Иван Грозев Николай Карев

ИИККООННООММИИККАА

ХИМИКОТЕХНОЛОГИЧЕН И МЕТАЛУРГИЧЕН УНИВЕРСИТЕТ София, 2012 г.

Учебникът по дисциплината „Икономика” е предназначен за студентите от ХТМУ – София, специалност „Индустриален мениджмънт” и е съобразен с учебната програма за придобиване на образователно-квалификационна степен „бакалавър”. Учебното пособие може да се използва и от широк кръг потребители – икономисти, мениджъри и др., които проявяват интерес към микро и макро икономическата наука. Авторите ще приемат с благодарност всички конструктивни бележки и препоръки с цел подобряване на учебника. Отделните теми са разработени както следва: доц. д-р Иван Грозев – предговор и част втора (теми: 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12); гл. ас. д-р Николай Карев - част първа (теми: 1, 2, 3, 4, 5) и част трета (теми: 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19)

ИКОНОМИКА

Автори: доц. д-р Иван Грозев гл. ас. д-р Николай Карев

Рецензент: доц. д-р Димитър Тенчев Коректор: С. Саева Предпечатна подготовка: УКЦ при ХТМУ – София Печат: УПД 39 при НИС на ХТМУ – София Издател: ХТМУ – София

ISBN 978-954-465-051-3

СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДГОВОР

Част първа. ОСНОВИ НА ИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА

Тема 1. ВЪВЕДЕНИЕ В ИКОНОМИКАТА И В ИКОНОМИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ ...................................................................................... 10

1. Генезис (възникване) на икономическото познание .................. 10 2. Основни школи (течения) и представители на

икономическата мисъл .................................................................. 11

Тема 2. СОБСТВЕНОСТТА КАТО ОСНОВА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА ........................................................................................ 18

1. Собствеността в системата на икономическите отношения ...... 18 2. Критична преценка на икономическата теория и на

стопанската практика по въпросите на собствеността ............... 19 3. Пазарна икономика и форми на собственост .............................. 21 4. Преобразуване на собствеността в прехода към пазарна

икономика ....................................................................................... 22 5. Държавната собственост при пазарен тип икономическа

система ............................................................................................ 23 6. Преобразуване и приватизация на държавна и общинска

собственост ..................................................................................... 24 7. Законова уредба на процеса на преобразуване

на собствеността в България ......................................................... 26

Тема 3. СЪВКУПНО ТЪРСЕНЕ И СЪВКУПНО ПРЕДЛАГАНЕ. ПАЗАРНО РАВНОВЕСИЕ .................................................................. 29

1. Основни категории на пазара ........................................................ 29 2. Съвкупно обществено търсене ...................................................... 32 3. Съвкупно обществено предлагане ................................................ 35 4. Същност, форми и проявление на конкуренцията ...................... 37 5. Пазарно равновесие ........................................................................ 38

Тема 4. ИКОНОМИЧЕСКИ СИСТЕМИ И ИКОНОМИЧЕСКИ ИНСТИТУЦИИ ................................................... 42

1. Икономически системи .................................................................. 42 2. Типове икономически системи за организация на

общественото производство .......................................................... 43 3. Традиционна икономика (натурално стопанство) ....................... 44 4. Централно-планирана

(командно-административна) икономика .................................... 45 5. Пазарна икономика. ........................................................................ 46 6. Смесена икономика. ....................................................................... 48 7. Икономически институции и стимули. ......................................... 49

Тема 5. ДЪРЖАВАТА В СМЕСЕНАТА ИКОНОМИКА ................................ 51 1. Икономически цели на обществото ............................................ 52 2. Икономически функции на държавата (правителството) ......... 54 3. Разшифровка на икономическите функции на държавата ........ 55

Част втора. МАКРОИКОНОМИКА

Тема 6. ВЪЗНИКВАНЕ, ЕВОЛЮЦИЯ, ПРЕДМЕТ И ФУНКЦИИ НА МАКРОИКОНОМИКАТА ......................................... 61 1. Равнища на съществуване и функциониране

на стопанския живот .................................................................... 61 2. Предмет на макроикономическата наука ................................... 63 3 Позитивна, нормативна и пожелателна макроикономика ........ 65 4. Функции на макроикономиката .................................................. 66 5. Обект, цел и инструментариум на

макроикономическата политика ................................................. 67

Тема 7. ИЗМЕРИТЕЛИ НА МАКРОИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА ......................................... 71 1. Необходимост от количествена оценка на

макроикономическата система ................................................... 72 2. Икономическа характеристика на БВП ...................................... 73 3. Начини за измерване на БВП ...................................................... 74 4. Проблеми на БВП като мерна единица.

Номинален и реален БВП ............................................................ 76 5. Недостатъци на БВП ..................................................................... 78 6. Други измерители на икономическата активност ..................... 79 7. Национално богатство .................................................................. 80

Тема 8. ПАЗАР НА ТРУДА. БЕЗРАБОТИЦА ................................................. 82 1. Пазар на труда ............................................................................... 83 2. Безработица ................................................................................... 84 3. Видове безработица ...................................................................... 87 4. Пълна заетост и естествено равнище на безработица ............... 89 5. Динамика на нормата на безработица и

Законът на Оукън ......................................................................... 90 6. Икономическа и социална цена на безработицата .................... 90 7. Регулиране на заетостта и на безработицата.............................. 91 8. Социално осигуряване на безработните в България ................. 93

Тема 9: ИНФЛАЦИЯ И АНТИИНФЛАЦИОННА ПОЛИТИКА ...................... 96 1. Инфлация – същност и източници .............................................. 96 2. Измерване на инфлацията ............................................................ 98 3. Видове инфлация ........................................................................ 101 4. Социално-икономически последици от инфлацията............... 103 5. Инфлация и безработица ............................................................ 104 6. Антиинфлационна и антистагфлационна политика ................ 105 7. Други процеси на паричното обръщение ................................. 107

Тема 10. ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА ............................................................... 110 1. Същност и еволюция на фискалната политика ....................... 111 2. Видове фискална политика ........................................................ 113 3. Финансиране на държавните разходи.

Държавен бюджет – същност, видове и принципи ................ 115 4. Същност, функции и принципи на данъчното облагане ........ 118 5. Икономическа характеристика на някои по-важни данъци ... 120 6. Ефективност на данъчната система и

тежест на данъчното бреме ....................................................... 122

Тема 11. ПАРИ И БАНКОВА СИСТЕМА ...................................................... 124 1. Същност и еволюция на парите ................................................ 124 2. Функции на парите ..................................................................... 126 3. Парична маса и парични агрегати ............................................ 127 4. Банки и банкова система ............................................................ 129 5. Централна банка и инструменти на паричната политика ....... 130 6. Функциониране на Централната банка

в условията на валутен съвет .................................................... 132

Тема 12. ВАЛУТА И ВАЛУТНИ КУРСОВЕ .................................................. 134 1. Същност и еволюция на валутата ............................................. 135 2. Видове валути ............................................................................. 135 3. Валутен пазар .............................................................................. 135 4. Същност и класификация на валутните курсове ..................... 137 5. Системи за определяне на валутните курсове ......................... 139 6. Паричен (валутен) съвет ............................................................ 141

Част трета. МИКРОИКОНОМИКА

Тема 13. ПРОМИШЛЕНОСТТА В СИСТЕМАТА НА РАЗШИРЕНОТО ВЪЗПРОИЗВОДСТВО ....................................... 145

1. Икономическа и организационна обособеност на стопанския живот .................................................................. 145

2. Индустрия и индустриален (промишлен) отрасъл .................. 146 3. Предприятието (фирмата) –

основна структурна единица в стопанската дейност ............. 151 4. Видове субекти на стопанската дейност .................................. 155 5. Обединение на предприятия...................................................... 159 6. Несъстоятелност и ликвидация на предприятия ..................... 161

Тема 14. ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ ..................................................... 163 1. Същност и значение на икономическото развитие ................. 163 2. Фактори на икономическото развитие ..................................... 164 3. Типове (разновидности) на икономическото развитие ........... 166 4. Методи за насочване на икономическото развитие в

промишлеността......................................................................... 167 5. Балансов метод в икономическото развитие ........................... 169

Тема 15. ПРОМИШЛЕНА ПРОДУКЦИЯ И ПРОИЗВОДСТВЕНА ПРОГРАМА НА ПРЕДПРИЯТИЕТО ........... 173

1. Същност, състав и измерители на промишлената продукция ......................................................... 173

2. Производствена програма на предприятието ........................... 176 3. Показатели на производствената програма .............................. 177 4. Разработване на производствената програма........................... 182

Тема 16. ДЪЛГОТРАЙНИ АКТИВИ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО ........................ 184 1. Същност, състав и структура на дълготрайните активи ......... 184 2. Оценка на дълготрайните активи .............................................. 188 3. Износване на дълготрайните активи ......................................... 189 4. Амортизация на дълготрайните материални активи ............... 190 5. Използване на дълготрайните материални активи .................. 195 6. Фактори за повишаване ефективността на

дълготрайните активи ................................................................ 198

Тема 17. КРАТКОТРАЙНИ АКТИВИ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО ..................... 200 1. Същност, елементи и структура на краткотрайните активи... 200 2. Материални запаси – видове и оценка ...................................... 202 3. Използване на краткотрайните активи ..................................... 207 4. Фактори за подобряване използването

на краткотрайните активи ........................................................ 208

Тема: 18. ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА И РАБОТНА ЗАПЛАТА .................................................................... 210

1. Същност и значение на производителността на труда ........... 210 2. Показатели и методи за измерване на

производителността на труда .................................................... 211 3. Условия и фактори за повишаване на

производителността на труда .................................................... 214 4. Същност, видове и фактори на работната заплата .................. 215 5. Системи на заплащане на труда ................................................ 217 6. Договаряне на работната заплата .............................................. 220

Тема 19. ПРОИЗВОДСТВЕНО-РЕАЛИЗАЦИОННИ РАЗХОДИ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО ................................................................... 222

1. Класификация на разходите в предприятието ......................... 222 2. Себестойност на продукцията ................................................... 225 3. Калкулиране на себестойността на продукцията .................... 227 4. Фактори за намаление на себестойността на продукцията .... 229

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА ..................................................................... 232

П Р Е Д Г О В О Р

Целта на икономиката е да произвежда стоки и услуги, сега и в бъдеще.

Естествени спътници на света, в който живеем, са процеси и явления като недостиг на ресурси, оскъдност на стоки и услуги, високи цени и ниски доходи, голяма безработица, икономически и финансови кризи и т.н. Поради това е естествен стремежът на хората да разберат действителните причини за възникването на тези икономически явления, да открият и приложат надеждни способи за преодоляване (ограничаване) на отрицателните им последици. Това закономерно засилва интереса към икономическото познание и към провежданата стопанска политика. Солидна икономическа грамотност е необходима на младите хора и особено на обучаващите се във висшите учебни заведения. Лекционният курс по дисциплината „Икономика” за студентите от специалност „Индустриален мениджмънт” на бакалавърската степен на ХТМУ - София, е разработен с цел да подпомогне студентите при отговора на поставените по-горе въпроси. В рамките на утвърдените с учебната програма съдържание и хорариум за дисциплината е заложено изучаването на три условно обособени дяла на икономическото познание – основи на икономическата система, макроикономика и микроикономика. Обект на внимание в част първа на лекционния курс са няколко възлови въпроса – възникването и утвърждаването на икономическата теория; собствеността като основа на икономическата система; съвкуп-ното обществено търсене и предлагане и постигането на пазарното равновесие; икономическите системи и икономическите институции; ролята на държавата в съвременната смесена икономика. Целта на този раздел е да даде на студентите и особено на тези от тях, които нямат икономическа подготовка от средното училище, основополагащи знания за икономическата система на обществото, необходими им при изуча-ването на следващите два раздела от курса. В част втора „Макроикономика” се поставят и анализират значими въпроси на макроикономическата система. На задълбочен анализ са подложени възникването, еволюцията, предметът и функциите на макро-икономическата наука. Тя се разглежда като система от научни знания за функционирането на националната икономика в нейната цялост. Тук се изследват измерителите на макроикономическата система; пазарът на труда и безработицата; инфлацията; фискалната политика; парите и банковата система; валутата и валутните курсове.

8

На микроикономиката като наука за поведението на микро-икономическите агенти – отделните индивиди, домакинствата, предприя-тията (търговските дружества), е посветена последната част на лекцион-ния курс. Обект на изучаване са мястото на промишлеността в системата на общественото производство; промишлената продукция; дълготрайните и краткотрайните активи на предприятието; производителността на труда и работната заплата, производствено-реализационните разходи. Основ-ният акцент тук е върху дейността на основната производствено-иконо-мическа единица в стопанската система на обществото – предприятието. Предвидените в лекционния курс знания създават условия и пред-поставки за изграждането на надеждна базова икономическа грамотност у студентите, нужна им при изучаването на другите икономически дисциплини, включени в учебния план на специалността, като финанси и кредит, счетоводство, анализ на стопанската дейност, маркетинг и мениджмънт, банки и банково дело, капиталови пазари и др. При написването на лекционния курс са ползвани публикуваните в последните години учебни помагала по макроикономика и микро-икономика, основи на пазарната икономика, обща икономическа теория, както и авторизирани учебни курсове по Икономикс, предназначени за висшите училища и за специализираните гимназии и техникуми. Проучени са и актуални изследвания с научноприложна насоченост. Отделните раздели на учебното пособие са разработени и подготвени за печат от доц. д-р Иван Грозев – обща редакция, предговор и част втора, и от гл. ас. д-р Николай Карев – част първа и част трета. Авторите се надяват, че лекционният курс ще изпълни основното си предназначение да подпомогне студентите да изработят у себе си икономическо мислене и икономическо поведение, да „потънат” в макроикономическите и микроикономическите процеси и в бъдещите си професионални изяви да намерят и приложат онези алтернативи за стопански решения, които са най-правилните и икономически най-ефективните.

9

Част първа

ОСНОВИ НА ИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА Първите въпроси, които всеки студент може и следва да си постави, са: „Защо е необходимо да изучавам икономика?”, „На какво тя ще ме научи?”, „Каква е нейната същност?”, „Кога и как се е формирала като наука?” и други подобни. Съвременната икономика властно присъства в живота на всеки човек и през целия си живот той води непрекъсната борба със сложните икономически реалности, които го преследват. Той е принуден да търси отговори на все по-нови и нови въпроси като: „Защо трябва да следвам в университет, не е ли по-добре да започна веднага работа?”, „Защо не мога да си намеря желана и добре платена работа?”, „Кои са причините за непрекъснатото увеличение на цените, защо винаги не ми достигат парите?” и т.н. За да си отговори на тези въпроси, за да си осигури желана работа и високи доходи, всеки човек, и особено претендиращият за висше образование, трябва да притежава определени икономически познания, да знае как могат да се получават по-високи доходи, да е наясно какво представляват цените и защо в условията на пазарна икономика те се колебаят непрекъснато, да разбира връзката между определени глобални събития (икономически кризи, безработица, висока инфлация) и неговия непосредствен жизнен стандарт и т.н. Човечеството винаги е живяло и живее с икономика и само на тази основа могат да възникнат и получат изява и политиката, и културата, и религията и т.н. В основата на съвкупния обществен живот лежат икономическите отношения и само върху икономическата система се изгражда надстройката на обществото.

10

Тема 1. ВЪВЕДЕНИЕ В ИКОНОМИКАТА И В ИКОНОМИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

Икономическата теория може да бъде събрана в едно изречение – не може да

се яде, без да се плаща. Милтън Фридмън

Съдържание на темата: 1. Генезис (възникване) на икономическото познание. 2. Основни школи (течения) и представители на икономическата мисъл.

Необходимостта от научни знания за законите, които управляват производството и разпределението на материални блага, датира от най-дълбока древност. Потребността от систематизирани знания за органи-зацията и управлението на производствения процес възниква от момента, в който хората започват съзнателно да произвеждат материални блага, необходими за тяхното съществуване. І. Генезис (възникване) на икономическото познание Първите наченки на формиране на икономическата наука могат да се открият в клинообразното писмо на Асиро-Вавилония, у финикийците, при елините, в „свещените” религиозни книги на древните индуси и на другите изчезнали цивилизации. Гениални догадки, отделни оригинални идеи за организацията на стопанския живот, се съдържат в теоретичното наследство на древните учени – енциклопедисти (Ксенофон, Платон, Аристотел), в художествените творби на писатели и поети (Омир, Лукреций Кар, Сенека), в политическите трудове и речи на държавници от ранга на Солон, Перикъл и др. Терминът „икономия” (от гр. „oikos” – дом, домакинство и „nomos” – закон), разглеждан като „изкуство да се управлява домакинство”, е послужил за заглавие на съчинение на Ксенофон, в което в диалогична форма се разглеждат рационални правила за водене на домашното стопанство. Аристотел (384 – 322 г. пр.н.е.) употребява термина „икономия” и производния от него „икономика” за характеризиране на науката за организация и управление на домашното стопанство. По-късно с възникването и обособяването на националните държави науката за домашното стопанство прераства в „политическа икономия” (от гр. „polis” – държава-град), т.е. в наука за законите, управляващи националното, общественото производство. За пръв път терминът „политическа икономия” като название на науката за общественото стопанство се употребява от френския икономист Антоан

11

дьо Монкретиен през 1615 г. в неговото изследване „Трактат върху политическата икономия” („Traite d'économie politique”). На един по-късен етап (в епохата на зараждането и оформянето на организираните общества) окончателно се обособява науката „политическа икономия” като система от научни знания за законите, управляващи общественото стопанство. ІІ. Основни школи (течения) и представители на икономическата мисъл Икономическото познание има многовековна история и това обуславя възникването и съществуването на различни схващания (тече-ния) за същността и предметната насоченост на икономическата наука. Те са разположени последователно във времето и отразяват различните етапи, през които преминава развитието на икономическата мисъл от древността до наши дни. Тези школи се явяват теоретична обосновка и на определени етапи от развитието на общественото производство и на неговите социално-класови и политически характеристики. А. МЕРКАНТИЛИЗЪМ – първата обособена система на икономически знания в древността (от итал. „mercantile” – търговски, носещ печалба от търговия). Възниква и се обособява като самостоятелно течение в икономическата мисъл в Италия. Характерна е за ХVІ – ХVІІ век. Нейни основни представители са Уйлям Стафорд, Томас Ман, Антоан Сера. Основният въпрос, на който тази школа търси отговор, е източникът на богатството на обществото и на отделния индивид; какви са пътищата за неговото възникване и натрупване. Характерни черти:

- източникът на богатството на народите е търговията и преди всичко външната търговия;

- материален носител на богатството са благородните метали – златото и среброто;

- стремежът на всяка държава трябва да бъде насочен към прив-личане на повече пари в страната във вид на злато и сребро;

- стимулиране на експорта (износа) и ограничаване на импорта (вноса) на страната;

- основен принцип в икономическата политика на всяка държава – повече да се изнася и по-малко да се внася, т. е. осигуряване на активно търговско салдо (превишение на износа над вноса);

- забрана за износ на пари от страната; - стимулиране на националното производство и ограничаване на

вноса, т. е. провеждане на политика на протекционизъм; - наченки на регулативизъм в поведението на държавата

(регулативистко направление в икономическата теория).

