Централно банкиране през ХХ век. Централнa банка- Световна банка-

Европейска централна Банка-Федерална резервна система на САЩ-МВФ

В съвременната икономика съществува голямо многообразие от банки. Отделните банки, макар и да оперират като конкурентни посреднически институции на кредитния пазар, се намират в определена връзка помежду си, образувайки една цяла система от кредитни предприятия, която се нарича банкова система.

Банковите системи обикновено се състоят от три отделни части: централна банка, като единствен емисионен институт във всяка страна; търговски банки, които играят ролята на основни посредници между лицата, търсещи и

предлагащи кредити; други кредитни институти, чиято дейност се ограничава до сключването на някои специални

видове кредитни сделки.

В съвременната пазарна икономика банковата система има огромно значение благодарение на тесните си връзки с всички сектори на икономиката.

По принцип съвременните банкови системи се определят най-често като двузвенни или двустепенни, т.е. съставени от централна банка (първото звено на системата) и търговски банки (второто звено на системата).

Изключение от тази структура са банковите системи на бившите социалистически страни, които се дефинират като еднозвенни, защото при тях не съществуваше отделяне на централното от търговското банкерство.

Все пак, от институционална гледна точка, в структурата па съвременните банкови системи освен централната и търговските банки следва да се включат още два елемента:

органът за банков надзор (който в много страни е самостоятелна институция, функционираща извън структурата на централната банка);

институциите (схемите) за гарантиране на банковите депозити.

Банковият надзор трябва да ограничава натрупването па кредитен риск, т.е. основният риск, с който се сблъскват банките при формирането на своите портфейли от активи. Банкова система, в която липсва ефективен банков надзор и система за гарантиране на депозитите, може да се определи като потенциално нестабилна (лабилна).

От друга страна, интересен е въпросът, кое определя наличието на свободна банкова система или на централизирана банкова система. Ето защо, настоящата разработка ще направи опит да се занимае точно с този въпрос.

"Свободна" и централизирана банкова система

Исторически погледнато, първите организационни форми на банковия бизнес са функционирали в условията на т.нар. "свободна" банкова система. Тя е известна още под наименованията децентрализирана или мултирезервна банкова система. Функционира на основата на принципа, според който банките могат да се конкурират свободно, без контрол от страна на държавата и имат правомощия да емитират свои собствени банкноти.

Нейните особености се свеждат до това, че тя е възникнала но естествен път и всяка банка сама определя размера на своята емисия, т.е. общия обем на депозитите до поискване. Тази система може да функционира единствено в условията на "паричен стандарт" (например "златен стандарт"), тъй като трябва да се гарантира обменяемостта на банковите банкноти.

Освен това, банките функционират според общото законодателство за компаниите и липсва орган, който да регулира създаването на нови банки. Шотландия е страната, в която свободната банкова система функционира в най-пълна степен през периода от 1810 до 1845 г. Шотландската банкова система в периода 1716 - 1844 г. е най-често цитираният пример за стабилността на системата на свободно банкиране (free banking). През 1695 г. е основана Bank of Scotland. Тя получава монополни права за 21 години в съответствие с лиценза, получен от Шотландския парламент. Тя пуска в обръщение банкноти с различен номинал освен с номинал един фунт. През 1727 г. втори лиценз е връчен на Royal Bank of Scotland, въпреки съпротивата на монополиста срещу конкуренцията.

Регистрацията на банки посредством получаване на лиценз е била желана, защото банките получавали ограничена отговорност заедно с лиценза. Не са съществували обаче никакви прегради за

осъществяване на банкова дейност от акционерни компании, стига акционерите да са готови да поемат неограничена отговорност за дълговете на банката.

Съответно се появили много акционерни банки без нужда от лиценз (charter), които са били регистрирани по обичайното търговско законодателство. През 1764 г. е даден лиценз на British Linen Company. След краткия период на злоупотреби в началния стадий на развитие на банковото дело и фалита на Ayr Bank през 1772 г. доверието в малките банки силно намалява и повечето от тях изчезнали, а на тяхно място дошли крупни и финансово силни акционерни и частни компании.

Шотландската система се отличава с остра конкуренция между банките и регулярно взаимно погасяване на банкнотите - 2 пъти в седмицата.

Системата на банкови клонове била възприета в самото начало и развитието на депозитен бизнес и кредитни инструменти било доста по-бързо в сравнение с други страни.

Централизирането на банковата система във Франция е детерминирано в голяма степен от катастрофалната свръхемисия на банкноти, осъществена от Джон Лоу и неговата банка Banque Generale, която през 1716 г. получава монополни права, а след само 5 години съществуване е закрита. Иронично е как една грешка на правителството, каквато е даването на монопол на една банка, може да доведе не до поправяне на грешката, а до още по-голяма намеса на правителството. След този печален опит се увеличават ограниченията за учредяване на емисионни банки и до 1776 г. нито една такава не е учредена.

Между първата лицензирана банка през 1822 г. и 30-те години на XX век банковата система на Канада се променя значително, но тази еволюция не резултира във възникване на централна банка. В началото на XX век в Канада има 36 конкурентни банки с частични резерви, които могат да имат клонове в цялата страна. Банките се нуждаят от правителствен лиценз и някакво минимално ниво на внесен капитал, за да започнат операции. Няма изисквания за минимални резерви, но банките държали доста високи резерви, защото отказът да конвертират своите банкноти и депозити в металически пари би резултирал в отнемане на лиценза. Правителството емитира обменяеми и частично фидуциарни /с непълно покритие в метални пари/ Dominion Notes (правителствени банкноти). Те са законно платежно средство (legal tender) и се емитират главно в малки деноминации /правителството има монопол в емисията на банкноти от 5 долара или по-малко/ и в големи деноминации /над 10000 долара/, използвани като резерви от банките. Правителството има частично покритие /25%/ набанкнотите си до определен лимит /който нараства от 9 до 50 милиона долара между 1860 и 1930 г./, над който се изискват 100% резерви.

Канадската банкова система развива ефективна и еластична емисия на банкноти, които обикновено се търгуват по номинална стойност в цялата страна. Канадската Банкова Асоциация поддържа Клиринговата палата в Монреал, която през 1901 г. получава надзорни функции. Националната банкова система с възможност за откриване на клонове в цялата страна избягва проблема със сезонните ликвидни кризи /толкова явни в САЩ след Гражданската война/, което намалява нуждата от кредитор от последна инстанция. Банките държали резерви в Ню Йорк и ги използвали при ликвидни кризи.

Свръхемисията на индивидуалните банки се предотвратява от клиринговия механизъм за взаимно изплащане на емитираните банкноти. Правителството провежда дискреционна парична политика, но без да нарушава ограниченията на златния стандарт.

Антипод на "свободната" е централизираната банкова система.При нея емисията на пари се намира вече под контрола на една банка - централната банка на

съответната страна. Тази система е създадена по инициатива на държавата, а не по естествен път. Може да

функционира без "паричен стандарт", но в условията на т.нар. "декретни пари". Почти всички съвременни банкови системи са от този тип.

Дълги години в специализираната литература са се водили спорове между представителите на трите школи - Школа на свободното банково дело, Парична школа и Банкова школа за предимствата и недостатъците на двете системи.

В крайна сметка идеите на паричната школа намират най-широко практическо приложение и през втората половина на XIX век в много страни започва създаването на централни банки.

В своята книга "Произход на централните банки" Вера Смит изследва причините, повлияли върху установяването на централизирани банкови системи и отказа от принципите, лежащи в основата па свободните банкови системи.

В крайна сметка тя стига до извода, че в много страни съчетаването на политически мотиви с исторически случайности изиграва много по-значителна роля за избора на централизирана банкова система, отколкото стъпването върху някакви дълбоко обмислени икономически принципи. Въпреки това тя извежда следните пет аргумента в полза на централизираната банкова система:

1. При свободната банкова система функционират голям брой емисионни банки и винаги съществува потенциална опасност от обявяване в неплатежоспособност на някоя от тях. Банкнотите на една фалирала банка не остават в ръцете на тези лица, които са получили кредит от пея, а най-често се намират в трети лица, които непосредствено не са свързани с банката. Именно тези лица, които в момента на обявяването на банката във фалит притежават нейни банкноти, са потърпевши, т.е. понасят загуби поради т.нар. "страничен ефект". С цел защита на притежателите на банкноти, държавата е длъжна да се намеси в емисионния, процес като му придаде еднообразна форма.

2. Вторият аргумент, по който е имало най-много спорове, е свързан с вероятността от възникване на инфлация, водеща до депресия и криза (при свободната банкова система). В резултат на конкуренцията между банките ще се породи кредитна експанзия и като следствие - понижение па лихвените проценти. С течение на времето депозиторите ще започнат да обменят банковите банкноти срещу злато и да го изнасят в чужбина. Намалените по този начин банкови резерви ще доведат до съкращаване на кредитните операции. Получените колебания в обема на паричната маса в крайна сметка ще предизвикат инфлация и спад. Възможно е да се получи ситуация, при която банките, активно разширяващи емисионната дейност, могат да принудят консервативните банки да ограничат същата и дори да излязат от бизнеса. В крайна сметка противниците на свободната банкова система заключават, че тя е с вродена нестабилност и предизвиква циклични колебания в икономиката.

3. Поради доверието на обществото в централната банка, тя може да облекчава трудностите, свързани с излизането от кризисни ситуации. Когато банковата система е централизирана, то централната банка може да увеличи обема на своята емисия в период на криза, тъй като хората приемат нейните банкноти безрезервно, т. е. да изпълни функцията си на кредитор от последна инстанция. Централната банка изпълнява тази функция като предоставя на пазара по-голяма ликвидност - или чрез непосредствено кредитиране на банките, или чрез кредитиране на техните длъжници. Самият факт, че и при двете системи се допуска разрастването на кризи, показва че е естествено да се избере централизираната.

4. Трябва да съществува централна монетарна власт, за да може да провежда "рационална" парична политика. Политиката на централната банка не трябва да се разглежда като "автоматична" в този смисъл, в който са си я представяли представителите на паричната школа. Циркулиращите парични средства в сферата на обращението не трябва да се изменят с динамиката на металическите резерви, а в зависимост от решенията на ръководството на централната банка.

5. Централната банка е важна институция, осъществяваща международно сътрудничество в областта на паричната политика. Това сътрудничество се свързва главно с оказването на контрол върху спазването на правилата на играта на златния стандарт, а по-късно - със съгласуване на политиката по отношение на стабилизацията на цените и валутните курсове.

Централизираната банкова система, разбира се, не е лишена от недостатъци. Могат да се изведат следните два недостатъка (порока) на централизираната банкова система:

Величината на резервите, съхранявани в централната банка, се оказва по-малка от общия размер резерви, които търговските банки биха съхранявали при децентрализирана (свободна) система. Този недостатък се проявява най-вече при банкови паники. Обяснението е, че централната банка на практика винаги разполага с резерв от налични пари, който представлява една трета или една втора част от депозитните й задължения. Това е така, поради използването на част от резервите па едни банки, за да се предостави кредит на други банки. Това е сериозен проблем, тъй като от една страна централната банка трябва да съхранява "неприкосновен" резерв, а от друга - да изпълнява функцията на кредитор от последна инстанция. В крайна сметка изпълнението на тези две функции е несъвместимо.

Вторият недостатък се свързва с формиралата се тенденция централната банка да оказва екстрена помощ на останалите банки при кризисни ситуации. Търговските банки винаги вземат предвид това обстоятелство при формирането на тяхната политика, което несъмнено води до намаляване на отговорностите им. Казано по друг начин - това дава възможност на банкерите да се впускат в по-рискови операции, т.е. увеличава се т.нар. морален риск в банковото дело.

Според Фридрих фон Хайек, централната банка представлява един опасен монопол, който трябва да се унищожи. Един от аргументите му е този, че именно при централизираната банкова система инфлацията става хронично явление. Някои негови последователи формулират конкретни концепции, свързани с функционирането на частни монетарни институции в съвременните условия. Според тях на банките може дабъде разрешено да емитират свои банкноти, които да са обменими срещу злато или срещу определена правителствена монетарна база, чиято величина трябва да бъде замразена. По този начин правителството ще се отстрани от паричната емисия и ще се реши проблема с инфлацията.

В заключение може да се обобщи, че дискусията "свободна или централизирана банкова система" отново придобива известна академична актуалност, но от практическа гледна точка проблемът се счита за разрешем. Например, при образуването на Европейския съюз, една от първите създадени институции бе Европейската централна банка. Европейската централна банка (ЕЦБ) прилага валутната политика на Европейския съюз. Тя осъществява валутни операции в чужбина и осигурява плавното функциониране на платежните системи. Тя отговаря за единната валута евро. Банката управлява независимо валутната политика – тя например решава колко висок да е лихвеният процент. Основната цел на ЕЦБ е да осигури стабилност на цените, така че европейската икономика да не понася щети от инфлация.По отношение на свободната банкова система, следва да се каже, че тя има няколко разновидности.Исторически най-стара с банковата система, организирана на основата на единично банкиране. Представлява съвкупност от голям брой единични (самостоятелни) и сравнително малки банки без клонове, които осъществяват операции само в едно населено място или географски регион.При тази система по правило по-малките банки влизат в кореспондентски отношения с по-големите, като държат резерви при тях, осъществяват прехвърляния па средства от един център в друг и евентуално -получават кредити при наличието на определени условия.В този смисъл, Централната банка играе ролята на печатаща институция пари и на надзорен орган.САЩ е страната, в която най-пълно и дълго са прилагани принципите на това банкиране. Фундаменталната причина за този избор се свързва с възприетата в тази страна политическа и икономическа философия, основаваща се на принципите на индивидуализма и свободната конкуренция. Казано по друг начин - в САЩ съществува твърде силно недоверие към монополизма, а освен това - поради големите размери на страната - местното население държи да оказва контрол върху банките, опериращи с неговите средства. Страна като САЩ, следователно, не би могла да търпи за дълго няколко големи банки да съсредоточат в ръцете си огромна власт. Освен това повечето от основателите на американската държава са изпитвали голямо недоверие към банките и особено - към големите банкиСледващият вид банкова система е организирана на основата на клоново банкиране. Тази система исторически е произлязла от системата на отделните самостоятелни банки. Няколко големи банки почти монополизират банковия бизнес чрез откриването на многобройни клонове по територията па цялата страна. Възниква през осемнадесети век в Шотландия като постепенно се разпространява във Великобритания и страните от Британската общност. Високият икономически растеж, реализиран от тези страни в миналото, е довел до създаването па големи индустриални единици. Те от своя страна се нуждаели от мащабно финансиране, което не е било по силите на малките и средни банки. В резултат на това във Великобритания, в годините между двете световни войни, се осъществяват първите мащабни сливания и поглъщания в банковата система.Тези банки изграждат широка клонова мрежа както на територията на страната, така и в международен аспект. Важно условие за развитието па този тип банкова система е наличието на добри комуникации между отделните клонове, тъй като без тях обработката на чекове и извършването на разплащания не могат да се осъществяват бързо и безпроблемно. Главните предимства на клоновото банкиране се свеждат до: съкращаване па риска от прекаленото обвързване па банките с финансовите нужди на определена област (географски регион); по-големи икономии от обхвата и мащаба и по-високо качество па банковите услуги вследствие на по-голямата специализация на банковите служители

Хибридната банкова система представлява една своеобразна симбиоза от предходните две системи. Тя се характеризира с наличието както на малък брой големи банки с развита клонова мрежа, които обслужват главно по-едрите корпоративни клиенти, така и на голям брой малки банки, обслужващи предимно дребния бизнес и частни лица. Този тип система е характерен за Германия, Франция, Холандия, Италия и други страни от Европа.

В съвременните условия повечето от страните в света изграждат банковите си системи върху принципите на универсалното банкерство. Специфична особеност на развитието на универсалните банковите системи е постепенното обособяване на няколко големи банки, които държат значителна част от активите и капитала на банковия сектор. Обратно, в страните със специализирани банкови системи липсват ярко изразени доминиращи банки, поради което банковите им системи са по-фрагментирани. Следва да се посочи, че икономистите имат различни виждания по отношение на банковите системи.

