се женят, не се венчават, просто съжителстват и така вместо благо-словение си навличат проклятие, защото вършат грях. По тази при-чина семейството като институция запада. Децата, които се раждат без благословение, а докато растат, са подложени на многобройни влия-ния от злите сили чрез баене, леене на куршум и всякакви други дейст-вия, носещи проклятие, се различа-ват от връстниците си преди стоти-

Дякон Андрей Кураев в книгата си „Дарове и анатеми”, част от коя-то публикуваме в този брой, пише: „Има някаква дълбока неправда в начина, по който живеем. Работата не е в това, че ние така или иначе грешим. В самия начин на битие-то на човека и човечеството има неправда. Първо, тя се проявява в това, че ние сме потопени в свят на грешки и илюзии. Главното е не-видимо за нас, а второстепенното с натрапчиви подробности прониква

в нашите чувства и ни разтопява и раздробява в себе си.”

За поколения преди нас главно-то е било благословението – роди-телско, свещеническо, Божие. Пре-красните мигове, когато младите, преди да сключат брак, се обръщат към родителите си за благослове-ние, са останали в старите романи. Днешните младежи, когато решат да се свържат, не само не търсят родителско благословение, а и не

на години с недетска агресивност.Дори по-важно от родителското

е благословението от Бога. То, как-то казва мъдрият Соломон, „обога-тява и не принася със себе си тъга” (Пр. 10:22, СИ). Не разтоварва от труд, грижи, усилия, но осигурява Божието съдействие и помощ във всички житейски трудности и про-блеми. Дава страхотно усещане за сигурност - знание, че във всичко, което вършиш по Божията воля, ще успееш (Пс. 1:3).

А това наистина е изход – да се върнем. Да се върнем при Бога, в Църквата, при родителите и децата си. Да помолим за благословение и да благословим. И благословението ще дойде – трайно и сигурно ще се настани в семействата ни, в общест-вото ни, в страната ни.

В този брой ще намерите ма-териали за благо-словението и про-клятието. От вас зависи кое от тях ще изберете.

За голямо съжаление сме оста-вили в миналото практиката да бла-гославяме и нас да благославят, но сме запазили друга – да проклина-ме. Проклинащи и прокълнати, хо-дим по чужбина да търсим работа и доходи, като изоставяме граденото с години в родните си села и градо-ве, трудим се, мъчим се, уж пече-лим и пак нямаме. Докато скитаме, губим остатъка от семействата си и живеем с тъжната песен: ”Ще се върна!”

лагословение” е дума, която в бъл-гарския език все по-рядко се чува и употребява. И причината не е, че в смисъла й има нещо лошо

или негативно (тъкмо обратното), а най-вече, че е свързана с нашия Създател.

Когато Бог сътворява Адам и Ева, първото нещо, което прави, е да благо-слови човечеството в тяхно лице: „И Бог ги благослови. И Бог им каза: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я покорете, бъдете господари над мор-ските риби, над небесните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Бит. 1:28).

За голямо съжаление обаче благо-словението е изгубено поради бунта на човека срещу Бога. Очуждението и разривът между потомците на първите хора и Създателя стават все по-големи и непреодолими. Днес сме свидетели именно на това: хората пренебрегват и не ценят доброто и благословението, ко-

вече от магически печат, налаган върху другите чрез помислите или волята. Това е актуализация на божествената сила, могъщество, което далеч надхвърля рамките на индивидуалното мислене и волята както на получаващия, така и на даващия благословение. С други думи, то е преди всичко сакрален акт, равноз-начен на богослужение.” На първо четене човек си казва: „Говори се за Бога и него-вата сила да благославя, споменават се богослужение, първосвещеник и сакра-лен акт. Всичко наподобява това, което се извършва в църковния храм.” И е готов да го приеме. Но направи ли го, вече е измамен и понася тежките последствия от своето незнание. Защото така попада под прякото смъртоносно влияние на демоничните сили.

ито произтичат от Господ. Съвременният човек трудно приема това благослове-ние, а още по-малко го търси. Затова пък окултни движения предлагат услужливо формули и ритуали за „благословение”. Сатана и нечистите духове разбират и ос-ъзнават много добре мощта и силата на благословението от Бога. Като врагове на човешката душа те се противопоставят с най-изкусни измами на това добро и бла-го. Нерядко предлагат трудно различими фалшификати и заместители, с които за-блуждават недостатъчно бдителните. Да вземем пример с тълкуването на картите таро, поместено на сайта на Бялото брат-ство: “Картата Първосвещеник ни прави очевидци на акта на благословение... Благословението е нещо повече от това, да пожелаеш благо на другите, нещо по-

По-нататък се обяснява как в кабалата молитвата и благословението се свързват в два потока - възходящ и низходящ, - ко-ито се издигат и спускат от бога. Първос-вещеникът е представен като страж на „единствения законен път на прехождане от кръста към пентаграма, от пентаграма към хексаграм. Той се грижи за това, след разпъването на кръста да последва въз-ходът към пентаграма, а след пълния въз-ход на свещения пентаграм да се дойде до извисяването на хексаграма.”

Сатанинският характер на това „бла-гословение” се изявява ясно чрез пента-грама и хексаграма, използвани в редица окултни практики, както и в сатанизма .

Целта е Христос и Неговата само-жертва на кръста да остават на все по-заден план, докато хексаграмът се издига и получава признание. Човечеството е подготвяно за приемането на Антихри-ста, чието число е 666. Пълното прене-брегване на разпънатия Христос е една от най-главните цели на Сатана. Така получаването на благословение от Бога се омаловажава и погубването на чове-ка става лесно постижимо. Предлагат се всякакви уж по-съвършени и възвишени пътища, но божественото Писание е кате-

горично по този въпрос. Ап. Павел казва чрез Божия Дух: „Защото словото на кръ-ста е безумие за тези, които погиват; а за нас, които сме спасени, то е Божия сила” (I Кор. 1:18). „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго освен Иисус Хрис-тос, и то разпънат” (I Кор 2:2).

От тълкуването на думата „благосло-вение” на сайта http://www.kakvo.org/tword разбирамe, че: „Когато Бог благо-славя, Той действа така, че да направи благословението Си действително. Бо-жиите благословения са духовни или светски [т.е. материални], телесни или умствени, но те наистина дават доброто, което съдържат.

В Числ. 6 : 23-27 четем: „Кажи на Аарон и на синовете му: ”Така да благославяте израилтяните, като им говорите: „Господ да те благослови и да те опази! Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти окаже милост! Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” Така да възлагат името Ми върху израилтяните и Аз ще ги благославям.” Това е благословението, което Бог повелява Неговите свещенни-ци да възлагат върху народа Му.

Числ. 6:24: ”Господ да те благослови и да те опази!” Тъй като живее в свят, в кой-то злото е разпространено навсякъде и може да засегне всеки, богат или беден, млад или стар, човекът няма сигурност и пълна закрила от никого и от нищо. Във всеки момент може да загуби всичките си средства, особено по време на икономи-ческа криза; масивният му дом може да се разруши при земетресение, наводне-ние или пожар; най-добрият му приятел може да го предаде; може да загуби здра-вето си въпреки здравословното хранене и природосъобразния си начин на живот. Няма нищо сигурно, за което може да се хване, дори ако разполага с големи въз-можности и власт. Тогава какво остава? - „Господ да те опази.”

какъв начин се получава то? Как осиява Божието лице над този, когото Бог иска да благослови? Чрез Божията милост. А тя е изразена в най-висшата си форма в лицето на Господ Иисус Христос. Когато себеправедните книжници и фарисеи се възмущават от това, че Иисус прощава греховете на бирници и грешници, Той отговаря: „Милост искам, а не жертви, за-щото не съм дошъл да призова праведни-те, а грешните към покаяние” (Мат. 9:13). Всеки, който идва при Христос, като се уповава на Неговата милост, а не на сво-ята доброта, получава прошка и свобода от греховете, разочарованията и огорче-нията си. Той е простен грешник и Бог го възприема като Своя Син - праведен и чист. Няма пречки такъв човек да види чрез вяра как Господ осиява с лицето Си над него и да бъде благословен.

Числ. 6:26: „Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” Един-един-ствен път хората издигат Христос и Не-говото лице над себе си, но не за да Му отдадат слава и почит, а за да Го разпънат на кръст. Това е поредното доказателство, че човекът води война със своя Създател. Иисус позволи да бъде прикован в името на една велика саможертвена цел. Само по такъв начин човекът може да бъде по-мирен с Бога: ”Защото, ако бяхме помире-ни с Бога чрез смъртта на Неговия Син, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме помирени, ще се избавим чрез Неговия живот!” (Римл. 5:10).

Човешката душа намира истинско удовлетворение и щастие в мира, който Христос дава след прощението на грехо-вете. Липсата на този мир е онова, което в най-голяма степен отдалечава човека от порива му да общува със своя небесен Отец. Мирът прекратява състоянието на бунт и война. Този, който е бил враг, сега е Баща. Нищо не може да се сравни с благо-словението на Божия мир, „който никой човешки ум не може да схване” (Римл. 4:7).

Числ. 6:27: „Така да възлагат името Ми върху израилтяните; и Аз ще ги благосла-

Единственият, Който се оказва верен и разполага с неограничена сила, за да гарантира живота ни, е всемогъщият Бог.

Числ. 6:25: „Господ да осияе с лицето Си над теб и да ти покаже милост!” Сия-нието на Божието лице вероятно е нещо прекрасно. Но не така възприема нещата Божият пророк Исая. Когато той вижда Бога в цялата Му слава, възкликва ужасен: „Тогава казах: „Горко ми, защото загинах, тъй като съм човек с нечисти устни и жи-вея между хора с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господ на Силите” (Ис. 6:5).

Исая осъзнава цялата чистота и святост на Бога. Той разбира своята гре-ховност и нечистота, поради които не може да устои в присъствието на святия Бог. Тогава къде е благословението и по

1 http://www.bialobratstvo.info/index.php?option=com_content&task=view&id=3140&Itemid=742 http://bg.wikipedia.org/wiki/Хексаграм

вям.” Желанието на Бога е това благосло-вение да бъде възлагано върху хората чрез Неговото име. Чудесно е, че когато Бог изпълнява с това свое свято задълже-ние, всичко зависи от Него, а не от благо-славящия. Бог има желанието, силата и мощта да го осъществи в реалния живот на човека. Няма власт във вселената, способна да осуети това благословение. Ето защо Бог копнее да види все повече Свои последователи, които благославят близките, приятелите и дори враговете си: „Благославяйте онези, които ви го-нят, благославяйте и не кълнете” (Римл. 12:14).

Самото присъствие на посветени хора разпростира доброто от Бога вър-ху тези, които живеят около тях. Такъв е случаят с Йосиф и неговия господар. Въ-преки че Йосиф му е роб, Бог прави така, че египтянинът да благоуспее заради Йо-сиф. „Откакто го постави за настоятел на дома си и на всичко, което имаше, Господ благослови дома на египтянина заради Йосиф; Господното благословение беше върху всичко, каквото имаше в дома и по нивите” (Бит. 39:5).

По-късно целият Египет и фараонът са благословени и спасени от глада чрез този роб, който във всичко се доверява на Бога. Това показва колко е важно да се дава възможност на посветени хрис-тияни да работят и поучават навсякъде в държавата. Колкото повече са те, толкова повече ще добрува и благоуспява един народ.

Но човек може да се запита: „Ако наб-лизо няма никой от тези свещенослужи-

тели или дълбоко посветени хора, кой ще ме благослови?” Отговорът намираме пак в Свещеното Писание - Бит. 32 гл.

Яков е човек, който през първата по-ловина от живота си не се доверява на Бога и Неговите обещания. С гъвкавия си и находчив ум той се опитва да разреши всеки проблем в своя живот. И успява донякъде, макар и често чрез измама. Са-мото му име Яков означава „онзи, който без право прави засада”. С други думи, по-добре помогни си сам, за да ти помогне и Бог. Но идва изпитание, с което той не може да се справи. След двадесет години в изгнание Яков тръгва към родината си и по пътя разбира, че брат му Исав, когото е измамил навремето, идва да го посрещне с още четиристотин мъже. Това го хвър-ля в смут и страх. Той отново опитва да действа със своите добре познати мето-ди - хитрост и дипломация. Но колкото и да се застрахова, не намира покой. Сън-ят бяга от очите му и той не може да си намери място от тревога. „А Яков остана сам. И някой се бореше с него до зазоря-ване” (Бит. 32:24).

Двадесет години Яков не беше чувал гласа на Бога. Хората, които градят най-много планове, се тревожат най-много. Ако един християнин иска да поеме по Божия път, трябва да се стреми да получи всичко от Христос. Бог води Яков през всички тези години до момента, когато трябва да осъзнае, че без Него и Негово-то благословение няма никакъв път, по който да продължи напред. В нощта пре-ди срещата на Яков с Исав Господ за пър-ви път чува от Яков думите, които очаква:

„Няма да те пусна да си отидеш, докато не ме благословиш” (Бит. 32:26).

От този момент нататък Яков започва да се променя. От човек, който гради жи-вота си според своите услия и планове, той се превръща в мъж, който осъзнава пълната си зависимост от Бога и Неговото благословение. И от измамник (каквото е значението на името Яков) се превръща в Царуващ с Бога (каквото означава Из-раил).

Такъв е и ап. Павел. Той достига едни от най-големите висоти на новозаветно-то поклонение: „Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос, Който в Христос ни е благословил с всяко духовно благословение в небесните мес-та” (Еф. 1:3). Те са в небесни места, „където молец и ръжда не ги разяждат и където крадци не ги подкопават и крадат” (виж Мат. 6:19-20).

За съжаление, съвременният човек иска да бъде благословен най-вече ма-териално и отхвърля благословенията в небесни места. Те могат да бъдат оценени само от онези, които са съединени чрез пълноценни взаимоотношения с Христос и пребъдват в Него.

Нека Бог да бла-гослови българския народ да прегърне и издигне Иисус Хрис-тос за свой Господ.

И ако в цялата тази ситуация е имало реално действие на истинския Бог, то е, че често на местата с направена “натемия” е падала силна градушка, без съмнение по-родена от Божия гняв спрямо такива общо-народни духовни безчинства. Странно защо обаче народът така и не се е замислял защо това се е случвало?!

Това всъщност никак не е чудно, защо-то няма нищо ново под слънцето. И днес, но под друга форма има един здраво уста-новен ритуал, в който участва целокупният български народ. Почти няма невярващ в Христос (а тук, за съжаление, влизат и ня-кои християни), който денем и нощем да не хвърля камъни върху “натемията” на народ-ното недоволство срещу управниците чрез всякакви клетви и злостни думи. За съжале-ние, и множеството Божии “градушки” над народа ни не дават желания вразумителен резултат - българинът става все по-изкусен в сатанинския занаят чрез клетвите си да „произвежда” все по-проклети управници.

След като спират шофьор, минал на червен светофар,

и го питат каква е причината за неговото нарушение, полицаите и зрителите уди-вени чуват неочакваното му оправдание: “Абе, ония горе в парламента, дано пукнат, дано!...” Репортажът беше излъчен по някои телевизии.

След като човек с прегоряла съвест и високо положение

в обществото започне да безчинства, ня-коя блудница или неизвестен насилник и грабител се развихрят и влязат в устата на хорското осъждение, селските старейшини решават да го анатемосат (от гр. анатема - проклятие), за да го постигне Божието правосъдие. Воглаве със селския поп (!) разгневената тълпа в съботен ден с камъни и свещи в поясите отива извън селото на място, наричано “натемия”, което се намира на кръстопът (за да може много хора след това да минат оттам и да участват в прокли-нането), и попът след класическите за пра-вославната обредност свещенодействия първи хвърля камък на мястото и проклина въпросния “проклетник”. След това всеки от присъстващите извършва същия ритуал, без да се обръща назад (с достойнството на човек, изпълнил своя религиозен и общест-вен “дълг”). Всички, които минават през това място после са длъжни да проклинат човека и да хвърлят камък на същото мяс-то, а ако не го сторят, рискуват клетвата да падне върху тях самите. Историята е пълна с множество потвърждения, че този глас на народната съвест скоро е чут от бога и

безчинникът е наказан с лудост, осирома-шаване или смърт в мъки и нищета1.

