1. Предмет на философията на правото

Етикети: Философия на правото Има най-различни становища в литературата относно това какъв е предмета на ФП. Философите и юристите са склонни да подхождат различно към ФП, съответно по-философски и по-юридически. Първите наблягат на това, че е “философия” (на правото), а вторите – на това, че е (философия на) “право(то)”.

Най-популярните исторически становища за същността на ФП са:а) ФП е учение за естественото право – то е най-популярното в правно-философската литература. Това мнение тръгва от Х. Гроций;б) ФП е учение за методологията и гносеологията на правото. За негов родоначалник се счита И. Кант. Така ФП се превръща в история на формиране и развитие на правните понятия;в) ФП е учение за същността на правото. Такова е било мнението на Хегел. Така ФП се превръща в изследване на смисъла на правото, на понятието за правото, на основанията на правото, на мястото и ролята на правото в обществото;г) ФП е ординарен дял на общата философия, част от нейния дял социална философия. Това е виждането на повечето философи. Според тях ФП изследва най-общите принципи на съществуване, познание и преобразуване на правната реалност. ФП била неюридическа наука, тъй като нейното съдържание надвишавало познавателните и методологически възможности на юридическата наука;д) ФП е сборно понятие, което включва: обща теория на правото, история на правната философия и правна политика. Такова е мнението на руския учен Г. Ф. Шершеневич. Според него непосредствена задача на философията на правото е да отговори на въпроса какво е право. Този отговор не може да се даде от теорията на правото, защото теорията изследва правната догматика и няма отношение към социума. Независимо от своята догматичнонормативна природа, правото е обществено явление и трябва да бъде дефинирано по начин, който го прави съизмеримо с всички останали обществени явления;е) ФП е съвкупност от принципите, максимите, основните правила, на база на които се изгражда и функционира правото, респективно неговите отрасли и дялове. Това е масовото, житейското разбиране за ФП;ж) ФП е юридическа наука, опознаваща правото чрез обществените явления, които съществуват независимо от правото, но се отразяват в него (като справедливост, мяра за свобода, нравственост, интереси, цел, принуда и пр.). В България това становище се отстоява от проф. Г. Бойчев, доайена на съвременната българска ФП. Така философията на правото се превръща в наука за легитимността на правото, формулира основните принципи на правото.

Според последното становище (това на проф. Г. Бойчев), което е най-популярното в съвременната българска правна литература, най-общо казано предметът на ФП се състои в разучаване на онези качества на правната действителност, които са резултат на отразяване в нея на оценъчни явления. Философията на правото използува метаюридическия подход, изучава първоначалната същност на правото.

Пак според него в правото се отразяват два типа явления:а) обществените отношения, които трябва да бъдат регламентирани от правото. Изучаването на взаимодействието между правото и обществените отношения спада към предмета на Общата теория на правото (ОТП).

б) ценностни оценъчни явления (като морал, справедливост, свобода, принуда, воля, интерес и пр.), определящи метаюиридическите качества на правото. Това са качества, обусловени от неправните явления (явления, съществуващи независимо от правото). От начина на отразяването им в правото зависят неговите качества. ФП изучава именно това взаимодействие между правото и тези ценностни оценъчни явления, както и породените от това взаимодействие метаюридически качества на правото.

Така например, справедливостта е мяра за разпределителните отношения и в отношенията на възмездие. Това означава, че всяка правна норма (всеки закон) може да бъде оценявано от гл. т. на справедливостта (това се отнася и за актовете по реализиране на правото). Всичко това се отнася и до оценъчните явления – интерес, цел, нравственост, свобода и т.н., това показва, че ФП е оценъчна наука. Тя дава критериите за оценка на метаюридическите качества на правото. От тази гледна точка тя е критика на правото.

ФП разкрива причините за съществуването на метаюридическите качества на правото. Ето защо тя е каузална наука. ФП е наука за “основанията на правото”. В този смисъл тя е наука за легитимността на правото. Легитимността на правото е обусловено от това, доколко отговаря на философско-правните категории. Нелегитимно е несправедливото право. По този начин ФП отговаря на въпроса – какво трябва да бъде правото. С това е свързано и приложното й значение.

ФП дава прагматичните познания за правотворчеството във формата на извънправните критерии за правото. В правотворческия процес законодателят трябва да се съобрази с всички оценъчни явления, които то отразява в правото.

2. Съдържание на Философията на правото

Етикети: Философия на правото Различните автори определят по различен начин обхвата от проблеми, които се включват в съдържанието на ФП. Това се отразява непосредствено и върху разбиранията за обхвата от въпроси, които се включват във философското учение за правото.

Първата тенденция е да се отъждествява предмета и съдържанието на ФП. Така излиза, че съдържание на ФП са отношенията между правото и неправните ценности оценъчни явления.

Сред представителите на тази тенденция има различни групи автори. Някои от тях, например, отдават първостепенно значение на справедливостта като отразяващо се в правото оценъчно явление, от което в най-голяма степен зависят метюридическите качества на правото.

Други автори, представители на тази първа тенденция, пък считат, че естествените и неотменими права на човека (ЕП) са отразяващото се в правото оценъчно явление, което най-вече предопределя метаюридическите качества на правото. Самото съвременно развитие на естественоправната школа показва не само, че няма място за подценяване ролята на ЕП като ценностни явления, които се отразяват в правото, но те са едно от тези явления, без които не може да се формира в цялост метаюридическата

(първична) същност на правото.

Съпоставката между ЕП и справедливостта дава възможност не само да се установи точния принос на всяко едно от тези явления във формирането на метаюридическите качества, но и да се анализира взаимодействието между тях. Това се отнася и до характеристиката на правото като мяра на свобода, пък и на всяко друго ценностно оценъчно явление. Няма място за подценяването на свободата. Проблемът е да се установи действителната роля на това оценъчно явление на основата на съпоставката му с останалите критерии за метаюридическите качества на правото. Така се достига до подценяването на мястото и ролята и на останалите оценъчни явления като интерес, цел, принуда и оценка. Никое от ценностните оценъчни явления, които се отразяват в правото не може да замести качествата, които му придава всяко едно от останалите явления. Те не са взаимозаменяеми, въпреки че са взаимосвързани и обусловени в съответна степен едни от други.

Другата тенденция в определянето на съдържанието на ФП е тази за разграничаване на съдържанието и предмета на ФП. Съдържанието на ФП според нея обхваща повече проблеми, отколкото нейния предмет.

Представителите на тази тенденция твърдят, че ФП не е наука единствено за метаюридическите качества на правото. В нейното съдържание се включват и проблеми, свързани с явления, които се проявяват чрез правото, като например отношенията “право и политика”, “право и държавна власт”, и пр.

Разкриването на отношението между право и политика има значение и за развитието на философското учение за правото при правовата държава. Основните въпроси, които се поставят, доказват тази констатация. Например проблемите за метаюридическите качества на правото и проявлението му като средство за осъществяване на държавната политика.

Същото се отнася и до проблема за отношенията между правото и държавната власт. Правото може и трябва да бъде разглеждано като определител на пределите на държавната власт. Правото регламентира дейността на държавната власт и степента на автономия на гражданското общество. Правото определя границата между тях и начина на тяхното взаимодействие. Правото превръща принудата на държавната власт в правна принуда. Това означава, че тази принуда е контролирана и организирана.

В обхвата на ФП се включват и проблемите на обусловеността на развитието на правото и на взаимодействието между неговите структури от извънправни фактори. В съдържанието на ФП се включват и проблемите на обусловеността на определени явления от метаюридическите качества на правото. Така достигаме до разглеждане на отношенията “право – правово общество” и “право – държава”, в това число и отношението “право – правова държава”. Последното отношение е основата, върху която се формира философското учение за правото.

Всичко това показва, че в съдържанието на общата ФП (според учените юристи, като проф. Г. Бойчев) се включват както следва:а) разглеждане на връзката на правото с ценностни оценъчни явления, които се отразяват в правото (например, право и справедливост);б) разглеждане на връзката на правото със социални явления, които се проявяват чрез

правото (например, право и политика);в) разглеждане на връзката на правото със социални явления, които се предопределят от правото (например, право и правова държава).

Според учените – философи пък, ФП има следните основни компоненти:а) философско-правна онтология като учение за общите принципи, форми, способи на съществуване и развитие на правната реалност, като учение за правото, правните норми, юридическите закони, правосъзнанието, правоотношенията, правната култура и другите феномени на правната реалност;б) философско-правна гносеология като учение за природата, методите и логиката на познание тълкуване на правната реалност; за съотношението на емпиричното и теоретичното, рационалното, емоционалното и ирационалното в правото;в) философско-правна аксиология като учение за смисъла на правото като ценност, за съотношение на утилитарното и неутилитарното, научното и идеологическото в правото, за правото като справедливост и общо благо;г) философско-правна праксеология като учение за практиката на законотворчеството и практическата реализация на правото, за принципите на правната дейност.

3. Философия на правото и другите юридически науки

Етикети: Философия на правото >> Философия на правото и общата философия:

Философията е първата социална наука. В древна Гърция всички учени, от Хипократ до Питагор и Архимед, са били наричани философи. Постепенно от нея се диференцират отделните социални науки.

За самата философия остава да се занимава с разглеждане на най-общите въпроси на битието. Самата философия се дели на следните основни дялове: онтология (учение за битието), гносеология (учение за познанието), социална философия (учение за обществото), праксеология (учение за дейността) и аксиология (учение за ценностите).

Всяка наука разглежда характеристики на изучаваното от нея явление, които могат да бъдат осмислени само на база на философията. Така на пресечната точка на отделните науки и философията се формира необходимостта от разглеждане на някои от характеристиките на изучаваното явление от философска гледна точка. Така се формират философски теории на нефилософското знание. Така понастоящем се говори за философия на политиката, философска антропология, философия на религията, философия на физиката и пр. Сред тези “философии” се намира и философията на правото.

Тя е към този дял на философията, който се нарича социална философия. Според някои автори могат да се говори не просто и общо за философия на правото, а и за философия на отделните правни отрасли или правни дялове, като философия на публичното право, философия на частното право, философия на наказателното право и пр.

Социалната философия има за свой обект жизненият свят на човека, а за свой предмет – най-общите принципи за неговото съществуване и познание: единството на материалното и духовното, обективното и субективното, биологичното и социалното,

колективното и индивидуалното, общочовешкото и личното, индивидуалното и надиндивидуалното и пр.

ФП заема особено място в системата на обществените науки. От гл. т. на методология тя е клон на общата философия. От друга страна, тъй като тя дава познание, макар и философско, единствено за правото, то по обект на изследване тя принадлежи на правните науки. Всичко това означава, че философията е двуединна наука.

Тя по предмет, т. е. по специфично съотношение между обект и подход, има двойствен характер. Това очертава ФП като наука за критериите на правото. Оценъчният характер на явленията, които се отразяват в правото и превръщат в критерии за правото. На тази основа ФП извежда първичните принципи на правото, т.е. тези принципи, които се определят от неправни явления. Ето защо ФП е наука за основанията на правото. В този смисъл тя е наука за легитимността на правото.

Съпоставена с философията на отделните правни отрасли, ФП има общ характер и следва да носи наименованието обща ФП. Развитието на общата ФП ще увеличава възможностите за развитието на отрасловите правни философии. От друга страна, колкото повече се разработват проблемите на отрасловите правни философии, толкова повече ще се улеснява общата ФП в обобщенията, които трябва да осъществява на тази основа.

Развитието на ФП като наука в широк смисъл обхваща и философиите на отделните отрасли. Действителното място, което тя заема в системата от познания за правото и в правоприлагането е един от показателите за насоките на развитие на отношенията между правната наука, правото и обществото. Понеже е наука за критериите на правото, отношенията към нея е един от показателите за състоянието на правната наука като цяло.

>> ФП и останалите юридически науки:

Колкото повече напредва процеса на формиране на ФП като единна наука, толкова по-благоприятни ще са условията за формиране и на едно философско учение за качествата на правото. То все повече се установява като част от единната обща ФП. Това учение е част от философското учение за отношението между правото и държавата, което поради особеното в съдържанието си се отнася съответен аспект едновременно и към предмета на философията на държавата.

Основните въпроси на ФП придобиват своята актуалност, главно като проблеми на метаюридическите качества на правото. Смесването на предмета, а оттам и на съдържанието на ФП с тези на ОТП се отразява и върху предмета и съдържанието и на философското учение за правото при правовата държава. Въпреки непрекъснатото усъвършенстване на тенденцията на разграничаване на проблемите на ФП от тези на ОТП, съществуват и противоположни възгледи. Те съставят цялото историческо развитие на ФП и на ОТП.

Разкриването на всички метаюридически качества на правото допринася за разграничаването на проблематиката на правната философия от тази на ОТП. В същност, няма място за противопоставяне между двете науки. Философското и общотеоретичното познание за правото не само, че не си противостоят, а напротив

взаимно се допълват и така формират цялостно научно познание за същността на правото. При това философското познание за правото има методологично значение спрямо общотеоретичното познание за него. Двете науки съществуват поотделно, поради самостоятелния си предмет, а не само на основата на субективните преценки.

>> ФП и обща теория на правото (ОТП):

Според много автори, сред които и Хегел, разликата между ФП и юриспруденцията се състои в това, че юриспруденцията (ОТП) се занимава с изучаване на позитивното право (законодателството), а ФП разглежда същността на правната реалност и формите на нейното съществуване (правоотношения, правосъзнание, правна дейност и пр.).

Така ФП и юриспруденцията (ОТП) имат общ обект (правото), но различни предмети на изследване. Предмет на ФП се явява изследването на взаимодействието между всекидневния и системния свят на човека, а юриспруденцията изследва взаимодействието между правото и държавата, правото и обществото. ОТП се явява непосредствена методология, а ФП – обща методология, които позволяват изследването на правната реалност на ниво нейна същност.

4. Историческо развитие на философията на правото

Етикети: Философия на правото 1. Произход на философията на правото (ФП)

ФП започва своята история още в древния свят. Тази история може, например, да се разглежда:а) през призмата на битиетата на правото. Тогава говорим за:- философия на естественото право;- философия на позитивното право и пр.б) през призмата на историческите епохи. Тогава говорим за:- философия на правото на Древния свят;- философия на правото на Средновековието и пр.в) през призмата на цивилизационно-аксиологическия подход. Тогава говорим за:- философия на ирационалното право;- философия на идеалистическото право;- философия на чувственото право.

Възможни са още много подходи. В крайна сметка най-популярен се оказва историческия подход.

Първите философско-правни представи на хората са се основавали на мита за “златния век”, когато боговете са живели сред хората. Той е бил особено популярен в древна Гърция.

С развитието на обществото представите за боговете престават да бъдат като за обикновени хора. На боговете започват да се приписват свръхестествени сили. Тези богове установяват законите, които трябва да се спазват от хората. В Гърция се появяват специални богини на правото – Дике (Справедливост) и Евтимия (Благозаконие), които са били дъщери на Зевс и Темида.

Силно развитие имат философско-правните възгледи в древна Индия (там най-напред се издига идеята за напълно земния произход на правото) и в древен Китай (където Конфуций и Лао Дзъ първи разглеждат неразривната връзка между право и морал).

Класическо развитие ФП претърпява в древна Гърция. Там Хераклит първи прави разлика между природни и юридически закони. Демокрит създава античната теория за естественото право, според която човешките закони не трябва да противоречат на природните закони. Протагор първи прогласява идеята за закона като резултат от договор между хората. Сократ създава концепцията за философско-правния рационализъм. Според нея хората задължително трябва да знаят което е добро и справедливо, за да могат да спазват моралните и правните норми. Така Сократ е отъждествявал законност и справедливост. Той е считал всеки закон за справедлив. Платон в многобройни свои трудове обосновава основите на правния живот на античните полиси: върховенство на закона; равенство на гражданите пред закона, строга йерархия на задълженията, разбиране на справедливостта като състояние на обществото. Аристотел прави първото пълно и фундаментално изследване на връзката между правото и справедливостта. Според него има два вида справедливост: уравняваща, разбирана като аритметично равенство и съразмерност между деяние и наказание, и разпределяща, разбирана като геометрическо равенство и съразмерност между достъпа до общественото богатство и заслугите. Вторият вид справедливост Аристотел е наричал социално равенство. За него правото е било политическа справедливост. Той го е делял на естествено, което е било неизменно, и условно, което е било зависимо от неговото признание от гражданите и от фиксираността му в законите. За Аристотел законът е бил безпристрастна мяра за справедливост.

През Средновековието философско-правните идеи имат божествен характер. Тогава ФП се е опитвала да обоснове правните основи на битието на Бога и да докаже, че именно божествената благодат позволява да се съдят и съизмерват постъпките на хората. Свети Августин Блажени пръв обосновава разликата между законите на божествения град и земния град. Първите трябвало да бъдат ръководещи. Тома Аквински пък делял правото на три равнища: божествено право, право на народите (естествено право в неговата аристотелова трактовка) и човешко право (позитивно, светско право). На всяко равнище съответстват свои закони. Трябвало да има йерархия на законите в полза на божествените.

През Възраждането отношението към човека като природно-обществено, а не божествено същество, предопределя философско-правните възгледи. Монтен настоява за стриктно изпълнение на позитивното право и за съобразяване на позитивното право с обичайното право. Макиавели изисква стабилност на законодателството. Това предполага тяхното юридическо съвършенство. Хуго Гроций разглежда правото като явление, произтичащо от естественото право на човека. Правото служело за средство, правещо живота на хората и държавата благоустроен. Държавата била резултат от обществен договор. Позитивното право трябвало да съответства на естественото право. Основанието на правото била справедливостта.

През Новото време появата на гражданското общество изисква нова ФП. Франсис Бекон настоява за развитие и на ФП, и на юридическата наука. Основание на правото били справедливостта и обществената полза. Законите възниквали от потребността на човека да се защити от несправедливостта. Те изразявали интересите на по-могъщите

групи от населението. Правото се деляло на обществено и частно. Първото било с приоритет. Томас Хобс пръв издига идеята, че хората са равни по рождение, за разлика от Аристотел, който твърдял, че хората се раждат неравни, господари и роби. Хобс е подпомагал идеологически борбата на буржоазията срещу съсловните привилегии и неравенство. Равенството между хората влечало след себе си взаимно недоверие. Така в обществото господствал принципа човек за човека е вълк. Това е естественото състояние на обществото. В него не се знае кое е правилно, добро, справедливо. В него законът е невъзможен. Трябва да се постигне друго състояние на обществото – състоянието на мир. Главно условие за неговото формиране са естествените закони. Те произтичат от естественото право като свобода на човека да прави всичко, което иска. Но ако всеки постъпва както си иска, то взаимната вражда на хората ще продължи. Затова правото да се постъпва свободно трябва да се допълни със задължение да се прави или да не се прави определена постъпка. Затова и задължението е форма на естественото право, на естествения закон. Този закон е предписание, съгласно което на човек се забранява да прави това, което е пагубно за неговия живот или което го лишава от средства за съхранение, както и да пренебрегва това, което той счита за най-добро средство за съхранение на живота. Главният естествен закон е “да се търси мира и да се следва той, защитавайки себе си с всички възможни средства”. Вторият естествен закон е “човек трябва да се откаже от правото върху всички свои вещи в тази мяра, която е необходима в интересите на мира и самозащитата и да се задоволява с тази степен на свобода по отношение на другите хора, която би допуснал у другите хора по отношение на себе си.” Този втори закон е условие и основание за сключването на обществен договор обществото да се управлява от лице, овластено от всички. Така държавата се превръща в Левиатан. Третият естествен закон е този, че е справедливо да се изпълняват сключените договори. Общо Хобс формулира 19 естествени закона. Науката за тях той нарича морална философия. Спиноза продължава развитието на идеите на Хобс за обществения договор и естественото право. Но в центъра на неговото философско-правно учение е не справедливостта, а свободата. Той пръв изтъква, че държавата не може да ограничава естествените права на човека, както и това, че държавата трябва отчита мнението на мнозинството свои граждани и да изпълнява сама своите закони. Джон Лок разглежда проблемите за ограничаване на властта на суверена и на държавата, както и за либерализация и разширяване на правата. Според Лок държавата възниква като орган за разрешаване на конфликтите и за защита на правото. Лок прогласява и принципа на консенсуса в работата на държавата и обществото. Той пръв обосновава естествените и неотменими права на хората. Той тълкува законите като предписания не само към гражданите, но и към самата държава. Законите трябвало да изразяват общата воля и да служат на общото благо. Те трябвало да гарантират свободата. Лок иска и разделение на държавната власт на законодателна и изпълнителна.

