БАЩИН ДОМ1894–1912

Родена съм в Пловдив срещу Нова година (18/31 декем-ври 1894 г. – б. с.) в една студена, снежна зимна утрин. По това време баща ми е бил в София като участващ в току-що учреденото ново правителство на Константин Стоилов1 като Министър на обществените сгради, пъти-щата и съобщенията. Била съм няколко месечна, когато родителите ми са се преселили в София.

Така се случи, че бях вече пълновъзрастна, когато за пръв път посетих Пловдив. Баща ми ме заведе да видя родната си къща. За мен нашата пловдивска къща, с мал-ка градинка, се очертаваше във въображението ми като приказен, слънчев дом, ограден с цветя, изпълнен с игри и смях – там бяха отрасли по-големите ми сестра и братя... Къщата не беше вече наша – трябвало родителите ми да я продадат, за да построят къща в София. Градинката не съществуваше. На нейно място се издигаше два пъти по-голяма сграда. Тя поглъщаше слънцето, топлотата и светлината, които по-рано са огрявали нашия дом. Из-питах голяма тъга. Отнета ми беше родната стряха, а най-вече ми бе отнета радостта. Родното не може да

анна каменова16 отк ъснати страници 17

бъде грозно. То е винаги топло, уютно, независимо от това дали е голямо или малко. А нашата затисната къща, сега потънала в сянка и влага, не отговаряше на представа-та ми за топло огнище. В него момент ми се стори, че съм ограбена, че нямам родно място, роден град. Може би затова от него ден цялата България ми стана по-близка и скъпа, всяко кътче, всяка планина и ливада бяха мои род-ни. И аз пътувах много, пребродих неколкократно цялата страна, опознах много села и градове, открих за пръв път еделвайс на старопланинския връх Мазалат, лових риба в бистрата средногорска река, карах лодка по нашето Черно море... Но Пловдив е моят роден град и аз съм твърде много привързана към него, въпреки че отраснах със София, дето живея и до днес...

Сестра ми рядко участваше в игрите и се носеше с нас като малка майчица, като отмяна на майка ми. Тя много се грижеше за мен. От това нейно усърдие аз веднъж пострадах.

Като малка често се простудявах и боледувах. Лекарят бе препоръчал да ме каляват, като лятно време ми правят „слънчеви бани“. Тогава плажовете по морския бряг не бяха уредени, а и летуването бе много скъпо. Къпането ми ставаше на слънчевия двор в едно голямо дървено корито, напълнено с вода. По обяд то биваше огряно и стоплено от слънчевите лъчи. Един ден майка ми беше заета с до-машна работа и сестра ми реши да ме къпе. Увлечена от

желание да помогне на майка и да ускори моето лечение, тя реши да не чака. И, без да провери дали водата се е стоплила, ме пъхна в коритото. Уплашена, майка ми доле-тя и ме извади от студената вода. Загърна ме в топла хавлия, покри ме с одеяло и ме сложи в леглото. Но аз бях вече силно простудена и лежах дълго болна от пневмония. Поради непрестанно високата температура съм загубила говора. На четиринайсетия ден температурата започнала да спада и когато ми давали да пия, аз съм протегнала ръчица към чашата и съм казала „самачка“. Дори произ-несеното „самачка“ вместо „самичка“ е изпълнило цялата къща с радост, че най-после съм проговорила. И тогава баба Груевица решила, че трябва да ме заведат на Рилския манастир. При най-критичните моменти на моето боле-дуване тя дала обещание, че ако оздравея, ще ме заведат да се отблагодарим за моето избавление...

БЕЗСЪНИЦА. Казват, че с напредването на възрастта преживелиците от детинството, от най-ранна възраст, се очертават много по-ясно, отколкото дори преживяното през миналия ден. За мен детинството, въпреки че е много далечно, все още не се откроява с много подробности...Четиригодишна пътувам с файтон за Рилския манастир. Аз съм едно крехко, често боледуващо дете. Седнала съм в скута на моята прабаба – баба Груевица – едно топло, удобно гнездо в прегръдката на едрата жена. И изведнъж се провиквам: – „Видях го! Видях златното кубе...“

анна каменова18 отк ъснати страници 19

Проф. Стефан Савов Бобчев2 (свако на А.К., съпруг на майчината є сестра Екатерина – б. с.) е описал подробно това пътешествие в „Поклонение на Светата Рилска обител“, печатано в „Българска сбирка“.

Това пътуване дълбоко се е врязало в паметта ми. – Кое е по спомен?... Кое е по разказ?... Кое е по прочетеното описание от С. С. Бобчев?...

Понякога ме запитват за миналото. И аз разказвам не като спомен, а по-скоро като анекдот. Ето напр. стана дума за традицията, специално за Бъдни вечер.

Баща ми не беше религиозен, но държеше извънредно много да се спазват традициите, които не свързваше с религията, а с народността. А може би и защото беше твърде много под влияние на баба Груевица (майката на Бенковски и негова баба по майчина линия), която след смъртта на Бенковски бе живяла непрекъснато с него и семейството му до последния си дъх. А баба Груевица беше много властна натура и налагаше вкъщи и на снаха си (еленчанина) всички копривщенски обичаи.

