Брой 42

1,50 лв.

19-31.12.2012

Год. 21

Àáîíàìåíò!

�Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê�

Êàòàëîæåí íîìåð 424

 ïîùåíñêèòå êëîíîâå

èëè îíëàéí íà àäðåñè

http://www.abo.bgpost.bg

http://www.dobipress.bg

изречени са пръвните слова – словата кръстени в любов, достойнство, вяра...Чии са тези думи, смислите погубени,разчекнатите нежности и памети, сега превърнати във пепел? Кой оракулпо тези вътрешности клети би гадалкакво ще стане утре, когато няма да ни има,от себе си когато отлетим с осакатените крилена ангели осаждени, отгледани от дявол?Какво да разберем и как да проговоримв деня, във който идва погубеното в нас,ръка на рамото полага и ни питазащо сме тъй оскъдни и измислени,защо сме толкоз неми и напразни,чии са тези сухи змийски кожи, дето скърцатведно със сухите отколешни листапод идните пети на днес роденияи върнат тук – за новото разпятиетака очаквано сред бездиханието на живота ни,че кухите ни длани от години вечегреди за него дялат и клинците коват?Да, словото бе плът, тук пребиваваше.Да, пръст омесихме със сперма, запушихме ушите сив страх гордия му смисъл да не оскверниживотеца ни лепкав и размазан. И напразнопак идеш, Господи на възпалената му плът,и пак духът навлича донкихотовското тяло. Голготата те чака. Ахасферустата отсега в проклятие раззинва;за Юда сребърници фарисеите броят; Каяфаподготвя речите си; дрямката тежив клепачите на твойте ученици;приготвят вече купата с водата за Пилат;а пък търговците във храма предвидливопродават вече образите твоина разните зяпачи, сбрали се отвредда наблюдават шоуто световно,да чуят твоя вопъл – “защо си ме оставил”и “нека ме отмине тази чаша,не както искам аз, а както искаш ти”.

Честито Рождество Христово!

Георги Цанков за Божидар Кунчев

Златко Ангелов за Милен Русков

Чавдар Ценов за Десислава Неделчева

Камелия Спасова за Боян Манчев

Коледни разкази:

Паул Маар

Славея Балдева

Хайку:

Чарлз Трамбъл

Нова българска:

Ваня Лазарова

Едвин Сугарев

Рождение Христово, Anno Domini 2012

И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина. Йоан, 1:14

Сега светът се свършва. Тук мнозинакопнеят края му, вещаят хищно свършекана всичките надежди и копнежи.Вещаят свършека на словото, което Единородно бе с Отца, бе утринна росаувиснала от връхче на тревица,вещаят грохването му в ломотене и кикот,вещаят свършека чрез хленч. Да, да – чрез хленч, сър Томас Елиът бе прав за съжаление – че тъй – чрез хленч – сега светът се свършва,през Лето 2012-о. Но маите не савиновни тук – а ние – изхабени сме – изкормили сме, изкорубили сме себе си. Остъргали сме се отвътре и душатаприлична е на куха змийска кожаоставена сред сухите листа. Защо лидойде Спасителя – да бъде тук от нас разпнат, преди хилядолетия изпълнениединствено с изтъркване и похабяванена словото, платено с кръв и болка;единствено от бесове и уроди, единственопреминати в сноване хаотично. Какчовек да бъде горд със миналото свое?Какво да изберем сега сред немотата сикогато дойде словото сред насда пребивава в славата си, да говориза нашето забравено Единородствос Отца ни, с Универсума, със себе си?Какво да правим пред езика, който не разбираме – но в който сме покръстени, на който

Анкета:

Литературното събитие на 2012

Изборът на Литературен вестник

Депешите на Литературен вестник

2 Литературен вестник 19-31.12.2012

Н О В О

О Б Я В А

Издателство „Жанет 45” връчва за 18-и пътНАЦИОНАЛНА НАГРАДА ЗА ПОЕЗИЯ „ИВАН НИКОЛОВ“

Издателство “Жанет 45” благодари на всички автори за участието в 18-ото издание на конкурса и за прекрасните им поетични книги. Журито имаше нелеката задача да избере най-добрите, защото тази година нивото наистина е много високо.

„Кой ще бъде носителят на наградата за 2012 година?” – питат се фенове и читатели и публикуват анкети из социалните мрежи. Отговорът на този въпрос ще научите на 20-и декември в Галерия “Академия” на НХА, ул. „Шипка” No. 1.

Заповядайте на награждаването!

За 18-и път Издателска къща „Жанет 45” – Пловдив ще връчи годишната Национална награда за поезия „Иван Николов”.

Пръв носител на наградата е поетът Христо Фотев.

ЖУРИ: Мирела Иванова, Иван Цанев, Ани Илков

НАГРАДА: плакет от художника Христо Гочев, придружен от парична премия в размер на 5 000 (пет хиляди) лв.

УЧАСТВАЛИ АВТОРИ: 43

НОМИНИРАНИ С ТАЙНО ГЛАСУВАНЕ:

Йорданка БЕЛЕВА, „ù“, изд. „Ерго“Пламен ДОЙНОВ, „София Берлин“, изд. „Несарт“Калоян ИГНАТОВСКИ, „Брик Лейн: неделя“, изд. „Жанет 45“Марица КОЛЧЕВА, „.Ластици“, изд. „Жанет 45“Едвин СУГАРЕВ, „Сезонът на плашилото“, изд. „Сиела“Владислав ХРИСТОВ, „Енсо“, изд. „Ерго“

ОФИЦИАЛНОТО ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДАТА ще се състои на

20.12.2012 г. - 18.00 часа

Галерия „Академия”Национална художествена академияул. „Шипка” 1, София Още веднъж – благодарим на всички за участието!

Екипът на пловдивското списание „Страница” (Младен Влашки, Александър Секулов и Людмил Станев) гостува неотдавна в Бургас, като те представиха експерименталния в някои отношения брой „+Страница”. На културното събитие, включено в афиша на бургаските Есенни литературни дни, редакторът Влашки направи изложение за смисъла да се издава литературно списание и за ефекта от това върху литературните процеси, както и върху книгоиздаването в България. „Страница” е едно от малкото останали качествени литературни издания, които селектират авторите си съобразно висок естетически критерий, независимо от това, че няма възвращаемост на вложените средства. Изданието се подпомага от община Пловдив. (Същото прави и община Бургас за сп. “Море”, която също кандидатства за Европейски месец на културатa; неотдавна списанието ни бе посетено лично от вицепримиера Симеон Дянков, като му подарихме и екземпляр, който съдържа култови автори на българската литература и който, надяваме се, че е прочел… и дай боже на управляващите да им светне, че културата трябва да се подпомага…)Този антологичен по характер специален брой на списанието, съставен от избрани произведения от предходни книжки, се раздава безплатно, предимно на учащи се (поради тая причина броят е напечатан с по дребен шрифт от стандартния), като по този начин стремежът е младите читатели да бъдат приобщени към малобройната общност на ценителите на изящната словесност. Грижата за литературното образование на читателя, неговото „отглеждане” и култивиране също трябва да присъства в концепцията на едно литературно издание, особено в наши дни. А и сама по себе си литература без читател губи основанието си. Авторите, които са публикувани в специалното издание на „Страница”,

представляват днешното лице на българската литература. Събрани заедно

обаче, каквато е основната функция на едно литературно списание, се очертават тенденциите в развитието на съвременната българска поезия и проза. Критическите „страници” пък са запълнени с текстове, написани от компетентни и внимателни изследователи, част от които университетски преподаватели. Между имената на авторите, селектирани в броя, можем да открием Валери Петров, Деян Енев, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Бойко Ламбовски, Емил Андреев, Милен Русков, Алек Попов, Хр. Карастоянов, Георги Лозанов, Клео Протохристова и др. Както и автори, които не са между живите, Николай Кънчев, Вера Мутафчиева, Генчо Стоев, Иван Методиев, Добромир Тонев и др. Можем да прочетем и преводна проза и поезия от П. Коелю, от авангардиста К. Швитерс и др. Публикуван е и разговор с проф. Светлозар Игов под заглавие „Голямата критика се създава в досег с живия литературен процес...” А едно добро литературно списание предоставя именно това – досег със създаващата се в момента литературна продукция, в известен смисъл то и създава и автора, целенасочено упорстващ в една поетика. Кое е това, което сплотява авторите около едно издание? И този въпрос не е подминат от съставителите на броя – в известен смисъл отговорът е намерен в статията на Павел Генадиев за сп. „Художник”. Оттук и възниква и резонният въпрос – може ли едно литературно издание да пророкува бъдещата ни литературна класика? Литературната история познава такива издания, излизали, въпреки всички трудности, и мотивирали българските писатели да творят, вдигайки високо летвата на естетическата самовзискателност. Нещо, което сп. „Страница” прави повече от десет години, един сравнително дълъг живот за литературно издание, с претенции да остави следа в българския литературен свят.

ИВАН СУХИВАНОВ

Новата „Страница”...Община КюстендилЧиталище “Братство”Информационен център Европа директно - Кюстендил

обявяват

СЕДМИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “БИНЬО ИВАНОВ”

Целта на конкурса е да продължи

ярката литературна традиция

на гр. Кюстендил, за чието

обогатяване и развитие има

безспорен принос творчеството

на Биньо Иванов – поетът,

свързал трайно съдбата си с

този град.

Националният литературен конкурс за поезия “Биньо Иванов” е ежегоден и се провежда през месец май, под патронажа на кмета на Община Кюстендил.

В конкурса могат да участват автори от цялата страна. Творбите (до три непубликувани стихотворения, в четири екземпляра) трябва да бъдат изпратени най-късно до 20 април 2013 г. на следния адрес:

2500 гр. Кюстендил, ул. “Отец Паисий” 11, Читалище „Братство” (за литературния конкурс)или на електронната поща: chitalishte@bratstvokn.org като прикачен файл с разширение .doc или .rft

Участниците следва да посочат трите си имена, точен адрес, телефон за връзка или имейл.

До 24 май 2013 г. резултатите от конкурса ще бъдат публикувани и на интернет страницата на читалище „Братство”: http://www.bratstvokn.org

Първа награда – 300 лв.Втора награда – 200 лв.Трета награда – 100 лв.

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видео-интервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев.

Вижте: Дебат за това как да се финансират обществените медии; Чавдар Ценов чете от новия си роман „Кучета под индиго”.

Прочетете: отец Александър Шмеман за Рождество Христово; Божидар Кунчев – „Бунтувам се, следователно съществувам”.

Ситуацията в БПЦ след кончината на патриарх Максим е тематичен център в новия 76 брой на сп. Християнство и култура. На бъдещия патриаршески избор и неговите предизвикателства е посветен разговорът в редакцията между Калин Янакиев и Момчил Методиев. Темата за Българската православна църква намира продължение в статията на Мартин Иванов за сгрешената дихотомия в модела на Църквата, както и в интервюто с богослова доц. Ивайло Найденов, който съобщава, че Скоро ще имаме съвременен български превод на Библията. Историческата перспектива е застъпена и с анализа на Светослав Риболов за положението на Православието в Османската империя. Църквата изостава с 200 години, твърди в свое интервю кардинал Карло-Мария Мартини, а известният немски католически философ Роберт Шпеман ни изправя пред

дилемата доколко разумът е в състояние да търси Бога. На темата „религиозна етика и морал” са посветени анализите на Робърт Джордж и Тодор Велчев, а изборите в САЩ са разгледани от Франк Шефер през ролята на евангелистите и мормоните в американската политика. В рубриката „християнство и литература” може да прочетете статията на Олга Седакова за християнството на Пастернак и откъс от книгата Брат Франциск на Жюлиен Грийн. Броят е илюстриран с фотографии на Стефка Борисова от опелото на патриарх Максим в храма „Св.Александър Невски” и от погребението в Троянския манастир.

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С К О Н К У Р С

ПРИКЛЮЧИ ГОДИШНИЯТ КОНКУРС – РАБОТИЛНИЦА ЗА ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА, ОРГАНИЗИРАН ОТ „ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК” С ПОДКРЕПАТА НА ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ”.

Жури, включващо редакционната колегия на „Литературен вестник”, реши:

Не се присъжда голяма награда.

Присъждат се две втори награди – на Лидия Кирилова за рецензията „Защо му е на Господ да слиза в Атина?” (публикувана в „Литературен вестник”, бр. 7/ 2012), и на Моника Вакарелова за рецензията „Повторно отвътре с Чоран” (публикувана в „Литературен вестник”, бр. 37/ 2012).

Паричната равностойност на всяка от наградине е 200 лв. Победителите ще получат и екземпляр от всички книги, публикувани от издателство „Литературен вестник” през 2011 и 2012 г.Конкурсът бе обявен в началото на 2012 г. Номинираните текстове бяха публикувани на страниците на „Литературен вестник”, а авторите им имаха възможност да участват в организираните от изданието критически работилници.

Н А Г Р А Д И

3Литературен вестник 19-31.12.2012

Божидар Кунчев е критик философ, мислител. За него с пълна сила важат думите, които е изрекъл в статията си за Атанас Далчев: „Неговите мисли приобщават и вдъхновяват, карат те да изпитваш гордост, че на български са изповядани неща, върху които са размишлявали Паскал и Монтен, Ларошфуко и Вовнарг. Тук има всичко - чувствителност и поезия, етика и философия, красота и познание, до което се добират малцина”. Сърфирах в интернет, за да разгледам какво е писано там за професора. Внезапно попаднах на размислите на студентка, която се е отървала с тройка на изпита по нова българска литература при професор Кунчев. Тя говори за пристрастието му към Далчев, но не разбира основното – че критикът съвсем не е човекомразец и черен песимист, а просто изстрадва светлите истини, които достигаме след като сме преминали през очистващото страдание. Достатъчно петдесет години звучаха тържествените фанфари, звучащи толкова фалшиво в обстановка, угнетяваща човека и превръщаща го в роб на насилието. Божидар Кунчев няма колебания, че отминалият ХХ век е „едно поражение, каквото историята не познава. То беше връх на усещането за безсмислие и връх на човешката жестокост”. Затова той неизменно се стреми да описва трагичното в живота. Всяка негова студия е трагедия, представяща ни творец, който надмогва времето, в което живее и създава непреходни ценности. Силните поети отхвърлят измамите на „лакировъчното” изкуство, тяхната свобода е в осъзнаването на обусловеността на нашата участ. Да, несъмнено Божидар Кунчев е творец екзистенциалист, несъмнено той също като героя на Албер Камю Сизиф бута нагоре онзи камък, който, когато стигне върха, ще поеме отново към дъното. Но човекът все пак се стреми нагоре, той отлично осъзнава тленността, преходността на всичко и все пак не губи вяра. Девойчето с тройката, което харесва само късния Далчев от „Ангелът на Шартър”, но не понася автора на „Дяволско”, познава само едната страна на нещата, тя е сляпа за благодатта и отчаянието, за надеждата и абсурда, за просветлението и обречеността. Познавам Божидар Кунчев от дълги, дълги години и знам, че той не се е променил. Винаги е бил верен на максимата на Далчев, че „страданието единствено открива достъпа до другите, само то ни солидаризира с хората”. В мрачните години на тоталитаризма не се поддаде на съблазните на Рогатия, не измени на „един бял лист, едно перо”. Пишеше за любимите си поети, за Александър Вутимски и Иван Пейчев, за Александър Геров и за Радой Ралин, за Борис Христов и за Николай Кънчев... Пишеше така, че с написаното разрешаваше свои екзистенциални проблеми, съзвучни с проблемите на благодарните читатели. Винаги се е вълнувал от трайните неща в неспирния поток на времето, затова и е взел заглавието на новата си книга от прекрасното стихотворение „Кристали” на Александър Геров. Написаното от професора е човекознание, той не просто дълбае в стиховете, а извлича от тях чистата езерна вода, която не се постига с повърхностно четене. Вярно е, че за него, а и за много от нас както руската литература произлиза от „шинела” на Гогол, така и българската модерна поезия се ражда от „прозореца” на Далчев. Литературознанието на Божидар Кунчев е обширна територия, тя се простира от волните гори на Хенри Дейвид Торо до откровенията на Карл Ясперс, като задължително преминава през „разбунтувания човек” на Албер Камю. Професорът е един от последните енциклопедисти, той е горд с българското в себе си, но не с маниакалността на отявлените националисти, а като го

пресява през ситото на европейската и световната мисъл. Така се раждат прекрасните есета, които чета не като критика, а като художествена литература. В тях много силна роля играе личният спомен, тъй като Кунчев има щастието да се познава отблизо с героите си. Допреди няколко години често можехме да го видим под ръка с Радой Ралин да обикалят Борисовата градина, той беше чест гост в дома на Иван Пейчев, остана верен на Александър Геров до последния му миг, дотолкова, че големият поет му подари тетрадките с безценните си дневници. И двамата живеехме с тревогите и озаренията на Николай Кънчев, скъпия ни приятел, който достигна върховете на европейската поезия. Изповедните моменти на близост са безценни в тази книга, няма да забравим образа на Ивайло Петров, който разсъждава за смъртта и за свободата. Божидар е до него с касетофона си, пак касетофонът му е съхранил изповедите на Радой Ралин, който е толкова далеч от популярния образ на веселия шут, който му се приписва. Но размисълът за модерните времена в българската поезия започва с есетата за Димитър Бояджиев и за Димчо Дебелянов. В тази книга творецът успява да изгради здрав мост през времената. В болезнената чувствителност на Димитър Бояджиев се усеща близостта с отчуждилия се от епохата си и от себе си Александър Вутимски. Божидар Кунчев не остава сляп за творците, които разтварят широко прозорците на своята поезия и там нахлува живият живот, какъвто е например Далчев. Но особено са му близки самотници като Бояджиев, за когото животът остава докрай „нелеп и велик” кошмар. Страхотен майстор е той да представя трагедията на мъчениците, които носят „хилядолетния кръст” на неразрешимото в човешката участ. Но не по-малко значим е, когато описва надмогването, както при Дебелянов, изпълнен в стиховете си с вечната тревога на съзнанието, чувстващо се безпомощно пред света на противоречията. Нежният лирик постига „тихата победа” там, на фронта. Великолепно Кунчев разкрива как Дебелянов тръгва на фронта с предчувствието, че ще го убият, но същевременно е дарен с „онази благодат на светлото примирение, на щастието, да усети как над духа му струи „земната любов”. Своеобразен център на книгата е студията за Атанас Далчев „Човешката душа разпната”. Тук критикът дава уверен отговор на студентката, която го критикува, на всеки, който би го приел за „черноглед”. Той гради виждането си за Далчев върху убеждението, че не може всичко да бъде само страдание, че трябва да има и някакъв изход. И набляга на Далчевия отказ да приеме човешката участ като проклятие. Ще цитирам: „Това се мотивира от живота на духа му, който жадува за чудесата на битието, за един modus vivendi, в който да има любов, събития и възвишеност.” Ето го Божидар Кунчев в целия му блясък, той майсторски рисува трагедията на отчуждените от жестокото общество индивиди, драматичния сблъсък между волята за друго битие и абсурдността на съществуването, но е с отворени очи и за полета на фантазията, за отдаването на красотата и простотата. Великолепно е есето за Александър Геров, неизменна част от което са дневниците на твореца. Срещаме се с един вярващ в идеалите на младостта си човек, който осъзнава цялата им илюзорност. Прав е Божидар, че „съзнанието му, което търсеше пристан в безкрая на времето и пространството, сега вече си почива, обгърнато от тишината на вечността... Сега духът му е като разцъфтялото глухарче, побрало в себе си целия космос”. Редове, които по нищо не отстъпват на поетичността на онзи, който ги е подшушнал с таланта

си. Да чуем Карл Ясперс: „Четенето, слушането – казва той – сами по себе си са иносказания”. Иносказанията на професор Кунчев достигат до възможно най-широк кръг читатели, защото са изстрадани. Дори и онези, които не се вълнуват особено от поезия, ще бъдат потресени от прочетеното в дневниците на Геров, поверени на критика. В тях той не крие страшната си присъда за епохата, в която живее, честен е до безразсъдство, учи ни да вярваме преди всичко на себе си и на близкия човек до нас, с който животът ни е свързал. Ще бъдем докоснати и от драмата на Иван Пейчев, живял като чужденец в обкръжаващия го абсурден свят и внесъл в поетичния ни пейзаж меланхолията на есента, мисълта за бързата преходност на чувства и пориви. Много е писал Божидар Кунчев и за Александър Вутимски, но винаги намира какво ново, значително да изрече. В есето „Утехата ни, че е бил” виждаме онзи, който стои най-близо до френските „прокълнати поети” като пророк, виждащ далече в бъдещето. Той – за разлика от събратята му по перо – осъзнава, че наближава жестока диктатура. Противопоставя на упадъка на времето своето бохемство и същевременно го спохождат мрачните мисли за бъдещето: „Скоро обществото ще наложи своя триумф над отделната личност. Държавата ще ни заповяда любовта и всички вкусове... Хората като мене ще бъдат пращани в лудница или ще бъдат подлагани на кастрация”. Колко е прав, а „възвишената естетика на уличния позив” му е дълбоко чужда. Също както и на неговия критик. Книгата си за Радой Ралин Кунчев е нарекъл „Насаме с Гъливер”. Става дума за онзи, който не желае да се намира в плен на лилипутите. Най-лесно би било да изваеш образа му посредством неговите великолепни епиграми. Но професорът избира друг подход. Той гради образа на поета, насочен към малките и големи драми на човека, към загадката на неговото съществуване, винаги пронизано от противоречия. Създаденият лик е по-жив дори от излятата статуя на гениалния скулптор Чапкънов, споменът се среща с откритото в стиховете. Незабравими са миговете, когато под горещото слънце приятелят критик остава сам пред пресния гроб и мисли как поетът си е отишъл, без да предаде илюзията си за човека и илюзията си за поезията. В портрета на Иван Теофилов „Вярност към духа или значението на нещата” виждаме другото лице на Божидар Кунчев. Той намира най-точните думи за проникновения художник на фантастичния пейзаж, за бродещия в поетичните пространства на свободата артист на духа. Прав е, че има нещо ренесансово в светогледните представи на Теофилов за неизчерпания потенциал на човешката душа. Не се променя виждането му, че нашето време е потискаща гледка, но умее талантливо да рисува антитезата, сложната съвкупност от поетовите видения и тъги. Страшно трудно е да се намери верен

ключ и за „бялата врана” в нашата поезия – непрежалимия ни приятел Николай Кънчев. Писал съм много пъти за чудесата в творческия му свят, но признавам, че Кунчев е намерил най-верния ключ. Той не крие колко го е обогатила дружбата с енциклопедиста Кънчев, който познаваше тайните на източната поезия и мистика, той заразяваше всички ни да дирим „семето на чудото”. Вярно е, че като малцина други той улавяше миговете, когато светът придобиваше други форми и значения и летеше нависоко в небе, където можеше да се диша свободно. Един от върховете на цялата книга е студията за Борис Христов „Честният кръст на самопознанието”. Реки от мастило са изписани за автора на „Вечерен тромпет”, но никой не е предал толкова правдиво устрема на поета към тоталност, към неизразимото. Критикът точно пресъздава умението на Христов да представя онова, което Бердяев нарича „неизразимата тъга на всекидневния живот”. В стиховете му доблестно присъства усещането за социална и метафизическа принуда, невъзможността за духовно прераждане. Но критикът вижда и огромната страст за самоосъществяване извън тоталитарното битие. Прав е, че лириката му е събитие: „Преди да бъде сътворена – казва той, тя вече е човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често”. Всъщност тези думи важат за почти всички герои на професор Кунчев. Когато ни отвежда в поетическите вселени на Първан Стефанов и Иван Радоев, на Иван Цанев, той обръща особено внимание на тяхното интимно изживяване на света, в който се открояват чисто човешки смисли, така различни от налаганата и патетична реторика на официалното слово. За него голямото изкуство е разкрепостяващ хуманизъм, борещ се за трайните и за истинските значения на човешкото съществуване. Силен в рисуването на поетични светове, Божидар Кунчев е не по-малко убедителен, когато осмисля прозаичните послания на Димитър Коруджиев и Любомир Канов, на Йордан Палежев, когато навлиза в незаслужено забравения критически свят на Йордан Бадев, когато създава своя проникновен реквием за професор Димитър Аврамов. Думите, които е изрекъл за последния, важат с пълна сила и за самия автор на „Когато времето кристализира”: „Той е волева и целеустремена личност, осъзнала себе си и живота, историята и културата като непрекъсната борба за онази свобода, без която няма да го има духовния напредък, а човешкото съществуване ще бъде абсурд”. Томът, който в никакъв случай не е сборник, а цялостна, стройно композирана книга, завършва с триптих за Чеслав Милош, за Збигнев Херберт и за Йосиф Бродски – трима духовни събратя на героите на произведението му, които доказват, че търсенията на нашите най-големи поети и белетристи са съзвучни с прозренията на световните умове. В статията си за Бродски Кунчев отбелязва, че „за да устоиш в живота и да го напълниш със смисъл, трябва да си личност”. За Бродски личността е човекът с вкус и в частност „с литературен вкус”. Точно такъв е нашият критик, но да кажем само, че е индивид с тънък литературен вкус, ще е недостатъчно, той е преди всичко личност, верен страж на свободата и достойнството на човека, който знае и успява да ни покаже къде се намират надвременните стойности, които ни помагат да бутаме нагоре онзи вечен камък, изразяващ нашето непримирение с абсурда.

