- 1 -

Върни ми, моля, птиците или

Кръжоци по безсмислено Кръжене

Красимир Костадинов

- 2 -

Върни ми, моля, птиците...

Върни ми, моля, птиците, залитнали на запад. Стрелочника небесен алармирай – да не спи. По този курс стоянки няма. Облаците цапат.

Миражът на надеждата е само травестит.

Върни ми, моля, птиците, разпорили небето. Хирурга главен викай – да го шие, че боли. Че писъците птичи го съдират на решето.

И всеки миг от него дъжд солен ще завали.

Върни ми, моля, птиците, изгубили посока. Залутани в летеж на сляпо. Ято без водач. Без никакви компаси тишината е жестока.

А ангелите неми са и нямат преводач.

Върни ми, моля, птиците, гнездящи из главата. Ти Африка не беше им – защото те е страх.

Преследвайки инстинкта си, строшиха си крилата. Яйцата неизлюпени потънаха във прах...

- 3 -

А споменът тъй и не ще да умре...

Очите, с които те гледах – извадих. А болните зеници срязах с бръснач.

И образи-спомени мило-измамни изтръгнах от колбите. Тихо. Без плач.

Ушите, с които те слушах – пробих ги. Тимпанумна пункция. Семпла. С пирон.

И твоите думички нежно-фалшиви обесих ги. Всичките. Тихо. Без стон.

Езикът ми, вкусвал от твоя, го глътнах.

Две педи под ларинкса – там да е скрит. Далече от ласка сладникаво-смътна.

Там рани да ближе. Притихнал и свит.

А кожата, помнеща твойта – скалпирах. С тъп нож. Без упойка. Да страда добре.

Сърцето си счупено бавно палпирах. А споменът тъй и не ще да умре...

- 4 -

Чистилище

Заточен съм в безкрайното чистилище-пустиня на Средната земя, където няма даже бог.

Не съм герой от приказка. Кръвта ми не е синя. Това не е магия на магьосник най-жесток.

Тук времето е пясък, а ръцете ми – часовник. Цедя от шепа в шепа аз минути до безкрай.

Пространствата дресирам само с мислите громовни. Пазител съм на нищото. Абстрактен самурай.

Тук няма нищо друго, само облаци от шепот. Надеждата беззвездна е в мъгла от страхове. И скъсано хвърчило съм, изпуснато в небето, подритвано насам-натам от злобни ветрове.

Какво-Кога-Защо съм аз...? Това дори не зная. И сляп, и глух, и луд съм пак. А ти си тишина.

Кажи – нима виновен съм, че просто търсех рая...? Но някъде се срутих в тази страшна тъмнина...

- 5 -

...чакълче...

...чакълче съм... захвърлено... от някого... ...с изстреляна въздишка... на досада... ...не ще ме топлят ласките на лятото...

...ни сняг по мене някога ще пада...

...оставило прашинките си... в шепата... ...чакълче съм... от многото... и бившо... ...на рибите ще слушам само шепота...

...и в тинята кафява ще съм нищо...

...чакълче съм... потъващо... към дъното... ...а с ръбове заоблени не махам...

...потъвам... но не ме е страх... от тъмното... ...от друго ме е страх... за друго плаках...

...дали ще има нейде там... из тинята... ...чакълче друго... хвърлено... до мене... ...което да ме води... през пустинята... ...през смучещото силите ми време...

- 6 -

Кога ли ще дойде онази старица...

...кога ли ще дойде онази старица... ...онази с косата и черния чул...

...в устата си нощем оставям парица...

...косите смирено накичвам си с гюл...

...кога ще приседне до мен на леглото... ...кога ще посегне със суха ръка...

...от плещите мои да смъкне теглото... ...главата ми чак се изгърби така...

...до колко да чакам, о, гостенке свидна...

...кога да затворя леглото-ковчег... ...та тъй не съм чакал аз даже любима...