Монтескьо критикува Хобс за идеята му, че всички са във война срещу всички. Според Монтескьо хората не са агресивни, а боязливи. Естественото състояние не е на война, а на мир. Именно обединяването на хората в държава води до нарушаване на естественото равенство. Затова в допълнение на естествените закони, хората трябва да създават човешки закони. Духът на законите е свободата. Русо пък счита, че краят на естественото и справедливо състояние на обществото е причинен от появата на частната собственост. Тя е довела до страх, война и имуществено разслоение. Държавата била учредена по инициатива на богатите на основа на обществения договор, който предвидил всеобщо равенство пред законите. Но богатите измамили бедните и установили такива закони, които защитават интересите само на богатите.

Човек се ражда свободен, но уви, навсякъде той е в окови, заключава философът. Той е бил убеден, че правата на човека в условията на политическо и икономическо неравенство могат да се защитят само от закони. Хората трябва да подчинят своята воля на “общата воля”, на “общото аз”. Народът е единственият, който има суверенитет. Имало разлика между “обща воля” и “воля на всички”. Най-важно право на човека било правото на свобода.

Кант е родоначалника на класическата немска философия. Два от неговите известни четири философски въпроса, на които се опитвал да даде отговор в многобройните си трудове, са свързани с ФП: “какво трябва да правя?” и “на какво мога да се надявам?”. Отговаряйки на първия въпрос Кант призовава да се постъпва така, че принципа на твоето поведение да може да стане всеобщ принцип на всички. Трябвало да бъде свободни в своите действия, но да съизмерваме своята свобода със свободата на другите. В противен случай възниква произвол, анархия. Именно такова е било естественото състояние на обществото, когато хората постоянно са си нарушавали правата. Законите са призвани да не допуснат това. Правото бил съвкупност от условия, ограничаващи произвола на един човек по отношение на друг посредством общия закон на свободата. Кант делял също правото на частно и публично. Главният обект на частното право е собствеността, а на публичното – правните атрибути на човека: свобода, равенство, самостоятелност. Държавите трябва да се управляват не от хора, а от закони. Отговаряйки на втория въпрос, философът подчертава, че човек трябва да се надява не само на себе си, но и на юридическите закони. Но законите не отчитат мотивите на постъпките и следователно не обезпечават справедливостта като разновидност на правото. Законите регулират само поведението на хората, при това не всички техни действия, а само част от тях, предвидени в закона. Оттук Кант прави гениален извод, станал правен фундамент на хуманизма: държавата, волята на законодателя, няма право да опекунства над човека, да му предписва в какво да вярва и какво да обича. И най-важното, човекът при никакви обстоятелства не трябва да се използва като средство, а винаги само като цел. Няма по-висока цел от човека. Правата на човека са свещени и това трябва да се отчита от държавата независимо колко й струва.

Фихте разглежда връзката между правото и свободата. Законът бил гарант на свободата. Силата на закона е сила на свободата. Хората трябва да се подчиняват на закона по силата на разумната необходимост. Държавата била “колективна воля” на гражданите, призвана да защитава правата на човека.

Върхът на немската класическа философия е постигнат от Хегел. Той по същество е родоначалника на ФП като систематизирано научно-философско знание. Той пръв пише книга, озаглавена “Философия на правото”. В нея той разглежда правото от позицията на своята философска концепция – идеалистическа диалектика. Той разделя духа на три части: субективен дух (антропология, философия на духа и психология), обективен дух (право, моралност, нравственост) и абсолютен дух (изкуство, религия на откровението и философия). Цялата тази триада се пронизва от идеята за свобода. Под субективен дух Хегел разбира свободата на личността “в себе си”, под обективен – свободата не само “в себе си”, но и “за себе си”, т. е. налично битие. И ако свободата “в себе си” е само идеята за право, то свободата “в себе си и за себе си” – това е правната реалност като битие на идеята за правото. Затова Хегел разглежда ФП като наука за свободата, като философско осмисляне на всичко, свързано с правото, дълга, нормативността. Самото право, съгласно триадата, съществува в три ипостаса: идея за

право, която се проявява като свобода на волята, особено право – като конкретни права на социалните субекти: личност, семейство, държава, и позитивно право – като закон. Предмет на философското разглеждане на правото бил само първия ипостас, т. е. идеята за правото. В процеса на своето диалектично развитие, правото минава през три степени. Първата е абстрактно право – това е правото са свободната, правоспособна личност. На този етап още няма позитивни закони. На този етап действа принципа “бъди личност и уважавай другите като личности”. Личността реализира своята свобода в собствеността, отношенията спрямо които водят към по-нататъшно развитие на идеята за право. Наличието на собственици води до възникване на договора. Но договорите понякога не се изпълняват и се получава неправо, т. е. нарушение, измама, престъпление. Тук се появява различието между абстрактното право и субективната воля, което се снема в следващата степен – моралността. Тя се проявява вече не само в мислите, но и в делата, тъй като човек има право на свобода на постъпките си. Благодарение на моралната свобода той придобива възможност да различава доброто от злото и да прави свободен избор. Основни форми на моралността според Хегел са умисъла, намерението, доброто, злото, благото. В най-общ вид сферата на моралността е сфера на дълга, на задължението да се прави добро и да не се прави зло. Третата степен от развитието на правото е нравствеността, съществуваща във формите на семейство, гражданско общество и държава. В семейството всичко е проникнато от нравствеността. Бракът бил нравствено отношение и нравствен съюз. Под гражданско общество Хегел разбира социалният строй, основаващ се на личния икономически интерес, където всеки за себе си е цел, а другите – нищо. Субстанцията на личността в гражданското общество била частната собственост. Своебразието на потребностите и на възможностите за тяхното удовлетворяване е основание за разделение на труда, за възникване на формалната култура, за образуването на различните съсловия и на формалното право. Гражданското общество се образува тогава, когато мнозинството от населението се отнася към средното съсловие с висока степен на правосъзнанието. Държавата завършва развитието на идеята за право и се явява най-висша форма на нравствеността. Правото в държавата може да бъде вътрешно, външно и световно. Последното е абсолютно право, като народния дух, като истинската нравственост. Правото е свобода. Произволът е смесване на свободата и несвободата. Законът е разум плюс свобода. Всяко проявление на свободата, в т. ч. и в правото, има различна степен на абстрактност, но в своята съвкупност дава възможност да се реализира свободата като благо. Свободата се проявява като свобода на волята на личността, като свобода на гражданското общество и като свобода на държавата.

Маркс и Енгелс правят диалектико-материалистически подход към ФП. Те разглеждат правото като надстройка над икономическия базис и идеологическо изразяване на интересите на господстващата класа. Законът бил концентриран израз на политиката. Справедливостта означава само равенство пред закона.

Джон Остин прави опити да очисти правото от морала, психологията, политиката и другите неправни феномени, правещи правото неконкретно, размито. Законът бил просто закон. ФП трябвало да изучава просто правото и нищо друго. Правото не може да преценява от нравствени или политически позиции. Правото не е нито добро, нито зло. То е просто дължимо.

Понастоящем във ФП се наблюдават различни школи: ирационализъм, позитивизъм, неокантианство, неохегелианство, феноменологизъм, структурализъм, херменевтика, екзистенциализъм , психоанализа, неореализъм и много други.

В България ФП се развива от М. Поповиливиев, Ц. Торбов, В. Ганев, Н. Неновски, М. Михайлова, Г. Бойчев, И. Колев, Ст. Йотов, Д. Вълчев и др.

Може да се обобщи, че своя класически вид днешната ФП придобива през Новото време, когато се превръща в наука за естественото право (ЕП), разбирано като нормативна система, независима от позитивното право.

По-късно тя преминава през развитието си като наука и преди всичко за отношението между естествените права и позитивното право. В епохата на Просвещението 3-тото съсловие включва в системата на свободните идеи отричането на феодалното право и обосновава тезата за съществуването на естественото право. Когато това съсловие овладява държавната власт, то отразява в конституционни и др. източници на правото естествените права на човека. Така те получават своя юридически израз в позитивното право.

Обект на изучаване на естественоправната школа стават естествените права и тяхното институционализиране в позитивното право. На естествените права се гледа като самостоятелно явление, произтичащо от биологичната и социална същност на човека. На тази основа се търси връзката им с позитивното право.

Съвременното развитие на естественоправната школа е главно в посока на теоретичната обосновка на необходимите позитивноправни гаранции за всички естествени права на човека. Това ново развитие на естественоправната школа е обусловено от процесите, които произтичат в съвременното общество.

Естественоправната школа в съвременния си вид е основата, върху която се формира учението за правата на човека. Отразените в международното и вътрешното право естествени права е обекта, който то трябва да изучава. Интеграционните процеси протичат между международното и вътрешното право, изразени в областта на естествените права са основа за формирането на единно учение за правата на човека.

Като позитивно правно учение, което все повече се освобождава от политологичните аспекти, то ще придобива характер на учение за основните субективни права. След като естествените права се отразяват в международното и вътрешното право, придобиват характер на основни субективни права.

Основен проблем на учението за правата на човека става този за позитивноправната защита на човешките права. Това отговаря на съвременното развитие на обществото.

Съвременната правна философия се свързва с името на Хуго Гроций. По-точно би било с името на Гроций да се свърже отхвърлянето на клерикализма в социалното мислене и решителното възраждане на идеите на древността в тяхната автентичност. Определението "Vera lex est recta ratio, naturae, congruens, constans, sempitema..." (Истинният закон е разумно положение, съответстващо на природата, разпростиращо се върху всички хора, постоянно, вечно...) е на Цицерон. Правната формула на Гроций, извеждаща правото от разума (recta ratio), в общи линии следва логиката на разсъждение, характерна за Цицерон и други мислители на античността.

Не е откритие да се твърди, че мислителите на Ренесанса са черпили вдъхновение от

идеите на античността. По-важно е да се подчертае друго. Кодексът на естественото право, за чийто създатели се сочат Гроций, Томазий, Пуфендорф, няма за цел да се противопостави на позитивното право, а да го вдъхнови. Затова е неточно да се поддържа, че естественоправната школа отрича емпиричното познание. Не може да се отрича нещо (позитивния закон), което просто не съществува. Тук някой може да възрази, че гръцките полиси, Рим, Нидерландските съединени щати, германските княжества са имали писани закони. Закони безспорно е имало. Но безспорно е и друго нито в древността, нито през Ренесанса писаните закони са претендирали да съдържат цялостна нормативна уредба на обществените отношения. В най-добрия случай тези закони са претендирали да предвиждат отделни фрагменти на една бъдеща властна реакция, която е не толкова (и не само) деспотична, колкото нерационална, нелогична и несистемна.

Старата школа на естественото право формулира не просто едно основание на правото (човешкият разум, общественият договор и пр.), а едно разбиране за същността на правото, което е по-различно от настоящото. Днес повечето правници биха склонили да дефинират правото като регулатор на обществените отношения. Ренесансовите мислители са виждали правото като средство, чрез което действията на властта стават предвидими. Но когато едно действие на властта е предвидимо, то може да се предизвика, а когато предизвикването е задължително, то се превръща във всеобщ закон. И това е дълбокият, но неизбежен парадокс на естественото право: отричат се тогавашните фрагментарни закони в името на общата законност. Защото ако наредбите на властта са логични и рационални, те подлежат на осмисляне и систематично обективиране и следователно се превръщат в позитивен закон. Този закон, разбира се, е формален и вечен и по принцип няма никакво значение какъв съдържателен критерий ще се заложи в неговата основа.

Формалността и неизменността на постулатите, издигани от представителите на естественоправната школа, винаги са били прицелна точка на неговите критици. Ако обаче се възприеме правото (само) като средство за прогнозиране на действията на властта, то наистина е иманентно неизменно (изменяемо единствено спрямо измененията на властта) и формално, защото няма за цел да оцени действията на властта като добри или лоши, правилни или неправилни, а само да ги предскаже. На такова разбиране за правото съответства не някакъв "справедлив", "идеален", "истинен" и пр. закон, а просто една законност, схващана като система от взаимно безпротиворечиви правила, разпростираща се спрямо всички.

Теоретиците на естественото право не са юристи нито в съвременния, нито в тогавашния смисъл. Те са философи, поставили правото в центъра на своите изследвания. Потребностите от практически ориентирани правнотеоретични знания през Средновековието, Ренесанса, включително до края на XIX в., са се удовлетворявали от юридическата енциклопедия.

Юристите-енциклопедисти не са получили полагащото им се признание. Правната история настоява повече върху глосаторите, постглосаторите и изобщо върху възраждането на духа на римското право. Дори и утвърдени автори са изказвали някои, меко казано, наивни твърдения. "Енциклопедията на правото, пише В. Ганев, възниква случайно." Едва ли повсеместното разпространение на правната енциклопедия сред европейските народи може да се обясни чрез случайността. Всеки клон на научното познание има нужда от изнесени пред скоба постановки, които да съдържат разгърнати

дефиниции на понятия, подлежащи на обобщаване. Това е естествен етап в движението на мисълта, чрез който се търси систематичност в натрупаната повече или по-малко хаотично емпирия. Това е процес на образуване на понятия, които "предвид своята всеобщност служат за съкращения на безкрайното множество от частни случаи."

Освен че е естествен стадий в познавателния процес, създаването на общи понятия има съвсем конкретни практически цели. До формирането на национални законодателни системи правното образование се е изчерпвало с изучаването на римското и, в известна степен, на каноническото право. Римското и каноническото право не са взаимно съгласувани, не оформят завършени системи и затрудняват движението на мисълта по пътя на индукцията. Ето защо обобщенията, дело на енциклопедистите, са неизбежно произволни. Независимо от това си качество енциклопедиите се превръщат в неизменен атрибут на правното преподаване. Не случайно настоявам върху елемента на преподаването. Всички разсъждения върху теорията и философията на правото в последните 150 години се пишат така, сякаш тези науки са продукт единствено на възвисяването на човешкия дух. Според обстоятелствата духът може да се възвисява или не, но теоретичните науки имат съвсем прагматични функции (функция) да бъдат уводни, (или) обобщаващи, (или) и методологически насочващи специализираните правни науки. Същите функции (функция) от ранното средновековие до края на XIX в. изпълнява енциклопедията на правото. Такива са и функциите на днешната теория на правото.

В отсъствие на цялостно позитивно законодателство теоретичните науки са преобладаващо уводни; с натрупването на позитивни факти се засилва обобщаващият елемент; систематизирането на обобщенията прераства в методология. Доколкото енциклопедията на правото се развива от университетски учени и в отсъствие на позитивно законодателство, тя е преобладаващо уводна. Целта на енциклопедистите е да представят главните раздели на правознанието и същевременно да обосноват единството на правното явление и правния език. С това свое съдържание енциклопедията на правото формира правния светоглед на поколения юристи. Неправилно и дори несправедливо е днес да приписваме европейските кодификации единствено на рецепцията на римското право. Рецепцията има своето значение, но основен дял в разработването на понятийния апарат на съвременната правна наука имат енциклопедистите. Авторите на Code civil и на BGB са имали пред очите си не толкова Corpus juris civilis, колкото една идея за систематиката, разгърната в набор от правни понятия.

Основен упрек към всички автори на енциклопедии е, че те не могат да обосноват предмета на своето изследване и да му придадат ясна систематика. Този упрек е отчасти неоснователен. Сам по себе си стремежът да се обхване правото в понятия, изразяващи неговото духовно единство, предпоставя идеята за всеобща законност. Следователно, ако философите на правото виждат във всеобщия закон една предвидимост на властта, енциклопедистите стигат до същия извод чрез идеята за интелектуалното единство на правните понятия. Единството на правните понятия в крайна сметка е свързващото звено в различните школи и разклонения на позитивизма. Според Паул Лабанд "... научната задача ... се състои в конструкцията на правните институти; в обобщаването на отделните правни норми в по-общи понятия; и в извличането от тези понятия на ония последици, които логично следват. Това е чисто логическа, умствена работа, независимо от издирването на нормативния материал или от неговото нормативно обработване (к. м. В. Г.)".

Налага се един спорен, но защитим извод. Класическата естественоправна теория на XVII и XVIII в. се откъсва от схоластиката и издига разума за основание на правото. Независимо дали разумът се схваща като феноменологично основание на правото (Гроций, Пуфендорф) или като негов епистемиологичен постулат (Кант), крайният резултат се състои в издигане на идеята за всеобщата законност.

Встъпвайки в наследството на правния енциклопедизъм, позитивистите на XIX в. развиват учението за интелектуалното единство на правните понятия. На това единство съответства не добър или лош закон, а просто формалната законност. Следователно разликата между юснатурализма на XVII и XVIII в. и позитивизма на XIX в. е по-скоро в това, че първият пледира за формална законност чрез средствата на властта, а вторият предоставя на властта средствата на формалната законност.

Обединяващо между позитивизма и юснатурализма е обстоятелството, че те затварят правото в триъгълника между властта, закона и индивида. Този триъгълник някак лежи извън времето и извън пространството, изглежда универсален и неизменен. Той настойчиво се оспорва от мнозина с аргумента, че няма вечно и неизменно право, общество, държава, човешко същество. Очевидно е, разбира се, че не съществуват вечни социални феномени. Но натрапчивото повторение на идеята за "вечното и неизменното" у десетки автори поражда въпрос: нима всички те просто грешат?

Вероятно трябва да се разграничава правната форма като "най-абстрактен израз на съдържанието на правото" от правото и от конкретните правни системи. Правната форма е самата технология на констатиране или отхвърляне на сходство при типични социални факти и обвързването им с определени последици, които трябва да са задължителни. Именно това е вечният и неизменен юридически елемент. На свой ред правото представлява "овеществяване" на фактите и последиците, което вече е исторически обусловено и следователно социологически детерминирано. Оттук произтича и вътрешната двоичност на множество правни доктрини, които се опитват да съвместят идеята за правната форма (вечен елемент) с идеята за самото право, което е изменчиво.

Социологическият подход към правото се свързва с името на Огюст Конт. Всъщност всеки опит да се дефинира правото като социален феномен, т.е. като едно от обществените явления, съставлява социологическо гледище върху правото. Ето защо вижданията на повечето ренесансови мислители за правото по същество са социологически.Тук искам да направя една важна уговорка, без която ориентирането в правните доктрини би било силно затруднено.

Някои мислители в човешката история (Аристотел, Т. Аквински, Кант, Хегел) са се стремили към създаване на универсална система за обясняване на бога, природата, обществото и човека. В тези системи е намерило място и правото, но то не е било централен обект на изследване. Затова в техните съчинения е акцентувано върху онзи елемент от правото, който в най-голяма степен е относим към създадената система. В този смисъл гледището, например на Кант, върху правото не е социологическо, защото той не е отделял специално внимание върху законите на обществото и върху юридическите закони.

Други мислители (Лок, Русо, Монтескьо, Маркс) са насочвали своите изследвания специално към политическата власт. За тях социологическото гледище е естествено, тъй като те разглеждат държавата и правото като компоненти на обществената организираност като инструменти на властта.

