24

КОТКИТЕ

мелчаците закрачиха напред покрай десет-ки камиони за риба и за мляко. Не измина и половин час и до ушите им стигнаха ня-какви странни звуци, зловещи и нечовеш-ки. Опитаха се да разберат що за звуци са това, защото те събудиха у тях непри-

ятното чувство за безпомощност. Пък и лицата на хората, които срещаха по пътя си, изглеждаха някак подтиснати.

– Над тази част на града сякаш е надвиснала някаква мрачна сянка – въздъхна Мъхеста брада.

Маншон съчувствено спря до една млада жена, ко-ято стоеше пред вратата на магазин за хранителни стоки – В едната є ръка се поклащаше празно котле за мляко, а с другата бършеше сълзите си.

– Извинете, моля – учтиво се обърна към нея Ман-шон. – Какво ви се е случило?

– В магазина вече няма мляко – ридаейки, отвърна младата жена. – Детенцето ми още от сутринта е заплакало за мляко, а просто няма откъде да взема.

– Как, нима на виждате – цялата улица е претъпка-на с мляко – посочи Мъхеста брада спрените камиони-цистерни.

25

– Да, разбира се – пак захлипа Жената. – Но всичко това е за котките. Млякото е изкупено за няколко сед-мици напред, същото е и с рибата.

– Нечувана несправедливост – възмути се Маншон.– Може би ще си вземете малко отвара от еленов

мъх? – пристъпи напред Полуобувка. – Тя е за моята кашлица, но аз на драго сърце ще я отстъпя на вашето разплакано детенце.

– Благодаря ви – усмихна се през сълзи жената и по-клати глава. – Но нищо не може да замени млякото.

Смелчаците издумаха някоя и друга добра дума, за да утешат младата жена и отново продължиха пътя си.

– Страшен град! – рече Мъхеста брада. – Де се е чуло и видяло да оставят на котките да излочат млякото за децата?

– Странен град и странни хора – съгласи се с него Полуобувка. – Кой би могъл да допусне, че една майка ще се откаже от лековития чай от еленов мъх, който тъй любезно є предложихме за детето.

Те закрачиха напред и неясните звуци ставаха все по-силни и все по-зловещи. Изведнъж Мъхеста брада извика:

– Котките! Само те могат да вдигат подобна вря-ва. Маншон и Полуобувка се спряха и се заслушаха. Ско-ро и те различиха в тази какофония отделни мяукания и мъркания, които само котките могат да издават.

Смелчаците ускориха крачка и най-после стигнаха до една къща. Натам се стичаше целият този поток от

26

камиони с мляко и риба. В двора на къщата като въз-душно течение се носеше ужасен котешки вой.

– Вижте – прошепна Мъхеста брада, който се бе загледал през процепа на стобора. – Вижте, вижте!

Даже брадата му се разтрепери от вълнение.Картината, която се разкри пред очите им, бе

наистина страшна. Котки, котки, котки и котки. Чер-ни, сиви, шарени, Жълти.

27

Само котки и още веднъж – само котки. Млякото изливаха с маркучи от цистерните, а рибата просто я хвърляха от камиона направо В двора. Старицата, която бе застанала В центъра на този котешки пир, едва успяваше да посочи на шофьорите къде точно да разтоварват.

– Това е най-разюзданото пиршество на котки, ко-ето някога се е разкривало пред човешките очи – про-стена Маншон.

– Да, да – съгласи се Полуобувка. – И каква врява!А сред тази врява купичките с мляко се изпразва-

ха с мълниеносна бързина, планините от риба изчезва-ха като по замах от вълшебна пръчица. Нови и нови камиони прииждаха и нови и нови пълчища котки се нахвърляха върху храната.

Известно време смелчаците зяпаха през оградата, но накрая все пак решиха да се промъкнат в двора и като се прокрадваха с голямо внимание покрай котките, те приближиха до старицата.

