Разказвачество    :Преглед на историите

       Великите разказвачи от древните   шамани до сценаристите

Част 5

РАЗСЛЕДВАНЕ

Успехът на криминалните романи води и до известността на медицинска сестра Агата

Кристи, чийто романи с изненадващи обрати съживяват жанра. Най- известните й герои са

белгийският детектив Еркюл Поаро и госпожица Марпъл. Но най- значим е може би

„Убийството на Роджър Акройд“ (1926 г.), който въвежда понятието за ненадеждния

разказвач.

КАФКА В противовес на култа към

разума, модерните писатели изследват дълбините на човешката психика.

В “Процесът” (1925 г.) Франц Кафка ни води на едно абсурдно пътуване в дълбините на

човешката природа, страхове и ирационалност. Близък е до експресионизма.

Романите му съвършено илюстрират безчовечността на идеологиите на 20-ти век,

но и прониква по- дълбоко в изконните човешки страхове и безумия.

ПРУСТ Освен написан с невероятно

дълги и сложни изречения, „По следите на изгубеното време“ (1913-27 г.) е един от първите романи, изследващи паметта и

фантазията. Случките, описани в отделните части показват колко фрагментарно може да

възприема човешката психика света. Поток на съзнанието, похватът който той използва, се

среща оттогава нататък в творбите на Вирджиния Улф (“Мисис Далауей”) и Джеймс

Джойс.

ДЖОЙС Джеймс Джойс, писател

прочул се с „Портрет на художника като млад“ и „Дъблинчани“, създава една от най- емблематичните творби на целия двадесети век- „Одисей“ (1922 г.). В

паралел на Омировия епос, тук се проследява прозаичния ден на Леополд Блум и потока от накъсаните му и гротескни мисли. Гигантски

експеримент със стила, алегориите, гледните точки и всяка въобразима конструкция на роман. В другия му шедьовър „Бдение над Финеган“, писателят създава

цял нов речник, включително думата „кварк“. Води се една от най- трудните за четене книги.

МУЗИЛ Роберт Музил работи по

най- известната си книга през по- голяма част от живота си, и все пак остава недовършена.

„Човекът без качества“ (1930-47 г.) проследява опита на Улрих да намери своя път към

величието, опирайки се на науката и философията. Такова амбициозно

произведение не би било толкова четивно, ако го нямаше този полу- шеговит тон и ирония,

характерен за творбата.

БРОХ В противовес, описващо

постепенното отдръпване и разочарование от литературата, е друго значимо произведение „Смъртта на Вергилий“(1945 г.) на австриеца Херман Брох. В трилогията „Сомномбулите“

по- рано той прокарва идеята, че за да е действителен света трябва да е разбираем и

обозрим.

МАН Според други писатели, от

„Вълшебната планина“ (1924 г.) на Томас Ман водят начало всички нишки на модерния

роман. Преплитаща митология с ерудираност за съвременния свят, според думите на автора тази книга трябва да бъде прочетена два пъти, за да бъде разбрана. В „Доктор Фаустус“, Ман

осъвременява легендата за странстващия провъзгласил се за магьосник Йохан Фауст.

Тук, както и в новелата си „Смърт във Венеция“ се говори за предизвикателствата и маниите на

твореца.

РОМАН И така се ражда

модерният роман (Джойс, Музил, Пруст), които в опита си да обхване света по

реалистичен начин, вместо към описания и повествование, се обръща към вътрешния свят

на човека, като единствена константа във време на невъобразими промени.

ИЗМИ Двадесети век е век на експеримента

във всички изкуства. Вдъхновени от манифеста на футуризма (Ф. Маринети), редица кръгове си поставят все

по- амбициозни проекти: от дадаизма, антивоенно и антиарт движение (Гийом Аполинер, който рисува

фигури с поемите си), през импресионизма (художника Клод Моне; Бодлер), символизма (поета Рембо,

белгийския драматург, вярващ, че човек е безсилен пред съдбата- граф Морис Метерлинк), кубизма (Пикасо) и

експресионизма (шведския драматург Аугуст Стриндберг, написал „Госпожица Юлия“ и „Бащата“; Достоевски и

художника Едвард Мунк), чак до поп арт (Анди Уорхол). Авангардното течение в изкуството преобръща

представите ни за света.

СЮРРЕАЛИЗЪМ

Сюрреалистите- писателя Андре Бретон; режисьорите Жорж Мелиес и Луис Бунюел; художниците Миро, Магрит и Дали; поетите

Превер и Елюар, създават едни от най- разпознаваемите и причудливи произведения.

Те изследват неосъзнатите и ирационални кътчета от човешкото съзнание, достигащо

най- чистата си форма в съня и лудостта. Произведенията им се отличават със

спонтанност и непосредственост.

ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗЪМ Но човека на 20-ти век не иска да е само продукт на

околната среда и влияния, а да изгради себе си. Такава е и философията на екзистенциализма,

създаден от Жан-Пол Сартр („Думите“, „Погнусата“; „Мухите“, „Затворниците от Алтона“). Спътницата му

Симон дьо Бовоар („Мандарините“) също не му отстъпва и пише един от най- въздействащите

феминистки романи- „Вторият пол“. Албер Камю пък пише “Чумата”- по- човешки и топъл

екзистенциализъм, наситен с разбиране дори и без чувства (както в романа му “Чужденецът”).

УЛИПО Творческата работилница

(Улипо, съкратено от Цех за потенциална литература) създава едни от най-

необикновените произведения според предварително зададени правила.

Привържениците й (Реймон Кьоно, Итало Калвино, Жорж Перек и математика Франсоа льо Лионе) смятат, че изкуството се ражда от

ограниченията. А монументалният роман „Животът: начин на употреба“се смята за един

от последните романи- събитие.

АНТИГЕРОЯТ Поставен

под лупа, от психологията и обстоятелствата, човекът на двадесети век бързо показва тъмните и

неконвенционалните си страни. Субектът под въпрос става и главният фокус на литературата. Антигероят все пак не съществува от съвсем скоро- от „Фауст“ на

Кристофър Марлоу, през дон Кихот, байроновият лирически аз, до Монтаг на Рей Бредбъри („471 по

Фаренхайт“), до Снейп в „Хари Потър“ (от Дж.К. Роулинг). Типичният антигерои поставя под въпрос нормите на обществото. Той е адаптивен, понякога

циничен, но и нерядко апатичен.

ДЕТСКОТО Но голямата

новост е това, което се счита днес за детска литература: “Малкият принц” (Екзюпери),

“Алиса в страната на чудесата” (Луис Карол), “Пипи Дългото чорапче” (Астрид Линдгрен), “Мечо Пух” (А.А. Милн) и най- скоро „Хари

Потър“ (Дж. К. Роулинг). Тя често изненадва със сложността на философските, научни и

чисто хуманните си основи. Опитва се да обясни сложното- приятелството, смелостта,

логиката, с простички думи и понятия.

ПРИКЛЮЧЕНИЯ

Междувременно младежите четат приключенска (вид жанрова) литература,

която представя по- директно посланието си:“Том Сойер и Хъкълбери Фин” на Марк Твен, „Винету“ на Карл Май, “Последният мохикан”

на Джеймс Фенимор Купър.

ИЗБРАНИЯТ Друга

жанрова литература, която става популярна е фантастиката (фентъзи и научна фантастика): „Властелинът на пръстена“ на Толкин, „Хари Потър“ на Дж. К. Роулинг „Пътеводител на

галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс и донякъде пародийните романи от „Светът на диска“ на Тери Пратчет. В тях един избраник трябва да успее в мисията си, защото не само неговата съдба е заложена, а тази на цялата

раса или дори вселена. Същата идея виждаме по- късно и в киното (Нео от “Матрицата”).

