,,Някои хора не придават никакво значение на слизането на Божия Син и домостроителството на Неговото въ-плъщение, което апостолите са възвестили и за което

пророците са предрекли, че чрез него трябва да се осъществи съвършенството на нашето човечество. И такива трябва да бъдат смятани за маловерци.” Това четем в съчинението на свети Ириней Лионски “Доказателство за апостолската проповед”. Тези думи на великия църковен богослов от II в., отново произнесени в XX в., не съдържат ли известен укор и изобличение за съвременното религиозно съзнание? Защото какво множество хора трябва да смятаме днес за маловерци заради това, че прекалено смаляват значението на “домостроителството на Христовото въплъщение” и дори са готови да не му придават никакво значение?! За съвре-менното религиозно съзнание е особено характерно, че то иска да бъде християнско без Христос, Божия Син. Нужно му е христи-янско учение, но то познава малко въплътилия се Божи Син. Ця-лата същност на делото на Христос сега се изчерпва с Неговото учение и самият Той е само “велик учител” наред с Буда, Сократ, Конфуций, Толстой. “Аз - пише Толстой в предговора към женев-ското издание на “Кратко изложение на Евангелието” - гледам на християнството като на учение, което дава смисъл на живота... и затова за мен е напълно безразлично дали Иисус Христос е бил или не е бил Бог ”. Въпреки това пренебрежение на Толстой към личността на Христос Спасителя, мнозина са готови да смятат писателя за “истински християнин”. Излиза, че на такива хора не е скъпа божествената Личност на Спасителя и в сърцето им не отеква с болка кощунственото свеждение на техния Спасител до обикновените хора, макар и велики.

Съвременното съзнание, пропито от интелектуализма, е пагуб-но за живата вяра във въплътилия се Божи Син. Точно то кара да се подменя Христос Божият Син с човека Иисус от Назарет. При нас и протестантството се нарича християнско изповедание, но това изповедание, най-подходящо за мирогледа на съвременния европеец, вече почти е изгубило вяра в божествеността на Спа-сителя, във въплъщението на Божия Син на земята. Повече от по-ловината германски пастири смятат за възможно да изпълняват призванието си, като отричат божественото достойнство на Хрис-тос и не вярват във въплъщението на Божия Син на земята.

Може би не по-малко тъжно е, че въплъщението на Божия Син се цени малко и от нашата (православна, б. пр.) догматика в учеб-ните ръководства. Тя умее така да представи делото на нашето спасение, че то се оказва без никаква връзка с въплъщението.

“В грехопадението на прародителите си човечеството е наскър-било безмерно Божието правосъдие и не е могло да го удовлет-вори, докато Христос, Божият Син, пострадал на кръста за грехо-вете на целия свят, не е съумял да удовлетвори Божията правда, да примири хората с Бога и да ги избави от греха, проклятието и смър-тта.” Досега учението за спасението в учебни-ците по

догматика се излага приблизително в такъв вид. Да не говорим, че подобно учение като цяло е създадено от чуждия на Църквата юридически светоглед на католическата схоластика. Не можем да не забележим, че самият факт на въплъщението на Божия Син ся-каш се премълчава и за значението му не се говори.

За юридическото представяне на нашето спасение са нужни само кръст и страдание, а не въплъщение. Нужна е само страш-ната Голгота с помръкналото слънце, треперещата земя, раздра-ната завеса, а не мирният Витлеем с небесните ангелски хорове, възпяващи: “Слава във висините Богу и на земята мир, между чо-веците благоволение.” Но Църквата и най-великите й богослови,

проповед за любов, може да пресъздаде света, но не е успял да пресъздаде живота дори на най-близките си хора.

Човек с ума си признава, че законът на божествената любов е висш и добър, но той не намира в греховната си природа сили да осъществи този закон. Напротив, постоянно вижда у себе си друг закон, воюващ със закона на ума му, и му остава само да възкли-кне заедно с великия апостол: „Окаян аз човек!” Съвсем безумна мисъл е да се спаси човечеството само с учение. Колко пъти вече са прилагали най-различни учения, а полза няма. И когато започ-ват да възпремат Христос само като учител, лишават цялото хрис-тиянство от жизнена сила и жизнено значение. И в Божието Слово, и в текстовете на светите отци се подчертава, че Христос е въплъ-тилият се Божи Син, Единосъщен с Бог Отец. Без въплъщението на Божия Син не е възможен нов живот за човечеството. Любовта на Бога към света се открива точно в това, че Той е изпратил в света Единородния Си Син, за да получим ние вечен живот чрез Него (I Йоан 4:9). Бог ни е подарил вечен живот и този живот е в Сина Му. Ето защо онзи, който има Божия Син, има живот, а който няма Божия Син, не притежава живот (I Йоан 5:11-12). Християните са нови създания (II Кор. 5:17; Гал. 6:15) и делото на Христос е сътво-ряване именно на тези нови създания. А чрез какво са сътворени тези нови създания от “стария наш човек”? Чрез въплъщението на земята на Единородния Божи Син, както изповядваме и в Символа на вярата, а не само с учението на Иисус Христос. Древните цър-ковни писатели дори твърдят, че в учението на Христос няма нищо съществено ново в сравнение със Стария Завет. Новото в Новия Завет е самото въплъщение на Божия Син.

“Четете по-внимателно - пише свети Ириней Лионски в съчи-нението си “Против ересите” - даденото ни от апостолите Еванге-лие, четете по-внимателно пророците и ще намерите, че цялата дейност, цялото учение и цялото страдание на нашия Господ е предречено от тях. А ако у вас възникне такава мисъл и попитате: „Какво ново е донесъл Господ чрез Своето идване?”, знайте, че Той е донесъл всичко ново с факта, че Той, възвестеният, е дал самия Себе Си. Защото и това е било предречено, че ще дойде новото, ще обнови и оживотвори човека...

Той е дал самия Себе Си и е подарил на хората възвестените преди блага, в които ангели са искали да проникнат.” “Синът на Всевишния е станал човешки син, за да направи човека Божи син”; “ Божието Слово Иисус Христос, нашият Господ, по неизмерима-та Си благост е станал това, което сме ние, за да ни направи това, което е Той.” “Иисус Христос, Божият Син, воден от превъзходната Си любов към Своето създание, се е снизил, така че да се роди от Дева, като чрез самия Себе Си е съединил човека с Бога.” “Словото Божие е станало човек, като се е уподобило на човека и е уподоби-ло човека на самия Себе Си, за да стане човекът чрез подобие със Сина скъпоценен за Отец.” “Всичко, което се е случило с Господ, ще се случи и с нас, тъй като тялото следва своята Глава.” “Творението става съобразно и сътелесно с Божия Син. То приема Словото и се издига към Него, като превъзхожда ангелите, и се преобразява по Божи образ и подобие.”

наричани отци на Църквата, не говорят така за спасението. Когато го разглеждат, те преди всичко споменават въплъщението. От ци-тираните думи на свети Ириней може да се види какво значение има домостроителството на въплъщението. Именно чрез това въплъщение трябва да се осъществи съвършенството на нашето човечество. За това съвършенство съвсем не е достатъчно само едно учение, макар и християнско. Човечеството трябва да бъде не само научено, но е нужно да му се дадат и сили за нравствено съвършенство, каквито то, отслабено от греха, няма. “Нашият не-изменен Колумб на всички открити Америки” (както В. Соловьов нарича Л. Толстой) е смятал, че, като повтаря отдавна известната

............................................................Продължава на с. 33 >>

Наистина откриването на т.нар. структурирана памет на водата би могло да окаже на човечеството огромна услуга. След него непременно биха последвали сензационни съобщения за напредък в лечението на нелечими досега болести (биха се появили съвсем нови лекарства), за възможността да се управлява глобално времето (въпреки че последствията от унищожаването на природата също могат да се определят като „вид управление”), за осъществена телепортация (преместване в пространството чрез силата на мисълта) и т.н. Но уви!

Нека видим какво представлява водата и що за откритие ни предлага авторът на филма „Великата тайна на водата”.

Водата наистина е удивително веще-ство. В живота на човека ролята й е нео-ценима. Състават на човека 70% е от вода. Животът на нашата планета зависи от водата. Така го е устроил Творецът. Неслу-чайно в Библията четем, че Бог е сътворил първо небе, земя и вода: „В началото Бог сътвори небето и земята... и Божият Дух се

мост, висока температура на изпаряване, високо повърхностно съпротивление и т.н.

Във филма се разказва накратко за това, но по-нататък се представят съвсем учудващи неща. Оказва се, че водата е спо-собна да възприема, съхранява и предава информация - дори толкова фина като човешката мисъл, емоция, слово!

Японският учен Масару Емото като че ли успява да заснеме емоциите на водата. За удивителнте открития в тази област във филма разказват учени от Русия, Ка-захстан, Израел, САЩ, Англия, Австрия, Япония, Китай, Тибет. „Днес човечеството се намира пред прага на съвсем различно разбиране за законите на мироздани-ето, което открива нови перспективи: възможност за програмиране на водата, за лечение на най-тежките заболявания

аучнопопулярният филм „Великата тайна на водата” е станал дотолкова известен сред зрителите, че за „паметта на во-

дата” може да се чуе почти от всеки срещ-нат. Филмът дори е удостоен с три руски национални премии за висши постижения в областта на телевизионното изкуство. Тази статия е предизвикана от факта, че дори вярващи хора заговориха за паметта на водата като за научен факт. Проповед-ници дават примери с нея в проповедите си, за нея се говори в християнските общ-ности и се пише в християнската преса. Смятам за свой дълг да разкрия истината за водата и да предпазя християните от опасността да бъдат измамени.

носеше над водата“ (Бит. 1:1-2). В човеш-кия организъм няма нито една система, която да не зависи от водата. Тя запълва пространството вътре в клетките и между тях. Като основна течност в човешкото тяло водата служи за разтваряне на ми-нерални вещества, витамини, аминокисе-лини, глюкоза и много други хранителни вещества. Тя играе основна роля в храно-смилането, усвояването, преноса и опол-зотворяването на хранителните вещества. Водата е среда за безопасно изхвърляне на токсини. Тя влияе определящо върху терморегулацията на организма - от про-цесите, при които се отделя енергия, до задвижването на ставите и изпотяването при силно загряване.

Водата има удивителни свойства: висо-ка точка на кипене, малка топлопроводи-

с помощта на водата, за управление на времето“ - твърдят създателите на филма. Там участват и представители на някои религии, които потвърждават с авторитета си удивителните открития. „Във филма са представени реални факти - продължават неговите създатели. - Дали да повярва на тях, решава всеки за себе си. Важно е, че филмът предизвиква желание да се зами-слиш върху видяното и да размишляваш върху него по-нататък.“ Е, нека поразмис-лим.

За да покажем лъжовността на „факти-те“, приведени във филма, ще се наложи да прибегнем към научни обяснения. През целия филм създателите демонстрират абсолютно невежество за това, което се учи в училище по физика и химия. Например те твърдят, че „молекулите на водата се обединяват на кластери (гроздове) и това са клетки или ядрата на паметта, където водата записва всичко, което възприема. В една молекула има до 440 хиляди ин-формационни панела, които образуват един вид компютърна памет.“ Това е лъжа! Никакви 440 хиляди панела не съществу-ват, „гроздовете“ на водните молекули се запазват само няколко секунди, затова не могат да бъдат носители на информация. Всичко това противоречи на законите на квантовата механика. Авторите на фил-ма твърдят още, че ако върху водата се

въздейства с различни думи или музика, а после тя бързо се замрази, се образуват различни по вид кристали. При това във филма се демонстрират впечатляващи снимки на водни кристали, направени от японския изследовател Масару Емото (за него ще стане дума и по-нататък), които уж потвърждават това. Всъщност тук няма нищо удивително. Разгледайте снежинки-те навън и ще се убедите, че те са различни по форма и структура. Водата е добър раз-творител, затова в нея има много различни химически примеси, които при замръзване причиняват огромното разнообразие от кристали. Така че и да се карате на водата, и я да хвалите, това в крайна сметка никак няма да й повлияе. А ако тя се замрази бързо при гръмка музика, също има при-чини. Очертанията в кристала зависят от

звуковите колебания, но това е вълнова механика, а не се дължи на паметта на во-дата. Трябва да кажем, че всички кристали на леда са безцветни, но Масару Емото ги снима чрез различни светлинни филтри, така че „добрите“ кристали имат оттенък на морски вълни, а „лошите“ (извинете!) - на детска изненада. Работата в лаборато-рия (това е бил началният бизнес на Емо-то) несъмнено е повлияла на учения. Може да се изброят още куп неверни факти и ненаучни данни, цитирани във филма (че планетата ни се състои предимно от вода, че когато взимаме душ, кожата ни попива до 1,5 л вода и т.н.), но се страхувам, че това много ще измори читателя и заеме не една страница. Надявам се, че описаните несъответствия са достатъчни, за да се убедим, че филмът е не научнопопулярен, а по-скоро мистико-фантастичен. А ако за някого това не е достатъчно, мисля, че не е излишно да кажем нещо за някои хора, съпричастни към създаването на филма.

Ще започнем от въпроса кой е напи-сал сценария. Името е Михаил Вайгер - журналист, увлечен по окултните науки, автор на предавания като „Хороскоп за Чърчил“, „Жива вода“, „Биополе“, „Живот след смъртта“, „Телепатия“, „Телекинеза“, участник в международни конференции и кръгли маси по езотерични (окултни) зна-ния и кабала (мистично окултно учение).

Не е ли достатъчно? Тогава нека да видим друга фигура, често споменавана във фил-ма - японския изследовател Масару Емото. Роден е през 1943 г., завършил е държавен университет в Йокохама, специалност Международни отношения, а през 1992 г. получава степента доктор по алтернативна медицина в „Свободния международен университет за алтернативна медици-на“ в Калкута, Индия. Изискванията за получаване на докторска степен в този университет са минимални - една година обучение, публикуване на пет статии и такса в размер на 350 щатски долара. Там се изучават йога, акупунктура, хомеопатия, рейки и други доста съмнителни дисци-плини. През 1986 г. Масару Емото учре-дява в Токио корпорация „Хадо“ („Hado”

от японски - „вибрация, фини форми на енергия”), а по-късно създава фирми със същото название в Европа и Америка (да не се бърка с фирмата „Xado” - японски производител на химически съставки). Тези фирми продават заредена с добри думи вода. Продават и още как - цената й е 35 долара за чаша! Но дейността на Емото надхвърля обикновения бизнес. На руския си сайт Масару Емото обяснява своите истински цели. Като сравнява хората с бактерии, той стига до извода, че с помо-щта на неговата вода човечеството може да се изцели от демоните и на планетата да се увеличи броят на ангелите. Задача за близките десет години е тъкмо това - на планетата Земя да се увеличи броят на ангелите, които да се противопоставят на демоните. За тази цел Емото набира армия помощници за разпространяването на но-вото учение. Всъщност сме свидетели как се заражда поредното окултно-търговско учение „Хадо”. И филмът „Великата тайна на водата” е пропаганда на това окултно движение.

Надявам се, че тези факти са достатъч-ни християнинът да се отврати от филма и от псевдооткритието за паметта на водата. Накрая искам да добавя, че е учудващо участието на някои свещеници в този телевизионен проект. Хората, които уж се борят със сектите, тук се сродяват с тях. Защото дори незапознатият човек разби-

ра, че псевдооткритието подкопава вярата в Божиите чудеса - ходенето на Христос по водата, превръщането на водата във вино в Кана Галилейска, разделените води на Червено море и т.н. Нови псевдоучени днес обясняват „научно” всички библейски чудеса със свои теории.

Скъпи приятели, бъдете много внима-телни, не вярвайте на всеки дух! Пазете се от лъжеучения, придържайте се само към Евангелието и учението на Господ Иисус Христос. „Никой да не ви мами с празни думи ... Опитвайте какво е благоугодно на Господ и не участвайте в безплодните дела на тъмнината, а по-добре ги изобличавай-те” (Еф. 5:6, 10-11).

ме обаче, че Иисус Христос и днес отправя молба към нас, като използва понякога най-слабите хора в обществото.

