solonik_karishev

�

вокАт нА мАфиятАдА Сведенията в книгата – според автора – не могат да бъдат използвани от следствието и съда.

ЗАПИСКИ НА АДВОКАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ

Никога не съм замислял да пиша подобно художест-вено произведение. Но по волята на съдбата станах за-щитник на Александър Солоник, един от най-извест-ните и загадъчни руски килъри, обвинен за множество поръчкови убийства на криминални авторитети, както и на служители на милицията.

След ареста Солоник попадна в специалната сграда на следствения арест „Матроска тишина“. Не се чувст-ваше в пълна безопасност. Над главата му „висяха“ три смъртни присъди: една съдебна, втора – от служители на милицията заради смъртта на техни колеги, а третата – от криминалните босове заради убийствата на автори-тети от подземния свят.

След като трезво прецени положението, Солоник разработи собствена система за безопасност, елемент от която беше всекидневното посещение на адвоката му.

Някои го наричат престъпник и убиец (макар че не беше съден), други – Робин Худ, изпепеляващ „кри-миналните циреи“ на обществото. Но така или иначе Солоник е личност, която твори събития. Три негови

вокАт нА мАфиятАдАВАЛЕРИ КАРИШЕВ

�

вокАт нА мАфиятАдА АЛЕКСАНДъР СОЛОНИК - ЛИКВИДАТОРъТ

�

бягства от затвори, включително и последното от „Мат-роска тишина“, го превърнаха в легенда от криминал-ния свят.

На него са посветени немалко статии във вестници и списания, части от документални книги, филми. Но кой може да го познава по-добре от неговия адвокат, един-ствения човек отвън, на когото той повери съдбата си и завеща – в случай на смърт – своите спомени, записани на аудиокасети. Предадоха ми ги в Гърция, където Со-лоник загина при твърде загадъчни обстоятелства.

Идеята за подобна книга за пръв път споходи Соло-ник по време на следствието. Една вечер, малко преди поредното ми посещение, по телевизията показваха ос-тросюжетно криминале. Той пренебрежително се изка-за за филма и подхвърли, че ако някой ей тъй вземе да напише за него, би се получил суперостър сюжет. Ше-говито му отговорих – че кой ти пречи, сядай и пиши. След като помълча, поклати глава – не, това може да стане само след смъртта му, и уточни: иначе ще се про-лее море от кръв, а и на него самия няма да му се раз-мине.

Мина време, събитията придобиха неочакван обрат.Разбрал, че може и да не доживее до съда, Солоник

избяга от „Матроска тишина“ и почти година и полови-на се кри в чужбина. Моят партньор в това дело, адво-катът Алексей Завгородни, бе жестоко пребит във входа си скоро след бягството на Солоник. А мен започнаха тотално да ме „бройкат“. „Уредиха“ ми два официални разпита. Правозащитните органи претърсиха жилището ми. Оперативните ме съветваха „да пазя здравето си“.

Затова пък в криминалния свят „авторитетът“ ми по-расна, кръгът на моите „строги клиенти“ рязко се раз-шири. Поредица публикации в периодичния печат едва не ми прикачиха етикета „адвокат на килърите“, „адво-кат на мафията“. Но животът продължи. И всеки от нас, свързан с това дело, живее своя си живот.

После се случиха нови непредвидими събития: в края на януари 1997 г. Солоник неочаквано ми позвъни и помоли, ако умре, да се публикува всичко, записано от него на касета. Скоро след като дойде съобщението за неговата гибел заминах за Гърция и чух тези записи.

До най-малки подробности запомних деня, когато се затворих в стаята на гръцкия хотел. Няколко дни шоки-ран слушах изповедта на килъра.

Да, той беше 100 процента прав – ще се пролее море от кръв, отново ще започне мафиотско „сортиране“...

От друга страна аз, довереното лице на Солоник, трябваше да изпълня последното му желание. Затова се реших да напиша роман, променяйки имена и събития (за да няма повече кръв).

Вероятно мнозина ще познаят променените персо-нажи в тази книга, различни епизоди и събития. Има и фрагменти от моята биография, те дават и подзаглави-ето „Записки на адвоката“. Въпреки това моля книгата да се приема като художествено произведение. Нейното съдържание не може да се използва от следствието или съда.