* * *Това са само две извадки от нашата ис-

тория и съвременност, но случаите в този дух са безброй. Повечето хора изобщо не се замислят, че цялата печална история на човечеството е под знака на духовния феномен „клетва” и следващите от него проклятия във всяка област от живота. Шофьорът като “представителна извадка” на българския народ днес спонтанно изра-зява общата нагласа на повечето българи към техните управници, защото подобни зли думи е изричал или слушал хиляди пъти. Но нашите предци през вековете, толкова стройно организирани в своето недовол-ство чрез подобни на “натемията” ритуали, с нищо не се различават.

Духовно просветеният християнин не може да сподели задоволството на етног-рафа, прехласнат пред удивителното един-ство на народа в мрачното и пъклено дело, наречено „натемия”. Без съмнение ритуалът е постигал целите си. Но това, което онези духовно помрачени наши сънародници (а и днешните им последователи) очевидно не съзнават, е, че такива ритуали по нищо не се различават от черната магия. Страшно е, че последствията върху “справедливо наказания” човек не идват от Твореца на вселената, а от бога на този свят - Луциф-ер. Самият Луцифер лично е постановил подобни начини за “молитва” към себе си, на които той и подчинените му демони с удоволствие отговарят, като поразяват милиарди човеци с власт, основана върху омразата на други, по нищо неразличаващи се от жертвата грешници.

КЛЕТВИ И ПРОКЛЯТИЯПовечето християни знаят, че клетвата

е провокирана от демонична активност и провокира демонични действия. Но въ-просът на какви принципи действат злите духове в тези процеси явно е много важен, защото в Библията се говори доста за това. В своето Послание ап. Яков пише, че кой-то не греши в говорене, е съвършен мъж - оказва се, че езикът е най-трудно обуз-даемата част от тялото: “Езикът е огън, цял свят от нечестие. Между нашите телесни части езикът е, който заразява цялото тяло и запалва колелото на живота ни, а сам той се запалва от пъкъла” (Як. 3:6).

Явно има пряка връзка между езика и последствията от клетвите - думите от ус-тата на човека могат да запалят “колелото на живота” (т.е. съдбата и на кълнящия, и на жертвата му). А твърдението, че езикът може да се запалва от пъкъла, изразява способността на демоничния свят да про-вокира човешките думи, като използва мо-зъка и говорния апарат на хората за своите душегубителни цели.

“...Но езика никой човек не може да ук-роти; буйно зло е, пълен е със смъртоносна отрова. С него благославяме Господ и Отец и с него кълнем хората, създадени по Бо-жие подобие! От същата уста излизат бла-гословение и проклятие! Братя мои, това не трябва да бъде така” (Як. 3:8-10). Удиви-телно е, че устата на човека може да бъде дотолкова универсален инструмент и само свободната му воля решава за какви цели са предназначени изразените му мисли и чувства. “Но ако в сърцата си имате горчи-ва завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината. Това не е мъдрост, която слиза отгоре, а е земна, плътска, бе-совска; защото, където има завист и свад-ливост, там има бъркотия и всякакво зло” (Як. 3:14-16). Ап. Яков посочва източника не само на думите, но дори на самите чувства и мисли, които ги провокират. Вдъхновено-то в глъбините на човешката душа нерядко има за източник злите (поради отровата, която носят в себе си и предават на жерт-вата си, можем да ги наречем и змийски) духове.

Тук ще се опитаме да анализираме клет-вите от богословска гледна точка, като се опрем преди всичко на казаното в Библия-та и на практическия опит на християнски душегрижители и психолози, но не можем напълно да пренебрегнем и наблюденията на окултисти, някои от които достоверно представят процесите на кълненето. Окул-тистите, независимо че служат на дявола, са установили емпирично, че: “Всяка нега-тивна мисъл, облечена в слово и заредена с енергията на емоциите, се превръща в клетва. Принципът е подобен на баенето - вид заклинателство.”2

По подобие на Създателя, Който твори чрез Словото Си, и нашите думи имат зна-чение: “Смърт и живот има в силата на ези-ка и онези, които го владеят, ще ядат плодо-вете му” (Пр. 18:21). Чрез думите си можем да насърчим някого не само като изпраща-

ме информация към ума му, а и като въз-действаме върху неговата емоционалност, т.е. върху вътрешното му естество. Думите, излизащи от едно добро, чисто и искрено сърце, могат да насърчат човека чрез лю-бовта, с която са казани. Те преодоляват негативизма и отчаянието, несигурността и страха в душата на другия. Всеки вярващ познава могъщото действие на Иисус Хрис-тос, когато Той утешава лично - непосред-ствено чрез Словото Си или чрез Своя Дух. Целенасочените Му думи стигат до сърцето, което се успокоява и усеща блаженството на Божия мир. Така се случва и когато Бог употребява благословен човек, за да благославя или благовества - в неговите думи има сила, защото те се възприемат от интелекта и духа на другия, като пораждат позитивен резултат.

Бог заповядва: “Благославяйте онези, които ви гонят, благославяйте и не кълнете” (Римл. 12:14). В благославянето има сила, защото словото, което излиза от нашия дух, подкрепено от силата и благодатта на Бога, въздейства върху околните. Животът на благославяните тръгва в положителна посока, защото самият Бог е обещал да прилага Своята сила към нашите позитивни думи. Това е своеобразна молитва към Бога и макар да не е формулирана и отправена пряко към Него, Той я възприема така и според волята Си много често отговаря. По този начин ние се отъждествяваме с Бога, ставаме едно с Него: “Който се съединява с Господ, е един дух с Него” (I Кор. 6:17).

Процесите и при благославянето, и при кълненето имат в основата си отъжде-

ствяването на човека с една от двете въз-можни духовни личности. Въпреки че ни е заповядано да се отъждествяваме с Бога („Благославяйте!”), много повече са хората, които избират другото. Когато човек обли-ча в думи своите отрицателни мисли, нега-тивни чувства, завист, злост, лицемерие и подмолност под формата на клетви, той се отъждествява духовно с дявола. Когато не-вярващ проклина, той става едно със своя духовен баща. Думите на Иисус за милиар-дите непокаяли се хора са стряскащи, но верни: “Ваш баща е дяволът, и вие желаете да вършите похотите на баща си” (Йоан 8:44). Тук Той няма предвид, че дяволът е родил тези хора по начина, по който Бог новоражда, а, че те са негово потомство като негови подражатели в поведението и думите си.

Както християнинът е съработник на Бога в молитва и Светият Дух го подтиква и насочва в този процес, така и при из-ричането на клетва зли духове подбуждат и направляват афектирания човек в това „свещенодействие” към Сатана. В отговор дяволът изпълнява клетвата в живота на прокълнатия чрез демоните, които дейст-ват в съответната област. Подобен е и принципът на магиите - когато преднамере-но и целенасочено изрича заклинания или изпълнява религиозни ритуали, човекът призовава Луцифер и така му се дава власт да руши живота на жертвата. Така става и при проклинането, само че то е вербално, по-спонтанно и най-често непреднамерено. То е дяволският еквивалент на библейската истина: “Самуил растеше и Господ беше с него, и не оставяше нито една от всичките му думи да падне на земята” (I Царе 3:19, Верен). По подобие на Бога и Сатана не дава на провокираните от самия него думи да останат без резултат.

Можем да се съгласим с етнографа, който вече цитирахме: “Народните вяр-вания относно клетвите и проклятията са особено разпространени. Вярва се, че те влияят осезаемо върху живота и съдбата на човека. Разграничават се на родител-ски, чужди и собствени.”3 Чуждите клетви са най-разпространени. Родителските наистина са с голяма сила, защото влияят не само на децата, но на внуците и т.н., като вкарват поколение след поколение в един буквално омагьосан кръг, от който се излиза много трудно. Кълненето от кръвни роднини е много силно, защото е сериозна победа на силите на мрака - Сатана успява да се намеси в едно семейство, като под-бужда баща или майка да прокълнат детето си, продължителя на техния род!

В Словото Божие много се говори и за собствените клетви: “Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш” (Мат. 12:37). Ако думите на изповед пред Христос като Господ имат спасителна сила за човека, защото предоставят на Бога власт да върши Своето благотворно дело в душата му, други слова могат да го доведат до страшно осъждане. Иисус зая-вява: “Чули сте още, че е било казано на древните: “Не нарушавай клетвата си, а изпълнявай клетвите си пред Господ.” Но Аз ви казвам: Изобщо да не се кълнете... Но говорът ви да бъде: „Да, да”, „Не, не”. А каквото е повече от това, е от лукавия” (Мат. 5:33-37). Забележете! Това, което е в повече, не е от човека, а е от лукавия (т.е. дявола). Тук Христос говори за заклеването, когато човек дава гаранции за верността на твърденията си пред други. В Стария Завет хората са се кълнели в Бога, за да потвър-дят истинността на своите думи, а днес чес-то можем да чуем: “Кълна се в майка си, в баща си, че това е вярно”... „Кълна се да ос-тана без деца, ако...” Когато Христос казва, че всяка дума в повече от простото “да” или “не” е от лукавия, Той явно има предвид, че именно дяволът подбужда човека да се къл-не в каквото и да било. Историята познава твърде много случаи, когато някой се кълне за нещо и след това гаранцията се изпъл-нява поради лъжовността на твърдението му. Например, ако се кълне да остане без деца, поради твърдо установените духовни закони много често такъв човек наистина остава бездетен.

Изключителната опасност в акта на кълненето, от което се запалва колелото на живота, е в два аспекта. Първо, съдбата на човека, който е прокълнат, се руши в някак-ва посока и в определена степен. Но, второ, поради установените от Бога духовни зако-ни за сеенето и жъненето животът на кълня-щия (или лъжливо кълнящия се) също тръгва в ужасна посока. След майчини и бащини клетви много често се наблюдават окултни проблеми и пристрастявания от всякакъв род (по наше мнение минимум осемдесет процента от наркоманите или алкохолиците са станали зависими, защото са били про-клинани като деца от свои родители или прародители). Резултатите много зависят от формулировката на клетвата - например след доста разпространеното: “Сърце да те яде!” атаката на демоните ще бъде наистина към сърцето. С болка трябва да споделим и зловещия факт, че след клетви за смърт (особено ако са изречени от хора с окултни познания и занимания) твърде често жерт-вата скоропостижно умира.

Нека всеки се запита дали не е изри-чал по нечий адрес думи като: “Чумата да го тръшне”, “Болест да го изяде”, “Бял ден да не види”, “Дано пукне, дано”...

УРОЧАСВАНЕТози духовен феномен вероятно е сред

най-разпространените окултни проблеми в България. Когато детето става неспокойно, не може да спи, плаче, страхува се, често боледува, това много вероятно е резултат от урочасване. При възрастните уроките предизвикват неоправдана уплаха, тъпа болка в главата, очите сълзят, усеща се не-обичайно напрежение в очните дъна. При по-сериозните случаи се наблюдава при-тъпеност на мисловния процес, общо усе-щане за физическа немощ и други болки. Може би оттам идва представата, че някой е “хванал очи”, защото се предполага, че именно чрез очите на даден човек може да възникне такъв духовен проблем.

Тъй като урочасването е едно от най-често срещаните духовни заболявания, народът ни е открил най-разнообразни техники за „справяне” с него. Почти всеки като малко дете е бил воден при „баба” - да му бае против уроки. Според окултистите изчистването на уроки е изключително лесно - било чрез свещ или баене на вода, чрез брашно, въглен, нова дреха, над коя-то са четени молитви в храм, и т.н. Ако за други проблеми хората по правило ходят при екстрасенси, за уроките като начало отиват при баячка и след като научат някои „техники”, ги използват и сами вкъщи -- ня-къде гасят клечки, другаде пият от пребаяна вода - в зависимост от региона в България. Всъщност за дявола няма голямо значение какво ще направи човек, за да премахне болката, достатъчно е да бъде извършен акт на поклонение спрямо него. Плитката, но много ефикасна лъжа е, че чрез такива безумни ритуали могат да се премахват уроки. Номерът на дявола е доста елемен-тарен: чрез пряко негативно въздействие на демоните върху тялото на жертвата той провокира близките или самият човек да се обърнат към някоя негова „слугиня” (в Бъл-гария нараства броя баячките, лечителките, врачките и т.н.). След т.нар. „лечение” демо-ните спират въздействието си, за да заблу-дят околните, че ритуалът действа. След не-колкократно повторение на този дяволски номер нищо неподозиращата жертва чрез своеобразен духовен договор се обвърз-ва с окултните сили, а това е вече широко отворена врата към зловещия свят на ок-ултното. Много често следващата стъпка е на обработената още от най-ранна възраст

1 Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., БАН, 1994, 752-754.2 http://realmagick.hit.bg/magiaframe.html3 Маринов, Д. Цит. съч.

душа да се направи и магия. „Изходът” и от този проблем вече е известен - посещение при окултист... Така през целия живот на продадения човек, станал сатанинско при-тежание, демоничният свят постоянно ще въздейства и все по-здраво ще го оковава в сатанинските вериги.

Една от причините урочасването да е толкова широко разпространено е, че ог-ромен процент от децата в България още като малки са посвещавани на дявола. На прощъпалника („питката”, „погачето” - в зависимост от района този религиозен празник за посвещаване на бебето има различно название) или на честването в дома след православното кръщене чрез езически - въпреки че се назовават „пра-вославно-християнски” - ритуали детето се предава на „бога”, „небесната царица” или друга духовна личност. Тогава се изричат заклинания уж за здраве и благоденствие и му се връзват червени конци по ръцете, „миропомазва” се, пръска се със светена вода и т.н., за да не го хващат уроки.

Макар че тези действия се възприе-мат като символични и всичко се прави за „доброто на детето”, онова, което огромно множество наши сънародници не осъзна-ват, е, че подобни ритуали са характерни за всеки езически народ и епоха и по своята същност са поклонение на Луцифер. Почти идентични са действията и на отстъпилите от своя Бог евреи, които остро изобличава пророк Йеремия (Йер. 44:17-25). След този

акт на продаване на дявола е съвсем ес-тествено при обремененото дете да започ-нат най-разнообразни проблеми от духовен характер - главоболие, страх, безпричинен плач, - типични именно за урочасването. Тези симптоми често съпътстват човека и в зряла възраст, но когато опитва да се „ле-кува” чрез окултните методи от детството си, те вече не дават предишния резултат. Сатана оттегля „благословението” си с цел да препоръча други методи на окултно “ле-чение” и така с времето обвързва със себе си все по-тежко хората, които отхвърлят светлината на благовестието.

Всъщност тези установени от демонич-ния свят обреди копират чистото и свято посвещение на деца, правено от искрени християни, когато чрез молитва на свеще-нослужител бебето е благословено от Хрис-тос и посветено на Бога още от най-ранна възраст, след което животът му наистина тръгва в благодатната посока.

И така, целта на демоничния свят при урочасването не е да се предизвика фи-зически или душевен дискомфорт, а дъл-госрочни перспективи за установяване на договорни отношения между човешката душа и дявола.

ИЗХОДЪТ Защо клетвите и урочасването имат

сила и възможно ли е да бъде спряно въз-действието им? Когато четем думите на Соломон: “Както врабче хвръква и както

лястовица отлита, така и незаслужено проклятие не се сбъдва” (Пр. 26:2, Верен), нормално е да се запитаме защо тогава се сбъдват проклятията срещу толкова много хора, а дори и срещу деца?! Отговорът се съдържа в цялата Библия. Колкото и страш-но да звучи, заслужени са!