По-нататък ме карат да се замисля ду-мите: „Ако беше знаела Божия дар и кой е Онзи, Който ти казва: „Дай Ми да пия!” Задавам си въпроса: „Какво знам аз за Бо-жия дар?” Откривам в себе си стремеж да придобивам знания. Искам да науча повече за колите, за историята, за компютрите и т.н. Каква е разликата между знанието за Божия дар и всяко друго знание? Мисля, че във всеки човек има естествен стремеж към това да научава все повече. Понякога този процес е приятен, носи удовлетворе-ние и ние можем да бъдем ангажирани с него за доста дълъг период от живота си. Докъде обаче може да ни доведе естестве-

което ни е познато и е естествено за нас, за да обясни свръхестественото - използва водата, за да даде пример със Себе Си.

На няколко места в Библията Бог срав-нява Себе си и Своето Слово с жива вода. В книгата на пророк Йеремия (2:13) Бог определя Себе Си като „извор на живи води“. Но най-красивият разказ, при който е използвано това сравнение, се намира в Еванглието на ап. Йоан (4:4-26). Тук Иисус Христос разкрива тайната на живата вода пред една жена от град Самария.

Ще отбележим първо факта, че Той стои до кладенеца и чака жената, за да я загово-ри и да я насочи към Божия дар на живата вода. Днес по подобен начин Той стои и очаква нас при нашия кладенец, за да ни заговори и да се разкрие пред нас. Ние по-

вено от около 70% вода. За да поддържаме здравето си, трябва да пием поне 1,5-2 л вода на ден. Не можем да измерим коли-чествено Божието Слово, необходимо за здравословния духовен живот, но все пак имаме ориентири. В Иисус Навиев 1:8 се казва: „Тази книга на закона да се не от-далечава от устата ти; а да размишляваш върху нея денем и нощем, за да постъпваш внимателно според всичко, каквото е на-писано в нея, защото тогава ще сполучиш в пътя си и тогава ще имаш добър успех.“ Ап. Павел съветва колосяните: „Христовото слово да се вселява във вас богато“ (Кол. 3:16). Дори само от тези два стиха се вижда, че Божието Слово трябва да изобилства в живота на вярващия. За неотменното при-съствие на Божиите думи в живота ни четем и във Второзаконие 6:6-9: „Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като превръзка на челото ти. И да ги написваш върху стълбовете на врати-те на къщата си и на портите си.“

Както водата е нежна и мека, но с постоянството си може да пробие камъка, така и Бог чрез действието на Своето Сло-во и Светия Си Дух може нежно и ненатрап-чиво да разтопи каменните ни сърца и да ги обърне към Себе Си. Той използва това,

одата е най-разпространеното вещество на Земята. В нашето всекидневие я използваме много

често. Не мога да се сетя за предмет или материал, при чиято направа не се използ-ва вода. Съществуването на живите органи-зми също е невъзможно без вода.

Както водата е особено необходима за нашия естествен живот, така и Божие-то Слово е необходимо за живота на един духовен човек. Както водата е изключи-телно точно разпределена в нашето тяло, във всеки орган, във всяка клетка, така и Божието Слово трябва да е правилно и точно вплетено във всяка област от живота на християнина. Това сравнение ни помага да разберем колко е необходимо Божието Слово за живота ни. Нашето тяло е съста-

добно на тази самарянка много често сме толкова вглъбени в работата си и във всеки-дневните си задължения, че се стряскаме, когато пред нас се появи възможност да се докоснем до Божието Слово. Реакцията ни също е подобна: „Как смееш да искаш вода от мен!? Аз съм самарянка.” „Как смеете да искате нещо от мен!? Аз съм толкова зает! Трябва да работя, да уча, да осигуря прехраната на семейството си, да плащам кредитите си” и т.н. Не трябва да забравя-

Самарянката наистина получава „жи-вата вода”. Не само това, тя самата става извор на „жива вода” (Йоан 4:28-29). Един кратък разговор с Христос я кара да за-брави грижите си и да разказва на другите за Него. И много хора започват да вярват заради нея (Йоан 4:39-42). Пълноценно прекараното време с Божието Слово може както да съживи нас самите, така и да стане „извор на живот” за нашите близки.

За съжаление, много често дори след като последваме Бога, не търсим „живата вода”, а се задоволяваме само да намерим някое кладенче, покрай което да прежи-веем по-лесно. По този начин огорчава-ме Бога. Пътят на еврейския народ през пустинята много добре илюстрира нашата склонност да отклоняваме погледа си от Бога и да мислим само за земното и все-кидневното. Създателят на небето и земята е с израилтяните. Той ги води за ръка, като разделя пред тях морето, за да минат по суша (Изх. 14:15-16), унищожава пред очите им най-силната войска в тогавашния свят (Изх. 14:27-28). И върши още много чудеса, които би трябвало да укрепят вярата им. Бог показва, че може да промени всяка ситуация и във всяко изпитание да даде изходен път. Но тези хора не съумяват да отместят погледа си от своите нужди. Ап. Павел обобщава всичко това (I Кор. 10:1-11), като насочва погледа ни отново към Христос, но тук като към духовна Канара, която ни съпътства, която ни

дава храна и вода.Погледът не трябва да е нито към во-

дата, нито към храната, а към Христос. И ако тук стана дума повече за водата, то не беше, за да открием в нея някакви нови свойства, а за да си дадем смет-ка, че Божието Слово е необходимо за живота на човека повече и от водата.

От друга страна, Христос е винаги близо до нас. Дори когато минаваме

през пустиня, през безводно място, Той е с нас, за да ни опази, но и да изпита

нашата вяра. Нека не забравяме, че Той иска да ни даде най-доброто. Приготвил ни е дом, който е изграден от чисто злато (Откр. 21:18). Там е и Неговият престол, от който извира река с вода на живот (Откр. 22:1-2). Божият Син ни очаква там, но Той е с нас и тук, в нашите трудности, за да ни преведе през тях и да ни доведе при Себе Си за цяла вечност.

ното знание? До по-добра работа, по-до-бър живот, по-висок стандарт или до някоя научна степен, положение в обществото, а може би всичко това заедно. Наистина това са все хубави неща, важни за живо-та. Лошото обаче е, че придобиването на знания, трупането на опит, изграждането на кариера могат да отнемат цял човешки живот. Еклисиаст ни предупреждава, че „който увеличава знание, увеличава и пе-чал” (Екл. 1:18). Как бихме се чувствали, ако след години усърден труд установим,че заедно с натрупаните знания и опит сме натрупали и много печал? Може би ще си кажем: „Как бих могъл да знам,че ще стане така! Защо никой не ми каза? Щях да жи-вея по-спокойно, щях да се радвам повече на живота.” Иисус точно затова казва на

самарянката: „Ако знаеше Божия дар...” С тези думи Той иска да насочи жената, а и всеки, който чете този разказ, към Себе Си като въплътено Божие Слово (Йоан 1:1-4). Създателят на света и на живота заема положението на обикновен човек, който се моли за вода. Най-големият дар на Божията любов идва към нас с молба: „Дай Ми да пия!” И това, което Христос очаква от нас, е да се обърнем по същия начин към Него с молба. Затова казва на самарянката: „ Ако знаеше Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: „Дай Ми да пия“, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода.” Но Божият Син предлага нещо много повече от обик-новена вода. Ако приемем примера Му и се обърнем към Него с молба, имаме уверени-ето, че ще получим „живата вода”.

Миналото лято по съве-та на лекарите отидох в Карлсбад, който се слави

с целебните си минерални извори. Горещата вода, която блика тук, има чудното свойство да съживява целия организъм и най-вече храносмила-

телните органи. Една от болестите, които се лекуват в Карлсбад,

е зътлъстяване. За тази бо-лест карлсбадските води са неоценими.

След като пристигнах, забелязах нещо неочаквано за

мен. Между жителите на Карлсбад има доста пълни и дори затлъстели хора. Онези, които идват да се леку-ват тук, постепенно стават тънки като тръстика, а местните жители са като охранени прасета.

- Какво може да значи това? - по-питах един местен жител, също много пълен човек.

- Всичко е много просто - отвърна той. - Ние обичаме не вода, а бира.

Като чух това, си помислих, дали не е същото в духовния живот? Хрис-тос е провъзгласил, че от Него тече извор на жива вода и кани всички жадни да пият от нея. Би трябвало

алкохолни напитки за неговото тяло.И все пак хората предпочитат

тези отровни напитки пред чистата Христова вода, която е по-добра от всички други на земята.

1. ПРЕДИ ВСИЧКО ВОДАТА НА

ХРИСТОС УТОЛЯВА ЖАЖДАТАПървото свойство на водата е, че

тя успокоява жаждата. Бирата и дру-гите алкохолни напитки не премахват жаждата, а замъгляват съзнанието. Всеки човек има духовна жажда: жадува за душевен мир и спасение. Ако отиде при Христос, той получава и двете, както Закхей, Тома и други, и душата му се насища. Никое друго учение в света не може да даде мир и спасение на човешката душа. Други-те учения, обратно, най-често помра-чават духовното съзнание на човека.

2. ВОДАТА НА ХРИСТОС ИМА

ЦЕЛЕБНА СИЛАВодата на карлсбадските мине-

рални извори лекува болни от висо-кото наднормено тегло и други бо-лести. А бирата, обратно, води към напълняване. Хората от Карлсбад предпочитат това, което носи болест, пред това, което я лекува. Христово-то учение е излекувало много души от болестта на неверието, съмнени-ето, от робството на греховете и т.н. Учението на света, обратно, поражда духовни болести.

Защо да заменяме по-доброто с по-лошото?

Защо да отстъпваме от Христос? 3. ВОДАТА НА ХРИСТОС ДАРЯ-

ВА ЖИВОТВ пустинята няма никакви расте-

ния, няма живот. Но ако се прокара вода там, ще цъфнат чудесни цветя. Докато човек е далеч от Христос, сър-

целият свят да дойде при този извор и да пие. Но всъщност не е така. Хо-рата не идват и не пият живата вода от Христос. Защо? Защото повече обичат друга напитка или по-точно, други напитки.

КАКВИ СА ТЕЗИ НАПИТКИ?Преди всичко това са напитките

на учения, замъгляващи човешкия разум. Вместо да възприемат благата вест за Божията любов, за спасени-ето на грешниците чрез умилостиви-телната жертва на кръста, те търсят учения, свързани с викане на духове, с мъдрувания за това, което е отвъд разума.

Второ, това са напитки, които тро-вят душевността на човека. Вместо да четат Евангелието, тази съкровищ-ница от най-висши, благородни и чис-ти мисли, под чието влияние душата изпитва сладост от общението с Гос-под, хората предпочитат съвремен-ната литература, пропита с разврат и похот.

Вместо да отидат там, където се събират вярващи за молитвено общу-ване с Бога и своите ближни, за да възпламенят най-светите си стреме-жи към чист и блажен живот, тълпи от хора пълнят места, където Бог не само е забравен, но и е поругаван, където загубили разума си мъже и жени потъват в разврат или пиянство. Напитките на мисловните фантазии и увлечения и чувствените измами са по-страшна отрова за душата на човека, отколкото бирата и другите

цето му е пустиня: в него няма никак-ви плодове за Господ.

Но когато отвори сърцето си и в него се излее поток от Божието Сло-во, там започват да растат истински цветя за Господ: вяра, надежда, лю-бов и други плодове на Духа.

А напитките на света (както алко-холът, така и напитките на измамата) водят към смъртта.

4. ВОДАТА НА ХРИСТОС СЕ

ДАВА ДАРОМКогато пристигнах в Карлсбад,

отидох до един извор, изпих чаша вода и попитах:

- Колко струва?Неочаквано чух отговора: - Тук се пие вода безплатно.Не знам защо хората от Карлсбад

предпочитат да пият не това, което се дава даром, а това, за което трябва да плащат.

И си спомних призива на проро-ка: „О, вие, които сте жадни, елате всички при водите; и вие, които ня-мате пари, елате, купете и яжте. Да! Елате, купете вино и мляко без пари и без заплащане...“ (Ис. 55:1).

Какво щастие за човека е, че во-дата, която дава Христос, учението Му, което носи благо за човечест-вото, и самото спасение се дават даром. Въпреки това мнозина пред-почитат да пият напитката на греха, за която често плащат със здравето и живота си.

Скъпи приятелю! Какво пиеш ти? Каква е твоята напитка? Дали тя уто-лява жаждата на душата или замъг-лява духовното ти съзнание? Изцеля-ва и спасява или води до болести и погубва? Получаваш ли я даром или плащаш за нея със своето спокойствие и здраве?

Ела при Христос и пий от Неговата жива вода!

Н еотдавна бяхме поканени да участваме в едно предаване, в

което основният въпрос беше дали водата може да помни и да реагира на нашите думи, мисли и емоции. Тук ще се опитаме накратко да изложим на-шето становище за „паметта“ на во-дата като хора, които се придържат към постиженията на съвременната наука, и като християни.

Идеята, че водата е живо същество и притежава такива психични характеристи-ки, като усещане, възприятие и памет, не е нещо ново под слънцето. В древността, а и понастоящем някои езически народи продължават да приписват „одушевени” качества на неодушевена материя - те смятат, че камъкът, дървото, водата имат душа. Този начин на възприемане на света се нарича анимизъм. За него ще споменем отново по-нататък.

Важно е да се подчертае обаче - самият Масару Емото открито заявява, че не е ни-какъв учен. През 2003 Джеймс Ранди (без-погрешен изобличител на шарлатаните в науката) предлага на японеца награда от 1 млн. долара, ако успее да повтори опитите си при двойно сляп експеримент1. Предло-жението е още валидно, но Емото няма по-добна смелост. Подозираме, че печалбите му от „вълшебната“ вода, която се продава за 35 долара чаша, без научно доказана терапевтична стойност, далеч надвишават сумата, която му предлага Ранди. (Хората, които участват в неговия бизнес, изчисля-ват, че годишният му оборот достига над 14 млрд. долара.)

А филмът „Великата тайна на водата“ е силно критикуван от учените в целия свят. Негови спонсори са Василий Анисимов и Алишер Усманов - руски богаташи милиар-дери със съмнително минало. Във филма се цитират различни „учени“. Една бърза проверка показва, че Рустум Рой, Аплас

Грубер, Мартин Чаплин и други са хоме-опати, окултисти, доктори по алтернатив-на медицина, академици в непризнатата РАЕН2. Рустум Рой например черпи идеите си от един бразилски магьосник от втори ранг - Джон Божий. Рой дори се осмелява да каже, че традиционната медицина не е истински научна3. Изключение прави Курт Вютрих, сериозен учен, Нобелов лауреат. Интервюто с него продължава повече от един час, но репликите му във филма тра-ят секунди и са извадени от контекста на цялото му изказване.

За структурираната водаПри ниска температура във водата се

образуват кристали с различна форма, както няма две еднакви снежинки - казват учените физици. „Като физик прекрасно разбирам, че увлекателните приказки за структурираната вода са чиста лъжа. Не-съмнено, водата реагира на външни въз-действия. Например, ако се подложи на

За Масару Емото и „Великата тайна на водата“

Един от съвременните големи пропаган-датори на „живата“ вода е Масару Емото, роден на 22 юли 1943 г. в Йокохама, Япо-ния. Той е известен с експериментите си, чрез които „доказва“, че структурата на водата зависи от качеството на оказва-ното върху нея въздействие, например чо-вешки мисли, емоции, музика и т.н.

Масару Емото е завършил специалност Международни отношения в Йокохам-ския университет. През 1992 г. получава сертификат за доктор по алтернативна медицина от Свободния международен университет в Калкута, Индия. Да бъдеш доктор по алтернативна медицина, е все едно да станеш доктор по астрология или по алхимия. „Алтернативен” в конкретния смисъл означава нетрадиционен. Нещо като алтернативна математика: ако 2+2=4 в традиционната математика, в нетради-ционната 2+2=5 или всъщност както ви харесва - дори може да се окаже 4, ако платите повечко.

Алтернативната медицина просто не е медицина, както алтернативната мате-матика не е математика. Алтернативната психология е парапсихология, т.е. чиста езотерика и окултизъм.

въздействието на електрическо поле, всич-ки нейни молекули ще се подредят. Но вода-та има много къса памет. Премахнете това поле и за милиардни части от секундата во-дата ще се окаже в първоначалната си по-зиция” - пише академик Едуард Кругляков4.

