Кери Артър Пазителката Райли Дженсън кн. 1

Първа глава

Превод: petia

Редакция: Vampire Lady & neTpoBa

Нощта беше тиха.

Може би прекалено тиха.

Въпреки че вече минаваше полунощ, все пак беше петък вечер, а петъчните

вечери обикновено бяха вечери за партита – е, поне за тези от нас, които не бяха

женени или не работеха нощна смяна. Тази част на Мелбърн не бе точно място за

забавления, но притежаваше нощни клубове, в които се събираха едновременно хора и

такива, които не бяха хора. Въпреки, че това не беше клуб, който посещавах често, на

мен ми харесваше музиката, която свиреха в него. Обичах да танцувам по улиците,

докато се прибирах в къщи.

Но тази вечер тук не звучеше музика. Не се чуваше смях. Нямаше ги дори

пияните гуляйджии. Единственият звук, който носеше нашепващия вятър бе тракането

на влака, който напускаше гарата и тътена от трафика, който идваше от близкия път.

Разбира се, клубът бе добре известен с това,че бе често посещаван от продавачи

на наркотици и тяхната плячка, и като такъв в него често нахлуваха ченгетата, които от

време на време го затваряха. Може би в клуба отново бе имало полицейска акция.

Но защо тогава нямаше никакво движение по улицата? Защо ги нямаше и

тълпите от недоволни любители на купона, които да се отправят към другите клубове в

региона?

И защо вятърът носеше мириса на кръв?

Закачих по удобно чантата си на рамото ми, след това излязох от полуосветената

платформа на гарата и започнах да изкачвам стълбите, които водеха към Съншайн

Авеню. Лампите в близост до изхода от платформата бяха изгорели и сенките се

сгъстиха в мига, в който стъпих на улицата.

Обикновено тъмнината не ме тревожеше. Та нали след като съм същество,

свързано с луната и нощта, бях свикнала да бродя по улиците в този безбожно късен

час. Тази вечер, въпреки че щеше да има пълнолуние, сребристата светлина на луната

не можеше да проникне през дебелата покривка от облаци. Но силата на луната

трептеше във вените ми и предизвикваше горещина в тялото ми, а нещата щяха да

стават все по-лоши в това отношение с приближаването на нощта.

Въпреки, че приближаваше пълнолуние то това не бе причината, която ме

правеше нервна в този момент. Причината не бе и в липсата на живот/ движение

идващо от обикновено грубите нощни клубове. Беше нещо друго, нещо което все още

не можех с точност да определя. Нещо не бе както трябва тази нощ и аз си нямах

никаква представа какво точно не е наред.

Пазителката Райли Дженсън Книга първа: Въздигането на пълнолунието

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

Но това бе нещо, което не можех да пренебрегна.

Престанах да вървя по улицата, която водеше към апартамента, в който живеех с

моя брат близнак и се отправих към нощния клуб. Може би си бях въобразила, че

усещам мириса на кръв или че нещо нередно се бе случило тази нощ. Може би

тишината, която идваше от клуба нямаше нищо общо с нито едно от двете ми

усещания. Но за едно нещо бях сигурна – трябваше да разбера какво става там. Иначе

нямаше да мога да заспя.

Разбира се любопитството не бе убило само котката, но то също така въвличаше

в беди и любопитните върколаци. Или както беше в моя случай полу-върколаци. А

умението ми да подушвам от далеч неприятностите ми бе причинило повече тъга през

годините, отколкото исках да си спомням.Обикновено в тези случаи брат ми беше до

мен, като или се биеше на моя страна или ме измъкваше от неприятностите. Но в този

момент Роан не си беше в къщи и не можех да се свържа с него. Той работеше като

пазител в Директората на другите раси – това представляваше управление,

разпростиращо властта си някъде между ченгетата и армията. Много хора си мислеха,

че Директоратът едва ли е нещо друго освен полицейска сила, специализирана в

залавянето на престъпници, които не бяха хора по произход, и до някъде бяха прави.

Но Директората в Австралия, както и този отвъд океана беше и изследовател на всички

свръхестествени явления и неговите пазители не само залавяха нарушилите закона

нечовеци, но имаха правото да бъдат едновременно техни съдии, съдебни заседатели и

екзекутори.

Аз също работех за директората, но не като пазител. Не бях достатъчно

безмилостна, за да се присъединя към техните редици и затова само набирах

информация и изпълнявах някои поръчки, въпреки че и аз бях тествана дали ставам за

пазител както повечето от хората, които работеха за Директората. Бях много доволна,

че се бях провалила на теста, особено след като знаех че осемдесет процента от

работата на пазителя включва извършването на убийства. Можех да съм наполовина

вълк, но това не означаваше, че съм убиец. Роан беше единственият от нашето малко

семейство, който беше наследил точно тези определени инстинкти. Ако въобще имах

някакъв талант, на който бих могла да се позова, то той бе свързан с уникалната ми

способност постоянно да се забърквам в проблеми и неприятности.

Точно това правех и в момента, набърквах се в неприятности, като си завирах

носа там, където не би трябвало. Но можех ли да оставя мисълта за предстоящите

проблеми да ме спре? Нямаше шанс това да се случи, както нямаше шанс да завали

сняг в ада.

Стиснах леко зъби, пъхнах ръцете си в джобовете на палтото и ускорих

крачката си. Четири инчовите ми обувки на високи токчета тракаха при допира си с

цимента и звукът от тях ехтеше по тихата улица. Дори и мъртвите щяха да ме чуят, че

идвам, ако някъде пред мен имаше проблем. Стъпих върху една ивица от

полуизсъхнала трева, която разделяше пътя от паважа и се опитах токовете ми да не

потънат в пръстта докато продължавах да вървя.



Улицата завиваше наляво и къщите, които се намираха от двете страни на пътя

отстъпиха мястото си на порутени фабрики и складове. Нощният клуб на Вини се

намираше от едната страна на пътя и дори от мястото , на което се намирах бe

очевидно, че е затворен за посетители. Ярките червени и зелени проблясващи надписи

не бяха включени и пред сградата не минаваха постоянните клиенти.

Но мириса на кръв и чувството, че нещо лошо се е случило вътре в клуба беше

по-силно от всичко друго.

Спрях се близо до дънера на едно каучуково дърво и вдигнах нос, проверявайки

какво се носи с лекия бриз, търсейки някаква миризма, която да ми подскаже какво

става вътре.

Освен тежкия аромат на кръвта с обонянието си усетих още три миризми – на

екскременти, пот и страх. Щом последните две миризми се усещаха дори от

разстоянието на което се намирах, то за мен това беше сигнал, че вътре се случва нещо

нередно.

Захапах устната си, докато обмислях идеята дали да се обадя на Директората. Не

бях глупава - е, поне не ми се случваше често да действам като такава – но това, което

се случваше в клуба ми се струваше нещо голямо. Но какво можех да им докладвам? Че

мириса на кръв и нечистотии се разнасяше от вятъра? За това, че един нощен клуб,

който обикновено бе отворен в петък вечер внезапно е бил затворен? При тези данни те

нямаше да изпратят служителите си да проверят какво става. Трябваше да се приближа

до клуба и да разбера какво се случваше действително в него.

Но колкото повече се приближавах, толкова повече притеснението караше

стомаха ми да се преобръща – и у мен все повече се затвърждаваше убеждението, че

вътре се случва нещо лошо. Спрях се в сянката на вратата на един склад, който се

намираше срещу клуба на Вини и проучих сградата. Вътре нямаше включени никакви

лампи/светлини и прозорците не бяха счупени. Предните входни метални врати бяха

затворени, а дебели решетки защитаваха боядисаните в черно прозорци. Страничната

врата бе заключена с катинар. Нямаше никаква причина сградата да не изглежда

обезопасена и сигурна. И празна.

Въпреки това вътре в нея имаше нещо. Нещо, което се движеше по-тихо и от

котка. Нещо, което миришеше на смърт. Или по-точно като нещо немъртво.

Беше вампир.

И ако тежката миризма на кръв и потно човешко тяло, която придружаваше този

гаден мирис, бе нещо, което можеше да бъде подминато, то вампирът не беше сам.

Само това можех да им докладвам. Завъртях чантата си така, че да мога да си взема

мобилния телефон, но в този момент усетих, че настръхвам и по кожата ми като огън

премина боцкане като от иглички. Вече не бях сама на улицата; а нездравословната

миризма на нечистоплътно тяло, която следваше първоначалното ми усещане ми

разкри кой точно бе на улицата.



Обърнах се и погледът ми започна да изследва тъмнината събрала се в средата

на пътя.

- Знам, че се криеш там Гюнтер. Покажи се.

Подхилкването му се чу в нощта и това беше един нисък звук, който ме накара

да настръхна. Той излезе от сенките и тръгна към мен. Гюнтер беше доста подъл

вампир, който мразеше върколаците почти толкова много, колкото мразеше хората, за

които му се плащаше да защитава. Но той беше един от най-добрите/ най-успешните

пазители на Директората и това, което се чуваше за него бе, че един ден щеше да

направи голяма кариера, тъй като се стремеше към мястото на големия шеф.

Ако той се добереше до шефското място, аз щях да напусна веднага. Този мъж

беше копеле с главно К.

-Какво правиш тук, Райли Дженсън? Гласът му беше равен и мазен като тъмната

му коса. Очевидно в предишния си живот е бил продавач, преди да бъде превърнат във

вампир.Това му проличаваше дори и в смъртта.

- Живея в близост до това място. А какво е твоето извинение, че се намираш

тук?

Внезапната му усмивка разкри окървавените му кучешки зъби. Явно съвсем

наскоро се беше хранил.Погледът ми се върна отново към нощния клуб. Искаше ми се

да вярвам, че дори и той не е толкова покварен и извън контрол за да направи нещо на

хората от клуба.

-Аз съм пазител – каза той, спирайки рязко на шест крачки разстояние от мен.

Това всъщност бяха шест крачки по-близо до мен, което никак не ми се нравеше. На

нас ни се плаща, за да патрулираме по улиците и да пазим хората.

Потърках носа си с ръка и почти ми се прииска, и то не за първи път в рамките

на годините, през които се бях занимавала с вампири, обонянието ми да не беше

толкова силно развито. Отдавна се бях отказала да опитвам да накарам вампирите да си

вземат редовно душ. Никога нямаше да разбера как Роан издържаше да стои толкова

дълго време с тях.

-Ти обикаляш улиците само когато си изпратен някъде да убиваш – казах аз и

посочих към клуба. Това ли си изпратен да разследваш сега?

- Не. Кафявите му очи ме погледнаха отегчено и някакво странно трептене

започна да бръмчи в мислите ми. Как разбра, че съм тук, след като бях обвил сенки

около тялото си?

Бръмченето стана по-силно и аз се усмихнах. Той се опитваше да проникне в

съзнанието ми и да ми внуши да му отговоря – някои от вампирите обикновено правеха

такива неща, когато задаваха въпроси на някой, който не искаше да им отговаря

доброволно. Разбира се, това което правеше бе обявено за незаконно преди няколко



години в законопроекта за човешките права, в който се уреждаха въпроси от рода на

това какво е приемливо и какво е неприемливо поведение от страна расите на

вампирите, върколаците и другите нечовешки същества към хората. Отнасяше се и за

поведението на расите помежду им. Проблемът бе, че това което беше законно не се

нравеше на мъртвите.

Но той нямаше никакъв шанс да успее да постигне нещо такова с мен

благодарение на факта, че всъщност аз бях нещо, което по принцип не би могло да

съществува – дете на върколак и вампир. Поради смесеното ми наследство аз бях

защитена/имунизирана срещу опитите на вампирите да ме контролират. Този имунитет

беше единствената причина, поради която работех в сектора за свръзки на пазителите в

Директората. Той отдавна трябваше да е разбрал това, дори и да не знаеше точната

причина, поради която не можеше да ми приложи това свое умение.

-Не ми е приятно да ти го казвам Гюнтер, но мирисът ти не е един от най-

сладките аромати, които съм усещала.

- Но аз бях отстранил вятъра от себе си.

По дяволите. Значи и това беше направил.

-Някои миризми са по-силни и се усещат от вълците въпреки вятъра, поколебах

се аз, но не успях да се сдържа и добавих – Разбира се, ти може да си един от

немъртвите, но по дяволите не е задължително да миришеш като тях.

Той ме погледна с присвити очи и в погледът му имаше някаква неподвижност,

която ми напомняше на змия, готова да нападне.

- Най – добре за теб ще е да не забравяш какъв съм всъщност.

- А за теб ще е добре да си спомниш, че съм тренирана да се защитавам от

такива като теб.

- Също като останалите свръзки на пазителите и ти надценяваш уменията си –

измърмори той.

Може и да надценявах уменията си, но нямаше да му призная този факт, защото

точно това му се искаше. Гюнтер не само обичаше да хапе ръката, която го хранеше, но

и често си го позволяваше. Много лошо. Началниците му го оставяха да се измъква,

защото беше дяволски добър пазител.

-Колкото и да ми харесва да стоя тук и да си обменяме обиди,трябва да разбера

какво става в този клуб.

Погледът му се премести към клуба на Вини и аз си отдъхнах. Но само за малко.

Когато ставаше въпрос за Гюнтер никога не трябваше да се отпускам прекалено много.

- Вътре в клуба има вампир – каза той.



- Това го знам и без да има нужда ти да ми го казваш.

Погледът му отново се върна на мен, кафявите му очи ме гледаха рязко и някак

си смъртоносно.

-Откъде знаеш това? Един върколак също както и хората не може да усеща

вампирите.

Върколаците наистина не можеха да усещат вампирите, но аз не бях изцяло

върколак и всъщност вампирските ми инстинкти ми подсказваха, че вътре в сградата

има вампир.

-Започвам да си мисля,че вампирите трябва да бъдат преименувани и да се

наричат нечистоплътните.Този вътре мирише почти толкова, колкото ми миришеш и

ти.

Очите му отново се присвиха и усещането за опасност отново ме обхвана.

-Един ден ще прекалиш с тези свои изказвания и ще ме накараш да се ядосам.

Вероятно точно така щеше да се случи,но това щеше да стане след като имах

късмета да избия от него цялата му арогантност. Посочих с ръка към клуба на Вини:

- Вътре има ли живи хора?

- Да.

- И така, ще направиш ли нещо,за да оправиш случилото се вътре?

Усмивката му беше гадна.

- Нищо няма да правя по случая.

Премигнах с очи от изненада.Очаквах, че той може да каже много неща, но не и

това.

- И защо по дяволите няма да направиш нещо?

Защото тази вечер съм тръгнал на лов за по-голяма плячка. Погледът му ме

обгърна и кожата ми настръхна. Това не беше сексуално желание – с Гюнтер не се

желаехме, но за мен това беше погледът на хищник оглеждащ следващото си ядене.

Когато погледите ни се срещнаха, изражението му беше предизвикателно.

- След като си мислиш, че си толкова добра в занаята иди ти да се

погрижиш за това, което се случва вътре.

- Но аз не съм пазител, не мога ....



- Можеш, отряза ме той, можеш защото си свръзка на пазител. Съгласно

закона можеш да се намесваш, когато е необходимо.

- Но..

-Вътре има петима живи човека – каза той. Ако искаш да си останат живи иди да

ги спасиш. Ако не искаш просто позвъни на Директората и чакай. Каквото и решение

да вземеш аз си тръгвам.

След като каза това той обви тъмнината на нощта около тялото си и изчезна от

погледа ми. Моите вампирски и върколашки усещания проследиха прикритата от мрака

форма на тялото му и видях , че се отправи на юг. Той наистина си тръгна.

Мамка му.

Погледът ми се върна към клуба на Вини. Не можех да чуя ритъма на биещите в

клуба сърца и нямах никаква представа дали Гюнтер ми бе казал истината относно

това, че вътре все още има живи хора. Въпреки че една част от мен беше вампир,

сетивата ми не бяха настроени да усещат туптенето на живота. Но аз можех да

помириша страха и със сигурност нямаше да усещам този мирис, ако вътре в клуба

нямаше живи хора.

Дори и да се обадех на Директората, те нямаше да успеят да дойдат навреме, за

да спасят тези хора. Трябваше да вляза вътре. Нямах никакъв друг избор.

Извадих мобилния си телефон от чантата и бързо набрах номера на Директората

за спешни нужди. Когато операторът ми отговори аз им разказах в детайли какво се

случваше. Те ми казаха, че помощта ще дойде след десет минути.

До тогава хората вътре щяха да са мъртви.

Пуснах телефона в чантата си и преминах през улицата. Въпреки че бях

наследила способността на вампирите да се прикривам в сенките, не ми се искаше да

използвам този способ. Вампирът вътре щеше да усети, че се приближавам. Той щеше

да чуе резките удари на сърцето ми.

Това, което усещах беше ли страх? По дяволите, това беше. Кой разумен,

нормален човек нямаше да чувства страх, ако трябваше да влезе в гнездо на вампири?

Но страхът ми и аз бяхме преживели заедно много приключения. Той не ме беше

спирал преди и сега нямаше да ме спре да се намеся.

Когато стигнах до паважа спрях и започнах да проучвам металната врата.

Въпреки, че усещах в ума си нуждата да побързам, това не бе правилното решение в

случая. Не трябваше да привързвам, ако исках да спася човешки живот.

Вратите бяха заключени с катинари. Когато клубът беше затворен

собствениците му използваха решетка подобна на тези над прозорците, за да



предотвратят нежелано нахлуване в него. Това означаваше, че поне Вини беше вътре

заедно с някои хора от персонала.

Затворих очи и поех дълбоко въздух. От ляво усетих три различни миризми.

Миризмата на вампира и още две други миризми идваха от дясно.

Издишах въздух и след това събух обувките си. Обувките ми с токчета, високи

четири инча бяха подходящи за партита, но беше кофти да се бия докато бях обута с

тях. Най-малкото краката ми не се чувстваха добре в тях по време на битка. От токовете

обаче ставаха чудесни оръжия, особено ако бяха направени от дърво, както бяха моите.

От тях ставаха чудесни колове, особено когато трябваше да си имам работа с вампири,

но с тях можех да се бия и срещу всички други същества. Много малко хора някога

биха могли да си представят, че обувката понякога може да стане опасна, но обувките с

високи токчета действително си бяха опасни. Годините, прекарани в битки на

неочаквани места ме бяха научили на едно нещо –винаги да имам под ръка оръжие.

Понякога зъбите на един върколак не бяха достатъчно разубеждаващи за противника

му.

Навих нагоре крачолите на дънките ми, тъй като не исках да се подхлъзна на

излишния плат, след което метнах чантата си в десния ъгъл на антрето, далеч от мен и

от погледа ми. След като извих пръстите си пристъпих напред и ритнах вратата. Тя

потрепери при удара, но не се отвори. Докато проклинах леко отново ритнах вратата.

Този път в удара ми имаше достатъчно сила, за да потрепери дори близкият прозорец.

-Директорат на различните раси – казах аз, докато стоях в преддверието и

претърсвах с поглед тъмнината в стаята. Не можех да видя вампира скрит в сянката, но

можех да го помириша. Защо повечето от вампирите не се къпеха?- Предай се, или

бъди готов да посрещнеш последствията.

Това точно не беше изказване в стила на закона, но аз съм била достатъчно

дълго около пазителите, за да знам, че те обикновено не се отегчаваха да цитират

закона.

- Ти не си пазител – каза един лек, почти детски глас.

Вдигнах рамене и се опитах да облекча напрежението, което беше сковало

мускулите ми. Гласът дойде от ляво,но въпреки това мирисът на нещо нечистоплътно

все още идваше от дясно. Нима вътре имаше два вампира? Гюнтер сигурно щеше да ми

каже, ако вампирите бяха повече от един..... След това си спомних гадната му усмивка.

Копелето е знаело, че вътре има повече от един вампир.

-Никога не съм казвала, че съм пазител. Казах, че работя за Директората. А

останалата част от изявлението ми все още е валидна.

Вампирът изръмжа:

Хайде, опитай се да ме накараш да се предам!



Вампирът бе употребил израза накарай ме, а не накарай ни. По този начин

сигурно си мислеше, че е успял да ме заблуди, че е сам вътре.

- Давам ти последен шанс, вампире.

- Мога да почувствам страха ти малко вълче.

Аз също можех да го почувствам. Чувствах трептенето му в кръвта ми, но

миризмата на страха ми не можеше да се сравни със страха на хората, намиращи се в

стаята.

Влязох вътре в клуба.

Въздухът от дясната ми страна се раздвижи и острият аромат на смърт се засили.

Аз се наведох. Една сянка се извиси над гърба ми, а вампирът миришеше толкова

силно, че направо ми се прииска да си запуша устата.Лекият удар от приземяването на

тялото му ми подсказа къде точно се начина, но въпреки това миризмата му беше

толкова близо до мен, прекалено силно поразяваше сетивата ми. Обърнах се и му

нанесох удар с босия си крак. Ударът влезе в контакт с твърдата тъмнина и вампирът

изсумтя.Въздухът отново се раздвижи и ме предупреди за новата атака. Извих тялото

си и нанесох удар със заостреното токче в тъмнината. Почувствах как то мина през

плът и вампирът изви от болка. Това също не бе глас на възрастен – приличаше повече

на детски. Някой беше превърнал дете във вампир. От тази мисъл ми се догади.

Засякох с очи някакво движение. Първият вампир излезе от сенките и ме

нападна. Той ме заобиколи, за да се изправи пред мен, а очите му бяха червени и в тях

се четеше жаждата за кръв, фините му черти бяха контролирани от ярост. Това беше не

само младеж според човешкото летоброене, но освен това беше и новосъздаден вампир.

Това обстоятелство не го правеше по-малко опасен. Просто беше по-малко дяволит.

Вампирът се затича към мен.Аз избегнах удара, извърнах се и го ударих в

челюстта със звучно тупване . Той изрева и посегна да ме удари с юмрук. Приведох се

назад и почувствах как движението на въздуха, предизвикано от удара му премина

покрай брадичката ми. Вонята, идваща от нечистоплътното му тяло отново ме задави.

Това обаче не беше миризмата на първия вампир, а на втория. Той се приближаваше до

мен бързо.Сграбчих с ръка рошавата кафява коса на първия вампир и го захвърлих по

пътя на втория вампир.

Те се удариха със сила, която беше достатъчна да накара зъбите ми да

изтракат, но този удар не беше достатъчен да ги повали. Първият вампир някак си успя

да се извърне и ме удари с юмрук от едната страна, като силата на удара бе достатъчна,

за да ме събори на земята. Ударих пода със скимтене, а обувката излетя от ръцете ми.

За един момент дори ми се привидяха звездички.След това тежестта на единия от

вампирите ме удари, като тялото му покри моето и ме прикова към земята. Гадната му

миризма заля осезанието ми, пречейки ми да дишам нормално, докато кучешките му

зъби се удължиха в очакване на предстоящо хранене.



Нямаше да му позволя да ме захапе за врата.

Аз се наведох назад, опитвайки се да го отхвърля от мен, но той бе обвил

краката си от около моите, за да има упора. Той се засмя и внезапно всичко което

можех да видя бяха окървавените му зъби, които се спускаха към врата ми.

-Няма начин да ти позволя да направиш това, копеле – казах аз и сложих ръката

си между нас. Зъбите му пробиха китката ми, пронизвайки ме дълбоко и силна болка

премина през тялото ми. Някои вампири успяваха да направят вземането на кръв

удоволствие за жертвите им, но този, който ме нападна не направи това. Може би беше

прекалено млад. Но каквато и да бе причината за това аз изкрещях.

Другият вампир се засмя и това само подхрани гнева ми. Силата премина през

крайниците ми и незабавно премахна болката. Докато вампирът смучеше алчно кръвта

ми, аз протегнах свободната си ръка към косата му, сграбчих я и след това успях да

издърпам главата му назад, изваждайки зъбите му от ръката ми. Докато той изкрещя от

изненада аз стиснах окървавения си юмрук и го ударих в устата толкова силно, колкото

можах. Наоколо полетяха кръв, кости и зъби, а крясъкът му премина в вой от болката.

Аз отново се приведох назад и го запратих с един удар над главата ми. Той се приземи

на гърба си с трясък, като удари бара и повече не стана.

Бях се отървала от единия вампир, оставаше да се справя с другия.

Той вече летеше във въздуха директно към мен.Аз пролазих надясно и се махнах

от пътя му. Вампирът се изви във въздуха, приземи се като котка, след като ритна с

крак, опитвайки се да ме събори на земята. Успях да удара, след което го повторих,

събаряйки го долу на пода. Той се приземи на задника си с глух тропот, но бързо се

изви и отново ме нападна. Един юмрук се заби в бедрото ми и ме накара да залитна.

Вампирът се изправи почти незабавно, а зъбите му проблясваха в студения мрак.

Аз се престорих, че искам да му нанеса удар в главата, след това се наведох да

взема една от обувките ми. С това можех да убия пиявицата, ако го ударех на

правилното място,но шансовете ми за успех бяха почти равни на нула.

Въпреки това, без значение къде бих го ударила, дървеното острие висящо от

гърдите му щеше не само да забави реакциите му, но и щеше да го прогори. Никой не

знаеше защо дървото действаше по този начин на вампирите, особено като се имаше

предвид факта, че те можеха да го докосват без проблеми. Най-разпространената

теория бе, че дървото в допир с кръвта на вампира предизвикваше някаква химическа

реакция, и именно тази реакция бе причината, поради която забит дървен кол в сърцето

на вампир можеше да го убие. Тази реакция водеше до изпепеляване на всичките

вътрешни органи на вампира по същия начин, по който слънчевата светлина можеше да

изпече новосъздадените вампири, които бяха достатъчно глупави да излязат навън през

деня.

Вампирът изръмжа с ярост и се хвърли към мен. Сграбчих обувката, отчупих

тока й, след което се претърколих към долната част на тялото му и скочих нагоре към



него. Докато вампирът се обръщаше да застане срещу мен аз вкарах тока в гърдите му

толкова силно, колкото можах.

Той помръдна и аз пропуснах точното място, в което се бях прицелила. Но това

нямаше значение. В момента където и да го бях ударила беше добро попадение. Той

спря рязко и погледна с изненада към искрите от огъня, изригващи от раната. Точно в

този момент го повалих. Той удари земята и повече не помръдна.

За един момент аз просто стоях там, отчаяно борейки се да си поема дъх и да

вкарам малко въздух в дробовете си. Когато отново можех да дишам нормално, болката

ме удари като приливна вълна и почти ме погълна. Поех дълбоко въздух,

потрепервайки и призовах вълка, който дебнеше в мен

Силата премина през мен, пламтейки през вени, мускули и кости, замъглявайки

зрението ми, притъпявайки болката. Крайниците ми станаха по-къси , промениха

формата си, аз също се променях дотогава, докато най-накрая в клуба вече не стоеше

човек, а вълк. Останах в алтернативната си форма за няколко секунди, задъхвайки се се

вслушвах в тишината за някакъв намек за движение, след което отново преминах в

човешката си форма.

Клетките в тялото на върколака съдържаха данни за по-лесното възстановяване

на тялото – именно поради тази причина вълците живееха толкова дълго. По времена

промяната повредените ми клетки се възстановяваха. Раните бяха зараснали.

Обикновено за да се излекува една толкова дълбока рана като тези на ръката ми бе

нужна повече от една трансформация, но с тази, която вече бях направила поне щеше

да се спре кървенето и да започне оздравителния процес.

Разбира се да променяш формата си докато си напълно облечен не бе най-

доброто нещо, което можеше да се случи на дрехите ти – особено когато бяха толкова

крехки и тънки като дантеленото горнище, с което бях облечена. Добре че поне

дънките ми бяха направени от разтеглива материя и обикновено успяваха да оцелеят и

да останат в прилично състояние след промяната на формата ми.

След като се върнах в човешката си форма завързах остатъците от ризата си и се

обърнах, като с поглед започнах да претърсвам тъмнината за да видя хората, които бяха

тук някъде. Точно в този момент някой започна да ръкопляска. Това беше самотен

сигнал, който по някакъв начин звучеше саркастично.

Без дори да го бях подушила знаех, че това е Гюнтер.

-Копеле такова – казах аз, когато се обърнах да го погледна в лицето. Ти просто

си седял тук и си гледал, нали?

В усмивката му нямаше нищо приятно

-Ти беше права. Очевидно е, че можеш да се справиш и сама.

- Защо не ми помогна?



Той вкара ръцете в джобовете си и влезе в клуба.

-Пристигнах тук точно в момента, в който намушка с обувката си гърдите на

детето. Между другото това е интересно нововъведение.

Почувствах, че ми се иска да излея яростта си върху него или още по-добре

щеше да бъде да сграбча другата си обувка и да я забия в гърдите му. Но какъв щеше

да е смисълът от всичко това? Гюнтер беше достатъчно извратен и сигурно щеше да му

хареса да усети милувката на огъня да преминава през тялото му.

-Обадих се на Директората. Това ли е причината ти да си тук?

Той кимна и клекна до вампира, който бях пронизала.

-Не се случва всеки ден в Директората да получат обаждане за спешна помощ от

страна на свръзка като теб. Джак се обади до всички пазители, които бяха в близост до

района. Представи си какъв голям късмет излезе, че бях толкова близо.

Представям си, помислих си аз кисело и се изправих на босите си крака, като

тръгнах към ъгъла, където лежаха Вини и още една жена, за която предположих, че бе

една от сервитьорките. Големият мъж имаше порезни рани по ръцете, гърдите и едната

буза, но те не бяха толкова дълбоки. Кракът му бе извит под странен ъгъл и дори при

замъглената светлина можех да видя бялата кост на пищяла му. По някакъв начин той

бе успял да си сложи турникет на бедрото , но въпреки това бе изгубил много кръв.

Чудех се защо бебетата вампири не я бяха изсмукали.

Жената обаче не бе се отървала толкова леко. Ризата й бе разкъсана, а на гърдите

й имаше дълбоки прорезни рани като от нахапване. Вампирите бяха сукали кръв от нея

така, както деца биха сукали от майка си, и от начина по който изглеждаше те бяха

изцедили и последната капка кръв от нея.

Приклекнах до Вини. Когато очите му срещнаха моите, видях че погледът му бе

отнесен,шокиран.

-Те са ме последвали вътре когато отварях клуба. Дори не съм ги забелязал.

Поставих ръка върху неговата. Кожата му бе студена и лепкава.

-Извиках линейка. Те няма да се забавят много, ще дойдат всеки момент.

-Дорийн? Тя добре ли е ? Господи, това, което й направиха...

Погледнах към мъртвата Дорийн. Видях следи от ужас в безжизнените й сини

очи. Какъв ужасен начин да прекараш последните минути от живота си!

Стомахът ми се развълнува и ми се повдигна. Преглътнах надигналата се жлъч и

стиснах ръката на Вини.

- Сигурна съм, че тя ще се оправи.

- Ами другите?



Аз се поколебах да отговоря.

- Ако отида да проверя как са с теб ще бъде ли всичко наред?

Той кимна.

- Аз и Дорийн просто ще изчакаме тук.

- Няма да се бавя много. Когато се надигнах чух хрущене на кости.Гюнтер

довършваше това, което бях започнала.

Не че извиването на вампирски вратове щеше да ги убие, но със сигурност ги

обездвижваше и възпрепятстваше способностите им за известно време. Това щеше да е

достатъчно, за да бъдат прободени с кол в черните сърца. Въпреки това Гюнтер

всъщност не се нуждаеше от това да възпрепятства способностите на някой вампир

докато използваше кола, но той просто обичаше да прави това. Обичаше да гледа как

страхът се събираше в очите им докато той вдигаше кола и ги пробождаше в сърцата.

Това означаваше, че в този момент той ми бе ядосан, защото му бях развалила

удоволствито като бях повалила в безсъзнание бебетата вампири. Защо тогава им

чупеше вратовете? Може би това му беше навик.

А може би просто харесваше звука, идващ от счупените кости.

Минах покрай него сякаш не правеше нищо нередно, така сякаш всеки ден ми се

случваше да гледам как в мое присъствие биваха екзекутирани гадни вампири. Всяка

друга реакция би била смъртоносна за мен, тъй като той ме гледаше по начина , по

който котката гледаше мишката.

Нямах намерение да ставам мишка за Гюнтер.

Далечният вой на сирените се вряза в тишината докато се привеждах към

другите три жени. И трите бяха лошо наранени и поне две от тях бяха изнасилени. И в

този момент, когато чух мекия звук, идващ от дърво, което се впива в плът, минава през

костите и навлиза в сърцето, една част от мен се почувства свирепо доволна. Тези

копелета не заслужаваха да бъдат изправени на процес за да бъдат съдени. Те дори не

заслужаваха бързата смърт от пробождането с кол, която им бе осигурена в момента.

Екипите на спешна помощ най накрая пристигнаха. Когато се погрижиха за

Вини и жените аз отидох при ченгетата, за да дам показания.Гюнтер си показа

акредитивите и си тръгна. Погледът, който ми отправи,докато обвиваше сенките около

тялото си ми подсказа, че още дълго време двамата с него щяхме да бъдем скарани.

В първия момент, в който бе възможно аз си взех чантата и излязох от клуба.

Нощният въздух бе сладък в сравнение с този в клуба и аз вдишах дълбоко,

оставяйки го да изпълни дробовете ми и да отмие по този начин мръсотията.Вятъра все



още носеше мириса на кръв, но това бе естествено, особено след като голяма част от

кръвта сега бе върху мен.

Това от което се нуждаех бе един чудесен топъл душ. Метнах чантата си на рамо

и тръгнах боса към къщи.

Едва бях изминала дузина крачки, когато чувството че става нещо нередно

отново ме застигна, но този път усещането бе по-силно от преди.

Спрях се и погледнах през рамо. Какво по дяволите се случваше сега? Защо се

чувствах по този начин след като ситуацията вътре в клуба вече бе оправена?

След това изведнъж разбрах откъде идваше безпокойството ми.

Усещането, че се случва нещо нередно не идваше от клуба или от нощта. Това

усещане идваше от едно по-далечно място. Това беше едно по-лично място, което бе

изковано от връзката, която имаха помежду си близнаците.

Брат ми беше в беда.



Глава втора Превод: petia

Редакция: Vampire Lady & neTpoBa

В мен се надигна паника.

Вече десетина пазители бяха изчезнали при подозрителни обстоятелства през

последните няколко месеца и само двама от тях бяха намерени. Дори е пресилено да се

каже, че бяха намерени, тъй като от тях бяха открити само отделни части от тялото.

Преглътнах тежко. Моят брат близнак не трябваше да става единадесетият изчезнал

пазител. Той беше единственото семейство, което ми бе останало, след като нашата

глутница ни бе изгонила. Той беше единственият човек, който означаваше нещо за мен,

единственият човек без който не можех да живея.Ако го изгубех, това щеше да ме убие,

както би ме убил и сребърен куршум.

Поех дълбоко дъх и се опитах да успокоя страховете си. Роан не беше наранен и не

умираше, бях сигурна в това, защото ако бе иначе щях да го почувствам.

Той просто се намираше в някаква беда, а по моя вина или поради някаква друга

причина той се е намирал в такива ситуации почти през целия си живот. Той можеше да се

справи с това, което му се случваше, каквото и да бе то.

Последното нещо, от което се нуждаех бе да се паникьосам. Но все пак бих могла

да проверя какво става. Намерих си мобилния телефон, натиснах копчето за видео връзка и

след това бързо набрах моя шеф Джак Парнел. В момента той оглавяваше отдела на

пазителите и беше един от малкото вампири, които наистина харесвах. Другият вампир,

Кели, също бе пазител и една от малкото ми приятели. Те и двамата не само че бяха

приятни, но и се къпеха редовно като нормални хора.

Плешивите черти на Джак се появиха на екрана. Той ми отправи една широка

усмивка, но в зелените му очи се усещаше напрежение, което показваше, че веселото му

изражение всъщност бе заблуждаващо.

- Радвам се да видя, че не си наранена след преживяването ти тази вечер. – каза той

весело. Очаквам доклада ти утре сутрин.

- Ще го напиша в къщи и след това ще ти го изпратя по e-mail. Кажи ми,чувал ли си

се с Роан?

- Да, преди два часа. Защо питаш?

За момент се поколебах дали да му кажа. Трябваше да внимавам какво говоря,

защото никой в Директората не знаеше, че Роан и аз бяхме роднини, а освен това никой не

подозираше, че сме близнаци. Фактът, че имахме едно и също фамилно име не беше

някаква улика/следа,просто защото индивидите от една вълча глутница споделяха едно и

също фамилно име. Така че всички в нашата глутница, независимо от факта дали бяха



роднини или не, носеха фамилното име Дженсън. А когато някой нов член биваше приет в

глутницата, той законно си променяше фамилията. Това беше единственият начин, по

който можеше да се различи произхода в глутниците, които имаха една и съща окраска на

козината.

Повечето от служителите на Директората всъщност предполагаха, че ние двамата

бяхме любовници, а те си правеха този извод само защото живеехме заедно – ние от своя

страна не опровергавахме тази теория, защото ни бе по – лесно да ги оставим да вярват на

тази история. Разбира се, ако те познаваха добре Роан, щяха да разберат колко глупав

извод си бяха направили.

Не знаех какво си мисли Джак за нас – той никога не бе казвал нещо в тази връзка,

никога не ни попита нещо по въпроса каква беше връзката помежду ни. Той се правеше, че

това не го интересува, но след като бях работила с него в продължение на шест години, аз

знаех че само се преструва, че е така.

- На теб ти е добре известно, че върколаците усещат, когато техните другари от

глутницата са в беда.

Той просто кимна с глава.

1 Е, добре, сега аз имам такова чувство по отношение на Роан.

1 И този беда, в която се намира е проблем на живот и смърт?

2 Не!

3 Той наранен ли е по някакъв начин?

4 Не. Все още не.

Джак се намръщи.

5 Значи ти просто чувстваш, че той е в беда?

- Да. Чувствам това с всяка фибра на тялото си, усещам това толкова силно, както

бих усещала и възбудата от луната.

- Не че не ти вярвам Райли, но той все още не е приключил мисията си.

Предпочитам да почакам. Мисията му е твърде деликатна и ако изпратя спасителен отряд,

това само може да провали нещата.

Сякаш мен ме интересуваше нещо друго освен брат ми …….

Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно.

- Но като вземеш предвид колко много пазители изчезнаха, не считаш ли че си



заслужава да се провери как е Роан?

- Всички тези, които изчезнаха бяха отишли в един точно определен район.

Мисията на Роан не би трябвало да го отведе близо до това място.

- Значи ти знаеш къде е брат ми?

- Да, поколеба се той. Въпреки че и двамата знаем, че той не винаги докладва

когато смени посоката, в която отива.

Това си беше самата истина. И ако той не беше там, където би трябвало да бъде по

план, щеше да ми бъде много трудно да го намеря.

6 Кога трябва да ти докладва?

7 Утре сутрин в девет часа.

8 А ако не го направи?

9 Тогава ще решавам какво трябва да се направи.

10 Искам да знам за това решение и да участвам в изпълнението му.

11 Райли, ти не си пазител.

Все още не бях пазител. Почти чувах промяната на тона му. И определено можех да

видя как веселието набръчка ъгълчетата на очите му.Въпреки че се бях провалила на теста

за пазители Джак по някаква причина твърдо вярваше, че имах заложбите на велик

пазител. Той ми бе казвал това многократно. Но поради факта, че вече веднъж се бях

подложила на този изпит, той не можеше да ме накара насила да го премина отново. Бях

спасена – поне докато той намереше някакъв начин да ме накара да направя отново това

проклето нещо, или поне докато не попаднех в ръцете му, както ставаше сега.

- Ние двамата сме от една глутница. Не възнамерявам просто да си стоя и да си

въртя палците докато той е в беда.

- Тогава ми докладвай утре сутринта и ще видим какво ще се случи.

Този отговор бе нито да нито не, но беше всичко, което щях да получа тази вечер.

12 Благодаря ти ,Джак.

- Опитай се повече да не подушваш неприятности по вятъра тази вечер – каза той

със отсечено. Изглеждаш така, сякаш дори и една мравка би могла да те повали.

- Това би трябвало да е една много тежка мравка.

Той се засмя и затвори телефона. Гледах в тъмния екран на телефона в



продължение на няколко секунди.Ако Джак не искаше да ми даде информация, тогава

трябваше да опитам нещо друго. Може би Кели щеше да знае нещо.

Пазителите често обсъждаха помежду си своите мисии, така че може би тя знаеше

къде бе Роан. Нямах представа дали Кели си бе в къщи, но знаех със сигурност, че в

момента не е на работа. Заслужаваше си да опитам.

Набрах номера й, но след три позвънявания се включи телефонния секретар.

- Кел, аз съм Райли. Обади ми се когато се прибереш в къщи, независимо колко е

часът. Поколебах се, след което прибавих още нещо, за да не я паникьосам. Не е нещо

спешно. Просто имам да те питам нещо.

Затворих телефона, метнах го обратно в чантата и си тръгнах към къщи.

И след всичко, което се бе случило отново открих, че фаталността на нощта все още

не бе свършила. До вратата на апартамента ми стоеше един вампир.

Всъщност това беше един гол вампир.

Спрях се и се взрях в него. Просто не можех да се спра да го гледам. Все пак той си

беше гол. И по дяволите, тялото му бе добре оформено.

Той имаше черна коса, която в този момент изглеждаше кафява, защото по нея се бе

втвърдила кал, тъмните му очи не можеха да бъдат наречени бездушни, а лицето му бе

толкова красиво, че ангелите можеха да убият за него.

По тялото му бе полепнала кал, също както по косата, но под мръсотията то бе

стройно и могъщо по някакъв атлетичен начин. И за да бъде довършено описанието на

това чудесно тяло, той бе също така и добре надарен. Не, че бе с най – големия, който

някога бях виждала, но тази определена част от тялото му бе доста внушителна.

Вратата към стълбището се затръшна и ме удари по гърба, като по този начин ме

извади от възхищението и вцепенението, в което бях изпаднала.

13 Здравей – казах аз.

14 Здравей- отвърна ми той.

На всичкото отгоре излезе, че това беше един учтив вампир. Удивително.

- Има ли някоя точно определена причина поради която стоиш гол пред вратата ми?

Надявах се да е точно така. Надявах се, че той може би ми бе изпратен като някакъв

вид подарък. Разбира се, рожденият ми ден бе минал преди няколко месеца, но едно

момиче може винаги да си мечтае.



Въпреки това мечтите ми обикновено не бяха изпълнени с голи вампири, особено

такива, които бяха покрити с кал.

Той отговори на въпросът ми с въпрос.

- А има ли някаква точно определена причина, поради която ти си покрита с кръв?

- Наложи се да вляза в битка. А какво е твоето извинение?

Той погледна надолу към тялото си, така сякаш до този момент не бе забелязал, че е

разсъблечен.

- Наистина нямам никаква представа как накрая съм се озовал в това положение.

Гласът му беше ниска вибрация, който премина като тръпка през душата ми и

накара пръстите на краката ми да се свият от удоволствие. По дяволите, това беше

най-секси гласът, който бях чувала от устата на мъж –бил той мъртъв или жив.

15 Но ти все пак знаеш защо стоиш пред вратата ми?

Той кимна.

16 Ако живееш тук, значи съм дошъл при теб, за да те видя.

- Добре де, обаче мога със сигурност да ти кажа, че на прага ми не се появяват често

пичове с голи задници. Това отчасти бе и причината, поради която се бях карала с брат ми

точно преди да изчезне по времена мисията си, това бе и основната причина, поради която

почти се надявах, че този вампир може би ми бе изпратен като подарък. Роан обичаше да

ми прави изненади от този вид. Въпреки това трябваше да си призная, че много малко

вампири имат чувство за хумор и повечето от тях не биха се съгласили да участват в

подобен сензационен номер.

- И така, ако не ми обясниш какво става, можеш да от тук страхотното тяло, като

тръгнеш надолу по стълбите и излезеш от сградата.

- Нуждая се от помощ.

Това ми звучеше така, сякаш той повече се нуждаеше от помощта на Директората,

отколкото от моята. Жалко. Погледът ми отново направи обиколка по голото му тяло и не

можах да се сдържа да не въздъхна, като във въздишката ми пролича, че го желаех. Добре

де, бях виждала много голи тела в нощните клубове на върколаците, но този вампир бе най

добрият екземпляр на мъжественост, който бях виждала наскоро.

- Защо се нуждаеш от помощ? Да не би да си се показвал гол на някоя чужда жена и

с това да си раздразнил друг мъж?

През тъмните му очи проблесна раздразнение.



- Аз съм напълно сериозен в това, което ти казвам. Някой се опитва да ме убие.

Той може и да беше сериозен, но ми бе трудно да възприема това, което ми

казваше, особено след като стоеше тук толкова спокойно. Най очевидното нещо в такава

ситуация би било да се обади в полицията или дори в Директората.

- Винаги има някой, който се опитва да убие вампирите, а обикновено вие момчета

сте си заслужили това отношение.

- Не всеки от нас убива, за да оцелее.

Да, така бе, но тези които убиваха бяха докарали лоша репутация и на останалите.

- Виж какво, кажи ми какво искаш или се махай и отиди да се развяваш така пред

някой друг.

- Ти си пазител и работиш за Директората на другите раси, нали?

- Не, съквартирантът ми е пазител.

- Той в къщи ли е?

Въздъхнах. Защо всички готини момчета искаха да видят Роан?

- Не го очаквам да се върне скоро, поне не го очаквам преди утре сутрин. Или може

би, ако вземех предвид лошото чувство, което се бе свило в стомаха ми, то вероятно би

могло той да се върне и доста по-късно.

- Тогава ще го почакам.

Вдигнах вежди.

17 Наистина ли? И къде ще го чакаш?

18 Тук. Той посочи пода пред вратата ми с елегантен жест.

- Не можеш да стоиш тук. Госпожа Ръсел, собственичката на тази разнебитена

сграда, която преди това е била фабрика, а сега имаше наглостта да бъде наричана блок с

апартаменти, със сигурност щеше да припадне. Единствената причина, поради която тя ни

бе дала под наем апартамент бе, че първо – щеше да бъде противозаконно, ако бе проявила

дискриминационно отношение към нечовеци, и второ, защото да имаш върколаци в

сградата си имаше своите добри странични ефекти – те държаха гризачите надалеч от

сградата. Изглежда, че плъховете не ни харесваха.

Но ако намереше вампир да стои в коридора, това щеше да доведе до ръба

търпението на старата крава и тя щеше да ни изгони от апартамента. Госпожа Ръсел



отдавна мразеше вампирите, въпреки че всеки ден празнуваше факта, че съпругът й бе

станал храна на един от тях.

- Не можеш да стоиш тук, особено след като си гол – прибавих аз. Противозаконно

е да се разтакаваш гол на публични места.

Това го бях научила след като бях арестувана за същото нещо преди няколко

месеца, въпреки че тогава бях в парка, а не в коридора. Отървах се само с една малка

глоба, но тогава пълнолунието бе моето извинение. Копринената рокля, с която бях

облечена тогава, не бе издържала на промените при трансформацията, също както и

дантелената ми риза тази вечер. Не че тези събития щяха да ме накарат да спра да нося

неподходящи дрехи. Законът можеше да си има проблеми с хората, които тичаха наоколо

голи, но това не бе проблем за върколаците.

- Лампата е счупена – каза той, а гласът му бе толкова лек и топъл, че от него по

гърба ми полазиха тръпки. Тук няма прозорци и коридорът е затъмнен. Никой няма да ме

види.

Аз обаче го бях видяла, но въпреки че той ме бе чул да се приближавам не бе взел

мерки да се обвие със сенките на мрака. Този факт породи у мен неудобство, също както и

факта, че беше гол. За никой не бе тайна, че аз бях върколак, както и не бе тайна, че

пълнолунието щеше да настъпи само след седем дни. Беше добре известно, че сексуалните

нужди на върколаците се повишават драматично в тези седем дни преди пълнолунието.

Този вампир можеше да е примамка.

Но защо някой би искал да ме подмами с нещо такова? Въпреки че брат ми бе

пазител, аз бях никой, не заемах никакви подобни постове. Може би лошото предчувствие,

което имах по отношение на Роан ме караше да ставам параноична.

- Защо не отидеш в Директората, ако имаш някакви проблеми? Там има много

пазители, които могат да ти помогнат.

- Не мога да отида там.

- Че защо да не можеш?

В тъмните дълбини на очите му проблесна объркване.

- Не мога да си спомня.

Нима си мислеше, че щях да му повярвам.

19 Имаш ли нещо против да се отместиш от вратата ми?

Той се отмести. Грабнах ключовете от чантата си и предпазливо стигнах до вратата.

Той повдигна ръце, на лицето му се четеше веселие, докато отключих вратата и след това

докато я отворих. След като влязох в къщи се успокоих. Въпреки че много от легендите,



отнасящи се за вампирите не бяха верни, то тази свързана с факта ,че не могат да преминат

през прага на един дом, ако не са поканени бе истинска.

Хвърлих си чантата на близкия зелен диван и след това срещнах тъмния му като

нощта поглед.

- Недей да хапеш никой от съседите ми или ще се наложи аз сама да те завлека в

Директората.

Той ми се усмихна и усмивката му накара хормоните ми да направят циганско

колело.

- Вече прегледах съдържанието на тази сграда и ти си единственото нещо в нея,

което си заслужава да бъде ухапано.

Не можах да се сдържа и се усмихнах. Той може и да бе гол, може и да бе покрит с

кал и да му се бе случило нещо лошо, но въпреки това изглеждаше великолепен и

определено миришеше добре в сравнение с повечето от вампирите, с които работех. Ако се

бяхме срещнали по друго време и на друго място, може би щях да се изкуша и да приема

неговото ухапване и да вървят по дяволите възможните последствия.

- С комплименти няма да ме накараш да те пусна да влезеш през вратата.

Той сви рамене с грациозно движение.

20 Аз говоря само истината.

- Аха – почти бях затворила вратата, но след това се разколебах. Наистина ли не

можеш да си спомниш защо си гол?

- В този момент не мога да си спомня нищо.

Почудих се дали наистина не може да си спомни или бе прекалено засрамен за да

ми каже истината. По – скоро подозирах, че е последното, въпреки че не знаех защо точно

това ми се въртеше в главата, особено след като срамът не бе чувство, което да имаха

вампирите, с които работех.

21 Добре. Ще те видя по-късно.

Затворих вратата и се насочих към банята, за да си взема душ. След това пролазих

в оставеното ми в безпорядък легло и се опитах да поспя малко. Но усещането че брат ми

бе в беда комбинирано с факта, че навън пред вратата ми стоеше толкова готин

разсъблечен вампир, който в този момент правеше нещо, което само Господ си знаеше,

допринесе още повече за това,че не можах да заспя.

След половин час мятане и обръщане в леглото аз се предадох и станах. Сложих си

любимата тениска, за да се предпазя от лекия хлад на нощта и след това се насочих към



кухнята, напълних си голяма чаша мляко и взех буркана с шоколадовите курабии. След

това седнах в удобния си любим люлеещ стол, ядох, пих и гледах как нощта отстъпи

мястото си на великолепната червена зора. Когато небесното шоу приключи аз си написах

рапорта на лаптопа на Роан и го изпратих на Джак. Една секунда по-късно телефонът

иззвъня.

Наведох се назад със стола и сграбчих слушалката от стената.

22 Здравей, Кели.

Приглушен смях се разнесе по линията. Кели имаше такъв глас, който можеше да я

направи невероятен хит, ако работеше на линия, която предлага телефонни секс услуги.

23 Как разбра, че се обаждам аз?

- Бях сигурна, че ще се обадиш, защото ти оставих съобщение на телефона и защото

всеки друг освен теб знае, че за него ще е по-добре да не ме безпокои през такъв

небогоугоден час рано сутрин.

- Но все пак ти си будна, което означава, че имаш някакъв проблем. Тя се поколеба

за малко, след което попита: Да не би да имаш отчаяна нужда от малко здравомислещ

женски разговор? Или е нещо по-сериозно, като например да се отървеш от твоето

мислещо само за секс безмозъчно гадже.

Усмихнах се широко. Кели не харесваше Талън, също както и Роан не го харесваше,

но поне тя можеше да види ползите от това, че го държах около мен. Толкова добре

сложени мъже като него бяха рядко срещани.

24 Всъщност просто исках да те питам нещо.

- Добре, питай, въпреки че точно в този момент не бих имала нищо против малко

екшън с добре надарен върколак.

- Говорила ли си с Роан преди да замине на мисия? Имаш ли някаква представа

къде точно отиде?

- Не, защо питаш?

- Просто имам чувството, че той се намира в някаква беда.

- Надявам се, че нямаш предвид този вид беда, която вече отне десет пазители от

редиците ни?

- Не, все още не е нещо такова.

- Добре. Тя спря да говори за малко и като заден фон чух лекото тиктакане на

часовник, което показваше че тя бе в кабинета си в Директората, а не в къщи.

Единственият часовник, който тя имаше в къщи бе родоначалникът на всички стари



часовници. Той беше толкова голям и толкова шумен, че аз бивах принудена да напускам

стаята, когато започнеше да бие.

- Трябва отново да изляза на работа утре вечер, каза Кели. Ще видя дали мога да

открия нещо, ако той все още не се е завърнал до тогава.

- Благодаря ти. Ще съм ти задължена.

- Заведи ме в клуб по време на лунната треска и ще считаме, че сме квит.

- Имаме сделка. Ще се видим по-късно.

- Ариведерчи, бела.* (Превод: Чао, красавице.*)

Сложих обратно слушалката, станах и се върнах в кухнята.

Не бях най-добрият готвач на света, и в повечето дни имах навика да изгарям

всичко, което готвех. Но обикновено можех да се справя достатъчно, за да си приготвя

кифли с масло, яйца и бекон без да им нанеса такива повреди, че да не могат да се ядат. За

късмет на стомаха ми днес беше един от тези дни, в които успях да си приготвя яденето

без проблеми. След като го сложих в чинията, погледнах към вратата и се почудих дали

моят гол вампир искаше да хапне нещо. Не че възнамерявах да му предложа себе си за

храна. Роан винаги държеше добри запаси от синтетична кръв в хладилника просто защото

се нуждаеше от нея. Ние двамата може и да бяхме близнаци, но аз бях повече върколак,

докато моят брат беше повече вампир. Зъбите му не се удължаваха, той се хранеше с

нормална храна и пиеше нормални течности, можеше да излиза на слънчева светлина без

проблем, също като мен, но когато имаше пълнолуние, тогава се появяваше и нуждата му

да консумира кръв.

Взех едно пакетче синтетична кръв от хладилника, вдигнах си чинията и тръгнах

към вратата.

Моят мръсен, но секси вампир стоеше там, където го бях оставила – точно в

сенките от дясната страна на вратата.

25 Ял ли си нещо? – попитах аз.

В очите му проблесна изненада.

- Ти да не би да се предлагаш за хапване?

Усмихнах се и му подхвърлих пакетчето с кръвта.

- Едва ли. Но моя съквартирант винаги държи запаси от синтетична кръв. Можеш

да си получиш от тях.

Той ловко хвана пакетчето с една ръка.



26 Благодаря, много си внимателна.

- По друг начин казано, ти имаш предвид, че офертата ми не я бива,но в този

момент няма какво друго да направиш, освен да я приемеш.

Смехът докосна чувствените му устни.

27 Много добър познавач си на настроенията на хората, нали?

Умеех да разчитам само настроенията на тези с нечовешки произход поради факта,

че бях върколак. Свих рамене и седнах по турски на безопасно разстояние от вратата.

Въпреки че за мен той бе непознат и вероятно не бе намислил нещо добро, с него поне

можеше да се разговаря. Докато образът на самотния вълк не подхождаше на повечето

вълци, то той доста подхождаше на мен и на Роан. Ние бяхме израснали в среда, която бе

враждебно настроена към нашето присъствие, както и към нашето съществуване, така че

двамата бяхме свикнали да се държим един за друг. Това от своя страна означаваше, че

нито един от на не притежаваше умението лесно да си намира приятели. По дяволите, бе

ми отнело почти цяла вечност да сваля защитните си прегради и да допусна Кели до себе

си. Ние вече се познавахме от три години и въпреки факта, че я наричах приятелка, и то

добра приятелка, тя все още нямаше престава, че с Роан бяхме роднини, а още по-малко

пък подозираше, че ние двамата сме близнаци.

Освен това, въпреки че имах двама сексуални партньори, които виждах често, аз все

още не ги бях причислила към приятелите си. Мелбърн можеше да бъде един много студен

град, когато си сам.

Погледът му се плъзна по едва покритите части на тялото ми – усетих допир, който

всъщност не беше истински допир, но който ме накара да започна да горя вътрешно. Не че

това ме изненада. Горещината на луната, която ние вълците наричахме фаза с

продължителност една седмица, вече бе започнала и в този момент нуждата от секс почти

напълно ни поглъщаше. И въпреки, че той не ме възбуждаше така, както бих се

почувствала, ако бях в близост до пълнокръвен вълк, все пак трудно можех да отрека, че

имах нужда от секс.

И ако предизвикания от луната специфичен глад бе вече толкова силен, то можеше

да се каже, че ми предстоеше тежка, но вълнуваща седмица.

- И така, казах аз, опитвайки се да отпъдя от ума си представата за това как щях да

се почувствам, ако започнех да правя секс с вампира точно тук в коридора и по този начин

успеех по някакъв начин да шокирам пуританската чувствителност на госпожа Ръсел – ти

очевидно не си дошъл на себе си през нощта?

- Зависи от това какво точно имаш предвид под това дали съм дошъл на себе си. В

тъмните му очи проблесна някаква топлина. Ако се позоваваш на факта, че все още съм

тук, то очевидно не съм дошъл на себе си. Ако имаш предвид дали съм възстановил някои

от спомените си, то тогава отговорът ми е,че вече си спомних някои неща.



- Значи си спомни защо си дошъл тук?

Очевидно, че си бе спомнил. Просто бях любопитна да видя дали щеше да

промени историята си.

- Както вече ти казах, ако е нещо спешно, просто трябва да отидеш в Директората.

Всеки един от пазителите ще може да ти помогне.

- Трябва да се видя със съквартиранта ти.

Потопих малко бекон в жълтъка на яйцата, намиращи се чинията ми.

28 Ти да не си някой от гаджетата му?

Той бързо се отдръпна назад, сякаш го бях ударила.

29 Не, не съм от тях.

Аз се усмихнах.

- Не исках да те обидя. Просто много от вампирите, които са на повече от един или

два века обикновено се колебаят между половете.

Той започна да ме изучава с поглед, като лицето му стана безизразно, а очите му се

превърнаха в дълбоки тъмни езера, в които можеше да се изгуби всеки, който бе

непредпазлив.

30 Ти си върколак, нали?

- Да. Откъснах си едно голямо парче от френския кроасан, потопих го в яйцата и

след това го изядох. Това което направих едва ли бе женствено от моя страна, но аз си

бях такава.

- Върколаците не могат да усещат вампирите, както не могат да усещат и хората –

каза той леко. Така че как разбра, че съм вампир, и как разбра, че съм живял повече от два

века?

Аз свих рамене.

- Моят съквартирант е пазител, а освен това аз също работя с пазители. Когато си в

такава среда започваш да разбираш от тези работи.

Хвърлих един поглед към лицето му и разбрах, че той не се бе хванал на лъжата ми.

31 Мога ли да ти задам още един въпрос?



32 Можеш да ме попиташ, но не ти гарантирам, че ще ти отговоря.

Усмивката достигна до очите му и направи бръчици в ъглите им. Установих, че той

бе не само учтив вампир, но и имаше чувство за хумор. Удивително.

33 Ти не си, как да се изразя по - точно, типичен върколак, нали?

- Сигурно имаш предвид това, че си имам подходящите извивки на тялото и цици.

Гърдите ми бяха моята благословия, когато в миналото ми се налагаше да си намирам

работа. Въпреки факта, че бе противозаконно да се дискриминират върколаците, много

малко хора исках ада наемат на работа върколак, просто защото по време на лунния цикъл

ние изчезвахме от работа за по една седмица. Но благодарение на щедрите ми форми

много малко хора се досещаха, че съм върколак.

Погледът му бавно премина нагоре по тялото ми.

- Косата ти е червена, а аз си мислех че има само четири глутници – със сребриста,

с черна, със златиста и с кафява окраска на козината.

Кимнах с глава.

- Повечето хора си мислят същото като теб, просто защото глутницата с червена

окраска на козината е малобройна и някак си изолирана от останалите. Червените вълци

произхождат от Ирландия, след това са мигрирали в централна Австралия. Те все още си

живеят там.

- Ирландия и Австралия са две доста отдалечени едно от друго места на земната

повърхност.

Тъй като бях посетила Ирландия преди осем години можех да потвърдя този факт.

До този момент никога не бях виждала толкова много дъжда – поне докато не дойдох в

Мелбърн.

- Те са били прогонени от Ирландия по време на расовите размирици през 1975

година. Тогава Англия е използвала Австралия като наказателна колония, но в Австралия

имало много земя, в която можели да се заселят и затова червените вълци дошли тук. Свих

рамене. Предполагам, че след хладното време в Ирландия, горещината на централна

Австралия им се е сторила като сбъдната мечта.

- Следователно по това време те са можели да избират къде да се заселят, защо

тогава са избрали да отидат в пустинята?

- Кой ги знае защо? Аз със сигурност не знам причината. Историята на глутницата

никога не е била една от силните ми страни. Но и никой от глутницата не си бе направил

труда да се опита да ни научи на нещо от историята, за тях нямаше смисъл да се безпокоят

да ни научат на нещо, след като бяха имали намерението да ни изритат от там веднага след

като направил пълнолетие.



Някои от вълчите глутници бяха толерантни към такива нечистокръвни мелези като

нас. Нашата глутница обаче не бе от тях. Основната причина, поради която ни бяха

позволили да оцелеем бе факта, че нашата майка бе дъщеря на водача на глутницата, алфа

мъжкарят, и той ги бе заплашил, че ще ги напусне, ако ни осъдят на смърт.

И въпреки това, когато накрая все пак напуснахме глутницата, това бе облекчение

както за нашата майка, така и за нас. Тя ни обичаше, ние и двамата знаехме това, но тя

много ясно ни бе дала да разберем, че повече не искаше да ни вижда.

От това решение ни болеше, все още усещахме болката, но все пак аз можех да

разбера нуждата й да си възвърне нормалния живот, който бе имала в глутницата преди

нашето раждане.Сигурно не й е било лесно да отгледа две кутрета, които бяха нежелани от

всеки един в глутницата.

- Явно членовете на червената глутница, не са толкова слаби, както останалите

вълци, нали?

- Повечето не са.

Той кимна, а погледът му бавно се плъзна по тялото ми и някак си ме накара да се

почувствам така, сякаш се къпех в слънчева светлина. Това бе странно усещане, тъй като

бе предизвикано в мен от създание на нощта.

Вампирите не бяха ледени блокове, както си ги представяха повечето хора. Те ставаха

студени само когато не се бяха хранили достатъчно.

Прочистих гърлото си и казах:

34 Не бих правила това, което правиш ти в момента?

Видях веселие в очите му.

35 Защо не?

36 Знаеш защо не трябва да правиш това.

Веселието докосна и устните му, а дъхът ми се спря някъде в гърлото. По

дяволите, откога мъртвите мъже бяха станали толкова привлекателни за мен?

37 Не бих имал нищо против.

38

Всъщност никой от нас не би имал нещо против да направим това, за което си

мислеше, но аз си имах принципи. Поне докато треската от въздигането на луната не ме бе

обхванала напълно.

- Ти си тук, за да се видиш със съквартиранта ми, а не да си уреждаш срещи с мен.



Поколебах се за малко и след това се намръщих. Ти ми каза, че миналата вечер някой се е

опитал да те убие. Ако случаят е точно такъв, то защо си стоиш толкова спокойно тук в

коридора пред апартамента ми?

- Защото когато ме оставиха, те си мислеха, че вече съм мъртъв. Съмнявам се, че са

си направили труда да се върнат обратно и да проверят дали начинанието им се е увенчало

с успех.

- А ти си гол и покрит с кал защото …..

- Бях съблечен и прободен с кол, с който ме забиха към земята между една купчина

с тор и една купчина от горния пласт на почвата.

Взрях се в него и не можех да разбера дали говореше сериозно.

39 Ти си бил прободен в градинският център?

- Очевидно е така. За мое щастие нападателите ми решиха да не ме пробождат в

сърцето, а просто бяха доволни да гледат как изгряващото слънце ме изгаря.

- Но очевидно слънцето не те е изгорило.

Той отново се усмихна, но този път в усмивката му имаше нещо свирепо.

- Добрата страна на това да си на повече от няколко стотици години е, че

придобиваш определен имунитет към слънчевата светлина. Моите нападатели очевидно не

знаеха това. Когато изгря зората аз започнах да пищя. Те се паникьосаха и избягаха.

Явно мъжете, които го бяха атакували бяха новобранци в ловуването на вампири.

Наведох се към рамката на вратата и оставих полупразната си чиния на прашния дървен

под.

- Защо просто не завладя мислите им и не избяга от тях по този начин?

- Опитах се. Но те ме бяха блокирали по някакъв начин. Той ме погледна за една

минута. По някакъв начин и твоя разум е блокиран и не мога да проникна в него.

Аз се намръщих. Роан ми бе казал, че наоколо в града обикаля банда от хора които

търсят да убиват вампири, но в мен бе останало впечатлението, че това са обикновени

тийнейджъри. Съмнявах се, че те са били достатъчно силни, за да повалят точно този

вампир, камо ли че бяха способни да развият толкова здрави защитни щитове, които той да

не може да пробие. Наистина електронните защитни щитове съществуваха и работеха

добре, но бяха прекалени скъпи и много малко хора можеха да си позволят да си ги

купят.

40 Нападателите ти млади ли бяха?



41 Не, всичките бяха мъже навършили най-малко 30 години.

Това не ми звучеше добре.

- Може би за теб е най-добре да отидеш в Директората. Ако в града се е

активирала още една банда, те трябва да узнаят за това.

- Не мога да отида.

- Защо? Съквартирантът ми няма да се върне в продължение на няколко дни, а това

което се е случило с теб действително трябва да бъде докладвано.

- Роан ме помоли да го видя и да говоря само с него.

Вдигнах вежди:

- Мислех си, че не познаваш съквартиранта ми. А след като го познаваш, защо не го

потърси по име миналата вечер?

- Защото миналата вечер не можех да си спомня името му, помнех само адреса му.

А освен това никога не съм казвал дали го познавам или не.

Типичен отговор на вампир. Аз бях сигурна, че в предишният си живот тези от

вампирите, които не са били продавачи, всъщност са били проклети адвокати.

42 Означавали това, че си го виждал наскоро?

- Да. Видях го преди тези мъже да ме хванат и да ме прободат. Тогава научих и

адреса му.

Тогава този вампир можеше да ми помогне да намеря Роан, след като Джак и

Директората не искаха да ми дадат сведения.

43 И кога се случи това?

Той се намръщи

44 Не съм сигурен.

45 По дяволите. Къде го видя?

46 Не мога да кажа.

- Добре тогава, защо тези мъже се почувстваха склонни да те прободат с кол?

- Това е още едно от нещата, които не мога да си спомня.



- Изглежда има прекалено много неща, за които не можеш да си спомниш –

промърморих аз, колебаейки се дали да повярвам или не на това, което ми казваше.

- За съжаление такива са страничните ефекти, когато са те ритнали няколко пъти в

главата.

- Погледът ми се плъзна по челото му. Под калта се виждаха някакви по-тъмни

петна, които вероятно бяха наранявания. Имаш ли си име?

- Имам.

Усмихнах се насреща му.

- Би ли могъл да го споделиш с мен или то също е загубено в мъглата?

- Куин ОКонър.

- Аз съм Райли Дженсън.

Той се наведе напред и протегна ръката си. Аз автоматично я стиснах, което от моя

страна бе глупаво действие. По този начин той можеше лесно да ме издърпа през прага,

ако възнамеряваше да ме нарани по някакъв начин.

Но единственото нещо, което направи той бе да обвие дългите си, силни пръсти

около моите и леко да стисне ръката ми. След като горещината на дланта му изгори моята,

вече ми бе по-лесно да си представя как нежната сила на тези пръсти се плъзга по тялото

ми, пораждайки желание, което вече се надигаше дълбоко в тялото ми. Преглътнах шумно.

- Приятно ми е да се запозная с теб, Райли Дженсън, каза той, а гласът му бе

толкова мек, че ми изглеждаше че ехти вътре в главата ми, а не че го чувам с ушите си.

Издърпах ръката си от неговата, но стиснах пръсти, за да задържа топлината от

допира му. Тази моя реакция ме накара да осъзная, че трябва да бъда по-внимателна.

Докато не научех нещо повече за него и за това какъв по-точно бе той, за мен бе по-добре

да се държа на разстояние. В този случай нямаше никакво значение, че моите хормони ми

предлагаха да направя точно обратното.

Въпреки това любопитството ми бе по-силно от предпазливостта.

47 А можеш ли да си спомниш с какво си изкарваш прехраната?

Той кимна.

48 Аз съм собственикът на „Евънсонг Еър”.

Почти се задавих. Евънсонг бе най-голямата от трите компании, занимаващи се с



въздушни превози и наскоро бе поела обслужването на совалките, които летяха до

космическите станции. Това правеше стоящия срещу мен гол вампир мултибилионер.

Лицето му се помрачи.

49 Това променя ли по някакъв начин мнението ти за мен?

- Сякаш съм имала достатъчно време, за да си изградя някакво мнение! Усмихнах

му се и добавих. Но ако мнението ми се променя по някакъв начин, то е защото до сега

никога не съм спала с толкова богат пич. Въпреки това вече съм имала в леглото си

няколко по- обикновени милионера. Засега поне все още са такива, но нещата и при тях

могат да се развият към по-добро.

Смехът му изпрати топли тръпки по гърба ми.

- Едно от нещата, които харесвам във върколаците е, че те винаги изказват директно

мнението си, когато става въпрос за секс.

- Явно и ти си имал някой и друг върколак в живота си? Това нямаше да ме учуди.

Той бе богат, беше великолепен и освен това бе вампир. Вампирите всъщност бяха една от

малкото раси, които можеха да бъдат равностойни партньори на върколаците по време на

треската за секс, която ги обхващаше при пълнолуние.

- Да, така е, имал съм връзки с върколаци.

Той не ми изглеждаше така, сякаш искаше да се изтъкне със завоеванията си и аз се

почудих защо е така. Гледах го как отпива от кръвта, която му бях дала, и след това казах:

50 Мислех си, че Евънсонг се притежава от Франк Харис.

- Той е директор и настоящо официално лице на компанията. Това, че съм вампир

си има своите ограничения. Аз винаги ще се нуждая от някой, който да ръководи бизнеса

ми през деня.

Можех да се обзаложа, че Вампирът държеше Франк Харис на много къса каишка.

- И така, какво е усещането един толкова успешен бизнесмен като теб да бъде

прободен с кол от обикновени хора? Човек с твоите пари би трябвало да е заобиколен от

последните изобретения във връзка с осигуряване на сигурността.

Той се намръщи:

- Би ми се искало да разбера какво се случи. Много е дразнещо да се събудиш ида

откриеш, че си прободен с кол, без да имаш представа защо.

- Предполагам, че за теб е дори още по-дразнещо да откриеш, че си бил надвит от

обикновени хора.



- Определено и това ме учудва.

Веселието започна да флиртува отново с устните му, а моето сърце започна да бие

по-бързо. Беше време да се оттегля преди да направя нещо глупаво, като това да приема

този вампир да ме ухапе.

- Виж какво, трябва да се подготвя за работа. Искаш ли да ти дам палто или нещо

друго? Мъжът от прогнозата за времето се кълне, че по-късно ще вали.

Една чувствена усмивка се появи на устните му.

51 Оценявам предложението ти, но вампирите не чувстват студ.

- Може и да не чувстваш студ, но на мен определено ми става студено като те

гледам. Всъщност чувствах точно противоположното на това, което казвах, но не исках и

той да разбира за чувствата ми.

Той сви рамене.

- Ако това те накара да се чувстваш по-добре, тогава ще приема предложението за

палтото.

Надигнах се и сграбчих едно от палтата на Роан, което висеше на задната страна на

вратата. По този начин поне сърцето на госпожа Ръсел нямаше да се пренатовари, ако се

случеше да го види. Колкото и дами се искаше да предизвиквам старата крава, аз се

съмнявах дали щяхме да намерим друг толкова голям апартамент и за такава ниска наемна

цена, който да се намира толкова близо до града.

След като затворих вратата започнах да ровя из кошниците с чисти дрехи докато

намерих подходяща пола и риза, които да облека. След като ги изглади се подготвих за

работа. Куин все още стоеше в коридора, когато напуснах апартамента си и тръгнах към

гарата.

Влакът бе препълнен и както обикновено аз прекарах почти цялото пътуване със

забоден до прозореца нос, опитвайки се да поема малко свеж въздух, който минаваше през

пролуките между тях и корпуса на влака, като по този начин исках ад се преборя с

носещите се навсякъде миризми на хора, пот и парфюми.

Измъкнах се от гарата на улица „Спенсър”, след което минах покрай няколко блока

и стигнах до сградата със зелени прозорци, в която се намираше Директората. След като

минах през охранителните скенери и подадох ръката си за сканиране на отпечатъците от

пръстите ми, аз се качих в асансьора и натиснах бутона за подземната част на сградата,

като спрях на подниво три. Ако десетте етажа над земята бяха официалното лице на

Директората / това бяха зони, в които се работеше предимно през деня, в тях се получаваха

първоначалните доклади за извършени престъпления от нечовеци, там се занимаваха с

по-малките опасности и се правеха основни неща като документиране на доклади за



създаването на нови вампири/, то петте етажа, които бяха на подземното ниво всъщност

бяха сърцето на институцията. За тези райони обществото знаеше много малко. Там

проследяваха и оправяха по-годни неща – там се занимавахме с нечовеците, които

изнасилваха, убиваха или изпиваха всичката кръв на хората. Там се работеше 24 часа,

въпреки че повечето от пазителите ловуваха само нощем.

На долните етажи имаше около стотина служители и седемдесет от тях бяха

пазители. Другите тридесет работеха като свръзки на пазителите. Ние работехме предимно

на 8- часови смени и нашите задължения бяха основни, но не и обикновени – нищо не

можеше да бъде сравнявано с обикновено, когато си имаш работа с вампири. Ние

проверявахме и записвахме данни за по-сериозните престъпления, връчвахме задачите на

пазителите след като залезеше слънцето и правехме рапортите им четливи след като нощта

приключеше. Освен това един вид охранявахме пазителите, които бяха в сградата през

дневните часове, като им доставяхме храна и напитки.

Разбира се,повечето от хората все още си мислеха, че вампирите бяха принудени да

спят през дневните часове, когато имаше слънчева светлина, но това бе една погрешна

представа, която повечето вампири предпочитаха да не поправят. Естествено, че повечето

вампири не можеха да излизат под директна слънчева светлина, защото се страхуваха, че

ще бъдат изпържени от слънцето, но това не означаваше, че през деня бяха в състояние

на кома. Вампирите не се нуждаеха от сън,както не се нуждаеха и да дишат. Ако понякога

вампирите спяха, то те правеха това или в резултат на останал от човешкото им

съществуване на вик, или от скука.

