Пазителката Райли Дженсън: Най-тъмната целувка – Кери Артър (Книга 6)

Глава първа Превод: pokera336

Редакция: Vampire Lady

Падането от дърво не беше моята представа за забавление.

Птици безброй минават през това всяка година по целият свят, но те трябва да го

правят само веднъж и за тях е просто – успей или умри, опитвайки се.

Аз не съм птица или готова да умра. Не и лесно все пак. Аз бях дампир, рожба на

новосъздаден вампир, чиито умиращи семена някак са попаднали във върколака, който

го е убил и са създали живот, освен това костите ми са изключително силни. Да ме

бутнат от дърво не би ме убило както тези птичета. Но, за Бога, все още боли.

Имам предвид, че вълците не са направени да летят и мускулите, които използват

жените или вълците трудно се нагаждат към летене.

Не, че практически исках да съм птица. И не птицата, в която сега мога да се

превръщам. Имам предвид, чайка? Плъхът на морето? Защо това? Защо не нещо по-

величествено и страшно, като орел или сова? Нещо с повече оръжия, като нокти или

клюн за разкъсване?

Но не. Съдбата е избрала чайка. Сигурно е искала сега да ми се подиграва.

Разбира се сигурно мога да стана нещо друго. Наркотика, който попадна в

системата ми вероятно може да ме превърне и в нещо друго, но не бих рискувала.

Другите се превърнаха в толкова много неща, че загубиха способността си да стават

хора, но това не беше проблем, срещу който исках да се изправям. Особенно не и когато

вече изпитах момент на объркване след първата ми трансформация в чайки, когато

енергията не можеше да си спомни човешката ми форма първоначално.

Ужаси ме.

Толкова, колкото мразех да бъда чайка. Щях да остана в тази форма докато тялото

ми свикне с нея толкова колкото с формата на жена и вълк.

Може би тогава ще си играя пробвам други форми.

Може би.

- Райли, не можеш да останеш на земята завинаги. - дълбок глас измърмори над

мен. - Да се научиш да летиш е въпрос на оцеляване. И височина.

Аз промърморих нещо неприятно и се претърколих по гръб. Дузина различни

натъртвания се обадиха по гръбнакът, раменете и ръцете и ме върнаха към спомена за

дълга и приятна баня. Въпреки, че тя надали би помогнала за синините, които започва

да събирам.

Не че ваната беше в скорошните ми планове, ако зависеше от Хенри поне.

Пазителката Райли Дженсън Книга шеста: Най-тъмната целувка

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

Той седеше на горните клони на много високо дърво. Неговата ярко червена

тениска контрастираше силно на зловещо жълтите цветчета, с които беше окичено

дървото. Неговата сребърна коса блестеше на светлината и лешниково кафявата му кожа

беше като кората на самото дърво.

Той не беше властна натура, по- скоро приятел на Джак. Той също се превръщаше

в сова и неговото семейство очевидно имаше далечно връзки с това на Джак. Бях

опитала по- деликатен подход да го разпитам, но засега Хенри се доказа като лош в

клюките.

Райли. - той каза строго.

Хенри. - имитирах го, повтаряйки властният му глас. - Скоро няма да ми остане

и сантиметър бяла кожа, ако продължаваме в същия дух.

Джак каза, че трябва да се научиш, колкото се може по- бързо.

Джак не е падал от дърво милиони пъти.

Той се засмя – дълбок, сърдечен смях, който разкри усмивка на лицето ми,

въпреки моята раздразнителност.

Само 20 за днес. На Джек му отне поне по 30 на ден и то за седмица преди да го

научи.

Джак може да е вампир сега, благодарение на кръвната церемония през която е

минал преди осем хиляди години, но той е роден със способността да се променя в сова

и има предимството да е от семейство на променящи се. Ако на него му е отнело

толкова време, небесата да са ми на помощ.

Аз повдигнах вежда и се надигнах в седяща позиция.

Ти си учил Джак?

Аз не съм толкова стар, малко вълче. Това е просто легенда, която се носи из

нашето гнездо. Някой сови се учат толкова бавно. - той се засмя отново. - Някой казват,

че затова е плешив. Той е загубил косата си защото се е приземявал прекалено често на

главата си.

Аз се ухилих.

Радвам се, че разбрах, че не сме само ние, чайките.

Ти си прекарала по- голямата част от живота си като вълк. Естествено е да

намираш летенето за трудно. - той разклати въжето около краката си и го върза за

близкият клон. - Ела.



Ако беше лесно като катеренето, щях да бъда естествена. - изправих се и изохках

когато усетих няколко нови натъртвания. До вечерта ще бъда в цялата в синини. Не, че

наистина имаше значение. Не, че имаше някой при който да се прибера вече.

Болката се появи отново като стар призрак. Аз бързо спрях да мисля за Келън и

прибрах спомените в кутия с надпис „Не отваряй!“ . После се протегнах към въжето и

започнах да се катеря. Минаха два месеца, откакто се разделихме. Трябваше вече да го

преживявам. Трябваше вече да съм го преживяла.

Но не бях, нито съм сигурна, че ще го преживея някога. Аз го обичах, а той си

тръгна. Не защото бях инжектирана и полу, а защото бях пазител и не исках да се

откажа. И фактът, че не можех, благодарение на наркотика, а и разрушението в

организма ми тепърва започваше.

Той си тръгна. Стана поредният мъж, който не можеше да приема каква съм.

Поредният, който успя да смачка сърцето ми.

Бях получила достатъчно от т.н. „любов и връзки“ . И така от както се разделихме

не е имало друг. Разбира се това, че бях върколак подсигуряваше частта със секса в

моят живот. Но една седмица беше достатъчно за мен и за мъжете. Изглежда любовта и

аз никога нямаше да намерим златната среда и колкото и да ми се искаше идеалът за

бялата ограда нямаше да го запълня с капризи и мъже точно сега.

Шоколадът, кафето и сладоледът бяха много по- надеждни за добро прекарване и

никога не ме предаваха.

Трябва да благодаря на бързият вълчи метаболизъм, че не съм качила килограми

през последните месеци. Ако бях човек до сега да съм станала с размерите на къща.

Аз достигнах клонът на Хенри и внимателно преминах. Седнах и отпуснах

краката си. Ръцете ми бяха стегнати около дървото и не гледах надолу. От последното

ми падане от скала, благодарение на което спечелих формата на чайка, стомахът ми

потрепваше само от идеята за падане. Въпреки, че скачам без да си счупя кост, като

всеки път падам по лице на земята под мен няма да излекува лесно безпокойството ми.

Поех си дълбоко въздух и издишах.

Сега ми го обясни още един път.

Птицата не лети просто като маха с криле. - каза той търпеливо. - Задръж си

ръцете нагоре и се опитай да ги махаш много силно.

Изглеждах наистина абсурдно, но за щастие бяхме на територията на Хенри

хълмовете Данденог, тоест далеч от любопитни посетители.

Сега се опитай да ги завъртиш докато ги движиш. Става по- голямо движение на

въздухът докато ги въртиш, нали?

Аз кимнах, въпреки, че според мен разликата беше незабележима. Но може би

кожата ми беше станала безчувствена от толкова удари на земята.



Това е основният механизъм да си птица. По долното течение на вятъра ъгълът

трябва да е по- малък отколкото по горното. И не те движи само назад, а назад и надолу,

осигурявайки си движение напред и задържане.

Да, схванах го напълно. - изобщо не.

Той ме удари по ухото.

Достатъчно остроумничене, млада госпожице. Ти можеш да се справиш. Просто

имаш нужда да помислиш.

Всички клетки за мислене са прекалено натъртени или безчувствени. -

промърморих и се придвижих към края на клона, за да не може да ме удари по- силно.

Всеки би си помислил, че съм тийнейджър в училище. И тогава ме удряха по

ухото.

Мисли. - каза той. - Надолу, назад и после нагоре, а не първо нагоре и после

надолу.

Аз издишах и смених позиция, повиках източника на енергия който лежеше

дълбоко в душата ми, магията която ме превръщаше както във вълк, така и в чайка.

Енергията ме погълна, заобиколи ме, променяйки тялото ми, формата му, промени ме от

човек до чайка за секунда.

Върви. - каза Хенри.

Аз разтворих крила, затворих очи и скочих. Усетих познатото усещане за падане,

което пораждаше в мен паника, която заплашваше да ме превземе. Да ме вцепени.

Вместо това се концентрирах върху движението на крилете. Надолу, назад, надолу,

назад.

И учудващо вече не падах. Аз стиснах очи и надникнах. Земята се отдалечаваше

от мен. Аз летях!

Това е! - каза Хенри. - Ти го разбра, момичето ми!

Ухуууу! - звукът излезе като квакане, отколкото като истинска дума, но не ми

пукаше, аз летях. И беше толкова невероятно и силно и усещане.

За нещастие не продължи дълго. Може би съм била толкова погълната от

сензационното усещане, че съм забравила да махам с криле, защото изведнъж земята се

приближи и аз се търкалях из тревата отново.

Аз се върнах към човешка форма и.

Страхотна гадост.



Хенри се засмя. Беше добре, че не бях при него, защото вероятно щях да го

избутам от клона.

Не е смешно Хенри.

Не, истерично е. Най флегматичните се научиха поне да кацат до сега. Мисля, че

с Джак сте в една купа.

Аз се претърколих по гръб и погледнах към небето, което изглеждаше недостъпно

както винаги.

Ако всичко това ме направи плешива като него не бих била щастлива.

Ти летя Райли, дори за кратко. Скоро ще разбереш как става. - гласът му все още

звучеше развеселен.

Дори с моята координация? Или липса на ориентация?

Дори с тях.

Аз изсумтях и се надявах, че е прав. Когато погледнах към часовникът си видях,

че е почти 3. цялото това нещо с падането продължил 6 часа и ми е достатъчно за днес.

Разбира се падането в летенето ми беше най- малкият проблем. Чаках толкова

време да кажа на Джак за промяната и напоследък се възползваше от всяка

възможност да ми се скара. Според него разбитото сърце не е извинение за глупостта.

Започвам да мисля, че никога не се е влюбвал. Или е станало толкова отдавна, че е

забравил болката.

Мисля, че е достатъчно за днес, Хенри. Костите ми се чувстват малко смачкани.

Върви да се изкъпеш, а аз мисля да полетя малко и да раздвижа, някой от

болежките по крилата ми.

Ще се видим ли утре?

Ще ме видиш, момиче, ще ме видиш.

Той промени формата си, скочи от клона и се носеше ниско покрай мен докато не

се издигна в небето. Наблюдавах златисто- кафявият му силует докато не изчезна.

Докато го гледах не можех да спра промъкващата се завист. Искаше ми се да летя като

него, наистина, но започвах да се съмнявам, че някога ще стане.

С въздишка отидох до дървото и се облякох. Магията, която ни превръщаше не

винаги се грижеше добре за дрехите ни, затова за тези уроци махнах горните слоеве от

облеклото си и останах с долно памучно бельо и тениска. Разбира се това означаваше

повече синини и одрасквания, които бих избегнала с дънки и по- солидно горно. Но

както повечето вълци и променящи се, аз се лекувах много бързо. Дънките и другите



горни дрехи не бяха лесни за поправяне и заместване. Не и с брат, който непрекъснато

напряга семейният бюджет.

Взех купчината дрехи и се запътих към къщата на Хенри на дървото. Не, че беше

истинска къща на дърво, просто стара къща построена на кокили, така, че да се скрие

сред дърветата. Светлината в нея винаги беше слаба и винаги беше изпълнена с

евкалиптова миризма. Винаги се чуваха птичи песни. Обожавах я въпреки моят страх от

височини. Би трябвало да е рай за променящите се в птици.

Из качих се по стълбите и се насочих към банята, взех кратък горещ душ и се

облякох. Ресането на косата ми отне повече време от обикновено, тъй като последните

месеци расте много бързо. Сега червени слоеве минават под раменете ми. Единственият

проблем бяха листата върху, които падах.

Веднъж щом я изчистих от тях я вързах на опашка, взех си ключовете за колата и

излязох навън. Но едва стигнах до колата когато мобилният ми звънна.

Без съмнение знаех, че ще е Джак. И не беше усилващата се проницателност,

която ми го подсказа.

Беше опитът.

Джак имаше склонността винаги да ми се обажда, когато най- малко се нуждаех от

работа. Разрових се из неподредената ми чантичка, докато не намерих телефонът ми.

Даде ми седмица да се науча да летя. - казах вместо поздрав. - Минали са само 3

дена.

Е, кажи го на лошите. - гласът на Джак му звучеше уморен, колкото големи бяха

и сенките под очите му. - Копелетата са намерили да бъдат начини да създават проблеми

напоследък. Както някой пазители , които познавам.

Вече му се извиних стотици пъти , задето не му казах за птичата история, така че

,ако си мисли, че ще получи още едно няма да му провърви. Падането на земята безброй

пъти изби всяко усещане за съжаление от мен и колкото и да го харесвах, като шеф и

като вампир, той може да ми даде почивка поученията.

Е, какво имаш за мен този път?

Мъртъв бизнесмен на улица Колинс. На края на Париж.

Аз вдигнах вежди. Така нареченият Парижки край на улица Колинс беше

изпълнена с красиви стари сгради и мега богати компании и бизнесмени. Те трябваше

да са способни да наемат там. Не беше типът място, на което очакваш да бъдеш

повикан. Въпреки, че смъртта нямаше уважение към здравето или мястото.

Значи говорим за улична смърт или в сграда?

В сграда. Бил е намерен в офисът от секретарката. Няма следи от взлом и от

наранявания.



Замръзнах.

Значи, защо сме повикани тогава? Звучи по- скоро като за обикновени ченгета,

не е като за нас?

Наше е защото жертвата е Джерард Джеймс.

Който очевидно беше някой, който трябваше да познавам, не беше така.

Е?

Е, Джералд Джеймс беше глава на организацията за защита на нечовешките

права– партия, която ръководи няколко нехора кандидати в съседни щати за федерални

избори.

И неговата смърт е политическият горещ картоф, затова ченгетата са ни го

прехвърлили?

Именно.

Което означава, че натискът ще идва отвисоко да разрешим случаят бързо.

Чудесно.

Предполагам, че самият той не е човек?

Не. Той е .. бил променящ се в сова.

Има ли семейство в Мелбърн?

Възрастни родители, живеещи в Колбрун. Джералд е бил самодеен и има слухове

за договор преди няколко месеца.

Сигурно има хиляди хора, които искат да спрат нечовек да влезе в

правителството.

Слухът беше изследван и не излезе нищо.

Тогава защо сега е мъртъв във офисът си?

Повика ли почистващият екип?

Кол и неговият екип вече са там. Къде ще те чака пред сградата на „Мартин и

Плезанс“ след половин час.

Аз погледнах часовникът си. Почти 3:30 е, което означава, че дневните

задръствания вече са започнали.

Ще ми отнеме повече да стигна до там.



Не и ако побързаш.

Вълна от удоволствие мина през мен. Имам доказано минало с колите. Последната

кола, която притежавах я забих в едно дърво и още нямам спомени какво е станало.

Въпреки, че веднага след това попаднах в лечебницата на мадам, предполагам, че

инцидентът не е бил по моя вина. Но имам няколко предишни сблъсъка при шофиране

от тогава, оттук и моята изненада от заповедта на Джак. Егати, едва миналата седмица

той ми се кара, че още няколко подобни из цепки и бюджетът му отива на червено.

Ако ми заповядваш да карам бързо превозно средство, то трябва да е спешно.

Само не съсипвай колата повече, отколкото вече си го направила. - колебливо той

добави. - Или себе си.

Леле, благодаря за грижата, шефе.

Райли, просто млъкни и стигни до там. - каза то й и затвори.

Млъкнах и тръгнах.

Отне ми едни хубави 40 минути да стигна до града. Още 10 ми отне докато да

стигна до улицата. Може да имах разрешение да карам супер бързо, но точно с тази кола

нямах право на сирени. Въпреки, че може би с моята шофьорска история това не е

толкова добра идея.

Каде вече чакаше пред сградата. Беше седнал на колата си, краката му бяха

опънати напред а стегнатите му ръце бяха пред тялото му. Може да не бързам да се

обвързвам емоционално с някой точно сега, но все пак бях вълк и все още бях способна

да се наслаждавам на добре-изглеждащи мъже. Къде беше това и още много повече. Той

се превръщаше в кон и неговата окраска беше червеникаво- кафява, неговата коса е

наситено черна, а очите му са копринено кафяви. Той е добре възпитан, с широки

рамене, стегнати бедра и прекрасни дълги крака.

Аз издухах кичур коса, докато се опитвах да игнорирам вълнението на хормоните

си. Дори да бях на сексуална вълна Кейд пак ще е недосегаем. Джак беше

изключително ясен, в денят, в който Кейд завърши, че не иска колеги да стават

любовници.

Което не спря Кейд да флиртува, нито мен, но не стигахме по- далеч. Джак ми

беше достатъчно ядосан.

Извадих ключовете от стартера и излязох от колата. Той се изрази ясно като се

загледа в часовникът.

Това беше най- дългият половин час.

Джак очакваше чудеса. Нямаше кратък път или чрез летене, което още не съм

схванала, да стигна до града за половин час, поне не и от Данденонг. Тогава натиснах

копчето на дистанционното и се отдалечих.



Неговият поглед се плъзна по тялото ми с грижа, която ме изпълни с топлина и

желание. По много начини беше срам, че не можех да си играя с Кейд, защото той беше

единственият, който беше напълно безопасен. Колкото до двама ни, той не искаше нищи

повече от секс. Той не се интересуваше, че съм наполовина птица, че не можех да имам

деца, че съм пазител, че ДНК-то ми може да се променя за лошо, не за добро. Той не

настояваше да съм само с него, да стоя далеч от други мъже. Единственото, което

искаше беше да си прекара добре, докато можеше.

И наистина ми се искаше да стане, но просто не си заслужаваше адът, в който

щеше да се превърне животът ми, ако Джак разбереше. Бях го виждала ядосан няколко

пъти и не исках нещата да стигат отново до там. И да се изправиш срещу ядосаният

Джак не беше приятно нещо за гледане или дори да си около него.

Знаеш ли, колко скучно беше чакането? - каза той с мек и секси глас. - Нямаше

хубаво сцени за гледане.

Усмивка се оформи на устните ми.

Имаш предвид страстни.

Забавлението се изписа в крайчетата на очите му.

Обожавам страстта. Всичко е еднакво.

Както и да е. Но отказвам да повярвам, е на улица пълна с офиси, сред

толкова секретарки и работници, не е имало нито едно хубаво момиче.

Е, може би едно или две. Все пак в джоба ми има няколко телефона,

които трябва да проверя. - той вдигна ръката си и махна кичур коса от лицето ми.

Пръстите му бяха топли и тръпка на удоволствие мина през мен, но устоях на

желанието да се оставя в неговите грижи и отстъпих крачка назад.

Той стисна устни.

Джак. - каза той тежко. - е голям дразнител.

О, той може да бъде много повече от това, ако се замесим повече,

повярвай ми. - пристъпих настрана и го повиках. - Е, какво ти каза Джак за случая?

Вероятно същото като на теб. Имаме променящ се, чиито политически

идеи са го направили прекалено скандален за обикновената полиция. - той отвори

стъклената врата и ме изчака да мина. - Предполагам, че си е довел опашка и е получил

сърдечен удар, докато и е разяснявал накратко официалностите.

Вдигнах вежда.

На колко е?

45.



Не, че някой би го нарекъл стар, особено за променящ се.

Имал ли е сърдечни проблеми преди?

Не, но е имал репутация на женкар приживе. И дори на най- здравият женкар

може да му дойде в повече, нашият човек не е бил от най- здравите.

Аз извадих баджа си и го показах на полицаите на смяна, като се запътихме към

асансьорите. Стъпките ни ехтяха по мраморният под. И изглежда звукът се усилваше от

високите тавани. Би трябвало да е ужасен звукът когато тук е пълно с хора от офисите.

Но ако беше просто сърдечен удар, тогава нямаше да ни викат.

Кейд изсумтя меко и натисна бутона на асансьора.

Да, нямаше. Всеки път щом умре политик при съмнителни обстоятелства има

разследване, но този път искат да са сигурни, че не е убийство. Тъй като той е първият

нечовешки политик и така нататък.

През цялото време на ръкопляскане че е представил политическите заплахи за

които се е погрижил много добре, няма съмнение.

Без съмнение. Джерард Джймс не се е готвил да се сприятелява и се съмнявам,

че има много от тях, както на политическата сцена, така и извън нея. Не, че има

значение за тези, които са се интересували от патрията му.

Аз вдигнах вежда.

Подкрепяш ли партията за правата на нехората?

Да, по дяволите. - вратите на асансьора се отвориха. Той притисна гърба си към

врата и ме пусна първа. - Харесваше ми това, което се опитваха да постигнат.

Което беше?

Да ни позволят на нас, нехората, да участване в решенията, които биват взимани

за нас.

Да, сякаш хората някога ще поискат това. - натиснах бутонът за тринайсетия

етаж, който беше последен, после погледнах към Кейд. - Е, щом не е имал толкова

приятели, защо тогава е бил толкова популярен?

Защото всичко беше до имидж, а той беше добър в това. Може да е бил противно

копеле зад кулисите, но на политическата арена и в социалните среди беше спокоен и

приятелски настроен.

Значи ако е бил неприятен и плейбой, защо тогава човешките политици не са

направили скандал?



О, те се опитаха, не Джерард беше много добър в задкулисните машинации и

публично успя да ги обърне в своя полза.

Погледнах към екрана и видях, че сме изминали само три етажа.

Как?

Кейд предложи.

В повечето случай с дами той обръщаше нещата на расизъм, имайки предвид, че

повечето бяха хора.

Умно.

Но все пак задник. Въпреки, че не би ме спряло да гласувам за него. Искам по-

справедлив свят за децата ми и мисля, че той можеше да помогне за тази цел.

Е, нямаше правило което противоречеше на това. Ако имаше, нямаше да има

никой в парламента. Но може ли само един политик да направи толкова много? Някак

се съмнявах.

Погледнах нагоре към екранчето и показваше, че сме почти стигнали.

Как е Сабел, между другото?

Сабел беше негова кобила, която той беше успял да опази от хайката преди да

бъде примамен и хванат в развъдникът на луд. Така го срещнах и аз, бях хваната в

същият развъдник. Ние избягахме заедно и след това разбрах, че не е цивилно копеле, а

подмамен следовател.

Като Кейд, Сабел беше променяща се в кон, зашеметяваща, грациозна черна

кобила, чийто движения бяха грациозни и доказваха класата й. Виждала съм я на живо

само веднъж, но съм я гледала по телевизията. Жената беше феномен с шоу с рейтинг

до покрива и книги за билките, които все още са най- продаваните. Разбира се тя не

беше единствената кобила, която той сега имаше. Той беше събрал до сега поне още

седем, до колкото знам и непрекъснато се оглеждаше за още, който да добави към

стадото си. Явно на един жребец му трябваха колкото се може повече. Защо по дяволите

вълците бяха набелязани като луди за секс лунатици, за разлика от променящите се в

коне не можех да разбера. Знаех от надежден източник, че Кейд беше ненаситен за секс.

Сексът беше нещо, на което ние върколаците се наслаждавахме независимо от фазата на

луната.

Когато техните сърца не биваха разбивани, естествено.

Сабел е много бременна, много дебела и мърмореща задето трябва да напусне

нейната зелена конюшня, за да живее с мен. - неговата внезапна усмивка прерасна в

гордо мъжествено изражение. - Друга кобила вчера потвърди, че е бременна от мен

също.



Значи това ги прави пет. По дяволите всичко си е наред с плувците ти.

За нас е знак на мъжественост и сила не само големината на стадото, но и броят

на малките жребчета. Аз съм решил да направя най- голямото стадо в Мелбърн.

Фукльо. - асансьорът спря рязко и аз се хванах, за да се задържа. - Заплата ти

няма да е достатъчна, за да издържа всички.

И не трябва. Стадото работи като система за издържане. Всеки допринася за

другите.

Какво ще стане, ако ти умреш?

Той сви рамене.

Личната ми осигуровка ще се погрижи за тях, а тя е доста щедра.

Трябваше да знам, за да избегна цялото „умрял по време на мисия“ начин на

мислене. Което предполагам беше глупаво, дори животът на пазителите не беше

сравним с дълъг, освен ако не си вампир или неразрушим. Но ако нещо стане с мен не

мисля, че Роан ще се притеснява за пари, нито пък аз, ако ситуацията беше обратна.

Вратите на асансьора най- после се отвориха и Кейд ме изпроводи навън. Фоайето

беше празно, но чух гласове отдясно и един от тях беше познат. Насочих се натам.

Кол се огледа когато влязохме. Той беше висок , сивокос, превръщаше се във вълк,

имаше костеливо лице и остър характер, поне около мен, въпреки, че трябва да призная,

че вероятно го заслужавам. Обожавах да се закачам с него и още много повече над

приемливото. Разбира се не помагаше и това, че твърдеше, че твърдеше, че не е

заинтересован, въпреки че знаех със сигурност, че е. Макар променящите се във вълци

твърдяха, че са по- добри от нас върколаците, дори те не можеха да скрият миризмата на

възбудата.

О, чудесно. - каза той, въпреки, че гласът му беше тежък, светлосините му очи

блестяха от радост. - Красавицата и звярът пристигнаха.

Бих попитала кой е звярът, но се боя, че няма да харесам отговорът. - аз спрях и

огледах стаята- имаше огромно бюро, няколко дивана и машина за кафе с много опции.

Джералд Джеймс не бил земен в изборът си. - Къде е тялото?

Кол посочи друга врата.

В главният офис. Личната му асистентка го е намерила проснат на бюрото в 2.45

следобеда.

Това е доста късно начало, нали?




Явно е било едно еднократно начало.

Може би защото е водил някой след почивката, някой с който не е искал да бъде

видян? В такъв случай офисът би бил последното място, за което ще очакваш да доведе

някой. Пресата определено ще наглежда офисът му.

От дълго време ли е мъртъв?

Трудно е да се каже. Разпадането се развива по- бързо ако е бил активен преди

смъртта си.

И бил ли е? Имам предвид активен?

Много. - каза той със сух глас. - По груби сметки бих казал, че е умрял някъде

около 6 тази сутрин.

Къде е детективката сега?

Долу на третия етаж в кафенето. Има полицайка с нея. Предполагам, че така

правят мързеливите ченгета след като ни го прехвърлиха.

Означава ли това, че няма нищо подозрително? - попита Кейд.

На пръв поглед да. - предположи Кол. - Но в тази работа не можеш да си сигурен

в нищо докато не изследваш всичко. И преди съм грешал.

Не. - казах аз, слагайки най- шокираното си лице. - Кажи ми, че не е така.

Усмивка се появи на лицето му променяйки го от обикновено към „о, боже мой“

тип.

Защо не си замъкнеш кльощавият си задник в офисът и не свършиш малко

работа за разнообразие?

Кльощав задник. - погледах към Кейд. - Мислиш ли, че задникът ми е кльощав?

Скъпа, мисля, че е достатъчно секси, за да го целуна, но ти няма да ми

позволиш.

Не, Джак няма да ти позволи. Той разваля купона, не аз. - погледнах навреме към

Кол, за да видя как си върти очите си и се хили. - Е, тогава какво правиш ти тук, като

тялото е в другата стая?

Събирам телесни течности. Изглежда нашето момче е имало нещо като

сексуален маратон снощи.

Банг, право в моята теория за нелегалната среща. Буквално.



Мога ли да я забия или какво? - Кейд каза самодоволно. - Сексуалният му

партньор наблизо ли е? Може да се наложи да говорим с нея. Или сега, ако е такъв

случаят.

Нея, бих казал. Има следи от женски парфюм и определено не е на секретарката.

Въпреки, че няма следа от взлом, все пак поисках да ни донесат охранителните записи.

- той се наведе и зави бюрото. - Която и да е била тя е имала достъп до кодовете на

охраната, защото когато е дошла секретарката е било заключено.

Може да е използвала неговите ключове. - все пак защо би избягала ако е

получил удар по време на секс. Не е против закона, но може би е политическа лудост.

Освен ако не е била жена на негов партньор, това със сигурност би обяснило бягството.

Кол ме погледна.

Ключовете все още са на бюрото.

О.

Да, това е странно. Той направи пауза и после добави със светнали очи. -

Вероятно затова Джак ви е пратил двамата.

Продължавай да се заяждаш и ще ти разваля местопрестъплението.

Най- вероятно ще го направиш. - неговото забавление посърна и той посочи към

главният офис. - Не докосвай вратата, още не съм свалил отпечатъци.

Правили са секс и на вратата?

Очевидно да.

Аз погледнах към Кейд.

Сигурен ли си, че този тип е бил върколак, а не променящ се?

Той се ухили и ме бутна с пръст по гърба към стаята.

Не. Той е просто твоят прекалил със секса политик.

Защо не могат да си го задържат в гащите?

Заради силата и достъпността.

Което не върви с публичността и опитите да спечели гласове.

Минах през втора врата, стъпвайки в огромно петно от кафе и изоставена чаша

пред вратата. Двамата мъже в отборът на Кол – променящ се в котка и в птица, чиито

имена не знаех и не изглеждаха заинтересовани да ми се представят, присъстваха.

Единият изучаваше столът, а другият внимателно снимаше.



Самият Джералд Джеймс беше проснат чисто гол на бюрото с широко разтворени

ръце и неговият блестящ задник беше блеснал точно срещу прозореца, за да може всеки

да го види. Или поне тези, които бяха в отсрещните офиси. Обзалагам се, че

засрамващите снимки ще са във вестниците утре на първа страница.

Миризмата на секс и страст беше във въздухът. Усещаше се и миризмата на

жасмин и портокал, както беше предположил Кол – женски парфюм. Но имаше още

нещо, което караше психическите ми способности да потръпват.

Не беше смърт, нещо подобно.

Аз замръзнах и погледнах към тялото, очаквайки енергията на мъртвеца да се

размеси с усещанията ми. Очаква неговата душа да излезе и да ми разкаже.

Не го направи.

Всъщност имаше странно чувство на празнота в тази стая. Сякаш някой тук преди

мен беше дошъл в стаята и беше изсмукал всичката топлина. Нямаше никакви останки

от живот.

Аз изтръпнах и потърках ръцете си. Ясновидството можеше да е досадно, ако ми

даваше само „Нещо не е наред“ . Кейд спря зад мен, топлината от тялото му

притискаше гръбнакът ми.

В тази стая има странно усещане.

Погледнах го. Кейд беше чувствителен към емоции, а не към души или смърт,

значи ако той чувстваше нещо странно, трябва да е много силно. И нещо много

различно от каквото и да съм усетила.

Той също владееше телекинеза, която се оказа доста ценна когато се биеше с

вампири, които естествено бяха по- бързи от него.

По какъв начин?

Той беше замръзнал и поглъщаше стаята преди да се върне в останалата част от

тялото си.

Тук има силно усещане за екстази и страст.

Би имало, ако са го правили на маси, стени, врати и на каквато и да е част от

мебел са видели.

Кадифеният му поглед беше наполовина отнесен и неговите устни бяха свити. Не

слушаше наистина, просто се концентрираше на това което усещаше.

Повече от това е. Сякаш е бил на високо и не е могъл да слезе.

Погледът ми се концентрира върху Джерард.



Наркотици? - определено няма да е първият път когато политик бива хванат да

използва нелегални субстанции. И може да обясни защо е дошъл тук и е оставил

мястото открито.

Не бих могъл да усетя надрусан, но усещам това. - той замръзна. - Има нещо

обвито във височина, нещо, което преди не съм усещал.

Какво имаш предвид?

Той се поколеба за момент, после погледът му се върна към моят.

Нещо много старо, много силно и изключително смъртоносно е било в тази

стая.



Глава втора Превод: sp_gc


Изненадано повдигнах вежда.

- Ами, очевидно не е нещо мъртво, защото иначе бих го почувствала.

Моето ясновидство е настроено за души и мъртви неща, което вероятно е

причината да съм чувствителна към присъствието на вампири, дори когато тази ми

способност не е извадена от килера с помощта на ARC1-23.

Приближих се до тялото на Джерард и долових по-силен аромат на женски

парфюм. Уханията на жасмин и портокал бяха остри, но смесени и между тях имаше

нотки на люляк и рози. Намръщих се.

- Познавам този парфюм.

- Не мислех, че използваш парфюм – отговори Кейд почти автоматично.

Той пристъпи около мен, ноздрите му пламтяха, докато издърпваше гумени

ръкавици от кутията в ъгъла на бюрото.

- Така е, но онзи ден минах покрай магазина на Чанъл и една дама изпробваше

нещо, което миришеше точно като това.

Естествено, не се задържах наоколо, за да установя какво точно беше. Такова

голямо количество парфюм, идващ от такова малко пространство, направо щеше да

взриви обонятелните ми сетива. И следващите пъти, когато минавах през този магазин

го правех от безопасното разстояние от другия край на улицата. Грабнах някои

ръкавици и ги нахлузих. Кейд се навеждаше върху тялото, изучавайки врата на

Джерард.

- Какво откри?

- Белези от драскотини.

Придвижих се около бюрото, за да погледна. Лъскавите задни части на

Джерард заемаха видно място. Фитнесът и внимателното хранене очевидно не

присъстваха в дневния му ред. И все пак някои от най-властните мъже в историята са

били също и някои от най-непривлекателните, по отношение на физическите се

качества. В живота, тяхната власт бе това, което привличаше. В смъртта, властта не

винаги бе очевидна.

- Какъв вид драскотини?

- Мисля, че от котка. – Той посочи трите разреза, гравирани дълбоко във врата

на Джерард. – Раната мирише като нова.

Миризмата на кръв, обаче неясна, бе доказателство толкова близо до тялото.

Тихо се приведох по-близо и леко натиснах една от раните. Тя леко се отвори при

допира ми, показвайки колко дълбоко ноктите бяха проникнали в плътта.

- Раните не са се излекували, следователно той не е променил формата си

преди смъртта. – Хвърлих поглед към Кейд. – Мислиш ли, че е възможно партньорката

му да е била котешки шифтър.

- Ами, съмнявам се, че е имал котка за домашен любимец. Птиците шифтъри и

котешките любимци се отвращават едни от други.



Отново погледнах към раната.

- Тези разрези определено са от котешки нокти, а не човешки. Защо тогава тя

би била в котешка форма, ако са дошли тук да правят секс?

Развеселение проблесна в очите на Кейд и погледът му срещна моя.

- Може би той просто е искал малко да си поиграе с котенце, преди да се

залови с истинската работа.

- Тази игра на думи – казах тежко – не струва. Би било интересно да видим

записите от камерите и за да разберем дали са заснели влизането или излизането й в

която и да е нейна форма.

- Защо?

- Просто предчувствие. Тя не е съобщила за неговата смърт, не е била тук,

когато ЛА* (*ЛА – Лична асистентка) са я открили и мястото определено беше добре

заключено. Всичко това намирисва на потайност. Тогава защо тя би позволила да бъде

видяна как влиза в сградата?

- Допускайки, разбира се, че наистина имаме работа с жена.

Този парфюм определено изглеждаше женски, но при положение, че не

използвах такива неща, не можех изобщо да твърдя, че съм експерт.

- Имало ли е слухове, че Джерард е гей?

Кейд разклати глава.

- Но политиците са много добри в прикриването на тези неща. И позицията на

тялото е порнографска.

Погледът ми се плъзна от гръбнака му надолу до задните му части.

- Не и ако тя е била под него по времето на смъртта и просто го е преместила

достатъчно, за да се измъкне.

Той свали ръкавиците си и ги остави така, че да са му на разположение.

- Не мисля, че ще открием още нещо тук. Искаш ли да отидем към апартамента

му и да видим дали има нещо – или някой - там?

- Ти го направи. Аз ще поговоря с ЛА.

Той кимна и излезе от стаята. Погледнах за последно към Джерард, малко по-

дълго, за да видя дали душата му няма да излезе да си поиграе, след това свих рамене и

се насочих към външната стая.

- Тръгваш си толкова скоро? – Погледна Коул нагоре.

- Ще остана, ако искаш толкова много – усмихнах се аз.

- Страхувам се, че не искам.

- Лъжеш, човеко вълк.

Не го отрече, което беше добра промяна, но сините му очи все още бяха

студени. Той беше мъж, който не се поддаваше лесно на хормоналните влечения, не че

исках да стигна донякъде, поне не в точно този момент, но половината от забавлението

бяха самите опити. Не съм сигурна какво точно ще направя, ако наистина каже „да”.

Освен шока, който би причинило едно такова събитие, Джак беше този, който имаше

правото да произнесе тежката си дума.



Посочих с ръка в посоката към главния офис.

- Забеляза ли драскотините по врата му?

- Да.

- Искаш ли да ми изпратиш пълния анализ и резултатите от аутопсията, когато

са готови?

- Ще го направя.

- Благодаря. Отивам да си поговоря с ЛА. Между другото, как й е името?

- Роузи Енес. Можеш да я пуснеш да си върви след като свършите.

- Благодаря. Ще го направя.

Запътих се надолу, избирайки стълбите пред асансьора, тъй като исках да

избегна резките спирания, които караха стомахът ми да се бунтува.

Усетих миризмата на кафе веднага щом отворих вратата и си поех дълбоко

въздух. Не беше особено свеж аромат и леко намирисваше на изгоряло, но всяко кафе

ставаше за пиене след като сте пристрастени към тези неща като мен.

Огледах се за двете жени, забелязвайки синята полицейска униформа в

далечния ъгъл, и грабнах две кафета със сметана и две парчета шоколадов кекс. След

като вече бяха платени, добавих захар и прекосих стаята.

- Мога ли да ви помогна с нещо? – Попита полицайка със зелени очи, студени

колкото и гласа й.

- Райли Дженсън, Директората. – Оставих кафетата и кекса на масата, след

това издърпах значката от джоба си и й я показах.

Не изглеждаше впечатлена. Нито дори изненадана. Въпреки, че полицията

като цяло беше благодарна за нашето присъствие – особено като се има на предвид, че

не им се налагаше да се занимават с нечовешките крайности – все още се намираха

такива, които ни смятаха за малко повече от убийци с разрешително. Което в много от

случаите беше самата истина. Изглежда тази жена бе една от тях.

Или това, или просто не беше привлечена от очарователната ми личност или

способността ми добре-да-се-разбирам-с-хората.

- Не бях осведомена, че Директората има пазители в Дневна смяна. – Каза тя,

разглеждайки значката по-внимателно от нужното.

Все едно има някой, който съзнателно би фалшифицирал значка на пазител.

- Нова група, обявена преди няколко месеца. – Тикнах значката обратно в

джоба си и устоях на нуждата да й предложа да започне да чете вътрешните хроники

малко по-често. – Ще поема нещата тук за малко. Благодаря.

Тя подсмъркна и се изниза крадешком. Седнах на нейното място, ноздрите ми

пламнаха, щом долових аромата на Роузи. Тя миришеше на лавандула и евкалипт,

както и на човек. Побутнах кафе и парче кекс към нея.

- Ето. Изгледаш сякаш имаш нужда от това.

Тя игнорира кекса и уви ръце около стироопорната чаша, усмивката й бе

изморена и си личаха бръчки. Предположих – грешно, - че някой като Джерард Джеймс

би имал млада и атрактивна лична асистентка. Някоя, която хваща окото и е

работоспособна. От малкото, което научих от Кейд, той просто изглеждаше такъв тип.



Но Роузи трябваше да е в края на петдесетте си години- без грим и със сива

коса, подстригана късо по старомоден начин, изглеждаше дори и по-стара. Може би

подхранваше политическия си имидж с по-възрастна асистентка или просто тя бе адски

добра в работата си.

- Боя се, че трябва да ви попитам за този следобед и това, как сте открили

Джерард Джеймс. – Махнах капака на кафето си и леко го хвърлих в близкото кошче. –

Използвай колкото ти е нужно време. За никъде не бързаме.

Тя кимна, но няколко секунди не каза нищо. Просто седна с ръце, увити около

чашата с кафето си, и сведени надолу очи.

- Роузи? – казах нежно.

- О, да. – Тя подскочи леко. – Гласът и трепереше, но продължи. – Беше малко

след два и половина, когато пристигнах в офиса.

- Винаги ли започваш толкова късно?

- Не, но миналата вечер беше на благотворително събиране и ми даде свободна

сутрин. Щяхме да работим до късно, за да наваксаме.

- Значи офисът беше напълно заключен, когато дойде?

- Да.– Тя отпи от кафето си и добави – Аз също имам ключове, понеже

обикновено идвам преди него. Той обича – обичаше – да има готова чаша кафе веднага

щом пристигнеше.

- Кога започваше смяната му тогава?

- Не по-рано от три, но той по принцип подраняваше с петнадесетина минути.

– Тя се поколеба, в бледите й сини очи плуваха сълзи. – Влязох в офиса му, за да оставя

кафето, както винаги. И тогава видях…

Спря и си пое голяма глътка въздух. Ръцете й трепереха толкова силно, че

кафето й заплашваше да се разлее от чашата и да опари пръстите й. Протегнах се,

внимателно издърпах стироопорната чаша и я поставих на масата. Но не можех да не се

зачудя, дали силните й реакции се дължаха на шока или на нещо още по-лошо. Нещо,

което нямаше общо със секса, защото след всичко, което чух за Джерард Джеймс,

силно се съмнявах, че Роузи беше негов тип. Но това не значеше, че не е възможно тя

да е имала увлечение по него. Със сигурност нямаше да е първият случай, в който ЛА

си е паднала по шефа. Все пак са били заедно повече от десет години. Не много, в

цялата схема.

- Забеляза ли нещо необичайно или не на място?

Тя поклати глава.

- Само той върху бюрото. – Устната й потрепна и една самотна сълза се

изтърколи по бледата й буза. – Знаеш ли, беше голям шок да го видя по този начин.

- Знам. – Поколебах се. – Видяхте ли дрехите му някъде?

Аз със сигурност не бях, но може би групата на Коул вече ги бяха опаковали.

- Не, - отговори тя – но най-вероятно висят в банята. Той винаги беше чист и

спретнат.

Дори и в разгонен период? Трудно ми бе да го повярвам, но той все пак бе

политик. Те бяха доста различна от нас порода.



- Каква функция изпълняваше той миналата нощ?

- Беше в Кристъл Палас в Св. Килда. Беше поканен да говори на някакво

благотворително събиране.

- Знаете ли кой го придружаваше?

Сумтенето й не беше за подценяване. За първи път открих нещо повече от

печал в изражението й.

- Алана Бърнс. Тя бе една от Проститутките Турак.

Устните ми се извиха от смях. Нямаше нужда да питам Роузи какво мислеше

за „Проститутките”, защото то много ясно се разбираше от хапливия й тон.

- Кои са те?

Тя размаха ръка е си приближи така че имаше опасност да бутне кафето.

Протегнах се и отново го преместих от пътя й.

- Има около дванайсет свободни или разведени дами Турак, които са на

разположение да изпълнят най-добрите функции. Само с най-възпитаните мъже,

разбира се.

- Значи са скъпи курви?

Тя се намръщи.

- Не. Не вземат пари, доколкото знам. Можете ли да си представите в какъв

скандал можеше да се забърка Господин Джеймс? Не, те са проста добре възпитани и

комуникативни мръсници, чисто и просто.

Усмихнах се, на се запитах дали е показвала тези свои чувства на шефа си.

Някак си подозирах, че не е.

- Той често ли излизаше с Алана?

- Няколко пъти, въпреки, че мисля, че тя започна да му омръзва.

- Защо? – Попитах след като отпих от кафето си.

Тя се поколеба.

- Като цяла предпочиташе да не задълбочава нещата.

И ако Алана е започнала да настоява, но без резултат, това можеше да обясни

убийството му. Зарязаните жени не винаги се задоволяваха с шоколад. Някои се

ядосваха – а други си го връщаха.

- Как зарязваше любовниците си обикновено?

- С цветя на следващия ден. По принцип аз ги поръчвах и затова знам, че

Алана му омръзваше. Каза ми да проверя цените на розите.

Добре, поне не я беше зарязал с нарциси.

- Но излязоха миналата нощ?

- Да, аз и се обадих следобеда, за да потвърдя датата, както правя винаги. Тя

беше в много раздразнително настроение. – Роузи подсмъркна. – Повечето от тези хора,

се мислят са прекалено добри, за да се занимават с обикновените хора.

И може би Проститутките не са били единствените с товар на раменете.



- Алана ли е първата Проститутка, с която шефа ви се е срещал?

- Не. – Тя обви ръце около кафето и отново го придърпа към себе си. – Все му

повтарях, че някой ден ще се забърка в неприятности заради тях, но той харесваше

контактите, които те му предоставяха.

- Тогава с кого още се е срещал?

- Имаше няколко от тях. Беше с една за около година, но тя стана много

досадна и той се отказа.

Това означава, че най-вероятно е искала сериозно обвързване. Горката жена.

Чудя се дали е получила рози или просто й е била показана вратата.

- Как се казваше тя?

Роузи се начумери.

- Чери някоя. Трябва да я има в регистъра, но смятам, че е сменила адреса си,

така че информацията няма да е полезна. Води се на буквата „П”.

Този път не се сдържах и се разхилих. В Роузи определено имаше повече огън,

отколкото изглежда на пръв поглед.

- Има ли и информация за Алана? Трябва да говоря с нея.

- Да.

- Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш? Нещо от полза?

Докато я питах, я достигнах телепатично и леко се свързах със съзнанието й. В

мислите й бе бъркотия от тъга и скръб за шефа й и притеснения за възрастта й и това

дали в действителност ще си намери друг шеф. Не можех да намеря нищо,

наподобяващо лъжи, полуистини или прикриване. Затова нежно се оттеглих.

Тя отпи от кафето и се намръщи.

- Като какво?

- Ами, разболявал ли се е напоследък? Получавал ли е някакви заплахи?

Случвало ли се е нещо необикновено през последните две седмици.

- Не, за всичко това.

- Тогава, за момента, не можеш да ми помогнеш с нищо друго. – Повиках

обратно ченгето и добавих: Ще накарам полицая да те заведе у дома, ако искаш.

Полицаят не изглеждаше много доволен, че ще бъде понижен на шофьор, но

Роузи бе облекчена.

- Това бе било прекрасно. Благодаря.

Взех кафето си и недояденото парче кекс, казах довиждане и излязох от там.

Изхрупах шоколадовия кекс, докато отново се качвах по стълбите и оставих пътечка от

трошици след себе си.

Коул вдигна поглед, щом влязох в офиса.

- Очакваш от мен просто да си легна с теб, а дори нямаш приличието да ми

донесеш една чаша кафе. Днешните жени. Толкова егоистични.

Изсмях се.

- Да, всичко опира до моите желания и предпочитания, приятелче, не твоите.



Развеселеност премина за кратко през сините му очи.

- Какво мога да направя за теб сега?

- Виждал ли си визитника?

- Второто чекмедже. – Той помахах с ръка към бюрото.

Оставих кафето си, сложих си ръкавици и отворих чекмеджето, изваждайки

визитник. Адресът на Алана наистина се водеше под буквата „П” като Проститутки.

Всъщност, имаше общо седем жени в списъка. Очевидно Джерард си е проправял път

през йерархията на Проститутките. Нахвърлих си набързо имената и адресите им, след

това отново взех кафето си и кимнах на Коул за довиждане. Почти бях излязла, когато

се сетих какво каза Роузи за дрехите, и спрях.

- Коул, откри ли вече дрехите на Джерард?

Той отговори без да вдига глава.

- Да, те са спретнато подредени в банята.

- Наистина?

Не можах да скрия изненадата си и той ме погледна с усмивка.

- Да. Подозирам, че нашето момче е чистник. И двамата полицаи са

необичайно спретнати.

- Предполагам, че няма нищо чисто в това, което са правили миналата нощ.

- Ами, да, но дори и политик не би мислил, че има нещо чисто в секса. – Той

направи пауза, за да вземе кичур коса и да го постави в торбичка. – Прозореца в банята

е счупен, което е странно.

Повдигнах вежда.

- Значи ако убиецът е котешки шифтър, може да е избягала от там.

- Ако изключим падането върху павета от петия етаж, да. – Раздразнение се

промъкна в гласа му. – Ще го включа в доклада си. Ако изобщо успея да го завърша,

това е.

Разбирах от намеци, като „това е”. Обърнах се и отново се насочих към

стълбите.

Щом влязох в колата, включих компютъра и въведох името на Алана,

проверявайки всичко, което имаме за нея. За мой късмет, нямаше абсолютно нищо.

Най-лошото нещо, което е правила в живота си, бе да плати със закъснение глоба за

шофиране с превишена скорост. Проститутките можеше и да бъдат трудни за обичане,

наслаждаващи се на живота жени, но изглежда тази като цяло нямаше проблеми със

закона.

Два пъти проверих дали адресът, който имахме, съвпадаше с този от

визитника, след това запалих колата и потеглих.

Да кажа, че Турак бе добро предградие, би било откритието на годината. Само

милионери или дори по-богати можеха да си позволят да живеят там, въпреки, че в

последно време по-заможните се местеха в по-модерните крайбрежни предградия като

Брайтън.

Единствения път, когато дойдох по свое желание в Турак, беше за да посетя

Дия – психоложка от ведомството на Директората, с която бяхме станали приятелки –



или да отида на шопинг за вдовици по улица Чапъл. Всъщност, купуването на нещо по-

скъпо от кафе бе немислимо – Директорат не ни плащаше чак толкова – и дори и

кафето бе прекалено скъпо в това предградие.

Силното изсвирване на клаксон върна вниманието ми към пътя и аз свих, за да

избегна насрещната кола. Игнорирайки доста оживените жестове на шофьора, включех

навигационната система на компютъра си и го оставих да ме води към Алана.

Оказа се, че не живее в един от озеленените блокове, които се намираха в края

на богатия Турак, и въпреки че апартамента бе близо до река Яра в края на шосе Куянг,

той все още струваше милиони. Най-малко.

Слязох от колата и погледнах нагоре към сградата. Беше само на три етажа и с

модерен дизайн, направена би от бетон и имаше много стъкла. Етажите не бяха

директно един върху друг, а под малък ъгъл, разкривайки пред всички гледка и

придавайки болен вид на сградата.

Не грозна, не чудесна, просто поредната сграда, която най-вероятно ще бъде

съборена и сменена с някоя по-голяма и внушителна през следващите двайсет години.

Напоследък така стояха нещата в Турак. Дори Дия бе получила оферта за красивата си

стара къща – очевидно планът бе да я съборят и да построят огромни апартаменти,

които да се продават по няколко милиона единия. За сега Дия устояваше на

изкушението, за което бях благодарна, защото много харесвах мястото. Беше топъл и

успокояващ за посещение дом, особено сравнен с минното поле, което беше моят

апартамент. Не бях добра домакиня. И брат ми не беше, въпреки че бе склонен да е

много по-подреден от мен.

Заключих колата и тръгнах. Телефонът ми звънна, когато започвах да изкачвам

стълбите и спрях на пърха, за да го изровя от чантичката си.

В момента, в който вдигнах, чух остър глас.

- Колко пъти съм ти казвала, че Директората не е личния ти център за

отговори.

Разсмях се, нямаше съмнение, че гласът бе на Селин, вампирката, която бе

заела мястото ми като свързващ пазител е главен асистент на Джак

- И как отново чувам сладкия ти глас, любима?

- Ухапи ме, момиче вълк.

Очевидно Джак не беше в стаята, защото иначе тя би била същинска сладост и

светлина. Тя отчаяно искаше да влезе в панталоните на Джак и предполагам, че се е

досетила, че да плюе любимия пазител на шефа й, докато той можеше да чуе, нямаше

да и помогне много.

Разбера се, досетих се, че почти нищо не би й помогнало, не само, че Джак

имаше правото да произнесе тежката си дума, но и с месеци се въздържаше от красиви

и знойни желаещи и се съмнявам, че скоро щеше да се предаде. Но чеше забавно да я

гледам как се опитва. И проваля.

- Сал, любима, нищо на този свят не би ме накарало да те ухапя. И за какво са

тези лични обаждания?

- Имам едно от Бен Уилсън. Казва, че е спешно и пита дали можеш веднага да

му се обадиш.

Намръщих се.



- Бен Уилсън? Не познавам такъв.

- Той твърди друго.

Което не помогна много. Прехвърлих тежестта си от единия крак на другия и

загледах ултрависока жена, на ултрависоки червени токчета, която пристъпваше

неуверено. Носът ми се сбръчка. Миришеше на ром и цигарен дим.

- Това ли е всичко, което той каза?

- Не, каза нещо за помнене на Сянка, каквото и да означава това.

Името изникна. Бен беше Сянка, голям, черен вълк, който ръководеше

Нонпарейл, стриптийз бизнес, който обслужваше – със стриптийзьорки и коне –

партита на хора е не чак дотам хора. Срещнах го за кратко преди няколко месеца по

време на разследване и докато изпитвахме привличане един към друг, аз бях с Келън и

му бях обещала ма му остана вярна.

Това също ми се отрази и много добре.

Издишах въздух, отървах се от остатъците от душевна болка и казах:

- Той остави ли някакъв номер?

- Да. Но това е последни път, в който предавам лично съобщение.

- Не е лично. По работа е. – Което не беше лъжа, понеже в действителност си

нямах и на идея какво точно искаше Бен. Но се съмнявах, че е нещо лично. Не и след

всичкото онова време.

Тя изсумтя.

- Дори и за секунда не ти повярвах, момиче вълк. – Тя издърдори телефонен

номер. – Той каза също и че можеш да се свържеш с него в офиса, ако не отговаря по

мобилния.

- Ти си такова сладкишче, Сал.

- Знаеш къде можеш да си завреш това „ти си сладкишче” – каза тя и затвори.

Изсмях се тихичко. Джак ми беше казвал хиляди пъти да не се държа като

кучка край Сал, но да изкушавам тази жена беше прекалено забавно, за да го пропусна.

Набрах номера, който ми бе дала. Иззвъня няколко пъти и след това дълбок

глас каза:

- Бен Уилсън на телефона.

- Бен, Райли Дженсън е, отговарям на обаждането ти.

- Благодаря ти, че се обаждаш. – Имаше повече от просто облекчение в

дълбокия му тон. – Знам, че не ме познаваш или нещо такова, но имам нужда от помощ

и ти си единствения пазител, за който знам.

Е, поне бях права преди. Наистина беше бизнес. Не бях сигурна дали да съм

облекчена или разочарована, след това исках да се ударя за това че съм си помислила за

който и да е от двата варианта.

- Какъв вид помощ? – Казах малко по-остро, отколкото възнамерявах.

Той се поколеба.

- Един от стриптийзьорите ни бе убит.



- Тогава се обади в полицията.

- Вече го направих. Отнасят си с нисък приоритет към случая.

- Защо?

- Защото Дени беше известен участник в БДСМ* (*На английски BDSM е

абревиатура състояща се от имената на следните три съставляващи {BD – Връзване

и Дисциплина (Възпитание), DS – Доминиране и Подчинение и SM – Садизъм и

Мазохизъм}) и смъртта му изглежда като зле завършила любовна игра.

- И ако наистина е станало така, те може и да са прави.

- С изключение на това, че Дени само се любува на БДСМ. Това, което

наистина му харесваше бе аутоасфиксиофилията* (*Вид сексуално съзнателно

действие, свързано с използването на средства за ограничаване достъпа на кислород.)

- Което е? – Намръщих се.

- Еротично задушаване. Само че той не беше намерен да виси на врата си, а на

китките си с обелен гръб и стомах.

- Харесвал е да се опитва да се самоубива?

На мен не ми звучеше особено забавно. Но пък и никой не ме хапеше толкова

по гърба и корема, че да обели част от плътта ми.

- Той не правеше самостоятелно задушаване. Винаги – винаги – беше с

партньор.

Нещо, за което Бен не можеше да бъде абсолютно сигурен, освен ако не е бил

там някой и друг път. И колкото честни и отворени бяха вълците относно секса,

повечето от нас не говореха глупости и разни други относно всеки сексуален подвиг.

- От полицията намериха ли доказателства за партньор в апартамента.

- Не, въпреки че трябва да е имало такъв според състоянието на тялото му.

- И какво искаш да направя? Да се опитам да открия партньора?

- Искам да разбера какво наистина се е случило. Да, откриването на партньора

би бил добър старт.

- Ще трябва да вляза в апартамента му. – Да подуша ароматите, да вида дали

душата му се размотава там да си поприказваме. Въпреки че не всички души го

правеха, Джерард бе доказателството за това.

- Имам ключ. Мога да те пусна.


- Имаш ли ключове за апартаментите на всичките си служители?

- Не, само на тези, които се занимават с опасни неща.

- Да не искаш да кажеш, че има и по-опасни сексуални фетиши от това да се

опиташ да се удушиш?

- Може би не толкова опасни, но по ръба, да.

Влязох през главния вход на жилищната кооперация и натисна зумера за

апартамент 1Б. Докато чаках Алана да отговори, казах:

- Преди колко време е умрял всъщност.



- Вчера. Не се появи на работа днес и затова му се обадих по път за вкъщи. И

тогава го открих.

Значи бяха минали поне двайсет и четири часа. Сбръчках носа си. Имаше

малки шансове душата на мъртвеца да се е задържала. Дори и да беше там,

възможностите действително да го разбирам бяха почти нулеви. До сега, колкото по-

прясно бе убийството изглеждаше, че толкова по-добре можех да вида или чуя душата

– или обратното.

- Предполагам, полицията е взела показания.

Отново натиснах зумера, след това отстъпих назад и погледнах нагоре. Никой

не отговори и не изглеждаше да има движение или звук в нито един от апартаментите

на първия етаж.

- Да. Можеш да провериш, ако мислиш, че лъжа за нещо.

Усмихнах се.

- О, ще го направя, но не защото мисля, че лъжеш. Искам да разбера какво

мислят полицаите и съдебния следовател.

- Не мислех, че съдебните следователи работят толкова бързо.

- Зависи от ситуацията.

И в тази можеше да отнеме дни преди да се появи пълен доклад. Беше прав за

едно нещо –БДСМ смъртните случаи стояха на равно със самоубийствата, най-ниско в

приоритетите, когато се стигаше до установяване на причината на смъртта. И все пак

имаха първоначално впечатления, които щяха да са в бележките по случая.

- Къде си сега?

- Вкъщи.

За последен път натисна зумера на домофона. Отново без отговор. Алана беше

или навън, или на работа.

- Можеш ли да стигнеш бързо до мястото на приятеля ти?

- Ще бъда там след петнайсет минути. – Даде ми адреса и добави – Наистина

оценявам това.

- Дължиш ми едно кафе. И се надявам, че осъзнаваш, че може да не мога да

направя нищо по въпроса.

- Знам.

- Тогава ще се срещнем там.

Затворих, след това набутах телефона обратно в чантичката си и се насочих

към колата. Мъртвият приятел на Бен живееш в Прахам, което не беше чак толкова

далеч, въпреки натоварения трафик в късния следобед.

Отидох там няколко минути по-рано. Бен все още не се виждаше никъде,

затова се облегнах на багажника на колата си и изучех сградата. Беше един от тези

скучни тухлени дизайни, който се правеха в края на двайсети век – основна право-

надолу-и-нагоре конструкция с прозорци и малко въображение. Някой наскоро я бе

боядисал в кремаво и имаше хубави и спретнати плетове отпред и от двете страни, но

зеленината не успяваше много да облекчи иронията.



Не бих живяла на такова място, най-вече защото апартаментите не изглеждаха

много просторни. Щях да се чувствам като животно в клетка.

Ръмженето на мотор привлече вниманието ми. Огледах се и видях облечен в

кожа мъж на жалко изглреждащ мотор да идва по улицата към мен ръмжейки. Помаха

ми, когато видя, че гледам, след това намали и паркира зад колата ми.

Усмихнах се и отидох до него.

- Фантастична поява – казах, когато свали каската си.

Бен потупа мотора си с обич.

- От много време не бях подкарал старото момиче. Приятно е да съм отново

върху нея.

Погледнах към мотора. Не ми изглеждаше особено специален.

- Това е просто мотор.

Изумление проблесна ж светлосините му очи.

- Не, това е 1975 GL1000 Златно Крило. Някои от екстрите и бяха много

напреднали за времето й.

- Е, очарована съм да се запозная с нея – казах с пресъхнал глас. – Сега искаш

ли да ме заведеш в апартамента на приятеля ти.

Усмивката му бе адски секси, когато слизаше от мотора, зъбите му ярко

контрастираха с черната кожа.

- Не обичаш мотори?

- Не.

Но предателските ми хормони със сигурност си падаха по тази кожа. Той е

висок мъж – почти с един фут повече от мен, около 170 см. Не бе нисък – а доста

стегнат, с изваяна фигура и плътна черна коса. И всичката тази черна коса си пасваше

идеално, подчертавайки и увеличавайки мускулите му.

Откопча яката около врата си след това разкопча ципа на якето си,

разкривайки тъмносиня тениска отдолу. Ноздрите ми пламнаха от мускусния аромат на

мъж смесен със слаб намек за пот.

Наистина много добре.

- Мисля, че трябва да се повозиш на един от моите мотори. Това ще промени

мнението ти.

Образът на притискането ми към облеченото му в кожа яке, докато препускаме

из улиците на шумната му машина, ускори пулса ми, но не бях сигурна дали е от

вълнение или паника. Искам да кажа, че обичам да гледам, – много – но не се чувствах

готова за нищо повече точно сега. Бърз танц с непознат на лунна светлина бе безопасно

както за раненото ми сърце, така и за емоциите ми.

Този вълк не беше.

Отстъпих от него и помахах напред.