Всеки човек без жива връзка с Хрис-тос реално живее под проклятие. Когато ап. Павел казва: “Който не обича Господ, да бъде проклет” (I Кор. 16:22) и “Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко писано в книгата на Закона” (Гал. 3:10), той не проклина определени хора, а прави страшна констатация за ужасяващо-то състояние на неспасения човек.

Божествената рецепта за освобождава-не или предотвратяване на непрестанната опасност човек да попадне под проклятие е една-единствена и не е толкова слож-на. След дълбоко покаяние пред Христос и отричане от Сатана в присъствието на запознат с окултната област християнски служител той трябва да се присъедини към единствения народ под небето, който не е подвластен на проклинане - Божия. А този народ в настоящето са само и единствено посветените членове на Христовата Църк-ва.

Когато Валак призовава професионал-ния магьосник от най-висш ранг Валаам да прокълне Израил с думите: “Ела сега, моля ти се, прокълни ми този народ, защото са по-силни от мене..., понеже зная, че онзи, когото ти благославяш, е благословен, а когото проклинаш, е проклет”, Валаам след три неуспешни опита му отговаря: “Ето, аз получих заповед да благославям. И Той като благослови, аз не мога да го отменя. Не гледа беззаконие в Яков, нито вижда из-вратеност в Израил; Господ Бог негов с него е и царско възклицание има между тях. Бог ги изведе от Египет: има сила като див вол. Наистина няма чародейство против Яков. И няма врачуване против Израил. На времето си ще се говори за Яков и за Израил: Какво е извършил Бог!” (Числ. 22:6; 23:20-23).

Да, вярващият човек, който обича своя Господ и е послушен на Него, е напълно защитен от подобни духовни намеси. За-това вече десет години не спирам да се удивявам как е възможно толкова много от моите сънародници да предпочитат сумрака на проклятието, осо-бено когато знаят, че единственото място, в което ще са защите-ни, е лоното на Иисус Христос?!

е! Той е идвал!” Съседът беше мек човечец, не бе замесен в нищо лошо освен в любов към пийването, но мнението на Марта остана твърдо: “Гришка е взел парите.”

След гръмкия скандал и оправда-нията на съседите, че не са виновни за нищо, мирът между двете семей-ства, изглежда, рухна завинаги. Как само проклинаше Марта крадеца, страшно проклинаше! Какво ли не призова дано се стовари на главата му! И всички опити на съпруга й да я успокои пропускаше покрай ушите си. А дотогава семействата бяха

живели стена до стена, прозорец до прозорец почти двадесет и пет години и подобен скандал никога не беше имало. Изплашеният Григорий се кълнеше пред жена си, че не е взе-мал парите, а през последните дни от притеснение дори изгуби желание да пие. Зина смело заяви на съседката си, че мъжът й, макар да е пияница, не е крадец.

Много се изнерви Марта, не може-ше да спи и все ходеше смълчана, сякаш беше намислила нещо и то се мътеше в ума й. Една неделя за общо

Необикновеното в тази кражба беше, че е изчезнала не цялата сума, а само част от нея. В тяхната къща никога не се беше случвало нищо такова. Тя не подозираше синове-те си, нито съпруга си, който беше добросъвестен и почтен. А съседът Гришка, голям любител на пийване-то, беше съвсем подходящ за тази работа. Като си спомни всички, които бяха влизали в къщата през послед-ните седмици, Марта решително се спря на него. Точно той често идваше при мъжа й да поиграят на шах или да изпушат по една цигара. “Да, Гришка ------- Продължава на с. 25 ----->>

Тези три болки - от заслепеността, не-свободата и смъртта, - като се съчетаят, пораждат фундаменталния въпрос: „Какво е човекът?” Основната болка на всички ре-лигии е защо не сме богове. Защо човек се различава така от тези, които вижда в не-бесата, и в същото време толкова прилича на тях? Основополагаща религиозна идея е идеята за йерархичността на битието. А човекът стои на границата на световете:„Частица от цялата вселена съм,поставен, струва ми се, в онази почетнасреда на естеството,където завършил си творенията телесни,където започнал си духовете небеснии си свързал веригата от всички същества чрез мен.

свят, в който няма „сянка от промяна” (Як. 1:17), и се е озовал в света на ставането. Тук всичко става, но нищо не е. Това е светът на възникване и отминаване, на съзиждане и разпад. Ап. Павел нарича смъртта „най-последен враг” (ср. I Кор. 15:26). Оттук идва и неговата молба: „Кой ще ме избави от тя-лото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Ясно е, че борбата със смъртта трябва да се насочи не към нейните последици, а към причините й. Причината за смъртта е в това, че човек се ражда в света, в който смъртта има свои права. Не искаш да умираш? Е, докажи, че правото на смъртта не се разпростира върху теб, че ти си отвъд нейните до-могвания. Покажи енергиите на дру-гото Битие у себе си.

БОЛКАТА НА ВСИЧКИ РЕЛИГИИИма една черта, която сродява най-

различни религии (такива черти са доста малко - различията между религиите са много повече). Тя се изразява в това, че на практика всички религии са убедени в болезнеността на състоянието, в което се намира днешният човек. Има някаква дълбока неправда в начина, по който жи-веем. Работата не е в това, че ние тъй или иначе грешим. В самия начин на битието на човека и човечеството има неправда.

Първо, тя се проявява в това, че ние сме потопени в свят на грешки и илюзии. Глав-ното е невидимо за нас, а второстепенното с натрапчиви подробности прониква в на-шите чувства и ни разтопява и раздробява в себе си… Будизмът и индуизмът говорят за „мая” и „сансара”, Платон - за „пещера”, Библията - за света, подвластен на „тле-ние”…

Второ, дълбоката неправда се състои в това, че ние сме потопени в свят на не-свобода, на страдание. Това е свят на ра-дикална и всеобща несвобода, на страда-ние („дукха”) и детерминизъм („карма”). В него по-нисшето (тялото) властва над по-висшето (душата). И още как властва: „Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Римл. 7:19, СИ1).

Трето, фундаменталната неправда се състои в това, че сме смъртни. „Защо уми-раме? Не трябва да има смърт!” - това е основната болка на всички религии. Чо-векът е изпаднал от битието, от вечния

именно човешката сложност е достойна за възхищение и увековечаване…

Човечеството не е изпитвало недостиг от митове, в които се предлагат обяснения за неговата двусъставна природа.

Вавилонският мит например обясня-ва това така. Веднъж майката на всички богове, богинята Тиамат, решила да убие всичките си деца. Но те узнали нейния за-мисъл, разбунтували се и я убили. Тиамат обаче имала любовник - бог Кингу - и той единствен я защитил. Когато другите бого-ве я убили, те хванали Кингу, убили и него, нарязали го в едно котле, а после, когато започнали да създават хората, добавили кръвта на Кингу в глината, от която ги вае-ли. Така се оказва, че в глиненото тяло на човека тече кръвта на бог. Трябва да се от-бележи, че вавилонската митология пред-лага доста сложна конструкция. Кингу, от една страна, е бог, а, от друга, е враг на всички богове, т.е. по-скоро Сатана. И зато-ва не е напълно ясно божествено или сата-нинско начало одухотворява човека…

Аналогичен мит има и в древна Гърция. Тук хората също се раждат в резултат от ги-белта на богове богоборци. Човечеството се появява в резултат на несполучливия опит на титаните, деца на бог Уран да сва-лят от власт по-младите, но по-успешни олимпийци: „Хвърлили - казват - око на небесното царство гиганти, те до самите звезди накамарили мощни масиви. Но за-покити тогава гърма всемогъщият татко, сцепи веднага Олимп и от Оса катурна Пелион. Легнаха под тежестта им зарити ужасни телата и - тъй мълвят - от синовна-та кръв изобилно земята беше обляна, но пак оживи тя горещите кърви. Спомен от нейния род и за бъдните дни да остане об-лик човешки им вложи.”2

Оттук става ясно защо Зевс възнамеря-ва да унищожи и хората.3 В древна Гърция има и по-оптимистичен мит за антропоге-незата. Богоборците титани виждат в по-малкия си брат Дионис заплахата, че той ще наследи Зевс, и решават да привлекат с измама детето Дионис в своя свят. Но Дионис живее в света на боговете горе, а

душевно естество се състои от два елемен-та - титанически и дионисийски. Първият ни тегли към телесното, към земното. Вто-рият - към възвишеното”4. „Ние сме част от Дионис, щом се състоим от саждите на титаните, вкусили неговата плът” (Олим-пиодор. Към Федон. 61с).

И така, човекът е частица от Бога, изгу-бил родството си с Него, и това родство трябва да се върне. Така се формулира основният проблем на религията.

БОГ В ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕКАСега ще се опитаме да преведем този

проблем от религиозния език на езика на инженерната мисъл, на езика на т. нар. „съпротивление на материалите”.

Аз съм свръзката на съществуващите светове,аз съм крайната степен на веществото; аз съм центърът на живеещите,началната черта на Божеството;с тялото си в прахта изтлявам,с ума си на гръмовете повелявам.” (Державин, Г. Ода „Бог”)

Религиите в света смаяно се взират в чо-века: откъде е дошъл този, така да се каже, кентавър, у когото се съединяват дух и плът? Защо у човека има божествено и жи-вотинско начало? Защо поетесата Марина Цветаева го определя така: „Човек - този видим дух, боледуващ бог”?

Какво означава тази сложност и двусъ-ставност на човека? Това е знак за негова-та болезненост и деградация или символ на надеждата за предстоящия и открит, достъпен възход? Според едни религии е необходимо човек да се избави от тази сложност на смесването: трябва да се изтъ-кне някаква аристократична част у него, а всичко останало да се хвърли в света на окончателния разпад. За християнството

Нека си представим две конструкции, едната от които е направена от алуминий, а другата от чугун. И между тях трябва да се изгради греда. Питаме: от какъв мате-риал да се направи тази съединителна греда, ако искаме връзката да бъде здрава и дълготрайна? Ако я изработим от чугун, там, където я заварим за чугуна, съедине-нието ще бъде здраво. Но тъй като чугунът и алуминият имат напълно различни свой-ства (коефиценти на свиване, гъвкавост, топлопроводимост, електропроводимост и т.н.), там, където заварим чугуна за алу-миния (ако, разбира се, ни се отдаде да го направим), рано или късно ще се появят деформации и в края на краищата цялата конструкция ще рухне. А ако направим гредата от алуминий, тя ще бъде добре за-варена за алуминиевата част от конструк-цията, а при връзката с чугуна ще възник-нат проблеми.

Какво да правим?Идеалният изход би бил следният: да

се намери материал, който да притежава

титаните - долу, в места, където не е прието да се разхождат олимпийците. Тогава тита-ните правят дрънкалки, за да привлекат вниманието на малкия Дионис-Загрей, и медно огледало, за да го заблудят. Когато привлеченият от шума Дионис поглежда в огледалото, вижда в него самия себе си и решава, че там, долу, също е светът на боговете. Така слиза. А когато, омаян от огледалното отражение, Дионис излиза от безопасното място, титаните го нападат и го разкъсват на части, които варят, пекат и изяждат. Престъпниците са изпепелени незабавно от мълнията на Зевс. От дима, издигнал се над техните останки, възниква човешкият род, който наследява коварни-те наклонности на титаните, но в същото време съхранява мъничка част от боже-ствената душа.

Тази душа като субстанция на бога Дио-нис все още действа у хората като тяхното вътрешно Аз (виж Павзаний. Описание на Елада. 8. 37. 5). И тъй като „хората произли-зат от титаните, погълнали Дионис, нашето

всички свойства на чугуна и всички свой-ства на алуминия. Тогава той би се съеди-нил еднакво добре и с чугуна, и с алуми-ния...

В съвремената техника това, доколкото знам, е невъзможно.

А в религията този въпрос е решен.“Защото този Бог е Бог наш на вечни

векове: Той ще бъде наш вожд до самата смърт” - пише в Псалтира (Пс. 47:15), а хе-браистите (учени, специалисти в областта на староеврейски език и култура) смятат за възможен следния превод: “Бог, Който ще пребъде вовеки, нашият вожд против смъртта.”

Такава е целта на Божието идване в све-та.

За да съедини Бога и човека завинаги, на света идва Богочовекът. Онзи, Който е във всичко Бог и във всичко човек. Тайната на Христос изяснява Йоан Златоуст: “Като не престава да бъде Този, Което е бил, Той става Този, Което не е бил”, т.е., като не пре-става да бъде Бог, Той става и човек, “като възприе човешко естество и не изгуби божествеността Си” (Блажени Августин. За Божия град. 11.2).

Тук минава решителната граница между окултизма и християнството.

Него-породената Му падналост. Благове-щение - Рождество - Обрязване - Кръщение от ръката на Йоан - пустиня - Гетсиманска скръб - Кръст - Слизане в ада… „Самата Му немощ е зависела от Неговата власт”, и ето защо „е възтържествувал не по-малко с факта, че не е направил това, което е мо-жел да направи” (Блажени Августин. За Бо-жия град. 14. 9).

Бог „побира” в Себе Си човечеството, а не човек разширява себе си до вместване-то на Бога. „Словото стана плът” (Йоан 1:14), а не плътта еволюира до Слово. Затова е строгото предупреждение на Кирил Алек-сандрийски: „Да не се представя Христос като богоносен човек!”

Сега става по-ясно защо Христос така настойчиво насочва вниманието на хората към тайната на Своето битие. Да си пред-ставим, че над пропаст или река е построен някакъв мост. Построен, боядисан, изпроб-ван, оформена е цялата документация… Какво остава да се направи? Трябва да се сменят пътните знаци по пътищата около него: „Старият мост е затворен. Пътят към новия мост е тук!” Самият Христос е този Мост („Аз съм пътят” - Йоан 14:6) от земята към небето. Главното у Него е това, което Той е. Но тази тайна на Христовата пълнота (тъй като Неговата пълнота побира в себе си и божественото, и човешкото) трябва да се посочи като източник за спасението на хората. Затова Христос призовава към Себе Си, към съединение със Себе Си.

Защо е било нужно това? Причината е, че хората, като изпадат в грях и смърт, губят Бога. Бога, а не ангела. Бога, а не знанието за Бога. Бог е Вечност, Бог е Живот. И ако губим Бога, губим Живота, започваме да умираме. Но ето, Бог идва към нас, Бог от-говаря на нашите търсения.

Да си спомним началото на библейска-та история: когато Адам съгрешава, той се скрива от Бога сред дърветата… Да не осъ-ждаме нашия праотец. Подобно поведение е свойствено на всеки от нас: всъщност всички ние се отнасяме към Бога много странно. Мисля, че в нашия свят няма нито един човек, дори атеист, който не би искал поне веднъж да се срещне с Бога. Дори атеистът би казал: „За съжаление, няма Бог, но ако имаше, бих искал да се срещна с Него и да Му задам няколко въпроса…” А, от друга страна, дори между монасите е трудно да се намери човек, готов да живее цял живот в присъствието на Бога. Повече-то хора се отнасят към Бога като към ня-какъв „генератор” на хуманитарна помощ:

За теософите и други окултни секти Хри-стос е човек, който е вървял по пътя на ду-ховното самоусъвършенстване и накрая е достигнал божествено състояние. Така човек и Бог се съединяват в резултат на усилията на човека.

А църковната христология се гради отго-ре надолу: не Иисус се издига до небесата, а небето слиза до земята. Пътят на Христос е кенотичен - това е път на самоумаляване-то. Той е Бог още преди Благовещението, Той е Бог още преди Своето въплъщение. И все повече се потапя в дълбините на падналия свят, все повече поема в Себе Си условията на човешкото битие в не-от-

„Ти, Господи, се яви пред мен! Аз ще Ти връча списък с моите желания: по-крепко здраве, по-голяма заплата, по-широка жи-лищна площ… Да, и още, Господи, направи така, че кравата на съседката да пукне… Ето, Господи, Ти изпълни тези мои молби, а после си иди, моля Те, и не ме следи… Иска ми се да погреша… Когато пак бъда зле, ще Те викна и Ти ела!”

