� 2 �

СЪДЪРЖАНИЕЕдно интервю сМилан Асадуров – „злият” гений зад „библи-отека Галактика” .......................................................7Представяме ВиИвайло Иванов ......................................................19По пътя незнаен ....................................................20Тема на брояАвторските права и тяхната защитаАвторските права и начини за тяхната защи-та /Камелия Иванова/ .........................................59Още веднъж за авторските права ................74/адв. Виолета Манолова/Как се зачитат правата ни?! .............................82/Стефан Кръстев/“Как се защитават правата ни?“ Или „как да защитаваме правата си!“ ...................................90/Момчил Даскалов/Нобелови лауреатиАлфред Нобел /Камелия Иванова/ ...........115За писанетоПравила за работа на начинаещи писатели /част I/ /Даниела Великова ..........................124

За издаванетоОсновни грешки при издаване на книги ....../Иван Богданов/ .................................................127

� 3 �

Нови български книгиИрелевантът - Пламен ГлоговЗа ирелеватното случване на хубавите книги /Камелия Иванова/ ........... 134I. Ним и дрома ............................................................ 139На ръба на света - Румяна СимоваСветът „На ръба на света“ /Камелия Иванова/ 146В огледало и без - Спаска ГацеваКапаните на един присмехулник ....................... 158/Анжела Димчева/Ням свят Книга първаДалебор – синът на кладенеца - Ст. Кръстев„Далебор – синът на кладенеца”, българското фентъзи, което е редно да се нареди с великите ........................................ 166/Гергана Йоханова/Из „Ням свят: Далебор - синът на кладенеца“ 169Северина и психологът на светове - Росица ЗерковаКристалите на Гиза ................................................... 182Откуп - Ирена ГеоргиеваОтвличането ................................................................ 194Опера - Неделина ГеоргиеваЧаст първа /разказана от Катя/ .......................... 209Странноприемницата - Явор ЦаневЛовецът на бисери .............................................. 220Вино за мъртвите - Явор ЦаневКолелото ................................................................... 235

� 4 �

„Knigite“ - пространство за български книгимесечно издание за литература и култура

Издава Фондация „Буквите“Главен редактор:

ISSN

За контакти:club@bukvite.bg0898 331 89991113 София „Майор Юрий Гагарин“ 50

� 5 �

Здравейте, драги читатели,Пред Вас е пилотният брой на новото ни

списание „Книгите – пространство за българ-ските книги“.

Това списание има за цел да представи случващото се на българския литературен пазар, да изкара българските книги от праш-ните ъгли в книжарниците и да Ви ги покаже в пълния им блясък.

Пътят до това списание беше дълъг, пробвахме множество различни формати, до-като установим кой е оптималният за съвре-менното развитие на медиите и социалните мрежи.

В пилотния брой ще разберете как е запо-чнала една от най-интригуващите поредици в българското книгоиздаване – „Библиотека Галактика“ в интервю с нейния създател Ми-лан Асадуров.

В рубриката „Представяме Ви“ ще Ви срещнем с талантливи български автори, които по една или друга причина са останали извън полезрението на медиите. В този брой ще се запознаете с Ивайло Г. Иванов и един от най-поетичните български разкази – „По пътя незнаен“.

� 6 �

В „Тема на броя“ е отделено голямо внимание на един щекотлив за българските автори проблем – опазването на авторски-те права. Представени са гледните точки на издател, адвокат, автор и на човек, кой-то отговаря за това в Музикаутор.

В помощ на авторите има и две рубри-ки – „За писането“ и „За издаването“. В тях ще намерите полезни съвети в тези обла-сти.

Разделът „Нови български книги“ има за цел да насочи вниманието Ви към излез-лите през последните месеци книги на род-ни автори. За този брой сме избрали девет - всяка със сериозна рецензия, с представяне на автора и с част от текста.

Ако искате да представим и Ваши книги, свържете се с нас на адрес info@knigite.bg

Желаем Ви приятно четене.

� 7 �

ЕДНО ИНТЕРВЮ С:

Милан Асадуров – „злият” гений

зад „Библиотека Галактика”

Северина Самоковлийска

За тези, на които тези имена нищо не им говорят, ето малко предистория: през 1979 година в България настъпва Голямото пре-пускане по книжарници и събиране на една поредица, която предизвика революция. Поре-дицата е с колекционерска стойност и често книгите от нея се движат по ръба на социа-листическата цензура. А за някои хора - като мен например, тя е първи и незабравим допир с фантастиката.

В това интервю всъщност аз имам само декоративна роля. Събеседникът ми е тол-кова сладкодумен, че и без въпроси щеше да се получи зашеметяващо. В крайна сметка резултатът е една приказка, в която освен с неразказаните истории около „Библиоте-ка Галактика“, ще ви запознаем с преводача, редактора, писателя и изобщо човека Милан Асадуров и за това как продължи животът му след края на поредицата.

� 8 �

Как ви хрумна концепцията за „Биб-лиотека Галактика“?

През 1977 г. след поредния „кадрил“ във варненското издателство цъфна нов дирек-тор. Петър Станев идваше от рекламата в туризма и изгаряше от желание да блесне пред началството. Той поиска всяка редак-ция да сложи на масата грандиозен проект. Най-много се отличи главният художник Иван Кенаров. Той измисли библиофилския шедьовър „Априлски сърца“, в който худож-ниците влагаха оригинални графики, поетите саморъчно пишеха стиховете си, а съдържа-нието възхваляваше... живота и делото на др. Тодор Живков. Като всяко зло, този шарман-тен акт на колективно слагачество имаше и добра страна. Той ни отвори широко вра-тите на Комитета по печата да предлагаме всякакви щури идеи. Нашата, научнопопу-лярната редакция се отчете с концепция за многотомна морска енциклопедия, дело на международен колектив от социалистиче-ските страни. Това не стига, рече директорът, отчаян, че подготовката ще продължи бая време и накрая някой друг може да обе-ре лаврите. Дайте нещо сега! Да е ефектно, красиво и мащабно. Тогава пред очите ми просто изплуваха англоезичните поредици за фантастика. Първия проект за „Библиоте-ка Галактика“ създадох за десетина дни или

� 9 �

по-скоро нощи. Рецептата беше проста: през следващите 20 години да издадем 200 фантас-тични заглавия по 10 книги годишно в джобен формат с поредна номерация, лъскава корица и закръглена до 50 стотинки корична цена. По-късно концепцията ми беше разширена за 40 години напред (до 2018 г.!). Нали началството искаше мащаби. Шефът хукна към София и, о, чудо, там одобриха концепцията. Тогава се за-пали и главният художник. Той възложи оформ-лението на поредицата на Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, а рисунките на корицата на Текла Алексиева. Когато пристигнаха първите проекти, ефектът беше потресаващ. Ехидните усмивки на някои колеги, че се захващаме с фантастика, просто се изметоха от лицата им. Дори големците в София взеха да ръкопляскат, а книжарите продаваха поредицата само под тезгяха при тиражи, стигащи до 150 000! Така че не знам кой от двамата - аз или Текла - има по-големи заслуги за успеха на „Библиотека Га-лактика“. (Любопитно е, че до ден днешен не я познавам лично, но преди десетина години децата ни се запознаха.) По-важното е, че на-шето начинание промени мисленето на цяло поколение българи. Така и не съм сигурен дали идеологическата върхушка на времето „про-спа“ „Библиотека Галактика“ от глупост или поре-дицата беше допусната като отдушник, подобно на Студийното кино.

� 10 �

Списъкът с книги, който сте предло-жил, е бил задържан няколко месеца от ДС преди да бъдат одобрени. Какви дру-ги истории около поредицата са останали скрити за обикновения читател?

Всъщност не беше списък, а голям кашон с около 300 книги. Докато правех програмата на поредицата, в избора много ми помогна-ха моите приятели от Варненския археоло-гически музей Петко Георгиев и Александър Минчев. По него време във Варна им беше дошла на гости секретарката на Археологи-ческия музей в Ню Йорк. Тази любезна мла-да дама, която учеше български танци, щом разбра с какво се занимаваме сама предло-жи да направя списък на 200-300 книги, кои-то тя да издири из антикварните книжарници в Ню Йорк и да ги изпрати в дар на нашия музей, а издателството да ги купи от него. Катрин си изпълни перфектно обещанието, след два месеца книгите пристигнаха и ги... арестуваха. Мина месец, после още един, а книгите си седяха в Държавна сигурност. Че-тяха ги като луди за идеологическа диверсия. Един ден намина отговорникът от службите за издателството и мимоходом ме попита откъде познавам Аксел Шпрингер. По него време той беше най-маститият издател в Западна Германия. Бях искрено учуден. Че откъде аз, вчерашно хлапе, мога да позна-вам Шпрингер. Ааа, познаваш го, познаваш

� 11 �

го, рече той, щом получаваш кашони с книги от него. А бе, човеко, книгите ги праща Катрин от Америка! Да ама знаеш ли, че фамилията на твоята Катрин е Шпрингер. Два месеца вече проверяваме дали имат роднинска връзка. На-края дадоха книгите, ама не всичките!

А кръстник на поредицата неволно стана шефът на моята редакция Димитър Клисуров. Имах три предложения за име. Споделих ги и той хареса най-много „Галактика“. Обясних му, че е малко опасно, защото Азимов май още из-даваше списание с такова име. Да не вземе ня-кой тъп началник да ни обвини в провокация. Как звучи заглавието на английски? - попита той. Galaxy Magazin. Хайде на бас, че няма да се усетят. Така и стана.

Много от описаните възгледи в книгите

са на границата на позволеното от социа-листическата власт. Какви последици има-ше това за вас?

Всичко беше въпрос на баланс - баланс в състава на редколегията, баланс в годишната програма. Та при социализма по селата прода-ваха пералните в комплект с корита - за баланс. Да пропуснеш един ленински съботник може-ше, но три поредни - това си беше риск. И сега се чудя как си сложих главата в торбата и изда-дох „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем с две отрицателни рецензии. Някои членове на редколегията цъкаха с език, но „Библиотека

� 12 �

Галактика“ много бързо набра скорост и те нямаха интерес поредицата да спре. „Пре-красният нов свят“ на Олдъс Хъксли обаче не можа да мине, макар Любен Дилов да раз-махваше едно издание от ГДР. Доводът им беше железен - в Съветския съюз не е излиза-ло! Но скоро и аз се научих ловко да хвърлям техните камъни по техните глави. С помощта на приятели започнах да издирвам руските издания на англоезичните и полските автори в периода 1962-1968 г. „Най-опасните“ книги естествено бяха излезли до чешките събития, а най-строго пазената тайна, споделена само с Агоп Мелконян, бе, че през 1969 г. цяла-та редакция на най-голямото московско из-дателство за фантастика „Молодая гвардия“ беше изхвърлена на улицата..

Какво се случи след като публикува-

хте „Сбогом моя красавице“ на Реймънд Чандлър?

Това беше първата книга на Чандлър на български. В Комитета по печата за сефте из-правиха нещастния ми директор до стената: А бе, вие във Варна не знаете ли, че др. Бого-мил Райнов е против издаването на този пи-сател?! Видите ли, оказа се, че Чандлър бил забранен! Според злите езици единствената причина бе, че Марлоу е прототипът на Емил Боев, прословутия шпионин (пардон, разуз-навач) на Богомил Райнов. После шефът ми

� 13 �

три бая сол на главата, но аз се хилех под мус-так, защото след този гаф големите началници решиха кримките да отпаднат от „Библиотека Галактика“. Тя си остана само за фантастика, а издаването на нова криминална поредица бе възложено на пловдивското издателство „Христо Г. Данов“, като шеф на тамошната ред-колегия стана... Богомил Райнов.

Изобщо, харесва ви да живеете на ръба.

Как се отнася към това семейството ви?Не знам дали живея на ръба, но всичките

ми патила през живота, се дължат на това, че не мога да си мълча и свеждам глава само на гробищата. Такъв ми е характерът, но, слава Богу, семейството ми винаги е стояло до мен! След като през 1980 г. напуснах варненското издателство в знак на протест, че моят коле-га и приятел, големият български поет Петър Алипиев най-безцеремонно и незаслужено бе уволнен, над мен се смили шефът на списание „Корабостроене и корабоплаване“ Стоян По-пов. (Бог да те поживи, шефе!) След пет години го наследих на поста малко преди да закрият списанието. Но с Тинко Трифонов използвахме това време да създадем концепцията за спи-сание „Морски свят“. Обаче така и не ми раз-решиха да работя в новото списание, защото демонстративно съм напуснал издателство-то. Тогава благодарение на Йово Неделчев се озовах в културната редакция на Радио Варна.

� 14 �

Докато се занимавах с поезия, фейлетони и портрети на стари моряци, там ме търпяха. По това време някои преводачи все още ме търсеха за помощ. Виолета Чушкова на-пример скришом идваше в радиото, имаше трудности с речника, приложен към първо-то томче на „Дюн“ от Франк Хърбърт. Като видна кулинарка, тя ме подкупваше със соб-ственоръчно приготвен свински бут по елен-ски и домашно вино. Голямо ядене и пиене падаше. Докато на третата година със скан-дал спряха предаването ми „На чаша кафе“, защото водех активна кампания граждани-те на Варна да не допуснем преместването (разбирай оскверняването!) на паметника на загиналите войни от Осми приморски полк в Балканската война. Въпреки няколкото пре-дупреждения не спрях да говоря по радиото, а властимащите най ги болеше, че повечето слушатели бяха на моя страна. Загубих бит-ката. И благодарение на нечие скудоумие днес тази арка близо до кръстовището на бул. „Осми приморски полк“ и „Чаталджа“ във Варна е единствената в света, която не се издига пряко на улицата, а... в средата и по нейното протежение. Тогава Николай Ди-митров се смили и вместо да ме уволни, ме прибра в предаването „Морски спектър“ на Телевизионен център Варна, където помагах на Росен Гинев и пишех сценариите за кли-повете на Нели Рангелова, Милена и Ирина

� 15 �

Флорин. Именно там една сутрин ме завари новината, че бившите ми колеги от книгоизда-телство „Георги Бакалов“, което между другото вече се казваше... „Галактика“, на бурно събра-ние, продължило до сред нощите, са гласували недоверие на директора Панко Анчев и са из-брали мен за директор, без дори да ме питат. Годината беше 1990 и директорите ги избира-ха. Така кръгът се затвори. Днес си давам смет-ка, че съм бил късметлия, защото ако в онези години работех в София никой нямаше да ме търпи толкова.

В списъка на преведените от вас автори са братя Стругацки, Даниил Хармс и Лев Гу-мильов. Кое е следващото голямо име, кое-то планирате да вземете на мушка?

Кой знае. Може би тия трима (всъщност че-тирима) литературни динозаври стигат за един преводачески живот. Пък и Лев Гумильов ме поизмори. „Етногенезисът и биосферата на Зе-мята“ е над 700 страници, направих повече от 5000 справки, изцяло обнових научния апарат на книгата и това ми изцеди силите, да не гово-рим, че се оказа почти пълен финансов провал. Тази велика книга навярно ще бъде оценена по достойнство едва след двайсет години. Така че сега си почивам като правя субтитри за някои от любимите ми филми - „Армията Бранкале-оне“ и „Бранкалеоне на кръстоносен поход“ на Марио Моничели; „Персона“ на Бергман; „Пъ-

� 16 �

тят“ и „Рим“ на Фелини; „Фотоувеличение“ на Антониони; „М“ на Фриц Ланг; „Жената в пя-съците“ на Тешигахара; „Саят Нова или Цвят на нар“ на Сергей Параджанов...

Събирате материал за книга за фаро-

вете по Българското Черноморие; под ре-дакторството ви излезе фотоалбум „Чер-но море под водата“. Може ли да се каже, че във вените ви тече не кръв, а морска вода?

Трябва да е някаква смес от българо-ар-менска кръв и космополитна морска сол, за-щото доскоро се гмурках за риба, но вече ме мъчи артритът. Всъщност аз произхождам от семейство на рибари по майчина линия и на моряци - по бащина. Така съвсем естестве-но започнах кариерата си като редактор на морска научнопопулярна литература. Изда-вах Жак-Ив Кусто, Тур Хейердал, Тим Северин в библиотека „Нептун“, алманаха „Фар“. През 1982 г. шефът ми в списание „Корабострое-не и корабоплаване“ ми възложи да напиша цикъл от дванадесет статии за историята на българските фарове. С моя приятел и коле-га, фотографа Ангел Златанов цяла година обикаляхме българското крайбрежие. Тогава се запалих по фаровете. По-късно направих два 30-минутни документални филма за те-левизията и ето, че човъркам историята на фаровете вече четвърт век. Имам около 200

� 17 �

страници готов текст и хиляди снимки, но още не му се вижда краят.

Животът ви е посветен на книгите, при-

тежавате собствено издателство и антик-варна книжарница. Как бихте определили литературната действителност в България?

Звучи внушително, но също като литера-турният живот у нас мащабите са силно преу-величени. Всъщност издавам по две-три книги на приятели годишно и в добри дни продавам по толкова стари книги. Работата е там, че не следя литературния живот и никога не съм се чувствал част от него. Аз съм завършен инди-видуалист. Вместо да си чеша езика с някой на литературни теми предпочитам да се грижа за колекциите си от ценни книги, филми и карти-ни на приятели, за пощенските картички с фа-рове и опаковките от ножчета за бръснене и най-вече слушам музика. По няколко часа на ден, особено през зимата слушам джаз. А из-борът е голям, защото имам към 2500 диска. И, разбира се, чета. Чета поне по две-три книги седмично. Но вече съм на такава възраст, че най-често препрочитам големите автори. Ед-накво любими ми са както Тукидит, Херодот и Страбон, така и Бейкън и Монтескьо. От модер-ните автори пък душа давам за Борхес, Хармс, Бродски, Платонов, Зощенко, Булгаков, Воне-гът, Калвино, а от живите си падам по Умбер-то Еко, Марио Варгас Льоса, Милорад Павич,

� 18 �

Орхан Памук, Уилям Уортън. Така че като се замисля кои български автори съм чел през последната година, се оказва, че са само два-ма - Георги Господинов и Людмил Станев. Не са малко, като се има предвид в каква компа-ния попаднаха. И двамата много ми харесват, а Люси ми е приятел. Чел съм с удоволствие всичките му книги, а на „Неприятният тата-рин“ дори имах честта и удоволствието да бъда редактор.

� 19 �

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ:

Ивайло ИвановРоден е на 6 януари

1971 г. във Варна, където живее и днес. Получава юридическо образование и работи като адвокат. Член на клуб „Интелект“ и бивш член на МЕНСА.

Стилът му се харак-теризира с психологизъм и катарзис. Френско-то списание за научна фантастика „Lunatique“ го определя като неоконсервативен.

Дебютира през 1997 г. Публикува в списа-ние „Зона F“, списание „Тера фантастика“, спи-сание „Фентъзи фактор“, списание „Свобода-та да избирам“, списание „Морски хоризонти“, вестник „КИЛ“ и др.

Негови разкази са включени в много бъл-гарски сборници от издателствата „Аргус“, „Елф“, „Квазар“ и „Славена“.

Творби на Ивайло Иванов са публикувани в американски, британски, руски и латиноаме-рикански електронни издания за фантастика и в SF списания от Франция и Казахстан. За периода 2004-2005 г. сборникът му „Наследни-ци“ е включен в учебната програма на UWCAD - United World College of The Adriatic - Италия.

Един от основателите на Клуб по фан-тастика „Землемория“ - Варна

� 20 �

ПО ПЪТЯ НЕЗНАЕНПът...Прострял се е пред мен като безкрайна,

сива змия, препасала сякаш целия свят. Вече не помня от колко време все пътувам и пъ-тувам. Десет години ли станаха, двайсет ли?...

Страшното е, че не зная накъде съм тръгнал.Спомням си оня ужасен ден, в който до

мен достигна вестта, че вече нямало змейо-ве. Ей-така - нямало. Никой не разбра защо.

Хората реагираха различно: По-младите се радваха, че вече няма кой да им отнема из-горите, а старците упорито разправяха, че без змейове хептен сме я оплескали: кой сега ще пази селата от врагове и нивите от градуш-ка? Били задигнали някоя и друга мома - го-ляма работа! Като че ли угрите не го правят? Само че след тях и трева не никне - и доби-тъка ще задигнат, и хамбарите ще опоскат, и покъщнината ще плячкосат, и ще скъсят с по една глава всеки, дето не е успял овреме да си плюе на петите. А пък дето е минал змеят - там земята прилича на градина. Какво от това, че понякога го прихващат едни...

Да, ама кой слуша старите? Нали даже и самите те, когато са били на възрастта на децата и внуците си, а кръвта им е кипяла в жилите, също са търсели собствени пътища - без да слушат бащите си? А и по български-те земи отдавна сновяха хора в дълги тъмни

� 21 �

роби с кръстове в ръце, които обръщаха народа към новата вяра. Тя пък проповядваше за един нов Бог - щедър и милостив. И всичко, което не било от него, било от силите на Злото. Също и змейовете. И хората преставаха да вярват в тях.

Мисля, че именно това затри змейовете - а не магьосаните оръжия или могъщите закли-нания, с които поколения наред човечеството непрекъснато преначертаваше границата меж-ду двата свята.

Хората просто нямаха повече нужда от змейове. Нали имаха новия си Бог, имаха све-тии - закрилници, имаха молитви за всичко. За какво им бяха змейовете?...

Никой не разбра къде са се дянали и какво е станало с тях. Просто вече нямаше змейове и туйто.

Да. Спомням си оня ден, когато до мен дос-тигна вестта за тяхното изчезване. Тогава се ка-чих на коня и тръгнах нанякъде. Сякаш това бе последният ден от моя живот. Не помня изниза-лото се покрай мен време. Ям каквото докопам, нощувам където завърна... Откак съм тръгнал не съм вадил меча; може вече да е ръждясал, а може и съвсем да е клеясал за канията. Мечият калпак, стигащ чак до раменете ми и дрехите ми от еленова кожа ме пазят еднакво добре и от зимните веявици, и от летните жеги.

Пътувам ли, пътувам... Горкият ми аграмак! От многото пътуване бе изпосталял и заприли-чал на селско добиче.

� 22 �

Селото изникна внезапно пред погледа ми. Стотина къщи, скупчени в долината между хъл-мовете. Спрях и се загледах. Винаги правя така.

И може би ще правя.Поне за времето, което ми остава.Изпитвам някаква привързаност към

местата, където живеят хора. Обичам дълго да седя и да се любувам на белеещите се ду-вари, лъскавите покриви и пушещите коми-ни. Навяват една особена топлина... Напом-нят ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам някога. Винаги съм искал свой, собствен дом, в който да живея като всички останали. Иначе - колко му е да спра на някое място, да цаня майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ - от бели дяла-ни камъни, с червен покрив и дъбови порти.

Ама - не.Че къща и дом не са едно и също. Че не

се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго трябва - друго... И няма ли го онова - другото, трупай колкото си щеш греди и ка-мъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом няма да излезе...

Спуснах се по пътя към селото. Не приш-порих коня - нямаше закъде да бързам. Села много, пътища много... А и пред мен има тол-кова време!

Някои казват, че нямало край.Не им вярвам.Или не искам?...

� 23 �

Когато влязох в селото, вече се спускаше здрач. От прозорците струеше светлината на запалените свещи. Виждаха се силуетите на стопаните, които сновяха насам-натам из ста-ите, нареждаха вечерята, вдигаха пълни с вино рогове и чаши от ковано сребро...

Спрях в малката страноприемница в сре-дата на селото. Вътре бе пълно с мъже, нася-дали около масите, които ядяха печени меса и шумно коментираха разни работи - ту своите селски неволи, ту поредния набег на угрите, ту царя Симеона. Ханджийката чевръсто подтич-ваше около тях с пълния мях и непрекъснато пълнеше каните.

Без да обръщам внимание на шумотевица-та, се настаних на една маса в ъгъла, до която светлината от маслените лампи достигаше най-слабо. Седнах в сянката.

Тутакси дотърча ханджията и седна срещу мен.— Вино? - кимна ми, хем делово, хем в поз-

драв - Медовина, водица?...— По-скоро - рекох - нещо за хапване. Ама

да е повечко! И торба овес за коня ми!Онзи само повдигна вежди към жена си и

тя хукна да изпълнява заръката.— Как те викат - попита.— Пламен - подхвърлих му първото име,

което ми мина през главата. - А тебе?— Вълкан - рече. После нерешително се ог-

леда - Ама допреди двайсетина години бях Курт. Ти... българин ли си? - наведе се той към мен.

� 24 �

— Българин! - казах кратко аз и свалих калпака. Побутнах го към края на масата.

— Гледам, че меч носиш - рече. - Откъде идеш?

— Отдалече.— А-хъм... - промърмори Курт-Вълкан - а

закъде си тръгнал?— За още по-надалече. — А-хъммм... - хмъкна пак той - не си от

приказливите.— Не съм.Тъкмо тогава ханджийката стовари пред

мен едно огромно блюдо, в което върху под-редени малки лукчета бе кацнал огромен, вдигащ пара печен овнешки бут. Ароматът ме хласна право в главата и сякаш изпълни всяка моя фибра!

В един миг забравих и за пътя зад и пред мен, и за змейовете, и даже за ханджията Вълкан, дето сега ме гледаше с такава насла-да, и лакомо заръфах месото. Да опустеят и старите, и новите богове, вери и имена - тол-кова време не бях слагал нищо в устата си!

— Тъй, де - засмя се жена му - за юнака - юнашка трапеза!

И сложи на масата няколко дебели поря-заници топъл хляб.

Изобщо не усетих кога ханджията бе ста-нал от масата и бе хукнал насам-натам из страноприемницата. Майната му - дошъл съм да ям, а не да приказвам!

� 25 �

Почти вече приключвах с бута, когато вне-запно един звънлив глас прекъсна охотата ми:

— Здравей! Искаш ли медовина?Вдигнах очи. До мен се усмихваше момиче

с пълна ока в ръце. То ми смигна закачливо, сякаш повтаряйки въпроса си без думи.

Избърсах се в кърпата, която ханджийка-та се бе сетила да сложи на масата и също без думи посочих с поглед празната чаша срещу мен, отвръщайки на усмивката.

Тя се настани срещу мен и някак важно се облакъти на масата.

Хубаво момиче! Косата ѝ бе нежно-кесте-нява и падаше на ситни къдрици по раменете. Няколко кичура от нея бяха стегнати в разно-цветни ленени панделки. Дори през оскъдната светлина, която идеше насам, се виждаше как очите ѝ зеленеят в игриви, палави искрици от младост. Сякаш Слънцето бе слязло от небесата и бе седнало да ми прави компания тук - в тоя вмирисан есенен хан, в селото, чието име така и не бях научил...

— Красавец си - подхвърли тя кокетно - ама да се беше изкъпал!

— Как се казваш? - попитах, смутен от забе-лежката ѝ. Че наистина не съм се къпал повече от месец. Сигурно смърдя на пръч.

— Светослава! - сякаш изчурулика.После изведнъж сведе поглед:— Не ме гледай така...— А друго име нямаш ли си?

� 26 �

— Нямам си! - засмя се тя и отново вди-гна очи към мен - Мама и тате са покръстени преди да се родя. А твоето име как е?

— Пламен ме викат - повторих онова, което бях казал на ханджията.

— А другояче викат ли те? - върна ми със смях въпроса.

— Аз... - рекох - имам много имена...Небеса, колко бе хубава!— Хех! - разкърши тя рамене - Чуден чо-

век си, Пламене! Хората имат по едно или две - а ти казваш: много си имал... Не ме гле-дай така! - този път не сведе глава, а вби очи в моите с нахална по момичешки усмивка.

Повдигнах рамене.— Знам, че съм хубава! - продължи тя -

То ми личи! - и закачливо се заизвръща на-ляво и надясно, та да я видя по-добре - Ама и да ме гледаш, и да не ме гледаш - няма да съм твоя!

— Защо? - подех играта и аз.— Защото съм на змея!“...на змея! - прокънтя като камбана в

ушите ми - ...на змея!”Ако ще да бе паднал гръм посред тая

страноприемница и да бе помлял всичко въ-тре барабар с масите и хората, пак нямаше да ме втрещи чак толкова! Змеят ли?...

— И други чакат за медовина! - игриво ми се изплези тя и понечи да стане.

Скочих след нея:

� 27 �

— Не... - задъхах се - Светослава... чакай! - дръпнах я за ръкава. От очите ми бе избила влага - Чакай!... На кого каза че си?

— Стресна се, а? - изкиска се тя шеговито и пак седна срещу мен - Мен ме люби змей!

Сякаш изведнъж преминалите покрай мен години се стопиха като ледени късчета самота... а жаравата на спомена ги превърна в пара и ги запрати някъде далеч, далеч - в мрака на неби-тието, откъдето няма връщане.

— Ти... - с невероятни усилия се стараех да се овладея - ти... сигурна ли си? Не знаеш ли, че няма вече змейове?...

— Има! - уверено отсече Светослава - Поне Горун със сигурност го има!

— Сигурна ли си - повторих като замаян - че наистина е змей? Виждала ли си го?

— Разбира се - засмя се тя - даже ме е но-сил на крилете си! Знаеш ли: отвисоко земята се вижда мъничка, мъничка... - и посочи с ръце - ей-толкова, колкото ябълка...

Вече не слушах думите ѝ. Ромонът им ми-наваше и заминаваше покрай мен, а аз бях за-мижал в упоение, каквото не помнех от годи-ни... години... Мътните ги взели всички богове! Това момиче наистина бе виждало змей! Небе-са! Змей!...

— ... и сега ме иска за жена - някак самодо-волно завърши тя. - Ама... - поде пак, този път по-неуверено - тате не иска да ме дава...

Поклатих глава.

� 28 �

— Сърцето - казах бавно - не пита. Ни баща, ни майка. Ти, Светославо, ти искаш ли го?

— Има ли значение? - повдигна рамене тя с изражение като на някой от древните философи - Щом е казал, че ще ме вземе, значи ще ме вземе и толкоз!

— Не говоря за него - излезе като стон от гърлото ми, - а за теб. Ти искаш ли го тоя твой змей Горун?

Тя сведе глава. Леко бе прахапала устни.— Ами... - въздъхна - Не, Пламене... не го

искам.— Защо? - разшириха се в почуда очите ми

- Ти... ти... знаеш ли какво може змеят? Той ще ти даде всичко, което пожелаеш! Ще се грижи за теб като за царица! Ще те брани! Ще те...

— ... отведе в пещерата си... - сви в гри-маса устни тя - и цял живот няма да видиш нищо друго, освен нея. - и отново въздъхна - Аз бях там, той ме е водил... Там е студено и влажно. Там е... мъртво... А самият той е гро-зен, див и страшен. И изобщо не го е еня как-во искам или не искам. Прави това, което той мисли, че искам... Какво знаеш ти, Пламене, с многото имена?... Не ща при змея, ама... Не, не ме гледай така!

