Спомени от годините на Холокоста – 1940-1943

Кратка автобиография на Самуил Ардити

Ще разкажа моите преживявания, мисли и вълнения. Тези на едно

седемгодишно еврейско дете в България през годините на Втората

световна война. Ще дам много факти и образи на хора и приятели. Ще

сравня тогавашните събития с исторически документи, на които попаднах

наскоро. Старанието ми ще бъде да дам обективна картина на събитията,

макар че част от тях ще пиша със субективния израз на личния разказ.

Баща ми беше кореняк русенец. Евреите от Русе бяха считани за

аристократите на българското еврейство. Майка ми беше софийско чедо.

Двамата с баща ми направиха компромис и се ожениха през 1928 година.

Сватбата се състоя в шуменската синагога, на половин път между София и

Русе.

Произхождам от дребнобуржоазно семейство. Баща ми бе наследил от

своя баща една голяма търговска фирма за платове. На 19 ноември 40-та

година Никола Мушанов държа реч в Народното събрание, с която твърдо се

съпротивляваше на Законопроекта за защита на нацията. В нея той

споменаваше еврейските търговски къщи, съществуващи в Русе. Между

споменатите бяха къщите на Ардити и Канети.

По време на кризата през 1929 година баща ми фалира, след което

трябваше да започне отново като производител на мъжки ризи. Стана “ризар”,

а майка ми шивачка. За да й бъде позволено да шие ризи, майка ми трябваше

да мине тежкия изпит на мъжете шовинисти. След като ушиеше ризите, баща

ми пълнеше два куфара с тях и тичаше по провинцията да ги пласира. По пътя

на железопътните гари, от влак на влак, от градче на градче, от хотел на хотел.

Работата му хич не беше лека и приятна, но през 1940 година той най-сетне бе

стигнал до обетованата земя. През 40-та вече бе собственик на ателие за

мъжки ризи с претенциозното име “Джентълмен”. Вече не бе търговски пътник

и най-важното, вече имаше шест шивачни машини. По време на

бомбардировките горкият “Джентълмен” щеше да бъде ударен от англо-

американска бомба и да изгори заедно с машините “Сингер.”

Поминъкът не беше луда работа. Понякога в събота баща ми плащаше

седмичната заплата на работничките и след това вземаше назаем от всяка една,

за да изкараме неделята. Живеехме под наем на улица “Нишка”. В сградата, в

която бе нашия апартамент, живееха само евреи. Хазяинът беше Самуил Леви,

едър чорбаджия от Дупница. Името на този град ми изглеждаше много странно.

Евреите от Дупница имаха една известна поговорка на еврейски жаргон, който

бе смесица от испански, турски и български думи. Те казваха: “пан ипиперице,

мюлк ин ла столице”. Което преведено значеше: “яж хляб и пиперки и купи

имот в столицата”. Кварталът беше център на кръчми, изби, винарници, на

складове за вино и евтини гостилници. Пияници лежаха по улиците и

повръщаха. Страх ни беше да се връщаме късно вечер, защото във входа на

сградата винаги лежеше някой пян. Нисо, големият син на хазяина, държеше

една кръчма и кебапчийница на партера. Когато баща ми ме пращаше да купя

литър вино, Нисо се грижеше процента на алкохола да не е голям и така явно

продаваше половин шише вино с половин шише бистра софийска вода.

Помня веднъж, седяхме на гости при леля ми Ребека. Дойде и

семейството на чичо Мони от Русе и други роднини. По радиото крещеше

Хитлер. Ние се подигравахме на този луд бояджия. Хитлер викаше: “Евреите

ще престанат да се смеят като превзема Европа”. Не знаехме, че това желание

на ненормалния водач на германския културен народ ще се сбъдне. Германците

упражняваха голям натиск върху България да се присъедини към Тристранния

пакт на Германия, Италия и Япония. Особено настоятелен за това беше Богдан

Филов, министър-председателя на България. Кешки да беше останал професор-

археолог, щеше да направи голяма добрина на себе си и на страната. Тази

чорба на нацизма и расизма българите не я ядяха. Защото евреина беше

бакалина, електриджията и магазинера във фабриката. Обаче българският

народ вярваше, че само германците могат да изпълнят неговите исторически

аспирации. Днес знаем, че и СССР и западните сили са поддържали

българските претенции към Южна Добруджа. През 2000 година посетих

България. До Софийският университет има един антикварен магазин за книги.

От там купих дневника на Филов. В него той пише, че царят се противял на

присъединяването към Тристранния пакт: “предпочитам да абдикирам и да се

хвърля в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме.” Под натиска на

Филов пакта се подписа и германските войски влязоха в България. Да си

призная войските наистина бяха добре приети от българския народ.

Една нощ се събудих в ръцете на майка си. Слизахме надолу по стълбите.

Беше около три часа след полунощ. “Къде отиваме?” -попитах я аз. “Да ядем

кебапчета в кръчмата на Нисо”- отговори тя. Вместо в кръчмата се намерих в

мазето на сградата, което бе обявено за противозащитно скривалище. Всички

съседи бяха там. В София падаха бомби. Експлозиите се чуваха много силно и

много близко. Сръбската авиация бе нападнала гарата на София, през която

минаваха германските войски по пътя си на запад. Наблизо падна бомба и

хазяйката, която бе малко глуха, каза: “Нисо, некой дига кюпенка на кръчмата!

Да не влизат крадци?!” Маер, един от синовете на хазяина засвири на акордеон

и така прекарахме до зори с висок дух. Това бе първият ми път когато влизах в

противовъздушно скривалище. В бъдеще щях да седя много пъти в София и в

Русе, също и в Израел, когато бяхме нападнати с ракети от лудия Саддам.

Съветският съюз бе сключил споразумението Молотов-Рибентроп. Почти

цяла Европа бе в хитлеристки ръце. На 18 юни 1941 Хитлер нахлу в Русия.

Когато Бог реши да накаже един човек, той му взима акъла. Сава Джеврев,

който беше личен шофьор на Царя, пише в своите спомени: “Н. В. беше много

ядосан. Думите му бяха: Този бояджия ще си строши тук главата.”

На улица Нишка, до нашата къща, имаше един дюкян за кисело мляко.

Като видяхме опашката пред магазина, разбрахме че войната е пристигнала и

до нашия квартал. България беше земеделска страна. Над 90 процента от

населението й бяха селяни, производители на храна. Но германците ограбваха

храните. Те плащаха с марки, една обезценена валута, с която не можеше да се

купи нищо. По селата имаше храна и в София имаше черна борса. Баща ми

купуваше храна от черната борса. Масло и луканки не липсваха, но проблемът

беше хляба. Порцията давана с купони беше 300 грама на човек. Като купехме

хляба, го разделяхме на четири – на татко, на майка, за батко и за мен.

Забелязах, че след закуската, за обяд моята порция хляб пак бе същата. Не

намаляваше. Като свърши войната майка ми каза, че ми е добавяла. За

днешните девойки, които правят диета, 300 грама хляб им се виждат излишни,

но за нас те бяха много малко. Черната борса за хляб беше много опасна.

Заради търговията на черно някои хлебари бяха качени на бесилката. Майка ми

успяваше по най-дискретен начин да разменя ризи от ателието за хляб. Тя

отиваше в хлебарницата с купони в ръка, хлебаря се правеше, че реже

купоните, а те в действителност оставаха в книжката. След това тя наново

купуваше порцията.

Правителството на Филов и Габровски внесе от Германия Закона за

защита на нацията. Срещу това предложение в Народното събрание се изнесоха

храбри речи. Това бяха речите на депутатите Тодор Поляков, Любен

Дюгмеджиев, Марин Тютюнджиев, професор Петко Стайнов, Иван Петров,

Никола Мушанов. Много граждански организации (на адвокати, лекари,

духовници и т.н.) изпратиха до Народното събрание изложения срещу

предложения закон, но нищо не помогна. Еднократният данък върху еврейските

имоти имаше за цел да съсипе материално евреите. Помня как родителите ми

попълваха различни формуляри. Тогава се запознах с “мамичката

бюрокрация”. Аз остарях, но тя остана вечно млада до ден днешен в целия

свят. Много момичета от софийското поле работиха при евреите от София като

прислужници. Поради същия този закон трябваше да освободим нашата

прислужничка Цветанка и тя се върна на село. Законът забрани на евреите да

бъдат собственици на предприятия. Изведнъж баща ми фиктивно продаде

ателието за ризи на Цеца, първата майсторка в него, а той стана работник. По

най-мистериозен начин една част от печалбите отиваха в неговия джоб. Две

хиляди години в диаспората научиха евреина да се справя с гонения и

ограничения.

