Когато една колега на сина ми се възмутила от това, че вечер кафе-нетата в центъра на София са пълни с младежи без морални ценности, с разюздано поведение, синът ми я по-питал: „Какво е морал и кой го опре-деля?“ Тя отговорила, че всеки човек, ако е психически здрав, има поне ня-каква представа какво е морал в тра-диционния, общочовешкия смисъл. Тогава той продължил с въпросите си: „Има ли един върховен морал? Или всеки определя своя собствен морал? Ако е вярно второто, как можем да го-ворим за морал, когато той се опреде-ля от самите нас?“

Същият въпрос е валиден и за правдата: „Има ли една върховна правда, или всеки определя своята собствена правда? Как можем да говорим за правдата, ако тя се дик-тува от самите нас?“ Нашата правда е подвластна на собствените ни ин-

рата, тя може да стане достояние на всеки. Божията праведност ни се дава чрез Иисус Христос. Той проме-ня идващите при Него със смирение и покаяние, премахва нашата правда, която в действителност е неправда, и ни дава Своята праведност, която прави щастливи нас самите и хората около нас.

Ако все още не сме зажаднели за Божията правда, нека се молим на Гос-под да ни даде глад и жажда за нея. И колкото повече хора в България поис-кат да следват Бо-жията, а не своята правда, толкова по-благословен и благополучен ще бъде животът ни и като народ.

тереси. Дори да сме честни хора, да обичаме правдата, ако нашата правда не е съгласувана с върховната Божия правда, тя е осакатена и несъвърше-на. Нещо повече – опасна е за самите нас и за хората около нас. Ако разгле-дате бракоразводните дела и делата за делба на наследство в който и да било съд в България, ще се уверите, че и двете страни обикновено се борят за правдата. Всеки за своята. И при това всяка страна унищожава както себе си, така и противника си. Ще прочете-те повече за тези тенденции в статия-та на Весела Спасова „Личната правда съсипва“.

Според Игор Бандура, автора на статията „Още един ориентир“, прав-дата на Бога се определя от Неговата божествена природа, от Неговата лю-бов и святост. Тя е съвършена.

Всъщност Божията правда или праведност не е недостъпна за хо-

лаженствата в Проповедта на планината подлагат на сериозна ревизия нашата представа за това, какво

е щастие и как се постига то. За да ни помогне да разберем дали се приближаваме към щастието, или се отдалечаваме от него, Христос ни предлага определени ориентири. Те не са външни, като пътните зна-ци, а са у нас – в онова, към което се стреми душата ни. При блаженство-то, свързано с насищането с правда, ориентирът говори за силен глад и непоносима жажда. Блажени гладни-те и жадните за правда. Тук не става дума за обичайното желание да хап-неш и да изпиеш чаша вода. Това е вътрешна потребност, изострена до своя предел. Питайте някой много гладен или жаден човек какво иска

да си зададе въпроса: „Какво искам повече от всичко в живота? Днес. Тук и сега!” Какво ми идва първо наум, ко-гато получавам възможност да при-добия нещо, което действително ще ме удовлетвори, ще ми донесе вът-решна радост и ще ме направи истин-ски щастлив? Честният отговор ще бъде най-добрият показател за това, вървя ли към щастието, или не.

Измамата на сатана се състои в умението му да притъпи нашите чувства и нуждата ни от Бога, да заг-луши чувството ни на глад и жажда с всякакви заместители. Например с какво щяха да се хранят вашите деца, ако не контролирахте храната им? Щяха да се тъпчат със сладкиши, с чипсове и да пият кока-кола. Наси-ща ли това? Не. Но създава усещане за ситост. Не ти се яде повече, не ми-

повече от всичко. Не е трудно да предвидите отговора. Би било стран-но, ако човек, който в продължение на няколко дни изпитва жажда, в отговор на въпроса ви започне да разсъждава за нещо друго освен за вода. Цялото му същество крещи: „Дайте ми да пия!” Ако някой изпит-ва глад и това усещане го гризе от-вътре, единствената му мисъл е за късче хляб.

Вечното търсене

Христос говори за една остра пот-ребност: „Блажени гладните и жадни-те за правда.” Той кара всеки от нас

Всеки човек изпитва жажда за Бога, но когато сатана ни мами, ние не я усещаме и докато мислим, че вървим към щастието, всъщност умираме. Чувството на жажда за Бога е заложено у нас от създава-нето на света – въпросът е с какво се опитваме да го удовлетворява-ме. Чрез пророк Исая Бог задава на хората въпроса: „Защо да давате сребро за онова, което не е хляб, и припечеленото си – за онова, което не насища?” И предлага алтернати-ва: „Послушайте Ме внимателно и яжте каквото е добро, и душата ви да се наслади с тлъстина” (Ис. 55:2). Призивът на Бога е ясен: „Вие, които жадувате! Елате всички при водите; дори и вие, които нямате сребро, елате, купувайте и яжте” (Ис. 55:1). А Христос казва: „Който е жаден, да

по-късно разширен от неговите си-нове и други князе, който се нарича „Руска правда”. Този текст постано-вява „правилата за съд и наказани-ята за убийства и обиди на гражда-ните”. В него се определят редът, по който да се събират данъците, и пра-вото за наследяване на имущество. Най-вече тук се разглеждат случаите на обиди и вреди, нанасяни от едни хора на други. В това се състои иде-ята за правдата. На практика се има предвид праведността. Превода-чите на Библията тогава не виждат проблем в това, да използват дума-та „правда” за превод на гръцкото dikaiosu,nh, което означава „правед-ност”.

Блажени гладните и жадните за праведност. Тук става дума не просто за взаимоотношения меж-

ду хората и за това, как да се решат противоречията между обиждащия и обидения. Става дума за взаимо-отношенията между нас и Бога. Ние сме съгрешили и сме оскърбили Бо-жията святост, ние сме виновни – как да се оправдаем пред Него? Как да се върнем към праведността? Кой ще ни обяви за праведни? Именно за това говори Христос.

Няколко аспекта на праведността

Идеята за праведността има ня-колко аспекта. Първо, това е нашето състояние пред Бога. Ние сме пра-ведни или грешни, оправдани или виновни. Второ, това е праведният живот, постъпки, поведение. Онзи, който живее така, хората определят като „праведен човек”. Трето, става

слиш за ядене и всичко изглежда на-ред. А какво става в организма? На-рушава се обмяната на веществата, настъпват смущения във функцията на различните органи и започват бо-лестите. Ако позволим на децата да ядят само това, което искат, едва ли ще доживеят юношеска възраст.

Много хора днес живеят така, сякаш нищо не им трябва. Те са са-модоволни и им се струва, че не се нуждаят от Бога. Защо е така? Зна-чи ли това, че наистина в живота им всичко е наред? А може би сатана ги е измамил и те притъпяват чувство-то си на глад с лакомствата на този свят и повече не усещат нито глад, нито жажда? Дори не им хрумва, че умират. Господ казва: „Защото две злини извърши Моят народ: Мене, из-точника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми, които не могат да държат вода” (Йер. 2:13).

дойде при Мене и да пие. Който вяр-ва в Мене, от неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Йоан 7:37-38).

Верният превод Всъщност в повечето съвремен-

ни преводи на Новия Завет думата „правда” е заменена с „праведност”: „Блажени гладните и жадните за праведност.” В оригинала на старо-гръцки е използвана думата „пра-ведност”. Възниква въпросът защо в Синодалното издание на руската (и българската) Библия преводачите са избрали думата „правда“ вместо „праведност”?

Когато християнството идва в Киевска Рус, в понятието за правда всъщност се подразбира предста-вата за праведност. Запазен е доку-мент, съставен от Ярослав Мъдри и

дума за взаимоотношенията с други-те, за онова, което се характеризира с понятието справедливост.

В това блаженство Христос го-вори за главното – за нашето със-тояние пред Бога. Ако сме праведни пред Бога, естествено, ще постъпва-ме праведно и ще се отнасяме към другите хора справедливо.

Нашата дълбока потребност от оправдание пред Бога е отглас от състоянието на човека в Едемската градина и от трагедията на грехопа-дението. Спомнете си: откъде е този стремеж към правда (праведност)? В Едем сатана идва при първите хора и подлага на съмнение правди-востта на Бога, Неговата правда, праведност. Помните ли лукавия въ-прос: „Истина ли каза Бог?” (Бит. 3:1). Тогава човек започва да се съмнява.

Вместо да вижда източника и осно-вата на всичките си взаимоотно-шения единствено в самия Бог, той подозира, че има нещо освен Бога, извън Бога. Какво е то? Някакво поз-наване на доброто и злото, внасящо в живота на човека ново измерение, което ще разкрие напълно способно-стите му и ще го направи щастлив.

В тази древна и особено важна библейска история можем да видим важен урок. В основата на нашата неправедност (неправда) лежи не-доверието към Бога. Човек измест-ва погледа си от праведния, свят, любещ Бог към нещо извън Него – към въпроса какво е злото и какво е доброто. След грехопадението на мястото на откритите взаимоотно-шения с Бога, градени на доверие и послушание, идва нашето собствено разбиране, базирано върху познава-нето на доброто и злото. Как се от-разява това върху стремежа ни към праведност и върху целия ни живот?

Три категории хора

Има три категории хора. Едни виждат в живота най-вече злото. Струва им се, че злото тържествува. С това оправдават своето безбожие,

атеизма си. Много от тях обоснова-ват собственото си зло с това, че злото управлява света. Тук няма нито праведност, нито добро, нито справедливост. Който открадне по-вече, който е по-коварен, е по-голям късметлия, успял е и е щастлив.

Други (и те са мнозинство) са по-добни на Адам и Ева след грехопаде-нието, когато се скриват в храстите. Те виждат, от една страна, злото, от друга, доброто, но не разбират как-во е съотношението между тях и не могат да определят на коя страна да застанат. Постоянно „се крият в храстите“. Животът им е изпълнен с онези чувства, които изпитват първи-те хора след грехопадението. Това е страхът. Страхът пред утрешния ден, пред смъртта, пред вечната участ. Това е чувството за вина. Искаш да го премахнеш, а то като ръжда раз-яжда душата ти и като тежък чук удря по съвестта ти: „Виновен си!“ Хората живеят в такова състояние, опитват се да се откъснат от страха, да заглушат съвестта, да изкоренят вината, да я прехвърлят върху други-те – върху родители, общество, дър-жава, Бог, – но така и не излизат от затворения кръг на страха, вината и осъждението.

Трети обичат доброто. Опитват се да постоянстват в него, да се стре-мят към него. И със своето добро да се оправдаят пред Бога. Именно такива са фарисеите от времето, ко-гато Иисус Христос живее на земята. Самото понятие за фарисейството е свързано с представата за правед-ност и оправдание. Цялата система от възгледи на фарисеите, всичките им стремежи, смисълът на тяхното съществуване са насочени към тър-сенето на праведност, към желание-то да се върнат при първоначалните отношения с Бога, изгубени в Едем-ската градина. Но как оценява Бог подобни стремежи и старания?

Отговора откриваме в харак-теристиката, която ап. Павел дава на такива хора в Посланието към

римляните: „Свидетелствам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Бо-жията правда и търсейки да изтък-нат своята правда, те не се покориха на Божията правда“ (10:2-3). Пророк Исая пише за нашата праведност: „Всички ние станахме като нечист човек и всяка наша правда – като зацапана дреха; и всички посърнах-ме като лист, и беззаконията ни като вятър ни отнасят“ (64:6). Можехме да се възхитим на древната еврейска поетичност, ако тук не ставаше дума за нашия живот. Страшно е да си представим, че сме подобни на увех-нал лист, който вятърът отнася към вечното осъждение.

По-високо от доброто и злото

Бог е по-високо от нашето раз-биране за доброто и злото. Затова, когато се въплъщава на земята, Той не застава на страната на фарисеи-те. Христос не поддържа техните закони, порядки, проповеди. Нещо повече, Той често е в конфликт с тях, по-точно те – с Него. Но когато се обръща към хората, изморени от праведността, към която призовават книжниците и фарисеите, Христос казва: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.” Пред хората стои Месия и те интуи-тивно усещат, че самото блаженство не е в жаждата и глада, дори не в на-сищането, а във факта, че Той е пред тях и е готов да им даде това, от кое-то толкова се нуждаят.

Правдата на Бога се определя не от доброто и злото, а от Негова-та божествена природа, от Негова-та любов и святост. Как може да се определи понятието за праведност? Какво означава, че Бог е праведен? Може би праведността е съчетание на Божията святост и Божията лю-бов. Когато Божията святост, неспо-собна да търпи какъвто и да било грях, се съчетава с Божията любов,

която се простира към грешника, тогава говорим за праведност. Бог насочва към човека Своята любов и го призовава към Себе Си. Той казва: „Ела, яж и пий.” Ние чуваме тези думи и разбираме, че това са взаимоотно-шения, основани на любов. Оправда-нието не е просто формален юриди-чески акт, не е просто документ или известие. Бог ни придава Христовата праведност и това означава, че ни кани да общуваме с Него, връща ни при Себе Си. Той ни прави други и сам удовлетворява нашата потребност от Него, от правдата (праведността).

бъдещето. Но тъй като Ти ми каза това и ми го каза с любов, просто ще Те следвам. Доверявам ти се.“

Ето какво очаква от нас Господ! Той иска да престанем да се ориен-тираме само по това, което е добро и което е зло в живота ни, да спрем да възприемаме Него единствено като източник на блага, необходими за съ-ществуването ни. Важно е да се из-дигнем по-високо, да погледнем към самия Бог и да си отговорим на ос-новния въпрос: какво иска най-много нашето сърце. Не, не блага. Сърцето ни иска самия Бог. Жадуваме да се

и Неговото Слово – Слово за това, че Иисус Христос е взел върху Себе Си нашите грехове и е разпънат на гол-готския кръст заради нас. Той уми-ра като праведник за беззаконници. Христос е нашето оправдание!

В Иисус Христос Бог оправдава грешника. Оправдава онзи, който вярва в Христос; който не гледа нито към доброто, нито към злото в живота; който не извинява себе си в своето зло и в греха си, но и не се опитва да достигне Бога, като при-добие по-добър живот чрез своето добро. Онзи, който идва с молитва при Бога и Му казва: „Господи, щом си дал единородния Си Син като уми-лостивителна жертва за моите грехо-ве, аз приемам Твоя дар. Аз вярвам. Не разбирам всичко, което е станало на Голгота. Когато гледам голготския кръст, си задавам много въпроси: кое тук е добро, а кое – зло, къде е справедливостта, а къде – неспра-ведливостта. По човешки на Голгота всичко е несправедливо. Но нима Бо-жията справедливост не се проявява в човешката несправедливост? Нима Божията любов не засиява най-ярко, когато злото оголва цялата си същ-ност и се открива в целия си ужас?“

Ние трябва да избягваме изкуше-нието, предложено от сатана – оно-ва робство на познанието за добро и зло, в което сме принуждавани да живеем, – и да се устремяваме към самия Христос, да приемаме Него-вата любов и да Му вярвяме. Тогава ще се наситим, ще изпитаме радост и блаженство, ще узнаем, че Христос е нашето оправдание и само чрез Него се удовлетворяват гладните и жадните за правда. Ние жадуваме и гладуваме за Него, към Него се стре-мим, в Него е наше-то щастие.

„Блажени глад-ните и жадните за правда, защото те ще се наситят.”

Пътят към блаженството

Животът в Божията праведност е живот на доверие към Бога. Той оби-ча и оправдава грешника. Оправдава мен и вас! Когато не задаваме пове-че въпроси; когато спираме да се съмняваме; когато сме озадачени не от това, което можем ние, а от онова, на което е способен Бог; когато чува-ме Неговия глас, обърнат към наше-то съзнание и нашата съвест; когато откликваме и казваме: „Господи, не всичко разбирам, не знам как ще стане това, понякога се съмнявам, понякога се страхувам да мисля за

върнем към онези взаимоотноше-ния, които Адам и Ева (и ние в тях) са изгубили. Искаме да се откъснем от властта на греха и от безизходи-цата на живота си и да се върнем към състоянието, в което доверието поражда любов, а любовта води до откритост и радост. Към това, кое-то ние наричаме щастие, а Божието Слово – блаженство.