Бъдни вечер в ранното ми детство не беше много ра-достен ден за мен. Трябваше да си припомням молитвата „Рождество Христово“ и да я кажа на вечерята безпогреш-но. И докато майка ми слагаше на трапезата деветте постни яденета, аз стоях в един ъгъл и повтарях на ум мо-литвата. Настъпи тревожният момент, майка ми донесе кадилницата с разгорещената жар и димящ тамян. Всички

станахме прави, майка ми прочете молитвата, след това сестра ми, двамата ми братя и накрая аз – най-малката. Изпитанието мина благополучно. Сега можехме да вечеря-ме. Майка ми свали свещта от прясната питка, разчупи я и всички я топяхме в мед. Баща ми не казваше молитвата. Струва ми се, че той не я знаеше много добре. Но този обичай се спазваше, докато постъпих в гимназията.

Расла съм сред много баби. Двете не живееха у нас, една-та (Анна Тодорова, майка на Мария Маджарова – б. с.) – в Елена, а другата (Василя Хлътева-Маджарова, майка на Михаил Маджаров – б. с.) – в Копривщица, но те прекар-ваха зимните месеци у нас. Предпочитанията ми бяха към баба Василя. Тя все ме защищаваше: „Остави детето да си поиграе.“ Баба Анна все ми намираше работа: „Хъ сега направи това, не стой със скръстени ръце...“ Баба Василя беше много кротка за разлика от своята майка, баба Нона Груевица, една силно волева и авторитетна жена, жизнена до последния миг от живота си. Въпреки привидната є строгост – това струва ми се бе нейният педагогически похват – баба Груевица бе сърдечна, ласкава и топла. Само очите є бяха винаги тъжни. Това, по-късно разбрах, е била неизплаканата тъга за загубения син. Никога не говореше за него, не я видях да пролее една сълза. Мъката є беше твърде дълбока, за да се изяви.

Когато спомена баба Груевица, аз не си я спомням по снимката, направена по случай 90-годишния є рожден ден.

анна каменова20 отк ъснати страници 21

За мен споменът за нея е жив от последната є вечер. Беше седнала, а широката є дълга черна рокля кръжеше около стола като огромен балон. Тя беше висока, внушителна, с едро лице. Навярно бръчките є са били дълбоко врязани, но това не ми правеше впечатление. Помня сините є очи, бистри, въпреки че зрението є беше отслабнало. Те бяха почти винаги тъжни, но нея вечер тя беше весела. Играеше си с котката, като я побутваше с бастуна си. Котката я забавляваше. Бих останала още при нея, но майка ми ме повика. Време беше за спане. На другия ден трябваше да отивам рано на училище.

Но нея сутрин не отидох на училище. Майка ми ме повика и ми каза тъжната вест. Тази нощ баба Груевица беше по-чинала. Всяка вечер майка ми, преди да си легне, отиваше в стаята на баба Груевица да я завие и да є пожелае „лека нощ“. Тази бе последната є нощ... Дълго плаках, защото не можех да си представя къщата без нея. Тя я изпълваше, не поради едрата си фигура, но поради авторитета си, поради участието в цялото ни ежедневие.

Пак съм на легло. Моят креват е в работната стая на баща ми. Баща ми е по халат, наведен над масата бързо изпълва лист след лист с едрия си разтегнат почерк. Влиза прислужничката – малко девойче със сукман и цяла редица ситни стегнати плитки:

– Момчето от редакцията дойде. Иска статуята.– Статията – поправя я баща ми. – Да почака.

Аз съм на четири години и половина. Но за мен редакция, уводна статия са познати думи – баща ми е редактор на в.“Мир“3 и всяка сутрин идва момчето от редакцията за уводната статия. Като главен редактор получаваше всички вестници и списания. Майка ми ги събираше и в края на всеки месец ги подреждаше. Аз є помагах.

– Подай ми „Мир“, подай ми „Пряпорец“, „Народни права“, „Звездица“, „Младина“, „Градинка“...

Най-първо подбирах вестниците по формата на загла-вието, но постепенно почнах да ги чета на глас.

Притежавахме и пълна колекция на „Нива“ с нейните прекрасни приложения. Аз съм толкова често в леглото и няма кой да се занимава непрекъснато с мен. Ще трябва сама да си чета тези интересни приказки... „Болното бухалче“, превързано с кърпа, защото го болели ушите... Котката, по чиито зеници китайците познавали часа... А по-късно ще науча наизуст дългата пиеска, която мога и днес напълно да възстановя – „Блудният син“: – „Омръзна-ха ми тези пусти книги, денем, нощем, чети пиши! Умът ти да се завърти...“ А „Задушевное слово“?*2 – Не всичко разбирах, но пак усърдно го разлиствах. А по-късно нами-рах повечето от приказките, преведени на български в „Звездица“ и „Младина“.