Бог е вежлив. Когато Го молим да си тръгне, Той си тръгва. Излиза от нашия живот. Но ако Бог се отдалечава от нас по наша молба, заедно със Себе Си отдалеча-ва от нас и Живота, защото Бог е Живот. И с какво оставаме? С това, което е неживот. Оставаме със смъртта.

Защото според думите на ап. Павел Бог единствен притежава безсмъртие (I Тим. 6:16), затова когато по наша молба ни напу-ска, Той отнася със Себе Си самия Себе Си, т.е. Своето безсмъртие, или нашия живот. И тогава човек „става по-малко, отколкото е бил, когато е бил с Бога” (Блажени Авгу-стин. За Божия град. 14. 13).

Нещо повече, замаяни от минутната радост след греха, който сме извършили далеч от Бога, „между дърветата”, някак не забелязваме Кого точно сме изгубили. Слисани от минутната радост и постоян-ната болка, останали без памет заради падението си, хората губят ориентация. И едва после, когато страданията, болката и смъртта ни настигат, започваме да осъзна-ваме, че и ние, и човечеството като цяло, сме направили някакъв радикално непра-вилен избор … Човек е пожелал да пожи-вее без Бога и (по думите на Максим Изпо-ведник) тогава до самолюбието се появява страданието. Човек започва да се задъхва, да боледува, да умира…

Така хората изгубват Бога. Могат ли да го намерят и да Го върнат? В книгата Йов се поставя този въпрос: „Можеш ли ти с изследване да намериш Бога?” (Йов 11:7). Отговорът е отрицателен: „Но ето, аз вървя напред - и Него Го няма, назад - и не Го на-мирам” (Йов 23:8). Човек не може сам да намери Бога. Ние не можем да построим такава Вавилонска кула от нашите заслуги и добродетели, по която да се изкачим на небето. Пропастта между земята и небето е преодолима само в една посока: от небето към земята.

и казва: „Ето ме и мен! Иди с мен на пазар, купи си хлебец!”… А има друга притча: за стопанката, която обръща всичко в своята къща нагоре с краката, за да намери изгу-бената паричка…

Това е много важно: ние сме намерени деца. Нямаме право да бъдем християни. Нямаме право на спасение. Ние сме по-милвани престъпници.

Разбира се, и загубената овца не бива да лежи безгрижно, като се надява, че Па-стирът ще я намери преди вълците. Но има все пак огромно разстояние между нашето усилие и онова, което Господ ни дава като плод на това наше усилие.

Католиците и протестантите водят мно-говековен спор за това, дали спасението се получава чрез добри дела и заслуги, или е дар от Бога, несъизмерим с никак-ви човешки дела. А в Новия Завет има удивителен отговор… Той се намира в края на Евангелиито от Йоан. Апостолите безуспешно ловят риба в Тивериадското езеро. Възкръсналият Иисус им се явява и ги пита: „Деца, имате ли нещо за ядене?” (Йоан 21:5). Учениците признават неуспеха си: „Не” (21:5). Тогава Той им казва от брега: „Хвърлете мрежата” (21:6). Те я хвърлят и я вадят пълна. И ето лодката, претоварена с тази риба, плува към брега… Какво става после? След като достигат брега, апостоли-те започват да чистят рибата и да я пържат? Не, оказва се, че вечерята вече е готова. Удивителното в този евангелски разказ не е това, че Господ извършва чудо - Той сами-ят дава на апостолите рибата, както някога е умножил хляба, - а че със Своето чудо Той изпреварва апостолския труд. Иисус казва: „Вие първо идете и поработете, а после Аз ще ви дам това, заради което сте се труди-ли, но все пак не сте спечелили”…

Така става и с все-ки от нас: ние правим нещо, за да достигнем нашето спасение, но плода в крайна смет-ка дава Господ.

Бог може да се спусне при нас, за да „изпълни със Себе Си” нашия полуживот (виж Блажени Августин. За Божия град. 12. 9). Защото „по какъв начин човек ще пре-мине в Бога, ако Бог не премине в човека?” (Ириней Лионски, Против ересите. 4. 33. 4). И в това е основното различие на христи-янството от езичеството. Езическите ре-лигии са разказ за това, как хората търсят Бога, а Библията разказва как Бог търси чо-века. Когато Адам се скрива зад храстите, Бог се обръща към него: „Адаме, къде си?” (Бит. 3:9).

Този разказ как Бог търси човека пре-минава през цялата свещена история. От книгата Битие до последната книга от Би-блията Откровение, в която Христос каз-ва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). А в също така ключов библейски епизод се възвестява: „Дошло е до вас царството Божие” (Мат. 12:28). Хора-та все пак се оказват настигнати от Радост - благовестието ги е настигнало…

За разбирането на Писанието е крайно необходимо да се подчертае колко е важен за свещената история този мотив за търсе-нето на човека от Бога. За да се разбере някой текст или някой човек, трябва да се изследва не само онова, което той говори. Необходимо е да се помисли и върху оно-ва, за което той мълчи. Един сюжет е премъ-лчан в Евангелието, един сюжет липсва в него. Кажете, има ли в Евангелието притча, която да ни разказва историята за овчица, отбила се от стадото и ненамерила пътя обратно? Нападат я вълци… Но тя прите-жава черен пояс по карате, затова със сво-ите рогца и копитца разбива черепите на разбойниците, а после като овчарско куче по миризмата намира пастира, хвърля се на врата му и казва: „Ето ме, скъпи пастире! Дай ми орден „За храброст” I степен!” Няма такава притча в Евангелието. А има друга, която разказва за Пастира, Който сам идва и сам намира.

Няма в Писанието и притча за парата, която в някакви отдавнашни времена се е търкулнала под дивана, изгубила се е и лежи там, забравена от всички. Но ето че идват тежки моменти и изгубилата се па-ричка чува как стопанката й се оплаква на съседката: „Три месеца не ми дават пен-сията… няма какво да ям.” Тук паричката решава да се пожертва, изважда себе си от цепнатината в пода, търкулва се изпод ди-вана направо в краката на собственицата

1 Всички библейски цитати са от СИ.2 Овидий. Метаморфози. Кн. 1, 152-160. С., Народна култура, 1974, с. 25.3 Платон. Диалози. Т. 2. Пирът. 190 с. С., Наука и изкуство, 1982, с. 443.4 Зелинский, Ф. Древнегреческая религия. с. 87.

ай-уникалното чудо на тази земя, чудото на благо-

ухание посред развала, зло и жестокост е Църква-

та - спасените и обновени за небесен живот хора. Всеки

човек в Църквата е герой, защото е способен да се про-

тивопостави на целия свят. Често, съвсем непонятно как

меки, крехки жени и скромни мъже спокойно, със смире-

на усмивка се противопоставят на злото, обявило война

на техните убеждения, на смиреното им следване на Гос-

под, на верността им към онова, което другите отричат

цинично, с присмех, с язвително презрение. Кое прави

тези хора способни да живеят с неземни стандарти?

Опитвали ли сте някога да разберете какво е харак-

терно за библейските герои, на които Бог обръща спе-

циално внимание и казва одобрителните думи: „А ето на

кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на

треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2, СИ).

БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА НА СМИРЕНИЕТО

Що за хора са тези „смирени и съкрушени духом”?

Какво е смиреният дух, не е ли нещо слабо? А в Свеще-

ното Писание виждаме силни и смели хора. Отговорът е,

че силата на Божиите хора се състои в това, че те осъзна-

ват безсилието и невъзможността си да вършат Божиите

дела, като се осланят на плътта си. Тези хора стоят пред

Бога, като изповядват нищожеството си, духовната си

бедност и нуждата си от Неговата сила. И Бог изпълва

техните зажаднели, изпразнени сърца с небесно благо-

ухание, със свръхестествени способности. За да изпълни

Бог човека с небесните дарове, нужно Му е свободно от

гордост и себелюбие, жадно за Неговата благодат сърце,

защото “Бог се противи на горделивите, а на смирените

дава благодат” (I Пет. 5:5).

Божиите хора разбират важната истина, че се нуж-

даят от Бога повече от всичко друго, че няма нищо по-

важно в живота от това, да бъдеш в Божието присъствие.

Само тогава е разбираем смисълът на живота.

БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА НА МОЛИТВАТА

Те смятат за най-важно и скъпоценно времето, пре-

карано в молитва. Молитва не е просто изброяване на

молби пред Бога, а време, в което човек се наслаждава

на общението си с Него.Тези хора разговарят с Бога. И

когато това общение се наруши, те, които са храбри и мъ-

жествени и са побеждавали хиляди, плачат като деца и

молят Бога да обърне лицето Си към тях. Неведнъж те се

отказват от храна, уют, удобства, обличат се във вретище.

По всякакъв начин показват на Бога, че за тях няма нищо

по-важно от близостта с Него. Не обръщат внимание на

това, какво ще кажат за тях другите. С детска упоритост

търсят Бога.

по-близки отношения със своя Бог: да виждат нещата с

Неговите очи, да виждат Неговата слава. Искат да избя-

гат от гордостта, която преследва отблизо всички човеш-

ки синове и дъщери и унищожава чистотата на душата,

прави живота уродлив и беден. В Библията пише за пос-

та на Христос, че Той е бил отведен от Духа в пустинята,

за да бъде изкушаван от дяво¬ла. Христос се смирява във

всичко до края, до смъртта Си. И когато казваме, че сме

готови да дадем душата си за Бога, това трябва да се из-

разява в способността да се отречем от много неща, да се

отречем от себе си. Мога да кажа от опит, че когато пос-

тиш повече от пет дни, преценката за нещата се проме-

ня много, реакцията спрямо дразнителите става друга.

Много от това, което ми се е струвало толкова важно, за

което ми се е искало да се сражавам и да го отстоявам, за-

почва да изглежда дребно и нищожно. Всъщност човек

се нуждае от много малко. Давид казва, че е молил Бога

само за едно - да пребъдва пред Неговото лице.

Всички искаме да живеем успешен живот с Бога. Ис-

каме името Му да се прослави чрез нас. Само че често

тези желания са смесени с амбиции. Дори не сме в състо-

яние да забележим как истинската ни нужда да живеем

значим за Бога живот се заменя с горделивото желание

да потвърдим личната си значимост.

БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА, ТЪРСЕЩИ БОГА

Когато гледам постещите праведници, разбирам,

че те имат един копнеж - да търсят Бога, да общуват с

Него и да получат Неговото одобрение. Когато гледам

постещия Христос, разбирам, че почти нищо не знам за

жертвената любов, готова да не яде и да не пие четириде-

сет дни, за да послужи и да отдаде ду-

шата си за враговете. Разбирам колко

малко знам за жертвеността, за това,

какво е да се отречеш от себе си, да

вземеш кръста си и да следваш Хрис-

тос. А всъщност само това е нужно на

моето сърце.

БОЖИИТЕ ХОРА СА ХОРА НА ПОСТА

Често виждаме хората, описани в Библията, да пос-

тят. Постът допринася за смиряване на човешкото сър-

це. Не мога да открия нито един библейски персонаж,

чрез когото Бог е действал и който да не е постил. Да-

ниил не само три пъти дневно отваря прозорците си по

посока на Йерусалим и с потресаващо постоянство, дори

под заплаха от смърт се моли¬ на своя Бог, но и двадесет

и един дни пости пред Бога, като изповядва греховете на

народа си. Давид пости три дни, Мойсей - два пъти по

четиридесет дни, на планината, в присъствието на Бога.

Илия е четиридесет дни в пост по пътя към планината

Хорив. Христос като Божи Син остава четиридесет дни

и нощи в пустинята, където пости. Ап. Павел постоянно

се отдава на пост.

Какво не е достигало на тези мъже, върху които е

била Божията ръка, с които Бог се е съветвал, чрез които

е действал мъдро и могъщо? Те винаги се стремят към

Авторът на тези думи е самият Бог. Не-зависимо от това, кой какво влага в ду-мите „проклятие” и „благословение”, те са реалност в живота на всеки човек.

Няма нито един, роден на земята, който да не се е докоснал до едното или да не е вкусил от другото независимо от нацио-налната и социалната си принадлежност.

Веднъж седяхме с мои гости от Герма-ния в едно заведение. Сервитьорката, като разбра, че има чужденци, доста бър-зо се ориентира и започна да демонстри-ра своята интелигентност и професионал-но гостоприемство, дори и „знаенето” на езици: немски, руски и т.н. Докато серви-раше, споделих с нея, че сме християни и много от нас са свещенослужители. По-питах я знае ли какво е благословение.

да се откажа. Излязох навън да се раз-хладя, а насреща - нашата съседка. Влиза усмихната в двора и в ръцете си носи ху-бава торта. Попитах я:

- Какъв е поводът? - Имам рожден ден и реших да ви по-

черпя.Поканих я да влезе вкъщи, а тя отгово-

ри:- Много бързам. Видях, че е твърдо решена веднага да

си тръгне. Тогава казах: - А благословението? Изведнъж всичко се промени: - О, да, искам го.Така влязохме, съпругата ми ни по-

срещна, седнахме на масата. Жената от-скоро идва на църква, затова започнах да й обяснявам какво е благословение. Про-четох Числа 6:22-27: „Господ говори още на Мойсей: „Кажи на Аарон и на синовете му: „Така да благославяте израилтяните, като им говорите: „Господ да те благо-слови и да те опази! Господ да осияе с

лицето Си над теб и да ти покаже милост! Господ да издигне лицето Си над теб и да ти даде мир!” Така да възлагат името Ми върху израилтяните; и Аз ще ги благосла-вям.” След това я попитах:

- Имаш ли нужда от тези неща? Тя тихо и кротко кимна. Започнах да се

моля като свещенослужител и да я благо-славям. След молитвата я попитах:

- Какво изпитваш? А тя, трогната, се просълзи и каза: - Не знам, но ми е много добре.Това ми даде тласък да продължа да

пиша за това, от което има нужда нашият народ, който, за съжаление, е под сери-озно проклятие и страда от липса на мир в сърцето, у дома, на работа, в училище. Толкова е необходимо на всеки от нас да започне да благославя, а не да прокли-на.

Тя отново с жестове и мимики искаше да подчертае, че е веща и в тази сфера, въпреки че лицето и очите й издаваха смътната й представа за тази истина. Но когато прозвуча вторият ми въпрос: „А знаете ли какво е проклятие?”, изведнъж всичко в нея стана истинско - външността и вътрешността влязоха в унисон, излъч-ването й се промени напълно без всяка-къв фалш и притворство. Тя потвърди, че много добре знае какво е това, а скритият страх, тревога и безпокойство избиха и изместиха изкуствената усмивка от ли-цето, което преди минути показваше, че всичко е ОК.

Това сме ние: „благословени” дотам, откъдето започва действието на явното проклятие в живота ни или си спомним за неговите последствия.

Бързам да уточня, че проклятие и из-питание нямат нищо общо, но за това ще говорим повече по-нататък. Целта ни в тази статия е да се запитаме имаме ли благословение от Бога, от родителите си, от целия си род, от приятелите или сме под облака на проклятието, което тегне всеки ден, от сутрин до вечер.

Когато започнах да пиша тази статия, водих тежка духовна битка, осъзнавах колко е трудно да я напиша и почти щях

“Ето, днес поставям пред вас бла-гословение и проклятие” (Вт.11:26).

ЗА ПРОКЛЯТИЕТО „Да! Той обичаше да проклина и про-

клятието го стигна; не му беше драго да благославя и благословението се отдале-чи от него” (Пс.109:17).

За жалост и тук Свещеното Писание е вярно. Не знам има ли народ като на-шия, който обича да проклина, дори без да го осъзнава. Приятелят, за да докаже, че е прав, се заклева в името на своето здраве, а и призовава: „Господ да ме на-каже.” Майката, ядосана заради непослу-шанието на детето, изрича думи, без да се замисля: „Да те яде болест, да те яде!” Бабата, разгневена на внучето си, крещи подире му: „Дявол да те вземе!”