Благодарен съм на експертите, които ми помогнаха да напиша тази книга, на правозащитните органи, точно изпълняващи служебните си задължения, на братлета-та, които всичко „оцениха с разбиране“, и на тези, които


� �

помогнаха, „без да стигат до край“, тъй като попаднах в СИЗО* и изправително заведение.

Отделно благодаря на снимачния екип на Централна-та телевизия начело с Олег Вакуловски, автор на доку-менталния филм „Красавицата и чудовището“, заснет в Гърция с мое участие.

* СИЗО – следствен изолатор, следствен арест. – Б.пр.

ПРОЛОГ

Всеки човек, за пръв път попаднал на московската улица със странното име „Матроска тишина“ в райо-на „Соколники“, няма как да не забележи комплекса мрачни сгради, струпани вляво по крайбрежната улица до река Яуза. Това е столичният следствен арест номер едно, познат с името на улицата.

Всеизвестният СИЗО „Матроска тишина“... Дебе-ли тухлени стени, геометрично разпределени отвори на прозорците, захлупени с масивни решетки, висока ограда с плътни метални врати. Зад тези стени може да попаднеш само ако си роднина, следовател или адвокат на тези, които се намират в изолатора. Е, разбира се, и като арестант. Тях ги докарват с милиционерски „гар-ван“*, кой знае защо наречен от обитателите на затвора „блондинката“.

СИЗО има няколко сгради, но за най-респектираща се счита вътрешната, деветата. До началото на 90-те е била владение на КГБ и затова редът там си остава мно-го по-суров, отколкото в останалите.

Дълъг, потъващ в далечината коридор, метални пе-рила по стените, таван с метална мрежа, телевизионни монитори и десетки врати на килии, или както често ги

вокАт нА мАфиятАдА

* Гарван (жаргон) – кола за превоз на арестанти. – Б.пр.


10


11

наричат тук – хати*. Тази картина вижда всеки, който минава по етажите – коридорен надзирател, началникът на сградата или извиканият на разпит следствен.

Именно тази картина виждаше на 2 юни 1995 г. и не-висок жилав мъж около 30-те с акуратно подстригана шкиперска брадичка. Двама сержанти от вътрешната служба го водеха през галерията. Първият вървеше от-пред, вторият – редом до него, а китките им бяха свър-зани с белезници.

Дълги галерии, безброй прегради, решетки, метални врати на килии, блещукащи с измамна синева екрани на монитори – там се виждаха всички главни артерии на следствения изолатор.

Галерия, стълби, още едни стълби, пак галерия, ко-ридор и... стигнаха.

Сержантът, който вървеше отпред, открехна вратата на кабинета, надникна вътре и поглеждайки партньора си, привично изкомандва:

– Води!Отворът на вратата беше тесен и трябваше да про-

пуснат следствения напред. След него тръгна и съпро-вождащият го.

Звън на белезници – няколко секунди след свалянето им от ръката на сержанта половинката е заключена към масата, да не може следственият да се измъкне. Още минута и „рексовете“ (така обикновено тук наричат конвоиращите) напуснаха кабинета.

Следственият остана насаме с посетителя. Невисок, интелигентен на вид, с грижливо подстригани мустачки, той го гледаше точно както лекуващ лекар гледа безна-

дежден пациент, на когото вече нито лекарства, нито опе-рация могат да помогнат. Толкова печално и разбиращо не може да гледа нито близък роднина, нито „рекс“, още по-малко следовател. Такъв поглед има само опитен ад-вокат, който е наясно с цялата безизходност на ситуаци-ята. Така си и беше: посетителят наистина беше защит-ник – единственият човек, способен поне с нещичко да помогне на попадналия в този затвор. А прикованият с белезници с шкиперската брадичка съответно беше след-ствен, но далеч не обикновен следствен...

Вестниците в надпревара повтаряха името му, то почти всеки ден звучеше от екраните на телевизорите, на заседания в различни РУОП* и МУР**, в килиите на СИЗО, в модните апартаменти на „новите руснаци“. Броят на убийствата, приписвани на този човек, се ум-ножаваше всеки ден.