Във физиката са известни две явления, които категорично доказват непрекъснато-то хаотично поведение на молекулите на течностите. Едното е наречено дифузия, а другото - брауново движение, като и двете се обясняват с топлинното движение на гра-дивните частици. В резултат молекулите на водата блуждаят в различни посоки, поради което е невъзможно да образуват някакви трайни структури като кластери (клетки на паметта, наподобяващи гроздове) и инфор-мационни панели, както твърди Емото.

Експериментът с Жак Бенвенист и него-вата хипотеза за това, че антигенът чрез многократно разреждане запазва своята активност, не се потвърди (списание „На-тюр”). Двойно слепият експеримент доказа, че водата няма способност да запаметява следи от предишни разтвори. По-късно беше извършен трети експеримент в САЩ от Министерството на отбраната. Резултатът бе същият: водата няма способност да пази информация и да бъде активна без актив-но вещество в нея. Науката е категорична:

няма ли предвидимост, повторяемост на резултатите от независими експерименти - няма теория, няма научен факт. „Медици-ната и биологията отричат приписваните на структурираната вода целебни свой-ства” - казва академик Ед. Кругляков

Водата сама по себе си не е жива. Псевдонаучният филм „Великата тайна на водата” се опитва да ни я представи като живо същество, способно да се цупи, да бъде злопаметно и т.н. Както казахме в началото, филмът е опит за връщане към анимизма и донаучната епоха. Анимизмът (одушевяване на мъртвата материя) се среща при малките деца и първобитните племена, които не могат да си обяснят по друг начин явленията, чийто механизъм не разбират. Например детето, което непре-къснато вижда луната по време на вечер-ната разходка, е убедено, че тя го следва.

В цялата тази идея за способността на водата да реагира на нашите мисли, емо-

човекът е „венец на творението“, създаден по Божи образ и подобие, - нещо, което не се казва за нито едно животно5.

И един въпрос от психолингвистиката: какво се случва, ако на водата се казват думи, които на едни езици могат да имат позитивен смисъл, а на други - негативен? Омофоните са думи, които звучат еднак-во, но имат коренно различни значения: „прост” (на немски: „наздраве“, а на бъл-гарски - „необразован, глупав човек”) или „склеп“ (на руски е „гробница”, а на полски - „хранителен магазин”). Как водата може да разпознае на какъв език й се говори? Може би трябва да поканим Масару Емото да й превежда? Ако водата е способна да разчита емоциите ни, тогава тя е Бог, за-щото дори психолозите невинаги разбират правилно емоциите на хората.

Освен всичко друго във филма се сти-га и до чист фатализъм. Ако едно дете е получило неподходящо име (например Ленин, Сталин и т.н.) при повтарянето му от неговите родители, водата в тялото му ще се структурира по възможно най-лошия начин. Това ще предопредели житейския път на детето като негативен и неговата съдба ще бъде крайно тежка и злощастна (а може да повлияе така и върху съдбата на милиони други хора).

„Жива“ вода, хомеопатия и духовност

Хомеопатията, паметта на водата и дру-ги недоказуеми от традиционната наука явления са израз на духовните търсения на човека - осъзнаване на факта, че нау-ката не може да задоволи неговите дъл-боки екзистенциални нужди. „Човекът е убил Бога” - според Ницше, но не е убил жаждата за Него. „Човекът е неизлечимо религиозен” - пише руският философ Н. Бердяев. Когато хората не вярват на Бога, те започват да вярват на всичко друго. И в този смисъл основават своята вяра и надежда на различни лекарства измисли-ци, зад които стои езически светоглед, а нерядко - тъмни духовни сили. Лечителите със „структурирана“, „жива“ вода говорят също за чакри, карми, биополета и т.н. Това още веднъж потвърждава, че диску-сията по темата лежи повече в областта на езотериката, отколкото на науката.

Какво да правим?• Преди всичко човек трябва да избере

на кого да се довери: на една разумна на-учна вяра, подкрепена с факти, или на из-точни проповедници като Масару Емото, екстрасенси и окултисти.

• Ползвайте активно трите най-важни лекарства за физическо, психично и ду-ховно здраве: вяра, надежда и любов. В пълнота тези три лекарства можете да на-мерите само в Бога на Библията.

• „Всичко изпитвайте, дръжте доброто. Въздържайте се от всякакво зло” (I Сол. 5: 21-22).

ции, думи и да ги запа-метява ясно прозира един източен светоглед, съгласно който човекът е част от цялата природа, не е по-висш от животните и растенията, не е отделен от тях и трябва да спечели благо-волението на техния „дух” (както във фил-ма „Аватар”). Затова не е чудно, че най-за-палени разпространители на религията на Масару Емото в България са последовате-лите на Бялото братство. Според пантеис-тичното учение на Петър Дънов „Божест-вото има Свой организъм, в който влизат минералите, растенията, рибите, птиците хората...” „Учителят” не прави разлика между дух и материя, между разумни и не-разумни същества. За него всичко в при-родата е разумно и има „своего рода ин-телигентност“ - „с рибите и птиците можете да говорите и те да ви разбират“, „клетките са разумни същества“, а „цветята - духо-ве“. Подобен възглед е в пълен разрез с християнството - според него Бог е тран-сцендентен по отношение на материята, а

1 Двойно сляп експеримент - от англ. Double-blind experiment. Експериментът се провежда в неутрална среда от неутрални хора, за да се избегнат пристрастия или плацебо ефект. Б. пр.2 РАЕН - Росийская академия естественных наук, виж http://lurkmore.ru/РАЕН; http://old.duma.bg/2006/1106/131106/index.html3 http://ru.wikipedia.org/wiki/Великая_тайна_воды4 http://www.sbras.ru/HBC/2000/n39/f16.html5 http://www.pravoslavieto.com/inoverie/petar_dunov/index.htm

забавно. В този едноизмерен свят - света на енергийните потоци - е възможно да ни за-обикалят вампири и да изсмукват нашата енергия…

В картинките, свързани с биополета, се срещаме и с митове за преселването на ду-шите, за живот след смъртта, с Шамбала, Буда, Христос и различни светци. В тях Шамбала е енергийният център на света, а светците и мъдреците са проводници на енергия меж-ду космоса и земята. Буда и Христос изобщо не са проповедници на будизма и християн-ството. Действията им се определят недву-смислено от физическите закони.

Имат ли тези представи реална почва?Преди всичко ще отбележим, че научната

картина на света се различава кардинално от езотеричната. Това може да се види при основополагащи въпроси за произхода на света, живота, човека.

Ето езотеричния възглед за произхода на човека: „Лунните богове са създали тънките тела на човека, около когото Природата е на-сложила ефирни и други обвивки. Първона-чално човекът не е притежавал съзнание, но е можел да лети - не е имал физическо тяло. Това е първата раса. Втората е възникнала чрез уплътняване на всички тези тела. Хората от втората раса са се възпроизвеждали чрез

Широкото разпространение на позитиви-зма в европейското общество и отливът на образованите слоеве в обществото от рели-гията пораждат потребността от духовност и сакралност, съществувала в неосъзнатите пластове на общественото съзнание. Но нуж-дата от духовност, потискана от позитивизма, съвсем не отменя друга, също толкова ха-рактерна за човек необходимост - от рацио-нално обосноваване на вярванията. Днес те трябва да бъдат, макар и привидно, научно обосновани. Тъкмо наукообразният вид на езотериката й осигурява възможността да се впише в системата от изисквания на съвре-менното мислене.

Много важна черта, характеризираща съзнанието на европееца, е неговата потреб-ност от самоутвърждаване, разширяване на индивидуалната му, личностна значимост. Теософията рязко повишава онтологичния статут на личността в общата картина на ми-розданието и с това удовлетворява една от базисните духовни потребности на човека.

Въздействието на магическите представи от античността и Египет, на юдейската кабала и други езотерични учения върху европей-ското общество може се проследи в цялост-ното развитие на западната култура. В тези възгледи човекът се представя като господар

на съвременната физика торсионните поле-та на душата (т.е. полетата на завихряне или въртене на душата) се разпространяват на-широко около нея. Добрите мисли завихрят торсионните полета на една страна, а злите на противоположната... Отделни елементи на торсионните полета отговарят за чувството на страх, тревога, негодувание... Злите мисли и болестите действат върху душата еднакво - те завъртат торсионните полета в негатив-ната посока.“7 И още: „Иисус Христос … е осъ-ществил блестящо възкресяването на Лазар, като го е съединил с източника на космиче-ската енергия. Притокът на енергия е вдъх-нал душа в тялото на Лазар. При това Христос е трябвало да пробие енергийната бариера, отделяща и двамата от нематериалния свят, и да излее върху Лазар поток от енергия от ня-какъв енергиен резервоар, който е ползвал и самият Той.“8 Коментарите тук са излишни…

В много съвременни езотерични учения се постулира, че съществува енергоинфор-мационно поле на вселената. Предполага се, че в него е отразена историята на развитието на нашата планета и цялата информация, съ-брана от човечеството. Именно със същест-вуването на това поле езотериците обясня-ват явления като спиритизма, ясновидството, пророкуването, екстрасензориката: екстра-

ризонтална, вертикална и дълбинна) тече по различни направления... Хоризонталната обмяна е по повърхността на планетата, вер-тикалната е обмяна на човека с космическите тела, със съзвездията на зодиака, със Слън-цето, с планетите от Слънчевата система, със съзвездието Орион, което играе огромна роля като пространствено-времево средище на космическия магнит.“2 Така се утвърждава основната тенденция на световното развитие - движението към синтез, в което дълбинната енергийна обмяна с други светове, светове от други измерения, играе решаваща роля.

В тази онтологическа картина всичко се разбира чрез енергообмяна… И така, всич-ко наоколо е енергия; навсякъде се откриват структури на биополета, „тънки“ светове, вибрации - всичко има енергийна природа. Дори любовта се разглежда като енергийно привличане между двама души и зависи от степента на енергийния потенциал. Възниква и физическият модел на семейство като две кълба, които ту се привличат, ту се отблъск-ват. Съединяването на двама души, най-слож-ните чувства, които ги свързват, произтича-щи от тяхната традиция, култура, морал, дълг - всичко се разглежда енергийно, като при-вличане и отблъскване на две кълба. Всичко се оказва много просто, много страшно и…

безполово размножаване посредством пъп-куване.“ За това четем в езотеричния речник3, пропагандиращ възгледите на Е. Блаватска за антропогенезата4. От гледна точка на науката такива възгледи са явна профанация и няма как да се допуснат в сериозната научна ли-тература. Също както „научните“ изказвания на Е. Рьорих например, че Юпитер и Венера са населени с по-съвършени от хората оби-татели, а хималайските махатми5 са дошли на планетата ни от Венера, за да ускорят нашата еволюция. Днес това се твърди напълно се-риозно от проповедници на езотеричните учения6.

В подобно противоречие с научните данни са представите на езотериката и по други основополагащи проблеми на космо-логията, биологията, палеонтологията и т.н. Езотериците отхвърлят безусловно всички авторитети. За тях не съществуват нито Мен-делеев, нито Айнщайн, нито други гиганти на науката, чиито възгледи са в основата на съвременните представи за света. Създава се впечатлението, че те не са чували нищо нито за естествения отбор, нито за генети-ката, нито за теорията на относителността, нито за Големия взрив. Примерите за възкре-сяването на архаиката „от името“ на науката са безброй. Ето някои от тях: „От гледна точка

сенсът, като се включи към дадено поле, получава знания за миналото и бъдещето. Върху концепцията за информационното суперполе, свързващо всичко съществува-що във вселената и на земята, се основава биоенергоинформатиката - „ново научно на-правление, което обяснява всички аномалии (непризнати от официалната наука) от пози-циите на информационно-енергетичната об-мяна“9. Така я определя А. Савин, създателят на „ноокосмологията“, която съчетава учени-ето на Рьорих с руския космизъм. Духовната практика на тази „нова наука“ е докосване до висши светове, явления като откровения и дори диалози с „духовни субстанции на умре-ли хора“, които протичат благодарение на за-коните на биоенергоинформатиката. Старите идеи на магията и окултизма се представят тук в крайно сциентизиран вид.

Победното шествие на теософските идеи свидетелства, че те отговарят на някакви ва-жни питания на европейското съзнание. Те-ософското учение се оказва наистина непо-бедимо въпреки многобройните обвинения в неграмотност и шарлатанство. Какви тайни склонности, дремещи в безсъзнателното на човека, както през XIX и XX в., така и днес пра-вят това учение жизнеспособно и нечувстви-телно към всяка критика?

на природата. Магията се използва за придо-биване на власт над природните закони за собствени цели, без участието и благодатта на Бога. Това е открито предизвикателство към християнската традиция - подмяна на християнското учение за Богочовека с меч-тата за човекобога, който със собствените си магически усилия достига божествено със-тояние. Тази подмяна се извършва през епо-хата на Възраждането в рамките на самото християнство и се пропагандира от нейните създатели като бъдещо развитие на христи-янската традиция. А на дело това е окултна традиция. Тя има гностически корени и се развива в европейската култура паралелно с християнството.

В теософията на Блаватска и Рьорих тази тенденция за възвеличаване на човека дос-тига апогея си. Привържениците им твърдят, че в своята еволюция човек е способен да придобие свръхчовешки качества (теле-патия, способност за пътуване в астрални светове и т.н.). Тези качества се постигат от източните махатми - тайнствени същества, притежаващи всички свойства на божестве-ността. Като усъвършенства себе си, човек става свръхчовек, т.е. онзи безсмъртен и безгрешен човекобог, за когото са мечтали магьосниците и гадателите. Както твърдят езотериците, махатмите са Велики учители, по-големи братя на човечеството. Те могат да отделят от физическото си тяло тънки материално-енергийни обвивки, които съ-ществуват в дълбините на психиката, могат да пътуват свободно в тези обвивки по света, да посещават учениците си. Така участват в живота на човечеството, като запазват своя-та анонимност.

Друга черта, дремеща в тъмното безсъзна-телно на европееца (и то поразителна черта), е непреодолимото желание да се изгради съ-вършеното общество, в което се разрешават всички противоречия, несправедливости и неправди на нашия живот. При това се нала-га убеждението във възможността да се съз-даде такова общество не в отвъдния свят, а тук, на земята, със силите на самия човек, с помощта на науката. Тази месианска, есхато-логична идея за глобалното спасение на чо-вечеството намира израз в конкретни моде-ли за изграждане на хармонично общество.

В представите на теософията и другите езотерични учения архетипът на „златния век“ се разраства до вселенски мащаби. Иде-ята за спасение на човечеството тук не се ограничава с един остров (като при Т. Мор), с една страна и дори с една планета, а придо-бива космически размери: цели космически цивилизации еволюират до съвършенство. Самият живот на човека придобива косми-чески смисъл. Еволюционното му усъвър-шенстване се осъществява чрез изкачване по стълбицата на космическите йерархии, при което той се приближава към Висшия разум.

В тези представи се въплъщават мечтите на утопичните мислители, които минават като червена нишка през цялата история на

дух. Сега се наблюдава масово връщане към традиционната религия. Но за интелектуал-ците това връщане към вярванията на пред-ците е проблем. Християнството с неговата вяра в чудото, в Тайната, във възкресението на Христос в повечето случаи остава нераз-бираемо за тяхното „елитарно“ съзнание. В лутанията на духа интелектуалецът обикно-вено се сблъсква с езотерични представи с различни оттенъци. Както пише Бердяев, „съвременният европейски човек, рациона-лист и материалист в съзнанието си, може да примири със своята наука и научност само еволюционно-натуралистичната тео-софия“12. Неговите думи и сега звучат съвре-менно, както и съображенията му за това, че атеистичното и рационалистично съзнание на западния човек, привикнал да вижда в на-уката ключа за решаване на всички въпроси, е по-способно да възприеме теософските,

европейската мисъл. И така, езотериката е свързана генетично с европейския начин на мислене и отразява дълбинни търсения и по-требности на западната мисловност.

Какви изменения може да се очакват зана-пред в общественото съзнание под влияние на езотеричните идеи? Вече видяхме, че езо-териката ни връща към архаичните предста-ви за света. Но главното е не в това, а в самия й подход. Теченията на езотеричната мисъл разглежждат духовните явления с критерии-те на естествознанието и ги обясняват чрез природни процеси. „Теософското знание е прекалено ориентирано към естествените науки и изисква тяхното разширение и в дру-ги планове на битието... Съвременната тео-софия превежда с лекота свръхчувственото на чувствен език и материализира духовно-то“10 - пише Бердяев за теософията по негово време. „Духът е енергия, сила на Природата“ - провъзгласява Л. Шапошникова днес11. По такъв начин духовните явления се разглеж-дат като материални… В картината на света, представен като система от биополета, която се пропагандира от съвременните езотери-ци, всички нравствени понятия: добро, зло, грях, справедливост придобиват единствено материалистично звучене.

