Честита НОВА! · 7.-13.01.2015 Год. 24 01 Честита НОВА! Границата между 31 декември и 1 януари, граница между два

Брой 1

1,50 лв.

7.-13.01.2015

Год. 24

01

Честита НОВА!Границата между 31 декември и 1 януари, граница

между два свята, на миналото и на предстоящото.

Топлината и уютът на празника и мразовитата

реалност на края му. Празникът този път се

превърна в празник на смъртта. Помитащо в

последните дни на 2014 отплаваха от нас поетите

Марк Странд, Игор Исаковски, Томаж Шаламун,

Станислав Баранчак. Изложбата на Моника

Попова Максимална степен на болка също бе

белязана от болката на смъртта. В своите нови

записки големият поет Иван Теофилов се връща в

спомен към отишлия си Иван Методиев, а Михаил

Неделчев възторжено чете Христо Фотев...

Но януари настъпи, 2015-а предстои. Животът

освобождава място за младите.

С. Ч.

Иван Теофилов Михаил Неделчев Мария Ландова за Моника Попова

разкази Любов Кронева, Михайло Пантич поезия Боряна Кацарска, Йосип Ости

нова българска Христина Попова, Рене Карабаш, Красимир Нейков, Стефан Икога

рецензии Людмила Балабанова, Владислав Христов, Александър Христов

IN MEMORIAM Марк Странд, Игор Исаковски, Томаж Шаламун

Рисунките в броя са от Моника Попова,

„Максимална степен на болка“

Напусна ни

Стефан Десподов.

Приятел на ЛВ.

Поклон.

2

Н O В О

Литературен вестник 7-13.01.2015

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей

Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Гжегош Гурни: по следите

на едно разследване.

Прочетете: Елена Михайловска

– два български спомена за Ромен

Гари;

Робърт Герварт & Джон Хорн

– Насилието след Голямата война.

П О К А Н А

Проблемите на Православието са в центъра на новия брой 97/ЕСЕН на сп. „Християнство и култура”. В броя може да се запознаете с дискусията за „евхаристийното общение като лек срещу отчуждение и миграция”, проведена от БПЦ в Хамбург. Марио Коев в статията си акцентира върху отношението на православното богословие към науките, а Светослав Риболов анализира „духовния смисъл на византийската музика за православното богослужение”. Статията на Владимир Цветкович „Ново вино в стари мехове”

е посветена на възгледите на св. Иустин Попович за богословската терминология. И пак по темата о. Порфириос (Джеорджи) се спира на „христологическото основание на духовния живот според св. Григорий Палама”, а Бойчо Бойчев анализира темата за „любовта в брака”. В рубриката „християнство и философия” Георги Каприев разсъждава върху „безсмисленото като генератор на смисъла”, а Красимир Крумов се спира на „фиктивното живеене”. Антоанета Дончева анализира „Вавилонската кула на Алиса” и влиянието на Луис Карол върху настъпващия модернизъм, а Валентин Калинов разсъждава върху „историята на безчестието и безчестието на историята”. Броят е илюстриран с фотографии на Илияна Зрънчева от изложбата „Верблюд”.

Премиерана „Повторения” от Мария П. Василева(Издателство за поезия ДА) 13. 01. 2015, вторник, 18.30 часа в „+ това”,представя Димитър КенаровЗаповядайте!

„Парти за разглезени самотници” на Светлана Дичева е книга, която не очакваш да прочетеш от български автор. В нея думата имат животните, а смайващото е, че те разказват като цяло за човешки проблеми. Светлана Дичева ги поставя в не чак толкова далечното антиутопично бъдеще на 2060 година. Светът е различен по много начини, но най-същественият е, че животните изчезват. Не просто са застрашени, а буквално се броят на пръсти. Причината – неясна и непреодолима. Последствията – немислими. Човечеството е впрегнало всичките си усилия за спасяването на последните оцелели. Законодателството ги защитава като безценно световно богатство. Убийството на животно е престъпление в пъти по-страшно от убийството на човек. Държавите отделят огромна част от бюджета си за институти, които се грижат за тях и търсят начини да съхранят вида им. Хората посвещават живота си на отглеждането на едно-единствено животно и нищо друго освен съдбата му не ги интересува. Светът се върти изцяло около животните и най-дребните подробности от физическото и душевното им състояние. До степен, в която на самите „глезени самотници” им се завива свят. Макар да говори с животински глас и на пръв поглед да използва антиутопията като фон на историите, сборникът всъщност представя болното и вманиачено човешко общество. Героите животни на Светлана Дичева всъщност не се страхуват толкова от самотата. Те са родени с нея и осъзнават, че изчезването им ще бъде драма само за единствените, които ще останат след тях - хората. Докато човекът влага всичките си усилия да опази животните, те пък правят всичко възможно да направят раздялата по-лека за него. Макар на пръв поглед да е просто досаден детайл от фона, на който се развиват отделните разкази в сборника, непрестанното присъствие на камерите

и „шоуелементът” в сюжетите е една от централните теми на сборника. Под претекст, че всеки миг от живота на изчезващите видове

е безценен и трябва да се документира и проследява от света, животните са поставени под непрестанно наблюдение. Те живеят в едно несекващо риалити шоу, в което животът им се следи под лупа и бива непрекъснато манипулиран „в името на надеждата”. Последният син кит в света – Варвара, е длъжна да направи презокеанско пътешествие до водите, в които предците й

са се чифтосвали. За нея това важно събитие е просто театър, защото тя няма с кого да се чифтоса. Прави го за милионите хора, които гледат със затаен дъх пред телевизорите. Варвара играе заради техните очаквания и любовта им към традициите. Колкото и безсмислени и празни да са. Слонът Антоан и шепата животни в резервата „Цаво” са длъжни да разиграят също толкова безсмислен парад за удоволствието на група световни лидери. Действието е дотолкова изпразнено от съдържание, че животните са готови да се самонаранят, за да избегнат участието си във фарса, който ги и травмира – непрекъснато им напомня, че са последни на този свят. Вторачването и вманиачаването водят пък до други проблеми. В повечето разкази животните, които уж са глезени от цели общности, отделят много мисъл и притеснения именно за хората, които се грижат за тях. Орлицата Буяна страда за полудялата си психоложка, която рухва, защото не е успяла да спаси вида императорски орел. Китът Варвара тъжно отбелязва, че младата й психоложка упорито отказва да се срещне с любовта от страх, че това ще я отклони от посвещението й на животното. Самотата на Варвара е принудителна – за нея просто няма партньор на цялото земно кълбо. И притисната от своята самота, тя не разбира доброволното отшелничество на младото момиче, което й отдава живота си – на нея, една изгубена кауза. В разказите героите животни говорят не толкова за собствената си самота, колкото за човешката алиенация – за отказа на хората да се интересуват едни от други. На пръв поглед човечеството е

обединено в желанието си да спаси изчезващите животински видове. Но мисълта за техните нужди всъщност е оставена на заден план. Грижите се превръщат в мания, любовта - в обсесия. И докато се борят срещу необратимото, животните са обречени, хората не са склонни да спасят самите себе си като вид. Още в първия разказ „Любовният танц на императорските орли” основни проблеми са маркирани и добре развити. Появява се една тема, която е валидна и за другите разкази – погазването на всяка естествена емоция в името на оцеляването на вида или поне в изграждането на публична илюзия, че то е възможно. Пандата Ян Гуан от разказа „Любовно обяснение върху бамбукова кора” не се интересува от продължението на вида си, но е подмамен и манипулиран безогледно да „сътрудничи”. Разказът завършва с привиден успех за човечеството – заченато е бебе панда. Но Ян Гуан знае, че това щастие е шоу за пред камерите. Той е омерзен, измамен и принуден да играе роля, за да радва ликуващи тълпи. Той не вижда победата. Има особено силен драматизъм в тихото оттегляне на животните от планетата. То загатва, че един ден по същия тих и лишен от мелодрама път ще ги последват и хората.

ДЕНКА КОЛЕВА

Светлана Дичева, „Парти за разглезени самотници”, изд. „Унискорп“, С., 2014

К О Н К У Р С „ 1 3 В Е К А Б Ъ Л Г А Р И Я ”

Човешката болест в „Парти за разглезени самотници”

В мащаб, на

един дъх

или без дъх

Разговор с Моника Попова

Поканата от теб дойде с думите: „много държа на тази изложба”. Още преди да вляза в „Индустриална”, бях поразена от стражите, а защо не и орязани дървета до дървесни трупове, които се различаваха иззад матираните витрини на галерията. След това беше шокът от свръхмащаба на картините хоругви, а направо се разтреперих от миниатюрната на този фон галеристка, която ме посрещна, накуцвайки насреща ми. Сякаш беше станала от някой инвалиден стол от картините ти, сякаш беше едно с изложбата, сякяш тази изложба пренасяше болката върху целия свят... Но какво правеха там това количество велосипеди? Кой се возеше с тях? Това се питах и сега очаквам тяхната история...

- С велосипедите историята е следната: Методи (моят съпруг) е ретро дивак. Обича всичко ретро, но най-много обича стари коли и колела. У дома има поне 5-6 велосипеда, които са навсякъде. Аз също рисувам навсякъде - в ателието, в Нови хан (където е керамичният му цех), на „Мадрид” (т.е. вкъщи), в спалнята; Мога да рисувам в коридор, в килер, на балкон, въобще навсякъде. Мога да рисувам и всякак, но най-обичам, като рисувам, да съм сама, а когато рисувам, да имам физическа сила. Имало е случаи да ми се рисува, но да не ме държат краката и съм го отлагала. Такива моменти са малко, защото когато на човек му дойде импулс за рисуване, почти винаги му идват и сили. За тази изложба ми трябваше много сила!Това е единствената изложба, която съм рисувала на един дъх. Всяка картина е йероглиф. В началото йероглифите се рисуват, но след време те заприличват на букви. Истински изписаните йероглифи са формули.Те са фигури и символи, които са създадени от много преживяно. Така създавах тези картини - разгъвах платното и просто пишех „Смъртта на моята Майка”.В продължение на една година от време на време заставах пред тези бели като смъртта платна и рисувах, обръщайки очи навътре към „Смъртта на моята Майка”.Описвах я така, както се описва с йероглиф; в мащаб; на един дъх или без дъх.Дишането разваля линията.Така веднъж недишаща се озовах в Нови хан, където е цехът за сувенирна керамика на съпруга ми. Беше много странна година. Освен че рисувах, като пишех, или пък пишех, като не дишах, същата тази година реших да изчистя или почистя целия си живот. Чистех навсякъде, където отивах. Така, чистейки и рисувайки подред, се озовах в едно складово пространство, в дъното на което видях 30 стари велосипеда. Едните бяха паднали, други - изправени, трети - подпрени, а четвърти - складирани като осакатени върху стелажите. Те дори не можеха да стоят на краката си, защото нямаха гуми. Всичките приличаха на живи хора, някои осакатени, други все още здрави и красиви, трети - изоставени.Попитах Методи като как тези колела са се озовали там, а той ми отговори, че не знае!И така се започна обгрижването на тези 30 души!Почистих ги, приготвих им цяла самостоятелна стая, след което ги подредих едно до друго, подобно на фриз. В стаята бяха само Те и едно кресло на фигурки от стилизирани цветя! Креслото беше за Методи.Всеки ден отключвах стаята, Методи влизаше, сядаше на креслото, посочваше

Ч Е Л И Л И С Т Е . . .

Национален дарителски фонд „13 века България“

3Литературен вестник 7-13.01.2015

Ч Е Л И Л И С Т Е Х У Б А В А И З Л О Ж Б А

Диагностика на болката Болестта е нощта на живота, тежко поданство. Всички имаме по рождение двойно гражданство: в царството на

здравите и в царството на болните. И макар че предпочитаме да си служим само

с добрия паспорт, всеки рано или късно е принуден поне за кратко да се легитимира

като поданик на другото царство.

Сюзан Зонтаг „Болестта като метафора“

Превръщането на смъртта и болката от нея във визуална метафора е голямото постижение на Моника Попова с изложбата „Максимална степен на болка”. Творбите са породени от болезнените преживявания на художничката, свързани с боледуването и смъртта на майка й. Максимално усвоила нечовешкото пространство на галерия „Индустриална”, тази разтърсваща изложба беляза края на 2014 г. с болката като тема на годината, в която и аз изгубих моята майка. Поетът Иван Динков възпял предварително смъртта-на-майка-си като екзистенциален акт на еманципиране от неумолимата й неизбежност. Подобна - особена и запомняща се - е и интерпретацията по темата на Моника Попова. Преди години Светлин Русев почете паметта на майка си с изложба, но проектът „Максимална степен на болка” подхожда съвсем радикално и дори екстремно. „Това е проект, символ на ужаса от раздялата. Символ, сведен до образ константа. Образ, асоцииращ Граница. Преодоляването на Границата или Хоризонта е мъчително. Мъчително е може би най-вече за свидетелите. Аз бях свидетел на преминаването на Хоризонта на моята Майка. Това преминаване създаде образи, ситуации и състояния, които обобщих до знаци подобно на буква, линия, петно или точка. Разликата между „преди” и „след” е в това, че изкуството прецежда болката и оставя една следа или линия от максималната степен на болка.” Линията граница е мисловна бариера, боядисана в бяло, черно и червено и по нея протича силен емоционален ток. Обичайните бариери, разделящи образ от текст, знак от сюжет, лично от митологично, реално от мистично, физическата от душевната болка, внезапно се вдигат и някъде в подсъзнанието на зрителя всичките тези потоци се сливат в подземната река, понесла ладията на смъртта. По течението й се движат установените от хилядолетия символи и знаци, а срещу течението се борят личните преживявания, крехкостта на спомена... После пяната - водовъртежът от чувства, кръв и сълзи, се оттича и на брега остава Мумия. Стилизиран знак като оголен скелет. А по високите ъгли на галерията заглъхва тътенът от болката. Болката е бариерата между живота и смъртта. Влюбена в древноегипетската култура, в която централно място е отредено на култа към смъртта, Моника Попова изгражда в галерия „Индустриална” гигантска инсталация – храм, пирамида, гробница... Храмът, в който ритуално трансформира двойната болка от смъртта - болката на умирането и болката от загубата. Край огромната стена витрина авторката побива колонада. Керамични колони разделят пространството на вътре и вън - на мистично и профанно, и с ритуалния си ритъм ни подготвят за нещо изключително. Двуутробните колони съешават вместилищата на глинени съдове за храна и съдове за души – урни. Усещането за храм гробница се засилва от фигурите пазачи на входа. В олтарната част на храма вместо фриз от стенописи са разположени хоругвите свитъци с гигантските рисунки на основните сцени от тайнството на голямото изпращане. Пътят през болката е личната голгота, водеща към спасението в смъртта. В пространството на храма гробница художничката реди странни предмети – сакрални регалии. Урните са като древноегипетски канопи, съхраняващи в себе си парчета живот, а също и неща, покълнали от тях. Нещата, заради които си струва да се върнеш.Да се разкаже тази изложба е също толкова амбициозно начинание, колкото е самата тя в опита й да обхване необятното чрез мощни и необичайно допълващи се образи. Посветена на майката – всъщност изложбата е за изчезването й. Моника рисува процеса на изчезване - нейното

отдалечаване, последния й път, последното свръхусилие... Отсъствието, преливащо от болката, която тази празнота предизвиква. Майката е болката, а Болката е майка на картините... И някак проумяваш, че самото изкуството се ражда от хроничната болка на човечеството. От страданието!„Изпитването на хронична болка те поставя в друго царство – съвършено различно състояние, фантастичен пейзаж на изгнанието, нямащ нищо общо с познатия свят”, пише Мелани Търнстром в „Хроники на болката”. Самата изложба е мегатекст, съставен от огромни хоругви с йероглифите на болката. Останалите експонати звучат като ехо от древногръцки хор - привнасят нови звуци в „пейзажа на изгнанието”, нови нюанси. Прокарват странични пътеки за разбиране и междинни нива за вчувстване. Изложбата се разгръща като гигантски свитък - Magna Сarta – пътеводител към отвъдното, сред който се разхождаме. Пространствена „Книга на мъртвите”, която ни разказва за последното човешко пътуване с Колата на смъртта през ледения огън и изгарящия лед към убежището в утробата на смъртта. Главният персонаж метаморфозира от конкретната майка и чрез образа на бинтован пашкул мумия се превръща в душа-която-си-отива. Мумията е абстрактният образ - деперсонализиран, обобщен знак – наполовина жива в страданието, наполовина мъртва в смъртта. Болката и страхът приживе изсушават жизнените сокове на тялото. Бинтована здраво, ТЯ е лишена от воля за действие. Отново е безпомощна като бебе, повито в пелени, напоени с болка. Болката - физическа и душевна, е чистилището. Адът на земята. Моника рисува Мумията с маска гримаса и огромно сърце, в което според древните египтяни със сетния си огън живее душата. Тази безпомощна, но мощно въздействаща фигура - окована в скафандъра на страданието - е длъжна, с последните си сили, да извърши онзи скок. Да прелети над хоризонта! В отвъдното!„Четири месеца, докато траеше агонията на раздялата, не можех да държа четка... Веднъж върху пресния гроб на майка ми лежеше куче.” И точно тогава всичко се отприщва. Дошъл е самият Анубис, за да преведе духа на майката към селенията. Започва трескавото рисуване. Изливащо. Както се рисуват йероглифите, за да се каже максимално с малко средства. В изложбата виждаме, НЕ! – смазани сме от монументалните рисунки, направени с лекота и широка четка. Най-въздействащата и най-изчистената в посланието си е сложена и на плаката. Наричам я „Кентавър кръст”. Кентавърът е съчленен от болничен стол количка и мумия. И вече е тръгнал...Знам как тежат тези колички, натоварени с биографията на тъгата. Останалите хоругви разгръщат темата, хоризонтално, вертикално. Графично, полифонично. Образуват композиции от линеарни конфигурации с черно върху мъртвешко бяло с единични яркочервени кръвоизливи... Те включват Мумията в нещо като антропозооморфен биомеханизъм. Мумията бива монтирана към нещо като кола, влак, ракета и образува зловещ в своята детинска простота мумиомобил. ТЯ кърви и цялата е усукана в тръби и безнадеждност. Сърцето й е двигателят в Машината на Смъртта. Фигурата на кучето придава мистична ритуалност и неумолима еднопосочност на движението.„Пресните гробове са като утроби в земята...”, провижда Моника, и ни прояснява оста на образната трансформация, която тя извършва по всевъзможни изобразителни и пластични начини. В основата на

всичко е Утробата. Идваме от утроба, раждаме от утроба и се връщаме в урна-саркофаг-гроб, които също са утроба. Самата Мумия, изпразнена от живот, е потенциална утроба. Авторката свързва урната и саркофага със символиката на матрьошката. Божествената утроба на живота е галактическа матрьошка, пълна с побиращи се и прибиращи се една в друга утроби. До безкрай.Художничката въвлича в смисловата утроба на изложбата разнородни и еклектични подходи към темата: рисунки, пластика, обекти, цитати и текстове. Тя е артист, който непрестанно захранва изкуството си със стимули отвън и отвътре. Отвътре идват емоционалните подбуди, стимулите на живота. И на смъртта. Отвън прииждат праобрази: от Древен Египет, от иконографията на Фрида Кало, Николай Майсторов, Кольо Карамфилов, от комиксите... Всичко това - привлечено и миксирано, обагрено и стилизирано, изгражда в максимална степен авторския профил и личната митология на Моника Попова.Особено въздействащо тя анимира пространството на изложбата с акцията с велосипедите, които са из цялата галерия. Те произвеждат енергията, с която залата може да се отлепи от земята и да полети натам... С движението си вкарват в Утробата на изложбата и вектора Време. Пръст, вода и огън ритуално съхраняват вечността в керамиката. Лекокрилите мимолетности са накацали по хартиените рисунки и текстове. Но времето тече през Колелото: грънчарското - на което са източени урните мумии; върти се в нарисуванете колесари на колите на смъртта... А живото време свисти в спиците на колелетата, с които зрителите обхождат експозицията, въртят се, навлизат, сливат се с нея. Човек върху колело... та това е кентавър. Жив кентавър.И авторката ни връща в живота.Моника Попова е продуктивен, тотален автор и в тази изложба разпознаваме трайно установени образи и похвати, разгърнати в цялостната космогония. Разпознаваме харктерния й размах, най-сетне постигнал реалния си мащаб точно в тази тема, в тази изложба и в това пространство. Темата за болката не е нова за нея. Още помня, сред най-ранните й творби, един малък корсет, прегръщал месеци наред болката, извираща от гръдния кош на едно от трите й момиченца, счупен след падане от кон... Още тогава я запомних. Ярък съвременен артист. Видиш ли нещо нарисувано от нея – помниш го. Тя се откроява и с това, че не принадлижи към групи и кръгове. Сама си е група и кръг. Самодостатъчна - с голямото си семейство и своето изкуство. В битието си на Жена - дъщеря, съпруга, майка - тя още толкова е Художник. Харесва ми начинът, по който изкуството й съумява да остане настрана от вече банализираните фиминистки уклони, характерни за авторките на съвремнно изкуство у нас, а и по света. Силно е и изкушението да нарека изкуството й женско поради темите, чувствата и топлината в него, но неговата мощ, цялост и концептуалност ме тласкат да направя още по-голям грях и да го нарека мъжко. За мен творчеството на Моника Попова успешно надмогва клишетата и събира в себе си по щастливо-красив начин и двете начала на живота. Като Богинята Майка.

