пазителката райли дженсън 9 лунна клетва

Глава първа Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady

Как да се сбогуваш с приятел?

Как да кажеш съжалявам, че не бях до теб, че не бях достатъчно силна, че

трябваше да застрелям копелето, когато първия път имах шанс? Как да кажеш тези

неща, когато той вече не е около теб, за да ги чуе? И как може да превъзмогнеш мъката,

когато тялото му е малко повече от спомен във вятъра и душата му отдавна си е

заминала от този живот?

Не можеш. Аз не можех.

Затова стоях тук на ръба на пропастта, обградена от мрачната красота на

Грампианските планини и тласкана от вятъра, който изглежда допринасяше ехо на див

тропот на копита. Това не са планини, в които е роден Кейд, но бяха тези, които бе

избрал за смъртта си. Пепелта му бе разпръсната тук, преди три месеца, на

погребението присъстваха кобилите, децата и колегите му от Директората.

Всички, освен мен.

Аз водех моя собствена битка, покривайки се между този свят и следващия,

разкъсвайки се между желанието да умра и нежеланието просто да се предам. Накрая

избрах живота пред смъртта, но не моят близнак ме издърпа от края на пропастта, нито

вампирът, който държеше сърцето ми. Спасителят ми беше русокосо малко момиченце,

със светло виолетови очи, които виждаха твърде много.

Но нямаше спасение за Кейд. Трябваше да има, но аз се провалих.

Затворих очи и разперих ръцете си широко, позволявайки вятъра да разтърси

тялото ми. Част от мен се изкушаваше просто да се отпусне, да падне напред към

пропастта, която се разпростираше под мен. Да разбия тялото си на камъните и да

оставя духът ми да броди из тази огромна необузданост. Да бъда свободна, както

приятеля ми сега беше свободен.

Защото със смъртта на Кейд, смъртта на сродната ми душа – Кай – и повечето от

мечтите ми, които бяха станали на прах, смъртта все още понякога ми се струваше,

като съблазнителен вариант.

Но имаше хора в живота ми, които заслужаваха по-доброто. И Кейд определено

щеше да очаква повече от мен.

Сълзи се търкулнаха надолу по бузите ми. Дишах дълбоко, усещайки свежестта

от ранно сутрешния въздух, усещайки вкуса му и наполовина търсейки онази една

миризма, която никога повече нямаше да присъства.

Отиде си завинаги. Можех да приема това. Но никога нямаше да избягам от

вината за това.

Наведох се и вдигнах бутилката вино, която взех със себе си. Беше „Браун

Брадърс” – едно от любимите му, не моето. След махането на корковата тапа, изпих

една глътка, после вдигнах бутилката към зазоряващото небе, сълзите се проливаха

надолу по лицето ми.

Пазителката Райли Дженсън Книга девета: Лунна клетва

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

- Може един ден да получа прошката ти, приятелю. – Гласът ми беше едва

доловим, но сякаш се получи ехо през планините. – И може да намериш спокойствие,

щастие и много желаещи кобили, в плодородните ливади на задгробния живот.

С това излях виното, позволявайки на струята да се понесе от вятъра. Когато

бутилката беше празна я хвърлих през ръба, гледайки как пада, докато сенките не я

обвиха. Така и не чух да се счупва в камъните. Вероятно призрачните пръсти на

червеникавокафяв мъж са я хванали много преди да го направи.

Поех си дълбок, потреперващ дъх, после изтрих сълзите по бузите си и добавих:

- Сбогом, Кейд. Надявам се, че отново ще можем да се срещнем в другия

свят. И се надявам, че ще бъда по-умен приятел, отколкото съм сега.

Слънцето избра този момент да се извиси над планините, разстилайки златни

пръсти от светлина през сенките и почти внезапно затопляйки тръпката от въздуха, и

кожата ми. Ако беше знак от Кейд, тогава беше високо оценен.

Изтрих и последната сълза, изпратих целувка на изгрева, после се обърнах и

тръгнах надолу към колата си. Телефонът ми – който оставих на предната седалка,

заедно с чантата ми – премигваше. Което означава, че са ми звънели, докато бях горе на

ръба на скалата.

Стоварих се на шофьорското място и се пресегнах за телефона, после се спрях.

Знаех и без да гледам, че обаждането ще е от Джак. Той е отличен в подбирането на

подходящ момент – винаги хващайки ме, когато най-малко очаквах или исках. Освен

това, всички останали в живота ми знаеха, че ще съм тук, сбогувайки се и те никога не

биха ме прекъснали за нещо по-малко от бедствие. И ако беше бедствие, имаше по-

добри начини да се свържат с мен, отколкото използвайки телефон. По дяволите, Куин

можеше просто да ме намери телепатично. Връзката помежду ни беше станала много

по-силна, след смъртта на Кай.

Кай.

Мисълта за него накара стомаха ми да се свие. Затворих очи и отблъснах вината,

гнева и болката, която винаги се повдигаше при самата мисъл. Убих сродната си душа.

С драго сърце. И сега трябва да живея с последствията. Въпреки че част от мен искаше

да свия и умра.

Погледнах отново надолу към телефона. Изкушаващо е да игнорирам

обаждането на Джак, но не можех. Избрах да живея – и без значение дали ми харесваше

или не, Директоратът е част от моя живот.

Отключих телефона и видях обажданията. Определено беше Джак. Преди два

дни му казах, че съм готова да се върна на работа, но сега когато времето дойде, не съм

толкова сигурна.

Истината е, че не искам да барвам оръжие отново. Не искам да стрелям никого

отново – особено след това, което се случи с Кейд и Кай. Страхувах се от

нерешителността, която доведе смъртта на Кейд. Но най-вече, страхувам се, че няма да

се подвоумя. Че ще стана безразсъден убиец, който искаше Джак да съм, просто заради

страха, че ще загубя някой, ако не го направя.

Прекарах много време, борейки се с желанието на Джак да стана пазител. Когато

накрая станах такъв, борбата се изви, ставайки битка срещу плановете му и моята

природа. Не искам да стана убиеца, който брат ми беше. Колкото и да го обичам –



колкото и да не исках да живея без него – рядката безпощадност на Роан ми изкарваше

акъла.

Кейд веднъж каза, че всички се двоумят, но сгреши. Брат ми никога не е, както и

другите пазители. Само аз. И тази нерешителност ми коства Кейд.

Чувствах се в капан, затворена между голям куб от вина, природата ми и страх.

Колкото и да исках да се махна от Директората, не можех. Лекарството, което ми беше

дадено преди доста време, все още течеше в кръвоносната ми система и промените в

тялото ми все още продължаваха. Учените, които ме наблюдават, казват че са почти

сигурни, че за разлика от другите получатели на лекарството, аз няма да приема

способността да приемам многобройни променливи форми – означавайки, че съм

заклещена с променящата се форма на проклета чайка – но пророческите ми умение все

още нарастват, все още променяйки се. Никой не е сигурен докъде ще спре и докато

всичко се установи, бях заклещена с избора за Директората или военните.

И винаги е по-добре да си заклещен с дявола, който познаваш.

Поех си потреперващ дъх, после натиснах зелената слушалка на телефона. Джак

отговори на второто позвъняване.

- Търсил си ме, шефе?

- Да, така е, - поколеба се. – Добре ли си? Все още звучиш уморена?

- Добре съм. – Но разтрих ръка през очите си и наполовина желаейки, че съм

излъгала. Даваше ми идеалното измъкване и двамата го знаехме. Но наистина трябваше

да продължа с живота си – дори с парчетата, за които не бях толкова сигурна вече. –

Какво става?

- Имаме нещо, което прилича на ритуални убийства. Ако си навита, ще искам да

отидеш там и видиш дала има останала някаква душа.

- Разбира се. Прати ми адреса и се запътвам натам. – Поколебах се. – Ще ми

отнеме по-малко от час. Аз съм на Грампианските планини.

Той не попита защо. Знаеше, че това е крайното покойно място на Кейд и също

знаеше, че пропуснах погребението му.

- Няма проблем. Коул и екипа му също са се запътили към

местопрестъплението. Ще ти пратя доклада и адреса на лаптопа в колата ти.

- Мерси, шефе.

Изсумтя и затвори. Хвърлих телефона на пасажерската седалка, после запалих

колата и излязох от паркомястото. Компютъра изписука, докато се връщах на пътя и се

запътих към шосе Уестърн. Натиснах екрана, получавайки адреса и насочвайки го към

навигационната система. Не си направих труда да разглеждам доклада – предпочитам

да получа сведения от Коул и собствените ми наблюдения. Ще го прочета по-късно,

след като първо видя местопрестъплението.

Тялото е било открито в Мелтън, предградие в покрайнините на Мелбърн. Има

репутацията на бурен район, но докато карах през улиците, запътвайки се към парк

Наван, изглеждаше не повече от друго предградие. Но може би този квартал от Мелтън,

е така наречения по-добър район. Всички предградия ги имаха.

Карах по улица Кобърнс, докато видях вана на Директората, паркиран от едната

страна. Спрях зад него, но не слязох веднага. Защото ръцете ми трепереха.



„Мога да го направя”, помислих си. Просто не исках. Имаше разлика. Голяма

разлика. Тогава защо все още се усещаше като страх?

Поех си дълбок, успокояващ дъх, избутах настрани безумното желание да се

махна от там и отворих вратата, излизайки. Зазоряването беше дал път на студената

сутрин, но небето беше почти безоблачно и обещание за топлина погълна въздуха,

галейки кожата ми. Миризмата на кръв също беше обилна във въздуха.

Заключих колата и тръгнах към портите, проследявайки пътя по лекия наклон,

докато миризмата на кръв ме дръпна към тревата и към групата евкалиптови дървета,

които преобладаваха в хоризонталната линия. Тревата хрущеше под краката ми,

доказателство на това колкото малко дъжд сме имали и звукът се разнесе през

тишината.

Фигура се показа нагоре на върха и ми махна, преди да изчезне отново. Острия

проблясък на сребристо ми каза, че е бил Коул и докато не ми липсваха появяванията

ми на кървавите местопрестъпление, ми липсваше Коул и неговия екип.

Изкачих хълма и спрях да огледам събитието отдолу. Тялото лежеше от лявата

страна на дърветата, наполовина заградени от мърляви храсти, които са предложили на

убиеца малко защита. Няколко ярда зад дърветата имаше езеро, в което патици и

лодчици плаваха. Деца бягаха по краищата на водата, забравили за полицаите, които

бяха наблизо.

Видях едно малко момиче как се смее, докато преследваше червена топка, която

се търкаляше по земята. С русата й плитка и бледа кожа, ми напомняше за Риса,

дъщерята на Диа и малкото момиче, което ми спаси живота. Започна да ми казва Леля

Райли и в най-лошите ми кошмари, понякога мислих, че е най-близкото до това да

имам мое собствено дете. Заради собствената ми неспособност да износя дете и защото

сродната ми душа е мъртва. Мечтата ми за къщата с бяла ограда беше мъртва. Поне

версията ме успокояваше през детството ми.

Премигнах, премахвайки парещите сълзи и насилих погледа си към тялото,

опитвайки да се концентрирам върху залавянето на убиеца. Жертвата беше гола,

кожата му жълтеникава и провиснала – тяло на стар мъж, не на млад. Нямаше очевидни

рани от това което можех да видя, но Коул коленичеше до него и препречи гледката ми

с тялото си.

Подуших въздуха, усещайки смърт, кръв и нещо друго, което не можех да

разпозная. Замръзнах, когато слязох от хълма. Силни емоции можеха да опетнят

въздуха и омраза бе едно от най-силните емоции, но това не бе точно това. Беше по-

остро, по-тъмно. По-жестоко. Ако трябваше да позная, бих казала, че се усеща повече

като мъст, отколкото омраза. И убиеца трябва да го е изпитвал, за да се мотае във

въздух, като този.

Коул погледна нагоре, когато приближих, усмивка изви краищата на светло

сините му очи.

- Радвам се да те видя пак на работа, Райли.

- Ще ми се да кажа, че се радвам да се върна, - казах, пъхайки ръцете си в

джобовете, за да не види, че треперя, - но това ще е лъжа. – Посочих с брадичката си

към тялото. – Какво имаме?

Погледът ми го премина, докато задавах въпроса и начина на смъртта на

жертвата ни стана очевиден. Някой го е удушил – с бодлива тел. Гърлото му беше



отворена и кървава каша, телта беше толкова дълбоко забита, че на места просто не

можеше да се види. Това отнема сила – повече, отколкото повечето хора притежават.

Но защо нечовек ще иска да удуши човек с тел? По дяволите, повечето нечовеци

можеха да постигнат същия резултат с голи ръце. Освен, разбира се, ако убиецът ни не

е целял само смърт, но и болка. Което определено ще обясни горчивия вкус на

отмъщение във въздуха.

Познавах този вид емоция. Смъртта на Кай беше действие от отмъщение,

толкова, колкото е било изискване на работата ми. Той беше убиец – безмилостен,

студенокръвен убиец. И все пак остави вълчата ми душа сама и тя все още копнееше за

него. Вероятно винаги щеше да жадува за него.

Коул ми подаде кутия с ръкавици, карайки ме да извадя ръката си от джоба. Ако

е видял треперенето, не каза нищо.

- Както виждаш, бил е удушен, - каза той. – Вероятно е мъртъв от около пет часа

и няма следи от борба.

- Означавайки, че вероятно преди това е бил упоен. – Не можех да си представя

никой да не се бори с такава смърт. Което не означава, че не е бил в съзнание или е

усещал всяка брутална секунда.

- Или, - каза строго Коул, - че е убит някъде другаде и оставен тук. Има много

малко кръв на земята.

Сложих си ръкавиците, после отидох към отсрещната страна на тялото, клякайки

близо до врата на жертвата. Частиците тел, които не бяха забити или окървавени,

блестяха ярко при изгряващото слънце.

- Телта изглежда нова.

- Да. И имаме много малък шанс да я проследим обратно до източника й.

Не когато бодливата тел, все още беше главен материал за ограждането на

повечето ферми – и Мелтън, въпреки че е предградие на Мелбърн, беше обграден от

ферми от един или друг вид. Докоснах леко брадичката на жертвата, обръщайки

главата му настрани, за да видя задната част на врата му. Телта се оказа също толкова

дълбоко забита отзад на врата, както беше и отпред. Не се съмнявах, че е прерязала

гръбначния стълб.

- Кой е открил тялото?

- Анонимно обаждане. – Повдигнах вежди на това и той се ухили. –

Проследяването каза, че обаждането е дошло от улица Валей Вю 12. Това е бялата

тухлена къща над езерото.

Обърнах се и погледнах към редицата от спретнато запазените къщи, които

обграждаха парка. Завеси се мръднаха на Валей Вю 12, показвайки, че сме били

наблюдавани.

- Полицията разпитвала ли е собственика?

- Не полицията беше извикана първа. Ние бяхме.

Замръзнах.

- Това е малко необичайно, нали?



Пресегна се напред и отскубна кървава нишка от телта, слагайки я в найлонова

торбичка, преди да каже:

- Не когато съобщаваш, че убиецът е демон с червено лице.

Повдигнах вежди.

- Наистина?

- Сериозно. – Погледът му срещна моя. – Обикновения ми отговор би бил да

предположа, че приема на алкохол на свидетеля може да е леко висок, но Дъсти намери

разцепени отпечатъци от копита. Което потвърждава цялата работа с демона.

Смях се изтръгна от мен, после осъзнах, че беше сериозен.

- Но демоните нямат цепнати копита.

- За които знаем. Но никъде не се казва, че няма клон, който има.

- Предполагам, че е вярно. – Изместих се, погледът ми сканирайки парка. Нито

Дъсти или Добс се виждаха някъде и сутринта бе изпълнена със звука от детските

смехове.

Беше щастлив шум, който не беше на място, имайки предвид жестоката

постъпка, която лежеше в краката ни – въпреки че определено сме виждали много по-

лоши неща през годините. И сме правили такива. Като застрелване на сродна душа.

Захапах устната си за момент, използвайки един вид болка, за да контролирам другия

вид, после добавих:

- Нещо друго, което трябва да се знае?

- Нищо очевидно за момента. Ще ти пратя доклада, веднага щом е готов.

- Благодаря. – Вдигнах се и свалих ръкавиците.

И тогава го усетих – прилива на мощ, студенината на смъртта. Имаше душа тук.

Сканирах отново парка, опитвайки да определя мястото на душата. Нямаше нищо

очевидно – нямаше я струйката дим, нереалната форма, няма ясна фокусна точка за

енергията, която поливаше кожата ми.

- Имаме ли самоличността на жертвата вече? – попитах меко.

Усетих, отколкото видях усилването на интерес от Коул.

- Казва се Уейн Джонсън. Пуснат е от затвора преди седмица.

- Престъпник ли е?

- Убиец. Поисках докладите от процеса, но все още не са ми изпратени.

Излежал е двадесет и пет години.

Тогава трябва да е било неприятно престъпление, защото обичайната присъда

обикновено не е толкова дълга – освен ако си нечовек и тогава присъдата е смърт.

- Обзалагам се, че е удушил жертвата си. – Определено би обяснило метода

за смъртта му, както горчивия вкус във въздуха.

- Съгласен съм, - каза Коул – и определено ще си струва да се разбере кой е

убил, и къде са били роднините на жертвата му, в ранните часове на сутринта. Никога

не знаеш; може да се окаже лесно разрешим случай за промяна.



Изсумтях на невероятността от това и се обърнах, погледът ми придвижвайки се

към дърветата зад нас. Там в меките сенки се носеше тънка струя, не по-голяма от

носна кърпа. Душата.

Тръгнах към нея. Способността ми да комуникирам с мъртвите все още се

разрастваше и повечето души сега можеха да придобият форма, говорейки съвършено

разбираемо. Разбира се, беше моята сила, която те изтегляха, за да се материализират и

беше стигнало до този момент, където самото говорене със света на духовете, можеше

да ме остави слаба физически и умствено. Но беше слабост, която бях склонна да

изтърпя, ако това означава да хвана виновника и разреша престъпление.

Не, че тази душа изтегляше много енергия до този момент. Може да е тук, но

имах чувството, че е объркан, за да говори. Колкото повече се приближавах до него,

толкова по-студено ставаше, докато не стана така, все едно ледени пръсти се увиваха

около костите ми. Никой не можеше да обясни, защо тези души носеха студенината от

подземното царство със себе си, но общия консенсус беше, че има нещо общо с това, че

са измежду – нито тук, или Рая, или Ада. Или където и да отиват душите.

Докато пристъпвах в обкръжението на дърветата, душата му се отдръпна и страх

се завъртя през студенината от задгробния живот. Спрях.

- Защо се мотаеш тук, Уейн Джонсън, ако не да говориш?

Струйката, която беше душата, изглежда спря и после енергията, произтичаща

от мен, се надигна, неочакваността й оставяйки ме да въздъхна.

„Защо?” Гласът му беше гърлен, груб, сякаш се лееше през мислите ми. „Защо

се случи това? Платих за престъплението си. Трябваше да ме оставят намира. Не е

честно, че платих два пъти.”

Не можех да оспоря законността на това, без да знам кой и как е убил. Научих

през годините, че има престъпления, които заслужават нищо по-малко от смърт, но

каквото и да е направил този мъж, не е смисълът.

- Тук съм, за да открия убиецът ви, г-н Джонсън. Но за да го направя,

трябва да говорите с мен.

За момент не отговори, но студенината продължи да нараства, докато пръстите и

носа ми не ме заболяха от силата. Енергия продължи да произтича от мен, изграждайки

се във въздуха, давайки му сила да говори.

„Не го видях наистина, призна си след малко. Носеше маска.”

- Сигурен ли сте, че е било маска?

„Да. Видях ластиката около главата му.” Изсумтя и звукът отекна остро в

главата ми. „И носеше тези страни неща около краката си, които го караха да бяга

смешно.”

Токчета със сцепена форма на обувките си, вероятно? Но защо някой ще избере

такава дегизировка, когато е по-вероятно да привлечеш вниманието на всеки, който

може да гледа?

- Защо не се борихте с него, г-н Джонсън?

„Не можех. Напръска ми нещо в лицето. Следващото нещо което знам е, че

станах в тези дървета, с тел около врата си и копелето ме душеше.”



Слабост започна да дърпа мускулите ми и това означава, че е по-добре да

побързам, преди да ме изтощи прекалено много. Това бе най-големият страх който

имах – че тези души ще ме завлекат в сенчестите дебри, заедно с тях, ако не внимавам.

И тази тъмна част от мен ми нашепваше, че може да е по-лесно, че вечна чернота е по-

добре, отколкото вечна болка.

Но не можех да причиня това на брат ми или Куин. Без значение колко

изкушаващо може да ми се струва. Освен това, Джак продължаваше да ме насърчава, че

не е вероятно да се случи, дори като никой наистина не знаеше докъде това умение

щеше да се развива, да не говорим за какви опасности може да става въпрос.

- Така, г-н Джонсън, приближил ви е отпред, отколкото отзад?

„Да, как иначе да го видя? Беше тънък и малък, но имаше дяволски много

мускули. Уби ме за минута.”

Още една улика, че си имаме работа с убиец нечовек.

- Има ли нещо друго, което да ми кажете, г-н Джонсън? Нещо, което ще ни

помогне да го проследим бързо?

Не отговори веднага, но енергията, произлизаща от мен, изглежда се изостри.

Трепет премина през мускулите ми и колената ми изведнъж омекнаха.

„Ами, имаше една кола…”

- Кола? Какъв вид кола? – прекъснах го бързо. – Видяхте ли номера й?

Енергията във въздуха отново се изостри, карайки малките косъмчета на задната

част на врата и ръцете ми да настръхнат. Треперенето на мускулите ми се усили и

наистина не знаех колко дълго мога да издържа. Или ако исках да го задържа.

Притиснах ръка срещу близкото стъбло на едно дърво и се опитвах да стоя изправена.

Опитвайки да се боря с нарастващата нужда да се влея и оставя забравата да ме понесе.

„Беше Тойота Ланд Круизер. Наистина очукана, сивкава на цвят.” Спря.” Видях

само малко от номера. Първите три букви бяха БУК.”

Беше по-добре от нищо и определено ще стесни обсега.

- Има ли нещо друго, което си забелязал?

„Не.” Гласът му беше по-мек, но това по-вероятно беше резултат от

изтощителните терзания на тялото ми. „Не заслужавах да умра така.”

Помислих си, че по-вероятно да е заслужил, но не изказах мнението си, казвайки

вместо това:

- Почивайте в мир, г-н Джонсън.

„Не искам…”

Може и да не е искал, но прекъснах връзката и се свлякох на колене, дъхът ми

излизащ на пресекулки и всеки мускул треперещ. Студенината от присъствието му все

още висеше във въздуха, но го игнорирах, концентрирайки се върху дишането, за

възвръщането на някаква сила.

Стъпки се приближиха отзад и позната, пикантна миризма се изви около мен.

- Ето, - каза Коул, показвайки термос и чаша пред мен. – Решихме, че

трябва да запазим просто най-силните неща,в случай, че се нуждаеш.

- Мисля, че те обичам.



- Твърде късно, - отвърна, с нотка на забавление в гласа му. – Любовта ми

вече е отнета.

- Огледай се отново. – Опитах се да го кажа леко, но умората е взела

всичко добро от мен и излезе някак грубо.

Грабнах металната бутилка от него, развъртайки горната част и сипвайки

парещата течност в пластмасовата чаша. Ароматът удари ноздрите ми и въздъхнах в

удоволствие. Не беше лешник, но миришеше доста добре.

- Взе ли нещо от жертвата ни? – попита Коул.

Отпих една глътка от кафето и усетих топлината му, започвайки да премахва

студенината от задгробния живот.

- Каза, че убиецът му е бил дегизиран като демон.

- Е, никой от нас не мислеше, че действително си имаме работа с истински

демон. – Гласът на Коул беше развеселен. – Не си представям да трябва да използват

бодлива тел, като за начало.

Определено демоните, които аз бях срещала, нямаше, това беше със сигурност.

- Също ми даде номера и описанието на колата, която атакуващия е карал.

- Каза ли къде се е случило убийството? - Коул приклекна до мен и ми

подаде ментов бонбон. Не беше бургер или дори шоколад, но дъвчащ бонбон беше по-

добре от никаква храна.

- Тук в дърветата. – Спрях, за да обеля бонбона, пъхайки го в устат си,

преди да отговоря. – Каза, че нападателя му напръскал нещо в лицето му, което го е

накарало да замръзне, затова по-добре да направиш пълна токсикология.

- Сякаш не го правя винаги. – Докосна леко рамото ми. – Сигурна ли си, че

не се връщаш прекалено рано? Защото не изглеждаш много добре в момента.

Срещнах разтревожения му поглед, усмихвайки се леко.

- Което означава, че има случаи в миналото, което действително съм

изглеждала добре?

Той се ухили и топлината му ме обгърна, премахвайки студенината по-бързо,

отколкото кафето.

- Ще си призная, че изглеждаш прекрасно.

- Той си го призна сега, когато накрая намери момиче, което ще се уреди с

него? – Поклатих глава с подигравателно отчаяние. – Можехме толкова много да се

забавляваме.

- Не мисля, че притежавам силата, за да се справя с някой като теб. –

Изправи се на крака. – И ти много спретнато отбягваш да отговаряш на въпроси.

- Не твърде спретнато, ако забележиш.

Поклати глава, като изражението му разтревожено.

- Трябва да го раздаваш по-полека, Райли. Тази работа не си струва

смъртта, без значение какво казва Джак.

Отново, безизходицата излезе на повърхността.

- Джак не ме иска мъртва. Не съм му в полза така.



- Но ще продължава да натиска, докато започнеш да мислиш, че е по-добре

да си мъртва. – Пъхна в джоба си и ми хвърли още едно ментово бонбонче. – Рано или

късно, ще трябва да сложиш граници.

- Което е по-лесно да се каже, отколкото направи. – Погледнах бързо

нагоре към него. – Не виждам да отказваш често.

- Моята ситуация не е същата, като твоята.

- Не. Ти не си инжектиран с лекарства, които променят химията на тялото

ти.

- Не е това въпросът и го знаеш. - Беше, защото е единствената причина,

поради която не можех да напусна Директората и Джак. – Само казвам, че трябва да

внимаваш. – Поколеба се, после добави, - Джак може да е добър шеф, но не управлява

Директората. Сестра му го прави. И повярвай ми, тя е корава кучка, която няма да се

поколебае да те глътне и изплюе после.

Любопитството ми се раздвижи и повдигнах вежди. Доколкото знаех, никой

никога не е срещал неуловимата директор Маделин Хънтър – никой от нас плебеите,

във всеки случай – въпреки че те си говореха за нея в административните коридори, с

различна степен на безпокойство.

– Срещал си Директор Хънтър? Каква е тя?

– Тя е всичко, което Джак не е и не я интересува кой трябва да използва –

или довърши – да си свърши работата.

Горчивината в гласът му накара веждите ми да се повдигнат.

- Значи си кръстосвал мечове с нея?

- Не аз лично, но някой, който познавах. – Погледът му се премести,

изражението му потъмня. – Умря заради нея, защото тя и Директората продължаваха да

натискат. Мразя да виждам как се случва същото и на теб, Райли.

Гневът в гласа му беше доста ясен и ето го него, работейки за хората, които

изглежда мрази.

- Няма.

- Добре. - Краткия, остър начин, по който го каза, ме накара да осъзна, че

няма да навлиза в детайли, без значение колко ги исках. Затова не се изненадах, когато

промени темата. – Жертвата има ли идея защо убиецът го е докарал пред такова

зрелище?

- Не, но най-очевидният отговор е, че е искал да намерят тялото на

Джонсън. – Повдигнах рамене. – Някой, който тича наоколо, облечен като демон,

очевидно не се занимава с пълна колода карти.

- И това, - каза тежко, - е най-чувственото нещо, което съм чувал през

целия си ден.

Засмях се и станах. Довърших кафето, с една бърза глътка, която изгори гърлото

ми, после му подадох пластмасовата чашка.

– Ще ми кажеш ли, ако намериш нещо?

– Не, - каза той, очите му блещукайки, докато поставяше чашата на

термоса. – Ще си го запазя за себе си,



– Чувала съм го това.

Усмихна се и тръгна, аз се запътих надолу по хълм, за да разпитам жената, която

е докладвала убиеца.

Както се оказа, не беше толкова полезна. Изглежда е местна интригантка, но е в

напреднала възраст, с отслабващо зрение и е убедена, че е видяла истински демон, не

някой дегизиран като такъв. Странно, идеята изглежда я развълнуваше, отколкото

плашеше.

Когато се върнах при колата си, включих лаптопа и написах номера на колата,

търсейки сива Тойота, с тези букви. Вероятно задействах стотици възможности, но

поне това ще ни даде някакво начало.

После извадих колата и се запътих към вкъщи. Бях на половината път, когато

осъзнах, че ме следяха.



Глава втора Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady

Изучих червената мазда в огледалото за задно виждане. Беше достатъчно назад,

за да се зачудя, дали не ставам параноична. Все пак, бяхме на автомагистрала, всички

карайки в една и съща посока, главно с една и съща скорост. Е, освен младите идиоти, с

техните хубави, много по-мощни V8 двигатели, опитвайки се да докажат колко са

тежки, преминавайки лимита.

Изглежда дори червената кола не следваше всяко мое движение. Настигнах една

по-бавна кола и червената остана там където си е, нито увеличи или намали скоростта

си. Въобразявам си, помислих си. Или лош случай на нервно състояние.

Освен… задната част на врата ми настръхна тревожно и не спирах да

проверявам колата. Остана в полезрението ми, в същата отдалечена позиция и просто

ми се струваше както не трябва.

Е, нямаше да игнорирам инстинктите си. Последният път в който го направих,

приятел умря. Разбира се, в смъртта на Кейд бяха включени много повече неща от

игнориране на инстинктите ми. И освен това, това безпокойство произтича от

предупреждението, което Кай ми каза преди да го убия.

Предупреждение, в което се казва, че Блейк – вълкът, който уби дядо ми, за да

стане алфа на глутницата Дженсън и мъж, който заплаших и сериозно унижих преди

около година – не е приключил с мен все още. Че дори сега планира отмъщението си.

Все още шибани отмъщения. Точно от което се нуждаеше вече разбитият ми

живот.

Но по същата логика, ако Блейк искаше отмъщение, той знаеше къде живеем. Не

трябваше да преследва всяко мое движение, просто щеше да ме удари там, където аз

мислех за най-безопасно. Все пак…

Докоснах леко ухото си, превключвайки към звуковата част на връзката.

- Ехо, има ли някой там?

- Я виж ти, - страстен и в същото време твърде познат глас каза, - не е ли

прекрасно да чуя отново сладкия ти гласец.

Не можех да не се усмихна. Сал и аз никога няма да сме приятелки, но

преминахме от злобни обиди, до забавни коментари и от неприязън, към общително

доверие. Тя също е дяволски добра в работата си – моята стара работа – и е спасявала

задника ми много пъти.

- Каза го с такава убедителност, че почти ти повярвах, - отвърнах с

пресъхнал глас. – Искаш ли да ми направиш услуга?

- О, живея за такива моменти.

С други думи, адски много й е скучно и може да прави нещо. Или това, или беше

в обедна почивка. И като повечето вампири, работещи за Директората, с длъжност по-

различна от пазител, имаше склонност да ограничава храненията си, по време когато не

е на смяна, което я оставяше със свободното си време, по време на почивките си. Аз

бих отишла на пазар, но като вампир, Сал нямаше тази опция.



- Искаш ли да определиш местоположението ми със сателита и да вземеш

номера на червената Мазда, три коли зад мен?

- И защо ще правим това?

Чувах натискането на клавишите, така че включваше сателитите, дори докато

ме питаше.

- Защото мисля, че ме следи.

- Преди или след като посети местопрестъплението го забеляза?

- След това. Въпреки че не мога да кажа, ако ме е следял от момента, в

който напуснах парка. – Наистина не обръщах толкова внимание – въпреки че не

възнамерявах да го споменавам на Сал. Само щеше да каже на Джак и той вероятно ще

ми се размрънка, че не показвам добро държание като пазител. Сякаш някога бях. –

Докато сателитите проследяват, - добавих, - имаше ли късмет с проучването, за което

помолих?

- Има сто и петдесет коли засега с номера, започващи с БУК. – Гласът й бе

дрезгав. – Поне двадесет и три от тях са Тойоти. Засега е само пословична игла в купа

сено.

Но е купа сено, който Джак все пак ще иска да проучи.

- Може да си струва проверката, дали една от тези Тойоти принадлежи на

семейството, от което Джонсън е убил някого.

- Мислиш, че е убийство за отмъщение?

- Със сигурност миришеше на такова.

- Е, само мога да кажа, че копелето си го е заслужавал. Не те пращат в

затвора толкова дълго време, без добра причина. – Спря, после добави, - Добре, имам

изглед. Ще проследя номера, ако искаш.

- Искам.

Погледнах още веднъж към задното огледало, после минах в другата лента.

Червената Мазда не помръдна, остана упорито в лентата си. Но дистанцията между нас

нито се увеличи, нито намаля.

- Колата принадлежи на Ирен Гарднър, която живее в Мелтън. – Тогава

спря. – Тя е стара жена на седемдесет и пет, и няма доклади, че е открадната или нещо

такова.

- Което означава, че се тревожа за нищо.

- Е, освен ако е седемдесет и пет годишна старица, която преследва хора,

тогава трябва да се съглася. Отново, може да не знае, че колата дори я няма. Може да

си струва, ако разтърсиш малко Маздата, само да видиш какво ще се случи. – Не можах

да не се ухиля.

- И ако я потроша, винаги мога да кажа, че ти си ми казала да го направя. –

Тя изсумтя.

- Този разговор не се записва и аз ще отрека, ако някога се случи.

- Добре. Благодаря, Сал.

Изключих връзката и карах по автомагистрала за още няколко минути, правейки

нищо, освен да наблюдавам трафика и дразнещата червена кола зад мен. Тогава дълго



ремарке се появи. Идеално, помислих си и отидох в другата лента, запазвайки

скоростта си, дори когато подминах камиона. Поглед в огледалото ми показа, че

Маздата остана там където си е. Отидох пред камиона, после натиснах газта. Голямата

кола изхвърча напред, скоростта увеличавайки се. Не намалих, когато трафика се

увеличи, движейки се с прецизност, която би изненадала всеки, който знаеше

шофьорските ми рекорди. Шосе Уестърн Ринг се появи. Игнорирах светлините,

завъртях се върху рампата и се включих в трафика, използвайки лентата за аварийно

спиране за няколко минути, преди да се вмъкна между камион и такси. Бързо поглед в

огледалото не разкри познатата червена сянка, но все пак минах към изхода на шосе

Баундари, само забавяйки веднъж, за да завия наляво – свирейки с гуми – към шосе

Феирбейрн.

Нямаше червена кола. Бях в безопасност.

Изпуснах облекчаващ дъх и бях изненадана да открия, че ръцете ми отново

трепереха. Увих пръстите си около волана и се зачудих накратко, дали

предупреждението на Кай е нищо повече от начин, за да ме преметне от гроба. Може да

не си е мислил, че ще умре – особено от моите ръце – но знаеше за връзката ми с Блейк,

за да разбере какво ще ми направи предупреждението му.

Може да си е мислил, че ще може да се сближи с мен. Да ме завлече в живота си.

Той предположи това, накрая, преди да убие Кейд и ме накара да направя изстрела,

който избягвах. И двамата сме убийци, все пак. Можех да направя това, което той

правеше, което Роан направи. Доказах го достатъчно през годините ми като пазител…

Не, помислих си, изблъсквайки мисълта яростно. Не съм като него. Няма да

бъда като него. И все пак… беше възможност. Ако остана на тази работа,

продължавайки да следя убийци, ще стигна го ожесточаване. Може би затова трепереха

ръцете ми. Не е толкова призрака на заплахата, отколкото страха от бъдещето. Бъдеще

без моята вълча сродна душа.

Затворих за кратко очи. Това е нелепо. Трябва да спра да мисля така, защото не

съм сама. Все още имам Куин. Душата ми може да се е превърнала в прах, но все още

имах сърцето си.

Продължих по път към вкъщи, паркирайки пред сграда, няколко пресечки

надолу от апартамента ни и заключих вратата, докато се запътих нагоре по улицата.

Богатата миризма на печен хляб се разнесе около мен, карайки корема ми да къркори и

припомняйки ми, че още не съм закусвала. Завъртях се на пети и се запътих към

пекарницата, която беше собственост на семейството, което държеше заведението за

пици до нас. Сигурна съм, че Роан, Лиандър и аз осигуряваме работа на тези две места.

Звънче зазвуча, когато бутнах вратата и Франсис – весела, представителна жена,

която е главния пекар – излезе от задната стая, бършейки брашнените си ръце в хавлия.

- Райли, - каза тя, като широка усмивка набръчка лицето й. – Тази сутрин си

станала рано.

- Трябваше да работя рано. – Спрях пред витрината и прегледах

съблазнителните неща колебливо. Проблемът беше, че всички бяха толкова дяволски

добри и ако не бяха гените ми на върколак, вероятно щях да съм с размерите на една

къща.

- Трябва да кажеш на шефа си, че тези часове не се отразяват добре на

красивото ти лице. Твърде студено е тези сутрини.



Усмихнах се. Франсис винаги казваше, че студения въздух причинява розацея и

често ми мърмореше, че не нося шапка и шал.

- За жалост, на убийците въобще не им пука как студа се отразява на лицето ми.

- Това е много необмислено от тяхна страна, - каза, слагайки някакви

силиконови ръкавици. – Сега, какво мога да ти дам тази сутрин? Шоколадовите

кроасани са особено добри.

- Тогава по-добре да взема дузина. – Ако тя ги препоръчваше, тогава ще е така.

Дари ме с весела усмивка и опакова кроасаните. Запътих се към касата, после

обратно към апартамента ни. Когато отворих входната врата, позната червенина ми

грабна погледа. Завъртях се, забелязвайки стопове да изчезват в страничната уличка, но

не можах да видя каква е колата. Замръзнах, чудейки се дали не ставам твърде

параноична, заради възможната отправена заплаха от Блейк, че сега се въобразявах, че

всяка червена кола представлява опасност. Разтърсих глава и задъвках един от топлите

шоколадови кроасани, докато изкачвах стълбите към апартамента ни.

Роан чакаше с отворена врата, когато пристигнах.

- Надушвам шоколадови кроасани. – Извадих още един, после му подадох

торбата. Вдиша дълбоко и въздъхна с удоволствие. – Няма нищо, което мирише по-

хубаво на сутринта.

- Всъщност, мога да се сетя за едно или две неща, които могат.

Отсъствието на една от тези миризми – моят вампир любовник Куин –

предполагаха, че или е на работа, или отново удряйки тротоара, в опит да се впише.

Или още повече, в този случай. Минах покрай Роан и моментално бях ударена от

богатия аромат на кафе. Ноздрите ми пламнаха. Лешник. Куин трябва да го е сложил,

преди да отиде да бяга.

Насочих се към кухнята, добавяйки зад рамо:

- Мислех, че трябва да си под прикритие тази седмица.

- Бях, но ме разкриха. – Повдигна рамене и затвори вратата зад нас. – Един стар

приятел от училище дойде в бара и ме разпозна. И разбира се, проклетия заподозрян се

случи така, че да слуша по това време и избяга.

- Е, тогава очевидно не е невинен.

- Не. Има присъда за убийство, но имайки на предвид, че е птица шифтър, сега

може да е излетял от кафеза.

Нямаше да му е в полза бързото бягане. Поръчковите убийства бяха

разпространени из цяла Австралия. Рано или късно, Директората ще хване този човек.

Лиандър се появи от спалнята, която деляха с Роан, със замъглени очи и

изглеждайки повече от малко изтощен. Повдигнах вежди.

- Предполагам снощи е било голяма нощ?

- Да. – Прекара ръка през разрошената си сива коса, разрошвайки я дори още

повече. – Направих онзи договор за специалните ефекти, за които говорих и

празнувахме.

- Поздравления. – Издърпах чаша от шкафа, после отидох до хладилника да

взема млякото. – Но предполагам осъзнаваш, че не може по цяла вечер да пиянстваш,



когато ще ставаме родители? – Лиандър облегна рамо на рамката на вратата и ме дари с

най-голяма усмивка, която някой може да си представи.

- Толкова добре звучи, нали? Ние, като родители. Кой да си помисли?

Определено не и аз – не и Лиандър, като за баща все пак. Знаех от известно

време, че вампирските ми гени и лекарствата, които ми бяха давани от мой луд бивш

любовник, ме направиха неспособна да родя деца, но винаги я е имало тази малка

надежда, която поне ще направи част от мечтата ми постижима. Че все още мога да

намеря начин да имам деца, с мъжа който обичам. Тази надежда си беше заминала,

заровена заедно с Кай.

Но тъй като връзката на Лиандър и Роан се стабилизира, и задълбочи, те

разработиха копнежа да станат бащи. Сестрата на Лиандър предложи да бъде сурогат и

аз имах замразени яйцеклетки, преди тялото ми изцяло да ме предаде – и моите

яйцеклетките са най-близкото, до това близнака ми да има собствено дете, след като е

стерилен от много време преди мен.

Разбира се, Лиандър мечтае за голямо семейство, с поне дузина малки Дженсън-

Мур, тичащи наоколо. Не съм сигурна, че бих се справила с толкова много деца,

колкото и аз да съм си мечтала винаги за голямо семейство. И внезапното нежелание

вероятно има нещо общо с малката Риса – която беше най-сладкото нещо – внезапно

удряйки ужасните двойки и превръщайки се в демонско дете.

- По-добре се надявай да има близнаци, защото след нейните седем, може

да не иска да минава отново по този път, заради нас. – Лиандър изсумтя.

- Повярвай ми, Емили обожава да е бременна. Вече каза, че е навита за

втория рунд.

Може да го казва сега, но все още не е минала през всичко и не е родила. Никой

от нас не знае какво може да са направили ефектите от лекарствата, които ми бяха

давани, на яйцеклетките ми. Или дали тези промени ще се отразят на самата Емили.

Това все още може да се обърка ужасно, както толкова много неща от живота ми

направиха. Затова докторите преглеждаха Емили старателно.

Но аз пазех моите съмнения и страхове за себе си, не искам да помрачавам

нарастващото щастие на Лиандър.

- О, това ми припомни, - добави Лиандър, приемайки кафето си с усмивка.

– Първия ултразвук на Емили е в четвъртък. Иска да знае, дали всички ще ходим.

- Много ясно, - каза Роан, подавайки кроасан на Лиандър, преди да мине

покрай него и вземе кафето си. После погледна към мен. – Вече казах на Джак, че не

сме свободни този следобед, без значение какво се случи, или колко кризи се появят. –


- Но ти трябва да си под прикритие. Как ще се разкарваш така?

- Имайки предвид, че вече не е проблем, няма значение, нали? – Ухили ми

се, после взе още един кроасан от торбата. – Залагам,ч е ще имаме момче – главно

защото не мисля, че света може да понесе две Райли Дженсън. – Изсумтях леко.

- По-добре друга мен, отколкото теб.

- Не може да прилича на никой от вас, защото за радост ще има и моите

гени. Което в края на краищата означава, че най-накрая ще е чувствително, - коментира

Лиандър. – И не ме е грижа дали е той или тя, стига да е здраво.



- Амин за това. – Пресегнах се покрай него, за да си взема и аз кроасан,

после забелязах, че Куин минава през вратата. – Хей, красавецо. Прибираш се точно на

време.

Ухили ми се и се спъна в една кърпа от кошницата с чисто пране, която

непрекъснато стоеше във всекидневната. Фин блясък на пот се беше прилепнало по

лицето му и потъмняваше тениската му, прилепвайки я по слабото му, мускулесто тяло.

Холивъд накара всички да мислят, че вампирите нямат нужда от телесни функции, но

това бяха безсмислици. Може и да не ядат по същия начин като нас, но пак трябва да

пият, за да оцеляват и каквото трябва да излезе по един или друг начин. И въпреки че

не се потяха толкова много, се случваше.

Куин наскоро добави бягането на дълги разстояния във фитнес режима си.

Влизаше във форма, заради бебето очевидно – което казваше много повече за неговото

очакване на предстоящото раждане, отколкото старото му държание. Лиандър се

премести, за да може да мине, после разшири ноздрите си.

- Знаеш ли, адски нечестно е, че мирише толкова добре, след бягане на

петдесет километра.

- Бяха само двадесет и пет днес, - поправи го Куин, после хвана ръката ми

и ме притегли в ръцете си, целувайки ме бързо, но и грижливо. – Защото имам среща с

агент на недвижими имоти в девет.

- Твърдо си решен да ни изкараш всички от този апартамент, нали? – каза

Роан.

- Нито Лиандър, или аз сме свикнали да живеем в бърлоги и ни трябва

малко пространство. И бебетата са склонни да правят собствени планини от бъркотия.

Накрая всички ще се чувстваме като в капан, преди да се усетим.

- Не е толкова зле, - протестира Роан.

- Съгласна съм, - казах, усмивка издърпвайки устните ми. – Тук всъщност

има достатъчно пространство. Просто трябва да го разчистите по-добре.

- Не Лиандър и аз правим бъркотиите, затова защо ние трябва да чистим? –

отвърна, после целуна носа ми. – Ще наема чистачка, веднъж щом се преместим, макар

да мисля, че ще се изправи пред невъзможна задача.

Това беше вярно. Обвих хлабаво ръцете си около кръста му и вдишах миризмата

от него. Лиандър беше прав – мирише възхитително, дори когато е потен.

- Е, къде се намира тази къща?

- Не е къща. Три етажен тухлен склад за стоки в Аботсфорд, разположен

точно до крайбрежието на река Яра, с парковете Дикинсън Резърв и Стъдли от двете

страна. Всяка двойка ще има собствен етаж и главното всекидневно пространство може

да е в средата. Дори има оградено място за паркиране, което може да се превърне в

безопасна детска площадка, на която да си играят малките върколачета.

- Звучи идеално, - коментира Роан. – Между това и земята на Райли в

Македония, имаме перфектната комбинация от квартира в града и отстъпление в

провинцията.

- Нека сме сигурни, че мястото наистина съвпада с отзивите на агента,

преди да правим някакви планове, - каза Куин, после се пресегна през мен, за да си



вземе чаша, влажното му тяло притискайки се до моето и подхранвайки вече

започналата жар от желание.

Но заедно с него дойде и странна вълна на успокоение. Не всичко в живота ми се

беше объркало толкова ужасно. Куин беше тук, все още стоейки до мен през всичките

сълзи, силна мъка и повече от рядкото лошо настроение. Той ме обичаше и няма да си

тръгне – казва ми го толкова често, тези последните няколко месеца, че почти се

превърна като шега помежду ни.

Също е дяволски труден за убиване, защото той не е просто вампир, а и Адекс –

същество, което може да се превръща в сянка и мъгла, и заради което има няколко

физически заплахи. Което не означава, че не може да бъде убит – определено може,

когато е в плътна форма – но е по-труден за убиване, отколкото обикновен вампир и за

това съм огромно благодарна. Загубих сродната си душа. Не мисля, че мога да

преживея и загубата на желанието на сърцето ми.

Притиснах се малко по-силно към него и казах:

- Е, искаш ли компания под душа?

- Това е друга причина да си вземем друг апартамент, - каза, тъмните му

очи блещукайки, когато ме погледна. Боже, мога да се изгубя вечно в тези дълбини. –

Душът в това място е твърде малък за двойки.

- Тъпкането е забавно, - каза Лиандър. – Просто трябва да използваш малко

въображение.

- О, повярвай ми, Райли има достатъчно въображение и за двама ни. –

Гласът на Куин беше леко пресъхнал, но усмивката, дразнейки устните му, разтопи

костите ми. – Това не го прави по-удобно, във всеки случай.

- Забравяш, той е улегнал стар вампир, - казах, усмивката ми увеличавайки

се, но никак близо до разцъфващото дълбоко в мен удоволствие, когато пръстите му

останаха на хълбока ми. – И знаеш какви са старите хора, когато става въпрос за

тяхното удобство.

Една тъмна вежда се повдигна, дълбините на очите му заблестяха с топлина и

любов.

- Значи съм улегнал и стар, така ли?

Премести се бързо, тялото му като мъглявина и преди да се усетя, бях

подхвърлена нагоре и поставена на рамото му. За щастие, той се завъртя, че главата ми

да не се размаже във вратата на хладилника. Но с носът ми заровен в средата на гърба

му и аромата му изпълващ всяко дихание, част от сутрешната тъга се отми.

Имах това. Имах него. Животът не е толкова лош, независимо какво се случва.

- Мисля, - добави с усилие, - че кутрето се нуждае от друг урок, да бъде

учтива с по-възрастните.

- Знаеш, че не обича да се учи, - коментира Лиандър. – Толкова е

твърдоглава.

- Хей, купих ти закуска, - протестирах. – Трябва да имаш поне

благоприличието да се въздържаш от обиди – поне засега.

- Кроасаните свършиха, така че официално съм свободен да обиждам.



Лиандър се премести настрани, за да мине Куин и му отправих един удар, когато

минавахме – който той избегна със смях. Когато пода на кухнята се превърна в килима

от всекидневната, казах:

- Мислех, че имаше много важна среща с хората от агенцията на

недвижими имоти?

- Да оставиш агенти на недвижими имоти да знаят, че си зажаднял за

някакъв имот, никога не е добра идея, - каза Куин с лекота. – Ще чакат.

- Е, добре. – Въпреки че ми се искаше да ме изправи. Носът ми забит в

гърба му беше далеч от неприятно, но да съм с главата надолу и разнасяна наоколо,

като чувал с картофи, докато вървеше към банята, не беше толкова забавно.

- Ако искаше да си изправена, - каза, очевидно проследявайки мислите ми,

- нямаше да отправяш хапливи забележки за възрастта ми.

- И бих си помислил, че един от четирите най-стари вампири в страната, се

е научил да приема обиди вече.

- Така е, освен когато е по-забавно да направиш другояче. Подготви се да

бъдеш пленена от твоя древен, но и извънредно здрав любовник, скъпа.

- О, подготвена съм. – Повече от готова, всъщност.

Но разбира се, телефонът ми избра този момент да звънне. Изкуших се да го

игнорирам, но мелодията подсказа, че е Джак и той никога не звънеше, само за да си

поговорим. Куин ме свали без въпроси. С обезсърчена въздишка, извадих телефона от

джоба си и отговорих.

- Здравей, Джак.

Куин целуна върха на главата ми, после продължи към банята. Облегнах се

срещу рамката на вратата и наблюдавах – с растящо разочарование - докато завърташе

кранчетата на душа, после съблече потните си дрехи, разкривайки дългите, слаби черти

на тялото му.

Прелестно бе първата дума, която ми дойде наум. Напомняше ми за атлет – не

културист или бегач, но стоейки достатъчно помежду им. Има тяло, по което да

спускаш пръстите си отново и отново. Както правех – всеки път възхищавайки се на

копринената мекота на кожата му и на мускулите под нея. И наистина исках да го

правя отново тази сутрин. По дяволите, Джак и подбирането му на точния момент.

- Райли, дори слушаш ли ме? – каза Джак, звучейки леко раздразнен.

За кратко помислих да го излъжа, но знаех от предишни опити, че ще ме накара

да кажа последните му думи – и тогава щеше да се вбеси още повече, когато не успея.

- Извинявай, бях разсеяна.

- Няма да питам от какво, защото вероятно няма да искам да знам. – Гласът

му бе дрезгав. – Открихме Тойотата, за която спомена душата на жертвата. Беше

изоставена в Кейлър. Очевидно собственикът не е знаел, че я няма. Наблюдателен

гражданин съобщи, че двама мъже оставили колата.

- Двама? Душата спомена само един.

- Може да е видял само един, но това не означава, че е нямало никой друг

там.



Истина, но аз също надуших само един. Или миризмата на мъст е била толкова

плътна и прясна, че е затрупала всички други аромати?

- Коул имаше ли възможност да провери вече?

- Дъсти е там сега. Намери частичен отпечатък, който не съвпада с онзи,

който полицията има в базите данни за собственика. – Означавайки, че собственика има

досие.

- А, ти имаш ли съвпадение за отпечатъка?

- Да. Принадлежи на Ханк Сурей, вампир, който е превърнат преди

петдесет и пет години.

Наблюдавах, докато Куин влезна под душа и затвори стъклената врата.

Страстното желание да затворя, да се съблека и влезна при него, премина през мен.

Преглътнах и се опитах да потисна треперенето в крайниците ми, но ми отне целия

контрол, който имах, да не последвам този копнеж.

- Имаме ли скорошен адрес? – Дори когато зададох въпроса, сключих

пръсти, умолявайки се да нямаме. Но съдбата, както винаги, не ми даваше никакви

почивки.

- Да, в планина Марта, въпреки че последната проверка на

местоположението му е правена преди повече от година.

Планината Марта е добре устроено предградие, надолу по полуострова, което

угажда най-вече семействата. Не е вид място, където обикновено ще намериш вампири

– млади или стари. Те предпочитаха да стоят близо до града, където храненето е много

по-лесно – особено с появяването на клубовете за кървави курви. Както казах и на

Джак.

- Е, имат знаменит малък голф курс там, - каза той – и инсталираха нощни

светлини за тези от нас, които не могат да удрят малката бяла топка по тревата през

деня.

Веждите ми се повдигнаха. Джак беше голф играч. Кой да си помисли?

- Не бих си помислила, че вампир, който прибягва до кражба на коли, ще

бъде толкова заинтересован от голф или клубове. – Освен ако не възнамеряваше да

открадне голф клуба.

- Хей, всеки трябва да си има хоби. Ще ти пратя адреса на компютъра в

колата.

С други думи, напусни моментално. Издишах разочарован дъх, после казах:

- Веднага тръгвам.

- Докладвай, ако го откриеш, - каза Джак, после затвори.

Пъхнах телефона обратно в джоба си и пропилях няколко минути,

наблюдавайки следите от сапун, които се спускаха надолу по мокрите плоскости на

гърба на Куин.

- Трябва да тръгвам, - казах, умствено премахвайки картините на това,

което предпочитах да правя. – Не съм сигурна кога ще се върна. – Исках да отида и да

го целуна за довиждане, но не съм сигурна дали бих се справила с такъв вид близост и

след това тръгвайки си.



- Обади ми се, когато приключиш, - каза, обръщайки се и пращайки ми

целувка. Очевидно все още проследяваше мислите ми. – Ще си вземем обяд или вечеря,

зависи от времето.

- Идеално.

И тръгнах, докато все още имах някаква останала решителност.

***

Погледнах в огледалото за задно виждате, докато влизах в движението на

магистралата и пулса ми се покачи. Няколко коли зад мен беше червената. Същата на

вид, същия модел, както на онази, която ме следваше само преди няколко часа.

Наблюдавах я няколко минути, чудейки се отново, дали си въобразявам. Искам

да кажа, всички знаят, че червените коли пътуват на групи – виждаш една и накрая

виждаш поне още три. И червеното е изключително популярен цвят.

Но същата червена Мазда, карайки три коли зад мен, за втори път през всички

тези часове? Това е малко твърде голямо съвпадение. Включих връзката и казах:

- Сал, мисля, че ме преследва онази малка стара лелка отново. – Тя се засмя.

- Очевидно си я вбесила, наричайки я малка стара лелка. Което не е трудно,

имайки предвид, че много добре се справяш с вбесяването на хора.

- Освен, че не съм била близо до малки стари лелки последно време. Искаш ли

да видиш дали й я няма колата, или не?

- Веднага. – Възцари тишина, а аз продължавах да хвърлям око на дразнещата

червена Мазда. Запази разстоянието помежду ни, стоейки точно на ръба, държейки ме

под око и в същото време далеч. – Добре, - каза Сал. – Проследих малката стара лелка и

е огромно раздразнена, че я събудих толкова рано. Смята, че племенника й е взел

колата за тази седмица.

- Имаме ли снимка и адрес на племенника?

- Пращам искане за това сега, докато правя проучване през базите данни. Ще ти

пратя всичко което получа.

- Прати ми снимката незабавно. Ще се опитам и затрудня преследвача си.

- Добре. – Поколеба се и на заден план чух Джак да казва нещо. – Шефа каза да

внимаваш и да не отлагаш много влизането в дома на заподозрения.

Исках да попитам защо, по дяволите, ще има значение, когато вампира е

превърнат само преди петдесет и пет години и няма да отиде никъде, докато слънцето

не залезе. Вампирите трябва да са поне на няколко стотин години, преди да понасят

слънчевите лъчи. По дяволите, Джак е на повече от осемстотин години и може да

излиза само в ранните часове на сутринта, и късно вечерта.

Но знаех защо ме искаше колкото се може по-бързо там. Нашият заподозрян ще

е по-лесен за залавяне, по-лесен за удържане сега. Това е начина на Джак да ме глези.

Затова просто казах:

- Ще поддържаме връзка.

Гласът на Джак се чу отново, после Сал каза:

- Казва да оставиш връзката включена, за да може да чуваме какво става, но и

двете знаем, че това няма да се случи.



Ухилих се, но изпълних нарежданията, въпреки че прекъснах способността им да

ми говорят. Нямам нужда Джак или Сал да ми шепнат в ухото, ако нещата загрубеят.

Продължих да карам по магистралата. Компютъра издаде звук, потвърждавайки,

че е получил информация, тогава докоснах екрана. Образа който се появи имаше

червена коса и светло сини очи, беше млад – вероятно не повече от деветнадесет или

двадесет. Трябва да е най-малко заплашителния образ, който някога съм виждала, но

научих през годините, никога да не съдя книгата по кориците. Доколкото знаех, това

невинно изглеждащо дете може да е най-добрия убиец в подземния свят. С това лице,

никой никога не би го заподозрял.

Когато имах гледка към изхода от магистралата, се преместих в лявата линия,

после се качих по склона. Няколко коли зад мен, червения ми преследвач направи

същото. С всяка минута изглеждаше повече от въображение.

Светлините станаха зелени, когато продължих напред и последвах трафика

отляво. Видях място за паркиране, затова спрях там, паркирах колата пред дърветата,

после бързо излязох, заключвайки колата, преди да се преобразя във формата си на

чайка.

Червената Мазда се показа, точно когато се скрих под колата. Намали, но не

спря. Не можах да видя шофьора, благодарение на това, че съм под колата, но нямах

смелост да изляза, защото нямах представа колко моя преследвач знае за мен. Когато

колата се отдалечи достатъчно, излязох и се издигна във въздуха, бързо и лесно – нещо,

което мислех, че е невъзможно, когато за първи път започнах да се уча да летя.

Червената кола се придвижваше бавно до бордюра, докато не се освободи място

в трафика, после направи обратен завой и паркира на място на отсрещната страна на

улицата, където аз бях паркирала. Кацнах на клон на една мършава смола и тръгнах

напред, за да видя по-добре шофьора на Маздата.

Не беше племенника на бабата. Шофьорът беше мургав мъж, раменете му

набити и ръцете му с размер на дървесни дънери. Не изглеждаше като вълк, защото сме

по-склони да бъдем стройни и не виждах защо Блейк да праща някой срещу мен, който

да не е част от ничия глутница. Не би рискувал с такъв вид разобличаване, с хора, на

които не може да вярва напълно – или да намесва страха на Бог.

Разбира се, беше сложил Кай да пази сина му, но поне Кай беше вълк. Също така

и най-добрия наемен убиец. С изключение на това, че не беше точно най-добрия,

защото аз го убих. Това прави ли ме най-добрата? Не, помислих си. Не!

Прогоних мрака настрани, опитвайки да се съсредоточа върху случващото се

сега. Каквото и да беше този мъж, едва ли може да се каже, че е най-добрия. Дори не

може да преследва някой както трябва. Но може би това беше цялата работа.

Наблюдавах шофьора няколко минути. Когато стана очевидно, че няма

намерение да ходи някъде, докато аз не го направя, прелетях долу на пътя и тръгнах

наперено към колата му. Дори не погледна към мен. Тогава се преобразих в човешката

си форма, покривайки се, докато чаках да видя дали е забелязал присъствието ми. Но

нямаше никакво движение в колата и никакво усещане за напрежение, или вълнение

във въздуха – което щеше да потвърди, че е наясно, че нещо е близо, ако не мен.

Което означава, че е твърде целенасочен към мишената си, за да държи под

контрол обкръжението си – което го прави много лош преследвач – или е нещо по-

различно от вълк.



В двата случая, ще съжалява за решението си да преследва пазител.



Глава трета Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady

Тихо преброих до три, после прибягах и отворих рязко вратата, почти откачайки

я от пантите й при процеса. Мъжът се дръпна настрани, като в реакция замахна с

юмрук. Бърз е, но не бърз като вълк и все пак миризмата му не беше човешка, също

така не мисля, че е нацяло от човешката раса.

Избегнах ударът му, грабнах в юмрука си част от блузата му и го изтеглих от

колата. Той излезе завъртайки се, карайки ме да се наведа и извия, докато го тръшвах

върху задната врата. Изсумтя, но показа реакция от силата на тласъка ми. Наистина е

човек – огромен, здравото му мускулесто тяло се съчетаваше с плътните му рамена и

огромни ръце. Но аз съм вълк и вампир, няма надежда срещу мен.

Натисках го до колата с една ръка, а с другата хванах юмрука, с който замахна

към мен. Ударът от плът срещу плът прозвуча като изстрел. Дори толкова близо до него

не можех да различа дали е човек или не. Нямаше определена специфична миризма,

което ме накара да се зачудя дали не използва неутрализатор на миризма – въпреки че

не съм чувала за такъв, който заличава следите на вида.

- Достатъчно – казах, стискайки пръстите му. Макар ръката ми да не е толкова

голяма, че да покрие неговата, все още можех да му нанеса сериозни щети ако исках. И

той беше достатъчно умен за да го разбере.

- Какво право ти дава да ме извличаш така от колата ми, по дяволите?

- Измет, набелязана, че преследва Пазители няма никакви права. Защо го

правиш и кой ти плаща?

- Нямам идея за какво говориш. Просто стоях и си пих кафето.

Погледът ми се набързо се премести към колата. Действително имаше чаша

между двете седалки, но значително се съмнявах в останалата част от историята му.

Твърде много напрежение се излъчваше от тялото му, като за невинен човек.

- Имаме два варианта, - казах, стискайки ръката му по-силно. Можех да

надуша потта по него, което означава, че боли, но нямаше следа от страх или болка по

лицето, или в очите му. Издръжлив човек, напълно. – Мога да те пребия и после да

получа отговорите си, или просто можеш да ми отговориш на това което искам и да си

тръгнеш без изпочупени кости.

Обмисли го за няколко сърдечни удара и после каза:

- Откъде да знам, че си шибан Пазител?

Изместих натиска си леко и извадих значката си, показах му я, после я прибрах

отново.

- Сега, защо ме преследваш?

- Защото затова ми плащат.

- Кой?

Той само вдигна рамене.

- Аз съм само предприемач.



Което означава, че има някакъв вид агенция, която наема главорези? Не съм

сигурна защо съм толкова учудена, имайки предвид всичко видяно през последните

няколко години, но по някаква причина имаше защо.

- Тогава дай името на шефа си и сме квит.

Само изсумтя, разпръсквайки капчици сополи над ръката ми. Очарователно.

- Осъзнай се. Ще ме убие, ако го направя.

- И аз ще те убия, ако не го направиш.

Не бих – и не мога, ако е човек, благодарение на закона – но заплахата ми е в

полза. Широката общественост и престъпници които преследваме знаят много малко от

това, което можем и не можем да правим, което най-често прави заплахите лесен начин

за измъкване на информация.

- По дяволите. – Промени леко позата си, а аз се напрегнах, наполовина в

очакване за опит да ме ритне. Но не го направи. – Добре. И без това не ми плащат

достатъчно, за да се занимавам с такива като теб.

- Значи не ти е казал, че съм Пазител? – Пресегнах се телепатично и леко се

свързах с мислите му – не достатъчно, че да ме усети, но повече от достатъчно да

различа истината от лъжата.

- Не. – Гласът му бе враждебен, показвайки, че не е в добри отношения с

шефа си до този момент.

- И не се досети по регистрационния номер? – Имам предвид, Директората,

както всички правителствени ведомства, имат свои собствени регистрационни номера.

Трудно ще е да не забележиш, че следиш каква да е обикновена кола.

- Е, да, но може да си обикновен чиновник, от това което знам. Не знаех, че

имаме женски пазители, които не са вампири.

Малко хора знаеха – главно защото аз съм единствената.

- И така, името на шефа ти?

- Хенри. Хенри Ботичели.

- И Ботичели не ти каза защо иска да ме следиш?

- Не. Само, че трябва да те следя тези няколко дни, осигурявайки редовна

актуализация за местоположението ти.

Тази новина изпрати тръпка надолу по гръбнака ми.

- Каза ли ти защо иска тази информация?

- Не. Плащат ми да си върша работата, не да задавам въпроси.

Мисля си, че това е повече случай като „колкото по-малко знае, толкова по-

малко ще издрънка”.

- Ботичели ли му е истинското име.

- Да, - като се поколеба. – Доколкото знам.

- Как да го намеря?



Отново се премести и желанието му да тръгне, за да избяга, мина през мислите

му. Отпрати го, но не лесно. Стиснах по-силно ръката му, карайки го да се съсредоточи

върху мен и болката, отколкото върху бягството, което замисляше.

- Имам само телефонен номер. Свързва се с мен за работата, а аз с него

когато работата е свършена.

Което означава, че който и да е шефа, е изключително предпазлив. Което

звучеше много характерно, като за Блейк.

- Кога се свърза с теб за тази работа?

- Вчера сутринта.

- Как ме откри в Мелтън.

- Скенер за проследяване на телефон. Чух, че ти се обадиха за убийството,

аз просто те причаквах извън полезрение.

Което означава, че бързо трябва да си сменя телефонния номер.

- Дай ми номера, с който се свързваш с шефа си.

Отново се поколеба. Този път нуждата да отвърне на удара нарасна в действие и

замахна с крака си. Скочих настрани, за да избегна удара, но върха на ботуша му се

плъзна отзад по пищяла ми с достатъчно сила, за да накара крака ми да потрепери от

болка. Но аз не го пуснах и внезапното ми движение го дезориентира, издърпвайки го

от колата. Свободната му ръка се завъртя, докато се опитваше да възвърне баланса си,

но освободих другата му ръка и направих допълнителен тласък. Той падна тежко на

ръцете и краката си. Забих тока си върху гърба му и го притиснах в калта.

- Сега, ще пробваме ли отново? – Казах със студен глас. – Или да прокарам

този ток през гръбнака ти?

- Кучка, - измърмори – въпреки че мислите му бяха много по-цветущи и

творчески.

- Телефонния номер, - казах, едвам устоявайки на инстинкта да се усмихна.

Само за да унищожа импулса толкова бързо, колкото се бе появил. Какво се случи с

нежеланието да върша тази работа? Какво се случи със страха, който един ден щеше да

ми дойде в повече? Но не намалих натиска на токчето на гърба му. Може и да се

страхувах от това в което се превръщах, но се страхувах повече от това, което Блейк

планираше за мен. Даде ми номера, запаметих го, после казах, - А твоето име?