- Колите са по-безопасни.

- В това е проблемът. Няма тръпка.



- Има със спортните коли.

- Не е същото, повярвай ми – погледна към мен и повдигна вежда. – И как един

пазител може да си позволи спортни коли?

- Не може. Но съм се качвала в такива.

- Не е същото. – Той започна да се изкачва по външните стълби на сградата до

първия етаж, оставяйки ме в идеалното положение, за да може някой да огледа задника

ми. – Апартаментът на Дени е последният. Мразеше да има съседи и от двете страни.

- Полицаите разговаряха ли със съседа му?

Той сви рамене, свивайки якето по много приятен начин.

- Те не ми казаха особено много – хвърли поглед през рамо. – Но това може да

има нещо общо с това, че ги нарекох нищожества, които няма да разпознаят убийство,

дори когато е под носа им.

- Може – съгласих се студено.

Стигнахме до края на балкона. Той спря и отвори врата, която изглеждаше

прясно боядисана. Въздухът, който излезе имаше аромат на рози и смърт.

Пристъпих край Бен и влязох в апартамента. Не беше особено голям. Но бе

спретнат и чист, благодарение на белите стени и прозорците по тавана. Първата стая

беше комбинация от всекидневна и кухня и цялото пространство бе изключително

чисто. Дори мивката блестеше.

Прегледах декоративните снимки по стените, чудейки се дали ги е снимал сам,

и попитах:

- Къде е бил открит?

- В първата спалня.

Минах покрай L-образния диван и се насочих към първата врата. Миризмата

на смърт се засилваше, докато приближавах спалнята и кожата ми настръхна. Не заради

миризмата на смърт, а защото тук имаше нещо друго, нещо, което бе грешно.

Спрях на входа, забелязах кървавите пръски по стената и широкото тъмно

петно но килима преди погледа ми да бъде привлечен от голямата кука висяща от

тавана над петното.

- Тук ли се е случило? – Глупав въпрос, но понякога такива просто трябваше за

бъдат зададени.

- Да.

Бен бе спрял точно зад мен и плътната му топлеща горещина ме заля,

приглушавайки сетивата ми и изпращайки боцкащо кожата ми желание. Не се нуждаех

от това точно сега.

Не дори и по късно, ако става на въпрос.

Обърнах се и леко притиснах пръсти към стомаха му. Почувствах железните

му мускули под памучната тениска.

- Трябва да отстъпиш. Поразяваш сетивата ми.

- Това е най-милото нещо, което ми е казвала жена напоследък.

Той не помръдна, но и аз не го бутах много. Все още не.



- Някак си се съмнявам в това – леко изсумтях.

- Може да се изненадаш. – Той отстъпи няколко крачки. Наситеността на

аромата му отслабна достатъчно за да ми позволи да усещам повече от стаята. – Ние

стриптийзьорите много често сме приемани за даденост.

- Мислех си, че вече не правиш много стриптийз.

Обърнах се и направих крачка напред, отдалечавайки се още малко и

опитвайки се до открия източника на тази рядка и разбъркана миризма.

- Не правя. Но не винаги съм бил управител.

- И от колко време си в професията?

Направих още една крачка напред. Странната миризма леко се засили,

напомняйки ми все повече и повече за вампир – ако убиецът наистина беше вампир, то

той миришеше по-различно от всеки друг, на който бях попадала.

- В бизнеса съм откакто бях на седемнайсет. Нямаше много места, на които

може да работи хлапе без образование. Дори и чирачеството изискваше притежание на

минимално ниво.

Странната миризма се засилваше като приближавах леглото и аз ставах все по-

сигурна, че е от вампир. Вампир, който миришеше много по-различно от останалите, но

все пак вампир. И той е бил тук наскоро. Отметнах покривката и се наведох да подуша

чаршафите.

Излъчваха аромат на вълк и секс, но въпреки че зловонието на вампир бе

крайно високо до леглото, той – или тя – не е бил в него. Не че това означаваше нещо.

Някой, който обичаше да се задушава за наслада едва ли се ограничаваше от зрители по

време на секс.

Погледнах към Бен.

- Някой от любовниците на Дени беше ли вампир?

Той се намръщи.

- Не и такъв, за който знам. Имаше двама вълци, които спомена наскоро, но

никога вампир.

- Е, един е бил в стаята му. Може да го помиришеш близо до леглото.

Той влезе в стаята, запълвайки белотата с черната си жизненост. Той се пое

въздух и синият му поглед срещна моя.

- Нещо мирише на старо. Мъртво, почти.

- Вампир – кимнах.

Той се начумери.

- Вампирите не миришат така.

- Може би не тези, с които общуваш, а тези, с които се занимавам аз.

За момент се загледах в тежката метална кука. Нямаше трептене на сила в тази

стая, нито хлад, който да показва, че другата страна идва да си поиграе. Може би

душата му е продължила или той просто не искаше да говори.

- Мисля, че първото нещо, което трябва да направим е да опитаме да открием

името на вампира, който е бил тук. Кои клубове Дени посещаваше често?



Бен се усмихна.

- Всичките. Обичаше да пътешества.

- Нямаше ли любими? Такива, в които ходеше по-често от другите?

- Може би. Не знам. Мога да звънна на Джили и да я попитам. Тя може да знае.

- Джили един от вълците, които спомена ли е?

- Да. Тя притежава и управлява кафе близо до „Синя Луна”.


- Да не е „При Чикита”? Имат най-добрите боровинкови мъфини. А и кафето

не е лошо.

- Е, относно кафето, което ти дължа – може ли да се изплатя там?

Обмислих го за момент, виждайки развеселеността и игривостта в очите му,

усещайки отговора в стомаха си. Чудех се кога – ако – щях да се върна към това да бъда

свободен вълк.

Не знаех, наистина не знаех и знаех, че част от това бе страха да не бъда

наранена отново. Все пак сърцето ми не можеше да бъде разбито отново ако не му

позволях да се покаже. Но как можех да продължавам да игнорирам част от себе си,

част от душата си.

- Вероятно ще е по-лесно ако съм там, за да поговоря с нея, така че да, би било

добре.

Той повдигна вежда, а изражението му бе шеговито.

- Защо имам чувството, че отбягваш намерението зад въпроса ми?

- Защото е така.

Обърнах се и отворих чекмеджето на нощната масичка. Болкоуспокоителни,

книги и кондоми. Извадих един и го показах на Бен?

- Чукал е хора?

- Да. Не постоянно, но обичаше предизвикателството със задръжките, които те

имат. Използваше кондоми и нямаше нежелателни бременности.

Един вълк не се притесняваше за болести, предавани по полов път,

благодарение на способността ни да се лекуваме от всичко по време на

трансформацията.

- Презервативът не е напълно надежден.

- По-добре е от нищо. – То ме погледна за момент. – Значи въпреки, че мога да

подуша интереса ти, не искаш да излезеш с мен?

Набутах кондома обратно в чекмеджето и го тръшнах, за да се затвори.

- Не го приемай лично. В момента не излизам с никого.

- Ти си вълк. Това е физически невъзможно.

- Очевидно не говоря за лунната жега.



Пристъпих покрай него и отидох до гардероба. Когато отворих гардероба,

открих, че подредеността на Дени продължаваше и там. Всичките му дрехи бяха

подредени по вид и цвят.

- А аз не говоря за секс – каза Бен. – Само кафе и разговор. Нищо повече, нищо

по-малко.

Хвърлих му поглед през рамо, усмивка се появи на устните ми.

- Не вярвам на това дори и за момент. Ти човеко вълк си мислиш за секс.

- Не мога да контролирам мислите си. А и не правя секс на първа среща.

Почти не се задавих в недоверието си.

- Да. Сигурно. Тогава трябва да ти е трудно да си стриптийзьор.

Той махна с ръка.

- Стриптийзът е различен. Както и сексът заради нуждата от секс. Извън

работа и лунната жега – а може би дори заради тях – предпочитам да карам нещата по-

бавно. Да опозная момичето преди да спя с него.

Тогава той бе рядък мъж във вълчите редици. Затворех вратата на гардероба.

- Какво ще кажеш да направим това кафе-и-разговор нещо докато питаме дали

тази Джили наистина знае нещо и ще видим какво ще стане след това.

Взираше се в мен изучавайки ме за момент и кимна.

- Но трябва да призная, че ми е любопитен този внезапен поврат в поведението

ти. Последния път, когато се срещнахме не бе толкова неподатлива.

- Последния път, когато се срещнахме не действах и импулсивно. Въпреки

жестокото желание.

Той кимна.

- Забелязах го. Също виждам и че причината сега е различна. Това е загадка,

която ще трябва да разреша.

- Опитай прекалено упорито и няма да има кафе. Точно сега не съм в

настроение да ми прилагат психология.

Заобиколих куката. Миризмата на вампир бе по-силна тук, което ме навя на

предположението, че той имаше нещо общо със смъртта на Дени.

- Защо някой би искал да убие Дени?

- Не знам. Не беше от типа, които имат врагове.

Всеки имаше врагове. Дори и най-милите хора. Погледът ми се плъзна към

масивната метална кука. Дори не можех да си представя някой да си завързва въже

около врата и да си спира въздуха почти до смърт само за да се възбуди. Не можех и да

си представя някога да открия удоволствие в това да бъда пребита толкова жестоко, че

плът от гърба ми да виси на окървавени лентички. И все пак го бях виждала направено

и усещала чистото и пълно удоволствие, което бе изпитала жената от това.

Всеки за себе си, предполагам.

Дори и тук, мястото, където беше умрял, нямаше усещане за енергия. Никакво

чувство за завръщане след смъртта. Дени очевидно бе преминал на следващото ниво в

своя живот.



Пристъпих покрай подсушеното петно от кръв и проверих нощното шкафче от

тази страна, но нямаше нищо по-просвещаващо от чорапи. Отново погледнах към Бен

- Наистина няма какво повече да направя тук в момента. Трябва да прочета

полицейския доклад и да говоря с гаджето му преди да реша какво да правя след това.

Ако имаше какво да направя след това.

Бен погледна часовника си.

- Джили работи дневна, затова се съмнявам да я хванем там сега.

- Ами чудесно, защото в действителност имам работа. Обади й се и се

разберете за утре. – Протегнах се към чантичката си и извадих визитна картичка и

химикалка. След като надрасках номера си откъм празната страна я подадох. – Обади

ми се когато се уговорите за час.

Погледна към номера и го натика в задния си джоб.

- Благодаря, чу дойде Райли. Наистина го оценявам.

Подминах благодарностите му.

- Както казах, може и да се окаже, че няма какво да направя по въпроса.

- Но опита. Страхувам се, че това е повече, отколкото правят ченгетата.

Нямаше смисъл да питам, просто защото бе прав. Ченгетата нямаше да

преследват объркала се БДСМ сесия, толкова, колкото чисто убийство. Това бе прост

факт от живота на полицаите и трябваше да има приоритети.

Напуснахме апартамента и затрополихме по стълбите. Двойка по-възрасти

мъже бяха близо до мотора на Бен, единият бе коленичил сякаш разглеждаше

вътрешността.

- Имаш фенове. Или моторът ти има.

- Красивите мотори винаги имат почитатели. Това е нещо естествено – той сви

рамене. – Ще те видя ли утре?

- Ще ме видиш.

Леко помахах за чао, кротко наблюдавайки – и наслаждавайки се – да го

гледам шляещ се към двамата мъже, след това се качих в колата си и потеглих.

След като отново се върнах в трафика, грабнах телефона си и звъннах на Кейд.

- Здравей, човеко кон – казах, когато той отговори. – Какво се случва при теб?

- Нищо интересно при Джерард. Връщам се в Директората да се карам с Коул

за първоначалния доклад. Там може да има нещо от полза.

Караницата с Коул не проработи. Аз вече опитах.

- Значи няма и следа от котка, истинска или шифтър, при Джерард?

- Няма дори и косъмче. – И на фона музиката се промени от денс на рок. –

Какво правиш?

- Секретарката ми каза с кого се е срещал снощи. Сега отивам да говоря с нея.

- Искаш ли да дойда?



- Не, ще се справя. Ще се срещнем в Директората. Приготви ми едно кафе. Но

истинското, не черната мръсотия, която взимаме от машината.

- Вашето желание е команда за мен – каза той със задълбочен и много секси

глас.

- Няма да проработи, приятелю – изсумтях.

Той се изсмя.

- Трябваше да опитам. Ще се видим скоро.

Затворих и се насочих по пътя. Трафикът бе толкова лош, че ми отне още

двайсет минути да се върна до апартамента на Алана Бърнс. Да натисна отново зумера

имаше малък ефект този път и нямаше охрана, удобно седяща и безпокояща се във

фоайето.

Отстъпих и изучех балконите. Имаше малка бетонена стена, която разделяше

предните стълби от пътя, който водеше към подземния багаж, но дори и да се

възползвах от това, все още ми оставаше огромен скок до първия балкон.

Но може би нямаше да е далеч за неопитна чайка да прелети.

Вълнение и съмнение преминаха през мен. Летене надолу бе много по-

различно от летене нагоре, но нямаше какво да загубя като опитам. Нищо освен още

натъртвания.

Грабнах мобилния и значката от чантичката си, набутах ги в джоба си и пуснах

чантата зад един саксиен храст, разположен незабележимо настрани. След това се

покатерих на стената и призовах магията в душата си. Тя профуча през мен,

променяйки мускул, кост и тяло, докато отново не бях онази изплашена чайка. Загребах

малко по стената и след това погледнах нагоре към балкона.

Изглеждаше, че имах много, много дълъг път.

Мога да направя това. Беше само въпрос на концентрация. Пригодих опашката

си и повдигнах криле, замахвайки възможно най-силно, за да се повдигна. Надолу,

нагоре, надолу, нагоре. И изведнъж се издигах нагоре, порейки въздуха. Летях.

Искаше ми се да започна да пляскам. Вместо това се концентрирах да не падна.

Хвръкнах нагоре и над оградата и разперих перата на опашката си за спирачка.

Но промяната бе твърде внезапна и се понижих твърде бързо, насочвайки се с гърди

към бетона.

- Ау – измърморих, въпреки че се чу по-скоро като дрезгаво грачене.

Изтърколих се по гръб и отново се промених в човек. Гърдите все още ме

боляха. Още драскотини, без съмнение.

Въпреки всичко не се въздържах да не се засмея глупаво. Бях полетяла. И дори

и кацането ми да се нуждаеше от още тренировки, в действителност бях полетяла

вместо просто да падна. Може би това нещо с летенето не беше толкова лошо, колкото

си мислих.

Изправих се на крака. Както винаги, дънките ми бяха преминали чудесно през

промяната, но ризата ми бе скъсана. Обикновено бяха неизползваеми след промяна във

вълк, но разрушението тук бе дори по-лошо.



Може би имаше нещо общо с опитите ми да наблъскам всичко в по-малка

форма. Не знаех, но може би Джак или Хенри щяха.

Издърпах негодните сега остатъци от сутиен и ги натъпках в задния си джоб и

след това завързах скъсаните краища на ризата си. След като свършех тук нямаше да

ходя никъде освен в Директората, затова състоянието на дрехите ми не бе от голямо

значение. Сега оставаше само да вляза в апартамента.

Тръгнах към плъзгащата се стъклена врата и тогава ме връхлетя.

Миризмата на смърт.

Смърт, настъпила отдавна и дяволски изгнила.



Глава трета Превод: rescho0o


Ако миризмата беше толкова зле тук отвън, направо не ми се мислеше какво е в

апартамента.

За съжаление, беше мое задължение за разбера.

Надникнах през прозореца и се опитах да не дишам прекалено дълбоко.

Единственото нещо, което можех да видя в малката жилищна площ, бяха прашните

мебели и жълтите вестници, които стояха на масичката за кафе – и двете

сигнализираха, че никой не е живял в този апартамент от известно време.

Значи или Алана вече не живееше тук – а ако не живееше, защо беше отговорила

на обаждането на Роси вчера? – или тя беше тук по много лош начин.

Което впечатление се допълваше от това, което миризмата предполагаше.

Също така предполагаше, че може би не Алана се е срещала с нашия мъртъв

политик.

Издишах, после хванах дръжката на плъзгащата се врата и дръпнах с всичка

сила. Притежавах силата и на вампир, и на върколак, затова малкото метални щипки,

които придържаха плъзгащата се врата, нямаха шанс. Вратата изскърца достатъчно

силно, че да събуди мъртвец, а откатът изпрати тръпка по ръката ми.

Но това не беше нищо в сравнение с миризмата, която нападна сетивата ми.

Стомахът ми запрепуска и аз си запуших устата. Зловонието беше отвратително.

Който – каквото – и да беше мъртво в този апартамент, явно е било в това

положение от известно време. Въпреки че въздухът в апартамента беше горещ –

отоплението очевидно е било оставено на максимум, така че това може би е помогнало

да се ускори процеса на разлагането на каквото и да се намираше тук вътре.

Отстъпих назад, докато вече не дишах чист въздух, после си поех дълбоко

въздух и нахлух вътре. Щеше да бъде само бърз поглед. Не можех да задържам дъха си

повече от минута и малко.

Изтичах в първата стая извън всекидневната. Оказа се, че е безупречна кухня.

Нямаше боклуци в хладилника, нито неизмити чинии, нито боклук в коша. Нищо, което

да е причинител на миризмата. Следващата стая беше баня, която също беше

безупречна.

Третата стая...

Там я намерих, лежаща полуоблечена на леглото с едната си ръка още облечена

в ръкав на пуловер – сякаш този, който я е убил, я е хванал по средата или на

обличането, или на събличането му. На долната половина от тялото си носеше само

бикини, а тялото й беше тежко и подуто, и... ужасно.

Жлъчка прогоря гърлото ми и затичах навън, гълтайки свеж въздух и опитвайки

се да не повърна. Господи, неприятно дори не беше начало на описание на това

преживяване.

Не беше като да не бях помирисвала смъртта и преди. Бях. По дяволите, бях

вълк и дивата част от мен всъщност се забавляваше да се въргаля в неща, които биха



накарали човешката ми част да крещи от погнуса. Но никога не бях помирисвала

толкова стара смърт преди. Или толкова дълбоко разложена.

Потръпнах, после извадих телефона си и звъннах на Джак.

- Парнел на телефона – каза той с неутрален глас. Тонът, който пазеше за

официални разговори и прес конференции. Имайки предвид кой беше мъртвия ни

човек, щеше да е печеливш залог да заложиш, че точно там се намираше в момента. –

С какво мога да ви помогна?

- Джак, Райли е. В апартамента на Алана Бърнс съм, жената, с която вероятно е

излязъл Джерард Джеймс снощи. Само дето тя е мъртва и е така от поне седмица, ако

се позоваваме на гниенето.

- Задръж секунда. – Приглушен разговор се чу в телефона, после стъпки. –

Добре, ще трябва да сме бързи. Чака ме цяла стая, пълна с репортери, които чакат

информация. Кажи пак за тази мъртва жена?

- Името й е Алана Бърнс – ако това е нейното тяло в апартамента. Според

секретарката, Джерард Джеймс е излязъл с нея снощи.

- Или някой, който се е преструвал на нея.

Именно.

- Секретарката на Джеймс се обади на Алана, за да потвърди срещата следобед.

Тя спомена, че Алана е била раздразнена, значи определено е говорила с някого. И това

определено не е била мъртвата жена в апартамента.

- Интересно. – Той направи пауза и чух странични гласове. – Кол поиска ли

записите от охранителните камери?

- Да. Въпреки че още беше в офиса на Джерард, когато си тръгнах. Мисля, че ще

остане там за малко.

- Извикай още един екип да почисти апартамента, после иди да говориш с хората

в Марбъри. Те са организатори на благотворителното събитие, на което е присъствал

Джерард снощи. И ме дръж в течение. Пресата и политиците са ме погнали за това.

- Добре.

Затворих, после набрах Директората. Далеч невеселата Сал отговори:

- Какво?

Гласът й беше равен и дори не съдържаше обикновената искра раздразнение,

когато знаеше, че аз звъня. Очевидно нещо се беше объркало след последния път,

когато говорих с нея.

- Ако не знаех, че си вампир, сериозно бих заподозряла, че си в ПМС.

- Това е, защото се разправям с кретени цял ден. Какво искаш?

Добре, тази подигравка не я разбрах напълно – и, хей, можех да бъда трън в

задника, когато пожелаех. Точно както и много други пазители можеха.

- Трябва ми почистващ екип на мястото, на което съм в момента. Намерих един

узрял.

- Очарователно. – На фона се чу звук от писане. – Добре, изпратих Мел и екипа

й. Би трябвало да са там до петнайсет минути. Нещо друго?



- Можеш ли да ми изпратиш адреса на Марбъри? Очевидно е домакин на

благотворителни събирания.

- Знам това, идиотке. – Тя направи пауза. – Изпращам ти детайлите на борда на

колата ти.

Мигнах. Сал обикновено беше супер ефикасна, но това определено беше

брилянтно обслужване, дори по нейните стандарти. И кучката в мен не можа да устои

на коментара.

- Ужасяващо професионална си този следобед. Може би трябва да си

предменструална по-често.

- Не съм яла – каза тя и затвори.

Зяпнах телефона си за момент с вдигнати вежди. Защо не беше яла Сал?

Директората държеше запаси от синтетична кръв за служителите им вампири, затова

нямаше причина да е гладна. Макар че може би беше от онези вампири, които

предпочитат кръвта си свежа, направо от вената. Определено изглеждаше дребнава. Бях

изкушена да й се обадя отново и да видя какво става, но не беше като да сме приятели

или нещо такова. Да говори с мен вероятно беше последното нещо, което искаше.

Свих рамене и оставих телефона, после се облегнах отново на перилата и

зачаках да пристигне почистващият екип. Мел се оказа висока жена с тъмна коса и

страхотна фигура, която носеше високи червени ботуши под по-разумните си дънки.

Очевидно жена след собственото ми сърце.

Тя мина по пътя, видя, че чакам, и спря.

- Райли Дженсън?

Кимнах.

- Страхувам се, че имам един доста изгнил за вас. Изглежда жертвата е мъртва от

най-малко седмица, но отоплението е било усилено докрай, затова предположението ми

може и да е грешно.

- Някакви очевидни следи за смърт?

- Не се приближих достатъчно, за да разбера.

Тя се усмихна.

- Пазител със слаб стомах. Хубаво е да се знае, че има такъв звяр.

- Това прозвуча като нещо, което Коул би казал.

Усмивка й порасна.

- С него ходехме на училище заедно, а сестра му е най-добрата ми приятелка. –

Тя се огледа наоколо, докато екипът й – мъж с дебело коремче и жена, която беше

слаба и на вид почти като насекомо – пристигна, после добави:

- Искаш ли да ти изпратя копие от доклада, веднага след като е готов?

- Би било страхотно. О, и предните врати на сградата са заключени. Ще отключа

вратите на апартамента преди да си тръгна.

- Маршал ще се оправи лесно с вратите. Нещо друго, което трябва да знам?

- Трябва ни самоличност възможно най-бързо. Може да е свързана с друг случай, който

разследваме.

- Ще бъде приоритет.



- Благодаря.

Тя кимна и изчезна от погледа ми. Поех си дълбоко въздух, после нахлух вътре и

отключих предната врата. После избягах отново, прескочих балкона на една ръка и се

стоварих върху бетона.

Мел и екипът й вече бяха влезли вътре. Може би Маршал е бил крадец или

ключар в дните си преди Директората.

Събрах си нещата и се запътих към колата. Информацията за Марбъри Хаус

беше пристигнала, затова я сканирах бързо, прихващайки възможно повече

информация, без да чета всичко. Изглежда бяха били домакини на няколко събития

през годината, като основните им бенефициенти са детската болница и фондацията

Питър МакКалъм за борба с рака. Миналата година са спечелили почти половин

милион за двете организации.

Наистина не можех да разбера как биха помогнали те за разследването ни, но от

време на време се проявявах като добър малък пазител, карах до там и поговорих с

организатора на снощните събития.

Оказа се, че бях права – не можа да ми помогне особено. Но ми даде снимка,

която са смятали да използват за публични цели – една на Джерард с поразителна

блондинка до него.

Беше трудно да се каже дали беше жената, която открих мъртва на леглото,

защото тялото беше в разложено състояние, но височината изглеждаше същата, както и

русата коса.

Значи ако бях открила в апартамента Алана Бърнс, тогава коя беше тази? И защо

й беше да минава през толкова неприятности, за да излезе – и да убие – Джерард

Джеймс?

Освен ако Коул не е открил нещо в разследванията си, това можеха да са просто

въпроси без отговор. Което нямаше да направи Джак щастлив малък вампир, ама

изобщо.

Метнах снимката на седалката, после се обадих на Кейд, за да му кажа, че съм

променила решението си и тръгвам към къщи. Може и да бях обещала на Бен, че ще

видя какво казват файловете на полицията за смъртта на приятеля му, но наистина не

можех да правя още неща тази вечер.

Открих място за паркиране не много далеч от сградата на апартамента ни и

дяволски се надявах местните вандали да са се уморили от спрей гуляейки си.

Последния път, когато докарах колата на Директората вкъщи, свърши в зелено и

червено. Джак не беше много доволен.

Нощният въздух беше прохладен и учудващо освеждаващ, освободен от

обичайния нюанс на дим от магистралата. Може би вятърът беше духал в обратната

посока преди да умре по-рано тази сутрин, защото точно сега всичко, което можех да

помириша, беше най-малката нотка на човечеството, съчетана с остротата на боята,

идваща от новия пица ресторант, който строяха на няколко пресечки от тук. Ако

правеха пица за ценители, с Роан със сигурност щяхме на практика да се пренесем да

живеем там.

Отворих стъклено дървената стара врата на сградата ни и се закатерих по

стълбите. Живеехме на шестия етаж в един от най-големите апартаменти, които се

намираха в старата сграда, а през ясните летни дни се разкриваше гледка точно над



западните предградия. Щеше да е по-хубаво, ако се разкриваха гледки към парковете

или дори към залива, но нямаше да можем да си позволим мястото, ако беше така.

Всичко, което далечно напомняше на приятна гледка, струваше доста пари в днешно

време – дори ако сградата беше пред разпад като тази.

Грабнах ключовете за вратата от чантата си и я отворих. После спрях.

Чуваха се тъмни мърморения, които идваха от спалнята ми, а навсякъде бяха

разхвърляни дрехи. По пода, по старите кожени дивани, по чергите, пръснати по

дървените настилки, дори висящи от старите червени лампи.

Нито аз, нито брат ми бяхме от най-чистещите хора, но къщата определено беше

в по-добро състояние, когато напуснах тази сутрин.

Повиших тон и казах:

- Какво, по дяволите, си правил, Роан?

Той се появи дебнещ от стаята ми, лицето му беше червено почти като косата

ми, а сивите му очи направо горяха.

- Търся си риза.

Насочих погледа си към ризите, които бяха навсякъде по пода и мебелите.

- Коя точно риза?

- Розовата.

- Тази, която мразиш?

- Да.

- Тази, която се закле само преди няколко седмици, че ще изхвърлиш?

- Точно тази ще да е. – Той закрачи през стаята и изсипа кош с чисто пране върху

масичката за кафе.

- Мога ли да те попитам защо търсиш тази и само тази риза точно?

- Защото Лиандър ми я даде, за да отпразнуваме годишнината си, и трябва да я

нося тази вечер.


- Мислех, че ти е подарил часовник за годишнината?

- Така е. Също така ми даде нов външен вид. Иска да я нося тази вечер.

- Защо? – Пристъпих вътре и затворих вратата, после метнах чантата и

ключовете си на масичката до мен.

Той ме погледна раздразнено.

- Премиерата на филма, забрави ли?

Разбирателството изгря. Роан обикновено не ходеше на премиери на филми, с

които Лиандър имаше нещо общо, просто защото предпочиташе да стои извън

светлините на прожекторите. Но тази беше важна. Това беше първият филм, за който

компанията на Лиандър беше отговорна за всички ефекти. Което означаваше, че

Лиандър беше на тръни цяла седмица, молейки се и надявайки се филмът – и ефектите

му – да се приемат добре. Което правеше говоренето с него и брат ми купон.

Както щяха да свидетелстват и разхвърляните дрехи.



Поклатих глава и влязох в стаята на Роан. Както и всекидневната, изглеждаше

сякаш торнадо е минало през нея. Без съмнение моята стая щеше да е същата – въпреки

че никой не знае защо би си помислил, че ще открадна розова риза. Ние с розовото сме

несъвместими.

Разбира се, имайки предвид, че сме близнаци, на Роан също не му отиваше

розово, но поне кожата му беше с малко повече тен от моята. Което помагаше.

Игнорирах извадените дрехи и се насочих към шкафа му, издърпвайки най-

долното чекмедже. От опит знаех – и от собствените си опаковачни навици, - че там

отиваха всички нежелани дрехи.

Разбира се, там и беше, забутана в дъното под флуоресцентното розово и

жълтозелените чорапи, които му подарих за последния рожден ден. Бях предположила,

че ще ги заобича, както обичаше всичко светло. Очевидно, съм грешала.

Извадих ризата и затворих чекмеджето.

- Тази ли ще да е ризата, която търсиш? – казах, държейки я на един пръст, като

излязох.

- Да. Благодаря, Господи. – Тръгна през стаята и я взе от мен. – Къде я намери?

- В чекмеджето с умрели дрехи.

- А. – Той направи пауза, после добави: - Харесвам чорапите. Наистина.

- Горе-долу толкова, колкото аз харесвам блестящите жълти обувки, които ти ми

подари. – Гласът му беше сух. – По кое време ще дойде Лиандър?

- Каза, че ще ме вземе около седем. – Той погледна часовника си. - По дяволите,

по-добре да се забързам. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш?

Поклатих глава.

- Зомбита, тролове и какво ли не още, търчащи наоколо и създаващи хаос не е

моят стил. – А и си имам достатъчно кръвопролития и разрушения в работата всеки

ден. Нямах нужда да го изследвам повече и на големия екран. – Виж за романтична

комедия съм навита всеки ден.

Той ме прегърна бързо.

- По сърце си си просто момиченце, нали?

- От опит го знаеш, брат.

Той изсумтя.

- Аз съм мъжът във връзките ми, много ти благодаря.

Погледнах часовника си.

- А ако мъжът не побърза, жена ти ще те набие, задето закъсняваш.

- Имаш право.

Той се забърза обратно към спалнята си, а аз се запътих към кухнята, за да си

направя кафе и сандвич. Не бях най-добрият готвач на света, но успявах да се справя с

основното без да подпаля всичко.

Но едва бях седнала на дивана, за да го изям, когато телефонът ми звънна.

- Телефонът – извика Роан услужливо.



- Господи, благодаря – казах, едва устоявайки на порива си да захвърля

възглавница по главата му. Вдигнах.

- Ало?

- Райли? Бен е. Отново имам нужда от помощта ти, и то бързо. Един приятел

току-що ми се обади и има неприятности. Неприятности от типа „мъртъв до няколко

минути”.

- Ченгетата?

- Каза, че е вампир. Ченгетата няма да помогнат.

Издишах и се зачудих какво му беше на странното на това, че дама от

приятелите му бяха нападнати от вампове.

- Кажи ми адреса. – Взех химикалка и надрасках адреса върху просрочената

сметка за електроенергия до мен. – Записах. Там съм до десет минути.

До което време приятелят му, ако вампир го беше нападнал, щеше да е доста

мъртъв.

- На мен ще ми отнеме повече време, но казах на Иван, че ще ти се обадя за

помощ. Той те очаква.

Ако още беше жив. Затворих, взех сандвича си с шунка и кашкавал заедно с

чантата и ключовете, после излязох.

Можех да помириша вампира веднага, след като излязох от колата. Нощният

въздух беше станал от свеж студен, а гнилата миризма на неизмити вампири висеше

тежко във въздуха.

Прибрах ключовете си и изучавах пресечката до апартамента, докато вървях по

тротоара. Сградата беше една от онези, които правителството беше построило преди

около петдесет години, като усилие да се облекчи кризата с ниските доходи за жилища.

Разбира се, правителствата имаха навика да работят с минимални бюджети – с

изключение на случаите, в които се оправяха техните собствени проблеми, - и затова в

резултат сградите не бяха нито хубави, нито функционални. Като добавим и

наемателите, на които не им пука за мястото, и получаваме в общи линии огромна

колиба. Колиба с много счупени прозорци и врати и украсена с многобройни графити.

Не беше точно мястото, на което бих предположила, че ще живее приятел на

Бен.

Минах покрай предната част на сградата, насочила се бях към главния вход.

Смрадта на вампир стана по-силна, докато не ме заобиколи гадната нездрава миризма,

изпълвайки всеки дъх, който си поемах, и пропивайки се в дрехите ми.

Това не беше сграда за хора с ниски доходи. Вече не.

Което беше необичайно. Вампирите обикновено бяха самотни души и с

изключение на тези, които имаха млад, за когото да се грижат, рядко живееха заедно.

Със сигурност фактът, че тук живееха много, щеше да привлече вниманието на

Директората, но не можех да си спомня да съм чела нещо за вампирски лагер толкова

близо до града. Но предполагам, че ако вампирите се държаха добре, може и да са

избегнали внимателното проучване на Директората.



Стъпки прошумоляха в нощта, толкова тихо, че нормален слух не би ги доловил.

Вървяха около мен, наблюдаваха ме. Още по-лошо – суровият вкус на вълнението им и

гладът им за кръв изпълниха въздуха.

Млади вампири, помислих си, страхотно. Зарових за баджа си, държейки го към

сградата, като продължавах да вървя.

- Директоратът, младежи. Гледайте собствената си работа или ще си навлечете

проблеми.

Не си направих труда да повишавам тон. Бяха достатъчно близо, че да ме чуят,

въпреки че не можех да ги видя с нормалното си зрение. А и не исках да ги виждам

през инфрачервеното. Можеше леко да се поуплаша от броя им.

Гладът им понамаля малко, но нямаше как да не се зачудя какво ги е

разработило така. Ако бяха достатъчно стари, за да контролират глада си, тогава защо

при вида ми гладът им се покачи толкова?

Можех да се сетя само за една причина, която да докара такава реакция – кръв.

Миризмата на прясна кръв беше повик, на който малцина вампири можеха да не

откликнат, а гладът на младите се събуждаше, карайки ги да изгладняват и при най-

малкия пулс на живот.

И все пак, нощта изглеждаше лишена от този аромат. Или просто миризмата на

вампири заличаваше всичко друго?

Не знаех, но подозирах, че скоро ще разбера. И ако приятелят на Бен беше вълк

и живееше с толкова много вампири, значи беше по-смела душа и от мен.

Вампирите още ме следваха и по кожата ми запълзя усещане. Вдишах през

устата и се престорих, че ги игнорирам. Въпреки че като вампири, щяха да чуят

ускорения ми пулс. Надявах се да го приемат като готовност за действие, а не като

някакъв вид страх.

Разбира се, ако решеха да нападнат масово, щях да съм едно мъртво пале без

значение какво щяха да си помислят. Може и да имах вампирска сила и бързина, но пак

щях да съм сама срещу дузина. В чиято и книга да погледнеш, залозите не бяха добри.

Забягах нагоре по стълбите и през счупената стъклена предна врата. Жълтата

светлина от самотната крушка пречупваше светлината, карайки сенките в ъглите да

изглеждат дори по-дълбоки.

Сградата имаше два асансьора, но нито един от тях не работеше – единият беше

заседнал на петия етаж, а другият изобщо нямаше светлинки на числата. Поколебах се,

превключвайки на инфрачервено зрение преди да погледна коридора надолу вляво,

после вдясно. Както подозирах, беше доста страшничко. От другата страна на стените

имаше най-малко двайсет вампири, очите им блестяха, а острите им кучешки зъби бяха

ясно издължени.

Все още не можех да помириша кръв, но чувството на вампирите за нектара на

живота беше по-остро от моето. И очевидно продължаваше да им се обажда.

Това нямаше да бъде приятно място, ако нещата излезеха извън контрол.

Бутнах малкото устройство в ухото си, включвайки двустранната връзка – която

беше инсталирана, когато щях да ходя в леговището на лудия, но сега беше станала

стандартна за всички пазители. Джак не обичаше да губи връзка с хората си, а

устройството също така служеше за проследяване.



Вампирите се стопиха в дълбоките сенки, когато се запътих към стълбите, и се

надявах това да беше знак, че не искат неприятности.

Но не бях готова да заложа на това.

- Ехо, чува ли ме някой? – казах меко.

- Сега какво, вълче момиче? – Гласът на Сал беше дори по-остър от обичайното,

идвайки от тънките ограничители.

- Какво, двойни смени ли даваш, или нещо такова?

Тичах по стълбите, докато говорех, насочвайки се към четвъртия етаж. За

щастие, вампирите не ме последваха, въпреки че мирисът им не се намали и с малко.

Което означаваше, че пред мен има още от тях.

- Да – сопна се Сал. – Така е. Сега, какво искаш?

Аз също ставах гадна кучка, когато давах двойни смени. Съчетай това с глада и

определено си разясних поведението й.

- Разследвам възможна вампирска атака на сегашното си местоположение.

Имаме ли някого в околността в случай, че ми трябва подкрепление?

- Какво, домашният любимец на учителя има нужда от подкрепление? – Звучеше

положително развеселена от мисълта. – Мисля, че току-що ми оправи нощта.

- Толкова се радвам. – Не. – Какво имаш за пресечката на този блок?

Чу се тракане на клавиатура, после каза:

- Не много. Стара сграда на правителството е, която е включена в списъка за

събаряне през последните десет години. Очевидно се е превърнала в убежище за

скитници и бездомници.

- Е, сега е дом по-скоро на огромна общност вампири. При това млади.

- Невъзможно. Вампирите не са на групи като вас, вълците.

- Е, кажи го на тези вампири тук.


- Във файловете тук няма нищо.

- Тогава по-добре направи бележка и уведоми Джак. Може да иска да разследва.

- Отбелязано е. Талвин е наблизо, ако имаш нужда от него.

- Благодаря. Ще викам, ако е така.

- Не викай прекалено късно, вълче момиче. Талвин не обича да обира

остатъците.

- Е, аз не обичам да бъда остатъците.

Забавих скорост, когато приближих четвъртия етаж. Неизмитата миризма още

висеше във въздуха, а инфрачервеното ми зрение долови топлината на няколко

вампири, които се застояваха в долната част на коридора. Погледнах наляво. Нямаше

вампири.

За щастие, приятелят на Бен живееше в апартамент 41, който, съдейки по

табелите на стените, беше последният от ляво. Ботушите ми с токове щракаха рязко



върху овехтелия килим, звукът отекваше през тънкия въздух, стабилно като пулс. Но не

моят.

Колкото повече се приближавах до апартамент 41, толкова по-напрегната ставах.

Мекият мирис на кръв сега беше започнал да оцветява въздуха, но не се чуваха

необичайни звуци от апартамента. Никакви звуци на борба, нищо, което да

сигнализира, че се случва нещо, което не е в ред.

Може би просто приятелят на Бен беше станал леко параноичен поради факта,

че живее с толкова много вампири. А може да се е порязал, докато се е бръснал, и да се

е паникьосал от последствията.

Спрях, когато стигнах вратата, после свих пръсти и вдигнах ръка да почукам.

Тогава го чух. Мек стон, като от настръхнали косъмчета по врата.

Онзи вид, който идва от умиращия.

Отстъпих назад, вдигнах крак и ритнах вратата. Вратата се удари в стената,

изпращайки прах и гипс да хвърчат. Наситената миризма на нещо нередно и вампир се

разпръсна, претоварвайки сетивата ми и карайки ме да искам да повърна. А може би

това беше реакция на гледката пред мен.

Гол мъж висеше от тавана – не на врата, а на въже около китките. Въже, кърваво

колкото разкъсаните му гръб и дупе.

Мъжът, причинил всичките вреди, беше източникът и на вампирската миризма и

на усещането за нещо нередно. И неговият мирис беше този, който разпознах.

- Казах ти – започна той, докато се въртеше, после спря. Изражението му се

промени от раздразнено на изненадано, после, без най-малко блясване на кръвясалите

му кафяви очи, което да ме предупреди, се обърна и се затича към вратата в задната

част на всекидневната.

Затичах след него, а миризмата на кръв, пот и страх изпълни ноздрите ми,

докато тичах покрай голия мъж. Миришещият грешно вампир изчезна в нещо, което

изглеждаше като спалня.

Изтичах в стаята точно навреме, за да го видя как скача към прозореца. Стъкло

се счупи, разпръсквайки се в нощта, докато той мина през прозореца и надолу.

Падането не би убило вампир. Може да му навреди, но вампирите бяха много

устойчиви. В този случай за нещастие.

Изпсувах и се завъртях. Може би щях да мога да приема форма на чайка, но да

ударя земята от четириетажна височина щеше да е много по-трудно от това да я ударя

от върха на дърво. И докато бях летяла за кратко днес – и то успешно – нямах

намерение да оставя живота си на ръба, за да тествам новооткритите си способности.

Докато тичах през окървавения и още вързан Иван, казах:

- Той бяга. Ще се върна след минутка.

- Чакай – каза той с дрезгав глас. – Чакай...

Не го направих. Вампирите в коридора отвън се бяха приближили, може би

подканени от по-острата миризма на кръв.

- Докоснете го и всички ще си платите цената! – Извадих баджа от джоба си

отново и го изпъчих пред мен. Не знаех дали ще окаже някаква помощ, а не можех да

си позволя да остана и да проверя. Не и ако исках да спра вампира.



Защото вампир, който беше готов да измъчва жертвата си толкова екстремно

преди да опита кръвта й, е вампир, който няма да спре само с една жертва.

Някога може и да бих се погрижила първо за живите преди да тръгна след

мъртвите, но научих по трудния начин, че такива действия обикновено водеха до още

смърт – а вече имах достатъчно, които да ми тежат на съвестта досега.

Оставаше ми само да се надявам, че вампирите в тази сграда се страхуваха от

Директората повече, отколкото искаха да опитат кръвта на Иван.

Заслизах надолу по стълбите и минах през счупените стъклени врати. Дори

срещу плътната воня на вампири, която се носеше в нощта, странният мирис на този,

когото преследвах, беше достатъчно лесен за улавяне. Затичах през безплодната земя,

която някога може и да е била детска площадка, и навън към улицата. Вампирът не се

виждаше никъде, но миризмата му ме привлече.

- Сал, вампирът е на свобода. – Светлини от улични лампи светеха в мрака,

разкъсвайки сенките. Вампирът започна леко да се вижда – летеше жилава коса,

краката му бяха почти замъглени, ръцете му пулсираха. – На около половин пряка пред

мен е. Ако Талвин е наблизо, можеш ли да го повикаш като подкрепление?


Кола мина през улицата, светлините ме обляха. Вдигнах ръка, за да предпазя

очите си, и продължих да бягам. Приближавах се. Бавно, но сигурно.

Завъртя се отдясно в една странична уличка. Засилих се още повече, като не

исках да го изпускам от поглед задълго, и усетих пристъпа на протест в насинените ми

и очукани мускули на краката.

Затичах в страничната уличка. Богатата миризма на месо на барбекю изпълни

нощта, карайки ме да точа лиги. Вампирът не се виждаше никъде, но продължаващата

му миризма предполагаше, че е пресякъл улицата и не е чак толкова далеч пред мен.

Превключих на инфрачервено и осъзнах, че силата на миризмата беше подвеждаща.

Тялото му беше разпадаща се мъглявина в далечината пред мен. По дяволите, беше

бърз.

Отново увеличих собствената си скорост и протестите в краката ми направо се

превърнаха в болка. Игнорирах я и продължих да бягам.

Вампирът сви в ляво в още една странична уличка. Почти трийсет секунди по-

късно и аз се пързулнах в ъгъла. Кой да предположи, че вампир в такива тънки крачета

може да поддържа такава скорост?

Под блясъка на инфрачервеното ми зрение улицата беше изпразнена от живот.

Намръщих се, оглеждайки се наляво и надясно, виждах проблясъци на живот по

къщите от двете страни на улицата, но нищо, което да сигнализира, че моят вероятен

убиец вампир е някъде наблизо.

Не можеше да съм го изгубила. Никой вампир не можеше да се движи толкова

бързо.

И ето че миризмата му не само се губеше бързо, а и се разпръскваше във всички

посоки. Сякаш беше спрял и нещо беше разпиляло миризмата му.

Погледнах нагоре. Нямаше вампири в близките дървета, никакви необичайни

форми в небето. Не че вампирите можеха да летят в действителност – при всички

случаи, не и ако не са птици шифтъри.



Макар че с ясния мирис на нещо нередно в него, който заличаваше всичко друго,

беше възможно да бях пропуснала миризмата му на шифтър.

Но ако беше птица шифтър, защо не беше полетял, когато скочи през прозореца?

Щеше да се измъкне много по-лесно и по-чисто.

Освен ако целта му през цялото време не беше да ме разкара възможно по-далеч,

за да може да се върне и да довърши започнатото?

- Сал – казах, като се обърнах и затичах обратно възможно най-бързо, имайки

предвид болките в краката. – Мишената ми излетя от кокошарника и я загубих.

- Е, гадно, Райли, това е застой.

Без съмнение.

- Висок е около метър и седемдесет и осем, мрачно телосложение, кафяви очи и

жилава коса. Можеш ли да направиш бюлетин? Имам да посещавам кървящ в

апартамент с вампири. Изпрати линейка възможно най-бързо.

- Ами Талвин?

- Можеш ли да го помолиш да наглежда територията около сградата? В случай,

че измамникът ни реши да се завърне?


Изпъстрената с графити сгради не ме накара да се чувствам по-сигурно, когато

отидох за втори път. Вампирите още се задържаха, гладът им изпълваше въздуха.

Поне не се усещаше някой да се е хранил. Ароматът на кръв не претоварваше

въздуха.

Закатерих стълбите, чудейки се дали ще съм в състояние да вървя утре след

всичко, през което преминаха горките ми мускули днес.

Вампирите на четвъртия етаж бяха останали настрана, както заповядах. Показах

се, когато приближих отново края на апартамента, дишането ми беше накъсано, остри

задъхвания изпълниха въздуха. Повдигнах ръка, за да избърша потта, която се стичаше

по бузите ми, и влязох в апартамента.

Тялото на приятеля на Бен още висеше от китките, а миризмата на странно

миришещия вампир не се усещаше никъде наблизо. Облекчение премина през мен. За

разнообразие съдбата не ми беше хвърлила крива топка.

- Моля те – изграчи той, - свали ме долу.

- Има ли нож в кухнята?

Той поклати глава, запращайки капки кръв да летят от прореза на бузата му.

- Не са достатъчно силни. Спалнята.

Повдигнах вежда, въпреки че, имайки предвид начина му на живеене,

предполагам, че това не беше чак толкова лоша идея. Аз лично също държах няколко

ръчни колчета на близко разстояние.

Намерих няколко големи ловни ножа в нощното шкафче заедно с няколко по-

малки за хвърляне. Избрах най-големия и се запътих обратно.

За да разбера, че вече не сме сами.



- По дяволите – каза Бен, изражението му беше и ядосано, и шокирано, когато

спря на вратата. – Не очаквах това.

- Не – съгласих се. Помахах ножа в посока към приятеля му. – Искаш ли да

поддържаш теглото му, докато го сваля?

Той се придвижи бързо напред, големите му ръце обгърнаха талията на по-

малкия му приятел и пое тежестта от разкъсаните и кървящи китки на Иван.

Иван простена, въпреки че не бях сигурна дали е от облекчение, или от болка.

Издърпах кухненския стол до тях и се качих.

- Идва линейка. Би трябвало да е тук до няколко минути.

- Добре – промърмори Бен. – Но какво стана с вампира, който направи това?

- Загубих го.

- По дяволите.

- Казвайки го учтиво, да.

Вдигнах ножа и започнах да режа. Острието беше остро като бръснач и преряза

дебелото въже с леко усилие. Иван не каза нищо, а погледът му изглеждаше леко

нефокусиран. Може би шокът беше започнал да се настанява или заради кръвозагубата,

или заради травмата от това, което беше преживял. Тялото му беше настъргано отпред

и отзад, прорезите бяха неравни и назъбени. Със сигурност не бяха причинени от нож.

И последната нишка от въжето се поддаде. Бен понесе приятеля си до мизерно

изглеждащия диван и внимателно го положи там. Иван изсъска, изражението му се

изкриви от болка.

- Съжалявам, друже – каза Бен, като ме погледна. – Мислиш ли, че ще изпадне в

шок?

- Да. – Погледнах часовника си. – Линейката не би трябвало да е далеч, но може

би трябва да му дадем да пийне малко вода. Ако шокът е заради кръвозагубата, трябва

да възстановим част от течностите му.

- Ще донеса. – Той се изправи и мина покрай мен, миришещ на кръв и гняв.

Коленичих пред Иван. Той не реагира, затова докоснах подутите му пръсти. Той

подскочи, а погледът му се плъзна по моя, незабавно изпълнен със страх преди да

разбере кой е и че още е в безопасност.

- Трябва да знам какво се случи –казах меко.

Той облиза устни и преглътна тежко.

- Дойде преди около час. Каза, че трябва да поговорим.

- Значи го познаваш?

Той поклати глава.

- Но ми изглеждаше смътно познат, а Вини го беше изчистил, затова реших, че

всичко е наред.


- Кой е Вини?



- Главата на вампирската група, която живее тук – каза Бен, докато влизаше в

стаята. Седна долу зад мен, горещината му се търкаляше около мен, изпълнена с

миризмата на едва контролиран гняв. Изсипа няколко капки вода в устата на Иван,

после ме погледна.

- Иван премина през кръвната церемония, за да стане вампир, затова и живее тук

с Вини и останалите вампири.

Объркване се завъртя в мен.

- Това, че е минал церемонията, не означава, че ще умре веднага. Не и ако не

предприеме самоубийство.

А много силно се съмнявах, че това е намерението му. Нямаше да се обади на

Бен за помощ, ако това беше случаят.

- Има рак. Неизлечим. Дадоха му най-много година да живее.

- А. – Това поне обясняваше мястото, на което живееше. Имаше логика да живее

близо до създателя си, ако тръгнеше да си отива по-скоро от предвиденото. Погледнах

Иван. – Значи Вини може да знае кой беше този вампир?

Той затвори очи, пое си накъсан дъх, после прошепна:

- Не знам. Но нямаше никаква намеса.

А това беше криза.

По-голямата част от вампирите бяха защитнически настроени към по-младите си

– или тези, които скоро щяха да бъдат – поне докато не станеха достатъчно стари, за да

контролират жаждата си, и докато не опознаят номерата на занаята. Трябваше да бъдат,

защото Директоратът ги държеше отговорни за действията на младите. Вампирите бяха

териториални същества и два напълно зрели вампира не можеха да живеят заедно.

Което правеше случващото се тук доста странно. Просто нямаше как всички да са

млади. Никой жив вампир не можеше да контролира толкова много млади.

Или поне така си мислех.

Бен даде на Иван още няколко глътки вода. Изчаках го да преглътне, после

попитах:

- Защо си го поканил през прага, ако не си го искал?

- Защото мина през Вини. Мислех, че е безопасен.

Изглежда Вини имаше да доставя отговори. А може би беше Вини, не баджът

ми, това, което държеше младите вампири настрана. Което имайки предвид броя на

вампирите, живеещи в тази сграда, означаваше, че той трябваше да е много мощен.

Но беше интересно, че избягалият ни вампир знаеше достатъчно за тази сграда и

обитателите й, за да мине през протокола. За разлика от мен, която бях току-що

назначена.

Разбира се, това се предполага, че правим пазителите. Настанявахме се на места,

които мъртвите се страхуваха да заплашват. Щастливците ние.

- Вини има ли си фамилия?

- Кастило.

Да се надяваме, че Сал не се беше отегчила от процедурите и в момента правеше

проверка за това какво имаме за Винсънт Кастило.



- Нападателят ти каза ли за какво иска да говори с теб?

- Не, просто започна да напада, казвайки ми, че ще ме накара да си платя, задето

съм го наранил.


- Значи го познаваш?

- Не. Беше дяволски побъркан. Кълна се, никога не съм го виждал преди през

живота си.

Не долавях лъжа в думите му, но това не означаваше, че няма. Имам предвид, за

какво му е на вампир да си създава толкова неприятности, за да влезе тук, само за да

нападне напълно непознат?

- Значи ако те е нападнал директно, кога си имал възможност да се обадиш на

Бен?

Той затвори очи.

- Не съм.

Погледнах към Бен, който каза:

- Може би шокът и кръвозагубата влияят на паметта му.

Може би. А може би казваше истината и нещо странно ставаше тук.

Надолу по коридора отекнаха стъпки и като погледнах към вратата, един глас

каза:

- Бърза помощ. Кой има нужда от помощ?

- Тук, долу – извиках.

Стъпките се приближиха, а секунда по-късно се появиха двама мъже,

- Е, това беше неприятно преживяване – каза първият мъж. – Никога не съм бил

на място, където толкова много вампири обитават сенките. – Той погледна Иван и

захапа езика си. – Вампирите ли направиха това?

- Не. Просто не го спряха.

- Вампирите обикновено са такива – каза той философски. – Всичко се върти

около техните нужди, не и тези на останалите.

А това, помислих си, докато се изправях, за да се отместя от пътя му, беше най-

доброто обобщаване на вампирите, което бях чувала от известно време.

Последвах Бен през всекидневната. Той скръсти голите си ръце, синята му

тениска се опъваше по напрегнатите му гърди, когато облегна рамо на стената. Сигурно

беше оставил ръкавиците си за мотора в бързината си да дойде тук, но тениската и

дънките изглеждаха адски добре.

Опитах се да се концентрирам върху работата.

- И Иван ли работи в Нонпарейл?

Бен поклати глава. В светлината на всекидневната сините му очи изглеждаха

почти сапфирени от гнева, който още преобладаваше в миризмата му.

- Той е инвестиционен консултант.



- Тогава как сте се запознали двамата?

- Ходим в един и същи фитнес и станахме приятели преди няколко години. – Той

се поколеба. – Защо?

- Защото мисля, че е странно двама души, които познаваш, да са атакувани по

един и същи начин.


- Защо двете нападения да са свързани, още повече да са свързани с мен?

- Е, ти ще трябва да ми кажеш. Защо някой би искал да ти върне, като напада

приятелите ти? Защото ако има нещо, в което съм сигурна, то това е фактът, че са

свързани.

Намръщи се още повече.

- Невъзможно. Имам предвид, че Иван и Дени дори не се познаваха. И защо

мислиш, че убиецът, който е след тях, е един и същи?

- Защото разпознах вампирската миризма. Вампирът, който беше в стаята на

Дени – и този, който най-вероятно го е убил – е същият вампир, отговорен за

завързването на Иван за китките и прорязването им.



Глава четвърта Превод: rescho0o


Той ме зяпна за момент с неутрално изражение. Но сините му очи бяха дори по-

тъмни от преди, а усещането за гнева му се покачи. Този път беше насочен към мен.

- Сигурна ли си? – каза най-накрая, а усилието, което полагаше, за да се

контролира, си личеше по плътните дебели нотки в гласа му.

- Да.

- Тогава защо, по дяволите, го остави да се измъкне? – Каза го с такава сила, че

издуха потните кичури коса от лицето ми и накара хората от бърза помощ да се

оглеждат остро настрани.

Махнах с ръка, за да ги уверя, че всичко е наред, и посрещнах гнева на Бен.

- Защото беше шибан вампир, който скочи през прозореца и вероятно отлетя.

Много неща съм, Бен, но още не съм се научила да летя.

Той ме погледна за момент, после си пое дълбоко дъх и го освободи бавно.

- Съжалявам. Правих ми услуга с присъствието си тук и не трябва да изливам

разочарованието си върху теб.

Усмихнах се и докоснах леко рамото ми. Топлина премина през пръстите ми –

реакция не толкова на топлата му кожа, колкото на самия контакт. Може и да бях

отричала нуждата си през последните няколко месеца – е, колкото един вълк би могъл,

- но гладът винаги щеше да го има.

И започвах да се съмнявам дали щеше да стои мирно още дълго.

- Всичко е наред. Доста добре съм запозната с нуждата да си го излееш, когато

хората, за които ти пука, са ранени. – По дяволите, сама съм го правила достатъчно

често.

Веселие докосна ъглите на очите му.

- Не ми пука за тях по този начин, ако това намекваш. Бяха просто добри

приятели – хора, на които можех да се доверя, - а това е рядкост в този циничен наш

свят.

- Вярно. – Оставих ръката ми да падне от рамото му, но пръстите ми още

трепереха от контакта. Устоях на порива да ги стисна в опит да запазя усещането за

това малко по-дълго. Хормоните ми нямаха нужда от този вид окуражаване. – Мисля,

че следващият ми призив на дълга трябва да е нашият мастер вампир. Ще придружиш

ли Иван до болницата?

- По-добре да го направя, поне докато семейството му не пристигне.

- Тогава ме дръж в течение.

- Ще го направя. – Той докосна бузата ми леко, кратко. – Ще се видим утре.

- Да. – Отстъпих встрани от примамката за близостта му, после се обърнах и

излязох през вратата. Веднъж след като бях отново в тъмнината на коридора, казах

меко:

- Хей, Сал, имаш ли някаква информация за Винсънт Кастило?



- Никакви детайли нито за Вини, нито за Винсънт Кастило. Ако той оглавява

малката кавга там, значи се държи под радара ни.

Което не казваше, че Джак не знае за него, а само че нямаше нищо записано.

- Искаш ли да попиташ шефа, когато го видиш?

- Няма да се върне преди утре, но ще оставя бележка.

- Благодаря, Сал.

- Не ми благодари, вълче момиче. Благодари се на боговете, че сега съм в

настроение да помагам.

Ухилих се. Нямаше съмнение, че утре отново щеше да е острата критикуваща

Сал, която си е по принцип, но нямаше проблем. Не мисля, че щях да издържа много от

супер ефикасната и супер мила Салина.

Докоснах леко ком-лика, изключвайки гласа, но не и следенето. Беше почти

сигурно, че вампирите няма да ни нападнат сега – дори само заради това, че бяха

привлекли прекалено много вниманието на Директората.

Вампирите в другия край на коридора още не бяха помръднали. Закрачих към

тях, отбелязвайки за първи път факта, че всичките петима изглежда бяха превърнати на

една и съща възраст. Всички имаха дългурест, почти неудобен вид, който момчетата

придобиваха в края на тийнейджърството си. Също така всички бяха руси.

Спрях пред тях и се опитах да не дишам прекалено дълбоко.

- Трябва да говоря с Вини Кастило.

Спогледаха се един друг, после единият каза:

- Последният етаж. Очакват ви.

- Супер. – Въпреки че не бях сигурна за това.

Запътих се към стълбите и започнах да се катеря. Неизмитата миризма на

вампирите започна да се разпада колкото по-далеч отивах, затова по времето, когато

достигнах единайсетия етаж, беше изцяло изчезнала. На нейно място се беше появила

смесица от цвят и бор, която ми напомни на пролетта и накара носа ми да се сбърчи от

нужда да кихна.

Спрях на площадката и се огледах. Коридора в ляво беше обитаван от тъмнина,

но десният беше осветяван от серия червени свещи в стилизирани като рози форми.

Треперещата светлина танцуваше топло по графитите по стените и придаваше на

коридора странно чувство на забрана. Имайки предвид, че Иван още имаше сила в

апартамента си, свещите очевидно бяха за ефект, не от необходимост. В далечния край

на коридора чакаше жена. Както вампирите на долните етажи, така и тя беше млада. Но

за разлика от тях, русата й косата беше мита наскоро и блестеше като бяло злато на

премигващата светлина.

Две неща бяха очевидно – Вини ги харесваше руси и млади, като не изглежда да

имаше значение дали да са момчета, или момичета.

Понижих един щит и се пресегнах внимателно, чувствайки физически тези в

стаята отвъд. Можех със същия успех да се опитвам да открия източника на някоя

голяма черна дупка. Не изглежда да имаше намесени някакви психически заглушители,

нито пък се усещаше някакъв вид естествена физическа стена, която някога да съм



срещала. Беше просто дупка. Или по-скоро беше като черна звезда, защото изглежда

засмукваше всякакви видове умствен резонанс.

Дори хлапето на вратата не се показваше на физическия ми радар, въпреки че не

изглеждаше достатъчно стар вампир, че да блокира дори слаб телепат.

Странно.

Закрачих към пазача. Лека емоция се появи по бледото й лице или в тъмните й

очи, но предпазливостта й изпълни въздуха. Беше облечена обикновено – дънки, кецове

и бледо розова блузка, но от дясната й страна имаше издутина, която изглеждаше

подозрително. Чудех се дали куршумите бяха обикновени, или просто се е случило да

имат няколко сребърни.

- Аз съм Райли Дженсън. – Спрях точно пред нея и извадих баджа си. – Бих

желала да говоря с Вини Кастило, ако обичате.

Нещо проблесна през погледа й. Вероятно веселие.

- Очакват ви.

Тя отвори вратата, разкривайки плюшена стая, която нямаше нищо общо с

останалите стаи в сградата. Не се виждаха графити. Вместо това стените бяха покрити с

дебело кадифе в тъмно драматично червено. Килимът беше дебел и пищен, а цветът

беше богат пясък. И, за Бога, имаше полилеи – два големи, които изпращаха пръски

оцветена в цветовете на дъгата светлина, която се разпръскваше из сенките. Останалата

част от бандата му може и да живееше в мизерия, но старият Вини живееше като цар.

Пристъпих вътре. Видях дебелите изпълнени черни кожени столове и

изглеждащите чувствено разтегателни дивани, преди погледът ми да бъде привлечен от

малкия кръг хора в далечния край на стаята.