– Извинете, че ще ви отклоним за малко от занима-нието ви – старателно се поклони Маншон. – Може ли да разменим по някоя дума? – Той є подаде една почти правоъгълна визитна картичка, на която със зелен хи-микал беше изписано:

МАНШОНАДРЕС: ДО ПОИСКВАНЕ

28

Старата жена се вгледа с любопитство в картич-ката, а после я пъхна в джоба на престилката си.

– Седнете – свойски им рече тя. – Починете си!Там имаше няколко плетени стола и малка масичка.

И цялата тази мебелировка бе обсипана с рибени люс-пи и опръскана с мляко, но това не направи особено впечатление на смелчаците и те седнаха заедно със ста-рицата.

– На драго сърце бих ви сварила какао и бих ви оп-ържила пирожки с риба – каза старицата. – Страшно обичам пирожки с риба, пък ако има и какао!... Но за това трябва да има и мляко, и риба, а те са много де-фицитни сега.

– Знаем – остро подхвана Полуобувка. – Млякото сега не достига даже и за децата.

– А нима за котките стига! – възкликна жената. – Боже мой! При мен всеки ден идват все нови и нови котки и ако продължава така, скоро не ще мога да ги изхранвам.

– Положението, разбира се, е сложно – опита се да намери по-подходящ тон Маншон. – Ако смея да ви по-питам, защо храните тази котешка сган.

– Но те искат да ядат! – въздъхна старицата. – Какво мога да сторя?

– Наистина ли изпитвате към всички тези котки такава голяма и безкористна любов? – запита Мъхеста брада.

Старицата махна с ръка и горчиво се усмихна.

29

– Ох, скъпи млади човече – отвърна тя. – Как бих могла да ги обичам всичките? Обичам си само един ко-тарак – Алберт.

– Напълно ви разбирам – кимна Маншон. – И аз смя-там, че може да се обичат една, две, в краен случай най-много три котки.

– Значи освен Алберт, всички други котки са чуж-ди! – добави Полуобувка.

– Какво да сторя, като идват сами тук – въздъхна старицата. – Ща не ща, трябва да ги храня, иначе те ще излапат порцията на Алберт. И кой ще ме избави от тази напаст? Ако някой би могъл да ги отведе наня-къде, бих била най-щастливият човек на света.

– Значи, ето каква била работата – промърмори Мъхеста брада.

Тогава Полуобувка решително се намеси:– Вярвам, че ние ще успеем да ви помогнем!– Какво щастие, о, небеса! – възкликна жената и

плесна от радост с ръце. – Просто не знам как ще ви се отблагодаря!

Маншон и Мъхеста брада погледнаха озадачени към Полуобувка. Какво му бе хрумнало? Как мислеше да се справи с тия пълчища от котки? За съжаление Полу-обувка не бе в състояние да обясни своите намерения, защото отново бе задавен от кашлица.

– Вие сте мои спасители – разчувства се старата жена. – Вие ще ми осигурите щастлива и спокойна ста-рост.

30

Но този път кашлицата на Полуобувка изобщо не спря, затова тя не можа да узнае как точно и по какъв начин се канеха да я освободят от котките. Смелчаци-те се сбогуваха с нея и едва когато вече бяха на път за автофургона, кашлицата на Полуобувка попремина и той успя да им обясни своя план.

– Нали си имам мишка – припомни им Полуобувка. – Ще я привържем с връвчица за автомобила и ако Ман-шон кара по-бързо, нито една котка няма да разбере, че тази играчка не е истинска мишка.

– А-ха! – усмихна се Мъхеста брада. – И смяташ, че котките ще хукнат след нея?

– Точно така – Полуобувка бе напълно уверен. – В този град има толкова много котки, че кой знае от кога мишките вече са изчезнали. Тъй че моето мишле ще бъде сладка примамка.

– Е, поне да опитаме – кратко отсече Маншон.Изчакаха да разтоварят всички цистерни с мляко

и хладилниците с риба. И когато най-после улицата се оказа свободна, Полуобувка измъкна от пазвата си сво-ето мишле на колелца, подържа го в дланите си и про-шепна:

– Бъди умничко, мишлето ми, умничко ми бъди!След това го завърза зад автомобила и вече бяха го-

тови за тръгване.