- Руди Уайт.

Мислите му издаваха, че казва истината. Също ми издадоха и къде живее, за да

го намеря отново, ако ми трябваше.

- Е, Руди, горещо ти препоръчвам да де откажеш от преследването, защото

не си много добър в това. – Отдръпнах се, а той се изправи на крака с изненадваща

ловкост за толкова едър мъж. – И ако те видя пак да ме следиш, ще хвърля задника ти в

затвора и изхвърля ключа.

- Не може да го направиш…

- Мога да правя всичко което пожелая с отрепки като теб. Спомни си това,

когато следващия път поемеш работа, която включва персонал от Директората. –

Намръщи се, но не каза нищо. – Сега се качвай в колата и потегляй, - добавих. Подчини



се. Изчаках докато напускаше паркинга, после натиснах копчето за връзка и казах, - Чу

ли всичко това?

- Да, - каза Сал, - Джак вече поиска нов телефонен номер за теб. Трябва да

го получим след час или два. Номерът, който Уайт ни даде е регистриран на Франк

Уайс. Който, според архивите ни, е обезглавен преди няколко месеца, при участие в зле

завършил грабеж.

Интересно.

- Ами Ботичели?

- Той е друг човек, който няма официална документация от всякакъв вид.

Може и да нямам доказателство, но бих заложила и последния си долар, че

Блейк е човекът, който стои зад двете идентичности.

- Което означава, че има неофициални?

- Всъщност, не. Но името му е свързано с няколко въоръжени грабежи,

като няколко са завършили със смъртни случаи.

Не е лошо усилие, за човек, който очевидно не съществува.

- Което означава, че нямаме нищо като снимка от лична карта или адреса

му?

- Да. Джак току-що се оттегли, за да проникне в телефонните разписки и на

двамата мъже, да види дали може да открием някакви свързани номера. Това ще ни

даде стартова позиция.

Което означава, че Джак взема на сериозно тази ситуация, защото дори може да

си навлече значителни проблеми, правейки това без разрешение от по-висшестоящите.

Не, че това някога е спирало някой от нас преди.

- Уведоми ме, ако откриете нещо. Сега се насочвам към жилището на

вампира.

- Разбрано.

Прекосих пътя и се запътих обратно към колата ми. Веднъж когато стигнах до

нея, веднага се отървах от сутиена си, който – както винаги – беше на парчета, от

смяната ми в тялото на чайка. Един ден, помислих си, хвърляйки го на задната седалка,

Директората ще трябва да ми плащат за разходите за подмяна, защото сутиените ми

струват малко състояние. И докато Куин може да разполага с чували с пари и ми е

предлагал повече от веднъж да ми купува, отказвам да ме гледат по този начин. Може

да искам да прекарам остатъка от живота си с него, но искам да плащам сметките си

сама, когато е възможно.

Върнах се обратно на магистралата и се насочих към Маунт Марта.

Заподозрения вампир живееше в имот по средата между магистрала Непеан и

Моородук, и определено не притежаваше гледка към океана, с която се славеше този

район. Самата къща беше тухлена – от типа къщи, които може да видиш навсякъде из

Мелбърн. Но градините бяха поддържани, тревата окосена и имаше ремарке, паркирано

под навеса. Зачудих се дали съседите му бяха наясно, че сред тях живее вампир.

Паркирах няколко къщи по-надолу от тази на заподозрения, слязох и се върнах.

В предната част на къщата завесите бяха пуснати и дори стъклото близо до вратата

беше покрито. Което не беше изненадващо, считайки, че собственика е вампир.



Минах покрай навеса за коли и се запътих към предните стъпала. От къщата се

чуваха гласове, на фона на музика, което означава, че вампира е буден и гледа

телевизия. Разпознах рекламата. Натиснах звънеца и устоях на нуждата да надникна

през прозореца. Когато нямаше отговор, го натиснах отново, този път задържайки го

повече. Не се чух приближаващи се стъпки, но по кожата ми залазиха тръпки и няколко

секунди по-късно предпазлив глас отвърна.

- Да?

- Г-н Сурей?

- Кой пита?

Въобразявах ли си или имаше огромно, промъкнало се напрежение в този тих,

предпазлив глас?

- Райли Дженсън, от Директората….

Дори не бях завършила изречението си, преди да избяга. Изругах и се завъртях,

хуквайки към задния двор. Прескочих дървената ограда, която разделяше двата двора и

се затичах към задната част на къщата, оглеждайки се за задната врата.

Не съм напълно сигурна защо се затича в тази посока, защото ако е вампир,

скоро няма да се покаже на това слънце и то без да си нанесе сериозни щети. Задната

врата беше заключена. Изругах отново и я ударих с рамо, отваряйки я. Когато вратата

се удари в мазилката, правейки дупка в стената, се затичах през пералното помещение,

следвайки плътния мирис на вампир.

Тя ме отведе в спалня, където имаше ров.

Отново изругах, после коленичих до него, надничайки предпазливо в дупката.

Беше тунел и малко повече от два метра в диаметър, едва достатъчно за човек с

приличен размер да мине през него. Той бе с около два метра надолу през бетона и в

земята, широка само колкото да се обърнеш, после се скрива настрани в земята.

Дупката изглеждаше едва достатъчно голяма, за да се пълзи през нея.

Може да е капан. Може да падна в дупката и да се озова закована на кол или

застреляна. Но противната миризма на вампир се оттегляше и наистина, всеки който

побегне на първото споменаване на Директората не изглежда да е от типа който би бил

готов да ви убие.

Поех си дълбоко дъх, после се улових на ръба на отвора на рова и се спуснах в

него. Никакъв кол не проряза мрака. Вампирът бягаше, не стоеше, за да се отърве от

нежелани посетители. С аромата на сгъстената богата земя в ноздрите ми, коленичих и

погледнах към другата част на тунела. Стори ми се дори по-малък от този ъгъл,

отколкото отгоре и наистина не мисля, че рамената ми ще минат през този отвор. Което

означава, че или е по-малък от мен, или също притежава алтернативна форма.

Като плъх, помислих си. Това определено би помогнало на един такъв шифтър,

в готовност за бягство. Смених си формата, после във вълча форма се промуших в

дупката, следвайки миризмата на вампир. Но дори като вълк тялото ми бе твърде

голямо и малки поточета от земята се спускаха надолу, всеки път когато се докоснех до

стените или тавана. Пламенно се надявах, че вампира е знаел какво прави, когато е

копал този ров, защото точно сега, имах чувството, че цялото това нещо ще се срути

отгоре ми.



Разбира се, щеше да е много по-добре, ако бях избрала формата си на чайки,

отколкото тази на вълк, но ако нещо ми изскочи, вълкът има по-добър шанс да отвърне.

Чайката беше безполезна за неща от този тип.

Тунелът продължаваше. Лапите ми издаваха лек звук, при допир с меката земя,

но секващият ми дъх ехтеше силно. Нямах никакво чувство за ориентация, след като

мрака и тягостното усещане на земята, изглежда заслепяваха другите ми сетива.

Тогава носът ми улови промяна в потока на въздуха. Беше по-остро, по-студено,

миришейки по-малко на земя, а повече на масло и автомобилни газове. Тези миризми

се съпровождаха от звука на кола, която току-що палеше.

Копелето има не само тунел за бягство, но и превозно средство за бягане. Което

не означава, че е виновен, относно престъплението, за което дойдох да го разпитвам,

защото много вампири имат убежища или тайни аварийни изходи, построени в

домовете си. Но факта, че използва своето, определено не означава, че пледира за

невинността си.

Във формата си на чайка, бързо препуснах през тунела, политайки нагоре със

сребристо-сивите си крила. Само за да открия, че се намирам в гараж, гледайки към

бързо отдалечаващ се миниван. Беше бял Форд транзит – от онези големи, квадратни

коли, без странични или задни прозорци, и с тонирани прозорци отпред. Перфектните

коли за вампири, с други думи.

Сурей караше с бясна скорост към Непеан и се насочи обратно към Франкстън,

минавайки през трафика, като полудял и пропускайки повечето от светофарите.

Намали, когато приближи до централен Франкстън, излизайки от Непеан и продължи в

няколко странични улици, докато не достигна някаква промишлена зона. Накрая

минивана намали, когато доближи редица основни, сиви складове. Тежката метална

врата на склада в средата започна да се вдига и миниванът влезе вътре. Мушнах се след

него и прелетях към тавана, кацайки на една от гредите, когато ванът спря и Сурей

слезе от него.

Изглеждаше като човек в паника. Пот лъскаше по лицето му и миризмата на

страх беше толкова силна, че я усещах даже и във формата си на чайка. Прекрачваше

по дължините на вана няколко пъти, прокарвайки ръце през тънката си коса и главно

гледайки, като луд, после спря и извади телефона от джоба си.

- Хайде, хайде, - измърмори, гласът му пречупвайки се от тревога. На

когото и да звънеше, очевидно не вдигаше. – По дяволите, - извика и се завъртя,

хвърляйки телефона към стената. Удари се с пълна сила, разбивайки се на хиляда

различни пластмаси и метални парчета, дори преди да се удари в пода.

Зачудих се дали Коул и екипа му биха могли да дръпнат нужната информация от

него. Вероятни зависеше от това, дали основния чип е оцелял след удара.

Изруга отново и закрачи към малък офис, който се намираше в далечния ъгъл.

Скочих от гредата и полетях надолу към вана, сменяйки формата си, когато приближих

земята, кацайки леко и тихо покрай задната част на вана. Сурей остана в офиса. Може и

да е вампир, но очевидно беше в голяма паника, че да не усети присъствието ми.

Изпълзях напред и надникнах през шофьорското огледало. Имаше оръжия на

предната седалка, което означава, че Сурей е бил повече от обикновено въоръжен. Аз

не бях. Всичките ми оръжия бяха заключени в колата. Плъзнах ръката си под дръжката

на вратата и я отворих толкова внимателно, колкото можех. Резултатния отзвук бе мек,

но все пак се чу през тишината, като изстрел.



- Кой е там? – попита Сурей.

Пресегнах се, хванах едно от оръжията, после казах:

- Райли Дженсън от Директората, г-н Сурей. Свалете оръжията, които

държите и излезте от офиса с вдигнати ръце.

Той не отвърна, но напрежението и страха, витаейки във въздуха сякаш се

повишиха в няколко градуса. Погледнах надолу, за да проверя дали пистолета е

зареден, после махнах предпазителя и увих пръст около спусъка. Не исках да го

застрелвам, но не исках и да рискувам.

- Излезте от офиса, - повторих, когато нямаше знак за движение от малката

стая.

- Какво искате от мен? – Гласът му бе изострен с паника.

Разправяла съм се с много вампири през годините си като свръзка и Пазител, и

никога не съм се срещала с някого, който го е страх толкова много. Което

предполагаше най-малкото да има някакво участие в убийството.

- Просто трябва да поговоря с вас, - казах.

- За какво?

- За убийство, което се е случило в Мелтън. – Когато проговорих, се

пресегнах телепатично, усещайки мислите му.

Ако можех да пречупя щитовете му и проникна в съзнанието му, мога не само да

го вцепеня, но и веднъж завинаги да разбера, дали наистина е виновен за таз

сутрешното убийство. Само че онова в което се ударих не беше бръмченето на

щитовете му, а по-скоро чернота. Този вампир беше умствено заслепен, точно като брат

ми. Което означава, че никой, независимо колко силен, може да прочете мислите му

или да го контролира телепатично.

Изругах безмълвно. Толкова с опита ми да действам по лесния начин.

- Не знам нищо за никакво убийство. – И все пак, тревогата изпълваща

въздуха се покачи рязко, опровергавайки думите му.

- Тогава няма за какво да се притеснявате.

Сканирах набързо склада. Имаше толкова много пространство между мен и

офиса, и докато нямаше никакви прозорци, гледащи към тази посока, той не се

нуждаеше от тях. Той е вампир. Не само, че има инфрачервено зрение на негово

разположение, но ще чуе сърцебиенето ми и ще усети прилива на кръвта във вените ми.

- Просто излезте и говорете с мен, г-н Сурей.

Не отговори. Премигнах и аз превключих на инфрачервена светлина. Вампирите

са склонни да не излъчват топлина на тялото, макар че са повече от студени – особено

по-старите, като Куин. Сурей бе тъмна, тъмно червена мъглявина, свита в ъгъла на

офиса.

Какво, по дяволите, си мислеше, че прави? Няма излизане от тази стая – и ако

имаше още един тунел за бягство, то вече щеше да го е използвал. Затова защо се бе

свил там, като уловен в ъгъла плъх? Чакаше ли някого? Много беше вероятно. Имаше

достатъчно време да звънне за подкрепление, докато караше.



Отново хвърлих поглед към сенките. Имаше врата в задната част на сградата, но

дори оттук можех да видя катинара. Което означава, че единствения вход или изход е

през все още отворената ролетна врата. Минах покрай вана, без да свалям очи от офиса

и сетивата ми насочени към отворената врата зад мен. Когато стигнах шофьорската

седалка се пресегнах вътре и натиснах дистанционното. Вратата започна да се затваря.

- Какво правиш? – Извика Сурей. – Защо затваряш вратата?

- Просто се уверявам, че никой няма да се промъкне, г-н Сурей. –

Промъкнах се около вратата на колата и си проправих път към предната част на вана.

Пистолета ми все още бе насочен към офиса, но се съмнявах той да излезе. По-вероятно

аз да вляза и да го хвана. – Няма причина да се панирате.

- Ще ме убиеш, нали? – Гласът му ставаше писклив. – Затова затвори

вратата, нали?

Погледът ми се премести от тъмната червена мъглявина, която бе Сурей, към

вратата на офиса. Би ми отнело само едно сърцебиене, за да вляза там, но все пак, бях

удобен прицел за подигравка. Сурей може и да е паникьосан, но си е вампир и все още

притежава рефлекси, бързи колкото моите. Бях ли способна да заложа живота си на

факта, че паниката му ще превърне целта му по-малко съвършена? Отговорът на това е

категорично не.

- Г-н Сурей, просто искам да поговорим. Ако нямате нищо общи с

престъплението, няма да си навлечете неприятности.

- Лъжите. Мога да го усетя!

- Г-н Сурей, моля ви излезте. Обещавам…

Дори не довърших изречението си. Сурей най-накрая помръдна, изстрелвайки се

през вратата и стреляйки с оръжието си с едно бързо, пъргаво движение.



Глава четвърта Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady

Изстрела отекна през празнотата. Аз се хвърлих на една страна, усещайки

ужилването от метала, който мина покрай бузата ми, като после стрелях и с моя

пистолет. Ударих цимента с достатъчно сила, че да се насиня, но игнорирах шока,

отекващ през мускулите ми и се завъртях в коленичеща позиция, държейки оръжието в

готовност. Нямаше нужда да си правя труда. Изстрела ми бе прелетял, застрелвайки

Сурей в средата на челото му. Дори вампир не може да оцелее, като мозъка му се е

пръснал на гърба на главата му.

Започна да ми се повдига. Затворих очи и се борих с горчивия вкус на жлъчка в

гърлото ми. Невинен или виновен, оставих да надделее инстинкта ми и стрелях за да

убия, отколкото раня.

Не искам да правя повече това. Мисълта дойде неясно и бързо, с бясна скорост,

че ме накара да потреперя. Но истината е, че ще го правя. Отново и отново. Ще правя

това, което трябва, докато убиецът не ме сломи. Защото нямам друг избор, никаква

друга опция.

Кай ми бе предложил опция, някаква безсмислена, глупава част от мен

прошепна. Можеше да е начин за излизане. Но такъв, който щеше да включва повече

убийства. Той бе ловец, като мен, само че на него му харесваше. Не би се променил,

дори ако аз го помоля. Но аз не го бях молила. Вместо това го убих.

Сълзи запариха в очите ми, но свирепо ги отблъснах. Самосъжалението едва ли

би ми помогнало сега. Поех си дълбок, до известна степен потреперващ дъх,

замахвайки с ръка към кървящата рана на бузата ми, после спуснах предпазителя на

оръжието и се помъчих да се изправя. Сурей може и да е мъртъв, но аз все още можех

да получа отговорите си – ако душата му е малко по-отзивчива, отколкото плътта му.

Минах покрай вратата на офиса и коленичих до тялото му. Мъртъв изглеждаше

малък и безобиден, тялото му толкова слабо, почти опустошено. Лицето му бе сухо,

носът и бузите му остри, и изпъкнали, кожата му толкова бледа, почти полупрозрачен,

като вампир, който не се е хранил достатъчно. Плътната миризма на кръв и мозък,

които изтичаха от главата му, караха носът ми да трепне от погнуса, но издигащата се

миризма отдолу ми хвана интереса. Защото под вонята на вампир бе дразнещият,

неясен аромат на върколак.

Някъде през последните няколко часа бе в близък контакт с един от нас. И ако

Сурей бе във вана, то душата на Джонсън би споменала нещо такова, тогава щеше да

даде първата ни улика, за това кой му е помощник в това престъпление.

Поставих ръце върху коленете си и зачаках. По някаква странна причина, хората

вярват, че вампирите нямат душа. Може би защото, за повечето вампири, процеса при

превръщането наистина включва смъртта на човешките им форми, докато телата им се

превръщат във вампири – и за хората, смъртта обикновено означава, че душата му

преминава отвъд. Но по каквато и да е причина, не е вярно. Въпреки че точно сега ми

се струваше, че душата на Сурей е леко уплашена да се появи и говори пред мен.

Преместих се малко по-назад, надявайки се, че давайки му повече пространство

ще го накара да се чувства малко по-неспокоен. Никога не съм срещала душа, която



толкова да я страх от мен преди. Объркани и стреснати от това, което им се е случило,

да, но в действителност никога уплашени.

Отне няколко минути, но постепенно студенината на смъртта започна да се

разнася из въздуха. Струйка усукан дим започна да се издига от тялото му, събирайки

се на няколко сантиметра от тялото му, докато не образува призрачна, почти

човекоподобна фигура, която нямаше лице. Не се въртеше, както многото други души

правеха, но усещах острата му тъга, пропивайки се в енергията ми.

„Ти излъга,” каза той, гласът му далеч по-проницателен, силен, отколкото е

обикновено за мъртвите. Но може би това е само резултат от скорошната му смърт.

Обикновено пристигам на местопрестъплението едва час след това.

- Всеки, който стреля по Пазител трябва да е подготвен. Много рядко

пропускаме. – Въпреки че аз можеше и да го направя, ако се бях замислила, отколкото

да реагирам. Щеше да е по-добре да разпитвам живото му тяло, отколкото мъртвото му.

„Но не съм убил никого,” отвърна той. Гневът и страхът му се завъртяха около

мен, през мен, като горчив, отмъстителен облак. Това бе същата горчивина, която

изпитах в парка.

- Ако не си убил Джонсън, тогава защо са открити твоите отпечатъци във

вана? И защо миризмата ти се усеща на местопрестъплението? – Той просто си стоеше

там, пулсиращ облак от противоречиви емоции. И не изглеждаше по-склонен да говори

в тази си форма, отколкото приживе. – Ако искаш да продължиш и намериш покой, по-

добре да говориш с мен тогава, г-н Сурей.

Нямах представа дали наистина действа по този начин, но се обзалагах, че и той

не знае. Той се раздвижи, изпращайки струйка дим да се завърти отвъд основната му

форма. Енергията произтичаща от тялото ми рязко се повиши и болка ме прониза.

Очевидно се нуждаех от повече време за възстановяване измежду душите.

„Копелето си го заслужаваше,” изплю накрая. „Той уби семейството ми.

Изтезавайки ги.”

- Отиде в затвора за престъпленията си…

„Ха,” присмя се той. „Двадесет и пет години за жена ми и дъщеря й. Струва ли

ти се честно на теб?”

- Това не е…

„Да, да, вие копелета всички се държите заедно. Е, не съжалявам за

действията си. Той си го заслужаваше. Сега мога да продължа в мир, знаейки, че не

може да причини това на никой друг.”

- Но всъщност ти не си направил нищо, нали, г-н Сурей? – Бе само

предположение, но при това доста сигурно.

Сурей може и да е вампир, но не притежава тази смелост за да изтезава някого.

Разбира се без да му мигне окото стреля по мен, но си мисля, че това бе повече страх и

паника, отколкото кураж. Враждебността му си завъртя около мен. Болката, всмукваща

се в силата ми нарастваше, както тъпата болка зад лявото ми око.

„Да,” каза накрая. „Наех някого.”

- Кажете ми кой.



„Така и не разбрах името му, също и той не се показа от този тъп костюм,

който носеше.”

- Костюм на демон? - Задимената му форма се раздвижи, което приех за

съгласие. Може би е забравил, че вече няма плът. – Тогава как се свързахте с него?

„Имаше реклама във вестника.”

Премигнах. Наемните убийци вече публикуват реклами?

- Какъв вид реклама?

„Реклама за решаване на проблеми. Свързах се с тях, разказах им за Джонсън и

те казаха, че могат да ми помогнат.”

Изпращайки наоколо убиец? Интересно.

- Тяхна или твоя беше идеята да придружиш убиеца?

„Моя. Исках да видя как копелето умира, да го усетя. Исках той да узнае какво

е да прекараш последните си минути от живота в такава болка и страх.”

Затова аромата на мъст бе толкова плътна и горчива.

- В кой вестник видя рекламата? – Замаях се, когато проговорих и поставих

ръка на пода, за да запазя равновесие. Но все повече отслабвах. Трябва да приключа

това скоро.

„В местния вестник,” отвърна Сурей. „Отпечатват го всяка седмица.”

- И нищо друго не можете да ми кажете за човека, който сте наел? Как му

плащахте?

„По банкова сметка.” Димящата му форма започна да се върти и гневът му се

усили. „Мога да почувствам, че отслабваш. Вероятно трябва да ме придружиш в…”

Не го изчаках да свърши, просто прекъснах връзката помежду ни, отрязвайки го.

Внезапното прекъсване ме накара отново да седна, но имаше дори по-голям ефект

върху него. Той изпищя.

Това бе остър звук на агония, заедно с поражение и димът, който бе образувал

тялото му, се разпръсна, прелетявайки като счупено стъкло в стотици различни посоки.

После го нямаше. Преглътнах тежко, силно надявайки се, че не съм разрушила душата

му толкова лесно, както го прострелях.

За няколко удара на сърцето си стоях там на студения цимент, взирайки се в

тялото му, но трепета в крайниците ми се влошаваше, не подобряваше, докато се

усещаше вече така, сякаш се тресях от върха на пръстите на краката до върха на косата

ми. Увих ръце около краката си, опитвайки да се овладея, но изглежда не помагаше.

Връхлетя ме студенина – хлад, която нямаше нищо общо с душите и всичко свързано

със смърт. И не само тази смърт, а всички като цяло. Тези в миналото и онези в бъдеще.

Тези, които опетниха душата ми и онези, които предстояха да го направят.

„Не мога да го правя вече.”

Не исках да го правя вече, но не виждах начин за измъкване. Имах нужда от

някой, с който да поговоря, някой, който ще разбере…

„Аз съм тук.” Като свеж, успокояващ бриз, мислите на Куин се вляха в моите,

внезапно прекъсвайки надигащия се поток от паника. „Говори с мен.”



Не можех. Думите не излизаха. Просто го исках тук, на живо, исках да увие

ръцете си около мен, казвайки ми, че всичко ще е наред. Че накрая променливия пръст

на съдбата ще започне да сочи към някой друг и живота ми отново ще е нормален.

Топлината и любовта му се разляха чрез връзката ни, премахвайки съмненията,

страхът. Мислите ми се размразиха. Паника утихна.

„Извинявай,” казах накрая. „Не исках да те притеснявам по този начин.”

„Любима, можеш да ме притесняваш по всяко време, навсякъде, по каквато и

да е причина.” Спря и усетих вълната от тревогата му. „Какво се случи?”

„Убих заподозрян.”

„Не и без причина.”

„Не.”

„Тогава си вършила работата си – нищо повече, нито по-малко.”

„Знам, но…”

„Стига си се самонаранявала, Райли.” Гласът му бе мек, но уверен. „В момента

трябва да се тревожиш единствено за себе си. Аз мога да се погрижа за всичко

останало – дори ако това означава да те разкарам от Директората.”

Усмихнах се. Прекрасно е да си обичан от този човек. Но бях ли готова той да

отиде на война, заради мен? Защото това ще му коства, да ме измъкне от Директората.

Джак е невероятен шеф и любезен вампир, но все пак е човек от Директората и се стара

доста време да ме постави там, където съм сега. Не би ме пуснал толкова лесно. И

докато не мислех, че Джак ще прибегне до насилие, за да ме задържи – особено срещу

вампир, който е по-възрастен и по-силен – Джак не е главния в Директората. Сестра му

е – а тя е по-възрастна и по-силна от Куин. Нямах идея на какво е способна.

Не възнамерявах да поставям Куин на риск, вече загубих сродната си душа. Не

възнамерявам да загубя и любовта на сърцето ми. Но присъстваше и проблема с

лекарствата в системата ми. Куин може и да притежава фармацевтични компании, но

нямат оборудванията, с които да ме наблюдават, с каквито Директората разполага.

Имайки предвид тези неща, на практика съм заклещена.

„Райли,” каза меко, „ако искаш да се махнеш, ще го направя, че да се случи.”

„Знам.” И това ме тревожеше. „Но не е толкова просто.”

„ Може да стане.”

Разтрих очите си с ръка. Може да е така. Може би ако не се страхувам и просто

се доверя, всичко ще си дойде на мястото. Но не можех. Не още. Не и докато всичко е

толкова напрегнато.

„Мисля, че просто ми трябва време,” казах меко. „Време да разбера какво

наистина искам.” Време да придобия смелост, за да го последвам.

„Може би също се нуждаеш да поговориш с някой, който е преживял това,

което и ти,” отвърна той. „От колко време не си говорила с Бен?”

Преди време гледаше на Бен, като на заплаха, но след всичко което преживяхме

наскоро, мисля, че Куин най-накрая разбра колко важен е за мен. Нямаше значение, ако

лунната жега ме тласкаше в чужди обятия – което не се е случвало скоро, определено

не и в тези на Бен – защото за вълк, сексът е на физическа основа, нужда, толкова



силна, колкото бе нуждата на Куин за кръв и не засяга сърцето или съзнанието.

Собственическата, контролираща част от него най-накрая бе направила път на

разбирането. В замяна му дадох всичко мое. Или по-голямата част от мен, която бе

оставена.

„Говоря с Бен постоянно.” И той наистина разбираше, защото и той бе загубил

сродната си душа, след това избирайки друг път. Но може би това също бе проблем.

Той се бе справил. Аз - не толкова.

„Мисля, че трябва отново да говориш с него.” Куин спря. „Трябва да поговориш

с някой.”

Затворих очи. Болката зад това изявление бе лесна за откриване.

„Съжалявам, любов. Не исках…”

„Знам.” Прекъсна ме нежно. „И знам, че в миналото ти казах, че не искам да

знам за теб и Кай. Но трябва да се освободиш от болката, Райли, или ще те изяжда

отвътре и разруши.”

„Знам.” Поех дълбок, треперлив дъх. „Ще си уговоря нова среща с Бен.”

И след това, може би, най-накрая ще намеря начин да говоря с Куин. Да му

разкрия болката и раната, която все още ме измъчваше отвътре. Макар че я усещаше

тази рана. Той бе толкова съсредоточен върху мен сега, че как да не забележи.

„Трябва да докладвам на Джак за смъртта,” казах накрая. „Това дали ще се

видим на обяд или вечеря, много зависи от това, което иска да направя след това.”

„Аз съм тук в офиса цял ден, затова просто се обади, когато си готова.”

„Ще го направя.” Спрях, после добавих меко, „Обичам те.”

Той се усмихна. Отрази се чрез връзката помежду ни, като слънце през дъжда,

толкова топла и великолепна.

„А ти си моят свят и всичко което има значения за мен,” отвърна той. „Спомни

си това, когато демоните погнат най-доброто от теб.”

Сълзи запариха в очите ми и мигнах, премахвайки ги. Трябва да съм направила

нещо както трябва, за да е оставила съдбата този мъж в живота ми. Изпратих му

умствена целувка, после затворих връзката помежду ни. Погледът ми падна на Сурей и

с въздишка извади телефона от джоба си.

Хората често се изненадват, че неща като телефоните оцеляват след промените

ни. Да бъда честна и аз не мога да си го обясня. Но нещата които носим – на телата си и

в джобовете ни – за тях се грижи магията, почти по същия начина, както с дрехите ни.

А с нещата които разнасяме – като чанти – не се случва това. Къде всъщност отива

всичко, когато сме в другите си форми, нямах представа – и наистина, предпочитам да

не узнавам.

Натиснах бутона за записване, игнорирайки факта, че ръцете ми все още се

тресяха и поставих телефона в удобна позиция.

- Името на жертвата е Ханк Сурей, - казах, предвижвайки се от другата страна

на тялото му, за да не преча на записа. – Един изстрел е изстрелян в челото му,

причинявайки му бърза смърт.

Не си направих труда да спомена, че стрелях при самозащита. Не бе от голямо

значение в този случай, като и Джак не го бе толкова грижа. Бръкнах в джобовете на



Сурей и започнах да вадя нещата. При нормални обстоятелства не аз щях да правя това,

а Коул. Но имайки предвид, че Сурей в действителност не е виновен за убийството,

трябваше да намерим отговорите бързо. Или по-скоро, Аз трябваше да намеря

отговорите бързо.

- Носна кърпа, три е петдесет на монети, намерени в левия преден джоб на

дънките. – Върнах ги обратно, после се преместих от дясната страна. – Портмоне,

намерено в десния страничен джоб.

В него имаше около четиридесет долара в брой, няколко кредитни карти и

няколко парчета нагънат вестник. Повторих го за пред телефона, после извадих

листовете и ги разтворих. И двете бяха изрезки от вестник, и двете относително малки,

но експлозивни по свой начин.

Първото бе кратка статия, която очевидно е била в портмонето му доста години.

Мастилото бе избеляло и хартията толкова тънка, че се разпадаше, където имаше

намачкани линии. Разказваше се за брутално убийство на жена и детето й в детската

площадка на парк Елтам и бе повече от двойка, дълги линии редове. Но това бе

достатъчно да намекнат за бруталността на събитието.

Жената на Сурей и осиновеното дете, очевидно. Не се учудвам, че въздухът бе

толкова сгъстен с аромат на мъст. Сурей наистина е сдържал гнева си много дълго

време.

На другото парче хартия бе рекламата, за която говореше, на нея пишеш

простичко „решаване на всички лични проблеми” и даден телефон за свързване. Бе по-

скоро стационарен, отколкото мобилен, а в тези дни и тези години бе необикновено.

Повторих го, заради телефона, после продължих да търся, но нямаше друго интересно.

Същия резултат имаше и при претърсването на вана. Спрях записа, пратих го на

Директората и звъннах на Джак.

- Райли. Току-що инсталирахме специална програма на телефона ти, която

се надявам, че ще спре сканиращото устройство да събира информация, докато ти

вземем нов номер. Какво се случи?

- Приклещих Сурей и той не бе доволен.

- Което означава, че е мъртъв. – Не беше въпрос и по много различни

причини това бе обезпокоително. Най-лошото е факта, че Джак не се съмняваше, че ще

стрелям, за да убивам и това определено бе едното нещо, което исках да избегна.

Отчаяно исках той да има съмнения. Нуждаех се да има, за собственото си

спокойствие, ако не за друго.

- Душата на Сурей дойде и го разпитах. Оказа се, че е наел убиец чрез

реклама в местният вестник. Отрязъка бе в портмонето му…

- Записа ли откритието ти? – прекъсна ме той. – Коул е много претенциозен

за това.

И ми бе казвано достатъчно пъти от него, за да го направя инстинктивно.

- Вече е по път към теб, въпреки че може да го предупредих, че също така ще

намери мои отпечатъци и във вана. Сега трябва да проследя номера който намерих. –

Пресегнах се за рекламата и прочетох номера. – Може и да отида да го разследвам, ако

намерим мястото.



- Почакай. – Остави телефона настрани, после промърмори нещо на някой,

който бе в офиса с него. Чу се шумолене от хартия, после пак се върна на телефона. –

От лабораторията току-що оставиха последните резултати.

Стомахът ми се сви. Изследванията до толкова се превърнаха в обикновена част

от живота ми, че едва дори мислех или питах за тях. Но ако го споменаваше, това само

би означавало, че генетичните белези са се преместили. Неочаквано облизах

пресъхналите ми устни.

- И?

- И се оказва, че ДНК-то ти се променя към вампир.

Замръзнах.

- Това наистина не е неочаквано.

Особено имайки предвид, че Роан вече бе повече вампир, според генетичния си

код. Винаги е било възможно, че евентуално аз ще се насоча по този път, дори без

лекарствата за ДНК, които Тайлът ми бе давал.

- До известна степен, не е, - съгласи се Джак. – Но не са промените, които

до известна степен очаквахме.

Защо ли не се учудвах? Разтърках уморително очи и казах:

- Тогава какво се случва?

- Не сме напълно сигурни. – За минута звучеше почти толкова уморен,

колкото мен. Но тогава, разбирайки, че се превръщам повече във вампир, сериозно

обърка плановете му за дневния отряд. – Сравнихме резултатите ти с тези на Роан.

Неговите са постоянни от години – а твоите не са.

- Което означава, че каквото и да се случва, не ме прави като Роан?

Което до някъде е добре, защото Роан трябва да пие кръв по време на лунната

жега и това бе нещо, което отчаяно исках да избегна. Мразя вкусът на кръв, дори когато

е след тръпката на преследване и самото хващане на зайци. Ако Джак бе прав, изглежда

щях да избегна цялата работа с пиенето на кръв – но на каква цена? В какво по-точно

ме превръщаше проклетото лекарство?

- Имайки предвид успеваемоста ни при прогнозирането накъде ще се

насочат тези промени, мисля, че ще е по-безопасно, ако увеличим прегледите.

И не беше ли това, което исках да чуя. Изследванията може и да не ме

притесняваха, както преди, но имаше едни месеци, в които се чувствах като

възглавничка, набодена с игли.

- За седмично посещение ли говорим?

- Най-малко.

По дяволите.

- По-добре, че проследихме промените, отколкото да разберем по трудния

начин, Райли. – „Предполагам е така.” – Добре, - продължи той, - имаме адреса. Ще ти

го пратим на компютъра.

Който не бе никъде наблизо. И внезапно, част от мен не искаше да ходи никъде

близо до него. Поех треперлив дъх и издишах бавно. Не помогна да успокоя нервите

или болезнената нужда да избягам.



- Сега се насочвам натам, после отивам за обяд.

- Дръж връзката отворена, Райли.

Като затвори. Пъхнах телефона в джоба си, после се изправих на крака.

Миризмата на кръв се носеше във въздухът, остра и плътна. За кратко се зачудих дали

тази миризма някога ще ме предизвиква. Само защото ДНК-то ми изглежда променя

посоката си от този на вампиризмът, не означава, че не може отново да се промени.

Завъртях се решително на токчето си и тръгнах. Не можех да променя това,

което ми се случваше и нямаше да прекарвам време в размисли върху това. Имах

достатъчно проблеми; не се нуждая от нищо допълнително.

Не ми отне много да стигна до колата ми, но при три смени във формата ми на

чайки, блузата ми бе нацяло разкъсана. Взех тениска от багажа, облякох я преди да

влезна в колата и тръгна към адреса, който Джак ми изпрати.

Оказа се, че е по-малко от внушително изглеждащ бетонен блок, в задната улица

на Св. Килда. Открих свободно място за паркиране, няколко сгради по-надолу, слязох

от колата и бавно се запътих нагоре. Апартамента, който показваше линка на телефона

бе на четвъртия етаж, който в този случай бе последния етаж. Изучавах прозорците, но

не можах да разбера кой е на заподозреният. Всичките имаха едни и същи дълги завеси,

единствената разлика бяха цветовете. Някои бяха сини, други розови. Всички бяха

избелели от слънцето и до известна степен замърсени.

Сградата изглежда нямаше инсталирана някакъв вид система за сигурност

отпред – което, имайки предвид западналата външност на мястото, не бе никак

изненадващо. Вратата беше боядисана червена, но боята бе олющена и дървото на

дупки. Въздухът, идващ от сградата бе богата смеска от пот, евтин парфюм и секс.

Което предполагаше, че вероятно е публичен дом. И докато публичните домове са

легални повече от няколко години, не съм сигурна, че би трябвало да се намират в този

район на Св. Килда. Като главно правило, те трябва да са надалеч от главни жилищни

райони, но не е неизвестно, че съветниците ги подкупват, за да гледат настрани.

Погледнах към вратата, докато вървях и видях доста огромен, и мускулест пазач,

стоейки в коридора. Което може би обясняваше защо няма система за сигурност отвън,

но все пак изглеждаше като касапница. Този район е добре пазен и доколкото знаех, тук

е нямало никакви проблеми в продължение на месеци. Но може би не бе тук само за да

пази дамите.Може би също е сложен да пази стаята горе. Тази, която заемаше

необикновена част от сградата.

Продължих да вървя, докато не завих зад ъгъла, тогава отново смених формата

си, силно надявайки се, че тениската ще издържи повече от блузата. Резервните ми

дрехи бяха на привършване. Полетях към покрива и кацнах на мръсните керемиди. Не

се преобразих веднага в човешката си форма, а вместо това крачех наоколо, като всяка

обикновена чайка, докато проверявах за системи за безопасност. И открих много

такива.

Камери, топлинни сензори и звукови сензори – всичко това не се виждаше

отдолу и ми се струва малко преувеличено, за това, което изглежда като евтин

публичен дом. Разходих се, оглеждайки се за някакъв начин да вляза. Имаше врата, но

нямаше дръжка от тази страна. Което означава, че е малко вероятно да има катинар

отвътре. И докато без съмнение можех да вляза, някой щеше да ме чуе или види с

всичката тази защита. Точно сега ми се струваше дяволска добра идея да избегна



разкриването – поне докато не разбера какво по-точно пазеше всичко това. Което

означаваше да намеря друг вход за влизане.

Литнах отново нагоре, летейки за малко, преди да се спусна надолу по страната

на сградата. Прозореца на третия етаж бе отворен, затова обикалях наоколо и кацнах на

перваза. Отвътре се чу звук от скърцане на легло и мърморене на мъж. Миризмата на

секс и пот беше толкова силно впита във въздуха, че в тази си форма можех да я усетя.

Игнорирах я, скачайки от перваза на пода, после оглеждайки се за системи за

безопасност. Изглежда нямаше тук – без камери и проследяващи устройства от

всякакъв вид, които можех да видя, освен дискретно разположения бутон, намиращ се в

края на леглото. Да се използва, ако клиентите станат непослушни, без съмнение.

Двойката бе в леглото. Мъжът бе прекалено пълен и силно се потеше, жената

слаба и тъмна кожа. Тя дъвчеше дъвка при движенията на мъжа. Поклатих глава.

Никога не бих могла да разбера човешката нужда да си плащаш за секс – главно защото

не можех да разбера какво удоволствие може да изпитваш, когато само единия си

прекарва добре. Но все пак аз съм вълк и сексът е нещо, на което да се радваме и

отпразнуваме. Може би трябва да си човек, за да разбереш идеята за плащането на секс.

За жалост, вратата бе затворена. Вървях по овехтелия килим за да огледам все

пак, но във формата си на чайка, никога нямаше да успея до отворя. Изпсувах

вътрешно, после се преместих под единствената друга мебел в стаята – доста раздърпан

шезлонг.

За щастие, сексът не продължи толкова дълго. Мъжът свърши, жената погледна

часовника си, после го удари леко по гърба.

- Времето изтече.

Гласът й бе дрезгав и променлив. Зачудих се дали и е такъв по-принцип или

променен от многото цигари. Мъжът изсумтя и слезе от нея, тялото му клатушкайки се

във всички неподходящи места. Хвърли презерватива в боклука, после се облече и

излезе от стаята – тряскайки вратата след него.

Жената се пресегна за пакета цигари на зле изглеждащото нощно шкафче до

леглото, извади си една, после я запали. Пое си дълбоко дъх и направи няколко

кръгчета с дим, после си обърна главата и погледна право в моята посока.

- Кой, по дяволите, си ти?



Глава пета Превод: rescho0o

Редакция: Vampire Lady

Поколебах се за един удар на сърцето, после закрачих. Може и да ме беше

забелязала, но още не беше започнала да крещи за помощ. Това поне беше нещо, мисля.

Обаче не смених формата си веднага. Все пак съществуваше възможност жената

да обича да говори с чайки, затова се загледах в нещо отвратително на килима и се

опитах да се държа като птица.

- Оценявам опита – каза тя, дръпвайки си отново от цигарата, - но съм

чувствителна към шифтъри и те усетих на перваза. Смени си формата и говори с мен

или ще започна да викам за помощ. А предполагам, че не искаш това, ако ще се

промъкваш през прозорците.

Като нямах много голям избор, смених формата си, после седнах на канапето.

Тениската ми не можа да се справи много по-добре от предишната ми риза и ме

принуди да завържа двата й края, за да не изпаднат гърдите ми.

- Какво си ти? – попита тя, оглеждайки ме критично. – Очевидно можеш да

приемаш форма на птица, но миришеш на вълк.

- Защото съм.

Тя повдигна вежда.

- Късмет. Е, защо си тук?

- Това зависи от скоростта, с която ще изтичаш долу и ще ме докладваш на

пазача.

- А. Е. – Тя седна и изви крака. Беше гола, но не и пукаше, като на вълк. Което

беше необичайно за някой, който мирише на човек, но предполагам, че в нейната

работа, бързо губиш благоприличие. – Печеля 50 долара за 20 минути в тая дупка.

Плати ми ги и устните ми са запечатани.

Не усетих лъжа в думите и мислите й. Затова бръкнах в джоба си, извадих

портфейла си и й подадох 50 долара. Но отдръпнах ръка, когато тя се пресегна да ги

вземе.

- Искам честни отговори. И мога да кажа кога лъжеш.

- Сделка. Въпреки че може да не знам това, което те интересува.

- Честно е. – Оставих я да вземе парите. – Какво можеш да ми кажеш за

апартамент 404?

Тя повдигна вежда.

- Само това, че е извън обсега на нас, дамите.

- Но това не ти е попречило да си любопитна, нали?

Тя се усмихна.

- Не. – Направи пауза, за да дръпне от цигарата си. – Двама мъже редовно се

насочват натам. Единият е върколак, а другият някакъв друг шифтър. От миризмата му

мисля, че е птица.

- Можеш ли да ги опишеш?



Тя сви рамене.

- Мъже са. По-слаби и по-подобаващи от идиотите, които аз обслужвам. Вълкът

има кафяви очи и коса, другият е блонди със зелени очи.

- А как се придвижват?

Тя се усмихна.

- Като мъже, с които не искаш да се забъркваш. Ченге ли си?

- Пазител.

- Което означава, че нещата наоколо могат да станат интересни.

- Зависи от това какво точно има в тази стая.

- Е, мога да ти кажа, че се качват горе без нищо, а се връщат с някакви бележки.

И телефонът звъни доста.

- И не си чувала гласове горе, нито си виждала някой да влиза в стаята?

- Не. А от това, което чувам, останалите стаи са складове.

- А охраната?

- Горе има камера на стълбите. Вероятно е с електронна ключалка, защото чувам

бипкания. Друго не мога да кажа.

Обзалагах се, че камерата е инфрачервена. Имайки предвид всичката техника на

покрива, би било почти безсмислено, ако сложат друга камера.

- Кой следи камерата? Пазачът в коридора?

- Съмнявам се. Франки повечето пъти е заспал.

Повдигнах вежда, лек смях се заигра около устните ми.

- Значи по-скоро възпира визуално, отколкото физически?

- В общи линии. Въпреки че не бих искала да го дразня – има мускули на

мускулите си.

Което не значи нищо, ако не можеш да ги използваш.

- Няма ли друга охрана някъде?

- Не и доколкото аз съм наясно, но това не означава, че няма.

- Ами резервни системи?

- Освен Франки, не мисля, че има други. – Тя сви рамене. – Електрическата

мрежа тук е доста стабилна, затова не мисля, че считат за необходимо да има.

Това поне ни осигуряваше път вътре.

- Ами собственикът?

- Ти Джей? Той идва тук само веднъж седмично, за да раздаде заплатите. Вони

се занимава с всекидневните неща.

- Има ли си фамилия?

- Никоя от нас няма фамилно име – каза тя провлечено. – Не и ако не си платиш

повече.

Нямаше начин, при условие, че можехме да проверим бизнес регистрите.



- Знаеш ли дали прозорците горе са заключени?

Тя поклати глава.

- Но половината неща в тази дупка не работят, така че не бих се учудила, ако

същото важи и за горните етажи. – Тя ме погледа за момент, после добави: -

Прозорците са твърде тежки за птицата ти, а балансирането по парапета ще е

ужасяващо за човешката ти форма.

- Преди не са ме спирали.

- Чувала съм това за вас. – Тя погледна часовника си. – Следващият ми клиент

ще ме очаква долу след десет минути. Освен ако нямаш още въпроси, трябва да отида

да се измия.

Изправих се.

- По кое време обикновено идват тези мъже, за да проверяват горната стая?

- Обикновено идват към два. – Тя се усмихна. – За още петдесет долара ще

оставя прозореца и вратата отворени, в случай, че ти потрябват.

- Ти си маскирана акула – казах и въпреки това извадих портфейла си.

- Момичето трябва да преживява – провлачи тя.

Предполагам, че е така. И въпреки че условията тук бяха ужасни, поне имаше

охрана и тя не беше на улицата. Трябва да има и положителна страна.

- Ще се опитам да не те безпокоя, когато се върна.

Тя изсумтя.

- Изглеждам ли сякаш имам нещо против да ме безпокоят?

Ухилих се.

- Благодаря за помощта.

- Кас – каза тя. – Името ми е Кас.

- Благодаря, Кас.

Тя кимна, после отвори дрешника, извади малка торбичка и остави парите там.

Смених формата си и отлетях от прозореца във вид на чайка, обиколих около сградите,

за да проверя различните прозорци на последния етаж преди да се насоча към улицата.

Смених формата си, оправих дрехите си, после се запътих към колата си. Но не влязох

в нея, а вместо това грабнах телефона си. Набрах номера на Куин и зачаках

нетърпеливо да вдигне.

- Е, здравей – провлачи той, нежният ирландски акцент правеше гласът му

толкова секси. – Не очаквах да те чуя толкова скоро.

- Бях на посещение в един бордей – казах, представяйки си изражението му и

усмихвайки се на картинката.

- И съм сигурен, че има страхотно добра причина за това – каза той, - въпреки че

не мога да се сетя за такава.

- Имаше телефон.

- Повечето имат.

Засмях се.



- Този телефон е номер за контакти на няколко наемници.

- Интересно. – Гласът му беше сух. – И защо ми звъниш?

- Защото имам нужда от храна и секс, не задължително в този ред. Реших, че

може да си заинтересован да утолиш едното или двете от тези желания.

- Правилно си предположила. Къде искаш да се появи утоляването?

- Някъде, където не е прекалено лъскаво. До един и половина трябва да съм се

върнала в бордея, затова нямам време да се прибера и да се преоблека. А няколко

шифтъра накълцаха последната тениска, която имах в колата.

- Което е гледна, на която се наслаждавам – каза той. – Да разбирам ли, че си

близо до града?

- Света Килда.

- Отлична. Има малък спа център на Акланд Стрийт, където предлагат страхотен

обяд и невероятни спа грижи. Ще ти изпратя адреса и ще те чакам там след двайсет

минути.

- Но аз не искам...

- Райли, довери ми се.

- Добре – измърморих. – Но знаеш каква кучка ставам, когато гладът ми не е

утолен.

Той се засмя, топлият звук премина през мен като ласка.

- Довери ми се, любов, имам намерение да задоволя и двама ни.

- Е, добре. – Погледнах часовника си. – Ще се видим след двайсет минути.

- Да.

Той затвори и аз звъннах на Джак.

- Шефе – казах, когато отговори, - стационарната линия се намира на покрива на

един бордей, а целият етаж е пълен с електронни системи за сигурност.

- Което означава, че крият нещо – каза той. – Можеш ли да влезеш вътре, или

искаш професионална помощ?

- Е, мисля, че електрониката обикновено има нужда от ток, за да работи, та, би

ли било възможно да уредиш леко затъмнение в околността около два?

- Ще се наложи да изключим цялата улица, но, да, може да се направи. – Той

направи пауза. – Проследихме номера. Телефонът е записан като притежание на

бордея. Собственик на въпросния бордей е Ти Джей Харт. Опитваме се да проследим

някакъв негов адрес.


- Не е ли в бизнес регистрите?

- Пощенска кутия е.

Намръщих се.

- Не мислех, че е законно да се прави така. Мислех, че трябва да е уличен адрес.

- Обикновено да.



Което означаваше, че Ти Джей или познава някого, или плаща на някого. Което

означаваше, че има пари или връзки, които не са очевидни от състоянието на бизнеса

му.

- Няма шофьорска книжка или полицейско досие – продължи ДЖак. –

Данъчните са записали адреса му като Фицрой, но къщата е била разрушена тази

година, за да се направи блок.

Което означаваше, че може просто да е изчезнал, или да не иска да бъде

намерен. Отбелязах си да попитам Кас по-късно, после казах:

- Възможно ли е да се доберем до телефона?

- В тръбите е, така че се увери, че не оставяш следи за присъствието си.

Което означаваше миризми, ако си имахме работа с друг шифтър. Намръщих се

и погледнах часовника си, чудейки се дали бих могла да отида до работилницата на

Лиандър и да се върна в Света Килда за двайсет минути. Знаех, че там държи сапун,

отмиващ миризмите, просто защото често му се налагаше да оправя вида ми за

операции под прикритие, а заличаването на миризмата беше основна част от

преобразяването. Може и да закъснеех, но трябваше да го направя.

- Има двама мъже, които редовно събират съобщенията – казах. – Ще се опитам

да взема техни снимки днес и да ти ги изпратя.

- Добре. И не мислим, че това е еднократно. В Сидни е докладвано, че има

брутално убийство, което е поразително сходно с нашия случай.

- Което означава, че жертвата е освободен наскоро затворник?

- Да. В момента се опитваме да добием пълна представа.

- Може да бъде полезно да се поработи върху списък на скоро освободени или

тези, на които им предстои да бъдат освободени, затворници с дълги присъди.

- И с това сме се заели – из коментира Джак. – Вече локализирахме две

възможности – двама мъже са били освободени от затвора Пърт преди три седмици.

Единият се е върнал в родния си град Дундан, – което е по средата на Западна

Австралия, - а другият е отишъл в Брисбейн.

- Значи си мобилизирал силите на Директората в Брисбейн и Перт и си ги

предупредил за вероятните неприятности?

- Да. Също така изпратих молби към всички сили на Директората да ни

снабдяват с всякаква информация за престъпления от подобен вид. Очакваме няколко

попадения. Толкова добре защитавана организация вероятно няма да се цели само в

престъпници.

Не и ако се появяваха в местните вестници.

- Обаче сигурно това е нова организация. Иначе със сигурност щяхме да сме

чували за тях преди.

- Не е задължително. Ако операциите им досега са били междущатски, не е

имало причина да бъдем уведомявани. На практика всяка отделна сила е автономна.

И все пак всички идваха от един източник – Мелбърн, - а се обзалагах, че

директор Хънтър следи внимателно всяка отделна дивизия. В крайна сметка

Директоратът беше нейното бебче.



- Сега отивам да обядвам, шефе, но ще се върна в бордея в един и половина.

- Добре, но искам да се върнеш в Директората след това. Трябва да напишеш

доклада за убийството и инцидента със стрелбата.

Сбърчих нос. Мразех да пиша документи в най-добрия случай. И, помислих си с

лека тъга, сега Кейд го нямаше и не можех със сладки приказки да го убедя да ми

помогне.

- Ще го направя – казах и затворих. Телефонът ми избибка с известие за входящо

съобщение. Беше адресът, който Куин беше обещал. Отворих вратата на колата и

включих борд компютъра, превключих на навигация и въведох адреса. Оказа се, че

вероятно мога и пеша да стигна до там за по-малко от пет минути.

Изключих компютъра и заключих колата, после отново смених формата си. От

всичкото това летене ръцете ми започваха леко да се изморяват, но нямаше какво да

направя по въпроса. Нямаше начин да карам до работното място на Лиандър и да се

върна за двайсетте минути, с които разполагах. Не и с тези задръствания.

Естествено, небесният трафик беше по-различен и докато се борех с яка чайки и

гълъби – които винаги пощуряват, когато ги доближа, - и засилващия се вятър, бях с

пет минути закъсняла, когато се върнах обратно на Акланд Стрийт.

Пооправих облеклото си колкото можех, после влязох през старата синя порта,

която беше главният вход към спа-то. Хубавото нещо на това, че си в Света Килда,

беше, че никой не забелязваше какво точно си облякъл – или почти си облякъл.

Странниците и чужденците бяха често срещани тук и дори рецепционистката не ме

огледа, когато влязох във фоайето.

- С какво мога да помогна? – Гласът й беше дълбок и богат, и някак странен.

- Райли Дженсън. Имам среща с господин О’Конър. – Въпреки че задържах гласа

си мек, той сякаш отекна в тишината на мястото.

- О, да – каза тя и натисна бутон.

Не чух звънец, но две секунди по-късно се появи една мъничка жена и ми се

усмихна гостоприемно.

- Госпожице Дженсън – каза тя, - последвайте ме, господин О’Конър ви чака.

Думите й се извъртяха около мен, странно напомняйки ми за хората, които не

чакаха. Кейд. Кай. Горчивата тъмнина се надигна, но я натиках обратно безмилостно.

Имах мъж, който ме обичаше, – и когото обичах, - и той ме чакаше. Това беше

достатъчно.

Не, прошепна тъмната част. Не е.

Игнорирах я и продължих да следвам жената.

Минахме през още една врата и миризмата на хлорирана вода започна да

доминира. Но под нея се носеха миризмите на ванилия, портокал и подправки.

- Тук е зоната за спа грижи – каза жената, очевидно правейки въвеждаща

обиколка. – Залите за масаж са в другото крило. Ако желаете масаж след спа-то, можем

лесно да го уредим. – Погледът й се плъзна върху ръцете ми. – Двучасовият масаж на

ръце и крака и много отпускащ.



Последвах погледа й. Ноктите ми не бяха толкова зле. Е, да, лакът беше леко

олющен, а ноктите ми бяха малко твърди, но не заслужава този поглед, който тя им

даваше.

- Ще го запомня – казах меко, въпреки че можех да се обзаложа, че мястото е

далеч от възможностите ми.

Тя кимна, после чукна на последната врата преди да я отвори.

- Господин О’Конър, госпожица Дженсън пристигна.

- Благодаря, Саша.

Саша кимна, после затвори вратата зад мен. Повдигнах вежда към Куин.

- Говорите си на първи имена?

Той се усмихна, тъмните му очи замигаха.

- Ревност ли чувам?

- Зависи защо си на първи имена.

Той се засмя и отиде до джакузито, което заемаше по-голямата част от стаята.

Краката му бяха боси и всяка стъпка отекваше меко по тъмния мраморен под, звукът

пасваше странно на този на водата. Стените зад него бяха топло кафяво, което пасваше

на златото на спа центъра. В общи линии цялата стая крещеше „разкош”. Но дори така,

нищо в стаята не беше толкова разкошно, колкото вампира, който вървеше към мен.

Дори не и мирисът на прясно изпечен хляб и шунка, който се носеше от кухнята.

Ноздрите ми се разшириха, потъвайки в богатия аромат на Куин, когато се

приближи по-близо, после ме взе в ръцете си и ме целуна. Не сладко, не меко, а с

всичкия глад на мъж в нужда. Увих ръце около врата му и отвърнах на целувката

нежно, и за няколко минути нямаше нищо освен целувката, мъжа и нуждата, която

гореше като лагерен огън между нас.

Той най-накрая се отдръпна, очите му блестяха от желание.

- За да отговоря на въпроса ти – каза той, - един приятел не можа да събере

достатъчно пари, за да отвори мястото, затова инвестирах. Познавам персонала, понеже

съм мълчалив партньор.

- Значи затова успя да вземеш стаята в такъв малък срок.

- Със сигурност не съм над злоупотребяването с положението си, когато нуждата

се надигне.

Погледът ми се плъзна по облеченото му тяло и се спря на достойнството му.

- А на мен определено ми се струва, че нуждата се е надигнала.

- Така е. Да се оттеглим ли във водата?

- Мислех, че никога няма да попиташ.

Съблякох дрехите си, после гледах как Куин сваля неговите. Когато се съблече,

хвана ръката ми и ми помогна да пристъпя във ваната. Водата миришеше слабо на

хлор, но не прекалено, а бълбукащата топлина бързо направи магията си с тялото ми,

карайки ме да се чувствам по-отпусната от всякога.

Потопих се в нея с въздишка на удоволствие.

- Това беше добра идея.



- Знам, нали? – Той се плъзна във водата до мен, на устните му играеше

предизвикателна усмивка, а в очите му гореше пламък. – Но мислех, че си дошла тук,

за да задоволяваш по-основни нужди...

- Може би водата е достатъчна – подкачих го, увивайки крака около тялото му и

приближавайки го по-близо. Сладкият му аромат, богат на желание, заплува около мен,

засилвайки нуждата ми.

Усмихнах се и се притиснах към него, наслаждавайки се на топлината и

близостта му.

- Което означава, че не мога да те целувам неразумно? – промърмори той.

Устните му бяха толкова близо, че можех почти да ги вкуся. Почти. Беше сякаш

ми се предлагаше шоколад, но не можех да го изям. А това ме накара да го искам още

по-яростно.

- Което означава – отговорих с треперещ от желание глас, - че трябва да ме

целунеш само ако наистина, наистина го искаш.

- О, когато стане въпрос за теб, искането никога не е било проблем –

промърмори той.

Ръката му се плъзна около талията ми, пръстите му се притискаха в гръбнака ми

и разнасяха топлина, когато ме притисна по-близо до топлото си твърдо тяло.

Целувката му беше горещина и желание, и любов – всичко опаковано в един

пакет, и каза всичко, което имаше да се казва, без думи.

После устните му продължиха, изучаваха, подкачаха. Гърлото, раменте, гърдите

ми. Отвърнах на вниманието му нежно, изучавайки твърдите равнини на тялото му,

докато богатият аромат на страстта му изпълни въздуха и цялото ми тяло не загоря за

него.

Когато пенисът му се плъзна бавно, но дълбоко в мен, изстенах от удоволствие.

После започна да се движи, а аз можех само да се движа заедно с него, наслаждавайки

се на чувството, което минаваше през мен. Наслаждавах се на пълнотата – пълнота,

която усещах и в ума и сърцето си. И въпреки това дълбоко в тъмните кътчета на

съзнанието ми дебнеше предупреждение, глад, който никога нямаше да бъде задоволен

сега, когато Кай го нямаше.

Но докато имах това, докато имах Куин, щях да намеря начин да оцелея.

Той не бързаше, милваше ме, докосваше ме и ме целуваше. Но малките

вълнички вода започнаха да падат от ваната, сблъсквайки се с телата ни, чиято скорост

на движение се увеличаваше, а самите движения ставаха все по и по-неотложни.

Сладкото напрежение започна да се сформира ниско в стомаха ми, продължавайки в

останалата част от мен на вълни, бързи колкото тези, които ни заобикаляха, докато не

се превърна в сила, която ме накара да треперя и да стена.

Дишането му се учести, темпото му се засили. Страстта му ме отведе до места,

където съществуваше само чувството, после ме отведе и отвъд тях.

Той свърши с мен, зъбите му се забиха във врата ми в същия момент, изостряйки

и удължавайки оргазма, докато тялото ми не трепереше от изтощение и крайно

удовлетворение.



Няколко минути след това не се движехме, оставяйки топлите бълбукащи

мехурчета да галят кожите ни. После той се размърда и ме удостои със сладка и нежна

целувка.

- Предполагам сега трябва да те оставя да задоволиш и другата си нужда.

Отпуснах ръце около врата му.

- Не мисля, че в момента имам енергия, за да се помръдна.

- Е, не може да те оставим да умреш от глад. Харесвам жените си с месо по

костите, благодаря ти много.

Като каза това, плъзна ръката си под тялото ми и ме изправи. Засмях се с

наслада и целунах бузата му.

- Значи ако бях природно кльощава като повечето върколаци, нямаше да ме

обичаш?

- О, пак щях да те обичам – каза той с блестящи очи, когато излезе от ваната. – Просто

щях постоянно да те накарам да напълнееш. Но с моя късмет, момичето ми обикновено

има пищни извивки. Просто си ги искам обратно.

С усмивка започнах да го целувам и да захапвам леко врата и меката част на

ухото му.

- Това ще ти струва, нали знаеш – промърморих. – Защото имам страхотен

апетит.

- О, мисля, че съм повече от способен да утоля апетита ти.

И през следващия час и нещо, наистина доказа, че е повече от способен.

Беше почти един и четирийсет и пет, когато се върнах в бордея. Кацнах на

покрив от другата страна на улицата, после смених формата си и си намерих място зад

един билборд, което да ми осигури сенки, които да ме скриват и въпреки това да ми

позволяват да виждам какво се случва на улицата.

През следващите петнайсет минути не се случи нищо. Няколко клиенти

излязоха, но нито един не влезе. Може би късният обяд беше слаб период.

В два – точно навреме – светлините в близките сгради угаснаха. А лошият не се

виждаше. Изпсувах леко и се зачудих дали Кас не ме беше изиграла. Но не усетих лъжа

в думите й или в мислите й, така че или беше по-добра от вампир в изричането на

лъжи, или мъжете не се бяха появили по някаква друга причина.

Която щеше да е просто късметът ми.

Продължих да чакам, надявайки се тихо, че Джак ще успее да държи тока

изключен достатъчно дълго.

В два и десет един очукан на вид фургон се приближи бавно. Обърна в края на

улицата, после се върна, паркирайки на едно място няколко преки зад бордея. Двамата

мъже излязоха – единият беше с кафява коса, другият – рус.

Кас не беше излъгала.

Извадих телефона си и започнах да снимам. Русият се приближи към бордея, но

другият остана близо до колата, погледът му обхождаше околните сгради. Въпреки че

знаех, че не е вероятно да ме види в сянката на билборда, все пак се увих още малко в



нея. По-добре предпазлива, отколкото съжаляваща – особено когато косата ти е

червена.

Когато погледнах към ръба на сградата, русият беше изчезнал в бордея, а вълкът

се беше подпрял на колата с кръстосани ръце и крака, въплъщение на небрежността.

Само постоянното му изражение на тревога и напрежението в тялото му предполагаха

друго. Снимах още веднъж, за да съм сигурна, че съм хванала номера на косата, после

внимателно се придвижих назад. Когато прибрах телефона си, смених формата си и

прелетях над пресечката, идвайки отзад на бордея.

При по-близка инспекция установих, че счупеният прозорец, който бях

забелязала по-рано, не можеше да осигури място за врабче да прелети, камо ли чайка.

Изпсувах, после смених формата си. Тениската ми, или това, което беше

останало от нея, падна от раменете ми, а дънките ми изглеждаха определено по-зле.

Отново изпсувах, когато вятърът се изви около мен, изстудявайки кожата ми и удряйки

тялото ми. Прозорците в тази сграда може и да бяха по-дълбоко от обикновеното, но

това не означаваше, че са по-малко рисковани. Поколебах се за няколко секунди,

опитвайки се да запазя равновесие. Опитвах се да игнорирам стария страх, който се

надигаше всеки път, когато погледнех надолу. Подобни страхове бяха напълно

абсурдни, защото формата ми на чайка означаваше, че сега всякакви височини не бяха

заплаха за мен, но предполагам, че някои страхове са прекалено вкоренени, че да бъдат

заличени толкова лесно.

Проверих прозореца за жици и сензори, но не виждах такива, затова забих нокти

под перваза и го повдигнах нагоре. Кас беше права за ключалките – тази направо се

разпадна, когато прозорецът се отвори. Плъзнах се вътре и паднах меко на пода,

усещанията ми не съобщаваха за никой и нищо.

Първото нещо, което забелязах, беше камерата в далечния ъгъл, но беше

насочена към другата стена и не мърдаше. Временното спиране на тока беше

проработило – поне в този случай. Оставаше ми само да се надявам, че нямат резервни

за останалите системи.

Въздухът беше спарен и миришеше леко на урина – но не можех да кажа дали е

човешка, или животинска. Макар че малките топчета по пода предполагаха, че най-

малко един опосум се е настанил тук. Чудех се как са стигнали дотук без да задействат

охранителните съоръжения. Очевидно малките мръсници са по-умни от мен. Самата

стая съдържаше само празни рафтове, които бяха покрити в прах и паяжини. Затворих

прозореца – за всеки случай, ако токът се върне в грешния момент, - после се насочих

направо, избягвайки зле изглеждащите дъски на пода и опосумското ако колкото

можех.

Когато стигнах вратата, увих пръсти около дръжката, но не я отворих веднага.

Вместо това превключих на инфрачервено зрение. Бърз поглед на стаите отвъд вратата

разкри живот в стая близо до входа на сградата. Това трябва да беше русият шифтър, - а

имайки предвид, че е някакъв вид птица, си струваше риска да изляза. Вълкът може и

да ме беше помирисал, но по принцип птиците нямат толкова развит нос. А тези стаи,

както и онези долу, не бяха много светли, което означаваше, че сенките бяха дебели в

ъглите. Ако имах късмет, можех да се скрия там.

Извъртях дръжката и отворих вратата, но когато го направих, шифтърът

помръдна, топлината от тялото му показваше, че пристъпва през прага. Замръзнах

наполовина в стаята, наполовина извън нея, надявайки се сенките да са достатъчно

плътни, за да ме прикрият.



Той погледна в моята посока, после спря, а бдителността му нарасна два пъти.

Той извади пистолет и натисна копче на ревера си.

- Грег, имаме отворена врата на един от складовете. Ще ида да проверя.

Което означаваше, че още не ме беше забелязал, но ако не направех нещо бързо,

щеше да ме види. Сенките не бяха толкова плътни, че да устоят на близък поглед. За

всеки случай не и през деня.

Но вместо да отстъпя, го ударих телепатично, плъзгайки се в ума му тихо и

ефективно като всеки вампир. Увих призрачни пръсти около контролните му центрове,

спрях движенията му и изтрих всяка бдителност и чувство за нещо ненаред от ума му.

После, знаейки, че нямам много време преди партньорът му да започне да става

подозрителен, преминах бързо през мислите му. Името му беше Джеймс Кътър и

двамата с вълка работеха в дивизия Мелбърн за организация на име Реванш. Кътър не

знаеше кой притежава и управлява организацията, но те се отчитаха на мъж на име

Дилиън Павейн. Потърсих още информация, но той не знаеше много. Нямаше офиси,

локализирани в Мелбърн, поне доколкото той знаеше. Винаги се срещаха в барове, но

никога в един и същ. Плащаха му в брой – друга рядкост в днешно време. Също така му

беше писнало от куриерски задължения – които включваха проверяване на различните

телефони – и беше нетърпелив за първото си убийство.