Тези идеи се вливат трайно в съвремен-ното обществено съзнание. Като резултат обществената мисъл явно се развива по по-сока на елиминиране на духовните явления и замяната им единствено с материални. Разбирането за света става все повече грубо материалистично, позитивистко. Езотерика-та днес се обръща предимно към естестве-ните науки, затова представите на хумани-тарните науки за човека и неговата история, религия, изкуство, целият сложен комплекс от духовни, социални и културологически характеристики на хората се опростява не-правомерно и се разглежда изключително като енергиен феномен. Научната картина на света се заменя със структура от биополета, т.е. една псевдофизическа картина. Любовта, доброто, красотата се разбират в система от биополета с различна степен на тънкост, като вибрации на различните планове от битието, т.е. придават им се физически характеристи-ки. Светът става „по-тежък“. Той се лишава от божествената Тайна и Тайната на божестве-ния промисъл, която го покрива.

Популяризацията на такъв род „матери-алистична“ картина на света означава про-паганда на псевдонаучни представи. Точно те, а не възгледите на науката се внедряват в масовото съзнание и получават статут на „научност“ в очите на редовия член на об-ществото, необременен от научно образо-вание. Този процес се поддържа от медиите, които разпространяват астрология, алхимия и езотерични учения. Кои са причините за толкова бурно настъпление на модернизи-раната мистика и окултизъм срещу науката? Мисля, че сгромолясването на марксисткия мироглед, който толкова дълго заменяше религията, е оставило мнозина без всякаква вяра, а тя е насъщна потребност на човешкия

източните учения, отколкото християнство-то. Нашият съвременник, който е част от интелигенцията и е залят от наукообразие-то на езотеричната фразеология, напълно спада към това определение. Ние се движим от разбиране на истинската научност към усвояване на една мнима научност. Науката се дискредитира, а обществото става все по-материалистично и бездуховно.

Анализът на влиянието на езотериката върху съвременния манталитет позволява да се изяви и друга тенденция в еволюцията на общественото съзнание, чието по-нататъш-но развитие може да доведе до възникване на непредсказуеми явления в нашето обще-ство. Говорим за неочаквано открития пора-зителен факт - склонността на нашия съвре-менник към авторитарност и тоталитаризъм. Свободолюбивото съзнание на европееца днес с готовност възприема учения, зареде-

разврата, въвеждане на община само с рас-тително хранене, разрушаване на домашното огнище и дори на самото понятие за дома в името на колективизма - ето промените, кои-то обещават семейство Рьорих16.

Тези изказвания могат да шокират съвре-менния човек. Но те са типични прояви на настроенията от предреволюционната епо-ха. Грозните нотки в писмата и съчиненията на семейство Рьорих са израз на револю-ционен гняв и революционна нетърпимост. Техните симпатии към болшевизма също са симптоматични за онова време. От това са боледували и много други хора от интелиген-цията. А днес тази тенденция създава големи трудности за съвременните последователи на „живата етика“, кара ги да маскират бол-шевишките пристрастия на Рьорих и тяхната нетърпимост към различни от техните идеи, религиозни убеждения, книги (планираната от тях „чистка“ на библиотеките), да премъл-чават тоталитарния характер на Рьориховата община, където хората трябва да бъдат упра-влявани чрез психическо зомбиране. Пози-цията е разбираема.

Но ние искаме да получим отговор на друг въпрос - за тенденциите в нашия мантали-тет, когато се озоваваме лице в лице с ясно изразения стремеж на съвременника ни към несвобода. Наистина, защо хората от онази относителна свобода, която притежават сега, се стремят така ревностно към тоталитарния режим, с който е заредено теософското уче-ние, към общината, където човекът няма да има нито дом, нито собствена маса, нито то-пла трапеза, нито дори правото да отглежда домашен любимец? Стремят се към строга йерархическа структура на обществото, къ-дето да има всеобщо подчинение и контрол от висшите над нисшите, където човек ще из-губи своята самостоятелност и дори личност-та си. Може би изследванията на мазохизма и некрофилията ще разгадаят тази загадка?

А засега само ще се съгласим с К. Юнг, че западният човек - създател на науката, рационалист, детерминист и активен поко-рител на природата - остава пълен невежа в познаването на собствения си вътрешен свят. Възможно е архетипите на европейския човек да разиграват свой собствен сценарий, невидим и неразбираем за нас. Възможно е сега да става смяна на идеологиите, в резул-тат на която идеалът за свобода и хуманизъм, каращ европееца да вижда бъдещето в розо-ва светлина (като осъществено общество на справедливост и ненасилие), ще се замени с други идеали - по-страшни. И може би раз-вихрянето на насилието и садизма, което ни залива от телевизията, от сцените на театрите и от киното, ще се оформи в нов идеал и той ще стане нов символ на вяра?...

Няма твърди прогнози, но има симптоми. И то страшни…

космически живот. И така, контрол, подчине-ние и покорство във вселенски мащаб - това е някакъв космически ГУЛАГ14, от който няма изход.

Учудващо е, че тези идеи, които в корена си сякаш противоречат на вътрешните по-тенции в европейския дух, днес намират под-дръжници и страстни пропагандисти. Склон-ността на човека към свобода е разбираема, както и неговият стремеж към идеите на ху-манизма и демокрацията, които са в основа-та на общественото устройство и гарантират неговите права. Но подчинението? Защо то е толкова привлекателно? Какви тъмни пори-ви на безсъзнателното влекат към него?

И още нещо. Защо тоталитарните тенден-ции са отстоявани от такива безусловно духовни личности като авторите на учени-ето? Доста просто е да се отговори на този въпрос. Трябва само да се обърнем към духовната атмосфера по времето, когато се формира теософската доктрина и специално на „живата етика“. Краят на XIX и началото на XX в. - това е предреволюционно време. То е наситено с утопични мечти за бъдещо идеал-но общество.

Мисленето на онази епоха се определя от очакването за скорошно възникване на земния рай. „Ние ще видим цялото небе, от-рупано с диаманти“ - провъзгласяват героите на Чехов, които предизвикват съчувствие и придобиват огромна популярност. В светлите лъчи на това предусещано бъдеще всекидне-вието изглежда пошло и чудовищно. Колкото по-ярки са мечтите за победата на Правдата и Доброто, толкова по-страшен и мръсен се оказва реалният живот наоколо. Той се въз-приема като въплътеното зло. И хората искат да преправят всичко - държавата, семейство-то, религията, дори езика. Това е витаело из въздуха: жаждата за новото и омразата към всичко старо, еснафско.

Създателите на езотеричните учения са попили в себе си тази атмосфера на напрег-нато очакване за скорошното настъпване на епохата на Светлината и стремеж към разру-шаване на всичко пошло и низко. Затова са разбираеми омразата на семейство Рьорих към еснафството, тяхното неприемане на консервативните начала на живота, нетър-пимостта им към хората, които не възприе-мат новото (Е. Рьорих ги нарича „мръсотия“, „дрипи“), и борбата им срещу старите пред-разсъдъци. „Народите са неграмотни и са по-крити с воня и мерзки насекоми. Кои от ста-рите предразсъдъци да се оборват? Целият сандък с насекомите трябва да се изгори“15 - провъзгласява Елена Рьорих. Отмяна на съсловията и дори народностите, преустро-яване на градовете, тъй като са огнища на

1 Сциентизация - от лат. sciencia - наука, знание. - Б. пр.2 Шапошникова Л. Мудрость веков. М., 1996, с. 14.3 Эзотерический словарь. Москва-Рига, 1993, с. 194.4 Блаватская, Е. Тайная доктрина. М., 1991, с. 148.5 Махатма - от санскрит - велика душа. Индийски или тибетски мъдрец аскет. - Б. пр.6 Ключников, С. Как читать Агни-Йогу. М., 1993, с. 161.7 Мулдашев, Э. От кого мы произошли. М., 1999, с. 191, 193.8 Юрьев, В. Вселенная экстрасенсов. М., 1993, с. 149.9 Савин, А. Ноокосмология. М., 1994. Виж също Ажажа, А. Контуры

несвобода - глобален космически затвор, откъдето няма къде да избягаш. А и не е възможно, тъй като всеки човек бдително е наблюдаван от специално поставени съг-ледвачи, които докладват на върховните йерарси за всяко негово действие и мисъл13. И всичко това по необходимост следва от основните принципи на учението, съгласно което подчиняването на нисшия от висшия е вечен и неизбежен закон на мирозданието, а йерархичното начало при управлението на космоса произтича от тайнството на самия

ни вътрешно с крайна несвобода. Парадокс ли е това?

Когато четем текстовете на теософията и „живата етика“, стигаме до извода, че те само на пръв поглед засилват значимостта на индивида, а на практика всичко е съв-сем различно. Като провъзгласяват тезата за безграничните възможности на човека и постановяват духовното му усъвършенства-не, те същевременно напълно го лишават от свобода. Всяка мисъл на индивида се контро-лира. Нито едно негово действие не остава без оценка. Самото му съществуване зависи от решенията на Висшия разум. Еволюцията на човешката душа протича под неуморния контрол от страна на висшите сили, като се започне от първото въплъщение. Така свобо-долюбивите мечти за високото метафизично достойнство на човека, за светлата му мисия във вселената се превръщат в максимална

философской парадигмы. - Философские науки, 2001, № 3, с. 128.10 Бердяев, Н. Теософия и антропософия в России. М., 1991, с. 4.11 Шапошникова, Л. - Мир огненный, 3, 1996, № 11, с. 87.12 Бердяев, Н. Смысл творчества. М., 1989, с. 514.13 Савин, А. Цит. соч. Виж също Ажажа, А. Цит. соч., с. 86.14 ГУЛАГ - Главное управление лагерей (Централно управление на лагерите в СССР).15 Рерих, Н. Агни Йога. Кн. 3. - Сердце, 19931, приложение к № 4,5 с. 146.16 Пак там, с. 20.

да бъде отделен от думите си? Ние сме едно с нашето слово и не може да се каже, че словото ни е по-малко от нас. Мнението, че Словото Син е по-малко от Бог Отец, няма основания. Син и Отец са едно, Те пребъдват един в друг (Йоан 10:30). На някои християни им се иска да подредят трите Лица на Троицата по степен на подчиненост. По обикновената човешка логика Отец би трябвало да бъде главенстващ, Синът - подчинен на Отец, защото е роден от Него, а Светият Дух е третото Лице. Но това е само човешка ло-гика, основана на човешки опит.

Нека да обърнем внимание, че думите на Бога имат тежест и сила: „У Бога няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37, СИ). Бог не произнася напразно нито дума. Човешкото слово също има сила и влияе върху околните. То може да наго-рещи обстановката, може и да я успокои. Словото може да убие човека. Написа-но е: „От думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“ (Мат. 12:37). Каещият се грешник произнася поняко-га само две-три думи: „Господи, прости,

очисти и спаси!“ Разбойникът на кръста също изрича няколко думи, но те предо-пределят неговата вечност. Думите на покаяние решават по-нататъшната съдба на човека.

Израилтяните познават добре смисъ-ла на всяко име. Например името Навал означава „безумен човек“ и говори за характера на този библейски персонаж. Това е пример за дума с отрицателно зна-чение, а ето и противоположния пример - името на Бога. Ние често го произнасяме, понякога напразно, но една от Божиите заповеди гласи: „Не изговаряй напразно името на Господ, твоя Бог“ (Изх. 20:7). На-шето отношение към думите личи по това, доколко осъзнато и с каква отговорност ги произнасяме.

уснаците казват: „Я хозяин сло-ва, я даю слово, я и забираю его назад.” На български ще звучи така: „Аз съм господарят на ду-

мата, казвам я и си я вземам обратно.“ И може да се допълни: „Аз съм господарят на обещанието, аз обещавам и аз отме-ням обещанието.” Доколко разбираме и осъзнаваме отговорността за подобно поведение, разбира се, зависи от това, доколко познаваме истината за силата на словото. А това познание започва от разбирането за силата на Божието Сло-во и на словото, произнесено от човека с вяра в името на Христос. Нека кратко да разгледаме как се ражда Словото във вселената, как твори и създава вселена-та, природата и целия свят. То е свързано непосредствено с личността на Единстве-ния, Който носи името Слово. За това че-тем в книгата Откровение: „И беше обле-чен в дреха... и името Му беше Божието Слово“ (19:13).

Ап. Павел разкрива процеса на раж-дането на това Слово в Посланието към колосяните. Там четем, че Иисус Христос е „образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание“ (Кол. 1:15). Всич-ки знаем за второто раждане на Хрис-тос - Неговото земно раждане от Мария, въплъщението за спасение на човешкия род. Но в стиха от Колосяни се говори не за земното Му раждане, а за небесното раждане на Сина от Бог Отец.

В Евангелието от Йоан пише: „Никой никога не е видял Бога. Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви“ (1:18). Тези думи свидетелстват за пребиваването на Сина в Отца. Еванге-лист Йоан започва своето повествование така: „В начало беше Словото; и Слово-то беше у Бога; и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало“ (Йоан 1:1-3). Като знаем, че под Словото се има пред-вид Синът, може да направим извода, че раждането на Сина е проява на Бога чрез Словото. Словото Син се ражда от лоно-то на Отец, произлиза от Бога. То винаги пребъдва в Него. След произнасянето на Слово от Бога започва процесът на тво-рението. След думите: „Да бъде светлина“ (Бит. 1:3) наистина се появява светлина и започва да се разлива във всички посоки. В процеса на творението участва цялата Троица. Бог не извършва никакво друго действие - Той изрича само Слово, чрез Него се проявява творящата Божия сила.

Думите, произнесени от хора, не са просто набор от звуци, които пораждат трептения във въздуха. По думите на чо-века съдят за него самия: може ли човек

и книжници не ги питат по какъв начин са го направили, а с каква сила или в името на кого (Деян. 4:7). Народът се удивлява и всички погледи се насочват към тях, а ап. Петър се обръща към хората и казва: „Какво се чудите на това? Или защо се взирате в нас, като че ли поради своята сила или благочестие сме направили той да проходи?“ (Деян. 3:12). И продължава: „И на основание на вяра в името Му Не-говото име укрепи този, когото гледате и познавате. Да! Тази вяра, която е чрез Него, му даде пред всички вас това съ-вършено здраве“ (3:16). Народът смята, че силата произлиза от ап. Петър, както от ръцете на сегашните екстрасенси и „целители“. Но не човешки ръце извърш-ват действието, а произнесеното слово, пълно със сила и благодат. Словото е невидимо, силата също, но резултатът от тяхното действие е видим. След като ап. Петър произнася с вяра името на Иисус Христос, което има огромен авторитет в духовния свят, се извършва определено

действие: самият Христос укрепва кра-ката на куция човек. При измаме-

ните християни лъжезнаменията

започват от въздействия върху тялото на целителя. Измамени целители, когато усещат у себе си сила, смятат, че тя тряб-ва да въздейства върху лекувания (нещо като електрически ток). Но тази сила из-хожда не от Бога, а от нечистите духове, тя не се изразява във вяра, а в усещания. Колкото пъти се е налагало да извършвам молитва за изцеление, никога не съм усе-щал през тялото ми да минава сила или топлина, или нещо друго, макар че про-явите на Божията сила и положителните резултати бяха налице, и то при различни, дори най-тежки и неизцелими за лекари-те болести. Защото не човек изцелява, а Бог. И силата не е в човека, а в името на Иисус Христос. Още на Давид е открито, че силата е в Бога (Пс. 62:11). В молитвата „Отче наш“ се казва: „Твое е царството и силата, и славата до вековете“ (Мат. 6:13). Нито за един от хората, които Бог употребява за изцеление, не се твърди, че от него е излязла сила. Само за Христос, излекувал болната жена, е написано: „...усети в Себе Си, че от Него излезе сила“ (Марк 5:30). И днес силата идва само от Христос, Който е на небесата. Ап. Павел, когато се моли три пъти за своето изцеле-ние, получава отговор: „Силата Ми в не-мощ се показва съвършена“ (II Кор. 12:9). Тя не зависи от този, който призовава или се моли за себе си и за другите, а из-хожда от Бога, по Негова воля и милост. Силата трябва да се отдава на Бога, а не на нас (II Кор. 4:7). Онзи, който разбира това, докато е на земята, и във вечността ще прослави Бога с думите: „Спасение, слава и сила принадлежат на нашия Бог“ (Откр. 19:1).