Половин дузина облечени с римски тоги момчета и момичета – отказах да ги

нарека по какъвто и да било друг начин, защото никой от тях не изглеждаше на повече

от седемнайсет години – стояха около махагонов шезлонг, покрит с кожа.

Отдолу беше жена.

Жена, която вонеше на сила и чувственост.

Спрях. Не можах да устоя. Силата на тази жена не беше нещо, което се беше

изпречвало на пътя ми. Познавах вампири, които бяха или близо до хилядагодишни,

или по-стари, и нито един от тях нямаше незабавното въздействие, което притежаваше

тази жена. И въпреки това се съмнявах, че тя е някъде близо до техните години.

По дяволите, можех да заложа пари на факта, че тя дори още не беше достигнала

троен размер – дори само защото вампирите с някакво количество години зад тях със

сигурност биха били способни да си позволят по-добро настаняване за себе си и за тези,

които са с тях.

Тя не беше нещо зашеметяващо. Мисля, че можеше да се класифицира като

нещо средно – нито красива, нито грозна, просто нормална. Среден ръст, средно

телосложение, жена с тъмна коса и шоколадови очи.

Но в нейния случай видът нямаше значение. Силата й лежеше в есенцията й. В

самата й природа.

Върколаците имаха аури, които бяха абсолютно способни да съблазнят някого,

без значение дали иска, или не. Не ни беше позволено да ги използваме за други раси



освен нашата, разбира се, но това не означаваше, че не се случваше от време на време.

Енергията, която излъчваше тя, беше подобна на аурата на върколак. Всичко беше

горещо, изпълнено с нужда и желание, и се завъртя около мен чувствително, карайки

пулса ми да препуска. Тялото ми загладня.

Желанието да затичам към нея и да милвам бледата й кожа, както я милваха

останалите – леко, благоговейно – ме удари като разрушителна топка. Пот започна да

избива по кожата ми, а жаждата да я докосна, да я целуна, да правя любов с нея, беше

толкова сила, че пристъпих крачка напред.

Но не беше моето желание, не беше истинско и аз нямаше да стана играчката на

някакъв млад вампир. Особено на играчката на млад женски вампир. Затова стиснах

юмруци, забивайки ноктите си в кожата, използвах болката, за да надделее над

желанието. Във всяка друга ситуация, бих хвърлила собствената си аура да се бори

срещу нейната – но стоях на средата на бордей от вампири, а това можеше да причини

много повече проблеми.

- Спри – казах остро – или ще кажа на Директората да омете и да почисти това

проклето място.

Тя се изсмя, звукът беше толкова богат и топъл, колкото бе и стаята, и

кръжащата горещина на желанието намаля. Не напълно, но достатъчно, че да бъде

игнорирано.

- Нямам желание да се боря срещу Директората. Моля те, пристъпи напред, за да

мога да виждам по-добре.

Исках да кажа, че като вампир, тя би трябвало да може да ме види перфектно и

от тук, но това щеше да се възприеме като грубост. Каквато със сигурност можех да

използвам в повечето случаи, но имах усещането, че този път щеше да е по-добре да

играя по свирката.

Поне докато не добия някаква представа за нещата.

Пристъпих напред. Ароматът на цвят и пролет стана по-силен, примесен с

топлия и тежък аромат на желание, който още изостряше въздуха. Облечените с римски

тоги тийнейджъри ме гледаха с почти замечтани погледи, но зениците им бяха

изумително разширени. Бих предположила, че са дрогирани с нещо, с изключение на

факта, че бяха изключително неподвижни и спокойни.

Погледът ми отиде към жената. Може би единствената дрога, която им

трябваше, беше близостта на създателя им. Може би докосването до нея беше сходно

със сексуално или наркотично опиянение. Само защото не бях чувала за вампир,

способен да накара някого да изключи от обикновен контакт, не означаваше, че такива

не се намираха някъде там. И, по дяволите, тази жена беше накарала мен да я пожелая.

Ако допирът до кожата й беше толкова силен, колкото аурата й, тогава израженията им

бяха разбираеми.

Спрях, когато между нас имаше десет крачки. От толкова близо кожата й

изглеждаше почти заслепяваща, сякаш самото великолепие на луната блестеше от

дълбините й... Мигнах. Отново впих нокти в дланта си. Видях, че бледата й кожа беше

само това. Бледа кожа. Абсолютно нищо заслепяващо и красиво.

Гняв се заизви в мен. Като върколак, съм учена на въздържание почти от

началото. О, не сексуално въздържание, защото за върколака сексът е живот. Аурата

беше друг въпрос. От времето, когато съм била кученце, много преди аурата ми да



започне да се оформя, сме учени, че е грешно да принуждаваш друг – и морално, и

законно. Фактът, че аурата на върколака може да направи несклонния склонен не го

правеше наред, защото в края резултатът беше един – принуждаваш някого да направи

нещо, което иначе той може да не желае.

Разбира се, аз го бях правила, като пазител, само за да добия предимство над

някой враг. Но никога не го бях правила, за да принудя някого да прави секс.

Тази жена не беше научена на такова въздържание.

- Предупредих те да спреш. – Обърнах се на тока си и се запътих към вратата.

Тя отново се изсмя, звук, който затрепери топло по гръбнака ми.

- Моля те, ще се държа прилично. Имаш въпроси за Иван Ланг, така ли?

Обърнах се отново.

- Да.

- Тогава ще им отговоря. Но, моля те, приближи се. Имах дегенеративна очна

болест преди да ме превърнат и като резултат зрението ми не е добро.

Изучавах я за момент, не виждах лъжа в кафявите й очи, но и не бях сигурна

дали щях, дори и да лъжеше.

- Какво е истинското ти име?

- Винсента Кастило. Моля те, уверявам те, че няма да си играя игри с теб повече.

Приближи се.

Поколебах се, после се приближих. Беше странно като си помислих, че тази

жена ме беше накара да искам да побягна, а ето че виждах нещата хиляда пъти по-

добре и по-опасно. По дяволите, имах си постоянен напомня за една такава среща на

лявата си ръка, на която сега й липсваше кутрето, благодарение на глада на бог на

смъртта.

Тя се усмихна. Беше най-обикновена усмивка, което означаваше, че държеше на

думата си. Най-малкото, за момента.

- Ако Иван е приел церемонията да стане вампир, защо не го защитаваш?

- Защото ми беше платено да не се намесвам по какъвто и да било начин.

Изненада премина през мен.

- Избираш парите пред това да защитаваш собствените си?

- Защо не? Огледай се, пазителко. Тези помещения са по-подходящи за улична

измет, отколкото за нарастваща мобилна група вампири. Но съм млада по вампирските

правила, и затова още не съм натрупала сумата, която желая.

Което значеше, че печели парите си легално? Някак си се съмнявах. Вампир с

такива прелъстяващи умения като нейните, можеше да припечели каквото иска от

партньорите в леглото си.

- Значи щеше просто да си стоиш и да оставиш груб вампир да убие Иван?

Тя изръмжа с неподобен на дамски глас. Най-близкото до рамото й облечено с

тога хлапе прокара пръсти по врата и по бузата й с нещо, което предположих, че беше

успокоителен жест.

- Той не е мъртъв, нали?



- Което се свежда до късмет толкова, колкото и навременна намеса от моя

страна.

Тя се усмихна. Едновременно се забавляваше с мен и ме преценяваше, бях

предупредена, че зад цялата тази сексуална игривост се крие вампир с остър ум.

- А, но навременната ти намеса нямаше да се случи, ако не се бяхме обадили.


- Мислех, че ви е било платено да не се намесвате?

- Ключовата дума е „аз”. Докато той ме помоли да държа ново излюпените си

настрани и да контролирам глада им, не спомена нищо за тяхната намеса по-нататък по

други начини. Затова един се обади.

- Някой, който е звучал като самия Иван?

Тя кимна.

- Знаехме за стриптизьора. Той беше тук няколко пъти, за да посети Иван. Голям

мъж, силен мъж е. Присъствието му може би щеше да е достатъчно, за да изплаши

измамника.

Също така можеше и да не е. Докато Бен беше голям върколак, мошеникът беше

вампир, а вампирите щяха да победят нормален вълк по всяко време. Не беше просто

сила, а скорост.

- Е, каза ли натрапникът защо иска да разреже Иван?

Тя сви рамене.

- Вкусих нуждата му за отмъщение. Не знам повече от това.

- Значи не си попитала?

- Беше голяма сума пари. Да не задавам въпроси беше част от сделката.

Значи не предлагаше на Иван каквато и да е помощ, но беше преминала около

тази клауза много лесно.

- Защо извърши церемонията с Иван? – Погледът ми се плъзна леко по

тийнейджърите зад нея. – Той не прилича на останалите, които превръщаш?

- Колкото и да обичам играчките си, вампирите не могат да съществуват сами.

Иван е много добър инвестиционен консултант. Това би било полезно за в бъдеще.

- Ако е толкова добър инвестиционен консултант, защо живее тук?

Тя отново се усмихна. Дълбоко в кафявите й очи проблесна глад. Не глад за

кръв, а по-скоро за пари. Или власт, която често вървеше ръка за ръка с парите в този

наш ориентиран материално свят. Във вампирския свят може още да не беше сила, но

със сигурност възнамеряваше да бъде. А имах усещането, че не й пука особено как

щеше да я постигне.

Но не можеше ли това да се каже за всички вампири? Повечето от тях не можеха

да се класифицират като загрижени, споделящи типове.

- Просто – отговори тя. – Той ми даде апартамента си в Брайтън като заплащане

за церемонията. Нямаше достатъчно пари, за да живее другаде, разбира се, но остана

наблизо, защото смъртта му е надвиснала над главата. Изборът беше негов, не мой.



- Е, ако мразиш това място толкова много, защо не се преместиш в апартамента

му?

Тя повдигна тъмните си вежди.

- Проста логика. Тук сме четиридесет, а това число няма да се побере в двустаен

апартамент, без значение колко е луксозен.

- Това не е ли голяма бройка вампири, които живеят заедно? А и какво стана с

цялото тази реплика, че „вампирите са териториални същества и не споделят”, която

чувам постоянно?

Тя отново се усмихна.

- Кръвните вампири са териториални. Ние не сме кръвна линия. За нас колкото

по-голяма е общността, толкова по-добре. Общността ни подхранва.

- Значи тези, които са на долните етажи, се хранят от случващото се тук?

- Нещо такова.

- Значи не кръвта засилва глада им, а емоциите, които излъчвате?

- Да.

Тя се размърда, поставяйки крака си на пода и изправяйки се. Тийнейджърите

зад нея се събраха вкупом, така че телата им бяха притиснати едно в друго. Контактът

изпрати странен вид тананикащо вълнение из въздуха. Не се усещаше да е от аурата на

господарката им и въпреки това притежаваше подобна сила. Макар че може би не се

усещаше по същия начин, защото не беше насочено към мен. Може би щеше да има

подобно усещане, ако беше.

И в двата случая тръпки ме побиха. Имах усещането, че не бих искала да

присъствам, когато се състоят храненията.

Но колкото и да ми се искаше просто да се махна от това проклето място, все

още имаше въпрос, който трябваше да задам.

- Вампирът случайно спомена ли името си?

Тя отново се усмихна.

- Чудех се кога ще попиташ.

- Което означава, че го е направил?

- Разбира се. Никой не прекрачва прага ми преди да разбера имената им.

- Тогава ще имаш ли нещо против да ми го кажеш?

Веселие се заигра по устните й.

- Какво ще предложиш в замяна?

Погледнах я за момент, после казах:

- Какво ще кажеш да не те докладвам на Директората?

- Вече докладва присъствието ни. Има друг пазител, който охранява отвън,

нали?

- Той е тук, за да хване нападателя на Иван, ако реши да се върне.

Тя помаха с ръка.



- Но Директоратът ще дойде да ни разследва без значение.

- Да. Но разследването не е прочистване.

- Няма да искаш да отидат толкова далеч. Не си такъв тип.


- Госпожо, нямаш представа какъв тип съм аз.

- Мога да го помириша във въздуха, малко вълче. – Тя ме обмисли за момент,

после се усмихна. – Почтена си, по твой си начин. А в момента си много предпазлива

относно това, което усещаш в стаята.

Най-вече защото това, което усещах в стаята, не беше нищо, което да бях

усещала преди.

- Мога да ти платя.

- Не искам пари.

- Тогава какво искаш?

- Целувка. Проста целувка.

Нямаше нищо просто в това. Не и когато включваше този вампир.

- Защо?

- Защото искам да те вкуся.

- Мислех, че не си кървав вампир.

Тя се изправи от дивана, дългата й пола падаше на талази около нея в подобни

на облак струи от кървавочервена органза. Изненадващо, тя беше на моя ръст и

височина. Изглеждаше толкова по-малка в шезлонга – без съмнение още една добре

изиграна илюзия.

- Аз не съм кръвен вампир – каза тя меко. – И не давам нищо безплатно. Ако

искаш името, пазителко, ще платиш с целувка.

Зяпнах я, желаейки да можех да прочета мислите й. Желаейки да знаех мотивите

й. Желаейки да разбера защо цялата работа с целувката ме изпълваше с такава

нерешителност. По дяволите, ако мъж искаше да платя тази цена, щях да го направя на

секундата.

Просто мисълта да целуна жена ли беше това, което ме караше да се колебая?

Или беше по-скоро заради факта, че не знаех какво точно е тя, нито какво може да

прави?

Бих искала да кажа, че е последното, а не първото, но истината беше, че не

можех.

Не исках да целувам друга жена. Беше толкова просто.

Но бях пазител, а понякога пазителите трябваше да правят неща, които не искат.

Особено ако бяха заложени животи.

Поех си дълбоко дъх и го издишах бавно.

- Без хранене, без аура – или каквото там е сексуалното ти нещо. Ако усетя нещо

от това, ще избия всички ви.




- Мисля, че си сериозна.

Аз също така мислех. Стиснах пръсти и усетих влагата по дланите си, което не

ми хареса.

- И никакви езици – добавих. – Ще ухапя, ако го усетя.

Тя се изсмя с топъл и весел звук, който извърта устни. Моите включително. А

това само накара предпазливостта и нежеланието ми да го направя по-големи.

- Човек ще рече, че досега не си целувала жена.

- Не съм.

Тя повдигна елегантната си вежда.

- Какво, не дори и като приятелски жест за „здравей”?

Можех да посоча, че не съм социален приятелски тип, но нямах намерение да й

давам толкова информация.

- Нека просто да приключваме.

- Както желаеш.

Тя се приближи. Ноздрите ми се разшириха, поглъщайки аромата й, вкусвайки

цветята и пролетта, и нещо друго, което не можех точно да определя. Нещо, което

чувствах едновременно опасно и вълнуващо.

Тя спря толкова близо, че роклята й се уви около краката ми, обгръщайки ги в

море от червено. Стиснах пръсти, борейки се с желанието си да отстъпя назад, да

избягам от горещината и чувството за нея, и да погледна лицето й. Да гледам как

кафявите й очи се разширяват в очакване, докато тя се приближаваше.

После устните й докоснаха моите. Колебливо, нежно. Бяха изненадващо хладни

и меки и колкото и да ми се искаше, не бяха неприятни. Не реагирах, придържах се

спокойна, защото не исках да удължавам контакта.

Тя отвори очи и ме зяпна дълбоко.

- Целувката изисква двама души, пазителко. Реагирай или плащането ти няма да

бъде прието.

Устните й отново докоснаха моите и след секунда колебание се приближих към

тях, целувайки я нежно, но старателно. Беше странна целувка, безстрастна и въпреки

това беше целувка, която накара нервите ми да треперят, а пулса ми да се ускори. Не

беше желание. А страх от непознатото.

Имах лошото, лошото усещане, че нещо повече от просто докосване на устни се

случваше.

Отдръпнах се, усетих хладнината на стаята да милва кожата ми, измивайки

топлината й. Тя се усмихна и отдръпна полите си от краката ми.

- Нямаш вкус на вълк, пазителко.

- Получи си целувката, вампирке. Искам името.

Тя ме огледа за момент, после каза:

- Арън Йънг.

- Ясно – каза Сал в ухото ми. – Започвам търсене.



- Благодаря – казах повече на Сал, отколкото на Вини. Отстъпих отново назад,

наслаждавайки се на разстоянието, което ми осигуряваше всяка стъпка. – Ако случайно

се върне, Винсента, моля те, обади се направо на Директората.

- Ще го направя. Няма да ми се хареса ако силата на Директората ме погне. –

Гласът й нежно се подиграваше. – Ще те видя отново, пазителко.

Не, по дяволите, няма, помислих си и се измъкнах оттам.

Когато се събудих на следващата сутрин, Роан още не беше пристигнал у дома.

Събрах бурята от дрехи, които бяха разпръснати навсякъде, и ги зарязах по различните

им кошове, после си направих кафе и закуска и включих телевизора, за да видя дали

няма да ги хвана с Лиандър по развлекателните канали.

Не ги видях, но минаха през вратата около десет минути по-късно, ръце един

около друг, и двамата наполовина необлечени, изглеждайки малко по-зле от дрехите.

- Вие двамата – казах, дъвчейки зърнена закуска – изглеждате ужасно.

Лиандър махна с ръка и ми се ухили глуповато.

- Но се чувстваме добре.

Докато го казваше, се спъна в края на килима и щеше да падне по лице, ако Роан

не го беше хванал. Въпреки че това усилие ги накара да залитнат странично,

пропускайки закачалката за малко. Изсумтях. И двамата бяха пияни като порове.

Оставих купичката си на масичката за кафе, после се изправих и отидох до

кухнята, за да сложа чайника.

- Да разбирам, че снощи е минало добре?

- Много. Ефектите са хит.

Кожа изстена, когато двамата по-скоро паднаха, отколкото седнаха на дивана.

- Ами самият филм?

- Знаеш каква е филмовата индустрия. Някои ще критикуват възторжено, други

ще те разкъсат, някои ще увъртат. – Лиандър махна с ръка във въздуха, после се наведе

на рамото на Роан. – Ефектите изглеждаха страхотно, а мен само това ме тревожеше.

Роан го прегърна, после ме погледна.

- Е, ти как си запълни вечерта, докато ние купонясвахме?

От двамата той изглеждаше леко по-добре. Въпреки че поне и двамата можеха

да говорят без да си оплитат изреченията. Облегнах рамо на касата на вратата и се

усмихнах.

- Излязох и целунах момиче.

И двамата замигаха глуповато към мен за секунда, после Роан каза:

- Какво?

Не отговорих направо, правейки им първо кафе, после седнах и си взех закуската

обратно.

- Момичето беше вампир, което не пие кръв, а я целунах, за да получа името на

един измамник, който пребиваше счетоводител.



- И какво беше? – попита Лиандър. – Да целунеш момиче, имам предвид?

- Ни най-малко възбуждащо. – Което беше истината и все пак не цялата истина.

Взех кафето си и отпих. Факт беше, че допирът на устните й беше присъствал в по-

голямата част от сънищата ми, но причината беше по-скоро безпокойство, отколкото

желание. Дори сънищата ми бяха изпълнени с убедеността, че се беше случило нещо

повече от докосване на устни.

Роан се освободи от Лиандър и се наведе напред.

- Защо ти е да целуваш вампир, че да получиш информация? Защо просто не й

прочете мислите или не я наби, докато не си каже?

Размахах лъжата си към него.

- Не е възпитано да тичаш наоколо и да биеш жени.

- Възпитано е, когато те са вампири, които могат да пребият почти всеки

нормален човек.

- Ние не сме нормални хора. – Не бяхме нормални дори в нечовешкия смисъл на

думата. Според Джак – който очевидно следеше подобни неща – ние бяхме най-редките

от редките. Кой би си помислил, след всичките тези години, през които ни пребиваха,

защото сме мелези?

Той не обърна внимание на коментара ми.

- Те не знаят това. Тогава защо си я целунала, когато не си искала? – Той се

поколеба за момент, после добави с озъбена усмивка: - Или си искала?

- Все още съм хетеро по всички линии, брат. Довери ми се за това. – Отпих

глътка от кафето, после добавих: - Опитах се да прочета мислите й, но имах усещането,

че пропадам в черна дупка.

- Тогава защо не използва силата си? Ако тя е удържала информация, имаш

правото.

Свих рамене.

- Да я набия, за да говори, щеше да е упражнение по глупост. Имаше

четиридесет, живеещи с нея ново превърнати, а тези видове страхотии са леко

претоварващи.

- Четиридесет? – Той се намръщи. – Как може един вампир да контролира

толкова много новородени? И как изобщо успяват да живеят заедно?

Довърших си закуската, после оставих купичката на масата и казах:

- Тя не е кръвен вампир, а по-скоро някакъв вид емоционален. Очевидно да

живеят заедно е препоръчително за тези, които се хранят от емоции.

- Има вампири, които се хранят с емоции? – попита Лиандър. – Това е някак си

ужасяваща мисъл.


- Всъщност не е по-лоша от мисълта за тези, които пият кръв.


- Трудно е да пропуснеш кръвен вампир, който се храни от теб. Обзалагам се, че

не можеш да кажеш същото за емоционалните вампири.



Имаше право. Особено ако всички такива имаха толкова силна аура, колкото

тази на Вини.

- Докладва присъствието им на Джак? – попита Роан.

- Дам.

- Добре. – Той направи пауза, за да отпие от кафето си. – И защо изобщо си била

там и си спасявала този счетоводител? Има ли нещо общо с телефонното обаждане,

което получи снощи?

Кимнах и обясних защо се бе обадил Бен, после добавих:

- Което е и причината да целуна вампирката. За да взема името преди да е

нападнал някой друг.

- Значи не е някой, свързан с приятелите на Бен? – попита Лиандър.

- Бен изглежда не смята, че той е връзката, но не съм говорила с него, след като

взех името. Може да се окаже, че познава този Арън Йънг.

Което нямаше да е добро нещо, защото действията на Йънг са му спечелили

заповед за екзекуция. Вампири, въвлечени в измъчване на други, не живееха толкова

по-дълго от тези убийства – просто защото едно престъпление обикновено се

развиваше в друго така или иначе. И ако Бен беше добър приятел, щеше също да е под

наблюдението на Директората.

Лиандър се намръщи.

- Това име ми е познато.


- Познаваш някого, на име Арън Йънг?

- Не казах това. Казах само, че ми е познато.

- Сигурен съм, че има повече от един Арън Йънг по света – каза Роан сухо.

Лиандър изсумтя.

- Естествено, че има. Казвам само, че името ми звучи познато.

- Е – казах аз, грабвайки чашата и купичката си, и се изправих. – Уведоми ме,

ако си спомниш. Междувременно отивам в Директората. Искате ли да кажа на Джак, че

ще закъснеете?

- Няма нужда. – Гласът на Роан беше определено самодоволен. – Денят ми е

свободен. Някои от нас от време на време мислят крачка напред и се подготвят.

- А това трябва да ти е за първи път.

Той хвърли възглавничка по мен. Тя тупна в стената, пропускайки ме с

километри. По някаква причина това запрати двамата в пристъп на смях. Поклатих

глава и ги оставих.

За щастие, колата преживя нощта без последици от местните вандали. Включих

на скорост, сложих телефона в хендсфрий държача, после влязох в трафика и се

запътих към работа.

Телефонът звънна преди да стигна и сърцето ми подскочи. Номерът казваше, че

е или Джак, или Сал, а обаждане в този час от който и да е от двамата, никога не е било

на добре.



Натиснах бутона за отговаряне и казах:

- Знаеш, че не мога да понасям лоши новини преди да съм изпила втората си

чаша кафе.

- Е, това не е ли просто твърде лошо – каза Джак, звучейки уморен и леко

разочарован, - защото имам още една за теб.

Намалих колата, когато светлините пред мен светнаха в червено.

- Да приема, че имаш предвид, че още един мъртъв гол политик показва задника

си на света?

- Не точно. Този е гол собственик на магазин за обувки, показващ задника си на

всичко и всички.

Това ме накара да вдигна вежди.

- Човек или нечовек?

- Нито едното. Лисицолак, ако трябва да бъдем точни.

Тогава убиецът не се ограничаваше с една раса.

- Къде е открит?

- В магазина си от служителите. Очевидно мъртвият и приятел са се

разгорещили на прозореца на магазина, там е и умрял.

Значи имахме убиец, който обичаше да действа на открити места и който

очевидно няма опасения от това, че може да бъде видян. Или това, или се добавяше към

тръпката.

- Нека позная – приятелката му не се намира никъде?

- Точно.

- Тогава защо мислиш, че са свързани? Освен факта, че убиецът ни е някакъв вид

ексхибиционист?

- Предчувствие, нищо повече.

А аз бих заложила пари на предчувствията на Джак над убедеността на повечето

хора.

- Кейд е напът сега – продължи той. – Искам те там възможно най-скоро, за да

видиш дали няма да усетиш нещо.

- Не усетих нищо полезно в офиса на Джеймс. – И ако работата ми в

Директората щеше да се ограничи само до това да посещавам местопрестъпления, за да

опитам да усетя заминаващи си души, тогава по-добре да напусна.

Което си беше изявление, имайки предвид, че никога не съм искала да бъда

пазител.

- Все пак си заслужава опита. Ще ти пратя адреса. – Той направи пауза и на

задния фон чух шумолене на хартия. – Също така проверихме гнездото, което намери

снощи.


- Това беше бързо.



- Емо вампирите могат да бъдат доста опасни. Трябваше да преценим

ситуацията.

- Значи наистина се хранят с емоции, а не с кръв?

- Да. И имат способността – и навика – да усилват емоциите. В определени

ситуации това може да е изключително опасно.

- Този изглежда се храни със сексуална енергия.

- Сексуалните емоции са най-сурови и затова най-задоволяващи емо вампирите,

но могат да си играят и с по-малки емоции като страх, гняв и болка, когато им се

налага.

Което обясняваше защо имаше такова силно усещане за глава в сградата, когато

влязох – хранели са се от случващото се в апартамента на Иван.

И нямаше да се учудя, ако това беше част от причината Вини да пусне вампира

да посети Иван.

- Какви са впечатленията ти за Винсента Кастило? – попита Джак.

Поколебах се.

- Трябва да се следи. Мисля, че има големи планове за себе си и новородените

си, но не мисля, че вече е направила нещо, с което да пресече границата.

- Интересно.

Гласът му беше сух и веждите ми пак се повдигнаха.

- Защо?

- Защото инспекторът не ни даде блеснал доклад.

Озъбих се.

- Беше ли млад и рус?

Джак направи пауза.

- Млад – да. Рус – не.

- Тя го е омагьосала, шефе. Не е знаел коя страна на химикалката държи, когато

си е водил записки.

- Младият Кларк има силни щитове. Дори емо вампир не би бил способен да му

въздейства.

- Аз имам силни щитове и пак почувствах напирането й.

- Тогава, за да сме сигурни, ще я държим под око. Написа ли доклад за снощи?

- Нем. Възнамерявах да го направя, когато станах тази сутрин. Сал намери ли

нещо за Арън Йънг?

- Намерихме трима. Все още се опитваме да намерим текущите адреси на двама

от тях.

- Поне не са хиляда, които да проучваме.

- Вярно. – Той направи пауза за момент. На фона някой мърмореше. Хартия

помръдна, после той добави: - Сал спомена, че разследваш някакъв садистичен случай?



Което означаваше, че Сал беше слушала обаждането ми – нямаше друг начин да

знае, защото още не бях написала доклад.

- Свързано е със снощния случай – същия вампир.

Не бях сто процента сигурна за това, разбира се, но нямаше да кажа на Джак, че

не съм.

- Ще потърся полицейския доклад, за да ти го дам, и ще побързам с търсенето на

Йънг. Ако това е началото на редица убийства, трябва да се заемем директно със

случая.

- Ще можеш ли също така да провериш Бен Уилсън? Той е черен вълк, който

управлява бизнеса със стриптизьорки в Нонпарел. Доколкото разбирам, той е

единствената истинска връзка между двамата мъже.


- Мерси, шефе. – Затворих, после смених линиите и се запътих към Саут Яра и

адреса, който Джак ми беше дал – който се случи да е в сърцето на шикозната Чапъл

стрийт.

Очевидно който и да убиваше тези хора, имаше вкус за власт и пари. И вероятно

нужда от най-доброто, което екхибиционизмът можеше да предложи. Което само по

себе си предполагаше няколко вида. Докато опасността от публични сексуални актове –

и рискът, който вървеше с тях, - не беше единствената област на смесените, ние,

смесените, със сигурност сме готови да стигнем по-далеч от повечето раси.

Беше невъзможно да намеря място за паркиране близо до магазина за обувки на

Чапъл стрийт, затова паркирах близо до Гардън стрийт. И се уверих, че надписът

„Официален автомобил на Директората” се вижда през предното стъкло, в случай, че

паркинг-инспекторите се въодушевят от машинките си за глоби.

Прибрах ключовете си и се запътих към Чапъл стрийт. Магазинът за обувки се

забелязваше лесно – беше този с полицейските коли отпред и черна ленти по

прозорците.

Кейд не се виждаше никъде, затова минах под лентите, показах значката си на

патрулиращите ченгета и влязох вътре. И открих, че магазините за обувки на Чапъл

стрийт не бяха като обикновените магазини за обувки. Като за начало, обувките бяха

добре подредени, с разстояния, а не сбутани заедно в подобни на войници редици.

Освен това имаше светлини над чифтовете, удобни столове с високи облегалки и

плюшени килими.

И гол мъртъв човек на предния прозорец.

Първото нещо, което забелязах, беше гъстата му червена коса. Облягаше се на

висок до кръста дисплей за обувки, задникът му беше към прозореца, ръцете и главата

му бяха отпуснати по протежението на метална стойка, а около краката му бяха

разпръснати високи токчета и ботуши в красиви цветове.

- Поставя нов ъгъл на надничането към екраните по прозорците, нали? – каза

Коул, като махаше кървавите си ръкавици, докато се отдалечаваше от прозореца.

Намръщих му се.

- Чия кръв?



- Неговата. Изглежда убиецът ни този път е проявил твърда ръка с драскотините.

– Той кимна към торса на жертвата. – Има драскотини по гърдите, гениталите и

краката.

- Какъв вид драскотини?

- Като от някаква котка. Въпреки че е голяма.

- Колко голямо е голяма?

- Най-малко два пъти колкото размера на обикновена котка.

- Е, значи търсим нещо с размера на пума или нещо, което е повече като тигър?

- Най-малко с размера на тигър.

Приближих се. Металическият остър вкус на кръвта изпълни въздуха, както и

мирисът на пот и секс. Но изпод тях имаше нотки на жасмин и портокал. Същите

миризми, които бяха във офиса на Джерард Джеймс.

Погледът ми пробяга от врата на мъртвия човек до гърба му и надолу по краката.

По бялата му плът бяха разпръснати драскотини – големи, дебели, грозни драскотини,

които бяха отнесли повече от малко кожа със себе си.

- Не може да е същата котка, която е одраскала Джеймс – казах, поглеждайки

Коул. – Тази има масивни лапи.

- Мисля, че е същата, но не мога да съм сигурен, докато не направя ДНК-а

тестове.

Повдигнах вежди.

- Намерил си повече ДНК-а този път, освен на жертвата?

- Миналия път също намерих. Надявам се слюнката по пениса на Джеймс да

съвпадне с тази, която открих на този човек.

- И това е единствената ДНК-а на мистериозната ни дама, която си намерил?

- Нем. И изглежда, че убийцата ни е разгорещена.

Това ме накара да вдигна вежди.

- Тогава защо ще убива половинките си? Това е по-скоро навик на паяците,

отколкото на котките, нали?

Той се усмихна. Беше мила усмивка, усмивка, която повдигна цялото му лице.

- Може би наистина са я разочаровали.

- Тогава да се надяваме бъдещите, с които излиза, да се по упражняват върху

техниката си. – Или да се надяваме да я хванем преди някоя такава среща да се състои.

Насилието в атаките й изглежда се увеличава, а наистина не исках да си представям

какво може да направи на следващия мъж. – Имаме ли свидетел този път?

- Хенри Ролинс е господинът, който го е намерил. Чака в килера отзад, ако искаш да

говориш с него. Освен това има още един потенциален свидетел, но може би е най-

добре да оставиш Кейд да се оправи с него.


- Защо?

- Пиян е като пор и смърди на повърнато. – Погледът му срещна моя, сините му

очи премигваха. – А всички знаем какъв деликатен нос имаш.



- Благодаря. Мисля.

Обърнах се и се запътих към задната част на магазина, но бях направила само

три или четири стъпки, когато Кейд най-накрая пристигна. Нямаше нужда да го видя,

за да знам, че е там – чистият му мъжествен аромат преобладаваше над всички

останали в стаята.

- Беше крайно време да се появиш – казах леко през рамо.

- Хей, трябваше да спра за кафе.

- За всички, надявам се – коментира Коул.

- Не мислех, че на вас, момчета, ви е позволено да пиете на работа. За да не се

разлее и така нататък.

Посочих повелително с пръст и се опитах да остана непреклонна въпреки

усмивката, която подкачаше устните ми.

- Ако не си ни донесъл кафе, можеш да излезеш на тротоара и да разпиташ

свидетеля, когото задържат полицаите.

- Господи, на върколаците да не им е вродено да командват?

- Да – казахме с Коул едновременно, после си поделихме усмивка. Трябва да

кажа, че харесвах тази спокойна версия на Коул много повече от раздразнителния

човек, на когото бях представена преди месеци. Въпреки че може би се беше отворил

повече, защото се бяхме опознали по-добре по време на споделянето на работата.

Продължих към задната част. Някъде отзад трябваше да има малка кухня,

защото можех да помириша кафе. И ако миризмата беше нещо, на което да разчиташ,

не беше от най-доброто. Или това, или филтърът имаше нужда от добро почистване.

Но под аромат почти на изгоряло, тичаха други миризми. Кожа, мъж и все още

мекия мирис на портокал и жасмин.

А изпод всички тях имаше миризма, която накара вълчата ми душа да се свие.

Котка.

Беше слаба, но я имаше. Убийцата ни определено беше минала оттук, въпреки че

миризмата не беше достатъчно силна, че да предполага, че тя е още тук.

Първо се натъкнах на полицая – висок мъж с руса коса, който се беше облегнал

небрежно на един от рафтовете. Изправи се, когато приближих.

- Директоратът?

Кимнах, гледайки през него, докато му показвах значката. Ролинс седеше на

кухненски стол, а бледите му ръце бяха увити около чаша кафе. – Господин Ролинс

каза ли нещо?

Полицаят поклати глава.

- Само му дадох кафе, за да успокои нервите му.

- Благодаря. – Плъзнах се покрай него и отидох при Ролинс. Той не реагира,

затова клекнах пред него. – Господин Ролинс? Опасявам се, че ще трябва да ви задам

няколко въпроса.

Той погледна нагоре, а кафявите му очи бяха изплашени.

- Видях я, нали знаеш.




- Видял си жената, която е убила шефа ти?

- -Е, тя беше с него на предния прозорец, когато пристигнах, така че, да,

предполагам, че тя е тази, която е убила Франк.

- Тя видя ли те?


- По дяволите, да. Спря се и ми помаха. Имаше кръв навсякъде по ръцете и

кожата й.

- Тогава е била гола?

Той кимна.

Не само убиец, а и безсрамен, който очевидно няма никакви опасения, че ще

бъде заловен.

- Къде беше ти?

- Един вид стоях на средата на пътя, леко шокиран. Имам предвид, че не всеки

ден виждаш шефа си и някакво гадже да се натискат на прозореца.

Не, предполагам, че не.

- Само ти ли гледаше?

- Имаше един пиян. – Той сви рамене. – Повечето от колите си продължаваха.

Една от тях едва не ме прегази. Хората в колите обикновено не обръщат много

внимание на това, което се случва около тях.

А ако бяха видели гола жена, щяха ли да повярват? Или щяха да я сметнат за

манекен?

- Какво се случи после?

- Скочи от мястото с дисплеите и предполагам, че е отишла в задната част на

магазина. В магазина не светеха светлините, затова не мога да бъда сигурен, но със

сигурност не е излязла отпред.

- Ти влезе ли в магазина?


- Обадих се на ченгетата и чаках отвън. Ако тя е могла да убие Франк – а той не

ми отговаря на чукането по прозореца, затова предполагам, че беше умрял, - нямаше да

поема риска да остана с нея сам. Имам предвид, аз съм на половината на размерите на

Франк.

Мъдър мъж. Изчаках, докато отпиваше от кафето си, после попитах:

- Има ли друг изход освен предната врата?


- Само прозореца над нас.

Погледнах нагоре. Въпросният прозорец беше може би един квадратен метър в

диаметър и нямаше да е достатъчно голям за жена или котка с размерите на тигър да

мине. Но ключалката беше отключена, а жената я нямаше, значи това трябваше да

мястото, от което е излязла.



Което означаваше, че имахме шифтър, който можеше да променя размера на

звяра си. Интересно.

- Видя ли я достатъчно добре, за да можеш да ни я опишеш?

Той кимна.

- Беше висока и стройна с големи гърди и сочни устни. Руса коса, дълги пръсти.

Отново повдигнах вежди.

- Дълги пръсти?

- Аз съм пианист. Забелязвам ръцете. – Той се поколеба. – Сигурен съм, че

живее някъде наблизо. Виждал съм я на улицата няколко пъти.

- Но не я познаваш?

- Не. Съжалявам.

Стиснах ръцете му, после се изправих.

- След минутка ще дойде друг служител на Директората, за да вземе пълните ти

показания и да поработи върху изображение за самоличността й, после ще те изпратим

у дома.

Той кимна.


Оставих го с кафето му и тръгнах обратно в главната част на магазина. Коул

погледна нагоре, когато влязох.

- Нещо полезно?

- Видял е убийцата, затова ще ни трябват пълни показания.

- Описанието му пасва ли на това на жената, с която е видян за последно

Джеймс?

- Само по това, че и двете са руси.

Той изви вежда.

- Тогава ще бъде интересно да видим какво ще излезе от ДНК-то, защото

методът на действие и при двете убийства е еднакво.

- С изключение на количеството проляна кръв и размера на драскотините. –

Приближих се до жертвата и приклекнах, изучавайки врата му. Както и Джерард

Джеймс, и този мъж имаше три драскотини близо до точката с пулса на врата. Но защо

– особено след като за останалата част от тялото му бяха използваща по-големи лапи?

Помръднах леко и видях червило около устните му. Беше с цвета на изсъхнала кръв –

не много приятен нюанс.

- Ако е същата жена, мислиш ли, че си имаме работа с някой, който може да

променя размера на животното си?

Коул повдигна вежди.

- Рядкост е.

- Но има вълци, които могат да променят човешката си форма, тогава защо да

няма шифтъри, които да могат да променят тази на животното си?



- Не знам. Ще проуча и ще видя дали ще излезе нещо.

- Добре. – Изправих се. – Мисля, че е избягала през задния прозорец. Ще

обиколя отзад и ще видя дали няма да мога да проследя някаква миризма.

Коул кимна, очевидно не обръщайки много внимание, докато събираше коса и

внимателно я поставяше в торбичка.

Минах отпред и се огледах, докато не намерих Кейд, после тръгнах натам.

Можех да помириша пияния преди да ги доближа, а неизмитият му чист мирис на

повърнато ме накара да спра няколко метра встрани. Кейд надникна през рамо, сбърчи

нос и направи гримаса, после продължи да разпитва още няколко минути.

- Е – каза той, когато най-накрая се присъедини към мен. – Това беше интересно.

- Интересно, защото той има много информация, или защото мирише като нещо,

което котката е повърнала?

Той се усмихна.

- Всъщност и двете. Очевидно убийцата ни си пада по пошляпванията – а той се

кълне, че докато е била човек, едната й ръка е била на голяма котка.

- Което поне обяснява всичката кръв и следите от лапи. – Докоснах ръката му,

опитвайки се да игнорирам нуждата да погаля топлата му кожа, и добавих:

- Очевидно е избягала през задния прозорец. Ще се опитам да проследя

миризмата.

Стъпките му паснаха с моите, когато се запътихме към малката уличка в края на

магазините.

- Също така каза, че към края на сесията, тя изглежда е правила това странно

смучене на устната му и той изведнъж е изглеждал сякаш адски го боли.

Повдигнах вежда, забавление докосна устните ми и аз го погледнах.

- Може би тя е ухапала езика му.

- Той изглежда предполага, че е по-скоро „О, Господи, ще умра” тип болка, но

пък е пиян като пор, така че никой не знае какво точно е видял. – Той отпи от кафето

си, после хвърли чашката в кошчето. – Има японски легенди за крадци на души –

мислиш ли, че може да се разправяме с нещо такова?

- Със сигурност би обяснило защо няма души, които да обикалят след това. –

Сенки ни заобиколиха, докато се приближавахме към уличката. – Но в японските

легенди крадците на души са лисици, нали?


- Няма причина да не могат да бъдат крадящи души котки.

- Вярно. – Със сигурност беше идея, която си заслужаваше преследването.

Зрялата миризма на боклук се задържа прекалено дълго на изпълващия въздуха

аромат на слънце, борейки се за известност със сладкия аромат на жълти рози, които се

катереха по оградата, която разделяше улицата от съседната къща.

Кейд прескочи една локва, после попита:

- Получи ли нещо полезно отвътре?



- Коул мисли, че е същата жена и че е разгорещена, но описанието, което ни даде

другият свидетел, не съвпада съвсем с това на жената, с която последно е видян

Джеймс.

- Това не означава нищо. Може да е носила перука, контактни лещи или нещо

подобно. Моят свидетел със сигурност не се е приближил достатъчно, че да види тези

неща.

- Моят също.

- Той имаше ли малки драскотини отстрани на врата си, като тези на Джеймс?

кимнах и прескочих още една локва.

- Същото място, същия размер.

- Тогава това е константата ни. Тя маркира жертвите си, каквато и да е

причината.

- Но го прави преди или след? Знаеш, за всичката кръв в това убийство, не

изглежда да има кръв, свързана с тези драскотини. И въпреки това бяха отворени и

незаздравели рани.

- Може да е някакъв странен начин да ги опита преди да ги убие. – Той сви

рамене. – Няма да знаем със сигурност, докато не хванем кучката.

- Котките са кралици, Само кучетата са кучки.

Той изсумтя леко.

- Тя приема женска човешка форма, затова етикетът кучка минава. Довери ми се,

живея в домакинство, пълно с тях.

Ухилих се.

- А ето ме мен, която си представях, че вие сте едно голямо щастливо семейство.

- О, така е. Но където се събира женска група, могат да бъдат намерени кучки.

Сигурен съм, че е част от женското ДНК-а, точно както способността да намерите

шоколад, където и да е скрит.

- Може и да си прав. – Стигнахме края на магазините и се преместихме зад

линията. В малкото пространство бяха паркирани няколко коли, оставяйки съвсем

малко място между тях и тухлената стена, за да се минава. Нито един от магазините

нямаше заден вход, което можех да си помисля, че е против правилата за

поражобезопасност. Дори наследените магазини – каквито не мислех, че са тези, -

трябваше да имат пожарен изход. Може би собственикът плащаше на някого под

масата, за да се измъкне.

Спрях пред магазина за обувки и погледнах нагоре. Слънцето още не беше

ударило тази стена и тухлите бяха все още влажни от сутрешната роса. Виждаха се

малки следи от лапи, плъзгащи се по влажната стена преди да изчезнат.

- Определено е дошла тук – коментира Кейд, после ме погледна. – Мислиш ли,

че можеш да я проследиш?

- Скоро ще разберем. – Свалих якето и пуловера си и му ги подадох преди да

повикам магическото дълбоко в душата си.



Енергия премина около мен, през мен, променяйки ме във форма, която ме беше

намерила в пубертета. Форма, която беше част от мен по начин, по който чайката – без

значение колко удобно ми беше с нея,- никога нямаше да бъде.

За вълчия ми нос светът оживя с безброй звуци и миризми. Задвижих се напред,

обожавайки чувството на хладна влага под лапите си и играта на слънчевата светлина

по козината ми. Структурата на въздуха беше плътна и богата и след като минах през

най-различни и изящни миризми, намерих тази, която исках.

Котка.

Но беше примесена с ароматите на портокал, жасмин и човек. Измъкнала се е

във формата на човек, не на котка. Което беше странно, имайки предвид, че котешкият

й вид щеше да е по-малко забележим.

Но направи следите й по-лесни за проследяване.

С нос, опрян в земята, и високо вдигната опашка последвах миризмата,

мушкайки се между колите и към главната улица. Със сянката на Кейд, която висеше

над мен, и богатия му плътен аромат, който подкачаше сетивата ми, се затичах към

улицата, прескачайки локва преди да се преместя на главната.

Ароматът се извъртя, сякаш източникът беше чакал и гледал процедурата за

малко преди да продължи. Затичах надолу по улицата, следвайки следата по пътя, още

няколко къщи, после по друга улица. Миризмата най-накрая ме отведе в една къща.

Спрях пред вратата и изчаках Кейд да ме настигне. Къщата беше малка и

тухлена, и сигурно струваше състояние, въпреки факта, че изглеждаше не по-голяма от

малка стая и коридор. Предният двор почти не съществуваше, но беше добре

поддържан, изпълнен със сладко ухаещи рози и лавандулови храсти.

Огледах се, когато Кейд приближи, после ударих вратата с лапата си. Той я

отвори без да коментира и заедно се запътихме към предната врата. Миризмата на

котка се усили, но примесен с нея се усещаше металическият солен вкус на кръв и нова

смърт.

Не отново, помислих си и се върнах в човешка форма. Без да кажа нищо махнах

на Кейд към страничната част на къщата, после вдигнах два пръста. Той кимна и

прескочи оградата, изчезвайки бързо и тихо. Погледнах часовника си, изчаках двете

минути, после ударих рамо във вратата. Може и да имаше ключалки, но те нямаха шанс

срещу унищожителен вълк. Вратата се удари в стената, дигайки облак прах.

- Директоратът – извиках, - излез с вдигнати ръце.



Глава пета Превод: rescho0o


Никой не си направи труда да излезе, но драскането от тънки нокти по

полирания под предполагаше, че беглецът ни определено ме беше чул. Затичах надолу

по коридора, следвайки звука от бягащите стъпки, и се опитах да игнорирам

усилващата се миризма на смърт и да се концентрирам върху тази на котката.

Надявах се, че ще пробяга директно през задната врата и ще падне право в

чакащите ръце на Кейд.

Коридорът се простираше по протежението на къщата и спираше в кухненски

бокс с отворен план. По задната стена имаше прозорци, които оставяха слънчевата

светлина да влезе и да освети стаята. Не виждах Кейд в градината зад прозорците, но

знаех, че е някъде наблизо, готов и чакащ.

Прегледах стаята, търсейки котката, и видях проблясък на черна опашка точно

преди да изчезне през друга врата. Изтичах след нея, чух чупещ звук и меко тупване и

влязох вътре точно навреме, за да видя малкото прозорче в пералното помещение да се

затваря. Секунда по-късно се втурнах към пералнята и оставих огромна вдлъбнатина в

металната врата. На коленете ми също не се отрази добре.

Изпсувах, но се изправих – е, накуцвах, - до задната врата и я отворих.

Кейд беше малко повече от топла червено-черна мъглявина, докато се

подпираше на оградата на задния двор на съседите. Отново смених формата си и го

последвах, коремът ми едва докосваше върха на дървените заграждения.

Кейд не се виждаше. Подуших въздуха и усетих и неговия мирис, и този на

котката, и се затичах след тях – през обрасла задна поляна и над още една ограда. Кейд

стоеше по средата на следващия двор, ръцете му бяха на бедрата, а изражението му

беше разочаровано.

Секунда по-късно разбрах защо. Миризмата на котка се беше усилила, а тази,

която ние преследвахме, не беше достатъчно силна, за да издържи през останалите

половин дозина миризми на котки, които сега изпълваха въздуха и земята. Изпсувах

вътрешно и задуших наоколо, надявайки се срещу надеждата, че ще успея да уловя

миризмата още веднъж. Вместо това видях бяла котка и котка на тъмни райета, като

нито една от тях не беше доволна да ме види – факт, който беше демонстриран от

начина, по който залегнаха и изръмжаха малките си сърчица. Стоях встрани от пътя на

острите им нокти и продължи да търся през малката градина и зад стария навес, но не

открих нищо.

Преминах в човешката си форма.

- По дяволите, изпуснахме я.

- Така изглежда. – Кейд прокара ръка през потната си тъмна коса. – Не я виждах

достатъчно добре, за да я спра кинетично.


- Сигурно се е движила бързо, ако не си могъл да я смразиш. По принцип можеш

да го направиш с вампири, когато са размазани, нали?

- Да, но обикновено следата от емоциите им ги издава. А от нея нямаше нищо. –

Той ме погледна. – Ти успя ли да я видиш?



- Да. Животинската й форма е черна, но очевидно може да променя размера на

котката си, защото това, което преследвахме, не е онова, което е убило мъжа в

магазина. Коул смята, че ръцете й са били най-малко колкото на тигър.

Кейд се намръщи.

- Не мислех, че шифтърите или хибридите могат да променят размера на звяра

си, камо ли да променят формата си частично.

- Е, доскоро не смятах и че има глутница вълци, които да могат да променят

човешките си форми, така че кой знае какво има по света? – Свих рамене и си оправих

сутиена. За щастие, сега бях с такъв от ликра, за разлика от дантелата от сутринта, и

като резултат беше преминал през промените в прилично за носене състояние. Което

означаваше, че непременно трябва да си купя още за работни ситуации. Да тичаш

наоколо със сутиен определено беше по-добре, отколкото да тичаш наоколо без него.

- По-добре да се върнем и да проверим какво – или кой – е мъртъв в тази къща.

- Нашият шифтър очевидно убива тези жени, за да приеме самоличностите им,

което означава, че за начало сигурно изглежда като тях.

- Не е задължително. Може и да е способна да променя човешката си форма,

точно както и тази на котката си. В крайна сметка котката й е черна, а ето че свидетелят

каза, че тя е руса. – Свих рамене и се прекатерих обратно над оградата. – А може би

изобщо не е шифтър. Може да е изцяло друго нещо.

- Но какво друго има, което да може да променя формата си?

- Кой знае? – Но ако имаше дух на древен бог на смъртта, който да може да бъде

повикам в това време, за да създаде разрушения отново, нямаше нищо сигурно относно

това какво друго има по света.

Или какво друго можеше да бъде призовано.

Тръпка премина по кожата ми и потърках рамене. Кейд сигурно беше уловил

движението, защото беше взел пуловера ми и ми го подхвърли. Облякох го благодарна,

после хванах палтото си. Обаче носенето му не успокои тръпките.

Стъпките ни проехтяха през празната къща, когато си проправяхме път обратно

по коридора. Мирисът на смъртта идваше от първата стая и стъпките ми се забавиха,

докато се приближавахме. През последната година бях виждала много убийства и

кръвопролития – дори имах своя дял в тях, - но никога не ставаше по-лесно да се

изправя срещу смъртта.

Надявах се никога да не стане.

Надявах се частта от мен, която оплакваше безмилостните унищожения на

невинни животи, да преследва дните – и нощите ми – толкова дълго, колкото работех

това. Защото това щеше да означава, че не се превръщам в брат си, че не се превръщам

в немислеща машина за убиване, която той понякога можеше да бъде, нито в това,

което Джак искаше да бъда.

Пристъпихме в стаята. Малкото пространство беше доминирано от голямо

легло. Както и останалата част от къщата, всичко беше бяло – само че тук яркостта

беше облекчена от тъмно червени петна, които бяха навсякъде по стените, леглото и

килима до него.

Както и жената, която намерих вчера, тази лежеше полусъблечена, свлечена на

леглото. Дантеленият й сутиен висеше от рамото й, а торсът й беше кръстосан от



кървави рани. Рани, причинени от нокти, по-големи от тези на средностатистическа

черна домашна котка.

- Господи – каза Кейд. – Пресата ще хареса това. Първо Джеймс, после

любовницата му, а сега още един член на най-добрите Торак.

- Пресата няма да се доближи до историята, ако Джак има нещо общо. Той ще ги

държи концентрирани върху Джеймс.

- Пресата има нос за тези неща.

- А Джак има доста опит в удържането им.

Той изсумтя, но дали това беше съгласие, или не, не беше ясно.

- Тя не е мъртва от толкова отдавна. – Той спря до тялото и я погледна. – Защо

котката би се върнала в къщата, когато вече е използвала лицето на жената и е знаела,

че ще бъде видяна?


- Имайки предвид, че най-вероятно тук не говорим за разумен ум, може просто

да не е смятала, че ще я проследим толкова лесно.

Спрях зад него. За разлика от тялото й, лицето на жената беше непокътнато, но

ужасът от мъченията й беше запечатан в изражението й. Погледът ми се плъзна до

устата й и се намръщих.

- Това червило ли е? – Наведох се по-близо, за да погледна. Миризмата на смърт

и новоразложение надделя над металическия мирис на кръвта , но миризмата на

котката и този неясен аромат на портокал и жасмин също присъстваха.

- Къде? – попита Кейд.

Посочих с пръст към червеното петно върху горната устна на жената.

- Изглежда като че някой с червило я е целувал. Мъжът от магазина за обувки

имаше същия цвят по устните си.

- Значи е целунала тази жена преди да я убие, после е откраднала самоличността

й и е убила продавача. Може и наистина да си имаме работа с някакъв вид поглъщач на

души. – Той изучава устната й още секунда, после отстъпи назад и погледна наоколо. –

Из тази стая се носи ужасно много страх. Страх и гняв.

- Гняв? – Повдигнах вежда. – От същия източник или от различен?

- Гневът е по-стар. По-дълбок. – Той се намръщи. – Когато го почувствах в

офиса на Джеймс, го усещах древен и могъщ. А сега е дори повече.

Радвах се, че той усещаше нещо, защото аз не можех. И това започваше да ме

дразни. Четири убийства и нито една душа, която да е останала след това? Вярно, че

жената, която открих вчера, беше мъртва от доста време и беше почти сигурно, че

душата й няма да е още там, но при останалите трима, трябваше да усетя нещо. По

дяволите, може и да си бях пожелавала повече от веднъж да отида на

местопрестъпление и да не усещам мъртвите, но действителното сбъдване на

желанието ми ме караше да настръхвам. Нещо беше много ненаред.

Но поне тези убийства от котка предполагаха, че наистина си имаме работа с

нещо като поглъщач на души.

Тръпки побиха кожата ми. Устоях на порива да потъркам раменете си и казах:



- Значи нашата убийца някак придобива сила всеки път, когато убие?

- Това би било моето предположение, да. – Погледът му срещна моя. – Което

означава, че трябва да я хванем скоро, преди да е станала прекалено силна.

- Ако можем да убием бога на смъртта, значи и това можем. Каквото и да е тя. –

Но ми се искаше да звучах малко по-уверена. – Не разбирам обаче защо първо маркира

жертвите си. Имам предвид, защо да се тормози с тези три малки прореза, ако ще ги

нареже целите или ще им откъсне ръка? И защо ще прави това на тази жена и онзи с

обувките, но не и на Джеймс и първата женска жертва?

- Може би е било някакъв вид тест, който ще доведе до нещо по-насилствено. -

Погледът му обходи мъртвото тяло на жената и през топлите му очи премина

отвращение. – И те не само е драла с нокти. Гризала е.

Стомахът ми направи странен вид свиване.

- Какво?

- Тук. – Той посочи малка област около лявата гърда на жертвата. Кожата беше

раздрана и се виждаха точици мазнини и плът. – Това около раната не са следи от

нокти. Това са зъби.

- Защо, за Бога, й е да яде плът сега, когато не го е правила преди?

- Какъв по-добър начин да предизвикаш страх от това действително да ядеш

хапки от жертвата си? – Той сви рамене. – Изглежда с всяко убийство става все по-

склонна към жестокости, затова вероятно това е просто част от ескалацията.

Потръпнах при мисълта. Не исках да мисля за бъркотията, в която щяха да са

жертвите й, ако не я спряхме скоро.

- Ако това e рана от ухапване, значи е била в по-малка форма. А никой – не и

човек дори – няма да стои и да чака котка да гризе плътта му. Освен това жената е била

на средата на обличане – за котката би било трудно да се промъкне и да я захапе преди

жената да реагира.

- Освен способностите й да променя формата и размерите си, не знаем какво

друго може.

Това беше вярно. Погледнах часовника си и изпсувах леко. Закъснявах за

уговорката за кафе с Бен.

- Виж, трябва да ида да говоря с един мъж отново друг убиващ психар. Искаш ли

да се обадиш на почистващ екип за тук?

Той кимна.

- След това ще говоря със секретарката на Джеймс, за да видя дали не е той

връзката между двете жени.

- Дори да е, как биха били свързани всички с мъжа с обувките? – Беше лесно да

си представиш, че жените си си купили обувки от там, но се съмнявах, че Джеймс е от

типа, който ще тича наляво надясно на високи токчета.

- С политиците никога не знаеш. – Той се пресегна и докосна леко носа ми. –

Приятно е да се работи с теб, дори ако не може да правим секс.

Ухилих се.



- И с теб. Само внимавай котката да не се върне и да не реши и теб да направи на

ордьовър.

Топлите му кафяви очи заблестяха дяволито.

- Няма да е първият път, в който жена ще реши да ме изяде.

- Да, но тази взима със себе си повече от хапка плът. Сигурна съм, че не би искал

това.

- Не, нито пък кобилите ми.

- Не знам – казах, като се опитах да звуча замислено, а не развеселено, но се

провалих ужасно. – Обзалагам се, че Сабъл е толкова напреднала в бременността си, че

сега проклина двата ти килограма плът и се надява да изчезнат за малко.

- Няма съмнение – каза той с усмивка. – Но когато отново се разгони, ще пее

друга песен.

- Нали знаеш, че тя не е машина за бебета.

- Тя е кобила. Това правят те.

Толкова за просветения свят на конете шифтъри. Поклатих глава и излязох.

Благодарение на сутрешните задръствания ми отне почти трийсет минути да

стигна до Лайгън стрийт. Паркирането беше по-трудно от всякога, затова когато влязох

в Чикита, бях закъсняла с петнайсет минути. Кафенето беше по-скоро уютно, отколкото

лъскаво по дизайн, пълно с интимни маси и места за сядане, които се увиваха около теб

и създаваха усещане за лично пространство. В далечния край на помещението имаше

една от онези камини, които изглеждат с огън, но всъщност са на газ, а въздухът беше

толкова топъл, че почти веднага премахна студените тръпки по кожата ми.

Не видях Бен веднага, но секунда по-късно той се изправи и ми помаха. Не

можах да сдържа усмивката, която се появи на устните ми. По дяволите, изглеждаше

добре.

Беше облечен със сини дънки, които се бяха увили около силните му крака и

подчертаваха мускулите му. Ръкавите на червената му риза бяха навити до лактите и

подчертаваше не само широчината на раменете му, но и богатата тъмнина на кожата

му.

Той се усмихна, когато погледите ни се срещнаха, белите му зъби проблясваха

леко в светлината. Хормоните ми прескочиха няколко пъти развълнувано. Може и да

бях извън бандата за няколко месеца, но този мъж ме караше да преосмисля опциите

си.

А може би просто бях готова да се върна към лова. Може и да не бях преодоляла

болката от заминаването на Келън, но раздялата поне беше дала време на насиненото

ми сърце да заздравее малко.

Може би бях готова да играя отново, въпреки че нямах намерение да

задълбочавам повече за малко.

Разбира се, познавайки извратеното чувство за хумор на съдбата, може би щеше

да реши, че сега е подходящият момент да хвърли и сродната ми душа в уравнението.

Ако вече не си беше отишъл, прошепна тънък гласец.



Запратих тази мисъл обратно в кутията, която й принадлежеше, и оставих

оценяваща усмивка да се заиграе на устните ми.

- Изглеждаш добре тази сутрин – казах и оставих портмонето си на седалката

преди да се изправя на пръсти и да целуна бузата му. Усещането за кожата му под

устните ми беше хубаво – топла и леко грапава от наболата му брада, – а вкусът му

беше мускусен. Беше изкушаващо, толкова изкушаващо да продължа да го целувам и

да го вкусвам, но това не беше причината да съм тук. Без значение какво си мислеха

хормоните ми.

- А ти изглеждаш леко недоизпипана по ръбовете. – С топлите му ръце на всяко

от раменете ми той се отдръпна леко и ме изучава критично. – Имала си тежка сутрин,

а?

- Да, а кучката се измъкна. – Отдръпнах се от лекия му захват и се плъзнах на

пейката. Кожата ми още трепереше от топлината на докосването му и част от мен

искаше да почувствам тази топлина другаде.

Кръстосах ръце на масата и се опитах да остана бизнес настроена.

- Е, Джили работи ли днес?

Той кимна.

- Ще дойде да говори с нас по време на сутрешната си чай-пауза. – Той направи

пауза и погледна часовника си. – Което е след десет минути.

- Тогава по-добре да си поръчаме кафе. – Взех менюто и го прегледах, въпреки

че бях решила какво искам преди дори да вляза през вратата. – И се надявам джобовете

ти да са пълни. Преследването на луди хора винаги ме кара да огладнявам.

- Каквото иска дамата, ще го получи.

Вдигнах поглед от менюто, видях нахалния блясък в сините му очи и се

усмихнах.

- Мислех, че не правиш секс на първа среща?

- Така е. Но ако те изведа на вечеря довечера, това ще бъде втора среща.

Следователно всички залози са вдигнати.

Повдигнах вежди, когато усмивката, подкачаща устните ми, стана по-голяма.

- А кой е казал, че искам да вечерям с теб? Дори още не сме пили кафе заедно.