Аз бях една от трите жени, които работеха на долните етажи, а другите две бяха

вампирки. С пазителите не се работеше лесно и тук се назначаваха само тези, които

можеха да се защитават сами.

Джак вдигна глава от монитора си, погледна ме докато влизах и ми отправи една

широка усмивка:

52 Добро утро,мила.

- Добро утро, Джак. Съблякох си якето и се отпуснах тежко на мястото си , след

което погледнах в охранителния скенер. Ирисите ми бяха проверени, самоличността ми бе

потвърдена и мониторът се включи. Цяла нощ ли си бил тук?

- Да, че какво друго би могъл да прави грозник като мен?


53 Не знам –може би би могъл да си създаде личен живот?

54 Аз си имам живот и той се нарича Директората.

55 Това е толкова тъжно. Нали разбираш какво имам предвид?



56 Предпочитам да наричаш това, което правя посвещение.

57 Щом си тук, няма начин да не е посвещение.

Той се усмихна.

58 Получих доклада ти. Чудесна работа.

59 Благодаря. Роан обаждал ли ти се е ?

- Все още не. Той погледна към часовника си. Но все още не е станало девет часа, а

и твоят съквартирант обикновено не е точен.

Знаех добре този факт и обикновено това не ме тревожеше.

60 Ще започнеш ли да го издирваш, ако не ти се обади?

61 Не, поне не веднага.

62 По дяволите, с него се случва нещо лошо.

- Това го знаем само от твоите предчувствия. А дори и сега не казваш, че той има

някакви сериозни проблеми. Извинявай Райли, но ако не е нещо сериозно, твоето усещане

не е достатъчно, за да проваля мисията му.

През мен премина чувство на раздразнение. Издишах поетия въздух, като по този

начин повдигнах косата от челото си.

63 Тогава аз самата ще започна да го търся.

Джак ме проучи с поглед за момент и видях как веселие докосна ъглите на зелените

му очи.

64 Ако узнаеш нещо ще ме информираш, нали?

Вдигнах вежди и попитах:

65 Това заповед ли е ?

66 Да.

67 А ти ще споделиш ли с мен информация, ако откриеш нещо?

- Райли, Роан е пазител и е изпратен на мисия, която е секретна. Не мога да

споделям информация с теб, освен ако не се съгласиш да опиташ за втори път да

преминеш теста за пазители.



- Това си е направо изнудване.

- Да, точно така.

Поклатих глава:

68 А пък аз си мислех, че ти си приятен вампир.

69

- Няма такова нещо като приятен вампир – каза той. Има само различни оттенъци

на един и същи цвят. Бъди умна и помни това, особено докато си тук.

Това си беше самата истина.

- Няма да се подложа за втори път на теста за пазители. Не бях толкова загрижена за

сигурността на Роан. Поне все още не бях сериозно разтревожена.

Вместо това поставих купчина от файлове в пощенската си кутия. Времето тази

сутрин течеше бавно, а усещането че Роан се намираше в някаква беда се задълбочаваше и

растеше. Това бе странно. Ако той имаше някакви проблеми, от които не можеше да се

измъкне, то усещането за опасност щеше да се повиши. Какво по дяволите се случваше с

него, та усещането си оставаше на едно и също ниво?

По обяд си взех сандвич и кола от машината във фоайето, след което се върнах да

потърся някаква информация за мистериозния, но толкова сладък Куин.

Намерих много приятни снимки – този, който бе въвел мита, че вампирите не

могат да бъдат снимани и да излизат на снимки или е бил луд или никога не се е опитвал

да снима вампир. Освен това намерих много статии, които преминаваха от тава да го

наричат чудовище, до това да го провъзгласяват за спасител на малки компании. Една от

статиите бе посветена изцяло на един убит вампир, намерен в един от транспортните

самолети на Куин. В друга се споменаваше, че е закупил една фармацевтична компания в

Сидни. Имаше и много колони във вестниците, свързани с обявяването на годежа му с

някоя си Ерин Джоунс, имаше и тяхна обща снимка. Тя бе стройна, с кестенява коса и

беше адски красива. Но всъщност не ми се вярва някой толкова богат като Куин някога да

е излизал със старомодни жени. Погледнах към датата в началото на статията -9-ти януари.

Тази информация бе от преди шест месеца.

Той сигурно я е обичал много, защото вампирите обикновено не се обвързват с

един човек. Веднъж Кели бе споделила с мен, че е прекалено тежко да гледаш как човека,

когото обичаш остарява и умира, докато ти си оставаш завинаги млад. Единственият друг

шанс, който имат вампирите в това отношение е след време да превърнат любовниците си

във вампири, но много малко такива връзки оцеляват след проблемите на превръщането.

Вампирите обикновено пазят територията си и два вампира не могат да живеят заедно в

хармония.

След като прочетох няколко статии намерих една интересна, в която се говореше за

самата Ерин, или по-скоро за нейното мистериозно изчезване. Куин също е бил разпитван



от полицията по този случай, а разследването все още бе висящо. Това означаваше, че

ченгетата нямаха никаква следа.

Това ли бе причината за нападението над Куин? Може би някой някъде

подозираше, че той стои зад изчезването й? Ако това бе така, то защо той стоеше пред

вратата ми и чакаше Роан? Имаше ли това връзка с изчезването на Ерин или бе нещо

друго?

Откъде Куин познаваше Роан, след като обикновено си живееше в Сидни?

Мръщейки се започнах да правя проучване за годеницата му, но не намерих нищо

друго, освен факта, че тя бе работила за една добре известна фармацевтична компания,

която Куин бе купил наскоро и бе унищожил няколко месеца по-късно след като тя бе

изчезнала.Това беше интересна информация. Въпреки че само Господ можеше да знае как

това се свързваше с настоящите проблеми на Роан.

Джак се върна от обедна почивка и аз отново започнах да работя. Следобедът също

минаваше бавно, въпреки че непрекъснато гледах към часовника, а Роан не се обади. Джак

се преструваше, че бе напълно зает от работата, която вършеше на компютъра си, но

въпреки това знаех, че ме наблюдава. Знаех, че очаква да му кажа нещо. Знаех, че чака да

го попитам за Роан и за възможностите да се организира търсенето му и разбира се той

чакаше да се съглася да мина за втори път на теста за пазители.

Но аз нямаше да направя това преди да изчерпам всички други възможности да

открия Роан. Възнамерявах да проверя всяка една следа веднага щом си отида в къщи и се

преоблека. И разбира се търсенето можеше да почака до тогава, но само ако усещането за

опасността, в която се намираше Роан, не станеше по-интензивно.

В шест часа приключих работа и бързо си тръгнах за вкъщи. Тъй като бе събота,

при това вечерта, по – голямата част от хората от обичайния пешеходен трафик вече си

бяха вкъщи. Дори имаше повече пространство във влака и можех да си поемам свободно

дъх.

Не се случи нищо докато влакът спря на моята спирка. Излязох от него и започнах

да се качвам по стълбите към изхода. В този момент по кожата ми пролази усещането, че

някой ме следи. Хвърлих един поглед през рамо. Както обикновено половината от лампите

не светеха. Покрай оградата се спотайваха сенки, които простираха тънките си като на

скелет пръсти към платформата. От влака не бе слязъл никой друг, освен мен, освен това

никой не се бе скрил в сенките. Не усещах и не виждах никой да се крие там. Погледнах

към другата страна на платформата, но и там нямаше никой.

Не можех да разбера защо тогава кожата ми бе настръхнала от усещането, че ще се

случи нещо. Това усещане ми подсказваше, че някъде наблизо в сенките се криеше

вампир.

Защо не можех да определя точното му местоположение?



Защо чувствах, че нощта внезапно стана враждебна?

Намръщих се , метнах чантата си на рамо и продължих пътя си по платформата.

Когато приближих стълбите, водещи към Съншайн авеню, ноздрите ми бяха подразнени от

острия мирис на мускус.

Този, който се криеше в мрака не бе вампир, бе вълк. Мъжките екземпляри от

нашия вид обикновено имаха малко по-остра миризма, отколкото мъжките от другите

видове. Или може би на мен ми се струваше, че е така, защото жените върколаци

обикновено бяха по-добре настроени да усещат мъжките от своя си вид.

Спрях рязко. Той стоеше от лявата страна на стълбите, криейки се между стените на

гарата и рампата за инвалиди. Той стоеше напълно спокойно, нещо което бе изключително

рядко срещано при нас вълците. Нас не ни свърташе на едно място, освен ако не спяхме.

Теорията на Роан бе, че това е така, защото в нас живееше едва сдържаната енергия на

звяра.

70 Знам, че се там- казах леко аз.Какво искаш по дяволите?

71

Сянката се отдели от укритието си и един вълк пристъпи напред към светлината.

Той беше дългокрак, изглеждаше подъл и приличаше прекалено много на Хенри Гаутиър,

че дори можеше да си помисли човек, че двамата бяха братя. Само че доколкото ми бе

известно Гаутиър нямаше брат.

- Райли Дженсън? Гласът му бе гърлен, плътен и толкова студен, че по гърба ми

пролазиха тръпки.

- Кой се интересува от мен?

- Имам съобщение за теб.

Сърцето ми подскочи. Не си мислех, че отрепка като тази би могла да бъде приятел

на брат ми, но понякога Роан използваше такива като него, за да предават съобщения.

72 Кажи какво е съобщението!

73 Умри, изрод!

Ръцете му направиха някакво неясно движение и видях пистолет.

Опитах се да се отдръпна толкова бързо, колкото можах.

Чух как пистолета гръмна

След това почувствах болка.



Глава трета Превод: petia

Редакция: Vampire Lady Той не ми вярваше напълно, но това беше добре, защото недоверието между нас

бе взаимно. Той може и да беше човека, за когото се представяше, но аз всъщност нямах

никаква представа дали действително познаваше Роан.

- Имаш ли някаква представа защо този вълк се опита да те убие?- попита той.

Свих рамене:

- Такива гадни неща се случват често. Въпреки това трябваше да си призная, че

никога до сега не бях чула един върколак да стреля по друг свой събрат вълк.”По нас

стрелят почти толкова често, колкото стрелят по вас вампирите.”

Всъщност повечето хора считаха, че ние върколаците се намираме на едно

стъпало по-долу от вампирите. Това виждане бе разпространено благодарение на

многото филми за върколаци, произвеждани от Холивуд през годините. Общо правило е,

че върколаците не полудяват и не тръгват да ловуват хора по времена пълнолуние. С

тези, които нарушаваха това правило, бързо се справяше глутницата им. Освен това

изключително рядко се случваше жертвите от нападението на върколаци да се превърнат

в такива, като основната причина за това бе, че много малко хора успяваха да оцелеят

след такава атака. Но при малкото хора, които все пак оцеляваха след атаката, промяната

в тях можеше да настъпи само ако от семейството си бяха наследили гените на вълк.

Въпреки това изглежда хората все пак предпочитаха да вярват на мита, тиражиран от

Холивуд, отколкото на реалността. Или може би хората считаха, че вампирите са по-

секси отколкото някой, който се превръща в животно при всяко пълнолуние.

- Виждала ли си го преди?-попита той. Усещала ли си мириса му?

Поклатих глава.

- Откъде тогава знае, че по това време се прибираш в къщи?И защо те простреля?

- Ако си беше направил труда да го разпиташ преди да го убиеш, ние можеше и да

узнаем отговорите на тези въпроси.

Той не реагира на моята не-толкова проницателна забележка.

- Възможно ли е някой да се опитва да те убие?

- Този пич изглежда имаше точно това намерение.

- Имам предвид дали напоследък си ядосала някой?

- Аз съм върколак – казах с усмивка.

Той кимна със сериозно изражение, но усмивката му отново докосна ъгълчетата

на очите му.

- С други думи отговаряш положително на въпроса ми.

- Нали разбираш, че съм достатъчно съм способна и сама да се защитавам. Само

че това не важеше, ако някой отново се опиташе да ме простреля със сребърен куршум от

близко разстояние.

Той стана и палтото му се отвори, разкривайки пленителната гледка на

хармоничните му бедра. Заля ме горещина, която бързо премина в искра от желание,

което щеше да става все по-голямо колкото по-скоро наближаваше да настъпи

пълнолунието.

- По добре ще е да те заведа в дома ти.



Хареса ми как прозвуча „да те заведа”, но не бях толкова убедена, как се чувствам

по отношение на това, което можеше да последва.Това му изказване просто ми прозвуча

прекалено удобно за него точно в този момент.

- Свободен си да ходиш където си поискаш. На мен не ми е необходим

придружител.

- Може и да е така както казваш, но докато не се завърне Роан аз възнамерявам да

продължа да пребивавам като на къмпинг в коридора ви. Защо настояваше да чака

Роан? Това бе въпрос, на който той не искаше да ми отговори.

- Защо не отидеш да си вземеш стая в хотел? Не много далеч от тук има един

хотел. Разбира се този хотел често бе посещаван от проститутки и наркомани, но не

мислех че него го интересуваше този факт. Той може и да беше богат, но все пак си бе

вампир, а по едно или друго време повечето от вампирите също бяха вървели по този

път. Или поне така твърдеше Кели.”В хотела поне ще можеш да си вземеш душ.”

- Ако Роан се забави прекалено дълго може и да си наема стая в хотел.

Той притисна ръката си към гърба ми докато ме извеждаше от чакалнята, а допира

на пръстите му направо прогаряше гърба ми. Като комбинираш това усещане с богатия

аромат на сандалово дърво, който се носеше от него и дразнеше ноздрите ми въобще не

се чудех защо пулса ми направо започна да галопира.

След като беше вампир, на него му бе напълно ясно какво се случваше с мен, тъй

като усещаше реакцията ми.И сякаш за да потвърди това мое заключение, погледът му

докосна моя, а очите му бяха като дълбоки тъмни бездни, изпълнени с чувственост и

някакъв вид глад. Той не жадуваше за кръв. Това бе сексуален глад.

Това се четеше не само в очите му, но аз можех да го помириша. Този глад се

усещаше както в него, така и в мен.

Издишах дълбоко и едва успях да откъсна погледа си от неговия. Силата на аурата

на върколака, въпреки че бе добре защитена, имаше способността да излиза от контрол и

понякога дори да „протича навън” по време на лунната фаза. Това бе причината, поради

която повечето вълци не се явяваха на работа през тази специална за тях седмица.

Нямаше нищо по-лошо от това да бъдеш опипван и преследван от хората, когато по

принцип в останалото време те не искаха дори да те докоснат отдалече като протягат към

теб десет футова пръчка. Въпреки това се съмнявах, че Куин би могъл да бъде засегнат

по някакъв начин от моята аура. По-скоро това бе случай на обикновена похот.

- Предложението да си взема стая в хотел означава ли, че няма да получа покана

да вляза в твоя апартамент, когато се прибереш в къщи? Ръката му се плъзна надолу по

гърба ми и това бе дразнещо докосване, което накара през цялото ми тяло да премине

желание.

- Правилно си разбрал.

- Направо е срамота да се говори така.

Хормоните ми мислеха същото като него.Но за мое щастие хормоните ми не

управляваха парада.

Поне все още не бяха взели надмощие.

- Нещата ще си останат по този начин – казах аз. Така ще е поне докато не разбера

какво си намислил в действителност.

Качихме се по стълбите и пресякохме шосето, за да стигнем до моята

улица.Слънчевата светлина го галеше и затопляше кожата му докато вървяхме.Той дори

не трепна, а това означаваше, че бе на повече години, отколкото си мислех. Обикновено



вампирите не придобиваха в голяма степен имунитет срещу слънцето докато не станеха

на повече от петстотин години.

- Ако исках да те убия, каза той, докато тъмните му очи срещнаха моите, аз мога

да го направя сега и никой на тази улица няма да види или чуе нещо.Няма никакво

значение колко силно ще пищиш.

Фактът, че той отправи заплахата си толкова спокойно, без никакво чувство за

опасност, което обикновено покриваше заплахите на Готие, ме накара да му повярвам. И

въпреки това, може би дори и малко перверзно от моя страна, желанието ми към него се

увеличи. Също като нашите роднини от животински вид, ние вълците сме генетично

програмирани да си избираме най-силният мъжки екземпляр за съвкупление. А този

вампир със сигурност можеше да бъде класифициран като такъв.

Но аз не можех да изтанцувам любовния танц с него, независимо колко много го

желаех, не можех да направя това преди да разбера истината. А за да я разбера трябваше

да намеря Роан.

Когато стигнахме до вкъщи го оставих да стои в коридора и тръгнах да си взема

душ. През цялото време се борех със себе си да не отида да го поканя да се присъедини

към мен и да споделим заедно душа. Борех се с представата за това как отмивам калта от

неговата мокра златиста кожа и от тъмната му копринена коса.

Дори студената вода не успя да прогони тази моя фантазия или да охлади

реакцията ми.

Веднага щом излязох от душа прецапах до огледалото и огледах раната от

куршума.Беше ужасна-набръчкана червена маса, която почти със сигурност щеше да

остави белег.Нуждаех се от нов белег толкова, колкото се нуждаех от това отново да

бъда простреляна. Имах предостатъчно белези, които покриваха в безпорядък колената,

ръцете и гърба ми, като всеки един от тях ми напомняше за отделни моменти от

детството, които бяха свързани с не толкова приятни открития от моя страна.

Не че можех да направя нещо за новия белег. Подсуших се, след което тръгнах

към спалнята , за да се облека. Нуждаех се от нещо подходящо за обличане, след като

щях да обикалям клубовете след работа. Облякох си къса до колената пола и приличен

пуловер – това бе обичайното ми облекло за работа, но то не пасваше на обстановката в

нито един от клубовете з върколаци, които посещавахме с Роан. Всъщност, в повечето от

тях предпочитаха голата кожа, но ако все пак трябваше да си облечен с дрехи, то колкото

по-малко и по-оскъдни бяха те, толкова по-добре. Прегледах ограничения ми гардероби

най-накрая избрах черна микро пола и тънка, прозирна, тъмно зелена риза. Сложих

допълнително бельо и ризи в чантата, тъй като Тейлън – най-едрият от моите двама

любовници често имаше склонността да става малко груб и да къса дрехите ми по време

на лунната фаза, след което започнах да лазя на четири крака и да търся под леглото

зелените ми блестящи обувки с шест инчови токове Веднага щом ги измъкнах от

прахоляка хвърлих и обувките при дрехите за преобличане, облякох си дебелото вълнено

палто и тръгнах. Куин се беше „паркирал” на обичайното си място и ми отне всяка капка

от контрола ми, за да мина покрай него.

Джак все още работеше на компютъра си, когато пристигнах на работа.

- Има ли някакви новини? – попитах аз, докато хвърлях чантата си зад стола си.

- Готие уби шестима кръвопийци, които тероризираха района на „Футскрей”.

Дори и за вампир Готие беше изрод.

- Имах предвид дали имаш някакви новини за Роан.



- Знам какво имаше предвид.

- Е и ?!

- Нямам никакви новини.

- Изпрати ли някой да открие какво се е случило?

- Да, той е бил видян там, където е трябвало да бъде, но очевидно не е останал на

това място.

- А къде точно е трябвало да отиде?

Джак ми се усмихна с крокодилска усмивка.

- Това означава ли, че вече си премислила и си решила отново да се явиш на

изпита за пазители?

- Не.

- Тогава не мога да ти кажа къде е отишъл. Това е поверителна информация.

- Копеле.

Той надигна вежди:

- За някой като теб, който явно е толкова загрижен за това, което става, ти

всъщност въобще не проявяваш активност и не организираш търсене.

- Възнамерявах да го потърся миналата вечер, но някакъв слабоумен идиот бе

решил, че трябва да ме простреля.

- Какво се случи? –попита той, а в очите му се четеше веселие.

- Тъкмо бях слязла от влака. Той изскочи от сенките и ме простреля. Такива неща

се случват на вълците – казах аз, като свих рамене.

Не бях сигурна дали с думите си се опитвах да убедя него или себе си. Освен това

този вълк беше точно копие на Готие, въпреки че миришеше по различен начин.

- А какво стана с този, който те атакува?

- Мъртъв е.Поколебах се малко, след което добавих „Влакът го удари.”

- Това поне ни спестява бумащината. Той спря за малко, след което прибави –

Значи ще започнеш да търсиш Роан?

- Веднага след обяда.

- Ще бъде интересно да видя кой ще го проследи и намери първи – ти или Кели.

Едва се удържах да не се усмихна. Той едва ли знаеше, че Кели вече

възнамеряваше да го потърси. Въпреки това фактът, че той предприемаше тази стъпка ми

показа, че вземаше по-насериозно изчезването на Роан, отколкото ми се бе сторило.

- Значи изпращаш Кели навън тази вечер?

Той кимна и аз се почувствах малко по-добре.След като двете щяхме да го

търсим, ние със сигурност щяхме да открием някаква следа какво му се бе случило.

Сигурна бях, че му се бе случило нещо лошо, въпреки че това мое чувство все още

предстоеше да се усилва.

- Добре – казах аз и се захванах да се занимавам с писмената работа, която имах

да свърша.

Погледът на Джак ми тежеше, чувствах го докато работех. Той очакваше нещо да

се случи, въпреки че си нямах никаква представа какво точно очакваше.

- Ти възнамеряваш да купонясваш този следобед, нали? – каза той след малко.

Погледнах към него, а той посочи към ръчната ми чанта.

- Остават пет дни до настъпването на пълнолунието – казах аз вместо да давам

друго по- подробно обяснение.

Той се облегна на стола си с развеселено изражение:



- Как става така, че вие вълците никога не забременявате? Имам предвид това, че

се чукате до самозабрава в продължение на няколко дни и не ви се случва нищо. А освен

това не вземате и противозачатъчни, поне така съм чул.

- Не знам как можеш да наричаш няколко дни върховно удоволствие „нищо” –

отвърнах аз с усмивка.

- Наистина, винаги ми е било любопитно да разбера какъв е отговора на въпроса

ми.

- Никога ли не си мислел да го зададеш на някой вълк? Или не си ли си помислил

да използваш умствените си способности и сили, за да намериш отговора докато

преглеждаш мислите им?

- Никога не съм се интересувал достатъчно, за да ползвам който и да е от двата

метода.

- Защо тогава задаваш този въпрос сега?

- Мразя тишината.

- Да бе, точно така. Той мразеше тишината толкова, колкото аз мразех танците по

времена лунната фаза. Въпреки това не виждах някакъв проблем да отговоря на въпроса

му, тъй като и преди са ми задавали подобен въпрос. „Върколаците не вземат

противозачатъчни, но на нас са ни поставени електронни чипове, които ни предпазват от

зачеване. Не ме питай как работят, просто вършат работа.Чиповете ни се инсталират под

кожата по време на пубертета и докато не бъдат отстранени ние неможем да

забременеем.

Снемането на моя чип щеше да бъде напълно безсмислено упражнение, тъй като

очевидно аз имах доста странен хормонален дисбаланс, а това означаваше, че моите

яйцеклетки никога не стигаха до утробата ми. Добрата страна на това бе фактът, че

нямах менструален цикъл. Лошото бе, че никога нямаше да мога да забременея без

медицинска помощ. Дори и в този случай докторите не бяха сигурни дали някога въобще

щях да мога да забременея и да износя плода до термина. Всъщност повечето от тях

считаха, че аз бях върколашкият еквивалент на муле – имах всички правилни части на

тялото, но те не функционираха. Но правилата си бяха правила и не можеха да бъдат

заобикаляни дори и да не можех да зачена по нормален път.

- А какво става когато искаш да забременееш?

- Просто си плащаш на лекарите на правителството 500 долара, за да ти свалят

чипа и можеш да забременееш в рамките на 24 часа.

- И правителството е въвело това правило?

- Да.

Той изпръхтя леко:

- Удивително. Те имат едни правила за хората и други за останалите видове.

- Считам, че те не са искали света да бъде препълнен с вълци.

- Светът вече е пренаселен с хора, а те причиняват повече вреди отколкото

останалите от нас биха могли да нанесат.

- Не е добре да се изказваш по този начин за източника си на храна.

Той сви рамене и прекъсна разговора.Това бе странно. Най- накрая дойде средата

на деня и аз се качих нагоре по стълбите до кухнята, която се намираше на подниво две,

за да проверя храната, която за пазителите беше предимно кръв, но не синтетичния

вариант. След като натоварих храната аз избутах количката до асансьора и след това

слязох надолу до четвърто ниво.



Вратата се плъзна, отвори се и тъмнината ме приветства. Изругах

приглушено.Копелетата отново си играеха на игрички. И докато тъмнината не ме

тревожеше, фактът че тук някъде в стаята се спотайваха повече от двадесет вампира,

като всеки от тях можеше да се превърне в сянка през нощта, ме накара да бъда

внимателна. Не можех да ги наблюдавам всичките наведнъж, въпреки че притежавах

вампирско зрение, а охранителните камери не работеха добре в тъмнината.

- Копелета, ако не светнете лампите можете да си останете гладни.

- Лампите светнаха и пред мен изникна смъртоносната фигура на Готие.

- Значи се страхуваме от тъмното, така ли?

Изсумтях и натиснах копчето на количката. С електронна въздишка тя започна да

се движи напред и да си проправя път през столовата.

- Защо не отидеш да си вземеш душ, Готие? Миришеш гадно.

Той се усмихна, разкривайки пред мен зъбите си, по които имаше петна от кръв.

Беше се хранил преди да дойде в Директората и се чудех коя ли бе жертвата му.Чудех се

дали това беше официален източник или той бе започнал да ловува храната си.

- Това е само кръв, а аз намирам че аромата й е опияняващ.

- Повярвай ми, много добре разпознавам мириса на кръвта, а това което

помирисвам сега не е кръв.

Последвах количката в столовата. Готие тръгна след мен, усещах присъствието

му, но не го чувах.

- Роан все още не се е върнал, нали – заяви той. Чувала ли си го?

Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Той се намираше толкова близо домен, че

можех до усетя полъха от лошия му дъха преминава покрай ушите ми. Но аз не показах,

че го усещам и не промених походката си, защото той точно това и очакваше да направя.

- Той е на мисия.

- Луната ви вълнува вас вълците, нали?

- Това какво общо има с теб?

- Ами, чудя се как ли ще се справиш без любовника си?

Аз изсумтях:

- Ще си намеря друг. Обикновено върколаците не са моногамни, нали го знаеш.

Не бяхме моногамни докато не намерехме нашата половинка и не се закълняхме в любов

към нея пред луната.

- Някога мислила ли си да си вземеш вампир за любовник?

Ръцете му се плъзнаха по рамото ми, пръстите му се притиснаха силно и се впиха

в моята едва зараснала рана.Болката проблесна гореща и бяла през тялото ми и аз не

можах да спра коленете си да не треперят. Преглътнах тежко и продължих да се свличам

надолу докато колената ми не докоснаха пода. След това преди той да може да реагира

стрелнах ръката си към чатала му и стиснах в шепа топките му.

Той издаде гъргорещ звук и замръзна. Мъртви или не, вампирите все още бяха

мъже и все още бяха много привързани към клатушкащите се и висящи части от тялото

им.

- Ако още веднъж ме докоснеш ще ти изкарам топките през гърлото – казах аз и

стиснах малко по-силно топките му.

Кафявите му очи почти се разтопиха от ярост и болка. Стиснах го отново и можех

да се закълна, че видях, че над веждите му изби пот.Това бе невъзможно, като се има

предвид свирепата репутация на Готие. Може би това бе игра на светлосенките.



- Разбра ли ме?

Той едва забележимо кимна.Зад нас долетя звука от ръкопляскане.

- Добра работа, Райли. Мекият и страстен глас на Кели се чу зад нас и част от

напрежението ми се успокои. Щом тя беше тук, то със сигурност имах подкрепление да

пази гърбът ми в безопасност. „Какво ще кажеш да го стиснеш още веднъж и заради

мен?Да видиш великия Готие да страда от болка е толкова рядка, но добре дошла за мене

гледка.

Погледът на Готие се насочи към Кели:

- Пази си гърба тази вечер, кучко!Може да си имаш проблеми.

- О, толкова съм уплашена – каза рязко Кели.

Не можах да се въздържа и се усмихнах, но устоях на изкушението да направя

това, което предлагаше Кели, а вместо това го освободих. Не бях глупава – ако му бях

причинила прекалено голяма вреда с мен щяха да се разправят не само Директората, но и

самия Готие. Той нямаше да се остави и да чака някой друг да се намеси, а щеше да

действа сам и въпреки цялото ми перчене нямах никакво желание да се сблъскам с

изчадието.

Станах и се обърнах с гръб към него. Това мое действие само по себе си бе висша

степен обидно за вампир като Готие. Неговата ярост прогори кожата ми, но аз не трепнах

и не се обърнах към него. Просто продължих да вървя напред. Кели се облегна на вратата

на стаята за хранене и една широка усмивка омекотяваше острите й черти.

- И ти си в едно особено настроение, защо?

Усмихнах й се и й подхвърлих храната.

- Просто вече се уморих да бъда заплашвана.

- Така и предположих.Трябва да ти открадна този номер.Той със сигурност

обездвижва плячката от мъжки пол.

Погледът ми се върна на Готие. Думата „навъсен” не бе достатъчна, за да опише

изражението му. Може би бях луда, но това ме развесели.

- Имаш ли някакви планове за вторник или сряда вечер? – спрях количката и

отворих вратичките й, за да могат и останалите пазители да имат достъп до храната.

Кели поклати глава, черната й коса проблесна и изглеждаше почти като синя на

ярката светлина.

- Нямам нищо планирано.Защо?

- Пълнолунието наближава, така че ако все още искаш да участваш в малко екшън

с върколаци….. – подкарах нататък количката и се усмихнах.

- О, да, моля те, искам. В очите и проблесна очакване: Мъжете от вашия вид със

сигурност могат да осигурят добро прекарване на едно момиче.

Това си беше самата истина.

- Ще ти се обадя във вторник и ще си определим час за среща.

Тя кимна и се наведе напред за малко:

- Между другото не съм чула нищо за мисията на Роан. Джак ме изпраща навън

тази вечер, така че ако открия нещо ще ти се обадя.

- Благодаря ти. Внимавай тази вечер.

Тя се усмихна и леко докосна ръката ми:

- Великият Готие не ме безпокои.

Да,обаче мен ме безпокоеше. А на мен не ми харесваше начинът, по който той ни

гледаше.



- Мислех си повече за това, че изчезват пазители, отколкото за Готие. Не ми се

иска и ти да се присъединиш към редиците на изчезналите.

- Аз също не искам това, повярвай ми – тонът и изразяваше веселие, но все пак ще

внимавам.

- Добре.

След като количката ми бе изпразнена от пакетчетата кръв, ние двете направихме

кафе. Но през цялото време усещах погледа на Готие, който бе пълен с омраза. Неговото

изражение ми напомняше на лицето на мъжа, който ме простреля и тогава реших като се

кача горе да попитам Джак за миналото на Готие.

След като приключихме със сервирането аз откарах количката обратно в кухнята.

Джак ми се усмихна сладко, когато се върнах в офиса.

- Хареса ми начина, по който се справи с Готие.

Направих гримаса:

- Надявам се нашите шефове да нямат нищо против това, че малко поразтърсих

техният пазител звезда.

- Ти трябваше да покажеш на пазителите, че си способна да се защитиш сама там

долу, иначе щеше да стане проблем.

Кимнах в съгласие с думите му. За разлика от останалото население, пазителите

имаха различна ценностна система. Ако им покажеш дори и най-малък признак на

слабост те ще си помислят, че могат да правят с теб каквото си поискат. И докато

началниците не оправдаваха това им поведение, те често си затваряха очите за техните

игри, ако не убиеха „играчката си”.

Често се чудех какво щеше да стане, ако хората или пресата някога разберяха за

някои от лошите навици на тези,на които им се плащаше, за да ги защитават. А какво ли

щеше да стане, ако узнаеха истинската причина, поради която съществуваха пазителите –

да убиват без да се прибягва до съдилищата или правосъдието. Това беше ли грубо

нарушение на закона? Хората щяха ли да възприемат това като цената, която трябваше

да заплатят за сигурността си?

Вземайки предвид неоправдания, почти инстинктивен страх, който изпитва

обществото към нечовешката раса, по –скоро мислех, че щяха да приемат последното.

Или може би щяха да поискат всички ние да бъдем застреляни. Няма вампири и

върколаци, няма проблем.

Седнах на ръба на бюрото на Джак и започнах да си люлея краката.

- Проверявал ли си някога Готие?

- Извършил съм пълни проверки на всички лични досиета, когато заех мястото си

в Директората. – Джак се облегна на стола си. Защо питаш?

- Защото съм любопитна.

- Всички вълци са такива, но това не обяснява внезапния ти интерес към Готие

или това защо чак сега ме питаш за него.

Усмихнах му се:

- Питам те, защото ти имаш малко по-голям достъп до файловете с информацията

отколкото имам аз.

Усмивка изкриви устните му, но в очите му имаше някаква студенина, която

показваше че той не само добре разбира защо му задавам този въпрос, но и че е очаквал

да му го задам. В този момент разбрах, че именно това бе причината, поради която той се

опитваше да ме накара да си говоря с него.



Нямах си никаква представа защо не ми бе задал въпроса, който искаше да си

поговорим.

- Какво искаш да разбереш ? – попита ме той.

- Готие има ли брат?

- Няма данни това. Всъщност цялото му семейство е обявено за мъртво.

- Добре де, но този който ме простреля миналата вечер беше негово точно копие.

С тази разлика, че той бе по-скоро върколак, отколкото вампир.

- Може ли това да е някакво случайно съвпадение?

- Ти не вярваш на случайните съвпадения.

- Не, не вярвам. Той се поколеба за малко и каза:Прибрах това, което бе останало

от тялото и помолих нашите учени да направят аутопсия и клетъчен анализ. По този

начин ще разберем дали му е роднина или не.

Вдигнах учудено вежди:

- След като си знаел, че са стреляли по мен, защо не ми каза нищо , когато за

първи път ти го споменах.

- Защото исках да видя дали ти ще ми споменеш нещо или ще искаш сама да

извършиш проучване по въпроса. Той се усмихна: Добрите пазители винаги довършват

това, което са започнали.

- Така правят и добрите помощници в Директората. Станах и целунах леко бузата

на Джак. Благодаря ти, че си направил всичките тези проверки.

Той направо се изчерви:

- Няма нужда да ми благодариш. А сега не е ли по-добре да си тръгваш? Днес си

на работа само половин ден, а знаеш много добре какво мислят онези горе за

извънредния труд.

- Да, ако полагането му не е одобрено предварително, не се заплаща – цитирах

Джак с най-добрата имитация на гласа му.

Той изсумтя:

- Хайде, отивай да намериш съквартиранта, за който толкова много се безпокоиш

преди аз да намеря някаква причина и да те задържа на работа.

Върнах се с усмивка на бюрото си. След като изключих компютъра си, грабнах

чантата, махнах му за довиждане и излязох.

Въпреки че бе почти един часа, слънцето се бе скрило зад тежки облаци и денят

бе станал сив. Закопчах вълненото си палто, и бях благодарна че го бях предпочела пред

модерното, но късо кожено палто, което обикновено обличах, когато обикалях

клубовете.

Взех трамвай да Лигън Стрийт, но след като слязох от него останах за известно

време на едно място, подушвайки въздуха, който довя аромата на месо, подправки и

хляб, носещи се от улиците на известния с ресторантите си район. Стомахът ми из

къркори, напомняйки ми, че не бях обядвала, но аз го пренебрегнах и продължих да

вървя. Точно в този момент имах по- големи желания, които трябваше да задоволя.

Клубът „Синята луна” бе разположен в една странична улица, точно зад ъгъла на

Лигън Стрийт. Въпреки че това бе любимият ми клуб, името му винаги ме караше да се

усмихвам. Това бе толкова очевиден избор за име на клуб, посещаван от върколаци, че

имаше стотици, не, хиляди клубове с името „Синя луна” по целия свят. Хората като цяло

със сигурност си мислеха, че на нас върколаците ни липсва въображение, но всеки, който

някога бе стъпвал в такъв вид клуб, определено знаеше, че не бе така.



„Синята луна” беше най-малкият от петте клуба за върколаци в Мелбърн и бе

единственият, в който позволяваха да влизат хора, въпреки че и в него имаше

ограничение достъпа им да е само в определени дни, а освен това не се допускаха хора

по времена фазата на пълнолунието. В останалите клубове имаха стриктна политика да

не позволяват на хора да ги посещават, а това бе нещото, което някои от правителството

искаха легално със закон да променят. Това наистина бе невероятно, имайки предвид

факта, че до преди двадесет години тези клубове не бяха легални и често бяха страдали

от полицейски акции.

Вратите на клуба се отвориха шумно и Джими, едрият като планина полу-човек,

полу-лъв шейпшифтър ме посрещна с усмивка,на която половината зъби липсваха. Той

ги беше загубил в битка преди две седмици и очевидно все още считаше своята беззъба

усмивка за голяма чест. Имайки предвид, че той бе успял да победи три вълка, големият

мъж имаше право да е горд със себе си.

- Здравей, Райли - из буботи той. Не мислех, че ще те видим скоро, поне не и до

края на седмицата.

- Търся Роан - знаеш ли дали се е отбивал тук тази седмица?

Джими поклати главата си развя тежката си грива.

- Но аз току ща застъпих на смяна. Може и да се е отбивал по рано.

- А виждал ли си Девърн или Лиандър? Това бяха обичайните любовниците на

брат ми, мъже, с които излизаше вече повече от две години. Той имаше и случайни

гаджета, но ако някой можеше да знае къде беше Роан, то това щеше да е един от тези

двамата.

- Според охранителните камери Девърн е тук от сутринта. В неделя Лиандър

обикновено е в „Рокърс”.

- Благодаря. Платих си входната такса и си взех ключ за шкафче в съблекалнята.

Какви хора има в клуба този следобед?

- Обичайните посетители – сви рамене той.

Това означаваше, че заедно с върколаците тук се бяха смесили вампири и

шейпшифтъри. Той ми отвори вратата.

- Надявам се, че възнамеряваш да си смениш дрехите. Знаеш какви са правилата

тук.

Потупах ръката му и казах:

- Първото нещо, което ще направя е да отида в съблекалнята.

Той кимна и затвори вратата след мен.Спрях се най-отгоре на стълбите и оставих

очите ми да се приспособят към тъмнината. На среднощното небе, което представляваше

тавана, блестяха холограмни звезди, а светлината от синята луна само притъмняваше

тяхната ярка светлина. Маси и столове заобикаляха препълнения дансинг. Много от тях

бяха заети от вълци, които или се съвкупяваха или гледаха как другите го правят. В

дъното на стаята имаше будки затворени със завеси, които бяха използвани от тези,

които обичаха да правят секс без да имат публика. Те също бяха вече заети. В края на

седмицата, когато силата на луната щеше да властва над кръвта ни, пред тези будки

щеше да има опашки.

Докато повечето от тези, които бяха на дансинга бяха голи, все пак имаше и

такива, които предпочитаха нещо по-екзотично. Някои носеха кожени костюми, които

прилепваха към телата им като втора кожа, докато други бяха облекли чудати костюми,

които блестяха и искряха под холограмната лунна светлина.



Дисководещият бе разположен в по-далечния ъгъл и музиката, която пускаше

изпълваше въздуха с чувствени и еротични мелодии, предназначени да прелъстяват

сетивата. Стаята бе изпълнена с тежкия аромат на похот и секс и през вените ми премина

желание. Всичко,на което се надявах бе, че ще успея да контролирам това желание

достатъчно дълго, за да мога да намеря Роан.

Но като вземех предвид силата на тази треска, която ме изгаряше, аз много добре

знаех, че мога да постигна някакъв контрол само ако задоволя част от нуждите си.

Жалко че Куин не беше с мен в този момент.

Намръщих се и изхвърлих от главата си тази мисъл. Докато не разберях повече

неща за мистериозния Куин и причините, поради които чакаше да види брат ми, не

можех да си позволя нищо повече освен да го желая отдалече.

Слязох надолу по стълбите и се насочих към съблекалнята. След като набързо си

взех душ, за да отмия от мен мириса на работното място и на вампири, се облякох в

дрехите ми за клуба и се гримирах. След това вързах косата си на конска опашка,

хвърлих чантата си в шкафчето, сложих кредитната си карта и ключа от шкафчето в

малкия джоб на полата си и тръгнах да се смеся с тълпата.

Близо до дансинга чувствения ритъм на музиката бе придружен от възгласи на

удоволствие, чуваше се как се докосваха тела. Треската, която изгаряше кръвта ми се

покачи с няколко степени и болката дълбоко в мен, която бе породена тази сутрин от

Куин стана по-интензивна.

Но колкото и да ми се искаше да стана и аз част от похотливата, потяща се тълпа,

все още имах достатъчно контрол над себе си, за да поставя работата преди

удоволствието. Девърн бе някъде тук и трябваше да го намеря.

Обходих края на дансинга като погледът ми преминаваше бързо по масите, които

бяха подредени до стената. Девърн бе близо до задната част на стаята, много близо до

индивидуалните будки, в които клиентите можеха да се усамотят. Но той не беше сам на

масата и не можех да го безпокоя. Вълците, особено мъжките екземпляри, обикновено

ставаха доста свирепи, ако ги обезпокоиш.

Грабнах една напитка от преминаващия сервитьор. Всички сервитьори тук бяха

защитени от умствените сили на клиентите, а освен това не бяха от човешката раса. Това

означаваше, че ако нещата станеха лоши, те не само можеха да се защитават, но и аурата

на възбудените върколаци нямаше ефект върху тях. И въпреки че те бяха нормални мъже

и жени, тоест те също можеха да са възбудят, на тях им се плащаше прекалено добре, за

да пренебрегнат своите хормони. Това бе и причината поради която работните места в

такъв вид клубове бяха много търсени.

Поех си дълбоко дъх, вдишвайки ароматите, които се въртяха около мен и

позволявайки на атмосферата да пропие през порите ми. Ароматът бе богат, усещаше се

удоволствие, задоволяване и похотливи фантазии.

При тази картина не бе чудно защо хората се опитваха по всякакъв начин да

влязат във вълчите клубове. Сексуалната свобода в тези клубове, сравнена с

тесногръдите, моралолистични идеи, в които ги възпитаваха, караше хората да се

чувстват като деца в магазин за бонбони.

Разбира се, това наоколо да се мотаят хора по време на фазите на пълнолуние бе

опасно за тях, особено като се имаше предвид, че членовете на някои глутници обичаха

да практикуват много груб секс. Хората просто не бяха устроени така, чеда могат да се

справят с представите на върколаците за див секс, ето защо клубовете из Австралия се



обединяваха за първи път в историята, за да се противопоставят на плановете на

правителството. Последното нещо, което някой искаше, бе да се допусне да бъде взета

случайна човешка жертва по време на пълнолуние, дори и само защото за това по-скоро

щяха да бъдат обвинени върколаците и клубовете, вместо идиотите, които се опитваха да

наложат промяна на правилата.

Когато отново погледнах към стълбите видях, че влиза един човек. Той беше

висок и със силно, мускулесто тяло, с изваяни черти и тъмно-златиста коса. А чистата

сексуална енергия, която се излъчваше от него бе нещо, което можех да почувствам дори

и от мястото, на което се намирах. Бях се срещала и спала с много вълци през моя

двадесет и девет годишен живот, но нито един от тях нямаше толкова могъща аура, или

пони не толкова обвързваща, каквато бе аурата на този вълк.

Нашите погледи се срещнаха. Желанието, което толкова очевидно се виждаше в

златните дълбини на очите му, премина като ехо през всяка фибра на цялото ми

същество.Тейлън и аз бяхме заедно почти от две години, а това беше своеобразен рекорд,

тъй като не бяхме духовно обвързани. Познавахме се много добре в сексуално

отношение, но извън клубовете бяхме като двама непознати.

Той слезе по стълбите събличайки в движение ризата с, след което я захвърли

небрежно върху една празна маса. Златистата му кожа проблесна в светлината на

звездите, а кожените му панталони разкриваха не само силата на бедрата му, но

показваха и големината на ерекцията му.

Силата на аурата му се завъртя пред него, удряйки като приливна вълна жените,

които се намираха в близост до него. Въздишки и погледи го следваха по пътя му, но той

не спря, погледът му бе вперен в моя докато вървеше към мен.

Висок шест фута и половина, той беше огромен мъж. Въпреки че бях обута в

обувки с шест инчови високи токчета, той все още беше по-висок от мен с пет инча.

Когато се движеше, движенията му бяха грациозни и леки като на вампир. Себичната

част от мен се надяваше той да не намери своята половинка преди мен, защото заедно ни

беше добре. Неговият начин за правене на любов бе нещо, на което исках все още да се

радвам.

Той се спря, когато между нас останаха няколко фута разстояние. Погледът му се

плъзна небрежно по тялото ми реди да се вдигне и да срещне очите ми. Похотта, която

гореше между нас помилва кожата ми, докато не почувствах, че започнах да блестя.

- Не очаквах да те намеря тук този следобед, малко вълче.

Гласът му беше дълбоко буботене, но въпреки това премина през сетивата ми като

летен бриз.

- Търся Роан и се надявах да попитам Девърн къде е.

Погледът му за момент мина покрай мен.

- От начина по-който изглежда е видно, че Девърн няма да се бави още много

дълго.

- Да, така е. Това ми бе ясно от увеличаващото се ниво на шума и виковете на

удоволствие, които идваха от масата на Девърн, но част от мене се надяваше, че той ще

се забави. Искаше ми се още малко да отпивам от излъчващата се от този мъж сила.

Тейлън се приближи до мен и дъхът ми спря. Горенето от сребърния куршум в

плътта ми не бе нищо в сравнение с огъня, който ме изгаряше в този момент.

Пръстите му леко докоснаха бузата ми,



След което се плъзнаха надолу по врата ми и по гърдите ми. Това бе милувка лека

като перце, но аз я почувствах толкова силно, сякаш бе съкрушителен удар. Той откопча

най-горното копче на ризата ми, след което премина на следващото.

- Треската гори в теб, малко вълче. Мога да помириша това.

Аз също усещах това, а и вече започваше да ме боли от желание.

- Тази моя нужда трябва да почака докато не поговоря с Девърн.

- Наистина ли? Още едно копче бе откопчано. А какво е това толкова неотложно

нещо, за което трябва да говориш с него по това време, когато празнуваме.

- Обади ми се майката на Роан. Неговата майка бе и моя майка, но Тейлън не

знаеше това.Както вече ти казах, трябва да го намеря.

Последното копче бе разкопчано и той разтвори ризата ми. Пръстите му се

плъзнаха по стомаха ми, изпращайки вълни от удоволствие по плътта ми. С

преднамерено бавни движения той прокара кръг около едната от гърдите ми, а погледът

му бе впит в моя, като по този начин ме потапяше в пламъци от желание докато ласката

му приближаваше все по-близо до зърното ми, достигайки близо, но все пак без да

докосва чувствителния център на желанието ми.

Челото ми се покри с капки пот.Неговата мека като шепот ласка се премести към

другата ми гърда, и след като престана да ме гали, когато достигна центъра й, вече бях

готова да изкрещя от породилото се в мен чувство на безсилие.

- Мога ли да потанцувам с теб, малко вълче?

- След като поговоря с Девърн можеш да правиш с мен каквото поискаш.

- Това е опасно изявление, като се вземе предвид страстта, която ни изгаря.

На устните ми се появи закачлива усмивка. Прокарах пръст надолу по твърдите

мускули на гърдите му и си поиграх с най –горното копче на панталоните му.

- А какво точно възнамеряваш да правиш с мен?

Той се наклони по-близо до мен. Всичко, което можех да помириша, всичко което

вдишвах бе мускусният аромат на този вълк.

Той ме целуна леко по устните, след което с предрезгавял глас каза:

- Възнамерявам да те чукам до припадък.

Сърцето ми подскочи и започна да бие прекалено бързо. Интензивността от

усещането на неговата аура и думите, които ми каза означаваха, че той също като мен

чувстваше силата на луната. Бях доволна, че съм дошла тук, независимо че брат ми го

нямаше. Миша, вторият ми любовник беше нежен и сладък, а Тейлън беше свиреп и

опасен, вълнуващ и могъщ. Когато луната започнеше да ме владее аз търсех и исках

Тейлън.

- Нали точно това правиш всеки път!

Усмивката му бе вълча. Той обви ръка около талията ми и ме притисна близо да

тялото си, докато почувствах че сякаш се опитваше да влезе в мен.

- Този път ще те чукам до тогава, докато не изкрещиш името ми към луната.

Дъхът му погали устните ми и погледът му запали огън дълбоко в мен, а желанието

което се излъчваше от него изгори всяка фибра от душата ми. „ След това ще продължа,

докато ти самата не ме помолиш да спра.”

- Това ще отнеме доста време – подразних го аз, а дъхът ми звучеше малко по-

високо от дрезгаво ръмжене.”Сигурен ли си, че можеш да се справиш с това, което

обещаваш?



- Тази вечер бъди сигурна, че няма да имаш нужда от друг любовник, малко

вълче.

Обвих ръка около врата му и го придърпах надолу към мен, за да мога да го

целуна.

- Девърн свърши – каза Тейлън след малко. Ще отида да наема стая за нас

двамата.

Усмихнах му се. „Синята луна” бе единственият клуб, който имаше отделни стаи,

които можеха да бъдат наети. Те не бяха много – бяха четири, но в тях имаше всички

необходими уреди, които можеха да бъдат доставени на тези клиенти, които бяха

настроени да експериментират.

Ако Тейлън отиваше да вземе стая, значи бе сериозен за това, че изпитва желание

към мен и намеренията му бяха сериозни. През мен премина чувството на приятно

очакване. Обикновено ние го правихме на масите в клуба или на дансинга и ни беше

доста добре. И тъй като не можех да му обещая да бъда с него до края на деня, един или

два часа, прекарани в правенето на здрав секс със сигурност щяха да облекчат час от

желанията ни.

Разкопчах горното копче на панталоните му и отворих ципа. Ерекцията му

подскочи към мен, сякаш нямаше търпение да бъде погалена.

- Остави панталоните си да висят на дръжката на вратата, за да мога да разбера в

коя стая си.

Той заклейми устните ми толкова свирепо, както вероятно възнамеряваше да

предяви претенции и към тялото ми по-късно тази вечер, целувката му бе дълга и силна.

След това се обърна и се отдалечи, оставяйки всеки инч от тялото ми да трепери в

очакване. Поех дълбоко дъх, но това не помогна, за да облекча болката си.

След като завързах краищата на ризата си тръгнах към Девърн.Той беше сам и

държеше в ръка напитка, като по някое време погледна към мен, докато го приближавах.

Сигурно бе пил от известно време, тъй като очите му бяха повече червени, отколкото

сини.

- Здравей, Райли? Как си?

Седнах на мястото срещу него. Той миришеше на секс, пот и алкохол и аз се

намръщих.

- Мислих, че си спрял да пиеш?

- Зарязаха ме този следобед – каза той тъжно.

Това очевидно не е била прекалено силна връзка, след като това не го бе спряло да

прави секс с друг партньор.

- И какво се случи?

- Той бе добър партньор за секс и ми липсва.

Усмихнах се и го потупах по ръката със съжаление.

- Ако продължиш да пиеш по този начин тази вечер няма да можеш да си

намериш други заместители.

- Трябва ми само около час, за да изтрезнея, а освен това точно в този момент

чувствам, че ми се иска да се повъргалям в самосъжалението си. Холограмените

светлини преминаха през черната му коса, докато той се облягаше назад, разкривайки

богатият й цвят.

- С какво мога ти помогна?

- Искам да разбера къде е Роан.



Той вдигна вежди учудено:

- Защо?

- Защото имам чувството, че е изпаднал в опасност.

Липсата на каквато и да е реакция в кървясалите му очи ми подсказа, че него не го

е грижа за брат ми – дори и само поради тази причина ми се прииска да ступам пияния

му задник.

- Има ли някакъв сериозен проблем?

Поех си дълбоко дъх и издишах въздуха. Направих го, за да мога да контролирам

желанието си да го ударя.

- Не, няма сериозен проблем. Просто чувствам, че той се нуждае от помощ.

Попаднал е в ситуация, от която не може да се измъкне сам.

Девърн изсумтя:

- Той винаги се забърква в такива работи, но най-накрая успява да се измъкне.

- Да, но това не е ситуация, свързана със секс. Дори докато изричах това,

почувствах че до известна степен лъжа. ? Това, в което се бе забъркал Роан бе свързано

със секс или поне с нещо от този вид.

Това имаше толкова смисъл, колкото факта, че Роан поддържаше връзка с такъв

безчувствен глупак като Девърн, който не се интересуваше от него. Сексът с Девърн

сигурно трябваше да е доста добър иначе той самият нямаше какво друго добро да

предложи.

- Кога за последен път видя Роан?

- Миналата седмица. Мисля, че е бил с Лиандър до неделя.

Това означаваше, че със сигурност трябва да намеря Лиандър.

- Предполагам, че не ти е казал къде ще ходи след Лиандър?

Кръвясалият му поглед мина през мен и аз почувствах как у него се разпалва

страст. Може би той не беше толкова пиян, колкото изглеждаше.

- Той спомена нещо за това, че трябва да разследва „Евънсонг Еър”

Това бе самолетната компания на Куин. Сграбчих ръката на Девърн и го накарах

отново да насочи вниманието си към мен.

- Много е важно да разбера какво точно ти каза за „Евънсонг Еър”

Той премига.

- За бога, видял съм се с него преди една седмица.

- Знам, но се опитай да накараш пияните ти мозъчни клетки да заработят и си

спомни какво ти е казал.

Той се намръщи и със свободната си ръка се пресегна да вземе напитката си.

- Той каза, че има някакви проблеми в „Евънсонг” и че може би ще му се наложи

да отиде там под прикритие. Това е всичко. Заклевам се.

Освободих го и седнах обратно в стола си. Явно Роан е разследвал „Евънсонг” и

аз имах на разположение в коридора си вампира, който притежаваше компанията. Това

беше ли съвпадение? Едва ли.

И докато не можех да разпитам Куин без да възбудя подозрение, аз със сигурност

можех да започна някакво разследване. Тейлън се движеше в същите кръгове като Куин

и ако някой можеше да открие нещо мръсно около него, това бе той.

Но преди да можех да помоля Тейлън за услуга трябваше да спя с него.



Глава четвърта Превод: petia

Редакция: Vampire Lady Панталоните на Тейлън висяха окачени на дръжката на третата врата, намираща

се в малкото антре и дори само тази гледка бе достатъчна, за да породи някакво очакване

в долната част на тялото ми. Когато се приближих до вратата тя се отвори и той стоеше

там златист, великолепен и твърд от желание.

Веднага след това неговата аура ме обгърна и аз се почувствах така, сякаш

навлизах в един ад от сладострастие. Нямаше да ми пука дори и ако ме бе взел още в

антрето. Но неговата аура не бе свързана с тази моя мисъл. Преди всичко аз бях вълк, а

ексхибиционизмът бе част от природата ни.

Той пое ръцете ми в своите, целувайки пръстите ми докато ме привличаше вътре

в стаята. Близо до леглото се намираха стенни свещници и свещите проблясваха в тях,

разпръсквайки жълта светлина върху червените сатенени чаршафи и черните стени. В

стаята нямаше много други неща освен няколко пейки с различни размери и

височини.Сравнена с другите стаи, с които разполагаше клуба, тази бе с доста оскъдно

обзавеждане и може би той я бе избрал именно поради тази причина. Той искаше да

правим груб, бърз и продължителен секс без нищо друго, което би могло да ни разсейва.

Той искаше в стаята да сме само ние двамата.

Той затвори вратата и натисна панела, който стоеше от лявата страна на рамката

й.

- Включвам системата за физическа охрана – каза той. Никой не може да ни чуе и

никой не може да ни усети.Когато те накарам от удоволствие да крещиш името ми към

луната ще бъдем само двамата.

Той пристъпи по-близо до мен. Светлината проблясваше и извиваше по странен

начин синджира от бяло злото, който стоеше на врата му. Това бе единственото бижу,

което го бях виждала да носи и то добре подчертаваше силата на врата и раменете му.

Притиснах ръка към твърдата плоска повърхност на гърдите му, като за момент устоях

на интензивността на неговата аура. Страстта, която извираше от него се движеше около

мен, през мен, галеше кожата ми и превръщаше желанието, което изпитвах към него в

яростен танц. Дори и само този факт ми бе достатъчен за да ме предупреди, че трябваше

да побързам да му задам въпросите си точно в този момент, тъй като не бе сигурно дали

по-късно, след няколко часа секс с него, щях да имам достатъчно енергия или ясна мисъл

за това.

- Първо трябва да ми отговориш на един въпрос.

- Съжалявам, но не обичам да смесвам секса с отговори на въпроси.


- Да, но това е единственият начин, чрез който днес можеш да стигнеш до секс с

мен.

- Наистина ли мислиш това, което казваш? Той хвана ръката ми и въпреки, че

можех лесно да устоя на силата, която той бе приложил, за да ме накара да отстъпя назад,

не предприех нищо.Исках го толкова силно, колкото ме искаше и той.

Когато прасците на краката ми се удариха в по-малката от двете пейки, аз се

качих върху нея и го погледнах право в очите. Това бе грешка от моя страна, защото

силата на неговата аура се блъсна в мен като приливна вълна, оставяйки ме мокра от



желание и напълно готова за него. Само за един момент се отдадох на тази вълна и го

целунах толкова яростно, колкото го исках.

Отне ми цялата воля, която имах, за да прекъсна тази целувка и да му задам

въпросите, които бях подготвила. Това бе трудно, особено след като той започна да

подръпва възела, който придържаше ризата върху тялото ми, а допирът му ме дразнеше,

възбуждаше и ми влияеше по много различни начини.

Поех дълбоко въздух и опитах да се концентрирам.

- Трябва да науча някои неща за „Евънсонг еър”.

- Защо?

Когато възелът не се развърза, той просто разкъса ризата ми на части и я

захвърли на пода.

- Ей, това беше нова риза.

- Прати ми сметката за нея – изръмжа той, но след това предупреждение се отнесе

малко по-внимателно към полата и прашките ми. А освен това отговори на въпроса ми.

На мозъкът ми му бе нужно време да включи на скорост и да си спомни за

въпроса, който ми бе задал.

- Девърн ми каза, че Роан е разследвал тази компания и аз трябва да разбера защо

е правил това, ако искам да имам някаква надежда да го открия.

- Това телефонно обаждане от майка му трябва да е било наистина спешно, след

като ти предприемаш такива екстремни мерки, за да го намериш.

Моето „да” се изгуби в сладката треска, която премина през мен, когато той

започна да прокарва с целувки път надолу към врата ми. Когато той хвана зърното на

гърдата ми в устните си и го засмука силно, аз въздъхнах и почти припаднах от

удоволствие. Но някак си, въпреки облаците от желание, които замъгляваха мислите ми,

аз успях да намеря сили и да добавя „починал е някой от семейството му”.

- Аха. Пръстите му се плъзнаха надолу, минаха по корема ми, по окосмената част

на пубиса ми и навлязоха дълбоко във влажното място, което намериха.

За прекалено дълго време единственото, което можех да правя бе да стена от

удоволствие.

Когато най-накрая успях да събера достатъчно от мозъчните си клетки на едно

място казах:

- Ти се движиш в един и същ обществен кръг с Куин ОКонър. Нуждая се ти да

събереш цялата информация за него, която можеш.

Зъбите му ме докосваха леко, дразнеха ме и през цялото време аурата му ме

заливаше с чувството на страст и желание. По всяко друго време щях да се предам и да

се отдам изцяло на това, което чувствах, но в този момент ми трябваше всяка възможна

помощ, която той можеше да ми окаже.

Той си проправи път нагоре към устните ми.

- Обещай ми да се концентрираш върху общия ни бизнес в момента - каза той и

захапа толкова силно устната ми, че чак ме заболя. Но това бе сладка болка, особено след

като езикът му незабавно погали мястото, което бе наранено. Аз от своя страна ти

обещавам да открия всичко, което мога за компания „Евънсонг еър” и собственикът й.

- Нуждая се спешно от информацията - казах аз, но пръстите ми вече блуждаеха

по гърба му, като действията ми ме изобличиха, че лъжа, когато разтворих крака и го

придърпах по-близо до себе си.

- Наистина ли?



Той се настани между краката ми, плъзгайки члена си напред и назад, дразнейки

ме, но без да проникне в мен.

- Ако това, което искаш бе спешно, ти нямаше да ме дразниш, а щеше да се

заемеш с нещата.

Той издаде дълбок гърлен звук и с един силен тласък навлезе в мен. Аз изстенах

от удоволствие. Тейлън ме изпълни, разтегна ме по начин, по който нито един друг вълк

не бе успял, и точно в този момент аз исках да почувствам всеки един твърд инч от него.

Обвих ръце около врата му, краката ми обгърнаха хълбоците му и го придърпах още по-

надълбоко в тялото си. Той обхвана с ръце дупето ми, поддържайки ме докато тласъците

му навлизаха дълбоко в мен, докато не почувствах, че силната му страст се опитваше да

предяви претенции върху цялото ми тяло.

В това съвкупление нямаше нищо нежно. Не можеше и да има, след като страстта,

породена от луната ни изгаряше яростно и двамата. Аз го яздех силно, нуждаейки се от

бърз и яростен секс, а Тейлън бе повече от щастлив да се подчини на това мое желание.

Удоволствието се изви като спирала в мен и достигнах върха, като конвулсиите от това

усещане ми отнеха дъха и издадох сподавен гърлен звук. Той свърши малко след мен,

тялото му се блъсна в моето, като силата от това преживяване премина през всяка фибра

от същността ми и породи в мен тръпки на удоволствие.

Когато трептенето в мен утихна, аз се усмихнах:

- Това наистина бе обещаващо начало, но бе прекалено бързо, за да може да бъде

наречено „секс до припадък”.

Неговата усмивка бе свирепа:

- Това, което се случи бе само колкото да укротим временно нуждите си. Обещах

ти нещо, малко вълче, и възнамерявам да спазя обещанието си.

Ако имаше нещо в Тейлън, на което се възхищавах повече, отколкото на физиката

му, то това бе неговата способност да спазва обещанията си.

Но колкото и да ни бе добре заедно, той не можа да ме накара да изкрещя името

му към луната. Това бе единственото удоволствие, което щях да запазя за мъжа, който бе

другата половина от душата ми, където и да се намираше той в момента.

След два часа див секс Тейлън излезе от стаята, за да си потърси друга

партньорка, а аз си взех един дълъг горещ душ. След като се облякох грабнах чантата си

от шкафчето в съблекалнята и тръгнах нагоре по стълбите.

- А, тук имаме един вълк, който е доста доволен от прекараното време – из

коментира Джими докато отваряше вратата.

Аз се усмихнах:

- Точно така е, защото всички прекарахме добре времето си в клуба.

Той кимна:

- Малко по-рано тук дойде да те търси един господин.

- Наистина ли - казах аз изненадано. Кой беше?

- Вампир. Поразгледа наоколо и после дойде при мен на задния вход, за да ме

пита дали съм те видял.

По дяволите.Това трябва да е бил Куин. Той без съмнение се бе опитал да

проникне в мислите на Джим и събере от там необходимата му информация, но знаех със

сигурност, че не бе имал успех в това си начинание. Мислите на Джими, както и на

останалите сервитьори бяха защитени.



Каквото и да бе намислил Куин, той със сигурност бе твърдо решен да ме

наглежда.

- Преди колко време е питал за мен?

- Преди около час.

Изпитах облекчение. Значи в този момент системата за сигурност все още е била

включена и той не е могъл да ме усети.

- А ти какво му каза?

- Казах му, че по-рано тази вечер си се отбила тук, но си се преместила в бар

„Харбър”.

Бар „Харбър” се намираше на един час разстояние от тук и това ми даваше

достатъчно време да се измъкна, ако в този момент Куин се връщаше обратно тук.

Надигнах се на пръсти и целунах жилавата буза на Джими.

- Ти си съкровище. Ще имаш ли нещо против ако използвам страничния вход?

- Няма проблем, върви.

Наметнах си палтото и се отправих към задната част на клуба. Докато отварях

задната врата един повей на зимния вятър ме поздрави и потрепервайки аз почти си

пожелах да бях взела със себе си нещо по-топло за обличане от късата пола. Но все пак

по време на седмицата на пълнолунието дънките обикновено не бяха практични.

Преметнах чантата си на рамо и почти в галоп се отправих към „Рокър”. Чух

шумовете, идващи от клуба, много преди да видя самия клуб. В града нямаше много

места, в които все още пускаха такава класика каквато бе песента на Пресли „Сините

обувки” и почти никъде другаде тази песен не би била последвана от песента на Крис

Айзък „Скъпа, ти направи нещо много много лошо”. Често се чудех откъде клубът

успяваше да изкопае песните, които пускаше, тъй като повечето от тях бяха издавани

само на плоча или на СD, а тези технологии отдавана вече бяха отпаднали.

Противно на „Синята луна” клуб „Рокър” бе осветен от ярки неонови светлини.

Прозорците на клуба бяха подредени в редица до основния вход, което позволяваше на

любопитните хора, преминаващи в близост да надзърнат и да видят какво става вътре. Но

това, което можеха да видя бе как се яде, пие и танцува, тъй като само това се случваше в

основната зала. Тези от посетителите, които искаха да правят секс се усамотяваха в

залата за танци, намираща се на горния етаж, далече от любопитните очи на публиката.

Влязох през вратата, оставих чантата и палтото си, след което се отправих към

бара, за да си поръчам коктейл. В резултат на това накрая в ръката ми се озова нещо

розово и пухкаво. Започнах да търся Лиандър, но първо намерих Миша, който в този

момент слизаше по стълбите, по които аз се качвах.

- Здравей, красива лейди – каза той, появявайки се тихо от сенките като призрак.

Харесва ми тази риза, която почти си облякла.

Усмихнах му се и целунах бледата му буза.

- Тейлън приложи върху нея един от своите трикове на пещерен човек.

- Аз ревнувам. Той се усмихна и сребристо сивите му очи започнаха да блестят

ярко, докато косата му се осветяваше от неоновите светлини. Той винаги успява да ти

разкъса ризите.

- Изиграй си правилно картите и може би ще ти позволя да разкъсаш полата ми –

казах аз въпреки че това не ми се струваше възможно да се случи в близко бъдеще,

защото бях прекарала два часа в див и яростен секс. Виждал ли си Лиандър наоколо?

Трябва да говоря с него за нещо, свързано с Роан.



- Защо? Да не би да има някакъв проблем?

Дадох му същия отговор както и на Тейлън и той тръгна обратно към залата,

предлагайки ми ръката си за подкрепа.

- Тогава аз ще те придружа до мястото, на което в момента Лиандър унищожава

един бургер.

Усмихнах се и положих ръката си на неговата. Тейлън може и да беше

фантастичен любовник, но с Миша ми бе много добре дори и извън сферата на секса. Аз

наистина харесвах Миша. Не бях сигурна, че можех да кажа същото по отношение на

Тейлън.

Миша ме придружи нагоре по стълбите и заедно преминахме през подобното на

хамбар пространство на по-усамотената зала за танци. Само половината от пейките бяха

заети, което бе странно, имайки предвид, че „Синята луна” бе препълнена от посетители

и че пълнолунието приближаваше. Лиандър седеше на един диван в най-далечния край

на залата и бе сам. Това също бе изненадващо за мен.

Седнах на канапето срещу него и Миша се плъзна на мястото до мен. Бедрото му

се притисна до моето и желанието премина отново през тялото ми. Тази моя реакция ми

подсказа, че каквото и да съм си мислела преди, то влиянието на луната все още не бе

престанало да ми действа.

- Чудесна напитка – каза Лиандър вместо поздрав.

Погледнах към пухкавото нещо в ръцете си:

- Нямам си никаква представа какво пия. На бара поисках нещо сладко и получих

това.

- Това е предупреждение никога да не си поръчвам нещо сладко в стар рок енд

рол бар.

Той се облегна назад и светлината затанцува върху перфектно изваяните му

скули, правейки ги да изглеждат по – блестящи и златисти. Това от своя страна напълно

подхождаше на светлините в сребристата му коса. Не можех да не се усмихна. Миналата

седмица косата му бе синя. За него бе добре, че той бе един от най-добрите майстори

специалисти по ефектите в страната, иначе никога не би могъл да си позволи толкова

често да променя външния си вид.

Освен това винаги съм се чудила как Лиандър бе успял да оцелее в продължение

на десет години при стриктните правила на военните. Армията не бе място, на което

оценяваха индивидуализма, а аз просто не можех да си го представя, че ще се подчини на

нещо такова. Бях го питала за това много пъти, но той просто свиваше рамене и

променяше предмета на разговора. Доколкото ми бе ясно, дори Роан не знаеше

подробности за годините, които Лиандър бе прекарал при военните.

Всичко това бе много подозрително. Ако Лиандър продължеше да бъде важна

част от живота на брат ми, то аз щях да започна да проучвам нещата. Причината за това

не бе моето любопитство, въпреки че бях любопитна. Причината за това проучване бе

факта, че Роан ми бе брат близнак и единственото семейство, което имах. Просто исках

да зная дали в миналото на Лиандър има нещо, което би могло да нарани Роан.

- Какво мога да направя за теб, Райли?

- Виждал ли си Роан напоследък?

Той се намръщи.

- Защо? Да не се е случило нещо лошо?



Поколебах се дали да му кажа истината, защото знаех, че Лиандър наистина обича

брат ми, въпреки че Роан не отвръщаше на чувствата му по същия начин. Лиандър

заслужаваше да знае истината, или поне някакво подобие на истината, но Миша стоеше

до мен и аз трябваше да му разкажа същата история, която вече бях казала на Миша.

- Просто трябва да се свържа с него. Имаш ли някаква представа къде се намира?

- Мислех си, че е на мисия.

-Девърн ми каза, че е разследвал „Евънсонг еър”.

Лиандър направи гримаса.

- Този боклук не би разпознал единия край на кучето от другия.


- Какво имаш предвид?

- Имам предвид това, че Роан разследваше собственика на компанията Куин

ОКонър, а не самата „Евънсонг еър”.

Стомахът ми се сви. По добре да се бях вслушала в инстинктите си, отколкото в

хормоните си.

- А аз си бях създала впечатление, че те двамата са приятели?

Така е, приятели са.Именно по тази причина на Роан му бе толкова гадно, че

трябва да мине под прикритие и да извърши това разследване.

Добре бе, че поне в това отношение Куин не ме бе излъгал.

- Имаш ли някаква представа какво точно разследваше Роан?

Лиандър поклати глава.

- Ти и сама знаеш, че той никога не разказва за тези неща.

Въздъхнах и се облегнах назад.

- Значи ти нямаш никаква представа къде може да се намира той в момента?

- Знам само, че преди да тръгне Роан проверяваше указателя с улиците.

Повдигнах вежди

- Предполагам, че не знаеш адреса, който е търсил?

- Не, но стоях точно зад него и знам, че номера на страницата, на която бе отворил

бе 69-та.

Усмихнах се.

- Не намираш ли нещо чудно в това, че си запомнил номера на страницата? Имаш

ли някакво предположение какво може да е търсил?

Веселието просветна в ъглите на сребристите му очи.

- В края на краищата на тази страница не открих нищо важно.

- За твой късмет сигурно е така.

- Всъщност да.

- У нас имам указател на улиците – каза Миша. Ела, ако искаш да провериш какво

има на тази страница.

Наведох се и отново го целунах по бузата.

- Благодаря ти.

Той се усмихна и каза:

- Мога да измисля по-добър начин, по които да ми се отблагодариш.

Лек пламък на страст отново се разпали в мен. Това не бе яростното желание,

което бях изпитала по-рано, но за мен това бе като предупреждение, че тази лунна фаза

бе твърде силна. В този момент за пръв път се запитах дали Тейлън и Миша щяха да ми

бъдат достатъчни, за да задоволят страстта ми.



Сбогувах се с Лиандър и позволих на Миша да ме съпроводи надолу по стълбите,

за да си взема чантата и палтото. Когато излязохме от клуба той ме притисна до стената

и ме целуна. Това бе една бавна, сладка и опияняваща целувка, която бе толкова

различна от свирепостта, която ми предлагаше Тейлън, но по свой начин за мен тя бе

също толкова възбуждаща. Ето защо на мен ми харесваше да спя и с двамата. Ако

съберях добрите качества на двамата щеше да се получи идеалният мъж за мен.

- Отивам да си докарам колата – каза той след малко.

- Ще те чакам.

Той се усмихна и се отдалечи подсвирквайки си. Пет минути по-късно с бучене

навлязохме в града, возейки се в неговото блестящо червено Ферари, което той с обич

наричаше фургонче. На мен не ми бе ясно защо вълк като него, въоръжен с аура, която

можеше да премахне всички възражения без каквото и да било усилие, се нуждаеше от

такова фургонче.

Миша живееше в надстройката на една висока като кула сграда с апартаменти,

която наскоро бе купил. Тя се намираше в близост до Казиното и до Развлекателния

комплекс „Саут банк”, а от това което наскоро ми бе казал бях стигнала до извода, че

наемите, които вземаше от тази сграда му носеха големи купища пари. Апартамент му,

също като него самия, бе в сребристо, но студенината, която идваше от този цвят бе в

контраст с великолепната гледка, която се разкриваше от прозорците с големина от пода

до тавана, както и в контраст с петната от ярки цветове, намиращи се в странни ъгли в

стаите. Никога не ходех прекалено близо до прозорците, въпреки че обожавах гледката,

която се разкриваше пред очите ми. Имах голям страх от височини, тъй като съм била

блъсната от височина, равна на височината на двадесет етажна сграда. Височината на

петнадесетия етаж бе прекалено близка до височината, от която се страхувах и това ме

правеше предпазлива.

Изоставих чантата и палтото си на най-близкия стол и се огледах наоколо.

- Къде е указателят за улиците?

- В кухнята.

Вдигнах въпросително вежди, докато се насочих към кухнята.

- Това е странно място за държане на указатели.

Той ми се усмихна, докато заобикаляше една пейка и се насочи към бюфета, от

който взе две чаши за кафе.

- Не, не е, особено ако имаш насрочена бизнес среща, на която трябва да

присъстваш и на закуска се опитваш да установиш къде точно трябва да отидеш.

Отворих указателя и набързо го прелистих до страница 69-та. Това не ми осигури

никакво внезапно разкритие на загадката.

Плъзнах книгата към него и го попитах:

- Знаеш ли дали в този район има нещо интересно?

Той ми посочи едно място оградено със зелено.

- Тук се намира центърът за изследване „Монейша”.

- Защо това име ми звучи познато? – намръщих се аз.

Усмивка изви устните му.

- Защото през цялата минала седмица това име се въртя в новините.

Не си спомнях името поради тази причина. Наскоро го бях видяла някъде другаде,

но да бъда проклета, ако можех да си спомня къде. Махнах с ръка:

- Ти знаеш, че аз никога не чета заглавията по вестниците.



- Да, но си изпуснала някои доста интересни неща. Той натисна копчето на

еспресо машината и напълни и двете чаши с кафе, след което ми подаде едната и седна

срещу мен. Очевидно „Монейша” се занимава с генетични изследвания.

- Какво от това? Половината от лабораториите по света се занимават с генетични

изследвания.

- Да, но „Монейша” очевидно е успяла в това, в което другите лаборатории са се

провалили.

- В какво е постигнала успех? – намръщих се аз.

- Открила е тази група от гени, които правят вампира вампир. Говори се, че искат

да опитат да съединят вампирската ДНК с яйцеклетки от други раси.