ТОТАЛНОСТ Този век е

век на крайности и разказваческата традиция, която оставя след себе си не му отстъпва.

Тотални проекти, независимо дали насочени навътре- към психиката (Пруст, Джойс,

Селинджър) или навън- към проумяване на този или изграждане на друг свят (Толкин, Оруел). Човечеството сякаш наваксва нещо

изпуснато, но същевременно иска да разруши старото толкова страстно, че подкопава

основите му. Тази нагласа прави място за множеството спорни идеологии, които се борят

за внимание.

ДИСТОПИЯ След зверствата

на Втората световна война неслучайно друг жанр се налага в литературата, а именно дистопията. Най-

голямо влияние имат „1984“ на Джордж Оруел, където за пръв път срещаме Големия брат, и

„Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли. Същата тенденция по- късно се пренася в young adult и тийн

литературата: „Игри на глада“ на Сюзан Колинс и „Играта на Ендър“ на Орсън Скот Кард. Смел и

съвременен е подхода на Кори Доктороу („Малкия брат“). Интересът не е намалял и у по- литературно насочени автори като Харуки Мураками („19Q4“).

РУСИЯ В навечерието на двадесети век

е и звездния миг на руската литература: Достоевски с „Престъпление и наказание“ (1866 г.) „Идиот“ и

„Братя Карамазови“; Лев Толстой създава едни от най- впечатляващите романи “Война и мир” и „Ана Каренина“ (1873- 1877 г.). През двадесети век пишат

забавното дуо Илф и Петров със „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“; поетичният „Лолита“ (1955 г.) на

Набоков; Михаил Булгарков с “Майсторът и Маргарита” (публикувана 1967 г.), който смесва магията със сцената на Съветска Русия; Борис

Пастернак с любовната история на „Доктор Живаго“ (1957 г.) и „Архипелагът ГУЛАГ“ на Александър

Солженицин.

САЩ Макар и да има някои по- забележителни писатели

като Натаниел Хоторн („Алената буква“), Хърман Мелвил („Моби Дик“) и Марк Твен, огромна част от американската литература

принадлежи на двадесети век. След и понякога за войните пишат автора на най- късия разказ от шест думи Ърнест Хемингуей

(„Сбогом на оръжията“, „Старецът и морето“), Ф. Скот Фицджералд (“Великият Гетсби”), Дж. Д. Селинджър (“Спасителят в ръжта”), който е бил най- много в разгара на военните действия, и Джон

Стайнбек („На изток от Рая“).Голямо влияние на световната литература оказва Уилям Фокнър,

неколкократен носител на „Пулицър“, който във „Врява и безумство“ разказва за южняшко семейство, подобно на Фланъри О'Конъл и Харпър Лий („Да убиеш присмехулник“). През 60-те години пък

Джак Керуак с „По пътя“ става гласа на бийт поколението. След него идват също толкова открити и нестандартни писатели като Кърт

Вонегът („Кланица 5“, „Котешка люлка“ и „Закуска за шампиони“), Джон Ъпдайк („Заеко, бягай“) и известния с циничния си език Чарлз

Буковски („Поща“).

ИСТОРИЯ С осъзнаването на ролята на

историята, подчертана от „Капитал“ на Маркс и комунизма, голям успех бележи историческия роман и биографии. Макар и по- известни да са романите на сър

Уолтър Скот („Айвънхоу“ „Роб Рой“), който през 18- ти век е запленен от смелостта на шотландците, днешните

исторически произведения са по- задълбочени и сериозни: биографиите на Анри Троая от руски произход

и австриеца Стефан Цвайг („Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски“, „Магелан“), французойката

Маргарит Юрсенар ("Мемоарите на Адриан") и американката Пърл Бък ("Благодатна земя"), която пише за Индокитай. А индийският новелист и есеист Саломон

Рушди („Сатанински строфи“) предизвиква доста полемика. В творбите им се долавя опита за равносметка

и определено усещане за цел.

ПОСТМОДЕРНИЗЪМ През 70- те години, редица писатели осъзнават, че след толкова

трагедии и опити за исторически и културни революции, е изгубена възможността за неподправена наивност. Това проличава най- вече

в постмодерният роман: Хорхе Луис Борхес, Джоузеф Келър („Параграф 22“); Самюъл Бекет („В очакване на Годо“, „“Молой“) и Йожен Йонеско („Плешивата певица“) от театъра на абсурда; Ален Роб- Грийе ("Гумите", "Ревност", "Миналата година в Мариенбад", "Топология на един град-призрак") и Мишел Бютор (“Изменение”)

от течението „Нов роман“. Постмодернизмът работи против конвенционалните теми и техники, като се опитва да ги изобличи и преобърне. Затова е популярен и метанаратива, както и пастишите

(произведения, имитиращи стила на друг автор или смесица от различни части от оригинални творби). Във всеки случай

разказаното няма еднозначно тълкувание, защото разумът не е достатъчен за създаването на ред в света и мислите. Романите се плъзгат по повърхността на света и героите се характеризират с

липса на дълбочина. Защото вече всичко е репрезентация и постигането на автентичност, без препратки е почти невъзможно.

МАГИЯ В друг свят ни пренася и

магически реализъм на Габриел Гарсия-Маркес (“Сто години самота”, „Любов по време на холера“), Хулио Кортасар и по- съвременни

забележително силни женски гласове като този на Исабел Алиенде („Къщата на духовете“,

“Ева Луна”) например.След като човекът е изгубил контрол върху

религиозния си живот, а технологията му е все още не непосредствена и неразбираема, остава

му само да се надява, че чрез волята си може да промени самата материя.

КИНО Един от първите неми филми на

„предкиното“ дължим на баса между Едуард Мейбридж и Лиланд Станфорд, магнат и основател на университета със същото име, целящ да определи дали всички копита на коня са отделени от земята в

определен момент (1878 г.). През 1900 г. пък е първата роля на актрисата, за която Оскар Уайлд специално пише „Саломе“, която става модел за холивудска звезда- французойката Сара Бернар

(„Дамата с камелиите“, Хамлет). Година по- късно фотографът Джордж Албърт Смит, който държи

патента за цветната система „Синемакълър“, измисля близкия план и въвежда възможността за по- умел

монтаж. Останалото е история.

КИНОГРАФ Киното става

новото изкуство на съвремието. За негови основоположници се смятат братята Люмиер с

публичната прожекция на шест кратки филмчета, един от които „Пристигането на

влак“ (1886 г.). Но тъй като не виждат превръщането му в индустрия, Луи и Огюст

отказват да продадат патента на изобретението на изобретателния магьосник Жорж Мелиес,

който все пак по- късно става един от най- известните режисьори. Негова е идеята за

направата на първите специални ефекти като тези в „Пътуване до луната“ например.

СИНÉ Преди войната, най-

продуктивните филмови компании са френските Пате! (основана от четиримата

братя Пате, които популяризират грамофона и друга студио техника, както и изграждат стотици киносалони) , Гомон (продават

хронофотографа на Жорж Дьомени, придружен с демоклипчета, снимани от Алис

Ги, която така става първата жена- режисьор) и множеството малки студиа, които

впоследствие се превращат временно в оръжейни заводи.