ГЕОРГИ ЦАНКОВ

Божидар Кунчев, „Когато времето кристализира”, ИК „Хермес”, 2012

Художник на неизчерпаемия потенциал на човешката душа

П Р Е М И Е Р И

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 19-31.12.2012

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

„Животът трябва да се живее. Просто е задължително... или не е... Не зная”, мисли Сузана и продължава да живее. И да разказва за своя живот, вплитайки собствената си нереално-истинска история сред множеството други разкази за житейски истории в книгата на Мария Станкова „Сузана и зяпачите”1. Тези множество истории разколебават идеята за историчност. Голямата история и тази на рода присъства като нюанс в една интересно колажирана наративна структура, в която се преплита с вълшебноприказното. Така се изгражда собственият разказ за живота, в който реалността на факта се успоредява с въобразеното за случваемостта. И това не прави историите неистинни, а вълшебни, защото организира наратива по правилата на вълшебната приказка. А при нея въпросът за достоверност и недостоверност на разказаното е нерелевантен. Важни са други неща. „Сузана и зяпачите” не е вълшебна приказка, независимо от множеството елементи, които сякаш са директно заимствани от нея. Каквито са железните обувки, които трябва да бъдат изтъркани, и железният хляб, който трябва да бъде изяден, докато се изпълни желаната трансформация. Или пък въобразеният козел, който може да говори и мисли и който е не просто помощник, а равноправен партньор на Сузана в нейното изпитание, наречено живот. Живот под знака на Слънцето, което по цял ден огрява земята и гледа от високо на хората. Животът на Сузана не е вълшебна приказка, защото в края на книгата промяна сякаш не се извършва – финалът остава отворен, а героинята запазва онова детско любопитство и въображение, с което тръгва по дългия житейски път. Инициацията, за която книгата не разказва, може да извърши читателят в зависимост от собствения си житейски опит. Ако има желание и потребност да го направи. Ако сметне, че това не е необходимо, може да остане в полето на

1 Стилното в полиграфическо отношение

издание е дело на издателство „Жанет

45”, а художник е Христо Гочев.

въображаемото. Там може да експонира собствените си въобразено-преживени истории, като използва прочетеното, за да ги осмисли през дълбоката мъдрост на човешкия опит.Техниката, при която приказното се

пресреща с похвати, характерни за други жанрове, не позволява самият разказ за живота на Сузана да се изгради като вълшебна приказка. Информацията, която се засреща, прави текста изключително динамичен, съшит от отделни информационни цялости, които на пръв поглед нямат връзка помежду си. Този похват унищожава приказното, като влага социалност, а едновременно с това и нарушава монолитното жанрово единство. Или по-точно казано – не позволява неговото изграждане, удържайки разказа в една непрекъснато колебаеща се отворена наративна структура. Множеството информации, които са вкарани в текста, противостоят на биографично-приказното, което изгражда разказа на/за Сузана. Научната и научнопопулярната информация разрушават митическия свят, до който се докосва приказката, за да представи цялата информационна усложненост, в която съществува съвременният човек. Той, в зависимост от опита и потребностите си, запаметява части от нея, за да я превърне в елемент от знанието си за света. За градиво се използва и приказно-митичното, и аналитичното, при което ретроспекцията на спомена и представата за мястото в света се слепват с научно достоверното и социално проверимото. Така и читателят е провокиран да се превърне в част от разказа – на него му се дава информация за неща, които вероятно не знае и не е длъжен да знае, за да може да се придвижи

безпрепятствено по-нататък в текста. И това се прави със същата техника, с която се отваря наративната структура и се държи в разколебано положение логическото й единство, за да може сюжетът да понесе повече възможни гледни точки.Сходна е и ролята на зяпачите. Те сякаш наподобяват хора в античните трагедии. Зяпачите в книгата на Мария Станкова не са пасивни наблюдатели, те са част от действието точно както в древногръцкия театър. Тук обаче те са невидими: неустановена част от непрекъснатия информационен поток, понесъл в себе си истории от различни източници. Те са читатели на вестници, слушатели на радио или зрители на определени телевизионни предавания, които с любопитство следят светското и с насладата на конформиста са готови да разкажат някоя чужда история като илюстрация на лично преживяното. За да оправдаят – демонстрирайки близост, или да осъдят, акцентирайки на различията. Те представят онова, което най-често се определя като „здрав разум”, гласът на колективно утвърденото, което в съвременността е заменило митологичния бог. Отношенията, в които митичното и историчното се спрягат в разказа, са едни от определящите технологията на разказването. На нивото на текста митът и историята не се унищожават, а взаимно се допълват, като непрекъснато се доизграждат и саморазрушават поради онтологичната невъзможност да се проектират в успокоено единство. Това сдвояване е и част от техниката, по която книгата на Мария Станкова играе с митичното в неговите социални и религиозни измерения. С технология, присъща на приказното, тя се доближава до митичното, за да го преподреди или преобърне, като по този начин запазва историята, освобождавайки я от вторичната социална митология. Затова спомените на Сузана за миналото на нейния род са лишени от травматичност, освободени са онези вторичности, които, наред с всичките си роли, прикриват и човешкото.

НИКОЛАЙ ПАПУЧИЕВ

Живот, разказ и чифт железни обувки

Цветан Бошев, “Нашата пасмина”, изд. “Сепа-Информа”, С., 2012, 12 лв.

Това обширно томче е събрало между кориците си една значителна част от стиховете на Цветан Бошев – един от най-големите чешити в съвременната българска поезия. Обитаващ вече от десетилетия Южна Африка, той като че ли е запомнил родното през призмата на една присмехулност, в която присмехът нагарча, а глумата прикрива болки и липси. Пейоративните лупинги на неговия език са наистина неподражаеми - както и фантазмите на неговия образен свят, измислен сякаш от Йеронимус Бош, роден погрешка в България. Може да ви прозвучи пресилено, но го казвам: от Ламар насам не е имало нещо подобно в поетичната ни история.

Ако съществува тиха поезия, стиховете на Десислава Неделчева са още по-тихи. Кратки и кротки. Почти призрачни, при цялата си конкретност. В тях няма нищо злободневно, никакви украшателства и външна ефектност, липсва каквато и да било връзка със заобикалящия ни пиарски и рекламен свят. Разположени извън всяка конюнктурност, те биха могли да бъдат написани по всяко време и на всяко място. Биха могли, стига Десислава Неделчева да е живяла тогава и там...Нейният дебют – “Прози в края на века”, излезе във вече далечната 1998 г., а оттогава срещахме името й най-вече под критически текстове. Сега (най-сетне?) пред нас е втората й книга – “Източно време”. В нея поетесата е събрала 60 стихотворения, които почти задължително са без заглавия, без главни букви (изключение е направено за Бог, за дъщерята Ани и Алмодовар, за “Матиаш Шандор” и за още няколко лични и географски имена), без пунктуация. Защото няма начало и край, нито по-важно от по-важното. Когато говориш на пресекулки, казваш само същественото:

в провинцията има къщикоито са епохии има хора рядкокоито са епохивремето обачене е достатъчнокогато търся вечност

Стиховете на Десислава Неделчева са чувствителни и деликатни. Искрени, но не

изповедни. Защото са заключени два пъти. При първото отключване – от затворения й характер, те достигат до света на обичта, семейството, детето, нейните собствени детски спомени... При второто отключване стигат до белия лист, без да разказват особено много откъде идват. Само споменават за отделни, трудно доловими детайли от този малък, някой би казал дори микроскопичен свят. Но не са ли направени повечето открития след взиране с микроскоп? Когато наблюдаваш под микроскоп, очакваш да разкриеш смисъла, когато търсиш вечност, не се занимаваш с мимолетните подробности на оксиморонното съчетание между бит и поезия:

Някой път не могада спра ръцете сибързат бързат да вършатот всекидневнотокъщатаособено това коетоне се виждаъгли и шкафоведа се напаснат нещатадо последнокато добре сгънато пранеизгладено до полунощредено с мека ръкав ароматен гардеробръцете мисрещу мен вървят

Смисълът. Той непременно е някъде тук. Трябва само дълго да гледаш, дълго да

вършиш, дълго да устояваш. Звучи себеотрицателно. И истинско. От дъската за гладене през купищата пране до стапящия се ентусиазъм; от крачето за галене до майките с колички и всяващата в тях паника представа на поетесата:

кон в градаизгубенна тревата между две шосетаопитва да пасемъчно ми е за животнотопресича и върви по плочникаслед майките с количкитеизвестна паниказавива после към пазаравидял е купчината динида се обадя на пожарнататвърде едър и красивнапуснал тази сутринмоите представи

Стихове за задълбочаване, за вникване и проникване. Унасящи с особен ритъм, стряскащи с истинност. Стихове, с които можеш да медитираш.

ЧАВДАР ЦЕНОВ

Десислава Неделчева, “Източно време”, изд. “Литературен вестник”, 2012

Отключени стихове

Симеон Идакиев, “Светът и всичко в него. Азия”, изд. „Славена”, С., 2012, 9.90 лв.Това е втората книга на пътешественика Симеон Идакиев, плод на успешното

сътрудничество с издателство “Славена”. Успехът на първия съвместен проект “Светът и всичко в него. Америка” и многобройните положителни отзиви задължават автора да продължи своите одисеи по белия свят – и да разкаже за красотите и екзотиката на Изтока, за жителите на далечните азиатски страни, за тяхната култура и вярванията им, за реалностите на съвременния им живот. Навсякъде в текста и от подбора на многобройните илюстрации ще доловите и неговата загриженост за съдбата и бъдещето на нашия общ дом – Земята: тъй малка, но и тъй необятна.

Пламен Дойнов, „НРБ - литературата: история, понятия, подходи”, изд. „Кралица Маб”, С., 2012, 15 лв.Сборникът съдържа текстове от проведения между октомври 2011 и май 2012 г. научен

форум “Литературата на НРБ: история, понятия, подходи”, организиран от департамент “Нова българистика” на НБУ и LiterNet Медиа. Първоначално появилите се 27 студии, статии и рецензии от 17 български изследователи представляват мащабно въведение към важни проблеми от историята на литературата от епохата на комунистическия режим - модели и теоретически визии върху различни аспекти на литературата и литературното поле между 1944 и 1990 г., студии за конкретни казуси, демонстриращи колкото богатството от сюжети през 40-те/80-те години на ХХ век, толкова и типологическите сходства между някои от тях. Това е сборник,

който предчувства появата на една бъдеща История на литературата на Народна република България.

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 19-31.12.2012

Ружа Лазарова, “Органът на мълчанието”, изд. “Сиела”, С., 2012, 12 лв.Ружа Лазарова неслучайно ситуира действието на поредния си роман в Париж – града, който

обитава. Париж през 1990-те години е романтичният декор на необичайната любов, която пламва между оцелял от нацистките лагери и Варшавското гето и жертва на комунизма. Шокираща любов между 70-годишен мъж и 35-годишна жена, между психиатър и неговата пациентка - анорексичка. Истинска и дълбока любов, която бликва като жизнена необходимост и която ще излекува раните от миналото. Романът дава нова перспектива за двата тоталитарни режима, нацизма и комунизма, като сравнява не толкова тяхната същност, колкото белезите, които оставят в човека. Разказът изследа властта, паметта, желанието, все ключови думи, които съставят постепенно своеобразен речник на оцеляването - на живота.

Георги Райчевски, “Грандкафе “Кристал”, изд. “Хермес”, С., 2012, 9.95 лв.Второто издание на книгата дневникови записки „Грандкафе „Кристал“ отново ни връща към живота на

пловдивския интелектуален кръг, свързан с известния в края на ХХ век едноименен Клуб на дейците на културата. В него, в съседство с емблематичния за града площад „Джумаята“, почти всекидневно се събират едни от най-изявените през този период артисти, музиканти, художници, писатели и журналисти. С присъствието и приятелските си срещи те превръщат иначе обикновеното, но особено популярно през онова време заведение в „лоно на най-щастливото човешко блаженство“ – общуването. В книгата е представен един своеобразен свят, една атмосфера, една галерия от интересни хора, голяма част от които с творчеството си са останали не само в културния, но и в цялостния летопис на Пловдив.

Абулгасем Фердоуси, „Шах - наме (Книга за царете I) Песен за Ростам и Сохраб”, превод от персийския оригинал Иво Панов и Алиреза Пурмохаммад, изд. “Емас”, С., 2012,

кожена подвързия, 119 лв.“Книга за царете” е писана в продължение на тридесет години и някои нейни издания достигат 120 000 стиха. В нея е описана историята на Персия от най-древни времена до проникването на исляма през VII век. „Шах – наме” е сбор от поезия и проза, като най-значителният от тях е епосът на Абу ал-Касим Фирдоуси, написан в периода около 976- 1011 г. Първият том “Песен за Ростам и Сухраб” е централна творба в “Шах - наме”. Около нея се движи целият сюжет, в нея е скрито разковничето на много от повдигнатите в поемата морално-етически проблеми. И не е случаен фактът, че по драматизъм, художествени достойнства и философска дълбочина тя бива сравнявана с древногръцките трагедии.

Текстът излиза като част от проекта „Нови пътища за литературната и критическата теория I. Литературата и пластичността на политическото”

„Логика на политическото“ е първото издание на поредицата „Критически изследвания“ на ФХСИ и Изток-Запад, чиято платформа преследва критическото мислене като лаборатория за социално въображение. Издателският избор за оглавяване на поредицата не е случаен, доколкото изследването на Манчев съчетава по виртуозен начин лабораторния модус с детайлен прочит на основополагащи философски текстове, като резултатът е опит за преконципиране на философски понятия като субект, суверен, власт, насилие, съпротива. Границите на конструкти като митологическо, политическо и трагическо са подложени на критическо преосмисляне и така бива осветена самата сцена на полагането им като фундаментални философски фикции.Предисторията на книгата на Боян Манчев се вписва в сложния феномен на семинарната хуманитаристика, концептуално и контекстуално разгърната от Миглена Николчина1. Книжното издание на „Логика на политическото“ е предшествано от форума „Едип цар“: енигма и логика на политическото, организиран от Боян Манчев през 2003-2005 г. в София и Париж, както и серията от срещи около кризата на политическото, проведени между 2005-2007; 2008-2010 г. Парадоксът на семинара е свързан с пускането в обращение на теоретически (хипо)тези, които добиват живот и самостоятелност още преди да бъдат прояснени и стабилизирани в книга. Например възможно е да посочим засиления интерес и дебатите около „Едип цар“ на Софокъл в българското хуманитарно поле през последните години като ехо -ефект от семинара на Боян Манчев. Така семинарът съдържа реактивен потенциал да артикулира в публичното пространство остро актуални проблеми, но също така и да бележи онези нагнетени точки на пресичане на критическата и политическа мисъл. Книгата на Боян Манчев ни представя разказ тъкмо за генеалогия [като просветлява самата сцена на срастването] на рефлексивното и политическото. Тази история полага антропотехническия мит, образцовата фикция на политическото и в нея участват фигурата на Едип, фигурата на чудовището и фигурата на енигмата. Експерименталният модус в книгата, за който настоява авторът й, предполага „Логика на политическото“ да бъде четена полифонично през разрояването на гласовете, идващо от диалогичната среда. Архитектониката на книгата следва перфектна геометрия, нейната композиция е организирана чрез фигурата на двете. Освен че тя има две части (едната част е центрирана върху „Едип цар“: енигма и логика на политическото“, а втората върху „Политически онтологии на модерността“), и всяка от двете части е разцепена на две. Отначалото на частта се развива в една fabula, след което тя се подрива от възправената срещу нея contra-fabula. Всяка от частите вместо със синтезиращо обобщение завършва с диалог между двама души – между Явор Гърдев и Боян Манчев в края на първата част и между Димитър Вацов и Боян Манчев в края на втората. [Така още на структурно ниво може да открием една имплицитна критика към Хегеловата философия, по-късно експлицитно развита с оглед на естетическата антропотехника. Хегеловата „Естетика“ е четена през залога на „празното пространство на политическата репрезентация“ и понятието за безформено, което не влиза в играта на синтезиращи идеализации, тъй като то отказва да поеме ролята дори на негативен субстрат.] На двуделната структура отговарят и двата важни контекстът за изследването – контекста на античната трагедия с анализа на една конкретна трагедия, каквато е „Едип цар“, в първата част, и на съвременния политически контекст с критиката на Агамбен върху понятията за суверенност и извънредно положение, във втората. Разбира се, може да забележим известна огледалност между двете части както по посока на повторението – развиването на една и съща хипотеза веднъж през античната трагедия и втори път, през актуалната политическа теория, така и по посока на разминаването – приплъзванията,

1 Миглена Николчина, Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 80-те и 90-те години, Литератирен вестник, София: 2012.

отместването, пукнатините между двете логики на политическото2. Залогът на „Логика на политическото“ отива отвъд утопията за диалог между древни и модерни, той е чрез префабулирането на образцовите структури да бъдат презаредени съвременните теоретични и политически диспозитиви или как теоретичните фикции могат да (пре)моделират политическия субект.Още от времето, когато посещавах семинара на Боян Манчев върху „Едип цар“ в мен са загнездени няколко загадки. Струва ми се, че част от омагьосващата сила на книгата е в активната й работа с фигурата на енигмата както на теоретично, така и на методологично равнище. „Логика на политическото“ използва нива на саморефлексивност към собствените си тези, което я прави трудно уловима, изменяща своите начални хипотези. Разгръщането на аргументите става чрез последователно предлагане на още едно метаниво на рефлексия и критическа дистанция, от позицията на което се поставят под въпрос предходните нива: да не би пък да не е неизменно така, да не би пък това да е една фикция, която има своята история и ние може да разкажем как и откъде тръгва тя. Това не са реторични, а гранични въпроси, защото изпитват тъкмо границите на предложените хипотези. Такъв граничен въпрос във втората част на изследването например е: какъв е типът неразличимостта между голия живот и закона в епистемологичения режим на Агамбен – процесуална, ретрокативна, критическа, потенциална, неразличимост в гранични точки (или една съмнителна неразличност). Освен тази отталскваща саморефлексивност, друга причина за енигматичността на книгата е интезивността при работата с понятия като суверен; сакрално; енигма; фигуриране на политическо, техне, криза, протеза. Интензивността им идва от тяхната плътност, самите философски понятия могат да бъдат разопаковани и разгърнати в отделни фабули, т.е. те също са убегливи и изменчиви3. От друга страна, изследването с пределна яснота дефинира своя метод и начални хипотези. Методът съчетава критически три аспекта: структурно-фигуративното, генеалогическото и историята на идеологическите употреби, а една от тези ярки начални хипотези е: „Едип цар“ е образцова политическа трагедия“.Това, на което ще се спра с оглед на тази хипотеза са 1. антропотехническият мит и образцовата фикция на политическото; 2. фигурата на чудовището и 3. фигурата на енигмата. Антропотехнически мит е фикция на самопроизвеждане на човешкото, на онтологическа нестабилност при ставането субект. От предишните две книги на български език на Боян Манчев „Невъобразимото“ и „Тялото-Метаморфоза“ може да разпознаем развиването на идеите за techne-то и протезата в този процес, като новото тук е, че през тези идеи e ревизирано самото понятие за митологично. Митът е посочен като модерна фигура на мисълта, през дистанцията на techne-то той е видян като критическа категория, още от мита вече имаме кризис. Този забележителен обрат, в който може да се припознае романтическата жестовост, предлага съвсем различен подход към разчитането конкретно на мита и трагедията „Едип цар“.Димитрис Вардолакис открива книгата си “Doppelganger” с постановката за философа или политическия субект и функцията му да артикулира политическото, като най-добрата илюстрация на подобна роля е видяна във фигурата на Едип4. Тази фигура е конститутивна за западната европейска мисъл, защото Едип е първият философ, доколкото се справя с чудовищния Сфинкс чрез акта на саморефлексия. Невъзможно е да мислим модерния субект, без да се върнем

2 За двете логики на политическото – логиката на деконструиране на суверенността и логиката на потенцията – виж Димитър Вацов, „Логика на политическото“: суверенност и контрасуверенност“, Литературен вестник, бр. 37, с. 12.3 Идеята за фигурирането и философията през архификцията на Конструктора и конструкта Платон като конкурираща се с чудовищните образи на фантазма Боян Манчев разработва в „Платоновият разрив: философия срещу поезия“, сблъсъкът на нормативно-хомогенното и онова, което не се вмества в неговите редове е сблъсък на философията и поезията. Той е четен тъкмо като генезисна фикция, такава каквато е и срещата на Едип и Сфинкса в „Логика на политическото“.4 Dimitris Vardolakis, The Doppelganger. Literature’s Philosophy, New York: Fordham University Press, 2010.