Вгледах се в него и казах:

- Шегуваш се, нали?

Той поклати глава.

- Това е причината, поради която пред лабораториите има организирани протести

през миналата седмица и затова името на „Монейша” се споменаваше по-често в

новините, отколкото им се искаше.

- Но…Не можах да кажа нищо, просто поклатих глава и отпих от кафето си.

- Защо някой би искал да направи нещо такова? –довърши изречението ми той.

Представи си супер войникът, който може да бъде създаден, ако той можеше да

притежава всички способности на вампир без такива ограничения като жаждата за кръв и

невъзможността да се движи свободно на дневна светлина.

- Не мисля, че искам да си представя нещо подобно. Това просто бе прекалено

плашеща мисъл. Вампирите сами по себе си бяха достатъчно лоши, но войници с

вампирски способности и нито едно ограничение …направо потреперих. Правителството

ли стои зад изследванията на „Монейша”?

- Не, частни интереси.

- Кой притежава този изследователски център?


- Последното което чух е, че е притежание на някаква компания „Конан”.

Това име също ми прозвуча познато.

- А „Конан” е …

- Компания, която се занимава с различни изследвания. Ако искаш бих могъл да

опитам да намеря нещо повече за нея.

- Да, бих искала да опиташ.

Придърпах указателя към мен и започнах да го изучавам в продължение на

няколко минути. Нямах представа дали „Монейша” по някакъв начин бе свързана с Роан

или дали той се бе насочил натам. На картата нямаше нищо друго, което по някакъв

начин да ми изглежда като негова възможна цел, така че единственото, което ми

оставаше бе да се опитам да го потърся там. Ако продължавах да следвам стъпките му,

то рано или късно все щях да намеря някаква истинска информация.

Проверих каква е ситуацията с транспорта и забелязах, че в близост до

лабораториите на „Монейша” имаше железопътна гара, като от там лесно можех да

стигна до целта си пеша. След това затворих указателя и го побутнах към Миша.




Усмивка докосна сребристите му очи, когато той се пресегна през масата и взе

ръката ми в своята. Пръстите му бяха топли, кожата му бе толкова бледа. Той погали

китката ми с палец, изпращайки усещане за трескаво желание нагоре по ръката ми.

- Как възнамеряваш да стигнеш до „Монейша”?

- С влак.Защо питаш?

- Искаш ли да вземеш на заем една от моите коли?

Вдигнах учудено вежди. Миша колекционираше не само най-скъпите

„фургончета”, но и стари модели коли. В крайна сметка той притежаваше около 50

антики и 5 нови класически автомобила, складирани в специален паркинг, намиращ се в

приземната час на тази кула.

- Ти ще ми се довериш да карам една от твоите коли?

Не можех да скрия изненадата си, която прозвуча във въпроса ми, и по този начин

усмивката му стана още по-широка.

- Щ ти дам една от тези, които нямам нищо против да потрошиш. Нали помниш,

че съм те виждал как караш?

- Знам, че си ме виждал. Именно затова се изненадах, че си готов да ми дадеш

една от колите си.

- Разбира се имам скрита подбуда, за да взема това решение.

Гласът му стана няколко октави по-нисък и премина през всичките ми системи

толкова гладко, колкото би преминал горещ шоколад. Тейлън беше вълнение и груба

първична сила, но това което чувствах с Миша бе страст.

- И каква е тази задна мисъл, която имаш предвид?

- Ти ще трябва да върнеш колата и ключовете за нея и следователно по-скоро

можеш да решиш да прекараш нощта с мен, вместо с Тейлън.

Приведох се над масата и го целунах.

- С кола ще ми е о-удобно, отколкото с обществения транспорт, така че най

вероятно ще бъда принудена да приема твоето предложение. Гладът, който проблесна в

очите му премина и през мен, възраждайки отново към живот необходимостта от секс,

породена от луната. Но защо да не ти платя предварително част от цената точно сега?

- Не виждам причина да не направиш това – съгласи се той и притисна ръката си

към гърба ми, придържайки ме неподвижна докато устните му потърсиха и завзеха

моите.

Оказа се, че пейката в кухнята не е лоша алтернатива, ако бъде използвана за

място, на което да се прави любов.

Проверих картата за пореден път, тъй като исках да бъда сигурна, че съм се

насочила в правилната посока. Когато бях пеша можех да открия всяко едно място без да

се объркам, но когато бях зад волана на кола можех да се загубя поради кръговите

движения на трафика.

Пред мен светлината на светофара се промени от зелено на червено. Точно в този

момент мобилният ми телефон избра да звънне и аз го сложих на ухото си, за да отговоря

на обаждането, когато спрях колата.

- Райли е на телефона.

- Как се чувстваш, малко вълче?



Въпреки електронното звучене дрезгавият глас на Тейлън не бе изгубил

влиянието си върху мен и по гърбът ми преминаха топли тръпки. Той дори не трябваше

да ме докосва, за да ме възбуди.

- Бях с миша и се чувствам чудесно.

За момент Тейлън остана безмълвен. Може би не му хареса мисълта, че все още се

нуждаех от друг сексуален партньор след часовете здраво чукане, които бяхме прекарали

заедно.

- Той не може да те оправи по начина, по който аз го правя.

В думите му се усещаше някакъв нюанс, който ме накара да се намръщя. Да не би

Тейлън да започваше да ревнува? Сигурно не бе така.

- Да, така е, но понякога е хубаво да усетя нещо различно.

Светлинните сигнали отново се смениха. Пуснах мигача и се придвижих към една

отбивка на пътя. Като се имаше предвид досието ми шофьор, вероятно нямаше да е

добра идея да говоря по телефона с Тейлън, докато управлявам автомобил.

Смехът му се извиси и леко погали кожата ми, като ме накара да жадувам за него,

но въпреки това в него имаше нещо сурово, което породи някакво неприятно усещане в

мен. Сексът с Тейлън бе великолепен, но той трябваше да отиде да се прегледа, ако

започваше да си въобразява, че между нас можеше да има нещо друго. Той беше

фантастичен като временен любовник, но аз бях напълно сигурна, че нямаше да се

чувствам добре, ако трябваше да бъда само с него през цялото време. Нямах предвид

само в сексуално отношение. Арогантността и пълната вяра в собственото му

превъзходство бяха добро качество в спалнята, но вероятно това щеше да ме подлуди,

ако живеех с него.

- Мога ли да те видя скоро? – каза той.

- Тази вечер ще бъда с Миша.

- Тогава ела при мен сега.

Този път Тейлън не можа да скрие раздразнението, което прозвуча в гласа му.

Намръщих се и попитах:

- Защо толкова внезапно започна да се дразниш като разбра, че ще бъда с Миша?

Ние имахме връзка от две години и през това време аз си бях хващала поне още

четирима любовника. Съвсем наскоро бях решила, че ще се виждам само с Миша и с

него.

- Не се дразня от това. Е, дразня се, но само когато искам да съм с теб, а точно в

този момент ти си с него. Това обаче не е ревност, каквато ти си въобразяваш, че

изпитвам. Той спря да говори за малко. Какво ще кажеш, ако те примамя да дойдеш като

ти дам нещо, което искаш2 Имам информацията, която ти трябва.

- Направил си проучване за „Евънсонг” ?

- Да, както и за собственика й. Намерих няколко пикантни неща.Можеш да

дойдеш у нас и да ги вземеш.

Сърцето ми започна да бие по-силно.До този момент той никога не бе ме канил в

къщата си. Освен това той не ми бе разказвал и много неща за себе си. Любопитството

ми бе възбудено.

- Къде да отиде и кога?

Той се захили:

- Какво правиш в момента?

- Шофирам към лабораториите на „Монейша”.



- Но ти нямаш кола.

- Миша ми позволи да взема една от неговите.

- Няма начин да е станало така. Той обожава колите си, а е виждал как шофираш.

Усмихнах се:

- Това което караме Мерцедес, а той има още няколко коли от този модел.

Всъщност, той ми каза, че може да си позволи да загуби тази, която карам.

Тейлън изсумтя:

- Надявам се, че колата която караш е с някакъв ярък цвят, за да могат останалите

шофьори да те видят, когато ги приближиш.

- Червена е.

- Червеното е цветът на опасността.

- Не съм чак толкова лош шофьор.

- О, да, такава си. Надявам се, че не шофираш, докато говориш с мен по телефона.

- Мога да върша няколко неща по едно и също време.

- Да бе, да. На коя улица се намираш сега?

Погледнах към най-близката улична табела.

- Намирам се на улица „Бърууд” близо до авеню „Оуклендс”. Защо питаш?

- Защото съм решил да изпратя предупреждение до моите хора да се махнат

незабавно от този район.

- Копеле.

Хилейки се той попита:

- Защо отиваш до „Монейша”?

- Най вероятно отивам там напразно, но може би това е мястото към което се е

отправил Роан.

- Защо му е да ходи там?

- Той е пазител, така че никой не знае защо. Просто ще обиколя периметъра и ще

се опитам да разбера дали мога да го почувствам нещо.

- Колко далече си от това място?

- На около десет минути път.Защо?

- Просто се опитвам да пресметна колко време ще ти отнеме за да дойдеш при

мен. Чувствам глад, малко вълче, глад за теб.

Пулсът ми превключи на трета скорост и нуждата, която мислех че Миша е

заситил отново стана силна. Господи, какво ли щеше да стане с мен ден, два преди

въздигането на пълната луна?

- Добре, дай ми адреса си и аз ще дойда при теб толкова бързо, колкото мога.

Не ме учуди, че той живееше в Торак. Това бе шикозно предградие, в което

живееха супер богаташите. Надрасках адреса му в тефтерчето си и затворих телефона с

обещанието, че ще бъда у тях до час и половина.

Продължих да шофирам и стигнах до Монейша без инциденти, въпреки че той се

бе подиграл с шофьорските ми умения. Сграбчих палтото си и тръгнах към белите сгради

с червените покриви, които се виждаха през вратите на къщата на охраната. Имаше два

реда огради – едната ограда бе от солиден бетон и бе висока поне осем фута, по-

далечната ограда бе телена. Дори от тази страна на пътя, на която се намирах, можех да

почувствам бученето на електричеството, което преминаваше по втората ограда. Не се и

съмнявах, че със сигурност имаше и друг вид охранителни системи, разположени на

ливадите, които заобикаляха сградите.



Един охранител в сива униформа се размърда в стаята на охраната, гледайки ме,

докато приближавах към портите. Свалих защитните си щитове и се опитах телепатично

да достигна ума му и да прочета мислите му. Почувствах се така, сякаш се бях ударила в

тухлена стена. Пазачът или носеше някакъв вид електронна защита или имаше имунитет

срещу опити да бъде достигнат разума му телепатично. Усмихнах му се весело и минах

покрай него, следвайки дългата бяла стена.Не бях сигурна какво се надявах да открия

там, но просто трябваше да опитам.

Когато вече бях изминала три четвърти от пътя си някакво усещане премина през

мен. Радостно чувство ме заля стремително и едва успях да се удържа да не почна да

танцувам. Бях го намерила. Въпреки че нямах никаква представа защо се намираше тук,

то имах твърдото намерение да открия това. Спрях се и чух бръмченето на

охранителната камера, която се обърна да ме наблюдава.

Насилих се да се придвижа, пресякох шосето, след което извадих телефона си и се

престорих, че отговарям на някакво обаждане, докато в същото време се бях облегнала

на първата ограда и изучавах покривите над стената. Вътре имаше два сгради и не

изглеждаха да са свързани с основната сграда. Те се намираха на около шест фута

разстояние от двете огради.Щеше да бъде много лесно да скоча върху някоя от тези

сгради, ако можех да премина през системата за сигурност.

За първи път в живота си си пожелах да можех да общувам телепатично с брат ми.

Но това бе единствената способност, която той не бе наследил от нашия смесен

произход. Ние и двамата можехме да виждаме добре в мрака, благодарение на нашето

инфрачервено зрение. Освен това имахме способността да правим разлика между

различните раси от нечовеци, както и да ги проследяваме, но той не можеше да разговаря

телепатично с мен. Това от друга страна можеше да се счита за предимство, а не за

недостатък, тъй като той работеше с едни от най-опасните вампири в Мелбърн.

Камерата отново ме проследи. Не можех да остана повече там,но възнамерявах да

се върна по-късно тази вечер, когато тъмнината щеше да бъде на моя страна и щеше да

ми позволи да използвам вампирската си способност да се скрия в сенките.

Върнах се при колата си, но точно преди да потегля видео телефонът ми иззвъня.

- Райли е на телефона.

- Райли, обажда се Джак.


- Хей, шефе, няма нужда да изпращаш Кели да търси Роан тази вечер. Намерих

нашия липсващ човек.

- Наистина ли?- усетих, че той се зарадва.И къде се намира той?

- В „Монейша”.

Веселото му настроение изчезна.

- Защо по дяволите е отишъл там?

- След като не ми казваш каква е била мисията му, то това не е въпрос, на който

мога да ти отговоря.

Той се засмя:

- Искаш ли Кели да дойде да ти помогне да го измъкнете от там?

- Има ли някакви условия за помощта, която ми предлагаш?

- Определено да.

- Тогава не, не искам помощ.



- Но ти не можеш да влезеш там без да ти бъде оказана някаква помощ от

Директората. „Монейша” е охранявана и от друг вид охранителни системи, освен тези,

които се виждат на пръв поглед.

- Защо? Какво правят там?

- Официално това е изследователски център за различни лекарства.

- А неофициално?

- Нямам никаква представа какво всъщност правят там.

- Поради тази ли причина Роан разследва тази лаборатория?

- Той въобще не трябваше да се приближава до това място.

Това сигурно бе така, защото Роан е трябвало да разследва Куин. Въпросът бе –

Защо? Погледът ми отново се върна към белите стени. Ако там имаше нещо повече от

инфрачервено лъчение, то как щях да мина през тях? Това не бе моя професия. Можех да

се грижа за себе си, но не бях тренирана и нямах способностите да преминавам през

охранителни системи. Това означаваше, че можех да избирам между две възможности –

или да позволя на Джак да измъкне Роан от там или аз самата да направя някаква сделка

с него.

Първата възможност очевидно бе най-разумната, но нещо дълбоко в мен ми

подсказа, че това не бе най-правилният избор за момента. Въпреки че нямах никаква

представа защо се чувствах по този начин, аз знаех че бях прекарала по-голямата част от

живота си, вслушвайки се в инстинктите си. В миналото това често ме бе водило да

проблеми, но аз нямах намерение да изоставям точно сега този свой навик.

Все още се колебаех:

- Защо въобще ще ме оставиш да направя опит да го измъкна от там?

Усмивката не стигна до очите му и това отново ми напомни, че въпреки, че го

харесвах, той бе първият и най-важен мъж в Директората. В този момент аз разбрах

отговора на въпроса си, даже още преди той да бе успял да каже и дума.

- Искам да станеш пазител, Райли. Ти имаш потенциала да бъдеш толкова добър

пазител, че дори и по-добър, отколкото е другият член на глутницата ти.

- С това не отговаряш точно на въпроса ми – казах аз, въпреки, че отговорът му

ми бе прекалено ясен.

- Това е тест, правя опит, за да видя дали ще можеш да се справиш.През живота си

съм познавал много вълци и ако съм научил поне едно сигурно нещо за тях, то тава е , че

всички вие имате един сериозен недостатък. Като се вземат обаче в предвид целите на

Директората, то този ваш недостатък се явява като положителна черта за нас.

- И какъв е този недостатък?

- Вие всички сте пристрастени към силните усещания и високия адреналин.

- Ти дори не си открил точните неща за нас – изсумтях аз. Но дори когато изричах

това образът на Тейлън се появи в ума ми. Не придаваше ли усещането, че се движа по

ръба, половината от удоволствието, което изпитвах с него? Сигурно беше така,

възбуждаше ме и усещането, че яростта му можеше да премине в нещо наистина опасно!

Аха, значи това е тестът, който ще мина, след като не искам да се подложа на твоя тест,

за да стана пазител?

- Точно така.

- Не можеш насила да ме накараш да стана пазител.

- Няма да ми се наложи.Неминуемо това ще се случи , Райли. Вие с Роан сте като

две грахчета от една шушулка – и двамата сте родени за този вид работа.



През мен премина хладна тръпка, защото изразът, който използва Джак бе

странен. Това не бе случайно. Нищо не бе случайно, когато бе казано от Джак. Бях

сигурна, че той е Разбра, че Роан и аз сме близнаци.

- Но аз не съм убиец.

- Всички вълци са убийци. Просто в нашето общество така стоят нещата, че

техните нужди са добре контролирани.

- Със същата увереност можеш да кажеш, че всички вампири са убийци.

- Така е. Но някои вампири успяват да канализират енергията си в други сфери.

Имаше предвид, че стават пазители и тогава убийствата ставаха с одобрението на

щата. Потреперих.

- В общи линии ти ми казваш, че възнамеряваш да ме закачиш на въдицата и да ме

теглиш малко по малко.

- Да.

- Относно предложението за помощ тази вечер – то обвързано ли е с някаква

уловка?

- Да, трябва да ми обещаеш, че в бъдеще ще се явиш на изпита за пазители.

- Кога по- точно? Не ми поставяш краен срок.

- Няма да има нужда. В крайна сметка ти сама ще дойдеш при мен – усмихна се

той.

- Не ме познаваш добре, щом си мислиш, че ще стане така.

- Познавам те по-добре, отколкото ти самата се познаваш – каза той и в хладният

му поглед проблесна такава убеденост, че душата ми се смрази.

„Той знае какви сме ние двамата” Навлажних устните си, надявайки се, че този

път интуицията мине е правилна.

- Добре, ще направим сделката.

- Добре. Отбий се в офиса и ще ти дам детайлна информация за „Монейша”.

- Първо трябва да свърша нещо друго, което може да ми отнеме няколко часа.

- Аз все още ще бъда тук.

- Сякаш това е някаква изненада –промърморих аз.

Той се захили и затвори телефона. Включих на скорост Мерцедеса и тръгнах

обратно към града, като стигнах до Тейлън в момента, в който мракът премина в

истинска нощ.

Къщата му, въпреки че думата къща бе неточен израз, беше толкова дяволски

голяма, че виждах няколко етажа от нея, които се издигаха над 15 футовата ограда, която

ограждаше акри затревена площ в самото сърце на Торак. Стигнах с колата до изкованата

от желязо охранителна порта и си казах името в говорителя. Вратата безшумно се

отвори.

Пътят до къщата се извиваше между величествени брястове, окосени ливади и

най- накрая стигаше до едно имение в стар английски стил, което бе в пълния си блясък.

Това бе една наистина красива къща, но ми бе малко трудно да повярвам, че в нея

живееше само един мъж. Очевидно Тейлън имаше много повече пари, отколкото можеше

да използва.

Паркирах колата пред къщата и излязох от нея, чувствайки се така, сякаш не бях

на мястото си, тъй като бях облечена в стара пола за работа и пуловер. Вратата се отвори

тихо докато се изкачвах по стълбите и един червен лъч като от скенер на оръжие се

отрази в мен, когато влязох през вратата.



Една охранителна камера избръмча и се насочи към мен. Вдигнах вежди:

- Защо са всичките тези машинарии – попитах аз, защото бях сигурна, че тук

някъде имаше и микрофон.

- Един милионер никога не може да бъде прекалено безгрижен относно

безопасността си в тези дни – някъде от въздуха до мен достигна дрезгавият глас на

Тейлън. Качи се нагоре по стълбите и след това влез в първата врата в ляво.

Направих това, което ми разпореди. Когато приближих до вратата, тя се плъзна,

отвори се и аз влязох в един офис, който бе достатъчно голям,за да може в него да се

играе футбол. Стените бяха хладни, тъмно сини, а мебелите бяха хромирани. Тейлън

стоеше зад бюрото в най-отдалечения край на офиса. Той не носеше риза и предполагах,

че също така не бе обул и панталоните си. От дясната му страна стоеше бутилка

шампанско и две чаши.

- Спри – заповяда ми той нежно.

Аурата му ме удари, отне дъха ми и почувствах, че краката ми омекнаха. Той

целият излъчваше страст, желание и нужда и до този момент не бях чувствала нищо

толкова възбуждащо в живота си. Станах готова за него веднага, но неприятното

усещане, което бях изпитала в колата по-рано също се засили. Това, което той излъчваше

не можеше да е нормално.

- Съблечи се – каза той със спокоен глас.

Изритах настрани обувките си на високи токчета, а погледът му ме накара да

потръпна и възпламени кожата ми. Започнах леко да танцувам, докато си свалях

пуловера, полата и бельото. Когато приключих със събличането не само аурата му ме

караше да изпитвам болка. Болеше ме от желание по него.

Той пое дълбок, потрепващ дъх, след което посегна към шампанското и наля от

него в двете чаши.

- Приближи се към бюрото.

Тръгнах бавно към него, провокативно преувеличавайки полюшването на бедрата

си. Колкото повече се приближавах към него, толкова повече се засилваше и гореше

желанието му по мен. Най-накрая това желание зашемети сетивата ми като удар и

главата ми да започне да се върти.

Той плъзна една от чашите към мен по хромовата повърхност на бюрото.

- Изпий го!

- Не ти е нужно да ме напиваш, за да може да правиш секс с мен.

- Това е най-доброто шампанско, което си опитвала някога. Освен това

шампанското ще те зареди с енергия за вечерта, която съм планирал за нас двамата.

В думите му нямаше нищо прелъстително – каза ги така, сякаш просто посочваше

някакъв факт, като аз нямах право на никакъв избор. По някакъв начин това ме възбуди,

но освен това усетих как лошото чувство, дълбоко в мен също нарасна.

- Трябва да бъда на работа в девет часа.

- Тогава си моя до осем и половина.

Не можех да скрия усмивката си. Като вземех предвид страстта, която излъчваше,

през следващия час и половина щях да се отдам на дива езда. Взех в ръка шампанското,

вдигнах чашата за тост и го изпих на екс, докато той пиеше своето. Може Тейлън да

твърдеше, че това е най-доброто шампанско, но имаше лош вкус като на евтино

шампанско и от него главата ми започна да бучи още повече.



Той ми предложи още шампанско, но аз поклатих глава, тъй като ако изпиех още

една чаша сигурно щеше да ми се повдигне.

Тейлън натисна един малък бутон на бюрото си. Една ключалка се отключи и се

появи папка.

- Това е информацията, която ми поиска за „Евънсонг” и за нейния собственик.

Можеш да я прегледаш по-късно, защото точно сега те желая. Хайде, ела тук, малко

вълче.

В този момент се почувствах като агне пред което се е изправил един много голям

и гладен вълк. За първи път в живота ми не бях сигурна дали това усещане ми харесва Не

бях сигурна и дали исках да бъда тук с него.

Дали шампанското не ми се бе отразило по-лошо, отколкото си мислех?

Преглътнах, за да облекча горещината в гърлото си, след което тръгнах

нестабилно към бюрото. Неговото златно тяло блестеше под ласката на светлините

Желанието премина през мен, смесвайки се с другото чувство за нещо лошо. Лицето му

не изразяваше никаква емоция, в очите му нямаше нищо друго, освен похот, а ерекцията

му бе станала огромна. Огромна и замъглена. Премигах с очи, но не успях да проясня

внезапно спусналата се над мен мъглявина. Той сграбчи ръката ми и ме бутна върху

бюрото. Задните ми части удариха студения метал, а той разтвори краката ми с лакът и

навлезе в мен по-силно и по-дълбоко, отколкото друг път. Изстенах, хваната в капан

между удоволствие и болка, когато той започна да ме чука. Горещината, която

излъчваше и мирисът му се завъртяха около мен, минаха през мен и по челото ми изби

пот. Шампанското се поклащаше в стомаха ми и със сигурност щях да повърна, ако той

не намалеше темпото.

- Тейлън, спри.

Той сграбчи бедрата ми, пръстите му се забиха в плътта ми докато ме държеше да

не мърдам и продължи с тласъците си. Дори вълкът в мен не харесваше това усещане.

Сграбчих ръцете му, възнамерявайки да го отблъсна от мен, но захвата ми бе слаб, а в

главата ми имаше някакво странно бучене, което ми пречеше да се концентрирам. Най

лошото бе, че светлините и офиса започнаха да избледняват и изчезнаха напълно.

Той свърши в мен и това бе последното нещо, което спомнях ясно.



Глава пета Превод: petia

Редакция: Vampire Lady Будех се и после отново губех съзнание, чувствах се отнесено, сякаш бях в

някакъв фрагментарен сън. Около мен се носеха гласове. Ярки като слънцето светлини

изгаряха очите ми. Нещо се вряза в ръката ми и ме обгори дълбока болка. По-надолу по

тялото ми нещо студено докосваше стомаха ми и се плъзгаше по него като по лед.

Болката в ръката ми започна да намалява. След това за известно време не чувствах нищо

друго освен тъмнина.

Когато постепенно започнах да си припомням отделните части на съня си в ума

ми се формира картина на увеличаващо се удоволствие. Лежах отпуснато на копринени

чаршафи, извивах се и стенех от удоволствие, кожата ми гореше, а всеки мускул в тялото

ми крещеше от удоволствие. Някакви ръце ме галеха трескаво. Страстта ме изпълни

цялата. Всеки инч от тялото ми потрепваше от тази безмилостна атака, докато накрая

дори не можех вече да дишам.

Събудих се, за да открия че всичка това не е било сън. Тейлън беше върху мен, в

мен, а аз имах странното усещане, че току що бях предадена по някакъв начин. Но тази

мисъл бързо ме напусна, когато започнах да треперя от удоволствие, което се навиваше в

мен като приливна вълна и от което изпаднах в екстаз. Той свърши с мен, но все още

продължаваше с тласъците си, сякаш искаше да се увери, че всяка една капка от семето

му щеше да се излее в мен.

Най-накрая той падна върху мен, а след това се претърколи на една страна:

- Ти си удивителна, малко вълче!

Въобще не се чувствах удивително. По-скоро чувствах, че съм объркана. Погледнах

наоколо и открих червени стени вместо сини. Видях мебели за спалня, а не такива за

офис. Кога се бяхме преместили в спалнята? Хвърлих поглед към часовника, който

стоеше на масата до леглото и видях, че бе станало почти осем и половина. Беше минал

час и половина откакто бях дошла при Тейлън, а не можех да си спомня нищо от престоя

си в къщата.

- В твоята спалня ли сме?

Той се обърна на една страна и положи главата си на корема ми.

- Да, а също така бяхме в хола, в залата за тренировки и дори го направихме в

кухнята, защото ти каза, че си гладна.

Почувствах болка зад очите си, а в устата ми имаше горчив вкус. Намръщих се и

започнах да търкам челото си.

- Може би ще ти прозвучи странно, но не мога да си спомня нищо от това, което е

станало между нас.

- Мисля, че шампанското те е ударило право в главата, засмя се той. Беше доста

дива по едно време, докато бяхме заедно.

Той потриваше с пръсти стомаха ми, а жестът му изразяваше по-скоро

собственическо отношение, отколкото сексуално чувство и по някаква причина това ме

безпокоеше.

Сграбчих ръката му и я отместих, но дори и това малко движение породи

разкъсваща болка в мускулите ми. Очевидно той не ме беше излъгал за това колко пъти



сме правили любов. Въпреки това бях сигурна, че той ме лъже за нещо, но не можех да

разбера за какво.

Отметнах копринения чаршаф настрани:

- Имам нужда да си взема душ, а след това трябва да си тръгвам.

- Банята е в дясно. Той спря да говори, докато намерих правилната врата, а след това

добави: Ела отново по-късно тази вечер.

Врътнах крановете, след което веднага щом водата започна да пуска пара се вмъкнах

под душа.

- Както ти казах и преди вече обещах на Миша да бъда с него тази вечер.

- Добре де, върни се при мен след това.

Нямах никакво намерение да се върна обратно в тази къща. Тя можеше да съдържа в

себе си топлината на много цветове, но беше студена. А освен това аз имах лошото

чувство, че тук ми се бе случило нещо повече от секс, нещо което трябваше да си

спомня.

- Обещах на Миша, че ще остана с него.

- Тогава ще се моля нещо да го отклони и да не може да спази обещанието си, защото

искам да бъдеш моя, само моя през тази фаза на луната.

- Искаш да не се виждам с друг, така ли? Самата мисъл за това накара тялото ми да

потръпне от болка.Не мисля, че това може да стане.

- Имам предвид само тази лунна фаза, а не завинаги. Имам едно желание, което само

ти можеш да изпълниш.

Изпръхтях леко докато отмивах сапуна.

- Искаш само мен и още седем други твои любовници, така ли.

Той влезе при мен докато спирах крановете.Подхвърли ми хавлия, след което скръсти

ръце и се облегна на рамката на вратата.

- Другите ми седем любовници нямат такъв великолепен цвят на косата, каквато

имаш ти.Освен това те не притежават и твоята сила.

- Предполагам, че именно поради тази причина са ти необходими тези седем

любовници.

Той се усмихна:

- А освен това те също така нямат и великолепните сочни форми на твоето тяло.

Искам това великолепие. Искам….- той внезапно спря да говори и усмивката му стана

замечтана.

Имах странното чувство, че в този момент той не беше с мен, а се беше загубил

някъде в мечтите си, които по някакъв начин щяха да доведат до ужасни последици за

моето здраве. Това беше глупаво. Тейлън често беше безмилостен, но не мислех, че може

да ме нарани.

- Винаги получавам това, което искам, малко вълче.

Да, но той повече нямаше да получи нищо от мен. Не и тази вечер.Хвърлих мократа

хавлия в коша за пране, след което казах:

- Дрехите ми все още ли са в офиса ти?

- Да.

- А той къде се намира?

- Малко по-надолу по коридора.

По изражението му си личеше, че се забавлява,а в очите му се четеше студена

пресметливост. Не ми харесваше нито едно от тези неща, но не бях сигурна какво



пораждаше това чувство у мен. Доста често бях виждала това изражение през последните

две години.Тейлън беше извънредно успешен бизнесмен и арогантността винаги е била

част от същността му.До скоро това никога не е пораждало безпокойство у мен.

Той ме последва в коридора, като аз по скоро усетих страстта и горещината, които се

излъчваха от него, въпреки че не го бях чула да излиза. Намерих дрехите си и папката

беше с тях, но преди да мога да се облека, той се плъзна зад мен, а ръцете му се обвиха

около талията ми и ме придърпаха обратно при него. Той отново бе твърд от желание.

Въпреки че беше вълк, сексуалният му глад и нивото му на бързо възстановяване след

секс бяха над нормалното.

- Пусни ме да си вървя, Тейлън.

- Кажи ми защо не искаш да останеш с мен. Дъхът му погали врата ми, а една секунда

зъбите му гризнаха леко ухото ми. Този път през мен не премина чувство на

удоволствие, а на раздразнение.

- Защото не мога. Ударих го достатъчно силно с лакът, за да го накарам да

измърмори. Той отстъпи назад и аз се облякох. А освен това не искам да остана защото

искам да знаеш, че от време на време би било добре преди секс да започнем с малко

любовна игра.

- Той скръсти мургавите си ръце,а изражението му бе странна смесица от развеселена

толерантност и стомана:

- Мислех, че обичаш здрав и бърз секс.

- Да, така е. Но понякога ще бъде просто чудесно, ако започнем малко по-бавно.

- Тогава нека да се срещнем за закуска. Ще хапнем, ще флиртуваме, ще се

размотаваме заедно известно време, а след това ще правим здрав и страстен секс.

Поколебах се за малко, но истината беше, че луната ме бе сграбчила здраво, а в това

положение бе по-лесно за мен да бъда с партньори, които познавам, отколкото да

започвам нова връзка с непознати. Колкото и да харесвах Миша, Тейлън беше прав.

Миша не можеше да ми даде това, което Тейлън правеше на тялото ми. Миша не можеше

да ме задоволи по същия начин. В действителност това бе пристрастяване, но този вид

опасност бе доста по-различна, от това в което Джак се опитваше да ме накара насила да

навляза.

- Не знам дали ще дойда.

- Тогава просто се съгласи само да закусим заедно и след това ще видим какво ще

стане.

Отново се поколебах, но този път за кратко. Пристрастяване или не, но не можех

просто така да си тръгна от Тейлън. Не и в този момент, когато луната ме бе възседнала.

- Къде ще се срещнем?

- В хотел „Кингсфишър” на улица „Колинс”.

Хотел „Кингсфишър” бе един от бутиковите хотели в Мелбърн и от това което бях

чула за него той бе направо великолепен. Освен това хотелът не беше толкова висока

сграда, тъй като се извисяваше само с деветнадесет етажа.

- Добре, но освен това трябва да отида на работа и не съм сигурна колко време ще

остана там. Не мога да ти определя точен час, в който да се срещнем.

Не казах това заради работата или заради Роан. Просто ми бе нужно време, за да се

възстановя от изискванията му.

- Добре, тогава ми се обади – каза той докато ме изпращаше до вратата.



Преди да можех да избягам, той ме придърпа близо до себе си и ме целуна. В тази

целувка нямаше нищо нежно – тя изразяваше чувство на притежание, потвърждаваше

правата му върху мен и ме остави разтреперана и развълнувана.

Въпреки това почувствах облекчение докато изкарвах колата извън портите на

имението му и дълбочината на това чувство ме убеди, че никога повече нямаше да се

върна в тази къща. А може би това бе знак, че след тази лунна фаза Тейлън и аз трябваше

да се разделим.

Погледнах да видя как съм с времето и видях, че бе почти девет часа, след което

започнах да ровя в чантата си, за да мога да намеря телефона си и да се обадя на

Миша.Исках да му кажа, че ще се отбия за малко на работа. На телефона ме чакаха

няколко гласови съобщения.

Натиснах бутона, за да изслушам съобщенията и чух великолепния глас на Миша.

- Много ми е неприятно да ти го кажа Райли, но изглежда че няма да мога да спазя

уговорката ни да се срещнем тази вечер. Сестра ми е катастрофирала и ме повикаха в

къщи.Може би ще отсъствам за повече от една седмица. Задръж колата докато се върна.

Ще ти се обадя.

Бях получила съобщението малко след шест чеса – това бе малко след като бях

загубила представа какво се случва с мен като изпих доброто шампанско на Тейлън.

Надявах се, че Миша беше добре. Надявах се, че сестра му също бе добре. Искаше ми се

той да ми бе оставил номер, на който да мога да се свържа с него.

Изтрих съобщението и преминах на следващото.

- „Райли, обажда се Куин”.Топлият секси ритъм на гласа му погали кожата ми така,

сякаш наистина ме докосваше. Не можех да разбера какво толкова имаше в този вампир,

че успяваше по такъв начин да ме развълнува. Исках го, въпреки че не го познавах, исках

го още преди треската от лунния цикъл да ме бе обхванала.Това бе странно, защото към

никого не съм чувствала толкова силно привличане към някой, който не бе вълк.”Не съм

сигурен защо бягаш от мен, но аз съм приятел на Роан и наистина вярвам, че вие двамата

сте в опасност. Трябва да поговорим.”

Той спря да говори за малко и аз можах да чуя някаква музика като фон.Звучеше като

песента на Елвис Пресли „ По-малко разговори”, което вероятно означаваше, че ми се

обажда от клуб „Рокър”.

- „Нека да се срещнем на стълбите на Казиното в единадесет часа.” Той се поколеба

за малко и след това прибави „Стават много повече неща отколкото можеш да си

представиш. Срещни се с мен. Моля те.”

Със сигурност разговорът ме заинтригува. Но докато не поговорех с Джак нямаше

никакъв начин да рискувам да се приближа до Куин.

Подкарах колата към работа. Джак вдигна глава от екрана на компютъра докато

влизах и очите му се разшириха.

- Скъпа, изглеждаш много зле.

- Благодаря ти, шефе. Винаги е чудесно да те чуя да говориш така.

Той стана, хвана ръката ми и ме бутна да седна на стола.

-„Не, казвам това, което виждам.” Той хвана лицето ми в големите си ръце и се

вгледа в мен.”Ирисите ти са с големината на футболни топки. Да не си вземала нещо?”

- Само шампанско, което явно не ми понесе.



- „Това е от нещо друго.” Той грабна телефона и нареди да дойде медицински екип на

нашия етаж.”Ще ги накарам да ти вземат кръвна проба, защото мисля, че си била

упоена.”

Само един човек бе имал реален шанс да ме упои, но това не му бе нужно, така че не

виждах причина да прави това. Той получаваше от мен това, което иска. Въпреки това си

спомних, че бях загубила спомен за част от времето, в което бях с него и колкото и да не

ми се искаше започнах да се чудя дали не го е направил.

- „Това е само лоша реакция от шампанското.” Не знам кого се опитвах да убедя –

себе си или Джак.”И преди ми се е случвало такова нещо.”

Всъщност случваше ми се за втори път, въпреки че предишният път не ми бе станало

зле толкова бързо. Но и тогава ми се губеха поне няколко часа. Трябваше да спра да пия

скъпото шампанско на Тейлън, защото то определено не ми понасяше.

Медицинският екип дойде, взе както ми изглеждаше достатъчно кръв, която би могла

да се използва като доставка за пазителите и то в количество, което би могло да им

стигне за няколко дни. Казаха, че ще й направят анализ веднага и си тръгнаха.

Джак седна на края на бюрото.

- По рано ти ме попита дали съм проверявал Готие. Искаше да знаеш дали той има

брат или ти трябваше повече информация?

Облегнах се назад на стола и проучих лицето му за един момент.

- Това е още една от твоите примамки, нали?

Той се усмихна, потвърждавайки с това страховете ми.

- Опитвам от тук, опитвам от там и накрая ще те се окачиш на кукичката преди да си

се усетила.


- Това няма да се случи. Аз не съм убиец.

Той просто вдигна вежди:

- Тогава значи не искаш да научиш нещо повече за Готие.

Въздъхнах и потрих с пръсти болящата ме глава.

- Разбира се, че искам.

- Нали знаеш, че той дойде да работи в Директората преди около осем години.

Кимнах с глава. Той очевидно бе дошъл да работи тук една година преди Джак и две

години преди мен.

- Е, и какво от това?

- Излиза че допреди девет години и половина Готие дори не е съществувал.

Взрях се в него:

- Това е невъзможно. Виждала съм досието му.Виждала съм свидетелството му

зараждане, паспортите му, картата му за гражданство и други такива неща, и всички те са

били проверени.

- Всеки един от тези документи е фалшификат. Екранът на компютъра на Джак

започна да издава сигнали. Той стана и отиде до него.

- Как може да си сигурен в това, което казваш? – попитах аз.

- Сигурен съм, защото вече имаме доста сложна система тук, от която можеш да

получиш много данни от където пожелаеш, ако имаш определените пароли за достъп.

Очевидно Джак имаше необходимия му достъп. Интересно. Като началник на отдела

на пазителите той естествено имаше по-голям достъп до досиетата отколкото другите

служители, но неговите думи означаваха, че реално той имаше достъп до всички данни в



Директората. Това на свой ред означаваше, че той е намерил начин как да заобиколи

правилата в системата или, че му е даден карт бланш и пълен достъп до всички файлове

от самия шеф на Директората.

Това от друга страна неизбежно водеше до въпроса защо този достъп е даден точно

на Джак, а не на някой от останалите началници на отдели. Очевидно бе, че те нямаха

такъв достъп, защото винаги идваха при Джак, когато търсеха някаква специфична

информация, свързана с отдела на пазителите.

Взрях се в Джак още за малко, след което казах:

- Но системата със сигурност е проверила документите му когато е дошъл да работи

тук.

- Очевидно проверка не е извършвана. Неговото назначаване е било решено на по-

високо ниво, след което той е изпратен да работи при нас.

- На колко високо ниво?

Той погледна към мен:

- Решението е взел Алън Браун.

Това беше заместникът на Директор Хънтър, вторият по ранг шеф в Директората,

още един вампир, който не харесвах.

- Мислиш ли, че върху него е бил упражнен натиск, за да приеме на работа Готие?

Джак отново погледна към екрана.

- В лабораторията не са открили съвпадения с наркотиците, които се вземат за

забавление, каза той, след което добави – точно в този момент не съм сигурен какво да

мисля по твоя случай.

Някак си се съмнявах в това, което казва. Бях сигурна, че в главата му минават много

мисли за това, което ставаше в момента, но той просто нямаше намерение да ги сподели

с мен. Започнах да потропвам с пръсти по бюрото му.

- Какво би постигнал някой с внедряването на Готие в Директората? Той е абсолютно

копеле, но също така е и нашият най-добър пазител и досега не е нарушавал правилата.

- Всеки знае, че Готие иска да заеме мястото ми, а след това и мястото на самия

директор. Може би точно това е плана. Екрана на компютъра отново започна да издава

сигнали. „Не са намерили съвпадение и с нито едно от лекарствата, които се изписват с

рецепта.

Господи, момчетата в лабораторията не бяха се пошегували, когато казаха, че ще

изследват веднага кръвната проба, която взеха от мен. В този случай или бяха използвали

всички машини за анализ, които имаха, или просто нямаха какво друго да правят, освен

да се занимават с мен.

- Казах ти, че това е само реакция от шампанското.

- Може би – каза той, но не изглеждаше, че е убеден в това.”В лабораторията ще

проверят и за съвпадения с някои от експерименталните лекарства. Това може да отнеме

известно време.”

Свих рамене и казах:

- Съмнявам се, че Готие може да получи поста Директор. Мисля, че старата крава,

която сега заема поста има планове да остане на стола си завинаги.

Видях веселие в ъглите на очите му:

- Знам със сигурност, че тя има такива планове. Това остава извода, че той се стреми

да заеме моя пост.



- Но въпреки всичките ти правомощия ти си само началник на отдела на пазителите.

В Директората истинската власт я притежава тя, а не ти.

- Това е така, но аз контролирам мисиите и това може би е нещото, което иска Готие.

Това е силата и властта да преследваш всеки, който пожелаеш.

Самата мисъл за това изпрати тръпки по гърба ми:

- Да не си посмял да напуснеш, Джак!

- Повярвай ми, нямам такива планове.

- Добре. Поколебах се отново, чудейки се дали ако му задам още въпроси щях да се

въвлека в неговия свят и в проблемите му. „Откри ли дали Готие има някакви роднини?”

- Не. Той очевидно е дошъл тук от Пърт, но никой там не си спомня за него.

- Тук никой ли не мисли, че това е странно?

- Очевидно не.

Но Джак си бе помислил, че това е странно и въпреки това не бе направил нищо

друго освен да наблюдава и да чака. Чудех се кой още е под неговото наблюдение.

- А какво ще кажеш за стрелеца, който се опита да ме убие?

- Изглежда, че той също не е имал някакво минало, тъй като данните за него са само

от преди пет години.

Това ме накара да повдигна вежди учудено. Имам предвид, чудех се дали е възможно

да съществуват две почти идентични личности, които от своя страна нямаха никакво

минало.

- Какво казва по този въпрос полицията? Нали те правят автоматично ДНК тестове,

когато останките са такива, че по тях не може да бъде идентифициран човека?

- Така е, но те не казват нищо, защото изрично им наредих да мълчат.

- Защо? Добре де, той приличаше на Готие и ме простреля, но по дяволите, ние

върколаците често сме били прострелвани от разни откачалки.

- Както казах и преди, не вярвам в съвпаденията, особено след като очевидно Готие

знаеше за раната ти от куршум. Не виждам друга причина поради която той ти докосна

рамото по този начин, особено след като от толкова дълго време той се е задоволявал

само с това да те обижда от разстояние.

Премигах, спомняйки си наблюдателността в очите на Готие. Той търсеше нещо.

Въпреки, че беше вампир и можеше с лекота да подуши кръвта, това за него бе като

дишането за мен, той не бе успял да го направи. Очевидно фактът, че бях променила

формата си, за да помогна на процеса на оздравяването и това, че бях взела душ бе

довело като последствие, че липсваше каквато и да е кръв, която да може да бъде

помирисана. А почти зарасналите рани не бяха видими за инфрачервеното зрение на

вампирите.

- Може би това, което направи той да е просто резултат от късмета му.

- Късметът няма нищо общо с действията на Готие. Следователно другите въпроси

които възникват са защо стрелецът прилича на Готие, по какъв начин е свързан с Готие и

защо те простреля точно теб?

Свих рамене:

- Може би той просто мрази върколаците.

Въпреки това този вълк ме бе повикал по име, а и откъде знаеше къде живея? След

като двамата с Роан работехме за Директората нашият адрес не бе записан в нито един от

телефонните указатели. Нямаше смисъл и в това, че Готие му е дал тази информация.



Ако Готие ме искаше мъртва, той сам щеше да се заеме с тази задача и това щеше да му

достави садистично удоволствие.

- Това не обяснява приликата помежду им - каза Джак.

Не, не я обясняваше:

Значи ти си мислиш, че те двамата са свързани по някакъв начин, въпреки че не

можем да открием нищо за миналото на който и да е от тях?

- Не мисля, че са кръвни роднини, но със сигурност между тях има някаква връзка.

- Но каква е връзката им тогава?

- Мисля, че е твърде възможно стрелецът да е бил клонинг.

Взрях се в него:

- Клонинги не могат да бъдат създадени, поне не могат да бъдат създадени такива,

които да оцелеят до пълнолетие.

- Възможно е някой да е постигнал този успех,защото този който стреля по теб не е

единственият мъртъв човек намерен през последната седмица, който прилича на Готие.

Освен това самият Готие прилича на един мъж, който е умрял преди няколко години.

Освен това ние открихме в останките на стрелеца много голямо количество от препарат,

действащ като ускорител на растежа.

- Какво казват ДНК тестовете?

- Все още не сме правили такива на Готие.

- А защо не сте?

- Защото не искаме той да заподозре нещо. Планираме да му вземем проби по време

на редовните физически тестове.

Те щяха да бъдат през следващите няколко дни, ако си спомнях правилно.

- Предполагам, че ти не си говорил с него по тези въпроси?

- Не. На този етап ние просто го наблюдаваме. Надяваме се, че по този начин той ще

ни заведе до този, който стои зад цялата тази работа и я ръководи.

- Това е голям риск, нали? Какво ще стане, ако той заподозре нещо и избяга?

Последното нещо от което се нуждаехме бе Готие да се измъкне от каишката. Дори и

самата мисъл за това изпрати студени тръпки по гърба ми.

- Ако той избяга ще бъде убит.

Не мислех, че това бе толкова лесно:

- Защо си мислиш, че наличието на ускорителя на растежа задължително предполага,

че имаме работа с клонинг?

- Защото поне що се отнася до най-последните изследвания, правени върху животни

този ускорител се използва, за да могат учените да проследят какви проблеми може да

има клонинга докато расте и докато достигне средна възраст.

-Къде в тези случаи са били защитниците на правата на животните?-промърморих аз.

Има ли някакво наличие на този ускорител в кръвта на Готие?

- Не, няма, иначе щяхме да сме го открили при тестовете, които правим на всеки шест

месеца.

Следователно той или беше този за който се представя, а клонингите бяха просто

някакво съвпадение, или по някакъв начин той беше източникът от който се създаваха

клонингите. Ако мъртвите мъже, на които приличаше Готие бяха по – скоро смъртни,

отколкото вампири, следователно първоизточникът от който бяха създадени те и Готие

не би могъл да бъде един и същ.

- Мислиш ли, че Монейша стои зад тази история с клонингите?



- Съмняваме се. Доколкото знаем там няма подходящото за тази работа оборудване.

- Но защо тогава Роан е разследвал Монейша?

- Не, не разследвахме лабораторията. Той просто проверяваше случая с постоянно

изчезващите проститутки от района „Света Килда”. Първоначално те изчезват за

известно време, а една седмица или малко по-късно след това се появяват напълно

дезориентирани и нямащи никаква представа или спомени къде са били през цялото това

време.

- Тези проститутки от човешката раса ли са или са някакъв вид нечовеци?

- Нечовеци.

- Ако някой се опитва да прави клониране, може би той се нуждае от ДНК проби, с

които да си играе.

- Това е твърде вероятно.

Изражението на Джак бе като на учител, доволен от прогреса, който показва един по-

труден ученик, а това ме дразнеше.Въпреки това, докато не измъкнех Роан, трябваше да

се примирявам с този вид изражение. Най-накрая само времето можеше да каже кой от

нас двамата щеше да спечели тази точно определена битка.

Въпреки това аз все още изпитвах необходимостта да го дразня.

- Има нещо свързано с нападението срещу мен, което трябва да ти кажа –всъщност не

аз убих стрелеца. Това бе работа на Куин ОКонър.

- Чудех се кога най-накрая щеше да ми кажеш това.


- Ти си знаел за Куин?

Той кимна:

- Да, видях записите от охранителните камери.

- Вампирите, които са се обвили в мрака на сенките не се виждат на записите на

нормалните охранителни камери.


- Така е, но охранителните системи наскоро бяха подобрени и в тях заедно със

стандартните неща бяха инсталирани инфрачервени светлини. Това помогна да бъдат

хванати много престъпници.

- Тези промени доста добре са пазени в тайна, нали?

- Понякога обществото не трябва да знае някои неща.

- Кажи това на активистите, които се борят за защита на гражданските права и

свободи.

Станах от стола и тръгнах към кафе машината, за да си взема кафе.

- Защо Роан е разследвал Куин ОКонър.

- О, ти си много добра – каза Джак, усмихвайки се.

- Да не би това разследване да е заради мъртвия вампир, намерен в товарния отдел на

един от самолетите му?

- Много добре – промърмори той, след което кимна. Оказа се, че намереният труп е

на полу-вампир, бил е смесена порода – кръстоска. Той ме погледна и точно в този

момент аз разбрах, че той знае много за мен. Той знаеше всичко за това какви всъщност

бяхме двамата с Роан, знаеше произхода ни. „Но той е бил по-скоро кръстоска, създадена

в лаборатория, а не получена по нормален път, както сте били родени ти и твоя близнак.”

Преглътнах бавно, но това не ми помогна да облекча сухотата в гърлото си.

- От кога знаеш за нас?



- Практически знам откакто ти дойде да работиш за нас.

А ние си мислехме, че сме били внимателни.

Той се усмихна нежно:

- Райли, аз съм на повече от осемстотин години и през живота си съм виждал страшно

много неща. Срещал съм такива от вашия вид и преди – този вид дори си има име,

разбираш ли това?

Единственото име, което аз знаех бе изрод, като допреди да бъда простреляна бях

чувала това име в приглушените разговори на членовете на моята глутница, коти си

мислеха, че съм твърде малка, за да ги разбера.

- Дампири – каза той. Така се казва поколението създадено от нововъздигнат вампир

и родено от жена, която в най-честите случаи е била нападната и изнасилена от този

вампир през първия му час, в който е излязъл от гроба, а жена по някакъв начин е успяла

да остане жива след това преживяване. Това е един случай на милион.

- Нашата майка беше вълк.

- Аз предполагам, че тогава е била завладяна от луната, защото един върколак със

сигурност би победил новосъздаден вампир.

Тя го беше победила - но чак след като нещата между тях приключили и едва след

като умиращото му семе по някакъв начин бе успяло да създаде живот.

- Защо никога не си ни казвал нещо, с което да ни подскажеш, че знаеш за нас?

- Защото уважавам правото Ви на личен живот. Той се поколеба за малко, след което

каза:” Въпреки това трябва да си призная, че именно твоя произход е една от причините,

поради които те искам да работиш заедно с Роан в един екип. Мисля, че нито един от вас

двамата все още не е достигнал и показал пълния си потенциал.

- Но аз искам живота ми да бъде свързан с малка къщичка с ограда и бебета, Джак, а

не с дълги нощи, изпълнени с кръвопролитие.

- Всъщност, аз искам ти и Роан да бъдете първите членове на нашия нов отряд от

пазители, които работят през деня – на дневна светлина. Точно в този момент ние сме по

някакъв начин сме възпрепятствани да си вършим добре работата по това време заради

нашите способности да ловуваме само през нощта.

- Точно сега това какви желания имаш ти дори не се отразява на радара ми. Започнах

да крача напред назад, опитвайки се да не разливам хладката кафява течност, която

Директоратът имаше наглостта да нарича кафе. Луната се издигаше и на мен не ми бе

необходимо да я виждам, за да усещам това. Силата и гореше през вените ми и ме

изгаряше. „ Защо мъртвият полу-вампир те накара да решиш да разследваш Куин? Няма

нищо необичайно в това понякога вампирите да умират в товарни самолети, особено ако

не са преценили правилно времето през което да пътуват или ако не са си взели

достатъчно запаси.

- Този вампир се е задушил.

Обърнах се бързо, за да го погледна:

- Вампирите не се нуждаят от въздух, за да оцелеят, как по дяволите този се е

задушил?

- Нали си спомняш, че ти казах, че е бил само на половина вампир.

- Толкова ли тъп е бил, че не си е направил отвори за въздух в ковчега?

Джак се усмихна:

- Всъщност имал е прекалено много въздух.

Това ме накара да се учудя:



- И как така някой може да има прекалено много въздух?

- Защото е бил наполовина морски човек.

- Вампир морски човек?! – не можех да скрия нотката на недоверие и учудване в

гласа си.Защо по дяволите някой ще иска да създаде такава кръстоска между видовете?

- Аз мисля, че адът има доста общо с този случай. Това е ад, управляван от фанатици,

които са убедени, че трябва да създадат перфектната машина за убийства.

- Не мога да повярвам, че някой морски човек по свое желание ще стане част от

такова изследване. За Бога, та те дори не обичат да ходят на лекар.

- Не мисля, че в случая име дадена възможност да проявят лично желание.

- Защо тогава разследвате Куин?

- Само рутинно проучване. Той притежава няколко фармацевтични компании в

Австралия и Съединените щати. От тези, които са на наша територия, най-голямата му

компания от този вид се намира в Сидни. А този вампир се бе насочил към Сидни.

- Това обаче не означава, че той е отивал в лабораториите на ОКонър. Отпих глътка

кафе и сбръчках нос като усетих горчивия му вкус. Въпреки това, при наличието на

болка в главата ми и стърженето, което усещах в стомаха си поради липсата на храна,

горчивото кафе бе по-добро от нищото.

- Открихме, че той не се е бил насочил към неговата лаборатория, но все пак

трябваше да извършим проверка. Това се наложи особено след като Директор Хънтър

поиска Куин да бъде включен като част от екипа на това разследване.

- Какво каза?

Джак се усмихна:

- Старата вампирска общност не е много голяма. Има може би около петдесет

вампира по целия свят, които са оцелели и са достигнали възраст от над хиляда години.

За да постигнат това те или са прекалено могъщи или са прекалено предпазливи. Куин

има и двете качества.

А освен това изглеждаше и прекалено добре за вампир, който да е на повече от

хиляда години.

- Защо Директорката иска Куин да участва в разследването?

- Защото той самият вече търсеше произхода на лабораторно създадените дампири и

клонингите на Готие, а в този случай би било много по-добре ако обединим силите си и

работим заедно.

- Само искам да попитам колко клонинги има създадени? Беше доста ужасяващо да

мисля, че има повече от двама, а само можех да се надявам, че не всеки от тях има

желание да ме простреля със сребърни куршуми. „А той защо ги разследва? Нали е

бизнесмен, а не ченге или пазител.

Джак отново се усмихна:

- ОКонър е бил много неща през годините, в които е живял. Това, че е бизнесмен е

само едно от последните му превъплъщения.

- Не отговаряш на въпроса ми, Джак.

Той кимна:

- Истината е, че всъщност не мога да го спра да разследва този случай, така че е по-

добре той да работи заедно с нас.

Намръщих се:

- Вероятно ще успееш да го спреш, ако затвориш задника му в една от килиите, които

се намират на горния етаж.



- Клетките не могат да дири и мен вътре, а да не говорим за Куин. Не биха успели

след като Куин притежава такива големи способности на ума.

Побиха ме студени тръпки.

- Нали Директората е защитен. Нали никой не може да използва умствените си

способности и сили сред тези стени.

- Повечето няма да могат, а клетките биха удържали почти всички.

Но не е него, очевидно нямаше да могат да задържат Куин ОКонър. Беше почти

страшно да мисля, че и двамата вампира, с които се чувствах толкова добре бяха доста

по –опасни отколкото някога можеше да бъде Готие.

- Защо му е на Куин да разследва клонингите?

- Преди време той е видял и спрял един от тях в Сидни. Очевидно клонингът е

приличал напълно на негов приятел, за който си е мислел, че е умрял.

Това означаваше, че приятелят му е приличал на Готие, ако този приятел бе

„умрелият”, който по-рано бе споменал Джак. Една част от мен не можеше да спре да се

чуди дали бедният човек не е бил толкова депресиран от външния си вид, че вероятно се

е самоубил.

- Ясно, става въпрос за негов приятел вампир?

Джак кимна:

- Куин също така е и много стар приятел на Директор Хънтър. Наскоро той се свърза

с нея във връзка с този случай, като това е било жест на професионална учтивост. Докато

е разследвал нещата Куин е чул да се споменава Монейша и е решил да дойде в Мелбърн

и да продължи по-нататък с разследването. Ето защо тя ми каза да го включа в екипа ни.

- Нейното одобрение не означава, че е законно да включваме цивилен в разследване

на случай, поет от Директората.

- За да бъде осигурено спокойствието и сигурността на гражданите Директоратът

може да включи в разследването всяка помощ, която му е необходима. А освен това така

ще имаме възможност да се намесим преди той да е направил нещо незаконно.

Някак не мислех, че Куин щеше да се безпокои за законността на нещата , ако се

наложеше да се действа по-грубо.

- Оставил ми е съобщение на телефона. Иска да се срещнем тази вечер.


- Той се свърза с мен веднага след като е възстановил спомените си. Казвам ти, че

искам да работиш с него.

- Мислиш ли, че е разумно да работим заедно? Имам предвид, че ако действително

той е толкова могъщ, колкото казваш, нима няма да поиска да използва способностите

си, за да те подчини на волята си?

- Директор Хънтър му вярва безрезервно, следователно аз също трябва да му вярвам.

- Директор Хънтър не е безпогрешна след като няма никаква представа, че нейният

заместник е осигурил влизането на Готие в Директората.

Джак се засмя. Очевидно се усмихваше доста често напоследък, а това ме тревожеше,

дори и само защото предполагах, че неговото щастие идваше от тава как се подреждаха

плановете му по отношение на мен.

- Подозрението е чудесен навик на пазител, нали знаеш.

Знаех това, както и знаех кога е най-добре да се оттегля – точно това и възнамерявах

да направя в този момент. Освен това бе станало почти единадесет часа, което

означаваше, че трябва да се раздвижа, ако искам да се срещна навреме с Куин.



- Кажи ми нещо за Монейша.

Той погледна към екрана на компютъра си и каза:

- Преносима информация за Монейша.

Една секунда по-късно се появи малък чип, обвит в найлоново покритие. Той го взе и

ми го подаде.

- Това е цялата информация, с която разполагаме в този момент. След като я

прочетете с Куин, унищожете чипа.

Сложих чипа в джоба си и казах:

- Ще го унищожим.

- Дръж ме в течение на нещата.

Кимнах и си тръгнах. Когато влязох в колата видях папката, която ми бе дал Тейлън.

Прехвърлих набързо информацията и открих, че в нея не се съдържа нещо повече от

това, което и самата аз бях видяла. Той дори не се бе опитал да направи истинско

проучване за Куин и това ме раздразни. Не исках много неща от който и да е от моите

любовници, но когато поисках нещо очаквах, че ще положат малко повече усилия.

Поклатих глава, хвърлих папката на седалката и се насочих към паркинга на

Казиното. Щом достигнах главния вход на голямата сграда започнах да се вглеждам в

хората, които минаваха наоколо. Видях хора, вълци, шейпшифтъри и вампири, но нито

един от тях не беше мъжът, който търсех. Обърнах се и започнах да проверявам

заобикалящия сградата район.

Намерих го не много далеч от мястото на което бях. Той седеше на стълбите, които

водеха надолу към кея. Тръгнах натам и седнах до него, бях достатъчно близо и можех да

почувствам топлината, която се излъчваше от тялото му, но не бях толкова близо, че да

можем да се докосваме.

- Не мислех, че ще дойдеш – каза той, подканвайки ме да говоря.

Откакто го бях видяла последния път той се бе облякъл и бе взел душ. Косата му

всъщност беше черна и толкова гъста и копринено мека, че просто ме боляха пръстите от

необходимостта да го докосна. Палтото, което му бях дала бе изчезнало и той носеше

виненочервен пуловер, който обгръщаше стройната му фигура и допринасяше за

оформянето на ангелските му черти, а черните дънки, които носеше само подчертаваха

атлетичната сила на бедрата му. Покрит с кал той изглеждаше секси, а сега когато бе

облечен бе просто …уау чудесен.

- Какво стана с палтото? Беше глупаво да питам точно това, но мозъкът ми бе

прекалено зает да укротява хормоните ми, така че точно сега не можех да измисля нещо

по-интелигентно.

Той погледна към мен с очи по-тъмни от самата нощ, очи, които не можех да разчета:

- Оставих го в моята къща за да бъде изпрано. Кръвта от раната ти се бе пропила в

него.


- Значи ти имаш къща и в този град?

Той кимна:

- Да, в Брайтън.

Така значи. Очевидно Торак бе предградие, в което живееха само бъдещи

милиардери като Тейлън.

- Говорих с Джак преди да дойда тук..

- Тогава знаеш, че не ти мисля нищо лошо.



- Не знам това. Знам само, че в настоящия момент ти помагаш на Директората в едно

разследване, но предполагам, че ще направиш само това, което те устройва лично теб.

Той се усмихна със своята прелъстителна усмивка и хормоните ми възбудено

започнаха да се вълнуват.

- Ти умееш добре да разбираш намеренията на хората.

- Това означава, че съм права, и че не трябва напълно да ти се доверявам и да ти

вярвам.

- Не съм казал това.

Но не го беше и отрекъл:

- Джак иска аз да работя с теб тази вечер.

- Това означава ли, че си намерила Роан?

- Той е в Монейша.

- В Монейша ли? Това ме изненадва.

Закопчах си палтото. Хладният повей, който идваше от реката се просмукваше в

костите ми, а топлината която идваше от Куин не бе достатъчна, за да се пребори с него.

Кожата ми бе настръхнала и ставаше все по-лошо.

- Защо си изненадан? Мислех си, че и ти самият се интересуваш от Монейша.

Тъмният му поглед срещна моя:

- Значи Джак ти е казал?

- Да.И просто бях ядосана, че ти не дойде при мен за да ми кажеш, че работиш с

Директората. Ако го беше направил Роан вече щеше да е спасен.

- Не можех да си спомня това в началото – спомнях си само отделни части и не си

бях припомнил всичко до момента, в който ти избяга от мен.

- Добре де, голите вампири, които стоят на прага ми и ли ме преследват до вкъщи

обикновено пораждат подозрение у мен.

- Трябваше да бъда сигурен, че ти си тази, за която се представяш. Както казах и

преди Роан никога не ми е споменавал за теб.

Погледът му срещна моя и видях в него за кратко да проблясва любопитство.

- Вие двамата не може да сте любовници.

- Не, не можем.Не си направих труда да му обяснявам повече как стоят нещата. Не му

бе необходимо да знае, че двамата с Роан бяхме близнаци. Въпреки че след като Джак се

бе досетил за това, със сигурност Куин, който беше на повече години от него също щеше

да разбере.”Кажи ми какво знаеш за Монейша.

- Моето разследване ме накара да вярвам, че има два клона на научни изследвания,

които се правят в този момент – единият е свързан с клонирането, а единият

извършването на кръстоски между различните видове. Външно погледнато тези два

клона не изглеждат свързани един с друг. Въпреки, че се съмнявам, че Монейша стои зад

който и да е от двата клона, аз все пак си мисля, че тази лаборатория е част от веригата.

Зад нейните стени стават със сигурност много повече нещата, отколкото се отчитат

официално.

- Аз отивам там тази вечер, за да измъкна Роан.

Той вдигна вежди:

- Сама ли отиваш?

- Джак предложи да взема и теб.

- Винаги е добра идея да имаш някой, който да ти прикрива гърба.



Да имам като подкрепление точно този вампир не беше чак толкова добра идея.

Идеята не беше добра,защото точно в този момент луната ме владееше. Погледнах към

часовника си и видях, че бе станало почти дванадесет часа.

- Виж какво, имаш ли нещо против ако продължим разговора си някъде на закрито?

- Студено ли ти е?

- По-скоро умирам от глад, отколкото ми е студено.Не съм хапвала нищо от

закуската.

Той стана и ми предложи ръката си, за да ми помогне да се изправя. Пръстите му бяха

топли, когато докоснаха моите, а поривът на неговото желание ме заля цялата като лятна

буря. Той може и да бе настроил защитните си щитове, за да го предпазят от аурата ми,

но това не пречеше на усещането, което струеше между нас.

- Какво би искала да ядеш?- попита той.

Ти.Беше се обърнал към мен на ти. Прочистих гърлото си и отстъпих малко назад.

Нощта беше прекалено студена без неговото докосване.

- Един бургер ще ми дойде добре.

Той кимна и пренебрегвайки малкото разстояние, което бях установила помежду ни

притисна ръката си към гърба ми и ме поведе напред.Страстта се възпламени там, където

пръстите му ме докосваха, и започна да преминава през мен на вълни.

- В края на улица „Суонстън” има чудесен ресторант – каза той с музикалният си

глас, който ме погали име накара да искам да въздишам.

- В този добър ресторант продават ли бургери и пържени картофи?

- В този продават.Кажи ми какво откри за Монейша.

- Охраната е засилена и очевидно имат инфрачервени камери.

- Това ще е проблем.

Извадих микрочипа от джоба си.

- Имам пълна информация и плановете за разположението на етажите.


- Тогава май ще е по-добре да си вземем храна за вкъщи и да отидем в офиса ми.

-Ама ти имаш наблизо и офис ли?

Той посочи към бялата сграда, която доминираше на линията на хоризонта няколко

блока по-надолу.

- Моят офис е на последния етаж.

Погледнах нагоре….още по-нагоре.

- А не ти ли става лошо от височината?

На мен със сигурност ми ставаше зле, но това нямаше нищо общо с двойната ми

наследственост. Това беше резултат от факта, че бях хвърляна да се търкалям от една

планина докато бях малко кутре. Нямах си никаква представа защо страхът ми се

проявяваше при наличието на високи сгради, особено след като все още можех спокойно

да се изкачвам по планините и да се чувствам добре, стига само да не ходех близо до

края на скалите.

Той вдигна учудено вежди:

- А на теб става ли ти зле?

- Понякога.

- Тогава ще останем на един от по-ниските етажи.

- Това е добра идея, освен ако не искаш да ти повръщам върху чудесните килими в

офиса



Той кимна.Ние стигнахме до ресторанта и той ми купи бургер, пържени картофки и

кола, като отказа да ме остави да си платя покупката. Отпивах на малки глътки от

напитката докато се движехме към сградата. Охраната го пусна да влезе вътре след като

премина през сканирането на очите му и ние се качихме с асансьора до десетия етаж.

След като премина още едно сканиране ние влязохме в един отдел, в който имаше

безкрайни редици от бюра. Той ме поведе покрай тях и влязохме в един офис в края на

редицата.

- Дай чипа.

- Бях изкушена да му подам едно от пържените картофчета, но си помислих, че едва

ли той ще намери нещо смешно в това точно в този момент. Така че му подадох

микрочипа и седнах на ръба на бюрото, поклащайки крака докато дъвчех храната си.

Екранът просветна за живот след като охраната потвърди за сетен път самоличността

му.Той сложи чипа в един отвор на компютъра и той изчезна. Една секунда по-късно на

екрана се появиха планове на етажите.

- Къде точно почувства, че се намира Роан?

Посочих с мазния си пръст към една точно определена стена и екранът започна да

трепти леко.

- Тук има около шест фута разстояние между стената и покрива, но наблизо има

камера, която със сигурност е с инфрачервени лъчи.

- Тук има още един вход – той посочи към едно място, точно там където бях открила

Роан. Тук има и малка будка на пазачите.

- Това може да е добро място, откъдето да влезем, ако успеем да отклоним

вниманието на пазачите.

Той кимна:

- Те разполагат с лазерни сензори на това място тук и ето тук - той отбеляза две места

на плана. А освен това изглежда, че са включили и сензорни лъчи на един фут височина

над външната стена.

- Мамка му.

- Грубо казано, но напълно подходящо. На устните му отново започна да флиртува

весела усмивка докато се облягаше на стола и изучаваше плановете. Въпреки това, има

достатъчно място да се промъкнем под сензорите след като знаем за тях. Ако Роан все

още е там ще трябва да си съставим план, за да го измъкнем.

- Какво имаш предвид като казваш „ако все още е там”?

- Те имат камери. Сигурно са те видели да обикаляш периметъра.

- И какво от това? Те едва ли биха ме разпознали.

- Ако Монейша е свързана със създаването на клонингите или кръстоските между

видовете, те биха могли да те разпознаят. Той ме погледна за момент с тъмните си очи,

които бяха твърди и някак си студени. Той посегна към джоба на дънките си.”Намерих

това върху върколака, който те простреля.

Той пусна в дланта ми едно малко копче. Погледнах към него и не знаех какво да го

правя. Объркването ми сигурно се бе изписало на лицето ми, защото той добави:

- Това е камера.Това е една много мощна експериментална камера.

- Те са ме гледали докато ме прострелват?- Не можех да повярвам, че може да

съществува някой толкова….веднага спрях да мисля за това. Работех с пазители, така че

да, съществуваше възможност да съществува някой толкова кръвожаден, че да иска да

гледа нещо от този род.



- Стрелецът никога не е възнамерявал да те застреля в сърцето.Той по-скоро е искал

да те осакати, отколкото да те убие.

Отпих голяма глътка от колата си и незабавно съжалих за това, когато напитката

докосна вече свиващия ми се стомах.

- Те не биха могли да знаят, че ти си наблизо, а ако не беше ти аз със сигурност щях

да умра.

- Това е вярно. Но стрелецът носеше в себе си малка аптечка за оказване на бърза

медицинска помощ, което показва, че е възнамерявал сам да извади куршума ти.

- Защо им е първо да стрелят по мен, а след това да ме кърпят? Какъв е смисъла на

всичко това?

- Може би са искали да наблюдават какви ще са реакциите ти.

Направо изстинах:

- Но това би означавало, че те искат……

- Ако те държат Роан заради произхода му, каза нежно той, това със сигурност

означава, че подозират какъв е и твоя произход.

- Но никой ….Спрях изречението, което бях започнала. Ако Джак се бе досетил какви

сме, то може би и някой друг бе достигнал до същия извод. В нашите свидетелства за

раждане не е записано нищо такова, а и ние не сме разказвали историята си на

никой.Спрях погледа си на Куин. Не мога да повярвам, че Роан ти е казал нашата тайна.

- Не, не ми е казал нищо. Сам се досетих.От върколаците обикновено не стават добри

пазители, защото те не усещат мъртвите. Въпреки това неговите възприятия бяха като

моите.той спря да говори за момент. А освен това ти се опита да замъглиш тялото си в

опита си да избегнеш куршума. Това е още едно нещо, което върколаците не могат да

правят.

Плъзнах се надолу по бюрото и започнах да крача из офиса.

- Това, което не мога да разбера е защо сме им необходими? Те си създават свои

собствени изроди.Защо сме им нужни ние двамата с Роан?

Той хвана ръката ми докато минавах покрай него, спирайки по този начин

движението ми.

- Ти не си изрод.

В гласа му и в очите му се четеше гняв, сякаш самата идея за това, че можех да си

помисля такова нещо го обиждаше силно. Усетих, че се усмихвам:

- Лесно ти е да го кажеш. Та ти си само един обикновен стар вампир.

- А ти си чудото на съществуването.Никога недей да мислиш за себе си по друг

начин.

Усмивката ми стана още по-широка.

- Знаеш ли какво, наистина бих могла да те харесвам.

Внезапната му усмивка бе дяволита:

- Това означава ли, че ще мога да по танцувам с теб в скоро време?

-Може и да стане.Но само след като измъкнех Роан.И само след като станех напълно

сигурна, че Куин е от добрия отбор.

- Добре. Погледът му отново се върна на плановете на етажите.Мога да измисля две

причини поради които да те искат теб и Роан. Първата е защото вие двамата доста добре

се справяте с двойната си наследственост.



Отново почнах да крача из стаята. Така ми бе по-добре, отколкото да стоя мирно.Или

може би така бе по-добре, отколкото да стоя близо до едно изкушение, което все още не

можех да опитам.

- А каква е втората причина?

Той погледна към мен:

- Вие изглеждате почти еднакво.

Това ме накара да спра.

- Какво каза?

- Всички клонинги до този момент приличат напълно на пазителя, който е известен

под името Хенри Готие.

- Очевидно, и какво от това?

- Това означава, че те всички са създадени от един първоизточник.

- И той е приятелят ти, който си мислиш, че е умрял.

Той кимна.

- Освен това, дампирът, който бе намерен в моят самолет не приличаше на Готие,

което означава, че той произхожда от напълно различен източник.

- И какво от това?

- Какво би било ако не знаят или ако не вярват, че дампирите могат да бъдат родени

по-нормален път? Следователно те със сигурност си мислят, че ти и Роан сте създадени в

лаборатория, че вие сте успешни лабораторни създания, каквито те до този момент не са

успели да създадат.

Взрях се в него, когато осъзнах това, което ми казваше.

Ако това бе истина, то ние двамата с моя брат бяхме затънали в големи проблеми.



Глава шеста Превод: petia

Редакция: Vampire Lady - Сигурно има някакъв смисъл в това, че те клонират отново и отново един и същи

грозен като задник образ. След като вече бях отворила голямата си уста, изведнъж спрях

да говоря, тъй като си спомних, че първоизточник на грозния като задник образ очевидно

е бил приятелят на Куин. Предположих, че мъртвият му приятел е бил източника за

създаването на клонингите. За да прикрия гафа си прибавих:”Ако хората, които ме

нападнаха вече държаха Роан, аз щях да усетя по-голяма опасност, ако ставаше въпрос и

за него.

- Може и да не усетиш, ако Монейша е само място за събиране на определени

образци. Може би хората, които стоят зад тази лаборатория просто събират проби и ние

не знаем до какво вече са се добрали в действителност.

Погледнах към него за един момент.

- Значи ти си знаел, че Роан е бил в „Света Килда”, за да разследва изчезването на

проститутките?

- Аз бях с него през по-голямата част от нощта – кимна той.

- Защо тогава си го оставил сам? Очевидно е, че изгряването на зората нямаше да

ти навреди по никакъв начин.

- Не, но гладът можеше да ми попречи.

- А нима не можеше да вземеш кръв от проститутките?

- Можех, но предпочитах да не го правя. Усмивката му докосна отново очите му и

по дяволите, този негов жест накара коленете ми да се разтреперят. Аз се храня само

докато правя любов с някой и поради тази причина предпочитам жени, които не са в

играта.

Мисълта за него и за това как хапе врата ми докато прави секс с мен с бавни и

дълбоки тласъци накара кожата ми да настръхне и да ме обхване горещина. Трябваше

наистина да изпробвам какво може да прави този вампир преди да изчезне от живота ми.

- И така, значи Роан е изчезнал след като ти си си тръгнал?

Той кимна.

- Роан беше облечен като проститутка, за да не изпъква на улицата като нещо

необичайно, докато събира информация. Аз се криех в сенките, наблюдавах и четях

мислите на преминаващите хора.