Бях сбърчил вежди. Не можех да повяр-вам: от години жалех за змейовете, а сега... тъкмо на такъв ли се натресох! Но змейовете са като хората - различни. И двамина еднакви няма да срещнеш. Тоя ли намери да оцелее?

� 29 �

— ... сега е заплашил селото - продължава-ше Светослава - до другата неделя да ме дадат доброволно. Иначе щял да долети от планина-та и да изпепели всичко.

— Добре, де! - рекнах - Поне за селото не се ли грижи?

— Каза - отвърна тя - че нямало да си мръд-не пръста, докато не бъда негова.

Ужас! Е, Горуне, с тебе имаме да си попри-казваме!

— Няма да ме дадат - знам аз... - наля си тя медовина и отпи една голяма глътка - Ще хвръкне като хала, ще разпердушини селото...

— Знам... - прошепнах.— После ще дойде с невидими сватбари, на

бели хатове и златни кочии...— Знам...— ... с невидими свирачи и нечута музика...— ...— ... и ще ме отведе.Една тежка въздишка се изтръгна от гърди-

те ѝ:— Не ме гледай... така...Знам... Помня ги тези невидими сватове.

Тези призрачни змейови сватби! Тези грабнати момичета... Белите хатове и златните кочии...

Змейово венчило... Дето нищо добро не носи след себе си. Дето обрича и двамата на самота.

Помня момите, дето не искаха да идват със змея. Помня белезите на годините по лица-

� 30 �

та им. Помня как чакат смъртта си, както се чака свободата. И как змеят, утолил страстта си към една, все търси нови и нови моми, които да заситят в него онова, що не се за-сища... Без да се усеща, че не може силом да вземе това, което се взима само със сърце.

Горуне... Какво правиш, Горуне!...— Не бой се, момиче - казах ѝ тихо - няма

да те вземе змеят! - гласът ми простърга в стоманен отенък - Няма да има... ни невиди-ми сватбари, ни златни кочии...

Светослава ме погледна изпод вежди, хем смутено, хем презрително:

— И кой ще му попречи?— Аз!— Че кой си ти, бе? - изсмя се тя пресилено.Станах от масата.— Пламен - засмях ѝ се закачливо, - с

многото имена!Да-а-а-а-а... Я, гледай ти! А отначало това

село ми се стори като другите! Като влязох тук, мислех само да похапна и да си замина, но сега вече знаех, че ще поостана. Поне до другата неделя!

Поне!Извадих самовилската кесия и по маса-

та на ханджията потече река от пари. Голяма работа е тая самовилска измишльотина! Ви-наги си стои пълна. И даже да се опитваш да я изпразниш, все не можеш и не можеш! Да е жива и здрава Димна Ангелина - вещицата,

� 31 �

дето ми я подари!— Най-хубавата ти стая! - заръчах - И една

голяма каца гореща вода посред нея!Курт-Вълкан само смаяно кимна. Тежко уда-

рих с юмрук по тезгяха и сграбих една пълна ока медовина. С наслада я заизливах в пламна-лото си гърло.

Ех, Горуне, Горуне...

В стаята ме чакаше кацата гореща вода. В един миг смъкнах всичко от гърба си и цамбур-нах в нея. Няколко минути стоях така, а сетне яростно се задращих по тялото.

Търках се грубо и ожесточено. Като че ли исках да измия от себе си спомена. Буйното цвилене на призрачни хатове, омаята на не-чута свирня, шумоленото на венците бръшлян, закичени около челото ми, сладостния аромат на носеното в кърпа вино... Писъка на осиро-телите майки, моминските сълзи и онази га-дна, гробовна тишина на озлочестени домове, виснала като воденичен камък на врата ми - всичко, всичко...

Ето защо си отидоха змейовете! Ето защо людете се отвърнаха от тях! Богове и кумири много - и всеки един е от щедър по-щедър на добро. А злото... злото трябва да бъде забраве-но! Но що да сторят онези, които го помнят? Ще го поправиш ли с мъст? Мигар тя ще върне вре-мето? Много ги е грижа людете за мъстта ти!... Те вече намериха най-жестоката мъст за змейове-

� 32 �

те. Най-страшната. Единствената, която утоля-ва преживяната болка. Забравата.

Но те могат, а аз - не. Прахът на тяхна-та забрава само засилва в мен мъчението от спомените. И от тях боли... боли.

Дълго се мих...Когато излязох от водата, цялото ми тяло

бе покрито с кървави резки. Загърнах се с чистия бял чаршаф, който стопанинът бе ос-тавил на одъра. Сега косата ми не бе сплъс-тена и се виеше в бляскава чернота по гърба ми. Рошавата ми допреди малко брада сега искреше на идещия от прозореца лунен лъч.

И пак не можах да се измия... Ще мога ли някога?

Ръцете ми сякаш сами намериха тежка-та снага на меча. Рязко го изтеглих от нож-ницата. Острието проблясна, сякаш в жаж-да за кръвнина, злокобно и хищно. Ни едно петънце ръжда не беше избило. Хвала тебе, Димна Ангелино! Яко държи магията ти!

Пази се, Горуне!...Току вече мислех да си лягам, когато до-

чух тихи стъпки, които замряха зад вратата. Някой леко потропа.

Добре, че бях сварил да си облека риза-та. Вратата се отвори с едва чуто скърцане и в стаята влезе Светослава по бяла нощна роба. Носеше запалена свещ. Погледна ме и тихо приседна на трикракото столче до одъ-ра.

� 33 �

— Я, какъв си бил хубав, юнак - Пламен! - за-разглежда ме тя възхитено, а после добави с на-смешка - Че докато плюскаше в хана, преди да минеш през топлата вода, мязаше повече на Го-руна!

Седнах на одъра срещу нея и леко положих меча до себе си:

— Какво искаш?Коленете ми почти се докосваха до нейните.— Да те питам... - започна тя нерешително

- това, дето го каза долу, че змеят нямало да ме вземе... Защо го каза?

— Защото ще го убия! - погледнах я твърдо в очите.

Светослава ме изгледа учудено изпод веж-ди, а сетне почука с пръст по челото си:

— Ти луд ли си, бе? Знаеш ли какво е змей?— Да.— Вярно? - ахна - Виждал си? Но тогава си-

гурно знаеш каква е силата му! И как хвърля вихрушки и мята огън.

— Да, Светославо - протегнах ръка към нея и я помилвах по косата, - знам силата на змея.

— Убивал ли си змейове? - пое дланта ми тя.— Не - признах ѝ аз с лека усмивка, - не съм.— Но тогава... - объркано завъртя главица

тя - защо мислиш, че ще убиеш Горуна?— Защото мога!Тя пое ръката ми с двете си длани, без да

каже нищо.— И защото трябва... - тихо добавих.

� 34 �

Момичето помълча известно време, све-ла очи към пода, а сетне ме погледна отново:

— Недей да отиваш нахалос, Пламене - сви устни тя - аз... сама ще ида при змея. По-добре така, отколкото и тебе, и селото да затрие.

— Не, Светославо - хванах я аз за раме-нете и с лицето си изправих нейното - няма да ходиш при змея! Аз ще ида при него. - и тайнствано се подсмихнах - Пък... каквото стане.

Но тя изглежда не ме чу.— Не искам змея, Пламене - поглади с

длани тя косата ми и по цялото ми тяло се разляха тръпки на премала - юнак искам, но човек... Да ми разтвори душата, а не да я за-ключва. Юнак, Пламене... като тебе...

Не усетих кога съм станал и как се озова-ла в ръцете ми, просто в един миг се свестих да я прегръщам диво и опиянено, да целу-вам очите и устните ѝ, да заравям лице в ко-сата ѝ...

— Ти... наистина ли, Светославо? - чух се да казвам, по-тихо от прошумоляването на свличащите се дрехи.

Тя се сгуши в мен, също като птиченце, което се свива в гнездото си.

— Наистина - промълви - още откакто те видях да влизаш...

Телата ни упоено се оплитаха като в танц, усещах как ръцете ѝ галеха раменете ми,

� 35 �

спускаха се по гърба, после хукваха към лицето ми, а устните ѝ намираха моите.

— Наистина ли... наистина ли...Мълния раздра нощното небе:— СВЕТОСЛАВО! - изтрещя гръмотевицата.Тя скочи пребледняла и набързо навлече

робата.— Змеят!... - изписка.— ДА НЕ ИСКАШ ДА УБИЯ И НЕГО, И ТЕБЕ?

- продължи да цепи въздуха хряскането отвън.Светослава се бе свила в ъгъла на стаята.

Беше стиснала очи от ужас.— Не бой се! - опитах се да я окуража, но

сега тя надали виждаше и чуваше нещо друго, освен собствения си страх.

Бръкнах в дисагите си и извадих шепа магьо-сана пепел от огнището на Димна Ангелина. От-ворих прозореца и я запратих навън в тъмното.

— Ъ-хъ... - задави се гръмовният глас - Ъ-хъ... Ще ми паднеш... ще ми паднеш ти! Ъ-хъ...

И тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината.

— Ти... - очите на момичето светеха от изум-ление - ти го прогони?!

Целунах я по челото, без да кажа нищо.— Наистина ли можеш да го убиеш? -дода-

де плахо тя.— Мога - макар и тих, гласът ми звучеше

твърдо.Ех, Светославо, Светославо... Тя навярно си

� 36 �

мислеше, че щом го казвам, то змеят със си-гурност нямаше никакви шансове срещу мен. Всъщност това изобщо не бе така - който и да е змей в битка срещу мен има равна въз-можност за победа. Впрочем, именно това ме отличава от повечето човеци - за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу змея и да се надяват, не просто на победа, а на даже и на оцеляване.

— А може пък би не заслужава да умира - вдигна поглед тя към мен внезапно - ами ако наистина е последният?...

— Права си - искрено се съгласих с нея - може и да не заслужава...

— Тогава... - объркано занарежда тя - не можеш ли просто да го прогониш? А?... Не искам да му ставам жена, но и той пък, поне засега нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. А и жива твар е... Защо да умира? Аз... аз не го искам... но му прощавам.

Стиснах очи. Това беше учението на новия Бог! Сякаш самият Той говореше чрез устата й: Да простиш... Дали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? На нейната прошка и нейната забрава не могат да се оп-рат никакви змейове с всичката си мощ.

— Така е Светославо - седнах на леглото аз и замислено се загледах в нощната чер-нота зад прозореца, чудейки се какво да ѝ отвърна - но не затова трябва да умре той...

— А за какво?

� 37 �

Леко я погалих по бузата:— Който много знае - опитах се да се поше-

гувам - бързо остарява!Тя се засмя:— Тогава ти трябва да си много стар: я как-

ви неща само знаеш!Беше се успокоила.— Тъй, де! - казах. Разговорът определено пак

отиваше към задявка - Не виждаш ли колко ми е голяма брадата? Това е защото бързо съм остарял!

Заедно посрещнахме изгрева. Всъщност, Светослава още спеше под дебелия козяк, аз се бях подпрял на перваза на прозореца, мълча-ливо вперил поглед в кървавото око на слън-цето, което надничаше иззад студените хълмо-ве на планината.

Горуне, Горуне... Ще почакам още няколко дни до пълнолуние, а на следващата сутрин - или ти, или аз! Колкото повече расте Луната, толкова повече намалява силата на змея. Моя-та също. Е, след пълнолуние с Горун нямаше да сме слаби като младенци, но доколкото можех да предполагам - Горун беше млад и нощното светило беше по-безпощадно към него, откол-кото към мен.

Димна Ангелина... Старата магьосница, в чиято дървена хижа която бях прекарал по-следната зима. Тя ми разказа това за Луната. Не знам годините ѝ, но неизброимите бръчки по лицето ѝ бяха тъй дълбоки, че може би вече бе прехвърлила стоте. Въпреки това, дали от

� 38 �

стройната ѝ фигура, дали от неугасналия ус-трем на погледа ѝ или от благородството на лика ѝ, човек усещаше, че на младини е била много, много красива.

Тя умееше да прави магии. Можеше дори да сваля месечината от небето. Казваше, че това се прави само по пълнолуние, защото тогава Луната се е напила с магическа мощ от всички змейове, самовили и духове от горите, реките и моретата. И идвала, месе-чината при нея, в образа на бяла крава. От млякото ѝ се правили най-могъщите магии, защото в него била всичката сила на Луната.

И все пак...И все пак аз не съм роден, за да убивам

змейове. Не искам да убивам змейове! Дори и Горун. Но трябваше да го направя. Но не за да умре - не: за да живее... И мисля че знам защо изчезнаха змейовете. Димна Ангелина ми го подсказа.

Излязох от стаята, като оставих Светосла-ва да спи под топлия козяк и слязох в хана.

— Няма да дам дъщеря си на чудовище! - разпалено ръкомахаше Курт-Вълкан - Ако поне тя го искаше, тогава щях да си помисля, ама...

Жена му го слушаше зад една от масите, скрила лице в шепи, без да спира да повтаря:

— Ще ни изтрепе... ще ни изтрепе!— Че няма да я дадеш, я! - изръмжах и

двамата притихнаха. - Не бой се, има кой да се справи със змея!

� 39 �

Ханджията бавно дойде до мен.— Кой си ти? - затрепери гласът му.Положих ръка на рамото му. Явно тежестта

на пестика ми не му понесе и го събори на сто-ла зад него. Той седна.

— Не ти ли казах снощи? - подметнах му насмешливо - Пламен! - и се обърнах към жена му - Има ли нещо за хапване? Че мога да глътна цяла гъска с краката и перушината!

Сетне духовито обясних на Курт-Вълкан и жена му, че ще му видя сметката на тоя змей. Гледах да бъда възможно най-убедителен. Тези хора се нуждаеха от поне мъничко увереност, че не са сами срещу чудовището.

Казах, че ще остана още няколко дни. Не споменах за пълнолунието, разбира се.

„Здравей! Искаш ли медовина?”... Небеса, как-во ми направи това момиче? Връщайки се назад в спомените си, с неописуемо учудване осъзнах, че до този момент никой и никога не се бе ин-тересувал от мен, какво искам аз и дали изобщо искам нещо. А бе и красива... В момент усетих, че накъдето и да се обърна, образът ѝ все ми е пред очите: игривият ѝ зелен поглед, ситните къдри-ци на косата ѝ, стегната в мънички панделки; тя в хана с оката медовина в ръце; по бяла нощна роба в стаята ми... топлината на тялото ѝ...

През тези няколко дни до пълнолуние Го-рун изобщо не напомни за себе си. Със Све-тослава сякаш дори бяхме забравили за него.

� 40 �

Вярно, че Вълкан и жена му като че ли много добре знаеха къде прекарва нощите си дъ-щеря им и виждах тревогата в очите им - ако змеят разбереше, от селото нямаше да оста-не камък върху камък.

И все пак с удоволствие бих разменил тези няколко дни, за цялото време, което ми остава. Ха, добре че не ми се наложи да пра-вя такива замени!

Много бързо разбрах, че Светослава не беше просто едно уплашено момиче, търсе-що закрила. Тя ме избра. Избра ме, без да знае кой съм. Небеса, тя се влюби в мен! Това ми изглеждаше толкова нереално и толкова ново, че в началото просто не знаех как да се държа. Имал съм жени... много жени. Но никоя, абсолютно никоя не ме бе обичала. И за никоя не съм мислел така, както за нея. За никоя не съм се тревожил и от ничие докос-ване не съм се разтрепервал.

Светославо...Майната ѝ на тая ветровита есен! Светос-

лава ме разходи из околностите на селото. По поляните и ливадите, където се събирали с дружки, да си говорят за момците от село-то - кой бил най-добър за женене, кой коя искал и щял да вземе. Сега тези ливади бяха пожълтели и посипани с есенни листа - гроз-ни и мъртви. Но си ги представих през про-летта - целите окъпани в багрите на живота. Надвечер ми показа кладенеца, където оби-

� 41 �

чала дълго да се гледа. Разправи ми как преди месец ей-така, докато се гледала, там долу - във водата изведнъж се появил образа на змея и ѝ казал „Моя ще бъдеш!“. Разказа ми как се е уп-лашила тогава и хукнала към селото, а на пътя я чакал Горун, грабнал я на крилете си и я отвел в пещерата. После я пуснал, като казал, че ще прати сватове...

Прегърнах я - напук на всички змейове по света. И се любихме, там - до кладенеца. Отда-де ми се диво и горещо, Светославо... Свето-славо...

Дните се изнизаха неусетно и дойде време да тръгна срещу Горун. Въпреки младостта си и въпреки пълнолунието обаче, Горун надали беше от лесните противници.

Чувствах се готов за битката. Бях стегнал ко-сата си в конска опашка, на главата ми вместо оня калпак сега носех плътния шлем от четири пласта мечешка кожа, а брадата ми се вееше върху обсипаната с железни плочки кожена ризница. На кръста ми заплашително се по-люшваше мечът, магьосан да сече дърво и ка-мък, хора и змейове.

Никой не знаеше къде живее змеят. Разпра-виха ми, че бил някъде из пещерите в планина-та, ама смеел ли някой да го търси? Светослава пък знаеше пещерата, но не и пътя до нея. Как-во пък - и сам щях да го намеря!

— Ако се върнеш здрав и читав - погледна

� 42 �

ме Вълкан и кимна към дъщеря си - на тебе ще я дам!

Отново го потупах по рамото, а той отно-во не издържа тежестта на ръката ми и седна.

Към планината, към планината!... Конят внимателно пристъпваше по виещата се пред нас пътека. Нападалата шума хруска-ше под копитата му. Ръката ми бе стиснала дръжката на меча.

— Къде си... - мърморех си под носа - Къде си, горянино?

Отговаряше ми само есенното шумолене на капещи листа. Но от среднощния ни по-сетител нямаше и помен. Дълго яздих така. Взирах се измежду дърветата, ослушвах се за плясък на змейски криле, но напусто.

Чак когато навлязох в някаква затънтена клисура, вятърът изведнъж ме лъхна в един неусещан от години, но до болка познат ми, близък повей: змей.

Чевръсто слязох от коня и предпазливо поех по вятърната диря. Можех ли да си го представя допреди няколко дни? Уж толкова време давах мило и драго, само и само да видя отново змей, а сега безшумно пристъп-вах с магьосан меч в ръце към леговището му, твърдо решен да го убия...

Не след дълго пред мен се показа добре скрит между дърветата широк вход на пеще-ра. Но дирята по вятъра не идеше от там.

� 43 �

— Къде си? - беззвучно се движеха устните ми, а очите ми шареха по посока на следата.

Ето го!Горун се бе изправил върху един голям ка-

мък встрани от пещерата, огромен и чорлав, с ръце на кръста и вперен към мен ироничен по-глед. Люспестата му кожа блестеше на оскъд-ните есенни лъчи, надменно и самоуверено. Опашката му пореше в осморки въздуха около него, от устата и ноздрите му се виеха кълбета дим, а крилете му потрепваха свирепо. Истин-ски змей... див и страшен!

— ДВУКРАКО НИЩОЖЕСТВО! - прогърмя гласът му - Какво търсиш тук?

Приближих се още малко с меча в ръка.— Дойдох да ти кажа - през годините гласът

ми не бе загубил яснотата и силата си - да оста-виш Светослава! И да се махнеш оттука!

Искри изскочиха от очите на змея:— МОЯТА СВЕТОСЛАВА ЛИ???— Не е твоя!Той се затресе в смях като от свличаща се

каменна лавина:— А ЧИЯ Е?— Моя! - произнесох твърдо.Крилете му се разтвориха в смъртоносно

плющене.— ИНАК?— Инак ще умреш!Пастта му някак небрежно блъвна към мен

дълъг огнен фонтан. Мястото, на което бях за-

� 44 �

станал, избухна в пламъци. Змеят се закико-ти в смях, примесен с вой, скимтене и рев. После дълго гледа с интерес след отлитащия към небесата пушек.

— Е-хе-ей... - грозно се ухили той нагоре - Там ли си вече?

— М-м-м-м-м... не съвсем! - обадих се иззад гърба му.

Горун се извърна изблещен. По негова преценка вече трябваше да съм станал на въглен, а душата ми да му маха щастливо от облаците. Да, ама в живота нещата не винаги са такива, каквито ги искаме!

— Дръж се! - изсъсках към него и вди-гнах меча.

Преди обаче да успея да направя и крач-ка, змеят вече се носеше към мен с разпере-ни криле, замахнал с кривата си сабя. Двете остриета се срещнаха в гръмотевичен звън. Джан-н-н... Зин-зин-зин...Ударите му се сипе-ха бързо един след друг, но до един ги от-бивах с ловки, премерени движения. След което нападнах аз, а на него му се наложи да се отбранява. По лицето на Горуна се че-теше зверска ярост, сега примесена обаче с неописуема изненада. Той отбиваше атаки-те не по-зле от мен, като през цялото време ме къпеше в пламъци и хвърляше върху ми едри камъни, които смогваше да докопа със свободната си ръка от земята, без да спира да ругае ужасно.

� 45 �

Изведнъж мечът ми намери пролука в за-щитата му и с все сила се стовари върху рамо-то му. Горун изрева кански. Отсечената му ръка отхвъркна встрани, а от раната бликнаха пото-ци огненочервена кръв. Той падна. Бързо се присегна към откъснатия крайник, плюна вър-ху кървящото месо и намести ръката си обра-тно. Злоба, страх и почуда напираха в дъха му:

— К-кой си ти?... Какво си ти?— Раб божи в кожа! - отвърнах кратко, до-

пирайки в гърлото му върха на меча.Горун навярно усети как омагьосаното оръ-

жие пие от силата му.— Ще ми се да я видя... тая твоя кожа - и

рязко се претърколи встрани, грабвайки сабята - опъната на тъпан за сватбата ми!

И отново замахна. С един удар избих оръ-жието му и отново го повалих. Мечът ми отно-во затърси гърлото му.

Внезапно Горун замря, зяпнал към мен. Като че ли яростта му се превърна в дим и отлетя... и остана само изумлението. Той с оцъклен поглед протегна ръка към лицето ми. В движението му нямаше злоба. Сякаш... сочеше нещо.

— Небеса!... Ти си... - и нокътят му се спря вляво на челото ми. Близо до слепоочието.

Върху една едва покарала мъничка люспа.Хванах я с два пръста и рязко я махнах. Дори

лицето ми не трепна. Свикнал съм... Усетих как от раничката по лицето ми се проточи тъничка, гореща струйка. Погледнах люспата. Крайчецът

� 46 �

ѝ, с който е била вбита в плътта ми, сега бе обагрен в кръв.

— Страшно боли - поклатих с равен глас глава срещу него, - когато ги изтръгвам...

Той седна. Все още дишаше тежко:— Как ти е името?...— Пламен - рекох - но става и Огнян. А

защо не и Горун, Горан?... Или Горянин... Ние имаме много имена...

Гласът му трепереше:— Братко... защо дойде с оръжие? Как

тъй змей срещу змей меч вдигна? Защо не дойде с мир? - въпросите му валяха един върху друг, все тежки и болезнени като пла-нина от нахвърляни една върху друга канари - Ето... в неделя вдигам сватба... Кум ми бъди! Най-буйния хат ще ти дам... Заедно ще се ве-селим!...

— Не! - погледнах го рязко в очите - Няма да има сватба, Горуне. Посегнеш ли към Све-тослава, ще умреш! От ръката ми ще умреш!

— Но... - той не знаеше какво да каже - Защо? Змей си... Ти ли не знаеш какво е страст?!

Прав е! Аз ли не знам?... Но змейовата страст е алчна, безпощадна и пагубна. И ве-кове наред сме я утолявали само и единстве-но с помощта на силата си. Но колко струва силата на оня, който не може надви собстве-ното си безумие? Та нали именно заради това хората престанаха да вярват в нас? И именно

� 47 �

за това ни осъдиха да бъдем забравени!— Светът се промени, Горуне - заговорих

тихо, - хората се промениха... И ние трябва да се променим...

— Хората! - прекъсна ме ядно той - Пъпле-щи по земята, хилави двукраки червеи!... Дето спряха да ни почитат! Ще им го върна тъпкано!

— Как? - сопнах му се аз - Като избиеш едно село и грабнеш една мома? Днеска тая, утре друга... И за да не те кълнат постоянно, сегиз-то-гиз ще разкарваш по някой и друг облак от ни-вите им, та да си заработиш награбеното. Ей - по тоя път сме вървели досега! Ето къде ни изведе!

— Ама аз им обещах - защити се събратът ми - дават ми момата, поемам селото! И докато съм жив, косъм няма да падне от главите им, а земите им ще се къпят в плодородие! Мигар не е честно?

Лицето ми се сви в болезнена гримаса:— Вече не е тъй, Горуне! Те си имат нов

Бог... А тоя нов Бог знае само да дава и проща-ва. Не е като нас. Той е добър и щедър... И не чака нищо в замяна, разбираш ли - изстенах - нищичко!

— Тогава?— Остава да намерим друг път, Горуне, да

се променим и ние... и да им дадем повече от-колкото новият им Бог може да им даде! Без да искаме нищо. За да ни има, Горуне - този път моят глас затрепери, - за да ни има...

— Да дам??? - ревна Горун - Какво да им

� 48 �

дам? Небеса! Че аз нямам нищо!...— Имаш! - спокойно му отвърнах аз - Не

забравяй, че новият им Бог е там - и посочих към небето - а ние с теб сме тук! Помниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по гор-ските поляни, пърхайки с криле? Как си игра-ел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш... Когато дъхът ти още не хвърляше пламъци, а беше прос-то топъл... И как дори в най-лютите зими той сгряваше земята и от него по нея цъфтяха незабравки?...

— Искаш да се накажа да бъда човек ли? - изрева той зловещо - Като тебе?

— Искам да кажа, че новият им Бог...— Новият им бог е лигльо! - прекъсна ме

злобно Горун - а ти си предател!И отново налетя срещу мен с кривата си

сабя. Отбих удара. Оръжията ни отново заз-вънтяха в бясна стръв едно срещу друго.

— Не, Горуне! - ревнах и аз насреща му - ти си предателят!

Острието на меча ми се спусна шеметно напред, право към гърдите му. И лакомо пъ-тъна в тях с глух прасък на разсечени плът и кости.

Сабята падна от ръката му. Горун оста-на няколко мига така, раззинат и вцепенен, като ужасено местеше погледа си ту към мен, ту към изгарящата гърдите му рана, а сетне

� 49 �

бавно се свлече върху накапалата есенна шума. Кръвта му заплиска върху нея.

— Братко... - захриптя той, а от устата му по-тече кръв - Какво правиш, братко?... Та ти ме убиваш?

Прибрах меча в ножницата. От очите ми отново бе избила проклетата влага. Мен, кой-то бях нанесъл удара, ме болеше също толкова свирепо, колкото и него, който го понесе.

— Ти - изтръгна се като вопъл от гърлото ми - отдавна си мъртъв. И всички като теб.

Горун риташе в агония. Стенеше, ревеше, хъркаше...

— Знаеш ли - рекох му на тръгване - най-трудно ми беше да си спомня - сведох глава - незабравките...

Унило се спусках надолу към селото. Не по-желах да го доубия. Беше смъртно ранен, но знам ли - ние змейовете не умираме толкова лесно. Може би... може би просто исках той да оживее... и да разбере...

Цял живот съм търгувал със силата си. Па-зел съм селата, а после съм обирал най-едри-те класове от нивите, най-налятите гроздове от лозята и съм грабвал момите. Гледах ги как набързо се състаряват и повяхват - една след друга, една след друга. Старееха и умираха, също като конете, които бях сменил откак не помня кога тръгнах на път, като ме оставяха все по сам, и по-сам. Все се бях питал какво

� 50 �

им липсва: имаха най-белия хляб, най-аро-матното вино, най-крехките мръвки; имаха мен - най-могъщия, най-силния! А на тях им е липсвала свободата - не просто да правят с живота си каквото пожелаят, а и най-еле-ментарната: сами да изберат това, което им давах. Също и незабравките. Да, разбира се... незабравките.

Но дойде новият Бог - и станах излишен...И в деня, в който ни забравиха, поех по

белия свят, крещейки без глас към небесата моето голямо “ЗАЩО?”. Но небесата мълча-ха. Сега там се бе настанил новият Бог. Който гледаше само към тях - двукраките пъплещи нищожества. Защо, защо, защо?... Какво има-ха те, което да го нямам аз?

— Душа! - ми бе отговорила Димна Ан-гелина.

Точно така - душа. Ние змейовете, няма-ме души. И живеем чрез душите на хората. Именно затова ни убива забравата.

Мъдър е бил оня, който е създал хората и змейовете! На единия дал душа, на другия - сила. На единия - воля, на другия - устрем. И ги сложил на кантар, да види кой над кого ще надвие...

И през всичките хилядолетия до сега зме-йовете бяхме уверени в пълното си превъз-ходство. Силата ни и хорското страхопочита-ние ни даваха илюзията за непобедимост. Но колко струва бездушната, разпиляна сила? Не

� 51 �

ние се оказахме избраните, а те... Бъдещето бе заложило на тях - хилавите двукраки хора, които презирахме, заради слабостта им да ни излязат насреща, без да си даваме сметка, че всъщност живеем тъкмо чрез тях и именно вярата към нас в душите им ни прави това, което сме.

Когато разбра, че съм змей, Димна Ангели-на няколко пъти се опита да ме убие, но все я усещах: и отровата в гозбата надушвах, и се сепвах в съня си, когато се прокрадваше към мен с магьосан кинжал... На млади години и тя е била грабната от змей, но успяла да избяга. Поне това ми разказа, след като усети, че съм разбрал как именно злото, което сме вършели, ни е осъдило на забрава. И след като видя, че се отричам от него и търся път да оцелея. То-гава омагьоса меча ми, тогава ми подари оная кесия и ме научи да си служа с пепелта от ог-нището ѝ.

Помагах ѝ, грижех се за нея, носех дърва, палех огъня, чистех хижата ѝ... И едва тогава разбрах: Небеса! Сбогом, небеса! Никога пове-че няма да се рея във вас! Ще си остана тук - на земята. По-далеч от новия Бог и по-близо до тях - хората. Те имат право на това. Цял живот съм вземал. Сега ще дам. Единственото, което имам - себе си. И ще се слея с тях.

Ако змейовете си бяха останали същите, един ден все пак вярата в новия Бог щеше да ги затрие и те все пак щяха да изчезнат. Един по един. Не, навярно нямаше да бъдат забра-

� 52 �

вени така бързо, но тогава щяха да останат в паметта на поколенията като диви, грозни злодеи, дори след смъртта си протягащи ал-чната си паст към всичко, което никога не им е принадлежало.

И може би другите змейове също са го разбрали, защото отведнъж просто се изгуби-ха. До един. Така е - светът се промени, ще се променим и ние. Ще се слеем с хората, кои-то довчера презирахме заради силата си, но силата на тяхната невяра все пак ни победи. След нея се спускаше покрова на забравата.