Александър Солоник.Името му внушаваше ужас у мнозина – от побелели,

състарили се на служба следователи от прокуратурата до закоравели в затворите и етапните пунктове „закон-ни“ престъпници; от неимоверно бързо изкласилите апаши от новото поколение до респектиращите, увере-ни в себе си и в своята охрана банкери и бизнесмени. “Килър номер едно“, „безмилостен наемен убиец на ма-фията“, „най-загадъчната фигура в съвременната кри-минална история на Русия“, и за капак – „Александър Македонски“ – така наричаха седящия пред Адвоката

* Хата (укр.) – селска къща. – Б.пр.

* РУОП – Регионално управление по организираната престъп-ност. – Б.ред.

** МУР (Московский криминальный розыск) – Московска крими-нална милиция. – Б.пр.


12


13

човек, закопчан към масата с белезници... Пръв започна Адвоката.Прокашля се, прошумоля с пакета цигари и след като

запали, рече:– Виж, Саша, експертизата установи, че при прес-

трелката на Петровско-Разумовския пазар всички из-стреляни патрони са от твоя пистолет. Само милици-онерските трупове са три. Сам разбираш, че срещу очевидното не може да се върви. Е, може да се обърнем към прокурора, да искаме повторна експертиза, но това вероятно ще се оцени като протакане.

Следственият се намръщи – той пазеше здравето си, не пушеше и цигареният дим винаги го дразнеше. Учудващо, но думите за експертизата като че ли не раз-вълнуваха Солоник. Погледна Адвоката и отговори:

– Разстреляните у нас са не повече от десет процен-та. А до разстрела... нека доживеем дотогава.

Странно беше да се чуят тези думи от следствен, на когото прикачиха повече от десетина убийства; от за-бележката „нека доживеем до разстрела“ Адвоката по-тръпна.

– Разбери – той изтръска пепелта от цигарата, – все пак нали те защитавам... Необходимо е да изработим тактика, стратегия, трябва да знам кое ще се признава и кое ще поставяме под съмнение.

Солоник въздъхна:– Добре де... Сега това има ли значение?!Те разговаряха около час и половина, както винаги.

Колкото и да е чудно, следственият, заплашен от най-тежката присъда, изглеждаше много по-спокоен и уве-рен от защитника. Той се усмихваше и прехвърляше

разговора към разни дреболии – да бе, добре би било да се направи филм или да се напише книга за живота му.

Като го гледаше, Адвоката неволно си мислеше: така може да се държи човек само ако е твърдо убеден в сво-ето бъдеще, или с всичко се е примирил, или просто е луд. Вторият и третият вариант при неговия клиент от-падаха...

А последните думи на Александър Македонски проз-вучаха съвсем странно, докато влизаха конвойните:

– Е, до нова среща... Впрочем дали ще се видим пак?!

Без да бърза, Адвоката тътреше беемвето си по запри-щените с автомобили улици на вечерна Москва. По съ-седните платна на Ленински проспект препускаха авто-мобили, свиреха, трупаха се на кръстовищата, суетливо се преустройваха от една редица в друга, а по мръсните мокри тротоари бързаха угрижени пешеходци.

Настроението му беше мрачно и печално: събуждаха се спомените от изминалите месеци и нищо радостно за себе си не намираше в тях. Сигурно има нещо вярно в думите, че всяка – дори мимолетна – среща на двама души оставя неуловим отпечатък и върху двамата...

До колко човешки съдби му се бе налагало да се до-косне? Не ги броеше.

Той просто си вършеше работата – мотаеше се по за-творите, изучаваше дела, дебнеше следствието за про-пуски и ментета, пледираше в съда...

Но клиенти като този досега не бе имал.Кой всъщност е този Александър Македонски? Убиец, наеман от организираната престъпност? Ри-


14


1�

цар на плаща и кинжала? Таен агент на някаква закон-спирирана структура?

Двигателят мъркаше едва-едва и този звук навяваше усещане за спокойствие и безопасност. Беемвето внимателно се плъзваше от една редица в друга, плавно спираше пред светофарите, даваше път на другите – шофьорът му нямаше нито желание, нито настроение да увеличи скоростта.