Това означаваше, че те може би са подозирали, че Роан си има пазач, защото те го

бяха хванали едва след като Куин си бе тръгнал. Или нещата бяха така, или те си

мислеха, че Куин е бил сводник, който е наблюдавал наоколо. Стигнах до прозорците и

погледнах навън. Бяхме само на десетия етаж, така че нямаше какво толкова да се види

освен други сгради. Позволих си погледа ми да се отклони на югоизток. Причината за

пленяването на Роан не бе важна, но това, че го бяха заловили преди да разберат, че той

не е само обикновен вълк вече беше важно.

Обърнах се и казах : „Хайде да тръгваме.”

Куин не се опита да ме спре, което беше добре, защото точно в този момент аз

вероятно щях да се опитам да го поваля на земята. Казвам, че щях да опитам, защото

подозирах, че той е един от вампирите, на които не бях равна по сила. В него имаше

нещо, имаше нещо в тази спокойна и секси външност, което те кара да предполагаш, че



той притежава повече сила отколкото всеки един от вампирите, с които работех. Той

дори бе по-силен от Джак.

А ако Джак беше внимателен с този вампир, аз също трябваше да последвам

примера му.

Това, което Куин каза бе:

- Първо трябва да се подготвим.

- Аз мога да се скрия в мрака. Те няма да ме видят.

- Те имат уреди с инфрачервени лъчи. Ти сама ми каза това.

Спрях до вратата и поех дълбоко въздух. Той беше прав. Но това не успокои

тревогата , която бе започнала да се заплита вътре в мен.

Погледнах през рамо към него и попитах:

- Какво предлагаш да направим?

Той извади един чип от бюрото, след това стана и тръгна към мен, грациозен и

красив, строен и могъщ.

- Предлагам да изиграем една малка игра, свързана с преобличане.

Можех да измисля много игри, които с удоволствие бих изиграла с този вампир, а

преобличането със специални дрехи също бе в моя списък, но за съжаление силно се

съмнявах, че той има в предвид това преобличане, което аз си представях.


- Имам предвид, че ако Монейша търси проститутки, защо да не им предоставим

една, която да е лесен обект за залавяне?

- Няма ли да заподозрат нещо, ако една проститутка неочаквано се появи на тиха

улица в предградието?

Той ми подаде чипа, след което притисна ръката си към гърба ми, насочвайки ме

към асансьорите.

- Едва ли ще заподозрат нещо. В близост до тях, само една улица по-надолу има

работещ бордей. Да се надяваме, че ще си помислят, че ти просто отиваш на работа.

Хвърлих му един страничен поглед.

- И как така знаеш, че една улица по-надолу от тях има работещ публичен дом?

- Добрият детектив трябва да е разучил добре района в близост до целта си.

- Но ти само преди момент каза, че предпочиташ да избягваш проститутките.

- Така е, избягвам ги. Той отново ми се усмихна”Аз съм билионер. Жените сами

се хвърлят в краката ми през цялото време. Нямам необходимост да си плащам за секс.

Това не отговори изцяло на въпроса ми.

- И ти често ли не си плащаш за секс?

- Доста често. Аз имам нужди като всеки друг мъж.

Надявах се, че той ще задоволи част от тези нужди с мен и то веднага,след като

измъкна брат си от проблема.

Вратите зад нас се затвориха и асансьора тръгна надолу. Нещо в стомаха ми

започна да трепери и ми се погоди, след което отново се успокоих.

- И така, къде всъщност отиваме?

- Да се купим дрехи за маскировка.Погледът му се плъзна надолу по тялото

ми.Полата е чудесна, но моделът не е често използван от проститутките.

Така си беше, но в случая всичко, което трябваше да направя бе да си сваля

палтото и пуловера, за да разкрия скъсаната риза и щеше да постигна вида „ела и ме

вземи”.



- Почти полунощ е. Няма да има нито един отворен магазин.

- Когато имаш пари магазините винаги са отворени.

Стъклената врата пред нас се плъзна и се отвори, когато се приближихме до нея, и

хладният вечерен въздух се завъртя в помещението. Въздухът бе тежък от миризмата на

смог и хора, но в него имаше и нещо друго. Усещах миризмата на мускус и мента и на

мъж. Това бе същата комбинация от миризми, която носеше и вълкът, който бе стрелял

по мен.

Спрях се и чух още нещо. Въздухът изсвистя така, сякаш нещо бързо и

смъртоносно разкъсваше нощта и се носеше към нас.

Хвърлих се настрани и съборих Куин на земята, отмествайки го от мястото, на

което стоеше. Той изпсува, а ръцете му ме обгърнаха, инстинктивно предпазвайки тялото

ми със своето докато падахме на земята. Той изпръхтя, когато се ударихме в земята и

очите му се разшириха.Въздухът изсвистя и аз се извих, за да се огледам наоколо.Нещо

проряза нощта точно над нас, и това нещо, което имаше смъртоносно заострен край бе

по-скоро направено от дърво, отколкото от метал.

Това бе стрела.

Фактът, че тя бе направена от дърво водеше до предположението, че стрелата бе

насочена към Куин, но в действителност стрела в сърцето можеше да убие и двама ни.

Стрелата се удари в тревата зад нас и рикошира безопасно настрани. През звуците

на нощта дочух да шепота на стъпки. Нашият нападател бягаше. Откъснах се от

прегръдката на Куин, захвърлих чантата, палтото и пуловера си и промених формата си.

Втурнах се след копелето във вълчата си форма.

- Райли, почакай!

Това бе заповед, която игнорирах. Предполагаемият убиец бягаше към Саут Банк,

и може би се надяваше да преустанови всяко преследване като се смеси с тълпата,

събрала се в близост до казиното. Това означаваше, че той или не осъзнава, че аз бях

вълк или нямаше никаква представа колко добро обоняние имаха вълците по време на

лов.

Той продължи да бяга, като поглеждаше назад през рамо, като това го караше да

се блъска в хората и да ги поваля по пътя си. Хвърлих се след него, като майсторски

избягвах хората идиоти, които крещяха и по-скоро изскачаха на пътя ми, вместо да

направят опит да се отдръпнат. Мъжът пред мен беше още един Гаутиър – негово пълно

копие, с дълга и мазна коса, вързана на конска опашка. Очевидно той осъзнаваше, че е

преследван, но гледаше през грешното рамо и аз скъсявах все повече разстоянието

помежду ни. Миризмата му бе пресищаща, като ментовият аромат едва прикриваше

нарастващия мирис на смърт и разложение. Сбръчках нос и едва устоях на изкушението

да кихна.

Той не се насочи към моста, както очаквах, а вместо това се затича към авенюто с

машините автомати за хазарт. Отново смених формата си, завързах ризата си и се

спуснах след него.

Той се движеше покрай машините и вече не тичаше. Аз се придържах назад извън

полезрението му. Миризмата му продължи да се носи във въздуха и оставяше след него

следа, която можех да преследвам навсякъде, дори и на авеню като това, на което се

наслагваха толкова противоположни, смесени миризми.



Още един аромат се присъедини към този на тълпата – усетих мириса на

сандалово дърво. Усмихнах се и погледнах назад. Куин бе на три фута зад мен, а чантата

ми висеше небрежно на рамото му.

Когато срещна погледа ми, тъмните му очи бяха изпълнени с гняв.

- Можеше да изпаднеш в беда, като се впусна по този начин да го преследваш.

Той ми подаде пуловера и докато го обличах той добави:

- Това можеше да е капан.

Все още можеше да е капан. Никой не знаеше къде щеше да ни заведе двойника

на Гаутиър.

- Стрелата бе насочена към теб, а не към мен.

- И щеше да ме повали. Той се пресегна към мен, хвана ръката ми и я повдигна

към устните си докато вървяхме.Леката милувка на устните му по пръстите му бе като

нещо, което не бях усещала преди. Милувката бе сладка и същевременно еротична.

- Благодаря ти – каза той леко.

Поех дълбоко дъх, докато се опитах да контролирам забързания ми пулс.

Пред нас нашият предполагаем убиец се вмъкна в една врата и изчезна.Погледнах

към надписа на вратата и се усмихнах. Той беше влязъл в тоалетна. Перфектно.

-Пази вратата – Куин ми подаде чантата и палтото.”Аз ще вляза да си

поприказвам малко с нашия приятел.

- Има ли още някой вътре?

- Очите му леко се присвиха и аз знаех, че използва инфрачервеното си зрение, за

да провери това, което го попитах.

- Не, вътре няма никой друг.

- Добре

Последвах го вътре, но спрях от вътрешната страна и се облегнах на вратата на

тоалетната докато я затварях. Мирисът на мъжка тоалетна никога не е бил приятен за

мен, въпреки че използваха доста освежители за въздух. Не че съм била в толкова много

мъжки тоалетни, но това бе един от начините да се избегнат опашките пред женските

тоалетни по времена антракта в театрите или на концертите.

Писоарите не бяха заети, но една от кабинките бе затворена.Там трябваше да се е

скрил нашия човек. Не можех да разбера защо си мислеше, че ще е в безопасност зад

затворената врата на тоалетната.Може би той не се бе движил много сред вампири и

върколаци.

Куин вдигна крак и ритна вратата, за да я отвори, след което бързо като вихър

влезе вътре. Чу се за кратко някакъв звук, сякаш се сблъскаше плът с плът, след което се

чу крясък, който по-скоро изразяваше болка, отколкото страх. Това не бе викът на Куин.

След това настана тишина.Не се чуваха разговори, не се чуваше нищо. Но аз знаех

какво се случваше вътре.Куин претърсваше за информация умът на другия мъж.

Вратата зад гърба ми ме блъсна леко и след това някой почука.

- Съжалявам – извиках аз. Затворено е за почистване. Някой е повръщал тук.

Мъжът от другата страна на вратата изпсува и се отдалечи.

- Ще е по-добре ако побързаш, Куин. Охраната сигурно ни е видяла да влизаме

вътре. Сигурно няма да измине още много време преди да дойдат и да проверят какво

става.



Пет секунди по-късно той излезе и затвори вратата на кабинката преди да отиде

до мивката, за да измие ръцете си. Гледах го за един момент, след което погледа ми

премина към затворената врата и внезапно почувствах някакъв хлад.

- Той е мъртъв, нали?

- Да. Той не ме погледна, а просто приключи с измиването на ръцете си, след

което откъсна хартиена кърпичка, за да ги подсуши.

- Как умря? Не бях чула хрущенето на кости, следователно Куин не бе счупил

врата на другия мъж.

- Получи сърдечен пристъп - тъмният му поглед срещна моя и студенината в него

навя в мене хлад.Това е най-лесният начин да се отървеш от някого, ако можеш да

прочетеш ума му и да откриеш най-големите му страхове, а също така това става и

когато имаш подчертана способност да накараш някой да повярва, че това от което се

страхува му се случва в момента.

Следователно Куин можеше да създава внушения, както можеше да предава и

мисли по телепатия. Това даваше обяснение на въпроса защо той докосваше аурата ми

толкова силно, въпреки че както той, така и аз се опитвахме да се предпазим.

- Той умря от страх, така ли?

- Страхувам се, че да.

Той хвърли хартията в кошчето и тръгна към мен. Щях да отстъпя назад, ако имах

накъде да отида. И докато си мислих, че това е смешна реакция от моя страна, просто не

можех да се овладея. Въпреки че бях сигурна, че мога да се защитавам, аз просто имах

чувството, че нямах никаква защита срещу този вампир.

- По добре да се махаме от тук – продължи да говори с някакъв приглушен тон

той. Охраната идва.

Отворих вратата и излязох навън. Видях, че двама мъже в черни костюми, каквито

носеше охраната, идваха към нас. Те не погледнаха към нас и сякаш дори не ни

забелязаха, но аз знаех, че Куин е докоснал умовете им, пренасочвайки вниманието им в

друга посока далеч от нас.

Пръстите му се притиснаха в гърба ми, но този път аз отстъпих от топлото му

докосване и бързо излязох през вратата. Спрях се на тротоара, скръстих ръце и поех

дълбоко хладния, благоуханен въздух.

Той спря зад мен, като аз по-скоро почувствах горещината му, отколкото чух

нещо.

- Уплаших те- каза той.

- Да.

- Защо? Ти работиш с пазители.Те правят много по-лоши неща отколкото това,

което направих аз там вътре.

- Знам, че е така. Но аз очаквам те да правят такива неща. Не очаквах това от теб.

- Аз съм вампир. Ние сме такива.

- Да, но по някаква причина аз се надявах, че ти си различен.Надявах се, че

външният блясък е по-скоро факт, а не просто шоу. Но това си беше мой проблем, а не

негов. По дяволите, направената от него демонстрация всъщност не бе убила желанието,

което изпитвах към него.”Откри ли нещо полезно?

Той бе мълчалив за един момент, след което каза:

- Най-вероятно мислите му са били блокирани. Но успях да хвана някакви образи.

Тези същества не идват от Монейша.



Погледнах го през рамо. Той дори не гледаше към мен, а се взираше в облачното

небе със замислено изражение.

- Какви бяха тези образи?

- Имаше нещо под земята. Много бетон, ярки светлини, бели стени, такива неща.

- Имаше ли нещо в пейзажа, което да можеш да разпознаеш2

Той поклати глава и най-накрая погледна към мен. Очите му бяха замъглени.

- Това място може да е навсякъде. Може да е в която и да е страна.

- Чудесно. Тогава нека да отидем и да измъкнем Роан от Монейша.

- Нека първо да се маскираме.

- Къде? Сега е полунощ и няма много отворени магазини. Не е отворено нищо

друго освен ресторанти, клубове и казиното.

- Както казах и преди, няма значение, че е полунощ ако имаш много пари.

Куин успя да докаже твърдението си като накара най-големият търговец в града

да отвори врати на магазина си, за да можем ние да пазаруваме.

- Можеш ли да се направиш да изглеждаш като проститутка? Попита той докато

се насочвахме към елеваторите водещи към женския отдел на магазина.


- Аз съм вълк. Ние сме по-добри курви и от истинските.

Усмивка стопли тъмните му очи.

- Забелязал съм това качество на вълците. Тогава ще те оставя сама да си избереш

нещата, а аз ще отида да взема боеприпасите от които се нуждаем. Той погледна към

продавача в магазина и каза:”Дайте й всичко, което поиска. Запишете го на моята

сметка.” Погледът му отново се върна на мен : „Ще се срещнем долу след половин час.”

Половин час не беше достатъчно дълъг, когато току що са ти дали възможност до

се възползваш от нечия банкова сметка без ограничения, но нямаше да се правя на кучка

по този въпрос. Изгубих десет минути от времето просто докато се разхождах наоколо и

оглеждах нещата, като най-накрая се спрях на високи до бедрата сребристи ботуши от

змийска кожа, просто защото винаги съм искала да притежавам такива. Но в този случай

предпочетох четири инчови токчета отколкото шест инчови, защото можеше да ми се

наложи да тичам. Комбинирах ботушите с едва ли можеща да се нарече прилична пола

от синя мрежа, която бе толкова къса, че можеше да бъде описана като микроскопична, а

също така прибавих и късо сребристо потниче, по което имаше малки дупчици, от които

се показваха зърната на гърдите ми. За да бъде завършен ефекта на костюма ми си взех

светло синя перука и грим в синята гама. След това се отправих към съблекалнята за да

извърша трансформацията си.

Докато изучавах отражението си в огледалото реших, че изглеждам доста добре в

този курвенски вид. Синята перука и гримът правеха караха тъмните ми очи да блестят

като ярко сини, а полата и ризата ми изглеждаха непочтителни, но оставяха достатъчно

покрити места от тялото ми, за да не могат ченгетата да ми повдигнат някакви

обвинения. Сложих си якето, поставих останалите си дрехи в чантата и тръгнах надолу

по стълбите, за да се срещна с Куин.

Той ме чакаше с няколко чанти да краката му. Погледът му отиде на косата ми,

след което се плъзна надолу към лицето ми и в очите му проблесна някаква смесица на

изненада и желание. Силата на неговото желание почти обгори кожата ми.

- Доста си пристрастен към синьото, нали? – закачих го аз.



Той не отрече нищо. Не можеше така лесно да отрече желанието си, след като го

усещах.

- Няма ли да мога да видя и останалата част?

- Така ще развалиш изненадата – усмихнах се аз.

Погледът му се плъзна надолу и остана малко по-дълго върху обутите ми в кожа

глезени.

- Имам чувството, че изненадата ще е от тези, които могат да ми докарат сърдечен

удар.

- Не е ли това ефектът, който искаше да постигна?

- Да това е, което исках.Той се наведе, за да вземе две от чантите, позволявайки

ми по този начин да зърна лазерни пистолети и някакъв вид електронни сензори. Дори не

знаех, че тук продават такива неща, а често пазарувах на това място. Но може би в този

магазин имаха специален отдел само за билионери.

Той даде на мениджъра огромен бакшиш, след което ме придружи навън.

- Ти с кола ли дойде?

- Оставих я на паркинга на казиното – кимнах аз.

- Тогава ще я оставим там и ще тръгнем с моята кола. Те може да са забелязали

твоята по-рано.

Тръгнахме надолу по улицата, връщайки се към неговата сграда. Токчетата ми

потракваха срещу паважа и издаваха ритмичен звук като ритъма на желанието, изгарящо

кръвта ми. Чувствах се добре в сините дрехи, по-скоро секси, отколкото курвенски. Не че

имах нещо против да изглеждам курвенски, ако поводът беше подходящ. И ако не беше

налице необходимостта да освободя брат си тази нощ просто щях да предложа да

направя един бърз тест на перфектното тяло на Куин.

Оказа се, че колата му е черно Ферари – лъскаво, спортно и секси. Точно като

неговия собственик. Той ми отвори вратата и аз влязох вътре.

- И така, какъв е плана? – попитах аз след като тръгнахме на път.

- Ако отдолу под якето изглеждаш толкова добре, колкото си мисля, всичко което

трябва да направиш е да се разходиш нагоре по улицата и всяка една камера наблизо ще

е насочена към теб.

- А след това? – усмихнах се аз.

- Трябва да намериш начин да задържиш вниманието на камерите върху себе си,

докато аз се покача на стената или премина през втория вход и се опитам да намеря

начин да изведа Роан.


- Ще трябва и двамата да влезем вътре, за да изведем Роан, нали?

Той сви рамене:

- Може и да се наложи. Но първо трябва да открием дали той е вътре, а след това

да разберем колко добре е пазен. Може и да не успеем да го изведем тази нощ.

Така си мислеше само той. От друга страна аз бях напълно сигурна, че по един

или друг начин Роан щеше да напусне това място тази нощ.

- Ако първо минеш с колата по улицата аз може би ще мога да ти кажа дали Роан

все още е там.

Куин кимна. Минахме с колата по различни улици, а уличните светлини

преминаваха бързо една след друга, което ми подсказа, че той караше със скорост, която



не бе в разрешените граници. Предполагах, че когато си мултибилионер един или два

фиша нямаше да направят дупка в банковия ти баланс.

Стигнахме до Монейша за рекордно кратко време и той намали скоростта.

Започнах да изучавам белите стени , но не почувствах нищо. Това и казах на Куин.

- Може би е така, защото си вътре в колата. Може би трябва да се приближиш

повече, за да го почувстваш.

Може би бе така. А може би просто го бяха преместили някъде другаде. Опитах се

да игнорирам неприятното чувство, което като тежест притискаше стомаха ми и казах:

- Трябва да мина пеша наоколо.

Куин обърна колата в една странична улица и спря далеч от обхвата на камерите.

- Ще мина покрай теб след пет минути и ще спра. Ти можеш да се престориш, че

съм потенциален клиент и ще дойдеш да говориш с мен. По този начин, ако той не е

вътре, ние ще можем просто да си тръгнем.

- Защо просто не свалим щитовете си за малко и не използваме телепатия?

Той ме погледна с поглед, който трябваше да означава нещо важно.

- Не мисля, че трябва да го направим по този начин?

- Защо не?

- Защото ти си вълк, а сега е близо до пълнолуние и аурата ти е толкова силна, че

мога да я усетя дори и през щита си.

- А това е лошо, защото……

- Защото когато правя любов с някой предпочитам това да става в удобна

обстановка, а не в ограниченото пространство на тясна спортна кола.


- Никога не съм правила секс на предната седалка на Ферари.Може да се окаже

забавно.

- Но може да бъде и опасно.

Засмях се. Просто не можах да се сдържа:

- Знаеш ли, за мъж, който е живял хиляди години ти имаш доста уравновесени

идеи.

- А ти си кутре, което все още не е имало време да оцени хубавите неща в живота

– например правенето на любов в луксозна обстановка.

- Хей, чукала съм се с милионери, така че вече знам всичко за лукса. Опасността и

неудобството могат да бъдат също толкова вълнуващи, повярвай ми.

Той поклати глава:

- Ще те науча на някои неща.


- А може би ти се нуждаеш от нещо, което да разклати тази твоя скованост?

- За 1200 години, в които съм на този свят вече съм опитал всичко. Повярвай ми,

знам кое е по-добро.

- Но аз се обзалагам, че през цялото това време ти не си срещнал някоя като мен –

отправих му предизвикателна усмивка. Ще разклатя добре уредения ти живот, вампире!

Усмивката която ми отправи направо разтопи душата ми.

- Заповядай, можеш да опиташ.

Хормоните в мен искаха да опитам да направя това, което ме канеше веднага, още

тук на място, но първо трябваше да спася брат си.Отворих вратата на колата и излязох



навън. Куин се пресегна, пръстите му обвиха коляното ми и горещината, която

излъчваше премина през змийската кожа на ботуша и проникна дълбоко в костите ми.

- Има само още едно нещо, което искам да изясним – каза той, като ниският тон

на гласът му съдържаше и някакъв намек за предупреждение.

Погледнах към него:

- Какво?

- Между нас не може да има нищо повече освен случаен танц. Нямам никакви

намерения да се обвързвам сериозно с друг върколак.

- Кое те кара да мислиш, че аз искам между нас да има нещо повече? Аз съм вълк

и като останалите вълци аз искам а си намеря партньор, който да е другата половина на

душата ми, с който да създадем семейство и да имаме деца. Ти никога не можеш да ми

предложиш това, за което мечтая.

- Аз просто те предупреждавам.

- Добре, считай, че съм предупредена. Излязох от колата, свалих си палтото и го

хвърлих в колата. Той рязко пое въздух и това ме накара широко да се усмихна. Считай,

че този мой костюм е предупреждение за теб, скъпи мой вампире.

Изпратих му въздушна целувка и затръшнах вратата преди той да може да ми

отвърне нещо смислено. С все още широка усмивка тръгнах да се разхождам надолу по

улицата, пресякох шосето и започнах да ходя с преувеличено съблазнителна походка още

преди да достигна стената и преди камерата да може да ме засече. Някакво леко

бръмчене прозвуча в тишината и те започнаха да ме следят.

След няколко минути почувствах Роан. Той все още бе тук, все още бе в същата

стая, в която го бях усетила и по-рано. Въздъхнах с облекчение. Всичко, което сега

трябваше да направим е да се опитаме да го измъкнем.

Някакви светлини прорязаха тъмнината зад мен. Продължих да се разхождам,

слушайки гърленото мъркане на двигателя, знаейки че това е Куин, просто защото можех

да го усетя със същата лекота, с която в момента усещах Роан.

Той спря колата до мен и свали прозореца й. Насочих се към него и се наведох

надолу, показвайки на камерите пълна гледка към дупето ми.

- Той е тук.

- Точно сега, след като изглеждаш по този начин, аз не се тревожа дали той все

още е вътре или не.

- Значи предната седалка на Ферарито внезапно ти изглежда добра идея? –

подразних го аз.

Телефонът ми иззвъня преди той да може да ми отговори. Той се пресегна, бръкна

в чантата ми, натисна бутона за видео връзка, след което повдигна телефона, за да мога

да говоря без да проваля нашето прикритие.

Джак беше на линията и не изглеждаше щастлив:

- Райли, къде си?

- Пред Монейша – казах аз. Защо питаш?

- Когато измъкнеш Роан не го води в офиса. Тук имаше проблеми.

- Какъв вид проблеми?

- Някой току що се опита да ме убие.

- Това трябва да е някой, който е доста глупав – казах аз.

Джак ми отправи една крива усмивка.



- Да, очевидно е такъв след като пропусна целта си и бе заловен. За наш лош

късмет той се самоуби преди да можем да му зададем някои въпроси.


- И къде се случи всичко това? Не можех да си представя, че стрелецът е

преминал през централния вход на Директората, а още по-малко можех да си представя,

че е успял да достигне долу до нивото където бяха пазителите.

- Вървях си по пътя към къщи.

- Мислех си, че Директората е твоя дом?

- Само през по-голямата част от времето.

- Това означава, че този който е поръчал стрелбата знае доста добре всеки твой

маршрут.

Точно така. Това, комбинирано с изчезването на Роан и опита за убийство срещу

теб, ме кара да мисля, че ще е по-добре да играем на сигурно. След като измъкнеш Роан

не го води в къщи или в Директората. Те ще очакват това, така че ще е по-добре да

отидете някъде другаде и ми позвъни веднага щом всички сте в безопасност.

- Добре, ще се обадя.

Джак прекъсна връзката. Куин сложи телефона обратно в чантата ми и каза:

- Къде възнамеряваш да го заведеш?

- Ще се тревожа за това след като го изведа от тук.

Той ме прецени за момент, като страстта, която бе толкова очевидна в очите му

само момент преди това вече напълно бе изчезнала.

- Мога да го откарам със самолет до Сидни и да го прегледат там. Те със

сигурност няма да очакват такъв ход.

Това бе така, но аз не исках да позволя на Куин да се мотае с брат ми докато не

знаех със сигурност дали можех да му вярвам. Точно в този момент не знаех на какво да

вярвам след опита да убият мен и Джак. Куин също бе нападнат, но всичко това все още

ми изглеждаше прекалено удобно и нагласено. Само защото Джак му вярваше не

означаваше, че и аз трябва да му вярвам. Може би това, че Куин ме бе спасил по-рано бе

само още един опит да спечели доверието ми.

Не можех да разбера каква би била неговата цел, когато както той самият вече бе

казал, знаех, че ако възнамеряваше да ме нарани до този момент би могъл да го направи.

Захапах долната си устна за един момент, след което казах:

- Не знам дали това ще е разумно. Който и да стои зад всичко това, той вече се

опита да убие и теб.

- Не знаем дали случаите са свързани.

- Значи ти считаш, че е налице обикновено съвпадение, че този който стреля

срещу мен и този който те нападна са генетично създадени клонинги? Считам, че съм

поне дотолкова интелигентна, за да свържа тези неща.

- съжалявам – каза той, но Роан трябва да бъде изследван. Не можем да го заведем

в болница тук, защото не можем да бъдем сигурни докъде са стигнали нещата. По същата

причина не можеш да го заведеш и в Директората. Така че другата ни най-добра

възможност ще бъде да го качим на един от моите частни самолети и да го закараме в

моите лаборатории в Сидни, където ще могат да проверят какво му е. Освен това

Мелбърн не е безопасно място и за теб, ако те се опитват да се отърват от всеки, който е

замесен в това разследване.

- Аз не съм включена в него. Аз просто спасявам Роан.



- Този, който се опита да те застреля доказва, че те считат, че си замесена в

случая, независимо от това дали ти се иска да бъдеш или не.

Вратата от дясната ни страна се отвори със скърцане. Погледнах настрани. Появи

се един чернокож мъж и усетих гладът в него – плътен и остър. Той бе някакъв вид

върколак, въпреки чене го чувствах като вълк.

- Облечен е в униформата на пазач – отбелязах тихо аз, поглеждайки назад към

Куин. Това може да е възможността, която търсихме.

- Би могло ад е така. Куин се пресегна към мястото, на което се слагаха

ръкавиците и извади някаква плътна лента. Той откъсна две парчета и ми ги подаде.

Мислиш ли, че можеш да го вкараш вътре и да отвлечеш вниманието му достатъчно

дълго, за да мога да вляза?

Залепих лентата на дланта си:

- Ще се опитам.Хайде сега тръгни си като отхвърлен клиент.

Той кимна:

- Веднага щом изведем Роан от тук ще го закараме на летище „Есендън”. Там

имам самолет, който може да е готов за излитане до един час.

- Той изглеждаше напълно решен да заведе Роан в Сидни и това все повече ме

убеди, че за нас бе по – добре да направим точно обратното. Не му отговорих и се

отдръпнах от колата. Куин натисна педала и колата си тръгна със скърцане на гуми.

Тръгнах небрежно към пазача. Той беше висок, широкоплещест, мускулест –

много готин, докато не погледнеш в очите му. Те бяха кафяви и в тях нямаше никаква

човечност. Само желание, глад и смърт.

Секунда по-късно горещината на неговата аура ме удари. Нуждата, която луната

пораждаше в мен му отговори, оставяйки ме задъхана, възбудена, но въпреки това много

неспокойна. Той проектираше някакво усещане за бруталност и аз предполагах, че сексът

с него нямаше да бъде приятен….можеше дори да не оцелея.

- Ти някакъв вид върколак ли си?- Гласът на пазача бе груб от настоятелност и аз

можех да почувствам тези вибрации.

- Майка ми беше вълк.

Погледът му премина надолу по тялото ми, спирайки рязко там където зърната ми

се показваха през ризата.

- Това обяснява страстта, която чувствам да се излъчва от теб.

Свих рамене.

- Ако си търсиш нещо такова, то това си има цена.

Той се подсмихна.

- Какво ще кажеш да направим сделка?

- Каква сделка? – вдигнах вежди аз.

- Няма да издам това което правиш на ченгетата, а в замяна ти ще спиш с мен и

моят приятел.

„Господи, значи бяха двама. Само това ми трябваше сега, когато луната гореше в

нощното небе.”

Свих устни, преструвайки се че обмислям предложението. След малко казах:

- Не тук.Има ли някъде някое по-интимно място, на което можем да отидем?

Той се усмихна и вдигна палец към камерата, след което ми посочи да го

последвам. Докато минавах през първата порта плъзнах парчето тиксо по магнитната

ключалка. Една секунда по-късно пазачът хвана ръката ми и дръпна грубо към него.



Сърцето ми започна да бие силно и едва устоях на инстинкта да се отърва от него. Успях

да се сдържа само защото силата на неговото желание показваше, че действията му са

породени по-скоро от нуждата да бъде с жена, отколкото поради това, че ме подозираше.

Той ме притисна близо до себе си. Тялото му гореше и също като клонингите на

Гаутиър той миришеше леко на мента, мускус и прясно разкопана почва. Тава

означаваше ли, че той също бе клонинг? Или беше нещо напълно различно? Може би той

беше още едно от тези лабораторна създадени същества, кръстоска между различни

породи.

Вълните на неговата аура ме обстрелваха с горещо желание, което накара зърната

на гърдите ми да се втвърдят до болка, а пулсът ми се ускори – това бяха физическите

знаци, че отговарям на желанието му, нещо което не чувствах вътрешно. Но не можех да

си позволя да покажа нежеланието си да съм с него. Трябваше да го накарам да повярва,

че бях навита да направим това, което той искаше или щеше да стане проблем.

Той притисна ръката си към гърбът ми, пръстите му се плъзнаха надолу по

гръбначният ми стълб, докосването му бе горещо, но въпреки това изпращаше хладни

тръпки по кожата ми. Дишането му бе ускорено, дъхът му повяваше нещо мръсно върху

бузата ми.

- Усещам те добре, вълчице.

Насилих се да се усмихна и притиснах слабините си срещу плътността на неговата

ерекция.

- Теб също те усещам добре – измърках аз. Това не беше лъжа.Аз бях вълк, луната

беше във възход и нуждата да намеря партньор за секс ставаше все по-силна. Неговото

желание притиснато към мен бе добро като усещане, въпреки че останалата част от него

като цяло ме караше да искам да повърна.

Устата му покри моята и аз се почувствах така, сякаш целувах самата смърт.

Ръцете му се плъзнаха под полата ми започнаха да галят задника ми. Потръпнах, като

тази реакция бе породена частична от удоволствие и частично от болка. Допирът му ме

караше да се възбуждам, но също така ме и нараняваше.

Когато дебелите му пръсти се опитаха да се плъзнат навътре аз се отдръпнах и

сложих ръка на гърдите му.

- Не тук.Нека да влезем вътре, навън е студено.

Усмивката му бе изпълнена с желание и очакване. Той хвана ръката ми и грубо ме

дръпна напред.успях да залепя лента и на втората врата, като се надявах, че това ще

свърши работа.Без проблеми можех да се справя с един мъж, но предполагах, че няма да

успея да се справя с удара от две гладни аури. Не можех дълго да издържа на това.

Доближихме се до къщата на пазачите и аурата на второто същество ме удари.

Почувствах, че потъвам в море от похот и това накара кръвта ми да препуска, въпреки че

разумът ми трепереше от страх при мисълта да правя секс с тези двама психари.

Нямах никакво намерение тази шарада да продължи толкова дълго. За разлика от

брат ми аз бях телепат и можех да използвам тази своя сила, за да се защитя. Можех да

направя това по същия начин, по който използвах юмруците си, а в случаи като този

телепатията бе доста по-добро оръжие от тях.

Първият пазач отвори вратата и ме избута вътре.Стаята беше малка и в нея

нямаше почти нищо друго освен монитори, столове и телефон. Вторият пазач бе точно

копие на първият – кафяво върху зловещо кафяво. Също както и в първия пазач, в

енергията, която излъчваше имаше нещо първично и покварено.



Той стана и очакването засия в очите му докато подръпваше колана на

панталоните си и ме оглеждаше от горе до долу. Аз очевидно спечелих одобрението му,

защото желанието му направо изгори въздуха наоколо.

Първият пазач посегна към мен и аз по-скоро усетих това, отколкото видях

движението. Поместих се от пътя му, прикривайки движението си с това, че хванах

ръката му и я притиснах към една от гърдите си.Пръстите му хванаха зърното ми и силно

го стиснаха.

Пренебрегнах тази болка и се насилих да се усмихна.

- Не е ли по-добре първо да се увериш, че няма да бъдем прекъсвани?

Вторият пазач посегна към телефона.Бутнах първият мъж назад и му казах:

- Съблечи се.

- Той се усмихна и бързо се подчини на желанието ми. Погледнах надолу и

почувствах как кръвта изби по лицето ми. Членът му бе не само дебел, но на него имаше

шипове. Щеше да ме разкъса, ако навлезеше в мен.

Той тръгна към мен и отново притисна ръцете ми към гърдите си.

- Изчакай приятеля си – казах аз, като карах гласът ми да звучи като леко мъркане.

Ще е по-забавно ако сте и двамата заедно.

Вторият мъж издаде странен звук, идващ от задната част на гърлото му и побърза

да приключи разговора си, казвайки на някой от другата страна на линията, че те отиват

да патрулират и ще се върнат след половин час.

Заповядах на втория мъж да се съблече , когато свърши разговора си и свалих

малко щита си.

Техният глад ме удари като стик и открих, че се боря с похот, която бе по-силна

от всичко, което бях чувствала до сега. Но зад този глад долових и развълнуваното

бръмчене на мислите им. Тези двамата не бяха защитени психически и бяха много лесна

жертва. Поех дълбоко дъх, свалих защитните си щитове и навлязох в разума им. Накарах

ги да погледнат един към друг и да виждат мен.

Те се прегърнаха и започнаха да се съвкупяват. Затворих очи, не исках да гледам

това, което се случваше,мразех това, което им причинявах, въпреки че това бе по-добра

опция, отколкото да позволя на който и да е от тях да ме докосне.

Вратата се отвори с трясък. Обърнах се със стиснати юмруци, готова да посрещна

който е да е. Само че това бе Куин. Погледът му срещна моя и облекчението, което

прочетох в очите му ме развълнува повече, отколкото мислех че е възможно. След това

погледът му се прехвърли от мен към двамата мъже на пода.

- Това е интересен начин да се справиш с проблема.Гласът му бе приглушен и все

пак видях как един мускул на челюстта му потрепваше, сякаш той се бореше да не се

разсмее.

- По добре да е така, отколкото да позволя да ме докосват.на пенисите им има

шипове.

- Това показва, че са върколаци котки.

Кимнах.

- Ако миризмата им говори нещо, то тези двамата са дошли от лаборатория и не са

естествено родени. Скръстих ръце и се опитах да не обръщам внимание на звуците,

които идваха от съвкуплението им. Тръпките на желание, преминаващи през мен се

увеличаваха и ставаха по-остри.Не знаех още колко дълго можех да издържа срещу

нуждата, която чувствах.



- Иди да намериш Роан – казах аз с остър глас. Въпреки че исках сама да го

намеря, истината беше, че Куин има повече опит от мен да се прикрива. Той бе вампир

на хиляда години все пак.Аз ще остана тук с тези двамата.

Той се поколеба за момент:

- Ще бъдеш ли добре?

Пренебрегнах загрижеността в глас му:

- Просто върви.

Той тръгна, а аз облегнах гърба си на стената, когато звукът на плът навлизаща в

плът и въздишките на удоволствие се издигнаха до кресчендо, което помете цялата ми

издръжливост. Когато двамата мъже на пода най-накрая утихнаха, аз ги накарах да се

изправят и да се облекат, след което ги изпратих да си седнат на столовете.

Докато правех това потта започна да се стича надолу по бузата ми и главата

започна да ме боли. До този момент не бях използвала способностите си по този начин и

до сега не бях осъзнала колко много енергия изсмуква това от мен.Чувствах се по-зле и

по-изморена, отколкото бух след осем часа секс с Тейлън.

Погледнах към часовника си. Куин вече го нямаше от петнадесет минути. Имахме

само още може би петнадесет минути преди някой да реши да провери какво правят

двамата пазачи. И това бе така, ако късмет бе на наша страна.

Пронизителен звук на аларма премина през въздуха. Една секунда по-късно

вратата се отвори и Куин се появи Роан, който висеше безжизнен на едното му рамо, а в

свободната му ръка носеше лазерен пистолет.

- Побързай – това бе всичко, което ми каза и всичко, което се нуждаех да ми каже.

Погледнах към двамата мъже и изтрих от умовете им всичко, което се бе случило

току що, след което избягах през вратата. Махнах тиксото от портите, затваряйки ги зад

мен, след което се слях с нощта и побягнах след Куин.

Минахме покрай три блока, докато стигнахме до колата. Куин смени пистолета с

ключовете за колата и отвори вратите.

- Ще се отправим директно към летището - каза той, докато се привеждаше да

остави Роан в колата. Ще се обадя предварително, за да може самолета да е готов, докато

стигнем до летището.

По дяволите, точно така и щеше да направи. Имаше времена, в които бях твърде

небрежна по отношение на собствената ми безопасност, но нямаше да рискувам живота

на брат си повече, отколкото бе необходимо. Не бе не само мой брат близнак, но и бе

единственото семейство, което имах, ние двамата бяхме една глутница. Двамата

трябваше да се грижим един за друг, просто защото си нямахме никой друг, който да го

направи още от времето, когато глутницата на майка ни ни бе изгонила. Докато не

поговорех с Роан и не чуех неговата история, Куин все още не бе в списъка ми за лицата,

на които можеше да се вярва.

Това означаваше, че отново щях да загубя този секси мъж.Можех само да се

надявам, че щеше да ми прости, ако беше невинен.

Когато той се изправи аз протегнах ръка към задната част на главата му, бутайки

го напред, блъскайки главата му в покрива на колата толкова силно, колкото можех. А

това бе доста силна.

Той всъщност нямаше никакъв шанс да ми се противопостави, а това само ми

доказа, че дори вампир на хиляда години можеше да бъде изненадан. Хванах го докато

падаше, поддавайки малко под напора на тежестта му, след което го повлякох по паважа



и го прехвърлих през оградата на най-близката къща. Той падна в сенките на няколко

гъсти храста и по всички начини бе така скрит, че да не може лесно да бъде забелязан.

Затичах се обратно към колата, вмъкнах се на шофьорското място и я подкарах

толкова бързо, колкото можех да се осмеля.



Глава седма Превод: petia

Редакция: Vampire Lady В продължение на още десет минути гледах в огледалото за задно виждане, за да

установя дали някой ме преследва, но след това престанах и се успокоих.Хвърлих един

поглед към брат си, който все още се беше свлякъл на предната седалка и докоснах врата

му с ръка. Пулсът му бе равномерен, дишането също не бе учестено. Въпреки това не се

почувствах по-добре.Докато сам не започнеше да ходи и докато не се убедях със

сигурност, че е добре, нямаше да мога да се успокоя.

Следователно все още пред мен стоеше въпроса къде да го заведа, докато се

оправи. След като не можех да го отведа в къщи и не можех да отида в Директората,

тогава реално ми оставаше само една възможност- да го заведа у Лиандър.

Той щеше да пази Роан толкова яростно, колкото щях да го пазя и аз, просто

защото го обичаше.Пресегнах се да взема телефона си и бързо набрах номера на

мобилния му телефон.Със сигурност той нямаше да си е в къщи, не и в този момент,

когато луната се бе издигнала.

Той вдигна на третото позвъняване.

- Райли – каза той, а в гласът му прозвуча учудване. Какво се е случило?

- Намерих Роан.

- Той добре ли е? - В гласа на Лиандър усетих тревога и аз самата се успокоих.

- Той е в безсъзнание, така че не съм сигурна как е. Нуждаем се от някое

безопасно място, където да се скрием.

- Елате в моя офис – каза веднага той. Там имам охранителна система, а освен

това има таванско помещение, в което той може да поспи.

Погледнах към часовника и видях, че бе почти три часа.

- Ще дойдем в офиса ти до двадесет минути.

- Ще Ви чакам отпред.

Стигнах до там за петнадесет минути, но това беше без значение, тъй като

Лиандър вече ни чакаше.

- Господи – каза той, докато изваждаше Роан от колата и след това го преметна на

рамото си, за да го носи. Изглежда така, сякаш е бил на маратон.



- До известна степен може да се каже, че е бил. Предполагах, че го бяха

изцеждали и бяха вземали сперма от него.”Хайде, нека да се махнем от улицата, след

което ще се опитам да ти обясня какво се е случило.”

Той кимна. След като Лиандър премина през сканиране на ретината и скенера за

пръстови отпечатъци, голямата червена метална врата, която се намираше на входа на

огромната мрачна тухлена сграда най-накрая се отвори, разкривайки мека златиста

светлина, която идваше от работилницата на Лиандър. Влязох вътре, а погледът ми откри

много полудовършени части от латексови хора и чудовища.

- Сключил си нов договор да правиш ефектите за някой филм ли? – попитах аз,

сканирайки с поглед редицата от човекоядци, тролове и вещици с брадавици на носа.

Той кимна, докато затваряше и заключваше вратата.

- Да, за филм от жанра на фентъзито. Всъщност заради този договор ми се наложи

да си взема двама помощници.

- Това е чудесно.

- Всъщност така си е. Той тръгна към стълбите, изкачвайки по две стъпала

наведнъж, сякаш Роан не тежеше повече от едно бебе. Какво се е случило с него?

Поколебах се дали да му кажа, но за кратко. Лиандър беше бивш военен и знаеше

как да пази тайни. И докато Джак можеше да си навлече проблеми като разкрие тайните

на Директората на лице, което не е от персонала на Директората, то аз се съмнявах дали

Роан щеше да разкаже нещо на Лиандър. Поне не и за този случай. А брат ми беше

единственият, чието мнение имаше значение за мен.

- Той е бил в района на „Света Килда” и се е опитвал да открие защо от там са

отвличани проститутки, но самият той също е бил отвлечен.

Лиандър внимателно разположи Роан на леглото, след което докосна врата му,

проверявайки за пулс, преди да започне да съблича дрехите му.

- И така, къде се е озовал най-накрая?

- В изследователския център на „Монейша”. Ние мислим, че това е събирателен

пункт за сперма и яйцеклетки от видове с нечовешки произход.

Погледът на Лиандър издаваше изненадата му:


- Наистина. Тръгнах към малката мивка и взех едно меко парче плат и малка купа,

след което завъртях крановете на чешмата и изчаках да потече топла вода.



- Да, това обяснява напълно нараняванията и подутото състояние на гениталите

му. Той поклати глава – със сигурност този месец по време на лунния цикъл няма да има

лунни танци за този млад вълк.

- Това със сигурност ще го ядоса, нали?

Лиандър ми се усмихна.

- Точно така, каза той, докато погледа му се плъзна надолу по тялото ми. Мога ли

да кажа, че изглеждаш невероятно секси, а не както обикновено?

- Благодаря. Прибавих малко сапун към топлата вода, след което занесох на

Лиандър купата и парчето плат. Той не ми изглежда да е наранен.

Търсех потвърждението му повече от всичко друго и Лиандър ме прегърна,

притискайки ме леко към себе си.

- Бих казал, че той просто е дехидратиран и уморен. По него няма други

наранявания, освен синините и натъртванията, но ще извикам един приятел да го

прегледа. Тя е лекар.

- Добра идея.

Лиандър взе купата и парчето плат от мен и внимателно започна да мие Роан.

Притесних се за момент, но след това тръгнах към малкия прозорец, взирайки се навън в

осветеното от луната небе. Силата на луната премина през тялото ми и това бе

предупреждение, че трябва по-скоро да стигна до един от клубовете.

- Върви – каза ми Лиандър, разчитайки силното желание, което ме бе обхванало,

а не мислите ми. При мен той ще е добре.

Обърнах се към него:

- Нали ще ми позвъниш веднага, когато се събуди?

- Знаеш, че ще ти звънна.

Тръгнах към него и го целунах по бузата:



- Ще ти отворя, когато приближиш до вратата.



Излязох навън.След като вече бях излязла на улицата взех мобилния си телефон и

се обадих на Джак.

Той вдигна още при първото позвъняване:

- В безопасност ли сте?

- Да. Роан е в безсъзнание и затова не съм могла да го разпитам.

- Тогава може би ще се опиташ да ми обясниш защо реши да повалиш в

безсъзнание и Куин?

- Ами, той настояваше да заведе Роан в Сидни. Съжалявам, но не мога напълно да

вярвам на този мъж. Няма значение какво казваш ти. Няма да му вярвам, докато брат ми

не се събуди и не поговоря с него.

Джак се засмя:

- Скъпа, от теб ще излезе чудесен пазител.

- Но не и в този ми живот. Поколебах се малко, но попитах: как е Куин?

- Главата му е подута, но той си го заслужава, заради това че е бил достатъчно

глупав да се обърне с гръб към някой, който едва познава.

- Значи той е с теб? Спрях се за малко: Всъщност ти къде си?

- Пак съм в Директората за известно време. Куин си взе стая в един от хотелите за

вампири, за да може да поспи, докато му мине главоболието.

Там поне щеше да е на сигурно място, тъй като хотелите за вампири гарантираха

сигурността на посетителите си.

- В кой хотел е? Трябва да му върна колата. Не исках да я оставям пред Лиандър

просто защото който и да стоеше зад „Монейша” можеше да разпознае колата и в

момента да я търси. По същата причина не исках да я карам и аз самата. Освен това, като

се вземеше предвид моето лошо досие на шофьор, не беше добра идея да карам кола,

която никога нямаше да мога да си позволя финансово да поправя, ако нещо стене с нея.

- Той е в „Гейтхаус” – каза Джак.

Това беше на „Колин Стрийт”, недалече от „Кингфишър”. Чудех се дали Тейлън

вече е там.

- Ще накарам Роан да ти звънне веднага щом се събуди.



- Добре. И, Райли, внимавай! Роан може и да е на сигурно място, но аз се

съмнявам, че опасността за който и да е от нас, е преминала.

- Ще внимавам.

Затворих телефона и се взрях в колата за няколко секунди, чудейки се дали да

звънна на Тейлън или да просто да отида на клуб. Тейлън може и да беше намислил

нещо, но се съмнявах, че щеше да ме нарани. Докато не бях сигурна,че такова нещо няма

да ми се случи, ако отида в клуб и спя с някой непознат.

Най-накрая, точно тази мисъл ме накара да взема решение. Тейлън беше

единствения мъж, който в този момент можех да преценя като безопасен за мен. Извадих

си телефона и му се обадих.

- Малко вълче, каза той с гърления си глас, това е приятна изненада.

- Можеш ли да се срещнеш с мен в „Кингфишър” след двадесет минути?


- По звука на гласа ти усещам, че луната те владее.

- Нямаш си и представа колко силно – промърморих аз. Нека да забравим за

закуската.

- Добре. Такива подробности никога не са били в стила ми.

Точно поради тази причина бих се обадила на него в такъв момент, а не на Миша,

дори и Миша да беше свободен. Точно в този момент не се нуждаех от романтични

подробности. Имах нужда да облекча желанието си колкото се може по-бързо, и ако

имаше нещо, за което можеше да се разчита на Тейлън, то това беше бързината.

- Вече съм резервирал апартамента в надстройката на хотела.Ще те чакам пред

хотела.

Затворих телефона, скочих в колата и бързо навлязох в града.След като предадох

колата и ключовете за нея на работника в паркинга на хотел „Гейтхаус”, и след като

оставих инструкции да бъде уведомен Куин за връщането на колата, тръгнах бързо към

„Кингфишър”. Тейлън вече беше там и ме чакаше на горната част на стълбите.

Съблякох си палтото докато се изкачвах към него и желанието му ме обгърна,

горещо, силно, изискващо да му се отдам. Посрещнах с радост тази страст, поех я с

въздуха, който вдишах,позволих и да се смеси с моята настойчивост и желание, което

вече пулсираше във вените ми. Над веждите ми изби пот и едвам успях да устоя на

желанието да разкъсам дрехите му и да изпробвам доколко е готов за мен още тук на

стълбите на хотела.



- Харесвам ти ботушите – каза той приглушено. Мисля, че можеш да ги запазиш

обути за известно време.

Той хвана ръката ми и двамата се забързахме към хотела, почти за секунди

притичахме към асансьорите в лобито, като това беше малко по-усамотено място.

- Личен асансьор – каза той, като сложи карта в слота. Той ще ни отведе директно

в апартамента.

Не можех да чакам да стигнем до апартамента. Кръвта ми гореше, сърцето ми

биеше силно като парен локомотив, а болката която изпитвах ме обхващаше

изцяло.Исках секс и то веднага.

Вратата се плъзна и се отвори. Без да го чакам той да поеме контрол над

ситуацията,аз го бутнах вътре в асансьора, притиснах го към стената, след което с една

ръка го придърпах надолу и завладях устните му с целувка. Със свободната си ръка

разкопчах панталоните му.

Той изстена гърлено и ме повдигна. Обвих краката си около него и вкарах члена

му дълбоко в себе си, а от устните ми се отрони стон на чисто удоволствие.

- Усещам те чудесно тясна, малко вълче. Това ми подсказва, че миналата вечер не

си имала друг любовник, и освен това ми показва че съм първият ти любовник тази

сутрин.

- Затваряй си устата – казах аз задъхано – и ме чукай.

Той се засмя, след което се зае с работата.Асансьорът започна да се издига и

шумът на машините се смеси с звука на учестено ни дишане, със звука на съвкупляващи

се тела и с въздишките, породени от страстта ни. Страстта, породена от луната бе

яростна, аз също. Яздех го силно, отчаяно желаех да усетя всеки инч от него, да го

почувствам как ме изпълва. В долната част на стомаха ми започна да се натрупва

напрежение, което като бавни вълни премина и през останалата част на тялото ми.

Въздухът беше толкова сгъстен, изпълнен със страст и желание, че едвам можех да

дишам. След това той намери едно място дълбоко в мен и започна да го докосва отново и

отново.Бавните вълни преминаха в разтопена сила, която премина през кожата ми и ме

накара да потреперя, започнах да тръпна, а от устните ми излязоха неразбираеми думи.

Все още усещах плътта му да навлиза в мен, по-дълбоко и по-дълбоко, докато

дишането му стана учестено и по-задъхано, а темпото му се ускори. Неговата

настойчивост ме отнесе на място, в което съществуваше само сетивността, след което

той ми достави дори още по-голямо удоволствие.

Той свърши заедно с мен, изливайки се в мен, докато тялото му застина върху

моето.



Асансьорът спря. За една секунда нито един от нас не помръдна. Дъхът му галеше

бузата ми, от двама ни се чуваха накъсани стонове. Усещах, че той бе все още твърд

вътре в мен и знаех, че огнената страст, горяща в кръвта му, все още не бе задоволена.

Знаех това, защото и аз се чувствах по същия начин.

Вратата се отвори.Той ме свали на земята, закопча панталоните си, след което ме

придърпа в коридора. Едва бяхме влезли в стаята, когато отново ме взе.

По този начин протече и останалата част от деня. Правихме здрав и бърз секс. По

всякакъв начин и навсякъде.

Страстта ни избледня и утихна в ранния следобед и едва тогава успяхме да си

починем. Бяхме се разположили в едно от тези джакузита, които бяха по-големи от

спалнята ми. От двете страни ни заобикаляха стени от стъкло и това щеше да ни позволи

да имаме гледка към града и залива, ако не бе дошъл дъждът и не бе забулил всичко

наоколо в сиво.

Носех се сред сапунени балончета и пара, с обонянието си усещах лекият аромат

на лимон и липа, докато пръсках вода с пръстите на краката си, гледайки как капчиците

блестяха от студената следобедна светлина.

- Изглеждаш ми замислена, малко вълче.

Погледнах към него.Той седеше на една от излетите пейки в далечния край на

джакузито, златистите му ръце бяха разположени на ръба на спа съоръжението, а

мускулестото му тяло бе докосвано от топлата вода.

- Просто съм разтревожена за Роан. Лиандър все още не ми се беше обадил, а това

не бе добър знак.Ако не ми позвънеше до половин час, то аз самата щях да му звънна.

Ти си го намерила.

Това не звучеше като въпрос, а като изявление, което бе странно. Кимнах с глава:

- Той не беше добре, за това помолих един приятел да дойде и да го наглежда в

къщи.

Можех да вярвам на Тейлън относно тялото си, но не можех да му доверя

сигурността на близнака си.

- Той е вълк. По природа ние сме силни.Ще бъде добре, ще видиш.

Отново кимнах. Знаех това, което ми казва, но се притеснявах от това, което бяха

правили с него в Монейша. Това че по тялото му нямаше видими порезни рани и



наранявания не означаваше, че всичко е наред. Това не означаваш и чене са му

причинили вътрешни наранявания или други щети.

- Искаш ли шампанско? – попита ме Тейлън, пресягайки се към полупразната

бутилка близо до стълбите на джакузито.


- Не, не искам.Явно шампанското не ми понася.

Той наля на себе си една чаша и го изпи на една глътка. Явно пенливата течност

му харесваше по същия начин, по който предпочиташе да прави секс. И въпреки че

начинът му на правене на секс физически ме задоволяваше, част от мен жадуваше за

нещо друго. Но все още не можех да определя какво бе това друго нещо, което исках.

Погледът ми отново премина към забуленото сиво небе. Как ли щях да се

чувствам, ако бях правила любов с Куин? Със сигурност сексът щеше да е добър – след

като беше живял толкова дълги години, той със сигурност бе имал време да подобри

техниките си. Съмнявах се дали Телън щеше да подобри своята техника при правенето

на секс.

- Мислила ли си някога за бъдещето, малко вълче? Тейлън си наля още една чаша

шампанско, след което отново се облегна на стената.

Хвърлих му любопитен поглед и се почудих какво ли имаше предвид, задавайки

ми този въпрос.

- Не, не съм се замисляла сериозно. Защо?

- Значи нямаш план къде искаш да бъдеш след десет или двадесет години?

- Не. Основната причина за това че не бях мислила за бъдещето бе, че никой в

действителност не знаеше колко дълго щях да живея. Върколаците обикновено живееха

някъде между 150 и 200 години. Но вампирите бяха вечни, освен ако не ги убиеха.

Никой не знаеше на кой вид щях да приличам аз. Засега развитието ми бе по-бавно от

това на обикновен вълк, но в същото време имах признаци на това, че не бях твърде

назад в развитието си.

Отнасях се към проблема с продължителността на живото си по същия начин, по

който се отнасях към проблема с плодовитостта – въобще не мислех за него. Щях да се

тревожа когато стигнех до него.

- Значи нямаш желание да имаш деца и да сключиш брак или за неща от този род?

– попита той.

- Разбира се, че искам тези неща, но сега не е подходящото време за тях.



Той се пресегна докато се носех близо до него, хвана ръката ми и ме придърпа по

–близо. Докато сядах в скута му той каза:

- А ако точно сега е подходящото време?

- Тогава децата и бракът обезателно щяха да са на дневен ред за мен. Усетих

силата на надигащата му се ерекция, но в този момент той не направи опит да проникне в

мен. Ами при теб как е ? Всичките тези въпроси да не би да означават, че вълкът единак

се е замислил да се установи някъде в близко бъдеще?


- Не. Но аз искам да имам син. Искам името ми да бъде пренесено и в следващото

поколение.

Усмихнах му се.

- Всички мъжкари желаят да имат син, но понякога получават дъщеря.

- Има си начини да си подсигуриш пола на детето.

- Аз предпочитам да разчитам на природата. Въпреки че ако трябваше да разчитам

на природата аз никога нямаше да забременея.

- Значи ти също искаш да имаш дете в бъдеще?

Намръщих се. Нали вече му бях отговорила на този въпрос.

- Както вече ти казах, да. Но само ако срещна подходящия мъж.

- А ако не го срещнеш?

- Не знам.Ще се тревожа за това по-късно.

Ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата ми, премествайки ме,след което ме

задържа да стоя неподвижно на едно място докато проникна в мен. Докато луната имаше

влияние над мен аз бях почти готова да го поема, но това че избягваше какъвто и да е вид

любовна игра преди секса вече започваше да ме дразни.

Направо му казах какво мисля.

Той едва ми се усмихна.

- Когато луната се е издигнала високо в небето, само сексът има значение, а не

любовната игра.



- За теб това може и да е без значение, но за мен е. Отместих ръцете му от бедрата

ми и се отдръпнах от него, ритайки вода в лицето му, докато плувах обратно до средата

на басейна.

В златистите му очи се четеше изненада. Той не бе очаквал, че съм толкова силна.

- Тази сутрин не беше толкова загрижена да получиш любовна игра, малко вълче.

- Така беше тази сутрин. Сега е друго.

- Вас жените нищо не може да ви задоволи, нали? Каквото и да направим ние

мъжете, все ще сме сгрешили. Въпреки,че това бе казано с усмивка, в очите му

проблясваха искри от гняв. Той не обичаше да му се отказва дори и за нещо толкова

обикновено, колкото бе секса.

- Какво ще ти коства да отделиш малко време за любовна игра? Десет или

петнадесет минути не са много, като се вземе предвид до какво ще доведат по-късно.

- Задоволявам ли те, малко вълче?

- Почти винаги.

- Тогава какъв е проблема?

Поклатих глава.Бях си блъскала главата в тази стена и преди и от предишния ми

опит знаех, че нищо няма да се промени. Тейлън си беше такъв, какъвто е –трябваше или

да се примиря с това или да го напусна.

Въпреки това….

- Проблемът е, че ти ме приемаш за даденост. Никога не си правиш дори труда да

попиташ какво искам аз.

Той ме погледна изучаващо за един момент, а от изражението му разбрах, че

обмисляше сериозно нещо. Имах лошото чувство, че връзката ни щеше да се промени по

някакъв необясним начин.

- Тогава искам да те попитам нещо, малко вълче.

Въпреки че лошото чувство, което имах се усили, най-накрая се усмихнах:

- Отговорът е не, точно сега не искам да правим секс. Сега ми харесва да си

плувам сред сапунените мехурчета.

- Не позна, въпросът ми не беше такъв.



Сякаш не знаех това.

- Тогава какво искаш да ме попиташ?

- Ще ми родиш ли дете?

Изненадата от думите му ме удари като стик, но по някакъв начин едва успях да

кажа:

- Какво?

- Искам ти да износиш моето дете.

- Но…Гласът ми се загуби.Той луд ли беше? Може би топлината на басейна бе

изпържила една или две от мозъчните му клетки. Той със сигурност осъзнаваше, че аз

нямаше да поема риска да имам дете от мъж, когото не обичам.”Но ние с теб не сме

близки, не сме две половинки на едно цяло.”

- И какво от това? Аз искам да мога да си правя удоволствието където когато си

поискам, но освен това искам да имам син, който да носи името ми и когато умра искам

той да поеме бизнес империята, която съм създал.

„Империя ли? Господи, бизнесът му едва ли се е разраснал толкова..

нали?Поклатих глава, неможейки да повярвам, че той говореше сериозно.

- Но защо избра точно мен?

- Защото досега не съм срещал жена като теб и защото един син, създаден от нас

двамата ще бъде силен.

- Това е лудост, Тейлън. Не искам да имам дете от теб, или от който и да е друг,

поне не и в този момент.И само в случай, че до сега не съм ти споменала, искам да ти

кажа, че жените в моето семейство имат проблеми със зачеването. Именно поради тази

причина червената глутница има толкова малко членове.

Това не беше лъжа. Червената глутница беше малобройна именно по тази

причина. Това беше и причината, поради която нито един от лекарите, които ме бяха

преглеждали преди не бяха открили истинската причина за моите проблеми със

зачеването.Те всички бяха изхождали от презумпцията, че моето безплодие се дължеше

на семейната история на глутницата ми и не бяха ми правили повече тестове.

- Ние вече сме прочели твоето медицинско досие…

- Ние?- прекъснах го аз с раздразнение. Какво имаш предвид под това ние? И как

по дяволите си се добрал до медицинския ми картон?



- Няма нещо, което да не можеш да купиш, ако имаш пари.И аз разбира се говоря

за специалистите, с които съм се консултирал. Те вярват, че всичко от което се нуждаеш

е серия от инжекции, които да ти помогнат да овулираш.

Ако той и неговите специалисти вярваха в това, то те се бяха добрали до

медицинското ми досие от преди години, като нямаха достъп до по-скорошните

изследвания, които ми бяха правени в Директората от доверен и проучен лекар. Никой не

можеше да влезе в тези файлове без да събуди подозрението на Директората. Теста за

плодовитост не бе обичайна процедура, и въпреки че мерките за сигурност, които се

поддържаха там ме караха да се чувствам по-добре като използвам лекар от Директората,

то аз често се чудех защо Джак ме бе накарал да направя това изследване. Разбира се,

сега вече ми бе ясно защо го е направил. Той през цялото време е знаел какво

представлявам всъщност и е искал да запази тайната ми, докато е наблюдавал какво се

случва с тялото ми.

Единствено в тези защитени файлове се споменаваше, че съм един вид мелез и че

това е основната причина за проблемите ми във връзка със зачеването. А от това, което

ми бе казано знаех, че в настоящия момент няма произведено лекарство, което да ми

помогне да овулирам.

Въпреки това, уверената усмивчица на Тейлън ме накара да стисна юмруци, но

някак си устоях на изкушението да го ударя.

- Тейлън, ако имам дете от теб, това би означавало да съм вързана с теб поне през

следващите десет или повече години. Много малко вълци биха ме приели и биха

отглеждали чуждо кутре.

- Няма да позволя това на нито един вълк. Каквото си е мое си е мое.

- Няма да прекарам следващите десет години обвързана с теб. Харесвам връзката

ни такава, каквато е сега, но не искам да сме заедно завинаги.

- Тогава аз ще отгледам сам детето.


- Ти си луд ако мислиш, че ще мина през всичките проблеми във връзка със

зачеването и накрая ще си оставя детето на някой друг.

- Не съм луд, говоря ти сериозно. Искам ти да родиш детето ми.

Как можеше да вярва, че аз ще се съглася на такова нещо? За дългото време, което

сме прекарали заедно, той със сигурност вече ме бе опознал. Но докато продължавах да

се взирам в него разбрах, че всъщност не ме познава добре. Тейлън не ме виждаше като



личност – за него аз просто бях винаги готов за секс партньор, от който сега той искаше

да има деца.

- Отговорът ми е не.

- Поне си помисли малко.

- Не – казах аз и излязох от басейна.

Той ме гледаше, а очите му бяха изпълнени със студена пресметливост.

- Винаги получавам това, което искам, малко вълче. Накрая ще направиш това,

което искам от теб.

- Не, няма да го направя.

Той се усмихна лениво и това ме накара да застана нащрек. Тази усмивка не ми

хареса. Не ми харесваше самохвалството, което имаше в нея.

- Ти може и да нямаш избор.

Сграбчих една хавлия от стола и започнах да изтривам водата от тялото си.

- Какво имаш предвид, като казваш това?

- Имам предвид това, че навсякъде съм разпространил слуха, че ние двамата сме

решили да нямаме други партньори през следващите два месеца. Сега по време на

пълнолунието ти няма да можеш да се обърнеш към никой друг, освен към мен, а аз няма

да се съглася да задоволя желанието ти, освен ако не приемеш условията ми.

В мен се надигна гняв и едвам успях да се удържа да не се спусна към него и да

изтрия с юмрук тази хитра, студена и пресметлива усмивка от устните му.

- Миша ще се върне скоро и аз ще му кажа истината.

Той вдигна вежди:

-Миша няма да се скара с мен заради теб.

Сигурността в гласа му изпрати студени тръпки по гърба ми, просто защото

звучеше така, сякаш той познаваше Миша по-добре от мен. Това беше глупава мисъл.

Доколкото знаех те двамата едва ли се бяха срещали повече от шест пъти. За това време

те едва ли бяха могли да станат приятели.

Захвърлих хавлията на стола.



- Това, което има между нас е добро, но аз мога да живея и без него. Ако не се

откажеш от тази глупава идея ще се наложи да си тръгна.

- Вложил съм много време и размисъл в тази идея, малко вълче. Планирал съм

всичко.Не възнамерявам да се откажа преди да получа това, което искам.

- Отговорът ми е не и ще си остане не – обърнах се и излязох от басейна, за да

взема дрехите си.

Смехът му ме последва, като довя леден вятър по кожата ми.

- Ще видим, малко вълче. Ще видим, кой ще спечели.

Не си направих труда да му отговарям, просто си облякох супер късата пола и

горнище, след което незабавно си тръгнах.Но въпреки това имах чувството, че

изненадите, подготвени ми от Тейлън все още не са свършил.

Телефонът ми позвъня докато излизах от хотела. Порових в чантата си, докато го

намерих и изпитах облекчение, като видях, че ми се обажда Лиандър.

Натиснах копчето, за да приема разговора и казах:

- Той добре ли е?

- Аз съм добре, сестричке.

Изпитах облекчение, а от очите ми започнаха да се стичат сълзи. Започнах да

мигам силно, за да махна сълзите и казах:


- Е, няма да съм в състояние да танцувам лунни танци през следващите няколко

дни, но освен това всичка останало е наред.

- Значи те само те изцеждаха, не са ти правили нищо друго, нали?

- Доколкото знам, да, само това ми правиха. Бяха ме оковали със сребърни вериги

затова не можех да избягам.

- Прегледа ли те вече докторката, дето е приятелка на Лиандър?

- Да.Добре съм, както вече ти казах, просто съм силно натъртен и ходя като човек,

който е прекарал прекалено много време на седлото.




- Не ми казваш нищо ново, брато.

Той изсумтя леко:

- Нямаше да имам нищо против това ми състояние, ако сам го бях предизвикал.

- Значи всичко, което трябва да направим сега е да разберем защо Монейша е

започнала да събира сперма.

- За да направим това трябва отново да проникнем там, а няма да е лесно. Един

звънец иззвъня и когато вдигнах главата си, за да погледна какво става, видях че към

спирката на хотела се приближи един лъскав сребрист трамвай. Побързах да пресека

пътя. „Говорил ли си вече с Джак?”

- Да. Той ми каза да стоим там където сме, той ще дойде при нас.

- Казал ли ти е, че някой се е опитал да го убие?

- Да. Той се поколеба за известно време „Той също така ми каза, че Кели е

изчезнала.”

Нещо в мен замръзна.

- Но… но тя не трябваше да те търси.Тя беше изпратена на друга мисия.

- Точно така.Джак вече е изпратил хора да я търсят. Те ще я намерят.

Тонът на Роан трябваше да ми вдъхне увереност, но всичко за което можех да

мисля в този момент бе, за другите пазители, които също бяха изчезнали напоследък. Не

исках това да се случи и на Кели.Не исках това да се случи на никой, който познавах, не

исках това да сполети дори и тези, които мразех.

С едно изключение, разбира се:

- Готие я заплаши миналата вечер. Джак вече разпитал ли го е?

- Да.Готие може да е всичко друго, сестричке, но не е глупак. Съмнявам се, че ще

нападне друг пазител.

- Готие ще убие всеки, който му се изпречи на пътя. И щеше да го направи без да

му мигне окото, особено ако знаеше, че може да се измъкне.

- Кели може да оцелява. С нея всичко ще е наред.



Кели може и да оцеляваше, но ако Готие бе тръгнал да я преследва, тогава тя беше

мъртва. Въпреки това предположих, че тя ще има по-голям шанс, ако се изправи срещу

него, а не срещу това, което бе осакатило останалите пазители.

- Ако той я нарани – просто не можех да изрека, ако я убие, просто не ми се

мислеше за това, аз ще го убия. Ще му пръсна мозъка, а след това ще го промуша с кол в

изгнилото сърце.

- Ако той я е наранил, няма да се стигне до това ти да се намесваш. Джак ще

свърши тази работа.

Може би. А може би нямаше да се намеси. Нали Готие беше нашият най-добър

пазител. Издишах дълбоко поетия от мен въздух, след което смених темата на разговора

ни.

- Джак знае за нас.

- Той знае от известно време. Можеш да му вярваш, сестричке.

Аз също така си бях мислила, че мога да вярвам на Тейлън, но след разговора ни

днес вече не бях толкова сигурна.

- Къде се намираш сега? – попита той. Или по-скоро ми кажи колко време ще ти

трябва, за да дойдеш при мен?

- Бях с Тейлън в Кингфишър. Погледнах към часовника си: „Ще ми отнеме около

половин час да се върна при теб, защото трябва да отида до паркинга на „Казино”, за да

взема колата на Миша…

- Миша ти е позволил да ползваш една от колите му? – в гласът му ясно прозвуча,

че е изненадан.

- Не съм чак толкова лоша шофьорка.

- И това го казва жена, която е помляла толкова много коли през последните

десет години?

- Осем, поправих го аз. Но само две от тези катастрофи бяха по моя вина.

- Съдебните заседатели все още не са се произнесли по останалите шест случая.

- Току що те измъкнах от затвора братко и може за известно време да бъдеш

малко по-мил с мен.




- Щом така настояваш, добре.

- Да, настоявам. Поколебах се малко, след което казах: Джак ще се опита да ме

привлече в разследването на този случай. Не искам да се замесвам повече, отколкото

вече съм замесена, Роан. Не искам да бъда пазител.

- Знам. Гласът му вече не бе весел. Ще направя каквото мога, за да останеш

свободна, но що се отнася до този специален случай, мисля че не можеш да се измъкнеш.

Не това исках да чуя от него.

Той спря да говори за малко, след което прибави:

- Ти може би трябва да се обадиш на Тейлън и на Миша и да ги предупредиш, че

в работата ти има проблеми, които могат да се прехвърлят и в личния ти живот. Кажи им

да внимават.

- Миша е отишъл пир глутницата си, а през следващите няколко дни нямам

никакво намерение да говоря с Тейлън. Напоследък се държи като копеле.

- Винаги си е бил такъв.Ти просто не можеш да виждаш нищо друго освен секса,

когато си с него.

- Прав си. Но сексът беше дяволски добър. И наистина бе такъв до скоро. Не бях

сигурна какво се бе променило. Тейлън със сигурност не се бе променил.

- просто внимавай, Райли.

Сякаш имах нужда да ми напомня това.

- Ще се видим скоро, братко.

Затворих телефона и се качих на трамвая до „Казино”. Ако скоро не вземех колата

от гаража, таксите за престоя щяха да са по-големи от цената на стария Мерцедес. Взех

асансьора до подниво три и се насочих към асфалтовото пространство. Някъде в

далечината капеше вода, а пред мен мигаха лампи, изпращайки сенките да преминават

през малкото закрито пространство за колите.

Някакъв звук прошумоля около мен – чу се тътрене на крака, последвано от лек

аромат на мента във въздуха.Спрях се рязко, а мускулите ми се напрегнаха, докато се

оглеждах наоколо. Тук нямаше никой, но все пак, сякаш някой се спотайваше. Погледът

ми проучи сенките в отдалечените ъгли на гаража. Там се криеше вампир –но той не бе

това, което първоначално усетих. Тук имаше нещо друго….нещо странно.

Започнах да душа наоколо.Във въздуха се носеше смесен мирис на влага и на

изгорели газове, но под тях се усещаше нещо по-старо. Усещах нещо гнило.



Усещах нещо почти мъртво.

Стомахът ми се разбунтува. Стиснах юмруци и се заставих да продължа напред.

Колата беше на две редици коли разстояние от мен и се намираше по-близо, отколкото

асансьора. Не че можех да се оттегля към асансьора, защото това нещо което подушвах

стоеше на пътя ми към асансьора.

Въздухът повя на бузата ми лош мирис. Вампирът започна да действа. Извадих

ключовете от чантата си и отключих с дистанционното колата. Фаровете светнаха в

отговор, рязко осветявайки заобикалящата ме среда с весели жълти цветове.

Отворих вратата на колата и хвърлих вътре чантата си. Вратът ми настръхна

предупредително и аз се обърнах. Нещо проблесна във въздуха – нещо сребърно се

насочи като стрела към мен.

Изругах и се отдръпнах от пътя му, но то беше прекалено близо до мен, беше

прекалено бързо и не можех да го избегна. Усетих го как премина през палтото ми и

проникна в ръката ми, захапвайки дълбоко плътта ми. Проряза ме болка, а с нея дойде и

усещането за студ.Ледени тръпки започнаха да се разпростират от раната ми и да

достигат до рамото ми и надолу по ръката ми. Извадих това нещо от мен, но се

почувствах така, сякаш бях откъснала половината си ръка, не можах да се въздържа и

започнах да крещя.

Когато извадих стрелата видях, че върху шиповете и висеше част от плътта ми.

Топлината пулсираше надолу по ръката ми, а от сенките усетих, че някой

жадуваше за кръв, толкова силно, че усещането почти ме повали.Над веждите ми изби

пот, но въпреки това студенината се разпростираше по тялото ми и ме караше да треперя.

Въздухът изсвистя. Премигах, включвайки инфрачервеното си вампирско зрение,

и усетих как нещо горещо се спусна върху мен. Извъртях се, ритайки вампира толкова

силно, колкото можах. Но движението ми явно бе забавено и вампирът лесно избегна

удара.

Юмрукът му се залюля. Наведох се и усетих как косата ми настръхна когато

ръцете му се плъзнаха по върха на главата ми, след което станах, стиснах юмруци и му

ударих един ъперкът. Юмрукът ми го удари под челюстта и го събори на земята. Силата

на удара ми накара пръстите ми да изтръпнат.Разклатих ръка, опитвайки се да възвърна

отново чувствителността в нея.

Потта опари очите ми и замъгли зрението ми. Премигах, но това изглежда не ми

помогна.Виждах вампира като замазано червено петно, докато той се изправяше на крака

и отново се спусна към мен.



Той отново се хвърли към мен.Опитах се да преместя бързо тялото си, но краката

ми сякаш бяха залепени с лепило. Ударът на вампира смаза брадичката ми и ме изпрати

по гръб назад.Ударих вратата на колата със стон, след което паднах на една страна на

пода, като дъхът ми направо излезе. Пред очите ми танцуваха точки от светлини и не бях

сигурна дали това беше ефектът от недостига на въздух или от нещо друго.