АМЕРИКАНСКИ СТУДИЯ Отвъд океана, основаната от

Едисън компания, обединяваща водещите филмови производители- Моушън Пикчър Пейтънтс, наричана още Едисънов тръст, включва Любин, Американ стар

(Мелиес), Витаграф и други. Скоро обаче многобройните съдебни спорове за патенти принуждават много кино творци да преместят дейността си в Калифорния. Там

работи и противоречивият и забравен, вдъхновил поколения режисьори, Дейвид Уорк Грифит („Раждането на нацията“ с Лилиан Гиш, „Нетърпимост“), също и Ерих фон Щрохайм („Алчност“). Недалеч е основана и MGM,

чиито звезди са синоним на блясък, пари и амбиции, и ще е модел за по- крупните компании, които ще я изместят с

годините.

ХОЛИВУД Холивуд,

лосанджелеското съсредоточие на филмовите студиа в САЩ, е емблематично място, лесно разпознаваемо

по табелата на хълма, която поначало била поставена като реклама (1923 г). Първото филмово студио

Нестор отваря врати през 1911 г. в таверна на ъгъла на Сънсет булевард. Първият филм, сниман там е

уестърнът "Човекът от равнината“ на Сесил де Мил, чието творчество се отличава с пищност и показност

(„Клеопатра“, „Самсон и Далила“, „Десетте божи заповеди“). Робърт Флаерти с много усилия създава

първия документален филм "Нанук от севера". А през 1927 г. излиза и първият говорящ филм "Джаз

певецът". Оттам нататък блясъкът на филмовите премиери ще заслепи и вдъхнови не само зрители, но

и конкуренти като Боливуд.

БОЛИВУД По- голяма и по-впечатляваща от

Сандалуд (провинция Карнатака), Коливуд (тамилски език), Толивуд (телугу) или Толигандж (на бенгалски, Калкута), индийската филмова

индустрия на хинди, известна още като Боливуд произвежда повече от 800 филма на година. Първият индийски игрален филм е „Раджа

Харишчандра“ (1913 г.), вдъхновен от митологията. Но подема идва с говорящото кино, чието първо постижение в „Алам Ара“. Един от ранните

й режисьори Гуру Дат влиза с два филма („Жажда“, „Хартиени цветя“) в класацията на списание „Тайм“ на 100-те най- велики филма. Актьорът

Радж Капур („Господин 420“) пък поставя начало на цяла династия, подобно на Амитаб Бачан, познат в ролите на „сърдит млад човек“. По това време на световен успех се радва „Майка Индия“ (1957 г.). Но може би най- известен е трогателния „Слонът, моят приятел“ (1971 г.). Горе- долу тогава

и се утвърждава и типичната формула на боливудските филми с много танци и песни, които се пускат месеци преди премиерата, за да са

индикатор за успеха му. Имената на певците са може би по- известни от тези в главната роля. Днес най- известните звезди са кралици на красотата- Айшвария Рай и Приянка Чопра, а най- добре платена е Карина Капур. За главните мъжки роли най- търсени са Акшай Кумар, Салман Кан, но най- вече Шах Рук Хан („Девдас“), който участва заедно с Дипика Падуконе в

„Ом Шанти Ом“, филмът, който събира най- много звезди от всички поколения на едно място.

ЖАНРОВО КИНО В

първите години на киното на най- голям успех се радват специфични жанрове: уестърн ("Червената река", "Рио

Браво"), гангстерски ("Обществен враг", „Малтийският сокол“) и филм ноар („Големият сън“ с Хъмфри Богарт; „Голямата

жега“ на Ланг; „Лаура“ и „Паднал ангел“ на Ото Преминджър, режисьор и на „Анатомия на убийство“). Особено популярен е

мюзикалът (Джийн Кели в "Пея под дъжда" и "Бригадун", Джуди Гарланд в "Магьосникът от Оз", неповторимите Фред Астер и Джинджър Роджърс в „Полет до Рио“ и „Цилиндър“),

които се възражда и по- късно под влияние на индийското кино („Мулен Руж“, „Суини Тод“, „Фантомът от операта“ и

„Мама миа“). И не на последно място е хоръра („Къщата на дявола“ на Мелиес от 1896 г. е първият хорър и вампирски

филм, имаме „Франкенщайн“, а „Писък“ е кулминация в жанра).

ОБЕДИНЕНИ ТВОРЦИ През „Златния век“ на Холивуд се установява система с

пет главни компании: MGM, Парамаунт, 20th Century Fox, Уорнър и RKO Pictures. За да й се противопоставят едни

от най- ранните звезди- Дъглас Феърбанкс ("Зоро", "Крадецът от Багдад"), Мери Пикфърд („Бедното богато

момиченце“), заедно с Д.У. Грифит и Чарли Чаплин основават „Юнайтед артистс“. Компанията търси

независими продуценти, но появата на говорящото кино й нанася голям удар. Другите алтернативи на студийната система са „Колумбия“ и „Юнивърсал“. А годината, когато „Юнайтед артистс“ е купена от MGM (1981 г.), в подкрепа на независимото кино се основава, с Робърт Редфорд за

председател, института Сънданс, който провежда едноименния фестивал.

ЧАПЛИН Кариерата на

британския актьор Чарли Чаплин започва още преди появата на звука, с ролите му на скитник

с лесно разпознаваем силует („Хлапето“, „Треска за злато“, „Модерни времена“). Немите

филми на Чаплин могат да трогнат и най- закоравялото сърце, а прочутата му реч от

„Великия диктатор“ е може би един от най- силните призиви към човечеството. Образите

му в по- късните филми са още по- силна критика на мизерията и несправедливостта („Мосю Верду“, „Светлините на рампата“).

МОНТАЖ В Съветска Русия

през 20- те, подемът на киноизкуството се дължи на школата на монтажа: "Броненосецът

Потемкин"и "Октомври" на Сергей Айзенщайн, „Майка“ на Всеволод Пудовкин.

До скоро, дълго време, считан за най- великият филм според мнозина- “Броненосецът

Потемкин”, е историята за въстанието на кораба със същото име. Пестелив на диалог, филмът спечелва с патоса си управляващия

елит.

ИМ/ЕКС-ПРЕСИОНИЗЪМ Повлиян

до известна степен от руски имигранти, импресионизмът обхваща френски режисьори, чийто стил се изразява в

използване на наслагване и ретроспекция (флашбек) за изразяване на спомени и чувства: „Усмихващата се мадам

Беде“ на Жермен Дюлак, „Наполеон“ на Абел Ганс и експерименталните филми на Жан Епщайн.

В Германия, набира популярност експресионизма: „Кабинетът на д-р Калгари“, „Изгрев“ и „Фауст“ на

Мурнау, "Метрополис" на Ланг, „От сутрин до полунощ“ на Карл-Хайнц Мартин и филмите на Оскар Кокошка.

Течението се характеризира със стилизирана, преувеличена и съновидейна атмосфера, актьорска игра и

декори.

ХИЧКОК По това време младият

сценарист Алфред Хичкок посещава Ваймарската република, където е впечатлен от немското кино, което залага на емоциите. След няколко провала,

започва кариерата си на режисьор в Холивуд с адаптация на литературната класика "Ребека".

Майстор е и на романтичните и напрегнати филми, като сцената със самолет в „Север-северозапад“ е една

от най- емблематичните в историята на киното. Филмите на Хичкок се отличават с въздействащ

монтаж, като разчитат на съспенса и психологическия елемент като например в „Прозорец към двора“ и дори в любовите филми като считания за един от най- значимите- „Шемет“. И до днес има филми, вдъхновени от Хичкок смразяващи кръвта,

подобно на „Птиците“ и „Писък“.