Баща ми тъкмо беше купил едно ново радио “Blaupunkt” и изведнъж

трябваше да го предадем на властите. Така от една страна се освободихме от

нацистката пропаганда на Гьобелс, която беше много ефикасна. Тя можеше да

продаде хладилник на ескимосите, на негрите от екватора - парно отопление и

да убеди евреите, че антисемитите са прави. От друга страна ни липсваха

предаванията на Радио Лондон. В София живееха 25 000 евреи и 700 000

българи. Новините на Радио Лондон бяха в девет часа, който бе забранен час и

за евреите. Въпреки малкото число на моите сънародници, в девет улиците

опустяваха. Всички търчаха да чуят новините на Радио Лондон. Сигнала на

радиото бяха началните акорди на симфония № 5 на Бетховен.

Закона ни задължаваше да носим “жълта значка”. Аз и брат ми бяхме

освободени от това задължение. В цяла Европа евреите носеха “жълтия

парцал”. Значката в България бе направена от пластмаса, а не от плат. Лошите

езици разправяха, че някои от близките на комисарството бе направил добра

далавера от тези значки и ги продавал доста скъпо. Даже трябваше да се чака,

за да се приготви стоката. Днес Института Йад Вашем ще събира всички значки

от Европа. От тях българската е най-мъничка и естетична.

До тоя момент със Закона за защита на нацията можеше, макари и мъчно,

да се живее. Един ден баща ми се върна бледен и унил. Един войник, който се

върнал в отпуск от Скопие разправи какво става с евреите в Хърватско.

Усташите на Анте Павлович даже не се трудели да пращат евреите в Полша. Те

ги разстрелвали на място. Освен това в София се пуснаха слухове за преврата,

който приготвяха легионерите. Генерал Луков и полковник Пантев с помощта на

Гестапо искаха да свалят правителството на Филов, да затворят Царя като кукла

в двореца или да го сменят с принц Кирил. След това да пратят евреите в

лагерите на унищожение. Очакваше се кървава баня в България. Вече не

ставаше въпрос за гонения и ограничения. Въпросът беше на живот и смърт.

Родителите говореха тихо, тихо, та ние децата да не чуем.

***

Междувременно животът трябваше да продължи. Мъжете се бориха да

изкарат поминъка. Това ставаше от ден на ден по-тежко поради ограниченията

на КЕВ. Жените се занимаваха с изкуството на готвенето. Яденето и гозбите от

българската кухня бяха повлияни от турската. Освен традиционните манджи:

чорба-фасул, гювеч, сърми, еврейките готвеха и ястия, които бяха донесли от

Испания. Те си личаха по имената: пастел - баница от месо, агристада –

пилешко с кисел крем от разбити яйца, инджинара – кори на тиквички с кисел

крем на яйца. Преди войната имаше поговорка “Горкият бедняк, яде само хлеб

и сирене”, сега нямаше нито хлеб, нито сирене. Еврейските домакини си

записваха рецепти как да се борят с липсата на брашно. Те печаха сладки

баници от картофи и бял фасул. Баницата от картофи беше вкусна. Баницата от

фасул имаше лоши музикални резултати и опита бе прекратен. За да подобри

вкуса на ястията, майка ми тайно беше купила една тенекия свинска мас.

Помня, че когато я хванахме с брат ми, й прочетохме едно конско. Читателите

трябва да знаят, че еврейската религия строго забранява на евреите яденето на

свинско месо.

Аз бях на шест години, брат ми на десет. Бяхме деца, но събитията ни

направиха възрастни преди време. Германската армия издаваше в София своя

орган “Сигнал”; ние режехме снимки от изданието и ги лепяхме по стените на

жилището, правихме си изложба. От българските вестници “Зора”, “Днес”

режехме карти, които описваха военните действия на Източния фронт и

Северна Африка. Тези карти ги прибавяхме към “военната изложба”. Бяхме

станали големи специалисти по тактика и стратегия. С най-голяма сериозност

разисквахме положението по фронтовете, като че ли бяхме Наполеоновци или

генерали на Александър Македонски.

Иван Вазов писа за черешовото топче, аз пък ще ви разкажа за нашите

черешови патрони. През онези години децата играеха с пушки, сабии, танкове,

аероплани и подводници. Разбира се, това бяха миниатюрни играчки. Бяха ни

подарили два пистолета, с пружина в дулата, от където изкачаха дървени

стрелички. Двамата щурмоваци Самуил и Йожи вместо със стрели, намериха

начин да стрелят с костилки от череши. През сезона на черешите молихме

съседи, роднини и приятели да ни събират костилки и в края на сезона в

погребите на нашата дружина имаше по няколко торби патрони. Голям ни беше

страха да не останем през зимата без амуниции. При изселването си към Русе

опаковахме черешовите патрони и ги пратихме за там. Баща ми се хвана за

главата като видя торбите и когато трябваше да плати на БДЖ сметката за

превоза.

Големите събития и новите оръжия възпламеняваха фантазията на

младежта. В България процъфтяваше фантастичната литература. Библиотека

“Весела дружина” издаваше книжките на Васил Коралов. Деца и юноши лапаха

тези фантазии като топли банички. Героят на Васил Коралов бе Жари и

неговата приятелка “морското момиче”. В книжката си “Страната, където

хората хвърчаха” той описваше място, където всеки гражданин имаше по едно

хвърчащо столче. Един ден брат ми реши да хвърчим и ние. Взе два чадъра и

на мен даде два и тръгнахме да скачаме върху грамадната бъчва за вино, която

бе под балкона на жилището ни. Ако не ни бяха спрели, щяхме да се убием.

После пък предложи да напълним с вода кухнята и да плуваме във водата с

коритото за пране. Времената бяха тежки, бъдещето неясно и хората намираха

убежище в развитата си фантазия. Тази есен посетих Народната библиотека в

София и бях приятно изненадан да видя устроената изложба за фантастична

литература. Жари продължаваше да хвърчи с двата чадъра и морското момиче

гордо плуваше с коритото си по златните вълни в кухнята на улица “Братя

Миладинови” №17.

Ние живеехме на кюшето на “Братя Миладинови” и “Нишка”. На първия

етаж. Сградата вече я няма, била е разрушена заради маршрута на “Сердика” –

първата подземна железница в София. Под балкона постоянно минаваха

артилерийски полкове. Уморени коне дърпаха стари топове от Първата

световна война. Хитлер искаше от Царя да прати българската войска на

Източния фронт. Това означаваше българските младежи да бъдат пратени на

сигурна смърт. За да се предотврати това нещастие измислиха ужким “турската

опасност” и съсредоточаваха българската армия на границата с Турция. С това

мога да си обясня честите движения на артилерията под наши балкон.

Българската армия бе “аграрна” войска. Офицерите идваха от по-

заможните семейства. Синовете на селяните служеха като редници. Те бяха

отлични за бойци в пехотата и кавалерията. Отраснали на полето, те бяха

физически и психически здрави и най-важното – знаеха как да се справят с

конете. Войската не бе моторизирана. Целият транспорт се извършваше с

конска сила. Конете служеха в кавалерията, дърпаха каруци, теглеха

лазаретите, бутаха топовете и въобще пренасяха всичко нужно за фронта.

Пехотинците имаха стари пушки с петелче, тежки картечници Луис и

Шварцлозе, охладявани с вода. Леки автомати почти нямаше. Имаше няколко

самолета в Божурище. Бронирани части почти не съществуваха. Първият танк

България получи едва през 1938 година, сигурно от бракуваните. Хиляди

танкове участваха в битките в Северна Африка, също и в битката на арката

Куркс на Източния фронт, докато по улица "Нишка" се тътреха уморени коне,

теглещи стари топове от минали войни. Казано кратко - през 1942 година

българската войска бе подготвена и въоръжена да води не Втората световна

война, а Балканската от 1912-та. Отговорните генерали поддържаха легендата

за непобедимата пехота. Съдбата на войната щеше да се реши с развети

знамена и музика, с атака “напред на нож” или “по пет на нож”.

Ние българските евреи изпълнихме отечествения си дълг. По бойните

полета през войните 1885, 1912, 1913, 1915-1918 дадохме 952 жертви –

офицери, подофицери и редници. Много евреи бяха наградени с кръст за

храброст. Чичо Пишко – за него ще пиша по-нататък – носеше гордо на сакото си

своя кръст за храброст. До кръста той бе заставен да сложи и жълтото копче,

вместо жълтата по-голяма значка. Българските евреи дадоха на България трима

пълководци. Най-прочутият бе полковник Аврам Таджер. През мрачните дни и

нощите на отчаяние неговото име, главно поради връзките му с двореца, ни

стопляше сърцето.

Хазяинът ни имаше четирима синове. Трима от тях получиха заповед за

мобилизация в трудовите войски. Всички евреи между 20 и 40 годишна възраст

бяха повикани на трудова повинност. Баща ми бе по-възрастен. Нисо също

остана “граждански мобилизиран” да лее вино, да продава кебапчета и

пържени картофи в кръчмата. В първия етап на войната през 1941 година

офицерите евреи запазиха своите пагони и чест. Те бяха назначени за

началници на работните групи. Резултатите от работата бяха добри и този факт

разяри германците. Офицерите евреи бяха запазили чина си, редниците евреи

оставаха български войници в трудовата повинност. Германците заплашиха, че

ако това продължи, ще скъсат връзките си с трудовите войски, така през 1942

година евреите офицери бяха пратени на черна работа.