Вампирът отново ме удари и тялото му покри моето, горещо и тежко. Въпреки че

се бях задъхала и, че се опитвах да се боря да не изпадна в безсъзнание и тъмнината да не

ме погълне, чувах ръмжането на вампира. Сенките около него се бяха разсеяли,

разкривайки мрачни, неприветливи черти и мъртви кафяви очи, които бяха същите като

тези на Готие. Зъбите му започнаха да се удължават, и от върховете им започна да капе

слюнка в очакване на това , че скоро ще се нахрани с мен.

Вмъкнах ръцете си между нас и се опитах да го отблъсна от мен. Сякаш се

опитвах да поместя планина. Силите ми отпадаха, тъмнината идваше и се завъртя около

мъртвата твар.

Нещото ме гледаше, чакаше ме.

Не знаех какво точно представлява. Не ме и интересуваше.Просто знаех, че не

мога да му позволя да ме вземе.

Зъбите на вампира потънаха в плътта ми и през всяка клетка от тялото ми

премина горещина. Звуци на жадно смукане изпълниха въздуха и това щеше да е

последното нещо, което щях да чуя, ако скоро не направех нещо по въпроса.

Поех си дълбоко дъх и събрах последните си сили. През крайниците ми премина

енергия.Сграбчих главата на вампира, откъснах го от плътта ми и му извих врата.

Костите му изпращяха. Счупването на врата му можеше и да не го убие, но това

със сигурност щеше да го обездвижи и да ми позволи да се измъкна.

Изтъркалях го настрани от мен, след което сграбчих вратата на колата и се

надигнах. Паркингът се завъртя около мен и за няколко секунди просто стоях мирно,

борейки се да си поема дъх, потта капеше от лицето ми, а кръвта се стичаше от врата и

ръката ми. В устата ми чувствах горчив вкус, гърлото ми бе по-сухо от Сахара, сърцето

ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.

Явно бяха сложили нещо на върха на стрелата. Нещо, което беше предназначено

да ме повали.

Отпред създанието, което беше хладно и синьо започна да се движи към мен. То

по-скоро летеше, отколкото ходеше, като в един момент блестеше ярко, а в друг

избледняваше и сякаш въобще не съществуваше.



Премигах, тъй като не бях сигурна какво виждам, не бях сигурна дали въобще

виждам нещо.

След това до мен достигна миризмата. Това беше мъртвото нещо, което бях

усетила преди. Това бе съществото, на което не можех да позволя да ме вземе.

Опитах се да се кача в колата, но краката ми бяха станали на бучки от лед и не ги

чувствах. Внезапно се олюлях и отново започнах да падам настрани. Ударих се в земята

със стон, опитвах се да си поема дъх и тъмнината ме обзе.

Последното нещо, което си спомнях бе,че видях едни ръце да се пресягат към мен.

Тези ръце бяха сини и приличаха на ръце на гущер.



Глава осма Превод: petia

Редакция: Vampire Lady

Съзнанието ми бавно се завръщаше. Болеше ме – болката бе като пулсираща

топлина, която се излъчваше от различни точки в ръката и врата ми, като имаше и по-

малки пламъци на топлина, идващи от китките и от глезените ми.

Обграждаха ме шумове. Сърцето ми биеше заедно с болката. Освен това чувах

ритмичен басов звук, както и звънът на метал под мен, смесващ се с по-дълбокото и по-

гърлено ръмжане на двигателя.

Покрай мен се разнесе смях – дълбок, силен и мъжки. С него дойдоха и

миризмите – мускус, мента, на гнило месо, смесено с металическия мирис на кръв.

Кръвта бе замръзнала и тежка, върху ръкава на палтото ми.

Леко отворих очите си.Не можех да видя нищо друго освен тъмнина. Премигах и

разбрах, че тъмнината всъщност беше някакъв вид покривало. Точици светлина

проникваха през материята, показвайки ми че беше ден. Чудех се дали беше същият ден

на нападението ми или друг.

С шумовете до мен достигна и звукът на смях и въпреки лошият мирис, който

идваше от одеялото, с което бях покрита, успях да усетя и мириса на алкохол. Надявах

се, че този мирис не идваше от одеялото, а че похитителите ми действително

пиеха.Шансовете ми за бягство бяха по-големи, ако мъжете бяха под пийнали.

Помръднах леко, опитвайки се да облекча болката в ръката ми. Веригите се

разтракаха, минавайки рязко по металния под, който се намираше под мен.

Заобикалящия ме звук спря да се чува и аз замръзнах на мястото си.

- Тя будна ли е? – гласът беше дълбок и гърлен.

За няколко секунди настъпи тишина след което някой каза:

- Не.Казах ти вече, че те я наблъскаха с достатъчно лекарство, което може да

повали дори и слон. Няма да може да се събуди поне още 24 часа. Вторият глас беше

като огледален образ на първия.

Отново настана тишина. Заслушах се в шума на гумите, плъзгащи се по пътя и

след малко отново заспах. Малко по-късно ме събуди шумният удар от затваряща се

врата на колата.

Шумът от пътуването беше спрял. По същия начин бе спряло и гърленото

бръмчене на двигателя. Острият мирис на двамата мъже бе избледнял по някакъв начин и

вече можех да чуя, че само един човек си поемаше дъх.



Това можеше да бъде единственият ми шанс за бягство. Сведох малко щитовете

на защитата си и почувствах мислите на мъжа, който все още беше в камиона. За разлика

от пазачите в Монейша, този мъж беше защитен от възможността да му бъде повлияно

психически.

Изругах под носа си. Това щеше да направи бягството ми по-трудно.

Единственият шанс, който имах в действителност бе да успея по някакъв начин да

привлека вниманието на мъжа и да го накарам да дойде отзад при мен в колата.

А какъв бе най-добрият начин за привличане на мъжкото внимание? Да покажеш

малко гърдите си, разбира се.

Помръднах с ръка. Металът отново се удари в метал. Очевидно бях окована и като

имах предвид горенето, което чувствах в китките и глезените си, то очевидно веригата бе

от сребро. Не можех да се трансформирам във вълчата си форма, докато веригите не

бъдеха свалени.

Мъжът отпред се размърда. Стоях мирно, изчаквайки, докато скърцането на

седалката ми показа, че той отново бе започнал да се занимава, с това, което правеше

преди. Бавно и внимателно си разкопчах копчетата на палтото си, след което издърпах

нагоре пуловера си. Веднага щом гърдите ми се показаха навън аз отхвърлих лошо

миришещото одеяло и се претърколих по гръб. Държах си очите затворени, дишах бавно

и равномерно, сякаш все още бях в безсъзнание.

Седалката отново изскърца и след това някой рязко си пое въздух.Почувствах

около мен желанието на мъжа, и то бе толкова силно, колкото би било желанието на

някой друг вълк.

За няколко секунди не се случи нищо. След това камионът се раздвижи докато

мъжът се придвижи, за да дойде отзад при мен. Мириса на мента и смърт стана толкова

силен, че носът ми се сбръчка. Само че с тези миризми у мен дойде и чувството за нещо

лошо и погрешно. Този мъж не беше човек, не беше и вълк, не беше дори шейпшифтър

или вампир. Той беше нещо друго, нещо което преди не бях срещала.

Но каквото и да беше, той умираше.

Желанието му погали кожата ми. Леко отворих очи, гледайки го как ме

приближава. Очите му бяха мътно кафяви и изпълнени със сексуален интерес към

мен.Около вратът му имаше тънка верижка- щит срещу психически атаки. Ако успеех да

го махна, умът му щеше да е под мой контрол.

Пръстите му преминаха по гърдите ми, докосването му бе горещо, но някак си

лошо. В гърлото ми се надигна жлъч, но устоях на желанието си да се помръдна. Той се

усмихна, разкривайки зъбите си, които бяха толкова остри като на вампир,но бяха с

черни петна и гниещи. Отне ми един момент да разбера, че тези зъби всъщност се

удължаваха. Той щеше да се опита да се нахрани…. Като вземеше кръв от гърдите ми.



Хвърлих се напред, стискайки с ръка гърлото му толкова силно, колкото успях.

Той из гъргори и очите му се разшириха докато се бореше да си поеме дъх.

Не му дадох никакво време, за да може да си помисли, никакво време за да може

да реагира, а просто разкъсах верижката от гърлото му почти удушавайки го. След като

верижката вече я нямаше аз сведох защитните си щитове и проникнах в мозъка му, бавно

вземайки контрол над него.

Блъснах го срещу стената на камиона. Болката изгори ранената ми ръка и по

веждите ми изби пот. В хватката ми нямаше много сила и бях принудена да сменя ръцете

си. Веригите дрънчаха и звукът от това се смесваше с този от накъсания дъх на

непознатия мъж.

Използвайки свободната си ръка аз пренебрегнах болката, обхванах лицето му и

го накарах да ме погледне.

- Къде отиде другият мъж?

Гласът му бе равен и безжизнен също като очите му, когато ми отговори:

- Отиде до тоалетната.

Значи имах най-много около пет минути докато се върнеше.

- Къде е ключът за веригите?

- Той го взе.

Изругах леко:

- Къде се намираме?

- В една отбивка за почивка в близост до Сеймур.

Значи бяхме на 45 километра извън Мелбърн. Очевидно не бяха ми дали

достатъчно упойващо лекарство, защото бях спала по-малко от час.

- Къде са ключовете от мини вана?

- На таблото.

- Помести се на мястото до шофьора.

Той се подчини. Изтрих потта от очите си и от болката която пулсираше в главата

ми разбрах, че няма да успея да го контролирам още дълго време.

Отхвърлих одеялото и погледнах надолу към веригите. Те определено бяха

сребърни, не бяха метални, но за щастие не бяха закрепени неподвижно към нищо във

вана. Те просто бяха искали да ограничат свободата на движението ми, но не бяха



очаквали, че ще се събудя преди да достигнат до целта си. Дръпнах надолу пуловера си,

качих се на шофьорското място и запалих двигателя.

- Къде ме водехте?

- Първо в Жновев, след това в Либраска.

Първото име ми говореше нещо. Бях го чувала и преди. Но точно в този момент

нямах време да се тревожа за това или да го разпитвам повече. Трябваше да избягам

преди да се появи вторият мъж, защото се съмнявах че имам сили да се бия и с двамата.

- Дай ми телефона си, ако имаш такъв.

Той ми го подаде.

- Мъжът в тоалетната имали телефон?

Той кимна. Изругах тихо. В момента, в който потеглех с вана той щеше да

позвъни на шефовете си и да докладва какво става, но нямаше какво да направя, за да

избегна това да се случи. Имах ограничения във възможностите си да контролирам

разума на хората и просто нямаше да стоя тук само надявайки се, че ще успея да

унищожа втория телефон. Не си заслужаваше да рискувам.

- Излез от тук и иди в тоалетната.

Той отново ми се подчини. Наведох се през седалката, заключих вратата и бързо

подкарах вана. Гумите изсвистяха и с ъгъла на очите си видях, че някой тича от мъжката

тоалетна със свалени до коленете панталони.

Усмихнах се тъжно. Включих на скорост и бързо ускорих колата. Контролът,

който имах върху вторият мъж се разпадна и болката от това премина през мен, остра

като стъкло. Погледнах в огледалото за задно виждане и въпреки че очите ми бяха

замъглени от сълзи, видях че вторият мъж също тичаше след мен. Той беше по-бърз.Бърз

като вампир.

Натиснах до край газта.Старият ван потрепери и започна да увеличава скоростта

си, изкарвайки пушек докато излизах от отбивката за почивка и се насочих към свободно

преминаващия трафик на магистралата.

Един бърз поглед към огледалото ми показа, че вторият пазач беше достатъчно

близо, за да може да отвори задната врата. Не мислех, че мога да увелича повече

скоростта на вана, така че направих нещо друго – преминах рязко разделителната линия

и започнах да се движа в ляво, като излязох точно пред една друга кола. Зад мен

изсвистяха гуми. Погледнах натам и видях как един Форд се наклони настрани, удряйки

задната част на вана и избутвайки ме напред. Докато продължавах да се боря, за да

запазя управлението на вана фордът излезе на пътя на пазача подхвърляйки го през

покрива си. Той се приземи на лентата между разделителната линия и лявото платно и не

помръдна.



Ускорих скоростта.Бях успяла да избягам. Сега просто трябваше да се върна при

брат си. Едно нещо бе сигурно – нямаше да мога да го направя, ако останех във вана.

Беше прекалено гореща следа – заради инцидента и защото бягството ми със сигурност

бе докладвано на тези, които стояха зад отвличането ми.

Излязох на страничния път за Сеймур и намалих скоростта. Последното нещо, от

което се нуждаех, бе да ме спипат ченгетата. Карах през града, завивайки в една

странична улица,водеща близо до покрайнините. Следвах улицата докато стигнах до

един кръстопът. След като погледнах и на двете страни се насочих надясно, просто

защото натам водеше един прашен земен път, който се губеше между дърветата.

Когато навлязох дълбоко в сенките им, излязох от пътя и спрях. Точно тогава

усетих реакцията на тялото си. За няколко секунди просто стоях там, поемайки въздух на

глътки и преглъщайки жлъч, докато цялото ми тяло трепереше.

Най-накрая намерих сили в себе си, за да започна отново да се движа. Сграбчих

телефона, след което отворих вратата. Веригите на краката ми не бяха дълги и ме

принудиха да скоча долу, а не да се пусна.

Вечерта наближаваше, оцветявайки части от небето, които се виждаха през

короните на дърветата в червено. Въздухът беше хладен, изпълнен с миризмата на

евкалипт и трева. В далечината мучаха крави, а над този звук се чуваше ромоленето на

вода.

Сложих си телефона в джоба и започнах да се движа по пътя. Имах нужда да пия

нещо повече от всичко останало. Освен това трябваше да се отдалеча от вана.

Но не беше лесно да ходиш из шубрака, особено ако си окован. Докато достигнах

реката гърлото ми бе изсъхнало, главата ми бучеше, мускулите ми протестираха срещу

всяка стъпка а дърветата танцуваха луд танц около мен.

Паднах на колене на калния бряг на реката и алчно загребах вода. Тя имаше вкус

на прахоляк, но беше мокра и студена, а това бе единственото, което имаше значение.

Наплисках малко вода на лицето и врата си, след това отмих кръвта от лявата си ръка.

В далечината чух смеха на кукувица. Ако имах енергия и аз щях да се смея с тях.В

каква каша се бях забъркала.А Джак си мислеше, че от мен щеше да излезе добър

пазител.

С въздишка съблякох палтото си, след което откъснах ръкава на пуловера си, за да

открия раната си. Това което видях също бе бъркотия – подуто, зачервено място, с дупка,

голяма колкото юмрука ми.Раната бе хванала коричка и вече не кървеше, но не

изглеждаше добре. Трябваше да се трансформирам във вълчата си форма, за да мога да

подпомогна природните си способности за оздравяване. Но с оковите върху мен бях

хваната в капана на човешката си форма.

Намокрих си ръкава, измих си ръката, след което обвих парчето плат около

раната. Тъй като нямаше бинтове, това не бе хигиенично, но нямах друга възможност.



Освен това хладната влага, която идваше от превръзката ми беше добра за горящата ми

от треска кожа. Отново си облякох палтото, след което станах, за да проуча околността.

Накъде да тръгна сега?

Потърках пулсиращата си глава и се взрях почти невиждащо в дърветата,

намиращи се от другата страна на малката река. Не можех да се върна обратно в града, с

оковите на ръцете и краката ми, не можех да рискувам и да се върна близо да

магистралата. Нуждаех се от помощ и то бързо, тъй като имах беглото подозрение, че

раната на ръката ми ще се влоши. Имах телефон, но можех ли да се осмеля да го

използвам? Проследяването чрез сателит беше толкова напреднало в последните години,

така че преследвачите ми със сигурност можеха по този начин да определят до

милиметър мястото на което се намирах, ако в телефона имаше чип, с който можеше да

бъде проследен от сателита. Повечето телефони имаха такъв чип.

Тази мисъл ме накара да извадя телефона от джоба си. Той не беше включен, но

това нямаше значение. Всъщност не бях сигурна дали това имаше някакво значение. Не

можех да мисля. Взрях се в него за един дълъг момент, след което го хвърлих на земята и

го настъпих, преди да ритна счупените му останки в реката. По –добре да бъда спокойна,

отколкото по-късно да съжалявам.

За няколко секунди просто се взирах в хоризонта и се поклащах, чудейки се какво

да направя. След това взех решение и започнах да ходя в реката, завивайки рязко през

нея. Веригите се закачаха на всяка скала и след като се бях закачила вече около хиляда

пъти ми дойде на ум, че трябва да ги вдигна, за да не се влачат.

Най-накрая достигнах брега и се започнах да бягам с дълги скокове. През мъглата,

която бе започнала да превзема разума ми в главата ми дойде една мисъл – трябваше да

се отдалеча от вана.

Червените знамена на залеза избледняха и се превърнаха в нощ. Звънтенето на

веригите се премесваше с песента на щурците, а във високата трева отляво и отдясно на

мен притичваха различни същества. Над главата ми луната се бе въздигнала, като аз по-

скоро усещах присъствието й, отколкото го виждах. Тичах. Потта окъпа тялото ми и

мускулите ми започнаха да треперят. Всяка глътка въздух изгаряше дробовете ми, но

това не бе нищо в сравнение с болката, която преминаваше от раната на ръката ми.

Чувствах раната така, сякаш някой бе опрял гореща ютия в плътта ми и просто я

изгаряше, изгаряше.

Започнах да се препъвам по пътя преди дори да разбера, че бях стигнала до него.

Започнах да се клатушкам назад, гърдите ми се издигаха тежко, докато се борех да си

поема въздухът, за който тялото ми отчаяно копнееше. Някаква табела затанцува и се

замъгли пред очите ми и аз започнах да премигвам. Това не ми помогна много. С

трепереща ръка изтрих потта от лицето си и се опитах да фокусирам табелата. На нея

пишеше път „Бейкър” – кой знае къде по дяволите се намираше това място. Погледнах

нагоре и надолу по прашния път и не видях никакви белези на живот и в двете посоки.

Подуших въздуха. Лека миризма на пролет погали нощта – това бе мирисът на жасмин.



Това не бе миризма, която се срещаше често в диви местности или в гората. Някъде

наблизо трябваше да има къща.

Насочих се отново назад към дърветата и вървях паралелно на пътя. Наблизо

мучаха крави и аз отново се върнах към пътя. Пред очите си видях една сграда – не беше

къща, а по-скоро двуетажна барака, в която бе прокарано електричество. Може би,

надявах се аз, това беше място, в което собствениците му прекарваха уикендите си и в

този момент вътре нямаше никой.

Спрях се и включих инфрачервеното си вампирско зрение. Нямаше червени

петна, които да показват някакъв живот наоколо – нямаше нищо друго, освен крави.

Въздъхнах облекчено, но започнах да треперя и бях по-слаба отколкото някога

съм била. Насилих краката си да се движат и започнах да се ослушвам.Нямаше какво

друго да се чуе освен щурците и кравите. Миризмата на жасмин стана по-силна и аз

започнах да се промъквам. Половината от бараката бе покрита с лози – очевидно

собствениците не си бяха алергични.

Вратата беше заключена. Отдръпнах се назад и я ритнах, почти падайки докато

правех това. Вратата се отвори рязко и кравите в близост до мен изпръхтяха и се

отдръпнаха настрани.

Мирисът на ванилия, червена смола и плесен полетя от бараката, но бързо бе

победен от мириса на жасмин. Влязох вътре и затворих вратата. Въпреки че бе тъмно

вампирското ми зрение ми позволи да видя, че стаята беше кухня, трапезария и хол,

всичко това в едно голямо пространство. Това, което изглеждаше като стълби бе в

задната част и явно водеше към горния етаж, на който се намираха спалните. А близо до

стълбите бе телефона.

Обзе ме облекчение и започнах да се олюлявам. Метнах се на едно от стъпалата,

пресегнах се и вдигнах слушалката. Чух звук за свободно. Ако имах енергия, сигурно

щях да затанцувам.

Числата бяха размазани и не можех добре да ги видя, което ме принуди да

набирам като си помагам повече чрез допир, отколкото със зрение. Обадих се на Джак, а

не на Роан, просто защото брат ми със сигурност бе почувствал, че не съм добре и със

сигурност беше излязъл да ме търси, независимо че той самият бе наранен. А след като

Лиандър беше с него, моят замъглен разум просто не можеше да си спомни номера му.

Когато най-накрая телефонът звънна аз се облегнах на парапета и се опитах да

пренебрегна туптящата болка в главата и в ръката ми. Опитах се да пренебрегна факта,

че тъмнината ме обгръщаше.

- Парнел е на телефона.

Затворих очи. Никога до сега в живота си не бях била толкова облекчена от това,

че чувах грубия глас на шефа си.

- Джак, Райли е.



- Господи, момиче, къде си? Намерихме колата ти….

Светът около мен се завъртя, изгарящ, тъмен и разбрах че нямам много време.

Нямах много време преди тъмнината да вземе надмощие над мен. Прекъснах го рязко.

- Аз съм тук някъде в горите в близост до Сеймур. В една барака съм на шосето

„Бейкър”. Тук има крави….и жасмин.

- Райли? Дръж линията отворена и ние ще те проследим.

- Те също ме следят – казах аз. - Побързай….

Гласът ми избледня и тъмнината ме засмука.

Когато дойдох в съзнание, отново усетих болка. Болеше ме ръката, китките и

глезените. Това бе изгаряща, агонизираща болка.

Помръднах, стенейки леко, опитвайки се да избягам от горещината, но все още не

можех. Някакво хладно парче плат погали кожата ми, докато мърдах и точно тогава

осъзнах, че вече не бях на стълбите, а на някакво топло и меко място. Вода докосна

челото ми, почувствах я ледена срещу горещата ми от треска кожа.

- Всичко е наред – увери ме един кадифен, богат на нюанси глас. „Ти се добре.”

Как така бях добре след като се чувствах така, сякаш лежах в средата на фурна.

- Куин?

- Да, аз съм. Ти си на сигурно място, Райли.

Облизах изсъхналите си устни и се насилих да си отворя очите. Лицето му бе

надвесено над мен, на това ангелско лице нямаше някакво особено изражение, но

тъмните му очи блестяха от ярост.

- Съжалявам – казах с дрезгав глас, но не можех да ти позволя да вземеш Роан в

Сидни. Не можех да го направя преди да бях говорила с него.

- Не се тревожи за това.

- Къде се намираме ?

- Все още сме във фермата.

Изругах леко и се опитах да стана, но мускулите ми сякаш бяха течни.Той с

лекота ме задържа отново да легна.

- Но те ще ни намерят – започнах да протестирам аз.



- Ако някой ни намери тук аз ще се справя с тях. Въпреки че гласът му бе спокоен,

изражението му не остави никакво съмнение в мен относно начина, по който

възнамеряваше да се справи с тях. „А сега ти трябва да си починеш.”

- Не мога – звучах като капризно дете и точно по този начин се чувствах.

Чувствам се така, сякаш горя.

- Знам. Гласът му бе строг. Роан ще се върне скоро.

- Къде е отишъл? Защо не е тук?

- Тихо – каза той нежно. Само почивай и си пази силите.

Думите му бяха като заповед, на която тялото ми имаше желание да се подчини.

Затворих очи, но не можех да пренебрегна горенето в тялото ми. Размърдах ръката си,

опитвайки се да й намеря по-удобно място, за да се отпусне и чух подрънкването на

веригите.

- Защо тези вериги още са на ръцете ми?

- Защото тук нямаме нищо, с което да можем да ги срежем. Умът му проникна в

мислите ми като хладна сила, която не можеше да бъде пренебрегната.”Спи, Райли.”

Въпреки инстинктите ми, въпреки волята ми, аз заспах.

Следващият път, когато се събудих, болката най-накрая бе намаляла. Лежах в

тъмнината и вече не се чувствах така, сякаш бях поставена върху включен грил. Болката

в ръката ми бе замлъкнала, както и тази, идваща от глезените и китките ми. Размърдах се

и бях облекчена да чуя сама прошумоляването на чаршафите. Веригите най-накрая бяха

махнати.

Отворих очи.Видях сенки да се смесват с части от паяжините. Премигах,

забелязвайки нагънат железен покрив над паяжините и разбрах, че все още се намирах в

бараката.Въздухът беше прашен, изпълнен с мириса на дърво, пушек и ванилия. Но над

всичко това преобладаваше мириса на подправки и кожа.Този аромат щях да го

разпозная навсякъде.Усмихнах се и погледнах наляво.

Роан седеше в един стол близо до леглото. Червената му коса стърчеше на всички

страни, босите му крака бяха леко разтворени и опънати върху тоалетната масичка. Той

не бе с дънки, беше обул черни боксерки, но носеше пуловер. Имайки предвид

предпочитанията му към ярките цветове, за мен бе доста голяма изненада да го видя

облечен в черно.

Погледът на сивите му очи срещна моя и в него видях облекчение.

- Бях започнал да се чудя дали ще се събудиш някога ?!

В гласът му се усещаше умора. Вдигнах въпросително вежди и казах:



- Очевидно раната е била по-лоша, отколкото ми се е сторило.

Той си свали краката от шкафчето и започна внимателно да се приближава към

мен. Леглото изскърца, докато сядаше на него.

- Да кажеш, че раната е лоша би звучало като подценяване на случая.

Той взе ръката ми в своята и я приближи до гърдите си, като я постави малко над

сърцето си. Ритмичният удар на сърцето му отекваше през пръстите ми и аз разбрах, че

съм била прекалено близо до смъртта дори и без да ми го казва.

- Никога повече недей да се опитваш да умираш в ръцете ми, чуваш ли? Това не

ти е позволено, разбра ли. Никога!

Сълзите достигнаха до очите ми, но аз премигах, за да ги прогоня.

- Но това бе просто една стрела….

- Да, стрела, но направена от сребро, прекъсна ме рязко той.На стрелата имаше

шипове, проектирани така, че да се счупят в плътта ти и да започнат да се предвижват в

системите на тялото ти. Ти беше отровена.

През мен премина вълна на ужас. Нищо чудно, че бях започнала да се чувствам,

че горя. Преглътнах, но това не облекчи сухотата в гърлото ми.

- Но защо ще ме тровят, ако искат от мен това, което са искали от теб?

Той сви рамене:

- Теорията на Джак е, че жената се ражда с всичките си яйцеклетки, докато мъжът

продължава непрекъснато да произвежда сперма. Може би са искали да получат само

яйцеклетките.

Те бяха копелета. Който и да стоеше зад това, беше копеле, при това лудо.

- И как успя да извадиш шиповете?

- С експерименталния медицински скенер, който Джак взе на заем от

Директората. Един от шиповете бе достигнал рамото ти, два от тях се бяха насочили

надолу по ръката ти. Той се поколеба за малко, след което каза. Докато извършвахме

операцията ти бе в делириум. Не ни беше лесно.

Тонът му ме накара да стигна до извода, че нещо се бе случило и не ми бе трудно

да отгатна какво. Веднага щом среброто е било премахнато от тялото ми, в мен са се

събудили природните ми инстинкти, независимо дали съм била в делириум или не. Поех

си дълбоко въздух и бавно го издишах:

- Кого съм нападнала?



Той направи гримаса.

- Куин. Нахапа му много лошо ръката преди да успеем отново да вземем контрол

над нещата.

Значи бях атакувала мъжа, който исках да съблазня, а това не бе най-умното

нещо, което някога съм правила.

- Има ли някъде в рода му вълк?

- Не.

Поне това беше добра новина – нямаше да има нужда да го наблюдаваме по време

на пълнолуние.

- И за колко време бях в безсъзнание?

- Двадесет и четири часа. Днес е вторник, четири часа следобед време.

- Надявам се, че си уведомил Джак, че няма да мога да отида на работа.


- Джак знае. Той все още е тук, на долния етаж.

Прозях се и след това попитах:

- Защо?

- Защото бе направен още един опит да го убият. Докато не разберем какво става в

действителност тази барака ще бъде генералния ни щаб.

- Сигурна съм, че собствениците й ще бъдат поласкани.

- Собствениците й сега са в чужбина и не очакваме да се върнат още две седмици.

Тук сме на сигурно място.

- Единственият проблем е,че сме в средата на нищото.

- Това означава, че трябва да живеем за днешния ден. Той се усмихна, целуна

пръстите ми и стана. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да хапнеш нещо?

- Предполагам че да. Спрях да говоря за момент. А какво ще правим по време на

пълнолунието? Не можем да избегнем това, което ни причинява, а точно тук това ще се

окаже проблем.

Усмивката му увехна и той прекара пръсти през късата си коса.



- Разбирам какво имаш предвид. Лиандър е тук, но като взема предвид това, което

каза по телефона за Тейлън, реших че явно няма да го искаш да е тук близо до теб.

- Не го искам да идва.

- Тогава Куин е вероятната възможност за разрешаване на твоя проблем.

Държанието му през последните двадесет и четири часа със сигурност показва, че има

интерес към теб.


- Със сигурност знам, че той е доста заинтересован от това да си има работа с

върколак.

Усмивка докосна устните му, но в очите му проблесна тревога:

- Бъди внимателна с него, сестричке.

По-раншните ми тревоги във връзка с Куин отново се завърнаха:

- Вие двамата в действителност приятели ли сте?

- Да, и точно поради тази причина те предупреждавам. Мисля си, че той е типът

мъж, в който можеш да се влюбиш. Но просто не прави това.

- Той не е вълк, следователно не отговаря на необходимите изисквания, за да се

влюбя в него. Спрях за момент, след което добавих: Защо тогава ме предупреждаваш?

- Защото преди време един вълк почти го съсипа и той се е заклел никога да не

започва връзка с друг вълк.

- Той вече ми каза това. Какво му е направил този вълк?

- Не знам подробностите. Просто знам, че той никога повече няма да се довери на

друг вълк.

- Но той се доверява на теб.

- Само до определена степен. Той сви рамене, сякаш този факт нямаше значение

за него и не го нараняваше, но аз знаех, че реално не е така. Също като мен Роан нямаше

много добри приятели.”Просто прави секс с него, ако ти предложи, след което си тръгни,

когато приключи. Повярвай ми, от него можеш да получиш само секс.”

- След като само това искам, тази възможност няма да е проблем за мен.

Той проучи за момент изражението ми, след което се наведе към мен и ме целуна

по челото.

- Ще ти донеса нещо да хапнеш. Просто си стой тук и почивай.



Хванах ръката му преди да си бе тръгнал:

- Чувал ли си нещо за Кели?

Той поклати глава.

- Все още я търсят.

Затворих очи, но независимо колко ми се искаше, не можах да подтисна страха,

който се надигна в мен. Предполагах, че липсата на новини всъщност е добра новина,

тъй като това все още ни позволяваше да се надяваме на нещо. Трябваше да

продължавам да мисля позитивно. Просто трябваше да мисля, че ще я намерят.

Той постави ръката си над моята я стисна леко:

- Тя ще бъде добре, сестричке.

Кимнах и освободих ръката му. Той излезе, но все още ми изглеждаше и се

движеше като каубой, който е бил принуден да прекара прекалено много дни на седлото.

Поех си дъх и издишах бавно, след което вдигнах чаршафа и започнах бавно да се

разглеждам. Лявата ми ръка бе бинтована от рамото до пръстите, също както и дясната

ми китка и глезените на двата ми крака . Можех да движа бинтованите си пръсти, и

въпреки че ме болеше, явно още един път бях извадила късмет. Но колко време още

късмета щеше да е на моя страна? Рано или късно тези копелета щяха да ме хванат –

освен ако ние първи не се доберяхме до тях.

Но за да мога да ги хвана трябваше ли да стана част от екипа на Джак? Трябваше

ли да направя още една крачка и да му дам това, което искаше – да стана пазител?

- Всичко си е на мястото, ако това проверяваш.

В гласа на Куин играеше весела нотка и аз погледнах към него с усмивка:

- Едно момиче обича само да види тези неща, за да се увери, че е истина.

Усмивката заигра в ъгълчетата на чувствените му устни и стопли тъмните му очи.

Тези две неща направиха нещо странно с пулса ми. Въпреки че луната все още не се бе

въздигнала, през вените ми започна да гори треска, породена от присъствието му.

Той хвана стола, на който бе стоял Роан и го придърпа близо до леглото:

- Как се чувстваш?

- Добре, отговорих му учтиво. А как се чувстваш ти?

Усмивката му стана по-широка. Той леко погали с пръст бузата ми, като

докосването му се задържа близо до устните ми.

- Поне кожата ти вече не гори.



Той не можеше да разбере какво изпитвам аз.

- Как ти е ръката?

Подутината под пуловера му показваше, че бях свършила добра работа – лявата

му ръка очевидно бе бинтована също като моята.


- Вампирите оздравяват по-бързо от върколаците. Ще бъда добре след един ден.

- Съжалявам, че те нападнах, усмихнах се леко аз, след което хитро добавих – и

двата пъти.

Пръстите му се плъзнаха надолу по врата ми, оставяйки гореща следа по кожата

ми. Изражението на лицето му бе разсеяно, но погледа му нямаше нищо общо с жаждата

за кръв, но пък показваше всички признаци на мъж, изправил се срещу гола жена.

- И двата случая ти действа инстинктивно. Няма какво да ти прощавам.

Докосването му достигна рамото ми и се плъзна по повърхността на бинтовете.

Полазиха ме тръпки и това бе усещане, което не се дължеше на страх или болка.

- Има нещо, за което трябва да поговорим.

Погледът му отново се върна към мен. В дълбините на очите му пламнаха

огньове, разпръсквайки горещина, която можех да почувства с всяка фибра на тялото си.

- Желая те.

Явно че върколаците не бяха единствените, които можеха да говорят директно,

когато става въпрос за секс.

- Добре, отвърнах аз.

Пръстите му се плъзнаха към издатината на гърдите ми и зърната ми се събудиха

за живот. Разумът ми ме предупреждаваше да внимавам, но тялото ми крещеше: „Да,

да!”

- Кога? Той говореше нежно, като ирландския акцент, който леко се усещаше в

гласа му, накара пулса ми да препуска.

- Скоро – казах аз задъхано, но не сега.

Пръстите му се плъзнаха под чаршафа, доближавайки се с агонизиращи

кръгообразни движения към болящите ме вече зърна. Бавно и дразнещо той прокара

палеца си върху едната пъпка на гърдата ми.

- Трябва да се засрамиш, че бавиш толкова нещата.



Хормоните ми мислеха същото като него.

- Кажи ми нещо за вълка, който те е наранил.

Той спря да се движи, но пръстите му бяха толкова топли върху кожата ми, че

имах чувството, че ми поставят клеймото му.След това погледът му срещна моя и в него

видях твърдост. Роан беше прав. От този мъж нямаше да получа нищо друго освен секс.

Вълкът, който е бил близък с него преди мен напълно бе разбил вампирското му сърце.

Той се облегна на стола, а лицето му бе станало безизразно:

- Защо се интересуваш от това?

- Защото Роан ме предупреди да не се обвързвам прекалено много с теб, а след

като той рядко ми дава такъв вид съвети, то аз се чудя защо е избрал точно сега да го

направи.

По суровите му черти премина изненада.

- Нима Роан ти е казал такова нещо?

- Ти също ми каза нещо от този род- припомних му аз. Започвам да си мисля, че

мнението ти за нас вълците е, че ставаме един, два пъти за секс, но не и за по-обвързваща

връзка.

Погледът му срещна моя, а в очите му имаше хлад и твърдост.

- Общо взето правилно си разбрала.

- Значи ти се придържаш към общо разпространеното мнение на хората, че ние

върколаците сме нещо като курви, които нямат контрол над природните си инстинкти.

- Да.

Изсумтях разочаровано.

- А аз си мислех, че след като си на хиляда години времето е набило малко повече

познания в мозъка ти.

Усмивката му беше мрачна.

- Да, за хиляда години придобих някои знания. А опитът ми с вълците затвърди

мнението ми.

Отново си спомних за снимката на годеницата му. Спомних си, че в статията ,

която бях прочела, се говореше, че тя бе изчезнала.

- Ерин е била вълк, нали?



Той кимна рязко.

- Какво ти направи тя?

Той се поколеба за кратко, но след това реши да ми каже. Нежеланието му да

говори по този въпрос бе очевидно, но въпреки това щеше да ми разкаже. Това

означаваше ли, че желанието, което изпитваше към мен бе по-голямо, отколкото

желанието му да запази тайната си?

- Ние се срещнахме по време на лунната фаза – каза тихо той, а гласът му бе

лишен от сексуалното звучене, което обикновено имаше. Но любовната треска между нас

продължи и след това. Не можех да й се наситя.Мислех, че това което изпитвам е любов.

Вдигнах въпросително вежди:

- А не беше ли?

- Не. Всичко това се дължеше на лекарство наречено „Вечно продължаващ

ефект”.

Намръщих се. Никога не бях чувала за такова лекарство - въпреки че подобен вид

лекарства можеха да бъдат намерени в клубовете, в които ходех.

- Какво точно правеше това лекарство?

- Имитираше лунната любовна треска, но имаше ефект върху другите видове, не

за върколаците.

Очите ми се отвориха широко:

- Но това може да е опасно.

- Много опасно.За щастие лекарството бе само експериментално. Ерин работеше

за компанията, която го бе открила и бе решила да ме използва за малко полеви тестове.

Аз бях опитната мишка, която тя бе избрала.

Значи Ерин не бе проучила добре нещата, защото всеки който имаше поне малко

ум в главата си можеше да види, че не трябва да се забърква в подобен род неща точно с

този вампир.

- Излиза, че тя никога не те е обичала?

- О, сигурен съм, че е обичала парите ми.

Премигах с очи като чух силния гняв в гласът му, който бе толкова очевиден, тъй

като досега говореше почти без да показва емоции.

- Какво се случи след това?



- Купих компанията, след което закрих целия проект.

- Значи вече не съществува такова лекарство?

- Да.

- А какво стана с Ерин?

- Последното, което чух за нея е, че работи в един публичен дом в

Сидни.Внезапно усмивката му стана жестока. Това е подходящо занимание за вълк,

който се е държал като курва заради пари.

Взрях се в него и разбрах, че със способностите, които притежава, той я е накарал

тя да си изгради такава представа за себе си. Накарал я е да повярва, че всъщност тя

самата е такава, каквато е станала. През мен преминаха тръпки. Наказанието бе толкова

жестоко, колкото и това, което тя самата бе направила.

- А за мен какво си мислиш? Какво искам аз от теб?

- Ти не искаш нищо друго освен секс. Той ми се усмихна със една секси усмивка,

която накара хормоните ми да се развълнуват, а пръстите на краката ми да се свият от

удоволствие. - Това отново ме връща на първоначалният ми въпрос – кога?

- Моят брат настоява да хапна нещо, за да си възвърна силите преди да върша

нещо толкова енергично.

- Да, аз също възнамерявам сексът между нас да е много енергичен.

О, господи…

- Какво ще кажеш да подпечатаме сделката с целувка? Ако поне не го вкусех с

устните си, направо щях да експлодирам от раздразнение. Въпреки, че имаше голяма

вероятност да експлодирам и след като го целуна, но в резултат на друго чувство.

Той се наведе напред, а ръката му покри бузата ми, докато устните му завладяваха

моите. Това бе целувка, която не бях получавала никога да сега в живота си – дълга,

бавна, показваща властта му над мен, заклеймяваща ме като негова собственост, целувка,

която ме остави задъхваща се и по-възбудена, отколкото някога съм била в присъствието

на мъж.

Не можех да чакам повече, за да видя какво би направил, ако имаше малко повече

време, за да проучи възможностите пред нас.

- Брат ти се качва нагоре по стълбите и ти носи вечерята – прошепна той,

погалвайки за последен път устните ми със своите, преди да се облегне отново назад на

стола.



Поех си дълбоко въздух, но той бе изпълнен с неговия богат мирис на сандалово

дърво комбинирано с чиста мъжественост. Той миришеше толкова добре, че ме се

искаше да го изям. Или поне да отхапя от него или да го близна.

- Брат ми никога не е имал добър усет за това кога трябва да се появи някъде –

измърморих аз.

Куин се засмя леко и стана. Погледът ми се плъзна надолу по тялото му и с

удоволствие забелязах, че той ме желаеше също толкова много, колкото и аз него.

- Съжалявам, че ви прекъснах забавлението на вас двамата – каза Роан като се

появи, но ти трябва да хапнеш нещо преди да изразходиш прекалено много енергия.

- Аз също трябва да хапна нещо – каза Куин докато ми хвърли поглед, който

накара вътрешностите ми да се възпламенят. Въпреки че точно в този момент не ми се

иска да се храня със синтетична кръв.

Той изчезна надолу по стълбите и аз внезапно си спомних как да дишам.

- Сигурен ли си, че в родословното му дърво няма вълк? – казах аз докато сядах

така, че Роан да може да постави подноса на коленете ми.

Роан се усмихна:

- Признавам, че този мъж е потентен. Много жалко, че не е обратен.

Хвърлих му един продължителен поглед:

- Не ми казвай, че си се опитал да го сваляш.

- Разбира се, че съм се опитал. Ти нямаше ли да се опиташ, ако беше влязла в един

бар и го беше видяла? Той постави подноса на колената ми и седна.Той обаче ми отказа

любезно и всичко това вече е история, както се казва.

- Това преди колко години се е случило? Взех си ножа и вилицата и започнах да

изучавам това, което се намираше в чинията ми. Мисля, че беше бекон и яйца, но не бях

сигурна. Брат ми не беше добър готвач.

- Само преди една година.

- Ами защо тогава не си ни запознал?

Сега беше негов ред да ме погледне за по-дълго време.

- И това ме пита вълкът, който шумно проповядва навсякъде, че всички вампири

са арогантни прасета?

- Добре де, всички вампири, които досега съм срещала бяха такива. Куин е

различен.



- И той може да бъде такъв, когато не е на кеф, повярвай ми. Той отново

стана.Ако се чувстваш добре след като се нахраниш ела долу.

Кимнах му.

- Защо Джак е позволил на Лиандър да остане?

- Защото тази работа изглежда по-голяма, отколкото си мислехме и ние тримата

няма да можем сами да се справим. Той сви рамене. Освен това Лиандър е тук, защото аз

се нуждая от него и защото той е един от най-добрите гримьори в страната.

Вдигнах въпросително вежди:

- Значи вече имаме план?

- Така е. Като слезеш долу ще те осветлим по въпроса.

- А в какво се предполага, че ще бъда облечена, за да мога да сляза долу? Гола ли?


- Взехме ти чантата от колата на Миша. Тя е на стола в близост до стълбите.

Той отново се отправи към долния етаж. Веднага след като изядох странната маса,

която той шеговито нарече „ядене” аз се трансформирах във вълчата си форма, за да мога

отново да подпомогна оздравителния процес на тялото си, след което облякох някакви

дрехи и слязох долу.

Всички седяха на масата, включително и Лиандър.

- Как се чувстваш, скъпа? – попита ме Джак, а зелените му очи се плъзгаха по мен

с бащинска загриженост.

- Малко ме боли, но иначе съм добре.

Той кимна:

- Искаш ли да ни разкажеш какво ти се случи?

Седнах на единствения свободен стол и започнах да разказвам.

След като приключих Раян сбръчка чело и каза:

- Женовев и Либраска не са известни изследователски центрове, никога не съм

чувал да тях.

- Нито пък аз – съгласи се с него Джак. Трябва да проверим доста неща, за да ги

намерим. Но се съмнявам за тях въобще да има някакви данни.



- Какво имаш предвид? Посегнах да взема една от ябълките, които седяха в

средата на масата. Мислех си, че всички изследователски центрове, независимо дали са

правителствени или частни, трябва да бъдат официално регистрирани.

- Това е така само през последните петдесет години. Има много места, особено

изследователски центрове на военните, които са били построени през двадесети век,

които никога не са били регистрирани с цел опазване на сигурността им. Това беше една

доста стихийна ера.

- А какво ще кажеш за съществото, което я е нападнало?- попита Куин

Описанието му не съвпада с това на нито едно същество, за съществуването на което аз

знам.

- Не, не съвпада. Но ако те си играят с основите на съществуването и на видовете,

то кой знае какво са успели да създадат. Джак отново ме погледна. Искаш ли да по

разследваш нещата малко?

- Сякаш имам някакъв избор.

- Винаги има възможност за избор.

Изсумтях леко:

- И какъв ми е избора между това, че ти се опитваш да ме направиш пазител и

тези психари, които са по петите ми. В този случай мисля, че временно правото на избор

е излетяло през прозореца.

Той не се опита да обори твърденията ми, а само се усмихна.

- От теб ще излезе чудесен пазител.

- По добре преследвай Лиандър по този въпрос, отколкото мен – при него имаш

по-големи шансове за успех.

- Той вече се опита и при мен – каза Лиандър, а сребристите му очи започнаха да

проблясват весело и едновременно с това от раздразнение. А аз вече временно съм бил

въвлечен в подобна роля независимо дали ми харесва или не.

- Да, ти си бил военен и доста плавно навлезе в нещата. Усмивката на Роан беше

доста палава. Само си помисли за преимуществата, които има тази работа – аз съм твой

за постоянно.

Лиандър се засмя:

- Защо си мислиш, че съм тук? Поне сега няма да има нужда да те деля с тези

пияници по клубовете.

- Недей да се държиш като кучка – каза Роан с широка усмивка.



- Това си е истината – каза сухо Лиандър.

- Достатъчно – каза Джак и погледна към мен. Планираме атака на два

фронта.Планирано е, че в района на „Френти Гъли” ще има инцидент, който ще прекъсне

електроснабдяването. Тогава двамата с Роан ще проникнем в Монейша и ще направим

малко разследване.

Този план ме оставяше да работя в екип с Куин. Само мисълта за това накара

хормоните ми да изтанцуват малък възторжен танц.

- Но Монейша със сигурност ще има генератори, които да поддържат

захранването в такива случаи.

- Най-вероятно ще имат и ръчно управляеми скенери – прибави Куин.


- Но генераторите поддържат само основните и най-необходими системи, а ние

ще можем да избегнем пазачите, независимо дали имат скенери или не.

- А какво ще правя аз в това време?

- Ще проверяваш какво има в документите в кабинета на Алън Браун.

- И как ще стане това?За да влезеш във всички кабинети на горния етаж трябва да

се премине през скенер на ретината на окото.

- Точно така. Само че скенерите по някаква мистериозна причина започнаха да

имат пропуски в работата си през последните двадесет и четири часа и на целият

персонал бяха зачислени и раздадени специални карти и кодове за достъп, докато

проблемът бъде разрешен.

- Колко удобно – казах сухо аз.

Той едва се усмихна.

- Алън Браун има известния навик да си води проститутки в кабинета. За

съжаление Браун пи кафе, което не му понесе рано този следобед и си отиде болен в

къщи. Няма да се събуди до утре.

- И как успяхте да постигнете това? Ние и двамата знаем, че Браун няма да

докосне нищо, което ти би могъл да му дадеш дори и с пръчка дълга десет фута. А точно

в този момент ти не би могъл да помолиш нито един от пазителите да го изкуши с кафе,

защото не знаеш на кой би могъл да вярваш.


- Но аз знам, че мога да вярвам на директорката.



Вдигнах невярващо вежди:

- Алекс Хънтър ли имаш предвид? Тази жена е кучка.

- Но тази кучка ми е сестра.

На мен винаги можеше да се разчита да сгафя по, като си отварям голямата уста в

случаи като тези.

Роан се засмя, а Джак се пресегна през масата и ме погали успокоително по

главата.

- Всичко е наред. В повечето случаи тя действително е кучка. Но и тя отчаяно

иска да разбере какво се случва, също като нас. Директоратът е нейната рожба – тя беше

една от тези, които искаха той да бъде създаден, и тя няма никакво намерение да позволи

Директоратът да бъде използван за престъпни цели. А колкото до този уикенд ти , Роан и

аз сме на специална мисия, за резултатите от която трябва да докладваме направо на нея.

Това означаваше, че правя първата стъпка по пътя да стана пазител. И в този

случай нямаше какво да направя по въпроса. Ако кажех не, той щеше да ме заключи на

някое безопасно място, а това щеше да е почти толкова лошо за мен, колкото ако

участвах.И това не бе само поради факта, че бях вълк и не можех да стоя затворена за

дълго време, но и защото някаква извратена част от мен искаше да участвам в

разследването на случая. Може и да не исках да бъда пазител, но тези копелета ме бяха

нападнали два пъти и вълкът в мен искаше да си отмъсти.

Погледнах към Куин.

- Но как ще влезем в кабинета на Браун, след като Куин не прилича дори и малко

на него? За начало можех да кажа, че Куин беше прекалено красив.

- Той ще заприлича на Браун, когато накрая приключа да се занимавам с него –

каза Лиандър.

- А мислиш ли, че можеш да направиш нещо и за мен, за да изглеждам малко по-

курвенски? Не можех да рискувам отново да нося синята перука и грим, само защото по

този начин можех да предизвикам някакви въпроси и съмнение.

Лиандър се засмя:

- Ти си нямаш никаква представа, че от много дълго време искам да променя

външния ти вид. Трябва да си в крачка с модата, Райли.

Той беше правил много пъти този коментар по мой адрес.Изплезих му се преди

отново да погледна към Джак.

- Кога ще действаме?



- Веднага след като всичко е готово. Лиандър ще остане да пази крепостта.

- Тук ли ще се срещнем след това?


- Хайде да действаме, хора.

Усмихнах се. Той звучеше като стар армейски сержант, какъвто е бил

преди.Станах, дъвчейки ябълката, докато се качвах нагоре по стълбите за да си взема

душ. Проникването в офиса на Алън Браун не беше планът, който имах за тази вечер, но

поне щях да бъда с Куин.

И независимо от това дали щеше да дойде адът или щеше да има наводнение, то

това щеше да бъде вечерта, в която аз щях да разклатя неговия подреден и спокоен малък

свят.



Глава девета Превод: petia & Vampire Lady


- Можеше да наемеш по-малко подозрителна кола – казах аз, приемайки

предложението на Куин да й помогне, докато излизаше от Поршето.

Той сви рамене и затвори с удар вратата на колата. Вратите се затвориха

автоматично и колата бавно започна да писука докато се включваше алармата.

- Колата е бърза, удобна и освен това почти съм решил и аз да си купя една такава.

Това е добър начин да я тествам.

Бризът подхвана тънките сиви кичури коса, които бяха вчесани на неговата

плешива глава, като ги караше да се развяват като знамена. Като се вземе предвид това и

се съчетае със козя брадичка, дебели бузи и малко бирено коремче и вие ще придобиете

добра представа за мъж, който вече е преминал разцвета на силите си. Беше ми трудно да

повярвам, че под този слой от грима се намираше един невероятно красив индивид.

Усмихнах му се.

- Лиандър трябва да получи медал за работата, която е свършил с твоето

дегизиране.

Той си свали палтото и го постави на раменете ми, след това плъзна ръката си

надолу по рамото ми и преплете пръстите си с моите.През мен премина страст и се

разгоряха огньовете на желанието, което изпитвах към него. Беше едва девет часа

вечерта и луната едва бе започнала да се въздига на небето. Въпреки това треската,

която ме изгаряше беше като бавен пламък в кръвта ми, като сила, която беше готова да

експлодира. Поех си дълбоко дъх и се опитах да пренебрегна това чувство. Въпреки това

не можех да пренебрегна ласката на телесната му топлина, която ме обгръщаше докато

вървяхме към сградата на Директората, която се намираше няколко блока по-нататък. Не

можех да пренебрегна и напрежението, което се излъчваше от него, напрежение което

говореше за неговата страст и желание, които бяха толкова силни, колкото и моите.

- Той е свършил добра работа и с твоя костюм.Мекият ритъм на гласа на Куин бе

изчезнал благодарение на модулаторите, които се намираха в бузите му. Това, което се

чуваше, когато говореше, бе резкият глас на Браун. „Въпреки това мисля, че

предпочитам синята тоналност на грима, който носеше преди, пред този белият грим,

който носиш сега. Белият грим те прави да изглеждаш прекалено призрачно.

Точно това беше ефектът, който Лиандър се стремеше да постигне. Очевидно

призрачният външен вид щеше да бъде следващата модна вълна. Лично аз бях съгласна с

мнението на Куин. Белите контактни лещи, бялата коса и напудрената с бяла пудра кожа

бяха прекалено призрачни.

Но поне ми бе дадена възможност да запазя моите секси ботуши, въпреки че

Лиандър бе заменил почти несъществуваща ми риза и мини пола с рокля дълга до

бедрата, която беше малко по-прозрачна от паяжина и много близка като дизайн с



дрехите, които видно от видеозаписите носеха проститутките на Браун. Изглежда че

Браун харесваше жените му да бъдат голи и готови да действат.

Явно именно поради тази причина Куин бе обвил палтото си около раменете ми –

имах цип на роклята си и светлината на уличните лампи разкриваше цялото ми тяло.

Това не ме вълнуваше, но Куин бе направил няколко коментара за неприличния ми

тоалет и почтеността, които ме накараха да се усмихна.

Щеше да е много забавно да извадя от рамките на обикновеното самодоволните

му представи за секса и да превърна секса с него в нещо изключително.

Изкачихме стъпалата и влязохме през главния вход на Директората. Куин въведе

кода, след което постави входната си карта. Докато вратите се плъзнаха и се отвориха,

червеният лъч на скенерите премина през нас. Нито един от нас не носеше оръжие, така

че не се включи никаква аларма. Нямаше проблем и със скенера с пръстовите

отпечатъци. Лиандър беше се справил и с този проблем, макари с малко помощ от Джак

и благодарение на отпечатъците от пръсти, които Джак бе взел от файловете на Браун.

- Заместник директор Браун – каза пазачът на входа, докато очите му направо

щяха да изскочат от орбитите, когато ме видя – ние не Ви очаквахме тази вечер.

- Имам да свърша малко работа – отвърна Куин с развратна усмивка, докато

непохватно ме пошляпваше по дупето.

Движенията му бяха също като на Браун и аз прехапах устни, опитвайки се да не

се засмея.

- Трябва да разкодирам и повикам един асансьор за Вас – каза пазачът. Заключили

сме ги на подземния етаж за тази вечер.

Куин кимна и пазачът избърза пред нас. Той отключи асансьора, но не отстъпи

назад, което ме принуди да се притисна към него, когато влизах вътре. Докато минавах

покрай него, пазачът плъзна ръка по задника ми, опипвайки ме набързо.

Куин помръдна толкова бързо, че едва когато чух пращенето на кости, успях да

разбера че нещо се бе случило.

- Никой не може да пипа стоката, която съм купил с мои пари. Гласът му бе равен

и студен и пазачът побледня.

- Съжалявам, господин Директор – заекна той.

- Ако направиш нещо такова още един път ще те уволня.

Той пусна ръката на пазача и влезе при мен в асансьора. Изчаках докато вратата

се затвори и казах:



- Това бе малко прекалено. Записите показват, че това което той направи е нещо

обичайно, когато Браун си води жени в Директората.

- Не ме интересува. Този мъж нямаше право да те докосва.

- Тук сме под прикритие. Трябва да следваме определена линия на поведение.

Той погледна към мен, но не можах да разгадая какво имаше в погледа му, тъй

като носеше сини лещи.

- Това може да е твоя план, но той не отговаря на моя. Не и когато става въпрос за

нещо от този род.

- Браун не е джентълмен и очевидно няма нищо против да споделя жените си с

други мъже. Помни това.

- Аз не съм Браун. Ти запомни това.

Вратите се отвориха преди да мога да му отговоря. Куин притисна ръката си към

гърба ми, повеждайки ме към затъмнения коридор. Кожата ми гореше там където ме

докосваха пръстите му, а топлината преминаваше на вълни по цялото ми тяло. В отговор

на това му действие в мен се възпламени треска, която почувствах и във вените си. Все

още можех да пренебрегна това чувство, но не знаех колко дълго още можех да издържа.

Камерите проследяваха движението ни по коридора. Когато стигнахме до

кабинета на Браун, той въведе кода, постави картата си и след това ме насочи да вляза

вътре.

Лампите светнаха, когато той отключи вратата. Спрях се в средата на стаята и се

огледах. Въпреки че знаех какъв е основният план на офиса, неговата големина ме

изненада. Той не бе толкова огромен, колкото беше офисът в къщата на Тейлън , но бе

невероятен. Обзавеждането тук не беше евтино, като това, което имаше персоналът от

долните етажи. Мебелите бяха от махагон, диваните от кожа.

Хвърлих си якето на най-близкият стол и се придвижих към най-отдалечения край

на стаята.

- Нека осветлението да е приглушено – каза Куин зад гърба ми.

В гласът му имаше някакъв оттенък, който ме накара да го погледна. Той ми се

усмихна строго. С целия грим, който имаше върху себе си, изражението му не бе приятна

гледка.

- Роклята, която носиш, е почти толкова прозрачна, че може да се види всичко

през нея при наличието на ярка светлина.

Направих поза и започнах да трепкам невинно с мигли:



- А нима ти не харесваш гледката?

- О, направо обожавам тази гледка, но за съжаление имам нужда да се

концентрирам върху задачата, която ни е поставена.

Усмихнах му се и посочих към изглеждащата празна стена пред мен:

- И така, искаш ли да отвориш шкафовете, за да можем да започнем да си вършим

работата?

- Шкафовете да се отворят – каза той с все още дрезгав глас.

Чу се леко щракване и стената се плъзна настрани. Придвижих се към шкафовете

в далечния край на стаята и се усмихнах широко, когато чух зад мен леката му въздишка.

Очевидно роклята ми разкриваше добре прелестите на тялото ми дори и при по-мека

светлина.

- Не знам какво Джак се надява да намерим – казах аз, докато издърпвах първото

чекмедже. Със сигурност Браун не е толкова глупав, че да държи тук нещо, което би го

уличило в извършването на престъпление.

- Би било по-безопасно да държи такива документи тук, отколкото в дома си. – из

коментира Куин от другия край на стаята. Това място има повече охранителни системи

отколкото Форт Нокс.


- А ти знаеш това защото…..

Усмивка изви устните му, които бяха все още пълни, сочни и толкова подходящи

за целувки.

- Знам, защото имам едно не толкова порядъчно минало.

Точно това бе казал и Джак.

- Ти си обрал Форт Нокс.

- Техните охранителни системи не бяха толкова сложни по това време. Очевидно

не бяха толкова добри, че да могат да задържат един решителен вампир като мен да не

може да влезе в банката..

От това му изявление за мен вече не бе чудно как е станал супер богат. Поклатих

глава и се засмях:

- Това сигурно не е била единствената банка, която е пострадала и от която

неочаквано са изчезнали пари. Ограбването на банки стана ли ти навик?



- Имах няколко кратки набези в сферата на престъпността. Почтеността става

отегчителна, ако живееш с нея няколко века.


- Значи към настоящия момент от колко време вече си във фазата на почтеността?

- Достатъчно дълго, за да започна да се чувствам стар. Той посочи към шкафовете,

които бях отворила. Ако не започнеш да търсиш никога няма да можем да си тръгнем от

тук.

А на мен ми се искаше да си тръгнем бързо, защото исках да правя любов с него,

независимо от факта дали щеше все още да е обвит в този грозен външен слой или не.

Започнах бързо да прелиствам документите. Въпреки че бяхме в ерата на

електронните чудеса за мен бе учудващо да разбера колко много хартия използвахме все

още. Разбира се, хартията не бе обикновена, а специална форма на рециклирана

пластмаса, но изглеждаше по същия начин като старата хартия и бе използвана в същото

изобилно количество както преди.

Измина половин час докато намерихме нещо.

- Финансови отчети – каза Куин – и то за неопределен проект. Той преглеждаше

документите намръщено. Този проект не е бил одобрен от Директората.

Отворих друго чекмедже:

- В това няма нищо необичайно. От това, което казва Джак знам, че половината от

представяните на управителния съвет на Директората програми са отхвърляни.

Погледът му срещна моя:

- Но тази програма е била за генни изследвания. Предложението за нея е било

направено преди 15 години.


- Защо му е на Браун все още да държи тези документи?

- Точно това питам и аз.Той подхвърли папката на близкия стол и продължи да

търси.

Чекмеджето, което издърпах бе пълно с много кутии с малки сребристи дискове.

Отворих един от дисковете и се усмихнах:

- Искаш ли да се обзаложим, че на тези дискове Браун е записвал сексуалните си

подвизи за бъдещото поколение?

- Имали тук нещо, на което можем да проверим съдържанието на тези дискове?



- Да, но не можем да ги проверим всичките. Това ще ни отнеме години.

- Провери по няколко от всяка кутия. Аз ще продължа да претърсвам

чекмеджетата.

Хвърлих диска към него:

- Ти го провери. Точно в този момент не ми е необходимо и не мога да издържа да

гледам как други хора правят любов.

- Аз също не мога. Повярвай ми.

- Да, но последиците за теб от това, че можеш да се възбудиш докато гледаш

дисковете са доста по-различни от тези, които ще сполетят един върколак.

Той се усмихна

- Да, така е, но ако един вълк се възбуди, това определено си има и своите добри

страни.

- Точно в този момент това не е така.

- Имаш право.Просто избери няколко диска и ще проверим какво е съдържанието

им по-късно.


- Предполагам, че ще направим това докато сме усамотени в спалнята?

Думите едва бяха излезли от устата ми, когато някакво движение привлече

вниманието ми. Чух леки стъпки в коридора, които се приближаваха към кабинета.

Премигах, докато преминавах на инфрачервеното си зрение. Стените се стопиха и пред

мен се разкриха силуетите на двама мъже. Въпреки че те представляваха червени петна,

металът, който имаха по тях ми подсказа, че това бяха пазачи от охраната.

- Куин, предупредих го леко аз, пазачите са се насочили към нас.

Той се обърна към мен и очите му леко се присвиха.

- На тях са им казали за гаджето, което си е довел в кабинета на Браун и явно

възнамеряват да видят какво правим, докато се правят че са на редовната си обиколка по

охраната на обекта.

Фактът, че той можеше да разбере какви са намеренията им, въпреки че в сградата

имаше устройство, което блокираше използването на психични способности върху

персонала, само потвърди по-раншното твърдение на Джак, че Директоратът никога

няма да успее да задържи затворен вампир като Куин. Вълкът в мен реагира със свирепо

желание на това мое откритие



- Очевидно, продължи Куин, Браун им е позволявал да правят това, тъй като те са

си мълчали за неговите постъпки.

- След като Джак знае за неговите похождения с жените, то очевидно това не е

държавна тайна.

- Предполагам, че Джак знае почти всичко, което се случва на това място, дори

знае повече, отколкото останалите директори. Той отново спря да говори. Пазачите долу

ги карат да се уверят, че камерите са включени. Това изключва възможността ни да ги

нападнем.

Срещнах погледа му.

- Ако ги атакуваме ще предупредим Браун и тези които стоят зад всичко това, че

нещо не е наред и че сме по петите им. Все още не можем да рискуваме и да направим

това.

- Значи трябва да им дадем това, което искат – шоу. Той пристъпи към един от

посетителските столове и седна на него. По-добре си докарай хубавия задник при мен,

защото пазачите почти са стигнали вратата.

Направих това, което ми каза и седнах в скута му. Бедрата ми се разтвориха

докато обяздих хълбоците му и краката ми се намираха от двете страни на стола. Това бе

опустошително интимна поза, която накара кръвта ми да пулсира из вените ми и въпреки

това тя все още не бе толкова интимна, колкото ми се искаше на мен. Плъзнах се назад и

преди той да може да осъзнае какво бях намислила разкопчах ципа му, освобождавайки

пениса му от ограниченията които поставяха дрехите му. След това се раздвижих над

него, докато го нагласих точно под мен – усетих твърдата му плът срещу моята влажна

плът.

Той изстена:

- Господи, Райли, недей да се движиш или ще свърша.


- Предполага се, че ние двамата трябва да направим шоу и да покажем нещо,

което да напълни очите на пазачите.

- И това е всичко, което възнамерявам да им позволя да видят. Той докосна с ръка

лицето ми, а пръстите му бяха толкова топли, когато се допряха до кожата ми. Когато

правя любов с теб за първи път, това няма да стане с публика зад гърба ми. И освен това

ще го направим някъде, където ще бъде много по-удобно, отколкото в офис.

- Ти си толкова старомоден. Зрителите определено могат да добавят пикантност

към секса. Раздвижих се малко, само за да го подразня още повече. Трепета който мина

през него бе свиреп, сякаш си поемаше въздух. – Освен това, ако просто седиш като

магазинен манекен, ще заподозрат че нещо не е наред.



Усмивката която докосна устните му бе несъмнено порочна.

- О, нямам намерение просто да стоя тук.

Ръцете му се плъзнаха по страните ми и премахнаха паяжинената материя. Тоя я пусна

до стола, след това прокара една ръка по гръбнака ми, притискайки ме напред докато

зърната ми не докоснаха устата му.

Дъхът му бе горещ и влажен срещу кожата ми, карайки кожата ми да настръхне. След

това езикът му замени дъхът му, и бавно и упоително той си прокара път до пълната с

кръв точка. Когато устните му я обхванаха, всмуквайки я дълбоко в устата си, аз трепнах

и безпомощен звук от удоволствие се отдели.

Той се изкикоти леко, гърлен звук който бе също толкова съблазнителен както и

възбудата от докосването му, и премести вниманието си върху другата ми гърда.

Вратата се отвори. Дишането на двама мъже разкъса тишината, звук който загрубяваше,

ускоряваше. Не можех да съм неутрална към това какво виждат или чувстват двамата

мъже. Не и когато всяка фибра от мен трепереше от удоволствие.

Куин обхвана гърдите ми, леко притискайки ги една към друга, езикът му ближещ от

едното твърдо зърно до другото. Загърчих се в скута му, наслаждавайки се на натиска на

ерекцията му, начинът по който пулсираше и се извиваше.

Когато той най-накрая се отдръпна, аз изстенах. Ръцете му се спуснаха надолу към

бедрата му, все още държейки ме, след това облегна главата си на облегалката на стола и

каза:

- Вярвам че видяхте достатъчно за една нощ, господа.

Вратата се затвори. Стъпките се отдалечиха.

- О, Господи. – казах, с накъсан глас. – Не можеш да спреш сега. – Щях да умра

ако той спреше.

- Нямам никакво намерение да спирам все още. – въпреки че това бе гласа на

Браун, жегата, страстта, толкова доказваща в движението на вече копнеещите

ме сетива.

Ръката му се плъзна навътре в разтоварените ми бедра, пръстите му закачайки ме.

Потръпнах притискайки се в докосването му, със сигурност щях да избухна ако той не

навлезеше вътре.

- Спри да ме измъчваш. – промълвих, когато той го направи за втори път.

Той се изкикоти отново, след това уви свободната си ръка около врата ми и ме дръпна

надолу. Целувката му бе секси, пищна, гореща и завладяваща устата ми по начин по

който никой друг мъж не би могъл.



Докато устата му искаше моята, пръстите му се плъзнаха между нас, притискайки

гладкостта ми, галейки я, търсейки я.

Отместих се, давайки му най-страхотният вход, стенейки когато пръстите му се плъзнаха

вътре. След това палецът му притисна клиторът ми и той започна да замахва, навътре и

навънка. Потръпнах, свих се, когато сладкият натиск се виеше и виеше, докато не

започна да се чувства така сякаш всяка фибра от мен се опитваше да разкъса на парчета

истинската сила на удоволствието.

След това всичко се случи, и аз го сграбчих за раменете, пръстите ми забивайки се в

плътта му, докато трепети минаваха през мен.

След това което изглеждаше като години си спомних че трябва да дишам отново.

- Уоу. – бе всичко което успях да кажа.

- Уоу наистина. – гласът му бе смесица от мъжко удоволствие и преливащо

напрежение. – Малко по-добре ли се чувстваш сега?

- Чувствам се много по-егоистично сега, всъщност. Което е така защото –

преместих се, хващайки го, вкарвайки го дълбоко – мисля че трябва да върна

услугата.

Ръцете му се спуснаха към бедрата му и той ме задържа на място. Тогава се усмихна с

опасната си усмивка и накара пулса ми да полудее отново.

- Когато правя любов с теб, Райли, ще бъде след дълго, бавно, съблазняване на

сетивата ти. Харесва ми да правя нещата правилно първият път.

Омайване премина през мен. Той наистина не знае много за върколаците, ако си мисли

че ще го оставя да се измъкне с изказване като това. Или без да вземе малко удоволствие

за себе си.

И имаше повече от един начин да се достави удоволствие, след като той е толкова щедър

да го покаже. Повдигнах вежда.

- Наистина?

- Наистина. Казах ти, аз съм старомоден мъж.

- Тогава предполагам че трябва да се изправя и да се връщам към работата.

- Предполагам че ще е по-добре.

Поставих ръка на гърдите му, държейки го неподвижен и на място, докато прехвърлях

единият крак върху неговият. Ерекцията му, всички вени и възли, и твърдата, здрава

плът, изглеждаше положително болезнено, плътта му червена и лъщяща от влажността

ми. Задържайки едната си ръка на гърдите му, аз се надвесих напред и го целунах, дълго



и бавно. Тогава преди да успее да от реагира, аз се спуснах на колене си до него, хванах

ерекцията му с една ръка и прокарах езика си по главичката му. Той подскочи, след това

изстена.

- Исусе, недей-

- Недей какво? – промърморих, прокарвайки влажни устни нагоре и надолу по

члена му.

- Това е опасно. Всяко забавяне е опасно.

Имаше отчаяност в гласа му, което ме накара да се усмихна. Този вампир искаше това

което предлагах, без значение какво гласяха думите му.

- Обичам вкусът на опасност. – прокарах езика си обратно към главичката и

добавих. – И обичам вкуса на теб.

Поех го в устата си. Придърпах го дълбоко, всмуквайки, вкусвайки и измъчвайки го,

докато движенията му не станаха отчаяни и соленият му вкус не започна да се стича в

устата ми. Всмуках отново, по-силно този път и той свърши, яростно и бясно, цялото му

тяло получаваше конвулсии от силата му.

Когато той приключи, аз облизах главичката и вдигнах поглед.

- Е как се наслади старомодният мъж на това?

- Ти си вещица. – той поклати главата си, сякаш неспособен да повярва какво

бях направила. – А и както казах, всяко отлагане ще докаже колко скъпо

струва. Дори прекрасните неща.

Ухилих се.

- Излизането навън с вдигнато знаме щеше да е опасно. Пазачите щяха да се

чудят какво всъщност си правил тук.

- Истина. – той внимателно ме повдигна, след това ми подаде роклята. – Да

продължаваме ли да разследваме?

Бях на половина склонна да продължа това което бях започнала, но той бе прав за едно

нещо – тук сме за да работим, не да играем.

Продължихме да търсим из чекмеджетата. Бях на последното си чекмедже когато открих

папка с надпис „Проект Белият Фантом”. Не беше нещо което някога бях чувала –

въпреки че едва ли съм в позиция да чуя или видя нещо свръх секретно – но нещо покрай

името разбуди любопитството ми. В нея, имаше стари планове на етажи, планове на

сгради и други, както и имената на няколко човека които вече не работеха за

Директората. Подадох папката на Куин.



- Виж това.

Той я взе и хвърли бърз поглед.

- Не ни дава много. – Той хвърли поглед към името на гърба и мръщенето му се

задълбочи. – Знаеш ли че Женевив е форма на Гуиневир, което е

едновременно и френско и уелско. Вярвам че Гуиневир означава или бяла

вълна или бял фантом.

- Е?

- Е, белите фантоми са образ на вампир.

Повдигнах веждите си.

- Наистина?

Той кимна.

- Малко е странично, но на този етап, мисля че сме принудени да се хванем за

всичко.

Той остави папката на стола при другата. Приключихме с търсенето във вероятните

чекмеджета, но не открихме нищо друго. Взех няколко от дисковете, след това Куин

заключи чекмеджетата, взе папките и тръгна към телефона.

- Всички обаждания се презаписват. – казах, когато той вдигна телефона.

- Нямам намерение да го използвам. – той вдигна един пръст. На него имаше

точка с големината на връх на карфица. – Най-новото в микротехнологията.

- Правителственият отдел на Директората. Доста разпространено е.

Той се усмихна и накара хормоните ми да се жегнат отново.

- Лабораториите ми създадоха този, и до сега не е бил засечен в доста

правителствени сгради.

Повдигнах веждите си.

- И защо би подслушвал правителствените офиси?

- Не всички офиси. Само тези които се опитват да поставят санкции на бизнеса

ми.

- И, уместно, просто се случи да носиш един от тези подслушватели в джоба си?

- Не. Лабораториите които ги създават са в Мелбоурн. Ходих вчера там и взех

един. – той ми се усмихна. – Разбира се, сега предупредих шефа ти към какво



се стремя, така че се осмелявам да кажа че трябва да създам нови шпионски

методи.

Той постави точката на основното тяло, след това заобиколи масата и подаде ръка.

- Ще вървим ли?

Хвърлих поглед към стенният часовник, докато поставях пръстите си в неговите.

- Джак не ни иска да се прибираме във фермата преди пет. Това ни дава три часа

които да попълним преди да заминем за Сеймоур. – Срещнах погледа му и се

опитах да задържа усмивката си. – Какво мислиш че трябва да правим за да

запълним времето си?

- Какво ще кажеш за кафе?

- Не.

Той отключи вратата и прокара ръка по дръжката.

- Какво ще кажеш за среднощна закуска?

- Добре е след полунощ и единственото нещо от което съм заинтересува да

пробвам сега – преместих погледа си към долните му част – е нещо което вече

съм опитала.

- Винаги ли говориш толкова мръсно на половинките си?

Разсмях се.

- Драги ми вампире, дори не съм започнала да мърсувам още.

Развеселеност и желание се съревноваваха за очебийност в очите му.

- Това почти прозвуча като заплаха.

- Приеми го както си искаш. Стига да ме вземеш, не ме е грижа.

- О, можеш да бъдеш сигурна че възнамерявам да те взема. – секси усмивката

му се закачаше с хормоните ми, докато той отваряше вратата. – Просто не тук.

Навън където отиваш.

Тръгнах и помирисах някой който бе нещо повече от сянка. Изскимтях и отстъпих назад,

пулсът ми ускорявайки се с миля в минута. Но дори преди сенките да формират фигура,

знаех че е Готие. Неговата миризма ме обгърна, нездравословна миризма която ме

караше да дращя кожата си. Ръцете на Куин се спуснаха на раменете ми, пръстите му

притискайки дълбоко, сякаш предупреждавайки ме да не говоря. Сякаш се нуждая от

предупреждение.



- Директор Браун. – каза Готие, мазни тонове нежност и някакво уважение. –

Помислих че сте се прибрал у дома болен.

- Бях. Сега се върнах. Какво искаш?

- Нищо. Просто правя нощната си проверка.

Той лъжеше. Знаех че Радфорд би трябвало да прави обиколките тази седмица, не Готие.

Тогава защо той бе тук, стъпвайки на администраторският етаж? Дали е заподозрял че

нещо не е наред, или бе по работа за собствени изгоди? Работа означаваше беди за

Директората?

- Тогава защо стоеше на вратата ми? – каза Куин, глас с перфектна имитация на

острият лай на Браун.