Което означаваше, че който и да управляваше тази организация, не се

доверяваше на никого.

Грабнах телефона си и бързо записах местоположенията на другите телефони,

после поставих в ума му картината на затворена врата, карайки го да мисли, че всичко е

наред. Като свърших с това, го обърнах и го освободих.

За частица от секундата той спря, сякаш се чудеше какво, по дяволите, прави,

после това, което бях сложила в ума му, пое контрола и той докосна отново връзката за

комуникации на ревера си.

- В склад номер три има счупен прозорец – каза той. – Нищо тревожно.

Той направи пауза, слушайки коментара от другата страна, после добави:

- Как, по дяволите, мога да знам как се е отворила вратата? Може би дръжката се

е счупила като всичко останало в тази дупка. Основното е, че никой не може да влезе

или да излезе, с изключение на тези проклети опосуми.

Той направи пауза отново, после добави:

- Да, изтрих записа след като си записах. Не се тревожи, по дяволите.

Той се обърна и си тръгна. Изчаках докато затвори вратата, после погледнах към

дръжката в ръката си и я счупих. Когато мъжете се върнеха, щяха да очакват счупена

ключалка, затова им я осигурих.

Когато се обърнах, токът се върна, прекъсвайки всякаква възможност за

изучаване на останалите стаи. Не можех да рискувам, когато камерата се извъртя в

тишината. А кой знаеше какви други мерки за сигурност има на това място, които

никой не е забелязал. Джак нямаше да е впечатлен, ако по невнимание ги уведомях, че

сме по петите им.

Бързо затворих вратата и смених формата си – чудейки се наполовина, докато го

правех, дали ще ми останат някакви дрехи, когато се върна обратно в колата.



Камерата вече беше започнала да се върти към вратата, а аз бях почти на

прозореца. Ако не тръгнех сега, щяха да видят прозореца и щяха да разберат, че не е

точно счупен, както каза шифтърът, и щяха да започнат да се чудят защо е излъгал. И

ако имаха някакъв телепат в екипа си, той щеше да открие следи от присъствието ми в

ума на шифтъра.

Не можех да поема този риск.

Скочих напред и разперих крила колкото можех, целейки се в малката дупка по

средата на стъклото. В последния момент затворих очи и свих криле в очакване на

сблъсъка. Ударих го със скорост, счупих стъклото и то се разпръсна. Което сега

можеше да ги накара да се чудят как точно се е счупило стъклото, но не можех да

направя нищо за това. Назъбените парчета стъкло се забиха в кожата ми. После бях

навън в свободния въздух и падах надолу. За момент се надигна паника, после разперих

криле и започнах да летя, замахвайки покрай няколко покрива, после се извърнах към

предната част на сградата. Кацнах на близкия покрив, минах във вълчата си форма, за

да спра кървенето, после отново полетях.

Мъжете бяха в колата, тръгваха. Последвах ги няколко улици, после се извъртях

и прелетях през прозореца на Кас. Трябваше да я попитам още няколко неща за шефа й.

Тя беше с друг мъж, но вратата беше отворена, както беше обещала. Имайки

предвид, че не исках да я гледам в действие отново, се за разхождах пред вратата, за да

имам по-добра видимост. Коридорът беше дълъг и сенчест, а извън него водеха четири

врати. Едната беше затворена, но останалите три бяха отворени, а стаите бяха празни.

Отидох до стълбите и погледнах нагоре. Камерата беше над площадката и наистина

беше инфрачервена.

Изглежда доста неприятности са си създали за това, което не е нищо повече от

телефонно депо, но пък не бях разгледала другите стаи, та кой знаеше какво има в тях?

Подозирах, че няма да е много. Въпреки че душата на Съри ни беше насочила

към тази следа, самият Съри вероятно щеше да направи същото и ако беше жив – дори

ако трябваше да го направи недоброволно, чрез телепатическа намеса. Щяхме да

намерим това място – и този телефон – по един или друг начин, а подозирах, че щяха да

са готови за такова събитие.

Върнах се в стаята. Клиентът на Кас тъкмо приключваше, затова изчаках докато

си тръгне, после се върнах към човешката си форма.

- Имаш няколко гадни рани там – провлачи Кас, кръстосвайки крака и сядайки

на леглото.

- Стъклото е виновно – казах. – Предполагам, че не знаеш къде живее Ти Джей

Харт, нали?

Тя повдигна вежда, смях заигра в очите й.

- Не е ли вписан в бизнес регистрите?

- Очевидно не. – Пльоснах се на стола и се опитах да игнорирам миризмите,

които се надигнаха от него. – Ще ти дам трийсет кинти за информацията, защото само

толкова имам.

Тя ме поогледа за момент, после каза:

- В какви неприятности е Ти Джей? Защото колкото и гадни да са клиентите,

това е сигурно и чисто място за работа.



Поколебах се.

- Зависи дали само наема стаите или е активно въвлечен в случващото се тук.

- Е, знам, че надигна ада заради гадориите по покрива, затова подозирам, че

участието му е само на ниво плащане. – Тя повдигна ръка. – Първо заплащането.

Изглеждаш като човек, на когото може да се има доверие, но и преди са ме подлъгвали.

Извадих портфейла си и й подадох последните си пари.

Тя прибра парите, после ми се усмихна.

- Ти Джей живее надолу по пътя към Елууд. Обича да е близо до инвестициите

си.

Тя взе една хартия и ми написа адреса, после ми я подаде.

Пъхнах я в джоба си.

- Значи има повече от един бордей?

- Да. Другият е в Колфийлд. Малко по-луксозен е. Работех там, когато бях по-

млада. – Тя сви рамене, сякаш възрастта и понижаването не бяха истински проблем.

- Мога ли да те попитам защо си още в този бизнес? Имам предвид, че

изглеждаш доста схватлива и умна и подозирам, че можеш лесно да се заемеш с нещо

друго.

- Квалифицирана съм за професионален асистент и съм адски добра в това, така

че няма съмнение, че бих могла. Но парите тук са добри, мога да си определям кога да

работя, а и е включена медицинска застраховка. – Тя отново сви рамене. – Още една

година и нещо и вероятно ще отворя мой...

Тя направи пауза и килна глава встрани.

- Ти Джей тъкмо влезе в сградата.

- Той е шифтър?

Тя кимна и усмивка се заигра по устните й.

- За негово съжаление, другата му форма е далеч неинтригуваща. Той е заек.

Засмях се. Просто не можах да се удържа.

- Заек?

- Да. Обаче това обяснява увлечението му към секс бизнеса. – Тя отново направи

пауза, после се намръщи. – Мъжете се върнаха. Шифтърът птица и...

Останалата част от изречението й беше прекъсната от два кратки и остри

изстрела.



Глава шеста Превод: rescho0o


Като се разнесоха писъци, погледнах към Кас и й прошепнах належащо:

- Скрий се под леглото и не излизай, докато не ти кажа.

Когато тя започна да пълзи, за да изпълни казаното от мен, се запътих към

вратата. На закачалка близо до вратата висеше син копринен халат, затова го взех и го

облякох – повече за да се слея с тълпата, отколкото да прикрия частичната си голота.

После опрях гърба си в рамката на вратата и натиснах ком-линка.

- Джак, в бордея има стрелба. Нещо не е наред.

- Видя ли те някой да влизаш или излизаш?

- Бих казала не, само дето са тук и стрелят. Може да са някакви охранителни

системи, които не са се изключили при спирането на тока.

- А може да са дочули слуховете, че проследяваме Сюри, и сега да заличават

всички възможни следи, които водят към тях. А това би означавало телефонният номер,

който Сюри знаеше, и вероятно всеки, който знае местоположението му.

- Това си е студенокръвно.

- Както и мишените ти.

Вероятно беше прав. Огледах бързо около ъгъла. В коридора сенките и

слънчевата светлина се бореха за своята независимост. Вратата в долния край на

коридора беше още затворена, но когато погледнах, се чу хлопване на резе.

Обитателите очевидно бяха чули изстрелите – не че резе би спряло решителен шифтър.

Погледнах над рамото си, за да се уверя, че Кас не се вижда, после се запътих към

коридора.

Някои хора тичаха нагоре по стълбите, а други – към задната част на сградата.

Въздухът беше подплатен с миризмите на кръв и страх, но поне вече нямаше викове.

Но въпреки че нямаше и повече изстрели, онези мъже бяха още долу. Можех да

помириша вълка, както без съмнение и той можеше да ме помирише. Надявах се просто

да си помисли, че работя тук. Може и да беше необичано за вълк да работи в бордей, но

не беше нечувано.

Очевидно първо бяха тръгнали след мишената си мъж, която трябваше да е

собственикът, мъжа, който им беше дал под наем стаите. С всеки друг щяха да се

оправят когато и ако им останеше време.

Стигнах до стълбчето и погледнах надолу. Нагоре по стълбите тичаха две

полуоблечени жени, а на няколко метра зад тях тичаше мъж с много златни бижута. А

зад всички тях, един етаж по-надолу, беше русият шифтър птица, с пистолет.

Движенията му бяха спокойни, уверени. Може би знаеше, че тук горе няма изход –

освен да скочиш през прозореца. А ако някой, който нямаше крила, направеше това от

тази височина... Е, вероятно щеше да се спаси от куршумите.

Пресегнах се телепатически, възнамерявайки да се плъзна в съзнанието му и да

го спра, но се ударих в електронна стена. Копелето беше с нано жица. И то силна, ако

се съдеше по отката на енергията. Можех да я счупя, но щеше да отнеме време и, което

беше по-важното, щеше да ме остави отворена за нападение от вълка. Физически не



можех да атакувам двама мъже едновременно, дори и да бях един от най-силните

телепати на Директората.

Пристъпих обратно в сенките и зачаках. Двете жени изтичаха покрай мен,

миришеха на пот, страх и секс. Дори не ме видяха, просто изтичаха към стаята на Кас.

После се появи мъжът. Беше малък и жилав, с големи уши и крив нос – и в момента

капеше пот от него. Вътрешният ми вълк изръмжа – тя обичаше да ловува зайци, не да

ги спасява.

Хванах го с едната си ръка и го изтеглих към стълбчето, после закрих устата му

с ръка, прекъсвайки вика му преди да е успял да напусне гърлото му.

- Райли Дженсън, Директоратът – прошепнах, устните ми бяха толкова близо до

ухото му, че почти вкусвах кръвта от раната от куршума на врата му. На вълчата ми

душа й се прииска да разкъса плътта, толкова често беше ловувала в планината, но

вампирът не се вълнуваше от миризмата му. А това само по себе си беше причина за

празнува, имайки предвид внезапната промяна в ДНК-то ми към вампир.

- Ако искаш да живееш – добавих, - влез под леглото и чакай там.

И той като Кас се подчини. Джак каза в ухото ми:

- Райли, трябват ни живи, ако ти е възможно.

- Шефе – промърморих, надявайки се, че вълкът беше прекалено далеч, за да ме

чуе, - нямаше ме само няколко месеца. Не съм чак толкова ръждясала.

Нито бях такъв убиец. Поне се надявах.

- Трябва ли ти подкрепление? – добави той.

Поколебах се. Подкрепление означаваше или Роан, или Иктар, а истината беше,

че нито единият от тях нямаше шанс да се появи преди края на екшъна – дори и да бяха

в града. А се съмнявах, че брат ми е.

- Не. Добре съм.

- Добре. Поръчах почистващ екип при теб. Ще са там до дванайсет.

Не отговорих. Не можах. Шифтърът птица беше прекалено близо, миризмата му

замърсяваше въздуха с остротата си.

В напрегнатата полутишина проехтя изстрел и аз подскочих наполовина. Но

изстрелът не беше насочен към мен. Не беше стрелял шифтърът на стълбите. Идваше

то приземния етаж, или от вълка, или от който друг беше там долу.

Един удар на сърцето по-късно виковете започнаха отново. Свих пръсти,

борейки се с порива да помогна на тези жени. Може и да бях пазител, може и да имах

предимството на скоростта и бързината, но истината беше, че бях сама срещу двама, а и

двамата бях въоръжени. А Джак щеше да се вбеси ако ме убиеха сега, след всичко

случило се последните няколко месеца

Стъпките на шифтъра едва се чуваха изпод всичкия шум от паника и ридания.

Зачудих се дали Франки – гардът на бордея, който очевидно имаше мускули по

мускулите, - беше първата жертва и дали беше още долу, опитвайки се да си върши

работата, после зарязах мисълта, когато русият се появи на площадката на етажа и се

обърна.

Не му дадох възможност да ме види. Просто затичах право към него, едната ми

ръка грабна онази, с която държеше оръжието. Сритах го в ребрата и паднахме тежко



долу, тялото му притискаше моето. Той реагира както всеки трениран боец би реагирал

– със сила и бързина. Крошето му ме удари толкова силно, че беше като от бетон, и

можех само да се държа на ръката му, която държеше оръжието. Той ме удари отново и

нещо в мен пукна. Изпсувах и извих лакът нагоре, удряйки брадичката му. Такъв удар

би счупил челюстта на човек, но този мъж не беше човек, а ние сме по-твърди. Той

изплю един кървав зъб и ме хвана с една ръка, изтъркаля ме така, че той да е отгоре.

- Пусни оръжието, хубавице – каза той, дъхът му беше като мъртво месо, - или

ще бъда принуден да счупя още нещо.

- Пробвай се и аз ще счупя теб.

Той се изсмя и засили юмрук. Раздрусах тялото си, повдигайки го достатъчно, че

да пъхна единия си крак под него. Преди да успее да освободи оръжието си, той падна

надолу, а топките му се забиха в коляното ми. От дробовете му експлодира въздух и

той придоби странен червеникавокафяв оттенък.

Изтръгнах оръжието от захвата му, ударих задната му част от главата му, за да

го изпратя в безсъзнание, после го изритах от себе си.

Само за да чуя още едни стъпки, идващи от стълбите.

По дяволите.

Скочих на крака, хванах ръката на шифтъра и го завлачих към най-близката

спалня. Зарязах го близо до леглото, после разхвърлях матраците, надявайки се, че

скърцането, което бях чула по-рано, е било индикация, че тези легла имат от онези

евтини метални пружини. И поне веднъж съдбата ми даде почивка.

Грабнах най-близката пружина, изтръгнах достатъчно тел, че да ми достави

достатъчно количество метал, после натиках шифтъра от другата страна. След като

поставих ръцете му зад гърба, ги завързах с жицата, увих ги около крайниците му, до

раменете. Разбира се, нямаше да го задържи ако сменеше формата си, затова за всеки

случай разбих лакътя му с дъното на пистолета. Звукът от чупенето на костта ме накара

да потръпна, но свободен шифтър, който не може да лети, беше по-добре от нищо.

Увих останалата жица колкото можех, после пристъпих над него и отидох към вратата.

Стъпките бяха спрели. Задуших в търсене на миризмата на вълка. Беше близо,

но не достатъчно. И беше толкова наясно с присъствието ми, колкото аз с неговото.

Имах две възможности: да го изчакам или да тръгна след него.

Клонях към първата възможност, когато отново започнаха викове и изстрели. Не

какви да е викове, а онези, които се превръщаха във влажни гъргорещи звуци, които

това бяха спирани от нов изстрел.

Стреляше, за да ги осакати, преди да ги убие. Опитваше се да ме изкара навън с

болката на жените.

Проработи.

Поех си дълбоко въздух, после затичах колкото можех по-бързо към стълбите.

Хванах се за парапета с една ръка и се прехвърлих през него, падайки на стълбището на

втория етаж. Видях вълка незабавно. Видях пистолета, насочен право към главата ми.

Хвърлих се встрани и премазах няколко стълбчета, като се закатерих към третия етаж.

Куршумът, предназначен за главата ми, се заби в рамото ми и болката нахлу.

Копелето използваше сребро.



Бяха ме прострелвали прекалено много пъти с гадното нещо и плътта ми реагира

незабавно. Яростна болка запламтя надолу по ръката ми, кадейки усещанията ми,

крадейки силата ми преди дори да можех да мигна.

Ако не го убиех скоро, нямаше да съм способна да го убия изобщо.

Но в секундата, в която помръднах, той ме простреля отново. А със среброто

вече в рамото ми, вече нямах скоростта си за подкрепа. Дори вампирската ми кръв не

можеше да ме спаси от ефектите от среброто.

Затова вместо да мърдам, останах където съм, трепереща и потяща се. Не се

преструвах. Болката беше силна и остро се покачваше. Но пръстите ми – тези на

дясната ръка, ръката, която още усещах, - бяха увити около здраво парче счупен

парапет. Не беше голямо оръжие, но и с вампирската сила на моя страна, нямаше нужда

да бъде.

Въпреки че ако той не се помръднеше скоро, среброто можеше да отнеме и това

от мен.

За няколко секунди не се случи нищо. Той остана където беше, неподвижен и

тих, с изключение на бавния стабилен ритъм на дишането му. Но можех да усетя

напрежението му, подушвах готовността му да действа, помръднех ли.

Най-накрая той пристъпи напред. Една стъпка, втора стъпка. Скоро острият

аромат на мъжки вълк изпълни ноздрите ми и ми отне всичката воля да не се извъртя и

да не забия кола в плътта му. Не беше достатъчно близо за това.

Затова чаках докато огънят в рамото ми ставаше по-ярък и цялото ми тяло

започна да изтръпва.

Той срита гърба ми, после бързо се върна. Не реагирах. Той опита отново, по-

силно този път. Изстенах – звук, който беше истински и прочувствен, защото беше

ударил счупеното ребро. Той се изкиска, после ме прескочи.

Сритах го с обутия си с ботуш крак, удряйки го силно в топките. Когато той се

запрепъва и падна, аз се извъртях нагоре, забих парчето от парапета в ръката му,

насилвайки я в плътта и мускула и после от страни, опирайки ръката му в тялото. Той

изкрещя, пръстите му рефлексивно се отпуснаха и той пусна оръжието. Извъртях се,

повалих го, после скочих на крака, тръгвайки напред към оръжието.

- Джак – изпъхтях, когато увих пръстите си около оръжието. Извъртях се и

ударих лицето на вълка с него. Той се строполи и не помръдна. – Накарай някой да

дойде тук бързо. Простреляха ме със сребро и се разпадам бързо.

Той изпсува.

- Мъжете?

- Повалени в момента. – Гърбът ми удари стената и се плъзнах надолу по

дължината й, дупето ми удари толкова силно земята, че изпрати вълна на болка през

мен. За момент виждах в червено. По челото ми изби пот и замъгли очите ми. Замигах

яростно и се опитах да се концентрирам върху вълка. В момента точно може и да беше

в безсъзнание, но ако копелето се събудеше и дори само помръднеше към мен, щях да

го застрелям. А точно сега със среброто, горящо в плътта ми, не ми пукаше особено

дали щях да го убия.

- Екипът е на четири минути и половина от теб – каза Джак. – Дръж се, Райли.



Нямаше да изкарам четири минути. Съмнявах се, че и две щях да успея.

Изгарянето ставаше по-силно, а ръката ми започваше да трепери толкова много, че бях

в опасност да застрелям себе си, ако стрелях с него.

- Кас – извиках, гласът ми беше дрезгав и грапав. – Имам нужда от помощ.

Нямаше незабавен отговор и не можех да кажа, че я виня за това.

- Кас – извиках. – Мъжете са на земята, подкреплението на Директората е почти

тук, а мен ме простреляха. Наистина, наистина имам нужда от помощта ти.

- На три минути са от теб – каза Джак в ухото ми.

Наистина?, помислих си леко замаяна. Коул наистина пренебрегваше

ограниченията на скоростта.

Изтръпването беше започнало да пълзи по врата ми. Ставаше ми трудно да

дишам. О, Боже. Не можех да умра – не исках да умра. Не и така.

Изпълни ме сила – сила, която беше любов и топлина, и всичко беше правилно в

света ми. Премахна безчувствието от врата ми, позволявайки ми да дишам малко по-

лесно. Не го премахна – не можеше да го премахне, - само го изпрати към краката ми

вместо към гърдите и гърлото. Щеше да ми осигури време, а се нуждаех от него

отчаяно.

Няма да умреш, Райли, каза Куин. Няма да го позволя. Продължавай да дишаш.

Продължавай да се бориш. Идвам.

Не, помислих си слабо. Недей. Ще се оправя.

Дори като го казах, знаех, че ще ме игнорира. А част от мен беше невероятно

доволна от този факт.

След още няколко ценни секунди, по стълбите проехтяха стъпки, насочени

надолу.

- Райли? – гласът на Кас беше колеблив, сякаш беше готова да се изпари при

най-малкото нещо.

- Тук – изграчих.

Главата й се появи в полезрението ми, но беше размазана. Или може би просто

зрението ми беше замъглено. Очите й се ококориха, когато ме видя, а лицето й

пребледня.

- О, Боже – каза тя с една ръка на устата.

- Да – казах. – Използва сребърни куршуми. Трябва да ги махнеш.

- Две минути – каза Джак. – Дръж се.

Кас задиша на пресекулки и каза:

- Не мога...

- Можеш – прекъснах я грубо. – Трябва.

Оставих оръжието на пода. Ръката ми трепереше прекалено много, за да е

безопасно.

Тя издаде нисък звук, после си пое отново дъх.

- Ще доведа Марла. Тя е по-добра в...



- Не. Трябва ти да го направиш. Веднага.

- Но аз нямам никакви инструменти...

- Имаш ръце, Кас. Просто забий пръст в раната и го извади.

- О, мамка му. – Но седна до мен и ръката й докосна рамото ми. Пръстите й

трепереха почти колкото моите.

Намери нещо, което да захапеш, предложи Куин. Ще помогне.

Затърсих слепешката парче дърво, после го натиках в устата си, когато тя си пое

дълбоко дъх.

- Добре.

Само толкова предупреждение получих. Тя заби пръста си в раната и един вид

си проби път към гърлото ми. Всичко стана червено, а потта по челото ми се превърна в

река.

Кас плачеше и трепереше, но не спря. От раната закапа кръв и болка превзе

света ми. Отне ми всички сили, за да остана в съзнание. Раят да ни е на помощ, ако

един от тези мъже се съвземеше достатъчно, че да нападне сега.

После куршумът помръдна. Настрани, не нагоре. Не навън. Нагорещени до бяло

пръсти преминаха през мен и аз захапах толкова здраво дървото, че по езика ми се

забиха трески.

Кас изпсува горчиво и заби пръстите си малко по-надълбоко. Куршумът

помръдна отново, но този път нагоре, издавайки лек пукащ звук, когато излезе от

плътта ми.

Облекчението беше почти незабавно. За няколко секунди опрях глава на стената,

вдишвайки учестено въздуха, усещайки как огънят угасва и надявайки се и

безчувствеността да изчезне.

- Благодаря ти – каза накрая и отворих очи. Очите й бяха подпухнали, носът й

беше зачервен, а тя беше пребледняла, колкото можеше да е бледа една тъмнокожа

жена. – Току-що ми спаси живота.

- А ти спаси този на Ти Джей и нашите. Честно е, мисля.

- Да. – Повдигнах още треперещата си ръка и избърсах потта от очите си. – Но

мисля, че той простреля няколко от момичетата и мъжа планина, който охранява долу.

Още сълзи закапаха от очите й. Тя ги затърка яростно, после се извъртя при

звука от стъпки, страхът й се увеличи с няколко нотки.

- Райли? – гласът на Коул беше дрезгав и неотложен.

Бяхме спасени.

Можех да се отпусна.

След като смених формата си, за да спра кървенето и да заздравея счупеното си

ребро, точно това направих.

Когато се свестих, се намерих в топли познати ръце. Бяха увити около мен,

придържаха ме стабилно, притискайки ме към тяло, което беше твърдо и силно.



- Хммм – промърморих, гушвайки се по-плътно. – Ето така трябва да се буди

момичето от всеки кошмар.

Куин целуна върха на главата ми, устните му бяха леки, но топли.

- Нямам много против частта „държа те, докато се събудиш”, но нека за в

бъдеще да избягваме частта, която включва „простреляна от сребро”, нали?

- С удоволствие. – Отворих очи и замигах при неочакваната яркост на

светлината. Очевидно вече не бяхме в сенчестия коридор на бордея. – Проблемът са

лошите момчета. Изглежда възнамеряват да използват сребро.

- Е, значи ще трябва да се научиш да ги избягваш по-добре.

Изсумтях леко и се изправих. Ръцете на Куин се плъзнаха от кръста ми към

бедрата, но не ме пусна. Може би се страхуваше, че ще падна по лице. И имайки

предвид треперенето, което нахлуваше в тялото ми, щом помръднех, по-скоро беше

прав.

- Проблемът с избягването на лошите момчета е, че е моя работа да ги повалям.

- Тогава може би трябва да сменим работата ти.

Погледнах към него и видях сериозността на изражението му, малките бръчки от

напрежение и притеснение около очите му. Повдигнах ръка и погалих силните красиви

линии на лицето му.

- Може би.

Той се усмихна и целуна пръстите ми.

- Вълкът още се наслаждава ан лова. Когато спре, ме уведоми.

- Ще го направя. – Наведох се напред и го целунах, бавно и сладко.

Звъненето на телефона ни прекъсна.

- Това сигурно отново е брат ти – каза Куин сухо. – Първите няколко дузина

пъти не ми повярва, когато му казах, че си добре.

- Такъв сарказъм от мъжа, който започна да тича, за да стигне до мен. Против

волята ми, ако мога да добавя.

Той сви рамене и ми подаде телефона си.

- В момента съм по-свързан с теб, отколкото е той – а и ако беше наистина зле,

тогава можех да те спася само ако съм до теб.

- Наистина? Как? - попитах, после натиснах бутона на телефона и добавих: -

Роан, добре съм. Наистина.

- Така каза и Куин, но трябваше сам да се уверя. Какво, по дяволите, се случи,

Райли? Получавах всякакви видове странни предчувствия.

- Простреляха ме със сребро. – Стегнах лявата си ръка, като го казах. Можех да я

движа, но определено имах липса на чувствителност в пръстите. Какво му имаше на

левия ми крайник, че лошите го мразеха толкова? Първо загубих пръст, после загубих

парче от кожата, а сега май щях да загубя усещането си в ръката. Това щеше да е много

гадно – но предполагам, че ако щеше да се случи, тогава по-добре лявата, отколкото

дясната ръка, имайки предвид, че съм десничарка.

- Е, това обяснява горенето и безчувствеността, които ме удариха. Добре ли си?



- Жива съм и мога да се движа. Това винаги е бонус след като са те простреляли.

– Не споменах продължаващото безчувствие. Никой не можеше да направи нещо по

въпроса, така че защо да се тревожат?

- Абсолютно вярно. – Той направи пауза и чух мърморене на фона. – Лиандър

каза, че за вечеря ще готви печено агне. Смята, че имаш нужда от грижи.

- Кажи му, че ще го обичам вечно, ако го направи.

Роан изсумтя.

- Господи, толкова лесно се продаваш.

- Абсолютно. Ще се видим довечера, бро.

- След такава близка среща, трябва да се прибираш направо у дома, а не да

ходиш на работа.

Но той нямаше да отиде направо у дома и двамата го знаехме.

- И аз имам работа, Роан, и още не е приключила.

Той измърмори нещо, което не разбрах, после каза:

- Да, да, ще се видим довечера.

Ухилих се, като затворих, после подадох телефона обратно на Куин. Той го

прибра в джоба си, после внимателно махна още потните кичури от челото ми.

Пръстите му бяха необичайно хладни до кожата ми и се намръщих.

- Защо не си топъл като обикновено?

Той повдигна вежда.

- Аз съм. Ти обаче имаш чувството, че изгаряш.

- О. – Може би беше последствие от куршума. Или фактът, че стояхме тук на

топлото слънце. Въпреки това не беше достатъчно слънчево да накара Куин да се

отдели от мен.

Но това не означаваше, че не е достатъчно горещо за някой, чиито вампирски

гени са започнали да се проявяват...

Избутах тази мисъл, защото не исках да се двоумя върху такава възможност

точно в момента. Кожата ми може и да беше гореща, но не изгаряше, затова не видях

смисъл да се притеснявам за това.

- Колко време бях в безсъзнание?

Погледът ми се премести на сградата от другата страна на пътя. Отпред имаше

няколко линейки, както и колите на Коул и следователите. Всъщност цялата улица

беше блокирана. Виждах ченгетата, които управляваха движението.

- По-малко от десет минути – отговори той. – Само колкото да те изведем оттам

и да намерим къде да седнем, наистина.

Това някъде беше спирка на автобус. Поне кървенето беше спряло.

- Щеше да ни е по-удобно в колата ти.

- Щеше, но колата ми не беше тук тогава. Движа се по-бързо без нея.

Погледнах го и отново видях малките линийки около очите му, но осъзнах, че са

по-скоро от умора, отколкото от притеснение.



- Затова кожата ти е по-хладна. Използвал си формата си на Аед.

Като Аед, той можеше да се превръща в дим и да пътува на места, на които

вампирите не могат – дори най-старите. Можеше да язди вятъра и да преживява

нападения, които малко други вампири можеха. Но като всяка друга способност, и тази

си имаше недостатъци. Приемането на формата на Аед го отслабваше. Колкото повече

я използваше, толкова по-слаб ставаше.

- Освен това ти дадох малко енергия – каза той и сви рамене. – Ще се оправя

след няколко часа.

- Добре. – Направих пауза, после добавих: - Преди малко каза, че можеш да ме

спасиш само като си до мен – какво имаше предвид с това?

- Аедите са кръвни братовчеди на жътварите. Те са мрака на нашата светлина.

Ние сме пазителите на портата, а те са водачите, но силите ни са сходни. – Той се

поколеба, погледът му ме изпиваше, сякаш това, което признаваше, някак го

алармираше. – Мога да – ако поискам, - да спра душата ти от напускането на тялото ти

и да я задържа, докато премахнем среброто и започнеш отново да дишаш.

Зяпнах го. Щях ли някога напълно да опозная всички лица на този мъж? Щях ли

някога да съм напълно наясно с всичко, на което е способен?

А имаше ли значение?

Отговорът на този въпрос беше решително не. Обичах го без значение какво е,

без значение какво може да прави.

- Това си е доста плашещо.

- И причината да има толкова малко аеди наоколо. Хората убиват това, от което

се страхуват, а един аед може да се убие много лесно, ако се хване в човешка форма.

Ключът е в хващането им в човешка форма. Задачата беше по-трудна, отколкото

изглеждаше, имайки предвид, че могат да се превърнат в дим за едно мигване.

- Е, ако можеш да правиш всичко това, защо не ме извади от безсъзнанието ми,

когато бях в болницата след като Кай умря? Имам предвид, Смъртта – или Жътваря,

или която там е сенчестата тиктакаща фигура, която ме чака, - можеше да ме вземе по

всяко време. Защо просто не ме събуди?

- Защото не мога, точно както и жътварите не могат. – Той се поколеба. – Или в

техния случай, няма. Душата трябва да вземе решение да напусне тялото преди някой

от нас да може да действа.

Е, предполагам, че това е успокояваща мисъл.

Отсреща на пътя се появиха двама парамедици с носилка между тях. На нея

беше жена и дори оттук можех да чуя дрезгавото й дишане. Но беше жива и

предполагам, че това поне беше нещо.

Но не можех да спра да се чудя колко ли бяха умрели. Изведнъж, трябваше да

разбера. Освен това трябваше да благодаря на Кас и да се уверя, че е добре.

Издишах и се насилих да се изправя от скута му. Той ме остави да се изправя, но

задържа ръката си близо, а това беше умно, защото улицата изведнъж реши да танцува

пияни танци пред мен.

- По дяволите – казах, хващайки ръката му за подкрепа. – Среброто вече ме е

пресушило.



- Трябва да си идеш у дома..

- Ще го направя – прекъснах го, - но след като говоря с Коул.

- Добре. – Той плъзна ръка под лакътя ми. – Ще идем заедно да говорим с него.

И после ще те откарам у дома.

- Мислех, че не си дошъл с колата си?

- Така е. – Той ме погледна развеселено, докато ме съпровождаше от другата

страна на улицата. – Но пък и не е далеч. А и съм напълно способен да карам твоята.

- Не можеш да остави колата си, защото местните хлапета или ще я

предекорират, или ще я откраднат. А аз няма да оставя моята по същата причина. –

Погалих ръката му. – Ако се притесняваш за мен, може да ме следваш до вкъщи.

Не каза нищо, но нямаше и нужда. През връзката между нас усещах

раздразнението му. А това не беше учудващо, имайки предвид, че сега се чувствах

слаба като котенце, но скоро щеше да премине.

Качихме се по стъпалата и влязохме в сградата. Миризмата на кръв, секс и страх

се смесваше с миризмата на антисептици, създавайки тежък микс, който заседна в

гърлото ми и ме накара да кашлям. Извадих значката си и я показах на рекордера на

местопрестъплението, който беше до вратата, после прескочих завитата фигура, която

лежеше между главния вход и чакалнята. Франки очевидно е бил един от първите

убити. И ако се съдеше по издутината на бедрото му, дори не беше извадил напълно

оръжието си преди да е бил прострелян.

В зоната за чакане имаше още две тела, една жена и един мъж. И двамата бяха

простреляни в главите от близко разстояние. Влязох в следващата стая и намерих Коул

да клечи зад друга жена.

- Изстрел в гърдите – каза той без да е необходимо. Погледна нагоре,

изражението му беше по-ядосано, отколкото някога го бях виждала. – В такива времена

се радвам, че Директоратът раздава заповеди за убийства. Копелетата, които са

направили това, заслужават да умрат.

Но само след като Джак вземеше необходимата му информация.

- Колко са мъртвите?

- Седем. Пазачът на вратата, двамата в предната стая, този нещастна девойка и

още трима, които са тичали към задната врата.

Което означава, че Ти Джей и жената, на която казах да стои скрита, са оцелели.

Това беше нещо.

- Намерихте ли собственика? Той също беше тук и те преследваха него.

- Офейкал е, но ще го намерим лесно.

Ако не го намерехме, тогава организацията, стояща зад всичко това, щеше. Ако

Ти Джей имаше някакъв мозък, той също щеше да достигне до това заключение и щеше

да се предаде. Дори така да беше, извадил листа хартия, който Кас ми беше дала по-

рано.

- Ето адреса му. Може също така да го добавиш към рапорта си, защото аз

трябва първо да си почина преди да напиша моя.



Той кимна и пъхна парчето хартия в пликче за доказателства. Погледнах встрани

при звука от стъпка и видях други двама парамедици да излизат с носилка. Този път

човекът на нея беше в торба. Не ги бях спасила всички. Не можех да спася всички и

въпреки това една малка част от мен съжаляваше за това. Куин плъзна ръка в моята,

нежно преплитайки пръсти и стискайки леко. Успокояваше ме без да каже и дума.

Погледът ми се върна на Коул.

- Видя ли жена на име Кас?

- Да. Отиде в болницата с една от жените. Защо?

- Защото тя ми спаси живота и исках отново да й благодаря.

- Тогава и аз трябва да й благодаря – каза Куин. – Спаси ме от това да се наложи

да връщам мъртвите.

Коул повдигна вежда, изражението му подсказваше, че не е сигурен дали Куин

се шегува, или не. Не си направих труда да го осветлявам, само казах:

- Джак каза ли ти за последния етаж? Пълно е с охранителна техника, която

охранява телефон и Бог знае какво още.

Той кимна.

- Дъсти е горе в момента, хаква системата. Не би трябвало да му отнеме много

време да влезе. Искаш ли да те уведомим, когато го направи?

Поколебах се, после поклатих глава.

- Ще прочета доклада. Трябва да се прибера, да се изкъпя, после да си почина.

Погледът му срещна моя, а когато заговори, гласът му беше сух.

- О, не знам. Окървавената синя коприна ти стои доста привлекателно.

И ако не внимавах, това щеше да съдържа целия ми живот. Кървави петна. По

кожата, в душата ми. Насилих се да се усмихна, после тръгнах с Куин до мен.

Повдигнах ръка, за да се закрия от слънцето, когато излязохме от сградата, и

направих пауза, за да погледна надолу по улицата. Колата ми още беше, където я бях

паркирала.

Замижах към другия край на улицата, но не видях колата на Куин.

- Къде е паркирана колата ти?

- На няколко преки оттук. Зарязах я, когато усетих, че отпадаш прекалено бързо.

– Той се наведе да ме целуне, устните му още бяха хладни върху моите. – Ще съм до

теб за по-малко от минута.

- Няма да припадна докато шофирам – казах. – Наистина не съм толкова слаба.

Той се усмихна и леко докосна носа ми.

- Лъжеш, Райли Дженсън, но оценявам усилието.

Като каза това, се обърна и тръгна. За няколко секунди го гледах, наслаждавайки

се на пестеливия начин, по който се движеше, после се обърнах и тръгнах към колата

си.

След няколко минути се бях присъединила към постоянния поток от коли,

запътили се към града. Черното порше на Куин беше три коли зад мен.



Бяхме на Куинс Роуд, минавайки през Албърт парк, когато видях камиона. Беше

от другата страна на пътя и караше прекалено бързо, движенията му бяха непостоянни,

минаваше покрай колите, които му се изпречваха, и ги запращаше да се въртят.

Преминах в другото платно, надявайки се това да ме предпази от пътя му. След

като преживях сребърен куршум, последното нещо, което исках, беше да ме убие

проклет камион.

Зад камиона не виждах ченгета, но със сигурност не можеше да са много далеч.

Шофьорът очевидно беше или надрусан или пиян, и някой трябваше да го е докладвал

досега.

Той се приближи, но височината на кабината и затъмнените прозорци правеха

почти невъзможно да го видя. Не беше повече от сянка и по някаква причина

косъмчетата по врата ми настръхнаха.

Което беше абсурдно.

Той беше или просто поредният идиот под влиянието на някаква субстанция,

или това беше неговата представа за забавно каране. Виждала бях много като него

преди и не се съмнявах, че и за в бъдеще ще виждам такива.

И въпреки това нещо просто не беше наред.

Гледах го как се приближава, пръстите ми бяха стегнати около волана.

Камионът се отклони от моята страна на пътя и за секунда се почувствах в безопасност.

Но едва бях успокоила захвата си, когато гумите на камиона изсвистяха и

внезапно огромна решетка изпълни полезрението ми. Изпсувах и завъртях волана

настрани, натискайки педала на газта. Колата се извъртя наполовина, когато тръгна

напред и камионът удари задницата, удряйки ме в един стълб. Ударът ме изхвърли

ожесточено и въздушните възглавници се отвориха, хващайки главата ми преди да се

удари в стъклото. Метал издрънча, когато пасажерското място на колата се удари в

стълба.

Едва бяхме застанали на едно място, когато друга кола ни удари отпред. Това

избута колата ми и я изпрати назад, предното стъкло се изпочупи от удара и започнаха

да хвърчат стъкла. За момент не виждах нищо, погледът му препречваха бели

възглавници и изригващата пара от двигателя ми. Натиснах отново педала на газта, но

не направи ни най-малка промяна. Пресегнах се и завъртях ключа, изключвайки

двигателя. Влага започна да се стича по лицето ми, когато помръднах, и запари на

очите ми. Изтрих я раздразнено и ръцете ми се окървавиха. Не бях усетила удара по

главата.

Над ръмженето на метала и свистенето на парата, се чу дълбокото ръмжене на

двигателя на камиона. Шофьорът още се движеше, още намираше мишени. А колата на

Куин беше на три коли зад мен.

Изпълни ме страх и за момент не можех да дишам. После грабнах дръжката и

отворих вратата. В бързината си да изляза бях забравила колана, който се затегна,

почти ме душеше.

Изпсувах и махнах нещото, после излязох. Пътят беше пълен с изпотрошени

автомобили и замаяни хора излизаха от колите си. Пред мен, камионът беше намерил

следващата си жертва. Черна кола беше обърната настрани, а камионът я удряше

отново и отново, търкаляйки я отново и отново. На предното стъкло имаше кръв, а



задната част на колата беше смазана и почти не можеше да се познае. Никой не можеше

да преживее такава бъркотия...

Изведнъж това, което виждах, ме удари.

Черната кола принадлежеше на Куин.

- Не! – викът се изтръгна от гърлото ми. Измъкнах се от вратата и затичах

надолу по пътя. Не можех да загубя и него. Не и по този начин. Не и в някакъв

безсмислен глупав акт на насилие...

Нещо остро удари ръката ми и аз се препънах, удряйки се в пътя толкова силно,

че съдрах коленете и ръцете си в процеса и изсумтях от болка.

Погледнах към нещото в ръката си и осъзнах, че е стрела. Проклета ловна

стрела.

- Какво, по дяволите?

Пресегнах се за нея, но зрението ми изведнъж се замъгли. Стрелите станах две,

после три, после всички танцуваха надалеч. Изпсувах и се опитах да се изправя на

крака, опитах се да продължа да тичам, за да стигна до Куин и да спра камиона, но

краката ми не ми се подчиняваха.

Виеше ми се свят: умът ми се въртеше. Всичко се въртеше и въртеше, докато не

ми се прииска да повърна.

- Е, какво си имаме тук? – Гласът беше богат и някак арогантен. Също така беше

много познат.

Блейк.

Алфата на червената глутница. Мъжът, който направи детството ми ад. Вълкът,

който се беше заклел да си отмъсти за унижението, което му нанесох не толкова

отдавна.

Кай ме предупреди, че Блейк планира отмъщението си и ето че въпреки този

факт, не бях очаквала да реагира толкова скоро.

Той се придвижи към мен, обемът му изпълни полезрението ми, походката му

беше странно хаотична. Сякаш нещо не беше наред с единия му крак и не можеше да

отпуска много тежестта си на него.

- По-добре се надявай да не си убил мъжа в онази черна кола – изръмжах,

мигайки отчаяно, за да добия някаква яснота в погледа си.

Господи, просто исках да ги затворя. Да си почина.

Вместо това ги отворих. По цялото му лице имаше изчезващи синини и почти

зараснали драскотини, които индикираха, че наскоро е претърпял някакъв инцидент.

Срамота е, че не е умрял в него, изсумтя вътрешният ми вълк. Щеше да ми

спести неприятностите.

Въпреки че не можех да спра да се чудя какво е станало – и дали е било

инцидент или някой се е опитал да го накаже.

- О, мъртъв е, няма съмнение – каза Блейк. – Колата вече дори не прилича на

превозно средство.

Страх забяга из гърлото, в сърцето ми. Не исках да му повярвам, но не усещах

Куин. Нито в ума си, нито в сърцето си.



Не можеше да е мъртъв.

Не можеше.

В полезрението ми нахлуха ботуши. Лъскави кафяви ботуши. Потърках очите си

с ръка и се насилих да вдигна глава. През ботушите и медицинските униформи, докато

размазаните очертания на Блейк не се проясниха. Сребърните му очи блестяха от

удоволствие, а изражението му беше на победител.

- Ще те убия, Блейк. – Въпреки че думите бяха вик в съзнанието ми, не се чу

повече от грачене. – А ако не те убия аз, Директоратът ще го стори.

- О, Директоратът може да ме убие законно само ако аз убия теб. А аз нямам

намерение да те убивам. Би било прекалено лесно. Човекът, когото възнамерявам да

убия, е изцяло друг.

Което нямаше абсолютно никакъв смисъл. Облизах устни. Гадният страх, който

се беше загнездил в стомаха ми, изглежда се разпръскваше из останалата част от тялото

ми, изпивайки енергията ми. Ръцете и краката ми трепереха от усилието да ме държат

изправена, и ми отне всичките сили да не припадна.

- Да не си посмял да се приближиш до Роан – изплюх, - или ще залича и теб, и

шибаните ти синове от лицето на земята.

- О, нямам намерение да го убивам. Да е неспособен да намери и спаси сестра си

ще е достатъчно наказание за него. – Той ми се усмихна с още една акулоподобна

усмивка. – А ти, моя скъпа вълчице, няма да си спомняш за кого те е грижа, камо ли

кой съм аз. По дяволите, няма да ти спомняш дори ти коя си. Предлагам ти да се

сбогуваш, Райли Дженсън. Надявам се да се насладиш на седмицата, която ти е

останала – но се съмнявам, че ще го направиш.

След това светът ми стана черен.



Глава седма Превод: rescho0o


Събуждането беше рязък и неприятен процес. Усещанията нахлуха в съзнанието

ми, претоварвайки и обърквайки го, но беше най-вече болезнено.

Тялото ми гореше, кожата ми гореше, главата ми гореше. Всичко ме болеше.

Гърбът, краката, ръцете, лицето. Дори проклетия ми мозък.

Имах чувството, че някой ме беше използвал за боксова круша. Боксова круша,

която сега беше захвърлена и забравена.

Лежах на гърба си, а повърхността под мен беше песъчлива и гореща. Забиваше

се в кожата ми, стържейки като шкурка, сърбеше и болеше едновременно.

Въздухът също беше горещ и беше изпълнен с миризми, които бяха странно

вълнуващи. Беше обширно, празно, сякаш лежах на място, на което не съществуваше

нищо друго освен мен и горящата земя.

Опитах да отворя очи и установих, че не мога. Намръщих се и повдигнах ръка.

Ръката му беше тежка и уморена. Когато докоснах лицето си с пръстите си, не

почувствах нищо, въпреки че липсата на усещане не беше в ръката ми като цяло. Като

се намръщих още повече, смених ръцете. Усетих сухата лепкавост по очите си.

Кръв.

По лицето ми имаше кръв.

Защо имаше кръв по лицето ми?

Не знаех, а това ме плашеше повече, отколкото изгарянето в тялото и мозъка ми.

Потърках кръвта и се насилих да отворя клепачи. Небето над мен беше синьо.

Дълбоко плътно синьо, от което слънцето изгаряше.

Затова кожата ми гореше. Препичаха ме.

Извих глава, търсейки прикритие. Земята се простираше пред мен, изпълнена с

песъчливи червени хълмове и растения, които изглеждаха доста обрасли. Липсваше

всякакъв друг живот.

Как, по дяволите, се бях озовала тук?

Не знаех. Наистина не знаех.

Страх се изви в мен, заседна в гърлото ми и направи дишането ми трудно.

Насилих се да го махна. Можех да се тревожа за „как” и „защо” по-късно. Точно сега

имах нужда от сянка, иначе нямаше да оцелея дълго.

А не исках да умра. Бях минала по този път веднъж и въпреки че беше

изкушаващо, в крайна сметка не беше за мен.

Намръщих се на мисълта, защото не я разбирах напълно, а и бях прекалено

притеснена за това, което се случваше тук и сега, за да я проследя.

Насилих се да се изправя. Ако преди смятах, че тялото ме боли, то това действие

доказваше колко грешах. Боже, болеше. Яростно. Брутално. Сълзи избиха от очите ми и

се стекоха по бузите ми, оставяйки още лепкава течност по лицето ми.

Още кръв.



И не само по лицето ми.

Торсът ми беше каша от синини и рани. На рамото ми имаше грозна

полузаздравяла рана, по кожата ми имаше ожулвания, от под гърдите до бедрото ми се

простираше огромна жълта синина, а коленете ми бяха одрани и ме сърбяха.

Беше ли ме използвал някой за боксова круша? Точно в момента със сигурност

така се чувствах. Но ако някой ме беше използвал за боксова круша, как се бях озовала

тук, по средата на проклетото нищо?

Не знаех. Ама нищо не знаех. Болката в мозъка ми изглежда поглъщаше всичко и

нищо не преминаваше покрай нея. С изключение на болката и нуждата да си намеря

подслон преди слънцето да ме е изпекло.

Леко прегърнах колене с ръце и огледах около себе си. Хълм след червен хълм.

Няколко дървета, никакви къщи, никакви коли и със сигурност никакви хора.

Нямаше стъпки по земята. Как се бях озовала тук никой не знаеше. По дяволите,

със същия успех можеше да съм паднала от небето. Но в тази ситуация да стоя тук и да

се чудя как съм се озовала на това място, вместо да направя нещо по въпроса, нямаше

да спре горенето на кожата ми.

Прокарах ръка по пясъка и я вдигнах. Всяка част от мен из протестира на

движението и ме заболя с ярост, каквато не смятах, че е възможна. Отново изби пот по

челото ми и дъхът ми изфуча през стиснатите ми зъби. Но насилих голите си колене да

се изправят.

Само че.

Стоях там няколко секунди и треперех. Или може би земята около мен

трепереше. Не можех да кажа със сигурност.

След като още една капка пот падна по лицето ми, успях да фокусирам едно

самотно дърво и се насочих към него.

За мой късмет, стъпалата на краката ми са доста издръжливи – всъщност мисля,

че единственото, което не ме болеше, бяха те, - и горещата земя и острите камъни не

попречиха чак толкова на прогреса ми.

Отне ми около час, за да достигна до сянката. Слънцето печеше дори повече,

въпреки че беше късен следобед, но в секундата, в която сянката от дървото докосна

кожата ми, облекчението от горенето беше почти незабавно. Въздъхнах и затворих очи

за момент, борейки се с нуждата да седна и да си почина.

Ако седнех, можеше и да не стана. Нямаше да е трудно да умреш на място като

това.

Нямам намерение да те убивам, прошепна глас през мъглата и болката замъгли

съзнанието ми. Това би било прекалено лесно.

Познавах този глас, но не можех да кажа на кого принадлежи. Не можех да

извикам в съзнанието си образа на човека, който говореше. Не знаех защо би искал да

ме остави на такова място, в такава опасност.

Защо някой би искал да ме зареже на средата на нищото? Аз само....

Аз само какво? Коя, по дяволите, бях аз?

Не знаех. Пресягах се колкото можех, но никаква информация не се показваше

зад мъглата.



Гняв се надигна в мен и изпсувах леко, разочарована от липсата на спомени и

разбиране.

Някой ме беше оставил тук, това беше очевидно. Нямаше как да се озова тук по

друг начин, освен ако не можех да летя.

Мисълта ме накара да се замисля.

Можех ли да летя?

Намръщих се, несигурна. Изглеждаше вярно и въпреки това грешно. Сякаш

беше нещо, което можех да правя, дори да не беше нещо, за което съм родена, което не

беше нещо, което е част от душата ми.

Но какво беше душата ми?

Ловец, ловец, лъскав червен ловец. Песента премина нежно през подсъзнанието

ми и спомените изплуваха – аз, преследвана от момче с дива червена коса и сиви очи.

Момче, което пееше детската песничка секунда преди да премине от човешка форма

във вълча.

Вълк.

Аз бях върколак.

Облекчението, което изпитах при това осъзнаване, беше неописуема. Изпълни

ме сладко, давайки ми странен вид сила. Ако можех да си спомня това, значи щях да си

спомня и всичко останало.

Освен това, вълците лесно оцеляват на такива диви места. Могат да си намират

храна и вода на места, които аз, човекът, никога не бих забелязала. Освен това

вълчицата ми имаше дебела червена козина, която да я пази от слънцето. Имах нужда

от тази защита – и то много.

Затворих очи и повиках вътрешния си вълк. Но вместо сила, отвътре се надигна

болка. Беше плътна и яростна и ме удари като юмрук в корема, остявайки ме трепереща

и открита.

Вълкът беше там. Можех да я усетя, бясна и ядосана. Но не можеше да отговори.

Имаше някаква бариера помежду ни, нещо, което я спираше, а нямах представа какво е.

Тогава извиках, звукът беше плътен и изпълнен с разочарование и болка.

По дяволите, какво ставаше?

Как можеше някой да спре вълк? Тя беше част от мен, част от това, което съм.

Как можеше това да бъде спряно?

Надявам се, че се наслаждаваш на седмицата, която ти остава, каза

арогантният глас. Но много се съмнявам, че е така.

Отново ме изпълни страх, вкусът му беше толкова горчив, че за малко да

повърна. Седмица. Имах седмица, ако можеше да се вярва на този глас. Седмица, за да

открия коя съм, къде се намирах и какво, по дяволите, се случваше.

Изведнъж ми се стори страшно малко време.

Свих юмрук бясна, ударих дървото и от него падна парче кора. Болка плъзна

нагоре по ръката ми, присъединявайки се към всички останали болки, които изпълваха

тялото ми. Отново изпсувах, този път собствената си глупост, и разтръсках кървящата

си ръка. Нямаше да постигна нищо с удрянето на дървото.



Отново погледнах слънцето. Не можех да изляза така. Кожата ми вече беше

червена и пареше, имах чувството, че изгарям отвътре навън, което означаваше, че

слънчевото изгаряне е доста дълбоко. Проблемът щеше да се реши със смяната на

формата, но това беше – по незнайна причина – невъзможно. Трябваше да чакам

горещината да изчезне и да се движа през нощта.

Което означаваше, че независимо дали ми харесва, или не, бях заклещена тук до

залез. Кръстосах крака и седнах на пясъка. След малко затворих очи и задишах

дълбоко, опитвайки се да игнорирам болката и объркването.

Не успях.

Времето минаваше бавно, но най-накрая залезът започна да отпраща горещината

далеч. Изправих се на крака и подуших въздуха, търсейки нещо, каквото и да е, което

да ме ориентира.

Нищо освен гореща и чиста празнота.

Издишах, видях вечерницата, която беше започнала да блещука на небето, и се

запътих натам. Беше добра насока като всяка друга.

Сумракът продължаваше да се разпростира по небето, неясен и красив, но

накрая се предаде на нощта. Звездите изгряха, изпълниха небето, по-светли, отколкото

можех да си спомня да съм ги виждала. Не че това казваше много, защото не си

спомнях почти нищо.

Ритнах повърхността на почвата с крака си, гледайки как пясъка се разпръсква

от бриза. Трябваше ли да умра тук? Онзи арогантен глас беше казал, че няма да ме

убие, но може би просто имаше предвид, че той самият няма да направи нищо. Може

би това беше неговият начин да си отмъсти – да ме остави тук, по средата на нищото,

без средства и без някой, на когото да се обадя. Дори на вълка си.

В далечината пееха щурци. Или може би бяха скакалци, защото определено

издаваха доста повече шум.

И се движеха, приближаваха се, ставаха по-шумни.

Всъщност прекалено шумни, за да бъдат скакалци или щурци. Спрях и

погледнах нагоре в небето. Видях светлините – светлини, които се движеха. Самолет.

- Хей! – затичах напред, махайки с ръце ожесточено. – Хей, тук съм.

Беше нощ, ширините бяха огромни и шансовете да ме видят бяха почти никакви,

но това не ме спираше да крещя като маниак и да се опитвам да привлека вниманието

им.

Светлина се спусна от самолета, пронизвайки хълма над мен. Затичах натам и се

гмурнах към лъча светлина. Ударих се тежко в торфа, търколих се на колене и

погледнах нагоре, мижейки срещу светлината.

- Помощ! – извиках отново. – Трябва ми помощ!

За миг нямаше отговор, после светлината изключи и самолетът се отдалечи.

- Не! – думата беше издрана от гърлото ми. Ударих земята разочарована,

зрението ми изведнъж се изпълни със сълзи. По дяволите, не можеха да си тръгнат. Не

можеха...

Не си тръгваха.



Самолетът се приземяваше, не си тръгваше. Изправих се на крака и затичах

надолу по хълма към него.

Самолетът спря и малката задна врата се отвори. Червенокос мъж излезе от нея и

затича към мен. Изображението на момчето, което тичаше, отново се появи в

съзнанието ми, и нещо в мен започна да скача от радост. Но когато погледът ми се

плъзна на лицето му, стъпките ми се забавиха. Лицето не беше това, което си спомнях.

Не беше лицето, което очаквах.

Като начало, беше доста по-младо.

Той не забеляза внезапното ми колебание, пресегна се към мен и ме хвана в

прегръдката си, толкова силна и здрава.

- Исусе, Хана – каза той с дрезгав глас.- Мислех, че си мъртва.

Хана. Започнах да оглеждам името вътрешно, но по някаква причина не ми се

струваше правилно.

- Очевидно не съм.

Той се засмя – богат топъл звук – и отстъпи назад, държейки ме с ръцете си.

Светлите му сиви очи – толкова познати, толкова чужди – затърсиха моите.

- Изглеждаш ужасно.

- Не е учудващо, имайки предвид, че така се чувствам. – Отстъпих назад, далеч

от докосването му. – Кой си ти, по дяволите?

Изненада забяга по лицето му.

- Какво имаш предвид, как така кой съм? Кой мислиш, че съм?

- Ако знаех, нямаше да питам. – Скръстих ръце и го зяпнах. Беше малко по-

висок от мен и по-широк в раменете. Лицето му беше грубо, но странно красиво, а

миризмата му казваше, че е вълк. Ако можеше да се съди по дългата му коса, беше от

червената глутница.

Част от мен се почувства сякаш трябваше да го познавам, но другата част от мен

– инстинктивната казваше, че е непознат.

- Хана, знаеш кой съм. – Той се пресегна за ръката ми, но аз избегнах

докосването му. Изненада пробяга през очите му. Изненада и загриженост. – Наистина

не знаеш, нали?

Не си направих труда да отговоря. Чаках.

- За бога, какво ти се е случило? – Той потърка ръка в лицето си. – Аз съм Евин.

Брат ти.

Моят брат.

Не, помислих си, зяпайки го. Той не ми беше брат. Не братът, който исках, който

очаквах.

Господи, това беше толкова объркващо.

- Откъде да знам, че казваш истината?

Изражението на лицето му беше разкъсано от разочарование и болка. Ако се

преструваше, беше адски добър.

Защо мислех, че се преструва?



Не знаех. Просто не знаех.

Това се превръщаше в нещо като основа за мен.

- Очевидно тук не мога да го докажа. Не си направих труда да събирам

семейната ни история, когато тръгнах да те търся. – Но се пресегна в джоба си и извади

портмонето си, отвори го и ми показа шофьорската си книжка. Името му наистина

беше Евин. Евин Лондон. Затвори го преди да видя адреса и каза: - Доволна?

Не, помислих си. Но казах само:

- Значи си знаел, че съм тук?

Прозвуча почти като обвинение и той повдигна вежди.

- Не знаех със сигурност. Но когато намерихме колата ти...

- Колата ми? – Не си спомнях кола. Но и това не беше изненадващо.

- Да. Но по вида й, сигурно си ударила кенгуру и си я преобърнала. Абсолютна

кървава каша е. Трябваше да наема друга.

Но не бях ударила кенгуру, бях ударила камион. Или по-скоро той ме беше

ударил.

Или това бяха просто още объркани спомени?

- Какво, по дяволите, си направила с дрехите си? Не бяха в колата – каза той.

Свих рамене, не знаех и не ми пукаше.

- Къде намери колата?

- На около час извън Дундан. Местните ченгета вече я откараха в града.

Което не помагаше, имайки предвид, че не знаех къде се намира Дундан.

- А къде сме в момента?

- На около стотина мили югозападно от тази точка.

Което беше адски много време за вървене пеша за времето, в което очевидно бях

изчезнала.

- Тогава как съм се озовала тук?

Погледът му се плъзна по набитото ми тяло.

- Имайки предвид състоянието на стъпалата ти, мисля, че отговорът е очевиден.

А и имаш доста добри изгаряния от слънцето.

Той свали ризата си и ми я подаде. Тялото му беше добре оформено, но не беше

тяло на някой, който тренира редовно. По някаква причина това ме порази странно.

Облякох ризата му и закопчах копчетата. Беше достатъчно дълга да покрие дупето ми,

а това беше добре, ако щях да се връщам в цивилизацията. Хората обикновено

истерясваха при вида на голи хора.

- Сега, нека идем до..

- Никакви болници – прекъснах го. – Мразя болници.

Веждите му хвръкнаха още по-високо.

- В Дундан няма болница. Нищо ли не си спомняш?



- Не. Нито ти кой си, нито аз коя съм, нито къде се намирам. – Направих пауза. –

Защо не мога да сменя формата си?

Той се намръщи.

- Нямам представа. Преди инцидента можеше.

Изведнъж видях камион и една черна кола, която се претъркаляше отново и

отново, докато не приличаше на нищо. Усетих паниката и страха, които се надигнаха,

докато не се качиха в гърлото и не се борех за въздух. Но не бях ударила камион. А

кенгуру. Това беше плът, не метал.

Но повредата на другата кола, черната кола. Господи, какво се беше случило....?

Мисълта отново се разпадна, но ужасът остана, плътен и агонизиращ.

- Хана, отърси се от него. – Гласът беше остър, изпълнен със загриженост,

звучеше ми толкова познато, че сълзи изпълниха очите ми.

Исках, толкова исках онзи, на когото ми напомняше този глас, но доколкото

знаех, този човек стоеше до мен и хващаше ръката ми в отчаян опит да ме успокои.

Може би просто спомените ми грешаха, може би просто искаха нещо или някой, който

може дори да не е реален.

Не, не, не, прошепна вътрешният ми глас. Нещо не е наред. Нещо е много

сбъркано.

Трябваше да се доверя на този инстинкт. Със сигурност не можех да се доверя

на някой друг в този момент. Може би дори не и на този мъж, който казваше, че ми е

брат.

Но докато не разберях повече за себе си – и повече за случващото се – трябваше

да играя. Или това, или да се върна към празната горещина на червените пясъци, а този

път водеше само до смърт.

- Добре съм – казах, поемайки си дълбоко дъх в опит да успокоя треперенето. –

Наистина, добре съм.

- Да. – Не звучеше убеден и не пусна ръката ми. Всъщност изглежда очакваше да

се строполя всеки миг. – Защо просто не се върнем у дома и аз ще се обадя на доктора

да те прегледа.

Той ме съпроводи към самолета, захвата на ръката му беше внимателен и лек.

- Мислех, че каза, че в Дундан няма болница.

- Няма, но има лекар. Трябва да има. Все пак е курортен град.

Предполагам е така. Хванах се за релсата и изкачих стръмните стъпала на

самолета. Отзад имаше само две места за сядане. Седнах на далечното от прозореца и

не бях напълно убедена защо се чувствах по-сигурна така.

- Радвам се да те видя жива и здрава, малка госпожице – каза пилотът и ми

подаде бутилка вода. Изглеждаше суров мъж с голям нос и посивяла брада. – Тоз

момък беше невероятно притеснен за теб.

Погледнах към въпросния момък и повдигнах въпросително вежди. Той схвана

намека и каза:

- Хана, това е Франк. Собственик е на местния бар и притежава самолета.

Подадох ръка.



- Здравей, Франк. Благодаря, че дойдохте да ме спасите.

Той се засмя, показвайки зъби. Ръката му хвана моята за малко, захватът му

беше твърд и здрав.

- Не би било учтиво да оставим новодошлите да се загубят след втория им ден в

града, нали?

- Предполагам, че не.

Започнах да пия от водата и това беше най-хубавото нещо, което бях пила от

много дълго време. Което предвид състоянието на спомените ми, не беше кой знае

какво.

Евин изкачи стъпалата, влезе в самолета и затвори вратата, после седна на

останалото място.

- Пристигнахме в града преди един ден. Инцидентът ти беше докладван тази

сутрин.

Което не обясняваше състоянието на различните рани по тялото ми. Може и да

бях вълк, но очевидно бях вълк, който не можеше да смени формата си, затова защо

имах толкова полузаздравели рани по тялото? Тази на рамото ми изглеждаше зле и със

сигурност щеше да й отнеме повече от ден да мине без смяна на формата.

- Какво съм правела сама в колата на средата на нищото?

И защо не си спомнях да съм удряла кенгуру?

Той сви рамене.

- Каза, че искаш да останеш сама за малко, и отиде да покараш.

- Странно е при условие, че току-що сме пристигнали в града, не мислиш ли?

Внезапната му усмивка стопли краищата на очите му.

- Бяхме заедно десет дни в тази кола. Може и да се разбираме като подпалена

къща, но десет дни са много време. Така че, не, не беше учудващо.

- Защо пътувахме?

Усмивката му посърна. Изучава ме за няколко секунди, изражението му беше

сериозно, очите му внезапно станаха тъжни.

- Не си ли спомняш?

Нещо заседна в гърлото ми и отново видях камиона и потрошената черна кола,

търкаляща се отново и отново. Облизах внезапно изсъхналите си устни и казах:

- Да помня какво?

Той си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

- Може би е по-добре ако си спомниш сама.

- Да си спомня какво?

Грабнах ръката му, пръстите му се стегнаха рефлексивно. Той потръпна и за

секунда изглеждаше учуден от силата ми. Което ми се стори странно, имайки предвид,

че брат ми би трябвало да знае какво съм. Какво е той.



Той потърка лицето си с ръка.

- Исусе, Хана, не знам дали моментът е подходящ...

- Кажи ми – настоях. – Какво не си спомням? Защо сме тук?

- Той е мъртъв – каза той рязко, но със съчувствие. – Сродната ти душа е мъртъв.

Удари го камион и катастрофира.

Зяпнах го. Просто го зяпах, докато думите се търкаляха в съзнанието ми.

Сродната ми душа е мъртъв.

Да, помислих си. Да. Празнотата беше там, дълбоко в мен. Чувствах го

правилно. Затворих очи, отново видях камиона, черната кола и почувствах надигащата

се болка – болка, толкова дълбока, че имах чувството, че сърцето ми е разкъсано. Той

беше мъртъв. Мъжът, който не можеше да бъде убит, беше мъртъв.

Сълзи запариха в очите ми и изведнъж треперех и плачех неудържимо. Евин ме

пое в ръцете си и ме държеше здраво, докато самолетът се загуби в нощта.

Кацнахме на летище, което не беше по-голямо от прашна лента зад паянтова

колекция от стари сгради. До този момент бях станала напълно безчувствена. Сълзите

бяха спрели и не усещах нищо освен празнота и странен вид несвързаност.

Зяпах през прозореца природата. Нямаше много за гледане. Не защото беше

нощ, а защото нямаше нищо. Никакви кули, светлини и никакъв терминал. Франк

нулира до една от големите сгради в близката околност, после уби скоростта и се

обърна да ни погледне.

- Ако ти се пие по нещо по-късно, девойко, първото е от мен. Ще ти се отрази

добре.

Насилих усмивка.

- Благодаря. Може и да се възползвам.

- Направи го. – Той отвори вратата си и излезе, после изчезна бързо в стария

хангар.

Евин отвори задната врата и спусна стъпалата, слезе долу преди да се обърне и

да ми предложи ръка.

Спрях се на най-горното стъпало и се огледах. В далечината имаше къщи и

сгради, светлините им блестяха като звезди, но аз очаквах град, а Дундан очевидно не

беше толкова голям. Въздухът сам по себе си беше богат и чист и миришеше леко на

океан.

Това място, както и мъжа, който чакаше на долното стъпало, ми беше непознато.

- Идваш ли? – попита Евин.

Поставих ръката си в неговата и му позволих да ми помогне да сляза, но той не

ме освободи, продължи да държи ръката ми до края на сградата. Стара синя тойота

беше паркирана в далечния край и изглеждаше толкова разбита, колкото аз се чувствах.

Очевидно не можехме да си позволим да наемем нещо по-добро.

Евин отвори вратата на пасажерското място, изчака да вляза вътре, после я

трясна и отиде на шофьорското място.



- Защо дойдохме в Дундан? – попитах, докато той насочваше колата по посока

на сградите.

Погледна ме.