Синовете на хазяина разправяха за лошото положение на евреите в

еврейските работни групи. Те строяха мостове, прокарваха нови шосета, чукаха

чакъл, издигаха насипи, бутаха вагонетки и други тежки работи. Храната им

била много слаба – чорба от зеле, кромит лук, бял фасул, картофи. Спяха в

скъсани палатки през слънце, мраз и студ. Не получаваха никакви заплати за

тежкия принудителен труд. Бяха облечени в парцали и самите се наричаха

“бараби”. Надзирателите и офицерите бяха садисти, антисемити, побойници и

рушветчии, но между тях имаше и човечни хора, истински българи.

Моят приятел Хари от “Братя Миладинови” 7 ми разправи малко по-

различни неща. Когато семейството му бе изселено в Пазарджик той прекарал

няколко дни в лагера на баща си. Трудоваците подкупили фелдфебела, за да

играят на покер вместо да работят. Фелдфебела получавал процент от

печалбите, също така им продавал чай и кафе.

Хитлер изискваше Царя да ни предаде в Германия, за да ни прати в

Полша. Там да работим и да се превърнем в продуктивен елемент. Царят заяви,

че няма да предаде българските евреи, защото са му нужни за построяването

на стратегически шосета в новите земи. Германците изпратиха комисия в

България, за да провери дали евреите работят. Висшите офицери предупредиха

трудоваците, че ако не увеличат производството ще бъдат изправени пред

опасността да бъдат пратени в Полша. Така от една страна съвестни еврейски

трудоваци и от друга строги надзиратели, които искаха да тормозят евреите,

имаха някаква заслуга за спасението на българското еврейство.

През 1942 година нямаше още бомбардировки в София. Партизаните бяха

слаби, а и борбата с тях бе далеч в Балкана. За да забравим лошата

действителност ходихме често на кино. Най-интересната част бяха прегледите

преди началото на филма. На тях показваха германски войници, крачещи

стегнато от победа към победа. Въпреки това чувствахме, че под земята нещо

ври и кипи.

Аз бях завършил първо отделение, а брат ми четвърто, в еврейското

училище. През септември се отправихме към училището и на вратата, вместо

учителката ни, ни посрещна германски караул. Германците ни изпъдиха. Бяха

реквизирали училището. По-късно еврейската консистория нареди да учим в

централната Синагога до халите. Така бяхме по-близо до Бога.

Въпреки възрастта си, помагах по малко на семейството в работилницата.

Чистих ризите от бели конци, а след ушиването им ги носих по различни

магазини. Един ден в ателието на площад Бански влезе някакъв човек. Той бе

прегърбен, посърнал и се крепеше на бастун. Дрехите му бяха изпокъсани.

“Идвам да се разделим, полицията иска да ме изгони в Гърция.” Едва сега

баща ми го позна. Беше неговият най-добър приятел д-р Мезан – общественик,

поет, писател, борец срещу фашизма. Баща ми искаше да му даде всичките

пари, които имаше на място. Той отказа. “Поздрави приятелите”, каза Мезан и

двамата с баща ми се целунаха. За пръв път видях баща ми да плаче. Повече не

видяхме Мезан. Чухме, че паднал убит в албанския Балкан като боец в чета в

бой с усташката паплач.

В Русе няколко еврейски семейства – Канети, Розанес, Ардити и Афталйон

– постоянно се женеха между себе си. Фактически те се бяха превърнали в

една голяма фамилия. Един от членовете на тази фамилия, Буко Афталйон, взе

за жена Анни, която бе типична германка. Тук трябва да поясня за читателите,

че смесени бракове между евреи и християни тогава почти нямаше. Анни бе

фанатична антинацистка, дори повече от евреите. Буби, нейният син, висок и

хубав младеж, учеше в Софийския университет. Той имаше руса коса и

приличаше на немец. Ние го навестявахме отвреме на време в квартирата му.

Един ден баща ми, батко и аз, отидохме да го видим. Баща ми почука и

изведнъж един полицай, който е стоял в засада зад вратата, се хвърли върху

него. Стражарят дръпна баща ми и го завлече на някъде. Брат ми и аз се

завтекохме след тях. По онова време софийската полиция имаше един много

оригинален начин да разпитва задържаните. В мазето на участъка бяха

нарисували един кон. Поставяха нещастника пред коня и питаха: “Кон хвърчи

ли?”. “Разбира се, че не хвърчи”, биваше отговора. “Как да не хвърчи?!” и

пребиваха завалията. Втори път го питаха: “Кон хвърчи ли?” Сега разпитвания

се пишеше тарикат, надявайки се да избегне боя, и казваше: “Разбира се, че

хвърчи”. И те му казваха: “Как може кон да хвърчи?!” и пак го пребиваха…

Стражаря и баща ми стигнаха до близкия участък. Ние застанахме отсреща на

сградата и зачакахме. След час баща ми излезе. Буби учеше химия. Беше се

присъединил към съпротивата. Като химик нелегално правил взривни

материали, но бил разкрит и задържан. Полицията направила засада, за да

разбере кой го е посещавал. Буби оцеля. Пребиха го от бой в полицията и ако

майка му не беше германка, щяха да го сложат на въжето. След войната, той си

замина в Германия.

Внезапно се пусна ужасен слух. Евреите от Беломорието минаваха през

гара София на път за Полша… Те бяха затворени в товарни вагони. На вагоните

пишеше “Вагон за десет крави”. Комисарят Белев (някои евреи го наричаха

“Чернев”) натовари във всеки вагон вместо десет крави петдесет нещастни

евреи. По пътя за София влаковете минаваха през лагерите на трудоваците.

Гръцките евреи пътуваха през месец февруари на отворени вагони. Там имаше

деца, жени, старци. Трудоваците приготвяха пакети с храна, фланели, чорапи,

за да ги хвърлят по влака, който караше техните братя към неизвестността. На

завоите трудоваците лежаха в засада и хвърляха предварително приготвяните

пакети, докато началниците с револвери в ръка ги заплашваха и дори стреляха

над главите им.

Софийските евреи се бяха стекли на гара София да предадат на

депортираните от Гърция лекарства, храна и облекло, но чиновниците от КЕВ

не разрешиха на представителите на консисторията да се срещнат с

нещастниците. Те им обещаха да раздадат помощта на пристанището в Лом, на

Дунава, но там всичко бе разграбено от стражата, продадено на циганите или

присвоено от братовчеда на Белев. На еврейските водачи не бе оставена друга

възможност освен единствения начин на действие – застъпничество и

ходатайство. Властите даваха отрицателен отговор на опитите да се направи

нещо. Тракия и Македония бяха окупирани от германците земи. Те виждаха в

тези земи “военни зони”. Еврейските водачи предложиха на властите да

интернират депортираните евреи във вътрешните предели на България, но

отговора беше, че българските власти не са господари на положението и

съдбата на нещастниците. Всичко било в ръцете на германците. Тогава

еврейските водачи се обърнаха към чуждите представители в София.

Единствен, който помогна, бе представителя на папата, който обеща да

ходатайства пред католическите държави Италия и Испания и пред царица

Йоанна, която беше католичка. Католическите дипломати обещаха да защитят

своите поданици. От царицата се получи отрицателен отговор: “Нема как да се

помогне.” Наистина, около двеста испански и италиански поданици бяха

освободени. Един поданик на Испания бе свален от влака на гара София. Той се

храни на обяд при нас, вкъщи, и ни разправи историята си.

Това бе трогателна история, случила се в Монопола в Скопие. Матилда

Нох бе свидетелствала пред седмия състав на народния съд. “Аз бях отведена,

заедно с всички евреи, в лагера “Монопола” в Скопие. В лагера беше и моя

любим Мико Ноях. Оженихме се там. Представителя на КЕВ Пайташев не

искаше да признае брака ни, защото бях сръбска поданичка, а Мико испански”.

Пайташев й казал “Ти Матилда ще останеш в лагера, а Мико, като испански

поданик, ще го пусна. Но ако имаш 10 жълтици, може и да уредя нещо. Ако

нямате, потърсете. Влака за Полша вече се композираше. В последния момент

пристигна испанския представител и ни освободи.”

Споменавам тази история, защото за подобни случаи малко се знае.

Причина за това вероятно е факта, че италианското и испанското правителство

бяха про-германски. По политически причини, този факт пречеше на

изследователите на историята.

