото кредо на човечеството (Le Futur Credo de l’humanité...).


началото на всяко ядене. Ето в това признаване на родствената ни връзка с нашия общ Отец е залегнала идеята, че всички сме братя и сестри и трябва да делим с другите насъщния си хляб. Стихът „Да се слави Името Ти!” ни призовава да опознаваме това Име, тоест Божията Любов (действаща в Природата, във всеки плод, в Слънцето и в човешката душа), да се изпълваме вътрешно с нея и да я проявяваме... Името Божие трябва да бъде свято тачено още от първата ни хапка – като онзи овчар, който дал от хляба си на стария просяк (а той бил самият Бог), а след това получил от него вълшебна торбичка. В нея намирал, щом само поисквал, най-хубави ястия и най-добри вина, а също голямо богатство и способността да победи някой ден смъртта. И всичко това само при едно-единствено условие: да отхвърля всяка грижа и мъка, да прогонва всички дяволи, дошли да го тормозят – да не мисли за нищо друго, когато яде и пие от това, което му дарява като Божествен дар тази торбичка, а само да яде и пие, с една дума, да има чиста съвест и да мисли само за това, което прави.

В българската приказка № 74 на Лидия Шишманова – за вълшебното чувалче, това е описано подробно.

За св. Архангела

Имáлу инно мумчé, злучистúiата му била млóгу гульáма: аку слугýва за парú –

загýбьа ги, за какóту и да слугýва, сé гу гýби.

Чурбаджúiат му úмал идин гульáм кáмѫк и са пазарúл за него да слугýва. Кату

душлó врѫмé да зéми кáмѫкѫт, тоi сé са расúпѫл: стáнѫл на пьáсѫк. Чурбаджúiат

кату гу гледал, кахѫрúл се млóгу и му рéкѫл: „Хáди пѫк да се науртáчим на бустáн да

работúм!” – „Хáди.” Работúли цьáла гудúна. Ф бустáна на чорбаджúiат му се

нарúнѫли дúньа ду дúньа, а на нéгувиiа бустáн сал иднѫ дúньа. Кату уздреiáла, тоi iа

откѫснѫл и рéкѫл: „Ньáма да iа дам ни на Гóспудьа, ни на ста Богурóдица, че те мѫ ни

послýшаха тóлкуз гудúни, ами штѫ iа дам на дрýгигу.” Утишóл ф чéркува и iа дал на св.

Араáнгела и му рéкѫл: „Тóлкуз гудúни Гóспуд и ста Богурóдица ма ни послýшаха,

злочистúiата ми i гульáма – ти шти ма послýшаш.”

Св. Араáнгел му дал инно чувáлчи и рéкъл: „Нá ти туi чувáлчи, то штѫ та

хрáни.” – „Чи как?” – „Е тѫi, ти катý мúниш пукрái ньáкуiа фýрнѫ, ричú: 'Флéз, льаб,

в чувáлчиту' и тоi шти флéзи. А катý мúниш пукрái ньáкуi мьахнѫ, ричú: 'Флéз,

плóска, в чувáлчиту' и тьá шти флéзи. А катý мúниш пукрái ньáкуiа ахчúiница1, ти

ричú: 'Флéз, гóзба, в чувáлчиту' и тьá шти флéзи. Катý дóдиш ду фýрната, ти шти

завúиш на гóре и на срéшта ти иннѫ пóрта, ти флез в тѫзи пóрта, синни и са наéш; а

аку дóди ньáкуi при теб да та закáча, ти му речú: 'Флéз в чувáлчиту и тоi шти флéзи,

па гу набúi хýбаву.”

Зел чувáлчиту и трѫгнал. Мúнѫл пукрái инна фýрнѫ и рéкѫл: „Флéз, льаб, в

чувáлчиту” и тоi фльáзал. Мúнал пукрái инна мехнѫ и рéкѫл: „Флéз, плóска, в

чувáлчиту” и тьá фльáзла. Мúнал пукрái инна ахчиiница и рекѫл: „Флез, гозба, в

чувáлчиту!” И тьа фльазла. Като душол ду фýрната, закривил на гóре: насрешта му

иннá порта и тоi фльазал в кѫштата. Тьа била на гьáволити, а дрýгата на змиiкúнити

и те стуéли на пóртата си и кату гу видéли рéкли: „Хѫ да гу погубими.” А тоi си

фльáзал, слóжил си чувалчиту и сеннал да iадé. Душол идин гьáул и кату гу видьáл чи

iадé рекѫл: „Брé, тоi сеннал пѫк и да iадé.” Тоi гу и ни пуглéжда ами навúрил плóската и

кѫл-кѫл, кѫл-кѫл пиi си вúнуту. – „Брé, тоi ништé и да мѫ пуглéнни, ами iа гу вúш,

1 Гостилница за гозба.


дунéл си и вúну!” Тоi кату са наiáл рекѫл: „Флез в чувáлчиту!” И гьавулѫт фльазал. Зел

инно дѫрвó па ýдрил, ýдрил, истѫрсил гу и си утишол, а гьáвола избьагал на тавáна и

другити кату гу видели зафáнали да му се смеiат: „Бизýмни си чи флúзаш в чувáлчиту,

заштó гу ни напрáви на нéшту та да нимоi да шáва!” – „А бре, утре кату дóди, иди ти –

аз кату ми рéчи: 'флез в чувáлчиту', сьакаш ньакуi ма дрѫпна.”

На утринта, кату утишóл, сéннал да си iадé и дýшол други гьáвул. Зафанал да

хвѫрльа кáмани: „Бу, бу” – викал дано гу уплáши. Пак тоi си iадé. Утишол при негу –

тоi си дигнал плоската и кѫл-кѫл, кѫл-кѫл пил си вúнуту. „Бре чи пѫк хабéр ньама,

ами си iадé и пиi.” Тоi кату са наiал, накарал и негу да флéзи в чувáлчиту, и кату

фльáзал, снéми гу долу, та гу набил на сиримúiа, истѫрсил гу и си утишол. Тоi (гьавула)

ни можал да вѫрви. Тáртурѫт зел да гу мѫмри: „Бре бизýмник, и ти си уш тóлкуз

хúтѫр, зашто гу ни напрáви на ньáкуi чýдо, ами флизаш в чувáлчиту?” – „Ни мóiа. И

ти да утидиш и ти шти флéзиш.” – „Чáкаi ази утре шѫ утúдѫ.” На дрýгиiа ден, кату

душол тáртура: трóпа, бѫшти, подадé си и главѫта, на главѫта му зѫмé играiат. Тоi гу

и ни поглéжда, ами си дúга плоската и кѫл-кѫл пиi си вúнуту. „Хѫм, безстрашлúв

чульак, ни ште и да знаi, ами си дúга плóската.”Кату са наiал рекѫл и на негу: „Флез в

чувáлчиту.” И тоi фльазѫл, снел гу долу, бил гу бил, а тоi пиштú ли пиштú.

Распиштéли сѫ сúчките гьáвули и избьáгали. Тáртурѫт му са примóлил: „Пусни

ма, џáнѫм, сичку какóту имам твóи да бѫди.” И тоi гу пýснал. Кату вѫзльáзал гóре:

пѫлни сóби (стаи) сѫс парú. Змиiкúните кату видьали, чи и тáртура избьáгал,

избьáгали и те и тьахната кѫшта устанáла за негу пѫлна сѫс два пѫти пó млогу

имáни. Тогази са ужéнил и си живьáл бугáту.

Къщата на дяволите с всичките й богатства, която ще наследи момъкът, след като се пречисти, е човешкото тяло (преди самото пречистване) от физическа материя, в което вилнеят лакомията и алчността, тялото, което се поддава на изкушения, та седне ли човек да яде и пие, тялото му бива постоянно нападано и смущавано от чужди мисли и щения. А който се храни с пълно осъзнаване на смисъла на това свое действие и с чувство на признателност, като благодари за хляба и живото жито, отдало се докрай на Бога и на Слънцето, за да се родят хубавите житни зърна, като милва с ръка хлебеца си и си помисля малко за дългия му път, преди да дойде той на неговата трапеза, като се вглежда в зърната на чепка грозде и се любува на скритата в тях светлина, с две думи, „като мисли само за това, което яде и пие”, този човек приема Живота и Словото, които са вложени да действат в хляба, в плодовете, в светлината на света, и се храни с тях. Та това Слово и тази светлина променят темперамента му, етерното му тяло и животът му се променя – човекът придобива вътрешно спокойствие и увереност, става по-добър и справедлив. Това именно е първият етап на посвещението! След него той ще стигне до съкровищата на втория етаж, до мистичната Сватба и до Знанието... Има много варианти на тази българска Приказка за торбичката, например в Чехия – не с точно такъв ясен езотеричен смисъл подобна приказка се разказва в Югозападна Чехия.

Богомилски обичаи и Божията Тайна вечеря И тъй, богомилите винаги при хранене са започвали с мисъл за Бога: „Благослови ни,

Господи!”, и с молитвата „Отче наш”, в която ние искаме точно от Бога да ни даде, чрез този реален хляб, съдържащия се в него Божий свещен хляб:

„Предаваме ви тази свещена молитва, за да я приемете от Бога, от нас, от църквата, и да можете да я казвате във всеки миг от живота си, денем и нощем, в самота или с други хора, и никога да не ядете и пиете, без да кажете в началото тази молитва. Ако не правите това, ще трябва да се покаете...”


Разбира се, става дума за онзи „хляб, който е предопределен от Бога за нас”, както казва апостол Павел, а не друг, който не е за нас, например плътта на животните, чийто живот бива отнет. Поради мъката и омразата, която преживяват те при заколването им, и поради нивото на съзнанието им месото на животните ни отваря само за низши енергии, които отслабват нервната система на човека (дори той може да стигне до неврастения), а това ни пречи да възприемаме от Природата по-фините висши енергии.

В книгата си Религия на катарите Дюверноа1 цитира Анселм Александрийски от 1274 година, който разказва за един дом на християни в Италия следното: „Като сядат да се хранят, старейшината разчупва хляба, всички стават и на латински се молят на Господа да им прости и да ги благослови (Benedicite, parcite nobis), казват „Отче наш” и други формули и след това разпределят хляба.” В средата на ХІІІ век, според дневника на Феррие (инквизитор на албигойците в Монсегюр през 1244 година), християнинът казва формулата „Benedicite” за всеки вид храна и питие2. Те дори го правят постоянно, докато се хранят. Това отношение на добросъвестност и признателност, осъзнаването на Божествеността е условие, за да се свързват те с тази Божественост в Природата: „Христос няма да бъде в ръцете на грешните” – казват те... Бог се открива само на този, който Го моли с абсолютна вяра да получи от Божия хляб... Затова богомилите критикуват причастието и „кюретата, които превръщат боговете в тесто и ги изяждат”, както пише Ален дьо Лил3... По-късно идеята на свръхестествения Божий хляб ще бъде заменен от катарите, наричани „Отие” (несъмнено свързани с по-реформистките възгледи на течението Конкорреццо), с идеята за обикновения насъщен хляб, а това е чисто подражание на католическото причастие и отнема дълбокия смисъл на схващанията на богомилите за свещеното присъствие на Бога.

Човекът трябва, следователно, да се моли, за да може чрез съответно подбрана храна да придобива Божия Хляб, съдържащ се в нея – това ще открием при Серве, та чак до Мартин Лутер4 и Рабле5 и при цялото Възраждане. Началната молитва при всяко ядене измолва точно този хляб: „Дай ни, Господи, нашия хляб днес, дай ни от Твоя Божий Хляб, съдържащ се в хляба, който ядем.” Свещен миг, храненето е било също и миг на радост. И ако един от тези „християни” е признал, че изпитва същото огромно удоволствие като от добра храна, това не е било поради хитрост, както предполагат някои коментатори, а винаги той го е правил със същата радост и със същата признателност...

Въздържанието през трите пости в годината за „новака”, кандидата за посвещение, тоест съзнателно той да приема само подбрана оскъдна храна (хляб цялостен, съдържащ Божия свръхестествен хляб, грозде, една ябълка или няколко ореха, понякога няколко маслини) и дори честото постене не са били свързани с никакво наказание, както е било при аскетизма на монасите... Въздържанието при постите е имало единствената задача да изчисти отношението на човека към храната, за да се научи той да овладява лакомията си, чрез която Злото го застрашава и лишава от връзката с живота на Христос. И тези периоди на постене и съзнателно себевладеене (препоръчвани и от Епикур) всъщност са периоди, в които човек изостря сетивността си и възприемчивостта си за Духа, отваря се за по-извисени мисли и стига до вътрешната среща с Христос...! Участието в Божията Тайна вечеря, подготвено чрез Молитвата, е, следователно, първото условие за посвещението.

Друга приказка (на Йордан Иванов, края на Приказка № 1) посочва ясно и твърдо връзката на злото с храненето и какво трябва да се прави тогава:

...дяволътъ тогава наговорилъ пъкъ евреитѣ да не го вѣрватъ въ нищо. Евреитѣ

послушали дявола и взели да търсятъ Христа да го убиятъ. Като не могли да Го

1 Duvernoy, Religion des Cathares, с. 213 и 214. 2 Пак там, с. 214. 3 Alain de Lille (1128-1202), френски теолог и поет. (Бел. прев.) 4 Мартин Лутер (1483-1546) – немски теолог и духовен баща на протестантската реформация. (Бел. прев.) 5 Франсоа Рабле (ок. 1490-1555), френски писател, сатирик-хуманист. (Бел. прев.) Да стане „съвършен”.


намѣрятъ, защото го не познавали, подканили едного отъ неговитѣ служители — Юда,

да имъ го прѣдаде. Юда имъ казалъ: „Дойдете на еди-кое си мѣсто съ мене, дѣто ще

бѫде и Христосъ; и азъ ще взема да черпя съ вино апостолитѣ заедно съ него..., вие ще

познаете, че това е Христосъ...”1

Така дяволът обръща смисъла на добре известната формула: „Там, където ще бъде Христос, аз ще се чукам и ще пия вино с него, така ще го познаете!” Та всъщност не е ли Христос точно там, където хората ядат и пият, и какво ще прави при него Сатаната, ако не да се чука и заграбва богатствата, които Христос ни дарява всеки ден в пролетното Слънце и плодовете, във въздуха и водата, всеки път, когато се храним! И съответно къде ще бъде Сатаната, ако не там, където Христос отдава Себе Си всеки ден за повдигане на човечеството! Затова е и добре известният отговор на Христос: „Който топна с Мене в блюдото, той ще Ме предаде” (Мат. 26:23). А това в езотеричен смисъл означава, че дяволът се стреми да грабне Божия Хляб, дарен на хората, за да им навреди. Или в Евангелието от Йоан Христос казва, за да посочи Юда: „Онзи е, комуто Аз натопя залък и подам” (Йоан, 13:26). И натопявайки залъка, взема го и го дава на Юда: „И тогава, подир залъка, Сатаната влезе в него” (Йоан 13:27).

Времето на храненето е решаващият момент, чието значение Христос подчертава по време на прочутата Великденска Тайна вечеря. „Яжте от този хляб и пийте от това питие, като мислите за Бога, Който е в тях, и за постоянната Му саможертва.” С това Христос дава основния Закон за връзката на човека с Божествените енергии.

Божията Тайна вечеря в космологичен и мистичен аспект като първа степен на Посвещението – при един прочит на приказките

Посветеният, за разлика от светския човек, се храни праведно като мъдреците в Книгата на Даниил от Библията, които отказват да опитат месните ястия на царя и ядат само зеленчуци. Богомилите, по подобие на Даниил, правят от Божията Тайна вечеря първия етап от трите фази на посвещението – това, което ние откриваме в техните приказки.

Ето една българска приказка за посвещението – богомилско пресъздаване на легендата за Даниил, тъй като момците отказват, при първото изпитание, да опитат от царските ястия и „дъвчат само трева”, намек за първата посвещенческа фаза на въздържанието. После има още две изпитания и тогава се проявява определено и ясно богомилският характер на героите.

Царят и тримата мъже във фурната2

Имáше éден цар.

Рáзговорил той на éден чóвек, да му дáл пáри да вúди да ли úма по-голéми човéци.

Той нáшол по висóки лiýде. Пýшчи цáро: тримúна зé от тá земiá, нóго да и рáни,

ýшче за да и порáстат. А тúя човéци не а зéа от нéгоата мáнджа.

– Оти, му рéче измекiáрите, iáжте зéлье и изтýрете? Да не се чýйе цáро, óти не

расúпва! Зéлье си iáде...

– Земéте и дáйте тúя на лióтите. Нéка и изéде, вéли цáро.

Па вúди на ýтро пак кураджúята да ли изéдоа лiýдето. Стóят лiýдето, не изáшле,

си сéдат зáедно со лióтите. Цар рáзговори: „Три дни да гóрете фýрната, да и пúкнете

нътре да изгóрат.”

1 Йордан Иванов, цит. съч. 1 Лионски требник. 2 André Mazon, Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale – étude linguistique ; textes et traduction ; notes de

folklore. Paris, 1923. (Андре Мазон /1881-1967/. Славянски приказки от Югозападна Македония – лингвистично изследване; текстове и превод; фолклорни бележки. Париж, 1923.) На с. 64 и 66 е даден българският текст с латински букви, а на с. 65 и 67 – превод на френски. (Бел. прев.)


Пóсле на трúте дни пак отворúа фýрната там. Шчо глéа! Шчо вúдоа! Тримина

бéа: чéтири се стóрили. Трúте сéде, éден стóи, чéти пеят кнúга. Цáр се оплáши от

човéците.

– Не го вéрвате Гóспо мой, казýва.

– Да го вúдеме твой Гóспо, кой е.

Да го вúдоа: тéле найдóа; и занéсе цáро да го вúде.

Тúя му рéкоа:

– Идол е войе. Не е Гóспода.

И опúтва цáр:

– На óшчо се молéте вúе, да наýчи цáро?

– Тáка се мóлиме; тáка се крстиме, ý горе, на Гóспо.

И тóй се крсти сéтне.

Еден цар; éдна вéра; чéта зéмята нéгоа.

Голям брой други приказки за посвещението описват първото изпитание като „Тайната вечеря”, например приказката за праведните влюбени на Лидия Шишманова (№ 91)1, която започва с разчупването на хляба, за която ще говорим в глава „Посвещение”...

Пепеляшка В една чудесна приказка за посвещението от Словакия2 откриваме изпитанията на

Пепеляшка – това е историята на Йоска и Янко Пепеляшко. Той дава трохите от малкото си ядене на мравките (това всъщност е темата за Любовта, с респект към животинския нагон, който тя подхранва като условие за истинското хранене), а те му помагат после, когато той трябва да отдели маковото семе от пепелта. Малките ароматни семенца на мака, които се използват в изисканото сладкарство, представляват веществената сърцевина на храната, а пепелта символизира материята: Янко (чрез нежната си обич и желанието си да споделя с другите своето ядене, с уважението си към животинския свят, част от който съществува и в самия него) може по този начин да извлече цялата квинтесенция от храната, свещения Хляб, който единствен дарява живот. Маковите семенца тук са „лещата” от нашата приказка за Пепеляшка, много ценна и трудна за отглеждане култура. Това първо изпитание се отнася, следователно, за способността на човека да приема Божествените помощници и да извлича (чрез щедрото споделяне на своя хляб с други, чрез любовта и признателността) живите сили, вложени в храната, да придобива онзи Свещен Хляб, единствен носещ и даряващ живот.

Славянските и европейските теми за Граал Ще преоткриваме по удивително съвпадение тази тема за Тайната вечеря като първа фаза

на посвещението в прочутите славянски и западноевропейски сюжети за Светия Граал: руската приказка за бай Наум е явно една от така наречените „български легенди”3:

Героят е Андрей, млад ловец на царя и любим на красивата Елена. Той трябвало да

открие „Нещо незнайно какво, намиращо се незнайно къде” и да го донесе на царя, иначе

го грозяла смърт или опасността да загуби завинаги своята красавица. След дълги

перипетии, като не бил ял нищо, освен корени, в една страна без име, пристигнал на

една поляна пред една бяла къща... Вратата била полуотворена и той влязъл. Видял

голяма празна маса с пейки от двете страни и руска печка в дъното на стаята. Тъкмо

разглеждал озадачен и заинтригуван, навън се чули забързани стъпки и той веднага се

1 Тази приказка все още не сме открили в оригинал. (Бел. прев.) 2 Louis Léger, Contes populaires Slaves, édit. E. Leroux, 1882. 3 Contes russes, Ed. Gründ.


скрил зад печката. Влязло, като удряло крак, едно ниско човече, не по-високо от кръста

му, с набедреници до шията и с големи мустаци. Седнало и изкомандвало гневно, с

крясък: „Бай Науме, дай ми да ям!” И масата внезапно, без да се види някой да

обслужва, била наредена: „огромен печен вол, в него забити остри ножове, а отстрани

бъчва, пълна с вино”. Малкото човече започнало да ръфа от вола, ръфало си месо, сипнало

си винце и за минута всичко било изядено и изпито, останали само кокали и празната

бъчва. Човечето се изправило и изкрещяло:: „Бай Науме, разчисти масата!” И внезапно,

за миг, всичко по нея, абсолютно всичко изчезнало..., малкото човече си тръгнало, като

удряло крак, както при влизането си.

Нашият момък добре видял всичко и на свой ред направил същото. Седнал точно в

средата на пейката и се обърнал, но съвсем учтиво, към бай Наум, с молба да му

сервира да яде и пие... И след като на масата веднага се появили най-вкусни ястия и

лакомства, а и хубави бели вина, нашият момък, въпреки че бил изгладнял, поканил бай

Наум на масата: „Не искам да ям от всички тия хубави неща, без да седне до мене

този, който ми предлага тъй щедро тази трапеза.” И се чул глас: „Благодаря ти, юнако,

вече хиляда години давам храна на хората, а ти си първият, който ме кани на

трапезата си.” И се случило чудо: от месото се отрязвали хапки и изчезвали, чашите се

напълвали сами и мигом се изпразвали... Като свършило яденето, заситеният Андрей

все пак бил много любопитен и научил от бай Наум, че „той е нещо незнайно,

намиращо се някъде, неизвестно къде”. А точно него той търсел...! Бай Наум му

обещал да направи за него всичко, което пожелае: „Всичко, което поискаш в мое име – а

това е Името на Любовта, – ще го имаш!” И внезапно двамата се озовали в двореца,

както пожелал Андрей, пренесени по някакъв вълшебен начин – за по-малко от миг.

Царят, като научил всичко, поискал от бай Наум да отнесе Андрей в края на света, но

той самият бил отнесен заедно с хитрия си съветник и двамата изчезнали завинаги.

Тогава Андрей станал цар. Оженил се за красивата Елена и имали много деца.

Управлявали с голяма мъдрост и доброта...

И в това нямало нищо чудно, като виждаме какви качества има нашият герой.

Приликата с Книга на Даниил и с богомилските приказки за посвещението е съвсем очевидна: тук е темата за високия дух и благородството на човека (от Даниил) и за великаните (от Приказката за тримата мъже във фурната), които царят е търсел. Тук е и малкият човек, несъвършеното човечество, лакомо и лишено от човеколюбие – противопоставено на Андрей. А той, осъзнаващ смисъла на Любовта, я придобива, става силен и благороден, истински „Човек”... А и храната на джуджето е вол и бъчва с вино, а на Андрей е добре подбрани и изискани ястия: ордьовър, лакомства, ...вина. Това е намек за двата начина на хранене – светски и груб, от една страна, и одухотворен и божествен, от друга. Бай Наум представлява Бога, Той е онова „нещо незнайно, което се намира не знам къде”, вселенската Любов, която пълни трапезата на живота... „Вече над 1000 години давам на хората да ядат” – казва той. А това е живият Христос. И Андрей го поканил да се нахранят заедно. Канейки Любовта на Божията Тайна вечеря, той придобил нейното всемогъщество. „Истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде.” И Бог го направил Цар!

Центърът на тази приказка е Божията Тайна вечеря, чието значение е трябвало да прозре героят – да осъществи цялата Любов на Бога, дарена му на тази трапеза на живота, да се храни и да живее в постоянна осъзната връзка с Бога, а така придобива част от Неговата мощ. Точно това е основната идея в Парсифал от Кретиен дьо Троа1 и на второто Продължение,

1 Chrétien de Troye, Perceval.


приписвано на Готие дьо Денен1. А това е очевидно свидетелство за силата на богомилските идеи в цяла Европа.

Парсифал – първи стъпки в анализа Чашата на Граал е символът на тялото на Христос и на кръвта Му, която Никодим събрал,

след като донесъл смес от смирна и алое. Тя е космичен символ, едновременно на Слънцето и на Луната, както казва Кретиен дьо Троа, знак за постоянното присъствие на Христос, пожертвал Себе Си в цялата Вселена. И ако в замъка на Краля-Грешник, на трапезата, при сервирането на всяко ястие минава Граал, символът на космичния Христос, Парсифал вероятно е усещал присъствието на Христос в храната. Той би могъл да разбере или най-малко да попита какъв е смисълът на тази Божествена Чаша, свързана с храненето. И вероятно при всяко ядене и пиене си е казвал сам „Отче наш” и „Благослови ни!”, удивително приличайки на онзи богомил от областта Монсегюр, както разказва инквизиторът Ферие през 1250 година. И Парсифал вероятно е познал този Христос, вложил Себе Си в самата материя на храната, отдал се в служба на хората след падението им и помагащ на болното парализирано човечество. В Продълженията, при преминаването на Граал, на трапезата се появявали най-изискани ястия.

Парсифал дали се е досещал за кого е предназначен този Христос...? Най-напред за нашите далечни предци, съкрушени от грехопадението, с изпотрошени нозе като Краля „грешник” или бащата на Парсифал, като крал Артур, над чиито земи тегне заплахата на Червения рицар – онзи червен рицар, често срещан в богомилските приказки, например в италианските, при първата битка на младия княз. И този Христос е бил достъпен всеки ден за тези съкрушени люде, за това поломено човечество, прекършено като сабята на нашия герой – а тя е символ на Словото. От Него именно частици са били давани в хляба и в живите плодове и на Парсифал, и на цялото човечество, на това човечество, което би възвърнало здравето си, ако бе осъзнало смисъла на този Граал... Защото, който яде и пие недостойно от това Тяло, ще бъде болен и ще умре, както казва св. ап. Павел, цитиран по-горе. И защото животът принадлежи на разумното осъзнато човечество... Но Парсифал още не е знаел и не е съумял да постави въпроса, който би му дал право да спаси човечеството (само този въпрос би го извисил до нивото на Христовото съзнание и до осъзнаването на Божия дар, присъстващ всеки ден в храната).

Ще отбележим, че ако темата за Чашата на Граал е била вече добре позната, ако този Граал вече е бил проникнал със светлината си в полумрака на Евангелието от времето на Никодим, новото от богомилското съзнание е в свързването на този Граал от светлина със самия акт на храненето.

Бог, според много богомилски приказки (№ 9 и № 11 на Йордан Иванов, части от които даваме по-долу бел. прев.), дава живот, само като се отдава на човеците – да Го приемат чрез храната, но реално и конкретно, което дяволът никога не може да стори:

Дяволътъ създава вълка

Когато Господь създалъ дивитѣ животни, дяволътъ пъкъ създалъ вълка. Тѣ съ

Господа сѫ братя. Взема дяволътъ каль и направя вълка, но не може да му даде душа.

Духа му въ устата, въ ушитѣ, въ носа, но той не може да се съживи. Послѣ казва на

Господа, че билъ направилъ вълка, само че още душа нѣмалъ, та да му каже какъ да му я

даде... Господь му казва: „До три пѫти да му речешъ на ухото: „Стани, изѣжъ ме!”, и

той ще се съживи.” Добрѣ, но дяволътъ, като дяволъ, не му казва: „Изѣжъ ме!”, ами:

„Стани, изѣжъ Бога!”, па отива при Бога да му каже, че вълкътъ не се съживява...

1 Gautier de Denain, Deuxième Continuation.


Вълкътъ изѣжда единия кракъ на своя създатель — дявола

Когато Богъ създавалъ свѣта и човѣка, дяволътъ му се похвалилъ, че и той

можелъ да направи човѣкъ. По Божие искане дяволътъ създалъ едно създание, но то не

било човѣкъ, а вълкъ. Създалъ го, но безъ душа, защото не можалъ да му я даде. Па като

се чудѣлъ какъ да го оживи, попиталъ Господа: „Ами сега какъ да му дамъ душа?”

Господь му рекълъ: „Това е лесна работа, стига да му речешъ: „Стани, изѣжъ ме!” и на

часа той ще оживѣе.” Дяволътъ, по Божие казване, рекълъ на бездушния вълкъ: „Стани,

изѣжъ ме!” Вълкътъ на часа станалъ съ душа, оживѣлъ, скочилъ и се спусналъ върху

създателя си дявола, за да го изѣде. Дяволътъ се уплашилъ и отъ страхъ да не го изѣде,

за да се отърве, хвърлилъ се въ близката тамъ рѣка. Но едва-що сварилъ да влѣзе съ

едната си нога въ рѣката, вълкътъ го грабналъ за другата и му я изѣлъ, и така

дяволътъ останалъ съ една нога. Затова и до день-днеска е останало да казваме за дявола:

едноногиятъ или куциятъ, а въ изречението „изѣлъ го вълкътъ”, разбираме дявола;

затова тоя, сѫщиятъ, се казва и „подводниятъ” или „водниятъ”.

С тази тема от Тайната вечеря ние се докосваме до един основен елемент от богомилските схващания, описан в немалко приказки на европейските и славянските народи, както и на народите от Азия, а чрез англосаксонската култура – и на народите в „Новия свят”. Ние я откриваме явно неслучайно и в творчеството на Леонардо да Винчи – в прочутата му фреска Тайната вечеря – и все с поставянето на проблема за злото...

И тази велика идея (че Природата е наистина Тялото на Христос или че Бог чрез Природата се предлага действително на човеците да Го приемат във вид на храна, като Кръст от Светлина в слънцето и луната) е самата изява на Любовта.

Така Природата е могъщото тайнство на Любовта, която е причина и начало на всеки живот... Именно сред природата, на висок планински връх, при първото просияване на зората или при изгрева на слънцето, дишайки чистия въздух и усещайки лекия полъх на вятъра, богомилите се вглъбяват в себе си и се кръстят в самото присъствие на Бога... От тази традиция има още живи отгласи в поезията ни с песните за зората и за пролетта на рицаря, който при похода от Арагон до Мюре пише на своята „малка лястовичка”:

„Нека ви спаси Бог, със закрила

обгърнал цялата вселена,

създал Небето и Земята

и дълбокото Море!”

Или пък в чисто богомилския текст от Второто продължение”: Парсифал съзира в свода небесен и блестящите звезди, в дивната им хубост, самия знак за присъствието на Бога, призоваващ ни да Го стигнем, като Го познаем. Виждате ли тук какво възвестяване има на цялото Възраждане, а по-сетне на Русо с неговия Емил и на Романтизма?

4. БОЖИЯТ ПРОМИСЪЛ и приказките за Провидението Природата е неведомото тайнство на Любовта. Тя е също, както са смятали богомилите,

израз на висшия Божий Промисъл, всичко в нея носи значения и смисъл, както става ясно от творбите на всички европейски мислители и писатели до Възраждането, та чак до Революцията – нека споменем само Русо и Робеспиер или Гьоте, английските художници-романтици Джон Констабъл или Джоузеф Търнър...

Въпреки че Луи ХІV е отменил Нантския едикт през 1685 година и монархията с жестоки гонения насилствено е принуждавала протестантите (наричани хугеноти) да приемат


католицизма, въпреки че дворцовите „мислители” са отричали и опровергавали тези идеи, ние виждаме, че този начин на мислене процъфтява и тържествува във всички изяви на европейския Романтизъм...

Утвърждава се схващането, че всички изпитания, на които са подложени човеците, имат смисъл, вписвайки се в рамките на висшите закони. Например ето една богомилска приказка (№ 70 на Лидия Шишманова):

Свети Илия кога гледалъ голѣми неправинье на земята1

Кога бил на зéмьава Свéти Илиiа, гóлеми непрáвинье глéдал по лýгето, што се

праеле. От тúе непрáвинье, што и глéдал Свéти Илиiа, се кáчил на една вúсока плáнина

и излéгол пред Бога. „Аир áбер, стáрче, му рéкол Господ, што си сé мачил дó мене

нéшто?” – „Да ти úмам молúтвата, Господи, му рекол Свéти Илиiа. Ако се мáчив,

туку те мóлам, Бóженце мúло, да не ти óстанит áтѫр нéшто, што ке ти рéчам.” –

„Знáм, стáрче, што ке мú речиш, му рéкол Господ, дека гóлеми непрáвинье си глéдал по

лýгето, што се прáеле; лели тóа сáкаш да ми рéчиш?” – „О, вúстина, Бóженце, тоá

сáкам да ти рéчам и да те мóлам, да не óстааш да и глóбат на прáвина сиромáсите и

дрýзи лóши рáботи, што се прáат от лóши лýге”, му рéкол Свéти Илиiа. „Іа, ái слéзи,

бре стáрче, дóлу, му рéче Господ, на дрýмот, каi чéшмата; блúзу до чéшмата úмат едно

дѫрво iаóроо, вó него да влéзиш, чýнки е шýпливо, и да се скрúеш áрно со шýма, та да

глéдаш тýка на чéшмата; што ке сé стори дéнеска и вéчер, дóiди за да ми кáжиш, ама ер

што да вúдиш да трáиш и за áрно и за лóшо.” Му стóрил Свéти Илиiа три метáнии на

Бога и пóшол та се скрúл до дѫрвото. Не би час, дóвтасал на чéшмата еден кóньаник со

óруже óбружан, слéгол от конь и се нáведил, та се нáпил вóда от чéшмата; во úсто време

му пáднала една мýшама, пóлна со áлтѫни, бес да iа сети, си вьавнал кóньо и си тѫргнал

пó друм. Пó него дóшол еден óвчар да пие вóда и iа нáшол мушáмата со алтѫните, си iа

зел и си óшол нáпреку, от радос се скина бегáiким. Не би час, втáсал еден сúромав чоек

окапан во алúштата, сéднал до чéшмата и си úзваил от тóрбето сýв лебец, та си го

нáтопи от вóдата, за да му омекни. Одéiки по пáто коньáникот, беше се сéтил, оти

мушáмата беше му пáднала до чéшмата и беше се врáтил нáзат бодиньáница со кóньо,

што да мóжи да бодиньа, и втáсал каi чéшмата, рипнал от кон дóлу и го грáбнал

сиромáiот што си iáдеше сув леп нáтопен со вóдичка. „Мушáмата, што iа нáiде óвде, бре

чóече, оти сéга ке те óтепам”, му рéкол наврéкнато и навьасано. „Амáн, бре чóече

Бóжьу, му рекол сиромáиот, не тоарái ми се мéне, оти iас еве сега iа сéднав óвде, нéмат

пет дéкики врéме, ни мýшама сум вúдел, ни нúшто.” – „Море тéбе ти вéлам, бре

пéзевенг, му свúкал налýтено коньáникот, úзваi мушáмата, оти ке зáгинеш на

мѫрцина.”

