18-24.10.2017 Год. 26

33

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 331,50 лв.

Коприва (Urtica dioica)

Горяща трева многогодишно, тревисто, двудомно цъфтящо растение развива се през лятото, умира през зиматаКухи, жилещи власинки, подкожни игли, възпаление и загряващ процес, причиняващ съответно и зачервяване.Когато власинките на копривата се допрат до болезнена/схваната част на тялото, те могат да намалят първоначалната болка. Учените смятат, че копривата прави това чрез понижаване на дразнещите химикали в тялото

Катя Станева за Бойко Пенчев

Стилиян Йотов за Васил ВидинскиЙоанна Нейкова за Никола ПетровДимитър Рахталиев за Оля Стоянова

Венцеслав Шолце за Николай Кънчев

Мария Русева за Димитър Шишманов

Януш Гловацки в превод на Силвия Борисова

Нова Българска:Людмила МиндоваИван ХристовМаргарита Серафимова

Право на отговор: Магдалена Костова-Панайотова

Ваня Георгиева, Юбилеят на фондация „Отворени изкуства”и концепцията „ТУК НАВСЯКЪДЕ”

Лиани

Пищнa зeлeнинa нacитeни бaгpи eкcтepиopнa дeкopaция Пpикpивaт нecимпaтични yчacтъци и apxитeктypни eлeмeнтиKaтepливиxopтeнзия, дивa лoзa, бpъшлян и тeкoмaOблягaщи ceхapaктepни cлaби, гъвкaви, мнoгo дълги филизипълзящата розаИзвивaщи ceпoзнaтaтa y нac кaтo гpaмoфoнчe – ипoмeяУвивниазарина (лофос, маурандия)С нaй-cилeн дeкopaтивeн eфeкти нaй-мнoгo пopaжeнияДа се гледат пoд cтpoг кoнтpoл, дa се пoдpязват, кoгaтo пopacнат пpeкoмepнo Внимaвaйтe кopeнитe дa нe пpeвзeмaт ocнoвитe нa вaшия дoм, пъpвaтa cтъпкa към нeгoвoтo paзpyшeниe

Още на стр. 13

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Иван Христов

2Литературен вестник 18-24.10.2017

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: „Покаянието като общение” – беседа с прот. Николаос Лудовикос.Прочетете: Иван Кръстев – из „След Европа”; Елизабет Костова – „Да попречим на забравата”.

П О К А Н А

Проблемите на междуконфесионалния диалог са в центъра на новия брой 123/Лято на сп. „Християнство и култура“. Темата е разгледана от Десислава Тодорова в статия Диалогът между патриарх Йеремия II и витенбергските богослови през XVI в., както и в историческия преглед на Англикано-православният диалог, извършен от Живко Лефтеров. От богословска гледна точка проблемът е засегнат от отец Сава (Щони) Кокудев в неговата статия Transsubstantiatio, impanatio, metabole – три евхаристийни концепта. Акцент в броя е и темата за отношението между християнството и политиката, засегната в статиите на Пантелеймон Калайдзидис Изкушението на Юда: Църквата и националните идентичности и на Йоанис Каминис Православие и политика. Разгледан е и въпросът, предизвикал един от най-оживените богословски дебати на Всеправославния събор през юни 2016 г. – за употребата на термините човек или личност. На този дебат са посветени текстовете на Пол Ладусьор Човеци или личности? и на митрополит Йеротей Влахос. Своят Коментар към дебата между митрополитите Йеротей Влахос и Йоан Зизиулас предлага и проф. Георги Каприев. В рубриката Християнство и истина може да се

прочете и статията на Томас Стигъл за Преоценка на датировката на Евангелието на Йоан, а в Християнство и изкуство – текстът на Златина Карчева за йеромонах Дионисий от Фурна – иконописец и възрожденски деец. Медийният обзор за периода април-юли 2017 г. е дело на Мартин Осиковски, а броят е илюстриран с фотографии на Веселина Велчева.

стихове на европейски поети в софийското метро

Елфриде Герстъл (Австрия), Федя Филкова (България), Марк Робинсън (Великобритания), Ян Скацел (Чехия), Чеслав Милош (Полша), Данило Покранд (Германия), Мигел Лабордета (Испания), Умберто Саба (Италия), Хели Лаксонен (Финландия), Ана Бландиана (Румъния), Павол Хоров (Словакия), Имре Оравец (Унгария)

във вагоните на метрото и в източния коридор на метростанция СУ „Св. Климент Охридски“

Проекта ще представят проф. Амелия Личева, главен редактор на „Литературен вестник“ Ярослав Годун, директор на Полския институт в София

Откриване - 23.10.2017 г. 13:00 ч. метростанция СУ „Св. Климент Охридски“ източен коридор, изход посока бул. „Цар Освободител“

Проектът продължава от 23.10 до 3.12.2017 г.

За четвърта поредна година талантливи ученици от Езикова

гимназия „Пловдив” бяха участници в творчески лагер край морето,

организиран от фондация „Стоил Куцев – Даскала“ между 1 и 10

септември. Фондацията е основана от съгимназисти през 2013 г. след

смъртта на Стоил Куцев - легендарен учител по литература от Езикова

гимназия „Пловдив”.Младежите имаха възможност да се срещнат с писателите Момчил

Николов, Йорданка Белева, Иво Рафаилов и Христо Карастоянов.

Представените по-долу текстове са част от творческата им задача да

напишат кратка проза.

***Погледна ме. Очите й са пъстрозелени гъсти гори със зеници на котка. Страх ме е. Косата й е къса като този разказ.

Яна Славова, XI „г” клас

***Иво среща на улицата стар познат от детството и чува: - Май не ти се получава тази поезия. Чета, чета - пък нищо не разбирам. И пари много не се вадят. Иво само се усмихва.

Валерия Герганова, VIII „е” клас

***- Трудно е да си запалиш цигарата, като нямаш запалка - обясни Цветелина, предавайки една малка горелка на пожарникарите.

Марин Събев, VIII „и” клас

***Ивана-Антония познаваше три типа хора. Първите я наричаха просто Ивана. Вторите, макар и невинаги, се обръщаха към нея с пълното й име. А третият тип, чийто представител бе едно-единствено

момче, видеше ли я, се умълчаваше и една усмивка на блаженство се прокрадваше върху лицето му. Той сякаш

мислено произнасяше тирето между двете имена.

Лилия Делева, IX „а” клас

***Погледът й блуждаеше, докато четях краткия си разказ, посветен на нея. Предполагам, че очакваше нещо по-дълго.

Радослав Граматиков, XI „з” клас

***Лилка Блондинката или Лилка Блондито, както й казваха от Арт клуба, тъкмо палеше „колата на народа”, докато Иван пожарникарят гледаше новините. Живееше на първия етаж, винаги близо до улиците и до своеобразния паркинг от наредените една до друга коли под дървото. Той гледаше, но не виждаше – даваха нещо за катастрофа в „Кючука”. В този момент Лилка обърка спирачката с газта. Дървото бе обрулено и Иван изведнъж осъзна – той наистина живееше твърде близо до събитията.

Анна Велкова, IX „б” клас

***Фина керамика. Всеки гледа, не докосва, да не счупи. А пък керамиката бе стояла толкова време гола под тревата.

Светла Сариева, X „к” клас

***Яна имаше кафяв дакел и беше изключително привързана към него. Обичаше да го разхожда и винаги носеше кафявите си обувки, защото много си отиваха с козината му.От четвъртък Яна носи само черни обувки. Баща й каза, че го е погребал, но всъщност го изхвърли в контейнера пред блока, докато беше на училище.

Антония Атанасова, XI „з” клас

***Тони пусна телевизора в хотелската стая и се настани на дивана. Но вместо да чуе познатите гласове на актьорите от сериала, пуснаха извънредни новини.

Ивана-Антония Гайдарова, X „и” клас

***Дядо Иван беше вдовец от няколко години. Той продължаваше да минава през същите места, които са били любими на жена му, всеки ден. Докато се разхождаше, както обикновено, между 9 и 11 часа, започна да усеща внезапна умора. Реши да поседне в парка за малко и след това отново да продължи по пътя си. Но той не се чувстваше по-добре. А напротив. Замисли се как са сядали по тези пейки с жена му и са оприличавали облаците на птици. Той сега правеше същото. Но във всеки облак виждаше нея. И това му тежеше все повече с всяка минута. Избра да продължи по пътя си, за да се отърве от задуха. Усещаше, че не може. Отново седна. Този път един синигер кацна до него. Тази птичка беше нежна и малка. Точно като жена му. Иван усещаше нуждата да я види и прегърне завинаги. Заваля сняг. Песента на синигера секна ведно с дъха на дядо Иван.

Димитра Кръстева, IX „ж” клас

***Не създава излишни краткотрайни музи. Детелина е закрила слънцето и сянката е отпечатана над веждата й. Ще махна ластика от косата й, която ще закрие сянката. Димитра ще попита ‚‘защо?‘‘. Намерих оправдание да й проговоря.

Ивелина Аврамова, XI „е” клас

***На прага Котката следваше стопанина. После разбра, че щастието идва самї.

Кера Станева, X „д” клас

***Огънят Валерия завърза торбата и я изнесе отвън. Петя натика кибритената кутия от джоба си в дясната й ръка. „За какво ми е това?“, попита я. „Никога не знаеш кога ще ти се наложи да изгориш всичко.“ „Но дрехите до една са мокри.“ Петя повтори.

София Манолова, VIII „к” клас

Сн. Марияна Чечева

Кратка прозаТ В О Р Ч Е С К И Л А Г Е Р

Литературен вестник 18-24.10.2017 3

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

Стилиян Йотов

Книгата на Васил Видински „Случайности. Историческа типология” се нарежда сред най-актуалните световни разработки върху проблемите на модалностите, на тяхната интерпретация със средствата на логиката и в светлината на онтологията. При това е налице самостоятелно творческо и оригинално произведение, съчетаващо разнообразна методология и обединяващо множество научни области и равнища на познанието. Независимо че целта е изготвянето на типология на понятията и концепциите, с които осмисляме случайността, резултатът е убедителна и пълна систематизация, която и занапред ще предначертава границите и смисловите полета, в които могат да се разгръщат и изпробват модели за по-детайлно вглеждане в случаите, когато става дума за случайност или дори за преценка на модалността на явленията и събитията, на действията и познанието. Да, след тази книга образованите читатели ще разполагат с пет добре разграничени, дори операционализирани схващания за случайността, но фактът, че цялостната им реконструкция се отблъсква от едно по-радикално заличаване на самата случайност и прелива в не по-малко радикалното питане за хипотетичната възможност за напълно друга алтернатива, разкрива смелостта на автора в полето на философията да изследва пределите на „първата философия”. Книгата „Случайности. Историческа типология” демонстрира първокласни умения за историко-философски анализи. Познанията, респективно постиженията му са еднакво добри, когато става дума за антични, за модерни или съвременни автори. Навсякъде са отчетени езикови особености, история на идеите и на понятията, контексти на употреба, но е удържана и обща линия на реконструкциите, посветена на основната цел на изследването. Собствените интерпретации и решения са подплатени с доказателства и са схематично онагледени така, че могат да се проследят през цялата сложна структура на книгата. Впечатляващо е, че генеалогията и кристализацията на всеки от класическите типове случайност е сблъскан с негова съвременна и в известен смисъл „постмодерна” версия. Това само по себе си разкрива нови измерения от познанията на автора, но най-вече позволява характерните черти на традиционни концепции да изпъкнат в нова светлина, да се окажат неподозирани предизвикателства и същински неизчерпаем ресурс за ориентация в актуални проблеми. В най-конкретен план историко-философският принос от детайлните анализи на отделните автори е разграничаването на повече от едно понятие за случайност при всеки от тях. Разбира се, в някои от случаите подобни изводи са правени. Но дори там на Видински следва да се признае оригиналност в подхода и умение да открива смислови разлики в най-заплетени пасажи и на пръв поглед сходни формулировки. За мен частта, посветена на Кант – особено прочитът на Критика на способността за съждение, е новаторски и доведен дотам, докъдето малцина са стигали и сякаш никой досега не се е задържал толкова дълго. Още с първата си книга „Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт” (2011) Видински заяви позицията си на историк на философията, за когото състоянието и решенията в частните науки са от решаващо значение. Тук сме свидетели на неговата осведоменост за развитието на научното познание в области, в които традиционно то се разглежда като избягало от опеката на философията, като затворило се в себе си, като отдало се в плен на математиката

Кристализации на случайносттаили дори на статистиката. Видински не просто има интерес към това развитие на научността, но – чрез акцент върху идеите за индетерминизма – предлага и философско обяснение за раждането и утвърждаването на тази нагласа. Същевременно тъкмо проникновените му анализи върху теория на вероятностите и върху теория на информацията позволяват да придобият очертание съвременните „позитивни” схващания за случайността, както и да се видят скрити или потенциални форми на взаимодействие между философия и наука. Въпреки пълнотата на представените гледни точки книгата на Видински оставя без внимание две вълни в интереса към случайността, разгърнали се в немскоезичната литература през 30-те и 60-те години на ХХ в. В първия случай става дума за влиянието на Хусерловия ученик Оскар Бекер върху осмислянето на модалностите във феноменологията, но и върху последвалите интерпретации на Кант. Смятам, че ако са били взети предвид някои от тогавашните изследвания, Видински би предложил по-убедителен и недотам апориен анализ на модалната секция от таблицата на категориите в Критика на чистия разум на Кант. Във втория случай става дума за системния прочит на Лайбниц, иницииран от издателите на оригиналното му творчество. Предполагам, че включването на резултатите от тези анализи биха променили значението, което Лайбниц има в предложената от Видински реконструкция; плахите бележки под линия за предполагаеми други понятия за случайност щяха да се превърнат в моменти от основния текст; на Лайбниц би се паднал обем от книгата, съпоставим с отделения за Кант и Хегел. Мястото и ролята на Хегел. От една страна, включването на Хегел в поредицата разгледани автори и теории е необичайно и рисковано. От друга страна, Видински е положил неимоверни усилия и е направил забележителни изводи относно съдържащите се в Науката логика тези. Тук обаче тъкмо табличното представяне на съдържанието, разглеждането му не в последователността, в която Хегел е сторил това, размива драматургията, с която се осъществяват преходите от един смисъл на понятията към друг, синхронното им преплитане и в крайна сметка – несиметрично снемане, където равностойността на модалните категории изчезва. В по-общ план книгата на Видински подминава въпроса дали и доколко „действителността” е същинска модална категория; при положение, че за нея (и то като определящ фон) става дума само при Хегел, при Кант (ако допуснем, че в известна степен е тъждествена на „битие”) тя не е водеща и впоследствие „слиза от сцената” на главните философски интерпретации на модалностите. Изобщо разглеждането на традиционните модални категории (онези от квадрата на Аристотел) в контекста на действителността или на съществуването, но също така на истината, направата и познанието (както прави Лайбниц) е или нещо твърде специфично за немската класическа традиция, или принос, останал недооценен и неразбран, но все още носещ потенциал. Видински споменава и манифестирането – „действителността манифестира само самата себе си” (174), но при Хегел абсолютното манифестира себе си, а действителността е манифестиране. Тя, действителността, е проява навън – израз единствено на съществуване и непосредственост, но все пак е и някаква рефлексия навътре на самото абсолютно. Освен това, бидейки външност, „не въвлича [действителното] в сферата на изменението (Veränderung)”, не го и превръща в „привиждане (Scheinen)… в нещо друго” (715). Следователно и като манифестиране действителността е израз на особена стабилност и

автентичност. Това нейно качество е гръбнак, който няма да се огъне и занапред, когато изявата навън е вече сблъсък с нещо друго – действителното не става преходно (Übergehen) или проява (Erscheinen) на другостта (723). Докрай манифестирането на действителностите ще е заради самите тях, а не заради „светлината на прожекторите” (732, в самото изречение Хегел представя манифестирането като страх от светлината – Lichtscheue). Затова пък, дойде ли ред да се манифестира „определеността в своята истина” (was die Bestimmtheit in Wahrheit ist, което в превода е: което определеността е в действителност), тогава отношението към себе си става негативно и настъпва сляпа гибел в инобитието. Действителността при Хегел е манифестиране, което балансира, ходейки по много тънко въже, и може да се провали както ако се отдаде на външни прояви, така и ако даде израз на частични същности. Всеки, който е ходил на манифестации, знае колко трудно е това! Такъв ми изглежда контекстът, в който Хегел е насадил обичайните модални категории. Фактически Видински е разшифровал изключително добре и прецизно патилата на категорията възможното (181-184, но и 184-186). Очертал е опасността то да загуби своята идентичност, да стане прекалено хетерогенно, да заличи всяка определеност. Проблемът е, че вместо да се насочи към първия директен диалектически сблъсък между действителност и възможност, „преразказът” предпочита да вкара още един играч – темата за необходимостта. Защо? Самата дума „необходимост“ се появява едва в края на предпоследния абзац от секция А и на няколко места в последния (721-722). През останалото време, когато възможността и действителността се шлайфат помежду си на формално равнище, господства случайността (720-721). В цели шест абзаца наблюдаваме метаморфозите на Протей или усещаме действията на богинята Кали – „абсолютното неспокойствие на ставането” (721). Защото другите две категории – действителност и възможност – се разкриват без иманентна цялост, разпарчетосани в проявите си. Затова и в своята първа форма случайността в крайна сметка се оказва състояние без изход, нищожна идентичност или идентичност на нищетата; затова тя изглежда и като неизбежност, съдба. Тъждествена на самата себе си и по смисъла тъкмо на това тъждество, тя е необходимост (722). Хегел сякаш иска да каже: все едно дали случайността има, или няма основания, простият факт, че я има, че не можем да я загърбим, я кара да изглежда някак неизбежна. Каквато случайността, такава и необходимостта!В началото необходимостта е определена и поради определеността си носи случайността във или със себе си като свое отрицание. Определеността може да е проста, но страхотно ефективна – от нея произлиза абсолютна действителност; в душата й тупти божественото сърце на необходимостта, а не героичното на възможността. За съжаление, тази действителност се оказва положена, затова собствената й определеност е празна, ще рече – случайна. Толкова празни са и възможностите, при все че и те са станали абсолютни. Нищо чудно, при положение, че необходимостта е все още реална, а не абсолютна. Затова в първите пет абзаца случайността продължава да се вихри, да наднича зад празнотата на постоянното превръщане на един момент в друг, да изпъква с негативността на всяка формална определеност – „в своето битие отблъсква себе си от себе си” (730). Неусетно или внезапно – както повелява диалектиката – абсолютността на разрушението се превръща в своето друго.

Самата необходимост става абсолютна (730, последен абзац).Благодарение на диалектиката и в контекста именно на абсолютната необходимост – нека приемем, че това е състояние на тотално взаимопроникване – разликата между външно и вътрешно се размива: „Така външната страна е тяхна вътрешна страна, тяхното отношение е абсолютно тъждество [по-рано абсолютно тъждество се отнасяше за превръщането (Umkehren) между действителност и възможност, тук – за завръщане (Rückkehr) в необходимостта]; а преминаването (Übergehen) на действителното във възможното, на битието в нищо, е сливане със самото себе си (Zusammengehen, буквално ходене ръка за ръка); случайността е абсолютна необходимост; самата тя е предпоставянето на онези първи абсолютни действителности” (пак там). Единствената специална роля, запазена за случайността, е в миналото, в началото. Тук, в контекста на абсолютната необходимост, тя има изцяло служебна, подчинена роля. Абсолютна случайност няма. Дори абсолютността на действителността и на възможността залиняват, оказват се с инструментална стойност и носят дамгата, щом необходимостта стане абсолютна. Впрочем думата за знак, използвана от Хегел и изписана по старомоден начин – Maal, – означава: петно, родилен белег, белег от рана или болест, устойчива съставка от израза „белегът на Каин” – Kainsmal. Финалният щрих в българския превод не е съвсем точен. В първото изречение няма „абсолютна необходимост”. „Тъждеството на битието със самото в себе си в своето отрицание е сега субстанция. То [тъждеството] е това единство като (als) в своето отрицание или като (als) в случайността; така то е субстанцията като (als) отношение към самата себе си” (пак там). Последното изречение е точно. В него абсолютното показва, че необходимостта не е сляпа, а негово собствено разгръщане. Ако хвърлим поглед назад, ще видим, че тя, необходимостта, е определена като сляпа в третия абзац отзад напред. В следващия научаваме, че „тази случайност е по-скоро = много повече абсолютната необходимост”, а в последния, „че сляпото преминаване на необходимостта е по-скоро = много повече собствено разгръщане на абсолютното”. Казано просто: нито случайността е съвсем случайна, нито необходимостта е съвсем сляпа.

