Пазителката Райли Дженсън: Съблазнително зло – Кери Артър (Книга 3 )

Глава първа Превод: amelya_

Редакция: Vampire Lady

Тренировките бяха гадни.

Особено след като главната цел е да направя нещо, което се бях заклела, че няма

да бъда—пазител на Управлението на Другите раси.

Да стана пазител може и да е неизбежно, и трябваше да се съглася за някои

неща, но това не означаваше, че ми харесва.

Пазителите са много повече от ченгета, както вярват повечето хора—те са

съдията, журито и екзекутора. Нищо което човешките ченгета трябва да правят.

Разбира се, повечето, които застават пред метафоричния куршум на пазителите

обикновено са неконтролируеми психопати, които определено заслужават да умрат, но

да ги преследвам през ноща, за да сложа края на немъртвия им живота не беше в листа

ми за неща за правене.

Въпреки че вълкът в мен желаеше да ловува по-често отколкото ми се иска да

призная.

Но ако имаше нещо по-лошо от това да се тренирам за пазител, това беше да

тренирам с брат ми. Не можех да се бия срещу него. Не можех да флиртувам или да му

покажа малко плът, за да го накарам да забрави мислите си. Не можех да изстена, че

вече ми е достатъчно и не мога повече, защото той не ми беше само брат, а близнак.

Той знаеше точно какво можех и не можех да правя, защото той можеше да го

почувства. Може да не споделяме телепатична връзка, но знаем кога другия преследва

нещо или е в беда.

И точно сега Роан знаеше, че се опитвам да се измъкна. И знаеше защо.

Имах секси среща с още по-секси върколак.

В близо един час.

Ако се махнех сега, можех да се оправя преди Келън—секси срещата във

въпроса—да дойде да ме вземе. Ако беше по-късно, той щеше да ме види пребита,

както бях в тези дни.

-Лиандър не ти ли готви пиле днес?-казах аз, леко подмятайки дървената палка,

която ми беше дадена, но не бях използвала. Главно защото не исках да ударя брат си.

Той, от друга страна, нямаше такива проблеми, и синините по тялото ми го

доказваха.

Но все пак, той не искаше да правя това. Не ме искаше на мисията, която

приближаваше.

-Да.-Той продължи да ме обикаля, походката му обикновена както винаги. Не

бях заблудена. Не можех, когато усещах напрежението в тялото му сякаш беше моето.-

Но той не мисли да го слага да се пече, докато не му се обадя и му кажа, че тръгвам към

тях.

-Днес е рождения му ден. Трябва да си с него и да празнувате вместо да ме

слагаш през пресата за изцеждане.

Пазителката Райли Дженсън Книга трета: Съблазнително зло

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

Той се раздвижи внезапно, стъпи напред, палката бе бледо движение, докато той

се протегна към мен. Игнорирах стъпката и удара, и застанах мирно, докато бриза от

минаващата палка погали пръстите на лявата ми ръка. Той само си играеше и двамата

го знаехме.

Дори не бих видяла истинското му движение.

Той се ухили.

-Ще бъда там когато това свърши. И той те покани.

-И да разваля личното ви планирано парти?-гласът ми беше суховат.-Не мисля.

Освен това, аз предпочитам да съм на партито си с Келън.

-Което означава ли, че Куин е извън картинката все още?

-Не изцяло.-завъртях се, наблюдавайки го, докато той продължаваше да ме

обикаля. Зелените матраци, които покриваха арената за тренировки изпукаха под

босите ми крака.

-Потта ти прави това.-коментира той.-Но и без това няма достатъчно от нея.

-Исусе, Роан, прояви разбиране. Не съм виждала Келън от почти седмица. Искам

да си играя с него, не с теб.

Той повдигна вежда с дяволит пламък в очите.

-Когато ме проснеш на този матрак, ще те пусна.

-Не искам теб на матрака!

-Ако не се биеш с мен, ще те накарат да се биеш с Готие. И не мисля, че някой от

нас иска това.

-И ако се бия с теб, и те победя, те пак ще ме накарат да се бия с него.

Което беше отвратително. Не бях фенка на вампирите, но някои от тях—като

Куин, който бе в Синди въртейки бизнеса си със самолети, и Джак, шефът ми, и мъжът

на чело на цялото отделение на пазителите—бяха свестни хора. Готие беше просто

убиваща откачалка. Може и да беше пазител, и може да не беше направил нещо лошо

все още, но той беше един от лошите. Беше и клонинг направен със специална цел—да

завладее Управлението. Все още не бе направил движението си, но имах странното

чувство, че това ще стане скоро.

Роан направи още една преструвка. Този път палката мина през кокалчетата ми,

удряйки, но не проби кожата. Потиснах импулса да разтърся ръката си, за да премахна

болката, и промених позицията си, готова за истинската атака.

-Е, какво става между теб и Куин?

Нищо не беше станало и това беше целия проблем. След като се беше оплаквал,

че не спазвам моята част от сделката, която направихме, последните месеци си играеше

на отсъстващ любовник. Издишах ядосано въздух, махайки потните си кичури от

челото си.

-Не може ли да говорим за това след като си поиграя с Келън?

-Не.-каза той, и се раздвижи толкова бързо, че буквално изчезна от поглед. И

докато можех да засека температурата на тялото му с инфрачервеното си вампирско

зрение, нямаше нужда да го правя, защото слуха и носа ми бяха остри като на вълк. Не



само можех да чуя стъпките му на виниловите матраци, докато ме обикаляше, но

можех да последвам бриза на ароматната му, кожна миризма.

И двете идваха отзад.

Махнах се от пътя, въртейки се дори когато паднах на матрака и подложих крака

си. Ударът падна силно и ниско в крака му и той изсумтя, формата му изчезвайки,

докато се опитваше да остане прав.

Станах и се втурнах към него. Не бях достатъчно бърза дори на половина. Той се

измъкна и поклати глава.

-Не приемаш това сериозно, Райли.

-Приемам го.-Просто не толкова сериозно колкото той искаше. Поне не тази

вечер.

-Толкова ли си отчаяна да се биеш с Готие?

-Не, но съм отчаяна да се видя с Келън.-Сексуалното незадоволение не беше

хубаво за никого, но беше още по-зле за върколак. Сексът е вродена част от културата

ни—нуждаем се от него както вампирите от кръв. И тези проклети тренировки вземат

толкова много от времето ми, че нямам време да отида до „Синята луна” за малко

действие.

Изпуснах въздух и опитах да мисля спокойно. Колкото и да не ми се искаше да

нараня брат ми, ако това беше единствения начин да се махна от тук, можех да го

направя.

Но ако можех да го преборя, тогава Джак би си помислил, че съм готова за

голямата битка. И част от мен се страхуваше от това—страхувах се, че без значение

какво кажеше Джак, брат ми беше прав когато казваше, че не трябва да правя това. Че

никога няма да бъда готова, колкото и да тренирах.

Че ще прецакам всичко и ще изложа всички на опасност.

Не че Роан ми беше казвал това последното. Но докато мисията за вмъкването в

системата на престъпления на Дешън Стар приближаваше, мислех все повече и повече

за това.

-Това е глупаво правило и го знаеш.-казах накрая.-Да се бия с Готие не доказва

нищо.

-Той е най-добрият в това, което прави. Да се биеш с него те прави готова за

това, което е навън.

-Разликата е, че не искам да съм пазител през цялото време.

-Вече нямаш избор, Райли.

Знаех това, но това не означаваше, че не мога да се противя, дори ако протестите

ми бяха празни думи. Мамка му, дори ако Джак дойдеше при мен и ми предложеше

шанс да не стана пазител, нямаше да го направя, защото нямаше начин да не накарам

Дешън Стар да си плати. Не само за това, което ми беше причинил, но каквото бе

причинил на Миша и на партньора на Кейд, и всички тези мъже и жени, които бяха

затворени в клетки някъде.

Да не споменавам всички неща направени в лабораториите му—неща, които

природата не би създала, създания направени само с две цел. Да убиват когато им се

нареди и да умрат когато им се нареди.



Тръпка мина по кожата ми. Срещала съм само няколко от тези създания, но

имаш лошото чувство, че преди да мине месеца, щях да видя много повече отколкото

ми се искаше.

Облизах устните си и се опитах да се съсредоточа върху Роан. Ако трябваше да

го просна на матрака, за да се махна от тук, щях да го направя. Исках, нуждаех се, да

вдишам малко от нормалния живот преди да се върна в тази глупост отново.

Защото идваше. Можех да го почувствам.

Сянка мина през един от прозорците наредени от дясната страна на Роан. Като

се има предвид, че е почти шест, сигурно беше пазител приготвящ се за нощното

ловуване. Тази арена беше на подниво пет, точно до спалните помещения на

пазителите. Които, забавно, наистина имаха ковчези. Някои вампири направо

обожаваха да живеят както хората си мислят, дори ако не е наложително.

Не че много хора идваха тук долу. Ще е сякаш да заведеш агне в група от гладни

лъвове. Да кажа, че ще стане грозно много бързо би било омаловажаване. На

пазителите може да се плаща да защитават хората, но те определено биха си взели

някой.

Сянката мина и през другия прозорец и този път погледа на Роан отиде в тази

посока. Само за малко, но тази половин секунда ми даде идея.

Преместих се, завъртайки се и пуснах босия си крак. Петата ми се забоде в

корема му, бутайки го назад. Палката му заобиколи, удара му едва изпускайки кожата

ми, след това той проследи движението, така че да се завърти и да удари в едно

движение. Петата му мина на сантиметри от носа ми и сигурно щеше да се забие, ако не

се бях отдръпнала.

Той кимна одобрително.

-Така е по-добре.

Изсумтях, местейки стойката си като преместих и палката от едната ръка в

другата. Ударът на дърво върху кожа изехтя в тишината около нас и напрежение мина

през раменете му. Задържах погледа му, след това хванах палката с лявата ръка и

започнах да удрям. Само, за да спра насред движението и да погледна зад него.

-Здрасти, Джак.

Роан се обърна и в този момент аз паднах и изритах краката му от под него. Той

удари матрака с звучно тупване, изненаданото му изражение бързо се превърна в лай от

смях.

-Това беше най-стария трик и аз се хванах.

Ухилих се.

-Старите трикове понякога са полезни.

-И предполагам, че това означава, че си свободна.-той протегна ръка.-Помогни

ми да стана.

-Не съм глупава, братко.

Веселие заблестя в сребърните му очи, докато ставаше на крака.

-Струваше си да опитам.

-Може ли да вървя?



-Това беше сделката.-Той стана и отиде от едната страна на арената където беше

оставил хавлията си.-Но утре идваш в шест.

Изстенах.

-Това просто е жестоко.

Той мина с хавлията през заострената си червена коса и въпреки че не можех да

видя изражението му, знаех, че се усмихва. Понякога брат ми може да е истински трън

в задника.

-Може би следващия път ще размислиш за маменето.

-Не мамя, ако работи.

Въпреки че усмивката му остана, остана малко веселие в очите му. Той беше

разтревожен, наистина разтревожен, за моята част от мисията, на която щяхме да

тръгнем скоро. Той не ме искаше там толкова колкото аз не исках да стана пазител. Но

както ми беше казвал през всички тези години, посоките на живота трябва да се

приемат каквито са.

-Ти си тук, за да научих как да се защитаваш и да нападаш.-каза той.-Нелепите

трикове няма да спасят живота ти.

-Ако са го спасили веднъж, значи си струва да опитам.

Той поклати глава.

-Виждам, че няма да мога да ти налея ум в главата, докато не свършиш

сексфеста.

-Радвам се, че най-накрая схвана за какво ти говоря от един час.-ухилих се.-И

хей, гледай от добрата страна: Лиандър ще се зарадва да те види в приличен час за

разнообразие.

Той изсумтя.

-Ако не беше такава лепка, можеше да ме вижда рано по-често.

Повдигнах вежди на раздразнителността в гласа му.

-Той ти дава да бъдеш с когото поискаш. Едва ли бих го нарекла лепка.

-Знам, но...-той спря и вдигна рамене.-Не знам дали мога да му дам каквото той

иска. Не знам дали някога ще мога.

Което беше почти същото нещо, което казах на Куин преди два месеца. Беше

невероятно как любовните ни животи бяха почти еднакви—въпреки че причините да

кажа тези думи на Куин бяха различни от твърдението на брат ми. Роан обичаше

Лиандър. Аз не можех да кажа същото за Куин. Мамка му, ние едва се познавахме като

изключим секса.

Поне Лиандър е останал с Роан, през добро и лошо. Куин пак избяга, въпреки че

каза, че няма да ме пусне, докато не сме проучили нещата между нас.

Как искаше това да стане от Синди, никой не знаеше. Може би просто е решил,

че съм твърде голяма беда и си е тръгнал. Въпреки че като се има предвид, че сме

делели няколко еротични сънища, се съмнявах, че тръгването е опция за някой от

двамата.

Докоснах ръката на брат си и я стиснах леко.



-Лиандър те обича. И ще те чака.

Погледа на Роан срещна моя.

-Не мисля, че заслужавам такава преданост.

Повдигнах вежди.

-Аз съм толкова предана.

Той докосна бузата му леко.

-Да, но ти си ми близначка и партньор в глутницата. Трябва да си предана.

-Вярно е.-изучавах го за момент, след това казах меко.-Само защото глутницата

ни не ни обича, не означава, че не заслужаваме да бъдем обичани.

Колко пъти ми беше казвал това през годините? И все пак сега, когато ставаше

дума за него, той не беше готов да го повярва.

Усмивката му беше мила, но тъжна.

-Разликата между нас двамата, е че ти искаш да имаш сериозна връзка. Въобще.

Искам да бъда свободен да съм с когото искам, когато искам.

-Който искаш?-прекъснах аз, с повече от раздразнение в гласа си.-Не ми казвай,

че все още се виждаш с Даверн?

Роан имаше благоприличието да изглежда неудобно.

-Само когато е в града и това не се случва често.

-Но не каза ли на Лиандър, че вече не сте заедно?

-Е, ние не сме. Само понякога сме любовници.

-Разлика, която Лиандър няма да хареса.

Той вдигна рамене.

-Виж, може би неспособността ми да се обвържа е част от мен.

Знаех, че има предвид сексуално, а не за това, че е пазител или полу-род. И това

ме ядоса.

-Лиандър е точно като теб и той иска да има сериозна връзка. Не си създавай

извинения само защото се страхуваш.

Той вдигна вежди, но имаше острота в очите му, която подсказваше, че съм на

правилния път.

-Страхувам се?

-Да. Да се обвържеш означава да си предан. И ти не искаш да си предан на

никого заради това, което правиш, а не защото си такъв. Ти трябва да приемеш това—

както и той—ако не друго.

-Той заслужава повече от партньор на половин време.

-Може би е така.-съгласих се аз, получавайки изненадано изражение от Роан.-Но

нито аз, нито ти имаме правото да решаваме това вместо него. Това е негов избор,

неговия живот.

Той се засмя меко, след това се наведе и ме целуна по челото.



-Ти си много умна за момиче. И се надявам да вземеш този съвет и за твоя

живот.

-Аз? Да взимам съвет? Ще вали на Коледа преди това да се случи.-И като се има

предвид, че декември е първия от летните сезони тук в Мелборн, нещо много

катастрофално ще стане с климата преди това да се случи. Въпреки че като се има

предвид странните неща в живота ми в скоро време, да вали на Коледа не би било

толкова невъзможно.

Нито път аз да послушам собствения си съвет.

Подадох му палката, след това го побутнах към изхода.

-Върви да го видиш и поговори с него.

-Не искаш ли да дойда с теб до съблекалните?

-Не, ще се оправя.-Арената беше пълна с охранителни монитори без значение

дали някой тренира, но не се съмнявах, че Джак е някъде наоколо. Той беше развил

интерес да ме запази в безопасност и цяла. Не само защото ме искаше на мисията, а

защото ме искаше като пълноправен пазител.-Ще те видя утре сутринта.

Той кимна, постави хавлията около голите си рамене и си тръгна подсвирквайки.

Очевидно, не бях единствената, която очакваше вечерта.

Усмихвайки се леко, тръгнах към другия край на арената къде ме чакаха

хавлията и бутилката ми. Взех хавлията и навих единия край около косата си, за да

изстискам потта преди да избърша лицето и врата си. Може би не се бях била както

трябва тази вечер, но все пак бяхме тренирали за няколко часа и не само че кожата ми

светеше, но светло синята ми блуза беше почти черна от пот. Щях да се изкъпя тук—с

моя лош късмет, Келън сигурно щеше да ме чака като се прибера. Колкото и да

предпочитат вълците натуралната миризма отколкото синтетичната, точно сега бях

твърде натурална.

Протегнах се да взема бутилката, след това замръзнах когато осезаемостта

нарасна, карайки кожата ми да се разгорещи. Роан си беше тръгнал, но вече не бях сама

на арената.

По-ранното ми чувство се беше оказало правилно—гадните неща идваха в

живота ми.

И дойдоха във формата на Готие.

Все още с хавлията в ръка се обърнах. Той стоеше до прозореца в края на

арената, дълъг, прав мъж, който миришеше толкова зле колкото и изглеждаше.

-Виждам, че все още не си се доредил за душа.-Сигурно не беше най-умния

коментар, който съм правила, но когато ставаше дума за Готие, не можех да си държа

устата затворена.

Това щеше да ме вкара в беда—ако не тази вечер, то в бъдещето.

Той кръстоса ръце и се усмихна. Нямаше нищо хубаво в тази усмивка. Нищо

разумно в острите му, кафяви очи.

-Виждам, че все още първо говориш преди да помислиш, дори ненормален би

помислил първо.

-То си е моя грешка.-Лениво започнах да мятам хавлията и се чудех колко време

ще отнеме на охраната да реагира. Ако Джак им дадеше да реагират.



-Забелязал съм.

Винаги е бил труден, даже когато устата ми не е казала нещо обидно за него.

-Какво правиш тук, Готие? Нямаш ли лоши да убиваш?

-Имам.

-Тогава защо не седиш отвън, като добрия психопат какъвто си?

Усмивката му като на акула изпрати трепет по гръбнака ми и в този момент

осъзнах, че той е на лов.

За мен.

Мамка му.

Което не описваше в каква беда се намирам, но точно тогава, само за тази дума

се сетих. И тя се премяташе отново и отново в главата ми.

Заедно с мисълта, че са ми сложили капан. Това е искал Джак през целия този

тренировъчен сезон.

Роан не е знаел. Той никога не би се съгласил на това. Никога.

-Значи, си тук, за да ме съпроводиш през крачките ми, а?

Веселието му мина през мен, толкова мазно колкото боклуци от езеро.

-Схващаш бързо.

Не достатъчно бързо. Трябваше да знам, че Джак е намислил нещо. Беше твърде

добродушен цял ден—сигурен знак, че нещо гадно ще се случи и аз ще съм замесена.

Но защо ще ме сложи срещу Готие толкова скоро? Мамка му, тренирах само от

няколко месеца. Повечето от кандидатите за пазител имаха поне година преди да имат

удоволствието да се срещнат с Готие.

Може би нещо е станало. Нещо, което е накарало вампира да побърза.

Въпреки ситуацията през мен мина очакване. Исках това да свърши. Исках да си

върна нормалния живот—въпреки че вече бяха минали шест месеца от когато ми беше

инжектирано лекарство за плодовитост, нормалното може да е минало. Ако

лекарството променяше това, което съм—както с другите полу-родове—значи тези

промени щяха да си проличат скоро.

Готие започна да върви спокойно към мен. Продължавах да въртя хавлията, и го

гледах с присвити очи. Никога нямаше да го бия и двамата го знаехме, но определено

нямаше да се предам без бой.

Той спря в центъра на арената.

-Готова ли си?

Повдигнах вежда, симулирайки увереност, която не чувствах. Което беше

безсмислено, защото той беше вампир и щеше да чуе колко бързо бие сърцето ми. Ще

знае, че е страх, а не очакване.

Но страха и аз бяхме стари приятели. Не ме беше спирал преди и нямаше да ме

спре сега.

-На всичките ли мишени им даваш предупреждение?

-Да.



Пълното и крайно спокойствие от него ми напомни на змия, която се приготвя

да напада. И ме накара да се страхувам, както истинска змия никога не би могла.

-И защо го правиш?

-Защото да вкуся страха на плячката си е почти толкова хубаво колкото да вкуся

кръв.-той направи пауза, за да си поеме дъх. Екстаз се появи в очите му, и тръпки

побиха по гърба ми като вода.-Мога да вкуся страха ти, Райли, и е прекрасно.

-Ти си болен. Знаеш това, нали?

-Но аз съм много, много добър в това, което правя.

Обещанието за смърт беше в очите му. И знаех, че аз и той ще се бием, наистина

и до края, в скоро време. Не тук, не в управлението, но някъде на негова територия, на

негови условия.

Тръпки минаха по кожата ми, но аз потиснах импулса да потъркам ръцете си.

Ясновидството може да е скрита способност, която се съживява, но определено не

можех без нея.

Особено когато ми казваше неща като това.

Пръстите на Готие се раздвижиха, само един път, след това изчезна от поглед.

Стъпките му бяха като пера на матраците, малко повече от шепот на вятъра. Ще ми се

да можех да кажа същото за миризмата му. Беше плътно смърдяща на смърт, толкова

гадна, че ме накара да задържа дъха си и да изгубя концентрацията си.

Ако не се концентрирах, това щеше да стане много, много лошо.

Не че нямаше да стане и без това.

Премигах, превключвайки на инфрачервеното ми вампирско зрение, и гледах

как горещината му се приближава по-близо. И по-близо. В последния момент, хвърлих

хавлията напред, удряйки края върху леденото му изражение, след това започнах да

тичам.

Той не започна да ме гони, просто стоеше и вдигна ръка към лицето си. Въпреки

че бях целила за окото, хавлията бе минала през бузата му, достатъчно силно, за да го

разкървави. Сигурно не е най-умното нещо, което съм правила, но проклета да съм, ако

гледката на кръвта му не ме развесели малко. Можеше да ме пребие до безсъзнание, но

поне щях да направя това, което никой пазител не е успял—да разкървавя страхотния

Готие.

Но пък само няколко ненормални пазители биха се изправили пред Готие само с

хавлия.

Той прокара пръст през раната. Дори от където стоях можех да видя кръвта на

пръста му. Погледа му срещна моя и пак видях смъртта.

За няколко секунди се замислих дали да не побягна. Просто да се махна от

арената и от този психопат. Но ако го направех, нямаше да съм в мисията. И сега исках

повече отмъщение отколкото ме беше страх от Готие.

Готие засмука кръвта от пръста си, след това каза с глас равен и все пак

смъртоносен:

-Ще си платиш за това.



-Ау, страх ме е.-Което не бе повече от истината. Всеки, който е разумен никога

няма да си смени мястото с мен. Освен може би брат ми.

Намръщих се при мисълта. Роан трябва да знае какво става—поне ще усети

страха ми. Защо тогава не е тук, да гледа, ако не да прекъсне?

Готие ми даде усмивка, която котката дава на мишката преди да я изяде, след

това изчезна от поглед отново. Проследих го с инфрачервеното си зрение, чакайки

докато се приближи, след това го ударих с хавлията отново, дори след като паднах и се

претърколих, и се облегнах на един крак, опитвайки се да го поваля. Той избегна

хавлията и удара, след това юмрука му идваше към мен. Наклоних се и почувствах как

бриза му погалва бузата ми, след това се втурнах, удряйки го в коляното, поваляйки го.

Докато и двамата паднахме на матрака, го ударих с юмрук в бъбреците, преди да стана

на крака и да се отдръпна. Близка битка с Готие е нещо, което не исках да правя.

Трябваше да го ударя и да бягам, удрям и бягам, колкото можех.

Копелето дори не изсумтя от удара ми. Стана на крака, движенията му

преценени, спокойни. Но очите му бяха убийствени.

Изтрих потта от лицето си, след това раздвижих пръсти, опитвайки се да остана

спокойна. Той няма да ме убие, не тук. Трябваше да вярвам в това.

-Много добре.-каза Готие, неговия мазен, прекалено уверен глас изпрати още

тръпки по гърба ми.-Само няколко са успели да направят това.

Чудех се дали тези няколко са още живи, за да кажат за изживяването. Като

знаех Готие, сигурно не.

-Явно трябва да пробвам повече.-добави той.

О, мамка му.

Мисълта едва влезе в ума ми и той идваше към мен, вихрушка от сила и скорост,

и отвесна, кървава мощност. Измъквах се, отбягвах и блокирах колкото можех,

хвърляйки удари и ритници. Но никога нямаше да го бия и и двамата го знаехме. Той

може би не беше по-бърз, но беше по-силен и много по-опитен.

Накрая няколко удара минаха през защитата ми, оставяйки ме без въздух,

пребита, и доста насинена, но някакси още на крака. Продължих да блокирам,

продължих да се боря, след това още един удар дойде, удряйки брадичката ми,

накланяйки главата ми назад, пращайки ме да летя. Звезди танцуваха пред очите ми, и

черния покой на безсъзнанието флиртуваше пред мен. Поклатих глава, отказвайки зова,

и се завъртях във въздуха, така че да падна в котешка поза на четири крака. Видях, едва

осъзнавайки, брат ми, кокалчетата му бели от силата, с която държеше парапета. Видях

как четирима от охраната го държат. Видях как Джак гледаше всичко.

След това въздухът изкрещя с миризмата и силата на Готие. Ако ме заклещеше,

това щеше да е края. Претърколих се и намалих странично с петата си. Ударът го удари

ниско до глезена, и плътта и костите се поддадоха. Той изсумтя с ярост минаваща през

лицето, след това се завъртя и хвана крака ми, дори когато се опитах да го махна.

Вик мина през гърлото ми когато той ме привлече към него, но успях да го

потисна и излезе само ахване от страх. Завъртях се, игнорирайки болката в крака ми, и

го ударих със свободния си крак.

Той се засмя. Засмя се.



Не много умно нещо когато се разправяш с върколаци—дори ако нещата са на

твоя страна. Беше като да развееш червен килим на бик.

Гнева, който мина през мен веднага ме подсили. Извиках вълка си, и силата на

промяната мина през мен, около мен, сърбейки през вени и мускули и кости,

замъглявайки зрението ми, замъглявайки болката, яростта. Крайниците ми се скъсиха,

промениха се, прегрупираха се, докато това, което лежеше на матрака беше вълк, а не

човек. Не беше нещо, което Готие очакваше и, само за малко, той не реагира. Издърпах

крака си, след това станах на крака, хвърляйки се към него вместо да бягам. Оголените

ми зъби се забиха в ръката му разкъсвайки плътта толкова лесно колкото ножици през

хартия.

Кръвта му изпълни устата ми, смрадта по-зле и от миризмата му. Разкашлях се,

изплюх вкуса му, плътта му. След това юмрука му беше отстрани, забивайки се

дълбоко. Нещо се счупи отвътре и всичко стана червено, докато силата на удара ме

отдалечи от него. Промених формата си, докато летях през въздуха и ударих матрака

достатъчно силно, за да си изкарам въздуха. Или може би и без това нямаше, защото

дробовете ми горяха и не можех да си поема въздух колкото и да вдишвах. Всичко,

което чувствах беше болка и страх.

Всичко, което чувах беше приближаването на Готие.

-Спри.-командата на Джак прозвуча през арената.

Готие изглежда не го чу. Или може би не искаше да го чуе, защото изведнъж

беше до мен, юмрука му запълвайки гледката ми, докато се приближаваше към лицето

ми. Свих се на топка, защитавайки се колкото можах, знаейки, че никога няма да е

достатъчно.

-Казах, спри!

Ударът така и не падна. След няколко секунди отворих едното си око и видях

Готие замръзнал пред мен, юмрука му все така събран и толкова близо до лицето ми.

Ръката му потрепери, все едно се бореше с някаква сила, и имаше не само пот на

челото, но и страх в очите.

Джак беше спрял удара. И все още го държеше. Не физически, а психически.

Тук, в тази арена, с психически огради.

Което означаваше, че Джак е много по-силен и много по-смъртоносен,

отколкото си мислех.

-Отдръпни се, Готие. Отиди до медицинския център и прегледай раните си.

-Това не е свършило.-изсъска Готие, докато отстъпваше.-Но ще го довършим,

повярвай ми.

Не казах нищо, не можех да кажа нищо. Просто го гледах как се маха, докато се

опитвах да дишам.

Пикантна, кожна миризма се завъртя около мен, след това Роан беше до мен,

докосвайки лицето, врата ми с паникьосано изражение.

-Добре съм. Наистина.-успях да кажа.

Излезе дрезгаво и изглежда не убеди брат ми.

-Ще убия—

Докоснах с пръст устните му.



-Не.-Копелето беше мое, дори ако трябваше да го целя от далечно разстояние с

пушка.

Той хвана ръката ми и я задържа до сърцето си. Ударите му бяха бързи, пълни

със страх. Точно като моите.

-Той нямаше право—

-Обзалагам се, че е имал всички права. Сигурна съм, че скъпия ни шеф го е

планирал. Помогни ми да стана.

Помогна ми. Болка мина през тялото ми, червени смушквания на болка, която

беше на доста места. Изсъсках, и се задържах за брат си, докато стаята се въртеше.

-Ти не беше готова—

-Някой въобще готов ли да се бори с Готие?-Болка мина през челюстта ми,

докато говорех. Трепнах и вдигнах ръка, за да усетя поражението. Цялата ми лява

страна на лицето беше подута, и дори най-леките докосвания боляха. Може да съм вълк

и да се лекувам бързо, но не мога да направя много за синините. Щях да съм в черно и

синьо, докато се прибера до нас. Нощта с Келън няма да е толкова страхотна.

Стъпки отекнаха в тишината и нямаше нужда да помириша мускусната му

миризма, за да знам, че е Джак. Нито пък Роан. Напрежение мина през тялото му и

почти можех да усетя гнева му как се изостря. Преди да успея да отворя уста, за да

предупредя Джак, Роан се беше обърнал и го удари.

Джак хвана удара в ръката си. Хвана го и го задържа. Лесно. Сякаш цялата сила

и мощ на Роан не е нищо повече от дете, което създава проблеми.

-Имам си причини.-каза той, зелените му очи толкова напрегнати колкото бе мек

гласа му.-Вярвай ми, знам какво правя.

Роан отдръпна юмрука си.

-Готие почти я уби!

-Сигурен съм, че ще му хареса, но пропусна мисълта ми.

-Факта, че го спря, въпреки всички психически прегради тук?-Потърках

болежката отстрани и се зачудих дали съм си пукнала ребро или нещо такова.

Чувството беше такова. Промяната може да е излекувала счупването, но не спираше

болката или синините. И напълно бе разкъсала дрехите ми. Докато завързвах остатъка

от блузата ми, за да не ми изпаднат гърдите добавих.-Всичко това, за да знае Готие

колко си силен наистина.

Веселие докосна леко краищата на очите му.

-Да, но това е странична полза.

-Тогава за какво е всичко?-изплю Роан.-Да я пребие, за да докажеш, че не е

готова?

Джак вдигна една вежда.

-Колко напълно тренирани пазители са изкарали повече от десет минути с

Готие?

-Не много, но—

-Един.-прекъсна Джак.-Ти. И Райли успя да направи това, което дори ти не

можа. Маркира Готие, разкървави го.



-Което само го ядоса.-измърморих аз.-От сега нататък, ще трябва да си гледам

гърба.

-Дори той няма да смее да дойде след теб за няколко нощи и до тогава няма да

има значение защото няма да те има.-той се поколеба, понижавайки гласа си, когато

добави.-Времето на мисията е напреднало.

Значи бях права. Нещо потрепери през мен, нещо което би могло да е очакване

или страх, но може би е просто облекчение. Без значение в каква посока отива живота

ми, щеше да е хубаво да престана да се оглеждам през цялото време. Повдигнах вежда.

-Има ли пробив?

-Няколко.

-Райли не е готова за това.-Ярост все още вилнееше в гласа на Роан, ако не в

изражението му.

-Ще бъда ли някога готова, според теб?-докоснах лицето му с ръка и се

усмихнах.-И двамата знаем, че отговора е не.

-Не би трябвало да правиш това.

-Трябва да го направя. Може на сила да съм дошла тук, но със сигурност ще

продължа.

-Но—

-Не.-прекъснах аз.-Няма да променя мнението си и няма да се предам, без

значение какво или кой трябва да оправя. Тези копелета ще си платят за това, което ми

причиниха.

Погледа му изучаваше моя, след това той въздъхна и взе ръката ми от бузата си,

стискайки я леко.

-Ти наистина си инатлива кучка.

-Точно като брат ми.-казах суховато.

Роан се усмихна, но погледа му, когато се премести върху Джак, беше

смъртоносен.

-Ако тя е ранена или убита, ще дойда за теб.

-Както и тя, ако ти си наранен или убит.-Джак се поколеба и се огледа. Другите

хора на арената бяха четиримата от охраната до изхода, но тези дни Джак не вярваше

на никого. Особено когато не знаехме с кой от управлението работи Готие.-Доклад за

Женевив утре в девет.

Женевив е лаборатория, която е работила за създаването на клонинги от няколко

години—въпреки че не е лабораторията от която идва Готие. Беше наета от Тейлън-

един от братята клонинги на Готие, и мой бивш партньор—преди няколко години, за да

продължи клонирането си без Правителството да разбере. Ние спряхме операцията

както и кръстосването, но не сме намерили главната лаборатория. Имахме много малко

освен името й—Либраска.

И единствения човек, който знаеше къде се намира бе Дешън Стар. Или

превръщача, който е взел живота и личността на Стар.

-Мислех, че Женевив се продава от правителството?

-Да, но я използваме междувременно.



-Значи сме обратно в сбиването от утре?

-Да.-Джак погледна Роан.-Вече се обадих на Лиандър. Той ще дойде с пълния си

комплект.

Гивън Лиандър беше един от хората в страната, която правеха най-хубавите

филмови ефекти, което означаваше, че ще носим костюми—и ще се местим в

защитните ни животи—от утре.

-Което означава, че е по-добре да се наслаждавам на времето си тази вечер.-С

или без синини.

-По-добре-предупреди Джак.-Защото от утре няма да бъдеш в контакт, с който и

да е от сегашния ти живот.

Повдигнах вежди. Дори това заболя. Сексфеста ми изглежда нямаше да бъде

много хубав.

-Което означава, че Куин не е замесен?

-Не.

Страхотно. Което означаваше, че ще ме тормози още когато разбере, че става

нещо, а той не е включен.

Роан стисна ръката ми леко.

-Искаш ли да те придружа до съблекалните този път?

Кимнах. Нямаше смисъл да предизвиквам съдбата втори път.

Тръгнахме няколко етажа нагоре до съблекалните, където се възхищавах на

огромните, във всякакви цветове на дъгата синини по тялото ми след това стъпих по

душа, за да измия потта и кръвта и смръдливата миризма на Готие от кожата и косата, и

устата си.

За щастие бях си взела малко повече дрехи за след тренировките, защото

тениската и панталонките не бяха в състояние за носене публично.

Роан ме остави пред вкъщи и с облекчение видях, че бялото БМВ на Келън го

няма.

Може би щях да имам време да се оправя. Качих се по стълбите, но след часове

тренировки и след боя с Готие, направо ме довършиха. Отворих вратата с трепереща

ръка, и разбрах, че съдбата не е престанала да ме подхлъзва.

Келън стоеше на вратата ми.

Както и Куин.

И нито един от двамата не изглеждаше щастлив да види другия.



Глава втора Превод: amelya_


Поех дълбоко въздух и ми се прииска, само този път, да си отдъхна. Исках да

прекарам вечерта като пия вино, вечерям, да ми угаждат и да бъда пленена, може и не в

този ред.

Това, което не исках бе да си занимавам с чувствителността на двама алфа

мъжкари, които се мразят.

Въпреки че за алфи, не можеше да се намери по-добър образец. Нито един от

двамата не бе толкова висок—Келън бе може би един инч по-висок от моите пет фута и

седем инча, а Куин сигурно беше малко повече от него. Келън бе жилест и мускулест

кафяв вълк, въпреки че бе повече шоколадов отколкото повечето кално кафяви вълци

от кафявата глутница. Лицето му бе остро, но красиво, очите му най-красивата отсянка

на зелено с отблясъци на златно. И облечен в черен смокинг както в момента,

изглеждаше чудесно.

Куин бе също толкова атлетичен, но имаше повече грация и овладяна сила в

походката му. Тъмно синия му пуловер очертаваше линията на широките му рамене,

докато тесните му дънки хващаха окото като подчертаваха дългите му крака. Косата му

до раменете бе тъмна като ноща, и толкова плътна и буйна, че пръстите ми трепнаха от

внезапната нужда да прокарам ръка през нея. Кожата му не бе бледа като на повечето

вампири, а меко, топло злато, и то само защото седеше на слънчева светлина повече.

Очите му бяха големи кладенци на тъмнина, където ако не внимаваш може да се

изгубиш, и той изглеждаше така, че дори и ангелите биха му завиждали. Не че бе по

някакъв начин женствен—просто красив. Наистина красив.

Вратата се хлопна зад мен, оставяйки ме в полу-мрачния коридор. Имаше

толкова напрежение между двамата, че не ме бяха забелязали, докато не влязох.

-Какво по дяволите прави той тук?-казаха двамата в унисон, сочейки другия.

Игнорирах въпроса и тръгнах към вратата.

-Дръжте се добре, момчета. Не съм в настроение за глупава караница тази вечер.

-Тогава не трябваше да го каниш.-гласа на Келън бе леден.

-Не съм. Той просто се показва неканен когато поиска.-превъртях ключа в

ключалката и отворих вратата.-Всъщност вие как се познавате?

-Той и баща ми са бизнес съперници и стари врагове.

-Главно защото баща ти се опитва да ме разкара.

-Баща ми никога не би—

-Баща ти би го направил и вече го е правил.

Ако не бях толкова изморена, бих се засмяла. Двамата бяха като каращи се

тийнейджъри. Още по-смешното бе, че единия от тях бе на хиляда и двеста години, и

би трябвало да не се хваща.

-Господа,-прекъснах ги аз, вдигайки тона си, за да ме чуят над карането си.-

Може ли да говорим вътре?

Старата крава, която притежаваше сградата щеше да припадне, ако отриеше

вампир и върколак да се карат в коридора й. Колкото и да я мразех, и да не ми пукаше,



ако се влоши, нещо такова можеше да я накара да откачи и да ни изхвърли от

апартамента. И не само, че обичах апартамента в стил „склад” и големите прозорци,

които ти даваха илюзията за свобода, но и малкия заем.

Отворих вратата и ги вкарах вътре. Келън отиде до зеления диван, но не седна,

докато Куин се настани до стената близо до телевизора. И двамата бяха кръстосали

ръце. И двамата бяха настръхнали от напрежение и гняв.

До тук бях с вечерта с добро вино, добра храна и многото секс.

Затворих вратата, хвърлих чантата с оръжието си на другия диван и отидох до

кухнята за бира. Имах чувството, че ще ми трябва.

-И така,-казах когато се върнах.-на какво дължа честта от това малко посещение,

Куин?

Погледа, който ми хвърли можеше да се определи само като мрачен.

Не беше изненада, защото това очевидно бе любимото му изражение когато

говореше с мен.

-Имахме сделка.

-Сделка?-очите на Келън се стрелнаха към мен.-Каква сделка?

-Той може да се вижда с мен само когато е в града.-Проблема бе, че го бях

виждала само веднъж от когато бяхме направили сделката. Повече от контактите ни

бяха през сънища и, колкото и да бяха хубави, трябваше да приема, че не са

достатъчни.

-Значи все още го чукаш?-Раздразнението се задълбочи в изражението на

Келън.-А аз си мислех, че си проявил малко вкус след Сидни.

-Очевидно не.-Отпих от бирата и почувствах леда й да се плъзга надолу. Беше

хубаво, но определено не бях чакала за това цял ден.-Но кой чукам наистина не е твоя

работа.

Очите му се присвиха. Втвърдиха се.

-Аз и ти—

-Разглеждаме вариантите. Нищо повече.-посочих с пръст към Куин.-Ако той бе

някой друг вълк, щеше ли да бъде проблем?

-Да.

-Защо?

-Защото алфите не делят лесно нещо, което считат за свое.

Изсумтях.

-Изглежда имате нещо общо тогава, независимо в разликата между расите.

-Имахме среща тази вечер.-каза Келън, с глас от стомана.-И вече сме прекалено

закъснели.

Сякаш не знаех това.

-Ако искаш да отидеш тръгвай, ще се срещнем там.

Мрачния му поглед отиде към Куин и той поклати глава.

-Мога да чакам.



-Изглежда не ти вярва.-каза Куин.

Да, така беше. Което ме ядоса, обаче, не беше липсата на доверие от Келън, а

това че Куин го изтъкна.

-И това идва от мъжа, който мисли, че всички вълци са курви?

-Обясних ти—

Вдигнах ръка. Чувала съм тази песен преди и не й вярвах сега както и преди.

-Не е в това въпроса. След два месеца без да се покажеш, не можеш просто да

дойдеш в живота ми и да очакваш да оставя всичко.

-Има причини—

-Винаги има.-прекъснах го суховато.-Но това не обяснява лошите маниери.

-Опитах се да се обадя. Винаги беше заето.

-Оцеляването би направило това. Можеше да оставиш съобщение.

-Можех, но не го направих.-Той се поколеба, само за малко, безсилието му се

завъртя около мен, плътно и остро. Но това, което накара дъха ми да спре и душата ми

да потрепери бе самотата, която лежеше под завихрената емоция. Познавах тази

самота. Наскоро бях прекарвала много нощи с нея.

-Просто си помислих, че ще е хубаво да дойда и да те видя.-продължи той меко.

Част от мен искаше да се разтопи в ръцете му. Силната част от мен казваше, че

не мога да си го позволя. Не и докато не разбера защо наистина е тук.

-Което, разбира се, означава, че аз трябва да седя и да те чакам?

-Нямах това в предвид—

-Трудно ми е да разбера какво имаш предвид, когато дори не обясняваш.

-И кога си ми дала време?-отвърна той ядосано, гнева му обагряйки кожата ми.

Разтърках главата си, където започваше да се оформя главоболие, и изведнъж се

почувствах по-изтощена от когато и да е било. Защо това трябваше да става сега?

-Дължиш ми поне правото да ме изслушаш.

-Не ти дължи нищо.-прекъсна го Келън.-Не си вълк. Нямаш право—

Нещо в мен се пречупи.

-Знаете ли какво? Никой от вас няма права когато става въпрос за мен. Не съм

печалба, която се спечелва или губи.-Дори ако хормоните ми танцуваха при мисълта

двама страхотни мъже да се борят за вниманието ми.-Точно сега, не съм в настроение

да се занимавам с това. Защо и двамата не се разкарате?

Изражението на Келън стана толкова мрачно колкото и това на Куин.

-Но имаме билети—

-Не ми пука за шибаните билети, или премиерата, или каквото си планирал.

Имах шибан ден и изглежда става още по-лош.-погледнах към Куин.-Нито пък ме

интересува защо си тук. Просто се махай.

Куин ме изучаваше за момент, след това каза:

-Защо? Трябва да се разберем.



-Не, не трябва. Защото се срещам и с двама ви, край на историята. Ако нито един

от двамата не приема това, тогава си вървете. Не ми пука.-Което беше лъжа, но не

исках да го приема.-Разкарайте се. И двамата.

Куин ме изучаваше още малко, след това се обърна и си тръгна. Погледнах

Келън.

-И ти.

-Сериозно?

-Напълно.

Изражението му показваше, че не може да повярва. Не можех да го виня, и част

от мен се надяваше, че ще направи правилното нещо и ще остане просто да ме прегърне

и да ме подържи.

Но всичко, което каза бе:

-Ще ти се обадя.

-Добре.

Той се поколеба, поглеждайки ме за малко, след това последва Куин. Затворих

очи срещу паренето на сълзите. Не защото ноща, която исках да прекарам бе разбита на

парчета, а защото нито един от двамата не ме попита дали съм добре. Нито един от

двамата не забеляза, че съм изтощена и насинена. Бяха твърде заети да се карат и да

претендират, че съм тяхна, че дори не бяха забелязали очевидните синини на челюстта

и бузата ми.

И все пак и двамата твърдяха, че се интересуват от мен.

Бих се засмяла на иронията, ако не беше толкова тъжно.

Потърках очите си с ръка, след това се оттласнах то стената и тръгнах към

банята. Запалих свещ, докато ваната се напълваше, прибавих малко лимонени соли в

течащата вода, след това влязох и се отпуснах във ваната. След това просто се отпуснах

и се опитах да игнорирам крещящата ярост на хормоните си.

Не знам колко време мина преди да забележа, че не съм сама, но достатъчно

време, че водата бе станала хладна.

Отворих очи. Келън стоеше на вратата, с рамо подпряно на рамката,

изражението му бе изпълнено със силно желание и още по-силна решителност.

И държеше най-големия букет с рози, който бях виждала.

Нещо в мен омекна. Зарадва се.

-Наистина трябва да се научиш да заключваш вратата си когато влизаш в

банята.-каза той меко.

-Но ако го правя, мили мъже носещи рози, няма да се промъкват.

-Не само цветя.-каза той и извади малка тубичка от зад гърба си.-Но и масажно

масло. Помислих си, че всички тези синини означават, че си имала тежък ден в офиса.

-А аз мислех, че никой не е забелязал.

-Отне ми време.-Той остави розите и маслото на мивката, след това махна якето

си и нави ръкавите преди да седне да ръба на ваната.-Бях твърде зает да защитавам

територията си, че дори не забелязах, че територията ми е в лошо състояние.



-Аз не съм нечия територия.

Той се усмихна и пъхна ръка под водата, докосна крака ми и започна леко да

движи пръст нагоре-надолу по бедрото ми. Горещината се стегна надолу и се

разтрепери през мен силна като буря. Тялото ми може би бе изтощено и насинено, но

всичко друго си беше наред.

-Когато си с мен, си моя.-опроверга се той.-И ще се бия с всички, които дойдат

за това право.

Повдигнах вежда.

-Дори вампири със силен десен удар?

-Дори вампири. Въпреки че не мога да повярвам, че все още си с точно този

вампир.

-Харесвам го.

-Тогава трябва да го приема като конкуренция. Но не очаквай да му се радвам.

Усмихнах се.

-Това би било нечестно.

-Не.-Погледа му се вдигна към моя. Дълбоко в зелените дълбини гореше

желанието.-Желая те, Райли.

Името ми се завъртя на езика му сладко като целувка на любовник, и цялото ми

тяло сякаш оживя в отговор.

-Ако си нежен, може и да успеем за целувка или две.

Той се протегна между краката ми и махна запушалката на ваната, след това

пусна топлата вода.

-А докосване или две?

Стиснах устни, сякаш обмислях въпроса, на който имаше само един отговор. И

двамата го знаехме. Миризмата на възбудата ми бе толкова плътна колкото и неговата.

-Предполагам има няколко ненасинени места.

Погледа му се плъзна надолу, бавно разглеждане, което бе консумиращо.

Горещина погъделичка кожата ми и зърната ми се втвърдиха, сякаш искаха

докосването му. Може би бях изморена до костите, както и изтощена, но бях и вълчица,

която не бе правила секс почти цяла седмица. И тази болка побеждаваше всички други.

-Мога да видя една или две възможности.-измърмори той, като сложи отново

запушвалника и спря крана.-Както виждам това е голяма вана, може ли да се

присъединя към теб?

-Моля те.-Излезе дрезгаво, плътно с желание.

Той се усмихна и стана, след това бавно започна да сваля дрехите си.

Наслаждавах се на шоуто, на нежното разтриване на кожа и мускули. Танца на свещта

направи кожата му топло шоколадова, като осветяваше някои места, а други оставаше в

сянка на въображението.

Когато бе напълно гол, той влезе във ваната, но вместо да легне до мен както

очаквах, той се настани върху мен, използвайки лактите си, за да не ми тежи, въпреки

това тялото му покриваше моето като завивка.



-Хубаво е.-измърмори той, дъхът му докосвайки устните ми.

-Много.-Горещината му бе обля, и влажната, остра миризма на мускус и

желание накара сърцето ми да забие толкова бързо, че щеше да изскочи от гърдите ми.

Прокарах ръка по гърба му, поставяйки я на задника му, бутайки го леко. Плътната му

горещина се докосна в мен на правилните места, и аз въздъхнах.-Наистина е много

хубаво.

Думите едва бяха напуснали устата ми когато той я покри с неговата. Той бе

мъж, който знаеше както иска, какво аз искам, и си личеше в целувката му. Беше

настойчива, гладна, устата му грабваше, докато езиците ни се преплитаха, вкусваха,

закачаха се.

Господи, този мъж можеше да целува.

След сякаш часове, той изстена, почти изискващ звук, който завибрира до устата

ми. Звук, който разбирах перфектно. Защото, точно като него, аз исках повече от

устните му. Исках го в мен, надълбоко, тласкайки дълго и силно.

Преместих краката си, за да му дам достъп, след това вдигнах очите си към

неговите.

-Ако ме искаш толкова много, защо не ме вземеш?

-Защото се опитвам да съм внимателен с всичките тези синини.-Той постави

себе си между краката ми, плъзгайки пениса си напред-назад, дразнейки, но не

влизаше.

-Не искам внимание.-Но излезе само оплетен звук, когато върха му започна да

влиза в мен.

-Тогава какво искаш?-измърмори той, отдръпвайки се леко.-Това?-прибави той,

плъзгайки се вътре отново, по-силно и по-дълбоко този път.

Удоволствието ме заля и аз изстенах. Чувайки откликващия му смях.

-Ще приема това за да.

-Направи го.-изпъшках аз и почти свърших когато той се блъсна в мен дълбоко.

След това той започна да се движи, да се тласка, и аз затворих очи,

наслаждавайки се и събирайки усещанията, които минаваха през мен, докато

горещината му ме изпълваше и изстиващата вода се блъскаше още по-силно около нас.

Той не бързаше, тласкайки бавно, но дълбоко, докато ме лижеше, захапваше,

целуваше. Напрежението започна да се покачва долу в стомаха ми и се издуха през мен,

първо в упояващи вълни, след това по-бързо, докато не стана разтопяваща сила, която

ме остави трепереща, трепнеща и стенеща. Остави ме да искам повече, и все пак не

исках да свърши толкова бързо.

Дишането му стана бързо като моето, темпото му по-настойчиво. Водата се

изливаше от края на ваната, удряйки се в плочките, но точно тогава единственото

течение, което имаше значение бе това на надигащото се удоволствие между нас, и то

определено се надигаше. Потреперих, извивах се, докато стенанията ми не изпълниха

ноща и бе сякаш щях да се разкъсам от силата на насладата.

-Отпусни се.-прошепна той, докосвайки с пеперудени целувки носа, бузата, и

устните ми, докато се тласкаше силно и дълбоко в мен.-Искам да го чуя. Да го

почувствам.



Сякаш думите му бяха спусък, оргазмът ми ме удари, и изведнъж треперех,

въртях се, стенанията ми толкова силни, че сигурно се чуваха и в съседния апартамент.

След това той свършваше с мен, устните му взимайки моите, докато се стегнах

около него, целувката му толкова настойчива колкото тялото му тласкаше и тласкаше,

докато не остана нищо освен изморено, щастливо задоволение.

За няколко минути не помръднахме, просто изчакахме изстиващата вода да

охлади кожата ни и дишането ни да се нормализира. След това той се размърда и ме

дари със сладка, нежна целувка.

-Много по-добре от премиерата.-измърмори той.-Въпреки че трябва да приема,

че мислех да те взема по време на шоуто.

Ухилих се.

-Представи си заглавията „Син на милиардер изхвърлен от премиера, заради

безразборен секс”.

-О, нямаше да има нищо безразборно—имахме лично сепаре.

-Харесвам мъже, който мислят занапред.

-Повече от мъж, който мисли с главата си?

Веселия блясък в очите му ме накара да се засмея. Повдигнах бедра и се плъзнах

по пениса му. Той може точно сега да е свършил, но бе наполовина готов отново.

Определено имаше предимства в това да си върколак и оборотния секс

определено беше едно от тях.

-Да мислиш с долната си глава понякога си има предимствата.

-Хммм.-измърмори той, докосвайки устните ми в още една целувка.-Ще отидем

ли в леглото ти, за да дискутираме какви са тези предимства?

-Определено.

И така направихме. И „дискусията” ни бе много приятна.

Беше по-късно, когато лежах в топлия и пълен кръг на ръцете му, когато той

зададе въпроса, който очаквах цяла вечер.

-Е, как получи синините?

-Тренирайки.-прозях се, борейки се с умората и нуждата за сън, само защото

темата за синините ще доведе до факта, че няма да ме има за известно време.

-Като се има предвид големината на синините, бих казал, че е по-скоро

пребиване.

-Аз съм лиезон. Като се има предвид, че работим с пазителите, трябва да знаем

как да се защитаваме. Както виждаш може да стане грубо.

Пръстите му галеха ръката ми, не сексуално, а нежно, защитнически. Накара ме

да се почувствам топло и меко отвътре—което не бе нещо, което съм чувствала преди и

не знаех какво да правя с него. Не беше любов—била съм там преди, знам какво е

чувството и не беше това. Беше странно различно—по-безопасно, по-хубаво.

-Сега след като са те пребили напълно, предполагам, че тренировките са

свършили за годината?



-Страхувам се, че не.-погледнах го.-От утре съм на оцеляващо отстъпление.

Няма да мога да контактувам с никого.

Гняв и безсилие покрива дълбините на зелените му очи.

-Въобще?

-Страхувам се, че не.

-За колко дълго?

Вдигнах рамене.

-Зависи как се държа.-И колко бързо премахнем лошите.

Ръката му се плъзна отстрани и към задника ми, докато ме придърпваше близо.

-Тъкмо те намерих. Не съм щастлив, че трябва да те пусна отново.

Нито пък аз. Но ако трябваше да преобърна живота си за няколко месеца, за да

мога да го направя отново нормален, нямаше да се оплаквам.

-Погледни го от тази страна—ще съм разгонена вълчица когато се прибера, така

че събирането ни ще бъде хубаво.


-Това звучи по-добре.-той се премести леко, на една страна. Главата ми се

плъзна от гърдите му на ръката, но бе хубаво така.-Предполагам, че ще трябва да те

оставя да си починеш.

Плъзнах крака си върху него, настанявайки се, докато го приближавах по-близо.

Трепет на удоволствие мина през мен когато той влезе в мен.

-Предполагам, че трябва.

Така и направи. Но само след няколко часа любов.

Келън си тръгна към седем. Взех няколко дрехи след това отидох до банята за

бърз душ. Вече облечена, тръгнах към кухнята, за да си направя закуска. Само за да

намеря Куин да седи с кръстосани крака и елегантен във всекидневната ми.

Спрях бързо. Беше се преоблякъл през ноща, защото сега носеше само черно.

Изглеждаше повече от всякога като тъмен ангел—греховно секси тъмен ангел.

-Наистина ще трябва да си заключвам вратата.

-Няма да ме спре да вляза.

Вярно беше. Веднъж поканен в къщата ми, нямаше какво да направя, за да го

спра да идва когато си поиска, колкото често си поиска.

Кръстосах ръце и погледнах към красивото му, но безизразно лице.

-Какво искаш?

Той ме изучаваше за момент после каза:

-Искаш ли да закусваш с мен?

Изненада мина през мен. От всички въпроси, които очаквах, този не беше от тях.

-Защо?

Той повдигна вежда.



-Трябва да ядеш, нали?

-Да, но не това имам предвид.


-Ти ми каза преди два месеца, че трябва да те глезя, да бъда романтичен, за да

спечеля сърцето ти. Може би най-накрая съм разбрал, че е добър съвет.

-И може би утре прасетата ще започнат да летят. Каква е истинската причина да

си тук, Куин?

Той не реагира на закачката ми и бе почти плашещо. Може би наистина се

опитваше да ми покаже добрата си страна. И все пак инстинкта ми прошепваше, че не

бе това, което изглежда и аз никога не игнорирах инстинкта си. Беше спасявал задника

ми твърде много пъти.

-Тук съм просто да те видя и да закусваме. Нищо повече.

-И аз не съм в менюто? За бърза закуска?

Веселие заблестя за кратко в дълбините на очите му.

-Би било бонус, но не.-той се поколеба, и блясъка изчезна загубен от проблясък

на раздразнение.-Погрижил съм се за кръвните си нужди, точно както ти си се

погрижила за своите.

-Не съм извикала Келън. Той само се появи, носейки рози и извинение.-направих

пауза.-Забелязал ли си дори синините ми?

-Само слепец не би ги забелязал.

-И не мислеше да кажеш нещо—дори просто „леле, изглеждаш зле”?

-Ще се оправят ли, ако го бях направил?

Те не, но аз бих.

-Знаеш ли, за много стар вампир понякога си много тъп.


-Ще закусваме ли?

-Не.-Завъртях се и тръгнах към кухнята, за да сложа чайника.

-Защо не?

Въпреки че не бях чула никакво движение, изведнъж той стоеше на вратата с

кръстосани ръце, облягайки се на рамката. Присъствието му бе по-голямо от миризмата

на кухнята, по начин, по който дори по-голям мъж не би направил. Той бе опасна

енергия и опустошаваща мъжественост, скрита от външността на изтънченост и

изисканост. И аз бях привлечена колкото към силата толкова и към прекрасната

обвивка.

Просто не знаех какво да правя с целия пакет. Или че въобще мога да имам

някаква връзка с него. Преди два месеца бях открила, че за първи път в живота си, бях

плодородна. Защитена от бременност в момента, но все пак плодородна. Докторите

бяха сигурни, че няма да е за дълго, че вампирските ми гени ще се задействат и пак ще

стана върколак ставняван с муле, но бе разкритие, което бе променило цялата ми

перспектива относно Куин. Да, исках го. Силно. Но не трябваше и нямаше да бъда с

него. Не само защото това би означавало да пропусна вълка, който би бил сродната ми



душа, но ако това лекарство ми даваше шанса да зачена и не предизвикваше други

промени в мен, значи това би било единствения ми шанс. Искала съм семейство през

целия си живот—цялата работа с бялата ограда и две деца—и не мислех да пропусна

шанса, който имах. И ако е имало някога сигурност в живота ми, значи е това—Куин

можеше да ми даде бялата ограда, но никога не би могъл да ми даде дете. Никога.

Разбира се, той знаеше всичко това, както аз знаех, че той иска повече отколкото

аз бих му дала. Не би го казал—дори не бях сигурна, че той самия го знаеше.

Но защо би казал, че иска да види какво ще стане между нас, след това да

изчезне за два месеца? Защо идваше толкова внезапно? Нямаше смисъл—и каквото и

да правеше този вампир, правеше го с цел.

Погледа му докосна моя, и тези прекрасни очи бяха богати на осъзнаване и глад.

Глад, който бе едновременно сексуален и желание за кръв. Независимо какво бе казал

за нуждите си по-рано, глада му бе тук, горейки между нас, по-силен, по-примамлив от

преди.

И само засили чувството, че е тук за нещо повече отколкото казва.

-Отговори на въпроса, Райли.-каза той, с мек глас, който все пак имаше

тоналност на нареждане.-Защо няма да закусваш с мен?

-Защото трябва да ходя на работа скоро.

-Защо?

-Защото трябва да започна в девет и шибания влак отнема половин час в Събота.

Факта, че Роан и Лиандър ще ме вземат в осем и половина, не бе нещо, което той

трябваше да знае. Въпреки че означаваше, че трябва да го разкарам от апартамента си

преди това. В минутата, в която видеше Лиандър, щеше да знае, че сме тръгнали да

унищожим Стар.

И щеше да иска да дойде.

Отвърнах се от него и взех чаша, след това взех кутията с лесното кафе.

Предпочитах лешниково еспресо, но това бе най-доброто което имахме до заплатата.

Роан пак бе отишъл да разпилява пари по пазаруването и бе оставил малко в сметката.

Имах някои много хубави пуловери да покажа, което предполагам означаваше нещо.

-Готие ли направи тези синини?-попита Куин.

-Не.

-Лъжеш, Райли.

Не казах нищо. Нямаше смисъл.

-Значи си минала последната стъпка към пазител?

Погледнах през рамо към него.

-Минах един тест с него. Истинската битка с Готие предстой.

Което бе истината, но той ме гледаше, сякаш знаеше, че крия нещо и не казвам

цялата истина.

Това че съм вампир, ми даваше защита срещу нахлуването на вампири в ума ми,

но когато ставаше въпрос за този вампир, нямах такава защита. Не само сме споделяли

кръв, но бяхме създали линк, който бе много по-дълбок от едно психическо докосване.



Беше линк неразбиваем от разстоянието или защитни огради. Линк, който му

позволяваше да чете повърхностните ми мисли толкова лесно сякаш пиеше кръв.

Затова в момента защитите ми бяха вдигнати. Не знам дали помагаше защото

нямаше да рискувам да го разчета.

-Не е ли необичайно за тези, който се бият с Готие да не са оставени да почиват?

Защо си повикана днес?

-Защо си толкова притеснен за това?

Той вдигна рамене. Не вярвах на простия жест дори за момент.

-Просто съм любопитен.

-Да, необичайно е, но аз не съм обичайния кандидат за пазител, нали?

-Не, не си.

Намръщих се на остротата в гласа му, но чайника избра този момент да изфучи,

и аз се обърнах, за да си налея кафе.

Лоша грешка.

Въпреки че хормоните ми промениха мнението ми, когато ръцете му обвиха

кръста ми.

-Защо е толкова трудно да повярваш, че съм тук, за да те видя?-устните му

докоснаха врата ми, пращайки трепет на удоволствие до пръстите на крака ми.

Но колкото и да искаха хормоните ми да правя любов с вампира,чувството, че

той е тук за нещо друго не си отиваше.

-Защо изведнъж се показваш на вратата ми след два месеца липса на контакт?

-Имахме контакт.

-Една нощ за два месеца? Трудно би оставил комар буден, да не говорим за

върколак.

-Да въртиш многонационален бизнес отнема време.-Той свали една от

презрамките на горнището ми. Докосването на устните му накара плътта между рамото

и врата ми да загори.-И сделката ни беше да бъдеш с други когато не съм при теб.

Сигурен съм, че не си била сама.

-О, не бях, повярвай ми.-опитах се да се концентрирам над кафето, но беше

много трудно когато той бе толкова близо, толкова топъл, и толкова примамлив.-

Казваш ми, че си нямал време дори да ми оставиш съобщение?

-Нужно ли е когато можем да делим еротични сънища нощем?-Втората

презрамка се смъкна с малко помощ от пръстите му, после самото горнище бе дръпнато

надолу, показвайки гърдите ми. Топлия въздух докосна гърдите ми толкова

привлекателен, колкото и мъжа зад мен.

-Бяха само сънища, Куин. Ще е хубаво да имам нещо малко по-съществено.

-Имаме това сега.

Ръката му се протегна над стомаха ми. Горещина се разля под пръстите му,

изгаряйки кожата ми като огън. Господи, докосването му бе по-силно отколкото си

спомнях.



Ръцете му се плъзнаха по гърдите ми, бутайки ги заедно, докато дразнеше и

щипеше зърната ми. Размърдах се до него, притеснението ми забравено, докато всеки

инч от мен вибрираше с глада във вените ми.

Сякаш усетил падащата съпротива, той започна да ме целува, да ме докосва, да

ме дразни, докато капчици пот покриха кожата ми. Докато всеки инч от мен не

трепереше, и бях на ръба на свършването, желаейки облекчението, което той не ми

даваше.

Когато докосването му най-накрая се премести надолу, аз изстенах от

облекчение. Пръстите му играеха по бедрата ми, близо, но не там къде го исках. Където

имах нужда от тях. След няколко мъчителни момента, той сложи палци под бельото ми

и ги плъзна по краката ми. Измъкнах се, след това ги хвърлих настрани. Той вдигна

полата ми, докато се разкрачвах, след това пръстите му се плъзнаха във влажността ми

отзад, докосвайки и дразнейки, докато не изстенах от удоволствие и безсилие. Мекия

ми смях прошепна горещина по врата ми, след това пръстите му бяха в мен, докато той

докосваше клитора ми. Докато той се плъзгаше навътре и навън, аз потреперих и се

размърдах, докато не се почувствах сякаш ще се пръсна от силата на удоволствието.