Докато еврейските водачи търчаха да спасяват братята си, сами не

знаеха, че ги грозеше същата участ. Белев беше решил да дигне на 13 март

1943 година 2600 софийски евреи и общо 8 600 за цялата страна. Но приятели

на евреите в полицията не задържаха дълго това в тайна. В София се пръснаха

ужасни слухове, че ще ни вземат в лагери. Да си кажа право, като дете, това

отначало ми се видя доста приемливо. До бъдем заедно всички приятели от

еврейското училище на лагер, като на лятна колония, беше съблазнително.

Майка приготви на мен и на брат ми по една малка раница, сложи в нея няколко

фланели, гащи и чорапи, както и пакети със сухари и бучки захар. Не знаехме

дали на сутринта ще бъдем в къщи. Прегръщахме малките раници и утихвахме

да спим. Тези нощи никога не ще забравя. В нощта на 9 срещу 10 март Царят

даде заповед на Габровски да прекрати депортацията на евреите от старите

предели на страната. В Пловдив телеграмата не се получи навреме. Евреите

бяха прибрани в тютюневите складове, но на сутринта бяха освободени.

Въпреки това Данекер, чирака на Айхман, не се отчая и отново пристигна

в София да иска живота ни. Баща ми беше член на еврейския спасителен

комитет. Той разказваше всички събития в къщи. Въпреки че бях дете, знаех

много тайни. Една от тайните бе, че евреите имат шпионин близо до Белев.

Това бе Лиляна Паница, частната секретарка и любовница на комисаря. Бях още

малък, но знаех голямата тайна, че мъже обичат жени и че жени обичат мъже.

Човекът, който бе във връзка, бе Буко Леви. От него евреите узнаха, че Белев е

започнал голяма акция по изселването на софийските евреи, като начало на

депортацията на всички евреи от България. След 9 септември 1943 година Буко

Леви се яви като свидетел в полза на Паница пред седмия състав на народния

съд, но не успя да й помогне. Тя бе осъдена на една година затвор.

Баща ми отложи изселването на нашето семейство с няколко месеца. В

комитета бяха останали само трима евреи. Един от тях бе индустриалеца

Витали Хаимов. Той бе висок и хубав мъж. Лошите езици разправяха, че бил

голям женкар. Може би това бе причината да бъде избран за човека, който да

подържа връзка с Паница. По онова време жените в София бяха луди да носят

копринени чорапи. При всяка среща с Паница Витали Хаимов й носеше скромен

подарък – чифт копринени чорапи. Още по-лошите езици разправяха, че през

деня в комисарството Белев смъквал чорапите, които Витали Хаимов подарявал

на Паница през нощните им срещи.

Няколко дни преди депортацията на софийските евреи, започнаха да се

получават заповеди за изселване. Чичо Жак получи за Шумен, леля Софи за

Хасково, чичо Исраел за Дупница, леля Арнестина и чичо Пишко за Русе.

Всички трябваше да се изселят в срок от три дни след получаването на

заповедта. Да се вземат само 30 килограма ръчен багаж на човек, а останалите

вещи да бъдат описани в списък, който след това да бъде предаден на

чиновниците в комисарството.

Софийските евреи започнаха да продават мебелите си на пазара. Един

евреин беше докарал канапе и викаше “Капан за дървеници!”. Продаде го.

Друг бе докарал бюст на Теодор Херцел, основателя на световната ционистка

организация, който много приличаше на Христо Ботев. Имаше високо чело и

гъста брада. Продаде го. Купил го някакъв селянин от софийското поле. Може

би до ден днешен Теодор Херцел плува на златни вълни в някое софийско

село. Брат ми и аз събрахме от къщи всички стари шишета, кинкалерии и

багатерии, седнахме на един вход на бул. “Клементина” и отворихме един

дюкян. Всичко се продаде. Хората имаха пари, но на пазара нямаше стоки,

защото всичко отиваше на фронта. Докато едни загиваха във войната, другите

правиха парички в тила.

Еврейските водачи започнаха да се борят срещу депортацията чрез

единственото оръжие, което имаха – ходатайството. Техните приятели бяха

алармирани, бяха помолени да упражнят цялото си влияние върху Царя и

правителството, за да се отмени изселването. Деятелните евреи не се отчаяха

и продължиха акцията си. Срещаха се в частни кантори, кафенета и в главният

им щаб, който беше в сладкарница “Охрид”. В еврейските квартали започваха

да се получават заповеди за изселване. От Дорт-бунар до Юч–бунар улиците

бяха пълни с разтревожени евреи, които разискваха получените призовки. Те

ясно виждаха, че преселването в провинцията е предговор към смъртта в

Полша. По-бедното население от тези квартали най-спонтанно реши да

демонстрира пред двореца. Глас народен, глас Божи. Тълпата най-правилно

реши къде да направи протеста си. Пред двореца на Царя. Само от него чакаха

спасението и бяха прави. Фактически, накрая той ги спаси и затова плати с

живота си. Лошото бе, че демонстрацията трябваше да се проведе на 24 май.

Това бе празничен ден и учениците и студентите също манифестираха пред

двореца. Един възможен сблъсък между двете групи демостриращи щеше да

докара големи нещастия на евреите. Щеше да попречи на нашите приятели

българи, които се застъпиха за нас. От друга страна, точно това чакаше Белев:

да докаже, че евреите са саботьори и диверсанти и с това да изиска

незабавното ни изселване. Затова еврейските водачи решиха да затворят

централната синагога пред манифестиращите. Те бяха пратени към

ючбунарската синагога, която бе далеч от центъра на София. Рано сутринта на

24 май баща ми излезе за заседанието на еврейския комитет. В този комитет

бяха представени всички еврейски ционистки партии и партиите, представени в

Отечествения фронт. На заседанието единодушно бе решено демонстрацията

да бъде спряна да не влиза в центъра на града. В същото време народните маси

се съсредоточаваха в синагогата “Ние ще умрем в България. Тук гробищата са

по-хубави от Полша.” Равинът Даниел Цион бе напуснал демострацията, за да

се срещне с Митрополит Стефан. Когато се върна от срещата, той каза: “Не се

отчайвайте, братя; вярвайте в Господа. Митрополит Стефан ми предаде да кажа

на народа, че Царя най-официално му обещал, че евреите няма да бъдат

изселени извън пределите на царството.”

Еврейският комитет реши да изпрати трима водачи към Юч-бунар да

убедят тълпата да прекрати демонстрацията. Между тях бе и баща ми. Чакахме

разтревожени вкъщи на улица Нишка. Изведнъж чухме ужасен грохот.

Скочихме на прозорците. По улицата мина в галоп една дружина конни

полицаи. Идваха от третия участък на път за площад “Възраждане” и оттам за

еврейската махала. Хванахме се за главата, защото знаехме, че баща ми е на

демонстрацията. Кавалерията, подпомагана от тайни и явни полицаи, се

нахвърли върху евреите. Битката беше неравна. Започнаха арести на място.

Баща ми се върна вкъщи след няколко часа. Бягал през дворовете, скачайки

през оградите.

От една страна трябва да отбележа, че това бе единствената

организирана от евреи манифестация в цяла Европа и това бе гордост за

българските евреи. От друга страна бе напълно ненужна, защото на 20 май 1943

година Министерският съвет бе решил да има само преселване в пределите на

страната. Ако манифестациите бяха стигнали до двореца, може би това

решение щеше да бъде променено.

Полицията започна нощни арести на видни еврейски водачи и

общественици. Баща ми реши да се скрие при леля Софи, която живееше на

улица “Отец Паисий”, близо до еврейската махала. Цялото семейство се

присъединихме към него. През нощта чухме голям шум по стълбите на

сградата. На сутринта открихме жената на адвокат Алберт Варсано, който

живееше над леля Софи, плачейки на улицата. През нощта тайни агенти го

арестували и изпратили в Сомовит. Там, на брега на Дунава, бяха организирали

концлагер за евреите. Режимът в него бил много жесток. От там много лесно е

можело с шлепове да ги пратят в Австрия.

Баща ми реши да се скрие далеч от еврейската махала. На следващата

нощ отиде да спи при Арнестина и Пишко. Те имаха къща в чист български

квартал. Тъкмо се събличал, когато чул силни удари по вратата на

апартамента. Скочил полугол и се скрил на балкона. Какво точно станало?

Долният етаж на къщата бил даден под наем на германец, търговски

представител. Леля Арнестина и чичо Пишко, като почти всички образовани

евреи, говориха немски. Точно тази нощ на германеца му дошло наум да седне

с тях на лаф-моабет. Седял до полунощ, докато баща ми зъзнел на балкона.

Станал на шушулка докато швабата си отиде.

Днес приятели ми разправят интересни работи от това време. Арончо

разправя: “Бях лично свидетел на разговор между легендарния полковник

Таджер и татко ми Хаим Леви. Полковника каза на баща ми следното: “Бехме

при Царя заедно с видни хора – писатели, музиканти, попове и владици,

екзарха, представителя на Ватикана и други. Те му казаха, че има слухове, че

германците ще изпъдят българите от еврейски произход в Полша. Делегатите

казаха на Борис, че ако се опитат да изгонят българските евреи, самите те ще

легнат на железопътната линия и няма да позволят това. Цар Борис им каза: Не

се грижете. Докато съм жив това няма да стане и ако има нужда аз ще легна

с вас.”