Христос ни учи да се молим: „Отче наш!... Да се свети Твоето име“ (Мат. 6:9). Името Божие не може да се свети в някаква сграда или обект, а само в чове-ка чрез дълбоко осъзнаване на неговия авторитет. Това почитание се изразява в послушание на човека пред Христос, в очистването му от неугодни на Него мисли, думи и действия. Когато държим в джоба си някаква ценност, например голяма сума пари, по същия начин ли се отнасяме към нея, както когато имаме един лев? Ако за лева можем да забра-вим, наличието на многото пари ни държи непрекъснато в състояние на повишена бдителност. Страхът да не загубим това богатство, да не бъдем ограбени постоян-но ни съпровожда. Ние почитаме скъпо-ценността, като не преставаме да мислим за нея. Така и по нашето отношение към името на Иисус Христос може да се раз-бере каква ценност е то за нас. Който си позволява да греши съзнателно, да раз-вива в себе си греховни мисли, той не по-

Ето още едно име - Иисус Христос Спасител. Юдейските книжници и фа-рисеи избягват да произнасят това име. Но за християните неговото значение е неизмеримо. И от това, доколко христи-янинът познава неговия смисъл и издига авторитета му първо в себе си, за своята вътрешна промяна, зависи дали той ще бъде победител или победен в битката със злото и греха. Самият Христос подчерта-ва силата и могъществото на Своето име: „В Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят; змии ще хващат; а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди; на болни ще полагат ръце и те ще оздравяват“ (Марк 16:17-18). Ко-гато апостолите Петър и Йоан изцеляват куция, юдейските началници, старейшини

чита Христовото име, а го безчести. Ако искаме Бог да се прояви и да се прослави в нас, да изяви авторитета на Своето име, трябва да се научим да издигаме Неговия авторитет в нас и в живота ни. Само кога-то престане да се проявява нечистото, ще започне да се изявява чистото - и вътре, и извън нас. Тогава дори ако поискаме да скрием скъпоценността, околните все пак ще забележат, че има нещо ценно, че не се поддаваме на примамки и събла-зни, че бдим, защото осъзнаваме какво богатство имаме. Няма да го заменим за нищо, няма да кажем като Исав: „Защо ми е това първородство?“ Действията и думите на човека, член на Църквата, сви-детелстват доколко той почита името на Иисус Христос. Ако неговото отношение към това име е пренебрежително, може би не бива да му правим забележки, а да му обясним, че със своето поведение той е способен или да издигне, или да при-низи авторитета на Христос. Ако човек е искрен християнин, ще се съгласи да се откаже от много неща, само да не се опо-рочи служението му (II Кор. 6:3).

В Посланието към римляните ап. Па-вел пише: „Ако изповядаш с устата си, че Иисус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш“ (Римл. 10:9). Понякога разби-рането за необходимостта да бъде изпо-вядан Иисус като Господ стига само до молитвата на покаяние, когато човек при-ема Иисус Христос за свой Бог. Но това далеч не е достатъчно. Правилното изпо-вядване на Христовото име способства за премахване на отрицателното влияние на множество фактори, които пречат за духовното израстване на християнина.

Една от причините за страданията на християните, водеща до загуба на мира в сърцето, е свързана с обстоятелствата, в които те попадат. Християнинът може да победи тяхната власт само ако изповяда, че Христовото име е над тези обстоятел-ства. Да се върнем към историята на пър-вата Църква. Когато управниците пускат апостолите Петър и Йоан след задържа-нето им, задето са изцелили сакатия чо-век, те идват при своите и им предават думите на главните свещеници и старей-шините. „А те, като чуха, издигнаха еди-нодушно глас към Бога и казаха: „Влади-ко, Ти си Бог, Който си направил небето, земята, морето и всичко, което е в тях... Ирод и Пилат Понтийски с езичниците и израилевия народ се събраха в този град против Твоя свят Син... И сега, Господи, погледни на техните заплахи и дай на Своите слуги да говорят Твоето слово с пълна дързост...“ И като се помолиха, мястото, където бяха събрани, се потресе

и всички се изпълниха със Светия Дух и с дързост говореха Божието слово“ (Деян. 4:24, 27, 29, 31). В този откъс от Свещено-то Писание е показан животът на първата Църква, високото ниво на нейната духов-ност. Ще се опитаме да разберем какво дава възможност на първите християни да достигнат подобна духовна висота. Техните противници им забраняват да из-вършват служение и да говорят за името Христово. Но Църквата има цел, задача, поставена от Иисус Христос, която не може да не изпълни. Обстоятелствата са неблагоприятни. Дотогава първите вярва-щи не са имали подобни проблеми, защо-то Христос е бил с тях и Той ги е водил. А сега са заплашени, опасността е реално близка. Как да постъпят в тази ситуация, какво да направят?

В наше време християните също по-падат в подобни обстоятелства. След по-каянието и обръщането си към Бога мно-го от новоповярвалите срещат упорита съпротива от страна на семейството си, която нерядко преминава в явна агресия. Често обстоятелствата ги измъчват и ги гнетят. Но когато на първите християни им забраняват да говорят за Христос, наказват ги строго, даже ги бият и после ги пускат, те не се покоряват на обстоя-телствата, а събрани заедно, започват да се молят. Викат към Бога и Му разказват всичко, което е станало. Не се молят: „Из-бави, спаси от обстоятелствата“, а искат смелост в създалата се ситуация, дръзно-

вение да продължат да проповядват за Иисус Христос, като потвърдят с това, че Той е Господ над обстоятелствата. Когато положението около нас е тежко, трябва от сърце да признаем, че Иисус Христос е Господ и над него - само така ще го пре-одолеем. Нито един служител, нито една църква не е в състояние да се справи с угнетяващите ни обстоятелства, само Гос-под може да даде победа.

Иисус Христос е Господ над всякак-во име. Той е Господар на господарите и няма име, което да се приравни с Негово-то. Син, дъщеря, съпруга, началник - няма на земята име, равносилно на Христово-то. А ние понякога плачем, че някой тол-кова ни е измъчил и нямаме повече сили да го търпим. Защо се прекланяме пред имената на хората над нас, за малко да ги приравним с Господ? Иисус Христос е „над всяко началство и власт, сила и гос-подство, и всяко име, с което се наричат, не само в този свят, но и в бъдещия“ (Еф. 1:21). В своето време Пилат, който като римски управител има авторитет, застава срещу Христос и Му казва: „Не знаеш ли, че имам власт да Те пусна и имам власт да Те разпъна?“ (Йоан. 19:10) И може би за първи път в живота си като висш дър-жавник чува отговор за реалната власт, която притежава: “Ти не би имал никак-ва власт над Мен, ако не ти бе дадено от горе“ (ст. 11). Този епизод е важен за всички християни: ние сме длъжни смире-но, но смело да изповядваме името, кое-

ще можем да спечелим някои от тях като братя и сестри във вярата (II Тим. 2:25-26). Но подобно поведение е приемливо само в случаите, когато страдаме за Христово-то име, а не за своите грехове. „Блаже-ни сте, ако ви опозоряват за Христовото име, защото Духът на славата и на Бога почива на вас. От тяхна страна се хули, а от ваша страна се прославя“ (I Пет. 4:14). Когато ап. Петър изповядва Христовото име над имената на свещеници и първос-вещеници, това впоследствие съдейства за обръщането на някои от тях към вярата в Иисус Христос (Дeян. 5:27-31).

Изповядвайте името на Господ Иисус Христос и над пороците. Трудна е борба-та на новородения християнин с пороци-те. Някои и след покаянието си не могат да се освободят от цигарите, виното и т.н. Колкото повече говорите за своето безсилие пред пороците, толкова повече признавате тяхното господство над вас. Започнете да изповядвате Христос като Господ над вашите пороци и Той ще ви избави от тях (Ис. 53:4-5).

Иисус Христос е над старата природа на вярващия. Християни, даже следвали немалко време Господ, са измъчвани от проблемите на собствения си характер. Някои се опитват да се борят с него със собствени сили, но не постигат успех. Други, обратно, изискват от околните да се приспособяват към техния характер. Християнинът няма право да налага своя характер. Иисус Христос е разпънал на-

шата стара природа на кръста и вярва-щият трябва да Го изповядва като Господ над себе си. Иисус е Господ над волята на християнина. Вярващият човек има своя воля, Бог има Своя. Ние се молим: „Да бъде Твоята воля“ (Мат. 6:10). Когато човек говори на Христос: „Но не както аз искам, а както Ти“, той Го изповядва като Господар на своята воля. И ако постъпва така, има големи благословения. Човек никога няма да се разочарова и да съжа-лява, че е подчинил своята воля на волята на Иисус Христос.

Християнинът трябва да изповядва Иисус Христос и като Господ над Църк-вата. Има хора, които биха искали да се изправят срещу Църквата, да й наложат своите правила и разбирания и да гос-подстват над нея. Но глава на Църквата е Христос, Той е неин Господар и няма да допусне някой да застане на пътя на Църквата, ако тя живее пред Него в страх и трепет. Волята на Църквата е воля на нейния Господар, затова не бива да се противим на нейните решения. Църквата, която изпълнява Божието Слово, която е чиста пред Бога, е страшна като войска в боен ред, със знамена, защото неин пъл-ководец и цар е Иисус, чието име е по-ви-соко от всяка власт, сила и началство. В продължение на цялата човешка история Църквата е заплаха за демоничния свят.

Господ Иисус иска ние да Го изпо-вядваме и над демоничния свят, който днес не дава покой на мнозина. Христи-янинът не бива да допуска над него да вземат връх злите мисли, изпратени от дявола. Никакви изкушения не трябва да господстват над Божието дете. В книгата Откровение Христос е изобразен като лъв от Юдиното коляно, имащ власт. На Него е дадена всяка власт на небето и на земята (Мат. 28:18). И Той ни дава „власт да настъпваме змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага“ (Лука 10:19). Често всичко, което могат да извършат християните при сблъсък с демоничните сили, е да се помолят на Христос, Той да ги защити. Да, Христос е милостив, Той защитава, но защитата далеч не е всичко, дадено от Него.

Освен незнанието има и други преч-ки за християните да бъдат победители в тази битка - страхът, маловерието и неже-ланието за духовно упражнение. За голя-мо съжаление страхът да не се окажат в неловко положение, когато се опитат да заповядат на злите духове, парализира работата не само на членовете на църк-вата, но и на нейните служители. Врагът им се вижда силен и страшен, както из-глежда Голиат на Саул и на израилския народ. Иисус Христос казва: „Имайте

вяра в Бога! Истина ви казвам: който каже на тази планина: „Вдигни се и се хвърли в морето“ и не се усъмни в сърце-то си, а повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане“ (Марк 11:22-23). Представете си ситуация: пред вас има духовна планина - нечистият дух в обла-дан човек ви противостои. Вие го вижда-те ясно. Какво трябва да правите? Голиат също е страшен като планина. Стои сре-щу израилтяните и злослови три дни и три нощи. А те го слушат и се ужасяват. Имат доспехи, имат и опит във водене на битка, но планината им се вижда ужасна. Много е важно в такива ситуации да се научим да извличаме от своето сърце думи, пъл-ни със сила, мощ и авторитет.

Който каже... и не се усъмни... а по-вярва... Действието ще бъде извършено въз основа на вярата в Словото. Когато произнасяме заповед в името на Иисус Христос, думите от Свещеното Писание, които са в нас, „излизат“ и с неговата сила извършват действие. Когато автори-тетът на Христовото име е издигнат в нас, той ще се прояви и извън нас. Но не го ли издигнем в себе си, няма да се прояви и извън нас. Той се издига чрез почитане на Христос, чрез дълбоко познаване на Неговото богатство, вложено в нас. Тога-ва и извън нас авторитетът на Христовото име ще издигне самия Христос.

Заради страхливия служител не тряб-ва да страдат членовете на поверената му църква. Всеки пастир е задължен да изтръгва от пастта на вълка, мечката и лъва поверената му овца. За съдии в Из-раил се избират не властолюбиви карие-ристи, а хора, способни да избавят своя народ и да решават неговите проблеми, независимо какви са. Съдиите се избират и поставят от Бога, а не от хората. Слава на Бога, че има много искрени и смели служители, за които силата на Христо-вото име е оръжие, с което умеят да си служат добре.

Пастирът трябва да научи и членовете на Църквата да използват името на Ии-сус. Има много свидетелства за христия-ни и християнки, научени да побеждават в името на Иисус Христос.

Нека се върнем към Вечното, роде-но от Отец Слово - Слово, дадено на нас да Го видим, да Го чуем, да Го разберем, да Го приемем и да Го прилагаме в живота си в това смутно време, защото то е без алтер-натива в миналото, на-стоящето и бъдещето.

то е по-високо от всяко друго име - и над тези, които се опитват да ни поробят, да издевателстват над нас, да ни гонят, не-навиждат и да смятат, че нашата съдба е в техни ръце. С това ще ги накараме да се замислят над истинското си положение и

ДИКТАТЪТ НА МАСОВАТА КУЛТУРАОт времето на своето грехопадение чо-

векът живее във враждебен свят, окупиран от княза на злото, който е способен да се оприличава на „ангел на светлината”. Но днес, в епохата на постмодернизма - едва ли не най-коварната и най-хитра уловка на лукавото последно време, - неизкушени търсачи на истината особено често попадат в различни заблуди и измами.

Ако говорим за света в глобален мащаб, там има размиване на личностното начало, масова стандартизация и глобализация на общество. Днес обществото се променя ко-ренно и на смяната излиза нов феномен - човекът-маса. Това не е социална класа или съставен елемент от някоя класа. Това е на-чин на мислене, типичен за мнозинството (масите). При него на човека му е чужда всякаква отговорност за онези културни или социални институти, чиято част е той. Главният критерий е собствената изгода. Това всъщност е продукт от развитието при масовата култура.

Масовата култура е производство, кое-то се изразява в имитация на изкуство, фи-лософия, наука и християнство. При това именно псевдохристиянството окончател-но отклонява душите на хората от истина-та към погибелта. Съвременният световен поток от богохулства и подигравки над доброто е свързан най-пряко с псевдохрис-тиянските учения, тъй като те имат един потребител - преобладаващият числено човек-маса.

Феноменът на масовата култура вече отдавна диктува волята си на западната цивилизация и тъй като ние живеем в един общ свят, този процес е глобален.

Целта на тази статия е да покажем опасността от масовата култура за Църква-та и да отправим предупреждение за опас-ността, която крие лекомисленото отноше-ние към тенденциите на постмодернизма, спрямо които стените на Църквата далеч не са неуязвими.

ТАКТИКА: УМЕРЕН ДРАЙВ1 Измамата на постмодернизма е толко-

ва фина и е облечена в такива прекрасни

форми, че повечето вярващи от тради-ционните евангелски църкви не виждат и не осъзнават опасността. А всичко се случ-ва много банално, както в известния опит с жабата, която, без да усети опасност, плава в постепенно загрявана вода, докато стане много късно да изскочи оттам.

Дори за хората, които са членове на църква, отстъплението протича съвсем не-забележимо. Постепенно нараства силата на звука, бавно се добавят засилващите насладата все нови и нови технически спе-цефекти и т. н. Това е християнизираният хедонизъм2.

Младите хора, възприемащи себе си като напреднали християни, които могат да си позволят малко чувственост, трябва да знаят, че флиртуват с измамата и като я приемат доброволно, предоставят водеща-та роля на греховната си плът. Така неусет-но стават съюзници на дявола и оръдие на силите на злото! В повечето случаи такива „глашатаи на истината“ волно или неволно са носители на дяволската интерпретация на духовността.

Християнството, поднесено в чувст-

вена, игрова форма, губи своята духовна основа независимо дали става въпрос за богослужение, благовестие или лично ду-ховно израстване.

Що се отнася до богослужението, не-говото „творческо преструктуриране“ го лишава от живителната духовна сила и го прави част от чувствените религиозни практики, от евтините фалшификати, с които е пълен съвременният свят. Вслед-ствие на измененията в богослужението се ревизира самото евангелско учение, което приспособява определени изисквания за толерантност към падналия грешник.