...смили се над мене – горкия човек...

...не влизай при някоя свещ неизтляла... ...не късай и дъхави свежи цветя...

...недей да угасяш звезда неизгряла... ...а мене вземи там – със теб да летя...

...изписах тук туй, що можах да изпиша... ...прочетох го после... а то – кръговрат... ...и цикълът в цикъл прелива се в киша... ...така остарях... па макар да съм млад...

…кога ли ще дойде онази старица...

...онази... желаната... дълго... от мен... ...отдавна съм тъжна безкрила орлица... ...от хора жестоки затворена в плен...

...в кафеза заключен небето мечтая... ...и вятъра... слънцето... капка вода... ...та някога някъде там из безкрая... ...накрая да имам парче свобода...

- 7 -

Когато...

Сълзи за тебе роних аз – когато беше жадна. Когато беше гладна – от плътта си късах аз.

Когато бе горещо – бях ти сянката прохладна. Когато бе студено – абсорбирах всеки мраз.

Когато бе щастлива – тихо в ъгъла се скривах.

Когато бе нещастна – бях утеха и подслон. Когато бе изгубена – аз все те преоткривах.

Когато се изследваше – разхождах те с файтон.

Когато беше болна – бях ти точното лекарство. Когато не цъфтеше – те поливах и торих.

Когато бе богиня – бях небесното ти царство. Когато беше муза – стих на тебе посветих.

Когато ти летеше – аз ти бях попътен вятър.

Когато ти се плуваше – вода за тебе бях. Когато скучно беше ти – играех ти театър. Когато пък се бесеше – въжето ти държах.

Помахване с ръчичка бях – когато ти си тръгна. Когато аз достойнство бях – но ти не беше чест. Когато ти се впи във мен – реших да те изтръгна.

Когато е трисрична дума – буквите са шест.

- 8 -

Разпни ме

Доливаш ми и пустият ти поглед ме допива. Залитам и пропадам чак на седмото небе.

А ти кръжиш над мене като дива самодива. Обичам да те пия през очите на дете.

Цигарата ми облачета меки ни подлага.

А те държат далече всеки нагъл самолет. И бъчва съм, а ти си гъсто вино от Малага.

Невидимата муза на пияния поет.

И с лудо горско биле ти оплиташ ми душата. Привързваш заклинания. Към теб да ме държат.

Невидима си, свита на усойница в торбата. Побегна ли – и промилите ще ме поразят.

Ще падна от високо. Както розов дъжд – в пустиня.

В земята ще се впия. Както гвоздеите – в длан. Сърцето начервил съм, но душата ми е синя. Разпънат съм на кръста си. А ти си моят храм.

- 9 -

(само)наблюдения

В ушите ми вали дъждът на хубавата песен. Онази, дето тръгваме за облаците там. Отново пия, пуша и животът е чудесен.

На себе си „Наздраве!” казвам. Хубаво е сам.

И ти сама си. Друго място. Същият канал. Мечтите същи. Пътят собствен. Правилен дори.

И аз горя. Горя. Обаче все съм неизтлял. Но хубаво е все пак ей така да се гори.

Тече реката. Литри време. Птиците летят.

Защото ти така им казваш. Нищо, че мълчиш. Дърветата се дървят и цветята се цъфтят.

И нощите ми смисъл са – решиш ли да не спиш.

Вали дъждът в душата. Ето – пускам си Morphine. Разпадам се. Доливам си. И пуша на комин.

А някога написах „Ти си моят кокаин”. Света държиш. Държиш света. Наздраве и амин.

- 10 -

Пейсмейкър

Спирам да пиша писмата от облаци, дето ти пращах години наред.

Свалям юздите на мислите-конници – нека препускат без тебе напред.

Край вече с тези любовни послания,

дето ти пишех в прибоя с пета. Дълго ги кътах онези желания.

Минаха толкова много лета.