Ядосаната жена вика на мъжа си: „Да издъхнеш и бял ден да не видиш!”

Мъжете не спират да псуват и ругаят. Не мога да цитирам всички тези непрестанни „благословии”. А след това си задаваме въпроси: „Откъде дойде болестта? Защо катастрофира? Защо го ограбиха?” Хо-рата, които преди миг са проклинали, се чудят и търсят виновните, а хулят и Бога, защото е допуснал това.

КАКВО Е ПРОКЛЯТИЕПроизнесеното проклятие не е просто

израз на негативни чувства или емоции в момент на гняв или афект. То е настрой-ка, проявена чрез съзнателно или несъз-нателно подбрани думи, носещи в себе си не само информация, но и силна енергия, не само емоционална, но и - най-страш-ното - духовна, тъй като към тези думи и тази вълна се присъединяват духовните демонични сили, които чакат с голямо злорадство да осъществят казаното. По тази причина Давид се моли: „Казах: „Ще внимавам в пътищата си, за да не сгре-ша с езика си. Ще имам юзда на устата си, докато е пред мен нечестивият” (Пс. 39:1).

Йов по същия начин разсъждава за значението на проклятието: „Ако съм злорадствал в загиването на мразещия ме или ми е ставало драго, когато го е сполетявало зло (даже не съм до-пуснал устата ми да съгреши, за да искам живота му с прокля-тие)...” (Йов 31:29-31).

От началото на сътворението хората знаят, че проклятието и благословени-ето идват от духовния свят. Те винаги призовават за благословение Бога, а за проклятие - дявола. Ето защо са толкова разпространени гадаенето, врачуването, черната и бялата магия, урочасването и всякакви заклинания. Така Голиат про-клина Давид със своите богове, преди да започне сражението помежду им: „Филистимецът каза на Давид: „Куче ли съм аз, че идваш против мен с тояга?” И филистимецът прокле Давид с боговете си” (I Цар. 17:43). Валак вика Валаам да прокълне Израил (Числ. 22-24 гл.).

Нека видим каква е същността на про-клятието и върху кого пада то още от вре-мето, когато Бог дава Закона за нравстве-ното оцеляване на едно общество, което трябва да стане народ и държава с най-

сполучливата конституция.Мойсей напътства народа:

„Левитите с висок глас да кажат на всички израилтя-ни: „Проклет да е онзи, кой-то направи изваян или излят

кумир, мерзост пред Господ, дело на ху-дожнически ръце, и го постави на скри-то място.” И целият народ да отговори: „Амин!” Проклет, който се присмива на баща си или на майка си!... Проклет, който премести междите на ближния си!... Про-клет, който отбие слепия от пътя!... Про-клет, който опорочи съда на пришълеца, на сирачето и на вдовицата!... Проклет, който лежи с жената на баща си, защото осквернява леглото на баща си!... Про-клет, който лежи с каквото и да е живот-но!... Проклет, който лежи със сестра си, дъщеря на баща си или дъщеря на майка си!... Проклет, който лежи с тъща си!... Проклет, който скришно удари ближния си!... Проклет, който приеме подкуп, за да убие невинен човек!... Проклет, който не потвърждава думите на този закон и не ги изпълнява!” (Вт. 27:14-26).

Ето в какво се изразява проклятието: „Но ако не слушаш гласа на Господ, твоя Бог, и не изпълняваш старателно всич-ките Му заповеди и наредбите Му, които днес ти давам, то всички тези проклятия ще дойдат върху теб и ще те придружават. Проклет ще бъдеш в града и проклет ще бъдеш на полето... Проклет ще бъде пло-дът на утробата ти и плодът на земята ти, малките на говедата ти и малките на ов-цете ти. Проклет ще бъдеш при влизането си и проклет ще бъдеш при излизането си през градската порта. Господ ще изпра-

ща върху теб проклятие, смущение и раз-орение във всички начинания, с които се заемаш, докато бъдеш унищожен и поги-неш скоро заради злите дела, чрез които си Ме изоставил. Господ ще те поразява с изтощение и огница, с треска и възпа-ление, с жега, със суша, с изсушителен вятър и с мана; и те ще те преследват, до-като погинеш... Господ ще те поразява с... кръвотечения, с краста и със сърбеж, от които да не можеш да се излекуваш. Гос-под ще те поразява с лудост, със слепота и с объркване в сърцето; и ще ходиш, като опипваш по пладне, както слепият пипа в тъмнина, и няма да имаш успех в рабо-тата си; а ще бъдеш само притесняван и обиран всеки ден и няма да има кой да те избави... Ще полудееш, като гледаш това, което ще виждат очите ти. Господ ще те поразява с лошо възпаление в колената и в пищялите, така че няма да можеш да се изцелиш, от стъпалата на краката си до темето си... Ще живееш в неизвестност за бъдещето; и ти ще се боиш денем и но-щем и няма да бъдеш сигурен за живота си. Сутрин ще казваш: „О, да мръкнеше!” И вечер ще казваш: „О, да съмнеше!” За-ради страха, с който ще се страхуваш, и заради зрелищата, които ще виждаш” (Вт. 28:15-68).

Това е съкратен вариант на целия спи-сък с проклятията, които могат да споле-тят всеки, тръгнал да нарушава Божиите наредби. Виждаме, че проклятието се разпростира върху всички сфери на чо-вешкия живот: духовната, психичната и материалната. Когато един човек иска да разбере дали е под проклятие, първият белег е има ли сериозни духовни про-блеми, след това психични и също така външни неблагополучия в живота му. При изпитанията, които Бог праща, ситуация-та е различна: независимо от външните обстоятелства - лишения, скърби, гонения - човекът има вътрешен мир и покой, кой-то го крепи, насърчава го и му дава неве-роятни сили да издържи докрай като сви-детелство пред хората и духовния свят за неговата вярност и упование на Бога. Та-кива са случаите с Йов, ап. Павел и други верни пророци и мъже на вярата. Пророк Авакум пише: „Ако и да не цъфти смоки-нята, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се премахне от оградата и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господ, ще се радвам в Бога на спасението си. Йехова Господ е силата ми; Той прави краката ми като краката на елените и ще ме направи да ходя по височините си!” (Ав. 3:17-19).

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПРОКЛЯТИЯТА Проклятията по правило се сбъдват.

Примерите са много и всеки може да представи факти, а Библията ясно преду-преждава за това. Ето случая със смоки-нята: „Петър си спомни и Му каза: „Учи-телю, виж, смокинята, която Ти прокле, е изсъхнала.” А Иисус отговори: „Имайте вяра в Бога! Истина ви казвам: който каже на тази планина: „Вдигни се и се хвърли в морето” и не се усъмни в сърце-то си, а повярва, че онова, което казва, се сбъдва - ще му стане” (Марк 11:21-23).

Тук Христос подчертава силата на из-речените думи не само от Бога, но и от Неговото творение - човека - единствено-то, надарено с тази способност. Затова го призовава към голяма отговорност: „И ви казвам, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в деня на съда. Защото от думите си ще се оправда-еш и от думите си ще се осъдиш” (Мат. 12:36-37).

НЕЗАСЛУЖЕНИТЕ ПРОКЛЯТИЯ НЕ СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ

“Както врабче ще хвръкне, както лясто-вица ще отлети - тъй незаслужено прокля-тие няма да се сбъдне” (Пр. 26:2, СИ). Ако някой ни кълне поради омраза, завист, ревност и други нечисти мотиви, такива проклятия не се сбъдват. Господ пази праведния и изпълнява обещанието Си, дадено в един от най-известните Псалми на Давид: „Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянка-та на Всемогъщия. Ще казвам за Господ: „Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото се уповавам!” Защото Той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилата Му ще се скриеш; Негова-та вярност е щит и закрила. Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който идва в тъмнина, от погибел, която опустошава сред плад-не. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди - до десницата ти, но при теб няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездие-то на нечестивите. Понеже ти си казал: „Господ е мое прибежище” и си напра-вил Всевишния свое обиталище, затова няма да те сполети никакво зло, нито ще се приближи язва до шатъра ти. Защото ще заповяда на ангелите Си за теб да те пазят във всичките ти пътища. На ръце ще те вдигнат, да не би да удариш в камък крака си... „Понеже той е положил в Мен любовта си - казва Господ, - затова ще го избавя; ще го поставя в безопасност, за-щото е познал името Ми. Той ще Ме при-зове и Аз ще го послушам; с него ще съм, когато е в бедствие; ще го избавя и ще го прославя. Ще го наситя с дългоденствие и ще му покажа спасението, което върша” (Пс. 90:1-16).

ЗАБРАНА ЗА ПРОКЛИНАНЕ Още в Стария Завет Бог забранява да

се проклина и злослови, като проклятие-то е една от формите на злословие към следните категории:

• родители (Изх. 21:17); • управници (Изх. 22:28); • глухи хора (Лев. 19:14); • и най вече към Бог (Лев. 24:11-15). Новият Завет забранява категорично

да се проклина. Христос казва: „Обичайте неприяте-

лите си, правете добро на тези, които ви мразят, благославяйте тези, които ви проклинат, молете се за тези, които ви правят пакост” (Лука 6:27-28).

Ап. Павел препоръчва: „Благославяйте онези, които ви гонят; благославяйте и не кълнете” (Римл. 12:14).

СИЛАТА НА ДУМИТЕ Божието Слово има огромна сила - то

е неизменно и винаги се изпълнява. „Как-то дъждът и снегът слизат от небето и не се връщат там, а поят земята и я правят да произраства и да напъпва, и тя дава семе на сеяча и хляб на гладния, така ще бъде словото Ми, което излиза от устата Ми; няма да се върне при Мен празно, а ще извърши волята Ми и ще благоуспее в онова, за което го изпращам” (Ис. 55:10-11).

Но и човешките думи имат сила в себе си, тъй като човекът е създаден по образ и подобие на Бога. Ето защо благосло-вението и проклятието се изпълняват. И най-често човек не може да ги отмени. Например Исаак поради незнание благо-славя Яков вместо брат му Исав и дори след многото молби и сълзи на Исав не може да отмени това благословение, така че то влиза в историята не само на един народ, но на цялата вселена (Бит. 27:18-41).

БЛАГОСЛОВЕНИЕ Има благословение от Бога. В Бит. 12:2

четем: „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение”, а в Пр. 10:22 се казва: „Благословението Господно - то обогатява и не принася със себе си тъга” (СИ).

Има и благословение от родители. От-ново ще припомним историята с открад-ното от Яков благословение, което се по-лага на брат му Исав: „Исав отвърна на баща си: „Само едно ли благословение имаш, татко? Благослови и мен, татко.” И Исав плака с висок глас” (Бит. 27:38).

Важно е и благословението от деди и прадеди: „Като съгледа Йосифовите сино-ве, Израил каза: „Кои са тези?” А Йосиф отговори на баща си: „Тези са синовете, които Бог ми даде тук.” А той каза: „Моля,

доведи ги при мен, за да ги благословя.” А очите на Израил бяха помрачени от старост и не можеше да вижда. И така, Йосиф ги приближи при него, а той ги целуна и ги прегърна. И Израил каза на Йосиф: „Не се надявах да видя лицето ти, но ето, Бог ми показа и потомството ти” (Бит. 48:8-11).

Преди повече от десет години Бог ни подтикна мен и моята съпруга да тръгнем на дълъг път с петте си деца, които Той ни подари, за да получим благословение от своите родители. Бащата на жена ми жи-вее в Русия, Краснодарския край, близо две хиляди километра от Бургас, където живеехме. Най-малкият ни син беше пет-годишен. Пътят не бе лесен и се наложи да преодоляваме много трудности, докато стигнем - пълен микробус с хора, за-щото взехме и сестрата на жена ми с нейните четири деца. За тъста ми това беше голяма изненада и радост, понеже с години не се бяхме вижда-ли. Там, в тържествена атмосфера на-шите деца едно след друго започнаха да се приближават до дядо си, а той полагаше ръце над тях и се молеше за благословение. Никога няма да забра-вим този момент от живота ни. Децата помнят какво са получили в този миг и разказват как то е станало реал-ност след това. По пътя на връщане минахме и през Молдова, където жи-веят моите родители, за да получим бла-гословия и от моя баща, който с голямо чувство на отговорност, вътрешна радост и благоговение пред Бога призоваваше Неговото име за своите внуци.

Добре би било в семействата на на-шия народ да учат и наставляват децата, че животът им зависи от това, доколко ще бъдат благословени от своите родители и предци. И те вместо подигравки, присмех, хули и злословия към своите родители, баби и дядовци да търсят тяхната благо-словия. Има за какво да се замислим и какво да променим, за да оцелее народът ни, да процъфти, а семействата да въз-кръснат.

БЛАГОСЛОВЕНИЕ ОТ СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ Народ, който няма свещеници на живия

Бог, които да свещенодействат пред Бога, да ходатайстват за него и да го благосла-вят, е подложен на изтребление като ези-чески. За да оцелее Израил, да премине през всички изпитания и да се издигне неговият авторитет, от роби в Египет да стане народ за пример на цялата вселе-на, първото, което Бог направи, е да им освети свещеници от коляното на Левий. Те са посветени да носят бремето на на-рода, да стоят пред Бога и да измолват благословение. Когато служението е по

Божиите принципи, народът успява във всичко, а когато го занемаряват, израил-тяните изпадат в беда.

Колко е важно народът ни да проумее, че има нужда от свещеническо благо-словение, така че да се обръща не към врачки, гледачки, екстрасенси и всякак-ви окултисти, които не само изпразват джобовете на хората, а ги въвличат в още по-голямо проклятие, като търсят услуги-те на дявола. При нужда и без нужда ро-дителите трябва да водят децата за бла-гословение при свещенослужители, както някога Йосиф и Мария завеждат Христос в храма, за да бъде благословен.

В началото на промяната към демо-крация, когато живеехме в Украйна, град Южни, всяка неделя във вечерните часо-ве излизахме с църквата на площада и проповядвахме Божието Слово. Народът жадуваше да слуша, а накрая на служ-бата децата идваха и чакаха на опашка за благословение, което съм извършвал часове наред в молитва за тях. Това бяха незабравими години. Когато пристигнах-ме в България, видях и чух как народът ми тук се реди на опашка за „благословение” от врачки и екстрасенси, които слагат върху хората и семействата им печата на проклятието. От него няма да се отърсят лесно и бъдещите поколения, докато не се отрекат от тези сатанински действия. Само за услугите на Ванга, открито при-

знала, че е водена от нечисти духове, ко-ито са я измъчвали и по тази причина не е можела да спи нощем като нормален чо-век, народът ни ще плаща по-голяма цена, отколкото за всички останали грехове, които продължаваме да вършим. Нейните поддръжници и поклонници продължават да я възхваляват. И нито един от тях не си задава въпроса какво се случи със се-мейството й.

БЛАГОСЛОВЕНИЕ НА ЦЪРКВАТАНяма по-голямо щастие от това да имаш

църква - общество на честни и искрени хора, които обичат Бога и ближните си, които не само могат да помогнат в нуж-дите на хората, но и да се молят за тях, и да ги благославят. Ние, нашето семей-ство, не си представяме живота без църк-ва, без общество, на което да служиш и което те благославя в трудни минути и в дни на благоденствие. Ап. Павел изпитва голяма радост от съзнанието, че прите-жава църква, която го е благословила за служение: „Като служеха на Господа и постеха, Святият Дух каза: „Отделете Ми Варнава и Савел за работата, на която съм ги призовал.” Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Святия Дух, слязоха в Селевкия и оттам отплава-ха за Кипър” (Деян. 13:2-4).