Трябваше да го направим. И навярно след нас, подгонени от забравата, ще дойдат и духовете на гората, самовилите, юдите... Ще се надвият по нещо в себе си, ще се про-менят и ще дойдат.

За да ни има!За да живеем чрез децата и внуците си.

За да израстнат хората след нас по-снажни, по-силни, по-смели, по-красиви, по-мъдри и по-свободни. И знам, че един ден и те като нас ще литнат към небесата, с които ние се сбогувахме.

Нашите небеса...А сигурно след много, много векове, ня-

кой далечен наш потомък ще разчете ма-гическата формула, по която са подредени неизброимите частици, от които е направен човекът, ще надзърне през диплите на хиля-долетията и ще възкликне: “Ето го змеят!”

� 53 �

И ще си спомнят!И ще ни има...Чак до свършека на вечността!

Ето го новият ни път. Път незнаен и труден. Но единствен.

И ще вървя по него.Поне за времето, което ми остава.

******Цялото село бе излязло да ме посрещне. С

венци от цветя, тъпани и гайди. Небрежно пре-минах мълчешком през тълпата и отидох до Вълкана.

— Няма вече змей! - рекох - Няма да има змейова сватба...

Хванах Светослава за ръката. Тя се прити-сна до мен и сведе глава на плещите ми. Пре-гърнах я.

— Дай ми я - обърнах се пак към Вълка-на, думата заседна в гърлото ми, но намерих в себе си силата да я кажа, - тате!

Ха, също като в приказките - юнакът по-беждава змея и получава ръката на девойката. Да, юнакът победи змея.

— Хубаво! - плесна Вълкан с ръце и се за-смя - Стягаме се за сватба!

Светослава се притисна към мен още по-силно и по-нежно.

Моят път... Нашият път...Гледай се сега в кладенеца, Светославо!...

� 54 �

Хубава си, момиче! Ненапразно разправят, че змейовете виждат през кладенците и се влюбват в жените, които се оглеждат в тях. Твоят змей те обича!...

На следващия ден отново се качих на планината. Все ме теглеше това проклето любопитство: Дали е оживял Горун... дали е разбрал? Или вече се е разпаднал на пепел, изгаряйки всичко около себе си...

Този път стигнах по-бързо. Нали знаех накъде да вървя?

Горун го нямаше. Слязох от коня и се зав-текох към мястото, на което вчера го видях да пада, пронизан от омагьосания ми меч. Земята беше разорана и обгорена, но сега по нея личаха рехави, синьо-зелени петна.

Незабравки...Приклекнах и ги погладих с ръка. Да - не-

забравки... Колко са много!Значи е жив! Значи е поел!Изправих се и закрещях във възторг към

небето:— Горуне-е-е-е-е!..— Е... Е.... Е... - отвърна ми ехото.Не! Не към небесата...Не там!... Той е разбрал! Той е тръгнал по

незнайния път - нашият, обсипан с незабрав-ки мост през забравата.

Ще го видя ли някога пак? Ще го позная ли?Не знам...

� 55 �

Знам само, че долу в селото ме чака жена-та, която ме бе избрала. А аз бях избрал нея. Чака ме пътят, по който бях тръгнал. Първият ден от моя живот.

Чака ме истинска сватба - с истински сви-рачи, истинска музика и истинска веселба.

Като на всички змейове и змеици, които се сбогуваха с висините на облаците и заживяха като човеци сред хората. И като тях щях да взема човешка дъщеря - Светослава, която обичам и която ме обича. И завинаги да се обрека на нея, а тя - на мен; там - пред самия олтар на новия Бог. В собствения му храм! Това ще е победата ми над него. Моята победа. Нашата победа...

За да ни има!Да-а-а-а... Ще цаня майстори. Ще съградя

оня дом, който винаги съм искал! Че къща и дом не са едно и също. И мисля, че намерих онова - другото... Което прави от къщата дом, от силата - мъдрост и от страстта - щастие. Ще дочакам да се радвам на деца и внуци. Ще ги гледам как растат, неподозиращи нищо за по-теклото си, тайната за което ще отнеса при но-вия Бог.

Но не завинаги - не: те ще си спомнят. Раз-бира се, че ще си спомнят! И ще ни простят. Нали тъкмо на това ги учи новият Бог?...

И пътят ще ни изведе от плесента на забра-веното минало. Незнайният път...

И ще го следвам.Поне за времето, което ми остава.

� 56 �

� 57 �

ТЕМА НА БРОЯ

Авторските права и тяхната защита

� 58 �

� 59 �

Авторските права и начини за тяхната защита

Камелия Иванова

Темата на пилотния брой на „Книгите“ е посветена на авторското право. Моята задача - да пиша за Закона за авторско право и сродни-те на него права. Честно да си призная, нямам идея как се пише за закон така - общо, без конкретен казус, без връзка... Който се инте-ресува от Закона, може да си го прочете, има го публикуван, има го и в броевете на нашето списание. Да преразказвам един закон - че то да не е роман, който, като преразкажеш, мо-жеш да направиш по-интересен, закон е това. Там всяка дума е важна и не подлежи на тълку-ване, интерпретация, субективно разбиране. Та камо ли на свободни разни съчинения.

Та... за Закона. Може би, е добре да запо-чнем с това за кого и какво се отнася този За-кон. Чл.1 от Закона недвусмислено ни посочва, че той, Законът, уреждал отношенията, свър-зани със създаването и разпространението на произведения на литературата, изкуството и науката. Да ви кажа, честно се замислям ком-пютърните програми и създаването на бази данни към кое точно спадат. Не ме разбирайте погрешно. Не отричам, че те също трябва да са обект на разглеждане от страна на този закон. Просто не знам къде за себе си да ги сложа -

� 60 �

при изкуството ли, при науката ли...Но това бяха отклонения от темата. Ав-

торското право възниква, казва чл. 2 от Зако-на, „за автора със създаването на произведе-нието“. А обект на авторското право е „всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дей-ност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма“. Обект на авторско право са и преводите, аранжи-ментите, сборниците, енциклопедиите, пе-риодичните издания, антологии, биографии, бази данни. И тук идва времето и мястото да кажем кое не е обект на авторско право. Раз-бира се, фолклорните текстове не са обект на авторско право, а също така новините, фа-ктите, сведенията, данните. Информацията може и да е най-скъпо платената стока, но тя не е обект на авторското право. Може би, за това е толкова скъпа. И нещо, което искам да подчертая, не са обект на авторското пра-во идеи и концепции. Затова, мили творци, не се отдавайте прекалено дълго на любува-не и на разказване на красивите си идеи и стройни концепции. Първо, защото за вре-мето, което сте посветили за това любуване и разказване, бихте могли да ги опишете, да ги изградите в произведение и второ, защо-то, ако някой, който е малко по-бърз и ра-ботлив от вас, ви изпревари в материализи-рането им, вие нищо не можете да направи-

� 61 �

те. Идеите, както и думите, концепциите, както и скиците, не са обект на авторското право. Те може и да са истинската творческа дейност, те може и да са най-ценното в процеса на създа-ване на обект, но... не са „произведение“, изра-зено по обективен начин и в обективна форма. Не съществува понятие автор на идеи... Макар че, вижте как хубаво звучи, пък и аз познавам много такива хора, които са пълни с невероят-ни идеи и могат да създадат работа на много други, ако им разкажат идеите си и ги оставят да работят по тях. Би се получила една никак не малка манифактура за изграждане на произве-дения на литературата, изкуството и науката. Но те, тези с идеите, няма да са автори на тези произведения. Автор и носител на авторското право е „физическо лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение“. А за автор, до доказване на противното, се смя-та „лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала на произведението, копия и/или екземпляри от него и/или техните опаков-ки“. Така че, скъпи творци, когато пращате текст за публикуване или картина, или научна разра-ботка, не забравяйте надлежно да подпишете този текст, пък и да съхраните негово копие. За да не се окаже, че това, което вие сте написали, всъщност, го е написал някой друг... Особено ако в нещото има пари... И не ми казвайте: „Да, в България живеем!“. Нещата са така по целия

� 62 �

свят, само дето в някои части на света хората са се научили да бъдат предпазливи, да се грижат за себе си, за идеите си и творбите си. Надявам се и ние да се научим. Да работим усилено над талантите си, повече приведе-ни пред екрана или дори пред белия лист, отколкото пред чашата с алкохол. Повече отдадени на съзидаването и материализира-нето на идеите си, отколкото в оплакване как нищо не върви. Защото, да напомня, обект на авторско право е само продукт. Може да не е завършен, да не е доизкусурен, но трябва да е обективно представен, в обективна форма, тоест, наличен, съществуващ и някой да знае за него. Е, ако се съберат няколко умни гла-ви, с еднакви творчески импулси, но с раз-лични таланти (единият е по идеите, другият е по изграждането, третият е по подробно-стите, четвъртия по завършването...), тогава биха могли да изградят общо произведение и всички те, в еднаква степен, да бъдат ав-тори, независимо дали това произведение е неделимо цяло или се състои от части, кои-то могат да имат самостоятелно значение. И, разбира се, използването на този колективен труд, е въпрос, който се решава от всички съавтори, както и възнаграждението на все-ки от тях. За да не стане някакво объркване, нужно е да отбележа, че такива колективни трудове не са антологиите, сборниците, биб-лиографиите. Авторското право върху тях

� 63 �

принадлежи на лицето, извършило подбора и подредбата, но авторското право върху вклю-чените произведения си остава на авторите им.

Много изписах за това кой, кога и как става носител на авторско право. Но дали е ясно как-во точно означава „авторско право“? Носите-лят на авторско или сходно на него право, има право (ох, че не обичам такива повторения, но в случая не мога да се сетя как да заменя поне една от двете думи) да реши дали създадено-то от него произведение ще бъде разгласено и, ако да, то по какъв начин да се случи това, по кое време, да избере дали ще бъде разгласено и името му или ще подпише произведението си с псевдоним. Да иска името или псевдонима му да бъдат посочвани при всяко използване на произведението. И сега нещо, което лично за мен е много важно. Да иска да се запазва цялостта на произведението му, да се проти-вопоставя на всякакви съкращения, промени, а също така и на всяко друго действие, което „би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство“. Като самият автор за-пазва правото си да променя произведението си, когато сметне, че това е необходимо. Защо написах, че лично за мен това е много важно. Защото авторът придобива качеството си на носител на авторско право със създаването на произведението. Но, особено когато говорим за книги, това е продукт, който все още не е завършен. Предстои редакторска, коректорска,

� 64 �

предпечатна работа, печат, реклама, раз-пространение, дай Боже, успешно, та авторът да бъде и материално овъзмезден за своя труд. Първото, с което се сблъскват авторите, е работата с редактор. Има основно два-три типа редактори. Едните просто се подписват за такива и оставят автора не само сам да се оправя, но дори и не прочитат текстовете му. Има и такива, които прочитат, поправят и изобщо не се интересуват от това дали ав-торът е съгласен или не. Е, има и една сред-на група - редактори, които четат по няколко пъти, обясняват къде и какво не им харес-ва, понякога дават идеи за корекции, но не си позволяват никакви промени, несъгласу-вани и неприети от автора. Оставям на вас да предцените коя е групата, която изцяло спазва цитирания от мен закон. При това го спазва изцяло, без да се хваща за буквата. Защото едно е да направиш промяна, която да обсъдиш с автора и той не да се хване за това, че има право да се противопоставя на всякакви промени, а да помисли дали това, което редакторът му предлага е във вреда на произведението или не, друго е да му ка-жеш: „Абе, така не се пише! Като си ме из-брал за редактор, ще ме слушаш!“. И трето просто да сложиш името си. Да, при третия вариант не си направил никакви промени и не си накърнил ничии авторски права... В това отношение май най-ощетени са автори-

� 65 �

те на архитектурни произведения, макар да са и най-скъпо платени. Те нямат право по ника-къв начин да попречат тяхното произведение да бъде променено, преместено, разрушено от своя собственик. Вземайки парите за своето произведение, той е продал не само него, но и правото си по какъвто и да било начин да се разпорежда с него.

Носителят на авторско или сходно на него право има изключителното право да се разпо-режда с произведението си или да разрешава използването му от други лица.

Използване са следните действия:— възпроизвеждане,— разпространение на оригинала или ко-

пия от него,— публично представяне или изпълнение,— излъчване по безжичен път, както и пре-

даване и препредаване по кабел,— публично показване,— превод на друг език,— преработка на произведението, както и

използването му за създаване на ново произ-водно на него произведение,

— „предлагането по безжичен път или по кабел на достъп на неограничен брой лица до произведението или до част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях“,

— вносът и износът на екземпляри в тър-

� 66 �

говско количество.Изобщо, законодателят е бил доста подро-

бен в изброяването на действия, които могат да се приемат като използване и в това си ка-чество да нарушат авторското право на носи-теля. Авторското право е доживотно, 70 годи-ни след смъртта на автора се носи от неговите наследници. Ако няма такива, то носител на авторското право е държавата чрез Министер-ство на културата.

И за какво е всичко това започвате да се питате? Толкова много думи, толкова мно-го термини, толкова много изхабена хартия. Ами... защото, освен описаните вече от мен нематериални права, носителят на авторско или сходно на него право, има право и на възнаграждение за всяко използване на не-говото произведение. За всеки вид и за вся-ко поредно използване от същия вид. При произведенията на изкуството авторът има право на отчисление при всяка сключена сделка от търговец, в т.ч. художествени гале-рии и аукционни къщи. Но... ако препродаж-бата е под левовата равностойност на 300 евро, то... авторът няма това право, а също така ако продавачът е придобил, тоест заку-пил, произведението пряко от автора в срок, по-малък от 3 години, и стойността на нова-та сделка не надвишава 10 000 евро. Е, така е. Имаш право, но не съвсем. При това кон-кретната стойност на това отчисление зави-

� 67 �

си от стойността на сделката. Така стоят нещата при произведенията на изкуството - картини, статуи, керамика, гравюри, щампи... Да видим как е при другите произведения. И най-вече с произведенията на литературата. Разбира се, Законът разглежда и случаите на авторско пра-во на филми, програми, спектакли, но аз ще се фокусирам върху литературата и книгите. Все пак, списанието е „Книгите - пространство за българските книги“. И така. Разбира се, отново говорим за авторско право, само когато има-ме продукт. Както вече отбелязах, идеите нямат авторско право. Те са на всички. Ако се върнем към Платон, те, идеите, си живеят в един техен свят, където са в своя съвършен вид. Всеки от нас е виждал този свят, защото всички ние ид-ваме от него. Преди да се родим. Но в земния си път забравяме за тези идеи и техните съвър-шени образи и виждаме само техни бледи ко-пия, носим в себе си само неясни спомени. Така че, скъпи творци, идеите... са нещо, което е над нас и не ни принадлежи. Затова пък положе-ният труд да ги оформим, да им дадем наш, су-бективен образ, да ги материализираме в едно произведение - този труд вече ни прави носи-тели на авторски права, защитени от Закона за авторското право. Поради множество въпро-си, искам да уточня, че не се нарушават автор-ските права, ако произведенията се използват, най-общо казано, без търговска цел и без цел печалба. И, ако надлежно е цитирано на кого

� 68 �

е произведението или откъсът от него. Не се нарушава авторското право и при цитиране, ако e спазена формата за това. Тоест, посо-чен е авторът и от къде е взет цитатът. Също така не е нарушение на авторското право, ако произведението е копирано на Брайлов шрифт или друг анологичен метод, ако това не се извършва с цел печалба. А също така и, след компесационно заплащане на автора,

„1. възпроизвеждането с нетърговска цел на отпечатани произведения, с изключение на нотни материали, върху хартия или друг подобен носител чрез репрографиране или друг способ, осигуряващ подобен резултат;

2. възпроизвеждането на произведения, независимо върху какъв носител, от физиче-ско лице за негово лично използване, при условие че не се извършва с търговска цел“.

Стигнахме до онази сложна част, коя-то в Закона е дефинирана като „отстъпване на изключително и неизключително право за използване на произведението“. Това от-стъпване на право става чрез договор, при определени условия и съответно заплащане. В случая с изключителното право, най-общо казано, това означава, че авторът продава произведението си и то вече не е негово. Не може „сам да го използва по начина, за сро-ка и на територията, уговорени в договора, нито да отстъпва това право на трети лица.“ Но, ако ползвателят не започне да използва

� 69 �

произведението в срок от две години от датата на сключване на договора или от деня на пре-даване на произведението, то авторът може да развали договора. При неизключително от-стъпване на правото, авторът запазва правото си да използва произведението си сам, както и да отстъпва неизключително право на други лица да го използват. Ако липсва договор по от-ношение на това какво право е отстъпил авто-рът и за какъв срок, то се приема, че е отстъпе-но неизключително право за срок от 3 години, а за архитектурните произведения - до 5 годи-ни. Договорът за отстъпване на произведение не може да е със срок, по-дълъг от 10 години. Както и не може да бъде сключен договор за произведения, които авторът още не е създал. Договор, включващ произведенията, които той ще създаде до края на живота си. Такъв договор се смята за нищожен. Интересен е моментът с произведенията, създадени по трудов договор. Авторското право е на автора, но работоделят може без негово съгласие и без допълнително заплащане да използва така създаденото про-изведение за свои цели, по начини и в степен, съответстващи на обичайната му дейност. Без да искам тук се замислям за конкурсите, които се провеждат в „Шоуто на Слави“, например. Или с текстовете за песни, написани по поръч-ка. Защото и за тях в Закона е записано същото - авторското право си е на автора, но поръчи-телят има право да го използва за своите цели...

� 70 �

Възнагражденията на автора също се до-говарят. Те могат да бъдат част от приходите, еднократна сума или по друг начин.

Малко различен от всички договори, за които говорех до сега, е издателският дого-вор. Той не е договор за използване на про-изведението, а договор за възпроизвеждане и разпространение на вече създадено про-изведение или на такова, което авторът се задължава да създаде. Към него, разбира се, може да се сключи и договор за използване и тогава издателят има право да предостъпва това използване и на трети лица, като писме-но уведомява за това автора. Ако в договора не е записано друго, смята се, че издателят има право да възпроизведе произведението само в един тираж, не по-голям от 10 000 ек-земпляра. За това на автора се дължи възна-граждение в размер на 15 процента от цена-та на дребно на всеки продаден екземпляр. А също така и най-малко 5 екземпляра на издание. Преди да се направи второ издание на произведението, ако това не нарушава договора и изискването на Закона, издателят е длъжен да предостави произведението на автора за внасяне на корекции, промени, до-пълнения.

Ако не е уговорено друго, то този дого-вор се прекратява с изтичането на срока му или с изчерпването на тиража, а в случай на договорено повече от едно издаване - из-

� 71 �

черпването на последния тираж. Изчерпан е онзи тираж, при който непродадените екзем-пляри са не повече от пет на сто от него. За-конът предвижда и възможност авторът сам да участва във финансирането на издаването на произведението си. Тоест, да участва в разхо-дите по издаването и в приходите от разпрос-транението. Процентите и начисляваните при-ходи на автора зависят от неговото участие в разходите, освен ако не е записано нещо друго в договора.

Към края на това, което пиша, искам да обърна внимание на всички, които предлагат свои произведения за публикация в периодич-ния печат. Според Закона за авторско право, освен когато е по трудови правоотношения, публикуването в периодичния печат също ста-ва чрез договор. В този договор се уреждат въпроси като има ли право авторът да предла-га същото произведение или части от него на други лица, дължимо възнаграждение, срокове за изпълнение. Ако не е договорено друго, то след датата на публикацията, авторът има пра-во да използва своето произведение. Издателят на периодично издание, от своя страна, е длъ-жен да върне на автора произведение на изоб-разителното изкуство, оригинални документи и илюстрации, предложени му за публикуване, освен ако писмено не е уговорено друго.

И след толкова много страници, човек не-волно започва да си задава въпроси. Всичко

� 72 �

това, така написано звучи много добре, но кой ли защитава авторските права. И как един човек, който живее повече в духо-вността и там, в света на идеите на Платон, да се оправи с всички тези термини, пък и да намери сили да застане срещу тези, които май отдавна са забравили за света на идеите и живеят в света на парите, печалбата, мате-рията. По Закон, който наруши авторско или сходно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя му или на този, на когото носителят е предос-тъпил изключително право за използване. Като такова обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка или непосредствена последица от нарушението. Разбира се, тук вече се намесва и Българският съд. Носите-лят на авторското право трябва да потърси своето възмездие чрез Темида. И тя, Темида, трябва да определи такова обезщетение, че размерът му не само да е справедлив за на-несените вреди, но да има и превантивен и възпиращ характер, както за този, който вече е извършил нарушението, така и за всички останали членове на обществото. Искам да отбележа, че нарушаването на авторско или сходно на него право не е престъпление. Този акт е нарушение, но не е криминализи-ран. Като се заговорихме за Съда, не мисля, че са много хората, които се чувстват уютно в сградата му, независимо от коя страна са

� 73 �

застанали. Да не повярваш, но май и за това са помислили авторите на този Закон, защото той дава възможност авторските права да бъдат за-щитавани от „професионални защитни органи-зации на правоносителите“. Такива организа-ции могат да бъдат неправителствени органи-зации, чиято членска маса се състои изцяло или предимно от носители на авторско или сходно на него право. Съгласно Устава си, тези орга-низации са упълномощени от членовете си да защитават техните права срещу нарушаването им, а също така да ги представляват в процеса на защита. Да, мисля си, че това е един доста разумен текст в Закона. Който позволява на ав-торите, на творците да намерят своята вътреш-на мотивация да се обединят, да забравят кой е по-по-най-, да си подадат ръка и да покажат не само как трябва да се живее, но и как можем заедно да се преборим за себе си, за мястото си, за достойнството си, за труда си. И най-вече за едно по-добро място, в което да творим и да се чувстваме сигурни и подкрепени.

� 74 �

Още веднъж за авторските права

Адвокат Виолета Манолова През втората половина на миналия век

в САЩ са били приети закони в Кънектикът, Масачузетс и Мериленд, в които авторското право е определено като „най-свещената от всички собствености“.

И така, авторското право, като част от правата върху интелектуална собственост, е уредено като изключително право. Тази из-ключителност предоставя право на автора да използува произведението по начин, из-бран от него; включва забрана за използува-не на произведението от друг без изрично разрешение на автора, както и изричното право на автора да се разпорежда с обек-та на правото чрез продажба, отдаване под наем, възпроизвеждане, лицензиране и пр.

Авторското право възниква автоматич-но по силата на закона при първото публич-но представяне на произведението или при пренасяне на произведението върху матери-ален носител. Не е необходимо правото да бъде признато, обявено или регистрирано по някакъв ред.

Авторското право е сложно, комплексно право, което включва много и различни иму-ществени и неимуществени/ лични права.

� 75 �

В обхвата на неимуществените права се включва правото на автора :

• да реши дали създаденото от него про-изведение може да бъде разгласено и да оп-редели времето, мястото и начина, по който да стане това;

• да иска признаване на неговото автор-ство върху произведението;

• да реши дали произведението му да бъде разгласено под псевдоним или анонимно;

• да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението;

• да иска запазване на целостта на произ-ведението и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго дейст-вие, което би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство;

• да променя произведението си, ако с това не се нарушават права, придобити от дру-ги лица;

• да има достъп до оригинала на произве-дението, когато то се намира във владение на друго лице и когато това е необходимо с оглед упражняване на неимуществено или имущест-вено право, предвидено в този закон;

• да спре използването на произведение-то поради промени в убежденията си, с из-ключение на реализираните произведения на архитектурата, като обезщети за претърпените

� 76 �

вреди лицата, които законно са придобили правото да използват произведението.

Имуществените права произтичат от концепцията, че авторското право е инстру-мент за превръщане на творчеството, зна-нията и опита в пари и са свързани с въз-награждение за автора при ползуване на произведението. За използуване на авторско право законът приема следните действия:

• възпроизвеждането на произведението;• разпространението сред неограничен

брой лица на оригинала или екземпляри от произведението;

• публичното представяне или изпълне-ние на произведението;

• излъчването на произведението по безжичен път;

• предаването и препредаването на произведението по кабел;

• публичното показване на произведе-ние на изобразителното изкуство и на про-изведение, създадено по фотографски или аналогичен на него начин;

• превеждането на произведението на друг език;

• преработката и синхронизацията на произведението;

• предлагането по безжичен път или по кабел на достъп на неограничен брой лица до произведението или до част от него

• вносът и износът в трети държави на

� 77 �

екземпляри от произведението в търговско ко-личество.

Прехвърляне на права върху произведе-нието от автора на трети лица се извършва с договор, при определени условия и заплаща-не. Може да се прехвърли изключително или неизключително право на ползуване. Както подсказват и думите, при прехвърляне на из-ключителното право, авторът не може повече да се разпорежда и да ползува произведение-то си за срока и при условията на сключения договор. Но ако ползвателят, придобил из-ключителните права, не започне да използва произведението в срок от две години , авторът може да развали договора.

При неизключително отстъпване на право-то, авторът запазва правото да използва про-изведението си сам, както и да отстъпва неиз-ключително право на ползуване на други лица.

Кой е носител на правата върху произведе-ния, създадени по трудов договор? Авторско-то право е на автора, но работоделят може без негово съгласие и без допълнително заплаща-не да използва така създаденото произведение за свои цели, по начини и в степен, съответ-стващи на обичайната му дейност. Формули-ровката на закона изисква тълкуване във всеки отделен случай и съвсем не изключва спорове за права, възнаграждения и пр.

Авторското право се ползува със защита срещу нерегламентирано ползуване на про-

� 78 �

изведението. Закрилата на авторските права се осъществява чрез държавна принуда по реда на административното наказване и по гражданско правен ред- чрез иск на автора срещу нарушителя.

Всяко лице, което наруши авторски пра-ва, дължи обезщетение на носителя на пра-вата. Това може да бъде авторът или друго лице, на което авторът е отстъпил правата си. Обезщетението обхваща както причинените имуществени, така и неимуществените вре-ди, които са пряка и непосредствена после-дица от нарушението. Тази формулировка е доста сложна и установяването на размера на вредите е индивидуален процес, резултат от преценка на всички обстоятелства,свързани с нарушението, времето и мястото на из-вършването, реализираните приходи и дру-ги обстоятелства. Ако спорът е отнесен пред съд, размерът на обезщетението ще се опре-дели от изчисления на експерти в съответ-ната област. Разбира се, винаги е възможно да се постигне споразумение между носите-ля на правата и нарушителя, така че и двете страни да бъдат удовлетворени и същевре-менно да бъде избегната дългата съдебна процедура.

За да получи обезщетение, носителят на авторското право трябва да прояви актив-ност, да установи нарушението, да формули-ра искането си и да го поддържа пред съда.

� 79 �

Положителният резултат от тази активност ще бъде едно осъдително решение, с което нару-шителят се задължава да плати на автора опре-деленото от съда обезщетение.

Освен този, да го наречем основен иск, за-конът предоставя на носителя на авторското право и други искове за защита. Последният може да иска от съда :

• да установи факта на нарушението;• да преустанови неправомерното използ-

ване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване;

• да постанови изземване и унищожава-не на неправомерно възпроизведените екзем-пляри от произведението

• да постанови изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроиз-веждащите устройства, използвани изключи-телно за извършване на нарушения;

• да бъде разгласено за сметка на наруши-теля на съдебното решение в два всекидневни-ка и в определен от съда часови пояс на теле-визионна организация с национално покритие.

Исковете могат да бъдат предявени и от организациите за колективно управление на авторски права или от професионалните орга-низации на правоносителите, но само в случа-ите, когато нарушените права са им били пове-рени за управление и/или защита.

Законът предвижда широка компетентност на държавата чрез нейните органи да установя-

� 80 �

ва нарушения на авторски права и да налага наказания на нарушителите. Наказанията са преди всичко глоби в значителни размери, но също така и постановяване на принуди-телни административни мерки. Мерките се налагат с мотивирана заповед на министъ-ра на културата и са свързани с предотвра-тяване и преустановяване на нарушения по ЗАПСП. Министърът на културата може:

• да разпореди писмено на нарушителя да преустанови нарушението ;

• да разпореди писмено на нарушителя предприемането на конкретни мерки за от-страняване на нарушението в подходящ срок;

• да изиска от нарушителя да декларира, че ще преустанови нарушението на този за-кон и ако е необходимо, да го задължи да на-прави декларацията обществено достояние;

• да разпореди прекратяване на всяко нарушение на този закон и ако е необходимо, да направи разпореждането за прекратяване на нарушението обществено достояние.

Законът предвижда глоби за отделни нарушения на авторските права, върху които няма да се спирам в това кратко изложение. Важното е,че закрилата на авторските права е политика на Българската държава. Тази по-литика е мотивирана от дългогодишното раз-витие на концепцията за авторството , като мотор за развитие на икономиката, култура-та, националното богатство. Международни

� 81 �

данни показват, че използването на авторските произведения в така наречената „културна ин-дустрия” водят до ежегоден оборот от милиар-ди долари, който изпреварва такива отрасли на икономиката като самолетостроенето и ав-томобилната индустрия.

Разбира се трябва да признаем,че с разви-тието на новите технологии и глобалната мрежа пред защитата на авторските права възникват нови, предизвикателни пречки. Вероятно това ще доведе до промени в концепцията и начи-ните на защита на авторството. Изкушавам се да цитирам Джон Барлоу, който прави едно ос-троумно сравнение – „корабът на авторското и патентното право, е бил построен за пренася-не на форми и методи за изразяване, напълно различни от ефимерния товар, с който се мъчат да го товарят сега. Обшивката му тече, както от-вътре, така и отвън. Юридическите усилия да бъде удържана на повърхността старата гемия са приели три форми: безумно разместване на столовете по палубата, строги предупреждения към пътниците, че ако корабът отиде на дъно-то, ги чака сурово наказание, и невъзмутимо отричане на ставащото.” Цитатът ни оставя с усмивка и с много въпроси за бъдещето на ав-торските права.

� 82 �

Как се зачитат правата ни?!Стефан Кръстев

Годината е 1990, публикацията ми - едва втората. Това е „Историята на един зомб“. За-бележете, в заглавието е сбъркан родът на съ-ществото. Хорър - трилърът като жанр не беше популярен. Преди големия си бум, предизви-кан точно от липсата му, беше почти забранен. Освен четири или пет книги на Стивън Кинг и класически автори - като Едгар Алън По, нищо друго не беше преведено. Истории за зомби-та, вампири и така нататък ни поднасяха само пиратски видеопродукции, от които - поради нивото на превода - не можеше да разчиташ да научиш нещо.