ДРУГИЯТ ПЪТКак се осъществява подмяната? Чрез

внесения от Запад „натурален“ калвини-зъм, съчетан с обожествяване на човека. При това се обяснява, че смъртта на Иисус Христос е пример за взаимна любов и със-традание. Достатъчно е да осъзнаем степен-та на мъките Му и ще ни се открие Божията любов. Това трябва да ни подтиква да про-меняме живота си и да обичаме ближния си. Постмодернизмът учи, че Христовите

страдания са начинът, по който Бог проя-вява любовта Си и дава пример за висока нравственост, като прикрива главното - изкупителната жертва на Божия Син. Но заличаването на Христовата жертва - гръб-нака на християнското учение - го лишава от силата на благовестието и всъщност го свежда до псевдоевангелско езичество.

Този „Христос“ не ни е изкупил и не ни дава Своята праведност. Затова става много удобен за ползване, универсален: не безпокои ничия съвест чрез напомняне за греховната природа на човека, за необходи-мостта от очистване с кръвта на Христос, за спасение чрез Него от вечното наказание. Самата Му мисия - Спасител на света - се превръща от истина в алегория. Променя се същността на понятието за грях - това вече не е закономерното следствие от гре-ховната човешка природа, а само отделни неправилни постъпки, които можем да поправим. Страданието за Христос е само отстояване на морални ценности, а самите ценности зависят от вкуса на човека - за всеки са различни.

Характерно е, че, увлечени от съвре-менните стратегии, християните отделят недостатъчно внимание на въпросите за благочестието и личната святост, стреми-телно лишават от смисъл абсолютните цен-ности и понятия. А най-успешният метод на благовестие е именно личният пример

и личното свидетелство. Могат ли мнози-на от нас да кажат на грешника, както ап. Петър - на сакатия: „Погледни ни“ (Деян. 3:4)? Ние пресушаваме извора на живата вода у себе си, благодарение на който хора-та са идвали и идват при Бога.

През последните години се промени-ха много самите хора, техните възгледи, ценностната им система, жизнените им приоритети, светогледът им. Според ня-кои християни е все по-трудно да намериш хора, търсещи Божията правда, не само между младите, но и сред отдавна повярва-лите. Затова друга характерна черта на съв-ременността е миграцията от една църква (вероизповедание) в друга.

БОГОСЛОВИЕ ИЛИ ТЕХНОЛОГИЯ?Най-удобни за новите християнски

движения са харизматичните мегацъркви от типа на „Голгота“ или „Хилсонг“. Това е резултат от зародилото се в Австралия неохаризматично движение за създава-не на църкви с помощта на психологиче-ски и технически средства. Тези църкви подчертават колко важни са действията

на Светия Дух в живота на всеки вярващ, на вселенското християнство, и много от водачите изтъкват значимостта на „ду-ховните дарби“ като молитви на „езици“ и „помазване с Духа“. Тук се подразбират паралелни процеси: достатъчно е да полу-чиш определен „дар“, а по-нататък всичко ще тръгне като по вода. Не е нужно да се напрягаш, като изучаваш библейските тек-стове, нито да преодоляваш трудностите на личното духовно израстване. Достатъчно е да приемеш несложното учение, да научиш определени думи и ключови фрази. Оста-налото ще направи Светият Дух по чуде-сен начин. Вследствие на подобно учение членове на църквите стават непокаяли се хора, които скоро отстъпват, разочаровани от Бога, и нерядко се превръщат в проти-вници на християнството. А ако останат в църквата, смесват плътското християнство с практическия окултизъм. В резултат се получава отровна смес, способна да погуби дори външно здрави евангелски вярващи, които посещават от любопитство подобни църкви.

Без съмнение и в такава църква има неща, които помагат да се увеличи броят на членовете. Напълно е възможно още да не е прекрачена границата, зад която за-почва отстъплението, но във всеки случай тук тя е много близо. Парадоксът се състои в това, че с намаляването на божествения

свръхестествен статут на дадена църква от-начало обикновено се увеличава броят на посетителите. След това те скоро започват да разбират, че ако и в църквите домини-ра културата, по-добре е в неделя сутрин просто да се наспиш. Така се получава една мащабна и опасна ротация: хората идват в такава църква като невярващи (духовно „студени”, т.е. с висока потенциална енер-гия), а я напускат като разочаровани мало-верци („топли“, инертни).

На служенията се пеят „душевни” пес-ни за любвта към Христос. Думите в тях са малко, музиката също, но се натрупват прекалено много чувства заради самите чувства. Всъщност това е вид развлечение. А Христос казва ясно: „Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме след-ва“ (Марк 8:34). И още: „И който не вземе кръста си и не върви след Мен, не е достоен за Мен“ (Мат. 10:38). Но истината за кръ-ста и за съразпятието с Христос (Римл. 6:6) противоречи на плътското благовестие на благополучието. Тук тържествува не Бог, а плътта, която не желае да бъде съразпъната

с Христос. Създава се идеална възможност за приятно прекарване на времето, но тъй като липсва въздействието на Словото и на Светия Дух у членовете на църквата няма радикални, същностни изменения. Като Божия воля се представя обвитото в рели-гиозни одежди позитивно мислене.

За да вървят в крак с времето, някои евангелски църкви подражават на хари-зматичния стил в богослужението. Звучи силна и динамична музика, използват се различни специални ефекти, психотехни-ки, а в проповедите - видеоклипове, най-често с различни шеги и вицове. Всичко това се харесва на младите хора, на въз-растните - по-малко. Личи, че водачите на тези църкви нямат правилна ориентация за разликата какво е добро и какво лошо. Липсва критерий за истината.

Според мен идеологическите корени на съвременния „неоезически евангелизъм“ са култивирани в специални лаборатории от последователите на всеядната религи-озност „Ню ейдж”. Те водят началото си от калифорнийското движение на хипитата през 60-те години на XX в. Мистицизмът на хипи-движението, обединено със секу-ларизираното християнство - е насочен изключително към чувствата. Разбира се, неразпънатата, несъкрушена плът се трансформира в душевност. Всеобщата тенденция днес е стремежът не към живот

в духа, а към изпълнения с удобства живот по плът. Но всеки опит да достигнеш Бога с помощта на технически средства остава в сферата на магията. Това противоречи на традиционното християнско учение, спо-ред което общението с Бога се осъществява чрез вяра, основана на библейски знания, а не на емоции.

Необходимо е съвременните вярващи, за да се молят резултатно и да се противо-поставят успешно на княза на тъмнината (т.е. да водят духовна война), да разбират неговата мотивация. Иначе сатанинските пълчища ще действат активно сред хрис-тияните, които не осъзнават тяхното при-съствие или духовното им въздействие, а използват окултна символика, четат „от любопитство” хороскопи, обръщат се към различни, основани на източни религиоз-но-философски практики нетрадиционни начини за лечение на душата и тялото. Та-кива хора не могат да рушат чрез молитва делата на тъмнината, защото не са способ-ни да ги разпознават, въпреки че според думите на ап. Павел, те трябва да са ни из-вестни. Затова най-вече поради невежество и егоцентрично поклонение на плътта, на-стъпва охладняване на Божия народ.

Такова християнство не е опасно за Сатана. Напротив, той дори съдейства по-тенциалните му противници, бъдещите войници на Христос да попълнят редици-те на танцуващите, така да се каже емо-ционално „подскачащи” християни. Това християнство не е способно да „свързва и развързва“, да решава въпроси от духовен характер. Всъщност то се готви да приеме всеядния Христос-Майтрея3, общият изба-

вител за всички последователи на Новия световен ред.

Образованите невежи винаги са били голяма опасност в християнството. Те не са се потрудили да познаят Бога при Него-вите условия, затова лесно се поддават на измами и разпространяват чужди на хрис-тиянството идеи. Например подменят пи-саното Слово с личните си откровения, уж получени от Бога. Така старата измама на Сатана - път към съвършенство и духовност без святост и усилия - вече е извършила и продължава да върши разрушителни дея-ния сред християните.

Критично мислещият разум обаче раз-бира, че като нарушаваме Писанието, ние попадаме в сферата на въздействието на друг дух и имаме работа с друг бог! Защото ориентирането към бързото и често изкуст-вено постигане на духовност без предвари-телно избавяне на вътрешния човек от око-вите на греха и плътската природа води до духовни болести.

В резултат се формира съвременният тип християнство, в чиято основа лежат изкривени понятия за духовността и харак-тера на християнина. Библейските принци-пи, свързани с доминиране на свободата на духа и ограничаване на плътта, постепенно се заменят със светски начин на живот, къ-дето има свобода на плътта и ограничаване (угасяване и наскърбяване) на Духа. Като се приспособяват към изискванията на времето, либерализмът и християнският хуманизъм размиват критериите за духов-ност. Това е една от основните причини на отстъплението в Църквата.

Освен това с помощта на съвременния

превод притчите, алегориите и някои па-сажи от Новия Завет получават ново тъл-куване. Оттук произтича едно неосъзнато отричане на библейски принципи като благоговението пред светостта на Бога, бла-гочестието и безусловното изпълнение на Свещеното Писание под водителството на Светия Дух. Тоест неусетно текат процеси на отстъпление от Бога. Хората не разби-рат, че така се променят не само стилът и формата, но и същността на Евангелието и те в такава среда вече се покланят на дру-гия бог.

Проповедта в такива църкви не е христоцентрична, а човекоцентрична. Ле-коватостта на такава проповед е очевидна. Сценки, спектакли, филми подменят про-поведта, която тълкува Писанието. Според мен лъжата, подвела пастирите, се изразя-ва в това, че те са изгубили вяра в силата на Светия Дух, действаща чрез проглася-ване на Писанието. Като подражават на масовата култура, някои църкви се стремят да потвърдят успеха си чрез нарастващия брой посетители. За целта те използват различни методи за бърз растеж. В резул-тат Божиите методи се подменят с човешки фалшификати, и с помощта на пи-ар-тех-нологии Писанието се превръща в продукт за потребление.

Не е възможно да бъдеш успешен хрис-тиянин, без да познаваш Библията и да я прилагаш във всекидневния си живот под водителството на Светия Дух. В Словото Си Бог ни е дал достатъчно светлина, за да не блуждаем в мрака.

Като цяло няма нищо ново в съвремен-ното отстъпничество. Още от времето на апостолите в християнството неведнъж са се случвали такива банални неща. Само че днес войната с християнството се води на духовно, информационно и психологично ниво. Затова са особено актуални думите на пророк Осия: „Народът Ми загина от липса на знание“ (Ос. 4:6). Поради елементарно невежество или недоверие към правди-вата информация в Библията много хора, искрено търсещи истината, изпадат в раз-лични заблуди и се поддават на измами.

Най-важният характерен белег на за-блудата е заличаване на необходимост-та човек да носи кръста си, когато следва Христос. Изобщо за измамливите духове Христовият кръст е камък за препъване и чрез него се разкрива всяка внимателно маскирана система от измами. Всички, които пренебрегват кръста на Христос пря-ко или косвено, изкривяват духа на Еванге-лието и са жертва на заблуда.

Само проповедта за кръста на Иисус Христос има силата да помогне на нужда-ещите се и обременени хора. Евангелието, също като огледало, показва на човека не-говата истинска същност. То има тръпчив вкус и е подправено с горчиви треви. Но

несъкрушената, несъразпъната с Христос плът имитира християнство и все се опит-ва да получи отговор на въпроса на Сатана: „Истина ли казва Бог?“

Всъщност процесът на секуларизация на християнската Църква днес се осъщест-вява чрез нейната „хуманизация“. Това е причина много местни църкви постепенно да се заразяват с прагматизма на времето и бездуховността (Мат. 24:38; Лука 17:27), което поражда скръб у християните, изпи-тали в живота си истинската сила и власт на Светия Дух.

Отстъпките пред доминиращата култу-ра са път към поражение, което се потвърж-дава от примера с либералните църкви. За да бъдат в крак с времето, те постоянно променят формата на богослужението и акцента на благовестието. Като подлагат на ревизия Свещеното Писание, те фокусират вниманието върху значимостта на човека, не на Бога, като при това губят евангел-ската „сол“ и обричат себе си на провал. И всички съвременни евангелски църкви, които приемат постмодернизма безкри-тично, рискуват да се окажат в същото положение, защото на вратата вече хлопа ултрамодернизмът.

Масовата култура възпитава техноло-гически потребителя, приучен да не раз-съждава, и така снижава нивото на негово възприятие и мотивацията му в полза на производителите на често съвсем ненужни продукти. Но защо християнство трябва да я следва? Тя постоянно повтаря на млади-те: „Отпусни се“, „Не се напрягай“, за това интелектът на хората, завършили средно образование, непрекъснато спада.

Разбира се, разговорът за постмодерни-зма (ултрамодернизма?) изисква специал-ни знания и подготовка. Но дори видими-ят с невъоръжено око връх на айсберга ни кара да бъдем бдителни...

„ДУХОВНА ЕРОТИКА“ И ДРУГИ ПОСЛЕДСТВИЯ

Днес театрализацията на богослужени-ето и светските стилове при музикалните изпълнения се представят като средство за издигане на авторитета на Църквата и за засилване на влиянието й върху невяр-ващите, въпреки че по такъв начин губят позицията си преди всичко самите вярва-щи. Като се увличат от различни стилове на т. нар. „прославление“ с помощта на драматизирани спектакли и музика, като се поддават на незрели чувства, те стават зависими от тях и чрез усилените музикал-ни децибели експериментират със своите емоции. По този начин младите христия-

ни стават зависими от едно явление, което условно може да се нарече „духовна ероти-ка“, защото тя постепенно води до духовно блудство. Вследствие на това християнинът търси не Бога, а непременно удоволствие от „молитвата“, „прославлението“ и т. н.

В резултат на духовния упадък неусет-но избледняват границите между хрис-тиянския дух и „духа на този свят“, което предизвиква появата на различни измами в християнските среди. Някои млади вяр-ващи пушат, пият алкохол. Поради прояве-ната снизходителност към плътта умът на християните не се обновява и не се прео-бразява в Христов ум, липсва благоговение пред величието на Бога и Неговата святост. Духовната пустота се запълва с окултни фалшификати.

Точно в това е основната опасност от сливането на масовата култура и Църквата, чиято култура е на две хиляди години. Раз-бира се, в контекста на развитието си цър-ковната култура неизбежно се подлага на промени, но това не бива да става за смет-ка на качеството и съдържателната част на християнския живот. В стиховете, с които започнахме тази статия (I Тим. 4:1-2), става дума за зли духове, а не за хора, които те из-ползват като свои оръдия. По такъв начин някои хора, като представят заблудите като свято и истинно откровение от Бога, отсто-яват учението на злите измамни духове.

Стремежът на църковните водачи да задържат младите хора в Църквата води до много компромиси, които пречат на сериозното отношение към Библията, на молитвената практика и израстването в святост и страх от Бога... Лаодикийската църква (която е наречена „хладка“) се задо-волява със забави, смях, пиршества, игри. Крайъгълен камък там е падналият човек, а не Богът.

ИЗВОДИЦелта на усилията на лукавия е духов-

ното охладняване на християните, за да замлъкне гласът на Църквата и никой да не спира и да не изобличава злото. Затова е много важно в света да се пропагандират активно християнската култура и ценности. Най-добрите художници, музиканти, писа-тели, поети от всички времена са намирали в Свещеното Писание източник на вдъхно-вение и мъдрост. От хилядолетия същест-вуват етични норми и правила, записани в Библията, по-справедливи и по-чисти от които човек не може да създаде.

Християните трябва да повишават нивото на своето образование, за да на-помнят умно и находчиво на „лежащия в греха свят“ за необходимостта от покаяние и завръщане при Бога. Център на Божии-те действия са призованите от Бога хора, изпълнени с Неговото Слово и Дух. Те из-пълняват без страх Божията воля, по всяко

време и на всяко място проповядват дръз-новено благата вест. Поверено ни е да про-повядваме това, което ни е казал Бог, а не това, което искат да чуят хората. По-добре истината да ни разделя, отколкото да има-ме лъжливо единство в заблудата. Нека ни мразят заради истината, а не да ни обичат заради ерес. По-добре да бъдеш отхвърлен заедно с Бога, отколкото да танцуваш със заблудена тълпа.