Когато се започнаха слуховете, че има опасност да бъдем депортирани,

българи изявиха желание да скрият в домовете си децата на евреите. Доктор

Хаимов лекувал селяните в околността на Чирпан. Когато минали с влака

беломорските евреи, един селянин му предложил да остави при него моя

приятел Жако и брат му Хаим. Доктор Хаимов му предложил пари. “Не требва –

отказал селянина – ако ще ядем хляб и сол и те това ще ядат.” Това ми

разправи Жако. Подобна история ми разказа и приятеля ми Хари: “Татко ми

имаше добър приятел българин, Пею Въжаров, ангросист на храна. Той

предложи на баща ми да ме скрие заедно със сестра ми Рита. През цялата

време, когато бяхме изселени в Пазарджик, Пею ни пращаше колети с храна.”

Междувременно баща ми успя да отложи изселването на нашето

семейство с няколко месеца. Роднините заминаваха. Всеки ден се разделяхме

без да знаем дали някога ще се видим. Като се разделях с любимата си леля

Софи на гара София се разплаках ужасно. И часове след като замина гърлото

ми още стоеше стегнато. Болшинството от ризарите в София бяха евреи.

Работилницата на баща ми остана без конкуренти. Нямаше платове, нямаше

ризи. Читателите, трябва да знаят, че тогава ризи се правеха по поръчка.

Взимаха се мерки и се правеха проби на клиентите. Така баща ми натрупа сума

ти пари, които ни помогнаха при бъдещото изселване към Русе. Започнахме да

ядем на обяд в ресторанти. Лапахме пасти в сладкарница “Пачев”. Имаше

голяма инфлация заради войната. Парите в банкноти нямаха голяма стойност.

Баща ми с голям риск купи 40 жълтици за черни дни.

На 28 август Царя умря. Два дни по-късно в София се пусна мълва, че

Борис е убит от германците. Но не само в София. Нурит, съпругата на Жако,

разправя: “Тогава бях девойка, живеех в Пловдив. Приказвахме си с моите

приятелки българки и по едно време те се нацупиха и ми казаха: заради вас,

евреите, ни убиха Царя.”

Нямаше какво да се прави. Трябваше и ние да се изселим. Благодарение

на един малък рушвет в КЕВ ни изпратиха за Русе, където живееше дядо Йосеф

и баба ми Белина. Кучето Белев ни даде безплатни карнетки за влака. Не знам

дали да го нарека “куче”, защото това е обида за животните.

Едно време пътя за Русе продължаваше осем часа. Минавахме градчета,

села, паланки и колиби. Забелязах по пътя много изгорени къщи. Казаха ми, че

това са къщите на ятаци и партизани, запалени от полицията. На една от гарите

се бе качил стражар от селската жандармерия. Новият министър на МЕВЕРЕТО

Дочо Христов бе организирал нови части с оглед борбата с партизаните. За тях

той мобилизира бивши престъпници, корумпирани типове и анти-социални

елементи. Жандарма беше въоръжен с германски шмайзер. И до днес не мога

да забравя физиономията му на свиреп главорез. След 9 септември узнахме, че

за всяка отрязана глава на партизанин тези хора са получавали по 50 хиляди

лева. Жандарма слезе от влака, но след него се качиха трима германски

войници. Влязоха в нашето купе. Бяха въоръжени с пушки. Двама млади и един

по-възрастен. Последния се заинтересува от домашната ни котка, която бях

сложил в една кошница: “Ist die Katze tot?”. На български това значеше дали

котката е умряла, а тя, сякаш разбрала съдбоносния момент, бе притихнала, не

мърдаше. После ме погали по главата. На родителите ми обясни, че имал в

Германия син, който много приличал на мен. Родителите ми знаеха отлично

немски и се разбраха с него. Те носеха жълта значка и по-младите войници,

знаеха, че сме евреи и че разбираме немски. По едно време единият от тях

каза: “Ей да можехме да свалим евреите от влака и да ги разстреляме на

място!” Слязоха в Плевен. Най-после се бяхме се отървали и от жандарма, и от

германските войници.

Слязохме в Шумен, за да посетим чичо Жак и леля Бела, които бяха

изселени там. Положението на изселените в провинцията евреи бе окаяно.

Нямаха право да работят и живееха от спестените си пари. Много еврейски

общини отвориха народни кухни, за да има софиянци какво да ядат. В Шумен

ми направиха голямо впечатление множеството джамии и минарета. За една

жълтица бъщъ ми купи от селяните една овца и три дни пихме и гуляхме. После

се качихме на влака и най-накрая пристигнахме в Русе.

***

Семейство Ардити има древни корени в Испания. През 1492 испанците

дават две възможности на евреите – или да се покръстят или да напуснат

страната. Семейството, жители на малкото градче Ароди, решава уж да приеме

християнството и да остане в Испания, но тайно да продължи да изповядва

еврейската религия. Тези хора бяха наречени “Лос Маранос” (“свинете”) и

бяха жестоко преследвани от инквизицията. Когато ги залавяли, те са били

изгаряни на клада. През 1650 година няколко от мараните се преселват в

Ливорно, Италия. Там местният дук срещу една хубава сума им дава право да

се върнат към еврейството. Семейство Ардити също тръгва на изток,

преместват се в Солун, оттам отиват в Одрин, после тръгват на север към

Пловдив, после към Шумен докато накрая спират в Русчук, на брега на Дунава.

Намерихме убежище в къщата на дядо Йосеф. Той имаше една голяма

къща в еврейската махала на улица Дондуков-Корсаков 27. Къщата имаше мазе,

партер, таван и голям двор. В нея живееха дядо Йосиф и баба Белина, чичо

Мони и леля Бети, чичо Пишко и леля Арнестина. На нас дадоха една стая, а

Арнестина и Пишко живееха в коридора. По онова време майсторите строяха

по-широки коридори. Въпреки че зданието бе голямо, то все пак бе тясно за

четири семейства.

Дядо имаше шест братя и една сестра. Русе се оказа тесен за

предприемчивостта на всички братя. Няколко от тях се преселиха в Манчестър,

Англия. Манчестър беше център с голяма текстилна индустрия. Дядо стана

вносител на прочутия английски плат. Беше едър търговец и русенска област

натрупа сума ти и пари. Като млади живеели охолно – имали петима слуги и

дори частен файтон с кочияш. Когато пристигнах в Русе той бе вече доста

остарял. Смъртта гледаше в очите му. Сутрин седеше и четеше една

енциклопедия. Следобед, заедно с неколцина старци, бяха основали един

парламент и бистриха политиката. Един от тях бе Вентура – дядото на

легендарната Анна Вентура. Анна бе родена в Русе, произхождаше от богато

еврейско семейство и въпреки това се присъедини към Ремса и мина в

нелегалност. Тя бе един от големите водачи на съпротивата в русенска област.

За нея говорихме тихо, тихо, никой да не ни чуе. През зимата на 1944 година тя

се скрива в хотел Метропол, но е предадена и пада убита от полицията.

Докато дядо Йосиф гледал търговията, баба Белина се занимавала с

децата и домакинството. Русенските евреи не даваха голямо образование на

девойките. Тя била пратена да учи в едно училище за “икономия” – учеха

момичетата как се води къщата, как се гледат деца и приемат гости. По онова

време браковете между евреите рядко бяха по любов. Родителите се срещаха в

синагогата, където се извършваше сделката. Още в най-ранната възраст на

децата, се казваше: моят син за твойта дъщеря, ти ще дадеш толкова и толкова

жълтици, аз ще дам този имот. Баба Белина получава три магазина на улица

Николаевска.

Нисим, бащата на Белина, е брат на Аврам, бащата на Йосиф. Любовта

между братовчеди била забранена, но те водили таен роман. В онези години

еврейската общественост в Русе бе доста консервативна и пуританска. Днес

момите и младежите спокойно вървят по тротоарите и си гукат по мобилните

телефони. Денят на сватбата на Белина с избрания вече младеж наближавал,

тогава дядо ми Йосиф отишъл при родителите й Нисим и Ребека, вдигнал им

скандал и им казал: “Ще убия Белина и себе си ще убия!” Нямало как, дали му

я. Тя била само на шестнадесет години.

Матилда Канети е сестра на Белина. През 1981 година синът на Матилда

получи нобелова награда за литература. Прочутият писател и публицист Елиас

Канети е единственият роден в България нобелист. Той е евреин от Русе, член

на семейството ни и когато днес в България се говори срещу евреите, трябва да

си припомняме кой докара тази чест на родината. В автобиографията си Елиас

описва баба ми като красива и щедра жена. Описва също и баща ми под името

Бернард като водач на еврейските маси в София.