Истинската праведност

В Библията се казва, че нашата праведност е Христос (I Кор. 1:30). Заслужава си да повярваме на Бога

ъщо и на онези, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча: „Двама души вля-

зоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар. Фарисе-ят, като застана, молеше се в себе си така: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора – грабители, неп-раведници, прелюбодейци – или като този митар: постя два пъти в седми-цата, давам десятък от всичко, което придобивам.” А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; а се удряше в гърди-те и казваше: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!” Казвам ви, че този отиде у дома си оправдан повече, отколкото онзи; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:9–14).

че Господ разказва тази притча на хо-рата, „които бяха убедени в себе си”. Ето защо самоизмамата на фарисея е така страшна.

В какво се състои основното преи-мущество на бирника? Той наистина е бирник и грешник. Ако в молитвата си се определя като грешник, е напълно прав. Но при него има нещо благосло-вено – не мами себе си. Той се вижда с очите на Бога. Затова моли милост от Него. И я получава. Бирникът се приби-ра вкъщи по-оправдан от фарисея.

Хиляди хора са под проклятието на самоизмамата. Някаква хипноза е зав-ладяла човечеството. Самоизмамата е опасна с това, че ни е присъща. Тя не е нещо, в което изпадаме от време на вре-ме, не, тя е частица от нашата природа, сляла се е с нея. Човекът е престанал да вижда себе си такъв, какъвто е. Първо змията излъгва нашите предци, а сега хората лъжат себе си. Дори тези, които с ужас биха отхвърлили възможността

много добитък, но когато се наложило да сготви обяд за своя гост, не взел агне от своето стадо, а поискал агнето на бедняка, който нямал нищо друго освен това агне и много го обичал.

Когато чува за тази долна постъпка, Давид се разгневява и казва: „Жив ми Господ! Смърт заслужава онзи човек, който е извършил това” (II Цар. 12:5). Давид не предполага, че самият той е този богат човек, който има достатъч-но жени и наложници, но когато вижда единствената жена на верен свой вой-ник, я пожелава и за да я има, убива този войник чрез меча на враговете си. Като гръм от ясно небе се стоварват върху него думите на Божия човек: „Ти си онзи човек” (II Цар. 12:7). Ужасно е до каква степен човекът може да бъде сляп по отношение на самия себе си.

Самоизмамата е толкова подмолна и силна, че й се поддават дори апостолите и особено първият от тях – Петър (Мат. 26:31–35). Иисус преди смъртта Си каз-

От всички видове лъжи самоизмама-та е най-страшна. Ако някой се опитва да те излъже, можеш да предприемеш някакви мерки, за да предотвратиш действията му. Но ако лъжеш сам себе си, какви мерки можеш да предприе-меш? Тогава приличаш на крепост, чий-то враг тайно е влязъл вътре и е станал неин комендант.

В какво се състои основната грешка на фарисея? Той е с измамна представа за своята личност, има прекалено доб-ро мнение за себе си. От една страна, е прав, като казва на Бога, че не е „като другите хора – грабители, неправедни-ци, прелюбодейци – или като този ми-тар”. И въпреки това се лъже – не се виж-да такъв, какъвто го вижда Бог. Смята се за добър, богат, щастлив, праведен. А за Бога е беден, гол, жалък, грешен. Каква огромна разлика в представите! Само-измамата на фарисея е толкова силна, че преминава в увереност. Прочетохме,

да излъжат ближния си, охотно и често мамят самите себе си. Започват да го правят още на млади години, а когато остареят, самоизмамата до такава сте-пен ги е завладяла, че не могат да се освободят от мрежите й. Годините ми-нават, а самоизмамата не ги оставя. Така умират, лъжейки себе си.

Свещеното Писание ни дава някол-ко примера за най-страшната самоиз-мама.

Фарисеят се лъже жестоко за своя вътрешен човек. Той смята, че е праве-ден, а е грешен, мисли, че е угоден на Бога, а е неугоден, убеден е, че е готов за небето, а се е запътил към ада.

И друг човек от водещите фигури в Стария Завет лъже себе си – цар Давид. Той извършва голям грях, но не вижда това. Когато при него идва пророк На-тан и чрез притча говори за греха му, Давид не може да го разбере. Натан му разказва за богат човек, който имал

ва на учениците: „Всички вие ще се съ-блазните поради Мене през тази нощ.” Петър с възмущение заявява: „Дори всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня.” А Иисус от-връща: „Истина ти казвам, че тази нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене.” Петър продължава ядосан: „Ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе. Също-то рекоха и всички ученици.” Но колко слепи се оказват учениците за себе си! Те не познават дълбочината на своята греховност, която се открива по-късно.

Е, ако онези дванадесет мъже са се излъгали така, не се ли лъжем и ние?

Свещеното Писание говори не само за отделни личности, а и за цяла църква, която също се поддава на самоизмама. „И на ангела на Лаодикийската църква напиши: „Така казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божи-ето създание: „Зная твоите дела: ти не

си нито студен, нито горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те избълвам от устата Си. Защото казваш: „Богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая“, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откр. 3:14-17).

Така се лъже църквата по време на апостолските времена. А днес? Колко боли, когато виждаш църкви с добро мнение за себе си, доволни от своето устройство и от многобройните си чле-нове! Отвън – блясък, а вътре е гнило. Гнилото обаче не забелязват, радват се на външния блясък и се гордеят с него.

Областите, в които можем да лъжем себе си, са много. Търговецът се само-залъгва за богатството си, болният – за болестта си, философът – за научната си система, военачалникът – за своите сили и силите на противника.

Но хората лъжат себе си най-много в две насоки: за собствената си грехов-

ност и за свое-то спасение от

вечната гибел. Тези два въпроса зася-гат човека и от отговора им зависи не-говата участ. Това са теми, по които на всяка цена трябва да стигнем до цялата истина.

По отношение на тях можем да раз-делим хората на три групи:

1. Първите не се самозалъгват и зна-ят, че са грешни, но са спасени от вечна-та гибел.

2. Вторите не се самозалъгват и зна-ят, че са грешни, но смятат, че не са спа-сени от вечната гибел.

3. Третите се самозалъгват, че не са грешни, и са убедени, че няма да ги постигне вечната гибел.

Човекът от първата група знае, че е грешен, дори много. Нещо повече – той е първият от грешниците. Такъв е бир-никът. На въпроса дали е спасен той от-говаря, че е видял своята греховност и гибелта, която заслужава, но е видял и спасението си. За него е дошъл Спасите-

лят Иисус Христос, Който го е обикнал, умрял е за него, спасил го е от вечната гибел и го е направил Божие дете (Римл. 8:16).

Хората от втората група осъзнават своята греховност, но не вярват в спасе-нието си. Словото Божие и Светият Дух са осветили тяхното сърце, те са видели истинското си положение, но не са се обърнали към Спасителя Иисус Хрис-тос, за да им прости и им даде вечен живот.

В третата група са хората, които лъжат себе си. Когато ги питаш дали са грешни, те се опитват да се оправдаят. Всъщност признават своята греховност и казват, че няма безгрешен човек, сле-дователно те също не са безгрешни. Но такова признание е резултат само на умозаключение, не и на убеждение, което произтича от дълбочината на сър-цето. Тези хора не осъзнават реалността на своята греховност, тя не ги води до дълбока скръб и не ги кара да търсят изход от греха.

Ако такъв човек те допусне по-бли-зо и го попиташ дали разбира, че е гре-шен, той започва да си противоречи и твърди, че нищо лошо не е направил и никога не е бил чак толкова голям грешник. А Библията казва: „Който скрива престъпленията си, не ще има успех; а който се осъзнава и ги оставя, ще бъде помилван” (Пр. 28:13). Горкият човек! Той е ограбен два пъти: първо, защото отрича, че е грешен, и, второ, защото дори не знае, че е грешен.

Когато попитаме хората от тази гру-па дали са спасени, въпросът ще им се стори странен и смел. Но да кажат чистосърдечно „не”, те не искат и отго-варят: „Надявам се.” А ясно чувстват, че още не са спасени.

Има обаче и хора, които са се осво-бодили от самоизмамата и са се отдали на истината. Такъв е ап. Павел.

Отначало той е в мрак по отноше-ние на Христос и Неговите последова-тели – гони християните, хвърля ги по затворите, убива ги. И прави всичко това с чисто сърце, дори мисли, че така

угажда на Бога. Но по пътя за Дамаск очите му се отварят. Светлината озарява излъ-ганата му душа. Той вижда, че Иисус, Когото толкова фанатично гони и смята за лъжец, е истинен Господ и Месия. Тогава Савел се про-меня. „Господи, какво искаш да направя?” – се моли той и отхвърля решително своята самоизмама. Така става ве-лик последовател и свиде-тел на истината.

Като заключение бих искал да дам няколко съве-та на тези, които искрено копнеят да се освободят от самоизмамата и да разберат цялата истина за себе си.

1. За това съдейства пре-ди всичко молитвата. Моле-те Господ да ви избави от са-моизмамата и да ви покаже цялата истина за вас. Така се е молил Божият мъж, когото Писанието нарича човек по Божието сърце – цар Давид.

Има дни, когато той жестоко лъже себе си, но после осъзнава самоизмамата и се моли: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път” (Пс. 138:23–24). Когато човек се моли на Господ искрено, Той няма да го остави да тъне в самоизмама.

2. Божието Слово унищожава са-моизмамата. Четете, изследвайте Писа-нието и търсете себе си в прочетеното. Разглеждайте себе си не според собст-вената си преценка, а в светлината на Божието Слово. То е огледало. Когато го разбираме, започваме да виждаме ре-ално и себе си. Изследвайте например заповедта: „Обичай Господ, твоя Бог, от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичките си сили” (Вт. 6:5). Или заповед-та: „Възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:39). Ако приложим тази мярка към своето сърце, всяка самоизмама ще се открие и човек ще види себе си виновен. Или се замислете над думите на пророк Исая, че „всяка наша правда

е като зацапана дреха” (Ис. 64:6). Не само греховете ни са зацапана дреха, а и нашата праведност, чистото и добро-то у нас пред Бога е мръсно и зацапано.

3. Друго средство да видиш истин-ското си състояние е да се вгледаш в Божията святост. Пример за това е шес-тата глава от книгата на Исая. Там про-рокът вижда Господ – Неговата слава, величие и особено светостта Му. Дори ангелите не намират други думи и не-престанно повтарят: „Свят, свят, свят е Господ Саваот!” След тази картина Исая неволно поглежда в собственото си сърце и с ужас възкликва: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста.” Така говори човекът, който е един от най-добрите сред своя народ, но ко-гато вижда светостта на Бога, всичко добро у него изчезва.

По този начин разглеждайте себе си в светлината на Божията святост. Не се сравнявайте с друг човек, а с това, кое-то иска от вас Господ. Фарисеят казва, че „не е като другите хора”. Но дали е такъв, какъвто Господ би искал да бъде, дори не помисля. Толкова много зависи от това, с кого се сравняваме!

4. Накрая, и това е най-важното – възприемайте себе си в светлината на Христовия кръст. Нищо не предиз-виква толкова силно съзнание за гре-ховете ни и съкрушение за тях както погледът към страданията и смъртта на Христос.

Защо е така измъчван, ранен и из-терзан Божият Син? Защо е бичуван и увенчан с венец от тръни? Защо умира? Какво лошо е направил? Не Той, а ние сме извършили зло. Греховете ни са толкова големи, че за тях е трябвало да умре Христос, най-чистият от чистите. На земята е трябвало да слезе Божият Син, за да ни спаси. Никой ангел не би могъл да ни спаси. Нашите грехове из-искват възмездие и са толкова тежки, че само смъртта, кръстната смърт би могла да удовлетвори правосъдието. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16).

През 90-те години по украинската телевизия постоянно предаваха пропо-веди на харизматици. От любопитство започнах да гледам. В началото не ми хареса, беше ми чуждо. Нямаше го привичното благоговение пред Бога. Но някак всичко беше „логично”. С времето постепенно се увлякох от предаванията на проповедника Кенет Коупланд ”Побе-доносния глас на вярващия”. Това беше времето на великото разграбване на на-рода и обогатяването на отделни хора. Аз също имах проблеми: на старата ми работа не даваха заплати, а нова не мо-жех да си намеря. Исках, разбира се, да стана „победоносна вярваща”.

Докато търсех работа, се преместих в Киев и отседнах при една приятелка. Молих се на Бога да ми посочи Своята църква, където се проповядва Неговото Слово. Осъзнавах, че сама, без Божи-ята помощ, тук няма да оцелея. През

Родена съм в Западна Украйна, гр. Лвов, в католическо семейство. От мал-ка знаех, че има Бог, всесилен и любещ, за Когото не може да говориш на чужди хора, защото родителите ти ще имат проблеми. Най-радостните и светлите ми преживявания от това време са свър-зани с гостуванията ми на село при моя-та баба, която много обичах. Тя беше за мен въплъщение на доброта и любов.

Вечер баба ми отваряше една голя-ма книга и четеше. Знаех, че тази книга е особена, че е Библия и че съм прека-лено малка, за да я разбера.

Но онези думи, онези обяснения на баба ми се вкорениха толкова дълбоко в детското ми сърце, че тогава приех Гос-под и предадох живота си в любещите Му ръце. И в най-трудните минути ви-наги съм чувствала Неговата подкрепа. Толкова съм благодарна на Бога за мо-ята баба!

различни периоди от моя живот Господ ме беше срещал с баптисти, които ува-жавах заради верността им към Него. Така се озовах в Централния дом на Евангелието на улица „Щековицка”. Толкова искрена атмосфера имаше на тези богослужения! Сърцето ми под-сказваше, че съм у дома. Там се покаях пред цялата църква (февруари 1997 г.). И Господ започна да въвежда ред в моя живот. Намерих добра работа и прияте-ли, върнах заемите.

Всичко беше прекрасно. През сво-бодното си време с удоволствие посе-щавах и други баптистки църкви. Осо-бено ми харесваше църквата, където проповядваше пастир Давидюк. Колко пъти Господ говореше на моето сърце чрез тези проповеди!

В това време в Киев се появиха мно-жество различни църкви. След дълъг период на атеизъм, изгубили предиш-ните си ценности, хората започнаха да търсят Бога. През 1998 г. една позната ме покани на християнско богослужение в незпозната за мен църква. Альона ми

обясни: „Не сме харизматици, не сме и баптисти, нито сме петдесятни. Ние смe просто християни.” По време на бого-служението сърцето ми подсказа, че тук нещо не е наред. Но момичето и хората там бяха толкова мили и доброжела-телни, че бързо се сприятелих с всички и се оказах на домашна група. Имаше основно младежи, които смятаха, че и баптистите са спасени, но са „младен-ци в Христос”, а ние сме „напреднали”, имаме „твърда храна”, духовни дарби, за които те не могат и да мечтаят. Раз-бира се, не ми се искаше да оставам „младенец”: имах висше образование, не можех в духовен план да остана нео-бразована. А и честите свидетелства за изцеления и чудеса...

Продължавах, макар и рядко, да посещавам баптистите, но приех свято водно кръщение в новата църква. Бях подведена от недостатъчното си смире-ние, гордостта си и глупостта си.

Понякога ходехме и в църквата на Санди Аделаджа, защото тя се славеше с чудесата и изцеленията си. Неговите проповеди бяха много ярки и емоцио-нални. Обикновено се базираха вър-ху една или две фрази от Писанието, на които придаваше свое тълкуване и емоционална окраска. Привличаше не съдържанието на проповедите, а – екс-центричните изяви на Аделаджа. Не-съмнено този проповедник има артис-тичен талант и дар да убеждава.

Не ми се отдаде да изкача нито едно духовно стъпало, въпреки че много се опитвах. Не можах дори езици да про-говоря. Затова, ако в проповедите нещо не съответстваше на Писанието, смя-тах, че съм недостатъчно „духовна”, за да съдя за това.