Трета категория мислители (Савини, Йеринг, Йелинек) са професионални юристи. За тях правото е централен обект на изследване. Законите на обществото (и евентуално вселенската подредба) имат значение, доколкото дават възможност за по-добро и по-точно изясняване на правото. Затова е неправилно да се обобщи в една фраза, че Кант вижда основанието на правото в принципа на свободата; Русо в обществения договор; Йеринг в целесъобразността. За Кант правото е част от етиката, а самата етика е априорно заложена в човешкия разум. Чрез обществения договор Русо рационализира произхода и пределите на властта. Целесъобразността според Йеринг е обяснително начало на правните норми, но той няма за цел да търси произхода на властта, нито моралния императив на правото. Твърдението, че в правото властва целесъобразността, не противоречи на идеята за обществения договор, а и едното, и другото са напълно съвместими с императивите на критическия разум". Съпоставянето, а още повече противопоставянето на отделни становища е разумно само когато те имат сходен предмет на изследване, изхождат от относително близки методологически позиции и са съизмерими във времето.

Може да се твърди, че социологическо гледище върху правото може да бъде съзряно у множество мислители преди Огюст Конт. Все пак той е първият, който недвусмислено заявява, че законите на обществото действат също тъй обективно и безпристрастно, както законите на природата. Не е пресилено да се каже, че всички теоретици след Огюст Конт отчитат социалната природа на правото и дори когато отхвърлят социологическия подход, се чувстват длъжни да обяснят своята позиция.

Приемането на Германския граждански законник (1896 г.) слага край на епохата на гражданските кодификации. С появата на система от писани закони, ако мога да перифразирам Йеринг, завършва борбата за право. Ренесансовият тип естественоправно мислене изчезва, за да бъде заменен от нов тип юснатурализъм, който вече няма за цел да обоснове нуждата от цялостно законодателство, а да оценява критично законодателството, да предлага подходи за неговото изучаване и да насочва към изменения.

В XX в. юриспруденцията не е нито "наука", нито "изкуство", а по-скоро занаят. Практическата необходимост от конкретни правни знания и относително високият обществен престиж на юристите ражда един прагматичен позитивизъм, който е по-скоро обществена потребност, отколкото издигане на гледна точка в правната наука. Законът казва О. Холмс е нещо, измислено от юристите, за да могат да го заобикалят други юристи. Това, разбира се, е шега, но в нея прозира известно изчерпване на "класическия" позитивизъм: правните понятия са се преродили в система от писани закони. Задачата на правната наука е значително улеснена да класифицира нормативния материал в схемата на съществуващите понятия. Пътят на правните науки изглежда утъпкан. Съществува правна теория, чийто предмет на изследване, в духа на Хуго и Меркел, са правните понятия в тяхното формалнологично съдържание. Самите понятия се мислят като по-конкретни, когато засягат материята на отрасловите правни науки; и като по-абстрактни когато се отнасят до цялото право. Предполага се, че по пътя на дедукцията може да се достигне от общите до отрасловите понятия, а чрез тях

до попълване на празнотите в законодателството. Съществува, по-нататък, правна политика, чийто предмет са социалните, икономическите, идеологическите и пр. обстоятелства, които са предпоставки и условия на правото. Съществува, най-подир, правната философия, която включва правната метафизика (схващана като "критично" естествено право) или историята на правната философия.

Създаването на цялостни законодателни системи безусловно се отразява и върху разбирането за философия на правото. Върху това разбиране оказва въздействие и бурното развитие на обществените науки през XX в. Става дума за социологията, социалната психология, политологията, политическата антропология, социалната философия, социолингвистиката, херменевтиката и др. Върху фона на тази палитра от обществени науки традиционното разбиране за философията на правото като естествено право, т.е. като абстрактна ценност, легитимираща съдържателно правната система, изглежда безнадеждно остаряло.

Вероятно идеите никога не умират напълно. Дори когато от самата идея не е останало нищо, запазено е нейното наименование. След Първата и особено след Втората световна война в правната наука трайно се настани терминът възродено естествено право. Естествено не става дума за връщане към Гроций и Кант, още повече, че и двамата принадлежат към "класиката" на правната мисъл, но всяка нова доктрина неизбежно носи в себе си един елемент "като че ли на връщане".

Първата характеристика на възроденото естествено право е свързана с неизбежното му повлияване от възгледите на видните социални мислители на XX в.: Вебер, Попър, Юнг, Маркузе, Бел, Витгенщайн, Винер, Александър Йорданов и много други. Невъзможно е да се изисква от юристите да се абстрахират в трудовете си от цялостната културологична среда на своята епоха. Невъзможно е също така да се изработи нещо като механизъм за юридическа адаптация на една или друга неюридическа доктрина. Като цяло взаимното проникване на научни идеи, включително и в съвършено разнородни области, провокира мисленето, генерира нестандартни идеи или ги допълва и осъвременява.

Феноменализмът във философията просто не можеше да не провокира правния феноменализъм и неговата идея за иманентната мяра на урегулираност, която обществените отношения носят в себе си. Всяко природно и всяко социално явление се подчинява на определена закономерност; задачата е да се открие тази закономерност. Абсурдно е да се мисли, че съществува някакво аморфно обществено отношение, очакващо да бъде организирано от правото. Самата закономерност не е задължително пасивна; тя може да бъде активна, социоформираща и правоформираща.

Идеята за правоформиращата сила, но не на закономерностите, а на правните понятия (и на познанието в по-широк смисъл), е същностна идея на правната епистемиология. По инерция се приема, че понятията отразяват закономерности, но дали е така? Не обектът провокира разума, а разумът се насочва към обекта, за да го изследва. Правните понятия, като например норми или юридически факти, са прагматични, защото ги мислим като такива, а не защото са си такива по принцип (понятията не съществуват по принцип). Значи активната, творческа, движеща сила на познавателния процес идва от разума, от човека. Но ако признаваме това, защо не признаем и очевидното: човешката психика не е логика и разум; преди тях стоят емоциите и чувствата. Ученият подхожда към изследването с интерес или с досада, със симпатия

или с омерзение, с хъс или с безразличие; тези чувства по-късно се обуздават чрез логиката, но не изчезват. Значи правното познание е интуитивно?!

Правната философия от началото на века се дистанцира от законодателството. Юристът догматик се затваря в нормата, а юристът философ търси целта на нормата, нейната ценност, справедливост, истинност. По този начин се създават две затворени системи, които определят правото като воля (сила), респ. като идея (справедливост), но не дават отговор на въпроса за субстанцията на правото. Идеята на правната феноменология за правото като нормативна мислимост на битието насочва по-скоро към основанието на правото, но не и към неговата "материя". Каква е все пак материята, субстанцията на правото?

Изказвани са виждания за право с различно "установяващо се битие". Например в закона битието на правото е държавата; в ситуацията правото възприема битието на общественото отношение, което регулира; в съзнанието правото е битие-психика, обусловена от социално-правната роля на индивида (ищец, наемател, обвиняем).Друга оригинална идея за субстанцията на правото предлага юридическата херменевтика. Според общата идея на херменевтите социалните и социалнопсихологическите феномени се обективират в езика.

Не човек говори чрез езика, а езикът говори чрез човека. Сам по себе си езикът е интерсубектен; той се използва от всички, но не принадлежи на никого.

Правото се извлича от закона, но не чрез баналните тълкувателни способи. Правото, обективирано в езикови форми, е "битие, говорещо само за себе си". Интерпретаторът (съдията) търси именно разума на текста, което е нещо различно от "волята на законодателя". При това смисълът на текста не се търси абстрактно, а чрез уточняващата роля на конкретния случай. Общият смисъл е винаги контекстуален; конкретният смисъл има необозрими проекции към общия.

Съществена характеристика на съвременната правна философия е нейното частично дистанциране от закона и насочването й към съдебната практика. Класическият юснатурализъм подлага на оценка законите, доколкото в тогавашните представи правосъдието е подчинена, чисто логическа, правоприложна дейност. Тези представи господстват в континентална Европа до Втората световна война. След войната, отчасти под влияние на англо-американския модел на правосъдие, отчасти като рефлексия на действителната независимост (несменяемост) на съдебната власт, интересът на философите на правото се насочи към правосъдието. Образно казано, ако в началото на века философите на правото гледаха закона с пренебрежение, сега те влязоха в съдебната зала и надянаха адвокатските тоги. Според А. Кауфман в текста на позитивния закон справедливостта е представена само като съществуване, което на абстрактно-нормативно ниво не може нито да се прогласи, нито да се отрече. Прогласяването или отричането на справедливостта преминава през снемане на абстрактността на нормата в ситуацията и нейното съединяване с фактите по делото. По този начин форма (закон) и съществуване (справедливост) се сливат и обективират същността правото.

Но този начин за извличане на правната справедливост е твърде близък до това, което X. Харт нарече "норма на признаване". Става дума за възможността, която има съдията в общото право да преформулира прецедента, когато, "макар и юридически валиден,

той е крайно неразумен". Като прилага буквално прецедента, като отказва да го приложи или като го преформулира, съдията мълчаливо признава или отказва да признае приложимостта на съществуваща норма към комбинацията от факти, пред която е изправен.

Тази дейност на съдиите може да се нарече "дейност по създаване на норма на признаване", "привнасяне на морал в правото в зависимост от ситуацията" или чисто и просто съдийско право. Р. Дуоркин предпочита да се изрази по-иначе. Той твърди, че съдиите не създават нито "норми на признаване", нито самото право, а "... само го прилагат към ония факти и обстоятелства, към които не се е налагало да бъде прилагано".

5. Причини и условия за възникване и развитие на правото

Етикети: Философия на правото Едва ли има друго явление от обществения живот, което подобно на правото да събира върху себе си толкова противоположни оценки. То е систематично и пълноценно, с което се регулират взаимоотношенията ни, но заедно с това ние се отнасяме пренебрежително към формализма му, в който участва богатството на живота. Можем да му се доверим, търсейки и получавайки справедливост с неговата помощ, но можем и да го презрем, натъквайки се на слабостта му да се справи с неправдата или на съучастието му в скриването и оправданието й.

В исторически план съществуват редица теории, в които се прави опит правото не просто да се опише, а да се изведе от корените на действащата култура и светоотношение, да се обяснят ролята му и да се разкрие характера на неговата задължителност. ФП изследва не толкова структурата на самото право, колкото търси принципите, определящи съвременния му демократичен характер. Тя обръща особено внимание на онези междинни области, където правото се пресича с морала и властта.

Много често, когато се движим във вътрешността на един кръг от проблеми, когато преминаваме от случаи към случаи в съдебната практика, от дебати към гласуване и гласуване в законотворчеството, ние като че ли изпускаме смисъла на цялата тази дейност. Опитвайки се да останем верни на процедурите, да наложим по-удачната процедура или да сътворим такава, ние не забелязваме, как правото е станала нещо безспорно и неизбежно в живота ни, за което повече няма нужда да се питаме познаваме ли същността и произхода му.

Все пак ако се запитаме как от гледна точка на ФП е възникнало правото, то отговорът, който се дава най-често, е този – с възникването на държавата. Нейната поява води до коренна промяна на регулирането на обществените отношения. Това регулиране се институционализира. Появяват се специални институции за това, които създават, прилагат и защитават правните норми. Особена съществена роля получават правораздавателните институции, които не са просто посредници при уреждането на правните спорове, а неутрална страна, която е овластена да ги разреши.

Появата на правото е свързана с намаляване или дори отпадане на ролята на религиозните и обичайни санкции и ритуали. Вместо на тях обезпечаването на правните предписания вече се дължи на държавната правноорганизирана принуда.

Важна роля за формирането на правото играе и обособяването на владетелите като особена социална институция. Той се превръща в създател и пазител на правните норми. Много често ролите на владетеля и на съдията се съчетават в едно лице, особено в по-древните общества и цивилизации.

Така политическата власт се смесва със регулирането на обществените отношения и санкционирането за неспазване на обществено необходимите модели за поведение. Появява се правно-политическата общност.

Първите владетели не толкова създават правни норми в очите на обществото, колкото налагат създадените от бога, произтичащите от някакъв висш порядък, правни норми. Макс Вебер нарича тази ситуация “двойно царство на традиционното господство”. Така още от самото начало на своята история правото става съизмеримо, съпоставяно, преценявано спрямо други стоящи извън него явления. По този начин правото не се схваща от населението като държавен произвол.

Пример за това е кодекса на Хамурапи (около 1600 год. пр. н. е.), най-старият писмен юридически акт на Земята. Вавилонският цар Хамурапи го създава за изпълни божествена поръчка, а именно: “за да стане справедливостта видима, да се изкорени безбожието и злото, да не могат силните да обезправяват слабите, да се даде право на вдовицата и сирака и да се управлява страната.”

Постепенно моралните санкции се заменят с правни. Възмездието се замества с юридическа санкция. Носенето на отговорност се превръща в носене на юридическа отговорност и освен това се персонифицира, свързва с личността на правонарушителя.

6. Философски определения за правото

Етикети: Философия на правото Философскоправни определения (концепции, теории) за същността на правото са тези, които дефинират правото чрез някакво явление извън него.

Тези определения са най-различни. Причините за това са:- правото е достатъчно сложно, многоаспектно, многопластово явление, за да позволява съществуването на различни възгледи за него, изтъкващи на преден план една или друга негова действително съществуваща черта;- различните философски и мирогледни установки на учените;- различните исторически и политически потребности на съответната епоха;- различните нива, степени в опознаването на правото, в развитието на правопознанието, при което са създавани отделните възгледи.

Все пак цялото разнообразие от философскоправни концепции за същността на условно можем да го обособим на няколко групи:

1. Група на естественоправни възгледи за същността на правото:1.1. Същност, причини за възникване, предимства и недостатъци, значение:а) общото между всички тях е това, че:- признават на съществуването на естественото право като съвкупност от вечни и

неизменни правила за поведение, съществуващи независимо от хората;- признават на позитивното (положителното, човешкото) право като нещо подчинено на естественото, следващо от него, съобразявано с него;- подхождат към правото откъм ценностната му характеристика.б) различното между всички тях е това, че виждат различни основания (причини) за съществуването на правото;1.2. Подгрупи естественоправни теории:а) ранни теории:- ЕП като право на добродетелта - Дхарма, Лао Дзъ, Конфуций;- ЕП като право на природата - Аристотел и римските юристи;- ЕП като право на разума - Цицерон;- ЕП като създание на Господ - телеологичната и католическа теория на Т. Аквински.б) на Новото време -Гроций, Пуфендорф, Хобс, Боден, Русо, Монтескьо...в) модерни теории за ЕП:- ЕП като обективно дадена ценност - Франсоа Жени;- ЕП като морална категория - Жан Дабен;- ЕП като учение за ценностите в правото - А. Дентреве;- ЕП като право произтичащо от антропологичните особености на човека - Маргарет Мийд;- ЕП като етична юриспруденция - Морис Коен;- ЕП като връзка между моралните истини и общите факти - Стюард Браун;- ЕП като вътрешен морал на правото - Лон Фулър;- теория за възроденото ЕП на базата на католицизма - Ж. Маритен.

2. Група на идеалистически възгледи за правото:2.1. Същност, причини за възникване, предимства и недостатъци - в тази група попадат възгледите на философи-идеалисти, представители на класическата немска философия.2.2. Основни идеалистически възгледи:а) правото като хармонизация на волевите действия - Им. Кант;б) правото като идея за свобода - Г. Хегел;в) правото като средство за приспособяване на целите - Рудолф Штамлер;г) основно в правото е идеята за неговата еволюция - Джорджо Дел Векио.

3. Група на социологически теории за правото:3.1. Същност, предимства и недостатъци - всички те анализират правото откъм неговото взаимодействие с другите социални явления, откъм неговата социална роля и функции.3.2. Основни социологически възгледи:а) правото като средство за внасяне на ред в обществото:- правото като средство за съгласуване на интересите - Р. Йеринг;- правото като вътрешен ред на човешките общности - "свободното право" на Ойген Ерлих и Херман Кантович;- правото като обективни условия на социалната солидарност - солидаризмът на Леон Дюги, Емил Дюркхайм, Морис Ориу;- правото като спонтанен обществен ред - Фр. Хайек.б) правото като съвкупност от правоотношения - социологическият позитивизъм на Е. Пашуканис;в) правото като юриспруденция на интересите (правото като компромис между противоречивите интереси на обществото и на индивида, правото регулирало борбата между агресивния инстинктивен егоизъм и социалните интереси в обществото) - Филип

Хек и Роско Паунд.

4. Група на езиковите възгледи за същността на правото:4.1. Същност, предимства и недостатъци – всички те считат, че правото е феномен подобно на езика. Изпълнението на правото представлява по същество смятане с правни понятия. Правните явления съществуват дотолкова, доколкото имаме понятия, назовавания за тях.4.2. Основни езикови възгледи: тези възгледи се появяват към края на 19 век. Развиват предимно от представители на херменевтиката и правната логика.

5. Психологически теории за правото.5.1. Същност, предимства и недостатъци - всички те разглеждат психологическите измерения на правото.5.2. Основни психологически възгледи:а) психологическият позитивизъм на Леон Петражицки;б) психоаналитичния възглед на Джером Франк.

6. Група на феноменологични теории за правото:6.1. Същност, предимства и недостатъци - всички те считат, че правото е непознаваемо и може да бъде опознато единствено с интуицията ни, а не с разума ни.6.2. Основни феноменологични възгледи:а) феноменологичния възглед на Густав Радбрух и Макс Шилер;б) интуитивистичната теория на Ханс Гудман.

Изрично трябва да се отбележи, че съществуват още много други групи възгледи за същността на правото, като например позитивноправни, исторически, реалистични и др. Но те са разглеждане на същността на правото не от гл. т. на ФП, а от гл. т. на общата теория на правото. Затова Общата теория на правото следва и се занимава с тях.

Може да се обобщи, че от философскоправна гл. т. най-дълбоката същност на правото се състои в това, че то подрежда по рационален начин битието. Правото е форма на реда в разпределителните и в производствените отношения. Правото определя благата и позициите на социалните субекти спрямо тях. Правото е диалог, дискурс. То е практическа форма на социалното разбирателство. Правото е множество от модели на дискурси.

Правото е едно от най-сложните явления, които включват в себе си различни същности. То не може да бъде дадено в едно определение. Правото е сложно, многообразно, многопластово, то надхвърля всяко възможно определение. Правото от една страна е ПРАКТИЧЕСКО И ПРАГМАТИЧНО – интересува се от земните неща – стабилност, сигурност в живота, но от друга страна обръща поглед към ФУНДАМЕНТАЛНИ ЦЕННОСТИ – свобода, справедливост, човешко достойнство. Много неща в правото са извлечени от самия опит, придобит от практиката, но има и неща, които са придобити извън практиката – зададената в съзнанието идея за правото.

Правото е БИТИЙНО ЯВЛЕНИЕ и неотделима част от битието на хората. То се просмуква в битието, предвидено е да устои пред стихийното начало. То е подреденост, стабилност, сигурност. Страхът да не бъде разрушено битието от липсата на ред е екзистенциален. Самото битие представлява съществуване, а за да съществуваш трябва да ползваш блага – това са условия за съществуване. То се включва в битието и чрез

потреблението на благата и тяхното разпределение.

БЛАГАТА са различни: материални, социални, политически, духовни. Благата могат да бъдат вещи, власт, духовни ценности. Правото следва от това, че хората съвместно живеят и творят. САМОТО БИТИЕ Е СЪБИТИЕ (Хайдигер). Дейността на хората не може да бъде изолирана и е обща дейност. Човекът е включен в общност – биологична, правна, социална, производствена, религиозна, куртурна, политическа. Хората се нуждаят от регулиране. Правото трябва да РЕГУЛИРА БЛАГАТА. То дава формула как да се регулират благата и посоката на тяхното движение.

Сложността на правото идва от това, че носи своя смисъл и иска да подчини целия живот на този смисъл. Правото е съзнание, защото носи съзнание, дава посока как да се движат благата, носи една мисъл – КОД и ФОРМУЛА със смисъл. В ситуация на ДАВАНЕ и ПОЛУЧАВАНЕ правото казва: “Всеки да получи неговото”, изгодата на единия да стои срещу дълга на другия.