Може всичко да приключи катастрофално.

Той се засмя. Звукът беше топъл и богат, от онези, които преодоляваха ромона

на шумовете и накара хората от най-близките маси да ни погледнат.

- Вълчице, искаш ме толкова, колкото и аз теб.

- Това не означава, че ще те взема.

Той ме изучава за момент и усмивката му съвсем леко повехна. После се наведе

над масата, взе менюто от ръцете ми и уви огромните си ръце около моите.

- Някой те е наранил много, нали?

Сълзи запариха в очите ми. Отместих поглед и замигах настървено. След

всичкото това време, не би трябвало да продължава да боли толкова, нали?



- Взаимно се наранихме. И накрая той избра най-добрия вариант за себе си. Не

мога да кажа, че го виня.

- Тогава не може да е бил сродната ти душа.

Отново срещнах погледа му. Тъмните му черти бяха пълни със състрадание,

което беше учудващо, имайки предвид, че на практика той беше напълно непознат. Но

може да е бил в подобна ситуация.


- Връзката ни тъкмо започна, но любовта определено беше част от уравнението.

Можеше да прерасне в повече.

Той клатеше глава преди дори да съм довършила.

- Може и да е било любов – може дори да е била дълбока любов, - но не може да

е било дълбока, колкото ако беше сродната ти душа. Довери ми се за това.

- Казваш го толкова убедено. Защо?

Нещо, близко до скръб – но по-дълбоко, по-тъмно, - изкриви леко чертите му. Не

каза нещо веднага и за няколко минути шумовете от кафенето се просмукаха около нас,

докато той се бореше с вътрешните си демони.

- Защото преди десет години намерих сродната си душа. – Гласът му беше мек,

искрен, прерязваше странно шока, който премина през мен. Със същия успех можеше

да говори за футболен мач, а не за събитието, за което живееше всеки вълк.

Но ако имаше сродна душа, то нямаше да седи тук и да ми предлага.

Нали?

В крайна сметка сродната душа на Роан никога не го спря.

Погледът ми срещна неговия. Там, в очите му, имаше толкова дълбока мъка и

страдание, че биеха до смърт всичко, което бях изпитвала през целия си живот.

Той се усмихна – изкривена усмивка, която накара нещо дълбоко в мен да боли,

- после добави:

- Загубих я преди четири години.

Отново шок премина през мен. Връзката със сродната душа беше непоклатима и

неунищожима. По много начини беше сходна с връзката на близнаците. Знаех кога

Роан е болен или в неприятности, или е ранен. Може и да не бях в състояние да прочета

мислите му, но го познавах, разбирах го, вероятно дори по-добре, отколкото познавах и

разбирах себе си. Връзката със сродната душа беше такава – само че по-дълбока. Много

по-дълбока.

Да загубиш сродната си душа означаваше да загубиш част от себе си.

- Бяхте ли заклели любовта си в луната?

Защото ако бяха, беше дори още по-учудващо, че седеше тук пред мен с всичкия

си и цял. Винаги съм чувала – винаги съм вярвала, че във връзката, която се скрепява с

клетва към луната, смъртта на единия партньор означаваше смъртта на другия. Че

единият не можеше да оцелее без другия. Ако го направеха... лудостта беше крайният

резултат.

Бен изглеждаше забележително нормален за вълк, който е загубил сърцето и

душата си.



- Не извършихме лунната церемония, заради работата. И двамата искахме да се

махнем от бизнеса, но за да го направим, ни трябваха пари. А за да съберем пари, ни

трябваше работата.

- И нито единия от вас не е могъл да прави нещо друго?

Той направи гримаса.

- Нищо друго не се плаща така добре.

Помръднах ръце и стиснах леко пръстите му. Докато правех успокоителния си

жест, осъзнах, че е доста беден, но какво можех да направя? Този човек беше загубил

сродната си душа. Нямаше думи, нито действия, които да могат да осигурят достатъчно

утеха след такова ужасно събитие.

- Как умря тя?

Устните му се извиха.

- Инцидент с кола. Глупав, шибан инцидент с кола. И вината беше само на

времето.

- Съжалявам... – думите излязоха преди да успея да ги удържа. Бяха глупави

думи, наистина, защото нямаха никакво значение, когато бяхме непознати, а аз дори не

познавах сродната му душа. Затова добавих: - Съжалявам, че минахме на тази тема.

Съжалявам, че те накарах да си спомниш...

Сякаш можеше някога да забрави.

- Хей, аз повдигнах темата, не ти. – Той сви рамене, почти сякаш прогонваше

пелерината на предишните си неволи, прибирайки я за друг ден. Чудех се колко време

трябва, за да можеш да упражниш такъв контрол над болката. – И за да отговоря на

първоначалния ти въпрос, никой вълк не може да си тръгне от сродната си душа. Ще

бъде като да изтръгнат сърцето ти и да го захвърлят – няма да преживееш, ако се случи.

- И все пак ти си преживял смъртта й.

Смехът му беше сладко горчив.

- Да, така е. Но само благодарение на вечно любящата ми проклета заядлива

сестра.


- Как те спаси сестра ти?

- Отказа да ме остави да умра. – Той сви рамене. – Глутницата ни е малка, а

двамата с нея винаги сме били близки. Мисля, че тази връзка е единствената причина

днес да съм жив.

Изучавах го за момент, после попитах:

- Значи си опитал да умреш?

- Разбира се. Душата и сърцето ми ме бяха напуснали. Нямаше значение, че не

бяхме заклели любовта си в луната – тя беше моят свят. Причината ми да живея. Без

нея... – Той сви рамене и отново ме удостои с тази сърце раздираща усмивка. – Само че

сестра ми не беше съгласна да ме остави толкова лесно.

За нея това трябва да е било адски силна връзка, за да успее да го измъкне

обратно от прага на смъртта. Много се съмнявах, че обикновена братска връзка би била

способна на това.



Господи, ако някога нещо се случи с Лиандър, дали Роан ще предпочете

смъртта? Ние имахме силна връзка – връзка, силна като самия живот, - но наистина не

бях сигурна дали това щеше да е достатъчно, за да върне брат ми. Без значение колко

лошо се отнасяше понякога със сродната си душа, Роан обичаше Лиандър с всяка

фибра на тялото си.

Облизах устни и казах:

- Е, още ли си близък със сестра си?

- Тя ме върна към живот. Как бих могъл да си тръгна след такава постъпка?

Сервитьорката пристигна и си поръчахме кафе и торта. Погледнах часовника си,

чудейки се дали Джили щеше да се появи. Джак щеше да е повече от недоволен, ако

останех да говоря прекалено дълго – особено след като имахме гадняр, който тичаше

наоколо и убиваше хора.

- Този вълк, който си е тръгнал – попита Бен след секунда, - кое те кара да

мислиш, че е бил сродната ти душа?


- Може би по-скоро беше позитивно мислене, отколкото нещо друго. Беше ме

грижа за него – и то много, - но така и не бяхме достатъчно дълго време заедно, за да

видим дали ще бъде повече от това.

- А когато правехте любов?

Повдигнах вежда, а устните ми се разтеглиха от забавление.

- Когато правехме любов, за всички бяха хубави времена.

Сега устните на Бен се изкривиха от забавление.

- За вълците това се подразбира.

- Тогава защо попита?

Усмивката му не можеше да бъде по-секси и хормоните му отново затанцуваха.

И наистина не можех да съжалявам, че самоналоженото ми въздържание от секс беше

към своя край. Може още да ме болеше, но какъв беше смисълът да продължавам да се

въздържам от нещо, което беше толкова голяма част от мен?

Може и да не бях готова да влизам със сърцето си, но добре прекараното време

определено щеше отново да влезе в играта.

- Това, което имах предвид с този въпрос – каза той, - е какво точно изпитваше

дълбоко в себе си? Освен пробуждането, нещо повече от желанието?

Чувствах много неща, когато бях с Келън, и някои от тези чувства не бяха изцяло мои.

Куин, както бях установила, беше намерил начин да използва чувствените секси

сънища, които споделяхме, като път към по-дълбоките ми мисли, поставяйки натиск, за

да избегне нещата, които не одобряваше. Като вълчите клубове. И Келън.

- Това, което изпитвах, често зависеше от начина, по който се чувствах относно

връзката ни в момента или останалите неща, които се случваха в живота ми. Защо

искаш да знаеш?

- Защото първият път, когато правих любов с Джоди, знаех, че е тя. Сърцето,

душата ми, животът ми. От този момент бяхме неразделни.

Повдигнах вежди. Никога не се бях чувствала така с никого. Дори с Куин.



- Значи е било любов от пръв поглед?

Той се засмя с топъл и богат смях, който запрати тръпки на желание по кожата

ми.

- Господи, не. Всъщност точно обратното. Работехме заедно шест месеца и така

и не получихме намек. А първата ни целувка не беше нищо повече от учтива целувка,

която си разменят колеги на Коледа. Докато не правихме секс, нещата не се промениха.

Това означаваше ли, че целият момент със срещането на погледите над

претъпкана от хора стая, за който бях мечтала през половината от живота си, беше само

това? Мечта? Или просто беше въпрос на различие при вълците, различните ситуации?

Трябваше да се надявам. Съдбата беше заграбила толкова много от мечтите ми,

че наистина щеше да ме заболи да загубя и тази.

Кръстосах ръце и се наведох леко напред. Погледът му се спусна надолу,

галейки гърдите ми, а горещината на желанието му засия край мен. Ноздрите ми се

разшириха, когато подуших миризмата и усетих как си пробива път през мен. Беше

приятно, толкова приятно след толкова дългата липса.

- И какво беше? Онзи първи момент, имам предвид.

- Е, нямаше ангелски хор, който да пее, ако това очакваш.

Ухилих се.

- В днешно време, смятам, че ангелите имат по-добри неща за правене от това да

ходят наоколо и да пеят, докато хората флиртуват.

Забавление отново се появи по устните му.

- По-скоро беше усещане за принадлежност и пълнота. От момента, в който

правихме любов, не можех да мисля за друга, не исках друга.

Определено не се бях чувствала така с Келън. Или с Куин, ако има значение,

въпреки че имаше връзка – и то дълбока, - между нас. Връзка, която беше по-силна и

по-богата, отколкото някога бих могла да обясня. Но това потвърждаваше ли

усещанията ми, че той не е единственият? Фактът, че си бях тръгнала – или по-скоро

бях отпратила него, - изглежда потвърждаваше тази възможност. Да не споменаваме

факта, че дори когато бяхме заедно, имах други партньори. Вярно, че той беше

отвратен, със сигурност, но все пак...

- С нас не беше така – казах накрая. – Но се надявах да е нещо, до което ще

достигнем.

- Не достигаш до ниво на сродна душа – каза той, като забавлението от устните

му беше ясно в гласа му. – Това е нещо, което е. Или не е.

- Довери ми се, нищо не е толкова просто в живота ми.

- Любовта е.

- За теб, може би. – Благодарих на сервитьорката, като ни донесе поръчките,

после започнах да бода шоколадовата торта. Която не беше толкова вкусна, колкото

ароматът, който идваше от големия вълк, стоящ пред мен, но все пак повдигна

стандартите на това място.

- Е, как е сега цялата работа със секса и срещите при теб? – попитах.




- Винаги ще има празнота дълбоко в мен, такава, каквато никакво количество

правене на любов няма да запълни. Но аз съм върколак и сексът продължава да е

дяволски добър. – Той ми се ухили толкова секси, че вътрешно се разтопих. – Ако

желаеш, бих могъл да ти демонстрирам колко точно добър.

- Знаеш – казах, благодарна, че гласът ми звучеше по-скоро сухо, отколкото

дрезгаво от вълнението, което пращеше в мен, - колкото и да се наслаждавам на малко

ексхибиционизъм, публичността в случая ми идва малко в повече.

Той се засмя – богат и приятен звук.

- Е, нямах предвид тук и сега.

- Радвам се. – Време е, помислих си, да сменим темата. – Чувал ли си се с Иван?

Той отпи от кафето, после каза:

- Да. Изписали са го от болницата тази сутрин.


- Това разумно ли е? Вампирът още е някъде там и Иван може да продължава да

е мишена.

- Изглежда смята, че най-лошото е минало. – Бен сви рамене. – Каза, че Вини ще

го пази.

Изсумтях.

- Вини го продаде първия път. Защо да не го направи отново?

- Той вярва, че тя го цени прекалено много, за да даде на вампира отново достъп.

- Ако вярва в това, значи е идиот. – Вини жадуваше и власт, и богатство, а не

смятах, че е особено придирчива за начина, по който ще се сдобие и с двете.

Той сви рамене, после погледна зад мен.

- А, ето я.

Извъртях се. Жената, която се приближаваше, беше типичен вълк по

телосложение, но определено беше малка на размери. Но излъчваше чувство за

авторитет, а кафявите й очи имаха умен блясък.

Тя целуна леко Бен по бузата, после погледът й срещна моя.

- Райли Дженсън, предполагам?

Кимнах и извадих баджа си от портмонето, за да й го покажа.

- Бен помоли за помощта ми в разследването на смъртта на любовника ти Дени.

- Да, той ми каза за това.

Имаше леко проблясване в очите й, което намекваше скръб. После изчезна,

заменен от умния блясък. Джили може и да беше тъжна, заради смъртта на любовника

си, но нямаше да позволи това да я спре от вършенето на всекидневните й задължения.

Джак щеше да хареса поведението й.

- Кажи ми, знаеш ли дали той е имал някакви любовници вампири?

Леки намръщени линии преминаха по иначе гладкото й чело.

- Доколкото знам, не. Но бяхме любовници само от няколко седмици.



- Ами клубовете? Кои от тях посещаваше той?

- Всички. И в частност ъндърграунд клубовете.

Повдигнах вежди и погледнах към Бен.

- Още има ъндърграунд вълчи клубове?

- За хора със сходни сексуални нужди на тези на Дени. Тези неща по принцип не

се предлагат в законните клубове.

Което означаваше, че това не са места, които да искам да посещавам – въпреки

че бих, ако това означаваше да получа отговори. Погледнах отново Джили.

- Кога за последно правихте секс с Дени?

- Нощта, в която умря.

- Значи теб съм подушила в чаршафите? – Погледът ми се плъзна по врата й,

докато казвах това, но тя беше с пуловер поло.

- Да, но той беше в идеално състояние, когато си тръгнах. – Тя подсмъркна. –

Всъщност спеше.

Тонът й подсказваше, че не е имал сили, и устоях на усмивката си.

- И няма нищо друго, което да можеш да ми кажеш? Нищо, което да е казал или

направил, което да ти се е сторило странно?

- Не. – Тя се поколеба. – Но се оплака, че го следят.


- Кога?

- Нощта, когато умря. Каза, че е забелязал някакъв върлинест човек, който го е

проследил няколко пъти. Опита се да ми го покаже предната вечер, но не можах да го

видя.

Върлинест – нападателят на Иван със сигурност беше такъв. И предвид

миризмата, която беше и в двата апартамента, по-скоро ми се струваше, че усещането

ми беше правилно и нападателят е същият.

- А ти повярва ли, че го следят?


- Дени не си падаше по игричките. Ако кажеше, че го преследват, значи да, щях

да му повярвам. – Тя погледна часовника си. – Това ли е всичко?

- Да. Благодаря.

Тя кимна и за марширува навън.

- Дени никога не ми е споменавал нещо такова – каза Бен тягостно.

- Чудя се дали го е споменал на полицията. – Чудех се дали Джили го беше

направила. Трябваше да попитам, но предполагам, че ако го е направила, щеше да го

има в доклада. Отпих от кафето, после казах: - Иван посещаваше ли ъндърграунд

клубовете?

- Не. Иван е възможно най-праволинейният човек.

- Тогава вероятно не това е връзката. – Изучавах го за момент, после казах: -

Ами ти?



Забавление проблесна в очите му.

- Знам къде се намират просто защото понякога се налага да насочвам клиентите

си натам. Нонпарейл не се грижат за този вид нужди.

- Само добрия старомоден секс, а?

- Не просто добър, много ти благодаря. Нашите стандарти са повече от отлични.

Ухилих се.

- Не надувате собствения си рог, разбира се.

- Разбира се - съгласи се той с онзи поглед, който накара кръвта ми да забърза

във вените.

Боже, какво ли не бих дала да можех да...

Телефонът ми избра този момент да звънне, което вероятно беше добро нещо.

Наистина нямах нужда да мисля за това какво искам да правя с този вълк. Грабнах

портмонето си от под масата и извадих мобилния си. Номерът ми беше неизвестен,

което беше необичайно, тъй като този телефон беше на Директората и само няколко

човека го имаха.

Натиснах бутона за вдигане и казах:

- Райли на телефона.

- Райли? Винсента е.

Говорим за дявола и тя се обажда. Нещо в мен стана студено.

- Как се сдоби с номера ми?

- А – провлачи тя, а забавлението беше видимо в тона й. – Това би издало

тайните ми, нали?

Целувката, помислих си. Имаше нещо общо с тази проклета целувка. Това щеше

да ме научи да не следвам инстинктите си.

Щях да се сдобия с нов номер веднага след като се върнех в Директората.

- Какво искаш, Вини?

- Иван беше убит. Усетих смъртта му преди няколко мига

- Усетила си я? – Как беше възможно нещо такова? Доколкото знаех връзката

между вампир и неговия – или неговата, - не беше по-дълбока от връзка между

създател и дете. Съществуваше дългът да ги прекарат през първите няколко години,

отговорност, с която се отнасяха сериозно, ако искаха Директоратът да не ги погне. Но

чак толкова дълбока връзка, че да усети смъртта му?

- Вампирите, които се хранят с емоции, са различни от тези, които се хранят с

кръв – каза тя с богат глас, който съдържаше гневен шепот. – Споделям част от себе си

с всяко създание, а те споделят част от себе си. Това ни прави едно. Следователно

усетих разделянето му с този свят.

- Как се случи?

Сложих ръка на телефона и прошепнах името й на Бен. Изведнъж сериозно

изражение замени забавлението, което играеше в очите му.

- Неприятности? – каза той меко.



Кимнах.

- Бил е обезглавен – каза Вини.

Обезглавяването беше единственият начин да се предотврати въздигането на

някой, приел кръвната церемония. По дяволите, това беше също един от добрите

начини да се спре нормален вампир. Не ги убива веднага, но със счупен врат не могат

да се движат, нито да се хранят, а смъртта обикновено е крайният резултат.

- Усещането за смъртта му каза ли ти нещо друго?

- Не видях убиеца му, ако това питаш – каза Вини. – Но отново ти казвам, няма и

нужда. Тази смърт дойде от ръцете на Арън Йънг.

След усилията му да убие Иван вчера, Йънг беше незабавният избор за главен

заподозрян. Това, разбира се, не го правеше виновен, нито пък сигурността, която се

долавяше в гласа на Вини.

- Ако не си го видяла, как може да си сигурна?

- Защото усетих нуждата за отмъщение по устните му.

Което означаваше, че целувката й означаваше много повече от просто допир на

устни – което е това, от което се страхувах. Господи, какво ли беше усетила върху мен?

Част от мен искаше да попита, но може би беше по-добре да игнорирам цялата

ситуация.

- Усетила си това и все пак си го оставила да види Иван?

- Парите бяха добри – каза Вини. – А и мислех, че мога да контролирам

ситуацията.

А прекалената й самоувереност струваше на Иван не само живота му, а и

задгробния му живот.

- Снощи имаше възможност да ми кажеш какво знаеш за Арън Йънг. Тази смърт

е на твоята съвест, Вини.

Ако имаше съвест де. Аз лично смятах, че съвестта й идваше само когато на

Вини й беше угодно.

- Осъзнавам това – сопна се тя. – Което е причината да се обадя. Арън Йънг

живее на Хавард стрийт 4, Гленрой. Убий го за мен.

- Директоратът не е личният ти отбор за убийства – сопнах се в отговор, после

затворих и пъхнах телефона обратно в чантичката. След дълбоко и успокояващо

поемане на въздух, срещнах погледа на Бен.

- Иван е мъртъв.

- Предположих. – Той скръсти ръце, изражението му стана мрачно. – Как?

- Обезглавен.

Разбиране премина през светлите му очи.

- Значи няма прераждане.

- Не. – Поколебах се, после добавих: - Съжалявам, че загуби още един приятел.

Той се усмихна и се пресегна над масата, поемайки ръката ми в своята и

стискайки пръстите ми леко.



- Хвани този негодник заради мен.

- Ще го направя. – Погледнах надолу, внезапно пожелавайки си ръцете, които

държаха моите с такава топла сила, да могат да милват останалата част от мен и да ме

върнат към болката и към страстния живот. Исках това. И то много.

Просто не бях сигурна, че съм готова.

Освен това, имах да хващам злодей и колкото и да ми се искаше никога да не

бях ставала пазител, бях започнала да харесвам голяма част от работата. Не можех сега

да избягам от отговорността, за да преследвам удоволствието.

Изправих се.

- Ще ти звънна по-късно. Ще довършим това друг път.

- Надявам се.

Той пусна ръката ми и хормоните ми въздъхна колективно от разочарование.

Игнорирах ги и се отправих навън.

Когато бях в колата си и на пътя, се свързах с Директората. Джак отговори.

- Трябва ми друг номер на мобилния, шефе.

- Да, сякаш номерата са нещо, което мога да извадя от задника си и да го

размятам наляво надясно.

Ухилих се.

- Бях останала с впечатлението, че можеш да направиш всичко.

- Ти, скъпа моя пазителко, пробваш дори границите ми. – В гласа му имаше

потиснат смях, което означаваше, че не беше толкова кисел, колкото изглеждаше от

думите му. Бърз поглед към екрана потвърди това. Имаше решителен блясък в очите

му. Може би снощи си беше намерил приятен малък кръвен донор. – Е, кажи ми, защо

трябва да загубиш този идеален телефонен номер?

- Защото изглежда емо вампирът ни го е намерила. Обади ми се току-що, за да

ми каже, че имаме още едно мъртво тяло.

- Целуна я, нали?

- Е, да, защото беше единственият начин да получа нужната информация.

- Емо вампирите източват информация чрез интимен контакт.

- Това го разбрах, когато ми се обади. Но това ми донесе името, така че не мога

да кажа, че не бих го направила отново.

Можех почти да усетя внезапното му ухилване.

- Скъпа, изминала си толкова дълъг път от първия път, когато те за влачихме

ритаща и викаща в тази работа.

Нямаше много какво да кажа относно истината в изявлението му, затова се

върнах на работата.

- Счетоводителят, който беше нападнат снощи, очевидно е бил убит тази сутрин.

Вини ми звънна, за да ми даде адреса на убиеца. На път за там съм в момента.

- Вампирът, който го е нападнал снощи, усещаше ли го много стар?

- Нямах много време да го душа, но бих предположила, че не.



- Значи не може да е същият убиец. След девет е.

А младите вампири изгаряха при най-лекия слънчев лъч.

- Тогава или има съучастник, или е по-стар, отколкото изглежда.

- Просто бъди на четири очи за двете възможности, когато влезеш.

- Шефе, правя това от известно време. Вече няма нужда да ми казваш основното.


- Може и да знаеш основното, скъпа, но имаш ужасяващата склонност да го

игнорираш.

- Но това ме прави добър пазител, нали? – казах, после затворих преди да успее

да коментира.

Не ми отне толкова време да стигна до Гленрой. Това беше едно от най-старите

предградия на Мелбърн и по принцип беше за работническата класа. В днешно време

обаче беше станала пустош, пълна с рушащи се къщи – а и хора. Което всъщност беше

странно, имайки предвид близостта с града.

Използвах навигационния компютър и намерих Хавард стрийт, после паркирах

няколко къщи преди целта ми. Номер четири беше тухлена къщурка с рушащ се покрив

и счупени предни прозорци. Не изглеждаше някой да живее там, но може би това беше

целият смисъл.

Извадих оръжието си от сигурната кутия под седалката, после излязох, заключих

колата и за вървях надолу. Миризмата на разложение изпълваше въздуха, силно

обогатен с миризмата на човечеството. Къщата зад тази на моята мишена беше в

подобно неизправно положение, но по прозорците имаше завеси, които изглеждаха

чисти, а на алеята беше паркирана лъскава нова кола. Не беше трудно да познаеш къде

отиваха всички пари на това домакинство.

С тежките миризми, които вече изпълваха въздуха, беше трудно да уловя тази на

Йънг. Дори когато минах през счупената предна врата, излъчването му на нещо

неправилно не можа да се материализира. Намръщих се и спрях точно пред стъпалата.

Нито една от предните стаи нямаше стъкла, да не говорим за завеси, затова силно се

съмнявах Йънг да е в една от тях. Дори да беше по-стар, отколкото предполагах, пак

нямаше да е способен да издържи на слънчевата светлина, която минаваше през тези

прозорци.

Сгънах пръсти, после извадих лазера и си проправих път през къщата. Паянтова

дървена ограда разделяше предния от задния двор. Прескочих я доста лесно, после се

придържах към страната на къщата, докато си проправях път напред. Земята тук беше

безплодна, а с всяка стъпка се повдигаха малки кълба мръсотия, които караха носа ми

да се сбърчва от нуждата да кихна.

Минах през прозореца и приближих задната част на къщата. Тук имаше по-

малко прозорци, но отново нито един нямаше завеси – което беше изключително

необичайно за обитавано от нов вампир място.

Около предната врата имаше мръсотия и паяжини, но старият метал лъщеше на

слънчевата светлина. Мръсотията около дръжката беше замазана – сякаш пръсти я бяха

докосвали, докато са отваряли вратата.



Значи очевидно някой беше минал оттук наскоро. Просто трябваше да се

надявам да е бил вампир, а не някой беден скитник, търсещ подслон за през нощта.

Защото ако беше второто, беше напът да бъде изплашен, и то доста.

Изкачих стъпалата и увих пръсти около дръжката. Вътре не се виждаше нищо

мърдащо, а миризмата на вампир продължаваше дразнещо да липсва.

Надявайки се Вини да не ме беше пратила за зелен хайвер, извъртях дръжката и

внимателно отворих вратата. Студен въздух ме удари, изпълнен с аромати на гниене и

старост. Но увита около тези миризми се усещаше и лек намек за вампир.

Не беше точно прясна миризма, но най-малкото е бил тук. Доколкото знаех,

може и още да беше.

Влязох вътре с гръб към стената и пръст на спусъка на оръжието ми. Тази задна

стая беше малка и пълна с паяжини и пожълтели вестници. Подуших с ноздри,

търсейки миризми отвъд тези в стаята. И пак нямаше нищо силно. Минах покрай

вестниците и влязох в нещо, което някога е било кухня. Това, което беше останало по

плотовете, предполагаше, че наскоро е била използвана. На печката имаше нов чайник,

а близо до него имаше буркан с кафе и счупена чаша.

Йънг – или който и да живееше тук – определено не си поплюваше, когато

станеше дума за лукс.

Продължих напред, после в коридора. Под краката ми дървените дъски на пода

скърцаха, а звукът странно проехтяваше през тишината.

Отдясно имаше още една стая, но отново освен вестниците и боклука, беше

празна. Както и банята и холът. Предната стая съдържаше легло, което изглеждаше

сякаш е било използвано наскоро, ако смачканите чаршафи бяха нещо, на което да се

опреш.

А Йънг е бил тук. Миризмата му беше слаба, но все пак беше тук – изглеждаше

сякаш дори бризът, който идваше от счупените прозорци, нямаше да може да премахне

мръсотията й.

Но за какво му е на вампир легло в една от най-светлите стаи в къщата? Или го

използваше само нощем, когато не е навън да измъчва хора по каквито и извратени

причини да имаше?

Каквато и да беше причината, изглежда не беше тук сега. Издишах и сниших

оръжието. Сега какво? Не беше обичайно за вамп да има повече от една бърлога, но

Вини изглеждаше доста убедена, че това е мястото. Може и да не й се доверявах, но

имах доверие на гнева, който беше в гласа й. Доверявах се на нуждата й от отмъщение.

Върнах се в коридора. Никоя от тези стаи не беше точно тъмна – със сигурност

не достатъчно тъмна за вампир, който има нужда да избягва слънчевата светлина.

Затова ако беше тук, значи трябва да имаше и дневна бърлога. Погледнах нагоре

към тавана. Стари места като това имаха високи тавани, а за такива тавански

помещения не беше необичайно да се ползват като склад. А ако можеше да пасне за

боклуци, със сигурност щеше да пасне и за вампир.

Преминах на инфрачервено зрение и отново прегледах тавана. Нищо в

околността точно над мен. Минах обратно през къщата, с поглед преглеждах сенките

над мен. Когато стигнах до кухнята, видях горещината на живота.



Само че не изглеждаше достатъчно голям, за да бъде вампир. Беше по-скоро с

размерите на малка котка.

Намръщих се и проследих стъпките си обратно, докато не намерих люк, който

беше в банята. След като се уверих, че старата кабина ще издържи теглото ми, се

изкатерих и бутнах капака.

От тъмнината се спуснаха прах и стари паяжини и ги изчистих от лицето си.

Вретеновидни пукнатини от светлина пробягаха през тавана над мен, предполагайки, че

старата тенекия не беше водоустойчива – или светло устойчива, - както изглеждаше

отвън. След като се уверих, че източникът на живот не беше помръднал, спуснах

предпазителя на лазера и го пъхнах в джоба си, после хванах двете страни на люка и се

изтеглих нагоре. Оръжието ми беше отново в ръката ми преди задникът ми да удари

тавана.

Червената мъглявина живот не беше помръднала, но странно кръглите му очи ме

изучаваха внимателно.

Тук горе не се усещаше никаква вампирска миризма. Само гниещо дърво с лек

оттенък на екскремент. Не човешки – дори не вампирски. Този вид миризма

предполагаше, че някакво животно си беше направило дом тук.

Отново минах на нормално зрение и огледах наоколо. Въпреки светлината,

която пропълзяваше през пукнатините, ръбовете на стените бяха обвити в сенки и тук

се криеше моят беглец.

Изправих се и тръгнах напред. Прах се надигна, танцувайки на светлината и

гъделичкайки носа ми. Сбърчих го, опитвайки се да не кихна, за да не изплаша това,

което беше в ъгъла.

Бях по средата на покрива, когато помръдна, леко показвайки се на светлите

райони преди да изтича на другия край, където имаше сенки. Усмихнах се и част от

напрежението падна от раменете ми.

Не беше нищо по-опасно от опашат опосум. Малките торбести животинки бяха

навсякъде из Австралия и въпреки че през нощта бяха ужасно шумни, не бяха опасни,

освен ако не са заплашени.

Фактът, че този живееше тук, означаваше, че вампир не живееше. Докато им

беше удобно да споделят жилищата си с човеци и нечовеци, очевидно вампирите ги

караха да пощуряват,

Издишах разочаровано, после отидох до люка и скочих.

Това място беше доказало, че една голяма задънена улица. Йънг може и да беше

тук, но сега не беше. Въпросът беше дали щеше да се върне – и въпреки че чайникът и

кафето предполагаха, че ще го направи, с лудите вампири никога не беше сигурно.

А аз нямаше да стоя и да го чакам. Джак можеше да накара нощната смяна да

наглежда къщата – така или иначе бяха повече. Трябваше да се върна към другото

разследване преди кръвожадната ни котка да си намери друг похотливец, когото да

пребие и убие.

В стаята пред мен една дъска изскърца. Което не беше необичайно в старите

къщи, със сигурност, но досега дъски бяха скърцали само когато бях стъпвала по тях.

Спрях. Скърцането – не.

Някой – или нещо – беше в къщата с мен. Пръстите ми се стегнаха около лазера.



Не усещах присъствието на вампир. Не можех да го усетя.

И въпреки това космите по врата ми бяха настръхнали, а внезапното усещане, че

неприятностите са зад ъгъла, се настани в корема ми.

Както се оказа, ясновидството ми беше объркало всичко.

Неприятностите не чакаха зад ъгъла.

А бяха точно зад мен.



Глава шеста Превод: rescho0o


Почувствах го секунда преди да нападне, но това беше достатъчно, за да се

мръдна. Бях много бърза и въпреки че не се преместих много, движението все пак спаси

живота ми.

Стоманената тръба, която беше насочена към главата ми, удари рамото ми

вместо нея. Болката експлодира – горещо червена агония, която отекна през мозъка ми

и надолу по ръката ми. Почти незабавно загубих чувствителността на пръстите си и

лазерът падна на пода с дрънчене.

Въздухът отново се размърда.

Проклех яростно и се търколих, грабнах оръжието с лявата си ръка и започнах

да стрелям на сляпо зад себе си. Синята светлина се появи и гипсът експлодира,

изпращайки облак бял прах във въздуха. После дъските изскърцаха и въпреки че не чух

стъпки, усетих, че вампирът се отдалечава.

Извъртях се и затичах след него. Стаята беше напълно празна и дори

превключването на инфрачервено зрение не помогна. По дяволите, той беше тук

някъде, защо не можех да го видя? Мамка му, не можех и тръбата, която използваше, да

видя, а това беше просто странно.

Когато приближих вратата, която водеше към коридора, миризмата му се усили.

Застанах на едно място и стрелях, използвайки широки движения от ляво на дясно.

Парчета дърво се присъединиха към праха от гипса, а въздухът внезапно беше

изпълнен с мирис на изгорена коса. Няколко тъмни мазни кичура паднаха на пода

точно зад вратата. Той изпсува, после се премести, плъзгайки се встрани като паяк, на

четирите си крака – нещо, което по-скоро усетих, отколкото видях.

Промъкнах се до вратата, ноздрите ми се разширяваха, докато се опитвах да

уловя неуловимия му мирис. Мамка му, как може усещането за него – мирисът му, - да

беше толкова силен снощи, а ето че сега, колкото и близо да бях, беше толкова слаб?

Като сме на темата, как може сега да е невидим, когато снощи беше идеално видим?

И ако имаше такъв вид сила, защо не я беше използвал снощи вместо да

побегне? Не беше психически трик – не само че не бях усетила никакви опити за

психически намеси, но така или иначе и не бях съвсем податлива на опитите на

вампири да си играят психо игрички. Не и по начина тип „сега ме виждаш, сега не ме

виждаш”, който използваха хората.

Беше почти сякаш не съществуваше.

Сякаш беше призрак.

Само че доколкото знаех нямаше призрак, който да може да хване метална

тръба, за да се опита да ти разбие главата с нея.

Продължих да се промъквам надолу по коридора с гръб към стената, а рамото

ми възразяваше срещу всяко леко движение. Игнорирах го и се концентрирах върху

изтръпващото чувство, което излъчваше присъствието на Йънг, искаше ми се да мога

да го локализирам. Беше близо. Само това можех да кажа. Което си беше доста добре,

ако решеше отново да ме цели с тръбата.



В кухнята изскърца още една дъска – и този път звукът изглежда си отиваше.

Копелето се опитваше да се приближи отново до мен.

Или се опитваше да ме накара да смятам, че това прави.

Имайки предвид, че не бях сигурна, останах където бях, лявата ми ръка беше

стиснала лазера, а дясното рамо ме болеше зверски. Независимо дали това беше Йънг,

или не, минутата, в която го усетех или помиришех, копелето щеше да умре.

Невидимите вампири със склонност към убийства не получаваха втори шанс – особено

не и когато се опитваха да ме убият.

Леле, леле, прокрадна се един вътрешен глас, не си ли сменила песента, откакто

стана пазител?

Може и да бях – поне когато се стигнеше до убиване на психопати. Но

продължавах да предпочитам да мисля, че инстинктът за натискане на спусъка по

принцип беше по-ограничен у мен, отколкото у брат ми. Че аз не бях пазителят, който

първо стреля, после мисли, каквато искаше Джак да бъда.

За няколко минути не се случи нищо. По гръбнака ми започна да избива пот и

хванах толкова силно оръжието, че ръката ми започна да се схваща. Което не беше

добро нещо, когато държиш мощен лазер като този.

Огънах пръсти в усилие да успокоя напрежението. В този момент въздухът се

размърда. Погледнах в дясно и зърнах тръбата, която се извърташе право към лицето

ми, и се хвърлих напред и надолу.

Ударих отсрещната стена с чупещ кости сблъсък и за момент виждах в червено

заради болката в рамото, която причини вълна на агония, която пък накара главата ми

да се върти, а стомахът ми да се свие. Видимата сега тръба удари стената зад мен и

падна на пода.

Поех си дъх, което не направи много за успокояването на заслепяващата болка,

но в процеса вкусих мръсотията на вампира.

Мръсотия, която ставаше все по-силна с всяка секунда.

Той идваше право към мен.

Сниших се и се завъртях, ритайки с крак. Видях замъглени размити цветове да

скачат, после той беше върху мен и ме удряше като тонове тухли, а чистата сила на

нападението му ме запрати назад. Ударих тежко рамката на вратата, което усили

болката в рамото ми. По челото ми изби пот и исках само да повърна. Изпсувах и

вместо това ритнах толкова силно, колкото можех. Кракът ми удари нещо твърдо и се

чу остро пукане.

- Кучка!

Думата ужили въздуха, изпълнена с отрова. След това тежестта му ме напусна и

внезапно мирисът му отново се разпадна.

Дръпнах спусъка на лазера. Яркият лъч се изстреля и преряза въздуха пред мен,

продължавайки през още една врата преди да натроши още гипс и дърво.

Не уцелих Йънг, но само за секунда зърнах мрачно призрачно лице с тънки

устни, които бяха изопнати в ръмжене, и проблеснаха жълти кучешки зъби. Стрелях

отново.

И отново пропуснах.



После беше изчезнал, а с това се оттегли и усещането за нещо сбъркано.

Изпусках го.

Изпсувах и бутнах вратата, но внезапното движение причини горяща болка във

всеки нерв от тялото ми и стаята се завъртя. Хванах се за стената, за да се

стабилизирам, и си поех няколко бавни дълбоки дъха. Господи, имах чувството, че

цялото ми проклето рамо беше изпаднало в спазъм, и адски болеше.

Но не можех просто да стоя там. Трябваше да се движа, трябваше да тръгна след

Йънг без значение колко болеше. Не можех да го оставя да се измъкне.

Внимателно преместих ранената си ръка и я хванах с лявата, подкрепяйки я,

докато вървях напред. Мирисът на Йънг вече се разнасяше, разпръскваше се из

въздуха. Какво, по дяволите, се случваше? Как можеше млад вампир – а още нямах

съмнение, че той беше млад, - да се движи из слънчеви стаи толкова лесно?

И как, мамка му, можеше да става невидим?

Това не беше вампирска сила, за която бях чувала. Но пък не бях точно наясно с

вампирските закони и история. Доколкото знаех, можеше да има дузина различни

видове вампири. Емоционалните вампири определено бяха изненада.

Последвах слабия аромат напред. Водеше директно към вратата и към

светлината. Всеки нормален вампир би изгорял точно там, но не и Йънг. Последвах

следата отвън и надолу по улицата, докато издигащият се вятър разкъса следата и ме

остави с нищо.

Бях го изгубила.

Господи, този ден не вървеше добре.

Седнах на тухлената ограда и внимателно пуснах ръката си, за да мога да

натисна ком-линка в ухото си.

- Ехо, има ли някого?

Имаше пауза, после дълбок глас каза:

- Тук е диспечер Бенсън, Райли. Добре ли си? Звучиш малко не във форма.

- Защото не съм във форма. Джак там ли е?

- Не и в непосредствена близост, не.

По дяволите.

- Кажи му, че проверих адреса, който Вини ми даде, и се оказа леговището на

вампира ни, но копелето се измъкна. Питай го какъв вид вампир е способен да излиза

на слънчева светлина и да става невидим.

- Невидим? – Чувах съмнението в глава на Бенсън. – Знам, че има ходещи през

деня, но те обикновено са хора...

- Да, знам всичко това – сопнах се. – Просто го попитай.

- Добре. Нещо друго?

Внезапната липса на топлина в гласа му предположи, че го бях засегнала, и

въздъхнах. Често срещан проблем при новите диспечери беше фактът, че очакваха

учтивост – и докато обикновено бях повече от доволна да я осигурявам, сега не беше

такъв момент.



И все пак и аз някога бях нова. Затова казах:

- Бенсън, не само, че съм вбесена задето изгубих целта си, но освен това стоя тук

със счупено рамо. Съжалявам ако звуча малко сопната.

- Трябва ли ти медицинска помощ?

- Просто изпрати някой да ме заведе в болница. Не мога да карам така, а смяната

на формата няма да помогне. – Костите пак щяха да са навън, независимо от формата

ми. Това, което болеше в едната форма, щеше да боли и в другата.

- Джани е напът към дома си, а сегашното й местоположение е близо до теб. Ще

й кажа да отклони и да те закара до болницата.

- Джани? Откъде е тя?

- Част е от почистващия екип на Мел. Би трябвало да си я видяла вчера. Висока

и слаба е.

А, жената, която ми беше заприличала на насекомо.

- Това би било страхотно. Благодаря, Бенсън.

- Няма проблем.

Той затвори. Включих ком-линка на режим приемане, за да не могат да чуят как

псувам, докато болката ме изгаря, и изчаках превозът ми да пристигне.

Оказа се, че рамото ми не е счупено, а разместено. Което означаваше, че върне

ли се всичко на място, болката ще изчезне и ще ми остане само раздразнението.

Лошите новини, разбира се, бяха, че трябваше да си наместя рамото, за да

постигна резултата.

Това е процес, който боли повече от самото нараняване, и вътрешният ми вълк

започна да вие на повърхността в отговор. Беше истинска битка да обуздая

инстинктивната си нужда да премахна причината за всичката болка.

Веднъж след като докторът върна топката обратно в кошницата, болката спря

почти веднага. Остана леко напрежение, но с това можех да се справя.

- Трябва да носиш превръзка през рамото за ден-два – коментира той,

отстъпвайки предпазливо назад, когато скочих от масата. – И след това лед, за да

помогне с отока.

- Аз съм върколак, докторе. – Грабнах пуловера и оръжието си от близкия стол.

– А Директоратът не отпуска почивни дни за подобни наранявания.

- Това е против трудовите закони...

Изсумтях меко.

- Сякаш на Директората или на лошите им пука за трудовото законодателство. –

По дяволите, дори повечето хора не бяха особено притеснени от неспазването на

законите от Директората. Не и ако това беше правено, за да им спаси задниците. – Все

пак благодаря, че ме сглобихте.

Той кимна и аз се измъкнах оттам колкото можех, по-бързо. Болниците бяха

високо в списъка ми с нелюбими места – предимно защото, като гробищата, имаха

прекалено много духове. А от тях имах достатъчно днес.



Намерих Лиандър да чака най-долу на предните стълби на болницата. Беше

облечен с тъмни дънки и някаква риза, а сивата му коса беше набраздена със синьо,

което пасваше на тениската. Ароматът му се изви около мен, богат и топъл. Много като

самия него. Усмихнах се в поздрав.

- Ей, гримьора, какво правиш тук? – Целунах го по бузата, после мушнах

здравата си ръка в неговата. – И не изглеждаш ли великолепно.

Той се ухили, сребристите му очи замигаха.

- Идвам от няколко интервюта за специални ефекти. Зарибявам по новия филм и

така нататък.

- И защо си тук? Не че се оплаквам.

- Роан се обади и каза, че може да ти е нужен превоз. Така или иначе исках да

говоря с теб, и ето ме тук. – Той погледна ръката ми. – Как е счупеното рамо?

Някой в Директората очевидно се беше свързал с Роан. Джак може и да беше

единственият, който знаеше, че сме брат и сестра, но всички знаеха, че сме от една

глутница и живеем заедно. А и бяха по-умни от това да крият информация за

раняванията ми от Роан - дори когато обикновено знаеше, че съм ранена преди тях.

- Не беше счупено. Само разместено.

- Оу. – Той сбърчи нос. – Мисля, че това е по-болезнено от счупването.

Бях си чупила няколко пъти и нямаше как да се съглася. Разместването може и

адски да болеше, но същото важеше и за счупен крайник.

- Е, за какво искаш да говорим? – попитах, докато той ме водеше надясно. – Не

отново за безполезния ми брат, надявам се. Знаеш, че влиянието ми над него е малко.

Лиандър се усмихна.

- Безполезният ти брат се държи повече от добре напоследък. Нямам оплаквания

нито извън, нито вътре в спалнята.

За което се радвах. Последните няколко години бяха доста тежки за Лиандър,

когато станеше въпрос за връзката му с брат ми, и заслужаваше добри времена за

промяна.

- Е, какъв е проблемът?

Той отключи вратата на стария си Форд, после каза:

- Спомняш ли си името, което спомена? Онова, което казах, че звучи познато?

- Арън Йънг?

- Да. Спомних си откъде го знам. – Той ми посочи да седна и аз седнах. Той

затвори вратата, после изтича до шофьорското място и се мушна вътре. След като

запали колата, добави: - Вкъщи имам снимки, ако искаш да видиш дали е същият човек.

- Бих искала, но първо трябва да взема колата си от Гленрой. – Казах му името

на улицата, после се обърнах така, че да съм с лице към него и казах: - Е, кажи ми

всичко.

- Накратко учехме в едно училище. – Той погледна в страничното огледало,

после се включи в движението. – Десети клас в Бийчуърт Секъндери Колидж.




- Учил си в държавно училище?

Той кимна.

- Глутницата Мур беше малка и не можехме да си позволим да се настаняваме в

собствено частно училище. Цената за наемане на сграда и учители беше прекалено

висока.

- И местната общност не е имала нищо против? – Докато вълците и останалите

свръхестествени същества може и да бяха приета – дори понякога нехаресвана, - част

от града, в страната все още имаше отделни райони, които предпочитаха да се държат

възможно по-изчистени откъм нечовешки „петна”.

Задача, която в алпийските райони беше трудно изпълнима, просто защото там

горе имаше толкова много глутници. Планините бяха добро място да тичаш на свобода

и воля.

- За разлика от някои глутници наоколо, Мур бяха добре интегрирани в местното

общество. – Той сви рамене. – Правехме нормални за обществото неща – татко беше

треньор на местния футболен отбор, а мама взимаше активно участие в църковните

дела. До голяма степен хората бяха забравили какво сме.

- Звучи като добро място да израснеш. – При всички случаи по-добро от нашето

с Роан. Но пък това не би било трудно.

- Така е. – Той ме удостои с бърза усмивка, после добави: - Както и да е, Йънг се

премести в училището ни в началото на десети клас. Беше там достатъчно дълго, че да

е на училищните снимки, но изчезна месец и малко преди края на учебната година.

- Да не е бил изключен или преместен?

- Нито едното. Всъщност изчезна. – Той спря на червения светофар и ме

погледна. – Разбира се, имаше слухове. Беше се забъркал с няколко кофти елемента и

плъзнаха слухове, че е бил замесен в зле свършил ритуал.

- Беше ли човек?

- Шифтър. Някакъв вид птица. – Той сви рамене. – Никога не съм бил близък с

него, затова не мога да кажа със сигурност.

Това поне обясняваше как беше изчезнал нощта, когато го преследвах от дома на

Вини. Когато нечовек стане вампир, отнася със себе си в неживота каквито и

шифтърски умения да е имал. Но ако можеше да си сменя формата, защо просто не

беше отлетял от сградата в самото начало? По дяволите, ако можеше просто да изчезне,

защо не беше направил това вместо да бяга?

- Полицията разследва ли изчезването?

- Да. Не бяха повдигнати обвинения, а тяло не беше намерено. Ако нещо се е

случило, беше добре прикрито от всички замесени.

- Ами родителите му?

Той повдигна вежди.

- Какво за тях?

- Те как реагираха на изчезването на сина си?

- От това, което си спомням, яростно. Но след около месец от изчезването, си

събраха нещата и напуснаха града. Не ги видяхме повече.



- И из града не се шушукаше защо може да са напуснали?

- Аз поне не си спомням. Но пък бях хлапе, затова предполагам, че дотогава вече

съм бил изгубил интереса си към цялата ситуация.

Което беше една огромна разлика между него и нас с брат ми. Ние щяхме да

разследваме. Имах усет за неприятностите и не се страхувах да го използвам – както ще

свидетелстват всичките белези по тялото ми.

- Снимките от училище имат ли си имена?

- Да. – Той ме погледна. – Мислиш ли, че серията от убийства има нещо общо с

изчезването на този Арън Йънг преди всичките тези години?

- Не знам какво да мисля. Дори не знам дали това е правилният Арън Йънг.

Точно сега се хващам за сламки.

- Ако е той, това е доста дълъг период да сдържаш злостта си.

- Може би му е трябвало време да събере смелост. – Или сила вероятно. Не може

да е лесно на един призрак да вдига твърди обекти. – Има ли някой в Бийчуърт, който е

вероятно да си спомня повече за случая? Разследващият случая?

- Старият Джери Мейбъри беше местното ченге. Пенсиониран е, но още живее там,

доколкото знам. – Усмихна ми се наполовина. – От известно време не съм ходил там.

Размърдах се на седалката си и се обърнах към него.

- Как реагира глутницата ти, когато разбра, че си гей?

- От местните хлапета получих повече съчувствие, отколкото от глутницата. –

Той сви рамене. – Мисля, че това беше толкова голямо разочарование за майка ми,

защото искаше внуци. Но сестра ми има пет деца за последните седем години, затова

този проблем е решен.

Лека завист премина през мен. Някога да имам цяла глутница деца беше и моя

мечта. Но беше изчезнала завинаги – е, в по-голямата си част. Още имах замразени

яйцеклетки, но аз нямаше да ги износя.

- Сестра ти има пет деца? Как така не сме ги виждали?

Той се засмя.

- Тя идва тук, за да избяга от тях, не да се фука.

- Но аз с удоволствие бих се запознала с тях някой ден.

Той ме погледна развеселено.

- Изкарай час с тях и цялата ти идея да ставаш майка изведнъж няма да ти се

струва толкова очарователна. Довери ми се, трудна задача са.

- Децата са трудна задача. По дяволите, аз бях трудна задача.

- Представи си вас с Роан умножени по десет. Толкова зле са те.

Ухилих се.

- Никой не може да e толкова зле.

- Добре, може и да преувеличих малко. – Веселото му изражение и лекия блясък

в очите не направиха много, за да отрекат изявлението му. Също така показваха колко

много обичаше тези хлапета. – Имайки предвид, че ще дойдеш у нас след като вземеш

колата, искаш ли да спрем да обяд?



- Ако ти ще готвиш, определено ще ям. – Телефонът ми реши да звънне в точно

този момент, затова докато се пресягах за него добавих: - Поне се надявам да мога, ако

това не е Джак със следващия проблем.

За нещастие, беше.

- Райли? – каза Джак веднага, след като вдигнах. – Имаме още един.

- Мъж или жена?

- Жена. Още едно от имената във визитника на Джеймс.

- Знаеш ли, изглежда нашата убийца подбира жените толкова, колкото и мъжете.

- Затова изпратих Кейд на местопрестъплението, а искам ти да идеш да говориш

с Диа. Може тя да внесе малко яснота в случващото се.

Това беше голямо може би. Харесвах Диа – много, - но в най-добрия случай

информацията, която имаше навика да дава, беше мътна. Когато станеше въпрос за

лични неща, беше доста поточна – това беше и причината да избягвам да я докосвам,

когато ходехме за кафе или обяд. Животът ми досега не вървеше по начина, по който

бях планирала, и не исках да знам дали и бъдещето няма да е толкова гадно. Да не

знаех означаваше, че мога да продължа да се надявам. Да продължа да мечтая.

Но дори да не можеше да ни окаже някаква директна психическа помощ, тя беше

част от отбора на Торак, затова можеше поне да ми даде информация за проститутките,

както толкова мило ги бе нарекла секретарката на Джеймс.

- Вече й звъннах – продължи Джак. – Не е у дома си, но каза, че ще те чака на

обичайното място след половин час.

Обичайното място беше закътано и отдалечено близо до Брънсуик, където

предлагаха едно от най-доброто кафе, а създаващите шум тичащи деца наоколо не им

пречеха. Което означаваше, че Диа щеше да вземе със себе си и дъщеря си Риса.

- Ще отида там веднага, щом взема колата си. Бенсън предаде ли въпроса ми за

невидимите вампири?

- Да, но нямах време да потърся в датабазата. Аз лично никога не съм чувал за

такъв вид вампири, но не е като да съм бил наоколо достатъчно, че да съм срещал

всички видове вампири.

- Но си бил наоколо достатъчно, че да бъдеш доста високо във вампирската

стълбичка. – А имайки предвид, че той беше вампир повече от осемстотин години,

човек ще си помисли, че е чул нещо през това време.

- Да, но тази стълбичка се състои предимно от пиещи кръв вампири с няколко

разпръснати тук-там емоционални вампири. Обикновено не приемаме други видове

вампири.


- Приемате? Бях останала с впечатлението, че йерархичната ви система е част от

естественото ви съществуване. – Което означаваше, че младите вампири стояха на

дъното на стълбичката и се изкачваха нагоре с увеличаването на годините и силите си.

- За пиещите кръв вампири е. И беше – е, - добър метод да следим всички такива

вампири и да се уверяваме, че няма война между различните кръвни линии.

Чудех се от каква кръвна линия произлизаше Джак – и дали е създавал свои.



Чудех се дали Куин беше.

Не изглеждаше такъв тип, но пък какво изобщо знаех за него или за миналото

му?

- Продължавам да не разбирам как работи това. Вампирите са гладни за власт

точно както всички останали. – Може би дори повече. – Какво спира онзи в дъното от

това да избута останалите?

- Заплахата, че неговата или нейната линия ще бъде заличена.

- Значи не е въпрос на чест и уважение, както би се изразил Куин, а по-скоро

страх?

- Често върши по-добра работа от уважението. – Джак сви рамене. – Както и да

е, на историята ни се води датабаза – запис, ако искаш, на вампирите, които са живели

и са умрели след появата на йерархията. Ще проверя за линия вампири, имунизирани

срещу слънчевата светлина. Но недей да таиш много надежда. Мога да си представя, че

съществува ли, такава имунност би била щателно изучавана.

Или би се пазила в дълбока тайна. В крайна сметка не биха искали хората да

знаят, че има вид вампир, който може да се движи на слънчева светлина. Хората си

имаха достатъчно проблеми и с нощните версии.

- След като говоря с Диа, трябва да ида до Вини, за да видя какво може да ми

каже. – В крайна сметка тя беше целунала кръвопиеца. Може би беше усетила какъв е.

- Бъди внимателна – каза Джак и затвори.

- Лоши новини? – попита Лиандър.

- Да, изглежда ще пропусна обяда. – Пъхнах телефона си обратно в джоба. – Ако

видиш Роан тази вечер, може ли да му дадеш снимките? Искам да проверя дали няма и

други връзки с изчезването на Йънг, водещи към училището.

- Ще го направя. – Той направи пауза, зави надясно, после каза: - Е, с колко

Колингууд ще бият Карлтън тази седмица?

Изсумтях и отново заспорихме отново за и против любимите си футболни

отбори. Това запълни времето.

Остави ме при колата ми, после продължи. Извадих ключовете от джоба си, но

не влязох веднага в колата си. Отидох надолу по улицата, за да проверя дали Йънг е

допълзял у дома си.

Не беше – най-малкото не можех да го усетя. Което можеше да не означава

нищо, имайки предвид колко малко от аромата му бях уловила първия път.

Брънсуик беше само на десет минути от Гленроу, но докато намеря място за

паркиране и стигна до ресторанта, бях закъсняла с двайсет. Не видях Диа на

обичайното място на една от външните маси, но когато приближих вратата, малката

Лиса да се очертава от ресторанта, прелетя към краката ми.

- ‘айли! – извика и уви малките си ръчички около левия ми крак. – Кока-кола!

Засмях се и я вдигнах, игнорирайки болката в рамото, докато я завъртях леко

предо да я притисна към себе си. Миришеше на сапун и топлина, и отново ме накара да

искам собствени деца.

- Хей, маймунке! – казах. – Какво казва майка ти относно колата?



Удивително светлите й виолетови очи светнаха пакостливо.

- Мама казва да!

Ухилих се, когато влизах в кафенето. Диа беше в далечния ъгъл, седяща близо

до детската площадка, която собствениците бяха осигурили за децата. Както

обикновено беше безупречна и зашеметяваща. Косата й беше чисто сребърна с почти

неестествен брилянтен блясък, а като се съчетае с ярко сините й очи и белия костюм,

който носеше, беше трудна да пропускане.

Разбира се, синьото на очите й не беше естествено, както и сребърната й коса.

Истинският цвят на косата й беше смесица от кафяво и сребристо, а очите й бяха

кафяви, обградени от синьо.

Диа не беше само медиум, а и клонинг с шифтърски гени, които й позволяваха

да променя външния си вид толкова лесно, колкото аз ставах вълк. Сребристото и

синьото пасваха най-добре на ясновидския й бизнес – а и й позволяваха да използва

истинският си външен вид, когато не искаше да я забелязват. Малката Риса очевидно

беше взела оцветяването на баща си, въпреки че Диа никога не говореше за него, нито

той се споменаваше в удостоверението за раждане на Риса.

Някой можеше да предположи, че Диа е сляпа. Зрението, което имаше, идваше

от присъствието на създание, познато като фравардин – невиждан пазителски дух,

който беше назначен от клонирания й брат Миша да я защитава. Бяха се провалили в

защитаването му, но само след като кървава битка беше убила повечето от тях. След

смъртта му, те уважиха желанията му и продължиха да защитават Диа. Когато беше

извън къщата, един от фравардините стоеше наблизо – а закачайки се леко за ума на

създанието, Диа можеше да се движи със спокойствие и грация, които компенсираха

недъга й. Нямах представа къде се намираше създанието сега, но имайки предвид, че

гледаше директно в мен, сигурно е някъде наблизо.

- Мама не казва да – каза тя сухо. – Но Райли рядко си взима бележка от не, така

или иначе.

- Само веднъж седмично е. – Плъзнах се в кабинката и оставих Риса да седне на

седалката зад мен. Малкото момиченце се изправи на краката си и започна да тича

около кабинката, после уви ръце около врата на Диа.

- Обича мама – каза тя.

- Това дете вече е разбрало как работи светът – казах, сдържайки смеха си. – Ще

се справя повече от добре, когато порасне.

- О, да. – Диа вдигна дъщеря си и я обърна над масата. – Върви да си играеш,

докато не пристигнат питиетата.

Риса изтича доволна. Диа поклати глава, в изражението й бяха отчетливи

любовта и забавлението.

- Вече поръчах кафе и торта. Какъв е проблемът?

- Трябва да знам за проститутките на Торак.

Тя повдигна бледа вежда.

- Как проститутките са привлекли вниманието на Директората? Те са на

практика безвредни.



- Да, но някой ги премахва, после краде самоличностите им, за да убие

любовниците им.

Веселието изчезна от чертите й.

- Господи, нищо по клюкарските линии не предполагаше такова нещо.

- Успяхме да държим пресата относително спокойна. – Бяха се съсредоточили

върху мъртвия политик, а мисля, че Джак се надяваше да си остане така. – Какво

можеш да ми кажеш за тях?

Тя сбърчи нос.

- Обикновено не са много мили хора.

- По какъв начин?

- Поведението им. Не само че се държат с мъжете като с глупави играчки, а

влизат във връзки само за да видят колко могат да измъкнат от тях. Превърнало се е в

нещо като играя между тях.

Усмихнах се благодарно на сервитьорката, когато донесе три порции бананова

торта, после казах:

- Да разбирам, че имаш предвид пари и подаръци?

- Но и позиции. Опитват се да се надминават една друга по отношение на

партньорите в леглото.

- Значи един политик би бил оценен по-добре от собственик на магазин за

обувки?

- Зависи кои са политикът и собственикът, но да. – Тя направи пауза, изучавайки

ме за момент. – Значи убийството на Джерард Джеймс не е политическо, както твърди

пресата?

- Не. Смятаме, че е лош избор на креватен партньор.

Тя взе лъжица и загреба парче торта, дъвчейки го за няколко секунди преди да

каже:

- Знам, че и Чери Барнс, и Алана Бърнс излизаха с него. Не мога да кажа, че ще

съжалявам ако ги видя мъртви и заминали.


- А ето ме мен, която си мислех, че се разбираш с всички.

Тя изсумтя леко.

- В работния ми живот трябва да опитвам. Това не означава, че винаги успявам.

Въпреки че ако Алана е била убита, е странно, че не съм видяла смъртта й.

- Значи е била клиент?

Диа кимна.

- Чери също. Нито една не беше приятен клиент, затова бях благодарна, че

останалите стояха далеч.

- За какво идваха при теб?




- Нормалните глупости. Ще намеря ли богатство и щастие в живота си, такива

неща.

Сервитьорката ни донесе кафетата и малка чаша кола. Радостен вик се разнесе из

площадката и изведнъж бялата мъглявина се стрелна към майка си, за да вземе содата.

- Видя ли какво направи? – попита Диа, клатейки глава развеселена. – Сега ще е

хиперактивна часове наред.

- Казваш това, сякаш е нещо лошо. – Ухилих се, когато момиченцето взе чашата

и започна да пие с доволно изражение.

- Лошо е, когато имам няколко клиенти, за които да се погрижа този следобед. –

Тя поклати глава. – Видях Алана преди две седмици. Тогава си беше нормалната и

отегчаваща Алана.

Още не бях прочела доклада на почистващия екип, но състоянието на

разложение предполагаше, че Алана е била мъртва поне седмица – което означаваше,

че Диа най-вероятно я е видяла точно преди да умре.

- И не си усетила нищо странно около нея?

- Не. – Тя се намръщи. – Въпреки че с Алана беше трудно да се каже.

Егоцентричните хора често са трудни за разчитане.

- Сещаш ли се за някой, който да иска да я убие?