12

Б. ШКОЛА НА ФИЗИОКРАТИТЕ – по-късно теоретично течение (от гр. „physis” – природа, и „kratos” – сила), оформено основно във Франция през ХVІІІ век. Основни представители на тази школа в икономическата теория са Франсоа Кене (1694 – 1774 г.) и Ан Робер Жак Тюрго (1727 – 1781 г.). Основополагащи идеи на физиократите:

- източник на богатството на народите е производството; - за създател на богатството се приема земеделският труд; - земята е единственият източник на богатство, а земеделието е

единствената сфера на полезна обществена дейност; - заетите в другите отрасли на икономиката са безплодна класа; - ново вещество и ново богатство се създават само в земеделието; - прирастът на богатството е резултат от действието на природни

сили, а не на човешкия труд; - обявяват се против държавната намеса в икономиката; - защитават свободната стопанска инициатива на човека (идеята

за либерализма); - обосновават идеята за свободната стопанска изява на индивида

чрез т. нар. принцип „laissez faire, laissez passer” (който в свободен превод означава „оставете го да прави каквото намери за необходимо”), т. е. подкрепа за безпрепятственото развитие на свободната търговия, на конкуренцията и на частната стопанска инициатива;

- защита на частната собственост и на свободната търговия. В. КЛАСИЧЕСКА БУРЖОАЗНА ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ – възниква във Франция и Англия в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век със зараждането на капитализма. Основни нейни представители са Пиер Буагилбер (1646 – 1714 г.), Уилям Пети (1623 – 1687 г.), известен като „баща” на политическата икономия, Адам Смит (1723 – 1790 г.), приживе наречен „шотландския мъдрец”, и Дейвид Рикардо (1772 – 1823 г.) Основни идеи на тази школа:

- източник на богатството на обществото е производителният труд, независимо къде е вложен;

- производството и търговията се разглеждат в тяхната взаимна връзка и обусловеност;

- разработват трудовата теория за стойността, според която стойността на всяка стока се определя от количеството труд, вложен за нея;

- икономическа основа на всяко общество е частната собственост върху средствата за производство;

13

- обосновава се ролята на пазара като основен регулатор на общественото производство – чрез разработената от А. Смит идея за т. нар. невидима ръка на пазара;

- защита на свободната конкуренция между стокопроизводители-те, осъществявана чрез механизмите на пазара;

- отрицание на всякаква намеса на държавата в стопанския живот, като нейната роля се свежда до „среднощен пазач”;

- разделението на труда се определя като „мотор” на икономи-ческия растеж;

- обосновават идеята, че „сблъскването на егоистичните интереси на стокопроизводителите” чрез „невидимата ръка на пазара” налага „естествения ред” в развитието на икономическата система. Класическата буржоазна политическа икономия се приема за теоретична основа на икономиката на зараждащия се в Англия, а по-късно и в другите страни от Западна Европа, капитализъм.

Г. МАРКСИСТКА ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ – заражда се в средата на ХІХ в Германия, а по късно и в Русия. Основни нейни представители са Карл Маркс (1818 – 1883 г), Фридрих Енгелс (1820 – 1895 г.) и Владимир И. Ленин (1870 – 1924 г.) Водещи идеи на тази школа:

- икономическа основа на общественото производство е общест-вената (държавната) собственост върху средствата за производство;

- отрицание на частната собственост върху средствата за произ-водство;

- подчиняване на кооперативно-груповата собственост на интере-сите на държавата;

- лишаване на индивида от частна собственост и от възможност за свободна стопанска инициатива;

- подчиняване на пазара на държавния план; - подценена роля на стоково-паричните отношения в стопанския

живот; - разкриване източника на богатството в незаплатения труд на

наемния работник; - разработка и обосновка на теорията на принадената стойност.

Марксистката политическа икономия представлява теоретична обосновка на икономиката на социалистическото и комунистическото об-щество. Възприема се като теоретична основа и на централно-плани-раната, командно-административната стопанска система. Макар и да пред-ставлява стройна и логична система от икономически знания, практичес-ката реализация на марксистката политическа икономия в стопанския живот (във вида, в който тя беше проведена в Русия и в страните от Централна и Източна Европа, в Азия и Централна Америка) се оказа неуспял социален експеримент.

14

Д. КЕЙНСИАНСКА ШКОЛА – основен идеолог на тази школа в икономическата теория е Джон Мейнърд Кейнс (1883 – 1946 г.). Възниква през 30-те години на ХХ век след Световната икономическа криза (1929 – 1933 г.) и намира широко приложение в Западна Европа и САЩ. Понастоящем тази система от икономически възгледи се проявява като неокейнсианство, като началото му е през 50 и 60-те години на миналия век. Характерни черти на кейнсианската школа:

- отрича „невидимата ръка на пазара” в установяването на „естествения ред” в икономиката, т. е. че общественото производство е саморегулираща се система;

- отказ от идеята за икономиката като „саморегулиращ се механизъм”;

- посочва необходимостта от активна държавна намеса при регу-лиране на макроикономическата система;

- обосновава нуждата от използване на косвени (непреки) лостове за икономическо въздействие на държавата – чрез данъци, акцизи, лихве-ни проценти и др.;

- разработва автономен механизъм за макроикономическо регули-ране на пазарното стопанство;

- обосновава идеята, че чрез манипулиране на четирите компо-нента – потребление, инвестиции, правителствени разходи и нетен експорт, държавата може да въздейства за оптимизиране на съотно-шението между съвкупното търсене и съвкупното предлагане и за установяване на динамично равновесие в националното стопанство. Кейнсианството и неокейнсианството понастоящем се приемат за господстващата икономическа школа на ХХ век, а Кейнс – за „баща” на съвременната модерна макроикономика. Е. МОНЕТАРНА ШКОЛА – възниква в края на 70-те години на ХХ век и намира широко разпространение в САЩ и Западна Европа. Основен неин представител е Милтън Фридмън (1912-2007 г.), носител на Нобелова награда за икономика през 1976 г. Основополагащи идеи на монетаризма:

- възниква като реакция на феномена „стагфлация” (нисък или отрицателен икономически растеж в условията на висока безработица и висока инфлация);

- отхвърля държавната намеса в стопанския живот. Тя не премах-ва, а напротив, усложнява икономическите проблеми;

- макроикономическата система на всяка държава има свои вътрешни сили, които са в състояние да възстановят нарушеното равно-весие в икономиката;

15

- държавната намеса в икономическия живот трябва да се ограничи само до регулиране на паричната маса в обръщение;

- „лекуването” на икономиката може да се осъществява само с монетарни средства – чрез лихвени проценти, валутни курсове, мита и акцизи;

- монетарните средства за въздействие върху икономиката са приложими преди всичко за държави, които се намират в състояние на стагфлация. Икономическата платформа на тази школа са препоръчва също и за държави в преходен период от централно-планирана към пазарна икономика. Програмите за икономическо подпомагане, които Международната банка за възстановяване и развитие (Световната банка) и Международният валутен фонд (МВФ) предлагат на изпадналите в затруднения икономики от Централна и Източна Европа, се основават на принципите на монетарната теория и практика.

Ж. СЪВРЕМЕННИ ИКОНОМИЧЕСКИ ШКОЛИ – освен разгледаните дотук течения в икономическата мисъл в последните десетилетия се оформиха и намериха практическо приложение и такива, които съчетават в себе си както фундаментални постулати от класическите школи, така и нови идеи, продукт на текущото икономическо развитие и на провежданата стопанска политика. 1. Неокласическа школа (теория) за рационалните очаквания – на-мира основно разпространение и приложение в САЩ. Водещи иконо-мисти в теорията за рационалните очаквания са Р. Лукас, Т. Сърджънт, Н. Уолъс, Н. Милер и Дж. Мут. Теорията за рационалните очаквания на новата класическа школа е пряко свързана с концепциите на монетарис-тите и се поставя в структурата на консерватизма. В съвременните условия на развита пазарна икономика хипотезата за рационалните очаквания (т. нар. „теорема Сърджънт – Уолъс”) предполага добра информация от страна на икономическите агенти за модела на функциониране на икономиката така, че да не се влияят, при вземането на реалните стопански решения, от промените в макроико-номическата политика. 2. Теория на предлагането (икономика на предлагането) – икономическа школа, разновидност на неокласическия синтез, която изгражда теоретическите си постулати върху количествената теория за парите и класическия модел за функциониране на националната икономика. Изходната теза на тази школа е допускането, че агрегатното (съвкупното) търсене е винаги достатъчно да генерира пълна заетост на производствените ресурси, като се акцентира върху стимулирането на най-голямо предлагане на стоки и услуги, произведени с определен обем ресурси. Правителството играе ограничена роля, изразяваща се главно в

16

законодателно гарантиране правата на частната собственост и осигуряване на стабилни монетарни и финансови условия за функциониране на икономическата система. Икономиката на предлагането бе съставна част на т. нар. „Рейгъ-номика” (новата икономическа политика), провеждана в края на ХХ век в САЩ от правителството на президента Роналд Рейгън. По-важните акценти в тази икономическа политика са:

- ограничаване нарастването на паричната маса в обръщение и осигуряване по този начин на стабилен икономически растеж в дълго-срочен период;

- засилване ролята на пазарните сили при гарантиране на рационалното използване на производствените ресурси;

- ограничаване на бюджетните дефицити, бюджетните разходи и на правителствените разходи;

- усъвършенстване на структурата на данъците с цел стимулиране на инвестициите и ограничаване на потреблението.

Основни понятия: - икономическа система - меркантилизъм - школа на физиократите - класическа буржоазна политическа икономия - марксистка политическа икономия - кейнсианство и неокейнсианство - монетарна школа - икономика на предлагането - теория на рационалните очаквания Въпроси за събеседване 1. Кои фактори обуславят необходимостта от икономическа наука? 2. Очертайте основните етапи във формирането на икономическата

мисъл през вековете. 3. Къде е водоразделът във възгледите на класическата буржоазна

икономическа мисъл и тази на марксиската политическа икономия?

4. Защо кейнсианството и неокейнсианството лежат в основата на съвременната модерна макроикономика?

5. Посочете основополагащите идеи в монетарната школа. 6. С какво, според Вас, съвременните икономически теории дораз-

работват и доразвиват класическите теории в икономическата мисъл?

17

Джон Мейнърд Кейнс (1883 – 1946 г.)

Английски икономист, оформил възгледите си под влиянието на Алфред Маршал. Основател на едно от най-крупните направления в съвременната икономическа теория – кейнсианството. Основно място в неговото творчество заема фундаменталното изследване „Обща теория на заетостта, лихвите и парите”, публикувано през 1936 г., с което се поставят основите на модерната макроикономическа теория. Кейнсианският модел за съвкупното търсене се основава на тезата, че пазарната икономика не е в състояние автоматично да се саморегулира и да възстанови пълната заетост на производствените ресурси, т.е. съществуват механизми, които противодействат на системата да създаде ново равновесно състояние. Основополагащите идеи в теорията на Кейнс са следните: Първо, пазарната икономика не може сама да гарантира достатъчен обем агрегатно търсене, което да погълне производството при пълна заетост. Недостатъчното търсене рефлектира върху ограниченото произ-водствено предлагане от страна на фирмите, което води до икономическа рецесия. Второ, лихвеният процент не е в състояние да осигури баланс между спестяванията и инвестициите. Последните се предопределят от различни фактори, много от които са от чисто субективно естество. Трето, работната заплата и цените не са в състояние автоматично да регулират икономическата система и да създадат пълна заетост в икономиката. Понижаването на работната заплата намалява доходите на консуматорите и по този начин се съкращава съвкупното търсене. Това логично води до икономическа рецесия и безработица. За преодоляването на тези недостатъци на пазарната икономика Кейнс предлага разгърната система за активна намеса на държавата чрез използване на косвени лостове с цел гарантиране на равновесното състояние на стопанството (чрез данъци, лихвени проценти, акцизи, валутни курсове, регулиране на паричната маса в обръщение и др.).

18

Тема 2. СОБСТВЕНОСТТА КАТО ОСНОВА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА

Не може и дума да става за производство, следователно и за общество там, където не съществува никаква форма на собственост. Карл Маркс

Съдържание на темата: 1. Собствеността в системата на икономическите отношения. 2. Критична преценка на икономическата теория и на стопанската

практика по въпросите на собствеността. 3. Пазарна икономика и форми на собственост. 4. Преобразуване на собствеността в прехода към пазарна

икономика. 5. Държавната собственост при пазарен тип икономическа система. 6. Преобразуване и приватизация на държавна и общинска

собственост. 7. Законова уредба на процеса на преобразуване на собствеността в

България.

Отношенията на собственост лежат в основата на всяка иконо-мическа система, доколкото последната се разглежда като съвкупност от взаимно свързани и взаимно обуславящи се производствени процеси, включващи в себе си както самия труд, така и факторите на произ-водството, които го определят като целесъобразна човешка дейност. Самата форма на икономическата система се легитимира от типа на икономическите отношения, които произтичат от отношенията на собственост и се проявяват като интереси.

І. Собствеността в системата на икономическите отношения Собствеността е възлов проблем в икономическата теория и стопанската практика на всяко общество, защото стои в основата на всяка икономическа система. 1. В системата на производствените отношения, собствеността е основно, определящо отношение. В тесен смисъл, както е известно, производствените отношения са израз на:

- отношения на собственост върху средствата за производство; - отношения на разпределение на произведените блага; - отношения на социално-класовата структура на обществото.

В тази триада отношения водещи са отношенията на собственост към средствата за производство, защото притежаващите средствата за производство разпределят произведените блага по начин, изгоден за тях, и изразяват интересите на господстващата класа в обществото.

19

2. Същност на собствеността. 2.1. От пръв поглед собствеността изглежда като отношение „човек – вещ”, т. е. отношение на хората към вещите. Тази привидна представа се формира от факта, че собствеността винаги е свързана с присвояване на дадена вещ, на определен продукт на човешкия труд, т. е. вещта е обект на отношенията на собственост. 2.2. В дълбоката си същност обаче собствеността е отношение между хората по повод на вещите. Тя е икономическо, производствено отношение. Собствеността е исторически възникнала, обществена форма на присвояване на материални и духовни блага и преди всичко на средства за производство. От това класическо определение на собствеността следва, че тя:

- не е вечна, неизменна категория, а възниква, съществува и се проявява в конкретни исторически условия, т.е. собственост изобщо, въобще, не съществува;

- изразява обществено отношение, т.е. проявява се и се реализира в обществото, чрез обществото и за обществото;

- е присвояване, т. е. предполага и изисква превръщане на обекта на собствеността в „мой”, „наш”; собствеността не е владение и ползване, а присвояване, разпореждане, възможност за отчуждаване;

- изразява присвояване на материални и духовни блага, т. е. на продукти на човешкия труд;

- означава право на собственика да се разпорежда с обекта на собствеността както намери за необходимо;

- има за обект преди всичко (най-вече) средствата за произ-водство;

- има за обект и предметите за лично (индивидуално) и колек-тивно крайно потребление;

- е гръбнакът на икономическата структура на всяко общество. 3. Икономическо и юридическо тълкуване на собствеността. Собствеността е първично икономическо (обществено) отношение. Възникнала и съществуваща като такава (като икономическа категория), тя може да бъде „облечена” в съответна юридическа форма, т. е. да получи правно, юридическо оформяне. Това обаче не отменя основното – че първичното е икономическото отношение (съществуването на собстве-ността като такава), а вторичното (производното) – неговото юридическо (правно) закрепване.

20

II. Критична преценка на икономическата теория и на стопанската практика по въпросите на собствеността Става дума за оценка на възгледите за собственоста при централно-планирана (командно-административна) система и в условията на пазарна икономика. 1. Въпросите на собствеността в условията на централно-планирана (командна) икономическа система:

- господство на възгледа за водещата роля на държавната собственост в икономиката, възприемането й като най-висша и най-зряла собственост, олицетворяваща най-върховните интереси на обществото (монизъм);

- отрицание и забрана на частната собственост в двете й разновидности (трудова и нетрудова);

- политика на ограничаване (ликвидиране) на различните форми на кооперативната собственост;

- възприемане на идеята, че бъдещото общество предполага и изисква сливане на държавната и кооперативната собственост в единна общонародна собственост;

- господство на разбирането, че собствеността в обществото, бидейки преимуществено държавна, трябва да се стопанисва и управлява единствено от държавата;

- необходимост от държавно регулиране и строга регламентация на вида, структурата и размерите на личната собственост. Тези възгледи, господстващи в общественото съзнание в годините на изграждането на т. нар. социалистическо общество, на практика доведоха до:

- отчуждаване от собствеността и преди всичко от държавната; - възприемане на общонародната собственост като ничия, като

неработеща и икономически неефективна; - бягство от общественополезен труд; - изграждане на неефективна икономика; - отсъствие на реални стимули за високоефективно производсто; - деградация на личността в икономически и социален план; - дълбока икономическа криза; - банкрут на политическата и икономическата система на

социализма. 2. Съвременни представи (в теорията и стопанската практика) за собствеността при пазарен тип икономика.