Изначалната формула на правото включва момент на съгласие, консенсус в духа и енергията на правото. Истинското право не може да се натрапи. Съгласието предлага как да разбираме и как да приемаме правото. Консенсусът означава принципна доброволност, а не насилие и диктат. Съзнанието като мисъл дава решение на една определена ситуация, което решение и конфликт възниква по повод придобиването на блага. То би било безпомощно, ако е мисъл, то е код и формула, то е изпълнено със сила, воля и власт. Нуждае се от институция.

Свързването с институциите, предполага неотделимост от държавата. То има необходимост да се облегне на силовата институция на властта.

Правото като съзнание трябва да е достояние на всички, да е в манипулация. То трябва да е ВЕРБАЛИЗИРАНО (не стои в главата на един човек, а има външен израз – езиков). Правото е изчистено и дадено като текст – писмен или устен. То може да придобие образа на символ или ритуал, НЕ МОЖЕ да остане в съзнанието. То трябва да стане достояние на всички. То е едно ВЕРБАЛИЗИРАНО СЪЗНАНИЕ. То има езиков израз, изчистено и дадено като текст, но не само се вербализира в текст, но съществува и в обичаи, то е обективирано.

Правото не е индивидуално съзнание, то е ОБЩО съзнание, защото засяга обвързаността между хората, общите условия за дейност и живот. То не е сбор от индивидуално съзнание, а е едно КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ. Правото е общо съзнание, защото засяга обвързаности между различни хора, двустранни и многостранни отношения. Правото трябва да е качествено друга материя. Общото съзнание е нов код на правото, не е получено в опита. “Живота и вселената живеят в закон, както и хората” - Полюшев – “Физика на Бога”. Кант казва: “Има неща дадени преди опита”.

Правото е неотделимо от СОЦИАЛНОСТТА. То има своя социална среда и тази среда иска да го преобрази на правно ниво. Социалните факти, различните отношения и зависимости получават съответни импулси, когато правото ги изведе от първичната социалност на правата и тогава те намират общ език. Правото има способност да дава свой прочит на социалните факти и отношения в сферата на регулиране и влага в тях правен смисъл. Когато влезе в досег с първичните социални права, придава нов смисъл,

нова действителност и ги променя като правни състояния. Когато се допре до държавата, тя става ПРАВОВА – иска от държавата да се определя като такава – ДЪРЖАВА НА ЗАКОНА.Чрез правото нещата стават съизмерими, включват се в едно определено действие, подчиняват се на един общ шифър, измерват се с мярата на правото. Правото създава ЕДНО чисто ПРАВНО БЛАГО, което няма първообраз. Това е ПРАВОМОЩИЕТО – право и мощ. То е сърцевина на правото, фокус, неговата най-дълбока същност.

7. Познавателно съдържание на правото

Етикети: Философия на правото 1. Същност на познавателното съдържание на правото (правна гносеология).

Правото притежава редица характеристики, сред които е и тази, че то е съзнателно отражение на обективната действителност.

Правото е съзнателно отражение преди всичко на:а) обществено-икономическите потребности и интереси, при които то е създадено и действа;б) намеренията на държавата и обществото за по-нататъшно развитие на на обществените отношения.

Характеристиката на правото като съзнателно отражение е особено отчетливо видна при и чрез правните норми като основен елемент на норменото битие на правото.

Но познавателното съдържание на правото е налице при всички юридически актове (нормативни, правоприложни, реализационни и тълкувателни).

Характеристиката на правото като съзнателно отражение на обективната действителност в литературата най-често се назовава с категорията “познавателно съдържание на правото” (ПСП).

Познавателното съдържание на правото е основата, върху която се разкриват качествата му, обусловени от отразяваните ценностни оценъчни явления. То съществува наред с неговото формално – юридическо и волево съдържание.

ПСП е един от изразите на теорията на отражението. В правото се отразяват съответни обществени отношения и явления. Това дава възможност по обратния път, чрез анализ на правните норми да се установят характеристиките на съществуващите независимо от правото обществени отношения и явления. В крайна сметка от правото могат да се правят заключения за самите обществени отношения и явления, които са отразени в него. От отражението в правото може да се съди за същността и съдържанието на отразеното в него. В това се изразява преди всичко познавателното съдържание на правото.

Тъй като в правото се отразяват два типа фактически съществуващи явления, то различна е и ролята им в ПСП:а) Първият тип явления нямат оценъчен характер, поради което те не служат като критерии за качествата на правото. Такива са обществените отношения, които се

отразяват в правото за да бъдат регламентирани. Оттук произтича тяхното пасивно състояние в познавателното съдържание на правото;б) Вторият тип явления, които се отразяват в правото, имат оценъчен характер, който обуславя специфичната им функция в ПСП. Начинът на отразяване на тези явления в правото се превръща в критерии за неговите качества. Без теорията за отражението в общност и без теорията за ПСП не може да се разкрие механизмът на формиране на качествата на правото от оценъчните явления, които се отразяват в него.

Ето защо теорията за ПСП има важна методологична роля. Тя е основата, върху която разкриваме степента, в която съответната правна система притежава необходимите метаюридически качества, като равна мяра на свобода, справедливост и т. н.

Освен това ПСП служи за установяване на начина, по който следва да се регулират обществените отношения и явления, нямащи оценъчен характер. В това се състои и обуславящата роля на ПСП спрямо неговото формално-юридическо и волево съдържание. ПСП е критерий за неговото формално-юридическо и волево съдържание.

2. Място на познавателното съдържание на правото сред останалите компоненти на съдържание на правото и правните норми.

Правото въобще (и правните норми в частност) имат съдържание, което се състои от следните елементи (компоненти):а) интелектуален (познавателен, доколкото правото е съзнателно отражение на обективната действителност);б) оценъчен (правото съдържа преценка и оценка на поведението на правните субекти) – правната норма е мисъл-съждение в езикова форма, в утвърждаваща, отрицаващо или повеляващо изречение. Утвърждаващите изречения са преобладаващата форма на правните норми.в) волеви (правото изразява волята на държавата и на правните субекти относно предписанията за тяхното поведение).

От гл. т. и с оглед на своето познавателно съдържание правните норми могат да се дефинират като волево и мисловно отражение на определени обществени отношения през призмата на държавния интерес.

3. Теории за познавателното съдържание на правото.

Основните становища за познавателното съдържание на правото са:а) то може и следва да отразява обективната действителност. Това е преобладаващото становище;б) то е независимо от обективната действителност. Правото е независимо и неутрално от явленията извън него. Склонни към това становище са учените, които споделят идеалистични и солипстични философски възгледи. Правните норми се разглеждат формално-логически, като не се интересуваме от това дали са правилни или истинни. Правните норми следвало да отразяват само правните възгледи. Не можем да съдим за един човек или за едно общество по това, което те мислят за себе си. Правните норми не зависят от обективните закони. Правната наука следва само да се систематизира и да приведе в едно логическо единство понятията, идеите, мислите и възгледите, изразени в нормите на действащото право.

4. Историческо развитие на познавателното съдържание на правното.

Тенденцията в развитието на ПСП е да се отразяват все по-широк кръг обществено-икономически явления, оказващи влияние върху формирането и развитието на правото. От тази гл. т. особено важно е да се подчертае, че правото трябва да отразява съществуването на т. нар. естествени и неотменими права на човека.

5. Характерни черти на познавателното съдържание на правото.

Характеристиката на познавателното съдържание на правото включва това, че то:а) е отражение на обективната действителност. Чрез неговото опознаване опознаваме и обективната действителност;б) е отражение на правните идеи, принципи. Чрез юридическите актове, представляващи външната форма на правото, опознаваме самото него, неговите принципи и същност;в) е отражение на дължимото поведение на правните субекти, определено от самите тях или от държавата. Чрез юридическите актове опознаваме дължимите образци на поведение;

6. Създаване на познавателното съдържание на правото.

Познавателното съдържание на правото се създава при неговото създаване и се опознава при изпълнение чрез правоприлагане или реализация.

7. Значение на познавателното съдържание на правото.

Значението на познавателното съдържание на правото се разкрива в следните насоки:а) научно-методологическа;б) практическа – подобряването на познавателното съдържание на правните норми повишава тяхната ефективност.

8. Основни проблеми на познавателното съдържение на правото.

Основните роблеми, свързани с познавателното съдържание на правото са:а) за съответствието на съдържанието на правото, в т. ч. и познавателното, със тяхната форма, с неговата форма, в т. ч. в източниците на правото;б) за динамичността на развитие на обществените отношения и на правните идеи от една страна и статизма, инерцията при залагането и актуализацията на това познавателно съдържание при създаването и промяната на правото.

8. Право и справедливост

Етикети: Философия на правото В правото се отразяват два типа явления:а) обществените отношения, които трябва да бъдат регламентирани от правото. Изучаването на взаимодействието между правото и обществените отношения спада към предмета на Общата теория на правото (ОТП).б) ценностни оценъчни явления (като морал, справедливост, свобода, принуда, воля, интерес и пр.), определящи метаюиридическите качества на правото. Това са качества,

обусловени от неправните явления (явления, съществуващи независимо от правото). От начина на отразяването им в правото зависят неговите качества. ФП изучава именно това взаимодействие между правото и тези ценностни оценъчни явления, както и породените от това взаимодействие метаюридически качества на правото.

Така например, справедливостта е мяра за разпределителните отношения и в отношенията на възмездие. Това означава, че всяка правна норма (всеки закон) може да бъде оценявано от гл. т. на справедливостта (това се отнася и за актовете по реализиране на правото). Всичко това се отнася и до оценъчните явления – интерес, цел, нравственост, свобода и т.н., това показва, че ФП е оценъчна наука. Тя дава критериите за оценка на метаюридическите качества на правото. От тази гледна точка тя е критика на правото.

ФП разкрива причините за съществуването на метаюридическите качества на правото. Ето защо тя е каузална наука. ФП е наука за “основанията на правото”. В този смисъл тя е наука за легитимността на правото. Легитимността на правото е обусловено от това, доколко отговаря на философско-правните категории. Нелегитимно е несправедливото право. По този начин ФП отговаря на въпроса – какво трябва да бъде правото. С това е свързано и приложното й значение.

ФП дава прагматичните познания за правотворчеството във формата на извънправните критерии за правото. В правотворческия процес законодателят трябва да се съобрази с всички оценъчни явления, които то отразява в правото.

9. Правото като основна форма на социална свобода

Етикети: Философия на правото І. Природа на свободата:

1. Същност на социалната свобода.Това е възможността на личността да осъществява поведение, съответствуващо на нейната воля с оглед на задоволяване на нейните общественопризнати интереси по начин, съответствуващ на общоприетите социални норми.

2. Необходимост от социалната свобода.Свободата на социалните субекти се изисква от икономически и социални фактори.Без възможност за удовлетворяване на общопризнатите интереси по общопризнат начин, личността не би могла да просъществува. Обществото като цяло също не би могло да съществува, тъй като без свободни членове то не би могло да има устойчиво прогресивно развитие.Самите икономически закони, разделението на труда и свързаната с него размяна на социални блага, предполагат равнопоставеност на социалните субекти и възможност те да формират свободна воля. Ако има едностранен диктат в размяната, то би се стигнало до несправедливо разпределение на социалните блага и тази от социалните групи, участвуваща в размяната, която разменя неизгодно, икономически нерантабилно за нея, би била елиминирана, ликвидирана, доведена до невъзможност за възпроизводство. Това би минирало и прекратило самата възможност за размяна и оттук разделението на труда, което е основа на съвременната човешка цивилизация.

3. Видове социална свобода:а) според титуляра й:- на отделната личност;- на общности на личността.б) според вида на социалните норми, които я регулират:- юридическа;- религиозна;- морална и пр.в) според степента на осъзнаването й от нейния титуляр:- мнима;- действителна.

ІІ. СВОБОДА И НОРМИ.

1. Същност на нормативното регулиране на свободата.Свободата като възможност за самостоятелен избор на поведение на индивида, следва да се осъществява в рамките на общоприетите морални, обичайни, религиозни и други социални норми. Свободата предполага не само задоволяване на общопризнати интереси на социалните субекти, но и удовлетворяване на тези интереси по общопризнат начин.

2. Необходимост от нормативно регулиране на свободата:а) гаранция за другите - ако задоволяването на тези интереси ставаше без спазване на общоприетите, стандартните, масовите социални правила, то тогава би се появил произвола, биха изчезнали гаранциите, че и други социални субекти ще могат да бъдат свободни, ще могат да задоволят своите общопризнати интереси.б) гаранция за самия социален субект - самото удовлетворяване на тези общопризнати интереси без спазване на общоприетите правила би довело до хаос в това удовлетворяване, до затруднено удовлетворяване, до прекомерно тежко като цена осъществяване.

ІІІ. СВОБОДА И ПРАВО.

1. Значение на свободата за правото.Свободата е едно от ценностните оценъчни явления, които се отразяват в правото и участвуват във формирането на неговата същност. Свободата е субстанция на правото.Свободата следва да се установява в правото на базата на принципа, че свободата на личността завършва там, където започва свободата на другите личности.Свободата е основен принцип на правото. Степента на закрила на свободата от правото определя неговите качества.

2. Значение на правото за свободата.Правото е най-важния социален нормативен регулатор и с най-голямо значение в нормативното регулиране на свободата.Правото не е източник на свободата, а неин израз. Правото трябва да е битие на свободната воля. Правото е установена в закон свобода. Правото е основна форма на социалната свобода.Ето защо правото по своята най-дълбока същност е най-важната, обективно необходимата мяра за свобода. Правото е определител, установител на параметрите на свободата на личността и на нейните общности. Правото прави това като определя

възможното и дължимото поведение, като признава и ограничава свободата в различните случаи с оглед на общия общественопризнат интерес. Субективните юридически права и задължения се явяват нормативно-институционален израз на свободата.Правото е същевременно и равна мяра за свобода. Свободата предполага равноправие. Правото го постига като подхожда към всички социални субекти от дадена социална група по един и същи начин, като налага като общозадължителни своите норми.Самата принудителност на правото е функция на обстоятелството, че то е форма на социалната свобода.

3. Нормативна уредба на правната свобода.Европейска конвенция за правата на човека:Чл. 5 - всеки има право на свобода и сигурност.Чл. 9 - всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията.Чл. 10 - всеки има право на свобода на изразяване на мнение.Чл. 11 - всеки има право на свобода на мирни събрания и свободно сдружаване... Упражняването на тези права не подлежи на никакви други ограничения, освен на тези, предвидени в закон и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, както и за защита правата и интересите на другите.

Всеобща декларация за правата на човека:Чл. 13 - всеки човек има право свободно да се придвижва.Чл. 29, ал. 2 - всеки човек при упражняването на своите права и свободи е подчинен само на такива ограничени, които са установени със закон изключително с цел да се осигури необходимото признаване и зачитане на правата и на свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие.

Международен пакт за гражданските и политическите права:Чл. 12, ал. 1 - всеки, който се намира на законно основание на територията на една държава, има право в пределите на тази територия свободно да се придвижва и да избира своето местожителство.Чл. 12, ал. 3 - това право не подлежи на никакви ограничения, освен ако такива са установени със закон за защита на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морал и на правата и свободите на другите.

Конституция на Република България от 1991 год.Чл. 57, ал. 2 - не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява правата или законни интереси на другите.Чл. 58, ал. 1 - гражданите са длъжни да спазват и изпълняват конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.ПРАВОТО КАТО ОСНОВНА ФОРМА НА СОЦИАЛНАТА СВОБОДА

Правото като основна форма на социална свобода.

Правото е мяра за свобода. Определението в правото в случая е според неговата характеристика на установител на параметрите на свободата на личността и нейните общности. Това се постига чрез определяне на възможното и дължимото поведение на

участниците в обществените отношения и обществените връзки. Нормативно-институциалният израз на свободата в случая са установените в правото субективни права и задължения. В този смисъл правото не е източник на свободата. Нейният първоизточник е съответното естествено право. Свободата получава юридически израз като възможно и дължимо поведение на правните субекти в правните отношения и правните връзки.

Свободата е възможността на личността на има поведение, съответстващо на нейната воля. В правото тя намира своя институционален израз. Така свободата се превръща в субстанция на правото. Свободата се проявява чрез правото в правната действителност.

Анализът на правото като нормативна система показва, че от гл. т. на отразеното в него, съдържанието му се формира от 2 типа явления. Към първия тип спадат обществените отношения, които предопределят специфичното в съдържанието на видовете правни отношения. Тук се отнасят и явленията, които в резултат на отразяването им в правото придобиват качеството на юридически факти.

Към втория тип се отнасят явленията, които имат ценностен оценъчен характер и поради това формират метаюридическите качества на правото. Това означава, че от начина, по който те се институционализират в правото зависи неговата метаюридическа същност. Поради това ФП се интересува от този втори тип явления, отразяващи се в правото. Те играят определяща роля за начина по който явленията от първия тип получават своята правна институционализация.

Правото е битие на свободната воля. В него свободната воля намира въплъщение. Свободата се превръща в субстанция на правото, за да бъде защитена с позитивноправни средства.

Свободата трябва да се институционализира в правото на основата на принципа: свободата на личността завършва там, където започва свободата на другите личности. По този начин правото става нормативно-институционален определител на мярата на свободата. Тази мяра е израз на връзката между правото и несвободата, т. е. задължението.

В правото трябва да се установява обективно необходимата мяра за свобода. Надценяването на възможностите чрез правото субективно да се определя мярата на свободата е един от изразите на волунтаризма в правотворчеството. Мярата на свобода, която правото следва да установява, е исторически обусловена преди всичко от икономическите условия.

Освен това правото трябва да установява равна мяра за свобода. Исторически то винаги е било в съответна степен равна мяра на свобода. Равноправието е атрибут на правото. Без равноправието правото се превръща в своята противоположност и поради това не може да съществува трайно.

На фактическото неравенство между личностите в обществото правото трябва да противопоставя равноправието. Така се постига хомеостазиса в обществото.

Правото е установена в закон обективно необходима мяра за свобода.

Съществено значение за характеризирането на правовата държава има обстоятелството, че правото е основна форма и мяра на социалната свобода. Основните обществени отношения в разслоението на социалните групи общество имат такъв характер, че изискват регулиране от нормативната система, която може да осигури с максимално ефективни средства тяхното протичане в съответствие с коренните интереси на личността. По тази причина в правото се отразяват и обществени отношения, които преди това са били отразени и в другите нормативни системи. Смисълът на това отразяване е възможността да се интегрира тяхното протичане със средствата, с които разполага единствено правото. Това е един от изразите на уникалността на правото като обществено явление. По този начин то регулира нравствената, религиозната и други форми на социална свобода. Така тя придобива значението на основна форма на социална свобода. Следователно, поради необходимостта от регулиране на всички основни обществени отношения са средствата на правото, мярата на свобода, която то установява, придобива характер на основна форма на социалната свобода. Това е форма на социалната свобода, обхващаща всички основни сфери на обществения живот.

Юридическата мяра на свобода има основно значение, както за икономическите, социалните, духовните и пол-ските отношения, съставящи гражданското общество, така и за държавно-политическите отношения, т. е. за обществото като цяло.