МАРИЯ ЛАНДОВА

Съвместна рубрика с предаването „Артефир” на Програма „Христо Ботев”, БНР

по едно от тях, аз го изкарвах отпред, той се наслаждаваше, а след това си тръгваше. Така цяло лято! А на фона на всичко това аз рисувах! Рисувах върху платна и върху обеми. След като изрисувах всичко, реших, че колелата са част от света, в който се намирам в момента (света между живота и смъртта; между земята и небето). През цялото време докато рисувах, те бяха с мен; аз общувах с тях и те общуваха с мен.

Беше поръчала магнити за хладилник с отпечатани две от картините от изложбата. Доколкото съм била в галерии по света, такива се продават за спомен. Ти обаче искаш човек да си спомня болката... Непосилно ми се струва. Защо?

- Що се отнася до магнитите сувенири, аз ги виждам като едни силно умалени мои картини. Картините ми са толкова мащабни, че точно заради това никога не мога да ги притежавам. Те никога не са ми пред очите, защото няма къде да ги разположа. Магнитите са единствената възможност тези образи да са около мен или с хората, които имат отношение към тази изложба; към тази болка; към мен самата; към моето семейство или творчество.Тази игра на преминаване от голямо в малко и от малко в голямо винаги ме е вълнувала. Тази трансформация в „Огледалния свят” е също част от зоната на хоризонта или зоната на границата. „Само сувенирът запазва спомена, но само от изложбата, не и от болката!”

Мащабът на болката е огромен, за да я изразиш по такъв екстремен начин – любимата ми хоругва картина се оказа висока 4 метра... Къде отиде болката след изложбата? Къде прибра картините? И възможно ли е болката да се „прибере”, „съхрани” или „скъта”, така че да я притъпим...

- Изложбата нарисувах за 1 година, подредих я за 16 часа,а я развалих за 30 минути.Пластиките опаковах, а платната просто навих на рула.Рулата увих в найлони. Всички тях заедно с велосипедите заключих в онази стая с креслото на фигурки от стилизирани цветя.

Изложбата беше закрита с музика (свири група), имаше напитки, храна, някой кара колело, купон. Така ли побеждава животът?

- М. П.: ...

Разговора води СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

Моника Попова „Максимална степен на болка”, галерия „Индустриална”, 10 ноември - 2 декември 2014 г.

Текстове от изложбата на Христина Попова - на стр. 14

4

В И Т Р И Н А


Младен Влашки, „РоманОлогия ли?”, оформление Александър Гьошев, ИК „Хермес”, П., 2014, 14.95 лв.Страстта на българските писатели към писането на романи, които ще ги изстрелят на върха на литературната слава, тук е укротена,

анализирана, подредена, теоретизирана, даже иронизирана. Така, както би трябвало днес да се пише за текущата литературна продукция, пардон – ситуация у нас – задълбочено, но разбираемо и без да се изпуска от поглед актуалният контекст. Във време, когато ценността или надценяването на един роман се случва по-често на полето на медиите, отколкото там, където му е мястото – в полето на литературната критика, книгата на Младен Влашки трябва да бъде четена и като ориентир за уморения от празна шумотевица читател на българска литература.

Алфонсина Сторни, „Избрани стихотворения”, превод Рада Панчовска, художник Веселин Праматаров, изд. „Проксима – РП”, С., 2014, без ценаАржентинската поетеса Алфонсина Сторни не е напълно непозната у нас. Няколко години след самоубийството й, през 1939 г. нейна

творба е включена в сборника „Душата на Испания”, Далчев и Муратов превеждат две нейни стихотворения за „Латиноамериканска поезия” (1968), а след това нейни стихове са част от други два сборника с поезия от 1978 и 1982 г. Настоящото издание има предговор от проф. Лиляна Табакова, в който научаваме не само за съдбата и личността на Сторни, но и за мястото й в аржентинската и латиноамериканската поезия. Тя е близка с Орасио Кирога, живее в бурни за обществото и за развитието на литературната аржентинска среда години, част е от поколението на Латинска Америка, което ражда чилийката Габриела Мистрал, уругвайките Делмира Агустини и Хуана де Ибарбуру, всяка от които се опитва да прокара в творчеството си нови идеи и да извоюва ново място на жената в обществото. В края на 20-те поетесата заминава за Европа, където се запознава с испанските авангардисти от „поколението от 27 година”, което я кара да преосмисли поетиката си. Самоубива се през 1936, болна от рак, като се хвърля в морето.

Александър Байтошев, „Кучета”, оформление Александър Байтошев, изд. „Жанет-45”, П., 2014, 12 лв.Редактор на тази стихосбирка е Екатерина Йосифова и нейното деликатно присъствие е дало своя отпечатък. Новата стихосбирка на Байтошев е също така минималистична,

събрана, без излишества и сякаш без емоции. Емоциите нямат място в днешния свят. Те са напуснали в голяма степен и света на поезията. Но въпреки това се бунтуват, търсят пролуки, искат да излезат наяве, защото човекът е цялостен. В „Кучета” светът сякаш е обзет от перманентна зима, обаче под дебелите пластове самота, мълчание и лед животът набъбва, подготвя се, в оголените клони соковете продължават да текат. Човешко

и кучешко е в града. Сърцата обаче държат всичко под око. Любопитно е да видим какво ни очаква след постигането на крайния минимализъм.

Ако трябва да определя първото си впечатление от тази книга с една-единствена дума, тя ще бъде „носталгия”. И макар че стихотворенията, събрани между кориците й, казват още много други неща, една мека и светла носталгия определя на първо място въздействието й. Носталгия, но по какво? И дали това е точно носталгия?Първо, по отношение на формата тези стихотворения изглеждат като носталгия и почит към красивия музикален стих (без той да демонстрира абсолютните правила на класическото стихосложение), който се среща все по-рядко в българската поезия от последните години, откакто някои от неговите най-големи майстори си отидоха от нас. Можем само да съжаляваме, че Антоанета Николова, която превежда от старокитайски, не се занимава по-активно с преводи и от западни езици, защото малко поети имат нейната версификаторска дарба. Стихът й се лее изящно и леко и подхожда особено много на една стилистична особеност на нейната поетика, а именно преднамерената близост на езика до този в детско стихотворение. Образността не прави изключение и непрекъснато кореспондира с детския свят на приказките. Метафори в тесен смисъл почти липсват, сложни интелектуални спекулации липсват напълно. Тук работата на интелекта е изнесена изцяло във втория, скрит план, защото това е книга за пораснали деца и в нея става въпрос за твърде сериозни неща и за най-сериозния въпрос на битието – въпроса за смъртта. Сянката й внезапно преминава дори през детските игри:

Брой до три. Детето на съседитетъй се скри, че няма и следа. („Орлов мост”, с. 10)

Но както казва авторката, трябва „…да гледаш малко встрани / за да видиш” („Точно тук”, с. 18), факт, подчертан и от Силвия Чолева в анонса на книгата във витрината на „Литературен вестник”1. В тези стихотворения обаче смъртта не е край, а само скриване от погледа като в играта на криеница, преминаване от една реалност в друга, защото в поезията на Антоанета Николова яркият детски свят се подхранва от дълбоки корени в метафизичното и в стиховете дишат паралелни светове, преминаването между които е като детска игра:

Някой диша в мене и през мене.Онче-бонче. Кой излиза? Ти! („Иван Асен”, с. 11)

В лиричния свят на авторката времена и вселени се смесват леко и виртуозно с един ненатрапчив сюрреалистичен нюанс, който остава почти незабелязан, защото приказните образи ни превземат, извиквайки най-чистата ни и доверчива същност на дете. И когато градът ни потиска – разкалян и нечист – не другаде, а на площад „Славейков”, превзет от книгите, се случва чудото:

Площадът с книгите вълнува сеи кораб с алени платнаизплува иззад капандуритевърху рекламните пана („Площад „Славейков”, с. 6)

В това стихотворение се разкрива едно от трудно забележимите достойнства на поетиката на Антоанета Николова. Зад лекия, музикален стих и приказната образност, внушаващи, че говорят направо и безизкусно, се крият глобални метафори, боравещи умело с топосите на града. И още нещо, да не забравяме за трудностите на избрания подход от авторката. Защото разстоянието между изпълнения с поезия наивитет и инфантилността е толкова деликатно, че само един изключителен поетически усет може да избегне смесването им. Всъщност не знам дали в случая е правилно да се говори за подход, като се имат предвид думите на Румен Леонидов на корицата, с които съм напълно съгласна: „Новата книга на Антоанета Николова е като нея – нежна, естествено

захласната, пробождаща със сърдечната си чистота…”. Наистина, такова единство между личността на автора и създадения от него лиричен свят е рядко явление.Вторият нюанс на носталгията в книгата е тъгата по несбъднатото. Не само трите неродени сестри, градът е пълен с несбъднати деца:

В тъмното на моите куплетидишат неродените деца („Капка”, с. 9)

И когато ятото на „…всички медни патици / от шадравани и чешми” отлита „към непознатите земи”:

На всяка патица е седналоедно несбъднато дете,а майка му сама на пейкататерлички бели му плете („Борисовата градина”, с. 13)

Накрая, поне на пръв поглед, основният тон в многопластовата носталгия като че ли се пада на носталгичното чувство към детството. Само че това не е познатата носталгия по невинния детски свят, защото авторката е съхранила цялата си невинност и възможност да вижда реалността като нарисувана с ярки детски боички картина. Това е по-скоро носталгия по декора на детството; по един друг град, с различен от днешния модерен, но безличен образ; по малките квартални градинки, откъдето „медното момче е отлетяло / с гъската от стария фонтан” („Иван Асен”, с. 11).Но дали чувството, за което говорим, е точно носталгия? Всъщност най-големият парадокс на поетическия свят на тази книга е непрекъснатото внушение за носталгия по нещо и същевременно едно възхитително сливане на светове и времена, което изключва носталгията, тъй като всички моменти и топоси присъстват едновременно. Свят, в който несбъднатото живее около нас, неродени деца населяват света на родените, малко момиченце маха на порасналата си дъщеря, далечни северни градове с непознати реки допълват образа на София отпреди няколко десетилетия и в този чуден калейдоскоп разпознаваме една метафорична картина, конотираща изначалната цялостност на реалността. В такъв случай вместо за носталгия е по-добре да говорим за едно друго усещане, населяващо поетичните видения в книгата, което в далекоизточната естетика се определя с естетическата категория аваре, най-често дефинирана като тъга или меланхолия, възникваща от осъзнаването на ефимерността на природата и човешкия живот. Само че тъгата тук не е другото на радостта, защото в далекоизточното разбиране за света няма дихотомии и противопоставяне. Алън Уотс твърди, че аваре „не е точно скръб и не е точно носталгия в обикновения смисъл на копнеж” по отминали неща, а е „отгласът от онова, което е отминало и което е било любимо”, като уточнява2: „Аваре е моментът на криза между възприемането

на преходността на света с тъга и съжаление и съзирането му като самата форма на Великата пустота”.И след като стигнахме до Изтока, да отбележим, че има още няколко теми, които деликатно свързват стихотворенията в книгата с далекоизточната мъдрост (основното занимание на Антоанета Николова е далекоизточната философия, но напразно ще търсим тук ерудитски препратки към нея).Една от тези теми е темата за отклика. Често предмет на изследване в научните публикации на авторката, тук тя присъства в много стихотворения в своето художествено превъплъщение:

Отрони гълъбът едно перцеи се полюшна цъфналата вишна.Едно дете изпляска със ръце –глухарче бяло в светлината литна.

Едно от най-хубавите стихотворения в книгата, „Кръг”, ни подсеща за думите на Судзуки, че „кръгът е най-добрият символ за изразяването на неразгадаемата дълбочина на истината”3. Стихотворението започва с думите:

Всяка истинска къща е кръгла.Като шепа, прашинка, гнездо.Като бяла спирала на охлюв,като стъклено детско кълбо.Тука всяка посока е център.Всяко място е точно за теб.

Философията като опит да се обясни битието има допирни точки с всички религии, науки и изкуства. Антоанета Николова разгръща своите философски разбирания, като ги разполага в света на приказното, в един привидно изчистен от спекулации детски свят. Много истински и вълшебен едновременно, той се простира не само тук, но и „зад вратата на залеза”, под която „Мамещо отдолу се процежда / непозната светлина”, прониква навсякъде, намирайки пролуките към други реалности. Защото:

Там някъде във дълбинитена най-познатите нещадълбоко скрит, дълбоко скрит еи кодът таен на света:мушици, хвърлени нехайновърху прозрачното небе,и птица, минала случайно,бърборенето на дете… („Врата без врата”, с. 19)

Цитираното стихотворение е и кодът към поетическия свят на книгата, по детски безизкусен и дълбок едновременно, който се разкрива и ни говори

чрез най-познатите нещаи ключ ни дава: да отворимотворената му врата.

Тази книга може да даде много и на тези, които още се връщат към детските приказки, и на тези, които напълно са ги забравили. Тя е особено ценна и за нас, които израснахме по малките улички на този град, когато още не бяха препълнени с коли и приютяваха игрите ни, за нас, пред които животът се разкриваше само на една ръка разстояние, когато зоопаркът беше в центъра на града и понякога в нощната тишина можеше да се чуе рев на лъв, за нас, на които останаха само каменни лъвове.

ЛЮДМИЛА БАЛАБАНОВА

Антоанета Николова, „Зад вратата на залеза”, изд. „Жанет 45”, Пловдив,2014

1 Силвия Чолева. Литературен вестник, бр. 28/2014, с. 4.2 Watts, Alan. The Way of Zen. Pantheon Books Inc., 1957 (цитирано по: Пътят на дзен. Прев. Крум Ацев. София, ИК „Кибеа”, 2005, с. 261).3 Судзуки, Дайсэцу. Основы Дзен-Будиззма. Кацуки Сэкида. Практика Дзен. Пер. с англ. Бишкек, МП „Одисей”, 1993, с. 400.

Ключ за отворена вратаП Р И П И С К И

5

В И Т Р И Н А


Книгата „Стихотворения” на Васил Балев не е поредната стихосбирка, чийто глас ще се слее с поетическия хор на деня, за да заглъхне скоро след това. Едно от доказателствата е, че книгата беше удостоена с една от двете първи награди в поетическия конкурс „Иван Николов” (втората беше присъдена на Катерина Стойкова-Клемър за книгата „Как наказва Бог“, отличени с поощрения бяха също Албена Тодорова и Белослава Димитрова).Поетическата книга на Балев, със своята силна авторефлексия и склонност на лирическия глас да анализира сам себе си, отпраща към идеята за душа, която, докато е все още жива, извършва собствената си дисекция. Обградена от кривите огледала на думите, тя нито за миг не затваря очи и наблюдава как отражението й спокойно и без патос рови в своите органи. На някого това сравнение може да се стори прекалено, но именно такъв е стремежът в „Стихотворения” – да се обгледа душата отвътре, да се открият причинителите за нейната болест. Намесата обаче далеч не е хирургическа, тя не цели да лекува, да реже до здраво и после да съшива парчетата. Тук основната цел е самонаблюдението, откриването на причините и следствията за определени душевни състояния. Дисекцията се превръща в документиране на случващото се с носителя на поетическия глас и накрая това документиране се превръща в таксидермия – душата бива препарирана, докато е още жива, и запечатана в стихове. В своите текстове Балев ни прави свидетели на този процес на „препариране” – той вади пред нас органите на душата – чувствата, страховете, любовта, смъртта, показва ни ги в суров вид. После обаче като че се опитва да сложи на тяхно място слама, лишена от емоционалност и живот тъкан, която трябва да замени органите на душата:

От раменете до върха на пръстите като молитви

дълги са ръцете ми: Спаси мемоля те, отдалечи ме да обикна чисто Виж колко сочни органи Ти носязакръглени от Твоето слънце, смукали

от Твоя дъждвсичко е за Теб но помогни да съм достоен – и затова ми дай сурови врагове, жестоки. Не приятели за врагове. (из „Молитва на Белармин”)

Тези откази от любов, приятелство и съчувствие, натъпкването на душата със слама като че ли не се случват напълно, при това не защото поетът се проваля в намерението си, а защото пълният отказ

от човешкото се оказва невъзможен. Въпреки студенината на стиховете, те не могат да се освободят от тъгата и меланхолията и така се превръщат в маркери

за човешко, защото там, където него го няма, не може да има и тъга, нито меланхолия. В стихосбирката „Стихотворения” несъмнено витае духът на отчуждението и отказът от емпатия. Лирическият глас сам заявява, че се гнуси „от проявата на силни чувства” и още „бях твърде равнодушен и гнуслив, / за да заплача с вашите ридания”, но това едва ли е просто поетическа поза или опит за демонстрация на някакво извисяване. Не – това е израз на вкоренено чувство за болезнен анахронизъм, на усещането, че нямаш свое време. В някои от стиховете си Балев се опитва да подмени съвремието си с миналото, дали в лицето на спомена, или на Античността и Средновековието – „Единствено чрез думите на мъртвите / се вмествам в настоящето – превръщам се / в съвременник на себе си” („Писмо до Белармин”). Това негово търсене обаче също е обречено на провал още в самото начало, защото стиховете му знаят, че за душата в процес на дисекция уютно време няма. Въпреки това текстовете в стихосбирката понякога залитат към опирането върху културно-исторически артефакти, сякаш надявайки се, че техният авторитет ще подсили внушението, без това да е непременно нужно. Така или иначе съвременната българска поезия трудно бяга от този маниер и понякога дори стига дотам, че се опитва да се кодифицира като стойностна единствено на базата на тези междутекстови препратки. Все пак случаят със „Стихотворения” не е такъв и тези задочни позовавания по-скоро отварят прочита, отколкото му пречат.Често чуваме да казват за някой поет, че борави добре с формата и това е опит да се употреби думата „сръчност”, без да бъде назована директно. Е, Васил Балев не борави добре с формата, това просто не му е нужно – той борави с езика. Там, където има смисъл и определено послание, пораждащо емоция, не може да има просто форма и заради това в книгата му няма формални стихове, няма упражнения по стил, няма хитроумни игрословици – вместо това има поетическо слово. В едно от стихотворенията, чието

заглавие е по-дълго от текста, на който ще се позова, директно се прави заявката: „преодолях стила” и малко по-надолу: „аз нямам стил / аз съм свободен”. Едва ли ще изненадам някого, като припомня, че дори липсата на стил е форма на стил. Поезията на Васил Балев има стил, но и наистина е свободна. В книгата „Стихотворения” няма маниерност, няма преднамереност на поетическите фигури, метафорите са органични и интуитивни и в същото време оригинални. Текстовете често пъти са конструирани като своеобразни поетически обръщения, в които обаче няма диалогичност – адресати на тези обръщения могат да бъдат женски образ, историческа или митологична фигура, неназован слушател, понякога и Бог. Чува се обаче само един глас, без той да очаква отговор. Това не прави поезията на Балев изповедна, а подчертава факта, че тя е функция на човешко съзнание, обърнато към самото себе си. Съзнание, заело се с нелеката задача да тълкува себе си, да регистрира промените, през които преминава.Въпреки че стихосбирката „Стихотворения” се опитва да се рамкира и подобно на човешкия живот да започне с нулевия си „Рожден ден”, за да приключи с „Псалм” за „бъдещата моя гибел”, тя не оставя усещането за проследяване на един цял живот, а по-скоро запечатва моментното състояние на една поетическа душевност, която се опитва да погледне на себе си отстрани, да се самопрепарира и да се постави в рамките на това, което нарича свой живот тук и сега. Душа, която прави всичко това, за да отложи смъртта си:

Псалм

Прахта ми е прашецът на душата

с мисъл за прахта оплождам себе си

под разцъфнало дърволежа: и много

много съм ти благодарен, че една пчела

изронва с мигли бъдещата

моя гибел.................

АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ

Васил Балев, „Стихотворения”, художник Стефан Божков, „Факел Експрес”, 2014

Таксидермия на душата

Яница Радева, „Обетован кръг”, оформление Маргарита Дончева, ИК „Хермес”, П., 2014, 11.95 лв. Първото цялостно изследване на поезията на един от най-добрите

български поети Иван Теофилов. Задача, която сама по себе си е голямо предизвикателство. Да се надникне в дълбините на стиховете на Иван Теофилов, да се осмисли от днешна гледна точка творческият му свят, да се проследи и анализира пътят му през литературната ни история от 60-те, 70-те и 90-те години на XX в., като всичко се огледа детайлно и с респект – това е целта на дисертационния труд на Яница Радева „Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов”, прераснал в книга. Съвестна, внимателна книга, която търси и намира не само тукашните измерения на тази поезия, но я полага в контекста на света – там, където тя отдавна е. Книга опит „за поезията да се мисли поетически”.

Ли Бай, „Прокуденият от небесата”, превод, съставителство, коментар Антоанета Николова и София Катърова, корица картина на Лян Кай, изд. „Изток-Запад”, С., 2014, 10 лв.

Един от най-известните на Запад старокитайски поети и едно от най-значимите имена в китайската поезия в превод на Антоанета Николова и София Катърова. Книгата е посветена на Малина Томова, при която преди 11 години двете преводачки издадоха в „Стигмати” „Поезия на планините и водите”, пак превод от старокитайски. Пътят, пътуването, странстването е честа тема в творчеството на китайските поети, а при Ли Бо (както е известен) е свързана и с житейската му съдба. Както пише в текста си Антоанета Николова, той често нарича себе си гостенин, чужденец. Духовното, вътрешното пътуване на поета е белязало творчеството му. Вълнува го преходността на всичко земно, стремежът към досега с небесното, космичното, но и желанието да се живее в радост и веселие.

Мигел де Унамуно, „Изгнаници на този свят”, превод Николай Тодоров, корица картина на Пол Синяк, ИК „Гутенберг”, С., 2014, без ценаКнигата с поезията на Унамуно се издава по повод 150 години от рождението на

големия писател. Преводачът Николай Тодоров е написал подробен и задълбочен предговор към тома, който съдържа внушителен брой стихотворения. Сред тях е и поемата „Христос на Веласкес”, която се счита за философски, естетически и теологически израз на съкровените идеи на твореца. „Важно е да се отбележи, че въпреки класическия си дух и романтичните пориви на героите му, поетическите произведения на Унамуно са популярни дори сред младите испански авангардисти от Поколението на 1927-а, оглавени от Рамон Гомес де ла Серна и Хуан Рамон Хименес”, четем на четвърта корица. Дали поетичното творчество на Унамуно ще има такава популярност днес сред българските читатели, както са приети прозата и есетата му?

Българското хайку има нова вълна и тази вълна е белязана с женски имена. Случайно или не, източното светоусещане намира все по-добра изява точно у жените автори. Публикациите в едни от най-значимите международни издания за хайку, наградите от конкурси и постоянното вече присъствие в класацията на 100-те най-креативни хайджини в Европа са само част от успехите на тази вълна. Успехи, с които всяка национална литература би трябвало да се гордее. В този смисъл няма как да не споменем една книга, излязла в самия край на изминалата година, тя се нарича „Кибритени лодки” и е на три поетеси с ясно изразен талант в тази кратка форма – Диляна Георгиева, Дарина Денева и Весислава Савова. Числото 3 в книгата е много важно, тя е триезично издание – на български, руски и английски, а всеки автор участва в нея с 33 хайку. Това създава една допълнителна симетрия, която много добре пасва с подбора на текстовете, направен от редактора Петър Чухов. Английските варианти са консултирани с Анджела Родел, а руските - с Наталия Седенкова и Наталия Слатинска. Тук е мястото да споменем издателите от „Пергамент”, които в днешните комерсиални времена са заложили на некомерсиален жанр като хайку. Факт достоен за уважение. Не на

последно място бих обърнал внимание към прекрасната корица на Иво Рафаилов, който за пореден път доказва своята дарба да свързва текста и оформлението. В книгата освен класически хайку има и по-хумористични текстове, доближаващи се до т.нар. сенрю,

което я прави някак по-непосредствена и споделима. Най-голямо впечатление обаче предизвиква наличието на голям брой хайку от всекидневието и градската среда, свързани дори с технологиите и някои от белезите на модерния човек:

шопинг терапиятя си купува две-триколи Диляна Георгиева

нямо киноусмивки и жестовезад витрината на кафенето

Дарина Денева

джънкфудпо телевизията екшънс хепиенд

Весислава Савова

Ако хайку би трябвало да отразява заобикалящатата ни реалност, то авторките са се справили доста добре с тази задача. Сигурен съм, че и читателите извън пределите на страната ни ще възприемат книгата добре, защото „случилите се” текстове нямат родина, а в тази книга те са мнозинство. Накрая трябва да се изтъкне, че 2014 г. беше добра за българското хайку. Освен множеството международни успехи, излезе и фундаменталният теоретичен труд на Людмила Балабанова „Хайку: водно конче под шапката”, а така също и книгата на Едвин Сугарев „Прилив на треви”, книга, премълчана от критиката, но важна за литературата ни и за жанра като цяло. Прибавяйки към всичко това „Кибритени лодки”, картината на хайку годината става още по-цялостна и пълна. Нека си пожелаем през 2015 г. нови успехи на българските автори и все повече

читатели на тази литературна форма.

ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ

„Кибритени лодки” - новата вълна в българското хайку

П Р И П И С К И

6

Н А Ф О К У С


Съвсем нормално е да се очаква при всеки случай ругатня от Марин Георгиев. На която и да е литературна акция да се появи, в което и да е поле на литературния ни живот да се покаже, той носи със себе си лошото си настроение, грубия си нрав, всевъзможните си фобии и омрази, вродената си безтактност и дълго култивираната си безпардонност. И все пак, когато става въпрос за преценка на конкретно издание, трябва да се очаква, като за човек, занимаващ се вече толкова десетилетия с литература, че поне е разгърнал въпросното издание, преди да се изкаже.Не е така с моята книжка „Яворовата година на траура”. За нея той вдъхновено е написал в коледната анкета „Литературното събитие на 2014 г.” на „Литературен вестник”, бр. 41-42 от 17-31.12.2014 г., с. 17: „В руслото на комунистическото магично и есхатологично мислене, в парадигмата на баба Ванга и Нешка Робева е брошурата на Михаил Неделчев „Яворовата година на траура” (изд. „Нора 2000”, София-Поморие). Клакьорите му се силят да я представят за книга, а той суетно я омаловажава на книжка, самоубеден,

че казва важности като: проклятие, прокоба, поличба и пр. овехтели сакралности, несъответствуващи

на просветеното съзнание във високотехнологичния ХХІ век ?! Провалът също е вид събитие: тук Неделчев е отстъпник от рационалистичната си методология от 70-те години на миналия век. С търчи-лъжи не се прави ни литература, ни икономика, ни демокрация, ни държава. P.S. Във Варна книжлето бе оставено на свободен достъп.” Но във въпросната книжка никъде не се говори за „проклятие, прокоба, поличба и пр.” Това той е прочел в журналистически материал от в. „168 часа” (бр. 41 от 10-16 окт. 2014 г., с. 15-18, със заглавие „Проклятието на Яворов застигна...”), който интерпретира казани преди време мои думи и Марин Георгиев е решил, че и в „Яворовата година на траура” се говори за подобни работи. Да, но там темите са други.Освен това на въпросното представяне на книжката в художествена галерия в град Варна (в дните на голямото общонационално обсъждане на литературната ни преиодика, организирано от проф. Сава Василев и на което присъстваха десетки литератори) изданието се продаваше редом с други книги, поставени на маса в галерията. Така, за мое неудобство, „Яворовата година на траура” бе закупена и от варненския поет Валери Станков, и от великотърновския колега проф. Радослав Радев. Казвам „с неудобство”, тъй като и двамата са ме дарявали със свои книги и беше редно да им върна жеста. Но такъв беше общият стил на вечерта. Така че

никакъв свободен достъп до книжката не е имало. И ако Марин Георгиев си е присвоил някакъв екземпляр от нея, това вече е друга работа.А в анкетата той е посочил като едно от литературните събития на годината книгата с разкази на Иван Станков „Спомени за вода” (това и аз съм сторил в моите отговори на същата страница на „Литературен вестник”). В края на пасажа за Иван Станков Марин Георгиев пише: „Станков хем е пластик, за да предаде изчувстваното, хем аналитик, проникновено да го изтълкува”. Но щом има такава вяра в литературните му способности, ако беше все пак наистина отгърнал „Яворовата година на траура”, той щеше да види на стр. 26-28 изразите на съпреживяното от проф. Иван Станков в две електронни писма до мен по повод именно на текстовете в траурната книжка. (Впрочем в своите отговори на анкетата аз също съм посочил като събития и книгите на Георги Мишев и Весела Ляхова. Наред с другите си „търчи-лъжи” дейности два пъти съм представял романа „Бежанци” - в София и в Созопол.)И последно: не му е работа на Марин Георгиев да обсъжда дали „Яворовата година на траура” е к н и ж к а, дали е б р о ш у р а. На титула ясно е посочено, че това е „юбилейно библиофилско издание”. Издаването на такива книжки, на брошури, е световна практика и в миналото, и днес. То се прави не защото съответният автор няма достатъчно написани страници. Аз лично много обичам тази

форма на послание. Имам издадени такива десетина разнородни и разножанрови книжки. А специално за Яворов имам предостатъчно написани нови текстове и когато реша, ще ги представя и в по-обемна книга. Ако беше литературно образован, Марин Георгиев щеше да знае, че „Яворовата година на траура” съзнателно и преднамерено се вписва в едновековната традиция за отбелязване по такъв начин на юбилейните години от смъртта на Поета. За това съм писал и говорил достатъчно, включително и по страниците на „Литературен вестник” (вж. в бр. 39 от 3-9.12.2014 г., с. 11 словото ми „Ритуален и традиционен смисъл на Яворовата година на траура”, пети текст от тематичния цикъл). А книжката „Яворовата година на траура” е елемент от колективното въвличане в полето на посмъртното слово през тази година на десетки и десетки литератори и почитатели на Поета, за което свидетелстват в отговорите си на същата анкета и поетесата Федя Филкова, поетът доц. Пламен Антов, литературоведите проф. Антония Велкова-Гайдаржиева и проф. Антоанета Алипиева. И не чувства ли Марин Георгиев, че ругаейки по този начин, скверни и паметта на самия Поет?!

22 декември 2014 г., София

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ

Отговор на ругатнята

Преди да пристъпя към представянето

на тази уникална книга, държа да

отбележа, че нейният автор освен

дипломиран историк е и поет, един от

моите любими поети, отличен стилист

и интерпретатор, разчитащ главно на

рационалната обработка на сетивните

възприятия. Неговата поетична книга

„Сияe” беше удостоена с годишната

награда на Сдружение на български

писатели, стана широко популярна в

литературните среди и знам дори, че

някои млади поети са я приели като

ориентир за своята поезия.

Повечето наши писатели, завършили

различни научни дисциплини, са се отказали

от професиите си заради литературните

си интереси. Изключение правят Вера

Мутафчиева и моят приятел Йордан

Велчев. А сега само Велчев. Не познавам

друг човек като него, който да се отнася

с такава себеотдаденост и одухотворена

чувствителност към своята научна

работа. Във всичките ни телефонни

общувания научавах до коя страница е

стигнал, какво ново е изнамерил, какво

го е впечатлило в проточени живописни

подробности и разбирах, че дори и в

обхвата на разговора ни се е запилял някъде

из вековете, примерно в 1404 година, и

разплита враждата между Сюлейман

челеби и Муса, и намирах съвсем за излишно

да го занимавам с днешните ни тегоби...

Талантът и прецизният поглед на автора

проличава още в избора на мотото на

книгата – тези нажежени четири реда на

Чоран, които твърдят, че усещанато на

човек при стъпването му на Балканите е

като пропадане, възхитително пропадане

– като бездна.

Ние, които живеем тук, на този назъбено

изразен на картата полуостров, с

притиснатите една в друга 11 държавици

със своите множества етноси, езици

и религии като ту затаен, ту разразен

вулкан от страсти и междуособици,

можем да си представим преживяването

на автора, издирващ къс по къс и съставящ

живота и света на балканския човек през

рояците събития на цели три века.

Главният обект на книгата е любимият

му Пловдив. Градът, който дълго

удържа пристъпа на многобройната

Лала-Шахинова войска. И само случайно

откритият и прекъснат водопровод

край село Марково според легендата

заставя града да отвори крепостните

си порти. И магията на азиатския

свят със зрелищата и акустиката на

джамиите, хановете и чаршиите, с

порядките, нравите и законите си да

завладее и промени цялостия облик

на града. И на все по-смаляващата и

притулваща се българска общност за

упование да останат само езикът и

вярата, сукманите и потурите, та

някои по-любопитни пътешественици да

я забележат и отчетат различността й.

В структурата и духа на тази

извънредно любопитна книга се усеща

нещо от похватите и атмосферата

на Монтеновите опити. Това плътно

коментиране на текстове. Но ако при

Монтен се коментират главно цитати,

тук коментарът обсъжда един широк

обхват от издирени и умело аранжирани

пътеписи, хроники, легенди и животописи.

Старателната или по-скоро вникваща

авторова намеса не се задоволява с

един-единствен поглед върху нещата. В

пространството на общия коментар се

вместват и други, още и още коментари,

с ралични гледни точки и текстът става

все по-спектърен и увличащ. И читателят

усеща не само атмосферата на този

прелюбопитен текст, но и осезаемото

преживяване на автора. В интерес на

истината този новаторски подход на

книгата изцяло променя доминиращата

представа за историческото четиво с

неговата традиционна лексика, установена

терминология и сухо визирани факти. Без

да губи нищо от научната си стойност, тя

се чете с абсолютното усещане за роман,

пълнокръвен роман, съпричастен, макар и

в друг жанр, но със същото достойнство

за балканските безпокойства на Андрич,

Казандзакис или Кадаре. Тя е феноменален

сбор от непрекъснато възникващи

описания на ожесточени битки или

умиротворено битие, на умело щрихирани

портрети на султани, европейски

държавници, дипломати, свещеници,

видни и забравени с времето писатели,

хронисти и пътешественици; на внезапни

отскоци до Египет, Венеция и най-различни

точки на тогавашния познаваем свят, с

които балканският човек е контактувал;

на любопитни въведения в колоритно

оживени интериори на сараи, дюкяни,

занаятчийски работилници, хареми и

хамами; на афектираната шарения и

щедрото изобилие на пазарища, с такива

невероятни подробности, че щем не щем,

ставаме наясно дори с точните цени

на брашното, ориза, зехтина, шарана и

халвата през 1548 година...

И за още по-осезаемото възприемане на

книгата са въведени множество графични

изображения, гравюри, миниатюри,

рисунки, орнаменти, проспекти и карти

на градове и местности, отпечатъци на

монети, шрифтове, символни знаци и дори

модел на робот отпреди 900 години, дело

на великия механик Ал-Джазири, автор на

„Трактат за автоматите”, изобретател

на механизирани часовници и фигури на

музиканти, биещи барабани или птици,

пускащи ритмично камъни върху чинели и

пр., и пр.

Не може да не се замислим и за процеса на

издирването, обмислянето, написването,

аранжирането, на всичко казано под черта,

на безбройните страници с бележки в

края на книгата, на целия този гигантски

съзидателен труд.

Не трябва да забравим и благодарността

си за перфектно изработената книга на

издателство Жанет-45, което в момента

за литературата ни е по-значимо от

Министерството на културата и от

всяка друга важна за културата ни

институция.

А на автора какво да кажа – освен дълбок

поклон!

ИВАН ТЕОФИЛОВ

Думи от представянето на „Балканският

човек XIV-ХVII век - Истории в седем книги”,

т. 1, ИК „Жанет 45“

Балканският човек

Рубриката се

поддържа с

финансовата

подкрепа на

Национален фонд

„Култура”.

П Р А В О Н А О Т Г О В О Р


Уважаеми дами и господа, приятели, скъпа Виолета,

Днешното представяне на книгата с избрани стихотворения „Морето, най-голямото събитие“ е щастливата възможност да завършим празнично годината на 80-годишнината на големия поет Христо Фотев, започнала така тържествено и шумно в Бургас. То е и един повод да отбележим петдесетгодишнината от написването на знаменитите автобиографически стихове „Роден в Истанбул. Тридесетгодишен. / Но българин. И жител / на Бургас“ – така, както ни предлага Йоана Томова, да се опитаме да потърсим още един път в какво е магията на тези наглед толкова простички думи. Но това томче ни дава за пореден път и една друга възможност: да възприемем с нови сетива – след подредбата тук – добре познатите ни стихове. Вярвам мнозина в тази зала са преживявали многократно този ефект. Помним, самият Христо Фотев обичаше при подготовката на поредната си нова книга да размесва, да разбърква, да преподрежда поезията си. Така е още с „Лирика“ (1962 г.), и много по-късно, особено с „Литургия за делфините“ (1981) и „Спомен за един жив“ (1982), но и в специални издания като библиофилските „Възхвала на думите“ (на издателя Анго Боянов, 1999) и „Море“ (с прекрасния предговор на Стефан Смядовски, 2000), както и при включения в представителната поредица на великотърновското издателство „Слово“ „Нова българска библиотека“ книга „Словесен вертикал“ (2000). Този ефект се търси, разбира се, с изданията, правени след онова Христово „Тръгвам“ от 26 юли 2002 г.: Недялко Йорданов с комплексното си издание „Колко си хубава, Господи!“ и Иван Гранитски с „Пейзаж от думи“, също включена в една поредица „Българска класика“, с послеслова на проф. Светлозар Игов.И така, при четенето на всички тези Христо-Фотеви книги ние виждахме и чувахме как някоя от елегиите му внезапно заставаше до една от несдържаните му възхвали и засияваше поновому, как се пораждаха нови автобиографически контексти, как някак укривани и недобре запомнени ранни стихотворения изведнъж получаваха мощен смислов акцент, как възникваха пред нас и други очевидно важни за Поета места, топоси – не само отдавна въвлечените в поезията му вселената Бургас, созополското пристанище или Островът. А как всичко ставаше напълно различно и пак познато, любимо, при редките появи на нови Фотеви стихотворения, намерили място до вече класическите. И как всичко засияваше, озаряваше се, добиваше нови енергии, когато до стихотворенията се нареждаше все несвършваната „Книга на свободата“ (например фрагментът от „Литургия за делфините“ и вече относително цялостният текст в по-късните издания), с онова началното „Не на площадите – а в нашите души / Тя – Свободата – се изгражда и руши“, с толкова други пасажи, които Христо също преподреждаше, рецитираше отново и отново, за да ги чуе и през нас как звучат, за да намери най-после музиката на цялото.