- възприемане на идеята, че ефективно функциониращата пазарна стопанска система предполага и изисква присъствие, равнопоставеност и конституционна закрила на всички форми на собственост върху сред-ствата за производство (плурализъм);

21

- използване на нови критерии за оценка на зрелостта на формите на собственост. В условията на пазарна икономика за по-зрели форми на собственост се смятат тези, които: икономически най-ефективно се реализират в условията на пазарна среда и конкурентна борба; най-цялостно спомагат за разкриване и изява на социалната енергия на обществото; най-пълно съдействат за пълноценна изява на интересите на личността, колектива и обществото;

- водеща роля на частната собственост върху средствата за производство в националната икономика (в условията на прерастване на едноличната частна собственост в корпоративна, акционерна);

- правото на всеки собственик да разполага със собствеността си, както намери за необходимо;

- оптимално съчетаване и интеграция между различните форми на собственост;

- създаване на смесени форми на собственост с участието на национален и чуждестранен капитал;

- утвърждаване на хоризонтални форми на собственост – собственост на териториални структури (области, общини, кметства);

- възникване и укрепване на собственост върху средства за призводство на обществени организации, партии, движения, творчески съюзи.

III. Пазарна икономика и форми на собственост В условията на пазарна икономика съществуват следните класически форми на собственост върху средствата за производство:

- частна – собственост върху средства на производство на физически или юридически лица;

- общонародна (държавна) – собственост върху средства за производство, притежавана от цялото общество и стопанисвана и управ-лявана от държавата;

- кооперативна – собственост върху средства на производство на сдружение от хора (разновидност на частната собственост);

- общинска собственост – собственост върху средства за произ-водство на териториални структури (общини, кметства).

- смесена – резултат от взаимно проникване и интеграция на различни форми на собственост (вътре в страната и извън нея) с участието на национален и чуждестранен капитал;

- акционерна – резултат от прерастването на едноличната частна собственост в акционерна, корпоративна;

- собственост върху средства за производство, притежавани от обществени организации, партии, сдружения, движения, творчески съюзи. Освен собственост върху средства за производство в условията на пазарно стопанство съществува и такава, чийто обект са предметите за

22

лично (индивидуално) и колективно, крайно потребление. За разлика от средствата за производство предметите за потребление не участват в след-ващ производствен процес и не са източник за обогатяване на собственика им, а служат за задоволяване на лични и колективни потребности.

IV. Преобразуване на собствеността в прехода към пазарна икономика

Преходът от централно-планирана към пазарна икономика изисква извършването на дълбоки промени в отношенията на собственост и преди всичко преобразуване на общонародната (държавната) собственост, премахване на нейното монополно положение в стопанския живот. 1. Основни цели на преобразуването на собствеността.

- създаване на законови условия и гаранции за равнопоставеност и пълноценна изява на всички форми на собственост;

- разработване на нормативна уредба за преобразуване и привати-зация на значителна част от държавната и общинската собственост и превръщането им в други форми на собственост;

- запазване на необходим размер държавна собственост във въз-лови сфери на националната икономика;

- осигуряване на условия за реална конкуренция, в реални икономически условия, на всички форми на собственост. 2. Практически начини (форми) за преобразуване на собствеността. 2.1. Раздържавяване – акт на превръщане на държавната соб-ственост в различни форми на недържавна собственост (напр. в частна, общинска, кооперативна и др.). Този начин на преобразуване на соб-ствеността е най-масовият в страните от Централна и Източна Европа през 90-те години на XX век. 2.2. Приватизация (от лат. „privatum” – частен) – акт на пре-образуване на различни форми на собственост в частна (напр. превръщане на държавна, кооперативна, или общинска собственост, в частна). 2.3. Реприватизация (от лат. „reprivatum” – връщане, възстано-вяване) – възстановяване на частната собственост на лица, на които тя не е била отнета със закон, макар че на практика те не са могли да разполагат с нея. С реприватизацията у нас се възстанови собствеността върху земеделските земи и върху горите на бившите им собственици. 2.4. Реституция (от лат. „restitutio”– възстановяване в старо положение) – връщане на частната собственост на лица, на които тя е била отнета със закон. Тази форма на преобразуване на собствеността в България бе използвана за връщане на бившите им собственици на национализираната през 1947 г. средна и едра собственост в промиш-леността, търговията, транспорта и занаятите.

23

V. Държавната собственост при пазарен тип икономическа система

Мястото на държавната собственост в условията на пазарна икономика е възлов въпрос на икономическата теория и на стопанската практика понастоящем, доколкото по него съществуват множество спекулации и крайни възгледи. От изповядващите крайно десни възгледи политически партии и икономисти се смята, че в условията на пазарна икономика няма нужда от държавна собственост, че тя е неработеща, че е ничия и не съдейства за увеличаване ефективността на общественото производство. На фона на тези крайни позиции се защитава и идеята за раздържавяване на цялата държавна собственост. Практиката на развитите пазарни икономики показва, че държавата присъства като крупен собственик в икономиките на всички западни демокрации. Държавната собственост гарантира държавността (пътища, пощи, телеграф, телефон), националната сигурност (военно-промишления комплекс) и влияе положително върху обществения възпроизводствен процес. В развитите страни държавната собственост присъства (понякога е и водеща) в областта на инфраструктурата (пътища, съобщения, поща, телеграф, телефон, радио, телевизия), във военното производство, енергетиката, тежката химия, металургията. Наличието на държавна собственост във възлови отрасли на националната икономика (а в редица случаи и монополното й положение в тях) се регламентира с конститу-цията на всяка държава и с други имуществени закони.

В Конституцията на Република България, приета от VII Велико народно събрание (13.07.1991 г.), правото на държавната собственост е уредено по следния начин:

Чл. 18, ал.1. – Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с нацио-нално значение, природните и археологичните резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост;

ал.2. – Държавата осъществява суверенни права върху континен-талния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства;

ал.3. – Държавата осъществява суверенни права върху радио-честотния спектър и върху позициите на геостационарната орбита, определена за Република България с международни споразумения;

ал.4. – Със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрената енергия, производството на радио-активни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества.

24

Относителният дял на държавната собственост в икономиките на развитите страни е различен, като варира в границите от 15 до 25 %. Най-голям е този дял в социалните пазарни икономики (Германия, Япония и Скандинавските страни) и в регулираните пазарни икономики (Франция, Италия, Испания, Португалия). По-малък е той в САЩ, Канада, Мексико.

След демократичните промени, извършени у нас през 90-те години на миналия век, е налице трайна тенденция на увеличаване на относител-ния дял на частната собственост, като в много сфери тя е водеща (в сел-ското стопанство – около 95 %, в търговията на дребно, занаятите и авто-мобилния транспорт - почти 100 %). В други отрасли държавата продъл-жава да запазва монополните си позиции (военното производство, произ-водството на електроенергия и топлоенергия, ядрената енергетика, търго-вията с оръжие, железопътния транспорт и др). Понастоящем и в бъдеще частната собственост ще продължи да бъде водещата в националната икономика. Задължение на държавата (респективно на висшия й законода-телен орган) е да определи онези сфери от стопанския живот, където нейната собственост трябва да присъства или да запази монополни позиции.

VI. Преобразуване и приватизация на държавната

и общинската собственост 1. Същност на преобразуването – процес на превръщане на

държавните и общинските предприятия в акционерни дружества и продажба на акции и дялове от тях.

2. Същност на приватизацията – продажба на физически и юридически лица на: - дялове и акции от държавните и общинските предприятия; - активи на ликвидирани държавни и общински предприятия. Целта на преобразуването и приватизацията на държавната и общинската собственост е да способства за превръщането им в частна, кооперативна, общинска, смесена и др. 3. Видове приватизация на държавна и общинска собственост. 3.1. Пазарна (касова, търгова) – когато държавната или общинската собственост се продава при пазарни условия и се изкупува от притежа-ващи средства национални или чуждестранни физически или юридически лица, без каквито и да било социални, класови или политически съобра-жения. Тази форма е преобладаваща за страните от Централна и Източна Европа. Основен критерий при нея е наличие на средства у купувачите и желание за покупка. Предимства:

- сравнително бързо се извършва; - в държавния бюджет постъпват „свежи пари”; - частните предприятия по-бързо се възстановяват за ефективна

стопанска дейност; - възможност за навлизане на чуждестранен капитал и опит; - повишават се отговорността и дисциплината на работещите.

25

Недостатъци: - в нея участват само притежаващите средства; - преобладаваща част от населението, създала тази собственост, е

лишена от участие в нея (поради липса на средства); - собствеността се изкупува от малка част от населението; - засилва се имущественото разслоение на населението; - формира се общество от т.нар. „латиноамерикански, бананов

тип”; - не се създават предпоставки за формиране на средна класа; - в редица случаи служи за легализиране на незаконно придобити

средства. 3.2. Масова (социална, ваучерна, бонова) – когато чрез привати-зацията се гарантира правото на всички пълнолетни граждани, и преди всичко на тези, участвали в създаването на тази собственост, да получат безвъзмездно (или с преференции) част от нея. На практика тази при-ватизация се осъществява чрез предоставяне на правото за придобиване на приватизационни бонове (ваучери) от всички правоимащи пълнолетни граждани, с които те да могат да участват в приватизацията на тези предприятия и с притежаваните от тях акции да реализират доходи. Предимства:

- в нея могат да участват всички правоимащи граждани; всеки от тях получава дял от общонародната собственост;

- създават се предпоставки за т.нар. „равен старт” за всички и за възникване на средна класа;

- чрез нея се тушират някои социални и икономически конфликти; - приватизираната по този начин собственост остава национално

притежание. Недостатъци:

- бавно се провежда; - в държавния бюджет не постъпват средства; - съществува уравниловка в предоставянето на приватизацион-

ните бонове, като не се отчита конкретното трудово участие на правоимащите;

- получилите безвъзмездно собственост не са мотивирани за пълноценното й използване и управление;

- приватизираните по този начин предприятия трудно се управляват.

Освен на касова (пазарна) и масова (социална) в икономическата литература и в стопанската практика приватизацията се дели и на голяма и малка. За критерий за това обособяване се използва стойността на приватизираните предприятия. Приема се определена граница (за различ-ните периоди на приватизационния процес тя е различна), над която приватизацията се приема за „голяма” и се извършва от Агенцията за приватизация и Министерския съвет, и „малка”, която се осъществява от министерствата, ведомствата и от общинските съвети.

26

VII. Законова уредба на процеса на преобразуване на собствеността в България

Процесът на преобразуване и приватизация на собствеността у нас законодателно е уреден с множество нормативни актове, като по-важните от тях са: 1. Закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия – приет от 36-ото Народно събрание на 23.04.1992 г. Понастоящем този нормативен акт е известен като Закон за приватизация и следприватизационен контрол (след промените, направени в закона през 2002 г.) С този закон законодателно се уреждат преобразуването и приватизацията на собствеността в промишлеността, транспорта, строителството и услугите. Основните въпроси, които законът урежда, са:

- същността на преобразуването и приватизацията; - органите, упълномощени да осъществяват приватизационния

процес; - субектите, имащи право на преференциално участие в прива-

тизацията; - видовете приватизации (касова, масова), които могат да се осъ-

ществяват в страната; - възможните технологии на приватизация – открита продажба,

публична търговия на пакети от акции, публично оповестен конкурс, преговори с потенциални купувачи, приватизация чрез лизинг, мениджър-ски контракт и ипотечен кредит;

- целите, за които държавата и общините могат да използват сред-ствата, постъпили от приватизация;

- начините за оценка на стойността на подлежащите на приватиза-ция обекти;

- технологията на приватизационния процес (етапи, правила); - начините за изплащане на сключените приватизационни сделки (с

налични средства, с брейди-облигации, с облигации по Закона за уреж-дане на задълженията по несъбираеми кредити);

- правомощията на Агенцията за приватизация, Центъра за масова приватизация, министерствата и общините в приватизационния процес. 2. Закон за собствеността и ползването на земеделските земи – приет от VII Велико народно събрание на 22.02.1991 г. По-важните въпроси, обект на регламентация в него, са: - същността на земеделските земи; - субектите, имащи право да възстановят собствеността си върху земеделски земи; - лишените от право да бъдат собственици на земеделски земи; - размерът на земеделската земя, която може да се възстанови;

27

- границите, в които се възстановява собствеността върху земята (реални и идеални); - необходимите документи за доказване правото на собственост върху земите; - обхватът на земеделските земи, които се връщат на бившите им собственици; - начините за обезщетяване при липсващи земеделски земи; - пълномощията на поземлените комисии и на Министерството на земеделието и горите; - начините за оценка на земеделските земи; - способите за оземляване на безимотните и малоимотните граж-дани и т.н. 3. Закон за собствеността и ползването на горите – приет от 37-ото Народно събрание през ноември 1997 г. По-важните въпроси, които законът урежда, са: - определяне на обектите на закона (за кои горски масиви се отнася реприватизацията); - начините за връщане на горите на бившите им собственици; - субектите, които могат (и които не) да възстановят собствеността си върху горите; - технологията по оценяването на горските масиви; - начините за възмездяване на бившите собственици за липсващи горски масиви; - правомощията на специализираните държавни и общински орга-ни, занимаващи се с реприватизацията на горите. 4. Реституционни закони, приети в периода 1991 – 1997 г. – законо-дателно регламентират връщането на предишните им собственици на отнета собственост (фабрики, заводи, жилища, хотели, търговски обекти, мелници и др.), по силата на Закона за национализация на едрата, покрита, недвижима градска собственост от 22.12.1947 г. и другите конфискацион-ни закони от периода 1945 – 1949 г.

Основни понятия

- собственост (икономическо и юридическо тълкуване) - икономически интереси - раздържавяване - монизъм, плурализъм на собствеността - приватизация - реприватизация - реституция - преобразуване на собствеността - държавна собственост - касова (пазарна, търгова) приватизация - масова (социална, ваучерна) приватизация

28

Въпроси за събеседване 1. Защо собствеността не е отношение „човек – вещ”, а отношение

между хората по повод на вещите? 2. Анализирайте класическото определение за собствеността. 3. Какво означава „монизъм” и „плурализъм” в разбирането за

собствеността? 4. Необходима ли е държавна собственост в условията на функ-

ционираща пазарна среда? 5. В кои сфери държавната собственост има монополни позиции и

кои обстоятелства налагат това? 6. Какви трябва да бъдат оптималните размери на държавната

собственост в България? 7. Посочете положителните и отрицателните характеристики на

касовата (търговата) и масовата (социалната) приватизация. 8. Какви слабости според вас бяха допуснати у нас в прива-

тизационния процес?

Карл Маркс (1818 – 1883 г.)

Икономист, социолог, историк и революционер. Завършил университетите в Бон и Берлин. Автор е на фундаменталното изследване „Капиталът”, чийто І том излиза през 1867 г. Останалите три тома от това изследване са публикувани след неговата смърт от Фр. Енгелс и К. Кауцки. В „Капиталът” Маркс остро критикува капиталистическата система, оценява я като брутална и експлоататорска. Както своите съвременници и той възприема и доразработва трудовата теория за стойността, съгласно която стойността на всеки продукт се определя от вложения в него общественонеобходим абстрактен труд. Основният му принос в икономическата наука е теорията за принадената (незаплатената) стойност. Според нея частната собственост е причина наемните работници да получават само част от стойността на създадения от тях продукт, докато останалата (принадената стойност) се присвоява от капиталиста работодател под формата на печалба. К. Маркс утвърждава идеята за безкласовото общество на равни хора, при което приносът на всеки ще е според способностите му, а разпределението – според потребностите. Пледира властта да премине в ръцете на хората, като колективни решения, вземани в интерес на цялото общество, направляват производството и разпределението на материал-ните и духовните блага. Възгледите на К. Маркс, както и тези на Фр. Енгелс и Вл. Ленин, лежат в основата на марксистко-ленинската икономическа теория и стопанска практика.

29

Тема 3. СЪВКУПНО ТЪРСЕНЕ И СЪВКУПНО ПРЕДЛАГАНЕ. ПАЗАРНО РАВНОВЕСИЕ

На икономикс можете да научите и папагал, стига само да запомни „търсене” и „предлагане”.

Анонимен автор

Съдържание на темата: 1. Основни категории на пазара. 2. Съвкупно обществено търсене. 3. Съвкупно обществено предлагане. 4. Същност, форми и проявление на конкуренцията. 5. Пазарно равновесие.

Пазарът се изгражда и функционира върху основата на конкурен-

цията, от една страна, между производители и потребители на стоки и услуги, и от друга – между отделните потребители и производители. Тя се води главно чрез системата на цените, която е основен механизъм за координиране на поведението на стопанските субекти. Цените се формират върху основата на търсенето и предлагането и представляват основната движеща сила на пазарната икономика. Те са моторът на стопанската организация на съвременните модерни държави.

І. Основни категории на пазара 1. Пазар – място, където се осъществява процесът на размяната, където хората търгуват, където се извършва покупко-продажбата на стоки и услуги. Пазарът е тържище, на което се срещат противоречивите интереси на продавачи и купувачи и чрез остра конкурентна борба между тях се формира приемливата и за двете страни равновесна цена. Той е присъщ на всички общества, в които съществуват стоково-парични отношения. На него се осъществяват връзките между стопанските субекти. Чрез пазара се разрешават основните проблеми на обществото и се решава триадата въпроси – какво, как и за кого да се произвежда. 1.1. Класификация на пазарите: 1.1.1. Според икономическото предназначение на обекта за размяна (т.е. какво се търгува):

- пазари на предмети за потребление; - пазари на средства за производство (машини, съоръжения, сгради); - пазари на работна сила; - финансови пазари (парични, валутни и капиталови); - пазари на научно-технически разработки (лицензии, патенти, ноу-хау);

30

1.1.2. Според степента на намеса на държавата: - нерегулируеми (свободни) – на които държавата не присъства или слабо се намесва в тяхната дейност; - регулируеми – държавата ги създава и законодателно и административно ги контролира (фондови, стокови борси); 1.1.3. В зависимост от достъпа на икономически агенти до тях: - отворени – на които може да присъства всеки стопански субект; - затворени – на тях търгуват само нормативно регламентирани икономически агенти; 1.1.4. Според обхвата на пазарните връзки: - местни; - регионални; - национални; - международни (световни). 1.1.5. В зависимост от организацията на пазарните отношения: - стокови борси; - фондови борси; - панаири, аукциони, тържища. 1.1.6. Според силата и обхвата на действието на конкуренцията: - пазари с пълна (свободна) конкуренция; - пазари с ограничена конкуренция. 1.2. Пазарен механизъм – такава организация на общественото стопанство, при която индивидуалните потребители и производители си взаимодействат посредством пазара с цел решаване на трите основни въпроса за всяка икономика. 1.3. Пазарна мрежа – повечето пазари имат две основни харак-теристики – продуктова (разкриваща обекта на продажба), и териториална (посочваща мястото на продажба). Продуктовата и териториалната характеристика в своето единство формират т.нар. пазарна мрежа. 1.4. Субекти (играчи) на пазарния механизъм: - производители на стоки и услуги – участват със своите стоки и услуги и с претенции да ги продадат на възможно най-висока цена; - потребители – преки или междинни консуматори с амбиции да купят възможно най-голямо количество стоки и услуги на минимална цена; - търговци (посредници) – на едро и дребно, които купуват и препродават на други субекти. Доходът им се формира като разлика между цените, по които продават стоките и услугите, и тези, по които ги купуват.