Кога глéдаше Свéти Илиiа тоа, што се напагьаше от коньáникот, сѫрцето му се

кúнеше от мáка и уште за мáлце ке се iáваше от каi што беше скрúен, за да му кáжит,

коi iа нашол мушáмата; арно ама запóвьеста Божьа тáкваа му беше, за да трáит до

краi; тики от тóа трáеше и мóлчеше. Пóвторо сиромáиот му се кóлнел, дури мéсата си

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга VІ, с. 117-119, София, 1891. (Във френския оригинал авторът Мишел Муние дава често само номерата на приказките от книгата Légendes

religieuses bulgares (преведена от Лидия Шишманова и издадена в Париж през 1896 г.), тъй като тя е на разположение в някои библиотеки, където авторът е ползвал този свой основен източник, затова и всеки любознателен читател може лесно да ги открие. Но в изданието на български предпочитаме да дадем частично или изцяло нашите родни приказки, за което много ни помогна самият автор със съответна конкретна информация. Бел. прев.)


iáдел, оти áбер нéмал за мýшама да нáшол. Наi после, от кóга виде коньáникот, оти

нéма да му кáжит сиромáиот мýшама, тѫргнал кýбурот и го óтепал нá место. Бѫрго-

бѫрго го слéкол, за да му iа нáiди мушáмата; áрно ама мýшама ненашóл; побарал околý

него да не нешто iа имал скрúта, сéкаде бáрал, не iá нашóл. „Ах, анáсѫнѫ, што би овоi

тáксират моi, си рекол, и бéз пари óстанав и бéз душа; мéне ме пéри сега пустина, а нé

дома óденье.” Тоа рéкол и дупна кóньа, та си пóбегнал.

Сéдел Свéти Илиiа до вéчерта и нé видел нúшто друго нéкое лóшо. Утрото рано

óтишол каi Бога и со умо се нáдеал за кабаетлиа да го нáiди Бога. Излегол Свéти Илиiа

прет Бога и му стóрил три метáниi та зáстанал со прекѫрстени рáце, со лúцето

увúлено. „Што тáка си нéшто нé весел, старче, му рекол со смéа Господ, iа кáжи ми

што прáвинье виде вчéра, кái што беше скрúен?” – „Еда, Господи, ти за прáвинье ме

пушти да глéдам, туку iас прáвинье нé видов, ами ти видов наi-лоши крúвинье.” – „Іа, ái

кáжи ми да вúдиме, му рéкол Господ, штó виде?” – „Сáм знáиш ти, Господи, му рéкол

Свéти Илиiа, туку пак да ти кáжам: от коа се скрúв во дѫрвото, дóiде на чéшмата еден

кóньаник и слезе да се нáпиет вóда, та му пáдна една мýшама со пари и тоi кога му

пáдна не iá сети и си óтиде по пáтот. Не би час, пóмина еден óвчар, да пие вóда от

чéшмата и си iа нáiде мушáмата, iа грáбна и си пóбегна в планина; не би и час, éве ти

еден сúромав чоек доiде и сéдна до чéшмата, та си нáтопи едно корóманче леп во вóдата,

за да му óмекни и да си го iáди. Во тоá време втáса коньáникот со бодиньáница и го

зáкачи сиромáтаго да го мáчи, за да му и дáит пáрите; áрно ама сиромáиот áбер нéмаше

от таiа рáбота, му се отúмаше, му се мóлеше, му се кóлнеше, мéсата си iáдеше, óти

áбер нéмал, нái после тѫргна со кýбурот и го óтепа нá место; го бáра, го чúни, не му iа

наiде мушáмата, чýнки óвчаро беше iа зел; бáра óколу да не нéшто iа зáкопал, пак не iá

наiде, си вьáвна кóньо и си пóбегна по пáтот. Еве ова ти глéдав, злáтен Господи, да кáжи

дали е прáвина?” – „Спорéт тебе, бре стáрче, крúвина ти се глéда, а спорéт мене гóлема

прáвина. Ете како е тáiа рáбота мóiа тáiна. Коньáникот што iа зáгуби мушáмата со

пáри, тие пáри беше и спечалил от арáмилѫк; от тáтка му на óвчарот беше му зáбрал

300 óвци прет нéколку гóдини и беше и прóдал, да тие пáри сет от тáтка му на

óвчарот. Алал стóка нé гини и да зáгини пак ке се нáiде, тáка е тоа рéчено óт мене;

рáзбра стáрче штó тú кажав, али нé разбра?” – „Рáзбрав, Господи, и вéруам, оти тоа

тáка е, ами сиромáиот бес кáбает, што го ýби пáтникот, што ке мú кажиш зá наго?” –

„Сиромáиот, стáрче, му рече Гóспод, беше от нái лóшите луге; уште от дéтинство

беше тѫргнал по гьáола и от дéн на дéн от лóш ýште пó-лош се чúнеше, а не пó-арен; бре

го осирóмашив, бре пóнапре го обóгатив, не бе чáре да се пóкаит и сéга беше прáтен от

едни кесéджиi да кулаузлáиса еден дóмакин со пет дéчиньа за да го пóгубат кеседжиiте.

Да што ке запýстеше еден добѫр дóмакин, тоi нека скѫрши глава по гьáола. А тói што

го уби (коньáникот), беше му се возрóдило во сѫрцето покаiáнье и со тоа што го ýби

сиромáио, ýште ке се каúт и тоi ке óдит во Светá Гора за да се спаси от сите стáри и

нови грéои. Ете, се што се праи на зéмьата без вóльата мóiа не бúдуа.”

От кога му стóри Свéти Илиiа три метáнии на Бога, си слéгол от планúната и си

óшол дома. И от тói саат се што да видеше да се прáит нéшто лóшо или áрно, за сé ке

речеше: „Тáка е вóльата Божьа.”

Това виждаме и в Урокът, даден от ангела на аскета в книгата на Андре Мазон:


Урокът, даден от Ангела на аскета1

Имáше éден аскетúiа: седéше со Гóспо у éден кáмен2. Дóiде áнгел: „Кáко си сéга?” –

„Áрно.”

Éдно ýтро вéли аскетúiата на áнгело: „Ка i3 трѫпи Гóспо виiа льýдето4?” Áнгело

му рéче: „Дрѫво там úма при чéшмата. Éдна вéчер óди тáмо и спú у дрѫвото.” Óди

(тоi) на филáн чешма5; úма éдно голéмо дрѫво при чéшмата: прáзно у нѫтре; спúе там,

не спúе, глéда.

Глéда éден конь: ѫрши, ѫрши. На кóньо сéди кеседжúiа: тоi слéзе от кóньо. Кóньо

вóда пúе и тоi извáди кéмер да i брóи, брóи, брóи пáри; клáде тýа под мúшката, áма

пáрата пáдна нáземи. Вьáна6 кóньо, бéга онáки по пѫто.

Дóiде друк чóвек, вóда зéми от чéшмата: вúди пáрите, тýа, тýа, у пáзуата i сóбра

пáрите, и бéга от пѫто по нúвите.

Дóiде ошчé друк чóвек при чéшмата, вóда зéми.

Тоi, кеседжúiата, бáра пáрите, i нéма. Ѫрши кóньо, се врѫна тоi, пáрите да i бáра,

дéка óстаi7. Го стúгна тоi чóвек отáмо, шчо зéва вóда: „Слéчи се, пáрите даi!” Тоi се

слечи, i нéма пáри. Го исéче кеседжиiа; го óстаи куп8. Аскетúiата ошчé пýли там.

Стáна си отúде пак у кáмено. Áнгело дòiде на ýтро, да го опúта: „Шчо вúде?” А

тоi му вéли: „Éден чóвек бéс кабáiѫт9, го расипа кеседжúiа. Бес кабáiѫт!”

– Не знáiш коi е бес кабаiѫт. Не е твóiа рабóта. Гóспо знáе. Тоi чóвек, шчо зé пáрите

– рéче áнгело,– тоi кеседжúiа му е комшúiа и зе нúвата, зé кукьата, зé пáрите. Пáрите

му бéа кѫсмет...10 Пак тоi чóвек, шчо се отéпа тýа, фчéра брáт си го отéпа за éдна

лѫжúца, стóката си делéа... На Гóспо рабóтите голéми сé: трéбе да не о опúтваш11 ка i

трпи Гóспо льýдьето. Не му мéшай на Гóспод, на рабóтите.

Следователно има само мъдрост там, където привидно виждаме обратното, стига само да възприемем една по-извисена, божествена гледна точка. Изпитанията в живота обикновено имат винаги свое значение – помагат ни да ставаме по-задълбочени и да помъдряваме, да се развиваме в определена посока или да придобиваме знание като онзи беден човек от приказка № 96-97 на Л. Шишманова12, който в бедността си е щедър и добър, но след като по волята на един светец забогатял, не познава и не признава предишните си приятели. Бедността по някакъв начин го е възпитавала като добродетелен, ала тъй като това възпитание е било явно недостатъчно добро, богатството му го е провалило...

1 Андре Мазон, цит. съч. (На с. 82 е даден българският текст с латински букви, а на с. 83 – преводът на френски.

Бел. прев.) 2 Сам с Бога в една пещера. 3 Употребява се без съгласната „г”, i = ги. 4 Хората такива, каквито са. 5 Тази дума няма ударение – има ударение в показателното местоимение, което означава „тази”. 6 Или вьáхна. 7 Вместо óстави. 8 Труп. 9 Кабахат – вина. 10 Това са си неговите пари. 11 Гласната о = го. 12 Продължаваме да търсим оригиналите на неизвестните ни досега приказки. (Бел. прев.)


Едно заболяване или осакатяване е полезно за еволюцията ни. Съвременните лекари твърдят, че „болестта има за цел да ни излекува от нещо”, подтиква ни да живеем по-здравословно и добродетелно. Защото някои измежду нас, дори живи, са всъщност мъртъвци. Болестите, страданията и недъзите съвсем не са вид присъди (та Бог се е усмихвал пред грешките на хората), а ни подтикват да се развиваме и усъвършенстваме. Вижте една приказка от книгата на Лидия Шишманова (№ 68):

Свети Иоан кога одел да се качуа на една планина, за да се молит Богу1

Свéти Иòан, одéiким си пó пат, за да се кáчит на плáнина, да го мóлит Бога, вúдел

пó край пáто насéднати лýге2 на кýпои, кýпои под дебéлите сéнки, на зелéната трева.

Сúте си рýчале и си пúеле рáкиiя и вúно, за да се вéселат на дéнот от св. Иóана.

Сúте, што го вúдоа св. Иòана, го покáниiа, за да им сéдит нá ручек и сéкой му

подáеше, коi чáша рáкиiа, коi чáша вúно, да се нáпиет. Тоi му благóдарил на покáната и

му блаóсоил пиiáчката3, без да се напиет нúто една кáпка. И зáминал нив, и по нéкой

час дóшол до éдно гóлемо вúриште4. Околу голéмио вир беа посéднале мнóгу нáрод, да

глéдат сéир, каi што се кáпеа лýгье во вúрот.

Зáстанал св. Иòан да пóгледат и да и порáдует лýгето, што се кáпеа и се весéлеа,

чунки капáчите прáеа сéкакви марúфети во капéньето.

Тáмо úмало и éдно мóмче со óбете óчи слéпо от маiка рóдено. И тоа се радýало от

смéите5, што слýшало от дрýзите лýге. От каi ке чýело глáс от смéа, или рáдос, тáмо

лúцето ке го свѫртело со зúната ýста и глéда капáчите и другите. На св. Иòана мнóгу

му се нажáлило за тóа мóмче, дека така слéпо бúло.

От кóга се изнáгледал, св. Иòан си тѫргна пó пат и пóiде на планúната. Пáдна на

кóлене и со пѫрво Бóга го пóмоли, за да му даи Гóспод очи на слéпото мóмче, што го виде

пó краi вирóiте. Со пѫрво Гóспод нéкел да му iа прúимат молúтвата на св. Иòана. Арно,

ама тói дýри со сóлзи гóрешти мý се мóли да му даит óчи Гóспод.

Бидéiким Гóспод мнóгу мúлостив, му дáде глáс от нéбото, оти му iа пóслуша

молúтвата. Со рáдос св. Иòан се врáти, за да го вúдит мóмчето со отвóрени óчи.

Кога се вúдело мóмчето со отвóрени óчи и кóга вúдело, кáко се кáпат дрýзите дéца,

му се рóдила зáвис во сѫрцето, оти и тói да нé можит да се кáпит кáко нив. Што ти

напрáило? Прéсекло нéколку тѫрски от крáiо на вúро и извѫрвлести6 óстро кáко

шúлци, та и зáкачи во вúрот на нéколку мéста, без да се глéдаат, со нúет за да се ýбодат

дéцата, што се кáпеле. Нéкои мáли дéца го глéдаа. Арно, ама не му тéкнало, óти што

мисли ослепéното опýлено мóмче. По мáлку врéме дéцата, што се кáпеа, доiдóа при

опулéното слéпо мóмче, за да го вúдат, оти му се отвóриiа óчите, и до го радýат со

капеньето. От кáко напрáиiа една смéа, се навѫрлаа 3-4 дéца во вúро и за жáлос двéте се

набодиiа на острите закáчени тѫрски право во сѫрцáта си. Плúвна кѫрвта во вúро, се

натѫрчаа нáродот да вúдат, што е тоа чýдо што се стóри.

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга ІІ, с. 198-199. 2 Хора. 3 Благословил питието. 4 Вода, обиколена со суша, блато. 5 Смеховете. 6 Наостри.


Во тоа врéме втáсал и св. Иòан. Бре, што би, кáко би, рабóтата се úзнаiде от

кажуáчката на дéцата, што беа го вúделе слéпото опýлено, кога зáкачило óстрите

тѫрски. Кога чу и вúде св. Иòан спрýжените1 две млáди и лични кáко ангéлчиньа,

спрýжени кáко зáклани iагниньа, и кога вáтиiа маiки му да пúскаат и да плáчат и

косите от глáата да си кóрнат, трéшти нáзат плачéiким на планúната и пáдна на

колéници, та со плáч и гóрешти сóлзи го мóли Бóга, за да му прóстит за грéшката, што

стóри со сéбено негов. Уби дваiца за на еден óчи да óтворит. От кóга мнóгу се мóли, му

доiде глáс от небо и му рéче: „Стáни, св. Иòане, оти ти го простив кабáетот и ýште

éднаш за нúшто да не ми се тóариш, оти ништо iас нéсум сóздал лóшо, макар и тéбе

тáка да ти се чúнит. От мнóгуто мóленье от маiка му на слéпото мóмче, што ми

сáкаше éдно мáшко дете, iе го дáдов, ама ú и го óслепев, чýнки незе така и iе речéното, да

имат лóша чéлат. Ето вúде ти сéга óти ет лóшо, да óт тоа сум го óслепел.” Се пóклони

св. Иòан и се врáтил. И кога го вúде мóмчето, пак ослéпело. Со тоа ослепýанье мáлку се

утéшиiа родитéлите на двéте убóдени дéца.

Си зáминал св. Иòан и дóшол каi лýгето, што рýчаа под сéнките. Глéдат во éдно

кýпаре2 лýге, каi се тéпаат едéн други. Глáите беше си раскѫрвáиле, се натѫрчале от

óколу лýге да и отимаат. Отимаi, óтимаi, нúшто жúво не се отúмало, чýнки сúте бúле

пиiани до уши.

За овоi соi лýге да не му ет блаосóено ракúiата и вúното, за да го пúiат, чунки се

óпиле.

Зáмина по подóлу и вúди дрýго кýпаре от лýге, каi си пúiат вúнце, мúрно, тúхо,

крóтко. Во сéкого се глéдаше рáдос во ýстата им.

„За óвоi род лýге – рéкол св. Иòан – да му ет блаосóено пúенье вúно и рáкиiа, óт сега

да дýри дó века.”

Впрочем човек не ще върне вътрешното си зрение, ако не е подготвен за това.

Според богомилите изпитанията имат смисъл и в различна степен ни водят по пътя на индивидуалното ни развитие. Тази мисъл ще присъства в умовете на всички европейски мислители, дори на Декарт, а по-късно и на Ван Гог, който е знаел, че тези изпитания съответстват на постигнатото от човека еволюционно ниво (Писма до Тео). Те ни водят всъщност към Посвещението (съвършенството). Вижте например чудесната Приказка за Яков праведника на Андре Мазон3:

Іакýв, тói свé на Гóспо се молéше, i му дáде Гóспо на нéго сéдум дéца, i велéше тоi:

„Гóспо ми и4 дáде.” Му се стóри iéдна аргéлúiе5 от кóни i волóви. И тоi велéше: „Гóспо ми

и дáде.” Му се стóри i iéден кáрдар6 от óвци. Сéтне i рéче тоi пак: „Гóспо ми и дáде.”

Отúде дiáволо, му вéли на Гóспо: „Шчо чин Іáкув, Гóспо му и дáде. Дái го на мéне, да

вúдиш как ке го напрáвiа. Не ке те спомéни, Гóспо, ти.” I тоi му вéли Гóспо: „Іá ти го

дáду. Дýшата нéке iа зéваш. Шчо сáкаш, прái му.”

1 Прострените. 2 Куп, група. 3 Андре Мазон, цит. съч. (На с. 136 и 138 е даден българският текст с латински букви, а на с. 137 и 139 – преводът

на френски. Бел. прев.) 4 В тази приказка „и” = ги, за разлика от съюза, означен с „i”. (Бел. прев.) 5 Хергеле, стадо коне. 6 Голямо количество.


Тоi сéтне, му псувисáе1 цéли óвци от дiáволо. Дóiде тоi, шчо и пасéше, му рéче на

Іáкув: „Цéли óвци псувисáа.” – „Од Гóспо е, синко, сполái му: тоi ми и дáде, тоi ми и

звé.”Му плáти на óвчаро пáрите. Дóiде тоi, шчо пасéше кóните i волóвите: „И тúiе

псувисáа цéли. „Од Гóспо е – кáза Іáкув. – Сполáй му на Гóспо. Тоi ми и дáде, той и звé.

Нá ти пáрите, i ói си.” Му ýмреа свéте дéца, сéдумте синóви на Іáкув. „Од Гóспо е – вéли

тоi на жéната, – не плáчи. Гóспо ми и дáде, Гóспо ми и звé.” Сéтне на сетнúната дáде

врáго éдна крáста на Іáкув: се стóри сиромá i немáше леп да iáде. Отúде жéната да пúта

по сéлата да му нóси лéп на Іáкув да iáде. Іáкув го закóпа жéната дур до гýшата у

бунúштето, за да нáiде рáхат. I тоi дóiде дiáволо при нéго, се стóри чóвьек. Му вéли на

Іáкув: „Дáрва ме2.” – „Нéмам нúшчо, шчо ке ти дáда.” – „Шчо úмаш, ке ми дáш.” Звé два

стрýпа от крáстата: „Крáста úмам. Нá ти крáста – му вéли, – дéмоне, бéгаi от тýка.”

Отúде при жéната дiаволо, жéната носéше леп. „Не си тú на Іáкув жéна?” – „Іáска си.3”

Крáстата му се сторúiа на дiáволо флорúни4, два флорúни. „Іáкув ми дáде два флорúни;

ти шчо óдиш да бéриш леп да му нóсиш на Іáкув?” I та жéната се налiýти, го истýри

лéбо на псúте. Вúкна Іáкув на жéната: „Іéла вáко! Од Гóспо е, жéно, не се лiýти! Од

Гóспо е тóво. Сполáй му, да му дáду крáста, шчо се сторúiа флорúни.”

Сéтне дóiде ангело од Госпо, му вéли: „Іáкув, стáн да óiш на чéшмата да се мúiеш.

Ке ти дáде Гóспо iéден кáт пóвекье. Ке ти даi Гóспо сéга дрýги синóви пóвекье. Зашчó не

трѫгаш рѫка од Гóспо, ке ти даi Гóспо пóвекье аргéлье; зашчó си прáв, ке ти даi Гóспо

пóвекье i дрýги óвци пóвекье, ошче тьéлку пóвекье ке ти даi Гóспо, зашчó се мóлиш на

Гóспо.”

Провидението не е задължително с отрицателен характер – изпитанията, то е онази Мъдрост, изпълнена с нежност, онази Любов, която крепи всичко. Промисълът Божий свързва наивния момък с умна и работлива невяста, без която той нямало да има дом и семейство, в което да се развива (приказка № 79 на Лидия Шишманова). Той дарява на един злочест момък млада булка с голям късмет – в богомилските приказки жената много често е символ на проявената Божия Любов. Той дарява всеки човек с обичта на близките му. Този Промисъл Божий прави и времето, и всички годишни времена – имаме ги ту меки, ту сурови, та всички, които се оплаквали и възроптавали пред Бога срещу времето, е, имали са богата реколта, но са загубили своя вътрешен усет за истинските неща.

Наука и Божий Промисъл. Ще кажете, че това са думи от по-старо време, ако дъждът е само механична кондензация на водни пари в облаците или ако вятърът се дължи на разлики в атмосферното налягане над различни области. Но зад високото атмосферно налягане и зад някой антициклон ние сме принудени да съзрем данни за по-високите слоеве на атмосферата и в крайна сметка да се замислим за сложните връзки между Земята и Слънцето, които, вече видяхме, не се свеждат само до материални връзки. Кой може да прогнозира пътя на антициклона от Азорските острови и дали лятото ще бъде топло и слънчево? Зад вятъра и бурята винаги стои богът на ветровете Еол, а това, уви, не може повече да се скрива чрез опростенчески обяснения и остаряла научност, дори с цел да бъдат успокоявани хората. Ние вече загатнахме, че науката (чрез по-извисеното съзнание на учените) не може повече да вижда в Слънцето, например, само външната му страна. Както казва Платон, само сетивният подход не може да разкрива дълбоката реално съществуваща природа на нещата... Ние показахме, че една наука, в която учените са без съвест, не е истинска наука и че всъщност науката не е

1 Псовисвам – умирам. 2 Дай ми нещо. 3 Второто лице ед.ч. е употребено за първо. 4 Жълтици.


родена в света, за да отрича тайнствата, които се дават само на човешкото съзнание и човешката душа, или за да опровергава Божествените мистерии в реалността, тайнството на пролетната светлина или на Зората, когато всичко се пробужда. Науката има призванието по-скоро да върви по следите на такива явления, възприемани чрез поетична нагласа, и да ги обяснява с научни експерименти. Защото тя е тук не за да прикрива, а за да разбулва и разкрива тайнството на битието. В противен случай ние не ще различаваме (ако се осланяме само на възприятията на сетивата си) пролетта от есента или материята от живота, който я одухотворява.

Съществуването на законите. Идеята за Провидението или Божия Промисъл е налице в чисто Платоновата идея, че в този свят има Закони и Божия справедливост, които човекът е длъжен да спазва, ако иска да остане силен, да не се излага на опасни рискове и да се погуби. Вижте примерите: малкият човек егоист от Приказката за бай Наум не се развива изобщо; героят Дюран д`Есток от Прованс загубва скъпоценния камък, чистотата на душата си и излага на опасност любовта си и любимата си; човек, който продава незаконно, за пари, хляб и вода по време на глад, не може повече да се храни и губи всичко; селянин настойчиво иска от Бога едно магаре за тежката си работа, а отказва да помогне на своя съсед, пожелавайки му зло, не ще получи нищо, дори и магаренце за себе си (приказка № 83 на Лидия Шишманова).

Сиромаiот и свети Илиiа со магаренцето1

Си бúл éден сúромав чóечец. Нá рамо си нóсел дѫрва от плáнина, и прóдаил и се

рáнел. Идéiким от дѫрва éднаш го стрéл свéти Илиiа до едéн úзвор. От коа се поздрáвиле,

сéднал сиромáiот стáрец да се пóчинит. Арно тýку пóсле нé можел да стáнит со

дѫрвата, чýнки биле тéшки и го пóмолил свéти Илиiа да пóiдит каi Бóга да му пóсакат

едно магáренце, за да си нóсит дѫрвца. Му се нажáлило на свéти Илиiа и му се тáксал да

му сáка на Бóга едно магáренце. За ýтрото на тоá време пак тука да се наiдит за áбер да

му дóнесит, бéа се созборýале.

Отишол свéти Илиiа, каi Бóга и го мóлил да му дáит на сиромáiот éдно мáгаре.

Гóспод бéше му рéкол на свéти Илиiа да мóлит сиромáiот Бóга да му дáит Гóспод на

комшúiата две магáриньа да после ке му даел éдно нéму.

На тоá време се нáшле свети Илиiа и стáрецот и му кáжал, кáко што му кáжал

Гóспод.

„Бре, рéкол стáриот, да се мóлам на Бóга, да му дáит на комшúiата две магáриньа

и пóсле мéне едно, да ми дáел, чýнки мáлку úманье úмат комшúiата, тúки ýште

трéбало да úма. Нé мóре нé, á свéти Илиiа, нú мéне сáкам éдно мáгаре, нú пак на

комшúiата две. Вáка да знáиш: iас дéнье нóкье мóлам Бóга за на комшúiата Гóспод да мý

и пцоиса тие што ú úмат, ти нéзнам што ми кáжуаш.”

„Еiди стáрче, ти сó овоi ум што го úмаш, му рéкол свéти Илиiа, ни магáренце ке

úмаш, нú пак рáат ке бúдиш, тáка ке си ýмриш и рái Божи не кé видиш. Вáка ми рéче

Гóспод.

Или злата майка, която е щяла почти да бъде спасена от ада, хващайки се за един стрък праз, който й бил подаден, за да се залови за него и да се измъкне от дъното, онзи праз, който някога била сама дала на един бедняк (а това е била едничката добра постъпка в нейния живот!), и загубила тази възможност, защото изблъскала всички, хванали се заедно с нея, за да бъдат и те спасени... Според богомилите, преди да стигне човекът до Божествената Природа,

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга ІІ, с. 198.


има закони, които той лично трябва да спазва и прилага... Нека видим по този въпрос прекрасната приказка № 54 на Лидия Шишманова:

Праведните селяни, справедливият съдия и търговеца1

„Имáло един човéк, сéльанин бил, па он продáл си една нúва на един друг сéльанин.

Купецо отишéл на нúвата да iа орé; орáл, орáл и изорáл един кáзан парú у браздата.

Тогáiа он станáл и отишéл при продавáчо и му казáл: „Побрáтиме! Теквáiа и теквáiа

работа, iа изорáх у нúвата, што ми продáде, един казáн парú; затовá д`úдеш да си ги

зéмеш, оти са твоú.” – „Тиiа пари не са моú, казал продавáчо, ти си ги изорáл и ти трéбе

да си ги прибéреш.” – „Не са моú, рéкал купувáчо, iазе купúх от тебе нúвата, а не и

парúте, они са твоú, úди да си ги зéмиш от тамо!” – „А брé, брáте! Iа сѫм ти продал

нúвата и сúчко, што има по нéiа, кáменье ли е, зéмьа ли е, парú ли е, сúчко е твоié, iа

вече нéмам у нéiа мешá.” Така они се препирáли, тоiа думал: твоú са, оньа думал: не са

моú, твоú са; не моглú да се погода и дошла рáботата до сѫд. Станáли и двамúната и

отишли на сѫдилиштето, да се сѫда; на кого се пáдна парúте, он, като кабаатлúiа, чé

нéче, трéбе да ги зéме. Станáли пред сѫдиiáта и купувáчо казал: „Iá от тóiа човéк купúх

еднá нúва и катó отидóх да iа орéм, изорáх у нéiа един казáн парú; затóва го карам, д`úде

да си ги зема от нúвата.” – „Ефéндѫм! Іа сѫм му продáл нúвата си и нéмам вече мешá у

нéiа!” – рекал продавáчо. „А, пак, iазе от тéбе купúх нúвата, а не и парúте. Тiа пари са

били тамо оште, кога си iа работúл тúзе, затова твоú са; земи си ги!” Сѫдиiáта бил

сам си Свéти Iован Златоус. Он като видел, че и двата тиiа човеци са прáведни и нúкоi

от них не сáка да изедé парúте без дрýгиiа, казал им: „Тúiа пари не са ни на тéбе, ни пак

на тéбе: а по прáво, пáда се другиму.” Пóсле обѫрнáл се кѫде продáвачо и го попитáл:

„Имаш ли си нéкое детéнце?” – „Дал Господ! Имам си!” Попитáл и купувáчо: „Имаш

ли си детéнце?” – „Дал Господ, úмам си и iáзе!” отговорúл купувáчо. – „Е, видéхте ли

сегá, на кóго са парúте у нúвата?” попитал ги сѫдиiáта и казал им: „Вие се трýдите и

печалите за децáта си и изорáните пари са на дéцата ви; затóва земéте парúте, та ги

разделéте на чéдата си и живéiте братски!” Двамата сéльане си отишлú и останал

сѫдиiата с едúн трѫгóвец, коiто бил дошéл за нéшто си и се сгодúл тамо кога се сѫдúли

човéците. Трѫгóвецо казал: „Колку са глýпави тиiа човéци, не се клевéта коi да зéме

парúте, нело коi да ги не зúма. Аку да беше нéкоi от нáшите сѫдиú, што са по нáшиiо

вилаiет, чеше да им зéме парúте за сéбе си.” А Свети Іовáн Златоýс го попитал: „У

вáшиiо вилаiет úмате ли децá? – „Кикó нéмаме, úмаме!” – „Имате ли берекет?” –

„Имаме!” – „А úмате ли стóка: óвци да се iáгна, iáгништа, тéлци?” – „Сúчко дал

Господ! Какó тýка, тáка и там!” – „Е, побрáтиме, казал му Св. Іован Златоýс, Господ

ви дрѫжú жúви зарадú децата ви и вас заради них, оти они са невúни, а не зарад вáшите

правдúни!”

Следователно има изобилие само за добродетелните народи, докато онези народи, които не притежават добродетели, ще залиняват и във вътрешен план, и във външен план по силата на Законите, известни на селяните и съдията в тази приказка и спазвани от нашите народи през Средновековието и Възраждането, та чак до края на ХІХ век – онези висши Закони, чието външно проявление са човешките ни закони. Та всички съвременни проблеми и сътресения, например в климата на планетата, не са единствено резултат от действието на външни фактори (замърсяването), които, естествено, също оказват влияние. И това може да се установи философски и да се разбере, че Природата наистина е проявление на една велика Мъдрост и на

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга ІІІ, с. 177-178.


една велика Любов, които сега ние нарушаваме и разстройваме с недобродетелното си и несправедливо поведение и със съвременното насилие, а за всичко това ще заплатим скъпо... Докато не се пробудим!!!

Има Закони – твърдят богомилите, – една велика Любов тече по цялата Вселена, както се говори във всички приказки за Сътворението, и ако човекът, който осъзнава тази Любов като Андрей, я приема и наследява двойно – чрез Светлината и чрез душата си... Ако земеделецът нехае за тези закони при отглеждането на житото и другите култури, те закърняват и намаляват (Приказката за житния клас на Лидия Шишманова). Тогава се появяват болестите. Жан-Мари Пелт много добре е усетил и показал разумната зависимост между растенията и тяхната среда, т.е. всичко, което ги обгръща. Не е случайност, ако реколтата не е добра... Нека си спомним Работата и Дните на Хезиод... В богомилските приказки земеделецът, ако спазва с благодарност Божественото знание, вдъхновяващо го при оран и сеитба, бива двойно благословен, та едно-единствено зрънце му дава четиридесет... Ако той разбира Любовта, става неин приемник и наследник, както е в Приказка за Бай Наум и в приказките за Граал, а също и в прекрасните приказки № 88 и 89 на Лидия Шишманова).

От Старозагорско, записал Г.С. Руссевски

Момче и дѣдо Господь1

Веднѫжъ едно момче поискало едно момиче отъ селото си, да се ожени за него, а

родителитѣ му не го дали. То се разсърдило, от гнѣв и ядъ тръгнѫло да се дави в

морето. Когато вървѣло изъ пѫтя, срѣщнѫлъ го единъ дѣдо съ дълга брада до поясъ, -

той билъ дѣдо Господь, прѣсторенъ на човѣкъ, и го попиталъ: „Кѫдѣ отивашь,

синко?” – „Ехъ, непитай, дѣдо”, рѣкло момчето. – „Та що имашъ на сърцето си?”,

рѣкълъ дѣдото. Момчето казало, че го върнѫла една мома, за това отива сега да се дави

въ морето. Тогава дѣдото му рѣкълъ: „Синко, азъ не могѫ ти каза нищо; върви изъ

пѫтя, ще срещнешъ другъ дѣдо, той ще ти каже какво да правишъ.” Момчето пакъ

тръгнѫло да върви къмъ морето, срещналъ го втори дѣдо, който билъ съ срѣдня

старость, та го попиталъ: „На кѫдѣ тъй, синко?” – „Ехъ, непитай, дѣдо, отивамъ да

се давiѫ въ морето.” – „Не трѣба, дѣдовъ, ти си още младъ и здравъ, срамота е, ако го

направишъ.” Момчето рѣкло: „Добрѣ дѣдо, ама късметятъ ми билъ такъвъ, нѣма

какво да се прави.” Тогава дѣдото му рѣкълъ: „Кога е тъй, синко, азъ не могѫ ти каза

нищо, ти върви и ще срѣщнешъ другъ дѣдо, той ще ти каже какво да правишъ.”

Момчето тръгнѫло пак да върви и като вървѣло, вървѣло, срѣщнѫлъ го трети дѣдо,

който го запиталъ: „Кѫдѣ отивашъ, синко?” – „Отивамъ да се давiѫ въ морето, дѣдо”,

рѣкло момчето. – „Че защо?” – „Защото поискахъ едно момиче, а то ме върнѫ.” – „Не

трѣба да се давишъ, синко, срамота е, ти си още младъ и здравъ; като вървишъ изъ

пѫтя, на дѣсно има една могила, там има единъ дѣдо, който прави стълба отъ

земята до небето, той ще ти каже какво да правишъ, азъ не могѫ.” И го изминѫлъ.

Момчето пакъ тръгнѫло, вървѣло, вървѣло, видѣло могилата, отишло при неiѫ,

намѣрило дѣдото, който правилъ стълбата, от земята до небето висока, съ нѣколко

души работници, които слизали и се качвали по неiѫ. То рѣкло: „Добръ день, дѣдо.” –

„Далъ Богъ добро, синко.” Послѣ безъ да го распитва много, казалъ му да земе от

сѣчивата, що били тамъ, и да работи заедно съ другитѣ работници, че послѣ ще му

каже за каквото е дошелъ. Момчето послушало и работило него день заедно съ другите

работници на стълбата. Вечерьта, когато се мръкнѫло и свечерило, дѣдото рѣкълъ на

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга V, с. 151-153.