- Помислих си че съм чул гласове. А и както казах, не знаех че сте тук, сър.

Той продължаваше да лъже. А това струйки пот ли бе на челото му? Какво по дяволите

бе намислил да прави Готие?

- Е, сега знаеш източника на гласовете, предлагам да продължиш с обиколките

си.

Готие се поколеба, хвърли поглед към камерите, след това обгърна в сенките около себе

си и изчезна. Превключих на инфрачервено виждане, наблюдавайки го да се оттегля

докато не изчезна в стълбището.

- Да вървим. – каза Куин, заключвайки вратата преди да хване ръката ми и да ме

тласне надолу по коридора.

Чаках докато бяхме в асансьора, след това освободих ръката си от захвата му.

- Готие ни заподозря.

Той повдигна вежда.

- От къде знаеш това? Не можеш да четеш мислите му повече от колкото той

твоите.

- Не. Но мога да чета изражението му-

- Вампир като Готие няма изражения.

- Беше там… просто кратко трепване. Нещо което каза го накара да ни

заподозре.

- Тогава се махаме от тук колкото можем по-бързо. Не можем да рискуваме той

да извика помощ и може би да ни приклещи.



Не, не можем, защото съм виждала Готие в действие. И докато не се съмнявах че Куин

може да се справи с такива като Готие, то щеше да бъде друга история ако Готие повика

помощ. А и има поне двадесет вампири стоейки в подземията на сградата, просто

горейки за добра битка.

Напуснахме сградата и си проправихме път надолу по улицата. Въпреки че не чух

никакъв звук, космите на врата ми настръхнаха.

- Били сме проследени. – казах нежно.

- Знам. Но най-близкият не е вампир – сърцебиенето е твърде обикновено. –

Пръстите му стегнаха моите. – Нека да се отправим към колата и да видим

какво ще се случи.

Не променихме крачката си, просто продължихме да вървим. Високите сгради пред нас

почти блокираха повечето от яростният вятър, но въпреки че бе след полунощ, нощта бе

далеч от тишината. Луната се издигаше високо и вълците празнуваха из целият град.

Дори трафика бе по-тежък от нормално.

Но сред всичкият шум се появи шепот от движение. Бе повече въздишка от колкото нещо

друго, и ни настигаше бързо. Долових остра миризма на мускус и мъж, и гняв се надигна

в мен. Не беше Готие.

Освободих се от Куин и се завъртях, улавяйки пресягащата се ръка на Тейлън преди да

махне перуката от главата ми.

Изненада премина през очите му. Стиснах пръстите му малко по-силно и изненадата се

превърна в болка.

- И какво си мислиш че правиш?

- Предполагам че познаваш този джентълмен. – гласът на Куин бе равен но все

пак усетих раздразнение в него. Може би той харесваше болката да бъде

нанасяна на други.

- Използвах термина „джентълмен” свободно. Но да, познавам го. – пуснах

ръката на Тейлън, хвърляйки я обратно към гърдите му. – Какво по дяволите

правиш тук? И как ме откри?

Той се ухили, но това никога не докосна очите му, които бяха студени и твърди, когато

погледа му се премести от Куин на мен отново.

- Вълка винаги знае къде да открие партньорката си.

- Това е партньора ти? – гласът на Куин бе жесток. – Господи, мислих че имащ

повече вкус за това.



- Партньор като секс партньор, не като партньор в постоянна връзка. Този

кретен е решил че се нуждае от дете от мен и поставя изисквания без моето

съгласие.

- Има закони против това, нали знаеш. – каза разговорливо Куин. – Въпреки че

намирам добрият бой да върши далеч по добра спирачка.

- Сега, това е мисъл. – бутнах Тейлън силно в гърдите, връщайки го назад

няколко стъпки. Изненада премина през златистите му очи.

- Какво по дяволите си мислиш че правиш? – продължих остро. – Какво прави

имаш да идваш тук след мен?

Лъжливата усмивка се разтопи и това което остана бе твърдост и строгост. Боже, какво

съм видяла някога в този мъж?

- Ти си моя, малка вълчице, и нямам намерение да те споделям. Дори и с

мъртвец.

- Не принадлежа на никого освен на себе си. И от къде знаеш че той е вампир?

Тейлън изсумтя, изражението му нетърпеливо докато погледът му за кратко премина

през мен.

- Това е Алън Браун, нали? Виждал съм го при набиращите обяви.

Ако това бе Алън Браун, Тейлън щеше да е мъртвец. Браун бе от тези вампири които не

заплашват глупаци, или тези които не уважават така нареченото превъзходство – леко

казано.

- Е, как ме откри?

- Лесно. Проверих какви смени би трябвало да бъдеш тази седмица и дойдох за

да те изчакам.

Той лъжеше. Защо съм толкова сигурна, не знам. Разбира се че нямаше нищо в очите му

или в изражението му което да го издава.

- Влизал си в апартамента ми? – и как е открил разписанието ми в цялата тази

бъркотия когато през половината от времето бях в беда?

Той сви рамене, погледът му спускащ се надолу по тялото ми, сгорещяващ се когато видя

какво носех. Или почти носех.

- Харесва ми, малка вълчице.

За първи път, жестоко изгаряне на аурата му имаше някакъв ефект. Беше сякаш някакъв

вид воал е бил вдигнат между нас. Почувствах милувките му от желание но това не



раздвижи жегата. Може би защото най-накрая зърнах истинският Тейлън и не харесах

това което видях.

Той посегна да ме докосне, но аз зашлевих ръката му.

- Отказа ли се то откачената си идея?

- Това не е лудост. А и да имаме наше дете ще е перфектно.

Може би щеше. Ако оживееше. Ако аз оживеех.

- Нямам намерение да имам дете от теб, така че се разкарай.

Изражението му бе твърдо, решително, но видях нещо друго в очите му което ме уплаши

– раздразнение. Злорадстване.

- Нямаш избор в това, малка вълчице. Имам намерение да те предпазя да не

откриеш успокоение с никой друг. Включително и мъртъвците.

Гняв се надигна и го ударих. Никога не съм намирала за извинение жените да удрят

мъжете повече от колкото мъжете удрят жените, но точно тогава, със самодоволната

усмивка на устните му и с изражението аз-знам-нещо-което-ти-не в очите му, просто не

можех да се спра. Той не видя да идва и се приземи на брадата му с всяка унция сила

която можех да събера. Което бе доста. Главата му се изнесе назад и припадна преди

гърбът му да удари бетона.

- Добър удар. – изкоментира Куин. – Напомни ми никога да не те ядосвам.

- Всичко което трябва да направиш за да отбегнеш това е да запомниш че този

определен вълк не позволява на хората да превземат живота й твърде лесно.

Което по много начини, Джак се опитваше да направи, но поне ми даваше място за

маневри. Тейлън не – той правеше своите изказвания сякаш вече са пред свършен факт.

Коленичих до Тейлън и опитах за пулс, само за да се уверя че удара в гърба на главата не

го е убил. Пулсът си бе там, хубав и стабилен. Той бе припаднал.

Сканирах улицата докато се изправях. Другият ни наблюдател бе все още там, скрит в

сенките, наблюдаващ постъпките. Ако беше Готие, можехме да сме в сериозна беда.

Дори ако не подозираше Куин, той ще малко повече подозрителен за моята идентичност

тогава.

- Да се връщаме в колата.

Куин кимна, постави ръка срещу гръбнака ми и ме ескортира през остатъка от пътя.

- Е, кажи ми. – казах, веднъж след акто бяхме в колата и излизахме от града. –

Защо си мислиш че ще искам да правя любов с теб ако имам постоянен

партньор?



Той ми хвърли поглед който предполагаше че той би искал да пропусна намерението зад

определеното изказване.

- Защото чух за обещанията които вълците правят и никога не съм срещал някой

който да ги спази. – той намали когато светлините отпред се промениха в

червени.

- Това което се е случило между теб и Ейрин е било за пари, не за обещания. Ти

сам го каза. Не осъждай цялата раса заради действията на един проклет вълк.

- Беше повече от един. – той ме погледна, очите му със сини лещи бяха плоски и

трудни за разгадаване. – Изглежда имам някакво смъртоносно привличане към

расата ти.

Гняв премина през мен. Бях уморена от това другите раси да съдят върколаците и да ни

смятат незаслужаващи и недостойни. Защо? Защото виждаме секса като тържество, нещо

на което трябва да се наслаждаваш, различно от това да го криеш зад врати и мрак?

Вампирите пият кръв за да оцелеят и много убиват вечерята си, и въпреки това света като

цяло ги смята за по-достойни за уважение от нас.

В това нямаше смисъл, особено когато секса се използва за продаване на всичко от

аптечки до коли. Имам предвид, кой наистина сме наранили с лунните си танци? Разбира

се, аурата на вълк може да направи нежеланото желано, но няколко вълка не си правеха

труда да го правят. Не се нуждаем от друго когато можем да си вземем това което искаме

от собствената ни раса.

- Знаеш ли, повечето вампири с които работя са малко повече от смрадливи

машини за убиване. Това не означава че цялата проклета раса е същата.

Свиването на раменете му бе безгрижно, и все пак свирепостта на захвата му на

кормилото предполагаше че взима този разговор за всичко но не и случайност. Тази

Ейрин – и който и да е друг който е бил зад по-малко-от-звездно мнение за върколаците –

наистина го е направила на посмешище

- Това което мисля за върколаците няма нищо общо с други неща.

- Има когато мислиш че ние не сме нищо повече от проститутки – и помни че ти

бе този който каза че предпочита да отбягва проститутки.

Светлините светнаха в зелено и той тръгна с голяма скорост.

- Не смятам вълците за проститутки – вие не се продавате, като за начало. Но

мисля че сте твърде свободни и лесни с телата си.

- Но все пак ти изглеждаш напълно готов да скочиш и да се насладиш на това

което се предлага.

Той ми даде засрамен поглед.



- Под вампира е мъжа – и никой мъж с всичкият си не би казал „не” когато

опаковката е възхитителна като твоята.

- Това е точно човешко мислене – мрази расата, но не би отказал възможността

за истинско чукане.

- Поне съм честен – повече от твоят така-наречен партньор е, бих казал.

Позволих да се смени темата на разговора. Можехме да спорим вечно за неговите

твърде-човешки оплаквания срещу вълците и никога да не стигнем до никъде.

- Тейлън винаги е бил арогантен, но никога не съм си мислела че ще отиде

толкова далеч.

- Колко време бяхте заедно?

- Две години.

- Това не е ли дълго време за една вълчица? Може би за това си мисли че имате

споразумение?

Усмивката ми се стегна.

- Никога не сме били специални. В този определен момент той има седем други

любовници, докато аз имам един. – Хвърлих поглед към него. – И един бъдещ.

С годините, той стигна до десет, а аз имах трима или четирима други. А той

нямаше намерение да споделя харема си с друг.

- Вълк с много сила, значи.

- Да. – Тейлън бе много силен, не хитър.

- Тогава какъв е проблема.

Скръстих ръцете си.

- Проблемът, както казах преди, е фактът че той бе решил че аз ще бъда

идеалната майка на децата му.

Куин размишляваше за няколко секунди, след това каза нежно:

- Няма нищо лошо в това да искаш деца от жената която обичаш.

- Не, няма. – съгласих се кисело. – Само дето не сме сродни души и той не ме

обича. Той просто иска да ме имплантира с детето си.

Куин ме погледна.

- Ти не искаш ли това?



- Не. Казах ти, ние не сме сродни души. Наслаждавам се на секса, но това е. А и

съм сигурна че няма да приема риск да имам дете с някой който не обичам.

- Защо би рискувала собственият си живот?

Въздъхнах.

- Заради това което съм. Не мога да зачена нормално и специалистът ми не

знаят дали някога ще мога да се справя през периода. Той даже бе

предположил че бременността ми може да ме убие.

Изненадата му се завъртя около мен.

- Защо?

- Защото последните резултати предполагат че системата ми може да разгледа

ембриона като чуждо тяло и да го атакува. И в процеса вероятно да ме убие. –

свих рамене аз. – По негово мнение, ако искам деца, може да се случи само ако

си помагам с хапчета и съм под стриктно медицинско наблюдение. Дори

тогава, няма гаранция.

- Не е нещо което би рискувала за някой който не обичаш.

- Точно.

Той спря за секунда, свивайки по автострада Туламарин, след това попита:

- Искаш ли деца?

- Да. Ако някога срещна правилният вълк.

- Все още си млада. Имаш изобилие от време.

Чувала съм същото нещо от Роан много пъти, и не вярвам на това сега повече от както

вярвах тогава. Кой вълк би искал гена която може би никога няма да може да му даде

деца? Идеята за семейство, за предаването на гени на следващото поколение, бе

вкоренено във върколашката култура както лунните танци и сексуалната свобода. Не

можем да спрем желанието да се размножаваме, когато открием сродните си души, или

да празнуваме изгряващата луна. Беше част от това което сме.

Което е другата причина защо на Роан и на мен ни беше позволено да оцелеем. На

половина размножаващи се или не, поне сме друга генерация в групата които имат все

по-малко и по-малко вълчета всяка година. Нашите гени са сборни гени, дори ако

намалеем.

Куин профуча с Поршето в средната лента и натисна газта. Колата се изстреля напред

като че ли със скоростта на светлината.

- Има ограничение на скоростта на тази автострада. – казах сухо.



- След полунощ е. Не мога да се сетя за по-добро време или място за да тествам

това бебче. – той ми хвърли поглед, сините му лещи блестяха ярко на

уличните светлини. – По същество, проблемът е факта че той няма да приеме

„не” за отговор. Защо просто не използващ телепатия за да го принудиш да

приеме?

Намръщих му се.

- Не мога.

- Защото я блокира?

- Защото го познавам от две години. Не мога да принудя волята си срещу него

така.

- Както казах, защо не? На мен ми звучи така сякаш той се опитва да принуди

своята воля срещу теб.

Е, да, но това бе Тейлън. Неговите искания винаги бяха над тези на всички останали. Но

използвайки думи и сила бе твърде различно от това да използваш присически таланти.

Освен това, ако го направя, няма да бъда по-добра от колкото той е.

- Телепатията е защита. Отказвам да я използвам за нещо повече.

- Но я използва срещу Монейша спокойно.

- Това е различно.

- Не е, знаеш го.

- Освобождаването на брат ми е нищо повече от защита на групата.

- Щом казваш. – той хвърли поглед към огледалото за задно виждане и каза. –

този вълк не изглежда от типа който би приел желанията му да бъдат

отказвани.

- Ще го преодолее. – въпреки това си припомних погледа в очите му, спомних

си обета му че той винаги получава това което иска, и се зачудих.

Извих се на седалката и изучих Куин за момент.

- Ами ти?

Той не отвърна на погледа ми.

- Какво за мен?

- Колко време ти отне да преодолееш Ейрин?



Усмивката му бе едновременно иронична и горчива.

- Мисля че настоящите доказателство предполагат че не съм.

Със сигурност бе така.

- Е, колко време бе с нея?

- Девет месеца?

- Кога откри какво прави тя?

Изражението му бе гримаса.

- Не достатъчно бързо. – той се поколеба и след това добави. – Преди четири

месеца.

Само четири месеца. Не се учудвам че все още е наранен. А и това че все още е толкова

ядосан.

- Кога бе прехвърлена Ейрин към публичният дом?

- Преди два месеца. – той сви рамене. – Отне време да си купи компания.

- И възнамеряваш да я оставиш там.

- Да.

- Наказанието несъответства на престъплението, знаеш нали.

Внезапната му усмивка освирепя.

- Тя създаде своето място. Остави я да лежи за вечността. Не ме е грижа.

Грубостта на думите му бе остро напомняне че той бе вампир и аз седях до него. Рядък

вампир, задоволен, в това че очевидно все още има възможността да чувства, но все пак

вампир. И очевидно може да бъде толкова безсърдечен и жесток колкото и расата му.

- Ако не те бе грижа нямаше да реагираш толкова грубо. – отбелязах.

Той не каза нищо, но и двамата знаехме че съм права. Той погледна към огледалото за

задно виждане отново и кожата по гръбнака ми настръхна.

- Какво има? – завъртях се, видях в далечината проблясък на червени и сини

светлини. – Ченгета или линейка?

- Ченгета, мисля.

Ухилих се.



- Толкова с теорията че това е идеалната нощ за тестване стази бясна скорост.

- Истина. Но за разлика от теб, аз над това да не използвам психическите си

сили за да ме изкарат от беди.

Повдигнах вежда.

- Очевидно не си чела вестниците скоро. – Не че някога го правех. Джак ми

казваше новините на обед всеки ден.

Той ми хвърли поглед докато намаляваше.


- На всички полицаи и лекари са предпазени от психически внушения, като част

от всекидневната им работа.

Той прокълна леко. Аз просто продължих да се усмихвам. Зад нас, синьо-червените

светлини приближаваха, разкривайки кристалните цветове на полицейска кола. Куин

отби в страни от автострадата и две ченгета излязоха. Единият се насочи към страната на

Куин, другият към моята.

И двамата свалихме прозорците си, а Куин каза със супер учтив глас.

- Има ли проблем, поли-

Думите му бяха прекъснати от странен пукащ звук. Той се извъртя диво и застина, и

въпреки вълнението си, нямах възможността да видя какво става.

Не и заради цевта на пистолет появяващ се на два сантиметра от върха на носа ми.



Глава десета Превод: amelya_


-Не мърдай,-каза ченгето зад пистолета.-или ще вкусиш от оловото.

Какво стана с „имате право да мълчите” и тези глупости? Дори не казват, че са

тръгнали за теб.

Очевидно Готие е бил този в сенките. Но защо би изпратил щатно ченге вместо

някой от персонала на управлението?

Може би беше защото бяхме спрели. Щяхме да бъдем по подозрителни, ако

карахме бясно с небелязана кола.

Пръстите ми се стегнаха на дръжката на вратата, но се подчиних на

нарежданията на ченгето. Фактът, че Куин не беше реагирал по никакъв начин ме

притесняваше. Докато не знаех какво става, планирах да играя по сценария.

-Само превиших скоростта.-каза аз, слагайки страх в гласа си.-Не прекалявате ли

с реакцията като ни показвате оръжие?

Ченгето ме игнорира, гледайки през покрива на колата отново. Означаваше, че

не ме приемаха за заплаха. Скоро щяха да разберат колко грешат.

-Вампирът е в несвяст?-попита ченгето с оръжието.

-Да. Новите електрошокове определено работят.

Електрошокове. Страхотно. От това имаме нужда. Въпреки че тези оръжия се

мяркаха наоколо, съвсем скоро бяха отрили, че с подходящия ток, те въздействаха на

вампирите точно както на хората. Куин можеше да е в несвяст с часове.

Една ръка се провря в колата и, с периферното си зрение, видях как перуката се

вдига.

-Определено не е Браун.

Значи Готие е бил по-подозрителен към Куин, не към мен. Чудех се какво ли е

направил или казал Куин, за да го усъмни.

-Искаш ли да се обадиш в щаба,-продължи човека с оръжието.-и да питаш какво

искат да правим с тях?

Другото ченге изсумтя в съгласие и се отдалечи. Изчаках няколко секунди, след

това грабнах оръжието на ченгето от ръката му, докато отварях вратата.

Той се залюля назад с изненадан лай. Хвърлих оръжието отзад и излязох от

колата, нокаутирайки ченгето преди да разбере какво му се е случило.

Звука на отмъщението преряза въздуха. Плъзнах се в сенките отстрани на пътя,

слушайки викащия въздух, и острата тръпка на болка в задника ми, след това паднах на

земята и се претърколих на крака. Увивайки сенките около себе си, се затичах към



другата кола. Второто ченге още стоеше до вратата на колата, оръжието му насочено

там където бях изчезнала от поглед.

Поклатих глава. Кога органите на реда щяха да се научат да не слагат двамата

човеци заедно? Нямаше смисъл, не и с въвеждането на новите поощрения, които

включваха свежа, безплатна кръв за вампирите включили се. Разбира се, управлението

намазаха, докато психоанализата и физическите тестове предотвратиха доста от

останалите да станат ченгета. Но имаше толкова много кандидати, че трябваше да чакат

с години, за да станат ченгета.

Вдигнах малък камък и пристъпих тихо до задната част на колата. Ченгето се

оглеждаше. Хвърлих камъка, изчаквайки докато удари земята, след това разкрих

сенките и се затичах към него. Нямаше шанс. Имах скоростта и силата на вампир и

върколак, а той бе единствено човек. Довлачих отпуснатото му тяло до колата,

изключих видеокамерата, след това занесох и второто ченге и също го пъхнах вътре.

След това изтичах до Куин.

Не потърсих пулса му, главно защото слабият им метаболизъм прави трудно

намирането му в повечето случаи. Махнах колата му и го занесох до седалката до

шофьора. Когато беше в безопасност, изтичах до шофьорското място и запалих колата.

Централата на ченгетата щяха да се обадят за подкрепление когато видеха какво е

станало. Трябваше да се разкараме и да се отървем от Поршето възможно най-бързо.

Но не минах по първия завой, а продължих по изхода на шосе Миклеам.

Човекът, от който Куин бе наел Поршето имаше депо до летището, но не можех да

рискувам да заведа Куин там, докато е в безсъзнание. Шосе Миклеам имаше стар хотел

недалеч от пътя, с хубав паркинг отзад и стълби вместо асансьор. Щях да наема стая и

да оставя Куин там, след това да се избавя от колата и да се върна.

Махнах си перуката и лещите, докато чаках светофара да светне зелено.

Изглеждайки не толкова зловещо, паркирах от страна на хотела вместо на рецепцията.

След като взех чантата си от кутията зад седалката ми, взех якето си и излязох. Нямаше

смисъл да плаша жената.

Както се оказа, не трябваше да се притеснявам. Жената не се интересуваше кой

наема стаята, стига да си платят за нея. Когато не само платих, но попитах и за най-

добрата им стая—която се оказа, че е стаята им за младоженци—тя практически

затанцува. Очевидно времената бяха тежки когато имаше повече хотели до летището.

Закарах колата отзад и паркирах. След като отворих стаята, полу-пренесох,

полу-довлачих Куин по стълбите, радвайки се че хотела бе почти празен или че никой

не излезе да види от къде идва шума. Точно тогава не бих се занимавала с обяснения.

Сложих го удобно на леглото и му оставих бележка, оставяйки я на масата с папките,

оръжието, и перуката ми, за да ги види първо, и тогава да излиза.

Да върна колата не се оказа проблем, така че отидох на по-малко екзотично

място и наех нормален Форд.

Докато се върнах в хотела беше минал един час и Куин още не се бе събудил.

Взех телефона и се обадих на телефона на Джак, който бе останал с Лиандър.

Само дето не Лиандър отговори, а Джак.



-Защо си се върнал?-попитах, разтревожена, че нещо се е объркало.

-Влязохме и излязохме по-бързо от очакваното. Слушай, не мога да говоря

дълго. Алекс ми каза, че има проследяващо устройство на този номер. Имаш най-много

една минута.

-Готие ни засече на излизане от офиса на Браун. Не ме позна, но нещо в Куин го

е усъмнило, че той не е Браун. Прати ченгета след нас. Бяхме спрени и застреляха Куин

с електрошок. Може да останем тук за известно време.

-Алекс спомена, че е сложена аларма на колата. Тя не я е оттеглила защото

искахме да видим къде отива. Очевидно си се справила.

-Очевидно.-казах иронично.-И не, не съм пълна с адреналин от случилото се.

Той се засмя.

-Куин сложи ли устройството?

-Да. И намерихме няколко интересни папки за Проекта Белият Фантом.

-Хубаво. Не бързай защото има ченгета на магистралата и ще бъдат там до

пиковите часове. Не може да направим нищо друго сега, докато нямаме защитата на

тъмнината отново.

Цял ден да си играя с Куин. Дали не беше готино?

-В кой район се намираш?

Поколебах се, опитвайки се да запомня кодовете, след това превърнах името на

хотела в нещо като район. Казах му и той изсумтя.

-Обади се, ако има проблем или ако смениш мястото.

-Добре.-Затворих телефона, след това отидох до старото спа в ъгъла на стаята.

Достатъчно голямо за двама. Усмивката ми стана по-широка когато видях маслата до

стената. Да платиш за стая на младоженци си има предимства.

Хвърлих якето и роклята си на близкия стол и отидох в банята, за да видя

застреляния си задник.

Не беше зле, само драскотина, която беше от едната страна до средата. Дори не

беше кървяло много. Взех бърз душ, за да махна гадостите на Лиандър от кожата си,

след това се избърсах и тръгнах гола до леглото. Куин не помръдна когато легнах до

него. Почти поисках да съблека дрехите му, защото беше по-удобно да се свиеш до

кожа отколкото до дреха. Но пък нямах достатъчно енергия, за да стана и да го направя.

Освен това, въображението ми се преструваше. С усмивка на устните, затворих очи и

заспах.

Когато се събудих час по-късно, беше да почувствам кожата си до друга кожа и

желанието във вените си. Дъх погали рамото ми, последван от леки целувки, които

пратиха тръпки на удоволствие по тялото ми.



Когато се размърдах, пръстите му тръгнаха от ханша ми до корема и се запътиха

надолу. Дъхът ми спря в очакване. Напрежение имаше във всеки мускул, така че когато

пръстите му достигнаха до зърното ми, щях да избухна. За няколко секунди нуждата

беше толкова силна, че забравих да дишам.

-Знаеш ли колко разочароващо е да се събудиш до красива жена,-казах той, а

съблазнителен тон се прокрадна в гласа му.-и да видиш, че си облечен?

О, знаех колко е разочароващо. Бях го почувствала от момента, в който той бе

дошъл гол в живота ми.

-Дрехите никога не спират решителните хора.-Обърнах се да го погледна. Косата

му бе влажна и на лицето му я нямаше мърсотията, която го правеше да изглежда

мъртвешки. Прокарах пръст по още мократа му буза и линията на устните.-Как се

чувстваш?

-Адски възбуден.-Устните му се разтвориха, взимайки пръста ми вътре,

смучейки го нежно. Очакването мина през мен. Нямах търпение да прави същото нещо

с други неща.

-Ти как се чувстваш?-продължи той, след няколко минути.

-Много по-добре сега, когато си буден и в съзнание.

Ръката му бе отново на ханша ми и горещината от докосването му избликна в

мен, разпространявайки се като вълна, която остави цялото ми тяло треперещо. Той

може да искаше първата ни „истинска” любовна сесия да бъде дълго, бавно

съблазняване на сетивата, но не мисля, че се надяваше на това. Не и с тази нужда

между нас.

-Помниш ли какво стана снощи?

Той се намръщи, но имаше разсеян поглед в очите му, докато минаваше бавно с

ръце по тялото ми отново.

-Не много след като ченгето дойде до вратата ми.

-Той използва електрошок върху теб. Готие ни е заподозрял.

-Значи късмет, че жената с мен може да се оправя когато нещата станат

напечени.

Ухилих се.

-Голям късмет. Трябваше да върна Поршето. Ще трябва да се задоволиш в Форд.

-Точно сега, колата е последното нещо, за което мисля.

Повдигнах вежда, и се усмихнах игриво.

-И за какво мислиш?



-За това.-Ръката му се плъзна зад врата ми, пръстите му увивайки се около

косата ми, докато той поведе устните му до моите. Внезапно се целувахме сякаш

животите ни зависят от това. И може би беше така, защото наистина щях да

експлодирам, ако той не премахнеше това напрежение между нас, което беше още от

началото.

След почти сякаш няколко часа, си поехме въздух. Бързото биене на сърцето ми

запълни тишината, заедно с горещината на кръвта ми, която минаваше през вените.

Отворих очи и се вгледах в неговите. Видях как желанието гореше ярко—

едновременно сексуално и кръвно желание. Той контролираше и двете, но изпускаше

първото.

Той ме целуна отново, и колкото й контрол да имах, беше напълно и неочаквано

разбит под силата й. От страстта под нея.

Никой не ме бе целувал така преди.

Но не беше целувката му това, което исках. Бях готова за всичко, което можеше

да ми даде.

Бутнах го, за да легне по гръб и се качих отгоре му, искайки го по най-

първичния възможен начин. Той изстена, ръцете му се плъзнаха към ханша ми и ме

притиснаха по-силно надолу. Извих се нагоре, също стенейки, от начин по който той ме

изпълваше, довършваше ме, по начин, по който Тейлън никога не е правил. Беше сякаш

бяха намерила перфектното парче от пъзел, това парче, което беше единствено и

изработено, за да пасва идеално с мен.

Той започна да се движи, и да мисля беше невъзможно. Можех само да се движа

с него, запазвайки и наслаждавайки се на чувствата, които минаваха през мен.

След това той се изправи и сложи краката ми около себе си, така че седях в скута

му, пронизана от тялото му, гърдите ми допирайки се в неговите. Тъмните му очи

горяха срещу моите, възбуждайки ме по незнаен начин до сега.

-Искам да те целувам, когато свърша в теб.-изръмжа той.

Думите тъкмо излязоха от устата му и аз го целувах, вкусвайки го, ръцете ми

около врата му, държейки го близо, докато той се движеше в мен. Тялото ми се

разтрепери от чувствата, които се бушуваха в мен, бедрата ми бяха здраво около него,

докато напрежението нарастваше и нарастваше, докато не се почувствах толкова

стегната, че всичко щеше да се разпадне. След това всичко се разпадна, след това бях

разкрита, стенейки, от силата на оргазма, които минаваше през мен. Целувката му стана

толкова силна колкото тялото му, и той се изля в мен, устата му напусна моята, и

зъбите му захапаха врата ми. Трепнах инстинктивно, когато пробиха кожата ми, но

леката тръпка на болка бързо се превърна в нещо безспорно прелестно, и аз свърших за

втори път.

Когато треперенето стихна, той взе лицето ми между ръцете си и ме целуна

нежно.

-Сега когато напрежението се разпадна малко, можем да станем по-сериозни.



-Не може да е по-сериозно отколкото беше току-що.-Устните ми бяха близо до

неговите, и когато той издишаше аз вдишвах. Беше сякаш присъствието му влизаше

под всяка моя пора.

Горещината в погледа му подпали огън дълбоко в душата ми, и все пак имах

чувството, че въобще не съм почувствала какво може да ми направи този вампир.

Той докосна устните ми още веднъж, след това каза:

-Колко време имаме?

-Цял ден. Джак не ни иска обратно до привечер.

-Тогава ще те съблазня както исках.-той направи пауза и дяволитата му усмивка

накара сърцето ми да трепне.-И ще имам достатъчно време, за да те накарам да

закрещиш.

Усмихнах се. Типично за всеки мъж.

-Не крещя за никого.


-Значи не си обичана както трябва.-Той удари леко бедрото ми.-Слизай, жено.

Трябва да подготвям съблазняване.

Плъзнах се на една страна, разтягайки се на леглото. Той се обърна, взимайки

ефирната рокля от стола.

-Дай да ти завържа ръцете.

-Защо?

-Защото искам да ти доставя удоволствие. Не искам да ме докосваш все още.

Вълнението надделя и измъкнах двете си ръце напред. Опитвала съм

ограничения преди и не мога да кажа, че ми е харесало, но роклята беше тънка и можех

да се измъкна от нея когато си поискам. Той завърза ръцете ми заедно след това седна

назад и за минута само ме гледаше. Гладът в очите му ме накара да се усмихна.

-Виждаш нещо, което ти харесва?-пошегувах се аз, галейки бедра провокативно.

-Виждам много неща, които ще вкуся. Но за сега само се обърни.

Направих каквото ми каза, след това го гледах, докато отиваше към спато.

Мъжът изглеждаше невероятно под всеки ъгъл, но определено имаше страхотен

задник. Той се наведе към ваната показвайки ми не само страхотния си задник, но и

слабините си и прекрасните си мускулести бедра, докато взимаше разните масла.

-Мисля, че това с канелата става.



Избра любимия ми аромат. Усмихнах се, гледайки го как се връща, възхитена, че

е готов отново. Вампирската сила е толкова добра колкото и върколашката. Той

коленичи до леглото, сложи си доста масло на ръцете, и ги разтърка.

-Затвори очи.-нареди той.

Направих каквото ми каза, и въздъхнах от удоволствие когато ръцете му

започнаха да масажират краката ми. Докато той започна да разтиля масло по кожата

ми, богатата миризма на канела се разтля във въздуха, възбуждайки сетивата ми почти

колкото нежните, еротични движения на пръстите му. Постепенно той придвижи

ръцете си нагоре по крака ми, а пръстите му ме оставяха едновременно възбудена и

спокойна.

Когато свърши с единия крак, започна с другия. Направо треперех от

удоволствие, напълно наслаждавайки се на нюанса на тази глезотия.

-Какво е станало тук?-попита той, докато пръста му мина пред изгореното от

куршума.

-Едно от ченгетата се опита да поправи задника ми.

-Очевидно не знае какво е съвършенство.

-Мисля, че беше повече загрижен, че партньора му е бил повален от парче жена.

Сега ми разтваряше краката, пръстите му продължавайки по гърба ми. Ако бях

котка, бих измъркала.

-Не мисля, че някой би те нарекъл парче жена.

Сякаш да потвърди това, пръстите му ме докоснаха отстрани на гърдите,

пращайки тръпки на напрежение до всеки нервен край.

-Е, определено не съм амазонка.

Усмивката му беше топлина, която не видях, но почувствах.

-На повърхността, не. Но отвътре определено има войн, който иска да излезе на

свобода.

-Не войн, само жена готова и желаеща да защити себе си и глутницата си.

Пръстите на Куин правеха магията си на врата и раменете ми, и докато свърши

бях напълно отпусната. И адски възбудена. Когато той се отдръпна, въздъхнах в

разочарование. Наистина се надявах да довърши каквото бе започнал и да ме вземе

отзад.

-Обърни се.-заповяда той отново.

Направих го. Той постави ръцете ми над главата ми и ги завърза за рамката на

спалнята. След това отиде пак до краката ми и започна масажа отново, задържайки

погледа ми през цялото време и давайки повече грижа и повече време когато стигна до



гърдите ми. Беше еротично и чувствено изживяване, и когато свърши, всеки

сантиметър от мен трепереше от нуждата да го имам дълбоко вътре в мен.

Но похотливия блясък в очите му, и неговата секси, знаеща усмивка, казваха, че

той няма намерение да бърза.

-Сега е времето за предизвикателството.-Ниския му, богат глас завибрира по

кожата ми, толкова интимен колкото целувка.-Искам да те накарам да крещиш за мен,

Райли.

-Няма шанс.-Все пак имах подозрението, че ако някой мъж може да ме накара да

го направя, то това ще бъде този вампир.

Той се пресегна през мен, и остави маслото на шкафчето, след това се наведе

към мен и ме целуна леко.

-Тогава нека игрите започнат.-каза той, дъхът му топъл колкото блясъка в очите

му.

Ухилих се.

-Давай.

И той го направи. Използвайки устата и езика си, не остави дори една част от

тялото ми недокосната или непрегледана. Той намери ерогенни зони, които дори не

знаех, че съществуват, и ги разработи напълно, карайки ме почти да свърша отново и

отново, дърпайки се всеки път точно накрая, докато пот не покри цялото ми тяло и

всеки сантиметър от мен вибрираше с нуждата от освобождение.

След това той се премести надолу.

Когато езикът му мина през клитора ми, подскочих в сладко блаженство, със

скимтене напускайки устните ми. Той се изсмя меко, а дъхът му бе горещ до влажната

ми кожа. След това започна да смуче, и тогава всякакви задръжки ме напуснаха.

Преминах границата в страст, въртейки се и стенейки и треперейки, докато той

продължи да ме милва и смуче.

Треперенето тъкмо стихваше когато той каза:

-Готова ли си да викаш заради мен, Райли?

Дъхът му докосна бедрата ми, целувка на въздух, която ме накара да потреперя.

Затворих очи, наслаждавайки се на усещането, желаейки го в мен и все пак искайки

тази любовна сесия да продължи колкото се може повече.

-Казах ти, не викам за никого.

Това излезе задъхано и той се засмя леко.

-Тогава ще продължа.



Направи го. И беше толкова внимателен колкото и първия път, само че този път

използва ръцете си вместо езика и устата си. Докара ме до ръба толкова бързо, но този

път не предложи освобождение, отдръпвайки се, взимайки устата ми, целувайки ме

горещо и внимателно, докато треперенето стихна. След това започна отново.

Исках любовна игра, и я получих—в изобилие. Само дето не бях сигурна дали

ще оцелея дълго така.

-Моля те.-задъхах се аз.-О, Господи, моля те... желая те... в мен.

Той клекна върху мен, тялото му толкова топло и потно колкото моето,

усмивката му палава.

-Знаеш цената.

-Да, да, каквото поискаш. Просто го направи.

Той се протегна върху мен, освобождавайки ръцете ми, след това се премести,

така че твърдата дължина на ерекцията му да се притисне до мен, желаеща, но не

влизаща..

-Дали да е бавно и дълго?

Направих задушаващ звук и той се засмя.

-Не мисля.

С един бърз, твърд замах, той беше в мен, и беше толкова сладко, прекрасно

облекчение, че едва не се разплаках. След това той започна да се движи, тласкайки се

дълбоко и силно, и нямаше спокойствие, нямаше контрол в действията му. Беше лудост

и страст и горещина и напрежение, и въпреки че едва можех да дишам да не говорим за

мислене, знаех, че исках точно това, точно това е липсвало в живота ми. Защото беше

повече от секс, повече от сливането на тела и желание. Беше сякаш точно в този

прекрасен момент, сме се слели в едно, физически и духовно.

След това зъбите му се впиха във врата ми и всичко изригна в удоволствие.

Заедно прекрачихме края, крещейки, навлизайки в море от щастие по-силно от всичко,

което съм чувствала.

След като се научих как да дишам отново, взех лицето му между ръцете си, и го

целунах бавно и дълго.

-Това беше невероятно.

Той се завъртя на една страна, вземайки ме до себе си.

-И те накарах да закрещиш.

Топлия му, секси тон съдържаше мъжка арогантност и аз се усмихнах.

-Само защото те исках в мен.

Той се засмя меко и махна влажните кичури от лицето ми.



-Не звучеше просто случаен вик.

А аз си мислех, че Тейлън има сила. Усмихнах се и го целунах по брадичката.

-Така звучеше.

През деня той доказа, че не е било случаен вик.

Но в късния следобед, докато лежахме горещи, потни, и прегърнати едни в друг,

знаех, че съм в голяма, голяма беда. Защото интензивността, която гореше между нас,

показваше, че вампирът може да е повече от секс партньор.

Нямаше значение, че тъкмо съм го срещнала. Нямаше значение, че той не ме

иска по друг начин освен физически. Нямах контрол върху емоциите си, както нямах

контрол и върху реакциите на луната.

Исках го. Исках да проуча границите на това, което имахме.

Само дето това беше последното нещо, което той искаше.

Но аз скоро го бях предупредила, че аз съм вълчица, която се бори за това, в

което вярва.

И бях повече от готова да се боря за възможностите на това, което имаше между

мен и този вампир.

-Я, гледай ти.-каза Роан, поглеждайки от мен към Куин и обратно, докато

вървяхме към него.-Изглежда добре сте си запълнили времето.

Ухилих се.

-Нямахме карти, и трябваше да правим нещо.

Погледа му се съсредоточи върху ухапаното на врата ми. Куин е бил внимателен

да ме хапе на същото място, за да нямам ухапвания навсякъде по врата си. Но ние

правихме любов повече от няколко пъти, и раните отнемаха повече време, за да се

излекуват.

-Надявам се да не си я изморил много. Имаме много неща планирани за

довечера.

Това, което казваше бе, че се надяваше Куин да не е взел твърде много кръв, и

всички го знаехме.

Куин сложи ръката си на рамото на Роан и го стисна леко.

-Взех не повече от нужното.-Той ме погледна с усмивка на устните.-И ако се

чудиш дали някой е изморен, питай мен.

-Не съм чула да се оплакваш.-каза аз иронично.

Усмивката му се разшири, карайки хормоните ми да затанцуват.



-Няма и да чуеш. Можеш да ме изморяваш колкото си искаш.-той премести

погледа си към Роан.-Къде е Лиандър? Трябва да му върна модулаторите.

-Готви вътре. Очевидно харесва опитите ми точно колкото сестра ми.

Погледа на Куин се задържа малко върху моя, след това влезе вътре. Последвах

го, наслаждавайки се на гледката, преди да отида горе, за да си взема дрехи. Когато се

върнах, седнах на пейката до брат ми.

-Е, как мина снощи?

-Беше лесно, след като всички бяха в безсъзнание. Охраната беше там, но

нямаше вампири сред тях, и аз и Джак внимателно премахнахме миризмата си

предварително.

-Намерихте ли нещо?

Той изсумтя меко.

-Сперма и яйцеклетки, много от тях.

-Намерихте ли и унищожихте своето?

-Така мисля. Намерихме някои интересни папки, но освен това, нищо. Както си

мислехме, Монейша прави малко повече отколкото да колекционира. Не идват от там

дубликатите.

-Значи не са за търсене на някакъв вид?

-Това са. Но само основни неща.

Намръщих се.

-Мислех, че Монейша е изолирали групата на гените, която прави вампира,

вампир?

Той ме погледна объркано.

-Къде чу това?

-Сигурно е било във вестника.

-Аз не съм чул.

Сега аз бях объркана.

-Може би не сме прочели тези вестници.

-Кой ти каза това?

-Миша. Той каза, че е имало протести пред Монейша, заради търсенето на

гените.



-Имаше протести, но главно защото са купували земя в територията, за да се

разширяват.

-Може би Миша е съединил някои истории.-Но дори докато го казах, не мислех,

че е това. Миша имаше най-добрата памет, която съм виждала.

-Може би.-Роан не звучеше повече убеден от мен.

Задъвках устните си за момент, след това попитах:

-Намери ли някаква информация за Конан?

-Кой?

-Конан. Очевидно те притежават Монейша.

-Къде чу това? Защото знам, че директор Хънтър все още преглежда папките.

-Миша ми каза.


-От къде е знаел?

-Мога да го питам, когато го видя пак.

-Кажи на Джак и виж какво ще каже той.-той направи пауза.-Защо ви заподозря

Готие?

Повдигнах рамене.

-Не знам. Той седеше пред офиса когато излизахме. Може би е чул нещо.

-Тези офиси са звукоизолирани.

-Значи или има носа на вълк, или Куин е казал нещо, което не трябва. Въпреки

че нямам представа какво може да е.

Роан се намръщи.

-Знаеш ли, през няколкото пъти, в които съм работил с него, съм забелязал, че

има странни остри усещания за вампир. Ако той е някой от съществата направени в

лабораторията, значи може би той има носа на вълк.

Облегнах се на напечения от слънцето стар навес.

-Джак провери ли военната инсталация? Не може ли това да е програма на

правителството?

-Войската определено работи в слагането на вампирски гени в не-човеци, когато

от това, което Джак казва, направените са живели най-много няколко години.



Припомних си миризмата в гаража. Припомних си чувството, че гледам

смъртоносни—или поне умиращи—неща.

-Който и да е зад това, не мисля, че и техните същества живеят дълго.

-Живеят достатъчно дълго, за да правят няколко доста лоши неща.

Повдигнах една вежда.

-Като какво?

Той се поколеба.

-Нали знаеш, че имаме десет от пазителите ни изчезнали?-Когато кимнах, той

продължи.-От каквото успяхме да намерим от тези, които намерихме, изглежда сякаш

са се борили за живота си на някаква арена.

Затворих очи и се помолих Кели да не е в това число. Да не е още един тест на

някакъв ненормален, за гротеските му същества.

Тя не заслужаваше такава смърт. Никой от пазителите не я заслужаваше.

Но отново премахнах тази мисъл, не искайки да посрещна лицето на болката,

докато и последната надежда не угасне и да знам със сигурност, че е мъртва.

-Очевидно телата са изоставени в места където няма слънчева светлина; иначе

нямаше да има какво да разглеждаме. Което означава, че са искали управлението да

намери останките.

Той кимна.

-Джак каза, че има голямо количество катализатор във вампира, който бяха

намерили в самолета на Куин. И резултатите, които Куин получи от клонингите на

Готие също показват високи дози.


-Изглежда не ги интересува дали съществото ще живее дълго.

-Може би достатъчно дълго, за да направи каквото трябва.-Изражението ми

беше остро когато ме погледна.-Вампирското тяло бързо дегенерира когато е умрял.

Можеш ли да си помислиш за по-добра машина от тази, която да влезе, да направи

работата, след това да се разруши, за да няма доказателства?

-Всъщност това не е нещо, за което искам да мисля.-Гледах как стърчиопашките

скачат на гърбовете на близките крави.

-Как така Готие е останал в управлението? Особено след като клонингите му са

започнали да се появяват навсякъде?

-Мислим, че Готие работи с някой в управлението—някой друг осен Алън

Браун. Докато не открием този човек, Готие остава. По-добре е да можеш да виждаш

врага си.



-Точно сега не го гледаш.

-Директор Хънтър го гледа.

-О.-Затворих очи, слушайки как вятъра минава през близките храсти. Бурята е

ударила Мелборн по-рано този следобед.-Като пазител, на Готие трябва да му бъде

проверявано здравето. Предполагам, че нищо необичайно не е излязло?

-Не. И Джак ти каза за неговата история—или по точно, че няма такава.

-Да. Част по част.

Роан се ухили.

-Той те иска в програмата, сестричке, просто искаше да те включи.

-Вече ми го каза.

Въпросният мъж излезе от горите, докато говорех.

-Райли.-каза той, с усмивка на устните, но очите му бяха сериозни.-Трябва да

говорим, ако може.

Погледнах Роан, който вдигна рамене на неизказания ми въпрос. Станах и казах:

-Разбира се.

Джак се върна към гората и аз вървях след него. Отидохме до язовира и

останахме на ръба, гледайки как водните кончета мърдат из водата.

-Какво става?-попитах след момент.

-Нещо, което може да не ти хареса.-той ме погледна, и зелените му очи бяха

пълни с ярост.-Помниш ли кръвната проба, която ти взех?

Стомахът ми изпадна.

-Да.

-Получихме някои интересни резултати.

Затворих очи за секунда, несигурна, че искам да чуя.

-Е, бях ли дрогирана?

-Да. Имаше Н529, дрога направена за не-човеци, за да изпадат в безсъзнание, и

още една, което не би трябвало да я има на пазара до следващия месец. Другата е

АРЦ1-23.


-Което е?



-Лекарство, което е още на експерименти защото има сериозно ефекти върху не-

човеците.-той се поколеба.-Изглежда някой се опитва да те накара да забременееш.



Глава единадесета Превод: amelya_


За няколко секунди не реагирах, само го гледах. След това яда ми изригна и свих

ръце в юмруци, искайки да имам нещо—някого—който да ударя.

-Ще го убия това копеле.

Всъщност, убийството ще е твърде бързо. Може би ще му откъсна топките.

-Изглежда знаеш кой е?

Кимнах и започнах да се разхождам.

-Един от моите редовни партньори, който скоро ми говореше, че иска да му родя

дете.

-Но не си се съгласяла за лекарството?

Изсумтях.

-Едва ли. Ако някога искам да имам деца, ще е с някого когото обичам, а не

някой, който просто чукам.

-Още ли имаш чипа в ръката си?

-Мамка му.-Проследих с пръсти ръката си, и намерих малката издутина под

кожата ми. Облекчение се плъзна през мен. Слава Богу.

-Трябва да направим повече тестове.-продължи Джак, очевидно разчитайки

облекчението ми.


-Защо?

-Защото количеството на АРЦ1-23 в кръвната пробва показва, че лекарството ти

е давано от няколко месеца, и, както казах, знае се, че има сериозни ефекти.

Махнах косата от лицето си и започнах да се разхождам отново. Яростта в

тялото ми не ми даваше покой.

-За какви странични ефекти говорим?

-Изглежда лекарството може да се изменя когато навлезе в тялото, променяйки

не само своя химичен състав, но и този, в който е инжектиран.

-Това...това...

Джак кимна, сякаш разбираше.



-Лекарството е минало през всички лабораторни изследвания, така че те решиха

да експериментират на доброволци, които имат проблеми със зачеването, използвайки

микс от хора, превръщачи, и върколаци. От петдесетте в първата проба, върху десет

нямаше ефект. Тридесет забременяха, и имаха нормална бременност и раждане, и нито

родителя нито детето имаха странични ефекти от лекарството. Останалите десет, обаче,

започнаха да се превръщат по един или друг начин.

С моя късмет напоследък, сигурно нямаше да бъда от тези върху които е нямало

ефект. Дори няма да бъда от бременните. Издишах въздух и промених мнението си.

Щях да му откъсна топките, след това щях да го убия.

-Защо е имало ефект на едни, а на други не?

-Учените мислят, че тези десет, които не са забременели са имали объркан род.

Изражението му бе мрачно и някакси обмислящо. Не трябваше да му чета

мислите, за да знам, че мисли за моя объркан род. Крещеше ми се. Господи, все едно

нямаш достатъчно странни неща в живота си.

-От къде са намерили толкова кръстоски?-Размножаването между не-човеците—

особено превръщачи и върколаци—беше много рядко. Въпреки че бяхме сексуално

съвместими, нещо в гените ни правеше невъзможно това да оплодим някой от нашите.

-Известяваха из Австралия. Нормалното размножаване може да е рядко, но се

случва.

-След колко време страничните ефекти ще станат очевидни?

-Експеримента беше направен преди година. Минаха шест месеца преди

страничните ефекти да си проличат. До тогава всички са били нормално.

Значи трябваше да чакам месеци преди да узная. Изритах няколко камъка под

краката си, гледайки как се разбиват във водата. Водните кончета трепкаха над

вълните, крилцата им хващайки светлината.

-И как се взима лекарството?

-Чрез инжекция, един път месечно.

Затворих очи. Тейлън ми е давал лекарството поне два месеца. Защо иначе

изгубвах съзнание след като пиех неговото „хубаво” шампанско?

-Знаех, че е всеотдаен когато става въпрос сам да направи нещо, но не мислех, че

би направил това.

-Предполагам, че говорим за Тейлън Ласал?

Погледнах нагоре към Джак.

-От къде знаеш?



-Разследвах го.-усмивката му беше огорчена.-Можеш да мислиш, че само

прибираш папките, но истината е, че работиш в чувствителната част и знаеш повече за

работата от директорите. Управлението има много врагове, и информацията, която ти

и другите връзки държите може да ни помогне за тези, които искат да ни унищожат.-

Той вдигна рамене.-Така че знам с кого си прекарват времето моите хора.

-Разследваш всички, с които се срещаме?

Той изсумтя меко.

-Едва ли. Нямаме толкова служители. Просто тези, с които се срещаш главно.

Главната причина, поради която Лиандър е в тази мисия, е защото знам всичко за

него—и записите му във войската. Той ще бъде добро попълнение в новия екип, който

искам да направя.

-Ще прибереш Лиандър точно както прибра мен.

-Той не е толкова твърдоглав колкото теб.

Игнорирах подигравката.

-И какво казват докладите ти за Миша и Тейлън?

-Тейлън е много успешен предприемач с връзки навсякъде—и много от

компаниите има други връзки, като някои от тях още не сме проследили. Безмилостен е

когато иска нещо, но никога не е прекрачвал закона—доколкото знаем.

-Докато не е поискал дете.-промърморих аз.-Ами Миша?

-Миша е още по-труден за разследване. Той е много влиятелен, но още не знаем

как.


-Той притежава Предприятията Ролинс.

Джак кимна.

-Които от пет години имат сериозни загуби, и все пак богатството на Миша се

увеличава.

-Определено от добри инвестиции.-Като комплекса от апартаменти на „Южна

Банка”.

-Определено. Само дето не можем да намерим всичките.

Изгледах го за момент, несигурна какво да мисля.

-Мислиш, че Миша е мошеник?

-Честно не знам, защото и златната и сребърната глутница са много докачливи за

информацията за членове на глутницата и парите им. Знам, че се е покрил много добре,



и инстинкта ми казва, че е намислил нещо. Съмнявам се, че това нещо има общо с

управлението, но мисля, че има общо с теб.

Разтърках очите си. Деня, който бе започнал много добре отиваше към ужасен.

-Защо не си ми споменавал това преди?

-Защото нямам доказателство, че е намислил нещо. Инстинктите ми могат да

грешат. Няма да е за първи път.

Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Миша и аз добре щяхме да си

поговорим когато се върнеше. Ако не получех отговорите, които искам—както и

Джак—го изритвам от листа си, заедно с Тейлън.

И да си помислиш, че преди няколко часа бях щастлива и с двамата.

-Е, как Тейлън има АРЦ1-23, ако не е на пазара?

-Неговата компания прави тестовете.

Има връзки навсякъде, беше казал Джак.

-Той не знае, че съм наполовина вампир. Сигурно е мислел, че е безопасно да ми

го даде.

-Това не извинява какво е направил.

-Не.-направих пауза, опитвайки се да утоля яда си.-И сега какво ще правим?

Той ме изучаваше за момент.

-Ще бъде обвинен.

Важното беше аз първа да го пипна, после не ме интересуваше какво ще правят с

него.

-Чувам, че идва „но”.

Той кимна.

-Военните много искат да изследват това лекарство, и Тейлън е ключа към това.

Което означаваше, че няма да позволят нищо да му се случи, докато не го

получат.

-Предполагам, че вече няма вариант да излезе на пазара?

-Правят по-големи изследвания, и тестовете се преглеждат много внимателно.

Все пак работеше за по-голямата част от групата.

Поех дълбоко въздух, след това попитах въпроса, който се опитвах да избегна.

-Е, какво точно прави то?



-Изглежда засилва способностите. Шест от десетте са кръстоска на върколако-

човеци или превръщачо-човеци. Всичките започнаха да приемат всяка форма.

Облекчение мина през мен. Да приемам форма беше много по-добре от нещата,

които си представях.

-Това не звучи толкова зле.

Джак изсумтя.

-Да, само дето като се променят много често, разбират, че вече не могат да

приемат човешка форма. Телесната им химия толкова много е отказвала клетките, че

вече не помни формата, и си остават в животинска форма.

Което не беше хубаво. Смъртта определено щеше да бъде по-добре отколкото да

не си възвърна човечността.

-А останалите четирима?

-Са кръстоски между върколак и превръщач, и всичките имат психични

способности. Трима от тях не знаеха това. Способностите им така се увеличили, че

станали опасни. Мисля, че в момента и четиримата са преместени в програма на

военните.

Погледнах го.

-Не се опитвай да ме слагаш в програма на военните.

Той ми се усмихна, с усмивка на която не вярвах особено.

-Скъпа, ти си моя. Ако ще ходиш някъде, то ще бъде в програмата за пазители.

-Това също няма да стане.

-Може да нямаш избор. Ако лекарството ти влияе, ще бъде или ние, или

военните, докато не разберем как да те върнем.

Значи ще е управлението. Но това не означаваше, че ще се включа без борба.

Ако Джак ме искаше като пазител, ще трябва да ме завлече викайки и ритайки.

-И сега какво?

-Изглежда лекарството още няма ефект, но ние ще ти правим редовни тестове на

кръвта и клетките. Също и редовен психологичен тест, ако нещо се появи там.

-Аз съм телепат—знаеш това.

Той кимна.

-Тестовете също показаха и латентни способности в ясновидството.

-Което е способност, за която на военните не им пука.



-Всъщност с ясновидството може да се получи информация.

-Да, но както ти каза, е латентно. Тоест, не е активно и не се използва.

-Съгласен съм. Но твоята телепатия не е. Защото може да се използва и за

намиране на информация, и като оръжие, и определено се иска. Рейтинга ти и без това е

висок—това лекарство може да те извади от скалата.

Не исках да бъда извън скалата. Не исках да използвам способностите си за

нещо друго освен защита. Но имах чувството, че Тейлън е взел всичките ми избори.

Ритнах още един камък в язовира и си представих, че е главата на един златен

върколак, която пада под тъмнокафява вода.

Джак стисна рамото ми.

-Може да си една от късметлиите. Може да нямаш страничен ефект.

Усмивката ми беше огорчена.

-Не вярваш на това повече от мен.


-Не, но точно сега няма какво да направим. Времето ще покаже. През това

време, имаме да премахваме фабрика за клонинги.

Обърнах се и го последвах по пътеката.

-Знаеше ли, че компания на име Конан притежава Монейша.

Той ме погледна през рамо.

-Не. А ти как знаеш?

-Миша ми каза.

-Интересно. Чудя се как знае—и защо ти е казал.

-Защото аз го попитах.

-Може би трябва да го попиташ някои други неща—като например дали знае

нещо за клонинги и кръстоски.

-Мога, ако искаш.

-Може да си струва да опитаме. Междувременно, аз ще разгледам за Конан.

-Не мислиш, че кръстоските идват от същата фабрика, от която идват и

клонингите?

-Не, и доказателството, което Куин е взел го потвърждава.



Роан не седеше на пейката когато пристигнахме. Но като се има предвид

вкусната миризма на препечено месо във въздуха, сигурно беше вътре казвайки на

Лиандър да побърза и да сервира.

-Никога няма да се изморя от тази миризма.-каза Джак, поемайки дълбоко

въздух.-Затова живея над ресторант.

Отворих вратата и му посочих да минава.

-Винаги съм си мислела, че миризмата на храна кара стомаха на вампирите да се

преобърне.

Джак поклати глава.

-Мит от Холивуд. Ти, по-добре от всички хора, трябва да знаеш да не вярваш на

такива неща.

-Хей, някои митове звучат много разумно.

-Това, че звучат такива не означава, че са.

Той тръгна към масата и аз погледна покрай него за Куин. Той не беше във

всекидневната, но секунда по-късно слезе по стълбите. Погледа му срещнаха моя, а

черните му очи бяха топли и пълни с глад. Горещината мина през вените ми,

навлажнявайки ме веднага. А пълнолунието бе след два дни. Ако мисията продължеше

много дълго, щях да съм в беда. Горещината бе скрита, но силата й подсказваше, че

няма да бъде дълго така.

-Хей, красива госпожице.-каза той, слагайки ръка на кръста ми, придърпвайки

ме.-Познай какво?

-Какво?-казах аз, гласът ми малко повече от дрезгав шепот. Боже, чувството да е

близо мен беше толкова хубаво, че хормоните ми казваха да го бутна на земята и да го

чукам до безсъзнание.

-Роан и аз дърпахме сламки. Ние печелим леглото тази вечер.

Сложих ръце на врата му и целунах брадичката му.

-Това означава ли, че ще сме под звездите утре?

-Страхувам се, че да. Но синоптика каза, че не става.

-И без това няма значение, защото аз бях тренирана за скаут. Ще ни направя

убежище.

Усмивката му беше определено игрива.

-Жалко, че не си донесла униформата. Нямам нищо против да те видя в нея.


-Има фетиш за жени в униформи, нали?



-Особено когато са дългокраки червенокоски.-Дъхът му погали устата ми, след

това устните му намериха моите и целувката ни стана дълго, бавно съблазняване, което

накара коленете ми да омекнат.

-Достатъчно, вие двамата.-коментара на Роан дойде зад Куин.-Някой от нас

трябва да преглъщат храна.

Поех си въздух и приех чинията, която брат ми ми даде.

-Какво е това?

Роан ме погледна остро.

-На какво ти прилича?

-Не знам. Би трябвало да е пържола и картофки, но не може да бъде. Имам

предвид, не е черна.

Той взе бобче от чинията ми и ме замери с него. Неговата пържола, забелязах аз,

беше много, много рохка.

-Когато се приберем, ти ще готвиш.

Хванах бобчето във въздуха и го пъхнах в устата си.

-Това означава, че ти ще переш, братле.-Което беше хубава заплаха, защото Роан

мразеше да пере толкова колкото аз мразех да готвя. И двамата мразехме гладенето,

което обясняваше защо всекидневната ни беше пълна с чисти не изгладени дрехи.-

Може би трябва да вземеш малко готварски уроци от любовника си.

-Мисля да правя по-хубави неща с любовника си.

-Както и аз.-прошепна Куин в ухото ми.

Опитах се да разхладя челото си, но не подейства много на горещината. Защо

трябваше да се срещна с този мъж по средата на бедствие?

-Когато сте готови, хора.-каза Джак от масата.

Погледнах покрай брат си и видях Джак да слага картите, които намерихме на

масата. В единия край беше компютърния му състав, с предоставени диаграми.

Последвах Роан и седнах. Куин седна до мен, коляното му докосваше моето и

изпращаше малки тръпки по крака ми.

-Прегледах диаграмите, които сте намерили и ги сравних с инсталацията на

военните.-каза Джак.-Имаме три възможности—и трите са продадени преди петдесет

години от правителството.

-Някаква идея кой ги притежава сега и за какво ги използват?-каза Куин, погледа

му върху компютърния екран.

-Едната е купена от компания за проучвания и сега издържа няколкото стотин

домове. Друга е притежание на Хойл-Брантин, който произвежда продукти за дома.



Последната е купена от компания наречена Нашоба, която е за козметика и

маркетингова организация.


-Нашоба не е марка за гримове, която да съм чувала.

-Нито пък аз.-каза Лиандър и ме дари с ярка усмивка.-А аз използвам повече

грим на ден отколкото ти използваш на година.

-Когато си натурално красив като мен, не ти трябва грим.-казах аз и хапнах

картофките, които ми бяха хвърлени.

-Да предположим, че Нашоба не съществува,-коментира Джак.-не съм

изненадан, че не си чувала за нея.

-Прикрива друга компания?-попита Куин.


-Листа на проследяване е дълъг една миля. Компютърната система работи по

него, докато говорим.

-Изглежда попадаме на повече отколкото казват документите.-каза Роан.

-И докато компютърната система търси, какво ще правим?-попита Куин.

-Започваме наше търсене.

-Колко добре са защитени?-Пъхнах малко пържола в устата си и изстенах когато

се разтопи в устата ми. Мамка му, бях забравила колко вкусна е добре сготвена

пържола. Вдигнах двата си палеца към Лиандър.

-Нашоба е много добре защитена. Роан и аз ще се справим с това. Хойл-Брантин

има охрана и електрическо огради. Нищо през което не можеш да минеш.

Кимнах.

-Имаш ли плановете на сградата?

Той прегледа някакви листи.

-Много прилича на това, което видяхте в офиса на Браун, само е добавено ново

крило в главната сграда.

Погледнах ги набързо, после продължих да ям.

-Ами Проекта Белият Фантом —намери ли нещо за това?-попита Куин.

Джак поклати глава.



-Няма нищо в архива и Алекс не може да отзове проекта. Белият Фантом може

да е кодово име за нещо друго. Сканирах съдържанието чрез нея, за да може да ги

прегледа отново.

-А дисковете?

Той ме погледна.

-Пуснах ги. Не я притеснява малко воайорско.

Обикновено, аз също, но мисълта за Браун да прави гнусотии отново и отново ме

отвращаваше.

-Е, кога удряме тези места?-попита Роан.

Джак му се усмихна.

-Като се има предвид, че идва пълнолунието, а трима от екипа ми са върколаци,

колкото се може по-скоро.

Роан бутна празната си чиния.

-Какво ще вземем като оборудване?

-Аз и ти ще минем през управлението.

-Безопасно ли е?

-Ще минем през тунела за спешни случаи. Само директорите могат да минат

през него, така че, ако някои ни атакува, ще има малко заподозрени.-Джак ме

погледна.-Ще взема кръвната проба с мен също.

Можех да почувствам любопитния поглед на Роан, но не го погледнах. Ако

разбереше какво бе направил Тейлън, щеше да го убие. А аз исках да ударя първото

круше.

-Добре.

Джак погледа към часовника си.

-Ще тръгнем след половин час. Лиандър, става ли да държиш укреплението

отново?

-Имам ли избор?-Тонът му беше сух, и все пак нещо в бледите му очи

подсказваше, че иска да действа колкото искаше секс. Може би съм сгрешила когато

казах, че не иска да е в схемите на Джак.

-В това, не.-Джак се поколеба и погледна Куин.-Ти също ще трябва да останеш.

Райли е към управлението и мога да я защитя, ако е в беда. На теб не мога да ти

предложа това.

-Не го очаквам. Също и няма да бъда оставен на заден план.



-Не мога да ти позволя да отидеш.

-Не можеш да ме спреш и двамата го знаем.-Двамата мъже се гледаха няколко

секунди, след това Куин добави.-Знаеш причините, поради които правя това.

-Да.-Джак се поколеба.-Просто не очаквай помощта ми, ако нещата не се развият

добре.

Усмивката на Куин бе горчива.

-Прости ми, че го казвам, но имам повече от достатъчно политици, съдии, и

адвокати готови и способни да ме измъкнат, ако нещата станат лоши. Да бъдеш

мултимилиардер има своите привилегии.

Джак кимна и стана.

-Да тръгваме.

Десет минути по-късно, Куин и аз бяхме в колата, тръгвайки към Мелборн, той

караше, а аз разглеждах плановете на старата база на армията в Броъдмийдоус.

-Има индустриална сграда от едната страна и старо гробище от другата.

Веселие се покачи в очите му, докато ме гледаше.

-Мислиш, че е гробището, нали?


-Можеш ли да измислиш по подходящ вход за мъртвите и полу-мъртвите?

Мекия му смях ме накара да потреперя.

-Никой умен човек няма да те нарече полу-мъртвец.

Ухилих се.

-Ти също си много жизнен.

-И пак ще бъда такъв след като свършим с тази малка екскурзия.

Не можех да дочакам. Събрах плановете и ги хвърлих на задната седалка.

-Е, кажи ми, защо Джак не може да те спре? Заради годините?

-И йерархия.

-Вампирите имат йерархия?


-Разбира се. Колкото по-стар е вампира, толкова по-силен е той. Да има силова

система предотвратяваща война—което не би било хубаво за която и да е раса.



Това беше омаловажаване.

-Значи обществената йерархия е чакане тези отгоре да се наведат?

-Грубо казано, да.

-Какво означава един подчинен да помогне за събитието?

-Гнева на другите, който ще падне върху него или нея, ако се случи.

Не бях сигурна как това ще предотврати необяснените смъртни случаи, особено

този, който се бъзика с йерархията е по-силен от всички други. Но все пак, вампирите

не мислят като нас останалите.

-Ти къде стоиш в обществената йерархия?

-Има трима над мен.

-Предполагам, че директор Хънтър е една от тях? Затова й се обади—

професионална вампирска учтивост.

Той кимна. Аз се намръщих.

-Джак каза, че й е брат—но ако тя е по-стара от теб, а той по-млад, как може да е

вярно?

Той вдигна рамене.

-Маделин и Джак идват от род превръщачи, и превръщачите, както върколаците,

живеят доста дълъг живот. Може би Джак не е бил превърнат до края на живота си.

Намръщих се още повече.

-Маделин? Нямаш ли предвид Алекс?

-Да.-той се поколеба.-Маделин беше името, което тя използваше когато се

срещнахме за първи път.

-Значи вампирите си сменят имената през годините?

-Да. И да, и аз съм го правил.

-Значи Куин не е името, с което си роден?

-Първото име, не. Но Куин е английската форма на фамилното ми име, О’ Кин.

-Интересно.-Но това не обясняваше как Джак е на повече от осемстотин години

и директор Хънтър е по-голяма от Куин, който е на хиляда и двеста. По моите сметки,

има поне един век неотчетен, няма значение превръщачески род или не. Но очевидно

Куин нямаше да го обясни. Ако исках отговори, трябваше да питам източника. А това

дали той ще го обясни или не е друг въпрос.



-Като се има предвид както ми каза за вампирската йерархия, и факта, че си по-

стар и по-силен от Джак, какво те спира от това да сложиш заповеди в ума му?

-Той е достатъчно силен, за да не мога да го контролирам. Мога да го

пренатоваря и да го убия, умствено и физически, но нямам силата да го контролирам.

-Разбира се, трябва да ти вярвам.

-Думата ми не е ли достатъчна?

-Въпрос, на който не мога да отговоря, защото не те познавам истински.-

Кръстосах ръце на гърдите си, гледайки влажната улица пред мен.-Защо искаш да

отидеш толкова след тези хора зад клонирането?

-Джак вече ти каза—главния материал беше мой приятел.

-Колко добър приятел?


-Не сексуален, ако това намекваш. Беше роден като Хайримиас, син на Глокъс,

обаче той го промени на Хенри Глокъс за по-лесно през последните години. Приятели

сме повече от хиляда години.

Беше трудно да си представя да познаваш някого толкова време.

-Как умря?

Бързия му поглед беше студен, твърд, и изпрати трепети по гърба ми. И все пак

имаше нещо друго в очите му. Нещо близо до болка.

-Разбито сърце. Той излезе на слънце и остана там.-той се поколеба.-Или поне

така си мислех.

На бас, че още един върколак е бил зад това, а? Боже, исках да проуча

възможностите си с него, но имах ли енергията да се боря с болката от бившата му

както и с тази на смъртта на приятеля му? След това си спомних магията, която

създадохме, докато правехме любов, и си помислих, Да, мамка му.

-Очевидно са го взели преди да е станал на пепел, щом има негови клонинги

наоколо.

-Да.-той направи пауза отново.-Когато за пръв път видях клонинга в Синди бях

толкова радостен, мислейки, че съм сгрешил, че Хенри не се е самоубил. Но ума ми

бързо разбра истината. Паметта на клонинга бе започната преди седем години и

половина.

-Значи затова беше атакуван тук в Мелборн? Защото си убил клонинга?

-Възможно е—особено, ако знаят историята ми с Хенри. Сигурна са се сетили,

че съм започнал да го търся.

-Заради приятелството ви?



-Защото дължа живота си на Хенри повече пъти отколкото мога да запомня.

Лоялен вампир. Интересно.

-Защо ще клонират Хенри? Какво има той, че другите милион и повече вампири

нямат?

Той ме погледна изпитателно.

-Не четеш много вестници, нали?


-Какво общо има това?

-Хенри беше атлет, и преди десет години бе единствения жив мъж, който

можеше да каже, че е спечелил оригиналните Олимпийски игри, наистина, не само на

холограма.

-Уоу... това го прави—

-Древен.-прекъсна ме Куин.-Когато новите Олимпийски игри започнаха, той

беше полу-редовен състезател. Когато ги почнаха отново след Втората Световна Война,

той мина отново.

-Как? Той е вампир, а повечето състезания са през деня.

-Той е много стар вампир. Само обедното слънце би го убило.

-А как се е състезавал? Не-човеците не са били допускани тогава.

Усмивката му бе горчива.

-Тогава, те нямаха технологиите да разберат кой е човек и кой не е. Той спечели

много медали през годините.

-И когато алтернативните Олимпийски игри започнаха?

-Той бе звезда. Спечели почти всичките медали в три от Олимпийските игри

преди смъртта си. Тази година, Австралийския Съвет на Олимпийските игри го

номинира за Спортната зала на Славата. Той е първия избран вампир и историята му

беше из цялата медия.

Трябваше да се интересувам повече от новините.

-Който и да е зад клонирането не е можело да знае, че любовната афера на

Хенри ще свърши зле и той ще се опита да се самоубие.

-Не могат ли?

Ирландския акцент го нямаше, заменен с грубост. За няколко секунди само го

гледах.



-Няма начин. Защо ще си създават такива проблеми, ако могат само да го

отвлекат?

-Защото така никой няма да отиде да го търси.

И в този момент разбрах болката, която бях видяла в очите му. Той не бе отишъл

да потърси за приятеля си. Протегнах се и сложих ръка на неговата. Мускулите му

подскочиха под пръстите ми, сякаш отказваше предложения комфорт.

-Нямало е как да знаеш.

-Но можеше да проверя.

-Щеше да се убиеш.

Усмивката му бе мрачна.

-Може би. Може би не.

Имах чувството, че за него няма значение дали е оцелял, ако е разбрал истината.

-Той каза ли ти, че ще се самоубие?

-Не, но аз го знам от цяла вечност. Трябваше да предположа какво ще стане.

-Как си могъл да предположиш, че мъж, който е живял толкова години ще се

самоубие заради безполезен върколак?

-Точно така.-изръмжа той, след това ме погледна, изражението му не бе

омекнало.-С изключение на настоящата компания.

Без изключение на настоящата компания, и двамата го знаехме. Той можеше да

си позволи да ме иска физически, но никога нямаше да си позволи да ме иска по друг

начин. Заради бившата си. Заради бившата на приятеля му. Което означаваше, че

колкото и да се борех да проучвам, накрая щяхме да се разделим. И това беше грях,

защото щяхме да сме много добре заедно. Повече от добре.

-Какво стана с нея?

-Мъртва е.

Не беше изненадващо.

-Не ти ли каза нещо преди да я убиеш?

-Не я убих аз. Беше мъртва когато я намерих.

-И не мислиш ли, че това е съмнително?

-Марни обичаше бързи коли и високи скорости. Тя загубила контрол на мокра

улица и се забила в дърво. Имаше свидетели. Помислих си, че е справедливо и го

оставих така.



-Попита ли свидетелите?

Погледа му бе мрачен.

-Не. Тогава нямах друга причина да мисля, че не е било инцидент.

-И сега когато имаш?

-Не мога да намеря свидетелите.

Изненада, изненада.

-Но защо ще вземат някой толкова известен за клонингите? Дори ако е бил най-

добрия сред най-добрите, сигурно са знаели, че приликата на клонингите ще кара

хората да вдигат вежди?

-Не наистина. Смъртта на Хенри бе широко разпространена и десет години са

достатъчни, за да го премахнат хората от паметта си. Освен това, клонингите не са

точно като него, дори ако са генетично еднакви.

-Но ако с директор Хънтър сте стари приятели, не трябва ли тя да знае за

приятелството ви с Хенри? Защо не е споменала приликата на Готие с него?

Изражението му се помрачи.

-Защото се е надявала Готие да я заведе до източника.

Изучавах го за момент след това казах:

-И защото е знаела, че ще искаш веднага да се направи нещо, си щял да

развалиш нейното разследване.

-Да. Не че нейното разследване е стигнало до някъде.

Това беше защото Готие е хитро копеле.

-И през годината, в която си убивал тези клонинги, не си намерил нищо, което

да те води до тях?

-Не. Но съм сигурен, че не са от военните.

-Защо?

-Защото, докато не се съмнявам, че военните искат да наберат повече войници,

наистина се съмнявам, че ще позволят на съществата им да се разхождат по улиците и

да предизвикват подозрение.

-Значи мислиш, че е частна компания, която иска да превземе света?


-Може би само една или две страни. Конгломератите тези дни искат както сила

така и пари. Контролирай правителството и имаш силата.



-Значи подкупването или изнудването на политици вече не важи?

-Подкупването и изнудването може да бъде проследено. Клонингите биха

усъмнили много по-малко.

-Клонингите могат да се проследят толкова лесно колко изнудването.

Управлението, и много други отделения на правителството, започват да инсталират

анализатори на клетките и правят кръвни тестове на място.

-Анализаторите на клетките няма да намерят нищо необичайно защото няма да

има такова. Клонинга ще е идентичен на оригинала. И се съмнявам, че кръвните проби

ще намерят нещо—не са намерили в Готие, нали?

-Е, не.-намръщих се.-Защо е така, ако той е клонинг?

-Нямам идея. Може би изключват катализатора и чакат, докато кръвните тестове

не са чисти, след това слагат заместници.

-Но ако има клонинги да взимат силата, защо не направят клонинги политици?

Защо пазители?

-Защото процеса не е перфектен. Докато Готие изглежда няма проблеми,

повечето от другите клонинги развиват проблеми с възрастта.