И така, малката грешка остана незабеля-

зана и разказът, който смятам за сполучлив и сега, двадесет години по-късно, все пак излезе. Във вестник „Други светове“ - спе-циализиран за фантастика и ужаси. Излезе под псевдонима Север Елисин. Редакторска интерпретация - аз бях сложил в скоби под името си желания псевдоним - Север Елис Ин. И така, в стремежа си да мина за англо-езичен автор, станах руски, но и до сега съм благодарен за тази импровизация.

Какво беше учудването ми, когато седми-

ца по-късно видях същия разказ, но вече със

� 83 �

заглавие „Аз съм зомб - дяволско изчадие“ в „Криминален романс“. Това беше конкурентно издание, в което се публикуваше само превод-на литература. Изглежда, са водили други пре-говори с литературния посредник на „световно известния руски автор, живеещ и работещ в Америка“ или са попаднали на друг източник, с който поддържат бизнес отношения, но си беше същият разказ, с мааалко променено за-главие. Поне неправилното „един“ беше махна-то, но пък зомб, вместо зомби, пак беше оста-нало. На всичкото отгоре бяха ползвали, явно, същия преводач, защото разказът си звучеше едно към едно като излезлия в „Други свето-ве“. Беше сбъркано дори „Алиман“ с „Алимак“, а това си беше грешка точно на моята маши-нописка. Като голям автор „разполагах“ с така-ва, а и не бях даже докосвал пишеща машина. Малко по-късно спестих за първата, а до тогава плащах за машинописни услуги, при това бях припрян. Машинописката в бързината сменила „н“ с „к“ и големият в дяволската йерархия де-мон заплашваше да влезе в българската лите-ратура с леко подменено име. Както и авторът на това произведение, който и в „Криминален романс“ си беше написан Север Елисин. При-ятелят, с когото тогава пишехме, ме посъветва да си поискам хонорар. Е, аз само намекнах в писмото, което им пратих, основно им казах, че имам още подобни разкази - ако им харесват, мога да им сътруднича.

� 84 �

Разбира се, отговор не получих.Дотук беше уважението към световно

известния автор, а аз, вместо да пия една сту-дена вода, предпочетох няколко бири, за да преглътна обидата. Криво ми стана, сега ми е смешно, но трябваше да преживея още мно-го, за да претръпна.

Доста по-весела беше за мен случката,

когато един приятел журналист, водещ асе-новградската колонка във вече несъщест-вуващ пловдивски ежедневник, пусна пар-тенката, че „страшилището от Асеновград, българският Стивън Кинг, ще кандидатства за Гинес с романа с най-много убийства“. Тогава работех за един ексцентричен артист - ме-дийна звезда, и бях прихванал туй-онуй от триковете и щуротиите му. Хубаво е човек да не се взема на сериозно, но понякога и това става порочно. Всичко обръщах на майтап, това - също. Едно, че си беше реклама, друго - голям смях.

По-големият обаче дойде седмици по-

късно. Гледам - информацията препечата-на на последна страница на „Стандарт“, май тогава беше за лайф - стайл клюки и, общо взето, всичко толкова вярно, колкото роман, който не бях започвал. Чета за себе си - ре-портерът говорил с комшии, които ме виж-дали в двора с разрошена коса. Лекичко

� 85 �

беше сгрешен броят на жертвите и добавено това за рошавата ми глава. Смеем се с приятел-чето, което пусна партенката, а то, доста горчи-во, макар и през смях, ми разказа, че редовно му се случва. Работи повече, пуска неща, които харесват в по-престижни вестници, но авторът им после се оказва някой друг...

Говоря за епоха назад, за времето, когато

интернет не беше навлязъл в България. Виж-дахме живота си само в публикации в перио-дичния печат. Не знам за другите, но при мен интернет беше като отваряне на райските пор-ти. Сбъднати мечти, извадени от чекмеджето болки и пориви, надежди за друг живот, борба, безсънни нощи, идеи...

Само че...Има си и друга страна. Мине, не мине време, ровейки в Гугъл, по-

падам на свой разказ в „Сибир“. Явно публику-ван от фен. Явно от уважение. Но, ако не бях аз авторът или ако не бях свой читател, а за пръв път попадах на материала, щях да остана с впе-чатление, че този разказ е написан от блогъра. Тези фенове са не един или двама, много са. Свързвал съм се с всеки от тях, само веднъж се стигна до препирня, иначе си бяха отзивчиви, извиняваха ми се, слагаха името ми. Но ако не бяха такива? Можеше да ми коства много нерви.

� 86 �

Друг мой фен направо си ме „потърси“ - чрез гласуване в blog.bg. Освен едно или две произведения, явно и те не негови, другото в блога му беше поемата ми „Свободно сър-це“. Наскоро я бях преместил в архив в Бук-вите, но той, изглежда, я е свалил от старите форуми или е попаднал на препечатан от ня-кого вариант. Не знаеше, че мога да докажа авторството си и понеже се напъваше, че той бил авторът, писах до администрацията на блог.бг. Хората действаха, направиха каквото могат според правилата. Видях, че е сложил името ми, но друг е въпросът, че може да не съм бил съгласен това мое стихотворение да излезе там, например.

Криво ми стана, макар че ставаше въпрос за един нищо и никакъв блог на неизвестен си някой, а стихотворението ми вече беше получило популярност. И нямаше да стана смешен аз, щеше да е той, ако се стигне до конфузна ситуация, но...

Мина доста време от тогава, пак в блог.бг

се развихри скандал около авторката Христи-на Мачикян. Изключително добра разказвач-ка. В един хубав ден вижда разказ, написан от нея, публикуван на видимо място в същия блог хостинг, в блога на друг човек, буквално пред носа ѝ. Познавам я и като човек, постъ-пила е в неин типичен маниер. Попитала си е закачливо - сериозно блогъра, какво търси

� 87 �

разказът ѝ в неговия блог, а „пичът“ просто из-трил бележката. При последвалия скандал ав-торът беше предупреден от администрацията, „леко краднатите“ неща - изтрити. Оказа се, че почти целият му блог е с такива, копи - пейст-нати от литературни сайтове, неща. Но блогът му си стои, а часове след това топ тролът в блог.бг, за да докаже, че никой нищо не може да му направи, най-демонстративно копи - пейстна същия разказ, отново. И пак го изтриха. Отново след скандал.

Какво е истинското положение в мрежата

можем само да гадаем. Имам предупреждение, че в друг блог хостинг, към социална мрежа, са забелязани мои разкази. Пратиха ми линк и проверих. Изглежда, линкът е погрешен, но сега нямам време и нерви да се разбера с предупре-дилата ме, а по-нататък и със злосторника.

Освен недобросъвестни блогъри, „лекичко“

нарушават авторски права и служещи в големи медии. Много по-голям беше скандалът с ар-тистичната Катя Атанасова, която прави масле-на реплика на картина на Щъркелов. Дори лаик може да забележи, че това е масло. А Щъркелов е акварелист, разликата е огромна. Оригиналът е само вдъхновение, нататък е изцяло творче-ска импровизация. Да, но в „Уикенд“, изглежда, са бързали и след ключовата дума „Щъркелов“ в Гугъла, не са прочели за какво иде реч, а са

� 88 �

си краднали снимка на репликата. Снимка-та излиза на първа страница, а маслената картина е представена като дело на Щър-келов. Един вид, превръщат мъртвия класик в плагиат, а нищо неподозиращата, почита-ща го художничка - в негов фалшификатор. Катя научила случайно. Цял блог научи след това. Пуснахме верижен постинг с надежда Кристина Патрашкова да се извини за фала, но подобно извинение не последва. Къде ти гранд дамата и нейните служители да влизат в блог хостинги, дори в тези, от които си сви-ват разни неща.

При мен беше по-забавно и почти ко-

ректно. Нещото, което малко напомняше за разказ, но не беше и импресия, а нещо като нищо: „Как се пише еротичен разказ?“ се ха-ресало на хора в динозавъра ни „Труд“. Пус-нато с името ми, в колонка: „От мрежата“. Да, но разбирам случайно. Нямаше и да разбе-ра, ако майка не работеше като продавач на вестници. Тя ми каза. Честно, зарадвах се.

Но като се замислих - никой не ме е по-питал искам ли да се ползва мой материал, не сме обсъдили полага ли ми се за това хо-норар, съгласен ли съм на съкращенията, на мястото му в тази колонка... А щеше да бъде чисто човешки жест просто да ми пишат два реда там, откъдето са го свалили. За да ме информират. И да зачетат таланта ми. Не го

� 89 �

ли заслужавам?Когато стана въпрос за това, един анони-

мен ме попита защо не съм ги съдил. Отгово-рих с усмивка: „Дневен труд“ ли? Защото ще пия една студена вода.“

И мисля така, защото аз не съм институция. Аз съм човек, който трудно може да предста-влява себе си. Погълнат съм от бита, борещ се непрестанно. Всеки сам по себе си е такъв в някаква степен и ако няма институция, част от която да е, и тя да защитава интересите му, защото има общи с неговите интереси, гаран-тирам: може да очаква и много по-нагли по-сегателства от гореописаните, които са комико - трагични, в сравнение с това, което може да се наложи да понесе.

� 90 �

“Как се защитават правата ни?“ или „ Как да защитаваме

правата си!“Момчил Златков Даскалов

Ще започна от там, от където г-н Стефан Кръстев завършва своята статия „Как се за-щитават правата ни?“, публикувана в брой 13/10.01.10 на „Книгите“, за да изложа някои мои възгледи за авторското право и българ-ската почва. По стечение на обстоятелствата, без да съм юрист, съм запознат с някои ас-пекти на тази правна материя и ще се въз-ползвам от повода и повдигнатата тема, за да споделя моя сравнително кратък, но на-ситен практически опит.

В защита на каузата, както се казва. И точно защото не съм юрист, си позво-

лявам малко повече емоция, размисъл и по-свободно тълкуване, не толкова на правните казуси, а по-скоро на реалностите и „клима-та“, в който вирее тази част на правото у нас. Както и обяснения на по-достъпен и разкре-постен от терминологична гледна точка език.

Г-н Кръстев: „При мен беше по-забавно

и почти коректно...“ Няма почти бременна жена, както и поч-

ти спазено право или почти коректно пове-

� 91 �

дение. Има ясно нарушаване на Вашите права и по-долу ще Ви обясня защо.

Г-н Кръстев: „Нещото, което малко напом-няше за разказ, но не беше и импресия, а нещо като нищо: „Как се пише еротичен разказ?“ се харесало на хора в динозавъра ни „Труд“. Пус-нато с името ми, в колонка: „От мрежата“. Да, но разбирам случайно. Нямаше и да раз-бера, ако майка не работеше като продавач на вестници. Тя ми каза. Честно, зарадвах се. Но като се замислих - никой не ме е попитал искам ли да се ползва мой материал, ..../..... А щеше да бъде чисто човешки жест просто да ми пишат два реда там, откъдето са го свалили. За да ме информират. И да зачетат таланта ми. Не го ли заслужавам?“

Заслужавате го, г-н Кръстев, защото „обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е ре-зултат на творческа дейност и е изразено по ка-къвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма“ (Чл.3. (1))* и „произведението може да бъде използвано със съгласието на автора, ос-вен когато този закон предвижда друго.(Чл.35)“.

Или казано простичко: произведението, обект на авторското право, може да се използ-ва само и единствено със съгласието на автора (с малки изключения, за които ще стане дума

� 92 �

по-късно). Съгласието, съответно, трябва да се получи предварително, писмено и чрез договор от автора или носителя на права, издател или сдружение за колективно упра-вление на права, чийто член е авторът. В ли-тературата това става най-често с издателски договор описан в ЗАПСП - глава седма, раз-дел втори.

Г-н Кръстев: „... съгласен ли съм на съкра-щенията, на мястото му в тази колонка...“

Тук са нарушени Вашите, така наречени, неимуществени права: „Чл.15. (1) Авторът има право: 1. да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина, по който да стане това .....

5. да иска запазване на целостта на про-изведението и да се противопоставя на вся-какви промени в него, както и на всяко друго действие, което би могло да наруши законни-те му интереси или личното му достойнство;“

Г-н Кръстев: „... не сме обсъдили полага ли ми се за това хонорар,...“

„Авторът има право на възнаграждение за всеки вид използване на произведение-то и за всяко поредно използване на същия вид. (Чл.19.)“

� 93 �

Два са основните момента, върху които се гради цялата доктрина, мерките, законите и подзаконовите актове за защита на авторското право.

На първо място всяко произведение може да се използва само след изричното разреше-ние на автора (освен ако законът не предвижда друго).

На второ място за всяко използване, всеки вид и всяко поредно използване, авторът има право на възнаграждение (пак със съответните изключения).

И по двата имаме нарушение. От „Труд“ са задължени по закон да изис-

кат разрешение за ползването на това произ-ведение, защото подобно ползване не влиза в изброените изключения, описани подробно в чл. 24. След получаването на разрешението се дължат съответните възнаграждения за полз-ване на произведението.

Ето, примерно, аз си мислех първо да по-кажа материала на г-н Кръстев, но после ре-ших да не го правя, като един чудесен пример, илюстриращ свободното ползване на произве-дение без заплащане на възнаграждение, опи-сан в споменатия член:

„Чл. 24. (изм.,ДВ, бр. 77 от 2002 г.) (1) Без съ-гласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

2. използването на цитати от вече разгла-сени произведения на други лица при крити-

� 94 �

ка или обзор при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъз-можно; цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, опра-вдан от целта;

3. използването на части от публикувани произведения или на неголям брой произве-дения в други произведения в обем, необхо-дим за анализ, коментар или друг вид научно изследване; такова използване е допустимо само за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно;“

Дали е критика, обзор, анализ, коментар или вид научно изследване моя материал, аз не знам, но съм убеден, че влиза в някоя от тези категории и в случая чинно съм спазил разпоредбите на ЗАПСП. Цитирал съм из-точниците и имената на авторите, като съм ползвал само отделни цитати, необходими за илюстрация на изложението ми. Но не смятайте, че ако някой препечата цялото ви произведение някъде и напише името ви, е свършил почтено работата. В закона много точно са описани изключенията и е редно добре да се запознаете с тях, за да знаете кога са нарушени правата ви.

Г-н Кръстев: „Когато стана въпрос за това, един анонимен ме попита защо не съм ги съдил. Отговорих с усмивка: „Дневен

� 95 �

труд“ ли? Защото ще пия една студена вода...“ „...И мисля така, защото аз не съм институ-ция. Аз съм човек, който трудно може да пред-ставлява себе си. Погълнат съм от бита, бо-рещ се непрестанно...“

Студената вода въобще не е сигурна, най-малкото би могло да се стигне до извънсъдебно споразумение. А дори и да беше студена вода, ако всяка седмица или месец някой „от мрежа-та“ подаваше подобен иск, дали от редакцията нямаше да се замислят накрая ?

Но тук идва големият въпрос или по-скоро

морален и поведенчески казус на всеки един от нас. Доколко си струва? Познаваме нашите съдилища, не можем да се мерим с ресурса на „Труд“ и т.н.

Лично моето мнение е: тогава не бива да се сърдим, че ни правят на маймуни. Приглушени в ежедневните си задължения, махаме с ръка и казваме: „Карай, имам си други грижи“. Така казваме, ако някой ни удари на улицата, ако пиян шофьор вкара камиона си в къщата през стената, ако големите компании доставчици на ток, вода и топло ни разиграват като панаир-джийски мечки и.., и.., и..., и....

Народопсихология ли, манталитет, обезве-ряване или инертност? Не знам, но съм убе-ден, че подобни са причините за много, много неуредици в държавата ни, за непрекъснатото

� 96 �

нарушаване на всякакви наши права, без да имаме рефлекса, волята и търпението да се борим за тях и да ги защитаваме.

Мисля, че следва да сме много чувстви-телни към темата за нарушаване на нашите права, ако желаем, разбира се, да бъдем мо-дерни и свободолюбиви граждани.

Време е за малко история на възникване

на авторското право, където акцентът няма да е толкова върху фактологията, колкото в стремежа ми да посоча възгледите и фило-софията на хората, допринесли за въвежда-нето на защитата на авторското право.

Авторското право възниква реално след изобретяването на преносимата печатарска машина от Гутенберг през 1440 г. Тогава на практика се появява възможността за масово разпространение на литературни текстове в го-лям тираж. Пренесена е на Албиона към края на същия век, а няколко десетилетия по-късно се създава с декрет Печатарската компания - името на Лондонската гилдия на печатарите, книговезците, книготърговците, основана през 1577г., която, забележете, до 1911!!!!! година уп-ражнява авторско-правен монопол в Англия с изискването всички издания да бъдат регистри-рани в сградата, където се помещава гилдията. По този начин са били защитени инвестициите на първото подобно предприятие в издаването на книги чрез ефективно елиминиране на пи-

� 97 �

ратството. Авторите са били защитени от задъл-жението да изискват разрешение от Короната за изключително право за издаване на своите про-изведения в страната за определен брой години.

След протичането на различни процеси в стремеж за извоюване на по-изгодни условия за авторите, от една страна и печатарите от друга, въпроси, с които се е занимавал Парла-ментът, идва 1709(1710) г., когато той приема забележителен закон, който за пръв път защи-тава правата на авторите, а не на издателите на книги, наречен „Декрет на Анна“**.

Така или иначе прототипът на съвремен-ните авторско-правни закони идва почти 100г. по-късно във Франция, в хода на Великата френска революция и след нея.

Защо разказвам всичко това? Излишно е да

споменавам какво се случва в България през тези векове и до колко на хората им е било до авторско право. Така и след Освобождение-то трябва да минат близо 20 години, за да се приемат първите авторско-правни норми през 1897г., като отделни текстове в Търговския за-кон. Първият български Закон за авторското право се появява чак през 1921г. и то под дав-ление на Великите сили след края на Първата световна война.*** Без техния натиск, надали някой би обърнал особено внимание на по-добни въпроси в страната, където се шири по-говорката „Музикант къща не храни“.

� 98 �

За паралел ще посоча Щатите. Още в зората на създаването на държава, когато избрани представители се събират на кон-ституционен форум във Филаделфия, за да учредят новото Американско правителство, съставителите на новата Конституция на САЩ (1787) г. създават система, специално предназначена „да насърчава развитието на науката и полезните изкуства“. Те упълномо-щават Конгреса да предоставя „на Авторите и Изобретателите изключителното Право върху съответните им Писания и Открития.“ Разбира се, всичко е инспирирано от закона, който те познават от британската система и изключително далновидно е оценено зна-чението му за младата държава. Неслучай-но един от първите закони, приет от Първия конгрес на САЩ и подписан на 31-ви май 1790г. от Джордж Вашингтон, е Национален закон на авторското право на САЩ - „Зако-нодателен документ за насърчаване на зна-нието“. Преди това Президентът се е обър-нал към Първия конгрес с думите: „Нищо не може да заслужи по-добре вашата подкрепа от насърчаването на науката и литературата“ и е получил отговор в обръщението от стра-на на Конгреса: „Ние сме съгласни с вашия възглед, че (...) насърчаването на науката и литературата ще допринесе за сигурността на една свободна държава; в течение на на-шите разисквания ние няма да изпуснем от

� 99 �

поглед обектите, които са така достойни за на-шето внимание“****.

Култура, мъдрост, познание, ценности, по-глед в бъдещето. Може би по всичко това се различаваме. Тези хора достигат до нещо мно-го просто, но и много дълбоко. В замяна на творбите, дарени на обществото от страна на творците, за да се стимулира тяхното творчест-во, им се предоставят специални права върху това, което създават. За да не се плаща пред-варително на всички автори, на тях им се пре-доставят правата върху произведенията, които създават във вид на имуществени права и то – изключителни, т.е. никой друг да няма право да тиражира и разпространява копия без авторът да бъде възмезден или с прости думи - трудът му да бъде заплатен. И от качеството на твор-бата и интереса към нея пряко зависят прихо-дите на автора.

Тази проста логика работи и до днес. Въ-преки различието в самите доктрини - Англо-езична (Великобритания, САЩ) и Френска (или континентална, към която принадлежим и ние), въпреки непрекъснатото развитие на техноло-гиите, на начините на ползване на творчески-те произведения или прийомите на самото им създаване, както и развитието на самите меха-низми и правни мерки на защита - логиката и принципът остават непроменени: всеки автор да получава възнаграждение за всяко използ-ване на своето произведение.

� 100 �

В девето съображение в преамбюла на Директива 2001/29 на ЕС (която е транспо-нирана в нашето законодателство) се казва следното: „Всяка хармонизация на авторско-то право и на сродните му права трябва да се основава на високо ниво на защита, тъй като тези права са основни за интелектуал-ното творчество. Тяхната защита помага да се гарантира поддържането и развитието на творческия процес в интерес на автори, из-пълнители, производителите, потребителите, културата, промишлеността и обществото като цяло. Интелектуалната собственост сле-дователно е призната като неразделна част от собствеността.“

За мен това е един от ключовете за раз-биране на авторското право от неспециа-листите. Въпреки, че авторското право е сло-жен сноп от различни права (имуществени и неимуществени), става дума за собственост - частна, свята, неприкосновена. Ненапразно експертите посочват, макар и като непряко, въздействието върху регламентацията на ав-торското право на текстове от Конституцията на България, чл.17, ал.1 до 3, където се казва, че правото на собственост и на наследява-не се гарантира и защитава от закона. Така то преминава и в наследство, като в тази си част материята се регулира съгласно съот-ветното законодателство. У нас това е Закон за наследството.

� 101 �

За съжаление, цялата тази философия, както и самото значение на интелектуалната собстве-ност, на творчеството и културата като цяло, по традиция не са добре разбрани в България.

Отново под външен натиск, създаденият и приет след демократичните промени Закон за Авторското право и Сродните му Права (ЗАПСП) през 1993г е променян нееднократно и съгла-суван с всички приети от ЕС директиви в тази област - задължение за всяка една страна член-ка. Отново повтарям, добре, че са изискванията на ЕС и благодарение, разбира се, на сериозни-те усилия на група юристи,тук ще отлича осо-бената заслуга на проф. д-р Георги Саракинов, е създаден един модерен, не точно съвършен, но много добър закон. Това е оценка на външ-ни специалисти и аз съм склонен да им вярвам. Но, както казва самият Георги Саракинов : „не са проблем несъвършенствата на закона толкова, колкото начинът и волята за неговото прилага-не“. Какъвто всъщност е проблемът на цялото правоприлагане в България. Липсват съдилища и съдии, специализирани в материята. Адвока-тите, които се занимават с авторско право, се броят на пръсти. Гражданско Процесуалният Кодекс (ГПК) е пълен с неточности, неясноти и хиляди вратички, чрез които опитните адвокати размотават процедурите.

Но все пак възможностите съществуват. Прецеденти са създадени и ако не сме ние - гражданите, да подлагаме системата под на-

� 102 �

тиск, няма кой наготово да ни поднесе ре-шенията на проблемите. Отново ще цитирам г-н Саракинов: „Аз знам, че промени в за-кона трудно се правят, за това бих насочил всичките си усилия към прилагане на сега действащия, който дава немалко възмож-ности за защита. Когато нещата узреят и въз-можността за промени се открие, тя трябва да бъде използвана, но ще дойде като един вид бонус, като усъвършенстване на проце-са. В основата си ЗАПСП може и в момента да изпълнява основните си цели“ (цитирам приблизително, смислово думите на г-н Са-ракинов, споделени в личен разговор)

Как практически стоят нещата с автор-

ско-правната защита в България? Защитата на авторското право се из-

вършва по три начина - гражданско-правна защита, административно-правна и наказа-телно-правна.

Гражданскоправна защита означава, че

вестникът може да бъде съден в граждански съд. Или, както юристите се изразяват, да се предяви иск пред граждански съд. За това задължително е необходимо да се обърне-те към адвокат, познаващ добре материята и ще струва пари, да. Но какво можете да спе-челите, освен моралното удовлетворение, разбира се?

� 103 �

Законът предвижда обезщетение, като „при определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на на-рушението“ (чл. 94(3)).

Ако има данни за нарушение без да може да се изчисли размера на обезщетението, авто-рът може да поиска обезщетение в размер от 500 до 100 000 лв.

Не знам каква би могла да е претенцията в конкретния случай с вестник „Труд“, но произве-дението, като част от броя, е тиражирано и раз-пространено в 50, 70 или 100 хиляден тираж (не знам колко е бил точно към конкретния момент).

Тук ще спомена, че една дама е имала сме-лостта и е осъдила „Дарик радио“ АД за нару-шаване на авторските ѝ права. Излъчена един-два пъти песен по неин текст. Вярно, делото е продължило 4-5 г.(2001г.-2005г.), разхождало се е нагоре - надолу по съдебните инстанции (буквално), но последното решение е било в нейна полза - обезщетение 1500 лв. за нару-шаване на неимуществени права и 500 лв. - за имуществени, плюс разходите по делото.

Вторият начин на защита е администра-

тивноправен. За да не ви затрупвам с излишни подробности, пристъпвам към фактите. Според закона, Министерство на културата (МК) нала-

� 104 �

га административно-наказателните мерки. Има си дирекция „Авторско право“, инспек-тори, които извършват проверки и устано-вяват нарушенията. Колкото и странно да ви се струва, това е една от малкото държавни институции, които извършват реална дей-ност. Конкретно в сферата, която ми е по-зната, публично изпълнение на музикални произведения, за последните 2-3 години са извършени над 500 проверки в търговски и туристически обекти, където почти винаги се установява незаконното ползване на музи-кални произведения. Издадени са актове за установяване на административно наруше-ние, последвани от съответните наказател-ни постановления. Санкцията, предвидена в закона, е от 300 до 3000 лв. при първо на-рушение и от 500 до 5000 лв. при следващо нарушение.

Хубавото е, че това се случваше при пре-дишното правителство, продължава да се случва и сега, независимо от смяната на по-литическата власт.

Лошото е, че много от актовете се атаку-ват в съда и съдиите, несподелящи филосо-фията, обяснена по-горе, намаляват размера на санкциите. Случаите на изцяло отпаднали актове, обаче, са съвсем малко.

Факт е, че тази дейност се извършва в съ-трудничество с организациите за колективно управление на права, но тази възможност

� 105 �

може да се разгледа и развие. Дали ако автор като физическо лице поиска съдействие от Ми-нистерството, ще му се обърне внимание? Аз лично не мога да отговоря категорично на този въпрос. Тук прилагам информация от сайта на Министерството, където е видно, че такава въз-можност е предвидена:

„За нарушения свързани с прилагането на Закона за авторското право и сродните му права пишете на e-mail адрес signali_apsp@mc.government.bg. Инспекторатът по авторско право и сродни права ще провери Вашият сиг-нал и ще отговори в установените от закона срокове на посочения от Вас адрес.“

Желая да предупредя, че авторът лично не може да се възползва от подобна санкция, за-щото тя се налага от държавен орган и влиза в бюджета на МК, като се използва само за кул-турни цели. Авторът отделно може да претен-дира за своите възнаграждения или обезще-тение след установяване на нарушението. Но натискът, който може да се упражни чрез зако-на върху нарушителя и евентуалната санкция, която може той да понесе, ще изиграят преван-тивна роля в дейността му и практиката да се нарушават авторските права.

Третият вариант на защита е наказател-

ноправният. Тук е другото работещо звено на държавата в борбата ѝ с престъпленията сре-щу интелектуалната собственост - отделът към

� 106 �

ГДБОП, ръководен от Явор Колев. Да, има много нападки срещу него, но първо, че аз не съм съгласен с тях, тъй като са правени от хора непознаващи материята, и второ - това е друга тема, която не касае конкретната ста-тия.

Според скромното ми мнение, в кон-кретния случай, тази защита е практически неприложима поради една проста причина. За да бъде разгледано едно нарушение по смисъла на Наказателния кодекс и конкрет-но чл. 172А, то следва да не бъде квалифи-цирано като „маловажно“. В противен случай се препраща към ЗАПСП и административно наказание съгласно неговите текстове (ва-риант2). Какво значи „маловажно“ е въпрос на тълкуване и на всеки конкретен случай. За жалост една кражба на няколко хиляди лева от офис или къща носи наказателна от-говорност, а това, че някой е „забравил“ да заплати авторски възнаграждения за десетки хиляди левове, примерно, може да се смет-не за „маловажно“ деяние и да се прехвърли към административно наказание. Но това не означава, че трябва да се отказваме и от тази възможност. Ако има случай на грубо посега-телство срещу интелектуалната собственост, срещу значително обогатяване на някого за сметка на правоносител, и особено ако де-янието е с обществена значимост, може да се подаде жалба в полицията или да се се-

� 107 �

зира прокуратурата, които имат правомощията за наказателно преследване, по надлежен ред. Например, ако бъде откраднат ръкопис (колко-то е валидна тази дума) и се издаде и прода-де книга в 5-10 хиляден тираж без изричното съгласие на автора (или правоносителя, което не винаги е едно и също), освен другите два способа на защита, може да се търси и наказа-телна такава.

Съществува дело на Пазарджишкия окръ-жен съд, завършило с наказателни присъди, свързано с нарушение по чл. 172А за използва-не на софтуерни програми, защитени с автор-ско право. „С оглед на изложеното въззивният съд намира, че причинените вредни последици са в размер на 5071,84 лв., което ги прави зна-чителни, поради което и деянието на двамата подсъдими Т. и З. следва да се квалифицира по чл.172А,ал.3 НК. Няма основание за преквали-фикация на деянието по чл.172А ал.1 НК, още по-малко да се приеме, че деянието на подсъ-димите представлява „маловажен случай“ и се премине към административно наказание по ЗАПСП съгласно чл.172А, ал.5 НК. Както се виж-да в случая, щети за 5000 лв. не са сметнати за „маловажно“ деяние.

Ако на едно произведение, обаче, публи-кувано в литературен сайт му се направи copy/paste в даден блог, очевидно няма да може да се разчита на действия от страна на органите по наказателноправна защита.

� 108 �

Г-н Кръстев: „...Всеки сам по себе си е та-

къв в някаква степен и ако няма институция, част от която да е, и тя да защитава инте-ресите му, защото има общи с неговите ин-тереси, гарантирам: може да очаква и много по-нагли посегателства от гореописаните, които са комикотрагични, в сравнение с това, което може да се наложи да понесе...“

Може би тук е моментът да обърнем внимание на организациите за колективно управление на права (ОКУП), които според ЗАПСП, освен другото, могат да представля-ват авторите при защита на техните права и провеждане на съдебни процедури. Статутът на тези сдружения е уреден в един единствен чл.40 от ЗАПСП и аз ще посоча главните им характеристики.

На първо място това са сдружения с нес-топанска цел и нямат право на формиране на печалба.