Но Бог ни говори чрез обстоятел-ствата, които във всички сфери на моя живот (работа, финанси, приятели...) по това време бавно, а после все по-бър-зо започнаха да се влошават. Появиха се сериозни здравословни проблеми. Търсех освобождение от тях на хариз-матичните служения и стремително се спусках към дъното, където оставах в състоянието: „по-зле няма накъде”.

Господ ме предупреждаваше непо-средствено и чрез моето душевно със-тояние. Изчезна радостта в сърцето, когато се радваш само защото живееш, защото слънцето свети и т.н. Изпитвах радост единствено по време на служе-нията, не и в реалния живот. Но това не беше истинската радост от Бога, а – изкуствена, някакъв фалшификат. В сърцето си нямах мир. Станах нервна, раздразнителна.

Бог ме предупреждаваше, аз обаче не разбирах. Чувствах в сърцето си, че трябва да бягам от там, но смятах, че това е глупав, старомоден предразсъ-дък.

Но не беше толкова безобидно, как-то мислех...

Това стана в църквата на Аделаджа. От Канада пристигна известен пропо-ведник. Тогава видях и преживях „пада-не в духа“. Вярващите бяха застанали в редица. Проповедникът минаваше покрай тях, докосваше с ръка челото на човека и той падаше назад (където стояха сътрудници, които поемаха пада-щия, за да не се нарани). Аз също заста-нах на опашката. Когато проповедникът дойде съвсем близо, погледнах право в очите му. Никога не бях виждала и не бях изпитвала нещо подобно. От ужаса, който усетих, не бях на себе си. Избягах. След това дълго се молих, постих и ис-ках мъдрост от Господ.

Напуснах църквата, която посеща-вах, спрях да ходя и в църквата на Аде-ладжа. Господ чу молитвите ми. Струва-ше ми се, че пелена падна от очите ми.

Ето какво разбрах. Да, проповедите при харизматиците са по-ярки и емоционал-ни. Но проповедниците използват фра-зи, буквално изтръгнати от Писанието, и върху тях строят своя теория. Или, още по-лошо, понякога изопачават напълно смисъла им.

Например пастирът на Месианската църква, която се намира близо до „Май-дана” в Киев, каза на службата, че всич-ки трябва да викаме с цялата си сила. Хората крещяха в буквалния смисъл на думата. Това приличаше на масова истерия. После той ме погледна строго – мен, която не виках, – и каза:

– Напразно някои не се подчиняват на Светия Дух, защото в Исая (58:1) е казано: „Викай високо, не се въздържай; вдигни гласа си като тръба.”

Нямах Библия, но когато се прибрах, намерих този стих. По-нататък там про-четох: „...и посочи на народа Ми безза-конието му и на дома Яковов – грехове-те му”. Тоест Исая трябва да извика към народа, да вика за техните грехове, а не ние – да викаме към Бога!

При харизматиците има служения, на които хората се търкалят по пода от безпричинен смях. Тяхното обяснение е, че Светият Дух дава такова веселие и такава радост в сърцето. Но радостта от Господ е светла, човешка и здрава.

Има и друга радост – например ко-гато човек е в състояние на силно ал-кохолно опиянение. Той се опитва да танцува от радост, въпреки че не може да стои на краката си. Зрелището е от-вратително. Или радостта на наркома-на, когато е получил доза, или безпри-чинният смях на психичноболния човек. Такава радост не може да бъде нарече-на здрава.

Харизматиците обещават благосъс-тояние, разцвет, изцеление, т.е. онова, което е толкова нужно на хората. Имен-но така ги привличат.

Всички проблеми според тях са от сатана, когото тъпчат с крака (любимо-то занимание на пастир Аделаджа), и по този начин нахлуват в духовната сфера. В Писанието обаче е казано: „А Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Мойсеевото тяло, не посмя да произ-несе хулна присъда, а рече: „Господ да ти забрани” (Юда 1:9).

И накрая – за изцеленията, кои-то толкова щедро раздават на своите служения харизматиците. Известният екстрасенс Лазарев от Москва спря практиката си да лекува хората, защото разбра, че неговото лечение носи пове-че вреда, отколкото полза. Например излекувал е бъбреците му, а след време пациентът се връща с нова болест, да речем, на черния дроб. Лазарев излеку-ва черния му дроб и скоро човекът идва със сериозни проблеми в сърцето.

Моята позната Зоя от Месианската църква получи изцеление от нелечима болест (нещо като прищипване на нер-ва на бедрото). Но след това се сдоби с цял букет други болести. Тя мисли, че са „изпитания от врага”.

посещение при народна лечителка, „из-целявала с молитви”.

Това се случило в Киев, в някаква концертна зала. Възрастната жена била със забрадка и с Библия в ръка. По вре-ме на сеанса станало нещо странно с публиката. Едни хора въртели глава, други се гърчели и се смеели... Прия-телката ми успяла да напусне залата, тъй като изходът се оказал наблизо. Своето мнение за такива изцеления тя изрази с две думи: „Нечиста сган!” И оп-редели много точно демоните, които са в дъното.

Когато посещавах харизматични църкви, неусетно бях променила отно-шението си към Бога. Вместо благого-вение и страх от Господ у мен се появи

Отношение като тяхното е отвра-тително. Не мога да си представя да се налагам и да пренебрегвам волята и мнението на другия човек, например на моя съпруг. Това е невъзможно, ако обичаш и уважаваш човека. Още пове-че, ако обичаш и почиташ своя Творец.

Както вече споменах, когато посе-щавах харизматичните служения, об-стоятелствата в моя живот и в живота на роднините ми (баща ми беше в бол-ница с инсулт, сестра ми изчезна някъде в Русия) във всички отношения (не само материално) се влошиха, въпреки че не бях активен член на тази църква, не дос-тигнах някакви „духовни висоти”, а само я посещавах.

Покаях се пред Господ. Благодарна съм Му, че ме спря и ме опази. Баща ми, за учудване на лекарите, напълно оз-дравя, сестра ми се върна след няколко години, въпреки че никой от роднините освен мен вече не вярваше, че това е възможно. Здрава съм. Изгубих работа-та си в Киев, но Господ ми изпрати чуде-сен съпруг от Щутгарт.

Запознах се с много мили хора от харизматичните църкви в Киев, които искрено обичам и за които ми остава само да се моля. Веднъж се опитах да разкажа за опита си на приятелката ми Альона – тя се ужаси и не поиска да ме слуша. Но каквото не е възможно за чо-века, е възможно за Бога. Продължавам да се моля за тези хора.

Ето моя съвет към всички братя и сестри в Христос и всички, които тър-сят Бога. Бъдете внимателни! Защото в последните времена мнозина ще се за-блудят. Ако искате да посетите непозна-та за вас църква, молете се на Господ да ви даде мъдрост, за да разпознаете каква е същността й.

Ако в живота си имате трудности, при това във всички сфери, ако в сърце-то ви няма мир, паднете на колене пред Господ и се молете! Молете се като Да-вид: „Изпитай ме, Боже, и узнай сърцето ми; изпитай ме и узнай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път” (Пс. 138:23–24).

Аз знам, че Бог може да изцелява. Познавам човек, който се е молил в затворена стая, и Господ е излекувал дъщеря му от тежка болест. Днес тя е жива, здрава, щастлива и в живота й няма „последствия” от това изцеление. Господ е суверенен в Своите решения. Той няма нужда от представления. Бог чува нашите молитви и постъпва според Своята воля. Ако Той изцелява, го прави без последствия.

Подобни чудеса и изцеления стават не само на харизматичните служения. Моя приятелка, която за съжаление и досега е невярваща, ми разказа за свое

някакво фамилиарно отношение към Него. Никога не съм виждала харизма-тици да се молят на колене. Вместо безкористна любов към моя Създател изпитвах желание да намеря в Писа-нието места, които обещават изгода за мен и семейството ми. Харизматичните проповеди са концентрирани върху от-говора на обещания. Всичко е просте-но и за всичко е платено. Само вярвай, изисквай и дръж на своите права. В молитвите им никога не съм чувала ду-мите: „Нека бъде не по моята, а по Тво-ята воля, Господи! Не както аз искам, а както Ти искаш.”

секи човек има чувство за правда. То е вложено у него

от Създателя му заедно със съвестта. Творецът на всички е праведен и е дал на Своите творения копнеж към Себе си и към правдата. Всеки има потребност към него да се отнасят праведно, зато-ва чувството за правда се проявява най-ярко, когато е онеправдан. Има го дори при малките деца – например когато ня-кой им вземе играчката или я счупи, или даде на едно дете повече, а на друго по-малко. Онеправданото винаги реагира. И така, може да се говори за вродено чувство за правда, а освен това разби-рането за праведно и неправедно може да се формира с възпитанието.

В своите постъпки обаче хората не-винаги се ръководят от чувството си за правда. Много често интересът (пре-димно материален) надделява. Тогава

водещ е егоизмът, а чувството за правда се потиска. В работата ми като юрист съм забелязала, че ответниците по дела за издръжка на децата им (най-често това са бащите) рядко признават иска и се съгласяват да плащат посочената издръжка, дори да имат възможност. Повечето предпочитат да платят голя-мо възнаграждение на адвоката, който ще им съдейства да запазят доходите си за себе си. Нерядко ги ръководи же-ланието за реваншизъм или омразата към майката на децата и смятат, че тя би се възползвала от парите. А иначе е близко до ума, че децата имат нужда от средства за съществуване и когато ро-дителите им не са заедно.

Чувството за правда у нас се проявя-ва често и когато родителите разделят имотите си между своите деца неравно. Тогава онеправданият син или дъщеря

със законите. Когато се разминава с тях, човешката правда е субективна. Ако хо-рата не познават законите и не се съоб-разяват с предписанията им, те смятат без основание, че правдата е на тяхна страна. Например един длъжник по до-говор за паричен заем е подписал запис на заповед за взетата назаем сума в полза на заемодателя си. Записът на за-повед е вид ценна книга, чийто издател се задължава да заплати парична сума на определено лице по негова заповед, без да се посочва или доказва на какво основание. Така заемодателят полу-чава възможност да получи по-лесно дадената в заем сума, като представи в съда направо записа на заповед. Но той може и да продаде този запис, като при това купувачът получава правото да търси сумата от длъжника, т.е. заемопо-лучателя. Този начин за прехвърляне

прокурор, президента, омбудсмана и т.н. срещу съда, като го обвинява, че е образувал дело срещу него незаконосъ-образно. А по-добре би било да потър-си консултация с адвокат, който ще му обясни какво представляват записът на заповед и джирото, какви са правата и задълженията му и как да се защити по образуваното съдебно дело.

Друг длъжник, който не е плащал вноските по кредита си на падежите (определените по погасителния план дати за плащане), остава изненадан, че след като е върнал почти цялата сума, дължи още толкова, тъй като са му на-числени лихви за забавяне на плащане-то, такси за надвишен кредитен лимит и за обслужване на кредита, разходи за месечни извлечения и съобщения... Той възразява, че банката претендира неправилно за толкова голям размер

на задължението му, а тя се позовава на подписания договор, който съдържа такива клаузи. Тях обаче длъжникът не е чел.

Възрастна жена, която не си е пла-щала водата от години, чула, че Вър-ховният касационен съд е обявил с тълкувателно решение задълженията от този вид за периодични плащания, които се погасяват с тригодишна дав-ност (т.е. след изтичане на три години от датата, на която е трябвало да се плати, водоснабдителното дружество не може да получи плащане по съдебен ред), и решила, че това я освобождава от старите й задължения. Но давност-та не се прилага автоматично, а само ако длъжникът се позове изрично на нея, т.е. жената е трябвало да заяви, че задълженията й са погасени, защо-то е изтекъл давностният срок. Затова плащанията й на касата на дружеството кредитор, без да се е позовала на дав-ността, са били отнесени към нейните стари задължения. Те са били погасени чрез плащане, а не по давност. По тази причина претенцията на кредитора (ВиК дружeството) за по-новите задължения, които жената е смятала за платени на касата, е уважена от съда, на който са представени касови бележки за платени стари задължения. Жената не е имала доказателства, че на касата е настоява-ла плащанията да се отнесат към нови-те й задължения, а старите да се смятат погасени по давност.

Един уволнен служител, след като съдът го възстановява на работа, отно-во е уволнен. При новото съдебно дело той твърди, че непосредствено след явяването си на работа е подал молба за платен годишен отпуск. Настоява, без да го доказва, че е получил устно раз-решение от работодателя, на когото не се е обадил лично, а – чрез завеждащия „Личен състав“ в предприятието. Без да вземе предвид конфликтните отноше-ния около скорошния съдебен спор с работодателя си, както и законовото изискване за писмено разрешаване на отпуска от него, служителят не се е явил на работа повече от два дни и поради това е уволнен отново. Този път обаче

съдът признава уволнението му за за-конно.

Наемодател, на когото наемателят не е плащал наема, нито разходите за ток и вода, подава искова молба. Но до-говорът за наем е сключен с еднолично търговско дружество (фирма) като нае-мател, а искът е предявен срещу него-вия управител (физическо лице). Нали-це е разминаване между действителния длъжник – ЕООД – и ответника по иска – управителя. И законът не допуска да бъде осъден управителят, с когото на-емодателят фактически е контактувал, вместо фирмата, която е записана в сключения писмен договор.

Озлобен от развода си бивш съпруг предявява иск за делба на семейни движими вещи (покъщнина) и недви-жим имот (апартамент). Иска и делба на банкови влогове. Съдът не приема за разглеждане последния иск, тъй като при него е недопустима съдебна делба – всеки от брачните партньори може да изтегли от банката половината от вло-говете без съдебно решение. Ищецът обаче не се примирява с постановеното от съда. По искане на съпругата съдът е допуснал до делба друг семеен имот, с което съпругът не е съгласен. Въпреки че е изчерпал възможностите за обжал-ване, предоставени от процесуалния закон, и решението по този спор не е допуснато до касация (разрешаване на спора от Върховния касационен съд), той продължава да подава множество недопустими жалби, които се оставят без разглеждане. Освен това ищецът е решил, че ремонтът и подобренията, които твърди, че е направил в имота, за който е предявил иска за делба, трябва да увеличат дела му от него, независи-мо че законът не урежда такава правна последица, а предвижда само право на парично вземане (т.е. да получи па-рична сума за ремонта и подобрения-та). Въпреки че решението на съда за размера на дяловете в имота е влязло в сила и спорът не подлежи на прераз-глеждане съгласно закона, човекът про-дължава да не се съобразява с това и да отправя недопустими искания. Така делото му за делба се проточва с годи-

ни – той обжалва непрекъснато непод-лежащи на обжалване съдебни актове. Делото не може да бъде разгледано от първоинстанционния съд, докато се на-мира във Върховния. Човекът заявява на съда, че делбата във втората й фаза няма да се извърши, докато не бъде променено решението по първата фаза както той желае.

Във всички тези случаи изпъква раз-минаването между чувството за правда на отделния човек, потърсил правосъ-дие, и закона. Гражданите трябва да се съобразяват със законите, за да бъдат защитени правата им. Ако те не спазват законовите разпоредби, се лишават от възможността интересите им да бъдат отстоявани и дори върху тях се стовар-ват законовите санкции.

Същото важи за Божиите закони. Ако човек не ги спазва, няма да бъде добре. Само ще трупа Божи гняв върху себе си. Божиите закони имат за цел да осигурят добруването на човека, на семейството му и на народа му, затова тяхното прес-тъпване унищожава човека, рода му и цялата нация, която живее в бунт срещу Бога. Ако вземем за пример онези бащи и майки, които вместо да научат децата си на братолюбие и самоотвержена гри-жа, ги учат да ценят имотите и наслед-ството повече от близкия човек, можем

да се убедим, че децата се отчуждават едни от други, а и от родителите си, ли-шават се от подкрепата и помощта на близкия, често започват взаимна враж-да, като трупат неприязън и омраза и се превръщат в най-големите врагове. Когато това явление се умножава до-толкова, че засяга голяма част от об-ществото, резултатът е една разделена нация, лишена от чувство за общност и в крайна сметка саморазрушаваща се. Това е българската действителност. По-голямата част от съдебните граждански дела днес се водят между най-близки хора.