И тогава той беше в мен, взимайки ме наистина и най-основно. Изстенах отново,

докато той хвана ханша ми, пръстите му правейки синини, докато ме държеше мирна за

твърде много секунди.

Но, о, бе толкова прекрасно, просто да стоя там, тялото ми треперейки от нужда,

неговото дълбоко в мен, тежко и горещо със същата нужда. Обичах начина, по който ме

довършваше. Нямаше нищо общо с размера или формата му, или нещо физическо,

защото определено съм била с мъже по-големи от него в тази област.

Това беше много повече—беше почти сякаш плътта ни се сливаше, както и

душите ни, които танцуваха толкова интимно колкото и телата ни.

Той започна да се движи, не нежно, а бързо, настоятелно, и аз бях точно там с

него, желаейки всичко, което той ми даваше. Дълбоко в мен болката избухна,

плъзгайки се като вихрушка по кожата ми, ставайки калейдоскоп от емоции, които

минаваха през ума ми. Изпъшках, хващайки облегалката, докато движенията му

ставаха по-бързо, по-настойчиви. Тогава всичко се счупи, и аз летях, стенейки от

силата на оргазма. Той свърши с мен, но не само соковете му минаха в мен. Ума му

също.

И той грабеше мислите и спомените ми толкова бързо, колкото крадец, който се

страхува от залавяне.

Гняв както никога преди мина пред мен, и без да се замисля, аз свалих защитите

си и му позволих да има всичко с всяка унция от психическата ми сила.

Той направи задушаващ се звук, след това силата на психическия ми удар махна

тялото му от моето и той летеше към вратата, във всекидневната, къде падна с тъп звук

на гърба си.

Сложи отново защитите си. Заболя ме, но бе сякаш хвърляш листо във вятъра,

толкова бях бясна. Взех бельото си и отидох във всекидневната.

-Ти копеле!-хвърлих бельото си към него, въпреки че нямах никаква идея защо.

Не беше нож или кол или нещо полезно.

Което бе добре, защото точно тогава, бих използвала и двете.

Той протри очите си с ръка, след това се изправи на лакти.



-Как по дяволите направи това?

-Какво значение има, след това, което направи?

-Ако ми казваше истината, нямаше да предприемам такива мерки!

Гласа му бе толкова висок и гневен като моя, но имаше треперене в гласа му,

което подсказваше, че съм го наранила. Част от мен бе наистина доволна. Другата част

го мразеше.

-Имам право на лично пространство. В живота и мислите си.

-Това е различно.

-Защо? Защото си хиляда и двеста годишен вампир, който не следи правилата?

-И все пак колкото и да съм стар, и да имам знание психически, ти току-що

разкъса защитите ми сякаш са хартия. След това ме изрита. Не можеше да правиш това

преди месеци.

Хладен, твърд възел се оформи долу в стомаха ми. Той беше прав, господ да ми

е на помощ, беше прав. Въпреки че Джак ме бе тренирал да премахвам психическите

защити, никога не бях успявала да премахна всичките, колкото и да се опитвах. А Куин

бе много по-силен от Джак.

Облизах устните си и отблъснах мисълта. Сега не бе времето да мисля за

подмятанията в това, което казваше или как би повлияло на бъдещето, което исках.

-Не се опитвай да сменяш шибаната тема.

Той въздъхна, стана внимателно на крака и се облече.

-Преди два месеца ти казах, че от части те използвам. Ти беше най-бързия начин

да намеря информация за липсващия ми приятел—информацията, което Директората, и

приятелството ми с Директор Хънтър, не ми предлагаше. Това не се е променило—

въпреки че причината е друга.

-Затова ли си тук сега?

-От части. Нещо се промени вчера следобед. Нещо ставаше. Почувствах го.

Той го е почувствал? Как? Не деляхме сънища вчера, така че не може да е

разбрал по този начин. И обикновено може да хваща мислите ми само ако е близо.

Но може би е бил. Може би е бил с Мелборн през цялото време и просто не ми

се е обадил.

Копеле.

-Значи истинската причина, поради която дойде в апартамента ми снощи бе за

малко информация? Обзалагам се, че е било гадно Келън да провали плана ти.

-Това не бе единствената причина, поради която съм тук. Дойдох да те видя.

Да. Като чели щях да повярвам да това.

-Как така си почувствал нещо, когато не споделяме нищо повече от еротични

сънища?

Той не отговори. Не беше изненада. Копелето не отговаряше на въпросите,

които имаха значение.



Той дойде при мен и ми подаде бельото. Взех го от него и го хвърлих на пода.

Някаква детинска част от мен искаше да ги смачка всичките—или просто искаше да

смачка Куин, и без надежда това да стане, отиваше на следващата опция.

-Била ли съм някога нещо повече от източник на информация?-попитах горчиво.

Той се протегна, пръстите му докосвайки бузата ми с топлина и аз се отдръпнах

от докосването му. Ръката му падна, но решителността в очите му въобще не бе

разбита.

-Винаги е имало нещо между нас.

-Да, страхотен секс.

-Повече от това. Грижа ме е за теб, Райли. Дълбоко.

Изсумтях.

-Продължаваш да казваш това, и все пак не си идвал да ме виждаш през

последните два месеца. Единствената причина, поради която си тук сега е защото си

почувствал, че става нещо със случая.

Той ме изучаваше, с кръстосани ръце, и безизразно лице. Но нямаше нищо

безизразно в очите му. Нищо безизразно в експлозията на емоции, които обагриха

кожата ми с горещина.

-Ако бяха отвлекли брат и и го бяха убили, нямаше ли да направиш каквото

можеш да отмъщение? Дори ако означава да предадеш някой, за когото те е грижа?

-Различно е—

-Не, не е! Хенри беше мой брат във всичко, само не и кръв. Няма да позволя на

тези глупаци да се отърват от убийството му. Ще получа отмъщението си, без значение

какво трябва да направя!-той направи пауза, след това прибави меко:-Или кого трябва

да нараня.

Вдигнах ръце, не за да го бутна, но в готовност.

-Не ме докосвай.

-Това няма да свърши тук.-каза той равно.-Няма да го позволя.

-Точно сега, нямаш избор. Искам да се махнеш и не искам да се връщаш, и не

искам да те виждам отново.


-Ще ме видиш, не в сънищата си, а на мисията. Започва днес и аз ще бъда в нея.

Значи това беше взел от мен. Копеле.

-Върви.-каза остро.-Преди да си ме накарал да направя нещо, което ще

съжалявам.

Той ме изгледа за момент, след това се обърна и тръгна към вратата. Но спря с

ръка на дръжката и погледна през рамо към мен.

-Ще те видя в Директората. И по-добре да кажеш на Джак за новата сила, иначе

аз ще го направя.

И си тръгна с това. Вратата хлопна след него, звука отеквайки в тишината.

Затворих очи и разтърках слепоочията си за момент, след това се обърнах и тръгнах

към душа. И въпреки, че можех да измия миризмата му от кожата си, не можех да



премахна чувството от него в ума ми. Нямаше как да се махна от огромното чувство на

загуба и предателство.

И мразех това, мразех, че той прекъсна това, което имаше между нас. Защото

той беше прав—имаше нещо повече, нещо което имаше потенциала на магия. Не

душевно-дълбока магия, но все пак нещо хубаво. Действията му може да не са

унищожили това, но не знаех дали някога щях да ги преодолея.

Вдигнах лице към изстиващата вода, позволявайки й да премахне сълзите от

очите ми. След известно време, излязох и се облякох, след това отидох до кухнята да си

направя друго питие.

И беше тогава, докато оправях димящото кафе, когато най-накрая си позволих

да мисля за начина, по който бях нападнала Куин.

Преди никога не съм имала такава сила. Да, бях наистина добра в психическите

тестове на Директората, но никога не бях стигала до нивото на мислите на Куин, да не

говорим да разруша защитите му.

Бях го направила тази вечер, с толкова сила, че го бях запратила в другия край

на стаята.

Дали гнева ми е позволил да потисна резервите, които Джак настоява, че имам?

Или беше първия знак, че лекарството на Тейлън почва да действа?

Не знаех.

Но имах лошото чувство, че щях да разбера, и то скоро.



Глава трета Превод: amelya_


-Хей, Райли, трябваше да ни чакаш отпред.

Веселия глас на Роан се появи от тишината, сепвайки ме. Погледнах към

часовника и осъзнах, че е минал почти час след като Куин си тръгна.

-Съжалявам.-казах аз, и измих чашата, докато се опитах да възстановя

хладнокръвието си.

Защо ли се мъчех, нямах идея. Той не ми повярва повече отколкото аз бих му

повярвала.

-Какво има?-Той спря на вратата на кухнята, веселото му изражение заменено

със загрижено.-Добре ли си?

-Превъзходно, братле.

Той се намръщи, след това ме обгърна с ръце. За няколко минути не каза нищо,

само ме задържа. Успокояваше ме.

-Куин нахлу в мислите ми по време на секс.-казах накрая, думите ми заглъхнали

в гърдите му.-Знае, че отиваме след Стар.

Напрежение мина през мускулите му, бързо и остро.

-Копеле.

-Точно това казах. Няколко пъти.

-Надявам се, че го накара да си плати.

Подсмъркнах.

-Да, накарах го.-Но кой щеше да е истинския загубил—той или аз?

-Хубаво.-Той ме пусна и отстъпи.-Предупредила ли си Джак?

Поклатих глава.

-Няма смисъл. Куин отива в Директората. Той не проникна твърде дълбоко, за да

разбере какво правим в Женевив.

-Но когато разбере, че Джак не е в Директората, ще отиде право в Женевив.-той

погледна часовника си.-Ще се обадя на Джак. Готова ли си?

Кимнах. Нямаше какво да опаковам, какво да взема, защото от сега щях да съм

нов човек.

-Тогава нека се махаме от тук, в случай, че дойде за още малко нахълтване в

мислите ти.

Кимнах, след това се сетих за Лиандър.

-Само трябва да взема едно нещо.

Отидох до спалнята си, за да взема подаръка на Лиандър, след това тръгнахме.

След като влязохме във вана на Лиандър и в сутрешния съботен трафик, Роан се обади

на Джак. Наклоних се напред към седалката до шофьора и оставих подаръка там.

-Хей, честит рожден ден, старче.



-Четиридесет и девет не е много за върколак. Добре си спомням, че ти се срещаш

с някой, който е на повече от хиляда и двеста години.

-Да, е, тази ситуация може да се е променила.-Въпреки че вкарах веселие в гласа

си, Лиандър не изглеждаше по-убеден отколкото Роан.

Той ме погледна загрижено.

-Добре ли си?

-Давя се в щастие.-казах суховато. След това развях подаръка.-Можеш да го

отвориш когато сме в Женевив.

-Или ти можеш да ми кажеш сега какво е и да ми спестиш напрежението.

-Не мисля.

Той го изучаваше за секунда, след това каза:

-Изглежда почти като книга.

Беше—историята на кино ефектите. Но бях прибавила кутия с шоколад, за да се

промени формата малко.

-Просто ще трябва да изчакаш и ще видиш.

-Кучка.

Ухилих се.

-Направи У-завой.-каза Роан, ръката му запушила телефона.-Тръгни към улица

„Чапъл”.

-Улица „Чапъл?-казах аз изненадано.-Какво по дяволите има там освен

висококласни магазини и модерни сноби?

Той ми махна с ръка, за да млъкна, затова обърнах вниманието си към Лиандър.

В острата сутрешна светлина, той бе почти ледено сребърен. Единственото нещо. Което

му придаваше топлина бяха синьото на дрехите му и кичурите в същия цвят в косата

му.

-Тази седмица сме на зимна мода, а?

Той ми се усмихна, с предупредителна усмивка.

-Зимата е много „вътре” в момента. Но само изчакай да видиш какво съм

планирал за теб.

-Мисля, че трябва да се страхувам.

-Много. Ще бъдеш страшно апетитна.


-Не съм ли сега?

-Скъпа, хубава си, но не си завършена. Малко време, грижи, и грим определено

няма да попречат.

-Това е много гаден комплимент.


-Понякога истината боли.



-Както и удар по главата.

Усмивката му се разшири и той поклати глава.

-Толкова приличаш на брат си, че е страшно.


-Роан те е заплашил да те удари?

-О, много пъти.-той ме погледна шеговито.-Проблема е, че ми харесва.

-Мисля, че това отива в категорията за твърде много информация.

-Нежната болка може да е възбуждаща, ако е направена както трябва.

-Дай ми нормален секс когато си поискаш.-посочих напред към улицата.-И ако

не се концентрираш, ще удариш този Форд отзад.

Той удари спирачките пращайки ме назад.

-Ако спреш да говориш за секс, може и да се концентрирам.

Млъкнах. След няколко „ъхъ” и „да”, Роан затвори телефона и ме погледна.

-Отиваме към улица „Чапъл” защото Джак живее над ресторант—той притежава

сградата и е дал под наем ресторанта.

Намръщих се.

-Безопасно ли е да ходим там?

-Очевидно само Директор Хънтър знае адреса. Във файловете му са използвани

различни адреси.

И Куин никога нямаше да вземе адреса от Директор Хънтър. Не само защото е

по-стара от него във вампирски години—и от там по-силна—но защото той се е заклел

да й се подчинява. Или поне така бе казал Куин преди няколко месеца когато ми

казваше малко за йерархията във вампирската система.

-Няма да можем да паркираме на тази улица в този час.-коментира Лиандър.

-Има многостепенен паркинг зад фабриката „Джам”, което е надолу по улицата

на Джак.

-Което означава ли, че можем да напазаруваме докато чакаме Джак?-погледнах

брат ми, докато го казвах, но не можах да устоя да не се пошегувам.-О, чакай, ти вече

си пазарувал. Затова нямаме пари.

-Ти получи хубави пуловери, така че не бъди гадна.

-Повече се нуждая да ям отколкото от нови пуловери.

-Имаме храна в консерви.

-Спагетите и пържения боб просто писва след няколко дена.

Той ме погледна раздразнено.

-Започваш да изкарваш забавлението от пазаруването.

Което беше целта на закачането. Ухилих се и отместих поглед. Обикаляхме

прилива на трафика и стигнахме там точно след девет и половина. Лиандър ни подаде

няколко големи чанти, след това взе останалите четири сам. Джак ни чакаше в сенките

на няколко магазина надолу от фабриката „Джам”, извън обсега на директното слънце



и добре закрит. Възрастта на вампирите им даваше определена устойчивост на

слънчева светлина. Куин трябваше да избягва часовете между дванайсет и два. Джак,

четиристотин години по-млад, имаше повече ограничения. Сигурно сега беше на

границата си.

Последвахме го до малка врата на дясната страна на италиански ресторант, и

нагоре по стълби. Апартамента му бе една дълга стая—с изключение на коридор, който

мисля, че водеше до банята и пералнята—и бе изненадващо открита, с прозорци за

предна и задна стена. Въпреки че сега завеси покриваха задните прозорци, за да спрат

слънчевата светлина. Цветовата гама и мебелите бяха много като на мъж, всичките в

сини цветове, тъмно дърво, и богата кожа, и стените бяха покрити със снимки от

старите господари. Само дето не бяха снимки, а истински картини. Като се имаше

предвид колко стар бе Джак, това бе по-вероятно.

-Е,-каза Джак, когато оставихме чантите на пода до масата.-как Куин разбра, че

сме напреднали с времето на мисията?

-Чрез мен.-извадих един стол и седнах.-Очевидно това, че сме споделяли кръв

му дава по-голям достъп до ума ми—с или без защити.

Джак вдигна вежди.

-Ако беше така, той щеше да е тук, а не на път към Женевив.

-Наблюдаваш ли го?-попита Роан.

Джак кимна.

-Сложихме няколко шифтъри ястреби от Операциите от чужбина да следят

Готие. Един от тях сега следи Куин. Той би почувствал друг вампир, дори ако имахме

пазител, който може да излиза на слънце.

Затова Джак искаше да сложи дневна смяна пазители, която се състоеше от мен,

Роан, Кейд, и Лиандър като главно оперативни. Точно сега, Директората в много

ограничен с времето на мисиите, и не всички от лошите правеха гадни неща през ноща.

-Куин може да чете мислите ми само когато съм под стрес или удоволствие.-

обясних аз.-Така че сега, колкото и да се мъчи, не може да мине през защитите ми.

Което не бе цялата истина—можеше да докосва ума ми и докато спя. Но бях

много сигурна, че това е връзка, за която са нужни и двама ни, и не влиза по-дълбоко от

споделени сънища.

И трябваше да кажа, този мъж даваше невероятен секс в сънищата.

-Да се надяваме, че не може.-измърмори Джак.-Защото не го искам близо до тази

мисия.


-Защо?

-Защото той иска само отмъщение. Ние искаме да свалим цялата им операция.-

той седна на стола най-близо до системите и сплете пръсти.-За първи път проникнахме

преди шест седмици. Помниш ли писмото, което Миша ти остави след смъртта си?

Беше трудно да се забрави, като се има предвид как беше умрял. Трепет мина

пред мен. Господи, още имам кошмари за онези водни паяци, и как Миша бе разяден

отвътре. Облизах устни и казах:



-Той ни даде името на петия клонинг-Клаудия Джоунс. Но не знаеше под какво

име работи в Директората.

-От тогава разбрахме, че тя всъщност не работи за нас—въпреки че посещава

няколко пъти в месеца.

Блясъка в очите му подсказваше, че е развеселен, но не виждах защо. Имам

предвид, има около хиляда човека, които посещават Директората всеки месец, всички

от тях по основателни причини.

-Значи тя не е една от курвите на Алан Браун, нали?-каза Роан със сарказъм в

гласа.

-Да.

Погледнах брат ми.

-Как по дяволите стигна до това заключение?

Той просто се ухили и почука отстрани на главата си.

-Ум, скъпо момиче. Ум.

Изсумтях.

-Не знаех, че там е ума ти.

-Достатъчно.-Джак докосна бутон на клавиатурата и екрана се съживи. На него

имаше снимка на жена с бяла коса и бяла кожа. Беше невероятно красива и странно

неземна, имаше нечовешко чувство на сила в прекрасните й сини очи.-Това е Клаудия

Джоунс.

-Изглежда точно както аз изглеждах—е, освен очите.-погледнах към Лиандър.-

Когато ме нагласи за офиса на Браун.

Той кимна.

-Тя изглежда бе една от редовните му, затова помислихме, че ще е по-малко

подозрително, ако изглеждаш като нея.

-Разбира се, тогава не знаехме, че тя е връзката на Готие.-Джак натисна друг

бутон и картината се замени с видео на порно—Браун, който чукаше Джоунс в офиса

си. Този мъж нямаше финес—само навън-навътре и това е. Сигурно затова разчиташе

проститутките да оттоляват нуждите му.

Джак спря видеото, докато Браун се клатеше и посочи към екрана. Снимката се

размаза за малко когато той я докосна, след това се оправи.

-Ако погледнеш към тази ръка, ще забележиш че пръстите й са под бюрото. Ако

уголемя снимката...-той го направи и ръката на жената бе главното нещо на екрана.-Ще

забележите сребърна точка на върха на средния й пръст.

-И това е?

-Микроточка.-каза Роан.-Последен модел в съхранението на данни и е много

еластична.


-Бюрото има малка издълбана дупка. Диска е сложен в кутията в дупката.

-Значи Готие само е влязъл след това и е взел кутията?-попитах, докато Джак

пусна отново филма.



Браун продължи с жената още няколко пъти, след това и двамата излязоха.

Нищо не се случи за известно време, след това Готие влезе, проверявайки офиса,

докато вървеше към бюрото. Той взе кутията с лесно, бързо движение, което лесно

можеше да се пропусне, след това си тръгна.

-Значи когато Готие ни завари с Куин в офиса, е щял да взима кутията?

-Така мислим.

-Какво те накара да заподозреш, че става това?-попита Лиандър. Той седеше на

облегалката за ръка на дивана, зад стола на Роан.

-Факта, че не можахме да намерим други къртици в Директората освен Готие.-

той се поколеба.-Единствения, който криеше тайни бе Алан Браун, така че поехме

риска да го разчетем. Знаеш, че е бил изнудван, нали?

Кимнах. Роан ми го бе казвал преди години.

-Готие е зад това. Всяко решение на Директората е предавано от Готие на Дешън

Стар. Този ненормалник знае какво ще направим още преди да сме започнали.

-Затова организацията му е успяла да остане две крачки напред от Директората

за толкова дълго.

Джак кимна отново.

-Разбира се, тогава трябваше да наблюдаваме всяко движение на Готие, не само

в Директората, но и на мисиите. Четири нощи след инцидента просто гледахме, Готие

отиде в офиса на Браун, този път преди дори Браун да е пристигнах с Джоунс, и

въпреки че не бе на смяна онази нощ. Тогава разбрахме какво става.

-И тя сложи диска?

-Да. И без съмнение всички детайли, за всичко, което ще става в Директората

през следващата седмица.

-Как Браун взима информацията за Готие? Той не би рисувал да го видят с него

в Директората.

-Не. Но Браун е като хрътките, и дължи няколко неща на букмейкърите. Готие се

среща с него всяка сряда вечер.

-В сряда в съвета на директорите.-измърморих аз. Бяха организирани, нямаше

спор. Но все пак, този гадняр е правил операции за повече от петдесет години—

въпреки че завземането на Стар е било наскоро.

-Взехте ли проститутката?-попита Роан, облягайки се на стола.-Да я разпитате?

-Не, въпреки че я следим. Браун я оставя на улица „Фицрой”, Св. Килда. Пет

минути след като той си тръгва, лимузина взима жената и я кара до голяма къща в

Турак.

-До друг клиент?-попита Лиандър.

-Не. Тя живее там.


-Тя е страшна проститутка, ако може да си позволи да живее в Турак.

Джак се усмихна.



-Тя въобще не е проститутка.-той натисна бутон и снимката на жената се появи.-

Знае се под името Диа Джоунс и чете психически богатите и известните.

Изненада мина през мен. Не чета вестници и не гледам телевизия много, но дори

аз съм чувала за Диа Джоунс. Предсказанията на тази жена били много точни, и както

последно чух, листа за чакащите да я видят е за над година.

-Защо по дяволите такава жена ще се прави на проститутка за Дешън Стар?

-Ако е една от клонингите както каза Миша, може да не е имала избор.-подсказа

Роан, след това погледна Джак.-И през нея, Стар има достъп до богатите и известните,

и сигурно много влияние.


-Къщата, в която живее е собственост на една от компаниите на Стар и всеки

уикенд тя отива до имота на Стар в Маседон. Тя е там цялата седмица преди

пълнолуние и очевидно има много хора за обслужване по това време.

Спомних си имота, който бях видяла в ума на едно от лабораторните същества

преди да го убия. Тази къща беше голяма и обградена от красиви градини. Само дето

това, което обитаваше земите й не бяха натурални неща, а същества, които имат малко

общо с природата—черни духове, които приличаха много малко на хора, сини неща с

криле с цветовете на дъгата и смъртоносни нокти. Демони и чудовища и само Господ

знаеше какво още. Как Дешън обясняваше чудовищата си?

-Е,-попита Лиандър.-тази жената има ли вълчица в себе си?

-Не знаем, но като се има предвид всичките експерименти с клонинги, които

включват върколашки гени, няма да е учудващо.

-Тогава защо Маседон? Не е ли твърде далеч от града, за да върти престъпни

синдикати?

-В тези дни и години, не. Стар всъщност никога не напуска имота си, затова

няма да можем да му на тресем престъпленията му.

-Това и факта, че мозъците на хората му се изгарят преди да можем да ги

разпитаме.-измърмори Роан.

-Звучи мил.-каза Лиандър иронично.

-О, очарователен е.-Роан ме погледна мрачно.-Затова не искам Райли в това.

-Хей, не аз планирам да го чукам, така че спри да се тревожиш за мен и започни

да се тревожиш за себе си.

-Аз не съм този, който влиза в тази ситуация без опит—

-Достатъчно.-каза Джак.-Нуждая се от двама ви на тази мисия и това е.

Той натисна друг бутон на клавиатурата и няколко снимки се появиха, заснети

през ноща и на улицата. Те показваха същата жена, само дето сега беше с кестенява

коса и нежен грим. На всяка снимка тя говореше с различна жена, и повечето от тях

бяха проститутки, ако облеклото—или липсата му—се считаше.

-Седмица преди всяко пълнолуние,-продължи Джак.-Диа очевидно ходи по

улиците за три нощи за вербуване. Миналия месец е взела трийсет жени, въпреки че не

всички са били проститутки. Тя им дава карти, казва им да се покажат на определено

място на следващия ден, където, след проверка на опита и физиката, им предлага



голяма сума пари, за да задоволяват мъжете на Стар през лунната фаза. Предполагаме,

че някои остават и след двуседмичния период, но повечето са оставени пак на улиците

невредими.

-Невредими физически или умствено?-попитах аз.

Джак ме погледна с усмивка тип доволен-съм-от-ученика-си.

-Физически са добре. Но някои имат загубени спомени, и така са отнети най-

важните детайли.

-Което означава, че дори да са били наранени или изнасилени, не биха си

спомнили.-каза Роан.-Ами Стар? Той как избира любовниците си?

-От охраната си.-Джак се поколеба.-Вече имаме някой в имота му и той вече

намери детайли за фирмата, която Стар ползва. Така ти влизаш вътре.

Роан се намръщи.

-Кой е вътре? Готие сигурно е дал снимки на Директората, така че Стар ще ни

разпознае, ако се опитаме да влезем.

-Но той не познава Кейд. Стар има страст към конете—очевидно не ги язди той,

просто има харесва да тичат наоколо с голи жени върху тях.

-Обзалагам се, че жените не само ги яздят.-измърмори Роан.-От това, което съм

чул Стар обича да гледа другите да го правят. И колкото по-опасна е ситуацията

толкова повече му харесва.

Някои хора имат кучета за домашни любимци. Стар имаше коне и създания от

лабораториите и както изглеждаше комбинираше двата си интереса сексуално. Казваше

много неща за този мъж. Или поне за лудостта му.

-Другите коне шифтъри ли са? Или само Кейд?

-Само Кейд.

Горкия Кейд. Да го язди гола жена сигурно ще е вбесяващо за него.

-Тази вечер,-продължи Джак.-Директор Хънтър ще сложи новата идентичност в

охранителната система и ще промени спомените на тримата мъже, които държат

мястото. Утре вече, Кейд ще убие един от охраната. Роан, разбира се, ще бъде този,

който ще го смени.

-Ами аз?

Джак ме погледна.

-Диа започна да вербува снощи.


-Но пълнолунието е след три седмици, не две.

-Да. И преди две нощи, Диа оставила съобщение на Готие, че са напреднали с

времето до 5-ти февруари.

Което бе след един месец.

-Знаем ли за какво време говорят?

Но дори преди да го кажа, знаех, от предчувствието, което бях получила по-

рано. Готие ще се опита да убие Джак тогава.



Джак каза точно същото:

-И въпреки че не знаем защо са се забързали нещата,-прибави той.-това

означава, че имаме по-малко от месец, за да спрем Стар.

-Ще бъде ли достатъчно време?-Боже, Роан може и да знаеше какво прави, но аз

бях начинаеща, и ще ми отнеме повече време да разбера информация.

-Трябва да стигне.-Джак се пресегна до компютъра и ми даде папка.-Новата ти

личност.

Отворих папката и погледнах вътре.

-Попи Бърнс?-погледнах Джак.-Изглеждам ли ти като Попи?

-Ще изглеждаш когато свърша с теб.-каза Лиандър иронично.

Изплезих му се и продължих да чета. Попи е резултат от срещата на възбуден

върколак и човек, като нито един от двамата родители не са били достатъчно умни, за

да забележат, че могат да заченат. Майката не е искала детето, не е знаела къде е

бащата, така че горката Попи е била дадена на роднини, докато на петнайсет е избягала.

Имала е много работи от тогава, но благодарение на държанието и гнева й, не се е

застоявала никъде твърде много. Оцелявала е с кражби, и проституция. Дошла е в

Мелборн преди три дни, след като е влязла в грешната къща в Сидни и собствениците

дават много пари на този, който я намери.

Очарователно. Тъкмо бях станала престъпница.

-Горката Попи е имала гаден живот, а?

Джак се ухили.

-Чети това, докато не я опознаеш.-той се поколеба.-И започни да се държиш като

нея.

Кимнах.

-Няма да имам проблем с тази част.

-Затова я направихме такава. Лиандър, ще я почнеш ли? Роан, ето ти профила.

Лиандър взе ръката ми и ме замъкна в банята. Когато ме накара да седна, видях

ножици.

-Колко къса ще е ?-попитах веднага.

-Много.

-Не.-казах аз и покрих косата си с ръце. Обичах я точно както си беше—можех

да я оставя да я боядиса, но да я подстриже късо? Няма начин. Имам предвид, аз се

подстригвам до раменете всяко лято, но не съм се замисляла за толкова късо. Не и по

начина, по който говореше Лиандър.

Той въздъхна.

-Скъпа, косата ти е прекрасна, признавам го, но е толкова извън модата в

момента. Мамка му, дори брат ти е по-модерен от теб и това говори нещо.

-Това е защото брат ми ограбва банковата ни сметка за шопинг, и аз съм тази,

която се грижи за храната и наема.

-Да, но безпаричието не извинява липсата на стил. Предлагал съм ти да те

подстрижа без пари от години.



-Харесва ми да съм със средно подстригана коса. Нещо лошо в това?

-По принцип, не. Но дългата коса не отива на личността, която ще бъдеш. Тя е

модерна.-Той размърда края на косата ми.-Това не е.

-Знам, но—

-Довери ми се.-каза той.-Ще изглеждаш божествено. А и косата ти ще порасне

отново.

Изпуснах безсилна въздишка, но се предадох на неизбежното. Държах се нелепо

и го знаех. Освен това си исках живота обратно, и ако означаваше, че трябва да се

подстрижа много късо, това бе малка цена.

-Ако не изглеждам добре ще отида до вас и ще унищожа всичките ти гримове.


-Предупреден съм. Сега млъкни и позволи на господаря да създава.

През следващите три часа той прави какво ли не с мен и трябваше да призная, че

крайния резултат бе впечатляващ. Той боядиса косата ми в тъмно злато, закри

луничките, които покриваха бузите и раменете ми, правейки ги златни. Косата ми бе

толкова къса колкото се страхувах, краищата едва докосваха ушите ми, но беше в

такава форма, че подчертаваше лицето ми, придавайки ми дързък, и все пак секси вид.

Беше сложил и русо, което бе почти в тона на истинската ми коса, и даваше вида на

боядисаната в три пласта коса. Ярко зелени лещи допълваха вида.

-Уоу.-бе единственото, което успях да кажа. Не изглеждах като себе си, въпреки

че той не ме бе променил толкова много.

Той се усмихна самодоволно.

-Остана една последна стъпка и сме готови.

-И това е?

-Гласов модулатор.

-Оууу.

Той ме удари по рамото.

-Спри да се държиш като бебе.

-Хей, не го забиват в твоята буза.

-Взех един от по-малките защото знаех, че ще се оплакваш.-той ми показа

кръглите пластмасови части. Бяха дори още по-тънки от последните, които използва,

бяха малко по-дебели от лист хартия. В ширина не бяха по-големи от малка монета.

Сложени, никой нямаше да ги забележи, освен ако не гледаше внимателно за такива

неща—или не направех свирка на някой. А това не бе опция там където отивах.

-Отвори широко, скъпа.

-Обзалагам се, че казваш това на всички мъже.-измърморих, но направих

каквото ми каза.

Той сложи малките пластмасови чипове от двете страни на устата ми, и

чувството все още бе сякаш ми вади зъб, а не слага пластмаса в кожата ми.

-Ауу, ауу, ауу.-казах когато можах.-Може поне да използваш болкоуспокояващо,

когато правиш това.



-Стига си хленчила. Освен това, края на мудолаторите е покрит с аналгетик и не

чувстваш нищо когато влиза в кожата ти.

-Жалко е, че ще ти го кажа, но не работи.

-Повярвай ми, щеше да е много по-болезнено, ако не работеше. Сега, кажи нещо

друго, за да знам, че работят както трябва.

-Надявам се някой ден някой да ти го причини на теб, за да видиш, че е

болезнено, с или без болкоуспокояващи.-гласа ми бе по-нисък с няколко октави, и

богат на дрезгавост, която предполагаше дълги нощи в стаи пълни с дим. Заплахата

никога не е звучала толкова секси.

-Много добре.-измърмори той, след това се наведе и все чанта.-Това е гардероба

ти и това, което притежаваш.

-Радост.-отворих чантата. Вътре имаше дънки, горнища, маратонки, колан с паяк

на закопчалката, няколко пуловера и една почти невидима рокля. Всичко изглеждаше

лошо за носене, износено и смачкано. Освен дрехите за отдолу, които бяха модерни и

много секси.

-Жена крадец поне трябва да има хубаво бельо, без значение какви са другите й

дрехи.-коментира Лиандър.

-Но аз не съм добра обирджийка, ако имам само това.

-Джак ми каза, че личността ти е трябвала да напусне Сидни бързо и да вземе

неща набързо. Защо не се облечеш, след това да мина над трансформацията на Роан.

-И какво ще правиш с Роан?

-Кафяво на кафяво. Отегчаващо.


-Ако мислиш, че отегчителното ще е по-малко привлекателно, няма да

проработи.

Той се усмихна.

-Не, но той мрази отегчителното, и това ми дава шанс да му го върна.

Засмях се леко. След като се преоблякох в дънки и зелено горнище, се погледнах

в огледалото. Някой много по-млад, с много сексуално привличане и държание, ме

гледаше. Въпреки недоверието ми, трябваше да призная, беше невероятен вид.

Наклоних се и го целунах по бузата.

-Работиш добре.

-Аз съм най-добрия в това, което правя.-каза той надменно, след това се ухили.-

Отиди да кажеш на смотания ти брат, че е негов ред.

Излязох и дори Джак ме погледна два пъти.

-На това му казвам великолепно.

-Мисля, че трябва да съм обидена от тези внезапни коментари. Промяната е само

в косата и цвета на кожата. Останалото съм си аз.

-Освен гласа.-каза Роан.-Можеш да изкараш състояние на секс телефон.

-Ще видим кой ще се смее когато той свърши с теб, умнико.-погледнах към

Джак, докато той изчезна.-Този вид не прилича на това, което Диа търси.



-Както казах, тя не взима само проститутки. Другите й избори са с хубава

външност и фигура, да нямат вируси, и да имат опит—някой, който иска пари и който

не му пука дали ще си разтвори краката, за да ги получи.

-И ако не ме забележи или не ме избере?

-О, поне ще те забележи.


-И как ще осигуриш това?

Той ми се усмихна самодоволно.

-Тази вечер ще спасиш живота на Диа Джоунс.

-И разбира се,-казах иронично.-тя ще бъде толкова благодарна, че ще ме моли да

отида до имота на Стар и да изчукам двамата му подчинени.

Джак се ухили.

-Това е плана.

-И ако тя реши да не следва плана ти?

-Ще го следва. Тя търси точно някой като Попи—някой без морал, който не го е

грижа какво прави за пари.

Нищо общо с някой който въобще не е сигурен в плана. Може би беше

песимистично от моя страна, или пък си беше досадната, ясновидска способност, но

както и да е, не мислех, че всичко ще стане както Джак искаше.

-И когато отида до имота?

-Вземи ден или два да се настаниш—ще те следят добре в този период, и не

пробвай нищо, докато не е чисто.

-И когато се разчисти?

-Отнемаш вниманието на един от подчинените на Стар и взимаш колкото

можеш повече информация от умовете им.

Нямаше да бъде лесно и двамата го знаехме. Първо, бях твърде начинаеща в

четенето на мисли и контрола ми не винаги бе толкова добър. Въпреки че като се има

предвид какво бях направила на Куин тази сутрин, може би се дължеше на развиването

на силите ми, отколкото на липсата на тренировки. Може би беше трудно защото

силата се увеличаваше всеки път, и не го осъзнавах.

-Ами ако не мога да прочета умовете им?

Той вдигна вежда.

-Какво имаш предвид?

-Точно каквото казах. Може да си ме научил на най-важните неща в

телепатичния контрол, но това не означава, че ще разбия защитите им. Може дори да

имат електронни защити.

-Тогава ще намериш начин и покрай тях.-Страхотно. Ще мисля на крака, или по

точно, по гръб. Точно това ми трябваше, когато трябва да оцелея от лунатици.-Как ще

поддържаме контакт?



-Ще имаш вграден двупосочен контактен линк—работи и като проследяващо

устройство. И аз ще бъда достатъчно близо, че да можеш да контактуваш с мен

телепатично.

-Значи ако съм в беда мога да викна кавалерията?

-Можеш да се обадиш. Няма гаранция, че ще отговорим.-Изсумтях. Била съм

достатъчно дълбоко в директората, за да знам отговорите, дори преди да задам въпроса.

Джак нямаше да рискува цялата мисия само, за да ме измъкне, защото Кейд и Роан

щяха да са там. И ако и двамата не са в беда, бяхме сами.

-С такава подкрепа, ти се чудиш защо не искам да съм пазител.

Той се изсмя.

-Скъпа, може и да не искаш да си, но ще бъдеш по-добра от брат си.

-Можеш да си говориш колкото искаш, но няма да ме убедиш.-Което бе почти

отговор по навик, но не можех да позволя на Джак да мисли, че е победил.

-Ще видим.-Той ми даде няколко папки.-Научи профила на Попи, след това виж

детайлите от имота на Стар, които Кейд успя да разбере.

Минах през втората папка.

-Изглежда, че няма много.

-Защото Кейд е успял само във външните места. Ти трябва да намериш детайли

за границите и охраната, както и профилите на тези, които работят там.

-Защото никога не се знае кой ще трябва да съблазня за добрата кауза.-казах

саркастично.

Той се ухили отново и сложи ръка на рамото ми:

-Скъпа, мислиш твърде много като мен, че чак е страховито.

-В деня, в който започна да мисля като теб е деня, в който ще застана пред

сребърен куршум.-развях двете папки.-Ако искаш да науча тези, не само трябва да ме

храниш, но и да ми доставиш кофеин.

-Пицата и кафето са вече поръчани.-той погледна часовника си.-Трябва да са тук

до десет минути, ако не учиш до тогава, няма да получиш нищо.

-Копеле.

-Определено. Давай.

Направих го.

Въздуха в трамвая бе пълен с човешка миризма. Стоях близо до задната врата,

отчаяно искайки свежия въздух, който минаваше през цепките на вратите. Мразех

трамваите. Бяха толкова по-зле от влаковете—по-малки, с повече хора—и винаги ме

караха да изпитвам онова „отглеждани-в” чувство.

Сложих раницата в по-добра позиция на рамото ми и успях да ударя мъжа до

мен отново. Той изруга и аз му отвърнах. Попи имаше лошо отношение. Точно сега, в

тази смърдяща, метална кутия смърдяща на човеци, бях готова да се впиша.

Погледнах към прозорците, разглеждайки нощната улица, и забелязах с

облекчение, че сме близо до моята спирка. Пеперуди се зародиха в стомаха ми, но аз ги



избутах, не можех да си позволя пеперуди, или страх, или нещо друго. За добро или

лошо, бях на път без връщане. Това, което лежеше на края на пътя, никой, нито дори аз,

не предполагаше какво е. Надявах се, че е връщане към нормалния живот.

Натиснах малкия, почти като кожата диск, който бе вкаран под кожата на лявото

ми ухо и казах меко:

-Улица „Карлайл”.-докато се пресягах да дръпна връзката. Звънеца иззвъня,

подсказвайки на шофьора, че някой иска да излезе на следващата спирка.

-Тя е близо до Луна парка.-мекия глас на Джак прошепна от слушалката, която

бе внимателно сложена в ухото ми.

Трамвая спря и вратата се отвори. Направо паднах навън, след това поех няколко

пъти въздух. Господи, дори с изпаренията, този въздух бе като рай в сравнение с

трамвая.

-Вампира ти на време ли е?-попитах аз, докато тръгнах по улица „Карлайл” към

увеселителния парк. Въпреки че Правителството бяха направили Луна парка свободна

зона за проститутки, много от тях все още стояха в задната част.

-Ще бъде там след десет минути.

-Сигурен ли си?

-Иска да живее, така че да.

Изсумтях. Вампир, който иска да оживее би избягал отколкото да рискува

Директората да направи каквото са казали. И като знаех каквото знаех за Директората,

имаше голям шанс за това.

-Наредено му е да нападне, не да убива, нали?

-Предупреден е.

-Какво е направил, за да привлече вниманието на Директората?

-Убил е няколко човека.-почти можех да чуя как Джак вдига рамене.-Нищо

твърде чудно.

Освен ако не си от тези човека.

-Защо Диа няма да се защитава?

-Тя ненавижда насилието.

-И работи със Стар? Това е малко вероятно, не мислиш ли?

-Като се има предвид, че знаем малко за причините й да работи със Стар, не

можем да кажем.

Млъкнах, докато група човеци минаха, след това казах:

-Кажи ми отново, че тези неща в ухото ми няма да бъдат забелязани в имота на

Стар.

Последния мъж от групата ме изгледа странно. Показах среден пръст.

-Тези са от лабораторията на Куин и няма като тях на пазара. И нищо не може да

ги проследи. Все още трябва да внимаваш къде и кога ни се обаждаш, защото сигнала

може да се засече когато се използва.

-Кейд не каза нищо за електронно сканиране.



-Не. Но той бе ограничен до земите и сканирането сигурно е отвътре.

-Как взе тези неща от Куин, без той да иска да е в мисията?

-Не попитахме. Направо взехме.


-Кога?

-Преди две нощи.

-И?

-Той дойде в Мелборн почти веднага.

Значи е бил тук, точно както бях предположила. Копелето не може дори да ми

даде честен отговор.

Бях по-добре без него в живота си. Наистина.

Но защо мисълта да не го видя повече болеше толкова много? Не беше сякаш

имам бъдеще с него. Вампир никога не би могъл да е сродната ми душа.

-Значи е заподозрял, че сме ние?

-Охраната му е по-добра отколкото мислехме.

Завъртях очи.

-Колко често си ми казвал да не подценявам врага?-Спрях на уличните светлини

и се огледах. Висока жена с кестенява коса облечена в бледо сиво седеше пред

известния вход на парка.-Забелязах плячката. Опитай се да не дърдориш в ухото ми

през следващите няколко минути.

Сумтенето на Джак бе достатъчно високо, за да нарани ушите ми.

-Правил съм това преди, скъпа.

Ухилих се и пресякох на зелено. Бърз поглед към часовника ми ми казваше, че

имам още седем минути.

Нагласих чантата си, поех дълбоко въздух, след това се превърнах в Попи,

позволявайки на личността и държанието й да покрие мислите ми. След това тръгнах

директно към Диа.

-Не ми казвай, че голямата Диа Джоунс си търси клиенти на улицата.-казах с

дълбок и саркастичен глас.-Винаги съм знаела, че си измамница.

Изненадания и поглед не мина покрай мен и в тази минута осъзнах две неща.

Първото бе, че Диа Джоунс бе напълно сляпа. Второто, че силата, която личеше на

снимката й, нямаше нищо общо с истинската сила в очите й. Дори нефокусирани,

сините й очи бяха магнетични, непрощаващи. Виждащи всичко.

Което бе странно нещо да си помисля за сляпа жена.

-Моля?-каза тя с леден тон.

Което си приличаше на характера, който лежеше под грима.

-Хора като теб правят пари от наивници. Отвращава ме.

-И краденето е по-добре?



Повдигнах вежди, чудейки се как е предположила. Чудейки се какво друго е

предположила.

-Поне не живея от болката на другите.

Тя повдигна вежда.

-И мислиш, че аз го правя?

-Е, какво друго наричаш храненето на празни надежди на откачалките?

Тя ме изгледа за момент, красивите й сини очи гледаха право през мен.

Пеперудите се вдигнаха отново, въпреки че не знаех защо.

-Не вярваш ли в надеждата?

Изсумтях.

-Надеждата е в желанието на глупака. Аз се занимавам с реалността.

-Наистина?

С внезапност и прецизност, която ме изненада, тя се протегна и хвана ръката ми.

Интинктивния ми отклик бе да се дръпна, но проверих силата почти веднага. От части

защото бях любопитна какво прави, и от части защото когато ръката й докосна моята,

странна енергия мина по нея. Беше като сила, която докосваше въздуха точно преди

лятна буря.

Тя не каза нищо за няколко минути, само задържа пръстите ми и се мръщеше,

докато енергията й плаваше около нас. След това тя въздъхна и се усмихна, докато ме

пускаше.

-Ще спасиш всички ни.-каза тя меко.

Нас? Какво по дяволите означаваше това? Аз и тя? Знаеше ли за планираната

атака? Някак си се съмнявах, но преди да успея да попитам какво има предвид,

сетивата ми се събудиха, боцкайки като огън по кожата ми. С тях дойде и миризмата на

не мита неузряла плът.

Вампирa на Джак бе дошъл по-рано.

И бе довел няколко приятели.



Глава четвърта Превод: amelya_


Бяха трима, всичките само кожа и кости. Вампира в средата бе очевидно

водача—беше две стъпки пред другарите си, и имаше една от онези подигравателни

усмивки, която казваше, че мисли, че е по-смел от останалите. Двамата му приятели

имаха азиатски произход, въпреки че сините очи на единия подсказваха, че има смесен

род.

-Я виж ти,-каза водача небрежно.-погледнете какво имаме тук, момчета.

-Закуска.-каза този със сините очи, изражението му пълна с очакване.

Махнах раницата и я сложих в ръцете на Диа.

-Дръж това, докато се оправям с тази измет.

-Но—

Вдигнах пръст, след това осъзнах какво правя и докоснах леко ръката й, и казах:

-Всичко е наред.

Тя млъкна. Докато тези тримата не изглеждаха особено стари, все пак бяха

вампири, и щеше да ми трябва цялата концентрация, за да се справя с тях.

-В случай, че не си забелязала, малката,-каза водача с дразнещо веселие в гласа

си.-ние сме трима, а ти една.

-Нечестно е, признавам.-казах аз.-Искаш ли да сложа едната си ръка зад гърба?

Те се спогледаха, след това избухнаха в смях.

Тогава пуснах защитите си и ударих умовете им, махайки техните защити,

заповядвайки им да бягат колкото далеч могат. Смехът им спря моментално и очите им

се разшириха, бялото в тях блестеше в тъмнината. След това те се обърнаха и изчезнаха

в ноща.

Дори когато се затичаха, болка прониза главата ми, остра като игла и много

гореща. Не бях сигурна защо, като се има предвид, че съм правила такива неща и не

съм имала такава реакция. Но точно тогава нямах време да се тревожа над това. Дори

когато сълзи докоснаха очите ми, въздуха се раздвижи, докосване на гняв и сила на

движение пред носа ми. Отдръпнах се от удара на последния вампир, юмрука мина

покрай бузата ми, след това паднах и се завъртях, подкосявайки краката му. Той

изсумтя когато задника му удари земята и изненадания му поглед би бил смешен, ако

не бе смъртоносния след това.

Той изръмжа, след това стана и се втурна към мен. Измъкнах се, но пръстите му

хванаха ръката ми, ноктите му остри като игли раздраха кожата ми. Извиках и той се

засмя, остър звук, който бързо секна когато юмрука ми се удари в челюстта му. Той се

залюля назад с разтворени ръце, плюейки кръв и зъби. Последва още един удар, този

път в гърлото му, скъсвайки ларинкса му, бутайки го на земята. Той не остана долу, а

изпълзя на четири крака към Диа Джоунс. Сляпа или не, тя почувства приближаването

му, защото ахна и се отдръпна.

Хванах крака му и го издърпах по-далеч от нея. Той се дърпаше като луд,

ударите му попадайки на вече разкървавената ми ръка и насинявайки пръстите ми.

Дълбоко ръмжане на ярост излезе от гърлото ми и без да се замислям, свалих защитите



си и му го върнах. Ума му премина през моя като камъче преди свлачище, и като него

безполезно. За няколко секунди го бях накарала да не мърда.

Но, Господи, колко болеше.

Паднах на колене, за твърде много секунди, и се опитах да дишам, докато

болката в главата ми се увеличаваше и всичко, което виждах бяха точки на светлина

минаващи пред очите ми. Те се махнаха след няколко секунди, но болката остана.

Защо се случваше това? Когато бях контролирала двете котки-шифтъри в

Монейша ме болеше, но не толкова силно. Дори когато бях нападнала Куин не беше

така—нали?

Намръщих се и си спомних мига на болка преди да взема бельото си и да отида в

другата стая.

Може би съм била прекалено ядосана, за да забележа колко боли.

Ръка докосна лакътя ми, помагайки ми да стана.

-Трябва да вървим.-каза Диа.-Преди той да се съвземе и да атакува отново.

Той нямаше да отиде никъде преди аз да го освободя, но като се има предвид

заслепяващата болка, щеше да е скоро. Запрепъвах се след Диа, следейки я повече с

докосването и стъпките й, отколкото от зрението си, което бе замъглено и пълно с бели

точки, които се въртяха лудо. Ситуацията не се оправи когато контрола върху вампира

се изплъзна. Болката ме връхлетя остра като стъкло. Изпъшках, спъвайки се и почти

паднах. Захвата на Диа се затегна върху ръката ми, и с почти нечовешка сила, тя ме

постави на крака и продължи да върви.

Разбира се, Диа не бе точно човек, така че нечовешката сила не бе толкова

изненадваща. Това, което исках да знам бе как така вървеше толкова сигурно когато не

можеше да вижда и нямаше дори бастун или животно, което да я води.

Кола се появи от мъглата отпред. Мъж в тъмен костюм отвори вратата отстрани,

която бе безкрайно дълга, след това някой ме бутна вътре. Пропълзях по меката кожа,

след това облегнах главата си на седалката и затворих очи. Вратите се затвориха,

двойни звуци, които сякаш отекнаха в тишината и главата ми, след това колата

потръгна.

Беше тихо за няколко минути. Можех да почувствам погледа на Диа върху

мен—беше тежест, която бе едновремнно любопитна и предпазлива—но тя не ме

докосна. Бях благодарна за това. Страхувах се, че ще открие твърде много тайни, ако го

направи.

-Телепатията е нова за теб, нали?-каза тя накрая.

Отворих очи. Въпреки че лимузината бе тъмна, светлините на уличните лампи

покрай които минавахме бе трудна за издържане. Очите ми се насълзиха и болката в

главата ми се задълбочи малко.

-Какво те кара да мислиш, че съм телепат?

Тя се усмихна.

-Аз не съм телепат, но мога да почувствам когато някой използва психическа

сила. По принцип е като летен бриз по кожата ми—нещо, което мога да усетя, но не да

хвана.-тя направи пауза, накланяйки глава на една страна, сините й очи следейки всяко

мое движение. Как беше възможно? Тази жена беше сляпа—бях убедена.-С теб тази



вечер,-продължи тя.-не беше бриз, а циклон. Прекалена употреба на сила. Как така

никой не те е научил на контрол?

-Защитавам се. Мога да се пазя. Какво друго ми трябва да знам?-И Джак ме беше

тренирал, но не можех да кажа това.

-Всички сили могат да се приемат като различни видове лук. Има много

различни пластове, но ти ще махнеш толкова колкото ти трябват.-тя се усмихна, докато

се наведе и взе малък плат от отсрещната седалка, след това ми го подаде-Единствения

проблем за този, който го тренират е когато силата е нова или се уголемява по някаква

причина.

Увих плата около кървящата си ръка.

-Как това е проблем?

Тя вдигна рамене леко.

-Не можеш да контролираш нещо когато не знаеш границите му.

В това имаше смисъл. Но защо ставаше? Била съм телепат през по-голямата част

от живота си, и последния тест в Директората не показа уголемяване на психическите

ми таланти.

Разбира се, последния тест бе от преди няколко месеца. Кой знае какъв е

резултата сега.

-Но психическата сила не спада.-Поне не с нормалните хора.-Имаш това, с което

си роден, нали?

-Понякога. Но се знае, че в пубертета психичните сили се развиват.

-Пубертет? Приличам ли ти на девойка?

Но дори когато го казах имах чувството, че е ударила пирона в главата.

Благодарение на лекарствата за плодовитост, които са ми били давани от предишните

ми партньори, наскоро бях започнала да имам менструация за първи път в живота си.

Което означаваше, че минавам през форма на пубертет—ако пубертета означава, че

минавам от момиче в жена. Не че някой ще ми каже, че имам тялото на дете. Сутиена

ми бе чашка Д от когато бях шестнайсет годишна.

-Не, не звучиш като девойка. Но това не променя факта, че силите ти са

неконтролируеми. Имаше късмет, че хвана вампирите неподготвени. Както и че никой

от тях нямаше психическа дарба.

-Защо?-потърках челото си с ръка. Иглите започваха да спадат, но мозъка ми все

още гореше. Ако не изпиех хапче за глава скоро, щях да имам едно гадно главоболие.

-Защото като смъкна толкова напълно защитите си, оставяш място да те

контраатакуват.

-О.-Не се бях замисляла за това. Не когато атакувах Куин и определено не когато

атакувах вампирите. Куин може и да е твърде голям джентълмен, за да атакува, но тези

вампири определено щяха.

Тя наклони главата си на една страна отново. Кестенявата коса падна на една

страна, показвайки сребърни кичури отдолу. Тя не носеше перука защото сребърното и

кестенявото се сливаха. Беше сякаш някой е боядисал косата й, но е спрял преди да

довърши. Странно.



-Родителите ти не те ли научиха да използваш дарбите си?

Изсумтях.

-Майка ми счита полу-рода, който е родила за малко повече от неудобство в

сексуалния й живот.

-А баща ти?

-Тя така и не разбра кой е всъщност. Аз определено не знам.

-Тъжно.

-Това съм аз.-казах саркастично.-Тъжна и жалка история.


-Имаш ли си име?

-Попи Бърнс.


-Така ли? И какво правиш в Св. Килда, Попи Бърнс?

Нещо в начина, по който го каза ме накара да се разтревожа. Вдигнах рамене и

се опитах да игнорирам шибаните пеперуди.

-Гледам за работа и място където да остана. Обикновени глупости.

-Къде си живяла преди?

-Не си ли много любопитна?

Тя вдигна рамене.

-Като се има предвид какво ми каза преди вампирите да се появят, имам правото

да бъда любопитна.

Подсмъркнах и не казах нищо.

-И като се има предвид мнението ти за мен,-продължи тя.-защо ще ме спасяваш?

-Кой казва, че съм спасявала теб? Тези нещастници ме видяха точно колкото теб.

-Може би.

-Ако ще бъдем любопитни, кажи ми, как може да си сляпа, а да се разхождаш

наоколо сякаш не си?

Тя застана неподвижно и за момент си помислих, че съм прецакала всичко.

-Как знаеш, че съм сляпа?-топлината в гласа й преди, сега бе заменена със

стоманен лед и изпрати тръпки по гърба ми.

Беше временно напомняне, че тази жена—колкото и мила да изглежда—бе една

от петте клонинга и бе в групата на мъжа, който исках да убия.

-Лесно. Въпреки че очите ти гледат право към хората, няма истински живот в

тях, няма реакция към малките движения, които правят хората, както и към

израженията на лицата им. Сякаш може да виждаш, но само от далеч, така че като се

приближиш виждаш неясно.

Веселие стопли изражението й.

-Много си наблюдателна.



-Трябва да се научиш когато живееш по улиците.

-Вярно е.-тя направи пауза, изучавайки ме.-Търсиш ли си работа сега?


-Зависи каква е.

-Ще спечелиш повече за две седмици отколкото печелиш за една година на

обикновена работа.

-Мадам, това звучи твърде хубаво, за да е истина. Къде е уловката?

-Плаща ти се, за да правиш секс с непознати.


-И?

-Няма „и”. Мястото е собственост на моят... работодател.

Работодател? Стар беше повече от това.

-Значи не само мамиш психически? Сега си и сводница?

Тя се стегна за малко.

-Не съм сводница. Просто ти предлагам начин да вземеш много пари.

-Да. Като правя секс. Казва се сводничество, независимо дали ти харесва или не.

Изучавах я за момент, чудейки се каква линия трябва да поема между неохота и

приемане. Но като се има предвид историята на Попи, тя не би се доверила лесно на

никого.

-Това е някоя от онези секс измами във вестника, нали? Нали знаеш, примамват

невинни с много пари, след това дават частите им на някого, за да бъдат задържани и

изнасилвани. Е, не се интересувам, мадам.-почуках на бариерата между нас и шофьора,

трепвайки когато звука отекна в главата ми.-Ей, ти, спри тази щайга и ме пусни.

-Не е измама, обещавам.

-Аха, да.

Тя бръкна в джоба си и извади бизнес карта. Не беше на работодателската

агенция, която Джак ми беше казал, а нейна собствена. И беше с нейния адрес.

-Ако се интересуваш повече от работата, ела да ме видиш утре.

Погледнах към нея, после към картата и след това се протегнах да я взема.

-Знаеш ли, така и не ми отговори на въпроса. За слепотата.

Тя се усмихна отново.

-Не. Но по-късно мога да отговоря, ако приемеш работата.

-Ако това трябва да е примамване, не работи.

-Ако искаш примамване, мога да предложа да те науча как да използваш

телепатията си без да махаш всичките си защити.

Колата спря. Сложих ръка на дръжката, но не я отворих.

-И защо би предложила това?

-Защото имаш нужда от това.



-И ти обикаляш и предлагаш на тези, които имат нужда от помощ под формата

на психически тренировки?

-Не.-погледа й срещна моя.-Само на тези, които ще ни спасят.

-За втори път казваш това, и няма смисъл както и първия път.

-Предполагам, че няма.-погледа й се отмести, докато се облягаше в седалката.-

Ще се видим утре.

Беше едновременно изказване като факт и отхвърляне. Намръщих се, но отворих

вратата и излязох. Нощта бе станала по-студена през краткото време в което съм била в

колата, бриза бе леден. Слава Богу, че нямаше наистина да спя на улицата тази вечер.

Затворих вратата и гледах как черната лимузина на Диа изчезва в ноща.

-Е,-казах аз, търкайки голите си ръце, докато се оглеждах да видя къде съм.-чу

ли всичко?

-Да. И съм разочарован, че не си ми казала за нестабилността на телепатичните

си способности.

-Започна да се случва съвсем скоро, шефе. С всичко, което става, се изплъзна от

ума ми.

-Не е достатъчно, Райли. Трябва да знаем какво става с психичните си

способности.

-Ще се опитам да запомня да ти кажа следващия път когато стане нещо странно.

-Не се опитвай. Направи го.-той направи пауза.-Защо не свърши с вампирите?

-Ако ги искаш мъртви, ги убий.

-Убих ги, но не е това въпроса.

Не, въпроса бе че той искаше да убивам по поръчка. Може да бях приела

нуждата да стана пазител—дори само вътрешно—но това не означаваше, че ще започна

направо да убивам.

-Картата която ми даде има личния й адрес, а не този на агенцията, която

използват със Стар като прикритие.-огледах се, след това пресякох улицата, тръгвайки

към магазините от другата страна. Желателно беше кафе и шоколад—може да не

премахваха главоболието, но поне щяха да ме накарат да се почувствам по-добре.

-Не е прикритие, а регистрирана агенция.

-Използвала ли е преди къщата си?

-Трудно е да се каже, защото я следим само от шест седмици.

-Значи тя може да заподозре нещо?

-Тя не звучеше подозрително.

-Не.-поколебах се.-Просто имах чувството, че знае повече отколкото казва.

-Тя би била подозрителна към всички—затова първо ги проверява.

-Може би.-Отворих вратата на 7-единадесет и си поръчах кафе—нямаха

лешниково, така че се задоволих с лешников шоколад—след това отидох да взема

панадол. Може да не беше най-силното болкоуспокояващо, но бе по-добре от нищо.

След като платих на човека, излязох навън.



-Какво я накара да каже „Ти ще ни спасиш”?

-Изплъзнало й се е?

-Тя не изглеждаше от типа, който прави нещо погрешка.-отпих от кафето,

трепвайки малко от горчивия му вкус.-Става нещо, което не разбираме.

-Нормално е да чувстваш това, като се има предвид колко малко знаем за

връзката й със Стар.-той спря.-Но все пак бъди внимателна.

Сякаш не бих била?

-Колко дълбоко търсене направи?

-Много. Не пращаме хора в опасни ситуации ей така.

Ухилих се.

-Радвам се да го чуя. Сега какво?

-Отиди да се намериш стая в подходящ хотел и се заспи.

-После?

-После ще видим какво ще донесе утрешния ден.

-Което означава, че става нещо, но ти не ми казваш, защото се страхуваш, че ще

ме хванат и ще се разбъбря.

Той се засмя.

-Роан е прав. За момиче си доста умна.

Което означаваше, както подозирах, че е подслушвал тренировките ни.

-Ако бях умна, нямаше да стоя в пуста улица в Св. Килда със замръзнал задник,

а щях да съм в Ню Йорк, или Париж, или дори Лондон—някъде където на хората не им

пука за какво може да им послужи ДНК-то ми.

-Не ме интересува ДНК-то ти.

-Не, само какво мога да направя за новия ти екип от пазители.-казах иронично.-

Как по дяволите ще отида до къщата на Диа от тук?

-Хващаш един от трамваите, който са по улица „Малверн”, и слизаш на улица

„Куйонг”. Хънтингфийлд е между Малверн и Турак.

-Значи ще се скитам.

-Няма да те убие.

-Казва мъжа, който не беше пребит от Готие вчера.

-Искам да подчертая, че ти също не беше пребита.

Само благодарение на факта, че той го прекъсна.

-Лека нощ, Джак.

-Лека нощ, Попи.

Изсумтях и натиснах бутона зад ухото си. Лекото бръмчене на енергия, която

дразнеше ухото ми спря, но болката в главата ми не. Взех няколко панадола, изпивайки

ги с горчивото кафе, след това хапнах повече шоколад, за да премахна вкуса.



След като минах няколко блока, намерих мрачно-изглеждащ хотел с евтин наем.

Точно място, в което Попи отседнала—въпреки че ако не играех нейната част, нямаше

да стъпя на това място. Хотела бе близо до бар, така че не само смърдеше на мръсни

хора, но и на пиене. Шумния смях от бара подсказваше, че има голяма клиентела—

което означаваше малко сън. Изпуснах въздух, напомняйки си че съм тук само за една

нощ, и влязох вътре.

Смръднята беше по-лоша между четири стени, и стаите по-порутени отколкото

отвън. Леглото изглеждаше по-старо от Матусал, и очевидно е виждало повече от един

чифтосване. Намръщих носа си и погледнах към пода. Килима не изглеждаше по-добре,

но поне пода нямаше дупки.

С въздишка махнах завивките—които поне изглеждаха и миришеха на чисто—и

си направих леглото на пода. След това се съблякох, промених се, за да излекувам по-

бързо раните по ръцете си, после легнах.

Изненадващо, въпреки всичките звуци и миризми, наистина заспах и не се

събудих, докато собственика на хотела не почука на вратата сутринта.

Със стенание, се завъртях на една страна и погледнах уморено часовника на

масичката до мен. Осем. Време бе да закуся и да отида при Диа. След като разтегнах

схващанията и измих ръцете и лицето си със студена вода, се облякох и тръгнах по

улицата. За съжаление, в неделя трамваите не минават толкова често, затова взех

няколко МакМъфинс от МакДоналдс, докато чаках на спирката.

Беше след девет когато пристигнах в Турак. Слязох на улица „Куйонг”, и

натиснах диска зад ухото ми.

-Тръгвам към мястото на Диа.

-Остави линията отворена.

-Добре.

Минавах по улица „Куйонг”, наслаждавайки се на къщите за милиони долари и

се чудех какво ли ще е да живея на място, което буквално крещеше „пари”. Лично мен

ще ме е страх да мръдна, за да не счупя нещо.

Улица „Хънтънгхийлд” се появи и аз завих наляво към нея. Много от къщите по

нея бяха още повече натруфени и ме накараха да се почувствам дори повече не на

мястото си. Чувство, което спря когато спрях пред интеркома от едната страна на

големи, ковани железни порти, които предпазваха дома на Диа.