В България се регистрират според Зако-на за юридически лица с нестопанска цел и имат ангажимента да предоставят съдебна-та си регистрация в МК, където се води ре-гистър на тези сдружения. В момента в Ми-нистерството има регистрирани 34 подобни сдружения, но реална дейност осъществяват само няколко. Най-голямото е Музикаутор - сдружение на композитори, автори на ли-

� 109 �

тературни произведения, свързани с музика и музикални издатели за колективно управление на права, в което членуват над 2100 български автори и има сключени договори за взаимно представителство на автори от над 100 страни в света; Профон - Дружеството за колективно управление в частна полза правата на проду-центите на звукозаписи и музикални видеоза-писи и на артистите-изпълнители; Театъраутор - дружество на автори на сценични произве-дения; Филмаутор - дружество за колективно управление на някои авторски и сродни на тях права върху аудиовизуални произведения; Ар-тистаутор - дружество за колективно управле-ние и защита правата на артистите-изпълните-ли и други.

Задължително е ОКУП да бъдат учредени от носителите на съответните права, автори на музика, изпълнители, артисти и т.н.

Сдруженията за колективно управление на права не са по същество чисто правозащитни организации. Поради изискването за съгласие-то на всеки автор за всяко използване на про-изведение му се заражда трудността на ползва-телите да изискват това разрешение. Предста-вете си всяко радио, телевизия, хотел, магазин по света да поиска разрешение от всеки един автор на всяка песен, която се излъчва и все-ки един автор да договаря с всички ползватели условията за ползване на произведението му. Това е практически невъзможно. Чрез създа-

� 110 �

ване на сдруженията за колективно управле-ние на права се изгражда система, при коя-то авторът преотстъпва неизключителното право на произведенията си и ОКУП дого-варят възнагражденията от негово име. Това обслужва не само носителите на права, но и многобройните ползватели, които от едно място и с един договор получават разреше-ние за ползване на голям репертоар.

Основната цел на ОКУП е да сключват договори за разрешение за ползване на произведенията, събиране на съответни-те възнаграждения и разпределянето им на правоносителите. Чрез договори за взаимно представителство, сдруженията от различни-те страни изграждат мрежи, като всяко едно представлява всички останали автори на те-риторията, на която оперира.

Друга основна задача на сдруженията е да защитават членовете си включително и в съда – възможност, дадена им изрично от ЗАПСП. Разбира се, ОКУП имат по-голям ресурс и въз-можности за това в сравнение с всеки отделен правоносител и могат да осъществят ефектив-на правна защита на своите членове.

Защо няма сдружение на писателите в

България и това пропуск ли е? Eдна от причи-ните е, че в тази дейност има две ясни страни: автор и издател. Те уреждат своите отношения чрез преки преговори и подписване на изда-

� 111 �

телски договор. Читателите задължително запла-щат съответните суми, за да се сдобият с копие от произведението. Реалната нужда от колективно управление на права не е наложителна. Освен това при издателските договори почти винаги се отстъпват изключителни права. Това значи, че само ползвателят (и никой друг) може да използ-ва произведението по начина, за срока и на те-риторията, които са уговорени, докато колектив-ната форма е приложима за управление на неиз-ключителни права. Световната практика показва, че ОКУП действат предимно в областта на „мал-ките“ права - публично изпълнение, излъчване по безжичен път и по кабел, предоставянето на музикални произведения по електронен път, или областта на „механичните права“ - възпроиз-веждането на произведения на музикални, музи-кално-драматични и литературни произведения на материален носител“******

Въпреки това, съществуването на професио-нално сдружение (което може да не е задължи-телно ОКУП) има своето огромно значение. По-добни организации се грижат за своите членове в най-различни аспекти: преглед и консултация на договорите им с издателите, правна защи-та, защита на авторското право, регистрация на произведенията, семинари и обучения, данъчна помощ и най-важното - адаптирането на авто-рите към новите реалности в Интернет, както към възможностите за развитие на индустрията, така и към рисковете от нелегалното ползване

� 112 �

на произведенията. Само за справка - в САЩ се очаква броят на собствениците на четци на електронни книги да достигне 10 млн. до края на 2010г. - нещо, с което авторите и издатели-те със сигурност се съобразяват.

Очевидно, най-голямото предизвикател-

ство на днешното време за цялата авторско-правна система в света е глобалната мрежа (Интернет) и създаването на нови модели за ползване и защита на обектите на автор-ското право. За сега системата се е справяла с появата на копирната машина, грамофо-на, радиото, телевизията, записите на лента, които можем да направим вкъщи и т.н. Няма причина да не вярваме, че ще се намерят ве-рните решения и в дигиталната епоха.

„Ние знаем, че пиратството на електрон-ни книги е проблем и вземаме този въпрос много насериозно“, казва пред PCWorld Пол Айкен. Той е изпълнителен директор на Сдружението за защита на права на пи-сатели The Authors Guild (Ню Йорк). Според Айкен въпреки нарастващия брой на тегле-ни пиратски копия, броят на ползващите ги потребители едва ли се увеличава толкова драстично. „Видяхме как музикалната и фил-мовата индустрия се справи с пиратството и нямаме никакви причини да мислим, че ние ще се провалим в борбата си“, оптимистич-но завършва юристът.“*****

� 113 �

Развитието на технологиите е било след-вано винаги от развитие на авторското право с помощта на авторите, неправителствените сдружения, правителствата и международните организации. Едно нещо остава непромене-но - желанието на човека да твори, да изрази себе си чрез езика на изкуството и знанието, и собствената му решимост да отстоява своите права, които развитието на съвременното об-щество му гарантира и защитава. До колко? До колкото ние успяваме да наложим като лично-сти и като общност.

Момчил Даскалов Ръководител направление „Търговски обек-

ти и туризъм“ Музикаутор - сдружение на композитори,

автори на литературни произведения, свърза-ни с музика и музикални издатели за колектив-но управление на права.

31/01/2010г. —------------------------- * Цитираните текстове са от Закона за Ав-

торското Право и Сродните му Права (ЗАПСП) ** Източник: Самюелс, Едуардс - „Илюстро-

вана история на авторското право“,превод.Юлия Бучкова, 2000г. Издателство. „ Слънце“.

*** Източник: Саракинов, Георги - „Автор-ското право и сродните му права в Република България“. Издателство „Сиби“.

**** Източник: ,Самюелс, Едуардс - „Илюс-

� 114 �

трована история на авторското право“, превод Юлия Бучкова, 2000г. Издателство. „ Слънце“.

***** Източник: Кръстев, Александър - „ Пиратските е-книги - новият кошмар на из-дателите“, azcheta.com, 28/12/2010г.

******Източник: Саракинов, Георги - „Ав-торското право и сродните му права в Репу-блика България“. Издателство „Сиби“.

� 115 �

Нобелови лауреатиАлфред НобелКамелия Иванова

Всяка година се присъждат Нобелови награ-ди на развили забележителна научноизследова-телска дейност или имали изключителен принос за развитието на обществото в областта на физи-ката, химията, литературата, медицината, физио-логията. А също така и награда за мир. Награди-те започват да се раздават според завещанието на Алфред Нобел, подписано на 27.11.1895г. в Шведско-норвежкия клуб в Париж и го депози-ра в банка. Първата Нобелова награда е връчена на 10.12.1901г., пет години след смъртта на уче-ния. Наградите се състоят то медал, диплом, па-рична сума. Ако има двама номинирани, които се определят като победители, тогава наградата се разпределя поравно. Максималният брой на лауратите може да е трима. Ако се трима, тогава журито може да реши да даде половината от па-ричната награда на единия от тях, а другите два-ма да получат по една четвърт.

Първите лауреати на наградата са:Вилхем Конрад Рьонтген - в област фи-

зика - „в знак на признание за необикновено важни заслуги пред науката, изразени в откри-

� 116 �

ването на лъчи“, по-късно наречени по име-то му.

Якоб Хендрик Вант Хоф - в област хи-мия - „в знак на признание за огромното значение на откливането на законите за хи-мичната динамика и осмотичното налягане в разтворите“.

Емил фон Беринг - в област медицина - „за работата по серумната терапия, основно за лечението на дифтерия“.

Рене Сюли Прюдом - в област литера-тура

Жан Анри Дюнан и Фредерик Паси - за мир.

Жан Анри Дюнан е основател на Черве-ния кръст и един от инициаторите на Женев-ската конвенция. Фредерик Паси е основател и председател на Дружеството за арбитраж между нациите.

Самият Алфред Нобел е шведски изо-

бретател, химик, учен, депозирал около 350 сертификата, представящи 150 изобретения. Владеел пет езика, обичал литературата и те-атъра, бил почитател на Сара Бернар. Поет, драматург, предприемач. Алфред завършва Химическия факултет на Санктпетербургския университет. През 1866г. той смесва нитро-глицерина с инфузорна пръст и така получа-ва динамит. След това организира производ-ство на получената смес. През 1868г., заедно

� 117 �

с баща си, получава златен медал „Летерстед“ на Шведската академия на науките за откри-ването на динамита. Двайсет години по-късно създава бездимния нитроглицеринов барут, наречен балистит. През 1884г. става член на Кралската шведска академия, а по-късно и на Лондонското кралско дружество и на Друже-ството на инженерите в Париж... В края на жи-вота си той притежвал фабрики, патенти, огро-мно богатство, завещано от него на най-про-гресивната човешка мисъл. Притежавал огро-мно богатство, човекът Алфред жадувал да го сподели с някого, но оставал в самота. Жените, в които се влюбвал, се омъжвали за други, а той се затварял в самотата си. И във все по-нарастващото чувство за вина. При инцидент в складове с опасни вещества загинали много хора, сред които и по-малкият му брат - Лудвиг. Откритията на Алфред Нобел все по-често се използвали за унищожение и сеели смърт. Оти-шла си радостта от откритията, които трябвало да помагат, а не да убиват. Наричан в пресата „търговец на смърт“, самият учен искал да из-обрети „вещество или машина с такава разру-шителна сила, че всяка войка да стане практи-чески невъзможна...“, мечтаел „всички оръжия да бъдат изпратени в ада, където е истинското им място“. До края на живота си Нобел се тер-заел от чувството на вина и от въпроса на кого да остави своето огромно състояние. За себе си той казва:

� 118 �

„Нобел е едно бедно, полуживо съще-ство. Достойнства: да държи ноктите си чисти и на никого да не бъде в тежест. Не-достатъци: отсъствие на семейство, велико търпение, недобро здраве, но добър апетит. Единствено желание: да не бъде погребан жив. Най-големият грях: не почита мамона. Важни събития в живота: няма...“

През 1893г. той решава да създаде фонд, за който той изготвя завещание. В него той обявавя наградите за мир, химия, физика и медицина. През 1895г. той добавя и награда-та за литература.

На 10.12.1895г., в Сан Ремо, „екстраваг-натият чудак“ получава мозъчен инсулт и на-пуска този свят. Завещанието му става дос-тояние на света през 1897г. и става повод за големи скандали. Обвинявали го роднините му, вестниците - в липса на патриотизъм в замяна на служба на съмнителните идеи на пацифизма. Не останал вън от този скандал и шведският крал Оскар ІІ, който заявил, че „би било много по-добре, ако знаметинити-те оръжейни заводи бъдат под покровител-ството на шведското правителство“, както и „гигантското състояние“, което така „глупаво пропадна“. Учените също не останали без-гласни. В списъка на Нобел липсвала награда за математика, например, което дало повод да се изказват изисквания да се допише в до-кумента и награда за математика. Освен скан-

� 119 �

дала, имало още куп трудности пред изпълните-лите на завещанието му. Имуществото на Нобел било разпиляно в целия свят - имения, домове, безбройни лаборатории и фабрики във Филан-дия, Русия, Германия, Италия, Англия, мини... Су-мата, завещана на фонда, след като роднините получили своя дял, оставен им от Алфред Но-бел, била на стойност от милиард и половина щатски долара.

Въпреки всички трудности, след множе-ство обсъждания, през 1900г. Нобеловият фонд бил създаден, а на 10.12.1901г. били раздадени първите Нобелови награди. И от тогава, с ня-колко прекъсвания, всяка година на 10 декем-ври в Стокхолм от краля на Швеция се връч-ват наградите. Само тази за мир се връчва в гр. Осло. На 29.06.1900г. били обнародвани ре-шенията от заседанията на Кралския съвет за статуса на Нобеловия фонд, специалните пра-вила, регламентиращи дейността му. До 1905г. се водели продължителни дебати между Нор-вегия и Швеция относно наградата за мир и на 10.04.1905г. окончателно е взето решение за дейността и правилата на Норвежския нобелов комитет. През 1968г, по случай 300-годишнина-та си, Шведската банка внася предложение за учредяване на награда в областта на икономи-ката. След някои колебания Шведската кралска академия приема да бъде институт по присво-яване на наградата, в съответствие с принци-пите и правилата, които се прилагат за другите

� 120 �

Нобелови награди. Тя се връчва, от 1969г., заедно с другите Нобелови награди, макар че не е записана в завещанието и се заплаща от Шведската банка.

Утвърдените предложения трябва да бъ-дат получени до 1 феруари всяка година. От този ден започва работата на Нобеловите комитети - до септември ччленовете на ко-митетите и консултанти, привлечени от тях, оценяват квалификацията на кандидатите. Членовете на комитетите се съвещават ня-колко пъти, като с помощта на привлечените експерти-консултанти, се стремят да оценят оригиналността и значимостта на приноса в общочовешкия прогрес на всеки кандидат. Ежегодно в подготвителната работа участват няколко хиляди специалисти. Когато тази ра-бота бъде завършена, комитетът утвъждава своите отчети и рекомендации за кандида-турите и ги предава в инстанциите, присъж-дащи премиите, които трябва еднолично да вземе окончателното решение.

През септември или в началото на ок-томври Нобеловите комитети са готови да потвърдят своите изводи пред съответства-щите „класове“ на Шведската кралска ака-демия в областта на физика, химия и иконо-мически науки, които се състоят от около 25 члена. След това „класовете“ правят своите рекомендации за вземане на окончателно решение. Процедурата за присъждане на

� 121 �

награда в областта на физиологията и медици-ната е аналогична, но се прави непосредстве-но към Нобеловата асамблея на Каролинския институт, която е от 50 участника. Наградата в областта на литературата се взема, въз основа на предложението от Нобеловския комитет, от 18 члена на Шведската академия. Норвежският нобелов комитет взима самостоятелно реше-ние за наградата за мир. Октомври е месецът, през който се вземат окончателните решения и се обявяват лауреатите за годината пред света. На пресконференциите се обявяват причини-те и мотивите за присъждането на наградата за всеки определен кандидат. И идва време за официалните церемонии и тържествата. Ла-уреатите и техните семейства биват поканени от Нобеловия фонд в Стокхолм и Осло, където на 10.12. да получат своите награди. Церемо-нията по награждаването в Стокхолм се про-вежда в Концертната зала, в която присъстват около 1200 души. Наградата по физика, химия, физиология или медицина, литература и ико-номика се връчват от краля на Швеция, след кратко изложение постиженията на лауреата, а празничната церемония завършва с организа-ран от Нобеловия фонд банкет в зала в сграда-та на градската управа.

В Осло церемонията по връчване на награ-дата се провежда в Университета, в залата на асаблеята, в присъствието на краля на Норвегия и членовете на кралската фамилия. Наградата се

� 122 �

връчва от председателя на Норвежския нобе-лов комитет. И в двете церемонии има специ-ално отделено време за речите на лауреатите, които след това биват публикувани в специ-ално издание „Нобелови лауреати“.

Завещанието на Алфред Нобел „Цялото мое останало реализуемо със-

тояние трябва да се разпредели по следния начин

Целият капитал трябва да бъде вне-сен от изпълнителите на завещанието ми във вид на ценни книжа под поръчителство и да бъде създаден фонд, чиято същност - ежегодно награждаване с парична прамия на тези хора, които през изтеклата година са съумели да принесат най-голяма полза на човечеството. Казаното, предполага, че призовият фонд трябва да бъде разделен на пет равни части, присъждани по следния начин: една част - на човек, направил най-голямото откритие или изобретение в об-ластта на физиката, втората част - лице, което е постигнало най-важното усъвре-шенстване или е постигнало откритие в областта на химията, третата част - на лице, което е направило най-важното от-критие в областта на физиологията или медицината, четвърта част - на лице, кое-

� 123 �

то в областта на литературата е създало най-изявено произведение с идеалистична на-соченост и, накрая, петата част - на лице, което в най-голяма степен е допринесло за укрепването на сближаването на нациите, в ликвидирането или снижаването на напреже-нието и противоспоставянето на въоръже-ните сили, а също така на организация и про-ведени конгреси с миролюбива цел.

Наградите в областта на физиката и хи-мията трябва да се присъждат от Шведска-та кралска академияна науките; наградите в областта на физиологията и медицината трябва да се присъждат от Каролинския ис-титут в Стокхолм, наградата в областта на литературата се присъжда от (Шведска-та) академия в Стокхолм, накрая, награда за мир се присъжда от комитет от пет члена, избирани от норвежския стортинг (парла-мент). Това е моята воля и присъждането на наградите не трябва де свързва с принадлеж-ността на лауреата към тази или онази на-ция, така както и сумата на възнаграждение не трябва да се определя от принадлежнос-тта на носителя към това или онова подан-ство“.

� 124 �

ЗА ПИСАНЕТОПравила за работа на

начинаещи писатели /част I/Даниела Великова

Общи правила

1. Запитайте се: каква е целта на Вашата работа, защо читателят трябва да я прочете. Едно произведение, дори и без претенции за качество, трябва да решава конкретен про-блем, по възможност важен за всички. Кни-гата трябва да образова. Колкото полезна и интересна информация има в нея, толкова по-интересна е тя за читателя.

2. Четете класици и съвременни автори. Четенето е най-добрата литературна школа. Обръщайте внимание на форма, съдържа-ние, прийоми, които ползват великите авто-ри за постигане на един или друг ефект.

3. Създайте си група за поддръжка - ня-колко приятели, на които да дадете ръкопи-са като го завършите. Тези хора трябва да са способни да дават конструктивна критика на произведението. Когато Ви критикуват, не се защитайте. Главната цел е да изслушате забе-

� 125 �

лежките, да ги премислите и да решите от каква полза ще са за Вас.

4. Пишете всеки ден. Страница всеки ден - книга за една година. Много автори така се увличат в търсене на материали, че с години не могат да почнат фактически да пишат. Пи-сането може да е паралелно на събиране на информация. Така ще имате стимул да довете нещата до край.

5. Името е много важно. За да избере чита-телят именно Вашата книга сред общата купчи-на, заглавието трябва да го “грабне”. Желателно е да отразява жанра на произведението. Дока-то пишете основния материал, си записвайте интересни фрази, които могат да се ползват за заглавие.

6. Всеки герой трябва да има биография, характер, надежди, страхове, симпатии, омра-за. Преди да почнете да пишете книга, нахвър-ляйте тези неща. Даже и да не ползвате бележ-ките си, те може да Ви помогнат при създаване на образите. И помнете: гениалните произве-дения съдържат преди всичко много ярки и интересни герои.

7. Не забравяйте да отбелязвате години, дати, часове, време и прочие “фонови” детайли. Проверявайте своята информация. Ако се съм-нявате в достоверността ѝ, не гадайте. Грешки в

� 126 �

дати и факти са като косъм в супата. Развалят дори най-доброто произведение.

8. Ако не знаете как да продължите, про-дължавайте. Не се задържайте над фраза, над която сте зациклили. Така губите ценно време. Нахвърляйте основната идея, която искате да кажете и я изглаждайте после по време на редакцията.

9. Записвайте интересни фрази, казани от Ваши познати, чути от предавания по радио, телевизия, прочетени в списания, вестници и книги. Някога може да Ви потрябват. Същото се отнася и за идеи на сюжети. Не изхвър-ляйте чернови и отпаднали абзаци, които не са влезли в работата. Може след 10 години да ги ползвате.

10. Умението да изхвърли излишното е едно от основните достойнства на опи-тен писател. Неща за чистене: шеги и удач-ни фрази, написани не за подръжка на сю-жета, а заради самите тях; ненужни части от диалог, които не предлагат емоционално и смислено натрупване на информация; факти и концепции, които не се вписват в сюжета.

Даниела Великова очаква вашите въ-проси на neli_grand@abv.bg

� 127 �

ЗА ИЗДАВАНЕТООсновни грешки при издаване на

книгиИван Богданов

Това трябваше да е дългоочакваната статия как се рекламират книги, но се оказа, че преди да стигнем до нея, се налага да обясним мно-жество допускани от авторите грешки при оф-ормяне на книгата.

Естествено, имаме предвид книги, пред-назначени за продажба в книжарници, а не за раздаване в приятелско-роднинска среда.

Ще приемем, че произведенията в книга-та са вече уточнени, избрана е корица и ще акцентираме върху грешките, допускани в ця-лостното оформление на книгата.

За жалост, всичко описано по-долу, е на ба-зата на печалния ни опит от работа с автори.

Първа основна грешка: прекалено много лична и биографична информация.

Разбира се, ако четете някоя книга на извес-тен класик, с удоволствие бихте изчели кратка негова биография, списък с издадените му кни-ги, може би и някой интересен случай с автора.

Но когато става дума за първи книги на не-известни за обществеността автори, е голяма грешка да се изпълва задната корица, първите

� 128 �

или последни страници с подробна инфор-мация от типа - родил се еди къде си, учил в това начално училище, първи стихове про-писал еди кога си и прочие, и прочие под-робности, които може би са важни за автора, но са безкрайно скучни за всички останали.

Има такъв жанр книги, но те се наричат (авто)биографични. Биографията на Бра-нислав Нушич ми е настолна книга и я чета винаги с удоволствие, но не разбирам защо трябва да прочета няколко страници текст, в който се обяснява как авторът заминал за ня-къде и там, далече от родната среда, записал плачовете на сърцето си в една тетрадка и сега иска да ги сподели със всички нас.

Това е възможно най-силната антирекла-ма за една книга. Аз, въпреки развинтеното си въображение, не мога да измисля по-силна.

Запомнете едно основно правило - кни-гите се купуват от читателите не за да се за-познаят с вас и с вашите трепети, а за по-лучат удоволствие от потапянето в света на книгата, от поуките от нея и най-вече от оня прекрасен спомен, който остава след прочи-тането на добра книга. Вероятно има читате-ли, които купуват определен жанр книги, за да следят развитието на българската литера-тура или просто са колекционери и купуват всичко от даден жанр с идеята,че „това ще се чете някога“. Но те са под 1% от купувачите.

Всички останали купуват книгата, защо-

� 129 �

то им е харесала кратката реклама на гърба на корицата и предчувстват удоволствието от че-тенето на тази книга.

Повярвайте - читателите не се интересуват от това как след като сте прочели еди коя си книга, сте казали - „ама аз мога да напиша по-добра“ и евентуално сте я написали. Напротив, те много повече се интересуват от това, след като на 25-та страница той я е целунал на вра-тата, а на 32-ра ѝ е поднесъл кафе в леглото, как ще се развие връзката им.

Естествено, всички горни съвети важат, ко-гато книгата е ориентирана към пазара и тряб-ва да привлече купувачи, а не е представителна за автора, чрез която той се мъчи да привлече вниманието на маститите автори и критиката. Там действат други правила.

Но във всички останали случаи - разкарайте си снимката от задната корица, заедно с цялата биографична информация и благодарностите към мама, тате и цялата рода, която ви прави баници сутрин, откакто ѝ прочетохте първото си стихотворение.

Напишете кратък рекламен текст /как се пише това, ще разгледаме в следващи статии/, който ще накара преситения купувач да спре поглед на книгата ви, да я разгледа и евентуал-но да си я купи.

Запомнете - читателят няма никаква емо-ционална връзка с вас, той не се вълнува от ва-шите мисли и чувства, докато сте писали кни-

� 130 �

гата, нито от това каква част от написаното е плод на личните ви преживявания и доколко се припокривате с главния герой. Читателят се интересува само от едно - от удоволстви-ето, което ще изпита, прочитайки тази книга.

Затваряйки удовлетворен книгата, може би ще потърси повече информация за вас. Затова единствената лична информация, която си заслужава да сложите в книгата, е адресът на блога ви. Там можете надълго и нашироко да описвате своите чувства и пре-живявания. Там ще ви четат фенове, не чи-татели. Какво, нямате блог? Не знаете ли, че ако ви няма в Мрежата, все едно не същест-вувате?

В следващата статия ще разгледаме дру-гата основна грешка - кошмарът, наречен „Предговор от известен автор“.

� 131 �

НОВИ БЪЛГАРСКИ

КНИГИ

� 132 �

ИрелевантътПЛАМЕН ГЛОГОВcopyright © 2013 Пламен Глогов© Издател – Фондация „Буквите“© Редактор – Камелия Иванова© Илюстратор - Венелин ВълкановISBN 978-619-154-043-3

Хартиен вариант на книгата можете да закупите от Хеликон

Електронен вариант можете да намерите в E-knigi.eu, Helikon.bg, Biblio.bg, Globulbooks.bg

� 133 �

� 134 �

За ирелеватното случване на хубавите книги

Камелия Иванова

Тази книга много дълго очакваше свое-то материализиране на хартиен носител. И много, много дълго беше очаквана от свои-те читатели. Героят, създаден в началото на века, текстът, написан преди десет години и четен хиляди пъти във виртуалния свят, днес е вече пред читателската публика в хубаво, празнично облекло и очакващ да се пред-стави на първия си бал. Но какво се случи и с героя, и с автора на текста през този период? Героят, нетърпелив по своята същност, изле-зе от текста и тръгна да търси по широкия реален и виртуален свят свои събратя – уни-кални и неповторими като него. И така даде началото и роди конкурса, носещ неговото име – Ирелевант. И намери той свои събра-тя, откри други оригинални образи и си на-правиха малка седянка. Само че все още не беше готов да се изправи пред „отбраното общество“ на читателя с нови дрехи. Авто-рът… авторът от поет се преквалифицира на режисьор, постановчик, сценарист… И той като героя си потърси и намери луди и енер-гични съидейници, с които организира теа-трална група, написа множество сценарии, изрежисира немалко постановки и ги поста-

� 135 �

ви на различни сцени. Но все още очакваше оня ден, в който той, заедно с героя си, ще се покажат на първия си бал… И този ден дойде. И понеже не вярвам в случайности, знам, че никак неслучайно той се случва в деня на де-тето. Защо може да си отговори всеки, който познава Пламен Глогов или поне е чел сарко-мадрол и е очаквал с нетърпение следващата глава за Ирелеванта…

И като казахме Ирелеванта, да си при-зная, за мен тази книга по невъзможно-ре-ален начин съчетава в едно различни епохи, различни поетики, различни светове. Тези, които са чели книгата, навярно ще се съгла-сят с мен, че освен всичко друго, Пламен е направил един преглед на развитието на пи-саното слово, ако не от зората на времето, то поне от епохата на древногръцките дра-ми, та чак до съвременната епоха на фентъ-зи-романите. Та, ако някой ме попита, това роман в стихове ли е, аз не зная какво да му отговоря. Да, роман в стихове е. Ама е и дре-вногръцка драма… Дори, макар самият автор да не го е описал, докато четеш диалозите в този роман, пред теб много материален се изправя хорът, който на втора линия повта-ря и акцентира. Изправя не е точната дума. По-скоро хорът е приседнал тихо в ниското, вдигнал взор към висинето… Но аз се отплес-нах… Защото това е и един роман, в който има магия и меч, при това много важен меч,

� 136 �

има добро и зло, тоест, това е един фентъ-зи-роман. Това е онази приказка за възраст-ни, от която толкова много имаме нужда в съвремието си. И едновременно с това, на моменти, това е един философски роман, а също и безсюжетен роман, и много реалис-тичен роман… На моменти… И всичките тези моменти така са вплетени един в друг от ав-тора, че не губят цялост, не създават усеща-не за хаос или обърканост, напротив. Тяхната хармония е тази, която прави книгата толко-ва чакана и толкова увлекателна. Но Пламен не спира дотук с вплитането на идеи и епохи. Ако се проследи поетиката на романа, тех-тониката на стиха, отново ще се срещнем с развитието на литературата. Отново авторът си играе с техники, школи, светоусещане. В различните глави на този роман ще срещне-те и класически стих, и стих от времето на Омир, и сюрреализъм, и свободен полет на мисълта, и… и всичко или поне по-голямата част от нещата, които сте чели в учебници-те по литературознание. И отново всичко е сплетено така, че да създаде хармония, да е на място, да е едно завършено цяло. Така както героят прескача между реалности и светове, така и авторът му прескача с текста си от епоха в епоха, от картина на света в друга картина, като ни води нежно за ръка-та, без да ни насилва, без да ни поучава, без да ни гледа от високото на знаещия всичко.

� 137 �

Защото този, който преминава границите, знае, че има много още неща, които трябва да нау-чи. Знае, че другият, читателят, също може да го научи на още много. Знае колко е трудно да бъдеш водач, без да налагаш пътеката, а просто да следваш Пътя!

И, разбира се, поради своята звездно-зем-но-реално-нереална същност, Ирелевантът, пък и текстът и авторът му, никога не ще ни позволят да ги опознаем изцяло и да познаем същността им. Защото чудото престава да бъде чудо, когато го докоснеш, а вълшебството губи целителната си сила, когато го опознаеш.

� 138 �

� 139 �

I. НИМ И ДРОМА1.

Ето виж - там стоилегендарният Нимбез очи, без лицекато дъжд, като дъждизбледнял и невидимоблак земенотновостъпил върху Нощтасмазал всички звездисамодвижещ сепаметникв претопителнавеченкато болката в мрака

2.

Аз съм Дромазловещият изворпалачът на пътищасамороденияткойто превръща в отровакръвта сиприближавамотвсякъдес пръсти удушващикапещ, разяждащ

� 140 �

събирам се -океан, който свързва водите сидавещ сушата жадноокеанв който няма живот

3.

O, извикай се,сянка!Кошмари от кръвкато прилепи кацатоблитат, тъкаттвойта плът некровечнаи - сълзи от празни очи сякаш -в теб сега се събиратводите на гробовеживозаровениДрома…несътворената болкаобезглавена звездабясно бие с опашка,опложда нощтас метастази,разкъсва сърцето ѝ…Дрома!Ти си смърт преродена във смърт

4.

� 141 �

Господарю на болката,изпрати ми чудовищааз съм Ним - съкрушителятнося само печализпрати ми чудовищаще превърна телата имвъв водоливнициплачещи кръваз съм Ним - огорчениетои в тази кобна вселеназнам вкуса на всяка сълзаАз създадох Раздялата.5.

Неизбежна е срещата с меназ крещя на плътта, че живее,бия болката с огнен камшиккато звяр, който растнебезумие,мойто име е Дрома -неспящият,зная само едно - няма болката крайи след аданяма миг на покой без страдание.Ти кажи ми, о Нимскърботворецо… какще се сети сърцето за твойта печалако нож го пробожда?— Дрома, царю на болкатазнаеш лиот кое боли повече -

� 142 �

ножът в гърбаили чувствот,о че си предаденот кое боли истински,знаеш ли?6.