Сега съставителката на „Морето, най-голямото събитие“ Йоана Томова прави своя голям принос в тази насока. Наистина тя декларира: „Стихотворенията в тази книга са подредени хронологично, всякакви тематични и поджанрови композиции биха променили и смисъла, и контекста на работите, ако са направени без участието на автора“. Но ние добре знаем, че постигането на такава стриктна хронологичност е всъщност дело невъзможно, несигурно – точно заради тази Христова артистична безреда при първо публикуване, при любовта му към

изненадващото поднасяне на един или друг м о т и в (каква друга негова любима дума), завладял отново или за пръв път въображението му. Но Йоана Томова ни е дала с книгата един друг голям код при новия прочит на тази удивителна поезия: и с т а н б у л с к и я ; превърнала е онова „родом от Истанбул“ в една от основните перспективи, а не да го остави просто като екзотичен автобиографичен детайл. Тя е направила това по два начина: първо с прелестния си послеслов, и второ – чрез редуването на фотографии от Бургас с толкова силните градски фотопейзажи от цариградския квартал „Касъмпаша” на майстора на камерата Ара Гюлер от 50-те години. Но за всичко това: в края на словото ми.Искам сега да си представим кой как чете поезията на Христо Фотев. Съществуват най-малко четири категории читатели.

Нека не се възгордяваме: ние, повечето в тази зала, сме в първата. Ние сме в привилегированата общност на вечно влюбените в неговата поезия, но и на облъчените и от неговия биографически мит. Нашето общуване със стихове като „Единствено в бургаското пристанище / живота ме изпълва с възхищение!“, „Ний повече не сме необходими на пейзажа!“, „Ах, най-подир свободен, весел, лош“, „Бях на самия връх на мойта младост“ или „Наистина ли си отива лятото?“ има дълга, предълга история. Тя е един от смислите на живота ни не само в литературата. Мнозина от нас сме имали невъзможното щастие да чуем лично от Поета как се взривява словото при уникалното изричане на същите тези стихове, някак внезапно вклинили се в репликите от всекидневния ни диалог. Ние оставаме също завинаги жители на неговия идеален и романтичен Бургас.

Втората група читатели на поезията на Христо Фотев също имат цялостно знание за творчеството му. Но те не са под въздействието на биографическия мит. Това също са хора, които са чели различните негови издания. Автобиографическите контексти и геопоетическите реалии не ги вълнуват толкова. Поезията сама по себе си им е някак самодостатъчна. Никога не се знае обаче дали у някои от тях няма да се отключи в един момент и една потребност да постигнат и тази наистина уникална синкретичност при Христо-Фотевата свързаност на реална и литературна личност, конкретни и опоетизирани пространства и на теми, мотиви и стилистика на художествените текстове.

Третата категория са читатели, които са срещнали своите отделни антологически Фотеви стихотворения, направили са своите малки открития – например изпаднали са под въздействието на магията на „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!“, на „Балада за Ромео и Жулиета“ или на стихотворението за завинаги загубената Венеция – без да познават текстовете на Невена Стефанова, с които то сключва неразривен интертекст. Нищо, веднъж докоснали се до творческите светове на Христо Фотев, те неизбежно ще ги увличат все по-навътре в себе си. Ако не престанат да четат поезия.

И последната, четвъртата категория – това са потенциалните, някои наистина бъдещите читатели на лириката на големия поет. Всред тях най-важни са съвсем младите, тези, на които съдбовната среща предстои. Не ми достига въображение, за да си представя радостта, щастливото изумление, които ще изпитат. Дори ние, завинаги омагьосаните, ще има какво да научим от тяхното ново знание и вълнение. За своето близо петдесетгодишно общуване с Фотев и поезията му съм наблюдавал много пъти именно тези срещи на новите поколения и всеки път това е било наистина толкова вълнуващо и различно.

Е, съставената от Йоана Томова книга с избрани стихотворения „Морето, най-голямото събитие“ е направена за всички тези категории читатели, тя ще бъде нова за всеки един от тях. Пак ще повторя: най-важното тук е предоставянето на истанбулския код за четене и съзерцаване, за съпреживяване и вникване. В послеслова си авторката разказва за своите търсения: как успява да намери свидетелство за кръщаването на Христо Фотев в цариградската българска църква „Свети Стефан“, как там е отбелязано, че семейството е живяло в квартала „Касъмпаша” на големия район Бейоглу, как обикалят с Виолета през лятото на 2014 г. с вяра, че интуицията им ще им подскаже в коя точно от запазените стари къщи са живели... И този удивителен детайл за появата на пасаж със стотици делфини в Златния рог, възприет от тях като знак от Христо, знак за тази съдбовна свързаност на поета с делфините. Но най-важното са паралелите, които авторката на послеслова прави между Истанбул и Бургас, този Бургас от предишни десетилетия, за възможностите да се вижда истанбулското в пресечките на „Богориди“. Тези паралели наистина се подкрепят от редуващите се фотоси. Йоана Томова свидетелствува (а тя, живялата редом с Христо от детството си докъм 33 на зрелостта, не само има право да го прави, но и го прави с усещането за споделено братство), та тя свидетелствува за потопеността на Фотев в делничната атмосфера на Бургас, за богатството на разговорните му интонации, търси основанията за пристрастеността му към пъстротата на градския идиличен пейзаж точно в тази ранна свързаност с великия град на Босфора. И силният, афористичен завършек на този послеслов: „Най-важният урок, който научих от Христо и от родния си град – животът е по-красив и по-могъщ от литературата“. Към това можем да добавим и че един град става по-силен и по-прекрасен, когато литературата, поезията така благородно се е разтворила в него, когато той е митологично обхванат, белязан от/със литература, когато големият поет е дал отново имена на площади, паркове и крайбрежия.

Йоана Томова ни припомня и Христовите внезапни словесни жестове на приобщаване. „Аванти“, всъщност ласкавото „Ти ще мълчиш“, „Пак попадна на мотив“ са

обръщенията на Фотев през годините към съзряващото момиче. И това припомняне може да ни насочи към една от същностните черти на цялостното (включващо и художественото) словесно поведение на Поета. Това е диалогическата отвореност, въвличането в диалог. Припомням някои от тези реторически жестове в поезията: „Мамо, не остарявай, моля те“; „Не позволявай да умра – закриляй ме“; „Да тръгваме! Аз трябва да говоря“; „Позволи ми да мисля за тебе“; „Не се измъчвай повече – обичай ме!“; „В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти“; „Но всичко е завършено... Да тръгваме!“; „Завинаги ще ви спася със себе си“; „Наистина ли ти си мойто щастие“ и пр., и пр. Точно тези обръщения са една от причините поезията на Христо Фотев, литературната му и реалната му биографическа личност да привличат и въвличат, да строят около себе си разнотипни малки и големи читателски общности – местни околокрайбрежни и национални. И още нещо: в какво е магията, която прави тази поезия да бъде четена отново и отново? Защо това очевидно не е поезия на еднократното, макар и пълноценно четене? Има и други такива поети: например Дебелянов, Лилиев, късният Разцветников. Към тях безспорно трябна да прибавим и Христо Фотев, и за да отговорим на горните реторически въпроси, ще трябва отново да пресъздадем целия процес на създаване на тези вътрешни пространства, които неговата поезия е отворила в нас. Четенето на Христо Фотев понякога се превръща в нещо като позитивен наркотик. Тя въздействува върху нас като р о д н а в с е л е н а , като свят за връщане. Самият Христо Фотев добре познаваше този глобален ефект на стиховете му. А той по някакъв начин е изразен и в стихотворенията, които нови поети му бяха посветили. Ето това са посоките, които поемат мислите ми в четене на една нова книга с безсмъртните стихотворения на Христо Фотев...В края на своя подбор Йоана Томова е сложила „Елегия Равадиньоти“ – една наистина тъжна, на места дори и заредена с ярост творба за последния крайморски пристан на Христо – село Равадиново. Самото название е получено вероятно по някаква иронична аналогия с името на знаменитата созополчанка Анна Батиньоти. Но колко различна енергия излъчва тази късна Фотева творба в сравнение с най-силните му текстове, вдъхновени от Града на спасението... Не стои ли този текст някак постмодерно до класическите? Наистина ли дионисиевското се бе оттеглило в един момент от Поета, като отлив, както свидетелствува отново Йоана? И мен ме е тревожил този въпрос. Сега, всички ние, чрез нашия възторжен прочит, отново и отново, имаме възможност да му го възвръщаме.

„Морето, най-голямото събитие“ – какво чудесно събитие е празничната поява на тази книга в края на годината на Христо-Фотевия юбилей!

8 декември 2014 г., София

Проф. МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, НБУ

Слово от представянето на „Морето,

най-голямото събитие. Избрани

стихотворения“ от Христо Фотев,

съставител Йоана Томова.

Морето, най-голямото събитие

С Л О В О

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


Четвъртото издание на гръцкия шоукейс на изпълнителските изкуства (25 - 29 ноември, Атина) демонстрира преди всичко разнообразието на съвременната сцена в Гърция. Гледането на театър в Атина е особено преживяване. Там, където преди повече от две хилядолетия се е зародил европейският театър, зрителят попада сред удивителни отломки. Безкрайният шепот на времето не може да бъде заглушен. Той се усилва с всяко преминаване на улиците, над които величествено се издига хълмът с Акропола и най-стария запазен античен театър, с всяко влизане в многобройните модерни сцени за поредния спектакъл от фестивалната програма, и с всяко проговаряне на актьорите на неразбираем език, който увлича с особената си мелодика. Естествено, съвременният гръцки театър отдавна няма нищо общо с античните трагедии и все пак границата между „преди” и „сега” тук става особено осезаема. Настоящето е странно преживяване, когато миналото напомня за себе си отвсякъде. Нещо подобно сподели и един от артистите Симос Какалас, когато обясни че темата на неговия спектакъл (за него ще стане дума по-късно) е идентичността, която трудно се откъсва от преувеличените представи за традиция („...в училище ни учат, че сме наследници на Перикъл, Александър и Софокъл”) и не се чувства удобно в туристическите клишета за „гръцкото” - узо, суфлаки и сиртаки (веднъж компанията била и в България и леко разочаровала домакините, когато признала, че не знае как точно се танцува сиртаки). Така е и с театъра – в спектаклите, които видях, можеха лесно да се разпознаят отгласи от различни театрални традиции, забъркани в нови съчетания: импозантните жестове и интонации на античната драма с нейната изострена емоционалност и чувство за трагизъм се кръстосват с ритуалната динамика и ритъм на фолклорните песни и танци, с изразната свобода на модерната и постмодерна драма, с опита на авангарда, пърформанс арта, физическия театър и съвременния танц. Подобни съчетания, къде по-сполучливи, къде не толкова, можеха да се проследят във всяко едно от тринадесетте представления, попаднали в селекцията на шоукейса. Самата тя е дело на жури от практикуващи артисти в театъра и танца и театрални специалисти и теоретици, съблюдаващо три основни мотива: „... първо, да се изгради любопитна и широка платформа от театрални и танцови представления, която да представи колкото се може по-добре разнообразието и хетерогенността на гръцкото художествено изкуство. Второ – от значение са естетическата цялост, оригиналността на концепцията и общата художествена стойност на всяко едно предложение, като се поставя особен акцент върху работата на младите творци. И трето – журито оценява и потенциала, който носят избраните продукции по отношение на тяхното възможно представяне извън страната”1. Това обяснява и може би странното на пръв поглед име на шоукейса „Атинска система” – значението на гръцката дума „σύστημα” е „организирано единство; цялост, създадена от отношенията между отделните елементи“. Програмирани заедно, толкова различните едно от друго, съвременни гръцки представления разкриват своите общи черти. Макар да може да прозвучи парадоксално, най-силно изразената обща черта между тях беше тяхната еклектичност – свободното съчетаване на сценични жанрове и стилове. В следващите редове ще представя някратко парчетата от този пъстър калейдоскоп и ще се спра по-подробно на онези, които оставиха в мен най-трайни и силни впечатления. „Интериор” на компания „Атонал” и младата режисьорка и актриса София Матараки е визуален прочит на едноименната пиеса на Морис Метерлинк. Във „Филоктет” работилият дълги години с легендарната британска театрална компания „Комплисите” режисьор Костас Филипоглу превръща един от най-трудните за поставяне антични текстове („нетрагичната трагедия” по сполучливото определение на проф. Александър Ничев2) в динамичен диалог не само между главните актьори, но и хора, чието подсилено физическо присъствие (елементи от танц и акробатика)

1 Пълна програма с информация и кратки видеа за всяко едно

представление има на сайта на събитието - www.athensystem.gr2 Вж. предговора към Софокъл „Трагедии”, Народна култура, С.,

1982, с. 19.

отеква като ехо на драматическото действие. „Медея, разярена поема” е съвременен прочит на прочутия мит от френския драматург Жан-Рене Льомоан и режисьора Лефтерис Гиованидис. Други примери за представления, създадени по съвременни драматургични текстове са: утопичният трилър „Циментовият плаж” на младия автор и изпълнител на главната роля Василис Маврогеоргиу, пренасящ зрителите сред апокалиптичния пейзаж на Атина в 2088 година, в който един чиновник се влюбва в жена от миналото хилядолетие - замразен експонат в музея на човешката история; драматургичната и нажежена с еротика преработка на класическия филм „Чувство” от Лукино Висконти –

„Лудост” (“Insenso”) от Димитрис Димитриадис (компания „Ангелус Новус”), в която ролята на трагично влюбената венецианска графиня, предала на гибел поради ревност своя любим, е поверена на мъж - младия актьор Анастасиос Роилос, облечен в ефектен черен кринолин; и необичайният текст за театър „Град с дървени кепенци” на младата авторка и режисьорка Ники Орфану, представен като експериментално представление на ръба между пърформанса и радиотеатъра (публиката стои в почти пълна тъмнина, прорязвана от време на време от процеждаща се светлина като от кепенците на прозорец, и слуша). Най-атрактивният спектакъл по драматургичен текст за мен бе „Голфо – режисьорска версия” на популярната гръцка компания „Хорос”, участвала в престижни международни фестивали като Сибиу, Румъния; „Диалог” във Вроцлав, Полша; Тампере, Финландия и др. „Голфо” е името на изключително популярен в Гърция пасторал от 1893 г., написан от Спиридон Пересиадис и разказващ историята за трагичната любов между пастирката Голфо и нейния любим Тасос, който я отхвърля, когато получава предложение от дъщерята на един от селските големци3. Когато той осъзнава своята грешка, е вече твърде късно. Мелодраматичният и разпознаваем сюжет, считан за един от поетическите върхове в гръцката литература, се оказва удобен терен, в който да се провери устойчивостта на националните символи и ръководената от актьора и режисьор Симос Какалас трупа се хвърля в експеримента със заразителна енергия и охота.

3 За тази пиеса става дума и в епичния, осемнадесетчасов филм

на Тео Ангелопулос „Трупата” от 1974/75 г.

Актьорите демонстрират впечатляваща физическа и вокална техника и майсторство в импровизацията с различни изразни средства и стилове. Резултатът е интригуващ и едва ли е случайно, че представлението се играе и развива под различни версии повече от десет години (откъдето идва и заглавието „режисьорска версия”). Публиката е увлечена от зрелището на традиционната мелодрама, стилизирана ефектно като манга-комикс и поднесена с огромни дози хумор, самоирония и ефектна импровизация в духа на стенд-ъп комедията (Симон Какалас е почти през цялото време на сцената и като своеобразен постмодерен Брехтов разказвач изобретателно и ефектно накъсва историята със смешни съвременни анекдоти и заигравки с всички гръцки клишета).Останалите спектакли в програмата бяха много по-близо до естетиката на съвременния танц и физическия театър. Краткото дуо „Гора” на танцова компания „Грифон” е съзерцателно и бавно изследване на интимността – как да се нарисува „хореографията” на връзката между мъж и жена в последователните й фази на интензивно привличане и умора. „Домино” на компания „Васистас” се опитва да преведе на движенчески език (за съжаление, не особено оригинално) абсурдните фантазии на Йожен Йонеско, а „Състояния” („Stations”) на компания „klokworks” и „W сувенири” („W Memorabilia”) на компания RootlessRoot са абстрактни и интензивни женски сола с видео, музикални изпълнения на живо, семплиране на звуци и скулптура в действие, родеещи се жанрово с инсталацията и пърформанса. Сред танцовите спектакли най-категорично изпъкна „Планети” (“Рlanites“) на компания „Аеритес”. Младата хореографка Патрисия Аперги събира петима мъже танцьори в експлозивен микс от интензивни и атлетични движения, в който са претопени техники от съвременния танцов театър с елементи от традиционните арабски, келтски, латино и други танци, както и индивидуалния телесен почерк на всеки един от виртуозните изпълнители. Танцът е експресивен, агресивен, лавинообразен до пълно изтощение. Той не разказва

никаква конкретна история, но зад уличното облекло, внезапните, енергетични движения и избухването им във викове или нечленоразделни, плашещи звуци отзвучава основната драматична тема на представлението – блуждаенето, скитането, липсата на дом. Това е тема, която се разпознава и отвъд чисто емигрантския контекст. Спектакълът споделя отчуждението като автентично емоционално състояние. Началната сцена е особено красноречива. Публиката влиза и заварва петимата танцьори, седящи неподвижно на столове, подредени върху килим с пъстри шарки, покриващ пода. Те изчакват всеки да седне по местата си и спокойно гледат напред, но когато накрая се

изправят, столовете под тях се разпадат на парчета – опората е била просто оптическа илюзия, а за части от секундата зрителят усеща цялото физическо усилие, необходимо, за да се запази равновесието. Шоукейсът приключи късно вечерта на необичайно място (в залите на музея Бенаки) с може би най-странното представление в програмата – „Гръцкият вампир” на Константинос Нтелас – драматург, режисьор, хореограф и актьор в спектакъла. Младият артист започва да се занимава с театър, след като дълги години изучава народни танци и фолклор. Ритуалните корени на представлението са в основата на неговия интерес и „Гръцкият вампир” е страховита театрална разходка сред народните поверия, вдъхновена от щателни и задълбочени проучвания на гръцкия фолклор и литература. Жанрово представлението е типичен пример за популярния в западния свят „театър на средата” или „театър спрямо мястото” – то включва в театралната игра самото пространство; пространството вече не просто съдържа представлението, то играе. Призрачно осветените статуи и сякаш живите очи на картините и иконите, правят фантасмагоричните легенди за несподелена любов, родови проклятия и неспокойни мъртъвци толкова истински, колкото всеки страх. Облечени в традиционни гръцки облекла, Нтелас заедно с още две актриси повеждат зрителите в мистично пътешествие сред страшните истории на народните предания, хипнотизиращия транс на обредните танци и вълнуващата мелодика на фолклорните песни.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Герои, странници, вампири – шоукейс на

съвременния гръцки театър

“Пла

нет

и”,

хорео

граф

ия:

Пат

риси

я А

пер

ги;

фот

огр

аф

: А

ндреа

с Е

ндер

ман

“Гръцкият вампир”, режисура, текст и хореография: Константинос Нтелас; фотограф: Аманта Сари


Боряна Кацарска

Бряг

Възможностите на пейзажа се изчерпват.Меланхолично есенно море,потънало в очите на старица,приседнала спокойно да умре.

Това е бряг.Нататък е морето,протегнало ленивата си паст.Люлее собствения си живот морето.Моретоняма нищо общо с нас.

Кръг

Дните вървят.Застъпват се сезоните.Окръгля се светът необратимо.Смъртта е тихото изчезване на хората,които помнят детското ти име.