Въпреки че бях дошъл отскоро в Русе бързо станах любимия внук на баба

Белина. Чичо Мони, малкият брат на баща ми, беше вечно засмян и луд

фотограф. Баща ми го обожаваше. Но го и гледахме малко накриво. Преди

години дядо Йосиф водил дела срещу брат си Изак. Двамата спорили за

собствеността над прочутата фабрика за мъжки ризи “Арда” в Русе. Дядо ми

загубил делото. Сега Мони работеше във фабриката. Изак, който беше доктор,

живя във Виена до 1938, след като Хитлер влезе в Австрия избяга в Америка и

там отвори частна болница. За нас “доктора” беше като червен чаршаф за бика.

След години узнах, че за да привлече Мони в “Арда”, доктора му дал 4% от

акциите.

В Русе имаше две еврейски общини: едната на шпаньолите, другата на

ешкеназите. Шпаньолите бяха евреите дошли от Испания, а ешкеназите от

Полша и Унгария. Бети произхождаше от семейство на румънски евреи. Един

ден беше болна, друг ден недоволна, един ден имаше хрема, друг ден –

мигрена. Ревнуваше ужасно чичо Мони. Може и да е била права, ако се имаше

предвид факта, че в “Арда” работеха едно море от млади жени. Йожи и Моти

ми бяха братовчеди. Те ни гледаха отвисоко, като че ли бяхме дошли от София

да им развалим спокойствието и да правим тарапана в къщата на дядо ми.

Както вече казах, в коридора живееха леля Арнестина и чичо Пишко.

Арнестина беше сестра на баба Белина. Тя бе стара мома и се ожени за

заможния вдовец с чудното малко име. Разправяха, че натрупал много пари от

търговия с чадъри. Арнестина бе бездетна и гледаше на баща ми като на син, а

на мен и на брат ми като на внуци. Но от това нямаше голяма полза, защото бе

ужасна скъперница. Наричахме я “Харпагон” по пиесата на Молиер. Да беше

жителка на Габрово щяха да я назначат за председателка на “стипц”

командата. Пишко бе болен от диабет. Почти бе ослепял от болестта. Като млад

бил мобилизиран в балканската война и пратен на турския фронт. Там проявил

геройство и получил кръст за храброст. В София бяхме станали свидетели на

една случка: Днес отоплението в градовете става с електричество, но преди се

отоплявахме с въглища. Имаше пернишки печки от дебел чугун. Всяко

семейство трябваше да се снабди с тон-тон и половина въглища в началото на

зимата. Леля Арнестина купи тон и половина въглища и някой трябваше да ги

смъкне в мазето. Не че й липсваха пари или пък че нямаше хамали в София, но

Харпагона не й стискаше да харчи пари. Бутна две кофи в ръцете на Пишко и му

каза: “Това е за твойто здраве”. Той, едно време храбър смелчага, сега

трепереше пред Арнестина като трепетлика. По време на тревогите за

въздушна атака бяхме забелязали, че чичо Пишко не се отделяше от бастуна

си, когато се криехме в мазето. По-късно узнахме, че един стругар направил

кухина в бастуна, за да слага там жълтиците си.

Преди изселването в Русе живееха около четири хиляди евреи. От София

пристигнаха около хиляда и деветстотин изселени. Еврейската община веднага

се зае да помага на братята си от София. Трябваше да се настанят в жилища,

да се намерят извори за поминък, да се погрижат за възпитанието на децата.

Една част от изселените като нашето семейство намериха убежище при

роднини. Други взеха под наем квартири при еврейски семейства. Някои бяха

настанени в класните стаи на едно училище. По мъчен въпрос бе поминъка.

Болшинството от изселените живееха от готови пари, които бързо се

свършваха. Еврейското училище прие към триста ученика, между които бяхме

аз и брат ми. Но да си кажа правичката никой нямаше желание да учи.

Докато русенските евреи се грижиха за своите братя, полицейският

началник Стефан Симеонов ограничаваше евреите без никаква разлика. Беше

въведен полицейски час. На евреите беше забранено да ходят по улиците

между девет вечерта и шест сутринта. Всички евреи над 10 години бяха

задължени да носят жълта значка, забранено им бе да посещават известни

паркове и градини, също така нямаха право да посещават след 10 сутринта

определени улици, булеварди и площади, нямаха право да влизат в 12

кафенета, сладкарници и бозаджийници, нямаха право да стъпват в 5 хотела,

нямаха право да пазарят преди 10 часа сутринта. Когато живеех в София се

чувствах сигурен. Скитах се в Борисовата градина, игрището на Левски и

стадиона Юнак. В Русе се чувствах загубен и несигурен. Въртях се само в

еврейската махала и къщата на дядо. До центъра на града отивах рядко и само

придружен от баща ми или от дядо Йосиф.

Един ден стоях на портата на къщата на Дондуков-Корсаков. По улицата

мина един бранник. Беше облечен като хвалипръцко – с пълна бранническа

униформа. Той се отби от маршрута си, приближи се към мен и ми удари един

юмрук. Може би за него представлявах международния еврейски капитал.

Минаха години, не бях мислил, че някога ще разкажа тази случка; през 2004

година посетих Русе и я разказах на зрителите на русенската телевизия.

Имаше един ритуал, от който не се отказвах. Всяка неделя, следобед,

отивахме в кино “Одеон”. Гледахме два филма с един билет. Това обикновено

бяха филми снимани преди войната – разни приключения и комедии. На

военните прегледи германската войска продължаваше да побеждава, но всички

вече знаехме, че началото на края на Третия райх е започнало.

Една нощ цялото семейство слязохме в подмолието. Месото се продаваше

с купони или на черна борса. Една жена беше отворила нелегален ресторант в

къщата си. Нарушихме полицейския час и скачайки през дуварите, минавайки

от двор на двор, стигнахме до ресторанта. Там ядохме един кефски кебап,

който никога няма да забравя. Минаха години, посетих Площада на свободата в

Русе, стоях в ресторант “Хепи” в Русе и си мислех: 50 милиона души паднаха

във Втората световна война, бяха разрушени древни и богати на култура

градове като Лондон, Берлин, Петербург, Дрезден и всичко това стана, за да

може човек спокойно и пред всички да изяде една порция кебап, с тая разлика,

че тоя кебап е от пилешко месо.

На север от Русе, в Плоещ, Румъния, бяха последните петролни кладенци

на Хитлер. Англо-американците бяха построили летища в Южна Италия. От там

излитаха хвърчащите крепости, за да бомбардират петролните полета.

Самолетите минаваха над Русе. Няколко свалени, ранени пилота лежаха в

русенската болница. Агенция ЕЖК (“една жена каза”) разпространи вестта, че

ранените пилоти разправяли, че имало заповед да не бомбардират Русе.

Въпреки това, когато имаше тревога, слизахме в мазето или бягахме към

лозята. Един път самолетът слезе ниско над бягащите, също като по филмите.

Майка ми ме даде в ръцете на един младеж, с когото се скрихме в една колиба.

Друг път видяхме двубой между два самолета. Правиха лупинги и се стреляха

един друг.

Изселените евреи нямаха право на свободно движение. Докато аз се

движех предпазливо, баща ми, израснал в Русе, се чувстваше като хазяин.

Понякога хвърляше значката и се движеше свободно. Един път, не знам защо,

реши да тръгне за София. В столицата бяха започнали бомбардировките,

предупредихме го да не ходи в Борисовата градина, защото там бе главната

квартира на германците. Точно когато пристигнал, от посока Витоша се задал

изтребител. Той описал кръг с бял дим. След това дошли ята от

бомбардировачи, които изсипали бомбите в тоя кръг. Явно не са търсили

известни цели. Бомбардирали на сляпо. От летище Божурище излетели няколко

германски и български изтребители. Като видели броя на противниковите

самолети се върнали обратно. Англо-американците имаха система за

бомбардиране – първо пускаха разрушителни бомби, после фосфорни

запалителни бомби. Къщите на София имаха много запалителни материали.

Прозорци, врати, греди и дюшемета. Столицата се превърнала в голяма факла.

Баща ми избягал точно в Борисовата градина, скрил се под един стол в една

лафка. До него паднала фосфорна бомба, извикал “Слушай, Исраеле!” и хукнал

да бяга преди бомбата да се запали. При тази атака гара “София” била

разрушена. Софиянци тръгнали да бягат към провинцията. В Русе започнаха да

идват бежанци от столицата. Стоях на гарата с една снимка на баща ми и им я

показвах. Никой не го позна, нито каза, че го е виждал. Слава Богу, най-накрая

той се върна.