Всички вестници и списания, книги от преди Освобож-дението бяха подвързани и на всяка беше издълбано името

*„Задушевное слово“ – списание, издавано в Петербург през периода 1877 – 1918 г. – Б. с.

анна каменова22 отк ъснати страници 23

на баща ми. Те се пазеха грижливо до 10 януари 1944 година, когато бомбардировката засегна нашия дом. При първата бомбардировка загинаха моите родители, сестра ми, ней-ният син и снаха, а при втората през март същата година бе втори път ударена нашата къща и богатата и безценна библиотека бе почти напълно унищожена. Разкъсани кїли, страници, ръкописни листове хвърчаха на всички страни и минувачите се питаха кое е било това „издателство“... Една малка част от спасените книги се продаваше от ловки търговци, изровили ги из развалините на колички. А един наш пазач, на когото бяхме поверили част от спасените книги, беше изчегъртал вдлъбнатото име „М. Маджаров“ на подвързиите на „Работнически вестник“ и се бе явил в [кварталната организация на] „Отечествения фронт“ на своя район с най-ранните томове да докаже от кои години е бил абонат на този вестник. Хитростта му отначало успя. Той дори беше няколко месеца председател на кварталния „Отечествен фронт“...

НЕ ОБРЪЩАЙ ПОГЛЕД НАЗАД! – Сърцето ти ще се преобърне и ще се превърне на камък.

Бедното човешко сърце! То може да издържи и на безум-на радост и на безмерна скръб. Иначе как мога да обърна поглед назад и да заговоря за предишното...

ВАЖНО

В живота ми няма нищо борческо. Но много тежки и тъжни преживявания.

Присъствала съм, т.е. очевидец:Брат ми Георги току-що прострелян на улицата, вдиг-

нат и поставен в един файтон, за да бъде откаран.Майка, сестра, племенник, племенница минута след

бомбардировката 1944 – януари.Баща – няколко минути преди да издъхне в болницата.Детето на Каралийчеви издъхваше пред очите ми.Съпруг, издъхнал в ръцете ми.Всичко това е преживяно. Аз също зная какво е да ум-

реш, когато бях затрупана у дома от бомбардировките на 10 януари.

НЕ ОБРЪЩАЙ ПОГЛЕД НАЗАД! МОЖЕ ДА СЕ ВКА-

МЕНИШ! – Не се вкаменихме. Ние двамата останахме. Още не беше минала година от нашата сватба, той претърпя операция от апендикса. При едно плуване в Созопол попадна във водовъртеж и едва не се удави, но получи тежка пневмония, от която организмът му от-слабна. Операция на стомаха – полипи, за щастие – не злокачествени. И като се има пред вид изключителната ни привързаност, ясно е как съм понасяла един след друг тези удари.

анна каменова24 отк ъснати страници 25

И при втората бомбардировка бяхме един до друг, опрени на същата стена от едната и другата страна и останахме живи двамата. А защо сега вратата на смърт-та бе тясна и аз останах сама... Смъртта е нещо повече от живота – казва поетът! Не! Животът! Но животът на двама ни е нещо велико! И нищо не може да бъде повече от нашия живот, животът на нас двамата.

НЕ СЕ ОБРЪЩАЙ С МИСЛИТЕ СИ НАЗАД! МОЖЕ ДА СЕ

ВКАМЕНИШ! – Жената на Лот не се стърпяла и, въпреки запрещението, се обърнала да види какво става и се вкаме-нила... И моето връщане назад би открило не една страшна картина. Но в живота ми е имало и не малко слънце...

Тя прави впечатление с буйните си, къдрави коси, твър-де обилни за такова малко момиченце. Синеоко е и гледа свенливо, но с любопитство света. Двамата є братя я извеждат на разходка. Среща ги една чужденка и се за-глежда в русата главица. „Oh, les jolies boucles!“*3 – извиква тя гласно. Момиченцето поглежда към братята. – „Тя каза, че приличаш на бухал“ – казва брат є Георги, много палав и обичащ шегите. Кроткият є брат Иван, седем години по-възрастен от нея, бърза да я успокои: „Тя казва, че имаш много красиви букли“.

Както вече казах, аз бях най-малката, всички се грижеха

* Какви красиви букли!

за мене, но аз трябваше да се подчинявам на всички. Ние бяхме многочленно семейство, а често лели и братовчеди ни навестяваха и вкъщи биваше много забавно. Имахме голяма градина и игрите ставаха навън. А зиме братята ми измисляха разни игри. Една от тях беше играта на континенти. Братята ми си поделяха Азия и Африка, на сестра ми даваха Европа, а на мен, като най-малка – най-малкия континент – Австралия. Чувствах се обидена, но все пак доволна, че ме допущат до техните игри. Сядахме на столовете и се надпреварвахме кой ще стигне пръв. Разбира се, след всяка такава игра имаше счупен стол или дупка на чергата. В играта на „географски понятия“ винаги печелеше брат ми Георги. Той знаеше всички столици и всички китайски провинции по онова време.