БЛАГОСЛОВЕНИЕ ОТ ПРИЯТЕЛИ „Чрез благословението върху правед-

ните градът се въздига, а чрез устата на нечестивите се съсипва” (Пр.11:11). Има-ме ли приятели, поради които Бог ни бла-гослови? Нека си спомним историята на един младеж, който благоговее пред Бога: ”Откакто го постави настоятел на дома си и на всичко, което имаше, Господ благо-слови дома на египтянина заради Йосиф; Господното благословение беше върху всичко, каквото имаше в дома и по ниви-те” (Бит. 39:5). За своя господар Йосиф се оказа повече от приятел, защото Господ му дава голямо благословение поради приятелското отношение на Йосиф.

Христос казва: „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за при-ятелите си” (Йоан 15:13). С този критерий Той показва, че на земята няма по-голям приятел от Него за нас - тези, които са Го приели в сърцата си. Той изпълнява

този критерий, като умира за нас и става най-голямото ни благословение, тъй като поема върху Себе Си нашето проклятие. Затова четем: „Не ви наричам вече слу-ги, защото слугата не знае какво върши господарят му; а вас наричам приятели, защото ви изявявам всичко, което съм чул от Своя Отец” (Йоан 15:15).

Като истински приятел Христос ни ос-вобождава от проклятието заради грехо-вете и беззаконията ни, като доброволно поема нашето проклятие върху Себе Си: „Христос ни изкупи от проклятието на за-кона, като стана проклет за нас, защото е писано: “Проклет всеки, който виси на дърво” (Гал. 3:13-14).

Ето защо, ако не сме получили благо-словение от родителите и предците си, ако не сме успели да приемем благословение от свещеници и църква (поради различ-ни причини), има още една възможност: да получим благословение от истинския

Приятел на хората Иисус Христос, Бо-жия Син, Който идва да ни благослови с благословението на небесния Отец. За-познайте се с Него, намерете Свещеното Писание. Там ще научите много за Него и ще Го обикнете, а така ще получите не само освобождение от проклятието, но и благословението Му. Ще се сприятелите с Него за вечно благословение както в зем-ния, така и във вечния живот.

„Днес викам небето и земята за сви-детели пред вас, че положих пред вас живота и смъртта, бла-гословенията и прокля-тията; затова изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти...” (Вт. 30:19).

апознахме се случайно. Хората, с които си бяхме угово-рили среща, се забавиха и докато ги чакахме, седнахме на една пейка, а това се случва толкова рядко във всекиднев-

ното ни суетене. Бог нарочно забави онези хора, за да обърне вниманието ни на нещо, което често не забелязваме.

На пейката отсреща седеше възрастна жена. Държеше в скута си огромен котарак и като го галеше, нещо му говореше. Котаракът наистина беше красив. Не издържах и попитах:

- Сигурно с “Уискас” го храните, затова е такъв хубавец?- Да - отвърна жената, - и не само с “Уискас”, а и сметанка

му купувам.Като знаех каква мизерна пенсия получават възрастните

у нас, усъмних се и попитах:- А самата вие ядете ли сметанка?- Да, и аз ям. Слава на Бога, пенсията ми е добра!Учудих се още повече. За първи път в живота си срещах

възрастен човек, който да е благодарен на Бога и да е доволен от пенсията си. Обикновено избягвам да задавам въпроси за пенсията, а сега...

Внимателно се вгледах в събеседницата си: беше жена с ясен ум, отличен слух, открит поглед, не с изкуствени, а със свои зъби...

Пак се обърнах към нея:

- Извинете, така добре ли виждате, както и чувате?- Да, виждам добре, чета без очила.Имах у себе си Библия и жената веднага ни показа свои-

те способности. Но най-много се изненадах, когато разбрах, че кара деветдесетата си година. И се сетих за моята май-ка... Тя беше почти на осемдесет и девет, когато почина, но до последните си дни четеше Библията без очила. Когато беше почти на шестдесет, Бог изцели очите й, въпреки че дотогава ползваше очила за четене. И това благословено зрение се запа-зи до края на дните й.

Спомних си и един от любимите ми стихове от Псалм 37, в който цар Давид казва: “Млад бях, ето остарях, но не съм видял праведния изоставен, нито потомството му да проси хляб. Всеки ден постъпва благо и дава назаем; и потомството му ще бъде благословено” (ст. 25-26). Със сърцето си усетих, че здравето на жената до мен е отговор на нечии молитви, и попитах:

- Знаете ли, че имате огромно благословение от Гос-под? Някой много се е молил за вас. Самата вие вяр-ваща ли сте?

- Да, и аз вярвам, и родителите ми бяха вярва-щи. Баща ми дори умря в затвора за вярата си.

Ето какво ми разказа тя за себе си:

- Живеехме в село Гънгазово, Томска област. Бях на седем, когато баща ми се върна от гражданската война. Дойде си болен. Парчета от снаряд му бяха наранили краката. Отначало не го бо-леше много, но по-късно болката взе да става толкова силна, че не можеше да ходи. Краката му се подуха, а ходилата съвсем изгу-биха чувствителността си. Нощем почти не спеше, само стенеше. Къщата ни беше в края на селото и често някой пътник ни моле-ше да пренощува при нас. Никога никого не отпратихме. Веднъж дойде и една възрастна жена. На сутринта тя каза на майка ми да изпече два хляба от непресято ръжено брашно, с триците. Този още горещ, разчупен на две хляб майка ми по съвета на гостенка-та положи върху краката на баща ми и ги покри с чаршаф. След два дни той спря да стене, появи се чувствителност в ходилата, а след още една седмица започна полека да ходи. Не знам била ли е тази жена вярваща и говорила ли е на родителите ми за Бога, но скоро след това семейството ни започна да общува с вярващи хора. В селото ни почти всяка неделя идваха от Томск проповед-ници. Събираха се по домовете, много често се събираха и у нас. Пееха, молеха се, четяха Библията. На празниците - Великден, Рождество - винаги канеха много гости, децата рецитираха сти-хотворения и получаваха подаръци.

Досега помня моето стихче:

“Ако изморен от товара си,се препънеш по пътя...”Бях нисичка и ме слагаха на едно столче. Баща ми много се

радваше, като ме гледаше.Не живеехме бедно. Бяхме голямо задружно семейство: дядо,

баба, родителите ни и ние, четирите деца. Възрастните никога не се караха, дори не съм чула някой от тях да повиши тон. Бях най-голямата и баща ми често ме взимаше да работим на поле-то. Седях на коня и го командвах, а баща ми ореше, брануваше или сееше. Преди вечеря той винаги четеше на глас от Библия-та. Обичаше да пее. Гласът му беше силен и красив. Дори помня една от песните му: “Не тъгувай, мила душо, не скърби, а радост-на бъди.”

Арестуваха го на 10 януари 1931 г. като “служител на култа и ръководител на секта от баптисти”. Преди това на общо събра-ние на колхозниците родителите ми бяха лишени от избирателни права за “контрареволюционна агитация сред селяните против колхозите и вербуването им в общността на вярващите”. Повече не видяхме баща ни.

Мама и дядо ходиха при него в затвора. Тогава са успели да му дадат Евангелие. Осъдиха го два месеца след ареста. Признаха го за политически ненадежден и присъдата му беше пет години в лагер с доживотно интерниране на цялото семейство и пълна конфискация на имуществото. Тогава имахме хубава нова къща, два коня, две крави, жребче, теленце, четири овце. Конфискуваха и всички хранителни продукти: пшеница, брашно, месо и още

много неща. След съда трябваше да дойдат да ни вземат. Дядо и баба взеха със себе си по-малките деца: Ваньо на две години, Сер-гей на шест и Клава на осем. Те живееха при роднини. Аз и майка ми останахме да чакаме вкъщи. Лягахме си облечени, бяхме си приготвили сухар и дрехи.

През май дойдоха да ни вземат. Мама беше бременна в шес-тия месец. Закараха ни в районния център Кожевниково. То е на седемдесет и пет километра от нашето село. Там събираха всички интернирани от окръга. Държаха ни затворени в хамбар. Беше много тясно и задушно. Хранехме се с това, което си носехме, и само по веднъж на ден ни докарваха една бъчва с вода. Водата не стигаше даже по едно канче за всеки. Бях малка, слабичка, провирах се между хората и успявах да взема канче вода за себе си, а другото носех на майка ми.

Така минаха десетина дни. После ни поведоха под конвой към пристанището, там вече имаше шлепове и ни натовариха в трю-мовете им. По това време на годината река Об е много пълновод-на и излиза от коритото си. Където и да погледнеш, само черна вода. Не ни казаха къде ни карат. Плавахме две седмици на север, по течението на Об, после ни прехвърлиха на малко корабче и с него ни насочиха нагоре по река Васюган. Свалиха ни на брега на малка рекичка. Много красиво място, но блатисто. На брега имаше чист жълт пясък. Малко по-навътре се простираше борова гора, а в далечината се виждаше хълм, целият в зеленина.

Веднага започнахме да си строим жилища. Секохме дръвчета, изкоренявахме храсти, строяхме бараки. Опитвахме се дори да посеем ръж, но щом копнехме земята, веднага извираше вода.

Даваха ни по 300 г брашно на човек на ден, а на работещите - по 800 г. И аз работех, стараех се с всички сили да бъда наравно с възрастните. Изкоренявах храсти, сечах съчки и получавах 800 г. Мама вареше чорба. Във врящата вода хвърляше шепа брашно и ако имаше, шепа ягоди. В рекичката имаше много риба, но ня-

маше с какво да се хваща. Някой ми подари кукичка от въдица и радостта ни нямаше край. Веднъж хванах голяма риба и тя се из-плъзна заедно с кукичката. Тогава много плаках - останахме дори без риба. Хляб не можехме да печем - нямаше къде. През август настъпи моментът майка ми да роди. Комендантът ни пусна в селото, което се намираше на петнайсетина километра. Там жи-вееха интернирани, които вече си бяха построили жилища. Едно семейство рибари ни приюти. За наше щастие те имаха крава. Мама роди момченце. Беше много слабичко. Живяхме у тях две седмици, но трябваше да се върнем. През това време бараките вече бяха достроени и ни определиха да живеем заедно с едно друго семейство. След изобилието от храна, което имахме в село-то, ни се струваше, че няма да оцелеем. Но Бог помагаше.

През септември докараха зеленчуци, разпределиха ги между всички, но те бяха замръзнали и нямаше как да бъдат съхраня-вани. Картофите веднага започнаха да гният, лукът и морковите също. Едно обаче ни радваше: можехме да пишем писма, като се надявахме, че някога ще получим отговор.

През пролетта положението ни малко се подобри. Можехме да събираме клюква (северно блатисто растение със зърнести, червени и кисели плодове. Б. пр.). За една кофа клюква ми дадоха работно яке, галоши и забрадка. После събирахме диви череши. На следващата зима дойде дядо ми. Беше изминал 700 киломе-тра на кон и, слава на Бога, намери ни, докара ни брашно, месо, даде ни пари.

През лятото мама и още една жена с три деца купиха малка лодка, за да избягаме. През август отплавахме. Тръгнахме през нощта надолу по течението на реката. Аз и 12-годишният син на тази жена гребяхме. Мама управляваше лодката, а жената гле-даше малките си деца и нашия Петьо, който беше вече на две годинки и все още не ходеше. Ръцете ни се подуха от гребането, дланите ни кървяха. Но заспивахме чак на сутринта, като лягахме

с лице в тревата, за да не ни хапят комари-те. Лодката криехме в храстите, като хвър-ляхме отгоре клони от дръвчетата. Когато стигнахме до Об, се качихме на кораб и достигнахме до Кривошеино. Казаха ни, че там пристигат каруци със зърно от на-

шето село. Дочакахме ги. Криехме се от всички. Мама живя още две години у едни вярващи в съседното село, а аз започнах да ра-ботя в Томск. От баща ми получихме само едно писмо. Пишеше, че ги карат към Мурманск.

Това е всичко.

Усещах, че разказът не беше лесен за възрастната жена. Плачеше, когато говореше за баща си, когато си спомняше неговите ръце, държащи Библията и, колко добре са живели заедно.

Не бяха успели да намерят документи за смъртта на баща им. За мястото, където е погребан, също не се знаеше нищо. Но тя беше твърдо убедена, че всички ще се срещнат на небето при Христос.

Ето за такива хора пише в Псалм 37: “Господ знае дни-те на непорочните; и тяхното наследство ще бъде вечно. Те няма да се посрамят в лоши времена, в дни на глад ще бъдат сити... и потомството му ще бъде благословено” (ст. 18-19, 26).

учудване тя отиде в съседното село на църква. След службата се върна вкъщи доста по-весела. Когато влезе в двора и видя съседите да си седят мирно и кротко, каза силно:

- Да знаете, запалих свещ срещу крадеца! Ще видим кого Бог ще накаже!

И затръшна вратата.Зина въздъхна тежко и погледна

към слисания си съпруг:- Нека Бог отсъди между нас и нея.

Страх ме е Марта да не предизвика беда с острия си език...

Мина време. Марта сякаш се успо-кои и всичко започна да се забравя. И точно тогава Алексей заговори за липсващите пари. Майка му го пог-ледна строго. Вече се досещаше кой ги е взел, но не можеше да повярва и го попита:

- Ти ли беше? Алексей молеше за прошка и съжа-

ляваше много. Призна, че е решил да бръкне в шкафа, за да купи подарък на годеницата си.

Да беше казала Марта истината на оскърбените съседи, да ги беше помолила да й простят нападките и проклятията! Но тя не бързаше, беше я срам. “Значи не е бил Гриш-ка” - мислеше си със съжаление. На сина си, разбира се, бе простила, а след седмица сама заговори Зина до чешмата. Изненаданата съседка се зарадва, че на Марта й е минало, и скоро те отново заживяха почти както преди: помагаха си една на друга ту в градината, ту в двора. Само че Зина забрани на своя Григорий да влиза в къщата на Марта.

Зимата мина спокойно, а напро-лет Марта и мъжът й започнаха да се готвят за сватбата на Алексей. Всичко вече беше купено, бяха поръчали музиката. В двора опънаха дълга брезентова шатра. И поканите, надписани от Марта, отдавна бяха на масата, подредени идеално на куп-чинка. На младоженеца бяха купили красив костюм по последна мода. До-

Известието за смъртта на Алексей влетя в дома на Марта като черна мълния. Той се връщал от дома на Люба. По пътя изгорял фарът на мото-ра и тъй като скоростта била висока, гумите се понесли по хлъзгавия след дъжда път. Моторът се врязал в спрял край пътя трактор.

Така вместо дългоочакваната щастлива сватба домът на Марта беше връхлетян от внезапна страшна смърт...

На погребението се събраха две села. Погребваха младоженеца, как-то е редно, с много цветя и с новия,

така и необличан костюм. Страшно викаше булката и все се опитваше да скочи при любимия си в гроба.

Почернялата от мъка Марта вече нямаше сълзи, а сърцето й се късаше. Никой не знаеше какво става в ду-шата на нещастната майка, никой не можеше да разбере тихия й странен шепот:

- Аз те убих, чедо!.. Свещичката изгоря, свещичката изгоря...

--------->> Продължение от с. 11.

врейските легенди за Вавилон-ската кула са записани в тек-

стовете на Мидраша, Таргума и Талмуда. На свой ред върху тези ко-

ментари стъпват последвалите юдео-християнски тълкувания и така

до наши дни.Първите разисквания по въпроса изця-

ло са белязани от страховете, последвали потопа: според Мидраша на Битие хората с мъчително безпокойство очаквали 3312 г. пр. Хр., която бележела кръгла годишни-на от потопа, настъпил според традицията 1656 години след сътворението, тъй като се опасявали от нов потоп, симетрично раз-положен спрямо първия в еднакъв период от време.

„Те казваха: „Наистина след 1656 го-дини небето отново ще се продъни, затова елате да направим стълбове - единия на се-вер, втория на юг и третия на запад; а този стълб, който ще издигнем тук, ще премести небето на изток.”1 Така Вавилонската кула очевидно изпълнява чисто практическа функция.