Положението в къщата на дядо ставаше тежко. Баща ми нае една

квартира в покрайнините на града. Едва се наредихме. И тогава, като гръм в

слънчев ден…

***

Както вече писах, баща ми прекара детството си, юношеството си и

младините си в Русе. Той се чувстваше хазаин в града. Хвърляше жълтата

значка и тръгваше по забранените улици. В крайна сметка един стражар го

пипна и го заведе в полицията. И русенската полиция си имаше начин да

разпитва задържаните: “Ти верен гражданин на държавата ли си?” Е какво ще

каже човек?! “Да верен гражданин съм” (на еврейски жаргон имаше един

израз, че в такива моменти трябва харизана уста да имаш, за да можеш да

кажеш правилния отговор). ЗЗН бе незаконен закон. Според Търновската

Конституция не можеше да се прави разлика между българин, евреин и турчин.

“Като си верен гражданин, защо не пазиш закона, а ходиш без значка?”

Наказанието за ходене без значка бе концлагера Сомовит. Това място хич не бе

приятно. То бе на брега на Дунава, по пътя за лагерите в Полша. Баща ми се

опита помоли на Стефан Симеонов, полицейският началник в Русе, да не го

пращат в лагера, а той му отвърнал: “Махай се от тука! Твоята сънародничка

Анни Вентура се опита да ме убие на прага на собствената ми къща! Освен това

досието ти не ми харесва.” Накрая, с помощта на приятели, се стигна до

решение семейството ни да напусне Русе за три дни.

Но кой ли би искал да приеме един евреин през зимата на 1943 година.

Баща ми се сети за Бойка, една от работничките в работилницата за ризи.

Нейният баща беше собственик на малко стопанство в село Водица, южно от

Русе. Мобилните телефони не бяха измислени, даже и обикновените бяха

рядкост. Свързахме се с телеграма. Това бе най-добрият начин за свръзка.

Получаваше се в пощата, после един пратеник на колело я носеше до адреса.

Даваха му няколко гроша, често с думите “да пиеш едно кафе за моя сметка.”

Дядо Деньо хич не се поколеба и веднага се съгласи да ни даде убежище.

Събрахме си парцалите, качихме се на влака и пристигнахме в Попово. На

гарата ни чакаха две каруци. Валеше ситен дъжд. След 20 километра селски

пътища пристигнахме във Водица. Бяхме се намокрили до костите и

изглеждахме в окаяно състояние. След години научих, че селяните много се

съмнявали дали едно семейство разглезени евреи от столицата, ще оцелеят на

село. Тъкмо бе построил втори етаж на къщата, дядо Деньо ни отстъпи стая и

се върна да живее в колибата на партера.

Село Водица се намира на 100 километра южно от Русе и на север от

Делиормана (“Лудата гора”). Жителите му бяха около хиляда души,

включително турското население, което живееше в беднотия в турската махала.

Селото имаше три важни условия за успех: плодородна земя, богати извори на

вода и трудолюбиво население. Хората там имаха най-благородната професия

на света: произвеждаха храна и го правиха от тъмно до тъмно. В селото нямаше

електричество, нямаше телефони, не течеше вода в къщите, освен чешмата в

двора. Нужниците бяха навън. Нямаше лекар и никаква медицинска помощ.

Само един лекар евреин, граждански мобилизиран, живееше в село Ковачевец,

което бе на 10 километра разстояние от Водица. До там се отиваше пешачката

или с каруца…Но пък имаше девет кръчми.

Дядо Деньо бе участвал в Първата световна война. Паднал в гръцки плен,

а след войната бил на гурбет в Америка. Там работил по строежите в Ню Йорк.

Събрал сума ти желани гущери и се върнал в селото. С парите купил ниви и

най-важното – земеделски машини. Върнал се прогресивен селянин, с отворена

глава. Бил последовател на Александър Стамболийски, верен член на

дружбашите. Хич не одобряваше антисемитизма. Много честен и трудолюбив

селянин.

Стопанството му бе доста голямо. Обработваха около двеста декара.

Отглеждаха почти всичко: пшеница, ечемик, кукуруз, слънчоглед, цвекло и

коноп. Хамбарите бяха претъпкани в края на жътвата. Имаше лозя, череши,

ягоди, сливи и други овошки. Имаше и животни: коне, крави, биволи, овце и

козли; имаше птици – кокошки, патки, гъски… И любимите домашни животни –

котката Маца и кучето Барю.

Дворът бе разделен на три части: двор на жилището, в което живеехме.

На партера имаше два магазина, а зад тях бе колибата на дядо Деньо. На

първия етаж имаше три стаи. В едната живееха евреите от София, в другата

внучката Дечка, а в третата пълзяха копринените червеи. Във втората част бяха

хамбарите, оборите, кошарата и плевнята. Задната част бе заета от овощните

дървета. Произвеждаха също опинци от свинска кожа и платове от вълна, коноп

и коприна.

Стопанството се самозадоволяваше. Купуваха само газ, пирони и сол за

добитъка и хората. Дядо Деньо почти не взимаше наемни работници, цялото

това стопанство се въртеше от членовете на семейството. Дясната ръка беше

жената на сина – буля Йорданка (“буля” се нарича най-важната жена в

стопанството). Тя бе “дъщерята на съседа”, един от притежателите на

многобройните кръчми в селото. Тя въртеше домакинството. Помагаше на дядо

Деньо в сметките и стопанската дейност. Ставаше в три часа сутринта, за да

меси и да изпече най-вкусния хляб на Балканския полуостров. Бай Стефан,

синът на дядо Деньо, свиреше трета цигулка в този оркестър. Наричахме го

“живото рало”. Може би се беше родил с рало в ръка. Като почнеше да оре

някоя нива, не се връщаше даже и вечер. Спеше на полето, за да стане рано и

да не губи време по пътя. През зимата почиваше. Даваха му пет лева, за да се

обръсне и пет лева, за да гаврътне няколко чашки в кръчмата.

“Костенурката”, така наричахме жената на дядо Деньо. Вечно седеше

тихо, не приказваше, не изкарваше дума. Като костенурка. Не мърдаше. Дечка,

дъщерята на Стефан и Йорданка, беше горе-долу на 17 години. Разправяха, че

била болна от някаква болест. Дядо Деньо я беше освободил от всякаква тежка

работа. Тя отговаряше за отглеждането на копринените червеи. Събираше

възглавници, юргани, одеала, чаршафи и други дрехи в един сандък. Това бе

за чеиза й. Но не виждах опашка от ергени от село Водица да чакат пред

портата на къщата. Наско, брата на Дечка, беше на дванайсет години. Горе

долу на възрастта на брат ми. Постоянно играеха заедно. Аз бях малък и мене

не ме включваха в игрите.

Това бяха кулисите и последното действие в пиесата, която играехме

през войната. Бе приятно действие, с щастлив край. Като че ли цялото село ме

обви с любов. За разлика от града, тук нямаше лумпени интелектуалци,

чиновници на КЕВ, бранници, ратници и легионери. Представихме се пред

кмета на селото. Той каза: “Добре дошли в селото, аз съм тук царя и ви

нареждам да свалите от дрехите си жълтите значки. Тук няма да ви

ограничавам по никакъв начин. Напротив, ще се радвам да създадете

познанства с местните хора и да се чувствате равноправни граждани.” В това

село бяха изселени още три еврейски семейства. Отношенията на селяните към

нас бе топло, приятелско и ни се притичваха на помощ по един или друг повод.

След 9 септември 1944 много ни стана мъчно като узнахме, че кмета бил вкаран

в затвора.

От практична гледна точка БКП не можеше да спаси евреите. В резултат

на спор във върхушката на фашистите българските евреи бяха спасени. Този

факт се забеляза от обвинителите на народния съд. Българи “фашисти”,

спасили евреите, бяха наказани най-строго. Днес всички пеят евала за Димитър

Пешев, но тогава той бе осъден на петнайсет години затвор. Даже и след като

беше помилван поради други причини, жилището му не бе върнато, не му

върнаха и правото да работи като адвокат. Няколко приятели евреи му пращаха

40 долара на месец, за да не умре от глад. Да помним, че Димитър Пешев бе

човека, който победи Хитлер и спаси честта на България за бъдещите векове.

Двайсет от 42-ма народни представители, които подписаха петицията на Пешев,

бяха оземлени. Тоже бе оземлен министър председателя Иван Багрянов, който

анулира ЗЗН. Лиляна Паница, която издаваше тайните на Белев на еврейските

водачи, бе осъдена на една година затвор. Даже народния трибун, защитника

на евреите, Никола Мушанов, бе бутнат в затвора. От друга страна истинските

антисемити получиха много леки присъди.