Ненадмогнати сте мои владетелидвуединството ви ражда борбаглавите ви страшно танцуватвърху чудовищни шиивкоренени в бездната

Спрете за миг своята кавгааз видях последния човекда ви очаквапусткато ятото на своя смяхкойто се блъска в стените на каньонитепусткато стъпката на вечертавърху превърнатата в гроб земяаз видях Последният човеки очите муа в тях нямаше страхнито разкаяниезащото той погуби всички от своя родза да предизвика боговетеАла щом хората измряхаи боговете умряха с тяха последните думи на Последния човек бяха:“Аз съм изгревът и залезът на този свят”

� 143 �

сетне той дълго очаквашенещо да се случизабрави времето и старата си същностоткъсна се от всички измеренияи някак неусетно се превърнав Ирелевант7.— Той ще скърби - изрече Ним, -цялата вселена е направена от сълзи…той ще скърби.— Той ще страда - извика Дрома, -болката е господар на всичко,а аз съм господар на болката.Ирелевантътще бъде последното бойно полеза нашата безсмъртна враждаи като изстрел в слънцетоще бъде бунтът му.

Сега той ни очакванепоколебим,потомъкът на хоратаи животъте цялата мощ, която притежаваживотът.който скороняма да му принадлежи.

� 144 �

На ръба на светаcopyright © 2013 Румяна Симова

© Издател – Фондация Буквите© Редактор - Камелия Иванова

ISBN 978-619-154-073-0

Хартиен вариант на книгата можете да закупите от Хеликон, Български книжици и други добри книжарници

Електронен вариант можете да намерите в E-knigi.eu, Helikon.bg, Biblio.bg, Globulbooks.bg

� 145 �

� 146 �

Светът „На ръба на света“

Камелия Иванова

На ръба на света човек застава сам и богат. Сърцето му е изпълнено с обич, а от раменете му се спуска наметалото на спомените. Душа-та му е с него, но почти. Нали си на ръба? Тя се опитва да му покаже онези светове, в които лети, когато той спи или е наведен над листа и дращи с перото (листът в повечето случаи е екран, а перото отдавна не е перо). И отлитва душата, но разумът я хваща за ръка и ѝ показ-ва онзи, същия свят. Ето - това е родният дом, ето ги майка и татко. Ето я и първата, препле-ла се с единствената любов. A ето там се чува „глъч и смях, продавач на сироп, старци с бом-бета“. И варосаната кухня, в която баба, майка ти (аз), дъщеря ти (ми) и твоята (моята) внучка се сливат в едно, та да продължат полета във висините. Ето я Родината - Страната на розите, „земята с най-бистри реки под небето“, „с жи-тата си златни“. Прекрасна е, с „гори епични“, „талантливи деца“, а „жените - красиви“. Но и „държава с нула възможности“, „дето днес на парче продават“. А бащите ни живеят в нея почти по Ботевски -

„Жив е той! Жив е! Там на Балканите!Тежко, но диша... И се изхранва.И покрай себе си, храни и другите.Камък е хлèбът му - кървав и труден.“

� 147 �

И те парва тъгата и задушава сърцето ти, а разумът избухва в гняв и болка и хем отвръща взор, а го връща все на онези „пеещи трото-ари“, дето „пеят само срещу грош“. Този гняв те повежда по пътища нови, та да дири друга земя. Не така красива и не твоя, но с обещание за свобода, дето няма да те стяга яката и да те души „до бясно“. За да стигнеш до „безработи-ца двадесет и седем процента“, до препълне-но с фибри ГМО, дето „всяка дума е шаблон“ и започва умът ти да скърца и се превръщаш... в робот. „Изключвам се от захранването в мре-жата сутрин“. „Не обичам. Нямам чувства. Са-модостатъчен съм си.“ Защото иначе боли и болката ме води към ръба - спасение, към ръба - граница. И за някои този ръб е почти като при Есенин - кръчмата, в която барманът трябва да застреля сутринта, защото ти си пиян „безоб-разно, по човешки“. За други ръбът е в „среща-та с Дявола“ - „прекрасен и лъскав, един мъж почтен“. Или е в срещата с пеещия тротоар и мечтата за власт и за сила. Или пък в жадува-ния щастлив живот на непорасналата дъщеря.

„На ръба на света“ на Румяна Симова съ-бира всички тези граници и спасения в едно и заедно с това ги превръща в пътечки и пътища, които водят към нейния свят и нейния ръб на света.

Там, където може не само да сънува, но и да разкаже „Притча за Дявола“. Или да застане на самия ръб и да изкрещи, не, да нарече като

� 148 �

заклинание, та да промени и самата съдба.„Не позволявай на омразата да те погуби. А може би леко да приседне на ръба и

нежно да прошепне:„Здравей, И да чуе в отговор„неочаквано,Напук,Изневиделица....Обичам те.“Прости ми, ако се натрапвам,Но думите изписват се сами.......Но те обичам!“Защото само ти си ми останал.Човеко в мен. Ръцете стават груби,краката ти са цели в рани...Не позволявай...Трябва да останеш.“

� 149 �

Звън от миналото

Пристигнал дядо с трънските дюлгерив Делиормана къщи да градии там в селата баба ми намерил...На осемнадесет и двамата били.Различно време, старите порядки не предполагали безкраен пуберитет,за нула време станал дядкосъпруг на баба и „заврян“, и зет.На двадесет кога били, били семействос едно дете и другото на път,захващали се на хорото във неделяи рипали, дорде се изтощят,а делниците били по-различни,строял до покрив дядо домове,а баба нижела по роклите мънистаи разкроявала живота в платове...И раждала децата у дома си,била сама, когато се родила мама,а дядо се прибрал по тъмно, къснои се напил като за двама,защото чакал син, а не момиче...Били различни времената.На сутринта целунал нежно всички,

� 150 �

поел за фронта, че дошла войната.И баба ми на двадесет годиниосъмнала като войнишката жена...Не само тя, селцето се простилос мъжете си. Отишли на война.Проточили се дните, новинитепристигали една след друга, лоши.Забрадки черни, сухота в очите и ужас... Овладян безропотно...От дядо нямало ни вест, ни кост,потънал сякаш в бойните полета,а баба бъхтала и ден и нощ,да храни дъщерите си и за утеха.И мама помни как се върнал дядо,била пораснала тогава,прибрал се като призрак и заплакал, въшлив, брадясал и отслабнал.А баба го посрещнала като скала,обветрена от работа по къра,съблякла го на двора зад дома,увила го през кръста с чиста кърпаи изгорила дрехите му вън на пощурялото огнище,а менците звъняли зън-зън, зън,докато баба къпе дядо скришно.

� 151 �

И после мама чула как се смее баба ми като момичеи още помни как през смяхсе молел дядо „Спри, обичам те!“

Били на двадесет и три,на толкова са нашите „хлапета“,но времената други са били,а хората по-близко до небето...

� 152 �

Сън, притча за дяволаСънувах, че някога, много отдавна,бил дяволът с кръв и със плът.Душата си щедро на други раздавали сторвал на мравката път.Презирал парите, раздал си имотана други (по-бедни) душии слагал хранилки за горски животни,лекувал ранени сърни...На бледен аскет благонравен приличал.Сърцето му - истински дар!Подавал си всяка страна за плесница,умирал си той за шамар... Веднъж, уморен от последното дело,белязано с честност и жар,той спрял във порутено мъничко селои влязъл във селския бар.Във бара, разбира се, имало самопет-шест леконравни жени,два-трима разбойника (леко пияни),дузина велможи с пари...Огледал се дяволът, кимнал сърдечнои седнал на бара от чам.Поискал си чаша вода (най-човешки)и пийнал от нея без срам.

� 153 �

Понеже изглеждал щастлив и доволенна фона на грозната нощ,една проститутка любезно помолилада бъде със нея за грош.

„Аз нямам грошове. Душа имам само -голяма и гола душа“ - отвърнал ѝ дяволът благо през рамо...Хем благо, хем с малко тъга...„Раздавам се щедро - на всички, навсякъде, а после се чувствам богат.И нищо, че ходя със кръпки по лактите! Обича ме целият Свят.А ти, малка скитнице, тъжна изглеждаш!Защо се продаваш така?“...Погледнала тя изпод тънките вежди,отвърнала - „Нямам душа!“.И дяволът млъкнал, и шумно преглътналпоследната глътка вода.Излязъл след туй, но се върнал от пътяи тихо ѝ казал - „Ела!“...

� 154 �

Дон Кихот по принцип не умира

Дон Кихот по принцип не умира, просто се превръща във нормален...Гражданин, подрънкващ със синджира.Донко Хотов - образец квартален...Жени се за свойта Дулсинея,преди това успешно я развежда.Има няколко деца от нея -насинджирени са, барабар с надеждата.Мелниците... Кучета ги яли!Нека да ги бие, който иска.Музика и танци! Карнавали...Досието трябва да е чисто!Дон Кихот си размени доспехитеза четирсет инчов телевизор.Върху кожата на Росинант изтегнат,гледа втренчено. Дори не мигва.Санчо Панса точи нож за сиренеи вари пърцуца във гаража.Време за живот, не за умиране.Нито копие, ни истина са важни!„Да живее, Санчо, Свободата!“-Донко Хотов пие пета чашка.

� 155 �

А под него Росинант се мята...Канапе от кожа със опашка...Дон Кихот по принцип не умира.Святата му лудост го напуска.Хвърля и доспехи, и рапира.Пуканки със дабъл батъ(р) хруска.

� 156 �

Писмо до Принца на Приказкитеoт Спящата Красавица

Принце,Понеже вече не живеея в приказка,а в грозната картинка на Реала,понеже конят ти си потроши копитата,а аз се скъсах да се правя на заспала,понеже ти целуна всичките красавици,които ти се мярнаха по пътя,(освен по пътя - и по магистралите)Понеже... и заспала не съм тъпа.

Та, Принце, няма смисъл да пристигаш.Омъжих се за брата на коняря,Той е ковач. На щастие. Не лигльо.И с чужди приказки не разговаря.Не си помисляй да си точиш меча.Ковач е той – не му е рядка плетката.Отдавна приказката свърши вече.За теб ми дреме само на жилетката.

Подпис:Спящата Красавица

� 157 �

� 158 �

Капаните на един присмехулник

Анжела Димчева

Спаска Гацева, „В огледало и без“, Из-дателство „Буквите“, 2013 г.

Поетесата Спаска Гацева издаде десетата си стихосбирка. Нейните книги се отличават с интригуващи заглавия, не прави изклю-чение и тази, озаглавена „В огледало и без“ (Издателство „Буквите“).

Само преди два месец, през септември 2013 г., по време на Седмия международен фестивал „Славянска прегръдка“ (Варна) беше представена деветата ѝ стихосбирка „Ей, Смърто дърто!“ (издание на „Славянска литер-турна и артистична академия“). При появата на колоритната поетеса публиката винаги се наелектризира, рециталите ѝ нямат нищо общо с съзерцателните поетични летаргии, в които изпадат слушателите на доста от орга-низираните в наше време премиери. Защото поетесата е синомим на понятието „вулкан“...

Както самата Спаска Гацева споделя, „пише ми се непрекъснато – всеки ден по няколко стихотворения...“ И не само това – на 75 години тя не спира да експериментира със стила и емоциите си – всяка нейна книга е коренно различна, но едно остава общо:

� 159 �

автоироничният поглед с един оригинален хлапашки сленг и каламбури; един мъжки ха-рактер с изразителна експлозивност на изказа, комбиниран с фолклорни фразеологизми, екс-тремни емоционални регистрации... и накрая – умъдрена екзистенциална непримиримост.

В предходната книга Елка Няголова нарече Спаска Гацева „падаща звезда със собствена светлина“, заради проблясъка на нейното сло-во в мрака на душите ни.

Сега новата книга „В огледало и без“ съ-държа сто съвсем нови стихотворения. Пак се натъкваме на разкрепостения характер на по-етесата, на оварваряването на поетическата лексика – обръщения, епитети, възклицания, диалектизми, идиоми от жаргона, които не бихме срещнали у никоя друга поетеса (напр. „тенекия ми върза“, „локуми на локумджийка“, „бол книжни боклуци“, „дробѝ си ги на попара“, „блейка“, „рипна“, „бай!“, „вай!, „и така, и онака“, „леле!“, „Мефисто си прави лаф“, „иде ми да се гръмна“, „на Куков ден“ и много други). В също-то време Спаска Гацева се е стремила към нова визия на книгата си – да преобърне ритмиче-ски стиха си – чрез скъсяване, афористичност, отказ от обстоятелственост и описания, отказ от наративен елемент в сюжетираните стихо-творения, които присъстват в предните ѝ кни-ги. Тук сякаш нахвърля груби щрихи от собст-веното си неразпознаваемо лице – до такава

� 160 �

степен се учудва на себе си, че метафорите ѝ граничат с автоотрицание, с пречистващ не-гативизъм:

Видях

Видях си двата живота,когато бях зорница.Единият – цар. Теглото.Другият дар – сълзица.

За кого вързах си люлка?Кой на кого пристана?Видях. Теглото ми-булка.Сълзицата – драма.

И на небето ставаттакива спектакли.Животът един остава ти,ако си факла.

Книгата е разделена на 4 цикъла: „Изгубе-на“, „Гора за луди“, „Старомодно за любовта“ и „Дихание“. Те са до голяма степен условни, защото темите и мотивите в отделните цикли се припокриват и преповтарят, бидейки ге-нерирани от една многопластова душа, коя-то непрекъснато придобива струнно позна-ние за света и го оживява чрез собствените си емоции и мрежа от въображение: така в

� 161 �

почти всичките ѝ творби присъстват фолклор-ни елементи, тя умее да вгражда метафори в контрапунктно настроение, дори преосмис-ля по актуален сатиричен начин ценностите от патриотичния арсенал: „И Левски гроб няма. / Кланите и избесени. / Свободата е няма – кукла стана, метреса.“ („Свобода“). Твърде често, но и особено приятно за ухото е нейният по детски възторжен императив („Хей“), а за разнообразие на ироничната канава понякога се приютяваме и в един лиризъм в чиста форма, който е висш израз на задълбочено философско мислене, плод на натрупана литературна и естетска кул-тура: „Хлябът ни е от тиня. / Сълзите си газим.“ („Дюна“); също стихотворенията „Така ли?“, „Аз съм Поли“, „Късен дъжд“, „Днес“, „Дихание“...

С последните си книги Спаска Гацева се включва категорично в групата на т. нар. „мъж-ки момичета“ в нашата поезия – Миряна Ба-шева, Валентина Радинска, Маргарита Петкова, Камелия Кондова. Някога Миряна Башева се провикна – „Искам безумства, чу ли ме, стара досадна етика?“, Валентина Радинска озагла-ви цяла стихосбирка „Не“, Маргарита Петкова възкликна – „Повече нямам време за блъфо-ве. / Всичко на масата! ВСИЧ-КО!!!“, а Камелия Кондова дори изобрази „Ампутация на сърце“. Това са предизвикателни, откровени, силни гласове, които обаче не разчитат само на раз-биването на социални и междуполови табута, а

� 162 �

до голяма степен извеждат интелектуалното превъзходство на жената. Бих нарекла Спа-ска Гацева присмехулник с лирическа рито-ричност – само тя е в състояние да озаглави творбите си с подобни имена „Шантаво сти-хотворение“, „Зло стихотворение“, „Изсмука-ното стихотворение“, „Удавеното стихотворе-ние“... Тя е автор, който успява да препълни тялото на творбата си с няколко поанти, като често те са оксиморонни една спрямо друга. Съвсем привична ѝ се струва подигравката със смъртта („Дуо“), със собствената разум-ност („Търся си“), с очакваната любов („Още за любовта“), с характера си („Непоклати-мо“). Поезията живее в нея като паралелна кръв, понякога по-мощна от истинската, тя е и лекарство, и наказание за мислите, тялото и душата ѝ – заявила го е категорично в ред стихотворения, ето го и в „Пладнето“:

Градушката е в моя дух безстрашен,вградена като зима в маранята.

Цялото преживяно минало – със своите завои, възходи и падения – изгражда един „автархичен език, който се потапя в личната и съкровена авторова митология“ (по опре-делението на Ролан Барт ). От тази митология читателят черпи фрагменти от собствената си биографична улегналост, защото колкото

� 163 �

сме различни, толкова по-често животът ни се повтаря. А поетеси като Спаска Гацева приби-рат страха ни от есхатологичния финал с една неподражаема ирония, с пародиране на тъгата, с преобръщане на мита за Спасението. Защото индивидът е истински, когато не може да бъде спасен от собствената си греховност.

� 164 �

Ням святкнига първа

Далебор – синът на кладенецаФентъзи роман

Електронна, първо издание

Автор: Стефан Кръстев

Редактор: Илиана Цировска

Оформление и дизайн: Илиана Ци-ровска

ISBN 978-954-2920-10-6

© „Пи Ар Ви – рефреш вижън”, 2013

Книгата в електронен вид може да бъде намерена в Helikon.bg, Biblio.bg и разбира се na Cefules.net

� 165 �

� 166 �

„Далебор – синът на кладенеца”, българското

фентъзи, което е редно да се нареди с великите

Гергана Йоханова

Преди повече от месец присъствах на една премиера, на електронната книга на Стефан Кръстев - Цефулес , „Далебор – синът на кладенеца” и все си мисля, че съм при-съствала на нещо голямо и тази дата ще ос-тане в българската литература. Той има иде-ята и смелостта да продължи грандиозния да си проект до поне 10 книги. А това още не се е случвало по родните земи.

Но дори и Далебор да си остане първата книга пак си има своята уникална стойност и удоволствие за всеки читател любител на фантастичния жанр. Макар това да е малко вероятно след като вече има дата за след-ващата част, която неговите читатели чакат с нетърпение на 15-ти март.

Стефан се е нагърбил с нелеката задача да ни въведе в дебрите на една фантастич-на поредица, която самият, той, аз и всички негови верни читатели се надяваме да про-дължи все повече и повече. Защото света, който ни показва на следапокалиптичното общество на земята и в своята антиутопич-ност докосват душата с нормите, многообра-

� 167 �

зието, въображението и не на последно място с уникалните герои, в които се влюбваме, откри-ваме себе си или се сражаваме във въобража-еми двубои.

Тъй като съм човек на словото, аз знам как да го използвам и се стремя към съвършенство, опитвам се да разбирам опасната му страна, оплитам се в него, обичам да галя с него и да удрям с него като с бич, защото в началото бе словото, но сгрешиха човеците и то отново им беше отнето. Така започва света, който ни ри-сува маестрото на перото. В Немия свят само тези, които имат глас, имат думата, само те са господари, онези, които се раждат без него са незначими в републиката и наричани слуги в империята.

Още когато прочетох първия цитат от офи-циалната фейсбук страница знаех, че ще бъда завладяна: „Гласът е най-разпространената магическа дарба. Повечето обаче не умеят да контролират силата ѝ, а ги контролира тя” зна-ех си че тя ще ме покори. Лошото е че още в миналата година прочетох първата част и вече искам още.

Макар и фантастична по своята същност книгата на Стефан Кръстев-Цефулес ни вкарва голяма доза истина за общочовешките страсти и копнежи, за силата на смелостта и за силата на разрушението. Все пак фентъзито са наши-те съвременни приказки, а приказките, обезду-шените митове, в тях има мъдрост.

� 168 �

Нека не забравяме най-важното, това е роман, които ще ни накара да се замислим. Ще ни въвлече в историята, но и ще ни за-бавлява. Като всяка книга, тя трябва да пред-ставлява чаша удоволствие, тогава трябва да вдигнем наздраве, защото в творчеството на Стефан е като чаша скъп твърд алкохол си-лен и силно пристрастяващ към себе си.

Не бива да се страхувате, заповядайте в Немия свят на Стефан Кръстев и открийте своя собствен глас. Защото не бива да забра-вяте, че „-Гласовете ни са тежък товар.

— И оръжието тежи! - отсече Бесния”Единствена по рода си книга от български

автор, която ни кара да надникнем какво ще бъде ако загубим не само гласовете си, но и правото на глас и най-важното – правото да бъдем чути. Една антиутопия, която отговаря на описанието си и не се ограничава в тийн литературата или строго разрешена само за възрастни, тя събира свои читатели от скеп-тиците за българското перо, до феновете на Толкин и Мартин.

� 169 �

Из „Ням свят: Далебор - синът на кладенеца“

Малко по-надолу в планината битката беше на кантар. Многолюдното сборище погълна като вълна значително по-малобройния отряд войници. Селяните бяха гневни. И желанието за мъст пробуди у тях дълго потисканото кръво-жадно чувство, което с времето се бе набирало ли, набирало, за да придобие чудовищна мощ.

Войниците бяха опитни и по-добре въоръ-жени. А и мъглата „се бие” винаги на страната на по-малочислените.

Селяните – свикнали да убиват животни.Войниците – хора.Селяните – свикнали да умират.Войниците – да бъдат убивани.Селяните – свикнали с условията в планина-

та и с капризите ù и познаващи добре терена.Войниците – да се бият навсякъде.И двете страни вече бяха намалили числе-

ността си наполовина, а нямаше и един без - по-тежка или по-лека. Повечето обилно кър-вяха, а войниците отново се сблъскваха с най-големия си кошмар в битка с незначими. Те не издаваха звуци, оставаха тихи, като ги раняваха и убиваха, все едно не им се случваше, но този път беше още по-тежко заради лошата види-мост. Някои тежко ранени се изправяха и нана-сяха изненадващ смъртоносен удар, преди да

� 170 �

рухнат.А самият дворец – чудо на чудесата. Ма-

гия на магиите.Отвън приличаше на неръкотворен. Две

сключени към небето тридесет метрови дла-ни – такава форма имаше. Пръстите им – кули, се губеха зад пелените, паднеха ли ни-ско облаците. При зазоряване и залез имаха златист цвят, а нощем при пълнолуние на-помняха оловни, но сякаш дишаха и лекичко потръпваха. Приличаха на пробили земята и израснали над нея чудовищни растения с ко-рен - погребан жив титан.

С човешки форми, но поради чудовищ-ните си размери не човек, а по-скоро цяло човечество.

Ни живо, ни мъртво. Проправило само за ръцете си път към нов живот.

Няма никакви огради. Деца от улиците играят по алеите му. Под овошките спят про-сяци. Влюбени се прегръщат, а често има и такива, които не само нощем, а и посред бял ден се отдават на ласките си из храсталаците.

Трудно е да се навреди на градината. Казват, че градинарят живее под пръстта ù. Може и да е вярно. Винаги изглежда под-държана и чиста, без някой да е видял някое същество да се грижи за растителността ù, а при оживлението в нея, късането на цветя и хвърлянето на всевъзможни отпадъци, би трябвало да е най-мърлявото място в цялата Столица.

� 171 �

Няма и видима стража на централната алея – по нея могат да вървят само избраните, кои-то имат право да влизат в замъка. Тя води към официалната му порта и всъщност само по нея може да се влезе в него.

Ако някой, без да е поканен в двореца – да речем любопитен младеж или пък авантюрист, реши да тръгне по нея, ще има неприятни из-живявания. В най-добрия случай ще изскочи от очертанията ù на втората минута, обзет от неяс-но, но много дълбоко чувство за тревога, което дори няма да успее да опише. В по-лошия слу-чай за всяка направена крачка ще има спомен, че е направил поне десет хиляди. Все ще му се струва, че доближава Двореца, а Двореца все ще остава еднакво далеч. Докато рухне от из-тощение, проявил воля и физически усилия за няколкодневен непрестанен преход, а реално направил няколко крачки.

Невъзможно е да се достигне до официал-ния портал по друг начин, освен по тази алея. Пространствата в градината са омагьосани. Пъ-теките се приятни, с чуруликащи птици и пре-насящи звуци екзотични мембрани - не човеш-ки гласове, а най-приятните звуци от природа-та, но заплетени във всевъзможни лабиринти, в които няма да се изгубиш, но винаги ще те изведат навън от дворцовата градина.

Дори да вървиш непосредствено край цен-тралната алея и да стигнеш така до централната порта, още щом стъпиш на алеята, ще се озо-веш в началото ù.

� 172 �

Градината е само предверието. Истин-ската, различна от всяка позната реалност се разкрива едва след като преминеш през официалната порта.

Сутеренът, в който се озоваваш, е купо-лообразен. С размери на няколко етажна сграда.

Почти празен е, като се изключи непод-вижната човешка фигура в централната му част.

Напълно е съсухрена и прилича по-скоро на оплетена от паяжини. Стои върху кристален фундамент с размерите и форма-та на онези, върху които се поставят памет-ници-бюстове. Очите ù са затворени, но не под спуснати клепачи, а паразитни расте-ния са оплели горната част от лицето като с превръзка. Паразитно растение е пробило гърдите и от мястото над сърцето е извило стръкове навън. Друго расте под дясната ключица, изпълзяло е над нея, през рамото, по гърба и се е увило около кръста и около сключените в поза лотос бедра.

Кристалният фундамент сияе в мека ре-зедава светлина, излъчва живот и личи, че това е животът, намирал се допреди това в седналото сега върху него човешко тяло.

Привлича те към себе си, по-силен е от во-лята ти. Доближаваш го и усещаш желание да го докоснеш. Правиш го и по цялото ти тяло се разлива непозната енергия. Изпълва те жизне-

� 173 �

ност, а ако си имал някакво заболяване, в повече от половината случаи вече си излекуван. Дори дълбоки рани, получени в бой, се затварят, но не изчезват белезите, с които би се гордял.

В мига, в който докосваш фундамента, въз-можно е съсухреният отшелник на него да се усмихне или леко да се раздвижат паразитните растения, растящи по тялото.

На различни места из двореца има още тринадесет такива.

Фигурите са тленни останки от светци, от-казали се от плътта си преди хиляди години, а кристалните фундаменти са се формирали от сълзите им. Сълзи, които не са проляти, но са предизвикани от непосилните страдания, през които е трябвало да премине светеца. Криста-лизирали под него, сълзите му са поели живи-телната сила, която е напуснала телата им.

Колкото по-висок е един такъв фундамент, толкова повече сълзи са кристализирали, през по-голямо страдание е преминал светецът, а лечебната му сила е по-голяма.

Обикновено след това в сутерена се явя-ва да посрещне новия Дивата. Тя е мълчалива, даже може би незначима. Никой не е сигурен напълно по този въпрос. Никой не е чувал звук, откъртен от устата ù, но всеки има чувството, че някога му е говорила.

Черна е като катран. С фигура по-скоро на мъж, отколкото на жена - от стройните, не едър, но възлест, нацепен с фибри, в състояние

� 174 �

да тръшне много по-внушителни от него ат-лети за секунда на тепиха. Въпреки това по женски привлекателна, дори злокобно, хищ-но привлекателна. Чисто гола. С нещо като препаска около бедрата, напомняща венец от сплетени водни лилии, но растящи от са-мата нея. Без да я крият, правят голотата ù да изглежда скрита.

Лилиите са по-ослепително бели и от зъ-бите ù, а очите ù – огнени.

Срещне ли поглед с твоя, започва да те пари дълбоко в гърдите. Огънят става все по-силен, болката – непоносима. Без да ти е ка-зала и дума, знаеш, че трябва да понесеш мъ-чението. И най-странното е, че започва да ти харесва. Тогава тя извръща очи и се чувстваш по-лек от всякога. По-късно ще ти обяснят, че така те е прочистила от някоя твоя вина. От нещо, което е тегнело в гърдите ти, а от този момент си освободен от тежестта му.

Дивата се явява рядко. Най-търсената е и най-желаната, но се явява задължително само веднъж, когато за пръв път влезеш в двореца, а по-късно, ако имаш шанс, и кога-то не си я очаквал, но имаш най-голяма нуж-да от нея.

Втората неизбежна посрещачка е Стари-цата с розовия въздух. Тя е на над сто. Сля-па и говори глупости. Най-често напълно объркани приказки, без никаква логика и дори връзка с изреченията. Мисли, че е на

� 175 �

седемнадесет. И те хваща за ръце също като се-демнадесет годишна, и усещането при допира е каквото би било, ако наистина беше девойка. До мига, в който преминат леките мълнии. От нейните пръсти към твоите, а после и от тво-ите към нейните. Тогава около нея започва да играе розовият ореол, расте, променя форми, заприличва на огромно наметало, заиграло се със силен вятър. Светлинките по него за мину-ти придобиват форма. Форма на рози, дишащи рози. Рози с кръвоносни съдове. Рози, разтва-рящи се като устни. Рози със заблестели от вла-га листа. Пулсират и тръпнат. Разтапят се и се вият една около друга. Впиват се в прегръдки и целувки. Пламват като изгрев и се превръщат в мека светлина, от която никнат следващи, и следващи, и следващи рози, а ти вече си наясно, че всичко това, което виждаш, е било чувство. Твое чувство, твое дълбоко стаено чувство. От чиято тръпка се освобождаваш, докато отмала не подкоси коленете ти, погледът ти се замре-жи, свят ти се замае, от устните ти (възможно е) се откърти тежко стенание.

И се отдръпваш. С отрезнял поглед, познал в цялата тази красота една дълбока похот. Сму-тен от цинично усмихнатата старица. Смутен и от самия себе си.

Тръгваш объркан из сутерена, без цел и без да виждаш ни врати, ни стълбища, които да те отведат където и да е другаде... и ненадейно се озоваваш в друга зала.

� 176 �

Тук вече има широки кулоари. Има стъл-бища и десетки врати. Както ще разбереш по-късно, поне осем от десет врати са деко-ративни. Декоративни са и поне четири от десет стълбища.

Вратите са дървени или медни, стомане-ни или бронзови, мраморни и облицовани с всевъзможни кожи от екзотични животински видове, с богатата им орнаментика и десет-ките магически символи по тях, в повечето случаи са само барелеф – служещ за укра-са. Голяма част от стълбищата, които създа-ват зрителната измама, че водят до следващ етаж и ниво, не стигат до никъде.

Изкачиш ли ги, можеш само да погле-днеш от високо мястото, на което си се на-мирал или да скочиш долу и да се размажеш.

Липсата на ориентири, за щастие, е крат-ка. Бързо се свиква, след като преминеш през първата стена. Стените се втечняват, когато искат да те допуснат някъде.

Мястото, през което трябва да минеш, дори не е означено. Усещаш, че те желае. Чув-ства го кожата ти. Насочваш се и преминаваш през стената като през завеса ароматна вода, за да стигнеш там, където е трябвало.

Където някой те е очаквал или където си имал да вършиш някаква работа. Където ти е било съдено да научиш нещо или да се на-сладиш на нещо. Където да се срещнеш с ня-кого, когото не познаваш и той не те познава,

� 177 �

не сте си нарочили среща, но се срещате, за да разберете, по-късно, че съдбата е имала с тази среща нещо предвид.

До седмица можеш да заучиш кои врати са истински и отвориш ли ги, влизаш в пожеланата стая; по кои стълбища можеш да слезеш или да се изкачиш. Но има места, чиито тайни дворе-цът не е отредил да ти открие. За всекиго те са различни. И никога няма да стигнеш до там.