Не съм играла с кукли. Изобщо имах само една кукла, подарък от една моя леля, у която видях за пръв път оки-чена новогодишна елха. Куклата беше много красива с руси коси, превързани със синя панделка. Роклята є беше от синьо кадифе. Обичах да галя лъскавия, мек плат и да се радвам на красотата є.

Любимото ми занимание беше да стоя сама в стаята и да си измислям приказки, които никому не разказвах. В тези истории все аз бях героинята. Всичко се случваше с мен. Ту бивах плетачка, шивачка, ту учителка или голямо момиче.

Аз растях с братята си и не чувствах нужда от прия-тели. Покрай тях научвах много неща от областта на

анна каменова26 отк ъснати страници 27

географията, литературата, зоологията. Имахме едно лото, но то беше от Германия и имената на животните бяха написани на немски. Най-ранните ми познания по немски език бяха имената на животни.

КАК НАУЧИХ НЕМСКИ ЕЗИК. Тъй като често боледувах вследствие на простуда, родителите ми дълго решаваха в кое училище да ме пратят. Нашите училища тогава не бяха много хигиенични и отделенията бяха претрупани. А немското училище беше близо до нас, едно хигиенично здание (на ул. „Врабча“) с големи слънчеви класни стаи и с по-малко ученици в клас – с по 15 ученика. Така учителите имаха възможност да се грижат за децата през време на междучасията. Надделя грижата за здравето ми и родите-лите ми ме записаха в Немското училище. Поради тяхното колебание и моето боледуване, аз отидох на училище две седмици по-късно.

Преподаването се водеше само на немски език. Първия час учителят прочиташе имената на учениците и всеки, щом си чуеше името, ставаше и казваше „тук“ – на немски „хир“. Аз не знаех нито една немска дума, освен имената на животни и когато чувах „хир“, мислех, че казват „хирш“, което значеше елен. Чудех се защо всички казват „елен“ и когато се спомена моето име, аз станах и казах „хирш“. Тези мои думи предизвикаха бурен смях, дори учителят не устоя на веселието. Повечето мои съученици бяха от немски семейства.

Щом тръгнах на училище, аз закрепнах и престанах да боледувам. Майка ми не ме гонеше да ми слага сухи кърпи, щом се затичах и запотях... Таксата на българските деца беше по-голяма отколкото на немските. Смятаха, че за учителите ще бъде по-трудно да преподават на незнае-щите езика. На четвъртата година ми намалиха таксата, като ме приравниха по знаене на езика с немските деца. На края на четвъртата година аз се подготвих за материала на българското училище и се явих на изпит за завършено първоначално образование в училище „Отец Паисий“. На-вярно тогава немското училище не ще е било признато от нашето Министерство на просветата. Преди изпита около месец една учителка от българското основно учи-лище идваше вкъщи да ми преподава материала, който се изучаваше в нашето училище. Минах изпита успешно, дори мисля с отличен. Бях много стеснителна и огорчена, защо-то децата [в българското училище] ме гледаха враждебно. А и не бях свикнала на толкова шум и безредие.

След това дълго време не се занимавах с немски език. Беше ми по-интересно да чета френски и английски, а когато отидохме в Петроград (1914–1915), аз усърдно се занимавах с изучаване на руски език.

През 1923 година прекарахме с моя съпруг един месец в Германия в едно крайбрежно градче. Бяхме в пансион и всички се хранехме на една маса. Първия ден не можех не само да разговарям, ами не смеех дума да кажа. Слушах и разбирах обикновените разговори около мене, но мълчах.

анна каменова28 отк ъснати страници 29

Реших да възстановя познанията си по този език. Купих си книгата „Buch der Bilder“*4 от Rilke и почнах всеки ден да научавам наизуст по едно стихотворение. Като по чудо усещах всеки ден приток на думи и в края на месеца заго-ворих с моите събеседници на масата. Никой не можеше да повярва, че за един месец съм заговорила на немски. Казваха, че съм се преструвала, че не мога да говоря...

БЕЗСЪНИЦА. В главата ми бушува един хаос от споме-ни. Един след друг те изникват без ред, без хронология, без логическа връзка. Един измества друг и все той и всичко е свързано с него. Толкова много спомени, че понякога ми се струва, че ще ми се пръсне мозъкът. Главата ми е един казан, вътре всичко ври, топи се, смесва се и пак изникват спомени, спомени, спомени...

КАК ПОЧНАХ ДА УЧА ФРЕНСКИ. Бях осемгодишна. Тъкмо бяхме построили нашата къща на ул. „Славянска“. Тогава местата по този край на града са стрували много евтино и бащата на майка ми (Иван Тодоров – б. с.) ку-пил за двете си дъщери – Мария (майка ми) и Екатерина (Бобчева) едно до друго, а третото – насреща за сина си Теодор Теодоров4 (днешният ресторант „Крим“ на ул.“Добруджа“ – б. с.). Нашата къща беше на два етажа (архитект Йордан Миланов, на него има сега кръстена

* „Книга на образите“ от Рилке.