- Със сигурност никога не е била в коледния списък на Чери.

Гласът на Диа беше сух и повдигнах вежда.

- Значи двете не са се разбирали?

- Чери беше по-скоро проститутка за хоби, отколкото член. Страхувам се, че

Алана с удоволствие искаше да докаже на Чери, че никога няма да е една от тях, просто

защото не беше достатъчно добра, за да задържи мъжете си.

- Което означава, че Алана преднамерено е съблазнила Джерард Джеймс само за

да докаже тезата си на Чери?

- О, Алана не беше единствената, която прелъстяваше завоеванията на Чери. За

всичките това е нещо като игра.

- Тогава защо Чери би искала да е една от тях?

- Защото бяха „вътрешната” тълпа, а Чери отчаяно иска да я виждат с

правилните хора.

- Дори да ги мрази?

- Дори това. – Диа сви рамене. – Привлечена е от властта, която смята, че

притежават. Иска това дори личната цена да е висока.

А тази лична цена може да й е осигурила мотив за убийство.

- Не допускам, че Чери е шифтър?

- Не, бяха хора, когато дойдоха.

По дяволите. Въпреки че трябваше да знам по-добре от това да се надявам

нещата да се наредят толкова лесно.



- Виждала ли си Чери напоследък?

- Не, не в близкия месец. – Тя се намръщи. – Всъщност, след последната ни

среща си тръгна забързана. Миришеше страшно изплашено.

- Какво й каза?

- Че събитие от миналото й не е толкова погребано, колко смята, и че трябва да е

внимателна кого пуска през прага си.


- Това предупреждение е ясно като кал. Както обикновено.


- Чери никога не е била много отворена по отношение на четенето. Това прави

трудно достигането до детайлите.


- Аз също не съм много отворена, а ето че си способна да прочетеш мен.

- Това е защото си отзивчива на психически прониквания. Просто имаш доста

добри щитове против това.

- О.

Тя се усмихна и размаха лъжицата си към мен.

- Искаш ли да те видя днес?

Махнах ръката си от пътя й.

- Не, благодаря. Имах достатъчно лоши новини за цял живот.

Тя се изсмя леко.

- Един от тези дни ще те прочета и ще ме обичаш вечно.


- Само ако видиш истинска любов и деца в бъдещето ми.

- А какво ти казах миналия път? Ти ще получиш каквото искаш, Райли. Просто

няма да е във формата, за която си мечтала винаги.

Извъртях очи.

- Как могат бебетата да не са във формата, за която съм мечтата?

Тя се ухили.

- Никой не е казал, че бъдещето е лесно за разбиране.

- А ти живееш от това нещо?

- И то доста добре – каза тя тържествено, после се изкиска. – Просто се радвам,

че по-голямата част от клиентите ми не са така скептично настроение като теб.

- Не съм скептична относно дарбата ти – само за това, което казва за бъдещето

ми. – Отпих от кафето и облизах устни. – Освен Алана има ли друга проститутка, която

да е в списъка на Чери?

Диа се намръщи.

- Въпреки всички грешки, Чери не изглежда тип убийца.



- Много серийни убийци не изглеждат така.

Тя кимна разбиращо, но добави:

- Чери искаше да е част от обществото им. Унищожението не беше на дневния й

ред.

- Е, на нечии дневен ред е, а точно сега тя изглежда най-вероятната. Кого

другиго мразеше?


- Ена Фрий със сигурност би била следващата в списъка на мразени хора на

всеки.

Чудех се дали тялото, което беше отишъл Кейд да провери, беше на Ена Фрий.

Ако не беше – и тя беше още жива, - тогава някой трябваше да иде при нея преди

котката убиец. Грабнах телефона и изпратих на Джак бързо съобщение, молейки го да

види и Ена, и Чери, после хапнах още едно парче торта. Както винаги беше вкусна.

Това беше единственото място в Мелбърн, където бих избрала банан пред шоколад.

- Предполагам, не знаеш къде е Ена сега?

- Не, но има благотворително събиране на играчки в Спаркис тази вечер, което е

само с покани, и знам, че някои от проститутките ще присъстват. Очевидно ще има

добри мъже там. По думите на Алана.

Изсумтях леко.

- Знаеш, ако мъж каже това за жена, ще се вдигне врява.

- Думата е груба – съгласи се тя, после размаха лъжицата си пред мен. – Искаш

ли да влезеш на тази забава?

- Ако можеш да ме вкараш, да.

- Риса, ще подадеш ли, моля те, телефона на мама от чантата?

малкото момиченце се наведе настрани и го подаде. После ми се ухили и каза:

- Торта, моля.

- Ела тук тогава, чудовище.

Тя се извъртя и си хапна от тортата, докато Диа се обади.

- Готово – каза тя след няколко минути. – А това е достатъчно торта за теб,

малката.

Мусенето на Риса изтрая точно две секунди, после се насочи към колата си.

- Билетът ще те чака на вратата. Цената е петстотин.

Едва не се задавих.

- Господи, радвам се, че Директоратът плаща.

- Късметлийка си, че това е от евтините функции. Някои от другите са по

хилядарка или две.

За щастие, таз вечерното събитие не беше от тях, защото реакцията на Джак

нямаше да е хубава.

- Имаш ли адреса на Чери?



- Не е в мен, но мога да ти го продиктувам по телефона, когато се прибера. – Тя

направи пауза и отпи от кафето си. – Ще искаш ли списък на всички проститутки?

- Ще бъде чудесно.

Зарових из чантата, после й подадох малко тефтерче и химикалка. Записа

четиринадесет имена, после ми подаде тефтерчето и химикалката обратно.

- Нещо друго?

- Как изглежда Ена?

Диа се усмихна.

- Мислех, че ще можеш да отгатнеш.


- Руса коса, сини очи и слаба като клонка?

- Да. Такава е картата им – дори по принцип да са тъмнокоси.

- Мъжете изглежда харесват русото им.


- Сякаш червенокосите имат някаква причина да се оплакват. Освен ако не са на

самоналожена диета.

- Имам чувството, че диетата може да приключи.

- Наистина? Кажи ми.

Казах й за Бен и за случая и запълнихме следващия час в разговори като стари

приятелки – нещо, което някога смятах, че няма да се случи.

Разбира се, колкото и да ми се искаше да остана целия ден, не можех – Джак

нямаше да е доволен, - затова накрая се запътих към Директората.

Джак не беше в офиса на дневната смята, когато пристигнах, но Кейд стоеше на

бюрото си. Сложих чантата на своето бюро, после отидох до кафе машината. Най-

накрая имахме порцеланови чаши вместо онези гадни пластмасови, но това не направи

вкуса на кафето по-добър. Джак беше обещал обновяване на машината, но след като

чувах подобни обещания цял месец, спрях да се надявам, че ще се случи скоро.

Сипах малко мляко в двете чаши, натиснах бутона за кафе и пъхнах първата

чаша отдолу, после погледнах Кейд.

- Е, кой е убит този път?

Той направи физиономия и се облегна на стола си.

- Една Чери Барнс. Разведена, на тридесет и четири, мъртва от три седмици.

Е, дотук с теорията ми, че Чери има нещо общо с убийствата.

- И никой не е забелязал миризмата?

- Очевидно не. Нито някой я е обявил за изчезнала. Майка й и сестра й смятаха,

че е на круиз с някакъв мъж.

- И кой я намери?

- Фирма за борба с вредителите. Били са повикани заради приток на плъхове в

съседните апартаменти.



Сбърчих нос и смених чашите.

- Не ми казвай...

- Да, хапали са цялото тяло. Не мисля, че хората от фирмата ще ядат следващата

седмица.

- Радвам се, че не мен повикаха. – Пльоснах дупето си на ръба на бюрото му и

му подадох чашата. – Предполагам, че тялото е било прекалено разложено, за да се

каже дали е било осакатено, или не?

- Така беше, но според Коул не е нашата котка. Прорезите по стомаха и гърба й

са различни.


- Различни как?

Кейд сви рамене.

- Не каза. Предполагам, че трябва да изчакаме доклада.

- Ами Алана Бърнс?

- Била е прорязана по врата и има синина. Не беше толкова нарязана или

изядена, колкото втората жертва, но и двете са се случили.

- Значи насилието определено нараства. – Направих пауза и отпих от кафето.

Беше по-горчиво от обикновено, но предполагам, че това беше в резултат от пиенето

директно от изпитата в кафенето копринено гладка течност. – Значи, ако Чери е умряла

преди три седмици, вероятно има друго мъжко тяло, което чака да бъде открито.

- Възможно е. В момента преглеждам докладите от неразрешените случаи на

ченгетата, в случай, че намеря нещо. – Той се пресегна, взе една папка и ми я подаде. –

Докладите на криминалистите за Джерард Джеймс и продавача на обувки. ДНК-то,

намерено на двете местопрестъпления, съвпада.

- А Алана Бърнс? ДНК-то, намерено по нея?

- Не. Но Коул подозира, че ще намерят много по тялото на втората жена. Тя е

била хапана доста.

Отворих папката и пропуснах снимките, като отидох директно на доклада. На

пръв поглед не изглежда да имаха нещо, за което да не се бях досетила.

- Е, Коул има ли някаква идея с какво се борим?

- Мисли, че може да е бакенеко.

- Какво?

Кейд се ухили.

- Моята реакция беше същата.

- И какво е това?

- Очевидно е котка със свръхестествени способности.

- Котка? Значи си нямаме работа с човек шифтър, а с истинска котка, която

приема човешка форма?



Което със сигурност извървяваше дълъг път в обясняването на арогантното

поведение, което жената беше показала, като беше махнала на свидетеля. Котките

имаха огромно чувство за собственото си превъзходство.

- Което прави залавянето на тази кучка доста по-трудно, нали? Имам предвид, тя

наистина няма да мисли като нормален човек. – Той поклати глава, после отпи от

кафето си. Чертите му оформиха същото изражение като моето преди малко. – Господи,

това е ужасно.

- Обаче няма да откаже нито единия от нас от пиенето му.

- По дяволите, не. – Той повдигна чашата си в поздрав, кафявите му очи

замигаха. – Направих проучване в Интернет, а единственото, което намерих, са няколко

японски легенди.

- Предполагам, че не се споменава как се убива такова нещо? – Поради някаква

странна причина в японските митове рядко се споменаваше.

- Не. Но се споменава, че бакенеко могат да променят формата си в човешка и се

е знаело, че те ядат части от господарките си, за да могат да се преобразят и да заемат

местата им.

- Е, някои от тези критерии със сигурност пасват.

- Да. Но защо е тръгнало след мъжете? Защо котка – истинска котка – ще иска да

ги унищожи?

- Не знам, но нещо очевидно я е ядосало. Просто трябва да открием какво. –

Отпих от кафето и загледах доклада за момент. – Чудя се дали наистина е

принадлежала на някоя от мъртвите жени?

- Трудно е да се каже. Очевидно е знаела разположението на къщата доста добре

– избяга директно към отворения прозорец, когато ни се измъкна.

- Да, но не видях никакви котешки тоалетни или храна, което най-вероятно

означава, че не е живеела там.

- Мислиш, че е улична котка, която жената е прибрала?


- От това, което каза Диа, единственото, което прибират тези жени, са мъже.

- Тогава за какво е това любопитство на кого е котката?

- Не знам. Просто предчувствие.

Той ме изучава за момент, после каза:

- Знаеш ли, имаше купичка за храна в кухнята на Чери Барнс.

- Значи може да си струва да поговорим със съседите и да видим дали е имала

черна котка. Чери Барнс има добра причина да мрази приятелките си проститутки,

затова ако котката е нейна, може би търси отмъщение за поведението на мъртвата си

господарка.

- Да, но Чери не е била убита от котката, което означава, че си имаме работа с

още един убиец.

- Да, поне няма да ни е скучно – казах лекои оставих папката на бюрото. – Някои

от проститутките ще бъдат на лъскаво благотворително парти довечера. Ще ида там да

видя какво ще излезе.



- Искаш ли компания?

- За петстотин долара на билет може да иде сама – каза Джак, като влезе в

стаята. Плешивата му глава блестеше на флуоресцентната светлина. Изглеждаше сякаш

я полира. – Освен това ти ще трябва да помагаш в прибирането на останалите

проститутки.

- Все аз получавам забавната работа – промърмори Кейд.

- Диа ми даде списък с имената им – каза услужливо и преглътнах усмивката си,

когато той ме погледна смръщено. Погледнах Джак и добавих: - А тя ме увери, че това

събитие е едно от евтините, шефе.

- Диа държи мултимилионна империя. Ние се издържаме от правителствени

фондове. Как е рамото?

- Преживява се.

- Добре. – Подаде ми папка. – Докладът за Вини Кастило. Помислих, че ще

искаш да го видиш.

Не исках, защото исках да се занимавам с нея възможно най-малко. Но това не

беше опция в работата ми – работех с вампири в дневните бази, а имах предчувствието,

че Вини щеше да присъства в живота ми за известно време.

И, Господи, как мразех тези мои малки „предчувствия”. Особено когато

отказваха да осигурят каквато и да е друга информация.

- Ще я държим под око?

- Да. Тя гради империя, няма съмнение. – Той си наля кафе и отпи от него. За

разлика от Кейд или мен, той не направи гримаса. Може би предпочиташе да има гаден

вкус. – Внимавай около няя. Има вкус за жени, а не съм изцяло сигурен, че щитовете ти

ще проработят срещу този вид магнетизъм.

Ако се позовавахме на първата ни среща, може и да беше прав.

- Намери ли нещо за невидимите вампири?

- Още не, но датабазата е голяма и за нещастие не е изцяло компютъризирана.

- Ами полицейския доклад за садистичното убийство?

- Направих по-добър. Изпратих криминолози да изследват тялото. Прорезите по

тялото му съвпадат с тези, които Иван Ланг е получил преди смъртта си.

- Казаха ли какво оръжие е използвано?

- Нещо остро, но не нож. Също така не смятат, че са причинени от животински

нокти.

- Нищо друго?

- Още не. – Той погледна Кейд. – Какъв е статутът на убийствата?

Докато Кейд го въвеждаше в нещата, аз отидох до бюрото си и седнах. След

очното сканиране и вписването, проверих резултатите от търсенето за Арън Йънг.

Двама още бяха вписани като изчезнали, което беше интересно. Третият беше женен,

имаше три деца и работеше като главен готвач през последните трийсет години. Някак

си се съмнявах той да е нашият човек, но така или иначе взех досието му. Някой

можеше да иде да поговори с него, в случай, че греша. В крайна сметка нямаше да е

първият път.



Потропах с пръсти по бюрото за момент, после извадих удостоверенията за

раждане на останалите двама.

Единият Арън Йънг беше на седемдесет и беше вписан като човек, което

означаваше, че не беше нашият човек. Йънг, който аз преследвах, със сигурност не

изглеждаше толкова стар, въпреки че вампирите имаха навика да се подмладяват след

церемонията. И Куин, и Джак са били доста стари – за времето си, - когато са минали

церемонията.

Другият Йънг беше на четиридесет, което го правеше в подходяща възраст.

Имайки предвид, че беше вписан като изчезнал, потърсих вместо това родителите му.

Баща му Джонатън Йънг беше умрял преди месец. Съдейки по удостоверението

за смърт, е умрял от сърдечен удар, което значеше, че няма нищо странно. Въпреки че

не можех да кажа защо очаквах нещо странно.

Майка му беше още жива и живееше в Юроук, общество с малки ферми по

северните части на Мелбърн. Погледнах часовника си и реших, че има достатъчно

време да ида до там и да се върне преди да се наложи да се подготвям за работата

довечера. Записах адреса й, после се отписах от компютъра и се изправих.

- Отивам да говоря с майката на единия Арън Йънг, шефе.

Той ме погледна.

- Внимавай. Докато не знаем с какво си имаме работа, няма да знаем как да го

убием.

- Съмнявам се, че майката е опасна. Почти на 90 е, за Бога.

- Старите лелки са гадни и опасни – каза Кейд. – Нека те запозная с майката на

Сейбъл някой път. Тази жена може да накара топките на Сатаната да замръзнат.

- Толкова обичам нивото на разговорите с вас двамата – каза Джак сухо.

Ухилих се и излязох оттам преди разговорът да отиде по-далеч.

Отне ми почти час да стигна до Юроук и още десет минути да намеря

правилната улица и номера.

Госпожа Йънг живееше в малка дървена къщичка, която беше почти невидима

сред дърветата. Карах надолу по дългия път, избягвайки дупките, доколкото можех,

погледът ми се плъзна по къщата и после към хамбара от лявата й страна. Той

всъщност изглеждаше в по-лошо състояние от къщата, тънкият покрив се рушеше, а

близкият ъгъл на сградата се разпадаше.

Единственият знак за живот бяха кокошките, които бяха пред хамбара.

Спрях колата и излязох. Вятърът шумолеше през дърветата, карайки листата да

шептят, а мекото кудкудякане на кокошките добави светла нотка в мелодията. От

къщата и от навеса се чуваха леки шумове. Дори кучето беше тихо и ме гледаше

незаинтересовано.

За света изглеждаше сякаш това място и кучето са били изоставени. И все пак

имаше дрехи на простора и кола, паркирана отпред.

Отново проследих сградите с поглед, после се пресегнах в задната част на колата

си и извадих оръжията си. Може и да идвах да говоря със стара жена, но тя беше стара

жена с луд син, а само защото не можех да го подуша, не означаваше, че не е тук.

Мястото не беше толкова далеч от града, можеше лесно да го използва като убежище.



Затворих вратата, после тръгнах към къщата. Ако старата птица беше вътре и

гледаше, го правеше невероятно тихо. Но не мислех, че го прави. Не подушвах никого.

Само боклук и старост.

Натиснах звънеца, но не чух никакъв звук, затова вместо това почуках. Въпреки

че не използвах много сила, цялото нещо се разтърси.

Нямаше отговор. Почуках отново, после отстъпих назад и погледнах през

прозореца. Изглеждаше като всекидневна и отново се виждаше разпадът. По целия под

бяха разпръснати вестници с пожълтели ръбове, а дебел слой прах покриваше дивана и

тъмния под. Или госпожа Йънг не беше добра домакиня, или поне от няколко седмици

тази стая не беше виждала човек.

- Госпожо Йънг? – извиках. – Райли Дженсън от Директората. Трябва да говоря с

вас.

Гласът ми проехтя в тишината. Не получих отговор. Дори и от кучето.

Хванах дръжката и отворих вратата. Вратата се отвори на няколко сантиметра,

после заяде и ме принуди да я повдигна над изкривените дъски. Къщата отвътре

миришеше толкова лошо, колкото и изглеждаше. Целият въздух беше пропит с мирис

на боклук и гниене.

Дъските изскърцаха, като влязох.

- Госпожо Йънг?

Пак не получих отговор. Нито подушвах живот. Тръгнах по коридора и

проверявах всяка стая. Имаше две спални и баня в предната част на къщата, и двете по-

чисти от всекидневната – въпреки че прахът беше навсякъде.

Коридорът водеше към кухня и беше очевидно, че старата жена прекарваше

повечето от времето си тук. Кухнята беше малка, но чиста с чисти чинии и чаши в

сушилнята. Малката част за хранене се състоеше от маса и няколко стола. В края на

стаята имаше телевизор.

Имаше вестници по масичката. Отидох да видя датата. Последният е от преди

месец и нещо – горе-долу от датата на смъртта на господин Йънг. Може би цена му се

беше преместила, защото не е искала да живее сама, но защо ще оставя горкото куче и

кокошките тук? Нямаше смисъл.

Извъртях се и видях друга врата. Вероятно водеше към килер, но отидох да

погледна. На няколко сантиметра от вратата по кожата ми побиха тръпки. Обикновено

когато бях близо до сребро, се чувствах така – но защо, по дяволите, ще има сребро в

тази къща, особено ако е къща на шифтъри?

Пристъпих напред и опрях пръсти във вратата. Тръпките станаха по-силни,

изгориха пръстите ми. Каквато и да беше причината, в стаята имаше много сребро.

И наистина за това можеше да има само една причина – някой се опитваше да

държи шифтър настрана.

С леко безпокойство – и усилие – отворих вратата. Това, което открих, беше в

общи линии затвор. Мрежата започваше зад вратата и беше направена с паякова

прецизност. Беше направена в няколко области, така че да се усили силата й. Не много

шифтъри биха минали през нея – не и без сериозни наранявания. А дори и да можеха,

сред това трябваше да се разправят със сребърните стени. Това бях усещала – задната

част на вратата очевидно носеше същата заплаха.



Някой беше искал да се увери, че нещо – или някой – няма да може да излезе

оттук.

Самата стая изглеждаше като спалня. Имаше легло, малка зона за баня и

телевизор. Имаше бюро и лаптоп в ъгъла срещу леглото. По пода бяха пръснати книги

и списания.

Погледът ми отново отиде на мрежата. Това ли беше обяснението на внезапното

напускане на родителите на Йънг? Бяха ли открили, че предполагаемо мъртвият им син

беше жив, но нещо като чудовище?

Съдейки по тази стая, изглеждаше възможно.

Но имайки предвид укреплението, как се беше измъкнал Йънг? И защо сега, ако

е прекарал трийсет години затворен?

И къде, по дяволите, беше майка му?

Махнах се от сребърната стая и се извъртях. В далечния край на кухненската

зона имаше плъзгащи се стъклени врати, които водеха до малък вътрешен двор.

Минах през вратите и излязох навън. От дясно точно до гаража беше зоната с

прането. От ляво имаше стъпала, които водеха зад простора. Дрехите по него бяха и

мъжки, и женски, но изглеждаха сякаш са там от известно време.

Тръгнах по пътеката, провирайки се под дрехите, и вървях към малък зеленчуков

парник. Имаше големи тикви, които изглеждаха готови за бране, и обрасли картофи и

моркови.

Очевидно тази градина е била изоставена доста преди смъртта на госпожа Йънг.

Пътечката продължаваше, аз също. Дървета ограждаха двете страни. За

нещастие, птиците бяха изяли по-голямата част от плодовете по дърветата, оставяйки

ги наполовина изядени и гниещи.

Пътечката приключваше в малка зона за седене. Голямо кехлибарено дърво

осигуряваше сянка, а под него имаше масичка с два стола. От едната страна имаше

рози, които изпълваха въздуха със сладък летен аромат.

От другата страна имаше гроб.

Най-накрая намерих госпожа Йънг.



Глава седма Превод: rescho0o


Приклекнах до гроба и изучавах твърдия малък кръст, който носеше името й.

Беше грубо направен, но оцветените букви бяха ясни и силни, а датата отдолу

посочваше, че е мъртва само от няколко седмици.

Но цветята отгоре бяха свежи. Някой идваше тук, за да се грижи за гроба й – и

да храни кучето, - защото ако никой не го хранеше, досега щеше да е умряло.

Изправих се и натиснах копчето на ком-линка в ухото си, въпреки че от това

разстояние не бях много убедена, че ще ме чуят. Проследяващата част на устройството

можеше да ме проследи навсякъде във Виктория, но този раздел не беше толкова силен.

- Ехо, чува ли ме някой?

Както и очаквах, не получих отговор. Издишах разочаровано и извървях пътя

обратно, като този път се насочих към другата страна на къщата. Кокошките бяха

разпръснати и започнаха да тичат за спасението си в секундата, в която се появих, но

старото куче остана безразлично.

Приклекнах до него и потърках главата му. Беше малко повече от кожа и кости,

а тъмната му къдрава козина беше сплъстена и рошава. Някой сигурно се връщаше да

се грижи за него, но който и да беше, не се справяше добре със задачата.

Изправих се и продължих към колата. След като порових из чантата си намерих

телефона си и се обадих на Директората. За моя най-голяма радост, Сал вдигна.

- Какво мога да направя за теб, вълче момиче?

- Ще пратиш ли екип на сегашното ми местоположение? Намерих гроб и ми

трябва идентификация на тялото в него.

- Този случай свързан и спешен ли е? Защото сме претоварено.

- Да и за двете. Съжалявам, Сал, но имаме психопат на свобода, когото трябва да

заловим. Ако знаем чие е това тяло, ще сме стъпка по близко. – Просто защото като

знаем дали това е, или не е госпожа Йънг, ще имаме идея къде да не търсим по-нататък.

- Ще видя какво мога да направя.

Което беше нейният начин да каже, че ще го направи.

- Ще повикаш ли и дружеството за предотвратяване на жестокостта към

животни? Тук има куче, което не изглежда да е било хранено напоследък, и няколко

кокошки, които трябва да бъдат изнесени.

- Някой е изоставил кучето си? Копеле. Веднага се заемам.

Повдигнах вежда при яда в гласа й. Сал обичаше кучета? Кой би си помислил.

- Благодаря ти, Сал.

Затворих, после се отправих към кучето и напълних купичката му с вода, за да

може поне да пие. После взех грабнах голямо парче дърво и влязох в къщата.

Кожата ми започна да гори в момента, в който приближих тази стая. Отчупих

малко от дървото и го мушнах под вратата, за да съм сигурна, че никой няма да я

затвори след мен. После, като използвах останалото дърво, бутнах мрежата достатъчно



далеч, за да мога да вляза. Въпреки че среброто не докосна кожата ми, стаята пак ме

караше да се чувствам като в ада. Бях прекалено чувствителна към среброто, че да мога

да остана по-дълго.

Отидох до бюрото и отворих лаптопа. Не беше включен в контакт, а батерията

падаше. Пресегнах се под бюрото, взех кабела и го пъхнах в контакта, за да може

екипът по почистването да го види, когато пристигне. После се разтърсих из

списанията и вестниците, но всички бяха за компютри и механика, което не ми казваше

много за човека, който ги е четял. Под леглото можех да видя няколко списания с

голотии, което значеше, че родителите му са се грижели за нуждите му – но пък това

отново водеше до въпроса защо са го заключили. Ако не е бил луд преди, със сигурност

е щял да полудее след трийсет години затвор в тази стая, пълна със сребро.

Близо до леглото имаше няколко вестника, затова отидох там и ги вдигнах. Три

от тях съдържаха статия, която беше оградена с червен кръг.

Първата беше за грабеж в Брайтън, но докато не прочетох половината статия и

не видях името на споменатия свидетел, не можех да видя връзката.

Иван.

Втората – и най-старата от тях – беше за организатор на благотворителни

събития и вървеше със снимка на няколко мъже и жени. Една от тези жени беше

оградена – Чери Барнс.

Третата статия беше малка и не повече от възторжено споменаване на някакъв

нов готвач, работещ в Хот Рабит. Отдолу имаше снимка на собственика – голям плешив

мъж на име Рон Калден. През сърцето му беше надраскан голям червен кръст.

Не беше един от мъжете, които бяха умрели. Беше нов.

По дяволите.

С вестниците в ръка внимателно минах отново през мрежата, после пуснах

дървото и изтичах до колата, за да взема телефона.

- Сега пък какво? – каза Сал с много страдателен тон.

- Трябва ми спешно проследяване на човек на име Рон Калден. Изглежда

притежава ресторант, който се казва Хот Рабит.

- Защо?

Понякога тази жена можеше да бъде истински трън в задника. Затова и го

правеше – знаеше, че ще ме ядоса. Когато поискаше, можеше да е голяма кучка, точно

като мен.

- Ако още не е мъртъв, може да е следващата жертва на невидимия ни вампир.

- Вампирите не са...

- Този е – прекъснах я. Погледнах часовника си. По-добре беше да тръгвам,

иначе щях да закъснея за партито. – Кажи ми ако го намериш. И ако го проследиш

може да се наложи да го доведем.

- Не би трябвало да е много трудно, но ще кажа на Джак, че може да ни е

необходимо допълнително помещение.

- Докато говориш с Джак, му кажи, че Чери Барнс вероятно е жертва на

невидимия вампир.





Отново затворих, после се качих в колата и се отправих кум вкъщи. Роан не

беше там, нито училищните снимки на Лиандър. Грабнах телефона и се обадих на

Лиандър.

- Хей – каза той, - пропусна много хубав обяд.

- Да, съжалявам за това. Мога ли да те попитам нещо за снимката?

- Да. Стреляй.

- На нея имаше ли Рон Калден?

Той направи пауза, а на фона се чу шумолене на хартия.

- Нем. Обаче има Джейк Калден.

- Може ли да е имал брат?

- Може би. Нямах много работа с него.

- Имал ли е нещо общо с лошата тълпа, за която спомена?

- Доколкото знам, не. Беше много тихо хлапе. Гледаше най-вече себе си.

Е, ето я и тази възможна връзка.

- Ами Иван Ланг, Чери Барнс или Дени някой си?

- Дени някой си? – в гласа му се чуваше веселие.

- Съжалявам, не знам фамилията му. – А още не бях проверила полицейския

доклад.

- На снимката има Дени Спалдинг, ако това помага. Както и останалите двама.

Въпреки че, разбира се, няма гаранция, че са същите хора, които търсиш.

- Знаеш ли нещо за тях?

- За Чери и Дени не, но Иван беше луд по вампирите. Казваше, че иска да

премине церемонията и един ден да стане един от тях.

- Той направи церемонията, но, за нещастие, някой отряза главата му и го остави

да изгори на слънчевата светлина.

- Е, това не е било много мило. – Той направи пауза и сигурно е отпил от нещо,

защото го чух да преглъща. – Той също не беше член на бандата. Но беше един от

малкото приятели на Джейк Калден.

- И каква, по дяволите, е връзката между всички тези хора?

Лиандър изсумтя.

- Сякаш знам?

Ухилих се.

- Съжалявам, просто мисля на глас.

- Сигурно е семейна черта. – Той отново направи пауза, после добави: - Докато

сме на темата за семейства, имам въпрос за теб.

- Питай.



- Какво ще кажеш, ако се преместя да живея с теб и Роан?

Замигах. Като говорим за хванати напълно неподготвени!

- Мисля, че би било страхотно, но трябва да попитам защо искаш да се нанесеш

в нашия малък апартамент, когато имаш прекрасна къща, която си е само твоя? – Да не

споменавам и чудесния малък апартамент над студиото му.

- Защото искам да помоля Роан да живее с мен, а той няма да те остави скоро.

- Това не е..

- Това е вярно без значение, че нито един от вас не говори за него. Взаимно сте

единственият член на глутницата, който има другия, и смятам, че ще бъде доста трудно

някой да ви раздели.

- Но не е като да трябва да живеем в джоба на другия.

- Не, но можеш ли откровено да кажеш, че ако срещнеш утре сродната си душа,

ще можеш да напуснеш апартамента и Роан и ще идеш да живееш с него?

Отворих уста, за да кажа „разбира се”, после обаче се замислих. Роан и аз може да не

живеехме в джоба на другия, може и да бяхме способни да живеем дни – седмици дори,

без да се виждаме, но мирисът ми беше винаги около мен, допълвайки тази част от мен,

която се нуждаеше от глутница, от семейство. И както каза Лиандър, той беше всичко,

което аз имах, всичко, което някога щях да имам като глутница.

Дори когато бях решила да се отдам на Келън, мисълта изцяло да се изнеса от

апартамента си и да ида далеч от Роан не беше минавала през ума ми. Да, бях

планирала да остана с Келън, но никога нямаше да предприема тази крачка.

Може би и Келън го беше осъзнал. И може би проблемът му не беше единствено

с работата и неспособността ми да я напусна.

- За човек, който си играе с гримове, си учудващо мъдър.


- Значи нямаш проблеми с това?

- Докато ти нямаш проблеми с бъркотията.

- Мога да се справя с нея. Просто не искам да прекарвам повече нощи сам.

Усмихнах се. Лиандър наистина беше улов и половина – не само мил и любящ,

но и притежаващ търпението на светец. Съмнявам се, че някой друг щеше да продължи

да е наоколо след всички гадости, които Роан му причини, без значение дали е, или не е

сродна душа.

Само се надявах глупавият ми брат да осъзнаваше това. Да, той обичаше

Лиандър, и да, напоследък му беше по-отдаден от всякога, но също така изглежда още

искаше свое пространство.

- Имаш благословията ми, Лиандър. Кога ще го попиташ?

- Довечера. Ще дойде за вечеря. Веднага след като е нахранен и доволен, ще го ударя с

предложението си.

- Тогава ти стискам палци и на краката.

- Благодаря ти, вероятно ще имам нужда.



- Със сигурност. – Поколебах се, после добавих: - Просто бъди по-бдителен със

сигурността си през следващите няколко дни, става ли? Докато не разбера връзката

между тези убийства, има смътна вероятност ти също да си в списъка.

- Трябваше да кажеш много смътна. Не съм общувал с Йънг или хората, които

най-вероятно са го убили.

- Да, но не говорим за разумен ум тук. Обещай ми, че ще се пазиш.

- Добре, обещавам. Сега ме остави да се приготвя за голямата нощ.

- Късмет – казах и затворих. Съблякох се и се запътих към душа. Беше време да

се приготвя и за моята голяма нощ.

По времето, когато паркирах на малкия паркинг зад Спаркис, здрачът вече се

настаняваше на небето. Ресторантът беше целият с големи арки, опушени прозорци и

хром, а ресторантът беше сгушен зад Йара Ривър като някакво рядко бижу.

Каймакът на обществото на Мелбърн излизаше от лимузини и мерцедеси –

мъжете бяха еднакво елегантни, а жените бяха обкичени с перли и диаманти, които

блестяха под ярките светлини на входа.

Крадец би имал запълнен ден – ако успее да премине през тримата охранители,

които стоят дискретно в сенките.

Излязох от колата си, после пооправих роклята си, доволна, че не бях облякла

нещо черно. Повечето от останалите жени, които пристигаха, бяха облечени в есенни

тонове, което вероятно означаваше, че са „вътрешните” сенки в момента. Моята рокля

следваше семплата линия за сезона, V-образна обвивка – поне, докато се обърнех,

разкривайки дълбокия гръб, който спираше изкусително над дупето ми. И в цвета й

нямаше нищо модно или есенно – беше богат изумруд, който спокойно можеше да се

открои сред есенните цветове толкова яростно, като най-яркото жълто.

Единственото бижу, което носех, беше часовникът ми, но нямах нужда от

диаманти или перли, за да съживя вида си. Червено златистият цвят на косата ми беше

достатъчен.

Тръгнах към вратата и зачаках реда си до мъжа, който отмяташе имената на

гостите.

Погледът му срещна моя, изражението му беше учтиво, а сините му очи

изразяваха лек интерес към процедурата.

- Име, госпожице?

- Райли Дженсън.

Той прегледа листа, прелисти страницата, после кимна.

- Ако минете през втората врата от ляво, билетът ви ще ви чака там.


Той кимна, погледът му вече се местеше към следващия човек. Шифтър с черен

костюм отвори вратата с учтиво кимване, когато приближих. Въздухът вътре беше

топъл и ароматизиран, беше тежък от миризмите на хора и нечовеци. Тръгнах надолу

по малък коридор, докато не стигнах една кабина.

Жена с бледо руса коса и изкуствен тен ми се усмихна топло.



- Тук сте за билета?

- Да. Името ми е Райли Дженсън.

Тя заръчка из куп билети, после извади един.

- Райли?

- Това съм аз. – Подадох кредитната си карта. За щастие, Джак възстанови

съдържанието й възможно най-бързо, тъй като беше достигнала лимита си. Преди

седмица бях открила, че мъжът, който правеше на ръка дървените ми високи токове,

беше обявил есенно намаление, и си бях направила нещо като пазарен маратон.

Чифтът, който носех тази вечер – блестящи с изумруден блясък от змийска кожа – бяха

единият от петте чифта, а и най-улегналите.

Жената в кабинката взе картата, която беше една от новите смарт карти, за които

ти трябваше пръстов отпечатък, а не подпис, затова притиснах ръката си към

машинката, която светна в зелено.

- Вие сте на пета маса, госпожице Дженсън. Просто вървете по този коридор,

докато не видите един джентълмен в черен костюм – каза тя, като ми подаде картата,

билета и разписката. – Той ще ви отведе до правилната маса.


Тя ми се усмихна още веднъж.

- Удоволствието е мое.

Продължих надолу по коридора. От стаята отпред се чуваше класическа и

успокояваща музика. Гласове летяха във въздуха, предполагайки, че вътре имаше поне

стотина души.

Пазачът на вратата ми се усмихна, когато приближих. Подадох му билета и той

го прегледа през една машина. Когато вратата се отвори, той ми върна билета.

- Пета маса е от ляво, в ъгъла – каза той. – Приятна вечер.


Пъхнах билета в чантичката си, после влязох. Нещо ме удари веднага – Спаркис

живееше с името си. Искрите изобилстваха – в блясъка на богато украсените полилеи, в

хромираните прозорци, които отразяваха блещукащите свещи, които красяха всяка

маса, дори среброто и златото, които пробягваха по столовете и покривките на масите.

Миризмите, които се усещаха отвън, тук разцъфтяха напълно. Хора, шифтъри и

вампири си съперничеха да бъдат забелязани, а парфюмите им, които ухаеха на цветя, и

богатите тонове на афтършейв, създаваха водовъртеж от аромати, които зашеметяваха

сетивата ми.

Как, по дяволите, щях да успея да уловя един специфичен аромат тук?

Издишах и се огледах. Имаше доста хора, които седяха на дузина и повече маси,

които ограждаха стаята, но също така много хора стояха около дансинга и си говореха.

Дори така стаята изглеждаше наполовина празна. Може би модерните хора пристигаха

по-късно.

Прегледах номерата на масите, докато не намерих моята. Няколко стари

приятелчета седяха там, но тъй като не беше вероятно да са Ена Фрий или убиецът ми,

нямаше да ида там, докато не се наложеше.



Вместо това се запътих надясно, вървейки по ръбовете на стаята, опитвах се да

се ориентирам през миризмите и да проследя една, която да ме заведе до заподозрения

ми.

Със същия успех можех да търся игла в купа сено.

Бях напът обратно към масата, когато ме удари осъзнаване и изпрати гореща

вълна на желание през кожата ми.

Спрях, а сърцето ми биеше толкова силно, че можех да се закълна, че ще

изскочи от гърдите ми. Само един мъж през живота ми е причинявал такава реакция у

мен – Куин О’Конър, древен вампир, бизнесмен милиардер и бивш любовник.

Трябваше да се досетя, че може да е тук, защото изглежда винаги подкрепяше

такива мащабни благотворителни събития. Но от толкова отдавна не бяхме пресичали

пътищата си, че не ми беше минало през ума.

А ако ми беше минало, какво щях да направя?

Нямаше да дойдеш, прошепна глас дълбоко в мен.

Може би. Може би не. В крайна сметка не бях страхливка, а и се бях изправяла

лице в лице с доста по-опасни неща от вампир, решен да ме направи негова – дори в

процеса да разбие сърцето и душата ми.

Затворих очи за момент, поемайки си дълбоко и бавно дъх, което обаче не

помогна в успокояването на прескачащия ми пулс, после бавно се обърнах.

Никога не бях вярвала на репликите от любовните романи, които казваха: „очите

им се срещнаха и всичко останало загуби значение”, но точно това стана.

Погледът ми срещна този на Куин и всичко останало – всички останали

изчезнаха. Бяхме само аз и той в тази блестяща стая, с неговото невероятно чувство за

съзнаване, което гореше между нас яростно, като неконтролируем пожар. Беше

чувство, което винаги го е имало, от самото начало, а липсата му не беше намалила

пламъка. Само го беше направила по-силен.

И, о, той изглеждаше толкова добре. Семплата елегантност на черния му

костюм, подчертаваше не само широките му рамене, а и силата на тялото му. Тъмно

черната му коса беше късо подстригана и права, но толкова гладка и лъскава, че

пръстите ми изгоряха от нуждата да минат през нея, както преди месеци, когато още

бяхме заедно. Като вампир, който беше достатъчно стар, че да можеше да стои на

слънце, кожата му беше топла с естествен тен, за разлика от повечето от тях, които бяха

бели. А очите му – очите му винаги ме бяха хващали най-много. Бяха дълбоки мрачни

кладенци, които криеха тайните и емоциите му – прекалено добре през по-голямата

част от времето, - а ето, че беше толкова лесно да се загубиш в тези безкрайни дълбини.

Да кажеш, че изглеждаше добре, даже не започваше да го описва.

За още няколко минути не направих нищо, не казах нищо, просто стоях там и го

зяпах, кожата ми гореше, а сърцето ми препускаше.

После той се усмихна, такава болезнено мила усмивка, че тръпка премина през

гръбнака ми, а желанието се разля като огнена топка, готова да експлодира около мен.

Едно докосване, само толкова беше нужно.

Едно докосване и бях негова.



Но само момент, не вечност. Може и да го исках, както бях искала само още

няколко, но миналото между нас, беше пълно с лъжи и недоверие, а това не беше нещо,

което можеше лесно да бъде оставено на заден план.

Той тръгна към мен, напредвайки с пестеливи движения, които бяха

едновременно грациозни и изпълнени със сила. Но това развали магията и изведнъж

отново имаше шумове и хора около мен.

Сложих чантичката си пред мен, сякаш беше някакъв щит, и се насилих да се

усмихна.

- Приятно е да те видя тук.

Когато между нас имаше не повече от ръка разстояние, той спря. Ароматът му се

уви около мен, мек и жив.

- Как я караш, Райли? – попита той тихо, типичната ирландска напевност

докосваше гласа му, карайки вече препускащия ми пулс да ускори още повече.

- Добре, като се има предвид. Ти как я караш? – Господи, бяхме толкова учтиви,

че чак ми призля – особено имайки предвид, че исках само да го съблека и да правя

любов с него. Точно тук и сега.

Изглежда каишката на хормоните ми беше скъсана.

- Не стоях без работа. – Той направи пауза, и само за секунда емоция загоря в

очите му, карайки ги да пламтят яростно, като желанието, което продължаваше да

изгаря между нас. Не можех да кажа каква беше тази емоция. Както обикновено,

щитовете се спуснаха преди да успея да я разгадая. – Чух за теб и Келън. Съжалявам, че

не се е получило.

Изсумтях леко и не можах да сдържа остротата на гласа си, когато казах:

- Знаеш, че не вярвам в това, Куин, защото ти направи всичко, което можеше, за

да подсигуриш, че с Келън никога няма да бъдем заедно.

Той повдигна ръка, сякаш за да докосне лицето ми, после спря на сантиметри от

него, спирайки достатъчно дълго, че да усетя топлината на пръстите му, после остави

ръката си да се спусне. Част от мен съжали. Част от мен беше благодарна.

Точно сега нямах нужда от едно докосване, дори цялото ми тяло да крещеше от

нуждата.

- Ти направи своя избор, Райли. В крайна сметка го уважих.

- Защото нямаше друг избор. – Поех си дълбоко дъх и издишах бавно. – Виж, не

искам да стоя тук и да разисквам отново миналото.

Не искам да се събираме отново. Не искам още болка. Просто си върви, просто

напусни преди всичко да започне отново и да свърша в още по-голяма каша.

Разбира се, той не си тръгна. Дали беше чул мислите ми, или не, и дали просто

не ги игнорираше, не можех да кажа. Не исках съзнателно да използвам телепатията, но

с него споделяхме връзка, която беше отвъд телепатичните му способности. Затова

често в миналото правеше коментари, които предполагаха, че е прочел повече от

мислите ми, отколкото признаваше, но никога не беше потвърдил или отрекъл.

Единственото признание, което беше направил, беше, че споделянето на кръвта ни ни е

позволило по-дълбока връзка от обикновено, и че можеше да прочете мислите ми,

когато бях болна или докато правех любов.



Всякакво правене на любов, не само с него.

Това беше само едно от нещата, които ни разделиха. Това и опитите му да

промени същността на това, което съм.

След момент попита:

- Искаш ли едно питие?

- Само лимонада. Всъщност в момента съм на работа.

- О? – Той взе две питиета от минаващ сервитьор и ми подаде лимонадата. Поех

чашата, като внимавах да не го докосна. Горещината от пръстите му незабавно удари

моите и тръпка премина през тялото ми.

- Да – казах, доволна, че гласът ми звучеше нормално, когато бях всичко освен

спокойна. Господи, след всичко, което ми беше причинил този вампир, човек би си

помислил, че съм го преживяла. Но не, заслепените ми хормони се държаха сякаш бях в

кученце в пубертета, което преживява първия си лунен танц. – Смятаме, че имаме

избягал бакенеко.

Тъмните му вежди се повдигнаха.

- Ето ти създание, за което не бях чувал скоро.

- Значи знаеш за тях? – Отпих от питието. Газираната напитка не направи много,

за да успокои сухото ми гърло.

- Рядкост са. Ако в Мелбърн има такъв, значи си имате истински проблем.

- На мен ли го казваш – промърморих. – Кучката уби вече петима души.

- Това определено не е добър знак. – Той се поколеба, после добави: - Ела да

седнеш на моята маса и ще ти кажа какво знам.

- Ами партньорката ти?

Усмивката, която докосна единия ъгъл на устните му, беше секси и в същото

време почти тъжна.

- Сам съм.

- Защо така? Ти си забележителен ерген, в чиито крака падат жени и който

никога не се налага да плаща за тях, нали така?

Мекият му смях изпрати тръпки на наслада по гръбнака ми. Господи, беше

лошо.

- Мога да ти се доверя, че ще използваш собствените ми думи срещу мен – рече

той.

- Това не отговаря на въпроса. Както обикновено, ако мога да добавя.

Той кимна леко на намека.

- Няма никой в живота ми, когото да поискам да доведа. – Той направи пауза,

после добави с лек дяволски блясък: - Понякога да си сам е по-добре, отколкото да се

задоволиш с второто най-добро.

- Казва мъжът, който не си позволява нищо освен най-доброто – казах сухо,

напълно игнорирайки намерението на думите му.



- Да, но има някои неща, които не можеш да си купиш, без значение колко се

опитваш. – Той повдигна чашата си, сякаш в поздрав, после отпи преди да добави: -

Всъщност това е урок, който научих наскоро.

- Кой би си помислил, че древните вампири още се учат на разни неща – казах

леко, въпреки че се чудех дали наистина беше научил нещо, или това беше поредната

реплика, която казваш лесно, но нямаш предвид сериозно. Между нас имаше доста

такива моменти.

И предполагам, за да сме честни, не всичко беше еднопосочно. Може и да си

играеше с мен от самото начало, но аз никога не бях взела това между нас прекалено

сериозно. Той беше вампир в крайна сметка, и никога не можеше да ми даде това, за

което копнеех през половината от живота си – деца и собствено семейство.

С изключение на факта, че това беше изцяло извън обсега ми сега, благодарение

на вампира, който представляваше половината ми душа, и експерименталните

наркотици.

Той се извъртя и ми предложи ръката си. Поколебах се, после плъзнах ръка в

неговата. Не беше допир плът до плът, но пак беше контакт и желанието, което

запрепуска из тялото ми ме остави без дъх.

Той не каза нищо въпреки че и двамата знаехме, че той е наясно с реакцията ми.

В крайна сметка беше вампир и ако не друго, щеше да усети ускоряването на пулса ми.

Отидохме до масата, която беше в ъгъла на дансинга. Той освободи ръката ми и

дръпна един стол, намествайки мен преди той самият да седне. Обърнах се така, че да

гледам към него. Коленете ми бяха на сантиметри от бедрата му, а горещината на

тялото му докосна кожата ми. А толкова исках да ме докосне.

Издишах тихо и се опитах да успокоя хормоните си. Със същия успех можех да

се опитвам да гася пожар с мокра кърпа.

- Е, кажи ми какво знаеш за бакенеко.

- Всъщност няма много за знаене, защото са много редки. – Той отпи от виното

си, изражението му беше замислено. – Има котки – истински котки, - които някак са се

сдобили със способността да приемат човешки форми, за да отмъстят смъртта на

многообичан господар или господарка.


- Значи обикновено не са отговорни за първата смърт?

- Да.

- Тогава защо легендите твърдят, че бакенеко изяждат господарите си?

- Защото ядат плът. Очевидно това им позволява да приемат човешка форма –

което е полезно, ако искат да проследят и убият отговорния за смъртта на господаря им.

- Всичко това го прави нашият бакенеко. – Направих пауза, за да отпия от

газираната напитка. Беше прекалено сладка за вкуса ми. – Обикновено правят ли секс с

жертвите си?

- Чувал съм за един или два примера, когато котката е била разгонена.

Естествено, че ще се разправяме с похотливец.

- Защо би драл вратовете на мъжете, които убива?



- Може да е вид маркиране на територията. – Той сви рамене. – Не забравяй, че

си нямате работа с нещо, което мисли като човек. Може да е тръгнало за отмъщение, но

все пак е котка и реагира като такава.

- Много умна котка.

Той направи красноречив жест с ръката си.

- Естествено. Само мъже ли убива?

- Не. Убива жени и взима самоличностите им.

- Което предполага, че бакенеко вярва, че жената има участие в смъртта на

господаря й. Няма нищо случайно в действията им.

- Е, единствената връзка между дамите изглежда е фактът, че са част от група,

позната като Торак Тролопс.

- А, самите висококачествени проститутки.

Повдигнах вежда на намека му за презрение.

- Казаха ми, че не са.

- Това зависи от определението ти за проститутка, нали? Ако продават телата си

за висок стандарт на живот и подаръци, това не е ли форма на проституция?

- Може просто да са харесвали секса. Няма нищо лошо в това.

- Не, няма нищо лошо, дори ако такова поведение понякога обижда твърдата

чувствителност на много стари вампири.

- Радвам се, че ти каза това.

- Ако аз не го бях казал, ти вероятно нямаше. – Той отново се усмихна,

разнищвайки още една нишка от самоконтрола ми. – Както и да е, тези жени първи са

поискали услуги. Това, по мое мнение, ги прави проститутки.

Е, да, ако даваш определение на проституция, то ако някой иска заплащане за

акта, определено пасваше на критерия.

- Значи си имал личен опит с тях?


- Не лично, но имам приятели...

- Не – прекъснах го. – Ти всъщност имаш приятели? Това е шокиращо.

Смехът му беше топъл и мек, изпълвайки очите му с веселие и причинявайки

още по-голям пламък в очите му.

- Да, дори откачалките, които искат да контролират всичко, имат приятели.


- Радвам се.

- Аз също. – Той отново се пресегна и този път дланта му хвана бузата ми, а

палецът му леко докосна устната ми.

Едно докосване.

Само едно-едничко докосване.



И беше толкова хубаво, че сълзи изпълниха очите ми. Господи, колко време

беше минало, откакто някой ме беше докосвал така, с такова чувство за нежност? Може

и доброволно да бях ограничила сексуалната си природа, но голяма част от това беше,

защото не исках просто някаква ръка върху мен. Исках повече – нуждаех се от повече.

А с това едничко докосване, знаех, че не можех да оставя да свърши така.

Наведох се напред и го целунах.

За кратко той не реагира. После другата му ръка докосна бузата ми, хващайки

нежно лицето ми, внимателно, докато задълбочаваше целувката.

И чувството беше сякаш съм в рая. Все едно се прибирах вкъщи след дълго,

дълго отсъствие. А частта от мен, която беше умряла с напускането на Келън, се върна

към живот, изпълвайки желанието, което гореше около нас. И въпреки този пожар –

въпреки настойчивостта, която се излъчваше от всяка фибра на тялото ми, - целувката

ни беше бавна и напрегната, и толкова, толкова истинска.

След, както ми се стори, часове, той простена – почти настоятелен звук, който

отекна през душата ми. Звук, който разбирах напълно. Защото, точно като него, исках

повече от само устните му. Исках него, целия. Исках да го почувствам в ума си, в

тялото си, в душата си.

Което щеше да е трудно постижимо, имайки предвид местоположението ни.

Той отвори очи и се вгледа в моите.

- Какво искаш, Райли?

- Искам теб. – Гласът ми не беше повече от задъхан звук, но нямаше значение.

Щеше да го чуе, дори и да ни делеше километър разстояние.

- Само този път? Или искаш повече? – Усмихна ми се по начин, който накара

сърцето ми да подскача радостно. – Не мога да променя това, което съм, повече,

отколкото ти. И предпочитам да не задълбаваме, ако е само това. Не мога да се

задоволя със случайности, когато става въпрос за теб и мен.

Погледът ми потърси неговия за момент, после повдигнах ръцете си, хванах

неговите и ги сниших до скута си.

- Не съм правила случайни неща от месеци. След като Келън си тръгна, спрях да

правя секс.

Изненада премина през чертите му, но бях облекчена да видя, че нямаше

недоверие. Вярваше ми, когато толкова малко от останалите го бяха направили, когато

им казах.

- Как се справи с луната?

Направих гримаса.

- Е, не можах, но като изключим тези дни, се въздържах.

- Предполагам, че това обяснява желанието, което направо ме отвя.

- Да. Съжалявам за което.

Той се засмя меко.

- Недей. Беше приятна реакция. – Той ме изучава за момент, после каза: - Не си

ми казала защо.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.



- Защото исках нещо повече от докосване на непознат. Исках грижите, емоциите,

които имах с Келън. И с теб.

- Можеше да се свържеш с мен след раздялата ви.

- Не, не можех. Казах ти да се махнеш и да ми дадеш време, забрави ли. А след

раздялата още имах нужда от време. – Не само да се възстановя от болката, но и да

реша какво наистина искам. Само че досега, до тази вечер и целувката с Куин, не знаех

наистина. – Куин, аз харесвам това, което имаме. Вярвам, че е добро, и вярвам, че е

силно. Но също така вярвам, че сродната ми душа е някъде там, което означава, че още

не бих се отдала напълно на някого. Дори на теб.

- И това къде ни оставя?

- В същото старо положение, предполагам. – Стиснах ръцете му, после ги

пуснах. Сякаш не бяхме споделили удивителна целувка преди секунди. И въпреки това

усещах глада му, подушвах пробуждането му.

Той отпи от питието си, после каза:

- Нито една от проститутките не е тук още.

Погледнах часовника си. Беше малко след седем и половина.

- Мислех, че това започва в седем?

- Така е, но красивите хора имат навика да се появяват последни. Освен ако не са

на лов, разбира се. Тогава въпросът е различен.

- Мисля, че повечето хора биха те сметнали за един от красивите хора. – Но

въпреки аромата от желанието му, който се увиваше около мен, не изглеждаше да е

тръгнал на лов. Но пък ако вампир с повече от хиляда и двеста години зад гърба си не

можеше да контролира емоциите и нуждите си, тогава кой би могъл?

- Това комплимент ли беше? Госпожице Дженсън, шокиран съм.

- Добре, може и да бях малко пестелива откъм комплименти. Но пък ти също,

приятелче.

- Което е много небрежно от моя страна. Изглеждаш ослепително в зелено,

между другото.


- Изпросените комплименти не се броят. – Наведох се леко назад и кръстосах

единия си крак върху другия, показвайки голяма част от бедрото си. – И какво ще

направиш, Куин?

- Не знам. – Погледът му мина през мен. – Марси Бенет и Ена Фрий тъкмо

влязоха в стаята.

Обърнах се да погледна. Две величествени блондинки стояха на вратата, едната

беше облечена в оранжево, което се сблъскваше прекалено с тена на кожата й. Другата

носеше тъмно есенно червено.

- Ена е тази отдясно? – Само котка би сложила този цвят рокля в съчетание с

тена си.

- Да.

- Тогава предполагам е най-добре да се връщам на работа.



Станах, донякъде неохотно. Той също се изправи, но уви ръцете си около

талията ми и ме приближи към себе си, пръстите му докоснаха голата кожа на гърба

ми, изпращайки светкавици електричество надолу и нагоре по гръбнака ми.

Облизах изведнъж изсъхналите си устни и се загледах в тъмните му очи,

виждайки глада в тях, виждайки нуждата. И не само сексуална нужда.

- Мислех, че не искаш случайности?

- Мислех, че каза, че си отказала случайностите?

Той положи внимателно пръст на устните ми, карайки ме да замълча.

- В Лангам имам президентски апартамент. Ако искаш да обсъдим този въпрос

по-нататък, върни се там, когато свършиш тук.

- Не съм сигурна по кое време ще приключа. – А внезапно не бях сигурна дали

трябва да се връщам, без значение какво чувствах и колко много имах нужда от него.

Бяхме минали през толкова много, бяхме се наранили толкова много, че част от мен се

тревожеше, че колелото може да се завърти отново.

Не можех да понеса това. В живота ми вече имаше достатъчно гадости. Исках

проста праволинейна връзка с някого, за разнообразие. Без скрити мотиви, без задни

мисли относно това, което бях или което правех. Исках нормални всекидневни

проблеми в нормална всекидневна връзка.

А не бях сигурна, че с Куин някога можехме да имаме нормална връзка.

- Няма значение по кое време ще приключиш. Никъде няма да ходя. – Той се

наведе и ме целуна, устните му спряха игриво, когато добави: - Моля те, върни се,

Райли.

Поех си трепереща дъх и издишах бавно.

- Нищо не обещавам.

Отстъпих, въпреки че исках само да остана в ръцете му. Да се чувствам

защитена и обгрижвана за пръв път от толкова време.

- Внимавай с този бакенеко. Не й разрешавай да те опита.

- Кучката няма да стигне толкова близо до мен, че да ме ухапе. – Усмихнах му се

уверено, после се обърнах и продължих да вървя – въпреки че усещах краката си като

желе и всяка крачка далеч от него караше хормоните ми да крещят от ярост.

Блестящата стая изглеждаше доста по-шумна, далеч от тихия оазис, който сякаш

обкръжаваше мен и Куин, и изведнъж се зачудих дали не беше използвал отново

вампирските си хитрини. Не върху мен, а върху останалите в стаята. Тук имаше много

хора, но той беше доста силен вампир, и нямаше да ме изненада, ако пазеше шума и

хората на тихо, докато говорехме.

Ена и приятелката й не бяха помръднали много от входа, погледите им

преглеждаха стаята, сякаш търсеха някого. Или по-скоро проверяваха потенциала на

хората.

Минах през стаята и се появих от лявата им страна и леко зад тях. Бях на една

маса разстояние, когато Ена внезапно се извъртя, ноздрите й се разшириха, когато

подуши въздуха. Не мислех, че се е доближила до мен достатъчно, че да улови

миризмата ми, когато я преследвахме по-рано, но очевидно грешах. Погледът й се

увеличи към моя, а гневът, който беше едновременно ироничен и чужд, се появи



дълбоко в сините й очи. Тя показа зъбите си и издаде странен съскащ звук, после се

обърна и се затича към вратата.



Глава осма Превод: rescho0o


За котка, която е носила високи токчета само седмица, беше дяволски бърза.

Изтичах след нея, подминавайки хора и маси. Някакъв глупак в костюм я видя,

че бяга, и джентълменски отвори вратата, после отстъпи встрани и я затвори, като

заради това загубих ценни секунди, докато я отварях отново.

За щастие, коридорът отпред беше празен откъм хора. Ена вече беше минала

през предните врати и беше свила надясно, насочвайки се към реката.

Затичах след нея и стреснах мъжа на вратата, като я задържах, когато той тръгна

да я затваря.

- Съжалявам – каза той, но дотогава бях вече почти извън обсега, на който бих

могла да го чуя.

Нощта беше студена и изпълнена с аромата на евкалипт и леко замърсения

мирис на Яра Ривър. Но ароматът на котката се носеше остро в нощта и беше лесен за

проследяване. Затичах по пътеката, токчетата ми създаваха остър звук, който отекваше

през монолитните градини, които ни заобикаляха. Пред мен мъгливата оранжева форма

на Ена тичаше, ръцете й помпаха бързо като краката. Изглеждаше почти сякаш е

дотолкова свикнала да тича на четири крака, че просто не можеше да тича на два. Но

това не помагаше, защото бавно, но сигурно, я достигах.

Отвъд нея се извиваше една пътечка отляво, което изчезваше зад няколко

дървета. Увеличих скоростта си на тичане, исках да я хвана преди да стигне до ъгъла и

да изчезне от погледа ми. Очевидно мислеше сходно, тъй като и нейната скорост се

увеличи, а ръцете и краката й се размазаха пред погледа ми.

Можеше да бяга, това й го признавам. По дяволите, аз имах скоростта на

проклет вампир, и пак не беше достатъчно.

Завоят се показа и тя изчезна зад него. Бях може би две секунди зад нея, но това

й беше достатъчно, за да изчезне. Изпсувах и спрях, ноздрите ми се разшириха, когато

си поех въздух, опитвайки се да успокоя дишането си и да уловя миризмата й.

Беше там, но толкова силна. И намаляваше.

Сменила беше формата си.

Аз направих същото и затичах с нос, опрян в земята. Под лапите ми тревата

беше влажна, а миризмата от близките евкалиптови дървета и розови храсти беше остра

на фона на нощта. Следите й продължаваха извън пътечката, увивайки се около дървета

и цветя.

Имайки предвид кривата линия, която правеше, нямаше да се изненадам ако се

опитваше да слее миризмата си с останалите, и следователно да направи

проследяването й от мен по-трудно. Очевидно котката не знаеше колко точно

чувствителен е вълчият нос.

Мирисът й ставаше по-силен, а не отслабваше. Тичах, докато не стигнах до

дебел чепат ствол на дърво и миризмата на котката не беше станала толкова силна, че

на практика се удавих в нея. Спрях и погледнах нагоре. Горе, на най-високите клони на

бряста, две сини очи проблеснаха към мен.



Смених формата си и казах:

- Слез долу, Ена. Или както там е истинското ти име.

Тя изръмжа в отговор, показвайки белите си зъби.

- Слез долу или ще те застрелям, където си.

Тя изръмжа отново, но този път звукът беше по-дълбок и по-ядосан.

Е, кучката не можеше да каже, че не съм я предупредила. Отворих чантата си, за

да взема лазера, възнамерявайки да застрелям шибаното дърво под нея, но в този

момент магия докосна нощта. Погледнах нагоре бързо, зърнах за секунда котка с

размерите на тигър, а после тя скочи долу, право към мен.