ОРСЪН УЕЛС Извън студийната

система работи блестящият сценарист, режисьор („Допир до злото“, „Дамата от Шанхай“ с Рита Хейуърт) и актьор

("Човек на всички времена", "Параграф-22") Орсън Уелс. През 1938 г. пресъздава „Война на световете“ на Х. Уелс

толкова убедително по радиото, че всява масова паника от нашествие на извънземни. Основател и продуцент е на

театър Меркурий, където поставя по нестандартен начин шекспирови и други класически пиеси. Дебюта му в

киното става с „Гражданинът Кейн“, чието новаторство в сценария, режисурата и сложността на използваните

техники (като дългите беззвучни кадри със специални ефекти) му печелят челно място в кино историята.

Следващият му филм „Великолепните Амбърсънови” няма същи успех, защото е орязан по настояване на

продуцентите, подобно на „Процесът“ с Роми Шнайдер.

КОМЕДИЯ Комиците от зората на киното трябва

да работят най- вече с тялото за създаване на забавни ситуации какъвто е случая с Бъстър Кийтън („Генерала“), Лаурел и Харди, и разбира се Чарли

Чаплин. По същото време се снимат и братята Маркс- Граучо, Чико и Харпо, които учатват в редица комедии: „Патешка супа“ (1933 г.), „Една

нощ в операта“ и „Маймунджилъци“. Необичайният им хумор е често цитиран. Холивуд също прави комедии: "Г-н Дийдс отива в града" на Франк Капра, „Ниночка“ на Били Уайлдър. „Аленото огнивче“ (преди

Бонд)- един от първите шпионски филми постига международен успех благодарение на смяната на престорено несръчната с интелигентна

персона на героя на Лесли Хауърд. Едни от най- добрите комедии през втората част на века са „Американски графити“ (1962 г.), „Д-р

Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“,„Животът на Браян“ (1979 г.) на Тери Джоунс, който предизвиква

полемика, тъй като е ситуиран при раждането на Христос, „Почивният ден на Ферис Бюлер“, „Жени на ръба на нервна криза“ (1988 г.) на Педро

Алмодовар, филмите на Джим Кери („Маската“, „Айс Вентура“), необикновения стил на Гай Ричи в „Две димящи дула“. В последните

години комедията на глупостта и отвращението („Американски пай“) се конкурира с тази на обидата като при Саша Барън Коен („Борат“,

„Диктаторът“).

РОМАНТИКА Изглежда, че най-

подходящото заглавие за романтичните филми е "Животът е прекрасен", тъй като го носят американската коледна класика на Франк Капра и горчиво-сладката история за принца на зелен кон

Роберто Бенини. Те не винаги завършват както сме очаквали , подобно на други класики като „Отнесени от вихъра“ на подценения

Виктор Флеминг, „Казабланка“- може би най- великата любовна история на кино, и забавния „Някои го предпочитат горещо“, където

Джак Лемън успява да засенчи самата Мерилин Монро. В следващите десетилетия се утвърждава и традиционната формула:

„Готов на всичко“, Докато ти спеше“, „Безсъници в Сиатъл“, но има и малко по- разчупени варианти като „Мръсни танци“ „Дух“,

„Дневникът на Бриджит Джоунс“ „Имате поща“ и „Мостовете на Медисън“. Супер успешни през последните години стават „Титаник“,

„Наистина любов“, и заснетите по книги „Тетрадката“ и „Здрач“. Любими стават и по- нетрадиционните романтични филми като чаровния „Невероятната съдба на Амели Пулен“, фаталисткия „Блясъкът на чистия ум“, „(500) Мига от любовта“, красивия „В

настроение за любов“ на Уонг Карвай, „Наръчник на оптимиста“, носталгичния „В царството на пълнолунието“.

КИНОРЕАЛИЗЪМ

В ранните години на киното се налага реалистичният стил: било то социалистически

(в Русия, "Чапаев") или поетичен (във Франция, Рене Клер и Виго; по- късно „Кеят на

мъглите“ на Марсел Карне ("Деца на рая", "Вратите на нощта"), "Пепе льо Моко" на

Дювивие, "Правилата на играта" и "Марсилезата" на Жан Реноар) реализъм.

В следвоенно време кинодейците ще излязат за да уловят атмосферата на улицата, така се

раждат новите вълни, обективизма в Германия и неореализма в Италия.

СЛЕДВОЕННО КИНО След войната европейските страни- Франция, Италия, Великобритания, се

стремят към ограничаване на американските филми по часове или приходи. Затова и се основават редица фестивали и асоциации, които да

подкрепят местното кино.Австрийския режисьор Фриц Ланг („Нибелунгите“, „М“, „Д-р Мабузе,

играчът“) се завръща от Холивуд, за да завърши трилогията си с „Хилядите очи на д-р Марбюз“. Новото немско кино, в лицето на скандалния

„Вчерашно момиче“ (1966 г.) на Александер Клуге, Вернер Херцог („Всеки за себе си, Бог срещу всички“), Вим Вендерс („Париж, Тексас“, „Крилете на

желанието“) и проковативните филми на Райнер Вернер Фасбиндер („Копнежът на Вероника Фос“, „Бракът на Мария Браун“, „Отчаяние“),

залага на млади герои, които отхвърлят налаганият върху им социален или семеен натиск.

Съветското кино достига върховите си постижения с напрегнатия и символичен „Иван Грозни“ на Айзенщайн, "Андрей Рубльов" на Тарковски

(„Соларис“, „Огледало“, „Сталкер“), а също и реалистичните космически гледки на Павел Клушанцев („Път към звездите”), които оформят визията на Дж. Лукас и Стенли Кубрик. А в Полша политическите ленти на Анджей

Вайда („Канал“, „Пепел и диаманти“, „Човек от мрамор“, „Пан Тадеуш“) правят впечатление с изчистена стилистика и послание.

В Италия, вдъхновен от персонажите на Клинт Истууд, Серджо Леоне създава нов жанр: спагети- уестърн („За шепа долари“ и „За няколко

долара повече“ и завършека на трилогията "Добрия, лошия и злият").

НЕОРЕАЛИЗЪМ Италианското кино е в подем благодарение на неореализма, обединен около списание Cinema. Течението е против така

наречените „филми на белите телефони“, където се опитват да наподобят лукса и безгрижието на холивудските продукции. В

неореализма, сцените се снимат или в студио или по- често навън, а звукът е снет допълнително; повечето актьори не се занимават

професионално, а случайностите играят голяма роля за придаването на усещане за автентичност. Всичко започва с Лукино Висконти („Обсебване“, „Развод по италиански“), а филмите на Федерико

Фелини („8 1/2“, „Сладък живот“), Виторио де Сика („Крадецът на колела“), Микеланджело Антониони („Фотоувеличение“, „Забриски

пойнт“) и Роберто Роселини („Рим - открит град“) оказват голямо влияние на редица режисьори.

Самите те се възхищават на Жан Реноар ("Реката", „Правилата на играта“), с който работят съвместно. Тогава и Рене Клер се завръщат

от Холивуд, а Макс Офюлс („Мадам де...“,1953 и „Лола Монтес“) и Жан- Пиер Мелвил ("Ужасните деца") все още са активни.

НУВЕЛ ВАГ Новата вълна е

кръг от френски кинаджии, който се обединява около списанието „Кайе дьо синема“ в края на 50-те:

Франсоа Трюфо („Четиристотинте удара“), Жан- Люк Годар („До последен дъх“), Клод Шаброл

("Братовчедите") и Ален Рене ("Хирошима, моя любов", "Миналата година в Мариенбад"). Те снимат нискобюджетни ленти на открито с млади актьори и собствен сценарий. Върхово постижение стават така наречените „авторски филми“, където не техниката е важна, а автентичността. Със своя статия през 1960 г., Франсоа Трюфо ("400 удара", "Жул и Жим") поставя

във фокуса на киноизкуството режисьора като творец.