Едни от най-многобройните са бра-коразводните дела. Ако обобщим това, което разрушава семейните отношения, можем да го наречем егоизъм – живот за себе си, за собствените удоволствия и страсти. За съжаление родителите възпитават така децата си – в противо-речие с Божиите закони. Разделянето на семейството поражда нови спорове – за децата или имотите. Децата оста-ват при единия родител, а другият има право на срещи с тях, което понякога се осъществява принудително – чрез съдебен изпълнител. Войната между бившите съпрузи за децата е пагубна за момчетата и момичетата. Психолози-те по делата сочат, че детето се иденти-фицира и с двамата си родители, стре-ми се да удовлетвори очакванията и на двамата и когато те враждуват помежду си, това поражда противоречия у него, които само не може да разреши. Тогава започват психичните разстройства. Вой-ната на родителите за имотите се под-клажда от омраза – съпругата или съп-ругът, останали в семейното жилище, трябва да платят обезщетение задето ползват частта от имота, принадлежа-ща на другия. Или се прави делба, за да

получи ощетеният парично изравнява-не на дела си. Но ако няма средства за това, жилището се изнася за публична продан. Така, докато всеки от съпрузите се опитва да накаже другия, те загубват жилището си.

Ако хората са ръководени от омраза, те целят да унищожат човека, когото смятат за свой враг, и не жалят пари за съдебни такси и разноски, за адвокатска защита, само и само да го притеснят, да го натоварят с дългове, да му вземат имота и т.н. На практика омразата им отнема мира и радостта и ги води дори до лудост. Тя променя обичайния ритъм на живота им – кара ги да прекарват го-ляма част от времето си в съда, решени на отмъщение докрай. Тогава законите и съдилищата стават средство за пости-гане на зли цели и в крайна сметка цели-ят този мрак се стоварва върху душата на самия, в собствените си очи – спра-ведливо отмъщаващ човек. Ако и съдът не изпълни поставената от него цел, и той, и законът стават врагове на чове-ка, който спира да се съобразява с тях. Действията му вече нарушават критери-ите за нормално поведение и граничат с лудостта.

А мирът и радостта царуват в душа-та, в която царува правдата. Истински живот има душата, която е пълна с лю-бов. В Библията се казва, че любовта не прави зло на ближния си. Божият Закон повелява човек да обича ближния си като себе си, да обича дори враговете си. Нещо повече, Божият Син Иисус Христос дава нова заповед: да се оби-чаме така, както Той ни е възлюбил. Христос е най-съвършеният пример за любов: Той дава Себе Си за нас и ни взема само едно нещо – греховете. Който приеме Него, Неговата любов и Неговата правда, ще има здрава душа и здраво семейство. А ако Божията прав-да пребъдва в народа, той ще е сред най-успешните. Нека това да бъде нашата молитва за скъпата ни родина – България!

ъществува ве-роятност спо-

ровете около вредата или ползата от съвремен-ните преводи на Новия За-вет да ни отклонят от ясното разбиране за реалната опас-ност, скрита в някои от тях. До-като се вглъбяваме в подробнос-тите за издателите и преводачите, можем да пропуснем главното: някои нови преводи сближават протестантите и православните с католицизма. Много стихове от старите преводи, които пот-върждават пряко или косвено божестве-ността на Иисус Христос, в някои нови преводи звучат така, че от нея не оста-ва и следа. При това те са удивително съзвучни с католическата Библия – Вул-гата. Реформаторите, когато се разгра-ничават от католицизма, се отказват от Вулгата и приемат новозаветния текст, използван във Византийската църква, а сега Вулгата постепенно се връща при нас чрез „новите преводи”.

ЦЪРКВАТА КАТО СТЪЛБ И ОПОРА НА ИСТИНАТА

Новият Завет освен Евангелието от Матей е написан на гръцки език (койне). В първите векове на християнството гръцкият е разпространен в Римската империя, богослуженията се извършват на него. Но по-късно, когато християн-ството се разраства, на Запад започват да въвеждат в богослуженията латин-ски език. Първоначално това се случва в Северна Африка. От II век тази замяна

на гръцкия довежда до появата на пре-води на Новия и Стария Завет на латин-ски. Ранният латински превод е извес-тен като Вулгата-Итала едицио.

През 382 г. папа Дамас I на събор в Рим възлага на Софроний Евсевий Йе-роним (по-късно известен като блажени Йероним), библеист на Западната църк-ва, да поправи латинския превод Итала. Папата обосновава необходимостта от тази работа с факта, че са се появили различия в ръкописите. Йероним се опасява да не стане обект на всеобщо осъждане и да не придобие славата на фалшификатор на Писанието. В едно от своите писма към папата той пита: „Ще се намери ли човек, учен или неук, кой-то, след като вземе този том и разбере, че прочетеното се разминава с обичай-ните му вкусове, няма да започне да ме

ругае и да ме нарича фалшификатор и профан, задето съм се осмелил да до-пълня древните книги, да ги изменя или поправя?”1

Някои изследователи смятат, че целта на папа Дамас I е към Църквата да се приобщят хора, които не вярват в божествеността на Иисус Христос. За това е нужно да се промени смисълът на стиховете, в които за Христос се го-вори като за Бог. Такива ръкописи вече съществуват, още през II в. ги подготвя и разпространява представителят на Александрийската школа Ориген.

Според учения Х. Фогелс Йероним избира като изходен текст пет старола-тински ръкописа2, а като ориентир или текст, в съответствие с който поправя Итала, се спира на разпространените в Египет александрийски ръкописи3.

Уди-вително

е колко раз-лично може

да се възприемат едни и същи неща,

събития, явления. Чи-тателите на детективски

и криминални сюжети знаят как свидетелите гово-

рят за произшествието толко-ва различно, че сякаш всеки е

присъствал на отделно събитие. Любителите на шегите и илюзиите

използват тази особеност на хора-та – субективния поглед на всеки

човек – при разни игри и забавления. Вероятно всички си спомнят веселите

картинки от типа: „Колко лица виждате тук?” Психолозите се опитват да обяс-нят и да включат тази характеристика

в своите методики за изучаване на вът-решния свят на хората.

В учебниците по физика за средните училища е описан такъв пример. Когато гледаме чаена лъжичка, сложена в чаша с вода, ни се струва, че на границата между въздуха и водата тя е „пречупена”. Но това е само зрителна измама! Тогава какво да очакваме от загадъчното „съзнателно – безсъзнателно”, „психодуховно” и „отвъд-но”, ако естествената физическа среда невинаги е това, което изглежда, а наши-те собствени сетивни органи, призвани да ни снабдяват с точна и оперативна информация за околната действителност, могат да ни подведат. Колко лесно е да се подправи тази действителност и човекът да бъде обърнат в съвсем друга посока. Достатъчно е само да го побутнат ненат-рапчиво, плавно, както прави героят зло-дей от романа на Жул Верн „Петнадесетго-дишния капитан”: той слага незабелязано под компаса парче желязо и отклонява курса на кораба, който вместо до Амери-ка стига до Африка. Или както основате-лите на психоанализата, които събират в едно иначе несвързани наши впечатле-ния, мнения и признания.

И така, далеч не всички свидетелства са надеждни дори в грубото материално всекидневие, а още по-малко има сигур-ност, че видимото съответства на реал-ността, когато се сблъскваме с духовния свят.

Ето, дават се абсолютно различни обяснения на това, което става. Юдеите объркват причината със следствието. Така израства поколение, възпитано с изображенията на идоли. Отстъпничест-вото от Бога поразява избрания народ от управника до роба. Никой няма ясна кар-тина на света, нито обективна оценка на събитията. Като се опират на лъжлив ду-ховен опит, нещастните изгнаници блуж-даят в търсене на изход и не го намират.

Ще дадем още един библейски при-мер. Сенахирим, царят на Асирия, об-сажда Йерусалим. Неговите пратеници се явяват пред стените на града с писмо: „Така казва Сенахирим, цар асирийски:

* * *В книгата на пророк Йеремия четем

интересен диалог. На неговите увещания да оставят идолите и да се обърнат към Господ юдеите, които след бягството си от разорения Йерусалим живеят в Египет, отговарят: „Думата, която ни говори в име Господно, ние не слушаме от тебе; но без друго ще вършим всичко, което е излязло от нашите уста: да кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, както сме вършили ние и бащите ни, царете ни и князете ни в градовете на Юдея и по йе-русалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; откак-то прекратихме на кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, търпим във всичко оскъдици и гинем от меч и глад” (Йер. 44:16-18). Пророкът обаче възразява: „Нали това кадене... си спомни Господ? И нали то възлезе в сърцето Му? Господ не можа вече да търпи вашите лоши дела и гнусотиите, които извърши-хте; затова и земята ви стана пустиня, ужас и проклятие, без жители, както виждате сега” (ст. 21-22).

„На какво се надявате и седите в йеруса-лимската крепост?... Нима не знаете какво сторих аз и бащите ми с всички земни на-роди? Можаха ли боговете на земните на-роди да избавят земята си от ръката ми? Кой от всички богове на народите, които моите бащи са изтребили, можа да избави своя народ от ръката ми? Ще може ли и вашият Бог да спаси вас от ръката ми? И сега, нека не ви мами Езекия и да не ви от-влича така; не му вярвайте: ако нито един бог на нито един народ и царство не беше в сила да избави народа си от ръката ми и от ръката на бащите ми, то и вашият Бог няма да избави вас от ръката ми” (II Лет. 32:10, 13-15).

Логиката е желязна: нито един народ не се е спасил от асирийските войски,

нито един бог не е помогнал, колкото и жертви да са принасяли, значи и сега победата ще бъде на Ниневия. Да търси опора за своите действия, доказателства за своята правота и знаци за пътя в неви-димия духовен свят, е било свойствено на човека винаги, навсякъде.

Нека се върнем в наши дни. Мрач-на опашка в поликлиниката. Възрастни жени, пенсионерки с бастуни и медицин-ски картони прекарват в разговори дълги часове, докато чакат пред лекарския ка-бинет.

– Щом отида на предишната ми рабо-та, да видя бившите си колеги, винаги се връщам с главоболие – се оплаква една

да кадим и започнаха проблемите. Кой пророк ще се изправи срещу духовния ни опит? Побеждавахме със своята сила, защо да не продължи и по-нататък побед-ният ни ход? Никой няма да ни разубеди, че в нашето учреждение не седи злобар-ка, която прави магии на пенсионерката: запознати хора ни подсказаха, пък и сами неведнъж се убеждавахме, че е така.

А съмнения в достоверността на опита не може да има. Защо да се съмня-ваме? Нали всичко се е случило (видяхме, почувствахме, проверявахме)! Разбира се, най-непоколебим е опитът, свързан с изцелението: „За живота си човек ще даде всичко, което има” (Йов 2:4). Тези думи на сатана за мнозина са справедливи. Опи-тайте да убедите „изцеления” от екстра-сенс, че подобна помощ е по-страшна от всякаква болест. Но не само „чудото на изцелението” поробва. Поразителни за плътския ум са преживяванията по време на медитация, „изведнъж” открилите се паранормални способности, сбъднатите „прозрения” на гадателките по гарите, популярните пророци, „случайно” про-четените и оказали се удивително верни предсказания от хороскопа във вестника. Как да се избавим от това? Само действи-ето на Светия Дух в сърцето на нещастния човек може да му помогне да се обърне към светлината.

* * *Всеки християнин има свой път в

живота, свои изпитания и изкушения, свои победи и поражения, свое израст-ване във вярата. А общият знаменател на всички трябва да бъде един – Словото, което беше у Бога и което бе Бог (Йоан 1:1). И пътните знаци в духовния свят са едни: библейските определения за греха и праведността, покаянието и прошката, помирението и наказанието. Именно биб-лейските, а не тези, които идват от собст-вения житейски опит, от окултните позна-ния, от убедителните примери за „лелята на дядото на най-големия ми братовчед”.

И само покаянието пред Твореца е способно да проме-ни нашето мислене, да обнови ума ни, да преобрази вътреш-ната ни реалност, за да можем обективно да оценяваме външ-ната.

жена. – Съседката ми казва, че някой ми е направил магия.

– Е, едва ли е така – се съмнява друга. – Как едва ли? – се сърди първата. –

Колко пъти проверявах: щом отида там, започва страхотно главоболие и не спира.

Обяснението е получено, духовният ориентир е даден, приет е и се е вкоре-нил. Кой ще убеди жената, че не е така?

* * *Всеки човек заедно с житейския си

опит придобива и духовен. Той също е толкова здраво вкоренен и изстрадан. Кой ще се откаже от мъдростта на свои-те години? Може би само в краен случай,

под натиска на необичайни обстоятел-ства и доказателства. Та това би било крах на целия живот! Криза. Кошмар. Загуба на ориентация: „Защо живяхме, на кого слу-жихме?”

Така е и с духовния опит. През години-те всеки е напипал в мъглявото отвъдно измерение свои стълбчета като ориенти-ри, свои камъчета, върху които стъпва. В ъгълчетата на паметта са забутани отдел-ни суеверия за всякакви случаи. В чекме-джетата и чантичките са скрити амулетче-та и талисманчета (нищо особено, някаква висулка или смешен буда с коремче, ку-пен от вестникарска будка).

Привързани сме много силно към тези стълбчета, камъчета, суеверни су-венирчета. Те лесно ни управляват и ненатрапчиво ни подтикват към духовно робство. Ето, докато кадяхме на богинята на небето, живяхме щастливо, спряхме

– Хайде, давайте подаръците, ва-дете кутиите! – подканва ни едрата жена и маха с бастуна си, седнала на канапетата във фоайето. Двете с майка ми гледаме учудено, от години посещаваме този старчески дом, но досега не сме виждали тази госпожа.

– Какви подаръци, не носим пове-че подаръци – казва кротко майка ми.

И е права, защото мюзикълът „Си-нът на любовта“, придружен с поз-драв от служител, беше представен миналата седмица. Веднага след като свърши, всеки от публиката по-лучи своя рождествен подарък.

– Как така не носите?! Ще ми ид-ват на празник, а не носят подаръци! Я давайте кутиите! – с още по-твърд тон заявява госпожата с бастуна и от седящите до нея се чуват одобрител-ни подмятания.

– Който е дошъл заради материал-ния подарък, може да си тръгне. Не носим никакви кутии – казвам аз и изваждам Библията. – Но който оста-

В края на 2014 г. – преди Рождество Христово – екипи от млади хора, доброволни по-мощници на фондация „Светлина на Балканите“, посетиха десетки социални домове за деца и за възрастни, където представиха своята Рождествена програма. Успяха да зарадват много хора с вниманието си, но и самите те преживяха прекрасни моменти,

за които разказват в своите свидетелства.

не, ще получи много по-голям, вечен подарък, защото днес ще четем от Божието Слово.

Жената с бастуна цъка с език крайно възмутена и си тръгва с не-одобрителен коментар. Оглежда се кой ще я последва. В залата са наша-та групичка от редовни посетители – около 20 души, които целогодишно идват на служенията ни. Но днес при-състват и още поне двайсетина, явно примамени от слуха, че ще раздава-ме подаръци. За наше учудване ни-кой друг не става, за да тръгне след жената. Хората дори се настаняват по-удобно, за да слушат. В настъпи-лата тишина тъкмо искам да предло-жа да се помолим, когато прокънтява един мощен, твърде познат глас:

– Я да се махаш оттук, циганка с циганка! Кой ти дава право да бъдеш сред нас? Ставай веднага, това е мо-ето място!

С майка ми се споглеждаме с въз-дишка. Думите са на леля Надя – въз-

растна жена от арменски произход, която обича да изразява емоционал-но своята лоша настройка към тур-ците, евреите, германците, ромите и много други нации. Познава Божието Слово, но ни е трудно с нея, защото всеки път е на ръба да предизвика някакъв конфликт. Днес, може би окрилена от жената с бастуна, на прицела й е възрастна ромка, дъл-гогодишна обитателка на старческия дом, която не може да говори и жес-тикулира, когато иска да каже нещо.Тя не е от най-редовните ни посети-тели, но поне веднъж в месеца идва на богослуженията ни.