към Едип и ето книгата на Боян Манчев се обръща към „Едип цар“, за да надникне в узаконяващите движения на политическата философия. Фигурата на Едип е моделирана от поне две силни теоретични парадигми, като Манчев се разграничава и от двете. От една страна, Аристотел се опитва да улови Едип в клопката на трагическата ирония, разигравайки идеите за знание и власт. Другата мощна парадигма, фройдистката, се опитва да хване Едип в психоаналитичната клопка на знание и желание. Това, което прави Боян Манчев е да видим Едип като доброволно влизащ в double-bind на учредителния акт. Двойният възел е свързан с това, че суверенът се самополага като политическа фигура чрез едно изстъпление, прекрачване, хюбрис, насилие, но същевременно, и това е разгърнато в contra-fabula-та на първата част, суверенът сам прекъсва тази логика чрез собственото си оттегляне. Актът на прекъсването, самоизключването, самоунищожението е не по-малко важен от акта на себеполагането. Суверенното даряване е точно това даряване на себе си чрез отказа от себе си, конститутивно за политическото е, както и не толкова учредителният акт, колкото провалът му - разривът. Това, което конструира субективността е това двойно полагане на автономното и хетерономното. Винаги се отваря хетерогенно пространство, доколкото редът не е един, той е минимум разцепен на две, а субектът идва в тази празнота, критическа слепота или сляп случай. Антропотехническият мит, който разказва Боян Манчев през „Едип цар“ е за самоизклюването на Едип от града, неговото експулсиране е основополагаща лудост, която учредява полиса.Относно фигурата на чудовището е важно да отбележим тази синтагма: разрешителят на енигми сам става енигма (тя преобръща Фройдовата фраза от „Тотем и табу“: нарушителят на табу сам става табу), която ще ни насочи и към фигурата на енигмата. Едип е този, който успява да разреши загадката на чудовищния женски Сфинкс. Той внася в града разума и закона, установява логиката на политическото, сблъсквайки се чрез всичко това, което не е логос: чумата, безформеното, безлична зоическа сила, тъмният, дивият елемент. Така тезата от изследването трагедията фигурира чудовища или Едип фигурира чудовищното остава отворен парадоксът: как е възможно да се фигурира безформено. Разрешавайки загадката на Сфинкса, възправяйки своето Аз, Едип сам прихваща, заразява се от нейната чудовищност, което довежда и до провала му5. Така между учредителя и безпорядъка, между логиката и чудовището, между Едип и Сфинкса има интимно различие или едно сближаване с чудовищното. С този термин, отначало въведен като иманентно различие, а след това редактиран много сполучливо като интимно различие Манчев предлага критика на понятийната неразличимост на bios и zoe при Агамбен. Двойният учредителен акт е именно в това фигуриране и дефигуриране, установяване и разкъсване, репрезентация и провал на репрезентация или това, което страхотно е формулирано като възможност за демонстриране и монстриране. Едип, който решава енигмата, сам става енигма, става чудовище, полиморфно същество, низверг, което логично довежда и до неговата катастрофа. Пораждането на ред е свързано с това unheimlich (не)разпознаване на чудовището, което съм, отнасяне към себе си никога като към същия.Така логиката на политическото е предшествана от енигмата, която е мястото на подриване на тази логика. Диа-логосът е самото разцепване на енигма и логика, на безформено и фигуриращо. Ако обърнем подобна постановка към самата книга – то онзи, който решава или подлага на изпитание логиката на политическото, сам е изправен пред опасността да е вече преносител на чудовищен потенциал.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА

Боян Манчев, „Логика на политическото”, Изток-Запад, 2012.

5 За срещата на Едип и Сфинкса, като поемане на нейната гледна точка и антигеносна революция виж още Иван Драгоев, Мит и идентичност или защо Едип няма комплекси, Hostis, 2002.

Диа-логосът: енигма и логика на политическото

П Р И П С К И

6 Литературен вестник 19-31.12.2012

Златко Ангелов

Най-после да се намери някой, който да сложи нещата по местата им. Нарочно започвам със заключението. Това е неочаквана книга, на която подхожда неочаквано ревю.Неочаквано е досещането, че изобщо такава книга може да се напише. Но веднъж започнал да я пише, на Русков сигурно му е станало ясно, че такава книга трябва да се напише. Трябва в смисъл, че българската литература сега неочаквано се дели на преди и след “Възвишение”. Изведнъж си даваш сметка каква дупка е съществувала в тъканта й преди. И какъв монолитен текст я запълва след. Лично аз започнах да я чета с предубеждение. За какво ми е този език, казвах си, който няма да ме обогати и който няма никога да употребя устно или писмено. За какво ми е тази хайдутска приказка, когато светът днес се пита какво идва след фейсбук и айфон технологиите? С една дума, зачетох я като стихотворение: прочувствен етюд на поредния влюбен или страдащ индивид, който иска да ми съобщи в мерена реч колко любовта (към народа) и страданието (за народа) са важни. За него! А евентуално и за мен. Като читател към стихотворенията нямаш ангажимент; можеш при първото отегчение да ги захвърлиш. И още едно признание. Пристъпих към “Възвишение” – какво тривиално заглавие на всичкото отгоре, - отегчен и обезверен от растящия брой съвременни автори, които смятат своя живот за литературно значим и го описват многократно дори без да скриват своя нарцисизъм.И ме удари гръм! Тътенът се чу отпърво издалеч, езикът зашумя и вятърът на изненадата ме събори – засрамен от предубежденията си, потресен, възвишен – и целият дълбок смисъл на тази огромна българска метафора ме тресна, точно както когато облаците и земята сключат електрическата си верига през тялото ти.Две качества отличават тази книга: музиката на езика и отсъствието на автора й.Езикът! Кой би могъл да си представи, че езикът, с който е започнало себеосъзнаването на българската нация - усвоен и употребен от Русков с ювелирна прецизност - може да звучи толкова красиво?

Аз тъй мълча и слушам и какво си мисля хич даже не ща да казвам, че да не му разваля хатъра на момчето. Вуйка му Димитра ... Ти празнословец и вятърничний человек ако искаш да знайш що е, тряба с него да ся запознайш. Иначе тъй ще си биля умреш, без да разбереш какво е празнословец и вятърничний человек. Ти може да си мислиш, че знайш, но не знайш! Иди в Жеруна и речи: “Абе мене са ми неции люди рекли, че тук при вас имало някой си празнословец и вятърничний человек, що го вятър веел на бял кон кат’ бодил в поле, но кой ли ще е той?” – Не бой ся, абие при Асенчовий вуйчо щат те заведат, не мож’ пропусна. Но Асенчо го има за някое еллинское божество едва ли не. Вуйка ми Димитра, кай, това, вуйка ми Димитра онва. Малко просто момче е Асенчо. Но инак добро, и най-важно - има заложба. Само малко тряба да ся тъй ошмули и изпедепца, и ще стане същинский европец. Или най-малкото полу-европец.

В секи случай не ще той остане прост жеруненский овчарин, за туй си аз чепиците залагам. И тъй от приказка на приказка

не щеш ли ний стигнахме до Ичера. Отстрани се види Луда Камчия, тече реката, но замръзнала по бреговете на десетина стъпки навътре, а накрая на замръзналото ся види тънка ледена кора, прозрачна вече, а край нея и под нея водата тече.

И този сладкогласен разказ се лее без прекъсване, като се започне от “Извинение за неблагоприятност описания”, един кратък цитиран увод за високия смисъл на сладката реч, която, за да се разбере от “общиа народ”, трябва да бъде употребявана “просто – толкова, колкото е возможно”, и се свърши със самоубийството на разказвача Гичо. Структурата на разказа е течна, без глави, заглавия и подзаглавия; тя следва извивките на пътя, по който вървят Гичо и Асенчо, и усукванията на мислите, които се въртят из главата на Гичо. Подчинена е

на едно словесно тактуване, което повлича душата като бавна фолклорна песен в неравноделен ритъм. Неравноделни са и Гичовите мисли: ту дребни – ту извисени; ту прости – ту наукоподобни; ту смешни – ту трагични; ту в полза на личната изгода - ту с вяра в народното дело.Езикът на “Възвишение” покорява с красотата си. Но това е само първото ниво: онова, на което езикът те приковава към текста и не искаш никога да свърши. По-значително е дълбокото, метафорично значение на красивия език. Красотата, забравен идеал в постомодерната демократизация – фактически погрозняване – на изкуствата, тук е сякаш възстановена в нейните класически, Платонови измерения: да неутрализира страданието (да изкупва неизбежната греховност на човешката природа), да прибавя към него духовност и по този начин да служи като морална мярка. Красотата придава достоверност на съдържанието. Книгата зазвучава като метафора на българския национален характер. И този красив език излиза от устата на Гичо – не изпод перото му. Човек забравя, че в действителност не Гичо говори, а Милен Русков е създавал този текст на компютъра си. Авторът се е отделил от

героя си в едно стигащо до съвършенство отсъствие от текста. Гичо не е алтер его на Русков. Това е постижение на тази книга, което автоматично я нарежда в класиката. Гичо от Котел е българският аналог на Дон Кихот от Ла Манча: възторжен с мярка, по български скептичен, лишен от лудост, да не говорим за наивност, полуграмотен, полусмел, здраворазумен, оцеляващ, безцелен, средностатистически случаен революционер. И все пак накрая, преди да си тегли куршума, молитвата му е Господ да го “возвиси”. Гичо тръгва от Котел заедно със своя български Санчо Панса, Асенчо, за да се присъединят в Гложенския манастир към “юнаците” на Димитър Общи, който планира обира в Арабаконашкия проход, за да набави пари за “револуцията”. Вместо на коне, пътуват с каруца, теглена от стара кранта, кръстена от тях Дядо Юван. Пътуват бавно през Балкана до обира и след него, докато Гичо намери своята безполезна смърт, постоянно удивен от чревоугодството си, от природните красоти и от метафизиката на “револуцията”. Асенчо, естествено, го

няма, уж случайно, на “високото возвишение”, където юнаците загиват от турски или свой куршум.

На това възвишение ... гледам, ... че гората ся разделила на два цвята, по-светло и по-тъмно зелена, и не мога да разбера дали там ся смесват дъбове и букове и затуй гората изглежда разноцветна, или изглежда така зарад сенките на облаците, кои падат върху нея. Бая ся зачудих. И тогава забелязах, че и дърветата са различни, и сянката пада върху тях. И двете съвпадат! Сянката пада почти точно там, където са и по-тъмните дървета. Съвпадение, едва-едва отместено в края, иначе не би го и различил! И не на някое си голямо обло или право парче, ами извито така в причудлива линия по баира! Викам си: Туй не може да бъде! Не, туй не може да бъде! Туй, рекох си, е знак! Знак от боговете и от Съдбата съща – за нещо си. Но за що? Ей ту ся не разбира.

Гичо е самоук философ и наблюдател на живота, който подкрепя своите

разсъждения с цитати от Рибния буквар и от текстовете на своя кумир Г. С. Раковски. Неговото единствено писмено постижение е писмото, което най-сетне решава да напише до Каравелов, за когото “има едно на ум, но туй не е времето чиляк да проявява честнот и да показва, че има едно на ум, ами ся тия работи правят по определен един начин, ако може да е по-вълнуващо и по-художествено, и трогателно тъй”. Целта на Гичо е, въпреки че не вярва на просветителските идеи на Каравелов, да му покаже по лицемерен начин, че все пак оценява неговия вестник:

... Да знаете, брате, че наши българи с ръкоплескание четат вашта “Свобода” навред по Българско. А то е въистина трогателно позорище да гледа човек старци с бели бради и даже селци да приубъртат вестника ви ту от тук, ту от там и да го непрекъснато цалуват, благославяйки оная ръка, коя го е писала. Излишно е да кажиме, че нямаме покой да изчетеме сичките бройове. Да знайте и да ся възмъжавате, че сие почтенийт ваш самий патриотический вестник “Свобода” ще го прочитаме всегда като топлия хляб. ... Група български юнаци, в Балкана понастоящем находящи ся.

Образът на Гичо предстои да бъде анализиран и изучаван като синтез на най-устойчивите черти на националния ни характер: лицемерието; келепирджийството; предимството на личното оцеляване пред общественото; живеенето на тихо, в златната среда, откъдето не се ражда нито една голяма обединяваща идея, или ако се роди, тя плаши със съдържащото се в нея предписание за голяма промяна и поради това увяхва, неполивана от мнозинството; в същото време чувствителност, състрадателност, доброта и човечност, съчетани с половинчата ангажираност в общото дело – половинчатост, която обрича делото на провал. В края на “Възвишение” юнаците, които шетат из гората, подценяват силата на редовната турска потеря и се оставят по най-безсмислен начин да бъдат убити.Малко преди това обаче Гичо, запленен от слънчевото септемврийско спокойствие, полегнало над планината, разсъждава за най-важните неща:

Чудиш ся: какъв е смисълът на сичко туй, което виждаш окол’ теб да става, па и на туй, кое ти сам правиш? Какъв? ... От Балкана туй ся види ясно: Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. ... Пък и тая револуция, с коя сме ся ний зафанали юначно – какъв е нейний един смисъл? Свобода народа? Какво та той интересува? Никой ся не интересува от народа, а и народ ся не интересува от никого. ... Народа го измисли мой велик съгражданин Раковски, мене ако питаш, или поне български народ го той измисли. И бача ти Паисия преди това. Десетина души да са тез, кои измислиха българский народ. Хайде двайсет. Сто да са. Но туй си е измислица, мечтайност, или пък е грешка. Ей на, язик, на кой пиша, е българский язик, криво-ляво и той съществува – на, чети, ако ти е кеф; ей туй на е българский язик, туй е истина неоспорима. ... Български язик има, но български народ няма.

Какво би се променило, ако книгата беше назована “Възвишаване” вместо “Възвишение”? „Възвишаване” дори резонира по-добре с избрания от автора език. А възвишение може да означава и издигнатина на земята, не само издигане в очите на морала и историята. Оценката несъмнено зависи от личния прочит. В моя прочит Русков е вложил в тази книга адекватна доза ирония, а тъкмо амбивалентността на думата “възвишение”, в която отсъства времевото измерение – напротив, възвишаването е процес в движение, незавършен – предава тази ирония по най-тънък начин. Възвишението е свършило, героят е паднал убит на възвишението, но дали се е възвишил в очите на читателя - остава открит въпрос, който би трябвало да не ни дава мира. Дори предпочитанието на звука “ш” вместо “с” – възвисяване със “с” е модерната дума, – демонстрира невероятно тънкия усет на автора за семантиката на българския език. Как щеше да ни изглежда Гичо, ако Русков го беше кръстил, да речем, Велимир? Ами щеше да отслабне иронията. Нямаше да се подскаже негероичността на този обикновен котленец, който няма самосъзнанието, че “прави история”, но има неизтощимо любопитство към света. Човек с името Гичо не може да бъде мъченик, колкото и обстоятелствата

Възвишената красота на езикаМисли по време на четенето на „Възвишение” от Милен Русков, подредени след това

П Р О Ч И Т И

7Литературен вестник 19-31.12.2012

Книгата на Сава Сивриев „Екзегези (из историята на българската литература)“ е следствие от дългогодишен научен и изследователско-творчески опит. Тя е резултат от двете основни посоки в научните дирения на Сава Сивриев – история на българската литература и теология. Синтез е и премисляне, но и обобщение и продължение на наблюденията от предходните му трудове: „Чудесното раждане. Работи по литературна история“ (Шумен, 1995), „ΜΥΘΟΣ и ΤΕΧΝΗ. Опит върху българската литература от миналия век“ (София, 1999), „Книга Псалтир и българската поезия“ (София, 2004), „Литературна археология“ (София, 2006). Книги, отразяващи пътя на развитие на Сава Сивриев – като учен и изследовател. Разкриващи динамиката и сложността във вътрешното му духовно пространство. Процесите на разширяване в обсега на познанието и същевременно – на концентриране, задълбочаване, самовглъбяване в диренето на онази основополагаща и всевалидна Истина, свързана с Богопознанието и Вярата, която открива неочаквани подходи, отключва дверите към нови пътища и увлича към различни, други време-пространства. Проследени и осмислени във времето, книгите маркират формирането и разгръщането на определена и целенасочено следвана концепция. Те очертават стройна и диференцираща детайлите система, в която се съблюдава взаимообусловеността на предпоставка и резултат, на причина и следствие. Затова въпреки различните проблеми, които поставя и разглежда авторът, книгите му звучат цялостно, самодопълващо и доизясняващо се, като нещо преживявано и съкровено споделено. И все пак книгите са поредни стъпки в изследователския път на учения, те са звена, последващи стъпала, които той изкачва.Докато книгата „Екзегези (из историята на българската литература)“ концептуализира, препотвърждава и систематизира предходните наблюдения и оценки на Сава Сивриев. Тя е всеобхватно и цялостно, знаково за подхода на автора си изследване. Книгата е особен вид история на културата и литературата, обглеждаща дълъг времеви период.Отправна точка за автора е епохата на св. Кирил Славянобългарски и неговата защитно-обвинителна реч, произнесена през 868 г. на църковния събор във Венеция, на който пътуващите от Панония за Рим свети равноапостоли Кирил и Методий отстояват правото на славяните да имат своя писменост и да славят Бога на свой език. И ако изнамирането на славянската писменост и ораторското умение на св. Кирил Славянобългарски са в началото на християнската култура у славяните, то необикновеното откритие на преподобни Паисий Хилендарски – възрожденската метафора за пресичане на различни смислови класове (на мисълта за сакралното библейско знание с мисълта за светското и историческото) се оказва, по думите на Сава Сивриев, първоядро в „създаването на възрожденските възможни светове“ и на „създаващото се възрожденско предание“. Значимостта на историческото мислене при формиране на модерната за XVIII и началото на XIX век светска по тип култура се проявява и чрез написаната от Атанасий Нескович „История славеноболгарског народа“ (Будим, 1801), чиято оригиналност и особености откроява Сава Сивриев, за разлика от ред изследователи у нас, които неправомерно я възприемат като извадка от „История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби“ на Йован Раич.Граничният период между средновековната религиозност и наченките на секуларизацията в културата до голяма степен минава през проблематиката на мъченичеството. Затова, спирайки се на въпроса за „Българските мъченици от края на XVIII – началото на XIX век“, авторът отбелязва, че мъченичеството

за Христовата вяра след средата на XIX век се преобразява в мъченичество за националната идеология, т.е. изследователят открива връзката и подобието между светското и духовното мъченичество. Обглеждайки процеса на секуларизация,

Сава Сивриев посвещава редица статии на книжовното дело на св. Софроний епископ Врачански. Спира се на „Стихове пиитически…“ от светогорските иеромонаси Никифор и Иеротей и „Стихи надгробнии...“ на Неофит Рилски. Представя проблеми от „Краткая священная история и священный катихизис“ на Архимандрит Неофит Хилендарски (Бозвели), а чрез „Житие светаго Алексия человека божия“ на Константин Огнянович находчиво преминава към делото и творчеството на Петко Р. Сла вей ков. Маркира функциите на една романова структура в „Нещастна фами лия“ на Васил Друмев. От вътрешната украса на хъшовските кръчми във Влашко и разиграването на историята като текст преминава към промяната на отношението към историята в новото време след Освобождението и раждането на трикстера с „чудесното раждане на Чардафона“, според „Чардафон Велики“ на Захари Стоянов. От типологични „Метафори от християнството в „Епопея на забравените“ на Иван Вазов“, според заглавието на едноименната статия, Сава Сивриев преминава към ключовата и концептуализираща статия „За християнството, за културата и за лириката“, в която извежда основните характеристики на разглежданите процеси. Завършвайки своеобразния първи дял в книгата си с „Литературният канон на Възраждането“, авторът навлиза в проблематиката на „представата за τέχνη в литературната ситуация след Възраждането“, откроена в „Българска христоматия“ на Иван Вазов и Константин Величков.Сава Сивриев осмисля традициите, създадени от Иван Вазов – в поезията, в областта на късия разказ, но и по-общо в модерната българска култура. Спира се на „Българските идеологии в края на ХIХ – началото на ХХ век“ и отношението на Стоян Михайловски към българската преса. Проследява характерни специфики в творчеството на Алеко Константинов и Елин Пелин. Съпоставително разглежда концепциите на „Иван Шишманов и д-р Кръстьо Кръстев за тенденциозното из куство“. Маркира „щрихи към историята на българския индивидуализъм“ посредством литературното наследство на Иван Вазов, Стоян Михайловски и Пенчо Славейков. Постъпателно, в комплекс от статии, взаимообвързани и обусловени помежду им, до голяма степен и посредством възгледите на д-р Кръстьо Кръстев за религията, а също и чрез оценките му за литературната нему съвременност, Сава Сивриев изследва проблеми върху творчеството на Кирил Христов, както и на Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов. И обобщава, че единството на кръга „Мисъл“ всъщност трябва да се мисли „в плана на една културна антиномичност“.По-нататък вниманието на изследователя е към раздвоението между вярата и служението на изкуството – у Димитър Подвързачов и не само у него. Към културата на предсимволизма и творчеството на младия Йордан Йовков. Към философското осмисляне на символизма в книгата „Френският символизъм“ на Емануил Попдимитров и функциите, особеностите на епитета в „Птици в нощта“ на Николай Лилиев.

Задълбоченият и пространен прочит на Сава Сивриев върху историята на литературния процес засяга още проблематиката около психологическия паралелизъм и антиномиите в лириката на Атанас Далчев, за да завърши с обобщаващи „бележки за стилистиката на поетическата реч“.И така, с включените в сборника четиридесет и осем статии авторът интерпретира проблеми, свързани с период от около 1060 години, с акцент върху времето от втората половина на XVIII век насетне – и до 20-те години на ХХ век.През това време се менят обществени нагласи и културни приоритети, много от които са съдбовни. Най-важният и преломен в менталността на обществото процес е свързан със секуларизацията, с откъсването на човека от духовната опора на Божията мъдрост и пресичането на вътрешно присъщите и необходими за душата устои в религиозността. Вследствие на ориентацията преимуществено към национални, исторически, социални, етични, индивидуалистични, политически, художествени и други проблеми, т.е. в резултат на преодоляването на теоцентризма и утвърждаването на антропознанието и антропомисленето, в определен исторически момент се стига до разрушаване на равновесието в дълбините на човешката психика, а оттам – до своеобразни вътрешни катаклизми. Продължителни във времето и противоречиви в същността си, тези механизми се провиждат в изкуството, в литературата.В книгата „Екзегези (из историята на българската литература)“ Сава Сивриев откроява процесите и механизмите, като ги представя от пораждането и чрез развитието им, за да обоснове и произтичащите от тях следствия.И макар в същността си книгата да е сборник със статии, всяка от които има за свой център конкретен проблем, като цяло текстовете носят характерна особеност в писането на Сава Сивриев: да се четат и мислят взаимообвързано. По принципа на спиралата, т.е. чрез постъпателно движение напред, в хода на литературната история, но и при постоянно поддържане на връзката с миналите и синхронно ставащите процеси, текстовете на Сава Сивриев се взаимообговарят, като всеки от тях „помни“ и разчита на казаното в предходните, а същевременно е подготовка и предмостие към следващите. Вътрешната свързаност и четене на текстовете един-в-друг, своеобразното зацепване и верижно пренасяне на мисли от една към друга статия има своя каноничен образец в Библията. Както Старият завет се „чете“ и мисли в Новия. Книгата „Екзегези (Из историята на българската литература)“ е органична и цялостна. И по-вярно, редно е тя да се възприема като макротекст, като единна и уплътнена структура.Като такава, тя е реконструкция, възстановка не само на историята на българската литература, но и на етнокултурата – в нейното случване от първоначалото и първотворенето й от св. Кирил Славянобългарски в IX век, та до края на 20-те години на ХХ век. Книгата представя оригинален и различен поглед – тя е премисляне на явленията през погледа не само на литературоведа, но и на културолога и на богослова.И безспорно книгата ще бъде не само полезна, но и интересна за широк кръг читатели – за специалисти, за студенти, а и за всички, които се интересуват от въпросите на вярата, културата и литературата.