Само седмица беше необходима на Дурму-

дук, за да научи достатъчно за магьосниците от най-висшите кръгове и да е наясно, че никога няма да може да разчупи ледовете между себе си и тях, и че никога не би се доверил никому така, както на войниците си.

Към някои изпитваше страхопочитание и възхита. Към двойката поети, примерно. Млади и красиви. Уж от плът и кръв, но толкова фини – сякаш духове. Някак разсеяни и ефимерни. Движеха се като пеперуди. Вееха дългите си коси. Засмиваха се звънко, започнеха ли да ре-цитират, гласовете им – дълбоки, като че ли от устните им излизаше смразяващият глас на епо-хи, а не на двама болезнено изящни хубавци – момче и момиче – на видима възраст двадесет и две. При това с тънки бели кожи, под които прозираха кръвоносни съдове, с фини пръсти, дълги светли коси и ангелски лица. От стихове-те им потичаха сълзи, кога от тъга и затрогване пред рисувани с думи хубости, кога от възторг

� 178 �

пред героизма на легендарните им лириче-ски герои. Можеха да разсмеят и потънал в дълбока меланхолия несретник (срещаха се такива и сред магьосниците, понякога друга магия не беше в състояние да им помогне). С по-закачливи свои стихове можеха да под-тикнат и най-целомъдрения към лекомис-лие, недопустимо за морала му. Разправяше се, че със стихове можели и да възкресяват току-що умрели. Не че Дурмудук се доверя-ваше на тези приказки, но не би се учудил, ако се окажеха верни.

Някак му идеха обаче като от друг свят. И в хубостта им намираше нещо по-нечовеш-ко и от жестокостта, която проявява и най-безсърдечният пълководец на бойното поле.

Другият магьосник на изкуството – Ма-

естро Мистерия, нямаше много общо с тях. Беше си жив безобразник. При това един от най-богатите, ако не и най-богатият човек в света. Гласът му беше креслив, хуморът му по-просташки и от войнишкия. Имаше му-стачки като клечки и триъгълна брадичка. Странната си шапка наричаше барета. Каз-ваше, че такива носели в Старо човечество гениите като него. На висок глас оскърбява-ше, смееше се след това и бършеше сълзи от смях. Импулсивно скачаше, грабваше събе-седника си в прегръдките си и нямаше зна-чение дали е мъж, или жена, впиваше устни

� 179 �

в неговите. После пак се смееше.Нямаше по-демонично и по-разюздано съ-

щество в цялата Монархия, но наистина беше един от най-добрите в магията си.

Най-богатите жени идваха при него, някои изтеглили всичките си спестявания, че и прода-ли имотите си, всичко до сетната овца или фер-мата за копринени паяци. Голяма част жертва-ха целия си живот за една ненаситна суета. За други се оказваше добра инвестиция, понеже с красотата, която придобиваха, скоро удвоява-ха и утрояваха богатството си и се добираха до власт, недопустима дори и в най-дръзките им блянове.

Плащаха си скъпо и прескъпо, а Маестрото съвестно изпълняваше своята част от сделката.

Рисуваше им портрети. Серия от толкова портрети, за колкото си бяха платили.

Нещо малко сменяше. Нещо едва забеле-жимо, но портретът винаги ставаше по-красив от модела. Творбата обаче имаше магическо въздействие върху модела. И правеше тъй, че за дни моделът да стане толкова красив, кол-кото е самият портрет. Тогава процедурата се повтаряше. Следващ портрет – още по-голяма красота. И следващ. И следващ.

Колкото разрешаваха материалните въз-можности на клиентката на Маестрото.

С тридесет портрета можеше да направи от всяка грозновата жена кумир, в чиито крака да падат по очи горди и достойни мъже.

� 180 �

Много жени и преди да го потърсят бяха красиви, за тяхната красота след процедурите можеше да се каже една-единствена дума: не-земна.

Не всяка беше щастлива след това. Дори една успя да го види отново лице в лице и се опита да му издере очите, но охраната я спря. Дълго се мяташе в хватката на здравите мъжаги, съскаше като змия и сълзи се сти-чаха от очите ù. Едва успя да се разбере из-между разкъсаните ù фрази: Защо ме лиши от сърце! Защо!

— Не съм лишавал никого от сърце! – отвърна ù строго магьосникът и продължи с хладен сарказъм: – Дадох ти само онази красота, която твоето сърце не е достатъчно богато, че да има, а духът ти не е достатъчно силен, че да я носи! Плати си красота, сега се наслаждавай на страданието, защото то е част от нея.

� 181 �

� 182 �

Северина и Психологът на светове

copyright © 2013 Росица Зеркова, Томас Зерков

© Издател – Фондация БуквитеISBN 978-619-154-081-5

Книгата в електронен вид може да бъде намерена в E-knigi.eu, Helikon.bg, biblio.bg, Globulbooks.bg

Един интелектуален трилър - млада математичка започва да разработва идея свързана с качеството на числата и ак-тивира странна имунна реакция в самата тъкан на реалността - светът около нея започва да се разнищва и разпада.

Нещо се е случило с велики матема-тици-теоретици от предишните векове, нещо ги е докарало до умопомрачение.

Неведома сила спира всеки опит за на-предък в този сектор в науката.

Момичето предприема пътуване-пропа-дане сред разпадащата се като кула от кар-ти реалност, в опит да разбере каква е тази незнайна сила, и защо преследва разработка-та ѝ.

Пътуване, което ще я преведе през деб-рите на познатата вселена и ще я изправи пред самата бездна на непознаваемото.

� 183 �

Кристалите на Гиза

Гиза, Египет, 1997 година

Слънцето залязваше над пира-мидите в Гиза, последните посе-тители довършваха обиколките

и туристическите автобуси заминаваха един след друг.

Сенките се удължаваха, избледняваха и постепенно се сливаха върху пясъка с падането на нощта.

Вече преваляше полунощ, когато изпод паркирана, на няколко километра от пира-мидите, изоставена туристическа каравана се измъкна странен тип – носеше изклю-чително мръсни черни дънки, целите в зе-лени петна от смачкана трева; беше обут в покрити с прах високи кожени обувки, а на лицето си, кой знае защо, посред нощ беше нахлузил черни очила с изподраскани стък-ла и изкривени рамки – сякаш изровени от боклука. Целият имаше мърлявия, дрипав вид на закъсал клошар, току-що изпълзял от бунището.

Очилата, обаче, явно никак не му пре-чеха да вижда отлично – огледа внимател-но района и се придвижи необикновено

� 184 �

бързо в хладната нощ по посока на пира-мидите, сякаш не ходеше, а летеше. След малко той вече стоеше пред големия лъв с човешко лице.

Бродягата най-после свали очила-та, пъхна ги в джоба на изпокъсаното си черно кожено яке, а сетне вдигна лице и втренчи в очите на сфинкса интензивния поглед на неправдоподобните си жълти очи с вертикални котешки зеници. После вдигна ръка, насочи отворена длан към главата на каменния лъв и бавно придви-жи ръката си вдясно.

Гигантската скулптура безшумно се плъзна с десетина метра встрани, подчи-нявайки се на движението на ръката му. В основите на статуята – в гранитния поста-мент – се откри кубична подземна ниша, облицована с титаниеви плочи.

Надземната система от пирамиди не беше построена върху пясък, а върху ог-ромна, подземна, пресечена, гранитна пирамида, в която за всеки случай бяха оставили действащ пулт за управление, прикриван от огромната статуя.

Избраха лъв с човешко лице – съще-ство обвито в легендарен ореол и пре-дизвикващо небивало страхопочитание

� 185 �

във всички човешки култури. Причината за преклонението пред него беше напълно изличена, загубена от индивидуалната па-мет, дори в митологията им не бяха остана-ли предания, но нищо не можеше да изтрие спомените от човешкото ДНК.

Хората неволно изпитваха вродено, ата-вистично уважение пред това създание… Легендите бяха забравени, но дълбоко в кръвта им нещо го помнеше и зачиташе...

...и по тази причина беше преценено, че неговата статуя е най-подходяща за покри-ване на контролния пулт.

Ако мародери се бяха опитали да разру-шат сфинкса, щяха просто да дезактивират командния център и да намерят само куп скъпоценни камъни за плячкосване. Нищо повече.

Защитата беше направена така, че да е ефективна само до определено ниво на развитие на съзнанието.

А иначе – всеки можеше да стигне дотук и да ползва на практика неограничения из-точник на енергия. Стига само да се научи да мести планини с поглед и после нямаше да има проблем да използва постиженията, завещани от тяхната цивилизация.

Покритият с мръсотия и прахоляк скита-

� 186 �

лец недоумяваше – как така хората все още не са му хванали цаката, не са научили дори основните неща. Цивилизацията им отдав-на е стигнала до етап, в който много неща за света вече би трябвало да са им станали ясни.

Развитието им е спирано по целенасо-чен и крайно безотговорен начин. Тряб-ваше да открие кой и как го спира, и защо задръства всички процеси на Земята.

Той се приближи до нишата и скочи въ-тре.

По стените от титан бяха инкрусти-рани десетки огромни, ярки, перфектно шлифовани и много красиви, скъпоценни камъни – пред него се намираше една от най-ценните колекции бижута в света.

Типът докосна внимателно няколко камъка, недоволно замърмори нещо, а сетне се огледа – вляво от него се намира-ше невидимата тясна врата, водеща към сърцевината на подземната пирамида.

Мина със скок през титаниевата сте-на и попадна в гравитационния асансьор, който мигом го свали с 1840 метра по-на-долу – до вътрешната камера на гранит-ната планина.

Тук би трябвало да се намира ключът

� 187 �

за активиране. Ако не се захранват с мощ-ност оттук, кристалите горе не изпълняват никаква функция, а изглеждат като, и всъщ-ност са, най-обикновени скъпоценни камъ-ни.

Веднага видя ключа – десетсантиметров, черен кристал с формата на четиристенна пирамида, насочена надолу. Висеше на по-ловин метър над земята, в средата на каме-рата. Беше абсолютно неподвижен.

— Интересно, как ли е спрял генерато-рът – зачуди се мърлявият прошляк и се по-чеса по прашната сплъстена коса, – не ми-слех, че някой в тоя свят има умения, които биха му позволили да го спре. По принцип, веднъж задвижен, кристалът не би трябва-ло да спре никога.

Завъртя черната кристална пирамид-ка около оста ѝ, тя подхвана движението и продължи да се върти в бързо, постепенно засилващо се, темпо. Стените на камера-та сякаш подеха енергията и завибрираха, дори леко започнаха да флуоресцират.

— Щом генераторът тук се завърти, кристалите горе би трябвало да заработят – рече си скитникът.

Пристъпи обратно в невидимия асан-сьор и за секунда се озова обратно горе – в

� 188 �

титаниевата ниша.Десетките огромни скъпоценни камъ-

ни, инкрустирани в стената, бяха засияли с различни цветове и енергия.

— Я да видим – мърмореше си изпад-налият тип, разглеждайки безценната ко-лекция скъпоценности – кое къде се нами-раше...

— Май така се спираше времето – той натисна решително гигантски яркосин сапфир, шлифован във форма на много-стенна призма, сапфирът потъна в тита-ниевата плоча, и светът замря. За да про-вери дали е уцелил бутона, обаче, скит-никът извади от джоба си очилата и ги пусна да паднат на пода на нишата. Очи-лата останаха увиснали във въздуха точно до ръката му, не помръднаха към земята дори с милиметър.

— Хм, това го уцелих от първия път – рече мърлявият скитник, – освен, разбира се, ако не съм им прецакал гравитация-та. Ей сега ще разберем – протегна ръка и пробва да вдигне сфинкса. Не успя да го помръдне и на милиметър.

— Не, добре си е гравитацията, значи все пак е било времето – каза си той и за-оглежда останалите скъпоценности.

� 189 �

Хвана здраво и бавно завъртя един едър смарагд наляво, при което звездният небосклон над главата му също бавно се завъртя наляво.

— А, не бе, това е еклиптиката, в мо-мента тя не ми трябва – изръмжа сърдито прашният скитник и внимателно завъртя смарагда надясно, връщайки го в изходна позиция. Звездното небе последва движе-нието на камъка и се върна в старата си по-зиция.

Той си хареса един едър изумруд, обра-ботен във формата на правилен многостен и внимателно го завъртя наляво. Не се слу-чи нищо. Това го притесни. Бутоните, които не правят нищо, очевидно са най-коварни. Хвана по-здраво бутона и предпазливо про-дължи да го върти наляво – след малко го загложди едно подозрение: протегна ръка и се опита да вдигне огромната статуя на сфинкса – без проблем го повдигна на по-ловин метър над земята, а когато го пусна, той просто остана увиснал над земята.

— Аха, ето я къде се криела, това вече е гравитацията – мърмореше си прашният скитник, придърпа обратно сфинкса към земята, а сетне завъртя бутона обратно, върна го много бавно и внимателно в ста-

� 190 �

рата му позиция.— От друга страна – каза си той, по-

глеждайки към очилата си, все така вися-щи на мястото, на което ги беше оставил във въздуха – тук май нищо не се случва, докато е спряно времето, така че не би трябвало да са се изпопребили.

Най-накрая уцели бутона, който му трябваше – огромен яркочервен диамант, шлифован във формата на идеална сфе-ра и почти напълно прибран в сферична вдлъбнатина. Гладкият камък прилягаше идеално в нея, но при натиск можеше да се завърти във всяка възможна посока. Скитникът плъзна предпазливо пръст по диаманта и усети как земната ос се килна встрани. Игра си известно време с руби-на, докато го нагласи в желаната позиция.

Оставаше само фината настройка. До-садна пипкава работа.

Някои от камъните бяха потъмнели и безжизнени. Вероятно енергийните цен-трове, свързани с тях, са били разрушени през изминалите хилядолетия.

С въздишка седна на пода от титан и се захвана да побутва насам-натам и на-мества редичките блестящи, пирамидал-ни, безцветни диаманти, изпълнили до-

� 191 �

лната част на стената на нишата.Гигантската Хеопсова пирамида се прип-

лъзна с около метър напред.Пирамидите в Босна се раздвижиха, пре-

ориентирайки се спрямо земните посоки.Размърдаха се и пирамидите на Канар-

ските острови, в Юкатан, Гватемала, Мекси-ко и Тибет, както и кристалните полупроз-рачни пирамиди на дъното на Бермудския триъгълник.

След като ги намести и регулира откло-нението им – всички пирамиди се завъртяха точно с пет стотни от градуса, компенсирай-ки отклонението, настъпило след последно-то сверяване на Земята.

Скитникът потърка замислено челото си. Май беше свършил работа. Скоро щеше да се разбере. Опита се да натисне бутона от сапфир, за да им включи отново време-то, но енергийният кристал беше заял и не искаше да излезе.

Прашният тип се заоглежда, зърна очи-лата, взе ги, свали пластмасовата облицов-ка на едната рамка, изправи телта, после я промуши под кристала, за да опита да го повдигне.

Яркосиният кристал изпука заплаши-телно. За момент скитникът се изплаши, че

� 192 �

може да го счупи. Но след известен брой внимателни опити, кристалът все пак из-скочи от дълбокото гнездо и застана в старата си позиция. Скитникът облекчено въздъхна – времето им течеше отново.

Излезе от дълбоката ниша с един скок.Насочи нагоре искрящ, съсредоточен

поглед, за да върне Сфинкса обратно на старото му място, а после нахлупи накри-во върху очите си, още по-съсипаните, вече абсурдно нелепо изглеждащи, очила.

Никой не обърна внимание на мърля-вия скитник с вид на много закъсал просяк.

Само едно престаряло куче размаха удивено опашка. За пръв път виждаше гигантският сфинкс да се мести – на два пъти за няколко минути.

� 193 �

� 194 �

ОткупИрена Георгиева© Издател – Фондация БуквитеISBN 978-619-154-067-9

Книгата може да бъде намерена в електронен вид на E-knigi.eu, Helikon.bg, Biblio.bg, Globulbooks.com

Пролетта на 2012 г. София кипи от политически страсти. По коридорите на властта се решава съдбата на вто-рата атомна централа. Отвличането на едно дете, обаче, кара първите дър-жавни мъже да забравят за момент разногласията си.

Случаят е възложен на най-добрия специалист по отвличанията в ГДБОП Николай Дамянов. Искане за откуп все още няма. Какъв е мотивът - пари, бизнес интереси или политически натиск? Ники тръгва по всички горещи следи, за да от-крие, че самият той и хората около него са в опасност. Времето неумолимо тече, а момиченцето остава в неизвестност, по-ръчителите също. Неочаквано отговорът идва от ... отвъдното.

� 195 �

Вторник, 17 март

Отвличането

Лошите неща се случват в дни като всич-ки останали. Така казваше един мой познат, преди този глупав свят да изгуби мъдростта му. За да започнеш новия ден, не ти е нуж-на надежда. Той започва въпреки, понякога дори напук на теб. Мнението ми е, че е по-добре да участваш.

Чакам асансьора, който пак подмина-ва етажа ми. Не твърдя, че е изненада, но кръвта ми кипва. Сутрин, преди да съм по-гълнал обичайната доза кафе, най-лесно се паля. Изричам полугласно напиращите в мен мили думи и тръгвам надолу пеша.

Навън ме посреща съвсем сиво утро. Аха, да завали. Оглеждам се по навик и се отправям към колата. Мърляв седемгоди-шен форд „Мондео”. Служебен. Вътре ми-рише на какво ли не. По-скоро на всичко, което се случва наоколо. Пепелникът е пре-пълнен. Скоро ще се погрижа и за него. Ви-наги съм смятал, че колата трябва да служи на теб, а не ти на нея.

Моторът запалва с отвращение. Добър ден.

� 196 �

В службата по коридорите се щурат обичайните помияри. Отдавна съм спрял да говоря с тях и не се налага да се над-преварваме с въпроса: „Как си?“

Помещение от дванайсет квадрата на третия етаж. Това е кабинетът ми. Въ-тре ме чакат двама от моите. Аз съм ги подбирал. Имат необходимия минимум лоялност, за да работят за мен. Няма за какво да говорим. Напоследък бездейст-ваме. Отвличанията спряха.

Още в девет сутринта единственото, което мога да направя, е, да прегледам залозите си от предишната вечер. Някои са успешни, други - не. Сметката ми кло-ни към нулата. Трябва да видя кой се е за-бавил този месец с данъка.

Малкия влиза възбуден и казва, че Големия капут ме вика. Повдигам веж-ди и поглеждам часовника. Няма девет и двайсет. Сигурно земята се е разтворила. Дано. Искам и на мен да ми е интересно.

Големия капут обитава седмия етаж. Хубав мъж, кофти човек. Среден ръст, класически костюм, мустачки на Кларк Гейбъл. Не можеш да повярваш, че моти-вът за мустачките са романтичните фил-ми, при положение че знаеш какъв мръс-

� 197 �

ник е. Явно несподелена любов. Сигурен съм, че и мръсниците обичат.

Големия капут ме гледа все едно аз съм Големия капут. Значи се е насрал по някак-ва причина. Но не е многословен. Само ми казва: „Президентът иска да те види.“ Ряд-ко приемам нещата на шега. А да го питам дали си прави такава ми се струва излишно. И без това ще пукне всеки момент от при-теснение, а аз не бих искал да присъствам. Не е необходимо да го питам защо ме ви-кат. Не вярвам някой, който изпълнява само поръчки, да е удостоен с доверие.

— Ами, щом трябва, ще ида. Къде?— Как къде? В Президентството. Иска да

отидеш сам. Веднага.— Знам го къде е.Нормално е в такива случаи да поло-

жиш усилие. Все пак става дума за Прези-дента. Човек трябва да уважава институци-ите в една държава, колкото и скапана да е самата държава. Мисля си, че това е разде-лителната линия от хаоса. Задръстването е обичайното, така че ми отнема половин час да стигна до Бялата къща. Паркирам пред централния вход. Веднага някакъв се втур-ва да ми обяснява нещо, което знам. Че не може да паркирам колата там. - Вдигни я,

� 198 �

ако искаш - му казвам, докато го запозна-вам със служебната си карта и го стреси-рам с това, че идвам да се видя с работо-дателя му. Обажда се по радиото и сменя няколко пъти цвета на муцуната си, след което ми отваря вратата. Изкушавам се да перна един от гвардейците по калпака, понеже се хили под мустак.

Кабинетът на Президента е голям и хубав. Истински кабинет на Президент. Скъпи и респектиращи ламперии, тежки мебели и килими, внушаващи величие картини. Няколко къта. В един от тях ме чака изненада. Там седят Премиерът, ми-нистърът на енергетиката и Президентът, който става да ме посрещне. С жест ме кани да седна срещу тяхната Света тро-ица, която сега изглежда така, сякаш са ѝ потънали гемиите. Липсва обичайната надменност и превъзходството над прос-тосмъртния. Обзема ме усещането, че нещо гадно се е случило, и скоро и аз ще съм вътре с двата крака. Гледам ги настой-чиво и чакам, все пак не говоря редовно с величията на деня.

Президентът ми благодари с тих глас, че съм се отзовал толкова бързо, сякаш съм имал някакъв друг избор. След това с

� 199 �

обиграния маниер на политик продължава малко по-енергично:

— Извикахме Ви, защото имаме нужда от вашето професионално мнение и по-мощ. Случи се нещо ужасно, което дълбоко ни потресе… - с периферното си зрение за-белязвам как при тези думи министърът на енергетиката се свива на мястото си. - Но преди да Ви разкрия подробностите - про-дължава Президентът, - трябва да Ви кажа, че това, което чуете тук, е свръхсекретно и искаме да получим вашето уверение, че ще го запазите в пълна тайна.

Чувал бях различни работи за себе си, но никога, че не мога да си държа езика зад зъбите.

— Е, в това можете да не се съмнявате - от-връщам аз, събрал цялото си достойнство.

— Добре, ето какво, тази сутрин дъще-ричката на министъра… Рая, е била… от-влечена. Всички сме шокирани и… дълбоко потресени, но трябва да се държим - и по-гледът му фокусира министъра. - В интерес на детето е да действаме бързо. Затова Ви извикахме. Според информацията, с която разполагаме, сте най-добрият специалист.

Това последното го пускам покрай уши-те си. Най-гадното на този свят е да се случи

� 200 �

нещо с детето ти. Думите в този случай са безполезни, но трябва да кажа нещо, колкото и банално да е то.

— Г-н Министър, наистина съжаля-вам за случилото се.

— Благодаря за разбирането - опита се да поизправи гръб министър Тодоров. - Моля Ви, направете всичко по силите си, върнете ми детето.

— Разбира се, ще се заема веднага. Първо, кажете ми, Рая има ли телефон?

— Да, но когато майка ѝ го набрала, той вече е бил изключен. Обадихме се на мобилния оператор, казахме, че телефо-нът е изгубен, и помолихме да проследят откъде идва сигналът му.

— Вероятно е в някоя кофа за боклук във вашия квартал. Би следвало да са се освободили от него веднага - разсъжда-вам на глас аз.

— Да, прав сте, вече ми съобщиха точно това.

— А сега започнете с фактите до тук, всичко, което би могло да има, макар и далечна връзка. Трябва ми цялата налич-на информация.

Президентът ме уверява, че ще я по-луча, както и помощ от всички служби,

� 201 �

които ще работят по поставени от мен за-дачи, без случаят да се разгласява. Поради тази причина не е правен оглед на место-произшествието. От мен очакват да работя сам, неофициално и да получавам от него чрез съветника му по вътрешна сигурност събраната информация, без да уведомява-ме институциите и обществеността за слу-чилото се. Контрирам, че това препредава-не ще доведе до нежелано забавяне, но той държи на своето. Спорът с началника често е професионално нездравословен, а с Пре-зидент сигурно може да бъде убийствен, затова реших да се запъвам за нещо друго по-важно.

След като приключваме с уговорките, най-накрая разбирам, че тази сутрин в се-дем и петнадесет Рая, дъщерята на минис-търа на енергетиката, на осем години, е ос-тавена да чака пред гаража, докато майка ѝ изкарвала автомобила, за да я заведе на училище. Майката се бави няколко минути, но навън детето вече го няма. Тя звъни на мъжа си, той веднага на Премиера, а след това на Президента, с когото са съученици. Три часа след случилото се седя с тези три лица в кабинета на Президента, където те ми прехвърлят тежкия си товар и отговор-

� 202 �

ността за живота на осемгодишното дете. Заедно със снимката на Рая получавам и информацията, че никой все още не се е обаждал да иска откуп. Което, само по себе си, е достатъчно потискащо. Ако това не се случи в следващите два-три часа, положението не е никак розово, поне в обичайния случай. Да не говорим, че случаят съвсем не е такъв. Министър Тодоров е на този пост от шест месеца. Назначението му, след като две годи-ни бе заместник-министър, учуди много хора и разочарова други. Не идваше от бизнеса, цялата му кариера се бе разви-вала бавно нагоре по стълбицата на сега ръководеното от него министерство. Не съм чувал нищо за милиони, офшорки и сметки на екзотични острови. Имам въ-проси, множество дори, валят един след друг и министърът едва смогва да отгова-ря. Научавам, че не е получавал заплахи, не знае да има врагове, претрупан е със задачи, търг за строеж на ВЕЦ, прегово-ри с потенциални инвеститори, но и най-важното за целия му мандат - предстои вземането на решение за строеж на нова атомна централа.

— Срещата е насрочена за петък. След

� 203 �

три дни. Ще има представители на важни институции и партии. Аз смятам, че строежът ще бъде една голяма грешка, но…

— Но в дългосрочен план, а ние трябва да мислим за бъдещето на България — пре-късва го Президентът. - Това ще е най-до-брото, което можем да оставим на страната ни, на децата ни… О, извинете.

— Г-н Президент, вие знаете мнението на кабинета, но нека сега да не го обръщаме на политически речи - обади се най-после Премиерът, който иначе не беше от мълча-ливите. - Ще имаме възможност да чуем по-зицията Ви в петък. Дайте сега възможност на човека да си свърши работата. - След това се обърна към мен. - Да знаеш, че имаш мо-ето пълно съдействие. Наредил съм на въ-трешния министър да събере екип, който ще извършва всякакви проверки, които са ти нужни.

Айде, дотук беше с единомислието, за-хапаха се като ротвайлери.

Президентът прави видимо усилие да се върне към настоящето:

— Да, пак тая политиката. Съжалявам. Сега детето е най-важно.

— Всъщност - намесвам се аз, - разка-жете ми за централата. Кой ще я построи,

� 204 �

за какви пари става въпрос. Доста се ко-ментира в публичното пространство, но ще ми е полезно да го чуя от първа ръка.

— Е, тоя въпрос се нищи от години. Чувал си за “Атоминвест”, руската фирма - отвръща Премиерът. - Много се изписа и изговори за нея, ако се вземе решение за строеж на централата, те ще бъдат основ-ните изпълнители на проекта, ще доизг-радят площадката и инсталират реактори-те. Много пари са закопани от държавата там. И още толкова трябват. Знам, че им е криво на руснаците, шест милиарда евро са голям залък дори за тях. Трудно ще се откажат и ръчкат оттук-оттам. Ама, все не където трябва.

Това последното ми прозвучава като покана за танц към руснаците, ама аз съм последният човек в тази компания, който може да я предаде.

— Трябва първо да разговарям със съ-пругата Ви - обръщам се към министъра.

— Тя е вкъщи. Много е разстроена.— Разбирам. Оттук ще отида в дома

Ви. Бихте ли ми дали адреса? Ако някой се свърже с вас междувременно, бъдете внимателен. Обещавайте всичко, но се опитайте да спечелите време и веднага

� 205 �

се свържете с мен. Вземете си нова карта и нов телефон. Би било аматьорско от стра-на на похитителите сегашният да не се под-слушва. Искам разпечатки на телефонните обаждания на вас и съпругата Ви. А с вас, г-н Президент…

— Ето Ви телефонен номер, на който да се свързвате със съветника ми Вретенаров, можете да го търсите по всяко време. Той ще ми докладва веднага.

— Ще се обадя скоро, за да Ви кажа как-ва информация ми е необходима.

� 206 �

� 207 �

Операcopyright © 2013 Неделина Георгиева

© Издател – Фондация Буквите

ISBN 978-619-154-074-7

Книгата може да бъде закупена в елек-тронен вид от E-knigi.eu, Helikon.bg, Biblio.bg, Globulbooks.com

Катя завършва с отличие Софийския университет и започва работа по специал-ността си. На пръв поглед всичко в живота и е прекрасно и мнозина и завиждат. Дока-то един ден, не осъзнава че се променила в неочаквана и нежелана посока и докато старателно се е опитвала да прави какво-то трябва е забравила какво всъщност иска. Някога винаги усмихната и с широк кръг от интереси, сега тя ден след ден се превръща в сив нечовек, който говори само за работа и постоянно се оплаква...

Борис от съвсем малък знае, че е раз-личен от другите деца и винаги се съобра-зява с това. Изключително интелигентен и талантлив той никога не се е съмнявал във

� 208 �

възможностите си. Владее публиката си до съвършенство и се впуска в интелекту-ални игри, с които малцина биха се спра-вили. Но спусне ли се завесата, от бляс-кавия му образ не остава и следа. Живо-тът му е съвсем прозаичен. Дели малка гарсониера с подарено му от почитатели коте, разнищва всички хора, които среща от пръв поглед и отдавна се е примирил, че вероятно никога няма да срещне жена, която да обича наистина, заради прекале-ните си зрелост и интелект. Докато един ден най-неочаквано жена, която се дър-жи по необясним начин не се вмъква в живота му...

� 209 �

ЧАСТ ПЪРВАРазказана от Катя

Глава първа

В главата ми още отекваха гласове-те на Александра и Иван. Бяхме се разделили преди броени минути.

След цялата хамалогия с носенето на багажа, ето че най-накрая съм сама в новата си стая.

Леглото е уютно, сгушено в ъгъла. Ме-белите не са нови, но за разлика от всички други квартири, които разгледах, не се раз-падат в ръцете ти. Подът е покрит с балатум. На прозореца висят дантелени и червени пердета. Особено харесвам червените. Съз-дават едновременно усещане за уют и тър-жественост. Моята нова стая!

Още ми е прекалено хубаво, за да спра да се усмихвам. На средата на пода са стру-пани кашони и чанти. Трябва да стана и да ги разопаковам, но не съм събрала сили за това. Харесва ми за малко просто да се на-слаждавам на новата придобивка.

Вече официално съм съвсем самосто-ятелна. Завърших магистратурата си, имам работа, с която мога да се издържам и се

� 210 �

сдобих с квартира. По всички стандарти мога да мина за зрял и независим човек.