Васил Видински, „Случайности. Историческа типология”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2017.

4Литературен вестник 18-24.10.2017

В И Т Р И Н А П Р А В О Н А О Т Г О В О Р

В брой 29 от тази година на „Литературен вестник“ е публикувана, както е отбелязано в бележката преди нея – „с незначителни съкращения на служебната информация“, научната рецензия на проф. Димитър Михайлов Иванов от ВТУ, написана по повод на дисертация, защитена през пролетта на 2017 г. в Югозападния университет. Рецензията е изцяло отрицателна и доколкото, за жалост, това не се среща често в научните среди напоследък (за жалост, защото според мен е нормално явление), вероятно тя е предизвикала интереса на редактора, който я е издирил и публикувал. Във финала на бележката към публикуваната рецензия има обаче язвителна констатация: „Да ни е честито!“, която собствено ме накара да взема отношение по въпроса. Защото за мен „Литературен вестник“ е институция от времето на моето студентство и до днес и не ми е безразлично какъв образ на мои колеги литератори се провокира чрез тази публикация.Оставям настрана факта, че няма такава практика да бъдат публикувани научни рецензии, свалени от сайта на някой ВУЗ, най-малкото защото като цяло рецензиите, пребиваващи в полето на литературния тип издания, и научните реценизии имат както прагматични, така и други жанрови отлики, а читателите на литературното издание не са непременно и само хора от научните среди. Тоест по условие един научен текст, написан по определен модел, в литературното издание се нуждае от пояснения. Иначе той може да се окаже в основата на умишлени или неумишлени спекулации.Тези от нас, които са прехвърлили отвъд немалка част от своите години в научни предизвикателства, знаем, че случаи на дисертации, към които са предявявани различни съмнения и изразявани различни мнения - има във всяко от висшите училища – ВТУ, СУ, НБУ и т.н. Изпитвам обаче достатъчно уважение към колегите от гилдията и не бих си позволила да хвърлям съмнения и да влизам в ролята на литературен детектив, защото в случая не смятам, че проблемът е в ответните аналогии. За изкушените от литературната наука провокацията съвсем не е лошо нещо. Дори бих казала не е голямо откритие, че литературата би била мъртва без литературните провокации, породили немалко плодотворни дискусии (преди няколко години в Пловдивския университет беше организирана прекрасна конференция под заглавието „Литературният скандал, скандалът като литература“ напр.).

На пръв поглед публикацията е една литературна провокация, инициираща дискусия по теми, свързани с проблема за научното качество на дисертационните трудове например – тема, хем наболяла, хем актуална, като имаме предвид, че на първо четене в парламента бе приет Проектът на Закон за изменение и допълнение на Закона за развитието на академичния състав в Република България, който предвижда въвеждането на минимални национални изисквания за научните степени и академичните звания.

За една рецензия и за други филологически неща в полето на българската междууниверситетска действителност

Проблемът обаче е в това, че подобна рецензия, извадена от контекста на другите становища, рецензия и дискусии след това, първо, не може да бъде оценена правилно, без да породи съмнения в качеството на защитаваните трудове в Югозападния университет, идея, която не е нито справедлива, нито вярна, а и намирисва на рейтингови надбягвания.Вторият проблем при публикацията на рецензия, извадена от контекста на обсъжданията, заедно с констатации от типа на „Да ни е честито!“, несъмено фаворизира тази рецензия, за сметка на останалите становища и рецензия и я представя като единствено правилния, верен и възможен поглед към текста – тип мислене, което е по-характерно за времето, което изследва доц. Дойнов, а и е нагледен пример за това как можеш „да убиеш с думи“ (вземам повод от названието на уводната статия на същия литературовед в същия този брой на вестника).Рядко се среща рецензия, дори и отрицателна, в която да няма нито една добра дума за дисертанта, дори формално. Но това е право на колегата, на неговия стил, и не бих искала да коментирам съдържателната страна на текста. Личи обаче известно стереотипизиране, един тон на нетърпимост. Ето един пример от рецензията: „Зададеният единствен въпрос (мисля, че не е въпрос) е „Когато чуете „Америка”, се сещате за: ”. Камелия Александрова предварително би трябвало да се досети, че така поставила питането, тя подвежда анкетираните и всеки българин ще си помисли за САЩ“ (с. 5, бр. 29). Не знам защо „всеки българин“ трябва да се сети за САЩ, аз се сещам за един текст, наречен „Дивата американка и питомний европеец“, имащ общо с П. Р. Славейков. Въпросът обаче не е в това кой за какво се сеща, а за обобщенията, които прави рецензията.За незапознатите с дисертационните процедури се налага да поясним, че когато се защитава дисертационен труд, освен представянето на две рецензии и три становища със задължителен финал – дали рецензентът препоръчва или не препоръчва да се присъди съответната образователна степен, след изслушването на текстовете, след отговорите на дисертанта, журито отново задължително дава своя вот и може да се откаже от своите предварителни оценки, ако прецени, че дисертантът не е успял да се защити или че има сериозни основания за промяна на предварително заявената оценка. Процедурата е спазена, но това не се е случило.Една отрицателна рецензия е нещо нормално и справедливостта изисква да отбележим, че на фона на често срещаните обвинения и съмнения по отношение на процедурите за подбор на журита след влизане в сила на новия Закон за развитие на академичния състав през 2010 година тази процедура показва, че никой в Югозападния университет не се е стремил да подбира или да налага някакви „приятелски“ кръгове в журито, да прави „стъкмистики“, напротив, тази рецензия е приета като нещо естествено в хода на защитата, както трябва да бъде във всеки уважаващ себе си университет и факултет. Защо обаче трябва да се фаворизира тя на фона на другите четири

мнения, които са публикувани и също достъпни, както и да се оспорва правото на журито да вземе своето решение законово, свободно и по свое желание?Покрай обсъждането на Проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за развитието на академичния състав в Република България, на сайта на МС (http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=2629) е качен документът „Частична оценка на въздействието на проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за развитието на академичния състав в Република“ от доц. М. Фъртунова, в който документ има таблица, даваща ясна представа, че през всичките тези години от 2010 до днес процедурите за хабилитации в Югозападния университет са най-малко в сравнение с другите класически университети, а защитените дисертационни трудове са съпоставими с университетите в Пловдив и Велико Търново – дали е добре, че процедурите са малко е друг въпрос, то обаче е частично свидетелство за нелеките условия, които трябва да изпълни всеки колега, преди да тръгне към защита. През лятото на 2017 година се случи нещо много хубаво за филологията: като допълнение на Постановление 64 на МС от 2016 г., заедно с три други области, тя беше обявена за приоритетна област. Това се случи не без активното единодействие на колегите от цялата гилдия, които инициирахме обсъждания в няколко университета, писахме меморандуми, изведохме аргументи (дискусията тръгна от Велико Търново и проф. Ценка Иванова и продължи в Благоевград, София, Пловдив, Шумен…). Вярвам, че обединената филологическа гилдия успя да въздейства за окончателното решение. Затова много се надявам, че въпреки човешките и професионалните разлики в мненията, оценките и нагласите, ще продължаваме коректно да се обединяваме около принципни неща, важни за литературата и за филологията като цяло, далеч от популизма и - пази Боже - рейтинговите надбягвания. Добрата филология ще остане и след тях.

Проф. д-р МАГДАЛЕНA КОСТОВА-ПАНАЙОТОВА

Антонен Арто, „Тараумара. Революционни послания”, превод от френски Красимир Петров, Анна Ватева, изд. „Агата – А”, С., 2017 Томът събира текстовете на Арто, създадени вследствие на съприкосновението му с културата на племето тараумара и на пребиваването му в Мексико. В тях са разгърнати разсъжденията му за културата и цивилизацията, за Европа и Франция, за сюрреализма... Томът (снабден впрочем с необходимите бележки към текстовете) позволява да се проследи генезисът на представите на Антонен Арто за културата и на театралната му концепция.

Антоан Лорен, „Шапката на Митеран”, „Жената с червеното тефтерче”, превод от френски Валентин Маринов – Пело, изд. „Факел експрес”, С., 2017Издателство „Факел експрес” издава едновременно два от най-успешните романи на френския прозаик Антоан Лорен. За последните десетина години той е издал шест романа, които му носят значителна известност, преведени са на няколко езика, някои от тях са и филмирани. Лорен изгражда находчиви сюжети и разказва увлекателно и с ирония за това как случайността (понякога с помощта на литературата) може да преобърне нечия биография.

„Тиквите на Одисей, или философски диалози в интернет“, съст. Иван Драгоев, изд. „Парадигма“, С., 2017„Тиквите на Одисей“ е необичайна книга. Тя дава простор на диалозите между възпитаници и преподаватели на Националната гимназия за древни езици и култури. Може да се четe като драматургична и реторична книга, но и като „теренен” материал за

всеки модерен етнограф. Изданието се осъществява за 40-годишнината на НГДЕК. Посвещава се на Гергина Тончева, дългогодишен неин директор.

Литературен вестник 18-24.10.2017 5

В И Т Р И Н АП Р И П И С К И

Втората стихосбирка на Никола Петров „БЯС/БЯЛО” (Фондация „Литературен вестник”, 2017) излиза пет години след дебютната му поетическа книга „Въжеиграч“ (ИК „Жанет 45”, 2012) и утвърждава още по-мощно един от силните гласове на новата българска поезия. „БЯС/БЯЛО“ подсказва още със заглавието си за неизбежните вертикали, които маркират пространството на стихосбирката – тези между вътре и вън, между тръгване и спиране, памет и невинност, между бяс и бяло.Едноименното стихотворение „Бяс/бяло е място на земята (Няма да се срещнат)“ проектира образите на единия и на другия, които се оглеждат в четири удвоени текста (Огледало, Снежинки, Памет, Времето). Това рамкира стихотворението и го превръща в особена точка на невралгично събиране. Вертикалът на огледалния текст, като своеобразна междина на стихосбирката, чертае едно вътрео́бразно място за поетическия свят на Никола Петров: „двамата / отлично се познават / не познават другиго“ .Така „Бяс/бяло“ се появява като огледален нож, който разкъсва плътта на книгата и осъществява на тематично ниво идеята за невъзможното съвпадане – една от централните точки на възпаление в поезията на Никола Петров. От друга страна, на нивото на съдържанието „Бяс/бяло“ не функционира като истинска среда - никога нищо по средата, предупреждава вторият текст в стихосбирката. Така стихотворението е мястото на най-голямо съвпадане и същевременно с това на най-силно оттласкване. Получената своеобразна нечетност във формалната страна на стихосбирката, е отказ да се дели на две, да се преполовява, отказ, който задължава винаги да има остатък. Именно в този остатък се помества тялото.Никола Петров създава поетика на отместването, в която човекът не съвпада напълно със себе си, той е извън контурите си – „търся пипнешком ключа на лампата; себе си да уверя че съм на мястото си”1 или „не е моят глас; гласът ми“2. Човекът е тъждествен единствено и само на тялото си – „и чертаеше живот след тялото си / но осъзна че няма тяло / че не притежава тяло а е тялото си”3. Застрашено от неизбежен разпад, единствената възможност за удържане е постоянното движение. Една от основните фигури в поезията на Никола Петров още от „Въжеиграч“ е движещият се над пропастта човек. В дебютната

1 Питам, с. 14.2 Снежинки, с. 27.3 Навън (Нищо никога по средата), с. 6.

стихосбирка на Петров играта между покой и движение е игра за надмощие и контрол – опит за утвърждаване на Аза в света. В „БЯС/БЯЛО“ особено силна е динамиката на отношенята вътре – вън: „онзи който дълго време не беше излизал... /...една вечер излезе оттогава / не си е идвал”4. Никола Петров проиграва ницшеанската фигура на въжеиграча и тук, като го представя разпънат над невъзможната пропаст-междина. Така движението отново е видяно като модус на съществуването, независимо от задънените улици, зациклянето, обездвижването – „да не стигнеш / никога но пак да продължаваш все едно наистина; / защото / иначе какво; да спреш в средата; да те опрости / разсъмването също свечеряването”5. Тази разпънатост на тялото е подсилена и от една опозиция, която много настойчиво се появява в текстовете от стихосбирката – опозицята живо – мъртво. Застиването в средата е видяно като мъртва точка, блокаж, не-съществуване. Това е и моментът на разлепянето, на отместването на Аза от себе си: „беше смаяно дете; до счупването / беше билдунг недо- / разумение; не се превърна”6, спряло по средата, вцепененото тяло е тяло-грешка. То е безформено, непохватно, телесна маса, купчина от спазматични движения. Крайниците трябва да бъдат възпитани повторно, защото са застинали в своята неопределеност и неадекватност –

4 Навън (Нищо никога по средата), с. 6.5 Все едно наистина, с. 8.6 Щастлив край, с. 12.

Превъзпитаване на тялото – между бесa и бялото

„кекавият син; безформеният; с хладните / и потни длани [...] научи се казвах да поднасяш приборите точно към / устата си; / да не размахваш; да захващаш сигурно; ако е нужно / с две ръце; да сгъваш китката прецизно“7. Текстовете в стихосбирката са прорязани от динамиката на една неволна жестовост – замахването към стената; бъркането в очите, пресягането към небето и т.н. - която в същността си оформя образа на дете, преждевременно приело свръхочертанията на възрастен: „кой-те-знае; / не-пред-назначено копеле / заричат те: / дано се неродиш; да те засипят тонове; / дано олово да те блъска”8. Детето в поезията на Никола Петров е още една форма на заседналото по средата тяло, тяло без воля, обременено от чужда памет и чужда вина. Но заедно с това, независимо от инфантилната си неадекватност, онзи, който е извън контурите си, има извънредна съзидателна сила – „патраво дете е писало света; по своя образ; / по неловките ни жестове личи”9. Така в „Огледало” лицето е частта, която бива пресътворявана в нова форма отново и отново. Опит да се възстанови изпуснатата невинност - в същността си съхранителният жест на раждането и умирането. Парадоксално, ужасът от неволевото замахване е и ужасът от сковаването – „между залитането и замръзването / между тремора и вцепенението / между загубата на контрол / и загубата на контрол / подайте ми ръка”10 - защото и двете затвърждават едно невъзможно равновесие: „падаме но няма от какво да падаме / няма и в какво да паднем / ако можехме да се погледнем / щяхме да сме неми писъци“11.Собствените ръце са тези, които трябва да уловят разпадането. Сякаш единственият възможен акт е насочване навътре, към себе си. Последното стихотворение „Навътре” обрамчва поетическото тяло - обявява прибирането в едното място на земята. Така стихосбирката „БЯС/БЯЛО“ се самозатваря, обхванала всичките си крайници, израстъци и текстове, за да се преобърне и да започне броенето отначало, от едно.

ЙОАННА НЕЙКОВА

Никола Петров, „БЯС/БЯЛО”, Фондация „Литературен вестник”, С., 2017

7 Защото иначе какво, с. 13.8 Памет, с. 19.9 Кой е казал, с. 31.10 Тикове, с. 29.11 Времето, с. 21.

Катерина Стойкова, „Птичка на перваза“, ИK „Знаци“, Бургас, 2017Тази книга има формата на разговорник и съдържанието на (джобна) Библия. Нищо смущаващо и в двата факта: Катерина живее, мисли и пише на два езика, а с всяка своя книга тя се приближава все повече до божественото (“Как наказва Бог”, 2014 г.). Около единайсет тематични разделителя в книгата гравитират изречения от собствената истина и тълкувания за света. Авторката ги определя като „инструкции към мен самата“. Читателят ще види в тях съвършеното постигане на синтез между края на притчата и началото на поезията, споделянето като даване, раздаването като авторство, автора като смирен читател на Бога. Двуезичен шедьовър на лаконичността.

Ваня Георгиева, „Екатерина Каравелова – Лора Каравелова: културноисторическият сюжет „майки – дъщери” в български контекст”, изд. „Изток-Запад“, С., 2017Трудът реконструира отношенията между Екатерина Каравелова и Лора Каравелова, историите им на реални личности и на пишещи жени, като търси знание и разбиране както за конкретния, единичния (но и типологически значим) женски опит да се присъства в публичността (и в частност – в литературната публичност), каквато е у нас след 1878 г., така и за явления и тенденции изобщо в българската културна история от посочения период, а също и за социокултурните и психологическите измерения на сложната връзка между кръвно (и не само кръвно) най-близките жени от едно семейство.

Гриша Трифонов, „Архипелаг“, Литературен кръг „Смисъл“, С., 2017Посмъртната поетична антология на Гриша Трифонов (1955-2015 г.) излиза две години след неговата смърт, но в потвърждение на безсмъртието и паметта за автора. Подбраните стихотворения са отделени в три цикъла – „Гримьорът и смъртта“, „Сиврикая“ и „Градовете, в които оставаме“. Съставител и редактор е Виолета Христова.

На специална церемония в италианското посолство Дария Карапеткова беше удостоена с Ордена „Звезда на Италия“, степен „Кавалер“, който се присъжда за особени заслуги в развитието на двустранните отношения и популяризирането на културата на Италия по света. Отличието се дава с решение на Президента на републиката.

С Н. Пр. Стефано БалдиСн. Пиер Петров, в. „24 часа“

Ч Е С Т И Т О !

6Литературен вестник 18-24.10.2017

Н А Ф О К У С

Несъмнено разговорът за последната книга на Бойко Пенчев тепърва ще се разгръща; тя беше представена по един задълбочен и на моменти много атрактивен и провокативен начин от Албена Хранова, Александър Кьосев и Миглена Николчина на премиера, организирана от Културния център на СУ „Св.Климент Охридски”1. Този текст тръгва от прецизно направената „визитка” на книгата в пространното интервю на Катя Атанасова с автора за Портал за култура, изкуство и общество („Спорните наследства” – между канона и съвремието, 28.08.2017). Като заставка са изведени думите на Б. Пенчев „Мечтаем за читателя, когото не познаваме”. И все пак книгата не обмечтава, а „овластява”, поставя на първо място изкушения от литературата (или принудения от образователни практики и институции, от актуални културни политики) читател да съпоставя и премисля своя личен прочит на творби, процеси, контексти в националната културна и литературна история с предложените от автора прочити. Така възможността да се ревизират, оспорят, коригират влиятелни теоретически парадигми и официализирани историографски разкази фокусира ситуационната обусловеност на писането-и-четенето, на употреби и злоупотреби със словото в нашата „държава на духа”, привиждана отвън – и преживявана отвътре сред отделни социални и интелектуални кръгове – като постосманска и постсъветска периферия.Рецептивистката проблематика е важен акцент във всяка една от четирите части на книгата и по-общо казано – в мисленето на Бойко Пенчев върху литературата и културата. Включените текстове са обърнати към различни публики; първите студии са прицелени в международния научен обмен, писани са като ангажимент към проекти на Центъра за академични изследвания (NEXUS Nov to think about the Balkans & Culture, Region, Identities, 2002-2003) или за участие в наднационални дебати и конференции, посветени на теми като The Balkans and Globalization, Будапеща, 4-6 юни 2004 г. По-голямата част от статиите познаваме от страниците на българската периодика, от научни сборници, предговори, конферентни изяви. Библиографските бележки след всеки текст – дата, издание, информация за представяне на научен форум2 – онагледяват извървян дотук път от Бойко Пенчев като литературен историк и теоретик, като критик, социален анализатор и полемист. Обемистият сборник е изграден по модела на неговата първа литературноисторическа книга „Тъгите на краевековието” (С., Литературен вестник, 1998, в поредицата „Тълкувания”). Сдвояването на първата и последната книга релефно очертава динамиката на литературоведските и културологичните проучвания от последните двадесет години на университетския преподавател Б.