- Защото искаше да се махнеш от всичко. Приятели, семейство – всичко.

Е, очевидно бях успяла, защото не можех да си спомня нищо. А колко по-далеч

от тоа може да стигнеш?

- Но защо тук?


- Затвори очи и си го избра на картата. Този град беше най-близо до мястото,

което посочи, и ето ни.

- Защо дойде с мен?

Той се усмихна.

- Защото, сестричке, правим всичко заедно. Освен това мама щеше да откачи ако

те бях оставил да дойдеш сама на това място в конкретното си състояние.

Мама. Това беше дума, която отключи странна комбинация от емоции – не

всички хубави. И въпреки това не можех да си представя лицето й.

- Какво имаш предвид под състоянието ми?

Той се поколеба.

- Ти преживя смъртта на сродната си душа, но те лекуваха от тежка депресия.

Което обяснява защо те търсех толкова трескаво. Помислих, че си спряла лекарствата и

отново си решила да се самоубиеш.

Намръщих се. В думите му имаше истина и въпреки това имаше и лъжа. Или

просто виждах проблемите, където ги нямаше? Потърках уморено чело и си пожелах

болката да спре. Сигурна съм, че всичко щеше да има повече смисъл, ако не болеше

толкова.

- Имаш предвид, че вече съм опитала да се самоубия веднъж?

Той направи гримаса.

- Раната на рамото ти е от изстрел. Пропусна само защото успях да грабна

оръжието навреме.

Лъжец, лъжец, горят ти панталоните...

И въпреки това, раната беше огнестрелна. Може би казваше истината. Може би

вътрешният ми глас лъжеше.

- Как съм се сдобила с пистолет?

Той изсумтя.

- Ние сме лицензирани охранители, така че оръжието не е проблем.

Не се чувствах като лицензиран охранител. Имах чувството, че съм нещо

повече. Не ченге, но нещо в този дух. Някой, който се занимаваше с въпроси на живот и

смърт всеки ден.

Което, предполагам, охранител би могъл да прави, ако охранявахме хора, а не

предмети.



Погледнах през прозореца, гледах как празнината си минава покрай мен, усещах

ехото й вътрешно.

- Не си спомням нищо от това.

Погледът му отново се спусна по мен – нещо, което по-скоро усетих, отколкото

видях.

- Е, очевидно си получила няколко гадни удара по главата, така че вероятно това

е причината. Дай си време.

Време. По някакви причини, това беше нещо, от което нямах много.

Седмица, така беше казал гласът.

Какво щеше да се случи след това?

Не знаех, а нямах намерение да се мотая наоколо достатъчно дълго, че да

разбера. Каквото и да беше това, каквото и да се случваше, трябваше да го разбера

преди края на седмицата.

Преместих фокуса си върху приближаващия град. Не изглеждаше голям, но пък

ми се стори хубав. Главната улица беше около половин километър дълга, със стари

сгради, групирани от двете страни на пътя. Колите бяха ъглово паркирани по улицата, а

хората вървяха небрежно – някои с морски съоръжения, други не. Дървета и широки

веранди, бели чадъри по външните маси на ресторантите. Висящи саксии с цветя и

пълзящи растения поддържаха живота на улицата и придаваха свеж вид.

- Къде сме отседнали?

- Байвю Вилас. Две спални с изглед към плажа.

- Звучи страхотно.

- Така е. – Той сви в една странична уличка и сградите отстъпиха мястото си на

хубави къщи. Подминахме още няколко улици и свихме надясно. Морето изведнъж

беше доста по-близо, звукът от разбиващите се вълни се усили.

Той зави наляво в една алея и спря. Сградата беше бяла и бетонова, но имаше

същата широка веранда като старите сгради. Също така имаше голям синьобял надпис

отпред, който гласеше ПОЛИЦИЯ.

Повдигнах вежди и го погледнах.

- Защо сме тук?

Той махна колана си и излезе.

- Защото докладвах инцидента ти и факта, че липсваш, и сега трябва да кажа, че

си тук, преди да започнат да те търсят утре. Идваш ли?

Свих рамене, но излязох от колата и го последвах. Рецепцията беше тъмна и

прохладна. Жената зад бюрото погледна нагоре, когато влязохме, и ни се усмихна

топло.

- Евин – каза тя и се изправи. Беше висока и слабичка с песъчлива на цвят коса и

зачервени бузки. – Намерил си я.

Мирисът й казваше, че е върколак, и ако се позовавах на глада в очите й, то

определено беше много заинтересована от Евин, но той или не забелязваше, или не му

пукаше. А това ми се струваше странно правилно.



- Да – каза той, спирайки на няколко крачки далеч от бюрото. – Харис тук ли е?

- Не, извикаха го.

- Е, ще можеш ли да го уведомиш, че съм я намерил? Ако иска да направя

доклад, знае къде да ни намери.

- Ще му кажа. – Тя направи пауза, после каза: - Ще ходите ли в бара по-късно?

- Съжалявам, любов, не пия. Но това не означава, че по-късно няма да бъда там. – Той й

се ухили, после ме избута и излязохме.

- Ама ти пиеш – казах, когато излязохме през вратата. – Защо не й каза истината?

- Какво, че съм се заклел в луната и не съм свободен? Защо да й развалям деня?

Шок премина през мен и спрях, откъсвайки ръката си от захвата му.

- Кога си преминал през лунната церемония?

Нещо проблесна в очите му и имах беглото усещане, че току-що беше казал

нещо, което не е трябвало. Но защо би искал да пази нещо като това в тайна?

Защо бях толкова подозрителна за всичко?

- В момента не можеш да си спомниш нищо, така че учудва ли те, че не можеш

да си спомниш церемонията? – попита той.

- Била ли съм там?

- Да. – Той хвана ръката ми отново и ме поведе – доста насила – към колата. –

Сега, да си ходим у дома, да те изчистим и да се обадим на лекаря.

Нека не, помислих си и откъснах ръката си от неговата отново преди да отстъпя.

По дяволите, той ми беше брат. Трябваше да му вярвам. Но не му вярвах и не знаех

защо, и всичко беше толкова разочароващо, че ми се искаше да крещя. Поех си дъх в

опит да успокоя внезапното гневно треперене и тогава я подуших.

Кръв.

Във вятъра се носеше кръв.

И то много.

Което можеше да означава само, че някой наблизо беше умрял.



Глава осма Превод: rescho0o


Извъртях се, за да последва миризмата, и избегнах опита на Евин да хване

ръката ми.

- Не подушваш ли?

- Кръв е. И какво? – Той тръгна след мен, изражението му не беше доволно.

- Това е човешка кръв – поправих. – Някой е мъртъв. Или е напът да бъде.

- Хана, не сме ченгета. Това не е наша работа.

- Е, правя я моя. – Намръщих му се. – Какво ще стане, ако си тръгнем, а жертвата

е можело да бъде спасена?

Той отново се опита да хване ръката ми, но аз го ударих. Изражението му стана

още по-недоволно и каза:

- Това не е умно...

- По дяволите, Евин, ако мога да спася някого, ще го напрая. Повече от

несъгласна съм с другите опции.

Объркване премина по лицето му, което предполагам беше разбираемо, имайки

предвид, че и аз не бях напълно сигурна за какво говоря.

Последвах носа си до една уличка, която беше мрачна, и минах покрай няколко

къщи. Пред мен имаше озеленено ограждение. Малък бент, пълен с на вид кална вода,

заемаше по-голямата част от средата на мястото, а отвъд нея имаше стойка с обрасли

храсти и дървета. Миризмата на кръв идваше от тази посока.

Стъпките на Евин се забавиха.

- Хана, наистина трябва да повикаме ченгетата.

- Тогава го направи. – Продължих да вървя.

Той измърмори нещо изпод дъха си и извади телефона от джоба си, но продължи

да ме следва въпреки това.

- Кати? – каза той, гласът му звучеше като ехо над нагорещения въздух. –

Отново е Евин. Виж, помирисахме кръв в полята зад станцията. Може да искаш да

докараш Харис или Майк тук.

Спрях да го слушам, погледът ми претърсваше земята. Не можех да видя следи

от битка, нито скорошни следи от гуми или стъпки. Разбира се, също така нямаше и

причина да има. Само защото това беше най-логичният начин за пешеходците да идват,

ако са се запътили към следващите къщи отвъд това ограждение, не означаваше, че

който и да лежеше мъртъв или почти мъртъв в тези дървета, е вървял оттук.

Минах покрай стойката и фокусирах погледа си върху дърветата. Миризмата на

кръв беше толкова силна, че носът ми се сбърчи, но още не виждах тяло. Но кръв

шуртеше по ствола на едно от най-близките дървета и блестеше мокро на лунната

светлина.

Стъпките на Евин станаха неуверени.

- Исусе, Хана...



Намръщих се и метнах поглед към него. Лицето му беше побеляло.

- Какво ти става, по дяволите? Всеки би си помисли, че си виждал тяло и преди.

Той ме погледна остро.

- Което звучи, сякаш ти си.

- Това е всекидневна част от проклетата ни работа. – Объркването ми

нарастваше. Защо това, което казвах и наполовина си спомнях, звучеше толкова

странно и в контраст с реакциите му?

Кой беше обърканият тук?

- Не е всекидневна част от моята проклета работа. – Той прокара ръка през

косата си. Злато проблясна леко сред червеното. – Виж, Кати каза, че не трябва да се

мотаем много из околността. Харис е на път.

- Нямам намерение да компрометирам местопрестъплението. – Както и нямах

намерение да стоя и да чакам ченгетата да пристигнат.

Продължих да вървя. Евин въздъхна – звук на разочарование, ако изобщо съм

чувала такъв. Което вероятно съм.

Въздухът под дърветата беше бунт от аромати. Първият и най-силен беше

металическият мирис на кръвта, но изпод него беше микс от ванилия от жълтите

цветове и смолисти аромати от по-малките дървета.

А под всичко това, миризма, толкова лека, че си мислех, че си въобразявам, се

носеше вкусът на гняв. На отмъщение.

Това убийство е било планирано, не инцидентно, ако се съдеше по този аромат.

Отново прегледах земята. Тук имаше стъпки. Странни отпечатъци, които

приличаха на копита повече, отколкото на нещо човешко. Може би жертвата ни е била

нападната от коза.

Тялото лежеше в малко сечище близо до центъра на горичката. Беше с дебели

кости и беше груб на вид, кожата му беше бледа и мека, сякаш нито е виждал много

слънце, нито се е грижил особено добре за себе си. Главата му беше плешива, но по

гърдите му имаше тънки черни косми, които проследяваха стомаха му и... погледът ми

се спря на пениса му.

Гениталите му ги нямаше. Отрязани от плътта му, оставяйки само груба рана, от

която още течеше кръв – което индикираше, че смъртта му не е настъпила много

отдавна.

- О, по дяволите. – Гласът на Евин беше тих, сякаш се страхуваше да притеснява

духовете.

- Някой наистина не е харесвал начина, по който този мъж е използвал

инструмента си. – Казах го леко, опитвайки се да прозвучи смешно, но очевидно не

успях, съдейки по изражението на Евин.

- Как можеш да се шегуваш за нещо такова? – Той посочи към тялото с ръка,

която май трепереше. – Някой е отрязал орехчетата на този човек!

- А може би са имали добра причина. – Казах го разсеяно. Имаше нещо тук,

нещо, което не можех изцяло да хвана или да обясня...



- И по-добре да има дяволски добра причина вие двамата да сте тук. – Гласът

беше плътен и авторитетен, и непознат за мен. – Особено когато Кати вече ви

предупреди да стоите далеч от местопрестъплението.

- На мен ли го казваш – промърмори Евин, после добави: - Хана мислеше, че е

по-добре да проверим, в случай, че има някой, който се нуждае от медицинска помощ.

- Хана? – погледът на другия мъж се спря на мен. Можех да почувствам

раздразнението му. – Не е ли това сестрата, която изчезна?

- Да. Тъкмо се намерихме. Помолих Кати да те уведоми.

- Е, не ме е уведомила. – Той пристъпи зад мен, заобиколи ме с аромата си –

топъл мускусен вълк. – Наистина трябва да отстъпиш оттук.

- А ти наистина трябва да знаеш, че тук има нещо.

- Какво?

Погледнах го. Беше няколко сантиметра по-висок от мен с тъмна коса и красиви

черти. Раменете му бяха широки, тялото му беше подвижно – фигура на атлет, не на

бодибилдър. Нещо в мен подскочи и погледът ми се стрелна към лицето му, търсейки

причини за внезапното чувство, че го познавам. Носеше тъмни очила и не можех да

видя дали очите му бяха тъмни като косата. Но част от мен искаше да бъдат – очакваше

да бъдат.

С изключение на това, че беше върколак.

Тази част не пасваше на това, което очаквах.

Отместих поглед от неговия и запристъпвах към тялото.

- Има нещо друго тук. Странен вид енергия.

Беше плътна и силна, сякаш ледени пръсти докосваха кожата ми, успокоявайки

горещината от слънчевите изгаряния.

Очевидно беше нещо, което и преди съм изпитвала, обратно във времето, което

не мога да си спомня. Не се страхувах, дори когато леката болка изпълни мозъка ми –

болка, която беше стряскащо подобна на онази, която бях изпитала, когато се опитах да

сменя формата си.

Очевидно нещо сериозно се беше объркала, когато съм ударила каквото там съм

ударила.

- Не усещам...

Грабнах ръката на Харис, спирайки го. Мускулите му се напрегнаха под

пръстите ми, но не се отдръпна. С другата си ръка посочих.

- Там.

- Какво? – гласът му беше търпелив, сякаш се занимаваше с луд човек. Кой знае,

може и да бях.

Само че можех да го видя. Бледо отражение кръжеше точно над главата на

жертвата.

- Душа.

- Душа? Госпожо...



- По дяволите, тук е. Само защото не можеш да я видиш, не означава, че не

съществува.

- Да, точно. Евин, мисля, че е по-добре...

- Съжалявам, Хана – каза Евин и преди да успея да реагирам нещо ме удари по

главата и светът стана черен.

Събудих се в тъмнина. Лежах така няколко секунди, гледайки тавана, но не

осъзнавах, че това над мен е таван, а не небе и звезди.

После споменът ме удари и се изправих. Само за да потрепна от болка, когато

главата ми запротестира срещу движението. Повдигнах ръка и усетих цицина с размера

на яйце отстрани на главата си. Евин. Копелето не трябваше да ме удря чак толкова

силно.

Извъртях крака от леглото. Дузина различни видове болка се събудиха, а усещах

кожата си сякаш гори. Очевидно бързото заздравяване на върколаците не работеше

върху изгарянията ми от слънцето.

Още носех ризата на Евин и ароматът му изпълваше въздуха. Как можеше

собственият ми брат да миришеше толкова познато и в същото време толкова чуждо?

Всичко, което се случваше, беше много по-дълбоко от проста липса на спомени –

за това бях сигурна. Трябваше само да се опитам да разбера как и защо без да правя

останалите подозрителни. Не знаех защо, но имах лошото предчувствие, че това няма

да е добра идея сега.

В една от спалните зад мен се чуваха гласове и ми отне няколко минути да

разбера, че вероятно идват от телевизора. Не чувах Евин наоколо, но подушвах кафе и

стомахът ми ми напомни, че не бях яла или пила от известно време.

Потърках лицето си с ръка. Чувствах се мръсна и ме болеше, и отчаяно се

нуждаех от душ, храна и кафе. Но повече от всичко, имах нужда да разбера какво се

случва.

А първо в този списък беше да си спомня себе си.

Изправих се и тръгнах към огледалото, прикрепено към малка тоалетна масичка.

Отражението ми беше слабо и изгорено от слънцето. Лицето ми беше достатъчно

приятно и имаше нещо познато в него – въпреки че не бях изцяло сигурна защо това ме

изненада. Имам предвид, че беше моето лице. Какво очаквах? Хирургични промени?

Косата ми беше същото червеникаво златисто като на Евин и беше подстригана

късо. Това го чувствах различно. Докоснах я леко, чувствайки се странно лишена.

Трябваше да е по-дълга. Била е по-дълга.

По бузите и над очите ми имаше заздравяващи рани и синини, а единото ми ухо

изглеждаше сякаш някой го е наръгал с нож. Странно, но това очевидно не ме беше

отказало от носенето на обеци. Бяха прекалено големи обеци със син камък в средата и

бяха наистина грозни. Опитах се да ги сваля, но проклетото нещо не пожела да

помръдне, сякаш беше залепено за кожата ми.

Намръщих се и вместо това свалих ризата. Синините по торса ми бяха толкова

зле, колкото ги чувствах, а огнестрелната рана беше набръчкана и зачервена. Не беше

инфектирана, но е била. Ако преди инцидента с кенгуруто съм можела да сменям



формата си, защо тази рана не беше зараснала? Със сигурност съм щяла да излекувам

плътта си?

Но пък, ако съм била депресирана, може би не.

Може би това, че не си спомнях нищо, беше добро нещо, а не лошо.

Отстъпих назад, после зърнах портфейл на нощната масичка. Отворих го и

извадих шофьорската си книжка. Снимката беше гадна – винаги са гадни, - но лицето

на снимката съвпадаше с лицето в огледалото. А името гласеше Хана Лондон. Бях тази,

която Евин казваше, че съм.

Дори и да не се чувствах като Хана.

Пъхнах портмонето в шкафчето и се запътих навън, за да намеря Евин.

Оказа се, че апартаментът не е много голям. До моята стая имаше още една

спалня, а до нея – средно голяма баня. Холът беше голяма стая, комбинирана с кухня,

трапезария и зона с телевизор. Обзавеждането се състоеше от основните неща, завеси и

възглавници, състоящи се от почти блестящо синьо и жълти флорални мотиви. Нямаше

много декорации, но предполагам, нямаш нужда от тях, когато едната ти врата е

стъклена, а гледката зад нея е бял пясък и син океан. Дори пред нощта, на тази гледка

можеш да се възхищаваш.

Евин седеше на един стол под малката веранда и четеше вестник. Проследих с

носа си кафе машината, направих си питие, грабнах една ябълка и се запътих навън към

него.

Когато седнах, той вдигна поглед, а в сивите му очи се четеше притеснение.

- Как се чувстваш?

- Щях да съм добре, ако едно копеле, на което не му пука, не ме беше ударил по

главата по-рано днес. – Отпих от кафето и потръпнах при острия горчив вкус.

Определено не както го харесвах, но беше горещо и силно, и по-добро от нищо.

- Хана, държеше се по-скоро странно...

- И ти щеше да си странен, ако можеше да виждаш души. – Погледнах го над

чашата си. – Защо не знаеш за това?

- Може би защото не е било споменавано? – Той сви рамене. – Може и да

прекарваме много време заедно, скъпа сестро, но не си казваме всяко нещо, което се

случва в живота ни.

Но ние... Или поне си мислех, че е така. Захапах ябълката и се наслаждавах на

сладостта й, после казах: - Е, какви тайни криеш от мен? Освен факта, че очевидно си

се заклел в луната.

- Това не е тайна. Просто не си го спомняш. – Той вдигна чашата си и с изненада

установих, че е чай, а не кафе.

Кога брат ми беше започнал да пие чай?

- Колко дълго ще останем тук? И колко време ме нямаше мен?

Той повдигна вежди.

- Какво, вече ти писна от мястото?

Предпазлива беше по-точно казано, но не го направих. Просто свих рамене. Той

сгъна вестника и го остави на масата.



- Проспа целия ден. И сме платили за седем дни, а няма да ни върнат парите, ако

си тръгнем по-рано. Никой от нас не може да си позволи разхищение на такива пари,

така че до тогава сме заклещени тук.

Значи бях пропиляла ден. Цял ден.

- А след като свършат седемте дни? – Не можех да избегна напрягането, като го

казвах, защото думите на онзи непознат още ехтяха в ума ми.

- След това кой знае?

Ако той беше част от това, което се случваше, защо не знае? Но пък ако знаеше

и това беше някакъв сценарий, а не просто лудото ми въображение, защо да ми казва?

Задъвках ябълката и гледах как той ме гледаше. Чувството беше странно, сякаш

бяхме непознати, а не брат и сестра.

- Какво стана с лекаря, на който щеше да се обаждаш? – Изхвърлих сърцевината

на ябълката в тревата. Птиците и мравките можеха да пируват с останалото.

- Този град има само един доктор, а когато има убийство, взима двойни смени и

като следовател. Така че вече не сме му приоритет. – Той се поколеба, после каза: - По-

добре продължавай да си пиеш хапчетата, докато говорим с него.

Повдигнах вежда.

- Те са били за депресията, а аз не се чувствам депресирана.

Той потупа с пръсти по масата, звук, който по някаква причина ме подразни.

- Може и да не се чувстваш депресирана, но си загубила искрата си, Хана. А вече

веднъж опита самоубийство. Така че, прости ми, ако съм леко изтъпял, но ще си

взимаш тъпите лекарства, дори да се наложи да ти ги набутам в гърлото, защото не

искам да загубя някого тук.

Емоцията в гласа му, особено когато каза последното, извика сълзи в очите ми.

Беше истина – чистата истина – в море от лъжи.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.

- Добре, ще ги взимам. Къде са?

- В банята. – Той се облегна назад. – Мисля да ида до бара за вечеря. Интересува

ли те?

Изсумтях леко.

- Така? Благодаря, но не. Мисля да остана тук и да се изкъпя.

- Добре. – Той погледна часовника си. – Ще се върна след два часа.

Свих рамене.

- Не бързай заради мен. Забавлявай се.

- Сякаш това е... – Той спря да говори и сви рамене. – Ще ти донеса бира, ако

искаш.

Кимнах, чудейки се какво, по дяволите, искаше да каже и защо спря. Когато

изчезна в тъмнината, довърших кафето си, после се изправих и отидох към банята.

Под огледалцето имаше кутийка с лекарства. Вдигнах я и прочетох етикета –

определено бяха моите таблетки, а датата им беше от преди няколко седмици.



Намръщих се и сложих едно в ръката си. Бяха големи и кафяви – по-скоро като нещо, с

което ще храниш кон. Огледах таблетката в ръката си за няколко секунди, после увих

пръсти около нея.

Не можех да я изпия. Просто не можех.

Пуснах я под душа, после я премазах с тока си, след това се съблякох преди да

встъпя вътре.

Държах водата хладка, заради изгарянията, но все пак чувството беше страхотно.

За няколко минути просто стоях така, оставяйки водата да ме обгърне и да измие по-

голямата част от кръвта и мръсотията, дори когато студени тръпки започнаха да

избиват по кожата ми и да успокояват изгарянията.

След като измих тялото и косата си, спрях крановете, взехс и хавлия и излязох

отвън да се подсуша. После се запътих към стаята си. Пред леглото имаше куфар.

Дрехите в него бяха комбинация от нови и стари – някои от тях миришеха на мен, но

повечето не.

Грабнах чифт дънки и една тениска, но не си сложих сутиен - щеше да протрие

наполовина заздравелите рани.

След като се облякох, погледнах времето. Евин го нямаше двайсет минути. Това

оставяше час и четирийсет минути за разследването ми.

Грабнах портфейла си и ключовете и излязох. Нощта беше хладна. Гледката на

вълните, разбиващи се в брега, се съчетаваше с далечни звуци на смях и музика.

Всички близки къщи бяха тихи – може би всички бяха отишли в града. От малкото,

което бях виждала от мястото по-рано, вероятно нямаше какво друго да се прави.

След като излязох от местността с вилните къщи, започнах да тичам с ръце на

гърдите, за да компенсирам липсата на сутиен. Гумените подметки на обувките ми

създаваха лек шум по прашния път, но малките кълба прах, които се надигаха след

всяка стъпка, означаваха, че ако има кой да ме забележи, ще ме забележи. Но въпреки

че само една или две къщи светеха, не изглеждаше някой да обръща голямо внимание

на това, което се случва на улицата.

Въздухът, по-близо до града, беше изпълнен с миризмата на вълк. Тук имаше

много от нас, което ме накара да се чудя дали Дундан не беше общност на върколаци.

Със сигурност беше подходящо – въпреки че беше необичайно за такава общност да се

намира в туристическа арена.

Свих в уличката точно преди полицейската станция и се запътих от другата

страна. Тук имаше по-малко къщи, което означаваше и по-малък шанс да ме видят.

Когато стигнах до тревата, намалих. Плътната миризма на кръв се беше

разпаднала – не беше учудващо, имайки предвид часовете, които бяха минали.

На лекия бриз се полюшваха черно-жълти полицейски ленти и се зачудих дали

тялото не е преместено на друго място. Ако градът беше толкова малък, че местният

лекар действаше и като следовател по спешност, се съмнявах да имат морга. Всъщност

дори ченгетата може да се е наложило да звънят на специалисти. Със сигурност не им

се налага да се занимават с много убийства в това малко място.

Мушнах се под лентата и спрях сред дърветата. Не исках да компрометирам

местопрестъплението повече от това, а и освен това наистина не ми се налагаше да се

приближавам повече до трупа, за да видя душата.



И от тук я усещах.

Не можех да го видя, но това нямаше много голямо значение. Беше тук.

Не знаех името му, затова казах:

- Защо си още тук?

Защо ме убиха? Дойдох тук, за да започна нов живот, не за да прекратявам

този.

Думите му бяха ядосани и гневът му ме изпълни, премина през тялото ми като

вълна. Но изявлението му ме накара да се замисля. Бях чувала подобно оплакване

преди...

Но къде?

- Как се казваш?

Когато попитах, застанах нащрек. Вече не бях сама сред дърветата – а плътният

аромат, съчетан с пот, предполагаше, че това е Харис. Вътрешно проклех късмета си и

се надявах да ме остави да довърша разпита на душата на този мъж.

Маркъс. Маркъс Ландсбъри.

Което име не ми звучеше ни най-малко познато.

- Как се озова тук, Маркъс?

Не знам. В единия момент вървях у дома, в следващия бях тук, неспособен да

мръдна или да говоря, а някакво копеле ми реже принадлежностите.

- Значи си го видял?

Не. Носеше някакъв костюм.

Чувство на дежа-вю премина през мен. Бях чувала това преди, дори да не си

спомнях къде.

- Какъв костюм?

Маска на червен дявол. Той се поколеба. Кълна се, че освен това имаше и

копита.

Отново това чувство на фамилиарност.

- Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш за него? Беше ли голям? Малък?

Дебел или слаб?

Беше по-скоро малък, но силен – много силен. Трябва да беше, нали, защото аз

не съм точно малък. Обаче имаше широки рамене и големи ръце. Движеше се

експедитивно, сякаш беше работа, нищо повече.

Което означаваше, че може да е професионален удар. Особено имайки предвид,

че сигурно са използвали някакъв имобалайзър, за да го обездвижват. Подобни неща не

са лесно достъпни – макар че на черния пазар сигурно са достатъчно лесни за

придобиване.

А точно сега как можех да знам нещо такова?

Потърках уморено слепоочието си. Енергията продължаваше да се излива от

мен, а болката в мозъка ми се увеличаваше.



- А ти какво си направил, Маркъс, което да оправдае поставянето ти в това

положение?

Правил съм, каквото съм правил. Няма значение. Думите бяха ядосани, рикошираха из

главата ми остри като нокти.

Потръпнах и замигах черни сълзи.

- Очевидно за някого има значение, Маркъс, иначе нямаше да бъдеш убит по

този начин.

Той черпеше сили от енергията ми и коленете ми заплашваха да се поддадат на

натиска. Опитах се да ги удържа, но знаех, че трябва да приключа с това скоро, със или

без отговори.

Не би трябвало да има значение. По дяволите, беше преди адски много време!

Е, някой очевидно не беше забравил.

- Кажи ми какво си направил.

Защо? Какво шибано добро ще направи това сега?

- Предполагам, че това зависи от това дали желаеш да обитаваш тези дървета,

или искаш да продължи-ш.

Енергията ми се изливаше по-бързо сега, а главата ми започваше да ме боли

яростно. Коленете ми внезапно се пречупиха и паднах на земята.

Закрепих се на една ръка, когато Маркъс каза: Изнасилих няколко жени.

- Дефинирай „жени”. – Защото бруталността на убийството му предполагаше, че

е забъркано повече от изнасилване – особено ако е бил оставен настрани за малко.

Тъжната истина беше, че съдиите не взимаха изнасилването толкова сериозно, колкото

би трябвало.

Гняв се изви, плътен и остър. Пронизващата болка стана по-силна и изведнъж се

борех да дишам.

Добре, бяха момичета. Шестнайсет годишни. Държахме ги няколко дни и ги

оправяхме, това е.

Ние. Думата се заклещи в мозъка ми, но преди да успея да го попитам още,

мозъкът ми се претовари и усещах само болка. Остра, кървава, агонизираща болка.

Прегърнах се за няколко секунди, клатейки се напред-назад, после осъзнах, че той беше

още тук, още ме източваше.

- Върви – прошепнах. – Намери какъвто там мир можеш.

Той си тръгна. Не доволно, не лесно, но си тръгна и източването спря.

- Харис – казах на мъжа, който стоеше тихо зад мен, - ако не искаш

местопрестъплението да бъде още по-компрометирано, сигурно ще искаш да ми

помогнеш леко. Ще повърна.

Ръце ме сграбчиха и ме повдигнаха лесно като котенце. Или кученце, какъвто

беше случаят. Едва бяхме излезли от дърветата, когато гърлото ми се надигна,

измъкнах се от ръцете му и залитнах встрани преди да изпразня малкото, което се

съдържаше в стомаха ми.



Господи, чувствах се ужасно. Ако бях оставила Маркъс да ме източва още

малко, щеше да е фатално – въпреки че по начина, по който се чувстваше мозъкът ми,

беше дяволски близо до това.

- Ето – каза Харис и ми подаде полупразна бутилка вода. – Изплакни устата си с

това.

Приех с благодарност и измих горчивия вкус в устата си, като изплюх водата.

Повторих действието няколко пъти и се почувствах леко по-добре, въпреки че главата

продължаваше да ме боли зверски, а мускулите ми трепереха.

Насилих се да се изправя и му подадох водата. Беше облечен в сини панталони и

сива блуза, която прилепваше по тялото му и подчертаваше силата му, тъмната му коса

беше влажна и къдрава в краищата. Но очите му бяха сини – сини като цвета на океана,

който заобикаляше Дундан, - не черни.

Защо очаквах черни очи? На кого ми напомняше той? Изведнъж този въпрос ми

се стори жизненоважен и въпреки това не можех да му отговоря.

Защо, защо, защо?

Той напъха малката бутилка в задния джоб на панталоните си, после каза с

мрачно изражение:

- Кажи ми защо да не те арестувам за навлизане в ограничена околност?

- Е, ако беше поставил човек тук, както би трябвало, нямаше да е проблем, нали?

Не изглеждаше весел.

- Хората тук уважават закона. Те знаят...

- Както и аз знам. – Потърках глава уморено. Наистина не ми се четяха лекции

сега. – Но пък и хората тук сигурно не могат и с души да говорят. Аз мога. Но трябва да

се направи скоро след смъртта, иначе стават прекалено слаби, за да говорят.

А ако можех да си спомня подобни неща, тогава защо не можех да си спомня

важното? Сякаш някой беше минал през ума ми и беше изтрил случайни части

информация. Някои от големите неща, някои от малките, оставяйки тотален хаос след

себе си.

Харис ме зяпаше няколко секунди, изражението му не се промени. Трудно беше

да се каже дали ми вярваше, или не.

- Мисля, че с теб трябва да седнем и да си поговорим сериозно.

- Стига да е някъде с нормално кафе и нещо за ядене. Иначе е по-вероятно да те

отрежа.

Той повдигна вежда, но каза само:

- Знам такова място. Имаш ли нужда от ръка?

- Да, мисля, че имам.

Той уви ръка около талията ми, поддържайки ме наполовина, докато се

движехме напред. Имах чувството, че ками се забиват в мозъка ми, а мускулите ми

трепереха неудържимо. Винаги ли се случваше така, когато говорех с души?

Нещо в мен каза не. Това беше нещо ново – нов поглед на стар проблем.



Не се насочихме към полицейския отдел, както очаквах, а към малка къща в

далечния край на пътеката.

- Домът ми. – Харис отвори старата желязна врата и ме поведе по пътеката в

градината. Надявах се, не буквално. – Тук можем да говорим неофициално, после, ако

почувствам, че е необходимо, ще се преместим в полицията.

Той отвори вратата с една ръка – очевидно, като е градско ченге, не му се налага

да я заключва – после ми помогна да вляза.

Коридорът беше дълъг и широк, с различни врати. Стените бяха боядисани в

бяло и бяха декорирани с красиви снимки на море и заобикалящите покрайнини на

града. Подът беше дървен и добре поддържан, леко пукаше, когато той ме водеше към

долния край на коридора. Стаята отвъд беше голяма кухня.

- Седни – каза той, посочвайки ми към стара дървена маса и столове. – Какво

кафе искаш?

- Лешниково. – Казах го автоматично и отново си пожелах и важните неща да се

появяват толкова лесно.

- Имам предвид безкофеиново или нормално. – В тона му се усещаше веселие. –

Ние провинциалистите не си купуваме такива странни миксове.

- Нормално. И довери ми се, гражданите също не си падат по такова кафе.

Издърпах си стол и го гледах как прави кафе. Движеше се с икономичност, която

съдържаше едновременно грация и занижена сила. Беше приятна гледка.

От хладилника извади хляб и продукти за сандвичи и ги остави на масата, после

грабна кафетата и два ножа и остави и тях.

- Обслужвай се – каза той, като ми подаде кафето преди да седне срещу мен.


- Без чинии?

- Масата е чиста, а и така се пести миенето после.

Изсумтях. Мъж по мой вкус. Грабнах хляба, намазах го с масло, после добавих

няколко резенчета кашкавал и говеждо. Това беше най-вкусното нещо, което бях яла от

векове.

- Е – каза той, след като приключих с първия сандвич и започнах нов. – От колко

време виждаш души?


- Не мога да кажа просто защото не си спомням.

- Наистина? – В гласа му отново се улавяше неверие.

- Наистина – повторих, опитвайки се да контролирам раздразнението си. –

Всъщност преди инцидента не си спомням нищо. Дори не знаех името си преди Евин

да ми го каже.

Погледът му се вдигна до главата ми.

- Такъв вид загуба на памет е изключително необичайна. А и не виждам рана,

която да индикира необичайна травма.

А ето че Евин беше казал, че има.



- Не. – Приключих втория сандвич и увих ръцете си около чашата с кафе. –

Малки парчета бавно се връщат, но нищо важно. Разочароващо е.

- Обзалагам се. – Той отпи от кафето си, после каза: - Значи тази душа говори с

теб?

- Да. Обаче ти беше там само колкото да чуеш края на разговора.

Той кимна.

- Откъде знаеше името му?

- Той ми го каза. Маркъс Ландсбъри. Очевидно е бил в затвора дълго време

заради изнасилвания и измъчвания на няколко тийнейджърки. – Направих пауза. – Но

предполагам, че знаеш всичко това.

- Tака е – каза. – И предполагам, че престъплението му има много общо с

начина, по който е убит.

Не трябва да си ченге, че да се досетиш за това.

- Да. Само че каза, че не е извършил сам престъплението, а ако партньорът му

също е в града, по-добре да го намериш. Вероятно е следващият в списъка.

- Партньорът му не виждан в града, нито имаме информация, че ще идва. –

Харис ме изучава за момент. – Какво те кара да мислиш, че партньорът му е

следващият? Това може да е просто случайно убийство.

Той не вярваше в това повече от мен. Свих рамене и казах:

- Имам чувството, че съм виждала нещо такова преди.

- В миналото, което не си спомняш?

Отново предположението, че беше прекалено удобно – не че можех да го виня,

че си го мисли. Отпих отново от кафето и не си направих труда да отговарям.

Той се усмихна, но усмивката му не достигна до сините му очи.

- Какво друго ти каза?

- Че мъжът, който го е нападнал, е използвал някакъв обездвижващ спрей, който

е направил виковете му невъзможни, и че е носил костюм. Костюм на червен дявол,

съчетан с копита.

- Значи си видяла следите?

- Да. И съм ги виждала и преди.

- Къде? Чакай, не можеш да си спомниш, нали?

Снижих чашата си и го погледнах право в очите.

- Щом не ми вярваш, ме арестувай, но не ми прави подли забележки. Опитвам се

да помогна.

- Ще си запазя отсъждането за това. – Той се пресегна, взе си парче от месото и

го задъвка, докато ме изучаваше. – Успокоителните могат да действат толкова бързо,

но никога не съм чувал за спрей, който да може да направи това.

- Е, има ги. – Взех си още едно парче хляб и увих парче кашкавал в него. – Какво

става с аутопсията?

- Ще приключи – каза той леко. – Повече ме интересувате вие с брат ти.




- Защо?

- Защото има няколко странни неща относно вас двамата.

Усмивка докосна устните ми.

- Не си първият, който го казва.

Не изглеждаше развеселен и аз устоях на порива си да въздъхна.

- Направих някои проучвания, когато те докладваха за изчезнала – каза той. –

Собствениците на Байвю не си спомнят да са те виждали, когато каза брат ти, а никой в

града не те е виждал наоколо преди да изчезнеш – въпреки че си спомнят Евин да идва

до бакалията и да използва телефона в бара.


- Евин каза, че съм била депресирана. Може би просто съм си стояла сама.

- Може би – съгласи се. – Но е странно съвпадение, не смяташ ли, че само

няколко часа след като те намериха, се появи осакатено тяло? Тяло, на което с брат ти

просто се е случило да попаднете?

Облегнах се на стола си и го погледнах.

- Наистина ли смяташ, че съм толкова глупава, че да убия някого така, после да

се мотая наоколо и не само да го докладвам, а и да ти дам доказателства?

Той повдигна вежди, погледът му оценяваше.

- Защо не? Има достатъчно документирани случаи на убийци, които се

преструват на свидетели.

Ударих ръце по масата и се опитах да контролирам гнева, който се извиваше в

мен. Само си вършеше работата, знаех това, но, по дяволите, опитвах се да помогна.

- Този мъж е бил нападнат, когато аз бях в пустинята. Питай Франк кога и къде

ме намериха, ако не вярваш на мен или Евин. Междувременно, защо не пуснеш

проверка за подобни престъпления? Защото това се е случило и някъде другаде, сигурна

съм. И докато си там, провери и мен. Така ще знаеш дали съм опасна, или не.

- О, не се съмнявам, че си опасна, госпожице – каза той меко, сините му очи

проблясваха. – Въпросът е дали си убийца, или си само луда?



Глава девета Превод: rescho0o


Убийца. Думата отекна из болящия ме мозък с резонанс, който беше

едновременно познат и плашещ.

Бях ли убийца?

Не, каза нещо в мен. После плашещо да.

Грабнах кафето си с трепереща ръка и не бях изцяло сигурна дали беше заради

слабостта, която още изпитвах в тялото си, или заради прошепнатото откровение.

Допих кафето на една бърза глътка, после се изправих на крака. Стаята се завъртя

яростно и само захватът ми за масата ме задържа права.

- Арестувана ли съм? – попитах през стиснати зъби.

- Още не. – Той се облегна на стола си и продължи да ме изучава. – Но с брат ти

трябва да се смятате за хора, от които се интересуваме.

- Ако направиш проклетата проверка, ще разбереш, че не би трябвало да сме

такива. – Извъртях се и се запътих към вратата.

Стол изскърца зад мен, после стъпки ме последваха по коридора.

- Още един въпрос – каза той, когато отворих вратата.

- Какво? – попитах без дори да се обърна.

- Има много малко кръв по колата ти, а щетите – въпреки че са обширни, - не

изглеждат скорошни. Освен това, ако си ударила кенгуру достатъчно силно, че да

претърколиш колата няколко пъти, защо тялото му не е наоколо?

И двете му наблюдения бяха интересни.

- Мога ли да видя колата?

- Не. И не напускай града, Хана. – Каза го меко, но думите му отекнаха в нощта,

когато се запътих към колата.

Бях заподозряна.

А най-лошото беше, че дори аз не бях убедена, че не трябва да бъда. Всичко

беше толкова прецакано – и ситуацията, и ума ми, - че в момента всичко ми се

струваше възможно.

Качих се на главната улица и завих, за да тръгна към вилата, после спрях.

Харис каза, че Евин е използвал телефона в бара. Защо му е да прави това,

когато има идеално работещ телефон във вилата?

С надигащо се любопитство се насочих към бара. Лесно го намерих. Трябваше

само да следвам шума. Експлозията от смях и музика се носеше из въздуха, а ароматите

на вълци, бира, пот и човечност се припокриваха – комбинация, която беше

едновременно примамлив и отблъскващ.

Сградата ми напомни на нещо, което можеш да видиш в стария Запад.

Конструкцията й може и да беше от червени тухли вместо от дърво, но беше двуетажна

с широки веранди на двете нива и старомодни люлеещи се врати.



Очевидно на това място никой не се тревожеше за сигурността. Но пък, ако това

беше върколашки град, ако някой опита да открадне нещо, значи е изключително смела

душа.

Отворих вратите и влязох в главната част на помещението. Мястото беше

препълнено и беше трудно да видиш бара, камо ли Евин или телефон.

Огледах се за момент, после приближих група жени, които стояха до вратата.

Три бяха вълци, останалите две бяха хора.

- Извинете – казах, хващайки погледа на най-високата жена. Имаше тъмна кожа,

тъмна коса и широк нос, напомни ми леко на Харис, само че очите й бяха топло кафяво.

– Знаете ли дали тук има обществен телефон? – Трябваше да викам, за да могат да ме

чуят.

- Отзад – извика тя, сочейки с чашата си.

Махнах й за благодаря и се насочих натам. Всички бяха толкова нагъсто, че

беше почти невъзможно да минеш покрай някой без да го докоснеш и докато чувството

не беше кой знае колко неприятно, не беше и вълнуващо. Което беше странно. Имам

предвид, че бях женски вълк без партньор, а този бар беше пълен с мъже в разцвета – и

не чак в разцвета – на силите си. Някога щях да танцувам и да флиртувам, и в общи

линии щях да си прекарвам добре, докато минавах покрай тях. Но сродната ми душа

беше мъртъв и чувството не беше приятно. Като нещо което трябва да свърша, а после

да избягам.

Не, прошепна онзи малък вътрешен глас, не е това. Бен е изгубил сродната си

душа, а още желае. Още се наслаждава на секса и на компанията на другите.

Не си и направих труда да се опитвам да си спомня кой е Бен. Спомените ми

очевидно щяха само да решават кога да се върнат.

Накрая намерих телефоните в задната част на стаята, близо до двете тоалетни, но

Евин не беше тук. Може би е провел разговора си и е отишъл на друго място. Не го

подушвах, но това не беше изненадващо, имайки предвид броя на мъжките вълци в

бара.

Намерих един празен стол в ъгъла и пристъпих към него, оглеждайки над

тъмните глави в опит да намеря червеникаво златистата, която ми трябваше. Имаше

няколко блондини и тук-там кестеняви коси, но не и червенокоси. Може би се е върнал

във вилата.

Отстъпих назад и си запроправих път през тълпата. Но бях едва на половината

път към изхода, когато забих нос в по-скоро твърди гърди. Сякаш удрях стена.

- Ауч – казах, потърквайки носа си, докато отстъпвах назад, за да погледна

нагоре. И нагоре. Исусе, беше най-малко два метра висок.

Кожата му, като на повечето вълци в бара, беше тъмна, а лицето му беше равно с

широк нос. Устата му беше малка, а очите...

Нещо в мен потръпна.

Очите му бяха кафяви, но в тях имаше малко топлина, малко човечност.

- Малка госпожице, току-що разляхте питието ми.



- Съжалявам. – После погледнах ръцете му и осъзнах, че дори не държеше чаша.

Погледът ми се стрелна към неговия отново. Имаше нещо змийско в усмивката му. –

Мръднете се от пътя ми, ако обичате.

Зад него имаше няколко мъже, които ни гледаха и се усмихваха. Имах

чувството, че това – каквото и да беше то, - беше игра, която играеха често.

- Опасявам се, че не мога да помръдна, докато не получа целувка в замяна на

питието си. – Той се пресегна към кръста ми, но аз ударих ръката му.

Нещо проблесна в очите му. Не обичаше да го отхвърлят. Е, гадно.

- Мръдни – казах. – Или ще те накарам да мръднеш.

Той се засмя и погледна през рамо.

- Чухте ли това? Мислите ли, че трябва да се страхувам?

- Моля те – казах с лек намек за ръмжене в гласа. – Просто мръдни.

Той ме хвана, движението му толкова бързо, че нямах време да го спра, и ме

завлече към тялото си. Миришеше на стара пот и гниеща трева. Не особено приятна

комбинация.

- Целуни ме – каза той, когато мъжете зад него започнаха да го подкачат – и

можеш да си тръгнеш. Само малка целувка.

- Само през трупа ми.

- Ще бъде удоволствие за мен – прошепна той и замахна.

Обърнах лице така, че целувката да падне на бузата, а не на устните ми, после се

пресегнах назад, грабнах пръстите му и ги стиснах колкото можех. Изпука кост и той

изсумтя от болка. Но през очите му премигна удоволствие, а вълнението му засия около

мен.

Възбуждаше се от болка. Супер.

Затова му дадох нещо друго, което да го прави щастлив, и го сритах в топките

колкото можех по-силно. И очевидно бях по-силна, отколкото знаех, защото той се

свлече на колене. Приятелите му – какви чаровници само – скочиха встрани вместо да

му помогнат.

- Помолих те любезно да се мръднеш – казах, после погледнах нагоре, докато

тълпата се приближаваше, после срещнах недоволния поглед на Харис. Мъжът

очевидно имаше усет за неприятностите.

Той гледаше ту мен, ту мъжа планина на пода, и се кълна, че лека усмивка

докосна устните му. Но когато погледът му срещна моя, изражението му беше работно.

- Предполагам, че трябваше да те предупредя и да не се набъркваш в

неприятности – каза той с плътен глас.

Вдигнах ръце.

- Хей, той ме хвана и не искаше да ме пусне, въпреки че помолих учтиво да го

направи.

Той погледна надолу към мъжа в безсъзнание на пода, после посочи към двамата

мъже, които бяха оставили приятеля си.

- Изведете го оттук.



Те се запрепъваха да се подчинят и завлачиха приятеля си по пода. Интересно

беше да се отбележи, че нито един от тях не изглеждаше прекалено загрижен за факта,

че беше повален от непознат.

Погледът на Харис срещна моя. В синьото на очите му се виждаше малка

емоция, която отново ми напомни на някой друг. Искаше ми се да можеш да си спомня

на кого.

- Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен. – Гласът му беше твърд и беше

очевидно, че няма да приеме отказ.

Разбира се, част от мен искаше да каже точно не, но не беше най-мъдрото, което

можех да направя в момента, когато нямах представа какво се случваше. Затова

издишах разочаровано и го последвах навън. Най-малкото поне не трябваше да си

пробивам път навън – тълпата направи път на Харис като морето – на Мойсей.

- Ще те отведе до вас – каза той, когато бяхме на вратата. – За да се уверя, че

няма да се забъркаш в още неприятности.

- Мога да се оправя сама. – Потърках ръце леко. Нощният въздух сега ми се

струваше по-хладен, отколкото когато влязох в бара. Може би изгарянията ми най-

накрая започваха да оздравяват.

- Вероятно можеш, но Дени не обича да го поваля който и да било, камо ли

жена. – Синият му поглед срещна моя, пресмятайки, преценявайки. Вълкът не беше

решил дали съм приятел, или враг. Беше взаимно. – Пази се, защото най-вероятно ще

търси възмездие.


- Предупреди и него.

- Ще го направя. Но няма да има голяма разлика. А докато не пробва нещо

наистина, аз не мога да направя нищо.

- Ако се опита да ми го върне, ще съжали за това.

Той не се усмихна. Не се намръщи. Не реагира по никакъв начин. Чудех се на

причините за контрола му.

- Баща му е втори в глутницата – каза той накрая. – Има връзки, затова внимавай

как реагираш.

С други думи не му нанасяй много повреди. Усмихнах се мрачно и напъхах ръце

в джобовете на дънките си.

- Е, коя глутница е начело в града?

- Уест. Реми Уест е лидерът, въпреки че няма често да го видиш в града. Не

обича туристи.

Това ме накара да повдигна вежди.

- Тогава защо е отворил града за туризъм? Ако земите са управлявани от

глутницата, имат легално право да забранят влизане тук.


- Не и ако земята има някои значителни природни характеристики. В такива

случаи правителството настоява да е свободно за всички.



- А Дуднан има природни богатства освен червения пясък, жегата и океана?

Забавление докосна устните му за миг и разля изненадваща топлина по чертите му.

- Имаме стръмен риф, което означава, че коралите започват точно след брега.

Рядкост е и следователно е значимо.

- Предполагам, че глутницата печели доста пари от тази важна характеристика.

- Всички живеем по-скоро добре – съгласи се той.

Изучавах го за момент, после казах:

- Не изглеждаш като останалите от глутницата. Защо така?

- Нямаш против да навлизаш в лични теми, нали?


- Когато не можеш да си спомниш нищо важно, бързо се учиш да задаваш

въпроси – лични или не.

Той беше тих за момент, но погледът му сканираше тъмнината, и беше нащрек,

което подсказваше, че е готов за неприятности. Ако имаше предвид Дени, можеше да

се успокои. Върколак или не, не смятах, че ще е способен да се движи за ден-два.

Наистина го бях ударила силно.

- Майка ми е от различна глутница, оттам и сините ми очи и по-светлата кожа.

- И предполагам, че глутницата не те е оставила да забравиш, че не си изцяло

един от тях.

Погледът му прескочи до моя.

- Кое те кара да мислиш така?

- Защото знам какво е да не те искат в глутницата.

- Това е странно изявление - каза той, - имайки предвид, че брат ти е чут да

казва, че детството му е било щастливо.


- Това не означава, че и моето е било.

- Наистина. – Но отново останах с впечатлението, че не ми вярва.

Пред нас се появи паркът. Няколко светлини бяха включени, а караваните не

бяха повече от мъждукащи фигури в тъмнината. Идеалното място за засада, само че

хладният въздух беше изчистен откъм миризми. Единствените хора навън бяхме аз и

Харис.

- Останалия път мога да го измина и сама – казах. – Няма нужда да си ми

бавачка.

- Защитавам глутницата си, не теб. – Каза го равно, като всичко останало, но

този път намекът за забавление по устните му докосна и очите му.

Усмихнах се.

- Лека нощ, полицай Харис. Смея да кажа, че ще се виждаме.

- Надявам се, не по служебни поводи.




- Това означава ли, че си отворен за неофициални срещи?

- Не. Просто означава да стоиш далеч от неприятностите.

- Не съм сигурна, че съм способна на това. – А истината на това изявление

проехтя през целия ми мозък.

С проблемите си бяхме стари дружки. За това бях сигурна.

- Лека нощ, Хана – каза той, после се обърна и изчезна в тъмнината. Гледах го

как изчезва, после се запътих към вилата.

Евин седеше на дивана и пиеше бира, босите му крака бяха на масата.

- Има още в хладилника – каза той, когато влязох.

- Благодаря, но си падам повече по шампанското. – И защо собственият ми брат

не знаеше това? Седнах на дивана и кръстосах крака. – Е, кажи ми за глутницата ни.

Той повдигна бледата си вежда.

- Защо? Скоро ще си спомниш.

- Може би. Може би не. – Поколебах се, после добавих: - Имал си щастливо

детство?

- Защо?

- Защото имам чувството, че аз не съм имала. Когато преди спомена мама,

изпитах много странно чувство. – Поколебах се. – И ако ти си бил щастлив, защо аз не

съм била?

Той изведнъж изглеждаше сякаш му е неудобно.

- Е, имаше навика да се забъркваш в неприятности. Някои от историите за теб

и...

Той спря и объркване се настани на лицето му.

- Аз и кой? – попитах.

- Не знам. – Той сви рамене и отпи от бирата.

И отново се почудих дали казва истината. Изглежда беше така, но това не

означаваше, че е.

Защо постоянно бях толкова подозрителна относно брат си? Защото вярвах, че

ми е брат – въпреки че не беше онзи, който си спомнях и исках, - но малко друго

излизаше от устата му, което да е истина.

- Тогава ми разкажи за семейството ни.

- Няма голям смисъл, след като скоро ще си спомниш.

Беше казано с лек намек за нетърпение и повдигнах вежди.

- Няма да навреди да ми угодиш, нали така?

- Честно, не знам. Предполагам, че не.

Което беше странен коментар. Май много такива имаше.

Той отново отпи от бирата, после изхвърли кенчето в коша.



- Ние сме много голямо семейство. Мама се е запознала с татко сравнително

късно, но се е застъпила. Освен мен, имаш още по-малък брат и близнаци. Две

момичета.

Сестри. Имах сестри. Нещо се изви в стомаха ми, странно чувство на тъга и

съжаление.

- Какви са имената им?

- Брат ни се казва Рейнам и е кръстен на майка ни. Близначките са Джоби и

Нелия. – Той ме погледна. – По изражението ти предполагам, че не си ги спомняш.

- Не. – Как можеш да си спомняш някой, който не познаваш? Въпросът се

надигна в ъгъла на съзнанието ми, чист и ясен. – Какви са те?


- Рейнам е прилежен тип. Обича книгите и компютъра си. Нел е по

приключенията. Упорита и силна е и има нос за неприятностите. В общи линии по-

малка версия на теб.

- А Джоби?

- Домошарка. Вече казва, че като порасне, не иска друго освен сродна душа и

бебета. Много бебета.

Това е, което аз искам. И което няма да получа. Не и ако някой не ги износи

вместо мен. Потърках уморено глава и се почудих дали болката някога ще спре

достатъчно, че да започна да си спомням. Или тази болка беше всичко, което някога

щях да изпитвам?

После се намръщих на останалата част от думите му. Когато пораснеше?

- На колко години са?

- Рейнам е на седем. Близначките са на пет.

Шок премина през мен. Бях повече от двайсет години по-голяма от който и да е

от тях. Не е чудно, че не ги познавах – напуснала съм глутницата много преди да са се

родили.

Погледът ми се плъзна по Евин. Дори той изглеждаше по-млад от мен.

- А ти на колко си?

Поколеба се.

- На двайсет и четири.

А това просто беше толкова грешно, че щях да повърна. Брат ми не би трябвало

да е толкова млад. Просто не би трябвало.

Но това го правеше и доста по-стар от останалите ни брат и сестри. Така че защо

не го помнех? Може и да беше по-млад, но е достатъчно годишен, че да е бил наоколо,

когато съм била в глутницата. Със сигурност не можех да забравя собствения си брат –

не и до статус на напълно непознат.

- Спомена, че Рейнам е кръстен на майка ни, но не спомена нищо за баща ни.

Защо имам чувството, че нямам баща?



- Може би защото преди да напуснеш, му каза, че доколкото те засяга, той не

съществува. – Погледът му срещна моя вместо да се отмести, но аз така или иначе

усетих лъжата.

Нямах баща. Не и баща, който да е участвал в израстването ми. Баща ми е умрял

много преди да се родя.

Част от мен искаше да грабне Евин, да го разтресе и да го накара да си каже

истината. Но не можех. Имах странното усещане, че мрежата, която се оплиташе около

мен, беше сложно изработена, и дори Евин да беше част от нея, не беше

контролиращият човек. Беше просто играч, като мен. По дяволите, доколкото знаех,

можеше да е толкова оплетен в това, колко бях и аз. Докато не разберях накъде водеха

всички лъжи, трябваше да си остана каквато бях – объркана, ядосана и дори леко

изплашена.

Разбира се, беше възможно и да бях луда. Че срещу мен няма заговор и че

депресията ми от загубата на сродната ми душа преминаваше в невроза.

Не, каза вътрешният ми глас. Не!

Евин се изправи.

- Лягам си. Ти също е най-добре да поспиш.

- Вероятно. – Само че не ми се спеше. – Но мисля да погледам още малко

телевизия.

Той сви рамене, помаха ми за лека нощ, после изчезна в спалнята. Облегнах се

на дивана и грабнах дистанционното, сменяйки каналите. Търсех нещо нормално, но

новините и телешоп програмите бяха всичко, което имаше.

Хвърлих дистанционното на дивана, после се изправих и си направих чаша кафе.

От каквото се нуждаех, помислих си, докато увивах пръсти около чашата и се

облягах на масата, беше лаптоп. С него можех да направя проучване. Най-малкото

можех да проуча другото убийство, което си спомнях наполовина, и да проверя дали е

истинско, или си въобразявах.

Във всекидневната нямаше нищо, което да прилича на лаптоп, а не си спомнях

да съм виждала в спалнята си. Но Евин сигурно имаше. Струваше си да попитам.

- Хей, бро – казах, като не си направих труда да повишавам тон. Ако беше буден,

щеше да ме чуе, а имайки предвид, че тъкмо си беше легнал, се съмнявах да спи.

- Какво? – попита, звучейки не особено доволен.

- Имаш ли лаптоп?

- Защо?

Това определено звучеше като нещо, което брат ми би казал.

- Защото искам да потърся едно убийство, подобно на това, което намерихме

днес.

- Защо просто не оставиш полицията да си върши шибаната работа и не зарежеш

въпроса?

Защото като се занимавам с нещо, болката е по-поносима, каза малкият глас.

Но не можех – нямаше – да призная нещо такова на Евин.



- Защото съм любопитна. Просто искам да знам дали има друго убийство и дали

просто не си въобразявам.

- Какво значение има? – Чуха се леки стъпки. Може и да спореше, но ставаше,

което означаваше, че наистина има лаптоп.

- Няма значение, но ще успокои любопитството ми.

- Нали знаеш какво казват за любопитството и котката – каза той, като влезе в

стаята с лаптопа.

- Но аз съм върколак, нали?


- И предполагам, че ако нямах лаптоп, просто щеше да отидеш и да си намериш.

Ухилих се.

- Учиш се, малък братко.

- Със сигурност – промърмори и ми подаде лаптопа. – Обещай ми, че ако не

намериш нищо, ще оставиш въпроса.

- Ако не намеря нищо, ще го зарежа.

- А ако намериш нещо, говори с Харис. Остави го да се заеме.

- Ще говоря с него. – Дали щях да го оставя да се заеме без да си напъхам носа

беше друг въпрос.

Евин се извъртя, но после се спря.

- Защо е толкова важно?

- Не знам – казах честно. – По някаква причина го чувствам като недовършена

работа.

Той поклати глава.

- Хана, ние управляваме сигурността на глутницата. Пазим границите и държим

паплачта извън рамките на територията ни. Убийство под каквато и да е форма или вид,

не влиза в задълженията ни.

Работех за глутницата? Това звучеше толкова нетипично, че смях се надигна в

мен. Не успя да избяга, само защото положих неимоверни усилия за това.

- Виж, може просто да съм чела нещо във вестника. Ако това е причината, тогава

Харис ще е повече наясно с връзката, а аз не мога да го пусна да се изплъзне.

- Тогава на това се надявам. Тук сме да си починем, не да преследваме духове и

да се забъркваме в разследване на убийство.

- Значи утре ще си почина.

Той изсумтя отново – този път невярващо.

- Започвам да мисля, че не ти е в природата.

Имах смътното подозрение, че е прав.

- Лека, братле.



Запъти се към спалнята. Включих лаптопа, седнах на дивана и го изчаках, за да

си избера Интернет настройките. Когато Гугъл най-накрая се появи на екрана, написах

„убиец” и „дявол с червени рога” в търсачката.

И открих, че по света има сигурно хиляди такива убийства. Стесних търсенето,

като натиснах само в околността Австралия, което сниши броя до няколко. Едно с

Брисбейн и две в Сидни.

Кликнах на линковете и проверих статиите във вестниците, свързани с

убийствата. От двете убийства в Сидни, едната жертва беше жена, която е била

намерена да виси в килера в дома си, а другата жертва е мъж, който е насечен.

Очевидно и двете убийства засягат хора, които са били в затвора. Убийството в

Брисбейн беше малко по-различно с това, че жената никога не е прекарвала време зад

бара. Била е жертва на удар и бягство – същото престъпление, за което е била осъдена

преди няколко месеца.

Нито едно от убийствата не беше това, което се беше заклещило в ума ми.

Облегнах се на дивана и се намръщих на екрана.

В трите престъпления определено имаше прилики, а не се и съмнявах, че между

всичките има връзка. А моето престъпление? Защо не беше в новините?

Може би трябваше да стесня още търсенето. Например по щат – само че паметта

ми не ми каза къде съм живяла. Оставих лаптопа на дивана, после станах и отидох до

спалнята. Взех портфейла си и извадих книжката си, този път погледнах адреса.

Кона Крийк, Куинленд.

Мястото не ми звучеше нито правилно, нито го чувствах така.

Пъхнах книжката в портфейла и се запътих към лаптопа. Търсенето на Кона

Крийк не ми даде много информация за мястото – дори гугъл мапс не показваше

всичко, сателитните снимки показваха само мръсотия и дървета. Въпреки че подозирах,

че е земя на глутница, значи също така можеше да не е град. Много глутници

предпочитаха да се разпръсват на групи, вместо да живеят като тези в Дундан.

Нищо от това не ми помагаше да разбера какво и кой се крие зад това убийство.

Опитах други търсения, но не излезе нищо. Може би убийството беше сложено в

друга статия – но защо, когато другите истории бяха навън?

Отново, просто не знаех.

Чувството беше адски разочароващо.

Предадох се и изключих компютъра. Може би трябваше да поспя. С малко

късмет новият ден щеше да ми донесе нови и свежи идеи и спомени.

Някой чукаше силно. Бам, бам, бам, безмилостно и шумно. Отне ми няколко

минути да осъзная, че звукът е по-скоро извън главата ми, отколкото в нея, и отворих

око.

Още бях в тази малка невдъхновяваща стая.

- Какво? – попитах, после потръпнах. Говоренето изглежда утежняваше болката

в главата ми. Очевидно още имах и главоболие.

- Харис е тук да те види, Хана. Трябва да станеш.



- Колко е часът? – Погледнах часовника на масичката, но малките числа не ми

говореха много.

- Почти обяд. Обличай се. Ще ти направя кафе.

- Добре. – Отметнах завивките и се изправих. Стаята се завъртя яростно около

мен, стомахът ми реагира на усещането като заседна в гърлото ми. Господи, чувствах

се ужасно, а нямах идея защо. Не беше като да бях изпила проклетата таблетка, която

Евин настояваше да глътна.

Но може би това беше проблемът. Може би цялото това гадно чувство идваше

от това, че не бях пила хапчето.

Преглътнах тежко и се изправих внимателно на крака. Бърз поглед към

прозореца разкри ярката светлина и синьото небе, затова грабнах потник и къси

панталони и излязох боса.

Хари седеше на стол в кухнята, пиеше кафе и ядеше тост.

- Радвам се да видя, че се чувстваш като у дома си – казах, като се оглеждах за

Евин, но не го видях. Но видях друга чаша с кафе и сандвич на масата, затова седнах на

стол до Харис и плъзнах кафето към себе си. – Къде отиде брат ми?

- В града за вестници. – Харис ме погледна, ъглите на сините му очи блестяха

весело. Това беше променило чертите му от само красиви на необикновени. –

Измърмори нещо, че има нужда от почивка от работата като бавачка.

Изкуших се да изръмжа, но щеше да нарани главата ми. Отпих от кафето и си

пожелах да не е толкова горчиво, и казах някак предпазливо:

- Е, защо си тук? Приемам, че не е за да дадеш почивка на брат ми от гледането

ми.

- Не. – Забавлението изчезна от лицето му. – Направих някои запитвания и се

оказа, че наистина си Хана Лондон, пазач на границите и размирник от глутницата

Кона Крийк Лондон.

- Почти звучиш разочарован.

- Инстинктите ми не грешат често. – Той сви рамене. – Говорих с Тайсън Лондон

и той потвърди всичко, което Евин каза.

Тайсън. При звука от това име нещо в мен потръпна, значи очевидно някога е

значел нещо за мен. Нещо неприятно.

- Направи ли други проверки?


- Думата на лидера на глутницата не е достатъчна?

- Знаеш, че лидерите на глутниците не са безпогрешни. Лъжат и мамят толкова,

колкото и останалите от нас.

- Не ти е много високо мнението за алфа вълците, нали?

- Очевидно не. – Придърпах сандвича към себе си. – Това означава ли, че вече не

съм заподозряна в престъплението?

- Не, означава просто, че не лъжеш за това коя си. Работата с престъплението е

изцяло друг проблем.



Щом ядеше и пиеше, силно се съмнявах да е тук по официални причини.

Изглеждаше от тупа, който се придържа към правилата – писани и неписани, - а

ченгетата обикновено не седяха на една маса със заподозрян, защото всякакви улики,

събрани по този начин, щяха да са невалидни в съда.

Което означаваше, че не ловеше.

- Приключи ли аутопсията?

Той отпи още веднъж, после поклати глава.

- В тази част на света тези неща отнемат време. аз обаче прочетох за подобни

престъпления в Сидни и Брисбейн.

Кимнах.

- Престъпления от отмъщение са, като това. Което предполага, че зад това стои

голяма организация. Трябва да е така, имайки предвид, че са ударили хора на четири

различни места.


- Четири?

- Проверих убийствата в гугъл снощи. Никое от тях не съвпада с информацията,

която дефектната ми памет предоставя.

- Тогава откъде знаеш за това, ако не си чела някъде, нито онлайн, нито във

вестниците?

- Не знам. – Приключих със сандвича, после изтупах трохите от ръцете си. –

Изпратил ли си молба за информация до Директората? Това е тяхната зона.

- Маркъс Ландсбъри беше човек и е бил убит от някой, който носи маска на

дявол. Това не е в областта на Директората.

- Тяхна област е, ако човекът, който носи маската, не е човек.

Последният намек за приятелство изчезна от погледа му.

- Кое те кара да го кажеш? На местопрестъплението нямаше друх мирис освен

този на Ландсбъри.

- И не намираш това за странно? Ти си вълк. Би трябвало да можеш да усетиш

миризмата, имайки предвид колко ново беше убийството.

Не каза нищо на това, затова продължих:

- Освен това Ландсбъри каза, че убиецът му е малък, но го е преместил лесно.

Това сам о по себе си сигнализира за нечовешка намеса, защото повечето хора не биха

могли да повдигнат мъж с такива размери.

- Но нито едно от това не е причината да смята, че е въвлечен и нечовек, нали?

- Не. – Поколебах се. – Наистина нямам идея откъде идват половината от тези

неща, но не съм убила Ландсбъри.

- Ако те обвинявах в нещо, сега щяхме да сме в районното, нямаше да седим тук

и да пием кафе.

Което не означаваше, че смята, че съм невинна.



- Виж, продължавам да имам чувството, че съм участвала в разследване на

подобно престъпление. Дали като някой, който може да разговаря с души, или в по-

официален вид, не мога да кажа.

- Ако това престъпление съществува, тогава някъде из системата ще има запис...

- Не и ако е случай на Директората.

- Вярно е. Но ако беше случай на Директората, заявката, която пратих, за

евентуален имитатор, би получила отговор. Досега не е.