Милтън Фридман отстоява възгледа за автоматичен режим на емитиране на пари, т.е. монетарните власти обявяват предварително процента на нарастване на паричната маса и се ангажират да го поддържат в условията на плаващ валутен курс. Жак Руеф защитава идеята за връщане на златния стандарт под формата на ангажимент на Централната банка за обмяна при фиксирана цена на националната парична единица срещу злато. И накрая Фридрих Хайек е за “денационализация на паричната единица” – преустановяване на държавния монопол върху емисията на пари и даване на свобода и възможност на производителите и потребителите да емитират пари. Казано по друг начин, той

препоръчва създаване на конкурентно начало при емитирането на пари, както при производството на всички останали стоки.

В същото време банки, които функционират като универсални институции в собствените си страни, трябва да се ограничават по отношение на операциите в страни със специализирани банкови структури, което предизвиква тяхното недоволство и изискване за реципрочност. Пътят да същинското трансформиране на структурите е различен за отделните страни и зависи главно от това дали специализираната банкова система се е развила като такава по естествен път от самите финансови институции или е установена със закон.

Следва обаче да се посочи, че при повечето страни съществува Централна банка, която има редица функции – например, тя печата пари, тя играе контролна и надзорна роля и пр.

Независимо от факта, че редица икономисти се обявяват против наличие на Централна банка, то следва да се посочи, че централизираната банкова система има и редица предимства. Доказателство за това е наличието на Европейска Централна банка като модерна и съвременна институция.

Европейска система на централните банки и европейска централна банка

Европейската система на централните банки (ЕСЦБ) се състои от:

Европейската централна банка (ЕЦБ) и националните централни банки (НЦБ) на всички 28 държави членки на ЕС.

Това означава, че ЕСЦБ включва и националните банки на онези държави членки на ЕС, които все още не са приели еврото – или поради специалния си статут (Дания и Обединеното кралство), или поради това, че имат дерогация. Последното се отнася до Швеция и 8 от 13-те държави членки, които са се присъединили към ЕС след май 2004 г. С други думи, тези страни все още притежават своя национална валута, по отношение на която провеждат собствена парична политика и националните им банки засега запазват паричен суверенитет. Разбира се, това означава също, че те не участват в изпълнението на ключовите дейности на паричния съюз като провеждането на паричната политика в еврозоната.

Независимо от това HЦБ на страните извън еврозоната се придържат към принципите на паричната политика, ориентирани към ценова стабилност. Освен това членството в ЕСЦБ предполага различна степен на активно сътрудничество в рамките на Евросистемата в няколко области като участие в платежната система TARGET2 и съдействие при събирането на статистически данни. Също така механизмът на обменните курсове ІІ (ERM II) осигурява рамка за сътрудничество с Евросистемата в областта на паричната политика и политиката на обменните курсове. Институционалният форум, който отговаря за този вид сътрудничество, е Генералният съвет на ЕЦБ.

Правното основание за ЕСЦБ се съдържа в Договора за създаване на Европейската общност (преименуван на Договор за функционирането на Европейския съюз, влязъл в сила на 1 декември 2009 г.) и в Устава на Европейската система на централните банки и на Европейската централна банка (Устава на ЕСЦБ). Договорът като цяло поверява на ЕСЦБ изпълнението на функциите на централна банка по отношение на еврото. Уставът на ЕСЦБ определя по-подробно съответните функции и роля на ЕЦБ и на НЦБ.

Евросистема

Членове

Правните текстове, чрез които е създадена Европейската система на централните банки (ЕСЦБ) ― Договорът от Маастрихт и Уставът на ЕСЦБ от 1993 г. ― се основават на допускането, че всички държави-членки ще приемат еврото и следователно ЕСЦБ ще осъществява задачите, свързани с единната валута. Докато всички държави от ЕС не въведат еврото, обаче, ключовият участник е Евросистемата. Понятието Евросистема обхваща ЕЦБ и националните централни банки на държавите-членки на ЕС, които са приели еврото. Терминът, досега използван неофициално, се споменава за първи път в Договора от Лисабон (член 282 от Договора за функционирането на Европейския съюз).

В качеството си на система на централните банки в еврозоната Евросистемата обхваща:

ЕЦБ и националните централни банки (НЦБ) на 18-те държави-членки на ЕС, чиято обща валута

е еврото.

Евросистемата следователно включва част от членовете на ЕСЦБ. Тъй като решенията относно политиките на ЕЦБ, например решенията по паричната политика, се отнасят единствено до страните от еврозоната, на практика Евросистемата като екип изпълнява функциите на централна банка за еврозоната. По този начин ЕЦБ и НЦБ работят съвместно за постигане на общите цели на Евросистемата.

Защо една система вместо една централна банка?

Основните причини за наличието на система от централни банки в Европа са три:

1. Евросистемата се основава на съществуващите компетенции на НЦБ, на тяхната институционална структура, инфраструктура, експертни знания и опит и отлични оперативни възможности. Освен това някои централни банки изпълняват и допълнителни задачи, наред с тези на Евросистемата.

2. Предвид географските размери на еврозоната и дълготрайните връзки между националните банкови общности и техните НЦБ, беше сметнато за необходимо да се предостави на кредитните институции точка за достъп до дейностите на централните банки във всяка участваща държава-членка.

3. Предвид множеството нации, езици и култури в еврозоната, НЦБ (вместо една наднационална банка) са в най-добра позиция да служат като точки за достъп до Евросистемата.

Националните централни банки – неразделна част от Евросистемата Всяка национална централна банка (НЦБ) притежава правосубектност съгласно

националното законодателство на съответната държава. НЦБ от еврозоната, които са неделима част от Евросистемата, изпълняват поверените ѝ

задачи в съответствие с правилата, установени от органите за вземане на решения на ЕЦБ. НЦБ също допринасят за работата на Евросистемата и на Европейската система на централните банки (ЕСЦБ) като участват в различните комитети на Евросистемата/ЕСЦБ (вижте също слайда, озаглавен „Комитети на Евросистемата/ЕСЦБ“).

Те могат да изпълняват функции, които не са свързани с Евросистемата, като носят собствена отговорност за това, освен ако Управителният съвет счете, че тези функции са в противоречие с целите и задачите на Евросистемата.

Тези функции се различават в отделните страни и включват основно различни видове финансови и административни услуги на правителствата на съответните страни. Повечето НЦБ например участват в надзора на финансовите институции в своите държави, а някои НЦБ управляват печатници за производството на банкноти.

С приемането на Договора от Лисабон ЕЦБ става институция на Европейския съюз (член 13). Договорът ограничава дейностите на ЕЦБ до ясно определена област – да изпълнява функции на централна банка по отношение на еврото (членове 127–133 и 282–283 от Договора за функционирането на Европейския съюз).

ЕЦБ е разположена във Франкфурт на Майн (Германия) в три сгради в центъра на града. В ход е строежът на новата сграда на банката в източната част на града. Предвижда се тя да бъде завършена през 2014 г.

Персоналът на ЕЦБ наброява 1 638 души (през 2012 г.) и е наистина европейски – в него са включени служители от всички 28 страни от Европейския съюз (ЕС). Първоначално много от служителите на ЕПИ и ЕЦБ са дошли от националните централни банки на държавите членки на ЕС, но днес ЕЦБ привлича служители и от други сектори.

Функционалните звена на Европейската централна банка са групирани по сфери на дейност (генерални дирекции и дирекции), които се състоят от отдели и секции.

Изпълнителният съвет отговаря за текущите дейности на ЕЦБ.

Организационната структура отразява изпълняваните задачи и може да бъде разделена на основни дейности, които са тясно свързани с определените от Договора задачи, и спомагателни дейности, които подпомагат работата.

Основни структурни звена

Банкноти (Дирекция) Икономика (Генерална дирекция) Финансова стабилност (Генерална дирекция) Международни и европейски отношения (Генерална дирекция) Правни услуги (Генерална дирекция) Пазарни операции (Генерална дирекция) Плащания и пазарна инфраструктура (Генерална дирекция) Изследвания (Генерална дирекция) Управление на риска (Дирекция) Статистика (Генерална дирекция) Програма TARGET2-ценни книжа Представителство на ЕЦБ във Вашингтон Секретариат на ЕССР

Спомагателни структурни звена

Консултативен съвет към Изпълнителния съвет Администрация (Генерална дирекция) Комуникации и езикови услуги (Генерална дирекция) Човешки ресурси, бюджет и организационна структура (Генерална дирекция) Информационни системи (Генерална дирекция) Вътрешен одит (Дирекция) Секретариат (Генерална дирекция)

Алгоритъм за записване на капитала на ЕЦБ

Дяловете на националните централни банки (НЦБ) в капиталовия алгоритъм на ЕЦБ отразяват равно претеглените дялове на съответните държави-членки в общото население и БВП на ЕС.

НЦБ от Евросистемата са задължени напълно да изплащат вноските си в капитала. НЦБ извън еврозоната са длъжни да внасят само минимален процент от записания си капитал като вноски за оперативните разходи на ЕЦБ.

Независимост

Основанието за независимостта на централните банки е следното: правомощието да се изразходват парични средства трябва да се разграничи от правомощието да се създават пари. Едно правителство, на което предстоят избори, може да се изкуши да намали лихвените проценти – действие, което ще даде тласък на икономиката в краткосрочен план, но ще стимулира инфлацията в дългосрочен план и в крайна сметка ще намали държавния дълг. Следователно независимостта на централните банки е основна

характеристика на много промишлено развити страни и се счита за съществена част от една добре функционираща икономика.

Независимостта на ЕЦБ и на националните централни банки (НЦБ) от Евросистемата получава „конституционен“ статут, тъй като е заложена в Договора за функционирането на Европейския съюз и в Устава на Европейската система на централните банки (Устава на ЕСЦБ), а не във вторичното законодателство. Независимостта е необходим елемент, спомагащ за осигуряването на ценова стабилност.

Понятието за независимост включва:

Функционална независимост

Функционалната независимост предполага основна цел, която се характеризира с яснота и правна сигурност и която осигурява на централната банка необходимите средства и инструменти за постигане на тази цел, независимо от всякакви други органи. Основната цел на ЕСЦБ, както е посочена в Договора за функционирането на Европейския съюз и в Устава на ЕСЦБ, е поддържане на ценова стабилност.

Институционална независимост

Принципът на институционална независимост е изрично посочен в членове 130 и 282 от Договора за функционирането на Европейския съюз и в член 7 от Устава на ЕСЦБ. Тези разпоредби забраняват на ЕЦБ, НЦБ и членовете на техните органи за вземане на решения да искат или да приемат указания от институции или органи на Съюза, от някое правителство на държава-членка или от друг орган. Те също забраняват на такива институции, правителства и органи да се стремят да оказват влияние върху членове на органите за вземане на решения на ЕЦБ или на НЦБ.

Персонална независимост

Разпоредбите на Устава относно продължителността на мандата на членове на органите за вземане на решения на ЕЦБ допълнително гарантират независимостта на централната банка. Тези разпоредби предвиждат минимален мандат от пет години за управителите на НЦБ (който може да бъде подновен) и осемгодишен мандат за членовете на Изпълнителния съвет на ЕЦБ (който не може да бъде подновен). Освен това членовете на органите за вземане на решения не могат да се освобождават по други причини, освен по тези, посочени в Устава на ЕСЦБ.

Финансова независимост

ЕЦБ и НЦБ трябва да притежават независим достъп до достатъчно финансови ресурси, за да изпълняват задълженията си. ЕЦБ има собствен капитал, записан и изплащан от НЦБ. ЕЦБ има също свой бюджет, който е независим от този на останалите европейски институции. Що се отнася до НЦБ, държавите-членки не може да ги оставят без достатъчно финансови ресурси за осъществяване на задачите на национално равнище и на тези, свързани с ЕСЦБ.

Отчетност

Отчетността е основен елемент на демократичните структури. Евросистемата притежава изключителни компетенции за провеждането на паричната политика на еврозоната и следователно ѝ е предоставен паричен суверенитет. Спазването на фундаменталните принципи на демократичните общества изисква ЕЦБ да се отчита пред гражданите и техните демократично избрани представители като противотежест на значителната степен на независимост, от която се ползва.

Следователно както Договорът за функционирането на Европейския съюз, така и Уставът на Европейската система на централните банки (Уставът на ЕСЦБ) съдържат редица разпоредби, които изискват ЕЦБ, подобно на всяка друга независима централна банка, да предостави своите действия и решения на обществен контрол. Разбира се, самата ЕЦБ също има интерес да гарантира, че решенията ѝ са надлежно обяснени и обосновани, така че да привлече обществената подкрепа за своите политики.

Легитимността на независимата ЕЦБ се основава на цялостна рамка за нейната отчетност. По този начин ЕЦБ трябва да обясни и обоснове пред европейската общественост и нейните избрани представители как използва предоставените ѝ правомощия и прерогативи.

Предоставяне на информация: публикации и пресконференции

Договорът и Уставът на ЕСЦБ определят редица отчетни задължения за ЕЦБ, които се простират от публикуване на годишен доклад, тримесечен доклад и седмичен консолидиран финансов отчет до изслушвания пред Европейския парламент.

ЕЦБ се съобразява изцяло с тези изисквания и дори ги надхвърля, като например публикува месечен бюлетин (вместо тримесечен доклад), организира ежемесечни пресконференции, за да обясни решенията си, свързани с паричната политика, а от декември 2004 г. насам всеки месец публично оповестява и други решения, взети от Управителния съвет, освен тези относно лихвените проценти.

Публични речи и изслушвания

Членовете на Управителния съвет произнасят многобройни речи и дават интервюта в еврозоната, за да обяснят политиките на ЕЦБ.

В съответствие с член 284 от Договора ЕЦБ освен това редовно докладва пред Европейския парламент относно взетите решения в областта на паричната политика и други свои задачи. Изслушванията на председателя на ЕЦБ (на всеки три месеца) пред Комисията по икономически и парични въпроси на Парламента са основният форум за тази редовна обмяна на мнения. Председателят също така представя годишния доклад на ЕЦБ пред Европейския парламент. Освен задълженията по Договора, по собствена инициатива ЕЦБ отговаря на поставени от членове на Европейския парламент писмени въпроси, свързани с нейния мандат.

Финансов контрол

Съгласно член 27 от Устава на ЕСЦБ отчетите на ЕЦБ и на националните централни банки (НЦБ) са също предмет на одитна проверка от независими външни одитори, препоръчани от Управителния съвет и одобрени от Съвета на ЕС. Одиторите имат пълни правомощия да преглеждат всички книги и отчети на ЕЦБ и НЦБ и да получават изчерпателна информация за техни транзакции.

Освен това на Европейската сметна палата е възложен прегледът на оперативната ефективност на управлението на ЕЦБ, като тя публикува резултатите от прегледа в годишния си доклад. Накрая, ЕЦБ е обект на проверки и от OLAF – Европейската служба за борба с измамите.

Основни задачи на Евросистемата

Договорът за функционирането на Европейския съюз възлага на Европейската система на централните банки (ЕСЦБ) да изпълнява функциите на централна банка за Съюза. Тъй като някои държави-членки на ЕС не участват в икономическия и паричен съюз, понятията ЕСЦБ и Съюз следва да се разбират съответно като Евросистема и еврозона.

Парична политика

Евросистемата носи отговорност за определянето и осъществяването на паричната политика на еврозоната. Това е общественополитическа функция, която се изпълнява основно чрез операции на финансовите пазари. От съществено значение за тази задача е пълният контрол на Евросистемата върху паричната база. Във връзка с това ЕЦБ и националните централни банки (НЦБ) са единствените институции, имащи право да емитират банкноти, които са законно платежно средство в еврозоната. Предвид зависимостта на банковата система от резервни пари, Евросистемата е в положение да оказва доминиращо влияние върху условията и лихвените проценти на паричния пазар.

Валутни операции

Валутните операции оказват влияние върху две съществени променливи за паричната политика – обменните курсове и националните условия за ликвидност. Следователно възлагането на тази задача на Евросистемата е логично, тъй като централните банки притежават необходимите оперативни инструменти. Освен това, ако централната банка осъществява тази задача, се гарантира, че валутните операции са в съответствие с целите на паричната политика на централната банка.

Насърчаване на гладкото функциониране на платежните системи

Платежните системи са средство за прехвърляне на парични средства между кредитните и други парични институции. Тази функция ги поставя в центъра на икономическата финансова инфраструктура. Възлагането на Евросистемата на задачата да насърчава гладкото им функциониране е потвърждение за това колко е важно наличието на стабилни и ефективни платежни системи – не само за провеждането на парична политика, но също и за стабилността на финансовата система и следователно – за икономиката като цяло.