1 http://culturecenter-su.org/?p=71872 Цифровите индекси и послеписът в студията „Ценностите „Вапцаров” (с. 87-102) от частта „Канонът – вписвания и присвоявания” си струва да бъдат по-пространно коментирани; недоглеждането в бележка № 8 под черта към статията „Колко души има Яворов” (с. 107) извиква усмивка, но пък и то „работи” в подкрепа на казаното за хронологично „уточняване” и курсивиране на изследователските маршрути.

Овластяване на читателяПенчев; откроява и неговата неизменна ангажираност с пулса на обществения живот и умението му да каже, каквото има да се казва за отразяваните в огледалото на езика „ценности” на Прехода и образи на демокрацията, за социалността ни – от нея се захранва и наедрява „националпесимизмът”. След монографиите „Българският модернизъм: моделирането на Аза” (С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2003) и „Септември ’23: идеология на паметта” (С., Просвета, 2006) литературоведът предлага книга, която със заглавието си заявява желание за проблематизиране на наследствата – литературни, културни, на литературознанието – и нагласа за оспорване на аргументите на другите страни в дебата върху наследството – „разбирано като непрестанен процес на изобретяване и присвояване, оспорване и употребяване” (с. 293). За мен книгата е повод да се включа в дискусията (не точно в „караниците около” термините „робство”, Българско възраждане, образователен канон) с мисълта за наследяването/наследството като отговорност, като необходимост при всяко поредно негово актуализиране внимателно да се отчитат наложени или табуирани от конкретния политически контекст оптики към творби и писателски фигури със значима роля при градежа и преструктурирането на културните традиции. Една от последните покани в електронната ми поща се отнася за участие в национален научен форум, посветен на юбилейна годишнина под надслов „Елин Пелин: наследства и прочити“; до съчиненията на Иван Вазов в библиотеката си съм подредила и „Наследстовото Вазов” (С.,УИ „Св. Кл. Охридски”, 2002), сборник, който съдържа изследвания от български и чуждестранни учени и документира актуални за началото на ХХІ век интерпретативни перспективи към текстовете и фигурата на класика. Ще напомня и за „Конструиране на традицията. Юбилеен борник в чест на проф. Милена Цанева” (С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2000), за да впиша в този контекст новата книга на Б. Пенчев. И наблягащо да повторя добре известния факт, че родното литературознание не разполага със силна, влиятелна книга, занимаваща се с българските културни наследства от последните два века. За филолога – и за националната общност – словесността е капитал и фундамент на идентификацията. При всяка радикална смяна на идеологически и политически контексти се поражда необходимост да се афишират символни капитали. Властни идеологеми диктуват пренареждане и преоценка на свои и чужди културни наследства – антично, средновековно, ренесансово, османско; наследство на модернизма, на социализма; материално и нематериално, тоест езиково, литературно и т.н. – с оглед избори на варианти за бъдеще. През важни десетилетия на миналия век за курсивиране на национални отлики в портрета с надпис „Българското възраждане” се боравеше с аксиологизми от типа „погърчената Античност“, „намразеното Средновековие”/ респ. „Намразеното Православие” във връзка с Ботевия радикализъм и негативизъм към богопомазаните „царе, папи, патриарси”…Точно от същностни проблеми на възрожденската културноисторическа формация тръгват проучванията на Бойко Пенчев, съставящи книгата, която ще представя резюмативно и от адмирираща позиция. От години ползвам в работата си със студентите публикуваните му изследвания и рецензии. Част от „Тъгите на краевековието” бяха

ословесени в лаконичен, но многопластов „вътрешнополитически преглед”/ културологичен коментар – „Приключване с Възраждането” – от заглавната страница на „Литературен вестник”, ноември 1996. Като литературовед, обмислящ спорните наследства на 90-те от двете последни краевековия, Пенчев няма как да загърби дискусията върху факторите, разривите, контекстите, наследставата на Българското възраждане, изобретявано и употребявано в отделни времеви отсечки по много спорни и по много различни, трудно сводими един към друг начини.

Изследванията от първия раздел, озаглавен „Национализиране на империята”, са посветени на дискурса на националната идеология и интегративите, които конституират нацията. Двете студии от този концептуален панел и притурката (appendix) към „Канонът – вписвания и присвоявания” впримчват за задълбочено обмисляне на важни фактологизми и превъртания на взаимовръзките религия и идентичност, идеология и литература, фолклор и литература, свое и чуждо.Тук изследователят извежда в силни реторически позиции топоса Цариград и коментара на църковната борба с нейната ключова роля за легитимиране на българите като отделна нация пред Властта в Османската империя и пред света. Бих искала читателят, който цени Бойко Пенчев най-вече като литературен критик, да не пропусне тези реконструкция/пренаписвания на възлови места от официализирания историографски наратив за ролята на Цариград при съграждането на българската национална идентичност и за решаването на „черковния въпрос”, обявен още през юли 1871 г. от Хр. Ботев за „несвоевремен” в контекста на секуларизиращата се европейска модерност („религията се замени с разумът”). Статията „Православното наследство” и сегментите „Цариград – политическият град” и „Въпросът за седалището на Екзархията – Цариград като град на либералите” според мен сглобяват евристичен и аналитично убедителен коментар по темата за проблематизираното Православие, прекодирано и положено в символическото поле на конструиращата се национална идентичност. Изследователят въвежда и систематизира изключително богатата информация от разноречивия архив на и за Възраждането, фокусира вниманието върху знакови литературни и публицистични публикации, върху основополагащи становища в официализираната българска историография, за да изведе ефектни и коректни спрямо фактологията обобщения. Като това за „най-погрешното изказване в историята на Българското възраждане”, оформено като искане във внесена от нашите цариградски представители петиция до Високата порта – „…трябва правителството да създаде България, а не България да създава сама себе си” (с. 42). Към констатацията за туркофилския дискурс, непрекъснато подчертаващ важността на Цариград като център на българските църковни, граждански и политически движения, бих добавила, че издателят на първия български вестник Иван Богоров тръгва от Цариград към Русия „да учи славянски”, воден от характерния за Балканските възраждания защитен национализъм, кодиран в мисълта „трябува да направим първом българи и сетне България”3. През 1849 г. Богоров начева 3 Богоров, Ив. И се започна с „Български орел”, С., издателство „Български писател, 1983, с. 384 (автобиографията „Живота ми, описан от мене” е печатана през 1879 г. във в. „Наковалня“) .

издаването на „Цариградски вестник”, възприемайки имперската столица като важно политическо и културно средище за легитимно отстояване и ръководене на българските искания за стопански напредък и духовно еманципиране. С това допълване искам да укрепя важната теза на Б. Пенчев за православното наследство като инструментализирано и от туркофили, и от русофили (респ. славянофили) при откъсване на вярата от частната сфера и нейното въвеждане в публичното поле, поставянето й в просвещенска дискурсивна рамка. Рефлексията върху сложните преплитания между религиозност и публичност, върху динамиката на отношението невежество – национално осъзнаване намира впечатляващ завършек в изключително точно наблюдение: „…трансформацията на социалното поле, част от която е промяната в смисъла и ценността на православното наследство, може да бъде фигуративно резюмирана като преход от Пастира към Учителя” (с. 77).

(Тук само в скоби да вметна – религиозният код и кодът на семейството редят отношенията в традиционните култури. Модерността инструментализира кода като система от принуди; специалист по Пенчо Славейков и българския модернизъм, но и фигура с институционален авторитет, деканът на ФСлФ при СУ Б. Пенчев си е страна в дебата за Пенчо-Славейковия ангажимент с емблематизирането, уникализирането на българския образ. Сборникът с народни песни „Сянката на Балкана”, издаден в превод на английски, не снабдява с отличителност нашия фолклор; „Балканът бива засенчен от сянката на Балканите”4, цитирам важен извод от изследването на Биляна Курташева, с желание говоренето за версията на мотива „девойка и турчин поробител” от „Книга на песните”, толкова дискутираната песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, да се успоредява с интерпретацията на „Изворът на Белоногата” от Петко Славейков, с четене на подобни творби от Миладиновия сборник5. Много е писано за Пенчо-Славейковата обсебеност от Ботев и ботевското, от Балкана като митопоетическия топос; на всички нас са ни (аз сме) говорили за Ботев всякак. Винаги ще има злоупотреби с възрожденското наследство и с 4 Вж. Курташева, Б. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. С., Просвета, 2012, с. 90-109 („Сянката на Балкана” – (не)възможната антология. Фолклор и антология).5 Напр. песен № 168 от сб. Български народни песни на Братя Миладиновци (Загреб, 1861), под заглавие „Кральовица и Турчин Войвода” – разработва този драматичен сюжет, като Кральовица, Бановица успява да излъже войводата и неговите сеймени, опасва остра сабя – Та си фати рус Войвода, /нодзе секла до колена,/ ръце секла до лактите,/ Му извърти църни очи,/ църни очи от главата, / Го качи на бърза коня…”. Чия е тази песен е следващ въпрос – като при песните за Крали Марко – преплетени истории…

Литературен вестник 18-24.10.2017 7

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

кърваво-героическата реторика, която е „вредна” като цялостна матрица в епохата на глобализация и политическа коректност. Но работата с българска литература и фолклор в средното училище и университета е важен публичен проблем, скъпенето на темелни традиции – също. Надявам се, вярвам – заедно с Бойко Пенчев и Албена Хранова – че преподаването на „Изворът на грознохубавите” и „Зверовете на Август” (Ани Илков), на „Черешата на един народ” и романите на Георги Господинов, на „Възвишение” и другите романи на Милен Русков ще е доброплодно, и то точно в контекста на националните традиции… Е, консервативната ми съпротива е обяснима.)

Стана дума, че въвеждащите студии в „Спорните наследства” са писани на английски, не са достатъчно познати дори сред академичната ни общност. Дебатът върху тях предстои. Реставраторският текст за Цариград откъм избраната перспектива (пространствено конструиране на българската национална идентичност през ХІХ век) си е покана за дискусия. В предложената концептуализация не присъства цялото ветрило от литературни репрезентации. Единяващият ефект на негативизма („Цариград – „светът наопаки” и „Цариград – Градът на тайните”) е безспорен, селектираният литературен материал за доказване на тезата – пределно убедителен. Но едрите теоретични построения, всеобхватните интерпретативни матрици винаги могат да се пречупят от значещи конкретики – това се знае. Цитираният в изследването Петко Славейков е автор и на популярната сатира „Богат и сиромах” („Опак станал този свят!// Само тоз, що е богат,// той е личен и познат,// той е сват, кум, и брат..” (Кратък месецослов за 1876 г.); Пенчо Славейков отглася в „Опак край” с визии за 90-те… Нашият-и-техният свят може да бъде и същият, в конкретни социални сектори той си е ужасно същият, но едновременно, заедно с това – бива и много различен. Образът на Харема функционира като преобърнат двойник на патриархалния Дом в българската литература от периода; фокусираните от Бойко Пенчев пространствени фигурализации притежават огромен въздействен потенциал, те действително са инструментализирани и ползвани от стратегически прицеленото национално-идеологическо писане. И все пак. Според знаменитото „Житие и страдания грешнаго Софрония” дори харемът може да предложи убежище и закрила на християнския свещеник, а царските палати да фасцинират неизкушения български човек. Цариград като топос има амбивалентно присъствие и във фолклора ни. Приключвам с поговорката „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, която като че ли не изговаря еднозначни умиления и негации. Избирам я заради финото сливане на коментар и автокоментар.

Ще си позволя и една издявка – предлагам да наместим топонима Цариград на мястото на един антропоним от статията „Цар Виктор”, с нея се открива разделът „Бащи на 90-те”. Ето цитата – „Пасков е изкушение. Изкушение за критиката, която лесно редуцира текстовете му до скелет от опозиции…Пасков изглежда лесен за тълкуване или имитиране, но това е илюзия” (с. 135). Изкушението „Цариград” се появява като заглавие на роман от Милорад Павич; като заглавие на рецензия за роман на Орхан Памук („Носталгичният Истанбул”), появява се метонимично във финия анализ на „имперската поезия” от „Балади и разпади” (рецензията „Носталгия по съчинителя”). „Тъгите на краевековието”

(последното) като че ли „помнят” носталгичната творба на Константин Миладинов „Тъга за юг”, печатана в „Дунавскси лебед“, 1860 г.6 Работенето с хайтек технологии, с респектиращ репертоар от литературоведски инструменти трябва да продължи за раздипляне на преплетените истории на Балканите – политически, езикови, фолклорни, литературни… Поканата не е само към изследователя. Той е предвидил непълнотите, незавършеността – „Дискурсивните операции с Цариград са …История без край” (с. 56).

Литературоведският прочит/поглед на Бойко Пенчев превръща рецепцията във вход към разбиране на общи процеси в историята и сегашното на българската словесност и култура в балкански, европейски/респ. световен идеологически контекст. Включените във втора и трета част статии документират концептуалните сблъсъци от краевековието и първото десетилетие на ХХІ в., въвличат в актуалния диалог за наследствата – литературни и теоретични. С особена натовареност е текстът, посветен на „форматиращия 90-те автор” – Милан Кундера („Предадените наследства”). Това трябва да се прочете.

Най-обемната четвърта част, красиво онасловена „Сърцата на настоящето”, съдържа статии и рецензии, фокусирани върху най-новата ни литература и важни преводни творби. За собствена употреба тук вмъкнах изрязана от бр. 27 на „Литературен вестник” Бойко-Пенчева рецензия за новия роман на Милен Русков „Чамкория”. (Тя ми се струва особено представителна и стимулираща още и още прочити.) С подбраната „критическа въртележка” (М. Кирова) последната книга на Пенчев ще провокира научен интерес сред литературоведи и културолози у нас и в чужбина. Според мен за чуждестранни издатели, критици, по-широки читателски слоеве е важно как българското академично литературознание тълкува и остойностява творчеството на автори като Виктор Пасков, Георги Господинов, Милен Русков, Теодора Димова и „Съвременния български роман”. Текстовете от книгата, която представих хаотично (смисловите обеми създават проблеми), ще функционират като ориентир за бъдещи концептуализации и проблематизации на културния развой от знаменити български (но и балкански, европейски) десетилетия на ХІХ и ХХ век; лансираните от Пенчев идеи могат да се доразвият, да отворят още изследователски посоки и пространства. Да провокират по-широк читателски интерес към романите на Радослав Парушев, Васил Георгиев, Елена Алексиева… Избирателно и в най-едър план коментирам – откъм фокуса върху рецепцията на наличното, вече „изработено” и прието наследство. И на „изработения” читател, стратегически важен обект-и-субект в литературната комуникация.

КАТЯ СТАНЕВА

Бойко Пенчев, „Спорните наследства“, Фондация „Литературен вестник“, С., 2017

6 „Орелски криля как да си метнех// и в наши стърни да си прелетнех!// На наши места я да си идам,// да видам Стамбол, Кукуш да видам…” Творбата е писана в „белокаменната Москва” и обмечтава Цариград като мегамястото, място на местата, на удоволствието и блаженството.

„Важно е да имаме какво да разказваме“, казва Оля Стоянова, и ни показва, че дори най-обикновените ситуации могат да кажат много, когато има кой да слуша, някой, който да вижда. Разказите в сборника „Висока облачност“ пътуват надалеч и нависоко, водят ни по прашни пътеки и високи върхове, по среднощни гари и затънтени крайни квартали при знахари, които сякаш не би трябвало да съществуват. На всички тези места присъства един неизменен сюрреализъм, една витаеща тъга и, съвсем накрая, една щрихирана, неизказана надежда за нещо по-добро.Това не е градска проза, или поне не само. В тези разкази хора пътуват до далечен град, за да сложат край на живота си; един емигрант разрешава регионални конфликти с билки; мъже преследват двойка диви коне в преспите на планината; мъж намира раницата на покойния си баща в Тирана. Историите са неправдоподобни и съвсем реални, тъжни и обнадеждаващи, абсурдни,

човешки. Тук няма нови идеи, няма разкрасен език, няма я фалшифицираната реалност. Тя е такава, каквато я виждаме в разказите – цинична и хаплива, понякога негостоприемна, полепнала с прах и тромава от наслоената по тежките обувки кал.До голяма степен „Висока облачност“ е сблъсък на протвоположностите. Новото среща старото и го гледа подозрително, модерното среща натуралното и не успява да сдържи глупавите си въпроси, сложното се среща с простото и разбира колко много греши в светогледа си за света. Мечтите за чистия въздух на планината и лекото съществуване се отразяват в бездушните огледални стъкла на една висока сграда в центъра на София. За момент всичко се променя и сградите, платформата за миене на прозорци и четките губят форма, размиват се, тримата работници вече скитат по върховете – Каракорум, К2, някой непознат връх в Йосемити. Оля Стоянова ни показва един простичък, но завършен светоглед. После гласът на мениджъра, надзирателя и цербера се намесва: Абе, мърлячи, къде сте? За цял час не сте мръднали и метър, а те са напрегнати и потни и уверено се движат нагоре по скалите. Накрая всичко остава само поглед надалеч, а нас нещо ни стисва за гушите, защото и ние сме били на платформата, и ние сме мечтали за Мальовица, а е трябвало да мием прозорци.Крехки, позахабени от въртене спомени

задушават живота. Същият онзи мъж в Тирана обикаля един непознат град и чува гласа на баща си. И пак онези тежки обувки се промъкват в реалността като антитеза на вратовръзката, на симпозиумите и свръхсериозните командировки. Спомените се пречкат и мътят настоящето, припомнят за време, когато всичко е било възможно. После се намесва смъртта и остава само гласът, само непроведените разговори, съжалението по пропуснатите възможности. Мъжът се вкопчва в раницата на баща си като последна отломка в един самотен океан, последен шанс за изкупление. Нека остане в Тирана. Тук е хубаво. Има високи планини.Онази надежда, за която ви казах, не е всесилна и всеприсъстваща. Затова и разказите тук са самостоятелни, те не са част от униформен сборник с едно и също лице. Униформен е телеграфният стил, накъсаното повествование, истеричните реакции на героите, които

трудно се приемат сериозно. Но от тях не струи безкраен, розов позитивизъм. И тук тъгата е изворът, а за щастие няма много място, само проблясъци, само отворени краища, сривове, катаклизми. Драматичното, тежкото, моментът, в който нещо най-после ще свърши – авторката изгражда сюжетите си около обещанието за подобна развръзка, но рядко ни изправя лице в лице с нея. В тези разкази няма магия, няма и много красота, те са сурови и съвсем обикновени. Четат се леко и лесно, но с последната страница, поглеждайки към книгата, виждам, че всички те съществуват заедно в една вселена. Това не са отделни истории, а преплетени сюжети, и всички те се случват по едно и също време на различни места по света. В планината и по пътеките, сред сградите, в непознати градове - отчаяни, умислени хора, самоубийци, лъжци, стари приятели – всички те търсят мястото си под високата облачност. Водени от красивото. От чувството.

ДИМИТЪР РАХТАЛИЕВ

Оля Стоянова, „Висока облачност“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2017.