- Заявката щеше да е отписана. Колко бързо стигат до теб зависи от това с какви

други случаи се занимават. – Поколебах се. – Също така може да зависи от това кой

офис на Директората я поеме.

- Бих отишъл направо в Перт. Най-близкият ни главен офис.

- Което означава, че ако сигналът за тревога из цяла Австралия не е започнал

още, значи ще бъде класифицирано с нисък приоритет. Мож да не върнат нищо с дни.

По изражението му заигра любопитство.

- Изглежда знаеш много за Директората за човек, който работи като пазач на

границата на глутницата.

- Там е въпросът – казах, кръстосвайки ръце и облягайки се назад. – Не смятам,

че съм пазач на границата.

- Което значи, че брат ти лъже?

- Не. – Издишах. – Може би. Не знам.

- Ако Евин лъже, това значи, че водачът на глутницата също лъже. А това е една

доста голяма фабрикация. – Погледът му се плъзна по тялото ми, после отново срещна

моя. Абсолютно никаква идея нямах какво се случваше зад тези сини очи. – Трябва да

попитам, защо им е да си правят труда?

Думите му жилеха, въпреки че не смятах, че имаше такова намерение.

- Това трябва да разбера. Ако всичко това е измислица, тогава защо аз и защо

тук?

- Е, Дундан е на средата на нищото. Ако искаш да махнеш някого от всичко и

всички, тук е добро място за начало.

Отпих отново от кафето и се почудих дали в местния магазин не продаваха

стари марки. Тази, каквато и да беше, не струваше. Въпреки че Харис нямаше нищо

против.

- Освен това Дундан е вълчи град. По някакви причини, това ми е странно. Ако

загубата на паметта ми е причинена от машинации, а не от инцидент, защо не са

изтрили и това, че съм вълк?

- Защото можеш да изтриеш спомен, но не и факт. Вълкът – без значение дали си

спомня какъв е, или не – ще бъде засегнат от луната и ще смени формата си.

- Вярно е. – Взех си друго питие, после потръпнах и махнах гадното нещо от

мен. Правеше главоболието ми по-силно, не го успокояваше. – Ами ако цялата идея на

фабрикацията е била да унищожава и ужасява? Ами ако е акт на отмъщение,

проектиран само за тази цел?



- Тогава трябва да кажа, че този човек има някои доста силни врагове. – Той ме

изучава напрегнато. – Имаш ли толкова силни врагове?

Изсумтях.

- Наистина ли очакваш отговор на това предвид състоянието на паметта ми?

Усмивка закачи ъглите на устните му.

- Предполагам, че не.

- Добре. – Моята усмивка изчезна. – Това обаче прави цялата ситуация дори по-

разочароваща. А няма гаранция, че някога ще си спомня всичко.

- Съмнявам се да е възможно да изтриеш нечия памет изцяло. Най-малкото не и

ако този човек е с толкова твърдоглав, както изглежда си ти.

Усмихнах се на подигравката.

- Мисля, че са ме наричали така – и по-лошо – няколко пъти през живота ми.

- Защо ли не се изненадвам?

Засмях се.

- Истината е, че е възможно да изтриеш нечия памет. Възможно е да дадеш на

този човек изцяло нова самоличност и живот.


- Виждала ли си такова нещо?

- Не. – Поколебах се. – Да. – Повдигнах ръце объркана.

- И в двата случая – каза той, - ако това е планирано, това означава, че или

изтриването не е било успешно, или идеята е била да е наполовина, за да те обърка

допълнително.

Надявам се да се насладиш на седмицата, която ти остава, беше казал

арогантният глас, но силно се съмнявам.

- Може и да си прав – казах.

- Обикновено съм. – Той довърши кафето си и остави чашата. – Ето какво – ще

потърся по-дълбоко самоличността ти. Ще търся полицейски, данъчни и

правителствени документи и ще видя дали няма да излезе нещо, което би могло да

изясни тази ситуация по един или друг начин.

- Това би било чудесно. – Така поне щях да знам дали това е капан, или умът ми

си играе с мен. – Ще ми направиш ли услуга?

- Зависи от услугата.

- Не казвай на брат ми.

- Не казвай на брат ми какво? – попита Евин зад нас.



Глава десета Превод: rescho0o


Някак успях да не подскоча и се извъртях на стола. Стоеше на вратата с вестник

в едната ръка, а в другата – нещо, което миришеше на пресни кроасани. Стомахът ми

избумтя весело при мисълта.

- Че ми помага с разследванията – каза Харис равно с безизразно лице.

- Не исках да се притесняваш – добавих. – Особено след като по принцип не

искаш да се замесвам.

Евин изсумтя и пристъпи вътре.

- Повече от сигурен съм, че Харис е напълно способен да се справи сам с

разследването.

Особено имайки предвид, че още ме смята за въвлечена. Но преди да успея да

кажа нещо, Харис рече:

- Тя видя душата. Аз не.

Евин мина около масата и остави вестника и кроасаните.

- И ти и вярваш?

- Има и по-странни неща на света от способността да виждаш души – каза Харис

спокойно. Което не отговаряше на въпроса на Евин. Той се изправи и ме погледна. –

Ще държим връзка.

- Благодаря. – Гледах го как излиза, възхищавайки се на животинското усещане

и чудейки се отново на кого ми напомняше.

Евин бутна плика с продуктите към мен.

- Взех с шоколад и с боровинка. Избери си.

Пресегнах се и взех шоколадовия, отхапах и почти се разтопих от удоволствие.

Но погледът ми се вдигна, за да срещне този на брат ми.

- Значи не вярваш, че мога да виждам души?

- Не съм казал това...

- Косвено това каза – контрирах го. – Така че обясни.


- Не е дарба, която се предава в глутницата. Телепатията, да, но не и това

виждане на души.

Ясновидството се предава в глутницата, каза вътрешният ми глас, виждането

на души е просто изкривена версия на това.

- Телепатия? Телепатични сме като глутница?

- Повечето. Разбира се, не всеки получава умението. Някои са от другата страна

и са умствено слепи. – Той сви рамене. – Братята и сестрите ни са умствено слепи, ти

също.

Бях ли? Отново това изявление ми прозвуча грешно. Но въпреки това не улавях

нищо телепатично от никого в този град, а със сигурност ако бях телепат, би трябвало



да мога да го направя. Разбира се, стоеше си факторът „ками в мозъка ми”. Може би

нямаше да мога да правя нищо, докато болката не отмине.

Тогава защо виждах душата? Защо болката влияеше на една дарба, а на друга

не?

Може би не са знаели за другите дарба, отново прошепна онзи малък вътрешен

глас.

Разбира се, нямах абсолютно никаква идея кои бяха ”те”. Нито дали не бяха

просто продукт на претовареното ми въображение.

Но наистина се съмнявах, че въображението ми има нещо общо с това. Беше

истинско, случваше се и трябваше да разбера защо.

- Е – казах леко, - това е ужасно гадно, нали?

Той се засмя и извади кроасана от плика. Боровинков, ако цветовете, които

излязоха навън, са някакъв сигнал.

- Е, какво ще правим днес?

Свих рамене. Знаех какво искам да правя – малко разследване по

местопрестъплението, - но нямаше да мога да го направя, ако Евин се лепнеше за мен.

- Не знам. Може би малко плуване, малко слънце и много ядене.

- Звучи като план. Вече се затопля навън.

- Тогава най-добре да ида да си облека банския. – Взех още един кроасан – този

път боровинков – и задъвках щастлива, докато се качвах нагоре.

Останалата част от сутринта мина доста спокойно. Плувах, седях на пясъка и се

препичах на слънце – или поне докато кожата ми не започна отново да показва следи от

изгаряния. Защо внезапно беше станала толкова чувствителна? Скрих се под сянката на

дърветата, пих кафе и четох вестника. Никъде не се споменаваше за убийството на

Ландсбъри, въпреки че вестникът беше за цяла Западна Австралия, не само местен. А

имайки предвид обширността й, сигурно убийството на изнасилвач не си е струвало да

бъде публикувано.

А може би са му сложили забрана.

Обядът мина и замина и по средата на следобеда Евин реши да си дремне малко.

Погледнах часовника си и изчаках петнайсет минути, за да съм сигурна, че е заспал,

после му написах бележка, че отивам да купя нормално кафе. Сложих си малко

слънцезащитен крем, после грабнах портмонето и слънчевите очила и излязох.

Въздухът беше непоносимо горещ и слънцето печеше почти безмилостно.

Усещах горещината му, която галеше кожата ми, но този път нямах усещането, че

изгарям толкова дълбоко. Очевидно със слънцезащитния крем щяхме да станем добри

приятели, докато бях в тази част на света.

Навън имаше много хора, въпреки че повечето от тях се придържаха към

сенките на дърветата. Имаше няколко деца, които се плискаха във водата, но повечето

бяха – като мен – намазани с крем и носещи шапки. Всички миришеха на хора.

Миризмата на вълци се засили, когато стигнах главния град.

Запътих се към страничната уличка отново и вървях към дърветата. Там имаше

млад отегчен полицай, който стоеше под сенките, и се усмихнах. Харис очевидно беше

взел подигравката ми да охранява мястото по-добре на сериозно.



Разбира се, това означаваше, че не мога да душа наоколо, както бях планирала.

Усмихнах се отново на полицая, като минах през дърветата, и продължих, докато

тревата не отстъпи мястото си на обрасла дива трева. Обърнах се и изучавах къщите,

които заобикаляха мястото. Не можех да си представя Ландсбъри да живее в близката

околност – не и с полицейското управление и къщата на Харис толкова близо, но

трябваше да е живял някъде наблизо, защото иначе някой би забелязал, че го носят.

Макар че доколкото знаех, някой беше. Харис нямаше да ми каже такива неща.

Къщите зад тази на Харис – тези най-близко до бара – бяха все хубави и добре

поддържани. Което не изглеждаше като място, на което някой като Ландсбъри би

живял, което оставяше зоната от лявата част на парка. Беше по-изолирана, по-

занемарена. Идеалното място за престъпник, който иска да се измъкне от миналото си.

Извъртях се на тока си и се насочих наляво. Ченгето още ме гледаше, но дори от

това разстояние, не го „чувствах” подозрителен. По-скоро беше чувство тип „отегчен

съм, а една червенокоса дългокрака жена по бански се мотае наоколо”.

Заинтересован, но не предизвикателен.

Тогава ми просветна, че откакто се бях събудила в пустинята, нищо подобно на

желание или похот не ме беше удряло. Което беше странно, защото бях върколак, а

желанието за секс е важна част от нас. Но нуждата просто не беше там.

Не можеше да е само факторът сродна душа. Загубата на сродната душа може и

да ограбваше щастието и спътника в живота на върколака – а понякога дори живота му,

- но не изтриваше нуждата от секс. Не можеше. Това ни беше вкоренено и когато

умреше сродна душа, желанието да правиш секс само с него си отиваше.

Но може би бяха откраднали и това по същия начин, по който бяха отнели

спомените ми.

Запътих се към останалите къщи, после завих наляво по един прашен път.

Къщите от двете страни на тази пътека бяха дори в по-лошо състояние, отколкото

изглеждаха отстрани, нуждаеха се от основен ремонт, както и от нова боя. Морският

въздух очевидно правеше поразии с дървените покриви. Общо бяха десет къщи и минах

бавно покрай всяка една от тях, вдишвайки ароматите с цел да открия нещо, което да

напомня миризмата на Ландсбъри.

Открих го в последната къща. Спрях и свалих обувката си, изсипвайки

въображаем пясък, докато изучавах сградата. Нямаше много за гледане, но прозорците

не бяха счупени, а завесите изглеждаха нови. Предната врата беше с топка, на

страничната врата имаше катинари, като всичко изглеждаше ново.

В този момент застанах нащрек – някой идваше към мен. Не Харис; някой друг.

Обух си обувката и продължих да вървя. Голям, тъмнокож мъж се приближаваше и не

изглеждаше доволен.

- Е, предполагам ти си Хана Лондон. – Гласът му беше дрезгав и толкова познат,

че беше не на място, имайки предвид, че беше непознат.

- Така ми казва шофьорската ми книжка – казах някак насмешливо. – Кой сте

вие?

- Майк Уест, другото ченге на това гадно място, което наричаме град. Харис ми

каза, че може да скиташ наоколо.

Той спря, чакайки ме да се приближа. Миризмата му се разми във въздуха –

странна комбинация от дим и мръсотия.



- Не знаех, че е незаконно да се разхождаш в тази част на града.

Той се обърна и започна да върви до мен.

- Не е – с изключение когато човекът, който се разхожда, е бил предупреден да

стои далеч от местопрестъплението два пъти, и въпреки това е видян там няколко

секунди по-рано.

Значи младият полицай не просто ме гледаше влюбено. Браво на него.

- Не съм се доближавала до заградената зона. Просто минах през полето.

- Само технически погледнато, както и двамата знаем. Приеми това като

последно предупреждение. Ако отново те видим близо до полето, ще те арестуваме.


- По какво обвинение?

- Възпрепятстване на разследване. – Той ме погледна. Очите му бяха кафяви –

както на почти всички в Уест парк, - но неговите изглежда поддържаха емоциите му

остри и ясни. Това, което видях беше, възмущение, недоволство и лек намек за

очакване.

А последното ми се стори странно, защото дори да не беше сексуално по

природа, определено беше насочено към мен.

- Трудно мога да възпрепятствам разследване, което почти не протича.

- Това е защото трябва да чакаме големите ченгета от града да пристигнат и да

го направят. Очевидно не сме достатъчно квалифицирани за подобни дейности.

Въпреки че в изражението или в гласа му нямаше острота, присмехът му

изпълни въздуха – остър и горчив. Майк Уест искаше повече от това, което професията

му можеше да му предложи. Но пък това не беше учудващо. Повечето, които стават

ченгета, го правят или защото искат да помагат на другите, или защото искат да хващат

престъпници.

И ако емоцията, която усещах у Майк Уест, беше нещо, на което да се опра, да

бъде ченге в малък град на средата на нищото не постигаше нито една от тези две цели.

- Значи и резултатите от аутопсията още не са готови?

Той ме погледна.

- Сякаш ще ти кажа. Харис ще ме убие.

- Не трябва да знае.

Майк изсумтя.

- Харис знае всичко. Той има инстинкт за това. Което ме кара да се чудя защо е

поискал да го преместят на такова задънено място като това.

- Е, той е от глутницата Уест...

- Като детектив в Сидни е имал бляскава кариера, но изведнъж решава да избяга

тук? – Майк поклати глава. – Луд е.

- Или просто му е липсвал домът.

- Да, има много какво да ти липсва в тази дупка.

Примижах към него.



- Ако го мразиш толкова, защо не се прехвърлиш?

- Кандидатствах, повярвай ми.

- Тогава защо не се местиш?

- Защото трудно се попълват свободните места в такива дупки, а те не желаят да

прехвърлят хора без заместник.

- И какво ще направиш по въпроса, освен да се държиш като кучка?

Той се засмя. Звукът беше горчив като емоциите, които още кръжаща около мен.

- Разузнавам. Правя услуги. – Той сви рамене. – Такива неща.

Гадната част от мен се зачуди колко точно услуги може да направи един

полицай на такова затънтено място. Човек би си помислил, че не много.

Качихме се на главната улица и завих в дясно, насочвайки се към магазина, за да

купя кафе. Бях казала на Евин, че отивам за кафе. Майк ме последва.

- Не е нужно да си ми бавачка – изкоментирах. – Няма да се върна на безценното

ти местопрестъпление.

Е, да се върна в къщата – това си беше изцяло друга тема. И то тема, от която не

ме беше предупредил да стоя далеч. Разбира се, ако ме хванеха да влизам в споменатата

къща, това щеше да ми навлече много проблеми.

Дебни и гледай да не те хващат, прошепна малкото вътрешно гласче.

Което имаше толкова смисъл, колкото и прасе да лети, но дори и така, пулсът ми

запрепуска. Вампирите дебнеха, а аз не бях вампир.

Бях ли?

Не, помислих си, премигайки към слънцето. Ако бях вампир, досега щях да съм

станала на пепел. И въпреки това ако в мен имаше вампирска кръв, това би обяснило

изненадващата чувствителност към светлината.

- Когато се запътиш обратно във вилата, аз ще се запътя към управлението – каза

Майк. – До тогава ме приемай за трън в задника.

- Очевидно в този град има много малко неща за правене, щом можеш да си

пилееш времето, следейки ме.

- Точно за това се държах като кучка, забрави ли? – Той изсумтя. – Най-

вълнуващите неща, които се случват в този град, са появяването ти и проклетото

убийство.

Повдигнах вежди и примижах срещу него.

- С какво е вълнуващо появяването ми?

- Е, ти се изгуби, не помниш ли? Даде ни какво да правим за един ден. Срамота

е, че Евин трябваше да те намери толкова скоро.

Трябваше? Странен начин да го каже. Изкачих стъпалата и влязох в

супермаркета.

- Е, съжалявам, че прекратихме купона, но съм дяволски доволна, че ме намери,

когато ме намери.

- Предполагам, че си.



В отделението за кафе нямаше кой знае какъв избор, затова взех Кона и се

насочих към касите. Майк ме последва – наистина трън в задника. Като вадех

портфейла и плащах на жената, замижах към него и казах:

- Как така той беше единственият на самолета?

- Той поиска така. – Майк сви рамене. – Логичният периметър за търсенето ти

беше около мястото на катастрофата, не на хиляди мили на юг.

Тогава как ме е намерил, щом не ми е близнак? Нещо в стомаха ми подскочи при

тази мисъл, но без значение какво правех, не можех да хвана края й и да я направя нещо

повече. Да я направя спомен.

Жената ми подаде рестото и се усмихна, а аз се насочих към вратата.

- Защо е наел самолета?

И откъде е намерил парите, щом се предполага, че сме разорени и не можем да

си позволим да се приберем, за да не пропилеем парите, които сме дали за вилата?

- Най-бързият и лесен начин да покриеш толкова голяма територия. – Той

погледна надолу към мен. – Какво значение има? Спасена си – това е основният

проблем, нали?

Не, не беше, но нямаше да му го кажа. По някаква странна причина имах

доверие на Харис, но не вярвах на приятелчетата му. Нещо у него подкачаше

инстинктите ми и беше грешно.

- Предполагам, че да. – Насилих усмивка. – Сега, по-добре е да занеса кафето у

дома преди спасителят ми да стане прекалено сърдит.

Майк спря пред супермаркета и се облегна на един от парапетите.

- Не минавай покрай местопрестъплението – напомни ми.

- Довери ми се, няма.

И не го направих. Но той ме наблюдаваше как вървя надолу по улицата,

погледът му беше тежест, която усещах между плешките си. Майк Уест ми нямаше

доверие, но това не беше проблем, тъй като аз също му нямах доверие.

Ама изобщо.

Падаше мрак. Цветните флагове на здрача се разпадаха, както и последните

останки от слънчевата светлина. Извадихме една пица от фризера, вместо да

поръчваме, и пихме от свежото кафе – което беше много по-добро на вкус от помията,

която Евин ми беше дал, но пак не беше прекрасно. Но пък Кона беше любимото кафе

на Лиандър, не моето.

Лиандър.

Зачаках, но не се появи никаква картина или информация, пасваща на името.

Стиснах пръсти около чашата, знаейки, че разочарованието няма да помогне, после

отпих отново. Вкусът не се подобри от втората глътна, но поне ставаше за пиене.

Може би почти постоянната болка в главата ми не беше причинена от удара, а

по-скоро от липсата на свястно кафе.

След като измихме чиниите, Евин погледна часовника си и каза:

- Е, аз отивам в бара за бира. Искаш ли да дойдеш?



Поколебах се, гледайки към небето.

- Мисля да ида да се разходя по плажа. Трябва да си разтъпча краката.

- Само не се губи отново. Не мога да си позволя да наемам втори път самолета.

- Не бих помислила, че можем да си го позволим, и първият път.


- Не можехме. Майка прехвърли пари на сметката ми. Когато започна работа

отново, ще й ги върна.

Кимнах, но не повярвах и на думичка.

- Ще се видим след час или два.

- Да. – Той пъхна ръце в джобовете си и излезе.

Изчаках пет минути, после скочих на крака, грабнах чантичката си и изтичах

навън. Не си направих труда да заключвам. Във вилата нямаше нищо, което да значи

нещо за мен – всичко, което имаше значение, беше заключено в ума ми и все още

устояваше на опитите ми да го достигна.

Евин щеше да тръгне по главния път към града. Аз тичах по плажа,

придържайки се към сенките и далеч от погледите, колкото можех.

Когато центърът на града се появи пред мен, намалих през задното платно,

спирайки за достатъчно дълго, че Евин да не е стигнал до главната улица още, после

тръгнах по пътя към бара.

Беше претъпкан и шумен като предната нощ. И както преди миришеше остро на

хора и вълци. Този път обаче мирисът на желание беше по-забележим във въздуха.

Луната почти беше достигнала пълния си обем – още седмица и щеше да е

пълна, та как град като този се справяше с толкова много хора? От това, което бях

видяла, не изглеждаше да има клубове само за вълци, както имаха повечето от големите

градове – клубове, които защитаваха вълците толкова, колкото и хората. Бяха ли

вълците в Дундан по-внимателни със сексуалните си нужди, или просто се оттегляха за

четири-пет дни, за да се отдадат на луната и последвалата смяна на формата?

И защо аз не усещах силата й? Защо лунната горещина не пулсираше през

тялото ми? Аз бях вълк, нали?

Да и не, каза дразнещият глас. Което, както обикновено, не беше от никаква

полза.

Проправих си път през тълпата, после се шмугнах в банята. Беше достатъчно

близо до телефона, че, ако имах някакъв късмет, той нямаше да ме усети и щях да чуя

част от разговора.

Той пристигна след няколко минути. Тоалетните бяха под ъгъл към телефона,

затова имах добра видимост към номера. Вдигна слушалката и набра 0356 – но преди

да видя остатъка от номера, някаква глупава жена мина пред мен и телефона и прокара

ръка, за да отвори вратата на тоалетната. Отскочих назад, грабнах няколко хартиени

кърпи от кутията и се престорих, че се суша. На жената й отне цяла вечност да се

изпишка, затова когато се върнах към шпионирането, Евин беше започнал да говори.

- Добре ли си? – Гласът му беше дрезгав, когато го каза.



Когато човекът от другата страна отговори, той затвори очи и облегна глава на

стената. След няколко минути каза: - Знам, знам, но няма какво да направим. Правим

каквото трябва да направим, любов. Да се надяваме, че това няма да продължи твърде

дълго.

Той замълча. После:

- Не знам какво ще се случи. Ти имаш повече контакти с него от мен – питай го.

Няколко мига тишина, после ръцете му внезапно се стегнаха около слушалката.

- Проклет да си, това не беше...

Който и да беше от другата страна на линията, сигурно го беше прекъснал,

защото за няколко мига не каза нищо. Най-накрая рече ядосано:

- Добре – и затвори.

Наведох се, когато той се обърна, слушах звуците от стъпките му, и се чудех

какво, по дяволите, става. Каквото и да беше, брат ми не беше доволен. Може би по-

ранното ми предположение, че и той е хванат в това, колкото и аз, не беше далеч от

целта.

Но колкото и да ми се искаше да го последвам и да го успокоя за това, което бях

чула, не можех. Все още имаше прекалено много неща, които не знаех – и се съмнявах,

че ще ми каже каквото и да е. Не беше достатъчно отчаян – или по-скоро самата

ситуация още не беше толкова отчаяна.

Но това можеше да се промени с настъпването на пълнолунието. Евин беше

изтървал, че е преминал ритуала – а, щом беше с мен тук, това очевидно знаеше, че с

партньорката му са разделени. Вълк, който не прави секс по време на пълнолунието, се

е насочил към неприятности – и докато ритуалът убива желанието ти за някой друг,

различен от партньора ти, не убива желанието за секс. Ако останеха разделени, и Евин,

и партньорката му щяха да бъдат принудени да правят секс с някой друг.

А за вълк, заклел се в луната, това е ужасна ситуация.

Щеше да става все по-отчаян с наближаването на пълнолунието – и може би

тогава щях да получа информацията, от която имах нужда. Особено ако нощните му

обаждания продължаваха да приключват лошо, както очевидно този беше приключил.

Разбира се, аз също бях в тази лодка. Може в момента да не усещах истинско

желание, но ако не се задоволях, тогава желанието щеше да ме удари толкова сигурно,

колкото и Евин. А по този път съм вървяла веднъж...

Вратата на тоалетната се отвори и едва успях да отскоча встрани.

- О, съжалявам – каза млада жена и ми се усмихна широко и приятелски.

- Няма проблем – отговорих, като се промъкнах през вратата. Грабнах стола,

който бях използвала предната вечер, и седнах на него. Евин беше на бара, загледан в

бирата си. Ако съдех по тъмното и мрачно изражение на лицето му, възнамеряваше да

остане за известно време.

Което ми даваше възможност да проникна в къщата.

Проправих си път през претъпкания бар, придържайки се възможно най-назад.

След като излязох на улицата се запътих към плажа, защото не исках да рискувам да

попадна на Харис или Майк. Обзалагах се, че щяха да ме търсят.



Когато приближих началото на парка с караваните, прескочих малката ограда и

завървях под сенките, стъпвайки леко.

Когато стигнах до пътя от далечната страна, забавих крачка, наострих сетива,

заслушах се в нощните звуци и затърсих индикации, че някой е наблизо.

С изключение на двойка, която се опитваше да успокои крещящо дете в най-

близката каравана, нощта беше спокойна.

Затичах по пътя, прескочих оградата и се сниших сред дърветата. Придържах се

към прикритието им и си проправях път към старата част на града. Когато вече не

можех да стоя сред удобните им сенки, спрях и сканирах къщите. Не виждах нито

Харис, нито някой друг. В къщата до тази на жертвата имаше хора – чувах чинии и

разговори. Но с изключение на това, околността беше като изоставена.

Издишах, после пъхнах ръце в джобовете си и се насочих напред. Никой не

изскочи пред мен от съседните къщи. Мястото наистина беше като пустинята, на която

приличаше.

Прескочих предната врата вместо да рискувам да изскърца, после се насочих

към задната част на къщата. Дворът беше почти изцяло гола земя. Очевидно Ландсбъри

не си падаше градинар.

Стигнах до задната врата и открих жълтата лента. Очевидно Харис не чакаше

момчетата от големия град, без значение какво мислеше дружката му. Внимателно

отлепих единия край на лентата, за да мога да го върна после, след това започнах да

изследвам ключалката. Не беше топка – просто обикновена ключалка. Ударих слабото

място и вратата се отвори.

Къщата беше топла и миришеше на застояло. На застояло и изгнило. Въпреки че

имайки предвид горещината от последните няколко дни, ако Ландсбъри беше оставил

боклука ис неизхвърлен, вероятно досега щеше да е ферментирал.

Първата стая беше малко перално помещение. Пристъпих внимателно вътре,

нащрек за движения. В стаята зад пералното помещение мънички нокти тропаха по

дървените подове – по-скоро мишка, отколкото плъх. Затворих вратата, после се

преместих към кухнята. Миризмата на изгнило тук беше по-силна, напомни ми на месо,

което е стояло извън хладилника прекалено дълго. Опитах да дишам през устата, но не

помогна. Още усещах вкуса на изгнило в устата си.

Кухнята не беше голяма и се състоеше от място за готвене и малка маса с две

места за сядане. На нея имаше празни бирени бутилки, но мивката беше чиста. Месото,

което подушвах, стоеше в плик на печката. Може би Ландсбъри го беше извадил и го

беше приготвил за вечеря. В чекмеджетата нямаше много, но въпреки това ги проверих,

като отварях всяко едно, използвайки чистата кърпа, която беше до миялната.

Последното нещо, от което имах нужда, беше Харис да стане подозрителен заради

отпечатъците ми в къщата на жертвата.

Не намерих нищо полезно, освен купчина неплатени сметки, затова се насочих

към коридора. Извеждаше четири врати – една към баня, две към спални и всекидневна.

Насочих се към всекидневната и я заварих изненадващо чиста. Имаше прах, но в моя

апартамент също имаше...

Мисълта ме накара да спра изненадана, но отново не ме поведе наникъде.

Изпсувах леко и продължих натам.



В стаята имаше два стола и телевизор. Между столовете стоеше масичка за кафе,

а на нея имаше няколко вестника. Най-горният беше за състезанията в Белмонт Парк в

Западна Австралия, а до него имаше билети. Ландсбъри очевидно обичаше да залага.

Нямаше много друго в стаята, затова се преместих в спалнята. Леглото му беше

неоправено, но чаршафите изглеждаха чисти, а стаята – подредена. Не бях напълно

сигурна защо очаквах Ландсбъри да бъде нечист или мръсен – може би просто заради

безчестието на престъплението му.

Отляво на леглото имаше малко нощно шкафче, затова отидох към него и,

използвайки отново кърпата, отворих чекмеджетата. В първото имаше бельо и чорапи,

но във второто намерих злато – тетрадка.

Вдигнах я и внимателно започнах да я прелиствам. Стомахът ми се

преобръщаше, докато четях – всяка страница започваше с име на момиче и различни

детайли за него: приблизителна възраст, описание, навици.

Ако се съдеше по тетрадката, Ландсбъри се беше подготвял за нов престъпен

гуляй.

Което означаваше, че копелето със сигурност беше получило, каквото

заслужаваше.

Общо бяха десет момичета, което ме накара да се чудя дали бащата на някое от

тях не беше открил нездравословната обсебеност на Ландсбъри. Това със сигурност би

обяснило начина на убийството на Ландсбъри.

Но това не обясняваше червения дявол. Това не беше съвпадение, а се съмнявах

да е копиране. Освен факта, че не го чувствах правилно, ако Харис не знаеше за

останалите убийства, защо някой друг ще знае?

Прегледах остатъка от тетрадката, но нямаше нищо друго. Оставих я обратно,

плъзнах чекмеджето и се изправих.

Като се завъртях, за да изляза, чух стъпка. Беше лека, едва докосваща въздуха,

но беше там. Наострих ноздри в опит да подуша кой е, но въздухът беше препълнен с

мирис на разложеност, който убиваше всичко останало.

Бързо, но тихо, се преместих до дрешника, мушкайки се между него и стената и

прикляквайки долу в опит да не бъда забелязана. Въпреки че завесите в спалнята бяха

вдигнати, луната не беше изгряла напълно и мракът се разпростираше. Оставаше ми да

се надявам това да е достатъчно, за да ме скрие.

Не се чуха повече стъпки, но космите по врата ми настръхнаха. Още не можех да

го подуша – или да я подуша, - но беше близо.

Сянка се появи на вратата и незабавно познах фигурата. Харис.

Проклетият мъж беше като хрътка. За секунда погледна право към мен, но не ме

позна, нямаше вид, че наистина е разбрал, че съм там, и се намръщих. Може би сенките

и мракът бяха по-плътни, отколкото смятах.

Стоях където бях и го наблюдавах, надявайки се, че ще продължи да не ме

вижда, да не ме подушва, и че просто ще си отиде.

Наистина трябваше да знам, че съдбата има други планове.

- Знам, че си някъде тук, Хана. Излез.

Не помръднах. Можеше да блъфира.



- Излез и ще обсъдим причините ти да си тук. Ако не излезеш, ще хвърля

задника ти в килия и ще изгоря ключа.

Ако Майк ми предлагаше това, щях да остана където съм. Но това беше Харис и

по някаква причина му имах доверие.

Изправих се на крака и излязох от сенките. Погледът му се разходи наоколо и

видях лек намек за изненада.

- Как, по дяволите, правиш това?


- Кое?

- Не беше там. В този ъгъл имаше само сенки. – Той ме зяпна. – Само

вампирите правят такива неща.

- Не съм вампир. – Но отново това съмнение пробяга през мен. Може и да не бях

вампир, но течеше ли в мен такава кръв?

Да, каза вътрешният ми глас, да.

Връщаше се. Бавно, но сигурно, всичко се връщаше.

- Знам това. – В гласа му имаше острота, която предполагаше раздразнение, дори

да не го показа в изражението си. – И ето че очевидно просто те нямаше.

- Виж, досега съм била честна с теб. Не знам коя и какво съм. Не знам какво

мога и не мога да правя. Опитвам се да разбера всичко това и в минутата, в която го

направя, ще те посветя в тайната. – Направих пауза, погледът ми затърси неговия. – Как

така продължаваш да ме откриваш? Да нямаш способността да надушваш

неприятностите преди да са започнали?

- Нещо такова – каза той. – Е, кажи ми, как точно нахлуването в

местопрестъпление ще помогне за връщането на паметта ти.

Усмихнах му се леко.

- Както все повтарям, убийството на Ландсбъри ми напомня на друго. Ако

открия убиеца му, може да разбера как и защо съм била въвлечена в разследването на

другото убийство. А това може да доведе до разкриване на самоличността ми.

Той ме зяпаше за момент, после каза:

- Откри ли нещо?

Поколебах се, но реших, че е най-добре да съм откровена. Ако имаше някаква

психическа дарба, с лъжи само щях да се вкарам в по-дълбоки неприятности. А точно

сега имах нужда от някой на моя страна.

Странна мисъл, имайки предвид, че Евин ми беше брат.

- В долното чекмедже на нощното шкафче има тетрадка с обезпокоителни

детайли за десет местни момичета.

Единствената реакция на Харис беше леко помръдване на ноздрите му. И

въпреки това усещах гнева му – горещина, която изпълни въздуха.

- Върнала си я точно, както си я намерила.

- Разбира се, но защо... – Спрях, изучавайки го. – Използваш я за примамка.



- Да. Не знаем дали партньорът му е в града, но ако е, е възможно да знае за

тетрадката и да се опита да я възстанови.

- Хубав план, само дето се съмнявам партньорът му да има нещо общо със

смъртта му.

- Не, но ако успеем да го хванем, можем да го махнем от пътя на

неприятностите.

Което означаваше, че Харис мислеше, че е убийство за отмъщение.

- Значи смяташ, че някой в града е разбрал какво е намислил Ландсбъри?

Изражението му беше уклончиво.

- Ако някой го е направил, е щял да иде при Реми.


- Защо не при теб? Ти си ченгето, не водачът на глутницата.

- Тук съм за привилегия на туристите. Законът налага да имаме напълно обучени

полицаи, когато град на глутница е отворен за хора.

- Тогава нямаш контрол върху популацията на вълците? Как действа това?

- В града имам думата и властта да контролирам членовете на глутницата ако е

необходимо. Извън него, всичко е по правилата на глутницата.

Което е основно за повечето глутници.

- Но това убийство се е случило в Дундан, тогава защо ще ходят при Реми, а не

при теб?

Усмивката му беше горчива.

- Защото не ме харесват много.


- Но те уважават. Видях го в клуба снощи.


- Уважават предишните ми постижения. Уважават справедливостта ми. Но мен

не ме уважават.

- Защото не си пълнокръвен член на глутницата?

- Да. Глутниците обикновено са много изолирани и аусайдерите не се приемат

лесно.

- Това сигурно е направило живота на майка ти ад.

- Да. Но баща ми беше втори в глутницата, затова никой не го казваше открито.

Връсниците ми обаче не показваха подобни въздържания.

- Тогава защо се върна тук?

- Защото вече не можех да стоя в Сидни.

- Защо не?


- Винаги ли си толкова нахална?



- Така мисля. А ако хората откажат да отговорят, научавам отговорите по други

начини.

Той изръмжа.

- Защо ли това не ме изненадва?

Удържах усмивката си.

- Виж, очевидно си адски добро ченге с уникални инстинкти, а Майк казва, че си

имал бляскава кариера в Сидни. Така че защо си се върнал?

Той ме обмисли за момент, после каза:

- Две причини. Първата е фактът, че сродната ми душа – която също беше ченге,

- беше убита по време на работа.

А да дойде тук беше адски добър начин да се отърве от всичко, което може да му

напомня за нея. Част от мен разбираше, но в същото време и не разбираше. Да бягах от

ситуацията не решаваше проблема.

Не предложих на Харис обичайните реплики за успокояване, но не му и казах, че

съм в същото положение. Изражението му подсказваше, че нито един от двата

коментара нямаше да бъде приет добре. А това напълно го разбирах. Нямаше нищо –

със сигурност не и думи, - което да успокои такава болка. Трябваше да дойде отвътре.

От желанието да продължиш.

Искаш ли да продължиш?, прошепна гласът. Готова ли си?

Да. Но отново картината с черната кола, която се претъркаляше, ме удари. Но

само ако има нещо – някой, – с когото да продължа.

Преглътнах тежко и казах:

- А втората?

- Майка ми умираше и нямаше кой да се грижи за нея.

- А баща ти?

- Умря няколко години по-рано. Сърдечен удар.

Което беше адски необичайно за вълк. Не е бил много здрав.

Той направи остро движение с ръката си.

- Намери ли нещо друго?

Което очевидно означаваше, че тази тема е приключена.

- Не.

- Предполагам не си оставила отпечатъци? – Той не изчака отговора ми, просто

добави: - Нарежданията бяха да пазим местопрестъплението, не да разследваме.

Момчетата по разследването пристигат утре.

Ако се съдеше по изражението му, се надяваше партньорът на Лиандър да се

появи по-скоро. Което означаваше, че е наблюдавал къщата, дори да не го е видял.

- Няма да са доволни от отпечатъците навсякъде.

И беше странно, че Убийства поемаше нещата. Обикновено работеха с местните,

не над тях. Но може би случаят беше просто местните да не правят експертизата –

въпреки прекараното време на Харис в Сидни.



- Това се случи преди да ни наредят да стоим настрана. – Той сви рамене, но в

очите му блестеше искра на забавление. Харис нямаше да даде случая си на някого, а

това беше нещо, което напълно разбирах. И уважавах.

- Ами доклада на следователите? Имаше ли нещо интересно в токсикологичния

доклад?

- Да. Наркотик, познат като DH208. Очевидно се използва само от военните и е

проектиран да смразява цялата нервна система на човеци и нечовеци. – Погледът му

отново срещна моя. – Права беше.

- Което не означава, че аз съм го поръчала.


- Не си мислех това.

- Значи вече не смяташ, че аз съм го убила?

- Никога не съм смятал така. Но полицейската работа изисква да си

подозрителен към всичко и всеки. Особено когато продължават да се случват

съвпадения.

- Което само доказва, че не трябва да се доверяваш на съвпаденията.

- Не им се доверявам. Но ето те теб – най-голямото от всички. - Той килна леко

глава, изучавайки ме през леко свъсени вежди. – Защо е така, как мислиш?

- Какво? Защо съм тук или защо убийствата се случват, докато съм тук?

- И двете.

- Мисля, че убийството просто е в кофти момент, но предполагам, че който и да

е зад кашата, която ме е обградила, не е знаел, че съм разследвала същото

престъпление, нито че ще се случи тук. Колкото до другото.... да съм честна, не знам.

Евин каза, че сме били тук само седмица. След това, не беше сигурен.

- Ако е част от схемата, не би ли бил наясно с плановете?

- Само ако участва по желание. Имам чувството, че не. – Поколебах се. – Което

ми напомня – трябва да те помоля още една услуга.

Той само вдигна вежди, затова продължих.

- Както вече спомена, Евин ходи в бара всяка вечер, за да телефонира. Хванах

част от номера снощи – първите цифри са 0356. Има ли някакъв шанс да се извади

разпечатка на телефонните разговори, както и да се довърши номера?

- Не искаш много, а? – Той се намръщи и потърка ръка по брадичката си. –

Познавам някой, който би могъл да го направи тайно.


- Защо не пуснеш официална молба?

- Каква причина ще дам? Ако има по-голям план зад цялата работа със загубата

на паметта ти и внезапното ти появяване тук, не мислиш ли, че ще уредят проверки?

Ако поискам информация за конкретния номер, това само ще уведоми тези, които се

опитваме да разкрием.

Сърцето ми се стопли при изявлението му. Той ми вярваше. Може и да беше

подчертал „има”, но вярата беше в очите му.



- Това може да е добро нещо. Може да ги накара да правят грешки и да разкрият

самоличностите си.

- Или да те убият. Трябва да има още някой освен Евин, който наблюдава.

- Предполагам. – Може и да бях способна да се защитавам, но нямаше защита

срещу далечен куршум. И докато чувах този глас, който ми казваше, че той не ме иска

мъртва засега, че искаше да страдам, това не означаваше, че няма да свърша мъртва,

ако нещо се объркаше преди да изтекат седемте дни. В крайна сметка, пътят беше далеч

от дома.

Дом.

Боже, болеше ме за него – за хората, които не можех да си спомня, но които със

сигурност бяха част от него, - толкова много, че изведнъж задишах трудно. Може и да

не си спомнях къде точно е домът ми, но толкова исках да видя Роан и Лиандър, и....

Някой друг, някой, който беше сърцето, ако не душата ми.

Някой, който беше в онази изпотрошена, окървавена кола. Някой, който вече ми

беше казано, че е мъртъв.

Не, извика нещо в мен. Не!

Потърках уморено чело и се заборих да не извикам. Поне някаква информация

бавно се възвръщаше. Вече имах две имена – Роан и Лиандър. Те бяха част от мен – не

просто част от живота ми. Усещах това с всяка фибра.

Което означаваше, че най-малкото единият от тях ми е брат.

Роан, прошепна онзи малък глас. Моят брат, моят близнак.

Поех си дълбок треперещ дъх и издишах бавно. Бях изкушена да помоля Харис

да провери и него, но инстинктът ми казваха не. Харис беше прав – който и да беше зад

това, го беше планирал старателно. Ако Роан беше моят брат, тогава всяка проверка за

него, ще вдигне подозрения. По дяволите, дори да намерех телефонния му номер, само

с обаждането си можех да доведа до драматични последици. Като смъртта му.

Онзи глас беше казал, че иска да страдам. И какъв по-добър начин да го

постигне от това да изтрие спомените ми, да ме отведе далеч от всичко и всички, които

обичам, после бавно да позволи на спомените ми да се връщат – само за да убие всеки,

за когото ме беше грижа, в секундата, в която се свържех с тях?

Щеше да е по неговия начин. Който и да беше „той”.

Но всичко по реда си. Трябваше да намеря местоположението на брат си, дали

през гугъл или чрез старомодния начин – с указател, но поне телефонният указател

нямаше да остави следи.

Щом го намерех, щях да реша каква да е следващата ми стъпка.

- Изглеждаш загубена в мислите си – каза Харис и внезпания звук на гласа му ме

накара да подскоча. Тотално бях забравила, че е там. – Ще споделиш ли?

- Просто си спомних някои имена. – Свих рамене. – Връзките ми с тях обаче си

остават мъгла.

Той изсумтя и не бях напълно сигурна, че ми повярва.

- Готова ли си да тръгваме?




- Имам избор?

Отново лека усмивка докосна устните му.

- Не, нямаш. – Той махна с ръка към вратата. – След теб, Хана Лондон.

Отворих уста да му кажа, че това не е името ми, но я затворих. Името ми беше

там, усещах го, но не се разкриваше.

Търпение, напомних си.

Само че имах подозрението, че от търпението нямах много.

Проправих си път през къщата и навън. Харис затвори и заключи вратата зад

нас, после се обърна и каза:

- Няма да те открия още веднъж вътре, нали?

Усмихнах се, но отговорът ми беше прекъснат от внезапни викове.

Викове, които бяха женски и изпълнени със страх.

Викове, които бяха прекъснати почти толкова бързо, колкото и започнаха.



Глава единадесета Превод: rescho0o


- Стой така – каза Харис, като почти не ме погледна, като изтича навън.

Изсумтях. Сякаш щях да се подчиня на тази заповед, след като досега не се бях

подчинявала на нито една негова заповед.

Изтичах след него, стъпките ни отекваха остро в тъмнината. Въздухът остана

незасегнат от миризмата на кръв, но страхът се увеличаваше.

Заобиколихме последната сграда и се насочихме към заграденото място, където

Ландсбъри е бил нападнат и убит. Младият полицай още беше на поста си, но се беше

загледа в празнотата зад хълмовете. Изглеждаше облекчен, когато видя Харис.

- Сър – каза той с леко обтегнат глас, - има някакъв проблем в северните

области.

- Видя ли някой или нещо, Бени? – попита Харис.

- Не, сър. Само чух викове.

Харис кимна и затича. Следвах го по петите. Изтичахме извън оградената зона и

излязохме на по-песъчлива и по-дива област, спринтирахме нагоре по хълма. Харис

спря на върха, аз спрях до него, ноздрите ми се разшириха в опит да доловя някаква

миризма на кръв, отмъщение или нещо друго, което не беше на място. Нищо такова не

се носеше из въздуха, но миризмата на страх беше плътна.

- Там - каза Харис, сочейки остро вляво.

Проследих линията на пръста му. През няколко хълма проблясваше метал на

лунната светлина. Някой беше вдигнал нож, но дали беше мъж или жена, никой не

знаеше, защото – благодарение на хълмовете – можехме да видим само ръка и нож.

- Този път стой тук – каза Харис и затича надолу по хълма. Докато бягаше

смени формата си от човек на кафяв вълк, с плавност и изящество, които спираха дъха.

Затичах след него и повиках собствения си вълк. Можех да я усетя, усещах

нетърпеливостта й дълбоко в душата си, но помежду ни имаше някаква бариера. В

мозъка ми се прокрадна болка, толкова ярка и силна, че се запрепъвах и трябваше да

разперя ръце, за да балансирам.

Сълзи изпълниха очите ми и през тялото ми загоря разочарование от безсилието.

Който и да ми беше причинил това, щеше да си плати. Определено.

Продължих да тичам, краката ми летяха над песъчливата почва, не изоставах от

Харис, въпреки че беше във вълчата си форма и можеше да се движи с по-висока

скорост. Може би наистина в мен имаше вампир.

Миризмата на кръв започна да изпълва въздуха. Бяхме закъснели – много

закъснели – да спасим живота на този, който викаше. Но още имахме шанс да хванем

убиеца.

Затичахме по друг хълм, спускайки се по далечния край. От следващия хълм в

нощта нещо проблесна за миг. За целия свят изглеждаше така, сякаш някой се снима.

Но само ненормалник би снимал работата си – въпреки че всички тези убийства

изглеждаха сякаш за отмъщение, може би не бешe работа на болен ум, а по-скоро



някой, който правеше снимки за онзи, който стои зад това. Не всеки можеше да се

грижи за местопрестъплението като Ханк Шъри....

Запомних името и продължих да бягам. Когато стигнахме върха на хълма,

миризмите на кръв, страх и смърт се засилиха, изпълвайки нощта със заразата си.

Точно под нас, лежеше гол мъж. Точно като Ландсбъри, и той имаше зейнала кървяща

рана на мястото, където са били топките му.

Затичахме по хълма, Харис вече в човешката си форма. Тениската му беше

скъсана на гърба, но дрехите му бяха много по-здрави, отколкото моите някога са били.

Разбира се, не изглеждаше като човек, който носи дантела. Аз носех и плащах цената,

когато сменях формата си. Беше дразнещо, че можех да си спомня това, а не важните

неща.

- Не се усеща миризмата на убиеца – каза той, като спря до тялото.

- Сигурно използва сапун за измиване на мириса. – Казах го разсеяно, погледът

ми сканираше нощта, търсейки нещо, каквото и да е, което да ни даде някаква

представа къде може да е отишъл убиеца. Не можеше просто да изчезне – освен,

разбира се, ако си имахме работа с вампир, тогава, да, би могъл. Или най-малкото,

можеше да изчезне за човешкото око.

Но не и за нечовешкото. Не и за окото на някой, който има вампирска кръв в

себе си. Мигнах, преминавайки от един вид зрение към друго.

След секунда осъзнах, че Харис ме гледа.

- Какво? – попитах без да го поглеждам. Трябваше да намерим

местоположението на убиеца ни бързо, ако искахме да имаме някаква надежда да го

хванем.

- Наистина съобщаваш най-изумителните факти.

- Познавам наистина изумителни хора. – В далечината мярнах намек за червено.

Беше смътно и тъмно, нищо солидно, по-скоро нещо невеществено, странно пулсиране.

Горещина от тяло. Само че не беше топлината на човешко тяло – не беше

достатъчно ярка. Беглецът ни беше вампир.

- Там – казах, сочейки. – Дяволски бърз е.

Харис почти не беше погледна натам, накъдето сочех, преди да започне да тича.

Отново смени формата си, езикът му беше навън, очите му блестяха. Всеки вълк се

наслаждава на добро преследване, а убиецът със сигурност ни осигуряваше това.

Но ние получавахме това, което искахме. Бавно, но сигурно, го хващахме.

Друг звук се извиси в нощта – меко луп, луп. Отне ми момент да разбера какво е.

- Хеликоптер, приближава се бързо. – Беше по-скоро безполезно изявление,

имайки предвид, че Харис беше във вълчата си форма и можеше да го чуе по-добре и от

мен. Затова добавих: - Ако не го спрем, ще изчезне бързо, колкото и останалите

убийци.

Харис отговори с увеличаване на скоростта, докато не изглеждаше сякаш

краката му летят над пясъка. Размазаната гореща точка на беглеца ни се приближаваше,

но също и звуците от хеликоптера. Не се виждаха светлини, които да издадат

местоположението му. Единственият начин, по който разбирахме, че е близо, беше

увеличаващият се звук от перките.



После стана видим, спускайки се от небето като огромна птица. А ние не бяхме

изобщо достатъчно близо, че да спрем вампира от това да се качи на борда.

Копелето щеше да се измъкне.

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Харис отново смени формата си, скоростта му леко се забави в човешката

форма, но пак беше адски бърз. Около мен започна да нахлува енергия. Първоначално

беше леко като докосване, после изведнъж се превърна в торнадо, парещо и щипещо

кожата ми.

Изходната точка беше Харис.

Той не каза нищо, погледът му беше върху хеликоптера. Сега беше близо до

земята, перките му издигаха огромни облаци от прах, правейки невидимото видимо.

Вампирът убиец беше мъж – по-скоро строен мъж, не толкова голям, колкото беше

казал Ландсбъри. Като вампир, не му беше нужно да е голям.

Харис замахна с лявата си ръка, сякаш се опитваше да хвърли нещо.

Водовъртежът от сила изпълни нощта, удряйки хеликоптера със силата на буря.

Но беше много прецизна буря. Хеликоптерът не беше захвърлен като листо, а

по-скоро плеснат надолу и встрани. Перките се запърхаха в почвата, мятайки големи

парчета мръсотия и листа във въздуха. Парчета метал се завъртяха в нощта, искри се

появиха като нетърпеливи светулки. Вампирът не се застоя, за да види какво ще се

случи. Просто се обърна и затича в противоположната посока.

- Хвани пилота – казах на Харис. – Тръгвам след вампира.

Той не започна да спори въпреки, че предполагам, по право би трябвало. Може

би осъзнаваше, че нямаше да бъда възпряна, без значение какво щеше да каже. Или

може би просто не виждаше вампира – въпреки че имайки предвид неочаквания му

кинетичен талант, кой знае какви други трикове имаше в ръкава си?

Извих се надясно, ритайки пясък, докато затичах към вампира. Нямах представа

къде си мислеше, че отиваше, но от опит знаех, че тук няма много къде да се скриеш.

Трябваше само да не го изпускам от поглед и да го оставя да тича, докато изгрее

слънцето.

Разбира се, като го препечех на слънчева светлина, нямаше да получа нужните

отговори.

Затова забягах с всички сили и полетях над пясъците. Беше почти сякаш летях:

сякаш бях птица, кръжейки ниско над червената почва...

Сила премина през мен, над мен, и внезапно бях птица.

Чайка всъщност.

Странна комбинация от изненада и облекчение премина през мен. Изненада,

защото не го бях очаквала, и облекчение, защото не всичките ми умения бяха отнети от

досега ми.

Той не знаеше за алтернативната форма, прошепна вътрешният ми глас. Не е

могъл да предотврати това, за което не е знаел.

Което пак ме накара да се чудя как може някой да предотврати промяната на

шифтъра.



Натиках мисълта встрани и се спуснах напред, печелейки височина. Може би

ако вампирът си помислеше, че ако се предадем, може да забави скоростта си – щеше

да ме улесни да скоча отгоре му.

Но скоро стана ясно, че той имаше втори вариант за бягство. От високо виждах

светлинки, които премигаха в далечината. Изглеждаше като някакъв вид ферма с

различни постройки. Какво му беше странното, ако в една от тези постройки имаше

готова кола, която да чака да измъкне вампира?

Или по-лошо – да помогне?

Може и да не го преследвах от много дълго или много далеч, но вече ми

изтичаше времето. Сниших се, прибрах криле и сплесках тяло за улеснение колкото

можех. Като се приближих, смених формата си и минах отново в човешката. Той ме

усети, но по-скоро се завъртя, отколкото се огледа.

Извих се във въздуха и го ударих с краката напред, блъскайки го в земята и

приземявайки се върху му. Скоростта на пикирането ми ме накара да се запрепъвам,

борейки се за равновесие. Зад мен вампирът изръмжа – звук, изпълнен с болка и гняв.

Извъртях се и видях вампира да поклаща глава, запращайки кръв и сополи във

въздуха, после опря ръце в коленете си. Не му дадох възможност да се изправи изцяло.

Дори не му дадох възможност да ме види. Просто се извъртях и изритах с крак. Токът

ми се заби в страната на лицето му, силата от удара го запрати встрани, летейки.

Отново се забори да се изправи, но този път се хвърлих към него и го ударих с

цялата сила, която можех да възпроизведа. Главата му клюмна назад и той падна на

земята.

Махнах се от гърба му и го изправих. Може и да беше в безсъзнание, но нямаше

да залагам, че ще си остане дълго така. Скъсах ръкава на блузата си и го използвах да

запуша устата му, като отворих устата му и наръгах възела вътре, за да го използвам

като допълнителна застраховка срещу ухапване. Когато се събудеше, нямаше да е

доволен, но пък точно в момента не можеше да ми пука по-малко.

Като приключих с това, го преметнах през рамо и го оставих да се мята като

чувал с картофи по гърба ми. Ако се събудеше, щеше да го боли.

Част от мен се надяваше да се събуди. Може и Ландсбъри, и тазвечерната

жертва, да заслужаваха смъртта си, но това не означаваше, че убиецът им беше достоен

за справедливо отношение.

Грубо, прошепна едната част от мен.

Поне не е мъртъв, отвърна другата.

Всичко това ме накара да се зачудя дали половината от дупките в паметта ми не

са причинени от желанието да не си спомням точно какво съм правила или съм била в

миналото.

Обърнах се и пристъпвах тежко към Харис и разбития хеликоптер. Може и да не

беше далеч, но по времето, когато пристигнах, бях потна и уморена. Вампирът не бе ше

голям, но това не означаваше, че беше лек.

Учудващо още нямаше никого. Харис очевидно не беше повикал подкрепления.

Хеликоптерът стоеше на една страна като забравена детска играчка, а пилотът лежеше

встрани, увит с тел, която очевидно беше откъсната от хеликоптера. Беше окървавен и в

синини, и изглеждаше зле. Също така беше в безсъзнание.



Харис се беше облегнал на падналия хеликоптер, преглеждаше някакви

документи, но се обърна, когато се приближих. Облекчение премина по чертите на

лицето му, като остави документите и тръгна към мен, грабна вампира за кръста и го

свали от гърба ми. Въздъхнах облекчено и потърках болящото ме рано, докато гледах

как Харис хвърля вампира на земята до пилота.

- Как така не си се обадил за подкрепление? – попитах.

- Защото – каза той, обръщайки се да ме погледне, - опитах да звънна на Майк,

но не си вдига телефона. И ако си права за това, че има някакъв заговор срещу теб,

тогава не смятам, че е мъдро да уведомяваме прекалено много хора, че си помогнала в

залавянето на вампир.


- Младият полицай ме видя да тичам с теб, а вампирът със сигурност знае, че

съм го повалила. Не мисля, че това би оставило присъствието ми в тайна.

- Вампирът видя ли те наистина?


- Не. Защо?

- Защото беше сянка, когато тичаше нагоре. Бени не би те видял, а не беше

достатъчно близо, за да те усети. Така че ако вампирът не те е видял ясно, значи нямаме

проблем.

Нямах представа, че съм станала сянка. Очевидно каквото и да беше направено

на мозъка ми, някак превключваше „другите” ми умения от съзнателни на автоматични.

- Вампирът не си направи труда да се огледа, за да види кой го преследва, а

когато го повалих, не му дадох тази възможност.

- Добре – каза Харис. – Тогава си тръгни и се увери, че никой няма да те види.

Тръгни по дългия път, ако трябва. Аз ще се погрижа за тези двамата.

- Клетките и полицейското управление ще бъдат ли достатъчно силни да

задържат вампира?


- Достатъчно силни са да задържат върколаци. Ще задържат и вампир.

Не бях сигурна и може би изражението ми го потвърждаваше, защото Харис

добави:

- Но имаме няколко чифта титанови белезници. Ще ги използваме за

мръсниците, бъди сигурна.

Кимнах.

- Директоратът би искал да ги разпита.

- Това е само ако офисът в Пърт сметне, че проблемът ни е достатъчно

интересен. Още нямаме отговор от тях.

- Може и да не получите. Може просто да се появят на прага ви утре. –

Поколебах се. – Също така съществува проблема с телепатията на вампира...

- Имаме наножици – прекъсна ме той. – Това място може и да е на средата на

нищото, но се уверих, че разполагаме с екипировка да се справим с всеки и всичко.



- И се обзалагам, че всичката екипировка е закупена с парите на глутницата, не

на правителството. – Правителствата на щатите из Австралия още се бореха да

осигурят нанотел за голямата част от градските си сили, затова се съмнявах да ги

пилеят за места като Дундан, където вампирите по принцип са малко.

Погледът на Харис се смръщи леко.

- Общо погледнато знаеш прекалено много за работата на полицията и

Директората. Ако си от едните или от другите и си изчезнала, цяло чудо е, че не са

вдигнали всички щати.


- Може и да са ги вдигнали. Шофьорските книжки могат да бъдат

фалшифицирани, знаеш.

- Твоята е в системата.

- Това не я прави истинска.

- Вярно е, но снимката е на теб, а това само по себе си е интересно. – Той

погледна часовника си. – По-добре тръгвай, иначе ще трябва да отговарям на въпроси

защо съм чакал толкова дълго, за да докладвам.

- Тогава ме смятай за изчезнала.

Извъртях се на тока си и закрачих бързо по дългия път към вилата. Мястото

беше тъмно, телевизорът беше изключен. Не беше типично Евин още да е в бара или да

си е легнал. Беше прекалено рано. Отключих предната врата и я отворих.

- Евин? – попитах без да пристъпвам вътре.

Не получих отговор, но странно предупреждение заигра по кожата ми.

Нещо беше ненаред.

Сбърчих ноздри, вдишвайки въздуха в търсене на миризми, които не са оттук.

Имаше две – бор и дим, комбинирани с мъжки мускус. Мирисът на непознат.

Някой е бил тук.

Мигнах, преминавайки на инфрачервено зрение, когато погледът ми се сблъска с

мрака. Във вилата нямаше топлина от тяло. Който и да е бил тук, отдавна си беше

тръгнал. Пресегнах се към контакта и светнах лампата – не най-умното нещо на света,

имайки предвид, че още бях на инфрачервено зрение. Започнах да мигам, за да

разкарам сълзите, и преминах на нормално зрение.

Не изглеждаше нещо да е пипано. Стаята не беше унищожена и всичко беше,

където го бяхме оставили. Пристъпих вътре, заключих вратата зад себе си, после

отидох към стаята на Евин. Отново нямаше вид нещо да е мърдано, въпреки че той не

изглежда да имаше много лични вещи. Дори липсваше снимка на жената, на която се е

заклел.

Излязох от стаята му и влязох в моята. Отново всичко беше наред.

Намръщих се и се почудих дали миризмата не принадлежеше на чистач. Само

дето за какво му е на чистач да идва през нощта? Хотелските работници не работеха ли

през деня, когато повечето гости са навън?

Не, трябваше да има друга причина за този мирис.

Извъртях се и отидох в кухнята. Тогава видях бележката на хладилника.



Измъкнах я от магнита и я отворих. Предупреждението беше силно и тъмно,

думите грозни.

Длъжница си ми, пишеше. Чакай ме в 11 на Уейл Стейшън или няма да видиш

брат си жив отново. И не си прави труда да звъниш на ченгетата – той ще стане

храна за акулите много преди някой да стигне тук.

Заля ме гняв, но не бях напълно сигурна на кого бях по-ядосана – на тях, задето

правеха това, или на мен, задето не бях осъзнала, че може да го направят.

Но пък въпреки предупреждението на Харис – или може би заради него –

очаквах Дени да тръгне след мен. Да нападне Евин беше страхливият начин.

Което означаваше, че няма да ме чака сам. Имаше приятели за подкрепление.

Неговият тип винаги имат.

Бях изкушена да разкъсам бележката, но устоях. Бележката беше доказателство,

а имах усещането, че ще ми трябва – особено след като Дени беше син на втория в

глутницата. Без тази бележка щеше да е неговата дума срещу моята, а статусът на баща

му в глутницата щеше да има значение, дори да не трябваше.

Затова прегледах чекмеджетата в кухнята, докато не намерих фолио, после увих

бележката в него, опитвайки се да докосвам възможно най-малко хартията, за да не

съсипя отпечатъците, които можеше да са по нея. После пъхнах бележката в джоба на

дънките си. Нямаше да я оставя тук. вече бяха доказали, че заключените врати не ги

спираха, а нямаше да я оставя тук, за да дойдат и да си я приберат.

Така че, къде, по дяволите, беше Уейлинг Стейшън?

Мръщейки се, взех брошурата, която беше до телефона. След като прелистих

няколко страници, я намерих. Според картата беше на поне 2 часа и половина път.

Погледнах часовника през рамо. Беше почти девет – нямаше да успея, ако карах. Но

пък имах други варианти – варианти, за които Дени и приятелите му, нямаше как да

знаят.

Тогава защо са ми оставили лимит във времето, за който са знаели, че няма да

успея? Освен ако цялата работа не е била, за да ме стреснат, за да се появя там без да

мисля и без да имам помощ?

В крайна сметка, ако някой наблюдаваше къщата, щяха да знаят кога съм

пристигнала и щяха да оценят пристигането ми. Което означаваше, че за всеки случай

трябваше да изиграя паника.

Издишах, после се върнах в кухнята и отворих шкафчетата. Нямаше много

оръжия – няколко стари ножове за пържоли в общи линии изчерпваха арсенала. Но

бяха по-добре от нищо, затова напъхах по един в чорапите си.

Отидох в стаята си да се сменя топлата си и здрава блуза с нещо по-крехко,

после грабнах палтото, намерих ключовете за колата и затичах навън, преструвайки се,

че ровичкам в ключалките.

Не видях никого, не усетих никого и въпреки това имах чувството, че бяха там.

По задната част на врата ми пропълзя усещането, че ме наблюдават.

Скочих в колата, запалих я, после я се качих на пътя и започнах да поднасям.

Държах крака си стегнат, докато препусках из града към тъмните хълмове. По времето,

когато бях на десетина-двайсет мили извън него, беше очевидно, че имам опашка,

затова намалих скоростта и започнах да търся къде да скрия колата.



В тази земя на безкрайни песъчливи хълмове нямаше много опции, затова

излязох от пътя, после тръгнах нагоре по най-близкия хълм. Следите по почвата щяха

да ме издадат, ако някой си направеше труда да погледне по-отблизо, но се надявах, че

нямаше.

Излязох, заключих колата, после затворих очи и си представих формата на

чайка. За секунда ме изпълни болка, но за разлика от опита ми да досегна вълка, сега

беше далечна и нематериална, не съдържаше достатъчно сила, за да предотврати

промяната.

Изпълни ме сила, заля около мен, през мен, променяйки тялото ми, насилвайки

човешките части да оформят чайка. А лекият акт на промяната, когато я желаех, беше

толкова хубав, че част от мен се ядоса на тези, които караха вълка ми да не се появява.

После гневът беше изтласкан встрани, защото летях към небето.

Последвах дългия прашен път на север, като не виждах и не чувах нищо, освен

шума на повърхността под мен. Тази част на Австралия беше дива и празна.

Най-накрая топла светлинка започна да премига в тъмнината. Забързах към нея,

после тя се превърна в лагерен огън, който гореше ярко до брега. Което означаваше, че

никой нямаше да обърне внимание на любопитна чайка.

Имаше трима мъже, които седяха до огъня. Смехът им се носеше из нощта,

изпълнен с очакване. Единият беше Дени, но другите двама не ги разпознах.

Свих едното си крило и се обърнах наляво. До няколко ръждясващи машини

стоеше още един мъж, а на отсрещната страна на лагера, имаше още един, който

клечеше до огромен метален танк. В танка лежеше Евин. Беше завързан здраво и не

мърдаше. Въпреки страховете ми от участието му в това, което ми се случваше, открих,

че се надявам да е добре. Че само е уморен и спи, а не е в безсъзнание.

Или по-лошо – мъртъв.

Завих към огъня. Петима мъже, дори за мен, си бяха множко. Ако исках да се

имам шанс в тази битка, трябваше да намаля бройката малко.

Отново се завъртях и се насочих към мъжа при машините и кацнах на една от

металните панти, после се заклатушках към него. Посоката на вятъра беше към мен,

така че всеки звук, пренасян по въздуха, нямаше да отива към него, а той не ми обърна

никакво внимание. Погледът му постоянно обхождаше нощта, а стойката му беше

напрегната, но в едната ръка държеше бира, а миризмата на алкохол беше достатъчно

остра, че да я усетя дори в птича форма.

Което означаваше, както се надявах, че рефлексите му ги няма.

Отново литнах, отидох към другия ръждясващ метал, пак кацнах и бързо минах

в човешка форма. Леката ми блузка се беше разкъсала и гърдите ми бяха на показ.

С някакъв късмет това щеше да е достатъчно да го разсея, защото светлината от

огъня щеше да елиминира всякакви възможности да се скрия в сенките.

В идеалния случай щях да поваля този страж без да ме видят.

Обърнах се и тръгнах към края а ръждясващия танк. С гръб, опрян в още топлия

метал, погледнах зад ъгъла. Стражът не беше помръднал.

Увих сенките около себе си и закрачих в краткото разстояние между нас. Като го

приближих, той се извъртя, ноздрите му се разшириха, докато сканираше нощта.

Очевидно можеше да ме усети, но не можеше да ме види. Не му дадох време да



реагира, просто го ударих силно и бързо – срязах го в гърлото, после го ритнах в

топките – и той се строполи като тон тухли. Оставих го да се свлече на земята,

доверявайки се на пясъците, че са поели звука от падането му, но хванах кенчето с

бирата му преди да се удари в метала.

След като се огледах, за да се уверя, че никой не беше видял нищо, го хванах под

ръката и го завлякох в седнало положение, облягайки го на един от металите. Оставих

бирата до него и отстъпих назад. Ако другите погледнеха насам, щяха да си помислят,

че просто седи. Което беше добре. Но трябваше да се уверя, че няма да се изправи.

Захапах долната си устна и прегледах гниещите метали – не видях нищо полезно

като въже или тел. Затова се завъртях и отидох към танка. Отново нямаше нищо

използваемо, но няколко метра встрани имаше полуизгнили дървени останки от

някакъв вид барака, а вътре имаше остатъци от някаква тел. Взех няколко метра, после

се върнах при пазача.