4. Съотношение между свобода и право.Правото е мяра на свобода – свободата надхвърля правото, не е само правна свобода, но правото се отъждествява с нея, “вижда” своето предназначение в това да посочи в какво се състои свободата, да я изрази съдържателно, да я направи предметна. Поставено в отношение към по-общи ценности – свобода, справедливост, хуманност – правото търси в тях своята тъждественост, но за да е право, трябва да уточни “на колко? Свобода, справедливост, хуманност е тъждественост. Правото, което не е по мярата на свободата и справедливостта и не издържа критерии за свобода и справедливост, не е право. Ето как правото се оказва обвързано с ценности извън себе си.Странно явление е правото. Привличат го ниските екзистенциални нива на битието. Навлиза в пространството на опита и се занимава с всекидневни проблеми, но въпреки това нишки до извеждат към най-високите ценности на битието. Това е например справедливостта. Правното определение е да е мяра на обществената и лична свобода. Правото е явление на свободата (Хегел). Съдържанието на свободата като мяра има ясни очертания. Правото изпълва абстрактната свобода с конкретно съдържание. Казва “каква” и “колко” свобода. Правото е свързано с това – какво може и какво не в обществото и какво ни ограничава. Правото разширява или ограничава обсега на свободата. Свободата не се осъществява само чрез правото. Правото не е единствен език на свободата. То може дори да превърне свободата в несвобода. Правото е важно, за да определи свободата и да и даде свобода, но може и да я обезсмисли. Свобода има и извън правото. Свободата е различни видове – религиозна, политическа. Всичките и други видове социална свобода липсват чрез правно регулиране. Свободата на правото е притегателна точка на всички други свободи в обществото. Свободата се движи в две изначални направления:А) Да унифицира социалното, одобрено поведение;Б) Свободата да се разпореждаме според волята си със собствеността си.Правото на свободата се допълва от съдържанието на социалната отговорност. Това е дълга, продължителна еволюция. Правото на свободата е изразено от субективното право. Свободата е свят – огромен, необхватен, действителен, необзорен, развиващ се. Най-често свободата се асоциира с отсъствие на препятствие, с откритост, да изявиш

себе си и своето “аз”. Свободата поставя в позиция на можене и разрешеност. Тя дава полето на самоизява на личността и неговия дух. Свободата е изначална същност на битието. Битието се отъждествява със свобода. Правото, също като свободата, е дадено в битието и следва неговите пространства. Правото се съприкосновява със свободата във фокуса на съзнанието, което се отъждествява със свободата. Във всекидневието свободата не може да бъде абсолютна. Правото хем ограничава, хем дава свобода. Свободата в правото е скромна, защото е ограничена. Ако няма някакъв минимум от свобода, човек няма да знае защо трябва да мисли и действа свободно. Свободата не може да бъде отнета от интимния (вътрешен) свят на личността. Във вътрешните си мисли (вяра, мечти, желания, ценности) човек е свободен. В обществото съществуват два вида свобода – обществена, външна свобода и лична, вътрешна, която може и трябва да се прояви като външна свобода. Свободата в обществото е различна по естеството си – компромисна, политическа, нравствена, творческа, естетическа, национална, расова. Същността и е да даде възможност за самоопределение и да осигури откритост за творчество. Обществената свобода трябва да признае принадлежността към национално-етническата общност. Политическата свобода – да даде достъп до държавните работи. Икономическата свобода – да се изяви като продуктивна личност. Нравствената – да имаш морален закон. Всяка обществена свобода, минаваща през правото, получава своята легитимност и съдържателна определеност. Човек е неотделим от свободата и трябва да се бори за свобода, за да изрази себе си в света, да се впише в него. “Човек се ражда свободен и все пак е в “окови”” (Жак Русо). Той достига до истината, че свободата не е по прищявка на властите, а е вродена у човека. Достоевски посвещава на свободата “Великият композитор” – показва как хората се опитват да се откъснат от свободата – “Свободата не е свободия, а отговорност пред себе си и другите”. Хората се стремят към нея и когато я получат, се стремят да се отделят от нея. Свободата е предопределена от Вселенски закон за свободата на избора. Под този закон е само човекът. Законът за свободата на избора прави битието, човек търси само себе си и постига по-високи нива на съзнанието и на духа.Връзката между право и свобода е фундаментална. Свободата е по-висока идея на правото. Свободата е особения духовен смисъл на правото. Предназначението на правото е да дава свобода, да отмерва всекиму – колко обща лична свобода да има на разположение. Свободата като право не изчерпва цялата свобода, а е вид свобода. Тя е проява на обществената свобода.Правото е вид свобода и през него минават всички други видове свободи. Правото на свобода не е най-възвишената свобода, защото правото е практическо явление и има отношение към правноприложната свобода, защото е външна свобода, както и правото е външен регулатор. Правната свобода е външна свобода на сътворчеството, съдействието. Тя е дадена на човека отвън и се осъществява в процеса на общуване, в пространството на практическите отношения. Тя е външна, защото е условна, ограничена, относителна.Правото се отъждествява със свобода и несвобода, защото се раздвоява. В своята цялост правото е сфера на свободата, до което стои сферата на несвободата. До допустимото стои недопустимото, до дължимото – недължимото. Истинската правна свобода е самоизградена от правомощие автономия, гаранции за собственост, правоспособност, права и свободи. Свободата не включва задължения, забрани, отговорност.Правната свобода и правната несвобода са заедно, но не се отъждествяват, а са от различни материи. Правната свобода е изтъкана от правната материя, вдигаща прегради, дава свобода на избор, прави личността самостоятелен субект. Човек, за да е

свободен, трябва да е носител на правото и свободата. Личността в правото е не само свободна, но и несвободна. Правната несвобода и правната свобода са създадени от различни субстанции. Двете не могат да липсват. Правото не може да се отъждестви с една от тях. В различните епохи свободата е различна, но все пак има минимум. Правната несвобода не е обременяваща.Трябва да търсим баланс между регулираната от правото сфера и нерегулираната. Не може правнорегулираната да е прекомерно широка, защото превръща човека в несвободен. Колкото по-ограничена е сферата на правното регулиране, толкова човек е по-свободен, но това е само привидно. Правото трябва да отказва да дава права и свободи, когато човек отказва да ги получи. Правото си служи с онова, което му е присъщо. Градивен материал на правната свобода са присъщите на правото дадености, които се определят от съотношенията на права и задължения.Правната свобода се гради от превес на диспозитивните и императивни норми. Правната свобода има отношение към това дали правото прибягва към принудително въздействие и какви са санкционните тежести. Правната свобода минава през отделната личност. Тя е фокусът на правната свобода. Тя определя обема на правната свобода.Личността осмисля правото на избор, правото на личен живот, свободата на мисълта, на словото, на съвестта. Цялото право рефлектира върху отделната личност. Правната свобода, правната несвобода, трябва да се понесат от личността. Пряко отношение към правната свобода има гражданското общество. Правото на човека и правото на личността са признание за достойнството на личността.Правната свобода има за основополагащ акцент компонента права на човека. Чрез тях тя взима отношение към човека като човешко същество, не като гражданин на отделната държава и общност. Тя разглежда човека като притежание на универсалната общност и той участва в нейните прояви. Свободата предполага да си под юрисдикцията на международен съд. Всяка държава трябва да включва в себе си универсалните права и свободи на човека. Да постави законодателството си спрямо международноправните актове на международната общност. Международното право е подчинено на частното право.

10. Право и правна принуда

Етикети: Философия на правото 1. Същност на принудата.

Принудата е ограничаване на социални права или възлагане на социални задължения независимо от волята на техния носител.

2. Същност на правната принуда.

Принудата е оценъчно явление, което се отразява в правото и така участва във формирането на неговите качества. Степента и формите на принуда, предвидени в правото и начините на тяхното реализиране имат съществено значение за характеристиката на правовата държава.

Правото съдържа в себе си своето отрицание. От една страна, то е форма на официална свобода. От друга страна то е форма на принуда. Тази двойствена природа на правото е основата, върху която се формират двете противоположни определения за него: правото като мяра за свобода и правото като мяра за принуда.

3. Роля на правната принуда.

Ограничаването на свободата на личността по правнопринудителен ред не е определящо в същността на правото. Принудителността на правото всъщност е функция на обстоятелството, че то е форма на социална свобода. Тъкмо защото правото установява мяра на свобода, последната трябва да бъде гарантирана със специфични правно-принудителни средства. Това е правно-философския въпрос за оправданието или основанието на принудителността в правото. Този проблем е свързан с проявлението на правото като ограничител на свободата. Според някои ограничаването на свободата чрез правото е оправдано само когато поведението на личността може да причини вреда на друга личност.

Без средствата на правната принуда не може да бъде гарантирано реализирането на установената в правото мяра на свобода. Без специфичната си принудителност правото не би могло да добави нищо съществено към формите на свобода, установени в другите нормативни системи. Специфичността в принудата определя характера на мярата на свобода, която правото установява. По това главно тя се отличава от другите форми на социална свобода.

Правната принуда не е самоцел. Тя е подчинена на необходимостта да гарантира установената в правото мяра на свобода. Тя е последица от тази необходимост. Така принудата се превръща в ценностно явление. Само по себе си тя няма ценностен характер. Това обстоятелство произтича от нейната същност. Принудата е въздействие върху личността с цел нейното поведение да протича в съответствие с чужда воля. Принудата е противоположност на свободата.

4. Определение на правната принуда.

Правната принуда е въздействие върху правните субекти, предвидено в позитивното право с цел тяхното поведение да протича в съответствие с вложената в правото воля. Тя се осъществява когато волята на правния субект не съвпада с изразената в позитивното право воля.

5. Ценност на правната принуда.

Правната принуда е пряко свързана със съдържанието на правните предписания. Тя е предназначена да гарантира протичането на обществените отношения в съответствие с правните изисквания или да възмезди.

Ценностният характер на правната принуда се проявява в нейното съотношение с другите качества на правото. Той е отражение на ценностната същност на оценъчните явления, които се отразяват в правото. Без правната принуда не може да се гарантира тяхното реално проявление. Степента на ценност на правната принуда е обусловена от степента, в която тя осигурява реализирането на другите ценностни явления, отразени в правото.

Правната принуда може да играе и противоположна роля. Тя, обаче, също е обусловена от съответните качества на правото. С нея може да се гарантира реализирането на право, което не притежава необходимите качества. Степента, в която липсват

съответните качества на правото, определя степента, в която правната принуда губи ценностната си характеристика.

Затова няма основание за подценяване на ценностната характеристика на правната принуда. Поради това темата за правната принуда винаги присъства в правната философия.

Специфичното непряко проявление на ценностния характер на правната принуда изисква специално изследване. Това подпомага отрасловите правни философии. Липсата на такова изследване води до това, че липсва обща теория на охранителните отношения и обща теория на юридическата отговорност.

6. Правна принуда и държавна принуда.

Правната принуда не трябва да се отъждествява с държавната принуда. Например, няма държавна принуда, когато правната принуда се проявява във формата на психическа принуда. Така принудата има предупредително-възпиращо въздействие върху правните субекти да не нарушават изискванията на правните предписания и без намесата на държавни органи.

Психическата правна принуда се изразява във въздействието върху съзнанието на субектите на правото за да осъществят с поведението вложената в правото воля в замяна на тяхната собствена воля. Физическата правна принуда е въздействие върху правния субект в съответствие с предвидената в правото възможност за физическо насилие върху него за да осъществи правното предписание въпреки противната му воля.

7. Правна принуда и охранителни мерки.

Предвидените в правото последици, които имат характер на принуда, могат да се реализират не само по държавно-принудителен ред. Това е така поради факта, че не всички правни охранителни последици имат характер на мерки на държавна принуда. Такава същност имат в собствената си природа наказателните юридически санкции и принудителните мерки.

Гражданскоправните юридически санкции сами по себе си не са мерки на държавна принуда и поради това могат да се реализират от правните субекти без намесата на държавните органи. В още по-голяма степен това се отнася до предвидените в правото защитни мерки. Като вид охранителни мерки те имат характер на правна принуда, но се реализират от правните субекти без намесата на държавни органи. На това основание можем да определим защитните мерки като правна власт, предоставена на един субект на правото в частноправните отношения, с която може сам да принуди друг правен субект да изпълни юридическото си задължение.

8. Съпоставка на юридическата санкция с правната принуда, с охранителните мерки и със санкционните мерки:А. Право и принуда:Правото е свобода. Правото е принуда. Правото е диалектическо единство от свобода и принуда.Но какво е свобода? Какво е принуда? Социална и юридическа свобода. Принуда

въобще. Социална и правна принуда.Социалната принуда е ограничаване или отнемане на права (блага) или възлагане на задължения независимо от волята на носителя на правата и задълженията. Принудата е атрибут на обществото, съставка на обществото. Най-важния вид принуда е правната.Същност на правната принуда - правомерно осъществяване на юридически права и задължения, независимо от волята на техния носител. Правната принуда се осъществява чрез т. нар. охранителни мерки. Правната принуда е ограничаване или отнемане на субективни юридически права (блага) или възлагане на юридически задължения независимо от волята на правния субект, носител на правата и задълженията.Принудата е атрибут на правото. Без принудата правото не би могло да изпълни своите функции, замисъл, задачи. Без свободата пък правото няма смисъл.ЮО е основна разновидност на правната принуда.Б. Правната принуда и охранителните юридически мерки.Социална принуда се осъществява чрез охранителните социални мерки (конкретизирани социални санкции).Охранителните социални мерки се осъществяват в случаите, по реда и във вида, определени от социалните норми.Същност на охранителните мерки - предписани от позитивното право средства (способи, похвати) за въздействие (оказване на правна принуда) върху правните субекти, изразяващи се в ограничаване на права и възлагане на задължения в посочени от позитивното право случаи и ред, независимо от волята на засегнатия правен субектОхранителните юридически мерки са конкретни проявления, форми, на правната принуда. Охранителните юридически мерки гарантират общозадължителността на правните отношения. Охранителните юридически мерки са основните проявления на правната принуда.Охранителните юридически мерки са посочени изчерпателно от позитивното право и се осъществяват по определен от позитивното право ред и в определени от позитивното право случаи.Охранителните юридически мерки с оглед на техния характер биват различни видове:а) принудителни - те се осъществяват от държавни органи, представляват израз на държавната принуда и се използуват за защита на публичен интерес (напр. затваряне на ресторант, настаняване на принудително лечение). Те представляват конкретни способи (начини) за ограничаване на права и възлагане на задължения от страна на държавата по ред и в случаи, определени от позитивното право (напр. принудително настаняване на лечение, спиране на МПС от движение, затваряне на кафене, спиране на строеж, и пр.);б) защитни - те се осъществяват от самите засегнати правни субекти и се използуват за защита на частен интерес (напр. обжалване, самоотбрана). Те представляват конкретни способи (начини) за ограничаване на права и възлагане на задължения по инициатива на самия засегнат правен субект в случаи, определени от позитивното право, без задължително да е определен от позитивното право ред за това (напр. прихващане, неизбежна отбрана, крайна необходимост и пр.);в) санкционни - при тях се налагат юридически санкции. Те представляват предвидени в юридическата санкция, разглеждана като допълнително правило за поведение (като норма-предписание), конкретни способи (начини, похвати, мерки) за ограничаване на права и възлагане на задължения по ред, определен от позитивното право, в случай на такова неизпълнение на диспозицията на логическата правна норма, което обикновено е във формата на правонарушение (напр. лишаване от свобода, глоба, поправителен труд, дисциплинарно уволнение, неустойка и пр.)

9. Правна принуда и неправна принуда.

Правото има предназначение да бъде средство за ограничаване на възможностите за осъществяване на извънправна принуда от субектите на правото, в т. ч. и от държавните органи.

В съвременните условия тенденцията е към все по-засилена намеса на международното право в ограничаване използването на извънправната принуда. Съществуват редица международни конвенции, изискващи държавите, страни по тях, да приемат задължението да обявят всички форми на изтезания за престъпления по своето наказателно право.

10. Предели на правната принуда.

Темата за правната принуда включва и разглеждане на нейните видове и степени на проявление, както и на нейния интензитет и начин на реализиране.

Най-спорен е въпросът за размера (продължителността) и степента, в която може да се ограничава свободата на личността. Този проблем е свързан с обществената опасност на деянията, за които се налага правна принуда. Обективният критерий в случая е границата, при която ограничаването на свободата води до деградиране на личността. Прехвърлянето на тази граница от законодателя и от правоприложителя, влиза в противоречие със самата същност, цел и социална роля на тази разновидност на правната принуда. Ограничаването на свободата не трябва да води до невъзможността това основно субективно право да бъде използвано пълноценно след прекратяване на правната принуда.

Несъобразяването с тези основни изисквания води до промяна на обекта на въздействие с правната принуда. От въздействие върху едно отделно субективно право, обект на принуда става личността като цяло. В обект на въздействие се превръщат основните социални и биологични характеристики на личността.

Така обект на принудата става не отделна страна от същността на личността, а личността в нейното психофизическо и социално единство. Това придава в този случай на ограничаване на свободата качествено нова същност на правна принуда, излизаща извън принципите на хуманизма. Правната принуда придобива нов характер – увреждане на личността. Резултата е деформиране на качествата на личността. Така не се постигат целите на правната принуда, а се създават условия за противоположен резултат.

Освен това несъобразяването с обективно обусловения размер и степен на ограничаване на свободата води до допълнително засягане в една или друга степен на субективните права на други личности – близките на осъдения. Така обектът на въздействие на правната принуда се разпространява допълнително и върху личности, които нямат вреда.

Гореизложеното показва, че разглежданата разновидност на правната принуда (като основен вид наказателноправна санкция) следва да бъде определяна не като “лишаване от свобода”, а като “ограничаване на свободата”. Смяната на термина има пряко

отношение към същността и съдържанието на самото явление, на процесите, които се отразяват в него. Тенденцията е тази разновидност на правната принуда все повече да придобива характер не на лишаване от свобода, а на ограничаване на принудата. Отпадането на разновидностите на тази принуда, като “каторга”, “строг тъмничен затвор” и пр., е израз на обща тенденция, наблюдаваща се в цивилизованите страни.

Друг въпрос, свързан с възможните степени на правната принуда е този за допустимостта живота на човека като негово основно субективно право да бъде обект на тази принуда. Споровете по този проблем са безкрайни и теоретичните аргументи в полза на едната или другата основни тези са общо взето вече изчерпани.

Дали да има или няма смъртно наказание винаги конкретно-исторически и конкретно-социален проблем. Въпросът е не толкова юридически, колкото социален. На практика радикалното премахване на смъртното наказание за много общества е все още невъзможно. Затова тенденцията е да се намалят случаите, в които се налага смъртното наказание.

11. Право и нравственост

Етикети: Философия на правото І. МОРАЛ, НРАВСТВЕНОСТ И ЕТИКА.

1. Моралът в тесен смисъл като признаваната от определена социална група съвкупност от правила за поведение, изработени в съответствие с определяните в крайна сметка от икономическите условия на живот възгледи за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно и пр. Моралът в широк смисъл включва в себе си и нравствеността. Моралните норми като вид социални норми.

2. Нравствеността като съвкупност възгледи за добро и зло, дълг и справедливост...

3. Етиката като наука за нравствеността и морала.

4. Развитие на морала и на нравствеността - те са конкретноисторическо и естественоисторическо явление (напр. за Ленин "нравствено е всичко, което руши старото експлоататорско общество и обединява трудещите се около пролетариата"). Християнският морал и общочовешките морални възгледи. Няма вечен морал.

5. Характеристика на моралните норми:5.1. Общи черти с другите социални норми:а) общи правила за поведение;б) социален регулатор.5.2. Специфични черти на моралните норми:а) опосредяват поведението на хората "отвътре";б) не се нуждаят от формално закрепване;в) не се нуждаят от организирана (държавна принуда) принуда;г) действуват чрез оценяване, чрез механизма на общественото мнение;д) те са едновременно и социален регулатор, и духовен фактор;е) регулират отношения, които не се поддават на външен контрол;ж) имат духовно битие като емоционални представи и чувства.

6. Морални, обичайни и религиозни норми - съпоставка, прилики и разлики:а) обичайните норми регулират поведението "отвън", не се изработват от прилагащия ги, действуват като привички, като навик, като традиции, като суеверие...б) религиозните норми:- в една своя част регулират поведението на прилагащия ги "отвътре", но само отношението му към бог, а не към другите хора;- в друга своя част се явяват корпоративни, вътрешно организационни норми и регулират дейността на религиозните учреждения.