Изпсувах и се хвърлих встрани, удряйки земята с тупване, роклята ми се скъса

отстрани, а чантата ми полетя. Нямах представа къде отиде лазерът, но не беше в

ръката ми, когато се изправих на крака. Токчетата ми избраха точно този момент да се

забият в земята, затова се олюлях леко преди да възстановя баланса си. Зад мен се чу

силно тупване, после стъпки. Извъртях се навреме, за да я видя как скача. Господи,

беше голяма. По-голяма от тигър, а лапите й бяха с размерите на огромни чинии за

вечеря.

Изритах обувките си, хванах по една в ръка и се наведох преди да скочи. Тя се

извъртя във въздуха, замахвайки с една от огромните си лапи. Една от тях хвана

роклята ми, довършвайки крехкия материал, и заби нокти в кожата ми.

Болката ме удари и кръв започна да се стича по ръката ми. Изсъсках замахнах с

обувката си. Специалното токче от дърво се заби в нея, задълба в плътта й и изпрати

кръв навсякъде по околните дървета.

Тя изръмжа – толкова дълбок звук, че имах чувството, че отекна през земята.

Преместих тежестта си, забих леко крака в земята, за да балансирам и да се задържа,

когато тя удари земята, после отново се насочи към мен.

Устните й бяха разтеглени в ръмжене, зъбите й блестяха. Изчаках до последния

възможен момент, докато лапите й не бяха почти върху мен, после се наведох и забих

върха на тока надълбоко в корема й.

Нямаше да я убие, но десетсантиметровия ток, забит в червата й, нямаше да я

кара да се чувства добре.

Бясното й ръмжене се превърна във виене от болка, после тя тичаше отново,

черната й форма бързо изчезна през дърветата. Изправих се на крака, грабнах чантата

си и лазера и затичах след нея.

Този път беше дори по-бърза. Как беше възможно това, нямах представа. Може

би имаше нещо общо с магията, която й позволяваше да си променя размера.

Проследих миризмата й, която се увиваше около дърветата, движех се толкова

бързо, че дърветата бяха просто мъглявина за мен. Правехме кръгови движения

наоколо и се движехме към пътя и реката.

Намерих тока си захвърлен на пътеката. Следата свършваше в реката.

Очевидно тази котка нямаше проблеми с водата. Прегледах с поглед тъмната

река, но не можах да видя нищо, което да плува в нея. Нямаше и лодки наблизо, което

значеше, че не може да използва една от тях, за да се крие. Просто беше изчезнала.



Смених формата си, за да спре ръката ми да кърви, после натиснах бутона на

ком-линка.

- Ехо, има ли някой включен?

- Винаги съм включена – каза Сал със сух глас. – За разлика от някои върколаци,

които ще останат неназовани.

Ухилих се.

- Господи, чудя се кого ли имаш предвид.

- Губиш ми времето, вълче момиче. Давай направо.

- Е, току-що изгубих следите на бекенекото.

- Става ти навик да си губиш целите, а това няма да се хареса на Джак.

- Тя реши да поплува в Яра, а докато я достигнах, беше изчезнала.

- Господи, трябваше да е била отчаяна. Тази река е нечиста.

А един вампир знае всичко за нечистите неща. Макар че, за да отдам

заслуженото на Сал, тя се къпеше като нормален човек и миришеше даже добре за

вампир. За щастие, Джак също.

- Взела е самоличността на Ена Фрий, което означава, че истинската вероятно е

мъртва. Искаш ли да ми дадеш адреса и й да пратиш почистващ екип тук?

- Дръж се.

Отидох обратно и взех тока си. За парите, които похарчих за обувките, нямаше

да ги изоставя. А когато измиех кръвта, щяха да станат напълно използваеми.

- Кейд беше там по-рано, за да я доведе – каза Сал. – Тя не беше у дома и той не

докладва за нищо извън обичайното.

- Бих казала, че дотогава сигурно е била мъртва. – А конят шифтър не е толкова

чувствителен за смъртта като един вълк. – Какъв е адресът?

- Напиер Стрийт 291, Фицрой...

- Не живее в Торак? – прекъснах я изненадана.

- Торак не е толкова далеч – каза Сал. – А тази част на Фицрой не е точно

евтина, защото е наистина близо до магазините и нощния живот на Брънсуик.

Което беше предимно свързано с хората. Нямаше вълчи клубове в околността на

Брънсуик, затова повечето нечовеци стояха далеч оттам. С изключение на вампирите,

които нямаха нищо против странните хапвания.

- Звучиш сякаш познаваш доста добре района.

- Живея там. Нещо друго?

- Кажи на почистващия отбор, че бакенекото е ранена и вероятно вбесена,

защото успях да я наръгам с едно токче. Може да се наложи да влязат въоръжени.

- Ще ги уведомя.

- Добре. Успя ли да проследиш Рон Калден?

- Живее над ресторанта, който се намира на края на Лайгън Стрийт.

- Намери ли нещо за него? Има ли брат, който се казва Джейк?



- Да, но системата още се опитва да го проследи.

- Тогава я забързай. Спешно е.

- Винаги всичко е спешно.

Вярно е. Но пък можеше и да лаех по грешното дърво. Ако това беше всичко,

свързано с внезапното изчезване на Йънг в края на десети клас, тогава самият Рон не

можеше да е мишена. А не можех да си представя и брат му да е мишена, имайки

предвид това, което Лиандър ми каза.

И все пак, Йънг беше оградил снимката му неслучайно, затова трябваше поне да

проверя.

- Знаеш ли дали Кейд е открил останалите проститутки?

- Има известни затруднения с локализирането на няколко от тях.

Което значеше, че няма да е в добро настроение. Както беше известно за него –

от Джак, - той се беше присъединил към Директората заради действието, а не за да бъде

бавачка.

- Вероятно ще се насоча към Рабит след като проверя този адрес.

- Нали знаеш, че няма да получиш бонус заради неодобрения извънреден труд.

- Нали знаеш, правя го по-скоро заради любовта към работата, отколкото заради

парите – казах сухо.

Тя подсмъркна – невярващ звук, ако изобщо бях чула такъв.

- Лека вечер, вълче.

- Не разрешавай на дървениците да хапят – отговорих и затворих.

Запътих се към колата боса. Когато бях там, отворих багажника и извадих

найлонов плик и пъхнах обувките си в него. Не знаех дали ще криминалистите ще ги

намерят за полезни, но по-добре да съм сигурна, отколкото после да съжалявам.

Въпреки че това означаваше, че няма да си получа обувките със седмици.

Смених формата си, за да могат раните ми да се лекуват по-бързо, после гвабнах

една кърпа и избърсах кръвта от ръката си. След като обух черните си обувки за

спешни случаи, се шмугнах в колата и се насочих към Напиер Стрийт. Не беше толкова

далеч от Спаркис, затова ми отне около пет минути да стигна.

Дори така, Коул и отборът му ме бяха изпреварили.

Грабнах оръжието си и излязох от колата.

- Какво, да не са ви поникнали крила изведнъж?

Той направи гримаса. За първи път, откакто го познавам, изглеждаше уморен.

Лицето му беше измъчено, под очите му имаше торбички, а по брадата му беше набола

– макар че ако бяла брадичка изобщо можеше да изглежда добре, неговата го правеше.

- Има само два отбора, които се занимават с така наречената дневна смяна в

момента, а с тези, които преследвате с Кейд, направо не смогваме. – Той прокара ръка

през сивата си коса и погледна към тъмната къща пред нас. – Казаха ни да влезем

въоръжени, затова не очаквах да дойдеш.



- Помислих, че е по-добре да дойда, за всеки случай. Преследвах бакенеко и

успях да я пробода, но тя скочи в реката и се измъкна. Ако е тук, може да е ранена и

изключително вбесена.


- Котките по принцип не обичат вода.

- Да, но нормалните котки не могат да се променят в хора, нито да променят

размера на животното си, така че не мисли, че нормалните правила ще паснат на този

случай. – Посочих къщата. – Ще вляза първа, за да се уверя, че е безопасно.

- Пробвай да не унищожаваш много от доказателствата – каза той сухо.


- Ще се постарая.

- Добре. – Той се поколеба и леко веселие се повдигна изпод уморените му сини

очи. – И мога ли да кажа, че този крак, който показваш, е страхотен.

Погледнах надолу и осъзнах, че между борбата с бакенекото и промяната на

формата ми, съм успяла да скъсам роклята си от коляното до бедрото. За щастие на

всички, тази вечер носех гащички, в противен случай, всичко щеше да се вижда.

Ухилих му се и направих реверанс.

- Благодаря ти за редкия комплимент.

Минах покрай него и приближих желязната врата. Къщата беше тъмна и тиха и

не подушвах нищо освен хора.

След като стигнах вратата гвабнах дръжката и я завъртях. Заключено. Бързо

удряне на едно рамо оправи нещата. Очевидно истинската Ена Фрий не се е

притеснявала много за сигурността си, защото нямаше дори нормални ключалки.

Отворих внимателно вратата. Въздухът, който нахлу от вътре, беше богат на

жасмин, но под него се усещаха нотки на кръв и смърт.

В една от стаите вляво тиктакаше часовник, но освен това, беше мъртвешки

тихо. В този случай буквално. Не подушвах котката, не я усещах и не смятах, че е била

тук. Но за да съм сигурна, преминах на инфрачервено и прегледах стаите за значи от

горещина от тяло – голяма или малка.

Нищо.

Бакенекото не беше тук. Само смъртта.

Преминах на нормално зрение и влязох вътре. Луната грееше в небето над нас,

осветявайки коридора с приглушена призрачна светлина. Бялото сигурно е бил модният

избор за всички проститутки, защото единственият друг цвят в къщата на Ена, се

намираше по рядко срещаните картини.

Когато се приближих до кухнята, друга миризма се разнесе. На обгорено.

Ена лежеше на плочките, които поне бяха различни от всичко останало. Беше

хванаха по средата на пържене на нещо, както изглеждаше, а фритюрникът сигурно се е

преобърнал, когато тя е паднала надолу, разливайки се по лицето й и оставяйки

огромни воднисти мехури. Не че е имала много време да се притеснява за болката от

тях – не и с наполовина изяденото тяло.



Издишах и се опитах да игнорирам кръвта, разпръсната навсякъде, докато

вървях през кухнята към малка зона за хранене. Там намерих долната половина на

липсващия й ляв крак. Липсващата й ръка беше в банята. Прозорецът беше отворен – и

вероятно е осигурил вход и изход за бакенекото.

Затворих го, после се върнах в другата стая и зачаках там. Нямаше нищо освен

студа и миризмата на смърт в стаята. Частта от мен, която усещаше мъртвите, не

намираше нищо. Както и останалите местопрестъпления, душата на Ена подозрително

липсваше.

Което в комбинация с казаното от пияния свидетел, потвърждаваше, че

бакенекото поглъща душите на жертвите.

Или това, или дарбата ми е решила да си вземе неплатен отпуск по някакви

незнайни причини.

Игнорирах тръпката, която мина по гръбнака ми, обърнах се и излязох навън.

Коул се беше навел, за да вдигне чантите, които бяха в краката му, после каза:

- Всичко ли е чисто?

Кимнах.

- Прозорецът на банята беше отворен, така че очевидно оттам е влязла. Затворих

го за по-сигурно, така че там ще намериш отпечатъците ми. – Поколебах се, после

добавих: - Просто трябва да знаеш, че е на свобода, затова дръж оръжието си под ръка.

- Мисля, че един от нас ще я помирише преди да успее да ни доближи

достатъчно, че да хапе.

- Може би, но все пак бъди внимателен. – Ухилих му се. – В крайна сметка няма

да ми е приятно да видя хубавото ти лице обезобразено.

Той изсумтя леко.

- Да бе.

Той мина покрай мен и влезе в къщата. Обърнах се и се запътих към колата си.

Отне ми само десет минути да стигна до ресторанта със странното име Хот Рабит, но

ми отне още десет да намеря място за паркиране. Този край на Лайгън с близостта си до

два от най-популярните вълчи клубове и ресторантите и кафенетата, беше в общи

линии задръстен 24 часа в денонощието – а това правеше намирането на място за

паркиране трудно по всяко време.

Измъкнах се от колата и вдишах дълбоко. Различни аромати нападнаха сетивата

ми – готвени ястия, пресен хляб и кафе смесени с ароматите на мъже и жени. Но над

всички беше ароматът на секс и желание.

Докато в тази околност много хора идваха да ядат или просто на посещение,

близостта с вълчите клубове правеше мястото подходящо за събирания на нечовеци.

И ми харесваше. Харесвах миризмите, клубовете, въпреки че съм била тук само

по време на лунната горещина. Липсваше ми. Липсваха ми свободата и забавленията.

Но повече ми липсваше докосването от някой, на когото му пука. А това се

оказваше, че ще бъде по-голям проблем, отколкото си бях представяла.

Обърнах гръб на клубовете и се запътих към Хот Рабит.



Както се оказа, нямаше как да пропуснеш мястото. Неоновата розова табела –

допълвана от розови зайци, които скачаха един през друг, - хващаше окото измежду

всички останали табели, а шумът от гласове и музиката буквално нападат слуха.

Статията във вестника очевидно си беше свършила работата, защото имаше още

повече хора вътре. Щеше да е интересно да се види дали щяха да продължат да идват,

или интересът щеше да умре след месец и нещо.

Влязох вътре. Многото миризми удариха сетивата ми – парфюм, афтършейв,

мирис на човек, съчетан с опиянителния мирис на алкохол и още по-опиянителния на

кафе. И двете щяха да ми дойдат добре сега.

Мястото беше направено като стар рок енд рол бар и всъщност доста ми

напомни на Рокър, който беше на една пресечка оттук. Както и Рокър, мястото имаше

сепарета до стените и маси и столове, разпръснати навсякъде. Задната част на стаята

беше почти изцяло заета от дансинга, но за разлика от Рокър, това място нямаше

стълби, които да водят до по-интимни помещения.

Проправих си път през масите, после се набутах при хората, които чакаха реда

си на бара. Игнорирах обидите по мой адрес и показах баджа си на бармана.

- Какво мога да направя за вас? – попита той, като почти не отделяше поглед от

напитката, която правеше.

- Трябва да говоря с шефа ви, Рон Калдън. Тук ли е някъде?

- Масата зад дансинга – каза той и подаде две чаши. – Десет долара – каза той на

жената зад мен.

Обърнах се и минах покрай дансинга. Толкова близо до джукбокса музиката

беше по-силна, басът отекваше през тялото ми и ме караше да искам да танцувам. Ако

това беше вълчи клуб, можеше и да го направя. Но щеше да е нормално танцуване, не

във вълчи стил.

Хормоните ми може и да искаха внимание, но сърцето ми още искаше повече. А

точно сега сърцето ми имаше повече воля от хормоните.

Зад дансинга имаше само три маси и само една от тях беше заета. Рон Калден

беше още по-голям на живо, отколкото изглеждаше на снимката – мъж с размерите на

мечка с обрасла брада, която сигурно беше там, за да компенсира липсата на коса по

главата.

- Рон Калден? – попитах, като спрях пред него и си показах баджа.

Огледа ме отгоре до долу, погледът му почти не се спря на бедрата ми.

Очевидно не си падаше по крака.

- Да – каза той, като загаси една цигара и почти веднага запали нова. Димът се

изви, погъделичка носа ми и накара очите ми да сълзят.

- Това е незаконно – посочих, отстъпвайки крачка назад.

- Това е моят шибан ресторант и ще правя каквото искам. – Дръпна си още

веднъж от цигарата, после издиша дима нагоре и далеч от мен. Поне не беше напълно

неделикатен. – С какво мога да ти помогна?

- Трябва да знам дали сте имали брат на име Джейк, който е учил в Бийчуърт

Секъндери Колидж?

- Интересно – каза той. – Ти си вторият човек, който ме пита тази вечер.



Тревога се надигна в мен.

- Този друг човек – беше ли мъж в края на трийсетте, началото на четиридесетте,

ей толкова висок – повдигнах ръка няколко сантиметра над главата си, - с жилава коса?

- Точно той. – Той ме изучава за миг, сините му очи проблеснаха. – Защо

изведнъж всички се интересуват от брат ми?

- Защо няма значение. Къде е брат ви, господин Калден? Трябва да се свържа с

него, защото може да е в голяма опасност.

- Съмнявам се. Мъртъв е.

Повдигнах вежда изненадана.

- Кога се случи?

- Преди повече от пет години. Очевидно свръх доза. – Той направи пауза, после

поклати глава. – Брат ми пропиля живота си. Когато беше на десет, започна да взима

наркотици, и никога не се измъкна.

- Имало ли е някаква конкретна причина да започне да взима наркотици? – Като

например да е видял нещо, което не е трябвало? Добре, вероятно стрелях на сляпо, но

ми се струваше странно, че Чери Барнс, Иван Ланг и Дени Спалдинг бяха всички

мъртви, а единствената връзка между тях е, че са били наоколо, когато Арън Йънг

изчезна.

- Доколкото знам, не.

- Мъжът, който е бил тук преди – как реагира, когато му казахте, че брат ви е

мъртъв?

- Е, не беше много доволен. Мислех, че ще ме удари.

Вероятно е извадил късмет, че не е бил атакуван. Йънг не изглежда да е с разума

си в момента, и всъщност е изненадващо, че се е удържал да не нападне брата на мъжа,

който преследва.

- След това си тръгна?

- Да. – Калден дръпна от цигарата си, после добави: - Охраната има

регистрационния номер на вана му, ако ви интересува.

- Карал е дотук? – Защо, за Бога, вампир, който може да лети, ще кара?

После си спомних тясната стая и среброто навсякъде. Може и да е бил способен

да сменя формата си, но сигурно никога не е имал възможността да се упражнява в

летене. Повечето шифтъри придобиват това умение в пубертета, затова ако Йънг е

навлязъл късно в пубертета, уменията му в летенето най-вероятно са бедни – особено

ако се учи бавно като мен. Може би затова беше паднал на земята след като скочи от

прозореца на Иван – след като е бил заключен толкова дълго в една стая, не се е

доверявал на уменията си да лети да го измъкнат от мен навреме.

- Бих оценила номера.

Той вдигна ръка и щракна с пръсти. Един плещест на вид кафяв вълк се появи.

- Да, сър?

- Можеш ли да дадеш на приятелката ни пазителка копие от регистрационния

номер?



- Незабавно. – Той извади тетрадка от джоба си, записа номера, после скъса един

лист и ми го подаде.

- Нещо друго? – попита Калден.

- Не, но бяхте много полезен. – Поколебах се, после добавих: - Ще държа

охраната наблизо, в случай, че мъжът се върне. Отговорен е за няколко убийства дотук,

а не сме сигурни какви са мотивите му.

Той кимна. Обърнах се да си вървя, после отново се поколебах.

- Кажете ми, когато Джейк е бил десети клас в Бийчуърт, някога споменавал ли

е, че там се случва нещо необичайно?

Калден се намръщи.

- Необичайно в смисъл?

- Ами, казвал ли е нещо за изчезвания, убийства или нещо такова?

- Не. Знам, че ченгетата го разпитваха, но пък те питаха всички от класа му след

изчезването на някакво хлапе. Това го разтърси – със седмици се плашеше и от сенките.

- Но никога не ви е казал нещо за това?

- Не.

- След колко време започна да взима наркотици?

Той си дръпна от цигарата.

- Не съм много сигурен. След разпита го намирах пиян няколко пъти, но не мога

да ви кажа кога е започнал с наркотиците.

- Пиел ли е преди това?

- Той беше тийнейджър. Всички пиехме. Част от културата, нали?

Е, не, но това не беше по същество. Ако Джейк не е пиел или взимал наркотици

сериозно преди изчезването на Йънг, тогава нещо му се е случило след това, което да го

накара да започне.

Но какво? Това беше въпросът за един милион долара, на който вероятно само

разследващият тогава е способен за отговори. Погледнах часовника си. Но не сега.

Въпреки че беше едва десет и половина, пенсиониран полицай може би щеше да се

ядоса, ако му звънна по това време.

- Е, благодаря отново за помощта, господин Калден. Оценявам я.

- Няма проблем- каза той и се върна към цигарата си.

Запътих се към колата си. Сега какво? Благотворителното събитие сигурно

нямаше да е свършило още, но се съмнявах, че бакенекото ще се върне там. Не беше

толкова глупава. А със сигурност не исках да се връщам там в този вид.

Но не исках и да се прибера сама у дома.

Време за решение, помислих си, но знаех, че в действителност нямаше истинско

решение за взимане. Защото имаше само едно нещо, което можех да направя. Само

едно нещо, което исках да направя.

Грабнах телефона и набрах номера на Куин. Звъня няколко секунди, после

топлият му глас каза по-скоро формално:



- О’Конър на телефона.

- Куин? Райли е.

- Това е приятна изненада – каза той, като гласът му скочи с октава. – Не очаквах

да те видя или чуя тази вечер.

- Трябва да говоря с теб. – Трябва да те целуна, да те докосна, да правя любов с

теб. Боже, възбуждах се само като си го мислех.

- Веднага?

- Когато успееш да се измъкнеш.

- Това може да стане незабавно. Тези събирания са дълг, не приятно прекарано

време. – Той се поколеба. – На кафе ли искаш да се видим, или да се върнем в

хотелската ми стая?

Поколебах се. Наистина се колебаех. Господи, напускането на Келън беше

причинило повече болка на сърцето ми, отколкото можех да си представя.

- Хотелската стая. Трябва ми информация за проститутките.

- Надявам се това да не е всичко, от което се нуждаеш – каза той с нисък глас,

който изпрати тръпки на удоволствие по гръбнака ми.

- Вероятно не.

- Добре. Ще те чакам на главния вход на Лангъм след десет минути.

- Там съм.

Затворих, пъхнах телефона в чантата си и запалих колата. За пръв път от толкова

време вълнение плуваше във вените ми и не можех да спра да се усмихвам.

Да, с Куин си имахме проблеми. Да, може и да не бяхме един за друг, но също

така заедно можехме да бъдем толкова добре. А това ми трябваше. Наистина.

За рекордно време стигнах до Лангъм и паркирах в подземен паркинг наблизо.

Цените бяха убийствени, но не ми пукаше.

Куин чакаше до главните врати. Топлият му поглед се плъзна по мен,

нагорещявайки кожата ми, после спря, когато стигна разумните ми черни обувки.

- Какво стана с хубавите зелени, които носеше преди?

- Прободох шифтър с тях.

- Това е доста неприятно. – Той плъзна ръка около кръста ми и ме придърпа към

себе си. Тялото му докосна моето, топло, твърдо и невероятно познато. – Какво направи

тя?

- Беше бакенеко, не обикновен шифтър.

- А. Тогава не е било от полза. Дървените токове не действат на бакенеко както

на нас, вампирите.

Дъхът му срещна устните ми, устата му беше толкова близо, че почти я вкусвах.

- Знам – казах почти без дъх. – Но беше във форма на голяма котка по това

време, а това беше най-доброто ми оръжие.

- Да разбирам ли, че е избягала?



- Да. Затова и съм тук. Трябва да знам повече за бакенекотата.

- Ще ти кажа всичко, което знам – просто не сега – промърмори той, целувайки

леко и двете ми бузи преди да улови устните ми и да ги целуне дълго и силно.

О, Господи, беше толкова хубаво.

- Да се качим горе – казах доста по-късно.

Той се усмихна, после плъзна ръката си по моята и преплете пръсти с моите. Без

повече приказки ме поведе напред през златното фоайе на Лангъм и в асансьора. Той

ни повдигна нагоре и скоро след това вървяхме по плюшен килим към президентския

апартамент.

Той прекара картата през ключалката, после отвори вратата и ме вкара вътре. Не

съм била в президентски апартамент преди, а този не само беше огромен, но

предлагаше гледка към небето и глада. Всички различни светлинки блестяха като

стълби от дъга, красотата им моментално ме накара да забравя страха си от височини.

Което смятах за невъзможно. Може би да станеш чайка си имаше повече предимства,

отколкото си представях.

Вървях към плюшения кожен диван, сритах обувките си, после се обърнах и го

гледах как се приближава към мен. Както и преди движенията му бяха грациозни и

самото олицетворение на елегантността, но този път имаше и нещо в добавка. Чист и

външен сексапил.

Облизах устни и видях как погледът му проследи движението. Подуших

внезапния сладък мирис на желанието.

- Наистина първо имам нужда от душ. Потна съм и съм ужасна.

Усмивка докосна устните му и заблестя в ъгъла на тъмните му очи.

- Бих искал да кажа, че никога не си ужасна, но съм те виждал в състояние на

нужда от кафе. – Той сви рамене подигравателно. – Ужасно дори не започва да описва

това състояние.

Ухилих се и не го отрекох.

- Накъде е банята?

- Натам. - Той хвана ръката ми и ме поведе към спалня, по-голяма от целия ми

апартамент, после към баня, която беше цялата в бял мрамор и златна елегантност.

Той се пресегна към двойния душ и пусна струята. После погледът му срещна

моя и секси усмивка докосна устните му.

- Знаеш, разбира се, че няма никакъв шанс да се къпеш сама.

Повдигнах вежда и казах дръзко:

- Кой каза, че искам да се къпя сама?

Той се засмя и смехът му беше толкова топъл и свободен, че тръпки на

удоволствие минаха по кожата ми. После уви ръка около кръста ми и ме приближи

отново към себе си. Тялото му беше топло и твърдо до моето, а ерекцията му търкаше

еротично корема ми. Искаше ми се да бяхме голи, искаше ми се да беше кожа срещу

гореща кожа, а не коприна и тъкан.



После всички мисли изчезнаха, когато устните му докоснаха моите. Целунахме

се, изучавайки и припомняйки си вкуса на другия след толкова време, бавно и

чувствено.

- Трябва да се съблечеш – каза той накрая, устните му бяха толкова близо до

моите, че почувствах движението му.

Целунах го леко, после казах:

- Напълно способен си да се справиш с тази задача.

Той се усмихна, тъмните му очи блестяха от веселие и желание.

- Така е.

Прокара ръцете си от талията ми към раменете ми, после откопча роклята и

нежно пусна презрамките да паднат на раменете ми. Роклята се спусна надолу по

тялото ми и падна в краката ми. Когато се освободих от нея, той я взе и я хвърли към

стола в ъгъла.

- Почти – промърмори той, целувайки устните ми, врата ми, гърлото ми. Езикът

му потръпна за момент на мястото на пулса ми, и желанието му нарасна, изгаряйки

кожата ми. После целувките му пробягаха надолу по тялото ми, докато не достигна

гърдите ми. Целуна едното зърно, после другото. Потръпнах от удоволствие и се

наведох леко, за да му осигуря по-добър достъп. Той се изкиска леко и хвана едното

зърно със зъбите си, захапвайки го леко, после го засмука. Изстенах, а желанието, което

вече гореше в системата ми, се превърна в ад, който изсуши въздуха.

Устните му оставиха гърдите ми и се преместиха на стомаха ми. Потръпнах,

наслаждавайки се на чувственото проучване, въпреки че ми се искаше да побърза.

Плъзна пръстите си от двете страни на гащичките ми и ги дръпна надолу.

Отстъпих и той ги подхвърли към роклята. После целуна бедрата ми и съединението

между тях преди да се изправи и да отстъпи назад. Погледът му изпиваше гърдите ми,

извивките ми, краката ми, после въздъхна.

- Великолепна – каза той, погледът му се вдигна до моя отново. В тъмните

дълбини отзвуча времето. Време, което беше месеци, години, дори векове, не просто

минути. Някога това би ме уплашило, но не и сега. Сега вече го разбирах. – Абсолютно

великолепна.

Но не думите му накара глупавото ми сърце да прави странни неща. А начинът,

по който звучеше, когато го казваше. Времето и самотата, които видях в очите му.

- Мой ред е – казах и започнах да го събличам – бавно и възхитително, давайки

достатъчно време на пръстите ми да се плъзнат по кожата му, припомняйки си

очертанията на златното му тяло, чувството от всички тези мускули. Беше хубаво да

мога отново да го докосвам, да го дразня и предизвиквам, докато ароматът му се

увиваше около мен, изпъвайки всеки мой дъх и карайки душата ми да въздъхва от

удоволствие.

Когато и двамата бяхме съблечени, хванах ръката му и го бутнах под водата.

Водата беше гореща, но почти не я усещах заради горещината на собствената ми кожа.

- Веднъж сънувах точно това – казах, когато той взе сапуна и започна да мие

гърба и дупето ми.

Той повдигна вежда, тъмните му очи искряха със същото горещо желание, което

беснееше и в мен.



- Кой е казал, че е било сън?

Усмивка докосна устните ми, като повдигнах вежда.

- Бях заспала. Това го прави сън.

- Няма такова нещо като сън, когато умовете ни са способни да се свързват

толкова интимно.

Той продължи да ме къпе, движенията му бяха бавни и чувствени. Между

горещината на водата и горещината на ръцете му, бях почти готова за всичко.

- Значи не е било сън?

Той сви рамене, красноречиво.

- Беше желание и осъществяване в степен, която само умове с толкова дълбока

връзка могат да достигнат. Нищо по-малко, нищо повече.

- Нека ти кажа, че беше много повече.

Той се усмихна и целуна устните ми.

- Би ли искала този сън да стане реалност?

- Моля – прошепнах.

- Желанието ти е заповед за мен.

Той ме обърна така, че, както в съня ми, гърбът ми беше опрян в твърдата

горещина на тялото му, ерекцията му се опираше в дупето ми, когато той започна да

мие гърдите и корема ми. Ароматът на лавандула докосна въздуха, изпълвайки всеки

дъх, толкова подкачащо, колкото и миризмата на сандалово дърво и мъж.

И, о, беше хубаво. По-добро дори от съня ми, а той беше достатъчно добър.

Но сега, както и тогава, чувството да съм хваната между топлината на тялото му,

ритъмът на водата и докосването на ръцете му, не беше нищо повече от мъчение.

Взех сапуна от него и се обърнах. На приглушената светлина в банята красивото

му тяло блестеше като скулптура от бледо златист мрамор, водата благоговейно

докосваше всеки мускул, всяка извивка. Последвах пътя на водата, насапунисвайки

всеки сантиметър, докато той не трепереше от желание и дишането му не се ускори

като моето.

- Достатъчно – промърмори той, взе сапуна от ръката ми и го остави в

сапунерката.

Увих леко ръце около врата му и го целунах. Опря ме в студените мокри плочки,

устните му бяха гладни срещу моите, горещината му се разпръскваше около мен, през

мен, изгаряйки кожата ми и контрастирайки остро със студенината от плочките.

- Боже, липсваше ми – каза той меко. – Това ми липсваше.

- И на мен.

Когато се плъзна толкова бавно в мен, от мен излезе малко повече от задъхване.

За момент просто стояхме там, тялото му опряно до моето, в моето, изпълвайки ме,

разтапяйки ме, водата се удряше в плътта ни, но не правеше много да намали

горещината, която гореше между нас. Тъмният му поглед срещна моя и в тези

абаносови дълбини видях искра на пристъп на решителност. Вампирът нямаше да бъде

отпратен без бой. Нямаше да пусне мен да си тръгна без бой.



Но това не беше проблем, защото никъде другаде не исках и нямах нужда да

бъда. Не сега, нито в близко бъдеще.

Той започна да се движи, първоначално бавно, но постепенно по-бързо, докато

накрая всичко беше страст, горещина и сила. Докато не се давех в бурята на емоциите,

но обожавах всяка секунда. И както преди, чувствената горещина на танца ни съедини

душите ни, правейки това повече от просто миг интимност, повече от просто

удоволствие. Правеше ни едно цяло по начин, който беше отвъд всичко, което бях

преживявала с някой друг. Дори с Келън.

Движенията му станаха по-яростни, по-настоятелни и толкова прекрасни.

Богатият копнеж се засили, минавайки през тялото ми, превръщайки се в калейдоскоп

от чувства, който премина през всеки ъгъл на съзнанието ми. Не можех да дишам, не

можех да мисля. Можех само да чувствам. После треперенето спря и аз въздъхнах,

грабвайки раменете му, катерейки се по тялото му и увивайки крака около кръста му,

придърпвайки го още по-близо. Удоволствие експлодира между нас и оргазмът ми

премина през тялото ми, потрепери през душата ми. Неговият дойде заедно с моя, но

когато тялото му се вля в моето, зъбите му одраскаха врата ми. Дръпнах се

рефлексивно, когато се забиха в кожата ми, но краткият пристъп на болка бързо се

превърна в нещо неотречимо прелестно и аз свърших втори път, оргазмът изпращаше

тръпки по тялото ми, докато той пиеше леко от врата ми.

Когато най-накрая отново си спомних как се диша, отворих очи и зяпнах

неговите.

- Това беше по-добро и от съня.

- Реалността често е по-добра.


- Реалността точно сега е, че започвам да придобивам морав цвят.

Той се засмя и спря водата. Отстъпих крачка встрани от него, после изстисках

водата от косата си. Той ми подаде кърпа, толкова мека, че пръстите ми се загубиха в

нея, после започна да се суши с друга. Беше, помислих си, когато горещината започна

отново да се появява, прекрасна гледка.

Натиках хормоните си обратно в кутията им и започнах да се суша.

- Със сигурност би ми се отразило добре едно кафе.

- А аз си мислех да предложа да се оттеглим в леглото и да продължим процеса

на повторно опознаване там. – Той наметна кърпата си около раменете ми и ме

приближи към себе си. – Защото още има части от теб, които жадувам да си припомня.

А имаше и много части от мен, които искаха да бъдат припомнени...

Оставих кърпата да падне и се притиснах към него. Беше повече от готов да

започне отново и това изпрати тръпка от удоволствие по кожата ми, да знам, че и той

беше жаден за мен, както и аз за него.

- Никой не е казал, че не може да имаме и кафе, и легло. Гъвкава съм. Мога да

споделям удоволствията си.

- Чувал съм това за теб – каза той със сериозен тон, но абаносовите му очи

блестяха със забавление. – Но не съм убеден. Вероятно ще се наложи да демонстрираш

тази гъвкавост.



Ухилването ми беше предизвикателно.

- По какъвто начин искаш, вампире.

Той се засмя с нисък и богат глас, който запрати хормоните ми на купон, после

грабна ръката ми и ме задърпа към спалнята.

- С такова предизвикателство, може да мине доста време преди да свърши.

Така беше.

Но Господи, беше прекрасно.

Както открих, когато си в президентски апартамент можеш да поръчваш храна,

когато пожелаеш.

Седях с кръстосани крака на леглото, подносът пред мен съдържаше хамбургер

и лешниково кафе в най-голямата чаша, която хотелът можа да намери, и ягоди с

шоколад, които бяха сладки и вкусни, колкото и изглеждаха. Точно сега редувах тях с

хамбургера и получавах доста неодобрителни погледи от Куин. Той може и през

последните няколко часа да беше доказал, че не е толкова старомоден, когато станеше

въпрос за правене на любов, колкото смятах, но още имаше няколко задръжки относно

храната, която трябваше да се яде.

Не че е ял нещо от доста дълго време.

Той се оттегли от другата страна на леглото и беше наполовина под завивките,

гърбът му беше облегнат на подплатената облегалка. Пиеше червено вино и от мястото,

на което седях, подушвах тръпчивия му вкус.

Отхапах още веднъж от бургера, на практика простенах, когато вкуса му

изпълни устата ми, после казах:

- Е, кажи ми как да убия това бакенеко.

- Трябва да убиеш тялото й.

- Това е ясно и без да го казваш. Имам предвид, да убиеш тялото, спира повечето

неща.

Той вдигна чашата си в поздрав към мен.

- Обаче бакенеко не е повечето неща. Тя е магическо създание, а магията не само

й позволява да променя формата си, но и й осигурява изключителна скорост и сила.

Няма да е лесна за убиване.

Малко лоши неща бяха лесни за убиване.

- По някакъв конкретен начин ли трябва да я убием?

- Отрязването на главата й би трябвало да свърши работа. – Той отпи още

веднъж от виното. – Ако духът е хванат в мъртва плът, ще напусне този свят и никога

няма да се завърне.

- Значи самият дух не е бил убиван?


- Но тя не може да живее в друга плът. Без тяло, трябва да продължи.



Е, това поне беше нещо. Глътнах малко кафе и открих, че и то беше прекрасно

като всичко останало.

- На местопрестъплението нямаше духове, но имаме свидетел, който се кълне, че

е видял създанието да смуче устата на жертвата. Мисля, че поглъща душите – това

възможно ли е?

- Доста, особено ако нападенията й ескалират. – Той отпи от виното, после добави: -

Всяка душа, която поглъща, увеличава силата й, но също така я изпълва с гняв и

лудост. Това е другата причина да бъдеш много внимателна.

- Бакенекотите от душите ли живеят? – Потръпнах при мисълта.

- „Живеят” е грешната дума. Нямат нужда то души, за да оцелеят, дори това да

увеличава силата им. Просто се наслаждават на болката и страданието, които

причиняват с откъсването на душата от умиращото тяло.

- Значи всичко е част от последно отмъщение?

- Да.

- Тогава предполагам е добре, че издирваме останалите проститутки. – Захапах

една ягода и я задъвках. – Имам списък с четиринайсет имена – дали това са всички?

- Аз знам за толкова, така че, да, вероятно са всички. Мога да погледна списъка,

ако искаш.

Усмихнах се на тона му.

- Наистина не ги харесваш, нали?

- По-точно ще бъде, ако кажеш, че не харесвам непочтеността на това, което

правят. – Той ме съзерцава за момент, тъмните му очи внезапно бяха станали сериозни.

– Знаеш какво мисля за върколаците и сексуалните им вярвания, но те поне са честни с

нуждите си. Никога няма лъжи или полуистини, а на това се възхищавам.

Въздъхнах и оставих бургера. Беше дошъл моментът да обсъдим това, което и

двамата избягвахме.

- Не можеш да промениш това, което съм, Куин. Не можеш да промениш мен.

Той остави виното си на страничната масичка и се изправи леко. Чаршафите се

плъзнаха по стомаха му и разкриха върха на бедрата му заедно с проблясъци на къса

черна коса.

- Научих този конкретен урок по трудния начин. А месеците, в които бяхме

разделени, бяха... – Той се поколеба и ме погледна. В абаносовите дълбини проблесна

ехо на мрачната самота, която бях видяла по-рано. – Трудни.

- Знаеш, че не трябваше да е така.

Той ми се усмихна неуравновесено и усмивката му накара сърцето ми да

подскача странно.

- Знам. Но както си забелязала, аз съм много стар вампир, който обича да прави

нещата по своя начин.

- Да се опитваш да промениш същността на това, което съм, беше повече от

неуместно.



- Знам и имах повече от достатъчно време да съжалявам за това, повярвай ми. –

Той сви едното си рамо. – Направих това, което смятах, че е най-добро за нас. Исках

шанс, Райли, а ти не изгледаше, сякаш ми го даваш.

- Дадох ти толкова възможности, колкото и на Келън. Не го виждах повече от

теб. Ти беше този, който си играеше игрички. Ти беше онзи, който продължи да

притиска, притиска и притиска.

- А ти беше тази, която отказваше да приеме, че сродната душа може да е нещо

различно от върколак – сопна се той с лека нотка на гняв.

Нямаше какво да отвърна на това, защото обвинението му беше вярно. Откакто

се помнех, да намеря сродната си душа върколак, беше мечта, заради която живеех, и

не можех да се откажа лесно от нея – дори сега, когато голяма част от тази мечта беше

взривена и унищожена от съдбата.

Той въздъхна разочаровано.

- Не мога да оставя да свърши така, Райли. Има толкова хубави неща между нас.

Вдигнах кафето си, хванах го между пръстите си и оставих течността да сгрее

пръстите ми.

- Спомняш ли си Диа?


- Клонингът? Чието бебе спасихме?

- Да. Веднъж ме попита много интересен въпрос.

Тъмна вежда се повдигна.

- И какъв е бил?

Отпих от кафето, после казах:

- Веднъж ме попита дали същество с две души може да има само една сродна.

Разбиране и вероятно най-лек намек за радост проблесна в очите му.

- Отговори ли?

- Не. – Усмихнах му се многозначително. – А имайки предвид гадостите, които

ми нахвърля съдбата напоследък, не мисля, че някога ще намеря отговора. Но идеята,

която тя влагаше в това, е същата, като твоята – аз не съм само вълк. Отчасти съм и

вампир. Напълно възможно е двете половини на душата ми да имат различни

очаквания и различни нужди.

- Напълно възможно – съгласи се той, гласът му беше сериозен, но приятен микс

от желание и облекчение загоря в очите му. – И всеки друг – нека кажем по-некултурен

вампир тук би ти казал: „Казах ти”.

Засмях се и го замерих с ягода. Той се наведе и я избегна, а тя удари лампата на

масичката до него и отскочи в другия край на стаята.

Изправих краката си и се изправих, за да я взема. В крайна сметка нямаше

смисъл да се хаби напълно ядлива ягода.

- Още вярвам, че някъде там имам сродна душа вълк, Куин, така че няма да сме

само аз и ти.



- Но ще продължиш ли да бъдеш свободната и лесна вълчица, която срещнах

преди месеци?

Седнах на килима, краката ми се загубиха в дебелите влакна.

- Ей, ти си падна по този вълк, така че не може да е била толкова зле.

- Не беше. И още не е. Но винаги съм искал повече от това да бъда поредния

номер на бързо набиране.

Изсумтях леко.

- Никога не си бил на бързо набиране.

- Е, това прави ситуацията дори по-лоша. – Гласът му беше сух, но веселие

проблясваше до устните му. – Както продължавам да твърдя, това, което имаме,

заслужава повече.

Захапах ягодата, хващайки парченцата шоколад, които изхвърчаха, със

свободната си ръка.

- Мисля, че трябва да се върнем в самото начало и да започнем отново. Мисля,

че трябва да излизаме и да се научим да бъдем приятели преди да решим нещо друго.

- И да се въздържаме от секс? След секса току-що? Ти луда ли си?

Засмях се.

- Не предлагам да не правим секс. Просто предлагам да включим и всички

останали неща, които вървят във връзките. Знаеш, че никога не сме имали това.

Той стана сериозен.

- И голяма част от вината за това е моя.

- Да – съгласих се, после се наведох, за да избегна възглавницата, която хвърли

по мен. – Хей, поне не съм казала, че вината е изцяло твоя.

- Предполагам, че трябва да се радвам и на малките неща.

- Така е – казах, после се засмях. – Не ми пука чия е вината, Куин. Просто искам

да започнем отначало – и този път искам да опитаме и да го направим както трябва.

Или поне толкова правилно, колкото можем да бъдем двамата с теб.

- А да чуя това кара старото ми сърце да танцува от радост.

Изсумтях леко и отидох от моята страна на леглото, за да си взема кафето. Но

като го направих, ме прободе болка – болка, толкова дълбока, че имах чувството, че

собственото ми сърце е изтръгнато от гърдите. Светът внезапно започна да се върти, да

се обръща, да пада, не можех да мисля и не можех да дишам. Имаше само болка,

замъгляваща ума болка.

Само че не беше моя.

А на Роан.



Глава девета Превод: rescho0o


Строполих се на пода и полежах така няколко секунди задъхана и с разтуптяно

сърце.

За да реагирам по този начин, значи нещо ужасно се беше случило на Роан. И

въпреки това не чувствах, сякаш е в опасност. Нямах усещането, че е ранен по някакъв

начин.

- Райли? – Изведнъж Куин застана до мен, ръцете му се плъзгаха по мен,

търсейки рани или наранявания, но нямаше. – Райли, какво има?

- Роан – казах задъхана, избутвайки се някак си на ръце и колене. Отново ми се зави

свят и страхът ме изпълни. Господи, какво ставаше? – Нещо му се е случило.

Куин ме хвана през кръста и ме вдигна.

- Можеш ли да се облечеш? Къде е телефонът ти?

- Да, мога, и в чантата.

Той се извъртя и влезе в хола. Завлякох се до банята и бързо се облякох. Отново

ми се зави свят и се хванах за ръба на мивката, за да запазя равновесие. Когато се

въртенето се успокои, намерих обувките си и изтичах до хола.

Куин беше на телефона.

- Роан не вдига нито мобилния си, нито в апартамента.

- Не беше у дома. Беше у Лиандър... – спрях и ужас премина през мен. О,

Господи, да не се беше случило нещо с Лиандър?

Моля те, нека не е Лиандър.

Грабнах телефона от Куин и бързо набрах номера на Лиандър. Нямаше отговор,

а секретарят не се включи. А той винаги – винаги – го включваше, когато излизаше.

- Трябва да идем у Лиандър.

- Ще си взема панталоните и ключовете..

- Аз ще карам...

- Не можеш – каза той почти зверски от другата стая. Не ядосан на мен, а ядосан

за мен. – Не и когато преживяваш същото, което и Роан, каквото и да е то. Ще изложиш

собствения си живот – и този на останалите – на опасност.

Ключове изтракаха, когато той ги взе, след миг беше отново зад мен, обут с

панталони и яке в ръка, но нямаше риза. Подхвана лакътя ми с ръка и тръгнахме към

асансьора. Когато вратите се затвориха, звъннах в Директората.

Отговори Сал.

- Какво сега, вълче момиче?

- Трябва ми местоположението на Роан незабавно.

- Задръж така. – На фона се чу тракане по клавиатура и компютър избибка. –

Движи се, запътил се е към Епсън Роуд.

- Коя е най-близката пресечна улица?



- Току-що зави по Бангалор Роуд.

Беше се запътил към дома на Лиандър, не към работното му място.

- Кажи на Джак, че нещо се е случило с Лиандър. Кажи му, че Роан може да има

нужда от удържане.

- Ще го направя. – Тя се поколеба. – Натам ли тръгваш сега?

- Да.

- Бъди внимателна, вълче момиче.

- Той е част от глутницата ми – казах и затворих.

Асансьорът стигна до нивото на паркинга и вратите се отвориха. Куин отново

грабна ръката ми и заедно затичахме към поршето му.

- Къде живее Роан? – попита той и тръгна толкова бързо, че гумите изскърцаха.

- Кенсингтън. Вход откъм Епсън Роуд.

Той кимна и скоростта на колата се увеличи. Около нас минаваха светлини и

сгради, но аз не ги виждах. Бях твърде заета да се тревожа.

- Някакви идеи какъв е проблемът? – попита Куин след няколко минути.

- Може би, но се надявам в Бога да греша.

- Защо?

- Защото имаме сериен убиец на свобода, а Лиандър може да е една от мишените

му.

- Отново: защо?

Погледнах го. Въпросите му бяха кратки и остри, концентрацията му беше върху

пътя и малкото коли, които минаваха по него в този час.

- Защото убиецът ни изглежда е тръгнал след хора, с които е бил заедно в

училище. Нямаме реална представа защо, освен, че убиецът е изчезнал след някаква

препирня с няколко деца.

- И Лиандър е бил едно от тези деца?

- Да, но не е имал нищо общо с убиеца или децата, които очевидно са замесени.

- Значи убиецът сега е вампир?

Поколебах се.

- Е, мирише на вампир, но е невидим през деня и е способен да се разхожда на

слънчева светлина без проблем. И мисля, че преди да стане вампир, е бил някакъв

шифтър.

- Никой вампир не е толкова имунизиран от слънчевата светлина – дори най-

старият.

- Е, той не е много стар, но го преследвах на улицата и копелето не изгоря.

- Значи не е вампир.

- А какво е тогава?

- Може да е дузина други неща. – Той се поколеба. – Фактът, че започва да

прилича на призрак на слънчева светлина, ме кара да клоня към бута.



- Към какво?

- Вид вампири, които се появяват след като някой умре насилствено. Предполага

се, че не живеят на кръв, а по-скоро на черва и екскременти, и че на слънчева светлина

нямат физическо тяло. Само нощем.

Това описание със сигурност се връзваше с всичко, което знаех за Йънг.

- Може да нямат физическо тяло, но могат да вдигат неща и да ги използват като

оръжия на дневна светлина.


- Вече си имала сблъсък с него?

- Да, скочи ми. Не очаквах невидим вампир. – Погледнах през прозореца,

отбелязвайки местоположението ни и факта, че сме почти там. Знанието за това не

направи нищо да успокои напрежението ми. Само го увеличи. – Тези бута умират ли

като нормални вампири?

- Само ако ги хванеш през нощта. През деня е невъзможно да ги убиеш.

Страхотно. Просто страхотно.

- Господи, надявам се да не се е случило нещо с Лиандър.

Куин пусна волана с едната си ръка и се пресегна да стисне коляното ми. Ръцете

му бяха топли до кожата ми, докосването му беше утешително – дори да не успокои

гадното усещане за страха, настанил се в корема ми.

- Лиандър е бивш военен. Може да се бие. Ще бъде наред.

Облизах устни и отместих поглед от загрижеността в очите му. Не защото не

исках да я виждам, а защото се опитвах да бъда силна, а всякакъв вид разбиране и

загриженост в момента щяха да ме разплачат.

- Аз съм пазител – казах меко, - а това нещо едва не ми разказа играта.

- Защото не си го очаквала...

- Лиандър също може да не го очаква. – Единствената ми надежда беше фактът,

че го предупредих да внимава. Моля те, моля те, Лиандър.

Куин зави по Бангалор Роад толкова бързо, че гумите изсвистяха и мирис на

изгоряло изпълни колата.

- Внимавай с бабунките – казах със секунда закъснение. Колата прелетя над

първата и падна на предната си част.

- Мерси за предупреждението. – Гласът на Куин беше сух, но не намали

скоростта, докато не стигнахме следващата бабунка.

Боже, бяхме близо, толкова близо... част от мен искаше да излезе и да бяга, за да

стигне и да разбере. Стомахът ми се беше завързал на възли, а по гръбнака ми започна

да избива пот. Не мисля, че някога през живота си съм била толкова уплашена.

Завихме на ъгъла и улицата на Лиандър се появи пред нас.

- Паркирай ей там. – Посочих към едно място от дясната страна на пътя, когато

погледът ми се плъзна по останалите коли там.

Роан вече беше тук и явно е напуснал бързо, тъй като вратата на шофьорското

място стоеше отворена, а ключовете бяха на стартера.



О, Боже, о, Боже...

Куин паркира на свободното място. Когато излязох и се затичах, колата още не

беше изцяло спряла, звукът от токчетата ми, които удряха пътя, проехтяха през

тишината.

Нямаше светнати лампи в триетажната къща с тераса на Лиандър, нищо, което

да сигнализира, че става нещо нередно. Обаче предната врата беше отворена – и докато

не беше разбита или повредена по някакъв начин, това не беше добър знак. Лиандър

беше прекалено предпазлив, за да я остави така. А се съмнявах, че и Роан би я оставил

отворена. Ако вратата е била затворена, когато е влязъл тук, вероятно би я разбил в

бързината си да разбере какво се случва.

Ако ситуацията беше обърната, аз щях да направя така.

Изтичах през вратата и нагоре по стълбите. Куин беше топло и тъмно

присъствие зад мен, но когато изтичах през вратата, той спря.

Обърнах се да го погледна. Той направи гримаса.

- Лиандър никога не ме е канил вътре, така че не мога да мина през прага – каза

той. – Но ти иди да намериш брат си. Тук съм, ако имаш нужда от нещо.

- Как тогава бута го е преминал? Не мога да си представя Лиандър да го е канил.

- Не е нужно. Бута не са засегнати от същите ограничения, които възпрепятстват

повечето вампири.

- Още от невероятните новини. – Завъртях се и продължих в тъмнината.

Къщата беше тиха. Във въздуха се носеха миризмите на печено агне и зеленчуци

– доказателства за планираната от Лиандър вечеря. Мекият му и мускусен аромат

изпълваше къщата. Коженият аромат на Роан не се усещаше, но можех да почувствам

горещината на присъствието му. Той беше горе.

Хванах се за парапета и започнах да се катеря. Стъпките ми издаваха леки звуци

по мекия килим, но нямаше значение. Роан щеше да знае, че съм тук, по същия начин

както аз знаех, че той е тук.

Стигнах до първия етаж – онзи със спалнята. Тишината изглежда се

задълбочаваше и докато въздухът съдържаше богатата миризма на готвено и Лиандър,

нещо друго започна да нахлува в него.

Страх.

Кръв.

Енергия докосна съзнанието ми, изтръпваща топлина, която разбърка фибрите

на душата ми, интимно по начин отвъд докосването, отвъд секса. Куин побутваше леко

щитовете ми, искайки да говори с мен, искайки да отворя пси-вратата, която ни делеше

от комуникирането.

Отпуснах няколко щита и казах: Още нищо. Роан е на последния етаж, но

нямам представа къде е Лиандър. Поколебах се, после добавих: Подушвам кръв.

Аз също. Въпреки че няма много, което поне е добре. Но на последния етаж се

чува само едно сърце. Ако Роан е горе, значи трябва да е неговото.

Тогава къде, по дяволите, е Лиандър?

Не знам. Просто бъди внимателна. Гневът, който усещам, е страховит.



Той ми е брат, Куин. Няма да ме нарани.

Това, че си кръвна роднина, няма винаги да те защитава. Не и когато е

намесено такова ниво страх.

Облизах устни и се качих до следващия етаж. Той беше в общи линии една

голяма празна зона, която Лиандър използваше за офис, и беше потънала в тъмнина,

както и останалите.

И докато и тук нямаше нито звук, мирисът на гняв и страх се засили и беше

изцяло потопен в кожения аромат на Роан.

- Роан? – казах меко, качвайки се внимателно на последното стъпало и

поглеждайки напред.

- Няма го. Скарахме се и сега го няма.

Гласът, който излезе от тъмнината, беше бегла сянка на нормалното си

състояние. Страхът се завърза за мен, по-силен и по-плътен от преди.

- Какво имаш предвид под „няма го”? – Пристъпих в стаята, после спрях. През

прозорците във всеки край на стаята нахлуваше лунната светлина, хвърляйки

достатъчно светлина, за да се видят изпотрошените мебели, разхвърляните документи и

кръвта по стените.

О, Боже, о, Боже...

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Лиандър не можеше да е мъртъв. Роан

нямаше да говори, ако беше. Шокът от смъртта на сродна душа често оставяше живия

партньор в състояние на кататония – нещо, което Бен на практика беше потвърдил,

когато говорехме за смъртта на неговата сродна душа.

Направих още няколко крачки напред и най-накрая видях Роан. Коленичеше

близо до остатъците от бюрото на Лиандър. Доказателство за това, че наистина е била

голяма битка. Но той се е борел с нещо по-силно, далеч по-бързо от него. Нещо, което

не се влияеше от нормалните правила за вампирите.

Беше загубил, но не беше мъртъв. Най-малкото това беше нещо, за което да се

заловим.

Приближих се и видях, че Роан прегръщаше нещо до гърдите си. Нещо бяло, но

пропито в червени петна. Петна, които миришеха доста като кръв.

Не, не, не, помислих си и си поех дълбок треперещ дъх, за да успокоя надигащия

се страх.

- Роан – казах. – Той не е мъртъв. Трябва да се махнем оттук и да го намерим.

Той най-накрая ме погледна. Сивите му очи бяха ококорени и шокирани,

изпълнени с болка, дълбока до душата му.

- Ранен е. Умира.

- Но не е мъртъв. – Насилих се гласът ми да бъде остър. Трябваше да пробия

през шока, болката и вината му; трябваше да го стимулирам да действа. – Ако

ситуацията беше обърната, Лиандър нямаше да стои и да прегръща окървавена тениска.

Ти си шибаният пазител. Започни да се държиш като такъв!

Той се изправи на крака и захвърли тениската към мен.



- Подуши това! Почувствай го! Това е неговата кръв на тениската. Неговият

страх! Каквото и да го е нападнало, не е можел да се оправи сам. А той е военно

обучаван. – Той прокара ръка през плътната си червена коса, после се извъртя. – Не бях

тук, Райли! Трябваше да бъда, а не бях.

Хванах тениската с една ръка. Кръвта беше лепкава на пипане, което показваше,

че не е много стара. А се усещаше и миризмата на пот и страх – имайки предвид, че не

знам Лиандър да го е страх от каквато и да е физическа заплаха.

Метнах тениската на един стол и казах:

- Няма време за самообвинения, Роан. Той е жив. Да започнем с това и да се

опитаме да го намерим.

- Не мога. – Думите бяха разкъсани от него. – Мога да почувствам, че е в беда,

знам, че е ранен, но не мога да почувствам къде е. Не е като при теб и мен.

- Значи ще го намерим по старомодния начин – чрез добрата старомодна

детективска работа.

- Как? Дори не знам кой или какво му е причинило това.

- Всъщност, знаем.

Той се извъртя и ме погледна, чистата ярост в очите му размекваше коленете ми.

Внимавай, Райли. В момента не мисли правилно и си търси нещо – или някой,

върху когото да си излезе гнева.

На мен ли го казваш. Вдигнах ръце – безполезен жест, ако наистина беше решил

да ме нападне.

- Един от случаите, които разследвам, включва нещо, което Куин ми каза, че е

бута – вампир без физическо тяло на дневна светлина.

- Какво общо има това с изчезването на Лиандър? – Гласът му беше равен и

студен, а очите му от наподобяващи човек, се бяха превърнали в нещо, което вижда

само смърт. Иска само смърт.

Погледът на пазител. Погледът на убиец.

Бях го виждала само няколко пъти и определено не съм очаквала да го видя

насочен към мен.

Повдигнах леко брадичка и срещнах предизвикателно погледа му. Вероятно не

беше най-умният ход при сблъсък с вълк на прага на лудостта, но не можех и да си

позволя да се предам. Ако усетеше или помиришеше някакъв вид слабост в сегашното

си положение, можеше да ме нападне.

- Не съм изцяло сигурна как точно е замесен Лиандър, но Арън Йънг –

въпросният бута – изглежда проследява и убива всички, които са били с него в десети

клас.

- И Лиандър е бил?

- Да. Предупредих го да внимава, Роан, но не смятах, че наистина е в опасност...

Не можах да продължа и така и не видях крушето. В единия момент стоях там в

следващия летях из стаята. Ударих се в стената с достатъчно сила, че да пробия дупка,

после се плъзнах на земята.



Усетих го да се движи: бясна сила, идваща право към мен. Борейки се със

звездите и нуждата да повърна, се извъртях встрани, счупих крака на стола до мен,

после замахнах с всичка сила.

Ударът го фрасна точно над лявото коляно. Чу се пукване, когато кракът на

стола се счупи, но силата на удара го строполи по гръб. Грабнах още един крак на стол,

избърсах кръвта, която беше започнала да тече от носа ми, и скочих върху него,

запречих ръцете му с колената си и набутах крака на стола под челюстта му.

- Кучка – промърмори той, очите му още блестяха яростно, а тялото му

пръхтеше като кон.

- Достатъчно – извиках и натиснах още малко с крака врата му. Той се бореше да

диша, но аз не отпуснах натиска. Той дори не ме виждаше. Не виждаше нищо и никой

друг освен лежащото тяло на Лиандър някъде.

- Роан, погледни ме. Това е глупаво – трябва да намерим Лиандър, не да се бием.

Той все още не слушаше, прекалено погълнат от скръбта, увила се около него.

Продължи да се бори, принуждавайки ме да стисна повече захвата на краката си, за да

мога да стоя върху него.

Кръв закапа от носа ми, падайки на лицето и устните му. Автоматично се облиза

и изведнъж движенията му спряха.

- Кървиш – каза, като студенината от очите му започна да изчезва.

- Е, чудя се защо ли? – Избърсах носа си с ръка. – Ще ме удариш ли още

веднъж? Или най-накрая приключи с малката си истерия и си готов да вършим нещо

полезно?

- Не исках да... – той спря. И двамата знаехме, че искаше. – Съжалявам.

- Така и трябва. – Захвърлих крака на стола встрани и се изправих. – Може би ще

искаш да смениш формата си. Мисля, че ти направих нещо на крака.

- Да – каза той, мигайки, докато се опитваше да се изправи. Смени формата си и

полежа там като вълк няколко секунди преди отново да стане човек. Изправи се на

крака и направи гримаса. – По-добре, но не супер.

Не можех да съжалявам за него. Може и да разбирах защо беше откачил, но това

не означаваше, че ще получи съчувствие. Особено когато челюстта ме болеше, а носът

ми кървеше.

- Всичко по реда си - казах. – Трябва да намерим старата училищна снимка,

която Лиандър щеше да ми даде, и да проверим всички имена от нея. Трябва да знаем

дали е отвлякъл само Лиандър, или и останалите.

- Долу на масичката за кафе е. – Той се завъртя и тръгна към стълбите. Гневът

още бълбукаше в него, плътен и силен, но поне сега си имаше посока. – Показваше ми я

преди да се скараме.

Последвах го долу.

- За какво, по дяволите, спорехте сега?

- Искаше да се нанесе у нас.

- Е?

Той погледна през рамо.



- Знаеше ли?

- Първо поиска разрешението ми. – Повдигнах ръка към челюстта си,

масажирайки я леко. Болеше ме да говоря, но поне нямах усещането, че нещо е

счупено. Може би е спрял крушето си в последния момент. – Не ми казвай, че за това

спорехте.

- Не знам дали съм готов за това.

- Ти никога не си готов за нещо, което той иска, Роан. – Поколебах се, после

добавих остро: - А сега може никога повече да не ти се наложи да се притесняваш за

това.

Той спря и се завъртя буйно.

- Това е нечестно...

- Не, това, което причиняваш на него, е нечестно. Той е сродната ти душа, Роан.

По дяволите, защо просто не започнеш да се отнасяш с него като с такъв?

- Заради това! Заради неща като това!

Погледнах го невярващо.