Поддържане и управление на чуждестранни резерви

Една от най-важните причини за управлението на портфейла от чуждестранни резерви е да се гарантира, че ЕЦБ разполага с достатъчна ликвидност, за да провежда валутните си операции. Понастоящем чуждестранните резерви на ЕЦБ се управляват децентрализирано от НЦБ, които избират да участват в оперативните дейности по управление на този вид резерви на ЕЦБ. НЦБ действат от името на ЕЦБ в съответствие получените от нея указания. Въпреки че НЦБ управляват независимо чуждестранните си резерви, операциите им на валутния пазар над определена граница подлежат на одобрение от ЕЦБ, за се осигури съгласуваност с обменния курс и паричната политика на Евросистемата.

Други задачи на Евросистемата

Консултативни функции

ЕЦБ трябва да бъде консултирана в определени рамки и при определени условия:

по всеки предложен акт на Съюза в нейната сфера на компетентност; от националните органи относно проекти за законодателни разпоредби в сферата на

компетентност на ЕЦБ.

ЕЦБ предоставя консултации под формата на Становища на ЕЦБ, които се публикуват например на уебсайта на банката.

Електронната версия на правната рамка можете да видите на www.ecb.europa.eu/ecb/legal.

Събиране и съставяне на статистика

ЕЦБ със съдействието на националните централни банки събира разнообразна статистическа информация, необходима за изпълнение на нейните задачи. Статистиката е от съществено значение например за месечните решения, свързани с основните лихвени проценти, тъй като те отразяват текущото състояние на икономиката в еврозоната.

Принос за осъществяването на пруденциален надзор и за финансовата стабилност

Въпреки че пряката отговорност за осигуряването на финансова стабилност и осъществяването на пруденциален надзор принадлежи на компетентните национални органи и Европейския банков орган, Договорът възлага на Евросистемата важната задача да съдейства за гладкото провеждане на политиките в тези области. Тази задача, която се променя в зависимост от пазарната и институционалната динамика, включва три основни дейности:

1. наблюдение на финансовата стабилност, чиято цел е да се установят уязвимите места и да се оцени степента на устойчивост на финансовата система в еврозоната.

2. предоставяне на консултации на компетентните органи във връзка със съставянето и изменението на финансови правила и надзорни изисквания.

3. насърчаване на мерки за поддържане на финансова стабилност и ефективно управление на финансови кризи, включително тясно сътрудничество между централните банки и надзорните органи.

Ролята на ЕЦБ в банковия надзор трябва да бъде засилена в съответствие с решението, взето от държавните и правителствените ръководители на заседанието на Европейския съвет през юни 2012 г. и решението на Съвета Екофин от декември 2012 г. за въвеждане на единен надзорен механизъм.

Емитиране на евробанкноти и гарантиране на тяхната сигурност

Единствено евробанкнотите (и монетите) имат статут на законно платежно средство в еврозоната. Евробанкнотите се използват и в международен мащаб. Евросистемата има за задача да осигури безпроблемни и ефикасни доставки на евробанкноти и да запази общественото доверие в паричната единица. Сигурността на евробанкнотите се гарантира с помощта на изследователската дейност и разработването на системи за сигурност за евробанкнотите, чрез възпрепятстване и контрол на фалшифицирането, както и чрез прилагане на общи стандарти за качество и истинност при обработката на банкноти от НЦБ, кредитни институции и други лица, работещи с пари в брой на професионална основа, като компании за транспортиране на пари в брой.

Международно сътрудничество

Редица въпроси (например дисбаланси в световен мащаб и системна макроикономическа и финансова стабилност), свързани с основните задачи на ЕЦБ (в частност − паричната политика) имат отражение извън еврозоната и поради това трябва да бъдат решавани на международно равнище. В този контекст ЕЦБ участва в срещи на международни форуми, на които се обсъждат въпроси, свързани с Евросистемата, за да представи вижданията на последната. Съгласно Устава на ЕСЦБ председателят на ЕЦБ решава как да бъде представлявана Евросистемата в рамките на международното сътрудничество.

Евросистемата се състои от ЕЦБ и националните централни банки (НЦБ) на страните от ЕС, които са приели еврото. Съгласно член 8 от Устава на Европейската система на централните банки (Устава на ЕСЦБ) Евросистемата се ръководи от органите за вземане на решения на ЕЦБ. В рамките на техните съответни задължения тези органи вземат всички необходими решения за изпълнение на задачите на Евросистемата.

Освен по отношение на задължителните задачи, възложени изключително на ЕЦБ, Уставът на ЕСЦБ не посочва до каква степен политиките на банката следва да бъдат осъществявани чрез дейности на ЕЦБ или на НЦБ. За по-голямата част от работата на Евросистемата настоящото разпределение на дейностите вътре в системата се ръководи от принципа на децентрализация, като ЕЦБ прибягва до НЦБ, доколкото счита това за възможно и подходящо за осъществяване на операции, които са част от задачите на Евросистемата (вижте член 12.1 от Устава на ЕСЦБ).

Следователно ЕЦБ и НЦБ съвместно допринасят за постигане на общите цели на Евросистемата. Обаче съгласно член 9.2 от Устава ЕЦБ трябва да осигури правилното и последователно изпълнение на всички задачи. За да се гарантира това в еврозоната, ЕЦБ има правомощия да дава насоки и указания на НЦБ.

За разлика от националните централни банки (НЦБ), ЕЦБ изпълнява само ограничен брой операции. Вместо това ЕЦБ се фокусира върху определянето на различните политики и осигуряването на последователно изпълнение на решенията от НЦБ.

По-специално ЕЦБ отговаря за: Определяне на политиките на Евросистемата: Управителният съвет на ЕЦБ е отговорен

за паричната политика за единната валута. Това включва определението за ценова стабилност, начините за анализиране на инфлационните рискове и т.н.

Вземане на решения, координиране и наблюдение на операциите по паричната политика: ЕЦБ дава указания на НЦБ във връзка с подробностите за необходимите операции (стойност, време, дата и т.н.) и проверява тяхното успешно изпълнение.

Приемане на правни актове: в строго определени срокове органите за вземане на решения имат правомощия да издават задължителни правни актове в рамките на Евросистемата като например насоки и указания, за да осигурят последователното осъществяване на децентрализираните операции от НЦБ. Освен това в определени срокове те могат да приемат регламенти и решения с обвързваща сила извън Евросистемата.

Разрешение за емитиране на банкноти: включва стратегическото планиране и координиране на производството и емитирането на евробанкноти. Освен това ЕЦБ координира научноизследователската и развойна дейност в Евросистемата, както и защитата и качеството на производството на евробанкноти. В ЕЦБ се помещават Центърът за анализ на фалшификати, в който се извършва анализ и класификация на фалшификатите на еврото, централната база данни за фалшификати на евробанкноти и Международният център за ограничаване на фалшифицирането, подпомагащ международното сътрудничество между централните банки за възпрепятстване на фалшифицирането под егидата на управителите от Г-10.

Интервенции на валутните пазари: извършват се при необходимост, също и съвместно с отделни НЦБ. Интервенциите включват покупка и/или продажба на ценни книжа на валутните пазари.

Управление на платежни системи и надзор върху платежните и други инфраструктури на финансовия пазар: Платежните системи представляват средство за прехвърляне на пари в рамките на банковата система. ЕЦБ изпълнява ролята на оператор на Т2-ЕЦБ – съставна част на TARGET2, платежната система за еврото. Освен това ЕЦБ заедно с НЦБ от Евросистемата изпълнява определени надзорни задачи. Надзорът е функция на централната банка, подпомагаща безопасното и ефективно функциониране на инфраструктурите на финансовия пазар и платежните инструменти посредством наблюдение върху оценките и внасяне на промени при необходимост. ЕЦБ в сътрудничество с НЦБ предизвиква промени на пазарите, за да стимулира интегрирането на инфраструктурите на финансовите пазари и да хармонизира платежните услуги в евро. Ярък пример за дейността на ЕЦБ като катализатор на хармонизацията на финансовите пазари е Единната зона за плащания в евро (SEPA), предназначена за плащания на дребно.

ЕЦБ също отговаря за:

Международно и европейско сътрудничество: ЕЦБ участва в срещи на различни международни и европейски форуми, за да представи своите виждания на международно и европейско равнище. През декември 1998 г. тя става единствената централна банка в света, на която е предоставен статут на наблюдател в Международния валутен фонд (МВФ) и сега може да участва във всички заседания на Изпълнителния съвет на МВФ по въпроси, свързани с икономическия и паричен съюз. По тази причина ЕЦБ има постоянно представителство във Вашингтон. Освен това ЕЦБ участва в заседания на Г-7, Г-20 и Съвета за финансова стабилност. На европейско равнище председателят на ЕЦБ редовно участва в срещи на Еврогрупата – ежемесечните неофициални събирания на министрите на финансите от еврозоната. Освен това ЕЦБ може да участва в заседания на Съвета на ЕС, когато се обсъждат въпроси, свързани с целите и задачите на Евросистемата.

Съставяне на доклади, предвидени в Устава: задълженията за отчетност са заложени в Устава на Европейската система на централните банки (член 15). ЕСЦБ изготвя месечен бюлетин, консолидиран седмичен финансов отчет на Евросистемата и годишен доклад.

Наблюдение на финансовите рискове: включва оценка на риска за ценните книжа, закупувани в рамките на инвестициите на ЕЦБ със собствени средства и чуждестранни резерви, или за ценните книжа, приети като обезпечение по кредитни операции в Евросистемата.

Консултативни функции за институции на Съюза и национални органи: ЕЦБ приема становища относно проекти за европейско и национално законодателство в сферата на своята компетентност.

Управление на ИТ-системите: ЕЦБ и НЦБ са създали редица общи оперативни системи, за да улеснят осъществяването на децентрализираните операции. Системите осигуряват логистична подкрепа на функционалната цялост на Евросистемата. Те включват информационни системи, приложения и процедури. Организирани са според централизиран принцип, в който ЕЦБ е центърът, свързан с централните банки.

Стратегическо и тактическо управление на чуждестранните резерви на ЕЦБ: включва определяне на дългосрочните ориентации риск–възвращаемост на чуждестранните резервни активи (стратегическо разпределение на активите), направление на профила риск–възвращаемост в контекста на пазарните условия (тактическо разпределение на активите) и определяне на инвестиционните насоки и общата оперативна рамка.

Задачи на националните централни банки

Оперативната структура на Евросистемата се основава на принципа на децентрализация. Националните централни банки (НЦБ) осъществяват почти всички оперативни задачи на Евросистемата. По този начин те изпълняват решенията, взети централно от Управителния съвет на ЕЦБ.

НЦБ отговарят за:

- Изпълнение на операциите по паричната политика: това означава, че НЦБ осъществяват действителните транзакции като снабдяване на търговските банки с резервни пари.

- Оперативно управление на чуждестранните резерви на ЕЦБ: включва извършването и сетълмента на пазарните транзакции, необходими за инвестиране на чуждестранните резерви на ЕЦБ.

- Управление на собствените резерви в чуждестранна валута: планираните операции на НЦБ в тази област се одобряват от ЕЦБ, в случай че такива транзакции биха могли да окажат влияние върху обменните курсове или условията за ликвидност в отделните държави или ако надвишат определени граници, установени в насоките на ЕЦБ. Целта е да се осигури съгласуваност с паричната политика и политиката на обменните курсове на ЕЦБ.

- Управление и надзор върху инфраструктурите на финансовия пазар и платежните инструменти: НЦБ изпълняват ролята на оператори на националните системи, които съставляват част от TARGET2 – платежната система за еврото – и така съответните национални групи потребители могат да участват в TARGET2. Някои НЦБ управляват и системи за сетълмент на ценни книжа. Освен това НЦБ участват в надзора на инфраструктурите на финансовия пазар.

- Емитиране на банкноти съвместно с ЕЦБ: както ЕЦБ, така и НЦБ емитират евробанкноти. Всички банкноти се пускат в обращение от НЦБ, които отговарят на търсенето на евробанкноти, като правят годишни заявки за производство на банкноти и управляват система за управление на запасите в цялата Евросистема. И двете дейности се координират от ЕЦБ. НЦБ вземат мерки за гарантиране на високо качество на банкнотите в обращение и за анализ на фалшификатите.

- Събиране на статистически данни и осигуряване на съдействие на ЕЦБ: ЕЦБ изисква широк набор от икономически и финансови данни, които подпомагат провеждането на паричната ѝ политика и изпълнението на други задачи на Евросистемата. НЦБ подпомагат събирането на данни от националните финансови институции в следните основни области: а) парични, банкови и финансови пазари; б) статистика на платежния баланс и на международните резерви на Евросистемата, и в) финансови сметки.

- Функции извън рамките на Европейската система на централните банки (ЕСЦБ): националните централни банки могат също така да изпълняват функции, които не са посочени в Устава, освен ако Управителният съвет приеме с мнозинство от две трети от подадените гласове, че тези дейности са в противоречие с целите и задачите на ЕСЦБ. Националните централни банки поемат отговорност при изпълнението на подобни функции.

Органи за вземане на решения на ЕЦБ

Изпълнение на мисията на ЕЦБ

Мисията на ЕЦБ се състои в поддържането на ниска и стабилна инфлация. За да изпълни тази цел, ЕЦБ следи внимателно икономическата динамика в еврозоната и се стреми да въздейства върху състоянието на икономиката чрез взетите от нея решения. Въз връзка с това ЕЦБ има три органа, които вземат всички решения:

Управителен съвет, Изпълнителен съвет и Генерален съвет.

Генералният съвет ще съществува само докато има държави-членки на ЕС, които все още не са приели еврото за своя валута. Процедурите за вземане на решения и различните задачи са посочени в Устава на Европейската система на централните банки (Устава на ЕСЦБ).

Централизирано вземане на решения

ЕЦБ е центърът за вземане на решения в Евросистемата. Следователно Управителният съвет, Изпълнителният съвет и Генералният съвет на ЕЦБ вземат всички необходими решения, които позволяват на Евросистемата и на ЕСЦБ да осъществяват съответните си задачи. Това включва определянето на политики като например паричната политика за еврозоната, но също и начините за тяхното осъществяване.

Принцип на децентрализация

Уставът на ЕСЦБ не посочва кой следва да осъществява политиките и изпълнява решенията на ЕЦБ – самата ЕЦБ или националните централни банки. В член 12.1 се посочва единствено, че ЕЦБ трябва, когато е възможно и уместно, да възлага на националните централни банки (НЦБ) изпълнението на операции.

Принципът на децентрализация следва да не се бърка с принципа на субсидиарност, посочен в член 5 от Договора за Европейския съюз. Субсидиарност означава, че необходимостта от централизация следва да бъде ясно доказана, преди да се предприеме действие на равнището на Съюза. През третия етап на икономическия и паричен съюз обаче паричната политика се провежда изключително на равнище Съюз и е подчинена на Управителния съвет на ЕЦБ. По тази причина паричната политика е по дефиниция централизирана и не се нуждае от обосновка. Вместо това ЕЦБ следва да прецени до каква степен е възможен и подходящ децентрализираният подход при осъществяването ѝ.

Децентрализирани операции

За повечето от дейностите на Евросистемата реално съществува разделение съгласно принципа на децентрализация.

НЦБ осъществяват почти всички оперативни задачи на Евросистемата. В частност те реализират операциите по паричната политика и в качеството си на агенти на ЕЦБ – повечето валутни операции, предоставят инструменти за плащания и сетълмент на ценни книжа, и осигуряват поръчката, емитирането и последващата обработка на евробанкноти. НЦБ също така събират статистически данни за ЕЦБ и си сътрудничат с нея във връзка с превеждането и изготвянето на публикации, както и съдействат при извършване на икономически анализ и изследвания.

От друга страна, ЕЦБ осъществява само някои, но упражнява надзор над всички операции, за да осигури последователно изпълнение на операциите на Евросистемата от НЦБ в еврозоната.

Управителен съвет

Членове

Управителният съвет на ЕЦБ е основният орган за вземане решения на Евросистемата. Той се състои от:

всички членове на Изпълнителния съвет на ЕЦБ и управителите/президентите на всички национални централни банки (НЦБ) от еврозоната,

т.е. на тези държави-членки, които са приели еврото.