улица!) и две тавански стаи. Един ден съпругата на Алек-сандър Малинов5 попитала баща ми дали би се съгласил да подслони една французойка, M-lle Capon (г-ца Капон от Корсика) срещу квартира и храна да дава уроци на сестра ми и двамата ми братя. Имахме свободна стая и баща ми се съгласи. Тя се занимаваше с братята и сестра ми, а аз слушах разговора главно с баща ми по време на обяд. Тогава ходех на немско училище и навярно смятаха, че ще се обременя с двата езика. А може би M-lle Capon не искаше да се занимава с малка ученичка, тъй като тя даваше уроци и на други, дето отиваше в къщите им. Не зная точно какво бях научила, когато след единайсет месеца замина за Корсика. Спомням си от нея само една песен:

Blanche lune dites-moi comment

Vous faites pour courir la nuit*5

Аз я пеех, без да разбирам думите – тя не си бе дала труд да ми ги обясни и чак много по-късно ги разгадах. Още повече, че в песента се произнасяше „бланшьо“, „люньо“, което още повече ме затрудняваше.

Макар и много повърхностно въведена във френския език, родителите ми решиха да ме абонират за едно френско списание „La Semaine de Suzette“**6 Всяка седмица

* Бяла луна, кажи ми как успяваш да притичаш през нощта.** Седмицата на Сюзет.

анна каменова30 отк ъснати страници 31

в продължение на четири години аз получавах по един брой. Отначало не разбирах много думите, повече се оправях благодарение на илюстрациите. Но толкова ми харесваше това списание, че четях и препрочитах всяка страница дотолкова усърдно и с интерес, че и сега мога подробно да разкажа десетки приключения на Becassine (Бекасин), една от главните героини на списанието.

Бях 10-11-годишна, когато баща ми реши, че братята и сестра ми трябва да продължат уроците по френски. Тогава дойде M-me Schaer (Г-жа Шaер), една швейцарка, която им даваше уроци два пъти седмично. Тя обичаше да разговаря със сестра ми и големите ми братя и с мен почти не се занимаваше. Но аз присъствах на уроците, ко-ито винаги траеха повече от час. Спомням си, че при една диктовка бях написала grammaire – grande mere*7, защото не разбирах текста. М-me Schaer се беше привързала към нашето семейство. Понякога идваше неделен ден на чай и играехме разни игри.

Повече уроци по френски не съм вземала. 15-годишна почнах да уча английски с една американка – Miss Fincham (Г-ца Финчъм). Френски продължавах да чета и по-късно: обичах да чета на глас и да запаметявам френски стихо-ве, особено Les Parnassiens (Парнасистите). Но най-много напреднах в говоримия език след женитбата си. Тъй като моят съпруг говореше много изискан френски, бяхме свик-

* grammaire – grande mere (фр.) – граматика – баба.

нали да разговаряме помежду си на френски. (А. Каменова и П. Стайнов говореха помежду си на „Ви“ – б. с.)

Седемнадесет годишна заминах за Лондон. Тъй като исках непременно да завърша българска гимназия, аз се връщах всяка година да държа изпити за целия матери-ал. Така завърших десети и единадесети клас. Тъй като трябваше сама да се готвя за изпитите в Лондон, аз не можех да използвам пълноценно времето за изучаване на английския. Помогна ми много четенето на английски език. А когато се върнахме в България през 1915 година, аз преведох целия „Дориан Грей“ от английски, като всяка преведена страница на български наново превеждах на ан-глийски и после сравнявах с оригинала. Отначало вървеше трудно и ставаше нужда да превеждам същата страница повторно, за да си поправя грешките. Струва ми се, че тоя двоен превод ми помогна много, за да подобря познанията си по английски. И до днес продължавам да чета английски и френски книги и да търся всяка непозната дума в речни-ка и да си я записвам. На другия ден проверявам дали съм я запомнила. В такъв случай я задрасквам. Ако ли не, на следващия ден проверявам дали съм я запомнила.

Баща ми правеше същото до последния си ден. На пи-салищната му маса винаги имаше листче с думи на двата езика, някои бяха задраскани. Тогава се чудех защо до 90-годишната си възраст той упорства да запаметява нови чужди думи. А неусетно и аз правя същото до 85-годиш-ната си възраст и сигурна ще продължавам да се ровя в

анна каменова32 отк ъснати страници 33

речници и енциклопедии, докато съм в състояние да чета и да пиша. И да уча нови думи на двата езика.

ОТКЪСНАТИ СТРАНИЦИ. Каквото и да предприема, първата ми мисъл е за него (П. Стайнов – б. с.): какво би казал, какво би ме посъветвал. Въпреки, че съм окръжена от най-милите си с много сърдечност и внимание, той ми липсва.