ВАНЯ КОЛЕВА

Сава Сивриев, „Екзегези (из историята на българската литература)“, София, „Карина – Мариана Тодорова“, 2012.

Книгата на Сава Сивриев „Екзегези (из

историята на българската литература)“на неговия живот и гибел да подтикват към такова заключение. Гичо и падежната форма Гича са изящна словесна характеристика на българина, който върви подир историята, леко смутен от това, че тя го взема сериозно; има мнение за хората с полюсни характери, но не иска да им подражава, и най-сетне, усеща, че интелектуалните му способности надвишават тези на другарите му, но не иска да ги употреби за действия.Патриот ли е този Гичо, или не? – това е въпросът, който “Възвишение” задава, но на който, като всеки голям роман, не отговаря. Оставя на нас да търсим отговора или отговорите.Въпросът, който има недвусмислен отговор е къде в йерархията на литературните ценности стои романът “Възвишение”. Високо? Да, но ако останем само с това прилагателно, все едно че не сме казали нищо. Не малко български писатели и техните книги стоят високо. Романът “Възвишение” стои отделно.Преди всичко, настоявам на това, че е роман – въпреки безспорните стилови и структурни отклонения от жанровия канон. Но ако, както е според Кундера, първите романи – основополагащи жанра - в световната литература са написани от Рабле, Сервантес и Стърн, не е ли по аналогия първият роман в българската литература написан от Милен Русков? Написан е 150 години след времето, когато е трябвало някой да го напише, но слава богу появи се! Всички сме наясно, че българската история и съпътстващата я писмена култура са прекъсвани многократно, насечени са на парчета, между които има огромни отрязъци празно време. Тяхното запълване, доколкото е възможно, е и патриотичен дълг, и културно мъченичество. Например езикът на романа, въпреки плахите надежди на Русков, го прави непреводим на чужди езици.Този роман обаче ще изпълнява своята народообединяваща функция тепърва. Чудото на неговата съвременност – постмодерност, ако щете, – се състои в това, че ние можем да прочетем един възрожденски роман за българския характер със знанието и чувствителността на хора от 21. век. Внезапно сме получили подарък: сякаш книга за нас, за това какви сме били и какво от онова, което сме били, все още ни е присъщо, е била намерена от един културен археолог на най-непосещавания рафт в някоя стара библиотека, предстояща за събаряне, и той ни я поднася с извинението, че нейните граматически и правописни стандарти не отговарят на днешните.В този смисъл Милен Русков слага ред в историята на нашата литература. Но той – дали го съзнава или не, само той би могъл да каже, – въвежда порядък и по въпроса за формата и съдържанието. Не в баналния теоретичен смисъл обаче. Работейки върху и със своята техника, той извайва от българския език онова съвършенство, което може да придаде универсалност и метафорична сила на всяко съдържание. Той пише така както, да речем, Бах в упражненията за своите ученици, които днес имат съответни жанрови имена, е употребявал математическия език на музиката, стопявайки егото си в него. Когато четем „Възвишение”, ние преживяваме само красотата на езика и драматизма на сюжета, без да се сещаме кой и как ги е сътворил. Да се стопиш, да изчезнеш в своето благоговение пред занаята – едва ли има по-голямо постижение за един човек на изкуството! Красотата на езика е възвишение на писателя. Тя изкупва творческите му страдания и гарантира, че името му ще се помни.

П Р И П И С К И

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 19-31.12.2012

1. Кои са според вас събитията на театралната 2012?2. Кои са според вас най-слабите представления и главните проблеми в театралния живот в България през 2012?3. Какъв театър бихте искали да гледате в България през 2013?

С тези три въпроса се обърнахме към 12 театрални критици. Ето и техните отговори:

Николай Йорданов 1. За мен театралното събитие на 2012 е „Хамлет” от У.Шекспир, постановка на Явор Гърдев в Народния театър. Това не означава, че нямаше и други интересни театрални събития през годината, а че „Хамлет” представлява синтез на постиженията на творци, с които може да бъде свързана театралната 2012: Явор Гърдев, естествено, Даниела Ляхова, Никола Тороманов, Венелин Шурелов, Калин Николов, Леонид Йовчев, Весела Бабинова, Валентин Ганев, Виолета Витанова и Станислав Генадиев... Те имаха своето ярко присъствие и в други спектакли през тази година.2. Трудно ми е да посоча конкретни заглавия като най-слаби. Аз много внимателно подбирам предварително спектаклите, които ще гледам и ходя предимно на прилични или много добри представления. А главният проблем в театралния ни живот е очевидната доминация на постановки, които нямат друга амбиция освен да бъдат продадени на всяка цена.3. С хоризонт, който да разчупва познатите стереотипи, който задава неочаквани въпроси, който те кара да се вълнуваш дълбоко и да мислиш дълго след падането на завесата...

Албена Тагарева1. Театралната 2012 беше шарена и разнолика, но събитя, в буквалния смисъл на думата, не липсваха. Едно от най-значимите, случило се макар и в нейния край, определено е появата на спектакъла на Явор Гърдев в НТ „Иван Вазов” „Хамлет”. Не само защото режисьорът използва последния превод на пиесата на български (от Александър Шурбанов), но и защото спектакълът говори на съвременен език за проблемите на обществото и човекът в него. Друго не по-маловажно е продължаващата програма на Британски съвет и програмата на МТФ „Варненско лято” „Световен театър в София” – Кралският национален театър на живо”. Освен че публиката има възможност да гледа едни от най-добрите британски постановки, театърът успява да привлича към себе си много по-широка аудитория. Проектът на Сдружение „36 маймуни” ПроТекст: Навреме, който се случи в централната баня се откроява като една навременно провокативна акция, която освежи театралния пейзаж. Също така е необходимо да се отбележи и затвърждаващото се през тази година присъствие на съвременния танц на българската сцена.2. Комерсиализацията и слизането под нивото на професионалното в повечето държавни театри е продължаващ проблем, започнал с въведените от държавата промени през миналата година. От друга страна, това кара търсещите творци да намират други пространства за своите спектакли. Този факт сам по себе си е изклчително позитивен. За съжаление обаче така създалата се нездравословна конкуренция между държавния независимия театър би навредила и на двете страни. Независимите остават по-скоро в периферията на общественото внимание, а всъщност тяхната продукция често пъти е много по-провокираща. Също така реализацията на една независима продукция е свързана с редица компромиси, което влияе не добре на професионализма. Това би се оказал голям проблем в бъдеще защото депрофесионализацията на сцената би върнала тетаъра ни много години назад в естетическо отношение. 3. Провокиращ и вдъхновяващ

Ромео Попилиев1. Не знам дали става дума точно за събития. Ние често натоварваме случващото се (или скоро случилото се) с по-голямо значение, отколкото то би го понесло от една по-сериозна времева дистанция. Така по години се появяват „събития”, които съпоставени или размесени стоят неравностойно и дори странно едни до други. И все пак ще посоча три театрални спектакъла: „Завръщане във Витенберг” на Сфумато, с реж. И. Добчев, „Праехидно” на Г. Димитрова и „Хамлет” с реж. Я. Гърдев на Народния театър. Към тези заглавия могат да се прибавят, разбира се и още. 2. Слабите представления както винаги са много, а също така и онези, които могат да бъдат наречени „средни”. Дори ако обърнем това степенуване, слабото ще се окаже по-стойностно от средното, тъй като в него съществуват евентуални заложби, но те не са били развити, или пък са се сблъскали, унищожавайки се взаимно. Слабото носи в себе си

потенциал, докато средното е едно средно добро нещо; едно премерено нещо, което може да бъде развалено – и защо не? – но никога поправено или подобрено. Главните проблеми в театралния живот в България през тази изминала година могат да се сведат в един главен: това е паниката, с която театрите трябва да търсят зрителя. Театралното

изкуство може да представлява продукт или стока, но при всички случаи чрез количеството зрители не може да се набави качество. Търговският вид става по-важен от съдържанието: като се тръгне от стоките по магазините и се стигне до театралните спектакли... 3. И аз не знам. То вече не знаем що за живот искаме, та какъв театър ли? Хубавият театър трябва да ни хване „в крачка”; ако ще го очакваме, той пак би следвало да се озове в средната графа.

Венета Дойчева1. Бих откроила като значими факти на театралната 2012 г. няколко театрални представления: “Хамлет” в Народния театър (заради прочита на Явор Гърдев и заради първата сценична реализация на превода на трагедията на Шекспир от Александър Шурбанов, “Нощна пеперуда” (отново постановка на Явор Гърдев в Народния театър, който освен че откри за българския театър интересен нов текст, даде шанс на младата актриса Весела Бабинова за ярък дебют). Моноспектакълът на Мая Новоселска “Едно малко радио” разкрива уникалната актьорска природа на нейния талант, който отдавна не бяхме виждали в нова театрална продукция. Не бих се осмелила да кажа, че 2012 е предложила изобилие от ярки събития. 2. Слабите представления са в морето от “спектакли по рецепта”, които повечето театри правят, притиснати от принудата за финансова възвращаемост на всяка цена. Този институционализиран натиск е и един от главните проблеми в театралния живот днес. В резултат театрите са в режим на крайна несигурност, страх от експеримент, угаждане на публиката и пребиваване в територията на най-масовата и най-елементарната представа за театър: четлив, познат, развлекателен, залагащ на популярни (от телевизията) актьори и копиращ комерсиални модели. Често започна да се повтаря, че театрите са пълни, като се виждат само софийските салони и се избягва да се диагностицира театралния живот в малките градове, където цели структури са на ръба на оцеляването. В театри със силни театрални традиции в миналото се сринаха специфични производствени сектори, изгубиха се специфични умения (технически и артистични), естествения обмен между творческите поколения въобще не може да се случи. Отчаяното гонене на зрителя води до предлагане на съмнителна продукция, страхувам се, че с това късогледо мислене театърът рискува да прогони своя зрител. 3. Искам по нашите сцени да може да се види смел, ярък, интригуващ театър, който да бъде значим фактор на съвременната култура. Това означава, че трябва да предлагат артистични открития, а не епигонски копия.

Милена Михайлова1. Смятам, че създаването на Студио за документален театър „Vox Populi” (в началото на 2012 г.) е истинско събитие. Най-сетне и в България се появи известната от години по света вербатим техника в театъра, чрез която историите на автентични човеци стават повод за разглеждане на обществено значими проблеми, за въвличане на публиката в истинския живот и провокиране на социално ангажирано мислене. През 2012 г. артистичният колектив на „Vox Populi”, начело с младата режисьорка Неда Соколовска, представи два стойностни и необходими на обществото ни спектакъла в „Червената къща” - „Невидими” №1” и „Яце Форкаш”. Второто издание на АСТ Фестивала за свободен театър също може да бъде определено като събитие, заради смело продължаващия му живот и богатата му театрална програма. Сред заслужаващите внимание спектакли са и: „Нощна пеперуда” от П. Гладилин (Народен театър, реж. Явор Гърдев), интерактивният танцов спектакъл „Азамен” (на платформата “Runabout project”), “Отровата на театъра” от Р. Сирера (Народен театър, реж. Марий Росен), „Свят/о” в Столичния куклен театър (автор, танци и постановка Дуда Пайва, Холандия), „Отвъд принципа на удоволствието” на Coldpiece Dance Theatre Company (Младежки театър, постановка Александър Манджуков). За отбелязване е и фактът, че 2012 г. е оживена от активното създаване на нова българска драматургия, която вече намира и своите театрални реализации. 2. Най-слабите представления през 2012 г. са тези, които искат на всяка цена да се харесат на публиката, да я забавляват на първосигнално ниво, без да я провокират да мисли, а единствено и само да си стои безучастна в тъмната зала. Причината и тази година е комерсиализацията на българския театър, обслужването на масовия вкус и липсата на смелост и интерес от страна на повечето репертоарни театри да се доверят на нещо различно от познатото, изпитаното. 3. Много ми се гледа смел, свободен, богат на театрални форми театър. И най-вече - жадувам да гледам повече социално ангажиран театър в България. Важно е създаването на театър, който да възпитава граждански активна, мислеща публика. Театър, който да я спаси от пасивността, и всички – творци, зрители – да поемат отговорност и да имат съзнание за присъствието си в този наш живот, тук и сега.

Зорница Каменова1. От българските продукции с интерес очаквах мащабните театрални продукции „Хамлет“ и „Животът е прекрасен“ в Народен театър „Иван Вазов“, както и „Вуйчо Ваньо“ във Варненския драматичен театър. От по-камерните спектакли бих отбелязала „Нощна пеперуда“ в Народен театър, „Любовна песен“ в Младежки театър, „Скъпа Елена Сергеевна“ на сдружение Реплика, „Вграждане“ в Пловдивския куклен театър, „Приказка за скитника- крал“ в Столичен куклен театър. От съвременият танц и пърформанс в България бях приятно изненадана от „Протекст „Навреме“, който гледах в Баня баши и АртеФакт, проект на Дерида Денс Център. От чуждите събития на моята театрална 2012 внимание заслужават театрални продукции, които

гостуваха по покана на Международния театрален фестивал “Варненско лято“ 2012. В програмата се представиха няколко интересни спектакъла, от които ще отбележа танцовия спектакъл на Раймунд Хог – „Един следобед“, продукцията Дориан Грей на Бургтеатър Виена, Австрия, Госпожица Юлия на Театър „Интима“, Стокхолм, Швеция. Не мога да не считам за събитие и превърналата се в традиция програма НТ ЛАЙФ, която излъчва премиерите на Кралския национален театър – Лондон на живо, както и филмът за харизматичната Марина Абрамович – „Артистът присъства“. 2. За мен най-слабите представления са тези, които обслужват единствено масовия вкус. Не ги споменвам поименно, защото наблюденията ми са, че те формират основна маса от афиша на българския театър в момента. 3. Нека продължава добрата тенденция театралният пейзаж да е разнообразен и в естетическите посоки, и в жанровете, и в пространствата, и в целевата публика. Пожелавам си театърът на 2013 да е по-въздействащ и по-категоричен в посланията си, в езика и в средствата, които използва.

Асен Терзиев1. Излъчванията на живо на най-добрите спектакли от Националния театър на Лондон (NT Live) в Синема Сити (организирани от Британски съвет и Фондация „Хомо Луденс”). Международните програми на МТФ „Варненско лято” и Sofia Dance Week. От чисто българската продукция двата най-добри спектакъла бяха направени от режисьора Явор Гърдев в Народния театър. Личният ми фаворит е „Нощна пеперуда” от Пьотр Гладилин, но много високо ценя и „Хамлет” по новия превод на проф. А. Шурбанов с Леонид Йовчев в главната роля. 2. Близо 50% от заглавията всеки сезон са с доста съмнително качество, но с годините съм се научил да се пазя и да не ги гледам. Избягвам чисто комерсиалните заглавия, обичайния репертоарен пълнеж и имам алергия към мюзикъли, правени в България. Основният проблем на българския театър е, че е тежко консервативен (в административен и естетически смисъл), неадекватен и губещ връзка с важните проблеми на настоящето и постиженията в европейския театър и другите изкуства. Използвам този въпрос и, за да спомена още нещо, което ме вълнува, но и силно разочарова през тази година – представленията на свободния театър. Отново няма да споменавам конкретни имена, защото мисля, че това е най-уязвимият и крехък слой в съвременния български театър, но не мога да премълча, че голяма част от цялата тазгодишна продукция, беше на ниво, граничещо на ръба на професионализма, и причините видимо не бяха в липсата на средства, а в липсата на идеи. 3. Адекватен, увлекателен, непредсказуем и смислен. Румяна Николова1. Проектът NT Live (Кралски национален театър на живо) заради възможността да станем част от световно преживяване на качествено театрално събитие; заради изключителната актьорска игра, съвременни британски текстове, интригуващите и актуални интерпретации на класическа драматургия. Спектакълът “Хамлет” (НТ “И. Вазов”, режисьор Явор Гърдев) заради това, че накара театралната гилдия и непрофесионалния зрител да говори много, разпалено и вдъхновено, анализирайки и преосмисляйки видяното на сцената. 2. Отсъствието на работещи механизми за анализ, оценка и финансиране на сценичните изкуства. Масовото присъствие на спектакли с трудно уловим смисъл (във всички измерения на думата). 3. Спектакли, които поставят актуални проблеми и говорят на съвременен сценичен език.

Ангелина Георгиева1. За мен те останаха свързани с представянето на международни фигури от съвременния театър, танц и пърформанс, които пишат новата им история – Джонатан Бьроуз с „Лекция за пет пари...”, Раймунд Хог с „Един следобед” на МТФ „Варненско лято” ; „Говореща глава” на Liquid Loft и „Париж” – соло на Хр. Бакалов на Sofia Dance Week. На „Антистатик” се видяха интересни експериментални сценични форми, сред които бих откроила Драгана Булут (Сърбия/Германия) с провокативния пърформанс-търг „Предай нататък” и, разбира се, международния хит на Иво Димчев „I-On”. 2. Очаквах повече от „Суматоха” на М. Куркински – при цялата си необмисленост, представлението проявява и пошла политическа некоректност. Проблем ми се струва неотстояването на естетически профили на театрите извън това, че почти всички вече приличат на булевардни. Свободната сцена разкрива нови естетики, но все още остава под необходимото ниво. Задържащи развитието й са липсата на пространства, както и на график, ясни приоритети и прозрачност на конкурсите за финансиране. 3. Да разширява и развива представите ми за театър, танц и пърформанс и основанията ми да се занимавам с тези изкуства.

Митко Новков1. Безспорно „Хамлет“ на Явор Гърдев в Народен театър „Иван Вазов“ с Леонид Йовчев в главната роля. Мащабен проект, мащабно извършен. Промислен, сътворен, изпълнен! Страхотен екип, великолепна сценографска работа, вдъхновена актьорска игра. С този „Хамлет“ може и да не си докрай съгласен, но не може да не си впечатлен. Още: „Вграждане“ в Държавен куклен театър – Пловдив с режисьор Веселка Кунчева и художник Мариета Голомехова. Всичко казано по-горе важи и за този спектакъл. Вдъхновен екип, вдъхновени актьори, вдъхновена музика, вдъхновени зрители. Не мога да не отбележа и „Едно малко радио“ в Сатиричния театър, където Теди Москов и Мая Новоселска

ТЕАТРАЛНАТА 2012 през погледа на критиците

на стр. 13

9

К О Л Е Д Н А Т А А Н К Е Т А Н А Л В

Литературен вестник 19-31.12.2012

Проф. Михаил Неделчев, критик, НБУ:2012 бе щастлива година за любовната тема в поезията: „Любовите ни“ на Мирела Иванова и „Палеонтология на любовта“ на Едвин Сугарев. В най-значителна поетическа книга се превърна за мен в края на годината „София Берлин“ на Пламен Дойнов. Прибавям новата книга на Калоян Игнатовски „Брик лейн: Неделя“, посветените на Николай Кънчев и к о м п а н и я стихотворения в „Челото плаче“ на Марин Колев, стихотворенията на Деян Енев от двойната им книга с Бойко Ламбовски (поетът като белетрист и белетристът като поет), библиофилската е с е н н а поетическа книга на Калин Донков „Ето я нощта“ (с есенните рисунки на Светлин Русев), „Дебелянов и други стихотворения“ на Борис Роканов. И мъдрата, изключителна поезия на холандеца Рутхер Копланд в представителната книга „Човек в градината“ (превод, съставителство и послеслов на Боряна Кацарска).В областта на прозата липсваха книги събития, както бе това миналата година с „Възвишение“ и „Физика на тъгата“. Отбелязвам експерименталната като композиция и като водене на разказа книга с новели „Оглушително бяло“ на Евгения Иванова. Затова събитието в областта на прозата бе за мен завършването на българското представяне на великата творба на Марсел Пруст с тома „Възвърнатото време“ (в превод на Мария Георгиева). Изброявам тук и важните преводни книги в областта на хуманитаристиката: „Досието. Една лична история“ на Тимоти Гартън Аш и „История на нощта“ на Ален Кабанту, както и новите книги от забележителната х р и с т и я н с к а б и б л и о т е к а на фондация „Комунитас“: „Мисли, следващи дните“ на Владимир Гика, „Неделни беседи и статии“ на протойерей Александър Шмеман (последвали потресаващите му дневници, издадени пак тук през миналата година), „Молитви и размишления на света Тереза от Лизио“ и др.В областта на литературознанието сред множеството отлични книги избирам значимите за мен текстове от моята собствена територия на литературната история: „Антологии и канон“ на Биляна Курташева, „Божествената математика. Тревожната хетероклитност на българския символизъм“ на Йордан Ефтимов, монографията за Иван Мешеков на Антония Велкова-Гайдаржиева, за Яворов на Димитър Михайлов, книгата „Драматургия на българското“ на Николета Пътова, сборникът с нови пространни анализи на Инна Пелева.Във важни за мен събития от литературния и академическия литературоведски живот се превърнаха конференцията в Софийския университет „Невидимата школа“, посветена на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов, конференцията в Лом за Яна Язова, тържествата за Иван Шишманов в БАН, шестият Поетически Никулден с присъждането на новата награда за поезия на името на Николай Кънчев, конференциите в НБУ за Борис Христов и за литературата от времената на НРБ, кръглата маса в Бургас за Борис Априлов и много други. Заслужават нашата почит усилията на акад. Иван Радев по издаването на наследството на големия белетрист Йордан Вълчев (изданието достигна своя четвърти том) и на екипа около инж. Петко Чорбаджиев за цялостното представяне на Петко Росен (бургаското издание достигна до своя осми том, останаха още два).