сички работници да приберѫтъ сичките си сѣчива в зюмбюлитѣ1 си и да вървѫтъ

подирѣ му на вечеря.

Когато влѣзли въ кѫщи, намѣрили сичко добрѣ наредено, стаята постлана,

кандилата запалени, свѣтѣли, трапезата сложена, сичките блюда пълни съ прѣсни

ястия, цѣли прѣсни хлѣбове доволно расположени на трапезата. Тогава дѣдото

поканилъ работницитѣ да сѣднѫтъ около трапезата, да ядѫтъ и да пиiѫтъ, каквото

далъ Господь. Когато яли, пили, подиръ вечерята, дошле двама души ангели съ бѣли

дрѣхи и попитали дѣда Господя: „Господи, тая вечерь толкова и толкова хиляди дѣца

се народихѫ, съ каква дарба ще ги даримъ?” Той отговорилъ: „Да даде Господь, на

каквато трапеза съмъ тая вечерь и тѣ тъй да бѫдѫтъ като мене.” И ангелитѣ си

отишли тогава от тамъ. Слѣдъ вечерята и отговора на ангелитѣ, дѣдото съ

работниците лѣгнѫли да си отпочиватъ; утриньта, кога станѫли, пакъ отишли да

работiѫтъ на стълбата от земята до небето. Работниците работили на стълбата

цѣлъ день; кога се мръкнѫло, дѣдото имъ заповѣдалъ да съберѫтъ сѣчивата въ

зюмбюлитѣ си и да идѫтъ да вечерiѫтъ.

Когато влѣзли вечерьта въ кѫщи, намѣрили кандилата до половина съ масло за

горенье, ястията до половина въ блюдата, хлѣбовете по половина на трапезата. Тогава

дѣдото поканилъ работницитѣ да заповѣдатъ, каквото далъ Господь, да ядѫтъ, да

пиiѫтъ и да си приказватъ. Когато се наяли, напили, слѣдъ вечерята дошли пакъ двама

души ангели, които попитали дѣда Господя: „Господи, тая вечерь толкова и толкова

хиляди дѣца се народихѫ, съ какво ще ги даришъ?” Той отговорилъ и рѣкълъ: „Да даде

Господь, на каквото ядение и пиение съмъ тая вечерь и тѣ тъй да бѫдѫтъ.” Това като

чули ангелитѣ, отишли си. На утриньта работницитѣ съ дѣдото пакъ отишли да

работiѫтъ на могилата стълбата от земята до небето, по която едни слизали, други се

качвали и т.н. Цѣлъ день работили работницитѣ и когато се мръкнѫло, дѣдото пакъ

имъ заповѣдалъ да приберѫтъ сѣчивата си въ зюмбюлитѣ и да тръгнѫтъ да си

идѫтъ. Когато влѣзли третята вечерь въ кѫщи, намѣрили кандилата едвамъ тукъ

тамъ блѣщукатъ, ястията – на дъното изъ блюдата, хлѣбоветѣ – крайшничета и

корички по трапезата; сѣднали, вечеряли, каквото далъ Господь, и слѣдъ вечерята

дошли пакъ двама души ангели, които попитали дѣда Господя: „Господи, тая вечерь

толкова и толкова хиляди дѣца се народихѫ, съ какво ще ги възблагодаримъ?” Той

отговорилъ: „Да даде Господь, на каквото се намирам тая вечерь и тѣ съ такова да

бѫдѫтъ благословени.” Това като продумал и ангелитѣ си отишли. От тия тритѣ

вечери произлѣзли и тритѣ състояния на хората: богати, срѣдни и сиромаси

На другата утрина, когато станѫлъ дѣдо Господь съ работниците, повикал

момчето прѣдъ него си и му казалъ: „Синко, ти си още младъ, у тебе има надѣжда за

работа, ти не трѣба да се давишъ, но се върни та си иди, че която мома срѣщнешъ най

напрѣдъ, неiѫ поискай и ще бъдешъ благословенъ.” Тогава момчето послушало дѣдото,

оставило намѣрението си да се дави и се върнѫло назадъ, та си отишло. Когато

наближило родното си мѣсто срѣщнѫла го най-напредъ говедарската дъщеря, която

обикнѫлъ и се оженилъ за неiѫ, и станѫлъ говедарски зеть. Следъ свадбата хванѫлъ се

на работа, а дѣдото му си пасѣлъ говедата. Единъ день дѣдо му намѣрилъ един

1 Или зимбилъ – торба, плетена от лико или папуръ.


голѣмъ кютюкъ1, нарамил го на тоягата си, занесѫлъ го у тѣхъ, оставилъ го на двора

да си цѣпiѫтъ по малко трѣски, кога имъ потрѣбатъ. Подиръ нѣколко дни свършили

имъ се дървата, дъщеря му зела брадвата и отишла, расцѣпила корена, намѣрила една

шепа желтици, дала ги на мѫжа си, който се зарадвалъ за късметя й, благодарилъ й, че

не се удавилъ и добрѣ направилъ дѣто послушалъ дѣдото за наставленията му; та се

замогнѫлъ съ паритѣ, а покрай него и дѣдо му, който напуснѫлъ+ говедата. Тъй се

замогнѫли тия долни хора.

От Софийско, записал Д. Стойковъ

Дека се срекьа дели2

Щастието на оногова, който ходилъ при Бога и земалъ посочената от Него

жена

Етé имáло iедúн човéк; па он се работúл, се мѫчил3 и не мóже нúшто да искáра, да

се прерáни. Он, човéко, врѫти, рабóти, катó сви дружúна, кóлку пóвече се трýди, пó

зиiáн имáл, а не ваiдá! Па еднѫш тýку рекѫл: „Онó посéга, ч úдем, дéка се срéкья дéли, да

вúдим, далú iа се текá че живеiéм, или че úмам нешто прéдобив4!” Текá си продумáл

човéко и трѫгнáл, та ишéл, ишéл, та отишéл млогу далéко.

На iедно мéсто бил пáсѫл iедúн овчáр двéсте óвци, ама ни iеднá немáло здрáва: се

коiá билá кьóрава, коiá крúва, коiá кьéлава – сúте билú недѫгави. Човéко сврѫнáл при

нéго: „Помóдзи Бог овчáрко!” – „Дáл ти Бог добрó! – отговорúл му овчáро и го попитáл:

„Кѫдé си пошéл, побрáтиме?” – „Бре, брáте, iáзе откá сѫм човéк, сé се трýдим, сé

рабóтим и нúщо не мóже да искáрам, берé колкý за хлéбо; затовá пошéл сѫм, дека се

срéкьа5 дéли и ч úдем вече додéка ме нóдзе нéса!” – „Бре, брáте!, рéкѫл овчáро, áку ти

Гóспот помóгне да отúдеш, дéка се срéкьа дéли, че ти се мóлим, да попúташ и за мéне:

iáзе евé úмам двéсте óвци6 и, какó гьи видúш, нéма ни iеднó здрáво: коié крúво, коié

кьóраво, коié шýгаво – сé са кусурлúi. Човéко му се обрéкѫл, че пúта и за нéго, и трѫгнáл,

та ишéл оште мнóгу наделéк.

Дошéл до iеднó мéсто, имáло мос на iеднá рéка, а до нéго имáло iéдна крýша. По

товá време сúчко пó свéту билó зборувáло: дúвьач, кáмик, дрѫво – сúчко имáло iазúк. Ка

човéко сврѫнáл при крýшата да си поопчúни, а онá го попитáла: „Побрáтиме, кѫдé си

пошéл, та си се тóлку уморúл?” А он iу преказáл теквáiа и теквáiа рáбота: „Мóре, iáзе

сѫм iедúн сиромáх човéк, та па сé радúм, сé рабóтим и ден и ношт, па си нúшто нéмам;

затовá пошéл сѫм дúдем, дéка се срéкьа дéли, туку да питáм, далú и iáзе че úмам нéшто

прéдобив, или не.” А крýшата го замолúла и реклá: „Че ти се мóлим, кога отúдеш тáмо,

да попúташ и за мéне, зѫштó iáзе сéка прóлет цѫвтим и сѫм зеленá, а па нúкакво зрѫно

плот не мóжем да заврѫжем.” И он iу се обештал, че да пúта и за нéiа.

1 Коренъ. 2 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга VІІІ, с. 174-178. 3 В някои от приказките, по-специално в тази, при многосрични думи, ако липсва ударение, а има гласна „ѫ”,

точно тя е ударена. (Бел. прев.) 4 Съгласната „в” на края е звучна. 5 Щастие. 6 По-често се чува „офци” съ по-кратко „о”.


От тáмо отишéл1 оште млóгу далéко и на пѫто срешнáл го светú Iовáн, бил се

претворúл на човéк и го попитáл: „Кѫдé, Бог помáга, побрáтиме?” – „Бре, брáте,

сиромáх сѫм, та нúшто си нéмам; па у мѫка сѫм пошéл, дéка се срéкьа дéли!” Тогái

светú Iовáн му казáл: „Побрáтиме, вáни е, по тóiа пѫт, та по нéго, по нéго, па úма iеднá

плáднина; като отúдеш у нéiа, тáмо че вúдиш iедúн белобрáт стáрец, кóпа лóзье сѫс две

матúкьи и у двéте рѫце по iеднá матúка дръжú. Тú като отúдеш при нéго, тáмо у

лóзьето úма колúба, а ти ýлезни у колúбата, та зéми iеднá матúка, па úди кóпаi по

стáрецо и си млѫчи; садé кóпаi што си кáдѫр и нúшто не мói да му продýмаш, а он

нéма да те остáви глáден.” Човéко ванáл по пѫт, по пѫт, та прáво там у пладнинáта,

дéка му казáл свети Iовáн. Ка отишéл тáмо, он наúстина видéл iедин белобрáт стáрец,

копáл лóзье сѫс две матúки и у двéте рѫце. Он разгледáл натáм, навáм и вишéл2 iеднá

колúба у лóзьето. Отишéл у колúбата, нашéл iедна ръджава матúка, везéл iа, та и он

ванáл да кóпа по стáрецо. А стáрецо копáл, та му тéкло пот от очúте, като вóда, и

човéко и он сé копáл по нéго и си мѫлчáли: ни стáрецо нéшто му продумал, ни па човéко.

Когá се стевнúло, стáрецо отишéл си у колúбата, седнáл у нетрé у тéвнина, нúмало

вúдело, нимáло нúшто; а човéко и он ошéл по нéго у колúбата. Стáрецо зел3 да вечéра сух

леп и солчúца и дáл от него на човéко, та ручáл, ама нúшто не му продумáл. Ка ручáли,

кóлку изедá леп, он се си тóлку, не сврѫшуiе се! Па стáрецо легнáл да спи: прострéл се на

гóла зéмьа бес постúлкьа, а зглáвье турúл дрѫжáльите на двéте матúкьи, што кóпал

сѫс них. Тамѫн стáрецо се сложúл да спú и нéкоi изóкал от къдé краi лóзьето óтдалеко:

„Е, стáри! Днéска умрéiа 300 дýши, а се родúiа 301 – кáжи киквá че им бѫде срéкьа за

живóт!” А стáрецо му се отгласúл: „Кикó iáзе сегá, текá онú до векá!” и си заспáл.

На iутрóто, като се сѫвнáло, стáрецо пак земáл дветé матúкьи: еднá у тáiа рѫка,

друга у онáiа и ванáл да кóпа лóзьето. Човéко и он отишéл, да кóпа по нéго. Копáли цал

ден и сé си млѫчáли, нúкоi нúкуму не продумáл. Когá стáрецо сéдне дá рýча, човéко и он

сéдне при нéго, дадé му стáрецо да рýча, што има прет нéго и си млѫчи. Ка се стевнúло,

стáрецо пак си отишéл у колúбата, а онó вечем не била тóлку лóша колúбата, а билá по

ульýдена4 и седéли, та вечерáли леп и нешто мáнджица згóтвено. Стáрецо тáiа вéчер не

лежáл на гóла зéмльа, а имáло нéшто постúльчица. И тáiа вéчер, тамѫн тукý што се

сложúл да спи, а нéкоi изóкал: „Е! Стáри! Днéска умрéiа 300 дýши, а се родúiа 301 – кáжи

киквá че им бѫде срéкьа!” А он казáл: „Кикó iáзе сегá, текá онú до векá!

Трéкиiо ден пак текá стáрецо копáл лóзьето, човéко и он се кóпал по нéго и си

млѫчáли. На трéкьата вéчер вечé немáло колúба, а стáрецо улезнáл у iеднá ýбава кѫшта,

билó сичто у нéтре добрé наредéно, пóслано. Имáло трапéза сѫс гóзби и пúiенье и

седнáли, та вечерáли... Тáiа вéчер стáрецо легнáл да спи на ýбаво, пóслано и так нéкоi

изóкал из лóзьето: „Е! Стáри! Днéска умрéiа 300 дýши, а се родúiа 301 – кáжи киквá че

им бѫде срéкьа!” А он казáл: „Кикó iáзе сегá, текá онú до векá!” Текá стáрецо копáл

лóзьето цáла недéльа сѫс две матúкьи у двéте рѫце; а човéко и он копáл по нéго, се ишéл

по нéго и нúшто не си продумáли. Сéка вéчер, като се мрѫкнувáло, стáрецо отивáл да

спи се у по-убава и по-дуздúсана кѫшта; се пó-млогу iáденье и пúiене имáло на трапéзата

1 Често: „ошéл” 2 Тази дума се изговаря ту „видéл”, ту „вишéл”. 3 Казва се и „вéзел”. 4 Подредена от грижовна човешка ръка.


му и се легáл на по-ýбава постúльки и сéка вéчер, когá лéгал да спи, нéкоi окáл из лóзьето:

„Е! Стáри! Днéска умрéiа 300 дýши, а се родúiа 301 – кáжи киквá че им бѫде срéкьа!” А

он се отговáрал: „Кикó iáзе сегá, текá онú до векá!”

Наi после сéдмата вéчер, като се мрѫкнáло, стáрецо улезнáл у iеднú дворóве, у iеднú

гулéми чардáци, оти сека вéчер кѫштата му се променьáвала на пó-убава... Седнáли да

вéчераiа стáрецо и човéко, а трѫпéзата била прéубава... Седéли, та вечерáли, кóлку изедá,

онó си пá толку. Стáрецо си легнáл да спи на душéци, постúльките му билú садé свúла и

злато, та светéли. И тáiа вéчер, кикó дрýгите, нéкоi изóкал: „Е! Стáри! Днéска умрéiа

300 дýши, а се родúiа 301 – кáжи киквá че им бѫде срéкьа!” А он казáл: „Кикó iáзе сегá,

текá онú до векá!” На дзарантá билó прáзничен ден, та стáрецо се напраменúл и си

пошéл д`úде у црѫква, а човéко и он пошéл по нéго. Тогаi он се обрѫнáл и го попитáл:

„Кѫдé си пошéл по мéне? Кáжи ми зѫштó си дошéл тýка? Тогаi човéко си приказáл

аловéте1... А стáрецо го попитáл: „Ти когá доiдé при мéне прѫвньата вéчер, видé ли киквá

вечéра iáдох и на киквó легáх? Тúзе у тáiа вéчер си се родúл и затовá не че нúкога да мош,

да запечáлиш; кóлку и да рабóтиш, се текá че да си си! Амá тúзе úмаш срéкьа у

венчáнье: затовá, да отúдеш на товá и товá селó и да се ожéниш за таiа и таiа момá (он

казáл му по úме у коiе селó и за коiа момá); та жената, што че ти бѫде, онá се iе родúла

у трéкьата вéчер, та сѫс неiа и ти че помúнеш. Амá, што и да запечáлите, за нúшто да

не казýiеш: моié iе, нелó да дýмаш: на женáта ми iе.”

Тогаi човéко попитáл стáрецо за овчáро... А стáрецо му казáл: „Ка се врѫнеш, да

кáжеш на тóiа овчáр: овцúте затовá не са му здрáви, óти он когá iе дóбѫр ден2, избéре нái-

лошата овцá и нéiа закóлье курбáн. Он но тиквúiа прáзднични дни нéка избúра да кóлье

коiá iе нái-áрна овцá и тогái че са му здрави.” По товá човéко го попитáл и за крýшата...

А стáрецо казáл му: „Ти когá се врѫнеш и дóiдеш до рекáта, дéка iе крýшата, да си

затвóриш очúте, да претрѫчиш прес мóсто покре крушáта и да iу речáш: Крýшо,

úсврѫльи, што úма пот тéбе! Амá като iу кáжеш товá, да жмúш и да се необрáшташ

кѫдé нéiа, та тогái че рóди плот.”

Човéко като испитáл за сúчко стáрецо, отишéл си надзáт. Тóiа стáрец iе бил сам

си Гóспот. Он седéл на товá мéсто и от тáмо опредéльал срéкьата, те товá, што

дýмаме: кѫсметéте на човéците. Вéчер тоiá, што окáл: „Е! Стáри! Днéска умрéiа 300

дýши, а се родúiа 301 – кáжи киквá че им бѫде срéкьа!”, товá било áнгьело и тогái на

тúiа, што са се родúли прес дéньо, Гóспот им отдельáвал кѫсмéто спорéт вечéрата у

коiá самси он бил, та и онú текá да живéiа.

Па човéко, като се врѫнáл надзáт, дошéл до рекáта дека билá крýшата, он кикó

што му рéкѫл стáрецо, затворúл си очúте, претрѫчáл прес мóсто на рекáта покрé

крýшата и iу рéкѫл: „Крýшо, úсврѫли товá, што iе под кореньéто ти и че врѫжеш

плóдове.” Он трѫчáiечкьи iу рéкѫл това и нито се обрѫнал, а крýшата тукý

исврѫльила нис кореньéто си iедúн казáн парú и ваднѫк заврѫзáла плóдове. Она от товá

немоглá да дадé плот, оти имáло пот нéiа парú и стáрецо затовá рекѫл на човéко да си

затвóри очúте и трѫчáiечкьи да iу кáже, та да не вúди парúте; оти он се iе родúл у нái-

1 От „халъ” – състояние, лошо положение. 2 Или добръден е исказано въ смисълъ на сѫществително за сѣки праздниченъ денъ, когато се колiѫт

курбани.


сиромáшката вéчер и ништо не му се полáга да спечáли. От тáмо он сврѫнáл и при

овчáро и му казáл: „Тебé затовá ти са овцúте невóльни1, оти, когá кóльеш курбáн на

нéкоi дóбѫр-ден, избúраш коiá iе нái-лошата овцá, та нéiа кóльеш; затовá, когá бѫде

дóбѫр-ден, ти да избúраш и да кóльеш курбáн коiá овцá iе наi-áрна и тогái че ти стáна

здрáви.” Овчáро, като чýл товá, он ванáл да кóлье за курбáн наi-добрúте овци и онú му

станáли áрни, оздравéли сúчкьите.

Нái-после човéко отишéл у товá селó, дека му бил казáл стáрецо да се жéни; нашéл

момáта, што се билá родúла у трéкьата вéчер и се оженúл за нéiа. Не минáло се млóгу, а

тоiá сиромáх чóвек полéка лéка трудúл се сѫс женáта си и сúчко што работúли, се им

ишлó на напрéд; здобúл се сѫс пóминѫк и станáл чорбаджúiа. Онó женáта му нелú iе

кѫсметлúiа, покрé нéiа и он че помúне добрé. Па нéго когá го запитувáл нéкоi: „Чиi iе

тоiá кóнь?”, он казувáл:” „На женáта ми iе.” – „Чúi е тоiá вол?” – „На женáта ми iе.”

Сúчко, што да го питали за нéшто, он се казувал „товá iе на женáта ми”, кикó што го

научúл стáрецо. Ка iеднѫш бил ишéл на пазáр у грáт и като се враштáл сѫс дружúна от

пазáро, минувáли по краi iеднá гулемá ньúва сѫс жúто, амá кикво билó жúто, онó се

льульáло катó нéкоiе мóре – тóлку билó iýбаво; а дружúната-пазаркáти попитáли го:

„Чиió е товá жúто?”, а он казáл: „Моié iе.” И онó, тукý плáмнал iедúн краi, та жúтото

на ньúвата се запалúло. Тогái човéко отрѫчáл на срет ньúвата прет плáмико и рéкѫл:

„Бóже! Товá што изгорé, бéше моié; а товá натáм iе на женáта ми!” И огьúно туку

изгаснáл. От тогáiа он вéче за нúшто не казáл „моié iе”, а се думáл: „На женáта ми iе.”

Та теквái ти рáбота: човéк, аку си нéма от Бóга добрá дéлба, онó садé сѫс гол трут и

рáбота нéма прокопсúiа.

Жената представлява Божията Любов на Земята, както е показано и в приказката Ленивец под крушата2:

Оше кóга шéтал по земи Ристос сý апостóлите си, ка заминýвал от едно сéло во

дрýго, нашѫл на пѫто едно мѫрзеливо (смѫрдливо3) мóмче под éдна крýша спрýжено4

нáплешти и су отворéна мýцка5 чекало да му пáдне нéкоiа круша напрáво ву ýстата,

зашó бúло тóуко смѫрдливо, дýри лен му било да си пýште рѫката да зéва6 круша и да

си клáде7 ву устата. Ристос му казал: „Добр ден”, а тоi не се помѫрднал от мéстото

си. Ристос су апостолите си помúнал и замúнал. Одиле шо óдиле, наблизúли до другото

село и тамо на пѫто имáло една чéшма, дéка перéле до óсум или дéсет чýпи8. Ристос

посáкал малце вода да се напие и мóмите се затѫрчале éдни вáкаi, дрýзи унáкаi да пáлат9

стóмна или тас, за да му налеiат вода на Ристóса; една от мéгьу чупите си откóпчила

една пáвта от гьýбеко, налéiала вода и му подáшла на Ристос да се напие. Тогái Ристос

зел водата, напúл се и iа благосóвил да iа кердóса10 тоi смѫрдлúвiиа мóмѫк шо лежéше

1 Или „невольúти” – болнави, нехвела. 2 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга ІІІ, с. 184-185. 3 Смърдлив = мѫрзеливъ, ленивъ. 4 Спружено = спростено. 5 Муцка = уста. 6 Зевам = зимамъ. 7 Клавам = тургамъ въ устата си. 8 Чупи = моми, девойки. 9 Палат = търсѫ, дирѫ. 10 Кердосвам = добивамъ, печелѫ.


под крушата. Апостолите се зачудúле и му казáле: „Гóсподи, шо стóри ти? Не ке биде

iазък1 вáа мома да изгóре за тоi мѫрзеливио? Рестос му2 отговорил: „Вúе нúшто

незнáiте: ке рéчите зашó? Ако тоi мóмѫк не зéме за стопáнка нéкое рабóтно и

прекóпцано3 чéдо кáо овáа мома, тогái не ке има кói да го гледа и неке може да стане

домáкин, за да утвóре óджак4. Тогái апостолите се устремúле и му куленúчиле на

Ристос да и5 просте. Ето зашо не е от Госпо, рабóтна и разбрáна чупа да земе рабóтно

мóмче и рéдко се наóждат зет и невéста да бúдат пугодéни лúка спрóти лúка.

Жената е проводник на Божията Любов и в много други приказки, а мъжът, ако осъзнава тази Любов, я приема и сам започва да обича – и тази Обич вътре в него създава истинските богатства и истинските блага... А щом я пренебрегне и забрави, започва да вярва само в своите собствени сили, работи само за себе си, влиза в процеса на воюване и конкуриране с другите и така с огорчение ще види, че е лишен от всякакъв смисъл в живота си... Нивата му се подпалва и се превръща в пепел... Такава е почти картината на нашето съвременно общество – с постоянно напрежение, с разногласия и раздори, – общество, където жената с нейните прекрасни специфични сили не е повече на почит (както е била в нашата средновековна култура в Южна Франция.). Сега често положението на жената е сведено само до нивото на секса, а това я унищожава в нейното Божествено предназначение и така изчезва и разбирането на мъжа за Любовта и за мястото на Бога в живота му.

Следователно, според богомилите, има Справедливост и мъдър Божий Промисъл, има Закони, срещу които кралете и държавите са безсилни – на тези именно Закони човешките позитивни закони са (или трябва да бъдат) осъзнато обяснение и приложение и ако ги спазват, хората ще станат истинските господари. Защото, според тези Закони, „цялата Земя принадлежи на Бога” (както се казва в приказката „Царят и трима мъже във фурната”) и „този, който обича ближния си, е истински цар или царица”.

Извод: има космичен импулс за началото на историята Определението като „дуалистична” за идеята, приложена спрямо Природата, с

твърдението, че светът е създаден от дявола и принадлежи нему, се оказва (ако разгледаме темите за Сътворението, за Тайната вечеря и за Божия Промисъл), следователно, напълно необосновано и противоречащо на духа на богомилското Слово, което е тъй далеч от дуализма. (В него, разбира се, може да става въпрос и за злото, както се вижда от Светите Писания, едно зло, на което не трябва да вярваме и от което трябва да се предпазваме, ала това не означава, че в техните възгледи има някакъв дуализъм! Даода Роше говори за космологичен дуализъм, а не за абсолютен дуализъм, но това понятие остава неуместно и изкривява Словото на богомилите, за които и Сътворението, и Тайната вечеря, и Божият Промисъл с неговите закони постоянно са проявление на любящото присъствие на Бога...) Това богомилско Слово по задълбоченост, богатство, такова извисено осъзнаване на Любовта на Бога би било самото Слово, чистото проявление на Христос, предавано от тези чисти човеци, тези апостоли, които доказват, че са такива... Те явно са се срещали, като апостол Павел или като Мани, с Христос, с този Христос, Който казва, че ще бъде с нас до края на времената (Мат. 28:20 – бел. ред.). Те чуват Неговото живо Слово и поемат от него своя дял: богомилската мисъл на „добрите човеци” не е нищо друго освен най-чистото проявление на Христос, на Христос, Който е техен съвременник... Тази идея е дала на хората ново разбиране за присъствието на Бога в Природата и в Душата на човеците.

1 Iазѫк = завалъ, нещастие. 2 Му = имъ. 3 Прекопцано = разбрано. 4 Оджак = букв. коминъ, но тукъ има значение на куйка = кѫща, семейство. 5 Тукъ „и” = ги, испущатъ се нѣкои гѫрлени и главни букви.


С това именно (и с цената на какви саможертви!) тази мисъл е дала решителен импулс в историята на човечеството. Тя зовеше хората да поемат по пътя на една култура с най-висши мисли, с най-благородни чувства и с най-добри дела. Тя е предавала на нашите национални култури, жадуващи за Духовност (чрез постоянния обмен по друмищата, в работилници и по пазари), този върховен респект към хляба и плодовете, към храната изобщо, смятана за свещена, божествена, към Природата (изява на Мъдростта и Добротата на Бога), към мъжа и към жената, тъй близки до Бога... Това слово ще пронизва цялото ни Възраждане. Знаем, Рабле говори в Третата си книга за този хляб и това вино, а това е Космичният Христос, подхранващ „златния поток на нашата кръв”, за да стане той мисъл. Серве, анализирайки природата, в Троицата намира единобожието и прави откритие и за кръвообращението и заедно с Лутер двамата виждат във въздуха и в плодовете проявения Христос. Той е в цялата вселена според Леонардо да Винчи, според Коперник, Кеплер... Едно друго Средновековие твърди още в духа на св. Августин, че „едно тяло не би могло да бъде красиво, защото е тяло”! (Изповеди). А богомилската мисъл, точно обратно, а след нея и цялото Възраждане ще търсят във Вселената една могъща Мъдрост, една проява на Христос в центъра на този свят, както е в Страшният съд на Микеланджело... Тази мисъл проучва Небето, изследва Земята и тялото на Човека, рисува света, рисува Природата, за да я опознае, стреми се да прониква в нейните непознати глъбини и стига до всичките й тайнства...

„Природата е изпълнена с безкрайни Принципи, които нашият обикновен сетивен опит не ни е позволил да разкрием” – казва Леонардо да Винчи, възпитан в духа на богомилската Мъдрост в Тоскана, в областта Флоренция. И той се е впуснал, ведно с цялата своя епоха, в търсене на такава Мъдрост, на такъв Христос – отвъд изповедалните, сред живата Природа, в извивките на черупката на един охлюв, във формата на човешкото тяло. Изкуството и науката са се родили наистина – една наука, озарена от истинска съвест, новата истинска наука. Нека помислим за Коперник, Серве и толкова много други учени, нека видим в края на тази книга заключенията на Кеплер в неговата книга Mysterium cosmographicum (Тайнството на света).

Богомилите са носели в своята свяст висшата Божия Любов и навсякъде са се стремели да я проявяват чрез слово и работа: „Моят Отец, горе, работи винаги, затова и аз работс за издигане съзнанието на моите близки, като им помагам да преодоляват страдания и трудности и да укрепват здравето си.” Те цитират апостол Павел: „Ако някой е крадял, нека спре да краде и нека почне да твори със собствените си ръце, за да има какво да раздава” и обработват „градина с плодове, за да раздават на близки и на случайни минувачи, отглеждат и пчели”. В една приказка се казва: „Българите са трудолюбиви и това е основна тяхна добродетел...” Така че животът на богомилите е бил изпълнен с култивиране на Любовта (във всички житейски форми, от влюбването между младите до най-извисената – молитвата към Бога), с учение и взаимен обмен, с работа в служение на Любовта. Където са минавали, все са научавали сами много неща, изнамирали са нови методи и средства, предавали са своите знания на другите – и в мелничарство, и в тъкачество, и в обработване на земята, и в дърводелство, и в строителство. Те имат нещо общо (като носители на нови идеи и силна воля) с подема на техниката още в началото на ХІ век и на картата местата, където те са се заселвали, са ставали средища на икономически и демографски възход. Те живеят от труда си, за да не поробват никоя близка душа, там, където се установяват за постоянно, работят в „къщи-работилници” и всички (и мъже, и жени) се учат да работят и да мислят... Общо взето богомилите са жизнелюбиви и мислещи личности и споделят опита си с другите хора в стремежа си да приличат на онова дърво, което дава добри плодове (според Дъблинския требник). Често те казват: „Спазвайте повелите на закона на Живота!” и „Имайте Божия благослов и го предавайте на децата си!”

В заключение ще кажем, че се докосваме до духа на една култура, която е учела хората (в името на Христос) да почитат и развиват най-благородни мисли и чувства, да вършат най-добри дела и която, придавайки стойност на работата, безспорно е вдъхновявала производството. Тогава са се появили първите общини, тогава са възникнали центрове на интензивна дейност за производство: коприна и тъкани, мелници и воденици, дърводелство и


строителство, зародили са се всички изкуства и науките – и то покрай пътища и по тържища, както и в работилниците, които „добрите човеци” ръководели със знание и умение по времето, за което пеят и мечтаят трубадурите ни от ХІІІ век, по времето, когато занаятчиите от големите села и техните жители са били носители на истинско благородство, на поезия и на споделяне, както в Тулуза. По времето, когато светът на труда е бил свят на най-висша етичност. И тази мечта явно е вдъхновила пробудата на нашето велико Възраждане!...

Но кой е този Христос, Който обхваща и притежава по този начин цялата Природа и самата История, каква Църква и кои пътища могат да водят към Него?


ГЛАВА ТРЕТА ХРИСТОС И ЦЪРКВАТА НА ЛЮБОВТА Един Христос на свободата Раздел А. ХРИСТОС „Преди Авраам да е бил, Аз съм” – казва Христос в светото Евангелие от Йоан (8:58).

Кой е Христос?

Той е Синът, Синът Божий, чието Слово – Творящото Слово – е Началото, основата на Сътворението.

Той се появява, от една страна, според Посланието на св. ап. Павел до колосяни (1:15), на което се позовават богомилите, като Човек – „Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар”, – сътворен от Господа, първият Богочовек, Космичният Адам на манихейците, който „включва в себе си” всички ангелски йерархии: Серафими, Херувими и Престоли, Господства, Сили и Власти, Началства, Архангели и Ангели, Човешките души преди падението...

Първите сътворени същности, Боговете, представляват Духа, Ангелите – сърцето, човешките души – Тялото на Космичния Адам, според Петър Дънов (Беинса Дуно).

Първородната същност на всяко създание, дори Божествено – могъществото на един ангел е невъобразимо, могъществото на Серафимите и Престолите принадлежи към най-висшите Богове, а Космичният Адам е само създание, той не е Бог: тука става въпрос за Подчиненост (Субординационизъм) в смисъл, че, макар и божествен, той е поставен по-ниско от Бога.

Но бидейки Божествен и в своята чистота и смиреност свързан с Бога, той е миропомазан от Господа, тоест етимологично Христос, и получава от Него цялата Му Мощ и Любовта, милостта Му.

Той е Синът, Който с чисто Слово и с чиста вибрация проявява Бога – това Слово става Сътворяващо и то е Началото. То е Бог. И тогава става въпрос за Съвещественост (Консубстанциализъм).

По този начин Подчиненост и Съвещественост са диалектично свързани, което става ясно от прочутото въведение в светото Евангелие от Йоан. Тука става въпрос за Словото, което се определя като Христос – Неговото Сътворяващо Слово: „В начало беше Словото”, думите на Христос... И това Слово „беше у Бога”, сиреч произнесено, изречено от този изключителен Богочовек, Космичния Адам, Който живее в Божията Любов, Божията Мъдрост, Божията Истина, Божията Правда и Божията Добродетел – тъй че той е отделен от Бога, ала може да се отвори за всичко Божествено и за Бога.

„И Бог беше Словото” – единението е осъществено, Любов, Мъдрост, Истина... Те, като проявления на Бога, се съдържат в Него – в мислите и волята Му, и Неговите слова са Чистото Слово Божие, проявено чрез Него, станал по този начин Синът, което не усетиха много ерудити (които, приемайки като истинен ту субординационизма, ту консубстанциализма, за които бе споменато, съзираха в Словото на Христос само „низ от противоречия в устата на тези овчари от Пиренеите”) и това бе доказателство най-вече за дълбокото неразбиране на диалектиката на проявлението.

Чисто Слово Божие, то е сътворяваща вибрация, чието въздействие върху материята на мрака поражда Вселената точно така, както лъчите на изгряващото Слънце през пролетта будят спящия в материята живот... Нека помислим за силата на една дума, изречена с любов, която чуваме специално за нас, или за Обичта на една майка, която пробужда душата на детенцето си...


Христос е, следователно, Началото на всичко и Всичко съществува в Него:

„В начало беше Словото” – Словото – чистата Вибрация... „Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно... В Него имаше живот, и Животът беше виделината на човеците...”

За да разберем това, нека видим как светлината на пролетното слънце пробужда този живот, който спи в материята, в семенцата, за да се родят след това плодовете, с които се храним, и как животът в самите нас придобива нови пориви и вътрешно Слово, обич, вяра, надежда...