За високите облаци и прашните пътеки на Оля Стоянова

Н А Ф О К У С

8Литературен вестник 18-24.10.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

EXUVIA – куклен спектакъл за възрастниMAGISCH THEATERTJE, Холандия Концепция и режисура: Шарлот Паук – Йолен Участват: Шарлот Паук – Йолен, Ананда Паук, Дюнци Баанки Изработка на куклите и сценография: Шарлот Паук – Йолен, Ананда Паук Музика: Юр де Врийс, вокален изпълнител: Кевин Скелтън Премиерата на спектакъла е през 2015 г. на сцената на Magisch Theatertje, Холандия. През 2016 г. е международната му премиера на фестивала Valise Lomza Полша, където печели награда за най-добра сценография.Спектакълът гостува на 30.09.2017 г. на сцената на Централния куклен театър, София

Началото на новия театрален сезон е свързано с трескавото очакване на премиерните заглавия в репертоара на различните културни институции. Вече все по-често зрителите в София се вълнуват и заради гостуването на чуждестранни театрални артисти и групи, които ни помагат да доловим още по-осезаемо „честотите“ на европейския театър. В края на месец септември по покана на „Арт Офис“ и с подкрепата на Столична община любителите на театралното изкуство успяха да се докоснат до кукленото представление за възрастни „Exuvia“ на „Мagisch Тheatertje“ от Маастрихт, Холандия. То комбинира в себе си различни театрални средства: визуални, движенчески и куклени. Спектакълът не цели да ни заплени с интригуващ сюжет, а по-скоро въздейства на зрителя чрез образи, които да пробудят усещания в неговата емоционална памет. „Exuvia” търси архетипите, формирали еволюцията на всички живи същества. Завръща се към тях, за да търси отговори, но вместо това се пораждат само въпроси.Темата, около която творческият екип обединява разказа си, е изцяло разположена в сферата на метафизичното. В представлението се изследват именно причините за страховете, търсенията и ограниченията, пред които ние всички се изправяме. Много силно присъства и идеята за сътворението, изобразено в типичната си аскетичност на сакрално случване – пространството на сцената е съвсем празно и семпло. На черен фон пред нас като акценти се явяват отделните образи. Процесът на вдъхване на живот изцяло контрастира със силно материалния свят, който човешкият род е създал през времето. Изборът за осъществяване на толкова абстрактна реалност на сцената винаги е свързан с определен риск. Съвременният зрител е по-скоро склонен да се впечатли повече от визуална атрактивност и мащабност на театралната продукция. Зрелището сякаш се е превърнало в задължителен елемент за поддържане на силния интерес по време на целия спектакъл. В случая екипът на „Еxuvia” се отказва от това ухажване на публиката. За по-непретенциозния подход ни подготвя началото – в продължение на няколко минути всички ние оставаме в тъмнина. Постепенно инструменталната музика и приглушената светлина ни въвеждат в мистичната атмосфера. Сценографията е решена предимно в неутрални цветове като бежово и масленозелено. Материалите, използвани за направата й, са парчета плат и тайвег (материал, напомнящ намачкана хартия, но много по-здрав). В този смисъл актьорите изцяло се лишават от буквалната образност и разчитат както на условността, така и на въображението на реципиента. Визуалните картини се менят със сравнително бавно темпо и не са особено динамични. Те не са решени в някаква логическа последователност, а по-скоро интуитивна. Първият по-конкретен елемент е появата на прозорец, през който надниква съвсем малко човече. Това сякаш е огледало, в което да видим самите себе си. Всеки от нас е просто брънка в еволюцията. Нашият живот е съвсем мъничка и почти незабележима част от развитието на вселената.

Именно това е и причината често да се чувстваме несигурни в действията си и да страдаме от неразбирането защо точно ние сме се озовали тук, в това време и на

това място. Успяваме да се идентифицираме с образа от сцената на малкото лутащо се човече, чиито пориви имаме възможността да проследим. „Exuvia” е латинско наименование, което се среща в биологията и буквално означава „части, останали от тялото“. Най-често така се наричат останките от насекоми, паякообразни и ракообразни, а учените ги използват, за да изучат самите видове с техните особености. Това е ключът към основния образ на рибата, която виждаме на сцената. Морското създание е символ не само на еволюцията, но и на необяснимия природен свят и тайнствата около него. В един момент върху бяло платно с прожектор се осветява кръг. Познатото ни малко човече съвсем спокойно плува във водното пространство. Изведнъж около него се появява риба, която сякаш го избира за своя жертва и като хищник започва да го дебне заплашително. Необезспокоявано, беззащитното същество продължава да броди волно. Този процес на следене е символ на незнанието и несигурността във всеки един момент. Страхът, че дори не можеш да се защитиш от неизвестното, което се опитва да те застигне. И ако в

Куклен театър за възрастни от Холандия в София

началото тази картина от спектакъла напомня майчина утроба, то след това се превръща в голямо, неизбродно водно пространство. Преходът от защитения свят на сътворението към другата, непозната реалност, в която всеки се изправя пред предизвикателството да се бори сам.Поредният образ на началото, което дава живот, пред нас се появява като женско тяло, отново направено от здрава намачкана хартия. То е безжизнено и прилича на манекен от шивашко ателие. До момента, в който от безжизнено се превръща в някакво по-скоро митично създание с няколко крайника. След това обаче движенията изчезват и тялото се слива с останалата нежива материя, изобразена с помощта на накъсан тайвег. Изведнъж цветен акцент приковава вниманието и това е дълъг червен плащ, който бива изтръгнат от женската фигура. Духът сякаш се въздига, за да открие своето място в небитието, а тялото със своята тленност остава в материалния свят. Безличната опаковка е криела необикновеността на същината.През целия си живот човекът се стреми към съвършенство и страда от това, че не би могъл да го постигне в своята пълнота. Макар и да не е перфектен сам по себе си, той носи красота, присъща само за него. Тя е доловима в най-простичките мигове. В желанието си хората да се чувстват обичани и да усещат някого до себе си, те са склонни на всякакви пориви в стремежа да бъде достигнат другия. В спектакъла отново с помощта на сенки виждаме как двама човека се изкачват непрестанно по една стълба, преследват се, търсят се, за да приключи целият този процес с една целувка. Този момент съвсем плавно се прелива със следващия, в който малкото човече се опитва да премине по нестабилна рампа. В средата на пътя обаче от отсрещната страна се появява някакъв неясен образ. Пътешественикът бързо променя посоката и така и не се осмелява да продължи пътя си. Страхът от неизвестното, което Радичков описва като „онова нещо, което тебе те вижда целия, но ти му виждаш само окото”. В тези две визуални картини сякаш е уловена есенцията на нашето съществуване, което преплита в себе си всички качества и несъвършенства. Причините за нашите провали и успехи.Усетих като основна трудност за творческия екип невъзможността да избяга от клишета, които са неизбежни при избора на точно тези теми. Някои от образите бяха прекалено познати и по-скоро лесни за асоцииране, затова и не успяха да изненадат до голяма степен публиката. Като зрител не открих толкова провокиращи ме моменти, но за сметка на това съпреживях емоцията на цялото. За пореден път се преборих със свое предубеждение и осъзнах, че не зад всяка творба е задължително да стои философски екзистенциален смисъл. Изкуството не само ни кара да мислим, но и да чувстваме, именно то ни напомня за човешкото в нас, когато сме го изгубили.

СИЯНА НЕДЯЛКОВА

Сцена от спектакъла EXUVIA, Magisch theatertje, Холандия

Сцена от спектакъла EXUVIA, Magisch theatertje, Холандия

Литературен вестник 18-24.10.2017 9

Венцеслав Шолце

Съпротивляването срещу тоталитарната държавна власт е фреквентна тема за литературноисторическите изследвания, посветени на източноевропейските литературни практики преди промените след 1989 г. Тя е подлежала и подлежи на разнопосочни интерпретации и употреби в разнообразни дискурсивни порядъци. Несъмнено и в български контекст антитоталитаризмът до голяма степен се е превърнал в един от най-конвертируемите инструменти за интерпретативна аргументация и политическа легитимация. Впрочем още отсега трябва да се уточни, че под антитоталитаризъм няма да разбирам някакво телеологически целенасочено политическо единодействие. По-скоро под антитоталитаризъм ще разбирам едно несводимо множество от дискурси, които се свързват помежду си от някои споделени общи конвенции или обща фразеология. Очертаването на такива общи допускания не следва да редуцира различията между отделните режими на писане, между отделните текстове и дори между отделните прегъвания на антитоталитарната фразеология в рамките на един и същи текст. Структурата и прагматиката на „Тоталитаризмът” на Хана Арент, „Задочни репортажи за България” и лозунгите на „Солидарност” не са еднакви и взаимно заменяеми. На първо време може да се отбележи, че минималният набор от семейни прилики, които свързват съответните хетерогенни текстови следи в едно множество на антитоталитарните дискурси, включва споделеното разпознаване и отричане на дадени форми на тоталитаризъм. Многообразните антитоталитарни дискурси функционират посредством една всъщност твърде древна логика на негативността и противопоставеността. Тази логика на отрицанието основава и поддържа релевантността на определена аксиологична система, в която всяко признаване и утвърждаване се съпътства от непризнаване и дискредитиране, от стремеж към премахване на вредоносни излишества, изкуствени допълнения или фалшиви дубликати, които единствено паразитират върху есенциално-автентичната същностност на истинския живот с неговата истинска жизнена правда. Несъмнено понятието за истина е една от опорите на антитоталитарния дискурс, доколкото нито една логико-концептуална система на отрицанието не би могла да функционира без точно и завършено идентифициране на противоположностите, без недвусмислено класифициране на позитиви и негативи, добро и зло, допустимо и неприемливо. Структурата на тази висша истина, която трябва да удържа самата опозиция между истинското и неистинското, добива несводимо различни формулировки и атрибути и същевременно антитоталитарното говорене би било антитоталитарно само ако разчита на постоянното съставяне на подобни конфигурации на истината и лъжата, които на свой ред да удържат истинната стойност на опозициите. Неслучайно истината и лъжата са може би ключовите понятия от „манифестните” текстове на т. нар. източноевропейско дисидентство. Един от тях, дело на Солженицин, носи красноречивото заглавие „Жить не по лжи!”1. Друг пример за текст с подобни претенции за граждански активизъм и етическа взискателност бива „Силата на безсилните” на Вацлав Хавел с неговия прословут призив за „живот в истината” (Хавел 1994). В българските антитоталитарни текстове особено често истината се концептуализира през инстанцията на народа. Да се пише за състоянието на народния живот, за антитоталитарната реторика се явява тотализиращо изговарянето на самата Истина-за-нещата, което от своя страна би следвало да снабди самата тази реторика с безусловно неоспорима легитимация. Затова антитоталитарните дискурси нерядко прибягват към нескрит народопсихологизъм, както личи от скандалния антитоталитарен жест на „Люти чушки” от Радой Ралин. Книгата носи жанровата самоидентификация „народни епиграми” и по своеобразен начин претендира да изразява самия глас на народа като носител на истината и правдата2. Антитоталитарният

1 „[Н]асилието с нищо не може да се прикрие освен с лъжата, а лъжата може да се удържа единствено чрез насилие (...) И ето тук лежи пренебрегваният от нас най-прост и най-достъпен ключ към нашето освобождение: личното неучастие в лъжата! Нека лъжата да покрие всичко, нека лъжата да владее всичко, но в най-малкото ще намерим опора: нека лъжата да властва не чрез мен!” (Солженыцин 1995: 188-189).2 Ще се огранича да цитирам единствено „встъпителното” четиристишие от вътрешната страна на корицата: „Тъй, от дните робски и хайдушки/ сме изяли много люти чушки./ Затова ни е лютив езика.../ и тежко му кой ни предизвика” (Ралин 1968). „Лютивата” критичност всъщност бележи уповаването на „Люти чушки” върху елементите на героизиращия националномитологичен наратив (робството, хайдушката „съпротива“) и неговия граматически корелат в лицето на първо лице множествено число. Сатиричното писане на Р. Ралин търси легитимационните си фундаменти отново там, където

дискурс припознава себе си като трибуна и пълноправно отражение на народната воля. В същия смисъл в шлагерните си „Репортажи” Георги Марков последователно ще застъпва определено миметично разбиране за литературата, която оценностява правдивото изобразяване на народния живот и не се поддава на поръчковите псевдолитературни фалшификации. Може би в случая обрамчващият Г. Марков биографичен разказ нерядко пречи на изследователите специалисти да регистрират нелицеприятната близост между литературната миметология в „Репортажите” и многократно заклеймяваната от тях миметическа аксиоматика у теоретиците на социалистическия реализъм.3 И така, антитоталитарната фразеология е фразеология на отрицанието, на истината и лъжата, на вторично-фалшивото и първично-автентичното. Според нейната логика тоталитарната идеологическа машина е именно машина, мъртвина, симулакрум, изкуствена теория, безжизнена рационалност или паразит, който потиска народа, живота, истината, природно-есенциалната същност на битието. Официозно-партийната машина е инцидентно допълнение, прибавка, която насилствено деформира и заробва свободната, суверенна, изконна и неприкосновена воля на човека. В случая целта ми не е да опровергавам подобно мислене на тоталитарната власт, ако това съчетание само по себе си вече не представлява плеоназъм. По-скоро ще се огранича до едно предположение: дори ако антитоталитарните дискурси целенасочено и последователно отричат тоталитарния държавно-идеологически апарат, тяхната логико-реторическа технология до голяма степен повтаря и споделя технологиите на този тоталитарен дискурс във вида, в който самият антитоталитаризъм ги е формулирал. Когато един антитоталитарен дискурс - да речем, литературно-публицистичното дело на Георги Марков зад граница – дефинира един тоталитарен дискурс и после разработва отричането му, неговите перлокутивни ефекти несъмнено атакуват идеологическите машини. Прагматиката на бунтовно-съпротивителното изказване обаче винаги остава нееднозначна, доколкото перформацията му повтаря конвенциите на собствения му противник. Когато отрича тоталитарния дискурс посредством реторично-концептуалните технологии на тотализирането, отричането и изключването, както и посредством метафизическия репертоар на истината, живота, природата, народа, мимезиса, хуманизма и пр., антитоталитарният дискурс всъщност споделя и препотвърждава с пълна сила тотализиращата дискурсивна система на тоталитарните дискурси. За да извършат своето критическо отрицание, самите антитоталитарни дискурси се превръщат в тоталитаризми. Антитоталитаризмът всъщност се оказва само един конкурентен тоталитаризъм, действащ с идентична4 самоувереност и безкомпромисност5. Впрочем в някои от най-остро

обикновено ги търсят и „официозните” форми на марксистко писане.3 Срв. един показателен пасаж: „Най-отличителната черта на тази литература от единия до другия фланг, от Вазов до Славейков, беше нейната кръвна родственост с българина. Всички писатели от този период живееха с живота на страната и народа. Извадете България и българина от творчеството на кой и да е от класиците и ще видите, че нищо друго не остава” (Марков 1991: 240).4 Нека още веднъж наблегна на това, че споделената вписаност на антитоталитарния и тоталитарния дискурс в известна традиция или поне в известна обща мисловна механика не би трябвало да отъждествява или снема подобни противоречащи си и/или враждуващи дискурси и по никакъв начин не редуцира полемичната им различеност. Смъртта на Георги Марков със сигурност не е смъртта на Георги Джагаров. 5 Биха могли да се изведат безкрайно много и безкрайно несводими „причини” за проблематичната двусмисленост на (анти)тоталитарното говорене. За момента би било достатъчно да се предположи, че може би и (анти)тоталитарната паресия, и (смътно артикулираното схващане за) тоталитарната властова машина възхождат към вътрешно проблематичните концептуални апарати на т.нар. Просвещение или, ако щете, на т. нар. модерност. Така взаимовръзката между етическия универсализъм и легитимирането на политическото отрицание на тоталитаризма несъмнено носи отпечатъка на просвещенското наследство на (анти)тоталитаризма: „Аз съм за политическа система, основана на гражданина и на неговите основни граждански и човешки права в тяхната универсална валидност, следователно и в тяхното всеобщо равенство (...) [Т]рябва - като хора, като съзнателни същества с душа и чувство за отговорност - по някакъв начин да се осъзнаем. / Преди време нарекох всичко това екзистенциална революция. Имах предвид една всеобща мобилизация на човешката съвест, на човешкия дух, отговорност и разум” (Хавел 1993: 25, 139). Критическият проект на (анти)тоталитаризма обаче по странен начин прелива в тоталитарна логическа машина поради собствената си критическа целенасоченост. Движението на това самоподриване в голяма степен съвпада с процесите, формулирани от Адорно и Хоркхаймер под названието „диалектика на Просвещението”: освободителната критичност на разума се обръща срещу самата себе си (Адорно, Хоркхаймер 1999). Модифицирайки тяхната „диалектическа” постановка, би могло да се предположи, че етико-политическият хуманистичен критически проект винаги вече е

критичните отрязъци от „Задочни репортажи за България” Георги Марков всъщност до голяма степен утвърждава настоящата постановка от позициите на собственото си (анти)тоталитарно писане: „[А]нтиконформизмът ни е все пак отражение на конформизма, а последният е твърде плитък (...) Нашият начин на антиконюнктурно мислене по същество е съобразяван и направляван от конюнктурата. Дори в известна степен е използуване на конюнктурата. (...) [Н]ашият речник е техният речник, нашите интереси граничат с техните интереси (...) Дори когато говорим и пишем за работници и селяни, когато ги накараме да произнасят едни или други думи, те не са истински техни думи, те са наши, на неколцина интелектуалци, легнали край камината в луксозна кастова вила” (Марков 1990: 181). В този твърде мощен пасаж текстът на „Репортажите“ се усъмнява в базовите си аксиоматични постановки: литературата като пространство на свободното слово, писателят като трибун на народната воля (и съответно литературата като миметологическа и народопсихологическа работа), противопоставеността между свободолюбивите инакомислещи и тираничната тоталитарна държавност. Самокритичното подозрение спрямо правотата на собствената (анти)тоталитарна инсценировка може би наистина представлява едно от най-благородните достойнства на Георги-Марковата есеистика. На този фон у литературната история възниква едно особено предразположение спрямо поезията на Николай Кънчев: тази поезия да бъде (донякъде лековерно) тълкувана през (анти)тоталитарния код и контекстуализирана като структурен аналог на дисидентското писане на Солженицин или пък на „Люти чушки”6. Това обаче не означава, разбира се, че поезията на Николай Кънчев утвърждава някакви официализирани конвенционални норми: „отрицателният“ отзвук от първите му две стихосбирки ги набелязва като точки на отклонение, ако ли не на съпротивление. Въпросът, който ще се опитам да поставя, ще бъде доколко съпротивлението на тази поезия е еквивалентно на (анти)тоталитарните дискурси и съответно доколко споделя техните основни допускания. Текстовото множество, което наричам „поезия на Николай Кънчев”, е премного разнородно; в него без съмнение се включват и немалко текстове, които с леснота биха могли да се впишат в гореочертаната рамка на (анти)тоталитаризма. Същевременно обаче едно друго множество текстове на тази „поезия“ реализира различен тип съпротивителни сили, които не могат еднозначно да се сведат до някакъв (анти)тоталитарен проект. Те провеждат едно своеобразно съпротивляване

съдържал вписана в себе си собствената си противоположност. Тоталитарността на това хуманистично-еманципационно говорене проличава преди всичко в така важното за всеки (анти)тоталитарен дискурс понятие за истина. В наскоро излязло свое изследване Димитър Вацов разглежда логическите структури с предиката „е истина” именно като императивни властови операции, които утвърждават една възможна истина посредством репресирането на други възможни истини. Самото писане за/на истината се конституира посредством тоталитарно-догматизиращи властови актове (Вацов 2016: 119).6 Свързването на Н. Кънчев с (предполагаемо) (анти)тоталитарните форми на писане датира още отпреди промените: „Като Константин Павлов Николай Кънчев подходи към нещата с някакво свое ожесточение и моралистичен „град”, но и със светла наивност” (Мутафов 1983: 186, подч. от автора). Светлозар-Иговото изследване на Кънчевата поезия отново разпознава в нея белезите на известна хуманистично-универсалистка митология на „Поета” (Игов 1990). Опити в сходна посока се откриват и в една скорошна монография на Пламен Дойнов (Дойнов 2016).