Деян Енев, писател:Българските литературни събития на изтичащата 2012 г. за мен са:Проза: Четирите книги, които наградихме в Националния литературен конкурс за сборник с кратки разкази „Минко Неволин” - „Името на неделята” на Ина Иванова, „Надморската височина на любовта” на Йорданка Белева, „Бягства” на Иван Сухиванов и „Какво сънуват вълците” на Оля Стоянова.Освен това - „Пътят към храма” на Стефан Бонев и „Непозната с розов билет” на Миролюб Влахов. „Не казвай на майка ми” на Николай ФенерскиПоезия: „Любовите ни” на Мирела Иванова, „Енсо” на Владислав Христов, „Й” на Йорданка Белева, „Дебелянов и други стихотворения” на Борис Роканов, „София Берлин” на Пламен Дойнов.

От чуждите литератури:Проза: „Едноминутни новели” на Ищван ЙоркенПоезия: „Къща от език” на Йосип Ости, „Небесен пансион” на Миле Стоич.

Митко Новков, критик:Поетическа година отвсякъде! Моите 5 номинации (по азбучен ред на заглавията като първите 4 са категорични, а петата е разполовена): „Par Avion“ на Емануил А. Видински, „Градината на очакванията и отсрещната врата“ на Кристин Димитрова, „Морска карта“ на Мая Ангелова, „София Берлин“ на Пламен

Дойнов; „Брик Лейн: Неделя“ на Калоян Игнатовски/“Енсо“ на Владислав Христов. Но и: „Й“, „Източно време“, „Кошерът на думите“, „Прах и драскотини“, „Палеонтология на любовта“, „Литни, хвани ни“, „Зъби“, „Въжеиграч“... Също съ/под-браното на Мирела Иванова и Палми Ранчев, поетът Деян Енев в съавторство с белетриста Бойко Ламбовски… Любопитна връзка: хубавата поезия върви с изобилно литературознание, за трети път го отчитам, значи закономерност е. Ето: Йордан Ефтимов (символизмът) и Биляна Курташева (антологиите), Емил Димитров (юбилеите) и „Първа радост е за мене“ (сборник за емоционалната ни идентичност), Анна Алексиева (поезията от средата на XIX век) и Николета Пътова (възрожденската драма), Дарин Тенев (образът и фикцията) и Миглена Николчина (изгубената революция), Камелия Спасова (събитие и пример) и (чакаме я) Мария Калинова… А юбилярят Михаил Неделчев ни зарадва с няколко фундаментални книги – за литературната история, за стоическата нормалност, за цензурираните критици… Дали пък потъването в битието не върви заедно с потъването в битието на литературата? Добавям Дария Карапеткова с „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г.“ и Ангел Ангелов с „Историчността на визуалния образ“ – ще се чете яко…За сметка на това рехавост в белетристиката. Макар че „Кучета под индиго“ на Чавдар Ценов е напълно съизмерим с „Възвишение“ (Милен Русков) и „Физика на тъгата“ (Георги Господинов). Така големите български романи на XXI век стават 9: горните три + „Мhстото или Сказание за Иракли“ (Димитър Б. Димов), „Марма, Мариам“ (Теодора Димова), „Анонимни снайперисти“ (Палми Ранчев), „Пътуване по посока на сянката“ (Яна Букова), „Госпожа Г.“ (Емилия Дворянова), „Елада Пиньо и времето“ (Керана Ангелова). Чакаме № 10. Никак не е зле, както пееше Георги Минчев. И все пак слаба белетристична 2012-а, затова „Виенският апартамент“ (Радостина Ангелова) изпъква. Обещаваща изглежда и „Марципаненият чехъл“ (Ася Кулева). Разказите: най е Тодор П. Тодоров с „Винаги NOщта“. После Любомир Николов „Очи на сляп, език на болен“. Прибавям: „Тънкости на приготвянето“ (Деница Дилова), „Не казвай на майка си“ (Николай Фенерски) – толкова, на фона на разказваческата 2011-а 2012-а е постничка.Но преводите, ооо, преводите! Големите трагедии на Шекспир от Александър Шурбанов, поредицата историко-културологични книги на „Рива“, „Отвъд“ и „Кратки разкази завинаги“ на „Жанет 45“, „Монтажът“ на Айзенщайн (Владимир Игнатовски), дебел том със стихове на Осип Манделщам (Владимир Морзоханов), „Кралете-чудотворци“ на Марк Блок (Валентина Бояджиева), дочакахме най-после и „Възвърнатото време“ на Пруст (Мария Георгиева). И луксозните и скъпи „Царството на славяните“ на Мавро Орбини (Симеон Тодоров и Елица Попова) и „Шах-наме (Книга за царете I)“ на Фердоуси (Иво Панов и Алиреза Пурмохаммад).Накрая: пишете за деца, уважаеми, скъпи и драги автори! Като Виктор Самуилов, Божана Апостолова, Зорница Христова, Мая Далгъчева, Панчо Панчев… И като Туве Янсон (за мумините) и Майкъл Бонд (за мечето Падингтън). Защото децата са вашите бъдещи читатели, ухажвайте ги и ги приласкавайте! В това е едничката надежда ваш’те песни все да се четат…

Федя Филкова, поет:Литературните събития 2012:Новата поетическа книга на Пламен Дойнов „София Берлин” и новите поетически книги на Кристин Димитрова, Едвин Сугарев, Рада Александрова, Владислав Христов, Александър Байтошев, Яница Радева, Цветанка Еленкова, Галина Николова, Йорданка Белева, както и антологичните стихосбирки на Мирела Иванова, Палми Ранчев и Владимир Попов.Деян Енев и неговите „Стихотворения”.Романите „Физика на тъгата” на Георги Господинов и „Възвишение” на Милен Русков, излезли в края на 2011, но покрили литературния небосвод и на 2012. „Законът” на Владимир Зарев.„Великите трагедии” на Шекспир в новия превод на Александър Шурбанов.Книгата „От Медуза до Магрит” на Митко Новков.Книжките през тази година на сп. „Страница”.Новият електронен Портал за култура, изкуство и общество – критическите рецензии на поета Николай Бойков и литературните текстове на Теодора Димова и Деян Енев.Литературнокритическите и исторически книги и изследвания на Михаил Неделчев, Пламен Дойнов, Божидар Кунчев, Биляна Курташева, Йордан Ефтимов.Научната сесия за поета Иван Цанев.Поетичните премиери и четения в Културния център на СУ „Св. Климент Охридски”.

Марин Бодаков, поет, критик: Една безупречна монография от 2012 г. – „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература” от Биляна Курташева, може да стане отправна точка за осмислянето и на тази анкета и как тя формира „канона” на годината...За мен събитието е преводът на проф. Александър Шурбанов на „Великите трагедии” на Шекспир. Вече не само неговият „Хамлет”, но и „Отело”, „Крал Лир” и „Макбет” на изключителния преводач проблематизират привичките на българската култура.Към „Великите трагедии” ще прибавя две книги в поредицата „Стигматики” на „Стигмати”: „Портокалът на Нютон и други стихотворения” от Ева Липска (превод от полски Вера Деянова) и „Човек в градината” от Рутхер Копланд (превод от нидерландски Боряна Кацарска). Две лични антологии – поне за мен безусловна мяра за съвременна поезия.Тъй като „властовите енергии на Държавата и Академията” (по Курташева) свръхрядко се фокусират върху съвременната българска поезия, ще изброя няколко стихосбирки, които ми доставиха усещане за свобода: „Градината на очакванията и отсрещната врата” от Кристин Димитрова, „Й” от Йорданка Белева, „Азбука на завръщането” от Галина Николова, „Енсо” от Владислав Христов, „Брик лейн: неделя” от Калоян Игнатовски... Има и още, разбира се.В силната литературоведска година (като че ли литературознанието се връща в границите си) искам да отбележа преди всичко „Деца на по-малки богове” от Инна Пелева и „Разказ, време и реалност в старогръцката литература” от Богдан Богданов (заради теоретичното му заключение „Какво е литература?”).Тези книги четох с емпатия през изтичащата година. С тях бях „емоционален плагиатор, който краде болката на други хора и я абсорбира в своята собствена” (Сара Кейн, „Събрани пиеси”, също 2012 г.)...

Юлиан Жилиев, критик:Антологията At the End of the World (Съвременна поезия от България) в превод на Джонатан Дън, съставител и автор на предговора Цветанка Еленкова. Поемата “Ектения” на Златомир Златанов. Поетическите книги “Стени и мостове” на Рада Панчовска, “Чупливо” на Владимир Попов, “Злак” на Румен Стоянов, “София Берлин” на Пламен Дойнов, “Човешко” на Росен Друмев, “Източно време” на Десислава Неделчева. Първата книга с поезия на Мая Ангелова – “Морска карта”; и фототипното издание със стихотворенията на “сърдитите млади” (през 1962 г.) поети от Русе, събрани отново в “Поетическо вероизповедание”. Разказите на Людмил Тодоров (“Разкази”) и на Любов Кронева (“Банално”); романите “Тит от Никомедия” на Силвия Томова, “Сузана и зяпачите” на Мария Станкова, “Кучета под индиго” на Чавдар Ценов и още няколко заглавия, за които по-скоро ще се заговори догодина.“Въображаемата жена” на Кристина Йорданова, “Когато времето кристализира” на Божидар Кунчев, “Памет, юбилей, канон” на Емил Димитров, “Европейска литература/Европейски литератури” на Румяна Станчева, “Иво Андрич. Исторически песимизъм и трансцендентални блянове” на Светлозар Игов.Преведените от Антоанета Колева романи на Кребийон син “Заблудите на сърцето и ума” и на Реверони Сен-Сир “Полиска, или модерната перверзност ” и от Теодора Карамелска приказна повест на Хофманстал “Жената без сянка” придадоха на литературната година рядко изпитван, почти невъобразим вкус.

Вихрен Чернокожев, критикЕдна от книгите, които според мен не само литературната 2012 година ще запомни е романът в разкази „Не казвай на майка си” (издателство „Ерго” – поредица „Нова българска проза”) от Николай Фенерски. Още след дебютната книга на Фенерски „Апокалипсисът е дело лично” критиката като че ли беше склонна да му търси място в графата „регионално-северозападен автор” с директни отпратки към Радичков. Втората книга категорично опровергава тази регионална класация. „Не казвай на майка си” всъщност е интернационален, неепически разказ. Апология на странстващия човек. Един космополитен, живеещ на пълни обороти Одисей с особена сетивност и душа, живеещ между Бяла

Литературното

събитие на 2012

на стр. 10

10 Литературен вестник 19-31.12.2012

Слатина, Украйна, Израел, Грузия, Германия. Николай Фенерски разказва себе си на път, или може би себе си в бяг, търсещ енергията на човешката добрина в калейдоскопа от лица и случило-неслучило се.

Яница Радева, поет, критик:По аналогия на Митко Новков, който нарече 2011-а годината на разказа, мога да кажа, че тази година беше на монографиите. Изброявам: „Фикция и образ. Модели” на Дарин Тенев, „Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт” на Васил Видински, „Въображаемата жена” на Кристина Йорданова, „Робини, кукли и человеци” на Надежда Александрова, „Събитие и пример у Платон и Аристотел” на Камелия Спасова, „Детство и интелектуална история у възрожденските автори” на Мария Калинова, „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“ на Биляна Курташева, „Божествената математика...” на Йордан Ефтимов, „Ботуша в българската литературна мода...” на Дария Карапеткова. Ако пропускам някого, то е в потвърждение на твърдението, че отминаващата година беше именно година на монографичната книга. И още нещо, което обединява посочените книги, е, че те се основат на дисертационните работи на авторите, т.е. това са млади учени, за някои от които тази книга е дебют. Което ме кара отсега да любопитствам за раздел „Критика и литературна история” на конкурса „Южна пролет” догодина. Освен научни книги обаче 2012 г. беше обилна, за радост, и с детски книги – както от български, но и от чуждестранни автори и дори от деца („Тетрадка за приказки”). През 2012 г. се промени форматът на Поетичния Никулден, организиран от Федя Филкова. Вече се връчва наградата „Николай Кънчев” за стихосбирка. Едната от наградените книги през тази година е „София Берлин” на Пламен Дойнов, която бързам да спомена като събитие на годината. И да завърша с Митко Новков, когото

цитирах в началото – през тази година излезе книгата му с есета по картини „От Медуза до Магрит”, която чрез разговора за картини, ми напомни миналогодишната книга на Е. Дворянова „Освен литературата”. Разбира се, в интерпретацията си авторите са самите себе си.

Тодорка Минева, главен редактор на издателство СОНМ:Тази година българската поезия ме спечели с две стихосбирки – „София Берлин” на Пламен Дойнов и „Енсо” на Владислав Христов. От белетристиката ще спомена „Очи на сляп, език на болен” на Любомир Николов. Събитие за мен в областта на преводната хуманитаристика е публикуваното томче „Избрани съчинения” на Януш Корчак и особено потресаващият „Дневник”, който прочутият педагог пише буквално до последните си дни, до самото си отвеждане заедно с 200-те деца от сиропиталището, където работи, в лагера „Треблинка”. Впечатляващ е преводаческият подвиг на полонистката Благовеста Лингорска, която успява да предаде/пренесе този текст, изобилстващ от алюзии и лакуни, така, че той да бъде четивен и разбираем за българския читател. В областта на преводната художествена литература веднага се сещам за двата броя на списание “Панорама” от поредицата “Гениални клонки на руската литература”: “Сребърен век” и “Хуморът и сатирата през 20-те-30-те години на ХХ век”, където бяха представени не само плеяда от най-провокативните и ярки руски писатели, но и преводи -образци на преводаческото изкуство. Събитие ми се струва и появата на една знакова за съвременната унгарска литературна сцена книга – „Сянката на змията” на Жужа Раковски, където авторката, пренасяйки действието в далечното Средновековие, проникновено изследва пътищата на душата във времето на разруха на основните човешки ценности. Преводът е на Светла Кьосева.

Силвия Чолева, поет: Напоследък изпитвам повтарящо се смущение при отговора на годишната анкета. Защото по-често се превръща в спазване на добър тон, укрепване на приятелства и необходими

връзки, политическа и всякаква друга коректност, става поменик от изброявания и отива далеч от смисъла си. Противно на мнението, че през мен (заради радиото) минават всички книги, често (под натиска на актуалното) се оказвам пропуснала, затова споделям само книги, стигнали до мен и докоснали ме. Игнорирам прозата и теорията в полза на поезията: напред младите: „Начало и Край” - Белослава Димитрова, „Прах и драскотини” - Александър Байтошев, после жените: „Азбука на завръщането” - Галина Николова, „Градината на очакванията и отсрещната врата” - Кристин Димитрова, „Й” - Дана Белева, и мъжете: „Брик лейн: неделя” - Калоян Игнатовски, „Енсо” - Владислав Христов, „Сезонът на плашилото” - Едвин Сугарев. Към това прибавям и преводаческите победи на Вера Деянова („Портокалът на Нютон и други стихотворения” от Ева Липска), Боряна Кацарска („Човек в градината” от Рутхер Копланд), Александър Шурбанов (Шекспир „Великите трагедии”) и Венцеслав Константинов („Великите немски поети от XII до XX век”). Извън класациите са „Предизвикани записки” на Иван Теофилов в ЛВ!

Борис Роканов, поет:Най-важното литературно събитие за 2012-а е, че „Литературен вестник” все още съществува и продължаваме да издаваме книги и да проповядваме литература. Тук сме и през 2012-а, все така успели и вдъхновени, ние „Последните”, Златомир Златанов, Миглена Николчина, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владо Левчев, Румен Леонидов, Илко Димитров. С присъщата си скромност не мога да посоча като литературно събитие последната си книга „Дебелянов и други стихотворения”, издание на фондация „Литературен вестник”. Затова ще отбележа останалите книги на Фондацията като най-значимото през тази година. Всичко, излязло под знака на „Литературен вестник”, е велико, задължително, заслужава вниманието и финансовата невъзвращаемост на четящата публика.

Ирен Иванчева-Мерджанска, критик, Синсинати, Охайо:Едно от моите литературни събития за 2012 е свърано с откриването на писател от българската диаспора и неговия сборник с новели East of the West (“На Изток от Запада”#). Става дума за Мирослав Пенков. От вече повече от десетилетие и аз съм частица от българската диаспора в Америка, където преподавам, за съжаление не български поради липса на достатъчен интерес, а френски в Университета на Синсинати. Именно в библиотеката на този американски университет забелязах книгата на Пенков, изложена сред новите fiction книги, препоръчвани от библиотечните специалисти. Веднага я заех, мислейки първоначално, че е превод от български на английски. После, от паратеkстовете в книгата, разбрах, че авторът пише на английски. Този факт ме заинтригува, тъй като в последните пет-шест години като литературен изследовател се занивам с проблематиката да пишеш на езика

на другия в практиката на някои писатели, използващи френския език като литературно сечиво, сред тях и българката Юлия Кръстева.Изчетох книгата на Пенков почти без прекъсване. Заплениха ме богатството на езика, проявената езикова чувтвителност към другия език, която усетих като виртуозно свирене на музикален иструмент, в чиито вибрации все пак се усещаше невидимо присъствието на майчиния езиков плаcт, като под сурдинка. Като че точно това създаваше едно уникално усещане за мен като читател, способен или обречен поради собствената си лингвистична ситуация да се наслади на подобен белетристичен спектакъл.На концептуално ниво книгата не остъпва нито на йота от езиковата си полифония. Новелите в сборника на Пенков са талантлив плод на носталгията да се намираш между разлчини светове и да не принадлежиш на никой от тях, както и на едно творческо съзнание, формирало се в посткомунситческото време, но носещо знанието и усета за билото в различни пластове на българското време. Емблематични в това отношение са новелата за мумията на Ленин на еbay, както и тази, която се занимава с историческото, но и метафорично еничарство, представено в неочаквани аспекти (“Девширме”).Друго мое събитие като читател тази година е едно стихотворение, отново текст, написан на английски от български поет в Америка. Стихотворението не е публикувано, беше ми пратено в имейл от автора му Кирил Мерджански, с чието разрешение си позволявам да го цитирам тук в оригинал и в мой превод на български. Reading Frost

Кирил Мерджански

Some say the world will end in fire, Some say in ice… Robert FrostThe world will endin a single roll of dice,and all the Noah’s floods,or everlasting fires,won’t be enough,will not suffice,

‘cos world is still to end,not once, not twice,but many, many times.By all that shed for nothing bloodfor our lost forever paradise,by all gargantuan greed and appetite,stupidity and callousness,through all this piling cowardice,and also so much hollow pride,hypocrisy and lies,we throw, and throw, and throwin vain for now the dice.

Четейки Фрост

Кирил Мерджански Някои казват, че светът ще свърши в огън, Някои казват, че в лед ... Робърт ФростСветът ще свърши в едничко хвърляне на зара,и всички наводнения на Ной,дори непотушимите пожари,не ще да са достатъчно,не, не ще да са достатъчни,щото светът ще свършва още,не веднъж и не два пъти,но много, много пъти.Чрез цялата пролята досега за нищо кръвЗа нашия завинаги изгубен рай,чрез непомерността на алчността и апетита,на глупостта и безсърдечието,чрез безконечната камара малодушие,и също толкоз много гордост,лъжи и лицемерие,напразно засегахвърляме, и хвърляме, и хвърлямеотново зарът.

Тези две мои събития като бългрски читател са частица от картината на българската чуждоезикова диаспора в чужбина, на която нашата литературна критика, с изключение на приноса на Николай Аретов, струва ми се, все още е длъжница.

Иглика Василева, преводач:За мен голямото събитие на 2012 са “Великите трагедии” на Шекспир в превод на Александър Шурбанов.

Младен Влашки, преподавател в ПУ „П. Хилендарски”, гл. редактор на сп. „Страница”:В началото на 2012 г. българската литература бе застигната от мощна романова вълна. Елена Алексиева с „Нобелистът” (Сиела), Милен Русков с „Възвишение” (Жанет 45), Георги Господинов с „Физика на тъгата” (Жанет 45) и Александър Секулов с „Господ слиза в Атина” (Сиела) демонстрираха лицето на съвременния български роман по пътя на неговите експерименти. В средата на годината не ме учуди, но ме зарадва приемът на романите на Владимир Зарев в Германия (Deuticke Verlag). В края на 2012 ме впечатлиха два лирически гласа, тези на Деян Енев в „Стихотворения” (Сиела) и на Пламен Дойнов в „София Берлин” (Несарт). Още няколко книги привлякоха преподавателския ми интерес – Рихард Давид Прехт, „Кой съм аз? И колко сме?” ( Хермес), Иън Макнийли & Лиза Улвъртън, “От Александрия до интернет: Да преоткриваш знанието” (Изток-Запад), Калин Янакиев, „Светът на Средновековието” (Фондация „Комунитас”), Шекспир „Великите трагедии” в превод на Александър Шурбанов (Изток-Запад) и Богдан Богданов. „Разказ, време и реалност в старогръцката литература” (Жанет 45). А моят коледен подарък за четящите българи е един извънреден брой на списание „Страница”, който всеки може да разлисти и прочете на страницата на списанието във фейсбук.

Иван Христов, поет: Моето литературно събитие през 2012-а беше несъмнено фестивалът „София: Поетики” с участието на Eва Липска (Полша) – почетен гост на фестивала, Томаш Ружицки (Полша), Юстина Баргелска (Полша), Райън Ван Уинкъл (САЩ), Дилейни Нолан (САЩ), Стивън Фоулър (Великобритания). За пореден път „София: Поетики” показа, че може да обединява по един артистичен начин различни изкуства, различни гласове и различни институции въпреки финансовата и духовната криза. Фестивалът беше организиран с помощта на Столичната община, фондациите „Литература през граници” и „Елизабет Костова” и др. За първи път тази година официален партньор на София: Поетики беше Полският културен институт. Друго мое събитие е излизането на стихосбирката на Галина Николова „Азбука на завръщането”, макар и само като онлайн издание. Това е една много топла и дълбока книга, в която по майсторски начин са уловени страховете на съвременния човек от загубата на идентичност, но и избавянето от тези страхове чрез намирането на убежища вътре в самите нас и в нашия език. Книга, в която Галина Николова е по-добра от всякога.

Емилиян Николов, литератор, главен редактор на “Литературен клуб”:Стихосбирките “Брик Лейн: неделя” на Калоян Игнатовски, “Зъби” на Мирослав Христов и “Постоянен град” на Мина Стоянова; литературните фестивали “София: Поетики” и “Пловдив чете”, връчването на литературната награда на СУ “Св. Климент Охридски”

К О Л Е Д Н А Т А А Н К Е Т А Н А Л В

Литературното събитие на 2012от стр. 9

11

К О Л Е Д Н А Т А А Н К Е Т А Н А Л В

Литературен вестник 19-31.12.2012

на поета Иван Цанев и стартирането на българското издание на списание Granta - малка част от големите събития на една силна година.