31

2. Стока – продукт на човешки труд, задоволяващ определени обществени потребности. 2.1. Страни на стоката: - потребителна стойност – съвкупност от физически, химически и други свойства на стоката, които я правят полезна за обществото; - стойност – количеството труд, изразходван за производството и реализацията на стоката. Тя се проявява само по косвен път – чрез размяната на пазара на една стока с друга. Потребителната стойност е качествена характеристика на стоката (по нея стоките се различават помежду си), докато стойността е коли-чествен измерител на определено обществено-икономическо отношение. 2.2. Величина на стойността – определя се от обществено-необходимото работно време за производството и реализацията на стоката. 2.3. Обществено-необходимо време – това работно време, което при: - средна степен на техническа въоръженост на производството; - средна интензивност и производителност на труда; - средна степен на умения и сръчност на работниците, е необ-ходимо за производството на дадена стока и услуга в обществото. Обществено-необходимото време е динамична, променлива величина. 3. Пари – всеобщ еквивалент, използван за измерване стойността на стоката. 3.1. Функции на парите: - мярка на стойността – чрез нея парите измерват стойността на стоките и услугите, т.е. на вложения за тяхното производство и реализация обществено-необходим труд. Стойността на всяка стока получава качествено еднакво и количествено сравнимо изражение в парите. По такъв начин те служат като всеобщо въплъщение и мерило на стоковите стойности; - средство за обръщение – в тази си функция парите опосредстват стоковото обръщение (размяната) като налични пари. Чрез нея стоките и услугите „достигат” до тези, за които са предназначени; - платежно средство – тази функция парите изпълняват при всички сделки, сключени на кредит. При сключване на сделката парите изпълняват ролята на мярка на стойността идеално, докато при погасяване на задължението - на платежно средство реално; - средство за натрупване (образуване на съкровище) – изпълнява се само от пълноценните пари (златото). В реалния живот тази функция изпълняват и непълноценните (книжните) пари, в случаите когато се извадят от обръщение и се превърнат в натрупани пари (съкровище); - световни пари – при нея парите са средство за международни разплащания, за пренасяне на определена стойност от една държава в друга, т.е. стават средство за всеобща, призната от целия свят, материализация на богатството. По принцип тази роля е присъща само на пълноценните пари в техния първообраз (като кюлчета или слитъци злато)

32

при разплащанията между държавите. На практика обаче тази функция се изпълнява и от валутите на някои държави (щатски долар, британска лира, японска йена, френски франк и германска марка (до 31.12.2001 г.) и евро (от 01.01.2002 г.). Тези валути се наричат конвертируеми (свободно обратими). Освен тях съществуват и частично конвертируеми и неконвертируеми валути. Понастоящем функциите, които парите изпълняват в стопанския живот, са основно три – на средство за размяна, на разчетно средство и на средство за натрупване. 4. Цена – паричен израз на стойността. Чрез цените стоките и услугите достигат до тези, за които са предназначени. Равнището им зависи и от съотношението между търсенето и предлагането на пазара. 4.1. Видове цени: - относителна – това е цената на една стока, отнесена към цената на друга стока. Тя отразява единиците от дадено благо, от които трябва да се откажем, за да купим съответното количество единици от друго благо; - абсолютна – величината на цената на дадена стока; - средна цена – изразява средното равнище на цените на стоките и услугите в националното стопанство за определен период от време. Чрез нея се измерва инфлацията в националната икономика (посредством изчисляване на т.нар. индекс на цените).

ІІ. Съвкупно обществено търсене 1. Същност – търсенето е обобщаваща икономическа категория, която характеризира поведението на фактическите и на потенциалните купувачи, т.е. на субектите, които купуват, или биха купували, стоки и услуги. Съдържанието на търсенето се изяснява чрез анализа на обема (величината), скалата и кривата на търсенето. 2. Обем на търсенето – изразява количеството от дадена стока или услуга, което купувачите искат и са в състояние да купят по възможните цени в определен период от време. 3. Разлика между обем на търсенето и обем на покупката: - обем на търсенето – определя се само от поведението на купувачите; - обем на покупката – формира се от взаимодействието между купувачи и продавачи и отразява реално купеното. Зависи от цената, количеството на предлаганата стока, качеството и други фактори. 4. Скала на търсенето – изразява количествената връзка между обема на търсенето и нейната цена (вж. табл. 1).

33

Таблица 1. Скала на търсенето на стоката „Х” в гр. „У” за периода 3 – 7.03.2011 г.

Цена (хил. лв./1t)

Обем на търсенето (хил. t/1 седмица)

0 151 122 93 64 35 0

Анализът на скалата на търсенето (вж. табл. 1) показва, че то е най-голямо при нулева цена и най-малко, когато цената на стоката е най-висока (5 хил. лв /1 t). 5. Закон на търсенето – изразява обратнопропорционалната зависимост между цената на стоката (услугата) и обема на нейното търсене при равни други условия. 6. Крива на търсенето – представлява графичен израз на зависи-мостта между обема на търсенето и равнището на цената на стоката при равни други условия (вж. фиг. 1).

x – обем на търсенето (хил. t/1 седмица); y – цена (хил. лв./1t). Фиг. 1. Крива на търсенето

7. Изменение (динамика) на търсенето – кривата на търсенето е

построена, при условие че всички останали фактори, влияещи на търсенето, освен цената, остават неизменни. В реалния стопански живот обаче не е така. За това е необходимо да се прави разлика между: - изменение на обема на търсенето – показва какво количество стоки купувачите искат и могат да купят, предизвикано само от промените в цената; - изменение на търсенето – изразява количеството стоки, което купувачите искат и могат да купят, предизвикано от влиянието и на други (неценови) фактори.

Цена y (хил. лв./1t) F

5 E 4 D

3 C

2 B

1 A

3 6 9 12 15 х Обем на търсенето (хил. t /1 седмица)

34

8. Фактори, влияещи върху съвкупното търсене: - вкусовете на потребителите – зависят от традиции, култура, мода, образование, реклама; - броят и възрастовата структура на купувачите; - доходите на потребителите. При същинските (нормалните) стоки – с увеличение на доходите се увеличава и потреблението им (обувки, дрехи, по-качествени стоки), докато при други (нисши, некачествени) стоки – с нарастването на доходите намалява търсенето им (малотрайни колбаси, нискокачествени стоки и др.); - цените на взаимнодопълващите (взаимнозаменящи) се стоки (напр. кафе-чай, фъстъци-бадеми, велосипед-мотоциклет); - очакванията на потребителите – тук рекламата играе голяма роля. 9. Еластичност на търсенето - изразява мярата на реакцията на една променлива величина на изменението на друга, изразена като отношение на процентните им изменения. 9.1. Видове еластичност на търсенето: 9.1.1. Ценова еластичност на търсенето (ЕТ) – тя е измерител на чувствителността на обема на търсенето на стоката към измененията на цената й при равни други условия, т.е. изразява процентното изменение на обема на търсенето на дадена стока, предизвикано от 1 % изменение на нейната цена при равни други условия:

%)(

%)(

вценатанаравнищетонаизменение

втърсенетонаобеманаизменениеЕТ .

Пример: При намаление на цената на стоката “Х” от 400 лв. на 300 лв. обемът на търсенето се увеличава от 20 на 40 единици. Изводи (тенденции) за ценовата еластичност на търсенето: - най-голяма ценова еластичност на търсенето имат стоките, задоволяващи образователни и културни потребности и нуждата от разкош. ЕТ > 1 – търсенето е еластично; - търсенето е нееластично (ЕТ < 1) – при него промените в цената предизвикват относително слаба реакция на обема на търсенето (характерно за стоки от първа необходимост – хляб, мляко, облекло, жилища); - търсенето е нормално еластично (ЕТ = 1) – за стоки, при които промените в обема на търсене са равни на промените в цената. 9.1.2. Еластичност на търсенето спрямо дохода (ЕД) – изразява процентното изменение на обема на търсенето, предизвикано от 1 % изменение на дохода:

%)(

%)(

вдоходитенаобеманаизменение

втърсенетонаобеманаизменениеЕД .

35

Изводи (тенденции) за еластичността на търсенето спрямо доходите: - при нормални (масови) стоки – ЕД е положителна, тъй като доходите и търсенето се изменят в едно и също направление; Пример: С увеличение на доходите нараства и търсенето на млечни и месни продукти. - при нисши (некачествени) стоки – ЕД е отрицателна. Пример: С увеличаване на доходите, търсенето на малотрайни колбаси, на стоки с ниски качество, намалява.

ІІІ. Съвкупно обществено предлагане 1. Същност – предлагането е обобщаваща икономическа категория, изразяваща поведението на фактическите и потенциалните продавачи. Съдържанието му може да се разкрие чрез анализа на обема, скалата и кривата на предлагането. 2. Обем на предлагането – показва количеството от дадена стока, която продавачите искат и могат да продадат за определен период от време (ден, седмица, месец и т.н.). 3. Разлика между обем на предлагането и обем на продажбите: - обем на предлагането – определя се само от желанието на продавачите; - обем на продажбите – отразява взаимоотношенията между продавачи и купувачи, т.е. това количество стоки, което е реално договорирано и продадено. 4. Скала на предлагането – изразява връзката между обема на пред-лагането и цената на стоките, като влиянието на останалите фактори се елиминира. Тя изразява какво количество от дадена стока продавачите искат и могат да продадат по всяка една от предлаганите цени (вж. табл. 2).

Таблица 2. Скала на предлагането на стоката „Х” в гр. „У” за периода 3 – 7.03.2011 г.

Цена (хил. лв./t)

Обем на предлагането (хил. t/1 седмица)

0 01 02 33 64 95 126 15

Анализът на приведените данни (вж. табл. 2) показва, че при нулева

цена и при цена 1000 лв./1t продавачите не са склонни да продават. Предлагането е най-голямо при най-високите ценови равнища (5 и 6 хил. лв. за 1 тон).

36

5. Закон на предлагането – отразява правопропорционалната зависимост между цената на стоката и обема на предлагането, т.е. колкото е по-висока цената, толкова предлагането е по-голямо. 6. Крива на предлагането – представлява графически израз на зависимостта между предлагането и равнището на цената (вж. фиг. 2).

x – обем на предлагането (хил. t/1 седмица); y – цена (хил. лв./t). Фиг. 2. Крива на предлагането

7. Изменение на предлагането – кривата на предлагането в разглеждания случай е построена при елиминирано влияние на всички други фактори освен изменението на цените. В реалния пазарен свят подобна абстракция е невъзможна. Необходимо е да се прави разлика между: - изменение на обема на предлагането – изразява промените, при положение че се изменя само цената, докато другите фактори са неизменни; - изменение на предлагането – показва количеството стоки, което продавачите искат и могат да предложат под влиянието и на други (не само ценови) фактори. 8. Фактори, влияещи върху съвкупното предлагане: - цените на другите стоки – при увеличение на цените на едни стоки се увеличава вниманието на продавачите и на производителите им; - изменението на цените на ресурсите – при намаление на издръжката на производството стоките стават по-евтини и предлагането нараства, и обратно; - усъвършенстването на технологиите – в този случай себестой-ността пада, търсенето се увеличава, предлагането също; - данъците и дотациите – увеличението на данъците води до намаление на предлагането, докато нарастването на дотациите – до увеличаване на предлагането; - очакванията на производителите; - вкусовете на потребителите и др.

Цена y (хил. лв./t)

5 E

4 D

3 C

2 B

1 A

3 6 9 12 15 х Обем на предлагането (хил. t/1 седмица)

37

9. Еластичност на предлагането - представлява измерител на чувствителността на обема на предлагането на стоката към измененията на нейната цена, т.е. изразява процентното изменение на обема на предлагането на стоката, предизвикано от 1 % изменение на цената й:

%)(

%)(

вценатанаравнищетонаизменение

втопредлаганенаобеманаизменениеЕП .

Тенденции в еластичността на предлагането: - предлагането е еластично (ЕП>1), когато промените в обема на предлагането са относително по-големи от промените в равнището на цените, т.е промените в цените предизвикват силна промяна в пред-лагането; - нееластично (ЕП<1) – когато промените в цената предизвикват слаби промени в предлагането; - нормално еластично (ЕП=1) – когато промените в обема на предлагането и в равнището на цената са съответни (равни); - съвършено нееластично (ЕП=0) – когато предлагането не се увеличава, колкото и да нараства цената, защото стоките са уникални, редки и единствени (например: картината на Мона Лиза на Леонардо да Винчи, „Майката и детето” на П. Пикасо и др.).

ІV. Същност, форми и проявление на конкуренцията 1. Същност – взаимодействие на пазарните субекти (продавачи и купувачи), при което всеки от тях се стреми да реализира интересите си независимо или за сметка на интересите на другите участници на пазара. Конкуренцията е основен двигател на общественото развитие, на икономическия, техническия и социалния прогрес на обществото. 2. Видове конкуренция: 2.1. Съвършена (перфектна, неограничена) – характерна за ранните етапи от развитието на стоковите стопанства (XVIII–XIX век). Тя предполага голям брой продавачи и купувачи, разнообразие на стоки и услуги, отсъствие на държавата, наличие на пазарна информация, свободен достъп на всеки до пазара. Този тип конкуренция е идеал за всички ранни икономисти. В съвременния свят подобна конкуренция не съществува. 2.2. Монополна – противоположна на съвършената. Има единствен (или ограничен брой) производител. Един предлага, много търсят, следователно е налице диктат на монополиста – производител. 2.3. Несъвършена – хибрид между съвършената и монополната конкуренция. Много субекти произвеждат и предлагат, наличие на много купувачи, държавата регулира конкуренцията в известни граници, Тази

38

конкуренция е характерна за съвременния етап от развитието на стоковите стопанства. 3. Съвременна законова уредба на конкуренцията. В развитите пазарни икономики държавата регулира конкурентната борба. На практика това се осъществява чрез разработване и прилагане на т.нар. антимонополно (антитръстово) законодателство. Законът за защита на конкуренцията в България е приет през 1991 г., като многократно е променян и допълван. Създаден е и специа-лизиран държавен орган – Комисия за защита на конкуренцията, със задача да следи за изпълнението на изискванията на закона. 4. Закон за конкуренцията – обективен икономически закон, изразяващ обективната необходимост от конкуренция между стоко-производителите в икономическия живот, осъществявана чрез пазарните механизми. V. Пазарно равновесие 1. Същност – на пазара се сблъскват интересите и намеренията на продавачи и купувачи. В резултат на конкуренцията между тях и на взаимните им отстъпки се достига до положение, при което пазарът налага моментна ситуация, когато обемите на предлагането и обемите на търсенето съвпадат. Тази ситуация се определя като момент на пазарно равновесие. 2. Същност, скала и графика на пазарното равновесие. 2.1. Същност – състояние на балансираност между общественото търсене и общественото предлагане, при което е налице съвпадение между търсенето и предлагането. 2.2. Скала на пазарното равновесие – изразява връзката между обемите на търсенето и предлагането и формирането на т.нар. равновесна цена (вж. табл. 3). При ниски цени е налице недостиг (обемът на търсенето превишава обема на предлагането). При увеличение на цените се наблюдава излишък (обемът на търсенето е по-малък от обема на предлагането). При цена 3 хил. лв./t се постига точката на пазарното равновесие, т.е. обемът на търсенето съвпада с обема на предлагането. Тогава се постига т. нар. равновесна цена. 2.3. Равновесна цена – цената, при която обемът на търсенето съвпада (е равен) с обема на предлагането. 2.4. Равновесен обем – показва обема на търсенето и обема на предлагането, които се установяват при равновесна цена.

39

Таблица 3. Скала на търсенето и предлагането на стоката „Х” в гр. „У” и на пазарното равновесие за периода 3 – 7.03.2011 г.

Цена (хил. лв/t)

Обем на търсенето

(хил. t)

Обем на предлагането

(хил. t)

Излишък или недостиг на търсенето

Направление в изменението на

цената 0 15 0 15 Нараства

1 12 0 12 Нараства

2 9 3 6 Нараства 3 6 6 0 Постоянна 4 3 9 – 6 Намалява 5 0 12 – 12 Намалява 6 0 15 – 15 Намалява

2.5. Графика на пазарното равновесие – постига се като резултат от „наслагването” една върху друга на кривата на търсенето и кривата на предлагането (вж. фиг. 3).

X – количества (хил. t/седмично); Y – цена на 1t (хил. лв.); Е – точка на пазарното равновесие; КП – крива на предлагането; КТ – крива на търсенето.

Фиг. 3. Пазарно равновесие

Установяването на равновесната цена (на точката на пазарното равновесие) става чрез съгласуване интересите на купувачите и продава-чите. Този процес е стихиен, пазарен, налага го конкуренцията. Нарушава-нето на пазарното равновесие води до сериозни смущения в икономиката. Когато те достигнат критични стойности, настъпва икономическа криза. 3. Дефицит и излишък – борбата между продавачите и купувачите на пазара създава предпоставки за сериозни несъответствия между обемите на търсенето и предлагането в техните две крайности. Това води до възникване на дефицит (недостиг) и излишък.