Истина, народ, писане: поезията на Николай Кънчев и антитоталитарните дискурси

на стр. 10

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

10Литературен вестник 18-24.10.2017

без критика, ако под критика се разбира процедура на недвусмислено идентифициране, дискредитиране и отхвърляне. И все пак в тази поезия може да се разпознае определена критичност, която се състои в поставянето под въпрос на концептуалните основания, споделяни от (анти)тоталитаризма. Поезията на Кънчев обаче не третира подкопаването на тази система от самоочевидности като есхатологичен преход към изработването на някаква нова и усъвършенствана фразеология. Текстовете на Кънчев в не по-малка степен повтарят елементите на (анти)тоталитарната фразеология, доколкото разиграват и проблематизират именно метафизичните й основания: Истината, Знанието, Живота, Народа, Природата и пр. Преразглеждайки състоятелността на тези легитимационни фундаменти, текстовете на Кънчев демонстрират изначалната проблематичност на (анти)тоталитарните дискурси и разтварят критичните точки, в които тяхната структура се разколебава и подвижността й разкрива нейната пластичност7. Подкопаването на идеологическата метафизика протича в няколко плана и далеч не е еднопосочно. Първом то трябва да се свърже с едно усъмняване във възможността за тотално, безостатъчно и безпроблемно опознаване на нещата в целостта им. Това усъмняване се състои в набелязването на точки на тайнственост и неотменна непознаваемост, които правят човешкия опит краен, откъслечен и съответно релативизират всеки един дискурс - бил той тоталитарен или дисидентски, - който се опитва да тотализира фактите на познанието. Текстът с демонстративното заглавие „Недоумение” очертава именно недоумението като белег от непостижимостта на истината-като-тотализация: „Застанал / между злото и доброто, / между двата хладни полюса, / най-сетне / между човека и човека, / взирам се / и не разбирам: / как животът свързва двата края?” (Кънчев 1968: 44). Взирането довежда единствено до неразбиране, до признаване на безсилието на перцептивно-концептуалните способности на субекта. Истината за начините, по които животът „свързва двата края” и постига съгласувана или дори органична цялостност, остава неназована, неразбираема и съответно непознаваема. Тя остава момент от неразрешим въпрос. Изписването на този въпрос проблематизира поне още една ключова идеологема на (анти)тоталитаризма: субстанциалната пълнота на живота, която го превръща в сигурна основа при обосновката на критическия проект. „Как животът свързва двата края?”, този въпрос, роден от неразбирането и недоумението, разпознава в структурата на живота известна неяснота и неустановимост, които прорязват неговата органична свързаност и допускат възможността той да бъде изначално несвързан, хетерогенен и фрагментарен. Ефектите от недоумението директно засягат и „свързването” „между човека и човека” - твърде дързък жест, който може би представлява една от редките проблематизации на възможността за постигане на общност, за безрезервното доверяване на ние-реториката. Усъмнявайки се в общата свързаност на нещата в живота, текстът на Кънчев не просто не оправдава стойностите на изказването си като израз на народния глас, но и се усъмнява в самата възможност народът да присъства като суверенна колективна цялостност: дори свързаността между отделните индивиди е проблематична и буди недоумение пред своята неразбираемост. Подкопаването на понятийните регистри на народа, живота и познаваемостта несъмнено засяга и фундаменталните механизми за конструиране и легитимиране на (анти)тоталитарните дискурси, релативизира техните истинни стойности и съответно разклаща тяхната безапелационност и твърдата им самоувереност. Тоталността на познанието е невъзможна поради неотстранимото наличие на една безкрайно неразбираема и неизпълнима празнота, която винаги ще дестабилизира и релативизира механизмите на (анти)тоталитарната логика, почиваща на последните истини, на сигурното познание и неопровержимите основания, които позволяват безкомпромисността на изводите и присъдите. Писането на Николай Кънчев разколебава самата способност за постигане на последните истини и за произвеждането на истинни и окончателно верни изказвания: „Стаено слушам как самият въздух диша - / Едва дочуваният шум не ми загатва / каква ли е механиката на нещата... / Ти, слънце, светиш денем, както нощем / фенерът свети, без да освети носача” („Механика”) (Кънчев 1985: 75). Последното звено от механиката на нещата, недвижимият двигател зад

7 В същата посока се развиват интерпретативните ходове на Димитър Камбуров (Камбуров 2008: 43-49).

машината на мирозданието остава неназован и неизвестен. Източникът на светлината - този метафизически център на познавателната способност - остава замъглен от собствения си блясък; отсъстваща остава ръката, която навива часовниковия механизъм на нещата и съответно остава невъзможно достигането до последно и сигурно знание за закономерностите, които управляват света. Допуска се, че есенциалното съвършенство на природния закон може би е единствено известна измама на окото: „Дойдох, за да погледна истински природата в очите (...) Тревата казва: тук сме храстите, дърветата и после / е слънцето, достигнало предела ни... По-висши няма. / Не е за вярване, че толкоз хубаво окото лъже” (Кънчев 1985: 12). Пътят на погледа към същността на природата остава вписан в зоната на зрителната измама. Уредбата на окото, погледа и очевидността престава да бъде извор на познанието: гледането чрез окото може и да лъже още преди настъпването на концептуалната тотализация. Текстът впрочем остава нееднозначен: окото на субекта ли се лъже, или очите на природата го лъжат? И в двата случая недоумението остава неснето и всъщност още в момента на зараждането си „първичният“ порядък на възприятията се оказва заразен от грешката, неправилността или даже лъжата. Заключителните съждения - изводите - сякаш остават неспособни да проумеят и да обобщят в твърди закономерности материалното многообразие на света: „Разпиляна в себе си, / тя дири / фокуса на своето единство. / Смайващите с изводи факири / само подражателно безчинстват. / Нищо са / началото / и края. / Има някакво огромно чудо, / което необхватно витае / и довежда мислите / до лудост!” („Материя”) (Кънчев 1965: 24). Материята е в разпиляно, необединено състояние, тя се разгръща като активен процес на дирене, на лишеност и незавършеност. Разбъркващото и дестабилизиращо непрекъснато дирене на материята разколебава средствата за идентификация и ориентация във времето и пространството: началото и краят, базовите времепространствени прагове на идентичността, не просто се релативизират, но и се разтапят в неосъществимостта си, те са някакво нищо, което разрушава ефикасната сетивно-познавателна координация. Ориентирано-целенасоченото действие – един от елементите, издигнат в култ от (анти)тоталитарното писане - остава също толкова неосъществимо, доколкото, след като нищо са началото и краят, и последователно осмислената цел никога не би могла да се установи окончателно: „Това, което търся, / се пилее / навсякъде (...) и погледът ми обеднява / от непрестанни заключения” (Кънчев 1965: 54). Обектът на търсенето се пилее и съответно и процесът на търсенето също се разпилява, раздробявайки и отклонявайки предполагаемото телеологично рационално действане с ясно фиксирана насоченост и ефикасно пресмятане на междинните етапи. Другаде писането на Кънчев още по-целенасочено разписва контурите на тайнствеността и неизразимостта, които бележат структурата на света: „Подземни реки - напрегнатите вени / на неизвестното си търсят изразител. / И ако тайните не бяха глухонеми, / навярно щяха да ми стигнат всички думи” (Кънчев 1980: 5). Превеждането на неизвестното в текстова структура и оповестяването му като съобщение остават завинаги невъзможни: за неговото изразяване дори и всичките думи на езика ще бъдат все пак недостатъчни. Тайните - непознаваеми зони в плътта на света, - не са просто скрити наличия, които очакват откривателя си. Тайните са глухонеми и остават докрай неизразими, самозатворени отсъствия, неподлежащи на улавяне и изговаряне, чиито бездни въпреки това са неотменна и неотчуждаема част от света. Те бележат един предел, на чиито граници логосът на изказващата или назоваващата реч вече няма друг избор, освен да капитулира. Неотменността на непознаваемото и неразгадаемото очертава точки или области на неизразимото, които на свой ред неизбежно водят към една нататъшна проблематизация на самото писане. В перспективата на крайността и недостатъчността на познанието писането вече не би могло да съхранява безусловната убеденост в собствената си истинност като израз на обективно присъстващото. Затова и Николай-Кънчевото поетическо писане проблематизира собствената си легитимност и преосмисля функционалните си параметри: „Би трябвало да няма думи върху книга / и да не стоя превит: / аз - мост, застанал между бряг и бездна, / скърцащ винаги с перо” (Кънчев 1980: 17). Писането оперира като скърцане на мост, непрекъснато скърцане на моста с перото, движение на изписването, което повтаря люлеенето или опасността на скърцащия мост. Странно писане, което свързва брега и бездната и хвърля мост между присъстващото и отсъстващото, между истинното и неистинното или между нещата и нищото. Със своето скърцане писането трябва да вписва неистината и несмисълът на бездната в бреговата ивица, да картографира ерозията и разпадането на сигурната концептуална почва, на която нерядко нечия реч би желала да разчита. Това писане вече не цели да обхване света, да го покрие и удвои, назовавайки го с всички възможни думи; то цели да артикулира неизразимостта на непознаваемата бездна като изначален срив, вписан в

собствената му структура. Скърцането на перото между бряг и бездна предполага (без)пределното (само)продънване на писането, при което оттук насетне то би могло да се разгъва и третира единствено като нонсенс. В този пункт нонсенсът –клиширан литературноисторически атрибут на Кънчевата поезия, - се явява една рефлектирана позиция, която отбелязва собствената си немислимост и неизразимост. Както стана ясно от горните анализи обаче, несмисълът (нонсенсът) и неистината на бездната са иманентно вградени не само в поетическата реч, но и във всеки един опит за постигане и изговаряне на истината: всеки дискурс и всяка фразеология биха могли да бъдат единствено писане мост, една несигурна, условно-фикционална, крайна релация, която скърца, осцилира или се люлее в постоянната си нестабилност и незавършеността на смисъла си. В пространството на писането истината и неистината, може би даже истината и лъжата, се преплитат до неузнаваемост.Тази проблематика или тази проблематичност на писането мост между брега на смисъла и бездната на несмисъла, между крехката крайност на текста и угнетителната безкрайност на неговата двусмисленост най-сетне няма как да не подкопае и статута на това, което обикновено наричт субект. Суверенният субект, който е способен на съзнателно-целенасочена деятелност, съзидание или съпротива, е еднакво релевантен както за (анти)тоталитарния активизъм, така и за социалистическия дисциплинарен апарат. Както предполага Луи Алтюсер, идеологическите апарати функционират изключително благодарение на интерпелацията на индивида като субект, като сигурна структурна цялост, която отразява и препотвърждава върховната истина на Абсолютния субект, който в настоящия случай може да бъде разпознат едновременно и като Партията, и като Истината, Живота, Човека, Правдата, Народа и пр. (Althusser 1971: 180-181)8. В поезията на Николай Кънчев инстанцията на лирическия субект се оказва впримчена в пространството на писането, в (без)крайността и нерешимостта на неговия нонсенс. Субектът се представя в своята крайност, незавършеност и нецялостност. Той е мост, зависима и „чиста” релация, без собствена идентичност и неспособна да застине в зряла самотъждественост. Неговата неокончателност и променливост из основи подриват сигурността му като източник на изказването, който би могъл да гарантира за неговия смисъл чрез собствените си намерения. Самата реч на лирическия субект не му принадлежи и до последно остава чужда за него: „Каквото каже вятърът, това е. / За себе си ли още питаш кой си? / Тогава ти си - / ти си - / ти си / на неговата болка зримо ехо” („Проглас”) (Кънчев 1968: 5-6). Казаното от вятъра със своята преходност, неуловимост и непрекъснатото си движение постулира това, което (не може да) е. Субектът е единствено ехо, отзвук, повторение на една обезпокоително чужда болка, на някакво изначално нараняване, нарушаване на целостта, разсичане, което, макар и обявено в писането, остава завинаги неизразимо. Изначалното накърняване от своя страна е сплетено със страданието или скръбта, които се разкриват в траурната писменост на плаченето: „Къде да ида? / Има ли такова място... / каквото за реката е морето? (...) Много ми дойде. Не мога / да изглеждам вече цялостен: / ето ме, разпадам се на капки!” (пак там: 11). Плачът бележи разпадането на целостността на субекта, която сякаш винаги вече е била единствено прикритие на дълбоката му крехкост. В плача е вписана неразкритостта на целта, на заветното обетовано място, което би могло да организира и съгласува съществуването на субекта като кохерентно и автономно телеологично движение към определен абсолют или определена истина. Плаченето може би е донякъде обвързано с изначалната болка, то може би е нейното зримо ехо, което по парадоксален начин учредява субекта, като го унищожава; отнема го от самия себе си и го прави повторение на стихийната другост, като го създава и утвърждава в смътното му, разкъсвано от болката наличие. Учредяване, при което субектът се явява като отекване или удвояване на другото, но и като отекване на изначалната ранимост и раненост на съществуването. Едно съществуване, което по силата на ранимостта си е изначално разтворено, накърнено в окончателността си, незавършено и открито за нататъшните си трансформации по силата на това, че неговият „фундамент“ е именно трансформацията и самозаличаващото се вятърничаво движение. Субектът се установява и разрушава в един и същи момент, доколкото неговата „структура” е тази на ехото - едно отзвучаване, отекване на далечината, повторение, което не съвпада с източника си и съответно отнема на субекта собствената му

8Отклоняването от етико-хуманистичния антропоцентризъм на (анти)тоталитарния код, дълбоката нерешимост в движенията на писането и усъмняването в цивилизационните самоочевидности са разгърнати по изненадващо продуктивен начин в един оперативнокритически опит на „догматичния“ критик Димитър Танев за „Колкото синапеното зърно”: „[Н]енавист към хората, бягство от общуването (...) Всичко е затлачено в пороя на думите, удавено е от необяснима злъч към свети и съкровени неща, провокира най-елементарната етика” (Танев 1969: 4).

Истина, народ, писане...от стр. 9

Литературен вестник 18-24.10.2017 11

идентичност, като изобщо му дарява някаква: „Изпращам си гласа отвъд баира / да известява всичко идващо: / и питам / до пресипване високо, / и чувам / същото от него... / Това е, със което разполагам, / с което се опитвам да съм сигурен!” („Ехо”) (пак там: 8). Ехото от питането, от въпроса, който субектът отправя чрез гласа си към света, е повторение, чуване на същото, но преди всичко повторение не на постановения отговор, а повторение на самото питане. Светът не дава отговор на отправения въпрос, а единствено връща отекването му. Ехтенето на въпроса очертава пресечения кръг на неговата неразрешимост именно като въпрос, като питане или като обръщане към недостижимо-отсъстващото, непознаваемо пространство отвъд баира. Индивидуалният субект не получава отговор от Абсолютния субект - бил той Бог, Партия, Природа, Народ, Свят, - който да го снабди със същностни истини и неопровержими фундаменти, около които да се установяват потвърждения, отрицания, критически системи или ценностни йерархии. Ехото бележи отсъствието на трансцендентен гарант, дори и ако този гарант е самият субект; другото, което снабдява с реч лирическия субект и което би трябвало да го учреди, е действително вятърничаво, стихийно в своето разрушително движение, празно и лишено от естество или субстанция: то е повей на вятъра, един едновременно парадоксално траещ и разпадащ се мост между брега и бездната. Всеки един субект, всяка една хипотетична единица от народа остава изначално отслабена и накърнена в абсолютната нерешимост и абсолютната двусмисленост на собственото си съществуване, пронизано от въпроси без отговор и тайни без обяснение.Поради нерешимата си двусмисленост и неуловимата си (а)логичност, които самата тя посочва, посочвайки и самата себе си, поезията на Кънчев винаги ще се изплъзва от обхвата на всеки интерпретативен опит, демонстрирайки относителността и условността му. Настоящият прочит несъмнено попадна в този капан. Хващайки се в клопката обаче, се надявам, че прочитът ми е съумял да демонстрира нейната неизбежност.

ЛитератураАдорно, Хоркхаймер 1999: Адорно, Теодор, Макс Хоркхаймер. Диалектика на просвещението. С: ГАЛ-ИКО, 1999Вацов 2016: Вацов, Димитър. Това е истина! С.: Нов български университет, 2016Дойнов 2016: Дойнов, Пламен. Името на поезията: Николай Кънчев. С.: Кралица Маб, 2016Игов 1990: Игов, Светлозар. Поезията на Николай Кънчев. С.: Перо, 1990Камбуров 2008: Камбуров, Димитър. Не му е малко, след като е много. - В: Николай Кънчев в българската литература и култура. С.: Кралица Маб, 2008Кънчев 1965: Кънчев, Николай. Присъствие. С.: Български писател, 1965Кънчев 1968: Кънчев, Николай. Колкото синапеното зърно. С.: Български писател, 1968Кънчев 1980: Кънчев, Николай. Послание от пешеходец. С.: Български писател, 1980Кънчев 1985: Кънчев, Николай. Вълни на вероятността. Пловдив: Христо Г. Данов, 1985Марков 1990: Марков, Георги. Задочни репортажи за България. С.: Профиздат, 1990Марков 1991: Марков, Георги. Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България. С.: ИК П. К. Яворов, 1991Мутафов 1983: Мутафов, Енчо. Промяна в сетивата. С.: Народна младеж, 1983Ралин 1968: Ралин, Радой. Люти чушки. Народни епиграми. С.: Български художник, 1968Солженыцин 1995: Солженыцин, Александр Исаевич. Жить не по лжи! - В: Публицистика в трех томах, Том 1, Статьи и речи. Ярославль: Верхне-Волжское книжное издательство, 1995Танев 1969: Танев, Димитър. Нестоплена от живо човешко чувство. - В: Пулс, бр. 3, 1969 г.Хавел 1993: Хавел, Вацлав. Летни размишления. С.: Просвета, 1993Хавел 1994: Хавел, Вацлав. Силата на безсилните. С.: Избор, 1994Althusser 1971: Althusser, Louis. Lenin and Philosophy and other Essays, trans. Ben Brewster. New York and London:Monthly Review Press, 1971

Мария Русева

Българският литературен живот през 20-те и 30-те години на XX в. познава добре името Димитър Иванов Шишманов като автор на разкази, повести, романи, драми и на множество критически есета и статии в периодичния печат. Познава го като високообразована и ерудирана личност, член на Съюза на българските писатели и член на Съюза на гръцките писатели, като автор, чиито произведения се превеждат на чужди езици – италиански, френски, немски, гръцки и др. Българският литературен живот след 1944 г., навлязъл дълбоко в руслото на идеологическия дискурс, заема нова, диаметрална позиция по отношение на автора. Той не желае да познава името Димитър Шишманов и за целта го изключва от Съюза на българските писатели, заличава и съществуването на неговите произведения. Името на сина на проф. Иван Шишманов през социализма звучи неудобно, но не толкова заради упражняваната литературна дейност на писателя от времето преди Втората световна война, а главно поради политическата дейност на Д. Шишманов в качеството му на външен министър в едно от последните правителства на власт в България преди преврата от 9 септември.Българският литературен канон в наши дни също изтласква името Димитър Шишманов в самия край на своята координатна система, като го причислява към групата на критически недопрочетените автори. След 1989 г. фигурата му провокира вниманието чрез своята интригуваща съдба и вътрешни колизии на личността, доказателство за което са публикуваните през 1995 г. лични дневници на автора1, както и статии, посветени на „писателя политик“, процесът и екзекуцията на Д. Шишманов2. Ще отбележим още спорадичната поява на текстове, коментиращи творчеството на автора, като в тях акцентът пада върху произведенията като обитаващи полето на забравата. В статията „Незаслужено наказан със забрава“ от 1994 г. Дора Димитрова констатира липсата на оценка за участието и приноса на Д. Шишманов във формирането на националната култура (Димитрова 1995: 5), която, можем да кажем, остава валидна и до днес. Говорейки за писателя Д. Шишманов, в настоящия текст ще споменем накратко както за издадените през 20-те и 30-те години книги с името на автора, така и за съхранените в архива негови непубликувани ръкописи. Работата с архива на писателя позволи изграждането на по-задълбочен изследователски поглед към творческия свят на Д. Шишманов, а запазените ръкописи свидетелстват за интереса на автора към по-обемните жанрови форми и по-специално към тази на романа – нещо, което трудно би могло да се проследи, позовавайки се само на публикуваните му произведения. Също така ще съсредоточим по-конкретно вниманието върху един от неиздадените романи, посветен на сравнително актуална тема за българската литература от 30-те години –пътешестването на човека до различни далечни дестинации.Мястото на творчеството на Д. Шишманов може да се търси в две посоки – по линия на социалния ангажимент и по отношение на личностните екзистенциални драми на субекта/човека. По първата линия можем да посочим произведенията, с които писателят дебютира и се превръща в част от българския литературен живот от началото на 20-те години на XX в. – повестите „Хайлайф“ (1919), „Депутатът Стоянов“ (1919) и романът „Бунтовник“ (1920). По втората тематична линия ще откроим сборниците с кратки разкази на автора от 30-те – „Зограф Павел“ (1938), „Блянове край Акропола“ (1938) и „Пламъчета над делника“ (1942). Ако в ранните творби реализмът се явява водещ фактор за тяхното създаване, в по-късните сборници с разкази от 30-те години се наблюдава оттласкване от „грубата действителност“ за сметка на изобразяването на индивидуалността, при което действителността се превръща във фон, поле, в чиито граници човекът се вписва чрез своята идентичност, субективност и преходност. Именно това оттласкване от социалния ангажимент през изобразителния проект на реализма променя посоката на творчеството на Шишманов към актуални теми и проблеми, които позволяват да впишем името му като част от българския междувоенен модернизъм. Писателят се откъсва от социалните наративи, които стават популярни в 1 Вж. Шишманов, Д. Писма до мен самия, Съст., предг., бел., био-библиогр. Дора Димитрова, София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995.2 Вж. статиите: Тахов, Росен. Екзекуция на Софийските гробища: Димитър Шишманов пред Нар. съд и пред съда на историята, Арт, № 15, 21-27 юни 1991, с. 8-9; Славински, Петър. Гибелта на писателя политик (Димитър Шишманов): Спомени, Летописи, 1992, № 5-6, с. 82-111; Тахов, Георги. Димитър Шишманов – политическият абсурд на Темида, Демокрация, № 48, 26 февр. 1992; Дел Агата, Джузепе. Седем непубилкувани писма на Димитър Шишманов до Луиджи Салвини, Литературен вестник, № 22, 1-7.06.2016, и др.; както и филма „Димитър Шишманов. За размишление“ (2015), реж. Ралица Димитрова.