Десислава Неделчева, поет, критик:Литературно събитие е стартирането на сериозен сайт за култура “Портал Култура” на фондация “Комунитас”, както и подновяването на издателската дейност на ЛВ. Бих споменала като събитие също издаването на “Херметически корпус” с текстове на Хермес Трисмегист в превод на Николай Гочев на издателство “Проектория”. Съвсем прясно е изданието на “Омофор” на мисионерските писма на епископ Николай Велимирович. През тази година проф. Светлозар Игов издаде романологията “Там на Балканите”, Чавдар Ценов романа “Кучета под индиго” в издателство “Рива”, а Георги Господинов - “Физика на тъгата”. Ще отбележа също “Автобиография”-та на Г. К. Честъртън и “Неделните беседи” на Александър Шмеман отново на “Комунитас”. “Сиела” публикува две книги на босненския писател Александър Хемон - “Проектът Лазар” и “Любов и препятствия” в превод на Богдан Русев. Странен жанр е паралитературната “В театъра на литературата” от проф. Антоанета Алипиева на “Слово”. Появиха се добри книги с поезия. До мен стигнаха тези на Йорданка Белева, Галина Николова, Владислав Христов, Мая Ангелова, Мария Донева. Интересни четива са книгата на Мирча Елиаде “Сватба в небето” на “Колибри”, “Крака на костенурка” от Николай Грозни и “Измамен чар” от Елизабет Франк на “Сиела”, “Пазителките на гълъбиците” от Алис Хофман и “Животът на Пи” от Ян Мартел на “Прозорец”.

Владислав Христов, поет:Бих определил литературната 2012 г. като година, минала под знака на поезията. Сред родните поетични книги несъмнено трябва да отличим “София Берлин” на Пламен Дойнов, истински изстрадана книга, която със сигурност ще остави дълбоки следи във всеки, докоснал се до нея. Една доста необичайна за общия литературен поток книга “Ще” на Васил Видински обърка и смути доста читатели със своята форма и концептуалност. Сред книгите от български поетеси най-случилите за мен са “Морска карта” на Мая Ангелова и “Източно време” на Деси Неделчева - две много различни книги, в които поезията живее в пълната си сила. Поетичната година беше добра и за преводната поезия, заглавия като „Преместен камък” на Никола Маджиров, “Възхвала на една провинциална кухня” на Ги Гофет и “Небесен пансион” на Миле Стоич качиха високо летвата на поезията. Литературната година не изобилстваше с високи образци сред родната проза, една много непретенциозна книга, написана без какъвто и да е маниер, “Не казвай на майка си” на Николай Фенерски, ми върна усещането, че в прозата историите могат да дишат единствено когато са разказани просто и човешки. Разказите в книгата “Винаги нощта” на Тодор Тодоров превземат читателя с ноар стилистиката си и ясно показват литературното порастване на автора. Между преводните заглавия бих отличил “Моето опяване “ - един потресаващ роман на португалката Дулсе Мария Кардозо, а така също и поемата в прози на унгареца Имре Оравец “Септември 1972” разказващ за краха на една любов. Малко преди края на годината почитателите на кратките прози бяха зарадвани от едно култово заглавие “Едноминутни новели” на Ищван Йоркен, книга, без която много от писателите, дълбаещи в този интересен жанр, нямаше да бъдат същите. Кратките форми и хайку също имаха силна година – за първи път се преведоха на български хайку уроците на Джейн Райкхълд “Основи на хайку”, и бяха издадени два двуезични сборника с хайку: българо-френският “Градът” и българо-унгарският “Различна тишина”.

Веселина Василева – директор на Издателството на Нов български университет:1.„Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ на Богдан Богданов, изпълнена прекрасно от издателство „Жанет 45“, е литературното събитие на 2012 и освен това е литературното събитие на литературната теория и история в България, което съм сигурна, че ще се прояви и в по-голям обхват. Основните модели, които Богданов представя – чрез т.нар. присвояващо преобразуване на текстовете, херменевтическото разбиране и диатрибната реч – събуждат голямото понятие за разбирането правене. Книгата, преди да излезе като печатно издание, дълго беше коментирана във www.bogdanbogdanov.net, но и сега, тя носи толкова много предварителни схеми модели, че не може да остане незабелязана забравената възможност, че като словесни същества ние можем да изпитаме и онова, което все още не сме изпитали. 2. Вторият том от текстовете на Аристотел, направен от издателство „Захарий Стоянов“ – дълго чакан и пристигащ така наполовина, по същия начин, както ни изненада и първият том.3. „Къщата на Мери“ на Рада Александрова, издадена от издателство „Аскони-издат“ – стихове морета и стихове кули, които влекат със себе си светлата аура на едно цяло поколение поети. 4. Стихотворенията на Елена Денева (от Полски Тръмбеш), които загадъчно се появяваха във Фейсбук пространството и които плачат (казано рязко, а не сълзливо) да бъдат издадени. 5. “Кого живея?” – книгата с поезията на Костас Монтис в превод на Яна Букова, издадена от издателство “Стигмати”, в която е и онова стихотворение „Към сърцето“: Не ми почуквай. Знам.6. Нашето издателство - Издателството на Нов български университет - също успя да произведе доста литературни

събития, сред които отбелязвам само няколко - „Въведение в речника на Платон“ на Грегорио Лури Медрано - обхващащо около двеста термина, спомагащи да се хвърли светлина върху ядрото на Платоновата мисъл, двете поредици - „Европа – разбирана и правена“, съвместна инициатива между НБУ и Френския културен институт – с фаворита за годината – книгата на Франсоа Сулаж „Естетика на фотографията“, и поредицата „Какво значи това?“, в която излезе книгата на Ролан Барт - „Удоволствието от текста“.

Антоанета Алипиева, критик:Следенето, набавянето с новоизлезлите книги и прочитането им продължава да е трудно и разпиляно дело и често то завършва с пресрочването на времето на коледните анкети. В този смисъл посочването на заглавия е по-скоро лично съпричастие и откриване на полезното и на удоволствието. През 2012 година като много полезни и разширяващи периметъра на съвременните изследвания се открояват сборниците “Маргиналното в литературата”, “Извънлитературното”, и двата издадени от Института за литература, издателски център “Боян Пенев”, книгата на Биляна Курташева „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература” (изд. „Просвета”), великолепната, възкресяваща един голям интелектуалец, монография на Антония Велкова-Гайдаржиева “Иван Мешеков, или достоянията и зрелостта на литературната критика”. Несъмнено силен интерес фокусира и книжното тяло на изтеклия в Литернет проект, воден от Пламен Дойнов”„НРБ-литературата: история, понятия, подходи“ (изд. „Кралица Маб“, изд. „Силуети“, деп. „Нова българистика на НБУ“).

Пламен Антов, поет:Винаги съм имал проблем с единственото число в питането за годишните анкети на “Литературен вестник”. Твърде стряскащо и отговорно е да откроиш Събитие-то. Затова по негласна традиция и аз ще подхлъзна отговора си по-скоро към отделни събитийца, при това с неизбежните уговорки 1) за личния момент в предпочитането на едно или друго и 2) за случайния характер на припомненото сега, в края на годината. Затова ще маркирам – в напълно случаен порядък – няколко заглавия, които по една или друга причина смятам за важни.1. “Законът”, с който завърши епическата трилогия на Владимир Зарев. Може би най-сетне посткомунистическата епоха намери своя Талев, колкото и нелесно да ни е да кажем това днес, от позицията на съвременници. Вярно, формата ми е леко анахронична; но пък дали това не е и шансът на творбата – кой ще прокара ясна граница между анахроничното и модното ретро в днешната постситуация?2. Един друг епически и отдавна чакан завършек – преводът на “Намереното време” (изд. “Панорама плюс”). Докато излезе последният том, първите два остаряха; затова съвсем не смятаме работата на Мария Георгиева за окончателно приключена.(3. В тази връзка – и литературната есеистика на Пруст в превод на Юлиaн Жилиев. Мярнах сигнална бройка около Коледния панаир на книгата; но още не знам дали изданието ще стане официално факт до края на 2012-а. Ако да – значи и то сред събитията!)4. “Чупливо” – юбилейната книга на Владимир Попов. Една достойна и много физиономична книга на един немногословен, но разпознаваем поет. Изпитвам особена симпатия към авторите, които не ми досаждат всяка година с по 2–3 нови книги.5. Двутомникът на Александър Панов върху поезията на Ботев. Вярно, имам известни несъгласия с тезата и интерпретацията на Панов, но това няма нищо общо; изследването е важно и в пълния смисъл на думата – фундаментално.6. Друго едно изследване, също фундаментално в своята област – “Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература” от Емил Димитров (изд. “Изток-Запад”). (По-детайлната ми аргументация – в нарочна рецензия, която смятам да публикувам догодина.)7. В същия порядък – продължаващото високо ниво на двете поредици на изд. “Просвета” – “Култури” (книгите на М. Неделчев и А. Хранова от м.г., които май пропуснах своевременно да отбележа) и “Нова българска критика” (книгите на Биляна Курташева, Йордан Ефтимов и Инна Пелева от т.г.).8. Преводната антология с руска поезия на Кирил Кадийски – непременно! (Въпреки цената, която прави изданието почти недостъпно, включително и за мен… Същият проблем впрочем – и в много от изданията на такова любимо издателство като “Изток-Запад”: все по-явен стремеж към самоцелна и напълно излишна луксозност, който отдалечава изданията от техния реален адресат и ги превръща в снобарски изделия а la “Труд”, с чиито гръбчета новобогаташите да си красят абаносовата мебелировка. Например – Шекспировите преводи на Шурбанов; сигурно преводите са великолепни, но за жалост няма как да се убедя в това.) Признавам: в личните ми общения с най-любими руски и френски поети преводите на Кадийски са далеч по-важни от оригиналите; “моят” Пастернак е именно този на Кадийски; не онзи другият, който пише на руски.9. Сборникът “Студии за езика и философията на ума” от Н. Чомски (състав. и прев. Илияна Кръпова; изд. ЛИК). След като напоследък повече го знаем като безкомпромисен критик на американската така наречена демокрация, изданието ни предлага по-цялостен аргумент – защо все пак критиката на този човек е важна.10. Задължително – и книгата на Добромир Григоров

за Пражкия лингвистичен кръг (изненадващо в такова комерсиално издателство като “Сиела”).11. И накрая – дебютните книги на няколко талантливи млади колеги хуманитаристи: Дарин Тенев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Кристина Йорданова, Анна Алексиева, Николета Пътова.

Кристина Йорданова, литератор:За мен литературната 2012 е монографична, теоретична година. И то главно на български книги. През субсидии, проекти и издателски инициативи видяха бял сват много текстове на изследователи, някои от които и първи, което раздвижи литературоведското поле. Сред новоизлезлите заглавия ще спомена: Йордан Ефтимов „Божествената математика. Тревожната хетероклитност на българския символизъм”, Биляна Курташева „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература”, Дарин Тенев „Фикция и образ. Модели”, Инна Пелева „Деца на по-малки богове”, Надежда Александрова „Робини, кукли и человеци. Представи за жените във възрожденската публицистика и в прозата на Любен Каравелов”, Николай Папучиев „Фолклор и национална култура” и Николета Пътова „Драматургия на българското: Националната идентичност във възрожденската драма”. В това число и възобновената поредица на самия „Литературен вестник” за теория, която беше силна в самия край на 90-те. От нея излязоха вече ударно три книги – „Изгубените еднорози на революцията” на Миглена Николчина, „Събитие и пример у Платон и Аристотел” на Камелия Спасова и „Детство и интелектуална история у възрожденските автори” на Мария Калинова. Чакаме и още. Текстовете, които изброих дотук, мислят различни периоди в българската литература, налице е обаче подчертан интерес към Възраждането.

Надежда Александрова, критик:Не съм особено активна читателка на художествена проза, но тази година от няколкото прочетени съвременни книги в този жанр, бих определила като събитие романа на Милен Русков “Възвишение”. Той предизвика не случайно голям читателски интерес и няколко много адекватни критически реакции.В областта на литературната история много се зарадвах и определям като събития книгите: на Миряна Янакиева “От родния кът до гроба” и на Биляна Курташева “Антологии и канон”. Похвално е, че тази година, когато се навършиха 100 години от смъртта на Пенчо Славейков – първият европеец в българската култура, се появи този професионален, проникновен и любовен прочит на книгата му “Сън за щастие”. Втората книга, за която авторката търпеливо събираше и осмисляше материала дълго време, се оказа като резултат своеобразна история на българската литература, написана от гледна точка на “антологийните модели”, появявали се в продължение на повече от век.В преводната литература количествения критерий все повече отстъпва мястото си на качествения. Но е събитие, когато се появят нови, именно като качество, преводи на класически и превеждани в миналото от майстори творби. Такива са новите преводи на Кирил Кадийски на “Сонети” на Шекспир и “Гарванът” на Е.А.По. А като истински подвиг на поета и преводача бих определила неговата “Антология на руската поезия”, представяща негов личен избор на руски поети от ХII до ХХI век. Преводите му са конгениални, четат се като поезия, написана на нашия език.Не мога да не отбележа като събитие и преведените отново “Велики трагедии” на Шекспир – “Хамлет”, “Отело”, “Магбет” и “Крал Лир” от Александър Шурбанов, както и фактът, че именно по неговия превод “Хамлет” се играе на сцената на Народния театър в постановката на Явор Гърдев.Едно събитие, което очаквах да получи по-голяма гласност в обществото беше, организираната през есента изложба и конференция на тема “България 1944-1989, забранена истина” , организирана от фондация “Конрад Аденауер”, Гьоте институт и ДА “Архиви”. Тази изложба, конференцията и съпровождащият ги документален филм със същото заглавие не бяха просто поглед назад към комунистическото ни минало, а опит и призив за колективен размисъл и помирение, в които всеки съвременник е добре да участва независимо от политическите си убеждения. За да се преодолее обществената конфронтация и апатията в нашето общество.

12 Литературен вестник 19-31.12.2012

Ваня Лазарова

*Димитровден, долна българска кръчма. Пияни отрепки – авторитети в квартала, унижават притеснителна сервитъорка. Толкова е млада, че сигурно работи нелегално. Толкова са пияни, че сигурно не им прави впечатление. Толкова са тънки и изящни китките й, че навярно е трябвало да стане балерина. Да обикаля световните зали, с възхищение да целуват ръцете й. Вместо това топи ръкави в тукашните супници. Димитровден, долна българска кръчма: не на този свят! Но не заради подпийналите чичковци, боцнали покрай туршията и някой и друг млад задник, не и заради глупавите по тези географски ширини момичета: а заради мълчащите в кръчмата мъже. Навели глава, правещи се, че не забелязват нищо извън ръба на чашата, мълчащи свидетели на унижението и като такива неминуеми негови доизвършители – давещи истината с евтино вино. Истината, че и те пропадат към бездънното оскотяване, свличат се натам неумолимо, смелите български мъже навели глава по дървените маси и пейки на гнусната кръчма, изчакващи тази мръсна игра на резервната скамейка, за да станат и те следващите чичковци, да хокат евентуалните си дъщери. Пропадайки... Пропадат - и в падането си посягат да се уловят за нещо, но това е все ненадеждното улавяне на чашката. Това се пропуска тук – да не станеш като другите и да опазиш децата си да станат като теб.

Не на свят с една балерина по-малко!

Гъл-гъл. Наздраве!

*Един-единствен път българка в Амстердам. Девет часа световъртеж: непознати, които се опитват да те напушат; отблъскващи проститутки, които работят направо на улицата в кабинки с прозрачни стени. Когато започват – дръпват завеската. Дърпат ципа – свършват. Когато свършат – дръпват отново завеската. Жените на Амстердам, които видях като автомати за секс. Сетне видях и българските им паспорти. Магазини за алхимия. Съмнителни бижута. Съмнителни книги. Тъмни погледи. Изгубваш се в някакъв канал. Плащаш на местен грубиян да те върне в центъра. Вечната и святата в осъвременен вариант: бялата и гладката. Кожата като паспорт. Българската жена, предадена от родината си. Не на този свят (много ясно), в който могат да те задърпат по всяко време и да те натикат в кабинката. Съвсем не обаче на този емпирично български свят, в който кабинката е оферта за пътуване и се предлага като туристическа изненада.

Гъл-гъл. Прелей и ти за бог да прости.

(В памет на Кристина, която се избави от този свят, убивайки себе си.)

*Ти си Божи човек. Кажи ми защо.Дай 5 лв. и шти кажа.

Не! Не на Помогни на манастира. Не на Помогни на обителта, която впрочем никога убежище не е била, като дом не се е държала. Не на Имаме нужда от ремонт, дарете средства. Не на българския народ бил бездуховен, а ние като негови водачи имаме нужда от равни нога. Не на фалшивото ни замонашване, на евтините ни клетви, на произведеното ни сякаш в китайско мазе достойнство, на долнопробното ни посвещаване в доброто.

- Отче, защо? Защо е всичко?- Чедо, това са големи питания, за които цял живот не стига... А покривът днес пада, начупили са се керемидите, пък ей го ноемвря – ще се излее като корито от небето. Важно е да се живее сега, с днескашния кат – да се закърпи каквото може, да се помогне от сърце. Не ги мисли ти идните нещя – бога е помислил преди тебе, ами я иди остави каквото можеш, че ей го ноемвря...

Не на черните дрехи, които скриват една друга палитра. Не на брадата, под която се бърбори с хитрост. Не на жалкото ни дередже, което ще ни докара до фередже... Не на всяка вяра изобщо, която не вярва на най-съмняващия се въпрос, която не позволява единствено важното търсене: Защо?

Гъл-гъл: винце и вкусни дарения

*Българската държава е велика. 1300 пъти велика! Но само с един построен петохуйник за нейна възхвала –

паметникът пред НДК. За сметка на това пък неотместим – руши го времето, ние го спасяваме. Рушат

се материалите - металът и бетонът се предават под непосилната задача да удържат разлитащото се минало, но ние водим дискусии дали, доколко и защо запазването му е важно. Вечер, в красотата на свечеряването могат да се видят гарвани, които досущ приличат на черни кавички в лилавия въздух. Да се вземе под метафорично внимание какво самата природа ни казва: да построиш с илюзии собственото си настояще е твое право. Да не се отказваш от глупавото си минало и упорито да мижиш пред истината за изживения си в заблуда живот – също е твое право. Но да отказваш да сложиш кавичките днес, да не преразгледаш времето спрямо състоянието на собствените му съоръжения – това е пар екселанс всеобща лудост. Времето не е памет. Съоръженията, замисляни в апотеоз и строени във възхвала на дадена личност, събитие или строй, са само форма на историята - те не проектират идеалностите, нито пък пораждат концепциите за същото това време. Те са бетонът, който остава, след като се разпаднат идеалностите, те са скулптура, строена с грешни значения – и като такава най-добра репрезентация и на грешните решения, с които сме живели необожествяваните си, бездиханни животи. Историята е постоянно развиващ се обект тъкмо защото се случва в главите ни, а не в някакво отделено пространство извън нас. Перцепциите там са същинската територия, на която се издига паметникът пред НДК и чието демолизиране е практически необходимото. Не на последно място, те са и този бетон, който би могъл да се стовари върху главите на минаващите ни оттам деца – твърде незаинтересовани да вдигнат поглед, но и твърде млади да разпознаят каквото и да било, ако все пак се позагледат.Думата „паметник” идва от думата „памет”. В това и се корени отговорът на питането кога ще отвинтим старите си схващания, кога ще премахнем ръждата от навиците. Докато има памет, ще има и забрава. Въпросът е какво разполагаме помежду двете.А иначе демонтирането според мен ще се извърши чак от хора, които нямат никаква собствена (или вторично придобита) памет за времето, когато е бил строен. Пресметнете колко поколения прави това.

Гъл-гъл-гъл. Но все пълна остава чашата със самозаблудите. Времето ни свършва само.

*Сбогом, К.

{Как тъй няма да се подчиняваш? ми ние всичко за твое добро ти го говорим, ми че ти ако семейството си не слушаш, каква ще станеш, ма? ти курва ли искаш да станеш? откъде накъде ще имаш нещо общо с турчин ти нас със убийци ли ще сродяваш бе няма тука възвишеност няма празни приказки когато нещата опрат до голия задник и какви са тия нечестиви работи да спиш по чуждите къщи? ти дом нямаш ли си другите деца така ли правят с такива мръсотии ли се занимават бе тебе питам да не ти е стъпило крачето повече в чужда къщичка момиченце ясно ли ти е да знаеш аз тебе ще те одера жива ще те одера по-добре аз по-добре майка ти да те убие отколкото някой друг ето на че и ме караш да приказвам лоши думи ти ме съсипа бе момиченце абе ти на мене живота ми взе бе заради тебе на смъртно легло ще легна ще ме накараш ти бе ти бе ти бе като не ме обичаш и зачиташ няма и леко да си замина ти в старчески дом ли ще ме натикаш бе изчадие какви са тия

писма дето ги пишеш? джиесем ти купипхме два месеца от заплатата отделям и за какво ти на мене с тия писма ли ще ми се подиграваш бе ти какво срещу кръвта си ли реши да вървиш какво ме гледаш казвай тебе питам не ми мълчи като лапаш големите мръвки не мълчиш ама и не питаш как ги изкарвам тия пари, нали? ти сама си нищо за тебе само майката ще жали при жива майка недей сама става сирак ти ще ме слушаш и по моята свирка ще играеш иначе тоя покрив вече няма да те подслонява ти защо излъга с кого ще ходиш днес? ти годината защо я завърши по-зле от мария айде да си глупава ще го приема ма ти се самоунищожаваш бе ти ди най-умното там в класа ма те мързи тебе пуста чумо кой те урочаса така? кажи бе кой те заплю и завинаги те намърси бе дете ти с лощи приятели се събра те са виновни те черни магии ти правят и злото ти мислят ти си мазохист аз такова чувство не съм виждала ей на стара жена съм вече колко време е изтекло през мене пък с него и колко чернилка съм отнесла ама никъде такова като твоето не съм виждала ми ти се една неблагодарница бе ти само любов въртиш и за гащите си мислиш и ги сваляш кой знае къде ти срам нямаш ли това дето сме ти чужди дето говориш ми то няма никого да накърниш щото ти си един обикновен пубертет и сега за нищо не можеш да мислиш нито да правиш като хората ти си само консуматор тука в тази къща хрантутеник си ми ти си направо един контакт илюзия е само че даваш нещо ти всъщност само вземаш...ти да си си мръднала тука нещо да направиш за това семейство по цял ден ще миткаме ще играем ще говорим по телефона айде разбирам да си се родила в богаташко семейство ма живота е борба бе момиченце ти това ако не разбереш та кое ли...аз имам повече опит от тебе и знам кое е добро и кое лощо за тебе разбра ли ще ем слушаш и няма като темерут да се правиш на обидена и нищо да не споделяш всичко всичко ще си казваш и майчиното мляко ще ми върнеш вдичко ще слагаш на масата тука ай тука пред нази да те видим какви ги вършиш ми баща ти едва не умря миналия месец бе тебе това не те ли стряска не те и докосва той че си е хайванин и егоист мръсника такъв си е и оная вещица майка му ма не може така баща ти е трябва да се трогнеш задъжително е ти сега гледай сега какво ме караш да приказвам махай се оттука и да не съм те видяла повече с това момче парясница с парясница малка}

Така губим още една К., която е на 13 и която се е влюбила в Ниазим. Губим я от утре – когато тръгва в обидата и отчуждението си с грешните скейтъри и свършва, където свършват всички тъжни деца на София. Или пък я изгубваме още днес, още тази вечер, когато в препънатото си и отчуждено сърце решава никога повече този дом, никога вече такава несправедливост, никога тези думи, този 14 етаж, този хол. Но и в този възможен сценарий така или иначе я изгубваме пак утре – когато майката хлипа в полицията и не разбирам защо, не разбирам какво я е накарало, трепя се от тъмно до тъмно, само и само да има банани на масата, наистина не разбирам защо ми го причинява... вие нали ще я намерите, ама нали? Спокойно, госпожо, спокойно... - ще безразличи или различи районният.