E

ИЗЛИШЪК

НЕДОСТИГ

y

x

цена на

1

(хил

. лв

)t

количества (хил седмично)t

Кт Кп

40

3.1. Дефицит – появява се, когато при установена цена обемът на търсенето превишава обема на предлаганите стоки. Той се проявява в: - намаляване на производствените стокови запаси под определен минимум; - реакция на продавачите в посока на повишаване на цените; - смущения на пазара; - поръчка на допълнителни количества за производство; - увеличен внос; - поява на „опашки” в търговската мрежа и т.н. 3.2. Излишък – когато при установена пазарна цена обемът на предлагането е по-голям от обема на търсене. Той води до: - увеличаване на стоковите запаси повече от нормалното; - намаление на производството; - снижение на цените на стоките; - пренасочване на стоки за износ; - унищожаване на нетрайни стоки (месо, хляб, млечни продукти и др.); - продажба по занижени цени; - загуби за производители и за търговци. Съвременният пазар е място, което е характерно с динамичен про-цес на непрекъснато търсене, намиране и нарушаване на пазарното равно-весие. Налице е пазарен механизъм, чрез който едни печелят, а други губят.

Основни понятия - пазар, пазарен механизъм - стока, цена, величина на стойността - съвкупно обществено търсене - обем, скала, крива и закон на търсенето - съвкупно обществено предлагане - обем, скала, крива и закон на предлагането - конкуренция - съвършена, монополна и несъвършена конкуренция - пазарно равновесие - равновесна цена и равновесен обем - дефицит и излишък Въпроси за събеседване 1. Кои са движещите сили на общественото производство при

пазарна икономика? 2. Очертайте основните характеристики на съвременния пазар. 3. Характеризирайте икономическата същност на съвкупното

търсене и на съвкупното предлагане. 4. Разкрийте факторите, формиращи обема и структурата на

съвкупното обществено търсене.

41

5. По какъв начин пазарът влияе върху поведението на купувачите? 6. Кои са факторите, които съдействат за достигането на т. нар.

макроикономическо равновесие? 7. При какви условия на пазара се формират дефицитът и изли-

шъкът на стоки и услуги? 8. Каква е ролята на конкуренцията при формирането на равно-

весната цена?

Адам Смит (1723 – 1790 г.)

Английски буржоазен икономист, един от основателите на класическата буржоазна политическа икономия, наричан още приживе „шотландския мъдрец”. За това обществено признание много допринася изключителното му произведение „Изследвания върху природата и причините за богатството на народите”, популярно в икономическите среди като „Богатството на народите”. Моторът на икономическия растеж според Смит е разделението на труда. То създава условия за увеличаване на производството, води до технически прогрес в обществото, до натрупване на капитал и възможности за увеличаване на богатството. Възгледът на А. Смит за икономическия човек „homo economicus” обяснява природата на произвеждащия индивид и неговите отношения с обществото. Главният мотив за стопанската дейност е неговият егоистичен интерес. Като си помагат един на друг, хората спомагат за развитието на обществото, въпреки че всеки от тях е егоист и се грижи единствено за собствените си облаги. Популярен термин, въведен от Смит в икономическата теория, е този за „невидимата ръка” (invisible hand) на пазара т.е. стихийното действие на икономическите закономерности, на които хората се подчиняват независимо от своите желания. Съчетаването на егоистичния интерес на индивида и действията, към които го принуждава „невидимата ръка на пазара”, олицетворяват „естествения ред” в обществото. В този процес на съчетаване на разностранни и противоречиви интереси държавата изпълнява само ролята на „нощна стража”, охраняваща интересите на икономическите агенти. Въпреки че е за свободна конкуренция, Смит не отрича напълно необходимостта от държавна интервенция в стопанския живот, която обаче да бъде минимална. Според него държавата трябва да изпълнява само трите си най-важни функции – осигуряването на вътрешната и външната сигурност, съдебната власт и воденето на „някои публични дела”.

42

Тема 4. ИКОНОМИЧЕСКИ СИСТЕМИ И ИКОНОМИЧЕСКИ ИНСТИТУЦИИ

Преходът от планова към пазарна икономика

е като превръщането на омлета отново в сурово яйце, от което е направен.

Маргарет Тачър

Съдържание на темата: 1. Икономически системи. 2. Типове икономически системи за организация на общественото производство. 3. Традиционна икономика (натурално стопанство). 4. Централно-планирана (командно-административна) икономика. 5. Пазарна икономика. 6. Смесена икономика. 7. Икономически институции и стимули.

Комплексът от правила или норми, в съответствие с които всяко общество организира собствената си икономика, определя неговата икономическа система и представящите я икономически институции. Исторически с развитието и усъвършенстването на общественото производство се оформят и адекватните му системи за организация и управление на стопанския живот.

І. Икономически системи За да решат икономическите си проблеми, хората организират стопанския живот в определени икономически системи. 1. Същност на икономическите системи – съвкупност от всички видове стопанска дейност на обществото, които се осъществяват във формата на определени икономически отношения и институции и които осигуряват рамката за вземане на икономическите решения. Това е възприетият начин на организация на общественото производство, който се основава на формата на собственост върху ресурсите и на преобла-даващия начин за вземане на икономическите решения. 2. Обхват – икономическите системи включват икономическите отношения и институционалните средства (институции, правни норми, стимули), прилагани при вземане на решения за използване на ограничените ресурси за задоволяване потребностите на хората. 3. Икономическите системи не съществуват изобщо, въобще. Те са винаги конкретно определени, исторически обусловени.

43

4. Критерии за разграничаване на икономическите системи: - форма на собственост върху средствата за производство; - начин на разпределение на благата; - социално-класово делене на обществото; - форми на разделение на труда; - степен в развитие на производителните сили; - равнище на обществена производителност на труда; - начин за реализация на принципите на социалната справедливост и т.н. 5. Основополагащи въпроси, с които всяка икономическа система се сблъсква и които трябва да решава: - какви и колко стоки и услуги да се произведат и кога; - как, от кого и с какви ресурси; - за кого да бъдат предназначени. Тази триада въпроси се налага от ограничеността на ресурсите и от необходимостта за избор (селекция). В исторически план са се утвърдили три основни подхода за вземане на решения за съсредоточаване на ресурси и съответно за разрешаване на съществуващите проблеми: първият – основава се на традицията, на обичайните и общо-приетите методи на работа и взаимоотношения. При него хората повтарят стари решения, вземани при аналогични ситуации от предходните поколения; вторият – базира се на прилагането на механизмите на пазара в стопанския живот. Решенията при него се вземат основно децентра-лизирано чрез максимално използване на механизмите на стоково-парич-ните отношения и категории (цена, печалба, пазар, загуба, конкуренция, работна заплата); третият – разчита на силата на централизираната власт при взе-мането на икономически решения (наличие на диктатор, правителство, държавен план, централни планиращи органи, еднопартийно ръководство на икономиката).

ІІ. Типове икономически системи за огранизация на общественото производство

От трите базисни подхода за вземане на стопански решения следват и три типа системи за организиране на общественото производство, съществували в исторически план. - традиционна икономика (натурално стопанство); - централно-планирана (командно-административна) стопанска сис-тема; - пазарна икономика. В съвременния свят не съществува в „чист” вид нито една от упоменатите типове икономики. Елементи от тези системи присъстват във

44

всяко общество, проявяват се в определени комбинации. Определящото е коя от тях преобладава, коя формира цялостния облик на икономическата система. Освен тези три типа икономически системи в реалния стопански живот съществува и функционира и четвърти вид система, която органически съчетава в себе си елементи както на пазарната икономика, така и характеристики от административно-държавния тип икономическа политика. Това е т.нар. смесена икономика, която понастоящем е преобладаващата форма за организация на съвременното производство във всички развити страни. ІІІ. Традиционна икономика (натурално стопанство) 1. Същност – икономика, при която традициите и обичаите определят начина на използване на разполагаемите ресурси. В известен смисъл тя се идентифицира с натуралното стопанство.Традиционната икономика се свързва предимно с историческата приемственост на производството, макар и осъществявано с примитивни средства и ин-струменти. 2. Характерни черти: - господства в примитивните цивилизации (робовладелското и феодалното общество, ранния капитализъм); - отсъствие на разделение на труда (или само такова по полов признак – на труд на мъжете и на труд на жените); - производствените единици са затворени, самозадоволяващи се, произвеждат основно за покриване на собствените нужди; - отсъства размяната (или тя е инцидентна), при това се разменя благо срещу благо (бартер) поради отсъствието на парите; - ограничено потребление, осъществявано чрез системата на самозадоволяване в рамките на семейството, рода, племето; - отсъстват стоково-парични отношения , няма пазар. Натуралното стопанство като сърцевина на традиционната система е обобщаваща характеристика на производството до появата на стоковото стопанство. На въпросите „ какво”, „как” и „за кого да се произвежда” традиционната икономика предлага и традиционен отговор – това, което са произвеждали нашите предци с познатите им примитивни инструменти и сечива. При това в количества, крайно ограничени и недостатъчни за задоволяване потребностите на хората. Елементи на натурално стопанство съществуват понастоящем и в най-развитите пазарни държави (особенно в по-неразвитите им региони).

45

IV. Централно-планирана, (командно-административна) икономика

1. Теоретична основа – марксиско-ленинската икономическа теория (К. Маркс, Фр. Енгелс, Вл. Ленин). 2. Реализация – след 1917 г. в Съветска Русия, в страните от Централна и Източна Европа (до 1990 г.), в Монголия, Китай, Северна Корея, Куба и др. 3. Характеристика на тази икономика:

- такава организация на общественото производство, при която държавата или упълномощени от нея органи определят централизирано разпределението и използването на икономическите ресурси. Триадата въпроси (какво, как и за кого да се произвежда) се решава от държавата;

- тотално господство на общонародната (държавната) собственост в икономиката, която се приема за най-висша и най-зряла, олицетво-ряваща върховните интереси на обществото;

- основните насоки за развитие на икономиката се определят централизирано от висш държавен орган. Те стават изходна база при изготвянето на държавния план, с който централните планиращи органи определят: обема на ресурсите и тяхното разпределение по отрасли и дейности; обема, структурата и разпределението на продукцията, която трябва да се произведе; организацията и управлението на производствения процес;

- наличие на държавен план, който след приемането му от законодателния орган на страната става задължителен за изпъленение от всички държавни и кооперативни предприятия. Стремежът чрез държавния план да се обхванат всички дейности в обществото парализира инициативата на хората и свежда активността им до просто изпълнение на онова, което се залага „отгоре”.

- игнориране на стоково-паричните отношения. Без да са премах-нати изцяло, ролята на пазара и на конкуренцията е силно принизена, като те са превърнати във формални елементи на икономическата система;

- отсъствие на стопанска инициатива на индивида поради забрана на частната собственост;

- пренебрежително отношение на държавата към отделния индивид. Главната ценност в обществото е колективът. Човекът прите-жава ценност само дотолкова, доколкото го оценява колективът. Поради това на преден план винаги стоят колективните цели – тези на об-ществото;

- законодателна забрана на частната собственост (трудова и нетрудова) върху средствата за производство и силно ограничаване на кооперативната и общинската собственост;

- отричане на конкуренцията между стокопроизводителите и заместването й с идеологизирани форми на социалистическо съревно-

46

вание, като в него подчертано доминират моралните стимули за сметка на материалните;

- отсъствие на свободен пазар на факторите на производство, който се заменя с държавно регулирана система на материално-техническо снабдяване;

- изявен монополизъм в производството на стоки и услуги и привилегировано положение на държавно избрани предприятия;

- централизирано определяне на цените на стоките и услугите без възможност за отчитане на разходите на производството, търсенето и предлагането, качеството, потребителските предпочитания и кон-куренцията;

- уравниловка в системата на заплащане на труда, изразяваща се в централизирано определяне на работната заплата и отсъствие на стимулиращи елементи в нейното формиране;

- държавен монопол във валутно-финансовата, кредитната и външнотърговската дейност и отсъствие на реални критерии за оценка конкурентоспособността на националното производство;

- централизирано определяне на постоянни валутни курсове без отчитане на тенденциите на международните валутни пазари;

- отсъствие на икономически критерии за ефективност при вземане на стопански решения и заместването им със социално-класови, партийни и идеологически;

- затвореност (автаркия) на националното стопанство. Визираните дотук генетично присъщи недъзи на централно-планираната икономическа система обуслови и предопредели нейния крах в страните от Централна и Източна Европа в края на 80-те и началото на 90-те години на XX век. V. Пазарна икономика 1. Теоретична основа – разработките на класическата буржоазна политическа икономика (А. Смит, У. Пети, Д. Рикардо), на кейнсианст-вото (Дж. Кейнс) и на съвременната икономическа мисъл. 2. Реализация – в страните от Западна Европа, Северна Америка, Азия, Япония, Латинска Америка и др. 3. Характерни особености – те се разкриват независимо от разновидностите, в които пазарната икономика се проявява в отделните страни (като френски, германски, американски, шведски или други варианти).

- разпределението и използването на икономическите ресурси се осъществява не от държавата, а от свободно присъстващи в стопанството икономически агенти, като чрез пазарни инструменти (цени, печалба,

47

конкуренция) се постига координация в действията на фирмите и индивидите;

- решенията за насоките на развитие на стопанската система се вземат децентрализирано, като държавата присъства (повече или по-малко) не пряко (чрез държавния план), а индиректно (чрез косвени икономически лостове – данъци, мита, лихвени проценти, валутни курсове, социално осигуряване и др.);

- свобода на предприемачеството и на избора на икономически решения – всеки стопански субект може да осъществява такава стопанска дейност, каквато желае и която не е забранена от закона. Основният проблем тук е докъде се простира свободата за вземане на решение – до размера на притежаваните ресурси; до онова, което купувачите могат да закупят; до това, което държавата разрешава по неикономически съображения (социални, здравословни, екологически);

- до правото на притежателите на икономическите ресурси да ги използват според своите предпочитания;

- основна движеща сила в стопанския живот – личният интерес: на предприемача – да реализира най-висока печалба; на купувача – да плати най-евтино; на наемния работник – да получи най-висока цена за труда си;

- основен двигател на икономическия, техническия и социалния прогрес на обществото – конкуренцията, като държавата само определя границите, в които конкуренцията е законодателно допустима;

- свободен пазар на факторите на производство – на капитали, ресурси и работна сила;

- пазарно образуване на цените на стоките и услугите, като държавата осъществява само регулиращи функции по отношение на ценообразуването;

- свободно пазарно формиране на работната заплата; - ограничена роля на държавата – правомощията й се ограничават

до: приемане „правилата на икономическата игра”; косвено регулиране на насоките за развитие на икономиката; гарантиране правото на частната собственост; контролиране спазването на принципите на икономическата политика;

- отвореност на националната икономика към световната. Пазарната икономика е саморегулираща и самоконтролираща се система. Нейна икономическа основа е частната собственост, личната инициатива на индивида и равнопоставеността на различните форми на собственост върху средствата за производство. 4. Недостатъци на пазарния тип икономика: – създава условия за монополизиране на икономическата и политическата власт в ръцете на малцина;

48

- възпроизвежда и увеличава икономическото и социалното неравенство в обществото; - засилва имуществената диференциация; - умножава бедността и поляризира икономически обществото. 5. Разновидности на пазарната икономика - класическият модел на пазарна икономика, в практическата си реализация, може да се проявява в различни разновидности (модалности) в зависимост от специфичните условия на страната, в която се реализира, като:

- направлявана пазарна икономика – представлява се от френския и японския модел на пазарно стопанство. При нея в приоритет се издига намесата на държавата в алокативната (регулиращата) роля на пазара. Основен инструмент за държавна намеса е индикативното планиране и провеждането на централно разработена индустриална политика;

- модифицирана пазарна икономика – най-ярко е представена в САЩ и Канада. При нея държавната намеса се ограничава в провеждането на стабилизационна макроикономическа политика (фискална и парична) и интервенция с цел преодоляване на „дефектите” на пазара;

- социално пазарно стопанство – типично за Германия и Сканди-навските страни. При тях държавата е основен фактор в разпреде-лителната област, чрез която се постига пълна заетост на работната сила; справедливо разпределение на доходите и социално осигуряване на имуществено слабите слоеве на населението. VІ. Смесена икономика 1. Теоретична основа на смесената икономика – разработките на Дж. Кейнс през 30-те години на миналия век (влияние на икономическата криза от 1929 – 1933 г.), както и достиженията на съвременната икономическа мисъл. 2. Реализация – във всички развити икономики от Западна Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Япония. 3. Същност – такава организация на общественото производство, при която държавните и частните решения на самостоятелните стопански субекти определят разпределението и използването на икономическите ресурси, т.е. това е икономическа система с присъствието на пазарни и непазарни елементи на въздействие. Смесената икономика в нейния съвременен вариант е стопанска система, при която частният сектор и държавата, децентрализираните и централизираните икономически решения, играят важна роля за решаването на триадата въпроси „какво, как и за кого да се произвежда”. В различните страни, съотношението на елементите в комбинацията „частен сектор – държава” е различно и зависи от традициите в организацията на националната икономика; натрупания опит; степента на