Няма да моля аз пойните птичета твоето име в захлас да цвърчат.

Нека да пеят за други момичета... Нека свободно навред си хвърчат...

Думите тайни ще шепна на вятъра. Той ще ги носи към някой с уши.

Ти се гримирай и пляскай в театъра. Нищо, че вътре това те руши.

- 11 -

Птичи грип

В яйцето ми с писък на чайка проникна. Гнезденце си сви в подчерупчен уют. А нещо у мене спонтанно избликна.

Със залп от хормони прерасна в салют.

С косите разпуснати вятъра спирах, когато насилваше твойте криле.

Пикирах и гмурках се. Рибки събирах. За птичия рай ти запазих билет.

Бродирах по плажа на мисия тайна

и леко се чувствах – същинско перце. И мидичка търсех, но не обичайна, а с форма на влюбено малко сърце.

Накрая открих я – черупчица крехка –

закътана в пясъка златен така. Изтърсих я нежно и с тиха утеха

положих я в твойта крилата ръка.

Тогава ти клъвна ме с човка ръбата. Изпърха внезапно. Далеч изхвърча.

Сърцето отнесе. Оскуба крилата. И тъй оттогава аз само мълча.

- 12 -

Муха и Паяк

Припаднах под окото ти зловещо и ето ме сега – на коленè.

Мушица малка, кривнала погрешно – харесала как паякът плете.

А ти плетеш, плетеш и то – прекрасно –

и погледът ти пие ме с очи. Оттук нататък всичко ми е ясно, усмихвам се – съдбата си ми ти.

И влюбено жужа за помощ мнима, защото знам – възбужда те това.

Представяш си фаталната картина, в която късаш моята глава.

То честичко в живота тъй се случва, че жертвата се влюбва във палач. Какво да правя – все живота уча

и често падам в мрежите по здрач.

С усмивка прелъстяваща треперя, а ти пълзиш с въздишки срещу мен.

Възбуждаш ме и знам, че съм намерил любов – дори в последния си ден.

- 13 -

Робинзон

Скалъпих сал от сляпа безнадеждност. Разпънах се – в стихията платно,

треперещо под щорма си за нежност, на бурята отдало се самò.

И ти го духа – само как го духа...

А то плющя и гърчи се по теб. А после – недобесено от скука –

потъна тихо в твоето море.

Лежах си после сам на сала – влажен. Подмятан от затихващи вълнù.

И слънцето усмихна ми се даже, но с намек после пак да завали.

Така останах в нищото зареян –

самата неизбежна свобода. По бурята въздишам и немея. Навсякъде – вода и пак вода.

- 14 -

В закрито море

Лястовичи мах ли бе дъхът ти... Само аз ли чувствах го такъв... Палеше ме с него... Колко пъти жар гореща беше мойта кръв...

Погледът ти котва ли ми беше... Аз ли бях разбит катамаран...

Люшкан в дрейф пиянски, безутешен... Търсещ пристан в твоя океан...

Стакселът – съдран от празни думи...

Мачтата – прекършена на три... Бяха му лъжите ти тайфуни... Щурвала разбили на трески...

Ето, че сега съм буревестник,

учещ се отново да лети... Тихичко писукащ тъжни песни...

Мъчно е, любов... Да си простим...

- 15 -

(надървено)

Мъничка бяла брезичка растеше на бряг на рекичка една.

Есенес в нея събличаше дрешки и зъзнеше зиме сама.

Минаха няколко тъжни сезона,

но колко – не помня дори. Хлипаше нощем брезичката скромна,

сънуваше стари гори,

шепнещи тихичко, кършещи клони: „О, дъще, къде си сега...?”.

Нея я вееха страшни циклони там някъде... там... на брега.

После отнякъде птички дойдоха

и кацнаха в нейния скут. С писъци радостни свиха гнездото –

да имат семеен уют.