Сътворението. Бунтът на Сатанаил Богомилските приказки говорят за това Сътворение от Бога на света, който се опирал на

крилете на 7 или 9 ангели (ангелските йерархии от Посланието до колосяни) и който по този начин се разпрострял от едно небе към друго, от Седмото небе, Престола на невидимия Бог, чак до ада1... В тях се разказва и за бунта на Сатанаил, който бил сред най-висшите йерархии и взел участие в сътворението на света, ала подмамил част от ангелите от първото до петото Небе. И тогава бил изгонен от Небето... Били му отнети и светлината на лика (който станал червен), и всяка способност да сътворява. Така той загубил в името си наставката за божество „ИЛ” и от Сатанаил станал Сатана.

Той бил повален и отхвърлен, заедно със своите кохорти, от архангел Михаил и неговите ангели, към нашето небе под първото Небе и в земните елементи, които той замърсява. Отглас от тази титанична битка и от победата на добрите Богове има чак до легендите на племето бороро в Амазония (вж. Тъжни тропици на Клод Леви-Строс), които в 1945 година изобщо не били чували за съществуването на каквато и да е европейска цивилизация... Победен, Сатаната помолил Бог-Отец и получил възможността да преустрои долното Небе и Земята, извадена изпод водите, но „по заповед и в Името на Бога”, тоест с Божий Промисъл и с цел еволюцията, по-точно еволюцията на човеците (вижте Богомилските приказки за Тайната вечеря). Ще бъдат образувани 7 небеса на планетата... Пръстта, извадена изпод водите, ще бъде четири пъти благословена, както се разказва там, и под Божието небе, което я покрива и осветява. Защото светлината на слънцето, луната и звездите е изчезнала от короните на падналите ангели – или „от ризата на Господа, от лика на Господа, от сълзите...” Нека споменем тук Приказката за пеликана. Следователно Земята е обляна от Божия Светлина... А Сатана, винаги по заръката на Бога и съгласно Божия Промисъл, съгражда в тази сфера на долното небе втори Рай, където праща човешките същности, изтеглени от Второто и Третото Небе – там, където те били стигнали в първия Рай и вече били станали ангели – едновременно мъж и жена, безполови. И така, той успял да даде на Ева и Адам тела от кал – различни по пол, – тела, които ще бъдат едновременно, от една страна, „инструменти на душата”, а, от друга, това, чрез което дяволът ще ги подлага на всякакви изкушения... (Затова именно човеците ще трябва да развиват в себе си будността и съзнателността – каквато е Божествената цел на еволюцията в този етап.)

Падението на човешките души. Идването на Иисус Христос В този момент от сътворението човешките души били затворени в тяло от кал с полови

признаци, но все още имали духовно тяло, което съответства в нашето днешно тяло на чисто сърце, извисен ясен ум и благородна воля – една душа със своите органи и развити духовни тела, с дух, така че „в този Рай те чували Гласа на Бога”, както се казва в Библията. И от този момент, бидейки в това тяло от кал, човешките души станали обект на изкушение от Сатана, като една трета от човешките души се поддали поради липса на будно съзнание, както се казва в богомилските текстове. Под въздействието на желания и сладострастие техните духовни тела били размътени и духовните им органи залинели и тези души загубили връзката с небесния си Божествен дух... Така откъснати от него, те познали смъртта – а тя се появява в късен етап от 1 Френската дума enfer етимологично означава „най-ниското място” (лат. Infernus). – Бел. прев.


еволюцията – и били изпращани на близка Земя, за 7 века, както се казва в „Тайната книга”, седемте периода за развитие на човечеството, за да работят там и да развиват в поредица от въплъщения своите духовни органи и по този начин да успеят да постигнат с пот на чело, с работата си, до духовната храна, до Божествения хляб, от който частично са лишени... И ето ги на Земята, облечени в кожа, тоест в тяло от плът или кал (нека си спомним за приказките Кожа от хиляда звяра, германската Магарешка кожа или Меча кожа), но в търсене и стремеж към онова мистично единение с техния дух и с Бога.

Но Сатаната ги измамва с лъжи и неверни предложения, като по този начин ги затваря в спиралата надолу... и тези души стават неспособни да извършат каквато и да е божествена работа, заради която са били дошли тук... И тогава, както свидетелстват показанията пред Инквизицията според Дюверноа1, а и други текстове по христология, ученици на богомилите от областта Монсегюр и Кастелсаразен (през 1240-1300 година) заявяват: Трябвало е една човешка Душа, извисена, божествена, която не е познала падението и е останала при Бога, една възвишена душа с име (Иисус) да приеме да се въплъти в това тяло, подложено на изкушения и смърт, ...за да поеме върху себе си много болки, мъки, болести, завист, омраза, ненавист, обикновено всички превратности, които застрашават човеците в този живот (да изпита всички изкушения на злото, за да се научи да ги преодолява и сам да намира свое решение), и безпределно единéн с Божия Дух, да прояви пред Човеците цялата Любов на Този Бог и цялото Му Могъщество, да посочи Пътя за тяхното освобождение, „за да свидетелства за Бога и Седемте небесни Духове” – казват те, като цитират Откровението на св. Йоан Богослов2

Субординационизъм, консубстанциализъм и критиката на Инквизицията

Първият Човек, Космичният Адам, и Иисус, „Син Човешки”, както се казва в Евангелията, излязъл от този Космичен Адам, не са Бог – дори и да са богове, – но тъй като са свързани с Бога с цялата си чистота и я доказват, и двамата са Христос, Миропомазаният от Господа, Онзи, Когото Бог благославя с цялата сила на Своя Дух и в Когото Той се проявява. Те са Неговата изява, те са Живото Слово, те са самото сърце на Бога... Първата част на това твърдение (дори да са богове, те не са Бог) съдържа онзи прочут субординационизъм, в който ги упреква Римската никейска църква, поддържайки своя консубстанциализъм. Според нея Бог, Христос или Иисус Христос и Светият Дух имат една и съща материална същност. Инквизиторите обвиняват еретиците: „Те богохулстват, като смятат, че Христос не е бил идентичен по същността си с Отца и Светия Дух.”3 „Те подчиняват Сина на Отца и Духа – на Сина” – казва и Евтимий Зигабен, инквизитор от Константинопол, който заловил с измама Василий Врач, както пише Соловьов (в Cahiers d’études cathares n° 118). Соловьов свързва определено богомилството с арианството и неговия субординационизъм... „Те учат, че Светата Троица е нечетна и различна в разнообразието на формите Си. И те прилагат арианското разграничаване от единосъщността” – казва Соловьов. За тях наистина, например за Пиер Отие (представител на късното „катарство”), Отецът е Един, Синът и Светият Дух са Неговото проявление, следователно има само един-единствен Бог, а не трима Богове...

Всъщност не винаги се говори за едно и също нещо. За богомилите има две различни понятия: Човекът, Космичният Адам, или Синът Човешки, Иисус, от една страна, и Христос, Божият Син, от друга страна.

За Римската църква човекът Иисус е в себе си Христос, Божият Син и съществува само като Христос, докато за богомилите той е само „Син Човешки”, Богочовек с велика извисена душа, и става Божий Син чрез единението Си с Бога (за разлика от „по-големия му брат” Сатанаил). Затова само по делата им могат да бъдат различени: единият действа в Името на 1 Duvernoy, Le Catharisme. Religion des Cathares, p. 78. 2 Пак там, с. 34. 3 Пак там, с. 81, като Дюверноа цитира Pierre de Vérone от 1250 година.


Бога, имайки абсолютната власт на диханието на Духа с Любовта на Бога, докато вторият не прави така и е лишен от всякаква способност да изцелява, да поучава и да освобождава...

Според схващането на Римската църква Иисус е Божий Син в Себе Си. За богомилите Той е Божий Син дотолкова, доколкото става такъв, а това именно отваря пътя за бъдещето на човека.

Преводът на Посланието на апостол Павел до колосяни, направен от Жан де Луджо (Jean de Lugio) в Книга за двата Принципа (Livre des deux Principes), написана около 1220 година, е в този смисъл: Христос е Бог и Той е Създателят на боговете, Престолите, Господствата, Силите...1 За богомилите, които са по-близо до оригиналния текст, преди да стане Христос, Той е всички тези богове, Серафими, Херувими, Престоли и т.н., Той е Космичният Адам, сътворен от Бога (а не Създател на боговете) и след като се единява с Бога, едва тогава и само тогава, помазан от Бога и получил цялата Му Любов и Милост, става Господ Христос, Бог.

За Римската църква Той е Бог в Себе Си, консубстанциален, единосъщен с Бога, а не след като се единява с Него... За богомилите, обратно, Иисус, като Космичния Адам, от когото е произлязъл, става Божий Син, след като се единява в чистотата и вярата си с Духа на Божията Любов, Мъдрост и Истина (става дума за „адопционизъм”) и тогава Го проявява в пълнота и цялост, става Негов Помазаник, Спасителят или Синът, защото добрият син живее с духа на баща си... Дяволът, напротив, се раз-единява от Бога и губи Неговите качества, губи божествената си сила и от Сатана-Ил става Сатана.

Тук явно се доближаваме до удивителния текст от Библията, където Иисус Христос сам заявява на един началник, който Го нарича „Учителю благий”: „Защо ме наричаш Учителю благий? Никой не е благ, освен един Бог.” А това означава, че не Той е добър и благ в Себе Си и че цялата сила на Христова Любов и Мъдрост е Божията Сила в Него, Могъществото на Бога в Него, мощта на Божията Любов и на Божията Мъдрост, които Той приема и с това става Христос – Помазаник, Месия. Господ-Бог е всичко. Нека разтълкуваме на човешко ниво: Любовта, която ни посещава, истинската Обич божествена с грижа за ближния, а не желание да го притежаваме, именно тази Любов, която трябва да развиваме в себе си, не е човешка, а е Божествен лъч, който ни навестява... (Нека разберем ясно, че Любовта не е човешка, както и Мъдростта или Истината, които просветляват нашето съзнание, наложително е да преоценим смисъла на онзи „реализъм”, за който ни бе подготвил Платон.) Тъй че както човекът може да се отвори за лъчите на Любовта, идващи от Христос, така и Христос на много по-високо ниво се отваря чрез чистотата и обичта си към Духа на Бога. Всички сме или ще бъдем единени в Бога: Бог е Любов, Той е самата Любов. Любовта в нас не е човешка, а има божествен произход.

Бележки за политическите последствия: идеята за вътрешната основа на държавите и разпадането на феодализма

При първия начин на мислене (консубстанциализма, Христос е единосъщен с Бога); божествеността на Иисус е следователно в Него и човеците трябва да очакват от Него или от Неговите пратеници, пасивно, прошка и милост... Това е съзерцателен начин, който очевидно обосновава законно силата на свещениците и на монархията. Докато при втория начин на мислене (субординационизма) Иисус, ставайки единен с цялата доброта и благост на Бога, ги проявява активно, става Син и като такъв е едновременно пример за бъдещето на човеците и (чрез Божията сила, която изявява при възкресението Си, както и чрез мощта на Своя освобождаващ Дух) самият Път за реализирането на това бъдеще на човечеството и за освобождаването на отделния индивид. Така се преминава, както виждаме при апостол Павел, от идеята за една външна държава към идеята за държава, която е вътрешно единение на лицата от един и същи народ, които живеят в лична връзка с Духа на Истината и на Любовта и с неговите Закони (тоест с Христос)... Една вътрешна държава, чиито външни закони са само осъзнаване на същите тези закони, породени от същата връзка на всеки човек с Духа на 1 René Nelli, Ecritures Cathares, p. 117.


Справедливостта и на Истината. Това е онази държава, за която хората са имали вътрешен усет още от богомилите чак до Възраждането и до ХVІІІ и ХІХ век, та Русо вложи в „съдържанието на Закона” Любовта към Бога, към ближния и към себе си! Именно идеята за тази вътрешна държава, породена от една култура на Любовта, на Правдата и на Истината, към които мнозина са извисили съзнанието си, е подготвила народите през Средновековието и Възраждането и ги е извела на пътя към Историята, освободила ги е в определен момент от феодализма, от опекунството на външните Закони в полза на новите теории за едно вътрешно естествено право, което е Божествено право... И точно тази вътрешна държава, ако не се цепи и разпада, е основата на нашите външни държави, както ще обясним по-задълбочено по-нататък. (Русо прекрасно го е усетил и изразил в труда си Общественият договор, например в книга ІІ, глави VІІ и ХІІ.)

Този втори начин на мислене (субординационизмът) е и пътят за избавлението от смъртта, към който може да пристъпи всеки човек, ако съумее да се отърве от всички лъжовни мисли и да се едини с този Христос.

Синтез

Богомилската мисъл е синтез на тези два начина на мислене (консубстанциализма и субординационизма), защото изразява това, което Дюверноа нарича критично „нанизи от противоречия, излезли от устата на овчари”. Тази мисъл заявява, че Иисус (Син Човешки, Син на космичния Адам), Който проявява Бога, е поставен по-ниско от Него, просто създание, разбира се, божествено, но не познало падението, ала също така Той е (поради единението Си с Бога и тъй като Го проявява напълно и цялостно) самото сърце на Бога, проявеното Слово, Той е Бог: Христос е следователно наистина Бог! И двете твърдения са истинни... Самото начало на Евангелието от Йоан отбелязва съвсем точно тази диалектичен нюанс, който само привидно е противоречив:

В начало беше Словото. И Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.

Подобна диалектика за извисяването на Творението до Самия Бог съдържа пътя за издигането на всеки човек и за неговата свобода: за да бъдеш, е достатъчно да пребъдеш в Бога, да се отвориш в своята чистота и в своите молитви за Неговата Любов, за Неговата Мъдрост, за Неговата Истина... Това не е останало без отклик в историята на човечеството, което от епохата на богомилите до Възраждането (дете на богомилската култура) ще утвърждава този неотменен признак на човека, помирил се със и във Бога, и на неговото чисто достойнство: всеки човек вътрешно да се стреми да стане цар, бог. Героят в някои народни приказки върви гордо, едновременно смирен и царствен, по път, покрит със златни камъни, а неговите врагове с нечисти помисли се тътрят по ниските пътечки наоколо. И богомилските народи стават равни с князете, дори истински князе и крале.

Христос в Откровението на свети Йоан Богослов Кой в крайна сметка е Христос? Описан е в Откровението (Апокалипсиса), 1:12-17:

...Видях седем златни светилника, а сред седемте светилника едного, подобен на Син Човечески, облечен в дълга до нозете дреха и препасан със златен пояс. Главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му – като огнен пламък; нозете му – подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени, и гласът Му – като шум от много води. Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч. Лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си. Щом го видях, паднах при нозете Му като мъртъв. Той тури върху ми дясната Си ръка и ми каза: „Не бой се. Аз съм първият и последният, и живият. Бях мъртъв и, ето, жив съм вовеки веков, амин. И имам ключовете на ада и смъртта.”

Ето, това е Христос, Онзи, „Който още не е назован от човеците”. Той е едновременно Иисус, Синът Човешки, но и Старецът, Чийто Първороден жив Син е, съществувал преди всяко


сътворение, на което ще бъде причина, Космичният Човек, Който носи в мисълта си седем Богове, тук седем звезди в дясната Си ръка, символизиращи ума или духа. Мечът в устата му е чистото Слово, което е всемогъщо, чистите Му нозе от лъскава мед, за разлика от статуята на Навуходоносор, символизират съвършената чистота, ясната неподкупна воля, а ликът Му е космичното слънце, греещо във Вселената и образ на Истината, по думите на Леонардо да Винчи... В Посланието до колосяни се казва за Христос, че Той е Първородният, възлюбеният Син на Бога, „Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар, понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо – било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти...” (Кол. 1:15-16 – бел. ред.)

И това е живият Христос, който чрез единението Си с Отца възкръсна и притежава – в лицето на Иисус – самия ключ на всеки живот и на всяка смърт.

Въплъщението на Иисус Христос При наличието на това субординационистко гледище на ранните християни църквата

реагирала още при появата на Възнесение Исаево (около 120 година), както и през епохата на богомилите, с обвинението в „докетизъм”1: вашият Христос, съществувал преди Иисус и слязъл в неговото човешко тяло, не е наистина въплътен, а е само призрак и се преструва, че яде... Той се храни само с небесни неща... и дори не умира истински. Възнесение Исаево все пак говори за слизане на този Христос, на Божието Слово, „в тяло тленно на Земята”. Точно това твърдят ясно и недвусмислено богомилите, например албигойците от Пеи дьо Фоа (1302 година) или от Кастелсаразен (1244 година), според Дюверноа, цитиран по-горе.

След като част от измаменото от Сатаната човечество било върнато да работи в земен план и след като Небето по този начин обедняло, това човечество забравило първоначалната си мисия и било все лъгано и мамено, наложило се, както видяхме по-горе, по желанието на Бога „един от небесните духове, останали при Него” (това означава една извисена божествена душа, намираща се на горната земя, на Седмото небе, заедно с най-висшите божества, която не била познала падението), една извисена душа с име Иисус (текстовете, които често са били фалшифицирани, дават варианти, например „с име Йоан”) да дойде на Земята, „за да поеме върху себе си много болки, мъки, болести, завист, омраза, ненавист, обикновено всички превратности, които застрашават човеците в този живот”, да изпита всички изкушения на злото, за да се научи да ги преодолява и да намира свое решение, и безпределно единèн с Божия Дух на Христос, със самия Бог, да се прояви пред Човеците като Този Бог и да посочи Пътя за тяхното освобождение. Той дойде, „за да свидетелства за Бога и Седемте небесни Духове”.

Всъщност богомилските текстове, например Лионският требник или Приказката за падането на дявола в стихиите2, ни казват, че „именно в плътта, с която сме облечени, лошите духове внасят всички изкушения, които довеждат до греха”. Иисус Христос, за да изпита тези ужасни страхове и изкушения, с което да се доближи до човеците и само тогава да може да ги подпомогне, за да съумее да се овладява пред изкушенията, Иисус по необходимост се е въплътил според богомилите в тяло от плът, „тяло тленно” (Възнесение Исаево), както потвърждава и втората част от Дъблинския требник, който допуска (независимо от крайната цел на този съмнителен текст) инкарнационизма (въплъщаването) и го приписва на „катарите”: „Нашият Господ, Който е сътворен от Своето семе по плът, е слязъл в най-долните части на Земята.” Това се намира и при братята Отие или при самите българи според Дюверноа: „Някои българи, признава инквизиторът Монета, вярват, че Мария е била истинска жена, че Божият Син е приел от нея истинска плът с всичките й недостатъци, че Той наистина е бил разпънат в плътта Си и че е възкръснал с истинска

1 От гр. dokein = изглеждам, явявам се; мисля, смятам. Докетизмът в ранната християнска църква е ерес, според

която причина за всяко зло е материята. Привържениците на докетизма учели, че Иисус Христос не се е инкарнирал, имал е само вид на човек, а не истинска човешка природа, имал е плът привидна, призрачна.

2 Le conte de la chute du diable dans les éléments.


плът, но не се е изкачил с нея на небето, тъй като е оставил физическото тяло при Възнесението...”

Това се казва също и във Възнесение Исаево: Той напусна физическото Си тяло точно 545 дена след възкресението Си и се изкачи с преобразеното Си духовно тяло... Следователно обвинението в докетизъм е неоснователно (ако се изключат фалшивите документи, които го поддържат и разпространяват).

Българската приказка „За солта и супата” Този инкарнационизъм всъщност не е бил проблем за славянството, което естествено е

по-пантеистично, по-запознато с идеята, че видимият свят е проявление на Божествения свят. Да си спомним за философа Аристотел от Гърция и Македония, който твърди, че „боговете са също и тук– в проявения свят” и че зад материалните формални причини винаги има реални, истински и крайни причини (които действат целенасочено и резултатно) или смисъл. Ако истинският проблем е да се определи висотата на Божественото, не би трябвало да се поставя въпросът за избягването на физическата реалност на нещата, както се вижда от българската приказка За солта и супата.

От Софийско, записал Д. Стойковъ1

Когáто дéда Гóспот наi напрéт сѫздáл човéците, сѫбрáли се сúчките светúi на

сѫвéт, та да опредéла кикó да се плóда и размложáваiа човéците. Светúiте у товá

сѫвештáнье направúли: да се споглéдна мѫш и женá у очúте и от погледý да зáчне детé.

Пóсле седнáли да рýчаiа, а светú Iовáн Златоýс им нареждал трѫпéзата – он им бил

като готвáч, та приносúл мáнджа. Ка куснáли от чорбáта, рéкли: „Iовáне! Безсóлна ти

чорбáта, тýри сол!” Св. Iовáн везéл у шáката сол и махáл си рѫкáта нат панúцата, ама

не пуштáл сол у чорбáта, нело садé текá iа ма`ал. Светúiте куснáли и реклú: „Пак

безсóлна, Iовáне!” Он пома`ал си рѫкáта сѫс солтá втóри пѫт и рекѫл: „А, вúште

сегá!” Онú куснáли и казáли: „Пак безсóлна!” Тогаiа св. Iовáн пуштúл сол у чорбáта и

онú, като куснáли казáли, че е на карар2. А он ги попитáл: „Зѫштó прѫвио и втóрио

пѫт като си пома`áх рѫкáта нат панúцата и чорбáта пак си óстана безсóлна?” – „Е,

зѫштóто садé ма`áш, а не пýшташ сол” – отговорúли му онú. „Е, тогái кикó че мóже да

се зáчне детé сáмо от погледý!” – казáл св. Iовáн, а светúiте изокáли: „Злáтни ти устá,

Iовáне!” Тогаiа светúiте разрéшили да се жéна човéците, та текá да се плóда; а на св.

Iовáн позлатúли му се устáта и станáл „светú Iовáн Златоýс”.

Осеняване и Въплъщение Тъй като материята за славяните е реалност, казахме по-горе, въпросът е да се разбере

Въплъщението на най-висшия, на Божия Дух в света на материята. Тук се появява междинното понятие „Осеняване”, означаващо предварителното слизане на Божествения Иисус в едно физическо тяло, заченато по естествен начин. При Осеняването предварително съществуващото духовно тяло на Божествения Иисус слиза в биологичното тяло, материално заченато от Йосиф и Мария, влагайки в неговата плът сянката си (в продължение на два месеца според Възнесение Исаево) и с нея се въвежда това съществуващо по-рано съвършено духовно тяло. То се проявява в тялото на човека като извисен ум, чисто сърце, благородна воля и този човек придобива чистата форма, която самите човеци успяват да придобият след редица изпитания в поредица от последователни животи... „Синът на Бога е имал на Небето духовно човешко тяло и е слязъл с това тяло. То е било вече изградено и само е било подхранвано с кръвта на Мария, и то доста несръчно” – казва овчарят Маури. Несръчно, тъй като то се е 1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга V, с. 150. 2 На карар – по мярка, достатъчно.


осенило не в личността на Мария, а в телцето на неотдавна заченатото бебе, което е носела в утробата си.

Това слизане на един Бог, влагащ присъствието Си и формата Си, заедно със Своите добродетели, в биологично заченатото от Йосиф и Мария тяло, няма нищо общо с материалното оплождане... Оттук идва и понятието „осеняване”, което богомилите използват и при образите в приказките. (Тук се вижда двойното богатство на богомилската мисъл – като поезия и говорима реч.) Те изразяват този факт с помирисването на божествено цвете, изтръгнато от ада, или с аромата на босилек от гръдта изпод ризата на Господа, този мирис на святост, вдишан или вдъхнат от Мария. Това вдъхване от Мария на свещения аромат добавя към биологичното зачеване и онова божествено зачатие, за което й съобщава архангел Гавраил и което означава слизането и присъствието, в естествено заченатото от Мария бебе, на духовното тяло на божествения Иисус.

Възнесение Исаево1 По своя произход Възнесение Исаево е тясно свързано с придвижването на апостол Петър

в областта Антиохия. От него се вдъхновяват богомилите – то изразява съвсем ясно това двойно зачатие: ангел е предизвестил Йосиф и Мария, Мария е вече забременяла естествено, биологично, после идва Благата вест за добавянето на непорочното зачатие в срок от два месеца, така и текстът споменава, „че Йосиф я е пазел като девица, въпреки че тя била естествено бременна”. Не се казва, че тя е девствена, а обратното, и тогава, в края на двата месеца Мария и Йосиф в чисто духовно видение узнали за раждането на Иисус и видели как коремът й се свил, докато всички около тях я виждали все още бременна и как ражда нормално в деветия месец, и как кърми бебето си... Следователно тук има две зачатия – биологичното с една нормална бременност и божественото, непорочното, което съответства на осеняването (и което могат да видят само посветените).

Нека отбележим тук, че девствеността на Мария не е физическо състояние... Девствеността обикновено представлява едно висше състояние на човешкото сърце и на душата според мислителя Петър Дънов (Беинса Дуно). Първото състояние на сърцето, в което е дошла Любовта, е Жената, която кърми; второто състояние е Майката, която поддържа живота дори и след смъртта си; третото състояние е Девицата: в нея е дошла Любовта, която я пречиства и отстранява от живота й всичко странично, несъществено, допълнително – тогава тя е чистата Дева, която поддържа и поражда Божествения живот в себе си и извън себе си... Нека споменем тук, че Мария с чистата си любов, Дева Мария е способна да даде живот на един Богочовек. По същия начин, според богомилите, пречистената от Обичта човешка душа може да стане Божия Майка и да роди в себе си Божия Дух при кръщението.

Освен биологичното зачатие и Божественото зачатие при осеняването има и слизане на Божия Дух в душата на ангела Иисус, изразено чрез нов образ: Духът е влязъл през ухото и е излязъл през ухото, както се казва в Тайната книга на богомилите – това е Духовното Кръщение. Тук би трябвало да разбираме (за да не допуснем смесване и объркване поради един съмнителен текст, както вече видяхме), че Духът на Христос е слязъл в ангела Иисус-Мария, в самия Иисус, Божественото ангелско същество, а не в ангела Мария.

„Когато Моят Отец замисли да Ме изпрати на Земята, той изпрати преди Мене Своя ангел с име Иисус-Мария, за да Ме приеме той (Мене, Божия Дух). Тогава слязох и влязох в него през ухото и после излязох пак през ухото.” Голям брой славянски приказки разкриват тази трансформация на героя чрез Духа.

И Божественият Иисус, единявайки се в Своите медитации и молитви с всички Божествени йерархии, тоест с Бога, става само тогава и напълно Христос, Сърцето на Бога, Месията на Господа...

1 Вижте подлиния ... на с. 24.


Следователно налице са три съвсем различни неща:

– Имаме физическото тяло на Иисус, заченато естествено от извисени мъж и жена с девствени души и с най-висшите умствени и морални качества. Видяхме, че за богомилите физическата връзка е грях, само ако не е осветена от чиста Любов и от Истина. Но все пак това тяло, изтъкано във и от материята, именно поради това е носител на всички изкушения, основа и причина за всички човешки изпитания.

–- Имаме след това осеняването, слизането на Иисус, тази велика извисена Божествена душа, Която ще проникне – с цялата чиста форма на Своето вече изградено духовно тяло – в това материално тяло, отдавайки му всички Свои добродетели, чистия Си светъл ум, благородното си сърце и силната Си, добра и неподкупна воля.

– Имаме най-накрая въплъщението, в истинския смисъл на думата, на Божия Дух в личността Иисус, тази велика Божествена същност, която с това става действително Помазаният от Господа, Христос или още Синът... Неговото Слово е Божието Слово.

Поради материята (произхождаща от Праматерията на света), от която е изградено физическото Му тяло, Иисус като всеки човек е подложен на всякакви изкушения от всички духове-измамници, и то много повече от другите човеци. Той ще изпита съмненията, насилието, желанията, мъките и страховете (както виждаме в един разказ от Ариеж, а също в пустинята, във високата планина и в Гетсимания)... Ала в същото време Той е нещо много повече от всеки друг човек поради Божествената форма на Своето тяло от добродетели, поради възвишените Си мисли, благородните Си чувства и деяния, способен да се единява (пред всички тези опасности) с Духа на Любовта и Истината, за да ги посрещне, да ги разбере и да ги трансформира, дори да трансформира своята материалност, наследена от падналото човечество... Той е способен да разреши съвсем сам (както казва Петър Дънов) дилемата Зло-Добро, която никой човек, никой ангел, никой бог дотогава не бе успял да разреши: проблема за насилието, и пръв да открие пътя, водещ към победа над Злото и над Смъртта, пътя на Любовта.

Той разбира, че трябва да изпие тази горчива чаша и да приеме дори смъртта Си в Божията Любов, тази смърт в насилие, която не е била необходима. (Той би могъл да възкръсне след Своята естествена смърт и да даде на човеците същата власт на възкресението.) Той, единородният Син на Бога, Чието Могъщество е такова, че сам би могъл да повали всички армии на Земята. А душата Му е познала такива силни страдания, които не бихме могли изобщо да си представим... И точно тогава те Го убиват, Него, Сина, самото Сърце на Бога, и Той възкръсва, бидейки завинаги Първородният сред мъртвите, Живият, в Когото се крие и може всеки миг да избликва Животът.

Ето, следователно, в субординационистичното гледище на богомилите има за Христос един възглед, който е коренно различен и съвсем далеч от докетизма. (Ние трябва впрочем да изтъкнем, че той не може да бъде по същество докетистки, поради своя субординационизъм, и че този субординационизъм е точно начинът на проявление на Любовта навън от самия Него, сиреч в материята, към която Той не принадлежи.)

Христос би могъл да унищожи наведнъж всичките Си врагове, да поведе към тях ангелските кохорти. Но Той пръв е разбрал ролята и силата на Любовта. Те пожелаха да Го убият, Той предпочете да ги обикне и по този начин, единèн с Божията Любов, да се роди изново свише и да прояви на Земята могъществото на Своя Дух от Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Благодетелност, това, което ще бъде до Края на времената Пътят за човешката еволюция, за да се повдигне съзнанието на човечеството. „Аз ще бъда с вас до края ва вековете.”

Днес Христос повече от всякога е този могъщ Христос, Когото никаква сила не може да разпъне и Който действа отвъд всякаква вяра, религия и държава. Той е онзи силен импулс на Любов и Свобода, който буди съвестите по света на мъже и жени, като ги противопоставя с


това на старите схващания, на мъртвите знания, на отживелите закони. Той е основа, начало и принцип на незабавното духовно възраждане на човечеството.

Раздел Б. ЦЪРКВАТА Предварителна бележка

Инквизицията (а и прекомерно много съвременни мислители й подражават сляпо) приписва на богомилската мисъл виждания, които са безкрайно далеч от действителността, особено по въпроса за Църквата. И за да възстановим истината, ще трябва да отстраним текстовете от латинския Требник и втората част от Дъблинския требник, както и един пасаж от Лионския требник, които са очевидни фалшификации – и ще го покажем окончателно тук. Тези неверни документи са писани (по време на разобличаването на ереста) по начин и в съответствие със страховете и опасенията на най-теократичните клонове на средновековната католическа мисъл. За да се докоснем до „еретичната” концепция за Църквата, ще се опрем предимно на Окситанския требник от Лион, написан в областта между Од и Тарн към 1220 година – в Южна Франция (с изключение на явно фалшифицираната част), и на първата част от Дъблинския требник, както и на народните приказки. След това ще направим сравнение, за да се види ясно разликата със споменатите псевдодокументи...

При прочита на приказките, който направихме в цяла Европа и в Славянския свят (вижте гл. ІV), установихме, че в тях не се споменава никъде нищо за „изградена” богомилска Църква. Никакъв намек няма там за структура във външен смисъл, за свещеници или дякони... Богомилското възприемане на Евангелията се изразява по-скоро (например в дадената по-долу приказка) като идея да се преустроят църквите – било католически, било православни. В приказките постоянно се изтъкват трите вътрешни степени на едно посвещение: вярващите, които приемат духовна храна от Христос, християните, които са вътрешно единéни с Христос чрез „духовното си кръщение”, и апостолите, възкръснали в Христос и постигнали Божието Царство и знанието, затова и „изпратени” в света да работят с Божествен импулс... И дори ако в тези приказки се говори за някакъв град, където се избира някакъв „папа”, става въпрос винаги за избор чисто духовен, като например на един младеж, който се е учил при някакъв мъдрец или маг (различно е в различните приказки). Той научава при него езика на животните, символ на по-висока степен на посвещение (както го намираме чак досега – например в книгата на Жан Жионо1 Звезден змей, излязла през 1999 година). Та онзи наш герой случайно намира по пътя си предмети от тайнството Евхаристия, оставени в някой трап (а всъщност символизиращи великата Тайна вечеря, пренебрегвана и забравена от официалната Църква), взема ги внимателно и грижливо ги пази... И нашият герой бива избран по дух някой ден (гълъб каца на главата му сред тълпа от хора), става „папа” и ще ръководи града цяла година (според италиански приказки например)... Другаде се срещаме с един герой, който е застрашен от гибел (заплахата е духовна) високо в планина или в пещера – например страшен Звяр, Грифон-Сфинкс, както е в Лангедок или в Италия. Той приема заплахата без никакъв страх в три вида изпитания (подобни на срещите с Баба Яга в славянските народи или на Старицата, Майка на Ветровете, Мълнията и Бурята...). И преди пукването на зората той отскубва от Страшилището три пера (в други приказки взема един кестен, един лешник, един орех, в които има красиви дрехи и накити), чрез които придобива три способности. Първата му позволява да намери лек за болния цар (държавата), заболял поради надменния си егоизъм, насилието над другите и зловонието, което излъчва. Втората връща на жителите на определена местност водата от извора на Живота, която им е била отнета от някакъв Змей (това е – чрез учение и с овладяване на злото – привличането на народа към кръщението в Христа и постигането на безсмъртие). Третата освобождава Църквата (официалната, като институция) от нейните демони (които сблъскват и противопоставят едни на други монаси, абати и свещеници), а това, чрез трансформиране на злото, е и символ както на пречистването на телата, така и на оздравяването и възраждането, на възкресението... Разбира се, в тези приказки се говори за апостолските

1 Jean Giono (1895-1970), писател и сценарист. (Бел. прев.)


мисии, където измислица и историческа реалност се сливат – но героите наистина са живели там и са учели и посвещавали другите хора. Така те преустройват, реформират църквата, но винаги и навсякъде се позовават само и единствено на индивидуалния си опит в Духа или в Христос, а с това нашите герои, в съответствие с трите нива на този опит (те са вярващи, християни, приели духовното кръщение, или апостоли, „пратеници”), работят за освобождението на човечеството... И никъде няма никакво позоваване на някаква структура или на някаква външна светска църква.