Взаимоотношенията ми с Иван се раз-виха по-добре, отколкото предполагах. Станахме близки приятели за броени дни. Предположението, че му е трудно да не обича някого, когото Александра обича, се оказа напълно правилно. Освен това, той ме познаваше и като своя студентка, а още някога, много отдавна, в началото, беше решил, че съм свой човек.

През първите седмици от официално-то ни, лично познанство, често се случва-ше да останем до късно на някоя пейка в парка или на дивана в хола му и да си говорим с часове. Александра познава-ше прекалено добре и мен, и него, за да ѝ бъде интересно, и обикновено заспива-ше на рамото му. Същата Александра, коя-то така и не се научи да спи във влака за толкова години живот в София, можеше да заспи и на най-оживеното място, стига да е достатъчно уморена и Иван да е там. Имах тайни подозрения, че особено оби-ча да слуша гласа му в просъница, но ни-кога не я попитах дали са верни, нямаше значение.

Среднощните ни разговори прилича-

� 211 �

ха повече на преоткриване на стар и любим приятел, отколкото на опознаване на нов чо-век. Постоянно се съгласявахме един с друг, допълвахме мислите и довършвахме изре-ченията си. Навярно, ако не бяха два много важни фактора, щеше да ми е трудно да не се влюбя в него. Но те неотменно същест-вуваха и да помисля за друго, би било не-човешко кощунство. За мен Иван, почти от самото начало на познанството ни като пре-подавател и студент, беше Иван на Алексан-дра. Дори сега, докато гледах усмихнатото му и оживено лице, подпряла своето на обле-галката на дивана, аз не го възприемах като отделен човек, не можех. За мен той винаги е бил Александриния Иван и така щеше да бъде. От друга, интелектуалното му превъз-ходство беше потискащо смазващо. Катего-рично съм съгласна, че в една двойка мъжът трябва да е по-умният. Но такъв огромен луфт вече може да предизвика проблеми. Докато Александра, тя е по-малка, но скача почти колкото него, провокира го, познава всяко малко ъгълче на мисълта му...

И все пак аз обичам Иван ужасно много. Той също ме обича. Просто това е друг тип обич, чисто човешка. Обич, която навярно повечето ми връстници не биха могли да

� 212 �

разберат, но ние тримата можем, а това е важното в случая.

Иван, въпреки неочаквано малкото си години, е уравновесен и зрял. Понякога не мога да мисля за него по друг начин, освен като за мъдрец. Когато му поискам съвет обикновено първо са замисля, не бърза веднага да отговори нещо. И дока-то мисли, обикновено оставя погледа си да се рее свободно по пода. Обичам да го гледам такъв. Сериозен и отговорен. После вдига глава, поглежда ме ласкаво и прави задълбочен анализ на всички оп-ции, които имам. След това обяснява коя той намира за най-добър вариант и защо.

От близо месец те вече са мъж и жена. Сватбата беше малка, поканиха само най-близките. Всъщност Александра изобщо не искаше сватба, но Иван настоя. Веро-ятно, за да доставят удоволствие на роди-телите си.

Никога няма да забравя как изглежда-ха двамата един до друг, докато слушаха думите на длъжностното лице. Алексан-дра – мъничка и фина, с дълга бяла рокля и воал, красива като кукла. Не, всъщност по-красива, много, много по-красива.

� 213 �

Никоя кукла не би могла да има този пре-красен, пълен със слънце и щастие поглед.

Иван беше облечен естествено в костюм. Не знам как се случи, че никога преди това не бях го виждала официален, в хубав кос-тюм, и сега изведнъж, няколко мига просто не можех да откъсна очи от него. Беше кра-сив! С малко по-зачервено лице от обикно-вено, с особено внимание, насочено към точката на лакътя му, където Александрина-та ръка, в бяла ръкавица, се подпираше на неговата. Сякаш в тази точка на допир беше всичко важно, всичко значимо. Нямаха зна-чение и хората наоколо, и суетата, присъща на всяко подобно събитие. Само тази малка ръка на лакътя му.

Винаги след това, когато съм се замис-ляла, дали всъщност има любов, се сещам за тази картина – те двамата, един до друг. Красиви и влюбени. Завинаги. И изведнъж всичко започва да ми изглежда по-леко, чу-десата възможни и циниците нямат никакъв шанс да ме убедят в противното.

Аз бях кръстница. Оттогава Иван най-редовно – полушеговито, полусериозно ми говори на „кръстнице”. Той е особено щаст-лив, че вече сме роднини и има съвсем за-конно право да се грижи и за мен.

� 214 �

СТРАННОПРИЕМНИЦАТАЯвор ЦаневБългарска. Първо издание.ISBN 978-954-8633-19-2Gaiana book&art studio

Книгата може да бъде намерена в Хели-кон, също на Славейков, маса 6 и м-н Яко на Граф Игнатиев 43

Може да се поръча и на тел. 0887961481 и gaiana@abv.bg

Явор Цанев е роден на 13.10.1971 г. в гр. Русе. Учи Книгоразпространение — Колеж по библиотечно дело — София; Библиотечно-ин-формационни дейности — Великотърновски Университет “Св.св. Кирил и Методий”; Медии и реклама — Великотърновски университет “Св.св. Кирил и Методий”. 1996-2009 — работи в Регионална библиотека “Л. Каравелов” — Русе на различни длъжности. Собственик на изда-телство Гаяна (Gaiana book&art studio). От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса “Дракус”. Автор на “Траурни кристали” — стихове (1994); “Избраникът” — разкази (1996); “Икон” — сти-хове (1999); “Необходими ангели” — стихове (2009); “Четиристишия” — стихове, букарт ми-ниатюра (2009), „Странноприемницата” – раз-кази (2013), „Вино за мъртвите” – разкази (2013).

� 215 �

� 216 �

„Странноприемницата” съдържа 25 раз-каза от Явор Цанев и излезе в края на май 2013-та година. Разказите са определяни като фантастика, хорър-трилър, магически реализъм, съдържа и кавър-версия на кла-сическа приказка. В итернет пространството излязоха няколко изключително добри отзи-ви за книгата.

Авторът същата година спечели специал-ната награда в конкурса за фантастичен раз-каз на името на големия наш писател-фан-таст Агоп Мелконян, с разказът „Селцето”, който е включен в излезлия през октомври сборник с разкази „Вино за мъртвите”.

Явор Цанев: „Добре дошли в Странно-приемницата!

Седнете на грубо скованите дървени маси и отпийте от глинените халби. Чуйте историите за Ясновидката и Спящата краса-вица, Крилете на бурята, Стареца Ной, Сър-цето... Заслушайте се в шума на вятъра в ко-мина, разберете от какво се бои таласъмът, как се превзема планета и какво се случва, когато водата реши да спре и да си почине... Влезте в тунела, който Избраникът копае към преизподнята, вижте какво се случва, когато се разпуква пашкулът, излезте на арената с Войните на изкуството и замръзнете в Часа на мъртвата неподвижност. Какво ще стане ако Земята е толкова пренаселена, че хората

� 217 �

са принудени да станат двуизмерни? Какво ис-кат боговете? За какво мечтае Ловецът на би-сери? Как се поглежда към страха и кога човек крещи „Блъскай ме!”? Залепете по детски носле на прозореца и гледайте снежинките в мрака, вижте какво може да стори една мълния и раз-берете какво тревожи Тъкача на мечти...”

Бранимир Събев: „Явор притежава много хубав, оригинален собствен стил. Независимо от избраната тематика и жанр пише меко, не-агресивно, творбите му изобилстват от пищни, сочни описания, притежава богат език и гладък изказ. Четенето на разказите е истинско удо-волствие и след завършването им оставят у чи-тателя приятно усещане за удовлетворение...”

Весислава Савова: „Двадесет и четирите разказа и една кавърверсия на „Малката кибри-топродавачка” могат да се прочетат за няколко часа, а можете и да удължите удоволствието си до няколко дни. Въпрос на личен избор и на-стройка.

Не само защото на мен ми допада този на-чин на писане, не само защото всеки литератор ще може да подобри стила си на творене, а за-щото Явор Цанев е внимателен и прецизен с думите и не търси лесна слава, манипулирайки читателя си. По-скоро ще се почувствате като на приятен разговор с него и ще искате той да продължи с още книги, които ни обещава.”

� 218 �

Стефан Кръстев: „Разказите на Явор Ца-нев всъщност са съвременни приказки. Вся-ка си има поуката. Всяка си открива своите потайни пътеки да затрогне. Истории, които не само разказват за магия, а магията струи.

Очарован от книгата, не чувствам, че имам право да пиша повече, освен: „Успех на „Странноприемницата“ Яворе! Заслужава го! Свеж дъх за българската литература е! И истински дух със силата на световната! Ако книги като тази получат заслуженото внима-ние утре, в други ден повече български чита-тели, ще предпочитат български автори.“

Коста Сивов: „Всяка история на господин Явор Цанев е едно приключение в непозна-ти води. Колекцията е съставена от произве-дения в различни стилове и жанрове. Цанев е колоритен писател, човек, който не ползва една и съща формула в създаването на хуба-ви разкази. Лично на мен този сборник ми стана един от любимите, а като гледам валя-щите ревюта и мнения на читатели, не само на мен.”

Сибин Майналовски: „Още веднъж - невероятен Явор!”

ShadowDance – online sci-fi & fantasy magazine - Оценка: 10/10

„В историите са вложени сърце, душа и старание, съчетани с истинско умение.”

� 219 �

Ана Хелс: „Красив език, плътно ноарен, хващаш за гушата и прокарващ бръснача по вените с почти нежна топлота. Проблясъци в мрака, прогарящи образи и оставящи замрял в гърлото писък и разширени до експлозия зени-ци. Хем невъзможни, хем изключително еже-дневно абсурдни, историите започват от нищо-то с призрачен апломб и след удар в слънчевия сплит, излитат през прозореца с диви крясъци. Макар и кратки, текстовете са силни и оставя-щи спомени далеч след затварянето на много-бещаващата черна корица.”

� 220 �

ЛОВЕЦЪТ НА БИСЕРИ

Беше млад и строен, с широк гръден кош и жилави мускули. Гладката кожа, с цвят на вечно лято, излъчваше здраве и сила, може-ше да накара безброй женски погледи да я галят и желаят. Походката предизвикваше въздишки и пораждаше мечти, косата пада-ше на едри чупки по раменете, играеше с вя-търа и свободата...

Просто ловец на бисери... почти щастлив...Обичаше океана и слънчевите зайчета

по вълните, обичаше топлия въздух и арома-та на следобедните дъждове, обичаше живо-та и непрестанното усещане, че съществува, обичаше цветовете на залеза, обичаше зо-ната на екватора... но беше безумно влюбен в подводния свят, във фантастичното излъч-ване на кораловите острови и неповторимо-то спокойствие.

Не можеше да си представи живота без бавното полюшване на водораслите и наб-разденото пясъчно дъно. Без морските звез-ди и бисерните миди... Това, което получа-ваше под водата, не можеше да се опише с думи. То просто трябваше да се почувства... и той го бе почувствал.

Красивата магия нямаше цена и нищо не можеше да я отнеме или замени. Тя бе лю-бов и трепет. Истински живот.

� 221 �

Стигна до лодката и хвърли вътре плавни-ците. Смъкна бутилката с кислород от рамото си, прекрачи борда и внимателно я сложи на дъното. Винаги бе предпочитал да се потапя без помощта на техниката, но бисерните миди по крайбрежието бяха свършили отдавна и за да ги намира, му се налагаше да влиза все по-навътре и по-навътре в океана.

Развърза въжето, отблъсна се от брега и за-пали мотора. Лодката се понесе по синия прос-тор, оставяйки развълнувана диря от бяла пяна, косата му размаха криле срещу вятъра и той отново усети трепетното очакване, желанието да се гмурне в солената вселена и да престои колкото се може повече в щедрите ѝ обятия.

Бисерите, които тя му даваше, го хранеха и осигуряваха, правеха живота му лек. На тях дължеше и кислородния апарат, и хубавата си къща на острова, и... всичко. Но те не бяха най-важното. Какво щастие би могъл да намери човек, който веднъж е видял тази омайваща красота и след това я изгуби? Нима можеше да отиде да живее някъде другаде, когато знае, че ще остави тук влюбената си душа?

Богатството не го интересуваше. Вече бе достатъчно богат. Знаеше, че ако отсега ната-тък не намери нито един бисер, пак ще има средства за години, но търсеше мечтата си... Потъваше в приказния свят сред цветните ко-рали, огромните лениви медузи и спокойните

� 222 �

шарени риби, сред тишината на приспивни-те вълни, сред подводния простор, и търсе-ше, търсеше, търсеше...

Очите му се пълнеха с красота, а погле-дът не се насищаше и искаше още.

Знаеше, че един ден ще я намери и беше търпелив. Мечтата му... Огромната бисерна мида... Сънят, който сънуваше в детството си... Огромната бисерна мида... Огромната бисерна мида... Тя щеше да даде смисъл на всичко... Да го доближи до красотата и лю-бовта, до магията на подводния свят... Да го направи част от чудото... Да го направи ис-тински щастлив.

Беше стигнал до подходящото място. На стотина метра малкото островче блестеше с кораловата си прелест, галено от леките въл-ни.

Ловецът хвърли във водата тежестта, коя-то му служеше за котва, върза косата си на опашка и нагласи бутилката. Намокри плав-ниците, обу ги, размърда пръсти да провери дали са поставени добре, а след това сложи и маската. Седна на борда и се отблъсна с крака.

Гърбът му срещна хладната повърхност, тя се разтвори и го прие в прегръдките си с някаква особена нежност, която можеше да почувства само той. Слънцето се пречупи през водата и направи цвета ѝ още по-мек

� 223 �

и прозрачен. Милионите молекули се отъркаха блажено в тялото му и недоловимият им звук му подсказа, че е дошъл денят. Почти беше си-гурен, че днес ще я намери. Или тя него.

Заплува близо до повърхността, гледайки към дъното. Дълбочината беше не повече от шест метра, а водата - изумително бистра. Шу-мът от плавниците се сля с лекото дихание на океана, с поклащането на вълните и с неговия собствен дъх, превърнат в безцветни мехури.

Пое дълбоко кислород от бутилката и заг-реба с ръце надолу. Пясъкът се приближи и постепенно пейзажът се избистри още повече: обрасъл с водорасли камък, ято дребни риб-ки, забързани по пътя си, играеща светлина от пречупените лъчи на слънцето и неговата сян-ка, носеща се по накъдреното дъно.

Чу тих далечен зов.Почувства го. Вътре в себе си.Пълзеше в подсъзнанието и задъхано се

мъчеше да го достигне. Провираше се през плетеницата от отпуснати мисли и приближа-ваше.

Човекът продължи да плува, без да се за-мисля за посоката. Сега вече беше абсолютно сигурен, че е дошъл денят... че тя го вика... че го води... както толкова пъти преди това... както всяка нощ, както във всеки сън...

Отнякъде се появи топло течение и го по-несе нататък, към приближаващия шепот, към

� 224 �

отблясъците на мечтаното.Яркочервена морска звезда се опита да

привлече вниманието му, крещейки с кра-сотата си, викайки очите с прелестта си, но остана непогалена от погледа му. Ловецът загребваше мощно, почувствал в гърдите си огромното желание да стигне колкото се може по-скоро и омагьосан от безмълвния зов, предвкусваше щастието.

В далечината, там, където цветовете ста-ваха по-плътни и размазани, се появи неяс-но петно. Топлото течение изчезна или из-стина, но където и да беше отишло, то вече бе свършило работата си. Ловецът на бисери усети как бързо заби сърцето му, как все по-вече мехури се втурват към повърхността и заплува по-бавно, за да не развали магията.

Дъното започваше да хлътва надолу и лекият наклон да се увеличава, подмамвай-ки към тайнствени дълбочини, а на ръба на равното и стръмното стоеше Тя.

Точно като в сънищата му.Огромна и бяла.С вълни, полепнали по черупката, втъка-

ли устрема си в красотата ѝ.Със светли слънчеви лъчи, пробягващи

по матовата белота.Със стаено великолепие и очароваща

неописуемост.Ето, че я намери... сънят е съществувал...

� 225 �

сънят е пред очите му... осмислянето на всич-ко... доближаването до красотата... до чудото на подводния свят...

Приближи и прокара ръка по вълните. Дланта му се изпълни с фосфоресциращо удо-волствие, дъхът секна. Обиколи я, огледа я от всички страни и възхитен от невероятните ѝ размери отрони тих стон в душата си - беше наистина прекрасна...

Подхвана я отдолу и се опита да я повдигне. Дори тук, под водата, беше много тежка и той успя само леко да я отлепи от дъното. Преви гръб, напъна се и когато тя отново помръдна, я тласна надолу по склона.

Вдигна се пясъчна вихрушка и следата от плъзналата се мида размаза отражението на вълните по дъното.

Когато мъглата от песъчинки се утаи, той я видя на пет-шест метра по-надолу, застанала малко накриво. Доплува до нея и отново я от-тласна, а после още веднъж. Дълбочината ста-на достатъчно голяма - едва ли някой би дошъл чак до тук...

Почувства отпадналост и умора. Водата го притискаше отвсякъде, сякаш искаше да го за-държи. Той изплува нагоре към повърхността, изчака малко, за да стане дишането му отново равномерно и след минута-две се гмурна.

Преряза въжето на котвата и си представи как вятърът и вълните отнасят надалеч лодка-

� 226 �

та. Загреба надолу, тласна с крака назад, пак загреба, и пак, и още по-надолу. Налягането беше голямо. За миг си помисли, че не тряб-ваше да я изтиква толкова надълбоко, че няма да може да я достигне... Погледна въл-шебната белота и отново чу в съзнанието си зова ѝ. Светлината на слънцето проникваше доста по-слабо дотук, но мидата леко фос-форесцираше. Фосфоресцираше и се разтва-ряше...

Фосфоресцираше...и се разтваряше...разтваряше...Шепотът на отминалите сънища се сля с

въображаемия звук на ветровете и човекът почувства лека, далечна тъга за онзи, дру-гия свят. В него също имаше безкрайно мно-го красота, безброй начини да се чувстваш щастлив...

За Ловеца на бисери, обаче, щастието можеше да бъде само едно. Едно единстве-но. Само пълното сливане с подводната ма-гия... Само задъхващата радост да бъде част от нея... да бъде малък отблясък в сиянието на чудото...

Пое дълбоко кислород и откачи бутилка-та от гърба си. Захвърли я, а след нея и плав-ниците. Развърза косата си и тя се пръсна във водата. Махна маската и очите го заболяха от налягането.

� 227 �

Вече нищо нямаше да му трябва. Защото отворената мида стоеше пред него и го чака-ше...

Приближи се внимателно и легна върху плътта ѝ, свит като ембрион. Издиша въздуха си, а той се прокрадна през затварящата се че-рупка. Тя хлопна глухо над него и скри светли-ната. Сега щеше да остане тук завинаги. Щеше да бъде късче от всичката тази красота...

Представи си как след много години ще се превърне в огромен бисер и се усмихна.

� 228 �

ВИНО ЗА МЪРТВИТЕБългарска. Първо издание.ISBN 978-954-8633-22-2Gaiana book&art studio

Книгата може да бъде намерена в Хе-ликон, също на Славейков, маса 6 и м-н Яко на Граф Игнатиев 43

Може да се поръча и на тел. 0887961481 и gaiana@abv.bg

� 229 �

� 230 �

Когато фантастичното звучи твърде вероятно, когато ужасното се докосва до красивото, когато ежедневното те кара да възкликнеш, да се стреснеш, да се разсмееш или засяда в гърлото ти... когато виното за мъртвите го пият живите...

Явор Цанев: „Отворете бутилката, от-пийте от виното - глътка за живите и глътка за мъртвите... защото някои живи не са съвсем живи и някои мъртви не са съвсем мъртви... В тази книжна бутилка има тридесет глътки, Вие ги разпределете!

Докато подбирах кои разкази да влязат в този сборник, попаднах на забравената от мен народна мъдрост: „Живите затварят очи-те на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“. Тя ми помогна там, където се коле-баех, и ми подсказа кои разкази да включа.

Накрая винаги остават няколко капки в бутилката... От последните капки събрах за Вас бонус-разказ, съвсем кратък – колкото да запълни една страничка.”

Весислава Савова: „Да, наистина след прочита на тези разкази, очите на читателя ще се отворят. И ще гледаме малко по-раз-лично на света около нас. Този свят, зад чия-то фина завеса има още хиляди. Те не се кри-ят от нас. Ние не ги виждаме.”

Стефан Кръстев: „Вино за мъртвите не е вино за всяка кръчма. Елитна реколта е.

� 231 �

Както по опаковка, така и по съдържание. Вкус, който реже сърцето.”

Коста Сивов: „Страниците на книгата са из-пълнени с романтика, такава каквато открива-телите изпитват при ново откритие, такава ка-квато мечтателите чувстват, когато изживяват насън или наяве мечтите си.”

Ана Хелс: „Явор отново изненадва, и то страшно приятно, с още по-добри разкази в мистичната посока. С ръка на сърцето мога да кажа, че не успях да предвидя финала дори на една – единствена история. Стилът е стегнат, но все пак някак си магично – сладкодумен, не-зависимо дали когато говори за злото в реал-ността, или за наказанията на призраците, по-дивелите животни или духовете от отвъдното. Страхотни идеи с майсторско изпълнение.”

Бранимир Събев: „Ако сте прочели Стран-ноприемницата и ви е харесала, във Вино за мъртвите направо ще се влюбите. Честно.”

Александър Белтов: „Метрономът“, „Да попаднеш на разум“ и „Цигането“ - търся подхо-дящата дума, за да изразя суперлативите си, но не я намирам. Ще кажа просто: - Браво, Яворе!”

Сибин Майналовски: „Вино за мъртвите е събитие от първа величина за България... Това е книга, която всеки трябва да има в библиотеката си. Или поне да я издири отнейде и да я прочете.”

� 232 �

КОЛЕЛОТОСтарците се събудиха почти едновре-

менно, но останаха да лежат неподвижно в мрака. Къщата леко поскърцваше, създа-вайки усещането, че нещо огромно около тях вдишва и издишва, а старинните мебе-ли издаваха приглушени звуци, сякаш нечии леки стъпки оставят отпечатъци по дебелите прашни килими.

Полежаха така, без да говорят, около по-ловин час, настроили вълните на мислите си на една и съща честота. Пухените завивки с избелели мотиви покриваха старите им тела, отпуснатата кожа, наболяващите кокали, трудноподвижните стави и втвърдяващите се сухожилия.

— Мисля, че е време – прошепна стари-цата.

Старецът кимна в тъмнината, тя усети това и без да го вижда.

— Понякога си мисля... – започна, но се спря.

Старецът отново кимна, отдавна мислеха едно и също, сигурно това беше нормално, след толкова години, изживяни заедно...

— Часовникът е спрял, чуваш ли? – попи-та старицата и старецът помръдна леко. Това им се беше случвало толкова пъти. Дори разговорите бяха едни и същи.

— Да, спрял е, не го чувам – отговори.

� 233 �

— Ха – лекичко се изсмя старицата – точно така, не го чувам.

— Но как само го усещам – казаха двамата в един глас.

Извъртяха се под завивките, за да се намес-тят по-добре. Старите им тела оказаха съпроти-ва. Те отдавна оказваха съпротива.

Полежаха още малко, замислени за часов-ника и времето. Щом часовникът е спрял, значи е време. Беше забавна мисъл. Адски забавна.

Слънцето изпълзя иззад хоризонта и лъчи-те му надникнаха в прашната стая. Старците се покашляха и се надигнаха полека, без да бър-зат. Нямаше закъде да бързат. Бавно, поскър-цвайки със старите си тела, те наметнаха по една дреха и провлачиха стъпки към веранда-та. Дъските под краката им издаваха звуци до-сущ като тези в ставите. Люлеещите се столове ги очакваха, трябваше само да се отпуснат в тях и да се залюлеят като две големи странни маха-ла, отброяващи секундите.

Към девет часа им омръзна да стоят и да мислят за едно и също. Старецът погледна към плевнята и въздъхна. Старицата извърна глава към него.

— Да почакаме още малко?— Да, още малко – отвърна той и залюля

отново стола.Загледаха се в дърветата, в листата, в трева-

та под тях. Мислеха обаче за пръстта. Тя беше тази, която храни тревата, дърветата и техните

� 234 �

листа. Един ден трябваше да спрат да хитру-ват и да уважат пръстта. Защото това тяхното си беше хитруване.

— Мисля че е време – отбеляза старица-та и се покашля.

Старецът кимна.Двамата се надигнаха, с усилие остави-

ха столовете под себе си и се задържаха на крака. Повя вятър и разклати клоните. Някъ-де в далечината премина автомобил, после изведнъж залая куче и пак така рязко зам-лъкна.

Старецът въздъхна, протегна ръка и хва-на дланта на старицата.

— Да го направим – прошепна и двамата тръгнаха, хванати за ръце, към плевнята.

Някога правеха всичко това тържестве-но, като специален ритуал, пък и то си беше точно това, обличаха хубави дрехи, пригот-вяха си питие, старецът натъпкваше лула-та, старицата слагаше любимата си сламена шапка. Тържествено и мълчаливо влизаха в плевнята, отрупана с всевъзможен селско-стопански инвентар. По гредите, закачени на дълги ръждиви пирони, висяха сърпове, търнокопи, мотики, метална лейка, медна пръскачка, всякакви старинни инструменти от ковано желязо, очакващи да влязат в упо-треба. Вратата зад тях изскърцваше на древ-ните си панти и се захлопваше, те минаваха

� 235 �

край всички тези отдавна недокосвани инстру-менти.

За да стигнат до малката купчина пресъхна-ла слама, която от години стоеше в дъното на плевнята, затисната с две избродирани от дър-вояди широки дъски и една ръждясала ръчна количка. За да отместят количката настрани и да подпрат дъските на тухлената стена до нея. За да разбутат сламата и изпод купчината да се покаже скелета на едновремешен старинен велосипед.

Сега старците пристъпяха към плевнята с обикновените си, ежедневни дрехи, носеха се с клатушкащите си походки, като уморени ве-хти камили в безкрайна смълчана пустиня. Ня-маше приготвени питиета, нямаше натъпкана лула, а сламената шапка отдавна бе пробита и захвърлена. Въпреки цялото хитруване, време-то си казваше думата.

Вратата изскърца и едната от пантите леко увисна. Старците се провряха през отвора и преминаха под окачения арсенал от железа и дървени дръжки. Спряха се в дъното, отмес-тиха дъските и ръчната количка и започнаха да разравят сламата. Отдолу се показа част от дръжка, част от седалка, щръкна задния калник със старомоден светлоотражател.

След няколко минути велосипедът стоеше пред тях в цялото си повехнало величие. При-личаше на стара пожълтяла картичка, на коя-то не може да се разчете нито годината, нито

� 236 �

адреса. Огромното му предно колело изгле-ждаше странно, веригата му бе провиснала и ръждива, боята отдавна нямаше предишния си блясък.

Старецът го изтика до средата на плевня-та и хвана рамката с две ръце.

— Полека – предупреди старицата.— Внимавам – отвърна.Напрегна мускули и обърна колелото със

седалката и кормилото надолу, сякаш щеше да го ремонтира. Движението го накара да изохка и кокалите му изпукаха.

— Дали ще стане и този път – прошепна старицата.

Старецът кимна и я погледна.— Винаги става.Сега кимна старицата.Постояха малко така, отново замислени

за едно и също.— Е, да го направим – казаха едновре-

менно и се усмихнаха.

Старецът хвана педала на колелото в ко-калестата си ръка и го завъртя. Ръждивата верига издаде стържещ метален звук, после изтрака и се задвижи. Задното колело се за-въртя. Спиците полетяха една след друга в напразни усилия да се настигнат. Старците поеха дълбоко въздух и усетиха как се случ-ва отново.

— Ха – възкликна старицата – усещам го!

� 237 �

— Да... – провлачи старецът и се съсредо-точи във въртящото движение на ръката си. Опитваше се да поддържа равномерна и висо-ка скоростта на въртенето.

— Усещам го, наистина го усещам! – ста-рицата се усмихваше. И двамата гледаха във въртящите се назад спици, които образуваха илюзия за полупрозрачна окръжност. Сякаш едновременно можеш и не можеш да виждаш през тях.

— Мисля, че чувам часовника.Старецът кимна.— Мисля, че го усещам...Старецът се усмихна.— Усещам как се задвижва махалото...Погледите им се избистриха и в очите им се

появи радост. Старицата се облегна на рамото на стареца и се втренчи във въртящите се ма-гически спици. Усещаше как махалото в тялото и се преобръща и секундите се носят, препус-нали в друга посока.

— Усещането винаги е невероятно, всеки път! – не се сдържа и възкликна.

— Да... провлачи старецът и продължи да върти колелото.

Стояха така, тя съвсем неподвижна, а той – въртейки назад колелото, заслушани, запле-нени от промените в телата им. Усещаха как кожата им се стяга, ставите възвръщат подвиж-ността си, костите укрепват, погледът става по-ясен, слухът се изостря, махалото се движи с

� 238 �

нова сила...Всичко изглеждаше по друг начин. Дър-

ветата, листата, тревата, дори пръстта.Въздухът беше друг, бръмченето на са-

мотна муха беше друго, светлината, процеж-даща се в плевнята, беше друга, те самите ставаха отново други.

По някое време ръката на стареца, въ-преки че бе възвърнала част от предишната си сила, се умори и той остави колелото да се върти по инерция. Спиците постепенно се превърнаха от магически кръг в обикновени телчета, колелото бавно спря и в плевнята настъпи неестествена тишина.

Мъжът и жената стояха, все още загледа-ни във велосипеда.

Усещаха по-младите си коси, дробове, мускули. Всеки път беше толкова зашеметя-ващо, че те оставаха така понякога повече от час, наслаждавайки се на чувството да се върнеш. Всяка клетка от тялото им бе изпъл-нена с радост, всяко вдишване беше благо-дарност, всяко трепване на мускул – ново из-живяване.

Постепенно се отърсиха от връхлетели-те ги чувства, мъжът обърна велосипеда и го върна на мястото му. Поглади замислен рам-ката с ръка и се зае да натрупва мълчаливо слама върху него. Жената се включи и скоро пред тях стоеше само камарата. Не се виж-даше никаква част от тайната им. Метнаха

� 239 �

отгоре двете проядени дъски и ръчната колич-ка, прекосиха обратно плевнята и се измъкнаха навън.

Беше късен следобед. В далечината преми-на автомобил, после излая куче.

Мъжът и жената мълчаливо се отправиха към верандата, където ги чакаха люлеещите се столове. Мислеха за едно и също. След толкова дълги години, изживени заедно отново и отно-во, това беше нормално. Заслушаха се в тикта-кането на часовника, който някак бе тръгнал от само себе си. Не че това ги учудваше...

— Един ден трябва да спрем с това, нали? – прошепна жената.

Мъжът кимна.