Договорът за функционирането на Европейския съюз и Уставът на Европейската система на централните банки (Уставът на ЕСЦБ) дават на Управителния съвет правомощия да взема най-важните и стратегически значими решения за Евросистемата. При вземане на решения, свързани с паричната политика и с други задачи на Евросистемата, членовете на Управителния съвет не действат като национални представители, а напълно независимо.

Понастоящем Управителният съвет заседава два пъти месечно, обикновено в първия и третия четвъртък на месеца. Решенията, свързани с лихвените проценти, нормално се обсъждат само на първото месечно заседание. Председателят на Съвета на ЕС/Еврогрупата и член на Европейската комисия могат да присъстват на заседанията, но нямат право да гласуват. Всеки член на Управителния съвет има един глас и, освен ако друго не е предвидено в Устава на ЕСЦБ, Управителният съвет взема решения с обикновено мнозинство. В случай на равен брой гласове председателят има решаващ глас. Въпреки че заседанията се провеждат при закрити врати, Управителният съвет публично оповестява резултатите от разискванията (предимно във връзка с основните лихвени проценти) на пресконференция, която се провежда след първото заседание на Управителния съвет всеки месец. От декември 2004 г. насам решенията на Управителния съвет, освен тези, свързани с определянето на лихвените проценти, се публикуват всеки месец и на уебсайтовете на централните банки от Евросистемата.

Задачи

Основните отговорности на Управителния съвет са да:

формулира паричната политика на еврозоната чрез вземане на необходимите решения и приемане на нужните насоки за тяхното прилагане;

приема регламенти, които ЕЦБ изготвя в приложение на Договора или чрез делегиране от Съвета на ЕС;

действа като втора и последна инстанция за жалби от трети страни по приети от Изпълнителния съвет решения на ЕЦБ;

издава насоки за операции на НЦБ с чуждестранни резервни активи и транзакции на държави от еврозоната, осъществявани с текущите им средства в чуждестранна валута;

предприема необходимите стъпки за осигуряване на съответствие с насоките и указанията на ЕЦБ и определя необходимата информация, която да бъде предоставена на НЦБ;

упражнява правото на законодателна инициатива в Съюза и осъществява консултативните функции на ЕЦБ;

разрешава емитирането на евробанкноти и определя обема на емисията на евромонети в еврозоната;

установява необходимите правила за стандартизиране на счетоводството и отчетността на операциите, предприети от националните централни банки;

приема правилата за разпределението на паричния доход между НЦБ от Евросистемата; приема годишен доклад на ЕЦБ.

В допълнение на това, Управителният съвет на ЕЦБ е върховният орган за вземане решения, свързани с администрацията и функционирането на самата ЕЦБ. По-специално той приема Процедурен правилник на ЕЦБ и притежава компетенции по отношение на нейните финанси, бюджет и разпределянето на годишните финансови резултати.

Изпълнителен съвет

Изпълнителният съвет на ЕЦБ е оперативният орган за вземане на решения на ЕЦБ и на Евросистемата. Изпълнителният съвет е отговорен за всички решения, свързани с текущите дейности на ЕЦБ. Банката трябва да е в състояние да реагира и да се адаптира към бързо променящите се условия на паричните и капиталови пазари, да решава конкретни проблеми и да се справя със спешни въпроси. Тази функция може да се изпълнява единствено от орган, чиито членове участват постоянно и изключително в осъществяването на политиките на ЕЦБ. Изпълнителният съвет обикновено заседава веднъж седмично.

Членове

Изпълнителният съвет на ЕЦБ се състои от:

председателя на ЕЦБ, заместник-председателя на ЕЦБ и четирима други членове.

Всички членове на Изпълнителния съвет се избират между лица с призната репутация и професионален опит в областта на паричните и банкови въпроси. Те се назначават след гласуване с квалифицирано мнозинство от правителствата на държавите от еврозоната на равнище държавни или правителствени ръководители, по препоръка от Съвета на ЕС след консултация с Европейския парламент и Управителния съвет на ЕЦБ.

В качеството си на член на Изпълнителния съвет председателят на ЕЦБ има специален статут и изпълнява определени функции, които са от негова изключителна компетентност (или в негово/нейно отсъствие – на заместник-председателя) – председателства заседанията на Управителния съвет, Генералния съвет и Изпълнителния съвет на ЕЦБ, представлява ЕЦБ на международно равнище и представя годишния доклад на ЕЦБ пред Съвета на ЕС и Европейския парламент. Освен това председателят може да участва в заседания на Съвета на ЕС, когато се обсъждат въпроси, свързани с целите и задачите на Евросистемата. Председателят също така бива канен на срещите на Еврогрупата – неформалната група на министрите на финансите и икономиката от еврозоната.

Задачи

Основните отговорности на Изпълнителния съвет са:

да подготвя заседанията на Управителния съвет; да прилага паричната политика в еврозоната в съответствие с приетите от Управителния

съвет насоки и решения, като при това дава необходимите указания на националните централни банки;

да ръководи текущата дейност на ЕЦБ; да упражнява определени правомощия, включително регулаторни, делегирани му от

Управителния съвет.

Генерален съвет

Членове

Генералният съвет на ЕЦБ се състои от:

председателя и заместник-председателя на ЕЦБ и управителите/президентите на националните централни банки на 28-те държави-членки

на ЕС.

Генералният съвет обичайно заседава веднъж на всеки три месеца. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, освен ако не е предвидено друго в Устава на Европейската система на централните банки (Устава на ЕСЦБ). Председателят на ЕЦБ трябва да информира Генералния съвет относно взетите от Управителния съвет решения.

Съгласно Устава на ЕСЦБ Генералният съвет ще съществува само докато има държави-членки на ЕС, които не са приели еврото.

Задачи

Генералният съвет може да се разглежда като преходен орган – той изпълнява задачите, поети от Европейския паричен институт, които ЕЦБ трябва да осъществи през третия етап на Икономическия и паричен съюз (ИПС), тъй като някои държави-членки на ЕС не са приели еврото.

Управителният съвет носи отговорност предимно за:

отчитане на постигнатия напредък към сближаване на държавите-членки на ЕС, които все още не са приели еврото;

предоставяне на консултации относно подготовката, необходима за необратимото фиксиране на обменните курсове на тези държави-членки;

контрол на функционирането на Механизма на обменните курсове II (ERM II) и на устойчивостта на двустранните отношения в областта на обменния курс между всяка участваща валута извън еврозоната и еврото;

служи като форум в ЕС за координиране на паричната политика и политиката на обменните курсове;

администрирането на системата на ERM II за осъществяване на интервенции и за финансиране;

съдействие при реализиране на специални дейности като консултативни функции на ЕЦБ;

събиране на статистическа информация.

Освен това Генералният съвет бива консултиран и относно промени на счетоводните правила и финансовото отчитане, определянето на капиталовия алгоритъм на ЕЦБ и на условията за работа на персонала на ЕЦБ.

Комитети на Евросистемата/ЕСЦБ

Комитетите подпомагат работата на органите за вземане на решения на ЕЦБ, които могат да поискат от тях да осигурят информация от съответната експертна област, за да се улесни процесът на вземане на решения и тяхното прилагане.

Участието в комитетите обикновено е ограничено до експерти от централните банки от Евросистемата. Все пак националните централни банки (НЦБ) на държавите членки на ЕС, които все още не са приели

еврото, участват в заседанията на комитетите, когато е уместно. Освен това могат да бъдат канени и представители на други компетентни органи, например национални надзорни органи, какъвто е случаят с Комитета за финансова стабилност.

Комитетът за счетоводство и парични приходи (AMICO) предоставя консултации по всички вътрешни за Евросистемата въпроси, свързани със счетоводството, финансовото отчитане и разпределянето на паричния доход.

Комитетът по банкнотите (BANCO) предоставя консултации по всички въпроси, свързани с политиката за банкнотите, и подпомага стратегическото планиране на производството и емитирането на банкноти.

Комитетът по контрола (COMCO) способства за прилагането и по-нататъшното развитие на общата за Евросистемата методология за изчисляване на разходите.

Комитетът за комуникации на Евросистемата/ЕСЦБ (ECCO) подпомага външната и вътрешната за системата комуникационна политика.

Координационният комитет по информационни технологии на Евросистемата (EISC) е създаден през 2007 г. със задачата да координира непрекъснатото усъвършенстване на използването на информационните технологии в Евросистемата.

Комитетът за финансова стабилност (FSC) подпомага органите за вземане на решения при изпълнение на задачите им в областта на пруденциалния надзор на кредитните институции и стабилността на финансовата система.

Комитетът за информационни технологии (ITC) подпомага разработването, приложението и поддръжката на ИТ-мрежи и комуникационни инфраструктури, които поддържат съвместните операционни системи.

Комитетът на вътрешните одитори (IAC) разработва общи стандарти за одит на операциите на Евросистемата и одитира съвместни проекти и съвместни операционни системи на равнище Евросистема/ЕСЦБ.

Комитетът за международни отношения (IRC) подпомага изпълнението на законово установените задачи на ЕЦБ, свързани с международното сътрудничество, и действа като форум за обмяна на мнения по въпроси от общ интерес в областта на международните отношения.

Правният комитет (LEGCO) предоставя правни консултации за изпълнение на законово установените задачи на ЕЦБ и изготвя правните актове за функционирането на Евросистемата.

Комитетът за пазарни операции (MOC) подпомага изпълнението на операциите на паричната политика и валутни транзакции, включително свързаните с функционирането на ERM II, и управлението на чуждестранните резерви на ЕЦБ.

Комитетът по парична политика (MPC) предоставя консултации главно по стратегически и дългосрочни въпроси, свързани с формулирането на паричната политика и политиката на обменните курсове, и отговаря за Прогнозите на експертите на Евросистемата.

Комитетът за платежни и сетълмент системи (PSSC) предоставя консултации по управлението и поддръжката на TARGET2, определянето и наблюдението на процедурите за сетълмент на обезпечения, ролята на Евросистемата като катализатор за осъществяването на Единната зона за плащания в евро (SEPA), по общите въпроси на политиката за платежните системи и надзора върху тях и по въпросите, които представляват интерес за централните банки, в областта на клиринга и сетълмента на ценни книжа.

Комитетът за управление на риска (RMC) помага на органите за вземане на решения да осигурят подходящо равнище на защита за Евросистемата чрез управление и контрол върху рисковете, произтичащи от нейните пазарни операции.

Комитетът по статистика (STC) предоставя консултации главно по изготвянето и съставянето на статистическа информация, събирана от ЕЦБ с помощта на НЦБ.

През 1998 г. Управителният съвет създаде и Бюджетен комитет (BUCOM), състоящ се от представители на ЕЦБ и на НЦБ от Евросистемата, който подпомага и е подчинен пряко на Управителния съвет по въпроси, свързани с бюджета на ЕЦБ.

Конференцията за човешките ресурси (HRC) е създадена през 2005 г. и включва ръководителите на персонала на всички централни банки от ЕС

Световната банка

Световната банка е международна финансова организация, която осигурява подпомагащи заеми на развиващите се страни за капиталови програми. Световната банка е изложила като своя цел намаляването на бедността. По закон всички нейни решения трябва да бъдат ръководени от ангажимента за спомагане на чуждите инвестиции, международната търговия и подпомагане на капиталовотоинвестиране. Световната банка е един от най-големите световни източници на помощи за развитие. Тя е собственост на повече от 180 държави-членки, чиито виждания и интереси са представени в Управителния съвет и базирания във Вашингтон Съвет на директорите. Държавите-членки са акционерите, които имат властта да взимат решения в Световната банка.

Световната банка се различава от Групата на Световната банка по това, че обхваща само две институции:

• Международна банка за възстановяване и развитие (МБВР) - International Bank for Reconstruction and Development (IBRD)

• Международна асоциация за развитие (МАР) - International Development Association (IDA)

Докато Групата на Световната банка, освен тези две, включва и още три институции :

• Международна финансова корпорация (МФК) - International Finance Corporation (IFC)

• Агенция за многостранни инвестиционни гаранции (АМИГ) - Multilateral Investment Guarantee Agency (MIGA)

• Международен център за регулиране на инвестиционните спорове (МЦУИС) - International Centre for Settlement of Investment Disputes (ICSID)

От създаването си през 1944 г. Световната банка е разширила от една институция към тясно свързана група от пет институции за развитие. Нашата мисия е еволюирал от Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР) като фасилитатор на следвоенното възстановяване и развитие към днешна мандата на намаляването на бедността в световен мащаб, в тясно сътрудничество с нашата партньорска, Международната асоциация за развитие, както и други членове на Групата на Световната банка, Международната финансова корпорация (IFC) , наАгенцията за многостранно гарантиране на (MIGA) и Международния център за уреждане на инвестиционни спорове (ICSID) .

Веднъж имахме хомогенна персонал от инженери и финансови анализатори, базирани единствено в Washington, DC Днес имаме мултидисциплинарен и разнообразен персонал, който включва икономисти, експерти на обществената политика, секторни експерти и социолози-и сега повече от една трета от нашия персонал се основава на представителства в страната.

Реконструкция остава важна част от нашата работа. Въпреки това, в днешния World Bank, намаляването на бедността посредством приобщаващ и устойчив глобализацията остава основната цел на нашата работа

Световната банка е една от петте институции, създадени на Бретънудската конференция през 1944 (конкретно на 27 декември 1945). Международният валутен фонд, свързана с нея институция, е втората.

Делегати от много страни присъстват на Бретън-Уудската конференция, като най-влиятелно присъствие имат САЩ и Великобритания, които доминират в преговорите.

1945 – 1968

От самото начало, до 1967 година банката отпуска сравнително малко кредити. Наблюдава се фискален консерватизъм и внимателно проучване на кандидатурите за получаване на кредит. Президентът на банката Джон Макклой избира Франция да бъде първата страна, която да получи финансова помощ; две други кандидатури от Полша и Чили са отхвърлени. Заемът е в размер на 250 милиона щатски долара, което освен че е половината от исканата сума се поставят и много строги условия. Държавният департамент на съединените щати, казва на Френското правителство, че комунистките елементи в Кабинета трябва да бъдат премахнати. Френското правителство се съобразява с този диктат и премахва Държавната комунистическа коалиция. Заемът за Франция е отпуснат за броени часове

1968 – 1980

От 1968 г. до 1980 г., банката се концентрира върху това да бъдат посрещнати основните нужди на хората в развиващият се свят. Размерът и броят на отпуснатите кредити се увеличава значително, като основните цели се разрастват от инфраструктура до социални услуги и други сектори. Тези промени се дължат на Робърт Макнамара, който е назначен за президент през 1968 г. от Линдън Б. Джонсън. Макнамара въвежда технократичен стил на управление в банката, който е използвал преди това като Секретар на отбраната на САЩ и президент на компанията Форд Мотор. Той променя политиката на банката в посока на построяване на училища и болници, подобряване на грамотността, както и реформи в земеделието. Макнамара създава нова система за събиране на информация от държавите, които са потенциални кредитополучатели, която позволява на банката да обработва кандидатурите за отпускане на заем много по-бързо.

1980 – 1989

През 1980 г. А. Клаузен заема мястото на Макнамара, след като бива номиниран от президента в САЩ – Джими Картър. Картър заменя голям брой служители от ерата на Макнамара и въвежда нов идеологичен фокус в банката. Заменянето на главният икономист Холис Б. Ченъри с Ан Крюгер, през 1982 г. бележи значителна промяна в политиката на банката. Крюгер е всеизвестна с критиките си към финансирането за развитие на страните от третия свят. В края на осемдесетте години, УНИЦЕФ докладва, че структурните програми на Световната Банка са отговорни за „намалени нива в образованието, храненето и здравето на десетки милиони деца в Азия, Латинска Америка и Африка”.

1989 г. – досега

От 1989 г. политиката на Световната банка се променя, в резултат на критиката, която търпи от много групи. Банката започва да отпуска средства на не правителствени организации и групи за защита на околната среда, с цел да смекчи последствията от миналата политика, която подбуди такава остра критика.

Управление

Президентът на банката, понастоящем Джим Йон Ким, е отговорен за водене на срещите на Борда на директорите и за цялостен мениджмънт на банката. Традиционно Президентът на СБ е винаги бил с американско гражданство и номиниран от САЩ, който е най-големият акционер в банката. Номинацията се предлага за одобрение от Борда на управителите, и се равнява на петгодишен, обновим, мандат.