ПРЕМИЕРИ Киното отвъд океана в

средата на века може да се похвали с едни от най- обичаните класики: „Казабланка“ (1942 г.), „Дванадесет разгневени мъже“ (1957 г.), „Затворнически рок“ и т.н.

През 60-те пък са създадени едни от най- големите хитове: исторически епоси („Клеопатра“, „Лорънс

Арабски“), мюзикали („Уестсайдска история“, „Звука на музиката“ и „Мери Попинс“).

Тогава и през седемдесетте насочват камерите към обречени герои, които се бунтуват, за да запазят

свободата си: „Бони и Клайд“- първия филм от новото поколение, „На кея“, „Портокал с часовников механизъм“

(1962 г.), „Буч Касиди и Сънданс кид“, „Абсолвентът“, „Волен ездач“, „Полет над кукувиче гнездо“ и „Шофьор на

такси“ на Скорсезе.

РЕЖИСЬОРИТЕ В началото на

кариерата си Луис Бунюел работи с Дали („Андалуско куче“, „Златният век“), като филмите им предизвикват скандал. Обратно в Испания, прави

филм за Гражданската война. Заминава за САЩ и по- късно Мексико („Забравените“), но най- известните му филми са снимани в Париж

(„Дневникът на една камериерка“, „Дискретният чар на буржоазията“„ „Дневна красавица“) .

Шведът Ингмар Бергман е ключова фигура от киното на двадесети век, тъй като обхваща десетилетия по своите причудливи филми „Лицето“, „Като в огледало“, „Мълчанието“, „Персона“, „Фани и Александър“ „Сцени от един семеен живот“. Работи с плеяда любими актьори като Гунар Бьорнщранд,

Макс фон Сюдоф, Биби Андерсън и Лив Улман.Акира Куросава запознава света с японското кино с „Рашомон“-

бруталност, видяна от четири различни точки, а майсторският „Седемте самураи“ става еталон за по- късни екшън филми. Макар че може би друг

японски режисьор заслужава еднаква почит не само поради уникалния визуален стил- Ясуджиро Одзу, който изследва човешките отношения в

„Токийска история“ (1953 г.), част от трилогията му Норико.Индиецът Сатяджит Рай е един от по- малко познатите големи режисьори.

Работи упорито за създаването на Трилогията за Апу („Песента на пътя“, „Непобеденият“ и „Светът на Апу“), а междувременно заснема и

въздействащия „Музикален салон”.

ГЕРОЯТ Може би ако не беше

приятелство между Джоузеф Кембъл, културният изследовател, написал “Героят с хиляди лица”, и

режисьора Джордж Лукас („Американски графити“) “Междузвездни войни” днес нямаше да съществува,

както и вероятно популярността на филмите и телевизионни предавания, за които сагата проправя

пътя.

НОВИЯТ ХОЛИВУД И така настъпва ерата на „Новият Холивуд“: многостранната киноматография на Стивън

Спилбърг („Извънземното“, „Челюсти“, „Индиана Джоунс“, „Империя на слънцето“, „Списъкът на

Шиндлер“), Лукас и разбира се Франсис Форд Копола („Разговорът“, силно въздействащият „Апокалипсис сега“), който заявява, че иска да прави арт филми, а не боклук като „Кръстника“. Към списъка може да

добавим и Брайън Де Палма („Белязаният“, „Недосегаемите“), Милош Форман („Амадеус“),

Стенли Кубрик („Спартак“, „2001: Одисея в космоса“), Уди Алън („Ани Хол“) и други.

БЛОКБЪСТЪРИ Първият блокбъстър е дело на новото

поколение на Холивуд и това е зловещия и напрегнат „Челюсти“ (1975 г.). Появява се

„комерсиално кино“, което не се поколебава да захвърли всякаква скромност и преструвка.

Такива са мащабните филми за Апокалипсис- било то от астероиди, замръзване или

извънземни („Трансформъри“, „След утрешния ден“). А по- наскоро тази роля играят

адаптациите на Супермен и другите комиксови герои като Батман („Черният рицар“),

Железният човек и други.

8/90-ТЕ Едновременно се появяват и други по-

малко комерсиални ленти: “Разярен бик“ на Скорсезе, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг („Ерин Брокович“, „Трафик“), „Последно танго в

Париж“ на Бернардо Бертолучи и „Европа“ на Триер. Но култови стават "Криминале" на Тарантино, и „Терминатор“ и „Титаник“ на Джеймс

Камерън („Аватар“).През последните десетилетия на 20-ти век, европейското кино (главно

литературни адаптации) бива финансирано от държавните институции. Но и тук не липсват оригинални ленти: на французойката Анес Варда („Клео

от пет до седем““), Люк Бесон („Петият елемент“, „Такси“, „Леон“), необикновения немски „Бягай, Лола“ (1998 г.), на кино- професора

Кшищоф Зануси (“Животът - болест, която се предава по полов път”). Руското кино пък разгръща дълбоки или величествени теми с помощ на

Никита Михалков („Свой сред чужди, чужд сред свои“, „Анна: от 6 до 18“, „Сибирският бръснар“).

Брус Ли постепенно популяризира азиатското кино и най- вече това за бойни изкуства, което впоследствие отваря вратите за филми като „Тигър и

дракон“ на Анг Лий и „Герой“ на Джан Имоу.Австралийското кино има някои попадения като "Лудия Макс" и "Дънди

крокодила", но по- скоро за да постигнат успех актьорите му трябва да участват в холивудски продукции.

ФИЛМИ

Каквото и да търсите във филмите, най- вероятно ще го намерите: те представят от най- лошото в човешката природа („Гадни

момичета“, „Мълчанието на агнетата“, „Догвил“) до най- доброто („Изкуплението

Шоушенк“, „Криле на желанието“, „Бедняка-милионер“, „Ганди“). Най- запомнящи са тези

с неочаквани обрати като „Шесто чувство“, „Боен клуб“ и „Обичайните заподозрени“. Но

най- ангажиращи са тези с богат свят за изследване като „Властелина на пръстените“, „Матрицата“ и „Генезис“. За всеки по нещо.

ДРАМАТУРГИЯ Забележителни

пиеси и идеи (пушката трябва да гръмне) в съвременната драматургия въвежда не друг, а лекарят Антон Чехов (Чайка“, Три сестри“), за който

писането е като любовница. Да продължи да пише го убеждава друга забележителна личност- режисьорът Константин Станиславски, който

създава едноименния метод, който разчита на „емоционалната памет“ за пресъздаване на автентично изпълнение. Вдъхновява актьорската школа

на Лий Страсбърг, чийто „метод“ насърчава актьорите да се потопят в света на героя си. Сред неговите ученици са Джеймс Дийн, Мерил Стрийп и още стотици известни имена. От системата на Станиславски черпи техники и

импровизацията- вид театър, който се измисля на момента и често е ползван за репетиция и упражнения.

Напълно противоположен е подходът на другия значителен драматург- Бертолд Брехт („Животът на Галилей“), който защитава така наречения „епичен театър“ (или диалектически театър), който не се поколебава да

наруши чeтвъртата стена, като героите сякаш съзнават, че са измислени и се обръщат директно към зрителите или автора.

ТЕАТЪР НА ЖЕСТОКОСТТА В началото на

века театралният режисьор Антонен Арто, също сценарист на първия сюрреалистичен филм „Раковината и свещеника“ (1928 г., Жермен Дюлак), измисля авангардното понятие за „театър

на жестокостта“. Този театър, повлиян от източните пиеси, трябвало да бъде по- физически, използващ цялото

пространство и разчитащ по- малко на текста. Жестокостта се изразявала не в насилието, а в изтръгването на публиката от

дистанцираното (естетическо) отношение и установяването на директен контакт на инстинктивно ниво.