Просветителска работа е нужна и в християнската среда. Когато вместо стре-меж към духовност хората се ограничават с нравственост, понятията се смесват. Тогава от божествена институция Църквата се пре-връща в клуб по интереси.

Знаем, че силите на княза на тъмни-ната подготвят човечеството да приеме доброволно една окултна и политизирана религия, в чийто център е „човекът на гре-ха“, или Антихриста - „този, чието идване се дължи на действието на Сатана, съпрово-дено от всякаква сила, знамения, лъжливи чудеса“ (II Сол. 2:9). Затова е необходимо да бодрстваме и да сме трезви духовно, за да не дадем на врага място в Църквата или в своето сърце, а да можем да кажем като Иисус Христос: „Иде князът на този свят. Той няма нищо свое в Мен“ (Йоан 14:30).

Факт е, че съвременниците ни превръ-щат греха в културен факт преди всичко на нивото на словото. Некнижовната ле-ксика звучи на всички нива, чрез всички светски медии и разрушава психиката на хората. В съзнанието на мнозина са зали-чени границите между доброто и злото, а аморалността се е превърнала в закон. При тези условия е крайно необходимо както в устна форма, така и по страниците на вест-ници, списания и книги да водим грамотно полемика за завръщане към неотменима-та библейска нравственост. Необходимо е да благовестваме умело, и то във форма, достъпна за възприемане в постмодерното общество.

Като анализираме вярно различни зна-чими за хората събития, като информира-ме обществото за живота и социалното служение на Църквата, като участваме не-посредствено във формирането на общест-веното мнение, ще можем по-резултатно да изпълним великата заповед на нашия Господ Иисус Христос: „И така, идете и съз-давайте ученици измежду всички народи и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Све-тия Дух, като ги учите да пазят всичко, кое-то съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20).

1 Drive (англ.) - възбуда, превъзбуденост, наслаждение (от нарко-тични средства). Б. пр.2 Хедонизмът е школа в етиката, според която удоволствието е единствената съществена ценност. Б. пр.3 Майтрея (санскрит - „доброжелателен”) - според редица будист-ки учения - бъдещият Учител на човечеството, който пребивава във висшите светове и очаква благоприятното време за спасение на Земята. Б. пр.

Марк Едмъндсън, преподавател по английски език, също се опитва да обяс-ни съвременната културна екосистема и по-точно какъв ум, душа и взаимоот-ношения поражда тя. В статията си за сп. “Хроника на висшето образование” той описва ненаситния глад на своите студенти за живота около тях: „Те искат да учат, да пътуват, да намират все по-вече и повече приятели, да четат всич-

те за това поколение, което изживява толко-ва сгъстено възможно-стите в живота си, всъщ-ност увреждат ума. Такъв ум ненаситно търси все по-голямо разнообразие. За повечето от тези млади хора максималното удовлетворение вече не е „моментът на завършека”, когато човек приключва успешно някакво на-чинание, а по-скоро „моментът, в който възможностите са максимално големи и всичко обещава да бъде „на макс”.”

Lex orandi, lex credendi, lex vivendi3 Според тази латинска сентенция на-

програмира паметта ми. Умът ми не от-слабва, доколкото мога да преценя, но се променя.”1

Така започва есето на Никълъс Кар “Прави ли ни Google глупави?”. Там ав-торът описва как се преобръщат него-вите мисловни модели, как е можел да

„През последните няколко години имах неприятното усещане, че някой или нещо човърка в мозъка ми, като пренарежда невронните връзки и пре-

чете дълги текстове в проза, а сега умът му се затруднява дори при диагонален прочит на няколко страници. Като писа-тел Кар е сред първите, които привет-стват чудесата на Google - мигновените резултати, информационните потоци и неограничените хипервръзки. Но вече се замисля за цената, която плащаме за това.

ко (супербързо), да изгледат всички филми, да чуят всяка по-яка банда, да поддържат контакт с всеки, когото ня-кога са познавали... Те живеят, за да ум-ножават своите възможности. Те нена-виждат затварянето в себе си... искат да имат по осем курса на семестър, пове-чето избрани случайно, да учат по един семестър в чужбина в три различни колежа и да се свържат с всеки наглед приятен човек, който има страница във Фейсбук.”2 Едмъндсън твърди, че ползи-

молят, определят не само действител-ните им вярвания, а и целия им живот.

Същото важи днес за нашия живот, независимо от обекта на поклонение, който сме избрали. Онова, към което е насочена същността на нашето сърце, душа, ум и сила, отразява и едновре-менно формира живота ни. Ние несъ-мнено живеем във време, когато най-важната Божия заповед се изпълнява много трудно, защото съсредоточава-нето на нашите сърца, умове и души върху едно нещо е предизвикателство, което постоянно се сбълсква с парад от възможности и всяка от тях привлича крещящо вниманието ни. Но Бог, Който копнее да ни приближи, чиято ръка не се е скъсила, че да не може да ни спа-си (дори от нас самите), нито ухото Му е оглушало, че да не може да чува, е един и същ вчера и днес. Нещо повече, разпиляната душа не е рожба на епо-хата на Google. Още блажени Августин определя своята душа като “твърде тяс-на”, за да влезе Бог в нея. Той се моли Бог да я разшири, като в същото време осъзнава и нуждата да бъде очистена. „Ти палиш у човека радостта да Те про-славя - се моли той - за това, че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.”4

Естествено, подобна радост в по-клонението е малко вероятна, ако по-знаваме Бога само като една от многото възможности в мрежа от действия и за-бавления, която постоянно и безкрайно се разширява. Ако вярата е просто част от живота, тя се е превърнала дотолко-ва във “възможност за избор”, колкото е кликването на поредната хипервръзка или диагоналния прочит на поредния текст. Тези обаче, които се обръщат изцяло и напълно към Бога, за Когото всичко е възможно, откриват най-вече отмора, съсредоточаване, мъдрост, ко-ето е истинска възможност за тяхната душа.

Както се покла-няме, така ще живе-ем.

Първите християни, приели сен-тенцията Lex orandi, lex credendi, lex vivendi, са я следвали с мисълта за Христос. Те са осъзнавали, че един-ствено Божият Син може да бъде обект на поклонение, защото само Той

е способен да успокои техните неспо-койни души. Ранната църква се ръково-ди от този принцип още преди да бъде написана дори една изповед на вярата. Тогава тя ясно е разбирала, че същност-та на богословието произтича от харак-тера на поклонението, благодарението и молитвата. Ранните християни са зна-ели, че начинът, по който се покланят на Бога, и нещата, които казват, когато се

чинът, по който се ориентират душата и умът ни, определя насоката на целия ни живот. Lex orandi, lex credendi, lex vivendi е аксиома на ранното християн-ство, която синтезира убеждението, че правилата на поклонението определят как вярваме и как живеем. С други думи тенденциите при поклонението ни (как-вото и да е това, на което най-посветено се отдаваме) определят начина, по кой-то вярваме, а оттам и начина, по който живеем. В една културна екосистема,

където се покланяме най-вече пред изборите и възможностите, където стойността на голямото многообразие е изместила стойността на нераздво-еното сърце, е разбираемо защо днес сме буквално и метафорично навсякъ-де - мисловно, духовно и дори телесно, - в състояние на постоянно търсене на нови възможности.

1 Carr, N. Is Google Making Us Stupid? - Atlantic, July/August 2008. [http://www.theatlantic.com/magazine/archive/2008/07/is-google-making-us-stupid/6868]2 Edmundson, М. Dwelling in Possibilities - The Chronicle of Higher Education, Vol. 54, №27, p. B7.3 Lex orandi, lex credendi, lex vivendi (лат.) - Правилата, по които се молим, са правилата, по които вярваме, и пра-вилата, по които живеем. Б.пр.4 Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993, с. 9.

Немските духовници, които са представители там на Като-лическата църква, говорят на латински, т.е. неразбираемо за моравския славянски народ. На тази мисия Византия изпра-ща братята от Солун Кирил и Методий. Те са славяни по про-изход и най-вероятно майка им е българка. Кирил се обучава в прочутата по онова време във Византия Магнаурска школа, където се запознава с най-сериозните постижения на бо-гословската и философската мисъл, както и с изтъкнати умове от различни сфери на човешкото познание. Не-гови учители там са енциклопедични умове като Лъв Математик и патриарх Фотий.

Кирил и Методий са изпратени на няколко мисии сред различни славянски народи, като основната им цел е да за-щитят правото на тези общности от хора да слушат Божието Слово на своя роден език. Двамата братя се борят срещу три-езичната ерес, според която само на три „свещени” езика (ев-рейски, гръцки и латински) може да се проповядва за Бога, да се служи на Бога и да се хвали Богът. Останалите са недостой-ни. Но Божието Слово е живо - чрез него Бог изобличава, про-меня, изцелява, утешава, насърчава, напътства и най-важно-то, дарява вяра, а вярата носи живот. Затова е толкова важно хората да разбират думите на Свещеното Писание - с тях Бог им говори. И Той не оставя приелите наскоро кръщение сла-вянски народи без тази Своя неоценима благодат. Чрез Кирил Бог им дава тяхна писменост. Двамата братя се усамотяват в манастир на планината Олимп, в Мала Азия, където служи Методий. Там Кирил съставя първата славянска азбука, т. нар. глаголица. Несъмнено този акт е Божие чудо. Буквите на глаголицата се изписват сложно, но предават изключително точно славянската звукова система. Първата буква в новата азбука е „Аз” и тя изобразява кръста на Христос. Съществу-ва хипотеза, според която в основата на глаголицата има три символични елемента - кръст, кръг (символ на вселената) и триъгълник (символ на Божието триединство)1. Несъмнено Кирил е стоял в пост и молитва пред Бога и със смирение е измолвал от Него този благодатен дар, новата азбука. Веднага след като я съставят, двамата братя започват да превеждат Бо-жието Слово на славянски, като при това сами създават съв-сем нови основни понятия, които предават съвършено ясно непреводимия дотогава смисъл на гръцки. И цялата тази нова славянска реч е особено благозвучна. Всичко това говори за несъмнена свръхестествена намеса, която признават дори съ-временните учени: „Думите, които те преди се мъчили... да си преведат или обяснят на своя език, били намерени като по чудо, сякаш умението на първоучителите идвало от неземно вдъхновение. В представите на средновековните българи из-глеждало, че сам Бог е заговорил на славянски.”2

Така се появяват първите преводи на Божието Слово на старобългарски език. Кирил и Методий израстват в средата на български славяни и езикът, на който говорят, е старобъл-гарски, но той явно е напълно разбираем и за всички останали славянски народи по онова време3. Съгласно Пространното житие на Методий (за чийто автор се смята или Климент Ох-ридски, или Константин Преславски) двамата братя превеж-дат от гръцки на славянски първо „Псалтира, Евангелието и Апостола”, т.е. Псалмите, части от четирите Евангелия, Дея-нията на апостолите и новозаветните Послания, а след смър-тта на Кирил Методий превежда сам останалите старозавет-ни книги4. В своя полемичен текст „За азбуката” Черноризец Храбър (ІХ-Х в.) пише, че славянският превод на Библията има по-голяма стойност от гръцкия, защото е направен с не-двусмислено Божие действие - за кратко време и от „свети

мъже”5. Ето и едно по-късно мнение: „Преводаческата гениал-ност на Кирил, Методий и техните съратници граничи с чудо не само за съвременниците им, но и за днешните филолози.”6

През 885 г. в България се връщат учениците на Кирил и Методий Климент, Наум и Ангеларий. Причината е, че в Па-нония и Моравия се надига реакция срещу славянското слово в богослуженията и те са подложени на гонения. Български-ят княз Борис проявява прозорливост и не просто ги приема, а им създава добри условия за работа. Така в България въз-никват няколко книжовни школи (в Плиска, Охрид), които стават центрове за обучаване на ученици, както и за превод и преписване на Божието Слово. Тези процеси също изненад-ват учените със своята бързина и интензивност, нетипични за онова време. Движещата сила отново е Бог, Който изпълнява Своя промисъл. Всъщност в края на ІХ в. в България учени-ците на Кирил и Методий изпълняват великото поръчение на Иисус Христос: „Идете и създавайте ученици измежду всички народи” (Мат. 28:19). Най-важните последици от това са все по-широкото разпространение на Божието Слово по нашите земи, все по-задълбоченото му разбиране от немалък кръг обучени за това хора и подготовката на свещеници, които да служат на народа на разбираем език и да проповядват Пи-санието като живо слово, така че то наистина да достига до сърцата на българите. В житието на Климент Охридски Тео-филакт пише, че в Кутмичевица Климент е подготвил за све-щеници 3500 души. С тях той „прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от Писанията”7. В повечето учебници по старобългарска литература се набляга на факта, че така мнозина се ограмотяват, учат се да четат и пишат, т.е. българският народ се издига в културно и просветно отноше-ние. Но зад това се крие по-дълбокото Божие действие - бъл-гарите имат все повече достъп до живото Божие Слово, което не просто ги просвещава със знания и мъдрост, а просветлява умовете и сърцата им, събужда ги за нов живот на вяра и пос-вещение пред Бога.

Отново свързана с Божия промисъл е следващата важна стъпка от развитието на славянската книжовност. След 893 г. по времето на цар Симеон, когато настъпва т. нар. Златен век на българската книжнина, възниква кирилицата - втората славянобългарска азбука, която се налага и измества глаголи-цата. Учените сочат най-различни причини за това - стремеж към сближаване с гръцкото писмо, влияние на Византия и т.н. Но от гледна точка на Божия план това е следващият етап, за да се отвори пътят за действието на Словото. Кирилицата дава възможност писмеността да бъде по-лесно усвоявана и възпроизвеждана, по-бързо да се пише и по-лесно да се чете. Повече хора я усвояват и много повече ръкописи се четат, пре-писват и разпространяват. Така постепенно всеки манастир и всяка църква вече имат свои преписи на Свещеното Писание, които се използват при богослужение, също за изучаване и за насърчение на вярващите.

Интересен е откликът на това Божие дело по българските земи. Разбира се, народните езически вярвания не отмират лесно и битката за душите на хората не спира, дори се засилва. Но сред книжовниците има все по-утвърдени Христови уче-ници, които ревностно разпространяват не просто писменост-та, образованието и културата, а християнството - вярата във всемогъщия Бог. За да проследим какво е тяхното отношение към Божието Слово и разбирането им за него, ще се спрем накратко върху поетичния текст „Проглас към Евангелието”. За негов автор се смята Константин Преславски, който живее в края на ІХ и началото на Х в. Той е част от Преславската книжовна школа, развита особено по времето на цар Симеон. Според някои изследователи „Прогласът” е дело по-скоро на Константин-Кирил Философ или поне в основата му е зале-гнал негов текст8. Творбата е полемична, целта й е да убеди читателите в стойността на това, в което ги въвежда - Еванге-лието. Авторът си служи с богат поетичен език, много анти-тези, повторения, риторични въпроси, градации. Основната му цел не е да говори на висок стил, а да бъде разбран. Затова са толкова много примерите и „притчите” от реалния живот, които използва.

Творбата има ясна структура, в която се открояват няколко водещи идеи. Първата е свързана с необходимостта читате-лите да осъзнаят, че писмеността (конкретно славянската) е дадена от Бога. Тя е „дар, който никога не тлее”, и е предназ-начена „за онези души, които го приемат”. Повечето учени тълкуват този текст като свързан единствено с писмеността, създадена от Кирил и Методий, и с книжовността на славян-ските народи. Така и се изучаваше „Прогласът” дълги години в училище. Но внимателният анализ показва, че авторът има предвид най-вече Божието Слово, към което пише „проглас”, а „буквеното слово” е средство, инструмент, за да достигне Евангелието до сърцата на повече хора.

Слушайте сега с целия си ум,слушайте, цял славянски народе,слушайте словото, защото от Бога дойде,словото, което кърми човешките души, словото, което крепи сърцата и умовете,словото, което подготвя да познаем Бога.За автора очевидно Божието Слово дарява живот и под-

държа живота. Чрез него човекът общува със своя Създател, познава Го и Го обиква. Както плътта е подвластна на гниене,

така всяка душа отпадаот живота, когато няма Божи живот, когато не слуша Божието слово.А чрез писменото слово, което човек може да чете, се ук-

репва вярата му - той познава отблизо своя Отец, приема Не-говата любов, насърчение, изобличение и животът му започ-ва да носи добри плодове. „Правата вяра е като семето, което пада на нивата”:

така и тя, падаща върху човешките сърца, изисква Божия дъжд на буквите, за да израсте по-добре Божият плод.Силата на Божието Слово не е магическа, то изисква раз-

биране от човека и най-важното, отклик. Затова, когато някой го слуша на чужд, непонятен език, само ще се заблуждава, ако чака неговото животворно въздействие. Тук авторът цитира думите на ап. Павел от І Коринтяни 13:1 и 14:19 за безсмисли-ето на молитвата и проповядването на непознат език.