Изпълнителните директори, представляващи страните членки на банката, съставят Борда на директорите, който обикновено се събира два пъти седмично, за да прегледа дейностите, като одобрение на заеми и гаранции, нови политики, административен бюджет, асистиране на стратегии на страни и решения за заемане и финансиране.

Вицепрезидентите на банката са принципиални мениджъри, които са отговорни за регионите, секторите, връзките и функциите. Има 24 вицепрезидента и три старши вицепрезидента, както и двама изпълнителни вицепрезиденти.

Цели и задачи

„ Целите на дейността на Световната банка — да способства за устойчивата глобализация в интерес на всички слоеве от населението, съкращаване на бедността, ускоряване на икономическия ръст без ущърб за околната среда, а също така да създаде нови възможности за хората и да им вдъхне надежда. “

Понастоящем, в съответствие с Декларацията на хилядолетието, Световната банка съсредоточава дейността си за достигане на целите за развитие. В преходния период към третото хилядолетие, под егидата на ООН са формулирани осем цели, за чието достигане да бъдат насочени усилията на международните организации. Целите на развитието за хилядолетието трябва да бъдат достигнати към 2015 г. и включват:

1. премахване на бедността и масовия глад;

2. осигуряването на всеобщо начално образование;

3. поощрение на равенството на мъжете и жените и разширяване на правата и възможностите на жените;

4. съкращаване на детската смъртност;

5. подобряване на условията за майчинство;

6. борбата с ХИВ/СПИН, маларията и други заболявания;

7. осигуряване на устойчиво развитие на околната среда;

8. формиране на глобално партньорство за целите на развитие.

Решавайки глобалните задачи за развитие на човечеството, Световната банка, използвайки механизмите на предоставяне на заеми от МБВР, кредитира страните със средно ниво на доходи по процентни ставки, съответстващи на нивото на пазара в тези страни. Друга финансова организация на Световната банка е МАР, която кредитира страните с ниско ниво на доход по минимална процентна ставка или даже без проценти.

Кредити

Действайки чрез МБВР и МАР, Световната банка предоставя кредити от два основни вида: инвестиционни кредити и кредити за целите на развитие.

Инвестиционните кредити се предоставят за финансирането на производство на стоки и услуги в рамките на проекти за социално-икономическо развитие в най-различни сектори. Кредитите за целите на развитие (преди това наричани още кредити за структурни преобразувания) се предоставят по пътя на разпределението на финансовите ресурси за подпомагане на политически и институционални реформи.

Получената от кредитоискателя заявление за финансиране на проекта се оценя, за да се провери дали проектът е приемлив в икономически, финансов, социален и екологичен план. В етапа на преговорите за сключване на заем, банката и кредитополучателя съгласуват задачите по развитието на проекта, компонентите на проекта, очакваните резултати и показателите за изпълнение на проекта и плана за изпълнение, както и графика за изплащане на заема. По време на реализацията на проекта, банката наблюдава използваните средства и оценява резултатите от реализацията на проектите. 3/4 от средствата по непогасените заеми се управляват от страна на директори по страни, които работят в постоянните представителства на банката в страните-членки. В тези постоянни представителства работят около 30% от служителите на банката, като те наброяват почти 100 по целия свят.

Дългосрочните кредити на МАР се без процент, макар че по тях се взима неголяма комисионна такса в размер 0,75 процента от предоставените средства. Пълната информация за финансовите продукти, услуги, процентни ставки и такси на МБВР може да се видят на страницата на финансовия отдел на Световната банка. Финансовият отдел ръководи всички осъществявани от МБВР операции по заемите и даването на кредити, а също така изпълнява функциите на касиер, обслужващ другите учреждения в състава на Световната банка.

Безвъзмездни средства

Световната банка предоставя финансова подкрепа под формата на безвъзмездни средства. Целта на безвъзмездната помощ е да насърчи разработването на проекти чрез насърчаване на иновациите, сътрудничеството между организациите и участието на местните заинтересовани страни в работата по проекта. През последните години, безвъзмездната помощ на МАР , осигурена директно или управлявана чрез партньорства, се използва за следните цели:

• Намаляване на дълга за страните с високо ниво на задължения.

• Подобряване на ефективността на комуналните и водните услуги.

• Подкрепа за програмите за имунизация и ваксинация с цел да се намалят случаите на инфекциозни болести като например малария.

• Борбата срещу пандемията от ХИВ/ СПИН.

• Подкрепа за организациите на гражданското общество.

• Създаване на стимули за намаляване на емисиите на парникови газове.

Дейността на Световната банка обхваща широка област:

• Проблемите на бедността.

• Проблеми на снабдяването с продоволствие.

• Селското стопанство, горското стопанство и развитието на други сектори на икономиката, свързани с използването на земя.

• Проблемите на борбата със СПИН в развиващите се страни.

• Борбата с корупцията.

• Борбата с разпространението на вирусните болести.

• Борбата с маларията.

• Детско-юношеските проблеми.

• Проблема с експлоатацията на детски труд.

• Проблемите по развитието на енергетиката, достъпа до източници и търсенето на нови източници на енергия.

• Икономическата политика и проблемите по задлъжнялостта на развиващите се страни.

• Изработката на стратегия за развитие.

• Проблемите по инвестициите в развиващите се страни.

• Проблемите на образованието.

• Проблемите на околната среда.

• Проблемите на изменението на климата и влиянието му върху живота на хората.

• Стратегическите задачи по развитието на човечеството и отделните региони.

• Проблемите на икономическия ръст, данъчното облагане, задлъжнялостта

• Финансовата криза

• Развитието на банковите системи, борсите, платежните системи

• Глобализацията

• Урбанизацията

Понастоящем, Световната банка участва във финансироването на над 1 800 проекта — практически във всички сектори на икономиката на развиващите се страни. Финансират се проекти в най-различни области на дейност. Като пример се явява развитието на микрокредитирането в Босна и Херцеговина, повишаването на ефективността на профилактиката за СПИН в Гвинея, поддръжката на образованието на девойките в Бангладеш, повишаването на ефективността на здравеопазването в Мексико, съдействието за възстановяване при провъзгласяването на независимостта на Източен Тимор и оказването помощ на Индия при отстраняването на последствията от разрушителното земетресение в щата Гуджарат.

Други услуги

Световната банка осъществява не само финансова поддръжка на страните-членки. Дейността ѝ е фокусирана и върху оказването на анализаторски и консултационни услуги, от които се нуждаят развиващите се страни. Банката се занимава с изследователска работа по широк кръг от въпроси като околната среда, бедността, търговията и глобализацията, икономическите и отрасловите изследвания в конкретни сектори. Банката анализира перспективите за икономическото развитие на страните, в това число, например, банковия и/или финансов сектор, търговията, проблемите на бедността и системата за социална защита.

Значителна част от усилията на банката също така са отправени за образователна дейност и разпространението на знания, което спомага за решаването на проблемите на развитието на страните.

Институтът на Световната банка ИСБ е един от инструментите за реализацията на политиката по разпространението на знания. ИСБ работи с политици, бизнесмени, технически специалисти и други категории граждани, както и с университети и учебни центрове от различни страни.

Гласуване

През 2010 силата на глас в СБ е ревизирана като за повишаване гласа на силно развиващи се страни, особено Китай. Страни с най-голяма сила на глас саСАЩ (15.85%), Япония (6.84%), Китай (4.42%), Германия (4.00%), Великобритания (3.75%) и Франция (3.75%). Под промените, известни като „Реформа на гласуване — Фаза 3“, други страни, които получават значително по-голяма сила включват Бразилия, Индия, Южна Корея и Мексико. За повечето развиващи се страни, обаче силата на глас е понижена, а тази на Русия остава без промяна.

Критика

Световната банка е критикувана отдавна от неправителствени организации, като групата за права на местни - Survival International, както и членове на академията, включително нейният бивш Главен икономист Джоузеф Стиглиц, който е еднакво критичен и към Международния валутен фонд,Министерство на финансите на САЩ, търговските преговарящи на САЩ и други развити страни. Критиците твърдят, че политиките на реформите на така наречения свободен пазар, които Банката

поддържа са често във вреда за икономическото развитие, ако бъдат приложени неправилно или твърде бързо ("шокова терапия"), в погрешна последователност или в слаби, конкурентоспособности икономики.

Една от най-силните критики към Световната банка е заради начина, по който тя е управлявана. Докато Банката представя 186 страни, то тя в действителност е ръководена от малка група нейни членове на икономически силни и с власт страни. Тези страни избират ръководството и старшия мениджмънт на Световната банка и по този начин техните интереси я доминират.

През 1990-те, Световната банка и МВФ изковават Вашингтонския консенсус, политики, които включват дерегулация и либерализация на пазарите,приватизация и редуциране на отбрана и военни сили. Макар, че Вашингтонския консенсус е постигнат като политика, която най-добре ще предложи развитие, той е критикуван за игнориране на труда и работните места, и как реформите като приватизация са проведени. Според мнозина Вашингтонския консенсус е наблегнал твърде много на растежа на БВП, и не достатъчно на постоянството в растежа или дали този растеж е в крайна сметка по-добър за стандартите на живот.

Някои анализатори показват, че Световната банка увеличава бедността и е била във вреда за околната среда, здравните системи на държави икултурното разнообразие. Някои критици твърдят, също така, че Световната банка непрестанно поддържа свой неолиберален дневен ред, налагайки политики на развиващите се страни, които са били вредни, деструктивни и насочени срещу развитието.

Стратегии за намаляване на бедността

За най-бедните развиващи се страни в света, плановете за помощ на банката се базират на стратегии за намаляване на бедността. Комбинирайки внимателно изследване на местните групи с обширен анализ на икономическото и финансово състояние на дадена страна, Световната банка разработва стратегия, предназначена единствено и само за въпросната страна. Тогава правителството идентифицира приоритетите и целите на страната за намаляване на бедността и Световната банка съответно очертава усилията си за помощ. Четиридесет и пет страни получиха 25.1 милиарда щатски долара в „помощ за най-бедните страни на света”, помощ която отива при Международната Асоциация за Развитие към Световната Банка, която разпределя заемите между осемте най-бедни държави.

Международен Валутен Фонд

Цели и функции. Параметри на функциониране – квоти, разчетна единица, лихви. Програми. България и МВФ. Оценка на сътрудничеството.

Идеята за учредяване на международна финансова институция с относително широки правомощия възниква след Голямата депресия в началото на 30-те години на ХХ в. На организираната Монетарна и финансова конференция под егидата на ООН, от 01 до 22.07.1944 г., в американското градче Бретън Уудс се достига до съгласие за учредяването на Международен Валутен Фонд /МВФ/ и Международна банка за възстановаване и развитие /МБВР/. В конференцията участват 44 страни и Дания като наблюдател. Договорът за МВФ влиза в сила на 27.12.1945 г. Фондът официално започва да функционира през 1946 г., а първите валутни операции осъществява през март, 1947 г., като специализиран орган на ООН. Централният апарат за управление на МВФ е във Вашингтон и има свои подразделения в Париж, Токио, Женева и в щаб-квартирата на ООН в Ню Йорк. На съвременния етап в него членуват 185 държави. Всяка

държава може да стане член на МВФ след като ратифицира договорът за неговото създаване (България е член на МВФ от 25.09.1990 г.).

Основните цели на МВФ са отразени в неговия устав и са следните:

Първо – Да стимулира развитието на международното валутно сътрудничество с използването на методи за консултации между страните по валутно-финансови въпроси.

Второ – Да подпомага развитието на балансиран растеж на международната търговия, с което да съдейства за осъществяването и поддържането на висока степен на заетост и доходи, а също да се насърчава развитието производствения потенциал на всички страни-членки, като главна цел на тяхната икономическа политика.

Трето – Да съдейства за поддържането на стабилна система на обменни валутни курсове и предотвратяване на девалвацията /обезценяването/ на националните валути, с преследването на конкурентни цели.

Четвърто – Да участва в създаването на многостранна система за плащане и премахване на валутните ограничения, с цел осигуряването на растеж на международните търговски отношения.

Пето – Да осигурява финансови ресурси, с които да се преодолеят неравновесията в платежните баланси на страните-членки.

Шесто – Да съдейства за съкращаване на продължителността и размера на неравновесията в плащанията, чрез поддържането на ликвидността на страните-членки.

Участниците в Бретън-Уудската конференция формулират 3 основни функции на МВФ:

1) Да администрира Кодекс на Поведение /Code of Conduct/, свързан с възприемането и спазването на правила за поведението на обменния курс и с ограничения за текущи преводи.

Страните-участнички се задължават да установят двустранни пропорции на основата на златния стандарт или чрез USD (златно покритие от 0.888671 гр. злато за 1 USD към 01.07.1944 г., или твърда цена на златото от 35 USD/oz. t.) и да поддържат тази пропорция в рамките на 1% отклонение.

2) Да предоставя финансови ресурси за спаване на изискванията в Кодекса на Поведение при условие, че се преодоляват платежните равновесия.

3) Да осигурява форум, на който страните-членки да могат да обсъждат особеностите на съвместната си политика.

В структурно отношение управлението на МВФ се реализира от Съвет на управителите, Директорат /Изпълнителен Съвет/ и директор-разпоредител.

Параметри на функциониране

Разчетна парична единица

Разчетната парична единица на МВФ е Special Drawing Rights /SDR,

Специални Права на Тираж – СПТ/. Тя не съществува като отделен паричен знак, а е право за ползване на конкретна национална валута в определено съотношение.

Въвеждането на тази разчетна единица се налага от необходимостта за намаляване на валутния риск при операциите на МВФ и при съхранение на резервите му. Решението за въвеждане на СПТ се приема на 29.09.1967 г., а официалното въвеждане става през юли 1969 г., и отразява стремежа за формирането на относително твърда международна валутна котва като заместител на златото.

Първоначално СПТ се приравнява на един златен долар, т.е. на цената на 1/35 oz. t. злато. С отдръпването на основните икономически световни сили от златно-доларовия стандарт, валутната кошница на СПТ се формира от 16 валути. По-късно опитът показва, че включването и съобразяването с голям брой валути и обменни курсове усложнява процедурата, без да внася по-голяма сигурност. Поради това МВФ стеснява използваните валути до 5 основни – USD /долар/, DEM /германска марка/, JPY /йена/, FRF /френски франк/ и GBR /английска лира/. С въвеждането на EUR /евро/ от началото на 1999 г. участието на DEM и FRF се обединява въз основа на фиксираните им курсове към него.

От м. ноември, 2000 г., МВФ се ангажира и с прогнози за динамиката на СПТ, базирани на средните валутни курсове за предходните 3 месеца. Прогнозите се актуализират на две седмици и се отпечатват на страницата на МВФ в Internet. Те дават въможност на потребителите по-добре да планират взаимоотношенията си с МВФ.

Квоти

При присъединяване на всяка страна към МВФ й се приписва определена квота, изразена в СПТ. Тя определя:

- Участието в разпределението на СПТ;

- Тежестта на страната при гласуване на решенията;

- Достъпа (ограниченията) до финансовите ресурси на МВФ.

При гласуване на решенията в ИС всяка страна-участничка има 250 базисни вота плюс един базисен вот за всеки 100 хил. СПТ от квотата.

Квотата на отделна страна-членка се определя до голяма степен от икономическото й състояние спрямо други страни членки. Първоначално формулата за определяне на квотата (1960 г.) е във вида:

Quata = (0.02*Y + 0.05*R + 0.10*M + 0.10*V) * (1 + X/Y), където:

Y – Национален доход; R – Официални международни резерви;

М – Средногодишен внос; V – Максимално колебание на износа;

Х – Средногодишен износ.

Тази формула претърпява промени, като при различните варианти се съхраняват основните принципи, но се променят някои от показателите и съответните тегла.

При фиксиране на квотата на новопостъпила в МВФ страна се отчита и размерът на квотата на сходни икономики.

До една четвърт от квотата (25%) се внася от страните-членки във валута, определена от МВФ (основно СПТ или др. международна валута), а останалите – в националната валута. При отсъствие на необходимост от конкретната национална валута МВФ изисква емитирането на специални нелихвоносни ДЦК. В отделни случаи МВФ допуска неефективно внасяне (отново във вид на нелихвоносни ДЦК) и на част от изискуемите 25 % от квотата в твърда валута. При изключителни случаи МВФ може да разреши задължително (ефективно) внасяне и поддържане само на 25 % от квотата в СПТ (в сметка № 1 на МВФ).