7. Позитивноправни и морални норми:7.1. Прилики:а) и двете са видове социални норми;б) и двете са "етически" норми според делението на Н. Коркунов.7.2. Разлики:а) по източниците си - моралните норми произхождат от религиозните, социални или биологични съображения;б) по начин на действие - моралните норми действуват чрез оценка на прилагащия ги;в) по цели - моралните норми се стремят да усъвършенствуват човека;г) по обезпечаването им - изпълнението на моралните норми се обезпечава от съвестта на индивида и от общественото мнение;д) по своето определяне - моралните норми са субективни, несигурни, колебливи, непрецизни, нереалистични.е) по определянето на правата и задълженията - моралните норми определят само задължения, те са едностранни;ж) по своята задължителност - моралните норми са задължителни само за лицата, споделящи съответните морални възгледи;з) по своята системност - моралните норми не са системно изградени, нямат логически непротиворечива система, структура, йерархия;и) по своята сфера на действие - моралните норми са за вътрешните чувства и мисли на хората, за вътрешния свят на човека;й) по своята детайлизация - моралните норми са норми-принципи (не убивай, не кради, не лъжи...);к) по начина си на създаване - моралните норми всеки си ги изгражда сам в съответствие със своите нравствени възгледи;л) по срока си на действие- за нарушенията на моралните норми няма давност;м) по начина на преодоляване на последиците от нарушаване - за нарушенията на моралните норми има прошка;н) по санкциите си - санкциите за моралните норми са угризенията на съвестта и негодуванието на общественото мнение;о) по своята институционалност - моралните норми не се нуждаят от специални органи, организации за своето създаване, прилагане и защита.

ІІ. МОРАЛЪТ И ПОЗИТИВНОТО ПРАВО.

8. Основни възгледи за връзката "право-морал" (съществуват две крайни и една компромисна тези) (интересува ни не толкова цялостната връзка между правото, моралът и нравствеността, а връзката между позитивното право като съществено проявление на правото и моралът в широкия смисъл на думата):а) "правото и моралът са едно и също социално явление". Правото е "позитивен морал"

(нямало разлика между правото и морала, тъй като правото е моралът в тази мяра, в която се възприема от хората прилагането на принудата; правото е съвкупност от морални норми, обезпечени от държавната принуда). Ранните и модерните естественоправни теории за това, базирани на учението на Конфуций за правото като норми, произтичащи от моралните добродетели. От тясната връзка между правото и морала произтича легитимността и моралното оправдание на необоримата законова презумпция, че "гражданите знаят законите" и "незнанието на закона не извинява". Държавата наказва гражданите за нарушението на позитивното право дори и те да не знаят, че са го нарушили, защото позитивното право е "добро", а е непростимо гражданите да не знаят какво е "добро" и да вършат "добро". Правото е добро, позволеното от правото е добро, доброто е позволеното от правото. Злото е забраненото от правото, злото е неправо. (Лена Джелепова за "честните и законни избори");б) "правото и моралът са две различни социални явления, които нямат нищо общо помежду си" (И. Кант - моралът произтича от вътрешния глас на всеки, а правото е норма, произлизаща и прилагана под силата на държавната принуда), (Х. Келзен - правото е особен свят на дължимото, който няма нищо общо с другите социални явления, каквото е морала);в) "правото и моралът са две различни, но взаимодействуващи си социални явления". Това е компромисната теза. Тя е и преобладаващата.

9. Взаимодействие на морала и правото (позитивното право):

9.1. Въздействие (значение, влияние) на морала върху позитивното право (тезата, че силата и авторитетът на позитивното право се определят от съответствието на нормите му с тези на морала):а) при създаването на позитивното право;- моралът (най-често този на господстващата социална група, на притежаващата държавната власт) е определител на позитивноправните норми (възгледите за праведно и справедливо са в основата на позитивноправните норми), ограничител на законодателния произвол, рамкира границите на нормативните разрешения. Позитивноправните норми изземват и инкорпорират в себе си най-сполучливите нормативни разрешения на социалните проблеми от обичайните и от моралните норми;- моралът създава легитимност на правните норми, служи за фундамент на позитивното право, прибавя нравствено и обогатява оценъчното съдържание на позитивното право, определя техният етически минимум.б) при изпълнението (прилагането) на позитивното право.- моралът създава, допълва, уточнява правилото за поведение, установявано чрез позитивно-правните норми (в случаите, когато тези норми изрично препращат към "добрите нрави") или чрез правоприложните актове, като по този начин обезпечава необходимата гъвкавост, адаптивност, точност и справедливост на правното регулиране в отделните конкретни случаи (изгонването от общинско или държавно жилище поради нарушаване на "добрите нрави" - хвърляне на боклук през прозореца? пиянски компании през нощта? гей в блока? гледане на животни в апартамента? неизхвърляне на боклук?). Това обаче може да се окаже нож с две остриета - в някои случаи да създаде възможност за злоупотреби;- моралът е коректив на евентуалната несъвършеност, непълнота, недомисленост, несправедливост на правните норми и на правоприложните актове (затова не може да има компютър-съдия, защото не може да се отчете човешкия фактор, не може да се моделира човешката преценка, не може да се научи на човещина).

9.2. Въздействие (значение, влияние) на позитивното право върху морала (правото и моралът като социални явления имат самостоятелно развитие, като развитието на едното може да изпревари другото и да го предопредели):а) при запазването, консервирането, възпроизвеждането на съществуващите (най-често тези на господстващата социална група) морални ценности (чрез своето оценъчно съдържание);б) при утвърждаването на моралните ценности от ценности на определена социална група към ценности на цялото общество (чрез всеобщозадължителния характер на позитивноправните норми се унифицира морала, налагат се добрите нрави);в) за защита на утвърждаваните морални ценности (косвено - чрез защитата на позитивноправните норми, базирани на моралните ценности);г) за формирането (възпитаването) на нови, несъществуващи до този момент, морални ценности (като морална допустимост на конкубината, на хомосексуални бракове, генната инженерия, "майка под наем", абортите, смъртното наказание и пр., забраната на смъртното наказание, задължителното задържане под стража при две и повече висящи следствени дела, отмирането на талиона и на членовредителните наказания, проституцията и хомосексуализма).

10. Видове морал. Разграничаването им е ключовият проблем за разграничаването и взаимодействието (диалектика, тенденции, генетични връзки, функционални връзки и пр.) между петте вида морал: "общочовешкия морал", "официалния морал" (с легално име "добрите нрави"), "господстващия морал", "колективния морал" и "субективния морал":а) "общочовешки морал" - съвкупност от общоприети в световен мащаб нравствени възгледи и ценности, морални норми, създадени на базата на християнския морал, и закрепени в международните стандарти за правата на човека и общоприетите принципи на правото;б) "официален морал" - съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, произтичащи, изразени, следващи, въплътени, съдържащи се в позитивното право на дадена държава, предопределящи оценъчното съдържание на позитивноправните норми. Това е най-важният вид морал. Неговото легално наименование е "добрите нрави". Той е компромисен вид морал. Той балансира, лавира между общочовешкия, господстващия и колективния морал на притежаващата държавната власт социална група. Той се опознава на базата на житейския опит и мъдрост чрез задълбоченото проучване на действуващото законодателство и на съдебната практика. Той не се изучава в специална учебна дисциплина. Ключово за неговото опознаване е признаването на връзката между правото и морала; приемането на възгледа, че добро е всичко позволено от правото, а зло - всичко забранено от правото. Този вид морал е с приоритет при изпълнението и при прилагането на правото;в) "господстващ морал" - съвкупност от нравствени възгледи и ценности, морални норми, типични, общоприети, преобладаващи за дадено общество, признати от неговото обществено мнение;г) "колективен морал" - съвкупността от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделна социална група;д) "субективен морал" - съвкупността от нравствени възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделния човек, индивид, личност.

11. Законност, целесъобразност и моралност. Може ли да има безнравствени, неморални позитивноправни норми? Може да има неморалност от гледна точка на общочовешкия, господстващия, колективния и субективния морал, но не и от гледна

точка на официалния морал. От гледна точка на официалния морал правото винаги е нравствено, морално, добро. При противоречие между морала на изпълняващия (прилагащия) правото и официалния морал, приоритет има официалния морал. Именно последния следва да бъде установен и осъществен чрез изпълнението (прилагането) на правото. Правото трябва да бъде равен мащаб за поведение спрямо всички, да бъде еднакво приложимо, важимо спрямо всички, а не да зависи от морална прилагащия (изпълняващия) правото (съдията).

12. Естествени права и позитивно право

Етикети: Философия на правото Основните права и свободи на човека имат многовековна история на зараждане и утвърждаване.Конфликтът между английският крал Джон и бароните по повод едностранното определяне на данъците от краля завършва с приемането на Великата харта на свободата през 1215 г., която закрепва основни права на аристокрацията и е първото макар и ограничено отстъпление на абсолютизма пред някои основни права на аристокрацията,предвестник на правата на човека.-право на собственост,лична неприкосновеност и др.По-късно са приети няколко акта за индивидуалните права и свободи/Петиция за правата; Habeas Corpus Act/като особено е значението на Билът за правата от 1689г. който прогласява и гарантира публичните права-на избор на членове на парламента,право на петиции,право на свободни обсъждания в парламента и др. В Англия те са действащо право и до днес.

Историческата френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. прокламираща равенството между хората по рождение,обяви за неотменими правото на човека на свобода,собственост,съпротива срещу подтисничеството,на лична свобода,на свобода на словото и мисълта,на съвестта,на свобода в участието в политическия живот.Тя провъзгласява , че източник на суверенитета е нацията и гражданите участват в формирането на общата воля на държавата.На гражданите се дава достъп до публичните длъжности.Всички са равни пред закона.Чиновниците са отговорни пред обществото.

Декларацията въпреки че отразява интересите на третото съсловие,формира един цялостен комплекс от общочовешки блага и ценности,които и сега запазват своята актуалност. Якобинската декларация за правата на човека и гражданина от 1793 г. провъзгласява принципа на народния суверенитет и отговорностите на обществото към гражданите.За пръв път при неотменимите и неотчуждаеми права е включено равенството. В първата френска конституция от 1791г.са установени свободи на събранията,петициите и други,тук намира място и идеята за социалната роля на държавата-грижа за слабите и безплатно образование.

В България в Търновската конституция от 1879г. правата са уредени пълно и изчерпателно в глава ХІІ,имат се предвид индивидуални и политически права.Закрепено е обаче и безплатното начално образование.Включена е и една любопитна разпоредба,която защитава правата не на гражданина ,а на човека изобщо-чл.61-“Никой в Българското княжество не може нито да купува нито да продава человечески същества.Всякой роб,от какъвто пол,вяра и народност да бъде,свободен става,щом стъпи на българска територия.”

След ІІ световна война проблемът за правата на човека бе поставен в международното пространство и се приеха множество международни актове като Всеобщата декларация за правата на човека от 1948г. на ООН.Тя прокламира неприкосновеността на индивидуалните,икономическите,политическите,социалните и културните права на човека.По късно ООН прие Международният пакт за икономическите,социалните и културните права на човека и Международният пакт за гражданските и политическите права и други актове.Съветът на Европа прие Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи в която са закрепени правото на живот,забрана за изтезанията,забрана на робството и принудителния труд,право на свобода и сигурност,право на справедлив съдебен процес, неналагане на наказания без закон,право на личен и семеен живот,свобода на мисълта,съвестта,религията,мнението,на събранията и сдружаването,право на встъпване в брак,на ефективни правни средства за защита,забрана на дискриминацията,злоупотребата с права и ограниченията на правата /Част І - чл. 2 – чл. 18 от ЕКЗПЧ/. С нея е създадена и институция гарант за правата на човека-Европейският съд за защита правата на човека в Страсбург.

По различен начин се интерпретира,разбира и утвърждава идеята за естествените права в англосаксонската и в континенталната правна система.

В англосаксонската правна система “естествените права на човека” се проявяват като антипод на абсолютната кралска власт и тяхното провъзгласяване е предназначено да ограничи монархическия произвол.

В континентална Европа идеята за естествените права на човека се свързва с принципа на народния суверенитет и учредителната власт. Учредителната власт чрез конституцията прогласява определени основни права и свободи на гражданите,които друга власт не може да ограничи.

Човекът е биологично и социално същество. Независимо от неговия правен статус,дали е гражданин,чужд гражданин или лице без гражданство, той притежава редица основни права , които му осигуряват съществуването като биосоциално същество. Това са т.нар. първични права,които са присъщи на човешката природа и са юридически прогласени.Всяко човешко същество независимо от неговото отношение с държавата е субект на правата на човека,тъй като те са общочовешки. Те произтичат от самата същност на човешката природа и в този смисъл не могат да бъдат “учредявани” от държавата. Но за да бъдат поставени под нейна закрила,тя трябва правно да ги признае . Именно поради това ,че тези права са вътрешно присъщи на човека,те са неотменими и неотчуждаеми. В гражданското общество трябва да се създават реални условия и юридически гаранции за пълноценно упражняване на правата.

Правата на човека не се свеждат само до най-необходимото за биологическото и социалното съществуване на човека. В съвременното общество той се нуждае от множество и различни по характер права и свободи,които да задоволяват и гарантират неговите многостранни потребности и интереси. Освен лични свободи в техните различни проявления човекът се нуждае и от широки политически,икономически,социални,културни и други права.

В Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи в която са закрепени всички основни права на човека-правото на живот,забрана за

изтезанията,забрана на робството и принудителния труд,право на свобода и сигурност,право на справедлив съдебен процес,неналагане на наказания без закон,право на личен и семеен живот,свобода на мисълта,съвестта,религията,мнението,на събранията и сдружаването,право на встъпване в брак,на ефективни правни средства за защита,забрана на дискриминацията,злоупотребата с права и ограниченията на правата /Част І - чл. 2 - чл. 18 от ЕКЗПЧ/.С нея е създадена и институция, гарант за правата на човека, а именно - Европейският съд за защита правата на човека в Страсбург.

В правната наука се утвърди възгледът за обособяване на три генерации/поколения права:

І. Първа генерация - това са гражданските и политическите права,провъзгласени от буржоазните политически революции и намерили почти диференцирано изложение във френската декларация от 1789г.Наричат ги още индивидуални и политически права и свободи.Други ги определят като”класически права и свободи”.Това са лични права-закрепени за индивида формални свободи,към които спадат и свободите,които хората използват и осъществяват заедно /свобода на събрания на сдружаване и прочие/.Тези права позволяват на индивида да се брани срещу произвола на държавната власт,те поставят на властта граници.

ІІ. Втора генерация - това са икономическите,социалните и културните права.Те се появяват по-късно ,към края на ХІХ век.Целта им е да гарантират материалната сигурност на индивида.Поначало това са също лични права-на социално осигуряване,на труд,на почивка,на образование ,на стачка и др. Тези права са отправени към държавата или,по-скоро,те представляват своеобразни искания към държавата,като предопределят нейни задължения.По този пункт концепцията за човешките права граничи, а и често прелива с теорията за социалната държава.

ІІІ. Трета генерация – появяват се в последната третина на века,а някои и по-рано и обикновено се разпределят в две категории.Към първата се отнасят всички права,породени от развитието на обществото в научно-техническо, демографско и други отношения и от появата на глобалните проблеми на човечеството - право на информация, на екологически чиста и здравословна околна среда, на достойни жилищни условия,на достоен жизнен минимум, свобода на детераждане, право на интимна сфера /и на защита от аудио-визуалните средства за информация/ и др. Към втората се отнасят някои колективни права-право на народите на свободен избор и самоопределение, право на народите и държавите на ползване и управление на общото достояние на човечеството /например изкопаемите под морското дъно/, право на развитие и други плюс правата на етническите и националните малцинства-на културна, езикова, религиозна идентичност. Според някои автори става дума за права на човека и народите едновременно.

Трите поколения права се разполагат във времето както следва:

І генерация - 17-18 векІІ генерация – 19-20 векІІІ генерация – 20-21 век

ІІІ. Естествените права на личността и позитивното право.

Естествените права са ценностно явление, начин на отразяване и защита в позитивното право, на които има съществено значение за качествената характеристика на съвременното общество.

Естествените права (ЕП) са обусловени от биосоциалната същност на личността. Те са израз на естественото състояние на личността и в този смисъл са естествени права. Това означава, че ЕП нямат нормативен характер. ЕП не съществуват в формата на самостоятелна нормативна система. ЕП нямат регулативни свойства. ЕП като ценностно явление се отразяват съдържанието на правото и така участват във формирането на неговите качества. Система от това отразяване е, те да бъдат гарантирани със средствата на позитивното право. Предвиждането на право на принуда е обективно необходимо, за да се гарантира ефективно ЕП на личността.

В процеса на отразяване в позитивното право, ЕП запазват характера си на метаюридическо явление. Това означава, че отношенията между тях и правото са отношения на неправно ценностно явление и правото, като нормативна система.

На ЕП на личността съответстват естествените задължения. Те са свързани със съответните потребности на личността. Без тяхното изпълнение личностите не могат да съществуват и се проявяват в естественото си състояние и в този смисъл са естествени задължения. Естественото задължение започва там, където завършва естественото право. Поради това на всяко естествено право съответства естествено задължение. Естествените задължения също се отразяват в различни видове обществени норми. Без изпълнението на естествените задължения не могат да реализират ЕП. Ето защо отразяването на естествените задължения в правото гарантира реализирането на ЕП.

13. Граждански и политически права на човека

Етикети: Философия на правото >> Гражданските права: Това са юридически признати от дадена държава права на нейните граждани. Те характеризират личността вече като принадлежаща към определена държава. Тук правата на човека са закрепени в национални нормативни актове и са снабдени с гаранции (имам предвид юридически гаранции съдебна защита, контрол за конституционност, омбудсман и др.). Гаранциите могат да бъдат права на гражданина, без сами по себе си да са права на човека.

Правата на човека, признати като права на гражданина, могат да получат развитие и конкретизиране. Правото на собственост тогава ще се въплъти в множество конкретни юридически разпоредби, уреждащи и гаранциите му. Същото се отнася за свободата и т. н. Разпоредбите относно правата на гражданите не могат да бъдат еднакви за всички държави. Политическите права на човека например (право да се участва в управлението и ръководството на обществените и държавните дела), универсални по смисъл и съдържание, видени като права на гражданина, получават друг образ юридическото им закрепване е твърде различно по обем и форма в различните държави. Могат да имат национални, социалнокласови и други особености. Ако тези особености на юридическата уредба обаче отиват срещу универсалния характер на правата на човека, ако го подкопават (примерно чрез определянето на правата главно по класов признак, както се постъпи с избирателното право в Русия след 1917 г.), те влизат в противоречие

с правата на човека.

Либерализмът познава преди всичко “негативните” свободи. Те се наричат така, защото гарантират личната неприкосновеност както от намесата на други лица, така и от държавата. Тези свободи осигуряват произвола на лично действие, степента в която не пречи другиму.

Политическите права повтарят структурно и смислово негативните свободи, но са насочени навън към взаимодействие и най-вече към контрол на държавните органи. Либерализмът поставя като основен проблем – кои субективни права са неотменима същност на отделния гражданин. Легитимността на системата от закони и самото законодателство произтичат изцяло от структурите и процедурите на легалността. В този смисъл правната система се схваща като нещо неутрално и неподвластно на политическите пристрастия.

В друг случаи – републиканизма залага на обективния правен ред, в който са намерили израз в съвременния живот и взаимния респект. Правото е част, страна на политиката. На преден план излиза формирането на обща воля, относно действащите норми и цели. Едва на тази база се определя съдържанието на частните интереси.

Политиката се разглежда като конкуренция и координация на силите за прокарването на преди всичко частни интереси. Тя служи за налагане на оптимални стратегии за удовлетворяване на интересите.