Същевременно обаче в тради-цията на Мидраша кулата бива представяна и като военно съоръжение, насочено

срещу небесните сили: „Те никога не заба-вяха работата си и от тази шеметна висо-чина запращаха стрели към небето, които, падайки на земята, изглеждаха покрити с кръв. Така те утвърждаваха илюзията си и възкликваха: „Ние избихме всички, които се намират на небето.”2

Както вече видяхме, на тези враждебни действия Яхве ще отговори, като размеси езиците. Коментарите обясняват в подроб-ности как са се развили събитията: „Кога-то един каже на помощника си: „Дай ми кирка”, той му подава лопата, при което първият започва да го бие и му счупва гла-вата”. Или още: „А се случваше и така, че строителите нареждаха на своите помощ-ници да им донесат камъни, а те им носеха вода; ако пък първите искаха вода, вторите им носеха слама. Така начинанието им бе погубено.”3

По-късно Талмудът отново се връща към тезата за страха на хората от нов по-топ и от представата им, че в небето трябва да се пробие дупка, за да се оттича водата. Нека си припомним, че небесният свод е

направен от глина, мед или желязо, така че може да бъде пробит: „Те казаха: „Ние искаме да изградим кула, да достигнем до небето и да го просечем с брадви, за да се оттичат водите.”4

Еврейският историк от края на I век сл. Хр. Йосиф Флавий ще постави въпро-са за отмъщението: „(Нимрод) обещава да ги защити, ако Бог реши за втори път да накаже хората и да наводни земята: ще по-строи висока кула, за да не могат водите да достигнат до върха й и дори ще отмъсти за смъртта на техните деди.”5

Това рационално обяснение обаче е заличено от поредица разкази, кой от кой по-ужасяващи. Именно те по-късно вдъх-новяват християнското въображение.

Йосиф Флавий разказва следното: „Безсмъртният вложи такава сила в полъха на въздуха, че ветровете разрушиха висо-ката кула.”5

Друг историк от същата епоха, Псевдо Филон, уточнява: „(Бог) предизвика голя-мо земетресение и огънят изригна от не-драта във вид на пламък и огнени искри.”7

Накрая четем в Талмуда: „Една трета (от кулата) била разрушена, една трета по-тънала в земята и една трета съществува и до днес!”8...

Въпреки че светите отци не са напра-вили много коментари на разказа за Вави-лонската кула, все пак в някои патристич-ни текстове откриваме потвърждение на горното твърдение. Според богослова Юбер Бост: „Може дори да се каже, че през първите векове се създават основите на онова, което ще се превърне в богослов-ския прочит на мита за Вавилон - прочит, върху който дори през XVI век стъпват ня-кои от коментарите на Битие, като тези на Лутер или Калвин.”9

И ако Ириней и Теофил Антиохийски преповтарят коментарите от Мидраша и Талмуда, то разсъжденията на блажени Ав-густин могат да се схванат единствено като продължение на Откровението от Йоан.

Погледът му преминава от кулата към великата блудница Вавилон като метафора на Рим, или така наречения Urbs - град на блудниците по времето на първите гоне-ния срещу християнската Църква: „Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствали с нея и живели раз-кошно, кога видят дима от изгарянето й, като стоят надалеч от страх пред нейните мъки и казват: „Горко ти, горко ти, Вави-лоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда!” (Откр. 18:9-10)...

Евангелистът предлага образа на един друг град, тъй като и дума не може да ста-ва да бъде прокълнат градът сам по себе си: „И видях ново небе и нова земя... ви-дях светия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето... и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са за-писани в книгата на живота при агнеца” (Откр. 21:1, 2, 27).

Така градът, белязан от насилието, ще бъде заменен от града на справедливостта. Ето това е посланието на Йоан. Въз осно-ва на тази идея от Откровението блажени Августин прави следната, все още валид-на констатация: „Две различни прояви на любовта построиха два различни града: любовта към Бога, стигнала до отрицание на себе си, създаде небесния град, а любо-вта към себе си, стигнала до отрицание на Бога, създаде земния град.”10

Векове по-късно Мартин Лутер също ще е иносказателен в коментара си към Битие: „Рим, седалището на папството, като един нов Вавилон! Вавилон и кулата му били построени от тухли, което ще рече от изпечен камък. И Рим е построен от тух-ли.”11

Лутер не казва нищо повече от това, но намекът е достатъчен, за да бъдат забеля-зани тези думи и да достигнат до нас. Въ-преки че другият велик реформатор Жан Калвин повтаря александрийската версия за войната на титаните, като приписва на тях построяването на Вавилон и на кулата му, той също като бл. Августин отбелязва наличието на два пътя, само един от кои-то води към небето: „Нещо повече, както онзи, който изостави Иисус Христос и как-то Титаните поиска да достигне небето, ще бъде лишен от каквото и да било познание, така и всеки, настроил разума и сетивата си според Иисус Христос, ще бъде отведен на-право в небето.”12

В няколко реда в романа „Братя Кара-мазови” Достоевски дава нови очертания на мита: „Защото социализмът не е само работническият въпрос или този за чет-въртото съсловие, а повече от всичко друго въпросът за атеизма, за съвременното му превъплъщение, въпросът за Вавилонска-та кула, която се строи без Бога, и то не за да достигне от земята до небето, а за да сва-ли небето на земята.”13

Сега вече наследниците на Ной не се стремят да отправят предизвикателство към небето, а по-скоро искат да изградят Вавилон, без да зачитат това небе.

Така те се освобождават от санкциони-ращия поглед на Бащата и нямат нужда от закона на Отец. От този момент нататък нищо не ще се противопоставя на стреме-жа им към удоволствие и към постигане на всяко тяхно желание. Така те ще станат не-зависими и ще си създадат име на такива.

Възможността обаче общността като цяло да се освободи от закона изисква дълбока вътрешна и междуличностна ре-

шимост. И без това всеки е белязан в себе си от напрежението между желанието и страха от нарушаването на нормата. Това напрежение поражда психични инциден-ти, които накърняват автономията на ли-чността, при което следват сговор и раздор. Във Вавилон надделява неспособността на хората да се разбират и строителството на кулата е спряно.

В новелата си „Оръжията на града” Кафка също изразява съмнение, че този строеж би могъл да бъде доведен до успе-шен край поради непостоянството на хо-рата: „На второто или третото поколение беше призната невъзможността кулата да стигне до небето, но междувременно се бяха създали прекалено много връзки между хората, за да напуснат те града.”14

Говорещият субект е в състояние да предаде чрез езика само част от своята същност. Писаното слово е осъдено на съ-щата участ.

Всички написани и все още ненаписа-ни книги на всички езици намират място във „Вавилонската библиотека” на Хорхе-Луис Борхес15. Никой обаче не може да има цялостен поглед върху тази библиотека, въпреки логическата й организация, ос-новаваща се на повторението, тъй като тя се развива до безкрайност. Вавилонската библиотека олицетворява невъзможността да бъде намерен смисълът в един постоян-но развиващ се свят. В деня, в който хората успеят да преодолеят своята разпръснатост и езиковите си различия, като заговорят на един общ език, те ще си дадат сметка, че това глобално обединение по-скоро ги за-робва, отколкото им е от полза. Поели от заключителната ситуация в бибилейския разказ, хората ще се завърнат до изначал-ната, за да установят, че именно в нея се крие тяхната прокоба.

Сринатата Вавилонска кула е метафора на тоталитаризма, размесването и загубата на мярка.

1 Freedmann, H. The midrash Rabba. V. I. Genesis, London, 1977, p.303.2 Ginzberg, L. The Legends of the Jews. T.1. Philadelphie, 1909, p.179.3 Freedmann, H. Op. cit., p.306.4 Cohen, A. Le Talmud. Paris, 1977, p. 321.5 Flavius Jose.phe. Antiquite,s judaiques. Oeuvres. T. 1. Paris, 1900, p.278.6 Ibid., p.29.7 Pseudo-Philon, Antiquite,s bibliques, T. VII. Paris, 1976, p.97.8 Cohen, A. Le Talmud. Paris, 1977, p. 329.9 Bost, H. Babel du texte au symbole. Geneve, 1985, p.141.10 Augustin, La Cite, de Dieu. LXVI, 4-11. Paris,1960, p.197.11 Luther, M. Commentaires de la Gene.se. Gene.ve, 1975, p.405.12 Calvin, J. Commentaires de l’Evangile de Jean. Gene.ve, 1968, p.240.13 Dostoevski, F. Les fre.res Karamazov. Paris, 1965, p24.14 Kafka, F. La muraille de Chine et autres re,cits. Paris, 1977, p.120.15 Borge.s, J.-L. Fictions. Paris, 1957. * Викари, Ж. Вавилонската кула. Враца, Одри, 2003.

става още по-лошо, може би ще надми-нем Вавилон. Днес в училищата тече не-обратим процес. Нещо, което е гнусно, развратно и извратено, се приема за нормално. Продава се абсолютно всич-ко, сякаш живеем в световен търговски център. В това се е превърнало всяко чо-вешко същество. В повсеместния търгов-ски център. Всичко се продава и всичко се купува.

Ако някой възрази, имаме отговор: „Това, което не се продава с пари, се продава с много пари.” В края на пасажа се казва, че се продават човешки тела и души. Наравно с животните, с овцете, с конете. Дотам сме стигнали. Това е Вави-лон, където безценната човешка душа се продава на едно и също тържище с овце-

силно извика той, като казваше с висок глас: „Падна, падна Ва-вилон - великата блудница - и

стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защо-то от виното на яростното блудство пиха всички народи и царете земни блудству-ваха с нея, а търговците земни разбога-тяха от големия й разкош. И чух друг глас от небето да казва: „Излезте от нея, люде Мои, за да не участвате в греховете й и да не се заразите от язвите й: защото ней-ните грехове стигнаха до небето и Бог си спомни неправдите й... Понеже тя казва в сърцето си: „Седя като царица, вдови-ца не съм и скръб няма да видя.” Затова в един ден ще й се струпат поразите - смърт, жалост и глад - и ще бъде изгорена в огън, защото силен е Господ Бог, Който я съди. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствали с нея и живели разкошно... и казват: „Горко ти, горко ти, велики граде Вавилоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда! И търговците земни ще плачат и ридаят за нея, понеже стоките им никой вече не купува, стоки от злато и сребро, от драгоценни камъни и бисери, от ви-сон и порфира, от коприна и багреница; всякакво благовонно дърво и всякакви изделия от слонова кост; всякакви изде-лия от скъпоценно дърво, от мед, от же-лязо и от мрамор, дърчин и тамян, миро и ливан, вино и дървено масло, брашно и пшеница, говеда и овци, коне и колесни-ци, тела и души човешки” (Откр. 18:2-13, СИ) .

Тела и души човешки... Темата за чистотата и компромиса е

много трудна и не всеки иска, когато чете тези думи, да провери себе си дали е от едната, или е от другата страна. В книгата Откровение много ясно се казва какво се случва по-нататък. Ние живеем на място, което вече по нищо не отстъпва на Вави-лон, най-развратния град. Град, където се купува и се продава абсолютно всичко. И не случайно в пасажа са описани всички стоки, които се продават. Овце, говеда, коне, колесници, тамян, миро, ливан, вино, скъпоценни камъни, каквото поис-каш, а накрая „тела и души човешки”. Това се прави тогава, това се прави и днес, в нашата страна, и не само в нашата. А ще

те и говедата. Още от самото създаване на света, веднага след грехопадение-то човекът доброволно става стока за продан. Стока, с която търгува дяволът. И така е през цялото време, докато Гос-под не дава заповедите, а след това дава Христос. В Откр. 5:9 четем: „...и пееха нова песен, думайки: „Достоен си да вземеш книгата и да снемеш печатите й, защото Ти бе заклан и със Своята кръв ни изкупи за Бога от всяко коляно и език, народ и племе...” Със Своята кръв Христос ни из-купва за Бога от всяко коляно, език, народ и племе. Ние сме били изкупени веднъж, изкупени от греха. Така хората започват да вярват в Бога, приемат Го в сърцето си, с радост заживяват нов живот и каз-ват: „Това е чудесно наистина, Господи! Ти освободи нашата съвест, освободи ни от

ни е подарил Христос, когато ни е изку-пил. Той е дал безценната си кръв и ни е очистил. А ние си позволяваме да пипнем това, с което не може да се търгува. Само малко, не много, не цялото, не изведнъж. Малко от светостта си продаваме, обаче в замяна ни е обещано тройно повече. Това е невероятна сделка! Продадох мал-ко, но имам уважението на съучениците си, продадох малко, но се разхождам из улиците, без някой да ме плюе, другите ме почитат и ме уважават. Продадох съв-сем малко, но виж, живея вече като бял човек. С всички съм на ти. С босовете на търговските центрове съм на ти, имаме си приказка... Това е една от основните причини да продаваме малко от своята святост. Случва се да продадем малко от чистотата си, за да бъдат подхранени на-

всяка тежест, освободи ни от цялата тази тъмнина. Почувствахме нещо ново.”

Но какво се случва после? Продъл-жаваме да вървим след Тебе, Господи, даваме всичко от себе си, ходим на църк-ва, на младежки събирания. Постепенно обаче нещо става в сърцата ни. Неусетно търговският център навлиза в душите ни. И ние си казваме: „А може би не е чак толкова страшно, нито фатално, може би Господ ще ми прости. Е, сега всички го правят, защо аз да се ограничавам, да се преструвам на аскет?! Още повече, нали вярващите са свободни хора. Има свобо-ден начин на мислене. Ами и ние ще сме като тях.” И търговията започва. Нещо сме купили, нещо сме продали. И то вътре в душите си. Какво е то? Говорим за свя-тост, за чистота. Продали сме това, което

шите емоции. Защото не мога да живея без човека, в когото съм влюбен. Сега ще продам съвсем малко от своята чистота, но ще имам този човек, за когото може би някой ден ще се оженя. Ще бъдем щаст-лива двойка. Господи, нали не беше нещо фатално, беше малко?! Но в Мат. 21:12 че-тем: „И влезе Иисус в Божия храм, изпъ-ди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците”, а във ІІ Кор. 6:16-18: „Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.” „Затова излезте из средата им и се отделете - казва Гос-под - и до нечисто не се допирайте, и Аз ще ви приема”; „И ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери” - казва Господ Вседържител.”

Всеки от нас, който е направил тази крачка и е приел Господ в сърцето си, всеки, който е бил изкупен със святата Му кръв, е станал такъв храм, храм на живия Бог. Бог живее в сърцата ни. Поня-кога ми се иска Христос отново да дойде и с бича Си да прекатури всички маси, които сме наредили в сърцето си. Това са маси, които самите ние сме сложили и на които успешно търгуваме. Днес правим една сделка, утре друга. Вървим напред в кариерата, развиваме се, растем. Но основното, което продаваме, е нашата святост, нашата чистота. Когато правим компромис, става точно това - прода-ваме. При този процес някои се сепват, опарват се, разбират какво прави Хрис-тос, като започва да прекатурва масите в сърцата им, спират и казват: „Господи, разбрах, прости ми!”

Други обаче продължават. В Словото пише: “Приятелството със света е вражда против Бога” (Як. 4:4). Ако продължаваш така, ти ставаш враг на Бога. Понятията „горе-долу”, „малко”, „по-малко” тук не важат. Търговията, продаването на све-тостта, приятелството със света води към едно - ставаш враг на Бога.

и неусетно ще стигаме до заключението: „Щом не може, отивам в друга църква.” А и самите презвитери нерядко питат: „Какво да им казвам на тези младежи? Виж сега, с приятелката може, нали, да се усмихвате, така, да се държите за ръ-чичка, ама повече не може.” Какво става обаче в мислите ти? - Е, с Бога се оправяй! Защото най-важното е дали сме станали храм на Бога и ценим това, което Той ни е дал, дали сме святи, чисти хора, или ние си играем и търгуваме, продаваме се и се купуваме. Всеки търгува различно, всеки има различни стремежи и желания.