Да кажа, че мястото е невероятно би било омаловажение—въпреки че самата

къща не бе толкова натруфена като на съседите й. Беше стара, с дизайна от началото на

двайсети век, напомняща на онези стари английски имения, които показваха по

телевизията. Въпреки че къщата бе боядисана в топло, нежно златно, бръшляна се

катереше по тухлите и нагоре по покрива, давайки впечатлението, че къщата е била тук

вечно. Моравата, която се простираше от портите до вратата бе богат зелен килим—

толкова буйна, че ми се прииска да потичам през нея—и боровете, които обхващаха

цялото място даваха впечатлението за изолация. През живота си никога не съм

завиждала на начина на живот на друг, но нямаше как да не си помисля колко

невероятно ще е да живея на място като това. Малко разкошен рай, и все пак всичко

което искаш и от което се нуждаеш е близо до вас.

Интеркома изпука, след това Диа каза:

-Да?



-Попи Бърнс, приемам поканата ти.

-О. Хубаво.-портите изскърцаха, след това се отвориха.-Влизай.

Влязох през портите и някак си потиснах импулса да сваля обувките си и да

изтичам през тревата, а вместо това последвах каменната пътека. Диа Джоунс отвори

вратата, докато се приближавах. Това ме изненада. Със сигурност някой, който има

такава луксозна къща има слуга или двама наоколо?

Косата й вече не беше кестенява със сребърно, а само сребърна, и с дългата,

падаща рокля, с която беше, изглеждаше почти неземна. Освен очите й. Те блестяха със

сила, която минаваше по кожата ми като светкавици. Спрях, гледайки в слепите й очи,

с чувството, че тази жена знае повече отколкото искаме.

-Влизай, влизай.-каза тя с глас толкова топъл колкото беше и чаровна усмивката

й.-Къщата няма да те ухапе, както и аз.

Очевидно смяташе че благоговението ми е към къщата й, а не към нея, което

беше хубаво. Минах покрай нея. Коридора беше огромен, както полилея, който

пръскаше цветовете от дъгата по златните стени и килими. Бюфета от червено дърво бе

единствената мебел в коридора, и върху него имаше ваза пълна с червени гладиоли.

Минаваше се към две стаи от коридора, и стълбище, което бе покрито в по-плътен

златен цвят, и сигурно водеше към още богатство.

-Отиди на ляво към всекидневната.-каза тя, докато затваряше вратата.

Всекидневната се оказа още една стая пълна със златно и кремаво. Въпреки че

стаята беше огромна, нямаше много мебели—просто два големи дивана, мраморна маса

за кафе и камина в същия цвят. Полилей, който висеше над цялата тази елегантност бе

по-малък от този в коридора, но не много. Ярка, модерна картина бе закачена над

камината, прибавяйки нужния цвят.

-Моля, седни.-Диа махна към един от тежките дивани, след това седна на най-

близкия до нея. Странно, като се има предвид с каква сигурност ходеше снощи.

Седнах на края на дивана, чувствайки се не на място сред цялото това богатство.

Което, като се имаше предвид, че имам двама партньори по-богати от Диа, беше

странно. Те никога не са ме карали да се чувствам несъответстващо когато е ставало

въпрос за пари—или липсата им—тогава защо тази жена ми въздействаше така? Или

нямаше нищо общо с богатството, а с огромната сила, която усещах от нея?

Но ако беше толкова силна, какво правеше със Стар? Нямаше смисъл.

-Разбирам, че си тук заради предложението за работа?

Кимнах.

-Хотела в който останах снощи подсказа, че имам нужда от бързи пари.

-И искаш да останеш извън радара, заради заповедта за арест в Сидни?

Погледнах я с най-добрия си „вбесен” поглед. Което, като се имаше предвид, че

е сляпа, бе тъпо. Но все пак тази жена имаше психични способности, така че кой

знаеше какво друго й помагаше да „вижда”?

-Затова ли ме покани? За да ме предадеш и да спечелиш няколко хилядарки?

Усмивката й бе иронична.

-Огледай се. Не мисля, че няколко хилядарки си струват да те доведа тук.



-Може би така си станала богата—взимайки не само нещастници, но й бегълци.

-Винаги гледам миналото на хората, които наемам. Това е стандартна процедура.

-И заповедта за арест ме прави неустоима?-изсумтях и станах.-Ти губиш, мадам.

Сложих раницата на рамото си и тръгнах към вратата—надявайки се да не съм

прецакала всичко. Но Попи беше от възмутителния тип, който стреляше когато някой

си изпусне шапката, така че нещо друго би било странно.

-Не ареста е проблема.-каза тя.

Спрях и се завъртях. Тя дори не ме гледаше, а се взираше някъде в ляво от мен.

Бе сякаш не знаеше къде съм, и отново, това бе против всичко, което бях видяла снощи.

-Тогава какъв е проблема?

-Факта, че Попи Бърнс не съществува.

Мамка му, голяма работа са документите на Джак.

-Не съществувам? Е, добре, благодаря.

Накарах краката си да помръднат. Тя не бе заключила вратата когато влезе така

че можех да мина. И нямаше значение дали портите са заключени, защото през

оградата можеше да скочи вълк.

-Имам предложение сделка за теб и Директората, Райли.-каза тя меко.

-Спри.-каза Джак в ухото ми.

Наругах го наум, след това се обърнах и скръстих ръце. Напрежение избиваше

от всеки мускул и бях готова за действие, бях готова да се бия. С кого, нямах идея,

защото Диа определено не бе заплаха. Поне физическа.

-Защо мислиш, че аз съм тази Райли?

-Докоснах ръката ти снощи. Каза ми много тайни.-тя се усмихна.-Може да

спреш да играеш. Знам истината.

Как, като не бе прочела мислите ми? Означаваше ли че дарбата й бе да знае

неща за някого когато го докосне?

-Тогава защо не спомена нещо по-рано?

-Защото трябваше да съм сигурна, че не съм разбрала грешното име.

Което означаваше, че не всичките й предчувствия са истина? Това трябваше да е

първото признание в света на психичното.

-И това е важно, защо?

-Защото Райли Дженсън е единствената, която е избягала или провалила

плановете на Дешън Стар.

Думите й не премахнаха напрежението от крайниците ми, и ако не беше факта,

че не чувствах или помирисвах някой друг в къщата, щях да избягам. Да, исках тази

лудост да спре, но това нямаше да стане, докато седях тук, далеч от Стар.

-Попитай я какво иска.-каза Джак.

Ако беше до мен, вместо да дърдори в ухото ми, щях да бъда изкушена да го

ударя, шеф или не. Имаше по-важни тревоги—като например колко е казала на Стар и

дали Роан е в опасност.



-И какво си направила с това, което знаеш?

-Нищо не е пристигнало при моя така наречен господар, бъди сигурна.-гласа й

бе ироничен, но имаше някакъв блясък в очите й, който ме накара да й повярвам.

Което може би означаваше, че съм просто глупачка, и се връзвам бързо когато

съм ядосана и притеснена.

-И защо не би го направила? Той уби Миша когато му се изпречи на пътя. Би

направил същото и с теб без да се замисли.

-Знам. Но нещата не могат да продължат както са сега.

-Какви неща?

Тя ми се усмихна ледено.

-Преди да говорим с детайли, трябва да знам дали Директората иска да направим

сделка.

-Да.-казахме аз и Джак едновременно. Той прибави в ухото ми:-Зависи, разбира

се, какво иска.

Тя повдигна бледата си вежда.

-Не трябва ли да говориш с шефа си първо?

-Няма нужда. Мога да го чуя в главата си.-Бях изкушена да добавя „Не, не съм

луда”, но потиснах импулса. Първо, беше ме „видяла” в действие снощи, и второ,

всъщност мислех, че лудостта има много общо със сегашното ми състояние. Все пак,

никой нормален не би влязъл в леговището на дявола с намерението да чука

подчинените му за информация, без значение колко бесен е и колко се нуждае от

отмъщение.

-Телепатия.-тя кимна.-Добро оръжие за тези в твоята работа, въпреки че съм

изненадана, че не са те научили на повече контрол.

-Щяхме, ако знаехме, че трябва-гласа на Джак бе саркастичен.-Но някой забрави

да спомене развитието на силите си след последния ни урок.

Игнорирах го. Всичко което кажеш щеше да се използва срещу мен и без това.

-Каква сделка предлагаш?

Тя се усмихна и махна с ръка към дивана.

-Моля, ела и седни.

-Добре съм си, благодаря.-В положение за летене или бой бе по-добре да си

прав.

Тя дигна веждата си отново.

-Чувствам недоверие.

-Защото е така.

-Честност. Харесва ми.

-А на мен ще ми хареса, ако спреш да увърташ и кажеш нещата направо.

Тя кръстоса елегантно крака и сложи ръце на коленете си.

-Добре. Искам защита от всичко, което ще направя като предателство към Стар.



-Зависи какво ще ни даде в замяна.-каза Джак.

-И?-попитах аз, предчувствайки, че Диа има повече искания.

-Той не трябва да знае, че ви помагам. Което означава, че никога няма да застана

срещу него.

Тя беше много наивна, ако мислеше, че Стар ще стигне до съда. Директората

имаше силата да бъде съдията, журито и екзекутора, и това беше сила, която често

използваха. През цялото време, в което съм била с тях, съм видяла само петима да

отиват при човешката правна система—и само защото са били човеци. Тези, които имат

човешка кръв можеха да искат правото на защита от съдилищата и закона.

Не-човеците нямаха такива права. Което, винаги съм си мислела, че е форма на

расизъм.

-Мога да живея с тези условия.-каза Джак.

-Нещо друго?-попитах.

Тя направи пауза.

-Иска ми се да продължа да живея тук. Искам тази къща свободна когато

Правителството продаде имуществата на Стар.

-Не мога да гарантирам това.-каза Джак.

Повторих казаното и тя кимна.

-Предполагам, че мога да се оправя, ако това стане.

-И какво получаваме ние в замяна?

Тя се усмихна и махна към дивана.

-Моля те. Неудобно ми е да говоря така.

Защо? Защото способностите й не могат да работят, ако не съм на близо?

Подозирах, че може да е така, така че ми се искаше да си остана където съм.

-Отиди да седнеш.-каза Джак, сякаш прочел мислите ми. Което не беше така,

защото щях да го почувствам. А дали щях да го спра беше друг въпрос. Джак не беше

някой, с който исках да се тествам наистина. Въпреки че до вчера не мислех, че имам

силата да разбия и защитите на Куин—дори с елемента на изненадата.

Изпуснах въздух, което въобще не помогна на напрежението в крайниците ми,

но направих каквото ми беше казано.

-Предполагам от профила, който ти беше избран, че Директората знае, че

вербувам за Стар?

-Да.-махнах чантата и пак седнах в края на дивана.

-Как?

-Не й казвай за Готие.-каза Джак.-За всеки случаи.

За всеки случаи? В случай на какво? Нещата се объркат? Господи, това въобще

не ми вдъхна увереност! Не че очаквах всичко да стане по план—имам предвид, нищо

не е станало по план през последните четири месеца, така че защо нещата биха се

променили сега?




-Не ми казаха. Просто знам, че си привлякла вниманието им.

Тя кимна. Дали ми повярва или не, нямаше как да предположа.

-И те планираха да те вкарат в имението по този начин?

-Очевидно.

-Тогава какво?

Изучавах я за момент, все още притеснена да давам информация на някой, който

все още не бе доказал, че си струва.

-Осъзнаваш, че ако се изправиш пред Директората, те ще те убият толкова лесно

колкото и Стар.

-Нямам намерение да предам Директората.-погледа й се фокусира върху моя за

малко, но толкова силно.-Вие наистина сте единствената ми надежда.

Докато тръпки минаваха по кожата ми, погледа и се отклони от моя. тя потърка

бедрото си с ръка, след това въздъхна.

-Стар не е глупак. Жените, които вкарва за мъжете му са стриктно наблюдавани.

Не излизат от мястото, на което са сложени. Ако намерението ви е да намерите

достатъчно информация за Стар, за да го убиете, то тогава влизате от неправилния

ъгъл.

-Всичко, което ми трябва е да изненадам подчинените му, за да съборя защитите

им и да взема информация.

Нямаше да бъде лесно—знаех го и Джак го знаеше. Първо, в минутата, в която

някой от мъжете забележеше какво правя, щях да съм мъртва. И докато имам силни

телепатични способности, нямах толкова опит в използването им. Снощната атака бе

доказала това.

-Но мъжете на Стар не използват жените от имението.

Е, мамка му.

-Защо?


-Ако Директората ме е следял, щяха да знаят, че не всички жени, които набирам

са проститутки.

-Да, и?

-Значи тези, които не са, са наети за ринга.

-Ринг? Боксов ринг?

Тя поклати глава. Светлината улови меките кичури на косата й, превръщщайки

ги в разтопено сребро. Тогава осъзнах колко много прилича на Миша, чак до острите

черти. Странно, като се има предвид колко различни бяха другите клонинги.

-По-скоро като ринг за бой. Стар и мъжете му харесват да гледат как жени се

бият. Победителя отива в леглото на подчинените му, Олдън и Лео.

-Миша ни каза, че Олдън и Лео минават през жените като акули—че трябва да

имат поне шест на ден. Това означава ли, че има борби всеки ден?

Тя кимна.



-Всяка вечер. Но жените са само бис на голямата борба—Стар, както съм

сигурна, че знаеш, е хомосексуален. Той кара охраната му да се бие и взима победителя

за себе си.

Нещо по начина, по който го каза ме накара да вдигна вежди.

-Взима?

Тя направи гримаса.

-Той предпочита насилието. Обича вкуса на страха.

Ако се опита да насили брат ми, Роан ще го изяде за закуска. Той можеше и да

харесва грубото, но насилието не го толерираше—върху него или върху другите.

-Значи битките не са сериозни?

-О, сериозни са. Хората са ранени—счупени кости, кървенето е нещо, което

Стар настоява да има. Затова повечето на ринга са шифтъри или превръщачи. Тогава

нямат проблеми с лекуването.

Защото шифтърите, като превръщачите, могат да се лекуват когато се

превръщат. Разбира се, това че шифтърите се мислят за „повече” от превръщачите,

означава, че на ринга стават интересни неща. Особено когато повечето превръщачи

мислят същото за шифтърите.

И наистина, единствената разлика между нас бе, че превръщачите трябва да се

променят през пълнолуние, а шифтърите не.

-Мислиш, че така трябва да вляза?

Тя кимна.

-Тези, които се бият могат да ходят през земите и главната къща.

-И защо дава тази свобода на биячите, а не на курвите? Не би трябвало да им

вярва повече, нали?

-Не. Но като главно правило, аз съм прегледала повече биячите. И коридорите

му се наблюдават през цялото време от охраната. Той вярва, че те наблюдават какво

става.

-Значи просто камери?

-И сензори на движение.

-Инфрачервени сензори?

-Все още не в къщата. Има Инфрачервени сензори около зоопарка и знам, че

планира да го инсталира навсякъде.-тя направи гримаса.-Имаше атака наскоро, която го

убеди от нуждата за тях. Вампира се приближи твърде близо.

-Какво стана с вампира?-И може би беше моя вампир? Въпреки че нямаше

много смисъл—ако Куин е знаел за Стар, нямаше да търси информация от ума ми.

-Вампира бе набоден и оставен на слънцето.

Определено не бе Куин.

-Стар има зоопарк?

-Стар има колекция от не-човешки откачалки.-тя вдигна рамене.-Развеселява

човешките му гости.



Обзалагам се, че е така. И беше брилянтно прикритие, за да кръстосва убиици.

-Не е ли опасно да им хора по пълнолуние?

-О, да. Но танца на луната дава добър материал за изнудване, така че Стар

мисли, че си струва.-тя се усмихна.-Кой политик ще вдигне шум, ако любимите му

умрат в такава позиция? Много малко.


-Значи е ставало?

-Разбира се.

-Попитай я дали може да каже имена?-каза Джак.-Трябва да проверим какво са

накарани да правят преди смъртта им.

Повторих въпроса и Диа кимна.

-Ще дам пълен лист на тези, които танцуват за Стар.

Изучавах я за момент, след това казах:

-Помагаш твърде много и не знам защо.

Усмивката й бе стегната.

-Защото когато Миша умря, Стар ми направи нещо, което никога не трябваше да

прави.

Повдигнах вежди на дълбоката ярост в гласа й.

-И това е?

Погледа й срещна моя, и потреперих. Никога не бях разбирала фразата „ако

погледа можеше да убива”, но почти го разбрах когато погледнах в очите на Диа.

Самия дявол би трепнал от гнева и омразата в тях.

-Дешън Стар ми взе дъщерята.-каза тя меко.-И аз ще го унищожа—и цялата му

отвратителна организация—дори ако е последното нещо, което ще направя.

-Убил ли я е?-попитах аз, докато се чудех защо изпитвам съжаление към жена,

която си е позволила да бъде пионка на дявола за толкова време.

Или това не беше честно? Миша веднъж ми каза, че за някой неща няма избор,

защото Стар е достатъчно силен, за да ги контролира всичките. Миша се бе мръднал по

краищата, но никога не успя да се отдели. Защо Диа, въпреки всичките й способности,

да бъде различна?

Тя затвори очи и пое треперещ дъх.

-Не. Но той ми позволява да я видя през уикендите, и тогава дори само за

няколко часа.-погледна и срещна моя, и в дълбините видях такава агония, която никога

не бих могла да изпитам, а само можех да бъда съпричастна.-Тя е само на шест месеца.

Трябва да бъде с майка си, а не да расте в студената, стерилна обстановка на

лаборатория.

-Като теб.-казах аз, чудейки се дали има предвид главната лаборатория—

Либраска—или другата, за която не знаем.

Смеха й бе къс и болезнен.

-Като мен.



-И тази лаборатория е в земите на имението му?

Тя кимна.

-Тя е малка лаборатория за изследвания, нищо голямо.-тя направи пауза,

гледайки ме.-Предполагам Директората знае за Либраска?

-Да. Какво можеш да ни кажеш за нея?


-Не много. Стар пази местоположението на лабораториите в тайна. Не съм

сигурна дали дори Олдън и Лео знаят.

Надявах се да греши, иначе бяхме загазили. Роан нямаше психически

способности, така че нямаше как да прочете ума на Стар. И аз определено не исках да

опитвам. Може да бях уголемила способностите си, но нямаше да ги тествам на някой

толкова откачен като Стар.

-Някой освен Стар трябва да знае. Лабораторията е била наоколо повече от

четиридесет години.


-Директората знае повече отколкото предполагах.


-Винаги е така.-кръстосах ръце и се облегнах на коленете си.-Можеш ли да

направиш карта на имението на Стар?


-Вече съм го направила. Твоя е в минутата, в която се съгласиш на сделката.

-Мислех, че е направена?

-Не още.

-Какво друго искаш?-Но дори докато задавах въпроса, знаех. Тя беше майка,

която искаше детето си. Нормално бе това да е главното нещо в листа й.

-Преди да убиеш Стар, искам дъщеря си.

-Това ще го предупреди, че става нещо.

Сините й очи дълбаеха моите. Решително. Яростни.

Уплашени. Последното ме грабна. Накара ме да й вярвам. Тя имаше нужда от

помощта ми, и докато не измъкнех дъщеря й, поне можех да разчитам на нея.

-Това е риск, който трябва да поемете, иначе няма да помогна. Той я държи

вързана с кабели—в минутата, в която разбере, че има нещо необичайно, ще я убие. Ще

остана и ще помогна, ако настоявате, но тя трябва да е махната от там, независимо от

цената.

-Не.-каза Джак.-Няма да рискувам цялата мисия, заради живота на дете на

клонинг.

Не казах нищо. Не можех, защото гнева ми бе заклещил гърлото ми. Стар може

да е копеле, но в много случаи, Джак също. За бога, говорехме за малко бебе.

Заслужаваше шанс за живот, без значение коя е майка му.



И разбира се нестабилното ми бъдеще също ме накара да бъда по-съпричастна—

и Джак трябва да знае, че така ще реагирам.

Изгледах Диа за няколко секунди, след това се протегнах и стиснах ръката й,

само веднъж. Усмивката й бе облекчителна.

-Ще се съгласим на всичко друго.-казах, заради Джак.

Диа кимна.

-Тогава ще ви дам плановете, но трябва да ги унищожите след това. Автобуса за

биячите напуска спирката на Св. Килда в два следобед днес. Мъж на име Роско ще те

посрещне там.


-Няма да бъдеш там тази вечер?

Тя се усмихна леко.

-Не. Трябва да намеря още една курва. Но ще се видим утре.

-Защо набира толкова жени този път?

Тя се поколеба.

-Защото е събирането.

-Събирането?

Тя кимна.

-Всеки главен от организацията му ще бъде там.

-Мамка му, ударихме джакпота.-каза Джак.-Това е фантастично!

Ако беше толкова фантастично, защо ми се гадеше? Може би защото Стар няма

да поеме такъв риск, ако крайния резултат не си струваше. Или може би защото езерото

пълно с акули, в което щях да вляза, изведнъж изглеждаше по-опасно. И не бях

сигурна, че съм готова за такава голяма мисия.

Не че щях да се измъкна. Дори ако Джак ми позволи.

-Защо вика всички главни?

-Защото планира война срещу другите синдикати?

-След месец.-казах аз, спомняйки си съобщението на Диа до Готие.-Когато

Директората е под твоя контрол.

Погледна й се премести към мен.

-Как позна?

-Новопоявили се ясновидски способности.-измърморих и потърках челото си.-

Трябва да го спрем.

-Да.-тя се поколеба.-Стар и подчинените му имат собсте, добре охраняван етаж

под имението и там имат скенери. Там ще се срещне с хората си, за да планира

войната. Няма да го приближаваш. Най-добрия ти удар в арената, да спечелиш

вниманието на Олдън и Лео и да четеш умовете им всяка нощ. Ако можеш.

И това „ако” ставаше все по-голямо и по-голямо когато се замислех. Взех

раницата си и станах.



-Плановете?

Тя стана и отиде до рамката на камината, за да вземе тетрадка и няколко други

листи.

-Всичко, което знам за охраната е тук.-тя ми даде тетрадката и листите.-Другото

е договора, който трябва да подпишеш за вербуването. Основни неща за правилата.

Другите ще са го прочели.

-Тогава по-добре и аз.

Тя кимна.

-В отговор на въпроса ти за зрението ми, имам помощ когато съм извън къщата.


-Каква помощ?

-Ако познаваш Миша толкова добре колкото казваш, значи знаеш за Фравардин.

Кимнах. Фравардин бяха защитни духове, които Миша бе срещнал и намерил

когато е бил в Близкия изток.

-Обаче никога не ми каза как ги е накарал да му служат.


-Той ги спаси. Сега те са му длъжници и са задължение да изпълняват

нарежданията му, дори когато е мъртъв.

-Едно от нарежданията му е Фравардин за ме защитават, но не съм ги

почувствала, да не говорим за среща. Ако можеш да се срещнеш с дух де.

-Какво общо има това със зрението ти?

-Един от Фравардините е на моите услуги. Когато излизам от къщата, той е с

мен. Мога да се свържа с ума му и виждам през очите му.

Изсумтях.

-Значи не си била в опасност снощи, дори ако вампирите не се бяха появили?

-Не. Фравардина щеше да се погрижи за истинска опасност.

Което беше толкова изявление колкото и заплаха.

-Тогава защо не използваш Фравардина, за да убиеш Стар и да освободиш

дъщеря си?

-Защото той е очите и охраната ми когато трябва, нищо друго. Риса е мое дете,

но не е под защитата му.

-Значи те се подчиняват на Миша буквално?

-Да.

Значи може би няма да почувствам Фравардина освен ако живота ми не е в

опасност. Но как ще знае, ако не е наблизо? И наистина ли исках отговора на това,

особено когато трябва да рискувам живота си?

Очевидния отговор беше, не.

-Защо Миша ти е дал един от Фравардин? Мислех, че вие петимата не се

спогаждате.




-Вярно е. Но аз и Миша имаме различна история от другите. Предполагам, че

можеш да кажеш, че той ми е брат.

-Ти си му сестра?-казах невярващо.-Но... не сте ли всички клонинги?

Тя кимна.

-Да, но Миша и аз сме клонинги на роднини. Оригиналите ни са родени в

глутницата Хелки от Хелки майка и баща от сребърната глутница, и са били братски

близнаци, родени от една и съща майка и баща. Ако клонинг може да изпитва любов

към роднини, значи предполагам, че ние споделяхме това. Липсва ми.

-Значи,-направих пауза, опитвайки се да събера разпилените си мисли.-ако сте

клонинги на роднини, това означава ли че, както оригиналите, можете да променяте

формата си?

Тя вдигна бледата си вежда.

-Какво те накара да кажеш това?

-Просто любопитство.-Чудех се когато открих за Хелките и техните способности

да се променят, дали Миша е имал друга форма—чудех се дали тялото, което носеше

постоянно бе неговото. Разбира се, той беше мъртъв и вече нямаше значение, но все

пак, част от мен искаше да знае. Особено когато „сестра” му имаше потенциала да

направи или разкъса мисията ни. Очите ми срещнаха нейните—очи, които бяха толкова

различни от неговите. Сигурно нарочно.-Миша ми каза, че промяната отнема много

сила и че очите са най-трудното. Кой от двама ви е най-близо до истинската форма, и

как може той—и ти—да поддържате формата си ежедневно?

-Промените ни са сложни, затова ги поддържаме толкова лесно.-тя се усмихна

леко, почти тъжно.-Снощи ти видя истинската ми коса. Миша предпочиташе

сребърната коса вместо смесената, но никога не смени очите си. Както оригинала, той

беше роден със сребърни очи.

-А ти?

-Като на Хелките, кафяви обиколени със синьо.

-Тогава защо ги сменяш?

-Защото синьото влияе по добре в работата ми.-ярките дълбини на очите й се

разясниха и станаха много по-страшни.-Само заради Миша бих направила

отмъщението си.

-Затова Стар е взел Риса като заложница.

-Да.

-Защо не си се обърнала към директората преди?

-Заради Готие. Защото не знаех колко знаете за него и колко е влиятелен.-тя

изсумтя.-Ако вярвам на всичко, което казват, той практически контролира мястото.

Това ме накара да вдигна вежди.

-Имах впечатлението, че вие с Готие не се срещате по време на даването на

информацията.

-Не се срещаме.



-Тогава как си говорила с него?

-Къде другаде да говоря с него? В имението, разбира се.



Глава пета Превод: amelya_


„Мамка му” бе единственото, което изникна в главата ми и дори това не

покриваше показалата се грозна глава на неприятностите. Или, като се има предвид, че

говорим за Готие, главата е мазна, смърдяща и грозна.

-Е, това поне обяснява къде е бил Готие през няколкото пъти, в които го

изгубихме.-коментира Джак.-Но това не променя плановете ни. Работата на Лиандър е

сложна, но добра. Съмнявам се, че ще разпознае някого от вас.

Може би не по външен вид, но ако отворех уста и започнех да дрънкам както

обикновено, определено щеше. Нямаше много глупави хора като мен, които да се

държат така около него.

-Всичко, което трябва да направите,-продължи Джак.-е да се разкарате от пътя

му и да си затваряте устата. И това е заповед, не предположение.

Заповед, на която определено щях да се опитам да се подчиня. Готие вече ме бе

пребил—нямах намерение да му дам втори шанс. Особено на място където няма кой да

ми спаси задника в последния момент.

-И така,-казах на Диа.-колко често ходи той там?


-Само в специални случаи. Стар не иска да го виждат или разпознаят.

-Той е пазител—те работят през ноща. Съмнявам се, че някой от редовните на

Стар ще го разпознае.

Усмивката й бе мрачна.

-Има политици, които имат достъп до файловете. Стар не иска да поеме риска,

защото мисли, че позицията на Готие в Директората е безопасна и неизвестна.

Тогава браво на нас, че сме запазили в тайна знанието си за него.

-Любовник ли е на Стар?-Някак си не можех да си представя Готие да е

хомосексуален. Въпреки че не можех да си представя да прави секс и с жени. Винаги

ми е изглеждал безполов.

-Не. Стар го използва като наказание за определено нещо—направи нещо много

грешно и отиваш да се биеш с Готие.-тя се поколеба.-Никой не го е надвил.

Не беше изненада. Този мъж беше смърдяща машина за бой.

-Убива ли ги?

-Винаги. Това му е работата.

И ако това не беше истина.

-Очакват ли го до мястото през следващите седмици?

-Освен ако не стане нещо драматично, не. Твърде много хора ще има наоколо.

Съмнявам се, че ще поеме риска да го разкрият.

Хубаво. Защото не исках да съм близо до това копеле, с или без маскировка.

-Нещо друго, което трябва да знам преди да се кача на автобуса следобед?



Тя се поколеба.

-Ще има единадесет жени с теб, всички шифтъри или превръщачи. Поне една от

тях не е тази, за която се представя.


-Още измамници?

-Не. Тя иска отмъщение.

Тогава може би ще ми помогне през следващите седмици.

-Кой?

Диа се усмихна.

-Това сама ще го откриеш. Няма да е хубаво да повлияя на инстинктите ти.

-Което означава, че не си напълно сигурна за гостите си?

-Означава, че не знам дали ще помогне или ще бъде спънка в това, което и двете

искаме.

Аха. Типично избягване на въпрос.

-Защо сме само дванайсет?

-Защото три жени останаха след последния лунен танц.

-Защо само три? Мислех си, че парите са достатъчно, за да ги накара да останат

повече.

-Наистина не знам. Може би просто са искали да се приберат вкъщи.

Или може би става нещо зад сцената, което Диа не знае.

-Ще бъде ли безопасно да говоря с теб в имението?

-Не и в къщата. Както казах, има звукозаписни монитори в коридорите. Но ще се

постарая да бъда отвън когато мога. Свикнала съм да обикалям земите, така че Стар

няма да заподозре.

-Нещо друго?

-Не се сещам в момента.

-Добре.-Започнах да вдигам ръката си, но се спрях. Не защото тя не можеше да

види движението, а защото можеше да разчете нещо друго. Имах чувството, че няма да

харесвам това, което можеше да види.-Ще се видим там.

Тя просто кимна. Сложих раницата на рамото си и излязох. Едва бях минала

през металните порти, когато черен микробус спря до мен и страничната врата се

отвори докато поглеждах.

-Влизай.-каза Джак, едновременно в ухото ми и на глас.

Влязох. Докато микробуса тръгваше, Джак се мръдна от компютъра и екраните,

и подаде ръка. Дадох му тетрадката и листите.

-Има риск, нали?-Седнах на другия стол и погледнах към екраните. Не показваха

нищо освен огради, дървета и дълга поляна.



-Диа знае кои сме. И ако това, което каза, че Стар държи дъщеря й е вярно,

тогава той няма нужда да я следи когато тя не е в имението. Нито пък сме намерили

доказателства за това.

Не означаваше, че няма. Ако Стар знаеше за Фравардина, какво щеше да го спре

да направи подобни създания за себе си? Гледах как Джак прелистваше страниците на

тетрадката, след това попитах:

-Нещо полезно?

Той вдигна поглед и ми даде тетрадката.

-Много. Запомни я, след това трябва да предам информацията на Кейд и Роан.


-Как? Нито един от тях не е телепат.

-Не. Но сега използваме шифтърите-ястреби и само оградата е наблюдавана.

Което, главно, бе каквото Диа бе казала. Кимнах към екраните.

-Това имението ли е?

-Да. Опитваме се да приближим камерите по-близо до къщата, но те правят

редовни проверки и става трудно.


-Вдигнал е охраната защото вика всичките си подчинени?

-Предполагам. Все пак, какво по-добро време от това, за някоя друга

организация да нападне?

-Като се има предвид какво каза Диа за вампира, може да е инсталирал и

инфрачервени сензори.-Което доста намаляваше нощните ми действия. Можех да се

скрия точно като вампир, но инфрачервените сензори ще забележат температурата ми.

-Следим компаниите за инфрачервени сензори. За сега, не е поръчал.

-Ами в черния пазар?

-Устройствата определено могат да се купят, но инсталацията може да я направи

само специалист, и в Мелборн има само около дузина.-той посочи към тетрадката.-

Започвай да помниш.

Той преглеждаше договора, докато аз гледах тетрадката. Имението на Стар се

състоеше от повече от петдесет акра гора и складове. Самата къща бе огромна, във

формата на квадрат, втори комплекс, който имаше не само поле за футбол, но и басейн

като за Олимпийските игри и голям фитнес комплекс. Отделени от главната сграда

бяха няколко малки сгради, включително тези за охраната и за проститутките. Хамбара

и зоопарка бяха на срещуположната страна на тях. Зад тях беше огромно езеро,

достатъчно, за да се прикачи яхта.

-Обикновен договор за работа.-каза Джак след известно време.-Единственото

интересно нещо е съгласието мислите ти да бъдат „пренаредени” преди да напуснеш.

-Това става с курвите.

Той кимна и погледна към часовника си.

-Ще те оставим близо до мястото на срещата към един. Това ти дава около час,

за да прегледаш останалите листи както и договора.



Така че аз учех и запомнях, докато той гледаше екраните. За какво гледаше,

нямах идея, особено когато не се случваше нищо особено. Към един, те ме оставиха

пред KFC. Очевидно бе забелязал, че стомаха ми къркореше. Или пък бе като

последното ядене за прецакания. Взех вечеря за двама—отново благодарна, че бързия

метаболизъм на върколаците прави почти невъзможно прибавянето на килограми—

след това тръгнах към мястото на срещата, за да видя кой още чака.

Три жени вече бяха там. Две от тях бяха сърдити, слаби и дългокраки—като тези

на хората, които бягат на дълги разстояния. Третата беше по-висока, по-яка, със

заострена, русо-боядисана коса и остри сини очи. Имаше татуировки по ръцете и по

лицето й личеше, че носи неприятности. Бих я категоризирала като пънк, ако не беше

начина, по който стоеше. Не беше нормалната стойка казваща, разкарай се или ще се

бием, която много деца придобиват на улицата, а такава, която казваше, че се бори, за

да живее. Едва на пръсти.

Кимнах й, като игнорирах другите две и седнах на оградата да изям пилето си.

Враждебност се качи във въздуха, идваща от дългокраките мацки, а не другата, но

никоя от тях не каза нищо, докато другите жени започнаха да се появяват. Към два,

вече бяхме в пълен състав, и различни типове във форми, цветове и раси. Не видях друг

върколак, но имаше котки-превръщачи, мечка-шифтър, птици-шифтъри, и хитро-

изглеждаща жена, с червена коса и червеникава кожа, която определено трябваше да е

лисица-превръщач. Арената щеше да бъде интересна.

Автобуса дойде пет минути след като последната жена пристигна, и голям мъж с

посивяла коса излезе от него.

-Добре, дами.-изрева той в трениран заповеднически глас.-Когато прочета името

ви, се качвате на автобуса.

Той започна да казва имената, и ние, като малки войничета, започнахме да

ставаме и да се качваме. Поколебах се на най-горното стъпало, разглеждайки полу-

тъмнината. Имаше много празни седалки, но повечето от качилите се жени си бяха

избрали да седнат отзад. Мечката-шифтър бе по средата, формата й едва побираща се в

седалката. Погледа й, когато срещна моя, беше предизвикващ, сякаш ме предизвикваше

да седна до нея, затова отидох до средата на пътеката и седнах на седалките срещу нея.

-Малката вълчица играе игри.-каза тя, гласа й забуботи сякаш идваше от някъде

дълбоко.-Другите ги е страх да се приближат.

-Вълчицата е само малка в сравнение с други.-Огледах я отгоре до долу. Тя беше

голяма жена—във всички области—но леките бръчки в края на очите й, както и

трапчинките на бузите й, подсказваха добър характер, въпреки държанието, което

показваше и репутацията на мечките-шифтъри.-Но с такива юмруци, не можеш да ги

виниш. Мисля, че трябва да се зачете нечестността.

Тя се засмя—гърмящ, лъчезарен звук, който ме накара да се ухиля.

-Може и да си права, вълчице.-тя се протегна и ми подаде една от големите си

лапи.-Бернадин. Берна за приятелите.

-Попи.-ухилих се, докато ръката й се увиваше около моята. Въпреки че захвата й

беше силен, не беше заплашителен или тестващ. Беше жена, която знаеше силата си и

не трябваше да показва факта на другите.-Брой ме за приятелка, Брена. Мисля, че би

било опасно да съм нещо друго.



-И може да си права и за това, вълчице.-тя се ухили.-Съжалявам, но Попи не ти

отива.

-Не е прякор, който бих си избрала, но родителите ми не са ми дали избор.-Нито

пък шибания ми шеф.

Двете сърдити жени се качиха на автобуса, колебаейки се на горните стълби

като мен, докато оглеждаха автобуса. И двете се усмихнаха подигравателно когато ме

погледнаха, след това се обърнаха в синхрон и седнаха в началото на автобуса.

Берна ме погледна развеселено.

-На бас, че са близначки?

-Близнаците не копират движенията си като тези двете.-Мамка му, брат ми ще

ме убие, ако почна да имитирам движенията му така.-Синхрона им е почти страшен.

-Затова залагам на близначки. Разделени при раждането.

-Или са просто много странни.

Тя се засмя.

-Мисля, че всички сме странни. Все пак сме тук, седейки в автобус, който ще ни

закара Бог знае къде.

-Парите ме накараха да го направя.

-И мен. Обаче някой от другите ме карат да се чудя.

Военния се беше качил, прекратявайки шанса ми да попитам какво има предвид.

Докато вратите се затваряха, той каза:

-Добре, дами, слушайте.-той изчака докато разговорите престанаха, след това

продължи:-Както сте видели в договорите си, собственика на имението иска да

местоположението да е в тайна, така че прозорците ще се затъмнят и ще се сложи

завеса на предното стъкло. Целия автобус се наблюдава, и всеки който се опита да

погледне през прозореца ще загуби позицията си.

-Не помня в договора да се споменаваше параноя.-измърморих аз.

Берна изсумтя. Военния ме изгледа.

-Прочели сте и подписали договора, нали?

-Да.

-Тогава знаеш, че дръзките отговори не са приемливи.

-И ако ти си чел файла ми, ще знаеш, че това е едно от нещата от чаровната ми

личност.

-Райли, млъкни.-каза Джак в ухото ми.-Още не трябва да те изкарват от

автобуса.

Захапах устните си, за да не се ухиля и потиснах порива да му кажа, че той е

направил Попи с голяма уста, не аз.

Изражението на военния стана още по-мрачно.

-Наглостта може да е хубава на ринга, но ще ти струва пари.

-Ще ми отрежеш от парите?



-Беше в договора.

-Гадно. Явно трябваше да го прочета по-добре.

Мръщенето му се задълбочи, но погледа му се премести. Някои от жените отзад

се размърдаха неудобно, и се чудех дали е страховитото изражение на военния или

осъзнаваха, че са се вмъкнали в много повече отколкото са мислели. Определено можех

да „почувствам” загрижеността във въздуха—и самия факт, че усещах това засягаше

мен. От кога съм станала толкова чувствителна на емоции? Вярно е, че винаги съм

чувствала тези на Куин, но това бе от необикновената връзка между нас... нали?

-Тези от вас, които са чели договора,-подчертаването на това очевидно беше за

мен, но само глупак не би се сетил за това.-ще знаят, че има един последен тест когато

стигнем до имението—препятствия. Ако не ги преминете, ще се провалите и ще се

върнете в началото. Ако се промените през препятствията също ще се провалите.

-Защо няма да се променяме?-прекъснах аз.

Той ме погледна убийствено.

-Защото така иска новия ви работодател.

-Защо тогава наемате шифтъри и превръщачи, ако не искате да се променят?

-Защо просто не млъкнеш преди да спра автобуса и не те изхвърля?

Млъкнах.

-Тези, които минат препятствията ще са готови за арената. Ще бъде юмручен

бой, и е позволено някои дървени оръжия. Победителя взема бонус, и ще прекара ноща

с подчинените на работодателя ви. Това не подлежи на обсъждане, и всеки, които е

неудобен с това може да си върви сега.

Последното беше за мен, но защо, не знаех. Попи би трябвало да е наполовина

вълк и вълците не гледат на секса като другите раси. Беше просто секс, нещо което се

дели и му се наслаждаваш, а не нещо, което трябва да се крие зад затворени врати и

пуританско държание.

Когато продължих за мълча, той продължи:

-Всички рани направени в арената ще бъдат излекувани. Ако не се появите на

арената заради рана, няма да ви се плати за вечерта.

Тези момчета бяха толкова добросърдечни.

-Има две места където състезателите не могат да влизат.-продължи военния.-

Зоопарка, в който не трябва да се влиза без напътстване, и подземието, където е

личното място на работодателя ви.

Имаше още и малка лаборатория, което означаваше, че взимането на дъщерята

на Диа ще бъде трудно.

-Всеки, който бъде намерен в личното място на работодателя ви, без да е

поканен, ще е отстранен.

Без споменаване, че ще се върнат вкъщи. Имах лошото чувство, че не беше

опция под тези обстоятелства.

Той погледна часовника си, след това добави:

-Сега ще затъмним автобуса. Ще ни отнеме относително един час, за да стигнем

до имението. До тогава, моля облегнете се и се наслаждавайте на пътуването.



Изсумтях когато тъмнина обгърна автобуса.

-Да, наслаждавам се на пътувания към непознати части в мрачен автобус.

-И аз се събудих от зимен сън наскоро, така че тъмните места не са любимото ми

място.


-Мечка, която не харесва тъмното?

-О, нямам проблеми с тъмното, вълчице. Просто не го харесвам когато не е

наложително.

-Значи спиш на светната лампа?

Тя изсумтя.

-Разбира се, че не. Нито пък правя любов на светната лампа. Закръглените места

изглеждат по-добре на тъмно.

Ухилих се.

-И ако не харесваш как изглежда партньора ти, по-лесно е да си представиш, че

си с някой друг.

-Мамка му, да.-тя направи пауза.-Е, за какво мислиш, че е всичко това?

Повдигнах рамене и се зачудих защо задава този въпрос. Имам предвид, тя не

знаеше кой слуша и коя съм аз. Може би се чудеше дали не съм тук, за да шпионирам.

Но все пак, мечките-шифтъри, както бяха страховити, имаха репутацията на брутална

честност. Може би си е помислила, че щом съм тук, в средата на автобуса, може да ми

има доверие.

Или може би тя беше измамницата.

Но по някаква причина не мислех така—нямах идея защо, освен факта че я

харесвах. Като се има предвид колко малко приятели си избирах, наистина трябваше да

взема това като знак да бъда по-подозрителна около нея.

-Мисля, че имаме богат, ексцентричен самотник, който обича да се показва на

приятелите си като прави големи секс партита.

-Но арената? Обичам да се бия, но това изглежда по-сериозно от нещата, които

правя.

-Работиш като се бориш?

-Аз съм професионален борец.

Е, определено беше толкова голяма. И въпреки че не бях виждала мечка-шифтър

в действие, сигурно беше и бърза. Истинските мечки, въпреки че бяха големи, се

движеха много бързо.

-Има доста пари, нали?

-Ако си добър. Не съм наполовина толкова добра колкото Джини.

Намръщих се:

-Коя е Джини?

-Тази с татуировките. Може да си я забелязала по-рано.



Аха—жената, която се бореше да живее. Била съм права. Наистина се бореше да

живее.

-Значи се познавате?

-Работим в една и съща серия.

Което можеше да означава, че са нещо от най-добри приятели до смъртни

врагове.

-Значи сега и двете не сте на длъжност?

-Не. Но за мен тази оферта е просто твърде добра, за да я изпусна. Ще ми даде

малко спестявания. Може даже да си купя място за живеене.-тя направи пауза. В

малката тишина, чух пукота на седалките, докато другите жени се мърдаха. Нито една

не говореше. Може би слушаха разговора ни.

-Е, какво беше станало когато те вербуваха, вълчице?

-Тъкмо бях дошла от Сидни.

-Защо?

-Нещата се разгорещиха твърде много за мен. Помислих си, че да се махна е по-

добре отколкото да свърша зад решетките.

Тя не каза нищо, но изведнъж от нея дойде леден полъх.

-Нещо голямо?

-Просто пипах на погрешното място.

-Крадла.

Тя го каза с мрачен, неодобряващ тон. Не беше изненада, като се има предвид

честността на расата й. Но тонът й също подсказваше, че бях загубила потенциална

приятелка. Това беше тъжно, защото по принцип трудно намирам приятели, и нещата,

до този момент, изглеждаха надеждни.

-Когато трябва.-повдигнах рамене.-Едно момиче трябва да живее.

-Едно момиче може да си намери нормална работа.

-Намирам си. Винаги ме уволняват.

-Не съм изненадана, ако пипаш и там.

Не казах нищо на това, и тя млъкна. Останалия път сякаш отне цяла вечност, но

накрая тъмнината се повдигна, показвайки дълга алея за коли обиколена от брястове.

Водеше до бяла къща, която изглеждаше сякаш принадлежеше на дълбоката част на

южна Америка—само дето бе много по-голяма от онези имения. Възклицанията

изпълниха автобуса, и аз също възкликнах, въпреки че бях виждала плановете на

етажите. Очевидно, престъпленията се плащаха невероятно добре.

Автобуса не спря пред мястото, а зави надясно и тръгна към задния вход.

Изучавах градините и конюшните, вместо да извивам врат като другите и успях да

зърна няколко малки къщи, включително една, която бе обградена с жици. Сигурно

къщата с курвите. И ако трябваше да живееш в къща за курви, значи това бе типа къща,

която трябваше да вземеш. Беше малка имитация на главната къща, с буйни треви и с

малък басейн. И все пак, като се има предвид жиците около къщата и камерите на всеки

ъгъл, бях благодарна, че не последвахме оригиналния план. Да излизам от това място

редовно би било ужасно.



Автобуса спря в задната част на къщата и военния стана.

-Когато прочета името ви, слизате от автобуса и отивате до червената врата. От

там ще влезете и ще минете препятствията. В зависимост дали минете или се

провалите, ще ви заведат до личното ви място или обратно до автобуса. Ясно ли е?

Ние кимнахме едновременно, и той каза:

-Нерида Смит.

Лисицата-шифтър стана и излезе от автобуса. Когато стигна до вратата, тя се

отвори. Тя мина през нея и вратата се затвори. Въпреки че слушах внимателно, не чух

нищо зад вратата. Каквото и да ставаше вътре, беше тихо. Или пък къщата беше добре

звукоизолирана.

Близначките бяха следващи, след това тъмнокожа жена, която изглеждаше

много крехка. Около пет секунди след като тя влезе чух виковете—високи и

изплашени. Военния погледна към папката си, и задраска нещо. Първия провалил се.

Джини, жената с татуировките, беше следваща, след това Берна.

-Успех.-казах аз, когато тя стана.

Тя ми кимна стегнато, което означаваше, че е повече нервна отколкото е мила

към мен, и слезе от автобуса. Нямаше викове от двете жени, което предполагам

означаваше, че са преминали. Една блондинка беше следваща и тя се провали.

-И последната късметлийка,-каза той накрая.-устатия върколак.

Станах.

-Предполагам, че имаш предвид мен.

Той посочи към червената врата с химикалката си.

-Да видим колко нахална ще си там.

-Препятствия не ме плашат.

Внезапното му ухилване бе гаднярско.

-О, това може и да те изплаши.

И това въобще не го исках. Скочих от автобуса и тръгнах към вратата.

-Влизам в къщата.-измърморих аз.-Изключвам звука, докато съм сигурна, че е

безопасно.

-Късмет, Райли.

-Благодаря.

Натиснах копчето, за да го прекъсна, след това поех дълбоко въздух, докато

вратата се отваряше. Стаята вътре бе дълга и мрачна и бе пълна с разни кутии.

Погледнах нагоре, докато минавах през вратата, забелязвайки че няма сензори от

вътрешната страна. Което означаваше, че тази врата бе единствения изход. Камери бяха

наредени на тавана на редовни интервали, така че някой наблюдаваше какво ставаше

между входа и изхода.

Чудех се дали щяха да прекъснат, ако нещата станеха груби.

Вратата започна да се затваря автоматично. Спрях на малка площадка и

помирисах въздуха. Нямаше нищо повече освен години и прах, но това не означаваше,



че стаята е празна. Осезаемост погъделичка усещанията ми, казвайки ми че има

няколко не-човеци в кутиите—и един от тях е вампир.

Вратата се затвори, след това светлините угаснаха, оставяйки тъмнина по-тъмна

и плътна от ноща. Премигвайки, аз минах на вампирското си зрение. Нечестно

преимущество, но кой е казал, че съм честна?

Шепнещи стъпки нарушиха спокойствието. Погледнах наляво—не че от там

идваха стъпките, а защото някой се криеше там. Не можех да го видя—криеше се зад

някакъв метал и не можех да усетя температурните му показатели. Но усещах

присъствието му дразнещо като пясък в обувката ми.

Игнорирах стълбите, скочих на парапета и се приземих леко на пода. Стъпките

спряха. За няколко секунди нямаше звук освен лекото ми дишане. След това червената

горещина на тяло изникна от тъмнината, местейки се от една кутия на друга. Не беше

вампир, а нещо друго нечовешко. Не бях точна, което ме накара да се замисля дали

няма някакви психически огради в стаята.

Махнах колана си, след това го извадих и хванах двата краища в една ръка. Не

исках хората в тази стая, или тези които наблюдаваха, да осъзнаят какво мога да правя,

така че използването на колан с паяци като оръжие можеше да ги разсее от факта, че

бях по-бърза и силна, от който и да е полу-род.

Тръгнах към първата редица кутии. Движение раздвижи въздуха, не стъпки, а

нещо друго. Нещо, което се протягаше към главата ми с убийствена сила. Паднах и

метнах колата през тъмнината. Той удари солидно и мъж изсумтя. Последвах лекия

звук и се втурнах напред, справяйки се с човека, който не можех да видя на

инфрачервеното си зрение, удряйки го под коляното и поваляйки го долу. Главата му

удари цимента с пукот и той не помръдна. И все още не можех да го видя, въпреки че

бе солиден на допир. Сигурно беше гущер-дух. Единия, който бях убила, след като той

застреля Роберта Уитби—сестрата, която Стар искаше вън от пътя си—бе малко повече

от силует, фигура, която имаше форма, но не й черти.

Не проверих дали е добре—просто минах по ръцете му и намерих оръжието,

което бе държал. Нунчаку. Копелето можеше да ми отреже главата—и сигурно

обясняваше писъците, които бях чула. Двете жени сигурно са били хванати

неподготвени от черното нещо, което нямаше температура на тялото и миризма.

След като взех оръжието с свободната си ръка, отидох до кутиите и приклекнах

долу. Стъпки зашептяха през тишината отново, този път зад мен. Тръгнах напред, далеч

от стъпките, клякайки долу, докато не стигнах края на кутиите. Скочих върху тях,

забелязвайки, че въпреки че са на високо, все още ставаха за удар, след това хвърлих

нунчакуто, докъдето можех. Докато то се мяташе през въздуха, започнах да минавам по

кутиите.

Напрежение изпълни въздуха, идвайки от създанието, което беше почти точно

под мен. Нунчакуто удари нещо с ужасно дрънчене, но никой не реагира. Но все пак

останалите двамата мъже в стаята бяха професионалисти, и не биха се изплашили от

внезапен шум. Изчаках, гледайки мъжа под мен, докато той най-накрая стигна края на

кутиите.

Отворих колана, и пуснах закопчалката към задната част на главата му. Удари го

силно и той падна по същия начин.

Остана един.



Не можех да го видя. Или по-точно, не можех да видя топлината му. Или се

криеше зад нещо в края на стаята, или, като черното нещо, което повалих, той бе нещо

невидимо за инфрачервеното ми зрение.

Скочих пак на пода и тръгнах към стената. Нямаше смисъл да съм тиха, защото

човека беше вампир, и щеше да чуе ударите на сърцето ми без значение колко тиха бях.

Но с гърба ми до стената, поне отзад нямаше да ме нападнат.

Въздуха се размърда, полъхвайки слабата миризма на вампир през носа ми. Този

очевидно се къпеше повече от Готие, но колкото повече се приближавах към него,

толкова повече смърдеше. Някой ден тези глупаци щяха да се събудят и да осъзнаят, че

ако не се къпят са лесна плячка за тези от нас, които могат да долавят миризма, и тогава

щях да загазя. Мамка му, единствената причина поради която знам кога Готие е

наблизо, е благодарение на нечовешката му смръдня.

Раздвижения въздух ми каза, че вампира се мърда. Продължавах да ходя до

стена,а минавайки през кутиите възможно най-бързо. Вампир бе в центъра между двете

редици, движейки се назад, за да мръднех аз напред. Напрежение се завъртя в мен—не

беше страх, само нуждата това да свърши.

Атаката му, когато дойде, беше бърза. Толкова бърза, че не го видях, само

полъха на приближаваща се смърт, след това силата на удара му удари брадичката ми.

Полетях назад и наполовина паднах, удряйки коляното си в цимента с достатъчно сила,

че сълзи напираха в очите ми. След това той беше върху мен, въртеж от сила и енергия,

ударите му падайки на тялото ми, ръцете ми—никъде и навсякъде. След като вдигнах

ръка, за да се предпазя от някои от ударите му, взех колана в другата си ръка, и увих

пръсти около металните крака на паяка, така че да изникват като злобни кинжали. След

това го ударих силно и ниско. Той очевидно осъзна намерението ми, но не беше

наполовина бърз колкото трябваше да бъде. Удара ми попадна в слабините му и той

падна като камък, хриптейки за въздух и гърчейки се от болка.

Поех треперещ въздух след това станах и си сложих колана. Светлините

светнаха, и вратата от другата страна на стаята се отвори. Останах до стената до

последния момент, в случай, че беше номер, но никой не дойде след мен.

Тъкмо излизах от стаята когато миризмата на вампир се уви около мен, толкова

плътна и гнила, че се задавих.

Но не беше кой да е вампир.

Беше Готие.



Глава шеста Превод: amelya_


Замръзнах. Какво по дяволите правеше Готие тук? Как е влязъл тук? Може да

беше превърнат вампир, а не по избор, но имаше същите правила като останалите. Не

беше достатъчно стар, за да ходи в следобедната светлина—и въпреки че можеше да се

придвижва в затъмнен ван като Джак, нямаше начин да излезе незабелязано.

И Джак щеше да ме предупреди. Може и да имаше вяра в способностите на

Лиандър, но би ми казал, ако Готие е в имението, просто защото Готие е единствения,

който би развалил цялата мисия.

Вдигнах поглед към този на моя отмъстител, но в кално-кафявите му очи

нямаше от омразата и ненормалното зло, които бяха очевидни в очите на Готие. Не

беше той, а още един клонинг, който имаше същия образ и миризма. Облекчение мина

през мен, оставяйки ме трепереща за момент. Голям пазител бях, няма що.

Не че бях пазител. Поне не такъв, на който му заповядват да убива.

-Това беше почти рекорд за минаване през препятствията.-каза той.-Как

почувства вампир?

Изправих се, сякаш чувствах самоувереност, която всъщност не беше там.

-Миризмата му показа къде е.

-А гущера-дух?

-Какво по дяволите е гущер-дух?-Аз знаех какво е, но Попи не знаеше, затова

трябваше да задам въпроса.

-Черното създание, което те атакува първо. Как го усети?

-Мърдането на въздуха когато хвърли нунчакуто.-изучавах го за момент.-Ти ли

ще ме придружиш до следващата сцена?

Усмивката му беше противна.

-И този, който ще каже последните правила.

-Още правила? Нямаме ли достатъчно?

-Скъпа, шефа ти плаща доста добре за услугите ти, така че по-добре да свикваш

с това, което той иска.

Предполагам, че имаше право. Вдигнах рамене.

-Имаш два вида дрехи по избор. Комбинезоните, които ще намериш в гардероба

ти или по кожа.

Повдигнах вежди, въпреки че не бях нито изненадана, нито разтревожена.

-Имаш предвид да се разхождам наоколо гола?

Погледа му се плъзна по тялото ми, след това се върна върху гърдите ми. Ухили

се.

-И тези ще изглеждат много специално без прикритието на сутиена.



Да, и той нямаше да доближи ръцете си близо до Д-чашките ми. Може да съм

вълк, но имах някакъв вкус—и вампири, които миришеха на отпадъци не бяха в

списъка ми.

Но си затворих устата на тази тема. Докато не разбера кой, кой е, беше по-добре

да не предприемам нищо, колкото и да е голяма устата на Попи. Той ми посочи да го

последвам, докато тръгна към вратата.

-Защо давате избор? Като се има предвид, че ни се дава пари да се бием и да

правим секс с подчинените на шефа ви, мислех че голотата ще е задължителна. Нали

знаеш, удоволствие за окото, за тези, който не могат да пипат.

Той отвори вратата и ме поведе в дълъг бял коридор. Любезен смръдливец—не

това, което очаквах да намеря тук.

-На тези, които ходят голи им е даден шанса да кажат не. А тези с

комбинезоните нямат този шанс.

-Военния не ни каза това в автобуса.-Нито пък беше каквото Диа предположи.

Но все пак, тя може да не контактува с тези, които се бият и така да не знае цялата

истина. Което означаваше, че не знае цялата истина и в други неща.

И не беше ли това фантастична мисъл?

Той ми се ухили противно отново.

-Не искаме да си тръгнете всички, нали?

-И в боя на арената трябва да сме голи?

-В кал.-Той подръпна панталоните си както правят мъжете когато са с жена,

която харесват.-Много вълнуващо.

-Обзалагам се.-казах суховато.

Тръгнахме по друг коридор, откъдето в края идваха гласове. Един от тях беше на

Берна.

-Твоето жилище.-каза той.-Ти избираш, с кой да го делиш. Нас не ни интересува.

-Готино.

-Вечерята е в седем в главната трапезария и не е по избор. Другите яденета са.-

Той спря близо до първата врата.-Свободна си да разглеждаш или използваш

съоръженията преди и след вечерното шоу. Аз или някой от другите охранители ще те

заведат в трапезарията в шест и четиридесет и пет. Не закъснявай.

-Или какво?

Той пак ми се ухили противно и едва потиснах импулса да размажа тънките му

устни.

-Няма да ти платим или ще те накажем по друг начин.

-Какъв друг начин?

-Ще видиш пример тази вечер, на вечеря.-Очакване блестеше в очите му,

давайки ми лошото чувство, че нормалните, разумни хора не биха го харесали.

Кимнах. След още един поглед към гърдите ми, той се обърна и си тръгна.

Последвах гласа на Берна, минавайки през няколко пълни спални и спирайки пред

последната.



Мечката-шифтър стоеше в средата на стаята, големите й ръце бяха върху още

по-големия й ханш, и късата й коса беше настръхнала от гняв.

Нерида, лисичата дама, стоеше пред нея, с предизвикателство на червеното й

лице. Беше играч, можех да й го призная. Берна беше два пъти колкото нея на височина

и четири на ширина.

-Дойдох тук първа.-каза тя.-Прозореца в мой.

-Трябва ми свеж въздух или хъркам. Повярвай ми, ако обичаш да спиш, няма да

искаш да хъркам.

Цялата тревога и шум са били заради шибан прозорец?

-Наистина дами, това лесно може да се оправи.

Берна ме изгледа мрачно, докато влизах.

-Не искаме крадци в стаята.

-Крадлата не краде от приятели, и няма други спални и без това.-отидох до

въпросното легло и свалих якето си.-За да спра аргумента, аз го взимам.

Нерида погледна към Берна и двете пристъпиха напред едновременно. Нещо в

това подръпна по усещанията ми. Имаше твърде много прецизност в начин, по който го

направиха—сякаш са го репетирали повече от веднъж. Може би и Нерида бе боец.

А може би ставаше нещо друго.

Диа спомена, че някои от групата не са тези, за който се представят. Може би

имаше повече от един измамник.

Тогава защо ще се правят, че се карат? За да накарат другите да мислят, че не са

приятелки, сигурно? Защо ще искат да правят това?

-Аз съм поне три пъти твоята широчина, вълчице, и може би два пъти по-силна.

Мога да те тръшна на пода без да се замислям.

-Можеш да пробваш.-казах леко.-Съмнявам се, че ще успееш.

Тя настръхна.

-Предизвикваш ли ме?

Вдигнах рамене и изритах обувките си. Правейки се на безинтересна, докато

всяко усещане беше към тях двете, чакайки да мръднат. По какъвто и да е начин.

-Приеми го както искаш.

Обърнах се наполовина и тогава лисицата се втурна. Паднах, измъквайки се от

скока й, след това я хванах и я завъртях преди да я пусна. Нямах време да видя дали е

паднала на леглото, към което се целех, защото въздуха изкрещя в предупреждение на

идващ удар. Станах и хванах юмрука на Берна с две ръце. Задържах го и го спрях,

въпреки че силата на удара й изпрати шокови вълни по ръцете ми и разтърси зъбите ми.

-Външността не винаги дава сила.-казах меко, докато изненадата блесна в

кафявите й очи.-Не пробвайте да ме атакувате така отново.-погледнах към Нерида,

която беше паднала до леглото, а не върху него и сега търкаше крака си.-И двете.

Бутнах Берна и я пуснах, след това продължих да се събличам.

-Знаете ли какво стана с чантите ни?



-Ще дойдат когато сме се разбрали за спането.

Погледнах я.

-Което вече сме направили.

Тя подсмъркна. Дали като приемане или ще трябва да я разкарвам от леглото

когато се върнех, не знаех.

-Защо се събличаш?-попита тя.

-Ще разгледам.

-Дай на вълка да е гол.-каза Нерида с презрение в гласа.

-По-добре гола отколкото да нямам избор.

-Те ми плащат да се чукам и бия. Не ми плащат да се показвам наоколо.

Не виждах разликата, и й го казах.

Тя изсумтя.

-Това е защото си вълчица и всеки знае, че вълците нямат морал.


-И какво му е моралното да се биеш и чукаш за пари?

-Може би не много, но има граници, които някои от нас не биха прекрачили.

Вълците нямат никакви граници.

-И колко години опит имаш с вълците?

Тя погледна настрани и измърмори:

-Николко.

Изсумтях.

-Едно хубаво нещо за вълците е, че те съдят хората по действията им.-махнах

бельото си и го хвърлих при останалите дрехи.-Отивам да разглеждам.

Нито една от жените не предложи да дойде, за което бях много благодарна. Не

само че планирах да разгледам къщата и земите, исках да си намеря и кон. И дори да

пояздя малко.

Главната къща беше много по-голяма на живо отколкото в плановете, както Диа

ме предупреди, имаше камери навсякъде. Ако коридорите не бяха тъмни през ноща,

значи да минавам по тях щеше да е невъзможно.

След като минах през достижимите стаи, погледнах към часовника си и бях

облекчена да видя, че имах още два часа преди да трябва да се върна. Намерих

изходната врата и последвах бялата камениста пътека за паркиране, до конюшните, в

които се намираха оборите и конете. Имаше няколко яздещи жени—някои голи, някои

не—и мъже в тъмни униформи на оградата, подсвирквайки и правейки предложения на

жените. Сякаш бе привлекателно или нещо такова. Предполагам, че някои мъже никога

не порастват.

Възрастен, загрубял мъж, който трябваше да е поне на осемдесет, излезе от

обора, когато се приближих.

-Тук си, за да яздиш?



Кимнах и се огледах покрай него в сенките за Кейд. Не можах да го видя, но

обора бе огромен и той можеше да е навсякъде.

-Знаеш ли правилата?

Кимнах отново.

-Позволено ни е да яздим навсякъде, нали?

-Когато направиш обиколката в предния обор за момчетата, можеш да ходиш

където искаш. До границите, разбира се.

Което означаваше, че не трябва да будим подозрения когато сме в гората.

Отлично.

-И позволено ли ни е поне седло? Конска козина и дълбоките региони не са

добра комбинация.-И знаех това от опит.

Той се засмя остро и кратко.

-Права си за това, момиченце.-той се пресегна зад него към вратата и ми подаде

покривало, подпруга и юзда.-Който си поискаш е твой.


-Всичките ли са жребци?