49

отработеност на релацията „държавен – частен интерес”; подготвеността на политическата класа; остротата на социалните конфликти и други. 4. Характерни черти: - пазарното равновесие се постига при умело съчетаване на икономическата свобода на стопанските субекти, от една страна, с косвената намеса (регулиращата роля) на държавата, от друга. Основен въпрос тук е какво да бъде съотношението между частния интерес и този на държавата. И в най-пазарните икономики има държавна намеса, както и в най-централизираните командни икономики са налице пазарни елементи (Куба, Китай, Виетнам, Северна Корея). Често пазарната икономика се свързва с господството на частната собственост и, следователно, с капиталистическото общество, а команд-ната – с обществената собственост и от тук – със социализма. Такъв подход е неправилен. Например в хитлеристка Германия икономиката е била под най-строг контрол и управление от държавата, въпреки че средствата за производство са били частна собственост. И обратно – икономиката на бивша Югославия е съчетавала изискванията на обществената собственост с пазарните механизми за вземане на иконо-мически решения. - присъствие и конституционна закрила на всички форми на собственост върху средствата за производство; - намесата на държавата в стопанския живот се заключава в: определяне „правилата на икономическата игра” чрез приемане на съответни закони (търговски закон и други икономически закони); разработване на лостовете за косвена държавна намеса; регулиране на макроикономическите процеси и овладяване на макроикономическите показатели (инфлация, безработица, трудово законодателство, социално осигуряване и др.); решаване на глобалните екологични въпроси на страната; ръководство на парично-емисионната дейност (контрол върху паричната маса в обръщение); определяне правилата на конкурентната борба (антитръстово законодателство); приемане на закони за преследване на нарушенията в стопанския живот и определяне на законовата основа на външноикономическите връзки на страната. В зависимост от историческото развитие, от особеностите в бита, моралните ценности, традициите, религиозната и етническата принадлеж-ност и др. смесената икономика в различните страни има свои национал-носпецифични характеристики. VІІ. Икономически институции и стимули Икономическата система на всяка държава се представлява и функционира чрез изградените институции в обществото. 1. Икономически институции – формални и неформални органи-зации като семейства, домакинства, фирми, кооперации, съюзи, финан-

50

сови институции, органи на държавна власт и управление, асоциации на производителите, професионални съюзи и др. Всеки от тях има своята роля в икономическия живот на държавата. В зависимост от типа на икономическата система тази роля е различна: - при централно-планираната икономика – водещо място в икономическия живот заемат органите на държавната власт и управление, държавният план, правителството, министерствата, националната банка, плановият комитет, управляващата партия; - при пазарната икономика – определяща е ролята на семействата, домакинствата, фирмите, кооперациите, съюзите на производителите, асоциациите, сдруженията и др. 2. Икономически стимули. 2.1. Същност – онова, което движи стопанските субекти в тяхната дейност, което ги подбужда и стимулира за ефективен труд. 2.2. Роля на стимулите в различните икономически системи: - в централно-планираните икономики акцентът е върху нематериалните, неикономическите стимули (социално признание, звания, непарични награди); - в пазарните икономики движещ мотив е печалбата, личната материална изгода на индивида. Основни понятия:

- икономическа система - традиционна икономика (натурално стопанство) - пазарна икономика - централно-планирана (командно-административна) икономика - смесена икономика - икономически институции - икономически стимули Въпроси за събеседване 1. Кое налага съществуването на икономическите системи? 2. Кои са критериите за разграничаване на икономическите системи

и кои от тях са определящите? 3. Характеризирайте традиционната икономика. 4. Кои са характерните черти на пазарния тип икономическа

система? 5. Посочете причините, довели да краха на командно-адми-

нистративната икономика. 6. Кое наложи принципите на смесената икономика да станат

водещи в съвременната организация на общественото производ-ство в развитите страни?

51

Тема 5. ДЪРЖАВАТА В СМЕСЕНАТА ИКОНОМИКА

Който в трудни времена се качи на лодката на държавата, едва ли може да бъде изместен от кормилото в добрите времена.

Валтер Шел (бивш канцлер на ФРГ)

Съдържание на темата:

1. Икономически цели на обществото. 2. Икономически функции на държавата (правителството). 3. Разшифровка на икономическите функции на държавата. Както вече бе посочено, всяка икономика, независимо от нейната социално-икономическа характеристика, е принудена непрекъснато да решава и да дава отговор на три взаимно свързани въпроса – какво, как и за кого да се произвежда. Подходът и механизмите за решаването на тези въпроси не са еднакви в различните общества. В историческото развитие са се оформили две основни форми за организация на стопанската дейност. Първата се олицетворява от централно-планираната, командна икономика, а втората, от свободната, или чисто пазарната икономика. В командно-административната икономика държавата има монополни позиции в стопанския живот, като централизирано решава какво, как и за кого да се произвежда. Тя разпределя ресурсите, планира точния обем и начин за осъществяване на производството, както и разпределението и реализацията на произведените блага. Пълна противоположност на централно-планираната икономика е икономиката на свободния пазар. При нея държавата не играе определяща роля в разпределението и използването на ресурсите. Липсва централен планиращ орган и стопанските решения се вземат от икономически самостоятелни производители и потребители, които се срещат на пазара и чрез него координират своите действия, подчинени изцяло на законите на търсенето и предлагането. Посочените две форми за организация на стопанската дейност (особено в техния „чист” вид), обаче са крайни случаи. Съвременната икономика не е нито „чисто” командна, нито „чисто” пазарна, а е смесена и представлява синтез от две крайности, независимо че в някои страни и райони може да доминира едната от тях. В смесената икономика и държавата, и частният сектор играят важна роля в отговорите на поставените въпроси. При нея е налице своеобразен „ренесанс” на държавата, на превръщането й от „среднощен пазач” (по образното сравнение на Ж. Ж. Русо) в активен и пълноправен партньор на частния интерес при разработването и осъществяването на ефективна иконо-мическа политика.

52

І. Икономически цели на обществото Всяко общество си поставя определени икономически, полити-чески, социални, културни и други цели, формулирането на които зависи от характера на обществото и неговата организация. Независимо от начина на определянето и реализирането им те винаги се различават от волята на отделния индивид и са резултат на компромис. Отделните цели на обществото са свързани помежду си, взаимодействат си и образуват органично цяло, формират система. Водеща роля в тази система заемат икономическите цели, доколкото постигането на другите (политическите, социалните и пр.) зависи от резултатите в стопанската сфера. 1. Водеща роля в системата от икономически цели принадлежи на главната (основната) цел, а именно „осигуряване на пълноценно съществуване на всеки член на обществото”. 2. Система от цели – чрез нея, главната цел се конкретизира (декомпозира) на отделни цели, чрез т.нар. „дърво на целите”: - осигуряване на икономическа свобода; - постигане на икономическа ефективност; - гарантиране на икономическа справедливост; - осигуряване на икономическа сигурност; - постигане на пълна заетост на работната сила; - гарантиране на стабилно равнище на цените; - осигуряване на устойчив икономически растеж. 3. Характеристика на системата от цели: 3.1. Икономическа свобода – предполага осигуряването на реални възможности за всички икономически агенти (продавачи и купувачи) да извършват безпрепятствено и ефективно своята дейност; да не се ограничава свободата на предприемачеството; да не се монополизират производството и пазарът. Държавата може законодателно да ограничи свободата на пазара само до степен, в която това спомага за по-пълна изява на действителната свобода на стопанстващите субекти. В Конституцията на България тази материя е уредена така: Чл. 19, ал.1. – Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива; ал.2. – Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. 3.2 Икономическа ефективност – пазарното стопанство се стреми към максимална икономическа ефективност, като я счита за основа на своето благоденствие. Различават се два вида ефективност: - техническа – при нея се акцентира на необходимостта с минимално количество ресурси да се постигне максимално производство.

53

Тя обаче не може да определи най-правилното икономическо решение, тъй като не отчита предпочитанията на потребителите към отделни стоки и услуги, т. е. възможно е технически ефективно изделие да се окаже ненужно за обществото; - икономическа – освен че съпоставя ефекта с ресурсите, тя отчита и различните пазарни предпочитания, т.е. икономически ефективна е дейността на обществото, фирмата и индивида само когато приходите от стопанската дейност превишават разходите и се реализира печалба. 3.3. Икономическа справедливост – смесената икономика се стреми към нея, отчитайки факта, че тя е основа за устойчивостта и спо-койствието на обществото. Икономическата справедливост разглежда проблеми като честно и нечестно, правилно и неправилно, в действията на икономическите субекти. Степента на осъществяването й зависи от начина на разпределението на средствата за производство и от резултатите от функционирането им между хората в обществото. Тя се влияе от конкретната икономическа политика на държавата, от това дали облагодетелствува една социална група в обществото за сметка на друга, доколко създава, или ликвидира, неравенството, какво е нейното отношение към социално слабите слоеве (безработни, пенсионери, учащи). 3.4. Икономическа сигурност – всяка икономическа политика се стреми да осигури стабилност в стопанския живот, да защити членовете на обществото от икономически рискове – кризи, фалити, безработица, трудови злополуки. Става дума, разбира се, за гарантиране на относителна сигурност, на такава в рамките на принципите, върху които се изгражда пазарното стопанство. За целта, правителствата разработват икономически програми, предвиждащи помощи за безработни, болни, инвалиди, престарели граждани, за фиксиране на горна граница на цените на стоките и услугите от първа необходимост, за дотиране производството на определени блага. 3.5. Пълна заетост на работната сила – възможността максимален брой граждани да бъдат въвлечени в общественополезен труд. Пълна заетост е на лице, когато всеки, който може и иска да работи, да може да намери подходяща работа. Това практически е невъзможно поради наличие на безработица в нейните естествени и постояно проявяващи се две форми (текуща и структурна). 3.6. Стабилно равнище на цените – стремежът на обществото, респективно на правителството, е да се избягват резките колебания, значителните амплитуди в движението на средното равнище на цените. Това обаче не означава абсолютна стабилност, защото цените са пазарна величина и се влияят от равнището на производствените разходи, от търсенето и предлагането, от нивото на производителността на труда и от

54

други фактори, които не могат административно да бъдат управлявани в пазарна обстановка. 3.7. Стабилен икономически растеж – чрез него се осигурява нарастване на икономическата мощ на държавата. Той е основа на благосъстоянието, икономическата сигурност, пълната заетост, ценовата стабилност и т.н. Възможностите на икономическия растеж се лимитират от обема и качеството на икономическите ресурси, с които разполага обществото, и от ефективността при използването им. Устойчивото нарастване на икономическата мощ на държавата трябва да се осигурява чрез преимущественото използване на интензивните фактори за растеж. Едновременното постигане на посочените цели е трудно осъществимо, а в много случаи и невъзможно. Например, не е възможно едновременно да се съчетае съществено намаление на безработицата с премахване (или значително снижение) на инфлацията. Затова икономи-ческата политика на всяка държава се основава на степенуване на целите и на опасностите в икономиката. На практика това означава, в различните периоди от провеждането на икономическата политика, да се набляга върху онова, което е най-важното в момента. Акцентът в икономическата политика на България понастоящем (в условията на остра финансова и икономическа криза) е върху постигане на стабилен икономически растеж и намаляване на безработицата при допущане на известно увеличение на инфлацията. ІІ. Икономически функции на държавата (правителството) Икономическата политика на държавата се разработва и реализира от единен икономически център, включващ парламента (утвърждаващ законодателната рамка на стопанския живот), правителството и централната банка, които като органи на изпълнителната власт на прак-тика изпълняват непосредствено волята на управляващата политическа сила, излъчила правителството и носеща отговорността за насоките на развитие на страната. Ефективността от дейността на държавния икономически център зависи от правилното формулиране и групиране на целите, както и от своевременното им съобразяване с настъпващите в икономиката промени. Добре формулираната и провеждана икономическа политика предполага и точно определяне на формите и инструментите за държавна намеса в стопанския живот. Икономическата роля на държавата се дефинира и осъществява чрез нейните функции. От гледна точка на преследваните цели те се подразделят най-общо в две групи. Първата група обхваща функциите, насочени към запазване и облекчаване работата на икономическата система. По важните от тях са:

55

- осигуряване на благоприятна правна и обществена среда за ефек-тивно функциониране на пазарната система; - защита на конкуренцията. Втората група включва функциите, свързани със засилване и модифициране работата на икономическата система. По-значимите от тях са: - преразпределение на доходите и на богатството; - преразпределение на ресурсите; - стабилизиране на икономиката и стимулиране на икономическия растеж. ІІІ. Разшифровка на икономическите функции на държавата 1. Осигуряване на благоприятна правна и обществена среда – постига се основно чрез законодателната дейност на парламента и подзаконовите нормативни актове на правителството (постановления, наредби, правилници, разпореждания и др.). Тази дейност включва: - разработване на система от закони и подзаконови нормативни актове, регламентиращи т. нар. „правила на икономическата игра”; - следене и контрол за тяхното спазване. По-важните практически въпроси, обект на правна регламентация, тук са: - уредбата на собствеността (основно чрез Конституцията); - ограниченията в правото на частна собственост; - обектите на изключителна държавна собственост; - забраните за осъществяване на стопанска дейност; - правата и задълженията на стопанските субекти; - начините за регистрация, функциониране и закриване на фирмите; - взаимоотношенията на стопанските субекти с държавата, общест-веното осигуряване и с бюджета; - данъчната, кредитната и лихвената политика; - управлението на търговските дружества; - правата и задълженията на наемните работници; - начините за разрешаване на стопанските спорове; - санкциите при нарушаване на „правилата на икономическата игра”. Значителна част от визираната по-горе правна уредба на стопанска дейност се съдържа в Търговския закон на всяка страна. 2. Защита на конкуренцията – всяка държава е длъжна да уреди законово този въпрос, защото конкуренцията е основен регулатор на пазарната икономика и нейна главна движеща сила. Постига се чрез регламентация на конкуренцията, изразяваща се в приемането на Закон за защита на конкуренцията и създаване на държавен орган, който да провежда държавната политика в тази област.

56

Практически въпроси, които законодателно подлежат на правна уредба: - същността на конкуренцията; - дефинирането на лоялната и нелоялната конкуренция. Нелоялна конкуренция има, когато е налице увреждане престижа на конкурентите; приписване на несъществуващи качества на стоките и услугите; въвеждане в заблуда на потребителите; незаконно използване на чужди фирми, или търговски марки, за заблуда; разгласяване на чужда търговска или производствена тайна; участие в картелни споразумения и др. - начините за защита на лоялната конкуренция; - средствата за борба срещу монополизма в производството и на пазара; - начините за разрешаване на възникващи спорове между стопанските субекти по повод на конкуренцията и други. В развитите пазарни икономики съществува т.нар. антитръстово (антимонополно) законодателство, чрез което се разрешават проблемите на монополизма в производството и търговията, на конкуренцията и защитата правата на отделните стокопроизводители. Съществуват сфери на дейност, в които понастоящем монополите са неизбежни, или трудно преодолими (напр. в областта на електроснабдяването, топлоснабдяването и водоснабдяването, пощенските услуги и др.). При тях държавата може да регулира дейността им чрез цените на продукцията или с други подходящи средства. 3. Преразпределение на доходите и на богатството – в пазарните икономики, пазарът е безпристрастен механизъм, който не може да отчете редица социални, политически, етически и нравствени съображения. Пазарната система възнаграждава с високи доходи тези, които притежават значителен капитал или големи способности за труд. Останалите (лишените от капитал и висока работоспособност), обратно, получават скромни доходи и живеят в бедност. Пазарът възпроизвежда съществу-ващото неравенство в обществото и утвърждава бедността като остър социален проблем. За да избегне отрицателните последици от начина на разпределение на благата и намали неравенството в обществото, държавата се намесва в разпределителните отношения, като изземва доходи от едни социални групи и ги прехвърля на други. Тази функция на държавата е особено изразена в социалните пазарни икономики (Германия, Скандинавските държави). По-важните средства за практи-ческо осъществяване на това преразпределение са: - чрез трансферните плащания – това са плащания на държавата и фирмите в пари или натура (стоки или услуги), предоставяни безвъзмезд-но (или по занижени цени) на социално слаби домакинства или на отделни техни членове. Най-важните от тях са помощите за безработни, инвалиди,

57

крайнонуждаещи се граждани, пенсиите на държавните служители, стипендиите за учащите. Нарастването на тези плащания е световна тенденция, което е израз на увеличаващата се загриженост на прави-телствата да намалят чрез тях най-острите социални проблеми; - чрез механизма на цените – държавата може да коригира цените, формирани под въздействието на пазарните сили (търсене, предлагане, конкуренция), като установи по-ниски, социално-субсидирани цени, за някои жизненоважни стоки и услуги (напр. електро и топлоенергия, някои храни, лекарства), както и да гарантира минимални равнища на работната заплата; - чрез данъците – с цел намаляване на неравенството в получава-ните доходи държавата може да прибегне до въвеждане на прогресивно нарастващи ставки на данъка върху доходите за физическите лица с по-високи доходи, които да отнемат част от техните средства, или като повиши равнището на необлагаемата с данък минимална работна заплата; - чрез купуване и продаване от държавата на стоки и услуги – дър-жавата купува и продава много стоки и услуги (отбрана, образование, здравеопазване, пътища , стадиони, паркове). Поради това тя може да суб-сидира образованието на социално-слабите граждани пряко, като осигури средства за учебници, стипендии, общежития, столово хранене, и косвено, като подпомага бедните семейства при изхранването и отглеждането на децата, подобрявайки по този начин общите им условия за живот. 4. Преразпределение на ресурсите – в редица случаи пазарът не е в състояние да осигури ефективно използване на икономическите ресурси. Това налага намесата на държавата, което се осъществява по различни начини: - чрез законодателни мерки – държавата може със закон да преследва (или икономически да санкционира) онези стопански субекти, които използват нерационално редица природни ресурси. Тя има възможност да забрани производства, които увреждат природата, или икономически да санкционира (чрез по-високи данъчни ставки) онези, които замърсяват околната среда. От друга страна, със закон може да бъде стимулирано внедряването на безотпадни и малко-отпадни затворени технологии, като тези производства бъдат освободени от данъци, или да плащат такива в намален размер; - чрез данъчни мерки – държавата е в състояние да определи по-високи данъци за фирми, които добиват и преработват дефицитни природни ресурси; да освободи от данъци (или обложи с по-ниски ставки) тези, които въвеждат в оборот заместители на вносни и скъпо-струващи суровини, материали и енергия; - чрез целенасочени мерки на правителството за по-икономично и ефективно използване на редки и дефицитни природни ресурси.