– Лельо Наде, недей така, нали Иисус кани всички да дойдат при Него? Нека жената да остане да слу-ша, как така ще я гониш? – опитваме се да я убедим двете с мама, но Надя е непреклонна.

– Аз се разпореждам тук и казвам кой какви права има, затова сега ти се махаш моментално – продължава

В началото леля Надя е много обидена. Прекъсва четенето на Биб-лията и пита това за всички неприя-тели ли се отнася, а когато стигам до злобата в сърцата ни, ме предупреж-дава да говоря лично за себе си и да не я причислявам към мен. Но когато свършвам, неочаквано забелязвам, че леля Надя плаче. Хваща ръката ми и ни моли да разкаже нещо. Дава-ме й думата.

– Тази година имах едни любими чорапи – започва тя, – чисто черни. Толкова ми харесваха, но от много носене се скъсаха. Така исках да си купя нови, но не излизам от дома, болна съм и не мога да стигна до магазина. Дадох пари на една са-нитарка да ми купи, подчертах, че искам черни чорапи, ама тя явно не ме е слушала – донесе ми едни ужасни, шарени. Дори ме беше срам да ги обуя. Един ден се замислих за Иисус и си казах: „Господи, толко-ва ли не виждаш, че имам нужда от черни чорапи? Такъв Бог ли си, че за празника дори едни чорапи не мо-жеш да ми дадеш?“ Скоро след това вие дойдохте в дома с вашия мюзи-къл и аз слязох да ви гледам. Нямах представа, че ще раздавате пода-ръци накрая, защото съм отскоро в

дома. Когато бръкнах да разгледам какво ми се е паднало, първото, което извадих, бяха чифт тъмносини, почти черни чорапи. Отначало се ядосах, че пак не са съвсем черни, а вижте сега...

Леля Надя опъва слабите си крач-ка, обути в открити чехли. Оказва се, че носи тъмносин анцуг - същия цвят, каквито са чорапите, сякаш си ги е ку-пувала в комплект!

– Слава на Бога! – довършва тя. – Разбрах покрай тези чорапи, че Иисус Христос наистина е верен Бог и вижда дори най-дребните ни нужди!

Следващата седмица леля Надя отново идва на богослужението и за общо учудване моли прошка за по-ведението си миналия път. Наистина Иисус дава не само чисто нови чора-пи, но и ново, чисто сърце!

Зора Динчева

* * *Рождество е за всички, а най-ве-че за тези, при които Бог ни изпраща – бедни, болни, сираци и възрастни, останали без родители, без деца и внуци, без покрив над главата си, без вяра... Пътуваме независимо от времето до всякакви кътчета на България, за да покажем на хората колко много ги обича Бог и как не ги е забравил по празниците, дори те да са забравили за Него. В кола-та пеем, репетираме, молим се, по-някога просто мълчим от преумора.

Но днес единият от нашите братя е много тъжен. Преди да тръгне, не се разбрал с най-близките си. Мъчно му е, че остават няколко дни до Рож-дество Христово, а настроението му е трайно развалено. Дали Христос няма да му проговори именно сега – мисля си, докато разтоварваме деко-рите от колата. Днес изнасяме мюзи-къла, наречен „Синът на любовта“1, в едно основно училище. Парадоксал-но по празниците никой не посещава деца, които имат родители и дом, – нали те не се нуждаят от помощ? Но и почти никой не се замисля в каква тежка атмосфера живеят повечето от тези деца – в домове с роднини бо-гомразци, където цари пълен мрак. А днес ние сме изпратени от Бога да донесем радост именно на тях.

да напада тя и започва да сипе оби-ди, а жената дори не може да се за-щити с думи.

Тук вече не издържаме – леля Надя е сериозно предупредена, че ще напусне събранието ни, ако каже само още една обидна реплика. От-варям Библията и чета Лука 6 глава

– говорим за това, колко много злоба има в нашите сърца и как не искаме да изпълняваме заповедта на Хрис-тос да обичаме неприятелите си. Не само това, дори нападаме невинни хора, като на всичко отгоре навсякъ-де тръбим колко са справедливи на-шите присъди и колко добри хора сме.

Мюзикълът минава чудесно, де-цата гледат до края със зяпнала уста, някои дори се опитват да пеят заедно с нашия хор. Когато всичко свършва, събираме декорите толкова вдъхно-вени, че даже двете учителки, които си шепнат нещо и ни гледат строго, не могат да равалят настроението ни. Погледът ми случайно попада в ъгъ-ла, където е застанал тъжният доп-реди малко брат. Интересно, като че ли всички деца са наобиколили точно него.

– Благодарим, беше много инте-ресно – казва малко момиченце с дълги кестеняви плитки.

– От днес имам нов любим артист и това си ти! – сочи към брата един първокласник и го показва на съуче-ниците си.

– Разбрахме кой е Синът на лю-бовта! – се усмихват благо две хва-нати за ръка приятелки.

На връщане в колата поглеждам към брата. Няма нужда да обяснява как се чувства сега. Познавам този израз на лицето – изглеждаш така, когато осъзнаеш, че преди 2000 го-дини Синът на любовта се е родил за децата, за изоставените, за бедните, за болните, но... и лично за теб!

Зора Динчева

* * *В ранни зори потеглихме към два дома – за стари хора и за деца. Още не осъзнавах какво предстои да пре-живея през този ден. Знаех само, че изпитвам нетърпение да науча пове-че за пътуванията из България. Зна-ех също, че отивам да изпълня нещо много важно и значимо за Бога, Кого-то неотдавна бях приел в живота си. Бог благослови екипа и през цялото време усещах Неговото присъствие и благодат. Пътуването ми донесе много радост, тъй като осъзнавах, че служа на Бога заедно с моите братя и сестри. За мен то бе насърчение, защото виждах Божията светлина в погледа на малките момчета и моми-чета, а след това и при възрастните. Наблюдавах как надеждата и вярата проправят път към сърцата на пове-чето възрастни, които ни посрещаха с интерес и отзивчивост, а ни изпраща-

ха с непресторена любов. Един след друг ни приветстваха и искаха да нау-чат повече за Сина на любовта. При-еха сърдечно песните и посланието, както и подаръците.

След като изиграхме мюзикъла пред децата, директорката се изпра-ви и с трогателни думи изказа бла-годарност към целия екип. Поздра-вът беше голямо насърчение за нас, защото това беше първата спирка от нашата Рождествена програма и представихме мюзикъла с увереност, че вършим нещо значимо.

Като отскоро новороден човек, изцяло се потопих в атмосферата на тези пътувания, искрено изживявах всеки миг и благодарях на Бога за всеки брат и сестра, с които взаимно се подкрепяхме и насърчавахме. Мо-лехме се на Бога и Той отвори много заключени врати в сърцата на деца, възрастни хора, възпитатели и учите-ли. Бог даде на всеки от тях Своята благодат, прегръдка и мила дума. В дома за деца си мислех: „Видях Те, Господи, в изоставеното дете, което гледаше с любещи и търсещи очи. Там открих много повече за себе си, отколкото където и да било досега. В този поглед имаше непознати за мен неща, имаше любов, очакваща да бъде дадена на този, който е взел де-тето на ръце и го е прегърнал.” Сре-щите с децата ми напомниха за мен самия – колко окаян и неблагодарен съм бил, потънал в егоизма си. Но Бог ме насочи: „Виж детето в ъгъла, иди при него и го вземи, поиграй, отвори сърцето си за него и ще видиш колко мъдрост ще откриеш в общуването”. И знаете ли? Успях! Успях да видя как Бог водеше умело всеки от нас, без да изпитваме умора и несигурност.

Благодаря на Господ, че бях част от група хора, които не щадяха себе си нито за миг по време на пътувани-ята. Благодаря на Бога за отговорите на молитвите и единството в екипи-те – тръгвахме бодри и се връща-хме невредими, защото Той беше с нас. Благодарен съм и за словото в Притчи 31:8: „Отваряй устата си за безгласния и за защита на всички си-раци”, което ме мотивира да служа на тези хора.

Моля се Господ да благослови всеки човек, дете и възрастен, на ко-гото занесохме благата вест. Сигурен съм, че много сърца бяха докоснати и се моля Бог да ги спаси.

Горан Русинов

* * *Рано сутринта потеглихме към две села и един град в България. Ще ви разкажа за впечатленията си от пос-ледните два дома, които посетихме с още осем млади хора. За първия дом бяхме закъснели с един час поради лошите пътища. Когато влязохме, ви-дях как децата седят мирно на един диван и ни чакат с усмивки, без да роптаят за закъснението ни. Седнах до тях и започнахме да си говорим. Веднага взеха да ме разпитват какво уча, на колко години съм. Обясняваха ми какви искат да станат, когато пора-снат, в кой клас са, какви оценки имат, дори едно дете си донесе бележника. След като представихме мюзикъла и раздадохме подаръците, две от де-цата отново дойдоха при мен. Докато си говорехме, едното изчезна някъде. Върна се след пет минути – в ръката си държеше картичка, която ми пода-ри. На нея беше написано: ,,За кака Сара. Пожелавам ти да си здрава и щастлива.” Гърлото ми се стегна, раз-вълнувах се много, усетих искрена любов към тези деца. Тръгнахме си оттам и потеглихме към другия дом.

След като изиграхме мюзикъла, гледахме сценка, която децата бяха подготвили, за да я представят пред нас. Малки и големи си бяха научили

репликите. Бяха невероятни. В края на постановката за всеки от нашия екип имаше по една малка картичка. Не из-държах и сълзите рукнаха по бузите ми. Едно момиче на 16 години дойде при мен и без да ме пита за името ми, каза: ,,Искам да те прегърна.”

Прибрахме се късно в София. В 23 ч. вече бях в общежитието, но не усещах умора. Първото нещо, което направих, беше да звънна на най-близките си и да им разкажа за един от най-добрите ми дни през измина-лата 2014 г., за усмивките на децата, за искреността им, за търпението, с което ни чакаха, за картичките...

Винаги ще пазя тези две картички, които получих тогава. Те са най-хуба-вите, които съм получавала някога! Благодаря на Бога за милостта да Го познавам, благодаря Му и че ме срещна с тези дечица. От тях научих, че подаръците и стремежът към ма-териалното са нищо в сравнение с любовта.

Сара Милева

* * *След като представихме мюзи-къла, облечена като ангел, държах в скута си дете, което ми обясняваше колко много ни е чакало. Познаваме се от летния лагер. Аз й бях настав-ник. Момичето има баща, но той я вижда рядко. Майка й ги е изоставила отдавна. Лятото щяха да я осиновят, но тя не искаше да напусне дома. С нея се молихме съдът да реши това, което е според Божията воля. Тя не споделяше с никого чувствата си. И бях подготвена, че едва ли ще се сприятели с мен. Но за мое учудване детето отвори сърцето си и ми разка-за много неща за своя живот. Чети-ри месеца по-късно отидохме да ги посетим с Рождествената програма. Момичето ми пишеше всеки ден и ме питаше дали със сигурност и аз ще бъда с екипа. Докато се подгот-вяхме за сценката, тя стоеше около мен и виждах в очите й как е чакала с нетърпение да ни види - не заради подаръците, които носим, а заради надеждата, която получи на летния лагер. Знаех, че това дете се моли и се надява, че има небесен баща.

След няколко дни си писахме и я попитах: „Какво ти се падна в подаръ-ка?“ А тя каза, че не помни. Толкова много се е радвала, че самият Бог я посещава чрез нас, че дори подаръ-кът не е могъл да надделее над чув-ствата, които е изпитвала тогава.

„Защото баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме прие-ме“ (Пс. 26:10).

Анна Георгиева

* * *Пристигнахме в едно училище за деца с умствена изостаналост и други увреждания, за да изнесем мюзикъла от Рождествената ни програма и да раздадем подаръци. Децата ни слушаха и гледаха мно-го внимателно, улавяха всеки звук. Както обикновено, след предста-вянето започнахме да раздаваме подаръците. Обикаляхме ред след ред, децата отваряха веднага кути-ите и започваха да разглеждат как-во има вътре. Бяхме свикнали с тази работа – даваш на детето подаръка,

виждаш как то се радва и на теб ти е радостно.

Стигнах до поредното дете, про-тегнах му кутията, но то, с наведена глава, сякаш не ме забелязваше. Ка-зах му:

– Ето ти подарък. Честито Рож-дество Христово!

Детето, все така наведено, про-тегна ръце, само че в съвсем друга посока. Тогава баща му, който стое-ше зад него, насочи ръцете му към мен и каза:

– Ето, тук е подаръкът за теб.То вдигна глава и аз разбрах, че е

сляпо, нищо не вижда. Докато мина-вах към следващия ред, чух:

– Благодаря, подаръкът е много тежък и вие пяхте прекрасно!

* * *Въпреки че бях болен от две седмици и твърде високите за мен хорови песни разраняваха гърлото ми, имах голямо желание и тази го-дина да участвам в Рождествената програма.

Повечето от децата в дома бяха тийнейджъри. Ясно изразиха ра-достта си, когато пристигнахме при тях. Всички искаха да ни помогнат в разтоварването на техниката и подаръците. Изиграхме мюзикъла, след което нашият отговорник гово-ри кратко за смисъла на празника. Децата харесаха много и песните, и подаръците, които им раздадохме. Надявам се, че и нещо от Божието Слово е останало у тях. Изумително

Всичко вътре в мен се преобърна. Никое от децата не казваше: „Благо-даря“, всички вземаха подаръците и се радваха, а това момче, което не беше видяло нищо от спектакъла ни, изрече такива приятни думи. Обър-нах се смаяна и казах на бащата, че има много добър син.

В колата по пътя към къщи раз-мишлявах благодарим ли на Бога за всичко, което имаме. Или по инер-ция поемаме подаръците, както дру-гите деца, без да отвърнем нищо на нашия Бог. Може би трябва да се по-учим от това момче, което беше спо-собно да благодари и осъзнаваше много повече от нас, възрастните, които имаме всичко.

I Сол. 5:18 „...За всичко благода-рете; защото такава е спрямо вас Божията воля в Христос Иисус.“

Клавдия Серт

е многообразието от начини, по кои-то Бог действа. Той съчета съвър-шено служението ни към тези деца с разговора ми с една жена от пер-сонала в детския дом. Заговорихме се за вярата и се оказа, че тя вече е чувала много за Бога и дори е або-нирана за християнските списания, които издава нашата фондация. Бях изключително насърчен от общу-ването с нея и осъзнах, че в моята страна има хора, до които по един или друг начин е достигнало благо-вестието, въпреки че още не посеща-ват църква. Разбрах от тази жена, че в селото има 2500 души, и тя ми каза да се моля за нейното семейство и близките й – те също да повярват. У мен се зароди силно желание в близ-ко бъдеще да започна служение в това село. Ако Бог е решил, ще стане.

Дан Ангелов

1 Гледайте мюзикъла „Синът на любовта“ в Ютюб на адрес:www.youtube.com/watch?v=M5yCokHI_G4

Неслучайно преводът на Йероним, наречен Вулгата, не е приет от Западна-та църква. Тя се бори с него в продълже-ние на много векове, докато волята на папите не възтържествува и преводът на Йероним не става текст на богослу-жението (и богословието) в Западната, т.е. Католическата църква.

Проф. Христо Гяуров пише: „От-начало този поправен превод, макар и препоръчан от папата, не бил приет благосклонно, но с течение на времето изместил стария Итала и добил всеоб-що употребление с названието Вулгата – общоприет... За разпространението му спомогнал папа Григорий Велики (674-735).”4 След това текстът неведнъж е редактиран от различни хора, в това число и от папи (Сикст V, Климент VIII, Павел VI и др.).

Не е тайна, че и текстовете, използ-вани в Източната, т.е. Византийската църква, също са подлагани на редакция, но доколкото ни е известно, Църквата не се съпротивява на тези промени – тя не вижда в тях нищо, което да е чуждо на приетото от нея учение. Докато текстът на Вулгата променя учението, възприето от ранната Църква.