В „Прогласа” откриваме още едно, изключително ва-жно гледище за писаното Божие Слово като извор на живот. „Безкнижната душа е мъртва”, защото е лишена от нещо мно-го ценно - оръжието за борба срещу плътта и срещу Сатана. „Скотският живот и похот” и „мръсната тлен на плътта, жи-вотът на която е като сън”, не могат да бъдат победени от са-мия човек, каквато и воля и сила да има. Единствено Божието Слово, т.е. силата, дадена от самия Бог чрез вярата в Иисус Христос, се противопоставя трайно и резултатно на старата човешка природа и гибелните лукавства на Сатана. Години наред българските ученици в миналото учеха наизуст и пов-таряха една фраза от „Прогласа”:

Голи са без книги всички народи...Но ето как продължава тази мисъл в оригиналния текст:неможейки да се борят без оръжиес противника на нашите душии готови за плена на вечната мъка...като сте приели сега здравото оръжие, което коват книгите Господни,силно притискащи главата на лукавия.Така старобългарският автор учи своите читатели, че пи-

саното Божие Слово ще ги направи „повече от победители” (Римл. 8:37) - „не падайки, но крепко стоящи” в битките и изкушенията през живота им. То ще укрепва вярата им и ще ги връща при извора на живота - техния Бог. То ще им даде първо най-важната светлина в живота им - Иисус Христос, а чрез Него и цялата Божия благодат: просвета, образование, напредък, цивилизованост и т.н.

Такива старобългарски текстове и изобщо по-голямата част от старобългарската литература, възникнала през ІХ-Х в., отразяват най-ярко Божието присъствие и разкриват най-силен стремеж към познаване на Божието Слово в сравнение с цялостното развитие на литературните и книжовните про-цеси у нас до днес. Тези възгледи на авторите никога повече не се повтарят като обща позиция и цялостна насока в отно-шението към Бога, Неговото Слово, света, човека и силите

на злото. Нещо повече, самата старобългарска литература се възприема от съвременна гледна точка като „нелитература” и „небългарска”. Изследователите не откриват в нея особена естетическа и художествена стойност, дори я упрекват в лип-са на оригиналност, в подражателност спрямо византийската литература, в липса на национална самобитност, заменена с прекалената универсалност на християнските и църковните принципи9. Петър Динеков например се опитва да се дис-танцира от подобно мнение и да очертае спецификата на тази книжнина, нейната роля в развитието на Българската държава. Но неговата защита се изразява по-скоро в смекча-ването на „религиозно-дидактичния” й характер и в изтък-ването на силните й връзки, които той вижда с античните, езически писатели и мислители, както и в „демократичната” струя в нея - апокрифните и богомилските творби10. Той дори стига до едно още по-„научно” твърдение: „Действително... старобългарската литература е най-тясно свързана с покръст-ването, с разпространението на християнството, с ролята на християнската черква. Както вече добре е изяснено от наша-та историческа наука, тук не се касае за причинно следствие на едното от другото (като абсолютно обуславяне на появата на писмеността и литературата от християнизацията), но за явления, съвместно съществуващи и взаимно обусловени от едни и същи причини, от нуждите на обществено-политиче-ското развитие на Българската държава през ІХ в.”11

Всъщност това е поглед към старобългарската литерату-ра, пречупен през желанието тя да бъде нещо по-различно от това, което е. Изследователите няма как да отрекат нейния характер, но особено по времето на комунизма бързат да го извинят и омаловажат. Те няма как да видят благодатните действия на Бога, свързани с приемането на християнството по българските земи, с възникването на новата славянска пис-меност, с оформянето на новия български литературен език, с превода на Свещеното Писание на разбираем за всички сла-вяни старобългарски език, с възникването на старобългарска книжнина и книжовни школи, където се подготвят все повече ученици и последователи на Христос. Бог, а не обществено-политическото развитие, е двигателят на тези процеси. Него-вото живо Слово оживотворява българския народ в тази епоха и не случайно старобългарската се оказва първата славянска литература, като упражнява силно въздействие и дава зна-чителен тласък за развитието на другите славянски народи, особено на южните и източните славяни12, т.е. в по-голямата си част се утвърждава като литература, благословена от Бога. Самият Петър Динеков в друго изследване пише: „Когато чо-век вникне по-дълбоко в тематиката и жанровото разнообра-

зие на старобългарските литературни паметници, към които по навик е хранел дълго време недоверие, въпреки тяхната недостъпност и отдалеченост от манталитета на съвременния човек, се учудва от богатството на духовния живот на средно-вековните хора.”13

В „Пространното житие на Кирил”, което според някои е написано от брат му Методий, според други - от Климент Охридски, а според трети - от неизвестен досега автор, четем определението, което той дава на философията: „Да се позна-ят Божиите и човешките неща; да се приближи човек до Бога, доколкото е възможно, и да се приучи чрез добродетел да ста-не като Онзи, Който го е създал по Свой образ и подобие.”14 Най-важното във всяка човешка мъдрост и разсъждение, как-вото всъщност означава философията, е познаването на Бога, приближаването до Него и уподобяването на Него. Само вър-ху тази единствено вярна основа са възможни по-нататък по-знанието за човека и за света наоколо. Тук няма да коменти-раме мнението на Велчо Велчев, който вижда във всичко това „богодоближаване и богоуподобяване в духа на традицията на платонизма и стоицизма”15. За нас е важно, че Кирил изхожда от богословието дори по отношение на философията. Както признава по-нататък изследователят, във всички спорове и разяснения, в които участва „като широко начетен и наход-чив полемист, отстоявайки дадени положения, Константин на много места основава мислите си направо на Св. Писание”16, разбира се, като на върховен авторитет.

Тази тенденция - на близост до Бога и Неговото животвор-но Слово - с времето отслабва, богатият духовен живот губи своята целенасоченост, светските страсти и ламтежи все пове-че излизат на преден план. От 1018 до 1186 г. България е под властта на Византия. Следват трудни години на възстановява-не и втори културен подем едва през ХІV в., когато е разцветът на Търновската книжовна школа, свързана с името на патри-арх Евтимий. Това е епохата непосредствено преди падането под турско робство, което продължава пет века.

Във времето до днес Бог не спира да проявява Своята бла-годат и милост към българския народ. А народът ни не спира да се отдалечава от Бога и Неговото Слово. С всичко, което ни се случва, Бог продължава милостиво да ни призовава към Себе Си и да ни насочва към безценния Си дар - Своето живо Слово. И днес, единадесет века по-късно, са в сила спасител-ните думи от старобългарския „Проглас към Евангелието”:

Който приеме мъдросттана тези писмена, Христос в него говории вашите души крепи Той винаги.

1 Иванова, Кл. В началото бе книгата. С., Народна младеж, 1983, с. 47.2 Пак там, с. 21.3 Пак там, с. 16.4 Пространното житие на Методий. - В: Христоматия по старобългарска литература. С., Наука и из-куство, 1974, с.123.5 Черноризец Храбър. За азбуката. - В: Старобългарски страници. С., Български писател, 1966, с. 393.6 Иванова, Кл. Цит. съч., с. 74.7 Теофилакт Български. Пространно житие на Климент Охридски. Гл. 18. Ч. 57. http://www.promacedonia.com/bugarash/ko/teofilakt1.html8 Виж мнението на Петър Динеков в: Старобългарски страници, с. 30. 9 Динеков, П. Поглед върху старата българска литература. - В: Старобългарски страници, 5-21.10 Пак там, 9-10.11 Пак там, 13-14.12 Пак там, 20-21.13 Динеков, П. Похвала на старата българска литература. С., Български писател, 1979, с. 30.14 Пространно житие на Кирил. - В: Христоматия по старобългарска литература, с. 110.15 Велчев, В. Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ и историята на култу-рата. - В: Константин-Кирил Философ - български и славянски първоучител. С., Наука и изкуство, 1983, с. 158.16 Пак там, с. 167.

С такива думи свети Ири-ней излага своето учение за спасението. Спасението е именно пресъздаването на самата човешка природа чрез въплъщението на Божия Син, благодарение на Когото тя получава нови сили, като става съпричаст-на на божествения живот. Наред с това свети Ириней изразява непреклонното си убеждение, че по ника-къв друг път освен чрез въплъщението на Божия Син спасението не е можело да бъде извършено. “Ние по никакъв начин не бихме могли да получим нетление и безсмъртие, ако не бяхме съединени с нетление и безсмъртие. Но как бихме могли да се съединим с нет-лението и безсмъртието, ако преди това то не стане това, което сме ние, за да бъде погълнато тленното от нетлението и смъртното от безсмъртието, така че да получим осиновение?”

Ако Бог не ни беше подарил спасение, ние не бихме го имали, и ако човек не беше се съединил с Бога, не би могъл да придобие нетление. Онези, които отричат въплъщението и твърдят, че Христос е бил само човек, роден от Йосиф, не позволяват на човека да се издигне към Бога. Следователно в основата на всяко усъвършенстване на човека е именно въплъщението на Бога на земята.

Така е вярвала и е изповядвала Църквата, така са учели изтъкна-тите богослови. И е разбираемо каква опасност са виждали светите отци на Църквата за религиозно-нравствения живот на човечество-то, когато се е появило арианството със своето твърдение, че Божият Син е не Бог, Единосъщен с Бог Отец, а само създание. Най-великите богослови от златния IV век са се възпротивили на учението на Арий именно за да защитят въплъщението на Божия Син. Това е било необ-ходимо за религиозния идеал на Църквата, защото всички нейни чле-нове винаги са живеели и живеят с упованието, че падналият Адам у тях ще бъде преобразен. Този религиозен идеал на Църквата и висо-кото й очакване се подкопават от арианското лъжеучение, което не смята Сина за единосъщен на Отец, т.е. не признава въплъщението на Бога на земята. За отците на Църквата арианите преди всичко са били хора, отрекли се от великия и неизменен религиозен идеал на Църк-вата, за чието осъществяване непременно е нужно въплъщението на Бога на земята заради пресътворяването на човешката природа. Религиозният идеал на арианите и други еретици, които отричат бо-жествената природа на Христос, винаги е изглеждал на светите отци на Църквата беден и жалък в сравнение с техния истински идеал.

“Истински беден и по разбиране, и по надежда, и по дела е този, който е признал Христос за обикновен човек и с такава нищета на вярата е придобил надежда в Него” - казва свети Епифаний Кипърски за евионитите1. “Който изповядва нашия Господ Иисус Христос, Бо-жия Син, е съпричастен на блаженството, а който отрича Божия Син,

е беден и жалък” - пише свети Кирил Йерусалимски. “Както не творе-нието е създало творенията, така творенията никога не могат да бъ-дат спасени от творението” - продължава Епифаний. “Ако Синът беше творение, човекът все още би останал смъртен, без да се съедини с Бога, защото творението няма как да съедини творенията с Бога, тъй като за него самото е нужен Свързващият. И една част от творението не би могла да служи като спасение за цялото творение, защото сама-та тя има нужда от спасение” (Атанасий Велики. Второ слово против арианите.). “Какво значение може да има творението за нашето спа-сение? Какво ще направи творението за творенията? Каква е ползата на творенията от творението?” - пита Епифаний.

Такова учение за същността на нашето спасение виждаме у всички най-бележити отци на Църквата, които са водили догматична борба с арианството. Те разкриват подробно онези мисли, които вече ви-дяхме у свети Ириней Лионски през II век. Всички те, когато говорят за спасението, преди всичко сочат въплъщението като средство и основа за него.

Смятаме, че стана ясно какво учи църковната древност за въплъ-щението на Божия Син. Именно в това въплъщение тя вижда същ-ността на Христовото дело и на нашето спасение. Съвременното ре-лигиозно съзнание не придава, както показахме, никакво значение на въплъщението. Но това се отнася за религиозното нецърковно съзнание. Дори и школското богословие да принизява значението на божественото въплъщение, Църквата и досега учи за въплъщени-ето така, както славните древни богослови. Спасението е извърше-но чрез въплъщение, а не чрез учение, както е склонно да мисли напълно рационалистичното религиозно съзнание на нашето време.

Празникът Рождество Христово не е възпоме-нание за раждането на великия учител на земята в идиличната обстановка на препълнения хан. Не, това е най-великото тържество в чест на го-лямата тайна на благочестието:

Бог се яви в плът.

1Евионити - еретици, които отричат боговъплъщението, като не признават бо-жествената природа на Иисус Христос, а Го смятат за обикновен човек, макар и високо надарен, или за един от пророците. Б. пр.

>>Продължава от с. 5

ОТВЕСНО: 1.Част от проро-чеството на Исая в 9:6, кое-то се отнася за рождени-ето на Христос 2.Един от главните противници на Неемия, арабин (Неем. 2, 6 гл.) 3.Духовният сан на Филип и Стефан (Деян. 6:1-6; 21:8) 5.Вид северен елен 6.Моавски цар, който наема Валаам да прокълне народа на Израил (Числ. 22-24 гл.) 9.Езическо капище в долината на Еном, където се принасяли в жертва деца (Йер. 7:31) 10.Деветата степен на диатоничната гама 11.Хълм край Рим 12.Държава в Африка 13.Град в римската провинция Азия с християнска общност, към която ап. Павел изпраща едно от своите Послания 14.Веще-ство за подхранване на почвата 15.Полево укрепление, което има формата на насочен навън ъгъл 17.Персийски цар, през чието царуване пр. Даниил благоденства (Дан. 6:28) 18.Малка област на южния бряг на Мала Азия, където се намират пристанищата Мира и Патара (Деян. 27:5) 19.Просто плавателно средство, направено от свързани помежду си греди 21.Вид женска прическа 23.Наз-вание на петия месец от еврейския календар, възприето след Вавилонския плен 24.Безправен човек в древна Спарта 27.Двор-цовият секретар на цар Йосия, който намира Книгата на закона (IV Цар. 22 гл.) 28.Един от водачите на бунта срещу Мойсей 30.Бозай-ник от сем. Котки 32.Син на Яков от Вала, родоначалник на племе 36.Червен зеленчук 37.Домашно животно, използвано в Палести-на за превоз на стоки и товари, символ на сила 39.Единица мярка за измерване на атмосферното налягане 41.Голяма река в Египет.

ВОДОРАВНО: 2.Седмият син на Яков, родоначалник на едно от израилевите племена 4.Дебела кост на крака, от коляното до глезена, която е била счупвана при разпънатите на кръст (Йоан 19:31-33) 7.Вид дневна граблива птица 9.В гръцката митология - божество на смъртта 12.Третият цар на Израил, син на Давид, известен с мъдростта си 13.Държавен орган за контрол на ав-томобилния транспорт у нас 15.Езическо божество, на което се покланяли евреите по време на пътуването към Обетованата земя 16.Град в Епир, построен от император Август, където ап. Павел е презимувал и се е срещнал с Тит (Тит 3:12) 19.Римски философ и писател от IV век пр. Хр., автор на „Медея” и „Едип” 20.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Деян. 20:1) 22.Възпитаник на средно военно училище 23.Пусти-нен оазис на Синайския полуостров, където Мариам е наказана с проказа 25.Пойна птица 26.Уред за определяне скоростта на кораб 27.Предишното име на ап. Павел 29.Филистимска долина, където е домът на Далила, Самсоновата жена (Съд. 16:4) 31.Пър-вородният син на Аарон, който умира заради непокорство (Лев. 10 гл.) 33.Дълбок изкоп в земята, яма 34.По-голямата дъщеря на Лаван, която той дава за жена на Яков чрез измама (Бит. 24 гл.) 35.Съпругът на пророчица Девора (Съд. 4:4) 37.По-ложение в гимнастиката 38.Населението на една държава 39.Вещество, което служи за оцветяване 40.Точната стойност на един паричен знак или стока 42.Точка от небесната сфера, проти-воположна на зенита 43.Метална жица.