- Защо това, че е отвлечен, има нещо общо с връзката ви?

- Това е нещо, което може да му се случи. Аз съм пазител...

- Това е шибано извинение, Роан, и ти го знаеш.

- Как може да казваш това, когато загуби Келън по същата причина?

- Келън ме напусна, защото не искаше да стои у дома и да се чуди дали тази нощ

щеше да е нощта, в която няма да се прибера. Лиандър е приел тази вероятност и е

готов да живее с нея.

- Но аз не съм. Ако се обвържа с него, ако направим лунната церемония, и после

нещо се случи с мен, той умира. А аз не искам това. Не мога да живея с това.

- Смъртта невинаги е крайният резултат от лунното обвързване. – Въпреки че

нямах доказателство за това. Бен може и да беше преживял загубата на сродната си

душа, но те не са се клели в луната. Може би това беше разликата.

- Не ми пука. – Той се извъртя и тръгна надолу по стълбите. – Отказвам да

рискувам с пълно отдаване.

- Но той не те моли да рискуваш, Роан. Той иска просто да се нанесе да живее с

нас и да се превърне в част от семейството. Защо това да е много?

- Риск е...

- Животът сам по себе си е риск! Както доказва и залавянето на Лиандър от

сериен убиец.

Той измърмори нещо под носа си. Улових думите „кучка” и „абсурдно” и се

усмихнах.

- Тази кучка ще ти срита задника, ако не започнеш да се държиш по-

чувствително, когато стане въпрос за Лиандър.

Той изсумтя леко и влезе в хола, взе една стара снимка и я избута в моята

посока.



- Това е.

Взех снимката от него и се огледах.

- Къде е телефонът? Мобилният ми е в колата.

Той посочи наляво, после скръсти ръце и сбърчи ноздри.

- Защо Куин е тук?

- Защото получих емоционални удари от теб и ме тресеше ужасно и не можех да

карам. – Вдигнах телефона и набрах номера на Джак.

- Предполагам, трябва да съм благодарен, че не е минал през прага, иначе

задникът ми щеше да е история.

- Твърде си прав, че щеше да бъде така – изкоментира Куин спокойно от вратата.

– Прекалено стар си, за да се държиш като капризно дете.

- Исусе, първо сестра ми ме отсвирва, сега и любовникът й. – Той направи пауза.

– Как така вие двамата сте отново заедно? Кога се случи това?

- Не сме така заедно – каза Куин. – Поне не още.

Роан повдигна вежда и ме погледна.

- Странно, защото имаш този аромат навсякъде по теб, което някак си показва,

че сте били заедно.

- Правенето на секс не означава, че сме заедно. Означава, че сме похотливи –

отговорих, после казах, когато Джак вдигна телефона: - Шефе, имаме проблеми.

- Сал ми каза. Добре ли сте вие с Роан?

- Да, преживяхме сблъсъка. Роан сега мисли малко по-ясно.

Погледнах го, докато го казвах. Той направи гримаса и прокара ръка през косата

си. Тялото му още беше напрегнато, а миризмата на гнева и разочарованието му

изпълваше въздуха. Контролираше се, но само това.

- Ами Лиандър?

- Липсва. Мисля, че може Арън Йънг да го е хванал.

- Защо? Каква е връзката му с останалите мъже, които Йънг уби?

- Доколкото мога да видя, единствената връзка между всички тях е фактът, че

всички са карали десети клас в същото училище като Йънг. Не е много.

- За извратените умове, често е. Какво ви трябва?

- Трябва ми проследяване на ван и няколко имена. Лиандър още не е мъртъв, но

по-скоро е бил отвлечен, отколкото убит направо. Йънг знае, че сме по петите му, така

че може да е тръгнал и за останалите. Може би е планирал голямо парти с убийства.

- Възможно е. Кажи ми подробностите.

Прочетох имената, после добавих номера, който самохвалкото ми беше дал.

- Отивам към Вини. Тя го вкуси, така че съм сигурна, че знае повече, отколкото

казва. Мисля, че е въпрос на време да си каже.



- Бъди внимателна – предупреди ме той. – Емоционалните вампири не трябва да

те докоснат, за да пият емоции от теб. Ако искат, тя и шайката й могат да пият от

разстояние.

- Няма да иска да опитва от Роан точно сега. Повярвай ми.

- Мога да си представя. – Гласът му беше сух. – Сигурна ли си, че двамата сте

невредими?

- Можем да вървим, да ходим и със сигурност можем да метнем кроше или две.

Добре сме.

- Хубаво. Ще се свържа с вас веднага, щом получа информация.

- Мерси, шефе.

Затворих.

- Е, кой е този Вини? – попита Роан.

- Емо вампир, който има лагер в една от изоставените сгради. Споменах я преди,

не помниш ли?

- Не. – Той се намръщи. – Кога?

- След премиерата – когато с Лиандър се върнахте пияни.

По лицето му премина тъмнина и си пое дълбоко дъх, треперейки.

- Да, спомням си. Да идем да видим тази Вини, за да има следващ път.

Прегърнах го и ръцете му се увиха около талията ми, опирайки се леко на мен.

Можех да помириша страха върху него, болката. Усещах треперещите му крайници,

смес от гняв и нужда да удря, да нарани отговорните за това.

Вини по-добре да не пробва нищо на брат ми.

Отдръпнах се.

- Куин ще кара, в случай, че получиш още удари от Лиандър.

Той кимна и отново прокара ръка през косата си.

- Доста тихо стана на този фронт.

- Той е добре, Роан. Щеше да разбереш, ако не е така. – Обърнах се и се запътих

към вратата, за да не види притеснението в очите ми. Това, че не получаваше никакви

сигнали от Лиандър, не беше добре.

Означаваше, че той отслабва, че връзката между тях се разпада.

Можеше да умре. Господи, съдба или каквото друго е там горе и гледа, - моля

те, не позволявай да умре.

Куин вече не беше на вратата. Тръгнах надолу по улицата, следвайки миризмата

му, и чух двигател да се запалва. Колата на Роан, не тази на Куин. В колата на брат ми

имаше повече място.

Куин излезе от мястото за паркиране и спря, за да се качим.

- Накъде? – попита, поглеждайки ме, докато се качвах отпред. Очите му

блестяха от гняв и загриженост, и само лек намек за глад. Може и да се беше хранил от

мен по-рано, но миризмата на кръв беше върху мен и събуждаше вампирските му

сетива.



Казах му адреса, после избърсах още течаща кръв от носа ми.

- Съжалявам – казах, когато можех.

Той сви рамене и даде на скорост, тръгна толкова бързо, че гумите изсвистяха.

- Достатъчно стар съм, за да контролирам глада си, Райли. А и няма чак толкова

кръв. – Той погледна в страничното огледало. – Въпреки че заслужава да има.

- Пробвай да загубиш някой, когото обичаш, и виж как ще реагираш – сопна се

Роан.

- Пробвал съм. И хора са умирали заради това. Обаче мисълта ми е, че Лиандър

не е мъртъв и ти трябва да спреш да се държиш сякаш е.

- Да му се не види, трябваше ли да го водиш и него?

При цялото раздразнение в гласа на Роан, внимателното изказване на Куин

изглежда имаше ефект. Мирисът на страх се оттегли леко, на негово място се появи

гняв и заплаха. Да се надяваме, че това щеше да е достатъчно да го прекара през

следващите няколко часа.

Да се надяваме, че тези няколко часа няма да съдържат смърт. Поне не смъртта

на Лиандър.

Движехме се през тъмните улички с ужасно висока скорост, острите рефлекси на

Куин ни прекарваха през червени светофари и задръствания.

Пред погледите ни се появиха очуканите страни на старата сграда. Тук-там се

мяркаха светлинки, но по-голямата част от сградата беше тъмна. На последния етаж

нямаше светлини. Но пък стаята на Вини беше цялата в тежко кадифе и беше

нетипично да се види светлина така или иначе.

Куин спря пред главните врати. Излязохме от колата, въздухът се изпълни с

миризмата на вампири, преситена и плътна.

- Има доста от тях тук – каза Куин, отвращение докосваше лицето му.

- Най-малко четирийсет – коментирах.

- Как, по дяволите, може един вампир да контролира толкова много? – попита

Роан невярващо.

- Тя не е кръвен вампир. – Влязох през една от предните врати. Чуха се стъпки и

лек страх докосна въздуха. Погледнах Куин и започнах да се катеря. – Защо се

оттеглят? Не го направиха миналия път, когато бях тук.

Усмивката ми беше решителна и мрачна.

- Последният път, като си била тук, не си била придружавана от един от старите.

- Могат да разберат какво си?

- Не. Аз им казвам какво съм. Довери ми се, в гнездо с емоционални вампири,

винаги е по-добре да ги предупредиш какви неприятности ще си имат, ако пробват

номерата си.

Роан се намръщи.

- И какви точно трикове използват емоционалните вампирите, които да са

различни от другите вампири?

Куин го погледна.



- Те се хранят с емоции. Поради това е в тяхна полза да усилват емоциите,

където е необходимо.

- А. – Роан обмисли това за момент, после каза: - Значи гневът и страхът ми за

Лиандър са нещо, с което тя може да си играе?

- Най-вероятно. Ако не вземе под внимание предупреждението.

Погледнах към него.

- Това предупреждение телепатично ли върви?

Той кимна.

- И емоционално. Аз съм емпат, не забравяй.

Също така беше нещо съвсем друго – нещо, което не беше просто вампир.

Въпреки че майка му е била човек, баща му е от раса, позната само като свещениците

от Аед – същества, които са повече енергия, отколкото плът, и които според хората,

които са ги виждали, са високи, златни и с крила. Всъщност са расата, която очевидно е

поставила началото на легендите за ангелите. Не знаех много повече за това, но имах

подозрението, че уменията от баща му също имаха участие.

В крайна сметка Вини не изглеждаше типът, който ще се изплаши от

присъствието на стар вампир – но стар вампир, който е и нещо, което сега е само мит?

Да, това определено би разклатило самоуверения й свят.

Достигнахме последния етаж. Друго момиче пазеше вратата, но както и

предното, беше облечена нормално и имаше подозрителна изпъкналост на дясното

бедро. За разлика от предишната, това момиче изглеждаше притеснено.

- Тук сме да видим Вини – казах, спирайки на малко по-малко от стъпка пред

нея. Ароматът й беше портокалов, но под него пробягваше страх.

Не от мен, не и от Роан. А от Куин.

Тя облиза устни и каза:

- Вини е заета...

- Ако Вини не иска разбита врата, по-добре я отвори – казах.

Погледът й стана черен за момент, после каза с глас, няколко октави по-нисък от

преди миг:

- Старият остава отвън.

- Старият ще разкъса това място на парчета, ако не отвориш тази врата,

Винсента. – Въпреки че гласът на Куин още беше кротък, под него имаше намек за

стомана, който предупреждаваше всички с усещания.

Вини имаше усещания.

Охранителката отстъпи и отвори вратата. Куин подаде ръка и каза:

- Дай ми оръжието.

Нотка на заповедност имаше в гласа му и момичето се подчини без да пита.

Куин прибра оръжието, после махна към нас.

Роан мина първи през вратата. Последвах го, погледът ми минаваше по

кадифените пищни завеси, после се спря на Вини в далечния край на стаята. Както и

преди, седеше обградена от няколко тийнейджъри, но за разлика от преди,



напрежението им беше нещо, което можех да усетя. Нямаше галене, замрежени

погледи и скришни усмивки.

Колко оръжия имаха скрити под дрехите си? Както подозирах, доста.

- Не одобрявам в дома ми да бъде нахлувано така – каза Вини с глас, леден като

изражението й. Погледът й почти не се спря на мен или Роан, беше концентриран върху

мъжа, който вървеше зад мен. – Извън обичаите на вампирите е, както добре знаеш,

стари.

- Вампирските обичаи са регулируеми в зависимост от обстоятелствата –

отговори Куин сухо. – Факт, който ще научиш, ако живееш достатъчно дълго. Което в

настоящия момент е съмнително.

Въздухът се изпълни от внезапното мърморене и гневът на много различни

умове изпълни сетивата ми.

- Това заплаха ли е, вампире? – Гласът й беше мек. Смъртоносен.

Куин само се усмихна.

- Просто факт, Винсента. Обаче не те заплашвам, трябва да се страхуваш от това

малко трио. Въпреки че мога да те заплаша, ако желаеш.

Погледът й прескочи по Роан и мен, привидни подминавайки Куин за момент.

- Защо си тук непоканена, вълчице? Хвана ли копелето, което уби Иван?

- Не, но ще го направя. Защото ти ще ни кажеш всичко, което знаеш за него.

Тя се усмихна и се облегна на ложата си.

- Знаеш цената за информацията.

Не получих възможност да отговоря. Роан пристъпи напред, уви ръка около

бледия й врат, после я изтегли от леглото и във въздуха.

Вампирите зад нея се замъглиха в движенията си, някои се навеждаха над

кожения диван, други вадеха оръжията си.

Аз не помръднах. Нямаше нужда.

Роан просто отблъсна двамата, които го нападнаха, после захвърли висящата

Вини в тяхната посока.

- Стреляйте и тя умира. Мръднете и тя умира.

- Не можеш... – гласът на Вини беше дрезгав и въпреки че вампирите нямаха

нужда да дишат, лицето й придоби интересен оттенък на червеното.

- О, мога – каза Роан със спокоен леден глас. Гласът на убиец, не на брат ми. –

Ние, пазителите, имаме властта да убиваме вредителите на място. Въпросът, на който

трябва да се отговори сега, е дали си вредител, или не си.

- Не мога... – Тя спря, борейки се за въздух, като риба на сухо.

Погледнах към Куин и отворих връзката между нас. Преструва ли се?

забавлението му премина по физическата линия. По дяволите, да. С това изпълнение

може да спечели Оскар.

Един от вампирите се размърда леко. По връзката ни се плъзна енергия, леко ехо

на силата, която Куин беше запратил по посока на хлапето, което помръдна.



- Спри – каза той със стоманен глас. Хлапето замръзна и погледът му се ококори.

Както и внезапно този на господарката му.

- И хвърли оръжието – продължи Куин. – Всички, хвърлете оръжията.

Оръжията изтракаха на пода. Всяко хлапе имаше най-малко по две.

- Ритнете ги под ложата, далеч от досега ви.

Направиха го. Погледнах Вини. За първи път в очите й имаше страх.

- Готова ли си да бъдеш от помощ, а не пречка? – попита Роан меко.

Тя кимна. Роан я снижи до земята и разхлаби хватката си около врата й.

- Сега бъди добра и отговори на въпросите на Райли.

Вини облиза устни, после каза:

- Какво искаш да знаеш?

- Защо Арън Йънг отвлича и убива онези, които са карали десети клас заедно с

него?

- Както ти казах и преди, търси отмъщение за смъртта си.

- Обаче защо сега? Защо не веднага след смъртта си?

- Защото досега не можеше да се измъкне.

Значи е бил държан за затворник от родителите си.

- Как се е измъкнал?

- Майка му беше болна. Сърцето или нещо такова. Тя го освободи.

И после е умряла и той я е погребал, а не я е оставил да гние, където е лежала.

Предполагам, че дори злите бута имат слабо място.

- Кажи ми къде е той.

- Дадох ти адреса...

- Един адрес – прекъснах я остро. – Вампирите с намерение за действие имат

повече от една дупка за криене.

Бях научила това по трудния начин.

През очите й заблестя леко развеселение.

- Това е вярно. Обаче не мога да ти дам тази информация, тъй като не

разполагам с нея.

По дяволите. Толкова се надявах Вини да ни даде лесно отговорите, но

предполагам трябваше да знам по-добре. Съдбата никога не ми даваше нещата по

лесния начин.

- Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш за него? Нещо, което да може да

ни помогне да го намерим?

Тя ме огледа за момент, после каза:

- Пробвай в дома му. В мислите му вкусих спомени за него.

- Имаме хора там. Него го няма.



- Кой дом обаче? Не говоря за дома след смъртта му, а този, в който е живял.

Мястото, на което всичко е започнало.

Бийчъурт. Но как ще закара толкова хора там, камо ли да ги държи вързани?

Бийчъурт беше на три часа път от Мелбърн. На училищната снимка бяха осемнайсет

тийнейджъри, което означава, че в списъка на Арън можеше да има още петнайсет.

Това са доста хора за проследяване. Много хора за контролиране.

После си спомних регистрационния номер, който взех от Рон Калден. Йънг

имаше ван, а той със сигурност можеше да превози количество хора.

- Пусни я, Роан.


- Всичко, което искахме, ли получихме?

- Така мисля.

Той я освободи и отстъпи назад. Вини се върна в сигурния си стол, но вампирите

й не помръднаха, за да я утешат или да я докоснат. Куин още ги държеше неподвижни.

Страшното беше, че дори не изглеждаше да влага усилия.

- Вече не сте добре дошли тук – каза Вини, погледът й ни обхождаше гневно. –

Моля да напуснете.

Обърнах се и последвах Роан и Куин към вратата. Но когато я приближих, Вини

добави:

- Можех да бъда силен съюзник, Райли. Срамота е, че избра другия път.

Обърнах се да я погледна.

- Пила съм вино с древни вампири и тъмни богове. Млад емоционален вампир е

доста надолу в стълбичката с неща, от които се страхувам.

Усмихна се студено.

- Хубаво е да знаеш, че дори пазителите разбират грешно нещата.

- О, много неща съм сбъркала, но има нещо, което трябва да помниш. – Срещнах

студения й поглед с моя и видях нещо да проблясва в дълбините й. Не можех да кажа

какво беше, но не беше страх. Този мирис не присъстваше в нито един момент, въпреки

че страхът беше в очите й. Което ме караше да се чудя дали това не беше нищо повече

от игра. – Винаги повалям враговете си, Вини. И може да искаш да обмислиш дали

наистина искаш да ми бъдеш такава.

Казах това, обърнах се и излязох от вратата.



Глава десета Превод: sp_gc_


- Това бе заплаха, от която дори Джак щеше да е горд – из коментира Роан,

когато се качихме отново в колата му. – Изглежда, че от теб ще излезе добър пазител.

- Захапи го, братко.

Дори не исках и да си представям да подкрепям думите си с действия, ако

Вини решеше да не създава проблеми.

- Накъде сега? – Попита Куин, когато запали колата и потегли.

- Бийчуърд, очевидно – каза Роан и ме погледна. – Ако вярваш, че това, което

тя каза е истина.

- Вярвам. Искаш ли да звъннем на Джак и да видим дали мое да ни даде адрес?

И да попитаме дали е имал късмет с имената от снимката на Лиандър. Ще се обадя на

кравата и ще видя дали може да ми свърже с мъжът, който е бил ченгето там.

- Знаеш ли, - каза разговорчиво Куин - за жена, която не иска да е пазител, със

сигурност се занимаваш с много тип-пазител-организации.

- И ти можеш да го захапеш, вампире.

- О, вече съм го правил и на вкус е божествено.

Усмивка се появи на устните ми.

- Защо не се концентрираш върху карането, особено когато се движим с такава

скорост?

- Но аз съм стар и с възрастта идва и многостранността. Сега мога да правя две

неща наведнъж. Вярвам, че го демонстрирах по-рано тази вечер. – Той повдигна вежда

и ме погледна. – Наслади му се, нали?


- Секс? Вампирски ухапвания? Да и за двете.

- Знаеш какво имам на предвид.

Въздъхнах.

- Да. все още има линии, които няма да премина, но не мога да не върша тази

работа вече. страхувам се че тръпката от преследването е силно пристрастяваща.

- О, да – каза нежно Куин. – Може да бъде много пристрастяващо.

Странната нотка в това му не убягна на вниманието ми.

- Някога в миналото си бил ченге?

- Бях казадор.


- А това е?

- Казадорите са действащите органи на вампирите. Те бяха полицията на

вампирския свят за старите много преди Директората да се появи.

- Чувал съм приказки за тях – каза Роан с долепен до ухото телефон. – От това,

което съм разбрал, знам, че не всички са били на страната на ангелите.



- За нещастие това е истина – Куин леко сви рамене. – Трудно е да не се

пристрастиш към убиването, вместо към преследването, ако го правиш дълго време.

Особено ако си вампир. За това сега казадорите са наемани за не повече от няколко

десетилетия. Така рисковете от пристрастяване са много по-малки.

Значи все пак ги имаше? Това означаваше, че навън имаше много по-лоши

психопати от тези, с които се занимаваше Директората. Това бе страшна мисъл.

Дори и да работят само за няколко десетилетия, няма ли копнежът за убиване

все пак да се превърне в проблем .

- Вампирите се учат да контролират тъмните си желани много скоро след

преобразяването си. Обикновено отнема много време – и кръвопролитие – за да

загърбят това обучение.

Огледах го за момент, виждайки тъмнината зад спокойното му изражение.

Виждах тъгата. Някога можеше да ме притесни да знам какво изпитва, но не и сега.

Може би съм пораснала. Може би оценявах по-добре дарбите и интуициите си.

Въпреки всичко, дори и да ме задържаха на тази работа, те също ми помагаха и да

оцелея.

- Кого си убил?

Той не срещна погледа ми.

- Някой, който не заслужаваше да умре. – Поколеба си преди да добави: -

Някой, когото обичах.

- Значи тя не е била целта?

- Не. Бе приятелка с някого, чиято къща беше предназначена за почистване. –

Той ме погледна и празнотата в очите му ме убеди, че почистването е било пълно –

всеки мъх, жена и дете. – Тя беше в къщата, когато отидох да си изпълня задълженията.

Дори не я видях и не разбрах какво съм направил до след това.

- Тогава ли се отказа да си казадор?

Той кимна.

- Когато мъглата от убийствата се разнесе, там бях аз, покрит с кръвта й и с

пречупеното й тяло в краката си. – В тъмния му поглед открих спомени за болката,

която още не бе отминала, въпреки че подозирах, че това се е случило преди много

време. – Заклех се никога повече да не убивам по нечие нареждане. Това е клетва, на

която съм удържал и до днес.

Което не казваше, че все пак не е убивал. Виждала съм го да го прави повече

от веднъж, въпреки това събитие той имаше история свързана с трупове. Все пак бе

стар вампир, а те не са светци.

Дори и тези, които произлизаха от ангели.

- Колко дълго беше казадор?

- Двеста години – нещастна усмивка се появи на устните му. – Бях много добър

в това.

- След двеста години не очакваш нищо по-различно от експерт. – Поколебах се

преди да питам: - И преди колко време беше това?

- Бях на малко над триста, когато започнах.



Значи беше напуснал преди повече от седемстотин години.

- Тогава триста години са били прилична възраст за вампир да се върне назад

във времето, нали?

- Винаги е имало по-стари, но да, миналото бе доста кърваво и трудно за

оцеляване. – Той направи лека гримаса. – Хората може и да не са били толкова

многобройни, но имаха много повече суеверия и традиции да убиват всичко непознато.

- Тогава защо старите не бяха казадори? Щях да реша, че колкото по-стар е

вампирът, толкова по-добър казадор е.

- Истина. Но колкото си по-стар, толкова повече оценяваш годините и живота

си. – Усмивката му си възвърна малко от топлината и развеселеност набръчка

ъгълчетата на очите му. – Като всички Холивудски и литературни митове и този че

вампирите оплакват това, което са или че съжаляват за дългото си съществуване няма

почти нищо общо с истината.

- И все пак трябва да има някои, които се самоубиват, защото във всеки мит се

крие зрънце истина.

Дори и зад най-лошите митове за върколаци стоеше капка истина. Освен това,

той самият повярва, че стар приятел е излязъл на слънце, заради страшно объркала се

любовна афера.

Естествено, оказа се, че това е измислица, разпространена от луд, който събира

армия от клонинги, но защо би повярвал ако не се е случвало преди?

- Наистина се случва, но рядко. – Погледна ме с нарастваща топлина в очите. –

И преди да попиташ, не, никога не съм обичал някого толкова много. Дори и да съм,

съмнявам се, че щеше да предизвика нещо такова.

- Защото никога не се отдаваш напълно на един човек?

- Защото обичам живота прекалено много. – Погледна ме развеселено. – И ти

си точният човек, който да говори за пълното отдаване на един човек.

- Хей, аз опитах. Не е моя вината, че не се получи. – Не е мая вината, че той

имаш непосилни за мен изисквания – дори и да бяха възможни. – Освен това, ще се

отдам, когато сродната ми душа реши да се появи. Дотогава ще се занасям, както сега.

- Добре – каза Роан от задната седалка. – Достатъчно приказки. Джак каза, че

осем от имената са изчезнали в последните шест часа. Имало е свидетели на две от

отвличанията и двамата са описали нападателя като Арън Янг. Един от тях е дал и

описание на превозното средство – бял ван, който съвпада с номера, който по-рано си

помолила Джак да проследи. Джак със сигурност се опитва да хакне сателитите, за да

го проследи.

Обърнах се за да го погледна.

- Значи осемте със сигурност са отвлечени, а не убити.

- Да – очите на Хоуп бяха светнали. – И имаме адрес на къща в Бийчуърд, в

която е живял. Както изглежда е извън града.

- Няма ли индикации за истинския собственик и дали е населена? – попита

Куин.

- Явно истинският собственик няма връзка с Янг. питал е да звънне на

регистрирания номер, но никой не отговаря.



- Както и да е, Янг няма да е там все още. – Все пак беше взел Лиандър преди

по-малко от час. – Освен това няма гаранция, че отива натам.

- По добре да се надяваме така, защото иначе Лиандър е мъртвец.

- Дай му повече точки от това – каза меко Куин. – Той е боец и има за какво да

се бие. За теб.

Роан се изсмя подигравателно.

- Може и да е решил друго след глупавото ми поведение тази вечер.

- Ако имаш късмет, ще имаш шанса да го поправиш. – Погледнах го тъмно и

добавих: - И по-добре да го направиш.

Въпреки това усмивката му бе изморена.

- Както казва това старо клише – не знаеш какво имаш, докато почти не го

изгубиш.

- Увери се, че ще кажеш това на Лиандър, когато най-накрая го спасим.

- Това смятам да направя, вярвай ми.

Изпусна въздух, което не изглеждаше да помага за разпускането на

напрежението в тялото му.

Устоях на подтика да кажа „По-добре да го направиш” и попитах:

- Предполагам, че Джак не е намерил файловете за изчезването на Янг.

Роан меко изсумтя.

- Очевидно е стандартна процедура за един регионален офицер да изчиства

компютърните файлове след двайсет години. Имат хартиено копие, но още не мога да

го открия.

- Тогава направо можем да отидем при източника. – Извадих телефона от

джоба си и натиснах бутона за да се обадя в Директората. – Джак има ли друга

информация за къщата, в която е живеел Янг.

- Преглежда документите на съвета за одобряване на къщи.Ще ни каже ако

открие местоположение или строително планове.

- Какво мога на направя за теб, Райли? – Попита Сал.

Набутах телефона до ухото си и казах:

- Трябва да се свържа с Джери Мейбери. Той е бил местният шериф на

Бийчуърд. Пенсионирал се е, но явно още живее там.

- Задръж и ще видя какво мога да направя.

Остави ме на изчакване и ме връхлетя малка асансьорна музика. Потреперих и

отдръпнах телефона от ухото си.

- Как ще ни помогне ченгето? – Попита Роан.

Погледнах покрай него.

- Той е бил на длъжност, когато Арън Янг изчезна. Може да ни каже малко

повече от това, което е в доклада и документите.

Сал отново се появи онлайн.



- Добре. Открих адрес и телефонен номер. Искате ли ги сега?

- Да. Благодаря ти Сал.

- Задръжте тогава.

Отново бях на изчакване, имаше цъкане и телефонът звънеше.

И звънеше.

Хайде, хайде, помислих си, след това погледнах към часовника и осъзнах, че

всъщност звъня в много неблагоприятен час. Горкият човек вероятно бе на топло в

леглото си.

Евентуално, груб глас каза:

- Ало!

- Бивш сержант Джери Мейбери ли е, от полицейския участък на Бийчуърд?

- Да, аз съм.

- Господин Мейбери, аз съм Райли Дженсън от Директората. Разследваме

няколко убийства, които изглежда са свързани с ваш стар случай и се чудех дали ще

може да ми помогнете с някои детайли.

- Ще опитам, но паметта ми вече не е толкова добра, колкото преди. – Той се

поколеба. – Директората, а? Кой раздел?

- Раздел Пазители, господин Мейбери.

- Все още ли е отговорен Мартин Бас?

Усмихнах се. Нямаше нищо нередно с ума н този човек. Нито с паметта му,

предполагах.

- Господине, няма Мартин Бас в отдел Пазители. Джак Пърнел е на чело през

последните осем години.

- А, да – тонът му омекна малко. – За кой случай говорим?

- Изчезването на Арън Янг.

-Аха. Този беше доста странен.

- По какъв начин, господин Мейбери?

- Имахме следи от въжета по един клон на дърво, имахме кървави пръски,

които смятахме, че са на жертвата и бяхме сигурни, че е мъртъв. Но така и не открихме

тялото и нито едно от хлапетата не проговори.

- Но мислите, че са знаели нещо?

-О, да. Половината от тях пиеха или вземаха наркотици със седмици след

изчезването на Янг.

- За колко хлапета говорим?

- Седем. Бяха деца с добри сърца, но малко диви. Насъскваха се един срещу

друг, когато бяха в големи групи.

И тогава се бяха случили много лоши неща. Натискът на погледите може да е

много силно нещо, особено ако си тийнейджър, който се опитва да се впише. Както

подозирах, Янг може и да е бил.



- Какво мислите, че се е случило?

- Най-вероятно объркало се посвещение. По това време имахме проблем с

бандите – повечето от хлапетата бяха в такива, освен няколко от вълчите клубове. Тези

седем бяха най-свадливите от тях.

- Значи посвещенията също бяха често срещани?

- И още как! Обикновено бе нещо просто като крадене на улична табела,

навиране на глави в тоалетната и пускане на сифона, но хората на Харви вярваха в

тестването на силата и от дадеността на ново въведените.

- Как?

- Имаше едно хлапе, което си беше разбило главата с камък. Явно му бяха

казали да го държи над главата си за няколко часа, започвайки по пладне, по средата на

лятата.

- Изглежда са били очарователни. – И ако това е просто според техните

стандарт, не беше трудно да си представя още тестове – опасни задачи. – Кой е този

Харви, който споменахте?

- Той беше водача на бандата. Истински орех, с гадна жилка, което си личеше

от километри.

- Какво се случи с него?

Беше открит в храст, не много далеч от мястото, където Арън Янг бе видян за

последно. Когато тялото му бе открито, вече беше мъртъв от няколко дни и животните

го бяха докопали. Вътрешностите му бяха изядени.

Тръпка премина през мен. Бута се хранеха с вътрешностите на мъртвите и не

изглеждаше като случайност водачът на бандата да бъде открит по този начин. Но защо

не е убил Дени тогава? Или Иван? Или дори Чери Барнс. Защо да чака досега?

- Какво каза съдебният следовател?

- Имаше голяма контузия отстрани на главата му, нямаше следи от борба или

други наранявания. Съдебният следовател каза, че сигурно се е подхлъзнал и си е

спукал главата и е загинал от кръвозагуба.

Бях готова да заложа, че кръвозагубата му се дължи повече на това, че

вътрешностите му са били изхрупани, отколкото на пукната глава.

- Час на смъртта?

- Около десет, плюс минус един час.

Бута се показваха на слънце, така че не беше извън областта на възможното

Янг да стои зад смъртта на Халви.

- Колко след смъртта на Харви родителите на Янг се изнесоха от града?

- Не мислиш, че са били замесени, нали?

- Не. Просто съм любопитна.

Той замълча и на фона изсвири чайник.

Нямаше и седмица след това, когато къщата им бе обявена за продан. Между

другото ние ги разпитвахме, преди да получим доклада на съдебния следовател. И

двамата имаха стабилни алибита за деня на смъртта.



Не се и съмнявах в това. Залагах, че синът им е този без алиби.

Те ли бяха отговорни за спирането на яростта на Янг още преди дори да е

започнала? Той ли беше причината за внезапното им решение да се преместят?

- Къде точно беше открито тялото на Харви? Може да се наложи да отидем там

и да огледаме района.

- Нищо не сме пропуснали – гласът му доби лека острота.

- Не казвам че сте, господин Мейбери. Просто имаме ново доказателство за

изчезването на Янг и може да го разберем по-добре, когато видим района.

- О – каза, звучейки успокоено. – Беше открит в Историческия Парк, близа да

мястото, където се събираше бандата. Беше чисто и оградено от гранит и черни

кипариси, което го караше да изглежда като природен амфитеатър.

- Не може ли да ми дадете неща по-конкретно?

- Беше след сградата на стария магазин за барут, долу близо до Спринг Грийк.

Ще разберете когато го видите.

Чудесно. Можеше да се лутаме с часове. Които нямахме.

- Значи само това можете да ни кажете за случая? Някакви странни

подробности, които не са отбелязани в доклада, но инстинктите са подсказвали, че са

свързани.

Той се поколеба.

- Ами, имаше две хлапета, за които можех да се закълна, че са свидетели…

Свидетели. Внезапно пъзелът започна да се подрежда.

- Да не би да са Джейк Краудън и Иван Ланг?

- Същите. Като вълчите клубове и те имаха склонността да са самотници, но

редовно се промъкваха да шпионират бандите. Краудън ми изпращаше снимки от

време на време, които бяха полезни, когато разследвахме престъпления с

непълнолетни.

- Да ти е изпращал нещо за Янг?

- Не, но на следващия ден обяви камерата си за изчезнала и окото му бе

насинено. Иван също изглеждаше зле.

- Но така и не са проговорили?

- Отказваха. Обаче Краудън много скоро започна да пие.

- А Чери Барнс?


- Тази беше голяма беда.

- В какъв смисъл?

- Тя беше гаджето на Харви и много дразнеща. Харви постоянно се биеше

заради нея.

И тя бе пораснала за да се превърне в желана Проститутка. Странно

подходящо.



- Благодаря за помощта, господин Мейбери.

Той отново изсумтя.

- Бих оценил едно обаждане, ако откриете какво се е случила с Янг.

- Ще се обадим, господин Мейбери – казах и затворих.

- Нещо? – Попита Роан.

- Може би. – Натъпках телефона обратно в джоба си и повторих, това, което

Мейбери ми каза. – Мисля, че Янг по-скоро би се върнал към мястото на смъртта си,

отколкото към това на местоживеене.

- Най-вероятни ще си мисли, че е по-безопасно – из коментира Куин. – Все

пак знае, че Директората е по следите му и че можем да проследим домашния му адрес.

Но откриването на мястото на смъртта му, двайсет години след случилата се, е съвсем

различно нещо.

- Все още не мога да разбера защо прави всичко това точно сега – каза Роан. –

Защо не е довършил и другите, когато го е направил и с Харви.

- Предполагам, че родителите му са открили какво прави и са го спрели.

Държали са го заключен с години, помниш ли?

- Да се заключен в стая, пълна със сребро, няма и да превърне изгледите ми в

на светец – коментира Куин.

- Не – отново погледнах към часовника. – Трябва да сме там преди изгрев за да

имаме шанс да убием копелето. Колко бързо може да е движи това бебче?

- Нека разберем – каза Куин, натискайки здраво ускорителя.

Колата потегли с гърлен рев.

- Това не е спортна кола, – отбеляза сухо Роан – затова внимавай с друсането,

когато минеш сто и двайсет. Може да ти излязат отново раменете.

- Със сто и двайсет няма да стигнем в Бийчуърд преди изгрев, нали? –

Попитах.

- Не.

- Тогава не си притеснявай за друсането и накарай тази ръждива клопка да се

движи.

Куин ме погледна, веселие се плъзгаше по устните му, а по тъмните му очи –

блясък. Хормоните ми заиграха малък щастлив танц, но ги прибрах обратно и им казах

да се държат прилично. Сега не беше моментът.

- Вашето желание е заповед за мен.

Роан изсумтя.

- Денят, в който повярваме в това, ще е денят, в който умрем.

- Кой поиска мнение от галерията за фъстъци?

- Никой – сопна се Роан. – Затова млъкни и карай, приятелю.

За разлика, Куин направи точна каквото му бе казано.

Може би все още имаше надежда за него.



Червени лъчи светлина пробиваха през небето, по времето, когато Куин спря

колата отстрани на старите каменните стени, които ограждаха сградата на стария

магазин за барут на Бийчуърд.

Слязох от колата и подуших въздуха, ноздрите ми пламнаха, когато различих

ароматите. Залязващият въздух съдържаше хлад, който беше като лед, но под

движещите се миризми на евкалипт, земя и водна свежест.

И под всичко това се загатваше за страх.

Страх, плътен и силен, идващ от повече от един източник.

Там имаше живи хора. Да се надяваме, че Лиандър е един от тях. Грабнах

телефона си и набрах Директората, казвайки на кравата да извика линейка или друга

медицинска помощ наблизо.

- Чувам сърдечни пулсове – меко каза Куин, когато мина покрай предницата на

колата. – Трудно ми е да определя точно колко.

- Но със сигурност са повече от един – обади се Роан, затваряйки леко вратата

на колата. – И това са добри новини за някои от нас, които се нуждаят от това.

Леко стиснах ръцете му.

- Как ще атакуваме това? – Погледнах към Куин. – И как ще убием нещо, което

е на само невидимо, ами и непобедимо на дневна светлина?

Куин хвърли поглед към червеното небе.

- Имаме около половин час преди слънцето наистина да изгрее. Трябва да го

нападнем преди това или ще сме принудени да изчакаме до следващата нощ.

- Точно сега чакането не присъства в плановете ми – каза Роан плоско. –

Заедно ли ще атакуваме или поотделно.

- Заедно – казах. – Виждала съм го да се бие. Бърз е и е силен, да не говорим и

за това, че е бил заключен с години.

- Лудостта често дава сили. – Куин погледна към Роан. – Ще открия и предпазя

Лиандър и другите заложници. Ще оставя убийствата на вас. Вие сте тук официално, а

аз не.

А и Джак понякога става много кисел, когато се замесват цивилни в случаи –

освен, разбира се, ако не се замесят сами. Погледнах към брат си.

- Не предполагам, че имаш арсенал в багажника си?

Той направи гримаса.

- Не. Преместих пистолетите и ги заключих преди да закарам колата на

автомивка.

Подчинение на правилата, както обикновено. От друга страна аз никога не бих

закарала колата на автомивката, но оставете това на Джак и неговите правила за

безопасно складиране на оръжия, докато не е на работа. Това без съмнение щеше да ме

вкара в беда някой ден, но този ден, определено ще е весел.

- Значи нямаш никакви оръжия.

- Имаш няколко кола.



Погледнах към Куин.

- Ще проработят ли?

- Ако го намушкаш докато е невидим, ще проработят.

- Тогава ще са коловете – каза Роан.

Той отиде до багажника и ги донесе, тогава ми подаде две от тях и сви лакът.

- Да вървим.

Сивите му очи изглеждаха сиви и мъртви. Очите на ловеца. Очите на убиеца.

Погледнах към Куин. Той ме дари с усмивка, която е смесица от увереност и

желание, което ме разтопи в полутъмнина. Включих на инфрачервено и го гледах как

тича към редица от дървета.

Докато не чувах сърдечни ритми като него и Куин, все още бях вълк и

ароматите на пот, кръв и страх, които се носеха из въздуха, не можеха да бъдат

сбъркани. И ставаха по-силни.

Докато гранитната голота увеличаваше броя си и евкалиптът отстъпваше на

черния кипарис, Роан направи почивка, сочейки надясно с цялата си ръка. Кимнах, но

се чудих дали Янг действително щеше да ни даде толкова време. Все пак беше вампир

и можеше да долавя сърдечни ритми не по-зле от Куин и Роан. Колкото и зает да беше

с цялото това отмъщение, все някога щеше да забележи, че сме там.

Минах покрай дървета и сенките, стъпвайки внимателно, но бързо и стараейки

се да съм приведена. Изкушавах се да се променя във вълк, защото тя щеше да е по-

бърза и смъртоносна в гората, но ако Янг ме видеше и атакуваше, вълкът ми щеше да

има ясно неудобство. Зъби срещу юмруци и ритници – особено, ако имаха бързината на

вампир – никога не бе нещо хубаво.

Ароматите на кръв и страх се заселваха и с тях дойдоха звуци на гласове.

Разпознах един от тях. Лиандър.

Той беше жив. Набързо затворих очи и благодарих на съдбата.

И все пак знанието не освободи напрежението ми. Защото имаше още един

глас освен този на Лиандър и този не звучеше много спокоен или разумен. Намалих

темпото и използвайки камък за прикритие, се появих на откритото.

Лиандър и още един мъж бяха завързани през китките към огромен клон,

който висеше над пустошта. И двамата мъже бяха съблечени голи и краката им висяха

няколко сантиметра над земята. Трябваше да боли да си окачен така, но нямаше следи

от болка по някак износеното изражение на Лиандър. Имаше много наранявания по

тялото, доказателство за боя, който бе изтърпял и болката, която усети Роан, но слабият

човек, висящ до него, бе почти небелязан, освен по китките. Но предполагах, че

кървавото състояние на китките му не се дължеше на това, което му е направил Янг, а

на отчаяните му опитите да избяга.

Нямах никаква представа къде са другите пленници. Със сигурност не бяха на

открито, но тогава и ванът, който Янг караше не се виждаше никъде. Може би държеше

другите натъпкани там, за да си поиграе с тях друг ден. Куин щеше да ги намери и

предпази. Съмнявах се че и бута би имал някакъв шанс, срещу някой, прекарал двеста

години като вампирски убиец.



Не мажех да видя Янг, но бях сигурна, че другият глас, който чух е неговият.

Част от мен искаше да изтичам там още сега, да сграбча Янг и безмилостно да го засипя

с юмруци заради това, което беше сторил на Лиандър и другия мъж. Но имаше още две

от петте минути на Роан преди атаката и не се и съмнявах, че брат ми щеше да засипе

мен с юмруци, ако не правих точно това, което беше казал. Освен това не само старши

пазител бе тук, но и имаше заложено много повече. Тихо изпуснах въздух и се настаних

да чакам.

Залагах, че двете минути щяха да ми се сторят цяла вечност.

„Открих вана и другите отвлечени хора” – каза Куин.

Поколебах се, страхувайки се от най-лошото и попитах:

„Всички ли са живи?”

„Да. Пребити и окървавени, но живи. Няма да местя вана, защото Янг ще го

чуе, но може да сте сигурни, че повече няма да се доближи до тези хора.”

И това бе клетва, на която напълно повярвах.

„Благодаря.”

„Просто внимавай, Райли.”

„Сега ти започваш да звучиш като Джак.”

Топлият му смях премина през съзнанието ми. Устните ми се извиха в

усмивка, но бързо избледня, когато Янг се появи пред погледа ми. Слабото му лице,

изкривено от гняв и дългата му коса, преметната назад по гърба и раменете му. Ръката

му удряше бедрото му понякога в движението си и с всеки удар миризмата на кръв се

увеличаваше. Намръщих се, концентрирах погледа си върху ръката му и за първи път

забелязах голямата дължина на ноктите му. Сигурно бяха дълги около инч и като

остриета. Всеки път, когато се плеснеше, те пробиваха през щампираните му дънки и

плътта му.

Не изглеждаше да забелязва. Или да му пука.

Изображението на гърба на Иван – откъснатите и окървавени лентички, които

не изглеждаше да са от нож или камшик. Така ли бе убит Янг? Не се бях сетила да

задам този въпрос на Вини.

- Нямаш никаква идея какво ми причиниха тези хора.

Гласът на Янг беше висок и треперещ. Той продължаваше да крачи по

дължината на пустошта, докато говореше, пляскайки по панталоните си. Ароматът на

кръв продължаваше да расте, както и лудият блясък в очите му. Изпълняваше задачата

почти собственоръчно, осъзнах внезапно.

- И нямаш идея как разбиха живота ми.

- Никой не може да разбере през какво си преминал – каза Лиандър със

спокоен глас, въпреки болката, която трябваше да изпитва. – И имаш право да се

ядосан.

Опитваше се да е съпричастен с Янг и да разпръсне ситуацията. Предполагам,

че си заслужаваше опита, но Янг не беше вчерашен откачалник. Имал е повече от

двайсет години да фантазира за това отмъщение и много се съмнявах, че спокоен и

съпричастен тон можеше да помогне.



- Тези негодници ме оставеха да умра. Разрязаха ме и ме оставиха да умра. –

Този път кръвта потече повече, когато удари бедрото си и зъбите му започваха да се

подават от устата му. – Но аз не умрях. Открих начин да живея и ще получа

отмъщението си. Към всички.

- Щом не си умрял, значи не ти е било писано. Съдбата очевидно е имала други

планове за теб.

Докато Лиандър говореше, погледът му се плъзна по дърветата, ограждащи

пустошта и тогава разбрах, че той бе наясно, че сме тук. Господи, надявах се и Янг да

не го осъзнае.

Погледнах към часовника си. Оставаха още трийсет секунди.

Преместих тежестта се от единия крак на другия и се опитах да успокоя

нарастващото си безпокойство.

- Но не всеки тук е виновен за смъртта ти, Арън – продължи Лиандър в

спокоен и мек тон. – Не всеки заслужава да умре.

Арън се залюля и закрачи към Лиандър, с лице на сантиметри от него и

хвърчаща слюнка каза:

- Никой тук не си повдигна и пръста да помогне.

- Трудно е да помогнеш, когато не знаеш, че нещо е…

- Всеки знаеше какво прави бандата – заговори Янг, отсичайки Лиандър – И

никой не направи нищо. Заради това заслужавате да умрете. Всички вие.

И с това повдигна кървавите си нокти и разряза стомаха на Лиандър.

Скочих на крака и изтичах към пустошта. Но бях бавна, много по-бавна от

брат си. Кожата на Лиандър още започваше да се разделя и кърви, когато Роан бе там с

вой на устни и убийство в очи.

Той удари Янг с всички сили и двамата полетяха, удряйки земята ярд напред и

разбивайки се в дърво. Заобиколих ги и продължих да тичам към Лиандър. Стомахът

му продължаваше да се отваря и имаше кръв и вътрешности и Господ знае още какво да

се изсипва от него.

- Защо кавалерията винаги пристига твърде късно? – каза той, веселието в

гласа му не скриваше болката, внезапно появила се в изражението и очите му.

Хвърлих коловете и го сграбчих за бедрата, опитвайки се да поема тежестта на

ръцете му с една ръка, докато притисках едната си свободна ръка към стомаха му. Само

че ръката ми се плъзна в цялата кръв и изведнъж пръстите ме бяха в него.

Потече жлъчка, но аз преглътнах тежко и освободих ръката си, игнорирайки

желязната миризма на кръв и зловоние на страх – страх, толкова мой, колкото и негов –

и хванах колкото се може повече от вътрешностите му и им попречих да изпадат

повече.

- Куин – изкрещях без да хабя време да отварям връзката между нас. – Нуждая

се от нож и малко помощ тук.

Зад мен се разнесе писък. Плътен, висок писък, който не звучеше никак

човешки. На Роан, не на Янг.

Той знаеше, че Лиандър умира.



Те бяха сродни души и той можеше да го усети.

Не, не, не.

Борбата зад мен се разрасна. Исках да погледна, да се уверя, че брат ми е

добре, но не смеех. Първо трябваше да се погрижа за любимия му, защото без Лиандър

нямаше да имам брат.

- Не умирам – прошепна Лиандър с бледа кожа и треперещо тяло. – Няма да

умра Роан. Обещавам.

Той нямаше да може да спази това обещание. Не и ако не получехме помощ

скоро.

Господи, къде бяха шибаните медици?

Къде по дяволите беше Куин?

Едва си го помислих и той беше там.

- Дръж го – каза и нещо сребърно светна високо.

Изведнъж Лиандър бе мъртво блед в ръцете ми и аз меко изсумтях,

придържайки го към себе си, тялото ми трепереше от усилието да не го изпусна.

Куин освободи другия мъж и го постави на земята, тогава го прекрачи и се

върна при мен.

- Добре. Държа го – каза и внезапно тежестта на Лиандър вече не бе върху мен.

- Внимателно – казах паникьосано. – Вътрешностите му излизат през раната

му.

- Най-вероятно тънкото черво – не гледаше мен, а по-скоро Лиандър,

внимателно усещайки горната част на коремната кухина. – Така по-добре ли е?

Лиандър разклати глава. Куин изсумтя.

- Да се надяваме, че черният дроб и далакът не са увредени – погледна ме. –

Видях куфарче за бърза помощ в колата. Изтичай да го вземеш.

Не можех да разбера как по дяволите щеше да помогне куфарче за бърза

помощ, но не спорих. Просто станах и започнах да тичам. Роан се биеше като луд и

истинският луд биваше пребиван до кървава каша.

Роан нямаше намерение да го убива бързо. Нямаше намерение още да използва

коловете се, лежащи на земята близо до него. Янг щеше да си плати.

Не можех да изпитам студенина заради това. Наистина не можех.

Стигнах до колата, отворих вратата и видях куфарчето на задната седалка.

Когато го грабнах, чух сирена и надежда премина през мен.

Бяха дошли навреме да го спасят.

Щяха.

Трябваше да вярвам в това. За доброто на Роан и за моето.

Изтичах до пустошта възможно най-бързо и се проснах до Куин. Кожата на

Лиандър изглеждаше лепкава и дишаше накъсано.

- Шок – каза Куин. – В куфарчето има ли стерилни бинтове?



Пръстите ми трепереха толкова много, че ми отне няколко опита да отворя

куфарчето.

- Да – погледнах го.

- Отвори го и ми дай един.

- Влажен е – добавих.

- Перфектно – той покри излизащите вътрешности с него. – Има ли коремна

или универсално превръзка там?

- Има дебели превръзки.

- Ще свършат работа.

Вик разцепи въздуха, плътен звук на болка, който продължаваше и смътно

звучеше като думи. Очите ми, очите ми…

Роан още целеше отмъщение. Затворих очи и го прекратих.

- Роан, спри. Лиандър се нуждае от теб тук – погледнах към Куин. – Линейката

пристига.

- Тогава се качи и ги докарай бързо тук долу – класът му бе зловещ. – Трябва

да го откараме в болница.

Изправих се и се обърнах. Видях Роан да хваща Янг за врата и да го

прекършва. Чу се пречупване и Янг се отпусна. Не смъртоносен удар, защото счупен

врат не убиваше вампирите напълно, но със сигурност бе осакатяващо.

Затворих очи.

- Довърши го, Роан.

Той ме погледна за кратко с окървавено лице без емоции с поглед на убиец.

Тогава се обърна, грабна кол и го заби в сърцето на Янг. Янг изкрещя, но звукът рязко

бе прекъснат, когато син огън изригна от раната, бързо разпространявайки се по тялото

на Янг, поглъщащо и унищожаващо.

Роан наблюдаваше, разочарован за момент и се обърна. Погледът му мина

покрай мен и лицето му сякаш се разпадна и изведнъж той плачеше и тичаше към

Лиандър.

Устоях на инстинкта да го прегърна, да го утеша и изтичах да доведа

единствената помощ, която можеше да получи Лиандър.



Глава единадесета Превод: sp_gc_


Двайсет и четири часа по-късно стоях в чакалнята но болница Милбоърн,

държейки ръката на брат си и надявайки се на най.доброто.

Лиандър беше изгубил много кръв и сега беше в спешна операция, за да

оправят вътрешностите му и тънкото черво. Може и да беше върколак, но понякога

имаше рани, които дори и върколаците не можеха да излекува.

Роан не беше казал и думичка, откакто пристигнахме. Нищо освен да осведоми

родителите на Лиандър, когато пристигнаха, просто държеше ръката ми и зяпаше в

стената с празно изражение.

Не си позволяваше да мисли.

Не си позволяваше да чувства.

По някакъв начин, липсата на емоции ме плашеше, просто защото знаех, че

всички те са там, затворени, готови да експлодират, ако се случи най-лошото. И не бях

сигурна дели ние четиримата ще можем да удържим гнева и мъката ми, ако Лиандър си

отидеше.

Надявах се Бен да е прав. Надявах се да не беше изключение от правилото и че

губенето на сродна душа не винаги означаваше смърт. Не исках да изгубя брат си и

определено не по този начин.

Преглътна горчивия вкус нас страх и отблъснах лошите мисли. Лиандър щеше

да живее. Обеща го, а той бе човек на думата си.

Куин се върна в чакалнята с поднос с кафета в ръка. Остави го на малката

масичка пред нас и предложи на родителите на Лиандър. Ян, по-тежка версия на

Лиандър, поклати глава, но Райна – друг сребърен вълк – благодарно прие чаша с лека

усмивка, разчупваща притесненото й изражение.

Куин ми подаде чаша и я взех признателно, поглъщайки от топлата течност и

потръпвайки от горчивия вкус. Болничното кафе бе същото като чернилката на работа.

- Роан? – каза Куин, подавайки му една от останалите пластмасови кани.

- Не благодаря.

- Роан – обадих се аз, но той ме прекъсна остро.

- Не!

Гласът му бе наситен с притеснение и едва потискан гняв – всичко, което не си

личеше по лицето му. Стиснах ръката му. Можеш само да си представям през какво

преминаваше и колкото и разочароващи да бяха реакциите му в момента, също бяха и

напълно разбираеми. По дяволите, нямаше начин аз да бъда толкова спокойна, колкото

него сега, ако мота сродна душа беше там в операционната.

Куин отново седна до мен, допирайки топлотата си до мен, помагайки ми да се

справя със студа, който заплашваше да ме погълне. Той, като мен, миришеше на стара

кръв, но моята миризма бе смесена и със страх и засъхнала миризма и бе решително

неприятна. Както и роклята ми, която бе станала лепкава и неудобна от всичката

засъхнала кръв по нея. Леко щипнах плата с пръстите си. Това бе още една рокля, която

щеше да свърши на боклука. Работата ми вършеше поразителни неща на гардероба ми.

И живота ми.



Господи, нека Лиандър се оправи.

Глътнах още веднъж от кафето и се облегнах малко повече към Куин,

отпускайки главата си на рамото му. Той не каза нищо, просто уви ръка около рамото

ми и ме прегърна.

Беше добре той да у тук, не само защото присъствието му имаше странно

истински ефект. Куин беше убеден, че Лиандър ще се справи и това убеждение го

предпазваше като одеяло, потулвайки огъня на паниката, който иначе щеше да

присъства.

Но също се радвах и че е тук за мен. Радвах се, че имаше някого, на когото да

разчитам, когато имам нужда. В живота ми нямаше много хора, за които можех да кажа

това и фактът, че го чувствах сега, с Куин, ме накара да осъзная, че въпреки

трудностите, които сме имали, трябваше да си дадем шанс.

Можеше понякога да съм независима глупава кучка – добре, през повечето

време – но дори и аз имах нужда понякога да има към кого да се обърна. Някой, който

не беше брат ми или любовника му.

Телефонът ми иззвъня в тишината. Поех си въздух и бавно издишах. Без да

поглеждам знаех, че щеше да е Джак.

- Трябваш ми на работа – каза, когато вдигнах.

- Джак, още сме в болницата…

- А ние все още имаме убиец на свобода – отсече той. – Съжалявам, Райли.

Знам, че искаш да си с Роан, но се нуждая от един от вас тук. Кейд е добър, но той не

може да проследява като вълк.

- Ами Иткар?

Духовният гущер беше преминал през тренировка, по същото време като Кейд,

но се движеше между дневна и нощна. Очевидно имаше опасения да работи с вампири,

- а нощната смяна бе само вампири, - но в същото време и дневните слени

предизвикваха караница. Хора може и да се използваха от шифтъри и вампири, но

гледката на духовен гущер с безформено лице и склонност да тича гол бе причинила

повече от няколко шокирани реакции. Освен това, уменията на Иткар се ползваха

между зората и здрача. Ако имаше и намек за сянка наоколо, духовният гущер можеше

да изчезне и в същото време можеше да преследва по-добре и от вампир.

- Миналата нощ той обикаляше около останалите Проститутки – каза Джак.

- Значи те са в безопасност?

- Джени Франклин и Джоан Хиулкинс ги няма, но няма следи от насилие в

домовете им. Роднините не могат да помогнат.

Не толкова добре. Зачудих се. Спирането на бакенеко беше приоритет, знаех

го. Но също беше и брат ми. Какво щеше да стане, ако нещо се объркаше?

- Джак…

- Това не е молба. Това е заповед. Не ме карай да дойда и да те взема.

Изпуснах въздух. Знаех кога съм победена и определено не исках сцена в

болницата. Не и когато брат ми беше толкова психически уязвим.

- Трябва да отида вкъщи и да се преоблека преди да правя каквото и да било.



- Направи го, след това се срещни с Кейд на пътя на Турак.

Той ми даде адреса и аз се намръщих.

- Това не е ли паркинг?

- Да. Още един гол мъж се е появил, открит на колата си на най-горното ниво.

На? Това не звучеше добре.

- Предполагам, че е в същото състояние като другите?

- По-зле.

Исках да попитам какво би било по-лошо от това, което вече беше виждал, но

имах лошото усещане, че съвсем скоро щях да знам отговора. Освен това, аз бях

виждала по-лошо. Много пъти. Изглежда лошите мъже и жени нямаха уважение към

човешките – и нечовешките състояния.

- По дяволите.

- Да – той направи пауза. – Снощи говорих с някои от другите жени. Всички

убити мъже са бивши на Чери Барнс.

Това общо взето беше и моето предположение след като разговарях с Диа.

- И така, без да може да се свърже с истинския убиец на господарката си,

бакенеко се задоволяваше с отмъщение за всичко, които изглеждаше като предателство

спрямо господарката й. Значи първо убиваше жените, за да може да приема техните

форми и да убива мъжете?

- Така изглежда.

И ако не беше котешкото чувства за самосъхранение на бакенеко, можеше и

никога да не раздерем кой стои зад убийствата.

- Резките по гърба на Чери съвпадаха ли с тези на Дени и Иван?

- Да. Изглежда тя е била първата жертва на Янг.

- Това означава ли, че Янг е призовал бакенеко?

- Да – каза мрачно Джак. –Дръж комуникатора си включен, Райли. Искам

постоянно да знам къде си.

- Ще го направя – затворих и погледнах към Роан. – Трябва да тръгвам.

Той дори не ме погледна.

- Ще се оправя.

Не му повярвах. Изобщо.

Куин леко стисна рамото ми и махна ръката си. Светът ми изглеждаше студен

без нея. Само за момент се зачудих дали отново не използва вампирското примамване,

след това исках мислено да се ударя. Освен че щитът ми беше пораснал много след

като опита това за последен път, но наистина не мислих, че би направил нещо такова,

докато все още не знаехме какво ще се случи между нас. Може и да беше много стар

вампир и установен по свой начин, но не беше глупав.

- Има убиец? – Попита меко.

Кимнах, след това отворих връзката между нас и казах нежно:



„Ще наглеждаш ли Роан заради мен? Знам, че е голяма услуга, но…”

Той не наведе към мен и спря думите ми с целувка. И о, какво целувка само.

„Не е толкова голяма услуга” – каза след малко с топъл и мек дъх срещу

устните ми. „Роан ми беше приятел много преди да се съберем. Ще го пазя заради теб,

не се съмнявай в това.”

На глас добави:

- Пази се.

Почувствах се все едно тежест се стовари от душата ми. Усмихнах се и леко

докоснах лицето му.


Той отново ме целуна и добави:

- Обади ми се като свършиш. Имаме неща за обсъждане.

Да обсъждаме неща, да взимаме решения. Но имаше едно решение, което не

трябваше да бъде взимано. Куин беше отново в живота ми и аз бях повече от щастлива

от това. Но до колко щеше да е там, още не се знаеше.

Оставих пръстите му да се спуснат по бузите и устните му. Той леко целуна

пръстите ми, изпращайки топлина чак до краката ми. Въздъхнах, но се изправих. Исках

да остана, не само заради брат си, но и за да погълна топлината и силата на Куин, но аз

бях пазител, а имаше хора, които умираха.

- Пази се, докато се занимаваш с бакенеко – добави с тъмни очи, изпълнени със

загриженост. – Не забравяй, че вече е погълнала много души и че това ще я направи

бърза и смъртоносна.

- Хей, победих бог на смъртта, колко по-зле може да е бакенеко?

Той нищо не каза. Леко докоснах раменете на брат си и си тръгнах. И

усещането, че току-що изкуших съдбата, се настани като тежест в стомаха ми.

Най горният етаж на паркинга беше ограден от жълта лента и наблюдателни

ченгета. Из въздуха се носеше кръв, плътна и прясна, някъде напред говореше Кейд,

богатите му тонове предизвикаха усмивка.

Усмивка, която нямаше да се задържи дълго предвид огромното количество

кръв. Това щеше да е гадно.

Бързо показах значката си на полицая, който пазеше входа на етажа, след това

минах под лентата и се качих по рампата. Един от хората на Коул – птичи шифтър –

прибираше нещо, което подозрително приличаше на купчина месо и аз се спрях.

- Това, което си мисля ли е?

Той погледна нагоре с неутрално изражение, но с горящ о очите огън.

- Да.

Значи наистина беше ръка. Или поне остатъци от нея. Бакенеко определено

ставаше все по-жестока с всяко убийства.

- Ще го спреш, нали? – Продължи, закопчавайки торбичката с повече от

нежната сила. – Не искам да видя какво ще направи след това.



- Нито пък аз – гласът ми беше мрачен. Погледнах нагоре към рампата, когато

гласът на Коул се понесе във въздуха, след това отново погледнах към птичия шифтър.

– Ти всъщност имаш ли име?

- Хората ме наричат Добс.

- Първо или последно име.