58

5. Стабилизиране на икономиката и стимулиране на икономическия растеж – в зависимост от разновидността на пазарната икономика вмешателството на държавата за стабилизиране на стопанството и стимулиране на растежа се осъществява по различен начин и с различна сила на въздействие. В някои страни тази функция е възложена със закон на държавата. Например със Закона за заетостта от 1946 г. на прави-телството на САЩ е възложено осигуряването на максимална заетост, високо равнище на производство, минимални нива на инфлация и т.н. Най-силно тези мерки за държавна намеса в икономическия живот се прилагат в социалните пазарни стопанства и в направляваните пазарни икономики. В съвременни условия най-често използваните форми за държавна намеса са: 5.1. Чрез антициклично (антикризисно) регулиране – представлява форма за държавна намеса в икономиката с краткосрочен характер. Същността й се състои в следното: - при подем в икономиката – инвестициите се затрудняват от държавата чрез по-високи лихвени проценти, данъчни ставки, субсидии, разходи за покупки на стоки и услуги и други мерки с цел да се предотврати свръхпроизводството им и да се предпази икономиката от прегряване; - при спад (рецесия) – държавата провежда обратната политика (напр. намалява данъците и лихвите), за да се стимулира инвестиционната активност и оттук – производството. Това вмешателство на държавата в стопанския живот в развитите пазарни икономики се осъществява предимно с монетарни средства. 5.2. Чрез икономическо програмиране – има характер на държавна намеса с дългосрочен ефект. Реализира се чрез разработване от държавата на национални програми за увеличаване на производството, за инвести-ции, за научни изследвания, за подготовки на кадри, за борба с инфлация-та, за намаляване на безработицата и т. н. Тези програми са ресурсно оси-гурени от държавния бюджет и с тях се цели решаването на значими въпроси с възлово значение за националната икономика. Тези програми са задължителни за държавния сектор и препоръчителни за частните пред-приемачи. За да бъде заинтересован частният сектор в реализирането им, на него му се предоставят преференции във вид на изгодни държавни поръчки, осигурени квоти за износ на стоки, данъчни облекчения и т. н. Като форма на държавна намеса в стопанския живот с дългосрочен ефект икономическото програмиране е особено силно застъпено в Япония и Франция и по-слабо в САЩ, Канада и Англия.

59

Основни понятия - икономически цели - ранжиране и декомпозиране на целите - „дърво” на целите - икономическа свобода - икономическа справедливост - икономическа сигурност - икономическа ефективност - икономически функции на държавата - трансферни плащания - преразпределение на доходите и на богатството - преразпределение на ресурсите - антициклично регулиране - икономическо програмиране Въпроси за събеседване 1. Кое обуславя „ренесанса” на държавата в стопанския живот? 2. Какво наложи използването на „хибриден” модел на икономи-

ческа организация на общественото производство в лицето на т. нар смесена икономика?

3. Очертайте разликата между икономическа и техническа ефек-тивност.

4. Характеризирайте накратко необходимостта и съдържанието на „икономическата конституция” на всяка страна – търговския закон.

5. Какви въпроси се решават със Закона за защита на конкурен-цията и кой е държавният орган за неговото практическо прилагане?

6. Каква е разликата между различните форми на антициклично регулиране и икономическо програмиране в сравнение с централизираното планиране при социализма?

Дейвид Рикардо (1772 – 1823 г.)

Английски икономист, един от създателите на класическата буржоазна политическа икономия, която в негово лице достига най-високата си точка на развитие. Активен политически деец на формиращата се промишлена буржоазия в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато тя все още е прогресивна класа, бореща се против феодализма.

В книгите си „Цената на златото” (1809 г.), „Високата цена на кюлчетата като доказателство за обезценяването на банкнотите” (1810 г.) и „Проект за икономическо устойчиво парично обръщение” (1816 г.)

60

уточнява своите възгледи по въпросите на паричното стопанство на Англия в условията на растяща инфлация.

В основния си труд „Принципи на политическата икономия и данъчното облагане”, публикуван през 1817 г., Рикардо подлага на критика теорията на А. Смит за стойността и доказва, че:

- трудът, изразходван за производството на стоката, не трябва да се смесва с труда, срещу който се разменя стоката (т. нар. закупен труд);

- стойността се определя само от изразходвания труд; - определението на стойността посредством работното време

запазва напълно валидността си и при капитализма. Рикардо е привърженик на свободната търговия между държавите,

разглеждайки я като един от значимите фактори за развитието на всяка страна. Обосновава теорията за сравнителните разходи като предпоставка за външнотърговски обмен. Привърженик е на количествената теория за парите, която доразвива в концепцията за уравновесяване на платежния баланс.

Критикувайки Смит, Рикардо става архитект на трудовата теория за стойността и на класическата школа в политическата икономия, от която водят началото си както модерната теория на капитализма, така и марксизмът като негово отрицание.

61

Част втора. МАКРОИКОНОМИКА

Тема 6. ВЪЗНИКВАНЕ, ЕВОЛЮЦИЯ, ПРЕДМЕТ И ФУНКЦИИ НА МАКРОИКОНОМИКАТА

Теорията на икономиката не представлява пакет от неизменни изводи, непосредствено приложими в политиката. Тя е по-скоро метод, а не учение, апарат на духа, техника на мислене, които помагат на този, който ги притежава, да достигне до правилни изводи.

Джон Кейнс

Съдържание на темата: 1. Равнища на съществуване и функциониране на стопанския живот. 2. Предмет на макроикономическата наука. 3. Позитивна, нормативна и пожелателна макроикономика. 4. Функции на макроикономиката. 5. Обект, цел и инструментариум на макроикономическата политика. Обикновено под икономика се разбира сложна съвкупност от отрасли и дейности, свързани помежду си в единен организъм, целта от функционирането на който е да осигури необходимите на членовете на обществото материални и духовни блага. Тя се характеризира с изключително разнообразие, динамика и вероятност на процесите, които обхваща. І. Равнища на съществуване и функциониране

на стопанския живот Икономиката, както и науката, която я изучава, е единна, но в зависимост от обекта на изследване и степента на агрегираност на стопанския живот могат да се обособят: 1. Мегаикономика (мегаикономикс) – изучава икономиката на световното стопанство, т.е. на съвкупността от отделните национални стопанства, разглеждани в цялост, в тяхната взаимна връзка и обусловеност. По-конкретно обект на изследване са:

- световната икономика като единно цяло, включващо стопанст-вата на отделните държави;

- взаимоотношенията между националните икономически ком-плекси;

62

- законите, управляващи световното стопанство; - международното разделение на труда и мястото на отделните

държави и региони в него; - организацията и управлението на световната търговия; - цените и ценообразуването на световните пазари; - финансово-икономическите, валутните и кредитните отношения

в световната икономика; - функционирането на международните икономически и финан-

сови институции (Международния валутен фонд (МВФ), Международната банка за възстановяване и развитие, Международната организация по труда (МОТ) и др.). Науката за световното стопанство се обособява като самостоятелна наука в последните десетилетия и особено след разпадането на т. нар. световна социалистическа икономическа система през 90-те години на миналия век и оформянето на единното световно икономическо пространство. 2.Макроикономика (макроикономикс) – неин обект са икономиките на отделните национални стопанства, разглеждани като единни териториално-производствени стопански комплекси. По-подробно пред-метът, целите и задачите й ще бъдат анализирани в следващото изложение. 3.Мезоикономика (мезоикономикс) – изучава крупните макро-стопански единици в държавите – корпорации, асоциации, сдружения и т.н. От някои автори мезоикономиката образно се нарича „микроиконо-мика на макроединиците”. В редица случаи оборотът от търговската дейност на тези единици (напр. на големите световни корпорации) е по-голям от брутния вътрешен продукт на отделни по-малки държави. 4. Микроикономика (микроикономикс) – изследва икономиката на отделните относително обособени икономически субекти, лежащи в основата на стопанството на всяка държава – фирми, ферми, предприятия, търговски дружества, кооперации, издателски къщи и т.н. Обект на анализ на това равнище са също отношенията помежду им, както и техните взаимоотношения и връзки с мезоикономическите и макроикономичес-ките субекти. Според някои икономисти микроикономиката изучава отделните дървета, а макроикономиката – гората като цяло. Понастоящем относително най-обособени и най-развити като самостоятелни науки (и съответно като отделни учебни дисциплини) са макроикономиката и микроикономиката.

63

ІІ. Предмет на макроикономическата наука 1. Като относително самостоятелна наука, изучаваща организа-цията и управлението на общественото стопанство на общонационално равнище, макроикономическата наука възниква и се оформя през 30-те години на ХХ век. Тя изследва важни макроикономически процеси и величини като: - общественото производство и възпроизводство; - съвкупното обществено търсене и предлагане; - пазарното макроикономическо равновесие; - икономическия растеж; - състоянието на пазара на труда (заетост, заплащане, безработица); - средното равнище на цените; - инфлацията и антиинфлационната политика на държавата; - търговския и платежния баланс на страната; - фискалната, кредитната и валутната политика. 2. Название на науката – в икономическата литература се използват различни термини: - макроикономикс (заимства се названието на придобилото световна известност учебно пособие „Economics” на американските учени П. Самуелсън и У. Нордхаус). За пръв път терминът „икономикс” е въведен в обръщение от Алфред Маршал в труда му „Принципи на икономикса”, (1890г.). Терминът „икономикс” произлиза от английската дума „economics”, която в превод означава икономика, стопанска наука, стопански строй, политическа икономия. - макроикономика; - обща теория на пазарното стопанство; - обща икономическа теория; - теоретична икономика; - политическа икономия и др. След демократичните промени у нас през 90-те години на миналия век науката за макроикономическите процеси във висшите училища се изучава като макроикономикс и макроикономика, като в икономическите ВУЗ-ове тя се назовава „макроикономикс”, докато в учебните програми на техническите фигурира като „макроикономика” (теория на пазарното стопанство). 3. Предмет на научната дисциплина „Макроикономика (макро-икономикс)” – съществуват различни определения за нейната предметна насоченост.

В учебника на П. Самуелсън и У. Нордхаус, използван като основно помагало за ВУЗ в англосаксонските страни, се изброяват пет дефиниции за предмета на макроикономическата наука, като в заключение се препоръчва шеста. Според тях тя е:

64

- наука за дейностите на хората по производството и размяната на стоките;

- наука за промените в икономическия живот (в цените, производството и безработицата);

- наука за избора – как хората избират начина за използване на редките или ограничените производствени ресурси;

- наука, изучаваща как човек решава проблемите на организа-цията на производството и потреблението;

- наука за парите, банковото дело, капитала и богатството; - наука за това как хората и обществото избират начина на

използване на ограничените ресурси, за да произвеждат разно-образни стоки, и ги разпределят между различните индивиди или обществени групи за текущо и бъдещо потребление (обоб-щаващо определение).

За втора група автори макроикономиката е наука за отношенията между хората в процеса на производството, разпределението, размяната и крайното потребление на благата в условията на ограничени ресурси.

Трета група приема, че тя е наука за теорията и принципите на пазарното равновесие и съответната политика.

Четвърти я определят като наука, изучаваща как обществата използват ресурсите, които винаги са ограничени, за да произвеждат полезни стоки и услуги, и как те се разпределят между индивидите и различните социални и професионални групи.

И накрая макроикономиката се разглежда като научно знание за това как обществото с ограничените ресурси решава колко, как и за кого да произвежда. Внимателното вглеждане в приведените определения показва, че въпреки различията почти всички автори приемат, че става дума за наука, която изучава: ограничеността на ресурсите; начините за организация на общественото производство; възпроизводствения процес и неговите фази; задоволяването на обществените потребности и начините за разпреде-ление на произведените блага. Като приемаме безспорното, както и онова, което различава отделните автори, можем да определим предмета на макроикономиката като наука, която изучава обществения възпроизводствен процес и неговите фази (производство, разпределение, размяна и крайно потреб-ление), с оглед рационалното използване на ограничените производствени ресурси, за ранжирано задоволяване потребностите на обществото, при съблюдаване принципите на социалната справедливост. Разглеждана в по-прагматичен исторически контекст и ориентирана към конкретните проблеми на българското общество понастоящем, макроикономическата наука може да се възприеме като наука за общественото производство в

65

условията на пазарна среда, като знание за пазарното равновесие, за целите и инструментите на макроикономическата политика, за избора на икономически и социално най-ефективните решения в условията на ограниченост на ресурсите и накрая – като наука за прехода от централно-планирана икономика към такава от пазарен тип. ІІІ. Позитивна, нормативна и пожелателна макроикономика Критерият за това разграничаване е как макроикономическата наука се отнася към действителността и как я изучава. 1. Позитивна макроикономика – изучава фактите, обстоятелствата и взаимоотношенията в националното стопанство, така както те са дадени, както реално съществуват. В този случай тя се явява теоретично отражение на обективната икономическа действителност, такава каквато тя е. Отговаря на въпросите „какво е било”, „какво е” и „какво ще бъде”. Например, безспорен е фактът, че през 2009 г. дефицитът в държавния бюджет на Р. България е бил 4,7 % от брутния вътрешен продукт, а безработицата в края на годината е възлизала на 9,94 % от активното население на страната. 2. Нормативна макроикономика – нейната оценка за едни и други процеси и явления в икономиката се основава на субективни, лични или експертни мнения и оценки. Отговаря на въпроса „какво би трябвало да бъде”, а не какво е. Например възгледът на отделен човек или на група експерти, че семействата с доход под жизнения (или социалния) минимум трябва да бъдат освободени от данъци; или, че за да се ограничи безработицата, е необходимо да се намали възрастта за пенсиониране. И в двата случая се смесват обективни факти (наличие на безработни и на домакинства с доходи под определени граници) със субективни оценки, предпочитания и препоръки, повлияни понякога и от партийни или идеологически пристрастия. 4. Пожелателна макроикономика – това е псевдо (неистинска) наука, резултат от свръхидеологизация на икономическата наука. При нея е налице представяне на желаното за реално; апологетика е на дадена макроикономическа политика по социално-класови, политически и пр. съображения. Например в преподаваната до началото на 90-те години на ХХ век в бившите социалистически страни политическа икономия господстваше т.нар. „черно-бяла картина”, т. е. стремежът да се докаже, че в икономиката на социализма всичко е добро и правилно, докато при капитализма – лошо и неправилно.

66

ІV. Функции на макроикономиката Както всяка обществена наука, така и макроикономиката изпълнява определени функции. 1. Познавателна – чрез нейното изучаване хората придобиват знания за организацията на общественото производство на макро (общонационално) равнище. Тази функция има за цел да въоръжи хората (и особено тези, които вземат важни стопански решения) с икономическо мислене и икономическо поведение. - икономическо мислене – формиране на нагласа у хората да оценяват обществения живот от икономическа гледна точка (колко струва на обществото в условията на ограниченост на ресурсите едно или друго решение; доколко то, съизмерено с друго, е икономически най-ефек-тивното); - икономическо поведение – предполага превръщането на иконо-мическото знание в практическо поведение, при което достигнатият (или предполагаемият) икономически ефект от едно или друго стопанско решение да бъде водещ в непосредствената дейност на хората. Според Дж. Кейнс „икономиксът не е пакет от неизменни изводи и решения, а техника на мислене и вземане на решения”. 2. Практико-приложна – съдейства за превръщането на иконо-мическите знания на хората в мотив за поведение при намирането на най-удачното икономическо решение. На практика тази функция се мате-риализира в разработването и провеждането от държавата на определена икономическа политика, в подбора и практическото използване на най-подходящия инструментариум за осъществяване на ефективна макроико-номическа политика. 3. Светогледна (мирогледна) – дава на хората и обществото знания за икономическия свят и за правилното ориентиране в сложните му лабиринти; за рационалния икономически ред; за критериите за ефективна и неефективна икономическа политика; за социалната и икономическата справедливост. И накрая – за онова, което следва в социален, политически и идеологически план от една или друга провеждана икономическа политика. 4. Методологическа – определя се от мястото на макроикономиката в системата на икономическите науки и от взаимодействието между тях. Доколкото изучава най-общите процеси които протичат в общественото производство и в неговите фази, тя разкрива и теоретически обосновава основополагащите закони и категории в икономиката (цена, стойност, пари, кредит, работна заплата, финанси и т.н.), които по-нататък се конкретизират и доразвиват в отделните отраслови икономически науки на мезо и микро равнище. В този смисъл макроикономиката е теоретична основа на всички други икономически науки.

67

V. Обект, цел и инструментариум на макроикономическата политика

1. Същност на макроикономическата политика – система от синхронизирани действия на държавата и на частния сектор, основаващи се на познаване на изискванията на икономическите закони, и имаща за цел осигуряване на всички необходими условия за нормално функциони-ране на стопанския живот на общонационално равнище. Разработването и провеждането на определена икономическа политика е една от основните функции на съвременната държава наред с тези по осигуряването на външната и вътрешната сигурност на страната и поддържането на законоустановения правов ред. 2. Икономически механизъм – представлява практическата реали-зация на икономическата политика и обхваща правно-нормативните инструменти за реализирането й. Смисълът на икономическия механизъм се изразява в разработването на определени „правила на икономическата игра”. Същност на „правилата на икономическата игра” – съвкупност от установени правила и норми за организация и управление на икономи-ческия живот, „облечени” в законова (юридическа) форма. Всяка държава ги разработва и приема във вид на система от закони, гръбнакът на която е т.нар. Търговски закон. Важността му за организацията на стопанския живот дава основание на някои образно да го оприличат на „икономи-ческа конституция” на държавата. Търговският закон на Р. България, приет от VІІ Велико народно събрание през 1991г. и многократно променян и допълван след това, е основната нормативна уредба за организация и функциониране на пазарното стопанство у нас. 3. Принципи на икономическия механизъм на пазарната икономика – всяка икономическа система се изгражда върху съблюдаването на съвкупност от основополагащи принципи, които гарантират нейното функциониране. Пазарната икономика се основава на следните по-важни принципи:

- присъствие, равнопоставеност и законова закрила на всички форми на собственост върху средствата за производство;

- водеща роля на частната собственост в общественото сто-панство;

- право на свободна стопанска изява на индивида в рамките на разрешеното от закона;

- пазарът като регулатор на стопанският живот; - конкуренцията – основен двигател на стопанския напредък на

обществото; - държавно регулиране на стопанския живот, осъществявано с

косвени лостове за икономическо въздействие;

68

- свободен пазар на факторите за производство; - пазарно формиране на цените на стоките и услугите; - пазарно определяне на цената на труда (работната заплата); - формиране на валутните курсове на пазарен принцип; - защита и подпомагане от държавата на социално слабите слоеве

от населението; - отвореност на националната икономика към световната.