Веднага като пристигнахме се присъединихме към работата в

стопанството. Решихме, че трябва да докажем, че евреите също могат да

работят тежка физическа работа. Работехме по нивите, чистихме бурени по

полята с кукуруз, слънчоглед и жито. Работехме с мотики по лозята и въобще

всяка работа, която селяните вършеха, вършихме и ние евреите. Не успявахме

да станем толкова рано, колкото те ставаха, макар че работеха от тъмно до

тъмно. Определяха къде ще работят, а ние идвахме по-късно. Помагахме в

двора, хранехме кокошките и добитъка. Майка ми, брат ми и аз бяхме добри

земеделски работници. Баща ми, да си кажем правичката, не успя особено със

земеделието. Въпреки че на младини беше завършил само един семестър за

адвокат в Софийския университет, минаваше за много учен пред селяните.

Даваше им съвети как да се справят с “мамичка бюрокрация”. Попълваше им

мъчните за разбиране формуляри. Майка ми донесе от Русе един пълен със

стари платове сандък. Намери една бракувана машина за шиене, която

принадлежеше на Бойка, дъщерята на дядо Деньо. Тя бе бивша работничка в

ателието за ризи в София. Шиеше мъжки ризи за селяните, а те плащаха в

натура: хляб, мляко, масло и яйца.

Аз нямах с кого да играя и реших да стана дежурен над едно биволче.

Изкарвах го да пасе по ливадите. Цялото село излизаше да ме гледа, когато го

карах да го поя на селската чешма. Най-приятната работа бе да яздим конете.

На брат ми дадоха една млада и много опасна кобила на има Роска. На мене

дадоха старата кобила Вера. С късите си крака не можех да обхвана грамадния

й търбух. Яздехме “по селски” – без седла и юзди. Само с една пръчка и едно

въженце. Един ден като галопирах Вера внезапно спря, може би искаше да спре

да почине. Аз хвръкнах над главата й като ракета.

По това време държавата взимаше “акциз” върху производството на

ракия. Селяните в село Водица не обичаха да плащат данъци (въобще и днес

кой обича!). Те направиха много казани за производство на ракия. Бяха скрили

казаните за дестилация в дерето, което течеше през селото. Произвеждаха я от

зелени сливи “джанки”, които растяха навсякъде и бяха в изобилие. Даже

свинете не искаха да ги ядат. Бащата на булята, който бе притежател на

кръчма, ни покани да посетим неговата фабрика за ракия в дерето. Една малка

чашка почти изгори червата на баща ми. Ракията бе 100 % алкохол.

Аз бях най-малкия. Булята Йорданка ме беше взела под свое

покровителство. Дядо Деньо имаше едно парче земя до дерето. Там, с помощта

на изобилната вода, бе направил зеленчукова градина. Булята бе отговорна

градинарка. Тя ме научи да отглеждам зеленчук: домати, чушки, краставички,

тиквички и патладжани. След 5 години емигрирахме в Израел. В новата

държава имаше липса на зеленчук. Семейството имахме едно парче земя.

Веднага си спомних за изкуството как се отглежда зеленчук, което научих в

университета на буля Йорданка. Произвеждах за лична употреба и даже

продавах.

Читателят вижда как едно еврейско семейство попадна в едно щастливо

село с щастливи селяни, защото работеха тежко, но земята им даваше щедра

отплата. Посетих през 2004 година село Водица. Местото беше пропаднало.

Младите бяха го напуснали. Улиците пусти. Нивите плачеха за рало, лозята за

мотика. Оборите плачеха за коне и хомоти за кобили. Плевните плачеха за

слама и дворовете за сено. Курниците плачеха за петли, деретата за гъски.

Хамбарите плачеха за жито, складовете за кукуруз. Мегданите плачеха за гайди

и улиците за барабан. От цялото семейство само Наско бе останал жив. Мъчеше

се да оцелее с една малка пенсия. Едно време дядо му печелеше от

стопанството добри пари. Събираше малко и веднага купуваше още една нива.

Баща ми го питаше: “Защо купуваш само ниви? Купи жълтици, един ден може

да трябва да бягаш, с ниви не можеш да бягаш, но със златото ще можеш.”

Когато пожелаха да основат Те Ке Зе Се То в село Водица, дядо Деньо си е

спомнил за този съвет. Пребиват го от бой, но останал без земя, той умира от

мъка.

Както вече казах, евреите нямаха право на движение. Бяха ни дали

разрешение само за един месец. Баща ми отиде в полицията в околията в

Попово. Отказаха му да продължи престоя във Водица. Месец януари по римски

цифри ставаше февруари. Баща ми добавяше една чертичка, после от януари

ставаше март. В общината се затваряха очите за това, а това дядо Деньо хич не

го нтересуваше.

При едно от посещенията си в Попово баща ми бе минал покрай един

център, където германците купуваха яйца и пращаха в Германия. Селяните бяха

престанали да продават яйца за обезценените банкноти, които правителството

печаташе. Швабата се развикал “Това е саботаж!”.

Края на войната наближаваше. Червената армия вече чукаше на прага на

Румъния. Англо-американските крепости минаваха над Водица по пътя за

петролните кладенци в Плоещ. По пладне летяха бавно, бавно, като че ли не

мърдаха и бяха заковани на небето. Телата на самолетите блестяха като звезди

в небето. Като че ли ято бръмбари тихо шепнеха “Хитлер капут”.Нямаше кой да

ги спре. Нито изтребители, нито противовъздушната артилерия. Една вечер се

събудихме към два часа след полунощ. Небето на север гореше. Нощта беше

осветена от пламъците на последния петрол на Хитлер. Селото бе на 100

километра на юг от Дунава, а Плоещ бе на север от Букурещ. Министър-

председателя Иван Багрянов вече обръщаше кормилото. Пръсна се новината,

че Багрянов ще държи важна реч по радиото. В селото нямаше електричество,

нямаше радио, транзисторите не бяха още измислени. Баща ми отиде пеша до

село Ковачевец да слуша речта. Върна се весел и засмян. По пътя хвърли

значката. Багрянов съобщил за големи промени. За евреите бе важно, че ЗЗН е

бил анулиран.

Както вече споменах, леля Арнестина бе осиновила баща ми. Тя бе

продала всичката си бижутерия и скъпоценни камъни на един познат честен

българин от Берковица. Арнестина му казала: “Ако ни вземат за Полша, поне ти

да използваш парите; ако евреите оцелеят, ще ми върнеш всичко”. След речта

на Багрянов тя помоли баща ми да замине за Берковица и да прибере имането.

Ние останахме в селото през тези съдбоносни дни. Клюките говореха, че

на румънската граница германците разоръжават българските войници и

навлизат в България. Дядо Деньо веднага предложи на майка ми да ни скрият в

плевнята под сеното. Интересно, че всеки селянин смята плевнята си за терен

свят и неприкосновен. Майка ми отказа. “Ако германците дойдат и сложат дуло

на пушка до главата на Наско, нали ще трябва да ни предадеш. Ще избягаме в

горите, които познаваме добре.” Накрая излезе точно обратното – българската

войска разоръжила германците. Дойде най-после деня, който желаехме. Да

видим гърба на германските войници. В селото се чу, че германците отстъпват

и ще минат през него. Аз бях много предпазлив. Когато отстъпва една войска

може да направи неочаквани неща. Германците бягаха, руснаците още не бяха

влезли. Властта се разпадна. Казах на майка, че в този хаос, от яд някой

германец може да я застреля. И за да бъда сигурен, взех биволчето и се

изкачих на един хълм над шосето, където гледах как германците бягаха от

Румъния по посока на Сърбия. Един камион спря на селския площад. Селяните

веднага хукнаха да видят германците. Бяха унили, небръснати, със скъсани

дрехи. Бяха без оръжие, освен офицера, който имаше пистолет. Той се опита

да им вдигне духа и заповяда на един войник да посвири на акордеон. Друг

имаше треска с висока температура. Майка ми говори с него на немски и

изпрати брат ми да му донесе аспирин от къщата. Еврейската религия

забранява човек да се радва, когато врага пада. Въобще местното население

изпрати добре германците. Но тоже и ги прие, не защото българите бяха

нацисти или разбираха нещо от идиотската расистка теория. Те бяха

съюзниците от Първата световна война, които обещаха да изпълнят

националните ни аспирации. Червената армия също бе добре приета. Не че

всеки българин знаеше наизуст комунистическия манифест или тайните на

диалектиката. Руснаците бяха братушките, които освободиха България през

1878.

***

Седяхме с дядо Деньо на пейките под липовите дървета, които растяха

пред къщата. Откъм селската чешма слезе малка група партизани, седем-осем

човека. Бяха въоръжени с шмайзери. Дигнаха само червеното знаме. Дядо

Деньо беше умен човек. Попита ги: “Къде е българското знаме?” Отговор не

получи. Оказа се, че 5 години минаха, за да започнат нови 45 години робство.

Годините 1940-1944 са години на холокост за евреите от Тракия и

Македония и години на спасение за българските евреи. За евреите в окупирана

Европа това бяха години на унищожение. Изследователите на историята мъчно

разбират тази разлика. За тези години разказах, както бяха видени от окото на

едно седем годишно еврейско дете.

Текстът е редактиран от Цончо Цончев