Проблемът тук е, че и при най-малкия признак за разпространението (в цяла Европа) на този импулс за задълбочено изживяване на християнството неговите противници и гонители не са могли да възприемат друга църква освен онази, която те познават и желаят: „силната теократична църква, здраво обхващаща всички народи и всички феодални владения, църквата, която да включва и да ръководи абсолютно всяка вяра”. Това неразбиране на богомилското евангелизаторско движение е започнало от втората половина на ХІ век – когато се оформят общностите, които по-късно тези противници и гонители ще нарекат „катарски църкви”: в Южна Франция, в областите Каталуния и Арагон в Испания, в Италия, във Фландрия и по поречието на Рейн в Швейцария, Франция и Германия, без да споменаваме Централна Европа... Затова те „говорят” за някаква друга църква, подобна на тяхната и със строго йерархизирана структура, но църква на Сатаната, която е маймунско подражание на истинската Църква, Римската църква... Затова не могат да усетят в тези абсолютно вътрешни разграничения между „вярващи”, „християни” и „апостоли” нищо друго освен външни отлики и съзират само „епископи и дякони, свещеници и пастори”, които според тях били ръкоположени йерархично: епископите несъмнено били подпомагани от дякони и от помощник-епископи, имало „Старши синове” и „Младши синове” там, където след заминаването на някой апостол естествено се разкрива място за друг апостол... Затова изобщо не разбират, че „апостолите” са изживявали реално вътрешната си връзка с Христос и при проповядването на Евангелието някои от тях са имали изключително силно излъчване, дарба да разпространяват Словото и отдаденост на Любовта... Всъщност тези противници са били способни да възприемат само идеята за някаква църква, която ще извършва (по някаква догма, според тях съвсем изопачена) всички богослужения на Католическата църква (разбира се, и на Православната църква в други страни) и ще реализира своите собствени претенции, включително и утвърждаването на едно-единствено и изключително право на приемственост, което да я свърже с първоапостолите и с Христос..., с една дума, тя е истинска църква на Сатаната, която със самото си съществуване ще застраши изграждането на светата теократична църква. И затова те са били длъжни да я разобличават и обвиняват сред вярващите, пред князете и кралете, пред народите...

В този смисъл многозначителен е фактът, че идеята за катарски епископи, свързани в строго определена организация, и дори за един папа, се е появила в Южна Франция документално в Деянията на св. Феликс от Лораге1 – който документ днес сериозно е подозиран във фалшификация. (Вижте книгата Катарите пред историята2.) Наистина още от онова време се е появило желанието да се установи и разкрие като върховна опасност именно идеята за реалността на една църква, която с всички свои структури би заместила великата Католическа Църква и дори само поради това е самата църква на Сатаната. По този начин се прави опит да се обоснове причината за всички кръстоносни походи срещу мисълта и срещу вярата, наречена еретична, както в Италия и в цяла Европа, така и в Славянския свят... Разпространяването на голям брой неверни трактати в цяла Европа – във Виена, в Каркасон, във Флоренция или в Лион, във Фландрия, както и в Дъблин – постигало незабавно объркване и страх и сред духовенството, и сред населението, което много често изпитвало симпатия към богомилското течение.

Не съществува богомилска църква в светския смисъл, а още по-малко в теократичния смисъл на думата „църква”.

1 Actes de Saint Félix du Lauragais, 1167. 2 Les Cathares devant l’histoire, издателство „L’Hydre”, 2005.


Без никакво съмнение тези апостоли евангелизатори са били дълбоко проникнали в обширните територии на цяла Европа и на Славянския свят и като истински „духовни братя” са събирали други хора, които идвали доброволно, за да се учат и да получат посвещение... (Ние показахме по-горе до каква степен подемът на религиозността през ХІ и ХІІ век се е дължал на вътрешния импулс, следователно, на присъствието на богомилите.) Безспорно с начинаещите в духовното посвещение те са работели предимно за осъзнаването им при пречистването и са ги съветвали да „казват молитви, да правят специални за това упражнения, да спазват въздържание и да искат прошка”... И ако се вярва на Лионския требник или на Дъблинския требник, тези събирания на „добри хора”, мъже и жени, на „духовни братя”, вече избрани по дух, подпомагали обучението и молитвената дейност, а с полагането на ръце – и духовното кръщение на „приятелите”, желаещи да бъдат ученици, но всички действия оставали братски и неформални. И тук се вижда, че не е съществувала изобщо богомилска църква в светския смисъл на думата, а още по-малко в теократичен смисъл.

Божията Църква – дефиниция Истинската Божия Църква1 се определя единствено в самото присъствие на Бога, разбира

се – в лицето на добри, благи хора, имащи вътрешен опит за връзка с Христос... Това означава, че не тези хора съставят Църква, а единствено и само присъствието на Отца, Сина и Светия Дух при тези избрани по Дух истински християни създава Църквата, което се потвърждава от анализа, който те правят на Свещеното Писание. А това определя сравнително и мястото на човешкото им участие.

Нека видим например описанието как се предава традицията за „Отче Наш” в Лионския требник2 или в Трактат за Божията Църква, наречен Дъблински требник3, част първа:

„Вие трябва да разберете, че когато сте пред Божията Църква, вие сте пред Отца и Сина, и Светия Дух. Тъй като Църква означава събрание и там, където има истински християни, там са Отецът, Синът и Светият Дух, както се доказва в Божественото Свещено Писание...

Защото Христос е казал в Евангелието от Матей (18:20): „...дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.” А в Евангелието от Йоан (14:23) Той казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим.” И свети апостол Павел казва във Второто си послание до коринтяни (6:16): „Вие сте храм на живия Бог...”

В дефиницията на светата Църква ударението, следователно, е поставено върху божественото присъствие на Христос, реализирано в лицето на добрите хора, независимо дали те са сами, или заедно. Да бъдеш пред Божията Църква посредством „ученици на Иисус Христос”, „истински християни”, това означава да бъдеш пред Отца, Сина и Светия Дух, да бъдеш „там, където живеят духовно Отецът, Синът и Светият Дух, както е показано по-горе” – се казва в края на текста, на с. 230. Човеците там са плътта, камъните. Разбирана като присъстваща в лицето на добрите хора, които обичат Бога, Църквата е всъщност невидима реалност, тя е Божия Църква, в нея именно присъства Бог. И те казват, цитирайки Матей (10:20): „Защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас.” И се получава съвсем естествено това, че Църквата – с чистотата на своите членове и с любовта, чрез полагане на ръцете и молитвата – ще види как Божият Дух излива благодатта Си върху приятеля-кандидат: това е духовното кръщение. Докосваш се – посредством тези тъй кротки ученици, тъй силно обичащи и същевременно толкова извисени – до истинската Църква, а това значи до самия Бог...

1 Известна на френски с името „Sancta Gleisa” (Санкто Глейзо), на окситански (от лат. Ecclesia, откъдето идва и

френската дума église – църква... (Бел. прев.) 2 René Nelli, Ecritures Cathares (Рене Нелли, Катарски писания), с. 228. 3 Traité de l’Eglise de Dieu, dit Rituel de Dublin.


Приемането на Светия Дух при духовното кръщение дава право на достъп до живото Слово на Христос и съответства на влизането във вътрешната Църква... Това влизане в Божията Църква (духовното кръщение), естествено, е подчинено на точно и ясно описани вътрешни условия, които се дават преди самото Утешение или Кръщение (с. 233). Те са класическите изисквания на богомилската мисъл за постигане на вечния живот (както са дадени в по-разгърнат вид в Дъблинския требник, в членове 3-10). Така че трябва, за да стигнеш до такова кръщение, „да спазваш заповедите на Христос”, „да обичаш враговете си”, „да ненавиждаш насилието... лъжата, както и света”, като се подразбират егоистичните желания на този свят... И в заключение се казва: „Уместно е да спазвате Божиите заповеди и да мразите този свят. И ако правите това добре докрай, ние се надяваме душата ви да има вечния живот”, което означава да изпита духовното кръщение. Духът „слиза” в човека само при определени условия. Всичко това потвърждава вътрешния характер както на Божията Църква, така и на принадлежността на отделния човек към нея.

Ако се задоволим с гореспоменатите текстове, изчистени от всякаква външна намеса, или с първа част на Дъблинския требник, виждаме, че Божията Църква не е дефинирана чрез никаква историческа приемственост, свързана с миналото, а единствено се определя от актуалността на присъствието на Христос (особено при кръщението) и на Неговото проявление в душата на обичащите добри човеци, които по този начин стават християни, тя е светата Църква или Божията Църква... И като такава тя притежава силата на изцелението, правото да проповядва Евангелието, да опрощава греховете „на онези, които слушат Църквата”, и да извършва „светото духовно кръщение чрез полагането на ръце – за да слезе Светият Дух”.

Първа част на Дъблинския требникпотвърждава този несветски подход в дейността на Църквата. Този требник, въпреки че е сравнително от по-късна епоха, е един от най-чистите неподправени документи, с които разполагаме, освен народните приказки... Според него единствената основа на Църквата е винаги тук и сега, в постоянното присъствие на Христос. Тя е винаги Божия Църква и се определя от самото присъствие на този Бог: тя е „Църквата, в която Иисус Христос е и ще бъде до края на световете”.1 След това идват същите позовавания на Свещеното Писание за вътрешните основи на Църквата: „ако някой Ме обича, ...Ние ще дойдем при него”, „вие сте храмът на живия Бог”, „не вие говорите, а Духът на вашия Отец”... и тъй нататък. Ако разгледаме пасажите, свързани с Утешението или Кръщението, ще открием точно същите действия, както в Лионския требник... Най-напред има обща позиция за една света Църква, която трябва да образова всички народи и да практикува светото кръщение чрез полагането на ръце „в името на Отца и Сина, и Светия Дух” (те цитират обикновено Евангелието от Матей, 28:19 и от Марк, 16:15). Утвърждава се също предимството на кръщението с Духа пред кръщението с вода, като в този требник има две забележки за кръщението с вода, които липсват в Лионския требник, като се поставя и въпросът за възможността на това кръщение: Христовата Църква може да дава това кръщение, тъй като го е запазила без прекъсване и ще го поддържа чрез постоянното присъствие на Христос, „понеже Самият Той казва: „Аз съм с вас до свършека на вековете”” (с. 287). Дълготрайността на Христовата Църква, действаща в лицето на добрите хора, тоест дълготрайността на кръщението, се състои следователно в дълготрайността на присъствието на този Христос. И няколко страници по-горе (с. 277) намираме същото твърдение: „Способността за изцеление, за опрощаване на греховете, за кръщение с Духа се дава не само на апостолите, а на всички, разбира се, благодарение на тяхното слово, които ще повярват в Мен! Защото Аз съм с вас до свършека на вековете...” Основаването на Църквата и на нейните права – да изцелява, да опрощава греховете, да кръщава с Духа – и нейната дълговечност се състоят в дълговечността, в постоянното присъствие на Христос в лицето на добрите хора. Текстът на с. 289 повтаря всъщност, въпреки няколко неточности в превода, със същите термини този пасаж от с. 277 за Божественото основаване на Църквата, което няма нищо общо със светските нрави. Ние не намираме, също както в текстовете от Лионския требник, никакво споменаване за каквото и да е друго посвещаване в духовен сан, нито за ръкополагането на някого като 1 Рьоне Нелли, цит. съч.


свещеник. Следователно не съществуват, ако приемем тези ритуали като достатъчно информативни, никакви действия за посвещение във външен смисъл, не съществува и Църква в светски смисъл като институция...

Един явно подправен откъс в Лионския требник би ни позволил все пак (ако не е бил точно фалшифициран) да установим една свещеническа функция на богомилската църква в разрив с нейния вътрешен смисъл. Той започва с „Това свято кръщение...” и свършва до „...нищо няма да ви навреди”, където се дава право на Църквата да дава това кръщение, да свързва и развързва благодарение на пряката приемственост, която от едни „добри хора” към други „добри хора” я води чак към най-първите апостоли. Така текстът цели да припише на богомилската църква и на нейните действия някаква свещеническа основа, съответстваща точно на идеите и претенциите на католическата църква. (След това има няколко допълнения, подкрепящи смисъла на горния откъс, но без сериозни отклонения от истината). Даваме началото на този текст:

„Това свято кръщение, с което се дава Светият Дух, Божията Църква го е поддържала от апостолите до днес и то е дошло от едни „добри хора” до други „добри хора” досега, и тя ще прави това до края на света.

И вие трябва да разберете, че власт е дадена на Божията Църква да свързва и развързва, да опрощава греховете и да не ги опрощава, както казва Христос...”

Тук се сблъскваме с идеята за някакво основаване на църква в миналото, още приживе на първите апостоли, и чрез предаване на Духовното кръщение (от едни „добри хора” към други „добри хора”) се увековечават Реда за ръкополагането на свещеници в Църквата и нейната йерархия (както съвсем ясно и изрично е подчертано в Латинския требник) и по този начин тя единствено и изключително е упълномощена да дава светото кръщение... Този текст е явна фалшификация поради следните четири причини:

Първо, той е в противоречие с предшестващия го текст за традиционната молитва „Отче наш”, който, напротив, подчертава на няколко места, че Църквата действа единствено и само в присъствието на Христос – в лицето на християните, които Го обичат и се събират в Негово име („ако някой Ме люби... Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим”, „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” и т.н.). Тези хора могат, следователно, дори без предварително да са получили кръщението чрез полагане на ръце – само при условие, че имат в себе си обич и любов, – да приемат Христос, да говорят за Божието Слово, да полагат ръце и да кръщават други с този Христос. Ето това съответства в много по-голяма степен на идеята за апостолството при богомилите, като се има предвид, че те са се появили сравнително късно, през Х-ХІ век, както става ясно от един български апокриф. Именно сред извисени и дълбоко вярващи хора в България наново се е открил живият Дух на Христос, като ги е определил за апостоли, както е било с Павел или безспорно и с Мани... А при този съмнителен текст силата и властта на Църквата е, обратно, изключително свързана с индивиди, които си я предават от един на друг, тоест в традицията на свещеническите функции.

Второ, той е в противоречие с текста след него, където получаването на Кръщението и способността за свързване и развързване, която то включва, са строго обусловени от редица вътрешни изисквания, характерни за богомилското учение. За получаването на светото кръщение трябва „да се спазват заповедите на Христос”, да не се допуска „нито изневяра, нито убийство, нито лъжа”, „да не се полага никаква клетва”, да не се краде, да не се съдят другите, трябва да се прощава, да се обичат враговете (и това означава, че човек живее в Христос), трябва „да се мрази този свят и неговите дела”, което означава всички изключително егоистични желания – те цитират Йоан и Юда. Само тогава „ние се надяваме, че вашата душа ще придобие вечен живот”...

Трето, той е в противоречие и с последния текст на Утешението (Кръщението), който сравнява ролята на хората, извършващи службата на събранието, например старея или „първия


от добрите хора”, и обичта и любовта, като дава преимущество именно на любовта, която свързва цялата общност с желаещия да стане християнин, и на общата молитва, отправена от всички присъстващи към Бога...

И четвърто, което е удивително, защото Лионският требник и Дъблинският требник, който е от по-късна епоха, прилагат и в организацията, и в позоваването на Свещеното Писание един съвсем паралелен подход – те явно имат едни и същи корени в устната или писмена традиция, в един и същи първоначален извор (с изключение на изложения по-горе фалшифициран откъс, където еднаквата терминология и идеята за постоянство и приемственост са явно насочени към точно противоположни на богомилското учение цели). Общият подход в двата текста първоначално е бил следният:

„Отивайте и кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух!” Необходимо е кръщение с Духа..., за да бъдеш спасен..., за да влезеш в Царството Небесно. И двата требника утвърждават след това преимуществото на кръщението с Духа пред кръщението с вода.

Дъблинският требник прави това в три точки, като първите две са критика на кръщението с вода, а третият, точно като Лионския, завършва аргументацията с утвърждаване в исторически аспект на това кръщение с Духа. Той напомня за апостол Павел, който също го прилага, за апостол Петър и Йоан, които са кръщавали с Духа самаряните, за Анания и за много хора, които не са били апостоли, ала са извършвали това свето кръщение. В заключение там се казва, че това кръщение се основава на постоянното присъствие на Христос, както видяхме по-горе. И всички са извършвали това кръщение, защото са го били получили от светата Църква чрез присъствието на Христос, „защото – казвали те за това кръщение – тя го е поддържала непрекъснато и ще го поддържа” и „защото Аз (Христос) съм с вас до края на световете”... След като идеята е поета от душите и умовете им, пътят впрочем е прост: 1/ Вървете и кръщавайте (под ръководството на светата Църква) с Духа; 2/ Кръщавайте с Духа, а не с вода, както са правели апостолите Павел, Петър и Йоан, Анания и толкова много ученици не-апостоли; 3/ чрез постоянното присъствие на Христос.

Лионският требник подхожда по същия начин – в него е даден текстът на т. 1/ и т. 2/, разбира се, малко по-съкратено, но със същата идея и с напомняне на същите апостолски деяния, но тук се споменава за Анания, за Павел, за Петър и за Йоан, кръстили с Духа самаряни (които преди това са били кръстени само с вода). Но в т. 3/ изречението от Дъблинския требник „Те кръстиха всички, както бяха получили (правото) от светата Църква, понеже Църквата го е поддържала непрекъснато и ще го поддържа... понеже Аз съм с вас до края на световете” е станало: „Това свято кръщение, с което се дава Светият Дух, Божията Църква го е поддържала от апостолите до днес и то е дошло от едни „добри хора” до други „добри хора”, и тя ще прави това до края на света... Власт й е дадена по този начин да свързва и развързва...” И текстът продължава по същия начин.

Ето така, с леко измамно подхлъзване върху почти същата канава и със същата терминология, са заменили утвърдилото се в църквата положение за постоянното присъствие тук и сега на Христос с идеята за приемственост и за създаването на тази църква само и единствено в миналото... Латинският требник поставя ударението върху това сериозно изместване на смисъла, което поверява цялата власт на свещениците и ще изисква в замяна пълно подчинение на вярващите и християните, което съвсем не съответства на богомилския дух и на богомилската практика... Още няколко щриха в същия смисъл променят по-нататък на няколко места текста, но не с такова сериозно отклонение от истината.

Бележки:

1. Този откъс от Лионския требник привнася, следователно, към заложената в първите текстове идея за духовно създаване на Църквата някои противоречащи изменения, които съвсем не са богомилски, и идеята за светско, свещеническо изграждане на Църквата. След това, видяхме, текстът се връща изцяло към първоначалния замисъл с изложението на божествените условия, Божиите заповеди, които трябва да се спазват с оглед на Утешението, с


изключение може би на онзи пасаж, където се предлага на благите човеци „да дадат на приятеля си от благото, с което ги е дарил Бог”. Всъщност Духът не е – в духа (от първата част) на „светата Църква” – нещо, което се притежава и което може да се раздава, а по-скоро, както е казано много точно в следващите по-долу редове (на латински), онова, което хората искат от Бога да бъде дадено! „Отче Свети, приеми своя служител (служителка, ако е жена) в Твоята Правда и положи Милостта Си и Духа Си върху него.” Можем също да предположим, че латинският текст, който е в края и служи да се подсили външният свещенически привнесен елемент, има същия произход: „Pater sancte, suscipe servum tuum in tua justitia, et mitte gratiam tuam et spiritem tuum super eum.” Съвсем не е случайност, че по-голямата част от споменатите фалшифицирани книги (Тайната книга, Книгата за двата Принципа и нейните приложения, Требникът от Флоренция и неговата молитва Отче наш) са все на латински... Или същата молитва в Дъблинския требник, докато първата му част е написана на окситано-алпийски диалект...

2. Една Богомилска среда в Лион. Такива текстове, привидно богомилски, но много грижливо изменени, изглежда, са били обикновено „разпространявани” в областите, където най-силно е било присъствието на богомилската мисъл – във Флоренция, в Лил, в Каркасон, в Дол, във Виена, в Дъблин или по-скоро във френските и италианските Алпи, откъдето и идва този Дъблински документ, с цел да се внесе смут и объркване сред последователите на това учение и да се променят техните разбирания... (като същевременно се предизвикат силни реакции сред духовенството, което много често е симпатизирало на тази ерес)... Намираме естествен отклик от всичко това в думите на някои представители на ереста в по-късно време. (Разпространението на тези документи в ущърб на истинските текстове, има реален резултат.) Ще отбележим още нещо тук: не е успокоително да констатираме, че главното изменение в нашия требник се отнася за приемствеността в Църквата, която стига през традициите чак до първоапостолите и до Христос – а тази концепция е скъпа на Иринейската Църква (католическа) в Лион. Тази промяна е израз на желанията и опасенията на определено течение в църквата... И обратно, самото съществуване на подобен требник, променен по този начин, в Лион (както това е било в Каркасон, във Виена или във Флоренция) ни навежда точно на мисълта, че е имало тук също, около Лион и в съседните области, в долината на Рона, значително богомилско средище и доста симпатизанти сред духовенството и населението, макар и да не е имало системни случаи на гонения дори и по други причини, например манихейство. С това средище на майстори и изобретатели и на копринарска дейност без съмнение e свързано и развитието на града... Съвременните историци би трябвало да признаят истинската роля на богомилското учение за историята. (Въпреки някои предубеждения и пристрастни мнения, според които ереста е ограничена само в областите на Лангедок...)

Всички тези фалшификати, подправени писания, неверни трактати, фалшиви обвинения, неистинни показания и всички силно впечатляващи ни отклонявания от богомилската мисъл (по-нататък ще говорим за фалшифицираните Деяния на св. Феликс от Лораге или за така наречения Катарски трактат на Монета срещу женитбата) биха предизвикали само нашите усмивки, ако не бяха послужили за оправдаване на най-тежките престъпления и за потъването в мрака на единствената съществуваща досега най-чиста и най-красива концепция за Църквата (на този въпрос ще се спрем по-нататък)... Ще ни се наложи, дори само за да схванем по-добре смисъла на тази Църква, да се върнем към по-критични мнения от миналото.

Църквата според богомилите и историята от 1145 до 1320 година За да разберем каква е истината, за да се докоснем до богомилските възгледи за Църквата,

трябва да установим мястото на тези възгледи (при наличието на експоненциален ръст на броя на християните след първоначалния богомилски импулс в Европа и в Славянския свят) през периода от 1050 до 1150 година, в рамките на зараждането и развитието на католическата теократична църква, която ги е канализирала в своя полза, както видяхме по-горе: да помислим


тук за Григорианската реформа1, за големия брой абатства, носещи името на Клюни2 и включени в Ордена на Клюни, а и за основания по-късно Цистерциански орден3, както и за ролята, която те ще изиграят при укрепването на теокрацията (духовната власт) на папата и в кръстоносните походи. Изправена пред лицето на богомилската евангелизация, обхванала всички страни на Европа, католическата теокрация (стигнала до своя апогей и оставила зад гърба си вътрешните битки на растежа) е изпитвала страх, по времето на св. Бернар4, само и единствено от съществуването на древната ерес, която тя възприемала като контра-църква със съответните (както тя предполагала) вярващи и прелати, дякони и епископи, както и с власт и права, както се пише в Деянията на св. Феликс... Този страх присъства във всички протоколи за разпити. Накарали са насила явно един от онези нещастни бугри от областта на Тулуза, разпитван през 1273 година, да признае, „че имат епископи и дякони и че това е така още от началото (въпросът е бил: „От началото ли?”), от първите апостоли”5... Но този ужасен страх бил обзел католическите духовници още през 1145 година – например в Лиеж по повод на арестите на еретици в Сент Еме, в провинция Шампан. Дюверноа пише също в книгата си (на с. 244 и по-подробно на с. 109), че „те имат слушатели, които са въвели в своите заблуди, и вярващи, които са измамили; те си имат своите християни, своите владици и останали прелати, точно като нас!” Ето, вижте големия страх на теократичната църква в това „като нас”, от една църква, която я застрашава дори с това, че ще прилича точно на нея. И именно този подобен на нея облик тя ще се опитва преди всичко да намира в богомилската реалност, вместо да долови нейното истинско послание. И след класическите си обвинения към нея добавя, сякаш да потвърди горещото си желание за теокрация: „Богохулството на тази гибелна ерес се състои в проповядването на идеята, че има само една-единствена католическа църква – тяхната...”

Страшните репресии през ХІІІ век имат за цел да изтрият всякаква следа от богомилската мисъл, като се използва и разпространяването на фалшифицирани документи и изопачени текстове, вдъхновени от Григорианската реформа. И католицизмът постига своите цели!

Този невероятен страх откриваме втори път през 1178 година в Лангедок: „Не само те си създаваха епископи и първосвещеници, но имаха и евангелисти...!” – казва дьо Марси по повод на П. Моран6. Очевидно първоначалните теократични възгледи на папа Григорий VІІ, съответни на силното експоненциално развитие на Католическата църква, са породили в нейните редове много гордост, но и страхове от мига, в който тя е открила наново реалността на тази „ерес”, обещаваща добра жътва за в бъдеще. И чувството на тревожен страх и сериозните опасения на Църквата, осъзнала развитието и силата на това богомилско учение, ще се изразят след 1145 година в нарастване на гоненията, в свикване на църковни събори и в срещи с папски пратеници, в първите кръстоносни набези срещу албигойци през 1181 година и в страшните Кръстоносни походи от 1209 до 1216 и 1229 година. Те били продължени от Инквизицията със системното задържане – от 1209 до 1244 година в Монсегюр или до 1272 година в Италия – на всички тези носители на словото и на техните близки, с унищожаването на всички богомилски книги и документи и със създаването и разпространението на голям брой фалшифицирани книги и документи, които, след като грижливо са били редактирани, трябвало да запълнят мястото им (често предлагани от мними „добри хора”, които за определено време се присламчвали към християните). Тези книги и документи, както видяхме, не са вече на езика на съответната област, а са на латински – помислете за Книгата за двата Принципа, за нейния латински Требник и нейната молитва Отче наш също на латински или пък за същата молитва в требника от Дъблин, също на латински. 1 Предприета от папа Лъв ІХ (1049-1054), Григорианската реформа е продължила около три века. (Бел. прев.) 2 Abbayes clunisiennes, Ordre de Cluny. Град Клюни е в Бургундия. Манастирът е основан през 910 година и е бил

център за реформиране на Бенедиктинския монашески орден. (Бел. прев.) 3 Ordre cistеrсien. Основан е в края на ХІ век и е изиграл първостепенна роля в историята на католическата църква

през ХІІ век. (Бел. прев.) 4 Saint Bernard de Clairvaux (1091-1153). Известен католически духовник с особено големи „заслуги” за

организирането на Втория кръстоносен поход. (Бел. прев.) 5 Дюверноа, цит.съч., с. 234. 6 H. de Marci au sujet de P. Morand, Дюверноа, цит.съч., с. 222.


Във всички тези подправени книги и документи ереста е представена често в началото с оригинални богомилски текстове, които впоследствие се изменят и отклоняват от истината (Тайната книга на богомилите, Трактат за Божията Църква в Дъблин), за да се получат подобия на катарско поведение, като например намерението на ереста да бъде единствената светска Църква със своя йерархия от епископи, дякони и стареи, та дори там се говори, че са учредени църкви, за епархии и свещеници, които добрите люде да наричат „Монсеньор”, за „сила и право” на тези църкви обаче с такива термини, които изобщо не са „катарски”, като се прави разделение по примера на католическите епархии (не би било възможно да се намери по-добра форма за провокация на католическия свят!), както е станало например във фалшификата Деянията на св. Феликс от Лораге, написан около 1226 година, но с подправена по-ранна дата – 1167 година. Там добрите люде сякаш мечтаят за историческа приемственост в изграждането на тази църква, от епископи към дякони, още от самото начало, която да бъде единствената и свята католическа църква... По такъв начин тези фалшифицирани богомилски писания (в Требника от Флоренция и в няколко пасажа от Лионския требник) подчиняват християните на ръкоположения в сан духовник и църквата на Добрите хора – изцяло на посредничеството на тези прелати, носители на единствената традиция (като че ли Христос не съществува повече за тях в цялото Си присъствие и не благославя повече никого)... Те споменават дори, заедно с инквизитора Саккони, редица неотстъпни епископи с техните По-голям син и По-малък син... Без да смятаме, под прикритието на „катарство”, онзи ултрареформизъм и неговия дуализъм, който съвсем не е богомилски в Тайната книга на богомилите или в латинските требници и втората част на Требника от Дъблин, както вече установихме.

Всичко това (би трябвало също да предвидим всички текстове, непознати за нас) вероятно е изкушило и привлякло същите реформистки настроени умове от повече или по-малко религиозните среди, като някои монаси от Босна или Италия, някои нови течения на неокатари Конкорреццо, безспорно първоначално напълно измислени, и последователите на Отие в Лангедок – едно течение, което не е имало изобщо, по време на така нареченото пробуждане на катарите, контакт с последните живи добри и благи хора и с тяхното слово... Дори се е изпадало в крайно пуританство. (Нерядко се разпространявали слухове, в епохата на посткатарството, че катарите били осъждали всяка среща насаме на съвършени мъж и жена, че те не сядали дори на една и съща скамейка и че трябвало да се очистват от най-малкото докосване чрез пости „девет дена на сух хляб и вода”! Ала е известно, че посветената съпруга на конт дьо Фоа, отговаряща за един дом за жени в началото на ХІІІ век, постоянно си е говорела с него и че много богомилски „двойки” са се открили в Монсегюр – но за това ще говорим по-нататък. Или пък че мъже и жени участвали колективно в полагането на ръце върху главата на кандидатстващия за кръщение!... Овладяването на похотливостта не изключва приятелството и обичта, която проявяват онези, които се обичат – това не е тартюфщина. Но нека не даваме ухо на преувеличенията на самите инквизитори от втората половина на ХІІІ век.) И при наличието на всичко това, в условията на продължаващите безмилостни преследвания, се е стигнало до загуба на оригиналното Слово, което явно наистина е било объркано, по две причини: първо, защото общностите със силен реформистки уклон в Италия, Босна или Южна Франция са възприели това реформаторско неокатарство; второ, защото инквизиторите са продължавали и след 1250 или 1270 година да прекаляват и да придават повече от всякога на движението на Добрите благи хора някаква светска форма, свързана единствено с ритуали и имаща ултрареформистки характер – каквато форма всъщност богомилството никога не е притежавало, – може би за да се оправдае по някакъв начин дейността на вече задъхващата се Инквизиция. Със сигурност и двете!

Последиците са неизбежни: „посткатарството” в ХІІІ и ХІV век не е вече катарство в богомилския смисъл на думата, а по-скоро е неореформизъм, обагрен с катарство.

Абсолютно сигурно е, че в Южна Франция, както в Италия и по-голямата част от Европа, жестокият удар, нанесен от кръстоносните походи и репресиите, както и от Инквизицията през периода от 1209 до 1244 година, стигнал до физическото избиване на всички тези „добри човеци”, носители на Евангелската истина и на Любовта, е унищожил Словото и живота – това


слово на Любовта е изгорено живо... Духовното движение, което избликнало тогава, поразено чрез смърт, страх и изтръгване на всякакъв спомен, лишено от живото Слово и манипулирано чрез лъжесвидетели и фалшиви документи, пръснати тук и там, умело редактирани и допълнени с текстове, привидно богомилски, но с чужд дух и с реформистки строг дуализъм, не било в състояние повече да носи, както преди, силата и радостта, светлината на богомилското слово, живия Христос... Най-чистите религиозни действия били превърнати в ритуали и самото движение надянало нови одежди, дори и в манастирите, с ритуали, строги неживи правила и сухи, рутинни и повтарящи винаги едно и също молитви, с вътрешна йерархия и осъждане на радостта и на съпружеския живот, който богомилите, ще видим по-нататък, са поставяли в самото начало на посвещението...

Действията с чисто и свято религиозно чувство, казахме, били превърнати в ритуали: те включвали (дали поради това, че са на нови общности или пък са представени от самите инквизитори с преувеличение) непрекъснати молитви и коленичения – по стотина на ден, въпреки че според някои били само по няколко – и изглеждали като проява на абсолютно подчинение на „християните” на Църквата, без да съдържат нещо истински религиозно... Достатъчно е да видим огромната разлика между духовното кръщение, практикувано през 1163 година, както е предадено в разказа на Екбер1 или в Лионския требник, където вниманието е насочено само към молитвата и към Бога, и духовното кръщение в Латинския требник, където става дума само за реда при ръкополагането и за йерархията... Ние виждаме, че след 1244 година се появява (с инквизиторите, с Фурние през 1300 година в Лангедок, с Монета, Саккони и особено Анселм д`Александри след 1270 година) истинска надпревара в колениченето и сервилниченето пред йерархията, механично повтаряне на молитвите, нарастване на обредността – а всичко това е тъй далече както от богомилската воля за отказ от подражание и подчинение на каквито и да е правила, така и от произтичащия от тази воля стремеж към искреност, истина и свобода... Интересно е да се разгледа еволюцията на „поздрава”2 (за подробности вижте по-нататък), който в онези изключителни времена на силен духовно-религиозен подем (когато Бог се е доближавал до хората) е бил жест на преклонение пред Светия Дух и за измолване благослов, а в епохата на Пиер Отие и през ХІV век (ако можем да вярваме на цитатите от архивите на Инквизицията в книгата на Дюверноа) е станал падане ничком на пода... Този „поздрав” при Анселм д`Александри, около 1275 година, бил станал дори съвсем смешен и грозен: апостолът пада ничком на пода с прострени напред ръце и кандидат-християнинът ги целува... Какво принизяване на духовността в тази отвратителна, тъжна гротеска! Някога човекът, в лицето на апостола, е бил извисяван чрез вътрешното изживяване на Бога, а в късната епоха човешкото, в лицето на кандидата за ученик, изчезва съвсем в тази негова раболепна зависимост от „сановника”. По-нататък ще видим (освен вече дадените от инквизиторите описания), че, както обикновено е ставало през първата половина на ХІІІ век и е описано в Парсифал, е имало само вдигане на ръка и истински благослов, а не унизяване с падане по корем. Инквизиторите са разказвали най-вече за такива карикатурни сцени, за които признавал вероятно някой обвинен, за да се оправдае, или пък самите те били заинтересовани от такова представяне на „истината”.

Виждаме също така, че умереното хармонично моление (например при много важното събитие „кръщение с Духа” и само няколкото молитви „Отче наш” в целия Лионския требник) е изоставено в епохата на посткатарството: у Анселм д`Александри то става непрекъснато през целия ден – и то на латински: „Adoremus”, „Pater Noster”, „Benedictum”, „Pater et Filius et Spiritus Sanctus dimittat nobis et parcat omnia peccata nostra”, „Adoremus Patrem et Filium et Spiritum Sanctum”, „Dignum” (на висок глас или съвсем тихо, където и християните, и извършващите службата взаимно си отговарят в нескончаеми литании, механично повтаряйки едно и също: „Gratia domini nostri Jesu Christi sit semper cum omnibus nobis”, „Benedictum”,

1 Дюверноа, цит. съч., с. 151. 2 В оригинала е даден терминът Melhorier (ст.фр.). Поздравът е между апостола и кандидат-християнина, при

което душата на втория се е извисявала и е ставала по-добра (на фр. meilleure), откъдето идва и името на самия ритуал. (Бел. прев.)