Чета „Льо Монд“ и мислено разговарям с него. Няма с кого да споделя някой изискан израз, с който изобилстват френските публикации, някоя нова френска дума, добила гражданственост, забавните политически карикатури. Той имаше силно чувство за хумор и ценеше изящния стил. Притежаваше всички тези качества плюс много, много други. Какъв ясен поглед върху политически събития! Особено през последните години, когато не биваше да си изморява очите и аз му четях „Льо Монд“. Споделяхме впечатления, смеехме се заедно на остроумията, а той оценяваше събитията.

А сега излезе „Жената и борът“ и аз нямам неговата преценка...*8

6.12.78. За моето културно оформяне четирима мъже са играли първостепенна роля в моя живот. Първо баща ми, после двамата братя, а най-вече моят съпруг.

* „Жената и борът“ – разказ от А. К., включен в сборника новели „Часовник без стрелки“, С., БП, 1980.

Двамата ми братя бяха различни, но и двамата ми въздействаха извънредно много.

Големият ми брат Иван (той беше по-романтичен) беше нежен, обичен, всеки, с когото биваше в контакт, го обикваше. От него научих първите немски думи, от него добих интерес към литературата и театъра. Той ме въ-веждаше в прекрасния свят на книгата. Навярно неговият избор е бил много сполучлив, защото след прочитането на препоръчаната от него книга, желанието ми да чета нарастваше. Брат ми първи ми разкри чара на Пушкин и Лермонтов, когото се опитваше да превежда още като ученик в гимназията. Лермонтов остана мой любим поет. И до днес си спомням някои тогава запаметени стихове:

В минути жизни трудную*.9

В полночи по небу ангел летел...**10

ОТКОГА ПОЧНАХ ДА СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ ТЕАТЪР

Брат ми Иван беше голям поклонник на Ибсен. Четяхме заедно неговите пиеси, но по особен начин. Разпределяхме си ролите, всеки имаше по няколко роли, и почвахме да че-тем. „Майстор Солнес“, „Дивата патица“, „Народен враг“... Но това беше малко по-късно. В ранното ми детство той си поставяше други, нелеки задачи. Може да се каже, че

* Стих от поемата „Молитва“. – Б. с.** Стих от поемата „Ангел“. – Б. с.

анна каменова34 отк ъснати страници 35

имахме домашен театър. Главните действащи лица бяхме ние четиримата, а при нужда от повече артисти повиква-хме някои от братовчедите. Почти всяка година в нашия семеен театър имаше поне по едно представление.

Бях шестгодишна, когато за първи път взех участие с декламация. Не си спомням какво изпълняваха по-големите. Аз изпълних „Малко цвете съм в полето, / аз съм синия синчец.“ Облечена в бяла рокличка, с венче на косите, а на колана и обувките – стръкчета синчец. Следното ми учас-тие бе в „Лакомата Марийка“. Сестра ми беше майката, а аз – лакомото момиче. Този път – пълен провал. Всичко вървеше добре, но когато трябваше да кажа „Успокой се, мамо“, аз се смутих и обърках буквите – „Уксопой се, мамо“ – и вместо да успокояват майката, трябваше мен да успокояват. След представлението представяхме „жива картина“ – „Гроздобер“. Направихме нещо като каруца, увихме се с лозови листа и гроздове и бяхме осветени с бенгалски огън. Но бенгалският огън бе сложен на кере-мида и тъкмо когато бяхме напълно осветени и стояхме като вцепенени, на този, който държеше керемидата му припари и той изпусна „огъня“. Чергата се подпали, вдигна се пушек, но всички бяха запомнили колко хубаво са осве-тени лицата ни.

По-голям успех имах с „Червената шапчица“. На мен повериха Червената шапчица. По-малкият ми брат Георги (той беше доста буен!) беше вълкът. Той толкова се вживя в ролята си, че когато трябваше да изяде бабата (сестра

ми), така вихрено се хвърли върху леглото (набързо скова-но), че го събори на земята заедно с бабата, а мечешката кожа, с която представляваше вълка, отхвръкна чак до публиката. Въпреки това пиесата има голям успех и аз бях много горда с моята червена шапка, която слагах, когато ме водеха на разходка.

Имахме още една пиеса с три действащи лица – „Блуд-ният син“. Аз играех синът. Бях научила така ролята си и дори останалите две роли, че днес мога да възпроизведа цялата пиеса. Тя почваше така:

Омръзнаха ми тези пусти книги!

Денем, нощем, чети, пиши!

Синигерчето ни чете, ни пише,

ни лозе копа, ни оре,

а колко му е по-добре!

Други пиеси, за които си спомням, че сме играли в нашия домашен театър, бяха „Женитба“ от Гогол, „Сватбата на Кречински“, „Разсеяните бащи“, една пиеса от Бърнард Шоу – „Малкият капрал“... Всъщност, не зная дали публи-ката беше доволна, но ние, „артистите“, играехме от все сърце и бяхме задоволени. В „Борислав“ от Вазов бях Тамара, моя братовчедка – Ирина, един от братовчедите – Деспот Слав. Тъкмо разговаряхме с Ирина, когато Деспот Слав се появи на сцената. Още при появяването си оплете краката си в дългото одеяло. А лицето му с нарисувани мустаци

анна каменова36 отк ъснати страници 37

и брада беше толкова смешно, че аз избухнах в луд смях. Публиката ни – домашна и роднинска – бе снизходителна и тъй като въпреки малките непредвидени случки всичко беше добре изпълнено, тя сърдечно ни аплодираше и при-състваше на всяко по-нататъшно представление.