-Което е свързано с броя на катализатори, които използват, за да разберат тези

неща бързо.

-Не е задължително. Когато клонирането беше изучавано за пръв път пред

двадесети век—много преди да открият катализаторите—е било отбелязано, че

клонингите има проблеми с възрастта.

-Това не ги е спряло.


-Все още не спира никого. Науката и моралността не си подхождат.

Колата се качи по хълма, и Мелборн се показа пред нас, море от ярки светлини,

което беше бързо изгубено от дървета отново. Звънът на телефона ми проряза леката

тишина. Докато го изваждах от джоба си, той ме погледна твърдо и каза:

-Надявам се да изключиш това преди да влезем в земите на Хойл-Брантин.

-Не.-казах остро.-Мислех да го оставя включен, само за да ни разкрият когато

звъни.

Въпреки че истината е, че бях забравила, че е включен. Натиснах бутона за

приемане, очаквайки да е Тейлън, който пита къде съм и защо не се задъхвам за него.

Само дето беше Миша.

И не звучеше по-щастлив отколкото Тейлън би бил.



Глава дванадесета Превод: amelya_


-Какво по дяволите си направила на Тейлън?-каза той, гнева му очевиден дори

по телефона.

-Какво по дяволите те засяга теб?

-Тормози ме.

Повдигнах вежди.

-Как може да те тормози като ти си при глутницата си и нито аз, нито той знаем

от коя глутница си?

-Върнах се защото майка ми е поукрасила истината. Сестра ми е претърпяла

инцидент, но не е критичен. Майка ми просто искаше да срещна някого, който мисли,

че е перфектната партньорка.

Имах чувството, че не ми казва истината, въпреки че това с партньорката беше

типично майчинско поведение. Била съм свидетел на подобни сцени като бях

седемнадесет годишна, преди да ме изритат от глутницата. Поне аз и Роан не трябва да

се тревожим за това—въпреки че част от мен искаше.

-И какво искаш да направя? Ти си голямо момче—справи се сам.

-Опитах се, но той не е на себе си.-Той се поколеба.-Той ми каза, че двамата сте

сериозни.

Изсумтях.

-Както каза, той не е на себе си.

-Значи, ако загрубея, няма да протестираш?

-Само, ако ме оставиш да ритам.

Миша се засмя и напрежението в гласа му се отпусна.

-Извинявай, че бях груб с теб, но последните няколко дни бяха гадни и Тейлън

беше последната стъпка.

Значи ми се е обадил да ми се оплаква? Някак си се съмнявах. Миша беше мил

мъж, и все пак беше успешен бизнесмен, и често се справя с проблемите бързо, и е

безмилостен. Ако наистина е бил ядосан на Тейлън, щеше да направи нещо. Това, че ми

се е обадил означаваше, че има мотив.

Или предупреждението на Джак за Миша ме караше да виждам неща, които не

бяха там?

-За това ли се обади?



-Не, мамка му. Искам да знам дали колата ми е цяла.

Усмихнах се въпреки резервите си.

-Паркирана е пред казино „Корона”.

-Защо е паркирана там?

-Дълга история. Но е цяла.

-Чудо.-той се поколеба, след това добави.-Няма да ми я докараш скоро, нали?

Гласът му бе свалил няколко октави, плъзгайки се по сетивата ми като топъл

шоколад. Джак може и да се съмнява в него, но това не ме спираше да го искам.

Въпреки че като се има предвид лунната горещина, бих искала и дявола, ако има

достатъчно хубаво лице.

-Имам ангажимент в момента, но ако можеш да изчакаш, ще бъда там.

-Мисля, че ми каза, че не правиш нищо, като изключим голфа?

Имаше твърдост в топлия му глас, която ме накара да се намръщя.

-Дори тези, които играят голф в управлението трябва да работят когато има

нужда.

-Значи това е побъркало Тейлън.-коментира той.-Не си му на обаждане.

Ако Тейлън се е побъркал, е било защото съм казала не—нещо, което той не е

свикнал да чува. Съмнявах се, че се побърква от липсата ни на сексуалност. Колко и да

сме добре заедно, той има седем други партньорки, които да го задоволяват.

Ръка докосна бедрото ми и топлина се разля по кожата му. Погледа ми подскочи

към Куин. Лицето му беше безизразно когато каза:

-Пристигнахме.

Погледнах през улицата и видях старото гробище.

-Не можеш да паркираш от тази страна на Лагерния път.

-Осъзнавам това, но не познавам мястото.-Лицето му беше търпеливо, но нещо в

глава му подсказваше за раздразнение. Или гняв. За какво, нямах идея.-Ти си тази,

която прочете директорията на пътя.-прибави той.

-Има градинка в ляво. Можеш да паркираш там.

-Кой е това?-попита Миша в ухото ми.

-Никой важен.-отговорих аз, и мога да се закълна, че лицето на Куин се стегна

малко. Което беше глупаво. Той получаваше това, което иска, а той искаше нищо

повече.-Виж, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.



-Райли, чакай—

Не изчаках, просто му затворих. Щях да се извиня после, но сега, имах работа за

вършене.

Затворих телефон, излязох от колата и помирисах въздуха. Бризът беше студен и

пълен с намек за дъжд. Отгоре, тъмни облаци закриваха сиянието на звездите, и луната

не се виждаше. И все пак силата й пълзеше под кожата ми, подпалвайки огъня отвътре.

Металът на колата ме беше защитавал, донякъде, но там, на отворено, нямаше изход.

Горещината гореше и скоро щеше да има нужда от освобождаване.

Но до пълнолуние имаше още две нощи и вампирската част от мен пазеше

горещината в контрол—поне засега. Но докато може да се събере, вълчата страна още

гореше, и мразеше чувството от толкова много дрехи. Ако исках да запазя контрол,

трябваше да освободя поне една нужда. Смъкнах якето си и го хвърлих отзад в колата.

Камите ми го последваха.

-Какво правиш?-имаше острота в гласа на Куин, докато вървеше към задната

част на колата.

-Луната е високо и горещината гори. Трябва да почувствам земята под пръстите

си. Вятъра по кожата си.-Плюс това не ми се ходеше с високи токчета, които ми бяха

единственото останало от това, което взех от вкъщи.

Погледа му бе докосване на горещина, която се стече по тялото ми, задържайки

се на черната памучна блуза около гърдите ми и начина, по който полата се бе впила в

ханша и бедрата ми. Не бях гола, но не оставях и много на въображението.

Когато погледа му се плъзна към моя отново, горещина, която пареше в

системата ми се отразяваше в очите му.

-Има ли нужда от освобождаване?

-Освобождаване?-повдигнах една вежда.-Звучи все едно съм болна от нещо.-И

това заболя.

-Знаеш какво имам предвид.

-Да, знам и не, нямам.-поколебах се показвайки му моето сладко-като-пай

изражението, което означаваше, че вътрешната ми кучка идва на яве.-Освен това, един

от пазачите може да е вълк. Можем да отпразнуваме луната заедно.

Очите му се стесниха опасно.

-Идеята е да влезем и да излезем незабелязани.

-Ти можеш да го направиш, докато аз им отклонявам вниманието.

-Следвай по план.-изръмжа той и ме хвана за ръката, дърпайки ме по пътеката.

Той беше само няколко инча по-висок от мен, но буквално трябваше да тичам, за

да го догоня. Можех да се отскубна от захвата му когато си поиска, но истината беше,



че харесвах докосването му. И точно тогава, когато луната минаваше през системата

ми, не ме интересуваше дали е нежен или груб.

Прескочихме малката ограда и тръгнахме из гробището. Вятъра размърда

черните дървета обкръжаващи малкото гробище, така че звучеше като шептене на

мъртвите. Но ако мъртвите някога са живели там, те отдавна са се преместили.

Надгробните плочи бяха разцепени от годините и имената едва се четяха, гробовете

пълни с трева и изоставени. Дори мъртвите имаха гордост и мястото нямаше да

изглежда толкова изолирано, ако имаше някой.

Оградата около лагера изглеждаше по същия начин. Не беше електризирана. Не

беше дори опъната.

-Съмнявам се нещо друго, освен продукти за чистене се възпроизвеждат зад тази

жица.

-Не, но трябва да проверим.

Разгледах близката тъмнина, но не виждах нищо освен сенки. Минах на

инфрачервено. Единственото, което намерих бяха малки движещи се горещини, които

минаваха през боклуци пред сградата пред нас.

-Плъхове.-промърморих, стомахът ми се преобърна като се спомних един пиян

тийнейджър, който се бе осмелил да изяде един и резултатът беше дни в болест.

-Ако всичко, което намерим са плъхове, ще съм щастлив.

Той вдигна мрежата и аз се промъкнах.

-Мислех, че искаш да намериш приятеля си?

-Искам, но се съмнявам, че ще е тук. Който и да е зад клонирането е много

внимателен и много умен. Небрежна охрана не включва това. Твърде много риск.

-Но може би затова е толкова трудно да го открием. Търсим едно нещо, докато

той ни се крие под носовете.

-Не се съмнявам, че ни се крие под носовете, но не мисля, че е това място.

-Ти го каза. Помириши въздуха.

Вече го бях направила.

-Амоняк.-Но беше превъзмогнато от мириса на сандалово дърво и мъж.

Той кимна.

-Това място произвежда продукти за чистене.

-Това не означава, че не могат да правят и клонинги. Базата е голяма, и като

гледам плановете, използват само малко място.

Той ме изучаваше за минута.



-Търсиш за какво да се скараш, нали?

Точно тогава, караницата беше последното нещо в ума ми. Повдигнах вежда.

-Какво те кара да мислиш така?

-Защото преди две секунди каза, че тук се правят само продукти за чистене, а

сега казваш, че може да е само фасада.

-Просто играя адвоката на дявола.

-Определено играеш нещо. Обаче не съм сигурен каква е играта.

Дадох му най-невинната си усмивка, но изглежда не го успокои много.

-Насам.-каза той, след пауза.

Той се обърна и тръгна надясно. Вятъра раздвижи тревата и дърветата, и те се

разлюляха около нас, и разклати ламарините на покрива на сградата. Зад нас изръмжа

трафика по Лагерната улица, и напред, звука на мотор.

-Идва кола към нас.

-По-скоро е охраната, която проверява.

Погледнах часовника си.

-Точно девет е, значи правят проверка на половина час или на час.

-Колко близо е?

-Още е далеч.

-Ще можем ли да стигнем до главната сграда, ако тичаме?

-Така мисля.

Той хвана ръката ми, пръстите му бяха топли като срещнаха моите.

-Изхвърчи.-каза той и ме издърпа напред.

Стигнахме до главната сграда едно сърцебиене преди колата да се появи.

Светлините превърнаха мрачния ъгъл светил като ден, почти осветявайки ни ярко.

Присвих се в сенките с Куин, гледайки колата, не чувствайки нищо по

чувствително линии. Което означаваше, че охраната е човек. Ако беше нещо друго, щях

да го почувствам.

-Скучно му е.-каза Куин, дъхът му минавайки покрай ухото ми.-И мрази

работата си.

Бедрото ми беше до неговото и напрежение мина между нас. Горещината

започна да гори силно, пот се изля по гърба ми, въпреки ледения вятър. Все още бях



под контрол, но нямаше да отнеме много време да прекрача границата. Имах чувството,

че Куин знае точно как се чувствам и нямаше да предложи втори път освобождение.

Следващия път, трябваше да попитам. Ако той си мислеше, че няма да го направя,

грешеше.

-Той очевидно не притежава способности и не е защитен, ако можеш да го

разчетеш толкова лесно.

Той не отговори веднага, изражението му бе отнесено. След минута, той

премигна и ме погледна.

-Прегледах ума му. Тук няма да намерим нищо.

-Все пак трябва да проверим.

Той кимна и стана. Проверихме и намерихме точно каквото очаквахме. Нищо.

-Надявам се Джак и Роан да имат повече късмет от нас.-казах аз, докато

вървяхме към колата.

-Мисля, че няма да е така. Това е твърде добре планирано, за да бъде намерено

лесно.

-Не бих нарекла минаването през планини от документи лесно.

-Но какво сме намерили? Планове, които може да са нищо повече от свършен

край.

Той повдигна мрежата за мен. Минах през нея и спрях.

Мъртвите се бяха завърнали на гробището.

Бяха осем и оформиха полукръг около нас. Всичките бяха мъже, всичките бяха

голи, и на всичките им липсваше мъжко достойнство. Телата им бяха мускулести,

почти твърде перфектни, и кожата им блестеше със сияние, което ми напомняше на

луната. Но всякакви прилики с човечността спираха до тук. Кожата на ръцете им се

разделяше при лактите и изникваше мека котешка козина, и имаха нокти вместо ръце.

Вместо лице имаха лица и клюнове на орел. На гърбовете им, полюшвайки се от вятъра

изникваха черни-и-златни криле, които се извисяваха над тях.

-Грифони.-казах аз.-От части.

-Човеци сношени с грифони, бих казал.-Куин спря до мен, рамото му докосваше

моето. Лунната горещина изпя в отговор, и цялото ми тяло се разтрепери, остро

предупреждението, че отивах някъде от където нямаше да се завърна.

Събрах ръце в юмруци, борейки се с нуждата в мен.

-Защо тогава ги чувствам като мъртви вместо като грифони?

-Не знам.-Той размърда ръце, след това ме погледна.-Надявам се да имаш доста

крушета в теб.



-Определено имам.-Гледах ги как ни гледат и се зачудих защо не са нападнали.-

Предполагам не можеш да докоснеш умовете им?

-Не, защитени са, въпреки че не виждам жици по тях.-Пръстите му хванаха

моите, вдигайки ръката ми към устните му. Целувката ми беше като перо, еротична.-

Успех.

Той пусна ръката ми и се сля в ноща, тръгвайки надясно. Очевидно създанията

са чакали точно това. С бързите си криле, те се вдигнаха, петима тръгвайки към Куин,

трима към мен.

Лудата част от мен беше обидена, че за тях Куин е по-голямата заплаха.

Размахването на крилете им запълни ноща с водовъртеж от вятър. Кал и листа се

завъртяха около мен, правейки виждането трудно.

Докато тримата се засъбраха, аз се обърнах и затичах. Мърдах се и се въртях,

удряйки съществото в корема. Ударът се отблъсна от едрите мускули на грифона и

разтърси целия ми крак. Помислих си за кратко, че не е трябвало да си махам обувките.

Токчетата са по-добро оръжие от босия крак.

Въздухът изкрещя в предупреждение и аз избегнах ударът на двете същества. Тя

бяха достатъчно близо та движенията на крилете им предизвикаха вихрушка, която

разкъса през косата и дрехите ми, напълвайки въздуха с борови иглички и дробовете ми

с кал. Изкашлях се, въртейки се, за да видя през мръсотията около мен.

Първото същество тръгна към мен, прицелвайки се от остър ъгъл. То летеше

ниско под дърветата, с отворена уста, сякаш крещеше, въпреки че не излезе звук.

Измъкнах се от повече удари от другите двама, след това се залюлях назад

когато първият се приближи. Ноктите му се спуснаха раздирайки ръката ми, оставяйки

три кървави отпечатъка. Изругах и тръгнах напред, на гърба му. То изкрещя тогава—

висок звук, който не беше нито на птица, нито на котка, нито на човек. Държах се за

него, докато то се въртеше и мърдаше, след това излязохме от гората и бяхме в небето.

Миризмата му ме удари, и въпреки това, което бях засякла преди, миризмата не

беше на животно или смърт. Беше мед и дъжд, сладък, свеж аромат, който накара и без

това горящата горещина да се разпали. Но тези неща нямаше да се опитват да ме чукат,

те се опитваха да ме убият, и лунната горещина не бе достатъчно силна, за да

превъзмогне инстинкта за оцеляване.

Събрах крака нагоре, колената събрани, краката подпрени в гърба му, след това

пуснах едното крило и хванах другото с две ръце. Беше рискована поза, защото ако той

се беше обърнал тогава, нямаше да ме има. Но той не го направи, изглеждаше доволен

да тръгва към звездите. Крилете му минаваха през ноща, блестейки в богато златно,

красиви и силни.

И аз щяха да ги унищожа.

Избутвайки мисълта за съжаление, аз погледнах надолу към изчезващата земя.

Трябваше да го направя сега или падането щеше да ме убие. Поемайки дълбоко въздух,

аз се бутнах напред и дръпнах назад с цялата си сила.



Имах нечовешката сила на вампира. Крилото нямаше шанс.

Със странен пукащ звук, крилото се откъсна от плътта, след това аз и то падахме

към земята. Виковете на създанието изпълниха въздуха, заедно с кръвта му. То се

завъртя извън контрол, едното останало крило пърхаше бясно, но правеше малко.

Повече викове изпълниха ноща, докато другите две същества отидоха да помогнат,

хващайки го за по една ръка, опитвайки се да спрат скоростта на удара.

За съжаление, нямаше кой да облекчи моето падане. Обърнах се, падайки на

земята първо с крака, след това се превъртях, за да облекча напрежението в гърба си.

Не направи голяма разлика. Дъхът ми ме напусна и за момент звездите бяха толкова

близо, че ако се бях пресегнала можеше да ги докосна. Болката, която щеше да покрие

цялото ми тяло се превърна в тъмнина, която щеше да ме консумира.

Преборих се, дишайки дълбоко. Чух викове, които не бяха човешки и знаех, че

съществата идват за мен. Трябваше да стана. Трябваше да мръдна.

Със стенание се изправих на крака, но веднага паднах когато едно същество

прелетя. Изправих се пак когато премина, пренебрегвайки ноктите му, за да забия

юмрука си в слабините му. То направи кашлящ звук, след това спря. Тръгна нагоре, но

нокътя му закачи рамото ми, разцепвайки го дълбоко, въпреки че удара ме изпрати

настрани.

Болката проряза тялото ми, и пот се събра над веждата ми. Стискайки зъби, аз се

изправих, грабнах крака на съществото, завъртях го толкова силно колкото можах

преди да го пусна. То излетя през въздуха и удари най-близкия бор, разтърсвайки го

достатъчно, че да разпилее бодличките му. Но очевидно не го заболя, защото се

изправи почти веднага.

Третото създание се изстреля. Почнах да тичам и трябваше да удържа импулса

да се превърна в другата си форма. Вълк няма да има надежда срещу летящи създания и

единственото ми оръжие ще бъдат зъбите. Нямаше да мога и да използвам телепатия—

ако Куин не може да докосва умовете им, шанса аз да го направя беше минимален.

Обгръщайки се с ноща, грабнах няколко камъка и ги хвърлих по боровете. Те се

удариха в дърветата и паднаха на мекия килим от иглички. Атакуващия ме тръгна по

звука, давайки ми време да си поема дъх.

Но грифона, на който бях откъснала крилото се движеше, крещейки във въздуха

правейки странни подсмъркващи звуци—като кучетата когато търсят. Изругах.

Очевидно грифон и човек не беше единственото в микса. То обърна глава към мен и, с

вик, се затича към мен.

Тръгнах назад бързо, не смеейки да махна очите си от нещото. Беше по-бързо

отколкото очаквах. Ноктите му разкъсаха корема ми, разкървавявайки ме. Пуснах

завесата си от сенки и захапах устни, за да не изкрещя. Хващайки китката на

създанието, завъртях я и дръпнах силно, дърпайки го нагоре пред рамото ми. То мина

през мен и се приземи с удар на гърба си. Докато перата му излетяха напред, аз събрах

пръсти и ги засилих към очите му. То се мръдни и аз уцелих бузата. Почувствах кожата

и костта, когато бузата се разкъса.



Стомахът ми се преобърна. Треперейки, аз паднах, въртейки крака си, бутайки

създанието на земята, докато то се опитваше да стане. То изкрещя от яд и се изтръгна.

Ударът ме удари отстрани на лицето и ме изпрати назад.

Създанието беше станало и идваше към мен почти веднага. Въздуха стана поток

от кал, казвайки ми че другите идват. Направих се, че ще ударя главата му, но вместо

това го ударих в слабините. Силата на удара разклати крака ми, но създанието падна,

хващайки се, правейки странен, пронизителен звук.

Другите ме удариха. Паднах и се извих, но нямаше как да се обърна, за да

избегна всеки удар. Бях бърза като вампир, но дори вятъра щеше да има проблем в тази

ситуация. Червена горещина мина през мен, и миризмата на кръв и страх остана във

въздуха около нас.

Надявах се Куин да се справя по-добре, защото аз бях в беда и имах нужда от

помощ.

Бързо.

Отстрани на нас дойде странен пукащ звук, след това главата на главното

създание експлодира. Кръв, тъкани, и сиви неща прелетяха навсякъде. Докато то се

разби безжизнено в крака ми, второто създание свърши по същия начин.

Вятъра избра този момент да утихне, и аз помирисах познатия аромат на мускус

и мъж. Гняв мина през мен, заменяйки облекчението.

Но преди да кажа нещо, преди да направя нещо, нещо ме удари отзад на главата

и потънах в безсъзнание.

***

Болката ме събуди. Не беше остра, просто постоянна, вбесяваща болка, с остри

зъби. Дори дишането болеше.

Но беше лек вик в сравнение с горенето в китките и глезените ми, и отчаяния,

гладен пламък, който минаваше през вените ми. Цялото ми тяло трепереше от силата

му, и напрежението му, което можеше лесно да ме побърка.

Щеше да ме побърка, ако не правех любов в скоро време.

Размърдах се, опитвайки да отпусна тази болка сама, дори да беше само

временно облекчение. Но едва можех да помръдна китката си няколко инча, и удара на

метала ми каза защо. Бях завързана с вериги. И то сребърни, като се има предвид

горенето в китките ми.

Мек смях запълни тишината. Тейлън беше там, гледайки.

Отворих очи. Стаята беше голяма, цвета топло злато, което беше успокояващо

независимо от ситуацията. Отдясно имаше два големи прозореца, от който се виждаше

зората, която прибавяше още по-безгрижно чувство. Ефектът беше развален от

дебелите решетки на всеки прозорец—не че щяха да ме спрат ако можех да се измъкна



от веригите. Най-близкия прозорец беше отворен, галещия бриз хладен, пълен със

соления мирис на океана.

Точно срещу прозорците имаше баня с виждащи се кърпи. От ляво, още една

врата, затворена. Нямаше нищо в стаята освен леглото засляно със сатен, на което

седеше Тейлън. Той беше облечен, което бе изненадващо.

-Ти, глупаво копеле.-гласът ми бе малко повече от разкършен шепот, но той

беше вълк и нямаше да има проблем.-Нямаш никаква представа колко си загазил.

-Не мисля така.-усмивката му беше напълно арогантна, очите му чипове от

златен лед.-Правителството обръща гръб на вълчата сексуалност.

-Това е отвличане и е престъпление.

-Но не на това вярват, защото се обадих, за да кажа, че си болна. От един част си

в болнични.

Поклатих глава, невярвайки, че той би направил това.

-Бях на специална работа. С шефа си. Не знам с кой си говорил, но няма да има

значение. Те ще знаят, че е лъжа.


-Не бях глупак, че да се обадя от моя телефон, обадих се от уличен. И използвах

смяна на гласа. Няма да те намерят.

-Роан знае кои са ми партньори. Той ще ме намери.

Тейлън скръсти ръце и се засмя. Беше студен, пренебрежителен звук, който

накара гнева ми да се излее много по-бързо.

-Тази госпожица не може да се измъкне от магазина за цветя.-каза той.-Освен

това, не сме на някои от адресите ми, ами в курортна къща на една от фирмите ми. Ще

им отнеме седмици да я проследят. До тогава ще сме се махнали.

-Никога не подценявай Роан. Той е много, много добър в това, което прави—и в

случай, че си забравил, той търси и убива хора.-И Тейлън беше мъртво месо, ако Роан

ни намери така.

Той стана и тръгна към мен, с грация и силна елегантност. Мириса на похотта му

разбули и без това пламналия огън.

Преглътнах, но това не премахна сухотата в гърлото ми.

-Как ме намери?

Усмивката му беше изцяло арогантна.

-Чипа в ръката ти не е за противозачатъчно—това го извадихме преди година.

Това е проследяващо устройство.



Значи така е намерил мен и Куин в управлението. Не е бил в апартамента ми,

както смятах. Просто е проследил сигнала. Трябва да бъде в определен периметър,

иначе щеше да се появи във фермата.

Пот се стече към окото ми и адски заболя. Премигнах, но това не изглежда да

помогна на зрението ми. Всичко беше размазано, треперейки в червено. Надявах се да е

кръв, но имах чувството, че е нещо много по-лошо. Каквото и да вярваше Холивуд,

лунната горещина не ни превръща в машини за убиване. Но в някой случаи ставаше

така, защото вълкът е игнорирал лунния зов твърде дълго. Желанието се превърна в

нещо много по-смъртоносно—жажда за кръв.

Защо Тейлън би искал това? Какво добро ще му свърши?

Той спря. Хвърлих му юмрук, но веригите спряха китките ми. Изсъсках от яд и

болка и той се усмихна.

-Чудиш ли се защо си тук завързана?-Той се протегна и докосна гърдата ми.

Част от мен го мразеше. Част от мен искаше всичко, което той даваше. Знаех коя

част трябва да победи. Иначе щях да съм загазила.

-Искаш дете и аз няма да ти го дам доброволно.

-Много добре.-Тонът му беше далече, погледа му решителен, докато

докосването му отиде от едната гърда към другата.

Не можех да не се докосна в докосването му. Нуждаех се от него толкова

колкото наркоман—дозата си.

-Проверката, която направих онзи ден показа, че си близо до овулация. Не мога

да позволя на друг вълк да те оплоди след всички неща, които направих.

Беше откачена мисъл когато всички вълци имат чипове против това. Но не

мислех, че Тейлън е много здравомислещ щом е стигнал до тук.

-Няма гаранция, че ще го износя.

-Затова ще те преместя в една от лабораториите ми. Перфектното ни дете ще

получи всички шансове за живот.

-Няма перфектно дете.-Всички имахме грешки, но пък се съмнявах, че Тейлън

ще се съгласи—поне докато става дума за него.

Той изглежда не ме чу, гласът му когато проговори беше далечен.

-Перфекциозността е нещо, което преследвам от доста време.

Докосването му отиде към корема ми. Горях, бях нетърпелива, гладна. Сърцето

ми се разтуптя и миризмата на пот и похот запълни въздуха. Но тогава нуждата да

стана вълк, да разкъсвам, разяждам и вкусвам кръв, беше почти толкова силна колкото

луната. Зъбите и ноктите ми се уголемиха в очакване на превръщането, ставайки



повече вълк отколкото човек. Единственото нещо, което ме спираше бяха веригите на

китките и глезените.

-Защо правиш това?-Думите минаха през зъбите ми. Раздвижих веригите, за да

обясня какво имам предвид.

-Не помниш ли фолклора си?

Поклатих глава. Точно тогава, имах проблеми с помненето на името си.

-Вълци, който се снушават когато лунната горещина се превърне в жажда за

кръв винаги ще заченат.

Усмивката ми беше горчива.

-Това не е фолклор—това е истина, на която дължа опита си.


-Какво имаш предвид?

-Точно каквото казах. Аз съм била зачената когато майка ми е била в жажда за

кръв.-Тя се е опитвала да се прибере към глутницата ни, но колата й се счупила покрай

малък град. От части е хубаво, че наблизо е имало гробище и този наскоро вдигнал се

вампир е попречил тя да отиде в града, защото й е позволил да задоволи и двете си

нужди без да убива хора.

-Тогава нека се надяваме каквато е майката, такава и дъщерята.-Пръстите му се

плъзнаха в горещината ми и аз потреперих, допирайки се в докосването му,

наслаждавайки му се колкото грубо и твърдо можех. Той се изсмя.-Близо си, нали?

По-близо отколкото той знаеше. Нуждата да се слея се смеси с нуждата да забия

зъби в него и да извия успеха си към луната. Поех дълбок, трепетен въздух, изведнъж

благодарна на веригите. Беше единствената причина, поради която бях в човешка

форма.

-АРЦ1-23 беше грешното лекарство за ползване.

Той вдигна вежда.

-Кога разбра?

-Преди няколко дена.-Думите ми бяха малко повече от въздишка, тялото ми се

мяташе, бутайки, отчаяно за облекчението, което пръстите му предлагаха.

Похотта му се раздвижи около мен, толкова плътна колко ерекцията, която се

допираше до ципа му. Господ да ми е на помощ, исках да го почувствам в мен, исках го

толкова много, че скимтях.

-Лекарството има висок рейтинг. Ще заченеш когато накрая те изчукам, малък

вълк, и ще бъдеш под грижите ми, докато не родиш.



-Няма да стане.-Но думите ми имаха малко сила. Напрежението растеше,

разкъсвайки през нервите ми със силата на светкавица. Още малко движения на ръката

му, само толкова...

С мек смях, той се отдръпна. Наклоних се напред, опитвайки се да го хвана,

опитвайки се да го накарам да довърши каквото бе започнал. Но веригите ме спряха.

Изругах го, дълго и твърдо.

-И заради това,-каза той, гласът му пълен с веселие.-аз ще отгледам детето ни, а

не ти.

Въпреки че очертанията му бяха наполовина изгубени в червено, ясно се

виждаше решителността в изражението му. Странно. Наполовина очаквах да видя

лудостта, която аз чувствах през вените си. Той трябва да е луд, ако мисли, че ще се

измъкне с нещо такова. Дори, ако заченех, нямаше начин да седя и да му позволя да

отгледа детето ни.

-Десет от петдесет не са могли да заченат. Аз може да съм една от тях.

-Тестовете ни от преди няколко месеца показват, че ще успеем с теб.

Но може би е реагирало по начини, по които той не е очаквал—или не е тествал.

-Ами другите десет? Тези, които са се превърнали?


-Какво за тях?

-Те са полу-род, точно като мен.

Веселието му отлетя, и лицето му стана каменно.

-Какво имаш в предвид?

Смехът ми беше горчив.

-Чудил ли си се защо съм толкова бърза, силна? Не съм само върколак, аз съм

вампир.

Той скръсти ръце, ръцете и очите му твърди, докато каза:

-Невъзможно. Вампирите не са фертилни.

-Освен когато сливането е след двадесет и четири часова смърт. Майка ми е била

изнасилена от такъв вампир.

-Не.

-Защо мислиш бях изхвърлена от глутницата ни? Те позволиха да бъда

отгледана от уважение към майка ми, но когато минах пубертет, ме изхвърлиха.

-Не.



Той го каза по-силно този път и аз изсумтях.

-Какво има? Не ти харесва, че си чукал полу-род през цялото време?

Той не отговори. Изгледах го, видях внезапното нежелание в очите му и осъзнах,

че думите ми са истина. Тейлън е мъж, който вярва в силата на върколашката раса, но

не бях осъзнала, че няма толерантност към полу-родовете.

-Анализаторите ни никога не показаха, че си нещо друго освен вълк.-Тонът му

беше твърд, но можех да усетя гнева му както преди малко бях усетила похотта му.

-Няма, защото въпреки всичко, аз съм вълк. Докато не видиш ДНК проверките,

няма да разбереш.

За няколко секунди той просто ме гледаше. И все пак силата на гнева му се

качваше и качваше, докато не стана вълна, която мина през всяка фибра на тялото ми.

Юмруците му се свиха, знак, че ударът наближава. Свалих защитата си и се протегнах

отчаяно към ума му—само, за да ударя психична стена. За пръв път от две години

забелязах тънка мрежа през златната верига около врата му. Той е защитен срещу

влизане в ума му, от когато го познавам.

Смях мина през мен. За какво съм се сдържала през годините.

Юмрука му удари корема ми и смехът се превърна в битка за въздух.

Той продължи да ме удря отново и отново. Потреперих, мятайки се и борейки се

за свобода, нуждата да го разкъсам беше точно толкова голяма колкото нуждата да

оцелея.

-Страхливец.-изплюх между ударите.-Стъпи по-близо и пробвай това.

Треперех, болеше ме, бях кървясала. Всичко беше в червено, само дето не беше

кръв. Яростта и вълка бяха в контрол и болката нямаше значение.

Исках, нуждаех се от кръв.

Ако стъпеше една крачка по-близо, щях да го разкъсам на парчета. Пръстите ми

се стегнаха в очакване. Исках да го вкуся. Исках да разпоря сладката му плът със зъби и

да гледам как кръвта му изтича от тялото. Исках да се слее с моята на хубавия, златен

килим.

Той не чу или не искаше да чуе. Докато отдръпваше юмрука си назад за още

един удар, вратата отляво на нас се разби и Тейлън беше отдалечен от мен. Затворих

очи и извих от яд и гняв.

Ръце бяха върху моите, клатейки ме здраво.

-Райли? Аз съм Куин. В безопасност си. Всичко е наред.

Гласът му се изгуби във вика ми от нужда. Протегнах се, драскайки бузата му с

пръсти. Миризмата на кръв напълни въздуха, събуждайки желанието до небесата.

Завъртях се, слагайки пръсти в устата си, смучейки кръвта и кожата от пръстите си.



Сладостта накара лигите ми да потекат, но това въобще не бе достатъчно да задоволи

глада ми.

-Райли—

-Не махай веригите.-нареди втори глас твърдо.-Тя е в жажда за кръв и може да

ни убие и двамата, ако я пуснем.

-Какво ще правим?

-Не ние, ти.-Втория глас беше познат, въпреки че името ми се изплъзваше от

замаяността на горещина и жажда в ума ми.-Трябва да я чукаш, докато е вързана.

-За Бога, виж каква бъркотия—

-Нямаш друг избор. Четирима от нас едва я контролирахме когато се опитахме

да почистим раните й. Жаждата за кръв и дава сила.

Куин не отговори. Не можех да го видя, не можех да го почувствам. Не знаех

дали е близо или не. Хвърлих се срещу веригите, тествайки ги, опитвайки се да се

откъсна. Бяла горещина мина през китките и глезените ми, и кожата ми стана влажна.

Влажност, която миришеше по-сладко от секс. Но аз не можах да я достигна, не можех

да пробвам. Веригите не бяха достатъчно дълги.

Той издиша въздух, който сякаш беше пълен с гняв.

-Погрижи се за копелето, тогава, гледай да не избяга.

Пръсти докоснаха лицето ми. Обърнах се, щраквайки към тях, хващайки нищо

освен въздуха.

-Ще го направя.-каза втория глас меко.-Но се страхувам, че ще трябва да

направиш не само това.

-Какво?-Имаше острота в гласа, която означаваше гняв.

-Тя има нужда от вкуса на кръв.

-Аз съм вампир. Ако тя вземе кръвта ми доброволно, може да стане вампир.

-Знам, но тя е наполовина вампир и без това, така че може да е имунизирана към

проклятието.

-Дара, не проклятие.

Това беше казано стегнато, гнева очевиден този път.

-Както и да е, трябва да поемем риска. Ти можеш да оцелееш това, което аз не

мога. Погледни зъбите й.

Имаше пауза, след това:

-Вълчи зъби.



-Тя няма просто да хапе, тя ще напада. Може да съм вълк, но няма да рискувам

такова захапване, особено когато ще отнеме повече от минута да се утоли жаждата й.

Би изпила живота ми. Не можем да викнем медиците, само защото само няколко

доктори са виждали вълк в жажда, да не говорим за преглед.

Куин пое още един дъх, след това го изпусна бавно. Удари ме като удар.

Наклоних се към него, ръмжейки и щракайки със зъби.

-Гледай всичко, докато правя това.

-Внимавай.

-Не съм глупак.

Вратата се затвори и падна тишина. Миризмата на сандалово дърво беше във

въздуха, означавайки, че Куин е още наблизо. Чаках, с треперещи мускули, готова да се

нахвърля, когато той стъпи достатъчно близо.

Плат прошепна. Цип се свали. Обувки бяха изритани. Очакване затрепери в мен,

жажда за кръв и жаждата на луната борейки се в мен.

Пръстите му ме притиснаха, и горещината на луната се разля, премахвайки

червеното. Докосването му минаваше напред-назад през влажността ми и удоволствие

се разля през всеки нерв на тялото ми. Тогава той пъхна два пръста, галейки ме твърдо.

Потреперих, тръшнах се, докато не почувствах как сякаш всяка фибра от тялото ми ще

се разкъса от удоволствието. След това всичко се разкъса и аз извиках към луната,

която не можех да видя.

Но това не беше близо до задоволяването на нуждата.

Той стъпи по-близо. Щракнах със зъби към него. Той вдигна ръка и я докосна до

устата ми. Отдръпнах се назад, достатъчно, за да разкъсам кожата. Той не издаде звук,

но докато кръвта му изпълваше устата ми, той плъзна себе си в мен, милвайки ме

надълбоко и твърдо. Беше усещането, което не бях изпитвала никога. Направо екстаз.

Той прави любов с мен грубо и дълго, докато треперенето в тялото ми не спадна

и похотта излетя под вкуса на кръвта и потта му. Остана само сладкото облекчение и

нуждата за сън. Беше нужда, на която най-накрая се отдадох.

Когато здравия разум се събуди, беше с чувството на сатен вместо стена,

докосващ гърба ми. Стаята беше изпълнена със светлина, която говореше, че е залез, и

тялото ми бе задоволено, болките надалеч. Но всичко, което вкусвах беше кръв.

Всичко, което помня бе богатия вкус на плътта му, докато зъбите ми разкъсваха и

разцепваха...

Стомахът ми се преобърна и аз станах от леглото, тичайки към банята. Едвам

успях.

Когато нямаше какво повече да повръщам, пуснах тоалетната и се облегнах

назад, затваряйки очи. Под вкуса на повръщаното, кръвта все още оставаше. Трябваше

да стана и да намеря нещо, с което да си измия устата, иначе пак щях да повърна. Но

точно тогава, нямах силата за повече.



Приближиха се стъпки. Мекотата на грижата и мириса във въздуха казваха, че е

Куин. Не отворих очи. Не исках да видя какво съм направила.

-Как ме намери?

-Видях как Тейлън те взима, но създанията ме спряха преди да дойда.-Той спря

пред мен, топлина, която чувствах, но не виждах.-Когато можах, се обадих на Лиандър,

и той прегледа адресите на Тейлън.

Значи Лиандър е бил другия глас, който съм чула.

-Мястото се използва за частна почивка от компания, така че как го намерихте?

-Фирмата е една от тези, които Джак не можеше да разгледа. Опитахме.

А Тейлън си мислеше, че е толкова умен. Но каквото и да е веселие се изтри от

страха от това, което се случи там. Каквото аз бях направила.

Каквото той беше направил.

-Не искам да стана вампир когато умра.-Излезе като малко повече от шепот, и аз

преглътнах, за да премине сухотата. Но успях само да прокарам по-дълбоко горчиво-

сладкия вкус отново, и стомахът ми се събуди в предупреждение.-Мразя вкуса на

кръвта.-Не че бях пробвала човешка кръв преди лудостта на луната, но съм гонела

достатъчно зайци през годините, и всеки път когато забивах зъби в топлата плът,

кръвта ме е карала да искам да повърна. Роан казваше, че съм вегетарианка, която не си

го признава.

-Много вампири мразят вкуса на кръвта в началото.-Той допря чаша до ръката

ми.-Но ти аз ще трябва да споделим кръв три пъти, и третия път трябва да е на

церемония, преди да се превърнеш във вампир като умреш.

Погледнах нагоре, изненадана.

-Не знаех това.


-Ако не е така, не мислиш ли, че света ще бъде само от вампири до сега?

-Никога не съм мислела за това.

Той докосна чашата до устните ми.

-Изплакни устата си. Ще се почувстваш по-добре, повярвай ми.

Нямаше вода в чашата, а нещо което бе едновременно сладко и люто. Каквото и

да беше, работеше, почувствах се по-добре когато металичния, горчив вкус го нямаше в

устата ми. Той взе чашата, изливайки я бързо в мивката.

Ръката му беше превързана от китката до лакътя, и факта че не беше в шина

означаваше, че не съм счупила кост. Но той използва лявата си ръка, а не дясната, за да

изплакне чашата.



-Колко щети съм нанесла?


-Нищо, което тялото ми не може да излекува.

-Това не отговаря на въпроса.

-Не.-Той протегна лявата си ръка и аз сложих пръстите си върху неговите. Той

ме издърпа и ме целуна по челото, дъхът му топъл до кожата ми. След това отстъпи

назад.-Ще имам белези от китката до лакътя.

Ако щеше да има белези съм направил всичко, освен да счупя костта. Затворих

очи за момент.

-Съжалявам.

-Само се подчиняваше да нуждите на тялото си. Грешката не е твоя.

Въпреки че беше казано гладко, нещо в изражението му ми каза, че времето ни

заедно свършва. Той може още да ме иска, но беше готов да продължи.

Поех дълбоко въздух, но не помогна срещу гнева ми. Вълка може да беше

задоволен, но за Бога, все още исках да смажа лицето на Тейлън. Не само за каквото ми

беше сторил, а и разрушението на това между мен и Куин.

-Мъртъв ли е?

Хладна ярост мина през очите му.

-Не.

-Добре, защото му дължа круше или три.

-Когато го намерим, ще успееш.

Невярване мина през мен, и погледа ми изучаваше неговия.

-Позволили сте му да избяга?

-Не нарочно. Някои от мъжете му пристигнаха, когато се грижех за теб. Докато

разбрах какво става, и отидох до Лиандър, Тейлън го нямаше.

-Да му го начукам.

-Това вече е направило доста проблеми.

Отново гнева се покачи.

-Не ме обвинявай. Жаждата за кръв не е нещо, което мога да контролирам.

-Така ли? Ако ми беше дала да те облекча на паркинга, нямаше да се стигне до

тук.



-Може би жаждата за кръв нямаше да стане толкова бързо, но той все пак щеше

да ме завърже с вериги и да ме отвлече. От там нататък е само въпрос на време.

-Щяхме да те намерим преди времето да изтече.

Може би. Може би не. Тейлън бе помирисал нуждата ми и колко близо до ръба

бях. Може би единствената причина, поради която ме е довел в тази къща е това, че

няма много време, за да ме оплоди.

Което водеше до друго нещо.

-Защо не направи сигурно да не бяга? Да докоснеш ума му и да го накараш да

прави каквото искаш?

-Той имаше защита.

-Е, и? Можеше да я махнеш.

-Можех, но имах други проблеми.

Мен.

-Бях завързана с вериги. Можеше да правиш каквото искаше.

-Не и когато чувствах агонията ти.

Гнева ми се уталожи при меките му думи. Той хвана бузата ми, палеца му

докосвайки устните ми. Погледа ми се вдигна към горещината в неговия, и пулсът ми

се забърза. Луната може да е изгубена в светлината на деня, но само да стоя до Куин ме

караше да го искам.

Беше срамота, че живее в Сидни. Това, че след този случай е решен и забравен,

той ще си тръгне без да мисли, защото аз бях вълк и можехме да се чукаме, но не и

нещо друго.

Не че исках да се обвързвам—но определено исках да видя докъде би стигнала

връзката ни.

-Мислиш ли, че Тейлън е зад тези неща, които ни нападнаха?-попитах аз.

-Не.

-Защо не?

-Съмнявам се, че ще пусне създанията си да ни убият, после той ще ги убие, за

да те спаси. И защото има някой друг, някой, който дойде да гледа.

Имаше нещо в гласа му и аз повдигнах вежда.

-Хванал си ги?



-Не. Но видях вана им и видях номера. Джак го преглежда, и името на

компанията, през компютъра.-той се поколеба и полу-усмивката му накара сърцето ми

да се качи малко нагоре.-Изглежда не са ни забелязали когато разглеждахме Женов.

Не беше изненада, имахме само каквото намерихме—и то беше малко.

-Колата беше тяхна?

-Да. Но не са военните или за изследвания, а компания за сладкарски изделия.

Премигнах. Сладкарски изделия?

-Какво общо има това с клонирането и кръстоските?

-Само Господ знае. Може би са откраднали вана, защото няма да е подозрителен.

-Твърде много доверие в това, че похитителите ми също са ме водили в Женов.-

намръщих се, прехапвайки устни.-Знаеш ли, имам лошо предчувствие, че съм виждала

това име преди.

-В супермаркета.

-Не, някъде другаде.


-Къде?

Отворих уста да му кажа, че ще му кажа, ако знаех, когато спомена ме връхлетя.

Беше почти преди година когато видях името, и предвид обстоятелствата, е

чудо, че въобще го помня.

Бях на срещна с нов партньор, и ние бяхме отишли до офиса му по причини,

които не помня. Женов беше една от папките, които бяхме махнали от бюрото, за да го

изчистим за място където да правим любов.

Затворих очи, не искайки да повярвам, че съм била предадена отново.

Защото срещата ми онази вечер беше директора и притежателя на

Предприятията „Ролинс”.

Миша.



Глава тринадесета Превод: amelya_


Ръцете на Куин се стегнаха около мен.

-Какво?

-Може да не е важно.-Поне се надявах да не е важно. Надявах се съдбата да не е

толкова лоша, че да бъда предадена за втори път.

-Кажи ми.

Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно.

-Винаги съм си мислила, че името ми е познато, и сега си спомних защо. Втория

ми партньор имаше папка на бюрото си, която се казваше „Сладкарски изделия

„Женов”.

-Преглеждала ли си я?

-За какво ми е? Беше преди година когато я видях и бързахме да се слеем.

Късметлия си, че въобще си спомням.

Той пусна ръцете ми и стъпи назад.

-Как се казва?

-Миша Ролинс.

-Същия Миша, с който беше на телефона, докато бяхме на гробището?

Изгледах го за секунда, чувайки извода в думите му, усещайки как студена

бучка се оформя в корема ми.

-Има около дузина Лагерни улици в Мелборн, и дори, ако е бил той зад атаката,

няма начин да ни е проследил толкова бързо.

И все пак помнех думите на Тейлън. Помнех проследяващото устройство в

ръката си. И той беше казал ние. Означаваше ли това, че той и Миша са партньори в

тази лудост? Но ако беше така защо биха ни нападнали с онези създания и след това да

ги застрелят?

Нямаше никакъв смисъл. Нищо от това нямаше смисъл.

-Той имаше телефонния ти номер и ти остави телефона си включен.

-Но на тях не им е трябвало сателитно проследяване—аз имам проследяващо

устройство в ръката си.

-Тогава по-добре да го махнем.



-Миша не е зад атаката.-Трябваше да повярвам в това. Трябваше. Иначе повече

нямаше да се доверявам на инстинктите си.

Изражението на Куин бе ледено.

-Тогава защо не отидеш да го разпиташ?

-Защо не изчакаме Джак и да видим какво ще каже той?

Въпреки че изражението му не се промени, гнева му изпращя през мен.

-Хубаво.

Той се завъртя и излезе. Гледах го как излиза, въпреки че точно тогава

единственото, което исках да направя бе да го хвана и да правя любов с него. Не беше

от лунната горещина. Беше желанието да задържиш здраво нещо хубаво. Нещо, което

ти се изплъзваше през пръстите ти.

С въздишка пуснах водата на душа и стъпих по водата когато стана достатъчно

топла. След като измих кръвта и потта от кожата си, разгледах различните си рани.

Корема ми болеше при докосване, и дъгата от цветове беше прекъсната от три

избледняващи розови белега. На ръцете ми имаше още няколко рани, както на раменете

и бедрата ми. Въпреки че не помнех да съм се променяла през ноща, трябва да е

станало защото нямаше друг начин да съм излекувала толкова добре раните.

След като се изсуших, отидох да проверя за дрехи и намерих чантата си на

леглото. Лиандър сигурно я бе донесъл от фермата. Сложих си тениска и пола,

благодарна, че съм сложила повече дрехи за клуба преди дни. Вече облечена, тръгнах

по широкия коридор, през сенчестата всекидневна, и влязох в кухня, която беше по-

голяма от целия ми апартамент. През прозорците, светлините блестяха, показвайки, че

под нас имаше много къщи. В далечината, блестящите вълни се удряха в брега, който

не виждах.

Лиандър седеше до стъклена маса, четейки вестник, но се обърна когато влязох.

Лявото му око беше насинено, и имаше синини по бледите си ръце.

Погледа му ме прегледа, задържайки се на белезите по бедрата ми. Не беше

сексуален поглед, а загрижен.

-По-добре ли се чувстваш?

-Много по-добре. А ти?


-Мисля, че егото ми е повече насинено отколкото тялото ми. Бяха само четирима

и бяха по-добри от мен.

-Само четири? Леле, излагаш се.

Гласа ми беше суховат, и той се усмихна.



-Някога можех да съборя два пъти по толкова.

-Измина дълго време откогато беше във войската.

-Не трябва да има значение. Все пак се поддържам във форма.

-Но не за бой—все пак нямаш причина да го правиш.

-Вярно е.

Отидох до хладилника да намеря нещо за ядене, но нямаше нищо повече от

плодове. Очевидно, каквото и да бе казал Тейлън, не е смятал да остава дълго. Взех

една от хубавите праскови и затворих вратата.

-Къде е Куин?

Лиандър кимна към френските врати отдясно.

-На пияното, обаждайки се на някой за информация за Миша.-Той се поколеба, а

изражението му се стегна.-Той използва всички ни.

-Да. Интересува го само намирането на приятеля му.

-Използват неговия приятел за ДНК за клонингите?

Кимнах и отхапах от прасковата.

-Предполагам Роан ти е казал какво стана?

Погледа на Лиандър срещна моя.

-Няма тайни между нас, Райли.

Спомних си какво бе казал на Куин когато бях в жаждата за кръв, и сега осъзнах,

че той знае какво сме—знаеше, защото Роан му беше казал. Беше невероятно приятно

това, че брат ми има някой, с който да споделя всичко.

Въпреки че се съмнявах самият Роан да оценяваше това.

Лиандър събра вестника и се облегна на стола си.

-Роан ми каза и историята на Куин с върколаците. Бъди внимателна с него.

Минах с ръка през брадичката си където се стичаше сок от прасковата.

-Първо брат ми, сега любовника на брат ми.-Раздразнението личеше в гласа ми.-

Бихте ли ми вярвали малко, че имам здрав разум?

Той се усмихна, но загрижеността в очите му остана.

-Ти си един от най-чувствителните хора които познава, но емоциите рядко се

свързват със здравия разум.



-Не познавам Куин достатъчно дълго, за да изпитвам чувства. Точно сега, той е

просто още един любовник.-Любовник, с който можеше да се обвържа, ако той ми

дадеше шанса. Но той нямаше да го направи, така че защо всички се притесняваха?-

Бяха ли мъжете, които дойдоха да помогнат на Тейлън човеци?

Той поклати глава, усмивката му казвайки, че не е заблуден от смяната на

темата.

-Вълци.

-А миризмата им?


-Като вълци. Мъжки.

Значи не са били клонинги или лабораторни създания. Което предполагам беше

хубаво—поне означаваше, че лудостта на Тейлън е обикновената, а не вида „Аз-ще-

управлявам-света”.

-Джак информиран ли е за събитията?

-Да.-той погледна към часовника си.-Скоро трябва да са тук.

Вдигнах вежда.

-Това разумно ли е? Тези хора продължават да ни намират, така че ще е по

разумно да сме на няколко групи.-Въпреки че ако имах проследяващо устройство в

ръката си, аз бях причината да ни намират. Тейлън го беше сложил, но не се знаеше

дали някой друг долавя сигнала.

-Сигурно, но не аз давам заповедите. А Джак.

И Джак щеше да прави каквото си поискаше. Може би той искаше те да дойдат.

Щеше да е по-лесно да се намери кой е зад всичко това.

Свърших с прасковата и изхвърлих костилката в кошчето. От извън къщата

дойде звук на идваща кола. Лиандър става, отиде до прозореца и погледа.

-Джак и Роан.-каза след момент.

Той отиде до входната врата и аз се обърнах да видя как Куин идва от пияното.

-Казаха ли ти нещо за Миша?

-Все още не.-каза той.-Ще ми се обадят след час и нещо.

Скръстих ръце.

-Ще кажеш ли на Джак каквото намериш?

-Да.-каза той.



Което означаваше, не.

Усмихнах се твърдо.

-Мислиш ли да убиеш този, който е държал Хенри през всичките тези години?

-Убиването не е в стила ми.

-Кажи това на клонинга в тоалетната.

-Той е клонинг. Различно е.

Щях да питам как, но брат ми влезе. Той ни погледна и двамата и очите му се

присвиха.

-Добре ли си?-попита той, обгръщайки ме в силна и защитническа прегръдка.

-Добре съм.-отговорих.-Просто ми остави малко от Тейлън, за да го сритам.

-Ще се опитам да запомня.-каза той, след това се отдръпна малко.-Каза ли ти

нещо?

-Нищо ново. Просто старата мания.

-Копелето определено трябва да бъде на учено на урок или два.-Той се обърна на

една страна и ме прегърна през раменете.

Джак тропна по масата привличайки вниманието ни към него.

-Разследването ни на втората база не показва нищо освен козметично

производства. И компютърното ни разследване за „Сладкарски изделия „Женов” е

отложено за момента. Изглежда собствениците са се скрили зад още хартия.

-Може да се улесним.-казах аз, преди Куин да има шанса.-Преди година Миша

имаше папка с името „Сладкарски изделия „Женов” на бюрото си. Мисля, че ще си

струва да го питам за тях.

Джак ме изгледа за момент, зелените му очи се присвиха, но заблестяха с

познатото веселие. Той все още играеше игричките си, все още се опитваше да ме

включи, но в този случай, нямах намерение да правя това. Който и да беше зад тези

същества трябваше да бъде спрян, и ако трябваше да играя някаква роля в това, щях да

го направя. Само да ги насочех да не идват след мен.

-Знаеш ли това е много добра идея.-каза той небрежно.-Особено, ако можете да

се срещнете някъде извън офиса му.

-Искаш да играя като примамка, докато разглеждате офиса му.

Той ми се ухили.

-Скъпа, добре е, че си на моята страна.

-Единствената страна, на която съм е моята и тази на Роан.



-За сега.

-За винаги.

Той поклати глава. Нямаше да се предаде от малката си мечта каквото и да

кажех. И предполагам, че беше прав на упорства. Все пак, като се има предвид

лекарството в системата ми, може би щях да се включа в системата на пазителите,

независимо дали ми харесваше или не.

-Това може да е опасно за Райли.-каза Куин.-Особено, ако Миша е зад

клонингите и кръстоските.

-Тя не е пазител.-прибави Роан.-Не можеш да я караш да прави нещо такова,

защото няма тренировките.

-Всичко, което трябва да направи е каквото прави вълк когато луната се из качи.

-Стреляха по нея и се опитаха да я отвлекат.-каза Роан.-Не мисля, че е разумно

да я пращаме сама.

-Няма да е сама.-Джак ме погледна.-Има ли проблем да направиш това?

-Не.-По дяволите, истината беше, че когато горещината изгореше тялото ми тази

вечер нямаше да има значение с кой танцувам, важното е да танцувах.-Но има друг

проблем.

Погледа му се изостри.

-Какво?

-Тейлън е сложил проследяващо устройство в ръката ми.

-Ние имаме проследяващи устройства в колата. Ще ги оставим на чистотата на

твоето. Ако нещо стане ще те намерим.

Тейлън също, но това беше хубаво нещо. Юмрука ми искаше да си поговори с

лицето му сериозно.

-Надявам се да не ни оставиш с Куин без да правим нищо.-каза Лиандър с

железен тон.

-Няма. Познанията ти по електроника ще са ни от полза в офиса. Куин ще играе

бодигард на Райли, ако Тейлън се опита да направи пак нещо.

Куин не каза нищо, но бе повече от очевидно, че не е щастлив, че е оставен без

място в бизнеса. И се зачудих дали ще е там когато изляза от клуба.

Джак ми хвърли телефона си.

-Да започваме работа, хора.



Беше близо девет когато пристигнахме в „Синята луна”. Небето бе покрито със

звезди, луната бе сребърна яркост, която пееше през вените ми, и всичките ми нерви

бяха опънати.

Куин спря колата в сенчесто място от другата страна на улицата, гледайки

осветената в синьо сграда няколко секунди преди да се обърне към мен.

-Изглежда има доста хора.

Изражението му не се бе променило през последните няколко часа и очите му си

оставаха обсидианови. Ако имахме някаква връзка, щях да си помисля, че е

раздразнен—дори ревнив—затова, че ще танцувам с Миша. Но като се има предвид

опита му с върколаците и факта, че не искаше нищо повече от мен освен добър секс,

това беше смешно.

-Имам трайно запазена маса два дена преди пълнолуние, така че ще вляза.-

Погледа ми се плъзна по редицата от вълколаци чакащи да влязат в сградата, през мъжа

който седеше на вратата. Джими. Малко напрежение се отпусна. Поне имаше някой, на

когото можех да се доверя, ако Куин изчезнеше и се забърках в неприятности.

Куин се завъртя и взе проследяващото устройство от задната седалка. Мек, ясен

сигнал запълни тишината.

-Знаеш ли колко е обсега на това нещо?

-Не, но трябва да е поне два или три километра. Тейлън използва устройството,

за да ме намери в управлението, и нито офиса, нито дома му са наблизо.

Куин кимна.

-Внимавай вътре. Ако имаш нужда от помощ, свали защитите си и ме извикай

наум.


-Безопасно ли е ти да свалиш защитите си? Имам предвид, спрял си пред клуб

пълен с върколаци—няма ли комбинацията от аури да бъде прекалено?

-Не.

-Защо не?


-Защото няма да си сваля защитите. Ще те чуя и през тях.

-Как?

-Делили сме кръв. Умствено съм по-приспособен към теб.

-Което означава, че можеш да четеш мислите ми когато си поискаш?



-Не, защото защитите ти са твърде силни. Но ако ги свалиш и извикаш, ще бъда

там.

Ако извиках сега, щеше ли да дойде? Не при мен, но с мен? В мен? Някак си се

съмнявах. И освен това, ако Миша беше зад всичко това, трябваше да контролирам

горещината. Трябваше да го ударя с аурата си бързо и силно, за да няма време да

мисли, само да реагира. И по време на сливането ни щях да науча отговорите си—или

устно, или прочитайки мислите му.

-Не знам колко време ще отнеме това.


-Няма да ходя никъде.

Така казва. Сложих ръка на дръжката, но се поколебах.

-Куин—

-Няма нищо между нас.-каза той меко.-Нищо освен секс.

Той не грешеше—все още, нямаше нищо между нас освен страхотен секс. Но се

познавахме само от няколко дни, и изглеждаше, дори тогава, че може да има нещо

между нас. Дали би могло да е дълбока връзка или просто приятелство и хубав секс,

само времето би казало. И без значение колко ме предупреждават Роан и Лиандър, бях

повече от склонна да дам шанс на съдбата и да видя какво ще стане.

-Страхотния секс е някакво начало.

Нежната му усмивка накара сърцето ми да забие в познатия ритъм.

-Не обичам да деля, Райли, и не искам да бъда въвлечен в културата на

върколаците. Просто не е за мен.


-Дори ако ти струва страхотния секс?

-Дори тогава.-Очите му се отклониха от моите.-По-добре върви. Той сигурно е

вече вътре.

-Сигурно.-Изгледах го за момент в профил, след това се пресегнах да го целуна

по бузата.

Само дето той се обърна и устата ми намери неговата. Беше дълго, прекрасно

обладаване, което ме остави борейки се за въздух, и искайки го повече от който и да е в

живота си.

-Върви.-беше всичко, което каза, ирландския му акцент толкова гъст, че думата

едва не се изгуби.

Отидох. Точно тогава, нямах избор.



Джими ме поздрави весело и ми отвори вратата, бутайки ме през хора на

оплаквания и стенания от чакащите. Втората охрана седеше до вътрешната врата—

брата на Джими, Стан. Той беше малко по-нисък, малко по-слаб, но освен това, беше

почти двойник на Джими. Само дето не му липсваше нито един зъб.

-Хей, Райли.-избоботи той.-Миша питаше за теб когато дойде преди десет

минути.

Усмивката ми бе стегната.

-Мерси, Стан.

Той кимна.

-Днес сме пренатоварени. Добре че си запази маса.

-Да.-Грабнах ключа както обикновено, след това продължих навътре.

Холограмните звезди светеха на тавана, светлината им все още незакрита от

синята луна, която тъкмо започваше да изгрява от ъгъла.

Дансинга беше море от гола, въртяща се плът и повечето от масите бяха пълни.

Въздухът беше горещ колкото музиката и богата от миризмата на секс и похот. Вдишах

дълбоко въздух, позволявайки на атмосферата да се процеди през всяка пора, до

костите ми.

Ако исках да бъда с Куин на по-дълбоко ниво от сега, сигурно трябваше да се

откажа от този танц. Но си бях такава. Свободата и очакването на лунните танци бяха

част от природата ми, и нямаше да ги оставя само да не обидя човешката му

чувствителност. Не бях човек и той не трябваше да ме съди според тези стандарти. И да

иска да оставя лунния танц е като аз да искам той да спре да пие кръв. Не беше честно

и не беше правилно.

Качих се по стълбите към съблекалните. Миша можеше да гледа, така че всичко

трябва да е както го правя през последната година, до взимането на душ и събирането

на дрехите ми.

Когато се върнах бях гола като всички. Прегледах масите, докато не намерих

моята, но той не беше там. Което означаваше, че или е на дансинга или е в една от

задните стаички с някой друг.

Преместих се на дансинга. Богатия аромат на пот и желание се зави около мен, и

дъха ми спря, след това се забърза. Докосването на кожите накара кожата ми да се

разгорещи и вече биещото ми бързо сърце, да забие по-бързо.

Ръце ме хванаха и ме завъртяха преди да ме притиснат към тяло, което беше

силно, слабо и кафеникаво. Зъбите му заблестяха, докато покриваше кръста ми с ръце и

ме въртеше в танц, който беше едновременно чувствен и игрив.

Луната, атмосферата, и дивите ми хормони ме правеха готова да взимам или да

бъда взета. Ако беше някой друг път, друг ден, щях да го направя, точно тогава, точно

там.



Непознатия ме целуна леко по устата, игриво докосване, което беше пълно с

горещина.

-Искам те.-каза той меко.-Свободна ли си да по танцуваме още малко?

Гласът му бе толкова игрив колкото танца, и ми хареса това, че първо питаше

вместо направо да взима, както биха направили повечето на дансинга. Докосването на

тялото му до моето беше толкова хубаво, толкова съблазнително. Поех дълбоко въздух

и се опитах да си спомня за какво съм дошла тук.

-За съжаление, не, не в момента.-измърморих аз, притискайки се малко по-близо.

Той не беше много по-висок от мен, така че горещината му ме докосваше на точните

места.

Зелените му очи искряха от веселие и желание.

-Аз съм Келън.

-Райли.

-Редовна ли си тук?

-Да. Ти?

-За пръв път ми е. Но мисля, че си намерих причина да дойда отново.

Ухилих се, харесвайки шеговития и все пак решителен блясък в очите му.

Начинът, по който тялото ми прилепваше до неговото толкова добре.

-Ще те потърся.

Той вдигна ръката ми и я целуна.

-Направи го.-каза той и ме бутна отново в лудостта.

След няколко секунди намерих Миша. Той беше в центъра на бързо движеща се

тълпа, танцувайки с няколко сребърни вълка. Погледа му бе разтопен когато срещна

моя, глада му - живо чувство, което взе дъха ми и захапа кожата ми. Това ме изненада.

Миша никога не е чакал за удоволствие, и трите, с които танцуваше изглеждаха повече

от навити.

Той хвана ръката ми, и ме придърпа по-близо, докато ме отдалечаваше от

сребърните. Момента на гнева им мина зад гърбовете ни, но бе бързо изтрит от морето

на глад.

Той не каза нищо, просто ме върна в дълбочината на танца, точно в сърцето

където допира на телата беше най-силен и миризмата на секс бе толкова мощна, че

почти се стичаше. Едва дишах от желание, и все пак можех да почувствам гнева в него.

Ръката му хвана врата ми и ме приближи. Целувката му беше груба, силна, и

дълга.



-Трябваше да попиташ, Райли.-каза той евентуално.-Щях да отговоря на

въпросите ти.

Обвих ръце около врата му, все още играейки играта въпреки че знаеш, че

играта е свършила.

-Дойдох тук, за да ти задам въпроси.

-Може би. А може би си тук като примамка.

Не можех да помръдна, не можех да се оттегля. Истината бе, че не исках да го

направя. Той беше твърде близо, беше твърде хубаво.

-Какво те кара да мислиш така?

-Факта, че три минути преди да влезеш ми беше съобщено, че офиса ми на улица

Колинс е разбит.-усмивката му бе стегната.-Могат да гледат колкото си искат. Нищо

няма да намерят.

-И си сигурен, че ще им позволиш да разгледат?

-О, да.

Горещина се разля през мен, до мен. Горещина, която беше Миша както и

другите вълци около нас. Всеки дъх беше вливане на глад, и на синята светлина потта

светеше като диаманти по кожата ми. Едвам успявах да мисля, горещината беше

толкова зле, и все пак трябваше да се държа. Не можех да си позволя да забравя, че

Миша може да е врага.

-Как разбра?-дъхът ми бе малко повече от издишване.

-Предпочитам да залагам на най-новите технологии.

Той не обясни и аз нямах въздух, за да попитам. Ръцете ми се стегнаха на кръста

ми, пръстите му горещи и груби, докато ме вдигаше върху себе си. Сложих краката си

около кръста му и започнах да се движа.

-Примамката ще получи отговорите си тази вечер, повярвай ми.-изръмжа той.

Не отговорих. Не можех да отговоря. Кръвта ми гореше, сърцето ми биеше като

пушек на влак, и всичко, което исках е да възседна този строен и ядосан мъж, докато

бавните вълни на удоволствието, които танцуваха по кожата ми не станеха разтопено

напрежение, което не би могло да се отрече.

И точно това направих.

Свършихме заедно, а силата му накара странен звук да излезе от гърлото ми,

докато тялото му се удряше в моето и в гърбовете на другите, движенията му бързо и

бесни.

Треперенето отслабна. Той все още бе твърд в мен, но това не бе изненадващо,

защото силата на лунната беше в пълната си мощност. Горещината на луната караше



вълците да празнуват отново и отново през дългата една седмица фаза, но днес и утре

бяха върховните точки, без никакво време за възстановяване. Може би природата ни се

отблагодаряваше, заради превръщането на пълнолунието. През ноща на пълнолунието

нямахме контрол над формите си. Пред тази нощ, тичахме само като вълци.

Той започна да се движи в мен отново. Изражението му беше стегнато,

съсредоточено, и аз знаех, че той имаше намерение да се отплати изцяло преди да каже

нещо повече.

Фактът, че беше тук, чукайки ме, докато знаеше, че офиса му се разглежда, ме

увери, че нямаше да намерим нищо криминално. Дали доказателството е някъде

другаде или въобще нямаше какво да се намира, само можехме да предполагаме.

Останахме в потната, въртяща се бъркотия за час преди да се мръднем.

Продължихме на масата, в душа, до стената, на стълбите. Всеки път бе бързо и бясно, и

през повечето време той взимаше без да дава. Вълкът в мен си изкарваше идеално, но

жената в мен започваше да се ядосва.

Накрая той ме заведе до масата, и аз изпуснах тежка въздишка на облекчение.

Бях насинена, болеше ме, и само наполовина задоволена, и знаех, че беше нарочно. Той

ме караше да си платя, за това, което виждаше като предателство.

Седнах на една от пейките и грабнах бира от минаващия сервитьор. Не я изпих

веднага, вместо това докоснах горещото си чело с ледената бутилка.

Миша седна на срещуположната страна.

-Задай въпросите си.

Сребърните му очи не казваха нищо.

-Кажи ми защо имаше папка на име „Сладкарски изделия „Женов” преди година.

-Беше компания, която мислех да купя.-той вдигна бледата си вежда.-Имаш

много добра памет.

-Особено като се има предвид обстоятелствата.

Усмивка заигра на устните му, която изглеждаше странно с леда в очите му.

-И купи ли я?-подтикнах го аз, когато той не каза нищо.

-Не.

-А кой?

-Конан.

-Същата компания, която притежава Монейша?

-Да.

Вдигнах бирата и отпих хубаво, преди да попитам.



-И кой притежава Конан?


-Опитай с друг въпрос.

Изражението му подсказваше, че ще ми каже. Евентуално. Чудех се колко часа

„отплата” ще минат преди да го направи.

-Е, какво общо имат шоколада и изследванията?

-Може би собственика просто си е изградил прикритие.

Нещо в начина, по който го каза събуди инстинктите ми.

-Не вярваш на това.

-Не.

-Защо не?

Той се облегна назад и ме изучаваше за секунда, изражението му едновременно

арогантно и развеселено.

-Защото собственика на Конан и аз имаме общи интереси, и преди в миналото

сме били бизнес партньори.

Накарах се да се усмихна.

-Не си ми казвал, че се интересуваш от шоколад.

Имаше нещо студено и твърдо в изражението му. Имах странното чувство, че

този мъж, мъжът, който ме беше взел толкова безскрупулно тази нощ, беше

истинският Миша. Това е Миша, с когото излизах последните дванайсет месеца,

останалото бяха просто преструвки до край. Какъв край, нямах идея, но имах лошото

чувство, че е по-добре да науча.

Спуснах защитите си и се протегнах с ума си. Не бях изненадана, че имаше

стена около мислите му—но не беше електронна. Защитата му беше естествена както

моята.

Отпих от бирата и се опитах да игнорирам копнежа да си тръгна. Имах работа за

вършене и освен това луната все още пареше в кръвта ми.

-Не се интересувахме от шоколада.-каза той меко.-А от факта, че Женов е

построена над военна инсталация.

Дали плановете в офиса на Алан Браун съвпадат с тези на инсталацията на

Женов? Сигурно.

-Чела съм за Втората Световна Война и тунелите и скривалищата, които

намерих в и около Мелборн, но никога не съм чувала за нещо повече.



-Никой не знаеше за тунелите, докато не бяха разкопани. Предполага се, че

всички планове са унищожени след войната и повечето от тунелите са бетонирани.

Ако плановете са били унищожени, как Алан Браун ги има? И защо той не ги е

унищожил? Довърших бирата си и бутнах бутилката настрани.

-Защо мислиш, че има нещо вярно в клюката за тунели под Женов?

-Защото говорих с мъжа, който е намерил входа. Както и мъжа, който притежава

Конан.

-А защо военната инсталация толкова ви харесва на теб и на притежателя на

Конан?

-Защото изследванията изискват пътища, които правителството не одобрява, и в

този случай, е хубаво това да е тайна.

О, Господи... Казваше ли той това, което си мислех, че казва?


-Не съм включен в Женов или правенето на не-човешки клонинги.

-Имам само думата ти на това, и точно сега, не вярвам особено на никой.

-Заклевам се в майка си, не съм казал лъжа тази вечер.

Без лъжи, но казал ли е цялата истина? Имах чувството, че отговорът е не.

-Значи нямаш нищо общо с клонирането?

Веселие заигра в очите му за малко.

-Нямам нищо общо с клонирането, което се прави е момента. Ако искаш

искреното ми мнение, не мисля, че има смисъл. Докато разбираме как се създаваме,

клонингите винаги ще имат нещо недовършено.

-Не можеш да разбереш нещо, ако не го изследваш.

-Вярно е. Но точно сега, това изследване е просто даване на добри пари за лоши

цели. Колко време има клонинга за живеене? Накъде отива това? Той може да създаде

сега неперфектни или неточни изображения на себе си, на около петдесетия опит.

-Продаването на части на тела дойде от изследването за клонинги, и това само

по себе си е доходоносно.


-Само незначително. Правителството следва здраво маркетинга и изследванията.

Но черния пазар преливаше, и правителството нямаше късмет в спирането му.

-Какво си планирал да правиш под Женов и защо не си я купил?




-Моите компании, както много други, се опитват да разгадаят дългия живот на

вампирите. Можеш да направиш състояние с това знание.

Това беше омаловажаване, като се има предвид манията за младост.

-Когато каза, че Монейша изследва гените на това как вампира става вампир,

всъщност говореше за твое изследване?

-От части. Исках да знам колко подозираш.

-Защо?

Той ме изучава за момент след това каза:

-Защото ми беше казано.

Повдигнах вежди. Не виждах Миша поддавайки се някой да го контролира, но

какво всъщност знаех за него?

-От кой?

Той се усмихна. Смених посоката.

-Сполучил ли си с намирането на вампирските гени?

-От части.

Изучавах го за момент.

-Изследване като това не е нужно да е в тайна.

-Трябва когато спонсорите за тестовете не са склонни.

-Отвличаш вампири от улицата?

-Не. Мисля да го правя, защото правителството мисли, че е дало достатъчно

кръв за изследвания. Но аз не съм купил Женов, само защото беше предложена по-

висока цена. Всичките ми компании са редовни.

За сега, имаше предвид. Но имах чувството, че за в бъдеще няма да е така.

-Знаеш, че Джак ще провери.


-Няма да намери нищо нередно.

-И вампирското изследване във всички твои компании ли се прави?




-Не

-Тогава какво друго?

-Компаниите ми са в партньорство с други в изследванията на лекарства.

На бас, че имаше пръст в правенето на лекарството АРЦ1-23,а?

-Знаеше ли, че Тейлън се опитва да ме оплоди?

Отново веселието се появи в очите му.

-Да.

Ярост мина през мен и пръстите ми се събраха.

-И си съгласен?

-Не.

-Тогава защо по дяволите не ме предупреди?

-Защото отново, бях предупреден да не го правя.

Изсумтях меко.

-И никога не престъпваш нареждания? Пълни глупости, Миша.

-Има много неща, които не разбираш. Много ограничения за мен, които не мога

да престъпя, без значение колко искам.


-Искаш ли да ми обясниш това?

-Все още не.

Изпуснах въздух и се замислих за малкото неща, които ми беше казал през

последните няколко дена.

-Каза ми да си представя какъв супер войник би създал, ако той има

способностите на вампир и никакви ограничения. Това ли правиш? Опитваш се да

направиш супер войник от човек и вампир?

-Може би.-той се усмихна лениво.

-Ами кръстоските не-човеци?

-Какво за тях?

-Имаш ли пръст в това?

-Вече ти казах, не.



Нямаше трепване в лицето или очите му, и все пак усетих, че ми каза първата си

лъжа.

-Значи не знаеш нищо за атаката, която претърпях кратко след като говорих с

теб по телефона.


-Искам да те чукам, не да те убия.

Облегнах се назад, искайки да му вярвам, но не можех.

-Това не отговаря на въпроса ми.

-Да, отговаря.-той се поколеба.-Всъщност аз се опитах да те предупредя, но ти

ми затвори.

-Значи си знаел за атаката на гробището?

-Да.

-Как знаеха къде ще бъда?

Той погледна към ръката ми с проследяващото устройство, давайки ми отговора.

Изругах.

-А ти как знаеше за атаката?

Той ми се усмихна отново и не отговори.

Затропах с пръсти по масата.

-Ще ми кажеш ли кой притежава Конан?

Погледа му проследи тялото ми и горещината, която се бе утаила избухна.

Сребърните му очи срещнаха моите, отражавайки моя глад. Не го исках, но в този

момент нямах избор. И ми трябваше отговора, който имаше.

-Искам още два часа там.-каза той, кимайки към тълпата на дансинга.

-Защо?

Усмивката му беше мила, но имаше нещо студено в нея. Нещо много

пресметливо. И в този момент, аз видях приликата между него и Тейлън.

-Няма значение защо.

Предполагам, че накрая нямаше. Той получи двата си часа. Аз получих името.

Тейлън.