Стана тъй някак не толкова сиво, но тя пак си беше сама.

Пак застуди се и стана мъгливо, започна да пада слана.

Пролет смени после дългата зима,

напъпи брезата гърди. В топлите дни и снегът се спомина –

и славеят тъй потвърди.

Сутрин една удиви се брезата – бе зърнала нещичко там –

мъничко, рошаво, скрито в тревата – та туй беше бебенце-чам!

Милите птички напускали семе,

шишарки кълвали напук. Тъй – с помощта и на топлото време –

дарили брезата с съпруг.

- 16 -

Вярно, че мъничък – бебенце още –

но пак ще й бъде другар. Скоро ще стане височък и мощен –

и даже достатъчно стар.

...

Минаха няколко бързи сезона, но колко – не помня дори.

Бор и брезичка... в прегръдка... на склона... изглеждат щастливи... дали...?

- 17 -

А тя ми прати дъжд...

А тя ми прати дъжд... И ме удави. Наяхала бе облачи стада.

Досущ потоп библейски се стовари. Без дядо Ной оказах се в беда.

А тя ми прати дъжд... И ме удави. Проникна в мене с есенна мъгла. Просмука се по кости и по стави.

По вените разля ми тон тъга.

А тя ми прати дъжд... И ме удави. („Здравейте, 100 години самота...”) В блата превърна свежите морави,

в които ще пълзя до пролетта...

- 18 -

А аз ù пратих слънце...

А аз ù пратих слънце... Тя пък взе, че се запали. Досущ вампир по изгрев, съмнал някъде навън.

И кожата ù стана на мехури и парцали, а тя изпадна в нещо като трансов полусън.

А аз ù пратих слънце... Тя пък взе, че се запали.

На Жана д’Арк прилича – както тихичко гори. И пламъците ближат я с езици на кротали,

но тя е нестинарка – може би ще устои.

А аз ù пратих слънце... Тя пък взе, че се запали. Полезно е горенето. Нали така? Нали?

Че огънят пречиства разни чувства позаспали. Надявам се, че феникс е. Или – да завали.

- 19 -

А приливът пляскаше тихо за бис...

Полегнах пред теб като кей изоставен. Дъските – разхлопани. Без парапет.

Тъй, само от плавей случаен смущаван. Тъй жалък, ненужен, порутен и клет.

Ти плаваше в дрейфа си – ладия малка. Тъй, леко пробита. Залитнала в крен. Изтръгнала котвата слаба и жалка. От вятъра носена право към мен.

И аз се усмихнах. Изправих подпори. Снагата изпънах. Със скърцане, да. В прибоя зашепнаха стари декори.

Беззвучно изстенах. Изпаднах в беда.

Тя – старата болест - е вече хронична. Не искам. Не мога. Не вярвам. Не знам.

А ти ме целуна така неприлично, че аз изчервих се трикратно от срам.

И слънцето скри се свенливо в морето.

Подуха ни хубаво нощният бриз. И сивна в оловно отново небето.

А приливът пляскаше тихо за бис...

- 20 -

Под старите липи те чакам...

Под старите липи те чакам всяка нощ, момиче. Все някога ще дойдеш, ще ме видиш и ще спреш.

Аз няма да ти шепна тихо колко те обичам. Защото ти и без това това ще разбереш.

Листата сърцевидни все туптят по бриза нощен.

А той ги гали лекичко. Те пъшкат и скимтят. Подслушвам ги и чакам те. Ще чакам много още.

А мислите ми с диви гъски някъде летят.

Ти призрак в полусенките ще бъдеш. Самодива. Косите ти ще бъдат като буен водопад.

Магията на стъпките ти пак ще ме опива. И зная, че отново ще се чувствам вечно млад.

Пред тебе коленичил, ти ще бъдеш моя жрица.

Ще бъдеш мой олтар. Богиня моя. Ад и Рай. Душата ми ще пърха със криле на дива птица.