„СЛУЧАЙНИТЕ“ ИЗТОЧНИЦИ НА ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ

Реформаторите, както вече споме-нахме, се отказват от Вулгата и се об-ръщат към използвания в Източната църква гръцки текст. Еразъм Ротердам-ски събира приети в Източната църква

ръкописи и през 1516 г. издава Новия Завет на гръцки (по-късно той е наречен Textus Receptus). В някои съвременни публикациии противниците на това из-дание обвиняват Еразъм, че се опира на „случайни“ ръкописи. Ще се спрем по-подробно на този въпрос.

Еразъм Ротердамски изследва не-малко ръкописи на Новия Завет и още през 1514 г. в Базел обсъжда възмож-ността за тяхното публикуване с извест-ния издател Йохан Фробен. По същото време в Испания по инициатива на кардинал Хименес се подготвя за печат т.нар. Комплутенски полиглот – Библия на еврейски, арамейски, гръцки и латин-ски.

Ето защо по настоятелната молба на издателя Фробен Еразъм бърза с рабо-тата върху своя Нов Завет. Някои учени предполагат, че това бързане е свърза-но с желанието на Фробен „да обърне ситуацията в своя полза, преди да бъде завършен и разрешен за издаване про-ектът на Хименес... тъй като предчувст-ва готовността на читателския пазар за подобно издание на Новия Завет”5, т.е. те свеждат всичко до стремежа към пе-чалба.

Но като имаме предвид конкретна-та историческа обстановка, можем да твърдим, че бързането е предизвикано от необходимостта да има отделно из-дание на Новия Завет (а не в състава на Библията, издадена от католиците), което реформаторите да използват за обосноваване на своите доктрини. В

резултат на това бързане в текста на Еразъм са допуснати печатни грешки, които за щастие са поправени в следва-щите издания – през 1519, 1522, 1527, 1535 г. При последните издания вече са използвани 8 гръцки ръкописа и три произведения на църковни писатели6, така че става дума не за три и дори не за пет „случайни” ръкописа, както твър-дят някои.

Още веднъж подчертаваме, за да разсеем спекулациите: не ръкописи-те съдържат множество грешки (което противниците на текста биха могли да използват като основание да ги наре-кат „случайни“), а печатният текст. Във всички следващи издания „имаме един и същ Византийски или Константино-полски църковен текст... с незначителни вариации“7.

Ръкописите, които Еразъм използва от манастирската библиотека в Базел, са приблизително от XII в. Той взема Евангелията от един, а Деянията и Пос-ланията – от друг ръкопис, „сравнява ги с няколко други текста, съдържащи съ-щите книги, и внася отделни поправки за печата по полетата и между редовете на гръцкия текст. За книгата Откровение Еразъм разполага само с един ръкопис от XII в., в който тя влиза. За съжале-ние последният лист на ръкописа, който съдържа заключителните шест стиха на Откровение, е изгубен. Тези стихове Еразъм превежда сам на гръцки от ла-тинската Вулгата.“8 Но ще подчертаем, че става дума само за шест стиха, кои-то в следващите издания са сверени с гръцките ръкописи.

Днес противниците на Новия Завет на Еразъм го обвиняват, че е въвел сти-хове, заимствани от Вулгата, които не присъстват в нито един гръцки ръкопис, например I Йоан 5:7-8. Известно е, че този пасаж се съдържа в няколко гръцки ръкописа: в минускулите9 221, 61, 629, 88, 429, 629, 636, 918. Онези, които са склонни да вярват, че стиховете са взе-ти от Вулгата, могат да се обърнат към гръцкия Нов Завет, снабден с текст-критичен апарат, например изданието Нестле-Аланд или UBS (United Bible Societies – Обединени библейски дру-жества) и да се убедят, че те присъстват там, което оневинява Еразъм.

Фактът, че ръкописите, използвани от Еразъм, се отнасят към XII в., съвсем

не ги прави „случайни“. Византийските ръкописи още от възникването на Църк-вата са под нейния контрол и се употре-бяват постоянно в Източната църква. Ако Еразъм беше включил нещо слу-чайно, различно от използвания текст, щеше да последва реакция от нейна страна. Ето защо можем да твърдим, че макар при подготовката за издаването на Новия Завет Еразъм да е ползвал ограничен брой ръкописи, те са били за-пазени в Църквата от апостолско време и тя е потвърдила тяхната надеждност със своя авторитет.

Скоро след това в Европа се поя-вяват преводи на издадения от Еразъм Нов Завет – на немски (преводът на Лу-тер), на английски (новозаветната част от Библията на крал Джеймс) и т.н. Пре-водите от Textus Receptus се разпрос-траняват много бързо в Европа и придо-биват голяма популярност.

Но в някои кръгове изданието на Еразъм е посрещнато враждебно. Има университети, например Кеймбридж и Оксфорд, където „забраняват на сту-дентите да четат издадените от Еразъм текстове, а на търговците на книги – да ги продават”10. Католиците свикват Три-дентския събор (1545-1563), който про-гласява латинската Вулгата за богов-дъхновена, а Textus Receptus добавя в списъка на забранените книги.

Въпреки това Textus Receptus про-дължава да се отпечатва. Списъкът на неговите издания е доста дълъг и тук няма възможност да го приложим.

АЛТЕРНАТИВНИЯТ ГРЪЦКИ ТЕКСТ

През 1881 г. в Англия се появява алтернативно издание, озаглавено „Но-вият Завет в гръцки оригинал“, което подготвят Брук Фос Уесткот, свещеник в Питърбъро и професор по богосло-вие в Кеймбридж, и Фентън Джон Ан-тъни Хорт, професор по богословие в Кеймбридж. Тук са използвани не ви-зантийски, а александрийски ръкописи – най-вече Ватиканският и донякъде Синайският кодекс.

През 1898 г. немският изследовател на библейския текст Еберхард Нестле издава Нов Завет, като взема за основа вместо разпространения тогава Textus Receptus английското издание на Уест-кот и Хорт и 8-то Лайпцигско издание

на Константин Тишендорф, а използва и компилативното издание на Уеймът (Лондон, 1886). От третото издание на своя Нов Завет Нестле предпочита вместо текста на Уеймът варианта на Уейс. Така този Нов Завет се състои от текстовете на Уесткот и Хорт, Тишен-дорф и Уейс. Оттогава той се преиздава много пъти. Днес този текст е известен като изданието Нестле-Аланд и UBS (Обединени библейски дружества).

Новият Завет на Нестле става много популярен благодарение на тексткри-тичния си апарат. На всяка страница под линия са дадени „разночетения”, т.е. посочва се текст от други ръкописи, различни от Синайския и Ватиканския кодекс. В протестантските богословски учебни заведения той се използва мно-го широко и по такъв начин на студенти-те се предлага версия на Новия Завет, основана на Синайския и Ватиканския кодекс.

Но редица учени виждат в тези два ръкописа негативното влияние на шко-лата на Ориген. Джон Бъргън показва с много примери, че Синайският и Вати-канският кодекс са излезли именно от школата на Ориген, от която произти-чат наличните в тях отклонения от тра-диционния църковен текст11. Ранната Църква не признава тези текстове. Те „стоят самотни и са във вражда с всички други ръкописи...”. При тях няма „дос-тъпна за нас гаранция за достоверност на материалите”12.

КАКЪВ Е ДУХЪТ НА ТЕЗИ РЪКОПИСИ?

Бъргън пита: „Не са ли подложе-ни Ватиканският и Синайският манус-крипт на влиянието на онзи дух, който впоследствие предизвиква всеобщо осъждане [става дума за арианството – учение, според което Бог Син, т.е. Ло-госът, въплътил се в Иисус Христос, не притежава божествена природа, единна с Бог Отец]?”13

Същият учен прави принципния из-вод: „Навсякъде се забелязват признаци на изопачавания не само в отделни думи и изрази, а и в цели фрази. Замяната на

един израз с друг, самоволното прена-реждане на думите и други подобни яв-ления показват недвусмислено, че пред нас изобщо не е точно копие на Свеще-ния текст... Ние избягваме обвиненията в преднамерено зло... но тези кодекси са свързани с толкова многообразно безчинство и небрежност, че можем да стигнем до заключението за техния без-надежден характер. Ето защо ще пред-положим, че те са били пренебрегвани в древните времена именно поради пла-чевното си състояние, което и позволя-ва да се запазят до наше време”14, т.е. тези ръкописи не са били използвани и преписвани, тъй като ранната Църква ги отхвърля, затова са се запазили.

Новите преводи, които будят трево-га в Църквата, са направени именно от текста Нестле-Аланд. На български това са изданията: Новият Завет – съвреме-нен превод на библейския текст (Проект “Отворена Библия”, ЕТ “Госпъл”, 2002) и Новият Завет, нов превод от оригинала (Българско библейско дружество, 2002). Версията, която се използва за мобилни телефони (WBTC15), също е превод от Нестле-Аланд, но през английски език. Освен това влияние на Нестле-Аланд има и в българския превод на Textus Receptus (който е запазен в Цариград-ската и Синодалната Библия). Ревизии на Цариградската Библия се подготвят няколко пъти, като при това невинаги е ясно какви други текстове са използва-ни. Прави чест на издателите на Биб-лията по проекта „Живо слово“ уточ-нението в „Бележката на редакторите“, публикувана в началото на книгата, че ревизията на новозаветната й част е по 26-то издание Нестле-Аланд. Макар че самата редакция на църковния текст с помощта на изкуствен, създаден от уче-ните вариант бих окачествила като ве-роломен акт.

Все по-често в протестантските църкви звучи странен, непривичен за по-възрастните християни текст на Бо-жието Слово. Но тъй като те са възпи-тани със старите преводи, направени от Textus Receptus, придават на новия текст усвоеното по-рано значение. А

следващите поколения ще го възпри-емат буквално и ще се отклоняват от истината, като усвояват насажданото от него учение. Фактът, че той се различа-ва от онова, което ние изповядвяме, ще покажем с няколко примера, като срав-ним стихове от Textus Receptus (издаден от Робертус Стефанус през 1550 г.) със стихове от Вулгата и Нестле-Аланд, 27 издание.

Йоан 9:35Textus Receptus: „Su. pisteu,eij eivj to.n

ui`o.n tou/ Qeou/È” („Ти вярваш ли в Сина Божи?”)

Вулгата: „Tu credis in Filium hominis?” („Ти вярваш ли в Сина човешки?”)

Нестле-Аланд: „Zu. pisteu.eij eivj to.n uio.n tou/ avnqrw,pou;” („Ти вярваш ли в Сина човешки?”)

В Нестле-Аланд се повтаря стихът от Вулгата, където се подчертава чо-вешката, а не божествената природа на Христос, изтъкната недвусмислено в Textus Receptus.

Йоан 6:68–69 Textus Receptus: „Su. ei= o Cristo.j o uio.j

tou/ qeou/ tou/ zw/ntoj.” („Ти си Христос, Си-нът на живия Бог.”)

Вулгата: “tu es Sanctus Dei” (“Ти си Свети Божи.”)

Нестле-Аланд: „su. ei= o av,gioj tou/ Qeou/” („Ти си Свети Божи.”)

Това не е единственият стих, където мисълта, че Христос е Божи Син, се пре-махва или се заменя с нещо друго.

Лука 2:33Textus Receptus: „ vIwsh.f / kai. h mh,thr...”

(„Йосиф и майка Му...”).Вулгата: „...рater eius et mater...” („...

баща Му и майка Му...”).

Нестле-Аланд: „...o path,r auvtou/ kai. h mh,thr...” („...баща Му и майка Му...”).

Гръцкият текст в Нестле-Аланд пов-таря стиха от Вулгата, където Йосиф е наречен баща на Иисус Христос, което подкопава Христовата божественост.

Лука 2:43Textus Receptus: „... VIwsh.f kai. h mh,thr/

auvtou/” („...Йосиф и майка Му”). Вулгата: „...parentes eius” („...родите-

лите Му”).Нестле-Аланд: „...oi gonei/j auvtou/” („...

родителите Му”).Текстът в Нестле-Аланд повтаря

Вулгата, където Йосиф и Мария са на-речени родители на Иисус Христос, т.е. пренебрегва се Неговата божественост.

Лука 11:2–4Textus Receptus: „Pa,ter hmw/n o evn toi/j

ouvranoij( agiasqh,tw to. o;noma, sou\ evlqe,tw h basilei,a sou\ genhqh,tw to. qe,lhma, souÅ wj evn ouvranw|( kai. evpi. th.j gh.jÅ to.n a;rton hmw/n to.n evpiou,sion di,dou hmi/n to. kaq hme,ran\ kai. a;fej hmi/n ta.j amarti,aj hmw/n kai. ga.r auvtoi. avfi,emen panti. ovfei,lonti hmi/n\ kai. mh. eivsene,gkh|j hma/j eivj peirasmo,n avlla. ru/sai hma/j avpo. tou/ ponhrou./” („Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение, а избави ни от лукавия.”)

Вулгата: „Pater sanctificetur nomen tuum adveniat regnum tuum panem nostrum cotidianum da nobis cotidie et dimitte nobis peccata nostra siquidem et ipsi dimittimus omni debenti nobis et ne nos inducas in temptationem.” („Отче, да се

свети Твоето име, да дойде Твоето цар-ство; хляба ни насъщни давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение.”)

Нестле-Аланд: „Pa,ter( a`giasqh,tw to. o;noma, sou\ evlqe,tw h basilei,a sou\ to.n a;rton hmw/n to.n evpiou,sion di,dou hmi/n to. kaqV hme,ran\ kai. a;fej h`mi/n ta.j a`marti,aj h`mw/n( kai. ga.r auvtoi. avfi,omen panti. ovfei,lonti hmi/n\ kai. mh. eivsene,gkh|j hma/j eivj peirasmo,n.” („Отче, да се свети Твоето име, да дойде Твоето цар-ство; хлябът ни насъщни давай ни всеки ден; и прости ни греховете ни, защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник; и не ни въвеждай в изкушение.”)

Във Вулгата и Нестле-Аланд молит-вата „Отче наш” е лишена от следните фрази: „Който си на небесата”; „да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята”; „а избави ни от лукавия”, също и „наш“ в началото – „Отче наш“.

Деяния 2:30Textus Receptus: “...evk karpou/ th/j

ovsfu,oj auvtou/ to. kata. sa,rka avnasth,sein to.n Cristo.n( kaqi,sai evpi. tou/ qro,nou auvtou/” („...от плода на чреслата му да въздигне по плът Христос и да Го постави на прес-тола му”).

Вулгата: „...de fructu lumbi eius sedere super sedem eius” („...от плода на чрес-лата му да постави на престола му”).

Нестле-Аланд: „evk karpou/ th/j ovsfu,oj auvtou/ kaqi,sai evpi. to.n qro,non auvtou/” („...от плода на чреслата му да постави на престола му”).

Във Вулгата и Нестле-Аланд липсва фразата: „да въздигне по плът Христос”. Това е още един нюанс, който не е в пол-за на божествеността на Христос.

Йоан 16:16Textus Receptus: „Mikro.n kai. ouv qewrei/

te, me kai. pa,lin mikro.n kai. o;yesqe, me o[ti evgw. upa,gw pro.j to.n pate,ra.” („Още малко и няма да Ме виждате и пак след малко, и ще Ме видите, защото отивам при Отец.”)

Вулгата: „Modicum, et iam non videtis me; et iterum modicum, et videbitis me.” („Още малко и няма да Ме виждате и след малко ще Ме видите.”)

Нестле-Аланд: „Mikro.n kai. ouvke,ti qewrei/te, me( kai. pa,lin mikro.n kai. o;yesqe, me.” („Още малко и няма да Ме виждате и след малко ще Ме видите.”)

Във Вулгата и Нестле-Аланд от-съства фразата: „защото отивам при Отец”, което отново е пренебрежение към божествеността на Господ Иисус Христос.

II Послание към солунците 2:2Textus Receptus: „...evne,sthken h hme,ra tou/

Cristou/” („...настъпва денят на Христос”). Вулгата: „...instet dies Domin” („...

настъпва денят на Господ”).Нестле-Аланд: „...evne,sthken h hme,ra tou/

kuri,ou” („...настъпва денят на Господ”).Вместо „денят на Христос” във Вул-

гата и Нестле-Аланд четем „денят на Господ”.