А мислите му отново обикаляха по обичайния си отъпкан път.

Преди по-малко от половин година се бяха срещна-ли за първи път. И сега той, защитникът на най-зага-дъчната в руската криминална история фигура, разпо-лага с точна информация – не с цялата, разбира се, но все пак...

Рано или късно тази информация ще избие навън – всяка тайна все някога става известна. Адвоката знаеше това прекалено добре.

Незабелязано се изниза още един ден в „Матроска тишина“ – 5 юни 1995 г. В затвора дните почти нераз-личимо си приличат: ставане, боклучава закуска, разпи-ти, разговори със защитника; е, и разходки, телевизор и вестници – единственият отдушник...

Много, твърде много такива дни натрупа за половин година Александър Солоник. Но този, който идваше, щеше да е последен...

Нека вестниците пишат безсмислици за него, нека телевизионните журналисти си противоречат с нелепи предположения, нека следователите от прокуратурата му прикачват всички килърски пукотевици в Москва

през последните години! Само той си знае кой е и какво върши; знае това точно и сигурно – така, както че по-следният му ден между тези стени е дошъл.

И сякаш в потвърждение на тези мисли вратата на „хатата“ му се отвори и на прага застана коридорният надзирател, неговият човек...

– Готов ли си за разходка? – по-тихо от обикновено го попита той.

Обитателят на килията скочи от нара – лежеше с ке-цове и спортен екип. Солоник знаеше: това, за което мечтаеше, към което се стремеше, трябваше да стане след няколко минути...

Каква ти разходка малко след полунощ? Внимателно се приближи към вратата, „рексът“ леко

се мръдна и го пропусна напред.– Почакай... Надзирателят мушна ръка в джоба си и подаде на за-

творника някакъв тъмен предмет – в ръката му познато полегна тежката ръкохватка на пистолет. Въпросително го погледна.

– „Броунинг“ – поясни оня. – Само в краен случай... Солоник пъхна пистолета в колана си и най-после на-

дникна навън. Коридорът беше пуст. Невероятно – даже мониторите не излъчваха познатото мъждукане. Първи пост, вторият, третият...

Нямаше никого.Минутите, откакто излезе от килията, му се струваха

часове. Коридори, които сякаш никога няма да свършат, постове, бързи преходи, стълби, зловещите звуци на стъпките...

Скоро двамата спряха пред огромна бронирана вра-


1�


1�

та. Като се порови из джоба, коридорният измъкна ко-лекция шперцове. Тежката брава се предаде без скър-цане, както и самата врата – тя плавно и безшумно се отмести. Зад нея имаше площадка, гореща и прашна, и стълба нагоре.

Захлупеното като купол над столицата юнско небе, поукрасено по краищата с неравно жълтеникаво зарево, изглеждаше някак посърнало. Дребни звезди се сливаха с електрическите светлини и от тази гледка на душата є ставаше тъжно и тревожно.

– По-бързо, по-бързо, хайде... – нервно припираше надзирателят.

Неочаквано той потъна в тъмнината и след миг оста-ви на покрива голяма спортна чанта. Дръпна ципа, из-вади парче брезент и го хвърли върху бодливата тел.

– Хайде – в гласа му откровено звучеше страх.Пръв пропълзя Солоник, след него спътникът му –

най-напред прехвърли чантата през телта, после също се промъкна. Александър Македонски погледна надо-лу: ярко осветената улица изглеждаше пуста.

В ръката на „рекса“ се появи сгънато алпинистко въже. Нетърпеливо го размота, щракна карабинката, закрепи я към някакво желязо до себе си. Дръпна два пъти въжето да се увери в здравината му. Като се убеди, че всичко е наред, хвърли края му надолу.

– Бог да ни помага!Като се хвана за въжето, беглецът застана в края на

покрива и започна бавно и внимателно да се спуска. Не се сети да си изпъне краката и само след секунди силно удари колене в стената, но не усети болка.

Спускането продължи дълго, така поне му се стори.

Тънкото въже режеше дланите като бръснач, краката му нелепо се клатеха и увиснаха в зеещата пропаст, тялото се люлееше като махало.