Че ти си и Начало, и Кръстовище, и Край.

- 21 -

А залезът е тъй парализиращ...

А залезът е тъй парализиращ... Импресия в кармин на хоризонта...

И ти мълчиш и в слънцето се взираш. Лети, лети, о, малка Покахонтас.

В небето търсиш приказни пътеки,

с видения по облаци гадаеш. Въздишките ти призрачно са леки.

Любовни заклинания ми баеш.

То хубаво, но мене май ме хвана... А казват, че любов не се лекува...

Та – чудя се – дали да ти пристана, или потайно тебе да жадувам...

Блуждая... Делтапланер съм зареян –

тъй вия се и вия в небесата. Тук в облак-два дъждец ще поналея,

там осми цвят ще бъда на дъгата.

А залезът е тъй парализиращ... Реката си тече, но не изтича.

Решавам, че – дори да не разбираш – с любов нетрайна в тебе аз се вричам.

- 22 -

Сцена за двама (с липси)

А вятърът тихо прошмулва в листата и мраморно екне театърът празен. Под тихата скръб се навела липата.

Актьорът се сгърчил – освиркан и мразен.

Тя вярно, че тежка е – клоунската роля. И там... монологът, разпорил небето. Един манифест на свободната воля на стар галеон, недодавен в морето.

Цвърчат чичопеите с розови трели. Кипарисът мъдро се слива с декора. И пухкави облаци къдрят къдели –

потайни послания пишат в простора.

А пейките неми са. Публика няма. Единствено облаци, камък и вятър. А сцената бе начертана за двама... Но нямаше втори за този театър...

- 23 -

Камикадзе

Ти ангел ли си, паднал долу тук от небесата? Химера ли, мираж ли, омагьосница ли – що?

Какви ги плещиш, моме, та ми бъркаш из главата? Пък криеш се и тайно зад смокиново листо...

Внимавай, ей! – ... че аз си имам цял чувал с пороци,

но тайничко в гаража също шия си криле и няма да ги слушам никак слепите пророци – ще литна към луната. Нямам нужда от билет.

Oh, eat my fucking чехли, о, кондуктори на чувства!

Не можете да спрете вече ни един Икар. Летежът сам по себе си е форма на изкуство, а вятърът в косите ми – наградата „Оскар”.

- 24 -

(авантюристконсултско)

Нима си Марианска падина? Тогава батискаф за теб ще стана.

Ще галя бавно морските дъна, ще търся сляпо твойта жива рана.

А може би си бяла Хиндукуш?

Тогава с пикел, котки и въжета – безстрашен като някой Скарамуш – по склоновете твои ще закретам.

На пряспа ако станеш сред Иркутск,

веднага снегоходки ще обуя. Дори и да замръзна – сляп и куц – готов съм да се боря с твойта буря.

А станеш ли тропическа гора, за теб ще се излея в Амазонка и в слънцето дори ще изгоря...

налага ли се,... малка Покахонтас...?

- 25 -

Лорелай

Признавам си и няма да го крия (то може би и вече си личи),

че днес реших за теб да се убия – обесвам се на твоите очи.

И ето, нà – тъй куклено си трепкам –

люлея се на погледа-въже. Бесило ми е лявата ти клепка, че дясната капан е – за мъже.

И вятър са ми твоите въздишки, в които онемявам до безкрай.

Разпадам се на прах и тънки нишки. Летя към оня рай, о, Лорелай.

- 26 -

(писмо до неорлеанската дева)

Ще побъркам косите ти с поглед, Мария, а после какво ще ги правиш – не знам...

Но не ме изкушавай да бъда от тия... В тъгата си по-добре май да съм сам...

Ще разроша и мислите твои, Мария, на хаос от буклички ситни без срам.

Затова – остави ме в безпамет да пия... Недей да излизаш от онзи екран...