Никакво спокойно! На тая земя има повече погубени от собствените си майки деца, отколкото жертви във всички световни и извънземни войни, взети заедно.

Амин. Но не за К.Амин за българските майки, които, подлудени от българските мъже или унищожени от българската действителност – на свой ред погубват.К. е жива и здрава впрочем - продава трева на ъгъла на П. и С. Пък учителката все й разправяла, че няма нищо лошо да си общува и дружи с Ниазим. Учителката и тя - подкокоросана на облъчения с идеи за интеграция и равноправие учителски съвет... Учителката и тя, мамка й.

Наздраве! За онова, което ни изпи мозъка и забравихме да бдим над най-важното: децата.

*Видях най-окаяните наркомани на София. Десетокласници, които няма да дочакат амвона на единайсетия клас: момче и момиче с пепеляви лица и отвъден поглед. Трудно може да се опише плавният сумрак, в който се движеха. Видях ги в отстъплението на свечеряването, в безпътицата на пътя – улични и нещастни или пък улични и щастливи (все тая), но улични. Искаше ми се да узная какво ги предшества, къде са сега майка кълн и татко кълн, които са ги пожелали и извикали на тоя свят? Кое тласка кораба към крушение, кое е тъй голямо и силно, че се справя с нас с лекота?Искаше ми се да ги извадя от качулките, рязко да ги издърпам от якетата сякаш изтръгвам покривалото на тъгата – къде сте тръгнали, да се развикам, накъде сте се отправили, защо това не на света! толкова рано, защо тези наркотици, това отравяне на младата кръв – едва започнала да ферментира от първите чувства, да се сгъстява, да зрее... - питах безмълвно, а те се затрудняваха да ме фокусират. Поискаха ми пари. Такива моменти се удължават, все едно, че времето се оглежда в криво огледало: застиват разкривени и ако бързо не направиш нещо, отвсякъде започва да зее хлад. От такъв хлад се изстива завинаги. Непоправимо. Искаше ми се да ги повлека нанякъде, насилствено да ги

Бъл -гъл-гъл- гария: 2012

[Сказки за общия ни полуразпад]

13Литературен вестник 19-31.12.2012

спася – отвличайки наркоманите, да спася децата. Но там вече нямаше никой, само телесната коруба, която умъртвяваха (за последно може би), само хлътналите бузи и дефицитът на погледа (особено у момичето). Момичето беше покъртително. Страхувам се, че никога няма да забравя този образ. Нещо повече – че дори ще ме преследва; несъзнателно ще го прожектирам върху екрана на съзнанието – така както правя сега, докато пиша. Нейният поглед. Око на мъртъв вол, който гледа, но вече не вижда. Този поглед именно ме преследва и днес, а тогава просто се беше спрял върху мен. Какво правиш ли? – вадиш пари и им даваш. И банкнотата от десет лева (рестото от химическото в джоба), после и тази от двайсет. И дълго гледаш след тях как се отдалечават, щастието и виковете им, внезапното оживление и танци, ликуващото им приближаване към смъртта, последните пируети преди дългото безсилие. Мълчиш в скръбта. А те се отдалечават, подтичват. Момичето само се обръща и пак този поглед, този вол, който неотместимо е запречил всичко.Тълпата ги поглъща, скрива ги. Така и многото седмици, затрупали случката, я скриват под натрупващото се ежедневие.

Гъл-гъл: отмива се мръсотията под напора на водата. От време на време само волът се връща и пита полусляп: но накъде се стича?

*Топоси на тъгата

в края на градапри обръщалото на автобуситекъдето в дълбоки и тъмни локвии лимоненожълти, сухи през цялата година тревисе въргалят трикраки кучетаомазани с грес и евтин восъкподушват кой е от друг квартали го изяждат ако навлезе

а как се навлизав набитата с метални стружки земяна някогашни макове в женски цветоветолкова е страшно вечер когато хладният вятъртръгне из дивите сенки –надига освирепели пияниции отчаяни наркоманив дупките на ламаринената крепост

та в края на градапри обръщалото на автобуситеима само това: полиетиленови торбичкикоито вятърът влачи и разкъсва като месата на мъртво животнонайлонови разказиза полипропилените ни днижълти сини понякога сивилюбовни обяснения сведени до вулгарни графитии надвиснало небе –направо висналовисящообесено небекоето тежи като похлупак като капак на ковчегтежи това небе под което всичко небесно е избягалокачило се е от първа спирка надеждаи е катастрофирало безнадеждно

в края на града –руините са декордекор който се учим да не забелязвамегледайте действиетоиграйте си игратачуват се разпорежданията с мегафонано декорът настоява на своето

в края на грададецата ми играят с автомобилни гумии цопкат в преливащи шахтипонякога намират някоя скъпоценности я носят с грейнали лица вкъщибутилка или вазичкапонякога и двете

и при толкова съдовеняма с какво да изгребе потъванетоКРАЙ

( или 2533 объркани думи – за объркването като следствие на живеенето. Особено в България. Особено днес. Гъл-гъл-гъл... все повече мехурчета изпускаме...)

Коледен разказМладежът вървеше бързо и целеустремено, но изведнъж заби пети в земята и направи рязък завой. Това не остана незабелязано от двамата полицаи от отсрещната страна на улицата. Единият от тях притича през платното и му препречи пътя.- И какво, значи, имаме по джобовете, а? Марихуана? Бял прашец?- Моля? – младежът беше истински изненадан.- Да са те задържали в някое РПУ? Футболно хулиганство?- Не.- Я ела отсреща при колегата да проверим нещо.Пресякоха улицата. Другият полицай стоеше облегнат на автомобила със синя лампа.- Личната карта.Момчето я подаде. Единият полицай я взе, отдалечи се малко и звънна за справка. Той и колегата му зачакаха за отговор. Но сякаш хъсът им се беше притъпил – човекът, когото бяха спрели, не проявяваше нервност.- Имам око за съмнителни. На пръв поглед изглеждаш свестен, ама знае ли човек. Какъв беше тоя завой, като ни видя. Нещо криеш? Ще разберем ей сега.- Нямам какво да крия.Колегата му приближи:- Ей така миналия месец спираме един – ама не изглеждаше на себе си. Обискираме го и накрая кво – една цигарка, ама не каква да е. Специална. А той ни гледа като извънземно и вика: Ей, мерси, бе, момчета. Ако знаете откога я търся. Живи и здрави да сте!Разказващият приклекна от смях и се плесна по коляното.- Един приятел го спрели ваши колеги, ама по джобовете му имало само използвани мазни салфетки – рече младежът.- Ха-ха, салфетки. Не е знаел, че има кошчета за боклук ли? Яде Макдоналдс и хвърля в джоба.Стояха пред магазинче за кафе и ядки. Край тях мина момиче с колело. Слезе от него и се зае да го заключва за близкия стълб.- Ние пазим – обади се единият полицай и тримата с колегата му и момчето се засмяха с кратък блеещ смях, който прекъсна като по знак от невидим диригент.- Пазите, ама предишното не ми го опазихте – рече момичето с необвиняващ укор, по-скоро като констатация.Двамата полицаи вдигнаха рамене и се усмихнаха. Момичето беше хубаво.Наблизо с букет в ръка и кутия с бонбони кръстосваше друг младеж. - Вързала му е тенекия, завалията – поклати глава единият полицай, а другият зацъка с език.Младежът продължи да кръстосва, но не задълго. Внезапно закова и заяви: „Писна ми!”, след което спря минаващото край него момиче и й подаде цветята и бонбоните. Една среща нямаше да се състои.- „Ако не ги вземеш, просто ще ги хвърля. – рече й той. Момичето изви глава, притвори очи и се усмихна изненадано, но прие подаръка. И това момиче беше хубаво.- Ей това е - улицата пише сценарии – обади се единият полицай. В това време позвъниха на колегата му.- Чист си. Няма нищо за тебе – същински ангел – звучеше някак леко обидено, като да се е излъгал в преценката си. – Ето ти личната карта. - Весела Коледа – момчето взе картата и я прибра в джоба на якето. После тръгна по пътя си.

Славея Балдева

демонстрират отново, че са страхотна двойка; и „Свят/о“ в Столичния куклен театър – един толкова странен с красотата си и с постановката си спектакъл (негов автор е известният холандски артист с бразилски произход Дуда Пайва), че те оставя изумен и въодушевен от срещата с това смайващо представление.2. Лошото в точка 2. е, че при нея ми беше по-трудно да избера, „урожаят“ е наистина богат. И все пак по низходяща линия: „Скъпа Елена Сергеевна“ – реж. Мартин Киселов, автор Людмила Разумовская, на сцената на „Сфумато“. Въпреки героичните усилия на актьорите, съветската вехтост на пиесата, както и на постановката, е неспасяема; „Ревизор“ – реж. Мариус Куркински, НТ „Иван Вазов“ – колкото повече гледах този спектакъл, толкова повече се подмладявах, докато накрая станах някъде на 10 години – така ретроградно, старозаветно и мухлясало ми се видя това представление; „Кръщене“ – реж. и текст Камен Донев, Военен театър – чалгия на сцената, жалко за ангажираните в това пошло недоразумение великолепни актьори. Проблемът според мен: част от българския театър спря да мисли, вторачен в касата. То не може всеки спектакъл да е „Хамлет“ и „Вграждане“, но може все пак да бъде задълбочено замислен и осмислен, а не повърхностно измислен и несмислен. Защото само в първия случай имаме истински театър, във втория прескачаме в „Син Сити“.

Мирослава Тодорова 1. Най-интересните събития за мен бяха представленията в рамките на чуждата програма на „Варненско лято“ 2012 най-вече танцовият спектакъл на Раймунд Хог „Един следобед“, „Лекция за пет пари и пиеса за кравата“ – лекция пърформанс на Джоната Бъроуз и Матео Фарджион, „Госпожица Юлия“ на Анна Петерсон и „Дориан Грей“ на Бастиан Крафт, както и представления от програмата на Sofia Dance Week – „Говореща глава“ на Крис Харинг, миниатюрите на японеца Хироаки Умеда, детското танцово представление на унгарската компания „Negative Variete“. Разбира се, проектът „NT live”, който ни даде възможност да гледаме „на живо“ представления от Националния театър в Лондон. Много интересен беше за мен проектът „Свят/о“ на холандския артист Дуда Пайва в Кукления театър, също и историята за времето на Гергана Димитрова в рамките на проекта „Протекст“ в банята. Лично мое усещане, което не смея да нарека откритие, появило се по време на танцовия фестивал Sofia Dance Week, че публиката за танц става все по-активна, отворена, любопитна и еманципирана, което е своеобразно събитие за мен. 2. Не мога да номинирам „най-слабо“ представление, но слаби представления никак не липсваха и в театъра, и в танца. Като част от проблемите мога да спомена: липсата на целенасочени културни политики за развиването на жанра „съвременен танц“, като не бива да се пропуска все пак появата тази година на отделна сесия за „танц“ (във всичките му разновидности) във финансиращите програми на МК; неспособността на независимия театър да се заяви сериозно и естетически обосновано в пространството на изпълнителските изкуства. Бих се радвала, ако през 2013 се срещам с повече режисьори и хореографи, които да споделят наистина свое и различно разбиране за свят – много лично, с финес, стил, деликатност и интелигентност.

Михаил Байков1. Ако в събитийността има нотка на уникалност, именно заради спецификата на своето случване, то за мен категоричното събитие на театралната ни 2012 г. е ХХ издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято”. Юбилейният брой на най-авторитетния ни театрален форум успява вече две десетилетия да представя най-доброто от българския и световен театър, а със своите модули през последните години и да създава нови публики, както и да развива нови сценични форми. Що се отнася до конкретен спектакъл, няма да кажа нещо ново – крачки пред останалите излиза „Хамлет” на Яв. Гърдев, но пък има и защо. В по-глобален мащаб, но съвсем не с ранг на събитие, е присъствието на Шекспир като цяло в театралния ни сезон. Към наследените от миналата година „Сън в лятна нощ” и „Както ви харесва”, тази година на сцена се качи „Крал Лир” на Ст. Мурджев в Пловдив, а до края на сезона трябва да видим и „Ромео и Жулиета” в ТБА. В кукления свят това са спектаклите „На ръба” на театър „Атом”, „Приказка за скитника-крал” в СКТ и „Пепеляшка” в Ст. Загора. Особено ме радват новите издания на две започнали през миналата година събития и продължили през настоящата. Първото е Фестивалът за свободен театър 2, а второто - новите премиери на Националния театър на Лондон на живо. 2. Проблематична остава ясната визия за развитие на сценичния сектор и отвъд финансовите резултати от проведената театрална реформа. Имам усещането за продължаващ дефицит на мощни фигури в режисурата и драматургията, които да изведат българския театър до мейнстрийма на европейските и световни практики. България продължава да бъде вносител на сценични форми и художествени идеи и износител на печеливши имена в режисурата и стейдж дизайна. Важно е да преосмислим тази експортна политика в театъра. 3. Театър, който провокира и те кара да се замислиш - това искам. Все едно добър или лош, и от лошия има смисъл. Ще ми се през 2013 театърът да минава през мен и да оставя нещо, защото през отиващата си година, не рядко, много от спектаклите повече взимаха, отколкото даваха, а не бива да е така.

Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Театралната 2012

през погледа на критиците

от стр. 8

14

Владимир Попов, „Чупливо. Избрани и нови стихотворения“, изд. „Просвета“, С., 2012, 128 с., 10 лв.Появила се 17 (седемнадесет!) години след предишната поетическа книга на Владимир Попов, „Чупливо“ остави без дъх всеки, който се вслушва в звуците, идещи откъм подмолната битка между натрупаните години при „старите“ поети и гъмжилото от недоосветени „млади“ почерци в началото на новия век. С тази книга Владимир Попов посрещна през 2012-а своята 70-годишнина със

спокойствието на виртуоз, който знае къде зимува душата на поезията, затова винаги, когато реши, може да отиде и да я запролети чрез композирането на предишни стихове и новонаписани редове. Едно писане отвъд зрелостта, успокоено в яркостта на промислената си класичност.

Итало Калвино, „Американски лекции”, превод от италиански Нева Мичева, ИК „Колибри”, С., 2012Тази книга събира лекциите, които Калвино пише по покана на Харвардския университет. Те така и не са произнесени там, защото Калвино умира, докато съставя последната от тях, но остават като синтез на писателския опит и ерудиция на един от най-значимите съвременни европейски автори. Това са задълбочени, аргументирани иувлекателни есета, разкриващи възможностите, способностите, предизвикателствата и

въздействията на литературата. Част от тях са публикувани на страниците на ЛВ, но сега читателите могат да ги прочетат в тяхната цялост и единство, и в интелигентния превод на Нева Мичева.

Уилям Шекспир, „Великите трагедии”, прев. от английски Александър Шурбанов, изд. „Изток-Запад”, С., 2012, 576 с., 29, 90 лв.Изданието включва напълно нов превод на „Хамлет”, „Крал Лир”, „Отело” и „Макбет”. Както е известно Шекспир е превеждан много и някои от споменатите трагедии имат по над 20 превода у нас, но това не пречи новият изящен превод на Александър Шурбанов да се превърне в един от най-признатите. За първи път тук прословутият монолог на Хамлет ще прозвучи с въпроса „Да бъдем или не – това се пита”, а цялостното великолепно звучене ще помогне, както настоява и Явор Гърдев, за обогатяването на езика на собствената ни култура и за стимулирането на нови интерпретации на тези уж толкова популярни трагедии.

Михаил Неделчев, „Двете култури и техните поети“, изд. Нов български университет, С., 2012, 144 с., 13 лв.Спретнато томче, което конкретизира и систематизира идеите на Михаил Неделчев за „двете култури от социалистическата епоха“. Тази пронизана от висок автобиографичен залог литературна история, може да бъде пример как една теза звучи убедително, дори и оркестрирана от силно пристрастие. Такова е въвлеченото литературознание, което изповядва М. Неделчев – израства из самото

тяло на литературата и го моделира отдадено, докато не се отстрани от него в двусмислената позиция: Аз ли те създадох или ти мене? Тази книга обаче е най-завладяваща с ясния си професионален, но и човешки избор – това са едните поети (Левчев, Ст. Цанев, Вл.Башев и пр.), а това са единствените – Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, а преди тях – К. Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов…

Литературен вестник 19-31.12.2012

Тимоти Гартън Аш, „Досието. Една лична история“, прев. Марин Загорчев, изд. „Фама”, С., 2012, 256 с., 14 лв.Когато през 2001 г. в българската културна преса течеше дискусията за това дали, как и защо да бъдат отворени досиетата на писателите, именно немското издание на тази книга от Гартън Аш „Die Akte „Romeo” (1999) зае място сред основните аргументи в подкрепа на разсекретяването. Сега българското издание ни убеждава в убедителността на конкретната историко-литературна работа с

досиетата на комунистическите служби. Аш, който през 70-те и 80-те години е следен от ЩАЗИ, засреща свидетелствата от агентурните донесения със страници от своя дневник, за да реконструира собствените си действия от миналото, да ги проблематизира с познатия въпрос: Кой живее моя живот? Виждаме как всекидневният страх и малките човешки слабости, компромисното приемане на обстоятелствата, натрупани в системата на тайната полиция, съвкупно прорастват в едно голямо зло. Вече имаме чуждоезичната матрица на други подобни книги, написани на български – например „Наблюдение и – разработка“ от Жерминал Чивиков и „Следеният човек“ от Веселин Бранев.

Александър Байтошев, „Прах и драскотини”, ИК „Жанет – 45“, Пл., 2012“Прах и драскотини” – тъй е озаглавил дебютната си стихосибрка Александър Байтошев. Черно-сиво-бяло оформена – сякаш наистина с прашинки и драскотини. Никакъв цвят, никаква реторика – спартанска простота и полагане на стиховете като капки дъжд в прахта, като драскотини върху паметта и сърцето. И една особена естетика, която изразява сложното и дори неизказуемото с почти невъзможна простота; която битува единствено в празнотата и се нуждае от огромни пространства от мълчание, за да отзвучи приютеният в нея смисъл. Стиховете тук сякаш изобщо не са писани и съставяни с мисълта, че някой ще ги чете – и че трябва да се харесат някому. Писани са сякаш за себе си, за вътрешна употреба; писани са по необходимост; интровертни са в най-прекия смисъл на думата – и това не е недостатък, а основно тяхно достойнство.

Джордж Елиът, „Мидълмарч”, прев. от английски Весела Кацарова, ИК „Колибри”, С., 2012, 878 с., 20 лв.Едно от най-интересните заглавия в поредицата на „Колибри” „Световна класика” през 2012 беше „Мидълмарч”. Този роман, единодушно признат от критиката за шедьовър, не просто дава изключително точна представа за живота в Англия през ХIХ в., но е и пример за набиращото сили по това време женско романово писане, което ще вдъхнови авторки като Вирджиния Улф. Заслугата за този чудесен превод е на Весела Кацарова, която целенасочено и успешно

опитва да запълни празнините в познанията ни за английската литература.

Чеслав Милош, „Това”, прев. от полски Силвия Борисова и Камен Рикев, ИК „Сиела”, С., 2012Спокойно може да се каже, че през последните две години Чеслав Милош се превърна в един от чуждите поети с най-плътна рецепция у нас. За това несъмнено допринесе фактът, че 2011 г. бе обявена за година на Милош – под знака на това събитие излезе впечатляващата петтомна поредица с негови творби в издателство „Балкани”. Но интересът към представянето на Милош на български продължи и през 2012 г., за да демонстрира с появата на стихосбирката „Това” защо Милош е един от най-големите съвременни поети. Една от последните книги на Милош, стихосбирката логично предизвиква определението литературна равносметка, като извежда до обобщаваща битието мощ типичния поетически изказ на Милош

– съчетание от хладна отстраненост и филтрирана емоционалност, (авто)ирония и проникновеност. Накратко, „Това” е истинско доказателство за поезията като начин да бъде мислен светът.

Биляна Курташева, „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература”, С., “Просвета”, 2012, 311 с.Залогът на книгата на Биляна Курташева е пренаписване на българската литературна история през историята на антологиите. От възрожденския блян по антологии до постмодерните карнавални пренареждания антологията е показана като критически инструмент, през който могат да бъдат осветени процесите на каноноформиране и нивата на саморефлексивно моделиране на литературното поле. Литературно-

историческите наративи, които представя изследването на Б. Курташева, откриват антологийните битки наред с институционалните, авторските артистични жестове наред с държавните, вечното пропадане на женския проект, авторската антология на Боян Пенев и други сюжети, но винаги с критическото око, много внимателно към фините контекстуални зависимости и теоретичните последствия. Антологията като металитературен жанр съдържа потенциала да поддържа един експериментален модус, чрез който каноните да бъдат реформирани или поне да станат видими техните политики за производство на памет. Блестящият стил, врязващите се формулировки, детайлната работа с извори, изненадващите интерпретативни ходове превръщат книгата в удоволствено хуманитарно четиво.

Владислав Христов, „Енсо“, изд. „Ерго“. С., 2012, 90 с.Книгата “Енсо” е като стара къща, колкото и да се опразва и обезлюдява, в ъглите на стaите и по пердетата са застинали спомени, бравите на времето прещракват и се отварят дрешниците на миналото, така че внезапно могат да ни връхлетят морски чудовища, аромати на нафталин и реване, костите на плезиозавър, древни скиптове, припикаващи котки. Но всички подобни условности са само декор, върху който са отпечатани капризите на желанията и пробивите на удоволствията. Подходяща е за четене всеки нечетен следобед.