българската литература през 30-те години като тип изображение, разчитащо повече на факта, отколкото на въображението. В центъра на неговите произведения застават не обществените, национални и пр. каузи, а индивидът, неговата проекция за свят и способност за задаване/определяне на собствени граници на живеене.Към така схематизираните идейно-естетически търсения на Д. Шишманов, които търпят своето развитие, следва да се акцентира върху активната творческа дейност на писателя, доказателство за която е наличието на множество текстове на произведения, които остават непубликувани. Това са текстове на повести, пиеси и романи, които позволяват да говорим за времето на тяхното написване като за период на натрупване и усъвършенстване на писателското перо и които обаче Шишманов по една или друга причина не намира смелост и увереност да публикува. Сред тях ще откроим редица (надминаваща числото 20) от ръкописи и машинописи на чернови, откъси, планове и цели романи, част от които (10 романа) в завършен вид.Непубликуваните романи се отличават по своя експериментален характер както по отношение на формата на текста, така и спрямо избора на различни жанрови и повествователни стратегии. В някои от тях продължават своето развитие теми, заложени в сборниците с кратки разкази на писателя – за модерната идентичност, всекидневието на човека, пътешестването и образът на големия европейски град – теми, за които предстои да разкажем в настоящото изложение. Не може да се твърди обаче, че изцяло липсват романи с политически сюжет. От запазените ръкописи също така проличава по-ясно интересът на автора към езотериката, като тук ще споменем името на един любопитен непубликуван роман – „Фугата на смъртта и на живота“, писан през 1937 г. (неговото разглеждане е обект на самостоятелна разработка). В романа се прави опит да се разкаже за живота на човека и за случващото се с него след смъртта, като се утвърждава идеята за възможното пребиваване на човешките души извън тялото.Не на последно място, внимание заслужават и запазените в архива на автора 8 ръкописа на неиздадени повести и над 20 ръкописа на пиеси, като сред заглавията на пиесите се открояват както такива с историческа насоченост – „Из времената на Самуил“, „Смъртта на Арона“ и др., така и с фолклорна – „Майстор Манол и Яна“, мистична тематика – „Сатанаил“ и др.

***Темата за пътуването в творческия свят на Д. Шишманов се появява още в началото на 20-те години, като получава своето по-широко разгръщане в редица негови текстове от 30-те, за непубликуваните от които ще разкажем по-подробно.В глава от неиздаден роман на Димитър Шишманов – „Пътуването“, публикувана в сп. „Обществена мисъл“ от 1923 г., четем: „Стайков страстно обичаше да пътува. Обичаше да пътува и Надя. Любимата им мечта, която те често си разправяха един на друг, беше, че получават някакво неочаквано наследство или печелят от нещо големи суми и тръгват за Европа“ (а. е. 124, л. 2). Темата за пътешествието, разработена през общата, споделена мечта, произвежда алтернативен поглед, през който героите Стайков и Надя превъзмогват непроменимостта на делничното битие, в което се намират. Пътуването към далечни страни, макар измислено, въобразено, утопично, се превръща във възможност за пренаписване на настоящето, в което героите от пътници по трансбалканската линия на път за Търново ще се превърнат в туристи, щастливо заминаващи с експреса за Виена. „В пътуването субектът може да мисли за самия себе си откъм възможностите да бъде автор и/или герой на различни истории“ (Стоянова 2015: 110). През фигурата на туриста/пътешественика/чужденеца, която ще бъде обект на внимание през 30-те години, човекът излиза от своето бавно течащо всекидневие и влиза в ролята на наблюдател и/или участник във всекидневието на Другия, което се отмерва на практика не по-бързо от първото, но винаги различно. В света на туриста различието поражда диалог, изгражда нов разказ от възприятия, несъвпадащи с познатите досегашни и в това несъвпадение започват да се конструират новите лица и гласове на Аза.Темата за пътуването към далечни дестинации е добре разработена в българската литература от 30-те години на XX в. Доказателство за това е появата на пътеписи, описващи български и големи чуждестранни градове – напр. книгите на Кирил Кръстев („Последният Париж“), Константин Константинов („По земята“), Ангел Каралийчев („Земята на българите“), Боян Болгар („Ние, хората“) и др. Чуждото/непознатото пространство става

Пътешестването – начин на живот. За един неиздаден роман от архива на Димитър Шишманов

на стр. 14

Рис. Александър Байтошев

12Литературен вестник 18-24.10.2017

Людмила Миндова

(откъс)

За мюсюлманите Рамадан е много важен месец – той е деветият по хиджра, мюсюлманския лунен календар, и е свещен, защото тогава, както е записано в Сура Ал-Бакара: „Рамадан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път, да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни, а да завършите докрай определените дни, да възвеличите Аллах за онова, с което ви е напътил и да сте признателни“. Буквално означаващ „горещият месец“, Рамадан е месец на пост и изпитание. В същата сура, която на български се нарича „Кравата“, е казано, че Свещеният месец е усилен, „тежка битка е тогава“, но още по-тежък е пътят на неверието и отричането от Аллах. Горещ е този месец именно заради тази битка, която мюсюлманинът трябва да поведе със собственото си неверие или слабоверие, битка, през която трябва да премине като вярващите преди него, които също са имали човешки слабости и недостатъци, които също са били подлагани на сурови изпитания, на глад и жажда, на болест и немощ, на колебания и отчаяния, на бедност и гонение и едни от тях са се огъвали, пропадали са в бездната на отрицанието и безсмислието и са се отказвали от своя Бог, но други, о, другите са устоявали въпреки целия натиск, въпреки присмеха и гаврите на угнетителите, защото са знаели, че без това няма как да се мине, че не можеш да вървиш по стъпките на някого, който е горял в „огъня“ на своя Рамадан, и да си мислиш, че твоят Свещен месец може да не е чак толкова горещ, да е малко по-поносим и по-прохладен.Рамаданът следователно преминава през най-строг пост. През този месец всеки мюсюлманин – с изключение на болните, децата, старците, бременните и жените в месечно неразположение – доброволно се решава на трийсетдневния пост, който е третият от петте основни стълба на исляма. Тогава мюсюлманинът трябва да спазва пълно въздържание от всичко онова, с което тялото му е свикнало в своето ежедневие – никаква храна, никаква вода, никакви цигари, благовония и сексуален допир от изгрев до залез слънце. Когато белият нит започне едва-едва да се отличава от черния, казва Коранът, тогава вече забраните падат, но… Падат е силно казано, защото за добрия мюсюлманин не е редно да се възползва от благосклонността на нощта. В нищо не трябва да се прекалява тогава, нито с устата, нито в ума. Защото най-важното на този месец е това, че той учи на търпение и милост. Тогава, в този горещ месец, казват някои от тълкувателите на Корана, Аллах буквално изгаря греховете на вярващите чрез техния пост. А какъв пост ще е, ако цял ден успееш да се въздържиш от всичко онова, с което си свикнал, за да се нахвърлиш през нощта на храната и насладите като свиня на трици. В това свещено въздържание, в този глад на тялото, мюсюлманинът сам открива, че по-засищаща от небесната храна, от думите на Пророка, няма. Защото гладът на тялото е само привидно негов. Не тялото, умът гладува. И когато умът е заситен с истинския хляб на Книгата, тогава той по-лесно може да контролира повереното му тяло, да го пази от неустоими пориви и измамни нужди.Комунизмът гръмко обяви религията за опиум за народа – допусна обаче една груба тактическа грешка. Разрушавайки църкви, джамии и синагоги, отнемайки на мюсюлмани, християни и евреи техните религиозни празници, забранявайки Свещените им книги като подмолна литература, комунизмът в крайна сметка така и не помисли, че с всичко това направи най-голяма услуга дори на невярващия човек – направи го вярващ! Защото комунизмът забрани празниците, но така и не си направи труда да отмени поста. Даже повече – според Корана свещеният месец Рамадан трае трийсет дни. Рамадан през комунизма трае цяла година. Същото важи и за християнския пост, и за еврейския пост. На селяните им взеха добитъка и земята, на гражданите – имотите и фабриките. Купонна система и за едните, и за другите. Хляба по бакалиите го продават другарките. За враговете на народа – йок! Като съпруга на „кулак - народен враг“ на една от жените, които от време на време ни навестяваха, й запечатали шевната машина „Сингер“, за да не може да изкарва по някой лев с шиене и така да прехранва криво-ляво децата си, докато мъжът й през това време бил в „Белене“. Глад и жажда, контрол и самоконтрол, гонение и обществено порицание – цяла година! Празниците – разбира се, от тайни по-тайни. Християнските деца

криеха начервените си от боядисаните яйца ръце, ние пък от своя страна трябваше да внимаваме празничното ни веселие да не е твърде показно и по-тайно да целуваме ръцете на

възрастните на празника. Изобщо целуването на ръка си беше буржоазна отживелица, изтляващ спомен от времената, когато християнските мъже са сваляли на дамите шапка и са им целували ръка. За комунистическия другар такива церемонии са почти подривна дейност – бунт на антикомунистическия ерос. Ако другарят не е другар по природа, той ще поздрави „другарката“ и ще кимне леко с глава, ако обаче е истински другар, тогава ще раздруса здраво ръката й и накрая ще я потупа по рамото така, че да й увисне поне чантата. Това се прави, разбира се, най-вече пред публика. Иначе въобще не е необходимо. Просто другарят ще отмине „другарката“ като трамвай, а ако пък тя е истинска другарка, ще й смигне другарски и ще й каже, че благодарение на Партията много се е разхубавила. Ако е по-оперен, може и да я щипне по задника. Аз самият не съм се нагледал много на такъв тип „другарски“ общувания, защото покрай работата си като селски ветеринар общувам най-вече с прости хорица, които не мислят чак толкова какво впечатление ще направят. Гледат кравата в стопанството да се отели и теленцата да са здрави, да има достатъчно фураж и млеконадоят да е в нормата. Покрай майка ми обаче, а после и покрай жена ми, съм подочул доста забавни истории.Слушал съм обаче и не толкова забавни. Докато татко беше жив, на работа ходеше само той. Тогава в Две могили общувахме със съвсем малко хора – все хора на нашия хал. За другите не зная – или те са се страхували от нас, или ние от тях. Сега не бих казал дали страхът през тези години е бил най-силен, но истината е, че тогава българският селянин пострада много и очите на страха се дебнеха отвсякъде. Може и да не съм разбирал много, но когато възрастните си говореха, все подочувах нещичко и аз. Татко например, мине не мине време, питаше майка дали няма да потърси роднините си в Златоград, а тя почти шепнешком му отговаряше, че не смее. „Ако са добре – казва – може да им навредя, ако са зле, да станат още по-зле.“ Беше опасно да се общува с хора като нас. Едва след време разбрах, че баща ми, който е бил не само чудесен помощник на своя баща в търговията с платовете, а е завършил и право във Виена, след побоя в подземията на „народната власт“ и след прогонването от София не е можел да си намери никаква работа. В мюсюлманските къщи не е прието жените да работят, освен в много крайни случаи, и затова мама и дума не смеела да отвори пред него. А на него просто не му предлагали никаква работа, защото бил напълно безполезен за новото общество, за „новото добрутро“, както ги чувах да казват тогава. Зловредните останки от капитализма трябвало да мрат като гниди от глад. Е, не умряхме от глад. Велик да е Аллах и нека е благословено името му, народната власт в един момент все пак „омекна“ и даде работа на баща ми – направи го изкопчия. От изгрев до здрач, когато белият нит започне едва-едва да се отличава от черния, баща ми копаеше канали. Там, чувах го понякога да се шегува, бил истинският Интернационал, най-великата Академия на Академиите – бивши инженери, юристи, банкери, философи, икономисти, архитекти, лекари, историци, писатели и всякакви хора на изкуството, завършили в Париж, Мюнхен, Виена, Грац, Берлин, Копенхаген, Лондон, Залцбург и къде ли не из „фашистка“ Европа, копаели канали по цял ден и си подхвърляли фрази на чужди езици – не толкова за да си предават секретни съобщения, колкото за да не излязат напълно от форма, да не изгубят езиковите си навици.Та нашият пост, нашият Свещен Рамадан продължаваше през цялата година. Ние обаче чувствахме (а и аз, колкото и малък, барабар Петко с мъжете), че трябва да преминем през всичко това, защото и в Корана пише, че „земният живот бе разкрасен за неверниците, а те се присмиват на вярващите“. Нашият страх, глад, лишения и унижения може би не бяха нищо в сравнение

със страха, глада, лишенията и униженията на други хора. И знаехме – колкото и да си беден, за жалост, по-беден от теб винаги ще се намери, така че за него да е твоята милостиня!Така че у нас на Рамазан байрам и на Курбан байрам замирисваше на месо. Знаеше се, че каквото и да прави, ако ще по корем да се влачи, татко ще намери и ще донесе отнякъде агнешко, овче или телешко. Малко можеше да е, но винаги достатъчно, за да поканим на празничната трапеза хората, с които споделяхме не само общи страхове и грижи, но и радости и надежди. И разбира се, че не се събирахме само мюсюлмани. Баща ми никога не е бил фанатик, пък и освен това точно по време на немилост на човек му се удава шанса да разбере, че хората не се делят по език, вяра и цвят на кожата, а само по това дали искат да обичат и бъдат обичани или не. Господ в крайна сметка и затова е велик, защото знае всички езици и може да достигне до всяко съзнание, стига то самото да пожелае това, стига да осъзнае, че благословията на Всевишния е безмерна. Митко беше голям веселяк. Всички знаехме, че когато и той е сред нас, никога няма да ни е тъжно и все ще успее да направи от празника празник. Мисля, че този човек не можеше да мрази, каквото и да му се беше случило и със сигурност да е имал поводи за гняв. Веднъж успях да чуя, че и него са го пребили в милицията. Беше кореняк русчуклия, завършил строително инженерство в някой от германските университети. По време на войната отдавна вече си бил в България и пътувал из страната по различни строежи. Ценели го в работата му. Оженил се за някаква жена, която не му била много присърце, но годинките минавали и я взел, трябвало да се задоми. Имал всякакви приятели – освен българите, турци, евреи, арменци, белогвардейци, включително германци. Искал да си упражнява човека немския, да не го забравя. След като руснаците окупирали България и германците трябвало да се изнасят, един от неговите приятели му подарил мотора си Zündapp – съвсем запазен, като нов, с хубава лъскава броня. Митко бил голям чешит и изглежда така и не можел да повярва какво се случва в родината му. Обикалял с мотора из улиците, често качвал на него малката си племенничка да я вози, а златистата й като лъвска грива коса се ветреела под каската. Един ден, добре че не бил взел момиченцето със себе си, милиционери го спрели и го отвели в милицията, в Симеоновата къща в парка край Дунава. Така и не разбрал Митко колко време останал в подземието, както и не разбрал никога къде изчезнал моторът му. Били го, блъскали го в бъбреците и слабините, изсипвали сол върху езика му, пак го блъскали и така – кой знае колко време. Почти нищо не помнел, освен че му крещели, че е фашистка отрепка и измет. После вече нищо нито чувал, нито чувствал. Събудил се в проста селска колиба. Опитал се да се размърда и разбрал, че е омотан в нещо. Някакъв мъж се приближил към него и му казал:- А бре, човече, изкара ни акъла. Две седмици не идваш на себе си.- Моля? Къде съм? Вие кой сте? – попитал Митко.- Аз съм Даут. Тази до печката е жена ми Фатима, но ти сигурно не виждаш сега дотам.- Как съм попаднал при вас, нищо не помня?- Че как ще помниш. Ти беше на пихтия. Бях тръгнал с каруцата до града по работа и те намерих захвърлен близо край сметището. Здравата те бяха подредили.- А, да… Бях в Симеоновата къща…- Това в Русчук ли е, синко?- Там е, да, направиха я управление на милицията.- Ясно… Цяло чудо е, че оживя… Не мърдай, не мърдай, слаб си още, а и да не разместваш овчите кожи. Трябваше да те увия в тях, докато ти минат раните.- Добри хора сте вие, Господ да ви поживи!- Ами ти, синко, какво толкова си се провинил, че онези така са те били? Да не си вършил някакви лоши работи?- А, вършил съм, вятър. Гледах си работата по цял ден, пък като ми избиеше чивията, качвах се на мотора да обикалям из града и да викам „Смърт на комунизма, свобода на народа!“.- Ех, синко, синко, затова си ял бой, моето момче! Трай сега, чакай малко бульон да ти дадем да пийнеш.Митко вече се смееше на всичко това. Макар да си личеше, че здравата е препатил, а и у тях явно също гладуваха. Той също като баща ми работеше като изкопчия, явно на някой канал се бяха и запознали. Най-интересното за мен обаче беше, че и той, и жена му също си бяха осиновили дете. Само че те се бяха сдобили с момиченце. Митко не живя много. Дълго време не го бяхме виждали и чували и един ден разбрахме, че е починал. У дома си. Татко тогава въздишаше и повтаряше:- Ох, Митко, Митко, добре че те оставиха вкъщи да си умреш, а не са те разкарвали пак по милицията.Мохамед беше обикновено мълчалив, а когато се случеше да се включи в разговора, беше не за да определи коя страна е права и коя не, а за да разкаже някой сън. Никога не бяхме сигурни дали това, което разказва, се е случило наистина и го разказва като сън само за да му придаде повече мистичност и митичност, или пък може би наистина го беше сънувал, но се опасяваше, че този сън може да е чиста истина. Не знаехме също дали има нужда да го подкрепим – с „Мохамед, това не може да е никакъв сън, звучи като най-чиста истина“ или „Леле, такова