Рондо

Да се завърнеш в бащиния дворкъдето светли сенки те очаквати никнат върху архаична торомайничетазлатовръх ипапрат

където дюли розово-зелениразлистват се в необуздан разкош и залезът навлиза във небетосъс нежността нанеолитен нож

когато те застигне вечертакогато празнотата те обземеи падне от ръцете ти светъти хлъзгавото като риба време

и се отвори глуха дълбинаи тъмен огън в нея се запалии заличат се всичките нещаи прегори животът иреален

да се завърнеш в себе си събранда отговориш без да си повикан:свободен погледуталожен уми милосткъм езика.

1Маларме, за когото „орфическото тълкуване на поезията е единственият дълг на поета”, стига до фикс идеята да открие точния, абсолютния поетичен език и след упорито търсене вижда безусловната си мечта, отразена в лиричните възвишени послания на трубадурите от рицарските векове (XI-XIII), които в своята любовна еуфория са създали този „орфичен език” в 900 стихотворни форми. 2Някои поети не удържат демона в себе си и често запушват устата му и заговарят вместо него. Но това, което изричат от негово име, много рядко се оказва поезия.

3След прочитането на експерименталната проза „Бдение над Финеган”, за която Джойс се е трудил цели седемнайсет години, брат му Станислас остро възнeгодувал: „Това е неописуема досада... несвързано бълнуване на литература. И пет реда нямаше да прочета, ако не те познавах!” И Джойс в мигове на неувереност споделял: „Може и да е безумие. Ще стане ясно след век”. И „след век” се чете с подобаващ респект.

4„ Според Вас още колко години ще ме четат?” – попитал Чехов гостуващия в дома му Иван Бунин и добавил: „Според мен седем”. „Защо точно седем?” – учудил се Бунин. „Е, добре, седем и половина” – отстъпил Чехов.Една от известните му каламбурни задявки, свидетел за произхода на неподражаемия диалог в Чеховата драматургия.

5Всеки от нас става човек, когато протестира срещу всичко, което руши човечността му, когато се усети, че е станал частица от заобикалящата го нелепост.

6Тоталитарният режим в своя политически и социален опит се опираше на елементарните езикови структури, превръщайки в догма техните стереотипи.

7Когато ми се случи да гледам по телевизията цвилeщата трибуна на парламента, се сещам за Калигула, който направил коня си сенатор.

8„Да се самоухажваш е нелепо, но е толкова хубаво, когато се насърчаваш с духовит апломб”, си шепнех, четейки поетичните афоризми на Ева Килпи със специфичен финландски привкус:

Докато заспивам, си мисля: Утре ще затопля сауната, ще се държа добре със себе си, ще се изведа на разходка, ще поплувам, ще се изкъпя,ще се поканя вечерта на чай, ще поговоря със себе си мило, приятелски,ще се окуража: Колко си смела, разчитам на теб.

9Цял живот Хулио Кортасар е бил с лице на юноша и само мигове преди смъртта му (починал на 69 години) пред очите на неговите близки косата му внаезапно побеляла, лицето му изведнъж се застарило, сякаш е искал да възпроизведе вихъра на житейските си премеждия и установи реалната си възраст.

10Според Борхес обезсмъртяването приживе на нечие творчество е предразсъдък по простата причина, че ние нищо не знаем за бъдещето, освен че ще се различава от настоящето.

11 „Доктор Живаго”. Изключително свидетелство на събития с неподправена сложност и хипнотизираща емоция, което не се старае да тълкува, а само заразява, втрещява и учудва.

12Колко могъщ, атрактивен и всеобхватен е Омир след първите патетични страници и какъв пренаситен източник на знания за съдбовните ни перипетии са ехата на тези рояци настръхнали саги на Античността.

13На човек му е страшно да проникне по-дълбоко в себе си... в онази своя забранена зона, която все избягва да прекрачи.

14Има мъчителни моменти в късната възраст на човека, когато силно усеща своето положение и участ и се чувства напълно безпомощен, сам, съвсем сам...

15Биологичното време е жестоко и безпощадно.

16Не зная дали е чест или орис, но още през 70-те години, макар и да не членувах в СБП, бях търсен и посещаван от млади поети. Имах и една изключителна изненада през 1976 година. Както обикновено се случваше при подобни посещения, звънецът на входната врата подрънна плахо. Пауза. И повторно предпазливо позвъняване.Отворих. Беше висок, смущаващо слаб, сравнително млад човек. Представи се като Иван Маринов. Попита удобно ли е да се видим. Влизайки, каза няколко ласкаещи ме думи. Седна издължен в един от фотьойлите в хола. Заговори кротко, с променливи гримаси и странно зареян поглед. Всичко, което изричаше, звучеше като трактат, като дълго обмислено слово, съпътствано от инстинктивни усмивки. Доста респектиращ чудак...В един умълчан интервал зачетох подадените ми листове с напечатани на пишеща машина стихове. Кратки, дву или трикуплетни. За някакво „селце на хълма”, за някакви „юлски вселени”, за „разказите на тревата”, за „капката вода” с „едно такова странно шумолене” и с „отраженията на душите и предметите” ... Някакъв изтънчен, заразяващ с находките си лаконизъм. Разумно сетивен и прецизно структуриран, изграден върху принципа на параболичното и афористичното удвояване. И без да ща, изригнах в похвали. Той се възрадва. Постепенно се отпусна и приземи. Каза, че е дипломиран химик и работи в Института по почвознание. Заразказва страстно за някакво „колоидно вещество”, което се образувало в почвата в резултат на разлагането на животински и растителни организми, изричайки с многократна придирчивост думата „х у м у с”. И вече е време да се досетим, че става дума за големия поет Иван Методиев.За сведение неговият баща се казваше Методи Маринов. И когато след време беше приел за авторско бащиното си име, в писателските среди тръгна мълва, че нарочно се е преименувал, за да го вземат за близък на един от главните корифеи на Съюза – Димитър Методиев. Неизбежните зли езици... Не мина време и Иван почна да идва почти всяка вечер след работа у нас. С винаги ново стихотворение, все по-добро и любопитно от предишните. Идването вкъщи му стана навик. Семейството ми свикна с него и даже го заобича. В паметта ми ярко е съхранена онази мразовита нощ със стряскащото земетресение през 1977 година, когато беше извървял километри пеш, за да ни бъде съпричастен, търсейки ни сред изскочилата пред блока обезумяла тълпа.Започна да идва и на репетициите, които водех в Централния куклен театър. И даже беше написал интересно есе за това изкуство, подобно на онези естетизирани фрагменти за Мирон и марионетките от дневниците на Макс Фриш. Не зная дали се е запазило. В началото на една от театралните ни вакации той изведнъж ми заговори за семейството си. Бил женен, но поради липса на условия от три години били разделени с детето и съпругата му, приютени от роднини в Казанлък. Дотогава нищо не знаех за битието му и този факт ме развълнува. Дори не се замислих и предложих през трите ни ваканционни месеца, докато сме на селската ни къща в Гинци, да се съберат и поживеят като хора у дома. Така и стана.При завръщането ни през септември не сварихме никого вкъщи, бяха се изнесли. Иван беше оставил на кухненската маса писмо и снимка с усмихнатото семейство на дивана в нашия хол; малкият Милен на снимката беше абсолютно Иваново копие. В писмото ме обсипваше с благодарности, съобщаваше, че е изпратил домочадието в Казанлък, но не бил добре и би се радвал да се видим... Посочваше (дотогава не знаех къде живее) адреса си: ул. „Васил Коларов” № 1, таванският етаж. (Днешната и някогашна „Солунска”.) И веднага се запътих натам. Изкачих пететажното стълбище на сива кооперация. И закрачих по дълъг, притъмнен коридор с множество врати и шумотевица на различни обитатели. Някакъв нашенски неореализъм. Ивановата стая беше в дъното на коридора. Нещо като каюта, с неясна квадратура. С едва вместено пружинесто легло, на което върху гол, изтърбушен дюшек лежеше пребледнял Иван, завит с излиняло памучно одеяло. До леглото – еднокрака градинска маса с кръгъл мраморен плот и чиния с бръкната лъжица в недояден боб. И по тавана своеволно щъкащи хлебарки...Опознаването ни ставаше все по-осезаемо и плътно.Една привечер през есента на 1979 година Иван дойде вкъщи с ръкописа на дебютната си книга. Беше ми любопитно да разбера какво се е получило, още повече, че беше рязко променил ракурса си на писане - смайващо откровен и даже стряскащ с ярко акцентирания изобличителен тон за онова запушено време. Акустичен отглас от познатата ми таванска мизерия. Беше включил всичко, написано дотогава. Но ме смути подредбата му с неглижираната смесица от природни и социални мотиви. И получилият се от това притеснителен дисонас. Предложих да потърсим по-адекватна композиция.

Предизвикани записки(Нови фрагменти и записки)

на стр. 16

Иван Теофилов

10 Литературен вестник 7-13.01.2015

Рене Карабаш

Съд с двойно дъно

претърсвам камерите на сърцето сиопипвам двойното му дъноЗдравей

***между деня и нощтасградите са само графикикоито предстоят в картина света софия е майка миразперва ръцете сипита ме красива ли е в новата си роклябаща ми е косачот кристалсестра ми е всяко детес потекъл сладоледвървямежду деня и нощтасядам под клепачите на цумгледам часовника сисякаш чакам някойкойто закъснявагоня просяцитепосле тичам след тяхда им дам цигара

не знам кога се е стъмнилоблясъкът в очите мие заслепил рекламите

от пейката тръгвамна порции

Отбащиняване

в кухнята на баща йдва големи казанас бълбукащи манджии тя: оставена на масата за отсервиранемята крачета и гони дяволите обратно в казаните на баща си

*** попитах ядали знае къде падатптиците когато умират

тя разпери крилете сиусмихна се и скочипоследвах я но не разтворих моите

все някой трябвашеда отговори на въпросa

Комарът

живее за последната си пъпка –краят му е винагиаплодисменти

Любов Кронева

Излизам от подлеза на „Орлов мост“, плисва ме слънце, бутат се хора, бързат. Внезапно поспират. Заглеждат се встрани, заслонили очи с ръка, с вестник, ахват, пак хукват... Какво става? Моето куче тича между колите. Изплезило език, съсредоточено, препуска, колите фучат, разминават се на косъм. Затичвам се и аз по тротоара, стъпвам на платното, отскачам, свиркат ми сърдито, нещо трябва да се направи, но не смея да го извикам, ще се хвърли нанякъде, ще го премажат, само повтарям беззвучно: не, не, не... На светофара колите намаляват. Обаждам му се, а глас нямам, тръгвам към него, размахвам ръце... Вижда ме, изправя се на задни лапи, за да ме види добре, да е сигурно, и се прошмугва току под колелата на джип. Хващам го, живо ми е, държа го за каишката, стигаме, благодаря ти, Господи, до тротоара. Опипвам го – ранено ли е, май не е, с треперещи пръсти, а то ги близва щастливо...Тук се събудих. Спасих го, а то, моето куче, вече не е на този свят и там, където е, може да тича колкото си иска, с каквото си иска може да се надбягва, вятърът да вее ушите му, нищо няма да му се случи. Аз, дето се казва, съм го пуснала от каишката и време е да го разбера, време е, време е... Към четири часа през нощта.Мрак зад прозореца. Значи така: навън - мрак, а стаята ми осветена ярко и някак нереално в синьо – през остъклената врата към коридора. Позяпвам я. Надявам се и синьото да ми се е присънило, да угасне от само себе си, не. Забравила съм, мисля си, пътната врата отворена, ама и заплес, свети от стълбището или се е намъкнал крадец, ползва фенерче, защо пък да се препъва в тъмното, или извънземни са кацнали в моя коридор. И сега какво? Да ги посрещна, да им кажа: „Добре дошли, мили извънземни приятели”? Но откъде да знам мили ли са, приятели ли са, пък и не ми се вярва, че някой, изтърсил се среднощ, без да позвъни, да попита, ще е добре дошъл. Скачам, нахлузвам чехлите и решително се запътвам натам. Каквото и да става наяве, няма да е толкова страшно колкото онова насън. И – на, телефонът, изоставен на масичката в коридора, святка, вие безмълвно, в смисъл батерията ми падна, зареди ме, нахрани ме, умирааааам... Туй то. Нося го в кухнята, включвам го - да преяде дано, ако ще до пръсване.А на връщане чувам как бравата на съседката до нас щраква тихо. Изщраква веднъж и край. Да речем, някой се прибира, предполага се, че всички спят дълбоко и той внимава, не вдига шум, добре, но защо вратата после не се захлопва? Защо никой не превъртява ключа? А балконите ни са разделени от една решетка, премяташ крак и се прехвърляш, колко пъти съм го правила, случва се, нали, да забравиш ключа си, но тук проблемът е, че тършуват ли у тях, смятай, че всички на етажа сме пострадали... Измъквам чадър от стойката, ясно защо стойките за чадъри винаги са близо до входа, светвам лампите на стълбището и рязко отварям вратата. Съседката на прага си, бяла нощница до петите, дантели на ръкавите, рошава и опулена. Какво правиш тук, питам я, стори ми се, казва, че има земетресение, сърцето ме блъсна и спря, а ти усети ли го? И едвам си поема дъх. Понеже синът й не се бил прибрал, той я предупредил де, но още го нямало... А синът й вече е на трийсет и шест години, напълно разумен човек, доколкото го познавам, и способен да се грижи за себе си, хубаво момче впрочем и работливо. Изучи се за готвач, сега работи на три места, бива го, изглежда, и разни девойки все се навъртат край него със сериозни намерения, а веднъж една се настани да прекара нощта сред саксиите с мушкато и кактуси на нашата стълбищна площадка, преди това не знам колко звъня и блъска по вратата му. Тук не че подслушваш, но и да си запушиш ушите, какво, щом такива бесни чувства върлуваха в нея. Номерът й не мина, той поръча такси, набута я някак си в асансьора, а тя не спря да го ругае, и гласът й беше дебел и дрезгав като на дете, стреснато внезапно от сън... Това момче се разведе с жена си, не че се разведоха, защото не се бяха женили, тя го изпъди, кой я знае, друг ли намери, или чувствата й се скършиха под тежестта на всекидневното едно и също. И работа нямаше, почне някъде, фирмата фалира, и замина за Италия да гледа стари хора, добре й плащали, а той с тригодишната си дъщеря – при майка си. И девойките, които го причакват по нощите пред входа. Но те какъв шанс имат, той обича жена си, макар никога да не се е женил за нея и тя да го напъди накрая, и след толкова години раздяла продължава да я нарича жена ми, а не по разните заобиколни начини майката на детето ми, бившата ми, в смисъл някоя от бившите ми, не, жена ми. Чувам го една нощ да говори по телефона, излязъл на балкона, за да е сам с нея, а нашите балкони, както споменах, и - Зари, та Зари, какво ще направиш тук... Какво ще направиш през стотиците километри, през другия живот, завъртял ги, разпилял ги, понесъл ги нанякъде, все по-далече един от друг...Майка му се радва на късмета си, че не е сама. Никога не го споделя на глас, за да не урочаса нещо. Мъкне пълни торби от пазара и сияе, защото дъщеря й намери работа в чужбина, от години е в Испания, а мъжът й почина, изгни от диабет и тя без душа остана, нито можеше

да му помогне, нито нищо, полузадушена от смрадта, и това – години наред. Вярно, той доста пиеше. Така бе свикнал. През социализма беше все управител на кръчма, на някоя

от луксозните, чешка, унгарска, руска, вечер не можеш да се промъкнеш, от него зависеше кой ще влезе и няма да е кой да е, после щастливците му се отплащаха с питиета и той си ги изпиваше и окото му не мигваше, а жена му - хубавица, и се обичаха. По другите етажи кряскаха, тряскаха врати, случваше се да викат милиция, мъжът й на съседката излизаше да ги усмирява, едър мъж, разумен, главното – с подход към самозабравили се личности. А тя дълги години беше сервитьорка, щедри бакшиши, и разбирате, добре живееха. Чиновниците от входа ни, с техните никакви заплати, им завиждаха. Но през демокрацията изскочиха нови играчи, реституция, останаха и двамата без работа, пък и вече на възраст, никъде не ги искаха за постоянно и той от мъка хвана диабет, изяде го гангрената, почна го от краката... После, какво щастие, синът й се върна при нея с внучката... И всичко това в случай на земетресение е някак си без значение, понеже не се знае къде е синът й, на кой етаж е, ще успее ли да се спаси... И тя – като с ритник изхвърлена среднощ от леглото си.А ти защо не спиш? Разказвам й за извънземните. Досмешава я, хубаво, макар че все поглежда към асансьора и се ослушва. Искаш ли, пита ме, да пием по чаша вино, и без друго не е ясно каква е амплитудата на трусовете, кога ще ни лашне отново, а с амплитудата наистина няма как да сме наясно, запалваме и по цигара. Всяка в рамката на своята врата, където, така се твърди, било най-безопасно, шепнешком... Изведнъж на горната площадка се появява другарката Татяна, седмият етаж. Безшумно, същински Щирлиц с кафяв халат. А защо на нея не й се спи, как нашето шушукане е стигнало до слуха й, изобщо не ме интересува, и самата другарка Татяна не ме интересува. Да зависи от мен, бих я запратила обратно в славните й комсомолски години, там да си стои, да провежда разширени събрания на Бюрото и Дружеството, да пише отчети за проведената дейност и доноси за другарите, неоправдали доверието, и нарамила лопата, всеки ден да марширува и да пее: „Комунисти! Комсомолци! Пионери...”Може пък да е по-добре, че не зависи от мен. Разперва ръце от ням потрес - спипах ли ви... Тази наша съседка през социализма беше несменяем председател на ОФ организацията в квартала, партийно поръчение, и по избори се разтичваше из етажите от седем сутринта, звънеше истерично, блъскаше с юмрук по вратите, призоваваше ни да гласуваме предсрочно, същото ставаше и на комунистическите съботници. Веднъж й заявих, че не съм комунистка, нямам нищо общо с предстоящата уборка на улиците, дето трябваше да я свърши общината, и цялата се разтресох от нерви ли, от страх ли, че се опълчвам срещу сила, която, реши ли, ще ме премаже и мокро петно няма да остави, а тя подпря ръце на хълбоците си, заклати глава със смразяващо присвити очи, ти, рече ми, игрички си играеш, ама да не плачеш после! Трябваше ли ти препоръка за работа или за чужбина, тя я даваше. Или не я даваше. И съобщаваше някъде там наблюденията си за обществения климат в махалата. А щом дойде демокрацията, другарката Татяна съвсем разцъфтя, стана голям началник в „Подкрепа”, държеше сектора за обслужване, сервитьорки, продавачки. Работа има, викаше, седнала на пейката пред входа, един от наблюдателните й постове, има колкото щеш, викаше, но не им се работи, чиновнички. И с очета – жъц!, жъц! – кой какво е пазарувал, какъв боклук изнася. На няколко пъти я видях, и това, когато вече разсекретяваха досиетата, та се съмнявах, че някъде още чакат сведенията й за живущите във входа (или ги чакаха?), как тичка по стълбите с меките си пантофи и подслушва, залепвайки ухо на вратите, и какво, изобщо не се притесни... Да я поканим ли, както е редно, да пийне с нас, какво ще ни стане... Но не я каним. Споглеждаме се крадешком и мълчим като партизанки на разпит. А пък тя някак си не разбира защо съседите й кимват едвам и я подминават, та й се налага да ги дърпа за ръкавите, за да я изслушат, Илиева бе, някой редовно опикава вратата на мазето, пийнал си човекът, хубаво, напил се, но как така ще пикае в местата за общо ползване, ще се оплача в общината от името на управителния съвет, казвам ти го пред свидетели, да не кажеш после, че не съм те предупредила, Найденов, у вас все никого няма, все нямате пари, аз ли да плащам заради вас, дължите на входа за два месеца, ще се наказваме... И през зъби, докато асансьорът отнася нарушителите - животни, ти им правиш добро, те ти се зъбят... Не разбират, че държавата не е каквато беше, всичко за човека, всичко в името на човека, сега за една неплатена сметка ще те осъдят и ще ти изнесат покъщнината, главното – празнота зина. Страшна празнота се настани там, където преди се провеждаше работа с масите, обясняваше се кое какво е и как да се живее нататък. Вече няма кой да даде пукнато разяснение и – нђ, застрелват брат й, честен бизнесмен и направо светец току пред дома му и може да се каже, посред бял ден, докато заключва колата си, а тя е принудена да се съди с наследниците му, тоест с племенниците си, понеже се ширят в отделни апартаменти, докато нейната дъщеря живее със свекърва си от години, къде дават така...Гледа ни как пием и пушим извън местата, определени за целта, казва отвратена: „А аз се чудя кой хвърля фасове по стълбите!” Отваря широко прозореца на площадката, врътва се и затропва шумно нагоре, предполагам, с идеята да вдигне на крак спящите, да видят те какво става под носовете им. Вратата й с грохот се затръшва.Утре цялата махала ще научи, измърморва съседката, ще има да ни разнася... Допиваме си виното. Развиделява се.