Всяка страна-членка има правото да поддържа своя собствена резервна позиция в МВФ. Тя се поддържа в СПТ и е своеобразен депозит в МВФ. Резервната поиция е част от БВР на страната и не е елемент от квотата й. Резервните позиции се олихвяват, докато вноските по квотите са безлихвени.

МВФ преоценява периодично (не по-рядко от веднъж на 5 години) системата от квоти и при необходимост предлага ново квотно разпределение. Всяка страна-членка може винаги по своя инициатива да предложи промяна на собствената си квота.

България се включва към МВФ с квота от 310 млн. СПТ. Делът на квотата на България от сумарната квота намалява от 0.318% през 1992 г. на 0.302% през 1999 г. (640.2 млн. СПТ), което отразява понижената световна оценка за състоянието и силата на българската икономика.

Лихви по финансови операции на МВФ

МВФ определя основно 3 вида лихви:

- SDR Interest Rate /SIR/;

- Rate of Remuneration /RR/;

- Rate of Charge /RC/.

Първата лихва SIR не притежава вече самостоятелно значение и от втората половина на 90-те години е равна на втората лихва RR. С RR се олихвяват средствата на страните-членки, поддържани в резервната позиция. С RC се олихвяват отпуснатите от МВФ кредити. МВФ финансира своята собствена дейност за сметка на разликата между RC и RR.

До въвеждането на EUR, SIR и RR се определят като претеглени средни величини от лихвите по: 3-месечни съкровищни бонове на САЩ; 3-месечни междубанкови депозити на Германия; 3-месечни срочни депозити на Япония; 3-месечни съкровищни бонове на Франция; 3-месечни съкровищни бонове на Великобритания.

От 2001 г. МВФ заменя японските 3-месечни срочни депозити с 13-седмични ДЦК на Япония. Германските и френските 3-месечни финансови инструменти се заменят с 3-месечен Euribor.

Системата от тегла за оценка на лихвите на МВФ съответства на структурата на формиране на СПТ от отделните валути, съставящи кошницата за определяне на СПТ.

Третата лихва RC се получава от RR, умножена с коефицент, който се определя ежегодно и се прилага от началото на финансовата година за МВФ – 1-ви май. Големината на този коефицент зависи преди всичко от финансовото състояние на МВФ. Номиналната величина на световните лихвени равнища също оказва влияние – по-високите световни лихви се свързват с по-малко относително различие между RR и RС и обратно.Лихвите се пресмятат всеки петък, публикуват се всеки понеделник и важат за цялата следваща седмица.

Лихвите на МВФ са значително по-ниски от лихвите по кредити, отпускани от търговските банки, които се движат в рамките на 9-12%. МВФ не калкулира печалба от дейността си, както и не начислява отделна рискова премия за кредитополучателя. Лихвените му приходи са предназначени единствено за финансиране дейността на апарата.

Програми

МВФ реализира задачите и целите си с поредица от финансови програми за подпомагане и стабилизиране на развиващите се икономики. Ръководен принцип при взаимодействието на МВФ с отделни страни по линия на ползването на финансови ресурси е условността. Съгласно него, страните-членки, имащи нужда от финансово подпомагане, е необходимо да включат в споразумението си с МВФ клаузи за консултации, условията и начините за получаване на финансовите средства на траншове /на части/ и разработването на количествени и качествени показатели по критериите на МВФ, които задължително трябва да се изпълняват.

Количествените критерии са: намаляване на инфлационните процеси до определено равнище, темпове на реален растеж на БВП; намаляване на бюджетния дефицит до определен процент от БВП; увеличаване на приходите и намаляване на разходите в държавния бюджет; увеличаване на валутните резерви на страната и др.

Качествените критерии са свързани с конкретни икономически реформи в съответната страна като осъществяване на приватизация в съответен сектор на икономиката, реализирането на данъчни реформи, формирането на валутен пазар и др.

Основни финансови програми на МВФ са:

1) Стабилизационно споразумение /Stand-by Arrangement/ – основен финансов инструмент на МВФ. Този вид споразумение е краткосрочно – покрива 12-18 месечн период, макар че може при отделни случаи да се удължи и до 3 години. Страната трябва да представи съдържателна и стойностна програма за преодоляване на трудностите в Платежния Баланс /ПБ/. Финансовите ресурси се превеждат във вид на stand-by покупки (ресурси на разположение, за използване при необходимост за вътрешноплатежни операции) при подписано споразумение, което включва проверка на критерии за изпълнение, както и брой траншове. Траншовете се превеждат на тримесечие и отпускането им е свързано с положителна оценка на изпълнението на предначертаната програма. Първият транш се превежда при сключване на споразумението и не изисква изпълнение на предварителни условия. Издължаването е чрез 8 тримесечни вноски в рамките на 3 – 5 години след всеки транш.

2) Разширена финансова подкрепа /Extended Fund Facility – EFF/ - предполага изработването на средносрочна програма за преодоляване на структурните неравновесия в ПБ. Обикновено програмата е за 3-4 години. Ресурсите се предоставят чрез договорености, които включват проверка на изпълнението на програмата и на траншове. Издължаването е чрез 12 полугодишни вноски в рамките на 4-10 години след приключване на споразумението.

3) Политика на по-широк достъп /Enlarged Access Policy/ - предоставя по-широк достъп до ресурси при наличието на stand-by и/или EFF споразумения, т.е. предоставяне на допълнителни ресурси (при доказана необходимост). Издължаването е в рамките на 3-7 години.

4) Компенсационен и условен заем /Compensatory and Contingency Financing Facility – CCFF/ - предоставят се ресурси за покриване на непредвидени загуби при експорта или рязко повишаване на импортните цени на основни хранителни стоки, които са зависими от фактори, неподлежащи на вътрешен контрол. CCFF е единствената програма на МВФ, която предвижда финансиране на конкретни дейности от национална важност (покупка на горива, храни и т.н.). Издължаването е в рамките на 3-5 години.

5) Подкрепа за структурна адаптация /Structural Adjustment Facility – SAF/ - предоставят се финансови ресурси на нискодоходни развиващи се страни, които срещат трудно преодолими и продължителни неравновесия в ПБ, в подкрепа на средносрочна програма за структурна реформа. Като правило SAF се съпровожда с договореност със Световната Банка. Обикновено съгласуваната програма е тригодишна. Траншовете са във вид на заеми, а не като покупки. Издължаването е в рамките на 5-10 години.

6) Разширена подкрепа за структурна адаптация /Enhanced Structural Adjustment Facility – ESAF/ - Целите и особеностите на ESAF са близки до тези на SAF. Различията са в достъпа до финансови ресурси, принципите и последователността на съблюдаване и на контрол на постигнатите договорености. За всяка година се разработва детайлна програма. Траншовете са полугодишни. Издължаването е чрез 10 равни полугодишни вноски в рамките на 5-10 години.

От ноември 1999 г. ESAF е преименувана в програма за Съкращаване на бедността и растеж /Poverty Reduction and Growth Facility – PRGF/. Акцентът е върху социалните аспекти и съкращаването на бедността. Програмата се изработва в сътрудничество със Световната Банка. Издължаването е в 10-годишен срок с 5 години гратисен период и 0.5% годишна лихва.

7) Подкрепа за трансформация на икономическата система /Systemic Transformation Facility – STF/ - временна възможност за финансова подкрепа, достъпна между април 1993 и декември 1995 г. Целта е била подпомагане страни-членки, имащи проблеми с ПБ, свързани със съществени промени в традиционния характер на външнотърговските им взаимодействия и външноплатежни отношения.

8) Допълнителна финансова помощ /Supplemental Reserve Facility – SRF/ - въведена през декември 1997 г., тя е предназначена за оказване на помощ на страни-членки, изпитващи допълнителни трудности в ПБ поради необходимост от мащабно краткосрочно финансиране като следствие от непредвидена загуба на пазарно доверие и натиск върху капиталовата сметка и БВР. SRF-финансирането е достъпно във формата на допълнителна помощ в рамките на действащи stand-by или EFF споразумения и се отпуска обикновено в един или два транша. SRF се отпуска при по-високи наказателни лихви.

България и МВФ

България е член на МВФ от 25.09.1990 г. Сключила e 13 краткосрочни споразумения с Фонда, по които общо е получила около 2,2 млрд. СПТ. Десет от споразуменията са от типа Stand-by, две са Компенсационни финансови споразумения /CCFF/ и едно Споразумение за трансформиране на икономическата система /STF/.

През първата половина на 90-те години на ХХ в. отношенията на България с МВФ се развиват активно главно поради обстоятелството, че България притежава ограничен достъп до международните финансови пазари. По-късно дълбоката икономическа криза от средата на 90-те години прави невъзможно социално-икономическото развитие на страната ни без активната подкрепа на МВФ. Максимумът на ползваните кредити е достигнат през 2000 г., когато България приключва с основните елементи от цялостното преструктуриране на икономиката.

България е изряден платец по споразуменията си с МВФ. Единствено Четвъртото Stand-by споразумение, сключено през 1996 г., е прекратено предсрочно поради неизпълнение на договорените реформи от нашата страна. През март 2007 г. изтече срокът на последното предпазно Stand-by споразумение. На 27 април 2007 г. България изплати окончателно пълния размер на задълженията си към МВФ. Международният валутен фонд се оттегля като партньор при формулирането и осъществяването на макроикономическата политика, както и като кредитор. Това е знак, че страната вече е призната за пълноценен участник на международните финансови пазари и в глобалната икономика.

Ръководител на офиса на МВФ за България е Хуан-Хосе Фернандес Ансола (Juan José Fernández-Ansola).

Оценка на сътрудничеството

Основните критики към политиката на МВФ могат да се формулират като:

1) Неприемане на отговорност за негативни последствия;

2) Непрозрачност на действията;

3) Ограничено общуване в рамките на висши официални представители;

4) Стандартна политика към всички страни;

5) Натиск за бърза либерализация на капиталовата сметка.

Дългогодишният опит на взаимодействието между България и МВФ дава основания за оценка на позитивните и критични страни на конкретното сътрудничество.

От гледна точка на позитивните въздействия:

1) България започна членството си в МВФ в период, когато бе наложила едностранно мораториум върху обслужването на външния си дълг, т.е. взаимоотношенията на страната с МВФ бяха единствения мост към световния финансов свят;

2) През 90-те години, когато достъпът й до световните капиталови пазари е ограничен, България ползва почти непрекъснато финансова подкрепа от МВФ, която предоставя най-добри кредитни условия в световен план;

3) Взаимоотношенията ни с МВФ корелират положително с величината на външното финансиране на ПБ;

4) Взаимоотношенията с МВФ стимулират икономическия просперитет;

5) МВФ съдейства и помогна в решаваща степен за извършване на всички подготвителни действия и безпроблемното въвеждане на Паричен Съвет;

6) Общуването на местните икономисти и политици с представителите на МВФ безусловно е от полза за общото равнище на компетентност, преценки и умения на местните управленски структури;

7) Достъпът до изключително богатите информационни материали на МВФ, както и до голямото разнообразие от изследователски проекти повишава равнището на икономическа информираност и допринася съществено за подобряване качеството на научно-изследователската дейност в страната.

Възможното критично отношение към поведението и стратегията на МВФ в България би могло да се формулира като:

1) Съмнения относно качествата, които притежава използваният от МВФ методологически инструментариум за проектиране на икономическото развитие;

2) Неяснота относно неикономическите критерии, използвани от МВФ;

3) Непоследователност при изискванията за провеждане на конкретни управленски въздействия, която възбужда подозрения относно подхода, въз основа на който МВФ формулира своите препоръки;

4) МВФ не отдаваше необходимото внимание на привличане на представителите на отделните политически сили и неправителствени организации, при изработването на препоръчваните решения. В резултат прилаганите макроикономически мерки оставаха спорни, без необходимата широка подкрепа;

5) Детайлното разписване на действията на правителството не стимулира творчеството при макроикономическото управление. Това е може би причината, поради която в правителството се получава относителен вакуум на икономически управленски идеи в периоди на откъсване от МВФ.

Федералната резервна система

Въпреки бурния икономически растеж и огромните постижения, в началото на 20 век ситуацията остава непроменена. Съединените щати са единствената първостепенна икономическа сила, която няма централна банка. Паниката и объркването, причинени от поредната криза през 1907 за пореден път изважда наяве ликвидните проблеми на банките, които при липсата на кредитор от последна инстанция са обречени и при най-леката криза. Този път банкерите вкупом и в един глас поискват належащи реформи и на следващата година Конгресът излъчва комисия от експерти, която да изготви предложения за банкови реформи.

Създаването на федералния резерв на САЩ е свързано с едно тайнствено събитие, което е отричано от мнозина съвременници. Безстрастния анализ на последвалите събития обаче ни навежда към други изводи за неговата значимост по отношение създаването на резерва. Шест години след него финансовият журналист Бърти Форбс, създател на сп. „Форбс”, пише: „Картината на едно събиране на най-големите национални банкери, измъквайки се по тайна доба от Ню Йорк в частен влак под прикритието на нощта,

пропътувайки стотици мили на юг, акостирайки на таен остров, напуснат от всички с изключение на няколко слуги, оставайки там цяла седмица, при такава секретност, че името на никой от тях не е споменато, за да не би някой от слугите да разкрие пред света тази най-странна и най-тайна експедиция в историята на американските финанси.”

Денят е 22 ноември 1910, а мястото е остров Джекил, щата Джорджия. Участниците са: сенатор Олдрич, председател на Комисията на Конгреса за банкови реформи, вторият секретар на Министерство на финансите, Фрак Вандерлип – президент на Нешънъл сити банк в Ню Йорк, Хенри Дейвидсън – личен емисар на Дж. П. Морган, Пол Уорбърг – немски емигрант и представител на банкерската къща Кун. Лоеб както и на една от най-известните еврейски фамилия от Ню Йорк.

Групата на Олдрич не била там за да ловува. Остров Джекил е избран за място на подготовка на плана за централна банка, защото предлага условия на пълна секретност - в околовръст от около 50 мили няма никакви журналисти. Като най-голям професионалист от събралите се Пол Уорбърг изработил по-голяма част от схемата на бъдещият Федерален резерв като изнасял лекции по банкерство на останалите. Другите участници негодуват срещу лидерската позиция на немския банкер. Особено активен в това бил сенатор Олдрич. Искайки винаги да има доминираща позиция, сенаторът считал себе си за избран лидер на групата, въпреки че се чувствал някак си не на място бидейки сам непрофесионален банкер.

Изготвеният план за монетарна реформа трябвало да бъде представен на Конгреса като завършена работа на създадената по-рано комисия за банкови реформи. Императивно изискване било истинските автори да останат в сянка. Толкова голямо било омерзението срещу банкерите от кризата от 1907, че никой конгресмен не би дръзнал да гласува за план, носещ печата на Уолстрийт, независимо кой е плащал разходите по избирателната му кампания.

Планът предвиждал създаването на централна банка. Но имайки предвид дълго съществуващата традиция на съпротива срещу налагането на такава институция, то според Пол Уорбърг трябвало всячески да се избягва терминът Централна банка. Ето защо той предложил името „Федерална резервна система” (ФРС). Тази система обаче де факто щяла да изпълнява функциите на Централна банка и макар и частно притежание да контролира националните пари и кредити. Предвиждало се тя да бъде контролирана от Конгреса и отговорна пред правителството, но мнозинството от директорите ѝ да се избират пряко или непряко от банките акционери в нея. В окончателният план Бордът на управителите на федералния резерв следвало да се назначава от президента на САЩ, но неговата работа да се контролира от консултативен съвет, избран от директорите на дванадесетте федерални банки на резерва. Друго предложение, което внимателно трябвало да се прикрие е централната роля, която господарите на Ню Йоркския паричен пазар щели да играят в неговата структура чрез Федералната резервна банка на Ню Йорк. Причината естествено ще да се е кореняла в широкото движение срещу източните банкери, подкрепяни от фермерите и малкия бизнес, които били главните потърпевши от предишните финансови паники.