Петият етаж, четвъртият, третият... Вдясно се мярнаха зарешетените очища на неосвете-

ните прозорци, над главата небето процеждаше жълта мътилка, отдолу някакви строежи бавно изплуваха от тъмнината.

Вторият етаж... остават няколко метра. Сега, сега, още съвсем малко и ще бъде долу. Скок и металният покрив на будката запя и завибрира под тялото му. Со-лоник се търколи, но успя да се задържи на крака.

Нима всичко свърши?Вдигна глава и видя как „рексът“ се прехвърля през

парапета на покрива. Хвана въжето, опъна го, за да се спусне по-леко. Като че ли изтече цяла вечност – Со-лоник така и не разбра колко време бе минало, откакто напусна килията.

Долу вече ги очакваха: тъмният силует на паркира-ния наблизо фургон внезапно оживя, за секунда присвет-на с фарове и беглецът разбра – за него е.

След миг доскорошният затворник от спецкорпуса в ареста и неговият помощник вече седяха в топлото тъмно купе, а колата с тихо бръмчене потегли по ярко осветената улица.

Пътуваха двайсетина минути, после свърнаха в ня-какво дворче.

– Излизай и бързо в линейката – по интонацията и безстрастните думи на шофьора Солоник разбра, че на-реждането е за него.

Вляво наистина имаше реанимобил, корпусът му бе-


1� 1�

лееше върху размития фон на сивата стена, а на матови-те стъкла имаше кръстове с цвета на сурово месо.

Приближи се до задната врата, която веднага се отво-ри и от тъмното към него се протегнаха ръце, вмъквай-ки го в търбуха на реанимобила.

– Бързо се събличай и лягай на носилката!Беглецът се бавеше, но невидимите спасители го

пришпориха. По гласовете им личеше, че нервничат не по-малко от него.

Шум на разкъсвана дреха, допир на голото тяло до чаршафа, сладникавата воня на кислородната маска, на-хлузена на лицето...

Над главите им изрева сирена и реанимобилът, хвър-ляйки по асфалта и стените тревожни сини отблясъци, се стопи в нощта.

Линейката с пронизителен писък се носеше по мос-ковските улици. На покрива є виеше сирената, а в гла-вата на беглеца като ръждив пирон заседнаха познатите мисли.

Само той, тайнственият суперкилър, знае кой всъщ-ност беше през цялото това време и какво бе вършил; само той знае кой стои зад него, само той знае защо са му уредили това бягство... В края на краищата, той е от малцината, които разбират целта на своето съществува-не, но с нов облик – Александър Македонски.

Дълга върволица от объркани дни и събития преми-наха в спомените му; те бяха невъзвратимото минало. Това Солоник знаеше със сигурност. За нещо се досе-щаше, а за друго можеше само да предполага.

Впрочем за достоверността на предположенията ни-кой не може да гарантира, дори той самият.

ПъРВА ГЛАВА

На 15 май 1988 г., в 17 часа и 34 минути московско време, пред офиса на влиятелна търговска банка в са-мия център на Москва спря разкошен тъмносин „Мер-цедес“ с тонирани антрацитеночерни стъкла. Без съм-нение собственикът на колата бе сериозен, влиятелен и съвсем не беден – тоест в тези неспокойни времена имаше всички основания да се опасява за живота си. Точно затова мерцедесът бе солиден като всеки брони-ран автомобил. Зад предизвикателно шикозната маши-на се търкаляше скромна, незабележима в московската автомобилна тълпа млечнобяла „деветка“* на въоръже-ната охрана.

Вратата на скъпата кола бавно се отвори и от нея из-лезе грижливо сресан господин: клубно сако със златни копчета, скъп „Ролекс“ на китката, преливаща в матово злато игла на стодоларовата вратовръзка, самодоволно лице, подчертана увереност на движенията – всичко това говореше, че посетителят на банката явно е преус-пяващ човек.

Той направи обичайния знак към шофьора и охра-ната: чакайте тук, аз само за малко... Спря се, гнусливо се намръщи, докато вдишваше миришещия на бензин

вокАт нА мАфиятАдА

* Популярен модел на “Лада“. – Б.пр.

Documents

solonik_karishev