-Повечето. Шефа понякога взима разгонена женска, просто за да ги гледа как се

бият.

-Гадно.


-Това е нормалното.

Или ненормалното.

-Благодаря.

Той кимна.

-Просто запомни, ако си ранена—ние не поемаме отговорност.

-Някой нараняван ли е?-попитах любопитно.

-Да.

-И какво е ставало с тях?


-Не е мой проблем.

Подозирах, че не беше и проблем на Стар. Не и след като се държи с тях по-зле

от договореното. Като например да ги заравя. Мъртвите не говорят—освен, ако не са

вампири, и Стар не беше типа, който убива първо и после задава въпросите.

Хвърлих покривалото и подпругата на рамото си и тръгнах по мрачния обор.

Внимателното ми разглеждане из обора ми каза, че няма камери или микрофони. Може

би са мислели, че нищо интересно няма да стане в обора и не са си направили труда—и

за това бях много благодарна. Означаваше, че можех да се промъквам тук и никой да не

ме види.



Въздуха бе богат на миризми на коне, сено и лайна, и докато минавах, глави се

обръщаха към мен, тъмни очи блестейки силно в леката светлина. Всички бяха високи

и силни, повечето кестеняви или лаврови. И всичките реагираха на присъствието ми,

сумтейки от страх или мърдайки назад. Вълците и конете не са добра комбинация.

Кейд, прелестно махагоново-лавров, беше в края.

-Хей, голямо момче.-казах аз заради хората чистейки от другата страна.-Искаш

ли да излезем за едно яздене?

Той тропна с крак и изсумтя, меките му кафяви очи блестейки в очакване.

Ухилих се и отворих вратата на обора, без да я заключвам защото Кейд нямаше да ходи

никъде. Сложих оглавника върху носа и ушите му, прехвърлих юздите над главата му,

след това хвърлих покривалото на гърба му. И забелязах, докато се бях навела да

оправя подпругата, ерекцията му.

-Някой се радва да ме види.-измърморих аз, и той захапа леко задника ми.

Засмях се и се качих на гърба му.

Кейд тръгна преди да съм се качила напълно, припкайки надолу пътеката и

галопирайки когато излязохме от обора. Аз се движех заедно с него, наслаждавайки се

на вятъра по кожата и между косата ми, както и да бъда част от толкова събрана сила.

Отскачането на гърдите ми не беше толкова приятно—всъщност беше болезнено—но

на подсвирквачите на оградата не им пукаше.

Минахме половин час, след това галопирахме покрай езерото и навлязохме в

гората, и не спряхме докато не стигнахме до малък поток в мрачната, зелена тъмнина.

Слязох от гърба му и отстъпих, докато златното трептене на промяната му мина

през носа и бързо се плъзна по останалата част от тялото му. Човешката му форма бе

също толкова прекрасна колкото животинската, махагонова му кожа, черна коса, и

меки кафяви очи, които допълваха убийствената комбинация. И не беше само цвета

прекрасен. Той беше изграден като породист—широки рамене, силни гърди, тясна

талия, и дълги, силни крака. Знаех силата на тези крака. Знаех колко силно и здраво

можеха да те държат, докато се тласкаше дълбоко.

Исках да почувствам това отново.

Страшно много.

Той махна покривалото и подпругата, погледа му задържайки моя, докато

махаше юздите от врата си.

-Знаеш ли,-каза той с дълбок и дрезгав глас.-колко време мина откакто съм бил с

жена?

Погледнах към купчината, която той направи.

-Доста като гледам това.

-Три седмици.-измърмори той, приближавайки се.-Три ужасни, измъчващи

седмици, в които рая беше толкова близо и толкова далеч.

Ухилих се, докато той бутна рамото ми назад, докато гърба ми не се опря в

дърво.

-Предполагам, че говориш за голите жени, които те яздят?

Имаше само няколко инча между нас. Горещината от тялото му изгори кожата

ми и въздуха беше пълен с мускусния му аромат и миризмата на желанието му. Разтопи



ме веднага и ме накара да го пожелая както не съм желала никого от известно време. Е,

поне за последните двадесет и четири часа, и за вълк, това беше много време.

Той вдигна ръка и махна няколко кичура коса от бузата ми.

-Липсваше ми.

Пръстите му оставяха горещина където докоснеха, и желанието в мен се засили.

Докоснах гърдите му и оставих пръстите се да се плъзнат към мускулите на корема му.

Този мъж беше секси по толкова много начини.

-И ти на мен.

Усмивката му бе много повече от секси и накара хормоните ми да заподскачат.

Разбира се, моите хормони никога не им беше нужно много побутване.

Докосването му продължи нежно към врата ми и накара пулса ми да се усили.

Между докосването му, дъхът му, който играеше по устните ми и желанието, което

пееше върху усещанията ми, бях в голяма опасност от избухване. Но той не продължи,

само каза:

-Осъзнаваш, че първия път ще бъде бързо. Нуждая се от теб твърде много за

нещо друго.

-Бързото е хубаво.-Точно сега, дори аз не го исках бавно.

Той се усмихна, след това уви тялото ми с ръце и ме придърпа близо. Устните

му взеха моите и за няколко минути беше сякаш вкусвах рая. И въпреки бързането ни,

целувката ни беше бавна, и нежна, и много, много старателно.

Но можех да почувствам напрежението в широките му рамене. Твърдостта на

ерекцията му, която бе допряна до корема ми. Трепета на мускулите му, докато се

опитваше да потисне желанието си. Беше твърде много. Не исках въздържанието му.

Исках него. Исках да почувствам горещината му дълбоко в мен. Не след пет минути, не

след две минути. Сега. И ако той не действаше, тогава аз щях.

Плъзнах ръка между нас и увих пръсти около члена му. Тялото му реагира на

докосването ми, сякаш тръпнеше в очакване.

-Някой е неспокоен.-измърмори той, докато го подканвах към мястото където

беше топло и влажно и готово.

-Много.-прошепнах аз.-Така че спри да увърташ и започвай със сериозните

неща.

Думите едва бяха напуснали устата ми и той беше в мен, тласкайки силно и

дълбоко. Конете-шифтъри приличаха на животинската си форма когато ставаше дума

за формата и размера на члена им, и да ме изпълни толкова цялостно беше невероятно

задоволяващо усещане.

Плътното му изстенване беше повторено от мен, особено когато той започна да

се движи. Тласъците му бяха бързи, сякаш не можеше да влезе достатъчно силно или

дълбоко. Или просто не можеше да вземе достатъчно—чувство което разбирах

напълно. Секса с Кейд беше напълно различен от секс с Куин или Келън—не по-добър,

не по-лош, просто различен. И не беше нещо, което смятах да оставя бързо—без

значение какво искат другите двама.



Обгърнах го с крака и го тласнах още по-дълбоко, използвайки дървото като

подкрепа, докато той тласкаше и тласкаше, докато не се почувствах сякаш горещината

му се опитва да прониже гръбнака ми.

Дъха ми се задържа, докато удоволствието се развихри, и твърде бързо дойде

връхната точка, конвулсиите откраднаха дъха ми и изкараха задушаващи звуци от

гърлото ми. Той свърши малко след мен, тялото му бутайки се в моето, силата му

запрати трески в гърба ми.

В този момент, треските можеха да бъдат и кинжали, и нямаше да ми пука.

Когато треперенето отслабна, той сложи потното си чело до моето, дишането му

бързо, копринените му очи живи с желание и веселие.

-Е, това помогна малко.

Ухилих се и плъзнах ръката си по топлата му, потна буза.

-Значи имаш енергия за повече съблазняване?

-Да, мамка му.-той ме целуна силно, след това добави:-Споменах ли, че не съм

правил секс от три седмици?

-Чудо е, че болниците за сперма не са избухнали под стреса на цялата тази

продукция и липса на отдушници.


-И ако това не е истина.

Стъпих на земята и той отстъпи.

-Колко време имаш?

Погледнах към часовника си.

-Петнайсет минути.

-Хубаво.-той взе ръката ми, отиде да вземе покривалото на седлото, след това ме

заведе до края на водата.-Седни.-заповяда той, след като разгърна покривалото.-И ще

махна ожулванията на гърба ти, докато ти казвам наученото.

-„Да ми казваш наученото” нов термин в секса ли е?-попитах с надежда,

Той се ухили и ме плесна по задника.

-Бъди добра. Трябва да говорим за бизнес преди да минем към повече сериозно

удоволствие.

-А аз си мислех, че секса идва за първо, второ и трето при конете-шифтъри.

-Когато не работя е така. Пускаш на Джак?

-Господи, каква отвратителна мисъл.

Той се засмя.

-Знаеш какво имам предвид.

Знаех, и включих връзката в действие.

-Джак? С Кейд съм.

-Най-накрая докладваш. Започвах да се притеснявам.



-Трябваше да мина още няколко теста, и тази къща е по-тясно подпряна от

задника на хетеросексуален в гей бар.


-Толкова добре се изразяваш.

-Вини партньора ми в глутницата за това.-Кейд все още не знаеше, че Роан ми е

брат—беше тайна, която пазехме за всички, освен няколко човека. Кръстосах крака и

седнах така на земята. Кейд се настани до мен, изпълвайки усещанията ми с неговата

топла, мускусна миризма.

-Роан докладвал ли е?

Повторих въпроса и Кейд поклати глава. Не че можех да го видя, но всичките ми

усещания бяха върху него, така че клатенето на главата беше нещо, което „почувствах”.

Което може би беше нещо, от което трябва да се страхувам, защото не бях емфатична, и

не би трябвало да „чувствам” каквото и да било.

-Отнема няколко дена на новата охрана да дойде.-пръстите му погъделичкаха

кожата ми, пращайки малки трепети по кожата ми и разпалвайки едва задоволеното

желание.

-Изгубват ли охранителен персонал толкова често?-попитах.

-Да, защото част от работата им е да проверяват зоопарка. Нека ти кажа, че в

тази част има някои много ядосани създания, и те много често си го изкарват на

охраната.

Не беше изненада, защото да затвориш не-човек за колкото и да е време, може да

ги побърка. Но все пак, тези създания заключени там, са кръстосани в лаборатории,

след това откарани в зоопарка, така че сигурно са нямали много съзнание от началото.

Не че Стар го интересува какво правят създанията, само да убиват когато има е

наредено.

-Кейд получи ли плановете на етажите, които му изпратих?-попита Джак.

Повторих въпроса, след това трепнах когато Кейд извади дървена треска от

кожата ми.

-Да. Не че ще ми помогнат много. Трябва да седя навън—те ще ме зачетат за

непознат веднага щом вляза в някоя от сградите.

-Значи камерите наблюдават двадесет и четири часа на ден?

-Страхувам се, че да.-той махна една треска от кожата ми и я хвърли. Тя падна в

средата на водата и продължи надолу.-Смяната им се променя в седем сутринта и седем

вечерта. Може да имаш няколко минути само, но са достатъчни.

-Виждал ли е Стар въобще?

Повторих въпроса на Джак.

-Имам впечатлението, че освен за вечеря, той не излиза от дупката си.

-И никой не е споменавал за Либраска?

-Никой.-той целуна рамото ми, след това седна долу, дългите му, силни крака се

разшириха от двете ми страни.-Но има много идващи през последните няколко дни.

Става нещо.

Джак изсумтя.



-Стар разпределя подчинените си за война срещу другите организации.

Повтори коментара, и не видях, а усетих несъгласието на Кейд. Което беше още

един знак, че лекарството на Тейлън започва да влияе на системата ми.

Мамка му, не исках още психически сили. И определено не исках да развивам

още сила в тези, които имах. Бях щастлива както съм си.

Но както с много други неща в живота ми, нямах особено голям избор.

-Разгледах файловете и знам повечето от главните на Стар по външен вид.-каза

Кейд.-Много от пристигналите не приличат на тези от файловете.

Намръщих се.

-Може би има повече главни отколкото знаем.

-Или става нещо много повече отколкото подозираме.

И това не беше успокояваща мисъл.

-Виждал ли си Диа Джоунс наоколо?

-Белия медиум? Да, красавица е.

-Виждал ли си я с дете?

Той се поколеба.

-Не. Но се говори, че Стар държи детето й, за да се държи добре тя.

Значи е казвала истината.

-В подземните лаборатории. Знаеш ли нещо за тях?

-Не наистина. Знам че са на по-ниско ниво, но не на същото със Стар. Знам

също, че имат различен достъп и кодове с жилището на Стар.

-Райли, това важно ли е?-каза Джак.-Няма да ходим след детето. Ще провали

всичко.

Игнорирах го. Аз бях тук, а той седеше във вана си, и нямаше как да ме спре

сега. И ако не слагаше в опасност Роан или Кейд, щях да спася детето.

-Ами учените?

-Шестима, доколкото знам.

-Можеш ли да ги покажеш?

Той ме придърпа към него. Жребеца беше прав и готов отново, и аз се ухилих в

очакване.

-Защо?-попита той.

-Трябва да вляза там, което означава, че сигурно ще трябва да изчукам един от

тях за информация.

-Райли, забранявам ти да правиш това.

-Ухапи ме.

-Аз или Джак?-измърмори Кейд, и захапа леко врата ми пращайки трепети на

удоволствие по кожата ми.



-Джак. И не съм глупава, шефе. Няма да проваля мисията. Искам Стар толкова

колкото и ти.

Той изсумтя. Дали беше съгласие, или осъзнаваше, че не може да ме спре, не

знаех.

-Та, учените.-притиснах аз.

-Разноцветни са.-отговори Кейд

-Ако са мъже и имат член, с който да мислят, когато пред тях има гола жена, не

ме интересува.

Той се засмя и плъзна ръце, за да хване гърдите ми.

-Господи, обичам факта, че вълците нямат задръжки.

И аз обичах докосването му. Начина, по който големите му ръце покриваха и

изпълваха гърдите ми. Финеса на внимателните му пръсти, докато той дразнеше и

щипеше набъбналите ми зърна. Облегнах глава на рамото му, затворих очи и се

наслаждавах.

И тогава го чух. Удар на клон, нежния звук на дрехи. Някой идваше към нас.

Запрегнах се и седнах права.

-Какво?-каза Кейд веднага.

-Промени се.-промърморих, докато ставах.-Някой идва. Джак, изключвам те.

-Внима...-предупреждението му беше прекъснато когато изключих връзката.

Кейд се промени в кон и се отдръпна, за да пасе, докато аз стъпих в ледената вода и

започнах да се поливам, за да залича секса. Трепети минаха по кожата ми, но не беше

сама от студената вода. Присъствието на приближаващия се човек прогори усещанията

ми, силно като електричество преди лятна буря. Неприятно, и все пак, освежаващо.

Мъж излезе от дърветата отдясно. Беше плътен, широки рамене, с златна кожа и

едри мускули. Косата му бе грива в по-тъмно златно, плътна и буйна, и лицето му бе

почти котешко. Очите му, когато вдигна поглед, бяха жълтеникавокафяви. Като на

котка.

Той спря и внезапно присви очи. Електричеството във въздуха се заостри,

плъзгайки се наоколо във вълни, които ме оставиха без дъх и гореща. Но имаше скрито

чувство на бруталност в движенията му, което казваше, че този мъж харесва повече от

обикновен секс.

-Коя си ти?-каза той с груб, дрезгав глас. Той раздвижи ръката си, и аз забелязах

оръжието на колана му.

-Попи Бърнс. Ти?

-И коя е Попи Бърнс, когато е вкъщи?-попита той.

-Бях наета, за да се бия на арената. Пристигнах днес.

-Така ли?

Погледа му се плъзна по тялото ми и кожата ми се навлажни, малки капчици

пот, които нямаха нищо общо със страха и всичко с желанието. Зърната ми се

втвърдиха почти болезнено, и пулсиращото желание отдолу се засили, особено когато

погледа му се задържа на бедрата и слабините ми. Сякаш, дори от разстояние, можеше



да забележи запълващото желание. Погледа му завърши еротичното си пътуване и се

плъзна към моя отново. Похотта в жълтеникавокафявите му очи направо ме разтопи.

Може да бях вълк, и бързо да харесвах красиви мъже, но това, което този мъж

излъчваше, не беше нормално. Беше твърде поглъщащо. Дори мъжки върколак през

пълнолуние, използвайки силата на аурата си не може да получи такава реакция от мен.

Не и ако аз не исках.

Но аз бях реагирала така няколко пъти—с Тейлън, който е бил направен от

бащата на Стар. Очевидно, като се има предвид желанието в мен и котешките му черти,

той мъж беше лъв-превръщач, а не лъв-шифтър. Шифтърите—дори вълците—нямаха

такава аура. Тя идваше само с тези, които бяха задължени да се променят през

пълнолуние. Беше подарък от луната, ако може така да се нарече.

Или проклятие, както мислеха много шифтъри и човеци.

Само дето не мислех, че той бе полу-род, или клонинг като Тейлън, нито пък

кръстоска от лаборатория. Мислех че бе нещо коренно различно—и беше някой, за

който ме бяха предупредили. Човек, който, въпреки в зародиш, е изкарал няколко

операции за вкарване на ДНК на превръщачи и шифтъри, за да има усещанията и

рефлексите им. Миша бе казал, че експериментите почнали от предшественика на Стар

най-накрая са били успешни, но един от страничните ефекти е свръх желание за секс и

същата аура. И като се има предвид, че крайния резултат на експеримента са

подчинените на Стар, се обзалагах че този мъж е един от тях. Имаше толкова много

власт в изражението му, в позата му, за да бъде само охрана.

Ако това беше Лео Мос, трябваше да бъда внимателна. Миша ме бе

предупредил, че Мос и колегата му, Олдън Мърл, не са особено здравомислещи, и

последното нещо, което ми трябваше бе да заставам от лошата им страна. Но от друга

страна не изглеждах особено покорна, особено когато недостижимото държеше

интереса повече от обикновено. Трябваше да задържа интереса им докато аз или Роан

не отрием местоположението на Либраска. Да убием Стар и да разрушим

организацията му нямаше да има смисъл иначе. Някой друг щеше да стъпи начело и

щеше да продължава да създава кошмари.

Непознатия тръгна към мен. Потиснах импулса да се отдръпна. Колкото повече

се приближаваше, толкова повече гореше кожата ми и не беше само заради силата на

аурата му. Имаше лудост в очите му, в усещането за него—сякаш духа му, душата му,

беше болна от смърт и разпадане.

Облизах сухите си устни и видях как той проследи движението. Видях пламъка в

очите му да се разпалва. Беше почти хипнотично и отне доста усилия да отклоня поглед

и да погледна надолу.

Тогава видях гладката козина, която покриваше кожата му. Беше мека,

блестяща, и по-скоро като котешка отколкото като по-грубата грива на лъва. Пръстите

му трепнаха с нуждата да я почувствам, но трябваше да се запитам дали козината беше

всичко странно в него. Не исках козина когато ставаше въпрос за това.

Той спря на ръка разстояние от мен. Аз кръстосах моите ръце, правейки се на

безразлична, когато всеки инч от кожата ми трепереше от желание, и всяко чувство ми

казваше да се обърна и да избягам от това грешно нещо.

-Е, кой си ти, когато си вкъщи?



Усмивка се разля по плътните му устни, но съдържаше арогантност, която

подсили устояването на аурата му. Може да бях вълк и технически лесна, но никой не

трябва да мисли, че може да ме има без да положи малко усилие.

-Аз съм мъжа, с кой ще прекараш ноща.

Тръпки минаха по гърба ми при мисълта—въпреки че бях пратена тук за това.

-Така ли? И защо?

-Защото те искам.

-Е, и? Аз мога да избирам, с кой искам да бъда и не виждам причина да избирам

сега, когато не съм видяла другите.-позволих на погледа ми да се плъзне по него. Ако

ме искаше сега, не личеше в панталоните му. Но все пак аз се заигравам с жребец и

всеки изглежда малък в сравнение с него.

-Прочела ли си малкия договор?

-Защо всички ме питат това?

-Защото ако си го чела, ще знаеш, че който победи прекарва нощ с подчинените

на Стар, както и че подчинените могат да си изберат да спят с някой друг, който не е

победител, и тя или той трябва да се подчини.

И Джак беше казал, че е обикновен договор. Иска ми се да видя какво е

нестандартен договор за него.

-Мисля, че вие си измисляте нещата както ви падне.

Той се усмихна арогантно отново.

-Тогава ще ти дам копие на договора. Предлагам да го прочетеш по-добре.-той

ме огледа отгоре до долу отново и аз пак реагирах като разгонена кучка. Ако той ме бе

бутнал на земята и ме бе изчукал точно тогава, нямаше да ми пука. На Кейд можеше да

му пука, но не й на мен.

Разбира се, реакцията ми след това щеше да е съвсем различно нещо. Реакция,

което би включвала много душове и много сапун.

Но Мос не ме притисна, просто отстъпи. Удара на аурата и похотта му намаля,

позволявайки ми да дишам нормално.

-Ще кажа да те доведат в покоите ми след вечеря.

-Радост.


-Нахалство. Харесва ми.

-Не ми пука какво ти харесва.

-О, ще ти пука. Определено.-той ми кимна, след това бързо изчезна в дърветата.

Поех дълбоко въздух, след това се огледах докато Кейд се приближаваше.

-Чакай тук. Ще го проследя.

-Това е опас—

-Нормално ли е за Мос да се разхожда по това време на деня?

-Не от това, което з—



-Тогава трябва да знаем какво е намислил.

Обърнах се и тръгнах към дърветата. Миризмата на Мос бе във въздуха, въпреки

че не бе точно миризма, а докосването на горещина, желание и мръсотия. Сега като се

замислих, той всъщност нямаше миризма. Може би са му я махнали.

Тръгнах през сенките, достатъчно близо, за да следя без-миризмата му, и да чуя

лекото хрущене на листата под обувките му. Бях гола, с по-леки стъпки, така че се

надявах да не правя звук, който той да забележи. Но като се има предвид, че сигурно са

му увеличили усещанията, трябваше да съм още по-внимателна.

Особено когато самата гора бе тиха. Нямаше птици, нямаше размахване на

криле, нито дори дразнещите звуци на насекомите. Не го бях забелязала преди, но пък

тогава бях заета със задоволяването. Сега обаче ми се стори странно. Страховито.

Ходихме още десет минути преди да забележа,че стъпките пред мен бяха

спрели. Пулса ми се качи в гърлото. Боже, дали ме е чул?

Спрях в сенките на бор и се заслушах. Единственото нещо, което чух бе

галопирането на сърцето ми. Поех дълбоко въздух, опитвайки се да успокоя нервите си,

след това пристъпих напред. Боровете и евкалиптите сякаш се затвориха и сенките

станаха по-плътни. Дори въздуха изглеждаше по-студен, не толкова приятен.

Неговата странна без-миризма вече не беше във въздуха, но следите на

минаването на Мос—малкото преместени листа и клони—доказваха реална следа.

Поне, докато не изчезнаха.

Спрях и се огледах. Нямаше миризма, нямаше следа, нямаше къде да е отишъл.

Шибания мъж просто бе изчезнал във въздуха.



Глава седма Превод: Freena


Което беше невъзможно. Ако Мос беше променил формата си, превръщайки се в

птица, щях да чуя шума от крилете му. Гората беше тиха и спокойна и звукът щеше да

се чуе отчетливо. Ако се беше преобразил в нещо друго, това би оставило следа по

земята, която да проследя. По дяволите дори вампир не можеше да избегне оставянето

на следи при преминаване през гора. Не че вампир би изчезнал просто така по средата

на деня, освен, ако разбира се, не беше някакъв вид дневен вампир, способен да

използва дневната светлина, за да прикрива формата си по същия начин, по който

нормалните вампири се скриваха в сенките на нощта. Дори тогава трябваше да мога да

доловя миризмата му във въздуха.

Трябваше да има някакво друго обяснение. Като например някакъв скрит вход

към подземие. Нямаше такива на плановете, които Джак ми предостави или на онези на

Диа, но ако Стар се притесняваше толкова много за безопасността, не би оповестил

факта, че има скрити подземия и изходи. Изходите можеха да се превърнат във входове

за онези, които ги познаваха.

Плъзнах поглед по земята, но не можах да различа нищо, което да наподобява

‘скрит вход’. Нито можех да си позволя да губя време в търсене. Не и сега, не и през

деня. Но може би си струваше да дойда пак довечера и да проверя по щателно.

Обърнах се и проследих стъпките си на връщане. Когато се отдалечих от

мястото, на което Мос изчезна, се обадих по интеркома.

– Току-що срещнах Лео Мос.

– И?

– Той ме желае непреодолимо. Ще прекарам нощта в леглото му.

Или където другаде би пожелал да правим секс. Нямаше да е нещо стандартно, в

това бях сигурна.

– Отлично. Не бих пробвал да чета мислите му тази вечер. Отдай се на ситуацията,

дай му време да се почувства спокоен с теб.

– Нямам намерение да правя нищо докато Роан не дойде. – той имаше опит, така

че всичко, което правих, го съгласувах с него, ако ми беше възможно – Ъм, дали

случайно Директоратът има достъп до сателитно сканиране?

– Да, защо?

– Защото проследих Мос и по средата на гората той просто изчезна. Мисля, че

може би има тунели под земята.

– Има логика Стар да има подобни изходи за бягство. На всеки шест месеца

правим сканиране на мястото, за да засечем промени, но може би тунелите са ново

допълнение. Ще поръчам сканиране.

– Добре, но аз може да проверя довечера така или иначе.

– Не прави нищо, с което да застрашаваш прикритието си.

– Не съм тъпа.

– Не, просто неопитна.

– И това от мъжа, който непрекъснато ме натиска да ставам пазителка.



– Именно поради това не искам да те загубя като кадър. Бъди внимателна, това е

всичко, което искам от теб.

– Ще бъда. До чуване, шефе.

Насочих се към мястото, където Кейд чакаше. След кратка дискусия и останалото

време запълнихме със задоволяване на неговите и моите нужди. След това се

отправихме към конюшнята. Старец се появи, когато пристигнахме, Кейд спря и аз

скочих от гърба му.

– Добро яздене? – попита старецът, поемайки юздите.

– Това лошо момче е ужасно необуздано, мисля че има нужда да бъде язден по-

често. – кимнах аз, потупвайки Кейд по гърба.

Кейд изсумтя и тръсна копито в земята, а аз едва сдържах усмивката си.

– Значи ще дойдеш утре отново? – попита старецът.

– Да.

– Ще кажа на охраната да ни предупреди, когато идваш насам, за да ти го

приготвим.

– Благодаря. Как се казваш между другото?

– Томи.

Той протегна ръка и се здрависахме. Пръстите му бяха корави, обрулени от

времето, мазолести и видели много работа през годините. Не ми изглеждаше като

човек, който би работил за отрепка като Стар, което беше странна мисъл, защото не

познавах всъщност човека. Може Томи да беше просто чичо на Стар.

– Аз съм Попи. Приятно ми е.

Той заведе Кейд вътре, а аз се отправих към стаята си да се освежа. Нито Берна,

нито Нерида бяха тук. Чантата ми седеше на леглото. Бързо проверих дали дрехите ми

и бельото не са изчезнали, но всичко си беше на място. Влязох в банята за душ.

Изненада, изненада, тук също имаше камери. Не можех да видя микрофони обаче.

Може би предполагаха, че няма да има много мръсни разговори в банята, което само

доказваше, че тези, които са се занимавали с инсталацията са мъже. Всички жени знаем

колко мръсни могат да станат разговорите в банята особено когато се говореше за

другия пол. Но на мъжа, стоящ зад това странно шоу сигурно не му беше дошло наум,

или пък не му пукаше.

Когато излязох от банята и Берна, и Нерида се бяха върнали – едната се

разхождаше в стаята като затворено животно, докато шифтърката-лисица се беше

излегнала на леглото и четеше Клео. Дрехите й бяха изключително тесни и оставяха

малко на въображението, което ме караше да се чудя защо въобще си прави труда.

Гърдите й бяха толкова здраво притиснати, че изпъваха материята на макс. И двете ме

игнорираха като аз направих същото, отправяйки се към леглото си, за да отворя

прозореца. Свежият въздух влезе в стаята, внасяйки прохладата на задаващата се нощ.

Освен звука на пръхтене от конете и стъпки на пазачи, имаше съвсем малко други

звукове наоколо. Дори песента на щурците не съществуваше на това място, от което ме

побиха тръпки. Всичко, което плаши насекомите, е достатъчно сбъркано, за да има за

какво да се тревожи човек.

В 6:44 Берна започна да се съблича. Изглеждаше голяма в дрехи, но определено

беше огромна, когато излезеше от тях. И нищо от това не беше мазнина. Тя просто

беше голяма – огромни рамене, големи ръце, гърди и бедра, стегнат корем. Изглеждаше



сякаш би могла да прекърши някой без усилие, което ме накара да се замисля за по-

ранното й изказване, че не е топ-боец. Как може някой да има такава структура и да не

е един от най-добрите? Не беше въпрос, който ми се отдаде шанс да задам, защото

ескортът ни се появи. Той ни погледна от глава до пети, кимна одобрително и ни

направи жест да го последваме.

Което и направихме. Останалите жени, които бяха в автобуса, вече бяха във

фоайето. Между тях имаше две жени, които не разпознавах. Може би две от трите

жени, останали от последната група. Бяхме ескортирани до вратите на арената, които

бяха заключени според по-ранните ми наблюдения.

Според плановете, арената беше проектирана по подобие на старо римските

гладиаторски арени, но в доста по-малък мащаб. Когато влязохме обаче осъзнах, че

плановете не дават реална представа за помещението. Всичко беше в уголемени

размери сякаш намерението беше участниците да изглеждат малко в сравнение със

стаята. Което сигурно беше точно идея на ненормалник като Стар. Таванът се

извисяваше толкова далеч над нас, че ако не беше осветен, щеше да е потънал в мрак, а

статуите на голи мъже и жени около стените бяха с размер, двоен на стандартния.

Стените на арената бяха достатъчно високи, за да предотвратят бягството на който и да

е от шифтърите, макар че нямаше как да спрат крилатите. В центъра на арената имаше

пясък, а столове и маси бяха подредени в около три четвърти от мястото. В края имаше

дълга маса с бяла покривка и златен обков. До нея имаше големи орнаментирани

столове, които приличаха повече на тронове. Със сигурност там някъде седеше Стар.

Него и антуражът му още ги нямаше, но вече се трупаха много хора. Нямаше

много жени, което означаваше, че проститутките не получаваха покани. Някой от

мъжете ги познавах от файловете, които Джак ми беше дал, но имаше и много, които не

разпознавах. Имах чувството, че много от присъстващите бяха дадени за издирване.

Вече имаше наистина доста хора и шумотевицата, както и влажността на въздуха, се

покачваха. От пясъка сякаш се носеше мирис на отчаяние, борба и жестокост.

Тази арена не беше за борба. Смисълът й беше да даде наслада от спектакъла.

Ставаше дума за контрол. За разрушение. На надеждите. На човечността.

Не бях осъзнала, че съм спряла, докато Берна не ме побутна по гърба.

– Какво по дяволите ти става? – попита тя с тих глас, изпълнен с досада.

– Ти си мечка-шифтър. Не можеш ли да го помиришеш?

– Страдание. Това място вони на това – каза тихо Нерида и погледите ни се

срещнаха за момент. Видях как искрица страх премина през очите й.

– Върколаците – прекъсна ни Берна – сте много странни хора.

– Не. Просто кучетата притежават носове, които улавят всякакви миризми, а

определени емоции отговарят на някой миризми. Например страх. Бих предположила,

че мечка-шифтър би знаела този факт, предвид, че мечките имат обоняние толкова и

дори по-остро от това на вълците. – казах аз, докато гидът ни ни заведе до една маса.

– Това е така, но ние сме чувствителни повече към физическата миризма, не

емоционалните аспекти. Щракването на оръжие на сто километра например мога да чуя

без проблем. Но емоциите нямат мирис за нас.

– Значи арената не те притеснява?

– Плащат ми добре да се бия – погледът й срещна моя – на теб също.

– Обичам добрата битка, но в тази арена не става дума за битката.



– Ако е така, то трите може би трябва да измислим план за бягство – каза тя,

вдигайки вежда.

– С камери на всеки ъгъл? Ще ни хванат за минута. – казах аз.

Макар че ако наистина исках да се махна от това място, щях да намеря начин

независимо от камерите.

– И бих внимавала къде казвам това, защото камерите в тази зона са с гласови

детектори. – добавих.

Тя се огледа и седна до стола близко до стената.

– Наистина ли? Къде?

Кимнах към черното устройство над масата в наше ляво.

– Това ми прилича на PTR-1043 – камера със сензори за звук и движение. –

ухилих се заради учудените им изражения и замаскирах малко истината – излизах с

един, който инсталираше охранителни инсталации. Обичаше да приказва за хардуера.

– Като всички мъже – кимна Нерида.

– Предполагам че от там си придобила и уменията на крадла? – попита Берна.

Погледнах я. Нямаше злоба в гласа й, но долових нотка на неодобрение.

– Да.

Тя изпръхтя и не каза нищо повече, просто кръстоса ръце и се зазяпа в арената.

Нерида продължи да ме гледа още няколко секунди и каза:

– На мен не ми приличаш на крадла.

Защото не бях. Но успявах да излъжа Берна и всички останали, защо тогава не се

получаваше с лисицата-шифтърка? Какво успяваше да долови тя, което другите не

можеха? Вдигнах рамене.

– И как би приличала една крадла?

– Лукава. Отчаяна. Ти не си.

– Не в момента.

Преди да успее да отговори се чуха звуци от тромпет и някой, когото не

виждахме, нареди на всички да станат. Игнорирах спекулацията в очите на Нерида,

изправяйки се на крака и поглеждайки към главната маса. Стар, неговите лейтенанти и

техните придружители влизаха в стаята като кралски особи. И предвид, че поне една от

жените беше кралица, може би тромпетите бяха подходящи.

Стар сам по себе си не беше от типа хора, които моментално привличат

вниманието. Беше слаб, не едър с кафява коса и бледа жълтеникава кожа. Не че това

беше истинският Стар. Той беше убит преди време и заменен от шифтър, син на мъжа,

който беше започнал цялата тази ужасия с клонирането. Този Стар беше обграден от

двамата си лейтенанти – Мос отпред и Мерле отзад, и двамата голи до кръста. От

тримата, Мерле беше този, който най-много хващаше окото. Не само имаше

телосложението на Адонис, но също силни, почти котешки черти и мускули като на

тигър. При нормални обстоятелства, бих го намерила за атрактивен, но знаейки кой е,

какво е, някак си ми убиваше желанието. Което нямаше да има значение, ако аурата му

беше също толкова силна, колкото на Мос.

Един от придружаващите ги гардове дръпна един от орнаментираните столове.

Стар не седна веднага, а сложи ръце на масата и хвърли преценителен поглед на



тълпата. Направи сякаш пауза, когато стигна до нашата маса и макар че бяхме

прекалено далеч да видя дори цвета на очите му, по гърба ми ме побиха тръпки. Сякаш

за кратък момент Стар почувства коя съм.

Облизах устни и също хванах с ръце масата, за да устоя на желанието да избягам

оттук. Този страх беше нелеп. Стар не би могъл да знае истинската ми самоличност.

Щях да съм мъртва или заключена в някоя от килиите му, ако знаеше. Погледът му

остана за още няколко секунди и после се наведе настрани и каза нещо на Мос. Когато

най-сетне продължи да оглежда тълпата нататък, аз въздъхнах от облекчение. Не че

напрежението в корема ми се беше намалило, защото имах лошото предчувствие, че ще

бъда представена на този луд човек по-скоро отколкото ми се искаше.

След като Стар седна, на останалите от нас също ни бе позволено. Появиха се

келнери, слагайки плата със зеленчуци и меса на масата. Още докато ядяхме един

военен пристъпи на арената. Светлина на прожектор следваше движението му,

осветявайки главата му, но не и останалата част от тялото му. Гласовете на тълпата

преминаха в суматоха, съчетана със странно вълнение.

– Дами и господа – гласът му отекна в помещението и глъчката замлъкна – Днес

ще станете свидетели на наградата на глупците.

Той направи движение с ръка и част от стената напред започна да се мести. От

там дойдоха двама мъже и една жена. Тя беше поразителна – бяло-руса коса, златна

кожа, големи гърди, страхотна фигура. От този тип жени по обложките на мъжки

списания. Ръцете й бяха вързани, а изражението непокорно, сякаш беше убедена, че

всичко това е игра. Не бях сигурна, че е така.

Напрежението в залата нарасна, топката нерви в корема ми също, изведнъж

храната изгуби вкуса си. Насилих се да преглътна онова, което вече дъвчех и бутнах

чинията ни настрани. Нямаше да мога да ям повече.

– Този боец, Дженти Харви, беше хваната в забранената зона. Беше й даден избор

да бъде бита с камшици или да се изправи на арената. Тя избра арената.

Лош избор. Би трябвало да е шифтър или върколак, което значеше, че

камшиците нямаше да са толкова лошо наказание, защото смяната на формата щеше да

излекува раните й. Окей, нямаше да е приятно и сигурно щеше да я преследва нощем,

но щеше да е по-добре от това да се изправи срещу непознатото на арената.

Погледът ми се спря на лицето й и видях арогантност. Увереност. Може би беше

толкова успешна на арената, че беше решила, че може да победи каквото й същество да

се изправи пред нея. Определено никой не й беше показал зоологическата градина от

същества, които държаха тук.

– Спуснете клетката – произнесе говорителят с драматизъм.

И той, и жената погледнаха нагоре, така че и ние всички проследихме погледите

им към тавана. От сенките на тавана започна да се снишава грамадна клетка. Беше

направена от някакъв вид бляскав метал изглеждаше здрава. Сниши се и беше

положена над тях върху арената като голяма клетка. Така държаха шифтърите-птици

значи.

– Отвържете я.

Двамата гардове го направиха бързо и се отдръпнаха. За всеки с набито око това

беше първият знак, че нещата щяха да станат напечени. Но жената тръсна просто ръце

и завъртя глава.



Аз скръстих ръце, успявайки да запазя самообладание и да не се изправя и да й

изкрещя да бяга.

– Освободете опонента й. – едва изрече думите и говорителят се оттегли от входа,

откъдето беше дошъл.

Жената започна серия от загряващи упражнения. В другия край на арената се

отвори бавно врата. Напрежението беше стегнало цялото ми тяло, напрягайки

мускулите ми до болка. Не знаех кое беше по-лошо: да седя тук и да чакам какво ще се

появи иззад вратите или да седя, знаейки, че няма нищо, абсолютно нищо, което мога

да направя, за да спра жената да срещне съдбата си.

Вратите се отвориха напълно и от сенките на коридора пристъпиха двама слаби,

сини хуманоида с криле на пеперуди на гърба им. Одобрителен шепот се разнесе из

тълпата, но не и на нашата маса. Нерида и Берна изглеждаха също толкова обезпокоени

колкото и аз.

Сините същества минаха през вратата с трепкащи леко крила. Светлините

осветиха цветовете им, сякаш бяха бляскави диаманти. Но красотата на крилете беше

загрозена от дълги закривени нокти на пръстите им и от шиповете на пенисите им.

Жената разтегна ръце, изпука кокалчетата на пръстите си. Ако беше притеснена,

че е сама срещу двама или че тези двама бяха голи и изглеждаха ужасно, не й личеше.

Изражението й беше напълно самоуверено. Но колко дълго щеше да остане такова,

когато сините същества стигнат до нея?

Единият от тях разпери криле и с грация се извиси във въздуха. Другият

вървеше напред. Тя не ги изчака да дойдат до нея и атакува този на земята с учудваща

ярост. Съществото беше моментално съборено на земята само от засилката с която го

удари. Второто същество се извиси и след това с размах на крилете полетя надолу.

Въздухът изсвистя, но жената се дръпна от пътя му. Ноктите му изщракаха във въздуха,

не успявайки да грабнат нея, а само пясък. Те проблеснаха за кратко под светлините на

прожекторите докато съществото се извисяваше отново. Жената се претърколи, но

нямаше време да се обърне, защото другият беше вече върху нея. Движенията му бяха

бързи и резки и от всеки десет удара, които тя се опитваше да блокира, пет не

успяваше. Нито един шифтър или върколак, независимо колко здрав и силен, можеше

да издържи на такъв побой дълго.

Увереното й изражение премина в отчаяние, а дишането й – в ридание и страх.

Синьото същество отстъпи. Жената се изправи на колене, поемайки си въздух.

Плачеше. Искаше ми се да скоча, да я предупредя, че това не е краят, че тези същества

не са приключили с нея, но се насилих да остана на мястото си и да гледам. Не можех

да й помогна и не можех да рискувам да привличам нежелано внимание, така че нямах

избор.

Летящият пак се насочи надолу със свистене. Всички наоколо бяха замлъкнали в

напрегнато очакване. Погледнах по другите маси. Всички гледаха с някакъв вид

задоволство. Чакаха да се пролее кръв, да има рани и счупени кости. Опитвах се да не

загубя контрол, защото ми прилошаваше и ми се гадеше. Сините същества правеха

онова, за което бяха създадени – да убиват. Но хората наоколо нямаха извинение. Това

ме накара да ги мразя, да искам да ги изпратя тях на арената да крещят и да се борят

срещу тези същества.

Свистенето във въздуха явно предупреди жената, че второто същество

наближава, защото внезапно се хвърли настрани. Ноктите одраскаха гърба й докато се



претъркулваше и раните започнаха обилно да кървят. Всеобщ одобрителен възглас

огласи арената и някои открито окуражаваха съществата.

Единствената тиха маса беше нашата. Нерида дори не гледаше. Очите й бяха

затворени и тялото и трепереше, но не можех да помириша страх, така че вероятно

беше от гняв.

Когато едното същество се отдалечи, другото дойде. Този път жената нямаше

никакъв шанс и никакво време да избегне удара. Скоро дори и не се опитваше, просто

лежеше в пясъка и ръцете й прикриваха главата, докато ноктите им се вбиваха в тялото

й. След не знам и аз колко време другото същество кацна и двамата завлякоха тялото до

решетките на клетката, където я завързаха с лице към тях и без никаква подготовка и

предупреждение я насилиха. Тя крещеше, писъците й бяха изпълнени с агония, очите

ми се наляха със сълзи. Затворих ги и покрих очи с ръце, но усещах все още агонията й.

Щяха да си платят за това. Може да беше последното нещо, което някога щях да

направя, но щях да накарам Стар, неговите лейтенанти и цялата тази перверзна тълпа

да си плати за онова, което й причиняваха днес. При все че дори не познавах жената.

Но нито един индивид, било то човек, върколак, шифтър или каквото и да е друго, не

заслужаваше да се отнасят с него по такъв начин. Особено предвид, че единственото й

престъпление е било преминаването в забранена зона. Ако например беше

възнамерявала да убие Стар, такова наказание би било по-разбираемо, макар и

неприемливо, но все пак разбираемо.

След известно време съществата приключиха с нея и жената беше извлечена.

Говорителят се върна, за да предложи следващата част от забавлението – бой между

двама охранители. Не гледах нищо от това шоу, просто държах погледа си забит в

масата. Ако погледнех нагоре и срещнех погледа на Стар, той щеше да види нуждата

ми да го убия и това нямаше да е благоприятно, защото целият смисъл на сцената с

жената беше да внесе страх и да уплаши онези от нас, които бяха нови.

След битката, охраната дойде до няколко маси, включително и нашата. Берна

вдигна вежда, когато един от тях ми направи жест да стана.

– Чакай малко, мислех, че ако сме голи, имаме свободата да избираме.

– Освен ако лейтенантите на шефа не решат, че ни харесват. Явно е изписано с

малки букви – казах аз.

– Прочетох малките букви. Не си спомням такова нещо.

– Точно каквото казах – погледът ми се спря на пясъка на арената, пропит с кръв –

но предполагам, че те са решили, че могат да правят каквото си искат с нас.

Погледът й изразяваше несъгласие, но очите й се плъзнаха към камерата и не

каза нищо повече. Последвах охраната като послушно кученце, каквото се преструвах,

че съм, но когато той стигна до асансьор, който не беше на нито един от плановете,

които бях виждала, започна да ми става интересно. Охраната пъхна ключа в

ключалката, набра някакъв код, но пръстите му бяха много бързи и не можах нито да

видя, камо ли да запомня цифрите. Вратите се отвориха и бях бутната вътре.

Имаше шест бутона, но само на три от тях имаше цифри. Той натисна ‘3’ и

вратите се затвориха. Погледнах нагоре към тавана, проверявайки за камери и други

охранителни устройства. Имаше камера, което означаваше, че може би имаше и

сензори за звук, но не можех да ги видя.

Имаше само един начин да разбера онова, което исках. Свалих малко защитите

си и потърсих мислите на гарда. Възбудата му ме удари като бухалка и тялото ми



реагира инстинктивно. Но под възбудата, можех да различа мислите му и то с лекота,

която ме изненада. Мислех, че всеки, който знае кодовете на личната за Стар зона, би

бил или защитен или с блокада на ума.

Не че се оплаквах. Преминах бързо през мислите му, запомняйки не само кода

на асансьора, но и обща информация относно дневните и нощни смени и факта, че

повечето от охраната посещаваха проститутките или играеха билярд в бункера, когато

не бяха на служба. Имаше също интересни мисли относно началника на охраната –

висок, оплешивяващ мъж и според този надзирател, шефът му е бил надувка без

истински умения, който си приписва заслугите на другите. Със сигурно шефът на

охраната щеше да ми е по-полезен и да ми даде повече информация за всичко,

включително и дали и къде има други ключове. Този гард не можеше да потвърди дали

е така.

Асансьорът спря. Оставих ума на охранителя и вдигнах защитите си отново,

когато вратите се отвориха. Точно отсреща имаше нещо, което предположих, че също е

асансьор, но подсигурен не само с ключ и код, но и със скенер за пръстов отпечатък.

Коридорите и на двете страни бяха дълги и тихи, единственият източник на светлина

идваше от нашия асансьор и от двете лампи в края на коридора. По средата коридорите

бяха тъмни, оставяйки някакво чувство на изолация.

– Г-н Мос те очаква в този край на коридора – каза гардът, сочейки на ляво. После

сложи ръката си на вратата на асансьора, за да спре затварянето на вратите, което явно

значеше, че няма да идва с мен.

– Какво има в другия край? – посочих надясно.

– Г-н Мерле.

– Значи не делят квартира?

– Те не делят почти нищо – вдигна рамене охранителят.

– Дори жени? – повдигнах вежда аз.

– Особено жени – той пак ми посочи наляво – по-добре тръгвай. Той не обича да

чака.

Трябваше да прибягна към мисията ми по прелъстяване, после щях да чета

мислите му. Така че кимнах на гарда и се запътих към сенките. Стъпките ми отекнаха в

тишината отчетливо. Сигурна съм, че цялата обстановка е създадена, за да буди страх,

да провокира цялото чувство на ходене към неизвестното. И може и да имаше ефект, но

не и предвид факта, че в последните месеци се бях сблъсквала и с по-лошо. Сенките и

непознатото бяха лесна работа сега.

Малката лампа над металната врата светна в зелено, когато стигнах до там и

вратата се отвори. Стаята навътре беше изненадващо уютна. Жълта топла светлина се

разнасяше от единия край на стаята, давайки златни отблясъци на стените, но оставяше

част от стаята в сенки. Мебелировката беше комбинация от дъбово дърво и топли

цветове, на пода имаше килим и животински кожи. Стая, която беше удобна и уютна,

не беше това, което нормално бих асоциирала с Мос, но все пак не знаех нищо за него,

освен, че е психопат с много силна аура.

Мос не беше в стаята, но нещо друго беше. Миризмата му беше отчетлива,

напомняше на земя и въздух. Спрях зад един от диваните и оставих очите ми да се

адаптират към формата, стояща в сенките. Още един гущер-дух. Както и при другите

версии, които бях виждала, и при него определено имаше сбъркано ДНК. Как ‚дух’ се

намесваше в уравнението, не се знаеше, но предполагах, че има нещо общо с факта, че



дори и в осветена стая беше почти невидим. Не че се прикриваше с тъмнината на

сенките, както правеха вампирите. Той нямаше нужда от това. Беше гол както майка го

е родила, но кожата му беше черна като нощта. На светлина се виждаше само черно

очертание, фигура, което има форма, но не и отличителни черти. Дори нямаше видими

полови белези – мъжки или женски, тогава защо продължавах да го наричам ‘него’ не

бях сигурна. Може би заради формата на лицето му – там имаше нещо по-мъжествено

отколкото женствено.

– Е, - казах аз небрежно – какво по дяволите си ти? Комитетът по посрещането?

Тънките му устни се изкривиха в усмивка. Очите му бяха сини, изцяло. Нямаше

бяло, нямаше зеница, просто тъмно, почти среднощно синьо. Красиво, но странно.

– Повечето от посетителите, които ме виждат за първи път, се страхуват като ме

видят. Като ме видят за втори път – дори повече.

– И от какво има да се страхувам? – попитах, преценявайки го отгоре до долу.

– Видът може да заблуждава.

– Очевидно – огледах стаята – хубаво местенце. Твое ли е?

– Аз съм тук да те подготвя – каза той, тръскайки негативно глава.

– За какво? – повдигнах вежда аз.

– За секс, разбира се.

– С какво? – погледът ми скочи към долната част на тялото му.

– С това.

Когато го каза, от вътрешността на тялото му се спусна генитала, оформяйки се

между краката му. Беше като да гледаш надуваема кукла, но по-странно.

– Интересен подход да се справяш с проблема на ритане в топките – кимнах сухо.

Той се усмихна. В този момент на пениса му израснаха бодли.

– С това – кимнах към него – не се приближавай към мен.

– Напротив.

– Пробвай и си мъртъв.

– Ти си тук да правиш онова, което ти е наредено.

– Не, аз съм тук да правя секс с Мос. Ако няма нужната екипировка за това,

нямам намерение да оправям кактус, само за да му направя кефа.

Черното същество вдигна вежда и можех да се закълна, че в очите му имаше

забавление. Тогава цялото му изражение замръзна и погледът му мина зад мен. Нещо в

мен трепна.

– Интересно – каза глас от зад мен – Не се страхуваш от съществото и от

поразиите, които може да причини.

Студено усещане пропълзя по гръбнака ми. За няколко части от секундата не

можех да помръдна, едва успявах да дишам. Не познавах гласа, но нямаше нужда. Не и

когато неговата злост изпълваше стаята, всмуквайки целия въздух.

Черното същество може и да не будеше страх у мен, но мъжът зад мен

определено будеше.

Защото беше Дешън Стар.



Глава осма Превод: Freena


Накарах краката ми да помръднат, за да се обърна. Отблизо Стар изглеждаше

дори по-безобиден отколкото от далечно разстояние. Меланхоличен, смотан тип, който

изглеждаше така, че сякаш щеше да му е по-добре да седи зад бюро или компютър, не

му отиваше да бъде мозъка на един от най-големите мелбърнски престъпни картели.

Но когато погледнеш в очите му, се виждаше каква е истината. В очите му нямаше

живот, нямаше човечност. Само една безкрайна арктическа синьота.

Кожата ми настръхна, но имаше нещо, което разпознавах. Нещо, свързано с

очите му, ми напомняше на някого. Само че кого? Това не можех да си спомня. Нямаше

никой в живота ми, който да причинява реакцията, която Стар причиняваше у мен. Щях

да го разпозная във всяка форма, формата можеше да се променя, но не и душата. А

неговата беше зла и това със сигурност можех да го усетя.

Тогава защо имах това чувство? Защо го свързвах с някого, когото познавах?

Дали имаше нещо общо с онова, което Диа каза относно така наречения ми ‘пубертет’,

в който развивах специални таланти? Сякаш ми беше притрябвало.

Стар не беше сам и това отклони вниманието му. Всяко друго нещо щеше за

предпочитане да го гледам отколкото персонификацията на дявола. Другият мъж беше

вторият лейтенант на Стар – Мерле, който беше също толкова внушителен отблизо,

колкото и от дистанция. Огледах го и вдигнах вежда.

– С теб бих си поиграла, ако разбира се имаш нужните атрибути.

Думите едва се откъснаха от устните ми, когато мощната му аура ме удари със

същата сила, каквато имаше и аурата на Мос. Пот изби по кожата ми и се търкулна по

гърба ми, обзе ме желание, стигащо до болка. Усмивката му беше повече от арогантна.

– Ако те исках, щях да те имам – каза той с тих, безизразен глас, но все пак

изпълнен със самоувереността на мъж, който винаги получаваше онова, което иска.

И с аура като неговата, предполагам го получаваше наистина.

Погледът му се плъзна по тялото ми, от което възбудата ми се усили до степен,

че цялото ми тяло тръпнеше от желание. Колената ми омекнаха и се подпрях на дивана,

той беше единствената ми опора и причина да не се строполя.

– И мисля, че те искам – погледът му срещна моя отново.

Той започна да разкопчава колана си и не знаех дали очакване или страх се

прокрадна в мен. По дяволите частта със секса не ме тревожеше, нито публиката. Но

имаше нещо в него. Имаше нещо ненаред, нещо извратено и при мисълта да бъде в мен

ме побиха тръпки. Но грубостта му нямаше същата интензивност, каквато усещах при

Мос. Мерле можех да преживея. Не бях сигурна дали с Мос ще е така.

– Мерле, прибери го. – каза Стар, макар че Мерле още не го беше извадил.

Силата на аурата на Мерле спадна толкова внезапно, сякаш беше просто

изключена.

– Къде е Мос? – продължи Стар без да отмества поглед от мен, макар че въпросът

му очевидно беше насочен към гущера.

– Поздравява новите охранители. Ще се върне скоро.



Сърцето ми подскочи при споменаването на новата охрана. Дали Роан е

пристигнал вече? Надявах се. Имах нужда да го видя. Да говоря с него. Да получа

наставления и една голяма прегръдка.

– Предай му, че искам да го видя незабавно, когато се върне.

– Да, сър.

Погледът на Стар се плъзна по тялото ми. Не беше сексуален поглед, а по-скоро

какъвто едно куче хвърля на друго преди да се сджафкат. Когато отново ме погледна в

очите, имаше нотка на разпознаване, това беше още по-страшно.

– Познавам ли те?

Устоях на импулса да оближа внезапно изсъхналите си устни и поклатих глава.

– Освен ако не сте бил до Сидни напоследък. Само от няколко дни съм в Мелбърн.

– Тогава защо улавям, че сте ми някак позната.

– Не мога да кажа, сър.

Тънките му устни се изкривиха в нещо, което би могло да се определи като

половин усмивка, но лесно може да бъде и половин подигравка.

– Подхождаш с уважение към онези с голяма сила. Това ми харесва.

Точно в момента ми харесваше, че това му допада. Всичко, което го разсейваше

от факта, че ме познава, беше по-добро. Защото ако ме познаваше, то тогава и аз го

познавах. И в името на безопасността ми, трябваше да разбера как и откъде преди него.

Не казах нищо, а той продължи да ме изучава. Стомахът ми се беше свил. Което

беше странно, защото винаги бях смятала, че когато най-сетне седя срещу мъжа, който

ме беше преследвал, използвал, инжектирал с какво ли не, който се беше опитал да ме

убие, щях да чувствам само гняв и ярост. Но явно в представата си за нашата среща бях

забравила най-важното – самия Стар. Или по-скоро факта, че той беше грабил власт с

цената на кръв, измама, убийства и така беше станал начело на картела.

– От червената глутница ли си?

О, не.. той подозираше. Но как? Кой беше мъжът зад маската, как присъстваше в

моя живот?


– Не зная. Майка ми е човек, баща си никога не съм познавала.

– Имаш краските на червената глутница.

– Майка ми беше ирландка. Имам нейната коса.

– Ах, потомка на групи.

Кимнах. Чудех се дали ми вярва. Лицето му оставаше безизразно, нямаше дори

трепкане в очите му, което да показва дали вярва или не. Сало злост, изсмукваща

всичко добро наоколо.

– Трябва да поговорим повече – каза той най-накрая.

Сърцето му почти спря. Може и да исках да го убия, но определено нямах

желание да говоря с него. Не сега. Не после. Никога. Дори да го убия в момента бе

беше опция, не само защото Мерле и черното същество бяха тук, но защото Джак би ме

убил ако го направя преди да установим местонахождението на финалната

лаборатория.



– Няма проблем.

Този път се усмихна наистина. Беше най-ужасното нещо, което бях виждала.

– Сякаш би имала избор, скъпа – каза той и обръщайки се към Мерле, продължи –

доведи я за брънч.

Думите му ме накараха отново да изтръпна. Имах лошо предчувствие, че идеята

на Стар за ‘брънч’ не е препечени филийки и портокалов сок, а нещо доста по-тъмно. И

кърваво.

– Това ли е всичко? – кимна му Мерле, откопчавайки панталоните си.

Стар ме погледна отново.

– Асистентът ми те желае. Приготви се за малко грубост, скъпа.

– А г-н Мос? – попитах.

– ...ще бъде подразен от факта, че е пропуснал екшъна – каза Стар и продължи

към Мерле – не забравяй автобуса с проститутките.

Той кимна и Стар излезе. Аурата на Мерле отново се включи, обливайки ме с

топлина и желание. Мерле ме повика с ръка и отидох при него, краката ми бяха

омекнали и имах чувството, че ще ме предадат всеки момент. Той хвана ръката ми,

пръстите му бяха груби и изгарящо горещи. Потреперих, сещайки се какво ми беше

казал Роан. Не сексът беше онова, което беше притеснително, а чувството, че нещо зло

ще проникне в теб. Засега беше най-добре да си повтарям, че Мерле беше по-добрият

вариант от Мос. Мерле погледна зад мен и въпреки, че не каза нищо, съвсем тихи

стъпки се чуха, когато гущерът напусна помещението.

Погледът му се върна на мен. В дълбината на очите му можех да видя

желанието, възбудата, които граничеха с лудост. Или беше просто въображението ми?

Комбинацията от силата на аурата му и чувството, че всичко това е грешно.

– Ще го направим тук – каза Мерле, слагайки ме на дивана – миризмата на секс ще

каже на Мос какво е изпуснал.

– Не ми звучи като приятелски жест.

Силата на аурата му можеше и да подклажда желанието на тялото ми, което

гореше, но част от мен не искаше да бъде с този мъж. Което беше странно. Аз съм

върколак. Сексът е част от нашата психика, от душевността ни. Когато настъпи

пълнолуние, бих спала с дявола дори без да ми пука. Тогава защо това вътрешно

съпротивление сега? Беше ли заради негативните вибрации, които улавях у Мерле или

просто фактът, че го правех по заповед на Директората, с което се доближавах още

една крачка към поемането на длъжността ‘Пазител’. Или комбинацията и от двете? Не

знаех. Това, което знаех със сигурност е, че имам нужда да говоря с брат ми. Спешно.

– Приятелските жестове са въпрос на гледна точка. – отвърна той.

Мерле допря горещите пръсти до гърдите ми и ме бутна назад. Оставих се да

падна на дивана и го гледах докато се съблича. За щастие пенисът му беше нормален –

без шипове, бодли, козина, дори малко по-малък от нормалното.

– Няма да умре. Това ми се струва достатъчно приятелско – продължи той.

Значи охраната в асансьора беше прав, когато ми каза за отношенията между

двамата. Интересно.

Погледът му се плъзна по тялото ми и доволна усмивка изкриви устните му:



– Ще те шибам първо заради визията ти, но като бонус идва фактът, че Мос първи

те избра.

Той дойде над мен, аурата му ме заля и внезапно имах чувството, че се давя в

желание и наслада.

– Недей да говориш или да мърдаш – нареди Мерле.

Или какво? Исках да попитам. Но говоренето беше станало невъзможно заради

непреодолимата страст. Всичко, което исках е да му се отдам, да го почувствам в себе

си. Пасивността не беше забавна, но предполагам, че и това беше въпрос на гледна

точка. За мен поне не беше.

Проникна в мен. Силата на аурата му още възпламеняваше сетивата ми,

чувствах наслада и облекчение. Част от мен дори искаше да бъде тиха и да седи мирно.

Наистина го желаех, тялото ми копнееше да получи удовлетворение. Само че не стана.

Оказа се, че Мерле не е от тези, на които им пука за партньора. Свърши прекалено

бързо, оставяйки ме незадоволена. Ситуацията не се подобри особено след като ме

завлече в стаята си в другия край на коридора и цялата процедура се повтори. Беше

фрустриращо.

Използваше аурата си по начин, по който повечето мъже използват любовната

игра и когато станех готова за него, ставаше скучно. Досега никога не ми се беше

случвало да ми е скучно по време на секс. Но отново – досега никога не съм била

пасивна. Харесваше ми да поема инициативата, да играя и отвреме-навреме да

доминирам. Настоящото отегчение ме накара да си отвлека вниманието с нещо друго.

Имаше само едно нещо, което можех да направя – да се отдам на сетивата си. Т.е. на

психичните си сетива.

В стаята на Мерле нямаше камери, които да забележа, не бях чула и

електронното бучене на сензори нито тук, нито в стаята на Мос. Но Диа беше

споменала, че има такива и нямах причина да се съмнявам в това. Освен това ги бях

виждала в арената, така че сигурно бяха навсякъде. Което значеше, че може би

асансьорът не беше в официалната документация.

Внимателно свалих един от щитовете си, благодарна за всички седмици

тренировка, които Джак ми беше осигурил. Диа ми беше посочила недостатъците на

телепатичното умение, когато ставаше дума за атака, но това нямаше да е проблем сега,

защото нямах намерение да нападам Мерле в позицията, в която се намирахме. Просто

исках да проверя дали мога да прочета мислите му или не.

Успях.

Малко или много. Мислите му бяха там, далечно ехо от цветове, което можех да

видя, но не и да пипна. Но ако можех да ги видя, значи щях да успея да ги прочета.

Трябваше да натисна още малко. Имах чувството, че преминавам през стена от лепило.

Всяка стъпка беше придружена със съпротивление, но не беше съзнателно

съпротивление от негова страна. Не беше борбата, която човек оказваше, когато

разбере, че друг се опитва да прочете мислите му. Може би Мерле беше прекалено зает

и се беше концентрирал върху удоволствието и не забелязваше, че умът му е атакуван.

Или просто талантът ми успяваше да избегне съзнателните му съпротиви.

Но това не беше важно. Да успея да се добера до мислите на Мерле обаче беше.

Лепилото сякаш ставаше все по-гъсто колкото повече напредвах и ме изби пот.

Тренировките ми с Джак често ме бяха оставяли ментално изстискана, но никога не бях

чувствала физическо изтощение като сега. Мускулите ми започнаха дори да трептят



заради усилието. Ако не бях внимателна, той щеше да забележи, че става нещо повече

от секс в момента.

Внезапно с последно усилие преградата от лепило подаде, оставяйки ме да се

рея из водовъртежа от мисли на Мерле. Водовъртеж беше силно казано, той не

мислеше за нищо друго освен да стигне до голямото О в секса. Преминах внимателно

под тези повърхностни мисли към по-тъмни и неактивни зони. Автобусът, който Стар

беше споменал, беше свеж спомен, трябваше да бъдат доставени проститутките за

забавление на гостите на Стар. Гостите бяха, както бях предположила по-рано,

ръководителите на департаментите в собствената му организация и няколко

представителя на други картели. Изненадващо Стар нямаше намерение да ги убива.

Използваше времето си, изчакваше да спечели доверието на лидерите на останалите

криминални организации и след това щеше да ги присвои в гнездото си. Не плануваше

масови убийства, а просто заменяния. Стар беше от глутницата Хелки и много от

вълците Хелки бяха истински шифтъри – можеха да приемат формата на конкретен

човек, ако пожелаеха. Стар щеше да сложи собствени хора начело на другите

организации и никой нямаше да се усъмни.

Тялото на Мерле ускори движението си и огнен екстаз се разля в мислите му –

предупреждение, че може би трябва да побързам преди да е възвърнал напълно

съзнателността си и да ме хване.

Отправих се по-надълбоко, опитвайки се да намеря местонахождението на

другите лаборатории. Нищо. Или не бях достатъчно дълбоко, или Мерле мислеше

много праволинейно. Може би беше от този тип хора, които мислеха и изпълняваха

само онова, което трябва да свършат в близко бъдеще и затова информацията за

автобуса беше асоциирана с картелите. Бяха свързани в права линия.