Друг спорен момент се оказал въпросът дали администраторите на резерва да се назначаеми или избираеми. Сенатор Олдрич настоявал те да се назначават от президента, като по този начин да се заобиколи намесата на Конгреса или по-точно на конгресмените от южните и западни щати, които били сред основните радетели за строги мерки срещу спекулациите на банкерите. Според мнозина това предложение противоречало на Конституцията на САЩ, която в чл.1, § 8 овластява именно Конгресът да сече пари и да регулира тяхната стойност.

Участващите в срещата на остров Джекил се завърнали в Ню Йорк за да дирижират национална пропагандна кампания в полза на „Плана Олдрич”. Три от водещите университети в страната – Принстън, Харвард и Чикагския университет, били използувани като нейни центрове. Националните банки събрали фонд от 5 млн. долара, за да убедят обществеността, че планът следва да бъде превърнат в закон. Уудроу Уилсън – губернатор на Ню Джърси и предишен ректор на университета Принстън сам се превърнал в прокламатор на плана Олдрич. През паниката през 1907 Уилсън обявил „всичките тези неприятности биха били избегнати, ако бяхме назначили комитет от 6-7 обществено ангажирани личности като Дж.П.Морган да се справят с отговорностите на държавата”. Другояче звучи изявлението на конгресмена Линдбърг през 1911, след като планът е вече внесен в Конгреса: „Нашата финансова система е сбъркана и е огромно бреме за хората. Аз твърдя, че съществува паричен тръст и планът на Олдрич е схема в интерес на този тръст”.

На дневен ред отново се поставя въпроса за прекомерната мощ на банкерите и влиянието им върху страната. Антитръстовото законодателство на Шърмън все още не може да се пребори с някои от хитрите средства използвани от тях за да доминират в определени индустрии. Чрез своето присъствие в управителните съвети на много компании банките доминират не само паричните и кредитни пазари, но и си осигуряват значими позиции и в други сфери.

Мощта на банкерите става причина за едно от най-популярните и разобличителни разследвания в предвоенна Америка – разследванията на комисия „Пужо” от 1912. Самият Дж. П. Морган Старши няколко месеца преди смъртта си дава показания пред комисията. Разкритията на конгресмените са потресаващи. Те установяват, че чиновниците на Морган, Нешънъл сити и Фърс Нешънъл банк държат общо 118 директорски поста в 34 банки и тръстови компании. Освен това те заемат директорски постове в 10 основни застрахователни компании, 105 директорски поста /места/ в 32 транспортни системи. Сборът от техните дейности е изумителен за времето си. Те контролират ресурс от 22 милиарда долара при положение, че брутният вътрешен продукт на САЩ за това време е около 30 милиарда долара. Пред комисията обаче банкерите упорито претендират неосведомеността си за нещо, в което активно участват в продължение на години.

Сенатор Лафолет един от опонентите на плана Олдрич публично заявява, че паричен тръст от 50 мъже контролира САЩ. Джордж Бейкър, партньор на Дж.П. Морган Старши, запитан от репортери за истинността на това твърдение, отговаря че сенаторът е в голяма грешка, тъй като той самият от собствен опит знае, че не повече от 8 мъже управляват страната.

Президентските избори през 1912 г. са решаващи за съдбата на бъдещия федерален резерв. Републиканците издигат тогавашния президент Уилям Тафт, който твърдо стои зад плана „Олдрич”, широко известен като плана на Уолстрийт. Демократите, начело с Уудроу Уилсън предлагат Закона за федерален резерв. Всъщност и двата плана са почти идентични.

Устройство и функции

Според Съвета на управителите на Федералния резерв той има за цел:

провеждане на националната монетарна политика чрез въздействие върху монетарните и кредитни условия в икономиката, в преследване на максимална заетост, стабилни цени и умерени дългосрочни лихви;

контрол и регулиране на банковите институции, за да се осигури стабилността на банковата и финасова система и защитят правата на вложителите;

поддържане стабилността на финансовата система и рисковете свързани с финансовите пазари;

осигуряване на финансови услуги на кредитните институции, американското правителство, включително играейки главна роля в управлението на националната система за разплащания.

Федералната резервна система (ФРС) се състои от Съвет (борд) на управителите, 12 регионални резервни банки и техните клонове, Федерален съвет за операции на открития пазар. Още няколко допълнителни консултативни съвета подпомагат Борда на управителите в неговата дейност.

Всички национални банки са длъжни да участват във ФРС, а щатските банки могат да се включат, ако отговарят на определени изисквания. Членуващите във ФРС банки контролират огромната част от банковите депозити в страната.

Всяка банка член притежава определен брой акции от капитала на съответната регионална банка на федералния резерв (те са непрехвърляеми и не удостоверяват право на собственост) и е длъжна да поддържа минимални резерви в нея. Размерът на тези резерви се определя от вида и размера на привлечените депозити. Всяка банка членка на ФРС извън горните изисквания е частна банкова институция, извършваща обичайната банкова дейност.

Дванадесетте регионални резервни банки често наричани „ръцете на федералния резерв” са разпределени измежду дванадесет региона, на които е разделена цялата територия на САЩ. Те се намират в Бостън, Ню Йорк (най-голямата банка по своите активи и единствено овластена да извършва операции на открития пазар), Филаделфия, Кливланд, Ричмънд, Атланта, Чикаго, Сейнт Луис, Минеаполис, Канзас Сити, Далас и Сан Франциско. С разрешението на Борда на федералния резерв, регионалните банки могат да създават клонове в своите райони. Те се управляват от Съвет на директорите, повечето членове на който се назначават от съответната регионална банка.

Всяка резервна банка се управлява от Съвет на директорите, състоящ се от 9 директора - трима назначени от Федералния борд на управителите и шест от местните банки–членки. Измежду състава си Съветът избира свой председател и назначава, и освобождава Президента и служителите на банката. От печалбата от своите операции резервните банки изплащат установения в закона 6-процентен дивидент на банките акционери, заделят резерви, а остатъка се превежда в Бюджета на САЩ.

Централна роля във ФРС играе Борда на управителите. Той има седмина членове, назначавани от президента и утвърждавани от Сената за 14-годишен мандат. Членовете се избират само за един мандат, но Управител, който е бил назначен да довърши непълен мандат, може да бъде назначен за още един мандат. Президентът назначава два от членовете на Борда за председател и зам.-председател с 4-годишен мандат.

Главна задача на Борда на управителите е формулирането на монетарната политика. Седмината члена на Борда на управителите са мнозинство в 12-членния Федерален комитет за операциите на открития пазар наред с останалите петима, които се избират от резервните банки. Един от тези петима члена е задължително Президента на резервната банка на Ню Йорк, а президентите на другите резервни банки заемат останалите четири места на ротационен принцип на годишна база. Според Закона ФКООП сам определя своята организация и избира ръководството си. Традиционно председателят на Борда на управителите на ФРС е избиран и за председател на ФКООП, а президентът на Резервната банка на Ню Йорк за заместник-председател. По закон ФКООП се събира най-малко четири пъти годишно във Вашингтон, но от 1981 г. се организират осем редовни срещи годишно през пет до осем седмици. Срещите са закрити за обществеността.

Преди всяко събиране на Съвета неговите служители изготвят писмени доклади за миналото и бъдещото икономическо развитие, които доклади са разпращат до членовете на съвета и до президентите на резервните банки. На самото заседание служителите изнасят устни доклади върху настоящата и бъдеща бизнес ситуация, върху състоянието на националните и международни финансови пазари. В последващата дискусия членовете обсъждат индикатори като: равнището на заплатите и цените, заетостта и продукцията, приходите и разходите на домакинствата, инвестициите, запасите, лихвите, фискалната политика и кредитните агрегати. Всеки от присъстващите изразява неговите виждания по текущото състояние на икономиката и подходящата насока за монетарна политика. Накрая Съвета постига консенсус по политиката и съставя директива, която се изпраща на Федералната резервна банка на Ню Йорк за изпълнение при провеждането на ежедневните операции на открития пазар.

Основни инструменти на монетарната политика

Операции на открития пазар

Всички операции на открития пазар се извършват от Бюрото при открития пазар на Федералната резервна банка на Ню Йорк с цел регулиране на паричното предлагане. Операциите се провеждат чрез организирането на аукциони с участието на 39 основни дилъри, както и с чуждестранни официални и международни институции, които имат сметки при Федералната банка на Ню Йорк. Наддаването и класирането на заявките на дилърите се извършва автоматично по електронен път.

Бюрото при открития пазар извършва 2 вида основни операции.

Дългосрочни операции. Когато проучванията сочат, че е налице голям и устойчив дефицит или излишък на пари /за месец или повече/ Бюрото купува или продава държавни съкровищни бонове на вторичния пазар /то не може да изкупува бонове директно от държавното съкровище като изкупува боновете с най-висока доходност и продава тези с най-ниска доходност. Преди 1995 г. Бюрото излиза на пазара само няколко пъти на година, извършвайки транзакции за около 3-4 милиарда долара. След това автоматизацията улеснява процеса на наддаване и тези намеси стават по-чести.

Краткосрочни операции. При временни и циклични промени в паричното предлагане Бюрото извършва т.нар. репооперации с главните дилъри. При тях Бюрото закупува бонове от дилърите, които се задължават да извършат обратно изкупуване след определен срок /от един ден – овърнайт репо до 65 дни/ -де факто резервът отпуска краткосрочни заеми. Възможно е да се извърши и обратната операция за да се погаси временен паричен излишък.

Регулация чрез процента на минималните резерви

Чрез този регулатор се изземват или добавят пари към разполагаемият ресурс на банките за кредитиране на бизнеса или физически лица.

Промяна на дисконтовия лихвен процент

Дисконтовият процент е основата за определяне на основния лихвен процент, който банките предлагат на най-добрите си клиенти /обикновено около 3 % над дисконтовият процент/. Най-общо казано ниските лихви повишават икономическата активност като понижават цената на кредита и обратното. Друг лихвен процент е процента на т.нар. овърнайт депозити. Тъй като всички банки са длъжни да поддържат определени минимални резерви в процент от депозитите при ФРС /обикновено 10% от депозитите при поискване/, то банките имащи излишъци по тези сметки заемат на тези които имат дефицит по овърнайт лихва. Това е и очакваната от всички финансисти лихва, която регулярно се обявява след съвещание на Борда на федералния резерв. Всъщност тя не е фиксирана и задължителна, а е желана цел ,която Борда си поставя за изпълнение чрез операциите на открития пазар.

Количествено улесняване

Федералният резерв на САЩ използва редица средства, за да се справи с възникналата финансова и икономическа криза. Едно от използваните средства е политиката на „количественото улеснение”, чрез която Федералният резерв изкупува корпоративни облигации и акции притежавани от банки и други финансови институции. Основната цел на това количествено улесняване е да се предоставят пари на банките и финансовите институции, което ги стимулира да предоставят кредити на бизнеса. Федералният резерв е ползвал тази стратегия е през 90те години на 20ти век, но сега тя е особено актуална. Всеки месец, Федералният резерв изкупува дългосрочни американски държавни облигации и ценни книжа, обезпечени с ипотеки на стойност 85 милиарда долара.

Федерална комисия за отворен пазар

Федералната комисия за отворен пазар се състои от 12 члена, 7 от Борда на Губернаторите и 5 регионални директора на Банката на Федералния резерв. Федералната комисия за отворен пазар наблюдава операциите на отворения пазар. Тези операции са основен инструмент на националната парична политика и те засягат стойността на баланса на Федералния резерв, който е на разположение на депозитни институции, което от своя страна влияе на паричната и кредитна обстановка. ФКОП отговаря и за операциите на Федералния резерв на пазарите за чуждестранна валута.

Бюджет

Федералният резерв се самофинансира. По-голямата част от средствата идват от операциите на Резерва на отворения пазар и по-специално лихвите по портфейла на Съкровищни акции, както и капиталови приходи/загуби, който се пораждат от продажбата/покупката на акции и деривативи като част от операциите на отворения пазар.

Балансът на приходите идва от продажбите на финансови услуги(обработването на плащания от чекове и електронни плащания) и други заеми. Бордът на губернаторите издава бюджетен доклад веднъж годишно за нуждите на Конгреса. Има два доклада с информация относно бюджета. Един наречен „Годишен доклад”, който описва пълните извлечения по баланса с приходи и разходи, както и чистата печалба или загуби. Този доклад включва също информация относно нивото на заетост в системата. Другият доклад, който по-подробно разяснява разходите направени от системата като цяло, се нарича „Годишен доклад: преглед на бюджета”. Това са доклади, които са доста изчерпателни и могат да бъдат намерени на официалната уебстраница на Борда на губернаторите.

1913-1929]

Създаденият през 1913 Федерален резерв е така изграден и настроен, че да действа като машина за инфлация. На първо място единствено и само банките на Федералния резерв могат да печатат и пускат в обращение пари. Банките, членове на системата са лишени от възможността сами да създават пари и могат да ги набавят единствено от Федералния резерв, като са задължени да държат при него определени минимални резерви. Наличното злато е централизирано и прибрано от резерва, който го използва като основа за банкнотна емисия. Установени са и минималните резервни ограничители – 35 % за депозитите при поискване и 40% за банкнотната емисия. Нагледно представена системата представлява обърната пирамида. Най-отгоре са банките - не членуващи в системата, които за да обслужват клиентите си трябва да имат сметки в банките членки, които пък от своя страна лягат върху Федералния резерв. Той на свой ред пък трупа своите депозити и банкноти върху централизирания златен резерв.

Нека предположим, че преди създаването на резерва всички налични златни или сребърни резерви в трезорите на банките са били един милиард долара. Тогава те могат да увеличат кредитите си до 10 милиарда, запазвайки минималните изисквания и резерви от 10%. След създаването на ФРС тези минимални резерви се депозират в системата. От тях се заделят изискваните 35 % резерви, а останалите 650 млн. долара могат да се предоставят отново на банки членки, които след като приспаднат необходимите свои резерви да увеличат кредита си с нови 1,9 милиарда долара и т.н. след като цикъла се повтаря многократно в крайна сметка те могат да раздуят кредита си до 29 милиарда долара, т.е. да добавят нови 19 милиарда долара към предишните 10 милиарда долара преди създаването на ФРС и то при същите налични резерви.

Това е само един от начините за предизвикване на инфлация. До създаването на ФРС през 1913 г. най-разпространената форма на книжни пари е т.нар. златен сертификат, който е 100% гарантиран от златните резерви на банките. За няколко години обаче след създаването си резервът постепенно изтегля златните сертификати от обращение и ги заменя с банкноти на Федералния резерв, които обаче са покрити само на 40 % от стойността си от златни сертификати, т.е. 60% от златото, служило дотогава като резерв може да се използва за печатане на нови пари.

В добавка към това минималните изисквания за резервите на банките в процент от депозитите при поискване са намалени от 21,1 % преди създаването на резерва до средно 9,8 % след това. В резултат депозитите нарастват от 9,7 милиарда долара през юни 1914 г. до 19,1 милиарда долара през 1920. За сравнение депозитната база на банките не членуващи във ФРС нараства за същото време само с 1/3.

Друга инфлационна стъпка е решението за драстично намаляване на резервните изисквания за срочните депозити сравнено с тези за депозитите при поискване. Докато преди създаването на ФРС банките са задължени да резервират средно 21,1% от всичките си депозити, то след 1913 резерва драстично орязва резервните изисквания за срочните депозити до ниво от 3%. Както признават самите чиновници на Федералния резерв тези корекции развиват тенденцията банките да стимулират клиентите си да трансферират средства в срочни депозити. Така до като за периода до 1925 депозитите при поискване нарастват с 36%, то срочните депозити нарастват с 76%.

През 1914 президентът Уилсън назначава Бенджамин Стронг на смятания дотогава за най-влиятелен пост във ФРС. Той е назначен за управител на Федералната резервна банка на Ню Йорк и бързо превръща тази си позиция в доминираща за цялата система, до степен че да провежда самостоятелна политика без консултиране и дори против желанията на Борда на Федералния резерв във Вашингтон.