Нощта - 1


Игор Исаковски (1970-2014)

Пътят към небето

писмо за брат ми Йосип

душата ти ще отиде на небетокакто и моята, както и душитена всички наши братяи сестри... това го знаем. ноне знаем точнокакъв е пътят: има лимного кал? наистина ли епокрит със тръни, или самотака ни плашаттия приземените?има ли кръв до коленетеима ли кръв до лактите?не на нашите ръце, нона ръцете на нашите мъчителикоито безмилостнопарче по парче разчленяваттелата и костите ни, които желаятда ни разпънат в тяхнотопрокълнато ежедневие.ако не се видим, брате Йосипеонзи който пристигне пръвще запази място за другиямясто с хубава гледка –така както и другитевече преселениго пазят за първия от нас,какъвто и да е пътят.

Преведе РОМАН КИСЬОВ

За моята маса, на моята масакогато моята изпатила масанякога би продумала,разбира се, че няма да ме похвали:всички тия удари, всички тия товарикоито дървото в нея е получиловсички тези убити клавиатуривърху нейната тъкан...болезнено е това, ужасно болезнено.освен това, моите две-три сълзии цялата тази пепел от цигарии целият този кондензиран мразсякаш сме в ледников период...моята изпатила масами казва да стана. веднага.

13.12.2014, 23:14

Преведе ИВАН ХРИСТОВ

Целувам разголената ти кожа

Тук е тътенът и шумътвърху мен, по стените,мощните звуци, в които искамда се скрия, тук е трепетътна метала върху мен и в мен,боботи живакът, докато в себе сипревъртам картини за една другаранна зима, за един друг сезон,в който косата ти спеше в моите пръсти, цялата огън и мириси –тогава косата ти беше с мириса надушата ти: пълна с дими жар, и сажди, и печени кестени,и червено вино, и канела, и сън,от който не искаме да се събудим…галя косата ти тази нощи много нощи подред,разстилам я по прекрасния ти череп,пълен с картини, с цветове и музика,в които постоянно плуваме –покрива ме косата ти,вълшебната ти сила ме вземав плен и ме вплита:да съм част от огромно столетно дърво,в което цялата джунгла вие гнездата си…така целувам челото тии окото в неговия център,така целувам разголената ти кожа:да пораснеш още, и още, и пак,неудържимо като вик в бездната,като семето, което безшумно покълва в мен –светлина, от която съм пронизан целият.

13.12.2014, 22:42

Преведе ЛЮДМИЛА МИНДОВА

Мелике Инджи

Казвала съм си толкова пъти: „Трябва да прочетеш стихотворенията на Игор Исаковски!“ Така и не си бях казала обаче защо. Ето, струва ми се, че сега е моментът.Ние не четем съвременни поети. Особено през последните години интересът към поезията спада. Знаем толкова малко за поетите след втората „нова вълна“, ако даже не сме в капана на някаква нова „чужда“ ера. (Става въпрос за литературни периоди в модерната турска поезия от 40-те години на миналия век, определящи значително представите за литературност на следващите поколения. – Б. пр.) Затворени в реалността на собствените си граници, ние просто се лишаваме от възможността да опознаем други поети.Срещнах за първи път поезията на Игор Исаковски благодарение на издадената през май негова книга с избрани стихотворения Fuck You, Isakovski. Имах шанса да чуя поезията му на собствения му език, който за мен е напълно непознат. За моя изненада тогава имах усещането, че разбирам всичко, което той казваше. Когато Гьокченур Ч., който преведе книгата му на турски, започна да чете, в един момент това чувство за разбиране се превърна в чувство за докосване.Първото стихотворение от книгата „В търсене на вдъхновение?“ е своеобразен пътеводител през поезията на Исаковски. Той е вдъхновен от страданието, причинено от чувствата, от непокорния дух във време на провал и покорство, от нещата, които все още е в състояние да държи, когато е достигнал дъното, от пътуванията, любовта, страстта, от литературата и още повече, струва ми се, от съмнението в самия себе си. Когато държиш това в съзнанието си, като че ли по-лесно можеш да възприемеш поезията му и да усетиш извора на тъгата в нея. А кой знае, може би защото чувството за нежно докосване по бузата ти така непредсказуемо и внезапно се превръща в плесница. И това не е умишлен удар от страна на поета; той по-скоро идва от връзките, които поезията му създава с читателя, от способността й да улучи точното място.Избраните стихотворения от тази книга ти позволяват да четеш – без да търсиш постоянно скрити значения зад думите и да си задаваш въпроса какво е искал да каже поетът – с емоционалния заряд на самия Исаковски, без почва под краката, с уязвимост, с болка и страст, понякога с гнева на бащата и разбира се, най-вече с „вчувстване“. Имаш нужда да спреш за глътка въздух след всяко стихотворение. Аз, която съм свикнала да чета на един дъх всяка нова стихосбирка, признавам, с тази просто не бях в състояние да го направя. Първият ми опит да изгълтам наведнъж книгата приключи при шестото стихотворение „Добре“, което започва със следните стихове: „добре, нека призная пред себе си: / аз съм сам. точка“. Спрях точно тук. Бях чула това стихотворение по време на представянето на книгата и си мислех, че това няма да ми въздейства после. Не бях права. Реших да си дам кратка почивка. Просто известно време не бях в състояние да докосна книгата. Когато отново я отворих, започнах пак оттам, докъдето бях стигнала, от „Добре“. За мен това стихотворение е

като силен алкохол; ако го пиеш бавно, цялото ти небце ще се пропие с мириса му, ако го изпиеш обаче набързо – на екс – ще се сгромолясаш.Следващото стихотворение, „Нежно стихотворение“, ми помогна да възстановя баланса си, макар че и то на моменти ми създава усещането за близост на ръката на поета до лицето ми: „така и незаситен с храна, с думи и с музика – ще се свия накрая до точка от толкова много любов към живота“.Той признава, че е грижовен баща в „Ти спиш тук…“, но никога лицемерен. Ако бащата завещае на децата си тази книга, те биха разбрали и него, и неговата болка, биха осъзнали ясно реалностите на живота, които да ги направят добри хора. Не мисля, разбира се, че поетът е търсел този път. Това просто е едно мое скромно предположение.

Иронията му е най-силна в стихотворението, дало заглавието на книгата Fuck you, Isakovski (не цитирам отделен стих от него, понеже цялото разкривява лицето ми в усмивка).След като си достигнал най-високата точка, Исаковски не те оставя да паднеш от скалата. Той ти подава ръка и продължава да споделя с теб опита си, докато не каже „довиждане“. В „Наведени стихове“ той казва: „навсякъде край мен стихове / над мен стихове под мен стихове / като нежни пеперуди, като златен прах / носят се край мен като пасажи от неми риби / в небесното море, искрящо в златно / златно като тишина“. Пътуването приключва в

Истанбул с „Чайки над покривите“ с тези стихове: „тази нощ чайка улови гълъб. / гълъб се притече на помощ на гълъба: / дойдоха още чайки. / няма справедливост на небето. / в нощите над Истанбул. и изобщо“. Струва ми се, че заради неговата искреност читателят не иска да пусне ръката му и вместо да затвори книгата, отново и отново се връща назад към едно или друго стихотворение.Тук ми се иска да кажа, че без Гьокченур Ч. срещата ми с тази книга би била невъзможна. Ако не беше изключителното му усилие и талант да преведе тези стихотворения на турски, аз никога нямаше да държа ръката на Исаковски, нито пък щях да му кажа „Здравей“, срещайки го случайно на улицата.Четох книгата много пъти преди да се реша да пиша за нея. Накрая си казах: „Игор Исаковски не имитира нищо; той не пише случайни стихотворения, а подбира точните думи и прави с тях поезия… така че той не пише, а прави поезия“.

Декември 2014

Преведе ЛЮДМИЛА МИНДОВА

Мелике Инджи е родена на 19 септември 1975 г. в Истанбул.

Завършила е Италиански колеж, след което следва

инженерна химия в Университета в Истанбул. Публикува

първата си книга със сатирични статии „Аларма“ през

2003 г. През 2009 г. завършва първия си роман „Критична

точка“, а през 2010 г. втория – „Без време“ (и двата

публикувани в електронен формат).

Игор не пише поезия, той я прави

Два дни по-рано неочаквано ми изпрати стихотворение. Не го беше правил преди. Знаеше

достатъчно добре цената си, за да има нужда от изпросени комплименти. Стихотворението е едно от най-хубавите, които беше писал някога. Прииска ми се да го преведа. Каза: „Недей още, не сега!” Отговорих му: „Споко! Сега и да искам, не мога. Правя последните поправки по превода на “Хомо поетикус”. „О, Киш! Го сакам.” „Дадено, имаш го!”Книгата още не беше излязла, а аз нямаше как да отида до Скопие, за да му кажа „Сбогом, приятелю!” Погребаха го в деня, в който православната църква си спомня пророка, чието име носеше авторът на „Хомо поетикус”. Само един Господ знае кога, скъпи Игоре, но някой ден ще ти донеса книгата. Не знам как... но обещание към приятел не може да остане неизпълено.

Л. М.

12 Литературен вестник 7-13.01.2015

Когато научих за смъртта на Марк Странд, веднага си го спомних от онази среща преди 13 години – усмихнат, доброжелателен, внимателен. Попивах всяка негова дума. Тази първа и последна наша среща беше много важна за мен, а предполагам и за други. Какво се случи през тези години? Разкажи накратко за него, а и за себе си. Впрочем кога се срещнахте за първи път?

- През 1995 г. прочетох „Избрани стихотворения” на Марк Странд (подборка от първите му пет стихосбирки) и веднага започнах да ги „чувам” на български. Преведох няколко стихотворения без да мисля за публикация – просто да опитам как Странд ще звучи на български. По това време бях докторантка по литература в интердисциплинарната Катедра по социални науки (Committee on Social Thought) в Чикагския университет. И ето че през пролетта на 1996 г. Марк Странд бе поканен да преподава курс върху поезията на Уолъс Стивънс тъкмо в нашата катедра! Запознахме се и се сближихме. Марк много се интересуваше от източноевропейска поезия. Мисля, че дългото му прятелство с Йосиф Бродски е подхранвало този нтерес през годините. Збигнев Херберт например му беше любим поет. Следващата година Марк стана професор в Чикагския университет, а по-късно и един от тримата ми научни ръководители. В продължение на десет години, до 2006 г., когато Марк се премести в Ню Йорк като професор в Колумбийския унивеситет, сме имали много възможности да разговаряме за литература, изкуство, театър, музика, философия, а също така и за превод. Сам преводач на поезия от португалски, италиански и испански, Марк чудесно разбираше моите колебания като преводач на неговите стихотворения и в много случаи ми е помагал с обяснения и идеи. Когато излязоха две негови стихосбирки в мой превод на български („Крачка преди мрака”, 2000, и „Тъмно пристанище”, 2001), Марк реши да посети България. Не беше поканен от никаква институция – дойде частно. Използвах възможността да организирам публично четене, което се състоя в залата на Американското посолство. Марк чете стихотворения на английски, а актьорът Николай Бинев чете българските преводи.В Чикаго Марк навсякъде се хвалеше, че е бил на Черно море и в София. Преди три-четири години, когато живееше в Мадрид, спомена, че би посетил България отново. За съжаление обаче се оказа, че е болен от рак и се наложи да се върне за изследвания и лечение в Ню Йорк. През последните десет години Марк публикува две нови стихосбирки – „Човек и камила” (2006) и „Почти невидимо” (2012), създаде серия от уникални платна, представящи творческия му процес (всяко платно се състои от десетки чернови на едно и също стихотворение, понякога придружени с рисунки), както и няколко серии от колажи, хартията за които сам си правеше на преса в едно нюйоркско ателие.

В интервюто за „Парис Ривю” Марк Странд казва: „Смъртта, която е винаги тук или там, зад ъгъла, винаги ми е оказвала влияние”. А в „Моята азбука”: „Лириката ни напомня, че съществуваме във времето. Казва ни, че сме смъртни”. Улавяне на изплъзващото се време ли е поезията според Странд?

- За мнозина изкуството е точно това – улавяне на изплъзващото се време, отрицание на временното. Марк Странд подхожда към временното по по-различен начин. Още от най-ранните си стихотворения той опитомява, дори одомашнява смъртта, превръща я в компаньон. Този подход, разбира се, не е нов – наблюдаваме го у Шекспир и Джон Дън например. Денят на мъртвите в Мексико е честване на смъртта като част от живота. В поезията на Марк животът се разраства и става някак по-интересен, многозначен и пълен тъкмо защото включва нищото, несъществуването. В неговите стихове нищото не е просто отсъствие, мракът не е просто липса на светлина – мракът е някой, който тича подир нас и рано или късно ще ни настигне. Между другото, Марк много харесваше българското заглавие „Крачка преди мрака” заради анаграмата мрак/Марк. От друга страна, анлийската дума „dark” се римува с Марк. Такива „предопределености” бяха важни за него.

На 12 септември миналата година се видяхме за последен път, в Ню Йорк. Разговаряхме около два часа за какво ли не. Марк беше отслабнал много, но си беше той – в известен смисъл дори повече Марк Странд от когато и да било преди. Беше се отказал да взима експерименталните лекарства, предписани за неговата

необичайна форма на липосаркома: „Предпочитам да живея два-три месеца и да правя колажи,

вместо да живея още една година и да спя по 20 часа на ден”. Споменах смъртта като тема в поезията му. „Аз съм приключил със смъртта”, каза Марк. „Написъл съм всичко, което можех да напиша за нея. Не изпитвам страх.”

В предговора към „Крачка преди мрака” писа, че е по-лесно да се каже какъв автор не е Марк Странд, отколкото какъв е, че той прилича единствено на себе си. Мисля, че той много се отличава от онова, с което сме свикнали да свързваме северноамериканската поезия, с клишетата за нея... Така ли е?

- Не мисля, че съществува общовалидно определение за северноамериканската поезия – невероятно разнообразна е. Има известна прозаичност, всекидневност или разказвателност в нея обаче, която май е малко чужда на европейските представи за поезия. Вероятно това е „клишето”, за което говориш. В стихотворенията на Марк Странд също има известна прозаичност, но това е метафизична, многозначна, себеиронична поезия, с елегантно чувство за хумор, изненадващи, понякога сюрреалистични образи, сравнително некомплициран речник (с изключение на „Тъмно пристанище”), фина музикалност – това е уникален глас, който няма как да сбъркаш с друг. Поезията на Марк Странд определено се различава от тази на Луиз Глук, Джори Греъм, Чарлз Райт, Чарлз Симич или Розана Уорън – все известни поети (и негови приятели), които той четеше и харесваше.

С кого намираше творческа близост Марк Странд, откъде черпеше вдъхновение? Какво беше за него рисуването, визуалното? Той твърди, че слуша музика само когато пише проза. Каква е прозата му?

- Марк е автор на книги за двама художници – Едуард Хопър и Уйлям Бейли. Мисля, че техният минимализъм му беше дълбоко близък, както и този на Самюъл Бекет. Привличаше го тъмната страна на Роберт Фрост, метафизиката на Уолъс Стивънс, изненадите на Джон Ашбъри, привидната простота на изказа у Елизабет Бишъп. Също така Йосиф Бродски – като поет и личност. Марк имаше особен афинитет към елегичното. Препрочиташе „Енеидата” на Вергилий и „Божествена комедия” на Данте. Поетичното му вдъхновение обаче като че ли идваше повече от текстове, които формално не спадат към жанра на поезията: „Пир” и „Федър” на Платон, „Моби Дик” на Мелвил, разказите на Кафка, пиесите и прозата на Бекет, романите на Филип Рот. Или от природата – например необятните пейзажи на щата Юта се провиждат тук-таме между стиховете на „Тъмно пристанище”. Марк имаше невероятна дарба на рисувач, но рядко рисуваше. Предпочиташе колажа. Интересното обаче е, че нито колажите му се поддават на описание, нито стихотворенията му се поддават на илюстрация. Мисля, че като поливалентен творец той имаше еднаква нужда и от двете художествени форми. Много пъти е казвал, че спира да пише и ще се отдаде изцяло на изобразителното изкуство, но все се връщаше към поезията (с изключение на последните две години от живота си). Чувстваше се у дома в световните художествени галерии и е изнасял лекции върху известни картини в някои от тях. Имаше много приятели художници.Марк обичаше класическа музика и красиви оперни гласове. Неговите поетични цикли „Вариации по Веберн” и „Последните седем думи на Христос” звучаха в силно въздействащ художествен синтез с музика на Веберн и Хайдн в изпълнение на Брентано квартет в „Линкълн център” и „Карнеги Хол”. Една от последните му публични изяви миналия октомври беше диалог със световноизвестната оперна певица Рене Флеминг за словото и музиката като форми на художествено себеизразяване. Музиката му въздействаше дълбоко – и може би тъкмо затова, когато пишеше поезия, предпочиташе тишината.Езикът на прозата му не се различава много от поезията. Литературните му есета са написани с изключително прецизен език, без каквито и да било излишества или отклонения. Дори имейлите му бяха елегантно кратки. Само от време на време пишеше по-дълги писма на ръка.

Мислиш ли, че Марк Странд е едно от най-големите имена в съвременната световна поезия и защо?

- Според мен е. Мисля, че стиховете му изпревариха времето си. Затова днешните млади читатели на поезия в различни страни по света откриват в тях нещо важно за себе си. Била съм на много от неговите четения – винаги са пълни с млади хора. Марк Странд пише за уязвимото у нас като човешки същества, казва безпощадни истини и същевреммено ни показва, че сме силни тъкмо защото осъзнаваме ефимерността си, с цялата й горчива красота. В известен смисъл това е голямата мисия на изкуството, нали? Марк Странд

намира поезия навсякъде, включително, или може би преди всичко, в света на сенките – като Одисей, Орфей, Еней или Данте, но по свой начин, близък до модерното светоусещане.

Твоята втора стихосбирка Dream Diary (2013) е написана на английски. Би ли искала да се прочете тук, в България, на български?

- Така се получи, че вече двайсет години живея в Чикаго. Тук открих английския език като поетичен материал и внезапно се почувствах като дете, на което са позволили да си играе с играчките на Шекспир, Емили Дикинсън, Мелвил, У. Б. Йейтс, Т. С. Елиът... Заиграх се. Така се получи цяла книжка с фантазии, които приличат на сънища – оттам и заглавието. Не ми се струват преводими повечето от тези стихотворения. Може би един ден ще опитам – пак заради играта – да ги пренапиша на български. Засега имам по-важна задача – да завърша превода на том „Избрани стихотворения” на Марк Странд. Подборката е благословена от него.

Как ти изглежда българският литературен пейзаж откъм Америка?

- Наскоро четох прекрасна антология на съвременната българска поезия – „Сезонът на нежния глад” (2014), съставена и преведена на английски от Катерина Стойкова-Клемър. Купих няколко ексемпляра и ги подарих на американските си приятели, които четат поезия. Всеки си хареса нещо различно в тази книга. Струва ми се, че българската поезия е много истинска днес. В нея има всичко: болка, размисъл, гордост, крехкост, изящество, сарказъм…

Какво си пожелаваш за 2015 година? И какво ще пожелаеш на „Литературен вестник”?