Мерле започна да блъска силно и свърши, което означаваше, че трябва да се

махам. Излязох назад пред лепилото, което беше малко по-лесно отколкото влизането.

Или просто беше заради факта, че излизах оттам.

Когато отворих очи се чу звук, който ме изплаши до смърт. Сърцето ми се качи в

гърлото и замръзнах като заек пред фаровете на кола. Да не би някой да беше засекат

психичните ми умения?

Мерле изпсува тихо и слезе от мен. Чак тогава осъзнах, че звънеше телефон, а

не аларма или нещо такова. Издишах с облекчение и седнах, прегръщайки коленете си

с ръце. Поех дълбоко въздух, за да спра треперенето си и част от умората или стараха

си и се огледах. Забелязах гардероб близо до вратата на банята и някакви ключове.

Асансьорът, с който бях дошла имаше ключалки. Разполагах с кода, така че да се

сдобия с ключове беше следващата стъпка. Дали връзката с ключове беше за асансьора

или не, можех само да предполагам, но имах намерение да разбера. Разбира се да го

открадна без да бъда хваната щеше да е трудно. Особено предвид факта, че нямах

дрехи и нямаше къде да ги скрия.

Е, имаше едно място. Но да ги мушна там нямаше да е много практично и щях

да привлека доста внимание с походката си. Макар че студеният метал беше за

предпочитане в сравнение с Мерле.

Мерле изръмжа и тресна телефона. Дори не ме погледна, просто грабна няколко

дрехи от стола и започна да се облича.

– Иктар – каза той, обличайки ризата си.



Гущера-дух се появи на вратата. Дали беше същият като в стаята на Мос или

друг, нямаше как да кажа. Тези същества наистина изглеждаха еднакви.

– Изпрати я обратно до горните нива.

Сложих си невинно изражение.

– Какво? Без ‘благодаря за хубавото прекарване’? Дори без душ?

Той изсумтя и взе ключовете, на които бях хвърлила око, пъхайки ги в джоба си.

– Не. Сега се разкарай.

Станах от леглото и излязох от стаята. Черното същество ме изведе от стаята и

ме поведе по стерилния коридор, след това отвори асансьора. Вратите се разтвориха.

Мерле излезе от стаята си и тръгна надолу по коридора към нас с ядосано изражение.

Спря пред асансьора срещу нашия. Вкара ключа, набра кода и сложи ръката си на

детектора за отпечатъци. Вратите се отвориха незабавно. Беше кофти асансьор.

Нямах възможност да видя друго. Гущерът ме бутна в моя асансьор. Рамото ми

удари стената с достатъчно сила, че да заболи, но бързо възвърнах баланса си и се

обърнах. Гущерът натисна бутона за партера и се обърна към мен. Очите му горяха от

желание, пенисът му беше изваден и беше в ерекция. Аз скръстих ръце.

– Изглежда, че робът също иска малко екшън.

Усмивката му беше студена и опасна също като на Мерле или Стар, но в очите

му имаше един особен блясък, който ме навяваше на мисълта, че нещо друго има, нещо

повече от нуждата от сексуално удоволствие.

– Какъвто и ще получа – каза с тих едва чуващ се глас – Или да информирам

господарите какво правеше, докато Мерле те оправяше?

Обзе ме внезапна паника, но си наложих да я игнорирам. Ако беше имал

намерение да ме докладва, щеше да го е сторил досега. Хванах се за тази мисъл и се

надявах, че той иска нещо повече от секс.

– Нямам представа за какво говориш.

Усмивката му се уголеми. Също и пенисът му. Тръпки минаха по гърба ми. Но

част от мен всъщност искаше да усети опасната му плът в себе си. По дяволите Мерле и

неговия егоизъм.

– Тук могат да ни виждат, но не и да ни чуват, знаеш.

Сякаш му вярвах. Усмихнах се едва-едва.

– Докато асансьорът се движи, не могат да чуват разговора. Машината

интерферира със сигнала и не могат да я оправят. А охранителят, който в момента

наблюдава асансьора не може да чете по устни.

Все още не му вярвах.

– И защо по дяволите ми казваш това?

– Защото мога да усетя психичните ти сили, също както ти можеш да усетиш

миризмите, носещи се във въздуха. Знам какво си намислила.

По дяволите. Трябваше да правя само това, което Джак ми казваше, да не

насилвам нещата и да се нося по течението. Какво щях да правя сега? Погледнах към

пениса му. Имаше бодли. Нямаше да има секс със сигурност.



– Да, - продължи съществото, улавяйки погледа ми, но явно не и мислите ми –

Мога да усещам както аури, така и телепатия.

– Доближи ме с това и ще те убия – казах му.

– И какво те кара да мислиш, че можеш да ме доближиш достатъчно, че да ме

убиеш преди да те изпратя в безсъзнание – повдигна той вежда.

Той погледна към екранчето с етажите и продължи:

– Имаме десет секунди. Искам да се срещнем пред зоологическата след тридесет

минути. Ако не дойдеш, ще докладвам способностите ти и ще бъдеш убита. Имаме ли

сделка?

– Имам ли избор?

Той се усмихна леко, асансьорът спря и вратите се разтвориха. Отидох към

стаята си. Берна и Нерида не бяха там. Застоях се пред леглото ми, тъй като умората

изведнъж се стовари. Исках да поспя, просто да полегна и да забравя за Мерле, Стар и

останалите ненормалници в това ужасно място. Но сънят не беше алтернатива в

момента, защото ми предстоеше срещата с гущера, трябваше да намеря брат ми също

така. Взех си душ. Струите вода отмиха миризмата на Мерле от кожата ми, но не

успокоиха топката в корема ми. Имах нужда да говоря с някого сега, не по-късно,

просто сега. Единственият ми избор беше Джак.

Излязох от сградата, уверих се, че никой няма наблизо и натиснах вътрешната

линия.

– Хей, шефе, спиш ли?

– Тъкмо навреме да докладваш. Бях започнал да се тревожа – каза той.

– Ти настояваше да пратиш аматьор. Не се оплаквай ако не правя нещата както на

теб ти се иска.

– Какво става? – въздъхна той. Какво означаваше тази въздишка не беше ясно.

– Няколко неща. Някой добри, други не. – казах аз, поемайки по пътечката към

зоологическата.

– Разказвай.

– Е, спах с Мерле и го направих един щастлив, щастлив човек. Установих, че с

малко усилие мога да се вмъквам в мислите му, макар че не се осмелих да дълбая.

– Добра новина като за начало. Значи няма психични прегради на долните етажи?

Поколебах се, но така или иначе той скоро щеше да научи, че явно имах

способността да преодолявам подобни прегради. По-добре да му кажа сега. Поне

нямаше да има възможност да ме завлече незабавно в Директората за още тестове.

– Има. Но моите способности явно ми позволяват да мина покрай тях.

– Забелязахме леко нарастване при последните ти тестове, но не беше достатъчно,

за да минеш бариерите.

– Бяха ли достатъчно силни, за да преодолея защитите на Куин?

Той не отговори. След момент попита:

– Кога се случи това?

– Вчера. Изненадах го.



– Не би трябвало да има значение – Джак направи пауза и си мисля, че беше

разтревожен – вече минаха шест месеца откакто ти бяха дали ARC1-23. Това може би

са първите признаци на промени.

– Или може да означава, че Диа е права и талантите ми съзряват благодарение на

факта, че имам менструация.

Нямаше нищо като последната сламка надежда, но нямах друг избор. Исках да

бъда нормална, исках да имам нормален живот. Е, поне толкова нормален, колкото

полу-върколак полу-вампир може да има. Не исках да съм някакъв изрод, мутирал от

дрогите, с които са го тъпкали в някакви лаборатории.

– Върколаците съзряват по-бавно от хората – продължих аз. – И освен това нито

аз, нито Роан имаме идея кой е баща ни, освен че е бил вампир. Може да е бил полу-

шифтър със силни психични способности преди да са го превърнали във вампир.

– Имаше индикации за неактивни таланти в предишните тестове, казвал съм ти

това. Но неактивен не означава, че задължително ще се развие.

– Може да е резултат от тренировките, на които ме подложи.

– Преди две седмици не би могла да пробиеш моите вдигнати защитите, нито

щитовете на Куин. Ако това е, което си направила, това е малко повече от съзряващ

талант. Трябва да дойдеш за диагностика веднага след като мисията приключи.

Затворих очи и поех въздух. Не ми помогна да смали чувството на гняв. Стар

беше направил живота ми толкова много по-труден с шибаното му желание не само да

създаде перфектната машина за убиване, но и да превземе света, или поне Мелбърн.

Ако беше до мен сега, щях да го убия и да приключа с него, независимо от

последствията.

– Никога не съм искала да съм пазителка, Джак.

– Има само две места, които могат да ти осигурят помощта, която ти е нужна, за

да контролираш способностите си – ние или военните.

– Не искам да имам нищо общо с военните.

– Тогава избери по-малкото зло. Какво друго стана?

– Срещнах Стар. Той не живее на същата планета като нас с теб. Знаеше това,

нали? – казах аз, потривайки с ръка слепоочията си.

– Може да е луд, но е ужасно умен. Не забравяй това.

– Няма. Попита ме дали съм от червената глутница. Смята, че ме познава.

Джак изпсува.

– Това не е добре. – каза накрая той.

– Става и по-зле.

– Колко по-зле?

– След малко ще разбера.

Завих зад ъгъла на сградата и стъпих на поляната с трева. Вечерният вятър ме

лъхна, въздухът беше изпълнен с миризма от животни и на плен. До този момент не

знаех, че да си в плен има специална миризма, но наистина имаше – изпълваше нощта

със странен мирис на фрустрация, отчаяние, безнадеждност. Странно е, че такива неща

имаха аромат. По-странно беше, че можех да го подуша. Може и да имах обоняние на



вълк, но досега най-силните емоции, които моех да уловя бяха страх, желание и смърт.

Макар че смъртта не беше точно емоция.

– Мерле и Мос имат гущер-дух за прислуга. Той е очевидно чувствителен към

психични способности.

– Да приема ли, че знаех, че си чела мислите на Мерле и не е докладвал?

– Да. Но иска да се видим.

– Някакъв шанс да е само за секс?

– Ако е чувствителен към аури, нямам съмнение, че е възбуден и иска точно това.

Но няма начин да спя с този.

– Райли...

– Пенисът му има бодили, Джак.

– Ох...

– Оууу е по-точно – най-накрая се захилих. – Но мисля, че иска нещо повече от

секс.

– Няма да ти навреди да имаш съюзници на това място.

– Ако може да му се има доверие.

– Довери се на инстинктите си.

Само дето инстинктите ми са ме подвеждали и преди. И този път нямаше никой,

който да ми спаси задника.

– Сега ще се видя с него.

– Внимавай. Остави линията отворена.

– Почти стигам.

Вече виждах металната ограда пред мен.

– И се приготви да го убиеш, ако нещата тръгнат на зле.

Не отговорих. Ако нещата тръгнеха на зле, щях да направя всичко възможно да

запазя мисията и всички останали, включително и себе си. Убийството не беше нещо, с

което исках да свиквам.

Стигнах до мястото и спрях. Зоологическата беше пред мен, метал и тел с ток

обграждаха мястото, пълно с отчаяние и гняв. Животните вътре може да са заловени, но

със сигурност не приемаха положението си пасивно. Това обясняваше защо толкова

много охранители изчезваха. Всяка грешна стъпка беше приемана като шанс за

отмъщение.

Погледнах клетките в началото със странните същества. В някои имаше сини

същества с криле и люспи, което може би ги свързваше с русалките. Някои спяха.

Повечето обаче бяха будни и наблюдаваха. Страдание се беше изписало дълбоко в

очите им. Мразех това чувство. Ня можех да сторя нищо за тези създания от кошмарите

ми. Те бяха създадени да сеят смърт и това щяха да получат – независимо дали от Стар

или от Директората. Не беше честно, но такъв беше животът. И това мразех.

Иктар стоеше до главния вход със скръстени пред гърдите си ръце. Сноп

слънчеви лъчи падаше върху кожата му и я правеше да блести в синьо-черно, в очите

му имаше също отблясъци. За щастие пенисът му беше прибран.



– Не е ли малко опасно? Имат камери да наблюдават зоологическата, не е ли така?

– Лазерни сензори – кимна той – Но когато Мос или Мерле са с жени, ми дават

време да идвам тук.

– За секс? – погледът ми мина през него и за първи път забелязах сенки в сенките

отзад. Там имаше още гущери-духове и от двата пола.

– Да – усмихна се той – както знаеш, не съм създаден за сношение с хора.

– И защо ти дават време? Ти не си нищо повече от оръжие, от инструмент за тях.

Той се усмихна, но в очите му се появи гняв. Той също мразеше пленничеството.

Мразеше онова, което трябваше да върши и хората, на които служеше. Той не беше

роден в лаборатория. Беше нещо повече. Нещо доста по-вече.

– Те ценят способностите ми да ги опазвам, когато това не им е възможно –

отговори той твърдо без ярост в гласа, но тя гореше в очите му.

– Тогава защо Мос те използва да ‘приготвяш’ жените за него?

– На Мос му харесва да вкусва страха у другите. Аз просто предизвиквам такива

емоции у вас.

Трябваше да благодаря на Мерле, че ме е отървал от неговите ‘услуги’. Може да

беше скучен любовник, но поне човек можеше да оцелее. Макар че нямах против да ме

завързват и по шляпват, ако Мос беше опитал нещо по-брутално, щях да бъда изкушена

да го нокаутирам. И това щеше да е края на мисията.

– Тези, които следят камерите може да си помислят, че е малко странно да се

срещаме тук, не е ли така?

– Щяха, ако камерата работеше.

– Сигурен ли си, че не работи – повдигнах вежда аз.

– Често ги чупят. Малко неудобство за Стар и хората му, че трябва непрекъснато

да ги оправят, но ни дава чувството на реванш.

Което ми напомняше за изчезващите често охранители. Потиснах нуждата да

поискам подобни атаки да престанат веднага. Роан щеше да бъде охрана тук, но също

беше и пазител и то най-добрият може би след Готие. Ако можеше да се оправи с пет

вампира едновременно, щеше да се оправи с тези същества.

– Какво искаш от мен тогава?

– Искам да сключа сделка с шефа ти.

– Зависи от това което предлага и това, което иска – каза Джак в ухото ми.

– Какво те кара да мислиш, че работя с някого? – попитах аз.

– Повечето жени пищят като видят гениталийте ми. Ти се приготви да се биеш.

Това ми показва, че си тренирана. Военните или друга организация, не ми пука –

усмихна се Иктар.

– Не съм с военните.

– Ако хората ти са склонни на сделка, наистина няма значение за мен – вдигна

рамене той.

– Какво предлагаш и какво искаш в замяна?

– Искам моите хора да са свободни.



Погледът ми погледна отново сенките отзад.

– Твоите хора?

Той ме погледна за момент, изучавайки ме, лицето му остана безизразно, очите

му обаче бяха осъдителни.

– Колко знаеш за Стар и картела му?

– Знам каква е тази зоологическа – казах аз. – Знам произхода на много от

съществата тук.

– Как? – изненада се той.

– Нека кажем, че съм имала вземане-даване лично с методите на Стар – усмивката

ми беше студена.

– Тогава знаеш за лабораториите.

– Да.

– Тогава няма да те изненада ако ти кажа, че много от тези зад мен не са родени в

лаборатория, а са събрани. – кимна той.

– Как всички се озовахте тук?

Усмивката му беше горчива.

– Хубавото при гущерите-духове е, че освен половите ни различия, сме еднакви.

Надявахме се да бъдем заменени от тези родени в лаборатория и така да избягаме

незабелязано. Грешахме.

– Можеш ли да ни кажеш местонахождението на лабораториите? – попитах аз.

– Сградата, в която бяхме нямаше прозорци, бяхме упоени преди да ни изведат.

Никой от нас няма идея къде сме били и как сме попаднали там, макар че може би не

беше дълго време.

Не дълго време можеше да означава от десет минути до десет часа. Всичко

зависеше от гледната точка. Но ако лабораториите бяха на 10 минути път,

Директоратът щеше да ги е забелязал.

– Какво предлагаш в замяна на помощта ни?

– Всичко, което е по силите ми.

Което не ми даваше много информация. Нямах идея какво може и не може да

прави. Погледнах безизразното му изражение и казах.

– Ако ти е позволено да се движиш из мястото толкова свободно, защо не си

направил нещо, за да освободиш хората си?

– Защото сме хванати в капан.

– Хванати в капан – вдигнах вежда.

Той си вдигна ръката и ме прикани.

– Пипни.

Прокарах пръсти по ръката му, където ми посочи. Кожата му беше студена и

влажна, като мъгла. Потиснах треперенето си и опипах мястото, натъквайки се на малка

твърда бабунка.

– Какво е това?



– Бомба. Достатъчно силна, за да взриви половината ми тяло.

– Гадно. – махнах ръката си от него. Не ми беше приятно да седя близо до него,

нямах представа защо. Може би беше дразнещото чувство, че може би казваше

истината, която ние искахме и не знаех колко може да му се има доверие. Ако би

служило на интересите му, би ме убил без да му мигне окото. Или да докладва на Стар.

– Всички ли имате такива?

– Само тези, които Стар смята за лидери.

– Защо не го изрежеш?

– Защото ако главното устройство не бъде унищожено, всеки опит това тук да се

махне само ще задейства експлозията. Стигнахме до тези изводи по трудния начин.

Опитах се да не мисля за експлодирал гущер-дух и попитах.

– Къде държат детонатора?

– Не съм сигурен, но или е в стаята на Стар, или в главната стая на охраната.

Трябва да бъде унищожен, за да се освободим.

– Опитвал ли си се да влизаш на тези две места?

– Не мога.

– Защо?

– Имам достъп до стаите на Мерле и Мос и по-горните нива. Биха ме убили

незабавно ако ме видят на друго място.

Главната стая на охраната беше на по-високо ниво. Но може би Стар беше

разбрал, че гущерите-духове искаха да проникнат там. В крайна сметка ако им имаше

доверие, нямаше да им сложи бомби.

– Биха ме убили ако се доближа до което и да е от двете места. – казах аз.

– Но си поканена на брънч утре – усмихна се той – това ще те вкара по-дълбоко в

дупката му отколкото на мен би ми било разрешено.

– Цената на ъпдейтите и да докладваш всичко, което е станало след предходния

рапорт. Защо не можеш да го разбереш – каза Джак в ухото ми.

– Какво ще кажеш за размяна? – усмихнах се и казах на Иктар.

– Размяна?

– Ще се опитам да стигна до детонатора, ако ми отмъкнеш ключовете на Мерле за

асансьора.

– Рисковано е, но ще опитам – кимна той.

– Добре. Как изглежда детонатора?

– Като контролно табло на игрална машина, но с повече копчета – устните му се

изкривиха – така че да може да ни убива един по един или всички наведнъж.

– А относно създадените в лаборатория? – погледнах пак сенките.

– Какво за тях?

– Те имат друг вид бомби, или?

Още веднъж в очите му можех да видя изненада.



– Знаеш повече отколкото предполагах. Да, така е. Но никой не може да стори

нищо за детонаторите, кодирани в ДНК-то им. Но те биха предпочели да умрат

свободни отколкото да живеят така.

– А относно другите кошмарни създания, хванати тук?

– Те не са мой проблем

Не можех да го обвинявам за начина, по който пазеше само себе си и своите.

– Имаме ли сделка? – попита той – Ще помогнат ли твоите хора на моите?

– Ако удържи на обещанието си- каза Джак в ухото ми – ще преместим хората му.

Но не давам подобни обещания за родените в лаборатория.

– Имаме сделка – казах аз и протегнах ръка.

Иктар погледна към дланта ми, после пак към мен и се усмихна тъжно.

– Ще стисна ръката ти, но знай, че ако ти или хората ти не удържите на думата си,

ще те убия.

– А ако аз се усъмня и за секунда, че ме прецакваш, ще ви избия всичките.

– Само така – каза Джак с одобрение.

– Кога искаш да се видим отново? – попитах Иктар.

– Предвид, че Мерле беше прекъснат по време на секса с теб, ще те поиска пак.

Ще ти сигнализирам, когато имам ключовете.

– Може да ми отнеме време да стигна до детонатора.

Ако въобще успеех да го открия.

– Разбирам това.

Кимнах и се отдалечих без да му обръщам гръб докато стигнах на безопасно

разстояние. Гущерът ме гледаше и изпитваше леко забавление от прекалените ми

предпазни мерки, но не ми пукаше. По-добре така отколкото да съжалявам, а аз не му

вярвах определено.

– Ще оставиш ли наистина тези същества да си тръгнат? – попитах Джак.

– Ако докажат, че не са заплаха за обществото – да. Вярваш ли му?

– Мисля, че казва истината поне в някаква степен, но не му се доверявам.

– Бъди внимателна тогава.

– Да бе, нямаше да се сетя за това.

Джак подсмъркна. Не беше приятен звук в ухото ми.

– Нещо друго, което трябва да знам?

– Искам да провериш няколко човека за мен - дадох му пълните имена на Берна и

Нерида – нещо у тях не е наред.

– Ще ти кажа, когато открием нещо.

– Тук ли е вече Роан? Знам, че днес вечерта са дошли нови охранители, но не съм

сигурна, че той е сред тях.

– Качи се в автобуса, но още не се е свързал с мен, за да потвърди.

– До скоро тогава.



Затворих линията и спрях до една ела. Главната сграда беше в ляво, конюшнята

– вдясно. Бях много уморена, мускулите ме боляха, и мисълта да си легна беше

завладяваща. Но също и мисълта да бъда задоволена. Бях между двете желания и в

крайна сметка възбудата победи.

Увих се в сенките на нощта и тръгнах към конюшнята. Те бяха тъмни и

спокойни. Превключих на инфрачервено зрение, вътре нямаше нищо освен коне.

Старецът не беше там, нямаше и охрана. Но пак трябваше да внимавам. Последното

нещо, което исках е да разбере някой, че има кон-шифтър, който шпионира от

конюшните.

Промъкнах се през малката задна врата. Беше спокойно и тихо, но конете

изпръхтяваха и отвръщаха глава при миризмата ми. Единственият, който прояви

интерес беше и този, към който аз проявявах. Тялото му промени формата си и той

стоеше пред мен в цялото си величие, изглеждайки доста апетитно. Усмивка се разля

по устните ми.

– Имаш блясък в очите, скъпи. Да направим нещо по въпроса?

– Моля те.

Приближих се и сложих ръцете му около талията си. Той ме дръпна към себе си,

искайки да ме притежава. Тялото му беше горещо, усещах ерекцията му. Възбудата и

огъня се разляха по кожата ми и бях готова за него, но се преборих с инстинкта си да

взема каквото искам. Тази вечер вече бях станала свидетел на достатъчно егоизъм.

Желанието и удовлетворението трябва да е взаимно.

– Искам – казах тихо, целувайки го – да ме целуваш, галиш, милваш докато и

двамата не изпитаме такава нужда, че да не можем да мислим повече.

– Мога да си го представя – промърмори секунда преди да целуне устните ми.

Целувахме се по начин, по които само любовници, които познаваха нуждите на

партньора си, го правеха – дълбоко, силно, страстно. Целувахме се докато не можех

вече да си поема въздух от възбуда. Тогава той продължи надолу по тялото ми, дъхът

му бе мек и сладък по кожата ми докато целувките му преминаваха от врата към рамото

ми. Ръцете му ме докосваха, моите пръсти също шареха по тялото му, наслаждавайки

се на мускулите, на усещането за разгорещена плът. Вдишах дълбоко, оставяйки се на

желанието да ме обземе, да изпълни сетивата ми, дробовете ми и да изтрие напълно

спомена за миризмата и тялото на Мерле. Когато го усетих в себе си, стенание се

откъсна от устните, не бях много сигурна дали от неговите или от моите, но не ме

интересуваше, защото той започна да се движи, доставяйки ми удоволствие.

Единственото, което можех да правя е да се движа с него, да се наслаждавам на

усещанията.

Този път го караше полека, влизайки навътре в мен и след това ме целуваше,

караше ме да треперя, тялото ми се извиваше от страст, стенех. Темпото му ставаше

постепенно по-забързано, дишането по-учестено. Намирах се на място, където само

телесните усещания съществуваха. Свършихме заедно, устните му играеха с моите,

целуваше ме жадно и топлина изпълни тялото ми.

За няколко минути останахме неподвижни, позволявайки на свежият нощен

вятър да отмие горещината от кожата ни. После той ме освободи от прегръдката си,

дарявайки ми нежна целувка.

– Ако това беше наумила като дойде, дай ми няколко минути и ще го повторим.

– Беше страхотно – казах, докосвайки бузата му с ръка.



– Значи няма да има втори рунд? – вдигна вежда и поглеждайки ме игриво.

– Да съм казала, че...

Спрях по средата на изречението, тъй като вратата изскърца. Кейд отстъпи и се

преобрази отново в кон. Приближи се към открехналата се врата. Аз се прикривах в

сенките на тялото му, знаейки, че никой освен вампир не би могъл да различи

топлината на тялото ми от това на Кейд.

За няколко секунди нямаше звук, нито движение от човека, отворил вратата.

Стъпките отекнаха. Някой идваше директно към нас, пропускайки останалите

конюшни.



Глава девета Превод: Freena


Отстъпих от вратата и се огледах за оръжие. Глупава реакция, наистина, тъй

като тренировките през последните месеци ме бяха направили аз да бъда оръжие, по-

добро от което и да е желязо или дърво.

Освен това нямаше нищо по-опасно от разгневен кон в конюшня.

Изпуках пръстите на ръцете си, опитвайки се да облекча напрежението и заех

позиция срещу идващите стъпки. Кейд беше наострил уши и стиснал зъби, макар че

действията му бяха все едно от погнуса, а не в опит да атакува.

Осъзнах какво се опитват да ми кажат сетивата ми.

Не беше заплаха, не бяха гардовете на Стар.

Беше Куин.

Спря на дистанция от вратата. Гневът в действията му, който бях почувствала

преди малко, ме заля отново и за няколко секунди само това успявах да чувствам и едва

се сдържах да не му се нахвърля. Не че ако психически го атакувам, ще ми бъде от

полза, защото той беше по-силен и бърз и винаги бях принудена да използвам

юмруците си повече отколкото психическите си способности. Бях сигурна, че колкото

ефективни да ставаха уменията ми, щеше да е невъзможно да го надвия. Последният

път го бях хванала изненадващо. Нямаше да има втори път. В това бях сигурна. Така че

пристъпих напред, вратата все още се изпречваше като бариера между нас.

– Какво правиш тук по дяволите?

Той беше сложил изражението си ‘вампирите нямат емоции’ и усмивката му бе

студена. Не можех да доловя нищо, което означаваше, че щитовете му са също толкова

затворени, колкото изражението му.

– Мислеше ли, че няма да потърся реванш?

– Не. – казах аз. – Но имам предвид как дойде тук?

– С автобус.

– С Роан? Някак си се съмнявам, че той би ти позволил.

– Казах с автобус, не в автобус. Едно от предимствата да си стар вампир е, че

можеш да направиш така никой да не те забележи, ако го пожелаеш.

– Роан е защитен срещу психически въздействия. Не можеш да пипнеш ума му и

да го спреш да не те усети.

– Нямаше нужда.

– Какво трябва да значи това?

– Има повече таланти в света отколкото ти или Джак си давате сметка. Което ми

напомня, че когато отдавна прекрачих границата между живота и смъртта, не само

наследих талантите на създателя си, но имах и свои.

– Хората нямат такъв тип таланти, а ти си ми казвал, че си бил човек.

– За такъв се смятах.

– Което значи?



– ...че съм отгледан като човек, но технически съм полу-човек.

– И другата половина е?

– ...нещо, което вече не съществува.

– И се чудиш защо никой не ти вярва и не се отваря за теб в момента? В смисъл,

май ти е доста трудно да се отвориш и да дадеш откровен отговор, а?

В очите му можех да прочета яд.

– Страхотно изказване предвид тайните, които с Джак пазехте. Ако ми имаше повече

доверие, нямаше да ми се налага да стигам до такива екстремни действия.

По кожата ми като че протече ток и знаех, дори без да поглеждам, че Кейд се

трансформира отново, превръщайки се в човек. Бях благодарна за присъствието му. Не

защото се страхувах от Куин, но по скоро от това, което аз можех да сторя. Обикновено

имах доста избухлив характер и в момента нервите ми бяха опънати с всичко, което

оставаше недоизказано и всичко, което се беше случило между нас.

Куин може и да беше предал доверието ми, но не исках наистина да го

наранявам. И независимо, че не вярвах, че мога да пробие отново защитите му, фактът,

че психичните ми сили нарастват може би означаваше, че ако успея, то може да не

успея да контролирам щетите. Не само за Куин, но и за Кати.

– Джак не ти се доверява напълно заради твърдоглавата ти решителност да

търсиш реванш. Има повече, което трябва да се свърши от това да свалим един човек.

– Осъзнавам това...

– Дали? – прекъснах го аз – тогава защо ми каза, че ще получиш своя реванш

независимо от цената?

– Джак не би ме пуснал в тази фаза на мисията, независимо колко голям

тиймплейър съм. И двамата го знаем – погледът на Куин премина зад мен. – Но не знам

защо на коня-шифтър може да му се има повече доверие.

В очите му имаше странен отблясък, който сякаш казваше, че Куин няма

предвид само мисията. Подразних се. Той винаги ме съдеше за това, което правя,

винаги поставяше под въпрос изборите ми. Искаше да достиган неговите стандарти,

които бяха тотално чужди на върколаците.

– Кейд е тук защото играе по правилата. На бойното поле и в леглото.

Поне Кейд приемаше какво съм, начинът ми на живот и това, което можех да

предложа. Може би защото жребците играеха подобна игра като вълците, когато

опреше до секс. Куин държеше обаче да се играе по неговите правила и като се има

предвид, че беше вампир, а аз вълк и евентуално щях да срещна сродната си душа,

между нас нямаше да се получи.

Ръцете на Кейд обгърнаха тялото ми, наведе ме и вкара пениса си в мен.

– Да играеш по правилата си има предимства – каза той с дълбок глас, успявайки

да го каже едновременно подигравателно и самодоволно – Трябва да опиташ.

Чувството е супер.

Обзе ме раздразнение към действията на Кейд, макар че част от мен искаше да

продължи и да направи Куин още по-гневен. Но разумността не ми е от силните черти

особено когато съм ядосана на някого. Така че се притиснах до Кейд. В очите на Куин

се четеше опасен пламък. Не беше близо до нас, беше все още извън конюшнята, но той



беше едновременно вампир и телепат, несъмнено беше чул учестения ми пулс и беше

усетил смесицата от раздразнение и удоволствие.

Срещнах погледа му и двамата се взряхме един в друг. Може Кейд да докосваше

тялото ми, но в действителност желаех Куин. Не че това ми желание щеше да ме накара

да не му се ядосвам. Точно обратното всъщност.

– Какво възнамеряваш да правиш?

– Дойдох да те информирам, че съм тук и да получа ъпдейт. – погледът му

спокойно срещна моя. Можех да усетя, че ме желае.

Винаги прагматичният вампир пред мен можеше да не одобрява с кого спя, но

със сигурност му харесваше да ме гледа. Кой би предположил, че Куин може да има

воайористични наклонности?

– Значи няма да отидеш да убиеш Стар веднага?

– Ако го направя, бих рискувал безопасността ти, както и тази на Роан. Нямам

такова намерение.

Което означаваше, че няма проблем да нарани Кейд.

– С други думи осъзна, че няма да е толкова лесно да се добереш до Стар, колкото

да влезеш тук и ще дебнеш отстрани докато ти се отдаде шанс?

– Доста цинично изказване.

– Но вярно.

Той не каза нищо за секунда, взираше се в мен по начин, който надхвърляше

всичко физическо. Сякаш бяхме на ръба да споделим най-добрият еротичен сън, макар

че нито един то двама ни не спеше.

– Да. – съгласи се той тихо, оставяйки ме несигурна с кое се беше съгласил – с

изказването ми или с мисълта ми.

– Ако не си тук като охрана, не можеш да се разхождаш спокойно наоколо.

– Нощта е моето прикритие – думите му отекнаха около ме, изпълнени със сила и

страст.

Той успяваше да използва нощта като връзка, по която в момента между нас

протичаше едно чувство на интимност, възбуда. Беше връзка, с която не можех да се

боря. И не исках. Исках да видя до къде ще стигне. Докъде иска да стигне.

– Но не и денят.

– Не в момента.

Горещината в очите му никога не ми се е струвала толкова силна колкото сега.

Тялото ми трепереше от силата й.

– Денят никога няма да е твой, Куин. Ти си вампир, факт от който не можеш да

избягаш.

И двамата знаехме, че нямах предвид само деня. Усмивката му стана арогантна.

Но секси.

– Не залагай на това. Наоколо съм от доста време и възнамерявам да остане така в

следващите столетия. Ако си готов да чакаш, ще получиш.

– Не всичко се получава с времето.



– Някой неща с търпение.

– Така ли? Не съм видяла много свидетелства за търпението ти в последно време?

– облизах устни.

– Може би не, но истинският въпрос е – искаш ли да го видиш сега?

– Не.

Той се усмихна и внезапно беше навсякъде около мен, през мен, в мен,

изпълвайки ме с горещина и страст. Докато Кейд обладаваше тялото ми, не можех да

почувствам него, не можех да помириша дори Кейд, всичко наоколо беше Куин. Той ме

докосваше, може би не физически, но по начин, какъвто досега не бях изпитвала. В

реалността телата ни не бяха заедно, но нямаше значение, душите ни се обединяваха в

едно. Всичко беше страст, интензивност, горещина и се давех в нея. С желание.

Сърцето ми туптеше силно, тялото ми гореше, всеки мускул, всяка фибра имаше нужда

от удовлетворение.

И го получих. Пръстите му докоснаха китката ми, задържаха я леко и зъбите му

докоснаха кожата. Отдръпнах се по рефлекс, когато прободоха месото ми, изпитах

кратка болка, но тя премина в нещо неописуемо, което ме накара да свърша отново.

Спомних си как да дишам най-сетне. Усещах тялото на Кейд, все още беше в

мен. Но внезапната му неподвижност беше неестествена. Погледнах Куин, изражението

му беше подигравателно, което противоречеше на дълбините на очите му, изпълнени с

желание. Погледнах надолу към наранената ми китка. Имаше две вече почти заздравели

рани. Поне нещо от това беше истина. Бях почти сигурна, че по голямата част от всичко

това някакси прекосява границите на въображението ми.

Отново го погледнах. На върха на пръста му имаше капка вода. Сълза. Моя

сълза. Той приближи пръста към устните си и я пое с уста, сякаш дегустираше вино. И

това му действие беше сякаш по-интимно от всичко, което беше станало преди минути,

сякаш пиеше от същността ми, от душата ми, правейки ме негова по начин, който не

разбирах. Скръстих ръце.

– Един ден, ще бъдеш моя.

– Времето ще покаже.

Наистина беше така. Гласът му звучеше толкова уверено. Имах чувството, че

само смъртта ми би разколебала това му вярване. Но нямах намерение да умирам в

скоро време, така че просто игнорирах изказването му и преминах на друга тема.

– Умовете на конете-шифтъри не могат да бъдат контролирани или четени. Как

успяваш да държиш Кейд вцепенен? Как го контролираш?

– Вече няколко пъти казах, че съм много стар вампир. При нас колкото по-стар,

толкова по-силен. Конете-шифтъри са трудни да им се чете ума или да бъдат

контролирани, но не е невъзможно. Нито една раса или индивид не е застрахован. – той

спря и се замисли – освен, може би, една.

– Т.е. казваш, че можеш да четеш мислите на Роан? – повдигнах вежда аз.

– Добре, две.

Спуснах погледа си надолу и забелязах, че той не беше с ерекция. Или не беше

възбуден или някак си успяваше да канализира това в Кейд.

– Има различни видове свършване, не само физическо – каза той тихо –

емоционалното е дори по-задоволително.



Четеше мислите ми отново и само мисълта за това трябваше да ме ядоса, но не

бях гневна. Точно в момента любопитството ми беше по-силно.

– Значи просто си седиш там?

– Не.

– Тогава как аз съм повлияна физически, а ти – не?

– Защото ти не си готова все още да преминеш изцяло извън границата на

физическото. Веднъж каза, че сигурно е невероятно да правиш секс с друг телепат.

Това, което в момента изживя беше просто малка част.

– И тази малка част трябва да ме направи гладна за още?

– Да.

– Защо? В смисъл беше хубаво, но това мога да го получа от Келън всеки ден от

седмицата.

Което не беше съвсем вярно, но нямаше да навреди да му напомня, че Келън

също беше в играта и беше истински съперник. Защото беше вълк. Защото можеше да

ми даде онова, което Куин не можеше.

– Никога няма да постигнеш такава близост с Келън.

– Откъде знаеш? Нямаш представа какво става между мен и него.

– Знам, защото такава интимност може да протече само между телепати.

– И защо?

– Защото да махнеш щитовете си и да оставиш душите да танцуват заедно

означава пълно отдаване на другия. Без тайни, без лъжи. Само ти и партньора. – после

направи пауза, сякаш искаше да добави нещо друго, но се реши да каже само: Става

въпрос за доверие, пълно доверие

– Което означава, че няма да напреднем много, защото аз не ти вярвам напълно.

И може би никога нямаше да му имам пълно доверие. Той не каза нищо, просто

ме гледаше. Дръпнах се от Кейд, който не помръдна, дори не реагира.

– Освободи го, Куин.

Думите едва бяха излезли от устата ми, Кейд премигна и усмивка се разля по

лицето му. Прегърна ме през раменете. Което ме дразнеше почти толкова колкото

упорството на Куин да се играе по неговите правила.

Преди да успея да кажа нещо повече, вратата се отвори, пускайки студеният

нощен въздух в бараката и отново се затвори. Куин изчезна в тъмнината на нощта.

Кейд се дръпна и смени отново формата си. Аз се загърнах в сенки и се заслушах в

тишината.

След секунди долових звук от стъпки. Не бързаха, бяха бавни и стабилни.

Премигнах. Бяха стъпки от женски токчета, не ботушите, които носеха охранителите.

Който и да идваше насам беше жена, не охрана. Нощният бриз довя аромат на жасмин

и портокали. И с тях също мирис на нещо друго – нещо човешко и същевременно не,

нещо различно и опасно. Фравардин. Пуснах вътрешната линия, за да може Джак да

чува онова, което щеше да се случи.

Диа се приближи към нас, свободната й бяла рокля се спускаше по тялото й и

блестеше толкова ясно, колкото и белите й коси. Кейд изпръхтя. Устоявайки на порива

да се усмихна, оставих сенките да паднат настрани от мен.



– Мен ли търсиш?

Успях да я стресна така че тя подскочи и ме погледна с могъщия си поглед,

което ми припомни, че не исках да ядосвам тази жена. И не само заради невидимото

същество, което я пазеше.

– Да. Защо се криеш в конюшнята?

– Тук съм, защото няма никой нощем, няма микрофони, така че е безопасно да

докладвам. Защо ме търсиш?

– Защото има промени от последния път, в който разговаряхме. – тя спря на

няколко крачки от мен, пое си дъх и заговори бавно – Програмата ни се променя. Той

няма вече намерение да чака докато Готие превземе отряда от пазители и възнамерява

да действа скоро.

– Какво е станало?

– Не само генералите му са му на гости сега, но и генерали от други картели. Той

ги убеди да се включат във формация от цяла Австралия, която ще ги облагодетелства.

Лидерите на картелите идват след два дни, за да вземат решение.

Информацията й потвърди две неща – че съм прочела мислите на Мерле

правилно и че прави всичко по силите си, за да ни помогне.

– За колко картела става дума?

– Три от шест.

– Половината – промърмори Джак – Ще бъде добър старт в унищожаването на

мелбърнската организирана престъпност, ако ги хванем всички.

Все пак имаше още три, които със сигурност щяха да заемат териториите на

премахнатите картели. Но половината беше по-добре от николко.

– Два дена не са много време, особено когато наблюдават новодошлите

внимателно.

– Зная и съжалявам, но няма какво повече да направя.

– Освен да ни даваш информация.

– На нас? – повдигна бледа вежда тя – Не си сама тук?

Изпсувах наум. Може да вярвах в отчаянието, с което Диа искаше да освободи

детето си, но това не означаваше, че е на наша страна. Ако нещата се объркаха и бяхме

разкрити, щеше да направи всичко по силите си да спаси себе си и детето. Също както

и гущерът.

– Метафорично ‘ние’ – казах.

Изражението й показа, че не ми вярва, трябваше да взема няколко уроци по

лъжене.

– Каква информация искаш?

– За начало – накъде води вторият асансьор?

– Какъв втори асансьор?

– Знаеш – този, който тръгва от етажа на Мерле и Мос.

– Това не е асансьор, а вратите към стаите на Стар.

– Видях Мерле да ги отваря. Приличаше на асансьор.



– Може на пръв поглед, но е като фоайе. Входните врати трябва да се затворят, за

да се отвори следващата врата и разбира се всичко това с правилните кодове и скенери.

Обърках се. Знаех какво съм видяла, и то наистина приличаше на асансьор, не на

преддверие.

– Можеш ли да влезеш там?

Тя поклати глава, изпращайки сребристи отблясъци в нощта. Кейд отново

изпръхтя при вида на красивата гледка. Сръчках го, за да му напомня за присъствието

си и че трябва да внимава независимо колко привлечен от нея се чувства. Той ме

погледна с интерес.

– Била съм там с придружители, нищо повече. Стар не е глупав и не ми се

доверява с такъв достъп. Доколкото знам единствено Мос, Мерле и шефът на охраната

имат достъп до там.

– Шефът на охраната е мъж който оплешивява и има няколко белега, нали?

– Хенри Картъл се казва – кимна тя.

– Някакъв шанс да ми даде разписанието на охраната?

– Ще се опитам.

– Направи го, защото няма да се справя без помощ.

Тя се вгледа в мен за момент. Знаеше, че й казвам по-малко отколкото в

действителност знаех.

– Нещо друго?

– На кой етаж са лабораториите?

– На втория.

– Райли, няма да ходиш да спасяваш детето.

Не можех да отговоря на Джак, затова го игнорирах. Не можеше да направи

нищо, с което да ме спре освен да ме изтегли от мисията, което той нямаше да стори

със сигурност.

– Мерките за сигурност там толкова ли са затегнати, колкото на третия?

– По никакъв повод и при никакви обстоятелства няма да ходиш в тези

лаборатории да спасяваш детето. Това е директна заповед.

Мразех директните заповеди също толкова, колкото и да ходя на зъболекар.

Диа кимна.

– Достъпът е само за научни работници, лейтенантите на Стар и шефа на

охраната.

Което означаваше, че трябваше да се сближа с някой учен.

– Къде са общежитията на научните работници?

Джак изпсува на глас.

– Райли, какво си мислиш, че правиш?

За интелигентен човек загряваше доста бавно. Докоснах ухото си, за да изключа

интеркома. След малко щеше да ми се разкрещи, а нямах нужда от това, вече бях с

главоболие.



– Те са в сградата до охраната.

– А този Хенри Картъл също ли е в общежитията?

– Да, има си собствена стая.

– Какво можеш да ми кажеш относно тунелите за бягство?

– Не зная какво имаш предвид.

– Следях Мос между дърветата по-рано днес, когато той внезапно изчезна. Освен

ако не е шифтър, трябва да има таен вход някъде в гората.

– Ако има такъв, аз не зная за него. Но ще се опитам да разбера. Стар обича да му

предсказвам, когато съм тук.

– Можеш да четеш не само бъдещето като докоснеш някого, но да виждаш и

миналото му?

– Понякога – отвърна тихо тя.

– Какво видя когато пипна мен? Бъдещето или миналото.

– Бъдещето – тя се загледа в мен за няколко секунди, сините й очи сякаш виждаха

през мен и гледаха направо към душата ми – ще е изпълнено с опасности. Някои твои

мечти ще бъдат постигнати, други вече се губят между пръстите ти.

– Това може да означава всичко – казах аз.

– Защото те докоснах без конкретен въпрос, така че са само общи неща, които

долових. Ако желаеш по-подробно ясновидство, предлагам да се видим след всичко

това.

– Имаме среща значи.

Тя се усмихна и погледна към часовника си.

– Трябва да тръгвам преди някой да е заподозрял нещо. Утре преди обед ще се

разхождам. Ще се видим и ще ти кажа новостите.

Кимнах. Тя се обърна и си тръгна. След като вратите отново се отвориха, Куин

се появи.

– Какво беше това нещо с нея?

– Фравардин. Дава й зрение и я пази.

Кейд отново се преобрази.

– Каквото и да беше то, нямаше емоции. Беше като вакуум, изпразнен от каквото

и да е. Но тя беше сладка. – Кейд ме погледна – Настоявам да ни запознаеш, когато

това свърши.

– Ако оцелеем, ще ви запозная – после се обърнах към Куин – Като непрекъснато

ми повтаряш колко си стар, изненадва ме, че не знаеш какво е това същество с нея.

Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

– Имам много места по света, които да посетя и много хора, които още не съм

срещал.

– Това нещо не може да бъде класифицирано като ‘човек’.

– Само поради факта, че не е в човешки образ не означава, че не е аспект на

човешката същност. – в гласа му имаше нотка поучителност, което беше дразнещо,



защото той го беше нарекъл преди малко ‘нещо’. Но изглежда Куин просо беше в

настроение да спори. Той продължи – Както върколаците, шифтърите, русалките,

всички сме просто аспекти на човеците.

– Върколаците и шейпшифтърите не сме тези, които имат нужда от поучаване –

отвърнах дръзко – а по-скоро онези индивиди, които се смятате за върха на

еволюцията.

– Това не е разговор, който трябва да водим сега – вдигна рамене Куин.

– Да, просто си седиш там и се правиш на важен, не че искаш да спориш или нещо

– казах иронично и се отправих към вратата – трябва да намеря брат си.

– Ще те придружа – в тона на Куин се долавяше гневност – той също трябва да

знае, че съм тук.

Както и Джак, който обаче сигурно още се ядосваше, че ще игнорирам

заповедите му, имах намерение да оставя на Роан задачата да го информира, че имаме

четвърти човек в отбора. Целунах бързо Кейд за довиждане повече за да ядосам

вампира до мен и излязох от конюшнята. Куин беше зад мен, обвит в сенки, но можех

да усетя присъствието му, но не можех да го видя с нормалното си зрение. Дано и

никой друг да не го виждаше.

– Освен ако нямат инфрачервено зрение, няма как – гласът му достигна до мен

като шепот.

– При зоологическата има, както и на долните нива, така че избягвай тези зони. И

спри да четеш мислите ми.

– Ако не си с напълно вдигнати щитове, просто го приемам като покана – можех

да усетя, че ме гледа – а на това място е неразумно да...

Думите му бяха загубени в звука от експлозия, раздрал нощната тишина.



Глава десета Превод: Freena


Силата на експлозията заправи горещ въздух срещу ми и разтресе прозорците

наблизо. Към небето се издигна строя огън в жълти, оранжеви и червени отблясъци,

които се отразяваха в къщите и дърветата наоколо. Във въздуха се разнесе мирис на

пушек и писъци, които говореха за страх и болка.

Дори не се спрях да се замисля какво точно ще направя или доколко съм в

безопасност, просто се затичах натам. Не бях единствената. Охранители изпълниха

нощта, появявайки се отвсякъде като добре тренирани военни. Като че знаеха какво

правят. Хората на Стар бяха ефективни, трябва да им се признае. Задържах

прикритието на нощта около мен и последвах няколко пазачи към мястото на

експлозията. Колкото повече се доближавах, толкова повече въздухът цвърчеше. Не

само заради жегата, но и заради напрежението. Пръскалките вътре и извън сградата

функционираха и пламъците бавно биваха потушени.

Пламъците не бяха единственото нещо. Експлозията се беше случила в крилото

на сградата, където бяха кухните и помещенията за хранене и ги беше взривила

напълно. При нормални обстоятелства нямаше да има значение, защото местата с нает

персонал често не бяха и общежития за тях, но случаят не беше такъв. Силата на

експлозията беше отнесла първият етаж, но горният нямаше накъде другаде да отиде

освен надолу. Не можех да видя загинали в чернилката и пушека, но ги усещах.

Агонията им се носеше из нощта, обграждайки ме с мирис на отчаяние и смърт, които

изпълваха всяка пора и имах чувството че се давя.

Стомахът ми се сви. Обърнах се и се наведох, връщайки част от вечерята си.

Ръка докосна гърба ми. Топлината й мина по кожата ми.

– Не си телепат – макар че не можех да го видя, гласът му кънтеше в ушите ми

сякаш се беше привел близо до мен – Не би трябвало да чувстваш онова, което

чувстваш.

Обгърнатите му в сенки пръсти хванаха косата ми, държейки я настрани от

лицето ми. Поех си въздух, борейки се с бунтуващия ми се стомах.

– Аз съм върколак. Смъртта е нещо, което мога да помириша.

– Но не помирисваш само това. Ти го чувстваш, а това е съвсем различно.

– Знам.

Знаех също, че той не би трябвало да чувства онова, което аз чувствах. Може да

беше телепат, но аз заключвах емоциите си също толкова добре колкото и той. Или

поне така мислех до този момент. Отново поех въздух и бавно се изправих. Коремът ми

пак се разбунтува, но успях да се овладея. Затворих очи и се опитах да дишам бавно. Не

помагаше особено. Смъртта все още се носеше из въздуха. Преглътнах.

– Можеш ли да прочетеш някой от пазачите? Знаят ли какво е станало?

За няколко секунди той остана мълчалив, но чувствах енергията му по кожата

ми, която бе достатъчно силна, че да кара косъмчетата по ръцете и врата ми да се

изправят.

– Един от охраната е бил докладвал мирис на газ няколко минути преди

експлозията. Смятат, че една или няколко от печките са гръмнали.



– Било е инцидент?

– Така изглежда.

– Изглежда? – погледнах в неговата посока.

– Не са сигурни от къде е дошла искрата, предизвикала експлозията.

– Това е кухня, източниците могат да бъдат много.

– Така е. Нека се надяваме, че някой ще се сети да спре изтичането на газ преди да

има още злополуки – каза той и направи пауза. – Това да не е един от лейтенантите на

Стар?

Погледнах наоколо. Мос си проправяше път през руините, косата и дрехите му

бяха в прах, лицето му беше кърваво с рани.

– Да, това е Мос. Жалко, че не е сред убитите.

Потърках ръце. Макар че смъртта все още беше наоколо, миризмата й

намаляваше. Куин прокара ръка по гърба ми, изпращайки отново искри топлина по

кожата ми.

– Не изглежда много доволен.

Чувствах се малко по-добре от докосването му.

– Е предполагам, че оцеляването в експлозия въздейства така на хората.

– Повече от това е. Можеш ли да го чуеш?

– Не и от толкова голямо разстояние. Не можеш ли просто да прочетеш ума му?

– Някаква умствена бариера ме блокира. Мога да проникна през нея без проблем,

но той ще знае, че съм там.

– Хайде да се доближим тогава.

– Навита ли си наистина?

Допирът му се спря на ръката ми, пръстите му обгърнаха моите. Не бях толкова

разтърсена, че да имам нужда от опора, но нямаше да се противя на такава. Топлината

на докосването му някакси ме пазеше от ужаса наоколо.

– Стига да не ходим срещу вятъра, идващ от посока на руините, ще съм добре.

Макар че ако видех тела, или части от тела, със сигурност пак щеше да ми

призлее. Бях се сблъсквала със смъртта в различни форми, но досега не ме беше

притеснявала толкова много. Бях виждала вълк, убит от друг, но не ми беше ставало

лошо. Бях станала свидетел на това как Миша беше изяден отвътре навън и макар че

беше наистина ужасяващо, бях овладявала корема си. Но досега никога не бях вкусвала

смъртта, не бях чувствала душите на мъртвите, техния шок, гняв, болка. Искаше ми се

да не бях ставала свидетел на това.

Преглътнах и насилих краката си да вървят, гледайки Мос и фокусирайки се

върху него, а не върху останките, между които ходеше. Той спря, за да говори с

няколко пазача. В овладяността му имаше нещо, от което ме побиваха тръпки. Мерле

може да беше отвратителен, но не ме плашеше толкова колкото Мос. Само като го

гледах се разтрепервах. Надявах се, че пазача от асансьора беше прав и Мерле и Мос не

споделяха едни и същи жени, защото нямаше начин да се справя да бъда сексуално

близка с този мъж.



Как се справяше брат ми с това? Той често си служеше със секса като начин да

извлече информация. Правеше го, харесваше му без значение с кой и заради какво.

Дали фактът, че той не беше с психически възможности като моите, му даваше

предимство в това отношение? Дали ако и той беше способен да почувства енергията

на хората както аз, щеше да чувства същото отвращение понякога? Най-вероятно не. На

Роан никога не му пукаше с кого и колко, стига да му доставя удоволствие.

Аз винаги бях малко по-придирчива, независимо че Куин беше на

противоположното мнение. Имаше голяма разлика между това какво върколаците

разбираме под придирчивост и какво един вампир с човешки нагласи разбира.

Заобиколихме развалините останали от сградата и се доближихме до Мос и

охранителите все още държейки сенките на нощта около нас. Вятърът духаше в

противоположна посока и носеше миризмата на другата страна, а не към мъжете.

– Не, сър – по-ниският от двамата пазачи отсече с тон на военен – Не видях

движение в кухнята.

– Но ти си този, докладвал, че е чул стъпки?

– Да, сър.

– Колко преди експлозията?

– Десет, може би 15 минути.

– А ти? – погледът на Мос се премести към втория мъж.

– Видях топлинните сензори за движение в кухнята, но докато дойда някой беше

излизал през прозореца.

– И не го подгони?

– Не видях никого, сър. Само лисица, която ровеше из боклуците.

Нещо в мен застина. Лисица? Нерида беше лисица и дори вампир не можеше да

направи разлика между истинска лисица и лисица-шифтър. Охранителят беше шифтър,

той би трябвало да долови разликата, но явно е искал да се върне в леглото си. И макар

че нямах съмнение, че истинските лисици се навъртат около кофите за боклук нощем,

някак изглеждаше подозрително, че тази лисица е била там точно след като пазачът е

засякъл движение в кухните. Повечето лисици биха се подплашили ако видят

движение. Със сигурност нямаше да останат.

Но какво би търсила Нерида в кухнята? Беше ли замесена в експлозията или

беше съвпадение? Защо някой би искал да взриви тази част от сградата? Тук имаше

само кухня и помещения за хранене, както и персонала.

Така че какво правеше всъщност Мос тук? Как беше хванат на мястото на

експлозията при все, че трябваше да говори с новите пазачи?

– Искам да обходиш района и да видиш дали може да засечеш топлинен сигнал

отново.

Мос едва изрече това, когато бях издърпана насила между дърветата.

– Защо го направи? – попитах, освобождавайки се от хватката на Куин.

Куин излезе от сенките по доста по-елегантен начин от мен.

– Щеше да превключи на инфрачервено зрение. Щеше да ни забележи незабавно.

– Той дори не ни гледаше, имахме достатъчно време да се махнем



– Може би, може би не. Не можехме да рискуваме да ни разкрият. Мисля да

проследя Мос за малко. Ако видиш Роан, кажи му, че съм тук и че ще се свържа с него

по-късно.

– Ако убиеш Мос, ще знаят че има проникване.

– Не съм аматьор – погледът му срещна моя.

– Не, просто си се фиксирал върху отмъщението независимо от цената.

– Няма да направя нищо, с което да изложа теб или Роан на опасност.

– Обещаваш?

– Да – каза той твърдо.

Спрях погледа си върху него за момент, чувайки истината в думите му, но все

пак не можех да изпитам доверие.

– Не знам колко достоверност влагате, вие вампирите, в обещанията си, но нека и

аз ти обещая нещо. Ако Роан бъде наранен заради порива ти за отмъщение, ще те

накарам да си платиш.

Куин не каза нищо, просто се обърна и тръгна. Сенките го обгърнаха и го скриха

от погледа ми.

Потърках глава и погледнах отново към пушещите развалини и части от стени.

Мос говореше с други пазачи сега. Първите двама се разхождаха наоколо, отправяйки

се към мен. Трябваше да се махам преди да ме забележат.

Тръгнах между дърветата, придържайки се към сенките и избягвайки лунната

светлина. Не се обгърнах в тъмнината на нощта, защото главата ми пулсираше и не

исках да изразходвам допълнително енергия, за да се увивам в сенките. Така че да

попадна под лунната светлина с моята бяла кожа щеше да е неприятно. Приближих се

към една секция с къщи, забелязвайки малка група от хора до главните порти. След

секунда вълна на радост ме обзе. Брат ми трябваше да е сред тях.

Спрях, претърсвайки малката тълпа. Не можех да видя никого с червена коса и

ми отне малко да осъзная защо. Роан не беше вече червенокос. Благодарение на

магията на Лиандър, сега беше скучно кафяв. Не беше трудно да го открия. Дрехите му

бяха прашни и раздрани, около главата му имаше завързана окървавена дреха.

За втори път тази нощ реагирах без да мисля, но Роан погледна нагоре и ми

поклати с глава и чак тогава се опомних къде съм и какво трябва да правя. Забавих

крачка и се приближих към групата, правейки се на загрижена и разменяйки по някоя

дума с другите охранители преди да спра при него. Погледите ни се срещнаха.

Познатата усмивка. Толкова топла и приветстваща. Толкова се радвах да го видя.

– Хей – каза той тихо – Радвам се да видя, че си добре.

– И аз се радвам, че си се измъкнал от тази бъркотия.

Исках да го пипна, да го прегърна, но не беше възможно, така че просто седнах

до него и проверих раната му. Не беше сериозно, просто одраскване, което щеше да

заздравее бързо.

– Защо не се преобразиш, за да ти заздравее раната?

– Защото съм червен вълк, което ще е малко странно предвид новата ми

самоличност.

Разбира се.



– Защо беше въобще в кухнята?

– Днес беше натоварен ден, никой от нас не беше ял. Мос беше направил уговорка

с кухнята, но за щастие получи обаждане за възможен нарушител, раздели ни на групи,

за да огледаме района. Бях в групата отвън.

– За щастие!

– Да. Какво става с теб освен, че ядосваш Джак?


– Той трябва да ме познава вече достатъчно добре, за да знае, че няма да оставя

детето на Диа.

– Всеки опит би бил рискован.

– Знам, но трябва да опитам.

– Зная – усмихна се той – Само не избързвай, защото ще се провали мисията ни.

– Така и така може да се случи, тъй като някои промени ще бъдат ускорени –

казах, оглеждайки се наоколо дали някой ни слуша.

– Да, Джак спомена. Дай ръка да се изправя и ще говорим докато ми помагаш да

се прибера в общежитията.

Изправих се и му подадох ръка.

– Прегледаха ли те лекарите?

– Един от лабораторните асистенти каза, че съм достатъчно добре, за да се движа.

Наредено ми е да се изкъпя и да се върна на работа след час.

Той хвана ръката ми. Издърпах го лесно на крака и го подкрепях докато вървим.

Нямаше нужда от помощ, можех да усетя, че е добре макар и малко разтърсен, но така

можехме да останем заедно по-дълго и да поговорим.

– Колко мило че са ти дали цял час.

– Да, изключително щедро – каза той сухо – Е, какво става с теб?

– Спах с Мерле, мога да чета мислите му.

– И?

– Сега знам защо ме попита дали знам какво правя.

Той издиша и можех да усетя какво напрежение е чувствал през последните

двадесет и четири часа. Със сигурност е било по-лошо от всичко, което бях изживяла

аз. Прегърнах го за момент, давайки му да разбере, че съм добре, че не е било толкова

зле, колкото той си го е представял.

– Никога не е приятно първия път.

– Да не би да става по-лесно след двадесетия? Петдесетия?

– Да, защото сме вълци и сексът е важен колкото и въздухът за нас. Ще се научиш

да превключваш и да се наслаждаваш на момента, не на партньора. Но на мен ми е

лесно, защото не съм с психични възможности и никога не съм изпитвал нещата

толкова дълбоко, колкото ти.

Част от напрежението, което беше в мен през последните часове, намаля. Той

разбираше точно през какво преминавам, думите не бяха нужни.



– Сексът сам по себе си не е проблем. По дяволите аз бях с Тейлон години без

дори да го харесвам. С Мерле беше различно. Сякаш ме покваряваше. Но Мос е хиляда

пъти по-зле. Ако с всички е така, няма да мога да го правя. Просто няма да мога. Джак

казва, че нямам избор, но...

– Със сигурност имал поне един избор, дори да станеш част от системата. Не си

задължена да спиш с тях. Не и когато имаш психичната сила да ги накараш да вярват в

онова, което искаш.

Премигнах и нещо като успокоение и радост изпълниха тялото ми. По дяволите,

брат ми беше прав. Дори да станех част от Директората насила, не трябваше да правя

всичко по правилата. Нямаше значение дали съблазняването е реално или не, защото не

това беше целта, целта беше информация. Джак нямаше право да се оплаква от начина,

по който я набавях. Разбира се Джак не ме искаше само, за да набавям информация,

искаше ме като пълноправен пазител – ловец и убиец, но това беше съвсем друга

история. Там нямаше да се поддам на компромиси. Целунах Роан по бузата.

– Благодаря ти, че ми проясни мислите.

– За какво иначе са големите братя? – ухили се той.

Усмихнах се. Беше ме изпреварил с цели две минути при раждането.

– За това и за да спасяваш сестричката си, когато се налага.

– Засега не се налага за щастие. Нещо друго, което трябва да знам?

Разказах му за гущера, после и за Куин. Роан изпсува.

– Джак няма да се зарадва.

– Точно за това оставям на теб да му кажеш.

– Страхливка – погледна ме с подигравателен поглед той.

– Да. Случайно да почувства или видя нещо необичайно около кухните?

– Вече май знаеш отговора. Видях шифтър с нос, заровен в боклука. Но тя избяга

обаче намерих това в боклука. – той извади парче дреха от джоба си.

– Не я подгони?

– Не ми се отдаде възможност.

Той ми даде парчето плат, което беше от сива материя, също като джобчето на

блузата на Нерида.

– Имаше аромат на жена, малко парфюм, но сега сигурно мирише само на мен и

на пушек.

Подуших го. Беше прав.

– Една от съквартирантките ми е лисица и носеше блуза от подобна материя по-

рано днес. Ще проверя дали още е с нея.

– Внимавай с нея. Лисиците са лукави като змиите.

– И хитри, зная.

– Значи мислиш, че тази лисица има нещо общо с експлозията?

– Не знам, но си заслужава да я разпитам.



Наближихме общежитията на охраната. Имаше пазач, който ни наблюдаваше и

фактът, че не можех да го прочета, означаваше, че е човек. Нямаше да може да чуе

какво си говорим, ако стояхме на разстояние.

– Нещо, което трябва да знаеш. Има три подземни етажа, които не са на

плановете. Нямам идея какво има на първия етаж, но на втория има малка лаборатория,

а Мерле Мос и Стар обитават третия.

Роан кимна.

– Казаха ни вече това по време на брифинга. Казаха, че само шефа на охраната и

назначените пазачи могат да ходят там.

– Казаха ли нещо за подземни тунели в гората, водещи до там? – той поклати

глава и аз продължих – Има и нещо, което прилича на втори асансьор на третия

подземен етаж, за който никой май не знае.

– Как знаеш ти за него тогава?

– Видях Мерле да го отваря. Когато попитах Диа, тя каза че отваря фоайе към

стаите на Стар.

– Не вярваш, че казва истината?

– Вярвам, че тя смята това за истина. Но не вярвам, че наистина това е само фоайе.

– Т.е. може да има други подземни нива надолу?

– Защо иначе биха имали таен асансьор? Ако асансьорът отива до горните нива,

всички щяха да знаят за него.

– Струва си да се провери. Макар че ако не привлека вниманието на Стар, няма да

мога да стигна до там.

– Бъди внимателен с него – по гърба ми премина неприятна тръпка – той не е от

нашия свят.

– Със сигурност – брат ми ми стисна рамото и отстъпи – Ще поддържаме връзка.