Нравствени добродетели и първични форми на солидарност – върху тях възниква нещо като обществен организъм, насочен към реализирането на една колективна цел, несъвпадаща с пазарните принципи и с административното държавно управление.

Смисълът на политиката не е само в посредничеството между частните интереси и администрацията. Самата политика е социализиращ процес, начин на мирогледно мотивиране и дори на промяна на възгледите.

14. Право и интерес

Етикети: Философия на правото 1. Постановка и историческо развитие на проблема

Връзката между правото и интересите е разкрита още от древногръцкия юрист Улпиян. Различията в интересите той поставя в основата на разделеността на правото на частно и публично. Според него частното право се отнася до интересите на отделната личност, а публичното право – до интересите на държавата.

По-късно през ХІХ век Р. Йеринг и неговите последователи формират утилитарния възглед за същността на правото. Това е разбирането за правото като средство за опазване на интереси. Според К. М. Коркунов тези възгледи са своебразна обществена теория за правото, той като по-голямата част от интересите на личността са продукт на живота му в обществото, а освен това се отнасят до всички и в този смисъл също имат обществен характер. Според самия Коркунов утилитарното определение на правото

трябва да бъде, че то е система от норми, които разграничават интересите.

2. Същност на интересите

Интересите на личността са основават на потребностите. Последните са източника на интересите. За задоволяване на интересите, чрез правото се формират цели. Постигането на определени цели изисква формирането на воля. Тя се включва в правните норми и така се осъществява връзката между интереса и правото. Интересът се проявява като осъзната потребност. Той е субективно отражение на реално съществуващите потребности. Интересът трябва да съответства на потребностите. В противен случай не е налице осъзнат процес. Несъответствието между съзнаването на интереса и обективното съществуващата потребност е един от източниците на волунтаризма в правото.

3. Връзка между интересите и правото

Осъзнатият интерес се включва в правосъзнанието и се отразява в правото. Интересът се институционализира в правото. Той се свързва с принудителните възможности на правото. Ето защо правото е средство за защита на интереси.

4. Субективни юридически права и интереси

Интересът е свързан пряко с установените в правото субективни права. На тази основа се проявява правния интерес, разбиран като полза, която има субекта от извършването на определени действия или волеизявления с правно значение. По този начин в крайна сметка правото гарантира реализирането потребностите на личността. От това в голяма степен зависи неговата ефективност.

5. Правото и конфликта на интереси

Потребностите обуславят различията в интересите на отделните личности и социалните групи. Сблъсъците на интереси намират отражение в правото. На противоположните интереси правото противопоставя равноправието. По този начин, правото служи за поддържане на противоречивите интереси в определени граници.

Тъй като правото има социалното предназначение да гарантира хомеостазиса, т. е. равновесието в обществото, в него трябва да се отразяват съвпадащите коренни интереси на социалните групи. Консенсусът в правото е израз на тази необходимост. Демократизмът в правото се определя и от степента, в която то отразява общите интереси.

В правото се отразяват, както индивидуални, така и колективни интереси. От тази гл. т. цялото историческо развитие на правото представлява борба на кои интереси да се даде предимство. Съвременните демократични правни системи дават предимство на индивидуалните интереси. Причината е тази, че индивидуалните интереси стоят в основата на колективните. Последните са в крайна сметка средство за реализиране на интересите на личността. Ето защо в правото не трябва да се противопоставят личните и колективните интереси. Тяхната основа е обща и всеобщността на правото се проявява и във възможностите му да ги обединява.

Интересите са обвързани по особен начин с другите оценъчни явления, които се отразяват в правото. Интересите обуславят до голяма степен начина, по който тези явления се отразяват в правото. Това показва определящото място на интересите при формиране качествата на правото.

15. Право и цел

Етикети: Философия на правото 1. Понятие за цел.

1.1. Същност на целта.Целта е явление от обективната действителност, което има субективно битие. Тя се формира и съществува в съзнанието на правните субекти. Тя е един от елементите на съзнанието, в който се отразява обективната действителност. Тя е един от елементите на субективната страна на деянието, наред с мотивите и решението (а също и вината при неправомерните и противообществени деяния). Целите е елемент от общественото съзнание, които се отразяват, подкрепят и развиват от социалните норми.Целта е субективно явление. Тя е продукт на съзнанието. Разнообразието на целите е обусловено от разнообразието в интересите. Затова именно Р. Йеринг изследва едновременно и интереса, и целта в правото.Целта се формира и съществува в съзнанието. Тя е елемент от съзнанието.

1.2. Съдържание на целта:Съдържанието на целта включва в себе си интелектуални и волеви моменти (страни, черти, характеристики):а) интелектуалните моменти се състоят в това, че целта представлява психологически процес на осъзнаване на:- обективната действителност, в т. ч. интересите на правния субект;- направлението на поведението на правния субект;- резултата от поведението на правния субект.б) волевите моменти се състоят в това, че целта представлява психологически процес на избор на начините, средствата и условията за постигане на резултатите от поведението на правния субект, удовлетворяващи неговите интереси.

1.3. Определянето на целта като психически процес.От психологическа гл. точка целта е един от елементите на психическата страна на деянието. В деянието се разграничавата) психически елемент (мотиви, цел и решение);б) физически елемент (действие и бездействие).Психическата (вътрешната, съзнателната) страна на деянието съдържа следните елементи:а) мотиви - това е познавателен процес на опознаване, на осъзнаване на интересите и потребностите на правния субект. Това са вътрешните подбуди, осъзнатите потребности, граничния, периферийният, началният елемент на психическата страна на деянието. Намира се на границата с потребностите на човека. Представляват сложен психологически процес, протичащ във времето. Обикновено действуват система от мотиви, като може е един от тях да е основен. Мотивите имат стадии (форми на проявление): влечение, стремеж, желание и искане. Мотивите имат ролята на подтикващ фактор, на психологически движещата сила на деянието;

б) цел - това също е познавателен процес, насочен към осъзнаване на начина, средствата и условията, по които могат да се задоволят потребностите на социалния субект. Това е психологически процес, който има качествената характеристика на фактор, определящ направлението на деянието чрез избор и конкретна представа за неговия резултат и начините, средствата и условията (мястото, времето и обстановката) за неговото постигане. Целта е направлението на поведението. Целта е осъзнаване на направлението на поведението и на неговия резултат. Целта определя насочеността на деянието към конкретен резултат. Може да има и система от цели, една от които е основната. Целта граничи непосредствено с мотива;в) решение - това е волеви процес, насочен избор на целта, начина, средствата и условията на нейното постигане. В този процес към вече достигнатото познание на потребностите и на начина на тяхното задоволяване се добавя и волята това наистина да стане. Това е психологически процес на окончателен и твърд избор на целта и на начина, средствата и условията за нейното постигане, към които се прибавя и проявлението в необходимата степен на волевия момент да произтече физическата страна на деянието в съответствие с избраната цел и начина, средствата и условията за нейното постигане. Това е качествено нов и различен от предишните два психически процес. Разграничителния момент тук е изявата на волята на правния субект. Волята налага да се осъществи физическата страна на деянието в съответствие с целта. Съставянето на плана за осъществяването на физическата страна на деянието е психически процес, който се изразява в намирането и набелязването на най-подходящите начини, средства и условия, водещи към достигане на поставената цел. Противоречията в процеса по формирането на решението се изразяват в т. нар. "борба на мотиви".

1.4. Оценъчна природа на целта.Целта е оценъчно психологическо явление без регулативни свойства. Целта е резултат от оценката на правния субект на различните варианти за постигане на задоволяване на неговите интереси. Целта се формира като резултат от преценката, съпоставянето, противоборството на различните ценности на правния субект. Целта е положителна оценка на правния субект, че именно по този начин той може и следва да задоволи своите интереси.Целта е субективно явление. Тя е продукт на съзнанието. Разнообразието на целите е обусловено от разнообразието на интересите. Това показва характера на връзката между цел и интерес. Целта се формира и съществува в съзнанието. В нея се включват интелектуални и волеви моменти на съзнанието. В целта се съдържа осъзнаването на направлението на поведението и неговия резултат, чрез избор на начините, средствата и условията за неговото постигане. Целта, която се отразява в правните норми обхваща психическите процеси, които имат качествена характеристика на фактор, определящ направлението на тяхното въздействие върху правните субекти с оглед постигането на определен резултат със средствата на правата. Целите, които се поставят за решаване, ч/з правото, съществуват в съзнанието и се проявяват като елемент от индивидуалното и обществено правосъзнание. От правосъзнанието целите се отразяват в обективното право. Целта се включва във волята, която се влага от законодателя в правни норми.

2. Влияние на целите върху правото.

2.1. Отразяване на целите в правото.Целите се отразяват от всички социални норми, включително и от правните норми.Отношението между право и цел е обусловено от социалното предназначение на

правото. Правото е средство за удовлетворяване на законните интереси на правните субекти, а следователно и средство за постигане на техните цели.Целите на правните субекти, съобразени с обществения интерес и получили признание от законодателя, се отразяват в правните норми и се превръщат в правни цели.Правните цели са елемент от общественото правосъзнание, който се отразява в обективното право.Правната цел е психически процес в съзнанието на правния субект, който има качествената характеристика на фактор, определящ направлението на тяхното въздействие върху правните субекти с оглед на постигането на определен резултат със средствата на правото. Без правната цел правото губи насоката на своето въздействие.Целта, която се отразява в правните норми, обхваща психическите процеси, които имат качествената характеристика на фактор, определящ направлението на тяхното въздействие върху правните субекти с оглед постигането на определен резултат със средствата на правото. Целите, които се поставят за решаване чрез правото, съществуват в съзнанието и се проявяват като елемент от индивидуалното и обществено правосъзнание. От правосъзнанието целите се отразяват в обективното право. Окончателният избор на целта и на начините, средствата и условията за нейното постигане, се отразяват в правната норма като специфично решение и така участва във формирането на нейните качества. Така целта се включва във волята, която се влага от законодателя в правните норми.Отношението между право и цел е обусловено от социалното предназначение на правото. То е средство за постигане на социални цели. Правото служи за осъществяване на цели, които си поставя законодателят. Тъй като правото регулира обществени отношения и обществени връзки, целите на които то служи имат обществен характер. Това поставя правно-социологичните проблеми за ефективността на правото, като средство за постигане на социални цели. Тази част от проблемите на отношението между право и цел се включват в предмета на философията на правото.Целта като ценностно-оценъчно явление съществува независимо от правото. Тя е едно от метаюиридическите явления, които формират общата характеристика на правото. Правото и целта са две качествено различни явления. Целта е оценъчно явление, което с регулативните си качества може да направи целта й реална и постижима. Правото е явление, което с регулативните си качества може да направи целта реална и постижима. Уникалният общозадължителен характер на правото е причината, поради която то се използва като средство за постигане на цели, успоредно с неправните нормативни системи. Всяка от тях съобразно собствените си качества по различен начин може да служи за постигане на едни и същи цели.Целта притежава ценностни и оценъчни качества. По тази причина тя се институционализира в правото. Без нея правото губи насоката на своето въздействие, което се отразява непосредствено на величаната на проявление на неговите регулативни възможности. Качествата на отделните цели, за реализирането на които служи правото, тяхната същност и съобразеност с реалните потребности и интереси на личността и на обществото от своя страна, обуславят качествата на съответната правна система като цяло.Същността и съдържанието на всяка правна система се приспособяват към характера на целите за осъществяването, на които тя служи.Целите се отразяват в правото, като по този начин му придават качеството целенасоченост. В това се изразява същността на отношението право и цел. Целта се отразява в правото в снет вид. Така правото придобива целеви характер. В този смисъл може да говорим за цел в правото.Целта на законодателя може да бъде специално посочена в съответния нормативен акт.

По този начин тя придобива общозадължителен характер. Това са легално определени цели на законодателя. Когато целта не е легално определена, то тя се подразбира от съдържанието на съответната правна норма. Тълкуването на правните норми обхваща и разкриване на съответните цели. Установеният чрез тълкуване смисъл не бива да противоречи на целта на правната норма.

2.3. Необходими и субективни цели в правото.Правото служи за осъществяване на целите на законодателя. Тези цели са необходими цели. Те са защитаваните от правото цели. Правото прави тези цели реални и постижими. Тези цели отразяват обществения интерес и интересите на държавата.На свой ред всеки от правните субекти има свои цели. По начало общите и защитавани от правото цели, включват, закрилят субективните цели на отделните правни субекти. Евентуалният конфликт между субективните и правните цели следва да се решава в полза на правните цели.

2.3. Цели в правото и волунтаризъм.Качествата на правните цели обуславят качеството на правното въздействие.Критерий за оценка на целите на законодателя са останалите неправни ценностни явления, които се отразяват в правото. Всяко едно от тях служи за оценка не само на отразените в правото цели, но и на предвидените средства за тяхното постигане. Поставянето на цели, несъобразени с другите ценностни явления, е проява на правен волунтаризъм. Стремежът към цели, които противоречат на неправните оценъчни явления, води до такива явления, като “заобикаляне на закона” и до “злоупотреба с право”."Заобикалянето на закона" е използуване на субективните юридически права и задължения, заложени в правните норми за постигане на съвсем други цели, а не за тези, за които са предвидени от законодателя. (например случаят с първоначалната продажба на 1/100 идеални части от недвижим имот и последващата му делба, което се извършваше с цел да се платят по-малко данъци, отколкото биха били платени при цялостната му директна продажба)."Злоупотребата с право" пък е използуване на субективни юридически права и задължения в по-широк кръг случаи, в по-широк обем, за повече цели, а не само за тези, за които са предвидени от законодателя. Формализацията, бюрократизма на изпълнението на правото е една от проявните форми на злоупотребата с право.

3. Влияние на правото върху целите.

3.1. Система на целите в правото. Йерархия на правните цели.Целта само по себе си съществува независимо от правото, но чрез правото в съвременното държавно-организирано общество целта става реално осъществима.Разнообразието на целите е обусловено от разнообразието на обществените интереси. Правните цели са в системно единство защото правото ги свързва, съдържа, а то е системно явление.Йерархията на правните цели фактически е обусловена от йерархията на интересите, които обслужват, а юридически - от йерархията на нормативните актове, които ги закрепват.

3.2. Закрепване на целите в правото.Правото е средство за постигане на правните цели. В този смисъл правото има инструментално значение за осъществяването на правните цели.

Целите се отразяват в правото и му придават качеството целенасоченост. Целта се отразява в правото в снет вид. Така правото придобива целеви характер. Така говорим за цел в правото.Правните цели се закрепват, посочват в правото по два начина:а) изрично - целта може да бъде специално посочена като позволена или забранена в съответния нормативен акт. Тогава тя ще бъде легална, респективно забранена за постигане, нелегална цел. Легалните цели са задължителни за постигане от правоприложителя и при реализацията на правото.б) мълчаливо - понякога целта на законодателя се подразбира от текста на нормативния акт. Съдържанието на правната норма е подчинено на целта, която законодателя преследва.Правните цели се изясняват чрез тълкуване. Тълкуването представлява разкриване на целите на законодателя.

3.3. Целесъобразност и законосъобразност.Целите, които се отразяват в правото, по начало не трябва да се противопоставят на целесъобразността при изпълнението му. Целесъобразността при изпълнението на правото следва да съвпада със законосъобразността. Законосъбразността включва постигане на правни цели, а не просто на всички субективни цели на правните субекти. Ако се стигне до незаконосъобразност при изпълнението на правото, това опорочава съответните правни актове, постановявани при правоприлагането и при реализацията на правото, защото това означава, че не се постигат правни цели, а някакви други, субективни цели.В някои случаи правните цели не са достатъчно конкретно дефинирани. Налага се те да бъдат уточнени в рамките на закона в процеса на конкретното правоприлагане или реализация на правото. Тогава възниква проблема за т. нар. оперативно усмотрение. То представлява конкретизация на правната цел в конкретния случай на правоприлагане или реализация на правото. Оперативното усмотрение е съчетаване на целесъобразността със законосъобразността, придава гъвкавост при изпълнението на правото (затова е от особено значение именно при правоприлагането).Целта сама по себе си никога не оправдава във всички случаи средствата за своето постигане. Тези средства винаги трябва да са законни, допустими от правото. Незаконосъобразните средства опорочават целта. Законосъобразната цел не превръща всички средства за нейното постигане в правомерни. Правомерните средства не гарантират законосъобразността на целта.Целите, които се отразяват в правото, не трябва да се противопоставят на целесъобразността при реализирането му. В процеса на реализиране на правото следва да се имат предвид целите, които са отразени в него. В този смисъл целесъобразността при реализацията на правото съвпада със законосъобразността. Незаконосъобразността на целта, която се преследва при реализирането на правото, придобива незаконосъобразен характер на съответните правни актове.

16. Правна норма и оценка

Етикети: Философия на правото Оценката е резултат от съзнателна човешка дейност. Оценката е субективен акт на човека (социалните субекти), субективно отражение на съществуващата обективна ценност. Чрез оценката субектът приема нещо за ценност или неценност. Оценяването е сравняване, преценяване, съпоставяне, сортиране, класифициране на явленията от

обективната действителност с оглед на някакъв външен за тях критерий.Ако този критерий е полезност по отношение на удовлетворяването на човешките интереси и потребности, тогава оценяването завършва с мнение за ценност (полезност) или неценност (неполезност) на съответното явление.Оценяването е динамичен, непрекъснат процес. Развитието на човешките потребности и интереси води до промени в оценката и до развитие на благата и на ценностите.Различните субекти извършват, дават различни оценки на едни и същи явления от обективната действителност. Няма пряка зависимост между положителна оценка и благо, както и между положителна оценка и ценност. Някои субекти могат да възприемат като благо, като ценност, да дават положителна оценка на явления, които традиционно не се възприемат от повечето субекти като такива (наркотици, алкохол и пр.).

>> Благата:Благото е нещо различно от ценността. Благо са тези явления от обективната действителност, чието наличие е полезно за удовлетворяване на човешките потребности (законни интереси). Благата са явления от обективната действителност, които обективно (наистина, в действителност) удовлетворяват (задоволяват) обществено и позитивноправни признати потребности и интереси на социалните субекти (отделните индивиди, социалните групи, обществото като цяло и Човечеството като цяло). В понятието "благо" изпъква обективното в явлението от обективната действителност, това, че той е полезен. Благата са най-често вещи (предмети), но могат да бъдат и социални права, психологически преживявания или други социални явления. Да бъде дадено явление благо е обективно качество, а не субективно мнение.В понятието "ценност" пък на преден план изпъква субективното, положителната оценка от субекта. Благото е категория, която набляга повече на материалната страна на нещата, докато ценността като категория набляга повече на идеалната.

>> Оценъчното познание:Познанието по начало е процес, различен от процеса на оценяване. И двете са отражение на действителността, и двете са проява на съзнанието, и двете са психологически процеси. Познанието завършва с истина, оценяването завършва с оценка.Все пак няма китайска стена между тях. В крайна сметка оценките са спецефичен вид познание - оценъчно познание.

>> Структура на оценката:Оценката кято явление от обективната действителност има четири компонента:а) субект - този социален субект, който извършва оценката;б) предмет - това, което се опознава; посочва спрямо кое социално явление се извършва;в) основание - причините, мотивите, целта, поради които се извършва;г) характер - положителен или отрицателен резултат; зависи от това, с какъв извод завършва - положителен, тогава явлението е оценено като ценност, или отрицателен - тогава явлението е оценено като неценност.

>> Видове оценки:а) според субекта;б) според обекта;в) според времето;

г) според характера им;д) според основанието им;е) според обхвата им (на цялото човечество, на позитивното право (официална оценка), на обществото (господстваща оценка), на дадена социална група и на отделния индивид (субективна, лична оценка).