В училище нашата група „Робеспиеровци“ пеехме „Сижу за решеткой в темнице сырой“*11. Аз четях Бебел – „Жената и социализмът“. Протестирах, бунтувах се, знаех какво не искам. Но не ми беше ясно какво искам. Нашата група „Робеспиеровци“ носехме черни престилки. (Всъщност, ние първи въведохме тази униформа, която после стана задължителна!). Бяхме предприемчиви и за пакости, и за добри прояви. Бяхме решили да дадем „представление“ на гимназията и за тази цел избрахме пиесата „Наши хора“. Действащите лица бяха само мъже, които пушеха. И ние се мъчехме за случая да се научим да палим цигара. (Но нито тогава, нито по-късно не можах да свикна да пуша). Бяхме вече пред генерална репетиция и класният пожела да види какво ще представим на гимназията. Играхме с въодушевление. (Спомням си, че след това някоя от другарките ми предрече, че ще стана актриса и при една анкета в последния – 8 клас – на въпроса как-ва мисля да стана, писах актриса или адвокат!) Когато свършихме, класният излезе от стаята смутен. Нищо не каза. И се отправи към стаята на директора. Върна се

* Стих от поемата „Узник“ на А. С. Пушкин. – Б. с.

при нас – ние с въодушевление коментирахме успеха си и се уговаряхме за мъжките дрехи – почти всяка имаше брат или братовчед, от когото да заеме мъжки костюм, и ни поля със студена вода. Директорът не ни разрешава да играем тази пиеса.

На другия ден директорът ме среща в коридора и ме спира: „Маджарова, как си могла да играеш в тази пиеса? Не си ли даваш сметка какво е нейното съдържание?“ Възразих му, че пиесата много ми харесва. Той вдигна в недоумение рамене и ме отмина. Представлението не се състоя.

Много по-късно (1924 година) аз завеждах във в. „Сво-бодна реч“*12 рубриката „През световния прозорец“, дето отразявах театрални представления в Народния театър. До колко са били правилни тези мои бележки, не зная. Но си спомням, че веднъж Олга Кирчева ми каза: „Обсъждахме с Краснополская нашата пиеса. И след като прочетохме Вашата рецензия, си казахме: тя сякаш е подслушвала.“ За мен това беше най-голямата похвала.

По това време напечатах в „Златорог“ редица свои ре-цензии за театрални продукции. За „Турандот“, изпълнена от Третата студия на МХАТ с режисьор Вахтангов, за Ир-ландския народен театър, за книгата на Зноско-Боровский

* В. „Свободна реч“, всекидневен утринен вестник, излиза през периода февруари 1924 – септември 1934 г. Рубриката „През световния прозорец“ (1924–1930) излиза, през първите няколко години, съвместно с Олга Сирак Скитник. Рубриката „Театрален бележник“, подписвана също Ан. Кам., из-лиза в периода 1931–1932 г. – Б.с.

анна каменова38 отк ъснати страници 39

„Русский театр начала 20 века“, за Синтетичния театър на Таиров“, за „Театр как таковой“ от Н. Евреинов, за две пиеси на Юджин О’Нийл и др.

През лятото на 1944 год. Народният театър бе еваку-иран в Пирдоп. В края на юли поканихме Николай Осипович Масалитинов и съпругата му (очарователната Екатерина Краснополская) да ни гостуват за няколко дни в Коприв-щица. Те се отзоваха на поканата ни и прекарахме заедно три-четири приятни дни.

През време на престоя си, Масалитинов прочете „Ха-ритининият грях“. Една сутрин се яви на закуска с два прегънати листа, изписани с молив. „От Вашия роман би могло да стане хубава пиеса, която с удоволствие бих поставил. Но, разбира се, трябва да се драматизира. Ето, снощи набелязах как си представям пиесата.“

Смутих се от преценката на големия режисьор. Не бях си поставяла такава задача.

Той ми подаде двата прегънати листа, които пазя и до днес. В тях пиесата се разгръща в четири действия и един финал.

Не бих споделила този мой твърде личен спомен, ако не бе необходимостта да покажа колко много Масалити-нов държеше да поставя български пиеси на сцената на Народния театър и колко усърдно следеше българската литература.

По същото време той написа следните редове в нашата домашна „Златна книга“ („задължение“ на всеки, пренощу-

вал под покрива на Маджаровата къща, да напише нещо от специалността си – б. с.):

„Вече за втори път имам възможност да се възхищавам от тоя чудесен град-музей. Не мога само да проумея – защо той се нарича „Копривщица“. Той би заслужавал по-поетич-но име. Как бих искал да поживея тук по-дълго и да срещна девойка, която се казва „Харитина“.