- Освен превода на книгата с избрани стихотворения на Марк Странд, много се надявам да завърша и един роман, върху който работя вече три години. (Главната ми героиня е от български произход, а главният герой – от южнопатагонското племе техуелче.)На „Литературен вестник” първо искам да благодаря за възможността да добавя нещичко към разговора с Марк Странд, публикуван в „Парис Ривю” през 1998 г. Мисля, че възгледите му за поезията, споделени в това интервю, останаха валидни до края на живота му. А пожеланието ми за вестника е: Нови открития на автори и книги! Много нови, въодушевени читатели!

Разговора води СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

Катя Митова е преводач на художествена литература и

философия от полски и английски. Била е главен реадактор

на списание „Панорама” (1990-1995). От 1993 г. живее в

Чикаго. Преподава литература и философия в Graham

School, University of Chicago. Автор е на две стихосбирки и на

статии върху психологията на творческия процес.

Марк Странд: Аз съм приключил със смърттаРазговор с Катя Митова


Марк Странд (1934 - 2014)

В памет на Йосиф Бродски

Още тук можем да кажем, че след нас остава нещо,което се развива в нишка светлина, чезне, изтънява като прахи води към свят, където познание и нищо преминаватедно в друго и едно през друго,че продължава все нагоре, отвъд края на свод от светлина,към може би недостижимо място, където неизразимотосе изрича за последен път, но е светло, бързо като случаен дъжд,преминал, докато си спал, като представа за отминал дъжд.След теб остава нещо, което се развива и развива, защото веченяма граници – няма я аморфната преграда между нас,няма я междата между твоя глас и твойто тяло. Йосиф,скъпи Йосиф, следите на твоето присъствие – места и времена, които са живели истински заради теб –сега се трупат като призраци по дирята ти.Остава нещо, което се развива отвъд нас,за които времето е само мярка за междувремие,а бъдещето просто и така нататък, и така нататък…но бързо и завинаги.

(1998)

Частица буря

От сянката на куполите в града на куполите една снежинка – самотна, безтегловна вихрушка – влита в стаята и си проправя пъткъм облегалото на стола, където ти, вдигнал погледот книгата, я виждаш да се приземява. Това е цялотосъбитие. Нищо повече от тържествено пробужданеза мимолетното, внезапен скок в кривата на вниманието,време между две времена, погребение без цветя. Нищо повечеот смътно чувство, че тази частица от бурята,превърнала се в нищо пред очите ти, ще се върнеслед години и някой като теб, с разтворена книга на коленете,ще си каже: „Време е. Въздухът ме чака. Небето се отваря.”

(1998)

2002

Аз не мисля за него, но Смърт мисли за мен.Изтяга се на стола, потрива ръце, поглажда брада и казва: “Мисля си за Странд, мисля си как един ден ще изляза навън и ще развъртя косата. Луната ще огрее пясъчния ми часовник и ето, Странд ще се яви със сако и вратовръзка. Под безлистите дървета двамата ще крачим по булевардите на вечността.И когато стигнем до мраморните резиденции на главния площад, тълпите ще ни приветстват с радостни викове. Oстъкленели от чакане, сълзите им ще зазвънят по камъните.О, дано да е скоро. Дано е скоро.” (2002)2032

Вечер в Х. Смърт, който някога ме обичаше,сега седи в лимузината, наметнат с одеялои си чака шофьора. Побелял е, очите му са се смалили, бузите му хлътнали.От години не е излизал с косата, не е поглеждал пясъчния си часовник.Последният му курс ще е до Синия хотел, изпълнен с безкрайна тишина и дъх на люляк,където риби от мрамор плуват в мраморно мореи където… Но къде е шофьорът? Ах, ето яв градината – слиза надолу по стълбите, на токчета, във вечерна кадифена рокля, със златна боаи праща въздушни целувки на дърветата.

(2003)

Асансьор

1Асансьорът спря в мазето. Вратата се отвори.Някой влезе и попита дали съм за нагоре.– За надолу – казах. – Аз не съм за горе.

2Асансьорът спря в мазето. Вратата се отвори.Някой влезе и попита дали съм за нагоре.– За надолу – казах. – Аз не съм за горе.

(2006)

Като навърших сто

Исках да замина на голямо пътешествие, да пътувам нощ и ден в неизвестното, докато забравя старото си „аз” и придобия ново „аз”, което може да съм пропуснал в предишните си пътешествия. Но все не можех да направя първата стъпка. Лежах в леглото, неспособен да помръдна, и както подобава на възръстта ми, размишлявах за меланхолията – за това как меланхолията се просмуква в душата, отлъчва волята от тялото, прокужда сетивата в студения здрач и пресушава всички намерения, добри или лоши. Както си лежах така, без да откъсвам поглед от тавана, изведнъж повя студен вятър. И вече ме нямаше.

(2012)

Преведе от английски КАТЯ МИТОВА

Томаж Шаламун (1941 - 2014)

Да четеш: да обичаш

Когато те чета, плувам. Като мечка с лапи мепобутваш към блаженството. Лежиш отгоре ми, след катоси ме разкъсал. До смърт съм влюбен в теб, ти, първисред родените. В един миг се превърнах в твой огън.

Сигурен съм, както никога по-рано. Ти си крайночувство на достатъчност: знам откъде идва желанието.В теб съм като в пухкав гроб. Режеш и с жар изпълвашвсички пластове. Времето пламва и изчезва, чувам химни,

докато те гледам. Строг си и взискателен, реален. И нетрябва да говоря. Знам, че горя от страст по теб, твърда сивастомано. За едно твое докосване давам всичко. Виж, късното слънце

блъска в стените на дворовете в Урбино. Умрях за теб.Усещам те и те жадувам. Измъчваш ме. Риеш и ме изгаряш,постоянно. В пространствата, които си унищожил, тече раят.

Мъртви момчета

мъртви момчета! мъртви момчета!къде в степите изпърхват птици и се разполовява деняткъде кубовете на главите са яхти за шушукане и дървените каруци се отблъскват отблъскват от скалитекъде утрините са искрящи като очите на славяникъде на север се бият бобрите за да се чуе отекване като покана за смърткъде децата показват кървясали очи и бясно скачат върху сноповетекъде с откъснати ръце плашат съседските биковекъде чакат студа строени в редицакъде хлябът мирише на оцет, жените на дивечмъртви момчета! мъртви момчета!къде зъбите просветват и приказките фучат като вятъркъде най-голямото изкуство е да приковеш слугата в свода на скокакъде изгарят царевицата в огромни поля за да стигне мирисът до богамъртви момчета! мъртви момчета!къде са специалните църкви за птици за да свикват с бремето на душатакъде обитателите при всяко хранене плющят с тиранти и под масата тъпчат светите книгикъде конете са по-черни от саждимъртви момчета! мъртви момчета!къде кеглите са оръдия на великаните които трият мазни длани в дънеритекъде биха поздравили шаламун с викмъртви момчета! мъртви момчета!къде вратарите са с жълта кожа така че да не губят време за затваряне на очитекъде пребиват продавачите на месо с лопати и не ги заравяткъде тече дунав в киното от киното в моретокъде войнишката тръба е знак за пролеткъде душите правят високи арки и шепнат в хор животнитемъртви момчета! мъртви момчета!къде четенето е затвърдено с чакъл и се чува когато се удари в негокъде дърветата са на спирали, алеите на възликъде на децата още в първия ден след раждането им обрязват кожата като на корков дъбкъде наливат алкохол на старицитекъде младите прекопават устата като багер дъното на рекатамъртви момчета! мъртви момчета!къде майките са горди и скубят от синовете си влакна къде локомотивите са залети с кръв от лосмъртви момчета! мъртви момчета!къде светлината се прегъва и разпръсквакъде министрите са облечени в граниткъде магьосниците са омагьосали животните да падат в кошарите чакали да стоят пред очите на видратамъртви момчета! мъртви момчета!къде с кръстове обозначават страните на небетокъде житото е грапаво и бузите отекли от пожарикъде стадата имат кожени очикъде водопадите са от тесто, връзват ги с черните ленти на млади създаниякъде трошат на гениите ходилата с куки за транспортиране на дърветамъртви момчета! мъртви момчета!къде фотографирането е ограничено до растенията които после продължават да растат и унищожават хартиятакъде под стрехите се сушат сливи и капят върху старите стихотворениякъде майките на войниците намотават пакетите с храна върху колелокъде чаплите са изваяни като атлетични фигури на аргонавтимъртви момчета! мъртви момчета!къде отиват моряците на посещениекъде във вилите цвилят коне, миришат пътницикъде плочките в банята са облепени с рисунки от семената на ирискъде хранят човекоядците с кирпичкъде лозите са омотани в сив воал за да покрие перде очите на ревнивите

Йосип Ости

Игра

При вестта за смъртта на Томаж Шаламун

Отиде си, макар и на почтена възраст, младеж, момче,в което вечното дете не спираше да си играе с думите,изричайки неизречимото. Написа още в младостта сипоемата „Мъртви момчета“. И в нея, както и в многодруги свои стихотворения, прескочи собствената си сянка.Така писалката му измами гумата на смъртта, която със скритаусмивка гледаше през цялото време в очите. И ще я гледа пакв своята поезия, която е и ще продължава да бъде възхвалана тайната на живота.

Преведе от словенски ЛЮДМИЛА МИНДОВА


Стефан Икога

!Искам спокойно да наруша правилата,да пресека на червено и всичкода е така изчислено, че колите дапрофучават покраймен без да ме газят,да открадна цигари от магазинбез да ме хванат, да разходя кучето вкръг около табела“Забранено за кучета”,да хвана ръката ти,без той да ме види.

!Хайде да даряваме на африканските деца касетофони, пица и жетони за игрални автомати, да ги лайкнем, к’ви са гладни,грозни, сбръчкани и черни, и нещастни.Хайде да спасим животните, да ги повозим на трамваии да ги обличаме в дрехи, като хора, да ги храним с човешко,за да си оправим кармата и още с’а ако смесвестни да осиновим децата в домовете,да ги приберем и да им пратим есемеси,месиджи във инбокса, да им купим пощенски кутии,да си ги носят на герданче.Хайде, да се разбунтуваме онлайн срещу световните неправди,да бъдем антиглобалисти, комунисти и капиталистис висше образование и пари, достатъчнида хапнем във Дивака след като сме се накъркали в Четири стаи... Хайде!

Кратки хаотичности за литературата,

лятото, нагона и зимата

Курти Вонегът от Симитли, Марти Кларк на 5 от София,Райо Бредбъри дали харесва буквите на Жоро ДжеромЛято е, нали! и трябва да попивате лъченияи алкохол и безразборното сношение е толкова на място.Зле ми е, но кво ти пука, важна е температурата на облакаводата, таратора и салатата, която поръча преди два саата...Ай, язък (Азимов), зимата четете ли красиви преводии думите, които никой никога не е решил да сподели с вас затоплят ли ви като чай в хижа,повече от печки и коли с подгряващи седалки? М?Надали ще има скоро нещо електрическо да топлимисълта ни, така си мисля, а Киндълът ми свирка за батерия.Добре поне, че е лято и има така удобни пейкии хладни тръпки в автобуси с изненадващ климатик...Някой ми вмени да си изплюя мисълта и че така е правилноот жегата е, тоя някой сигурно е радио и ми разказваколко лудите са прави, правите са луди и до лудост ме докарва колко ми е трудно да не мога да си спраръцете и клавишите и тяхното натисканекато тийнейджъри на пейка или вкъщидокато родителите им ги няма...Графоманията е лечима, споко, понякога обаче и лекува.

Христина Попова

Градовете са като сънищата – всичко, което е въображаемо, може да бъде сънувано, но и най-

неочакваният сън е ребус, който крие или едно желание, или неговата противоположност - един страх.

Итало Калвино, „Градовете”

Градът, писателите и бебетата

Моето желание е в града да срещна отдавна забравени писатели, а моят страх е от ревящи бебета. Значи сънувам. Одрадег пристигна в града сфера Тузе, където вълните образуват хора, а думите писатели. Одрадег много се надява да срещне някой руски писател, точно руски. Еееее… ако се случеше, ще е чудевствено! Щеше да се напие с него и да го нарича с малко име. Например Тургенев, не можеше да го нарича Тарги или Турги, не, не, не. Но пък Иван е подходящо. Видя го от една скала, както си пушка пура. Одрадег се поразходи до скалата и се доближи до водната фигура на писателя. Защо не пишеш? Само това - и изчезна. На негово място се появи Кафка, облечен бе като моряк и нещо готви. Ах, супите на Кафка, те обаче не са сготвени от Кафка. Кафка го загледа и видя едно тантуресто нещо пред себе си. - Искам да Ви опитам от супата; Да наритаме културата!И... раздяла. На другия край до един магазин за колбаси видях майки с бебета. Бебетата бяха розови и набръчкани, някои даже ядяха колбаси, а други бозаеха от гръдта на майките си. Учудващото е, че никоя от тях не се смущаваше да изложи големите си ненки, които надничаха като хамелеони към писателите. Гърдите обаче моментално биваха скривани от бебетата като знак, че майките са си техни. Писателите объркани си тръгнаха и подминаха Одрадег. Това не е мечтаното пътешествие и Одрадег се затърколи към дома.

Призрачен град - котки, кучета и един негър

Вечерно време ходи на строежа и гледа вълните. Там хората строят огромен хотел за туристите, които ще запълнят този град със своето омерзение. Гледа вълните и хората, които се разхождат, и го облива една призрачна, тайна тъга, започва да пляска с ръце, да маха на корабите и отчаяните рибари на кея. Усмихва се, но нищо не казва. Изважда от чантичката си малка снимка и я разглежда дълго, след това започва да й се смее и да я целува, да я гали, да плаче. - Ето… ето… етоСъблече се. Вдига ръката си за поздрав и започва да разказва как някога срещнал един негър в тъмното. Разбрал, че някой върви срещу него по очертанията на червената блуза и белите панталони. Но лицето било тъмно. Поздрави ли се.- Halloween.- Hi! Засмя се на шегата си, след това легна на пясъка и започна да разглежда някакъв бял плат, изцапан с кръв. Кой е той? Човек, който ръмжи, а насълзените му очи са зелени.

Мъжко настроение

- Надявам се да не говорите сериозно! Този тип дрехи не се обличат от благородник, та те са целите в кръпки и прах, не знам кого искате да заблудите, Владимир.

- Скъпа Ана! Извинявай, че те подлагам на това, но на мен ми харесва и не мисля да се преобличам само защото си развълнувана. Иска ми се да си вземеш хапчетата и да престанеш с това постоянно мрънкане.

- Добре! Не мисля да споря с нервак, който няма нито вкус, нито стил.

- Довиждане!

Владимир остана пред огледалото, за да си фризира мустака, заглаждайки го внимателно с брилянтин. Да, този знаменит мустак, това бе цялото наследство на фамилията Стоилови. Те имаха традиция, всеки мъж от семейството, след като се ожени, трябва да си остриже част от мустака и да го запази в семейния албум до своя личен портрет. Действието се повтаря и на преклонна възраст - нещо като спомен. Отрязаните мустаци имат особен мирис през различните периоди. На лавандула и тютюн. Докато стоеше пред огледалото, Владимир се замисли: „Защо го правят?” – това беше налудничаво и наивно. Мъжете в рода му са силни и амбициозни, трудно е да се повярва, как те са изневерили на своя разум, за да се вдетинят, оставяйки на показ своята необяснима странност. Владимир произхожда от буржоазно семейство, с което се гордее, но нещото, което го дразнеше, бе традицията. Той така и не се съгласи с нея.

Владимир е артистичен мъж, с не особено идеален външен вид. Пада си малко шеметен, обича разговорите на открито, а не пародията, която вилнее по тукашните салони, посещавани по неволя от него. Така се стигна

и до неприятния разговор с неговата съпруга Ана, която не харесва естетиката му. Не може да не се забележи, че мъжът й е чудак, и това я ядосва. Примерно господин Владимир си пада по ретро антики и обожава да ги окачва в спалнята си, даже на вратата на банята. Там стои окачена закачлива табелка „улица „Париж”. През почивките си той не пропуска случай да избегне присъствието на жена си, за да може да попътува извън града, докато тя бърбори с приятелките си за разни отегчителни неща. Той се връща привечер, щастлив и приятно изморен. Мрази баловете, но уви, няма никакъв избор, трябва да придружава жена си, за да се приобщят към висшето общество, както казва неведнъж Ана. Тя е права, че са нови в града и се налага да ги опознаят, но не чак дотам. Владимир обича да пази личното си пространство, обаче тази вечер трябва да присъстват на светско събитие.- Е, ще се правят жертви! - Какво си мърмориш, Владимир?- Нищо, скъпа, искам да ти похваля шапката.- О, благодаря ти! Чудесна е, нали?Не, не беше чудесна, нито пък жена му. Откакто научи, че ще я изхвърлят от театъра, тя стана сприхава, безинтересна и затлъстя. Той не можа да си спомни защо се влюби в нея, защо тръгна да я опознава и да се прекланя пред красотата й, която олицетворява женската сила и майчина нежност. Не го дари с дете въпреки молбите му. Пречката е театърът и Ана не можа да се откаже. Сега, когато е изгонена и отхвърлена от творческата си среда, тя се занемари. Слага черни пера на шапката си, те не вдъхват нищо друго освен скука, тоалетът й не показва класа, а по-скоро невзрачност. Това е абсурд, който съпругът й не понесе, затова един ден се отдръпна. Боли го, но нищо не можа да се поправи, единствено споменът за лекотата на отминалите дни оцветява иначе безцветния им брачен живот. Всички в града виждат, че той е обвързан симпатичен човек, но въпреки това недоволства, а Ана изглежда обикновената застаряваща, жена която никой не пожали.

Притихване

Шуманов иска от нея да влезе отново в стаята и да вземе книгите му. Мрази да я чака, особено на жегата, която го задушава и кара цялото му тяло да залепва. Но тя се бави, винаги се оправдава глупаво. Може би сменя старата рокля с тази на майка си. „Боже, мисли си той, в нея изглежда като мръсница.” Жена на преподавател не трябва да изглежда така, но ако се яви с нея, той ще й направи забележка да я смени дори пак да се наложи да я чака. Тя се е подмладила, сутринта му се видя по-чаровна, но въпреки това не й направи комплимент. Жена му е негова жена, а един хубав коментар относно вида й би й дал свобода, която ще я отдалечи завинаги. Той мълчи, даже в мислите си той пак мълчи, те са страшни и опасни, понякога гнусни, и не може да се признаят, нито да се напишат. Душата му е затворена от доста време насам, още преди да се ожени, още преди да заговори с нея, той знае, че няма да я удоволетвори като жена, не може да я признае като такава. Мариана плаче понякога, но той отминава покрай нея без съчувствие. Не иска да види мъката й, има много неща, които го отблъскват. Сега вече твърде много се забави, влезе ли, ще я завари пак да плаче или да шуми с тетрадките, в които записва някакви неща, това го дразни. Направи няколко крачки към входа на къщата, но се спря, колебанието му бързо премина, лъхна го хлад, тръгна назад към оградата и излезе. Няма да чака, като види, че го няма, ще го потърси. Няма да влиза при нея. Замисля се, колко е часът?, денят е пропуснат. Сега не може да извърши нито една от задачите, които си постави за днес. Не обича да чака, нито нея, нито друг. Не му пречи да е сам, но се излъга с Мариана. Издиша тежко и се обърна. Навсякъде е тихо. Пожелава спокойствието. Липсата на присъствие. Взима едно паднало листо и като в унес тръгва напред за пръв път без Мариана.