>> Значение на оценките за правото:Правото (в частност позитивното), също както морала и справедливостта, е оценъчно явление. Нормите (в т. ч. правните) са оценки. Те съпоставят многото възможни варианти за поведение на социалните субекти, преценяват ги и избират един от тях за ценност, като го превръщат в задължителен.Оценките, благата и ценностите имат значение и си взаимодействат с всички социални норми. От особено значение обаче е тяхното взаимодействие с правните норми.Правото не може да съществува без взаимодействието си с оценките и ценностите. Правните оценки и правните ценности имат регулиращо значение. Правните норми стават ценности и обект на оценка. Правотворчеството и реализацията на правото са освен всичко друго и оценъчна дейност. Оценките в сферата на правото водят до квалификация на оценяваните факти като ценности или неценности. А правнонормативното закрепване на тези оценки и ценности предопределя ценността на самото право.Правните норми обаче не са само оценки.Самата оценка е междинна категория, междинно явление. От едната нейна страна е съществуващото, от другата нейна страна - дължимото. Чрез оценката се квалифицират нещата (явленията от обективната действителност) като ценности или неценности.Правната норма пък като явление предписва постъпки, дава модел за поведение.

17. Ценностите в правото и правото като ценност

Етикети: Философия на правото Същност на правото:Правото е най-вече съзнателно изграждана и развивана нормативна система. Правото е регулатор и комуникатор на обществените отношения.Правото е същевременно и духовно-практическа форма на опознаване на света. То е форма на общественото съзнание, също както тези на науката, изкуството и морала. Правото, обаче, е спецефично обществено съзнание. Законът (в широкия смисъл на думата като синоним на нормативен акт) е най-важната част от външната документална форма на правото. Законът е най-важния знак на правото. Правото е обективираната надличностната нормативна част на държавно изразеното правосъзнание на политически господстващата социална група. Този обективиран характер му се придава с помощта на знаковите системи, които го фиксират. Законът (нормативният акт) придава обективиран характер на правото като го фиксира с помощта на знаковите системи. Правните норми се опредметяват с помощта на езика. Нормативните актове са метазнак. Законът е писменото битие на правото.Правото има две страни:а) познавателна - като познание правото е по-близко до научното познание, отколкото до моралното, оценъчното. Обществената практика е критерий за истинността на правото като научно познание. Но правното познание е същевременно и оценъчно познание;б) регулативна (включваща в себе си охранителната) функции - от гледна точка на

регулативната функция на правото, в правните норми се срещат съществуващата и бъдещата (необходимата, желаната, ценната) действителност; това, което е и това, което трябва да бъде. Sein (съществуващо) и Sollen (дължимо). Чрез опосредяващата роля на ценностите и оценките се минава от едното към другото.

>> Право и ценности:- Методологически подходи:Идеалистическа правна аксиология, за разлика от материалистическата, схваща ценностите като самостоятелни независими от реалния свят духовни явления. Ценностите и свързаните с тях оценки не били отражение на обективната действителност, а съществували сами за себе си. Оценките и нормите разкривали истини не за нещата, а за тяхното значение, което се изявява в сферата на дължимото.Материалистическата правна аксиология по начало счита, че правото е отражение на обективната действителност, при което са налице две тези, от които първата е по-популярна:а) правото да не е обикновено познавателно отражение, а особено - ценностно-нормативно, поради което можем да говорим както за това дали правото отразява вярно обективната действителност, така и за това дали то съдържа и отразява ценности. Тази теза приема, че от оценките и нормите на правото се получава информация за дължимото поведение, за волята на държавата. Тази информация е особен вид отражение, което не е научно, а оценъчно-нормативно.;б) правото да е обикновено познавателно отражение, тогава можем да говорим само това дали правото е вярно или невярно отражение, а не за това дали правото съдържа и отразява ценности.

- Правните ценности:Ценностите се превръщат в правни ценности, когато се отразят, заложат, инкорпорират и защитят от позитивното право. Те се залагат при създаването на позитивното право и се проявяват (налагат, утвърждават) при изпълнението на позитивното право. Не всички ценности на социалните субекти стават правни ценности. Правните ценности са официални ценности. Правните ценности са с компромисен характер. Те лавират, търсят пресечната точка между общочовешките ценности, господстващите ценности и колективните ценности на политически господстващата социална група.Статус на ценности в правото могат да придобият факти и явления от материално и идеално естество, стига да удовлетворяват законните интереси на правните субекти. Те като правни ценности пораждат като идеално основание нормите на правото, закрепват се и се охраняват от правните норми, съставляват цел на правото и на неговите институти.Сред правните ценности Човекът (и неговите естествени и неотмени права) е най-голямата ценност. Той само по себе си е ценност от последна инстанция. Неговите естествени и неотмени права са същевременно самостоятелни, отделни правни ценности и отразяват други правни ценности.Правните ценности сами по себе си са диалектически противоречиви единства от обективно и субективно, абсолютно и относително, конкретно-историческо и общочовешко.Някои от правните ценности са основни, тъй като те обуславят съществуването на оценяващия субект. Това са общочовешките ценности.Има също йерархия на правните неценности.

- Връзка между правните ценности и правните норми:

На системата от правни ценности кореспондира системата от правни норми. За правната норма правната ценност е основа, цел, обект на защита. Йерархията на правните ценности предопределя йерархията на правните норми.Правото трябва да кореспондира на ценностната система не само при правообразуването, но и при правореализацията.Правните норми отразяват официалните ценности (тези, одобрени от държавата).Йерархизирането на правните ценности става най-напред в общественото съзнание. После в правните норми и в нормативните актове. Рангът на правните норми зависи от ценностите. Накрая ценностите се проявяват в правното поведение.Едни правни ценности могат да бъдат цел на правните норми, а други - средства за изпълнението на правните норми.Възможно е да съществува закон, който се оценява като несправедлив, като неморален и т. н., тъй като противоречи на утвърдени в общественото съзнание (господстващи) ценности. Тогава се появява сериозен конфликт между господстващи и официални ценности. Справедливостта е ценност, ни и законът е ценност. Проблемът тук е на коя ценност да дадем предимство. Във всички случаи правните ценности имат приоритет пред неправните. А при конфликт между правни ценности приоритет имат тези, закрепени в юридически акт с по-висок юридически ранг. Несъвпадането на ценностното с дължимото в правото е психологическия корен на правния нихилизъм. Позитивното право не винаги отразява господстващите ценности, което води до неговата непълна легитимност. Но пълното съвпадение между официалните ценности, закрепени в позитивното право, и господстващите ценности, не е необходимо и не е възможно. С приоритет са общочовешките ценности, като официалните ценности, залагани в правото, са необходим и разумен компромис между общочовешките, господстващите и колективните ценности.

- Правото като ценност:Ценностите в правото водят до ценност на самото право.Ценностното съдържание на правните норми и ценностните аспекти на правото изобщо се обясняват в последна сметка с телеологичния характер на човешката дейност и с алтернативността на човешките действия и постъпки. Правото е деонтична (дължима) ценност, то има регулативен, вероятностен характер. Ценността на правото винаги е конкретно-историческа. Не всички правни норми и институти са еднакво ценни. Ценността на правото се изявява в дейността на правните субекти. Невъплатени в правни норми официални ценности може да има само по изключение. Правните норми не са ценност сами по себе си като логическа форма. Критерий за ценността на правото са развиващите се обществени отношения.Правото има двуяко съществуване като ценност:а) правото е ценност, защото отразява, включва в себе си и закрепва ценности (общи и спецефично правни). Това е т. нар. инструментална ценност на правото. Инструменталната ценност на правото е вторична спрямо целите на обществото.;б) правото има и своя собствена, самостоятелна ценност - то внася ред. Това е собствената, субстанционалната ценност на правото. Тя зависи от това, доколко то е е ефективно, доколко защитава общочовешките ценности, доколко то наистина е най-значимия социален нормативен регулатор.

18. Право и закон. Правовост. Легитимност на правото

Етикети: Философия на правото

Изясняването на съотношението между правото и закона е едно от най-древните юридически занимания.

Оформили са се два основни подхода:а) естественоправен – правото и закона са две различни и самостоятелни явления. Законът е една от формите (източниците) на правото, той не винаги е правов. Неправов е когато не отговаря на обществената необходимост, не естествено-правните начала, макар и формално да е приет в съответствие с всички законни изисквания. Съдържанието на правото се определя от обществото, а формата – от държавата;б) позитивноправен – правото и закона (източниците на правото) са тъждествени, не различни явления. Те са креатура на държавата. Законът е формата (източника) на правото, той винаги е правов. Държавата определя и формата, и съдържанието на правото.

Това налага да се изясни какво следва да се разбира под “право” и под “закон” и дали тяхното съотношение е съотношение на съдържание - форма.

Може да има неправов закон, както може да има безсъдържателна форма. Но не може да има незаконно право, както не може да има съдържание без форма.

ИДЕЯТА ЗА “ПРАВО”

Изясняването на категорията "право" е може би най-древното юридическо занимание и едно от най-актуалните в периоди на сериозни социални промени. Между класическото определение на Целз за правото като "изкуство за доброто и справедливостта" и това на печално известния юрист № 1 на сталинската епоха А. Я. Вишински - "съвкупност от норми и правила за поведение, изразяващи волята на господствуващата класа и охранявани от принудителната сила на държавата", има безброй други. Както отбелязва Д. А. Керимов, дискусиите за понятието “право” са израз на постоянното развитие на правната наука. Но има и други мнения, особено на теоретиците, възприели като своя изходна философска методологическа основа идеите на неопозитивизма на Л. Витгенщайн и др.

Така например У. Скарпели счита, че "търсенето на определение на правото е една от основните грешки на юридическата наука", тъй като съществувал релативизъм на понятията и можело да се дават само "конвенционални определения", които са равностойностни, понеже разкриват само отделни характеристики на явленията и затова, съгласно с принципа на търпимостта на Дж. Уилямс, са еднакво валидни.Всяка от правните школи (и дори всеки юрист) има свое схващане за правото. Традиционно многообразните определения и възгледи за същността на правото се подразделят съобразно с основните (днешни) правни школи (или казано по друг начин - групи правни възгледи), които ги дават.

Понастоящем концепциите(разбирания, възгледи, учения) за правото най-често се делят на позитивистки, естественоправни, социологически, психологически, исторически, реалистични, идеалистически и др.

Така например представителите на социологическия възглед за правото (Е. Б. Пашуканис, Л. С. Мамут и др.) считат, че то преди всичко съвкупност от правоотношения, или пък средство за съгласуване на интересите (Р. Йеринг). Вариант

на това становище е солидаристичната концепция на Л. Дюги, според която правото е порядък от норми, способстващи солидарността в обществото, и считан от мнозинството за право. За привържениците на психологическия възглед за правото (Л. Петражицки и др.) пък, правото е преди всичко определено правосъзнание. За психоаналитичния възглед за правото (Дж. Франк и др.) правото е средство за осигуряване на психологически конфорт (сигурност) на индивида и материализация на свръх-аза. За теоретиците на марксизма (К. Маркс и Фр. Енгелс) правото преди всичко се явява икономически детерминирана класова воля. За историческия възглед (Фр. Савини и др.) правото е развитие и проявление в историята на духа на народа. За идеалистичния възглед (И. Кант, Г. Хегел и др.) правото е саморазвитие на идеята за свобода (Хегел) или пък средство за изразяване и съгласуване на волите в обществото (Кант). За херменевтичния възглед (Г. Радбрух, М. Шелер и др.) правото пък е непознаваемо. За американските реалисти (Дж. Грей, О. Холмс, К. Левелин и др.) правото е преди всичко правила за поведение, създадени от съда или пък генерализация на съображенията, взети в предвид от съдилищата при решаването на делата. За скандинавските реалисти (А. Хегерстром, К. Оливекрона, А. Рос и др.) пък правото е съвкупност от всички задължителни предписания, съвкупност от заучени импулси или независими императиви, и т. н.

За континенталната правна мисъл с най-голямо значение, обаче, са групите на позитивноправните и естественоправните възгледи, които следва да бъдат разгледани по-подробно.

Така към привържениците на позитивистичните възгледи, съгласно станалото вече класическо определение на Х. Харт, следва да отнесем тези учени, които приемат някое от твърденията, че:а) законите са заповеди, изхождащи от човешки същества. Най-разпространения вариант на това схващане приема, че правото се създава от държавата или това е т. нар. етатистски позитивизъм, към който можем да причислим твърде голяма група автори от древнокитайските легисти до такива авторитети като Дж. Бентам, Дж. Остин, П. Лабанд, А. Есмен, Г. Шершеневич, Р. Филмор, А. Дайси, К. Гербер, Х. Харт, Х. Келзен, Р. Дворкин, К. Бергбом, М. Тропер, К. Ренер и др.;б) няма задължителна връзка между правото и морала или между правото такова, каквото е, и каквото би трябвало да бъде;в) анализът (или изследването на значението) на правните понятия си струва да бъде направен самостоятелно и трябва да се разграничава от историческото изучаване на причините или произхода на законите, от социологическото изследване на връзките между правото и другите социални феномени, както и от всяка критика или одобрение на правото, все едно дали те се правят с оглед на морала, на социалните цели, на "функции", или другояче;г) правната система е "затворена логическа система", в която правилните юридически решения могат да бъдат изведени с логически средства от предустановени правни правила без позоваване на каквито и да било социални цели, политически съображения или морални норми;д) моралните съждения не могат да бъдат формулирани или защищавани чрез рационални аргументи или чрез доказателства (етическа непознаваемост), така както не могат да бъдат изказвани или защищавани съжденията за факти.

Към групата на позитивистките възгледи следва да отнесем и тези на бившата социалистическа правна доктрина. Тя гравитираше към етатисткия позитивизъм и

разглеждаше правото преди всичко като въздигната от държавата в закон воля на господствуващата класа. Нейните основи бяха наложени и канонизирани най-напред в съветската правна теория в средата на 30-те години на нашия век от А. Я. Вишински чрез едно доста превратно и откъслечено тълкуване на трудовете на К. Маркс и Фр. Енгелс. През 70-те години в съветската правна литература това разбиране за правото бе наречено условно "тяснонормативно", тъй като то не обхващаше, образно казано, "дозаконния" и "послезаконния" стадий на правото. Днес тяснонормативното праворазбиране е политически компрометирано и научно преодоляно, доколкото то съчетава в себе си основните пороци на юридическия позитивизм, посочвани в правната литература, а именно - преди всичко феноменалисткия, описателен подход към правото; подход прескриптивен, коментаторски, вулгарно емпиричен, ограничен в констатирането и изследването на външните белези на позитивноправните общонормативни актове.

През 80-те години в бившата социалистическа правна доктрина се появи едно друго, наречено "широко", праворазбиране, което в повечето свои варианти също общо взето не излизаше извън рамките на първия тип "тесни" схващания за правото. Както отбелязва В. С. Нерсесянц, привържениците на широкото праворазбиране всъщност продължават да остават в рамките на дължимото, докато трябва да се изследва и определи съществуващото право. Така те вместо правна норма разбирали законовата норма, нормата, установена в закона; вместо правоотношение - законоотношение; вместо правосъзнание - законосъзнание. Тази негова оценка може напълно да се приеме, доколкото т. нар. широко праворазбиране наистина продължава да отъждествява правото с резултатите от нормоустановителната дейност на държавата или казано по друг начин - правото със закона.

Общото пък за другата основна група становища за същността на правото - тази на естественоправните възгледи е това, че те разграничават позитивно право (т. е. установените от държавата разпоредби) и право (т. е. съществуващите независимо от държавата и от волята на хората съвкупности от норми), като често наричат последното "естествено право" и го схващат най-често като:а) създадени от бога правила (характерни в това отношение са възгледите на Т. Аквински);б) произхождащи от морала и справедливостта норми (такива са например възгледите на Конфуций, Лао Дзъ, Платон, а в наше време тези на Ж. Дабен, Л. Фулър, М. Коен, Дж. Ролс и др.);в) произтичащи от разума на човека норми (пръв това твърди Цицерон);г) следващи от природата (обективните характеристики) на явленията на обективната действителност и наложени от обективните природни, икономически и социални закономерности, правила за поведение (такива са например класическите древногръцки, като това на Аристотел, и класическите древноримски становища за естественото право, а в най-ново време към този възглед може да се причисли концепцията на Фр. Хайек за правото като някакъв обективно съществуващ и отговарящ на икономическите потребности на обществото спонтанен ред, спонтанна съвкупност от обичайни норми);д) произтичащи от естествените права на човека изисквания (Х. Гроций, Т. Хобс, Дж. Лок и др.);е) произтичащи от антропологичните особености на човека норми (напр. М. Мид), и пр.

Общото за всички естественоправни определения на правото е това, че те по начало

наблягат върху качеството на това, което приемаме за право. Те, например, подчертават, че правото не е просто каквато и да е съвкупност от държавноустановени норми (респективно - правоотношения, обективно възникнал ред, правнопсихологически възприятия и пр.), а съвкупност от справедливи (установени от държавата или пък спонтанно възникнали) норми (правоотношения); норми, които съдържат съответствуваща на обективната необходимост равна мяра за свобода и пр. Според тези определения законът е (или поне би трябвало да бъде) отражение на дължимото право, което право не е и не бива да е производно от волята на политическата власт, а се формира в обществените отношения и в общественото съзнание под влияние на нещо, което е висше и априорно дължимо - идеали, ценности, императиви на разума, божествена воля и прочие или пък произтича от дължимото, съдържащо се в природата и обективните закономерности на човека и на нещата. Затова правото било винаги истинно, естествено, човечно, справедливо, докато законът е производен и несъвършен.

Тези естественоправни разбирания се ръководят от аксиомата, че правото е винаги правилно и справедливо по съдържание, но по своята юридическа, външна изразна форма - не и не може да бъде винаги такова. Ето защо не всеки закон, не всеки акт на държавата, бидейки формално коректен, съдържа в себе си право. Законите са политическо и волево явление, т. е. възможен е политически произвол и деформация на обективно необходимата свобода при тяхното установяване, докато правото и правните норми са над политическата конюнктура.

В същото време този оценъчен подход към позитивното право има твърде съществен и на практика неотстраним недостатък, почти елиминиращ качествата и предимствата на естественоправното схващане за правото. Става дума за това, че естественоправниците обективно не са в състояние да ни посочат достатъчно приемливи и ясни критерии за "справедливост", за "обективно необходима мяра на свобода"; критерии, които да ни позволят обективно да преценяваме кога имаме пред себе си право и кога не.

Всяко от тези два основни типа праворазбирания (между които няма впрочем никаква "китайска стена") има сериозни аргументи в своя защита, така че едва ли някога ще възтържествува приемливо за всички определение на сложния и многоаспектен духовно-практически феномен, наричан "право". Това не е и необходимо. Без да се изпада в неопозитивистка релативност, може да се твърди, че с оглед на историческите задачи е възможно в различните условия да се подчертава една или друга страна на правото, да се обявява тя за водеща, като не се забравя исконната (поне за европейската континентална и за англо-американска традиции) тясна връзка между обективно необходимата мяра на свобода (справедливост) и позитивно уредената от държавата мяра на свобода.

19. Право и политика

Етикети: Философия на правото Категорията “политика” е с древногръцки произход и произхожда от думата “полис” (град).

Политиката най-общо може да се определени като социална сфера, в която се реализират интересите на различните социални групи. Политиката възниква като

явление със социалната диференциация на обществото, разслояването на групи с противоречиви интереси.

Нерегулираната политика би могла да взриви обществото. Затова се налага съществуването на особена социална организация (държавата) и на особен нормативен ред (правото), които да съхранят целостта на обществото.

Затова държавата и правото са политически явления. Държавата се явява дори “главен политик” в сравнение с партиите, профсъюзите и пр. социално-политически субекти.

Основно оръдие на държавната политика е закона. Законът винаги е симбиоз между право и политика. Той е управленско политическо решение. Той съчетава от една страна правото и справедливостта със държавната сила и целесъобразността.