Роман за името

Рис. Александър Байтошев

Литературен вестник 18-24.10.2017 13

нещо само насън може да се случи“ – или просто търсеше завоалиран начин да ни каже нещо, което беше преживял или чул.Та разправя веднъж Мохамед следното:Сънувам, значи, че са ме пратили на лагер. То у нас, в комунистическата ни татковина, нали казват, лагери нямало, че и аз се чудя що ще тоз фашистки лагер в България, ама както и да е де – сън, мамицата му недна. Имаше и вода наоколо. А там сме всякакви – турци, евреи, българи, цигани, арменци, от тях свещеници, ходжи, равини, индустриалци, интелектуалци, една сюрия народ. Чукаме камъни и пъшкаме. Строим родината, че пушек се вдига. Глад и мизерия – не е за разправяне. Едва се държим на краката си, но мъкнем кирките и количките. Който не си изпълни нормата, знае се какво го чака. До лагера, говори се, имало свинеферма. Тия, дето се провинявали, ставали храна на свинете. Предната нощ – християнският Великден. Да вземат, моля ти се, попчетата да отслужат литургия вътре в лагера. Как успели да вземат свещи от лавката, що щат изобщо в комунистическа лавка восъчни свещи, да се пита човек, но казвам ви, нощно бдение и песнопение. От колетите, дето им пращали близките, старците извадили козунаци и яйца, наредили празнична трапеза и чакат Христос да възкръсне. И ние, мюсюлмани и евреи, не спим, будуваме с тях, чакаме Спасителя. Хич и не му мислим. Зад бодливата тел ли сме – зад бодливата тел сме. Щом е тъй, и вярата ни вече е една – затворническа. И чакаме свободата си. Става дванайсет и като викваме всичките мъжаги в хор – „Христос воскресе“ и „Воистину воскресе“, кой да ти се сети, че солена ще ни излезе тая работа. Така сме се омагьосали от светлината на свещите, че даже не чуваме тупурдията и в първия момент въобще не забелязваме светлините от фенерите на копоите. Разпръснаха ни, изпотъпкаха свещите и храната и изкомандваха да се приготвяме за работа с два часа по-рано.На другия ден бачкахме като волове. Не смеем дума да си обелим, само се споглеждаме изпод вежди и се питаме какво ли ще последва. Вечерта ни събират на проверка и там, моля ви се – една печена свиня. Нас ни хранят само с булгур и зеле като животни, петнайсет килограма е дажбата ни за три месеца, знаеш ли това какво е – пет килограма за трийсет дни, сто и седемдесет грама на ден. И изведнъж, на цялата тая мизерия – печена угоена свиня! Ние, нито евреите, нито мюсюлманите, ядем свинско. Обаче, гледам ги, и българите са в ужас. Докато се усетя какво ли да си мисля, единият надзирател започва да крещи:- Свещениците, ходжите и равините пред строя! Излизат хората един по един, главите им наведени, ясно е, че тази нощ ще им е последна. - Дояло ви се е свинско, нали? Минаха постите, сега да му отпуснете края, а?Хората мълчат. Само равинът се кани да каже нещо, но го блъсват в устата с дръжката на лопатата.- Тая свиня, тъй като я гледате, с какво си мислите, че сме я угоили така? А? С трици? Трици, ама вятър! Иван, Мустафа, Петър, Георги, Леон, Бен… Добре си хапна добичето, добре!Усещам, че започва да ми се повдигна, но стоя изправен, не смея да трепна. - Аре сега – реве надзирателят, – мошеници тлъсти, дето лъжете народа с вашия опиум, аре сега, да подхванете първи свинята. Хващайте си чиниите и тука пред строя да ометете всичко!Никой не помръдва от мястото си. Надзирателите хващат хората под ръце, тръшват ги на земята и започват да бутат свинското в устата им. Надзирателите им бутат в устата – те плюят. Плюят турци, евреи и българи. Хем дето на християните не им е забранено да ядат свинско.- Яжте, свини долни! Яжте, че ще ви изкормим.- Вие така или иначе ще ни изкормите – простенва тихо единият от свещениците.И тогава започват да ги блъскат пред очите ни с лопатите. Тъпите удари отекват, чуват се само крясъците на надзирателите, всички други мълчим. През това време усещам как и мен някой ме хваща за яката и почва да ме влачи към свинята. „Яж, свиньо мръсна“ чувам последно и се събуждам в леглото си вир-вода.Мохамед спира да говори и ни оглежда как всички стоим край него със зейнали уста. Месото вече е лоясало по чиниите ни, но ние и не помисляме за ядене. Митко в този момент си връща самообладанието, покашля се лекичко и изстрелва:- Вижте какво сега – у нас сега най-голямата свинеферма е ЦК, а по-голяма свиня в нея от другаря Червенков няма. Тъй че важното е човек тях да не кльопа. То иначе свинеферми не останаха с тия общи стопанства. Мрат добичетата, и как няма да мрат, като се знае приказката „Много баби – хилаво дете“. Свинята и тя трябва да си знае стопанина. Да си я нахрани, да й поприказва, да я почеше. Ама няма, няма, свърши се, остана само ЦК. И що народ бадева си отиде заради тия свине там, заради тия свине човекоядци!

Иван Христов

Из „Любовен речник”А

Арфа

Арфа е твоето тялоструни, които лежат в равнина, резонаторна кутия трептене с пръстишийкабемолидиезис форма на триъгълникловен лъктрубадуритрувериминезингериМонтевердиГлукБерлиозХарактерно глисандоЗа прекъсване на звучносттапоставям леко едната или двете си ръце върху струните

Атлаз

Лъскава лицева и матова обратна странатехника на сплитанеточките на свързване не се допиратдиректен контакт с кожата Тъкан за сватбенобално облекло или вратовръзкиглади се от обратната страна с топла ютия без парапрез друг атлаз

Б

Бадем

Разлистен бадемРозово-зеленПодрод Amygdalus на род СливаОтличава се с нагъната черупкаПри него отсъства сладката месеста обвивка Дебела кожаобгръща костилката покрива ядката която се яде

Бисер

Аз съм твоята песъчинкаЗапочвам да те дразняАко не успееш да ме изхвърлишотделяш специално вещество, наречено седефЗа справка виж: Седефс което ме обвивашНай-скъпите перли са с розов и синкав оттенъкстридо моямоя раковинобисер мой

Брилянт(от фр. brilliant – блестящ)

ДиамантЗа справка виж: ДиамантДва слепени конусаГорният – пресеченЪглите в основата им и между съставящите ги фасетки са така избрани че да се достигне максимално вътрешно отразяване на светлината По този начин се получава най-силен блясък

В

Восък

Медоносна пчелаХрани и париВосъкът се отделя от восъчни жлези под формата на пластинки бистри като стъкло и безцветни става бял след сдъвкване става все по-жълт или кафяв след добавянето на прашецови масла Медена питаЗапечатване на килийките

Д

Диамант(от гр. ἀδάμας – несломим, несъкрушим), наричан също елмаз (на руски – алмаз), най-твърдото естествено природно вещество, най-добрият проводник на топлинатаима най-висока точка на топене и най-голям показател на пречупване на светлинатаустойчив на корозияобработен брилянт (за спр. виж: Брилянт) с 57 фасетиИзлиза на повърхността на земята в резултат на взривни процесиСимвол на сърдечното обвързване

К

Ключ

клю̀чът, клю̀ча, мн. клю̀чове, (два) клю̀ча, м.р. инструментотваряне (отключване) затваряне (заключване) пластина с нарези,която влиза в отвораразлична за различните ключовеухонавиване на механизъмМеханизъм към електроуред или към електрическа инсталацияЗавъртам ключа на печкатазавинтване и отвинтване на гайкиПрен. Това, което служи за разгадаване. Ключ на шифър. Прен. Това, което е стратегически важно, с чието решаване се постига нещо. Ключ към успеха.Ключ към сърцето й. Спец. в музиката – знак в началото на петолинието, който определя тоналността. Държа под ключ. – Държа заключен.Броят на различните комбинации на работната част се нарича степен на секретност

Я

Янтарм.р, само ед.ч. Вкаменена смола с жълт цвят; кехлибар (за спр. виж: Кехлибар)прил. џтарен, џнтарна, џнтарно, мн. џнтарни. Янтарна огърлица. Янтарни зърна.Горящ камъкАко потъркаме енергично естествен янтар на вълна или коприна, той става отрицателно зареден. Когато на Зевс му омръзнал плачът на майката и сестрите на мъртвия Фаетон, той ги превърнал във върби. Но те не престанали да плачат. Техните сълзи падали във водата като капки янтар, които реката отнасяла в морето

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

14Литературен вестник 18-24.10.2017

постижимо, достъпно, измеримо спрямо времето на отделния човек. До чужди градове като Атина, Виена, Париж, Лондон, Женева пътуват и героите на Димитър Шишманов в текстове от 30-те – пътешестването като мотив се разработва както в кратки разкази („На път за Коимбра“, „О. Н“ и др.), така и в по-обемни форми като цикъла „Блянове край Акропола“ (1938) и жанра на романа – II част на неименуван роман, подписан с дата април 1933 г. (а. е. 111), в чийто център е поставен героят турист, върху когото ще спрем вниманието по-подробно.За да въведем в сюжета на романа, ще споменем неговата I част (а. е. 110), където читателят се запознава с главните герои Асен и Рада – годеници, които посрещат на гарата в София чичото на Асен – Ангел Цветаров, пътуващ с влака от чужбина, специално за да се запознае с Рада. По професия Рада е лекар, а Асен пише своята хабилитация по право, която бърза да защити, за да може като доцент да осигури стабилност на семейния живот с Рада. В разговорите с чичо Ангел става ясно, че в любовта двамата годеници ги свързва силният им интерес към психоанализата, който същевременно ще ги раздалечава в опитите им да разберат и анализират по-добре другия.Във втората част на романа, за разлика от пътешествието утопия до Виена от главата „Пътуването“, спомената по-горе, героите Асен и Рада, без предварително да са си поставяли за цел, поемат на пътешествие по покана на чичо Ангел през различни европейски столици – Виена, Париж, Лондон, Амстердам и др. В началото на повествованието читателят ги открива в Париж, за да остави героите във финала отново на път към тяхното второ посещение на Париж. Опитът в пътуването произвежда нов тип всекидневие в свят, преизпълнен с чуждото присъствие и тълпата на големия европейски град.Чичо Ангел пътува непрекъснато – неговото ежедневие на международен търговец с цветя е добило формата на непрекъснати командировки и сключване на сделки по различни чуждестранни градове. Фигурата на търговеца се схваща като сдвоена с фигурата на чужденеца през специфичния характер на подвижност – „синтез на близост и далекост“, и на обективност – на чужденеца често му биват доверявани откровения и признания, които иначе биват скривани от близките в ежедневието (Зимел 2014: 147). Ангел Цветаров във функцията си на чужденец-търговец влиза в действието на първата част на романа, за да изведе героите и техните взаимоотношения отвъд застиналостта на всекидневната положеност. Ако в първата част на романа Асен и Рада обмислят с бавни, протяжни стъпки идеята за сватба, не откъсвайки поглед от личната кариера, във втората част призмата, през която героите започват да гледат на бъдещето и света, радикално се променя. „Кой ще ти мисли сега за Тетевен? Погледни пред нас каква е хубост, каква ширина!“ (а. е. 111, л. 5). Големият град – „той кънти!“ – автомобилите, трамваите, влаковете събират погледа на чужденеца, на пътешественика дилетант. В пространството на големия град кръгозорът на малкия провинциален човек се разширява. Погледът се насища с движение, което кара героите също да вървят и да бързат преко сили, за да не изостават от него. Тяхната активност се повишава в опит за адаптация към ускореното движение по улиците: „Чуден град, рече Рада, уморена съм, нозете ми се подкосяват, а пък не ми се сяда“ (пак там, л. 12). Пространството на големия град изпитва възможностите, подтиква субекта към надскачане на личния предел и към проверка на издръжливостта. Големият град посредством модернизацията вписва субекта в трескава надпревара както с Другия, така и със самия себе си – в непрестанно самодоказване, че може повече. Животът в Париж и Виена се оказва пренаселен с хора – множество, което стъписва с мащабите и функционалността, по които е устроено да съществува. Това е множество от подреден хаос, което се разлива в движение по различни посоки към булевардите, малките странични улички на града и подземното метро. Булевардът в Париж посреща със своята „неспирна суета“, с „празничния си трясък“ и с „вавилонското си разноезичие“. Булевардът поглъща героите в тълпата, приветства в потока на нейния смях, където, „загубени“, те стават „много по-свободни, много по-свои“ един на друг. Сходно описание дава и Константин Константинов в разказа „На върха“ от цикъла „Париж“: „Ние вървяхме по широкия булевард, загубени и чужди в пъстрата тълпа на нощния живот“ (Константинов 2006: 272). В запознанството с тълпата свободата се преживява като душевен комфорт, героите преоткриват себе си един за друг чрез различието и анонимността на лицето на чужденеца. Париж – „старинното царство на веселието и младостта“ по думите на Константинов, обгръща героите на Димитър Шишманов в магичен водовъртеж от хора – тълпа, от която „лъхаше на младост, на нещо напъпило, на полуразцъфнал цвят, чийто аромат едва

се долавя, но е вече опиянителен като ново вино“ (а. е. 111. л. 19).В страничните улички и в подземната железница тълпата придобива нова форма. Тълпата

интригува погледа на Асен и Рада като продуцираща дистанцираност въпреки човешкото струпване и физическата близост. В рамките на високоскоростния ден човешките действия се уеднаквяват, лицата се типизират: докато четат вестник, мъжете в метрото нетърпеливо хвърлят поглед към часовниците си. Жените на излизане от метрото оправят грима си в стандартен забързан ред: „Всички тия жени, изглеждаха съставени само от движения, от два тънки крака, чифт обувки, разчетливи очи и от яркочервени устни, които дори като мълчаха, сякаш още приказваха“ (пак там, л. 22). Човекът от големия европейски град се превръща в движение, с което на практика си гарантира така необходимата анонимност, която следва да опази неговата лична идентичност.Героите Асен и Рада в големия град попадат в центъра на стихиен кипеж: „Рада затвори очи от изненада и се хвана за Асен. В ушите й закънтяха някакви звънци, шумоленето на хиляди неудържани стъпки, нервни свирки на автомобили, висок говор, всичко сляно, общ грохот, подобен на шума на разпенен водопад“ (пак там, л. 26). Градът замайва в непрекъснатата, мигновена смяна на картина и звук. Скоростното натрупване на впечатления и недостигът на време за тяхното осмисляне провокират страх и стрес. Ако за Асен читателят разбира, че е прекарал студентските си години в Холандия при чичо си и е придобил необходимите рефлекси за справяне с шума на големия град, то на Рада й липсва така характерният за градския тип човек „защитен орган“ – повишено съзнание, което вместо с чувства, реагира с разсъдък, посредством който овладява темпото, движението на улицата и разнообразието на живота (Зимел 2001: 131). В очите на Рада автобусът се превръща в огромно допотопно животно: „тук човек му се струва, че във всеки миг ще го връхлети някой автомобил или някое от тия страшни чудовища!“ (а. е. 111, л. 28). Редом до автомобилите, автобусите и влаковете човешкото започва да се схваща ефимерно, неустойчиво, дори незабележимо. Редом до автомобилите, автобусите и влаковете на Париж разколебаването, разминаването в комуникацията с Другия/любимия ще се окаже достатъчно, за да се хвърли Рада на улицата между минаващите коли и автобуси и да потъне сред шумотевицата на големия град. Стресът предизвиква кризи, които на свой ред ще накарат героинята да се усъмни в стабилността на знанието за себе си през допускането за лудостта и истерията. „В пропастта ти няма да паднеш. Аз мога да отида в нея. Там ми е мястото – на такава луда жена!“ (пак там, л. 40) – ще възкликне Рада, преди да изскочи срещу автомобилите, подлагайки на риск живота си. И макар героинята да не се самоубива, „силните впечатления“ променят начина, по който тя започва да мисли за себе си, като развива агресия и отвращение, насочени към собствената личност.Пътешестването по Париж, Лондон, Амстердам, Виена и др. открива за героите очарованието и скоростта на големия град, но в големия европейски град насищането на погледа със събитийност се оказва просто алтернатива на всекидневното живеене у дома. Пътуването и смяната на хотелските стаи, които се превръщат в нов дом за героите, съсредоточават окото към това, което предстои, към новото, което още не са видели и което светът има да предложи. В представения накратко непубликуван роман животът започва да интригува повече като възможност за странстване, отколкото за усядане в перспективата на тихия семеен дом. Произведенията на Д. Шишманов от 30-те години утвърждават в своя център фигурата на модерния човек и разколебаването на неговото усещане за лично присъствие, смисъл и значимост в света. Можем да твърдим, че както публикуваните сборници с разкази, така и запазените в архива ръкописи на романи се вписват в общи търсения от 30-те години на XX в. по отношение на тематизирането на битието на човека от настоящето, а от друга страна, сме на мнение, че текстовете заслужават критическо внимание, тъй като имат свой собствен път на развитие и подход на изображение при идентичностното моделиране на модерния човек.

ЛитератураА. е. 110: Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 110, ЦДА.А. е. 111: Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 111, ЦДА.А. е. 124: Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 124, ЦДА: „Пътуването“ – глава от неиздаден роман на Димитър Шишманов. Оригинал. Ръкопис.Димитрова 1995: Димитрова, Дора. Незаслужено наказан със забрава. // Писма до мен самия / Димитър Шишманов; Съст., предг., бел., био-библиогр. Дора Димитрова, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1995, с. 5-22.Зимел 2001: Зимел, Георг. Големият град и духовният живот, Прев. от нем. Светлина Коева. // Социологически проблеми 1-2, София, 2001, с. 130-140.Зимел 2014: Зимел, Георг. Фрагментарният характер на живота (есета), прев. от нем. Теодора Карамелска, София: Критика и Хуманизъм, 2014.Константинов, К. 2006: Константинов, Константин. Ден по ден, съст. Панко Анчев, София: Захарий Стоянов, 2006.Стоянова 2015: Стоянова, Надежда. Възходът на слънчогледите, София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2015.

Маргарита Серафимова

Влюбихме се.И бързаше вятърът, бързаше течението на морето.Напираше животът да се разходи.

Красотата на съществото му ми се случи.Стотици хиляди сребърни риби заедно.

Свързахме се.Беше самото Естество.

Летяхме, щастливи, превърнати в едно тяло към повърхността на глъбините на световния океан.

Цар. Беше цар.Споделихме царства.

Бях влюбенаи тялото беше всичко, и тялото нямаше значение.

Желая те, както малка лисица мечтае за гората.

Телата ни влизаха леко и дълбоко в прегръдката си като в дом и вътре го празнувах с малка целувка по топлата ти шия.

Любовници

Слънцето беше под водата.

Сбъдването на исконното

Ти ме държеше докосната.

Причината, поради която съществува светлина, е да покаже какво сме ти и аз.

Ние взехме живота си и го заведохме високо, в небето, което съществува под повърхността на водата.

Бяхме архетипът, архетипът на свободата.Полът е свобода.

С теб бих отишла много дълбоко, много вътре, там, където са непознатите делфини.

Аз и той в световния океан

Имахме собствен въздух и го дишахме заедно.

Причината, поради която съществува телесност, сме ние.Озаряване.

Много сребро имаше, много светлина.Не бе тежко, не бе старо. Бе това, което прави нов живот.

Любовта на Димитрис

Станах тази, която съм.

Пътешестването – начин на живот...от стр. 11

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 18-24.10.2017 15

Януш Гловацки

Януш Гловацки (1938-2017), който напусна любимия си свят съвсем неотдавна, беше един от знаковите писатели в „най-веселата барака в лагера” – Полша.

Острият му език, хапливата ирония, високата интелигентност, абсурдът бяха отличителни

черти на творчеството му – разкази, романи, пиеси, киносценарии. Обявяването на военното положение на 13 декември 1981 г. го заварва в Лондон, където е

за премиерата на пиесата си „Пепеляшка”. Скоро се пренася в САЩ и за кратко време се прочува като

драматург – най-известната пиеса от това време е „Антигона в Ню Йорк”. За него Адам Михник казва:

„Януш завинаги ще остане уникален суверенен глас на Полша на „рогатите души”. Със смъртта му

полската свобода понесе тежък удар”.В България са превеждани отделни негови разкази, а пиесата му „Фортинбрас е пиян” в мой превод бе

играна в Младежкия театър в сезона 2000-2001 г.