- Приятелите ми не използват фамилията ми.

Нито и враговете му, с този негов тон.

- Благодаря, Добс.

Той кимна и се върна към отвратителната задача да събере по-малките парчета

от плът, които все още бяха разпръснати.

Вятърът ме удари с всичка сила, когато влязох на последния етаж, отвявайки

ме крачка назад, преди да се усетя. Изтръпнах и дръпнах хвърчащите краища на

палтото си, закопчавайки го бързо. Слава Богу, че имах възможност да се преоблека, с

напоената си в кръв рокля щях да премръзна.

Кейд и Коул се подвизаваха до синя Тойота. Дори и от разстояние си личеше,

че не са щастливи.

Отидох отсреща, токчетата на ботушите ми леко потропваха по бетона, преди

звукът да бъде отнесен от вятъра. Никой не се огледа, макар и двамата да усещаха

присъствието ми

- Какво става?

Спрях зад Коул и се наведох да погледна под колата. По средата лежеше нещо,

което приличаше на кървава купчина плът.

Не тялото, от което беше ръката. Ръката беше мъжка. А тази купчина беше

женска.

Въпреки, че наистина можеш да кажа това само от красивата златна

очарователна гривна, която някак все още е закрепена към видимата ръка.

- Две жертви? – Попитах, молейки се на Бог да греша.

- Две жертви – потвърди Коул, изправяйки се и отстранявайки кървави

ръкавици. – Мислим, че тази няма връзка.

Изправих се и срещнах леденостудения му поглед.

- Неподходящото място в неподходящото време?

- За нещастие, да.

- Това е нехарактерно, нали? Искам да кажа, че имаше свидетели, когато е

убила продавача на обувки на стъклото, но не им направи нищо.

- Значи се занимаваме с нещо много далеч от човек, което не може да стои

каквото е и да не се променя?

Коул ми направи знак да го последвам.

Погледнах към Кейд, който все още внимателно изучаваше тялото, след това

се завъртя и последва вълчия шифтър. Видях второто тяло много преди да стигнем до

него. Торсът беше проснат върху багажника на спортна кола и имаше изражение на

чист уха, замръзнало на лицето му. Или поне на това, което бе останало от него.



Това изражение казваше, че това беше мъж, изпитал дълбините на ада по

средата на едно от на-големите удоволствия в живота.

Спрях и тихо разгледах нараняванията му. Дори само загубата на кръв от

драскотините щеше да е смъртоносна, но тя също го бе разкъсала крайник по крайник,

оставяйки само торса и главата ми върху багажника.

Затворих очи и се преборих с киселината, която се надигаше в гърлото ми. Не

беше като да не съм виждала разчленени тела досега. Бях, но това не означаваше, че да

го вида отново бе по-лесно. Съмнявах се, че някога щеше.

- Господи – казах с плътен глас.

- Да – каза Коул. – Мисля, че трябва да е приела котешка форма за да се

измъкне оттук, защото щеше да е покрита с кръв след всичко това.

Дръпнах погледа си от тялото и се огледах.

- Трябва да е имало писъци и от двете жертви. Със сигурност някой ги е чул.

Изражението на Коул бе мрачно.

- Местните разпитват дюкянджиите и постоянните клиенти. Съмнявам се да

намерим нещо.

- Тогава как е било открито тялото?

- Парченце от жената е било изпратено от другата страна на сградата. Ударило

е готвач от ресторанта отсреща, който е хвърлял боклука.

- Някой говорил ли е с него?

- Миля, че са го успокоили – Коул направи гримаса. – Горкото хлапе сигурно

ще има кошмари седмици наред.

- Не е единственият.

Леко разтрих ръцете си и спрях, когато сила започна да милва въздуха и ме

побиха странни тръпки.

Надигна се вълнение. Не само ескалацията на насилие бе различна на това

местопрестъпление.

- Какво? – Попита нежно Коул.

- Тук има душа.

Погледът ми хукна из паркинга, но не можех да открия нищо, което да

наподобява димът на душа. Разбира се, вятърът можеше да разкъсва проявата преди да

се е сформирала напълно.

- Чия душа?

- Не знам.

Завъртях се и направих няколко крачки към издигащата се стена. Вятърът бе

по-спокоен там и само за момент дим се размърда в сянката, завладявайки двора в

ъгъла.

„Кой си ти?” – попитах.

Не много отдавна разбрах, ч способността ми да усещам и чувам души се беше

разширило до умение да разговарям с тях телепатично. Не че някога е имало нещо,



наподобяващо цял разговор между нас. Възможността да говориш от зад гроба

изглежда отнемаше много енергия и повечето души казваха по една или две думи

преди да присъствието им да се разпадне и да продължат напред.

Но може би този път една дума щеше да е всичко, от което се нуждаехме, за да

спрем бакенеко преди да навреди на други невинни.

Направих още една крачка напред и студенината във въздуха нарасна. Който и

да беше това, бе близо. Трябваше да е. Присъствието на души в този свят изглежда

винаги ме дърпаше към свирепия студ на подземния свят.

Отново дим се раздвижи в сенките. Просто дим, голо очертание, нищо което

дори да е описано подобно на дух. Но беше там. Бях обгърната от силата на въртенето

му.

„Кой си ти?” – Попитах отново.

За момент нямаше отговор, но енергията във въздуха се покачи, докато не я

усетих като танцуващи светулки по кожата ми.

„Защо?” – Дойде отговор.

Толкова нежен. Толкова объркан. И със сигурност женски.

„Никой не знае защо това същество е толкова разрушително” – казах,

мразейки се, че трябва да говоря с нея, че трябва да усещам болката й по този начин. И

все пак, по някакъв странен начин, това вероятно й помагаше. Ако не бях тук, тя

нямаше да получи никакви отговори. – „Ти не си била предвидената жертва. Просто

си се озовала на пътя.”

Студенината във въздуха стана още повече и с това се появи чувство за гняв.

„Не ми беше времето.”

Тя мажеше и да си мисли така, но съдбата винаги имаше различни идеи за тези

неща.

„Можеш ли да ми кажеш нещо за създанието?”

„Тя беше бърза.” – Чувството за енергия се покачи, докато тръпките по кожата

ми се усещаха като огън. За много кратък момент в сенките се оформи лице – красиво и

тънко лице с големи и изплашени очи. – „Тя взе чантата ми. И телефона” И

ключовете за колата”.

Тя е взела и живота ти. Но запасих тази мисъл за себе си. Не знаех дали

душите могат да изпитват шок, но този показваше всички знаци, че преминава през

такъв точно в момента. Нямаше нужда да усложнявам нещата за нея.

„Как се казваш?”

„ Мария. Мария Кенеди-Смит.”

„Можеш ли да ми кажеш нещо, за човека, който ти е причинил това?”

„Познавах я. Но не изглеждаше сякаш е тя.”

Студът във въздуха започваше да се изпарява. И сенките отново погълнаха

димните й очертания.

„Как се казваше?”

„Джени Франклин.”



Една от изчезналите жени. Ако тялото й не беше в апартамента, къде по

дяволите я беше убило бакенеко?

„Защо би го направила?”

Мисълта беше почти като стена. Изтръпнах и потрих ръцете си.

„Не е била тя, а някой, който прилича на нея. Джени също е мъртва.”

Енергията почти изчезна, огънят по кожата ми се превърна в топла милувка.

„Хванете виновника” – дойде мисълта й. – „Спрете я.”

И след това нея вече я нямаше. Запъти се към каквото и измерение да отиваше

душата й.

Изпуснах въздух и се обърнах. Коул ме наблюдаваше със загрижено

изражение.

- Знаеш ли, не съм забелязвал преди, но почти избледняваш, когато правиш

това. Все едно те изсмукват живота от теб.

Разтрих ръцете си.

- Мога да усетя студенината на отвъдното чрез тях. Затова може би наистина

изсмукват нещо от мен.

Кой знаеше наистина? Може и да бях талант, който Джак възнамеряваше да

използва максимално много, но не беше такъв, от който Дирекцията бе видяла много.

Учителите ми бяха маги, не други хора със същото умение.

- Ако е така, тогава внимавай по дяволите. Може да достигнеш точка, в която

връщането обратно да е трудно.

Потиснах тръпка при тази мисъл и се изсмях насила.

- Какво това? Загриженост за пазител? Да не би светът да свършва?

Той меко изсумтя.

- Казах ли че ме е грижа по един или друг начин? Жено, разбра ме много

погрешно – сините му очи имаха блясък, който изглеждаше зловещ за този свят. – Сега,

какво по дяволите каза тази душа?

Усмихнах се. Мразещият вампири, презиращ върколаци шифтър наистина

беше загрижен какво може да ми се случи. Можеше и да не е повдигнал пръст да ми

помогне, но го беше грижа. Беше добре да го знам, защото дори и да го мъчех и

изтезавах, всъщност го харесвах.

- Името и беше Мария Кенеди-Смит. Убиецът й е била Джени Франклин, която

е една от Проститутките, които все още не са под наша закрила.

- Сега няма и да бъде. Миналите доказателства казват, че е добре и наистина

мъртва.

- Да.

Изрових телефона от джоба си. Ако успеех да проследя колата на Джени,

можеше и да попаднем на следите на бакенеко. Огледах се, когато Кейд влезе.

- Откри ли нещо?

- Бакенеко е лудо.



Леко изсумтях и натиснах бутона за Дирекцията.

- Не ти трябва емпатия за да знаеш това.

Погледна ме раздразнено.

- Не. Искам да кажа, че тя полудява. Нямаше и грам безразсъдство в това,

което направи на Джерард Джеймс. Нямаше лудост дори и в това, което направи на

обущаря. Но имаше лудо количество гняв в апартамента на последната жена и тук… -

той се поколеба. – Тук има просто насилие за чистото удоволствие от него. В началото

може и да е имала мотив, но него от много време го няма.

- Значи сега убива просто заради убийството?

- Така мисля.

- Мамка му – изпуснах въздух и добавих: - Джени Франклин беше една от

жените, които трябваше да заведете в убежището, нали?

- Да, но проверихме къщата й и там нямаше и следа от нея. Също не се беше

появявала и на работа. Последното, което чух, беше, че свръзките търсят

местонахождението на двойка бивши, за да видят дали ще могат да ги открият. – Той

ме изучи за минута и каза: - Не ми казвай, че остатъците под колата са нейни.

- Не, остатъците са на Мария Кенеди-Смит. Душата й не беше погълната от

бакенеко и така знам, че котката е приела формата на Джени.

Кейд погледна към Коул.

- Защо просто така би оставила една чудесна душа?

- Може да е било убийство в последния момент. Може да й се е наложило да

излезе преди да я открият. – Коул сви рамене и ме погледна. – Викай ако имаш още

въпроси.

Завъртя се и се отдалечи, вдигна чифт нови ръкавици преди да иде до трупа

под колата. Погледнах надалеч. Не исках да го виждам как се опитва да възстанови

остатъците на Мария. Не и когато болката и тъгата й все още бяха пресни в ума ми.

- Какво мога да направя за теб, момиче вълк – каза познат глас в ухото ми.

- Кейд каза, че проследяват колата на Джени Франклин. Знаеш ли дали вече е

готово.

- Задръж и ще проверя. – Тя направи пауза. – Добре, има бяло Порше, което е

паркирано пред улица Лигон.

Която беше дълга улица с много клубове и ресторанти. Можеше да отнеме

вечност да откриеш бакенеко там.

- Има ли нещо в миналото на Джени, което маже да ни подскаже защо

бакенеко отива там?

- Един от бившите е собственик на Кулите Лигон и живее на последния етаж.

Опитахме се да се свържем с него, но няма отговор.

Ако се случеше и да е един от бившите на Чери, то тогава имаше много добра

причина да не отговаря. Смърт в ръцете на кръвожадна нимфоманска котка.

- Изпратете ми адреса.



- Ще го направим.. О, Джак току-що каза да се увериш, че проследяването и

звука за включени.

- Джак е кон.

Затворих и махнах малката закопчалка от ухото си, включих проследяването и

звука. Щяха да ме чуят, ако викам за помощ, но всъщност яз нямаше да ги чувам, освен

ако не натиснех бутона отново.

Кейд се мръщеше.

- Защо бакенеко би отишла от едно убийство? Доколкото знам, след убийство

котките обичат да спят.

- Може би това прави. Може би разбира, че е по-добре да се скрие в един от

апартаментите на бившите на Джени. – Свих рамене. Това нещо беше котка и кой

знаеше как ще действа? – Но Поршето беше паркирано там и затова отиваме.

Той се ухили и метна ръка през рамото ми, пръстите му небрежно галеха

гърдата ми. Въпреки плътността на палтото ми и суичъра ми, усещах топлотата на

ласката му. Знаех какво могат да направят тези умни пръсти. За нещастие нямаше да

правят нищо на мен в скоро време и не само защото имахме да хващаме убиец.

- Знаеш, че ще те последва навсякъде – каза той, топлият му тон бе наситен с

веселие. – Също и ще те оправя навсякъде, но ти няма да ми дадеш.

- Щом видиш Джак наистина ядосан поне веднъж, ще разбереш защо – казах

кисело – Междувременно трябва да караш. Поне това ще държи ръцете ти заети.

- Карам автоматик. Ръцете ми имат голяма възможност да си поиграят.

Изсумтях меко и се измъкнах от ръката му.

- Ти си непоправим.

- Аз съм конски шифтър. Ще правим секс мислено.

- Нека се концентрираме върху хващането на убиеца, а?

Разклати глава със съжаление.

- Вече не си забавна.

- О, все още съм центъра на купона, просо ти вече не си в списъка на

поканените – леко го побутнах към рампата. – Води ме, конче. Имаме убиец да

спираме.

Жилищната сграда на бившия на Джени беше разположен в центъра на

оживената улица Лигон, близо до Синята Луна. Тежкото думкане на стар рокендрол

срещу непрестанното бръмчене н трафика докара усмивка на устните ми, докато се

качвам в колата.

Не съм се връщала в Рокера, откакто смениха музиката с по-модерна, за да

привлекат по-младите тълпи през уикендите, но беше добре да зная, че не са

изоставили старата школа, която ги направи един от най-добрите вълчи клубове.

Можеше да започна отново да ги посещавам сега, когато с необвързаният ми живот и

почти свършено.



Но дори и когато ми хрумна тази мисъл, съмнение проблесна. Бях ли готов да

се гмурна с главата напред към това да бъда свободен и лесен вълк отново. Част от мен

шепнеше да, но друга част от мен, тази, която все още а болеше, казваше не. Имах Куин

и точно сега това беше достатъчно.

Особено, когато самият Куин беше в състояние отново да разбие сърцето ми.

Обърнах се и изучех с поглед сградата пред мен. Беше модерна – от метал и

стъкло и с остри ръбове, но за моето око нямаше нищо привлекателно. Нито дори това,

че е близо до вълчите клубове не бе ме примамило да живея тук. Дари и отвън, просто

не изглеждаше достатъчно „открит” за мен.

Кейд водеше по пътя до сградата и асансьор ни качи на горния етаж. Тук

имаше само една врата, но нямаше отговор,, когато позвънихме на звънеца.

- Искате ли да разбия вратата? – Попита Куин с усмивка, която казваше

„Предизвикай ме”.


- Мислех, че си прекарал дивото си детство да влизаш с взлом в стари коли, а

не домове и апартаменти.

- Не, казах, чу съм направил някои неща, които ще ти накъдрят косата –

дразнещата му усмивка се разтегли, стана достатъчно секси за да накъдри пръстите на

краката ми. – Защо си мислиш, че се озовах при военните? Беше или това, или затвор.

- И тези диви начини те застигнаха?

- Всъщност, баща ми ме застигна. Беше полицай. Лош ход до имаш баща

полицай, мога до ти го кажа.

- Мога да си го представя – помахах с ръка към вратата. – Сигурен ли си, че

можеш да отвориш вратата. Електронните заключалки са станали много по-здрави от в

дивите ти дни.

- Да, но винаги се държах в течение. Просто за всеки случай.

Той извади от джоба си нещо, което приличаше на малка черна кутийка и го

притисна към четеца н карти на ключове. След секунда нещо избибитка и вратата се

отвори.

Дарих го със смъртоносен поглед.

- Носиш си джобен разбивач на ключалки.

- Спестява разбити врати и натъртени рамене.

- Нали знаеш, че са незаконни?


- Това не спира лошите, няма да спре и мен.

Разклатих глава и издърпах лазера от кобура

- Готов ли си?

Повдигна вежда, когато освободи собственото си оръжие.

- Любима, винаги съм готова.

- Чух това за жребеца ти.



Отворих вратата и бързо пристъпих вътре. Всекидневната беше огромна, бяла

и непокътната, с модерни мебели, които се връзваха на модерния стил на самата сграда.

И не беше празна, осъзнах от миризмата на котка и смърт.

Бакенеко беше тук.



Глава дванадесета Превод: sp_gc_


Нямах време да предупредя Кейд.

Дори едва имах време да се завъртя по посока на миризмата, когато голяма

черна лапа ме удари, изпращайки ме през всекидневната и забивайки ме в стената.

Мазилката се вдлъбна от силата но удара и лазерът изхвръкна от ръката ми.

Ударих се в пода толкова силно, колкото и в стената и болка пламна в гърба

ми. Игнорирах я и раздразнено ударих към топлата течност, течаща от драскотините по

бузите ми.

Но миризмата на кръв, която изпълваше въздуха не беше само моя. Кейд беше

успял да се премести от вратата, но беше затиснат в ъгъла от бакенеко и дясната му

ръка беше толкова раздробена, че на места можеш да видя части от костта. Имаше

достатъчно време за да вземе метален стол от кухненската зона и това беше

единственото нещо, което стоеше между него и кървавата ярост на бакенеко. Но

металът срещаше трудност в устояването на ударите на съществото, с големи

вдлъбнатини, развалящи различните подпори.

Нямах никаква представа къде беше лазерът му. Явно също като моят бе

изпратен във въздуха при атаката на бакенеко.

Тя беше огромна – голямо черно чудовище, на което конският шифтър бе до

рамото. Лапите й бяха големи колкото чинии, а ноктите й бяха тънки и брутално остри.

Трябваше да се отървем от нея – бързо.

Изправих се на крака и трябваше да притисна ръка към стената, когато се

замаях. Разклатих глава, за да се посъвзема, разпръсвайки червени капчици към

непокътнатата белота, след това забелязах лазер на земята и се хвърлих наляво, за да го

взема. Обвих пръсти около спусъка, карайки оръжието да изтрака, но устоях на подтика

да стрелям. Кейд беше точно зад бакенеко, което означаваше, че нямаше да мога да се

прицеля. Не и когато силата на тези същества можеше да пробива дупки в бетонени

стени и все пак да убие някого от другата страна. Дори и да се преместех от другата

страна, нямаше да помогне. Щеше да усети движението и да отговори на удара с удар.

Бакенеко изръмжа и вдигна лапа за да удари отново Кейд. Прицелих се в него и

натиснах спусъка. Изстреля се син лъч, но както се страхувах, бакенеко го усети и се

премести. Лъчът пропусна плътта и удари дебелия прозорец между двамата и изчезна в

сивия ден.

Съществото изрева – звук, пълен с ярост, – след това изненадващо се обърна и

изскочи през същия прозорец. Стрелях отново, но кучката се движеше прекалено бързо

и изстрелът само леко я одраска по гърба преди да направи нова дупка в стъклото.

Кейд се хвърли напред, опитвайки се да сграбчи опашката на съществото, но

имаше толкова кръв по ръцете му, че не можеше да я хване здраво.

Създанието удари стъклото първо с глава. Стъклото се разби, дебели късове

лъскаха, докато го следваха с студения следобед.

- Мамка му – каза Кейд, тичайки към счупеното стъкло и взирайки се от него.

Бързо се присъединих към него. Стомахът ми се разбунтува от падането, но

отблъснах този стар страх и се концентрирах върху нашата плячка. Голямата котка

падаше с глава към бетона, но изглежда в последния момент се балансира и се приземи



на четири крака. Бяхме на петия етаж, но проклетата кучка изглежда дори не го

забеляза.

Всъщност дори не накуцваше, когато затича по улицата, но присъствието й

причиняваше панически крясъци, докато хората се разпръсваха, за да й направят път.

Вдигнах лазера, но не посмях да стрелям, бакенеко се движеше прекалено бързо и

нямаше гаранция, че ще оцеля. Но бе дяволски сигурно, че щях да сваля някого там.

- Е, поне знаем как се е измъкнала от офиса на Джеймс – притиснах лазера до

гърдите на Кейд и се качих на перваза. – Имам проследяващо устройство. Следвай ме с

колата.

- Не знаех, че можеш да летиш…

- Не мога. Поне не много добре. Но не много добре може да промени доста

нещата в този момент. Тръгвай.

Той тръгна, въпреки че изражението му предполагаше, че очаква да ме намери

пръсната по паветата, когато слезеше долу.

Поех си дълбоко въздух и се пресегнах към магията в душата си, представяйки

си формата на чайка, усещайки силата й като вълнение в крайниците ми, усуквайки се и

променяйки формата си.

Отново във формата на чайка, разперих криле, затворих очи и скочих. За

момент чувството при падането предизвикваше надигане на паника, тогава си спомних

нуждата наистина да полетя и започнах да махам с криле. Почувствах вълнението на

блъскащия се в перата ми вятър и чувството за падане рязко прекъсна.

Отворих очи и видях паважа да профучава на сантиметри от корема ми.

Облекчение премина през мен, въпреки че реално бе много възможно да се разбия в

паветата и само наблегнах на нуждата да се върна при Хенри и да упражнявам много

повече цялото това нещо с летенето.

Плъзнах се нагоре, набирайки височина, за да мога да виждам над сградите и

трафика и забелязах бакенеко на разстояние. Беше малки повече от черно петно,

присъствието й по-забележимо във вълните пешеходци, които се разбъркваха за да

може да мине. Бързо зави зад ъгъла, движейки се от улица Лигон към Ратдаун, след

това се завъртя наляво и продължи да тича.

Последвах я, чудейки се накъде по дяволите отиваше и надявайки се адски

много да не отиде прекалено далече. Мускулите на гърдите и крилете ми вече

започваха да ме болят, може и да бях във форма, но не бях във форма да летя.

Не виждах колата на Кейд, но можеше и да го е хванал трафикът. Не всички

коли на Директората имаха сирени, което правеше минаването на червено на късмет.

Просто трябваше да се надявам, че той е наблизо. Че добре следваше

проследяващото устройство. Не исках да се изправя срещу това нещо сама.

Забързах се, черното петно изглежда не ме забелязваше. Магазините и

апартаментите отстъпваха на кафенета, малки къщи и складове. Улица Ратдаун стигна

до железопътен възел и за първи път бакенеко се спря, за да подуши въздуха. Без

съмнение, за да провери лекия вятър за някакви следи от преследвачи. Надявах се вече

да съм достатъчно висока за да не може да ме усети, защото вече нямах сили да се

изкачвам още повече.



Формата и започна да блести, променяше се, докато руса и висока жена не

стоеше на мястото на черната котка. Тя дръпна разкъсаното рамо на окървавената й

рокля на мястото му и след още блестене и самата рокля се промени и вече не беше

разкъсана и окървавена. Което значеше, че е повече част от магията, отколкото от

действителността. Интересно.

Обувките й бяха изчезнали, докато променяше формата на роклята си и сега

беше боса, докато минаваше през пътя. Тя бързо мина през парка, заобикаляйки

дървена ограда преди да отиде до паркинг, изглеждащ като изоставен склад. Обикалях

в кръг за да наблюдавам, въпреки, че усилието да плъзгам крилете си караше

крайниците ми да треперят.

Бакенеко вдигна юмрук, небрежно разби вратата и изчезна вътре. Прелетях

през периметъра, оглеждайки се за други изходи. Имаше много прозорци и врати на

това място, но след няколко минути обикаляне нямаше и следа от нея. Може би

възнамеряваше да се установи тук, все пак нямаше причина да отива по-далеч, защото

си мислеше, че е в безопасност. Имахме си работа с нещо, което изобщо не мислеше

като човек, така че кой знаеше какво наистина възнамеряваше?

Продължих да кръжа, наблюдавайки изходите за следи от движение, но

сградата остана тиха. След няколко минути видях син Форд да отбива. Кейд излезе и

погледна към небето.

Обърнах се и се насочих към него, променяйки формата си, когато приближих

земята. Отне ми няколко залитащи стъпки за да възвърна част от баланса си и после се

случи, защото Кейд ме хвана за ръката и ме задържа.

- Господи, ти трепериш.

- Да, летенето определено не е в мой стил – раздвижих крайниците си в опит да

намаля болката. Не помогна особено. – Бакенеко е затворено в склада.

Погледът на Кей премина покрай мен и той се намръщи.

- Има много изходи. Ако влезем, тя може много лесно да избяга.

- Да – леко докоснах ухото си. – Райли до Директората.

- Слушахме – каза Джак. – Два птичи шифтъра са на път. Те ще наблюдават

отвън, докато вие сте вътре.

- ETA?

Той замълча за момент и след това каза:

- Две минути. Иткар ще е там след пет.

- Кажи му да използва главния вход. Ние ще влезем през паркинга – направих

пауза и добавих: - И му кажи да внимава. Това нещо е голямо и лошо.

- Тогава и ти внимавай.

- Познаваш ме. Винаги внимавам.

Невярващото му изсумтяване изсвири в ушите ми.

Той се зачуди и попита:

- Да си чувала нещо от болницата?

- Страхувам се, че още не.



По дяволите. Възелът в стомаха ми се стегна малко повече, но направих

всичко възможно, за да отблъсна притеснението. Имах да хващам убиец и ако не

отдадях цялото си внимание на това, можех да се озова във болницата при Лиандър.

Това наистина щеше да е завършек на деня за Роуан.

- Значи влизаме? – Попита Кейд.

- Нямаме избор.

Подаде ми лазер, след това измъкна другия от колана на панталона си. Опасно

място да го набуташ, помислих си.

- И идва помощ?

Погледнах към небето. Две кафяви точки се извисяваха там. Не можех да спра

завистта към леснотата, с която го правеха.

- Нашите очи са в небето. Иткар ще дойде отпред.

Той леко натисна спусъка на лазера и оръжието издаде звук, когато го зареди.

- Да отиваме тогава.

Включих лазера си и го проследих през сградата, снишавайки се възможно

най-много за прикритие. Да се надяваме, че звукът от трафика по Брънсуик щеше да

заглуши стъпките ни.

Когато приближихме врата, притиснах гърба си към зловещата тухлена стена,

усещайки студенината, която се просмукваше по гръбнака ми. След разбитата врата

складът бе тъмен и тих. Без скърцане, без бучащ вятър през счупеното стъкло, нищо

плашещо или извън нормалното.

Вече бях изплашена. Може би защото знаех какво се спотаява и чака.

Срещнах погледа на Кейд. Той вдигна три пръста, след това посочи наляво.

Кимнах и тихо преброих. На три нахлух през вратата с вдигнат и готов лазер, когато

погледът ми се плъзна по стаята.

Бях посрещната от тишина. Въздухът бе пълен с аромат на олио и старост,

стените бяха мрачни и гладки. Самата стая бе пълна със сенки, въпреки че през

мръсните прозорци проникваше светлина. Прекрасно място за черна котка, която

искаше да остане незабелязана.

От мое ляво имаше бетонена рампа, пътека, която ходеше нагоре и около

стаята. Няколко врати водеха към по-дълбока тъмнина от тази. От дясно имаше двойна

врата. Изглеждаше солидна и беше заключена с катинар, затова бакенеко не беше там.

Погледнах назад към Кейд и му направих знак. Той мръдна надясно с

пламнали ноздри щом се изви с пистолета.

- Тя знае, че сме тук.

И въпреки че продължаваше да шепне, думите му се плъзгаха по стените като

звън на камбани. Или може би просто изглеждаше така, защото бях напрегната.

- Мога да усетя веселие, идващо от втората врата напред.

- Бих си помислила, че по-скоро е ядосана, отколкото развеселена.

- Ами, човек може би щеше, но тя не е човек.



Много вярна. Изпуснах въздух, след това бързо се придвижих към рампата

срещу първата врата. Дълбоката тъмнина изглеждаше негостоприемна. Въпреки че

Кейд беше усетил веселие да идва от другата врата, наситената и остра миризма на

котка идваше от тази. Може би двата коридора се съединяваха по-нататък.

Вероятно всичко това бе част от плана на бакенеко. Все пак котките

обожаваха да си играят с жертвите.

Кейд се спря до мен. Посочих към вратата и му дадох тих сигнал. Той кимна.

Кимнах и преминах на инфрачервено зрение, след това влязох бързо ниско.

Нищо не се раздвижи в коридора. Няколко врати водеха към него, но всички те бяха

затворени. В далечния край имаше двойни врати. Насочих лазера си към нея и кимнах,

давайки посока натам.

Кейд влезе и се придвижи бързо, но тихо към първата врата. С гръб към

стената и готов лазер, уви свободната си ръка около дръжката и шумно отвори вратата.

Нищо не му се нахвърли. Той огледа стаята, след това погледна към мен и разклати

глава.

Подскочих към другата врата и повторих процедурата, докато той

наблюдаваше двойната врата. В малката стая нямаше нищо освен боклук и счупени

мебели. Другите две стаи също бяха празни.

Това ни водеше към двойните врати и каквото и да е зад тях.

Котешката миризма не беше по-силна от преди и все пак кожата ми тръпнеше

в предупреждение за нейното присъствие. Може да беше страх, може да беше моето

ясновидство, опитващо се да ми изпрати предупреждение, от което наистина не се

нуждаех, но и при двата варианта нямахме друг избор освен да продължим по избрания

път.

Погледнах към Кейд и наполовина измъмрих, че ще вляза първа, но замръзнах,

когато стъпки прошушнаха в тишината.

Човешки стъпки, внимателно отдалечаващи се.

След това смях, мек и подигравателен.

Кучката определено знаеше, че сме тук.

Пристъпих напред и отворих вратата с ритник. От другата страна се разкри

само тъмнината на голяма стая. Изчаках докато вратата се затвори обратно към нас,

след това се гмурнах към отвора, изправяйки се обратно на едно коляно и бързо

сканирайки стаята. Никакво бакенеко. Само нейната миризма, носеща се по тежкия и

застоял въздух.

- Тя определено си играе казах меко, когато Кейд дойде през вратата.

- Не ме интересува какво прави стига накрая да я убием – той кимна към

стълбите в далечния край на стаята. – Минавала ли е от там?

- Така мирише.

- Да вървим тогава.

Той водеше пътя и стъпките му оставяха ехо в тишината. Вече нямаше смисъл

да сме тихи. Тя знаеше, че сме тук и като се има на предвид, че слухът на котка е

толкова остър, колкото този на вълк, тя вероятно щеше да ни чуе без значение колко

сме тихи.



Бързо се изкачихме по стълбите и стигнахме до дълъг и тъмен коридор, който

беше дори по тъмен от стаята отдолу. Осем врати се отваряха към този коридор и в

далечният край имаше една двойна.

- Това място е шибан лабиринт – измърмори Кейд с отвращение в гласа си. – И

все пак изглежда, че нашата плячка е побягнала право към вратата отсреща.

- Изглежда е точната дума – казах без да се доверявам на факта, че все още е

леко отворена. Отново погледнах към най-близката стая. – Инфрачервеното не засича

живот наблизо.

- Кучката е тук някъде, така че нека я открием.

Той прекрачи напред и изглежда не изпитваше страха, който свиваше стомаха

ми. Беше странно. Искам да кажа, че съм срещала много по-лоши неща от това

бакенеко и въпреки това треперих при мисълта да се изправя срещу нея.

Може би просто беше, защото знаех какво може да направи.

Да си мъртъв бе едно. Все пак всички ние трябваше да отидем някъде. Но да

умреш и да ти изядат душата бе съвсем различно нещо. Не бях напълно сигурна дали

вярвам в прераждането, но със сигурност знаех, че искам душата ми да има шанс да го

открие сама.

Продължихме напред както преди, проверявайки обстойно всяка стая преди да

продължим. Въпреки страховете ми, в нито една от тях нямаше поставени капани.

Но миризмата на котка се засилваше.

Което значеше, че приближавахме.

Спрях пред открехната врата и погледнах към Кейд. Посочи към мен, след това

надясно и покара пет пръста. Кимнах и си поех дъх, изпускайки го тихо, докато броях.

На пет изритахме врата и изтичахме през нея – аз надясно, а Кейд наляво.

Стаята бе огромна и изпълнена с прозорци, но проникващата светлина бе

жълта и неясна. Имаше достатъчно сенки за да се скрие котка.

С ъгълчето а окото си забелязах движение. Обърнах се да погледна, звукът на

лазера проряза тишината, когато притиснах пръсти в него. Разбрах го, когато видях

нещо малко и бясно с много дълга опашка.

Не котка. По-скоро плъх.

Изпуснах въздух и продължих, придържайки се към стените и тичайки

снишена. Кейд беше от другата страна, поддържайки моето темпо, защото аз не можех

да се движа с вампирска скорост. Звукът от лазера ми е остро ехо на моя.

Нещо отново помръдна в сенките. Завъртях лазера, но отново бе просто плъх,

подскачащ до стената.

Което беше странно. Вече не бяхме достатъчно близо до плъховете, за да ги

изплашим, тогава ако бягаха от котката, защо по дяволите не можехме да я видим?

Дори с инфрачервеното не виждах следи от друг живот, освен плъховете.

И тогава ме удари.

Бакенеко можеше да се променя. Защо да не можеше да стане и по-малка от

котенце?



Спрях и се обърнах.

Видях нещо голямо и черно да изскача от сенките, където беше плъхът.

- Кейд! Зад теб!

Стрелях с лазера, още докато го предупреждавах, но бакенеко се движеше

прекалено бързо. Беше погълнала много души и сега беше по-бърза от всичко, което

съм виждала.

Нямаше значение. Продължавах да натискам спусъка.

И продължавах да пропускам.

Кейд се завъртя и стреля на тъмно. Изстрелът одраска съществото и тя извика,

силен звук на ярост, от който ме заболяха ушите.

След това тя беше върху него, теглото и скоростта й отхвърлиха и двамата

назад, докато всичко, което виждах бе борещо се черно и кафяво кълбо.

Изпсувах и изтичах през стаята. Те все още се въртяха и блъскаха наоколо

върху мръсния бетонен под, на Кейд някак си бе успял да увие ръце около врата на

създанието. Изпъкналите мускули на ръката му бяха достатъчно доказателство за

силата, която използваше, за да се опита да я удуши, но изглежда не успяваше друго

освен да държи надалече от гърлото си злонамерените й остри зъби. А през това време

ноктите и го разкъсваха навсякъде другаде.

Не можех да рискувам да стрелям. Както преди, можех да убия Кейд, така

както бакенеко. И вместо това се пресегнах и сграбчих опашката й.

- Хей, кучко, опитай да се бориш с някого от собствения си вид.

Издърпах назад възможно най-много и я отделих от Кейд. Но тя продължаваше

да се бори, извиваше се и драскаше с нокти. Хвърлих се към ударите й и с цялата си

мощ я запратих настрани. След това стрелях с лазера.

Този път улучих кучката.

Яркият лъч издълба нова бразда в гърба й и се насочи към вдигнатия й крак,

минавайки през плът и сухожилия. Миризмата на изгоряла козина и кожа развали

въздуха, но дори когато натиснах спусъка за да стрелям отново, бакенеко избяга, раната

не влияеше на скоростта й.

Кейд, кървящ от дузина различни рани, скочи на крака и изтича наляво.

Отново насочи лазера си и натисна спусъка, но със създание, тичащо с максимална

скорост, никой от нас нямаше късмет. Тя се блъсна във вратата в далечния край и

изчезна.

- Тя си играеше на криеница – каза той.

Кръв се стичаше от ръката и двата му крака и имаше няколко дълбоки разреза

по корема му. Заедно с още-ожулените, но не вече кървящи места, с които се сдоби в

апартамента, не беше красива картинка.

- По-добре се промени за да спреш кървенето – казах. – Иткар трябва вече да е

тук. Отиди да го намериш, докато следя съществото.

- Мамка му на това – той меко изсумтя. – Мислиш си, че ще те пусна сама след

онова нещо? Имаш камъни в сърцето, сладурче.



Може и да имах камъни, но бях по-бърза от него. Също така бях и по-малко

наранена.

- Кейд, нуждаем се от помощ за да я свалим.

- Иткар може да проследява емоции също като мен. Ще ни открие достатъчно

бързо. Тръгвай Райли.

Нямаше смисъл да спорим. Беше очевидно не само заради тона му, но и от

гнева в очите му. Той отчаяно искаше да свали създанието.

Изтичах напред, следвайки миризмата на котка и изгоряла плът. Сила премина

през сетивата ми, когато Кейд се промени зад а спре кървенето, след това стъпките му

ехтяха, докато следваше.

Влязохме в следващата стая. Бакенеко не се виждаше никъде, но имаше леки

проблясъци от живот в ъглите

- Кучката отново си играе на плъх.

Вдигнах лазера и стрелях по най-близкото гнездо. Атаката ми бе посрещната

със силно квичене и плъховете, които не убих, се разпръснаха.

Един от тях бе по-бърз от останалите и тичаше – растеше и се променяше,

докато отново не наподобяваше котка.

Тя се хвърли във въздуха, тялото й приличаше на черно петно.

- Кейд! – изкрещях предупреждение, от което никой нямаше нужда.

Той отскочи настрана, но гигантската лапа на котката го удари по средата на

скока, изпращайки го да лети към един от мрачните прозорци. Стъклото се разби и

Кейд вече го нямаше.

Изпсувах и заредих оръжието, държейки пръст на спусъка, изпращайки

продължителен лъч към бакенеко. Лазерът загря в ръцете, докато не стана почти

невъзможно да го задържа, но не свърши много работа. Кучката се движеше по-бързо

от всеки вампир. И докато оставих следа от изгорели и пушещи тухли, мазилка и

отломки, бакенеко беше без щети.

Когато червена светлина започна да излиза от оръжието, предупреждавайки че

зарядът започва да свършва, аз се облегнах към стената и се огледах за друго оръжие.

Освен ако не исках да я зашеметя с мъртъв плъх, нямах много избор.

Лазерът най-накрая издъхна, светлия лъч прекъсна. Захвърлих загрялото

оръжие и сгънах пръсти. Изглежда трябваше да го направя по трудния начин, поне

докато Кейд и Иткар дойдеха.

Бакенеко най-накрая спря да се движи, промени се отново в човек. Но

изглежда и отне повече от преди. Може би енергията която използваше започваше да

свършва.

- Теб – каза тя – ще изям. Плътта ти мирише вкусно.

Гласът й бе нисък и странно дращещ, гласът на някого, който не е свикнал да

контролира гласните си струни. Накара ме да се замисля как беше издържала да се

прави на Алана Бърнс цяла вечер. Но пък може да не й се е налагало да говори много.

Все пак е била с политик, а те бяха прочути с това колко обичат да слушат собствения

си глас.



Малко промених стойката си, преместих тежестта на пръстите си за да мога да

мърдам бързо ако се наложи. Въпреки че бях повече от щастлива да я държа да говори,

докато кавалерията ми дойде да ме спаси – всъщност, трябваше. Не можех да си

позволя да я оставя да избяга. Имаше прекалено много смърт и твърде много загубени

души.

Освен това по-скара бих се била с думи, отколкото с юмруци. Вече имах

достатъчно белези.

- И защо мен? – Попитах, гледайки я в очите и игнорирайки доволната усмивка

върху устните й. – Защо не мъжът, когото изхвърли през прозореца? Много по-вкусен е

от мен. Повярвай ми.

- Той не е бледолик. Бледоликите са тези, които трябва да убия

Тя започна да върви към мен, мързеливата й усмивка нарастваше. Котка,

играеща си с жертвата.

Свих пръсти, опитвайки се да облекча напрежението, плъзнало се по

мускулите ми.

- Защо само нас, бледоликите? Това не е честно.

- Бледолика уби моята господарка. Тя ги мразеше и те я убиха.

- Господарката ти беше убита от вампир, търсещ отмъщение. Смъртта и

нямаше нищо общо с останалите хора.

Или с мен. Но не мислех, че бакенеко се интересуваше. Търсенето й на

отмъщение се бе превърнало в открита жажда за убиване.

Вече беше по средата на стаята, крачките и бяха дълги и олюляващи се.

Нямаше напрежение в раменете й, никакъв знак, че очакваше някаква борба, сякаш

очакваше да съм бърза и лесна жертва. И може би щях да бъда, тази кучка може да не

беше силна, колкото Бог на смъртта, но със сигурност беше по-бърза.

- Не – каза тя – Те взеха всичко от нея. Те откраднаха живота й, затова аз крада

техните.

- А мъжете, които уби?

- Тя ги мразеше. Мразеше какво й причиняваха – уморена усмивка се настане

на устните й. – Използвах ги, както използваха нея.

Все идно котка можеше да говори за поведени, когато те се държава с всички

като с подчинени.

- Тя беше Проститутка. Как да се държат с нея.

Бакенеко се намръщи.

- Не знам тази дума.

- Значи, че е била малко по-добра от мръсна разгонена котка и са се държали с

нея като такава.

Очите на бакенеко почерняха.

- Заради това, ще те разкъсам бавно…

Думите още не бяха излезли от нея, когато й се нахвърлих. Трябваше да го

направя, да я изненадам беше единственият ми шанс да нанеса сериозни щети. Имах



време да видя леко разширените й очи, след това и се нахвърлих с главата напред и я

съборих на една страна. И двете силно се ударихме в земята, но аз бързо се изправих на

крака и отново я атакувах, ритайки я с един крак в лицето и размазвайки носа й и с друг

притискайки гърлото й. Тя залитна назад, издавайки гърлен звук, усмивката й

изчезваше в облак от гняв и болка. Одарих се в бетона и отново се изтласках нагоре.

Формата на бакенеко отново се променяше, превръщаше се в котка от краката нагоре.

Но промяната не беше толкова бърза, колкото преди, значи постоянните атаки и раните,

които й причиних започваха да отнемат от силата й. Дори и да беше така, не исках да я

виждам във формата на котка. Лапи, които можеха да добият размера на кофа, нямаше

изобщо да помогнат. Не и ако трябваше да се боря с тях.

Изпсувах и се гмурнах напред, сграбчвайки ръката й и извивайки я с цялата си

мощ. Тя изръмжа, звук, който прозвуча полу-човешки, след това ме раздра с ръка,

която отчасти имаше нокти, разкъсвайки сакото и достигайки до кожата ми. Скръцнах

със зъби, за да задържа писъка, който бясно препускаше по гърлото ми, но задържах

ръката й и отново я извих. Кост се счупи и изведнъж лявата й ръка висеше безполезна.

Едно оръжие по-малко, за което да се притеснявам.

Тя ме удари отново, събаряйки ме на една страна. Лъкатушках се няколко

крачки преди да си върна равновесието. Но дотогава тя бе постигнала пълна котешка

форма. И скачаше точно към гърлото ми.

Изхвърчах от обхвата й и се изтърколих на крака, след това се завъртях,

удряйки с един от ботушите си, смазвайки устат й с токчето си. Плътта и костите

поддадоха под силната атака и се разхвърча кръв.

Тя отново изръмжа и заудря с ноктите си, драскайки крака ми дълбоко в

плътта. Изригна болка, плътна и гореща, но я игнорирах, завъртайки се отново и

нанасяйки нов удар на устата й, този път избивайки зъби.

Тя изкрещя с гняв и се хвърли към мен. Нямах време да избяга и посрещнах

удара й с главата напред, сграбчвайки гърлата й с едната ръка и драскайки очите й с

другата. Въздухът излезе от дробовете ми, остана без въздух, когато задните крака на

бакенеко раздраха плътта ми вонящият й дъх заля лицето ми.

Изтърколих се през студения бетон, сумтенето ми се смесваше с нейното

ръмжене, докато се драскахме една друга. Палецът ми намери очната й кухина и

започна да дълбае, опитвайки се да я ослепи. Тя изкрещя, заглушаващ звук, и разклати

глава, отчаяно опитвайки се да избяга от хватката ми. Дълбаех все повече, докато

течност не се разля по палеца ми и достигнах кокал. С бърз страничен удар отделих

очната ябълка от кухината.

Тя изръмжа и изведнъж счупените и зъби бяха в плътта ми, гризящи ръката ми.

Пот се стече по лицето ми и бяла гореща болка започна до гори от ръката към мозъка

ми. Изправих се на ръка, отчаяно опитвайки се да застана под стомаха й, преди да е

захапала до кокал.

Тя издърпа ръката си настрани, вън от захвата ми, вземайки голямо парче плът

със себе си. Писък прогори гърлото ми, но с него дойде гняв и отчаяна сила. Краката

ми намериха пролука и аз атакувах с всичко, което имах, запращайки я през глава.

Отново се изправих на крака и се отдръпнах, кръв капеше от пръстите ми и

пръскаше бетона.



Бакенеко се одари в далечната стена и се изправи с тежест на три крака и

окървавена и смачкана дясна част на лицето. Имаше лентички плът – моята плът, -

висящи от устата й, и езикът й излезе, прибирайки ги вътре преди да преглътне.

Странно подобие а усмивка се появи на разбитата й лице и формата й отново

се променяше. Само че този път тя не се превърна в блондинка.

Този път се превърна в мен.

И беше перфектна.

Перфектна.

Като изключим факта, че имаше счупена ръка вместо раздрани крака и

липсващо парче от ръката си, можех да гледам в перфектното отражение. Очевидно

магията, която й позволяваше да се променя можеше да скрие кървави дрехи или

извадено око, но не можеше да заздрави счупен крайник. Хубаво беше да знаеш, че

някои неща при променянето си оставаха същите при различните видове.

- Ще си тръгна от тук, пазителко. Ще си тръгна и ще бъдем равни.

Сгънах кървав пръст и смених краката си.

- Как пък не, по дяволите.

И с това скочих към нея. Докато стоеше в човешка форма, имах шанс. Но това

не беше единственият ми шанс.

Иткар и Кейд трябваше да са наблизо.

Тя бързо отстъпи встрани, но изглежда скоростта й бе ограничена или от

човешката й форма, или от раните и аз я одарих силно, ботушът ми потъна в нея и я

запрати във въздуха.

Завъртях се. Бакенеко отново имаше баланс, но вместо да атакува, тя побягна.

Затичах след нея, чудейки се защо по дяволите изведнъж отстъпваше, когато кучката

беше толкова уверена, че ще победи.

След секунда получих отговор.

Вратата зад нея бе откъсната от пантите и се появиха две фигури, едната малко

повече от сянка, а другата покрита с кръв и износена.

- Застреляйте я! – Изкрещя бакенеко с моя глас. – Пръснете скапания й мозък!

И двамата мъже не се поколебаха.

Вдигнаха пистолети и стреляха.



Глава тринадесета Превод: sp_gc_


Само че те не стреляха по мен.

Стреляха по съществото, носещо лицето ми.

Един ярък лъч преряза краката й, другият – гърлото й. Имаше един кратък

момент, изпълнен с шок, след това главата се отдели от тялото й и трите части паднаха

на пода.

Втренчих се в нея за момент, без да мога да повярвам, че всичко свърши

толкова внезапно, след това изтрих лицето си с трепереща ръка и срещнах погледа а

Кейд, когато закуца към мен.

- Как разбрахте?

Дари ме с усмивка, изпълнена с болка и умора.

- Защото на нея не й липсва ляво кутре. На теб ти липсва.

- Тогава и двамата сте по-наблюдателни от мен, слава Богу.

Дори не го бях забелязала.

Той уви кървава ръка около мен и ме привлече в прегръдка, която беше

толкова проклето силна и успокояваща, че ми идваше да заплача.

- Ти си развалина – каза след малко.

- Присмял се хърбел на щърбел.

- И двамата трябва да отидете в болницата – изкоментира Иткар.

Огледах ръката на Кейд и видях, че леко подритва тялото на бакенеко. Когато

го направи, пушек започна да излиза, извивайки се и къдрейки се нагоре. Завъртя се

около човешките останки, намирайки форма и плътност. Смело възвръщайки формата

на котка.

Тя се обърна и призрачният й поглед срещна моя. Не каза нищо, просто се

поклони, след това формата й се разпадна и започна да се носи нагоре, докато не

изчезна напълно.

- Вече я няма – казах, чудейки се към какъв друг живот се е отправила.

Иткар ме погледна с разпадащо се в сенките тяло и неразгадаеми черти на

лицето.

- Винаги е по-добре да се уверим.

След това насочи лазера си към сърцето й започна да стреля. Духовните

гущери вярваха, че душата се крие в сърцето и че унищожавайки го, унищожаваш и нея

и не й позволяваш да продължи напред. В този случай той беше закъснял, но се

съмнявах, че така или иначе нямаше да има ефект. Душите изглежда излизаха от цялата

тяло, не само от сърцето.

- Той е прав – изкоментира Кейд. – Трябва да отидем в болницата и да ни

прегледат.

- Ти можеш да отидеш. Аз отивам вкъщи да се изкъпя наям.



Първо трябваше да се променя и да спра кървенето. Да не говорим, че бях

започнала да лекувам липсващото парче от ръката си.

Но след всичко това трябваше да отида в болницата, да държа ръката на брат

си, докато чакахме новини от Лиандър

- Нали знаеш, че доста кървиш? Харесва ми преградката ни, но ми правиш

локвичка.

Засмях се и отстъпих назад. Той беше прав, имаше голямо количества кръв в

краката ни.

- Тогава отивай в болницата. Сейбъл ще ти срита задника ако нямаш сили да я

глезиш така, както заслужава.

- Адски вярно – тай леко докосна разранената ми буза. – Искаш ли превоз?

Поклатих глава.

- Ще взема колата на Иткар. Той може да се прибере с почистващия екип.

- От почистващия екип не ме харесват – обади се Иткар.

Изсмях се.

- Ами, показваш парти номера си в неуместен момент.

И като съм виждала този номер, тотално можеш да разбера тяхната неохота.

Имам на предвид пенис, който може да отстрани от тялото си, беше достатъчно лошо,

но да можеш да произвеждаш бодли с него, беше просто… отвратително.

- Хей, те попитаха – каза той. – Вината не е моя.

Засмях се и поклатих глава. Иткар не звучеше разстроен от това, че не го

харесват и не можех да не се зачудя дали не го беше направил нарочно. Нашият

духовен гущер не само шокираше хората, но и се отчуждаваше от тях. В тяхната

култура имаше странното вярване, че колкото по-малко приятели имаш, толкова по-

силен си. Разбира се, те мислеха и че най-важното нещо е семейството и това напълно

го разбирах.

Кейд се наведе и целуна здравата ми буза.

- Беше забавно днес.

- Имаш много странно разбиране за това кое е забавно – казах със сух глас. – И

целуването и против превилата.

- все едно ти пука за правилата.

Той ме поздрави за довиждане, след това се завъртя на пети и излезе.

Отидох до Иткар и протегнах ръка.

- Ключове?

- В колата.


Той кимна и чисто сините му очи срещнаха моите.

- Тази работа ще убие всички ни, нали?

Зачудих се, след това кимнах.



- Вероятно. Никой от нас не е безсмъртен.

Той отново погледна бавно тялото на бакенеко и бавно и поклати глава.

- Мисля че е толкова добър начин да си отидеш, колкото всеки друг.

- Ох, мисля че да остарееш и мирно да си отидеш, обграден от приятели и

любими ще е много по-добро от това.

Погледът му отново се върна към мен.

- Но аз и ти не сме предназначени за това, нали?

- Най-вероятно не.

Леко стисна рамото му, плътта бе студена и влажна под пръстите ми, след това

си тръгнах. Не иска да мисля за бъдеще, което можеше и да нямам. Просто исках да

отида в болницата и да се уверя, че бъдещето ми е живо и добре(

Хирургът на Лиандър излезе около час след като отидох в болницата.

Ян и Риана се изправиха на мига, но Роан не помръдна с внимателно и

неутрално изражение, но напрежението в тялото му изведнъж се увеличи.

- Как мина операцията? – Попита Лиана, обикновеният й топъл тон бе тънък и

висок, нестабилен.

Сивокосият хирург я дари с една от тези докторски усмивки, които се

използваха по целия свят. Тази, която казваше, че всичко е наред, дори и да не беше

така.

- Оправихме вътрешностите и тънкото черво, но не можем на сто процента да

гарантираме, че сме оправили всичко в коремната кухина, затова трябва да го

наглеждаме за инфекция. По тази причина го държим в течно сребро, за да не може да

се промени.

- Но среброто ще го убие…

- И чрез промяна, той може да ускори инфекцията, както и лекуването това

може да е опасно. Трябва ни около ден, за да бъдем сигурни – докторът се усмихна с

най-добрата си професионална усмивка. – Не използваме достатъчно сребро за да го

убием, само да го задържим. Ще гори, но ще се възстанови от това и всичко ще е добре.

- О, благодаря ти Боже – каза Риана, повдигайки ръка към гърдите си.

Хирургът се поколеба, след това каза:

- Той изгуби много кръв и ще трябва да го задържим малко по-дълго в

болница, отколкото обикновено бихме задържали вълк, само защото рискът от

инфекция е много по-висок, но мисля, че ще се оправи.

- Това са чудесни новини, Докторе – каза грубо Ян.

Хирургът се усмихна.

- Иска ми се всичките ми пациенти да са толкова упорити като този младеж.

Не обичам да губя пациенти.

Което само показваше колко близо до смъртта е бил Лиандър.

- Може ли да го видим, Докторе? – Попита Риана.



Хирургът отново се поколеба.

- Само двама. И по-бързо.

- Благодаря, Докторе.

Той кимна и се завъртя на пети.

- Насам.

Риана стисна ръката на съпруга си и последва хирурга. Ян не помръдна.

- Роан? – Каза с остър тон.

Роан бързо погледна нагоре.

- Да, сър?

- По-добре влез там, момче, докато хирургът е в добро настроение.

Надежда прелетя кратко през чертите на лицето на Роан.

- Но той е ваш син…

- И е твоята сродна душа. И знам, че ще се почувства по-добре от твоето

присъствие, отколкото от моето. Отивай синко. Отиди да го видиш.

- Благодаря – каза Роан и забърза след Риана. Уви ръка около рамото й и

тръгна по коридора с нея.

Усмихнах се на Ян.


Ян сякаш пропусна коментара.

- Брат ти вероятно е единственото нещо, което поддържа Лиандър. Беше много

лоша рана, девойко.

- Знам.

Погледът му кратко премина през пресните рани, които все още бяха видими

по ръката и лицето му.

- Предполагам, че наистина знаеш.

Той отново седна. Облегнах се на рамото на Куин и най-накрая си позволих да

се отпусна.

Лиандър щеше да се оправи, както и брат ми.

Може би въпреки всичко, съдбата не беше чак такава кучка

Ден по-късно докторите потвърдиха, че Лиандър е извън опасност. Преместиха

го от интензивната към главното отделение, но все още го държаха в сребро. Явно

искаха да мине още един ден преди да му позволят да се промени и ускори лечението.

Но поне сега, в генералното отделение, Роан можеше да седи до него и да му

държи ръката. И това е, което правеше през последните двайсет и четири часа и Джак

изглежда разбираше. Не беше насилвал Роан да се връща на работа.

Може би не можеше да съчувства само на моя любовен живот.



Подадох на Роан кафе и бургер, след това седнах до него. За първи път от дни

наред наистина изглеждаше отпуснат. Поех глътка от сладко-горчивата течност,

опитвайки се да се преструвам, че е от лешник и е приятно.

- И какви са плановете тогава? – Попитах.

Той разопакова бургера и отхапа и преглътна с помощта на мръсотията, която

имаха смелостта да наричат кафе.

- Щом му позволят да се прибере, планирам да го заведа вкъщи и да се грижа

за него.

- У тях или у нас?

Срещна погледа ми и ме дари с уморена полу-усмивка.

- У нас. Това е, което иска.

Сърцето ми затанцува малък щастлив танц за Лиандър, но част от мен не

можеше да повярва, че Роан наистина го мислеше, - че няма да си промени мнението

някъде по пътя и да разбие сърцето на любимия си отново.

- А какво искаш ти?

Отново отхапа от бургера и след това сви рамене.

- Беше права преди.


- Това беше за първи път. Не да съм права, защото по принцип съм, но ти

действително да го признаеш.


- Наслаждавай се докато можеш, защото няма а се случи отново.

- О, сигурна съм, че ще. Аз да бъда права, това е.

Той се ухили и се облегна настрани, леко удряйки ме с лакът. Кафе спра н ръба

на чашата ми, пръскайки по дънките ми.

- Хей, внимателно. Може да не е добро, но все пак е кафе, нека не го пилеем.

Той поклати глава и довърши бургера. След като изхвърли опаковката в

боклука, каза:

- Винаги съм се страхувал да се отдам и след това да умра, оставяйки Лиандър

да се справя сам. Никога не съм мислил наистина за обратното.

- Всички трябва да умрем някога, Роан.

Но може да е след много, много години и не по време на работа, както каза

Иткар.

- Да, по дяволите, но аз и ти имаме по-високо ниво на успеваемост от повечето

други.

- Знаеш, че това е много депресираща мислена линия, когато стоя в болницата

с болни хора и призраци. – Поех глътка кафе и добавих: - Значи защото сега внезапно

си разбрал, че Лиандър е толкова уязвим към смъртта, колкото мен и теб, му

позволяваш да живее с нас.



- И ще споделям повече от себе си с него. Ще се опитам да му дам това, което

иска, защото той заслужава повече от живота и повече от мен.


- Ами, това е истина.

Той изсумтя меко.

- Такава си кучка, сестро.

- Имах страхотен учител, братко.

Той разклати глава.

- Няма да направя церемонията. Не мога. Просто не мога. Не и с това, което

правим, не и с това, с което се сблъскваме. Но мога да му дам всичко останало, което

поиска.

Да не направи церемонията нямаше да спаси Лиандър от това да бъде наранен,

да изпитва болка или по-лошо, ако Роан умреше. Не и ако това, което казваше Бен, бе

вярно. Но нямаше да дам на брат си още една причина да отблъсне Лиандър. Не и

когато най-накрая получаваше всичко, което е искал.

- Той никога не е искал церемонията, Роан. Винаги е искал само теб.

- И това е целият проблем, сестричке. Обичам това, което правя. Обичам

адреналина от него – поколеба се и меко добави: - Пристрастен съм към него. Нуждая

се. Не мога да се откажа напълно, дори заради Лиандър.

И не говореше за убийствата. Говореше за секс.

- Не съм знаела.

Погледът му срещна моя.

- Лиандър знае. Казах му преди време, когато общо взето ме предупреди, че

ако не се откажа от другите мъже, ще си тръгне.

- Значи за това се държиш прилично?

- Навсякъде освен на работа. Той разбра, Райли. Наистина разбра.

- Той е невероятен мъж.

- И както винаги съм казвал, не искам да го изгубя – погледът му се плъзна към

любими му. – И най-вече не по този начин. Ако някой от нас трябва да умре, нека бъда

аз.

- Нека не е нита един в това малко семейна сдружение – казах меко. – Мисля,

че вече сме се справили с достатъчно гадости в живота си.

- И това ако не е истина – той ме погледна за момент, след това ме докосна по

все още раздраната ръка. – Дупката постепенно се лекува.

- Да, за щастие.

Помислих си, че отнема време, щеше да зарасне и вероятно нямаше да остави

белег. Щях да завърша с един на лицето си, на мястото, на което бакенеко заби ноктите

си най-дълбоко. Но поне не беше по средата на лицето ми, нито пък голям. Можех да

живея с него.

Особено като се има на предвид, че можеше да се случи.



- Но все още изглеждаш изморена. Може би трябва да си отидеш вкъщи и да си

починеш.

- Братко, изглеждам по-добре от теб.

- Да, но не съм изгубил кофи с кръв и отказал да ми помогнат в болницата.

Не, за малко да изгуби нещо още по-лошо. Сърцето си. Душата си.

- Знаеш, че мразя болници.

- И аз ти давам възможност да излезеш от едно такава.

Изучих го за момент и казах:

- Сигурен ли си, че не искаш компания?

- Ще се оправя. Лиандър ще се оправи. Всичко ще е наред. Прибери се и си

почини.

Наведох се и го целунах.

- Благодаря. Просто се погрижи да ядеш, братко. Ще се нуждаеш от всичката

сила, която можеш да събереш, за да се грижиш за Лиандър, когато дойде у дома.


- И мислиш, че съм лош пациент. Почакай да приберем него вкъщи.

Всеки можеше да види очакването и аз се усмихнах.

- Да го заведем вкъщи звучи добре, нали?

- Да – каза, замахвайки към носа си. – Отивай.

И аз тръгнах.

По времето, когато се прибирах, се спускаше здрач. И седейки срещу входната

врата на апартамента ни, чакайки ме, чиста пластмасова кутийка държеше една червена

роза.

Като лек срещу умора, отново бях добре.

С усмивка, разтягаща устните ми, влязох в апартамента, хвърляйки чантата и

ключовете си вътре преди да седна на ръба на дивана, за да прочета малката бележка.

Наистина бих искал да започнем отначало, казваше, и искам да те изведа на

вечеря. Нашата първа официална среща. Без задължение. Без очаквания. Просто ти и

аз, най-накрая да се поопознаем.

Нямаше подпис или име, но не се нуждаех от тях. Можеше да е само от един

мъж.

И Изглежда Роан не беше единствения, който щеше да има какво да очаква.

С глупава усмивка, разтягаща устните ми, затичах през глава, за да мога да се

обадя на своя вампир.



Internet

Пазителката Райли Дженсън: Най-тъмната целувка – Кери Артър (Книга 6)