Махнах ризата му, използвах я да запуша устата му, после го завързах.

Един долу, оставаха четирима.

Смених формата си и полетях отново към другия страж. Още клечеше до танка,

но от огъня не се виждаше, затова го отведох, където беше малко вероятно

приятелчетата му да го видят.

Кръжах още няколко минути, чудейки се какво, по дяволите, щях да правя –

дали трябва да го поваля и да сваля залозите още или да продължа да ги свалям един по

един. В крайна сметка, всички бяха пияни или рано или късно щеше да им се наложи да

идат да пикаят.

Направих още един кръг във въздуха и забелязах колите им. Бяха паркирани

наполовина между станцията и прашния път, но не бяха скрити.

Залетях към тях. Там не пазеше никой, но онзи, който пазеше Евин, щеше да

може да ги види, ако се изправеше.

Това беше грешка – и то такава, която можеше да проработи в моя полза.

Кацнах зад синия пикап и смених формата си, придържайки се ниско. Ако

успеех да извадя от строя две от колите, да разсея пазача, после да измъкна Евин с

третия автомобил, можеше да не ми се налага изобщо да се бия с останалите мъже.

Имаше много „ако”-та, но наистина нямаше какво да губя, като опитам – с

изключение на всички синини, които щях да получа, ако се биех с тях.

Проверих на кои от колите ключовете бяха в контакта и открих, че и на синия

пикап, и на бялата Тойота беше така. Пикапът имаше по-мощен двигател, но тойотата

изглеждаше по-нова и имаше система за двойно предаване. В крайна сметка

предпочетох скоростта пред гъвкавостта и се пресегнах през отворения прозорец,

грабнах ключовете и ги плъзнах в джоба си. Другите ключове хвърлих колкото можех,

по-надалеч.

После извадих един от ножовете от чорапа си и тръгнах към тойотата. Единият

от пикапите имаше въздушен компресор, което означаваше, че да пусна малко въздух,

нямаше да сработи. Гумите бяха здрави и нови и бързо стана ясно, че без значение

колко силна бях, малко ножче нямаше да свърши работа. Можеше да повреди

нормални гуми, но не и тези.



Пропълзях към следващия пикап. Този път късметът беше с мен – задната гума

беше почти спаднала. Избрах най-тънкото място и забих ножа в средата. След като го

завъртях, за да се уверя, че ще стане голяма дупка, извадих ножа. Въздух започна да

свисти, прозвуча прекалено силно в тихата нощ. Пропълзях към другата страна на

колата и надзърнах. Пазачът не беше помръднал. Всъщност дори не гледаше насам.

Спуках и другата задна гума, после увих сенките около си и се изправих. Още се

налагаше да прецакам и другата кола. Ако ножчето, с което разполагах, не беше

достатъчно силно, може би имаше нещо в пикапите. В крайна сметка, мъжете по света

носеха всякакви инструменти в колите си.

Оказа се, че тези мъже не са различни – в задната част на пикапа имаше

незаключен комплект инструменти, а вътре намерих солидна отвертка. Може и да

нямаше смисъл, но когато си дампир, не ти трябва.

Спрях се и се усмихнах на мисълта. Още едно парче от пъзела ми.

Каквото и да беше направено на ума ми, очевидно не държеше много. Чудех се

дали това е умишлено, или е просто късмет.

Въпреки че съдбата не хвърляше често късмет към мен.

Напъхах отвертката в двете задни гуми, слушах звука от свистенето на въздуха,

после оставих отвертката на мястото й.

И забелязах фенерчето.

Идеално. Просто идеално.

Грабнах го и тръгнах обратно, тичайки в тъмнината, докато не стигнах далечния

край на хълма.

Когато бях там, включих фенерчето и се изкатерих по хълма, сочейки с

фенерчето директно към огъня, за да могат да го видят.

- Леле, леле, виж само. – Грубият глас на Дени лесно се носеше по пясъка. Стана

от дънера, на който седеше, и дори от мястото, на което стоях аз, можех да видя

триумфалната му усмивка. – Жертвата ни пристигна, момчета.

Засмяха се – груб, пиян звук. Бяха глупави да пият толкова, но предполага, не

знаеха с какво си имат работа,.

- Къде е Евин? – попитах. Всъщност не исках да мърда, но дори в алкохолното

си състояние, можеха да сметнат за странно, че не питам.

- В безопасност е – увери ме Дени. – Слез долу и виж сама.

- Мисля, че предпочитам да остана, където съм сега.

- Слез долу или ще нарежем красивото личице на брат ти.

Обмислих казаното за момент, видях тържествуването им, подуших очакването

им, после казах:

- Знаете ли какво? Карането до тук ми предостави много време за мислене.

- Е, това не е хубаво нещо, малка госпожице...

- Да, хубаво е – казах. – Бях глупава да дойда тук без помощ, затова може просто

да се върна и да си набавя.

- Направиш ли това, брат ти става храна за рибите.



- Но аз имам бележка, която ме заплашва с това. Наранете го и ще бъдете главни

заподозрени.

Като казах това, се обърнах и затичах в противоположната посока. За няколко

секунди нямаше реакция и проклех умствено. По дяволите, трябваше да ме преследват.

Това беше единственият ни начин да се измъкнем без битка.

После чух псувни и крещящия Дени, който раздаваше заповеди, и се усмихнах.

Бяха захапали стръвта. И бяха прекалено пияни да осъзнаят, че бройката им е по-малка.

Краката ми полетяха през пясъка, движех се толкова бързо, че почти не оставях

следи. Изтичах по следващия хълм, после се спуснах надолу. Но по средата на пътя

спрях и забих фенерчето в пясъка, така че светлината да сочи към небето. После смених

формата си и полетях с всички сили към Евин.

Дени и двамата му приятели се бяха разделили, Дени беше поел центъра, а

другите двама приближаваха от двете страни. Не бяха бързи като мен, но подозирах, че

това има повече общо с алкохола в кръвта им, отколкото с факта, че съм полувампир.

Едва бяха достигнали първия хълм. Щеше да им отнеме още пет минути най-

малко, за да открият изоставеното фенерче.

Не беше много време, но трябваше да свърши работа.

Полетях на огъня и право към мъжа, който пазеше Евин. Той погледна нагоре,

като се приближих, и видях предупреждението по лицето му. Не беше толкова пиян,

колкото останалите, и беше познал, че съм шифтър. Дали знаеше, че съм аз, или не,

нямаше значение. Като отвори уста да извика останалите, смених формата си и паднах

върху му.

Успя да се измъкне от пътя ми, затова краката ми удариха гърба му, а не лицето

му, като не успях да го поваля, както се бях надявала. Приземих се, после се извих,

ритайки с ток. Той блокира удара с ръка, силата отекна през крака ми, после ме удари в

лицето. Сниших се леко и ударът премина над дясното ми рамо, после замахнах с

кроше, целейки се в челюстта му. Но отново той предвиди какво ще направя и се

отдръпна така, че ударът ми удари въздух, а не плът, и моментално ме разбалансира.

Юмрукът му ме уцели в горната част на стомаха, силата му ме запрати назад.

Той се изсмя, после повиши тон, полуоглеждайки се, като каза:

- Хей, тя е тук!

Беше глупаво нещо за правене.

Сритах коляното му с всичка сила. Ударът сви крака му и се чу пукот. Като изви

и започна да пада на земята, свих юмрук и го ударих под брадичката. Падна на земята и

не помръдна.

За секунда и аз не мърдах. Болеше ме да дишам. Започнах да дишам по-бавно, но

не помогна особено. Но нямах и време да се притеснявам за това.

Дени и приятелите му бяха предупредени и виковете им изпълниха нощта.

Трябваше да грабна Евин и да избягаме.

Обърнах се и затичах към танка. Евин още лежеше там, където го бях видяла.

Ръцете му бяха завързани зад гърба, а въжето беше здраво и плътно. Металическият

мирис на кръвта се носеше из въздуха., въпреки че не изглеждаше да е ранен. Един

поглед към въжетата, с които беше вързан, обясняваше защо – китките му кървяха.

Очевидно се беше опитвал да се освободи.



Клекнах до него и докоснах лицето му. Подскочи и очите му се отвориха.

- Исусе, какво, по дяволите, правиш тук?

- Спасявам ти задника – казах. – Ранен ли си?

- Увиха сребро около врата ми. Гори.

Което обясняваше защо не беше сменил формата си, за да избяга. И все пак, ако

изгарянията от среброто и китките му бяха най-лошите му наранявания, значи беше

късметлия.

Извадих другия нож и освободих китките му, но ми отне цяла вечност, а през

цялото време осъзнаването на факта, че мъжете приближават, се увеличаваше. Не

можех да рискувам да освобождавам и краката му. Трябваше да започна с тях.

- Няма време да освобождавам краката ти. Трябва да се махаме оттук. –

Изправих се, хванах го за окървавените ръце и го изправих. – Можеш ли да подскачаш?

- Щях да се опитам и да летя, ако това щеше да направи разликата между

измъкването ми оттук и оставането. – Гласът му беше мрачен, решителен.

- Тогава да се махаме оттук.

Той започна да подскача като жаба напред. Поддържах баланса му с едната си

ръка, но движението беше болезнено бавно. Чувството, че мъжете се приближават,

продължи да се изостря; приближаваха ни прекалено бързо. Ако не стигнехме до

третия пикап скоро, щяха да ни пипнат.

- Движим се толкова бавно – казах.

- Скачам колкото бързо мога – на практика изплю той.

- Пак не е достатъчно бързо. – Спри.

Той го направи. Извъртях се, грабнах го за китките, увих ръцете му около врата

си, после се наведох и го метнах през рамо.

- По дяволите – каза той, като затичах напред.

Стигнахме до колата. Отворих вратата на пасажерското място, пъхнах го вътре,

вкарах краката му, после затворих вратата и изтичах до шофьорското място.

Дени и хората му почти ни бяха пипнали. Грабнах ключовете от джоба си,

затворих вратата, натиснах копчето за заключване с лакът, после се наведох над Евин и

заключих и неговата врата.

И подскочих около метър, когато един камък удари предното стъкло и го

пропука цялото.

Но можех да видя мъжете през пропуканото стъкло. Виждах злите им

изражения. Ако сега ни пипнеха, нямаше да е приятно.

Не че преди щеше да е приятно.

- Мамицата му – каза Евин. – Измъкни ни оттук!

- Опитвам се. – Пъхнах ключа в ключалката и запалих двигателя, после

освободих ръчната и дадох на заден.

Друг камък удари стъклото, този път премина през него и се удари в седалката

между Евин и мен. Насочих пикапа към пътя, после смених скоростите и натиснах

педала.



Когато пикапът тръгна напред, нещо удари задната част. Погледът ми се плъзна

в страничното огледало и видях един от приятелите на Дени да се катери отзад.

Извъртях волана и големият пикап се обърна остро наляво. Мъжът зад нас излетя

встрани, рамото му се удари в едната част на пикапа, а тялото му излетя наполовина.

И въпреки това някак успя да възстанови захвата си и да не падне.

Евин се обърна.

- Завий на другата страна.

Направих го. Пасажерът ни излетя и падна от другата страна. Погледнах в

страничното огледало, видях го да пада на земята, после се извъртя, за да спре. Не се

изправи.

Продължих да ускорявам. Не виждах Дени и другия му приятел, но нямаше да

рискувам да намаля, докато не сме вън от околността.

За доста дълго време единственият звук беше шума от двигателя. Подадох ножа

на Евин и той освободи краката си. Опита да махне среброто от врата си, но беше

стегнато.

Не казах нищо и той накрая прочисти гърло и рече:

- Предполагам няма да спреш, за да махнеш среброто? По кожата ми избиват

мехури.

Не го погледнах. Не намалих.

- Зависи.

Почувствах погледа му върху мен – горещина, която не съдържаше гняв, само

объркване. Каквото и да беше Евин, не смятах, че е нечестен човек.

- От какво?

Срещнах погледа му. Видях как се разширява, така че само Господ знае какво

беше видял в моя.

- Зависи – казах меко – от това дали ще ми кажеш какво, по дяволите, се случва.



Глава дванадесета Превод: rescho0o


Изражението му не се промени, но страхът му подскочи между нас, плътен и

силен.

- Нямам представа какво имаш предвид.

- Имам предвид – казах грубо, - че аз не съм Хана Лондон. Някой е изтрил

паметта ми и ме е зарязал тук, а аз не знам защо.

- Не знам за какво го...

- Знаеш – прекъснах го грубо. – И ако не отговориш на въпросите ми, обещавам

ти, каквото и да възнамеряват да ти направят тези мъже, ще бледнее в сравнение с това,

което аз ще ти направя!

Той ме зяпна, изражението му беше бясно и все пак изплашено.

- Хана, не съм сигурен какво мислиш, че...

- Кой държи сродната ти душа за заложница, Евин? Кой си ти всъщност?

За няколко секунди не каза нищо, после въздъхна. Беше победен, отчаян звук.

- Откога знаеш?

- Че не си ми брат? Почти от началото. Първоначално не можех да кажа как се

казва и как изглежда...

Той изглеждаше толкова шокиран, че спрях и го погледнах.

- Какво?

- Но аз съм ти брат.

Каза го толкова твърдо, че наполовина му повярвах. Но не беше вярно. Познавах

брат си. Евин не беше брат ми.

- Евин, брат ми е и мой близнак... – направих пауза, оставяйки думата да се

отъркаля в съзнанието ми отново. Брат ми, близнакът ми, животът ми. Господи,

липсваше ми, дори да не можех да си спомня как изглеждаше точно сега. – А това е

връзка, която е отвъд физическата.

- Връзка или не, това не промяна фактите. – Каза го с такава непоколебимост, че

отново осъзнах, че се съмнявам в спомените си.

Но не те не бяха наред. Неговите вярвания не бяха.

Което означаваше, че се случва и някаква манипулация на спомените. Това със

сигурност би обяснило непоклатимата му решителност, че ми е брат.

- Всичко това е толкова грешно. – Той потърка очите си, после добави меко: - Не

си си пила хапчетата, нали? Казаха, че ще е проблем, ако не си ги взимаш.

- Кой каза? – настоях. – И какво слагаше в кафето?


- Не знам. Беше ми казано да го използвам и аз го направих. Предположих, че

подозираш, че нещо не е наред с кафето, когато отиде да купиш ново, затова спрях.



Това обясняваше защо кафето напоследък беше доста по-добро – но още не беше

лешниково. Жадувах за това почти толкова, колкото жадувах да видя Роан и... някой

друг. Някой, който изглеждаше много като Харис. Някой, който можеше и да е мъртъв.

Гърлото ми се стегна при мисълта и трябваше да насиля въпроса си.

- И докладваш на хората зад това всяка нощ?

- Да. – Той се плъзна леко надолу в седалката. – Виж, честно, наистина не мога

да ти кажа много.

- Тогава ми кажи каквото знаеш.

Той отново замълча, загледан през прозореца с нещастно изражението. Почти го

съжалявах.

Почти.

- Истинското ми име е Евин Дженсън. Охранявам границите на глутницата Глен

Хелън Дженсън.

Тръпка премина през мен. Познавах това име. Тази локация. Бях израсла там,

бях се научила да се бия, да мразя и да се страхувам там. Родният ти град, прошепна

вътрешният ми глас. Но не домът на сърцето ти.

- Това е в северните територии, нали?

Той сбърчи чело.

- Да, но не много хора знаят това.

- Освен ако не си роден там.

Той замига.

- Не може да си от глутницата Глен Хелън Дженсън, защото щях да те

разпозная.

Усмихнах се мрачно. Един от проблемите с фалшифицирането на спомените

беше, че никога не може да си направиш сметка за всички въпроси, които могат да

провокират грешен отговор. Или правилен, какъвто беше този случай.

Евин не ме познаваше, въпреки убеждението си в обратното.

- Разликата между нас е няколко години – изкоментирах. – Което вероятно

означава, че сме се движели в различни кръгове.

А има и други причини да не сме се виждали – причини, които не можех да си

спомня сега, благодарение на онзи, който ми прецака паметта.

- Но глутницата не е толкова голяма и ти си ми сес..

- Евин – казах меко, - не съм. Това е вярване, което някой ти е насадил.

- Какво? – Той ме погледна, сякаш бях луда.

Беше много вероятно и да бях. В крайна сметка, досега се уповавах само на

инстинкт, а той не ме беше докарал до много далеч.

- Виж, някой сериозно е разбъркал спомените ми. Не са само хапчетата. Някой с

телепатични способности е изтрил – или поне затъмнил – не само знанието за това, коя

съм аз, но и къде съм живяла, какво съм правила и кого съм обичала. Вероятно този

някой е объркал и твоите спомени, за да те улесни в лъгането.



- Грешиш. Знам, че грешиш. – Той ме зяпна за момент с объркване в очите,

после каза: - Дори така да е, не съм лъгал толкова добре, щом си прозряла истината.

- Цялата ситуация просто не беше на място, Евин. Не беше само в лъгането ти. –

Въпреки че това не помогна. – Срещал ли си се с някой от тях?

- Не. Уреждаха се срещи, но те не се появяваха. Контакт след това се

осъществяваше винаги по телефона.

- Тогава как си получил инструкциите си за мен?

- Предимно съобщения.

- Значи не са ти казали нищо за истинската ми самоличност?

Той поклати глава и потърка челото си.

- Всичко е толкова прецакано.

Така си беше.

- Кажи ми какво знаеш, може заедно да го надцакаме.


- Ти и каква проклета армия? Зад всичко това не е само един проклет човек,

толкова знам.

- О – казах с мек глас, който съдържаше малко гняв и въпреки това беше мъртъв

заради него. – Не ми трябва армия. Мога и сама да нанеса достатъчно щети. Повярвай

ми.

Погледът му беше тежест, която усещах, но не си направих труда да го срещна.

Гласът му беше мек и въпреки това изпълнен с внезапна предпазливост, когато каза:

- Коя точно си ти?

- Това се опитвам да открия. – Погледнах го за момент. – Който и да ми е

причинил това, ще си плати, Евин. И докато смятам, че не си въвлечен освен

повърхностно, по-добре повярвай, че ще направя каквото е необходимо, за да се сдобия

с информацията, която имаш. Така че, говори или ще те накарам.

Вярваше ми. Достатъчно доказателство за това беше лекия страх, който пробяга

по чертите на лицето му.

- Линдал – сродната ми душа – беше отвлечена в Мелбърн преди две седмици.

Беше ми казано да ида в склад в Ричмънд и да чакам инструкции...

- Мелбърн? – прекъснах го, отново почувствала, че това ми е познато. Работех

там. На Спенсър Стрийт в – някъде. Задържах разочарованието си и добавих: - Това е

във Виктория, нали?

- Да, с Линдал бяхме на почивка там. Отидох в склада и чаках, както ми беше

казано. – Той спря и посърна. – Знаеш, загубих време в тази сграда. Възможно ли е

някой да фалшифицира спомените ти, без дори да те приближава?

- Трениран телепат може да застане пред теб и ти да не го видиш – казах. –

Колко време загуби?

- Няколко минути. Спомням си, че гледах в часовника си и си мислех, че е

странно.

Кимнах.



- Какво се случи след това?

- Върнах се в хотела и намерих папка в стаята. В нея пишеше за теб – за Хана

Лондон версията на теб – и пишеше, че аз трябва да те охранявам. И че ако отида в

полицията – или проговоря с някого за това – Линдал ще умре.

- Значи не са ти дали инструкции за това, че си ми брат?

- Не – каза той. – Защото това е вярно.

Поклатих глава, но не спорих. Той продължи да ме зяпа, после прокара пръсти

през косата си и каза гневно:

- Мамицата му. Можеха да ме накарат да направя всичко. И нямаше и да разбера.

- Можели са, но не са го направили. Мисля, че са искали да бъда подозрителна.

Който и да е модифицирал спомените ми, е оставил достатъчно, че да ме кара да се

съмнявам в реалността си.

Той ми се намръщи.

- Но защо ще правят това?

- За да ме обезкуражат, предполагам. Спомням си някой да ми казва да се

наслаждавам на каквото е останало от живота ми – и очевидно имаше предвид, че няма.

- Каквото е останало от живота ти? Какво, мамка му, значи това?

- Какво мислиш, че значи? – Най-накрая стигнахме асфалт и пикапът се измъкна,

когато извъртях волана и натиснах газта. Ревът на големия двигател изпълни нощта –

дълбок пулсиращ звук, който странно пасваше на вътрешния ми гняв. – Наистина ли

мислеше, че ще играят тази игричка няколко седмици и после ще ни пуснат да си

ходим?

- Честно ли? Да, така мислех. – Той потърка брадичката си. – Не знам защо, но

така мислех.

И това убеждение трябваше да му е насадено. Евин може и да беше доверяваща

се душа, но дори той не можеше да е толкова невинен. Не и ако идваше от моята

глутница.

- Предполагам, че са ти разрешавали да говориш с Линдал, когато си докладвал

всяка вечер?

- Да. – Гняв и отчаяние се увиваха около гласа му, остри в тъмнината. – Не й е

лесно.

Което можеше да означава всичко от вербално до физическо насилие, но не

попитах, защото нямаше смисъл. Нямаше какво да направим сега.

- Тя е още жива, Евин. Дръж се за това.

- Но тя е бременна.

Само затворих очи срещу яростта, която ме изпълни. Копелета. Абсолютни

копелета.

- По-добре да се държа за надеждата за отмъщение – добави той и погледът му

срещна моя. Сивите му очи бяха тъмни, изражението му – замислено. – Ще ми

помогнеш ли да го получа?

- Ако ти помогнеш да получа своето – и не само като ми дадеш информация.

Имам предвид да проследим тези копелета и да ги спрем. Каквото и да струва това.



- Каквото и да струва – промърмори той и потръпна. – Имам чувството, че си

доста по-свикнала от мен с тези неща.

- Ако охраняваш границата, значи можеш да се биеш. Това ми трябва. Аз ще се

оправя с по-фините детайли.

- Не се съмнявам.

Той докосна леко врата си, после отмести пръсти. Мислех си да спра пикапа, за

да махна жицата, но не изглеждаше да му е невероятно неудобно, а исках да се

измъкнем възможно по-далеч от тези мъже. Не вярвах да нямат резервен план, ако

нещата не се стекат както са планирани – като например да избягаме.

- Знаеш ли – добави Евин, - наистина съм изненадан, че не те убиха. За тях щеше

да е много по-безопасно.

- Но не и толкова забавно.

- Ако това е представата на някой за добре изкарано време, значи е сериозно

сбъркан.

- Да, така е – казах и отново чух онзи равен обработен глас, който ми казва да се

наслаждавам на времето си. По дяволите, трябваше да си спомня!

В далечината се появиха проблясъци светлинка. На хоризонта имаше кола, която

бързо се приближаваше.

Резервният план на Дени, вероятно?

- Какъв е обхватът на мобилните тук? – попитах, стягайки пръсти около волана.

Не направи много да успокои внезапното напрежение, преминало през мен.

- Всъщност е много зле – каза той. – Защо?

Кимнах към приближаващите се светлини.

- Какви са шансовете друга кола да върви по точно този път по това време на

нощта? Пътят води само към руините, а не е подходящо време да им се наслаждаваш,

нали?

- Имат CB радио в един от другите пикапи – чух да говорят по него, - но няма

начин помощта да пристигне тук толкова скоро.

- Освен ако някой не е бил наблизо. Колко е дълга границата на глутницата?

- Нямам представа.

Продължихме да се движим, гледайки как двете светлинки става все по-ярки и

по-ярки. През тялото ми премина напрежение, стисках волана толкова силно, че ръцете

ми започнаха да се схващат. Отпуснах пръсти и се насилих да се успокоя.

Когато колата наближи, мина на къси светлини. Отбих встрани към ръба на

пътя, осигурявайки на другата кола много място. Той повтори същото и се разминахме

без инциденти. Зърнах за кратко бяло лице, тъмна коса и остър арогантен нос и без

съмнение знаех кой е.

- По дяволите – каза Евин. – Това беше Майк Уест.

- Имало е друго убийство в града тази нощ – казах с мрачен глас. – Чудя се защо

е тук и не помага на Харис.

- Може би някой му е казал за плановете на Дени.



- Може би. – Но Уест е трябвало да напусне Дундан малко след мен, за да стигне

тук толкова скоро. И докато не се съмнявах, че някой наблюдаваше вилата ни, много се

съмнявах, че ще изтичат до Харис или Уест в секундата, в която изчезнех.

Така че защо Уест беше тук?

Затова ли не отговаряше на обажданията на Харис?

Може би бях подозрителна без причина; може би той наистина имаше добра

причина да бъде тук. Но който и да стоеше зад отвличането ми, трябваше да има някой

друг освен Евин в Дундан – а какво по-добро подкрепление от местното ченге?

Което обясняваше защо Харис не получаваше отговор от Директората. Уест

можеше лесно да не ги прати.

Погледнах в страничното огледало, гледайки задните му светлини, наполовина

очаквайки да обърне и да започне да ни преследва. Но не го направи и не бях напълно

сигурна дали това е добро или лошо.

Едно беше сигурно обаче – трябваше да говоря с Харис възможно най-скоро.

Погледнах Евин.

- Има ли нещо друго, което да можеш да ми кажеш?

- Мисля, че имат още някой наоколо. Изглежда знаят неща, за които не съм

споменавал. – Той се поколеба и ме погледна остро. – Не мислиш, че е Уест, нали?


- Понякога си толкова като мен, че е почти сякаш си ми брат.

- Но Уест е ченге.

- Ченге, което е отчаяно да се махне от този град и да се заеме с „истинската

полиция”, както го каза сам.

- Не знам...

- Нито пък аз – прекъснах го. – Но възнамерявам да разбера.

- Но как?

- Като говоря с отговорния.

- Харис? Той работи с Уест. Няма да повярва на нещо лошо за колега.

- Хари с е добро ченге. Той ще ме изслуша, ще обмисли доказателствата и ще

вземе собствено решение.

Евин изсумтя. Но не беше убеден звук.

- Има едно нещо, което ми казаха.

Когато не продължи, повдигнах вежда и го погледнах.

- Какво?


- Звучи малко глупаво, но ме накараха да се уверя, че няма да свалиш обеците.

Нещо в мен потръпна. Обеците. Знаех си, че има нещо странно в тях.

- Казаха ли защо?



- Не. – Той се поколеба отново. – Не точно. Казаха само, че трябва да си с тях, за

да могат да те контролират по-лесно.

Да ме контролират? Или да контролират вълка ми и другите дарби?

Отбих встрани и спрях пикапа. Прах се разнесе около нас, когато набих

спирачки.

- Отвори жабката и виж дали има нож вътре.

Той не помръдна.

- Махни жицата от врата ми, Хана. Сделката си е сделка.

Прав беше. Посочих му да се обърне. Той го направи и повдигна косата си, за да

мога да стигна до възела по-лесно. Вратът му беше твърд и потен и вина премина през

мен. Наистина трябваше да я махна по-рано.

Пресегнах се към телта, но в мига, в който я докоснах с пръст, избиха сини

искри. Дръпнах ръка и погледнах пръстите си. Горяха.

- Какво има? – попита Евин с остър глас.

- Изглежда, че съм изключително чувствителна към сребро. Чакай така.

Излязох през вратата и отидох към задната част на пикапа, отворих бързо

кутията с инструментите. Най-отгоре имаше клещи, но това беше почти безполезно –

телта беше прекалено близко до врата на Евин, че да рискувам. Разрових се и намерих

не само ръкавици, но и джобно ножче. Грабнах и двете, после скочих обратно в пикапа.

Сложих ръкавиците, после внимателно докоснах телта. Дори през ръкавиците

усещах горещината от среброто, но не беше достатъчно да ме спре.

Евин се сви в секундата, в която телта беше махната от врата му, и бързо го

потърка.

- Мамка му, това нещо изгаря.

Изхвърлих телта през вратата и я затворих.

- Предполагам досега не си се сблъсквал със сребро?

- Не. Но ти да?

- Простреляли са ме с това нещо толкова пъти, че сега съм свръхчувствителна

към него. – Отворих джобното ножче и започнах да го изучавам. Беше достатъчно

остро. След секунда видях, че Евин ме зяпа. – Какво?

- Чу ли се изобщо какво каза?


- Да. И не, не мога да го обясня, освен че съм свързана по някакъв начин с

Директората.

- Тогава, който е зад това, си играе доста опасна игра. Дори аз знам, че не трябва

да се ебаваш с хора от Директората. Не и ако цениш живота си.

- Което обяснява защо ми е дал друга самоличност. Така може да ме убие без да

вдига сигнали за тревога.

- Както казах преди, цялата ситуация е прецакана. – Той погледна ножчето с

някак си съмнителен поглед. – Предполагам искаш да махна обеците от ушите ти?



- Опитах да ги махна първия път, когато се къпах. Но не се махнаха. Да ги

отрежеш изглежда е единственият начин.

Той пое ножчето някак си предпазливо.

- Ще боли.


- Твърда съм.

- Започвам да го осъзнавам – промърмори той, после ми направи знак да се

обърна.

Направих го, пресегнах се с едната си ръка и махнах косата си от пътя му.

Докосването му върху ухото ми беше леко и нежно.

- Изглежда, че са вградени – коментира той. – Не мърдай, когато режа, иначе

може да ти отрежа цялото ухо.

- Няма да мърдам.

Студен метал докосна ухото ми, проряза плътта ми. Докосването на Евин беше

изненадващо деликатно и рязането не болеше толкова много. След няколко секунди

острието го нямаше и пръстите му притискаха ухото ми. Нещо тупка на седалката

между нас и отскочи на пода на пикапа.

- Другото – каза Евин.

Устоях на нуждата да се пресегна и да вдигна онова, което беше паднало, и се

извъртях на седалката така, че да достигне дясното ми ухо. Той повтори упражнението,

но този път отдели нещото от ухото ми. Имах чувството, че го издърпва от ушния ми

канал, а не от меката част, усещането накара стомахът и главата ми да се въртят.

- По дяволите – казах, отдръпвайки се на секундата, в която бях свободна, и

потърках яростно ухо. – Това болеше.

Но освен болката, не се чувствах различно без обеците. По някаква причина,

мислех, че ще се чувства по-различно.

Но може би трябваше да направя нещо – като да сменя формата си, - за да видя

дали премахването им е подобрило ситуацията. Точно сега нямахме време. Уест досега

щеше да е стигнал до мястото. Трябваше да тръгваме в случай, че се върне. Пуснах

спирачките и натиснах газта.

- Изглежда като батерия – каза Евин, изследвайки обецата. – Само дето има

опашка.

Протегнах ръка и той я пусна в ръката ми. Беше малка и кръгла, а малката

копринена опашка беше около 7 сантиметра.

Евин се пресегна и взе от пода остатъка от другата обеца. Също беше малка, но

нямаше опашка.

- Нямам представа какво е това – каза той. – А ти?

Поклатих глава.

- Но когато опитах да сменя формата си, ме удари напрегната болка – сякаш

мозъкът ми гореше. Може би това е причината.



- Как, по дяволите, може нещо толкова малко да пречи на шифтър да смени

формата си?

- Нанотехнология означава, че най-малкото нещо може да е изключително

мощно.

- Ясно, но това не обяснява как успява да спре промяната.


- От това, което съм чела, когато сменяме формата си, електрическата активност

на мозъка ни се увеличава. Може би устройството някак си затруднява тази операция и

предотвратява промяната.

Тогава защо не беше предотвратило промяната в чайка? Намръщих се към

нещото в ръката си. Може би беше програмирано. Може би промяната в различни

форми води до различни енергии, а ако тези неща можеха да се програмират, значи

беше тук, за да предотврати вълчата форма.

Защото той не знае за другата ти форма, прошепна вътрешният ми глас. Не

знае за другите ти умения.

Само ако можех да разбера кой е той, животът ми щеше да е много по-лесен.

Пуснах метала обратно в ръката на Евин.

- Запази ги за мен.

Изглеждаше изненадан, но облекчен.

- Ще ги пазя, довери ми се.

Така и направих. И не само защото искаше помощта ми да спаси сродната си

душа. В погледна му нямаше хитрост, нито в действията му. Вярно, може последните

няколко дни да не беше правил нищо, освен да ме лъже, но природата му не беше

такава, душата му не беше такава.

Евин беше честен. Бих заложила живота си на това.

А имайки предвид ситуацията, вероятно го бях направила.

- И какъв е планът ни за действие? – попита той.

Поколебах се.

- Както казах по-рано, мисля, че първо трябва да говорим с Харис. Какво ще се

случи след това много зависи от това дали ще ни повярва, или не.

- Ако не го направи, сме заклещени. Не мога да напусна Дундан, докато не ми

кажат, защото ако не докладвам всяка вечер, ще убият Линдал.

- И са ти казали да звъниш само от този телефон?

- Да. Дадоха ми ме местоположението и номера и ми казаха, че ако използвам

друг телефон, Линдал ще си плати.

- Което означава, че използват индикатор на повикванията – а около това има

начини. – Не че можех да си спомня някой от тях сега. – Номерът местен ли е?

- Извънщатски. Обажданията убиват кредитната ми карта.

Изсумтях.

- Карат те да плащаш за обажданията?



- И за вилата. Копелетата не раздават пари.

- Мисля, че така избягват проследяването с кредитни карти или плащане кеш.

- И ако планират накрая да ни убият, предполагам, че е по-лесно да пилеят моите

пари, не своите.

- Вероятно. Ако Харис проследи номера за нас, това поне ще ни даде локация. –

Макар че много се съмнявах, че номерът ще ни отведе към онзи, който държи Линдал.

Това би било глупаво, а който стоеше зад това, не беше глупав. Арогантен, да,

прекалено самоуверен, вероятно, но не и глупав.

- Още трябва да измъкнем оттам без да ни заподозрат.

- Ще го направим.

- Не мисля, че с теб имаме достатъчно оръжия, за да го направим.

- Не възнамерявам да сме само аз и ти.


- Брат ти?

- Ако успея да си го спомня и да го намеря, повярвай ми, няма да ни трябва

шибана армия.

Той не отговори нищо на това, но страхът отново изпълни мрака. Замълчахме.

Продължих да шофирам бързо, но беше много след един, когато стигнахме в Дундан.

Свих в една странична уличка и закарах директно към полицията. Очаквах

мястото да е светнато, но беше тъмно като гроб.

Безпокойство премина през мен. Спрях на улицата по-скоро, отколкото на алеята

за коли.

- Не изглежда да е тук.

- Но би трябвало. Имаше двама заподозрени, които трябваше да заключи.

Единият беше вампир. – А Харис, въпреки необичайните си способности, не беше

свикнал да се разправя с вампири. Не биваше да го оставям сам.

И ето, че ако не го бях направила, Евин сега можеше да е мъртъв, а аз нямаше да

съм с една стъпка по-близо до отговорите.

Надникнах през страничното стъкло, сканирах сградата. Нямаше счупени

прозорци, нито врати. Всичко изглеждаше в ред.

И въпреки това всеки инстинкт ми казваше обратното.

- Стой тук – казах, търсейки дръжката на вратата.

- Хана...

- Не спори, Евин – прекъснах го. – Това е, което правя. Заключи вратите и дръж

двигателя запален. Ако някой освен мен или Харис излезе, тръгвай.

Той отново ме зяпаше.

- Само пазителите ловят вампири. Върколаците не са – не могат да бъдат –

пазители.

- Могат, ако имат специални таланти или смесена кръв. Аз съм дампир, Евин.

Мога да правя, каквото и вампирите, без недостатъците. – А и като върколак, който не



само има уменията на вампир, но и може да става птица, определено пасвах и в двете

категории. Дори да не можех да си го спомня. Излязох от пикапа. – Пази се. Не прави

нищо глупаво.

- Като да тръгна след теб? – Той изсумтя. – Съжалявам, Хана, но не съм се

записал доброволно за това, а и имам бременна сродна душа, за която да се

притеснявам. Ако има вампир там, е изцяло твой.

- Тогава се увери, че ще се пазиш заради нея.

Затворих вратата, гледах го как заключва и двете, после минах покрай пикапа и

се насочих към полицията. Мигнах, за да премина на инфрачервено зрение, и прегледах

околността. Вътре потрепваше светлината от четири тела, което означаваше, че Харис

беше повикал помощ.

Когато енергия докосна ума ми, бях на почти четири стъпки от вратата. Беше

леко, пробващо докосване – любопитно и не още опасно. Щитовете ми бяха вдигнати и

не можеше да прочете мислите ми, но още усещах силата, която излъчваше това

докосване, и наистина беше много мощна.

После осъзнах какво правех, какво чувствах. Вампирът може и да беше телепат,

но аз също бях. Очевидно премахването на обеците беше сработило.

Когато се пресегнах за дръжката на вратата, вампирът ме удари телепатично,

силен и мощен удар. За части от секундата замръзнах на място, после захвърлих

енергията, която имаха щитовете ми, стиснах юмруци и се подготвих за нов удар.

Мамка му, достатъчно хора бърникаха в мислите ми! Това копеле нямаше да

влезе вътре.

Но и той не искаше да се откаже.

По лицето ми изби пот и в стомаха ми заигра страх. Имах силни щитове, а този

вампир ме притискаше. Каква надежда имаше за Харис и който още беше вътре? Имаха

само наножици за защита, а срещу толкова силен телепат това беше почти безполезно.

Телепатичната атака изчезна толкова внезапно, колкото се беше и появила. Поех

си дълбоко и незнайно защо треперещ дъх и отворих вратата. Поздрави ме тъмнина,

плътна и тиха. Сбърчих ноздри, вдишвайки ароматите. Харис не беше наблизо, но

другият вълк стоеше в сенките зад вратата.

Едва дишаше. Пресегнах се телепатично, за да разбера в какво състояние е умът

му и ударих електронното бръмчете на наножицата. Можех да премина през защитата й

– бях го правила достатъчно пъти в миналото, - но отнемаше време и усилие, а не исках

да рискувам с мощен телепат наблизо. Можеше да използва концентрацията, за да

премине под щитовете ми.

Стиснах пръсти, поех си дълбоко дъх, после скочих през вратата, приземих се на

пода по гръб, изтърколих се бързо на крака и се извъртях.

За да видя цев насочена право в главата ми.



Глава тринадесета Превод: rescho0o


Той не се поколеба, дръпна спусъка.

Скочих от пътя му, но дори с моята скорост, не беше достатъчно. Куршумът

разкъса плътта на бедрото ми и се заби някъде вътре. Изби болка, плътна и силна.

Не защото бях простреляна. А защото куршумът беше сребърен.

Мамка му.

Ударих се тежко в пода, усетих повече, отколкото видях, движението му, и

знаех, че вече се цели отново. Смених позицията си и увих здравия си крак с всичката

сила, която можех да възпроизведа. Вампирът, който контролираше ума на ченгето,

беше прекалено фокусиран върху това да ме застреля, че да забележи удара, който

предстоеше, и ударих краката на младото ченге, докато той натискаше спусъка.

Куршумът, насочен към главата ми, удари тавана вместо нея, и задникът на ченгето

удари пода толкова силно, че въздухът експлодира от дробовете му, а оръжието полетя.

Не му дадох – или на вампира – време да се възстанови, просто затичах напред и

ударих юмрука си в носа и устата му. Което беше мръсно, имайки предвид, че младото

ченге не беше виновно, но със среброто в кожата ми, нямах време да бъда любезна.

Като падна на земята, аз скочих на крака, издърпах го настрани, за да не се

задави със собствената си кръв, после грабнах оръжието от там, където беше паднало, и

се запрепъвах към рецепцията. Вратата, която водеше към задните стаи, беше отворена,

и виждах кървавата топлина на останалите трима. Всички бяха в задната част, както

изглеждаше, в разделени стаи. Килии, очевидно.

Но защо Харис беше в килия?

Избърсах потта, която заплашваше да замъгли зрението ми, и си пожелах да

можех да се отърва от горенето в крака ми също толкова лесно. Ако не извадех

куршума бързо от там, горенето щеше да сложи край на живота ми.

Нито един от хората в килиите не мърдаше. Вампирът очевидно беше жив и

здрав, но нямах представа какво е състоянието на останалите.

А имаше само един начин да разбера.

Запрепъвах се към ъгъла, като не се движех нито със скорост, нито с грация. Но

всяко усещане, което имах, беше наострено, а оръжието беше стабилно в ръката ми,

въпреки треперещата слабост в крака ми.

Стаята отвъд беше малка и беше нещо като чакалня за големите килии. Двете

зони бяха разделени от стоманен портал – който беше отворен, - а зад него имаше още

четири килии. Само едната беше отворена.

Запрепъвах се напред. Вампирът беше в първата килия. Откъдето стоях, не

можех точно да го видя, но можех да го подуша и да го усетя. Не физически, а

умствено. Силата, която се изля около мен като поток, не насочена към мен, а към

ченгето в съседната стая. Опитваше се да го накара отново да нападне.

Спрях и надникнах през отвора за храна. Вампирът седеше на бетонната

платформа и гледаше в моята посока. Обаче не изглеждаше особено притеснен.

- Престани с телепатичните атаки – казах – или ще те накарам.



- Мисля, че избирам втората опция – каза той с прекалено самоуверено лице,

почти весело. – Подушвам кръвта ти и усещам горящата ти плът, вълче. И двамата

знаем, че сега няма да дойдеш в тази стая, защото нито физическата ти сила, нито

скоростта ти са достатъчни да ме победиш. А със среброто в крака ти, едва държиш

щитовете си на макс. Само трябва да чакам и ще бъдеш моя.

Копелето беше право. Имайки предвид, че кракът ми вече започваше да

изтръпва, нямаше съмнение, че щитовете ми щяха да отслабват, а среброто да отнема

повече и повече от силата ми.

Но не беше като да нямах други възможности, а имайки предвид ситуацията, не

се страхувах да ги поема. Вдигнах пистолета, прицелих се и стрелях към него.

Куршумът мина през капачката на коляното му, запращайки по бялата стена

кръв и парчета кост. Той изкрещя и стисна коляното си. Вторият ми изстрел го уцели

високо в рамото и енергията около мен спадна до нищо.

- Пробвай да контролираш някой друг и ще те убия – казах и затворих отвора за

храна. Това не направи много, за да заглуши писъците му.

Знаех как се чувстваше. Аз също исках да викам.

Запрепъвах се нататък, почти влачех крака си. От раната бликаше кръв, но

горенето – и безчувствието, което се разпростираше по крака ми, - които бяха най-

големият проблем.

Бърз поглед към следващата килия ми каза, че там е пилотът. Лежеше на

бетоновото легло, но очите му бяха отворени, погледът му беше странна смесица от

предизвикателство и страх.

В третата килия беше Харис. Също лежеше на леглото, но очите му бяха

затворени, а лицето му беше окървавено.

- Харис? – казах. – Добре ли си?

Той не отговори, дишането му беше приглушено.

- Харис – повторих, по-силно този път. – Събуди се.

Той скочи, после изсумтя и прокара ръка по синините си преди да обърне глава

към вратата.

- Какво? – попита, с леко неясен глас.

- Къде са ключовете за килията?

Той замига глуповато. Сътресение, помислих си.

- За какво са ти?

- Защото си заключен в килия.

- Така ли?

Той седна, но движението беше толкова внезапно, че повърна без

предупреждение. Разпръсна се по пода, изведнъж бях доволна, че не стоях в килията. И

оттук миризмата беше достатъчно лоша.

Чаках нетърпеливо, гледайки кръвта да се стича по бузата му, усещах я по крака

си. Дънките ми бяха пропити, а кръвта започваше да пада на пода.

- Харис, трябва да се концентрираш. Къде са ключовете?



- Няма. – Думите му сега звучаха леко по-силни.

- Какво? – Погледнах надолу към вратата и забелязах за първи път, че има два

начина на отключване. Единият беше с традиционната ключалка, другият – електронен.

- Каква е комбинацията?

- Четири, нула, осем, едно. Вампирът свален ли е?

- За момента, да. – Натиснах числата и алармата замига от червено в зелено.

Извъртях дръжката и отворих вратата. – Защо е нападнал теб, а не Бени?

- Защото аз съм умствено сляп, а Бени не е. – Той се изправи на крака и остана

там, треперейки за миг. – Как е Бени?

- Опасявам се, че му счупих носа и може би няколко зъба. – Спрях, за да си

поема дъх. По дяволите, имах чувството, че гърдите ми стават по-тежки. Надигна се

страх, но го натиках обратно. Нямаше да умра. Не и така. – Простреля ме със сребро и

нямах време за финес.

Той ме погледна остро и видях как погледът му се разширява частично.

- По-добре да повикаме лекар.

- Повикай, ако искаш, но не мога да чакам, докато пристигне. Изключително

чувствителна съм към сребро, а кракът ми вече е безчувствен. Трябва да извадим

куршума веднага.

- Мамка му. – Той потърка лицето си с ръка, после тръгна – леко нестабилно –

напред. – В рецепцията има аптечка. Ще ни трябва.

Той уви ръка около кръста ми и наполовина ме насочваше, наполовина ме

носеше по коридора – въпреки че не бях изцяло сигурна кой кого поддържа.

Когато минахме покрай килията на вампира, ноздрите му се сбърчиха.

- Подушвам кръв.

- Както казах, нямах време за финес. – Свих рамене и движението ми причини

болка. – Вампир с две рани от куршум няма да може да контролира психически никого

за известно време.

Хари изсумтя. Не звучеше доволно, но не каза нищо. Може би дори той

виждаше, че ситуацията изискваше груби мерки.

Дори да бяха срещу полицейските правила.

Но пък аз не бях от полицията. Аз бях от Директората. Проклетият вампир беше

щастливец, че не е мъртъв. Може и да не исках да убивам, но когато копелето ме

атакува, задръжките ми паднаха.

Минахме през портата. Той спря, пускайки ме за миг, за да я затвори, и набра

кода, после се запрепъвахме отново напред. Харис ме поведе през вратата, после вляво,

зад рецепционисткото бюро. Бени беше там, където го бях оставила.

- Как успяха да те заключат в килията? – попитах, когато Харис изрита един стол

и ме стовари в него.

- Дори не знаех, че вампирът е буден, преди Бени да ме нападне. Късмет беше,

че го видях да мърда в последната секунда, защото гаечният ключ се стовари върху

лицето ми, вместо върху черепа. – Той извади голяма аптечка изпод бюрото и я отвори.

– Видях звезди, но нямах достатъчно сила да го изритам и да бягам към килиите.



Хванах ранения си крак с две ръце и го сложих на другия стол. Проклетото нещо

беше безчувствено, а в стомаха ми се надигна страха от загубата на крака. Но

предполагам имах късмет, че беше кракът, а не рамото. В този регион ме бяха

прострелвали прекалено много пъти, както индикираше безчувствието и

чувствителността на пръстите ми. Можех да умра на секундата, вместо да страдам.

Харис сложи чифт хирургически ръкавици, после взе фини като игла ножици.

- Защо просто не е набрал кода и не е отворил вратата?

- Защото имам приоритетен код, който никой друг не знае. Използвах го за моята

килия и тази на вампира.

Той започна да изрязва материала от раната. Въпреки факта, че беше

внимателен, върха на ножиците се заби в плътта ми няколко пъти. За щастие, усещах

движение, не болка. Плътта ми в момента беше прекалено изтръпнала, че да усещам

нещо.

- Как заключи килията отвътре? – Клавиатурата не беше близо до отвора за

храна и освен ако не беше господин Еластичен, нямаше начин да я достигне.

- Има закъснение. Имаш една минута да затвориш вратата, преди да се заключи.

– Той остави ножиците на стола до крака ми, после се пресегна за дългите пинцети. –

Това вероятно ще гори адски.

- Раната е безчувствена, така че няма да има значение. – Но пръстите ми се

стегнаха рефлексивно около дръжките на стола.

- Безчувствена? – Изражението му стана притеснено. – Прекалено бързо.

- Както казах, изключително чувствителна съм.

Той изсумтя и внимателно разтегли страните на раната със свободната си ръка.

По пръстите му изби кръв и започна да капе по пода. Благодарение на безчувствеността

не болеше, но нещо в мен потрепна така или иначе.

- Нищо не виждам от кръвта – промърмори той.

Така или иначе внимателно опря пинцетите в раната, забивайки ги в плътта ми.

- Трябва да ми кажеш, когато стигна куршума.

Той заби по-дълбоко и го удари. Внимателно, но имах чувството, че забива

нагорещена до червено пръчка. Само дето не подскочих до тавана, а по челото ми изби

пот, дишането ми стана накъсано.

Толкова за безчувствената рана.

- Което означава, че съм го стигнал – коментира той. – Дръж се здраво за нещо и

опитай да не мърдаш.

Ако стиснех малко по-силно дръжките на стола, щях да ги счупя. А проклетото

нещо беше метално.

Куршумът помръдна отново. През мускулите ми забяга бяла горещина, бързо

започна да ми се гади. Преглътнах тежко и затворих очи, надявайки се, че като не

гледам, ще бъде по-лесно.

Не беше.

Чувствах всеки сантиметър от куршума. Усетих когато той го изпусна и

куршумът се върна в плътта ми. От челото ми закапа пот на вадички, по гърба ми



течаха реки, толкова ми се гадеше, че ми отне всички самоконтрол да не повърна върху

обувките му.

После горещината изчезна и Харис държеше куршума в пинцетите.

- Готово – каза. – Но трябва да смениш формата си, за да спреш кървенето.

- Благодаря. – Станах от стола и се пресегнах за сменящата магия, инстинктивно

викайки вълка си, а не чайката.

Този път нямаше колебание, нито болка. Просто прилив на сила, който премина

през тялото ми, променяйки го, докато това, което стоеше там, не беше вълк. Постоях

така няколко секунди, просто наслаждавайки се на чувството, после, някак неохотно,

смених формата си обратно. Раната не беше изобщо заздравяла, но поне кървенето

беше спряло.

Харис затвори аптечката и сложи окървавените пинцети и ножиците в плик.

- Сега какво?

- Еми, вампирът доказа, че е способен да премина през защитата от наножиците

и да контролира съзнанието на Бени, така че първата ни работа е да го задържим. А

Евин наблюдава отвън, така че трябва да го вкараме вътре.


- Защо е отвън?

- Защото знаех, че нещо не е наред в секундата, в която спря. Свикнала съм да се

разправям с вампири. Той не. – Свих рамене. – Просто го държах на сигурно.

- Имайки предвид, че вампирът е ранен, но телепатично необуздан, как точно е

сигурно да го държиш в обхвата?

- Без среброто в крака си, ще мога да го защитя.

Казах го с по-голяма увереност, отколкото го чувствах, но не изглеждаше Харис

да е забелязал. Той стана от пейката и тръгна към предната врата.

- Мислех, че го подозираш, че е фалшив брат, и го свързваш със заговора?

- Той е фалшив, но не е доброволен участник.

- Което означава, че си разкрила още улики?

- Със сигурност. – И някои от тях нямаше да се харесат.

Той отвори предната врата и помаха на Евин да влезе, после отиде до Бени и

клекна до него. Опря пръсти отстрани на врата му, после кимна леко.

- Пулсът му е стабилен, но носът ще го боли много, когато се събуди.

Нямаше какво да кажа на това, затова и не казах нищо.

Той погледна към вратата, когато се отвори и Евин влезе. Погледът му бързо

премина през Харис, Бени и после към мен, спирайки се на кръвта по панталоните ми и

около стола.

- Какво, мамка му, се е случвало тук?

- Дълга история – каза Харис. – Хвани крака на Бени. Трябва да го вкараме в

килия.

Евин направи както му бе наредено и двамата повдигнаха младия мъж с лекота.



- Изглежда сякаш има нужда от лекар, не от килия.

- Податлив е на вампирско влияние, така че отива в килията – казах, свързвайки

се леко с ума му, за да видя дали вампирът не се опитва да го контролира. – И не можем

да рискуваме лекар по същата причина.

- О.

За някой, който нямаше много вземане-даване с ченгета или вампири, Евин

приемаше всичко учудващо спокойно. После двамата мъже изчезнаха през вратата.

Няколко секунди по-късно, вратата на килията се затвори и се чуха стъпки.

- Та, двамата защо сте тук? – попита Харис, като влезе в зоната на рецепцията.

Евин го последва и пльосна задника си на бюрото.

- Не че не оценявам намесата – продължи Харис, - но ти наредих да стоиш

настрани.

- А и двамата знаем как това ми се беше отразило в миналото, нали? – Той

извъртя очи. Усмихнах се и добавих: - Трябваше да ти задам няколко въпроса.

- Тогава стреляй. – Той тръгна към кафемашината и натисна копчето. Богатият

аромат на кафе изпълни въздуха, карайки ме да слюноотделям.

Скръстих ръце и рекох:

- Колко добре познаваш Майк Уест?

Той ме погледна с поглед, който мога да определя само с „полицейски”, и каза с

равен глас:

- Майк Уест не е замесен в какъвто и да е престъпен заговор срещу теб.

- Тогава знаеш ли защо караше към Уейлинг Стейшън преди около час?

Харис сви рамене.

- Защо изобщо е важно това?

Заобиколих въпроса с друг.

- Тогава знаеш ли какво правеха Дени и приятелчетата му през последните

няколко часа?

- Не. Не само че не съм бил в контакт с Майк, Дени или някой от приятелите му,

но и бях с теб и преследвах убиец, който после заключвах в килия. Как, по дяволите,

мога да знам какво е правел който и да е през това време?

- Значи никой не ти е докладвал? – продължих да упорствам.

- Не. А ако някой е докладвал на Майк, щях да разбера. Спешните обаждания се

прехвърлят и на двата мобилни, когато сме вън от офиса. – Той погледна Евин. – Как

пиеш кафето си?

- С мляко и една лъжичка захар.

Харис кимна, приготви го, после подаде две чаши – една на Евин, една на мен,

преди да седне на стола, на който по-рано се подвизаваше кракът ми.

- Накъде биеш, Хана?

- Не се казвам Хана.



- Е, докато не си спомниш името си, трябва да те наричам някак. Сега отговори

на проклетия въпрос.

- Докато с теб залавяхме затворниците ти, Дени и приятелите му отвлекли Евин.

- Какво? – той погледна остро към Евин, вежди повдигнати въпросително.

- Вярно е – каза Евин. – Имам синини от въжетата и сребърни изгаряния, за да го

докажа.

- А аз бележката за отвличането. – Извадих плика от джоба си и го подадох. Той

го прочете смълчан и поклати глава.

- Защо му е на проклетия глупак да прави нещо толкова глупаво?

Въпросът беше риторичен, но аз така или иначе отговорих.

- Идеята е била да ме закарат в Уейлинг Стейшън сама, където скъпият Дени

възнамеряваше да изпълни отмъщението си. Само дето очакваха да карам до там, а

както се оказа, имам и друга форма – чайка. Тази способност ми позволи да стигна

дотам навреме и да ги изненадам. Извадих колите им от строя, спасих Евин и двамата

се измъкнахме отам.

Харис повдигна вежда.

- Дени и приятелите му оцеляха ли при намесата ти?

Не звучеше като да има нещо против, ако не са.

- Разбира се.

- Добре. – Тонът му не беше убедителен. – Но не виждам връзката с Майк.

- Когато карахме обратно, видяхме Уест да идва от противоположната посока.

Беше почти в старата станция, а единственият начин да стигне там толкова бързо е, ако

е тръгнал веднага след мен.

- Което означава, че някой му е казал какво се случва.

- Или е наблюдавал вилата ни, видял ме е, че напускам, и може би дори е видял

някой от приятелите на Дени да опитва да прибере бележката.

Той обмисли това за момент, после просто каза:

- Не.

- Някой друг – освен Евин – докладва на хората зад всичко това. Не се сещам за

по-добър човек от полицай, който е неудовлетворен от работата си.

- Майк e добро ченге. – Не беше казано убедено.

- Не казвам, че не е. Казвам само, че е ченге, което може да се е заело с малко

странична работа.

- Не мога да повярвам, че може да направи нещо такова...

- Минал си по своя път в Сидни. Знаеш, че да си ченге невинаги е черно и бяло, а

по-скоро нюанси на сивото. Не казвам, че Майк е станал лош, казвам само, че може да

доставя информация, за да получи нещо, което иска – прехвърляне другаде.

По дяволите, беше казал почти същото първия път, като го видях. Отпих от

кафето и наблюдавах изражението на Харис. Или по-скоро липсата му. Беше труден за



разчитане и нямах представа дали ми вярва, или не. Дори езикът на тялото му не

издаваше нищо.

Опитах по друг начин.

- Кой изпращаше молби за информация относно мен в Директората?

Той се поколеба частично, после каза:

- Майк.

- А знаеш ли със сигурност дали ги е изпращал?

- Защо, по дяволите, да не ги праща?

- Защото съм от Директората. Не само работя там. Аз съм пазител.

- Какво? – Изражението му беше недоверчиво. – Не може да бъдеш. Ти си

върколак.

- Точно това казах и аз – промърмори Евин.

- Аз съм дампир – върколак и вампир. Работя в дневната дивизия в Мелбърн.

- Но как...

- Дълга история – прекъснах го. – И точно сега наистина не е важно. Важното е,

че ако някой от Директората изчезне внезапно, всички дивизии ще бъдат на крака.

- И ако ченге на забравено от Бога място започне да пита за информация за

някой, който пасва на описанието на липсващия човек – каза Харис тежко, - адът ще се

изсипе.

- А не е. Което по моя начин на мислене означава, че молбите не са били

изпратени.

- Освен ако не са застояли в Перт. Изпратих им информацията за убийствата, но

и от тях още не съм получил отговор. – Той отпи от кафето, после добави: - А според

теб тези убийства би трябвало да са маркирани като приоритетни.

- Трябваше да са. – Тогава защо никой не се е свързал с Харис? Това не можех

да разбера. Отново отпих от кафето и добавих: - Може да е добра идея да им звъннем

отново.

- Имаш предвид сега?

- Защо не? Имаме опасен вампир, който е свързан с организация, която наема

убийци, които да извършват убийства за отмъщение. Хората в Перт не знаят, че съм

тук, нито че съм от Директората, значи трябва да си докарат задниците тук възможно

най-скоро.

- Вярно.

Той се пресегна встрани, натискайки говорителя преди да набере няколко числа.

Телефонът започна да звъни, звукът отекваше из стаята.

Но преди да отговори, разговорът се разпадна.

- Какво, по дяволите? – Харис вдигна слушалката и натисна няколко бутона,

после ме погледна. – Нищо. Тихо е като в пустиня.

Евин се изправи и тръгна към другото бюро.



- Този също. – Върна слушалката. – Исусе, нали не мислите, че Дени и

приятелите му ще са достатъчно глупави, че да ни нападнат?

- Интелигентността никога не му е била силната страна, но дори Дени и

приятелите му не са толкова глупави. – Харис ме погледна. В този момент светлините

изгаснаха.

- Долу, залегнете – изсъсках, скачайки от пода и залягайки на ръце и колене.

Кафето ми излетя, разля се по килима, когато чашата се търколи дори още по-далеч от

ръцете ми.

Тогава усетих.

Енергия, присъствие, което пееше на сърцето ми, увиваше ме в топлина и страст

и ме караше да се чувствам по-сигурна, отколкото съм се чувствала след като се

събудих в пустинята.

Не можех да си спомня името му, но го познавах. Обичах го.

Изправих се на крака и затичах към вратата. Отвори се, разкривайки само нощта

пред мен. Но той беше там, скрит в сенките, и затичах към него.

Тъмнината ме обви в прегръдка, която беше яростна и доволна, притискаше ме

към тяло, което беше толкова истинско.

- Благодаря ти, Боже – прошепна той, бузата му се опираше в моята, докато ме

прегръщаше жестоко. – Наистина мислех, че съм те загубил.

- Почти ме загуби. – Когато сенките, които скриваха тялото му, започнаха да

изчезват, го целунах с всичките любов и облекчение, които пулсираха в мен.

Само за да бъда отнета от ръцете му и да бъда преместена в други. Мъж, който

имаше мъжката версия на моето лице и който беше другата част от мен. Братът, който

Евин не беше.

- О, благодаря Господи – каза той, прегръдката му беше толкова яростна,

колкото и на вампира ми. – Направо бях полудял от притеснение.

- Разбирам – провлечи Харис зад нас, - че познаваш тези двамата и трябва да

пусна пистолета си.

- Ако не го направиш – каза друг глас от задната част на стаята, - може да се

простреляш.

Извъртях се от прегръдката на брат си и видях друг вампир, който стоеше на

вратата на килията. Познавах лицето му, знаех, че ми е шеф, и бях и облекчена, и

изненадана да го видя тук. Но не можех да му назова името, а това беше разочароващо.

Държеше лазер, насочен директно към Харис, а начина, по който държеше

оръжието, подсказваше, че беше близо до това да натисне спусъка.

- Всички, успокойте се. Харис е ченге тук, а Евин е приятел. И двамата са на

наша страна.

Лазерът се изключи. Богати зелени очи срещнаха моите.

- Какво, по дяволите, се случва, Райли?

Райли. Името пасваше, и то идеално. Райли Дженсън. Това беше името ми.

Искаше ми се да танцувам от щастие, че най-накрая се познавах.



Но точно в момента имаше по-важни неща, върху които да се концентрирам.

Празненствата можеха да се случат по-късно, когато кашата около мен и Евин се

изчистеше.

- Камион, пълен с гадории, се случва – отвърнах. – Но първо трябва да знаете, че

доста от спомените ми липсват. Знам кои сте всички вие, но дори с цената на живота си

не мога да си спомня имената ви. Всъщност преди секунда, не си спомнях собственото

си име.

- Какво? – рече брат ми.

- Всичко е част от заговора – каза Евин. Той стоеше на ръба на бюрото, позата

му подсказваше, че е готов да се бие. Не беше напът да се довери на тримата мъже в

живота ми – и не можех да го виня. Не и с мрачния и тъмен поглед, с който го гледаше

брат ми.

- Според шофьорската й книжка, тя е Хана Лондон – добави Евин. – Аз съм й

брат, Евин. Трябваше да сме тук една седмица.

- Значи си част от това? – Близнакът ми пристъпи напред, от всяка пора

излизаше гняв. Искаше да обвини някого – да излее разочарованието си върху някого –

и то много.

Хванах го за ръката.

- Не по своя воля. И ще имате ли нещо против да се представите? Не мога да го

направя.


- Аз съм Роан, този до вратата е Джак, а мрачното присъствие зад нас е Куин.

Погледнах през рамо и му се усмихнах. И за пръв път забелязах зарастващия

белег на лицето му. Пресегнах се и го докоснах леко. Отново видях камиона, който

удря черната кола, която се търкаляше отново и отново, и потръпнах вътрешно.

Късметлия беше, че е жив. Предполагам, и двамата бяхме късметлии.

Той хвана пръстите ми и ги целуна нежно.

- Знаеш ли защо спомените ти са толкова непълни? Заради инцидента или е

умишлено?

- Умишлено.

Той докосна челото ми със свободната си ръка и сила се изля около мен, топла и

позната.

- Усещам чуждото присъствие. Може и да успеем да го оправим.

- Добре. Но не сега. – Обърнах се и погледнах Джак. – В Дундан имахме две

убийства, и двете от отмъщение и много сходни с онези, които разследвах в Мелбърн.

Този път Харис и аз успяхме да заловим убиеца и пилота на хеликоптера, който идваше

да го вземе.

Джак поклати глава.

- Дори отвлечена, пак успяваш да се озовеш на средата на разследване за

убийство.

- Въпреки че няколко пъти й беше казано да не си пъха носа в това –

промърмори Харис, забавление докосваше устните му, когато погледът му срещна моя.



- А, ясно. – Джак мина през стаята и си сипа кафе. – От години съм й шеф и, нека

ти кажа, да я накараш да се подчинява на заповеди е невъзможно.

- Но в този случай това беше добре. – Облегнах се на Куин. Топлината и

миризмата му пропиваха в порите ми, запълвайки празнина, за която не бях наясно

досега. – Защото приликите с убийството тук с тези, които разследвах в Мелбърн,

започнаха да отключват спомените ми.

- Вероятно защото който и да е причинил загубата им, не е знаел достатъчно за

живота ти.

С облегната глава в гърдите на Куин, гласът му сякаш тътнеше в мен. Усещането

беше невероятно.

- В това има смисъл, защото до нещата, за които не са знаели – като чайката ми и

проницателността ми – имах достъп, но вълчата форма и знанието за това коя съм и

какво съм, ми убягваха.

- Защо не са изтрили напълно спомените ти? – попита Харис. – Това щеше да

много по-лесно.

- Щеше – каза Джак, - но Райли има изключително силни щитове. Повечето

вампири не биха могли да проникнат в повече от първите няколко слоя.

Той можеше, както и Куин, но дори и те не можеха да проникнат толкова

дълбоко. През последната година бях станала много силна.

Мисълта ме накара да се усмихна. Беше приятно да си спомням.

- Което обяснява защо си забравила повечето от всекидневните неща, но не и

дълбоките, инстинктивните – каза Роан. Погледът му срещна ухото ми. – Да не си

носела от онези импланти, които Кай ти беше сложил преди няколко месеца? Защото не

можех да те почувствам присъствието ти, а Куин не можеше да те усети.

- Не и до преди един час – добави Куин. Устните му докоснаха върха на главата

ми. – Нямаш представа какво облекчение беше това.

Усмихнах се и сложих ръце върху неговите.

- Горе-долу тогава махнахме имплантите. – Погледнах брат си. – Когато

изчезнах, ходи ли да говориш с Блейк?

Тънката му студена усмивка казваше всичко.

- Да. Твърдеше, че не знае нищо.

- И ти му повярва?

- Не. Но не можех и да го убия – не и докато не те откриехме. Още е под

наблюдение.

- Блейк? – каза Евин, изправяйки се леко. – Имаш предвид нашия Блейк?

Водачът на глутницата Дженсън?

- Същият – каза Роан, като още гледаше критично Евин. – С този цвят на косата

приемам, че си от тази глутница?

- Да. – Той ни гледаше със странно изражение. – Вие сте Райли и Роан Дженсън,

нали?

Повдигнах вежда на остротата в гласа му.



- Мисля, че вече изяснихме това.

- Не – каза той, почти зверски, после добави: - Имам предвид, не разбирате.

Баща ми е Вернън Дженсън и се е оженил за Райян Дженсън в човешка цивилна

церемония преди десет години.

Зяпнах го.

- Баща ти се е оженил за майка ни? Това означава, че...

- Че бях прав. Аз съм ти брат. Вярно, че по брак, но пък е така. – Той се усмихна.

– И имаш брат и две сестри, с които трябва да се запознаеш.

- Какво? – погледът на Роан подскачаше между мен и Евин. – Мама не би

направила това.

Евин повдигна вежди.

- Защо не?

- Защото се закле да няма повече деца, след начина, по който се бяха държали с

нас. А и цивилна церемония? Това означава, че не са сродни души...

- Но пак се обичат. Може да не е дълбоката вечна връзка на сроднат душа, но

пак е там и е истинска. И имаме брат и сестри, които да го докажат.