„Pater, Filius...” и т.н. И тези молитви са през целия ден, че и нощем, както казва Анселм1. Всичко е превърнато в скучен ритуал и замразени догми в това посткатарство (което няма абсолютно нищо, съхранено от „класическото катарство”, както го наричат някои историци). Като се започне от разчупването на хляба с молитва, което станало маймунско повторение на католическото причастие (вижте глава ІІ) и така загубило цялото си първоначално значение, и се стигне до отказа от въздържание и вегетарианство, например при Монета, та дори и до ненавист към създаването на семейство и раждането на деца. (Това е тъй далече от целия дълбок смисъл, който добрите благи хора са влагали в тези неща, както е и при апостол Павел в неговото Послание до римляните, което богомилите често са припомняли.)

Общо взето, изглежда, че едно такова неокатарство е станало жертва, от една страна, на страшния шок от кръстоносните походи, на натиска и на нечуваните репресии срещу богомилите и тяхното учение, а, от друга страна, и на отношението към самото него, и вероятно тук се крие причината за придаването на светски характер на тяхната църква и за този строг и неумолим реформизъм в обредността. Не включваме някои описания на самите инквизитори, които са имали явно интерес да се оправдае новото пускане на компресорния валяк на Инквизицията, например през 1272 година в Италия... Както и да е, но ще бъде изключително вредно (под предлог, че за тази епоха на посткатарството имаме ясни и точни описания), ако се ограничим само с нея, за да се опитаме да разберем появата на богомилите, смисъла на тяхното учение и преди всичко основните им възгледи за Църквата. А именно това правят голяма част от нашите историци, изкушени от сравнителната лекота и дори методичността при навлизане в това монашеско „катарство”, неправилно наричано „класическо”, толкова чуждо на мисловната нагласа на добрите, благи и смирени хора.

Първа забележка: Проявявайте внимание при думата „требник”2 – Лионски требник, Требник от Дъблин...

Видяхме, че въвеждането на ритуалите и обредите в богомилската мисъл е явление, което е съвсем чуждо за нея, и че прословутите текстове, наричани Лионски требник и Требник от Дъблин, са само разказ за един опит и възможен път, за да се тръгне към Бога с помощта на посветени, ако те приемат: обредният аспект тук е несъществен, много по-важно е високото съзнание за присъствието и за Любовта на Бога. Дори този аспект е бил подсилен в отделни откъси на така наречения Лионски требник вследствие на допълнителните изменения. Пречистването3 е само разказ за опит и моление на желаещия да стане християнин, поддържан от събралите се християни, с оглед на неговото пречистване. Традицията на Духовното кръщение4 е разказ за знанията, мислите и молитвите, които кандидатът и неговите близки трябва обикновено да имат за евентуалното му посвещение. Може да се предположи, че тези писмени текстове са служели като ръководства, изготвени в определен период, когато пряката връзка между посветените (съвършените) вече е била затруднена, и че Инквизицията веднага се е възползвала от тях, като е изменила някои съществени пасажи, внесла е съответна обредност и латински изрази (както стана ясно)... Текстът на Божията Църква от Дъблин, който е по-чист, предлага впрочем само общото съдържание на тези мисли, отнасящо се до тези деяния от религиозния живот, без обредния аспект, независимо от позоваването на традицията на Молитвата или на Утешението... Следователно бихме проявили мъдрост и благоразумие, ако повече не ги наричаме с тези заглавия, които са им дадени произволно, но затрудняват разбирането поради изопачаване на смисъла. Бихме могли да ги наречем „Писание за деянията, приложени към Новия завет, от Лион” и „Писание за Божията Църква от Дъблин” (защото обясненията в приложението към втория текст са съвсем чужди и несъответстващи на автентичната му част)... Или по-кратко: „Писание за деянията от Лион” и „Писание за Божията

1 Дюверноа, цит. съч., с. 184. 2 На френски е Rituel – Rituel de Lion, Rituel de Dublin. (Бел. прев.) 3 L’Apparelhament, подготовка, чрез която човекът става „подобен на Бога” (на френски pareil à Dieu). (Бел.

прев.) 4 l’Oraison, le Baptême spirituel.


Църква от Дъблин”, а може да бъде и „Писание за трите служби” и „Писание за трите деяния в богомилския религиозен живот”. Или пък „Така наречените требници от Лион и от Дъблин”...

Втора забележка:

Никога не са съществували два вида катарство – източно и западно, а движението е било единно – на християни или добри и смирени вярващи, които черпят от един извор: Христос и неговото Слово.

Римската църква (чрез теократичните тенденции, действащи в нея) в нашите западни страни е унищожила богомилите и богомилското слово, за да го замени с друго слово, което от края на ХІІ век обяснява възгледи, чужди нему (както е при изброените досега текстове, а вероятно и при много други фалшифицирани документи, които още не са открити, но за чието съществуване можем да се досетим). И може би именно появата на неореформистки движения (в григориански дух), породени в резултат на всички тези фалшификати, леко обагрени с катарство, е била причината някои историци да направят разграничение между богомилското течение, наречено от тях източно, и катарското западно течение (чието наименование е измислено от Инквизицията). Но всъщност, както вече казахме, римокатолическата църква е предизвикала (чрез масови гонения, чрез унищожаването на всички богомилски книги и разпространението на подобия на оригиналните текстове, изопачаващи богомилското слово) появата на друго движение, откъснато от богомилските корени, което може много по-лесно да бъде разгромено, и в крайна сметка се стига до смесване и объркване: това разделение на източни и западни течения на същите Благи човеци – Богомили (обичаните от Бога), наричани навсякъде и във всички народни приказки „християни”, отразява само разрива между Православието и Католицизма с неговите теократични църкви, които доста късно са измислили наименованието „катари”. Така нареченият дуализъм в богомилството е само отражение на дуализма и противопоставянето между православните църкви и „римските” католически църкви. По съвсем невротичен начин западната църква е убеждавала сама себе си в светския характер на една църква на добрите хора, която е кръстила „катарска”. (Това е причината за нашето колебание при употребата на тази дума, която не отговаря на реалността.) Следователно няма нищо учудващо в това, че на Изток не се е появила идеята за богомилска йерархия – никога тя не е съществувала, а всъщност така е било и на Запад... Истинското богомилско течение е било едно в цяла Европа и в Славянския свят, ако е било чист израз на един вътрешен опит и изживяване на Христос и на неговото Слово. Универсалността на народните приказки, които навсякъде и винаги – по оригинален начин и с пълни шепи – черпят от този висш Божествен извор, са свидетелство и доказателство за тази истина. Не включваме тук онази велика духовна и морална сила, която богомилите са успели да предадат на всички тези народи чак до Възраждането и Френската революция, а и за бъдещите епохи...

Да се върнем към богомилската концепция за Църквата, за да се опитаме да я разберем правилно...

Трябва да тръгнем от онези първоначални текстове на Лионския требник или от първата част на Требника от Дъблин. Там можем да съзрем колко сериозно се твърди, не само че има наистина човеци, които съзнателно, с работа върху себе си и с любов, са постигнали в едно кръщение с Духа единение със самия Христос, а чрез тази връзка с Духа на Любовта и на Истината на този Христос постепенно са трансформирали плътта си и желанията си до съвършенство, до възкресение на духовното си тяло, човеци, които духом са влезли в Царството, откъдето познават Бога и са Пратеници, истински апостоли, при хората, а нещо много повече: има една неизразима реалност – самото присъствие на Бога сред тези събрали се за молитва непорочни и добри човеци... И това е онова чисто присъствие на Бога, което е способно (при вътрешно най-дълбоко преживяване на Божествеността, при неописуемо, неведомо озарение и освобождение) да даде нови основи и ново начало на съществуването на човека...

Оттук нататък всичко придобива смисъл: значението на уважението към „съвършенството”, освобождаващата стойност на въздържанието без всякакво правило,


абсолютно вътрешният смисъл на религиозните действия (Пречистването, традицията за предаване на святата Молитва „Отче наш”, Духовното кръщение или Утешението), извършвани в Събранието на добрите, благи и смирени хора, без прекомерно човешките ръкополагания в духовен сан и институционни йерархии.

1. Разумният смисъл на всички видове въздържание Когато вярващият или християнинът правел своето служение с цел пречистване в

подготовката си за приемане традицията на молитвата и Утешението или при „поздрава” (Melhorier), който ще разгледаме по-долу и в който той измолвал благослов от Бога и от апостол, за да бъде освободен от зла смърт и да стигне до Царството..., естествено, той приемал, след като бил осъзнал вече недостатъците и грешките си, всички видове въздържание, необходими за тази цел по Божия закон, и в молението си и с общото моление на всички събрали се християни искал от Бога да получи (по вътрешен път, както ще видим по-нататък) съкровени божествени импулси за молитва, за постене или въздържание, понякога по съвета на апостола или старея, и „упражнения” по дни и часове, които да посвети на Бога... Това е подчинение не на някого, който стои по-високо в йерархията, а само на Закона Божий, за да се извиси той, вярващият, в средата на благосклонни приятели, добри и благи човеци, които хранят помежду си искрено приятелство и всеотдайност към „духовните си братя”.

Всички видове въздържание и отказът да се яде месо придобиват смисъл, ако се укрепва връзката на човека с Божествеността. Често говорят с думите на апостол Павел от неговото Послание до римляните (14:21-23): „По-добре е да не ядеш месо, да не пиеш вино и да не правиш нищо, от което брат ти се препъва или се съблазнява, или изнемогва. Имаш ли вяра, имай я за себе си пред Бога... всичко, що не е от вяра, е грях.” Въздържанието в храненето означава обикновено добре подбрана оскъдна храна, в умерено количество, например грозде, бадеми и хляб... Видяхме, че може и да бъде само хляб (черен, с трици) и вода или разумен пост понякога, за да се упражнява съзнателност и овладяване на всяка лакомия и по този начин да се пречиства жизнената връзка с храната. (Вижте глава ІІ.) Въздържанието е полезно за изхвърлянето на натрупаните в организма нечистотии, затрудняващи мисленето, и е благоприятно за молитва и медитация, когато е хармонично и не нарушава рязко вътрешното равновесие... (Нека си спомним как сме се чувствали след обилно хранене с тлъста храна.)

Богомилите обикновено са ядели не месни и животински продукти, а предимно житни растения и плодове. Твърдението, че те не ядат месо и животински продукти, например сирене, поради ненавистта си към размножаването, което е създало това месо, е измислено дуалистично обвинение, което анализирахме по-горе. Те са правели това, първо, поради обичта си и уважението към животинския свят. Животното не е ли много близко до човека в своята еволюция?... То има, освен система за обмяна на веществата, и сърдечно-съдова система, както и нервна система, носители на чувства и на начални форми на съзнание (някои говорят за метемпсихоза в смисъл, че животното може да стане временно обект, в който се проявяват други духовни същности), така че ние нямаме право, пред законите на Природата, божествената, да отнемаме живота му... И второ, понеже тази връзка с по-низши енергии, животински, ще ни отвори за състояния, подобни на зверското поведение, които са също така препятствия за мисленето и за божественото съзнание, което може да доведе, освен до състоянието на вътрешна смърт, споменато от апостол Павел, и до общо отслабване на организма, до депресия, до повишена възприемчивост към някои заболявания... Например гордостта и надменността нарастват, когато човек изпадне в това ниво на животински енергии. „Месото прави човека горделив” – са казвали богомилите, аргументи, които ще открием и при св. Бернар. (Това предупреждение се съдържа в най-старото Битие, в чийто текст не са нанесени допълнения със свещенически уклон, или в Книгата на пророк Даниил, която богомилите са познавали, та чак в Посланието до римляните.) Още повече че в растителния свят има достатъчно протеини. Аргументът, че животинските белтъчини са ни необходими, не е истина. Днес знаем, че консумирането на месо причинява редица депресивни състояния и дори доста увеличена смъртност от рак (по данни от официална публикация на Френската


асоциация за борба срещу рака през пролетта на 2009 година). Така че богомилите отказват консумирането на месо не поради отрицателното си отношение към размножаването, нито поради спазване на някакъв монашески правилник, а по съвест, като се има предвид тяхната воля да продължат еволюцията, осъзнавайки истинските природни закони, божествените закони, по които се развиват както физическият, така и духовният живот и в животинското, и в човешкото царство. (Днес се добавят още два екологични аргумента, че за изхранването на определен брой хора е необходима 10 пъти по-голяма площ земя, за да се отглеждат животни и да се произвежда месо, в сравнение с отглеждането и производството на житни култури и плодове... Към това се добавя и съхраняването на месото в хладилници и хладилни камиони, при което се изхвърля в околната среда въглероден двуокис.)

Подобни са причините и при отказа от плътски наслади, ако те са (както е казано на няколко места в Евангелието от Йоан или в Деянията на Тома) пречка за Божествения живот. Платон още е знаел, че „удоволствието е гвоздей за душата” и че човекът, който се ръководи само от своите желания, „е близо до смъртта си”. И ние можем добре да наблюдаваме това в самите себе си, независимо какви са съвременните теории, стремящи се да оправдаят като разумен стремежа към сексуални наслади. Богомилите са били съвсем категорични по този въпрос и често са цитирали Евангелието от Матей (5:28): „..Всеки, който поглежда жена (включително и собствената) с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” – това е смъртен грях, защото се къса вътрешната връзка с Божественото съзнание...

Ала инквизиторите съвсем злонамерено са свеждали системно този порив към непорочност единствено до отказ от съпружество и семеен живот. Истината е, че именно непорочността е обуславяла традицията на Молитвата или Кръщението с Духа, а не разпадането на семействата, както твърдят инквизиторите, а понякога и някои историци. Може прекрасно човек да живее с човека, когото обича (това е от най-съществено значение), и създавайки и възпитавайки децата си в семейството, да се стреми съзнателно към чистата култура на любовта и на непорочността (което е несъмнено много по-трудно или почти немислимо днес), без да се „къса съпружеската връзка”! (Ние отбелязахме на друго място, че зачеването и физическата връзка при наличието на чиста любов е винаги и все още, в известен смисъл, непорочност!) Така че Инквизицията често е приписвала на богомилите идеята (квазиреформистка) за отказ от съпружество, докато истината, както винаги, е точно в противното: именно културата на любовта между младите съпрузи, които имат деца (както ще видим и по-нататък и както народните приказки много ясно потвърждават), е условие за посвещението в съвършенство.

Един друг мним катарски трактат, така нареченият Катарски трактат на Монета, инквизитора (около 1250 година), доказва, в десетина страници нормален писмен текст с отблъскваща реторика, това изобилие от злонамереност, за която загатнахме по-горе и която смесва неправилно овладяването на сексуалността с отказа от съпружество. Ще приведем два примера от книгата на Дюверноа1:

1. В трактата се цитира по следния начин Евангелието от Матей: „Този, който поглежда жена с желание, извършва прелюбодеяние” – а това означава, че и ...мъж женен, който пожелае жена си..., следователно не е необходимо мъжът да има жена! (Това е лъжа, фалшива и хитра реторика, защото мъжът може прекрасно да има съпруга, за да я обича, включително да се заченат децата им в най-чиста Любов!) Човек може и трябва да обича другия човек и в съвместния си живот двамата да търсят радостта и насладата в половото общуване – тогава сексът не се превръща в самоцел.

2. В трактата се цитира и Евангелието от Лука (14:20) за случай, когато поканените отказват на поканата за гощавка: един си купил нива и трябва да я види, друг си купил пет рала волове и трябвало да ги опита, трети се оженил и затова не може да отиде... Значи това е грях по повод на тази покана... И авторът прави извод, че не трябва да се създава семейство, който е

1 Дюверноа, цит.съч., с. 178.


плод на неговото въображение. По този начин се пренебрегва истинската причина, която може да доведе до този смъртен грях, и се разбира погрешно дори Евангелието!...

И трактатът продължава по същия начин с около четиридесет аргумента от този вид, които биха предизвикали само усмивка, ако нашият историк не беше им повярвал и косвено не бе направил сам извод за осъждането от страна на богомилите на женитбата и съпружеството, точно както е представено от инквизитора Монета, и не бе го повторил в своята статия, иначе сериозна, за реформисткото катарство на течението Отие, за да гарантира сякаш по някакъв начин за истинността на това твърдение. (Но катарството на последователите на Отие не е, както видяхме, представително за оригиналното богомилско учение – независимо от тяхната искреност, - въпреки /а и особено поради това!/ че то е създадено на базата на придобити от книгите познания и че последователите му отивали впоследствие да се подготвят в Северна Италия, където жестоката Инквизиция от папа Инокентий ІІІ насетне била унищожила всичко и разпространила своите фалшификати!) Ала всичко това е невярно, тъй като богомилите не осъждат женитбата и съпружеството, а семейството според тях е съществено, не осъждат и половия акт, когато към него се пристъпва от чиста любов. Иисус според тях, както видяхме, е заченат в чистата любов между Йосиф и Мария. Наистина осъждали ли са те онази сексуалност, в която без любов се цели и търси единствено удоволствието заради самото него, блудството и похотливостта, за които става дума и в Библията? Всъщност богомилите не са порицавали и не са осъждали нищо и никого. Те са знаели, че злото е необходимо, както ще видим по-нататък, те само са поставяли на първо място един природен закон, според който човек, ако без обич и любов се отдаде на такива желания, по същество животински, мигновено губи всякаква връзка със своите духовни корени, с духа в себе си... Християните-съпрузи е трябвало, ако искат да напредват във вярата си, да се извисяват над своите лични желания и чрез развиване у себе си на чиста любов-обич да се стремят към непорочността и невинността, които са основата на цялата им работа в постигането на съвършенство. (В какъв смисъл съпружеската връзка може да бъде одухотворявана, след като влюбените в началото наистина са носители на чистата любов-обич, ще видим по-нататък. Все пак става ясно, че човекът, за да стигне до тази степен в посвещението, е трябвало съвсем естествено, както е в прочутия Пир на Платон, да започне от съпружеския живот, т.е. от влюбената обич, и да мине през пречистването и извисяването, за да стигне до вътрешните си основи! Ще видите потвърждение на това в глава V.) И обратно, християнинът, който е проявявал невъздържаност, склонност към разврат, веднага е загубвал придобивката от своето Утешение. Губел е всякаква възможност за пряк контакт с Духа и е можел да го възстанови само с цената на много усилия и след като постигне освобождаване на индивидуалния си дух, без което никакво полагане на ръце и никаква молитва на другите добри християни не били в състояние да направят нещо за него.

Но инквизиторите са променяли системно това желание и воля за извисяването на двамата обичащи се и за овладяването на сексуалността в отричане на сватбата и съпружеството, което не се допуска в името на отказ от създаването на поколение – поради страх от зачеването и раждането на дете!, – и то съвсем произволно са го променяли, както видяхме, но това именно повтарят и днес немалко историци! А това отричане на семейството се е разпростряло чак до ненавист към жената, очакваща рожба, на която било отказвано, поради тези именно причини, Утешението, кръщението с Духа, ако се вярва на инквизиторите и на някои доста непоследователни историци, които по този начин, следвайки ходовете на Инквизицията, приписват подобни думи на Добрите хора! (В устата на инквизиторите обикновено обвинението в дуализъм е бил основният аргумент в подкрепа на всички останали обвинения – за тайнството на причастието, за кръщението и т.н., и с това са намирали средство да намерят подкрепа и за своите нечисти помисли. Но сега, в нашата епоха, вече не е възможно да се постъпва по същия начин!/ Защото това са абсолютно подли и гнусни присъди, насочени срещу жената, които се приписват на онези, които реално, първи след Христос, са върнали на жената и на майката нейното благородство, нейното достойнство и нейната свобода, а на Любовта, която тя носи, светлата й роля, полагаща основите на живота! (Вижте главата за Любовта, Жената и посвещението.)


Тук истинският проблем е бил, че бременната жена, от Природата физически отдадена на въплъщението на своето дете, жертвайки цялото си тяло и цялото си същество, не е била временно в състояние да получи кръщението с духа и за нищо не би послужило, независимо от нейното желание, полагането на ръце с оглед на евентуално кръщение с Духа. Но ако житното зърно не умре, не ще даде нови класове: Природата връща на тази жена стократно, след раждането на бебето, всичко, което тя е пожертвала – нека си спомним за вътрешното равновесие и силата на майките или за онези жени в Лангедок, в началото на ХІІІ век, които са поддържали материално и духовно своята многобройна челяд, които са имали посвещението и впоследствие са озарили своите красиви домове с гостоприемство, обич и свободен дух...

Жената и нейната еволюция В своята най-нова решаваща еволюция мъжете и жените трябва да обединят в себе си,

според богомилите, които са познавали особено добре Евангелието от Тома, мъжкото и женското начало в своята висша същност и така да влязат в Царството Божие. И станали истински апостоли, да познаят Бога и да Му служат. Жената, както и мъжът, е могла, следователно, в богомилското си съзнание, да стане не само „християнка” – единена с Духа Божий в кръщението и на свой ред да утешава други (факт, добре известен на всички, тъй като жени са вземали участие например в общото полагане на ръце върху главата на човека, желаещ да получи кръщение), – но да стане и апостол. В народните приказки посвещението се дава както на мъж герой, така и на жена – героиня. (Илюзия е проблемът за малкото жени-апостоли, защото статутът на апостол е бил пазен в тайна от самия посветен по силата на един окултен закон, а още повече, предполагаме ние, когато това е била жена, призната за равна между равни, умна и умееща да избягва безполезните нападки и оскърбления на едно неподготвено за такива явления обществено мнение, но все пак апостол и поемаща отговорности, способна да ръководи и посвещава групи от християни, да евангелизира тълпите и особено способна да говори пред събрания на мъже или да действа в решаващи моменти, например по време на споровете през 1207 година. Не бива да забравяме също, че жените и мъжете са, според възгледите на богомилите, „живи души, обичащи Бога”, „въплътени в съответствие с полярността – мъжка или женска – на душата си” в едно тяло, имащо пол, но което не ги характеризира. Жената е поела все пак, със силата на своята вродена женственост, бремето на продължението на рода. Така че е съвсем възможно да се разбере съвършеното равенство между мъжа и жената в пътя на посвещението най-малко на висше ниво на апостолството, където мъжкото и женското начало се уравновесяват и се проявяват в един и същи човек... Християнинът, който е придобил посвещението (втори етап от пътя към съвършенството), още не е стигнал до този висш стадий, където се обединяват двете начала в самия него, до стадия на апостол, подобен впрочем на Иисус. Имало е на този стадий, въпреки равенството, известно преимущество за мъжете, например при извършване на Утешението... Както и естествено се е получавало едно спонтанно превъзходство на жената при любовта и милосърдието: тя не само организира и ръководи дома и децата си и е инициаторка на обществени благотворителни прояви, но е приемана като първия образ и първото въплъщение на Божествената любов, единствена способна с хубостта и състраданието си да задейства диалектиката на обичта в пътя към посвещението. Ето отде иде дълбокото уважение у богомилите към жената, този първи лик на Божествеността (вижте гл. V), тъй благосклонно приет в южните страни – Испания, Южна Франция и Италия.

Ако развитието на женския елемент (чувството на състрадание), който е по-близо до живота, Любовта и Мъдростта, обуславя реализирането на мъжкия елемент у човека (интелекта), който е по-близо до Духа, то вторият елемент, мъжкият, спонтанно преобладаващ у мъжа, преди придобиването на каквато и да е култура, сам по себе си е по-близо до Духа... Оттук идва и твърдението в апокрифните текстове (което инквизиторите не са разбрали достатъчно добре), че при посвещението жената трябва да усъвършенства мъжа (по-точно мъжкото си начало) и че има предимство само временно в съответните дейности, преди да се стигне до положението, при което и мъжете, и жените ще са развили хармонично и двата


елемента в себе си... Но именно на жената, защото по-импулсивно таи в душата си обич и благоразумие, се пада правото спонтанно да открива този път на еволюцията! И, ето, по тази причина, в цялата богомилска култура, на нея, жената, се е отдавала цялата дължима почит – почитта, която ние, хората, трябва да лелеем към съдбоносното проявление на Бога и Божествеността – Любовта и Мъдростта, които сътворяват. Там ние виждаме значението на едно такова учение, което е подготвило и вкоренило в нашите национални култури, в семействата ни (независимо и против ролята на държавата, независимо от тромавостта на властите, против многобройните „мачо” и „мачизма”1 в обществото) уважението и истинската неподправена любов към жените.

Незаменими мигове на моление2 В небивал път за търсене на Бога в себе си (за да противостои на външни сили, изпитания

и изкушения) ученикът често се е молел от ранна утрин и по няколко пъти на ден, та дори и през нощта, като е извисявал съзнанието си до Бога, Чиято сила го пази и освобождава от всяко външно въздействие... Защото, „който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия” (Псалом 91/90/ от Библията). Защото само силата на духа в нас, който е Любов, Мъдрост и Истина, е нашата защита не от неизбежното изкушение, а от злото, тъй като той е не човекът, а Богът в човека, „истината, която ще ни направи свободни” (както напомня нашият славянски мислител, когото вече цитирахме, Петър Дънов – Беинса Дуно)... Когато сме потиснати или изтощени, това означава, според него, че нашето съзнание е паднало и потънало дълбоко в материята. Затова нека се помолим, с висше разбиране за Бога (защото това е истинската вяра), да извисим духа си към нещо божествено и излъчващо светлина: тогава извисени мисли и чувства ще ни осенят и радостта ни ще избликне отново в душата и сърцето. Да оставим настрана всяка философия. Достатъчно е да направим опит, да експериментираме. В съответствие с идеите на Платон, истинското християнство предлага, освен теории, и реален път за придобиване на опит... Ще се убедим до каква степен молитвата „Отче наш”, когато добре е усетена и изживяна вътрешно, ни отваря, според богомилите, за всички видове божествено добротворство и съгражда в аурата ни истински защитен механизъм, действащ като талисман. Добрите човеци са се молели често, за да съхраняват силата и радостта си. Понякога сами, поотделно, друг път с други християни, колективно, когато са отивали в различни домове, където са се събирали в определен час. Тези моления, в съответствие с Евангелията, са имали, според богомилите, специфични качества и определена роля за еволюцията на човечеството... Както и да се тълкува, в това значение на молението, както са го разбирали богомилите, добрите благи хора, ние се оказваме много далеч от всякакво подчинение на закони и правила, а също и от онази обредност, появила се по-късно, която Инквизицията особено обича да подчертава. В молението само има живот и извисяване на човека.

2. Една нечувана представа за Църквата Вътрешен смисъл на религиозните действия, на Пречистването в подготовка за

Кръщението... Идеята за правила и йерархия няма никакво светско или свещеническо значение

Идеята за някаква организация с правила и ред, за azordеnament1 de sancta Gleisa, се появява в самото начало и в последните пасажи на Лионския требник, а в главните части на

1 На испански прилагателното macho означава „от мъжки пол”, „здрав, силен”, а като съществително има значения

на „самец”, „катър”, „боен чук”, „железен лост”, „глупак” и др. под. Във френския език machisme е „агресивност на мъже”, поведение, в което са включени най-негативните страни на силния пол. (Бел. прев.)

2 Тук, в българския превод, е уместно на отделни места да се използва, вместо „молитва”, и терминът „моление” на Ваклуш Толев от книгата му Седемте Лъча на еволюцията, С., 2008. Той е може би по-точен за изясняването на учението на богомилите. „Молението е проява на търсещия се Бог, на връщащия се в Бога човек! А молитвата е поведение – тя е институционно задължение. Докато молението е жертвопринос!” (Бел. прев.)


текста липсва – там е представена онази света Църква, Божията Църква на събралите се добри, благи и смирени хора, истински християни и ученици на Христос, духовни братя. И това съвсем не е случайност. Тези текстове могат да бъдат разбрани, вече казахме, само ако усетим цялата важност на този момент от събралата се свята Църква, тъй като това става в самото присъствие на Бога: „Трябва да разберете, че когато сте пред Божията Църква, Вие сте пред Отеца, Сина и Светия Дух... Защото Църквата означава събрание и там, където има истински християни, там са Отецът, Синът и Светият Дух, както се доказва в божествените Свещени Писания... Защото, „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” и „ако някой Ме люби, той ще опази словото Ми... и Моят Отец ще го обича и Ние ще дойдем при него, и жилище у него ще направим”...

„Това е причината вие да бъдете тук, пред учениците на Иисус Христос, в това място, където живеят духовно Отецът, Синът и Светият Дух”, и където ще стане това божествено изливане на Духа. Постоянно се докосваме до реалността на тази Санкто Глейзо, на великото присъствие на Бога, осъществяващо се в трите религиозни действия на споменатия Лионски требник.

Трите религиозни действия (Пречистването, Молитвата и Утешението) са отправянето на вътрешно искане към Бога, Господа, и осъществяването на Божествеността в лицето на желаещия да стане християнин, те не са акт на подчиняване на някакъв правилник или ред.

Това невероятно присъствие на Бога се осъществява по съвсем явен начин в светото Кръщение и в Традицията на Молитвата:

„...Вие сте тук пред учениците на Иисус Христос, в това място, дето живеят духовно Отецът, Синът и Светият Дух..., за да можете да приемете тази свещена молитва”... „Ето защо ние молим благия Господ, Който е дал на учениците на Иисус Христос правото да получават тази свещена молитва с решителност и непоколебимост, да ви даде самият Той, на вас също, съизволението Си да я получите – да разберете целия й смисъл – с решителност и непоколебимост...”

Получена от самия Господ, разбира се, чрез молението на добрите човеци, Молитвата е очевидно предавана по божествен, вътрешен път. „Бог ни дава милостта да получим – в нейния вътрешен смисъл, – с цялата любов и истина, тази свещена молитва.” Същото е и при Пречистването, където кандидат-християнинът, поддържан от всички моления на своите духовни братя, моли Господа да се смили над духа му и да му „предпише дните за моление и за искане на прошка, постите, молитвите, проповедите”, тоест той да получи по вътрешен (езотеричен) път импулса да посвети определени дни на Бога, божествени дни, или импулса за спазване на пост и да присъства на проповеди. (Достъпът до Словото, което означава и до възможността да се проповядва, е даден на онези, които са изживели опита на Христос и получават вътрешно Неговото живо Слово.) Молитвата при Пречистването започва така: „О, Ти, свят и благ Господи... О, Господи...” Някои са предполагали, че вярващият, призоваващ Господ2, безспорно се е обръщал към Старея или към някой присъстващ от йерархията, който ще му предпише тези неща (и че службата по пречистването е акт на подчинение), но това не е написано. Думата „Господи” и „свети и благи Господи” означава, в трите действия, Бог, например в Традицията на Молитвата се казва: „Затова ние молим благия Господ, Който е дал на учениците на Иисус Христос...”, на което се противопоставя думата „старей”, за да се посочи посветеният, съвършеният: „И после стареят да каже молитвата...” Виждаме по-скоро, ако разгледаме текстовете на трите нива (пречистване, молитва, утешение), че винаги се прави

1 Ръкоположен в Светата Църква. Тук думата „ръкоположен” е в явно противоречие с идеите и реалния живот на

богомилите и представлява необоримо доказателство за сетнешни намеси от страна на противниците на това вечно живо благородно учение. Авторът на книгата, Мишел Муние, предлага следния превод на това ключово понятие: ние сме дошли тук пред Бога, пред вас и пред този, когото Божията църква е определила за нас. Може да се каже и по друг начин: ...пред този, който служи – в Духа – на Божията църква. (Бел. прев.)

2 На френски Seigneur има и други значения освен Господ: „владетел, повелител, господар, господин (в по-старата форма на обръщение, която в днешната й форма е Monsieur, съкратена производна на Monseigneur. (Бел. прев.)


вътрешно моление, искане – също с оглед на вътрешен (езотеричен) отговор – към Господ, към Бог, несъмнено ръководено от старея и поддържано чрез молението на старея и на всички присъстващи. Твърдението за първата или определяща роля на старея, апостола, спрямо когото това било акт на подчинение, е обусловено от стари рефлекси и един по-„католически прочит” на текста.

Както и да е, виждаме, че въздържанието се е приемало само по вътрешна воля и с вътрешни усилия: когато вярващият или християнинът е правел своето „служение” за Молитвата и Утешението или за получаване на посвещението, съвсем естествено е приемал (за тези цели, които ще го извисят и ще го освободят) всички видове въздържание, които са били наложителни за духа му. Това въздържание му е било внушавано и в моленията на присъстващите, но само чрез милостта-обичта на Божия Дух, тоест вътрешно, по силата на Божествените закони – нещо, което стареят само в приятелски разговор и като индивидуална помощ, в съответствие с останалата част от текста, би могъл до известна степен да му даде като съвет... Същото се отнася и за Традицията на Молитвата, при която, след поставянето на Книгата (Евангелието) и след прочитането на текст за божествената същност на Църквата, за падението и изкуплението на вярващите, идва вътрешното предаване чрез откровение, „според целомъдрието и истината”, на свещената молитва. И тук присъстващите християни се молят, както ще правят и при духовното кръщение. „Ние молим Благия Господ (Който е дал на учениците на Иисус Христос правото да приемат молитвата) да ви даде самият Той съизволението Си да получите... тази свещена молитва с решителност и непоколебимост.” (И само Господ-Бог, разбира се, след молитвата на всички присъстващи християни, дава възможност на желаещия да стане християнин сам да получи и разбере молитвата при обясненията в момента. А цялостното вникване в смисъла й, дори и след това, във времето, не е ли наистина от абсолютно вътрешен, индивидуален порядък? Ето оттук идва значението на едновременното моление и на човека, въвеждан в християнството, и на всички присъстващи християни. С още по-голямо основание същото важи и за Утешението, при което повече от всякога присъстващите измолват от Бога, за своя брат и приятел, съизволението на Светия Дух.

Само във вътрешен смисъл има посвещаване в духовен сан или извисяване до степен „апостол-пратеник”

Ако разгледаме по-отблизо този най-важен етап, Утешението, виждаме, че самият „старей”, посветеният, който е тъй близо до Бога, в решаващите мигове от Утешението се скрива, сякаш изчезва, и на преден план остава събранието на добрите хора – с което той се слива, и всички умоляват Бога за своя приятел, за да му даде Той съизволението Си и Своя Дух.

Желаещият да стане християнин и първият сред присъстващите правят най-напред своя „поздрав”, изразяват почитта си към старея. И първият пита след това всички: „Добри християни, ние ви молим за Божията любов – да дадете на нашия приятел, присъстващ тук, от това благо, което Бог ви е дал.” След това кандидатът прави своя „поздрав”, обръщайки се „към Бога, към Църквата и към всички вас”, към цялото събрание, моли да бъдат простени всички негови грехове и християните тогава казват: „От нас и от Църквата нека ви бъдат простени и ние молим Бога и той да ви прости.” След това те трябва да го утешат, като стареят поставя върху главата му книгата (Евангелието), а останалите добри хора – дясната си ръка, и казвайки „Благослови ни, помилуй нас” и след това на латински: „Свети Отче, приеми Твоя служител в Твоята правда и положи Твоето съизволение и Твоя Свят Дух върху него.” (Следователно всички присъстващи измолват Бога да съизволи, за да „слезе” Светият Дух върху този вярващ.) Стареят тогава ще произнесе молитви, ще каже въведението в Евангелието от Йоан, а накрая всички ще приключат с „adoremus” и „благослови ни” и с целувката на мира.