Послание към римляните 14:10 Textus Receptus: „...pa,ntej ga.r

parasthso,meqa tw/| bh,mati tou/ Cristou/” („...защото всички ще застанем пред съди-лището на Христос”).

Вулгата: „...omnes enim stabimus ante tribunal Dei” („...защото всички ще заста-нем пред съдилището на Бога”).

Нестле-Аланд: „...pa ,ntej ga .r parasthso,meqa tw/| bh,mati tou/ qeou/” („...защо-то всички ще застанем пред съдилище-то на Бога”).

Думите „съдилището на Христос” във Вулгата и Нестле-Аланд са замене-ни със „съдилището на Бога”.

В последните два стиха от Вулгата и Нестле-Аланд мисълта за Христовия ден и Христовия съд се заменя с пред-ставата за Господния ден и Божия съд. И тук Вулгата и Нестле-Аланд са единни в принизяването на Христовата божест-веност.

Анализът само на цитираните някол-ко стиха говори, че в наши дни между последователите на реформаторите може да пламне христологичен спор, наподобяващ онзи, който е разтърс-вал Църквата през първите векове на християнството. Читателите на Нес-тле-Аланд ще формират едно крило, все по-малко вярващо в божественост-та на Христос, а читателите на Textus Receptus – друго, което отстоява Него-вата божествена природа.

ОТ ЛИЧЕН ОПИТ. АРГУМЕНТИ „ЗА“ И „ПРОТИВ“

Накрая искам да споделя нещо от личния си опит. Когато в библейския институт изучавахме старогръцки език и екзегетика на Новия Завет, оригинал-ният текст, който ни предложи препода-вателят, беше Нестле-Аланд, 27 изда-ние, и UBS, 4 издание. Възприехме го като единствения съществуващ текст на гръцкия Нов Завет, чиито преводи

ние ползваме. Работата с тексткритич-ния апарат, поместен в тези издания, ни даваше възможност да изследваме множество ръкописи, разширяваше ва-риантите на превода при някои стихове и това беше много интересно и увлича-що. Но по-късно се сблъсках с факта, че съществува друг, различен текст. Когато се появиха публикации по въпроса дали има подмяна на определени стихове от Свещеното Писание, трябваше да вник-на в същността на спора между привър-жениците на единия и другия гръцки оригинал и да отсъдя на кои от тях може да се вярва. В полза на Textus Receptus говорят следните аргументи:

1. Божествеността на Иисус Христос се утвърждава в Textus Receptus, докато в текста на Нестле-Аланд и UBS тя „се топи” посредством промените в много стихове.

2. Ръкописите в основата на Textus Receptus от момента, в който се заражда Църквата, не са излизали от нейния кон-трол. Ако в тях беше направена някаква сериозна редакция, Църквата щеше да реагира, както постъпва ранната Запад-на църква, когато се противопоставя на Йеронимовата редакция.

3. Византийските ръкописи са широ-ко разпространени, те са се преписвали в хода на цялата история на Църквата.За разлика от тях александрийските ко-декси – Синайският и Ватиканският – не са се преписвали, което свидетелства за тяхната изолация.

4. Съществуват и други аргументи в полза на Textus Receptus. Например фактът, че стиховете от Писанието, които цитират ранните отци на Църк-вата, са взети именно от Византийския текст. Но дори да съществуваше само първият аргумент, за мен лично това би било достатъчно, за да избера Textus Receptus и преводите от него.

И така, можем само да се радваме на добрите нови преводи на Новия За-вет от добър оригинал, какъвто е Textus Receptus. Но нека бъдем бдителни към добре преведения текст от оригинал, който изопачава исти-ната, подобно на UBS и Нестле-Аланд.

1 Мецгер, Б. Ранние переводы Нового Завета. Москва, Биб-лейско-богословский институт св. Апостола Андрея, 2004, с. 358.2 Пак там, с. 379.3 Пак там, с. 385.4 Гяуров, Х. Въведение в Свещеното Писание на Новия За-вет. – В: http://goo.gl/ufJbPJ5 Мецгер, Б. Текстология Нового Завета. Москва, Библей-ско-богословский институт св. Апостола Андрея, 1996, с. 96.6 Иванов, А. К вопросу о восстановлении первоначаль-ного греческого текста Нового Завета. - Журнал Москов-ской патриархии, 1954, N 3. – В: http://archive.jmp.ru/page/index/195403204.html от 17.06.2014.

7 Иванов, А. Новое критическое издание греческого текста Нового Завета. – Журнал Московской патриархии, 1956, N 3. – В: http://goo.gl/01wECc от 15.05. 2014.8 Мецгер, Б. Текстология Нового Завета, с. 97.9 Минускулите са ръкописи, написани с малки (не главни) букви.10 Froude, J. Life and Letters of Erasmus. New York, 1896, p. 138. – Цит. по Мецгер, Б. Текстология Нового Завета, с. 98. 11 Иванов, А. Новое критическое издание...12 Пак там.13 Пак там.14 Пак там.15 World Bible Translation Center.

2. КОЛИЧЕСТВОТО ЗЛАТОКакво може да се каже за огромните количества злато,

които Разказът за Соломон описва? Царят на Тир и Савската царица, всеки поотделно, донасят на Соломон по 120 талан-та. 420 таланта идват от Офир. „Златото, което идваше при Соломон всяка година, тежеше 666 таланта” (ІІІ Цар. 9:14, 28; 10:10, 14). Ако един талант е около 33 кг, първите две коли-чества се равняват на ок. 3960 кг (3,9 т), третото – на 13 860 кг (13,8 т) и четвъртото – на 21 800 кг (21,8 т) злато. Първона-чалната реакция на съвременния читател е скептицизъм – според него тези цифри са от легендите. И все пак златото на Соломон трябва да се разглежда по еднакъв начин – и като количество, и като употреба.

Лесно е да отхвърлим големите числа в античните доку-менти като погрешни. Един владетел може да преувеличи богатството си, за да впечатли други царе или своите пода-ници. Възможно е и преписвачите да сгрешат. До времето на елинизма еврейските книжници са изписвали цифрите с думи. Използвали са цифри само в делови документи, къде-то са си служели с египетската система или са заемали фи-никийските цифри, така че това обяснява наличието на вся-какви грешки2. Счетоводството е било дейност, изискваща прецизност, и хиляди клинописни документи показват това.

Някъде се предоставят и общата сума, и отделните събирае-ми. Кръгли общи суми се използват там, където събираемите са ненужна подробност.

Когато се занимаваме с количествата злато, посочени в древните текстове, трябва да имаме предвид още един ас-пект - качеството на златото. Не всяко количество е било от 24 карата. За съжаление точното значение на еврейските думи, описващи златото, е неясно („сâгŷр“ - „чисто” или „чер-вено”, „пâз“ – „пречистено”).

Повечето сведения за злато в различните царски над-писи са за по-малки количества. Салманасар ІІІ от Асирия, когато организирал военен поход в Сирия в средата на ІХ в. пр. Хр., получил 3 таланта злато и други скъпоценности от царя на Кархемиш, който оттогава бил принуден да плаща всяка година по една мана (0,5 кг), както и още стоки. Поло-вин век по-късно Адад-Нирари ІІІ получил 20 таланта злато (ок. 600 кг) и 2300 таланта сребро (ок. 69 000 кг – 69 т), когато подчинил Дамаск. Това са типични цифри. Има и по-големи. Когато Осия бил издигнат за цар в Самария, той платил на своя сюзерен Теглат-Феласар ІІІ 10 таланта злато, но когато същият император подчинил Тир, получил 150 таланта злато (4500 кг – 4,5 т), което е повече, отколкото се предполага, че по-ранният цар на Тир е дал на Соломон.

Египет бил известен източник на злато. В текстове от там се изброяват количества, добити от мини в различни об-

ласти, или получени като данък3. Големи количества били складирани в дворците и дарявани на храмовете. Най-уди-вителни от всички са даровете, които Осоркон І (ок. 924-889 г. пр. Хр.) твърди, че е посветил на боговете на Хелиополис: 594 300 дебена злато, сребро и лапис лазули (скъпоценен камък), 2 300 000 дебена сребро и злато (това са 54 063 кг – 54 т и 209 231 кг – 209 т). Тези цифри са гравирани върху разпръснатите фрагменти от един паметник и по-големите може да съдържат по-малките, така че техният окончателен вид е несигурен4. Но дори да са преувеличени, когато ги съ-поставим с числата от надписите на предишни царе, те илюс-трират начините, по които фараоните смятали за редно да използват огромните си богатства.

3. ИЗТОЧНИЦИ НА ЗЛАТОТОЕгипет имал своите природни запаси от злато, а Израил

нямал никакви находища. Възможно ли е един цар от Х в. пр. Хр. да събере големи количества злато в Йерусалим? В ІІІ Цар. са посочени различните източници на Соломоновото

по-скоро да бъде символ за качество на златото, отколкото да показва мястото на произхода му, както „дамаската” вече не идва единствено от Дамаск, нито „муселинът” – от Мосул. Фактът, че други източници не описват екзотичните продук-ти на Офир и не дават сведения как да бъде намерен той, не трябва да ни учудва, нито да ни кара да го обявим за митично място. В Египет чудесата на далечната земя Пунт са описа-ни и илюстрирани в храма на царица Хатшепсут, построен в Деир ел-Бахри. Дървото и тамянът са били известни като продукти от Пунт много преди и дълго след това, но стран-ните животни и благородните метали, донесени от страна-та, се появяват само в релефите на Хатшепсут. След края на Новото царство връзките на Египет с Пунт са прекъснати до епохата на Птолемеите 8.

И така, Соломон може да се е възползвал от „щастлив удар” в Офир. В историята на златодобива има не едно голя-мо находище, което обогатява своите откриватели, а после бързо се изчерпва.

4. СНАБДЯВАНЕ НА ДВОРЕЦАСистемата за снабдяване на Соломоновия двор с храна

се изразявала в разделяне на Израил на 12 района с цел все-ки да задоволи нуждите на царя и придворните му за един месец. Донякъде сходни форми на регионална организация за изхранване на двора са описани във вавилонски докумен-ти от VІ в. пр. Хр.9. От по-ранните епохи голямата колекция клинописни плочки, запазени в делви в град Ашур, свидетел-ства за редовните дарения, които провинциите на царството са изпращали за храма на бог Ашур при управлението на Те-глат-Феласар І (ок. 1114-1076 г. пр. Хр.)10. Системата е толкова проста, че не е необходимо да търсим външно влияние за нейното приложение в Израил.

злато – Тир, Сава, Офир, – събирано чрез търговия и дарове (9:26-28; 10:10-12, 14-15, 22-29). Сава се намирала далеч от Из-раил – в съвременен Йемен – и ранната й история е непозна-та. Нейните високоценени продукти били ливан и смирна, превърнати чрез търговия в източник на голямо богатство5. Освен това там има златни мини, които са били разработвани периодично от древните времена насам. Някои от тях, близо до Таиф, са от периода преди възникването на исляма, макар че не се знае кога е започнала експлоатацията им. През 1987 г. в журналистически репортаж се съобщава за проби, взети от древни мини близо до Рияд в Саудитска Арабия. Те „по-казват, че едната от двете жили... може да съдържа до 1 000 000 т руда, от която се добиват 20 до 30 г злато на тон“ (The Daily Telegraph, 25 May 1987)6. Вероятно такъв „щастлив удар” е обогатил Савската царица.

Местоположението на Офир остава неясно. Ако той е бил целта при периодичните тригодишни пътувания на Соломо-новите кораби (ІІІ Цар. 10:22), очевидно е бил доста далеч. Бреговете на Червено море, Йемен, Сомалия, Индия – всич-ки те са се разглеждали като негово евентуално местополо-жение, но категоричен отговор не може да се даде. Където и да се е намирал Офир обаче, през VІІІ в. пр. Хр. златото му е било известно. Една разписка върху чиреп, намерен в Тел Касиле, северно от Тел Авив, потвърждава: „Офирско злато за Бет Хорон: 30 сикъла.”7 По онова време името е можело

Златен тиган с цедка от Царските гробници в Ур, Ирак, ок. 2500 г. пр. Хр.

Количествата, доставяни за Соломоновия двор, са ог-ромни: 30 говеда, 100 овце, 30 кора ситно брашно (ок. 5940 кг), 60 кора храна (ок. 11 880 кг) на ден. Някои съвременни учени11 приемат тези количества като достоверни, а други се съмняват в тях или ги отхвърлят12. Но не можем да произне-сем присъда, без да погледнем цифрите, свързани с други дворове през античността. Тогава броят на хората, зависещи от едно царско домакинство, е бил много голям. Саргон от Акад през ІІІ хил. пр. Хр. се хвали, че 5400 души се хранели на неговата маса, което изисквало немалко провизии. Прид-ворните на царя на Мари през ХVІІІ в. пр. Хр., на Сети І и един негов наследник в Египет през ХІІІ в. пр. Хр. също са изяжда-ли големи количества (648 кг брашно за хляб на ден).

Макар никой текст да не предлага точно съответствие на тази част от Разказа за Соломон, онези, които цитирахме, както и други, разкриват съпоставими системи за събиране и доставяне на сходни количества провизии.

ІІ. АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТМатериални останки могат да се очакват от делата на

цар, който е бил известен като голям строител, главно в своя-та столица, а и на много други места. Но според Дж. Причард разкопките в Израил на пластове от Х в. пр. Хр. показват, че „сградите са били прости, построени без излишества, от материали, налични по онези земи“13. Все пак отсъствието в Йерусалим на сгради, със сигурност принадлежали на Соло-мон, не трябва да ни изненадва, като имаме предвид истори-ята на града с чести разрушения и повторни застроявания. В северния край на хълма там Катлин Кениън открива част от стена от масивни блокове, която тя отнася към ранната же-лязна епоха, както и част от стена, която сравнява със стени-те на „Соломоновия“ каземат (т.е. укрепления) в Гезер, Хацор и Мегидо, макар че не може да я датира с категоричност14. Показателно е сравнението с крепостта в Самария. Там са

открити части от израилски дворец от ІХ–VІІІ в. пр. Хр., сил-но повредени при по-късен строеж, най-вече когато Ирод изгражда храм за Август. Въпреки че тази местност е била далеч по-малко засегната от дълбоки промени в сравнение с Йерусалим, планът на разкопките показва колко фрагмен-тарни са останките от израилския дворец15.

Освен това в Йерусалим, където се е издигал Соломо-новият храм, завърналите се от Вавилон изгнаници са въз-становили сградата след 538 г. пр. Хр., Ирод го е построил отново почти изцяло, а после римски, християнски и мю-сюлмански управници са преустроявали местността и са издигали нови здания, най-известни от които са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса. Ирод разширява в значителна степен храмовата платформа на юг и може би така са уни-щожени всички запазени останки от Соломоновия дворец, граничещи с храма. В участъка, който се смята за свещен, не се допускат разкопки и тъй като най-ниският пласт е близо до повърхността на голяма част от тази територия, не можем да очакваме все още да съществуват значими останки от Х в. пр. Хр.

Вече придобилите известност градски порти в Гезер, Хацор и Мегидо обикновено се приписват на Соломон и се привеждат стратиграфски доказателства специално за Ге-зер16. Но без потвърждаващ надпис този факт не може да се смята за безусловен. Ако той обаче се приеме и се направи съпоставка със сгради в Мегидо от пласт VA/IVB, ще се до-каже наличието на значителна строителна дейност с добро качество17.

Дж. Милър говори за „относителна посредственост на археологическите останки от Х в. пр. Хр. в Палестина”18 и за-едно с други изследователи заключава, че това предполага по-скромен владетел, отколкото Разказът за Соломон опис-ва. И все пак трябва да попитаме какъв материал би могло да остави едно разточително 40-годишно управление. Извън столицата, която естествено би била облагодетелствана от богатството на монарха, колко далече биха се разпрострели приходите на царя, ако разбираме фразата: „среброто не се смяташе за нищо” (ІІІ Цар. 10:21) като хиперболичен израз?