АНТИ-ТЕАТЪР През втората

половина на века се обособява течението на анти-театъра или още „театър на абсурда“. Характеризира се с усещане за безцелност и трагикомичност, причинени най- вече от непоследователност в

общуването и в действията. Вдъхновено в известна степен от Алфред Жари („Крал Юбю“). И въпреки че за негов предшественик се смята

италианския драматург Луиджи Пирандело („Шест лица търсят автор“, „Снима се“), повечето абсурдисти пишат на френски: Самюел Бекет („В очакване на Годо“), Йожен Йонеско („Плешивата певица“) и Жан Жьоне („Слугините“). Изключения правят британците Харолд

Пинтър („Стаята“) и Том Стопард („Розенкранц и Гилденщерн са мъртви“, съсценарист на „Бразилия“, „Влюбеният Шекспир“).

Връзката им с екзистенциалния театър, който се развива по същото време, е сложна. Есето на Камю „Митът за Сизиф“ в голяма степен

изразява идеите на абсурда, но Сартр е защитник на повече ангажираност в политиката и литературата. Пиесата му „При

закрити врати“ обаче носи по- близко гледище („Няма нужда от шишове: адът - това са другите.“).

ПРЕДВОЕНЕН ТЕАТЪР Освен с наративни и социални въпроси, ирландецът Джордж

Бърнард Шоу е най- вече литературен критик и съосновател на Лондонско училище по икономика и политически науки. Той внася в пиесите си силни политически и класови възгледи („Пигмалион“,

по която е направен филма „Моята прекрасна лейди“).Друг писател, който привнася в пиесите си такива теми е Ромен

Ролан („Жан-Кристоф“), който повлиян от индийската философия, представлява възвишения идеализъм и спомага за

популяризирането на „театър на народа“, защото го счита за основна необходимост: „Дантон“, „Пеги“, „Ще дойде времето“.

По онова време работи и Жан Кокто („Ужасните родители“, „Двуглавият орел“), който пише също поезия, сценарии и т.н.

Символистичните феерии на Морис Метерлинк („Натрапницата“ „Пелеас и Мелизанда“ „Синята птица“) използват пестелив диалог,

осеян с намеци, за да покажат колко човек е безпомощен пред външните сили (оттам и предпочитанието му към марионетки).

Създава така наречената „статична драма“.

СЪВРЕМЕНЕН ТЕАТЪР Един от най- продуктивните драматурзи след Втората световна война, Жан Ануи („Пътникът без багаж”) се занимава с моралните дилеми, пред които

са изправени често младите и идеалистични персонажи. По- късно сам класифицира творчеството си, като през първия етап имаме розови

(приказни: „Балът на крадците“) и черни пиеси (трагични: „Антигона“). Следващия по- мрачен етап съдържа блестящи (с миз-ан-абим, т.е. пиеса в

пиесата: „Репетицията или наказаната любов“) и скърцащи (сатирично-комеийни: „Валсът на тореадорите“) пиеси. Паралелно създава и

костюмирани пиеси за исторически персонажи като Жана Д'Арк и Томас Бекет.

Театрален собственик и постановчик, италианецът Дарио Фо съживява комедия дел арте. В пиесите си критикува организираната престъпност, корупцията, традиционния брак, говори за аборт, марихуана и редица

други политически, социални и културни въпроси: „Архангелите не играят флипер“, „Няма да платим“ и т.н. Със съпругата му актрисата Франка Раме

основават собствена трупа, за да избегнат цензурата.Бернар-Мари Колтес ("В самотата на памуковите полета") говори за дрога,

лудост и изконната самота. А Ева Енслър предизвиква скандал с откровения и личен спектакъл „Монолози за вагината“.

В края на века, театралният изследовател Ханс-Тис Лийман въвежда термина „постдраматичен театър“, за да обозначи театъра, който набляга

не на сюжета, а на взаимодействието между текста и зрителите.

БРОДУЕЙ И УЕСТ ЕНД Бродуей в Ню Йорк и театрите на в Уест Енд на Лондон, сред

които и Ковънт Гардън, намиращ се в квартала със същото име, са най- посещаваните и престижни съсредоточия на

комерсиалния театър. А сред най- посещаваните спектакли са мюзикалите (или

музикалният театър) „Уестсайдска история“, „Коса“, „Звукът на музиката“ на Роджърс и Хамърстайн, „Исус Христос

Суперзвезда“, политическият „Евита“, „Gypsy“, „Клетниците“, „Фантома на операта“ и „Котките“, поставен от Андрю Лойд

Уебър, и не на последно място трезво-циничният „Авеню Q“ с мъпетите и „Пролетно събуждане“, който засяга доста

сериозни обществени теми, с рок. Шоу програмата се допълва от вече утвърдените писатели Тенеси Уилямс („Трамвай

Желание“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“) и Артър Милър („Смъртта на търговския пътник“). От там водят

началото си и сценаристите Тони Къшнър („Линкълн“) и Дейвид Мамет („Мементо“), чиито постановки са адаптирани

за голям екран.

АНИМИРАНЕ Преди появата на

филмите, разновидни устройства за анимация (зоотроп) били използвани за създаване на оптични илюзии (тауматропи,

кинеографи) или призраци (магически фенери). „Фантасмагория“ (1908 г.) на Емил Кол се счита за първата анимация. А може би първият пълнометражен анимационен филм е „Потъването на

„Лузитания” (1918 г.) на карикатуриста Уиндзър МакКей. По късно МакКей („Малкият Немо“) ще демонстрира процеса си в

„Динозавърът Гърти“, за чието създаване са необходими близо 10 хиляди рисунки. Джон Брей, който се представя за журналист, за да

изучи техниките му, по- късно подава заявка за многобройни патенти. Все пак той има и време-спестяващата идея, която

превръща анимацията в индустрия: прерисуване само на героите като фонът остава същият. Друг герой от това време е „Клоунът

Коко“, който забавлява зрителите като взаимодейства със създателя си Макс Флайшер („Бети Бууп“, която се появява първо в „Попай

моряка“). А месеци преди появата на първия озучен филм с Мики Маус, аниматорът Пол Тери от студия Ван Бюрен експериментира

със звука в „Време за вечеря“.

ДИСНИ Благодарение на невероятното си упорство и

креативност, Уолт Дисни успява да наложи новия кинематографичен жанр- анимацията. Първият му опит е в Канзас, където основава студиото Laugh-O-Gram Films (1922 г.), което работи по реклами. След известни трудности се премества в

Холивуд, където Маргарет Уинклър продуцира сериите му, посветени на „Приключенията на Алиса“, където живо момиченце пътува в анимиран свят.

Героят му заека Освалд е отнет и Дисни прекратява сътрудничеството. Заедно с брат си Рой основава компанията „Дисни брос“, която има най- разпознаваемия

герой- Мики Маус, първата говоряща анимация в „Парахода Уили“ (1928 г.). Негов е и първият пълнометражен анимационен филм „Снежанка и седемте джуджета“ (1937 г.), чийто бюджет от над два милиона едва не разорява братята. Дори днес ранните му филми впечатляват със симфонията от звук и образ, и простото, но

завладяващо послание („Фантазия“, „Бамби“, „Дъмбо“, „Пинокио“). Но най- значимите филми предстоят: „Спящата красавица“, „101 далматинци“, „Робин Худ“, „Питър Пан“, „Лейди и скитника“, „Аладин“. Този най- успешен период се дължи на

така наречените от Уолт Дисни „деветима старци“: легендарните аниматори Лес Кларк, Марк Дейвис, Оли Джонстън (съавтор на „Илюзия за живот“, където са

въведени 12- те основни принципа на анимацията) и др. „Цар Лъв“ е един от най- високо оценените филми изобщо. А днес Дисни е империя, която държи правата на

стотици анимационни и игрални филми. Но се бори за запазването на статута си най- иновативна компания заради навлизането на 3D. С техниката от Paperman

търси баланса между традиция и нови технологии.