Недоизказаните думи на една жена

Гледа през прозореца и слуша писукането на врабчетата в локвата. Погледът й е замечтан някъде извън нас, извън помещението, в което сме..., извън света. Хората се струпват да поръчват и тя винаги бърка, затова се наложи няколко пъти да й се повтори. Тя не се обижда от забележките, а просто си почива тук. Косата й е къса, на етажи, вече побеляла. Устните й са напукани и тя постоянно прокарва език между тях. Ръцете са много сухи и слаби, по ноктите се забелязва зацапан неприятен лак. Носът както и гърбът са превити сякаш носят нещо тежко. Усмивката й е кротка и уютна, но смехът й не се чува, защото е притиснат между забраната и отхвърлянето. Мъжете, които идват, изказват всевъзможни желания във вид на ръмжене, без молба, без топлота. Жана мърмори, усмихва се и приготвя баниците много бързо, мъжете й се смеят и потеглят към огромните си бусове, сложили в едната си ръка торбите с баниците, а в другите стискат юмруци. Една жена влезе при Жана, малкият звънец извести за нечие присъствие. Жана приготви тестата, обърна се и видя усмихнатото зачервено лице на своя съседка от блока.- Как прекара Великден, мила?Жана се обърна с цялото си желание да изкрещи, но все пак каза елегантно и делово.- Екстра, чак не ми се прибираше.Погледът й продължи да наблюдава локвата, в нея самотно се къпеше самотно врабче.

Пръснати образи

Превърнати в картини, „Пръснати образи“ са част от

изложбата „Максимална степен на болка“


Михайло Пантич

Пороят тъкмо започна. Връхлетя внезапно – така става в Нови Белград. След дълги дни жега изведнъж, ех, най-накрая, над пространството между двете реки се струпват облаци и по улиците се изсипва кротък божествен дъжд. Завари ме на ъгъла на улицата, другият край на която излизаше на реката. Лятото беше към края си, усетих това безпогрешно със сетивата си, точно както в средата на февруари, в момента, когато отслабва острият новобелградски вятър, усещам в ноздрите намек за пролетна топлина. И валеше с всичка сила, тук – в градинката при търговски център „Дъга“, и изненадан, забравяйки къде съм тръгнал, сигурно не е било важно, влязох в първия вход. Там стоеше някакъв тип и четеше вестник. Зад мен дотичаха три момчета в изцяло мокри екипи, един от тях носеше мръсна баскетболна топка. Смееха се, докато чакаха асансьора. (Боже, откога не съм играл баскет! От години.) Асансьорът не дойде и те тръгнаха бързо по стълбите, и колкото по-високо се качваха, толкова техните гласове ставаха по-тихи, след почти минута стана спокойно, можеше да се чуе как пороят бие по мръсното стъкло на входа.След това се отвори вратата на един апартамент на партера: покрай нас мина жена капитан на средна възраст, с повяхнало лице. Отнякъде ми беше позната. За момент спря, сякаш се двоумеше. Тогава отново тръгна в дъжда. Въобще не бързаше. Човекът затвори вестника. Сега ще извади нож, помислих аз. Нищо такова, дори не ме погледна. Излезе и настигна жената, опита се да я прегърне, но тя отблъсна ръката му. Над тях валеше, обилно и продължително, тук – на опустелия паркинг, както над първите хора. „За какъв дявол им трябва да ги вали и вече на години да играят ролята на любовници от лошите филми?” – попитах се аз и веднага си отговорих: „а защо, по дяволите, те интересува“. Не ме и засягаше. Преместих се по-навътре във входа, до апартамента, от който преди малко излезе жената. На месинговата табелка пишеше: Телбан. Това е рядко срещана фамилия дори и в Нови Белград, където, струва ми се, се срещат всички фамилии на този свят. Познавах отдавна една Ивана Телбан, учехме заедно в основното училище и в гимназията. Тогава вратата отново се отвори и в коридора, забързано, без да ме забележи, с чадър в ръка, премина бързо същата онази Ивана само че двайсет години по-стара: – Мамо – викаше тя, – изчакай, забрави си чадъра.Но майка й вече не беше пред блока, изчезна някъде с онзи тип. Ивана се обърна, за да се върне, и така, след двайсет години, отново се срещнахме:– Здравей – казах аз, – помниш ли ме?Погледна ме. Навътре в апартамента, видях това през полуотворената врата, през раменете й, течението повдигаше пердетата. Като платна. Сети се, естествено. Веднага:– Ей, откъде се взе?– Съвсем случайно. Скрих се от дъжда. Не знаех, че живееш тук.– Не живея тук. Не живея вече в Югославия. Дойдох за два-три дни да посетя майка си. Хайде, влез, да не стоим тук, дълго не сме се виждали.И влязохме. Предложи ми да седна.– Искаш ли нещо за пиене?– Предпочитам чаша вода. Ожаднявам, когато вали дъжд.– Почакай да донеса – каза тя и отиде за вода.Огледах се. Обикновен, с нищо неразличаващ се апартамент на партера, каквито в този град има хиляди, и във всеки от тях по една с нищо неразличаваща се обикновена човешка история. Отбих се да науча една такава история, по-точно, попаднах на нея.Остави чашата на масата:– Не си се променил. Все същият си.– Ами, ако махнем двайсет години и двайсет килограма, почти си права. Какво ново при теб?– Татко почина. Преди няколко години.– Съжалявам – казах аз. – Ако това те утешава, всички ни чака това.– Знам – каза Ивана. – Но оттогава всичко се промени. През последните години не излизаше от къщи, по цял ден седеше пред телевизора и гледаше как се разпада неговата младежка мечта. Съвсем се усамоти, спря да говори с майка ми, знаеш – тя е много по-млада от него, а с мен по принцип никога не е разменял повече от няколко изречения. Това вече не беше неговият свят. Всичко му пречеше. И как говоря, и с кого общувам, и какво следвам, и как се обличам, и любовите ми му пречеха. Връстниците му, пенсионирани военни, понякога идваха при него, но и тях отпращаше. Можеш ли да си представиш – каза Ивана, прокарвайки пръсти през косата си, – престана дори да подкрепя „Партизан”. Преди смъртта си не искаше дори храна. Отказваше да живее.Не знаех какво да кажа. Седяхме и мълчахме. Водата в чашата беше бяла от хлора. Отпих блудкава, хладка глътка и върнах чашата на масата. Погледнах през прозореца. На повехналата поляна пред блока вече мътно блестяха локви. Под пороя се разхождаха някакви кучета. На тях дъждът не им пречеше. От далечината откъм магистралата се чуваше сякаш някой реже с остър нож безкраен лист хартия.– Как си ти? – попита Ивана след паузата. - Виждаш ли се със старата компания?– Горе-долу добре и всичко е като по някакъв лош навик. Не виждам никого. Понякога срещам някого, най-често на улицата или в автобуса. Не разговаряме, само се поздравяваме, или по-често, не знам защо, ни е толкова неприятно, че се правим, че не се познаваме. Сигурно така е по-лесно.– И по-добре – каза Ивана. – Сега вече сме хора, всеки с проблемите си.– Да – казах аз. – Времето мина невероятно бързо. Не мога да повярвам, че вече не сме хлапета, че сме пораснали. Не се чувствам така. Постоянно мисля, докато седя така, как ще се обади някой от компанията и ще ни покани да се забавляваме или на баскет.– Вие обичахте баскета. Ние се криехме по стаите, гримирахме се и обличахме бельото и тоалетите на милите си майчици. Все едно бързахме да пораснем. И сега, когато сме пораснали – нищо. Животът се свежда до скучните телефонни разговори и постоянното повтаряне как наистина би било добре да се съберем веднъж, като стари приятели. И непрекъснато отлагаме това. Отминала история.– Отминала. Защо се премести?– Дойде ми до гуша. Изведнъж. След смъртта на татко не можех да позная майка си. Започна да излиза с други мъже, не избираше, по-млади или по-стари, все едно, искаше да си навакса всички онези пропилени години, нали знаеш – татко я довел в града още когато била девойка, така да се каже, и не й предложил нищо – нито почивки, нито излети, нито кино, за театър пък да не говорим, нищо, абсолютно нищо, море за първи път видяла на петдесет години, а за какво му е море на този, който е на петдесет години. Промени се, вече не си говорехме както някога, станахме си далечни, беше все по-недоверчива и все по-ревнива за годините и образованието ми, за момчетата, с които излизах, сещаш се, към един направо си се беше привързала, а той не беше вчерашен, тръгна си, щом усети нещата. Честно да ти кажа, и на мен не ми вървеше по най-добрия начин, имах хубава, но скучна работа, развалих годежа си, и така преди почти година отидох в страната на предците си. И там не е добре, Любляна е малък, ксенофобски град. Сега нито съм там, нито съм тук, някъде по средата...Прекъсна монолога си. Някъде се скъса лентата.– Ще тръгвам – казах аз. – Мисля, че дъждът спря.Станахме. На масата остана недопитата ми чаша с вода. Изпрати ме до вратата. Гледахме се, дълго и без думи. Чакаха ни нови двайсет години. Някога имах роман с тази Ивана Телбан. И с майка й.Излязох на улицата. Въздухът след дъжда беше свеж, както когато в задушна нощ, след тежък сън, отворите хладилника. Някъде далеч, горе, във високите черни гори, капеше от дърветата.

Преведе от сръбски СТОЯН НИКОЛАЕВ

Новобелградчани Красимир Нейков

Пет минути преди полунощ

Въздухът е наситен няма излишни частицив него се мярка самопрозрачен лъч от уличното осветлениепрез прозорците настаята от ледопитвам се да сиспомня името тиза да е още по-плътна нощта да си има имеи тя

Art

В широкия заливна красотата тиняма място за течникристали и друг видвещества няма атмосферноналягане което да прогнозирам или даизмеря плътността на понятията няма програма нито полеза изява на водещивсичко се организиранякъде навътре задепидермиса

!

думите стоят сподавени

в раклатазавити в одеялото

никога повеченяма да топлят

нас

Готовност

Има място за лед икрасиви движениянощта е само раздразнен звярот изречени тайниима място за снежни докосвания имитиращиморски бризаз ще съм пясък ще чакамдругата зима да дойдеш отновосама

Тя се прибира в 4 сутринта

Вечерята отдавна я чакаоставил съм включено старото радио в кухнята за да й прави компанияможе би сега я сънувамкак отваря входната вратане светва лампата за да не ме събудиза да не дразни очите за да не се вижда вината йтиха е усмихнатазапътва се към спалнятакухнята не е нейното мясторадиото не свири желаната музикаляга сама в леглото

Естествени неща

съвсем естествено е даизчезнеш като трептящлист през есента катобуквите на светещав тъмното табела и да няма какво да завещаеш на нощтав която вятърът ще отвее прахана градските улици без да те забележи

Между днес и утре

Сънят умелоще прикрие самотата

много пътисме си казвали

там няма място за

тъга

Сватба

Гостите са на местата си готови да започне церемонията сякаш някого ще награждаватмладоженецът пристигас него и декемврийскотослънцеснижават се по-ниско по-ниско залязват по стълбите на денябез време да си кажат как не искат да бъдат това което никогане са били

Тишина

той стоеше намръщен както би седял старец който гледа новините в седем вечертаднес нямаше новини нито излишнивибрации във въздуха нямаше телевизор дорис тишината изграждахаобрази минало на лентифилм без настояще ибъдеще което не смееда усили звука

Желание

Понякога всичко което искат да чуят стените е учестеното ни дишане да се развълнуват да потреперятзаедно с насзаедно със светлинитезад прозорецада изплуват на сутринтав ново очакване

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

По това време работех в отдел „Поезия” на издателство „Народна култура” и през ръцете ми бяха минали множество съставителства на книги. Разчленихме ръкописа и наслагахме един до друг отделните листове на пода. След известни упражнения стигнахме до възможно по-осъзнат синхрон между стиховете и в този нов порядък излезе нашумялата му дебютна книга „Прости сетива”. И беше светквично приет за член на СБП. И даже издигнат за член на Управителния съвет. Две невероятни членства заради един нашумял дебют. Твърде шокиращ случай за онези толкова неотзивчиви времена. Междувпрочем началото на 80-те години бяха нещо като размърдан камък в окаменелия тираничен режим. Новоизбраният председател на Съюза се опитваше с половинчати замашки да укроти догматчните бесове и промени отчасти загрубялата им лексика. Като по чудо бяха приобщени и лансирани някои доскоро низвергнати имена. Не дойде ли като гръм от ясно небе и моето назначение за завеждащ отдел „Поезия” в сп. „Пламък”?Ала точно в това наше „облагоденстване” се случи нещо крайно необичайно. Иван просто изчезна от очите ми. През главата ми минаваха какви ли не предположения. Смятах за най-вероятно, че се е озовал в друга среда. Отдавах го и на някои странни черти в характера му, които от време на време изпъкваха в общуването ни. И оттук нататък знаех за съществуването му само по публикуваните стихове. И от тях разбирах, че не е променил позициите си. Даже известният догматик Иван Спасов яко го беше захапал в „Литературен фронт”. В отговор вестникът публикува и обширна, заемаща почти цяла страница Иванова статия, която пледираше за по-разширен литературен хоризонт в закърнялото комунистическо пространство, изпълнена с някакви споходили го емоционални утопии... И така, не виждах с години Иван, но затова пък често срещах баща му с подмятаща се пазарска торбичка сред навалицата на площад „Славейков”. Обикновено той ме забелязваше и спираше. Възрастен добряк и чудак, който без подканване рецитираше охотно свои римувани гатанки с простодушната стилистика на читанките от моето детство... И след почти цяло десетилетие от странното си изчезване Иван изведнъж се появи сред демонстриращите писатели в Града на истината. Видя ме и непринудено ме заговори, сякаш не бяхме се виждали от дни. И заживяхме като съмишленици в нестихващата еуфория и зрелищност на палатковия лагер. Писателската ни група нямаше палатка. Битувахме на открито, заели малка площ до гранитния масив на президентството. Измисляхме и изпълнявахме какви ли не атрактивни прояви, съчинявахме пламенни текстове, епиграми и прокламации на фона на ечащи мегафони и афектирана глъчка. Бяхме свидетели на детронирането на петолъчката на Партийния дом с нейното пародийно отлитане на стакати отскоци с усърдно пърпорещ вертолет. При това репликата „да дойдат танковете” още беше актуална... И пишейки, виждам чудатата измършавяла фигура ала Ганди на Иван с неговата всеотдайна отзивчивост, продиктувана от шемета на онези незабравими дни.. И после сполетялата ни ужасяваща мизерия на Лукановото време с безконечните среднощни опашки за кофичка кисело мляко, с купоните за захар и олио и липсата на йодирана сол. И споменът за прословутата

Иванова картинна галерия в един икономично електрифициран гараж покрай колелото на двойката. И Иван, в ролята на галерист, възбудено крачещ в оскъдното галерийно пространство заради няколкото рамкирани пейзажа и неколцината посетители. И фалитът на галерията. И спонтанно създаденият от него литературен клуб. Пак около колелото на двойката. И Иван в ролята на учител на рояци кандидати за галеници на Пегас. И присъщото за онези нестабилни дни внезапно ликвидиране на клуба... Ала въпреки всичко несъкрушимото му его с всички сили се мъчеше да избуи над кънтящите от протести улици и площади. Винаги с несъответни за времето начинания. Този път с фикс идеята за списание на кратките форми „Нава”. Издание на „Издателска къща „Нава”, ул. „Солунска” 1”, тоест таванската стаичка, която описах по-горе. Какво е „нава”? „Стил на кръстопътя”, заявява категорично подзаглавието на корицата. С призив към евентуалните негови абонати: „Най-добрите за най-доброто в изкуството – абонати на списание НАВА за 1000 години”. Аз също участвах с 10 свои „нава” в първата книжка на това фантазно списание.И онези наши незабравими беседи из алеите на Южния парк, когато се приюти в апартамента на втората си съпруга в един от високите блокове в нашия квартал. Онези наши безкрайни разходки с неистови разговори за поезия, с притичващия пред нас Йосиф, едно още по-точно негово копие, с тънките уши и щръкналия нос. Или постоянното му присъствие с ярко изразената подгонила го нищета в претъпканото задимено кафене на Палми Ранчев на ул. „Любен Каравелов”. Пред пестеливо отпиваната чаша с петдесет грама гроздова...През 1996 година Иван ми подари не знам вече коя поред поетична книга със странното заглавие „Песни за сираци и сирачета” и с още по-странен предговор, състоящ се от посвещения на лица, които са му протягали ръка през годините. Който буквално звучи така:

ПРЕДГОВОР

„Ангелът” е за Светлозар Игов„Градината на въпросите” е за Иван Теофилов„Да слушаш” е за Иван Цанев„Луната прилича” е за Иван Радоев„Хълмът” е за Николай Майсторов„Никой” е за Димитър Г. Димитров и Анна Николова

За тези благородни аури от едно признателно растение, на което в тъмни времена преливаха излъчвания така, както се прелива кръв.И с един смущаващ ала Хьордерлин автограф:

На Иван Теофилов . . .Без теб съм никой, с теб съм смътна сянка. От сенките – поклон! тв. И. Методиев17 февр. 918 год. пр. Хр.

И внезапният му загадъчен край в лоното на природата през юли 2003 година, там... при „разказите на тревата”, в онези сякаш пророкувани „юлски вселени”...

*Иван Методиев е един от най-любопитните, най-всестранните съвременни български поети. Всяка страница в неговото „Избрано” е урок по поезия.

Диапазонът на творческите му умения е повече от разточителен. Всичко създадено от него е върховно почувствано. С излъчването на една почти неограничена интелектуална и художествена свобода и с трагичния разрив между най-високите стремежи и най-дълбоките страдания. И после онова впечатляващо в „Брод” будуващо съзнание с наподобяващата Шекспирова интонация. Усилието да изостря, избистря и разпростира своя поглед. Трескаво озарените думи. Силните метафори. Нетърпимостта към низостите и произвола на битието. Ненаситното общуване със себе си. Сюжетът на собствения му живот. Стоицизмът. Гордостта...

17Задължително за времето на Данте е било да се създават творби, които могат да се преживяват на няколко нива. Но днес подобен творчески ангажимент е невъзможен. Културата ни е зависима от свръхпретрупаността на света, която значително е притъпила и отслабила сетивните ни преживявания и способности.

18Поезията на Цветаева е странно съчетание на необикновена откровеност и чувствителност до краен предел с блестяща ерудиция и неукротима енергия.

19И наистина, какъв парадокс: творчеството на низвергнатата, унизена и доведена до трагичен край Марина Цветаева днес четем в академично, прецизно, прекомерно подробно издание, ведно с черновите и дори с тълкуване на зачеркнати от нея редове и думи. 20Книгите живеят по-дълго от своя автор и са безусловно възмездие, което никой никога не може да заличи.

21 Йонеско: „Хората, които не четат, са зверове”.

22За да изпиташ в планината магиката на обкръжилия те пейзаж, трябва да преодолееш всяко разграничение между пейзажа и себе си.

23Теодор Траянов е бил номер едно почти три десетилетия за почитателите на поезията. Иван Радославов предпочита за начало на българския символизъм двукуплетното Траяново стихотворение „Новий ден” пред „Песен на песните” на Яворов. Петко Росен е въодушевен от „шемета на неговата апокалиптична „Regina Mortua” и „неговите безсмъртни „Български балади” и ги предпочита пред „риторчините оди и химни не само на Вазова, а дори и на Пенча Славейкова”. Това фаворизиране на поета се е дължало на дългогодишното му участие в културния живот на Австрия и Германия, както и на някои внесени от него специфични изразни средства, вече доста амортизирани, но за тогава „съвършено чужди и непознати на предшествениците му”. Разбира се, Траянов има значителен принос за техническото усъвършенстване и ритмичното и римно обновяване на поезията ни, но днес, когато знаем установената конфигурация на имената в литературата, трябва да сме по-предпазливи към предпочитанията, вкусовете и крайните гледни точки.

Предизвикани запискиот стр. 9

Documents

Честита НОВА! · 7.-13.01.2015 Год. 24 01 Честита НОВА! Границата между 31 декември и 1 януари, граница между два