– Да. Просто обещай да внимаваш. Имам лошо предчувствие за Стар.

– Защото е лош човек. Част от работата ми е да се сдружавам с лоши хора и после

да ги унищожавам.

– Но този лош човек специално смята, че ме познава. Нащрек е и най-малкото

подхлъзване ще му подскаже кои сме.

– Ще внимавам – Роан се наведе и ме целуна по бузата – А ти не си играй много с

приятеля ни жребец. Тук си по работа.

Побутнах го преди да успее да ми избяга. Роан се усмихна, смигна ми и тръгна

към общежитията. Гледах подир него докато не влезе вътре и след това и аз се запътих

към стаята си.

Общежитията на бойците бяха пълни, но повечето жени спяха. Една или две

гледаха през прозорците или си говореха, но като цяло беше тихо.

Берна беше в леглото си, и както беше казала по-рано – хъркаше толкова силно,

че можеше да събуди мъртвите. Нерида не беше в стаята, тоалетните й принадлежности

не бяха на масичката, където ги беше оставила. От банята се чуваха струите на душа.

Перфектно.

Взех моите принадлежности и също се запътих към банята.



– Хей – каза Нерида – ще ми хвърлиш ли насам кърпата ей там?

Затворих тихо вратата, оставих моята кърпа и сапун на един рафт и взех

хавлията на Нерида.

– Хващай – казах и й я подхвърлих, но на високо така че се озова върху камерата

над вратата.

Може да не бях достатъчно висока за баскетболистка, но можех да вкарвам

кошове доста добре. Кърпата се озова точно където исках, покривайки лещата на

камерата. Без камера и звук, благодарение на факта, че нямаше микрофони в банята,

пристъпих напред и ритнах вратата на банята да се отвори.

– Глупава куч... – останалото от изречението на Нерида се загуби когато вратата

се затръшна.

Тя се завъртя, изглеждайки шокирана и дори изплашена. Не и дадох време да

реагира повече, просто сложих ръка на врата й и я притиснах към стената. Тя изсумтя,

звук, който бе шокиран и ядосан едновременно. Страхът обаче отмина бързо, което

означаваше, че тази жена е повече отколкото се преструва. Всеки нормален би се

страхувал от разгневен вълк. Това, че тя не се боеше, означаваше, че беше уверена, че

може да се защитава ако се наложи или че има защита, за която не знаех.

В момента, в който мисълта мина през ума ми, се сетих. Наведох се моментално

и избегнах юмрука зад себе си. Стиснах врата на Нерида още по-силно, карайки я да се

задушава.

– Ще й счупя врата ако не спреш, Берна. Давам ти дума.

– Пусни я – думите на Берна бяха също толкова тихи колкото моите, пълни с

обещание за насилие.

– Да освободя някой, който току-що уби над десет човека? Не мисля така.

Обърнах се да проверя какво прави Берна, но не охлабих схватката си около

врата на нерида. Лисицата се задушаваше, бореше се за глътка въздух, но не ми

пукаше. Всичко, което успявах да помириша или почувствам в момента беше отново

миризмата на взривената кухня, на смъртта и умиращите в нея, тяхната болка и

желание за отмъщение. Пръстите ми и цялата ми ръка трепереха в усилието си да не я

стисна още по-силно, да я убия.

Берна приведе поглед. Мечките-шифтъри имаха репутация на откровени, но

имах чувството, че няма да успея да изкопча нищо от тази мечка. Поне не в близко

бъдеще.

– Не говори глупости, вълчицо. Беше с един човек от арената за няколко часа,

после се прибра. Няма нищо общо с експлозията.

– Трудно ми е да го повярвам при положение, че е забелязана на мястото не

веднъж, а два пъти. Ако не отстъпиш назад, ще умре.

Стиснах я още малко по-силно, за да подкрепя думите си и Нерида издаде

странен давещ се звук. Отпуснах я. Не исках наистина да я убия, независимо от порива

ми да го сторя.

Берна вдигна ръце и отстъпи.

– Окей, окей, само я пусни да диша.

Отслабих още малко хватката си, цялото тяло на Нерида се разтресе докато

вдишваше. През мен пропълзя чувство на вина, но чувствах, че яростта на душите на



мъртвите около мен не е стихнала. Фактът, че можех да ги почувствам, че знаех, че са

около мен, че желаеха реванш, беше ужасяващ. Емпатичноста беше едно, но

емпатичност към мъртвите? Какъв талант беше това по дяволите? Със сигурност не

исках такъв.

– Сега я пусни – продължи Берна със същия тих глас. Сякаш говореше с психопат,

готов да направи нещо откачено. – И ще поговорим за това като цивилизовани хора.

– Каквито не сме – разтресох Нерида малко – Защо взриви кухнята?

– Не съм...

– Видяна си – прекъснах я аз – два пъти в лисичата си форма.

– Има хиляди лисици наоколо – каза Берна търпеливо – Това не значи нищо.

Показах им парчето плат, така че и двете да могат да го видят.

– Колко лисици наоколо са носели блуза от тази материя? По този плат е имало

женски аромат, съвпадащ с този на Нерида, поне преди пазачът да го вземе преди

експлозията.

Берна изпсува. Нерида не каза нищо, само ме гледаше със зелените си очи, които

сякаш ме заплашваха със смърт.

– Не се страхувам от смъртта, с която ме заплашваш, лисице, защото смъртта е

около нас. И умрелите искат отмъщение.

Това изкара реакция у нея. Най-сетне нещо повече от гняв се появи в зелените й

очи.

– Какво имаш предвид?

– Имам в предвид, че ако не започнеш да говориш, ще дам на мъртвите онова,

което искат. Теб.

– Ти не можеш...

– Мога. Или ще те докладвам на пазачите и ще ги оставя да те дадат на онези сини

същества в арената.

– Не, моля те, ще ти кажа- примоли се Нерида.

– Само истината, без лъжи – погледнах към Берна – Искам да знам защо сте тук и

двете и защо взривихте кухнята.

– После какво? Ще отидеш при пазачите и без това. Губим и в двата случая, вълк.

– Не и ако ми кажете истината.

– Да вярваме на думата на крадла. Не мисля така.

Погледнах към покритата камера, после пак към Нерида.

– Охраната скоро ще бъде тук ако не махнем кърпата. Изборът е твой – да ми се

довериш и да ми кажеш какво става или да кажа всичко на пазачите и да ги оставя да се

оправят с вас.

По лицето й се изписа нерешителност. Не искаше да ми се довери, нито една от

тях не го искаше. Но всички бяхме видели какво става с онези, които се опълчват срещу

правилата на Стар и то беше по-лошо от всичко, което аз можех да причиня.

– Добре, добре – каза с припрян глас.

– И ти? – погледнах към Берна, когато стъпки се чуха в коридора.



– Ще говоря.

– Без атаки?

Тя се ухили. Не беше сладка усмивка.

– Не веднага. Но ти предлагам да не заспиваш дълбоко.

С тази заплаха можех да се оправя по-късно. Пуснах Нерида и тя се свлече на

пода, кашляйки и поемайки си въздух. Минах покрай нея и Берна и пъхнах плата под

хавлията си, после пуснах душа. Влязох под него и включих интеркома. Вратата се

отвори и един пазач влезе. Сложих си най-обърканото миловидно изражение, дърпайки

кърпата и прикривайки тялото си.

– Какво става тук по дяволите? – припреният пазач погледна нагоре и после към нас.

Погледът му се спря върху Берна, която не беше помръднала.

– Паническа атака – каза тя – Понякога се случва с лисиците в затворени

пространства.

– Защо кърпата е там горе? – той махна към камерата.

– Исках да я хвърля на Нерида, но полетя нависоко – свих рамене аз.

Пазачът посочи към Берна.

– Ти, свали я веднага.

Берна се подчини.

– И трите имате десет минути. Свършвайте с къпането и обратно по стаите.

Гардът ни хвърли още един преценяващ поглед, сякаш подозираше, че нещо

повече става тук. После се обърна и си тръгна. Изчаках докато се отдалечи достатъчно

и скръстих ръце, облягайки се на вратата. Не можех физически да видя Нерида от

мястото, на което се намирах, но виждах перфектно отражението й в огледалото.

– Чухте го – казах – имаме десет минути. Разказвайте.

Нерида се облегна назад към стената. Червените следи на врата й бяха отчетливи

и отново ме обзе чувство на вина.

– Нямах намерение експлозията да е толкова голяма.

– Пусна газ и запали фитила, това винаги е голяма експлозия.

Тя прокара пръсти през косата си.

– Да, но не исках да се срути и вторият етаж. Просто исках да е достатъчно силна,

за да убие един човек.

– Кой? – попитах, но вече знаех отговора.

– Лео Мос – произнесе името все едно бе прокълнато, можех да видя

едновременно омразата, граничеща с лудост, която Нерида изпитваше.

– Защо?

– Защото той и Мерле убиха баща ми и унищожиха семейството ми – погледът й

срещна моя в огледалото – Ще ги убия и двамата. Не се съмнявай в това.

Не се съмнявах. Но не мислех, че има силата да го направи. Погледнах към

Берна.

– А твоята роля в този малък план?



– Дойдох, надявайки се да я запазя жива. Приятелки сме от много време.

– Ако това са двете жени, за които ме попита – каза Джак по линията, в гласа му

се четеше малко гняв – разследването ни показа, че са били заедно при военните.

Напуснали са преди четири години и следите им се губят.

– Приятелите не ходят на подобни приключение, освен ако не са се заклели да се

пазят един друг – или бяха любовници. После отново попитах Берна и едновременно

въпросът ми беше и към Джак – Колко далеч би отишла?

– Докато не разберем повече за тези двете, не им разкривай мотивите си – каза

Джак.

Което щеше да е трудно, предвид това, че те вече имаха подозрения относно

идентичността ми.

– Тя ми спаси живота – отвърна Берна – и съм готова да стигна колкото е

необходимо далеч, за да върна услугата.

Което беше изказване на военен. Също обясняваше защо двете се движеха като

едно, когато ме бяха заплашили по-рано.

– Как Мерле и Мос унищожиха семейството ти, Нерида и как се сдоби с

информация за това място? Няма го на картите.

– Защо това има значение за теб, крадло? – попита Берна.

– Имам свои собствени причини да съм тук и те не са толкова различни от вашите

– усмихнах се студено.

– Знаех си, че не си това, за което се представяш – промърмори Нерида и се

изправи.

– Отговори на въпроса – казах твърдо.

– Семейството ми имаше бизнес с кораби. Когато баща ми отказа да го продаде,

Мерле направи така, че да го арестуват. Мос уби майка ми и сестра ми. – в погледа й

имаше болка, раната все още беше прясна, почудих се преди колко време е станало това

– Той има аура на върколак и обича болката. Използва семейството ми докато раните

им бяха толкова големи, че причиниха смъртта им. Само дето смъртта не беше бърза,

затова успях да ги открия. Така разбрах, кой им е причинил това. Тогава се заклех да

отмъстя.

Погледнах към Берна, за да потвърди и в този момент Нерида атакува. Беше

бърза, имаше ловкостта на напълно трениран боец и за няколко секунди единственото,

което можех е да се опитвам да я блокирам и да оцелея. Не можех да контраатакувам.

Тя не беше Готие, разбира се, но това не беше арена, а баня, в която нямаше много

място за движение.

Наведох се няколко пъти, хванах лакътя й, но тя успя да ме удари в корема.

Юмрукът й ми изкара въздуха. Нямах избор освен да игнорирам болката и да се опитам

да избегна следващия удар. Светлините изгаснаха. Вероятно беше Берна. И макар че

сигурно се опитваше да предотврати пазачите да видят какво става, без да знае ми даде

предимство. Тъмнината беше мой приятел, не техен. Превключих на инфрачервено

зрение и избегнах следващите няколко удара, изправих се и я бутнах с всичка сила.

Лисицата политна назад, опитвайки се да запази баланса си, увих се в сенките и отидох

напред. Вълците могат да скачат дори по високо от вампирите. Имах способностите и

на двете раси и успях да се приземя без усилие на една от преградите между душовете.

Балансирах и след това се прехвърлих на следващата и след това тихо скочих на земята.



– Къде изчезна? – чу се как юмрукът на Нерида да удря стената – тя изчезна!

– Това е невъзможно. Сигурно е в ъгъла – каза Берна лениво. Може би й беше

дотегнало от импулсивните действия на приятелката й.

Чудех се защо си губят времето да търсят в тъмното, а не използват обонянието

си. По дяволите, предвид че преди малко бях при развалините, сигурно вонях на дим.

Но нямах намерение да им давам време или опции. Нито имах много време да се оправя

с тях. Пазачът сигурно беше поел насам отново. Излязох от сенките и хванах Берна за

косата, дърпайки я я засилих и ударих в стената. Тя повлече Нерида и двете се удариха,

имаше и звук, който май беше от счупени кости. Двете се строполиха и останаха така.

Но предположих, че не е защото не можеха да се бият още, а защото всеки добър

войник знаеше кога да се оттегли. Скръстих ръце и поднових разпита.

– Как пусна газта?

Нерида изпсува и издърпа крака си изпод Берна.

– С приспособления, които успяхме да внесем тук.

Нямах намерение да питам как са успели.

– И не се замисли кой друг ще пострада от експлозията?

– Не и когато видях Мос – каза Нерида.

Луда, заслепена от желание за отмъщение. Страхотно.

– И не се замисли, че картинката е малко по-голяма отколкото предполагаш.

– Не.

– Тогава ти предлагам да започнеш да се замисляш за тези неща, преди някой да

започне да отмъщава на теб – пуснах светлината – Мос, Мерле и Стар са унищожили

повече животи отколкото можеш да си представиш. Спри да си толкова заслепена и

виж какво наистина става тук и не взривявай неща просто така. Или ще те отстраня със

скоростта на светлината.

Погледнах надолу по коридора да видя дали пазачът идва насам отново. Сега

изглеждаше дори по-недоволен от предния път. Взех кърпата си и принадлежностите

си.

– Сега ако не възразявате, искам да си довърша душа.

Влязох под душа в едно отделение и пуснах водата. Успявах отново да виждам

отраженията им в огледалото, не бях толкова глупава, че да ги изпусна от поглед.

– Какво по дяволите става тук? – пазачът влезе.

– Малко пререкания – промърмори Берна – Нищо, за което да се тревожите.

– Само ми губите времето да слизам с вашите кавги. Двете, отивайте по стаите. А

ти побързай.

Топлината на душа отми по-голямата част от пушека и миризмата на смърт от

кожата ми, но не исках да се бавя. Това би разгневило пазача още повече и можеше да

привлека внимание. Измих се набързо, подсуших се и се запътих към леглото си под

погледа на пазача.

– Без повече кавги вие трите – каза за последен път той – или ще ви докладвам.

Устоях на порива си да му отвърна, че не сме малки, но не го направих. Когато

той се отдалечи, бръкнах под хавлията си и подадох парчето плат на Нерида.



– Изпуснала си това по-рано – казах аз. – Следващия път внимавай.

– Бъди сигурна.

Което значеше, че следващия път щеше да се увери да не оставя доказателства.

Поех въздух и прокарах пръсти по корема си.

Легнах в леглото си най-сетне. След малко дишането и на двете ми

съквартирантки стана равномерно или в случая на Берна – шумно. Не знаех дали

наистина спят. Нямаше да рискувам след заплахата на Берна.

Увих се в одеялото и излязох.

Гласове все още огласяваха нощта. Стар не си губеше времето да проверява

какво става. Нямаше го. Отправих се в обратната посока, отдалечавайки се от звуците и

миризмата. Но дори навътре в гората можех да усетя смъртта около себе си. Мъртвите

искаха отмъщение.



Глава единадесета Превод: Freena


Събудих се с усещането, че не съм сама. Обърнах се рязко. Куин седеше на две

крачки разстояние, изражението му беше умислено, ръцете скръстени пред гърдите и с

изпънати напред крака. Изглеждаше като нещо, наподобяващо сянка на бора, на който

се беше облегнал, макар че слънцето не беше толкова ниско, че дърветата да хвърлят

такива сенки.

Разтърках очи и седнах.

– Колко е часът?

– Малко след седем – погледна той към часовника си.

Нищо чудно, че се чувствах като парцал. Бях спала само пет часа и след

вчерашният забавен ден, това просто не беше достатъчно.

– Защо ме събуди?

– Не съм. Просто те гледах.

Нещо ме събуди.

– Не съм толкова интересна, когато спя.

– Може би не, но си доста тиха, което е рядкост.

Взех една клонка от земята и я метнах по него. Той се усмихна, очите му също.

– Научи ли нещо интересно вчера, следейки Мос?

– Нищо освен че двамата с Мерле не се спогаждат. Ти?

Разказах му за спречкването с Нерида.

– Значи си я предупредила?

– Да – казах и след малко добавих – но има един проблем.

– Какъв?

– Мъртвите искат отмъщение – пак направих пауза, най-вече защото не исках да

звуча като идиот. Но ако имаше някой, който можеше да ми помогне да разбера какво

става, това бе Куин. Той беше телепат и беше един от мъртвите. – Можех да ги

почувствам наоколо вчера, да почувствам гнева им, нуждата им да й отмъстят.

– Телепатичност към наистина умрели? – повдигна вежда той – Интересен начин

на развитие на твоя талант.

– Не е интересно, влудяващо е – прибрах коленете към тялото си и ги обгърнах с

ръце – Как е възможно дори нещо такова?

– Много ясновидци са способни да виждат и разговарят с духове.

– Но не съм ги виждала, нито говорила с тях. Просто ги усещах... или по-точно

емоциите им.

– Може би другото ще дойде с времето. Но ти винаги си имала телепатичност към

мъртвите, как иначе би могла да чувстваш моите емоции толкова често.

Исках да споря, че това беше различно, защото той все пак имаше тяло и пулс,

така че технически не беше мъртъв. Но какъв смисъл имаше? Винаги съм била



способна да доловя чувствата му. Понякога дори тези на Джак. Как иначе това би било

възможно ако не бях с емпатия към мъртвите? Не беше голяма крачка да мина на

истински умрелите.

Потрих ръце от внезапната хладност, която изпитах. Повярвайте, да се развива

талант като този си беше откачено.

– Телепатичността ми се разраства. Способна съм да доловя емоциите на хора от

плът и кръв.

– Ако е така, то това са първите признаци, че ARC1-23 оказва ефекта си върху теб

и не би трябвало да си тук. Трябва да се върнеш в Директората, за да те тестват и

наблюдават.

– Няма да си тръгна просто така от мисията – погледнах го аз – искам да помогна

за падението на Стар.

– Защо? Защо това да е толкова важно, че да рискуваш живота си по този начин?

– Стар ме отвлече, използва ме и най-важното – уби мой приятел. И за всичко това

ще си плати.

– Значи Нерида не е единствената, водена от желание за мъст?

– И този въпрос идва от човека, който е прекарал не знам си колко години и е

пожертвал не знам си колко живота, за да отмъсти?

Той се усмихна с неговата секси усмивка и по кожата ми премина сладка тръпка.

Пълнолунието беше на няколко седмици разстояние, но в присъствието на този вампир

винаги се чувствах готова да разкъсам дрехите си. Исках го, винаги бях готова за него,

независимо колко ме ядосваше понякога. Беше съвсем различно от начина, по който

желаех Келън или Кейд. Това беше по-дълбоко, много по-дълбоко.Колко точно

можеше никога и да не разбера, имайки предвид начина на живот на върколаците и

решителността ми да намеря моята духовна половинка.

– Предполагам, че не трябва да хвърлям първия камък – съгласи се той.

– Не трябва – аз също изпънах крака – Е, защо си тук? Наистина?

– Искам да ми покажеш къде Мос е изчезнал онзи път в гората. Ще се опитам да

намеря тунел или вход, ако има такъв.

– Инфрачервеното зрение не може да мине през земята, нали?

– Не, но ако има вход, ще има следи.

Аз кимнах.

– Джак знае, че си тук. Не е много щастлив от факта.

Което беше наистина така. След като прекара десет минути, карайки ми се за

игнорирането на директни заповеди, аз невинно споменах Куин и научих по трудния

начин, че скъпият ми брат не е казал на Джак за присъствието му. Защо въобще се

чудех, че имам главоболие?

Имах нужда от кафе. Тонове кафе. И една голяма закуска. Което щеше да е

трудно за набавяне, защото Нерида взриви кухнята.

– Тук съм да помагам, не да саботирам мисията – отвърна Куин – Няма да убия

Стар докато не набавите необходимата ви информация за организацията му и

лабораториите.



– Действията ти ще говорят повече от думите. Не го вярвам докато не го видя.

Хайде да те заведа до мястото. Искат от нас да тренираме днес сутринта, а после имам

брънч-среща със Стар.

– Защо имаш среща със Стар – изправи се той.

– Защото е пленен от нестандартната ми красота.

Само като го казах и се ухилих. Всеки, който ме познаваше, би ме класифицирал

като необичайна и дори странна. Но мъжете обикновено ме смятаха и за красива след

няколко чаши алкохол. Не че бях грозна, просто нормално момиче.

– Е, аз първо забелязах косата ти – пръстите на Куин докоснаха кичур от косата

ми – Беше толкова дълга и с такъв страхотен цвят. Срамота е, че я подстрига, макар че

ти отива късо.

– Подстригах я до раменете и то преди няколко месеца. Ти каза, че ти харесва.

Или беше поредната лъжа?

– Не беше лъжа. Но сега е дори по-къса. Просто наблюдение.

Беше трудно да не се съглася, защото точно такива бяха и моите думи към

Лиандър.

– А онзи комплимент, който ми направи, че не съм толкова плоска колкото

нормалните върколаци, и това ли беше просто наблюдение?

– Е, добре, може би нещо повече от наблюдение – усмихна се той – Но аз съм

хетеро, а Стар не е.

Въпреки усмивката и игривостта в гласа му, в дълбоките му очи можех да видя

загриженост, което не трябваше да ме изненадва. Знаех, че му пука за мен, макар и

някога да ми беше трудно да го проумея заради инатливото му поведение относно

начина ми на живот.

– Става дума за мъжа, който положи конкретни усилия да те напъха в

лабораториите си. Разумно ли е да се доближаваш? Мислех, че това е работа на Роан?

– Така е, но да откажа не беше опция за мен.

Той отново ме погледна и разтревожеността му нарасна. Хормоните ми се

разбунтуваха. Нямаше нищо по-секси от мъж, който се тревожи за безопасността ти.

– Да, забелязах, че ръководят това място с диктатура.

– Трябваше да видиш забавленията по време на вечеря вчера. Ако това не наведе

хората на мисълта за бунт, нищо не би могло. Ей, какво планираш да направиш ако

намериш тунела?

– Ще го разуча разбира се.

– Може да има инфрачервени сензори.

– Може би, може би не – повдигна рамене той.

С което ми намекваше, че може да се грижи за себе си. Предвид уменията му,

вероятно беше прав.

– А ако не намериш тунел?

– Тогава ще си изкопая дупка, ще се заровя и ще чакам вечерните часове.




– От тук ли идват легендите за вампирите и техните ковчези?

– По принцип не – усмихна се отново Куин – Светът не винаги е бил толкова

заселен, колкото днес и да се намери убежище през деня не винаги е било лесно.

Почвата от друга страна е винаги налице, навсякъде.

– Трябва ли да си на определена дълбочина?

– Не, няколко сантиметра пръст стигат. Макар че новосъздадените често се

паникьосват и копаят надълбоко. И естествено скорошни гробове са най-лесното място

да се заровиш.

– Ето ти ги легендите – почти се задавих.

– Да.

Кратката развеселеност в очите му бавно замря, заменена от вглъбеността, която

бях видяла по-рано. Но каквито и да бяха мислите му, той ги държеше заключени само

за себе си. Което беше хубава промяна, но все пак леко алармираща. Имах чувството,

че тези му мисли са свързани с мен, с нас и исках да знам. Но здравомислещата част на

мозъка ми ме съветваше да не питам. Колкото и да ме дразнеше понякога, все пак той

беше част от живота ми, беше до мен. Независимо колко често му повтарях да се маха,

ако не е способен да приеме вярванията ми, всъщност не исках да си тръгва.

Защото беше прав. Между нас имаше нещо красиво, нещо, което си заслужаваше

да бъде проучено. Исках да видим какво ще се получи, при условие, че връзката ни

продължаваше да бъде отворена. Може би и той започваше да вижда

облагодетелстванията от такъв тип отношения.

Освен това не беше все едно знаем много един за друг отвъд секса. Може да се

окаже, че сме абсолютно непригодни един към друг извън спалнята. Както беше с

Тейлон. Който се оказа болен мозък. Може би и Куин беше такъв. Кой всъщност

знаеше? Само времето щеше да покаже истината.

Погледнах напред, където вече се виждаше региона, където Мос беше изчезнал.

Спрях в сенките на един бор и махнах с ръка.

– Стана тук някъде.

– Бъди внимателна – каза той след като погледна местността.

– Ти също. – казвайки го се почувствах неловко, незнайно защо – Ще говорим

довечера.

Той кимна. Но когато се обърнах, за да си ходя, ръката му хвана моята и се

обърнах.

– Увери се, че щитовете ти са вдигнати – каза той нежно – Помни какво каза

Миша относно Стар. Щом аз мога да чета повърхността на мислите ти, най-вероятно и

Стар може. Не можеш да си позволиш грешка в негово присъствие или играта ще

свърши и всички ще сме в опасност.

Вече бях мислила за това. Да ми го напомня само ме караше да бъда по-

наплашена.

Той пусна ръката ми, пръстите му се задържаха още миг върху моите. Обърнах

се и си тръгнах. Но можех да усетя погледа му на гърба си. Но устоях на изкушението

да се обърна и да го попитам какво по дяволите става, какво е сторил, защо е толкова

умислен. Трябваше да отида на тренировка, а след това на брънч и не можех да губя

време и концентрация с подобни въпроси от сексуално и метафизично естество.



Тренировките на арената на Стар бяха доста по-лесни от тези с брат ми.

Повечето жени, доведени тук, бяха шифтъри в някаква форма и имаха сила и бързина.

Доста обаче нямаха почти никакви бойни умения, но нямаше значение, защото всичко

беше просто борба в калта. Бойните умения не бяха задължителни. Само добър баланс

и интуиция стигаха.

Треньорите ни разделиха в категории по ръст и тегло поне в началото. Избягвах

Берна и Нерида, които успяваха да ми метнат по някои поглед.

Тренирахме два часа. Не беше забавно. Всъщност бих се пробвала по-скоро с

мъжете отколкото с жените, поне би било еротично. Никога не се бях въргаляла в кал

преди, но хлъзгавото усещане на калната кожа беше някак си чувствено. Реших, че

някой ден бих го направила с по-подходящ партньор. След тренировката бяхме

придружени до душовете. Останалите жени бяха заведени на закуска, докато мен ме

отведоха до частния асансьор.

Което ми даде достатъчно време, за да разбера, че гардът, който ме

придружаваше не беше фен на регулярните къпания. Опитвайки се да намеря нещо, с

което да се разсея от миризмата в носа ми, свалих малко щитовете си и се опитах да го

прочета. Мислите му бяха разхвърляни – в един момент мислеше за предната вечер с

проститутките, после за това какво ще има на закуска, защото беше гладен и

междувременно забеляза гърдите ми. Не беше от блестящите мислители в екипа на

Стар, това беше със сигурност.

Вдигнах отново защитите си и погледнах към тавана. Имаше камери и със

сигурност имаше и умствени детектори. Как успявах да им се изплъзна?

Не беше невъзможно и безпрецедентно. Джак го беше доказал преди няколко

дни, когато предотврати атаката на Готие към мен. Не бих сложила развиващия се

талант, който имах в една категория с този на Джак, нито пък на Куин, но може би

беше. Може би не беше само менструацията, която се отразяваше на телепатичността

ми, но и дрогата, която бях поела.

Какво друго се случваше в мен?

Част от мен смяташе, че е по-добре да не зная. Защото да бъда в неизвестност ми

даваше някакъв шанс за нормален живот, макар че този шанс се смаляваше с всеки

изминал ден. Трябваше да призная, че незнанието не беше блаженство. Трябваше да

знам какво става, за да планирам бъдещето си. Затова трябваше да кажа на Джак

всичко. Той трябваше да знае, за да ми помогне да науча да контролирам тези неща.

Бях в Директората достатъчно дълго вече, за да знам, че всяка друга алтернатива би

била опасна.

Асансьорът спря най-сетне и пазачът ме вкара вътре. Гледах числата докато

слизахме надолу и се чудех кой ще ме посрещне – Мос или Мерле.

Оказа се, че нито един от двамата.

Когато асансьорът спря и вратите се разтвориха, самият Стар седеше пред мен.

Всяка фибра от тялото ми крещеше, че той е зъл, усещането ме заля. За няколко

секунди се вцепених от ужас, дори не дишах, защото с всяко вдишване чувствах

аромата му, който беше като отрова.

– Сър – каза пазачът – Попи Бърнс, както пожелахте, сър.

– Благодаря ти, Тарънт – каза Стар, но погледът му беше върху мен. В дълбините

на сините му очи можех да видя смъртта си. Или поне аспект от нея само ако направех

нещо грешно – Последвай ме, скъпа.



Той се обърна и тръгна към другите врати, поднасяйки ми перфектната мишена,

перфектния момент. Беше изкушаващо, но също и ужасяващо. Пръстите ми се свиха в

желанието да грабна оръжието на пазача и да застрелям Стар в гърба, да пръсна мозъка

му по стените. Но самият факт, че се предоставяше като мишена толкова лесно,

значеше, че е уловка. Само човек, който се чувстваше абсолютно сигурен в

безопасността си, би обърнал гръб по този начин. Отпуснах пръсти и накарах краката

си да вървят.

Чак тогава забелязах Мерле и Мос в сенките. И двамата бяха въоръжени.

Нямаше да успея да извадя оръжието на пазача, а още по-малко да имам време да

стрелям. Двамата щяха дотогава да са ме гръмнали.

Спрях. Вратите на асансьора се затвориха и всичко потъна в тъмнина. Не си

направих труда да превключвам на инфрачервена светлина. Можех да усетя аромата на

Мос и Мерле и знаех точно къде се намират, не ми трябваше да ги виждам.

Вратите на втория асансьор се отвориха. Стар пристъпи вътре и всички го

последвахме. Докато вратите бяха отворени, не ми се струваше малко помещение, но

когато се затвориха се чувствах сякаш в капан. По челото ми изби пот и облизах устни,

опитвайки се да запазя самообладание. Била съм и в по-лоши ситуации, макар че в

момента не ми идваше нито една наум.

Огледах се. Срещнах погледа на Мерле и видях желанието му към мен. Иктар

беше прав – Мерле не беше приключил с мен все още. Не знаех дали да се радвам или

не от този факт, тъй като все пак беше по-малката от двете злини. Усещанията, които се

носеха от страна на Мос бяха повече на ярост и гняв заради събитията от миналата

нощ.

Вратите се разтвориха и пред мен се разкри малка част от помещението пред

нас. Сякаш се бях върнала с машина на времето в Средновековието, в един от онези

замъци, които бях виждала само по филмите. Огромна дървена маса със свещници,

големи дървени столове, картини с красиви и брутални сцени по стените. Неукрасената

част от стените беше боядисана в кафяво, за да отговаря на цвета на дървото. В средата

имаше малка арена, наподобяваща тази горе. Свещите бяха единственият източник на

светлина и придаваха старинна загадъчна атмосфера на мястото с мъждукането си.

Може би трябваше да прави мястото гостоприемно, но не го правеше. Мирисът на

смърт се разнасяше из въздуха. Погледът ми премина бързо през стаята и сякаш можех

да видя образите на всички, намерили смъртта си тук. Бяха изпълнени с отчаяние и

гняв.

Потреперих от усещането и може би щях да падна ако Мерле не беше хванал

ръката ми. Горещината от тялото му се разнесе по кожата ми, помагайки ми да

преодолея всички останали усещания. Когато отворих очи сенките ги нямаше. Може би

никога не са били там. Може би беше само въображението и страхът ми.

Може би.

Преглътнах и се освободих от ръката на Мерле.

– Няма да се измъкнеш така лесно по-късно. Ще се молиш.

– Да, ще се моля да си научил някоя и друга поза за една нощ – думите излязоха от

устата ми преди да успея да се спра и лицето на Мерле потъмня. Дори още повече,

когато Мос сподави смеха си.

– Вълчето си го бива – каза Мос – Може да си я открадна обратно. Изглежда би

оценила мъж с малко повече стил.



– Онова, което е мое, не може да бъде твое – изръмжа Мерле – Имаше своята

възможност, но беше прекалено зает да търсиш нови таланти сред новобранците.

Лицето на Мос почервеня и вените на челото му започнаха да пулсират.

– Не аз съм дупедавецът сред нас...

– Не – прекъсна го спокойно Стар – Аз съм. И ако двамата не млъкнете, ще има

последствия.

Беше абсолютно ефективна заплаха. Двамата лейтенанти продължиха да се

гледат свирепо, но запазиха тишина. Но явно бяха около Стар достатъчно дълго, за да

знаят колко зле можеха да станат нещата ако той се ядоса. И колко далече би отишъл.

Стар прекоси стаята и зае централното мястото. Огледах тавана и стените

отново. Нямаше огледала, но в сенките стояха пазачи. Изненадващо, но не бяха от вида

на Иктар, бяха сиви с люспеста кожа и човешки крайници. Бяха също въоръжени.

Наблюдаваха ме с влудяващо спокойствие. Едно грешно движение или едно кимване на

Стар и щяха да ме разпарчетосат. В това нямах съмнение.

Стар плесна с ръце. Внезапният звук ме накара да подскоча. Добре сложен мъж в

прашки и нищо друго се появи, носейки вино и храна. Беше представление, на което

нормално бих се насладила, но Стар беше в стаята. Гледаше сервитьорите с поглед на

ценител за няколко секунди, но след това отново погледна към мен. Погледът му не

беше толкова ценителски.

По гръбнака ми премина тръпка. Той подозираше, че не съм тази, за която се

представям, но нямах представа защо.

– Е, кажи ми нещо повече за себе си.

Вдигнах рамене, пожелавайки си да имах кафе пред себе си, от което да отпия,

но се радвах, че нямам, тъй като ръцете ми трепереха толкова силно, че щях да го

разлея навсякъде около себе си.

– Сигурна съм, че сте прочел досието ми.

– Да, скучни детайли. Сигурен съм, че има по-интересни неща.

– Уверявам Ви, че няма. – пъхнах ръце под краката си и загледах близкият келнер.

Не можех да гледам в Стар, защото коремът ме заболяваше от злостта в аурата му, от

смъртта в очите му – Животът на крадец не е много вълнуващ.

– Хората от които си откраднала бижута – Джеймсън беше фамилията, нали?

Пак вдигнах рамене. Правех всичко по силите си да игнорирам треперенето си.

– Нямам представа. Не проучвам мишените си преди кражба, само къщите им.

– А бижутата? Къде ги продаде?

По дяволите ако знаех. Ако е било в досието ми, значи съм го пропуснала.

Погледнах за кратко към Стар.

– Кой е казал, че съм ги изтъргувала? Може би сега са малко прекалено нашумели.

Стар се усмихна. Имаше ужасно много зъби в устата му. И повечето остри. Не

само кучешките.

– Добър, сигурен отговор.

– Истината винаги е такава.



Бях благодарна на чернокожия мъж, който се появи с плата с меса и хляб.

Погледите ни се срещнаха и в очите му видях уплаха. Може физически да беше добре,

но дълбоко в себе си беше унищожен. Всичко у него беше унищожено от мъжа срещу

мен. Премигнах от осъзнаването на този факт. Но нямаше какво да направя за да го

защитя, да върна самоуважението му.

– Но как да знам, че казваш истината? – попита Стар.

Бях толкова наплашена, че се стреснах от гласа му.

– Не можеш. – протегнах се, за да взема филийка хляб от платото пред мен – Не

нося бижутата с мен, така че не мога да ти докажа нищо.

Свинското беше деликатно сготвено, но не можех да усетя вкуса му. Преглътнах

трудно и се протегнах за чашата с вино.

– Абсолютно вярно. Освен, разбира се, ако нямаш ясновидец на разположение.

Той плесна с ръце за втори път. Вратите на асансьора се разтвориха и видях Диа

заедно с един пазач. Поне не беше лъгала за това. Може би беше напълно откровена.

Вероятно само подозрителната ми природа ме караше да мисля обратното.

Диа спря пред масата.

– Викали сте ме?

Тя не гледаше към мен, гледаше единствено Стар. Никога не обръщай гръб на

тигрова змия по време на размножителния й период, казваше брат ми. Явно някой беше

научил и Диа на това.

– Искам да прочетеш тази жена.

Стар докосна ръката ми. Беше мимолетно движение, но сякаш ме прогори и

остави червени следи дълго след като пръстите му не бяха върху мен. Диа кимна и ме

погледна. Изражението й беше непроницаемо.

– Подай ръка.

Подчиних се. Студените й пръсти обгърнаха моите, после между нас протече

електричество, затопляйки кожата ми. Нещо в очите й заблестя и бях сигурна, че вижда

нещо. Какво точно щях да я питам после.

– Виждам доста гняв в нея – каза Диа – Вече се е била с някои от жените. Ще се

бие с още преди времето й тук да приключи. Има бунтовническа природа.

– Със сигурност. Кажи ми коя е и какво е – отсече Стар.

Напрегнах се. Ако инстинктите му му казваха, че го мамя, защо не се отървеше

от мен? Да прави това нямаше смисъл. Но кога ли някога психарите са играли по

правилата на нормалните хора?

Пръстите на Диа за секунда стиснаха ръката ми, сякаш да ме успокоят и тя

продължи:

– Тя е вълк, изхвърлен от глутницата. Борила се е да оцелява и ще продължава да

се бори. Пътят й няма да е лесен.

– Коя е тя, Диа. Спри да увърташ.

Диа се поколеба за момент и в този момент бях сигурна, че ще ме предаде,

сърцето ми се беше качило в гърлото.



– Тя е тази, за която се представя – отвърна Диа – Лъжлива крадла. Внимавай,

Мерле, вече е хвърлила око на златния часовник, сложен на масата в апартамента ти.

Стар се засмя. Беше некомфортен звук, който отекна в ушите ми.

– Тогава крадецът има лош вкус. Този часовник е кич.

– Но би се пласирал добре на пазара – каза Диа и пусна ръката ми.

Щом ме пусна, електрическите проблясъци изчезнаха. Не знаех дали да се

радвам или да съжалявам.Допирът й поне беше топъл в тази ужасно студена стая. Диа

потри челото си и погледна Стар.

– Това ли е всичко?

– Засега. Ще получа моето четене по-късно. След като се разходим.

Макар че изражението й не се промени, можех да усетя гнева й. Диа не играеше

игрички, не и с мен. Тя би направила всичко, за да освободи детето си и да унищожи

този мъж.

Диа кимна и излезе. Стар отново върна погледа си върху мен.

– Може би трябва да получим забавление докато се храним?

Макар че беше отправено като въпрос, той не изчака отговора ми, а просто

плесна с ръце. Май взимаше ролята си на цар прекалено буквално. Завесите на вратата

в наше ляво се вдигна и влязоха двама мъже. Първият беше черен гигант, който се

наведе, за да влезе през вратата. Другият също беше едър, но изглеждаше като джудже

в сравнение с първия. Беше набит, мускулест и приличаше на хищник. Кафявата му

кожа сияеше като мед и имаше самоуверено изражение... Когато приближиха изпаднах

в шок...

Не беше някой непознат. Беше брат ми.

Стомахът ми се обърна, през тялото ми премина страх. Защо беше тук? Беше ли

съвпадение, беше ли ни заподозрял Стар, знаеше ли, че имаме нещо общо? Как? Кой

беше той в реалния ни живот, как ни беше заподозрял моментално? И ако наистина ни

подозираше, защо ни разиграваше? Искаше ли просто да види докъде бихме стигнали

преди да развалим прикритието си?

Махнах очи от Роан и погледнах Стар. Искрите на самозадоволство в погледа му

означаваха, че отговора на последния ми въпрос е да. Той възнамеряваше да си играе

докато някой от нас не се пречупеше и не издадеше истината, която той подозираше.

Което означаваше, че отсега нататък ще бъдем следени. Или пък винаги сме били.

Може би заради това Мос се беше появил в гората.

Трябваше да се махнем оттук. Мисията, отмъщението, всичко да върви по

дяволите. Нито едно от тези неща не си заслужаваше смъртта на Роан или моята.

Погледът ми се върна върху брат ми, когато гигантът го доближи. Да седя, да

гледам без да правя нищо, да потискам реакцията си – това беше най-трудното нещо в

живота ми, което бях правила досега. Бях тренирана да се бия и защитавам, не да седя и

да играя роля. И дори да се справях с ролята на актриса в повечето случаи, това сега бе

различно. Ставаше дума за животите ни. Страхувах се, че ще съм първата, която ще се

издаде, ще предаде Роан и двамата ще бъдем убити.

Брат ми отстъпи от сянката на гиганта, погледите ни се срещнаха за миг. Макар

че изражението не трепна, можех да усетя, че му е трудно. Роан може да беше блокиран

за всички психични прониквания, но това не ми пречеше да чувствам присъствието му



и да знам какво усеща той. Той също можеше. Ние бяхме близнаци. Връзката ни беше

дълбока. Бяхме двете лица на една монета.

И всеки, който влезеше в живота ми, трябваше да приеме, че Роан винаги ще

бъде голяма част от него също. Но това щеше да има значение ако преживеехме този

кошмар.

Двамата спряха пред масата, но само чернокожият се поклони. Отблизо можех

да видя белезите по ръцете, гърдите и стомаха му. Беше ветеран на арената. Което

означаваше, че е ужасно добър борец.

Брат ми също беше такъв, но гигантът имаше предимството на размерите си. А

те бяха важни, защото Роан не можеше да си позволи да използва силата си на вампир.

Трябваше да играе като вълк.

Бутнах чинията си назад и се облегнах на стола. Ако хапнех още нещо, щях да го

върна. Което щеше да отложи боя може би с минута две, но нямаше да го спре.

Блясъкът в очите на Стар показваше, че нищо освен собствената му смърт не би спряло

боя да се състои. Ако нямаше толкова насочени оръжия срещу мен и ако Мерле не бе

толкова близо, щях да обмисля тази възможност.

Стар ме погледна, вдигайки вежда.

– Загуби апетита си заради нещо конкретно ли, скъпа?

– Да. Видях този вид забавления вчера. Не ми се гледа как пребиват и изнасилват

някого. Макар че този високият ако се съди от размера на палеца му, едва ли има

нужната екипировка за това.

Гигантът изръмжа, а Стар се разсмя.

– Може би трябва да го оставя до ти покаже на какво е способен.

– Пусни го близо до мен и ще му сритам задника – казах, гледайки Стар в очите.

С тар отново повдигна вежда с подигравателно изражение.

– Знам, че вълците или полувълците са силни, но ти сериозно ли ми казваш, че би

се справила с този гигант?

– Ритан ли си в топките?

– Не, но..

– Искаш ли да опиташ? Само за да видиш колко безотказно ритникът

неутрализира всеки мъж?

Той отново се разсмя. Звукът изправи тръпки през гръбнака ми.

– Имаш характер. Харесва ми.

Ако му харесваше толкова, защо ме гледаше като котка, която е намерила мишка

да си играе с нея? И защо всички психари на света ме гледаха по този начин? Първо

Готие, сега Стар. Или беше просто техния си поглед? В крайна сметка притежаваха

едни гени, макар Готие да е роден в епруведка, а Стар – заченат в утроба.

– Искаш ли да се биеш с него?

– Може да имам голяма уста, но не съм глупачка – казах със сарказъм – Не.

Особено когато той е предупреден за моите бойни маневри.

– Срамота – каза Стар и се обърна към двамата мъже – Започвайте.



И с това битката започна. Чернокожият беше бърз, огромният му юмрук

свистеше и с лекота би запратил Роан в другия край на стаята ако го улучеше. Но не

успя. Дори само уповавайки се на вълчите си умения, брат ми беше достатъчно силен,

за да избегне юмруците. Засега не отговаряше с нападение, просто наблюдаваше

опонента и печелеше време.

По кожата ми премина смразяваща тръпка и знаех, че Стар ме гледа отново.

Насилих се да се облегна и да изглеждам незаинтересована, макар че исках да подкрепя

Роан. Взех чашата си и отпих от горчивото вино. Или може би беше сладко, но

вкусовите ми усещания ги нямаше никакви, бяха замръзнали в страха ми.

– Ако това е идеята ти за забавна закуска, със сигурност не искам покана за

вечеря.

– Ако искам да си тук, ще си тук – гласът на Стар беше мек, но въпреки това

успяваше да звучи злокобно – Също ако искам да гледаш битката, ще го правиш.

– Ще ми държиш клепачите отворени? – погледнах към Стар.

– Всичко е възможно, щом си го наумиш, скъпа.

Щом изрече думите, странно гъделичкащо усещане премина през главата ми и

замъгли погледа ми. Той се опитваше да проникне в мислите ми, да ги прочете.

Вложих колкото енергия можех в щитовете си, опитах се да игнорирам ужасът,

който ме обземаше. За щастие той не бе вампир, нямаше как да чуе пулса ми. Но той

или по-скоро човекът, приел идентичността на Стар, беше вълк. Щеше да помирише

страха ми ако не друго. Но може би това беше за добро. Само глупак не би се страхувал

в такава ситуация.

Жуженето стана по-силно, изпращайки вибрации през гръбнака ми. При

нормални обстоятелства не бих се притеснявала, работех с вампири и знаех от опит, че

те не можеха да преминат през бариерите ми. Но тази конкретна ситуация, този

конкретен мъж, не бяха нормални по никои стандарти. Нямах си и идея дали щитовете

ми са достатъчно силни, за да издържат. Готие се опитваше при всеки удобен случай,

но повече за да ме ядоса. Той не притежаваше силата да мине през тях и двамата го

знаехме. Стар от друга страна беше нещо различно.

Натискът продължаваше да расте докато цялото ми тяло не беше притиснато от

енергията. Беше ужасно усещане, все едно бях хванала с гола ръка електрическа ограда,

напрежението преминаваше през всичките ми мускули. От мен се стичаше пот,

започваше да боли.

Секунди по-късно се чу трясък, гигантът се стовари върху масата, главата му се

удари в дървото. Стар изпсува, столът му беше блъснат назад, когато той отскочи

настрани, за да избегне виното, което се разля и разпръснатата храна. Жужащата

енергия спря моментално. Погледнах към Роан. Той вдигна вежда и аз му кимнах леко,

за да знае, че съм окей. Засега поне.

Гигантът се изправи и с ръмжане се върна в битката. Роан отстъпи настрани,

удряйки го в слабините и той отново падна. Наведох се, надявайки се брат ми да не

използва вампирските си сили.

– За вълк, наистина е силен – каза Мерле – Не са много онези, които могат да

метнат Миди така.

– Не – каза Стар, бършейки виното от ризата си. Изправи стола си и седна отново

на него. Изненадващо, никой не дойде, за да почисти бъркотията. Не и докато Стар не

щракна с пръсти. Стар продължи – Той има военни тренировки, нали?



– Да, но не съм виждал военен, който да се движи както този вълк.

– А ти си прекарал много време покрай вълци? – попитах аз.

Усмивката на Мерле беше широка и той ме погледна за кратка отлепяйки очи от

битката.

– Но, не възнамерявам да го направя.

Погледът ми се плъзна по тялото му. Битката го възбуждаше, което означаваше,

че скоро ще иска секс. Прекрасно. Макар че бих приела цяла седмица скучен секс

вместо пет минути още в компанията на Стар.

– Има два типа мъжкари при вълците – алфа, те са лидери на глутници, и бета,

които са последователи. Алфа-вълците ръководят не само защото са бързи и силни, но

и защото са готови да направят екстремни неща, за да защитават племето си. Залагам,

че този е алфа.

– Но той не защитава глутницата си тук – каза Стар.

Погледнах го и насилих усмивка.

– Може да защитаваш глутница от един, нали знаеш.

– Значи ли това, че ти се считаш за женска алфа?

– Никога не съм мислела за това, но може би да – отвърнах.

– Тогава може би трябва да те пуснем теб срещу вълка и да видим какво ще стане.

Не можах да се сдържа и погледнах към брат ми. Той явно усети прилива ми на

страх, защото също погледна насам, успявайки на косъм да избегне един удар.

– Той е военен. Аз съм се учила на улицата. Не мисля, че ще съм му достоен

опонент.

– Едно нещо трябва да научиш, малката, онова, което поискам, става – отвърна

Стар, пращайки още една порция неприятни тръпки през тялото ми.

Повечето диктатори вярваха в това. До момента, в който смъртта не ги

застигнеше. Все повече и повече исках да видя това да се случи на Стар.

Но защо искаше да ни види как се бием? Какъв беше смисълът освен боя? Точно

това беше. Именно. Беше просто още един тест. Поредният начин да провери

подозренията си. По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Стар отново плесна с ръце и битката престана моментално. Роан пусна гиганта и

ехото отекна из стаята и го срита, чупейки кост. Мисля, че Роан го направи не толкова,

защото не беше чул сигнала, а за да се увери, че гигантът няма да е в състояние да се

бие с мен. За което бях благодарна. След коментарите ми, Стар несъмнено би го пуснал

срещу мен.

– Промяна в плановете, господа – каза Стар – дамата в мое дясно изказа желание

да участва в битката.

– Въпросната дама не е казвала такова нещо – казах аз.

Стар го знаеше. Просто исках да уверя Роан, че не съм пълен идиот.

– Е, наистина бе моя идея. Мерле, придружи я до арената, моля.

По дяволите. Какво щях да правя сега? Логично бих могла да се отбранявам

срещу брат ми, но в момента не играех себе си тук. Бях Попи, уличен боец, който не би



издържал и три минути срещу Роан. Щях да го оставя да ме ступа. Нямах избор. Никой

от двама ни нямаше. В очите на брат ми прочетох абсолютно същите заключения.

– Това ще е забавно – каза Мерле, хващайки ръката ми и дърпайки ме напред –

Нищо друго не е по-възбуждащо от малко кръв.

– Със сигурност имаш нужда от възбуждане – погледнах в посока панталоните му.

Той ме дръпна рязко.

– По-късно ще съжаляваш за тези думи, вълк. Бъди сигурна.

– С нетърпение.

– Добре, защото няма да чакаш дълго. Ще се насладя на кръвта ти скоро.

А аз щях да се насладя да прочета пак мислите му и да се опитам да събера още

информация за тази лудница тук.

Мерле ме хвърли на арената. Опитах се да задържа баланс и се обърнах с лице

към Роан.

– Дай всичко от себе си, вълк – казах му.

– Обещавам да не наранявам красивото ти лице – усмивка едва докосна устните

му.

– Сякаш мога да ти вярвам.

– Пет кинта на кучката – каза Мос – И да е моя за през нощта, ако победи.

Което беше най-тъпият бас, който бях чувала.

– Сделка – Мерле скръсти ръце – но преди това ще е моя.

– Победителят ще е мой – каза Стар тихо.

Ако ми трябваха още причини да загубя, вече нямах нужда от тях. Да прекарам

още време със Стар, това нямаше да понеса. Бих умряла. Може би не физически, но

психически. Не бях тренирала телепатичните си възможности, талантът ми беше

прекалено необработен, нетрениран, нямаше как да издържа още едно психично

нападение от страна на Стар.

Не че исках брат ми да се изправи срещу него, но поне мислите му щяха да са на

сигурно място, а и той имаше години тренировки зад гърба си. Поне би издал по-малко

отколкото аз.

– Нека битката започне.

Думите едва излязоха от устата на Стар, а брат ми вече атакуваше. Наведох се,

за да избегна юмруците по най-добрия начин, който можех. Блъснахме се един друг.

Роан беше силен, макар че го бях виждала в действие и преди и това не беше целият му

капацитет. Което беше плашещо, предвид колко бърз беше в момента.

Удари ме и едва не загубих баланс, наведох се за да избегна друг удар, но

юмрука му срещна бузата ми. Потече ми кръв. Роан не ме удари с всичка сила,

удържайки на обещанието си. Обърнах се, ритайки го в краката. Роан падна и изненада

се изписа за кратко в очите му, но с едно плавно движение се изправи моментално и в

следващите няколко минути ми показа на какво е способен.

Ако не трябваше да се правя на Попи, можех да избегна някой от нападенията,

но в момента това не беше алтернатива. Попи беше получовек, а не полувампир и

заради това трябваше да пусна малко кръв.



Избегнах още един удар, но го оставих да ме ритне настрани. Болката премина

през тялото ми. Той отново дойде към мен, хващайки ме и нанасяйки ми още удари.

Опитах се да извия ръката му и успях да го одера по гърдите. Той се разсмя. Студен

суров смях, който никога не бях чувала от него преди. Повали ме на земята, но бързо

успях а се изправя на крака и отстъпих назад. Той ме последва. Опитах се да го ударя в

корема и слънчевия сплит. Беше глупав ход и двамата го знаехме. Той хвана ръката ми

и я изви. Силно. Ръката ми изпука, коста ми се счупи и изпищях с цяло гърло. Пред

погледа ми затанцуваха звезди и за малко изпаднах в безсъзнание. Тялото ми се

отпусна на пода, ударих се в нещо твърдо.



Глава дванадесета Превод: Freena


Не продължи дълго. Дойдох в съзнание, но съзнанието ми идваше и си отиваше,

сякаш виждах фрагменти от сън. Чувствах огън в ръката си, болката се врязваше

дълбоко до кокал. Чух смях около мен, през мен, който смях ми причиняваше друг вид

болка. Стар се наслаждаваше на момента, наслаждаваше се на агонията ми.

Две ръце ме подхванаха и започнаха да ме местят. Отново черно, за момент

всичко бе спокойно и потънало в мрак.

Пак дойдох в съзнание, сякаш беше изминало много време и усещах позната

обстановка. Била съм тук, може би на същото място, но в същата ситуация.Ръката ми

беше вдигната над главата, завързана при киткита с нещо. В пръстите ми бяха забити

игли. Ужастният пламък и горяща болка се бяха махнали, което означаваше, че съм

сменила формата си по някое време и съм излекувала въката си, но спомените ми

убягваха. Усещах слабост в дясната си ръка, която нямаше нищо общо с иглите, забити

в нея. Роан не ме беше ступал чак толквоа, не се бяхме били толкова дълго, защо ме

болеше толкова?

Във въздуха се разнасяше мириз на пот, пот, която беше моя, но и на някой друг,

а с това усетих и аромата на секс и възбуда. Гърбът ми беше притиснат към нещо меко,

към тялото ми се допираше друго. По тялото ми шареха нечии ръце, усещането беше

познато и неприятно. Отворих очи. Беше Мерле, Мерле, който получаваше своя

оргазъм.

Отдъхнах си. Мерле изглежда беше един от що-годе нормалните сред всички

тези лунатици и знаех, че мога да чета мислите му. Можех да ги чета, можех и да ги

контролирам. Може би не за дълго, но достатъчно дълго, че да се махна. Може би.

Преди това трябваше да разбера къде сме.

Погледът ми се отклони настрани. Обстановката беше позната. Бяхме в стаята на

Мерле и явно сме прекарали известно време тук, съдейките по миризмата във въздуха.

Поех бавно и дълбоко въздух, за да разпозная други аромати в стаята. През климатика

влизаше някакъв слабодоловим мириз. Не можех да видя никого, нито можех да ги

помириша, но това не означаваше нищо предвид лудите експерименти на това място.

Тялото на Мерле се тресеше върху мен. Затворих очи, оставайки тиха и

неподвижна. Той свърши и, продължавайки да диша тежко, легна настрани.

Отново отворих очи, поглеждайки го. Забелязах наскорошни белези по гърба му

и скоро зашити рани отстрани на ръката му. Явно е бил малко по-близо отколкото е

трябвало, когато съм сменила формата си. Не можех да изпитам съжаление заради това.

И определено обясняваше защо бях вързана.

– Иктар – каза той – Питие.

Гущерът-дух се появи почти моментално с бутилка сода и чаша в ръка. Наля

течността в чашата и я подаде на Мерле.

– Сър, г-н Стар се обади преди пет минути и каза, че ще приключи до шест. Иска

да сте в стаята с играчките навреме.

Мерле погледна часовника си, който наистина беше златен и кичозен.

– Което ми дава още час да си поиграя с тази кучка.



Беше пет часа? Била съм с това копеле шест часа? Нищо чудно, че ме болеше

тялото и то не заради боя. Очевидно лейтенантите на Стар нямаха по-интересни

занимания цял следобед.

Иктар кимна, но докато се обръщаше ме погледна. Знаеше, че съм будна. Беше

толкова очевидно в погледа му, по устните му се изписа усмивка. Мерле се върна в

леглото, когато Иктар тръгна. Затворих очи, но другите ми сетива работеха на макс. Не

че беше необходимо. Мерле беше ужасно лесен за проследяване – стъпваше шумно и

имаше нужда от душ определено.

Леглото изскърца, когато той седна на него, пръстите му преминаха по гърдите

ми, спирайки се на зърната. Не беше голямо удоволствие просто да си лежа така,

особено когато вътрешно исках да скоча и да го разкъсам. Беше ми дори по-трудно да

се въздържа, когато пръстите му преминаха надолу по тялото ми. Не бях сигурна какво

точно прави, но със сигурност не беше нито една форма на прелъстяване, с която аз бях

запозната до момента. След малко тялото му отново беше върху мен, в мен.

Внимателно потърсих мислите му. Щитовете му бяха вдигнати, но щом започна да

мърда, защитите се отпуснаха. Отново имах усещане, че минавам през лепило, но или

бях по-силна от преди, или Мерле беше по-слаб, защото преминах бързо.

Щом минах бариерата, не се бавих ами направо поех контрола. Беше въпрос на

няколко секунди и тялото и умът му бяха мой. Сега само трябваше да реша какво да

правя с него. Наредих му да се махне от мен и да легне на леглото докато претърсих

ума му за информация, свързана с лабораториите. Но беше малко. Или не знаеше или

това знание беше заровено по-дълбоко и щеше да ми отнеме часове да стигна до там.

Нямах толкова време. Извиках Иктар.

Гущерът се появи мигновено, по устните му се беше изписала усмивка. Той се

приближи и ме отвърза.

– Миналата седмица се перчеше, че е достатъчно силен да устои всяка психична

атака.

– Да бе, сигурно. Има ли камери тук?

– Само в коридора.

– Други охранителни устройства, за които трябва да знам?

– Не. Освен ако Мерле не си възвърне контрола и не натисне алармата.

– Добре.

Изправих се и се запътих към банята, която бях видяла последния път. Иктар ме

последва, гледайки докато отмивах кръвта, потта и флуидите от кожата си.

– Какъв е твоя план? Не си мислиш, че може да го държиш вечно, нали?

– Зная.

Дори сега можех да усетя нарастващата болка в главата ми. И преди бях

контролирала напълно хора, но никога такива с психични възможности.

Контролирането на Мерле отнемаше доста голяма част от силите ми, по-голяма

отколкото смятах.

– Кой има достъп до главната охранителна зала? – попитах.

– Мерле, Мос и гардовете, които я пазят. Достъпът е сканиране на палеца, код и

също има въоръжена охрада на входовете и изходите.

Прекрасно.



– Един или двама пазачи?

– Попринцип три, но понеже някои загинаха при експлозията или са ранени, сега

слагат само по двама.

Е, поне нещо добро беше излязло от действията на Нерида. Не че това

умиротворяваше мъртвите. Желанието им за мъст все още изпълваше въздуха. Не

можех да ги видя поне и бях радостна от това. Вампирите бяха достатъчно мъртви,

нямах нужда да гледам и истински умрели.

– Моли се контролният пулт за бомбите да е там, защото нямам желание и намерение

да се връщам в стаята на Стар.

– Имахме уговорка...

– Бил ли си в стаите на Стар? Знаеш ли каква охрана има там? Няма да успея да

направя и две стъпки и ще съм мъртва.

Приключих с душа и Иктар ми подаде кърпа да се подсуша.

– Ако можеш да контролираш Мерле, може би той....

– Стар е телепат, ще надуши, че Мерле е под контрол в секундата, в която го види.

Иктар притихна.

– А относно лабораториите на втория етаж? Дали при пазачите има ключ за там?

– Предполаам – вдигна рамене Иктар.

– Всички клетки там ли са наблюдавани?

– Доколкото знам клетките се наблюдават само отвън.

Хвърлих кърпата в коша за пране и прокарах пръсти през косата си.

– А отвън има ли достатъчно сенки за теб да изчезнеш?

В очите му се прочете изненада.

– Трябва ми само най-леката сянка и мога да изчезна. Гущерите, които Стар продуцира,

не могат да се сравняват с натуралните, които имаме естествени умения.

– Ще успееш ли да изключиш временно тока там?

– По кое време искаш това да се случи? – почудата му нарастваше.

Поех дълбоко въздух. Мерле имаше среща в шест, което не ми даваше много

време, особено предвид, че трябваше да съм на арената в седем.

– След десет минути?

Може би можех да накарам Мерле да ме вкара там, но не исках никакви

физически доказателства, че съм била на мястото и затова трябваше да изключим

камерите.

– Осъзнаваш, че имат локални генератори при подобни аварии. Централното

захранване може да се изключи за десет до петнадесет минути, не повече.

– Значи трябва да удариш захранването по-силно.

– Има няколко генератори, които ще се включат незабавно. Основният осигурява

тока за охранителните системи, когато централната система изключи. Има също и

малки генератори в лабораториите, които осигуряват електричество.

– Ако изключим втория генератор?



– Всичко ще се заключи, няма да можеш да влезеш никъде.

– Няма смисъл значи.

Разтрих слепоочията си, вървейки към спалнята. Мерле седеше, умът му беше

хванат добре. Зарових се по-надълбоко, поемайки контрол върху речта и движенията

му и го накарах да вдигне телефонната слушалка и да се обади до центъра на охраната.

– Охрана. Харис на телефона.

Мислите на Мерле ми казаха, че Харис не е главният, само един от хората,

наблюдаващи камерите и отговарящи на телефона. Това беше добре. Човек, който беше

там просто защото трябваше да бъде, беше лесна мишена.

– Мерле е.

– Какво мога да направя за Вас?

– Изпращам една жена да вземе копие от днешните доклади.

– Жена? – в гласа му се долови изненада.

– Да, Харис, проблем ли има?

– Не, сър.

– Ще е там след десет минути. Увери се, че пазачите са уведомени за идването й и

ще я пуснат. Не искам да ми повредите куклата.

– Да, сър.

Пареща болка вече преминаваше през главата ми, по гърба ми избиваше пот.

Трябваше скоро да приключа преди да ми се изплъзне контрола или той да стане

достатъчно съзнателен, че да се бори. Накарах го да затвори телефона и насочих пръст

към челото му. Не знаех дали докосването ми ще улесни това да приеме волята ми по-

лесно, но изглеждаше като подходящо действие. Освен това Джак го използваше при

разпити на затворници, така че може би имаше полза.

– Ще заспиш сега докато не те събудят. Когато се събудиш няма да помниш нищо

повече от това, че си правил секс цял следобед, после си наредил на Иктар да ме

придружи нагоре и в пет часа си заспал. Заспивай сега.

Заповедите му достигнаха подсъзнанието му и се превърнаха в реалност.

Излязох от ума му, замаскирайки следите от присъствието ми там. Когато връзката ни

се разпадна, почувствах още по-силна болка. Можех да видя звезди посред бял ден.

Поех дълбоко въздух и хванах глава с ръката си. Единствено исках да взема

болкоуспокоително и да спя, но имах един час да направя разследване и евентуално да

организирам спасителна акция и нямах време за губене.

– Събуди го точно преди шест. Да тръгваме.

– Знаеш къде е централната охранителна зала, нали?

– Да – отвърнах.

Той повдигна вежда но не постави под въпрос как зная това, просто ме изведе от

стаята и ме заведе към асансьора. Когато асансьорът се задвижи го погледнах.

– Десет минути. И ако не направиш каквото поисках, ще намеря тези детонатори и

ще те гръмна лично.

– Ще направя каквото поиска.