Че съм глупав, наивен и малък, Мария,

и луд, и циничен, и всякакъв там... На кравай из душата ти сам ще се свия, но някак ще зъзна в съдрания плам...

В незаетата стая в мотела, Мария,

наречен „Сърце” – без адрес и без план – ще те чакам и в тъмното там ще се крия...

Ще хлипам самотен и все неразбран...

- 27 -

(писмо до бившите)

В онзи страшен момент на безмение сякаш някаква пагубна сила

като тайно друидско знамение или шепот на луда сибила

ми разчекна внезапно клепачите с остър писък на нокти орлови – връхлетяха ме мислите с грачене

на рояк изхабени любови

и изпълни ме в миг просветление, та с очи на безумец прогледнах

и реших, че – без капка съмнение – любовта ви била е безвредна,

даже някак фалшива, недадена и лишена от грам реципрочност, заслужава да бъде забравена,

зарад’ свойта първична порочност, –

че е любила малко и себе си, всичко друго било е преструвка – с рутината на древните феникси породена в жарта на целувка,

но дали се преражда лустросано,

или само мъждука фалшиво – щом било е сърце недокосвано,

любовта му остава нежива –

и едно ще ви кажа, момичета – съжалявам, но май че така е –

вие всъщност не сте ме обичали, щом ви няма до мене накрая.

- 28 -

Из „Спомени за другите ми животи”

Не мислех, че няколко сиви мусона, два порива ветрени, някой порой, така ще изсмучат от тебе озона, а ти ще се срутиш и биеш отбой.

Не знаех, че твоята пясъчна кула е толкова крехко строена с лъжи.

Пропадайки там в абсолютната нула, аз никой не искам за мен да тъжи.

Бе някога розов... Сега – буреносен.

Говоря за облака, в който летя. Изгубва се смисълът. Става преносен. И с трънен сменен е венецът с цветя.

И пак ще вали... И в тревата зелена

ще падна, загледан в небето над мен. Ще мисля, че аз съм от друга вселена, а после ще литна натам – прероден.

- 29 -

kαλλίστῃ (на най-красивата)

Слънцата имитираха лицето ù в анфас. Извивките в снагата ù опиваха поети,

че беше квинтесенция на всички Жулиети – по кожата ù погледи припадаха в захлас.

Косите ù се спускаха на огнен водопад.

По ключиците плисваха се с шепот на искрици. Съвсем неописуеми, вълшебните ù цици

коварно съблазняваха до остро нежен глад.

От устните ù сипеше се приказен прашец. Очите ù разстрелваха с лелеяни присъди. По орното ù тяло се тълпяха полевъди.

Дъхът ù пък ухаеше на пролетен дъждец.

Из стъпките ù сърнени разцъфваха цветя. По миглите ù пърхаха рояци пеперуди. Човеците и ангелите правеше на луди.

Прекрасна Серендùпити, къде ли отлетя...?

- 30 -

Калину

Една бе Калина... Но тя си замина.

Поетът... остана да вие от глад. В стомаха му – топка.

Сърцето му – в клопка. Душицата – зъзнеща в нощния хлад...

Една бе Калина... Макар за мнозина

да има стотици прекрасни жени... Поетът тъжеше, на нея държеше

и в рими кълнеше безнейните дни...

Къде си, Калино... Ти, моя камино,

огнище, което ме топли насън... Не знаеш ли вече, че аз съм обречен

за теб да горя като бъдника-пън...

Къде си, Калино... Ах, гиди гадино,

ти вместо сърце имаш буца от лед. След тази разлъка, разкъсван от мъка

ще скитам – вовеки безумен аед...

- 31 -

Ясмина

Аз вече не ловувам аромата ти, Ясмина... Престанах да сънувам твоя шепот до среднощ. Макар да не разбрах, когато просто си замина,

усетих леден страх. Задишах пак през куп за грош.