- Мамка му – каза Роан и прокара ръка през късата си коса. Но когато ме

погледна, очите му бяха ярки. – Имаме братя и сестри.

А под това изявление тичаше радостно чувство: вече не сме сами.

Имахме братя и сестри. Може и да не ги познавахме, нито те нас, но бяхме

свързани. Бяхме част от семейство. А за вълци, които са били сами толкова дълго, това

беше мощно осъзнаване.

- Но защо, по дяволите, мама би се заклела в подобно нещо? И защо Блейк иска

да те убие? – попита Евин. – Мама никога не е казвала причините да си тръгнете, но

казваше, че е за добро. А Блейк със сигурност не ви е споменавал.

- Не би ни споменал, особено след това, което му причинихме миналата година –

каза Роан. – Но се обзалагам, че от тогава планира отмъщението си.

- Отмъщение, в което отрича да е участник. – Стиснах ръцете на Куин и се

отблъснах от топлината му. Захватът му се разхлаби неохотно – неохота, която проехтя

яростно и у мен. Не исках да напускам прегръдката му. Изненадващо откритие, имайки

предвид колко време ми беше отнело да осъзная, че обичам проклетия мъж. Тръгнах

през стаята, за да напълня чашата си с кафе. – Но имаме няколко възможности, които да

проверим, за да намерим връзката. И мисля, че ако успеем да оправим спомените ми,

ще открием, че той стои зад всичко. Защото със сигурност неговият глас чувам

постоянно в главата си, казващ ми да се наслаждавам на останалото от живота ми,

докато мога.

- Тогава да идем да убием копелето – каза Роан с равен и мъртъв глас.

- Задръж гнева – сопна се Джак. – Райли е на сигурно. Останалото може да

почака. Ние сме пазители и имаме да спираме хората, стоящи зад тези убийства. Това

трябва да е приоритетът ни.



- Тогава да приемам ли – каза Харис със скръстени ръце и лице, по-безстрастно

от всякога, - че присъствието ви тук е причината да не получим отговор от Перт на

молбите за помощ?

- В общи линии, да – каза Джак. – Въпреки че трябва да кажа, че ще им

посритаме задниците, задето не са изпратили молбата възможно най-скоро към нас.

- Чудехме се какво става. Хана – Харис се поколеба, после ме погледна с

усмивка. – Райли настояваше, че съобщението трябва да е приоритетно, дори ако идва

от ченге в малък град на средата на нищото.

- Като „трябва” е оперативна дума. Когато я получихме, влязохме в системата ви

за детайли и видяхме, че сте искали информация за Хана Лондон. И, разбира се, Хана

Лондон се оказа липсващата ни пазителка. Дойдохме възможно най-скоро.

Без съмнение на частния джет на Куин. Директоратът не би могъл да се

организира толкова бързо, дори за да прибере липсващ пазител. Каквото и друго да

беше, Директоратът все пак беше правителствен отдел, а те винаги са затрупани от

доклади.

- Как върви разследването? – попитах. – Получихте ли някаква информация от

двамата шифтъри в бордея?

Джак поклати глава.

- Няколко имена – две проследихме, другото не успяхме. Тази организация е

като правителството – много различни секции, които не знаят какво правят останалите,

нито къде са местоположенията им.

- Което означава, че и с вампира може да не извадим късмет.

- Ще опитаме.

- Също така имаме пилота, който дойде да го прибере – каза Харис. –

Хеликоптерът е частна собственост на компания Даскил Холдингс. Проверявах

валидността на лиценза, когато вампирът взе контрола над съзнанието на заместника

ми и ме нападна.

- Даскил? Чувал съм го и преди. – Джак се намръщи. – Роан, свържи се със Сал и

я накарай да направи цялостна проверка на компанията и собствениците й.

Роан кимна и извади телефона си. Докато говореше, отидох към машината и

направих три кафета, плъзгайки едно към Роан преди да взема другите две и да се

върна при Куин. След като му подадох чашата, се обърнах да погледна Джак.

- Ще разпиташ ли вампира?


- Което означава, че ти не искаш?

- Е, имайки предвид, че го прострелях два пъти, за да предотвратя телепатичния

му удар към мен, се съмнявам, че ще говори с мен.

Джак повдигна вежда.

- Защо просто не го удари и ти телепатично? Вампирът в килията не е стар –

мога и оттук да ти го кажа, - така че си имала силата да го удържиш.

- Имах сребърен куршум в крака. Разконцентрираше ме и източваше силите ми.



- Оттам и всичката кръв – промърмори Роан, слагайки леко ръка на слушалката.

– Чудех се.

- Извадихме го бързо и няма трайни увреждания. – Зоната около раната може и

още да беше безчувствена, но поне усещах крака си.

- Но не това е причината да не искаш да го разпитваш, нали? – каза Джак. –

Изплюй го, Райли.

Поколебах се. Той вече беше казал, че приоритетът ни е да разрешим убийствата

първо, но нямаше да оставя възможната следа да ми се изплъзне. Точно сега имаше

много малка вероятно Уест да знае, че го подозираме. Трябваше да го хванем и да го

разпитаме преди да успее да предупреди някой от хората си.

- Имаме вероятна връзка с отвличането ми, но трябва да говоря с него тази

вечер преди да осъзнае, че съм си върнала спомените.

- Ако говориш за Уест – каза Харис, - значи няма да правиш нищо без да

присъствам. Съжалявам, но дължа много на този човек.

Махнах с ръка.

- Добре.

- Има един проблем – каза Евин. – Като мен, Уест вероятно трябва да докладва

всяка нощ. След като говориш с него, значи ще скочи директно към телефона и ще им

каже какво става.

- Само ако си го спомня – каза Куин с весело изражение, когато ме погледна. – А

имайки предвид проблемите с паметта, които ти имаше, може би аз съм този, който

трябва да се справи в корекцията на паметта му.

- Не че аз не мога да го направя – казах слабо. – Просто не мога да си спомня, че

мога да го направя.

- Това обаче още не разрешава основния проблем – каза Евин. – Когато

изчезнеш, той ще докладва.

- Това също може да бъде оправено.

- Уест е добро ченге – каза Харис твърдо. – Не мога – няма – да повярвам, че е

наясно със ситуацията. Поне му дайте шанс да обясни преди да започнете да бърникате

в ума му.

- Това може да го направим - казах и отново погледнах Джак.

- Добре – каза той тежко. – Направете го. Роан, ти оставаш с мен. Ще разпитаме

вампира.

Роан не изглеждаше доволен, но и не спори. Когато двамата изчезнаха към

зоната с килиите, казах на Харис:

- Вероятно е най-добре, ако говорим с Уест тук. Можеш ли да му го повикаш

тук?

- Това зависи от това дали ще вдигне телефона, или не.

Но той бръкна в джоба си и извади телефона си, държейки го леко встрани от

ухото си, за да можем всичко да чуем. След няколко позвънявания, Уест отговори.

Сърдитият му глас беше ясен през говорителите.



- Къде, по дяволите, беше, Майк? Имаше второ убийство и целият ад се изсипа

на главите ни. Искам те в управлението възможно най-скоро.

- На път съм.

- Откъде?

- Тъкмо минах през Олд Уел Роуд.

Харис изсумтя.

- Побързай. – Той затвори и ни погледна. – Ще бъде тук до половин час.

Предлагам вие двамата да се мръднете от вратата, за да не го стреснете.

Така и направихме. Минах през стаята и седнах на бюрото зад Евин, но Куин

само пристъпи през вратата. Готов да блокира всеки опит за бягство, щом Уест

разбереше кои сме, по дяволите.

Чакахме търпеливо – въпреки че в моя случай не беше толкова лесно. Имам

предвид, че след всичкото объркване през последните дни, исках само да събера всички

улики и да хвана копелетата, стоящи зад двете престъпления.

Най-накрая през прозореца се видяха светлинки, когато камионът се приближи и

спря. Отвори се вратата на колата, после приближиха стъпки.

Секунда по-късно предната врата се отвори и Уест влезе. Погледът му прегледа

стаята и спря на мен. Лека изненада премина през него, но нищо повече. Очевидно

нямаше реална представа защо бяхме там.

- Дени и приятелите му подадоха жалба от теб – каза той, вървейки към кафе

машината и сипвайки си кафе. – Казах им, че са проклети глупаци и че ако не ги

обвиниш в отвличане и изнудване, ще са адски късметлии.

- Не съм тук да предявявам обвинения срещу Дени и приятелите му – казах

спокойно.

- Тогава значи и ти си проклета глупачка.

- Тя не каза, че аз няма – сопна се Евин. – И, довери ми се, тези копелета ще си

платят.

- Добре. Имат нужда от урок. – Уест отпи, после се обърна да погледна Харис. –

Откъде искаш да започна?

- Мисля, че ще е добре – каза Харис – да започнеш с това какво точно знаеш за

отвличането на Райли Дженсън – която ние познаваме като Хана Лондон.

Той дори не ме погледна. Просто повдигна вежда, изражението му беше равно.

- Нямам представа за какво говориш.

- Лъжеш – каза Куин нетърпеливо.

Уест го погледна.

- Кой, по дяволите, си ти?

- Любовник на Райли и консултант на вампирския съвет и Директората в

Мелбърн. – Внезапната му усмивка не беше нито топла, нито приятелска. Всъщност ми

напомни на хищник, готов да погълне плячката си. Гневът и желанието за отмъщение

на Куин може и да бяха по-малко видими от тези на брат ми, но това не означаваше, че



ги няма. Далеч бяхме от това. – За първото трябва да се притесняваш, защото, повярвай

ми, жадувам да видя как се раздава справедливост.

- Това – каза Уест – прозвуча като заплаха.

- Майк – каза Харис. – Хана – Райли – е пазител. Ако си въвлечен в отвличане на

пазител, това е отвъд законите ни. Наистина бих те посъветвал да спреш да се

преструваш и да започнеш да съдействаш или те ще те накарат.

- Аз съм служител на реда. Това ми дава права срещу такива...

- Не, не ти дава – прекъснах с остър глас. Нямаше избор и нямаше къде да бяга. –

Който и да стои зад това, не само ме е отвлякъл и е разбъркал ума ми, но и държат

бременната сродна душа на Евин за заложница, освен това се опитаха да убият Куин.

Това означава, че можем законно да разпитваме, да измъчваме и дори да убием всеки

нечовек, замесен в случая, и няма нещо, което Харис или някой друг да може да

направи, за да ни попречи. Затова престани да се занасяш с нас, Уест, или ние ще

започнем да се занасяме с теб.

Заплахата беше горчива на езика ми и трябваше да устоя на желанието да

потъркам рамене. С повечето от спомените ми обратно, желанието да не върша тази

работа отново излизаше на преден план.

Не исках да бъда пазител. Не исках да заплашвам хора – и по-лошо, – за да

живея.

Трябваше да се махна. Наистина.

Тогава трябва да ме оставиш да ти помогна. Мислите на Куин преминаха леко

през моите, нежни и все пак изпълнени със сила, която ме накара да поискам да отстъпя

и да го оставя да се оправи с бъркотията, в която се беше превърнал животът ми.

Но стоях на двата си крака от прекалено дълго и, колкото и глупаво да звучеше,

част от мен се страхуваше да се опре на някой друг. Най-малкото, когато станеше

въпрос за нещо такова – нещо, което щеше да промени посоката на остатъка от живота

ми.

Което не казваше и че няма да му позволя да ми помогне. Че не се нуждаех от

помощта му.

Джак няма да ми позволи да напусна.

Но и не те иска мъртва. Винаги има варианти, Райли. Довери ми се.

Вярвам ти. Със сърцето и живота си. Но трябва да оправям каша по каша.

Тогава ще разнищим отвличането ти, последвано от Директората. И ще го

направим заедно.

Поколебах се, после казах съвсем леко неохотно добре.

Но с тази една дума на приемане се почувствах много по-добре. Не бях сама. Не

бях сама от много, много дълго време. И беше време да приема това – и да допусна до

мен човека, когото обичах.

Уест сви рамене.

- Не е като да знам много.

- Още една лъжа – каза Куин.

Уест се извъртя.



- Мамка му, стой далеч от мислите ми.

- Не. – Куин кръстоса ръце. – Въпреки че само поглеждам повърхностните ти

мисли, не по-дълбоките слоеве. Бъди благодарен за това.

Объркване премина по лицето на Уест и не мога да кажа, че го виня напълно.

Дори аз не знаех какво имаше предвид Куин – имам предвид, че четенето на по-

дълбоките мисли не беше болезнено нито за четящия, нито за прочитания. Въпреки че

можеше да бъде, ако четящият искаше отмъщение, а не само информация.

- Харис – каза Уест, - със сигурност можеш...

Харис поклати глава.

- Ти на практика потвърди това, което всички в тази стая вече знаеха, Майк. Бях

ти дал предимството да се съмнявам, но това вярване очевидно е било не на място. Ще

се опитам да осигуря честно отношение, но по-добре започни да отговаряш на

въпросите им. Както казаха, могат законно да правят каквото искат с теб.

Уест седна в най-близкия стол. Отпи от кафето си, после каза тежко:

- Само правех услуга на приятел.

- Приятел, който е щял да върне услугата, като те премести в друг град. – Беше

изявление, не въпрос. Уест ми беше казал толкова по-рано. – В много отношения това

може да се приеме като подкуп.

- Щеше просто да ме препоръча за пост – отговори Уест. – Нямаше да ми се даде

нищо.

- Техническата страна на нещата в днешно време – каза Харис тягостно. –

Особено имайки предвид многото корупция през последните няколко години. Със

сигурност си разбирал риска?

- Но помощта ми трябваше, мамка му! – изригна Уест. – Да съм заклещен на

това проклето място ме убива. Никой отдел не иска ченге, чиито единствен опит е в

забравен град, в който не се случва нищо.

Две убийства за двайсет и четири часа според мен не беше нищо. Но пък това

може би беше заради присъствието ми тук, а аз имах навика да привличам проблеми.

- Е, какво е името на приятеля, на който си направил услугата?

Уест прокара ръка през лицето си.

- Името му е Тайсън Дженсън. Той е водачът на глутницата от Кона Крийк –

което е в Куинсленд – Лондон.


- Как може Тайсън да е водач на глутницата Лондон? Той е Дженсън.

Дори като казах думите, нещо в мен потръпна гневно. Тайсън Дженсън може и

да не беше от моята глутница Дженсън, но беше свързан. Беше брат на Блейк.

Ръката на Евин докосна моята, стисна леко. Може и да не беше способен да чете

мисли, но можеше да подуши гнева, а точно сега сетивата му вероятно се давеха в него.

Уест сви рамене.

- Предизвикал е за поста. Предполагам, че след като сродната му душа е най-

голямата дъщеря на лидера, му е било позволено.



Значи бяха глупаци.

- И какво точно те помоли да направиш?

- Каза ми, че трябва да разкарам от пътя му проблемен вълк за седмица и нещо.

Помоли ме да държа под око нея и брат й и да докладвам всичко, което правят.

- Каза ли ти защо?

Уест поклати глава.

- Каза само, че сте причинявали сериозни проблеми на глутницата и е имал

нужда да ви отстрани, докато се поуспокоят нещата. – Той се поколеба. – Попитах как,

по дяволите, се предполага, че ще ви държа тук, а той каза, че това няма да е проблем.

- Защото ме дрогираха и спомените ми бяха подправени.

- Той не ми каза за това. Каза, че е работа на Евин да те държи спокойна.

- Но със сигурност си заподозрял, че става нещо? – попита Харис, разочарование

се мяркаше по иначе спокойните му тонове. – Ти си добро ченге, Майк. Сигурно си бил

поне малко подозрителен.

- Познавам Тайсън от години. Заедно преминахме обучение – въпреки че през

последните няколко седмици той изчезна. – Уест сви рамене. – Нямах причина да не

вярвам на казаното от него. Не и първоначално.

- И ето, че не си пратил молбите на Харис за информация за мен до Директората.

Това по заповед на Тайсън ли беше?


- Не беше заповед.

Заповед или не, не беше редно и той го знаеше.

- Каза ли защо?

Уест отпи от кафето си, после отново сви рамене.

- Каза ми да ги забавя с ден-два, това е всичко. Когато попитах защо, той се

отдръпна и каза, че е свързано с бъркотията в глутницата, която се опитва да разчисти.

- И това не ти се стори странно?

- Естествено, че ми се стори странно. Точно за това ви следях дори по-отблизо.

И така разбрах, че проклетият глупак Дени е намислил нещо. – Той се поколеба. –

Отидох до Уейлинг Стейшън да ви спася. Не съм свързан с плановете на този идиот по

никакъв начин.

- Тогава защо продължи да караш натам, когато се разминахме на пътя? – попита

Евин.

Уест се намръщи.

- Не видях.... – поколеба се и изсумтя. – Бяхте в пикапа на Грант. Затова беше

толкова вбесен.

- Срамота е, че не го строшихме – промърмори Евин. – Копелето си го

заслужава.

Усмихнах се. Евин може и да не беше от нашата кръв, но със сигурност мислеше

като нас.



- Как се свързваш с Тайсън?

- Той ми звъни.

- У дома или на мобилния?

- На мобилния. Всяка вечер в десет.


- Дори тази вечер?

- Да. Вбеси се, когато му казах, че Дени е хванал Евин и го държи за заложник

против волята ти.

- Значи си отишъл там и защото ти е наредил>

Изражението му стана гневно.

- Както казах, отидох там, защото съм ченге и е мой дълг да го спра. Никой не

ми е казвал какво да правя.

Но фактът, че дългът му съвпада с нарежданията на Тайсън, не вреди.

- С Тайсън ли само държиш връзка?

- Да.

- От какъв номер ти звъни?

- Не знам. Номерът винаги е скрит.

Погледнах го невярващо.

- Ти си ченге и се опитваш да ми кажеш, че това не те е притеснило? Когато този

човек ти е приятел?

Той се усмихна тънко и избърбори един номер.

- Номерът е от северната част. Глутницата на Тайсън е в Куинсленд.

Погледнах Евин, който поклати глава.

- Номерът, на който аз звъня, е в Мелбърн.

- Значи имаме Тайсън на север и хората, които държат сродната ти душа в

Мелбърн. Което означава, че Тайсън не е сам в това.

- Знаем всичко това от самото начало – изкоментира Куин. – Точно както знаем

и кой стои зад всичко.

Погледнах го.

- Не можем да действаме, докато не спасим жената на Евин. А и малко

конкретни доказателства ще са от полза. – Със сигурност това ще направи по-лесно за

Джак да вземе заповед за наказание.

Или заповед за смърт.

Нещо вътре в мен потръпна. Не исках Блейк мъртъв, без значение какво е

направил, но може вече да нямах този избор. Вече веднъж му бях дала възможност и

той я беше хвърлил в лицето ми.

А не се съмнявах, че няма да ме остави, докато не постигне целта си: смъртта

ми, а може би дори тази на Роан.



Имахме собствена глутница, за която да мислим – чакахме дете. Сега вече беше

отвъд сигурността на Роан.

- Тогава имаме две възможности. – Лицето на Куин беше все така безстрастно,

но заплахата, която струеше от него, беше като буря. – Тръгваме след Тайсън или

залавяме тези, които държат сродната душа на Евин.

- Ако тръгнем след Тайсън, играта започва. Освен това, подобен ход само би

застрашил допълнително живота на Линдал – сродната душа на Евин – казах.

- Тогава проследяваме номера, на който Евин се обажда, и ги удряме преди утре

вечер.


- Джак иска първо да разрешим другия случай.

- Ти не си единственият пазител, който той има, Райли. Блейк – и който друг

стои зад това – трябва да бъде спрян незабавно. Иначе следващия път може да свърши с

куршум.

А както вече каза, Джак не ме искаше мъртва.

Погледнах към Уест.

- Знаеш ли дали Тайсън има шпиони в града?

Уест поклати глава.

- Не, доколкото знам. Освен това, ще бъде самоубийствено.

Ако имаше предвид плановете за евентуалното ми бягство да минат гладко, не се

съмнявах, че Тайсън и Блейк ще вложат колкото е необходимо усилия, за да не се

случи.

- Тогава трябва да продължиш да играеш играта. Докладвай на време и не

издавай нищо.

Уест не изглеждаше доволен, но се обзалагах, че е достатъчно умен да знае, че

няма голям избор.

- А ако го направя?

- Тогава може би ще задържиш работата си.

Докато говорех, сребърна енергия завъртя въздуха. Уест замига, а очите му за

миг станаха безжизнени – въпреки че ако не го наблюдаваше внимателно, човек

нямаше да забележи.

Какво направи? Попитах без да поглеждам към Куин?

Просто осигурих лека застраховка. Няма да може да предупреди Тайсън, дори

да иска.

Добре. Погледнах към Харис.

- Трябва ми компютърът ти.

Той кимна и се изправи, тръгна към бюрото в далечната част на стаята.

Последвах го, гледайки как въвежда паролата и сканират ириса му.

- Добре – каза той и се отдръпна. – Готово е.



- Благодаря. – Седнах на стола. Няколко ключа, няколко пароли и сканиране на

ириса по-късно бях в базата на Директората. – Какъв беше номерът, Евин?

Той го повтори. Въведох го, после натиснах ТЪРСЕНЕ. Докато чаках

резултатите, погледнах към Куин.

- След колко време може да е готов самолетът ти за излитане?

- Времето за приготвяне обикновено е около час. – Той погледна часовника си. –

Ако е нужно, можем да тръгнем след двайсет и пет минути.

- Тогава искаш ли да ги предупредиш?


- Вече ги предупредих. Пилотът е телепат.

- Удобно. – Погледнах надолу, когато резултатите започнаха да излизат.

Телефонът беше регистриран на къща в Микелхам, което е в периферните части на

Мелбърн, а не в признатите предградия, и се състоеше от малки земеделски

подразпределения, а не от жилищни комплекси. Също така не беше далеч от летището,

където Куин обикновено кацаше със самолета си.

Изправих се.

- Евин, ще трябва да останеш тук...

- Не. – Той се изправи на крака, изражението му беше войнствено. – Идвам с вас.

Трябва да помогна...

- Най-добрият начин да помогнеш – каза Куин меко – е като продължиш

измамата тук. Ако добият и най-лека идея за случващото се, тогава животът на

сродната ти душа ще бъде в още по-голяма опасност. Тези мъже са опасни и ще

направят каквото сметнат за необходимо, за да се опазят.

- Това правим ние – добавих меко. – И сме дяволски добри. Ще я върнем

обратно в безопасност.

Което беше глупаво обещание, имайки предвид, че не знаехме какво е

положението й, но не можах да се спра. Харесвах Евин – доведен брат или не – и не

исках да виждам как се сблъсква с болката от загубата на сродната си душа, която аз

бях срещнала.

Една загуба в семейството беше повече от достатъчна.

Евин погледна към Куин, после пак към мен. Отпусна рамене.

- Дорбе. Но ме уведомете в секундата, в която я намерите.

- Ще го направим. – Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. – А сега да кажем на

Джак.

Куин пристъпи напред.

- Аз мога....

Вдигнах ръка.

- Не. Това е моята битка.

Извъртях се и тръгнах към килиите. Вратата на тази на вампира беше отворена и

Роан се облягаше спокойно на касата. Погледна ме.



- Намери ли нещо интересно?

- Връзката е бил Тайсън. – Спрях и надникнах в килията. Джак седеше на стол, а

вампирът беше прав на леглото. Изглеждаха сякаш се състезават кой ще мигне пръв, но

потта по челото на вампира беше достатъчно доказателство, че се случва нещо друго.

И че той губеше битката.

- Което означава, че Блейк със сигурност е зад всичко. Тайсън не би се изплюл

без разрешението на брат си.

- Тайсън е узурпирал глутницата Лондон в Кона Крийк и я е направил своя.

Изражението на Роан беше презрително.

- Винаги е бил мързеливо копеле. Трябваше да предположа, че ще открадне

глутница, а няма да си създаде своя. Тръгваме ли след него?

- „Ние” не отиваме никъде – каза Джак, отмествайки поглед от другия вампир. –

При всички случаи, не и докато не приключим тук.

Погледнах го.

- Шефе, проследих номера, на който се отчита Евин, и е в Мелбърн. Трябва да

отидем там и да спасим сродната душа на Евин възможно най-скоро.

- Райли, убийствата, които разследваме, се случват през деня, което значи, че

сме ограничени в пазителската си използваемост.

Което означаваше, че сме само аз, Роан и Иктар. Но нямаше нещо, което аз да

направя, а Роан и Иктар не – освен говоренето с души, а истината беше, че не

получавахме много информация от тях. Тези хора бяха прекалено умни.

- Ами да се договорим тогава? Остави мен и Куин да тръгнем след сродната

душа на Евин тази вечер и тогава ще се концентрираме върху разследването на

убийствата.

- А Блейк? – попита Роан.

Погледнах към него.

- Може да почака, докато имаме време да измислим наистина добро отмъщение.

- В секундата, в която освободите сродната душа на Евин, той ще знае, че играта

е започнала.

- Не и ако стражите смятат, че тя е още там.

Той направи гримаса.

- Не знам...

Докоснах рамото му, стискайки леко.

- Ще се оправим с него. Просто не още. – Погледнах към Джак. – Можем ли да

тръгваме?

Той погледна към мен, погледът му съдържаше намек за съмнение. Онзи поглед, който

си представям, че родител би имал, когато децата му напуснат гнездото.

Може би осъзнаваше, че точно това се опитвах да направя.

- Свържете се с мен в секундата, в която я освободите. Дотогава вероятно ще

имаме повече информация за убийствата.



- Мерси, шефе. – Стиснах рамото на брат си и се обърнах да излизам към

главната стая, после се поколебах и погледнах към Джак. – Шефе, може да искаш да

говориш с Харис преди да си тръгнеш.

Концентрацията му отново беше върху вампира, затова отговорът му беше

разсеян.

- За какво?

- За способността му да поваля хеликоптери с кинетична сила. Освен това е

умствено сляп. Може идеално да замени Кейд.

Или още по-добре – мен.

Той само изсумтя. Вампирът се потеше дори повече, значи постоянната

телепатична атака на Джак имаше ефект.

Смигнах на Роан и излязох.

- Е? – попита Евин почти тревожно.

- Имаме зелена светлина. Трябва само вие двамата да продължите да доставяте

информация и да се преструвате, че всичко е както би трябвало.

Евин потърка лицето си.

- Той ще очаква да съм претоварен и разтревожен, а това няма да е трудно.

Уест не каза нищо и не изглеждаше по-доволен от преди, но дори без намесата

на Куин се съмнявах, че ще направи нещо, с което да застраши операцията. Може и да

не харесваше, че работи в този град, но подозирах, че харесваше да е ченге.

- Ще се обадя, когато имаме новини. И Харис? – усмихнах му се. – Благодаря.

В ъгълчетата на светлите му очи пробяга веселие.

- Пак заповядай. И всеки път, когато почувстваш нужда да си намериш

неприятности, моля те, опитай се да не ги намираш в моя град.

- Дадено. Но без мен животът ти бързо ще стане скучен.

Веселието от очите му сега се простираше по цялото му лице.

- С това мога да се справя.

Изсумтях весело и завървях до Куин. Той се извъртя и подаде ръка.

- Да идем да вдигнем малко пара.

- Е – казах, махайки колана и тръгвайки към добре обзаведения бар на самолета.

– Имайки предвид, че не можем точно да планираме начина си на нападение, докато не

видим с какво си имаме работа, а ни предстои петчасов полет, какво предлагаш да

правим?

Той тръгна зад мен и уви ръце около кръста ми.

- Сещам се за едно или две неща – каза, целувайки врата ми.

Устните му бяха толкова хладни срещу кожата ми, че потръпнах. Не бях

забелязала преди – вероятно защото бях прекалено радостна, че го виждам, - но

топлината на тялото му беше доста ниска. Явно се е притеснявал повече за мен,

отколкото за това да се храни.

Поне това се отстраняваше лесно.



- Само едно-две? – попитах лукаво. – Скъпи ми вампире, смятах, че

въображението ти е по-богато.

- О, така е. Но имайки предвид, че полетът ни е пет часа, не мисля, че ще имаме

време за останалото.

Засмях се и се обърнах в ръцете му.

- Толкова се радвам, че отново си те спомням. Толкова се радвам, че проклетият

камион не те смачка на малки парченца.

- Трудно е да убиеш аед.

Повдигнах ръка и леко погалих белега на красивото му лице.

- Това предполага, че са били близо.

- Но не достатъчно близо. – Устните му обвиха моите и за дълго, дълго време, не

се чуваше почти нищо.

Когато най-накрая се отделихме, за да си поемем дъх, тишината се запълваше от

безумното биене на сърцето ми. Отворих очи и се загледах в неговите. Видях горящото

желание – желание, което беше за секс и за кръв. Контролираше и двете си нужди, но

втората едва.

- Искаш ли да идем в спалнята? – прошепна той, зъбите му дращеха ухото ми и

караха цялото ми тяло да потръпва горещо.

- Не ми пука къде ще отидем, стига да ми обещаеш, че ще ме любиш до

безсъзнание.

- О, не мисля, че това ще е проблем. – Той се наведе, вдигна ме на ръце, после ме

отнесе в луксозната спалня на самолета.

Когато стигнахме, ме съблече. Бавно, съблазнително, всяка дреха отделно,

откривайки и разкривайки себе си с всяка част от плътта, която се показваше. По

времето, когато бях гола, вече треперех от желание.

Дори така, отделих време да го съблека, прокарвах пръсти по стегнатите

равнини на тялото му, спомняйки си какво обичах в него, откривайки нови белези.

Накрая го целунах. Силата на тази целувка помете какъвто и самоконтрол да

имахме и двамата от страстта, любовта и чистата нужда зад нея.

Паднахме на леглото увити в ръцете на другия, плътта му забиваща се дълбоко в

моята. Той започна да се движи и аз можех само да се движа с него, наслаждавайки се

на усещанията, които минаваха през мен.

Но всичко беше отвъд физическото, защото умовете ни бяха толкова съединени,

колкото и телата ни. Това беше дори още по-грандиозно усещане, изпълнено с топлина,

любов и интимност, които правеха всяко физическо движение по-остро, по-дълбоко,

по-кънтящо и по-силно. Превръщаше правенето на любов в толкова невероятно

усещане, че ми се искаше да плача.

И в този момент знаех без капчица съмнение, че това беше моментът да взема на

сериозно връзката ни. Да се отдам напълно и изцяло на нас.

После устните му отново поеха моите и мисълта изчезна, предавайки се на

удоволствия, които бяха и нови, и стари. Ударите му станаха яростни, гладни тръстове,



които клатеха цялото ми тяло, и сладко напрежение започна да се появява ниско в

тялото ми, бързо достигайки връхна точка.

Свършихме заедно, ревът му отекна в тишината, тялото му се блъскаше толкова

силно в моето, че сякаш цялото легло трепереше. Целувките му станаха яростни като

тялото му, но когато се вля в мен, устните му напуснаха моите, зъбите му задраскаха

врата ми, но не се забиваха. Вече бях загубила прекалено много кръв за един ден.

Когато отново можех да дишам, поех лицето му между дланите си и започнах да

го целувам дълго и бавно.

- Мисля, че и на двамата ни беше нужно.

- По дяволите, да.

Той отново ме целуна, после се изтъркаля на леглото до мен и се опита да ме

хване в ръцете си. Съпротивих се и се подпрях на една ръка така, че да мога да

изучавам лицето му. На меката светлина кожата му беше златна, а белезите по лявата

част на тялото му – същата страна като на лицето му – не успяваха да отнемат от

красотата му.

Но беше толкова близо, без значение колко преситен изглеждаше. А това само

избистряше решението, което бях взела.

- Изражението ти е изключително сериозно точно в този момент – коментира

той, леко прокарвайки пръст по устните ми.

Целунах ги, после казах:

- Това е защото имам много сериозен въпрос за теб.

- Какво? Чакай, нека позная – имам ли достатъчно храна на тая ламарина, че да

задоволи гладния ти вълк?

- Ъм, не – казах развеселена. – Въпреки че това е дяволски добър въпрос.

Той се засмя.

- Винаги ще се грижа за гладовете ти – подкачи ме той. – Без значение какви са.

- За което съм безкрайно благодарна.

- Така и трябва да е. Какъв тогава е този толкова сериозен въпрос?

Поколебах се. Не защото бях несигурна или уплашена, а защото исках да се

насладя на момента на очакването.

- Въпрос, който изисква отговор да или не. Нищо сложно.


- Питай.

Усмихнах се и положих ръце в неговите.

- Ще се ожениш ли за мен, Куин О’Конър?



Глава четиринадесета

Превод: darkness_angel


За първи път, вампирското му изражение го издаде. Отговорът бе изписан по

лицето му, на показ и лесен за разгадаване. От изненадан премина към отказващ да

повярва, след това се надяваше и засия, чиста радост струеше от него, тогава издаде

странен звук и ме хвърли в обятията си, прегръщайки ме яростно.

- Това е въпросът, който никога не съм си мислил, че някога ще ми

зададеш. – Хвана лицето ми в двете си ръце и целуна носът ми, устните, брадичката,

после отново се придвижи нагоре към устните ми. Сякаш бе в такова състояние на

възбуда, че не можеше дори да се концентрира върху нещо.

Засмях се леко и прокарах ръце около вратът му.

- Да бъда честна, преди не съм го обмисляла. Но ако тези няколко дни са

ме научили на нещо, то е да си изяснявам какво по-точно искам от живота си. И

обявявайки връзката ни официално е първият ми приоритет. Е, това и освобождаването

ми от каишката на Директората.

- И не мога да си представя по-добър начин да отпразнуваме завръщането

ти. С огромно удоволствие ще се оженя за теб. – Отново ме целуна, нежно и сладко. –

Предполагам сега трябва да решим кога и какъв тип ще е сватбата.

Засмях се.

- Вампирът звучи нетърпелив.

- Вампирът дълго време те считаше за негова, но да го заяви официално… -

спря и просто ме гледаше за момент, в погледа и изражението му имаше достатъчно

любов, и радост, за да осветли нашата слънчева система, - това бе мечта, която мислех,

че е неосъществима. Затова да, нека свършим с това бързо.

Засмях се леко.

- Няма да променя решението си, нали знаеш.

- Знам го, но съдбата не е съвсем мила с теб през тези няколко години,

затова нека да приключим бързо с това, преди нещо да ни е спряло. – Още веднъж ме

целуна по устните. – Точно как, не ме интересува много. По човешкия или вълчия

начин, което те устройва.

- Заклеването на любовта ни по здрач, в нощта на пълнолунието, ще отнеме

емоционалното желание за други, но не напълно убива възможността да правя секс с

някой друг. Но липсата на желание може да се окаже проблем, считайки това, че ти не

можеш нацяло да живееш от кръвта ми и предпочиташ да взимаш кръв, по време на

секс.



- Предпочитам, не трябва. И ако заклеването пред луната ни направи едно

цяло, то ще се снабдявам с кръв по обичайния начин – дарения, чрез ръката или шията

на желаещи участници – или чрез онези отвратителни синтезиращи неща.

Замръзнах.

- Мислех, че не харесваш кръвните курви?

- Не е така. Но има определени заведения, които се грижат за тези, които

предпочитат техните донори да са от онези, които не са вманиачени в даването или

които предпочитат малко, или много анонимността.


- Как донор може да е анонимен, когато смучеш от вратът и ръката му?

- Когато си внимателен при прикритието.

- Как така никой не знае за тези заведения?

- Защото целите им са да се грижат за богатите и/или известните – тези,

които не искат да ги виждат как приемат на публично място и които могат да си

позволят привилегията на анонимността.

- Ах, тези неща винаги се отнасят за пари.

- Които имам много, - отвърна той. – Затова, колко шик искаш да е

сватбата ни?

Засмях се.

- Вълчата церемония е простичка. Ти, аз и близките – защото сме дяволски

сигурни, че няма да е никакво заклеване, без участието на Роан и Лиандър – както и

луната. Дрехите не са задължителни.

- Защо ли не се съмнявам в това?

- Също включва и секс.

- Считайки, че е вълча церемония, бих се изненадал ако не беше така. –

Спря и каза замислено – Може би затова церемонията с Ерин не е подействала. Казахме

думите, но не преминахме към действието.

Ерин Джоунс бе вълкът, за който бе оженен преди да го срещна. Само че тя е

използвала експериментално „любовно“ лекарство, за да го примами и е била с него,

малко или много, заради парите му. Той я е хванал да упражнява вълчата си природа с

няколко вълци и я е накарал да си плати, като е пречистил паметта й, давайки й нов

живот – такъв на проститутка. Той не е човек, който искаш да предадеш.



- Е, всичко което мога да кажа е благодаря на Бога, защото иначе нямаше

да сме тук днес. – И той се усмихна.

- Значи може би трябва да започна да й прощавам?

- Може и да е идея. - Той кимна, изражението му някак отнесено, докато

галеше с пръсти шията ми. Облизах устни и казах – Значи ще си доволен, ако преминем

с вълчата церемония?

- Това е всичко, за което си мечтала, нали?

- Едно от нещата, да.

- Тогава това ще направим. Въпреки че не възразявам да си разменим

пръстени.Аз съм доста вярващ в тези старомодни неща.

- Нещо за теб, нещо за мен. Ще е перфектно. – Целунах пръстите ми,

докато те преминаваха напред-назад през устните ми, после притиснах тялото си по-

близо до неговото. Усетих твърдостта от надигащата му се ерекцията, развълнуваното

туптене от пулса ми. – И знаеш ли какъв ще е перфектния начин да отпразнуваме

предстоящата ни сватба?

- Мисля, че мога да предположа, - измърмори, съвсем малко преди устните

му да обгърнат моите.

От този момент нататък имаше много малко приказки, само целувки, милвания и

правене на любов. И беше съвършено.

***

Беше почти четири часа, когато стигнахме до Миклехам. Имаше малко трафик

по пътищата и няколко включени светлини в някоя от къщите. Целта ни се намираше в

квартала Маунт Ридли, който по същество беше дузина от мини-ферми, вариращи в

размер от две до осем декара. Нямаше много дървета или скривалища, но имайки

предвид времето, съмнявах се там да има много будни хора, че и да ни забележат.

Куин намали с Поршето и само пълзяхме по имота.

- Има три форми на живот вътре, - каза нежно той, а аз го погледнах.

- Може да видиш това от тази дистанция? – Трябва да има огромно

разстояние от нас и къщата. Той се усмихна.

- Може да имаш инфрачервено зрение, но не притежаваш вампирски глад.

Това изкарва всички различия, когато става въпрос за усещане на живот през стените.

- Предполагам е така. – Погледнах отново към къщата. В мрака

изглеждаше като тумбеста и грозна кутия, но бе на два етажа и се очертаваше върху

фона на небето. Нямаше включени светлини в къщата и изглежда нямаше никакви



животни, които пасат или спят в заграденото пространство. – Обзалагам се, че не е

толкова спокойно, колкото изглежда. Няма да са толкова невнимателни.

- Вероятно поне ще има аларми на къщата, - съгласи се той. – И също

имаме проблем, че като вампир, не мога да вляза в къщата. Не без покана и силно се

съмнявам, че те ще предложат такава.

- Тогава ни трябва нещо за отвличане на вниманието. – Млъкнах, докато

пълзяхме покрай границите на нашата къща и на другата –леко по-красива – която

дойде на показ. Светлина блесна в една от стаите на първият етаж. Точно сега не се

нуждаехме от нощни птици – не и когато са точно в отсрещната врата до къщата, в

която трябваше да проникнем. Погледнах към Куин. – Колко добре можеш да играеш

роля? – Той повдигна вежда.

- Знаеше ли, че бях много търсен актьор по времето на кралица Елизабет?

Завладя ме забавление.

- Не бяха ли актьорите, по време на кралица Елизабет, считани за

мошеници и третирани с подозрение?

- Само отначало. Щом веднъж кралицата започна да отпуска лицензи на

аристокрацията за поддържане на трупи, актьорството стана по-високо оценено и

популярността на актьорите нарасна значително. – Той се усмихна, почти замислено. –

Това бе много приятен период от живота ми.

- Което означава, че е имало много жени, без съмнение, - казах с усмивка.

- Разбира се, - отвърна той, забавление затопляйки думите му. Вкара колата

в мястото за паркиране и обърна. – Въпреки че мина време, откакто не съм бил на

сцена, затова актьорските ми умения вероятно са леко ръждясали. Но мисля, че мога да

се престоря на едва ходещ пияница, който търси къщата на приятелката си. Ако

издавам достатъчно шум, надявам се, ще им отнеме вниманието.

- Крайно трудно е за вампир да се напие, - казах колебливо. – Считайки, че

хората вътре в тази къща няма да са човеци и ще усетят какво си почти веднага,

мислиш ли, че ще се вържат на пиянското изпълнение?

- Само защото е трудно, не означава, че не се случва. – Смени на първа и

мина отново покрай къщата. – Освен това, просто се случи да има няколко бутилки

„Дом Периньон“, които стоят закътани на задната седалка. Ще изпия малко повечко, за

увеличаване на правдоподобността.

Погледнах го, изразявайки ужас.

- И да прахосаш толкова хубаво шампанско? Това е престъпление. – Той се

подсмихна.



- Казах малко. Останалото може да запазим за после.

- Е, тогава няма проблем.

Мина покрай къщата отново и продължи към края на улицата. Веднъж вече там,

отби встрани от пътя и спря.

- Колко време мислиш, че ще ти е нужно за да стигнеш до къщата?

Погледнах към часовника си.

- Пет минути трябва да са ми достатъчни. Съмнявам се да има сензори или

аларми в оградената част – дивата природа ще ги подлудява. Просто трябва да съм по-

предпазлива близо до къщата. – Той кимна и ми подаде телефон.

- Вземи това, защото може да се наложи да доказваш самоличността си

пред Лъндъл. И внимавай. Не искам бъдещата ми жена да стане на развалина, преди

сватбената ни нощ.

- Повярвай ми, изпитах повече от достатъчно вълнение напоследък,

компенсиращо останалата част от живота ми. – Отвърнах на целувката му за кратко,

после отворих вратата и слязох от колата.

Нощта бе ясна и студена, мрака някак повече ослепителен, с отсъствието на

улична светлина. Тръгнах да бягам по пътя и се изкатерих по телената ограда.

Изкушаващо бе да продължа да бягам надолу по улицата, но ако някой бе буден в

къщата на заподозрените, тогава самотен бегач по това време на нощта, щеше да

предизвика огромно подозрение. Не, че някой бягащ през оградената част няма.

Разбира се можех д а се обвия в сенки и да бягам по пътя, но нямаше гаранция,

че двамата пазачи са вълци. Блейк, който знаеше, че съм от Директората, знаеше че

Директората ще е замесен в моите проучвания, затова със сигурност имаше повече от

вълци в подкрепление. И ще е измислил начин да вкара пазач вампир през праговото

очертание – а наетите къщи имаха ограничения, дори ако публичните места нямаха.

Все още бе нечий дом и това бе разликата.

Приближавах се до оградата от дървета – имайки предвид, че те самите бяха

малки и храстовидни, не ми осигуряваха голямо прикритие. Но поне ме снабдяваха с

плътни сенки, в които да се скрия.

Някъде отдясно, куче започна да лае, звукът бе повече приятелски и

развълнуван, отколкото предупредителен. Спуснах се по телената ограда, която

разделяше двата имота и побягнах напред, пак близо до линията на оградата, докато не

доближих къщата. Там имаше много малко начини за прикритие, но имаше градински

кошници по дължината на страната към която можех да виждам и покрит вътрешен

двор отзад. В дясната му страна имаше гараж и имаше светлини от сензори за движение

на предната му част. Изругах умствено и сканирах покрива, като видях повече



светлини, стърчащи от ъглите на къщата. Минутата, в която се приближа до къщата,

тези проклети неща ще се включат.

Което ме оставяше с един единствен вариант – покривът. Беше основен, червен

керемиден покрив, от вида, който може да се види по милион къщи из цяла Австралия.

И керемидите – за разлика от металните покриви, които често се използват в наши дни

– които бяха лесни за премахване. Преобразих се във формата си на чайка и поех към

небето. Когато кацнах кола се появи на пътя, гумите свирейки, когато Куин зави иззад

ъгъла твърде бързо. Дълги светлини осветиха сенките и музика – тежък, силен рок –

звучеше толкова силно, че можех да я чуя и оттук. Аз исках отвличане на внимание,

помислих си с усмивка. Куин определено се справяше с това.

Когато колата вече приближи и ярките светлини осветиха къщата, аз се

преобразих в човешката си форма и внимателно започнах да премахвам керемидите на

една страна. Имайки предвид, че са бетонни, бе трудно да не вдигам шум, но се надявах

силния тежък ритъм от музиката да заглуши всеки звук, който създавам. Когато Куин

вече бе спрял отвън пред предния вход, аз вече бях направила достатъчно голяма дупка,

през която да мога да мина. Но все още нямаше да минавам през нея, изчаквах за да съм

сигурна, че вниманието на пазачите е насочено към Куин, отколкото може би

случващото се с къщата.

- Хей, Ема? – Гласът, макар на Куин, бе силен и неясен. – Защо ме остави,

скъпа? Излез и говори с мен.

Светлините около къщата се светнаха, после буботещ глас отвърна:

- Тук няма никаква Ема. Объркал си къщата.

- Кой, по дяволите, си ти? – отвърна Куин, с цялата войнственост на един

истински пияница. – И защо, по дяволите, си в къщата на Ема?

Ухилих се и се спуснах надолу в дупката. Беше – не неочаквано – тъмно, затова

превключих на инфрачервена светлина и внимателно започнах да пълзя по гредите,

избягвайки отворите на вентилацията, редица тръби и жици, които изпълваха

пространството в покрива.

Отвън буботенето на гласове бе станало по-силно – не толкова от страна на

Куин, но определено от пазачът, който бе отворил вратата. Недоволството му от това,

че „пияницата” отказва да повярва, че е сбъркал къщата, нарастваше. Все още не се бе

осмелил да излезе навън – гласът му идваше от същата позиция – но може би ако се

ядоса достатъчно ще го направи.

Тогава ще бъде повален в минутата в която го направи, което ще ме остави с още

един. И докато съм се справяла с повече от един нападателя многократно, все още съм

достатъчно чувствителна, за да предпочитам един по един. За разлика от брат ми, който

счита, че колкото повече, толкова по-весело.



Люкът бе в далечния ъгъл. Пропълзях набързо през гредите и улових

ключалката. Нямаше следа от телесна топлина в стаята отдолу и дори лек шум, за да ми

подскаже за местоположението на втория пазач. Не, че нещо може да се чуе от

избухналата врява отвън.

Надникнах и видях бялата баня. Въздухът там бе топъл и плесенясал, имаше куп

от влажни кърпи, хвърлени в ъгълът близо до душа. Очевидно пазачите не си падат по

прането.

Никой не се забелязваше. Заслушах се за признаци къде може да се намира

другият пазач, но къщата бе тиха – ако игнорирате музиката и двамата викащи мъже

навън. Разширих ноздри, душейки за по-далечни миризми, опитвайки се да намеря

някакво указание за местоположението на другият мъж. Готвено зеле с месо бе най-

силният аромат, който се усещаше във въздухът, но зад него пробягваше противния

аромат на вампир. Не бе силна, което означава, че вероятно е през две стаи, но това бе

достатъчно близко за да ме чуе – или по-скоро да чуе сърцебиенето ми. Тогава защо

още не бе тук? Може би Куин се справяше по-добре с отвличането на внимание

отколкото си мислех.

Молейки се да остане така още няколко минути, грабнах двете страни на люка и

го оставих настрани съвсем леко, обувките ми с гумено токче издадоха лек шум, когато

се докоснаха до пода. Остана в тази полу-коленичеща поза, сърцето ми препускайки,

когато се ослушвах за всеки намек за движение. Отново нямаше нищо. Продължих

напред, все още полу-наведена. Моят едва излекуван крак запротестира и болка

пропълзя през мускулите ми. Игнорирах я и продължих.

Миризмата на вампир бе по-силна до вратата и сякаш идваше отляво. Въпреки

че не можех да видя очертанията от телесната му топлина в непосредствена близост,

което бе странно. Рискувах, като погледнах набързо през коридора. Беше празен.

Имаше три врати отляво, две от тях отворени, другата смъртоносно залостена. Няма

нужда да познавам кой стои зад тази врата, помислих си мрачно. Единствената

изненада би била нейното състояние. Нямах представа какви биха могли да са

заповедите на Блейк за Линдъл, но имайки предвид, че вероятно се е подсигурил като

убие всички ни, в минутата когато се оплеска нещо, едва ли го интересува какво мъжът

й е сторил, стига да остане в състояние да говори с Евън.

Тръпка премина през мен. За доброто на Евън, трябваше да се надявам, че си

представям най-лошото. Че е добре и невредима във всеки случай. И утре, прасетата

може да полетят.

Отблъснах тази мисъл настрани и се плъзнах в коридора. Смрадта на вампир

изведнъж ми се стори по-силна и въпреки това не чувах никакви звуци, инстинктът ми

подсказа, че се движи. Стълбите бяха отдясно. Прекосих коридора и държейки гърба си

към стената, се влачех към тях. Вампирската смрад ставаше по-силна и носът ми трепна

от отвращение. Все още не можех да го чуя, но все пак, Блейк имаше парите, за да

наеме най-добрите. Бе наел Кай, все пак.



За първи път, откакто го убих, душата ми не ме заболя само при споменаване на

името му. Празнотата остана – която вероятно винаги ще я има – но болката вече не бе

като остър нож. Може би решението ми да се обвържа с Куин бе точно това от което се

нуждаех – от което се нуждаеше душата ми.

Спрях няколко сантиметра до ъгъла, с маса между мен и стълбите. Пресегнах се

и внимателно вдигнах ваза с отдавна увехнали цветя. Вампирът трябваше да знае, че

съм тук – чул е сърцебиенето ми, дори ако не вижда очертанията от телесната

температура, както мен – и ще дойде в ъгъла бързо. Затова ми трябваше нещо, с което

да му отвлека вниманието.

Изчаках, дъхът ми някъде заседнал в гърлото ми, поради приближаването му.

Когато се случи, бе светкавично бързо. В една минута коридорът бе празен, на

следващата вече се появи дълго, тънко очертание на вампир, който заставаше в средата,

държейки оръжие.

Завъртях вазата и я хвърлих. Увехнали цветя и гнусно миришеща вода се

разпръснаха, мокрейки килима. Скочих напред, следвайки вазата с ритник. Избегна и

двете, като после натисна спусъка. Извъртях се настрани, усещайки изгарянето от

куршума, минавайки покрай бедрото ми и изругах, преди малко със свити пръсти,

тогава го хванаха за брадичката, вдигайки го нагоре и хвърляйки го назад, но не

изпадна в безсъзнание. Падна тежко на килима и оръжието му полетя.

Пресегнах се за него, пръстите ми сграбчвайки дулото на пистолета, дори когато

си възвърна баланса и тръгна към мен. Нямах време да сменя хватката си, така че да

натисна списъка, затова просто се извъртях, строшавайки оръжието в лицето му със

всичката си сила. Плът и кости се видяха след удара, като след това падна, но бе далеч

от излизане от съзнание. Полазих на колене и го ударих в гърлото с ръка. Очите му се

завъртяха и той се отпусна.

Нямаше да трае много дълго. Вампирите са твърде издръжливи, за да бъдат

парализирани за много дълго време – дори със замах, който би убил човек. Спуснах

предпазителя на пистолета, като го мушнах в пояса на дънките си и тогава останах за

момент за да разтъркам кракът си.

Нямаше кръв и раната не се бе отворила, но болката бе по-силна и безмилостна,

въпреки вкочанясването, което все още бе обзело истинската рана. Но предполагам, ако

това е най-лошата последица от застрелването със сребро, за не знам вече кой път,

тогава можех да се считам за късметлия.

Сграбчих ръката на вампира, вдигайки главата и раменете му от пода, после го

завлачих надолу по стъпалата. Другият пазач не се появи, за да разследва изстрелите,

затова трябваше да предположа, че Куин се е справил с него отвън.

Точно така. Мислите му се смесиха с моите, топли и шеговити. Оказа се, че

актьорските ми умения не са толкова ръждясали, колкото си мислех. Другият успя ли

да те рани?



Куршумът едва ме одраска.

Което, познавайки те, вероятно означава, че има дупка в размер на юмрук в

тялото ти.

Засмях се и изтеглих вампирът по последното стъпало, после го извлачих през

фоайето към отворената входна врата. Куин стоеше на верандата, ръцете му скръстени,

докато ме гледаше. Другият пазач беше подпрян на дебелите бели колони.

- Вече се справих с първия пазач. – Когато прекрачих прага на вратата

Куин взе ръцете на вампира и го дръпна настрани, поставяйки го по-скоро грубо до

другият. Никой от тях не заслужаваше добро отношение, след ужаса, в който поставиха

Евин. – Никой от тях няма да помни за идването ни или ще забележат, че пленницата

им липсва.

- Добре. – Погледнах надолу към мен. Пуловерът ми бе разкъсан, но раната

бе малко повече от драскотина и дори нямаше много кръв. Което вероятно беше добре,

имайки предвид колко много изгубих, преди Харис да махне сребърният куршум. –

Някой от тях има ли ключ в себе си? Вратата на Линдъл е окована и заключена с

катинар.

Претърси и двамата, после поклати глава.

- Няма нищо в джобовете им. Провери кухнята или там където спят.

- Заемам се. – Завъртях се и се отправих обратно в къщата. Кухнята беше

отзад и беше огромна. Но секашетата бяха претрупани с глупости и мивката

преливаше от немити чинии. Очевидно никой от тях не се притесняваше от мишки или

мравки, защото имаше трохи по целият под и мравки се радваха на останките на

няколко чинии.

Всичко това подсказваше, че не са възнамерявали да се задържат дълго тук,

защото със сигурност всеки дълъг престой изисква малко хигиена. Вълците, поне, щяха

да се разсейват от миризмата – вече беше достатъчно зле. Въпреки че това може да е

само ароматът на зеле и варено месо, който се разнасяше от тавата на печката.

Набръчквайки нос потърсих за ключове, но открих нищо повече от куп вестници

и фишове за залагания. Предполагам е трябвало да запълнят с нещо времето си – и не

са могли да тормозят Линдал двадесет и четири часа всеки ден, ако искат да я опазят

жива.

Обърнах се и се качих обратно по стъпалата. Първата стая бе спалня, която бе

превърната във всекидневна. Имаше телевизор в ъгъла, няколко шезлонга и масичка за

кафе, разположена срещу страничните стени. Отляво на вратата имаше купчина от

жици и монитори.



Влязох вътре. Четири монитора показваха бавно страните на къщата и най-

близките ограждения. Единият бе фокусиран на предната порта, другият оглеждаше

задната градина, третият очевидно гледаше към баня и последният бе в спалня.

Гледах през камерата и видях леглото, телевизорът и кофата, и ме връхлетя

ярост. Копелето дори не й е предложил достойно санитарно помещение. Трябваше да

пребия този вампир малко по-старателно.

Камерата най-накрая разкри достатъчно от стаята, за да видя Линдъл. Стоеше

близо до прозореца, лицето й притиснато срещу стъклото, сякаш отчаяно иска да види

зад ъгъла на къщата и разбере какво се случваше. Беше гола, кожата й наранена, но

иначе чиста, което означава, че въпреки липсата на тоалетна, поне са й позволили да се

къпе. Но това не облекчи изгарящият гняв, който ме връхлетя.

Завъртях се и се насочих към следващата стая. Тази бе устроена като спалня, с

две единични легла и очукана маса за кафе притисната помежду им. На тази имаше

портфейли, монети, пари и ключове –ключове на коли и още един пръстен, на който

имаше още пет ключа. Взех ги, обърнах се и се затичах към заключената стая.

- Линдъл, - казах, докато преглеждах ключовете, опитвайки се да намеря

правилният. – Райли Дженсън от Директората е. Тук съм за да те спася. – Един от

ключовете най-накрая се плъзна в ключалката и вратата се отключи. Дръпнах резето и

натиснах вратата, за да се отвори. Кофа връхлетя към мен, вонящото й съдържание

разпръсквайки се във въздуха. – Уоу, - възкликнах, отскачайки от пътя й. – Спокойно,

Линдъл. Наисина съм тук да те спася.

- Райли Дженсън е в Дунедан, не в Мелбърн.

Значи са й казали какво Евън е правил и кой е имал в предвид – което подкрепя

факта, че никога не са възнамерявали никой от нас да остане жив. Излезе, така че да я

виждам, ръцете й свити в юмруци, с бушуваща ярост. Лицето й бе без белези, в

зелените й очи фучеше огън, но краката й бяха така натъртени, както и гърбът й, имаше

грозни синини около китките и глезените й. Била е връзвана със сребро повече от един

път. Дори коремът й бе насинен и за втори път в рамките на няколко минути, искаше

ми се да бях ударила вампира по-силно.

- Каква шибана игра играеш в момента? – добави бясно.

- Нищо подобно, кълна се. – Бръкнах в джоба си и изтеглих телефона. –

Може да се обадиш на Евън ако искаш.

Набрах подходящият номер, уверих се, че звъни, после й подхвърлих телефона.

Изражението й все още бе смесица от предизвикателство и отказ да повярва, но

въпреки това задържа телефона до ухото си и зачака. Евин отговори и лицето й почти

се разпадна.

- О, Боже, - каза, - това си ти.



Не знам какво каза Евън, защото не звучеше много разбираемо оттам където

стоях. Куин, трябва да съберем тези двамата обратно заедно възможно най-бързо.

Някакъв шанс самолетът ти отново да бъде в полза?

Трябва да си наема още един пилот, но да, може да се уреди.

Чудесно. Прекрачих локвата с урина и фекална материя, и влезнах в стаята.

Погледът на Линдъл се насочи към моя и отстъпи назад.

- Как изглежда тя? - Спрях, изчаквайки. Погледът й се плъзна надолу по

тялото ми и обзетото я напрежение се освободи. Притвори очи и каза, - Да, тя е.

Протегнах ръка. Тя се поколеба, после ми подаде телефона.

- Евън…

Не можах да продължа, защото той вече плачеше.

- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, - отново и отново.

- Евън, - казах остро, въпреки че сърцето ме болеше за него. – Трябва да

тръгваме. Трябва да ме чуеш. – Той си пое треперлив дъх.

- Добре.

- Пращаме ти Линдъл чрез самолета на Куин. Ще пристигне някъде по

обяд. Но трябва да продължиш да звъниш всяка нощ, както обикновено. Трябва да

повярват, че всичко е наред.

- Но пазачите ще разберат…

- Те няма да помнят абсолютно нищо и ще вярват, че тя все още е тук в

безопасност. Докато с Уест продължавате тази шарада, трябва да разполагаме с

няколко свободни дни за действие.

- Ами ако се усетят? Подлагаме се на риск, ако останем тук.

- Не съм казала, че ще оставате. Казах, че просто трябва да продължаваш

да звъниш.

- Но с проследяване на телефона ще разберат…

- Нямаш грижи за това. Те ще си мислят, че все още си там, Евън.

Повярвай ми.

- Добре. – Млъкна, после допълни, - Когато се изправиш пред Блейк, искам

да присъствам. Каквото и да правиш, искам да участвам. Трябва да си плати, Райли.

Заради теб и Линдъл.

- Ще го направи. Но все още не съм решила какво…



- Не ме е грижа. Просто предлагам помощта си.

- И моята, - измърмори Линдъл. – Може да съм бременна, но, Боже, някой

ще си плати за това, което тези копелета ми причиниха.

Погледнах към нея и видях огънят в очите й. Нуждата от възмездие. И я

разбирах, напълно. Подадох й телефона.

- Трябва да тръгваме. Кажи довиждане.

Обърнах се и я поведох надолу по стълбите. Тя говореше и вървеше, затваряйки

когато приближихме входната врата. Спря когато видя Куин, ноздрите й се разшириха,

после погледна към мен и се забърза напред. Не към Куин, а към двамата мъже. Вдигна

юмрук, но Куин го улови преди да стовари удара си.

- Разбирам нуждата да им го върнеш, - каза нежно, - но оставяйки синина,

която няма да запомнят може да премахне умственото замъгляване, което направих.

Погледна към него, малкото й лице се ожесточи, после кимна веднъж и отстъпи

назад.

- Директората ще се погрижи ли за тях по-късно?

- Ако не Директората, то ще съм аз, - каза Куин. И го каза с такава пълна

липса на емоция, че чак беше смразяващо – и напълно достоверно. – Те са ходещи

мъртъвци.

- Добре. – Скръсти ръце пред гърдите си, въпреки че бе опит да покрие

голотата си. – Какво следва?

- Имаме едни дрехи за теб отзад в колата, ако искаш да се качиш и

облечеш. – Куин ме погледна. – Трябва да върнеш пазачите обратно.

- Как да ги върне?

- Вампирът се е спънал в някакъв раздърпан килим, качвайки се нагоре по

стълбите, ударил се е в шкафа и е изпаднал в безсъзнание.

Което означава, че трябва да се погрижа да има раздърпан килим.

- А вълкът?

- Преди инцидента с вампирът, той и вълкът са имали незначителна кавга.

Вълкът е бил нокаутиран и е ударил задната част на главата си в стъпалата.

И имайки предвид, че неутрализирах миризмата си преди да дойдем тук, никой

няма да ме надуши.

- Никой от тях има подходящите подутини. – Той ме погледна с ледена усмивка.



- О, имат си.

Изсумтях.

- И спря Линдъл да не го удари.

- Изградих моите подутини в спомените им.

- Можеше да го направиш с нейните.

- Не е лесно да нанесеш синини отпред и отзад на главата. В случай като този,

където добавяш спомени и караш някого да не вижда определени неща, твърде много

усложнения могат да провалят всичко.

- Което се случи с мен.

Той кимна. Сграбчих ръката на вампира, влачейки го през коридора и нагоре по

стълбите. Вече се потях, когато стигнах до мястото. Може да изглежда малко повече

като зелен фасул, но очевидно има тежки кости. Зарязах го на пода, в безсъзнание

върху шкафа, после разкъсах малка част от килима на най-горното стъпало. После

слязох долу да взема вълкът. Него завлякох в кухнята.

Заключих входната врата, когато излязох. Куин докосна леко гърбът ми, водейки

ме към колата. Поне оглушаващата музика бе спряна.

- Трябва да намерим време да премахнем умствените ти ограничения.

- Както казах, това не е важно сега. Трябва първо да проследим убиеца ни, после

да се изправим срещу Блейк.

Той отвори пасажерската врата и ме настани вътре.

- Знаеш, че този път, когато го победиш, това няма да е достатъчно.

Думите му имаха някакъв странен ефект, само защото ме караха да призная това,

което отдавна знаех, но не го бях признавала. Защото пазачите вътре в тази къща не

бяха единствените ходещи мъртъвци, Блейк и който друг е участвал в тази схема са

също такива.

Но не чрез Директората. Не и чрез оръжие. Никога няма да е толкова лесно. Не,

трябваше да убия Блейк по същия начин, по който той е убил дядо ми.

С вълка си. Това е единствения начин да предотвратя глутницата да тръгне след

мен и Роан, и всеки който обичаме.



Глава петнадесета Превод: rescho0o


Дванайсет часа по-късно, с Евин и Линдал на сигурно в глутницата Уест и с

обещанието на Харис да ги пази на всяка цена, с Куин влязохме в конферентната зала

на дневната смяна.

Сал беше единственият друг човек, който беше пристигнал, и работеше на

терминала и се мръщеше на картините, които излизаха на монитора й. Извъртя се,

когато влязохме, усмивката й беше широка и истинска.

- Леле, леле. И това ако не е изгубената ни вълчица – каза тя със смешен глас и

веселие в очите. – Наслади се на ваканцията си, нали?

- Абсолютно. – Седнах на стола до нея. – Бих искала да кажа, че ми е липсвало

радостното ти лице, но истината е, че не мога да си го спомня.

- Чух за това. Срамота е, че не си забравила и че работиш за Директората. Без

теб беше толкова спокойно.

Ухилих се.

- Значи сте били отегчени, а?

- Напълно. Така че, опитай да не те отвличат отново. – Тя погледна Куин и

изражението й стана по-формално – което ме изненада дяволски. – Искаш ли кафе?

- Да, благодаря – каза той с най-лек намек за веселие в гласа.

Погледнах към него, когато тя се изправи и тръгна към кафе машината – която

беше чисто нова и очевидно беше закупена в дните, в които ме нямаше.

Стар съм каза той, а веселието, което беше съвсем леко видимо в гласа му, сега

преливаше в мислите му. Сал само показва уважението, което ни се полага на нас,

старите.

Изсумтях умствено и той добави отново развеселен: Разбира се, помага и

фактът, че е помолена да стане официален член на вампирския съвет в Мелбърн, а аз

по случайност съм един от тези, които имат решаващ глас.

Но Сал мрази съвета. Каза го преди няколко месеца.

Нещата се променят. В този случа, вярвам, че промяната идва от името

Норман.

Норман? Какво сериозно старо име. Надявам се той да не е.

О, довери ми се, Норман не е сериозен.

Добре, защото тя заслужава повече.

Внимавай. Звучиш почти сякаш ти пука.

Тя ми прави кафе. Естествено, че ми пука. Погледнах наоколо, когато

въпросното кафе беше сложено пред мен и се ухилих отново.

- Трябва ли да го проверя за арсеник?

- В уважение на това, че те върнаха, го оставих. Но недей да пиеш утрешното

кафе. – Тонът й беше весел, когато подаде кафето на Куин, после се насочи към

компютъра си.



Отпих, после попитах:

- Защо си губиш времето с тукашните компютри?

- По-тихо е. Джак не иска нищо да ме разсейва след като започне операцията.

Коментар, който със сигурност щеше да се обясни, когато Джак пристигнеше.

Сякаш по команда Джак и Роан влязоха, и двамата изглеждаха уморени и на ръба. И

двамата носеха големи чаши кафе, въпреки че, предвид торбичките под очите на брат

ми, щеше да му трябва повече от кофа кафе, за да го държи буден и нащрек.

- Свърза ли системите вече, Сал? – попита Джак.

- Довършвам в момента – каза тя бодро. – Още няколко минути.

Джак изсумтя и хвърли няколко папки на бюрото, като седна срещу нас. Роан се

подпря на ръба на масата, позата му отразяваше умореността му.

- Помните ли, като казах, че името Даскил ми звучи познато?

Кимнах и той избута папката напред. Куин спря плъзгането й и я отвори.

Очаквах обяснения за това кой е Даскил, но вътре имаше снимки. Мъгливи, кървави

снимки на останки, които предположих, че са на жена и дете. Бяха толкова разкъсани,

че беше трудно да се каже. Само останките от вечерните им рокли издаваха пола им.

- Жената и детето на Боби Даскил са убити в леглата си, докато той е бил на

бизнес пътуване. Основният заподозрян е бизнес партньорът на Боби Хенри Хатрам,

който очевидно е имал афера с жената на Боби през последните години. Отказала е да

напусне Боби и очевидно я е прекъснала. Тези снимки са резултатът.

- Тогава защо Катрам още е вписан като заподозрян? – попита Куин. – Защо не е

задържан, щом полицията е била толкова уверена, че той е извършителят?