– Добре. Каква е тази стая с играчки, която спомена по-рано?



– Стаята за мъчения на първия етаж.

Само Стар можеше да нарече стая за мъчения ‘стая с играчки’

– Какво има там?

– Оръжия. Подсигурени стаи за срещи. Такива неща.

Асансьорът спря и вратите се разтвориха. Тръгнах наляво, но не директно към

охранителната зона. Имах десет минути преди токът да спре и да неутрализира

камерите, така че излязох през близката врата и тръгнах да се разхождам във вечерната

хлад. Слънцето беше почти залязло зад планините и дъвретата и сенките ставаха все

по-големи. Евкалиптово ухание изпълваше въздуха, чуваше се песен на птици. Подпрях

се на едно близко дърво и се огледах за пазачи. Малко по-надолу имаше един, което

означаваше, че по-ранните ми предположение, че Стар ще започне да ни следи, бяха

оправдани. Невинно докоснах ухо, пускайки интеркома.

– Хей, Джак – казах тихо – Нещо ново за Берна и Нерида?

– И добро проклето утро и на теб... или вечер всъщност.

– Това е първата ми възможност да рапортувам днес, така че не бъде сърдит.

– Не е трудно да пуснеш интеркома и да ме оставиш да слушам дори и да не

можеш да говориш.

– Което е невъзможно докато не си в съзнание.

Той изпсува.

– Докладвай.

Разказах му.

– Чувал ли си Роан?

– Пусна линията докато отиваше към боя, но нищо след това.

– По дяволите. Надявам се да е добре.

– Бил е и в по-лоши ситуации. Ще се оправи.

– Но Стар ни подозира и двамата, Джак. Пуснал е пазачи да ме следят, дори сега.

Пазачът стоеше със скръстени ръце, беше се облекнал на стената. Фактът, че го

бях усетила още преди да го видя, означаваше, че е повече от човек. Което означаваше,

че ще е трудно да му избягам, но трябваше да опитам преди да се отправя към

охранителната зала.

– Тогава може би е по-добре да те изтеглим.

Да изтеглят мен, но не и брат ми или Кейд?

– Не отивам никъде.

– Райли, ако той те подозира, всички сте в голяма опасност.

– Имам неща за вършене.

Джак пак изпсува.

– Не може да спасиш детето...

– Обещахме, Джак. И аз ще се опитам да изпълня обещаното преди да се махна

оттук. Освен това няма да оставя брат ми в тази каша.

– Той има опит.



– Опитът нищо не значи ако си малцинство. А той е.

– Поне ми кажи какво плануваш.

Описах му нещата набързо. Той притихна за няколко минути и после каза:

– Може да е от полза да се унищожат лабораториите и охранителната зала.

– Чакай, какво?

– Стар може да те подозира, но едва ли осъзнава, че работиш за Директората и че

си дампир. Той подозира друго, няма да предположи, че ти си унищожила

лабораториите и охранителния център. И двамата знаем, че само някой с вампирска

бързина ще може да се добере до двете места за толкова кратко време.

– Съгласна, но не виждам накъде биеш.

– Просто е – объркай го и насочи подозренията му на друга посока. Предвид

експлозията в кухнята, която едва не отнесе Мерле, може да предположе, че картелите,

които са му на гости не са приятелски настроени, а го разиграват.

– Как ще успея да изкарам бебето оттук?

– Ох жено – промърмори той – докарай го в гората, аз ще извикам орел-шифтър да

го вземе и ще го гледам докато Диа е свободна, окей?

Ухилих се. Мислех, че ще ми се наложи да споря повече с Джак, докато се

предаде.

– Добре. И Диа ще е задължена на Директората.

– Разчитам на това – гласът му беше сух – Просто помни, не трябва да оставяш

доказателства.

– Зная.

Не исках да мисля за това. Всичко се подреждаше по плана на Джак, брънка по

брънка. Едно убийство, после второ и щях да се науча да убивам без да съжалявам за

това. Или поне в това се надяваше Джак.

– Добре. Докладвай какво е станало.

– Добре.

Докоснах ухото си и изключих линията и тръгнах да се разхождам. След

няколко минути долових, че миризмата на гарда ме следва. Той беше зад мен, но на

дистанция. Добре. Стигнах до ъгъла на сградата близо до избухналата вчера кухня и

достатъчно далеч от контролната зала на пазачите. Влязах между дърветата и открих

пътечка. Увих се в сенките и хукнах към другия край на сградата. С вампирската ми

скорост отне само няколко секунди, но беше достатъчно, за да изчезна от погледа на

пазача. Вятърът щеше да отнесе миризмата ми и само се надявах, че пазачът няма да

изтича веднага при Стар и да му докладва изчезването ми. Но предвид страха, който

лудият шеф вдъхваше у всички, едва ли някой гард би докладвал провала си

доброволно. Но не можех да съм сигурна, съдбата често ми играеше мръсни номера.

Спрях в сенките на няколко големи дървета и погледнах към сградата. От

няколко прозореца струеше светлина, което означаваше, че токът все още е включен.

Обзе ме паника и напрежение, чувството, че нещо не е наред се прокрадна в ума ми.

Нямах идея как и защо. Може би беше само от напрежение, заради предстоящата ми

мисия.



Погледнах към металните врати, където беше входът към залата на пазачите.

Спомнях си от плановете на сградата, че има още едни врати и дълъг коридор преди да

се стигне до контролната зала. Макар че не беше на плановете, имаше логика центърът

да има собствени генератори, но задействането им щеше да отнеме време. Таймингът

ми трябваше да е перфектен или камерите щяха да ме засекат.

Светлините внезапно изгаснаха. Изчаках няколко секунди, за да се уверя, че

няма моментално да се включат отново и тръгнах натам. Камерата над вратата не

помръдна, макар че бях в периферията й. Отворих вратата. Звукът отекна и за няколко

секунди не последва отговор. След това се чу ленивият глас на един пазач.

– Да?

– Изпратена съм да взема едни доклади.

Малкото прозорче на средната врата се отвори и един синеок гард се взря в мен.

– Госпожо, току-що ни спря тока. Никой няма да премине през тези врати докато

не се включат генераторие.

– Добре – казах небрежно – Ще кажа на Мерле, че не съм ги взела.

Обърнах се и чух как гарда изпсува тихо.

– Добре, добре, изчакай малко.

Гардът затвори прозорчето и след няколко секунди отвори вратата, за да вляза.

Беше едър мъж с мускулесто тяло. Не можех да преценя какво оръжие носи, защото

макар да бях тренирана да ги използвам, не ги харесвах и като всеки нормален човек се

опитвах да ги избягвам, ако е възможно. Поради това бях пропуснала часовете по

теория и моделите и марки оръжия. И наистина, кой по дяволите се интересуваше

какъв тип оръжие е насочен към лицето ти? Всяко оръжие в такава ситуация е страшно.

Разтворих ръце и се опитах да изглеждам беззащитна. Което не беше трудно, тъй

като бях гола. Наистина щеше да е трудно да не изглеждам безпомощна. Той ме огледа.

Можех да го сваля моментално, но шумът щеше да алармира другите пазачи вътре.

Когато се увери, че не нося нищо опасно, ми позволи да вляза навътре. Минах

покрай него, забелязвайки малкият кабел около врата му – сигурна индикация, че е

защите от психични въздействия, отстрани на колана носеше нож.

– Спри – нареди той преди да съм изминала и три крачки.

Направих както ми нареди, вдишвайки миризмата му, за да се опитам да го

почувствам. Всъщност миришеше добре, но не долавях нищо повече, което означаваше,

че е човек. Всичко друго бих разпознала.

Вратата се затвори и ни обгради мрак. Той ме улови за ръката, движението му

беше много прецизно, което означаваше, че това е един от ъпгрейднатите човеци на

Стар, никой нормален представител на тази раса не би могъл да вижда толкова добре в

тъмното. Аз едва виждах, а бях вълк. Превключих на инфрачервено зрение, за да реша

проблема.

– Върви – каза той, дърпайки ме.

– По дяволите, голяма тъмница – казах невинно.

– Не се тревожи, няма да те открадна – в гласа му имаше нотка забавление –

Макар че ако не бяхме на това място, щях да те оставя да ме откраднеш.

– А си мислех, че не ме харесваш.



– Госпожо, голата жена е подарък за всеки мъж и ние винаги ги забелязваме,

независимо дали сме на работа или не.

Колко вярно. Освен ако не бяха специално тренирани или екстремно

хомосексуални като брат ми. Макар че Роан също харесваше хубавите женски форми,

макар и да не го възбуждаха. Когато си помислих за него ме обзе притеснение. Имах

нужда да говоря с него, да знам, че е добре, макар че сегашните ми опасения нямаха

нищо общо с неговото благосъстояние.

Блъснах се в гарда уж без да искам.

– Флирта настрана. На работа съм – каза той.

– Не са ли малко стриктни с вас, момчета, да ви държат така настрана от

забавленията на това място?

– Да, но ни плащат по-добре.

– Парите са всичко.

– Но да живееш достатъчно дълго, че да ги похарчиш – да.

Но той нямаше да доживее, защото не можех да си позволя да оставя сводетели.

Срамота, той наистина приличаше на свестен човек, макар и да работеше за чудовище.

Затворих очи. Не трябваше да мисля по този начин. Трябваше да го убия иначе щях да

изложа себе си и Роан на опасност. Нямах избор.

– Как ще разберат? – попитах аз.

Той ме погледна. Инфрачервеното ми зрение ми позволи да видя пламъка в

очите ми, харесвах му, но нямаше изгледи да се остави да бъде разсеян. По дяволите.

– Има още един пазач, той ще докладва.

– А си мислех, че мъжете сте над подобни клюкарски истории.

– Той цени живота си, също като мен.

– Ами ако се присъедини? Едва ли ще ни изпорти ако и той е замесен.

Усмивка докосна устните му. За първи път можех да усетя възбудата му.

– Не мисля, че г-н Мерле ще е доволен, ако оправим приятелката му.

– Може да спя с него, но не съм му гадже – казах припряно.

– Звучиш сякаш не те задоволява май – ухили се той.

Вдигнах вежда и сниших гласа си.

– И ти ще ми помогнеш за това?

Той погледна към вратите напред, после отново към мен и се прокашля.

– Вероятно не.

Е, това ми се случваше за първи път. Гола стоях и се предлагах на мъж, който ми

отказваше. Май щеше да се наложи да използвам вълчата си аура, защото може и да

успеех да преборя един въоръжен мъж, но двама – едва ли. Не и когато имах насреща

куршуми.

Приближихме вратата. Гардът постави палеца си в скенера и набра кода, нещо

избибка и вратата се отвори. Стаята пред нас беше полутъмна, на средното бюро имаше

светлина от запалка. В стаята нямаше никого, но когато вратите зад нас се затвориха, от

отсрещните врати се показа мъж.



– Тъкмо щях да пускам втория генератор – погледът му се плъзна по тялото ми и

той се ухили.

Вторият мъж не беше толкова голям като първия, но също имаше жица на врата.

Очевидно охраната в сърцето на империята на Стар бяха добре оборудвани. Подобни

щитове не се влияеха от спирането на тока. Трябваше да ги махнат, за да се сдобия с

информацията, която ми трябваше. За щастие вълчата аура работеше на по-нисши нива,

а не ментални и щеше да свърши работа.

– Докладите са на бюрото ми, Джо. Ще почистя генератора преди да го пусна.

Чистачите тук са големи мързели.

Той отново изчезна. Джо едва беше направил и крачка, когато аз пуснах аурата

си. Тя го обгради и заля, изпълни го с непреодолимо желание да ме притежава. Знаех

какво е, как нуждата е непреодолимо силна. Миша беше използвал веднъж аурата си

върху мен, но аз поне имах опцията да използвам моята аура като неутрализатор на

неговата и можех да контролирам колко да ме засегне. Мъжът пред мен нямаше избор.

Дръпна ме с ръка и ме притисна до стената, устните му се впиха в моите, разкъса

дрехите си. Отвърах на целувките му, наслаждавайки се на вкуса му, на усещанията,

увих ръце около врата му. Пръстите ми намериха жицата и я дръпнах, успявайки да

вляза в ума му моментално. Прибрах аурата си и го накарах да спре. Умът му беше

объркан, но не се съпротивляваше. Не беше с психични възможности и затова беше

лесно да го контролирам изцяло. Но парещата болка в главата ми се появи отново, така

че не исках да се бавя. Бързо прехвърлих мислите му, спомените му и потърсих полезна

информация. Контролните табла за бомбите в гущярите бяха наистина тук, заключени в

главния офис, който беше в наше дясно. Джо не разполагаше с кода, но другият мъж –

Маз – да. Успях да извлека само това. Накарах го да отстъпи крачка назад и сложих

ръце около врата му. Мускулите на врата му бяха напрегнати, пулсът му беше висок.

Да го убия щеше да отнеме само едно движение. Стомахът ми се сви. Не можех да го

направя. Просто не можех.

Джак може би искаше да съм убиец, тренираше ме за това, но да убивам толкова

хладнокръвно изискваше специално състояние на ума, което не можех да достигна.

Така го беше обяснил Роан веднъж. Все още не можех да бъда такава и не исках. Но не

можех да оставя гарда ппо този начин.

Изби ме пот, но се върнах навътре в спомените му. Направих така, че да си

спомня ниска руса жена със зелени очи и крив нос. Не знаех дали подобна личност

живее в комплекса, но на Стар щеше да му отнеме време да разследва. По-добре

отколкото мен и Роан. Оставих го да си спомня, че Мерле е наредил докладите да бъдат

дадени на тази жена, Мерле нямаше да си спомня това и щеше да отрича, което щеше

да създаде допълнително объркване. Добавих сбиване и наистина го ударих,

нокаутирайки го на пода.

Тялото му едва се беше приземило на земята и вторият мъж се появи. Видях

оръжието в ръцете му и се дръпнах светкавично настрани. Куршумът изсвистя,

пронизвайки ръката ми, но поне не беше сърцето ми. Усетих болката, но я игнорирах,

освобождавайки аурата си.

Тя не му действаше. Той просто остана прав, беше насочил оръжие към мен,

изражението му беше свирепо. През тялото ми премина шок. Винаги бях вярвала, че

вълчата аура действа на всички раси. По дяволите, дори Правителството вярваше в

това, дори бяха направили закони със забрана аурата ни да се използва върху хора.

Можехме да въздействаме един на друг, но не и на човеците. Беше подсъдно. Тогава

защо не му влияех?



Нямах отговор и в момента нямах време да се чудя и мая. Затворих очи и се

опитах да игнорирам болката, кръвта течеше по пода. Отпуснах тялото си, сякаш

изпадах в безсъзнание. За няколко секунди мъжът остана неподвижен. След това чух

дишането му, долових аромат - странен примес на масло и земя.

Останах неподвижна, кървейки, докато той внимателно се приближи. Ритна леко

крака ми няколко пъти, след това се наведе, за да усети пулс. Беше прекалено готов да

реагира, пистолета му беше насочен към мен, щеше да ме застреля ако помръднех, така

че останах неподвижна. След няколко секунди се изправи. Отиде до колегата си и

провери неговия пулс, след това се върна към мен. Протегна ръка, за да вдигне

телефонната слушалка на бюрото, когато изненадващо го изритах в краката и той

падна. Бързи му взех оржието и го ударих с лакът в лицето. Под тежестта на удара се чу

изпукване на кост, рукна кръв. Направи странен звук, сякаш не можеше да диша, но не

му обърнах внимание и го нокаутирах в безсъзнание.

Смених бързо форма, превръщайки се във вълк, за да започна да лекувам

кървящата си рана или поне да спра кръвотечението. Куршумът може и да не беше

сребърен, но болеше. Но нямах време за губене. Трябваше да стигна до детонаторите на

бомбите.

Избърсах потта от челото си с ръка, после обърнах втория гард настрани, за да

улесня дишането му. Откопчах жицата на врата му и влязах бързо в ума му, за да взема

кода от кабинета. Потърсих и друга полезна информация – имаше подземни

противопожарни изходи. Изненадващо, не в този тунел бе изчезнал Мос.

Усетих пронизваща пареща болка отново, трябваше да приключвам преди

мозъкът ми да се изпържи. Бързо вкарах в главата му същите фалшиви спомени като на

първия, след това върнах жиците на вратовете им и се изправих.

Отидох към кабинета, вкарах кода и отворих вратата. Вътре имаше контролни

пултове, също и лап-топ, в който бяха кодовете за всички зони наоколо. Намерих една

чанта и пъхнах всичко вътре, след това заключих и излязох. Бях вече на вратата, когато

се сетих нещо важно – всички ключалки тук бяха с ключ и отпечатак от палец. Не

можех да изляза от стаята, а още по малко да стигна до лабораториите или където и да е

другаде.

По дяволите.

Погледнах към мрежата на пода и ножа в колана на първия гард. Нямах избор.

Да изгубиш палец е по-добре от това да изгубиш живота си. Върнах се към тях и взех

ножа. Проверих пусла му – беше стабилен, но щеше да е в безсъзнание още малко.

После отидох към втория пазач, поех дълбоко въздух и се насилих да направя онова,

което беше необходимо. Коремът ми се сви, притиснах ръката му към пода, бързо

вдигнах ръката, хванала ножа и я стоварих надолу. Ножът разсече плътта, мускулите,

костта и окървави пода.

Преглътнах, вдигнах ръката му и я оставих нависоко, за да не загуби много кръв,

след това увих палеца в някакъв найлон и отново отидох към вратата. Щом я отворих се

затичах в тунела към следващата, за да изляза. Щом я отворих, вече не можех да

сдържам корема си, наведох се и повърнах.

В последния момент осъзнах, че някой стоеше на отсрещната старана на вратата.

Но беше прекалено късно.



Глава тринадесета Превод: petia


Да повръщаш никога не е било приятно усещане, но дори това е по-малко

неприятно от това да не знаеш дали човекът, който върви до теб и избегна гранатата е

приятел или враг.

Чудех се как мога да се защитавам най-добре, след като непрекъснато трябваше да

внимавам и да го следя. Не бе възможно. Наистина не бе възможно.

Единственото нещо, поради което знаех, че съм в безопасност бе простият факт, че

не ми се случи нищо докато се скрих в храстите. Едва когато се облегнах на стената, за да

се успокоя за малко, успях да поема големи глътки въздух. Едва в този момент усетих

мириса на земя и въздух. Иткар. Той не бе нито приятел нито враг, бе нещо средно между

тези две неща.

Но той не беше сам.По кожата ми премина тръпка, усетих дълбока в себе си

топлина и с нея разбрах, че Куин бе тук и присъствието му ме докосна по начин, по който

никой друг не бе успял.

Куин ме наблюдаваше и аз се почувствах много по-спокойна.

- Вземи казах аз, след което бръкнах в чантата си и извадих бележника, след което я

подадох на Иткар. Тук са дистанционните, с които Ви контролират и някакви ключове.

Бързо изчезвай от тук.

- Благодаря ти – каза той, докато уморено поемаше пакета, но в очите му видях

блясък, който го правеше да изглежда като мъж, който след дълги години най-накрая

вижда, че идва края на един кошмар. Задължен съм ти повече отколкото можеш да си

представиш.

- Не, приятелю. Ти си задължен на Директората и сигурно ще доживееш времето, в

което ще съжаляваш за избора си. Казах му това, защото имах чувството, че Джак щеше да

иска един от вида на Иткар да се присъедини към новия екип, който формираше, както и

щеше да иска още един от неговите хора да се присъедини към стария му екип.

Той сви рамене:

- Не може да бъде по- лошо от това да бъдеш държан като затворник от един луд

човек или да бъдеш убит по времена някоя от лудите му мисии, на които ни изпраща.

Но той не знаеше, че Директоратът също бе неразделно свързан с луди мисии. По

дяволите, защо иначе Готие би си харесвал толкова много работата?

- Докато си говорим екипът по поддръжката оправя проблема с електрическите

прекъсвачи – продължи той.Имате десет минути да се справите.

- Тогава по-добре да побързам.Отблъснах се от стената и изтрих с ръка устните

си.Не можех нищо да направя, за да облекча силната болка, която чувствах зад очите си,

но горчивият вкус в устата си поне можех да оправя. Трябваше да намеря чешма. Надявам

се да изведеш хората си невредими, Иткар. Внимавай с тези дистанционни.



В усмивката му имаше нещо весело.

- Един от моите хора може да прекъсне връзката с дистанционните. Ще сме

изчезнали преди зазоряване.Той ми протегна ръката си. Благодаря ти отново.

Поех ръката му и я стиснах. Пръстите му бяха хладни в сравнение с моите, кожата

му бе гладка и люспеста като на змия. Усещането не бе неприятно, но не бе и такова, което

бих искала често да чувствам.

След като той си тръгна аз погледнах към дърветата и тръгнах да търся градинска

чешма.Преместих палеца, който бях откраднала и тефтера далеч от водата и започнах да

мия зъбите си, както и да отмивам кръвта от кожата си.

Въпреки че не чух звук, ласкавата топлина, която ме обгърна ми показа, че Куин бе

наблизо.Той излезе от сенките и каза:

- Изглеждаш ужасно.

- Ти винаги успяваш да ми кажеш такива хубави неща.

Гласът ми бе сух и това го развесели.

- Имаш ли нужда от помощ?

- Да. Трябваше да спасявам бебе и да разруша една лаборатория.грабнах една

последна шепа вода и я изпих. След това затворих крана на чешмата и си взех

откраднатите неща.”Аварийните изходи явно водят до дърветата зад гимнастическия

салон.”

- Говориш ми за лаборатория. Предполагам, че не става въпрос за основната

лаборатория, нали?

- Не. Какво излезе от твоето проучване на тунелите?

- Не стигнах до никъде. Или по-скоро стигнах до една метална врата.Той се

поколеба за малко и каза:Чаках там почти един цял ден, но никой нито излезе, нито влезе

през нея.

- Мръстници.

Той елегантно сви рамене.

-Лошите момчета не винаги играят играта по начина, по който ни се иска на нас.

Добре де, благодаря ти, че ме уведоми за новините.

Той се усмихна и хормоните ми започнаха да танцуват, както и обикновено си

правеха в негово присъствие.Това бе дразнещо, но на хормоните на един върколак никога

не им пукаше да изчакат подходящото време, за да се раздвижат.

- Въпреки това, когато излязох видях, че много пазачи навлязоха в гората.

- И ти не остана да проучиш нещата?Защо?

- Усетих болката ти.

- А, благодаря.



Това бе доста неадекватно от моя страна, но какво друго можех да кажа? Благодаря,

че те е грижа за мен, но трябваше да останеш ида видиш какво са намислили пазачите. Не

бях чак такава кучка. Добре де, технически погледнато аз съм кучка, но не и в смисъла,

който влагаха хората в тази дума.

- Мога ли да те попитам защо стискаш този окървавен палец и тефтера?

- Най-тайните места тук са кодирани и не можеш да получиш достъп до тях без

пръстов отпечатък или без точния цифров код. По-лесно ми е да влача със себе си пръст,

отколкото някой пазач.

- Значи затова повръщаш.

- Точно така, съгласих се аз.Докато държах пръста усетих как по отрязаната плът се

спуска хлад и стомахът ми отново започна да се бунтува.

- Искаш ли аз да ги държа?

Не ми трябваше да мисля за това,просто му ги подадох.

- Хайде да тръгваме преди да са включили отново електричеството.

Покрихме се със сенки и започнахме да тичаме покрай къщата, за да стигнем до

спортната зала.Всяка наша крачка изпращаше копия от огън, които се забиваха дълбоко в

мозъка ми и аз не бях сигурна дали влагата, която се стичаше по бузите ми беше пот или

сълзи.

Навсякъде имаше пазачи, дори и около спортната зала.Очевидно Стар не мислеше,

че прекъсването на електричеството бе случайност и пазеше достъпите и изходите, дори и

тези, за които повечето от хората му не знаеха нищо.Спряхме сред дърветата и бяхме

извън полезрението на пазачите. Може и да бяхме скрити от сенките, но нямаше нужда да

рискуваме, за да разберем дали тези пазачи не бяха от омагьосаните хора на Стар, на които

бяха присадени ДНК на вампири, за да могат да придобият инфрачервено зрение. Куин ме

докосна по рамото, за да привлече вниманието ми, след което ми посочи пазачите от

лявата ни страна.През инфрачервеното ми зрение ръката му блестеше като огън. Кимнах и

внимателно си проправих път към набелязаната цел, като се плъзнах ниско долу и бях

толкова тиха, колкото ми бе възможно.

Преди бях стигнала до тях, когато стъпих върху една пръчка и я счупих с пета.

Двамата мъже се обърнаха и бързо вдигнаха оръжията си.Аз замръзнах на място, дъхът ми

се спря в гърлото. Те не стреляха, просто гледаха в тъмното и погледите им се плъзнаха

точно покрай мен.Те не можаха да ме видят, следователно нямаха инфрачервено зрение.

Това бе преимущество за мен.

Пристъпих по-близо, толкова близо, че всеки вълк или шейпшифтър щеше да усети

миризмата ми, след което се хвърлих напред и с петата си ударих здраво първият мъж в

слабините.Той падна и започна да хрипти от болка. Вторият мъж се обърна и в

изражението му имаше изненада. Паднах ниско долу на земята, замахнах отново с крак и

повалих и втория мъж.Хванах оръжието на първия, обърнах го и ударих с дръжката му

лицето на другия. Главата му се отметна назад и той изпадна в безсъзнание преди главата

му да се удари в земята. Първият пазач бързо последва партньора си и изпадна в забвение с

малко помощ от страна на дръжката на оръжието ми. Взех пачките с патрони от оръжията



и ги запратих навътре сред дърветата. Оставих оръжията на мястото им, след като

претърсих мъжете и се уверих, че нямат други, с които да ги заредят.

Направих слаб опит да облекча болката като разтрих слепоочията си, след което се

върнах обратно към евакуационният изход. Скоро и Куин се присъедини към

мен.Копелето дори не се бе задъхало.Но трябваше да се вземе предвид и това, че през

последните няколко часа бях участвала в повече битки от него и освен това не бях

закусвала.Следователно въобще не беше чудно, че се чувствах слаба и треперех.

Въпреки това в мен се промъкваше подозрението, че треперенето ми бе

предизвикано повече от усещането,че нещо не беше наред.Имах чувството, че щеше да се

случи нещо лошо и че всичко, което бяхме постигнали до сега щеше да бъде загубено.

Поех си дълбоко дъх, за да успокоя нервите си. Имах да върша работа и по-добре бе

да се концентрирам върху това,отколкото да се тревожа за проблемите, които можех да

имам в бъдеще.

Отне ми сякаш векове да открия скрития изход за поднивата, въпреки че в

действителност бяха минали само минута или две. Изходът бе замаскиран в останките на

едно дърво, което беше горяло в пожар, който бе вилнял по тези планини преди години,

въпреки че почернялата и обгоряла кора на дървото всъщност вече представляваше повече

бетон, отколкото живо дърво. Беше трудно да се открие истинският вход. Дървото

изглеждаше цяло и само при проучването му от много близко разстояние можеше да се

различат очертанията на врата. Дръжката за вратата бе малко по-голяма от вдлъбнатина в

единия край на дървото. След като отворихме тази врата открихме друга, само че втората

врата вече бе направена от стомана и имаше същият набор от кодирани ключалки, също

както на останалите врати, които охраняваха определени райони във и около къщата.

- Казано ми е, че има генератори, които поддържат захранването на тези врати и

това им позволява дори сега да функционират нормално.

- В това има някакъв смисъл.

Той ми подаде тефтерчето и аз набрах кода, който бе записан в него, докато той

внимателно притисна откраднатия пръст към скенера за пръстовите отпечатъци.

Червената светлина над клавиатурата просветна в зелено. Куин хвана дръжката на

вратата и я отвори. Въздухът, който излезе от помещението бе стар, миришеше на

застояло, което предполагаше, че тунелът зад вратата не е бил използван от много, много

дълго време. За същото ни говореше и дебелият слой прах, който стоеше върху металните

стълби, които водеха надолу към оцветената в червено тъмнина.

Въпреки това нямах представа как прахът бе успял да проникне в запечатаното

помещение.

- Осветлението за спешни случаи е от вътрешната страна – изкоментира той.

Наведох се, за да проуча тунела. Напрежението ми се увеличаваше и въпреки, че не

бях сигурна каква бе причината за това, част от мен се надяваше, че усещането за

опасност, което имах щеше просто да си изчезне. Точно в този момент не ми бе нужно още

нещо, за което да се страхувам.

- Мислиш ли, че тук имат сензори, които да засичат движение?



- Вероятно, въпреки че се съмнявам точно в този момент да работи една от тези

системи за спешни случаи. Камерите работеха ли в охранителната кабина?

- Не.

- Мисля си, че камерите и сензорите явно се захранват от един и същ източник,

следователно за сега сме в безопасност.

Като се вземеше предвид, че Стар не мисли като нормален човек това му изказване

не ми звучеше толкова логично.

- Трябва да се раздвижим – вероятно имаме само осем минути преди

електричеството отново да бъде включено.

- Аз ще вървя първи.

Кимнах в съгласие с думите му. Той скочи долу, стъпките му вдигаха много малко

шум, но раздвижиха прахоляка на парцаливи облаци. Когато достигна до бетонената врата

той ми посочи с ръка да го последвам, след което изчезна в тъмнината.

- В стените има вградени сензори, а на тавана има камери. Той посочи, за да ми ги

покаже, когато се присъединих към него.

- Значи ако не излезем навън докато включат захранването, всичките тези камери и

сензори ще се насочат към нас?

- Да.Хайде да тръгваме.

Започнахме да тичаме в тунела, а стъпките ни ехтяха във въздуха. Ако някъде

напред имаше пазачи, те щяха да ни чуят, че идваме.

- Не чувам пред нас да има друго сърцебиене, освен твоето – каза Куин.

- На този свят има същества, които нямат сърцебиене.

- Такива като хамелеоните ли имаш предвид. Или такива като Фравадрините.

- Да. Но тук няма други Фравадрини, освен тези, които помагат на Диа. Това

наистина бе странно. Ако Миша имаше зад гърба си помощта на Фравадрините, защо Стар

не бе успял да сложи малките си мръсни ръчички върху тях? Миша беше същество, което

се подчиняваше на Стар – поне до известна степен.

Още една метална врата изскочи пред погледа ни. Ние намалихме скоростта си.Тази

изглеждаше по-голяма, по-здрава.

- Врата, която се използва в лабораториите, когато вътре има някаква зараза - каза

Куин, поставяйки ръката си върху метала.В моята лаборатория имам такива.Те имат

голяма устойчивост на експлозиви и дълго могат да бъдат използвани.

Извадих бележника и проверих какъв е кода за вратата.

- И така, защо е необходимо някой да варди един евакуационен изход, използван

при пожар?

Той сви рамене.

- А защо не. Ако заразата е наистина лоша, нима наистина искаш тези, които се

намират вътре да могат да излязат навън?



- Но нима основната причина да има евакуационни изходи не е да може да се излезе

през тях, когато вътре в лабораторията се случи нещо наистина лошо?

Той притисна палеца в слота на вратата.

- Законът ни задължава да имаме такива изходи. Това обаче не означава, че те

трябва да бъдат ползвани.

- Радвам се, че не работя в твоите лаборатории.

Той погледна към мен и в тъмните му очи просветна веселие.

- Аз също се радвам, че не работиш там. Имам си правило да не общувам с

подчинените си.

- В този момент ние не може да се каже, че общуваме и се сприятеляваме. Не и във

физическия смисъл на думата. Добре де, с изключение на нашата кратка близост в кухнята

и по-късно това, което стана в плевнята – но това едва ли можеше да се брои.

- Не. Той хвана дръжката и издърпа огромната врата, докато я отвори. Почувствах

че излиза въздух, който облъхна кожата ми със своя мръсен, застоял мирис.”Но аз

възнамерявам да поправя това положение.”

Извих вежди, учудена от убедителния тон, или по-скоро от арогантността, която се

усещаше в гласа му и включих умствената връзката между нас.Тъй като нямахме

представа колко близо бяха лабораториите или колко надалеч се чуваха гласовете ни, беше

по-добре да не говорим на глас. Особено пък след като имахме друга възможност да

комуникираме помежду си.

„И как точно възнамеряваш да поправиш положението, когато ти никога не си

наоколо и никога не идваш в Мелбърн?”

Той не отговори – не се изненадах от това – той просто зави като стигна до ъгъла.

„През нас има още един коридор и една врата”

„Няма ли пазачи?” Това беше глупав въпрос, тъй като той вече вървеше напред.

„Все още няма пазачи.Въпреки това може да има такива от другата страна на

вратата.”

„Знаеш ли, има нещо странно в това че тук няма охрана, не ми звучи добре.

Сигурна съм, че едни от първите места на които Стар ще изпрати войници ще са

изследователските центрове и лабораториите.”

Внезапно спрях да говоря.

А ако той вече беше изпратил войници в лабораториите и в изследователските

центрове? Како щеше да стане ако ги бе защитил?

Може би пазачите, които Куин бе забелязал в гората са се насочвали натам именно

по тази причина – да пазят изхода или входа на единственото място, което Стар би искал

първо да бъде защитено.

Дали мястото се намираше надалеч? Може би. Но Иткар бе казал, че когато той и

хората му са били транспортирани, това не е отнемало много време. Тогава бях възприела,



че той има предвид няколко часа, но може би той в действителност е имал в предвид, че е

отнемало само няколко минути.

Може би в това, което мислех имаше някакъв смисъл, тъй като лабораториите

които създаваха съществата като него най-вероятно бяха тук, точно под краката ни.

Разбира се, това би означавало, че някъде в хълмовете имаше достатъчно голям

вход, по който биха могли да влизат камиони и Директоратът, които разполагаше със

сканиращи устройства и със сателити със сигурност би го забелязал до сега.

„А може би не биха могли да го забележат” Куин бе спрял при следващата врата.

„Защо не? Един такъв голям вход, в който да могат да влизат камиони със

сигурност би се нуждал от достатъчно стабилен път. Такова нещо не може лесно да

бъде скрито в гората.”

“Може, но ако е замаскирано като нещо друго. Има ли наоколо каменоломни или

може би лагери за сечене и извозване на дърва?”

„Нямам си никаква представа.”

„Но Джак ще има.”

„Да, точно така.”

Набрах кода на вратата след което спрях и се дръпнах назад, за да му дам близък

достъп до вратата да може да сложи и палеца в слота.

„Това че лабораториите се намират под земята със сигурност обяснява защо

Джак и Директората имаха проблем и не можеха да открият подозрителни сгради със

сателитите си. Но как е могъл Стар да направи толкова много изкопи без никой да

забележи?”

„Единственото ново нещо свързано с тези тунели са вратите. Бетонът, който ни

заобикаля е стар. И то на десетки години.”

„ Картелът си играе с ДНК на различните видове в продължение на четиридесет

години.”

„Това място е по-старо. Много по-старо.”

Лампата над сензорите премига от червено в зелено. Куин хвана дръжката на

вратата и я дръпна, за да я отвори. И точно в този момент се случи нещо гадно.

Въздухът се раздвижи, нещо идваше към нас със скоростта на влак. За един миг си

помислих, че това е просто застоял въздух, който се движи към нас, но след това усетих

някаква миризма – нещо зловонно, мъртво месо.

Опитах се телепатично да открия някакъв смисъл и да разбера какво идва към нас,

но нищо не видях. Съществото нямаше разум, то бе мъртво и наоколо бе само празно

пространство. Съществото което идваше към нас не бе и в телесната си форма. Телесна му

топлина едва съществуваше, което означаваше, че дори под инфрачервеното ми зрение то

беше като един тъмно червен мълчалив пламък, който избледняваше към черно в

краищата.



Но мъртво, умиращо или каквото и да е това същество идваше бързо към нас. И то

определено не идваше за да ни прегърне за добре дошли.

Инстинктът ми ме накара да се хвърля към Куин, събаряйки и двама ни далеч от

пътя на съществото. Нямах никаква представа защо го направих – той също имаше

инфрачервено зрение и щеше да види съществото също като мен.Той изпръхтя, когато

рамото му удари стената, след което ръцете му ме обгърнаха, докато ни спря и двамата на

една място. Някаква тъмна форма се хвърли през вратата и гърленият й вой проехтя през

тунела, докато съществото спря на няколко фута от нас.

А може би не бяхме чули ехо, защото внезапно тук дойде още едно същество, което

спря до първото, но второто бе с по-малки размери.

„По дяволите – каза Куин.Хамелеони.”

Хамелеоните бяха рядка порода същества, които можеха да приемат формата на

заобикалящата ги среда и буквално казано направо ставаха част от нея. Очарователно, но

също така те бяха и месоядни. И преди бяхме попадали на такива като тях и бяхме

отцеляли само защото Роан, Джак и Кейд ни дойдоха на помощ.

Този път нямаше кой да дойде, за да ни спаси.

Отблъснах се надалеч от Куин, избягвайки тъмната лапа,с която второто същество

замахна към мен и бързо се вмъкнах през вратата. Стаята зад нея поне бе малко по-голяма

от тунела и щеше да ми осигури повече пространство, за да мога да се бия. Нуждаех се от

това пространство дори и Куин да нямаше нужда от него.

„Съществата които срещнахме в размножителния център не миришеха толкова

лошо като тези тук.”

Избегнах още един удар, след което се приближих до съществото и стоварих един

два юмрука в стомаха му. Имах усещането, че сякаш удрям желязо. Махнах се от пътя на

замаха на съществото и започнах да го наблюдавам внимателно. То не изглеждаше да е

толкова бързо като първото, но това не означаваше и че е бавно.Но просто имах по-голям

шанс срещу него.

„Не, тези същества гният.”Куин се движеше толкова бързо, че изглеждаше малко

по-голям от пламъка на горящ огън.”Това означава, че те са много стари.”

„Толкова стари колкото тунелите ли са?”

„По-стари са.”

Наведох се и избегнах още един удар, но следващият не успях да избегна.

Съществото ме удари ме със силата на чук, свали ме на земята и след това навлезе в

тъмнината на стаята.

Изсумтях, когато гърбът ми удари пода и не можах да спра да се плъзгам по

хлъзгавите плочки. Спрях се едва когато усетих нещо твърдо и метално.Болка проряза

гърбът ми, но движението на въздуха ми показа, че трябва да се тревожа за нещо друго, а

не за някаква синина. Скочих на крака и опипах какво има зад мен. Усетих, че има

маса.Всъщност, метална маса. За съжаление нямаше шанс да отчупя крака й и да го

ползвам като кол. Не, че знаех, че с кол мога да убия тези същества, но опитът си

заслужаваше.Присъствието на масата също така означаваше, че бяхме достигнали района



на лабораторията, но това очевидно не бе употребявана секция, тъй като не можех да си

представя, че някой доброволно би работил в присъствието на канибали.

Съществото отново се спусна към мен. Обърнах се и ритнах с крак, като ритникът

ми се удари в нещо твърдо. Съществото се завали назад, но успя да ме удари с една голяма

лапа по пищяла. Остри като игли нокти разкъсаха плътта ми и наоколо се разпръсна кръв,

като сладкият й вкус измести лошия мирис на съществото. Докато изпсувах, тъмнината се

раздвижи.

Имаше още от тези същества и те се криеха тук някъде.

Великолепно. Толкова шибано великолепно.

Успях да запазя баланса си и започнах отново да отстъпвам.Отстъпвах далеч от

съществата и далеч от движещите се сенки. За щастие стаята бе правоъгълна и имах много

място за отстъпление преди отново да попадна в беда.

„Куин, в тази стая има още нещо.”

„Знам.” Той все още беше близо до входа, но съществото, с което се биеше вече

умираше, като тъмно червения цвят на жизнените му сили вече едва се виждаше, като

почти напълно изчезна в нощта.”Не усещам другите същества да са толкова големи като

първите, но са също толкова гадни.”

„Те са млади”

„Млади ли? Какво имаш предвид?”

„Сякаш сме попаднали в гнездо с малки бебета.”

„О, по дяволите.” Нищо чудно защо мама и татко бяха толкова ядосани. Те бяха

твърдо решени да защитят своите деца, а не лабораторията. „Трябва да излезем оттук

преди тези младежи да решат да им помогнат.”

„Това е по-добра идея, отколкото тази да се бием с тях.”

Продължих да отстъпвам, гледайки съществото докато опипвах с ръце зад гърба си

в усилие предварително да открия всяка една маса преди да се сблъскам с нея. Въпреки че

в тъмнината не можех да видя къде е изхода, логиката ми подсказваше, че такъв има все

някъде. Имах странното чувство, че ако успеем да излезем от лабораторията съществата

може и да ни оставят на мира.

Тази моя мисъл явно нямаше много голям смисъл, като се вземе предвид факта, че

съществата месоядни. Имах предвид, че сигурно не им се случваше всеки ден вечерята им

толкова доброволно да влезе в бърлогата им.

Пръстите ми докоснаха студената повърхност на друга маса. Докато я заобикалях,

съществото скочи към мен. Отново се извърнах и ритнах, разпръсквайки кръв във въздуха.

Чух шума от нокти, които се плъзнаха по плочките, приближавайки се към мен. Малките

същества бяха привлечени повече от мириса на кръв, отколкото от необходимостта да

помогнат на своите родители.

Ударът ми уцели съществото в корема, като силата от сблъсъка се отрази нагоре по

крака ми. Изпратих съществото към друга маса, чух как тя се счупи и сигурно на

повърхността й бе станала голяма дупка. Съществото разтръска глава и скочи на крака,



след което се хвърли през въздуха отново към мен. Бързо отстъпих настрани от пътя на

удара му. Съществото се опита да се обърне, но ноктите му не намериха за какво да се

захванат и да се задържат по гладката повърхност на плочките и то просто се плъзна

напред. Това ми даде възможност бързо да се огледам наоколо.

Малките представляваха мълчаливи червени петна, струпани в далечния ляв ъгъл

на стаята. Зад тях се намираше голяма пролука в бетонените стени. Изходът беше от

дясната ми страна и за моя най-голяма благодарност нямаше нужда да вкарваме код или

пръстов отпечатък. Докато съществото се надигна и се обърна към мен, аз хукнах като

вятър към вратата, дръпнах я и я отворих.

„Куин, намерих изход. Домъкни си задника тук.”

Той не ми отговори, но едва успях да си поема въздух, когато ръката му удари

рамото ми, изпращайки ме да полетя напред, докато той затвори вратата зад нас. От

другата страна на вратата се чу тъп звук, сякаш някакво тяло се удари в нея. Ударът бе

силен. Но дръжката на вратата не се плъзна надолу, за да се отвори. Може би съществото,

което нямаше реална телесна форма не можеше да отвори вратата – въпреки че то можеше

да причинява доста реални рани и повреди по плътта.

„Ноктите могат да са добри срещу плът, бетон и скала, но от тях има малка

полза, ако се опитват да се сблъскат със стомана.” Ръката му се обви около пред

мишницата ми. „Кракът ти кърви обилно.”

„Раната не е дълбока и не можем да си позволим повече да се бавим.”

Спрях да говоря, докато стъпих на крака и се огледах наоколо. Ние се намирахме в

коридор свързан с много врати. Като се вземе предвид това, че наоколо нямаше други

миризми освен тази на застоял въздух, можех спокойно да си направя извода, че стаите

бяха празни. В края на коридора имаше още една предпазна врата, но тя не беше като

другите, през които вече бяхме минали. Тази врата изглеждаше повече като вратите в

корабите и метрото, които можеха да се видят по филмите. В средата й имаше нещо като

кормило, което трябваше да се завърти, за да може вратата да се отвори или затвори.

Доколкото знаех, производството на подобен вид врати бе отпаднало преди десетилетия,

което отново потвърди по-ранните твърдения на Куин, че тези помещения бяха по-стари и

съществуваха от доста време преди картела да започне да ги използва.

„Аз съм вампир.” Въпреки, че гласът на Куин, който чувах в съзнанието си бе лек, в

него все пак се усещаше някаква нотка на неодобрение. Премигах и осъзнах, че той

отговаряше на това, което бях заявила по-рано.”Аз контролирам основните си нужди, но

не съм направен от желязо и не мога още дълго време да пренебрегвам такъв вкусен

аромат.”

Наречете ме тъпа, но аз всъщност бях забравила че кръвта го зовеше толкова силно.

Незабавно промених формата си, след което го поведох напред.

„А аз си мислех, че ти пиеш кръв само когато правиш любов.”

„За такава сладка кръв като твоята, към която лесно мога да се пристрастя, бих

направил изключение.” Погледът му за кратко срещна моя.”Правил съм това и преди,

спомняш ли си.”



В ума ми се появи образ на това как той облизваше раната на китката ми и по

тялото ми премина тръпка от желание. Кой би си помислил, че докосването от езика на

вампир на такова място като китката, което не бе интимно, имаше силата да предизвика

оргазъм у една жена ?

Не и аз.А това бе преживяване, което нямах нищо против да повторя – само че не

тук и не сега.

„Не сега.” Той хвана кормилото и го завъртя. Чу се леко щракване и вратата се

отвори леко, сякаш бе намазана с масло.”Но по-късно със сигурност ще повторим това

изживяване.

„Ти си прекалено сигурен, че за нас ще има „по-късно”.

„Ако има нещо, което със сигурност да знам за върколаците, то това е факта, че

те лесно се пристрастяват към добрия секс. А истината е, че аз съм добър в секса.”

Изсумтях наум.”А освен това си и прекалено арогантен.”

„След като съм живял повече от хиляда години аз съм имал достатъчно време да

усъвършенствам техниките си и следователно имам право да бъда арогантен.”

„Колко жалко, направо е срамота, че за тези хиляда години живот не си се научил

да бъдеш толерантен към вярванията и начина на живот на останалите видове.”

В ума си усетих веселие, което ме стопли като летен бриз.

„Оставям вратата широко отворена след тази забележка.”

Да, точно така.Но защо той бе по-скоро развеселен отколкото раздразнен от нея?

Това не се връзваше с характера му, поне с този, който бях наблюдавала до сега – въпреки

това предположих, че все още не бях видяла много неща от истинския Куин. Бях опознала

само тази част от него, която искаше да си отмъсти на всяка цена за своя приятел.

А дори и на тази част от него бе трудно да се устои. Щях да съм мека като маджун в

ръцете му, ако за разнообразие станеше чаровен.

„Някак си се съмнявам, че точно това ще се случи.”

Гласът му беше кисел и аз се усмихнах, докато завивах зад ъгъла.Последваха още

тъмнина, коридори и лаборатории. Само че този път въздухът беше топъл и в него на

тежки пластове се усещаха различни миризми, които бяха или на хора, органични или

химически по произход. А тези миризми бяха придружени и с гласове – мъже и жени леко

разговаряха. Нямаше какво да ме кара да си мисля, че тъмнината наоколо бе нещо

различно от простия факт, че захранването на електричеството бе спряло. Това бе добър

знак. Това означаваше, че те нямаше да са толкова внимателни., колкото би трябвало да

бъдат.

Вниманието ми бе привлечено от лек звук. Погледнах в коридора от лявата ми

страна, опитвайки се да превъзмогна бръмченето от монотонните разговори и се

концентрирах само върху шумовете, които идваха от този коридор. Отново го чух, само че

този път по – ясно – чух хленченето на дете.

Това бе детето на Диа. То трябваше да е.



Започнах да пристъпвам в тъмнината, като босите ми крака правеха по-малко шум

докато стъпвах по студените бели плочки.

„Колко сърца усещаш, че бият в лабораторията точно пред нас?”

Той спря за момент, след което каза:

„Три, като в това число не включвам детето.”

„Можеш ли да задържиш възрастните и да ги накараш да не виждат нищо,

докато аз спасявам детето?”

„Точно това правя в момента, докато ти говоря.” Гласът му бе развеселен, когато

добави” Не че си мисля, че биха ни обърнали много внимание, тъй като в момента и без

това са заети един с друг.”

Отворих вратата на лабораторията и видях какво има впредвид. Тримата възрастни

– двама мъже и една жена – очевидно бяха решили да се възползват от тъмнината, тъй като

си бяха направили тройка. Изражението на лицето на жената показваше, че тя се

наслаждаваше на всяка една минута от това, което ставаше и защо ли не? Това да имаш на

разположение няколко мъже, които с желание да задоволяват всяка една от нуждите ти бе

блаженство – само че за мен такова нещо не вършеше работа.

Погледнах над тях и видях една малка стая в края на коридора.

Вътре имаше само една детска люлка, а в нея лежеше малко дете, чиято аура беше

толкова ярка, че ме принуди да премигам.

„Побързай, Райли.Времето ни почти изтече.”

Побързах. Но само за да стигна до вратата. Стар бе достатъчно болен мозък и със

сигурност бе заложил капан, с който да защити заложника си, ако се случеше така, че

токът да угасне.

Не можах да видя нищо нередно. Прокарах ръката си през входа на вратата и нищо

не се случи. Не се включиха аларми, не избухнаха бомби, не се задвижиха капани. Тръгнах

към леглото.

Детето в леглото бе одрало кожата на майка си – бяло върху бяло – изключение

правеха само очите.Те бяха най-великолепният нюанс на виолетово, който някога бях

виждала. И не бе само това, детето явно осъзнаваше какво се случва. Сякаш знаеше защо

бях тук и какво възнамерявах да направя.

Към малкото момиченце не бяха свързани никакви жици, но като се имаше предвид

това, че Диа ми бе казала че дъщеря й е поставена върху капан, не ми се искаше да я

вдигам, докато не бях напълно сигурна, че всичко е безопасно.

Леко опипах малките й крачета и малкото тяло, опитвайки се да разбера дали в тях

бе имплантирано нещо, след което направих същото и за мястото заобикалящо кошчето.

Не намерих нищо докато не погледнах под леглото и тогава видях сензорите.

Погледнах в посока на Куин. Той по-скоро гледаше към мен и не обръщаше

внимание на шоуто, което правеха тримата пазачи, което бе малко изненадващо, като се

имаше предвид неговото по-раншно споменаване, че харесваше воаьорството.



„Изглежда, че леглото е подплатено с експлозиви или нещо от този род. Можеш

ли да потърсиш в умовете им и да откриеш как можем да ги изключим?”

Трябваше да има начин да се изключат експлозивите, тъй като на Диа й бе

позволено веднъж в седмицата да прегръща детето си.

„Ключът за светлината, който е близо до вратата, чрез него се задействат

експлозивите. Той спря да говори за момент. Имаме късмет, че не я вдигна веднага –

експлозивите са свързани с генератор, също както и охранителните врати.”

Така и предполагах.След като изключих копчето, обвих детето в одеялото й и я

вдигнах. Тя не каза нищо, не направи нищо, дори не се размърда и не заплака, когато я

вдигнах, въпреки че бях потна и окървавена непозната за нея жена. Тя просто ме погледна

със своите невероятни очи.

Явно също като майка си детето виждаше и чувстваше прекалено много неща.

През мен преминаха тръпки. Може би Стар не държеше това дете само заради

откуп.Може би също така той искаше да разбере какво ставаше в главата й.Защото там

определено ставаше нещо.

„Джак иска от мен, ако е възможно, да взривя тази лаборатория.”

„Аз инструктирах един от любовниците да включи експлозивите, когато си

тръгнем – каза Куин. Леглото незабавно ще се взриви и това ще ни даде прикритие и

време да избягаме.”

„А и Стар може да си помисли, че някой е бил небрежен.”

„Може би.”

Куин се съмняваше, че ще заблудим Стар, и аз не можех да го обвинявам за това.

Прегърнах малкото момиченце по-близо до тялото си и тръгнах към Куин.Триото на пода

достигаше до оргазъм, и стоновете които издаваха ставаха по-силни и по-силни.

„Идват хора, за да видят откъде идва този шум. Обвий детето в сенки.” Той се

обърна и ни поведе извън стаята.

Обвих сенки около тялото на детето и последвах Куин извън стаята.Няколко човека

се бяха събрали в края на коридора, кикотеха се и говореха. Докато минавахме покрай тях,

те започнах да вървят напред. Но поне докато вниманието им бе насочено към триото,

което танцуваше хоризонтално танго на пода, възможността да ни забележат бе по-малка.

Не че Куин щеше да им позволи да ни видят.

Той доказа, че съм права като отвори вратата и ме избута през нея.Нито един хора,

които бяха в коридора, не се обърна за да погледне към нас, въпреки че някои от тях бяха

прекалено близо до вратата. Когато вратата отново бе затворена аз го попитах:

„Как ще минем през хамелеоните?”

„Ще тичаме бързо, така сякаш ни гони дявола.”

„Не мислиш това, което казваш, нали?”

„Да, точно това мисля.”



По дяволите. Хамелеоните бяха бързи. Знаех, че и той знае това. И първия път,

когато се срещнахме с тези същества не успяхме да ги надбягаме и сега се съмнявах, че

щяхме да успеем.

Когато достигнахме вратата въздухът и стените бяха разтресени от експлозия. От

тавана се спусна прах и наоколо започнаха да звучат аларми. Куин не им обърна внимание

и сграбчи дръжката на вратата, като пръстите му изглеждаха като пламъци срещу студения

метал.

„Готова ли си?”

„Не.” Прегърнах бебето по-близо до тялото си,защитавайки я толкова, колкото бе

възможно, след което колкото и да неми се искаше му кимнах.

Куин отвори вратата със сила и аз започнах да тичам. Тъмнината издаде вой, който

издаваше гнева на съществото и ехтеше по стените. Въздухът се раздвижи, зададе се

вихрушка от омраза, която по-скоро бе насочена към мен, отколкото към Куин. Не

погледнах назад, не гледах в страни, просто се концентрирах да стигна до вратата и до

тунела, който се намираше зад нея.

Докато тичах нещо се отърка в косата ми и се блъсна в стената близо до

вратата.Изпращяха кости и съществото започна да вие. Куин почистваше стаята зад мен,

осигурявайки ми безопасен проход да премина. Навлязох в тунела и краката ми започнаха

да шляпат по студените камъни.

Зад мен съществото започна да ръмжи, и това се отрази от ехото в обагрената в

червено тъмнина. Въпреки че не чух никакъв звук, Куин сграбчи ръката ми и ме изблъска

по-бързо напред. Почувствах се така сякаш бягах възможно най-бързо, но въпреки това не

бе достатъчно бързо.

Не бе достатъчно бързо.

Когато видях стълбата се чу странно щракане и внезапно камерите започнаха да се

движат докато ни проследяваха.

Малко след това се включи друга аларма, която бе по-близо до нас и бе по-силна от

предишните издавайки пронизващ звук, който оглушаваше пространството в тунелите.

Детето не издаде звук не помръдна.Тя дишаше –можех да почувствам това, можех

да видя ярката топлина на тялото й – но нейната неподвижност бе зловеща. По дяволите,

подскочих, когато се включи алармата, но детето не помръдна. Сякаш тя разбираше, че не

може да плаче и че ако го направи щеше да изложи всички ни на по-голяма опасност.

Разбира се, тя може и да беше упоена, но някак си усещах, че не бе така.

Може би аз откачах.

Когато приближихме стълбата Куин докосна рамото ми. Аз намалих малко

скоростта, с която се движех, гледайки го докато се катереше нагоре.Зад нас се чу шум от

нокти, които се плъзгат върху камък. Той небе заключил охранителната врата и аз го

проклех – но след това разбрах, че всъщност така ни бе създал прикритие. Стар просто

можеше да си помисли, че съществото бе причина да се включи алармата.



Пресегнах се, хванах прелките на стълбата и започнах да се катеря. За мен нямаше

значение дали горе бе чисто – по-скоро бях готова да се бия с шест мъже, които носеха

пистолети, отколкото да се срещна отново с два ужасно ядосани хамелеона.

Няма значение колко странно и неудобно бе да изкачваш стълба, докато държиш

дете, но искам да ви кажа, че досега не бях изкачвала по-бързо стълба.Куин сграбчи ръката

ми и ми помогна да мина последната част на стълбата, след това блъсна вратата, за да я

затвори и сложи прикритието й.

Прескочих телата на двама пазачи, които очевидно бяха патрулирали наблизо, и се

затичах с всичка сила към тъмнината на гората.

Чух трополене от много стъпки, което отекваше по бетона и това ме накара да

мисля, че много от пазачите вече се отзоваваха на звука на алармата.Надявах се, че брат ми

не е сред тях или поне, че нямаше да е един от първите, които ще отворят вратата.

В мен отново се надигна чувството, че се случва нещо лошо с Роан. Просто не бях

напълно сигурна какво.Нима чувствах обичайната загриженост за брат си? Или може би бе

нарастващата у мен сигурност, че с него се е случило нещо наистина лошо?А може би

следващото нещо, което трябваше да направя веднага след като предам детето на Диа бе да

отида да потърся Роан, та дори и само за да се убедя, че с него всичко е наред.

Последният път, когато се чувствах по този начин той бе отвлечен и му вземаха

спермата за експерименти.

След това още една мисъл ми дойде в главата – осъзнах, че Стар със сигурност

щеше да провери къде се намират всичките хора в къщата. Щеше със сигурност да потърси

къде се намират курвите и нас бойците. Внезапно спрях.

„Какво не е наред? – гласът на Куин бе спокоен, не показваше признаци, че е

задъхан, въпреки изпитанието през което бяхме минали.Това бе твърде дразнещо.

„Трябва да се върна обратно в стаята си, което означава, че имам нужда да ми

направиш една услуга.” Избърсах потта, която се стичаше по лицето ми.”Ще занесеш ли

детето в гората и ще изчакаш ли един шейпшифтър да дойде да я вземе?”

Той се намръщи и погледна мълчаливо малкото момиченце с мрачен поглед.

„Не харесвам много децата.”

„Не те карам да се привързваш към нея и да я харесваш. Просто те моля да я

занесеш на безопасно място.”

Той не ми отговори веднага, така че аз му подадох детето. Той я пое с нежелание.

„Къде трябва да я занеса и кога?”

Вместо да му отговоря аз включих връзката, която имах и казах: „Джак?”

„Трябваше редовно да ми докладваш, Райли. Това е първият урок, който трябва да

научи всеки един що годе приличен пазител.”

„Мисля, че този урок съм го проспала.”

Той изпсува.

„По дяволите, просто докладвай какво става.”



Усмихнах се.Не беше много умно да дразня шефа си, но по дяволите, много ми

харесваше, когато той се хванеше на закачките ми.

„Взехме детето и взривихме лабораторията, но временно имаме проблем. Куин ще

занесе детето и ще се срещне с теб.А аз трябва да се върна обратно и да се държа така,

сякаш нищо не се е случило.”

„Все още ли не са те разкрили?”

„ Зависи много от това, дали камерите в тунелите имат инфрачервено виждане

или не.” Аз се поколебах за малко.”Виж какво, тези нива на тунелите, които се намират

под земята не са нови.Куин се кълне, че те са по-стари от самия картел.Не мислиш ли, че

това място е разположено върху стар военен бункер?”

„Може би това е Либраска, това ли имаш предвид?”

„Да, има някакъв смисъл Стар да държи близо до себе си най-ценната си

придобивка.” Това също така щеше да обясни и съществуването на вход за асансьор в

неговата стая – имам предвид съществуването на този асансьор, за който никой не знаеше.

„Нямаме никакви данни, че тук някъде е било инсталирано някакво съоръжение,

или че нещо е строено в този район, но аз ще накарам Алекс да провери и да попита своя

източник в правителството. Да се надяваме, че ще имаме късмет и скоро ще разберем

върху какво се е разположил Стар.”

Алекс беше Алекс Хънтър, жената, която бе отговорна за създаването на

Директората и която го управляваше още от самото начало.Тя бе не само най-старият

вампир – беше доста по-стара от Куин, но освен това тя беше и сестра на Джак. А нека да

си говорим, че работата е секретна.

Въпреки това не можех да разбера как Джак бе няколкостотин години по-млад от

Куин, а същевременно с това бе брат на някой като Алекс, която бе няколкостотин години

по-стара от Куин. Това бе загадка, отговора на която нито Джак, нито сестра му искаха да

ни разкрият.Но аз възнамерявах да получа отговор на този въпрос дори и ако трябваше да

досаждам до смърт на Джак.

„Къде искаш Куин да се срещне с твоя човек, който ще дойде за детето?”

„Има един стар бор, който се е надвесил над оградата близо до южния й ъгъл.Там

ще го чакат хора след пет минути.” Той се поколеба за малко.”Бъди внимателна.Дръж

ме в течение на това какво става, Райли. Слушай ме какво ти казвам.”

Разбрах какво има предвид още първия път, когато го каза. Но това все още не

означаваше, че щях да си го спомня по-късно. Изключих връзката между нас и погледнах

към Куин.

„Хайде, ти по-добре тръгвай.”

Той кимна и прегърна по-силно детето, след това със свободната си ръка обви

вратът ми и ме придърпа близо да тялото си. Когато устните му срещнаха моите,

почувствах че бяха топли и жадни, самата целувка бе като нито една друга, която бях

получавала от друг мъж. Тя бе едновременно обещание за това, което възнамеряваше да

направи с мен, както и показваше чувствата му. Усещах, че целувката бе толкова истинска,

толкова страстна, че направо ме разтапяше.



Въздъхнах, когато устните му се отделиха от моите.Той се засмя леко.

„Запази тази си мисъл за времето, когато всичко това свърши.”

Отворих очите си и се взрях за няколко секунди в обсидиановите дълбини на

неговите очи.

„За нас ще има по-късно само ако приемеш това, което съм в действителност,

Куин. Иначе няма да е честно за нито един от нас.”

Той се усмихна, а усмивката му имаше горчив оттенък, въпреки че горчивината му

не бе насочена към мен, а по-скоро бе насочена към самия него.

„И на мен ми дойде мисълта, че за да спечеля едно състезание на първо място

трябва да участвам в него. На мен може и да не ми харесва склонността на върколаците

да имат много интимни партньори, но ако това да те деля с някой друг означава, че ще

получа шанса да ти докажа, че ние сме предопределени да бъдем заедно, то тогава

нямам друг избор освен да приема същността ти.”

Хормоните ми изтанцуваха една жига.

„Това означава ли, че повече няма да изискваш от мен да се срещам само и

единствено с теб? Няма да има повече никакви подмятания за културата на

върколаците, нали?

- Казвам да на първия ти въпрос и ще се опитам на втория.

Добре, този отговор бе по-добър от това да не получа въобще такъв. Наведох се към

него и го целунах нежно.

- Благодаря ти.

- Дори и много стари вампири като мен могат да се опитат да се променят, когато

искат да получат нещо, което наистина си заслужава.

Той бързо докосна бузата ми с върха на пръстите си, след което отстъпи назад.

- Внимавай, когато се върнеш в тази къща.

Аз кимнах. Той се обърна и изчезна в нощта, но аз продължих да гледам след него и

да следя пламъка от тялото му, докато най-накрая дърветата го скриха от погледа ми. След

това се обърнах и тръгнах към стаята си.

Когато влязох в нея, вътре бе само Берна, но тя не спеше. Дори напротив.

Изражението й бе тъжно, ядосано, сякаш бе готова да удари някой. Когато погледът й

срещна моя, очите й ми подсказаха, че този някой, който иска да удари бях аз.

Спрях на място, чудейки се какво по дяволите съм направила. Не бях направила

нищо друго, освен това, че им бях сритала задниците на тях двете с Нерида по-рано този

ден.

Но преди да мога да попитам какво става, усетих удар и болка. Болката бе толкова

силна, сякаш ме бе ударил чук. Болката направо смаза тялото ми, накара ме да падна на

колене и изкара въздуха от дробовете ми.

Но това не беше моя болка.



Това бе болка, която идваше от Роан.



Глава четиринадесета Превод: petia


До сега не бях усещала такова нещо. Болката беше истинска и въпреки това знаех,

че не е моя. По всичките ми нервни окончания усещах да гори огън, но агонията от

болката не се задържа повече от едно или две трепвания на сърцето ми. Въпреки това

крайниците ми трепереха от неочаквана слабост. Чувствах се така, сякаш силата ми бе

изсмукана от болката.