За старея, посветения, се казва само, че е старей и ръководи божествената служба, но по-горе стана ясно, че той отстъпва на заден план, с което се подчертава, че отстъпва самата идея


за човешки и йерархичен ред, тъй като в светата Църква от значение е присъствието на самия Бог... Всичко, което е човешко, бледнее и чезне в любовта и в това чисто присъствие.

Ръкополагане? Няма никакво ръкополагане в сан отвън, в свещенически смисъл

„Християните”, които още от кръщението си са единèни с Духа на Любовта и на Истината на Христос, са тръгнали – чрез свързването с такива сили – по пътя на пречистването и трансформирането на своето тяло до съвършенство (както това се вижда явно изразено в Дамата с еднорога1), в очакване на възкресението на раздробеното им духовно тяло – изсъхналите кости на Йезекиил... Както при духовното кръщение, но на по-висше ниво, те тогава са могли самостоятелно или в молитвата на техните приятели посветени да вземат участие в това изливане на Божия Дух и да се родят свише: казвали са „Отче наш”, чели са Евангелието, винаги са полагали ръце и са молели Бога да благослови единèния вече с Христос чрез кръщението кандидат и пречистен до съвършенство (абсолютно овладяване и контролиране на животинското в себе си). Молели са Бога да възкреси духовното тяло на желаещия да стане християнин, за да влезе той в Царството Божие и да бъде Пратеник, като нов апостол, за да благославя и да поучава човеците. Този избраник понякога е бил наричан „ръкоположен”2, но смисълът е, че Духът го е определил за мисията му (и той я е приел в пълно смирение) пред Бога, а не пред хората, които могат или да го одобрят, или да не го одобрят.

Многозначително е впрочем да се установи, че апостолът, който ръководи божествената служба, е наричан с простия термин „старей”, а не Ordonné (ръкоположен в духовен сан), както е във фалшифицирания Флорентински требник, или дори Seigneur (Господи) или Monseigneur (Ваша Светлост), както е във фалшифицираните Деяния на св. Феликс. Това означение като „старей”, отнасящо се само за преимуществото му поради поемане на божествена мисия преди другите, придава относителен характер на тази длъжност. Богомилите са имали наистина формулата, отразена в Дъблинския требник, че „всяка власт от Бога е давана не само на апостолите, а на всички, които, благодарение на словото им, са вярвали в Христос”. Тук става въпрос за дванадесетте апостоли, но проблемът е същият: не само всеки мъж и всяка жена, които са били потенциални бъдещи апостоли, а и хората, които са имали досег до най-висшето знание, често изразявано в народните приказки като способност да се разбира езикът на животните, са спазвали окултното правило да не говорят за знанията си поради опасност от духовна смърт... И учениците, стигнали до най-висше ниво в знанието за Бога, винаги са били последни в човешката йерархия. Това не им е пречело да се молят или да проповядват пред събралите се добри хора или където и да е другаде в името на цялото човечество, като същевременно го благославят... (И съвсем не е учудващ фактът, че който и да е от апостолите би могъл да замести старея при необходимост, за да ръководи на свой ред богослужението в едно събрание, независимо дали е изглеждал или не пред външни хора /например инквизиторът Саккони е търсел други връзки/ като „епископ, Голям син или Малък син”. Но това не променя нищо във вътрешния смисъл на тези „ръкополагания”.)

Една нова концепция за Църквата Организацията, както виждаме, е само това Определяне от Божията църква3, при което

онези, които извършват божественото служение на любовта, са приели вътрешно мисията си от светата Църква на живия Христос – и то само по Дух, – а съвсем не от хората! Такъв човек е едновременно (както всички, които, според апостол Павел, Духът определя за различните божествени задачи) изпълнен с Божия Дух, Чието излъчване излива върху събралите се 1 La Dame à la Licorne e известна колекция от шест гоблена, изработени в края на ХV век и изложени в Музея на

средновековното изкуство в Париж. В основата е заложена легенда (разказвана няколко века пр. Хр.), като Еднорогът е символ с много богато съдържание.

2 Тук на френски е дадена думата „ordre” (ред, заповед, орден – рицарски, монашески...) и смислово е синоним на „ordonné” (ръкоположен).

3 Azordenament de la Sancta Gleisa.


хиляден благослов (затова именно е и „поздравът” или Melhorier), но той не е нищо повече от останалите, той е най-незначителният от човеците в един невидим порядък на чистота (нека кажем това), изграждан отвътре и без никакви външни форми, затова и той веднага се оттегля незабележим в най-важния миг от Утешението... Ако проповядва, прави го, защото Духът вътре в него му нарежда да говори, и така чрез него говори самият Дух, а слушателите му усещат божественото въздействие на тези слова! Ето такъв е смисълът на често цитираните думи „Не вие говорите, а Духът на вашия Отец говори във вас” или „Духът на Бога е с верните на Христос”... Всички хора търсят някакви авторитети, признати от други авторитети – епископ или университетски професор, до които се стига пряко или косвено (например при конкурс), търси се овластено лице. Тук трябва да разсъждаваме „според друго ниво на връзки” и да разберем, че се докосваме до величествената реалност на Църквата на един жив Христос, проявена и проявявана в своите вестители, отвъд човешките понятия и наименования, които не биха могли да бъдат божествени. Тук не става въпрос за някакво течение, породило се от светските църкви (било католически, било православни), за ерес извън тях, както твърдят мнозина съвременни привърженици на богомилско-катарския подход. Самото явление „богомилство и катарство” поставя под въпрос самата същност на всяка Църква и на всеки авторитет, а също и на всяка държава. То е подготвило човечеството за мощните импулси към свободата, импулси, идващи отдън душите на хората, идващи от Духа, чиито вестители са самите човеци, като същевременно се е сблъсквало с най-остра съпротива при постепенното си изявяване с цялата си сила и в цялата си светлина...

Следователно при събиранията на благите кротки човеци не е имало епископ, избран и признат, имало е само смирени хора, които са изпълнявали Божията воля – в определен миг Духът призовава някого сред тях да каже словото, което идва отвътре, и да ръководи светата служба на Духа, друг е призован да разяснява Евангелието, да поучава, трети – да изцелява, четвърти – да се моли... И всички тъй единени са призовани да обичат и да се молят, всички равни пред Бога, истински „духовни братя”, както се говори и в трите вида „служби” на така наречения Требник. И някои хора усещат и признават светостта и истината в словото, а други се съмняват и не вярват. Една-единствена гаранция може да има тук – истината на словото или топлотата на обичта. Така че някой ден един от тях, а друг път друг ще събират вярващите не в смисъл на някакво постоянно учредено събрание: по домове (в мънички манастирчета – както се изразяват инквизиторите), извън погледите на външни хора, но истински събирания на християни, които се обединяват свободно тук и там, за да се молят за благото и напредъка на човечеството и да работят за хората, като изпращат с най-приятелски чувства някого измежду тях да утеши някой умиращ или да подпомогне някого в затруднение – като извършват службите Пречистване, Молитва и Утешение, за което понякога получавали дарения, за да покрият съответните разходи, но винаги те с личен труд са осигурявали прехраната си... Приказките говорят за това, ние в началото цитирахме една от тях – посветеният в Христос е тук, не за да създаде някаква контра-църква, а за да даде, обратното, нова основа на всички съществуващи църкви по пътя на Любовта и Истината. И голям брой текстове през всички епохи потвърждават разпространението на богомилското разбиране на Евангелието сред църковниците и на Католицизма, и на Православието, с изключение, разбира се, на онези, които са представители на течението, стремящо се към власт и теокрация... Богомилската мисъл, по начало свързана с любовта и с изразяващите тази любов нежност и мекота, е била в състояние да понася и изтърпява подобни ситуации...

Тук виждаме ясно, за разлика от латинския Требник от Флоренция, че Църквата е свещена, че Живият Дух на Христос говори чрез устата на християните, а не „редът” (с малка буква в Лионския требник), който тя създава. Постоянно и неизменно става въпрос само за Божията Църква, за истински християни (казахме вече), за духовни братя, за ученици, в които живеят духовно Отецът, Синът и Светият Дух... За богомилите „редът” в свещената Църква е само една неформална духовна реалност, това са онези, които Духът си определя, за да се извърши божествената служба – молитва, проповед, полагане на ръце или кръщение за обръщане към Бога. А авторите, които представят съществуването на реален „катарски” ред,


като цитират понятието azordenament de Sancta Gleisa, пренебрегват неоснователно значението, което се придава в целия текст, на тази свещена Църква и на самото присъствие на Бога – определящо относителността на самото понятие за ред. И то до степен, че това присъствие изчезва дори от най-важните откъси от текста... В края можем да кажем категорично, че не съществува катарски „орден”, нито богомилски „орден”, в смисъл на посвещаване или като човешко понятие, и че редът на светата Църква е само неформален, което се потвърждава и от всемирното слово в нашите приказки. А съществуват истински духовни братя, чиято чистота и обич разпространяват бляскавата светлина на Бога и свободата, която е Неговият печат... Можем да кажем, че в богомилската мисъл Църквата е била онова свято място, където кандидат-християнинът не е бил подчинен на нищо външно, а се е подчинявал единствено на себе си, на Бога на Истината в себе си, Който сътворява всяка свобода. Защото, нека помним, богомилите твърдо не са приемали никаква клетва за вярност, никаква връзка за подчиненост...

Преимуществото на пречистването довежда всъщност до намаляване значението на понятието за Ред във външен смисъл

Основното изискване, за да слезе Духът, е пречистването, а то е в ущръб на всякакъв ред и правилник. Съвсем не ни е необходим някакъв „ръкоположен” служител, ако (за да получим утешението, вечния живот) е достатъчно да изпълняваме всички Заповеди на Христос, тоест да сме изчистили нашия вътрешен храм... В края на Откровението на св. Йоан Богослов се казва: „Блажени са, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите...” И това се цитира в Требника от Дъблин.

По този начин свързването с Дървото на живота, което дарява безсмъртие, а това означава свързването с Христос при духовното кръщение, се извършва преди всичко чрез пречистването, чрез индивидуалната работа върху себе си. В Лионския требник преди Утешението се казва: „Добре е да спазвате заповедите на Бога... И ако всичко правите добре докрай, надяваме се душата Ви да придобие вечния живот.” За да се доближим до Христос, трябва „да почистим вътрешния си храм – да изхвърлим всички онези вълци, лисици и змии”, за да може Христос да дойде в нас и да си изгради у нас Своята обител. Богомилите са изисквали да не се убива, да не се завижда на ближния, да се гледа на жената не с похот, а да се възприема тя като божествена душа. Те често цитират Евангелието от Йоан, в което се казва за Бог Христос: „Който върши грях, не Го е видял, нито Го е познал.” В Деянията на Тома също се говори, че „блудството замъглява ума и помрачава зрението на душата”. (И Платон е казал, че грехът е пречка за Божественото съзнание...) Както и да е, виждаме, че за вътрешната ни среща с Христос (подкрепена, разбира се, и от молитвите на хора, които ни обичат, които обичат и познават Бога – и възприети само като такива) се изисква едно-единствено нещо: душите ни да бъдат чисти и любящи... Защото, които са чисти по сърце, ще видят Бога – не е нужен посредник – само гладката чиста вода на езерото ще отрази най-високите върхове... Същите мисли намираме в аргументацията за изграждането на Църквата. Христос казва: „Ако някой Ме люби, и Моят Отец ще го възлюби... Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим.” А това означава, че се изискват само вътрешните условия. (Виждаме например в Деянията на светите апостоли как Духът слиза върху хора, които не са евреи, но са набожни и изпълнени с обич, след като пред тях апостол Павел само е проповядвал Евангелието, без да е пристъпил към каквато и да е форма на кръщение.) ...Ето това именно прави от Apparelhament1 (тази „служба” за пречистване, за да стане човекът подобен на Бога) първата и най-важна стъпка в Пътя за получаване на посвещението.

Първото действие, първото задължение на желаещия да стане християнин е да извърши в живота си онова пречистване, което ще му позволи да стигне до Молитвата и Утешението. В пътя към посвещението са посочени стриктно и точно какви са предварителните изисквания за подготовката (и в Лионския требник, и в Требника от Дъблин). Най-напред се започва с

1 Подготовка, чрез която човекът става „подобен на Бога” (на френски pareil à Dieu). (Бел. прев.)


подготвителната „церемония” на Apparelhament, която се състои в това, че човекът трябва сам да осъзнае какви са изкушенията на плътта и кои грехове са препятствие за Божественото съзнание, както и какво е длъжен да направи, за да се пребори с тях в себе си. Пречистването става чрез въздържание, молитва и слушане на проповеди... Така можем да станем подобни на Христос, ще придобием способността да контактуваме и да влизаме в единение с Него – а точно това е етимологично смисълът на този термин, използван от богомилите и катарите. Придобиваме чистота и ставаме подобни на това, което е чисто, на Божественото състояние. (Платон твърди, че само това, което е чисто, може да установи връзка с чистотата.)

Понеже много са нашите грехове – пише в Лионския требник, – с които ние оскърбяваме Бога всеки ден с думи и дела, волно или неволно... Грях, който злите духове внасят в нас, в плътта, с която сме облечени...

О, Господи, пред Тебе изповядваме всички неща, които идват до сетивата ни и до мислите ни... И Те молим, о, Господи, осъди пороците на плътта, нямай милост към плътта, родена от тление... (Вижте по-горе, в края на глава първа, където се уточнява, че „плътта” е не тялото, а съвкупността от чуждите желания, които са присадени на това тяло)... Но смили се над духа, поставен в затвор, и ни дай дни и часове за искане на милост, за постене, за молитви и за проповеди (които да слушаме), какъвто е обичаят при добрите християни.” (Молитви, пост и слушане на проповеди, може би по съвета на старея, ала след непринуденото искрено решение на самия човек, на базата на вътрешните му импулси и в индивидуалните му усилия за пречистване: вярващият, като истинския християнин, в желанието си да напредва неотменно по пътя на посвещението си, е определял няколко „дена, посветени на Бога” всеки месец, когато ще се старае да бъде безгрешен и ще се моли по няколко (четири-пет) пъти в избрани от него самия мигове от денонощието, за да не забрави пътя – постоянно с цел да експериментира сам и да съхрани връзката си с Бога, която непрекъснато бива подлагана на въздействие и нападки от противникови сили.) Нищо тук няма без и извън волята, извисената воля, на човека, желаещ да бъде християнин, въпреки че немалко инквизитори са били заинтересовани да преувеличат подобни цифри и да припишат на подобен стремеж някакъв монашески и обреден характер, което съвсем не е съществувало при богомилите. Този аспект все пак не се появява в нито един от текстовете за трите служби от Лион, нито в текстовете за Божията Църква от Дъблин (наричани и двата погрешно „требници”), нито пък в приказките...

След това идва предаването (или „традицията”) на Молитвата, чрез което човекът става способен (след като добре я е разбрал) да контролира своите връзки с Божията Тайна вечеря и с Божията Любов. Това е вече първият етап – етапът на вярващия, който може да се подготвя за духовното си кръщение с Утешението – винаги върху основата на продължителна работа за пречистване: текстът на службата Утешение (наричан Лионски требник) е имал, както видяхме, въведение, в което са дадени Божиите заповеди. Общо взето, разбираме, че това пречистване на съответния човек (при спазването на Божиите заповеди и с вяра) е същественото условие за проявлението на Духа – независимо от присъствието на апостол. Всичко това доказва колко незначителна е ролята на някакъв човешки ред или правилник (вече видяхме това в текста от Дъблин, където е цитирано Евангелието от Йоан: „Всяка власт е давана не само на апостолите (дванадесетте), а на всички, които, благодарение на словото им, са повярвали в Него.” Но за проявлението на Духа е допринасяло безспорно приятелското отношение на тези апостоли и вестители на Бога – чрез съветите и думите им, чрез молитвите и полагането на ръце, но при условие че съответният човек се вслушва и изпълнява вътрешните закони на Божията Църква...

За Поздрава (Melhorier) При главните религиозни действия – традицията на Молитвата или Утешението – това е

поклон или коленичене на вярващия или християнина към апостола, „почитание, поздрав към Светия Дух” (казва Д. Роше), искане за благослов, на което идва в отговор благословът, поздравът на апостола. Желаещият да получи посвещението изказва своята молба:


Благослови, Господи, моли Бога за нас, за този грешник, да го освободи от зла смърт (тоест да го направи християнин в духовното кръщение) и да го заведе до добра цел (до Царството Божие).

Апостолът отговаря: „Бог да приеме молитвата, да ви направи добър християнин и да ви заведе до добра цел.”1 (А това посочва впрочем двете основни нива на посвещението – християнина и целта.) Поздравът може да се направи с три коленичения и три искания или само с едно искане и лек поклон, или пък обикновен благослов, както прави майката на Парсифал, а и „добрият благ човек”, благославящ Парсифал. Така майката казва на сина си в съответствие с описаните модели: „Иди в църквата и в манастира да молиш нашия Господ да ти даде чест в този век (според текстовете – да бъдеш добър християнин) и да ти помогне да се държиш така, че да можеш да стигнеш до добрата цел.2 А честният мъдър човек му казва: „ Идете в манастира да помолите Този, Който е създал всичко (ето, пак откриваме богомилския „пантеизъм”), да има милост към душата ви (и да ви спаси от зла смърт) и в този земен век да ви опази като добър християнин.”3 По-нататък отшелникът недвусмислено посочва трите нива на посвещението: Ти трябва да вярваш като добър християнин: чест в този смъртен век и добро в другия (Царството Божие), важното е да се стигне до Онзи, Който има цялата благост и добрина.”4 Ако инквизиторите са виждали в поздрава само падането ничком, Парсифал и Продълженията са свидетелство, в същата епоха, за съвсем различна практика, която извисява този жест до нивото на благослова и поздрава...

Следователно „поздравът” е бил едновременно израз на почит и признаване на Божественото у апостола, от една страна, и благославяне, та душата на човека, който получава благослова, да се извиси към върховната си цел – като християнин и като апостол. Тя е ставала по-добра, усъвършенствала се е.

След като не се допуска неискреност, както и най-малка имитация, поведението на човека, казахме вече, трябва да има своята основа в самата му душа и в неговата лична връзка с Бога и с Църквата на Христос. „Поздравът” е бил въведение към великите деяния в религиозния живот на „благите чисти човеци”, един начин (като застават пред Църквата) да преоткриват истинското й място – сакралността на Божията Църква и на Христос, Който живее в тези обичащи човеци и духовни братя. Той е бил не акт на подчинение, а акт на отваряне към Божествената среда на Духа, за да се отправят призиви и да се получава благослов. (Поздравът на Парсифал е съвсем определено в тази посока.) В точния си смисъл той принадлежи само на човека, който желае да тръгне в пътя на посвещението и така именно заявява това свое желание. И обратно, човек не бива да се покланя, ако не усеща онова свято присъствие (както казва един еретик на една жена не-християнка5). Не трябва да се подчиняваме на нещо, което ни е чуждо. А Латинският требник (чиято неистинност ще докажем) призовава човека да се подчинява на „ръкоположения (служител на Църквата)”. Християнинът, напротив, не трябва да приема никакво подчинение, никакво външно Правило – той действа не съобразно с външните закони, а по вътрешна потреба, поради действието на Божествения Закон на Любовта. Ако в своя порив към извисяване ученикът пожелае да се приближи към Църквата в лицето на апостола или към Духа и да получи Неговия благослов, той ще трябва да се поклони пред тази Божественост и да моли съвсем смирено, по силата на Божий (а не човешки) закон... Той прави това съвсем искрено и непринудено, а не като спазва някакво правило или като се подчинява на някаква човешка църква. Защото той трябва да дава отчет само пред Бога, пред Любовта, пред Христос на свободата.

Заключение. Светата Църква и народните приказки

1 Дюверноа, цит. съч., с. 208. 2 Второ продължение. Парсифал, изд. Triades, с. 17. 3 Пак там, с. 35. 4 Пак там, с. 74. 5 Дюверноа, цит. съч., с. 210.


Църква е само Божията Църква – съвкупността от всички вярващи християни, независимо къде се намират те, в които „Иисус Христос е и ще бъде до края на времената...” Това присъствие на Христос представлява дълготрайността, вечността на Църквата, като така се намалява и премахва относителната тежест на всичко останало, което не е свързано с живия Христос и което е само човешко дело. Нека се задоволим с първоначалните текстове на Лионския требник: както видяхме, не съществува свещен Ред, има само „ред на светата Църква”... Именно Църквата е свята и свещена, онази църква на всички добри хора, в която Христос е съградил Своята обител... Тя е Любовта, тя е Мъдростта и тя е Истината.

Две народни приказки ще доизяснят, като конкретен пример, присъствието на Христос в Църквата и относителното изчезване на човешкия ред. Първо, това е българската приказка Добър поп, ангел и мишка, скокнала в комката (№ 87 на Лидия Шишманова), която, при смешното наглед внезапно хрумване, съдържа ценни за нас идеи.

Дрýгушь на еаднó мéасту имáлу еадúн пóп еацея хаúран, та фсе га льутьургúсувал,

слúзал еадúн áнгеал, та с распéреани крилá сидеáл на вратáта чьóарквини и га са

своáршьýвала льутьургúеата, фоáркнувал си нах нéбуну. Нúкуi, нитý пóпат еа бил

вúдьувал áнгеалатук будноáшь.

Еадноáшь пóпат га бил ф льутьургúеа, лáхалу са, та фрúпни мúшька ф кóмката.

Да са фарлú мúшьката, ни бúва; пак и да са изеадé мúшьката, как ште са прикáра прис

устáта! Чьýдил са пóпат, мúслил са, та чеа друк кулái нéма: стúснал óчи, та изеáл

мúшьката и си испúл свеатá кóмка. Га пугóалнал пóпат мúшьката, áнгеалат са

пугнусúл, путрéсал са и прудýмал пóпутуму: „Ѫ-ѫ-ѫ! Как изеáдеа мúшьката?” Льу

прудýмал áнгеалат и пригреашúл, та устáнал вóарзан на чьóарквинитеа вратá. И пóпат

пригреашúл с мúшьката, та и тоi устанáл воáрзан на хаiдúмуту сас згоáрчеани роáки и

сас свеатá кóмка ф ракúтеа.

Гудúни са изминоáли у тýка сеттнеа и врьýт вúдьували и пóпатук на еаднóту

меáсто и áнгеалатук воáрзан и с пáднали крилá. Тугáва áнгеалат са мóлил

льудьеáмитеам, да са збеароáт пóпувеа и владúци, да стóреат грабнúеа, та данó гу

Гóспут прустú. Ангеалат са фтáсувал, агá гу пýснеа Гóспут, дрýгу ни мóжеа да стóри,

амú га фоáркнеа ф нéбу, да хми псáльнеа, та да вúдеат каквó еа áнгелцку псáлнуваньеа.

Збрáли са пóпувеа и владúци ут деалéчьни меастá, та три дéнеа и три ноáшта

прáвили грабнúеа. Поáрьвьеан дéн áнгеалат путреапéрал мáличку, фтóрьеа ден пак

путреапéрал, агá на трéтьеа ден, чи си му душлá сúлата, та си фоáркнал нах нéбуну. Га

утишьóал ф сéдмуту нéбу, чи псáлнал, та кумúнеатеа ут коáштитеа искáпали;

пóлкува пузавьенеáла земьоáта. Пак пóпат са ступúл и стáнал мúру.1

Слушана ог Добра Маркова в с. Устово.

В този текст откриваме елементи от свещеническия контекст по време на създаване на приказката (например причастието), а други елементи са пряко доказателство за богомилската концепция: истински вярващият човек при определени обстоятелства (въпреки комичния намек за въздържанието и за отказа от месна храна) посредничи между хората и Бога и всички, които са достойни, предизвикват присъствието на ангела. Истинската Църква се определя от това реално свещено присъствие... В това отношение всяка група и дори всеки един избран, в когото живее Христос, както казват последователите на Отие, е Църква, точно така, както всички добри християни... И те с радост цитират Евангелието от Йоан: Ако някой Ме люби... Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим...

1 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга VІІІ, с. 190-191.


Ето я Църквата, живите хора, които действат истински в името на Бога, в присъствието на Христос и на Духа на Любовта и Истината, където и да са, те могат следователно да изцеляват, да благославят, да кръщават в Духа. А ако не действат в Неговото свято Име, ако Духът на Христос ги е напуснал, те не са повече от Църквата и затова са вързани за порта или олтар... В друга българска приказка ясно е дадено изчезването на понятието за ред, правилник. Видяхме, че в Лионския требник се казва „редът на светата Църква” – самата Църква е свещена, а не редът, който е само човешки и съдържа възможности за съгрешаване... Като се изхаби един камък, подменят го – и човекът, който е благославял, не може повече да изрича Божий благослов, защото просто е изпаднал в грях. Следователно в концепцията на богомилите не съществува „ръкоположен” във формален смисъл (с изключение на фалшивия Требник от Флоренция), „ръкоположен” чрез специалното посвещение, за да придобие правото да кръщава в Духа. Има само кротки и благи човеци, на които Духът възлага да изпълняват задачите на Любовта... Ето, само по това се разпознава редът или истинският ученик, по обичта. Ако той обича Бога и опазва Словото Му и ако Духът се изявява чрез него, с цялата Любов на Бога, това е достатъчно. Нека видим още една българска приказка (№ 93 на Лидия Шишманова – Отшелникът и разбойникът).

Иннó врѫмé úмалу iдин дьакун и бил млогу льáус1 ф устáта и мисльал, чи какоту

приказва, се гу стрýва и тоi бил сьакуги прав и от негу по прав ньамало в мѫнастирѫт.

Приз сúрница сѫбрали сѫ духóмницити да iадѫт и да пиiѫт, чи шти тримирѫт2

приз тудурýата нидéльа. Дьáконѫт шѫтѫл – сé нóси и фнúса и рéкѫл: „Нáшти

духóмници штѫ фóдѫт пиiáн.” Игýминѫт рéкѫл: „Е, млѫкнú, сал тéбьѫ ли шти

слýшами?” Тоi млѫкнал и се напрáил на ньам и гу крѫстили „ньамúiат, ньамúiат” и

кѫдьáту хóди, се с рѫцé распрáвьа. Душлó рабóтно врѫмé, излéзли сúчки духóмници пу

жѫтва, пу рáбота, сал ньамúiат устáнѫл и игýминѫт.

Идúн пóсник сѫ пóстил читирúсе гудúни в гурѫта и душлó врѫмé да мрé, пруóдил

за причистéни. Игýминѫт са чýди с кугó да úди и кáзал на ньамúiат: „Там на блúзу в

иннѫ гурѫ úма идúн хаiдýтин и фтúчка ни мóи да прифрѫкне, а нас какó шти

напрáви.”

Ньамúiат сѫ прикрѫстил и пукáзал с рѫцé да вѫрвѫт3, зел игýминѫт

причистéниту, а тоi кривáкѫт и трѫгнѫли. Кату утишлé в гурѫта хаiдýтинѫт

искóчил. Игýминѫт зел да сѫ мóли: „Чáкаi да сѫ вѫрним, чи тугúз ни убúi, чи имá идúн

пóсник читирúсе гудúни кѫ пóсти и ú пруóдил за причистéни – да úдим да гу

причистúм, чи кату сѫ вѫрним, тугúз штѫ ни убúваш ли, штѫ ни убúраш ли – прѫi

какóту штеш”. Хаiдýтинът сѫ размúслил и рéкѫл: :Тоi читирúсе гудúни пóсти и

прáшта за причистéни, ами áзи кату сѫм тóлкуз мáiки расплáкѫл и тóлкуз дицá

устáвил сирáчита и тóлкуз жинú дувúци, мóiта душá де шти úди?!” Убѫрнѫл сѫ кѫм

игýминѫт и рéкѫл: „Приéмати ли ма да дóдѫ с вас?” – „Чи што да тѫ ни приéмим?”

И тоi трѫгнал с тьах и утишлé ду пиштирѫта дéту бил пóсникѫт.

Игýминѫт ни вúжда нúшту в пиштирѫта, а ньамúiат и хаiдýтинѫт видéли в

пиштирѫта пóсникѫт и светú Араáнгел Гаврáил на дьаснóто му рáму, светú Араáнгел

Михаúл на льавóто му рáму, а светá Бугурóдица му дѫржи главѫта, а óкул сé áнгьѫли.

Кату утишóл, игýминѫт сѫ поклонúл и му цалунáл рѫка. Спýснѫл сѫ и хаiдýтинѫт

1 Цапнатъ – който приказва всякакво и много (лѣвоустъ). 2 Гувеiѫт. 3 Да вѫрвим, чи Госпуд е с нас.


да му цалýва рѫка и рéкѫл: „Отче, пуменú ма ф цáрству небéсну и са пумулú на ста1

Бугурóдица да мѫ прустú, чи аз сѫм млóгу згришúл, дéту сѫм расплáкал тóлкуз мáiки

и тóлкуз дицá устáвил сирáчита.”А пóсникѫт му рéкѫл: „Е, синко, коi какóту ú

праил, то сú i за нéгу.” Светá Бугурóдица, кату чýла тези дýми, расѫрдила са и

áнгелити iа зели и си трѫгнѫли да си úдѫт. (Заштóто пóсникѫт сгрешúл на сéтни

час. Ни трьáбвало да кáжи: „Е, синко, коi какóту ú праил, то сú i за нéгу.” А трьáбало

да кажи: „Е, сúнко, Гóспуд дѫ та прóшта.”)

Ньамúiат и хаiдýтинѫт видьáхѫ кату сѫ раствóрихѫ рáiскити врѫтá, тѫ

фльáзухѫ светá Бугурóдица сѫс сúчкити áнгели и видéли кѫту сѫ утвóрили

гьáулскити врѫтá и излéзли иннукрáки гьáули сѫс тѫпáни и дзурлú, душлé тѫ зéли

пóсникѫт и гу зарóвили. Ньáмиiат кату глéда тува, сé плáчи.

Трѫгнѫли да си úдѫт и кату наближúли мьáстуту, дéту бил напрéд

хаiдýтинѫт, ньамúiат видьáл пак, чи сѫ отвóрили рáiскити врѫтá и светá Бугурóдица

iа носѫт áнгелити. Хаiдýтинѫт кату видьáл туi рéкѫл: „Причистéти мѫ, чи шѫ

умрѫ.” Игýминѫт рéкѫл: „Чи кѫ штé бѫди – ти тóлкуз гудúни си убирáл, убивáл,

таквúз гулéми грьахувé си напрáвил, кѫ ште ти дам причистéни? Ила на

мѫнастúрѫт тѫ пустуú мáлку да сѫ пумóлиш, да сѫ пукаúш, па тугúз шти тѫ

причистúм.” Ньамúiат захвáнѫл с рѫцé да распрáвьа: „Да гу причистúм, да гу

причистúм!” – „Ни мóжим!”, вúкѫл игýминѫт. Ньамúiат пак с рѫцé: „Да гу

причистúм, поскóру!” Игýминѫт вúкѫл: „Ни мóжи, грьяхутá i!” – „Аку i грьахутá,

грьахѫт на мен да пáдни”, распрáвьал ньамúiат с рѫцé. Наi нáпкун игýминѫт сѫ

сѫгласúл и гу причистúли и тамáн гу причистúли, и умрьáл. Ньамúiат видьáл: светá

Бугурóдица му зéла душѫта в кѫрпа и iа пригѫрнала, а áнгелити кóлкуту билé двá

пѫти пó многу станáли и iа нóсѫт, и утúшле ф рáiскити вратá. Ньамúiат са

трѫшкал – плáчи ли плáчи. Пугрéбали гу, ньамúiат гу прикáдил и прильáл и си утишлé.

Катý си отишлé, игýминѫт утвóрил мѫнастúра и гу извúкѫл прид икóната на

светá Бугурóдица, чел му простúтелна мулúтва и гу заклéл да кáжи какó ú вúдьал.

– Чи каквó – прудýмал ньамúiат, – биз чет áнгели бьáхѫ ф пиштирѫта. Сти

Арáнгел Гáвраил бéши на дьаснóто му рáму, а сти Арáнгел Михáил на льавóту и ста

Бугурóдица му дѫржéши главѫта. Налú ти сѫ навéди тѫ му цалувá рѫкá и аз сѫ

навéдух и аз му цалувáх, и хаiдýтинѫт са навéди и тоi му цалувá и му са помóли:

„Отче, пуменú и мене ф цáрству небéсно и се пумолú на ста Бугурóдица да мѫ простú

чи аз сѫм многу сгрешúл.” А пѫк тоi сѫ сбѫрка та му рéчи: „Е, синко, коi какóту ú

праил, то сú i за нéгу”, а трьáбуваши да ричé: „Е, сúнко, Гóспуд да та прóшта.” И ста

Бугурóдица сѫ расѫрди та си утúде сѫс сúчкити áнгели и ти ни видьа ли кату сѫ

утвóрихѫ гьáвулскити врѫтá и изльáзухѫ иннукрáки гьáвули сѫс тѫпáни и дзурлú и

му зéхѫ душѫта?!

Игýминът рéкѫл: „Чи ни видьáх.” И сѫдьáл кату смáiан.

– Ами ни видьá ли чи на мьáстуту на разбóiникѫт, кѫт чи кóлкуту нáпреш

бьáхѫ áнгелити там, двá пѫти по мнóгу бьáхѫ и кату слóжихѫ ста Бугурóдица, тоi са

гѫтна и кату гу причистихми, умрé. Ста Бугурóдица му зе душѫта ф кѫрпа,

1 Вмѣсто „светá” изговарятъ и „ста”.


пригѫрна iа, áнгелити iа пунéсухѫ и си утидé в рáiскити вратá, а на пóсникѫт душѫта

утидé при гьáвулити.

Игýминѫт си прихáпѫл џýката и сѫ замáiал и рéкѫл: „Аз штѫ úдѫ да сѫ пóстѫ,

а ти да ми слугýваш – кáта ден пу инна пусварѫ1 да ми носиш.”2

Тук виждаме, че истински религиозният човек е извън всякакви етикети или формалното „ръкополагане в църковен сан” и че истинската Църква няма такава длъжност нито пък йерархия. Щом християнинът е допуснал някакъв грях, неговото божествено съзнание пада и той повече не е (независимо от неговото предишно кръщение или от задачите, които е получавал от Духа) в контакт с Христос. Затова остава вцепенен като камък – точно като ангела на портата на църквата или като свещеника в олтара... Следователно, според разбиранията на богомилите, едно кръщение не може изобщо да има място като „ръкополагане в духовен сан” във външен смисъл, а това е точно обратното на твърденията на някои ерудирани учени. По-нататък пак ще се върнем към този проблем. Нюансите между двете стъпки на кръщението в началния етап от развитието на богомилството (които всъщност са втори и трети етап от посвещението) нямат нищо формално и са в чисто духовен аспект. Обредите за кръщението имат реално само посвещенческа стойност!