Самият Стронг, подобно на други значими фигури от тогавашното висше общество не се появява от нищото. До момента на назначаването си той оглавява създадената от Морган тръстова компания в Ню Йорк. Не би било пресилено да се каже, че той е човек работещ за Морган и неговите финансови интереси. Ето защо и провежданата инфлационна политика се оказва манна небесна за Морган и неговите бизнес начинания. Като фискален агент на Банк ъф Ингланд Морган е дълбоко затънал в каузата на Антантата през Първата световна война и се радва на монопол в отпускането на Англия и Франция военни заеми. Нещо повече Морган финансира повечето от фабриките експортиращи въоръжения за воюваща Европа. Не е за чудене че Морган и неговите бизнес партньори поели водачеството на пробританска и профренска пропаганда в Съединените щати за включване във войната на страната на Антантата. Всеки направил подобни колосални инвестиции в застрашените от поражение страни би преследвал подобна политика. Но в крайна сметка без инфлационната политика на ФРС, която осигурява купища от евтини и изобилни пари, подобни авантюристични инициативи не биха били възможни.

Стронг обаче продължава инфлационната си политика и след голямата война главно за да подкрепи саморазрушителната инфлационна политика на Великобритания. Главна световна сила и победителка от войната, Британия в лицето на тогавашния си финансов министър Уинстън Чърчил /реабилитиран след Дарданелската катастрофа/ взема съдбоносното решение да се върне към златния стандарт, отменен през войната. Катастрофалната грешка обаче е, че курсът на лирата е закован на $4,86 без да се отчита военната инфлация свалила курса ѝ на международните пазари до 3,40$. Великобритания убеждава и останалите европейски страни да се върнат, но не към първоначалния златен стандарт, а да основат валутите си на британския паунд, който единствено да бъде обратим в злато.

Надценения курс на лирата обаче прави британският износ прекомерно скъп и единственото възможно решение е понижаване на цените и заплатите. Това на свой ред предизвиква стачки и масови вълнения и като социално по-безболезнено решение англичаните приемат политиката на индуцирана инфлация. Резултатът е отрицателен търговски баланс и изтичане на злато към САЩ. Възможните решения са или Англия да девалвира лирата и да излезе от златния стандарт или да убеди САЩ сами да предприемат инфлационна политика и така златния поток от Британия към САЩ да спре. Задачата по убеждаването е изпълнено брилянтно от управителя на банка „Фингланд” Монтагю Норман. Той развива близо приятелство Стронг като пътува периодично инкогнито до щатите, където участва в тайни срещи със Стронг и изкопчва от него уверение, че САЩ ще следва твърдо проинфлационна политика. Британската лира е спасена и чрез отпуснати заеми директно от Федералния резерв и Джей П. Морган съответно за 200 и 100 млн.$.

ФРС тайно, без законодателно решение и контрол, без знанието на обществеността се опитва изкуствено да запази просперитета в света чрез преднамерена инфлация на парично кредитната маса. За целта дори не се изисква печатане на пари: парите в обращение в САЩ са 3,68 милиарда $ в началото на 20-те години и 3,64 милиарда , когато бумът свършва през 1929 година. Но разширението в парични заместители или кредит е огромно: от 45,3 милиарда $ през 1921 г. до над 73 милиарда $ през 1929 година. Инфлацията обаче е там и расте през цялото време. Между 1919-1929 година производителността нараства с 43% без съответстващо намаление на цените. Степента до която това не става отразява и нивото на инфлацията, предизвикано от политиката на ФРС. Съвсем закономерно работниците, които щяха да са най-облагодетелствувани от спадането на цените са принудени да се борят за оцеляване. През декември 1927 г. президентите Кулидж и Хувър гордо претендират, че средните надници в промишлеността са стигнали 1200 $ годишно, но правителствените агенции оценяват, че издръжката на семейство в „здраве и приличие” струва 2000 $ годишно. Американската икономика е и силно дебалансирана – 5% от населението с най-големи доходи има 1/3 от целия личен доход, а те не купуват фордове или шевролети. Частта на дохода, получена от лихви, дивиденти и ренти спрямо заплатите е два пъти по-голяма от нивото след 1945 година. Политиката на Стронг облагодетелства тези, които не се издържат със заплати и са основни участници в борсовите спекулации, довели краха от 1929 година.

Американските управници отхвърлят рационалния избор на свободната търговия и твърдите пари като се насочват към протекционистките мита и инфлацията. Защитените от митата вътрешни отрасли, субсидираните с евтини кредити експертни отрасли и инвестиционните банки, които пускат облигациите – всичките те печелят. Губещо е населението като цяло, което се лишава от ниски конкурентни цени, евтин внос, страда от предизвиканата инфлация и от последвалото търкаляне по нанадолнището. Политиката на продължителен кредит-инфлация би била оправдана ако лихвените проценти бяха оставени да достигнато естественото си ниво, т.е. ако производителите и фермерите, които взимат заеми, плащаха лихвите в размер, по който спестителите са готови да им ги дадат. Но ФРС отново работи за да запази изкуствено занижени лихвените проценти. Дори през самата 1929 федералните банкери не вдигат лихвите и се държат за евтините пари, поддържайки последната фаза на спекулациите. През същото това време немският банкер Ялмар Шахт постоянно апелира за истински златен стандарт като единствено средство, гарантиращо че експанзията ще се финансира от истински доброволни спестявания, а не от банков кредит, определян от една малобройна олигархия финансови зевсове. Представителите на

монетаристите от Виенската школа Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек открито заявяват, че цялата инфлационна политика е корумпирана. Топлите връзки между Стронг и Морган както и между английските банкери и финансистите отвъд Атлантика сочат, че тези твърдения не сами били далеч от истината.

След 1929

Очакваният срив през 1929 година и участието на Федералния резерв в изкуствения бум през 20-те пораждат всеобщо възмущение и недоверие срещу банковата система като цяло. Започва масово осребряване на банкови депозити и дори на банкнотите на Федералния резерв в злато. В тази ситуация икономическата логика изисква изкуствено занижените лихвени проценти да се вдигнат до естественото си ниво. Министърът на финансите Андрю Мелан препоръчва „ликвидиране на работните места, ликвидиране на акциите, ликвидиране на фермерите, ликвидиране на ипотеките и така да се очисти гнилото от икономиката. Това е и типичната схема на 19-ти и 20-ти век до 20-те години. Стопанската рецесия и борсовият спад са не само обичайно вродени, но и необходими части от цикъла на растежа. Те ликвидират не здравите елементи в икономиката и изгонват паразитите, както пише Дж. К. Голбрайд – „една полза от депресията е, че тя излага това което финансовите ревизори не са успели да открият”. Всичко което се иска от правителството и деловите кръгове е търпение. Рецесията от 1920 година а и много преди нея се саморегулират за една година. Няма причина рецесията от 1929 година да изисква по-дълго време, защото американската икономика е здрава в основата си, по думите на президента Кулидж. В края на паниката индексът на акциите е спаднал от 452 на 224, т.е. изхвърлен е бил спекулативния елемент, като оставя здравите акции с приблизително правилната им цена по отношение на дохода. Ако на рецесията е било позволено да се саморегулира, както би станало до края 1930 година, аналогично на предишните случаи, доверието е щяло да се възстанови и е нямало да има световен провал.

Още от самото начало, президентът Хувър, а след него и Рузвелт се нахвърлят върху икономическият цикъл с всички средства на държавата. Кредит-инфлацията се подновява като Федералният резерв добавя нови почти 300 милиона $ към кредитите само през последната седмица на 1929 година. Отчетът на банките членки на ФРС за последната седмица на октомври 1929 г. сочи повишение на депозитите с 1,8 млрд. $ (монетарна експанзия от 10% за една седмица) от които 1,6 млрд. $ за банките в Ню Йорк. Федералният резерв рязко намалява дисконтовия процент от 6 % на 4½ %. Това за кратко време спира спада на борсата но не е лекарството , което е нужно на боледуващата икономика. Оказва се натиск върху лидерите на промишлеността да не се намаляват заплатите, отпускат се нови грамадни кредити на земеделците, създадена е финансова корпорация за реконструкция, която започва огромни обществени строежи, финансирани чрез бюджетен дефицит.

Вместо съвземане пазарът отвръща като тръгва надолу, бавно и неумолимо, като влачи към унищожение цялата държава и подире ѝ и света. Към 1932 г. индустриалния индекс „на Ню Йорк таймс” спада на 58 от 224 в края на паниката от 1929 година. Последният удар идва, когато протекционистичната политика на Америка се връща като бумеранг. Жестоките митнически тарифи пренасят депресията в Европа. Крахът на Кредит Анщалт, водещата банка на Австрия, бута цяла редица европейски плочки от домино, кара Британия и други страни да се откажат от златния стандарт и отприщва вълна от фалити. Изчезва и последния американски износ за Европа, а чужденците губят доверие в долара и започват да теглят авоарите си, като същата треска обзема и американските клиенти. За една година фалират около 700 американски банки и банковата система практически престава да работи. Накрая през 1933 година Рузвелт окончателно извежда Америка от златния стандарт по отношение на вътрешния пазар, превръщайки долара в книжна валута, печатана от ФРС.

Крахът от 1929 изважда на показ невежеството и наивността на всички банкери специалисти, бизнесмени от Уолстрийт; той показва, че те не разбират системата, която самонадеяно манипулират. Те се опитват да заместят с добронамерена политика онова, което Адам Смит нарича „невидимата ръка на пазара”. В крайна сметка тотално погрешната икономическа и парична политика през 20-те и 30-те години играе главна, макар и пренебрегвана роля, в подготовката на Втората световна война. След войната

държавният секретар на САЩ прави разтърсващия коментар, че „Войната не избухна между САЩ и държавите, с които ние успяхме да договорим търговски споразумения. Нещо повече, с много малки изключения държавите, с които подписахме подобни договори воюваха заедно с нас срещу Хитлер”.

Федералният резерв след Втората световна война

Главна цел на САЩ след приключване на войната е реформирането на международната монетарна система към нова форма на международен златен стандарт. Новата система изкристализира окончателно на международната конференция в Бретън Уудс през 1944 г., не без активната намеса и натиск от страна на Америка. Резултатът е подобен на злощастната британска система от 20-те години. Разликата е че сега световните валути се съотнасят спрямо американския долар, който пък е поддържан от огромните златни резерви натрупани в Америка през войната. Федералният резерв се задължава неограничено при поискване да обменя долари срещу злато по фиксиран курс от 35 $ за унция злато. Останалите валути имат определено златно съдържание, на чиято база и съответен курс спрямо долара , който е избран за единствена световна резервна валута.

За известно време икономическите и финансови лидери мислят, че договореностите от Бретън Уудс са истинска златна мина. Сега Федералният резерв ще може не обезпокояван да надува инфлацията в къщи, докато доларите се трупат в чужбина и се използват като резерви на централните банки. Т.е. домашната инфлация ще бъде изнасяна в чужбина, без да влияе негативно върху икономиката на САЩ. За разлика от класическия златен стандарт щатският долар ще се радва на престижа да бъде гарантиран чрез златните резерви, но без на практика да е необходимо обмяната му в злато. Американските финансисти арогантно настояват, че никой не бива да се притеснява за трупащите се навън доларови баланси, тъй като чужденците няма да ги обръщат в злато.

През 50-те и 60-те години обаче страните от Западна Европа обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна Германия, Франция и Швейцария увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксираната цена САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в Лондон и Цюрих. Чрез тях гражданите на европейски и други страни могат да обменят доларовите си авоари за злато. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през 1968 година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да подържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, Но от друга страна златно-доларовия стандарт се запазва между САЩ и централните банки, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази половинчата система. На 15 август 1971 президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на декретни книжни пари. Така президентът де факто обявява национален банкрут и пълен провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.

Още от самото си зараждане американската нация е закърмена с дълбоко недоверие към силната централна власт, която се разглежда като заплаха за индивидуалните свободи и стопанската инициатива. Идеалът за обществено устройство за американците след Войната за независимост е съчетанието между преднамерено отслабеното правителствено управление за сметка на неограничена свобода в икономиката, граничеща на моменти с беззаконие.

Обикновеният американец от края на 18 век и началото на 19 век би извикал от ужас, а след това и незабавно би отхвърлил идеята за създаване на могъща централна банка, която да притежава абсолютен контрол върху паричната емисия и финансово-кредитна политика. В унисон с тази доктрина през целия 19 век в американската банкова система цари пълен хаос. Създадени са хиляди нестабилни банки, които фалират ежедневно и са изцяло облекчени откъм надзор и контрол от страна на властите. Неуспешни излизат и няколкото опита за създаване на централна банка.

Съединените щати обаче са предварително обречени да се превърнат от идиличен рай на фермери в индустриален гигант. Огромните природни ресурси, безкрайните неусвоени територии, заселвани с постоянен поток от хора с безупречна трудова етика и инициативност, само за едно столетие превръщат бившата аграрна колония от периферията на тогавашния цивилизован свят в първостепенна икономическа сила. Страничен резултат от светкавичната трансформация е натрупването на колосални състояния в ръцете на ограничена група лица – „финансови барони”, и формиране на олигополна икономическа структура. От друга страна неравномерният растеж, безпорядъка във финансовия сектор, както и незаинтересуваността на държавата водят до перманентна нестабилност и чести стопански кризи.

В края на 19 век правителството все пак е принудено да се намеси, макар и твърде нерешително и тромаво, за да избави системата от нежеланите последици на икономическия бум. Създадено е антимонополното законодателство на Шърман, което поне отчасти да обуздае разпасалите се магнати и да върне свободната конкуренцията в икономическия механизъм. През 1913 е съживена идеята за създаването на централна банка в лицето на ФРС. Замислен като федерална, политически необвързана, и автономна институция, Федералният резерв е призван да гарантира чрез своята политика стабилността на финансовата система и паричното обращение като здрава основа, върху която да се развива американската предприемчивост. Още в самото начало обаче, а и впоследствие ФРС трудно успява да изпълни основните си задачи. Проблемите се залагат още в самата структура и организация на новата централна банка. Дали от липсата на опит или поради вроденото недоверие у американците в централната власт, ФРС е създадена като структура прекалено независима от федералното правителство, по близка до интересите на частните банки членки и особено на Нюйоркската банка на Федералния резерв. Резултатът е, че Морган и другите босове от същия калибър на практика подчиняват ФРС, „приватизирайки” националния интерес и впоследствие потвърждават максимата, че единственото нещо по–лошо от държавния монопол е частният монопол. Дългата ръка на финансовата олигархия, а не дългата ръка на пазара може да се види в услужливата политика на резерва по време на Първата световна воина и в близкото трансатлантическо приятелство между Стронг и Норман довело до кризата от 1929.

Но дори и след тежките кризисни години ФРС не успява да постигне стабилност.Резервът продължава трескаво да печати пари за да финансира вътрешното охолство и потребление на американския народ, както и поддържането на международния статус на велика сила чрез военни разходи. Наивните теории, че чуждите банкери ще предпочетат изобилието от зелени банкноти в трезорите си пред блясъка на златото се сгромолясват, когато кризата идва през 1971.

Доларът обаче е спасен от истински крах и то не заради някакво чудо, а заради факта че продължава да бъде господстваща резервна валута и че няма силна конкуренция в тази си роля. ФРС може да продължи спокойно с предишната си политика и да печати още долари, вярно малко позагубили стойност и престиж, но все още широко приемани в цял свят.

В наши дни с утвърждаването на еврото като алтернативна резервна валута и при неконтролируемото нарастване на търговския дефицит на САЩ добрите времена за ФРС изглежда са останали в миналото. Както твърдят мнозина икономически анализатори никоя държава, пък била тя и световна свръхсила, не може да си позволи небалансиран платежен баланс за неограничен период от време. Следователно при

продължаване на настоящата политика бъдещата криза изглежда неизбежна. Дали тя ще има характера на истински крах или ще е омекотена от страха, че пълния срив на икономически гигант като САЩ ще предизвика и глобален колапс, това никой не може да предвиди. Във всички случаи проблемите и начините за тяхното решаване са в ръцете на зевсовете от финансовия Олимп на САЩ-банкерите на ФРС, чиято мощ идва от „парите – сила, по-могъща от меча”.

Източници:

1. Ангелов, Г., Възникване на централните банки, С., 20012. Вачков, Ст., Въведение в теорията на банкерството, Вн., 20003. Кьосева, Н., Стопанска история, С., 20074. Смит, В., Произхождение центральньх банков, ИНМЗ, Москва, 1996

a. http://www.llsdc.org/attachments/files/105/FRA-LH-PL63-43.pdf

b. http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/section2b.htm

c. http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/bios/board/default.htm

d. http://www.federalreserve.gov/aboutthefed/section7.htm