Глава четиринадесета Превод: amelya_


Отидох в тоалетните и се изкъпах хубаво и дълго. Не премахна болките от

тялото ми, но поне се почувствах по-чиста. И лунната горещина вече не минаваше през

вените ми. Миша бе направил поне това, ако не нещо друго. Може би си е помислил, че

заради това ще го видя отново.

Но ако си мислеше това значи въобще не ме познаваше. А пък аз какво знаех за

него? Или Тейлън?

Поне беше отговорил на въпросите ми—дали са истина или не още не се знаеше.

Но бях спечелила нещо друго—бях подкрепила решителността си никога да не

стана пазител. Защото пазителите, мъже или жени, често използваха секса за

информация, и тази вечер с Миша ми даде да разбера как е от части. Нямах проблем да

правя секс с някого когото не познавах. Правила съм го почти през целия си живот във

върколашки клубове и съм се наслаждавала. Но да правиш секс с непознат с цел да

вземеш информация беше почти като проституция и беше наистина неудобно.

Все пак не беше точно това, което направих? Разбира се, познавах Миша, но

имаше ли разлика? Фактът, че знаех каква е ситуацията и все пак го направих

доказваше, че съм повече като брат ми—и по способна на работа под прикритие—

отколкото си мислех.

И това беше най-неудобната мисъл.

Потърках очите си, след това погледнах часовника на стената. Беше точно след

два и трябваше да се раздвижвам. Постоях под топлата вода за още няколко минути,

след това се избърсах и се облякох. Стан и Джими ми казаха довиждане весело, докато

вървях към сенките.

Куин се беше облегнал на колата, с кръстосани ръце и безизразно лице.

-Добре ли си?

Вдигнах рамене.

-Разбрах отговорите на въпросите.

-Отговорите могат да почакат. Изглеждаш ужасно.

-Странно. Точно така се чувствам.-Спрях на няколко крачки, искайки да ме

вземе в ръцете си и да ме подържи. Нищо друго—поне за сега. Просто исках комфорта

на докосване, което не е силно, грубо или пресметващо.

Но той не помръдна и аз не попитах.

-Миша знаеше, че Джак и Роан са в офиса му.

-Това обяснява нещастните вибрации, които усещам от теб.



Беше ли странно, че получава нещастни вибрации от мен? И двамата ми

партньори ме бяха използвали за техни цели и дори веднъж не ги бях заподозряла. А би

трябвало да вярвам на инстинктите си.

-Тейлън се появи в клуба тази вечер.-продължи той.

Тревога мина през мен.

-Какво?

Той кимна.

-Влезе преди четиридесет и пет минути и излезе десет минути след това.

-Чудя се защо?-Нямаше смисъл, особено след като искаше да ме убие когато

разбра за смесения ми род.

-Може би си е променил мнението.

-Не.-Тейлън рядко си променяше мнението за каквото и да е. Ако е дошъл в

клуба, ще е за друга причина освен, че иска дете от мен.-Опита ли се да го спреш?

-Не, но го проследих вътре.

Не бях почувствала нито един от двамата.

-Какво направи той?

-Гледаше теб и Миша.

-Миша подметна, че той и Тейлън са били партньори в миналото. Може би още

са. Може би Тейлън е дошъл в клуба с причина.

-А може би е осъзнал, че може да не харесва смесения ти род, но си твърде добра

хапка за изпускане.

Трепет мина през мен. Мислех, че уцели.

Куин ме изучаваше за секунда, след това хвана с пръсти ръцете ми и ме

придърпа в прегръдката си. Той не каза нищо, само ме задържа, и чувството беше

толкова топло и хубаво, толкова правилно, че ми се искаше да заплача.

-По-добре да наблюдаваме Тейлън. Страхувам се, че е включен повече в това,

отколкото си мислим.

-Той е. Притежава Конан и Женов.

Той ме целуна по главата, устните му леко топло докосване. След това ме пусна,

и ноща изведнъж изглеждаше по-студена.

-Ако е така, по-добре да тръгваме.

Кимна, въпреки че не исках да ходя никъде освен в ръцете му.



-Ето, сложи това, след това влизай в колата.-Тонът му беше нормален, но

почувствах контролираното вълнение. Може би той, както аз, чувстваше, че краят на

всичко това идва.

Взех тънкия метал, който той ми подаде.

-Какво е това?

-Прекратява сигнала на чипа, за да не бъдем проследени.

Сложих го на ръката си, докато се качвах в колата.

-Нещо от Роан и Джак?

-Свършили са и ни чакат в дома на Лиандър.

Возихме се в тишина до работилницата. Роан, Джак и Лиандър бяха седнали в

малката дневна, която преминаваше към хола, зад работилницата. Роан стана от дивана,

който деляха с Лиандър и ме прегърна. И аз го прегърнах, щастлива, че в живота ми

има някой, на когото мога да държа постоянно. Вечно. Някой, който ме обичаше заради

това, което съм, а не за това какво мога да направя за него или какво мога да му дам.

Някой, който винаги ще ме приема каквато съм, с вампирска кръв, вълчи род, и така

нататък.

-Добре ли си?-прошепна той.

Кимнах, не смеейки да му отговоря, страхувайки се, че сълзите ми ще протекат.

-Секса за информация никога не е хубав първия път.

-Това е проблема—всъщност секса беше повече от хубав.-изтръпнах.-Не искам

да ставам пазител.

Но можеше да се случи и подозирах, че Джак е прав. За това, че не само ще бъда

добра, но и ще се наслаждавам. Дори частта с взимането на информация чрез секс.

-Тогава се бори с него до колкото е практично.-Той се отдръпна, лицето му беше

безизразно, но очите му бяха тъмни с разбиране.-Нужда от горещо питие?

-Кафе с малко бърбън.

Той стисна ръката ми, след това отиде до мини бара. Аз седнах на дървения стол

до Куин.

-И така,-казах аз, гласа ми остър.-какво стана с премахването на всички

алармени системи?

Лиандър изглеждаше повече от малко обиден.

-Може да съм овехтял, но не съм чак толкова.

-Тогава как Миша знаеше, че сте в офиса му когато влязох в „Синята луна”?



-Нямало е как.-каза Джак.-Повярвай ми, бяхме много внимателни.

-Електронно, може би, но Миша подметна, че има не са електронни системи.

-Имаше, обаче не ни видяха.

-Някой—или нещо—ви е видяло.

Роан ми подаде алкохола и аз го изгълтах на една глътка. Прегоря ме до долу, но

поне махна студената бучка в корема ми.

-Значи не е отговорил на въпросите ти?

-Не, беше щастлив да говори. Каза, че няма какво да крие.

-И ти му повярва?-попита Куин меко.

Срещнах погледа му, за момент изгубвайки се в дълбочината на тъмните му очи.

-Не, не му повярвах.

-Е, защо Женов?

-Очевидно, е построена над тунел от Втората Световна Война. Планирал е да я

използва, за да не разбере парламента, които не одобряват изследванията му.

-Планирал?

Роан ми подаде пареща чаша и аз я приех с малко усмивка.

-Да. Този, който притежава Монейша е платил повече от него.

-Конан?

-Да. И Конан е притежание на Тейлън.

Лиандър изстена.

-Бяхме го пипнали и му позволихме да избяга.

-И сигурно е извън страната вече.-Роан седна на края на дивана и сложи ръка

около раменете ми.-Никога няма да го намерим.

-Ще го намерим.-каза Куин меко.-Беше в „Синята луна”, гледаше Миша и Райли.

И беше бесен.

-Интересно.-измърмори Джак.-Означава, че има някакъв интерес в Райли. Може

да използваме това.

-Не.-казаха Роан и Куин едновременно.

Джак ги игнорира гледайки към мен.



-Това е много по-дълбоко от един върколак и една компания, но точно сега той е

единствената следа, която имаме. Трябва да бъде хванат и трябва да бъде разпитан.

-Съгласен съм,-изплю Роан.-но защо трябва да използваме Райли като примамка

отново? Вече направи повече отколкото дава за роднините и страната си.

-Знам това.-гласа на Джак беше пълен с разкаяние, което не личеше в зелените

му очи.-Но Тейлън не се интересува от теб или мен. И, заради въздействието на Готие,

не можем да се доверим на никой друг пазител в момента.

-Знаем къде се намира Женов. Защо просто не нападнем мястото?

-Защото не знаем къде са входовете в подземието, и докато ги намерим,

доказателствата може да са унищожени.

Пийнах си от кафето и срещнах очите на Джак. Докато знаех, че той ме вкарва

малко повече, причините поради които влязох в „Синята луна” тази вечер все още бяха

на лице. Който и да беше зад това трябваше да бъде спрян, и ако мога да помогна,

наистина ли имах правото просто да си тръгна?

И дали, ако си тръгнех щеше да бъде по-безопасно? Първия път когато дойдоха

след мен беше на гарата, и тогава дори не бях включена в разследването. Може би, ако

си тръгна ще стане по-лошо.

Освен това вълкът в мен беше издържал достатъчно и искаше отмъщение, в

лошия смисъл.

-Не забравяй, че десет пазители са вече мъртви, или че Кели може да е

единадесетата.-прибави Джак, говорейки на Роан, но не махаше очите си от моите.

Затворих очи, не искайки да мисля за другите пазители. Не искайки да мисля, че

Кели може да е сред тях.

Мамка му, тя не може да бъде. Не правех приятели лесно—съдбата не би била

толкова зла, та да я вземе просто така.

-Трябва да спрем това.-прибави Джак меко.

-Райли дори не е пазител!-Роан беше станал от стола, със свити юмруци и

разярено лице.-Как по дяволите можеш да очакваш тя да оцелее в това, в което другите

не са?

-Защото тя е оцеляващ.-сопна се Джак.-И защото е дампир, също като брат си.

Това е по-голямо предимство отколкото осъзнавате.

-Тя също седи в стаята, а не е в друга сграда.-прекъснах аз.-Роан, успокой се и

седни. Джак, дай ми проклет шанс да си изпия кафето и да си поема дъх, става ли?

С кафе в ръката, станах и отидох до балкона. Нощния въздух беше остър като

лед, и поех дълбоко дъх. Не премахна страха в мен. Страх не от това, което трябва да

направя, а от това какво мога да стана.



Облегнах се на перилата и пийнах глътка от ароматното лешниково кафе. Вятъра

прошепна през близките дървета и накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Беше

като пръсти на призрак.

Затворих очи и се опитах да се успокоя от хладния въздух и яркостта на

звездите.

Въпреки че не чух нито звук, миризмата на сандалово дърво бързо затрупа тази

на лешник и ми каза, че вече не съм сама. Той се облегна на перилата, тялото му

раздалечено от моето от няколко инча, и все пак достатъчно близо, за да усетя

горещината му до горящата ми кожа.

-Заради луната ли е?-каза той меко.

-От части. Джак изглежда е забравил, че Роан, Лиандър и аз се превръщаме във

вълци утре вечер.

-До тогава всичко ще е свършило.

Отворих очи. Звездите се отражаваха в тъмните му очи.

-Не си дошъл тук, за да се опиташ да ме спреш?

Усмивката му бе горчиво-сладка.

-Какво право имам да правя това?

-Дали имаш право или не изглежда нямаше значение преди няколко минути.


-Предложението на Джак ме изненада.

-Но сега когато си се замислил това е най-бързия вариант да намериш приятеля

си.

Той ме погледна неотклонно.

-Да.

Погледнах настрани и отпих от кафето.

-Има много рискове в това, и Тейлън не е глупак.

-Нито пък Джак. Вярвай му.

-На Тейлън не вярвам.-погледнах към небето.-И той е този, който ми сложи чипа

в ръката. Ако той ме отвлече, първото нещо, което ще направи е да го махне.

-Но той няма да заподозре, че аз също имам един.

Погледнах го бързо. Усмивката, която докосна устните му не достигна до очите

му.



-Не отиваш сама.

-Ако някой идва с мен, това е Роан. Той е трениран за такива неща.

-А аз имам векове зад мен. Живота и времето са по-добра тренировка от тази в

управлението.

-Джак няма да го позволи.

-Джак не може да ме спре.

-Но Тейлън може да не иска да ме отвлече, ако си с мен.

-О, аз мисля, че ще го направи. Като начало, му счупих носа като те измъкнах, и

съм сигурен, че иска да върне услугата. И второ, убих доста от специалните му

клонинги.

Трябваше да призная, че с Куин с мен, бях много по-добра примамка. Сигурно

няма да бъде по-безопасно, но поне няма да бъда сама.

-Благодаря ти.-казах меко.


-Причините ми са егоистични, така че няма нужда.

-Това означава ли, че ако имаш избор между мен и приятеля ти, ще избереш

него?

Топлината изчезна от очите му, оставяйки ги безизразни.

-Да.

Беше честно. познавал е приятеля си от векове. Правил е любов с мен само

няколко пъти. Ако ролите ни бяха разменени и аз бих направила същото.

Поне така мисля.

-Остана само едно нещо преди да се върнем вътре.-продължи той.-Просто в

случай, че се разделим.

-Какво?

-Да направим психическа връзка между нас.

-Психическите връзки могат да се отстранят с психически огради и се обзалагам,

че Тейлън си е инсталирал такива.-Въпреки че последните огради в управлението не

работеха за Куин, със сигурност работеха за мен.-Той няма да рискува вампирските си

клонинги.

-Но ние сме споделяли кръв.

-Е, и? Оградата си е ограда.



-И работи само на една специална част на ума. Но ние сме делили кръв и ще

работи в друга част.

-Бъзикаш ли се?

Усмивката на устните му накара сърцето ми да подскочи.

-Не.

Наклоних глава, изучавайки го за момент.

-Защо?


-Защото, ако не се стигне до онзи избор, искам и двамата да излезем от там

живи.

-И когато направим връзката, после може ли да бъде развалена?


-Не, но аз съм в Сидни през повечето време, така че няма значение.

-И в редките случаи когато не си?

-И все пак няма да има значение. Връзката е като затворена врата между две

стаи—твоя ум и моя. И както всяка заключена врата, трябва да почукаш, за да влезеш.

-Без ключове?

Светлина заблестя леко в очите му.

-Без ключове.

-Тогава какво правим?

-Остави си кафето.

Направих го.

-Сега, вдигни ръка и я сложи до челото ми и затвори очи.

Той повтори движенията ми, пръстите му толкова топли до главата ми.

-Сега си представи, че стоиш пред тъмна равнина. По средата на равнината има

стена през която не можеш да минеш. Представи си, че тази стена е психическата ти

защита.

Беше по-трудно отколкото си представях. Винаги съм взимала за даденост

психическата си защита—беше дар от рода ми, нещо, което имах от раждането си, и

беше заздравял с годините. Роан ми беше показал как да ги свалям когато стана



пазител, но това ми бяха тренировките. Никой не ми беше казал, че мога да правя

„врати”. Може би е нещо, което не всеки може да прави.

Пот се стече по лицето ми и аз потиснах порива да я изтрия. Тъмната равнина се

оформяше, както и стената. Беше червена, безкрайна, и трептеше много леко.

-Сега,-каза Куин меко.-представи си, че има врата от левия край на стената.

-Стената е безкрайна.

-Тогава или не си й намерила края, или не си развила психичните си таланти.

Представи си вратата най-отляво докъдето виждаш.

Отново направих каквото ми каза, но усилието ме остави трепереща.

-Сега, отвори вратата и ме виж там.

Поех дълбоко въздух и си представих как отварям бавно вратата. Беше сякаш се

опитвах да преместя шибана планина. Бутах и бутах, и накрая с удар, тя се отвори, и

паднах на психичното си лице. Погледнах нагоре и си представих как Куин седи и се

смее.

И изведнъж той се смееше, не на глас, но отвътре. Беше докосване на топлина,

която размърда фибрите на душата ми, интимност, която достигаше зад докосването,

зад секса.

Никой друг не е падал през врата преди.

Гласа му в ума ми беше толкова богат и секси колкото беше на глас, въпреки че

защо се изненадах, не знам.

Е, никога не съм харесвала да правя очевидното. Станах от психическия под, и

добавих, Значи, тази врата ще остане отворена, докато единия от нас не я затвори?

Да, но мисля, че е най-добре сега да я затворим, защото ти си вълк и аурата ти

ще стигне до края. В минутата, в която сме в Женов искам да я отвориш.

Означаваше ли това, че не е имунизиран срещу аурата ми, както казваше? Не

можех да бъда тъжна за това.

Е, как да я затворя?

Просто си представи, че се затваря и ще стане.

Нямаше нищо „просто” в това. Затварянето беше толкова трудно колкото и

отварянето. Но може би беше защото част от мен не искаше да изгуби интимността.

Затвориха се и последните няколко инча, все едно някой я е бутнал от другата

страна. Ахване излезе от устните ми, и аз отворих очи. Погледа му срещна моя, топъл и

секси.

Свалих ръката от челото му.



-Сигурно е невероятно да правиш секс така.

Той вдигна вежда, пръстът му слизайки от челото ми на бузата.

-Никога ли не си правила любов с някой, който е психически надарен?

-Е, очевидно съм, защото ти си и тази вечер разбрах, че и Миша е. Но никой не

ми е предлагал да свалим защитите си и да съединим умовете си толкова интимно

колкото и телата си.

-Невероятно изживяване е.

Пръстите му бяха топли до бузата ми, потапяйки ме в слънчева светлина и

желание. Сърцето ми биеше толкова лудо, че сигурно ме чуваха и в хола. Прочистих

гърло, и някакси успях да измънкам:

-Ще трябва да ти повярвам.

-Може би някой ден—

Той не довърши изречението си защото устните му срещната моите. По скалата

на целувките, тази надмина всичко, което съм преживявала до сега—дори с него. Беше

диво и еротично обладаване, което беше едновременно страстно и интимно. И тотално

и непоправимо разби лъжата, че не иска повече от секс. Никой не можеше да целува

така и да каже, че е само секс.

И все пак той не би го признал, не и с думи, и не се съмнявах, че в края на

мисията щеше да си тръгне.

Което беше адски дразнещо.

Отдръпнах се. И двамата дишахме тежко, и желанието му беше очевидно като

моето.

-Още малко от това и ще се окажеш яхнат точно тук на балкона.

-И мислиш, че ще се възпротивя?

-Е, не. Просто не мислех, че си ексхибиционист.

-С теб, мога и да бъда.

Ухилих се.

-Напомни ми да се възползвам от офертата си някой път.

Веселие играеше по устните му, но в очите му имаше тъга, която размърда

сърцето ми.

-Няма да стане, Райли.

Да бе, няма да стане. Душата на вълчицата ми имаше миризмата му при нея, и

нямаше да го пусне лесно. Той вдигна чашата с кафето и ми я подаде.



-Разбудих ли нещата твърде много?

-Горещината се владее.-Което беше изненадващо. Дори, че бях с Миша за пет

часа, лунната горещина все още трябва да гори през системата ми. Пълнолунието беше

след по-малко от един ден, и като се има предвид силата на нуждата тази седмица,

трябваше сега да е на връхната си точка.

Може би беше заради ситуацията. Може би страха, че ще играя примамка отново

беше по-силен от луната. Каквото и да беше, нямах съмнение, че по-късно през деня

нуждата ми ще се разгорещи. Бях върколак и нямаше начин да избегна такава главна

част от това, което бях.

-Трябва да вървим.-Той погледна небето.-Зората ще пристигне скоро.

Стомахът ми се завъртя. Хвърлих останалото кафе през балкона, след това се

влязох вътре.

-Какъв е плана?

Роан изстена.

-Райли—

-Няма друг начин и двамата го знаем.

-Аз ще отида с нея.-каза Куин, погледа му предизвиквайки Джак.

Джак не изглеждаше много изненадан.

-Не мисля, че трябва да го правиш. Както казах преди, мога да защитавам Райли,

но не и теб.

-Ако нещата не станат както трябва, защитата ти няма да има значение за мен

или нея.

-Вярно е.-Джак ме погледна.-Няма защо да ти казвам, че ще бъде грубо вътре,

защото ти знаеш по-добре от всичко нас на какво е способен Тейлън. Ще ти кажа, че

каквото и да стане, трябва да направиш всичко, за да оцелееш. Дори ако означава да

убиеш.

Изгледах го за момент с пресъхнало гърло, след това кимнах.

-Сложихме микрочип под ръцете и да двама ви, за да можем да ви проследим.-

продължи той.-И да ви дадем оръжия. Мисля, че е време да се прибереш вкъщи, Райли.

И да изчакам тавана да падне, очевидно.

-Ще ни претърсят за оръжия.

Усмивката на Джак беше дяволита.

-Но ще гледат за оръжия, които изглеждат като оръжия.



Повдигнах вежда, но не го накарах да обясни. И без това щях да ги видя скоро.

Джак стана и повтори една от любимите си фрази: „Да се залавяме за работа,

хора.”

***

Да мина през вратата на апартамента ми никога не е било толкова нервиращо.

Докато не почувствах нападатели, не означаваше, че няма. Все пак, не можех да

усещам човеци, и създанията, които са нападнали Куин в апартамента му са миришели

на човеци.

Куин беше спрял на вратата, и не разбрах защо, докато не проверих всички стаи.

Той не можеше да влезе без покана.

Ухилих му се.

-Искаш ли да влезеш?

-Ще е по-лесно да играя примамка от вътре отколкото от коридора.-каза той

суховато.-Но помни, има последствия.

Кимнах.

-Веднъж поканен, не мога да те изгоня.

-Което означава, че мога да влизам и излизам когато си поискам.

-Което означава ли, че когато си в Мелборн може да дойдеш за малко

среднощни забавления?

Той ме дари с замъглен поглед, който можеше да означава всичко.

-Може би.

И за това не можех да бъда тъжна.

-Куин О’Конър, позволявам ти да влизаш в дома ми когато поискаш.

Той бързо влезе през вратата, взе ръката ми и целуна леко кокалчетата ми.

Топлина се плъзна бързо през мен, и затрепери дълбоко в душата ми.

-Благодаря ти.

-Няма за какво.

Дръпнах ръката си от неговата, след това отидох до кухнята и грабнах

безалкохолно и синтетична кръв от хладилника. Куин седеше близо до прозореца

когато се върнах, ранната сутрешна светлина го осветяваше в ореол от злато.

Той прие пакета с кръв с усмивка, и каза:

-Не виждам никой от тях.



-Не би трябвало да ги виждаш.-Оставих чантата си и отворих безалкохолното.-

Роан и Джак са пазители и са добри в това, което правят.

Отпих от безалкохолното, след това отидох до боклука, за да изхвърля отпадъка.

Куин ме гледаше, докато се връщах от кухнята.

-Ходиш повече на десния си крак. По-добре смени позицията на ножа.

-Лесно е да го кажеш.

Наведох се и се опитах да свикна с оръжието. Само достигането на ботуша ми

беше достатъчно трудно, и си пожелах някакви по-удобни обувки. Но Тейлън

харесваше тези и може да ги остави. Те бяха като втора кожа и под нормално

обстоятелства всякакви оръжия биха си личали в тях.

Но ножовете на управлението бяха далеч от нормалното—три от тях бяха тънки,

тънки плоски и пластмасови, но бяха здрави като стомана и режеха през всичко—поне

така ми казаха. Другите бяха почти еднакви, само дето бяха направени от специална

смес, която реагираше на кръв и се разпадаше—оголвайки сребърния край отвътре.

Идеални, увери ме Роан, за задържане на върколаци и други превръщачи в човешка

форма. Лично аз предпочитах микроскопични лазер скрит в косата ми.

Куин имаше от тези и много повече, но се съмнявах, че няма да ги използва

освен, ако не трябва.

Когато най-накрая преместих ножа удобно, той сви пръсти около ръката ми и ме

придърпа близо. Сложих буза на гърдите му, слушайки бавния ритъм на сърцето му,

чувствайки се по-безопасно от когато и да е в живота ми.

Беше илюзия, но лесно бих й се отдала.

-Близо е до девет.-казах аз след известно време.-Надявам се да дойдат скоро.-

Преди какъвто и кураж да имах да се изпари.

-Има движещ се ван на улицата.-каза той, гласа му вибрирайки в ухото ми.-Има

осем човека вътре.

-Мисля, че трябва да съм обидена, че Тейлън е взел само двама срещу мен.

Той се засмя меко и устните му докоснаха косата ми.

-Те разчитат на елемента на изненадата.

-Трябва да очакват и борба.

-Тейлън никога не те е виждал в действие, нали? И шестима са достатъчно, за да

се справят с мен.

Погледнах нагоре към него.

-Не ми каза това.




-Те са просто същата работа като с Хенри. Не го очаквах и ме шокира. В

ситуация на живот и смърт, секундата колебание коства много.

Почти костваше смъртта му.

-Защо градинския център?

-Както казах, мисля, че са искали да изглежда като обикновено вампирско

убийство.

Имаше смисъл. Като се има предвид колко вампирски убийства имаше през

последните няколко години, на никой нямаше да му направи впечатление. И докато

управлението щеше да разследва, ако изглеждаше като нормално убийство от групичка,

щеше да бъде по-нисък приоритет.

-Излизат от колата.-каза той меко.

Напрежение стегна крайниците ми и стомахът ми започна да оформя стегнати

кръгове.

-Клонинги?

-Микс от клонинги и върколаци.

Поех дълбоко въздух, след това застанах на пръсти и го целунах.

-Успех.

Устните му се задържаха на моите, дъхът му горещ до кожата ми.

-И на теб.

Звънецът иззвъня. Поех дълбоко дъх, измъкнах се от прегръдката му и разклатих

изтръпналите си пръсти.

-Да?

-Специална доставка.-отговори дрезгав глас.-Трябва да се подпишете.

Погледнах към Куин за последно, видях напрежението в раменете му, след това

отидох да отворя вратата. Пръстите му трепереха когато хванах дръжката, и махнах

резето, но нямах шанса да отворя вратата. Вместо това, някой бутна от другата страна,

удряйки ме в носа, бутайки ме назад.

Ударих пода с тупване, но веднага станах на крака. Течеше кръв от носа ми и

имаше хора на вратата ми. Миришеха на боклуци оставени твърде дълго на слънце.

Какъвто и метод Тейлън използваше да прави тези неща, то също ги и убиваше.

Нямаше време за разговори, докато двама тръгнаха към мен. Наклоних се, за да

избегна удара на първото същество, но пропуснах секунда. Юмрука му се заби с

брадичката ми и силата му ме тласна назад. Ударих пода за втори път, дъхът излизайки

от тялото ми. За момент затанцуваха звезди, света стана черен, и горчивият вкус на

кръвта напълни устата ми.



Някой, който миришеше на секс и смърт беше върху мен. През боренето да

поема въздух и боренето да не припадна, чух как съществото изръмжа. Миришеше и

изглеждаше като вълк, но зъбите му се издължаваха, и слюнка падаше от краищата на

устата му от очакването да се нахрани.

Копелето нямаше да се храни от мен.

С колкото сила можех го ударих в лицето с ръка. Кости и хрущяли се разбиха по

удара, и той изкрещя. Избутах го от мен, станах на крака, и минах с ръка през кървящия

си нос.

Въздух издуха от ляво. Застанах на един крак, удряйки здраво. Ударът попадна в

корема на клонинга, който идваше след мен, но изглежда нямаше голям ефект. Той

грабна крака ми, завъртя го здраво, карайки ме да излая. Усмивката му беше мазна и

пълна с увереност и секунда по-късно разбрах защо, когато той вдигна оръжие.

Размърдах крака си от захватката му, чух лекото „хрус”, и почувствах болката в ръката

си. Погледнах надолу и видях стрелата му.

Да бъда дрогирана беше по-добре от това да бъда пребита до безсъзнание.

Обаче все пак продължих да се боря.

Тейлън не би очаквал по-малко.



Глава петнадесета Превод: amelya_


Съзнанието ми се пробуди бавно и с чувство на дежа вю. Гласове ме обикаляха,

някои тънки други дълбоки. Светлина ярка като слънцето опари затворените ми очи.

Въздуха беше студено докосване и все пак кожата ми гореше.

Съзнанието ми се събуди напълно, оформяйки надигащо се удоволствие и

постоянна болка. Ръцете ми бяха над главата, боцкането по пръстите ми подсказваше,

че са били в това положение от доста време.

Пот се сливаше с въздуха, сливайки се с аромата на секс и похот. Лунната

горещина изпълни цялото ми тяло, а силата й подсказваше, че промяната е близо.

Гърба ми беше допрян до нещо твърдо и студено, корема ми беше допрян до

плът топла като слънцето. Кожата ми гореше и всеки мускул трепереше.

Ръце бяха върху мен, груби и познати. Горещина ме изпълни, тласкайки се

надълбоко, бутайки ме към върха, който едновременно мразех и исках.

Както й предния път, не беше сън. Тейлън беше в мен и аз откликвах по-силно

от всякога.

Удоволствието се завъртя, което беше сила, която не можеше да бъде отказана.

Свърших заедно с него, но прехапах устната си, за да не ахна. Тялото ми можеше и да

откликва на докосването и миризмата му, но не мислех да участвам в това сливане, и

нямаше да му доставя удоволствието да знае, че все още може да ме накара да свърша.

Той се тласна в мен за последно, след това се отдръпна. Стаята зад него беше

тясна и дълга, отсрещната стена стъклена. Удобни столове бяха пред стъклената стена,

и зад тях няколко дивана. Напомняха ми на частните заведения за спортни събития.

Единственото различно нещо беше контролния панел и бюро от дясната ми страна.

Погледна ми срещна този на Тейлън. Веселие блестеше в очите му и

изражението му бе арогантно. Пръстите ми се свиха, но ръцете ми бяха вързани с

вериги над главата ми и не можех да го ударя.

-Предполагам, че си се примирил с факта, че чукаш полу-род, а?-казах суховато.

Той се отпусна на дивана, единия крак отпуснат лениво.

-Да се чукаме, да. Да имам дете, не. Аз съм водача на върколашката раса. Ще

имам дете само с някой като мен.

Повдигнах една вежда. Той беше перфектен, но само тялото му. От сърцето и

душата имаше още да се желае.

-Тогава ще умреш без деца.

Усмивка заигра по устните му.



-Може би.

Не вярвах на усмивката или на блясъка в очите му. Не вещаеха нищо добро.

Преместих се леко, тествайки веригите около краката си. Бяха толкова стегнати

колкото и тези на ръцете ми, но докосването на кожа до бедрото ми ми подсказа, че все

още съм с ботушите си. Въпреки че ножовете не ми вършеха добра работа, ако не

можех да ги достигна. И все пак имаше едно хубаво нещо. Веригите не бяха от сребро.

-Е, за какво си ме довел тук?

-Защото ти си дампир, с много проблеми, което е рядкост. Да разгледам гените

ти би било добре за изследванията ми.

-Мислех, че кръстосваш клонинги?

-Да. Но същи изследвам гените на други раси, надявайки се да разбера защо

клонингите ми умират.

-Ето ти една новина. Исках да създаваш дампири, просто чакай до гроб на ново

превърнат вампир. Хвани го когато се събуди и го изцеди. Спермата му става за

следващите двайсет и четири часа.

-Ново превърнатите са много бойни, и нямам достатъчно ресурси за хабене.

-И все пак ги хабиш за Куин.-И мен.


-Той е опасен.

-Защото се приближаваше?

-Да.

-И къде е той сега?

Очите му заблестяха срещу мен.

-Интересува ли те?

Завъртях очи.

-Той е вампир, за Бога.

Тейлън изсумтя.

-Поне ти е останало малко вкус. Той е долу, в клетка. Ще е добър за последните

ми тестове.

-Той не е пазител.

Тейлън се усмихна.



-Не. Нещо по-добро е—много стар вампир.

Част от мен умираше да попита за Кели, но не го направих. Най-вече защото в

момента трябваше да бъда силна, и ако бях сигурна, че е мъртва, нямаше да бъда силна.

-И това ли е плана ти и за мен?

-О, не, малка вълчице. Ти ще прекараш дните си в лабораторията ми тук в Женов

и нощите си в леглото ми.

Гласа му беше ниско и познато докосване, което усетих дълбоко в себе си. Като

се има предвид бързо изгряващата луна, желанието бе почти автоматично, но беше

придружено с преобръщане в стомаха ми. Наистина не исках да ме докосва, но нямах

голям избор.

-Кажи ми, ти ли изпрати онези ненормалници от вана за мен?

Гняв проблесна в очите му.

-Не.

-Кой тогава?

-Някой, който в момента не те интересува.

Което означава, че той очаква да седя тук като добро малко кученце? Той беше

идиот. Ненормален идиот.

-Тогава защо ме доведоха първо тук?

-Защото мъжете бяха мои, и следваха заповедите ми.

Повдигнах вежда. Спор между ранговете може да е добре за нас.

-И твоите нареждания бяха?

-Да те доведат тук, за да мога да взема каквото искам пръв.-той направи пауза.-

Беше преди да разбера, че имаш опетнена кръв.

Опетнена кръв? Беше почти толкова зле когато Куин ме попита дали искам

„облекчение”.

-Мъжа, който ти заповядваше Миша ли беше?

Тейлън изсумтя.

-Миша е глупак, който играе опасна игра.

-Тогава кой е на чело?

Златните му очи заблестяха от веселие.



-Някой, който познаваш, малка вълчице. Някой, с който си се разправяла от

доста време.

Е, мамка му, това много помогна. Може да е предишен любовник, или приятел,

или мъжът, от който си купувам кафе през обедните почивки.

-Предполагам, че не можеш да се уточниш?

-Не мисля.

Ръцете ми се свиха в юмруци, но беше само знак за раздразнение.

-Наистина ли мислиш, че от управлението ще ти разрешат да вземеш един от

хората им и няма да направят нищо по въпроса?

-Ти си секретарка, не пазител. Не ми се вярва да им липсваш.

-Ще липсвам на Роан.

Усмивката му ми напомни на акула. Самонадеяна акула.

-Нито Роан, нито управлението знаят нещо за Женов или за това съоръжение. Те

се концентрират върху Монейша и аз се радвам, че продължават да го правят.

Арогантността му ще го разруши—и аз се надявах да бъда там, за да го видя.

Той стана и отиде до прозореца, гледайки навън. Затворих очи, представяйки се

тъмната равнина и вратата, която бях създала.

Гласът на Тейлън ме сепна.

-Баща ми започна това изследване много отдавна, и аз имам намерението да го

свърша.

-Значи баща ти е бил ненормален като теб?-Коментара ми беше разсеян,

концентрирах се върху отварянето на вратата. Пот се стече по челото ми.

-Баща ми беше гений. Той беше потенциала на върколашката раса, потенциал,

който не е бил оценен защото кръстосването не е било избирано.

Тъмната равнина се залюля пред мен, червената стена трепереше леко. Хванах

дръжката на вратата и бутнах вратата с тялото си. Все още бе сякаш се опитвам да

бутна планина и се чудех дали ще се оправи с време—и ползване—или тази сила беше

нормална.

Тейлън продължи.

-Той прекара живота си изучавайки гените на възрастния върколак, колко

протеини създава, и как се използват, за да създаде ново тяло. Аз съм резултата от

изследването му.

Отворих очи.



-Ти си клонинг?

Той ме погледна през рамо.

-Предпочитам да се наричам нормално лабораторно създание. Аз съм всичко,

което баща ми и върколашката раса не са.

Изгледах го съмнително. И все пак това обясняваше размера му. И огромната

сила на аурата му. Не беше нормална.

-Но... защо тези клонинги смърдят на смърт, щом баща ти е направил

перфектния?

-Защото много от изследванията изгоряха при пожара, който причини смъртта

на баща ми. И защото аз използвах катализатор, за да получа напълно функциониращи

възрастни за тестове. Вампирските гени са по неуловими от тези на върколака.

-Тогава защо работиш върху вампирски клонинги, когато баща ти е видял

потенциал във върколаците?

-Защото вампир е по-бърз от върколака и може да се крие. Вземи тази разлика,

прибави я към върколака, и си създал неудържима сила.

-И ти ме отрязваш защото не съм напълно върколак. Това наистина няма смисъл,

дори за ненормалник.

Той се усмихна снизходително.

-Моите създания ще бъдат напълно вълци—само дето ще имат няколко повече

последователности, които ще има дадат по-добри способности.

-Тогава няма да са вълци.

Той изсумтя.

-Както аз не съм вълк защото ДНК-то ми е било покачено? Не, моите създания

ще бъдат върколаци и всичките ще бъдат силни.

И той планираше да бъде силата зад тези сили. Само Господ знаеше какво мисли

да прави с тях.

-Миша работи ли с теб в това? Компанията му определено работи с вампирските

гени.

Веселие заигра по устните му.

-Миша отказва да види хубавите неща на клонирането.

Значи Миша е казвал истината за това, но беше ли истина всичко, което беше

казал? Някак си, не мислех, че е така.

-Значи ти е партньор?



-Не и в Женов.

Значи Миша пак е казал истината. Въпроса беше, защо, щом явно не само е

замесен в другите изследвания на Тейлън, но и с мъжа, който ги контролира и двамата?

Светлина светна в панела от ляво. Тейлън отиде и вдигна телефона. Гласът от

другата страна беше дълбок и имаше някакъв акцент, правейки трудно да разбера какво

казва.

Тейлън затвори телефона, след това дойде при мен, хвана лицето ми с една

ръка, пръстите му забивайки се в бузите ми. Толкова близо, аурата му беше

задушаваща, цялата в горещина, желание и нужда.

-Имам да правим бизнес.-каза той, след това ме целуна силно.

Господ да ми е на помощ, горещината се вдигна, и всичко, което можех да

направя бе да се извия към него. Но тогава той отстъпи назад, и аз се изплюх в лицето

му. Той се засмя и се избърса с една ръка.

-Ще видим как ще се държиш когато горещината е горяла известно време.

Той излезе. Затворих очи и си представих психическата врата отново, бутайки я

с всички сили. Този път тя се отвори и не паднах по лице.

Добре ли си?

Гласът на Куин в ума ми бе равен и мек, обаче гнева и загрижеността му се

процеждаше през всяка фибра, осигурявайки ме едновременно топлина и сила.

Да. А ти?

Нищо по-лошо от натъртени ребра. Затворен съм в клетка, но имам скрити

оръжия.

Както и аз. Вързана съм с вериги в някаква контролна зала, върху, както мисля,

някаква арена.

Тейлън с теб ли е?

Тъкмо излезе.

А горещината?

Гори. Точно тогава силата на страха ме накара да я игнорирам, но имах

чувството, че Тейлън трябваше само да влезе в стаята и контрола ми щеше да свърши.

Можеш ли да избягаш?

Размърдах се във веригите. Прах се изсипа долу, карайки ме да кихна.

Сигурно ще отнеме време, но да.



Тогава започвай да опитваш. Тази клетка има лазерни решетки и не мога да

изляза, докато не се махнат.

Значи не се надяваш, че Роан и Джак ще дойдат да ни измъкнат всеки момент?

Пет следобед е. Ако бързат, го показват по странен начин.

Нещо трябва да се е объркало.

Очевидно. той се поколеба, след това добави. Ще дойдат, не се съмнявам. Само

дето не мисля, че можем да си позволим да седим и да ги чакаме.

Не и когато Тейлън планира да те използва като боксова круша за новите си

клонинги.

Размърдвайки десния си крак започнах да се местя и превивам във веригите,

докато кожата около глезена ми не се разрани и крака не ме заболя. Пръстена в стената

започна да се движи, малките окъси от прах ми вдъхваха надежда.

Махна се внезапно, веригата падайки на килима, след това плъзгайки се назад

като вбесена змия.

Започнах с другия пръстен на крака ми и бях потна и трепереща когато се махна.

Сложих веригите между крака си, в случай, че Тайлън се върнеше, след това започнах с

веригите на ръцете си.

Може би беше факта, че пръстена беше по-високо и можех да увисна на него, но

се измъкнах по-бързо. И все пак китките ми бяха червени и наранени.

Свободна съм. Все още носейки вериги, но свободна. Минах покрай контролния

панел и започнах да разглеждам шкафчетата на бюрото.

Чудесно. Сега идва трудната част—да ме намериш.

За съжаление, Тейлън не е оставил плановете на етажа наоколо.

Веселието на Куин затрепери в ума ми, моментално премахвайки болката в

глезените и китките ми.

Ще го предупредя когато се срещнем.

Третото чекмедже беше заключено. Накарах го да се отвори и намерих няколко

ключа. Четвъртия ключ отваряше веригите около китките ми, а седмия тези около

глезените. Нямах идея за къде са останалите, но нямаше да ги оставя.

Сложих веригите под бюрото и отидох до контролния панел.

Имаш ли идея къде си?

Не. Няма никакви знаци или движение.

Разгледах многото екрани и намерих нещо, което приличаше като картина на

охранителна камера. Натиснах бутона и картината се премести няколко пъти.



Продължих да натискам. Първия, който намерих беше Тейлън. Той беше в

лаборатория, разглеждайки микроскоп, и просто начина, по който стоеше означаваше,

че не е щастлив. И това ме накара да се почувствам щастлива.

Продължих, намирайки серия от червени светлини.

Тези лазерни решетки... те червени ли са от всичките четири страни?

Да.

Значи мисля, че намерих къде си. Погледнах към главния екран. Подниво три.

Сега само трябва да намеря как да стигна до там.

Внимавай.

Не... наистина? А аз си мислех да започна да тичам по коридорите.

Смехът му ми напомни на летен бриз—толкова топъл и богат.

Всеки би си помислил, че това ти е работата.

Не можах да си намеря дрехите, така че тръгнах към нещо, което приличаше на

бюфет. Вътре имаше няколко кожени якета и панталони в размера на Тейлън, както и

лабораторни престилки. Сложих си една, завъртях ръкавите, след това пуснах косата

ти, за да махна лазера на пръстите си. Ножовете си бяха на местата.

Идвам. Да се надяваме.

Отворих вратата и надникнах. Коридора беше дълъг и се извиваше на дясно.

Погледнах нагоре. Две охранителни камери, едната точно над мен, другата точно на

завоя.

Застреляй ги.

Ако го направя, алармата ще се включи.

Само да излезеш можеше да я накара да се включи. Не знаеш кой гледа.

Сложих лазера в ръката си, пръста на спусъка, след това вдигнах ръка и стрелях.

Черно стъкло се разпръсна падайки леко като сняг. Направих същото и с втората

камера, след това се заслушах за звука на аларма.

Нищо.

Излязох. Тишината беше страховита, въздуха леден. Треперейки, желаейки да

имам повече от престилка, тръгнах по коридора.

Завих зад ъгъла, и леко бръмчене наруши тишината. Замръзнах. Пот се плъзна

по гърба ми, и пръста ми трепереше на спусъка. Бръмченето спря. Изпуснах дъха си,

който бях задържала, но веднага се чуха стъпки, идвайки към мен по коридора.



Изругах и се огледах. Нямаше врати, и нямаше къде да отида освен в онази стая.

Може би не бях стигнала далеч, но нямаше да се откажа. Помирисах въздуха. Бор и

кафе. Не беше Тейлън.

Вдишвайки дълбоко, оттласнах се от стената и продължих по коридора, удара на

токчетата ми толкова шумен колкото и този на сърцето ми. Миризмата му стана по-

остра и секунда по-късно го видях—малък чернокож мъж, пишещ на клавиатура с

плахо изражение.

Той спря когато ме видя.

-Коя по дяволите си ти?

-Изследовател.

Мръщенето му се задълбочи.

-В коя разделение?

-Това.-Разкопчах палтото си.

Клавиатурата падна на земята както и челюстта му. Тогава го ударих. Главата му

отхвръкна назад и той удари земята с удар, който ме накара да трепна. Преместих го

настрани и прегледах дали все още имаше пулс.

Имаше. Взех пропуска от врата му, завих се с палтото, вдигнах клавиатурата и

продължих. Вратите на асансьор се появиха. Както и още една камера.

Наклоних глава и продължих да вървя. Вратите се отвориха. Влязох, натиснах

бутона за подниво три, след това стъпих назад и зачаках.

И чаках.

С туптящо сърце, треперещи пръсти, натиснах бутона за втори път.

Все още нищо.

Тогава видях слот за карта до панела. Ругаейки тихо, сложих пропуска в слота и

вратите на асансьора се затвориха.

Облегнах се на стената и поех дълбоко въздух няколко пъти. Докато не видях

камерата. Цялото място беше по-зле в шпионирането на хора и от управлението. Но не

помръднах, надявайки се разчорлената ми и запотена стойка да подскаже на тези, които

гледаха, че съм само една от женичките на Тейлън. Което предполагам беше вярно.

Асансьора спря на подниво три и вратите се отвориха. Надникнах. Тъмнината

пресичаща се от червени светлини ме посрещна. Превключих на инфрачервено

виждане и разгледах стаята. Горещина премина през долната част на стаята. Нямаше

нищо—или никого—друго наблизо.

Побързай, каза Куин.



-Сякаш не бързам.-измърморих аз и чух далечен звън на веселие, почувствах го

как минава през ума ми като целувка.

Отне сякаш цяла вечност да мина през паяжината от лазери. Бързането не беше

приоритет щом само едно грешно помръдване може да предизвика разрязване на част

от тялото ти.

Най-накрая достигнах клетката му и вълната на облекчение, че го виждам

отново ме накара да затреперя. Извадих ключовете от джоба на престилката, намерих

правилния, и го пъхнах в ключалката. Лазерите се махнаха и Куин беше свободен.

Той не помръдна, само ме изучи безпристрастно. Въпреки че не исках нищо

друго освен да се изгубя в безопасността и топлината на ръцете му, беше риск, който

нямаше да поема. Горещината беше на върха.

-Ако се срещнем с Тейлън?

Той четеше мислите ми по-добре от колкото аз неговите. Но той имаше повече

практика. Вдигнах рамене.

-Ще се справя.

Той кимна, въпреки че и двамата знаехме, че има само един начин да се справя с

горещината, която изгаряше кръвта ми.

-Да вървим.

Той тръгна през лабиринта от светлини. Меко бръмчене запълни тишината.

Асансьора се движеше отново.

-Скрий се в ляво, аз в дясно. Ако спре тук, нападай.-каза Куин.

С пресъхнала уста, прегърнах сенките около мен и се притиснах към стената.

Движенията на асансьора вибрираха до кожата ми и аз затворих очи, надявайки се да не

спре тук.

Спря.

Осем човека излязоха и тръгнаха към лазерната клетка. Миришеха на смърт, и

облекчение мина през мен. Само един върколак би бил проблем.

Асансьора се затвори, прекъсвайки всякакво временно бягане.

Върви, каза Куин. И аз го направих.

Може да бях с вампирска скорост, но звука на токчетата ме издаде. Някой

извика и последния вампир в линията се обърна, юмрука ми изстрелвайки се. Измъкнах

се, след това го ударих, удара ми попадайки в ребрата с такава сила, че го накара да

изстене.

С края на окото си видях движение. Хвърлих се удряйки първия вампир в

главата, след това се измъкнах от ръцете, които ме държаха. Само, за да падна в капана



на други. Ръка му се уви около врата ми и аз изругах, удряйки на инат. Не ударих нищо

освен въздуха и той се засмя, а дъхът му смърдеше до бузата ми. Завъртях се грабнах го

за топките и го стиснах силно. Той направи задушаващ се звук, и захвата му на врата

ми се отпусна. Отскубнах се и го бутнах на пътя на друг. Паднаха в бъркотия от ръце и

крака.

Друг вампир тръгна към мен. Мръднах назад, едва отбягвайки юмрука му.

Изплъзнах се от втори удар, след това се наведох и го ударих в корема. Удара се

отплесна от плътта на вампира и разтърси целия ми крак. Копелето очевидно имаше

тухли вместо коремни мускули.

Мръднах се от още един удар, след това ударих челюстта му. Въпреки че глава

му се оттласна назад, той изръмжа—или се усмихна. Беше трудно да кажа когато

виждах само зъби. Ударих го отново, но той хвана ръката ми в юмрука си и стисна

здраво. Болка проряза ръката ми и изкрещях—вик, който стана по-силен когато зъбите

му се забиха в ръката ми. Звука на смъркането му преобърна стомаха ми.

Треперейки, се завъртях, карайки го да падне отново. Болка прониза ръката ми

когато зъбите му се отделиха и той изрева от ярост. Тръгнах напред, удара попадайки

отстрани на лицето му, карайки го да се залюлее.

Не стигна далеч. Имаше мигновена червена светлина, след това Куин беше пред

мен, яростта му толкова голяма, че раздра едновременно кожата и ума ми.

Той грабна вампира за врата и го придърпа близо.

-Къде е мъжа, от който се правят клонингите?

Вампир го напсува, но думите му спряха внезапно. Тишина. Без разговор, без

помръдване от който и да е вампир. Но знаех какво става. Куин претърсваше умовете

на другите.

Махнах ръкава на престилката и погледнах раната. Беше толкова зле колкото я

чувствах, но преди да успея да се променя се чу трошене не кости и ръката на Куин

беше в моята. Вампира лежеше без да мърда зад него.

-Позволи на мен.-каза той меко.

Той вдигна китката ми до устата си и близна раната. Сладкото докосване ме

накара да подскоча и да изскимтя. Тъмният му поглед прогаряше моя, дъхът му горещ

до кожата ми. Той ближеше раната като котка, махайки кръвта, чистейки и лекувайки

раната. Беше еротично, и чувствено, и безспорно прекрасно.

Дъхът ми бе някъде в гърлото и горещината бе на края на контрола.

-Куин, недей.

Беше лека и задъхана молба, но той я игнорира. Чувства минаха през мен.

Треперех по нежния еротизъм на докосването му, събирайки крака, докато

напрежението се покачваше и покачваше, докато не стана толкова високо, че сякаш

всичко щеше да се разпадне. И тогава всичко се разпадна, и аз избликнах, стенейки от

силата на оргазма, който минаваше през мен.



Беше отнело само няколко минути и когато отворих очи и погледнах в тъмния

му поглед, знаех, че е било преднамерено. Той премахна напрежението в мен, давайки

ми по-голям шанс да го контролирам.

-Благодаря.

-Кръв толкова сладка като твоята не трябва да се хаби.-той целуна пръстите ми,

устните му топли до кожата ми, след това пусна ръката ми и се отдръпна.-Трябва да

вървим.

В този момент бих го последвала навсякъде, но и до асансьора ставаше.

-Намери ли нещо от вампира преди да го убиеш?

-Къде е Хенри и най-близкия изход.

-Значи първо взимаме Хенри, след това се махаме?

-Не. Аз взимам Хенри, а ти се махаш.

-Куин—

Вратите се отвориха. Той сложи ръка на кръста ми, бутайки ме вътре.

-Така е най-добре. Има изход не далеч от асансьора. Алармата още не е

включена, но скоро ще бъде. Тогава става опасно.

-Не можеш да се бориш с тези създания сам.

Той взе пропуска от мен, слагайки го в слота преди да натисне бутона за първи

етаж.

-Ще се боря по-добре, ако знам, че си в безопасност. Моля те, направи каквото

трябва.

Поех дълбоко въздух. Част от мен искаше да остане и да се бие до него, но

другата част знаеше, че е прав. Не бях тренирана за това. Можех да се бия, но не исках

да убивам и това може да бъде опасно не само за мен, но и за Куин.

-Добре.


-Ти си най-изненадващата жена, която съм срещал.


-Защото правя каквото трябва?

-Защото го правиш без да се възпротивиш преди това.

-Не искам да умра и не харесвам тази ситуация.-Освен това, въпреки, че нямаше

прозорци и часовници на това място, знаех че ноща идва. Пълнолунието щеше да се



качи скоро, и цялото ми тяло ме сърбеше. Скоро щях да съм вълк и белите ми зъби бяха

добро оръжие срещу един, срещу много щяха да са безполезни.

Докоснах леко бузата му.

-Моля те, внимавай.

Той хвана ръката ми и я целуна.

-Аз съм много стар вампир и не съм станал такъв като съм бил немарлив. Един

луд върколак с илюзии за Хитлер няма да ме пребори.

Може би. Но този луд върколак имаше цяла армия нефункциониращи клонинги

зад гърба си, и те можеха и да го преборят.

Асансьора спря и вратите се отвориха. Куин ме пусна и надникна. Извадих

няколко ножа от ботушите си и ги сложих в престилката.

-Чисто е.-той ме побутна.-Отивай на ляво после първия коридор на дясно.

Изхода е в края.

Не помръднах, запечатвайки лицето му в ума си, в случай, че нещо стане и не го

видя отново.

-Върви.-каза той меко и пусна ръката ми.

Пристъпих напред и го целунах леко по устните, след това се обърнах и тръгнах.

Но бях едва на десетата стъпка, когато внезапно звънене проряза тишината. Замръзнах,

с дъх някъде в гърлото и сърцето биейки лудо.

Тичай, каза Куин.

Изтичах. Звъненето беше оглушаващо, дрънчейки в ушите ми, но заглушаваше

звука на токчетата ми. Коридора беше дълъг, завиващ наляво, и не предлагаше гледка

на това, което идва. Не бях виждала много хора да ходят по коридорите, и се надявах да

остане така, докато се махна.

Би трябвало да зная, че късмета ми няма да е толкова голям.

Някъде зад мен се отвори врата. Изругах леко и проверих за лазера. Наполовина

зареден. Можех да премахна малко повече хора преди да извадя ножа и юмрука.

Ъгъла на коридора свърши, както и свободата ми. Тейлън стоеше под знака за

изход, толкова гол колкото той ме бе оставил по-рано, ръцете му скръстени и арогантно

изражение на лицето му. Шест клонинга бяха зад гърба му.

Спрях и стиснах лявата си ръка, пръста на спусъка, готова да гърмя, ако някой от

тях мръднеше.

-Планираш да ходиш някъде?-попита той бавно.

Другата ми ръка беше около ножа.



-Реших, че тук не ми харесва. Предполагам, че няма да си така любезен да се

махнеш от изхода?


-Предполагам, че няма да си така любезна да ми кажеш къде е вампирския ти

любовник?

-Какво те кара да мислиш, че знам или, че ми пука?

-Фактът, че му помогна да избяга.

-Ако съм му помогнала, щеше да е с мен, нали?

Усмивката му накара кожата ми да настръхне.

-Никога няма да намери приятеля си. Това място в лабиринт и коридорите са

ярки. Никаква сянка на вампир не може да се скрие.

На Куин не му трябваха сенки и не трябваше да се крие. Всичко, което трябваше

да направи е да докосне умовете на тези, през които минава и да ги накара да виждат

нищо. Много по-добре от сенки.

-Значи всичко това е само защото вампир и върколак са ти избягали? Малко

преувеличено, не мислиш ли?


-Алармата е автоматична, когато някоя врата е счупена.

Сърцето ми заби по-бързо. Нито Куин, нито аз бяхме счупили някоя врата. Дали

това означаваше, че Джак и Роан идват?

Въпреки че Тейлън няма просто така да предположи, че сме ние. Със сигурност

би проверил охраната първо.

Следващите му думи отговориха на въпроса ми.

-Марк, ще я хванеш ли? Охраната ми докладват.

Стъпки се чуха зад мен. Завъртях се и клекнах, прицелвайки се с лазера между

краката на тримата мъже, които идваха, режейки през плът и кости, толкова хубаво

колкото и с нож. Миризмата на изгоряла плът премина през въздуха, и тримата мъже

паднаха на пода, крещейки и хващайки се за краката, които вече не бяха част от тялото

им.

Догади ми се. Преглътнах тежко, не позволявайки на себе си да мисля за това,

което съм направила.

Въпреки че това, което направих бе по-лошо от това да ги убия.

Ругатнята на Тейлън бе изгубена от звука на още стъпки. Обърнах се обратно,

режейки още трима преди лазера да свърши. Взех втория нож от джоба си, след това



тръгнах напред, тънките като вестник ножове светеха ярко на светлината. Още два

клонинга паднаха, ножовете забити на дълбоко в гърдите им.

След това последния беше върху мен. Изплъзнах се от първите няколко удара,

след това паднах и подложих крака си, карайки го да падне. Той ме хвана, докато

падаше, но аз се отскубнах и го ударих толкова силно колкото можех. Юмрука ми

удари плът, и топла кръв се разля във въздуха. Завъртях се, хванах крака му и го

завъртях. Кости се счупиха и клонинга изкрещя.

Гърдите ми натежаха, докато се поемах въздух и пот се стече по гърба ми.

Отстъпих от клонинга, игнорирайки гаденето в гърлото си, и срещнах погледа на

Тейлън.

Действията ми го ядосваха, но го и възбуждаха.

-Сега сме само аз и ти.-казах меко.

-Не наистина. Имам сто такива създания когато си поискам.

-Значи не си перфектния образец за вълчи гангстер, така ли?

Той повдигна вежда с уверена усмивка на устните.

-Искаш да се бием ли, малка вълчице?

Раздвижих пръсти.

-Мислиш, че се страхувам?

-Мисля, че много се страхуваш.

И беше прав. Но не беше от физическата му сила, а от аурата му. Дори от където

стоях можех да я почувствам. Беше почти задушаваща, горещина дращейки кожата ми

като коварен, настоятелен демон. Ако бях твърде близо, щеше да е трудно да се

игнорира твърде дълго.

Той отпусна ръце, след това натисна лентата на китката си.

-Охрана, имам проблем, който трябва да се реши. Използвайте каквото трябва, за

да се справите с нарушителите.

Охраната не беше много щастлива от това, защото чух крясъка от където стоях.

Тейлън ги прекъсна с едно „Направете го”, след това ме погледна.

-И това,-каза той, разтърсвайки ръце и кършейки пръсти.-би трябвало да е краят

на любовника ти.

-Не го подценявай.-Балансирах се леко на пръсти, готова да скоча когато

нападне.

-О, не го подценявам, но дори най-добрия боец на света не може да се мери с

лазера—както ти ни показа.



-Срамота, че свърши. Щях да се наслаждавам да изтрия тази доволна усмивка от

лицето ти.-Да го дразня може би не беше най-умното нещо, но не можах да се сдържа.

Погледа му се плъзна по мен, топлина, която ме накара да замръзна отвътре.

-Навън е тъмница, малка вълчице. Луната ще изгрее след няколко минути. Ще се

насладя на това да те пребия, след това ще те чукам във вълча форма.

Догади ми се. Да изнасилиш когато и двамата сте във вълча форма, не бе

действие на копеле, беше най-висшата форма на позор и унижение за върколак.

Нямаше нищо общо със силата на луната или нуждите на вълка, защото лунната

горещина се премахваше когато се променим. Беше действие на изнасилване, на

доминация, на сила. Казваше, че не се интересуваш от човека с когото си, че в твоите

очи, той или тя не е нищо по-добро от животното, чиято кожа и двамата носите.

Знаех, че вълците не правят любов в тази нощ. Някои тръгваха по хълмовете,

наслаждавайки се на свободата в гората, радвайки се на луната.

-Можеш да пробваш-беше всичко, което казах.

Но знаех, както и той, че първо ще трябва да го пребия преди да се променя.

Защото във вълча форма, той ще бъде по-силен. Това беше природата и понякога дори

гените на вампира не могат да помогнат.

Усмивката му се разшири, след това той тръгна към мен. Изчаках, докато не

беше близо, след това се завъртях, удряйки го с юмрук, преди да се махна от пътя му.

Пръстите му хваната престилката, дърпайки краищата, карайки ме да спра внезапно.

Изругах го, издърпвайки се от него.

Той се изсмя.

-Помирисвам възбудата ти, малка вълчице. Мога да я видя.

Толкова от близо аурата му беше наистина задушаваща. И аз все пак устоявах и

за момента, това имаше значение.

И може би, само може би, можех да използвам желанието му срещу него.

Плъзнах ръце по тялото си, вдигайки гърдите си, минавайки с палец по зърната.

-Но харесваш ли това, което виждаш?

Похот заблестя по-ярко в очите му. Той махна престилката на една страна, след

това се втурна. Отстъпих. Сърбежа в тялото ми стана по-силен. Трябваше да свърша

по-бързо.

Той започна да спира, ругаейки, докато се обръщаше.

-Не можеш да имаш това, което не можеш да хванеш.-присмях се аз.

Той се втурна отново. Не мислейки, просто реагираше. Аурата му открадна дъха

ми и ме замая, но някакси, похотта остана на преден план. Едва едва.



Хванах китката му и го завъртях, бутайки го към стената. Хващайки врата му с

една ръка, го заклещих на място, след това плъзнах свободната си ръка надолу по

тялото му и докоснах голямата му ерекция. Той се бутна в докосването ми, тялото му

треперещо, кожата влажна с пот.

-Ако искаш нещо от мен, питаш. Взимането никога не се харесва.

-Ти го харесваше преди.-думите му едва се чуваха, треперенето му се усилваше.

-Това беше тогава, не сега.

Продължих да го галя, гледайки как желанието блести в очите му, борейки се с

частта от мен, която искаше да го вземе в мен и да го язди до края. Докато той се

приближаваше към края, махнах ръката от врата му и я плъзнах към последния ми нож

в ботуша. Той свърши, тялото му мърдайки и бутайки, докато семето му се изля в

ръката ми. Вдигнах сребърния нож и го бутнах силно в рамото му.

Очите му се отворих, шокирани. След това кръвта докосна ножа и пушек

започна да се вдига от раната. Той изкрещя и ме удари. Силата на удара ме прати през

коридора. Ударих стената с тупване и паднах на пода, виждайки звезди и вкусвайки

кръв за втори път този ден.

След това нямаше време да правя нищо, освен да се предпазвам, защото Тейлън

беше върху мен, вихрушка от юмруци и ярост, от която нямаше измъкване.

Но беше само за едва няколко минути, защото сърбежа в тялото ми стана сила,

която не можеше да бъде отказана. Тя мина през мен, замъглявайки зрението ми,

замъглявайки болката ми. Викове изпълниха ушите ми, викове каквито не бях чувала

преди. След това изведнъж, имаше миг на червена козина и теглото на Тейлън го

нямаше.

-Роан, не!

Гласа на Джак беше остър и командващ.

Станах, ноктите ми дращейки по стоманения под. Роан, във вълча форма, стоеше

над Тейлън, неговото дълбоко ръмжане караше цялото му тяло да трепери, зъбите му

на дъх разстояние от врата на Тейлън.

За Тейлън нямаше значение. Очите му бяха разширени и стъклени, и все пак той

крещеше. Тялото му гореше от златна енергия, което обикновено беше сигнал за

промяна, но среброто в рамото му го оставяше в човешка форма.

Винаги съм се чудела колко лошо би било.

Сега знаех.

Джак отиде напред, хвана Роан за козината на врата и го махна.

-Той не ни трябва мъртъв.-каза остро той, след това ме погледна.-Добре ли си?



Кимнах. Нямаше какво друго да направя. Роан дойде при мен и се сгуши.

Близнах го по носа и ми се прииска да съм в човешка форма, за да мога да го прегърна.

-Тогава предлагам,-продължи Джак остро.-да отидем да намерим липсващия ни

вампир.

Отидохме.

Но Куин беше изчезнал.

Както и тялото на приятеля му.



Глава шестнадесета

Превод: Vampire Lady


Проснах се на росната трева, събирайки краищата на палтото под наем.

Слънцето бе изгряло преди около час, но останките от зазоряването все още оцветяваха

небето с облаци от оранжево и златно.

В подножието на хълма където стоях имаше рояк от дейности. Камиони

очертаваха грубият мръсен път, който водеше до входа на подземната лаборатория, а

хората се движеха забързано напред-назад, някои носейки оборудване, други водейки

затворници.

От дясната ми страна, плътен черен пушек се носеше по небето и миризма на

горяща плът се бе просмукала във въздуха. Клонингите бяха убити и почистването бе

започнало.

Разтърках челото си от изтощение. Просто исках да си отида у дома, да си взема

дълга вана и да забравя напълно за тази случка. Всичко освен Куин.

Но Джак ми бе наредил да остана докато той не намери време да поговорим,

така че останах, наблюдавайки, чакайки и чудейки се как щях да отбягна остатъка от

бъркотията.

Защото все още не бе приключила.

Затворих очите си и се отпуснах, наслаждавайки се на милувките на бриза и от

части унасяйки се. След известно време, наближиха стъпки и отворих внезапно очите

си.

Джак, не Роан.

Той седна на тревата и протегна крака, вглеждайки се в слънцето, лицето му

изпито и изглеждащо уморено.

- Е, защо закъсняваш? – попитах, когато той не каза нищо веднага.

Той изсумтя леко.

- Ще повярваш ли че е заради трафика?

- Не.

- Ах. Е. Предполагам че трябва да призная че загубихме сигнала.

- Измамник.

- Може да се каже. – той ме погледна. – Роан те откри. Той започна да се

разхожда и преди да разберем, ти бе там.

Слава Богу че я има връзката между близнаците.

- Трябва да му кажа да върви малко по-бързо следващият път.



Усмивка докосна устните му, но очите му бяха изцяло сериозни.

- Знаеш какво имам да казвам, нали?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах.

- Работата е свършена само на половина.

Открихме източника на клонингите, но докато Тейлън флиртуваше с хибриди,

лабораториите не бяха главният източник на хибриди. И със сигурност не и източника

на онова странно изглеждащо синьо нещо което ме нападна на паркинга.


- Всичко което открих в тази лаборатория предполага че Тейлън не е

работил сам.

- Той каза че е работил с Миша преди. – Тейлън бе толкова сигурен в

успеха си че издрънка повече от колкото бе нужно. – Също така той каза че не е

отговорен за двамата мъже които ме отвлякоха и че човекът зад всичко това е

очевидно някой когото познавам доста добре.

- Да. Той бе доста разговорлив през последният час и нещо, също.

Не по своя воля, обзалагам се.

- Е, какво каза той?


- Идеята му да забременееш е била изцяло негова.

- Не се изненадвам.


- Но, очевидно това се е протичало от около година. АРК1-23 не е било

първото лекарство за плодовитост което е опитал, въпреки че всички останали са

били легални.

Това означава че липсата на успех го е принудила да опита с други лекарства.

Което означава че може да съм безплодна както докторите се опасяват. Затворих очите

си, не напълно сигурна как се чувствам относно бучката която се надига в гърлото ми.

- Тогава защо това не бе избрано по време на проверките ми преди шест

месеца?


- Проверих и бе така. Но лекарствата за плодовитост не бяха в доклада,

така че никога не е била пълна проверката.

- Да разбирам ли че така ще бъде и за в бъдеще?



Гласът ми бе студен и той направи гримаса.

- Всичко извън обикновеното ще бъде докладвано от сега на татък.

Въпреки че това може да бъде въпрос за затварянето на вратата на хамбара след

като стоката бъде разгледана.

- Разбира се. – продължи леко Джак. – желанието на Тейлън за създаване

на универсален върколак е доста смущаваща считайки това че той не е изцяло

върколак.

Зяпнах го.

- Какво?

- Той е дампир, като теб.

- Той каза че е върколак.

- И все още твърди че е такъв. Нашите тестове разкриват друго обаче.

Толкова с мисленето на Тейлън че е върха на вълчето размножаване.

- Значи ако Тейлън е пример за това което би било достижимо, как така

всичко се завърта сега?

- Защото баща му е бил много силен, много заможен отцепник работещ на

своя глава, а и много от проучванията му са били загубени в пожара който е

унищожил лабораторията му и е отнел живота му.

- Това предполага че Тейлън не е единственото успешно творение.

- Точно.

- И може би едно или повече от тези творения управляват другата

лаборатория. – Която може би се казва Либраска.

Джак ми хвърли още една от привлекателните му усмивки, но бях твърде

изморена за да се раздразня от нея.

- Това всичкото от прочитането на ума му ли е? – попитах.

- И папките в офиса му. Много от тях са на баща му.

- Значи знаеш за кого работи Тейлън?


- Не. Тази част от спомените му е била заличена. Някой с много силни

психически дарби е бил при него през последните четиридесет и осем часа. Той

разказва само това което са му заръчали да казва.

- Тогава защо бе толкова разговорлив?

- Тяхното изтриване на паметта не е било толкова добро колкото е

трябвало.

- Това също означава че те са искали да пожертват Тейлън и този отдел от

работата му.



- Куин се е приближавал както и ние. Този проект изглежда е бил твърде

важен за да се откажеш.

Това имаше смисъл.

- Ами Миша? Къде се нарежда той в това, какво мислиш?

- Мисля че той със сигурност е въвлечен, но със силата зад него? Не съм

сигурен, особено имайки това предвид че той ни позволяваше да го разследваме. –

той ме погледна. – Ако Тейлън е прав и човекът е някой когото познаваш, тогава те

също може да знаят каква си ти.

- Никой друг не знае какво сме ние.

- Аз знам. Куин знае. Лиандър знае.

- Ти ми искаш за пазител, Лиандър обича Роан и не би позволил да падне и

косъм от главата му, а Куин не би използвал мъжа който познава от цяла вечност

като източник на тези клонинги.

Усмивка докосна устните на Джак.

- Всичко е вярно. Но ако Тейлън казва истината и човекът зад всичко това е

някой който ти добре познаваш, тогава научвайки истината може да не е толкова

трудно колкото си мислиш.


- Но в това няма смисъл. Имам предвид, ако са знаели какво съм от самото

начало, защо биха чакали последната седмица за да изпратят стрелец да ме тества и

две неща да ме отведат? И защо биха подозирали какво съм аз, а очевидно не и

Раян?


- Наистина не знам.

- А ето че си мислех че Директората знае всичко.

- Ще научим. Рано или късно.

Страхотно. През това време бях приклещена по средата на всичко това, без

никаква опция освен да остана замесена без значение колко много бих желала нещо

друго. Затворих отново очите си и зададох въпрос на който не исках наистина отговора.

- Е, тогава от къде ще започнем сега?

- Миша е единствената следа която имаме в момента.

- Не можеш да кажеш това докато не минеш през всички папки в

лабораторията.

- Истина.

- Не искам нищо повече с Миша.

- Знам.

- Тогава не ме моли.



- Няма. Но трябва да се запиташ на кой партньор можеш наистина да се

довериш и кой партньор може да бъде друг предател.

Знаех всичко това. Знаех че не правех нищо друго освен да вдигам врява, защото

истина бе, че щях да видя всичко това. Просто не исках Джак за мисли че щях да оставя

всичко да отиде по-надалеч. Не исках да го карам да мисли че може да се справи с мен

лесно.

- Няма да стана пазителка.

Но може би вече бе твърде късно, а и двамата го знаехме.

- Райли, ако имах друг избор, нямаше да те моля да правиш това.

Изсумтях леко.

- Не се опитвай да ме изнудваш, Джак. Не и този път.

Той ми даде несиметрична усмивка.

- Този път, това е истината. Който е да е зад това се е вмъкнал в

Директората. Нямам и на идея кой другиго би бил освен Алън Браун и Готие.

Всички хора които намери на онзи списък в офиса на Браун са мъртви и докато

проследяваме всичко по което са работели, ще отнеме време. Което означава че

Миша е единственият ни жизнено способен източник сега за информация. Ако се

опитаме да поставим някой друг по следите му или в леглото му сега, ще знаят че

го следим.

- Миша знае че го следим. Претърсвайки офиса му вече го доказа.

- Но си мисля че Миша играе и то двете страни на шпагата и това със

сигурност би било в наша полза.

- Това означа че трябва да изпълня дълга си и да разкрача краката си, като

добро малко кученце какво съм нали?

Раздразнение премина през очите му.

- Открихме останките на Кели на това място, Райли. Тя е била пребита до

смърт на това проклето място.

Сълзи се процедиха през затворените ми клепачи. Надявах се съдбата й да бъде

различа от тази на другите изчезнали пазители. Надявах се тя все още да е под

прикритие и просто да е закъсняла. Но съдбата изглежда бе решила да обърне живота и

с краката на горе и трябваше да знам че тази надежда бе на дневен ред.

- Това е мръсна игра, Джак.

- Те играят мръсно. Нямам друг избор освен да правя същото.

Не казах нищо. Просто скърбях за загубата на превъзходен приятел.

- Това не е приключило и дълбоко в себе си го знаеш.



Избърсах сълзите от очите си и му дадох това което искаше.

- Хабиш си въздуха за нещо което вече е заменено.

Той се подсмихна леко и потупа рамото ми.

- Ти ще бъдеш една от най-добрите ми.

- Не, няма. Нито пък ще се доближавам до Миша. Мисля че ще е най-добре

просто да седнем и да изчакаме той да направи първият удар.

- С това, съм съгласен. – Той се изправи и се протегна, костите му пукайки

леко. – Защо не откриеш брат си и не се приберете заедно?

Погледнах го.

- Мисля че и двамата с „Р” заслужаваме едноседмична почивка.

Той се сви леко, но блясъка бе все още в очите му.

- Два дена.

- Пет.

- Три.

- Да уточним разликите тогава.


- Готово. Но ако Миша се свърже с теб през това време, очаквам да ми се

съобщи.

- Добре. – Но той нямаше да го направи. Бях сигурна поне в това.

Джак тръгна надолу по хълма и изчезна в сградата. Полежах на слънце още

малко, след това реших че ще е по-добре преди бурените да започнах да се катерят по

мен.

Изправих се и се отправих надолу към Женовив. Роан се появи на входа, докато

прииждах, изглеждайки уморен и разрошен, както и аз се чувствах.

Той не каза нищо, просто ме придърпа в прегръдка която исках цяла нощ. Бента

се скъса и сълзите започнаха да падат – тъга за Кели, тъга за мен самата и връзката на

която никога не бе даден шанс.

- Не му позволявай да те притиска към нищо което не искаш да правиш. –

каза Роан, малко по-късно.

Отдръпнах се, хълцайки и бършейки с ръкави лицето си.

- Няма.

- И не се предавай за Куин.

Погледът му потърси неговият.



- Ти бе този който ми каза да не очаквам нищо от него.


- Това бе преди да прочета бележката му.

Сърцето ми подскочи.

- Оставил е бележка?

- Да, в нискотемпературната стая, където сигурно са държали Хенри. Ето.

Той извади бял лист хартия от джоба си и ми го подаде. Пръстите ми трепереха

докато го отварях.

Благодаря ти че ми помогна да открия приятеля си. Съжалявам че не мога да

ти предложа това което търсиш. Ако само се бяхме срещнали преди векове… Пази се.

Куин.

Сърцето ми потъна и срещнах погледа на брат си.

- Това е грубо изявление за намерение.

Той се ухили.

- За да напише толкова много означава че мъжа поне чувства нещо повече

от сексуално привличане, особено след като е добавил „ако бяхме се срещнали по-

рано”.

Погледнах отново бележката.

- Ако направя това което Джак иска от мен, мога да взема това – вдигнах

листа, смачкан на топка и го хвърлих – и да направя това.

- Дай му време, Райли. Не се познавате един друг от много време, а и той е

имал труден период с вълци.

- Знам. – принудих се да се усмихна. – На аз съм вълк, а той е вампир с

много човешки задръжки. Не мисля че има много общо между нас.

- Но вълкът никога не се предава веднъж щом мириса на гонитба се появи.

Дадох му изкривена усмивка.

- Особено когато мириса води до страхотен секс.

- Точно. Страхотният секс е нещо което никога не можеш да откажеш.

- Затова ли си все още с Дейвърн?

- Да, по дяволите. – той ми даде нагла усмивка, след това сплете пръстите

си с моите и ги стисна леко. – Защо не се приберем у дома, да почистим и след това

да излезем и да сляпо, вонящо пияни?




- Това изглежда като идеалният завършек на напълно отвратителна

седмица.

А и така си беше.



Internet

Кери Артър Пазителката Райли Дженсън кн. 1