Важните градове биха могли да се сдобият с нови отбранителни съоръжения и богати жилища за уп-равниците. Портите, стените на казематите и някои сгради в Мегидо потвърждават това. Но по-малките населени места вероятно не биха получили нищо. Материалната полза за повечето хора би била в мирните условия на живот и от там – в по-доброто снабдяване с храна и общото благоденствие. Труд-но е да се каже как информация за това би достиг-нала до археолога освен може би чрез изследване на човешки останки. Но за съжаление в малко гроб-ници от Х в. пр. Хр. са правени разкопки. Плановете на сградите и строителните методи едва ли биха се променили: подобрената мазилка, облицовката с дървени плоскости или мебелите от дърво не са устойчиви на разрушения, нито на въздействието

Златна купа, украсена с изображения на животни. Угарит, Сирия, ок. 1350 г. пр. Хр.

от влажни почви. Вносните луксозни стоки биха се откро-или при разкопките единствено ако самите те са трайни или са пренасяни в чуждестранни съдове от глина или стъкло. Нетрайни стоки, съхранявани в дървени сандъци, в чували или торби от кожа или платно, не биха могли да се различат при разкопките.

Ако Х в. пр. Хр. остава неясен в палестинската археоло-гия, изводът, че той е бил сравнително беден, не е неизбе-жен. Тук трябва да имаме предвид едно обичайно археоло-гическо явление: само последната фаза на обитаване преди крупно разрушение или напускане на територията оставя богати находки, защото последните жители изхвърлят почти всичко, останало от повече от три поколения преди тях. Този всеобщ принцип проличава най-ясно в Асирия. Ашурназир-пал ІІ (ок. 883-859 г. пр. Хр.) построил огромен дворец в Ним-руд. В различни съвременни музеи се съхраняват дяланите каменни плоскости от този дворец, на които са изписани имената на царя и са изобразени сцени от неговите подви-зи. Но докато Леърд не се натъква на тях през 1845 г., никой не подозира за съществуването им, защото по-късни царе издигат нови дворци на други места в града и постройката на Ашурназирпал е сравнително малко използвана. Макар надписите по стените там и други паметници да свидетелст-ват за активността на писарите по онова време, е запазен

само един клинописен документ върху глина, действително датиращ от управлението на Ашурназирпал. Това не означа-ва, че писарите тогава са били малко или мързеливи, или са пишели с мастило върху папирусите. По-скоро изводът е, че следващите поколения не са имали нужда да пазят повечето документи, написани от техните предци. От последния век на Асирийската империя обаче са запазени стотици плочки с надписи.

Площта на Йерусалим е била твърде малка, за да си пост-роят следващите царе дворци на други места там. Но можем да предположим, че юдейските царе след Соломон са живе-ли в неговия дворец и са го обновявали. За наше съжаление обичайният материал за писане в Израил е бил нетрайният папирус, така че никакви документи, сравними с клинопис-ните плочки, не са запазени там.

Невъзможността да се открият надписи, свързани със Соломон, също се използва като довод срещу неговия биб-лейски портрет19. Но причината за това можем да видим в току-що описаните обстоятелства, които са част от елемента на случайност в археологията, както и в древната практика да се използват повторно стари строителни блокове, неза-висимо от тяхната предишна роля – нещо очевидно в Ме-гидо20. Когато едно бързо изчисление покаже, че само 16 от 113 царе, управлявали в Леванта между 1000 и 600 г. пр. Хр., включително царете на Израил и Юдея, са известни със свои собствени надписи, отсъствието на Соло-монови надписи вече не буди толкова въпроси. И така, липсата на материални останки не е необоримо възражение сре-щу твърденията на еврейските историци.

1 Millard, A. King Solomon in his Ancient Context. – Bible and Spade, 15, 2002, N 3, 67-80.2 Millard, A. Strangers from Egypt and Greece: The Signs for Numbers in Early Hebrew. – In: Immigration and Emigration within the Ancient Near East. K. van Lerberghe, A. Schoors, eds. Leuven, Peeters, 1995, 189-194.3 Vercoutter, J. The Gold of Kush. – Kush, 1959, N 7, 120-153.4 Kitchen, K. The Third Intermediate Period in Egypt. Warminster, Aris and Phillips, 1996, 300-304.5 Kitchen, K. Sheba and Arabia. – In: The Age of Solomon: Scholarship at the Turn of the Millenium. L. Handy, ed. Leiden, Brill, 1997, 126-153.6 Twitchell, K. Saudi Arabia. Princeton, NJ, Princeton University Press, 1953.7 Renz, J., W. Roellig. Handbuch der althebraeischen Epigraphik. Darmstadt, Wissenschaft-liche Buchgesellschaft,1996, 229-231.8 Kitchen, K. Punt and How to Get There. - Orientalia, 1971, N 40, 184-207; Kitchen, K. The Land of Punt. – In: The Archaeology of Africa: Food, Metals, Towns. T. Shaw, ed. London, Routledge, 1993, 587-608.9 Dougherty, R. Cuneiform Parallels to Solomon‘s Provisioning System. – In: Annual of the American Schools of Oriental Research. P. 5. B. Bacon, ed. New Haven, CT, Yale University Press, 1925, 23-33, 40-46.10 Pedersen, O. Archives and Libraries in the City of Assur. Uppsala, Almqvist and Wiksell, 1985, 1.46.11 Montgomery, J., H. Gehman. Kings. Edinburgh, T. and T. Clark, 1951, 127-128.12 Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, 1.147.13 Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidоn, 1974, p. 35.14 Kenyon, K. Excavations in Jerusalem 1962. – Palestine Exploration Quarterly, 1963, N 95, p. 17.15 Crowfoot, J., K. Kenyon, E. Sukenik. Samaria-Sebaste І: The Buildings. London, Palestine Exploration Fund, 1942, pl. 2.16 Holladay, J. Red Slip, Burnish and the Solomonic Gateway at Gezer. – Bulletin of the Ame-rican Schools of Oriental Research, 1990, N 277-278, 23-70; Holladay, J. The Use of Pottery and Other Diagnostic Criteria from the Solomonic Era to the Divided Kingdom. – In: Biblical Archaeology Today: Proceedings of the Second International Congress on Biblical Archaeo-logy. Jerusalem, June 1990. Jerusalem, Israel Exploration Society, 1993, 86-101.17 Millard, A. Texts and Archaeology: Weighing the Evidence: The Case for King Solomon. – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 24-25.18 Miller, J. Solomon: International Potentate or Local King? – Palestine Exploration Quar-terly, 1991, N 123, 28-31. 19 Ibid., p. 30.20 Gadd, C. The Harran Inscriptions of Nabonidus. – Anatolian Studies, 1958, N 8, 35-92.

Соломоновата порта при Гезер (Газер), ок. 950 г. пр. Хр.

избират да се хранят със зеленчуци и да пият вода, за да останат верни на своя Бог. С времето телата им не от-слабват, а напротив, заякват, лицата им не погрозняват, а стават по-краси-ви отпреди. „Дари Бог на четиримата юноши знание и разбиране във всяка книга и мъдрост“ (Дан. 1:17). Бог бла-гославя тези хора с много духовни по-беди. Хвърлят ги в нагорещена пещ, но и косъм от главата им не изгаря. Чрез тях имаме силно свидетелство, че онези, които защитават правдата,

Сънувах храна. Прясно изпечена франзела със снежнобяла среда, от коя-то се вдигаше пара, и парче вкусно сирене, чиито краища се подаваха от ръба на чинията; фруктиера, отрупана с грозде и сливи, уханни и покрити с восъчен прашец. Тъкмо се канех да си взема, когато сестра ми ме спря.

– Остави ме – промърморих. – Гладна съм.– Софи, събуди се!Усещах вкуса на сиренето. Щях да си хапна реблошон1, да го намажа вър-

ху филийка топъл хляб, а после да схрускам няколко зърна от гроздето. Вече предвкусвах сочната му сладост, ноздрите ми се изпълниха с позна-тия аромат. Но сестра ми стисна китката ми и ме спря. Чиниите се от-дръпнаха, уханията намаляха. Посегнах към тях, но те започнаха да се пукат като сапунени мехури.

Когато прочетох тези думи на пър-вите страници от книгата на Джоджо Мойс „Момичето, което бях“, си дадох сметка, че никога досега не съм из-питвала глад по такъв начин, не съм стигала до такова лишение. Много пъти сме чували за жаждата в пус-тинята – как води до халюцинации. Но това са били просто думи – раз-бираеми, не и изпитани. В Матей 5:6 четем: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Представете си сега, че вие стоите пред трапезата, описана в книгата на Дж. Мойс, и към нея добавете шунка, бекон и шоколад. Можете ли да ус-тоите, дори да не сте гладни? А как ще се почувствате, ако не сте слага-ли нищо в устата си от няколко дни? В съвременния свят, където всичко

е толкова достъпно, малцина не са опитвали такива храни и още по-мал-ко са онези, които биха се отказали от подобна трапеза.

Но Иисус Христос казва, че чове-кът, който гладува и жадува за прав-дата, е блажен. Още от старозавет-но време имаме един много добър пример в лицето на пророк Даниил и неговите приятели Седрах, Мисах и Авденаго, които се отказват от раз-кошните ястия и питиета на царя, за да не се осквернят, и на тяхно място

ческия и духовния глад, – за да раз-берем и да си представим колко сил-на може да бъде жаждата за правда.

Гръцката дума „правда“ (dikaiosu,nh) има няколко значения. Първото е праведност като характе-ристика на онези, които са приети от Бога. При тях има чистота, непороч-ност в мисли, чувства и дела. Вижда-те ли сега новия смисъл в думите на Иисус Христос – блажени са не хора-та, които са в лишение, а онези, кои-то са избрали да защитават вярата и да се стремят към непорочност, да бъдат чисти по сърце, да предпазват себе си от цялата пошлост и кал, коя-то ги заобикаля. В I Коринтяни 6:9-10 се казва: “Или не знаете, че НЕпра-ведните няма да наследят Божието царство? Не се лъжете: нито блуд-ници, нито идолослужители, нито прелюбодейци, нито прелъстители на юноши, нито мъжеложци, нито крадци, нито користолюбци, нито пи-яници, нито хулители, нито грабители няма да наследят Божието царство.“

на реда. Много пъти съм си мислила коя е най-трудната професия за един християнин – счетоводител, банкер, застраховател, адвокат? Във всяка от тях има капани, тънки ходове на измама, която уж не е „нищо особе-но“, но все пак си е чиста лъжа. Да устоиш на тези уловки, е наистина трудно. За това се изисква най-вече копнеж по правдата, желание във всичко, което правиш, да си чист пред Бога, изисква се будна съвест, честност, понякога дори „от теб да мине“, за да не ощетиш някой друг.

Третото значение на думата „правда“ е праведност, изразена в милосърдни дела. В Новия Завет Христос казва, че трябва да помага-ме на вдовицата, сирачето, бедните, защото така изпълняваме Неговата воля. Незаменимо е да срещнеш по-гледа на благодарно дете, оставено от родителите си, което вижда у тебе приятел. Много са добрите дела, кои-то можем да опишем в тази сфера, но малко примери можем да дадем от собствения си опит.

Да бъдеш праведен, не е лесно – всеки ден пред нас стои различен избор. Но да се стремиш към пра-ведност, е похвално. Ще завърша с цитат от Притчи 10:28: „Очакването на праведните е радост.“ Това, което изпълва живота ни със смисъл, на-градата, към която се стремим, – Бо-жието царство – е радост. В лишения ли сме, в слабост, глад, жажда, бо-лест или изпитания, блажени сме, когато е заради правдата.

не губят нищо – нито теглото си, нито достойнството си, нито радостта си, напротив, имат благословения в изо-билие.

Със Своите думи в Мат. 5:6 Иисус Христос всъщност изразява истина-та, че блажени са онези, които тър-сят с всичките си сили правдата. Как-то тялото се нуждае от хляб и вода, за да оцелее, така духът се нуждае от вяра и правда, от това, да вижда справедливост около себе си. Господ сравнява тези две усещания – физи-

Толкова различни групи хора са из-броени тук, за които Бог казва, че нямат място на небето. Наистина не е лесно да се научиш да живееш с копнеж по правдата.

Второто значение на думата „правда“ е справедливост, право-съдие, законност. В Йеремия 22:13 четем: „Горко на онзи, който гради своя дом с неправда и своите стаи – с беззаконие...“ В книгата Притчи 10:2 се казва: „Неправедни съкро-вища не докарват полза, а правдата избавя от смърт.“ Ето колко важно е всичко, което прави човек, да не про-тиворечи на закона, защото рано или късно всичко излиза наяве. А и да не забравяме, че нашият Бог е Бог

1 Вид френско сирене. Б. а.

1.Властник, управител 8.Название на домашен идол в старозаветно време (Йез. 21:21) 9.Елипсовидни очертания 10.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей в битката с Амалик (Изх. 17 гл.) 12.Столицата на Латвия 13.Голям период от време, свързан със значи-мо събитие, – начало на летоброене. 14.Болезнена подутина на тялото 15.Проводяща тъкан в стъблата и корените на растенията 17.Месец от еврейския календар 19.Отношение на неблагодарност и недоволство, заради което Бог наказва народа Си Израил (Изх. 16:8-9) 20.Горната част от колона (ІІ Лет. 4:12) 22.Син на Вооз и Рут, дядо на Давид (Рут 4 гл.) 23.Арамейски град-държава в се-верната част на Галаад (Съд. 11:3,5) 25.Бащата на Сауловия военачал-ник Авенир (І Цар. 14:50-51) 27.Нота 28.Планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Деян. 20:1) 30.Олицетво-рение на времето у древните гърци и финикийци 31.Авторът на едно от четирите Евангелия 32.Сладковод-на шаранова риба 34.Един от петте основни филистимски града в старо-заветно време 36.Жена на Исав (Бит. 36 гл.) 38.Първородният от двамата синове близнаци на Исаак и Ревека (Бит. 25 гл.) 39.Древен японски теа-тър 40.Парична единица в Сърбия, Тунис и Ирак 42.Нота 44.Безотточно солено езеро в Австралия 45.Обшит прорез на дреха – за закопчаване 47.Състезание с лодки 49.Пещера-та, в която Давид се крие от Саул (ІІ Цар. 22 гл.) 50.Плодове от еднои-менно многогодишно тропическо растение.

1.Една от първите пет книги в Биб-лията, познати като „Петокнижие” 2.Потомък на Левий, който е част от свещеническото племе на Израил 3.Средновековно кралство в Северо-източна Испания 4.Вътрешен орган на човека – слезка 5.Еврейска мяр-ка за вместимост, мн. ч. (Изх. 16:36) 6.Стихотворение от Пеньо Пенев 7.Управител на Сихем по времето на Яков (Бит. 34 гл.) 11.Град прибежище в Галаад (Вт. 4:43) 13.Древна държа-ва в Североизточна Африка, където потомците на Яков се оформят като народ 15.Племенник на Авраам, който се заселва в Содом и при на-казанието там е избавен от Бога 16.Град в Римската провинция Азия, където ап. Павел основава църква и по-късно пише Послание до нея 18.Древен град на р. Ефрат, който се разраства в империя, символ на нечестие в Новия Завет 19.Възви-шение, хълм 21.Планина в Бълга-рия 24.Място за съхранение на вино 26.Основно водохранилище на Йе-русалим, близо до изворите на Гион, където в новозаветно време има къпалня (Йоан 9:7) 29.Територия на изток от Мъртво море, където през 1947 г. в близките пещери са откри-ти свитъци с текстове от Писанието 32.Първосвещеник в Юдея, чиито седем синове изричат заклинания (Деян. 19:13-18) 33.Филистимец, живеещ в Юдея, чийто дом е благо-словен, когато Ковчегът на Завета е оставен там (ІІ Цар. 6 гл.) 34.Град в територията на Юдовото племе (Ис. Нав. 15:42) 35.Твърдо образувание в ухото 37.Осмият син на Яков, ро-доначалник на едно от племената на Израил 41.Многогодишно растение от сем. Устоцветни, билка 43.Разред паякообразни 46.Преживен бозай-ник от сем. Камили, който живее в Андите, Южна Америка 47.Безпра-вен човек 48.Иглолистно дърво.