Или може би това не се случваше заради болката. Може би това беше Роан. Може

би той се опитваше да ползва и моята сила, защото неговата вече бе изчерпана. Това не бе

нещо, което да знаехме че е възможно, защото двамата не споделяхме мислите си

телепатично, а до този момент не бяхме споделяли и усещането за болка. Въпреки това и

двамата знаехме кога другият е емоционално или физически наранен, а освен това ние

винаги сме можели да се откриваме един друг – това бе способност, която често ни бе

спасявала живота и на двамата през последните няколко месеца.

Щом в този момент чувствах тази болка, която идваше от Роан, то значи той

наистина бе в беда. И проблемът в който се намираше бе на живот или смърт.

Паниката ме завладя и ме удари като стик, изкарвайки дъхът ми.

Не знаех какво му се случваше, но със сигурност щях да разбера какво става.Поех

си дълбоко въздух и започнах да вървя олюлявайки се.Точно в този момент някой ме хвана

за врата и ме стисна като менгеме, след което ме блъсна със сила към стената.

- Ти ни предаде, нали? Лицето на Берна се намираше на няколко инча от моето,

изражението и бе контролирано от ярост, която трептеше по цялото й тяло. „Ние ти

вярвахме, че няма да ни предадеш, но ти го направи.”

Ако искаше да получи отговор от мен, нямаше да може. Захватът й бе толкова

плътен, че за мен дишането стана като неочакван лукс. Пресегнах се, хванах ръката й и

разтворих пръстите й, като ги махнах от врата ми преди да я избутам назад и надалеч от

мен.

През очите й проблесна изненада. Въпреки че ги бях била и двете с Нерида, Берна

все още нямаше представа за действителната ми сила.

- За какво по дяволите говориш? Разтрих врата си, борейки се с желанието си да

побягна и да спася брат си. Очевидно още нещо лошо се бе случило – нещо, което

трябваше да зная.

- Нерида се опита да убие Мерле.Само че той беше подготвен за атаката й. Чакаше

я. А това би могло да се случи само ако е бил предупреден от някой.

А фактът, че кухнята бе взривена и електричеството бе спряло явно за нея нямаха

нищо общо с факта, че той бе в готовност. Тези двете може и да бяха добри рейнджъри, но

не биха могли да бъдат лидери. Те не премисляха нещата занапред.

Поклатих глава с отвращение:



- Хайде, остави ме да позная. Вие сте се отнесли към Мерле като към обикновена

мишена, нали така?

- Точно така, защото той си е обикновена цел за нападение, въпреки че е мелез. Тя

направи крачка напред, а огромните й лапи бяха свити и готови да действат.

Вдигнах предупредително пръст.

- Недей дори да си помисляш да ме нападнеш Берна, защото ще ти счупя шибания

врат. Кой тогава ще остане да спаси тази тъпа кучка лисицата?

- Мога да те победя във всяка една битка, вълчице.

Изпръхтях леко.

- Нямаш никакъв шанс срещу мен, Берна, както и Нерида не е имала шанс да успее.

- Една лисица шейпшифтър винаги може да победи един мелез, ако той не е бил

предупреден. По този начин е устроен светът. Пълнокръвните видове са по-силни, по-

бързи, особено когато мелезите са наполовина човешки същества.

- Това можеше да е вярно, ако си имахме работа с нормален мелез. Но в случая Мос

и Мерле не са такива. Те са генетично подобрени човеци, на които са били имплантирани

ДНК от различни видове свръх същества. В нито един смисъл на думата те не могат да

бъдат наречени обикновени мелези.

Тя премига.

- Какво имаш предвид?

- Предупреждавам те, че в този случай има още неща, които не знаеш. Стар не е само

лидер на един от най-гадните картели в Мелбърн, но също така е и шеф на лаборатория,

която вече от няколко поколения си играе с ДНК на различните видове. Очите й се

разшириха, когато значението на думите ми достигна до нея. Нима наистина вярваш, че

тези крилати същества са естествен продукт на природата? Нима наистина вярваш, че тези

същества в зоологическата градина са нищо друго освен колекция от несполучливи

експерименти?

- Добре, наистина видях странни неща – тя спря. Но защо трябва да вярвам в това, което

казваш?

- Защото като бивш рейнджър ти си била обучавана от военните да виждаш нещата над

очевидното Ти знаеш, че на това място нещата не са такива, каквито изглеждат. Преместих

тежестта си от единия крак на другия. Трябваше да се измъкна от тук, да открия брат си и

да пребия този, който му бе причинил болка.”Не ме интересува дали ми вярваш или не, но

ти обещавам, че ще си платиш, ако някой от хората за които ме е грижа умре, заради

твоята намеса.”

- Ти не можеш да знаеш, че сме служили при военните. Нашите досиета са секретни и

недостъпни за публично разглеждане.

- А кой ти каза, че съм обикновен гражданин?

Тя шумно издиша въздух:

- Значи сме се набъркали в една по-важна операция, така ли?



- Да, и освен това може да я провалите.

- По дяволите. Тя прокара ръка през късата си коса. Какво мога да направя?

Вдигнах ръка вместо отговор. Откъм залата до мен достигнаха груби гласове –

стражите правеха проверка на спалните помещения. Взех едно одеяло и го увих около себе

си, за да прикрия кръвта по тялото си. Изчакахме тихо докато дойде и нашия ред,

отговаряйки точно на поименното повикване. Те не ни попитаха за Нерида, което

очевидно ни показваше, че знаеха къде се намира.

Когато стражите си тръгнаха аз казах:

- Помогни ми да спася моя партньор, след което ние двете ще видим какво може да

се направи за твоя. Но ако успеем да я освободим искам и двете да изчезнете от тук.

- Твоят партньор е бил хванат?

Хванат, измъчван и в момента преместван някъде, но явно не на негов собствен ход.

- Да, трябва да го измъкна от тук.

- Как? В този момент те са поставили стражи на всички изходи. Никой не може да излезе

от тук.

- Нека да се концентрираме последователно върху проблемите.

Отметнах одеялото на една страна, след което стъпих на краката си и излязох от

стаята. Берна ме последва, като големите и крака шляпаха тежко върху пода, заглушавайки

всеки звук, който правеха моите. Отворих вратата на изхода и пристъпих навън в студения

нощен въздух. Пазачът погледнаха към нас, но не ни казаха нищо. Той беше човек.

Следователно не би могъл да иди или да помирише кръвта, потта и страха, който бе

завладял тялото ми.

- Къде заведоха Нерида? – попитах аз докато се отдалечавахме.

- В кошарите, където и да се намират те. Тя е определена да забавлява публиката на

арената след вечеря.

- Отново срещу крилатите същества ли ще трябва да се бори?

Последвах пътя, който завиваше наляво, следвайки тази слаба и крехка връзка,

която ни свързваше с Роан.

- Да, ако оцелее след тази битка, тя ще спечели правото да се бие с Мерле. Погледът на

Берна бе тъжен, когато срещна моя.”Ние и двете знаем, че не може да победи, но Нерида

не може или по-скоро не иска да види реалността. Желанието за мъст я заслепява.

Отворих уста, за да кажа, че това бе глупаво, но истината беше, че можех да я

разбера. Ако нещо се случи с Роан, дори самият ад няма да може да застане между мен и

желанието ми да си отмъстя.Щях да накарам някой да си плати за това.

- Това означава, че тя няма да иска да си тръгне дори ако успеем да я спасим, нали?

- Тя ще си тръгне. Обещавам ти това.



Беше по-добре да спази това обещание или Джак щеше да им вземе главите и на

двете. Той не проявяваше много търпение по отношение на тези, които се набъркваха на

пътя на Директората по време на операции.

Ние пристъпвахме шумно по пътя, водещ към предната част на къщата. Пазачите

ни гледаха как приближаваме и след няколко секунди аз почувствах погледа на един от

тях. Този обаче беше вълк, което означаваше, че щеше да ме проследи по-добре от

предишния пазач.

Как по дяволите щях да спася Роан, когато имах опашка, която щеше да докладва

всички подозрителни действия на Стар?

Трябваше да го разсея по някакъв начин.

Спрях до задната част на къщата. Товареха един стар зелен камион с платнище,

който бе спрян до една от бараките за машинарии. Въпреки че не можех да видя брат си,

връзката между нас ми подсказваше, че той беше вече вътре в камиона. Докато гледахме и

последните няколко кутии бяха натоварени, след което задната част на камиона бе

вдигната и заключена. Никой не се качи отзад. Двама мъже се качиха в шофьорската

кабина отпред. Сега беше времето да се раздвижа.

- Имаме си опашка – казах аз, докато шофьора палеше двигателя на камиона.

- Къде е? – погледа на Берна също бе отправен към превозното средство., а гласът и беше

тих като моя.

- Той спря близо до последната врата.

- Това е около сто ярда назад. Погледът и срещна моя, а в очите й открих подозрение. Един

вълк не може да помирише някой, който е толкова далеч, след като вятърът духа срещу

него.

Аз всъщност и не разчитах на доброто старо обоняние., но нямаше нужда и тя да

знае това.

- Това няма никакво значение след като аз мога да го усетя.

Тя измърмори:

- Искаш аз да му отвлека вниманието ли?

- Да, моля те.

- Считай го за сторено.

Тя се обърна и тръгна назад.Изчаках докато камионът запали , след което се

промъкнах зад ъгъла, обвих тялото си в сенки и се хвърлих като вихър към задната част на

камиона.

Той беше по-бърз, отколкото си мислех, и това ме накара да скоча напред в отчаяно усилие

да се кача на него преди да замине. Ударих се достатъчно силно в задната дъска и тя

изтрополя.Прехвърлих ръката си и се захванах се за края на рамката и увиснах там, като

пръстите ми се намираха на няколко инча от пътя.Това не бе позиция от която бях

очарована, така че след като си поех дъх се извих и прехвърлих крак върху рамката, след

което се завлякох вътре в задната част на камиона. Докато падах долу бедрото ми се удари

в ръба на един сандък. Потиснах едно изскимтяване, едва позволявайки си да дишам,



докато лежах долу и се ослушвах. Бръмченето на двигателя премина през въздуха и към

него се присъедини шума от гумите, движещи се по повърхността на пътя. Във въздуха се

носеше аромат на подправки и кожа, но облекчението, което почувствах бе помрачено от

факта, че мирисът на Роан бе тежко преплетен със сладкия металически аромат на кръв.

Те наистина го бяха изиграли.

В мен се надигна гняв, който бе присъщ на вълка, това бе териториалната нужда

която всеки един вълк изпитваше, когато искаше да защити глутницата си. Роан беше

моята глутница, той беше всичко, което имах и който му бе сторил това щеше да си плати.

О, да, наистина можех добре да разбера подбудите на Нерида.

Под миризмата на Роан, дойде и миризмата на борове и океан. Въпреки, че можех

да ги помириша,не можех да ги усетя, което означаваше че те идваха по-скоро от хора. По

начина, по който тракаше стария камион, те нямаше да ме чуят докато пълзях

напред.Човешкият слух не беше чак толкова проницателен.

Въпреки това продължавах да държа сенките обвити около тялото си, докато

преминавах покрай първата кутия.Те може и да не можеха да ме чуят, но щеше да им е

достатъчен само един поглед в огледалото за задно виждане, за да ме видят.Освен това бях

гола, а една гола жена, както и да изглеждаше тя, обикновено привличаше мъжкото

внимание.

Роан беше почти в задната част на каросерията, хвърлен на пода като боклук,

лицето му бе пребито и с отворени рани. В това състояние се намираше и тялото му.

Всъщност, единственото място, което не бе наранено по тялото му бяха гениталиите му.

Всъщност изглеждаше така, сякаш някой нарочно бе избягвал да удря тази част от тялото

му, което си бе много странно.

Хвърлих се долу до него и нежно докоснах челото му, избърсвайки с ръка потта и

сплъстените от кръв кичури коса от лицето му. Той се раздвижи и мен ме обзе облекчение.

Той не бе припаднал, както се опасявах, въпреки че не отвори веднага очи.

Леко докоснах устройството за връзка, намиращо се в ухото му, след което се

наведох по-близо и промълвих:

- Джак, проследи този сигнал.Когато излезем от вратата, спри камиона. Доведи

медицинска помощ за Роан.

Не можех да чуя отговора му и не посмях да използвам моята собствена

връзка.Трябваше да говоря малко по-високо, а това просто не си заслужаваше да рискувам.

След като хвърлих бърз поглед към двамата човека в предната част на камиона аз

легнах до Роан и нежно го прегърнах. Той отново се раздвижи, след което отвори очи.

Кафявото в очите му бе странно, чуждо. Но усмивката му си бе същата.

- Знаех си, че ще ме намериш.

Гласът му беше като най-лек шепот, изпълнен с болка, но за моите уши това бе най

– сладкият звук.

- Нали за това са малките сестри? Нежно притиснах ръка към наранената му буза ,

докато очите му отново се затвориха.”Роан, кой ти стори това?”



- Стар.Мос. Той потрепери и яростта, която изпитвах поради болката му, отново

премина през мен като прилив. Това не бе просто болка от нараняванията му.Усетих

смъртоносният огън на среброто.

Облизах устни, опитвайки се да не се паникьосвам. В плътта му нямаше забит

никакъв сребърен нож, не можех да видя и рана от сребърен куршум, но това не

означаваше нищо само по себе си. За да убиеш един вълк бе достатъчно да вкараш сребро

под кожата му.

- Роан, къде е среброто?

- В задника ми. Той издаде звук, който би могъл да бъде възприет и като смях.”това е един

вид шега.”

Значи беше шега, която веднага не можех да разбера. Поместих се прокарах ръка по

задника му. Тъй като аз самата бях стреляна и уцелена със сребърен куршум, плътта ми бе

станала прекалено чувствителна към този метал. Ако среброто беше под кожата му щях да

го усетя.

Пръстите ми започнаха да горят в средата на лявата му буза. Сребърният предмет

бе около два инча дълъг и тънък като игла.Освен това бе забоден прекалено на дълбоко и

не можех да го извадя с пръсти.

- Извади го – промълви той.”Започвам вече да не усещам тази част от тялото си.”

Едва в този момент успях да разбера така наречената шега.Среброто убиваше

върколаците като унищожаваше мускулите, нервните окончания и усещания до тогава,

докато тялото бъде обзето от болка и изчезне способността да се движиш или да дишаш.

Всичко което оставаше след това бе една продължителна, ужасна смърт в следствие на

задушаване.

Аз бях простреляна в ръката и обездвижването, което бързо последва

прострелването се бе разпространило надолу към пръстите ми и нагоре към врата ми.

Куршумът ми обаче бе изваден преди да бях получила някое по-трайно увреждане, но

дори и тогава имаше риск повече да не мога да използвам ръката си.

Роан бе един вид прострелян в задника, следователно загубата му на

чувствителност щеше да се разпростре в тази област – в дупето и в гениталиите. В този

случай той рискуваше да загуби нещо, което за един вълк бе по-важно, отколкото една

обикновена ръка.

Това бе извратено и копелетата щяха да умрат заради това, което му бяха

причинили.

Докоснах бузата на Роан, привличайки отново вниманието му към мен.

- Ще трябва да премина във вълчата си форма и да те захапя.

Той кимна едва едва:

- Направи го!

Отново хвърлих поглед към мъжете в предната част на камиона. Те все още не ни

обръщаха никакво внимание, така че извиках вълка в мен. Силата ме обзе, мина през мен,

докато най-накрая отново бях по-скоро вълк, отколкото човек. Близнах с език лицето на



брат си – това бе безсмислен жест, който със сигурност повече ме успокои мен, отколкото

него – след това плъзнах поглед надолу към тялото му. Докато бях вълк горещината от

среброто бе по-интензивна. Блясъкът от среброто сякаш излизаше от кожата му и беше

като сигнален огън, показващ точното място.

Не си позволих да мисля за това, което трябваше да направя, просто оголих зъбите

си разкъсах с тях кожата му.Вкусът на кръв и плът изпълни устата ми, като бързо бе

последван от изгарянето от среброто.Стиснах зъбите си около сребърния предмет и го

откъснах. Почувствах как Роан се разтресе и след това тялото му се вкочани. Той изсъска,

давайки гласност на болката, която отекна във всяка една част на мозъка ми.

Обърнах се настрани и изплюх плътта от устата си. Но вкусът й все още изпълваше

устата ми и аз започнах да се задавям.

- Какво по дяволите бе това?- каза един от мъжете, които бяха в предната част на камиона.

По някакъв начин Роан намери сили в себе си и с ръката си затисна носа ми и

затвори устата ми. В гърлото ми се надигна жлъч, но успях да преглътна. Тялото ми

трепереше почти толкова силно колкото това на Роан и не бях напълно сигурна, че ръката

му върху муцуната ми щеше да спре напълно лошото усещане.

- Какво беше това? Вторият глас беше груб и отегчен.

- Чу ли този звук.Звучеше така, сякаш някой кашля и повръща.

- Това вероятно е нашият пътник. Не се тревожи, никъде няма да отиде с толкова много

счупени кости.

- Да няма да отиде никъде другаде освен в лабораториите във фермата.

Те и двамата се засмяха. През мен премина облекчение. Роан освободи носа ми и

когато погледнах надолу към него златният блясък от промяната му започна да се плъзга

по нараненото му тяло, отнемайки болката му от разума ми дори когато раните му вече

бяха започнали да заздравяват. Той не остана дълго във вълчата си форма – това бе трудно,

тъй като болката и раните му бяха толкова силни, но поне преобразяването му бе

помогнало малко за заздравяването на раните. Аз също се преобразих в човешката си

форма, след което преплетох пръстите си с неговите и започнах да чакам.

Нямах никаква представа колко време измина преди да дойде

Директората.Вероятно бяха минали само няколко минути, но на мен ми изглеждаше, че бе

минала цяла вечност преди камионът да изтрака ида спре. Не последва никаква борба, но

камионът спря да се движи и двамата пазачи стояха безмълвни.

След това задната врата на камиона се отвори и Джак се появи.

- Най-сетне дойде – промърморих аз.

- Не можехме да спрем камиона толкова близо до портата. Щяха да ни видят.Той се качи в

камиона и се строполи до мен.”Как е той?”

- Ще живее.Но Мос и Стар нямаше да бъдат живи още дълго време.

- Добре – каза Джак и погледът му премина върху Роан. Защо се случи това?

- Не знам. Роан се закашля и този насечен звук направо разкъса сърцето ми. „Но той

знаеше кой съм аз.”



- Как така?

Той сви рамене и се засмя горчиво:

- Въпреки това той ми даде поне едно малко успокоение. Каза ми, че се чукам добре и че

ще му липсвам.Поне в тази област не съм загубил способностите си.

Нещо вътре в мен замръзна.

И преди бях чувала точно тези думи.

Бях ги чула в „Синята Луна”, когато Роан беше отвлечен, за да могат да вземат

спермата му, а аз току що бях започнала да го търся. Бях отишла там, за да намеря двамата

партньори на Роан, като се бях надявала ,че те ще знаят нещо за него. Лиандър не беше

там, но бях открила Девърн. Той беше седнал на една маса и беше ядосан, защото току що

беше скъсал с някакъв пич. Когато го бях попитала защо това има значение за него, той ми

бе отвърнал със същата фраза. Точно със същата тази фраза, която Роан каза преди малко.

Ето защо кръвясалите очи на Стар ми бяха изглеждали толкова познати.Очите на

Девърн през тази нощ бяха точно копие на очите на Стар.

Значи Девърн беше Стар.

Но ако това бе истина защо тогава Миша ми бе казал, че главатарят на този вертеп

не знаеше коя съм аз в действителност? Не знаех дали това му беше заповядано да ми

каже, ако му бях задала точно определен въпрос. Миша може и да беше успял да проведе

своите собствени битки и да намери начин да избегне някои от заповедите на Стар, но в

крайна сметка той не можеше напълно да пренебрегне контрола, който Стар имаше върху

него. А точно този контрол го беше и убил.

- Райли?

Премигах при остротата, която струеше от гласа на брат ми и погледнах надолу към

него.

- Това е Девърн.Стар е Девърн.

- Какво? – попитаха ме едновременно Джак и Роан.

- Откъде по дяволите направи този извод? – прибави Джак.

Свих рамене. В действителност не можех да подкрепя това твърдение с факти, но

интуицията ми ме бе изваждала от много повече ситуации, отколкото ме бе забърквала и

точно в този момент нямах желание да си задавам повече въпроси.

- Когато срещнах за първи път Стар, той ми се стори познат. Имаше нещо в очите му,

което бях виждала и преди, а точно сега си спомних и къде съм го виждала. Видях същите

тези очи в „Синята Луна”, когато говорех с Девърн и се опитвах да намеря Роан. По това

време си мислех, че очите му са зачервени, защо е пил, но въпреки външния му вид той не

ми изглеждаше пиян. Той ми каза, че току що е скъсал с един друг от своите партньори и

използва точно този израз.

- Сигурно е съвпадение.

Погледнах към Джак:



- Така ли си мислиш? Миша ни каза няколко пъти, че мъжът, който стои зад всичко

това е някой, който присъства в живота ми. Ние винаги сме предполагали, че това означава

че говори за някой от моите любовници, но партньорите на Роан също са част от моя

живот, тъй като са част от неговия.

- Девърн е от глутницата Хелки – развеселено каза Роан. Те могат да възприемат

много човешки форми, значи теоретично твоето предположение може да се окаже

възможно.

- Но няма никакъв смисъл Девърн да прави това сам. Той си имаше Миша и Тейлън,

които да наблюдават Райли и Готие в Директората. На него не му е било необходимо да

сложи някой да следи и теб, а камо ли той самият да стане твой любовник.

- Може би Готие е докладвал,че Роан също трябва да бъде наблюдаван и Девърн

или не е имал на разположение човек, на когото да може да вярва, или не е имал под ръка

някой друг с хомосексуални наклонности. Погледнах към брат си.”Той зададе ли ти

някакви въпроси докато те измъчваше?”

- Не.

- А защо не? Защото не е имал нужда да те пита нещо. Той може и да е подозирал

кой си по време на нашата битка, но преди да те вкара в леглото си не е бил напълно

сигурен. Накрая се усмихнах. Техниките на един мъж в леглото рядко са различни и

обикновено те са уникални за всеки един мъж.

- Точно си мислех, че има нещо познато в начина по който той пристъпи към

правенето на секс – промърмори Роан. Но по това време бях прекалено зает да се

концентрирам върху това да запомня къде стоят всичките му оръжия и да гледам дали

някое от тях не липсва.

- Спалнята му е като арсенал ли е?

- Да. Освен това има пазачи, които могат да убият веднага всеки, който дръзне да се

приближи към оръжията.

- От това, което сме видели – каза Джак, Стар рядко напуска лисичата си дупка. В

този случай Стар не може да бъде Девърн.

Намръщих му се:

- Но лисичата дупка на Стар е под земята, а ние си нямаме никаква представа къде е

главният и изход. Така че как можеш да твърдиш, че той никога не е напускал това място?

- Осен това Девърн често ходи по командировки. Гласът на Роан все още бе

прекалено дрезгав, но въпреки това звучеше по-силно, след като среброто бе извадено от

тялото му.”Ще е интересно да се свържат и сравнят изчезванията на Девърн с

появяванията на Стар.”

- Това можем да го направим, но не и веднага. Райли, ти трябва да се върнеш

обратно.

Роан сграбчи ръката ми:

- Не……

Докоснах леко с пръст устните на брат ми.



- Да. Той може и да подозира коя съм аз,но ти не си му дал нищо, с което да подкрепи

подозренията си. Ако си тръгна той ще знае със сигурност коя съм и след това нито един

от нас няма да е на сигурно място докато той не бъде отстранен. Това може да е нашият

единствен шанс да го спрем и да затворим лабораториите.

- Но…

- Няма но. Аз се поколебах за малко, усмихнах му се с крива усмивка и прибавих

следното: Вече ми се случиха толкова много неща тази вечер.

Смехът му завърши като пъшкане:

- Господи, не ме карай да се смея. Точно сега от това ме боли прекалено много.

Стиснах ръката му и погледнах към Джак.

- Шофьорът каза, че те отвеждат Роан в лабораториите. Обзалагам се, че ако

позволиш на този камион да продължи пътуването си ще можеш да откриеш

неоткриваемата лаборатория Либраска.

- Определено си заслужава да опитам. Той се надигна, но в начина по който се

движеше пролича сдържаният му ентусиазъм.”Имаш ли нужда от помощ, за да се върнеш

обратно?”

Поклатих глава.

- Ще се обвия в сенки и ще изтичам точно покрай пазачите на портата.

- Използвай външната порта – каза Роан. Там няма инфрачервени скенери.

Кимнах и се наведох да го целуна.

- Оправяй се докато аз почистя тази бъркотия.

Той докосна с пръст носа ми.

- Просто се пази от неприятности. Не искам да се налага да изпълзя от болничното си

легло и да идвам да те спасявам.

Усмихнах му се и погледнах към Джак.

- Ще следиш ли връзката между нас?

- Някой ще я следи. Ако имаш нужда да се измъкнеш от там, просто ни повикай.

Кимнах с глава и станах.Медиците се качиха в камиона, а аз слязох от него. Знаех,

че те нямаше да могат да направят нещо по-добро за състоянието на Роан.Сега, когато

среброто бе извадено, единственото, с което можеха да му помогнат, бе да му дадат нещо

за облекчаване на болките и Джак точно за това ги бе повикал

Грабнах една бутилка вода от някой, който ми я подаде и си измих устата.Джак

слезе от камиона и тръгна към мен.

- Какво си намислила?

- Кой, аз ли?- премигах невинно с очи.

Той не се хвана на номера ми.



- Да, ти. Какво е намислил вълкът, чийто лошо ранен и пребит брат лежи в този

камион.Казвай, момиче.

- Не планирам да правя нещо докато ти не ми кажеш, че си намерил лабораторията. Това

не бе пълната истина, тъй като бях решила да се опитам да спася Нерида.

Не че мислех, че това би било постижимо в действителност.

- А какво ще правиш когато или ако ти кажа, че сме я намерили?

- Тогава планирам да убия копелетата, които са сторили това на брат ми.

Той се усмихна и ме потупа по ръката.

- Това е моето момиче.

Отблъснах ръката му.

- Това няма да го направя заради теб или заради Директората. Това ще е заради Роан и мен

самата.

- Не ме интересува какви са мотивите ти, просто искам да ги убиеш. Веднъж щом

напълно приемеш съдбата си ти ще бъдеш чудесен пазител.

- Недей да си задържаш дъха, докато чакаш това да се случи, шефе.

- Няма никакво значение дали ще си го задържа или не. Не ми е нужно да дишам

въздух.

Да, точно така. Явно това бе доста глупаво изказване по отношение на вампир.

- Ще оставя връзката между нас включена.

- Ако стане статична, изключи я. Това означава, че те са хванали сигнала.

- Добре, ще го направя.

Обърнах се, обвих сенките около тялото си и започнах да тичам назад към имота на

Стар. Звънецът за вечеря звънеше силно и ясно докато наближавах къщата. Изпсувах под

носа си и се насочих към стаята си. Прозорецът все още бе отворен , така че се покачих

през него, взех си хавлията и я увих около тялото си, за да прикрия кръвта, мръсотията и

драскотините, след което се отправих към банята, за да си взема един бърз душ.

Няколко минути по-късно се появи един пазач.

- Хей, ти. Не чуваш ли звънеца за вечеря? Побързай.

Аз наистина бързах. Имаше поне една добра полза от това да тичаш гола – нямаше

нужда да се мъчиш да обличаш дрехи върху мокро тяло. Сресах с пръсти косата си и

пазачът ме побутна напред.

Очаквах, че ще бъда отведена до кошарата, която се намираше зад главната арена,

където провеждахме борбите си, но вместо това бях заведена в стаята с арената и ме

настаниха на една маса.

Берна вече беше там.Седнах до нея и скръстих ръце.

- Беше ли успешна мисията ти? – попита ме тя докато пазачът вървеше към задната част на

стаята.



- Да.

- Тогава как по дяволите ще спасим Нерида?

- Не мисля, че в действителност ще можем да направим това.

Яростта й ме обля, а горещината, идваща от нея направо бе изгаряща.

- Ние имахме сделка.

- Ние имахме сделка, че ще опитаме да я спасим. Махнах с ръка и и показах

стаята.”Мислиш ли , че някоя от нас има шанс да я измъкне от тук с всичката тази техника

за охрана и персонала, който се намирана това място?

- Не мога да не се опитам.

В гласът й имаше отчаяние, което звучеше като нещо повече от загриженост за

Нерида. За Берна това небе просто услуга, която й дължеше.Берна и Нерида със сигурност

бяха любовници и приятелки, както бях предположила преди това.

- Ние може и да не можем да я измъкнем от тук, но поне можем да й дадем нещо,

което тя наистина иска.

- Но докато търси отмъщение тя може да умре. В дълбините на очите й се четеше,

че в нея се води битка между яростта и страха, но тази емоция изчезна така бързо, както се

бе появила, премахната от фасадата на това, че тя най-сетне прие действителността.

Не последва „Добре”. Нерида щеше да умре и ние двете знаехме това. Болката,

която за кратко видях в очите на Берна само потвърди това.

- Виж, това е единственият й шанс да се бие с Мерле и вероятно ще може да го

убие. Нима наистина вярваш, че тя ще го оцени, ако и отнемеш тази възможност?

- Вероятно не. Но аз не мога …..

- Можеш и трябва да го направиш. Те ще ни убият и двете минутата, в която

направим някакъв опит да я спасим. Съжалявам, но операцията, в която участвам е

прекалено важна, за да рискувам.

Ако тя се опиташе да я провали, аз трябваше да я спра. Сега тя вече знаеше

прекалено много.Ако я хванеха и започнеше да говори…

Стомахът ми се сви при мисълта, че можеше да се наложи да убия Берна, но бях

стигнала вече прекалено далеч, за да позволя нещо да се случи с операцията преди да съм

минала последното препятствие.

Берна издаде нисък звук в задната част на гърлото си. Независимо дали това

изразяваше болка или приемане на нещата, никой не можеше да познае.

- Ако Нерида успее да въздаде справедливост и да убие Мерле, може би така ще

успее да успокои духовете, които я преследват.

- Аз си мислех, че ти каза, че духовете искат тя да умре?

- Духовете, които са тук искат това. Но в този случай имах предвид духовете, които

я карат да се движи по такъв саморазрушителен път.

Берна поклати глава.



- Духовете няма да бъдат доволни докато и двамата мъже не умрат.

Погледнах към нея.

- А ако аз обещая да довърша това, което тя започне?

Погледът на Берна ме измери.

- Мисля си, че тогава те ще бъдат доволни. Съмнявам се обаче, че тя ще бъде доволна.

- Нима да си отмъсти на един от тях не е по-добро от това да не получи възможност за

никакво отмъщение.

-Тя е обсебена от тази мисъл.Точно в този момент тя не може да мисли разумно. Тя се

помръдна, гледайки към мен. Как възнамеряваш да й помогнеш да победи тези същества?

- Като й дам ключа към тяхното унищожаване.

Тя вдигна вежди.

- А откъде знаеш какъв е той?

- Знам, защото аз самата съм се била с подобен вид същества. Само че моите същества

бяха смесица между грифон, котка и човек с издигащи се златисти и кафяви крила.

Берна не ме попита къде съм се била с тях, което беше добре, защото не можех да й

кажа.

Вратите в далечния край на стаята се отвориха и съпроводен от церемонията, която

следваше когато един крал влизаше във владенията си, Стар влезе в стаята и седна на

мястото си. Погледът му премина през стаята, сякаш търсеше нещо. Когато се спря на мен,

аз разбрах, че бе намерил това, което търсеше. Бях прекалено далеч и не можех да видя

дали в очите му има някаква изненада, но усмивката, която премина по устните му ме

накара да потрепервам и по гърба ми преминаха тръпки. Нямах никаква представа какво

означава тази усмивка, но със сигурност не бе нищо добро.

Появиха се сервитьори и започнаха да поставят плата с храна по масите. Аз ядох,

защото трябваше да ям, ядох, защото ми трябваше сила, а не защото бях гладна.

Докато се хранихме един мъж излезе на арената. Още един път всички гласове

наоколо замлъкнаха и в пространството се усети вълнение. Гостите на Стар имаха вкус

към кървавите спортове и точно това им се предлагаше на арената.

- Дами и господа- гласът на плешивия мъж иззвъня силно и ясно през широката арена и

лекото потракване на съдовете спря.Тази вечер имаме промяна в плановете. Тази вечер

няма да има борби както обикновено.

През тълпата премина разочаровано мърморене, към което нито един от борците не

се присъедини.

- Вместо това ние имаме възможност да Ви предложим мач на живот и смърт. Но това ще

стане само ако борецът тази вечер оцелее след схватка с нашите Кайвани.

През тълпата отново премина някакво мърморене, но този път то бе изпълнено с

вълнение. Надявах се, че Джак беше намерил тази лаборатория, защото тогава щеше да

дойде тук и да очисти тези психари.



- Дами и господа, посрещнете бореца тази вечер. Той посочи с ръка и далечният крайна

арената се отвори.От него излязоха двама мъже и Нерида.

- Този борец, Нерида Смит, бе хваната докато се опитваше да убие Олдън Мерле.

Около арената се чу смях.Дори самото конферансие се усмихна преди да продължи.

Тя бе осъдена на смърт чрез битка на арената. Ако оцелее от схватката с Кайваните тя ще

се срещне със своята мишена в битка на живот и смърт.

Всичко бе толкова официално. Всичко бе толкова мелодраматично. Обикновено

хората нямаха добро отношение към убийците, но в този случай на никой не му пукаше.

Клетката бе спусната и конферансието каза:

- Освободете я от въжетата.Освободете и нейните противници, след което бързо напусна

арената.

Нерида раздвижи рамене, разтръска ръцете си, докато вратите в близост до Стар

започнаха да се отварят. От една от сенките излезе тънък син хуманоид с крила като на

пеперуда. През въздуха премина очакване премесено от похот, която бе едновременно

сексуална и базирана на жаждата за кръв.

Сините същества преминаха през вратата и леко започнаха да потрепват с крила.

Докато светлините осветяваха цветовете им, подобни на тези на бижута, едно от

съществата започна по-силно да маха с крила и с нежна грациозност се издигна във

въздуха.Другото същество тръгна напред, като бавно махаше с крила.

Те повтаряха действията си от първия мач, който бях наблюдавала. Може би

действаха точно по този начин и правеха едно и също нещо всеки път.А след като аз бях

забелязала това, Нерида със сигурност също го бе видяла, след като бе тренирана от

военните.

- Когато битката започне – казах аз леко на Берна – изправи се и й кажи да атакува крилата

им.

- Какво?

- Вярвай ми. Това е единственият й шанс да победи тези същества.

- А защо ти не й кажеш това?

Погледнах към нея.

- Наистина ли си мислиш, че тя ще повярва на нещо, което аз й кажа.?

Берна се намуси. Нямаше смисъл да ми отговаря просто защото и двете знаехме, че

лисицата шейпшифтър щеше да направи точно противоположното на това, което й

предложех.

Точно обратното на предишната жена, която бяхме гледали на арената, Нерида не

атакува, а просто изчака докато едно от съществата не тръгна към нея, а второто не се

издигна високо във въздуха.

- Сега – казах аз на Берна.

Мечката превръщач скочи на крака.



- Нерида, хвани крилата им!

Някакви стъпки бързо се насочиха към масата ни и въздуха просвистя от

предупреждението в тях. Аз се извърнах и хванах дръжката на един пистолет преди той да

разбие главата на Берна, като по този начин отбих удара насочен за нея от пътя му.

Пазачът ме изпсува.

- Двама срещу един едва ли е честна битка – казах спокойно аз. Един малък съвет със

сигурност няма да навреди.

Пазачът не ми отговори, вместо това погледът му се насочи към другия край на

стаята. Аз се извърнах и видях, че Стар поклаща глава. Усмивката му изглеждаше много

голяма. Този мъж беше чудовище, вече не се съмнявах в това.

Пазачът отстъпи назад, но въпреки това остана на разстояние, от което лесно

можеше да нанесе удар с дръжката на пистолета. Обърнах се и започнах да гледам боя.

Второто същество размаха крила и се спусна надолу, докато първото подскочи

напред и започна да действа. Нерида се хвърли ниско на земята, за да избегне удара му,

след което замахна с крак и повали синьото нещо на земята. Въздухът просвистя от силата,

с която се спусна стремглаво надолу другото същество. Нерида се претърколи далеч от

пътя му и скочи отново на крака с едно рязко движение. Лапи с остри нокти раздраха

въздуха и едва пропуснаха стомаха й.Докато съществото отново се издигаше нагоре във

въздуха, Нерида скочи високо и се приземи на гърба му. То изкрещя с висок звук, който не

беше нито животински, нито човешки. Нерида сграбчи основата на крилата и изтегли

краката си нагоре, висейки толкова плътно на гърба на съществото. Тя стискаше толкова

силно с ръце, че дори от мястото, на което седяхме бе видно, че кокалчетата на ръцете й

светеха.

Първото същество изкрещя и се издигна във въздуха.

Нерида го погледна, след което си създаде опора с крака и започна силно и бързо да

дърпа и да извива назад крилата.

Крилата бяха толкова крехки и деликатни творения. Едно крило можеше толкова

лесно да бъде счупено, без значение колко силно бе тялото под него. Или лесно можеше да

бъде разрушено. Знаех това от личен опит.Тези крила не бяха по-различни от онези, които

аз самата бях изскубала.

Със странен пукащ звук крилата се откъснаха от плътта на синьото същество.

Докато кръв, крила и крясъци изпълваха въздуха, съществото върху чийто гръб все още

стоеше Нерида, падна като мъртва тежест на пясъка на арената. Докато другото същество

се спусна, за да помогне на партньора си, Нерида отново подскочи Но не падна бързо на

земята, вместо това скочи на гърба на другото крилато същество.

То изглежда не я забеляза.Може би то бе прекалено заето, докато се опитваше да

спре падането на своя партньор.Или може би не бе достатъчно умно, за да разбере, че

скоро щяха да бъдат отнети и неговите умения да лети.

Както и да е, Нерида сграбчи крилата и ги откъсна за втори път.След това тя скочи

от гърба на съществото, удари се в земята, отново започна да тича и довърши това, което

бе започнала да прави с крилата.



Всичко стана много бързо, много чисто изпълнение.

За няколко минути тълпата затихна, след което започна силно да аплодира. Сякаш

предчувстваха кървавата баня, която щеше да последва.

Погледът ми се върна към Стар.Той се бе навел напред и говореше с Мерле.След

като кимна няколко пъти Мерле стана и си проправи път към арената.

Тълпата отново замлъкна.Нерида стоеше в средата на арената и дишаше малко по-

учестено, отколкото бе нормално, но по никакъв начин не изглеждаше развълнувана.

- Имаш ли някакъв съвет как да победи този?- леко попита Берна.

- Никога не съм го виждала как се бие. Не знам на какво е способен. Или по скоро не знаех

какво му бе заповядал Стар да направи.

Но едно нещо бе сигурно – това нямаше да бъде честна битка. Стар не само, че не

играеше по правилата, но играеше така за да спечели.Нямах никакво съмнение, че и

неговите лейтенанти щяха да постъпят по същия начин.

Мерле прескочи парапета на арената и стъпи на пясъка. Нерида раздвижи ръцете си,

но не помръдна по друг начин. Мерле я проучи за момент и се усмихна арогантно.

- Ти ще умреш, малка лисице. Нямаш никакъв шанс да спечелиш срещу мен.

- Жаждата за отмъщение е силна мотивация, което ще ми помогне да изравня

неравенството в силите ни – каза тя. Никога не я подценявай.

- О, няма. Но отмъщението не трябва да замъглява разума. След като каза тези

думи, Мерле бръкна зад гърба си, извади един пистолет и я застреля. По гърдите и плъзна

кръв и само за миг на лицето й се изписа шок и яд. След това тя падна като чувал на

земята.

Берна скочи на крака, плачейки от отчаяние и ярост. Пазачът зад нас пристъпи

напред с вдигната дръжка на пистолета. Аз се обърнах и го съборих на земята, след което

замръзнах на място, когато дулото на друг пистолет се заби във врата ми. Може да ме

мислите за странна, но исках мозъка ми да си остане там, където бе.

Трима пазачи скочиха върху Берна. Тя се бореше с тях, опитвайки се да им отнеме

оръжията и да вземе поне едно от тях. Още стражи дойдоха и се намесиха в мелето, като

успяха да я победят благодарение на това, че бяха много повече на брой. Когато тя бе

повалена на земята, чух някакво прищракване и разбрах, че някой се бе опитал да стреля с

пистолет. Това щеше да е смъртоносно за някой в тази маса от тела. Но нещо се бе

случило, защото нямаше кръв, нямаше стонове на болка.

Може би оръжието бе засекло.

Или може би то никога не е било заредено.

Такъв изрод като Стар сигурно не би искал наоколо да има заредени оръжия, които

лесно биха могли да бъдат достигнати от противниците му. Той не би поел такъв риск.

Вероятно единствените заредени оръжия в стаята бяха тези на Стар и на свитата му.

Пазачите най-накрая успяха да озаптят Берна. Погледът й се върна към арената, към

безжизненото тяло, което лежеше на пясъка и раменете й увиснаха. В този момент вече

никой не можеше да направи нищо за Нерида. Тя вече не можеше да бъде спасена.



Някакво движение в затъмнените ъгли на залата привлече погледа ми. Някакви

неземни шумове прорязаха тъмнината. Духовете на мъртвите се събираха, за да съберат

плячката си.

Погледът ми отново отскочи към арената.Мерле бе свалил оръжието надолу и

вървеше към тялото на лисицата шейпшифтър.Под гърдите й се бе образувало голямо

петно от пропит с кръв пясък. Нерида не проявяваше признаци, че диша, но въпреки това

духовете на мъртвите не отиваха към нея, а си стояха в сенките.

Може би лисицата правеше лисичи номера.

Мерле спря и я ритна в ребрата. Това не доведе до някакъв отговор от страна на

лисицата. Той се наведе напред и леко докосна с пръст врата й.

- Не е мъртва – каза той, поглеждайки към Стар. Но е почти умряла.

Стар махна с ръка.

- Дайте я за храна на месоядните животни в зоологическата градина. Те за разнообразие ще

се насладят на това сладко месо.

- Не – извика Берна, като гласът и проехтя из стаята. Тя е жива. Не можете да направите

това.Това не е човешко.

- В тази стая много малко от нас могат да се определят като хора. Безжизненият поглед на

Стар се придвижи към мен и хладните тръпки, които се спускаха по гърба ми доведоха до

голямо напрежение. Той ме познаваше.Той знаеше коя съм и защо бях тук. Знанието за

това личеше в неговия нечовешки поглед и в арогантната усмивка на устните му.” Но ако

тук има още някой, който го е грижа за лисицата аз ще позволя още едно

предизвикателство.”

Той се заяждаше с мен, предизвикваше ме. Но аз не се хванах. Не можех да направя

нищо, докато не чуех от Джак, че мога да действам.

- Какво? Защо ни е още едно предизвикателство, та нали ще накараш този страхливец, твоя

лейтенант, да застреля и другия претендент? – извика Берна, борейки се срещу мъжете,

които я държаха. „Това едва ли може да се нарече честно.”

- Това е моята арена, това са моите правила. Тези, които не ми се подчиняват или се опитат

да ме предадат трябва да очакват от мен бързо отмъщение. Справедливостта няма никакво

място в това уравнение.

Това бе по-скоро предупреждение към водачите на другите картели, които бяха в

стаята, отколкото отговор насочен към Берна.

Това бе предупреждение, което както аз, така и всеки един, който присъстваше в

залата взе предвид.

Погледнах отново към арената, където Мерле се отдалечаваше от Нерида, държейки

небрежно пистолета в една ръка, отпусната близо до тялото му. Пистолетът беше от лявата

му страна, тази, която беше най-близо до Нерида.

Тя се съживи за момент, хвърли се напред към него с едно от тези движения, с които се

рискуваше всичко, което бе отчаяна постъпка от нейна страна. Тя сграбчи пистолета от



ръката на Мерле, насочи го към него докато падаше на пясъка, след което дръпна спусъка

и го застреля в тила, като пръсна мозъка му.



Глава петнадесета

Превод: Vampire Lady


Когато парченца кости, кръв и сиво вещество се разпръснаха из пясъка, тя падна

рязко и не помръдна. Мерле падна като камък до нея.

Дим който приличаше малко повече на пара, но бе много повече от това, започна

да се издига от тялото й. Мъртвите се придвижиха за да съберат наградата си.

Затворих очите си заради внезапната вълна от напиращи сълзи. Нерида получи

своето отмъщение – или част от него, поне. Но раят, или там в каквото вярват

лисиците-шифтъри, бе недостижим за нея. Адът бе нейното място за почивка. Ад който

включва цяла вечност терзания от страна на духовете които бе убила.

- Не! – писъкът на Берна изглежда сякаш ехтеше из арената. Никой не

помръдна, никой не каза нищо. Нито дори аз.

- Е, това беше неочаквано. – развеселеност се носеше в гласа на Стар.

Може би той имаше други като Мерле в лабораториите, така че нямаше значение ако

загубеше този. Той все още ме зяпаше, предизвиквайки ме. Нямаше следа от нищо

друго освен увереността че ще получи това което иска в тези бездушни дълбини. Това

което искаше бе аз да се бия. Но съдбата ми няма да е смъртта ми, както при Нерида, а

нещо много по-лошо. Еднопосочно пътуване към ада на оплождането.

Но въпреки че стоя тук, отвръщайки на арогантният му, самонадеян втренчен

поглед, вълкът вътре се надигаше ръмжейки към повърхността. Този негодник ме бе

бил, упоил и всичко, а и унищожи мечтата ми за бяла-дървена-ограда-и-деца. Още по-

лошо, той бе направил брат ми на каша. Не защото имаше нужда, а защото искаше.

Защото се наслаждаваше на това.

Нуждаех се от отмъщение. Имах нужда от него. Сега.

Може да се страхувам от съдбата която видях в очите му, и със сигурност се

страхувах от самият него, но проклета да бъда, ако стоя тук още треперейки като пале.

Ако трябваше да се бия, тогава по-добре да го направя по моят начин. Може да не

променя резултата, но поне ще падна биейки се.

- Има ли други оплаквания за които трябва да знам? – продължи той. – Има

ли някой друг който чувства че има нужда да предизвика лейтенанта ми или самият

мен?

Умният мълчеше.

Никой никога не би ме оприличил като умна.

Изправих се на краката си. Дулото на пистолета се настани на гърба на врата ми,

толкова студено на фона на кожата ми. Извъртях се, ударих мъжа държащ оръжието в

топките, след това взех пистолета, докато той падаше. Дузина други оръжия бяха

насочени на мига в моя посока.

Оставих да виси безполезното оръжие на пръста си и се усмихнах.



- Кажи им да стрелят, Стар. Предизвиквам те.

Той не прие заканата. Изненада, изненада.

- Какво искаш?

- Предизвикам, този изсухлен пенис, още познат като Мос, на бой. Ножове,

пистолети или голи юмруци, стига само да сме еднакво въоръжени. – погледът ми се

премести към този на Мос. – Или останалият ти лейтенант е уплашен като момиче,

както беше и първият ти?

Мос ядосано тропна с крак. Сякаш това бе изненада.

- Искаш битка, ще я получиш. – погледът му се спусна по мен. – Когато

приключа да те бия, ще се насладя да те чукам.

- Защото единственият начин да го вдигнеш е първо като пребиеш някого.

- Мога ли само да отбележа, - каза Джак в ухото ми. – че това не звучи

сякаш чакаш моето одобрение?

Мос изръмжа. Беше грозен, гаден звук. Стар се засмя.

- Ще се насладя на тази битка и последиците й. На какво да се

споразумеем? Ножове?

- Голи. – срещнах погледа му почтено. – Без места където да се скрият

тайни оръжия. Освен, разбира се, ако не е просяк като теб.

Усмивката на Стар бе мързелива.

- А ти знаеш всичко за тях, нали? Липсващият ти партньор е един от тях,

все пак.

Партньор, не брат. Без значение какво знаеше Стар за нас, все още му убягваше

съществената част от информацията.

- Защо е целият разговор, Стар? Даваш време на просещото си приятелче

да извади този пистолет от гъза си ли? Или е повече заради факта че знаеш на какво

съм способна, знаеш че мога да го победя, или просто чакаш групичките ти да заредят

пистолетите си?

- Открихме лабораторията, Райли. – каза Джак. – Не сме влезли за да

поемем контрола все още, но имам сила, която е готова. Също така сме заобиколили

имота. Чувствай се свободна да извършиш своето отмъщение, въпреки че от чутото до

сега, ти вече си го започнала. Просто помни тренировките си и не ми умирай.

- Няма да има намеса от страна на охраната или оръжия. – каза Стар. –

Права си, знам какво можеш да направиш, и си толкова под нивото на Мос че просто

няма смисъл.

- Винаги ли си склонен на такива грешки в преценката?

Той едва се усмихна.

- Мос, наслаждавай се.

- О, ще го направя. – Мос приключи с разсъбличането и тръгна към

арената. – Присъедини се към мен в пясъците, ако смееш, малката.



Усмивката ми беше явно очакване. Пуснах пистолета и тръгнах към портата на

арената. Пясъкът бе учудващо топъл под краката ми. Бе също така и много зърнест,

хрущейки след всяка стъпка, правейки свободно летящите движения много по-трудни.

Но това което ме забавяше би имало по-голямо влияние срещу Мос. Той бе по-голям,

по-тежък.

Минах покрай телата на Нерида и Мерле. Мириса на кръвта им дразнеше носът

ми, а вълчата ми душа шаваше развълнувано. Тя искаше кръв. Искаше да пробие и

разкъса плът, мускули и кости.

Не я оставях често свободна. Повечето вълци контролират природата си лесно,

защото нямахме друг избор в това модерно, управлявано от хора общество. Може би

затова влагахме толкова страст, толкова енергия в лунните танци. Лудостта която бе

такава голяма част от нашата природа трябваше да отиде някъде.

Но тази вечер, веригите около вълкът в мен ще бъдат свалени. Нуждаех се от

всеки грам сила от вълка, от безпощадността, и най-вече от бързината да се приложи

наказанието, ако това означаваше да бъдеш евентуалният победител. Джак може да ме

е тренирал да бъда пазителка, но съм била борец през целият си живот. Тези умения,

уменията на агресивният, уличен борец комбинирани с ловджийските ми инстинкти на

вълк, ще ми служат най-добре тук. Не можех да играя честно, защото Мос или Стар със

сигурност нямаше.

Спрях в центъра на арената. Мос закрачи към мен, с нож във всяка ръка.

Вдигнах погледа си към неговият, наблюдавайки очите му, изчаквайки момента той

реши да хвърли ножа.

Усмивката му бе пълна с увереност. Вкусвайки победата си. Очаквайки я.

Той продължи да върви към мен. Смених позата си, готова да се движа, да се

бия.

Повечето хора издават следващият си ход като преместват погледа си за част от

секундата към мястото към което ще се придвижат. Мос не бе един от тези хора. Ръката

му се вдигна в просто, замъглено движение, и внезапно острието на ножа проблесна в

сребърно в моята посока.

Отстъпих настрани, след това посегнах и хванах ножа. Болка се плъзна по ръката

ми, когато едната страна на ножа поряза дланта ми, но я игнорирах, преместих ножа и

обвих пръстите си около дръжката.

- Благодаря ти за оръжието.

Мос се засмя.

- За добра битка. – каза той, приветствайки ме с острието на собственият си

нож.

- За славната ти смърт и духовете които ще се насладят измъчвайки душата

ти.

Той повдигна присмиваща се вежда.



- Духовете не всяват страх у мен.

- Тогава си глупак.

- А ти кървиш. Първата ти рана от многото.

Думите едва бяха излезли от устата ми, когато тръгна към мен, въртяща се сила,

бързина и явна кървава сила. Замахнах, избегнах и блокирах, използвайки всяко

умение, всеки инстинкт. Той бе бърз, нямаше спор в това, но бе по-голям и по-тежък и

пясъка го затрудняваше повече от колкото мен.

На края, няколко удара успяха да пробият защитата ми, единият порязвайки

лявата ми гърда, другият стомахът ми. Но все още бях на крака, все още относително

невредима, след няколко тежка битка. Успях най-вече да маркирам Мос. Това го вбеси,

както се и надявах.

Той тръгна към мен отново, замъглена маса от мускули, гняв и решителност.

Продължавах да избягвам и замахвам, но се оставих да ме принуди да отстъпвам. Доста

да отстъпвам.

„Ако имаш нужда от мен по някакъв начин, тук съм, в стаята.” Гласът на

Куин се понесе из ума ми, удобен като студен бриз в топъл слънчев ден. „Открих пазач

с подобно тегло, цвят и височина.”

Пазач който несъмнено е хранел рибите в езерото докато говорехме. Снижих се

от прииждащото острие, след това се изправих и ритнах. Мос сви стомаха си и

пропуснах. Но не и ножа му. Той проряза стъпалото ми и бе доста близо да премахне

петата ми. Изсумтях в знак на безизходица, болка и Мос се засмя.

Той се наслаждаваше на това. Радвах се за него. Наистина. Бракуван мъж винаги

трябва да се наслаждава на последната си храна.

Наблюдавах го внимателно, дори когато говорех с Куин.

„В стаята си и не поемаш шанса да убиеш Стар собственоръчно?” Отдръпнах

се назад за да избегна носещият се юмрук на Мос и замахнах към ръката му с ножа си.

Пропуснах, но от тази гледна точка не ме беше и грижа. „Защо?”

„Защото има снайперист стоящ в сенките от отсрещният край на арената на

Стар. Той има заповеди да те убие, ако спечелиш.”

Отстъпих назад и избърсах потта течаща от челото ми с кървавата си ръка.

Увереност едва си проправи път през порите на Мос, но въпреки това имаше

раздразнение в очите му. Което нямаше смисъл, след като си мислеше че ще победи…

погледът ми се премести към тялото му и видях проблема. Той не получаваше ерекция.

Той се нуждаеше от страх за да го вдигне, а аз не му давах това.

Замахнах с ножа към неактивните му части.

- Трудно е да изчукаш момиче когато няма действие на долният етаж.

Може би ти наистина предпочиташ момчета.



Той изсумтя и атакува. Отново и отново. Аз избягвах атаките му, нападайки го

когато се появеше възможност, успявайки всеки път да го раня но не и дълбоко. И през

цялото време отстъпвах назад.

Мириса на кръв и смърт започна да докосва вятъра. Бяхме близо до телата.

Много близо.

Той се наведе напред. Аз отстъпих назад. Краката ми докоснаха тялото на

Мерле, но вместо да се стабилизирам, се направих че падам. Мос се разсмя и вдигна

ножа, кървавото острие блестеше в сребърно на светлините. Извъртях се във въздуха,

така че да се приземя от моята страна, след това бръкнах с ръка под тялото на Нерида.

Ръката ми докосна дръжката на пистолета, пръстите ми горящи от близостта на

среброто, когато хванах дръжката.

Когато въздухът изсвистя от силата на приближаващият удар на Мос, извадих

оръжието, прицелих се към Стар и отстрелях шибаният му мозък.

Втори изстрел изгърмя почти по същото време и Мос падна назад, с малка дупка

в центъра на челото си.

Куин довършваше нещата.

Поех си дълбоко дъх и бавно го изпуснах.

Свърши се. Приключи.

Мос бе мъртъв, Стар бе мъртъв и свърталището на демони започваше да изригва

около арената.

И искайки го или не, тъкмо пристъпих линията и се превърнах в пълноправен

пазител.



Глава шестнадесета

Превод: Vampire Lady


Придърпах краищата на палтото което взех назаем и наблюдавах цвета на

небето, лъчи от червено и златно, по време на зазоряването.

От мястото където се намирах, близо до конюшните, имах пълна гледка към това

което се случва. Къщата бе кошер от преминаващи. Камиони се бяха наредили на пътя

и хора се разхождаха напред-назад, повечето водеха затворници и носеха кашони и

папки.

Потърках челото си изморено. Чувството за дежа вю бе силно, и както преди,

просто исках да се прибера у дома, да си взема дълга вана и да забравя цялата проклета

история.

А докато имам позволението най-накрая да се прибера у дома и да съм в

безопасност, забравянето не бе опция. Дали ми харесва или не, действията ми на това

място промениха живота ми завинаги. Най-накрая получих отмъщението си, но цената

все още се изчисляваше.

Топло усещане премина по кожата ми и се огледах. Куин излезе от дърветата и

седна до мен.

- Как се чувстваш?

- Като боклук. – свих рамене. – Няколко галона с кафе, дълга гореща вана и

няколко дни сън ще направят сериозна променя.

Усмивката му достигна тъмните му очи и хормоните ми реагираха подобаващо.

- Мисля че това би помогнало. – той показа зад гърба си китайска

порцеланова чаша с кафе. – Не е лешник, но е горещо.

- Боже, мисля че те обичам. – обхванах с замръзналите си ръце чашата и

вдишах дълбоко. – Блаженство, въпреки че не е лешник.

- Ще ти дам лешник когато излезеш с мен този уикенд.

Раздразнение премина през мен.

- Кога? Нямам ли мнение в това?

- Можеш за избереш деня. Можеш да избере часа. Но не можеш да

откажеш. – Очите му бяха пълни не само с решителност, но и с топлина която

правеше странни работи с биенето на сърцето ми. – Защото ще те намеря, хвърля на

рамото си и насила ще те отведа на срещата ни.

Вампирът се бе присъединил към надпреварата и възнамеряваше напълно да

скрие шапката на парите на Келън. Модерен вълк или не, кръвта ми кипеше от мисълта.

- Нали осъзнаваш че част от мен е изкушена да тества това с което ме

заплаши?


- Нямам намерение да играя по правилата повече. Играя за да спечеля.



- Любовта не е игра.


- Живота сам по себе си е игра. Любовта е най-голямата награда. Тази

която съм държал на страна през вечността твърде дълго.

Хубави думи, но не възнамерявах да им повярвам напълно.

- Е, защо е промяната, Куин? Какво ме прави толкова приемлива сега,

което не ме правеше през последните четири месеца? Никога не мога да променя

това което съм.

- Освен ако не откриеш сродната си душа. Освен ако не се обещаеш на

луната и него. – той докосна с пръст брадичката ми, държейки я неподвижна,

когато се наведе напред и нежно целуна устните ми. – Възнамерявам да докажа че

аз съм този мъж.

- Ти не си вълк.

- Нито пък ти. Не напълно.

- Но аз искам това което всички вълци. Вълча сродна душа. Дом. Деца.

- И двамата знаем че някои мечти никога няма да се сбъднат.

- Но все още има възможности за мен, Куин. – освободих брадичката си от

захвата му и погледнах на страна от него. – И няма да се предам от мечтите си

докато не поема и последният си дъх.

- Тогава ще остана до теб докато тези мечти не се превърнат в прах или не

приемеш това което трябва.

Погледнах го.

- Можеш да стоиш колкото си искаш, но никога няма да играя соло.

Никога.

Той погледна на страна, но не и преди да видя проблясък от студена

решителност в очите му. Вампирът можеше да казва всички правилни неща, но на края,

резултатът който искаше бе аз и той, по неговият начин, не по моят.

И само времето щеше да покаже кой от нас е по-силен.

Проследих погледа му и видях Джак да наближава. Лошо време от някои гледни

точки, добро от други.

Когато Куин се изправи на краката си, казах:

- Ти така и не отговори на въпроса ми по-рано.

- Какъв въпрос? – но блясъка в очите му предполагаше че разбира напълно

въпроса.

- Имаше своят шанс да получиш своето отмъщение върху Стар, но не го

направи. Защо, след като гласеше от самото начало че нищо и никой няма да

застане на пътя на отмъщението ти?

Той замълча, сякаш търсещ отговор, след това каза:



- Защото Хенри би ме нарекъл по всички възможни начини глупак ако

избера отмъщението пред нуждите на сърцето. А и на края, Стар умря, така че

какво значение има кой е дръпнал спусъка?

- Решението може да ти спечели кафяви точки, знаеш.


- Надявам се на това. – той докосна леко с пръст рамото ми, след това си

тръгна.

Джак зае мястото му до мен.

- Е, как е твоето новобранско чувство?

- Няма да правя убийството навик на през цялото време. Не можеш да ме

накараш. – спрях за миг, въпреки че се обзалагах че има начини, след това

продължих: - Мога ли да си отида в къщи вече?

- Не още. – ухили се той. – А убийството ще си дойде на място с времето.

Подсмъркнах.

- Как върви почистването?


- До тук, добре, въпреки че трябваше да доведем местните ченгета да

помогнат с арестите и документацията.

- А лабораторията?

Той ме погледна. За първи път, видях гняв, истински, непростим гняв, в зелените

очи на Джак.

- Този негодник не заслужава лесната смърт която му даде, Райли. Това

което е направил. – Той въздъхна. – Виждал съм наистина ужасяващи неща от

както съм жив, но тази лаборатория просто обра точките.

Не исках да знам детайлите, наистина не исках, така че смених темата.

- Ами гущерите духове?

Хората на Иктар, въпреки увереността му, не успяха да се освободят от

имплантите, толкова бърдо и лесно както се хвалеше той. Всички бяха все още тук

когато Директората нахлу.

- Стигнахме до споразумение. Пускам хората му. Клонингите ще бъдат

задържани за да бъдат изследвани дали нямат други имплантирани детонатори в

подсъзнанието си от Стар.

Те вече имаха споразумение, но не възнамерявах да отбелязвам това.

- А Иктар?


- Той ще се присъедини към новата дневна дивизия на Директората, заедно

с няколко от неговите хора.



- Не мислиш ли че безизразните им лица ще са малко забележими?

- Просто защото е наречена дневна дивизия не означава че наистина ще

работят през деня.

- Само за да ми кажеш тази пикантна информация ли дойде?

Развеселеноста му изчезна.

- Не.

- Тогава какво?

- Не можеш да се прибереш у дома. – погледът му срещна моят. – Не

веднага. Уреждаме нов апартамент за теб и Роан.

Нямах реакция от новините. Просто бях покъртително уморена.

- Защо?

- Готие се е измъкнал от примамката.

- Това се очакваше да се случи, имайки предвид че той бе най-добрият ни

пазител. – разтърках очите си широко. – Може би ще се премести в друг щат и ще

ни остави на мира.

- Не вярваш на това, също както и аз. – той плъзна ръка в джоба си и изкара

телефон. – По-добре да прочетеш това.

Той натисна един бутон и подаде телефона. Взех го и прочетох съобщението.

Благодаря че ме освободи от оковите на робството. Затова ще ти дам време

да се възстановиш. Но не много. Имаме недовършена работа, Райли, и напълно

възнамерявам да изпълня обещанието което ти дадох на арената.

Подадох обратно телефона на Джак, но не казаха нищо веднага. Защото какво се

очакваше да кажа?

Най-добрият пазител на Директората се превръща в измамник. Преследвача

става преследвания.

И преследваният е тръгнал след мен.

Прегърнах коленете си малко по-близо до гърдите си.

- Предполагам че едното добро нещо е че да хванем Готие вероятно ще е

като детска игра в сравнение със Стар.

- Ако мислиш така, значи не си толкова умна, за колкото те мислех.

- Начин да убиеш слабите надежди, шефе. – въздъхнах. – Е, какво ще

правим сега?


- Ще чакаме. И когато най-накрая той се появи, ще го убием.



„Как?” Исках да попитам. „Когато дори не можа да го задържиш когато

имаше на своя страна изненадата? Когато дори не знаеше че е бил наблюдаван?”

- Той няма да те хване, Райли. Обещавам. – Джак вдигна ръката си и леко

стисна рамото ми. – Има кола която чака близо до портите – защо не отидеш и не

видиш брат си?

- А почистването ти тук?

- Може да отнеме дни. Но има достатъчно хора наоколо които да се

притесняват за това. Трябва да си починеш и възстановиш.

Въздъхнах и се изправих. Щях да отида и да видя брат си, да си взема вана и

кафе които отчаяно желаех.

След това нямах нищо друго което да правя, освен да чакам.

И притеснявам.

Защото смъртта бе след мен и щеше да ми коства всеки грам сила за да оцелея от

него.



Internet

Пазителката Райли Дженсън: Съблазнително зло – Кери Артър (Книга 3 )