ХАНА-БАРБЕРАВ ранните години на анимацията едни от най- известните

герои на сутрешни прожекции в киносалоните са „Котаракът Феликс“ на Ото Месмер и "Уди Кълвача" (създаден 1941 г.).

След напускането на Дисни, негови бивши служители работят в множество компании като UPA („Мистър Магу“, Бъгс Бъни и

Looney tunes), Уорнър и MGM („Друпи“, с аниматор Текс Авери). Много от филмчетата се пренасят на телевизионния

екран. Но най- продуктивно е дуото Хана-Барбера, които създават десетки любими герои като „Том и Джери“,

„Семейство Флинстоун“ (1960 г.), „Скуби Ду“ и т.н. Анимациите им се отличават със звуковите ефекти, които днес се приемат за даденост, и нисък бюджет. По това време на анимацията

все повече се гледа като на детско забавление.

АНИМАЦИЯНачалото на възстановяване от този период идва с филма „Кой

натопи заека Роджър“ (1988 г.), безспорен хит, последван от „Космически забивки“. През 90- те Дисни се сдобива с достойни

съперници в лицето на Дриймуъркс („Принцът на Египет“, „Как да си дресираш дракон“, „Спирит“, „Мравки“, „Мадагаскар“, „Лило и

Стич“, „Кунг-фу панда“ и „Ранго“.) А „Шрек“ спечелва първия Оскар за анимационен филм (първата анимация, която е номинирирана за Оскар обаче е „Красавицата и звяра“). Другата компания е Пиксар,

която прави първия 3-измерен компютърен филм „Играта на играчките“, а така също и „Уол-и“, „Феноменалните“, „Таласъми

ООД“, „Търсенето на Немо“, „В небето“ и „Храбро сърце“- все филми, които се радват на признание от зрители и критици. Традиционните

филмови компании също продуцират някои известни анимации като „Принцеса Анастасия“, „Коралайн“ и „Ледена епоха“. Появяват се и анимционни сериали не само за деца, които се занимават с теми

като насилие, проблеми и семейни отношения- „Семейство Симпсън“, „Саут Парк“ и „Спондж Боб Квадратни гащи“.

АНИМЕ На края на 20- ти век, на Запад

набира популярност и японската анимация, наречена още aниме: по- скоро детските „Сейлър Мун“, „Покемон“, „Ю-Ги-

О!“ и „Наруто“. Серийният „Тетрадката на смъртта“ пък изследва моралните въпроси, свързани със смъртта и

причиняването й. Анимето, по принцип, се отличава със силна митология, почерпена от древността, и игрови елементи. По-

сериозни теми засягат самостоятелните филми „Акира“, култовата футуристична история за бягащ от правителството

мотоциклетист и „Гробът на светулките“ (1988 г.), който е един от най- трогателните антивоенни филми. Те присъстват и в

анимацията на Хаяо Миядзаки („Моят съсед Тоторо“, „Доставките на Кики“, „Отнесена от духовете“), като „Принцеса

Мононоке“ (1997 г.) става най- гледания филм за всички времена в Япония. И така най- после Уолт Дисни намира своя

наследник или съперник.

МАНГА Голяма част от анимета са

базирани на комикси (манга) поради огромната им популярност там: Astro Boy, Oh

My Goddess!, Bleach. Мангата Boys Over Flowers пък е пръвърната в сериал на практика на

всички азиатски езици. В Япония се намира комикс за всеки вкус и възраст: например

шонен е за юноши, шоджо- за девойки, сейнен за възрастни и т.н. Въпреки, че не малко манги

разчитат на екшън и драматични събития, като цяло са по- лирични и с по- забавен

ритъм.

ДЕВЕТОТО ИЗКУСТВО Вероятно първият артефакт, който се доближава до днешното

понятие за комикс е нормандския „Гоблен от Байо“, който изобразява нашествието на Уилям Завоевателя. Няколко века по- късно (1840-те) учителят Родолф Тьопфер създава първите

карикатури в „Приключенията на Обадая Олдбък”. Илюстрациите на „Макс и Мориц“ също са едни от първите в този не съвсем добре дефиниран жанр. Европейският стил в

комиксите се оформя благодарение най- вече на белгийските и френски художници: Жан Жиро, наречен още Мьобиус

(„Блубъри“), Ерже („Приключенията на Тинтин“), Андре Франкин („Спиру и Фантазио“, „Гастон Лагаф“), Морис Де Бевере („Лъки Люк“), Пейо („Смърфовете“), Рене Госини („Астерикс“), и италианецът Хюго Прат („Корто Малтез“).

Лявата пропаганда създава своите симпатични герои Пиф и Еркюл.

КОМИКС Спорен е обаче, според американците,

произхода на комикса, тъй като може би първият, който ползва балончета е Бенджамин Франклин в карикатурата си от 1754 г.,

където призовава колониите да се обединят. Затова въпреки множеството азиатски и европейски илюстратори, комиксът се води едно от малкото изкуства, изобретени в Америка. А Blackmark (1971 г.) на Гил Кейн е първият американски графичен роман. По това

време комиксите за Мики Маус празнуват четиридесетата си годишнина. От Втората световна война насам, но и преди, две

компании си поделят почти целия пазар. Марвел („Спайдърмен“, „X-men“, „Фантастичната четворка“), ръководена от бившия редактор

Стан Лий, който пише някои от историите, които Джак Кърби, създателя на героя на Капитан Америка (1941 г.), илюстрира.

Кръстена на популярните си серии Detective Comics, ДиСи Комикс („Батман“, „Супермен“) започва с по- разнообразни жанрове и се опитва да наложи комикси с по- сериозни литературни качества. Там работи известно време и Уил Айзнър („Духът“), „бащата на

графичния роман“. А с Maus (1986 г.), Арт Шпигелман въвежда по- задълбочени теми, тъй като смята, че комиксите са идеалното

средство за посланието му.

УЕБКОМИКСИ За

първия уебкомикс е призната пародията на „Магьосникът от Оз“- „Вещици и шевове“ (1985 г.) на

Ерик Миликин. Но средата на 90- те е времето, когато излизат едни от най- дълго съществуващите комикси,

като например в портала на Art Comics Daily. В началото на XXI век пък уебкомиксите привличат

вече и професионалисти. Популярни са уебкомикс за инженера Dilbert, човечета на xkcd, Hark! A Vagrant, в

който Кейт Бийтън интерпретира литературни и исторически събития, Zot! на комиксовия теоретик Скот Маклауд, монументалния Homestuck, който

проследява приключенията на четири деца в света на видеоигрите.

ВИДЕОИГРИ Стават популярни през 70- те

с появата на домашните конзоли. Първите видеоигри са 8- битови, като Pac-Man и „Супер Марио“- историята на смелия водопроводчик, тръгнал да

спаси своята принцеса. По- скорошни игри, които имат наративни елементи са Portal, Tomb Raider и Half-life. Но най- подходящи за разгръщане на потенциала на разказвачеството са ролевите игри, популяризирани с настолната „Тъмници и дракони“ (1974 г.). На

компютъра й съответстват игри като: научно- фантастичната Mass Effect, която се подготява да спаси галактиката и на филм; Fallout, която изследва алтернативна история след Втората световна война; мултимедийната Final

fantasy; мултимилионната Halo за извънземни; и вдъхновената от дистопичните философии на Оруел, развиваща се в подводен град

Bioshock. По- нестандартни и показващи потенциала на платформите са: играта за пътуване с книга, с за да разкрие станалото, до едноименния

остров Myst, която бива изместена по продажби чак със Sims; Heavy rain- трилър, която поставя героя по петите на сериен убиец; и алтернативната Journey за пътуване в пустинята с помощта на непознати играчи, която е хвалена като невероятно емоционално преживяване. С едновременното

развитие на технологиите (мобилни, триизмерни и др.), закономерно конкуренцията трябва да се фокусира повече върху прогрес и герои, които

да създадат търсената ангажираност на играчите.