Аз вече се не давя из очите ти, Ясмина... Навярно други мамят тези тъмни дълбини. Не е сезон за гмуркане. Отдавна си е зима.

В душата имам буря снежна, раждаща слани.

И стъпките ти вече не подслушвам аз, Ясмина... Познавам отдалече, че са чужди. Шумолят. Аморфно си се нося по сълзите на морфина и нищичко не прося от безчувствения свят.

Понякога се радвам, че на теб ти се размина. Защото аз съм страдал, че не беше като мен. И себе си, и тебе, и съдбата съм проклинал...

Сега съм като бебе. Уязвим, но прероден.

- 32 -

Не искам

Не искам по листите бели да драскам в пустинните опити с някакъв стих. Отдавна съм его-живота надраснал. С годините ставам сциничен, но тих.

Все пак – предпочитам нещата красиви

навред да ти соча учудено с пръст, да цапам с боички световното сиво, да бъда голям или малък на ръст.

Доколкото чувам, сега се усмихваш,

но пак помислù върху някой въпрос – например, натрупва ли щастие лихва,

животът не е ли един албатрос

с криле непослушни и някак си чужди, залитащ пиянски насам и натам?

Детенце, което се вечно пробужда и хвърля монети в невидим фонтан?

Не е ли явление даже мухата,

с хоботче трепереща в минусов ден? Усещам живеца, подобно придатък на моите плешки запърхал, блажен.

Не искам по листите бели да драскам, наместо с теб мигове – ех! – да деля. Единствено липсва ми твоята ласка,

която да сгуши нощта и деня.

- 33 -

Кивот за ръбати скрижали от мрамор

Не бързай... За всичко ще имаме време. Но може би в някой последващ живот,

че в този така не открихме кивот, що можеше двама ни с теб да поеме.

На мене широките идваха къси. А дългите бяха пък тесни за теб. Онези от чам се оказваха с чеп.

Гранитният беше студен и навъсен.

Изтриха се някак онези скрижали. Понякога липсваха чак редове...

Зад клетвите скрити на сто богове – и пак си личеше, че много не жалим.

Прищракаха две колелета зъбати. Разцепи се с грохот Бетонна Земя. Накрая и сам Метатрон онемя...

Внезапно си бяхме съвсем непознати.

- 34 -

Песен за Филма с Мери Попинс

Когато Мери Попинс ме погледна, аз издъхнах. И Тя се влюби в Някого, но в мене ли – не знам.

Погълнах „всяко себе си”, в Скривалище напъхан. А Тя обсеби тялото ми – призрак призован.

Когато Мери Попинс ме препълни, се изключих. Не помня вече паднах ли, прегърна ли ме Тя... И случи ли се нещо, или щеше да се случи...

В Земята ли се блъснах, в Небесата ли летях...

Когато Мери Попинс се усмихна, се съ-будих. Но Нея вече нямаше я. Бях без-цел-но-цял.

И пак се бях замислил, че живея между луди. Не бях ли луд самин – моновалентен радикал...

Когато Мери Попинс понапъпи, се запопих. Затапих се. Умишлено. За 100 живота – аут. Във вакуум. Очаквайки Всемирните Потопи

и гълъба с маслината и тихичкия алт...

- 35 -

Кръжоци по безсмислено кръжене

С вълнуващата грация на горска пеперуда и малко от стремежа на покълващото семе ти кацна на сърцето ми, а после ме събуди,

че почнах да се давя в теб... (Но не съвсем навреме.)

Аларменият поглед на уплашена кошута се впи дълбоко в мен, а аз пропаднах в тъмна бездна –

за всичко друго сляп, из теб започнах да се лутам. В мимикрия неволна се разтворих и изчезнах.

Сега не зная кой съм... Сякаш тъкмо съм събуден от сън кошмарен някакъв с болезнено жужене.

Из облаците рея се – от бурите обрулен – и ходя на кръжоци по безсмислено кръжене...