С. Б,

Когато вървите по Трето авеню надолу към Манхатън, някъде от Четиринайсета улица нещо започва да се разваля. Най-напред извисените към небето сгради на големите корпорации се оказват натиснати от подозрителни постройки, целите на петна от изпопадала мазилка. После между църквите, банките и модните магазини вече съвсем нахално се навират погребални агенции и магазини секънд хенд. По-нататък започва хаос от спиращи дъха лавки с пържена риба, евтини киносалони и магазинчета с лакомства, в които по-лесно ще купиш кокаин отколкото бонбони. Към ниските джамии небрежно се притискат замаскирани публични домове. В отворените прозорци на овехтели стаи се виждат мършави гадателки да надхитрят звездите с карти за кабала, а пред приютите за бедняци можеш да купиш картина, револвер или ръчно свити цигари.Това изглежда малко така, като че ли някой е минал с гъба по Манхатън, обрал е всичко срамотно или безобразно и го е изстискал над това квадратче от града, наречено Ийст Вилидж.Тук тротоарите са претъпкани, но движението няма нищо общо с деловитостта на Горен Манхатън или трескавата суетня на Уолстрийт. Из кривите улички, проектирани все едно от някой пияница, цари потискащата атмосфера на провален изпит. Стари украинци безропотно седят с часове на дървените пейчици и току гледат колко е часът на уличните часовници, всеки от които показва различно. Бледи девойки умолително пъчат нацапотени бюстове към равнодушните продавачи на хероин. А пред копирните машини търпеливо се редят на опашка унили писателчета. На мнозина им се потят ръцете, типично за охтичавите, доносниците, бездарните аркашки и пресните емигранти. От време на време избухва скандал. Минувачи, сякаш да наваксат доскорошната си занесеност, изведнъж се нахвърлят един на друг. Но в това ожесточение има нещо изкуствено. И скоро всичко се връща към нормалността. Разносвачите на пица се движат устремно към адресите, а травеститите учтиво си разменят спринцовки. През тази вяла тълпа, движеща се безцелно и лениво с нерешителността на риби, се промъкваха двама мъже. По-младият, най-много двайсетгодишен, носеше със силните си жилести ръце кофи с разредена бяла боя. По-възрастният притискаше към мършавите си гърди кутии с лепило, торби с гипс и мечета с дълги дръжки за боядисване. Въпреки жегата бяха с памучни шапки, а от джобовете на мърлявите им панталони стърчаха книги на Дикенс с твърди корици.И двамата бяха от едно забутано градче в Жешовско, години наред се бяха лишавали от всичко, за да спестят за идването тук и сега блясъкът на чуждия успех ги омайваше и ентусиазираше. Поглеждаха с уважение към припичащите се тъмнокожи проститутки и старите еврейки с перуки, смучещи френска минерална вода със сламки.Отминаха корейските сергии и ресторантите на хомосексуалистите. В бара на Вандичка мъжки глас запя весело: „Напред, напред, Полонийо, напред, храбри народе…” Двамата се спогледаха, но не се поддадоха и завиха във входа. С пъшкане се дотътриха на четвъртия етаж. Отвориха вратата и се огледаха като истински професионалисти.Апартаментът за ремонт нямаше нищо общо с типичната за Ийст Вилидж анфилада, в която още от входната врата можеш да видиш наемателя да гледа през прозореца в последната стая. Изкорубена от влага врата водеше от кухнята към голям хол. По-нататък имаше две отделни стаи. Зарешетените им като предпазна мярка против крадци прозорци гледаха към стената на съседната сграда, отдалечена само на няколко крачки. Беше тъмно, прохладно и приятно. Предишният

В Ийст Вилиджнаемател беше подготвил всичко. Беше отвъртял крушките и отнесъл мебелите. На неравния под в хола имаше само вехт гардероб. Дръпнатите талашитени врати разкриваха изглед към строшен свещник, три пластмасови закачалки и празен кен от бира.Хванаха се веднага на работа, да използват каквото оставаше от дневната светлина. Възрастният, Киянка, откъсна внимателно кориците на Оливър Туист и запуши с тях двете най-големи дупки в стената. Намаза с лепило и шпаклова. Когато местата изсъхнаха хубаво, Гжешо ги боядиса в бяло. Минаха от кухнята в хола. Постлаха с вестници пода и завиха гардероба отгоре. Работеха чевръсто и весело. Още с пристигането в Америка бяха извадили късмет. В стаята за шест души в Грийн Пойнт се освободиха два дюшека, и то в най-топлото място, до радиатора. Скоро си намериха работа с азбест, която никой не искаше, щото според лекарите азбестът разболявал от рак. Така или иначе, заплащането беше повече от добро, бързо натрупаха пари и дори пращаха на семействата си. Е, напоследък в Ню Йорк се развилня рецесия и спряха да махат азбеста, но човек можеше да спечели пари и с ремонт на жилища, стига да не беше пристигнал в Америка да безделничи. Минаха с мечетата два пъти хола и чак тогава спряха за първа почивка. Киянка пи вода от чешмата, а Гжешо извади лъскава кутия боро. Погали я, внимателно разкъса целофана и чукна кутията отдолу. Цигарата изскочи послушно. Гжешо се ухили, запали и задърпа прахоснически. Изобщо не чака фасът да му изгори пръстите, ами най-спокойно го хвърли на пода. Чак тогава отиде да огледа по-малката стая. Надзърна вътре и веднага извика другаря си. Киянка влезе в стаята, плю и се прекръсти. Вдигна лежащото на пода сгъваемо столче и седна на него.В ъгъла на стаята на въже се полюшваше снажен мъж с лъснати до блясък кафяви обуща.– Интересно как е влязъл? – попита Гжешо и приседна на радиатора.– Влязъл е и толкоз – измърмори Киянка. – Народът страшно се опростачи. Май и децата в училище вече книга не отварят. Интересно какво ще излезе от всичко това.– Мислиш ли, че е някой от нашите?– Ха, от нашите – засмя се Киянка. – Я го виж с какво дълго лице е, панталоните му на карета. Впрочем нашите не се бесят в Ню Йорк. Гжешо плю и се надигна.– И кво правим?– Че какво да правим? Трябва да слезем и да се обадим на шефа. Ако не завършим, няма да ни платят.Той погледна със съчувствие потъмнялото до виолетово лице на обесения.– Да беше някой прошляк, ами то човек с костюм,

вратовръзка… Ние тука се скъсваме от работа… – сплете пръсти и запука.– Чакай, чакай, само не урбулешката. Да помислим – тросна се Гжешо.Поседяха мълчаливо. В тясното като бойница прозорче отсреща светна лампа. Окосмена ръка простря на въженце мъжко бельо и парцал. Веднага след това лампата угасна.– Ами акоо – замисли се Гжешо, – я да го смъкнем внимателно, да го пренесем в хола, да минем стаята и после пак да го окачим на въжето. Всеки ще помисли, че е влязъл и се е обесил във вече боядисаната стая.– Искаш да пипаш мъртвец?! – нахвърли му се Киянка. – Знаеш каква им е полицията! Ще дофърчат с две коли, с компютър и веднага ще установят, че е бил преместван. После ще ни пипнат и право в затвора.– Ми тогава няма да го местим, да го увием с вестници, както си виси, да не се оцапа. После ги сваляме и готово. Като не щеш, не го докосвай. Почни да боядисваш откъм прозореца, аз ще изтърча за вестници. Е?Киянка светна и закима одобрително с грамадната си глава, забодена върху тъничка шия. Стана и почна да

разрежда боята.Долу на улицата Гжешо порови в металните контейнери за боклук. Ловко разбута празните бутилки, изхвърлените книги и кеновете от кока кола. Набра сноп вестници и се изправи. Огледа витрините, ярките примигващи реклами и вдъхна въздух – шумно, алчно.Вечерите в Ийст Вилидж са по-делови от дните и хорската тълпа по тротоарите ставаше все по-гъста. Испански проститутки лъхаха бира в лицата на стреснати японски туристи. Чиновнички с плоски гърди от Уолстрийт припряно заемаха столовете на баровете в борба с отчайващата нюйоркска самотност. По Първо авеню се точеше колона бели и черни лимузини, карани от шофьори с униформи и фуражки. Всички се насочваха към Café Venieros, където от сто и петдесет години се пекат любимите на мафията мъфини с ягоди.

Разказът е от сборника „Соня, която искаше прекалено много”, Варшава 2011 г.

Превод от полски: СИЛВИЯ БОРИСОВА

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Съотнасянето на едно конкретно място – ТУК, към някаква надхвърляща го представа за свят – НАВСЯКЪДЕ, е отношението, с което са създадени повечето от проектите на „Отворени изкуства”. Ето защо юбилейната изложба на фондацията, отбелязваща постигнатото през последната декада, не може да бъде финализирана – тя продължава своя диалог с общността и взаимодействието си с градската среда. Времето между 15 и 30 септември 2017 г. се оказва недостатъчно, затова и разказът за случилото се в Пловдив продължава да бъде в зона с висока плътност – умовете и инструментите, породили и задвижили изложбата, продължават да работят за нейното продължаване отвъд конкретното време-и-място. Владия Михайлова, куратор на юбилейната изложба „ТУК НАВСЯКЪДЕ. 10 години фондация „Отворени изкуства”, назова важни места от програмата, на които да се спрем и в които да се зачетем, защото за тях ще се говори още дълго. И има защо. Вече десет години „Отворени изкуства” дават неопровержими аргументи, че са гражданска структура, която удовлетворява необходимостта от разбиране и достъпност на съвременната култура. Фондацията изгражда мрежи за взаимодействие между съвременните междужанрови форми и символите на историческата памет, грижи се за местата, които събират способността за единно естетическо преживяване на света ни и влага усилия за продуктивното отваряне на този монолитен свят навън. „Една институция на изкуството е доказана тогава, когато успява не само да съществува, но и да комуникира и представя себе си спрямо онова, което иска да постигне”, уверена е Владия. Как? Като създава нов облик на неглижирани, но знакови градски пространства и работи за превръщането им в нова културна реалност. И още – с разширяване и промяна на възприятията към даденостите, с решителната убеденост, че може да се въздейства върху тяхната веднъж вече дадена и неподлежаща на промяна форма. „Да се покаже в изложбена зала архивът на организация, чийто реален живот се случва навън в града, а каналите й на комуникация са социалните мрежи, е сложна задача. Затова и пред вас е изложба, която не се опитва да се затвори, а да продължи улицата в пространството на бившия магазин „Детмаг Снежанка”, казва Владия. И ни съветва да се вглеждаме в детайлите, да се посмеем на визуалния виц в тях, да бъдем бдителни към онова, което ни убягва. Например да потърсим с поглед „Циментови затъмнения” от Исак Кордал – смалени фигурки, запечатали рутинните задачи на съвременния човек и поставени на неочаквани места в града. Става дума за движение в рамките на система от споделени ценности, които „циментират” дадена общност в нейното (не)възможно „органично единство”. Подходът, който избира Владия, ни въвлича в тази динамика на съживяване на пространствата чрез взаимодействие със средата. Наблюдаващите влизат и излизат от рамката, събират парчетата от пъзела и сами оформят усета си за цялото, ангажирани са в мисловно „дописване” и в концептуално съучастие. „Отворени изкуства” възниква и се развива изключително органично спрямо градската действителност – един проект прелива в друг, а изложбата, като част от „НОЩ/Пловдив” 2017 г., концентрира основния събитиен обмен на фондацията под възстановения с тебешир надпис „Детмаг Снежанка” от Димитър Механджийски. Дизайнът на интериора също е част от изследването на самата среда – тук важна фигура е архитектът Методи Хаджийски и неговият проект за библиотека – конструктивен елемент, с който по-нататък изложбата ще пътува. Голяма част от проектите, които фондацията е представяла или подкрепяла през годините, са интердисциплинарни и доказват продуктивното сътрудничество между изкуство и технологии, между дизайн и градска среда, между съвременно изкуство и урбанизъм... Както изтъква Ивайло Дичев1 „Гражданството не е само обитаване на установени веднъж завинаги територии, а едновременно с това – движение, завоюване, присвояване на социополитически пространства. Друг начин да го кажем е, че ние винаги обитаваме най-малко два свята: онзи, който заварваме, и онзи, който смятаме, че ни се дължи”. Този втори „необходим” свят трябва да намира ресурси за обнова на „заварените” светове, да ги провокира, да раздвижва символните вселени. „Фондация „Отворени изкуства” възниква от необходимостта (както споделят нейните

1 Дичев, И. Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване. София: Просвета, 2009, 7–8.

основателки – Веселина и Катрин Сариеви) да се създаде структура, която да канализира и управлява ентусиазма около първите издания на „Нощта на музеите и галериите” – първият и най-дългогодишен проект на фондацията, превърнал се днес в мултижанровия фестивал „НОЩ/Пловдив”. Именно тази необходимост – да се проправят пътечки, да се отварят пространства, да се направи по-достъпна „високата” култура, но същевременно с това да не се отиде в кича, се превръща в двигател на развитието на организацията по принцип”, добавя Владия. „През годините фестивалът се развива и надгражда, така че да създаде условия и среда за комуникиране на много разнообразно културно съдържание, което включва както по-традиционната култура, така и съвременното изкуство; то е и образователно, и спектакуларно, случва се и навън в града, и в самите институции и поставя на една карта музеи, галерии, читалища, градски пространства, клубове и др.” Владия включва в юбилейната програма рекламната кампания за „Нощ” 2008 г., която е с акцент върху нощните облекла и интериори, и проекта на Иван Мудов – създаването на музей за съвременно изкуство в Регионалния исторически музей – Пловдив през 2010 г. в рамките на „Нощта”.Проектът „Беседка за града”, като едно живо пространство на разговор, прераства в работа по „Алтернативна карта на Пловдив”, която топографира познанието за неочевидното в града. Инсталацията във връзка с алтернативната карта е дело на Лъчезар Бояджиев, а беседката в изложбеното пространство е пресъздадена от Методи Хаджийски – на монитори се виждат някои от записите на изданията на „Беседката”, както и други проекти, осъществени в градските предели от „Отворени изкуства” (от различните маршрути на алтернативната карта е извадена по една локация, за която се събират разкази и спомени от хората, за които тези места са важни). Изложбата „ТУК НАВСЯКЪДЕ. 10 години фондация „Отворени изкуства” дава глас на партньорите и приятелите на фондацията през годините, показва творби на някои от художниците, които са свързани с нейната дейност или пък са близки до идеите на различни проекти, представя и нови произведения, подготвени специално за юбилея. В изложбата има още няколко точки, които дават информация за работата на „Отворени изкуства” от 2007 г. насам. Представен е колаж от различни интервюта (зад камерата е Калин Серапионов) – записаните разговори са свързани и с онлайн каналите, чрез които фондацията съ-участва в публичния живот. Работата „Половин истина” на Правдолюб Иванов също е отворена към комуникация с градската среда – усещането за „хаотично” и „забързано” налепени плакати напластява палимпсестни натрупвания от предишни, половинчати и неразгадани истини. В централното пространство се разгъва колаж-анимация от всички карти на „Нощта”, които увеличават разгъвките си във все повече точки за събития – проектът е на Петко Танчев. За изложбата на фондацията Светлана Мирчева работи с глаголи от лекции на платформа „Въведение в съвременното изкуство”. Композицията й от думи „Голи глаголи” показва как действа съвременното изкуство, кои са двигателните (а и противопоставителните му сили) в средата, която обживява. „Перото на пауна” е 7-минутен колаж от Димитър Шопов с фрагменти от „National Geographic”, „You Tube” и образи от социалните мрежи – онова ярко опъстряне, с което се перчим пред другите. В този кратък антиутопичен филм за бъдещето недостатъците от това, че българите не са в крак с времето, се оказват и най-големите им предимства. Различието, субективното различие, което нашето би могло да конструира, се проявява в една динамика на прецедента. Според Владия „трябва да сменим перспективата за догонване с перспективата за усъвършенстване, за подобряване. Така шансовете да бъдем автентични в това, което правим, да бъдем разпознати, оценени, самите ние да бъдем следвани, са много по-големи”.Гласовете на приятелите също са много важни – интервюирани са хора, които имат различни пресечни точки с визиите на „Отворени изкуства” и са допринесли за развитието на отделните проекти. Сред тях са Надя Захариева от фондация „Америка за България”, Стефан Стоянов, който като заместник-кмет на Пловдив споделя добрите ползи от дейността на фондацията за развитието на града, Амелия Гешева, зам.-министър на културата, Георги Лазаров, създател на студио „Пункт”, което стои зад голяма част от визуалната идентичност

на проектите на фондацията, Томас Щьолцл, с когото фондацията създава проекта „Fluca”… Георги Стоев пък изследва икономическия ефект от едно некомерсиално събитие, каквото е „Нощта” (икономическите аспекти показват колко устойчиви са социалните и културните дейности). Изложбата представя и инсталацията на Лъчезар Бояджиев – „дигитално тяло” и художествена рефлексия на „Алтернативна карта” в една не толкова документална, колкото физическа и телесна карта – градът в нея е видян като безкрайна осцилация, която може да разширява възможните си пространствени измерения във всички посоки. Личността разпознава себе си като част от общност – като построение на словесен (запазил разказа за себе си) и материален (учредил нова карта) конструкт. Защото „накъде гледа Пловдив? Към Пекин, може би към Калкута или Мексико? В момента светът е много фрагментиран и се променя със скорости, които задминават възможностите да разсъждаваме с такива устойчиви представи”, напомня Владия. „Близка утопия“, проект на финландските артисти Мика Савела и Хенрик Друфва (Selim Project), представя атлас, който разгръща спекулативни картографии и фикционални колекции в едно дизайнерски ориентирано проучване на „други” посоки, в които световното развитие би могло да поеме. Разделението между „тук” мястото и „там” – онлайн средата и социалните мрежи, го няма. Пространствата необратимо се пресичат. И в реалността, и в утопичните й прочити. От архивната ретроспекция са подбрани и други важни проекти за фондацията. Художествена реакция на градското пространство е и фрагмент 42 от „Проект 0” на Кирил Кузманов, който тръгва с нагласата да ре-активира публичното въображение за конкретно място, да изследва и коментира ненатрапчиво стереотипите на живеене и способностите за разумно обитаване. Идеята е да се изгради двойна огледална стена, която да пресече перпендикулярно и да затвори ул. „Златарска” в пловдивския квартал „Капана”, който през 2010 г., когато проектът стартира, изглежда като едно напуснато, занемарено, препаркирано и хаотично пространство. „Двойното огледало се настанява там, за да подмени реалността и да можеш да видиш себе си като част от града, заставайки пред огледалото – гледащ напред, но и виждащ себе си като участващ в средата”, споделя Владия. Стремежът и инвестицията в отварянето на различни пространства и търсенето на нови идентификации с мястото и с общността е мотивацията, която стои и зад други проекти на фондацията. Един от тях е „Улица Отец Паисий”, който се случва под формата на фестивал между 2010 и 2013 г. и е свързан с изследването и преосмислянето на историята на улицата в центъра на града. В изложбата се виждат кратки видеа (реализирани със съдействието на БНТ), които показват как улицата се открива пласт след пласт в един и реален, и имагинерен образ от Антон Цанев. „Не на последно място, изложбата представя „кухнята” на организацията, открехва онзи скрит административен прозорец, който показва как се удържа структурата и къде е костната система на една жива, непрекъснато активна и самосъздаваща се форма”. В „кухнята” документите са на масата – явни и прозрачни. Проектите – и случилите се, и онези, които са останали в зародиш и по една или друга причина не са достигнали до широката публичност, седят открито и чакат да бъдат обсъдени. За финал Владия споделя, че е избрала мотото на цялата юбилейна програма и на тази изложба да бъде „ТУК НАВСЯКЪДЕ”, за да покаже как изкуство, което се случва на конкретно място, може да комуникира и да очертава мрежи с целия свят и да е част от една етика и отношение, които прескачат ограниченията. Точно затова изложбата ще бъде адаптирана на английски език и ще продължи да пътува. Отвъд собствените си граници.

ВАНЯ ГЕОРГИЕВА

Юбилеят на фондация „Отворени изкуства“ и концепцията „ТУК НАВСЯКЪДЕ“Кратък прочит на една изложба без граници

Снимка: Лина Кривошиева