КИНО СЕРИАЛИ Филмовите сериали представлявали всяка седмица сцени

от иначе цял филм, който се прожектирал заедно с новините и рисуваните филми. За да накарат зрителите да се завръщат за следващия епизод, те завършвали на

напрегнат момент, като класическия момент с момичето, завързано на релсите или героят, висящ от скала. Един от

първите такива серийни филми бил немският „Арсен Люпен срещу Шерлок Холмс“ (1910 г.). В Европа бил популярен и френският злодей "Фантомас". Повечето

били с нисък бюджет, но има и изключения като „Флаш Гордън“ (1936 г.), който посещава друга планета,

например. Други известни сериали били „Опасните приключения на Полин“, "Приключенията на Катрин" и

„Капитан Марвел“.

ТЕЛЕНОВЕЛА Голяма заслуга

за популярността на телевизията се дължи на тъй наречените „сапунени сериали“: австралийският

„Съседи“, мексиканският „Богатите също плачат“, американския „Пътеводна светлина“ с рекордните 72

г. в ефир, които всъщност водят началото си от радиото. Най- благодатна почва те намират на

латино- американска почва („Касандра“, „Дивият ангел“, „Клонинг“, „Грозната Бети“).

Еквивалент за мъжката част от зрителите се явява кеча. Вярно, че през 40- те г., когато е създадена

Световна федерация по кеч (оглавена от семейство Макмеън), главното било борбата. Но от средата на

80- те драматичния елемент заема все по- важно място, което води до днешните брутални и театрални

изпълнения.

МАЛКИЯТ ЕКРАН Телевизията започва като забавление за цялото семейство

през 50-те години („Обичам Луси“), но постепенно навлиза в изследване на по- дълбоки културни, социални

и психологически явления.Не толкова дълго след повсеместното й разпространение, привлича интереса на уважавани кинодейци като Дейвид Линч („Мълхоланд драйв“), който заснема „Туйн Пийкс“ с

качеството на актьорска игра, сценарий и режисура, отговарящо на филмовото. Ларс фон Триер, режисьор на

„Европа“, „Догвил“, „Меланхолия“ и съосновател на движението Догма '95 заснема минисериала

„Кралството“. А най- скоро легендарният Скорсезе пренася гангстерския свят на малкия екран в „Престъпна

империя“ на HBO.

ТЕЛЕВИЗИЯ Друг сериал с подобна

тематика- „Семейство Сопрано“ прави няколко нововъведения като нетипичен герой и начин на заснемане. Все по- голямо

призание се отдава на блестящите сценарии, като едни от най- показателните примери са „Западното крило“,„Момчетата от

Медисън Авеню“ и „В обувките на Сатаната“. Успешен и влиятелен е „Зайнфелд“, заради необикновеното си чувство за

хумор и похвати.А феноменът „Приятели“ не само успява да се задържи 10

години, но спомага за налагането на представата, че е възможен и друг начин на живот за младите, освен

семейството. Също заснетият в Ню Йорк, „Сексът и градът“ прави нещо подобно и за жените. Немалко днешни сериали поставят под въпрос морала и обществото („Два метра под

земята“, „Наркомрежа“) и променят културата, като въвеждат нови теми за насилието и секса („Щитът“, „Игра на тронове“,

„Секс до дупка“).

СЕРИАЛИ Настъпва и по- голямо

използване на жанрове като полицейски („Закон и ред“, „От местопрестъплението“), докторски („Спешно отделение“, „Д-р Хаус“), адвокатски („Али Макбийл“)

и т.н. Голям интерес предизвикват и сериалите за паранормални явления и същества: „Досиетата X“, „Бъфи- убийцата на вампири“, който има собствена

научна дисциплина и дори списание, пътешествието на двамата братя в „Свръхестествено“ и „Изгубени“, което създава една от най- сложните митологии за

телевизионно шоу. По- скорошните сериали се характеризират с висока степен на осъзнатост на

популярната култура, от която са част: „Момичетата Гилмор“, „Как срещнах майка ти“ и „Колеж

Грийнсдейл“ са само някои от тях.

ДРАМИ Сериалите днес нерядко

може да се мерят със седмото изкуство. И то не само по бюджет, а и качество на актьорската

игра и сценария.

ФЕН АРТ Сериалите са любимото

пристрастяване на всички нас. Да ги гледащ е понякога толкова завладяващо, че чак чакането на следващия епизод се превръща в мъчение. Все по-

често тази незадоволеност се изразява в производни творби от фенове: gif- чета, разкази, песни, колажи и т.н. И тъй като пропастта между творец и фен става все по- малка (пр. „50 нюанса сиво“, „Паранормална

активност“) заради разпространението на технологии, инструменти (софтуер, камери) и източници на информация, може да очакваме

промяна на културата към съзнателно и целенасочено насърчаване на креативността.

УЕБ Сериалите и шоутата се преместват в

интернет, което налага ограничения: както времеви, така и творчески. Продуценти се явяват

разпространителите на съдържание като youtube; Hulu (Leap year, чийто сценарист Юри Барановски

издава книга по темата) и Netflix (Lilyhammer, „Къща от карти“, „Развитие в застой“) в САЩ, но и известни

тв и филмови фигури като Джос Уидън („Музикалният блог на Д-р Ужасен“) и Бен Стилър (Burning love). Алтернатива са Фелиша Дей, която е

също и сценарист на може би най- дългият уеб сериал до сега- „Гилдията“, Уонг Фу, които са създатели и на професионално направен уеб филм- Agents of Secret

Stuff и влогърът Ханк Грийн, който изпробва възможността за литературни адаптации с

„Дневниците на Лизи Бенет“.

ПИСАНЕ 21-ви век е век на стремеж

към обединяване на света, който все повече се затваря със стени от подозрение и страх.

След години усилен труд като водещи интелектуалци се утвърждават Харуки Мураками с меланхоличния

си и сюрреалистичен хумор; Орхан Памук, който представя спокойната (и семпла) екзотичност на модерна Турция; Милан Кундера („Непосилната

лекота на битието“), който без усилие смесва конкретиката с онтологичните си въпроси; силно

интелектуално конструирани романи на Умберто Еко;Марио Варгас Льоса, Филип Рот и майстора на страшния и внасящ смут разказ- Стивън Кинг.

КАУЗА 21-ви век е също и век на

прозата с кауза, която не се бои да навлезе във философията, за да изследва самотата и

разединението в обществото.Прави впечатление простия и ясен език на

днешните най- почитани разказвачи. Контрастът е не само с натруфената

политическа реч, но и сочи промяна от амбициозните и богати тотални, светоградящи

(включително измислени) езици и реторики на 20-ти век.

КАКВО СЛЕДВА?

Днес разказвачеството се пренася по- скоро в необичайни области като бизнеса, социалната

ангажираност и видеоигрите.

РАЗКАЗВАЧЕСТВО

Историите правят света обозрим. Сред всичките жестокости, несигурности и решения.

И както винаги ни помагат да се подготвим за което предстои.

Пишете ми на:lila_dee@abv.bg