Дария Карапеткова, „Ботуша в българската литературна мода. Преводите на италианска литература у нас от Освобождението до 1989 г.“, София, „Сиела”, 2012Книгата на Дария Карапеткова е увлекателен литературно-исторически разказ за перипетиите по „вноса“ на Ботуша в България между 1878 и 1989 г. Онова, което прави изследването събитие в българската хуманитаристика, е проследяването на преводаческите практики на емблематични хуманитаристи, които превеждат и така въдворяват в българското

публично пространство италианска литература. Подобна обща рамка прави залога на монографията двоен, доколкото засяга както тясно естетическите и лингвистичните (не)сполуки на превода, така и широкото поле на социокултурната динамика при италиано-българския трансфер. Другото, което прави книгата съблазнителна за читателя, е поднасянето на теоретично-интерпретативна материя с едно невероятно леко перо, вкусът към детайла, усетът на Дария Карапеткова за конфликтни и дискусионни зони, критическият й поглед, който обвързва класичното и критическото, древното и политически актуалното, текстът и неговият контекст.

Мирела Иванова, „Любовите ни. Антология“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2012, 116 с., 9 лв.Да назовеш собствената си книга антология е жест не просто на равносметка, а на осмеляване да се самоотстраниш на литературноисторическа дистанция и да започнеш да избираш цветята в собствената си градина навръх 50-годишния си юбилей. Чрез автоцитати и непрекъснати взаимни препратки между стихове от различни години Мирела Иванова затваря любовния свят като сфера, в която личността най-накрая събира множествените си роли и намира собствения си център. Книга, която оцелостява образа на литературната личност Мирела Иванова. Висока лична антология, издигната точно в средата на 2012 година и хвърляща сянката си далече назад и напред.

И З Б О Р Ъ Т Н А Л В

К н и г и т е н а 2 0 1 2

вашата книга

15Литературен вестник 19-31.12.2012

Чарлз Трамбъл

Чарлз Трамбъл е роден в Мичиган, израства в Ню Мексико и получава образованието си в Йейл и в

университета „Нотр Дам”. Специализиран в сферата на съветската външна политика, той работи в областта

на американско-руските отношения в националната Академия на науките на Съединените щати и Радио

„Свободна Европа”, а след разпадането на Съветския съюз заема длъжност на директор в Енциклопедия

„Британика Инкорпорейшън” в Чикаго.Чарлз Трамбъл се среща с хайку през 1991, през 2004 и

2005 е президент на Хайку Сосайъти ъв Америка, а от 2006 е главен редактор на Модерн Хайку, най-старото

списание за хайку извън Япония и най-престижното американско списание за хайку.

първи щурец –той намира ръката йв тъмното

водни кончета се любят –извън борда моторътсе дави в живота

сърдит и на тяхза моето настроениецветове на киселица

изборни постериедно квартално кучемаркира избора си

чета Сантока…би било чудеснода напусна работа

първият ден на есентапчелата пресичакъм двора на съседа

замислен дълбокоза моите принципи –една вълна се разбива

преминаване на Венера

няма повиквания на моя апарат

пълзящо растение –ние никога не бяхменаистина близки

не съвсем пълна луна тази нощ на копнеж

върху нейниябелег по рождениеследи от нараняване

най-късия ден –в антикварния магазин една играчкаот моето детство

почти тъмно…сянката на нейния надгробен камъкдокосва неговата

междуударите на часовникападаща звезда

Преведе от английски ЛЮДМИЛА БАЛАБАНОВА

Паул Маар

Трябва да съм бил на около шест години, когато започнах да се съмнявам, че Дядо Коледа съществува.- Всъщност наистина ли има Дядо Коледа? - попитах мама, когато един следобед спокойно си седяхме и майсторяхме коледна украса.- Тa нали си го виждал често - каза мама. - Не си ли спомняш миналата Коледа как влезе в стаята с дългото си палто и бялата брада? Нали пяхме коледни песни заедно?- Да, да - казах аз. - Но колко Дядо Коледовци има всъщност?- Как колко? Само един, разбира се. Дядо Коледа! - каза тя.- А той ще отиде ли и при Клаус? - попитах. Клаус беше мой приятел и живееше на нашата улица.- Да, разбира се - каза мама.- А при Елке в Падерборн? - Елке се беше преместила преди два месеца с родителите си в Падерборн.- Да, и при Елке - каза мама.- А при децата в Мюнхен и Хамбург? – попитах.- И при тях ще отиде!- Но как може една и съща вечер да е и в Мюнхен, и в Хамбург, и в Падерборн? - попитах аз.- И аз не знам как го прави - каза мама. - Просто го може. Нали затова е Дядо Коледа. Сигурно може да е на две места едновременно.С това обаче съмненията ми съвсем не изчезнаха. Дори имах едно определено подозрение.- А защо татко всъщност никога не е с нас, когато идва Дядо Коледа? - попитах аз.Мама се направи на учудена. - Нима той никога не е с нас? - попита тя.- Не - отговорих аз. - Никога! Всеки път на Коледа казва, че трябва да свърши още нещо и излиза. И веднага след това идва Дядо Коледа. А след като Дядо Коледа пее песни с теб и мен и си тръгне, татко се връща и ни пита, как е минало с Дядо Коледа!- Виж ти! - учуди се мама. - Ще кажа на татко, че този път трябва да остане при нас, когато Дядо Коледа дойде.Когато вечерта татко се прибра вкъщи, чух, че си шепнат нещо в кухнята. Промъкнах се до отворената кухненска врата, за да ги чувам по-добре.- Във всеки случай не може повече ти да го правиш - тъкмо казваше мама на татко. - Забелязал е нещо.- А кой тогава? - попита татко.- Може би Роберт? - каза мама. - Така или иначе сме го поканили за Коледа. Той може да… - В този момент тя ме забеляза да стоя на вратата, спря по средата на изречението и ми каза: - Сега обаче трябва да си отидеш в стаята. Искаме да обсъдим нещо важно. Нещо само за възрастни.С тези думи бях изпратен в стаята си и не можах да разбера какво толкова искаха да обсъдят.Три дни по-късно дойде Коледа. Седяхме в трапезарията и чакахме Дядо Коледа. И чичо Роберт. Чичо Роберт беше братът на татко. Той щеше да празнува тази Коледа с нас.- Къде се бави Роберт? - каза татко и погледна часовника. - Отдавна вече трябваше да е тук.- Вали сняг. Вероятно е попаднал в задръстване - каза мама.- Дано да грешиш - каза татко и пак погледна часовника.Минаха петнадесет минути, половин час, на всеки пет минути питах кога ще дойде Дядо Коледа. Но не дойде. Чичо Роберт също не дойде.Татко ставаше все по-нетърпелив. Внезапно скочи и викна, излизайки от стаята: - Трябва да свърша още нещо. Няма да се бавя, веднага се връщам!Съжалявах, че татко трябваше да тръгне точно сега. Тревожех се, че Дядо Коледа можеше да дойде точно тогава, когато татко го няма. И наистина, не минаха и пет минути, откакто татко излезе, когато на вратата се почука и Дядо Коледа влезе.Беше като всяка друга година – първо ме пита дали съм бил послушен през цялата година. После пяхме заедно „Тиха нощ” и след това всички отидохме в празнично украсения хол.След малко мама каза: - И така, скъпи Дядо Коледа, заслужи си малко почивка, сега може да отидеш в кухнята и да пийнеш нещо! И Дядо Коледа отиде в кухнята. Тъкмо изчезна зад кухненската врата и от коридора се чуха шумни стъпки и тропот.- За Бога! - извика мама, някак изплашена. - Не, Роберт…Тогава вратата се отвори. Но не влезе Роберт, а Дядо Коледа. Един Господ знае как е успял да отиде от кухнята в коридора! Може би е излязъл през кухненския прозорец и се е покатерил през прозореца в коридора обратно вътре. Насочи се право към мен. Бях толкова зает да разопаковам подаръците си, че въобще не му обърнах внимание. Нали вече бяхме говорили дълго и бяхме пели заедно коледна песен!- Е, няма ли да станеш? - попита Дядо Коледа с дълбок глас и застана до мен.Аз се изправих учуден пред него.

- Е, беше ли послушен през цялата година? - попита той и ме погледна строго.- Ама аз току-що ти казах - отвърнах учуден.- Кога току-що? - попита Дядо Коледа.- Ами преди малко - казах аз. - Точно преди да изпеем коледната песен заедно.- Кога току-що? - попита Дядо Коледа.Не знаех дали наистина е толкова разсеян, или просто искаше да се пошегува. За всеки случай не казах нищо.- Та какво казваш, че сме пели? - попита Дядо Коледа.- Ами, Тиха нощ, свя… - В този момент погледнах към вратата на кухнята. И там видях нещо толкова чудно, че спрях да говоря и зяпнах с отворена уста. Мама беше права! Дядо Коледа наистина може да е на много места едновременно. Защото Дядо Коледа стоеше не само пред мен, с дългото си палто и бялата брада, в същото време той стоеше и в рамката на кухненската врата, държеше чаша вино в ръката и гледаше смаяно към нас в хола.Когато Дядо Коледа се видя (или е по-правилно да кажа: Когато двамата Дядо Коледовци се видяха?), те се обърнаха кръгом, набързо излязоха от стаята и хлопнаха вратата след себе си.След малко татко се върна. А с него и чичо Роберт, който междувременно беше пристигнал.- Представяте ли си, видях двоен Дядо Коледа! - заразказвах развълнуван.Но те изобщо не ми обърнаха внимание, а просто казаха, че след цялото това вълнение е крайно време да започнем с коледната вечеря.Никога не разбрах напълно какво точно имаха предвид с „вълнение”. Защото в края на краищата татко и чичо Роберт не бяха с нас, когато аз видях вълнуващото Дядо-Коледово удвояване!

Преведоха от немски АЛЕКСАНДРА ГОЧЕВА и ЕЛЕНА ДИМОВА

Паул Маар е роден през 1937 г. в Швайнфурт, Германия. Преживява тежко детство. Като малък

загубва майка си, а по-късно прекарва времето, в което баща му е военнопленник, при доведения си дядо. И докато дядото насърчава писателските

му наклонности, при завръщането на баща си почти е лишен от достъп до литературата. Казва,

че започва да пише детски книги, разочарован от приказките, които чете на децата си. Днес е сред най-известните автори на книги за деца. Печелил

е многобройни награди, сред които са и няколко от най-престижните в немскоезичната литература. Според Паул Маар детските автори винаги имат

необикновено детство: „Те или са имали слънчево детство и са били закриляни като Астрид Линдгрен.

Или пък са имали трудно детство и по-късно си измислят детството, което не са имали. Аз се

причислявам към вторите”.

Двойният Дядо Коледа

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. “Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Едвин Сугарев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Д Е П Е Ш И

Äî áàòü Áîéêî, ïðåìèåð-ìèíèñòúð íà Áúëãàðèÿ

Åâàëà, áàòü Áîéêî! Äà ñïîëàéø � è äîãîäèíà, è äî àìèíà. Òè íàäìèíà è ïàðòîíà ñè, è îõðàíÿåìèòå îò òåá ïåðñîíè, è ñåáå äîðè! Çàíè÷àõìå èç èñòîðèÿòà áúëãàðñêà, âúðíàõìå ñå ÷àê ïðè Áúðäîêâà, àìà íàõàëîñò � íÿìà äðóã òåáå ïîäîáåí... Òè ïîïèëÿ è çëîâèäöèòå, è ìàëîâåðöèòå, è òàêà îàñôàëòè Ðîäèíàòà, òà ÷àê è ïåíñèîíåðèòå ïðîÿäîõà àñôàëò. (Ìèñëèì ñè, ÷å ñïåøíî òðÿáâà äà áúäå âèêíàò Âîâàòà îò Àìåðèêà, îíÿ øàíòàâ ïðîôåñîð, äåòî íàïèñà ðîìàíà �Äçèôò�, òà è òåá àñôàëòîâî äà âúçïåå.) È ñïîðòíè çàëè íàðîè, è Ëóâúðè, è Þæíè ïîòîöè, è êàêâî ëè íå îùå...Àìà ïàê íåìà áëàãîäàðíîñò çà òåá è ñå áëàãà ðå÷ íå ïðîìúëâè: íàòÿêâàõà òè çà íåê`âè áèðåíè Ìèøîâöè, ïðàâèòåëñòâåíè ñàìîëåòè è áåãëî îäðåìâàíå ïî âðåìå íà Íîáåëîâà ðå÷. Çåð ìîæå ëè äà ñå íå îäðåìåø, êàòî òîëêîç ðàáîòà íà ïîëçó ðîäó ñè ñâúðøèë � òà è íà âñè÷êî îòãîðå òúðïèø íÿêàêúâ åíòåëèãåíòèí äà òè ëîìîòè íà íåïîçíàò åçèê. Áå êâî äà ãîâîðèì � ñâåòëà ëè÷íîñò ñè òè, àìà íå ðîäè Ðîäèíàòà åäèí íîâ Ùàñòëèâåö äà òå âúçïåå! À òè ÿ âúâåäå íåÿ, Áúëãàðèéêàòà, ïðàâî â Áåëèÿ äîì � è äî÷àêà íå îò äðóã, à îò ñàìèÿ Îáàìà ïðèçíàíèå çà óñèëèÿòà ñâîè! Êàê ïðè òîâà äà íå âèêíåø, êàê äà íå âúçïååø? Ìîæå è â ÷àëãà � ùå ÿ âèêíåì Öåöà Âåëêîâè÷ � òÿ íÿìà äà îòêàæå, ùîì å çà òåá. À ìîæå è â ðåãå, ùîòî íèé ÷àëãàòà äèï íå ÿ âëàäååì êàòî çà ïðåä õîðàòà. Î-áàìà, Îáàìà ìàìà, õåé Îáàìà, áðåé Îáàìà, íàø Îáàìà... Áèâà ëè?Ñïîëàé òè è âåñåëè ïðàçíèöè!

ËÂ

Äî Ñåðãåé Ñòàíèøåâ, øåô íà ÏÅÑ

Ìíîãîóâàæàåìèé Ñåðãåé Äìèòðèåâè÷,æèâ è çäðàâ äà áúäåòå è äà ðàçõîæäàòå ðåãóëÿðíî ÏÅÑ-à, òà äà äæàôêà ïî ïîãàíöèòå è äóøìàíèòå íàðîäíè! Çåð ïðè òàç ïîëèöåéùèíà, íåìîòèÿ è àñôàëòèÿ, ñàìî åäèí ÏÅÑ íè îñòàíà âî Âàøå ëèöå. Äåðçàéòå, òîâàðèø÷è, äåðçàéòå � ñ ãîëÿìî íåòúðïåíèå ÷àêàìå äà ïîòðúãíå ïîñëåäíàòà îñòàíêà îò Âåëèêèÿ ãîëÿì ÷ëåí... øëåì, ïðîñòåòå çà íåâîëíàòà îøèáêà. Òà äà ïîòðúãíå è ïðåç òðóáêàòà äà ïðèõîäèòü ñàì áàòóøêà Ïóòèí, êàê åäèí áîãàòèð, íà÷åëî íà âñåðóñèéñêèòå ãàçîâå! È òîãàâà äà ãè ïèòàìå íèé òåç äåìîêðàòè íåùàñòíè � Åâðîïà ëè? ÍÀÒÎ ëè? Òèêâåíû Áîêî ëè? Âñè÷êèòå íà ÏÅÑ-à â ã..à ùå ãè íàòèêàìå! Ïðî÷åå äà ñòå íè æèâîé è çäàðîâîé, è äà äî÷àêàòå ñïåöèàëíûå ïîäàðêè îò äåäü Ìîðîç. Äà æèâåé Åâðàçèÿ!

Ðóñîôèëñêàòà ôðàêöèÿ â ËÂ

Äî ãîëåìèÿ ïîåò èáåçêîðèñòåí èçäàòåë Èâàí ÃðàíèòñêèÊîïèå: Äî àãåíò Îãíÿí

Ïîåòå íà áåçäàðíèöèòå!Àãåíòå íà èçäàòåëèòå!Áîëè íè êàê òàçè ãîäèíà êðèçàòà òàêà óäàðè áåçêîðèñòíîòî òè äåëî, ÷å êìåòîâåòå ïî ìåñòà äàâàò âñå ïî-ìàëêî è ïî-ìàëêî. Êàê ïðè òåçè íåáëàãîäàðíè óñëîâèÿ äà äàðÿâàø êíèãè íà îáùèíñêèòå áèáëèîòåêè! Êàê äà ðàçêàðâàø ñîôèéñêèòå æèâè êëàñèöè îò ãðàä êúì ïàëàíêà ñ áóñ÷åòî, íà êîåòî îòäàâíà òðÿáâàøå äà ïèøå Öèðê �Ãðàíèòñêè�! Êàê äà äúðæèø çà ðúöå ëþáèìèòå ñè ÷åðâåíî-ñèíè êìåòîâå, êàòî íå ïóñêàò! Êàê äà íîìèíèðàø çà äåñåòè ïúò Àíòîí Äîí÷åâ çà Íîáåëîâà íàãðàäà êàòî è òîâà ñè å ðàçõîä!Íî ñïðè çà äåí-äâà! Íå ïîñÿãàé êúì ïèñàëêàòà! Íå, íå ãëåäàé êúì áåëèÿ ëèñò! Óìîëÿâàìå òå! Íå ïèøè ñòèõîâå! Íå å òîâà ïúòÿò, êîãàòî èçäàòåëñêèÿò áèçíåñ íå âúðâè! Ïðîñòî íå ìîæåø. Ñëîæè ðúêà íà ñúðöåòî ñè è ïî÷óâñòâàé: áåçäàðèåòî ÿäå îòâúòðå è íå ïóñêà, çàìðåæâà ïîãëåäà è çàïî÷âàò åäíè ïñåâäîôèëîñîôñêè íåäîíîñ÷åòà, åäíî ÷óäî íà ñëàáàòà ìèñúë:

Æåíè ñ òåëà íà ïòèöè ïðåäñêàçâàò áúäåùå íåÿñíî.Èçêóñèòåëêè, ìàãüîñíèöè è æðèöè îáëàäàâàò öÿëîòî ïðîñòðàíñòâî.

Äà, ñëàáèòå ñòèõîâå îáëàäàâàò öÿëîòî ïðîñòðàíñòâî è íÿìà îòúðâàâàíå.Çàòîâà � èç÷àêàé åäíà ãîäèíà. Êðèçàòà ùå îòìèíå, êìåòîâåòå ïàê ùå äàâàò ïîâå÷å, òè ïàê ùå äàðÿâàø êíèãè è ùå íàñòàíå òàêúâ æèâîò, ÷å ñàìî ñè âèêàìå �Äàíî�!Äàíî íå ïèøåø ïîâå÷å ñòèõîâå! Ïîíå òîâà äúëæèø íà ëèòåðàòóðàòà.Áîã äà òå ïàçè!È ñìèðåíà Êîëåäà!

Îò èíèöèàòèâåí êîìèòåò �Çà ÷èñòà ëèòåðàòóðà�

Äî ïðîô. Áîæèäàð Äèìèòðîâ

(àãåíò Êàðäàì)

Ãîñïîäèí ïðîôåñîðå, Êàðäàìå,

Ïàê óñïåøíà ãîäèíà çà âàñ, ïîäèð ëîäêàòà

íà Íîé è ôàëàíãèòå íà Éîàíà Êðúñòèòåëÿ,

ñåãà ñêåëåò íà âàìïèð áúëãàðñêèé èçäèðèõòå!

Èñòèíñêè èçäèðâà÷ è àãåíò íà ïîëçó ðîäó ñòå

âèå. Ñêåëåò íà âàìïèð! Êàêòî ñòå òðúãíàëè,

äîãîäèíà äà íå íè çàðàäâàòå ñúñ ñêåëåòà

íà Äÿäî Êîëåäà? Èëè íà ðîãàòèÿ ðîãàòà äà

èçðîâèòå, è íà åëåíà Ðóäîëô ëÿâîòî êîïèòî.

Ñîçîïîë ùå äà ñòàíå âòîðè Éåðóñàëèì è

Ëàïëàíäèÿ â åäíî!

ËÂ, ñ êîïèå äî Äÿäî Êîëåäà (àãåíò Ñàíòà

Êëàóñ)

Äî íîâàòà áúëãàðñêà âúëíà â

êèíîòî!

Äå ÿ?

Ïðåíàäàõìå ñå. Ãîëÿìî âúëíåíèå òóêà, à ó

Áåðëèí, Âåíåöèÿ, Êàí, Îñêàðèÿ, ñïè åçåðîòî.

×åñòèòà Êîëåäà è äîãîäèíà ïî-ìàëêî

âúëíåíèå, ïîâå÷å êèíî! ËÂ

Äî Àëåê Ïîïîâ, ÷ëåí-êîð. íà ÁÀÍ

Ñêúïè ðîìàíèñòå,ñ ðàäîñò íàó÷èõìå â êðàÿ íà îêòîìâðè, ÷å íà 46 âèå âå÷å ñòå ÷ëåí-êîð. (â ðàçäåë �Õóäîæåñòâåíè òâîðöè�). Òîâà ñúâñåì íå âè ïðàâè ñèíîäàëåí ñòàðåö � òî è äÿäî Ïåòêî íà 35 ñàì ñå íàðåêúë �äÿäî�. Ïúê è äà íå çàáðàâèì äà ïîìåíåì äîêòîð Äðå è ïðîôåñîð Ãðèéí � è òå ó÷åíè îò àêàäåìèÿòà. Íå å ñðàìíî äà ñè ÷ëåí-êîð., ïðè âñè÷êè ñëó÷àè å ïî-íîíøàëàíòíî îò ñåë.-êîð., ïúê è ïî-ñþáëèìíî!Äîãîäèíà ïîæåëàâàìå íàé-ìàëêî àêàä. äà ñòàíåòå, ÷å è ÁÀÍ äà ìîæå îòíîâî äà ñå ãîðäåé ñ ìëàäè ñèëè!

Êîëåãèÿòà

Äî 70-ãîäèøíèòå þáèëÿðè ïðîôåñîðèòå Íåäåë÷åâ, Êîëàðîâ è Áèîë÷åâ

Ó÷èòåëè,áúäåòå âñå òàêà ïðåäìåò íà çàâèñò îò ïî-ìëàäèòå. Íÿêîëêî äíè ïðåäè êðàÿ íà ñâåòà âèå ñòå âñå ïîâå÷å ìîõèêàíè.

Ó÷åíè îò ÍÁÓ è ÑÓ

Äî Êðàÿ íà ñâåòà

È òè, Êðàþ íà ñâåòà, áúäè ðàõàò! ×îâå÷åñòâîòî òå ÷àêàøå è â õèëÿäíàòà ãîäèíà, è â äâåõèëÿäíàòà. Äàíî ñåãà íå ñå îêàæåø ëúæëèâî îâ÷àð÷å è íàé-ñåòíå äîíåñåø ñïîêîéñòâèå íà ïðèðîäàòà, èçìú÷åíà îò õîìî ñàïèåíñ åðåêòóñ ôàáåð âèàòîð ëóäåíñ íîëåíñ âîëåíñ è ïðî÷èå!

Ãðóïà åêîëîçè, íå÷ëåíóâàùè â Ïàðòèÿòà íà çåëåíèòå