- Защото Хенри Катрам е намесен разчленен в леглото си двайсет и четири часа

по-късно. – Джак посочи снимките. – По начин, който зловещо напомня начина, по

който Джени и Еви Даскил са убити.

- Очевидно Даскил е основният заподозрян, тогава защо не е обвинен? –

попитах.

- Защото е бил на стотина мили оттам с приятелите си. Един от тези приятели е

високопоставен съдия.

- Удобно – промърмори Куин. – Но от това, което чух за Катрам, изглежда като

човек, който е близък с хотелската телевизия отвън и отвътре. Какво разкрива това?

- Сенчеста фигура, която носи маска, ръкавици и някакво покритие по обувките.


- Сигурно не костюм на демон?

Джак се усмихна наполовина.

- Не. Просто черна маска и подплатени дрехи, но идеята е същата. Ако не

оставят отпечатъци и не можеш да видиш лицето или формата на тялото, е трудно да

изведеш самоличност.

Куин затвори папката и я плъзна към Джак.

- Ако той стои зад тези наемни убийства, със сигурност няма да е толкова

глупав, че да използва собствения си самолет или хеликоптер.



- Може и да го направи, ако случаят е бил спешен и не е имало нещо очевидно,

което да го свързва. Даскил притежава собствен джет и чартърни хеликоптери в

отдалечените райони. Хеликоптерът, който Харис е свалил, е нает от Хари Джоунс –

който не е вампир и всъщност не съществува.

- Чартърите тези дни би трябвало да имат камери и инсталиран софтуер за

разпознаване на лица, та до къде доведе това?

- Отново, доникъде. Подозирахме, че може да е бил вълк Хелки, защото

снимката, която уловихме на лицето му, издаде характерните им очи.

Кимнах. Ако ще използваш фалшива самоличност, тогава какъв по-добър избор

от някой, който може да променя човешката си форма? Не толкова размерите и

формата, колкото физическите характеристики. Коса, лицеви очертания, зъби, лесните

неща. Също така могат да променят цвета на очите си, но това очевидно отнемаше

повече усилия и източваше енергията бързо.

- Е, какъв е планът? Нямаме очевидна връзка с човека, освен подозренията ни.

А Джак никога не действаше само по подозрения. Е, при всички случаи, му се

случваше рядко.

Усмихна ми се с усмивка, която сигурно придобива акулата секунда преди да

нападне.

- Всеки злодей допусна една грешка. В случая на Даскил – съхранява си

документация.


- Представям си, че такава документация би била изключително добре защитена.

- Така е, но ние имаме някои от най-добрите хакери на света. – Той погледна към

Сал. – Сал например е гениална в хакването на чувствителни системи за сигурност.

- С което току-що приключих. – Тя погледна над рамо. – Сега контролираме

системите за сигурност на Даскил и в дома, и в офиса му в Мелбърн.

- Отлично. А компютърните файлове?

- Ранди още ги тегли. Има много информация и всичката е кодирана. – Тя

направи пауза, погледна за миг към монитора и натисна бутон. Екранът се раздели на

четири секции, всяка от които показваше различна част от това, което изглеждаше като

голямо имение. – Първоначалните разследвания на един от първите изтеглени файлове

показват интензивни записи на движенията на мъж, който е намерен убит три дни след

като е освободен от затвора. Ако не той командва схемата, със сигурност е част от нея.

- А това е всичко, което ни е необходимо, за да влезем и да го хванем. – Джак ме

погледна. – Даскил се прибира у дома си, за да обядва с новата си съпруга, всеки ден

между един и два и половина....

- Очевидно не се е доверил на новата си госпожа да не си хваща любовница –

промърморих. – Което говори много за силата на любовта му. Или за липсата й.

Може би просто харесва новите си жени, коментира Куин, очите му

блещукаха, когато ме погледна. По дяволите, когато фирмата е изцяло прехвърлена в

Мелбърн, очаквай от мен да прекъсвам скуката, като се прибирам у дома за бърза

любов доста често.

Това е защото излизаш с върколак, а случайностите вече ги няма.



- Причината няма значение, а резултатът – каза Джак. – Има охрана от осем

мъже, които се сменят на двайсет и четири часа, както и камерите.

- Да имаш осем мъже, които те пазят, не е ли малко прекалено? – попита Роан

намръщен. – Дори за мъж, чиято жена е била убита.

- Работят в екипи по четирима – каза Джак, - което изравнява бройката. А

имайки предвид, че или е начело, или е замесен с организацията, която върти

изключително добре обучени наемни убийци, тогава не, не мисля, че предпазните му

мерки са прекалени.

- Ако действаме с Даскил, групата убийци може просто да изчезне.

Джак ме погледна.

- Той е мозъкът и парите зад всичко това, затова трябва да свалим първо него.

Останалите могат да бъдат открити по-късно.

Справедливо.

- Тогава какъв е планът? – Очевидно имаше план, иначе нямаше да повика Куин

тук.

- Отиваме там в един и половина. Куин ще свали стражите, а нито аз, нито някой

от останалите пазители ще рискува в този момент.

Дори Куин си насилваше късмета.

Ще бъда добре, каза той. В най-лошия случай, ще ми осигури тен за сватбената

ни нощ.

В сватбената си нощ ще бъдеш гол. Никой няма да го е грижа за тена ти.

Ще нося панталони. Може и да не съм толкова старомоден като преди, но

Лиандър няма да получи възможност да се радва на гледката отпред. Не и когато ще

се женя.

Забавление премина през мен. Кой каза, че говорех за церемонията?

- Райли – каза Джак тежко, - спри да си говориш с Куин умствено и се

концентрирай върху работата.

- Трябват двама за разговор – казах. – А аз слушам.

Той ме погледна невярващо, после продължи.

- След като пазачите са свалени с Роан ще нападнете къщата. Той държи два

ротвайлера вътре, затова ще трябва да внимавате с тях.

- Добро оръжие ще ги свърши доста бързо – каза Роан сухо. – Но някой, който е

толкова внимателен за охраната си, може да има системи, за които да не знаем.

- И оръжие до леглото без съмнение – казах.

- Без съмнение, така че бъдете внимателни. – Джак гледаше мен, а не Роан,

когато го каза, което не беше справедливо. Роан имаше навика да е по-безразсъден.

Единственият проблем беше, че лошите не харесваха толкова да осакатяват неговото

тяло, колкото моето.

Джак отвори още една папка и подаде няколко листа към мен и Роан.

- Това са плановете на къщата. Запомнете разположението, докато вървите към

оръжейната.



Роан почти не ги погледна преди да стане, но той беше толкова добър в работата

си, че вероятно не му трябваше повече.

- Което е добре да направим веднага, ако искаме да стигнем до Брайтън с

достатъчно време преднина.

- Само оръжия – предупреди Джак. – Не взимайте щитове за тяло. Ако някой

прекалено бдителен страж ви забележи преди да влезете в собствеността, не искаме да

заподозре, че нещо става.

- Моментът, в който пристигнем там с табелите на Директората, всеки ще

забележи, че нещо става – коментирах. – А и имаме щитове за тяло? Защо не ми е

казвано?

- Затова ще използваме фалшиви табели. Бъдете в гаража след... – Той се

поколеба и погледна часовника си: - десет минути. И не ти е даван щит за тяло, защото

някой, който може да се движи с вампирска скорост, рядко има полза от него. Те са за

хора, които не са пазители, като например почистващият отряд.

Очевидно беше забравил за всички дупки от куршуми, които имах по тялото си.

- Никога не съм виждала Коул или екипа му с тях.

- Не, но ги имат в колите си. – Той погледна към Сал. – Дръж ме в течение за

всякакви движения. Куин, Райли, ще трябва да ви снабдим с външни слушалки, имайки

предвид, че нямаме време да сложим и на двама ви вътрешни.

За което бях изключително благодарна – и не само защото горките ми уши още

се възстановяваха от предишните.

Джак се изправи и се насочи към вратата. Погледнах към Куин.

- Искаш ли и ти оръжие? – Джак не беше предложил, но не ми се струваше, че

ще протестира.

- По-скоро не. – Той докосна гърба ми с ръка, за да ме насочи към вратата, и

топла тръпка мина по гръбнака ми. Но не беше сексуална, а по-скоро правилна.

Чувството, че съм защитена.

А това беше хубаво.

Насочихме се към оръжейната, за да се запасим, а десет минути по-късно бяхме

в подземния паркинг и се качихме в немаркирани коли на Директората,

Карането до Брайтън беше бързо. Къщата на Даскил беше на Кошам Стрийт,

което, според тези, които бяха наясно – а именно Куин и Джак, - беше зоната с най-

търсените улици.

А това само по себе си показваше, че той изкарваше парите си по различни от

нормалните начини. Сегашната криза в икономиката означаваше, че навсякъде по света

авиолиниите страдаха от липса на пътници. Дори бизнесът на Куин беше западнал – но

той е бил наоколо достатъчно дълго, че да има инвестиции в различни области. Даскил

нямаше – въпреки че ако той стоеше зад убийствата, предполагам, че можеше да се

каже, че бизнесът му беше разнообразен.



Спряхме на няколко къщи разстояние, Джак беше в джип, останалите бяхме в

един седан с четири врати, който изглеждаше не на място в квартала. Улицата беше

обградена с дървета, а къщите бяха микс от стари и нови. Къщата на Даскил беше от

втория вид – няколко големи бели бетонови остъклени отделения, обградени от

огромна бяла бетонова ограда. Дори от мястото ни в колата, камерите се забелязваха

ясно. Но и неговата къща не беше единствената на улицата, която имаше камери.

Повечето къщи бяха с нормални размери, но Даскил очевидно беше купил

местата от двете страни, защото, съдейки по дължината на оградата, зад нея трябваше

да има огромен двор.

Куин докосна леко ухото си, изражението му беше напрегнато, докато слушаше

Джак през слушалката. Лицето му имаше лек блясък, благодарение на всичкия

слънцезащитен крем, с който беше покрито – моето сигурно също го имаше. С още

чувствителната ми към слънцето кожа, помислих, че ще е най-добре да започна да се

пазя. Само трябваше да се надявам, че няма да прерасне в нещо смъртоносно.

Единственото вампирско условие, което не исках, беше нуждата да стоя далеч от

слънцето. Е, това и нуждата да се пие кръв.

Чувах гласа на Джак да отеква леко, но не беше достатъчно ясно да го разбера.

Секунда по-късно Куин се наведе напред и ме целуна.

- Тръгваме. Джак ще се свърже с теб, когато сваля всички пазачи.

Прокарах леко пръсти по меката му коса, като не докосвах кожата, за да не

повредя крема.

- Внимавай.

- Само четирима са. Фасулска работа. – Той се усмихна и ми смигна, после

излезе от колата.

Наведох се напред, гледайки как се носи небрежно към оградата. Камерите се

въртяха, но встрани, а не към него. Той погледна наоколо и със скок, който нито

шифтър, нито вълк би могъл да възпроизведе, изчезна зад оградата.

Издишах дъха, който сдържах, и Роан ме погледна.

- Ще бъде наред.

- Знам. Той е ловец в крайна сметка. – А четирима стражи, без значение колко

добре тренирани, нямаше да са голям проблем за мъж, прекарал стотици години като

наемен убиец за вампирския съвет. – Това не спира притеснението.

- Тогава знаеш през какво минава той всеки път, когато излезеш през вратата.


- Ето това е да се присмее хърбел на щърбел.

- Аз бях пазител, когато се запознах с Лиандър. Той знаеше в какво се забърква.

- Аз работех за Директората. Грижех се и хранех за куп вампири. Това не е

лишена от риск работа.


- Но опасността не е и на същото ниво, като да си пазител, нали?

- Не. – Вдишах дълбоко и издишах бавно. – Точно за това ще говоря с Джак,

след като приключим с тази работа.



- Ще говориш с Джак за какво? – попита Джак в ухото ми.

Подскочих. Външните слушалки бяха толкова удобни, че бях забравила, че са

там.

- Не е важно сега – казах. – Как напредва Куин?

- Двама са долу, в момента се разправя с третия. – Той направи пауза. – Третият

е долу.

- А последният?

- Е в главната къща. Не можем да рискуваме да го изведем навън и да уведомим

Даскил, затова, Роан, ти ще се промъкнеш отзад и ще се погрижиш за него. Райли,

твоята цел е Даскил. Той е горе с жена си.

Страхотно. Точно каквото имах нужда да видя – лошият да прави секс с жена си.

- Да разбирам ли, че охранителните системи ще са изключени, когато стигна до

вратата?

- Сал ги приключва в момента. Кодирани са обратно, така че ще се появи, когато

са изключени.

- Дай ми пет минути да стигна отзад – каза Роан с ръка на дръжката на вратата. –

И бъди внимателна.

- Ако още някой ми го каже – казах с остър тон, - ще го ударя.

Той само се усмихна.

- Тъкмо си те върнахме. Дай ни седмица и пак ще станем безгрижни.

Изсумтях и го ударих леко.

- Излизай и тръгвай. Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще

се заемем с истинската работа.

Забавлението изчезна от очите му. Знаеше какво включва това. И като мен не

беше доволен – въпреки че беше необходимо, ако искахме да живеем извън сянката на

Блейк.

Той докосна леко бузата ми, после отвори вратата и излезе. Както Куин, и той

изчезна бързо и лесно над стената.

Погледнах часовника си и изчаках няколко минути, после грабнах ключовете от

колата, излязох и заключих. Това може и да беше луксозна зона, но това не означаваше

че незаключените коли са в безопасност.

Пъхнах ръце в джобовете на пуловера си и тръгнах към оградата. Проклетото

нещо се извисяваше над мен и, вълк или не, имах проблем със стигането отгоре, камо

ли с прехвърлянето на задника ми над ръба.

Наистина трябваше да поработя върху силата на тялото си, помислих си, като се

насочих неелегантно към другата страна.

По кожата ми изведнъж потрепна усещане и погледнах наоколо да видя Куин,

който вървеше през сенките от оградата. Въпреки че ходене беше грешно название –

плъзгане би било по-подходящо.

Роан е в къщата. Той спря зад мен, погледът му беше към къщата. Даскил и

жена му още са горе. На втория етаж има втора форма на живот.



Изпсувах леко. Имаш предвид, освен стражата?

Да. Предполагам, че е или икономът, или готвачът. Познавам и двамата.

Мързеливо копеле.

Забавление заигра около устните му. Мега богатите се радват на угощенията.

И вероятно няма да живее достатъчно, че да остареят.

Нямаше нищо вероятно в това.

Добре, добави той, стражът е долу. Роан се движи към задната част на

къщата, време е да тръгваш.

Пратих му въздушна целувка, после затичах леко и бързо към красивата градина.

Охранителната система до вратата светеше в готовност и се поколебах частично

преди да хвана дръжката и да я отворя. Не се чу аларма. Сал добре си беше свършила

работата.

Затворих вратата и се огледах. Входният коридор изглеждаше по-голям,

отколкото на плановете, таванът беше два пъти по-висок и съдържаше огромен

полилей. Имаше четири врати и стъклено стълбище водеше към горния етаж. От

всекидневната се носеше мирисът на непознат върколак, което беше вратата от мое

дясно, а от задната част на къщата се носеше мирисът на Роан, както и лек намек за

рози. Имайки предвид, че беше съчетан с ароматът на прясно изпечен хляб, се

обзалагах, че е готвачът.

Насочих се към стълбите. Роан се появи, когато тръгнах нагоре, и повдигнах

вежди. Той повдигна пръст, после го сви наполовина надолу. Което означаваше, че

готвачът е извън бройката.

А съдейки по следите по тениската му, също и това, което печеше.

Изкачихме стълбите тихо. Извън големия коридор водеха шест врати, едната от

които беше банята, другата кабинет, и две спални. Даскил беше в последната от ляво.

Промъкнахме се натам, всяка стъпка се поглъщаше от дебелия килим.

Не се чуваше много шум от спалнята. Очевидно Даскил и жена му бяха тихи.

Или това, или бяха свършили – въпреки че мирисът на желание във въздуха се

усилваше, а не изчезваше.

Погледнах към брат си и му посочих към другата част на вратата. Той кимна и

тръгна през мен, движенията му се замъглиха, когато достигна откритото пространство.

Още нищо не подсказваше, че Даскил и жена му подозират, че нещо не е наред.

Роан вдигна три пръста и започна да отброява. Вдигнах лазера си, но не го

запалих. Проклетите неща бяха шумни и щеше да е прекалено очевидно.

Последният пръст падна. Придвижихме се като един в стаята, Роан отдясно, а аз

отляво. Като всичко друго в къщата, стаята беше бяла и златна. Единственият цвят

беше задникът на Даскил и черните и сребърни проблясъци на оръжията от двете

страни на леглото.

Даскил наистина не обичаше да поема рискове.

Тя ни видя първа и очите й се ококориха. Като отвори уста да изкрещи, запалих

лазера и чух ехото му от другата страна на стаята.



- Боби Даскил – казах, плъзгайки свободната си ръка в джоба си, за да извадя

картата си. – Арестуван си по подозрения за убийство. Мръдни се от жена си и се

изправи с вдигнати ръце.

За части от секундата той замръзна. После направи най-глупавото възможно

нещо и се насочи към оръжието си. Стрелях, Роан също. Лъчите светлина прерязаха

през стаята и удариха пресягащата се ръка на Даскил. Миризмата на горяща плът

изпълни въздуха, а лазерът беше отрязал първите три пръста на ръката му.

Виковете му се присъединиха към тези на жена му. Роан ме погледна,

изражението му беше отвратено, когато поклати глава и тръгна напред. Тогава и жената

помръдна. Минута по-късно крещеше като банши, а в следващата държеше пистолет,

насочен към главата на Роан. Нямаше време за финес. Просто стрелях.

Целех се в ръката й, но тя се движеше толкова бързо, че лъчът удари рамото й.

Отделеният й крайник се пльосна на леглото, а оръжието – благодарение на факта, че

пръстите й още бяха увити около спусъка – стреля. Куршумът мина покрай носа на

Роан и се заби в стената зад него.

Жената почна пак да крещи. Високи звучи на ужас, но не й съчувствах. Не и

когато кучката се беше опитала да убие брат ми.

Той ме погледна, замига.

- По дяволите, това беше близо.

- Напълно. – Тръгнах напред, грабнах Даскил за врата и завлачих розовия му

задник от леглото. – Боби Даскил, арестуван си. Сега си завлечи задника надолу по тези

стълби.

- Но аз съм гол...

- Не ми пука. – Забутах го към вратата, с пръст още на спусъка.

Роан хвана крещящата жена за здравата й ръка, после взе чаршафа и го уви

грубо около тялото й. После я насили да върви напред.

Насочихме се надолу, после навън. Не усещах Куин наблизо, но преди да

попитам, мислите му нахлуха в моите. В колата съм. Нещата се затопляха леко, дори

със слънцезащитния крем и сянката от стената.

Загорял или се лющиш?

Загорял. Ако вампир гори, резултатът е смъртта на въпросния вампир.

Е, не искам да умреш преди да ти се закълна, така че, добър ход.

Смехът му отекна през ума ми, топъл и лек.

Даскил най-накрая осъзна, че отиваме на главната улица и спря, когато

стигнахме до вратата. Но твърд удар със задната част на лазера прекрати това.

Двата вана бяха през няколко къщи, единият за компютрите, другият, за да

трансферираме затворника.

Вратата на вана за затворника се отвори, когато приближихме, вонята на

вампира се разнесе. Вътре имаше най-малко трима пазители. Джак нямаше да рискува.

Подадохме затворниците и отстъпихме, когато вратата се затвори. Въпреки че

ванът беше подсилен, пак чувах писъците на жената, докато отпътуваха.

- Е, това беше почти лесно – каза Роан.



- И е приятна промяна – казах, потърквайки рамене. Беше дошъл моментът да

говоря с Джак, а не го очаквах много нетърпеливо.

Мога да... започна Куин.

Не, казах леко. Аз трябва да го направя.

- Райли, Роан – каза Джак в угото ми. – Влезте в къщата на Даскил и вижте какво

ще намерите. Друг ван е на път, за да се погрижи за охранителите. Дотогава ще останат

неутрализирани.

Което означаваше, че Куин беше бърникал в умовете им и им беше казал да

стоят. Докоснах слушалката и казах:

- Първо трябва да говоря с теб, шефе.

Той се поколеба, после каза почти неохотно:

- Влез тогава.

Роан ми се усмихна и бързо стискане на рамото за подкрепа, после се извъртя на

ток и се насочи към къщата. Поех си дълбоко дъх, за да успокоя стомаха си, после се

насочих решително напред.

Плъзнах вратата на вана и пристъпих вътре и бързо затворих, за да не рискувам

светлината да докосне Джак. Не че щеше, имайки предвид, че беше в другия край на

вана, седейки пред мониторите.

- Какво има, Райли? – попита той без да вдига поглед.

- Не искам да бъда пазител повече. – Казах го бързо, защото иначе думите биха

заседнали в гърлото ми.

Той се облегна на стола си и повдигна ръце, кръстосвайки пръсти на главата си.

Имаше лека изненада в зелените му очи.

- Не можеш да напуснеш Директората. Наркотиците още ти влияят и нямаме

представа в каква посока ще поемат промените.

Гадното усещане в стомаха ми се увеличи, качи се в гърлото ми и за миг ми

попречи да дишам. Всичко отиваше по дяволите – всички ми мечти и надежди да си

тръгна се превръщаха в пепел, просто защото знаех, че това, което казва, е истина.

- Но...

- Относно това няма никакви „но”-та – каза той тежко. – Нямаме представа какво

може да се случи, а е прекалено опасно за тези около теб да те оставим без наблюдение.

- Трябва да има нещо средно, Джак. – Казах го меко, без отчаянието, горящо в

мен. – През последните години се отказах от толкова мечти и надежди, наистина не

искам да се отказвам от още. Искам да живея достатъчно, че да видя как растат децата

ми. А и двамата знаем, че това няма да се случи, ако остана пазител.

- Райли – каза той с мек глас, - толкова се отегчаваше от това да ми бъдеш

асистентка, когато беше такава. Сега, когато си обучен ловец, силно се съмнявам, че

толкова лесно ще се върнеш към работата в офиса.

Може би. Може би не. Но той не казваше „не” направо, така че още имаше

някаква надежда.

- Джак, не мога да продължавам така. Няма.



- Знаеш изборите, Райли. Или сме ние, или военните.

Толкова за надеждата. Зяпнах го за момент, с по-суха уста от пустинята.

- Това заплаха ли е?

Той отвърна на втренчения ми поглед, в зелените му очи нямаше много

съчувствие. Не се отказваше, не се предаваше.

- Не. Само ти казвам какви са опциите ти. Не са се променили. Никога няма да се

променят. – Той направи пауза. – Военните те наблюдават.

Стиснах юмруци и се заборих да остана спокойна – борех се да не показвам

страха си. Което беше безполезно, имайки предвид, че той беше вампир, и така или

иначе щеше да го усети. Не можеше да не го направи, след като пулсът ми беше

толкова ускорен.

- Не можеш да ме накараш да направя което и да е от двете – казах с острота,

която беше наполовина ярост, наполовина страх. – Ще се боря с теб, ще се боря с

Директората, дори с австралийските военни, ако трябва.

- Райли – каза той меко. – Може да си силен телепат, но такъв съм и аз, а и

директор Хънтър.

- Както и Куин – отговорих. – Не мисли, че ще бъда сама в която и да е битка. –

Защото ако опиташе нещо такова, нямаше да загуби само мен, а и Куин, Роан и Диа.

И той го знаеше. Това говореше разочарованият му гняв, който прогаряше

кожата ми.

- Ами компромис? – казах, отчаяно борейки се с нуждата да кръстосам пръсти.

Да се моля на богове, в които не вярвам.

- Какъв компромис?

- Имаш специалист консултант за книгите. Диа е такава. Защо и аз да не бъда?

- Което означава – каза той бавно, - че ще идваш на местопрестъплениията, за да

говориш с души, когато е необходимо?

- Да. – Нямаше да ми харесва, но щях да го направя, ако това означаваше, че

нямаше да рискувам живота и крайниците си всеки ден с работата като пазител.

Той ме изучава за момент, сякаш преценяваше колко съм сериозна, после каза:

- Това само по себе си е риск. И двамата го знаем.

Да, говоренето с души беше риск. Можеха да ме източат до момент, в който да

не съм способна да напусна кралството им. Но ключът беше в намиране на начин,

който да пасва и на двамата – и да заменя по-големия риск с по-малък беше начинът.

- По-малката от две злини е, Джак, и дава и на двама ни нещо, което искаме. – А

и ми даваше възможност за почти нормален живот. Предоставяше ми възможността да

отгледам Лиандър и бебетата и да окажа стабилно, нормално влияние в живота им.

Той ме изучава за още няколко много дълги минути, после лека усмивка докосна

устните му.

- Знаех си, че това ще се случи. Особено имайки предвид, че си намери собствен

заместник.



Надежда се надигна в мен, но я отпратих. Трудно. Познавах съдбата достатъчно,

че да не й се доверявам толкова лесно.

- Това ''да'' ли е?

- По-скоро е „бих могъл да живея с такава сделка”. – Той се поколеба и ме

изучава мрачно. – Което не казва, че директор Хънтър ще го направи.

- Но ще подкрепиш идеята?

- Райли, много неща съм, но не съм глупав. И не искам да унищожа останалото

от дневната дивизия. – Той се усмихна мрачно, после добави: - Нито искам да вляза във

война с мъжа, който е най-добрият ловец, произвеждан някога от съвета.

Извиках радостно така, че сигурно и в Сидни са ме чули, после затичах напред и

се метнах в ръцете на Джак. Той ме хвана със сумтене, но смехът му затича около мен.

- Не се надявай много. Както казах, още трябва да получа одобрение от директор

Хънтър.

- Знам, знам. – Но щом Джак одобри, това бяха три четвърти от битката.

Директоратът може и да беше на сестра му, но дивизията на пазителите беше негова.

- Тогава освободи врата ми от ръцете си и иди да помогнеш на брат си да

почистите къщата. Приеми го като последната си задача като пазител. – Той се

поколеба, зелените му очи внезапно станаха сериозни. – Освен ако, разбира се, не

искаш официален статус, когато се оправяш с копелето, което те отвлече.

Отстъпих назад, радостта ми изведнъж замря.

- Ще го направим на територията на Дженсън. Ще приложим закона на

глутницата.

Той кимна наполовина.

- Пак няма да навреди да имаш Директората зад гърба си. В крайна сметка той

отвлече Евин и сродната му душа, отвлече теб и ти проми мозъка и беше дяволски

близо до убиването на Куин. Смъртта му е сигурна. Така че, ако желаеш, това може да е

последната ти официална задача.

- И няма значение по кой начин ще я изпълня?

- Не ми пука, стига копелето да умре.

- Ще умре. Така трябва.

Джак кимна.

- Тогава иди да помогнеш на брат си, а аз ще задействам документацията. И за

двете неща.

- Благодаря, Джак. Страхотен си.

Наведох се напред и целунах бузата му и, мамка му, той се изчерви.

- Просто върви и ме остави да свърша малко работа.

Ухилих се и само дето не заскачах от вана.

Само още едно нещо и животът ми щеше най-накрая да е мой.

Това беше ако преживеех срещата с Блейк



Глава шестнадесета Превод: rescho0o


Колкото и нетърпеливи да бяхме всички да се изправим срещу Блейк, не беше

толкова просто като да отидем в глутницата Дженсън и да го предизвикаме. Трябваше

да спрем цялото му проклето семейство, защото Блейк беше само една отровна глава на

Медуза. Отрежи я и на нейно място ще порасне друга.

А който го заменеше, вероятно щеше да е още по-настроен за отмъщение.

За да сложим край на цикъла, трябваше да сложим край на всички тях. Може би

тогава тези, които не харесваха начина на живот в глутницата, щяха да живеят

свободни от тиранията и лишени от страх.

Затова отделихме ценно време в преследване на всеки един от наследниците и

завоеванията му. Където беше възможно, Джак изпрати вампири, които да прочетат

умовете им и да вземат информация. Бързо стана ясно, че промяна в състоянието на

Дженсън не идваше от добър мениджмънт, а по-скоро изнудвания, грабежи и дори

убийство. А и както подозирах преди време, Хенри Бочели – мъжът, който беше наел

червената мазда да ме проследи. – е един от псевдонимите на Блейк. Имаше още

няколко, както и Тайсън и повечето му синове.

На практика работехме постоянно. Събирахме доказателства, навирахме пръст в

банковите им сметки и хакнахме компютърните им системи, като бавно, но сигурно, се

подготвяхме да се справим с всички тях.

Когато Джак искаше отмъщение, го получаваше. А и със силата на Директората

зад него, беше доста добра гледка.

В края ни отне почти три дни да стигнем до северните територии. Самолетът на

Куин се приземи на Алис Спрингс в четири и четирийсет и пет, ние тримата и едната

ни чанта се бяхме насочили към паркингите.

Въздухът беше топъл и чист, миришеше като у дома. Вдишах дълбоко,

наслаждавах се на крехкостта му, на начина, по който миризмите внезапно изглеждаха

много по-остри.

Щеше да е хубаво да се връщаме тук от време на време. Може би след като

приключехме с Блейк, това щеше да е възможно. В крайна сметка имахме причина.

Сега имахме семейство.

Винаги си имала семейство, изкоментира Куин. Само дето не беше по

рождение и по кръв.

Разбира се, беше прав.

Когато бродиш по земята толкова дълго, колкото мен, научаваш някое и друго

нещо. Той се усмихна, но тъмните му очи бяха сериозни. Каквото и да се случи днес, аз

и Лиандър ще бъдем винаги тук.

Знам. И това стопли места в мен, които бяха студени и празни толкова дълго.

Голям черен джип отби. Евин и Линдал излязоха. Евин се усмихна, когато ни

видя, но после изражението му стана изненадано.

- Няма оръжия?



- Не ни трябват – каза Роан със спокоен глас. И въпреки това неизказани насилие

и вълнение покриваха всяка негова дума, движение. Превключването на режим пазител

още не беше осъществено, но скоро щеше да се случи.

- Но той ще разбере, че сме там, в секундата, в която влезем в земите на

глутницата – коментира Линдал меко. – Ще има стрелци.

- Което е причината – казах, отваряйки задната врата на джипа, - да те помолим

да наемеш такова возило, а не просто обикновена кола. Знаеш местоположението на

всички гранични пазачи. Ти, Линдал и Куин ще отидете до всеки един от тях и ще ги

свалите, докато ние влезем в земите на глутницата.

Той се намръщи още повече.

- Но ние не използваме джипове, за да се движим от място на място. Няма

нужда, когато бързото тичане е най-добрият начин да стигнеш някъде или да

приключиш преобразяване. Ще знаят, че нещо не е наред, в секундата, в която го

забележат.

- Блейк още прави изненадващите си проверки, нали? – попита Роан,

подпирайки се на джипа и скръствайки ръце.

Не беше точно въпрос, защото вече бяхме научили отговора от умовете на

семейството му.

- Да, но...

- Но – казах аз – скорошен инцидент с кола е счупил крака му и въпреки че е

сменил формата си, за да го излекува, инфекцията се е задълбочила и е преминал

няколко операции, за да се оправи. Наредено му е да пази крака си колкото е възможно

повече, във вълча или човешка форма.

Което обясняваше куцането му, когато се изправи пред мен след инцидента с

камиона. И защо изглеждаше толкова пребит.

Линдал ни зяпна.

- Откъде знаете всичко това, когато ние дори не знаехме?

- Ние сме пазители – каза Роан. – Знаем всякакви простотии.

Евин повдигна вежда, забавлението воюваше със загрижеността.

- Това не променя факта, че в секундата, в която влезем, ще знаят, че не сме

Блейк, и ще предупредят глутницата.

- И тук идва това – каза Куин и повдигна чантата, която носеше. – Това е

предавател за активни смущения. Когато го включа, всички телефони и радиа спират да

работят. А когато приближим, ще виждат Блейк, не нас.

Евин го зяпна.

- Можеш да направиш това?

- И то лесно.

- Леле. – Той преглътна. Очевидно никой не му беше казал колко точно силни

можеха да бъдат старите вампири.

- Освен това – добавих, - когато с Роан влезем в земите на глутницата, това ще

привлече вниманието им и ще ви даде време. Блейк няма да нареди да се приключи

бързо с нас. Ще иска цялата глутница да стане свидетел на загубата ни.



- Но...

- Ще бъде наред. Ние ще бъдем наред. А вие с Линдал ще сте на сигурно – Куин

ще се погрижи за това. – Погледнах часовника си. Бяхме добре с времето. Джак беше

направил финала на шоуто – арестувайки всички различни синове и дъщери, които не

бяха в територията на глутницата, - беше уредил всичко за шест, а на нас ни трябваше

близо час да стигнем до земите на Дженсън. – Сега спри да се притесняваш, качи се в

колата и ни закарай там.

- Не се притеснявам за мен и Линдал – каза той, но се качи в колата и запали

двигателя.

Беше си цяло пътуване. Седях отзад между Куин и Линдал, ръката на Куин

отпусната свободно около раменете ми, а пръстите му нежно галеха рамото ми. Това

докосване беше успокоително и въпреки това ми даде сили.

През по-голямата част от живота си избягвах този сблъсък, към който се движех

сега, и беше дяволски приятно да знам, че не съм сала.

Бях ли уплашена?

По дяволите, да.

Бях виждала вълчи битки. Бях наясно колко кървави можеха да бъдат. Колко

смъртоносни. И въпреки че вярвах и в моите бойни умения, и в тези на Роан, не вярвах

на съдбата. Нямаше безгрижно да ида там и да си мисля, че всичко ще стане по нашия

начин.

Знаех, че и двамата щяхме да пострадаме в процеса.

Но дълбоко в мен също така гореше глад да го направя.

Това беше последната стъпка в сбогуването с предишния ми живот. От сега

нататък щях да се фокусирам върху мен, Куин, Роан и Лиандър и глутницата и живота,

който щяхме да си създадем.

А най-много от всичко това ме прекара през страха.

Равният червен пейзаж скоро отстъпи мястото си на червени скали и извисяващи

се хълмове, които изпълваха земите на глутницата. Колкото повече се приближавахме,

толкова растеше гадното чувство в стомаха ми, и по времето, когато Евин отби

отстрани на пътя, наистина мислех, че ще повърна.

- Това е то – каза Евин, гледайки към мен през огледалото за задно виждане. –

На пет минути от границата ни сме. Трябва да скъсим вътрешното разстояние, ако

искаме да минем през първия страж.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.

- Тогава да го направим.

Куин отвори задната врата и излезе. Вечерният въздух се уви около мен,

изпълнен със суровостта на природата. Поех си отново дъх, стабилен дъх, после

излязох.

- Късмет – прошепна той, ръцете му се увиваха около талията ми, после ме

целуна нежно. – Няма да ти казвам да бъдеш внимателна, защото, имайки предвид

какво ще се случи, това би било безполезно изявление. Но се опитай да не те премазват

прекалено. Пълнолунието е след няколко дни, а и ни чака сватба по залез.



- Нямам намерение нито да пропусна сватбата ни, нито да се осакатя толкова, че

да не мога да се насладя на първата ни нощ като женена двойка. – Отново го целунах. –

Въпреки че осъзнаваш, че след като ще бъда вълк, когато луната изгрее, няма да бъде

обичайната човешка нощ.

Той се усмихна и прокара нежно пръст по бузата ми.

- Разполагаме с остатъка от живота си, за да празнуваме сексуално. Тази нощ ще

бъде празненство на събитието, което никога не съм мислил, че ще се случи.

- Райли – каза Роан меко зад мен.

Целунах бързо Куин още веднъж, после се извъртях и погледнах Евин.

- Куин ще ви каже когато е безопасно да приближите.

Той кимна.

- Ще се видим тогава.

Погледнах Линдал, която изглеждаше определено изнервена, после хванах

ръката на Роан и тръгнахме без да поглеждам назад. Когато пресякохме невидимата

линия, която маркираше началото на територията на глутницата, нещо в мен потръпна

– нетърпеливост, глас, който досега беше останал на заден фон.

Вълкът в мен го искаше.

Искаше го много.

Пуснахме се и затичахме. Не тичахме с всички сили, просто защото искахме да

бъдем забелязани. Блейк трябваше да знае, че идваме – и да уведоми всички, - преди

Куин, Евин и Линдал да извадят от строя пазачите.

Чувството, че ни наблюдават, скоро започна да се увеличава, докато целият ми

врат не започна да ме сърби от него. Напрегнатостта, произтичаща от Роан,

подсказваше, че и той го е усетил.

Продължих да тичам, но погледът ми преглеждаше пейзажа, търсейки пазачи, за

които Евин можеше да не знае. В крайна сметка Блейк със сигурност е предприел

стриктни мерки за сигурност, след като е задействал плана срещу мен. Беше достатъчно

умен, че да осъзнае, че Директоратът ще тръгне да си отмъщава, веднага след като

навърже нещата.

Беше срамота, че не беше достатъчно интелигентен, че да държи гнева и

нуждата си за отмъщение за себе си, вместо да ги показва.

Насочихме се по големия склон, който беше последната –преграда между нас и

мястото, на което бяхме отрасли. Стомахът ми още беше на възел, а сърцето ми биеше

ускорено. Достигнахме върха и спряхме като един.

Под нас беше долината от детството ни. В много отношения изглеждаше по-

скоро като голямо ранчо с всичките сгради, отколкото като град като Дундан. Старите

дървени сгради се сливаха с червените, които заобикаляха покрайнините, и

контрастираха ярко със светлите зеленини – футболното игрище, гробището и

няколкото акра, които заобикаляха язовирната стена, до която си играеше всяко дете,

което е израсло тук.

Имаше хора навън и наоколо, но още не изглеждаше да са ни забелязали.

Погледът ми почти се носеше по своя воля към красивата къща, която беше отзад – и

леко встрани – на главната събирателна къща. Там бяхме израснали. Това беше къщата



на дядо ни, но никога наистина наш дом, колкото и майка ни да се опитваше да го

накара да изглежда така. Дядо ни ни покровителстваше, хранеше ни и ни образова, но

никога не ни е обичал наистина. Бяхме наполовина вълци и в неговите очи бяхме петно

за името Дженсън.

Може би затова беше толкова сляп за висчко, което Блейк и семейството му ни

бяха причинили през годините. Винаги го спираше преди да пресече границата, но

мисля, че беше по-скоро за доброто на мама, отколкото за да защити нас.

Мама.

За първи път откакто всичко това започна започнах да мисля за нея наистина.

Никой от нас не я беше виждал повече от десет години. Не комуникирахме, не

споделяхме рождени дни, нито Коледа или Великден.

И въпреки това знаех, че ни обича.

Как щеше да реагира, когато ни види? Когато осъзнаеше това, което щяхме да

направим?

Как, по дяволите, щяхме ние да реагираме, когато я видим?

потреперих и потрих рамо. Роан ме прегърна яростно. После, без да каже дума, уви

пръсти около моите и тръгнахме надолу по хълма.

Забелязаха ни на около половината път. Първоначално не беше нещо повече от

просто хора, които спират за кратко да погледнат, после се заемат с това, което правеха,

но явно бързо се беше разпространило кои сме. До момента, в който стигнахме дъното

на долината, бяхме събрали цяла тълпа.

Но беше тиха, а това беше странно.

Роан пусна пръстите ми, когато наближихме първите сгради, но остана близо,

раменете ни се удряха едно в друго, докато вървяхме. Напрежението, което се носеше

окоо него по-рано, беше изчезнало, и той вървеше с лекотата на хищник, който знаеше,

че плячката му не може да му избяга.

Искаше ми се да мога да го имитира, но това просто не беше възможно.

Миризми се увиха около нас, пълни с познатост и спомени. Затворих ума си за

тях и се концентрирах върху фигурите, които ни гледаха, чудейки се какво си мислят,

но не смеех да проверя. Израженията им бяха затворени, нечетими, и за един нелек

момент се почудих дали не сме сбъркали в преценката си за глутницата. Чудех се дали

не бяхме захапали повече, отколкото можехме да преглътнем.

Продължихме по лек наклон към главната зала. Блейк можеше да е навсякъде,

но залата беше седалището на властта на глутницата. Там се разрешаваха деловите

въпроси, там се раздаваше справедливост и се празнуваха големите събития.

Ако знаеше, че идваме – а досега със сигурност знаеше, - значи щеше да бъде

там.

Разбира се, изправянето ни един срещу друг нямаше да се случи в залата, а по-

скоро в зоната зад нея. Там се разрешаваха кръвните проблеми и се решаваха

предизвикателствата за властта.

Там Блейк беше убил дядо ми и беше поел лидерството, а сега там щеше и той

да срещне собствената си смърт.



Зад ас тълпата продължи да се увеличава, наобиколи ни и ефективно отряза

изхода ни. Мирисът на дом, очакване и вълк ме наобиколи, изпълни дробовете ми и

изви стомаха ми. Свих пръсти, но не ми помогна особено да се успокоя.

От сградата пред нас се появиха две фигури. И двете бяха мъжки с широки

рамене и силни телосложения. И двете фигури ни гледаха презрително.

Блейк и брат му Тайсън.

Погледнах часовника си. Минаваше шест. Половината от операцията на Джак

беше започнала. Ако Блейк подозираше, че империята му се разпада пред очите му,

нямаше да стои тук толкова спокоен.

Спряхме, когато между нас имаше около петнайсет метра, Роан точно до мен.

Това беше моята битка, моето отмъщение. Той беше тук като подкрепление, въпреки че

истината беше, че беше по-добър боец от мен. А и трябваше да бъде, ако искаше да

повали Тайсън, който беше широк почти два пъти колкото него.

- Нарушаваш границите, вълчице – каза Блейк, гласът му отекваше в откритата

тишина.

- А ти, Блейк Дженсън, си обвинен в измама, отвличане и убийство. – Извадих

лист хартия от джоба си и го захвърлих в краката му. – Ако желаеш, можеш да

прочетеш обвиненията.

Той не си направи труда да погледна документа, просто го остави да се вее в

краката му.

- Значи си тук да ме арестуваш? – Изражението му беше подигравателно.

Презрително. – И двамата знаем, че правилата на земята на глутницата не ти дава

подобна власт.

- Правилата на глутницата не дават на полицията подобна власт – поправих го. –

Но ние не сме полицията. И не сме тук да те арестуваме.

- Тогава за какво сте тук?

- Да изпълним присъдата.

През тълпата се понесе шушукане, възходящо и низходящо като приливите и

отливите. Нито Блейк, нито Тайсън изглеждаше притеснен.

- Както казах, законите на глутницата ме защитават. Убий ме и семейството ми

ще накара теб, Директората и цялото ти семейство да си платял – законно и парично.

Усмихнах се тънко, без съмнение изражението ми беше толкова презрително,

колкото и неговото.

- Точно сега и твоето семейство, и това на Тайсън – всеки син, дъщеря, брат,

сестра – се проследяват от хора от Директората. Съдбата им до голяма степен зависи от

това колко дълбоко са замесени в схемите ти. Аз лично нямам нищо против да изтрият

всяка частичка от твоето ДНК-а от лицето на Земята.

Това изтри усмивките от лицата им. Блейк стисна юмруци и пристъпи напред.

- Няма да посмееш.

Пристъпих напред, гледайки го очи в очи.

- Предупредих те какво ще се случи, ако отново ни погнеш. А това е само

началото.



- Какво имаш предвид? – попита Тайсън и за момент в изражението му имаше

съмнение и несигурност. Но Тайсън, въпреки размерите си, никога не е бил и

наполовина толкова силен, колкото брат си.

- Имам предвид – казах меко, погледът ми не се помръдна от този на Блейк, - че

те предизвиквам на ad vitam aeternam. – Което беше стар латински израз, който

означаваше за вечен живот.

С други думи, битка до смърт.

Очите му се ококориха още толкова, после тръсна глава и се засмя.

Засмя се.

Този човек беше по-голям кретен, отколкото смятах.

Никой друг не го намираше за смешно. Нито дори брат му, чието изражение сега

се колебаеше между несигурност и страх. Тайсън очевидно имаше някаква представа за

проблемите, в които се намираха. За разлика от Блейк.

- Райли, Райли, Райли – каза Блейк, бършейки очите си, сякаш имаше сълзи от

радост. – Не можех и да моля да по-добро разрешение на проблема ни.


- Как така?

- Защото излизах от пътя си да не те убия, а ето те теб, предоставяш ми на

поднос идеалната възможност, и то без намесата на Директората. – Той поклати глава,

сякаш не можеше да повярва на късмета си. – Ще се насладя на разкъсването на

гърлото ти толкова, колкото се насладих и на разкъсването на това на дядо ти.

- Ако издържиш толкова дълго, си добре дошъл да опиташ – казах меко и

отстъпих назад.

Роан зае мястото ми.

- Тайсън Дженсън, предизвиквам те на ad vitam aeternam.

Блейк се намръщи.

- Не можеш. Той вече не живее в тези земи...

- Не, но има собствена глутница в Куинсленд – каза Роан равно. – Но сега е тук,

следователно е под правилата на тази глутница. Проверихме.

Изражението на Блейк помръкна.

- Знам правилата...

- Къде е синът ти Лоден? – прекъсна го Роан.

Юмруците на Блейк се свиха.

- Той няма участие в отмъщението ми. Няма роля на арената.

- Съдът ще реши дали той е замесен в случилото се с Райли, но имаме

доказателство, че той е изцяло потопен в схемите ти. – Роан направи пауза, но Блейк не

хаби дъха си, за да отрича. – Значи има избор. Може да приеме предизвикателството на

арената с мен или да бъде арестуван и да рискува делото му да се разглежда в

Директората.



А ако Директоратът – под маската на Джак – сметнеше, че престъпленията му са

достатъчно лоши, тогава Лоден щеше да умре независимо от всичко. Няма „ако”, „но”,

нито „може би”.

- Къде е той, Блейк?

Нещо проблесна в очите му, но беше прекалено бързо, за да го идентифицирам.

Можеше да е страх или пресмятане, а вероятно и двете.

- Не е тук. Проверява границите.

Роан ме погледна с една вдигната вежда. Не вярваше на Блейк повече от мен. Но

нямаше значение. Лоден можеше да се крие засега. По-късно щяхме да го открием

доста лесно.

- Какъв е отговорът ти, Тайсън? – попита Роан.

Нямаше избор, и двамата го знаехме. Когато предизвикателството беше

отправено, нямаше начин да се измъкнеш от него.

- Да. Отговорът е да. – Тайсън поклати глава и погледна почти горчиво брат си.

– Уби всички ни с нуждата си за отмъщение.

Блейк се извъртя да го погледне.

- Ние ще спечелим. Не се съмнявай в това. – Той погледна отново към нас и се

изплю. Храчката му падна в краката на Роан. – И преди сме побеждавали този боклук.

Ще го направим отново.

Роан само се усмихна. Нямаше нищо топли или приятно в усмивката му.

- Тогава да се заемаме.

- Да, нека – каза Блейк арогантно. – Трябва да съм на едно място по-късно

вечерта.

Той се извъртя, обърна ни гръб, показвайки неуважението си. С брат ми се

спогледахме, видях лекото извиване на пръстите му, когато изкушението се адигна,

видях дълбокия глад и очакването в очите му. Но той не каза нищо, нито аз. Просто

последвахме отмъщението си към арената зад залата.

Там вече се беше събрала тълпа. Погледът ми премина през морето от лица, но

не виждах никой познат. Ако майка ни беше там, се е променила отвъд

разпознаваемото.

Но силно подозирах, че не е там. Без съмнение е била принудена да гледа как

Блейк разкъсва баща й, а сигурно не вярваше много, че ще спечелим тази битка. Никой

с нормален разсъдък не би искал да вижда подобно насилие отново.

Арената беше малко над акър по големина и беше позиционирана на лек наклон.

Земята беше осеяна с камъни и паднали дървета, а в почвана никога не е растяла трева.

Сякаш кръвта на всички, които са се били и загинали тук, беше направила земята

безплодна.

Когато се приближихме, вратата се отвори.

- Левия ъгъл – каза Блейк, когато четиримата минахме през нея.

Левият ъгъл беше главната позиция. Беше близо до водата и бе позициониран в

горната част на наклона. Знаехме, че Блейк ще го иска, въпреки че като предизвикали,

наше беше правото да изберем ъгъл.



Запристъпвахме бавно надолу, наблюдавани от безмълвната тълпа, заобиколени

от очакването и напрегнатостта им. Изпънах рамене, опитвайки се да не им позволя да

ме достигнат.

- Трябва да приключим бързо – каза Роан меко. – Не може да грешим, а

определено няма съмнение какво ще си мислят всички, ако нещо такова се случи

отново.

- Блейк управлява от години и познава арената доста добре. – Съблякох якето си,

когато приближихме другия край на арената. – А и тежи повече от мен. Това ще

проличи в битката.

- Може да е по-голям, но ти си по-бърза и по-силна. – Той хвана ръката ми. – Ще

бъдеш наред.

- Знам. – Също така знаех, че нямаше да е толкова лесно, колкото смяташе Роан.

Извих рамене, разтеглих крака. Приготвях се, колкото може някой да се

подготви за бруталността, която представляваше вълчият бой.

На средата на арената се разви зелен флаг. Рог изви незабавно, информирайки

тези, които още не бяха наясно, че ad vitam aeternam щеше да започне. Когато

последните нотки на бриза изчезнаха, флагът се спусна.

С Роан скочихме напред като един, сменяйки формата си, докато тичахме към

хълма. Блейк и Тайсън вече бяха на половината път, което означаваше, че бяха

прескочили флага, гняв изпълваше въздуха.

Отклоних се вляво, махайки се от пътя на Роан, затичах под ъгъл през хълма.

Блейк се придвижи да ме пресрещне, направи няколко гигантски крачки преди да

скочи. Срещнахме се във въздуха, гърдите ни се сблъскаха, звукът отекна през арената

като камшик. Оголих зъби и издишах в лицето му, ръмжейки и съскайки. Зъбите му се

плъзнаха по носа ми, забивайки се в плътта, когато паднахме на земята. Извих се,

скачайки на задните си крака, когато той ме нападна. Гърдите ни отново се сблъскаха, а

зъбите ми се забиха в гривата на врата му. Той се отдръпна, но аз увиснах, извивайки и

тръскайки глава, опитвайки се да откъсна плът. Той изсумтя и замахна с лапи,

кучешките му зъби се забиха в ухото ми. Пуснах го и отскочих назад. Усетих кръвта,

която потече по врата ми, плътна и топла.

С ъгълчето на окото си видях сребърен проблясък на далечния покрив.

Пушка.

Насочена към Роан, не към мен.

Обля ме ярост. Трябваше да се досетя, че копелето нямаше да играе по

правилата.

Блейк издиша. Извих се, отърсвайки се под скока му, после затичах с всички

сили, които имах, към Роан. Чух пукота на изстрела и скочих, сменяйки формата си,

директно към брат си. Ударих го точно когато скачаше към Тайсън, чух изненадата му,

когато го хванах с двете си ръце и извих двама ни от пътя. Тайсън полетя над нас, но

Блейк беше отзад.

Куршумът, предназначен за главата на Роан, уцели крака ми вместо нея. Беше

сребро и прогоря адски, но поне излезе от другата страна, без да нанесе някакви

очевидни повреди. Поне веднъж съдбата ми даваше почивка.



- Снайпер на покрива – казах, пускайки корема му и извивайки се на крака. Той

се изправи на неговите, срещайки гърдите на Блейк, когато големият червен вълк

скочи, поваляйки го на страна преди да се обърне и да види щурма на Тайсън.

Останах в човешка форма и затичах с всяко сетиво, съсредоточено в снайпера.

Отново се целеше. Имаше само един начин да го спра. Отворих щитовете си и го

ударих с цялата си телепатична сила. Усетих леката съпротива на наножицата преди да

се пукне под силата на удара ми и се забих в ума му. Това не беше нежна атака. Беше

бърза, страшна и брутална, и умът му се пречупи лесно като наножицата.,

Лоден Дженсън не беше мъртъв, но умът му беше.

Наведох се, взех един камък и го запратих към Блейк. Движех се толкова бързо,

че дори не видя какво се насочва към него, и камъкът го удари с пълна сила, счупвайки

носа и челюстта му. Яростното му ръмжене се превърна във висок вик на болка и той

остана на място, клатейки глава, за да изчисти кръвта, която запълваше очите му.

- Дадохме ти възможност да играеш честно, Блек. Подчинихме се на законите на

арената, когато можехме просто да дойдем и да ви убием и двамата. Ти избра да се

биеш мръсно, затова точно така и ще те убием.

Като казах това, смених формата си и затичах към него. Той ме видя в

последната секунда и скочи встрани, но сега гневът водеше движенията ми и той беше

прекалено бавен. Ударих го странично и го запратих да лети. Той се извъртя, отчаяно

опитвайки се да застане на крака и да избяга, но аз го ударих отново и го повалих на

земята.

После повторих процеса отново и отново до момента, в който не можеше да се

изправи, за да ме удари.

Той продължаваше да опитва. Това му го признавам.

Ударих го още веднъж, после смених формата си и скръстих ръце, докато го

гледах как се изправя на крака. От другата страна на арената се чу ниско ръмжене, след

това ужасяващ вик, който беше прекъснат рязко.

Роан довършваше Тайсън. Сега бяхме само аз и Блейк.

Той се изправи на лапи, главата му беше ниско, счупените му зъби бяха оголени.

В очите му имаше гняв, в тялото му – напрежение. Чакаше последния удар.

- Както казах, ти започна да играеш мръсно, така че възнамерявам така и да го

приключа. Блейк Дженсън, смени формата си. – Думите почти не бяха излезли от

устата ми, когато го сритах с всичката си останала психическа сила. Преминах през

бариерите на наножицата му и ударих съзнанието му. Очите му се ококориха секунда

преди юмрукът на мислите ми да се увие около неговите. Смени формата си,

прошепнах в ума му. Стани човек.

Нямаше избор. Гневът му се изливаше около мен, безполезен, безсмислен,

докато тялото му смени формата си. В човешка форма лицето му изглеждаше по-

пребито, а сивите му очи блестяха с омраза и ярост. Но не можеше да помръдне.

Захватът ми около ума му беше прекалено силен.

Тръгнах напред, докато не бях нос срещу нос с него.

- Това е за детството ни – казах меко. – За невинността, която захвърли.



Вдигнах ръка и я забих във врата му. Усетих мускули и плът да се разкъсват,

докато гърлото му се счупи вътрешно. Издаде нисък звук на болка, но още не можеше

да помръдне. Не можеше да се бори.

Част от мен искаше да приключи всичко бързо, да счупи врата му и да си тръгне

от всичко, което той представляваше. Но не можех.

Това отмъщение ми беше нужно. Мразех го, но имах нужда от него.

- И за майка ми, която нямаше възражения срещу начина, по който се държеше с

нас; за дядо ми, който беше възрастен човек, когато ти го разкъса на тази арена; и за

доведения ми брат, чиято сродна душа отвлече и изтезава. За всички тях те удостоявам

със срамната справедливост да бъдеш убит на тази арена в човешка форма. – Направих

пауза, оставяйки думите ми да се разнесат. Видях гнева, омразата и най-накрая страха в

очите и ума му. – Може би в отвъдния си живот ще намериш ада, който направи

нашите животи, Блейк.

И с това го ударих за последен път, счупих ларинкса и врата му. Той падна като

камък, мъртъв преди да удари земята.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно, после погледнах нагоре.

Право в очите на майка ми.

Тя стоеше на оградата, лицето й беше спокойно, а сивите й очи не издаваха

много. Може и да не бях запозната с всички емоции, които показваше, а предполагам в

много отношения беше така. В крайна сметка аз бях тийнейджърка, когато напуснах.

Сега бях възрастна, а и трениран убиец освен това.

Но тя не се беше променила толкова – имаше няколко допълнителни бръчки

около очите и устата й и вероятно бели коси, но иначе беше такава, каквато я помнех.

Продължих да я гледам втренчено, несигурна какво да правя, какво да кажа.

Несигурна дали изобщо искам да кажа или направя нещо. Предупреждение премина

през кожата ми и знаех без да гледам, че Роан приближава. Той спря до мен, пръстите

му се мушнаха в моите, после и той започна да гледа втренчено жената, която ни беше

родила.

След момент тя се усмихна – кратка, топла усмивка, която казваше повече за

секундите, в които се беше появила, отколкото всички думи биха могли да изрекат.

Поех си отново треперещ дъх и се почувствах сякаш тежестта на света е на

раменете ми.

После казах, без да повишавам глас:

- Чрез тази смърт и по правилата на ad vitam aeternam сега аз съм начело на тази

глутница.

Погледът ми се плъзна върху тях. Никой не отмести поглед. Никой не

протестира или противодейства. Всички бяха напрегнати, чакаха. Това ме караше да се

чудя какво точно им беше казал Блейк за нас.

Продължих със същия мек глас.

- И първата ми заповед е следната: глутницата Дженсън няма повече да страда

от правилата на един мъж или един вълк. С правото си на водач, заявявам, че

глутницата вече ще бъде ръководена от съвет от трима.



Шепот се понесе из тълпата, звук, който беше развълнуван, доволен и учуден

едновременно. За глутница, която толкова дълго е управлявана от тирания, правото на

избор беше тотален шок.

- В резултат на това заявявам, че Евин и Раян Дженсън ще управляват, докато се

изяснят формалностите. Това ще се случи до два месеца. – Направих пауза, прегледах

арената, търсейки доведения си брат. Двамата с Линдал седяха близо до портата, а в

очите на Евин имаше сълзи. Тази част от плана не му я бяхме казали. – Евин Дженсън,

приемаш ли това задължение?

Той се изправи леко, очите му сияеха.

- Приемам.

Погледът ми се върна на майка ми.

- А ти, Раян? Приемаш ли поста?

- В чест на баща ми, който би бил толкова горд с това, което внуците му

направиха днес на тази арена, приемам.

Сълзи изпълниха очите ми и трябваше да ги прогоня. Горд беше дума, която не

се бях надявала да чуя, когато ставаше въпрос за дядо ни и нас.

Роан стисна леко ръката ми и аз прочистих гърло.

- Тогава формално отстъпвам поста си на лидер и оставям контрола на вас

двамата.

Прекъсна ни вик, който беше почти оглушителен. Роан ме грабна в ръцете си и

ме прегърна яростно.

- Готово е – каза. – Направихме го.

Не отговорих незабавно, просто се държах за него, докато тялото ми трепереше.

След малко яснотата, че някой приближава нарасна и аз се отскубнах от Евин, обърнах

се, за да погледна Евин и Линдал.

- Ела да се запознаех с брата и сестрите си – каза той меко, после се извърна и

тръгна.

- Брат и сестри – каза Роан с глупава усмивка на лицето си, когато ме погледна. –

Колко дяволски добре е да го казваш?

- Брилянтно – казах и последвахме Евин.

И беше брилянтно. Това място може и да не беше дом вече, но имахме

семейство.

Най-накрая, след всички тези години в пустошта, принадлежахме някъде.



Епилог Превод: darkness_angel Редакция: Vampire Lady

Вятърът развя върховете на дърветата, изпълвайки полумрака с шепота на

листата. Въздухът в планината бе студен, свеж от неотдавнашният дъжд и богат с

аромата на хора от гората. Разходих се из дърветата, босите ми крака потъвайки в

тревата и оставяйки мокри следи зад себе си.

След няколко часа пълната луна щеше да изгрее и щях да се превърна във вълк.

Но преди това, преди слънцето напълно да залезе, беше времето за обещания. Скоро

Куин щеше да стане мой, а аз негова. Всичко което трябваше да правя бе да не се

сещам за това което бе станало на този хълм, където той, Роан и Лиандър чакаха да

кажем думите, които ще ни свържат завинаги.

Единственото нещо което щеше да направи тази нощ още по-перфектна, бе това

Роан и Лиандър да извършат церемонията редом с нас. Но Роан все още отказваше и

Лиандър не го притискаше, разбираше причините му. Всички ги разбирахме, дори да не

бяхме съгласни с тях.

Но нямаше да развалям тази вечер, решавайки тези въпроси. Не и когато ще се

обвързвам с мъжа на мечтите ми. Пулсът ми препускаше, сърцето ми грееше и

всичкото това вълнение ме караше да танцувам от радост.

Високо над върховете на дърветата, небето бе ярък пламък от цветове, въпреки

че луната все още не се бе появила над хоризонта, жегата от нея се усещаше във

въздуха. Музика се впиваше във вените ми – изобилие което бе сладко и опияняващо.

Промяната щеше да дойде с тъмнината, но преди да стане, обещанията ни щяха да са

направени.

Изкачих останалата част от хълма. Последния слънчев лъч от този ден се скри

зад дърветата, когато се изкачих, затопляйки въздуха и осветявайки тримата мъже,

който ме чакаха там. Роан и Лиандър стояха от едната страна, ръцете им сплетени и с

глуповати усмивки, каквато бе и моята, по лицата им. Куин стоеше в средата, толкова

гол, колкото бях и аз, въпреки това което бе казал по-рано. И ох… той бе красив.

Просто красив. Усмихна се когато застанах пред него и за кратко се пресегна, за да ме

погали нежно по бузата.Притиснах се в допира му и мълчаливо казах:

Знаеш ли всички думи?

Много здраво са набити в мозъка ми от брат ти и любовника му, отвърна той.

Уверяват се, че няма да стават никакви грешки.

Също така се увериха, че и аз няма да направя никакви грешки, набивайки

думите във все още повредената ми памет. Въпреки големите усилия на Куин, не

всичко за миналото бе възстановено. Една част винаги ще липсва, но вече миналото

нямаше значение. Тук, сега и бъдещето имаха.

Добре, отвърнах нежно. Заплаших ги с това да им готвя цялата следваща

година, ако нещо се обърка.

Смехът му бе като мелодия, минаваща през мислите ми, светла и блестяща.

Тогава пусна ръката си и се поклони тържествено. Аз го наблюдавах, борейки се да

сдържа радостта си, борейки се да достигна сериозността, от която изискваше тази

церемония.

- Моят любим знае ли коя вечер е? – казах нежно.



Очите му грееха като черни скъпоценни камъни в полумрака, изпълнени с такава

топлина и любов, които заплашваха да превземат дъха и думите ми.

- Вечерта на пълнолунието, - отвърна тържествено. – Нощта на

обещанията. – Пристъпих напред, притискайки тялото си до неговото. Усещайки вече

бързият ритъм на сърцето му като ехо от вълнението ми. Усещайки втвърдената

топлина на ерекцията му равна на моето желание. – Нощта на съдбата. - Въздухът се

раздвижи около нас, образувайки сякаш магическа енергия, която накара косъмчетата в

задната част на врата ми да настръхнат. – Ти си моето сърце, моята душа, - каза той,

ръцете му увивайки се около китките ми и държейки ме здраво.

- Както ти си моето сърце, моята душа, - повторих аз. Магията във въздуха

стана по-силна, разнасяйки се през гората, отговаряща на ритъма на дишането ни,

отговаряща на биенето на сърцата ни.

- Танцувай с мен, тази нощ и за останалата част от нашите нощи, - отвърна

той. – Докато луната блести в небето и докато ние живеем под нея.

Смених леко позицията си, подготвяйки се за по-интимните изисквания на

церемонията.

- В нейно име ти предлагам тялото си.

Желание и още нещо – нещо повече неосезаемо и могъщо – се завъртяха около

нас, затопляйки сърцето ми, теглейки душата ми. Топлината му се плъзна в мен,

толкова дълбоко, сякаш претендираше за всеки сантиметър от мен. И Боже, беше

хубаво.

- В името на нейната сила, - каза той, докато бавно започна да се движи в мен, -

ти предлагам сърцето си.

Енергията във въздуха ставаше по-гореща, изгаряйки кожата ми, карайки всички

малки косъмчета да настръхнат.

- В името на нейната сянка, ти предлагам душата си. – Думите ми бяха

задъхани, почти недоловими, изгубени в приятни пристъп на сетивата ми и лекия полъх

във въздуха. Нямаше значение. Магията в нощта ги чу и призна ги.

Ръцете му се спуснаха към дупето ми, хващайки го пламенно, държейки тялото

ми плътно прилепнало до неговото, докато движенията му станаха по-бързи.

- Приемаш ли дара на моите семена? - изръмжа той.

Тласъците му бяха дълбоки, силни, бързи и светът се въртеше, изгаряше, със

сила, докато не се усещаше така, сякаш нямаше никакво разделение помежду ни, сякаш

плътта ни, магията, луната и нощта бяха едно цяло.

- Да, - възкликнах. – Приемаш ли обвързването на луната и обещанията които

дадохме на нощта?

- Да, - изрева той. – Да!

Думите едва бяха казани, когато свърши, тялото му остана неподвижно срещу

моето, силата на освобождението изтръгна името ми от гърлото му. Топлина, сила и

магия избухнаха около нас, през нас и оргазмът ми дойде в този момент, премахвайки

всички мисли и потапяйки ме в бездна, която бе чисто и неподправено блаженство.

Поставих чело срещу неговото, отчаяно опитвайки да си поема въздух, отчаяно

опитвайки да игнорирам надигащата се горещина от предстоящата нощ. Скоро щях да



се преобразя, но имаше още думи за казване.Затова си поех дълбоко дъх и вдигнах

глава, вглеждайки се в красивите тъмни басейни, които бяха очите му.

- Нека луната благослови този съюз и ни даде дълъг живот заедно.

Той се усмихна и нежно избърса потните кичури коса от челото ми.

- И това което луната обвърза, нека никой мъж или жена раздели! –

Приведе се напред и ме целуна. Нежно, сладко. Тогава се наведе и взе малък, увит с

коприна пакет от краката си. – И сега, за човешката част от церемонията. – Отвори

коприната, разкривайки два еднакви пръстени черен оникс. Взе по-малкият от двата и

го плъзна на пръста ми. – С този пръстен се венчавам с теб.

Усмихнах се и повторих процеса. После се хвърлих в обятията му и казах:

- Не може да се отървеш от мен сега, вампире. Мой си до вечността.

- И не бих се сетил за по-добро място за живеене и смърт.

- Тичай с нас довечера.

- О, това и възнамерявам да направя. Булката ми няма да прекара първата

си брачна нощ с брат си и неговия любовник.

Засмях се и го целунах, с всичката тази пламенна радост в сърцето ми. Зад нас се

чу вик от радост, после изведнъж Роан и Лиандър бяха отгоре ни, прегръщайки,

целувайки ни и плачейки. Това бе перфектния начин да започнем новия си живот

заедно. Като семейство, като една глутница.

Но докато повика на луната ставаше все по-ожесточен и по-ожесточен, и

вълнението от промяната накара телата ни да трептят, Лиандър направи нощта малко

по-съвършена.

- Ето, - каза той и ми подаде малка снимка.

Взех я и я погледнах, но не бях в състояние да добия смисъла на черно-бялата

снимка.

- Какво е? – попитах, поглеждайки нагоре.

- Това, - каза с усмивка, която освети цялото му лице, - са нашите бебета.

Райли Дженсън, ти и аз ще имаме близнаци.



Internet

пазителката райли дженсън 9 лунна клетва