29.07.44 Копривщица, Н. О. Масалитинов

Съпругата му – Ек. Краснополская написа следните редове:

„Очень поздно стали вы мечтать о встречи с такой девочкой как „Харитини“.

(жена) Е. Краснополская-Масалитинова„Исскуство есть: тишина, одиночество, поэзия, небо,

сердце, бог“ сказал Бруно Вальтер, а я повторила.30.07.44 Е. Краснополская.

ЗАЩО не изпълних веднага поръчението на Масалити-нов? Наскоро бях преживяла бомбардировката в София през януари 1944 год. – загубата за един миг на пет души от нашето семейство, с които бяхме не само роднини, а близ-ки приятели, събеседници – едно изключително свързано семейство на три поколения – Михаил Маджаров – Петко Стайнов – Саша и Петко Войникови.

анна каменова40 отк ъснати страници 41

Сега имах две невръстни малки дъщери – Мария и Михаила – три и четири годишни и чувството на обич и отговорност за тяхното отглеждане. Дните ставаха все по-напрегнати – няколко седмици само ни деляха от 9 септември...

БЕЗСЪНИЦА. През моя дълъг живот съм имала щастлив случай да се срещна и сближа с много забележителни хора у нас и в чужбина. Един от най-ранните ми спомени е за Лора Каравелова.

Като ученичка в Първа девическа гимназия – Яворов и Лора минаваха всеки обяд по улица „Стефан Караджа“ и се отправяха към мостчето на канала пред Борисовата градина. Ние изтичвахме до широката порта да ги видим. Веднъж се случи през голямото междучасие и ние ги про-следихме. Те бяха се облегнали на парапета на мостчето и мълчаха. Лора тънка, висока, хубава, с тъмни коси.

Пръв път я видях у нас на „Славянска“. Тя беше съученич-ка на сестра ми. Те току-що бяха завършили гимназия.

Бях десетгодишна и, играла вече в домашния театър, реших да напиша пиеса. Героинята беше майка ми. Тя по-стоянно си търсеше ключа от бюфета и това ми послужи за сюжет. Тъкмо разгъвах тетрадката, за да продължа писането и чух, че някой идва. Аз изтичах в гостната, за да се скрия и държах в ръката си „ръкописа“. Като не знаех къде да го скрия, наведох се под пианото и го мушнах под него. Още не бях се изправила, вратата се отвори и влезе

сестра ми, заедно с една хубавица – стройна, с тъмни коси и много красиво лице – бяло с розови бузи.

Седнала на земята, бутнах още по-навътре тетрад-ката.

– Тя пише пиеса – издаде ме сестра ми.– Дай да видим какво криеш. Един мелодичен глас. Вдигнах глава.– Дай да я прочета. Сигурна е много интересна. Аз я погледнах, както бях на колене. Гледана отдолу, Лора

ми се видя още по-висока. Лицето є свежо, изящно. Тогава го оприличих на порцелановото лице на най-красивата кукла. Буйна черна коса го окръжаваше и изглеждаше още по-бяло. Гледах я като замаяна... Много мило настояваше да прочете какво съм написала. Аз упорито отказвах. Бутнах още по-навътре „ръкописа“ и избягах от стаята. „Пиесата“ дълго остана на това място и никога не бе довършена. Но споменът за очарователната жена се запази...

ОТКЪСНАТИ СТРАНИЦИ. През последните години ме-моарната литература завладя книжния пазар. Търси се и се предлага. Мнозина „пишещи“ и „непишещи“ се впуснаха да разказват за детските си години, за цървулите и ов-цете, за училището в село и за какво ли още не. Понякога притурят съзнателно или не – та може ли човек да помни точно така, както е било.

Много пъти са ме канили и настоявали да пиша спомени. Стеснявам се да говоря за себе си, защото дори когато

анна каменова42

пишеш за определено лице, ти пак изтъкваш преди всичко себе си.

Не ми остава много време да пиша спомени. И изведнъж почувствах нужда да напиша нещо за моето семейство, тъй като поне на мен ми се струва – то беше забележи-телно не само поради определените личности, а и поради широтата, хармонията, която цареше в нашето семей-ство.

ЛОНДОН1912 – 1915

Първите ми и по-продължителни впечатления от Лондон и Петроград са от ранната ми възраст. Те съвпадат с едни от най-бурните периоди на политическата ни исто-рия: Балканската война и началото на Първата световна война. По онова време баща ми беше пълномощен министър в тези две столици.

В Лондон първите месеци бяха спокойни. Брат ми Иван почваше своята юридическа кариера и остана в София. Сестра ми току-що беше се омъжила (за д-р Михаил Войников – б. с.), а брат ми Георги следваше право в Сор-боната в Париж. Така че само аз бях при моите родители. Баща ми правеше първите запознанства с английските общественици и с града, първите дипломатически посе-щения. Той ме развеждаше из Лондон и ми показваше всички забележителности.