В един разговор с младежи те поста-виха въпросите: „Какво може, а какво не може? Къде е границата? Колко мога да си позволя?” Най-тежките въпроси... И ние сега ставаме като законоучители и казваме: „Виж какво, на дискотека не мо-жеш да ходиш, но пред дискотеката може да стоиш.” В Стария Завет фарисеите пра-вят точно това. Те си казват: „В събота, понеже е ден на Бога, може да извървиш двеста крачки и да спреш, но по вода мо-жеш да преплуваш триста крачки.” Така се опитват да надхитрят Бога - слагат на магарето съдове с вода и твърдят: „Ние се движим по вода, затова ще извървим триста крачки.” Това е глупаво - да обсъж-даме какво може и докъде може.

Всъщност се събираме в църквата, за да разберем едно важно нещо: или сме станали храм на Бога, Светият Дух живее в нас и ние ценим това, което Той прави за нас, или сме търговци. Ако сме търго-вци, винаги ще задаваме на служителите и на презвитерите въпроси за границата

Но, за съжаление, винаги ставаме търговци. И не осъзнаваме, че с Бога тър-говия няма, там всякакви сделки просто не минават. Или приемаш святото, прием-аш Светия, обикваш Го и Го следваш, или изобщо не се занимавай, недей, просто си губиш времето. Затова тези от вас, ко-ито още си мислят: „Хайде, ще си поиграя на църква, ще ходя там, ще слушам, ще се моля, а може би, дай Боже, един ден това ще ме спаси”, по-добре да не се за-нимават. Ако обичате света, отивайте в света. Но тези, които са обикнали Бога, които са казали: „Господ е свят, аз съм Го

доха прякор Едом. Но Яков отговори (на Исав): „Продай ми пък ти още сега пър-вородството си.” Исав рече: „Ето, умирам; защо ми е това първородство?” Яков (му) каза: „Закълни ми се още сега.” Той му се закле и (Исав) продаде първородството си на Яков. Тогава Яков даде на Исав хляб и гозба от леща и той яде и пи, и стана, та си отиде; тъй презря Исав първород-ството.” В Стария Завет има специално от-ношение към първородните - те взимат благословението на бащите. В Новия За-вет е различно - там всеки, който приеме Бога, става първороден.

Със сигурност в живота ни има си-туации, в които се чувстваме като Исав. Копнеем, умираме да получим нещо, да имаме някого - момичето или момчето, в което сме влюбени, умираме за славата, умираме за признанието... Толкова сил-но искаме, че нищо не може да ни спре. И всички тези стихове в Библията, тези проповеди само пречат. Въпреки тях ня-кои от нас, за съжаление, си казват: „Защо ми е това първородство? Аз съм гладен, умирам от глад, искам да ям сега, тук, в този момент!” И го получават, но по този начин презират първородството, прези-рат благословението, презират Бога. Бла-гословението на Бога и на отците е нещо много ценно. А Исав го продава - за едно ядене, една паница леща. Колко низко, колко евтино! Може би в такива моменти мислим, че сделката е великолепна и си струва. За съжаление, така става и с нас. Нещо, което е съвсем евтино, банално, изтъркано, се оказва достатъчно силно, за да се продадем, да си продадем све-тостта и чистотата. Да прекрачим грани-цата и да станем врагове на Бога.

От този момент нещата тръгват все по-зле. Развратът се разширява. Извра-щенията стават все повече и повече. Тогава трябва да се замислиш каква по-зиция ще вземеш? Ще тръгнеш ли с тър-говски нюх да правиш сделки, или ще си кажеш: „Господи, Ти си ми дал светостта и чистотата, искам да ги запазя във всяко отношение. Искам да запазя сърцето си, мислите си, тялото си, защото само тога-ва ще получа Твоето благословение, само

приел, станал съм Негов храм”, нека ос-танат такива. Недейте да си играете, това е нечисто за Бога. Преди всяко нещо, за което се чудите дали може, или не може, помолете се. Ако сте приели Светия Дух в себе си, попитайте: „Господи, това ще Те зарадва ли, или ще Те наскърби?” Бог ще ви подскаже: ще проговори чрез вашата съвест, ще проговори и в сърцето ви, ако сте честни. Когато честните хора казват „да”, това значи „да”, „не” значи „не”. Ако ви влече, ако искате да търгувате, но си търсите оправдание и намирате колкото може повече стихове от Библията, за да се защитите, това няма да ви помогне. Дори да цитирате богослови, които ми-слят по същия начин, и заедно да защита-вате своята позиция: „Вижте ни, ние сме християни”, няма нищо да промените. Господ казва еднозначно: „Приятелство-то със света е вражда против Него.”

В Бит. 25:29-34 се разказва как Яков е сварил ястие, а брат му Исав си идва от полето уморен: „И рече Исав на Яков: „Дай ми да ям от червеното, от това чер-вено, защото съм уморен.” Затова му и да-

тогава ще бъда Твой приятел.” Молете се в сърцето си. И се пазете, не търгувайте с Бога, не си търгувайте светостта, не си продавайте чистотата, защото това е най-ценното, което имате, най-ценното, кое-то Господ ви е дал. Това е нещо, заради което Той е умрял, пролял е кръвта Си.

Ако искаш да търгуваш, направи го, но недей да обвиняваш никого, не об-винявай Бога, че толкова е строг. Щом си решил да ставаш Негов враг, обвиня-вай после себе си. Защото картината ще се види много ясно, когато се изправим пред Него. Достойнството на христи-янина се състои в това, че достойният Господ ни е дал святост и чистота. Ако ги запазим, това е нашето достойнство. Нека да бъде това в сърцата ви. Молете се за класовете, в които учите, молете се за училищата си, молете се за приятели-те си, за съседите, за всички, с които об-щувате. Ако проповедниците се молят, това е добро. Но когато всички заедно се обединим в молитва, можем да проме-ним много повече. И да устоим, когато си задаваме въпроси: „Сега пак ще ме напа-дат, пак ще ме питат какъв съм, защо съм такъв? Защо не постъпвам като тях? Как да издържа?”

Светостта, която имате, предавайте на другите. Господ ще ви води все по-на-пред и по-напред. Не може да стоим на едно място и да смятаме, че всичко е на-ред. Това е християнството. Или вървиш напред и се освещаваш все повече и по-вече, или спираш, започваш да „мухляс-ваш” и вместо да ухаеш хубаво, миришеш на мухъл. И не може да те разбере човек -християнин ли си, какъв си.

„Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи и няма да залича името му от книгата на живо-та, а ще изповядам името му пред Моя Отец и пред Неговите Ангели”(Откр. 3:5 СИ).

очертава една картина за нещата, където върху доброто е наложена ре-шетка от зло. Безсмъртната душа започва да живее под окупацията на смъртното тяло.

Потребността от голям брой идоли отразява най-вече онази “разпо-късаност” на съзнанието, която се е образувала в душата на грешника. Ние сме създадени от Бога, за да общуваме с Него, а след като сме от-стъпили от Бога, сме избрали друг господар. По силата на робството служим на греха, докато според предвечния план на Бога ние сме пред-назначени да служим на Него.

Раздвояването в съзнанието на човека стига до крайност. Много религии от миналото и настоящето в различни форми и по различен начин учат за божествеността на всяко дърво, цвете, камък, животно. В момента на грехопадението страхът навлиза в осакатеното човешко сърце. Езичниците се страхуват от своите богове. Изображения на мно-горъки и вампироподобни (с големи „кучешки зъби”) богове “украся-ват” лицето на земята. Човекът изпитва страх от тях, затова се опитва с делата, думите и жертвоприношенията си да ги настрои по-добре към себе си. Ап. Павел пише за това кой стои зад каменните, дървените и златните божества: “Онова, което жертват езичниците, жертват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете” (I Кор.10:20).

огато човекът съгрешава, съзнанието му се разби-ва като счупено огледало.

Във всяко парче се отразява късче от мирозданието, изопачено и от-къснато от цялото. Човекът изгуб-ва пълнотата: в отношенията си с Бога, в знанията си, в представите си за света, във възпремането на заобикалящата го действителност, в здравето и в живота си. След като познава доброто и злото, у него се

Само Светият Дух може да направи човека способен да види един-ството на творението и Твореца, единството в природата, единството на физическия и духовния свят. Бог Творец иска да Го обичаме, защото “Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни” (I Йоан 4:10).

Във всички времена освен видими идоли хората носят у себе си и духовни и им се покланят както на видимите. Те могат да бъдат нашите необуздани страсти или хора, или вещи. Обаче всеки, който си издига кумир, сам мечтае да стане кумир. Служението на Бога ни приближава към Него и ни прави подобни на Него. Служението на Сатана по същия начин ни уподобява на Сатана. Дяволът се е опитал да грабне силата и властта, принадлежащи на Бога. Езичникът се стреми да стане дикта-тор и да притежава същата слава и власт, която има идолът над своите поклонници. В митовете и легендите боговете постоянно водят борба помежду си за господство над света, като използват подлост, коварство, жестокост. Защо смъртните да не вземат пример от тях?

и съветска Русия. Тя продължава при Авраам, Исаак и Яков, при Самуил и Исая, при ап. Павел и Мартин Лутер.

Тази борба се води и в нашите църкви, в сърцето на всеки човек. Колко съвременни християнки знаят, че когато много хора се радват на детенцето им, непре-менно трябва да му вържат червен конец? Колко съвременни хрис-тияни вярват, че “безобидните” заклинания помагат? Колко хрис-тияни по селата “пазят” добитъка си с помощта на прости магически манипулации? Колко християни съвсем сериозно разсъждават за “чакри, космическа енергия, тре-то око”? И кой от нас наистина не обръща никакво внимание на суеверните лоши знаци (напри-мер черна котка) и средствата за предпазване от тях? Мнозина ще кажат: “Това действа! Това наис-тина помага! Сбъдва се!” Разбира се, помага, нали зад всички закли-нания и суеверия стоят реални ду-ховни сили! Същите, които стоят зад идолите.

За съжаление, много църкви са пример за окупирани територии. Територията на християнството е окупирана от езичеството. Терито-рията, предназначена за служение на Господ, е заета от идоли. Какво да правим? Библията дава отговор. Про-четете го в 6 гл. на книгата Съдии.

Христос учи Своите последователи на нещо съвсем различно: “За-щото съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). Измиването на крака-та на учениците Му е пример на небивала кротост. Кой езически народ би могъл да си представи своя бог в подобно положение? Огромната гордост, надменност, безпощадност, превъзнасяне са качества, които притежават божествата на земята.

Всички сме излезли от езичеството. Европейските страни са излезли от езичеството. Съвременната цивилизация е излязла от езичеството. Членовете на Църквата са излезли от езичеството. Първите църкви от самото начало на съществуването си започват борба против окултните практики на езичеството, проникнали в християнството, против обре-дите и зрелищата, на които са се приписвали магически свойства, но вече с християнски термини, против “светите” предмети, способни да пазят и да носят късмет.

Борбата между езичеството и християнството продължава през ця-лата история на човечеството. Тя се води в древния Ханаан, в земята на фараоните, в Юдея и Израил, в Коринт и Ефес, в средновековна Англия

ВОДОРАВНО: 1.Арамейски израз, който означава „Господ наш иде” (I Кор. 16:22) 9.Син на Давид, който въстава срещу баща си, а по-късно е убит (II Цар. 15-18 гл.) 10.Царството на мъртвите според гръцката митология, ад 11.Вър-ховно египетско божество 12.Южен плод 14.Стихотворение на Д. Дебелянов 15.Жилещи насекоми 17.Ехо, отглас 19.Египетско-етиопски фараон, управля-вал ок. 690-664 г. пр. Хр. (IV Цар. 19:9) 21.Потомък на Ной от Яфет, от когото се предполага, че произлизат жителите на о. Родос (Бит. 10:4) 13.Жената на Ламех (Бит. 4 гл.) 24.Главният град на Асирия, основан от Нимрод (Бит. 10:10) 26.Място край град Рама, където Самуил ръководи общност от пророци (I Цар. 19:18-19) 28.Персийски цар 29.Европейска мярка за вместимост (Ездр. 7:22) 32.Жената на Самсон 34.Васански цар с исполински ръст (Вт. 3 гл.) 36.Аси-рийски град между Ниневия и Халах (Бит.10:12) 37.Съработник на ап. Павел, който в един момент го изоставя и отива в Солун (II Тим. 4:10) 39.Обещание, обричане на Бога 40.Английски полярен изследовател (1800-1862) 42.Пле-менник на Авраам, който се установява да живее в Содом и по Божия милост е избавен преди унищожението на града (Бит. 18-19 гл.) 43.Малоазийска бо-гиня на плодородието 44.Съмишленик и приятел на ап. Павел (II Тим. 1:16) 47.Древно средство за екзекуция 48.Система от условни знаци или сигнали за предаване на информация 49.Библейска дума (на евр. ,,шалом”), разкриваща състояние на душата, което е резултат от правилни взаимоотношения с Бога и е плод на Духа 52.Френски поет романтик (1797-1863) 54.Жена на Исав (Бит. 36:2) 56.Част от тялото, от шията до ръката - символ на сила 57.Нота.

ОТВЕСНО: 1.Мястото, където Божият Дух подготвя Самсон за служението му (Съд. 13:25) 2.Река в Сирия (IV Цар. 5:12) 3.Полско укрепление с формата на насочен навън ъгъл 4.Жената на Йосиф (Бит. 41 гл.) 5.Американска агенция за космически изследвания 6.Почистващ препарат 7.Минерално или органично вещество за подхранване на почвата 8.Внук на Исав, родоначалник на народ (Бит. 36:12) 13.Долината, в която живее Далила (Съд. 16:4) 16.Брат на Давид (I Цар. 16:9) 18.Японска марка фотопродукти 20.Безсмислено упорство 22.Вто-рият цар на Израил (след Саул), човекът по Божието сърце 25.Плодородна долина между самарийските хълмове и планината Кармил (Бит. 37:17) 27.Пла-нината, върху която спира Ноевият ковчег след потопа 29.Израз, означаващ „да се повтори” 30.Хижа на Витоша 31.Еламски цар (Бит. 14 гл.) 33.Гора, дъбрава 35.Семейство дребни тесноноси маймуни 38.Вид чернодробен паразит, който поразява домашните животни 40.Мястото, където народът на Израил спира за последен път преди Синай (Изх. 17 гл.) 41.Деца без родители, за които Бог е обещал да се грижи неизменно 43.Легенди, сказания 45.Течност, получена чрез изстискване на плодове 46.Инициали на бивша световна организация 50.Долината, в която Давид побеждава Голиат (I Цар. 17 гл.) 51.Древен град, който по времето на Христос е столица на империя, владееща части от Европа, Азия и Африка 53.Южен плод с червени сочни зърна, който е бил изобразяван върху ефода на първосвещеника 55.Кантон в Швейцария.

ВОДОРАВНО: 2.Ноб 4.Палат 6.Матусал 8.Васан 9.Лот 11.Декан 12.Сидон 14.Карст 15.Татанай 17.Камили 18.Агав 19.Сов 22.Рагу 23.Драка 24.Евер 26.Ко-тарак 28.Ра 29.Урок 31.Рас 33.Калем 34.Аса 36.Ом 37.Коридор 40.Галилей (Га-лилео) 41.Домакин 44.Милитин 46.Капител 47.Номади 48.Овид 49.Йорам.

ОТВЕСНО: 1.Солун 2.Натан 3.Бас 4.Пасати 5.”Талита куми” 6.Макс Лукадо 7.Лодавар 8.Верига 10.Тон 11.Дамар 12.Сага 13.Насекоми 14.Карамел 15.Тара 16.Йов 20.Верит 21.Колит 23.Драма 25.Радий 26.Кали 27.Теле 30.Ок 32.Соло 33.Кап 35.Сом 36.Оки 38.Рид 39.”Рир” 40.”Га” 42.Ад 43.Но 45.”На”