В светата Църква най-съществено значение има Божествената инстанция, а за нея не важат нито човешките йерархии, нито характерните за тях задължения. Ние трябва да се подчиняваме само на Любовта в нас и на Истината... Затова не съществува никаква катарска църква, която да е по-важна от католическата църква или от която и да е друга църква... Има само „Божията Църква” – без Бога тя не може да бъде Църквата... А какъв е редът в светата Църква? – Единственият законен ред във всички държави по света е съвкупността от всички смирени човеци, обичащи и подчиняващи се на Бога, но само на Бога, отвъд всякакви хоризонтални връзки на васална зависимост или робство, нещо, което богомилите не признават в полза на изключително личната връзка с Любовта, с Истината, с Бога. В текстовете им се говори, че Сатаната е обещал на човешките души, за да ги изкушава, подобен ред на подчиненост, където едни ще властват над други... (Вижте Молитвата на Маурри в края на книгата). Следователно Богомилите подготвят бъдещия ред на свободната съвест и на „свободните общини”, които ще възникнат точно там, където те са имали голямо влияние, например в Италия... (И това е зародишът на една нова идея за държавата – вътрешната държава на Духа...)

Активното и щедро общество на добрите човеци Деода Роше казваше, че не съществува никакъв външно създаден ред, има само общество

на катарите, които живеят в чистата любов, независимо къде се намират... Най-извисените, единени по дух с Любимата, душата-сестра, и с Бога, пътуват, обучават, посвещават. Понякога се събират в домове (мъже или жени), предоставени им или завещани от вярващи, или пък придобити от общността на християните, с пари от собствен труд или от дарения. Но те не са реално свързани с определена общност. Подпомагат се в своите духовни дирения и практики, като учат другите и се молят в определени часове, едновременно, учат хората на полезни неща и извършват посвещения на слушатели и вярващи. (Не са свързани с никаква общност, наистина, напускат лесно едно селище, за да отидат в друго, и навсякъде биват приети братски от съответното съдружество на вярващи и посветени, още повече че те никога не са в тежест на някого, а, напротив, винаги обогатяват другите със своите знания и своята активност.) Така, още от ХІ век нататък, тяхната дейност довежда до разкрепостяване на знанията, включително и технически, и благоприятства за развитието и разпространението им. (Ще бъде много интересно проучването, от тази гледна точка, на големите течения в развитието на техниката в мелничарството, в пресите за грозде, в строителството и дърводелството, в машините и

1 Благословен хляб. 2 Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, книга ІІІ, с. 169-171.


механизмите изобщо, а също и в тъкачеството, поне в цяла Западна Европа – от Рейнската област до областта на Тулуза...)

Правила в „домовете”?

Нещо много по-важно от йерархия, правила и обреди (които съществуват в реформистката монашеска концепция за църквата), а и най-съществено, е хората да намират искрени приятели в групи, където едни от тях работят сплотено за духовния напредък на всички останали. Ето тази нагласа проличава ясно в Лионския требник: в такива групи всички вземат непринудено участие – слушане на поучителни беседи, изнасяни от по-извисените в духовността, колективни молитви и общи трапези. Такива гостоприемни „домове”, където всеки може да намери сериозен повод за размисъл, са били с отворени врати най-малкото по време на различните видове служби или проповеди, а може би и в производствени работилници, тъкачници, шивални, сарачници... за вярващи и християни, където са идвали и работливи хора от селата и паланките... Много по-съществено е било тези места да се изграждат като средища на Любовта и на свободата, която тази Любов изисква, откъдето любовта ще се разпространява като лъч в средновековния свят, като средища за култура и обмен, за интелектуална и материална дейност, а и за приемане на нови хора. Средища с интензивен живот. В една българска приказка се казва: Бог е дал на българите една-единствена добродетел – работата. И богомилите също работят. Заемат се с всякакви видове работа: тъкачество, където са били блестящи, шивачество, сарачество, земеделие – градинарство и овощарство, мелничарство, дърводелство, изработване на сечива и машини – мелачки и преси за грозде, направа на скеле за зидария, билкарство, лечителство... По този начин всеки сам е осигурявал икономическата си независимост, тъй необходима и заемаща основно място в богомилската култура. Създават се истински Работилници – смесени, вече казахме, – отворени и за местната работна сила, като по този начин стават, освен производствени предприятия, и средища за контакти, за обучение, за изследвания и за запознаване с производствената техника, но също и центрове, където хората обменят мисли и идеи, дори и за „философски спорове” за цялото население, тъй жадно за знания в малките градчета и селата. (Човечеството никога друг път, освен в тези мигове от историята, не е било тъй умно и образовано, в смисъл на една истинска култура – култура на размисъл и свобода!)

Те посещават също и хора, изпаднали в затруднение, при необходимост ги приютяват в жилищата си. Няколко жени християнки, групирани по домове, са приемали други жени, пострадали от бруталността на съпрузите си, останали вдовици или изпаднали в бедност, те са им говорели за достойнството на жената или сами са посещавали мъжете им, за да подпомогнат семействата, като им изясняват новото достойнство на човека. Приемали са и някои самотни старци, търсещи приятелско отношение в тези места, където царят радостта, работата и мирът, въвеждали са младежи и девойки в нови умения и в културата – по този начин са ги подготвяли, понякога от твърде ранна възраст, по желание на ентусиазираните им родители или пред заплахата от войните, които неумолимо щяха да настъпят. Млади хора от селата са постъпвали на работа в „работилницата”, където са печелели хляба си почтено, работейки сред тези добри и просветени хора. Казано накратко, тези домове са били средища на най-оживена дейност, място за учение и съжителство, където има смях и радост и съвсем свободно се разменят най-извисени мисли и идеи. Що се отнася до духовната работа, дори да е плод на поощрение и импулсиране от страна на някои голям брат, дори да е резултат от събранието и неговите молитви, от благослова чрез полагането на ръце, тя зависи същевременно, според разбиранията на богомилите, и от изключителното чувство за индивидуална отговорност, както става ясно от Парсифал (чийто явен богомилски произход ще изясним в глава VІ) и още по-очевидно от народните приказки. Ако на човека му се е помагало и е бил съветван през първия и втория етап, вече, като герой на приказката, той трябва да извърви в абсолютна самота третия етап, да разреши върховната загадка на посвещението: да открие и да срещне „някъде, не знам къде, нещо, не знам какво” – Бог (Бай Наум, руска приказка1). Утешението, което е могло да

1 Compère Naoumе, Contes Russes, Collection Gründ.


бъде същевременно колективен и социален факт, винаги е предполагало онази голяма работа вътре в душата и тялото за подготовката и за най-личната молитва. Именно в това съвсем индивидуално моление към Бога, разбира се, с молитвата на цялото събрание, се е извършвало духовното кръщение...

Те учат хората, обясняват им Евангелието и предлагат „служби” за посвещение. До известна степен християнски училища – няколко посветени са могли да се събират тук и там и да организират доста редовно, например веднъж в месеца, в малки или големи групи, службата на Пречистването. Това е било, както видяхме, оказване на помощ за пречистването на съответния слушател, той да осъзнае греховете си и да има волята да се поправи – и след това да работи ежедневно. По този начин човекът е полагал усилия да стане „подобен” на самия Бог и се е подготвял за следващите етапи в пътя към посвещението. Организирани са били за най-добре преминалите първия етап следващите две служби – Традицията или предаване на Молитвата (която обучава „вярващите”) и Утешението (за кръщаването на християните) – и в селата, и в замъците, където са приемали богомилите, например в замъка Фанжо в началото на ХІІІ век, в Лораге. През тези дни на срещи е било възможно да се разпределят, по съвсем неформален начин, прегледите и грижите за изцелението на живеещите там хора...

А понякога изглежда християните и християнките и посветените или апостолите се събирали, за да окажат помощ на някой „християнин” да придобие по-задълбочени знания и умения, за да бъде въведен във върховния вътрешен опит на апостолството... В такива случаи посветените от няколко населени места са могли да се срещат и да обменят идеи и опит...

Животът в неделя, проповедите и пречистването – смисълът на празника. И всички са се събирали – вярващи, християни и християнки – на тези неделни празници в селата, а понякога и в замъците, където е имало топли и светли проповеди, както и на месечните служби за пречистването или на традицията на Молитвата „Отче наш”, а на определени дати и на знаменитото Утешение, които представляват истински празници – на Великден, на Петдесетница, както е в Парсифал, може би и св. архангел Михаил. (Много български богомилски приказки, например Приказките за торбичката, често споменават за св. архангел Михаил, израз на „Михайловите” сили, които ни подпомагат да се борим със злото в себе си. И богомилите също са се наричали „фундагиагити”, етимологично „носещи торба”.) Тези събирания са завършвали винаги с празнична братска обща вечеря, на която всеки от селото е донасял любимото си ястие, пита, десерт, наредени на красиви тъкàни ленени покривки, в хамбарите или по ливадите. И така всички са се радвали на добротата и нежността, на вкусния хляб, на пресния мед, който се е стичал по пръстите, на пчелите и на Бога, участвали са така в живота на своите приятели, в преживелиците им, понякога доста комични, и в искрения им смях...

Самата същност на богомилската мисъл се е отличавала с умението да се оценяват добросъвестно и с благодарност всички божествени блага, както видяхме в глава ІІ. И по този начин са имали реално усещане за празничност, изпълнена с радост и възхвала на живота, на любовта между близки хора и на Бога... Някои дори са си пийвали и по мъничко вино, понякога смесено с вода, вино, произведено от някое семейство в селото. Привърженици на любовта, добрите човеци са умеели чрез обичта да бъдат нежни към себе си и да не си налагат никакво сурово ограничение. Става въпрос по същество не да се владеят желанията, а те да се възпитават, да се трансформират в нежност и в обич. Голям брой богомилски приказки говорят за онзи герой, който се грижи много за животните си и ги храни добре – символ на животинското и в самия него, – и никога не ги бие...

След изричането на молитвата „Отче наш” и „Благослови ни” от ръка на ръка се подавали най-вкусните неща и най-хубавите плодове. Опитвали са ги и са давали оценки и похвали, разказвали са анекдоти сред искрен весел смях... Дюверноа пише, че „те не проявявали стремеж към аскетизъм заради самия аскетизъм” и че „съвършените са преценявали сами какво имат право да ядат и да пият и са обичали добрата храна”. Един катарски епископ казва: „Не ме съжалявайте, ако постя често, тъй като и аз нерядко си похапвам прекрасни ястия, сосове с


карамфил, хубави баници с месо и риба.” А братята, последователи на Отие, вдъхновени от реформисткото течение на късното катарство, са давали висока оценка на „много добре изпечената пъстърва, гарнирана с хубави подправки”1. Понякога тихо са споделяли свои тайни, стигали са и до разгорещяване в спорове, запявали са весели и с дълбоко съдържание песни. Случвало се е да четат на висок глас някой хубав текст пред стаилите дъх присъстващи, да кажат някоя чудесна приказка, дочута от един или друг човек, да разкажат и за някои фантастични подвизи на някой герой на Духа, научени от някой богомил. И всички са били очаровани. Понякога са си разменяли и сериозни тежки думи, ала накрай пак е имало песни... Някои „добри човеци” са срещали там познати и приятели или някоя своя любима девойка, с която отдавна не се били виждали, и насаме, в уединен разговор, са споделяли размисли за вярата, за живота или за изпълнената с Божия любов работа, в която заедно са участвали или взаимно са се подкрепяли и окуражавали от време на време... Някои пък, баби и дядовци, почти са задремвали. Майки са държали кърмачета на ръце, а сюрии деца са тичали насам-натам и смеховете им под сенчестите дървета и в рекичките са отброявали сякаш минути и часове в топлия неделен следобед... И след като доста време е изтекло, някой добър човек е благославял всички и е молил за Любовта и за Милостта на Бога към тях и към цялото човечество. Мъжете помежду си и жените помежду си са се прегръщали с благослов и са си пожелавали всичко най-добро в живота и постигането на добрите цели. След това всички са се разделяли по обичайния начин, мъже и жени. И всички, всеки „добър човек” и всяко семейство, са си тръгвали обратно, като са прославяли този Бог на Любовта и на кротостта, Който ги е бил събрал... (Самият аз си представям какви са били тези мигове на дейност в среда, съответстваща на главните им принципи, в обстановка на признателност към Бога и към своите ближни, обстановка и среда, с която сам се запознах още като млад и понякога намирах сред французи-южняци, а от време на време и досега – с някои много близки мои приятели...)

Латинският требник от Флоренция и добавката в Требника от Дъблин са фалшиви „катарски” текстове и съдържат фалшиви концепции за църквата, които впоследствие ни помагат да открием истината

Латинският требник от Флоренция и добавката в Требника от Дъблин изразяват римската и институционната тенденция на католическата църква в концепциите, които те приписват на богомилското учение, като по такъв начин го изменят. Тези два требника са коренно противоположни на останалите требници, с изключение на променената част от Лионския требник, която е възприета и радикализирана в Требника от Флоренция. (Целта на това проучване е да разкрие вижданията и страховете на съответните течения в католическата църква, а по този начин, по принципа на контраста, да изясни и самото богомилско учение.)

Виждаме вече, че етапът на пречистване при Apparelhament (който в богомилската практика, например в Лионския требник и в Требника от Дъблин, е бил първото предварително условие за всяко посвещение, както е и в приказките, и винаги е бил в самото начало на ритуалите) тук се появява едва в края, след ритуала Утешение, което е очевиден отказ от разбиранията на „Добрите човеци”, отказ, който по сигурен начин ни показва, че Латинският требник е фалшив въпреки претенцията да бъде богомилски... В заключението на Латинския требник, след Утешението, се казва: „Тогава всички членове на Ордена, християните и християнките, ще получат Servicium...” – Пречистването, което (според Лионския требник) е единственото предварително условие за всяко посвещение. Дори в този требник се стига дотам, че „трябва да се помолят за опрощаване на това, което Ръкоположеният е казал или направил против Бога” – нещо абсолютно немислимо в богомилската култура, където единствено съвършеното владеене на себе си обуславя постигането на вътрешното състояние на апостолство. Такъв човек не прави и не казва нищо против Бога. Всичко това, за богомилската мисъл, е очевидно богохулно изречение. (Ако съгреши, човекът-апостол прекъсва живата си връзка с Духа, докато не се покае и поправи и докато Духът не го благослови отново.

1 Дюверноа, цит. съч., с. 117.


Молитвата на събралите се християни може – само в този случай – да допринесе за новия му избор чрез ново кръщение...)

Значение (съвсем не богомилско) на понятията „Орден” и „Ръкоположен”

В Латинския требник терминът „Старей” или „старей” (по-скоро с малка буква) от Лионския требник е станал „Ръкоположен”, с главна буква, и означава лицето, което изпълнява главната роля в ритуала Утешение: именно на него трябва да се подчинява строго съответният човек, желаещ да стане християнин. Той именно, изричайки три пъти „В името на Бога, в наше име, в името на Църквата, на нейния свят Орден, на нейните свещени завети и на нейните ревностни привърженици”, ще даде Утешението. А според Лионския требник молението-искане е към Христос за добрите християни и пак само от тях самите, като стареят и първите от богомилите са оставали винаги в сянка. И в Латинския требник става точно обратното: там ръкоположеният епископ става центърът, около който се развива ритуалът... И вярващият вече се обръща не към Събранието на малките и смирените, а към епископа с молба: „Молете се за мене, молете добрия Бог да ми даде благослова Си.” А Ръкоположеният отговаря: „Нека Господ ви даде милостта Си да получите този дар!” След това вярващият изрича: „Амин! Нека стане, Господи1, по вашето Слово.” Явно тук се прославя ръкоположеният епископ.

Също и Редът, който вече не е „редът на светата Църква”, по който тя се организира според двата требника от Лион и Дъблин, а е станал „светият Орден”, встрани от Църквата и равен на нея: „В името на Бога, в наше име, в името на Църквата, на нейния свят Орден, на нейните свещени завети и на нейните ревностни привърженици... приемете опрощение и милост.”2 Светият Орден става на практика центърът и оста в изречението: „Ръкоположеният епископ тогава ще постави книгата с Евангелията и всички останали християни и членове на Ордена...”3

Честата употреба на думите „Орден”, „светияй Орден” и „Ръкоположенияй”, като последният често е наричан „Seigneur”, подчинението, изисквано от всеки добър човек, на тази Църква, смесвана с този Орден4 (както се вижда и в добавката в Требника от Дъблин), фактът, че тази църква се разбира като строго йерархизиран Орден (от самите „домове”, където се намира стареят, до епископа, ръкоположения в столицата), всичко това подсилва идеята за всемогъществото на подобна „Църква-Орден”, на един такъв човешки Орден... Това прекомерно йерархично монашеско описание със строга подчиненост на Правилото и на Обредите, подчиненост, която инквизиторите описват с такава голяма охота, са прякото, много точно описание на най-съществените представи за църквата като институция. Тези представи липсват в богомилските чисти обреди и требници, а още повече – в народните приказки.

Ако тези текстове от Латинския требник не съдържат нищо от богомилската мисъл (за която само Бог единствен е всемогъщ и според която всяка подчиненост говори за изкушение от Сатаната), ако катарският „Орден-Църква”, обяснен по този начин, е предимно огледало на мечтата за всемогъщество на самата Римокатолическа църква и на нейната йерархия, ако тези текстове са, следователно, явни фалшификати, то всичко това има за цел, казахме по-горе, да предизвика насилствена реакция – това е реакцията на някои люде от самата църква, които се чувстват застрашени от равностойна по мощ църква. Те ще почувстват заплаха от една църква, която се изгражда ей-така, от едно село в друго, от една паланка в друга и от градове до столици, започнала от някакъв въображаем босненски папа, която съвсем не е съответстваща на идеите на богомилите. Нека добавим към това и онзи „дуализъм”, онази ненавист към зачатието и живота, която им се приписва, нищо повече не е било необходимо, за да се

1 Господи, но и Повелителю, Господине. (Бел. прев.) 2 Латински требник, с. 247, или Дюверноа, цит. съч., с. 258. 3 Дюверноа, пак там. 4 Пак там, с. 256.


подхранват така сред протестантството и в църквите хиляди страхове и обвиненията от страна на Инквизицията.

Тези документи са определено неверни, подправени, създадени по същата логика, както фалшивите Деяния на св. Феликс (ако можем да вярваме на последните изследвания1) или като лъжливите слухове около Бартелеми от Каркасон (също свързани с някакъв босненски папа), разпространявани сред обкръжението на легата (папския пратеник) в Тулуза Конрад дьо Порто, фалшификати, написани с цел да се възправи пред „добродетелите” на една единна католическа църква заплахата от една контра-църква (също могъща като нея и демонична!) и да се подхранват по този начин, както вече споменахме, репресиите.

Приемственост в богомилската Църква Ще добавим, че с тези текстове се измисля (а се приписва и на богомилите), винаги

според амбициите на църквата, засилени особено много в края на ХІІ и през ХІІІ век, идеята за една църква, основана по традиция, с непрекъсната приемственост от първите апостоли и от самия Христос... Така богомилите биха отнели на теократичната църква нейните собствени аргументи. Реално тук става въпрос само за историческа приемственост: „В миналото – казва се в Латинския требник – кръщението е било дадено от Христос и предавано от Ръкоположен на Ръкоположен, както факел се предава от ръка на ръка... Наистина учениците на Иисус Христос, последвали Господа и останали с Него, от Него са получили силата и правото да кръщават и да опрощават греховете, както правят сега истинските християни, които – като наследници на тези ученици – са получили на степени властта от Божията Църква (тук човешкия Орден) да извършват кръщението...”

Напротив, истината е, че според богомилите, както вече видяхме, основаването на Църквата или на ритуала кръщение става не в миналото, съвсем не като историческа приемственост, както е при Игнатий Антиохийски, а в самото присъствие на Христос, както се случва и сега, в духовен план, в лицето на добрите човеци, които обичат Бога. И това съответства на корените на богомилската мисъл. В духа на българската апокрифна хроника, която цитирахме, обичаните от Бога се смятат само като вътрешно Пратени, на базата на абсолютно вътрешната си опитност с Христос (и това е за тях истинското основаване на Църквата) – още от Х-ХІ век посредством избрания български народ, – за да се подготви човечеството за това, което идва. Никога в богомилството не е имало претенция за някаква непрекъсната историческа приемственост. Гълъбът на Духа се спуска и каца на рамото или главата на избрания от него чист добър човек сред тълпата, когото определя за папа на годината, както се разказва в голям брой италиански приказки (вижте глава ІІІ). Няма никаква нужда от историческа приемственост във времето... Какъв контраст между Духа на Народите, изразен в приказките, и тези претенции на църквата-институция в гореизброените текстове!

Църквата, представена в този требник, следователно няма нищо общо с катарското богомилство, а е само плод на стремежа на един институционен теократичен традиционализъм, засилен през ХІІ и ХІІІ век, особено след отричането на индивидуалния опит в Духа (от църковния събор от 869 година в Цариград) и като реакция спрямо размаха на богомилското движение. И тази представа за една църква, която би могла сама да бъде заплаха за институционната визия на така наречената католическа църква, е точно една църква, която е съвършено подобна на нея.

(Забележка: Понякога я наричат погрешно „римска” католическа църква, но тази институционална теократична тенденция е била грубо наложена на Рим и на италианските народи отвън при императорите, включително и Каролингите, и през Средновековието от дошли от другаде хора, например от манастирите в Източна Франция, близки до императорската власт и възползващи се от Рим, но също и особено след Възраждането под влиянието на испанските крале, когато всички новаторски пориви – духовни и икономически –

1 F. Zambon, Cathares devant l’histoire (Ф. Замбон, Катари пред историята), изд. Hydre, 2005.


са били подлагани на гонения и много жестоко потушавани, както показахме в историческата част на книгата. Нека не забравяме, че Григорий VІІ, който, след като е командвал плячкосването на Рим и се е наложил като папа най-напред именно с военни средства, след това е бил изгонен от самите римляни и трябвало да напусне страната.)

Спасени ли са грешните? Текстът на Латинския требник от Флоренция съответства на институционалната

теократична тенденция на Католическата църква – главно по съдържанието си: за нея наистина само Христос спасява – чрез Своята саможертва, със смъртта Си, – и то спасява дори и грешниците. Докато богомилите твърдят, че извършилият грях човек ще бъде спасен, само след като се покае, след като се поправи и ако съблюдава и съхранява в себе си Словото Христово. Затова грешниците, „ако опазят Неговото Слово, не ще познаят никога смъртта”... Както е казано в Евангелието от Йоан: „Истина, истина ти казвам: ако някой не се роди свише, не може да види царството Божие.” (3:3) И това е може би точно първата мисъл на първоначалното християнство – защото ако човеците не се превърнат в „слуги и слугини” на този Бог, Духът не ще слезе върху тях...

В разглеждания от нас текст е обратното: съгрешилите биват спасявани (но срещу каква цена?), ако се подчинят на абсолютни авторитети! Изискванията за пречистването, които са тъй необходими за откровението и за свързването с Христос (дадени в требниците от Лион и Дъблин), тук са напълно пропуснати. И самите лица, извършващи службата, могат да имат грехове... И ритуалът Appareilhament, осъзнаването на греха и покаянието, повече не е предварително условие за всяко посвещение, а е, точно обратното, извършен в края на действията за посвещаването, както видяхме, в един странен обратен ред, който няма вече нищо богомилско...

Богомилският дух на мекота и нежност. Стигаме дотам, че не можем да разберем как толкова дълго време са били смесвани тези два коренно противоположни текста на двата требника – от Лион и от Флоренция, – като първият е свързан явно с огромната работа за извисяване и винаги изпълнен с обич, приятелство и чиста свобода, а вторият дава на човека само подчинение и пълна зависимост от властта... Как е било възможно да се пренебрегне и забрави този Дух на нежност и свобода на онези добри човеци от Лион, от Южна Франция, от истинската хубава Флоренция и от цяла Италия, от цяла Европа, както и от тъй хубавия Славянски свят (достатъчно е да видим чистотата на техните приказки и на техните души), тези благи човеци, които не са дължали никому нищо в сърцето и съвестта си освен на Бога, тези хора, тъй велики и смирени, в чиито моления е имало само Любов и Обич?

„Добри християни, ние ви молим, заради Божията Любов, да дадете на присъстващия тук наш приятел от онова Благо, което ви е дал Бог.” Това е цялата смирена молба на старея, отправена към присъстващите при Утешението на един от тях... В тази молба на старея към добрите човеци има само Любов, доброта, приятелство, които всеки е придобил чрез съзнателна работа върху себе си и може вече да ги дарява на всекиго от останалите хора. В тази богомилска молитва, предадена от овчаря Маурри, има още такава доброта, че да се грижи дори и за лошите:

„О, Свети Отче, дари ни способността да познаем това, което ти знаеш, и да обикнем това, което ти обичаш... И аз моля Светия Отец на добрите духове, който има власт да спасява душите и който ни дарява всеки цвят и плод, а заради добрите дава живот и на лошите, да направи така, че лошите да отидат в света на добрите...” („заради добрите” – благодарение на тяхното посредничество, на тяхното учение и на техните молитви...).

Какво душевно благородство се лее от устата на един овчар от Пиренеите в тази загриженост за злите люде! И колко сме далече ние сега, като четем това, от онази втора част на апокрифната Тайна вечеря, която проклина прокълнатите и е тъй чужда на богомилското мислене! Тук е скрито цялото величие на възгледите на нашите народи – виждаме го в


приказки от планинската долина на Од и в словашката приказка за Златната страна, където героите отказват да убият лошите, а се заемат да облагородяват сърцата им. Ето тази извисена мисловност ще играе главна роля в нашата история! (И тя именно ще се стреми да замени репресиите с възпитателна дейност в името на един благороден и извисен Закон.)

Заключение Добрите човеци не трябва да се заклеват, нито да се свързват с клетва. Не е позволено

никакво подчинение (с изключение може би в късното катарство на привържениците на Отие, изпитало други влияния). „Не трябва да се подчинявам на нищо, което ми е чуждо.” Тук се докосваме до един дух свободен, който проличава впрочем в радостта, бликаща от онези работилници-домове, и в достойното поведение на онези „съвършени” жени, толкова хубави и свободни, които учат хората от народа и се противопоставят при пререкания на отделни монаси, които вече ги ненавиждат като жени, а в същото време тези жени са невероятно отговорни... И съответно впрочем християнинът е бил задължен да не подчинява на своята воля никого другиго, откъдето се появява и значението на индивидуалния труд (за да осигури сам прехраната си).

Решително и непринудено ученикът иска от самия Бог да прецени и осъди в него пороците на плътта, за да постигне той живот на духа, и да му предпише „дните и часовете, в които да иска прошка, да пости, да се моли, да слуша проповеди”... Решително и непринудено той се подготвя, при пълно въздържание и с любов, за вътрешната традиция на „Отче наш” и за Утешението на Светия Дух, където ще постигне върховната свобода...

Не съществува никакво правило. Няма нито орден, нито ръкоположен – дякон или епископ, – нито папа, нито пък избор на Голям или Малък син, няма никакво подчинение... Ако ние научаваме за „християни”, кръстени в Духа, и за „съвършени” в смисъл на получено посвещение, апостоли, дякони или дори епископи (които имена са им давани от инквизиторите, а сега са възприети и от нашите съвременници), това е винаги само във вътрешен смисъл, което ще потвърдим отново в главата за Посвещението. Нали видяхме как стареят и първият от апостолите се оттеглят в най-важните моменти, за да излязат на преден план събралите се християни и Духът на Бога, Който слиза върху тях.

Единствено личната им връзка с Бога, вътрешната им връзка с Духа на Любовта и на Истината ги определя (ръкополага) за техните задачи без никакъв компромис, нито пък подчиненост на някакъв канон за тълкуване или поведение, и регулира живота им, дейността им, взаимоотношенията между тях самите и с хората, които ги приемат и им помагат.

Следователно не съществува катарска църква, нито католическа църква, нито пък някаква друга, и не ще съществува никога: има една-единствена Църква, тази, където никой на командва, църквата на Духа на Любовта, на Мъдростта и на Истината, Който Дух присъства в лицето на всички добри човеци по Земята и в цялата Вселена – независимо от това, дали човек е мъж или жена, дали е католик, православен или мюсюлманин. И тази Църква не е църква – тя е навсякъде и никъде, невидима като Любовта и все пак, като Любовта, тя съществува в света – във всички наистина добри човеци, онези, които обичат Бога: истински духовни братя. Ние казахме вече, те са самата доброта, чисти кротки човеци, наподобяващи чистите светилници, от които се излъчва божествената светлина... Те са живият храм, от който живият Дух с нежност осенява в тишина човеците.


ПОСЛЕСЛОВ НА ПРЕВОДАЧКАТА И ИЗДАТЕЛКАТА Тази книга е плод на вдъхновение, което Мишел Муние (учител по философия, но

получил и солидна университетска подготовка по богословие и история) е преживял в младостта си, прочитайки Български религиозни легенди, преведени на френски от Лидия Шишманова и отпечатани в Париж през 1896 година от изд. Ernest Leroux.

В началото на 2010 г. (чрез Величка от Своге и Йоана Стратева, на които изразявам най-дълбоката си сърдечна благодарност!) получих един екземпляр от тази книга, на която авторът е посветил десетилетия от своя живот, за да я публикува през 2009 г., след пенсионирането си, със собствени средства само в 200 екземпляра. Естествено, веднага реших да направя всичко възможно тази книга да стигне и до българските читатели. И понеже Мишел Муние продължава да работи с рядка изследователска страст, за да разкрие истината за мястото и ролята на богомилските идеи в историята на Франция и Западна Европа, уместно е неговият труд (поради големия обем на второто издание и постоянните му нови допълнения и разработки) да бъде представен на български в няколко поредни книги. Второто издание на френски може да се закупи от елекгронната печатница Лулу.ком в САЩ на следния адрес: http://www.lulu.com/content/12842714

При работата ми по текста се сблъсках с основното затруднение: да установя кои точно са българските народни приказки, споменати в оригинала най-често само с поредните им номера. Помогна ми със списък самият автор, а по негови данни успях да си набавя (чрез книжарница Elibron Classic в САЩ на адрес: www.elibron.com) едно издание-факсимиле от Légendes religieuses bulgares (ISBN 978-0-543-59854-7). За щастие Лидия Шишманова е дала в края на книгата си и справка за основния източник на 99-те български народни приказки: първите осем книги (1889-1895) на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. След като Мишел Муние ми предостави свободата да реша как да представя книгата му в България, намерих за необходимо и най-уместно приказките да бъдат включени изцяло или частично, за да стане ясен на читателя смисълът на неговите разсъждения и изводи.

Тези приказки са били подбрани от Лидия Шишманова (1866-1937) вероятно под вещото ръководство на нейния баща проф. Михайло Драгоманов (1841-1895), украинец, емигрирал в Швейцария по политически причини, изключителен ерудит, световно известен учен с трудове и приноси в областта на славянския фолклор, историята и социологията, пристигнал през 1889 г. в София, за да преподава в новооткритото Висше училище (Софийския университет), както и на съпруга й проф. Иван Шишманов (1862-1928), тъй като и двамата са съоснователи на забележителния Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Лидия пише в предговора към книгата си, че я посвещава на паметта на своя баща.

Предпочетох да дам в оригинал приказките, които открих, въпреки че читателят малко може да бъде затруднен, но прелестта на народните ни говори и дълбочината на идейно-нравствените внушения ме подтикнаха да бъда по-смела в реализирането на това свое намерение. Предполагам, че както за мен самата, така и за много наши съвременници тези приказки (всъщност богомилски предания) са неизвестни. Без тях идеите, изложени в книгата на Мишел Муние, не биха били добре разбрани.

С признателност за този дар от Бога, изразявам надеждата, че книгата ще бъде интересна и полезна за нас, българите, в тези трудни и пределни (в космичен смисъл) години. Осмелявам се в края да споделя идеята, че всеки осъзнат българин по света изпитва вътрешни трепети, свързани с ин-Диви-дуал-ни1 задачи: като нявгашните богомили, добрите човеци, за да посява семената на Доброто и Светлината с цел облагородяване на човешките взаимоотношения и спасението на Майката Земя. Убедена съм, че това е ново проявление на нашата „държава на Духа” (според израза на акад. Дмитрий Лихачов) в новите условия на задълбочаваща се 1 Ин-Диви-дуал-ност е термин в много европейски езици и означава „вътрешна (лат. In) Божествена същност (лат.

Divus, diva), която се проявява в двойствения свят (лат. Duo) чрез избора между зло и Добро.

http://www.lulu.com/content/12842714

http://www.elibron.com/


световна икономическа криза и ускорен квантов преход. Според славянския календар вече е свършила епохата на Лисицата (започнала през 392 г.) и от 22 септември 2012 г. започва Епохата на Вълка, която ще продължи до 3632 г. (по данни от руски сайтове)... Спомнете си за Боян Мага!!!

В края считам за свой дълг да добавя и малко ин-форма-Ци-я, дошла по вътрешен (езотеричен) път през последните 20 години, която може да ни бъде полезна, защото Словото Божие се излива звездопадно всеки миг и чрез нашия свещен български език ни помага да осъзнаваме вътрешната си същност и ин-Диви-дуал-ните си за-да-Чи.

1. Можете да потърсите и да прочетете книгата на Спас Мавров Български вълшебни сакрални приказки (www.spiralata.net). По случайно съвпадение тя излезе също през 2009 година, но във Варна, и по този начин двете книги, появили се в двата края на Европа, са знак за необходимостта от Един-Е-ние на европейските народи. Ще разберете как чрез българската колобърска традиция през вековете е пренасяно знанието за Вселената, Световете, Природата и Човека.

2. Можете да потърсите в издателство КИБЕА и да прочетете книгата на Хари Салман Изцелението на Европа, публикувана през 2001 година, за да разберете как от нашите земи най-напред преди 42 века са тръгнали импулсите за изграждане физическото тяло на Европа, след това, преди 21 век – християнските импулси за изграждане Душата на Европа, а сега предстои, през следващите 21 век, да се излъчват постоянно импулсите за изграждането и на Духа на Европа.

3. В българския език много думи носят определен енергиен заряд и скрито вътрешно значение. Всеки човек по природа усеща интуитивно знаците за своето еволюционно ниво и за това, как може и трябва да работи чрез мисъл, чувства, думи и дела в името на Цялото. На това са посветени езотерично-лингвистичните есета в книгата на Андрей Будугай Словото и някои аспекти в смисъла на думите (www.spiralata.net). Нека не забравяме, че всичко в живота ни има таен смисъл, свързан със Сътворението и Еволюцията...

17 септември 2012 г., Невяна Константинова Керемедчиева

http://www.spiralata.net/

http://www.spiralata.net/

Documents

Мишел Муние - toyonus.comtoyonus.com/01-Bulgarian/14.Knigi i statii - Ezoterika/Mishel Mounie... · Хрикер на от Н ... съдържанието, давано