4. Обекти на въздействие на макроикономическата политика – състоянието на всяка икономика и движението й към равновесие се изследва чрез система от показатели, по-важните от които са:

- обем на общественото производство – целта на всяка икономическа политика е постигането на високо равнище на производство и ускорен икономически растеж. Това може да се постигне чрез най-пълното използване на действителния потенциал на икономиката. Под потенциално производство се разбира онзи обем производство, който може да се създаде при пълно натоварване на наличните ресурси. Действително производство – това, което реално е произведено. Усилията на държавното ръководство трябва да бъдат насочени към разработването на такава икономическа политика, при която действителното производ-ство максимално да се доближава до потенциалното. Реалности в българската икономика – понастоящем националната икономика работи с около 50 – 60 % от потенциалните си възможности.

- заетост на работната сила – целта е достигане на висока степен на заетост и ниско равнище на принудителната безработица. Състояние у нас – висока безработица, достигаща до 16–17 % от активното население на страната (с отчитане и на скритата безработица);

- равнище на цените – държавата трябва да се стреми към гарантиране на стабилно равнище на цените на свободния пазар и овладяване на инфлацията. В последните 15 – 20 години у нас е налице висока инфлация (достигаща в отделни години до трицифрени стойности) и значително увеличение на средното равнище на цените;

- платежен баланс – целта е постигането на ескпортно и импортно равновесие и осигуряване на относително стабилни валутни курсове. Стремежът на всяка страна трябва да бъде насочен към постигането на активен външнотърговски баланс, защото само тогава отвореният характер на икономиката допринася за увеличаването на нейния съвкупен продукт и доход. Търговският баланс отразява съотношението между експорта и импорта на стоки и услуги на страната, докато в платежния баланс се отчитат и нестоковите приходи (напр. от туризъм) и разходи на държавата. В последните години у нас е налице значително превишение

69

на вноса спрямо износа и невъзможност да се балансират постъпленията и разходите по текущата сметка на страната. 5. Инструментариум (инструменти) на макроикономическата поли-тика – за реализиране на своите цели макроикономическата политика използва следните инструменти: 5.1. Фискална политика – обхваща политиката в областта на данъчното облагане и на бюджетните разходи. Състои се основно в разработване и изпълнение на държавния бюджет; 5.2. Монетарна (парична) политика – включва политиката по управлението на паричната маса в обръщение и се осъществява от Централната банка; 5.3. Политика на регулиране на доходите (подоходна политика) –провежда се на две равнища:

- на макро равнище – на това равнище се формира държавната политика по отношение на доходите – определяне на минималната работна заплата за страната, различните видове доплащане към работната заплата (за трудов стаж, за работа при трудни условия, в почивни и празнични дни), данъчното облагане на доходите, доплащанията за майчинство и за отглеждане на деца и т.н. Осъществява се върху основата на т.нар. „трипартитен принцип”, т.е. чрез съгласувана политика на правителството, работодателите и професионалните съюзи;

- на микро равнище – обхваща дейността, която стопанските организации извършват по отношение формирането на доходите в основните производствени единици (фирми, търговски дружества, кооперации и др.). Съществен елемент на подоходната политика тук е колективното и индивидуалното трудово договаряне. 5.4. Външноикономическа политика – включва формирането на държавната политика по отношение на вноса и износа на страната и регулирането на обменния (валутния) курс. Практиката показва, че е много трудно, в много случаи невъз-можно, едновременното осъществяване на формулираните цели на макро-икономическата политика. Понякога успешното решаване на някоя от тях (напр. осигуряването на висока заетост на работната сила) води до засилване на негативните тенденции в друга (в случая, в равнището на цените и инфлацията), тъй като не е възможно достигане едновременно и на висока заетост, и на ниска инфлация. Това налага степенуване на целите по важност, тяхното ранжиране и съобразяване с конкретните нужди на деня. Визираните по-горе инструменти за макроикономическо въздейст-вие на държавата в своята съвкупност влияят върху агрегатното (съвкуп-ното) обществено търсене и предлагане. Крайната цел на всяка макро-икономическа политика е постигането на т.нар. макроикономическо равновесие (МИР). (Вж. фиг. 4).

70

Фиг. 4. Макроикономическо равновесие Това е състояние в националното стопанство, при което се постига равновесие между съвкупното обществено предлагане (СОП) и съвкупното обществено търсене (СОТ).

Основни понятия - мегаикономика - макроикономика - мезоикономика - микроикономика - позитивна, нормативна и пожелателна макроикономика - функции на макроикономиката - икономически механизъм - принципи на икономическия механизъм - инструментариум на макроикономическата политика Въпроси за събеседване 1. Кое налага разглеждането на стопанския живот на различни

равнища на агрегираност? 2. Как може да се обясни наличието в икономическата литература

на множество определения за предмета на макроикономиката? 3. Кое определение на предмета на макроикономическата наука

според вас най-пълно я характеризира? 4. Кой е критерият, според който макроикономиката се разглежда

на позитивна, нормативна и пожелателна? 5. Посочете основополагащите принципи, върху които се изгражда

икономическият механизъм на пазарното стопанство. 6. Защо макроикономическата наука фокусира своето внимание

върху брутния вътрешен продукт, заетостта, инфлацията и нетния експорт?

7. Назовете и анализирайте основните инструменти, чрез които макроикономическата политика въздейства върху стопанската система.

СОП

МИР ● СОТ

71

Пол Самуелсън (1915 – 2001 г.)

Американски икономист, професор по макроикономикс в Масачузетския технологичен институт. В своите изследвания широко използва математически методи за анализ. Успешно съчетава различни течения в икономическата теория – класическото наследство, субектив-ната школа, съвременните теории за разпределение на дохода и кейнсиан-ството (под формата на неокласически синтез). Самуелсън разработва концепцията за смесената икономика, с което застъпва идеята за синтез на свободното предприемачество и пазарната система с активизиране на икономическата роля на държавата. Наред с научните си занимания Самуелсън заема и отговорни длъжности в държавната йерархия като съветник на президента Джон Кенеди по икономическите въпроси и консултант на Конгреса на САЩ в периода 1961 – 1968 г. Съавтор е с У. Нордхаус на един от най известните и широко използвани в целия свят (и особено в англосаксонските страни) учебници по икономическа теория „Икономикс”. П. Самуелсън е първият американец, удостоен през 1970 г. с Нобеловата награда за постижения в областта на икономическата мисъл.

Тема 7. ИЗМЕРИТЕЛИ НА МАКРОИКОНОМИЧЕСКАТА СИСТЕМА

Брутният национален продукт е едно от великите изобретения на ХХ век, почти

колкото са автомобилът и телевизията. Кенет Болдуинг

Съдържание на темата: 1. Необходимост от количествена оценка на макроикономическата

система. 2. Икономическа характеристика на БВП. 3. Начини за измерване на БВП. 4. Проблеми на БВП като мерна единица. Номинален и реален

БВП. 5. Недостатъци на БВП. 6. Други измерители на икономическата активност. 7. Национално богатство.

Някога древногръцкият философ Хераклит е изрекъл знаменитата

фраза „Всичко тече, всичко се изменя”. Перифразирана за съвременната

72

пазарна икономика, тази мисъл би могла да бъде продължена, че и „Всичко се измерва”. Обстоятелството, че икономическата наука разполага с голям набор от показатели, методи и критерии за измерване на стопанската дейност, не е изненадващо. Учудващото е, че дълго време икономическата теория не е била в състояние да предложи подходящ инструмент за количествена оценка на съвкупната стопанска дейност на обществото. Едва през 30-те години на миналия век е разработен и внедрен надежден „аршин” за количествено измерване на икономиката. „Изобретяването” на брутния национален продукт е велико откритие на ХХ век, без което „съвремен-ната модерна стабилизационна политика би заприличала на кораб без компас”. І. Необходимост от количествена оценка

на макроикономическата система 1. Необходимостта макроикономическата система да получава не само качествена, но и количествена оценка, се налага от:

- господството на стоково-паричните отношения и категории в икономическия живот;

- нуждата разнородните по вид, качество, структура и предназна-чение стоки и услуги, произвеждани и потребявани в националното стопанство, да получат съвкупна ценова (парична) оценка, т.е. да бъдат подведени под един „общ знаменател”;

- факта, че участието на хората в общественото производство получава парична оценка чрез работната заплата. 2. До 30-те години на миналия век не е съществувала общоприета система за количествена оценка на макроикономическите процеси. Такава се създава през следващото десетилетие, когато се разработва надеждна мерна единица за съвкупна оценка на стопанския живот посредством показателя „брутен национален (вътрешен) продукт”. Заслугата за форму-лирането му принадлежи на американския икономист Саймън Кузнец, лауреат на Нобелова награда за икономика, професор в Харвардския университет. Разработен в САЩ, този показател намира масово приложение във всички развити държави в Западна Европа, Северна и Южна Америка. В бившите социалистически държави от Централна и Източна Европа той не се наблюдава до 90-те години на миналия век, като вместо него се използват показателите „съвкупен обществен продукт” и „национален доход”. В тях той се възприема след 1990 г. когато националните статистически институти на тези страни започват да го наблюдават, изчисляват и публикуват.

73

3. Общи черти и различия между брутен национален продукт (БНП) и брутен вътрешен продукт (БВП). 3.1. Брутен национален продукт – получава се, като от пазарната стойност на стоките и услугите, произведени в страната, се извадят тези, произведени от чужди фирми, работещи в страната, и се добави стой-ността на стоките и услугите, създадени от национални фирми, опериращи в чужбина. В САЩ до 1991 г. се е използвал само този показател. 3.2. Брутен вътрешен продукт – обхваща пазарната стойност на всички стоки и услуги, произведени и реализирани в страната през текущата година, независимо от какви икономически субекти (национални или чуждестранни). Статистическата практика сочи, че не съществуват значителни различия във величината на брутния продукт, изчислен като БНП и като БВП. В САЩ за последните десетилетия тази разлика е минимална и възлиза само на 0,3 % в полза на БНП. Подобна е тя и за другите страни. Поради тази незначителна разлика, както и поради много по лесното му пресмятане, е прието да се изчисляват и публикуват данни само за БВП. ІІ. Икономическа характеристика на БВП 1. Същност – БВП обхваща сумата от пазарните стойности на всички крайни стоки и услуги, произведени и реализирани в страната за определен период от време (обикновено една стопанска, икономическа година). 2. Характеристика на БВП.

- включва само стойността на крайните стоки и услуги т.е. блага-та, които попадат в крайния потребител и се използват за крайно произ-водствено (при средствата за производство) и лично потребление. В БВП не се отчита стойността на създадения през различните стадии на произ-водствения процес междинен продукт. По този начин се избягва включва-нето на т.нар. „повторно броене” при изчисляването му. Така се получава по-точна представа за действително извършената работа от всеки отделен стопански субект през различните стадии на производството и реализацията на стоките и услугите. Така например производството на крайния продукт „хляб” преминава през следните стадии (вж. табл. 4). Таблица 4. Стадии при производството на крайния продукт „хляб”

№ Стадии на производство Пазарна стойност на продукта (лв./t)

Добавена стойност на продукта (лв.)

1 Производство на пшеница 20 20 2 Производство на брашно 35 15 3 Производство на хляб 60 25 4 Продажба на хляба 69 9 Общо 184 69

74

В случая “повторното броене” възлиза на 115 лв. (184 - 69), докато добавената (новосъздадената) стойност, т.е. БВП, е само 69 лв.;

- БВП включва само стойността на стоките и услугите, произведени през текущата година. В него не се отчита стойността на покупките на употребявани стоки (жилища, мебели, коли и др.). В брутния продукт се калкулира само комисионата на посредника (търговеца) при покупко-продажбата на употребяваните стоки;

- в БВП не се отчитат държавните и частните трансферни плащания – помощи, пенсии, стипендии;

- БВП не включва стойността на сделките с ценни книжа (акции, облигации и др.), защото срещу средствата от тях получателите им не повишават обема на текущото производство. Калкулира се само възнаг-раждението на борсовия служител, посредничил при покупко-продажбата на ценните книжа. БВП е стойностен (паричен) показател, т.е. произведените стоки и услуги се отчитат в парично изражение. ІІІ. Начини за измерване на БВП За изчисляването на БВП в статистическата практика се използват основно два начина – разходен (продуктов) метод и ресурсно - доходен (приходен) метод. А. БВП, изчислен по разходния (продуктовия) метод По този начин БВП се формира като сума от разходите на домакинствата и бизнеса за закупуването на всички крайни стоки и услуги, произведени и потребени през годината. Така изчислен, БВП се формира от разходите за: 1. Лично потребление (С) – обхваща сумарните разходи на домакинствата за закупуване на стоки и услуги. От своя страна стоките биват за краткотрайна и за дълготрайна употреба. Особено важен елемент в стоките за краткотрайна употреба са разходите за хранителни стоки. В зависимост от това какъв относителен дял заемат те в личното потребление на домакинствата, се съди за степента на икономическото развитие на страната и за равнището на доходите. Разходите за хранителни продукти в България възлизат на около 35-40 % от личното потребление на домакинствата, докато в развитите държавите те са в границите на 16-20 %. Значително по-висок е този дял в бюджетите на социално слабите домакинства, където разходите за храна достигат до 70 – 80 %. 2. Вътрешни инвестиции (I) – включват разходите за крайни стоки и услуги, чрез които стопанските субекти попълват своя реален капитал и своите запаси. Тези активи формират основния и оборотния капитал на организациите. Разходите за инвестиции обхващат:

75

- закупуване на машини, съоръжения, сгради, оборудване; - закупуване на производствени запаси – суровини, материали,

енергия, горива; - покупка на жилища, офиси, обзавеждане, автомобили, компютри

и т.н. От своя страна инвестициите биват:

- брутни (общи, сумарни) – обхващат стойността на инвестицион-ните стоки (машини, съоръжения, оборудване, материални запаси), пред-назначени както за увеличаване на действащия капитал, така и за заместване на потребения (амортизирания) капитал;

- нетни (чисти) – получават се като разлика между брутните инвестиции и амортизацията. Съотношението между брутните инвестиции и амортизацията е основен индикатор за състоянието на всяка икономика. От тази гледна точка се различават:

- растяща икономика – когато брутните инвестиции превишават амортизациите, т.е. на лице са „чисти” инвестиции, които гарантират увеличаване на производствените мощности на икономиката;

- статична икономика – когато инвестициите са равни на амортизацията, т.е. чисти инвестиции не са направени. От това следва, че няма въвеждане на нови производствени мощности, че икономиката е в криза;

- стагнираща икономика – когато брутните инвестиции са по-малки от амортизацията, т.е. чистите инвестиции са отрицателна вели-чина. На лице е икономика в процес на разпад, при който се извършва деинвестиране (декапитализиране) на общественото стопанство. 3. Държавни покупки на стоки и услуги (правителствени разходи) (G) – обхващат разходите за купуване на стоки и услуги, осигуряващи охраната, отбраната, сигурността, здравеопазването, науката, образованието, заплатите на държавните служители, стипендиите за учащите и др. 4. Чист (нетен) експорт (Н) – получава се като разлика между съвкупния износ и внос на държавата. Този елемент в БВП може да участва със знак плюс или минус. Със знак плюс, когато е на лице активно салдо в търговския баланс на страната, т.е. износът превишава вноса. Знакът е минус, когато вносът е по-голям от износа. За икономиката на Р. България през последните две десетилетия е характерно трайно превишение на вноса над износа, което води до значителни трудности при формирането на платежния баланс на страната.

БВП = С + I + G H.

76

Б. Ресурсно-приходен метод за изчисляване на БВП Пресметнат по този начин, БВП включва следните елементи: 1. Заплати и други възнаграждения – обхващат трудовите доходи на гражданите от държавния и частния сектор. Включват се и вноските за осигуровки (здравни и пенсионни), различните видове премии, допълни-телните доплащания към работната заплата (за прослужено време, за вредни условия на труд, за работа в празнични и почивни дни) и др. 2. Нетна лихва – доходите на населението, получени от лихви срещу техни влогове (депозити) в банки. Тук не се включва лихвата, която населението плаща за взети от него кредити. 3. Лични рентни доходи – доходите на собствениците на ресурси, когато те ги отдават за ползване на други лица. Например доходи от земя, отдадена под аренда; предоставени сгради и оборудване на лизинг; жилища, отдадени под наем и др. 4. Косвени данъци – начисляват се от производителя на различните етапи на производството, но се включват в продажната цена на стоките и услугите и се заплащат накрая от потребителите – данък добавена стойност (ДДС), мита, акцизи и др. 5. Амортизация – представлява парична оценка на изхабяването на основния капитал. Амортизационните отчисления се включват в производствените разходи на фирмата, намаляват печалбата й, заплащат се от потребителя. В национален мащаб амортизацията се получава като разлика между брутните и нетните инвестиции. 6. Доход на некорпоративните предприятия – доходът (работната заплата и печалбата) на малките и средните фирми, които не са включени в корпоративните структури – индивидуални предприемачи, събирателни дружества, кооперации. 7. Корпоративна печалба – печалбата на корпоративните структури. Тя се разпределя по следния начин:

- една част от нея се изземва от държавата чрез корпоративното подоходно облагане;

- друга част се разпределя като дивидент между акционерите; - останалата се капитализира за увеличаване активите на

дружеството.

ІV. Проблеми на БВП като мерна единица. Номинален и реален БВП

1. Проблеми на БВП като мерна единица - както вече се посочи, БВП е паричен показател, зад който „стоят” стоки и услуги и в натурална форма. Същността на БВП като показател, който изразява, от една страна, сума от стойности и, от друга - сума от потребителни стойности, създава предпоставка в редица случаи да възникне „разминаване” във величината

77

на БВП, разглеждан като сума от стойности и като сума от потребителни стойности. Тези „разминавания” се дължат на промените в цените, по които се изчислява БВП през различните години. За премахване на тези несъответствия при отчитането на БВП в статистическата отчетност този показател се изчислява по два начина – като номинален (текущ) и като реален (съпоставим) БВП. 2. Номинален (текущ) БВП – изчислява се по текущи цени, действа-щи през съответната година, т.е. БВП включва сумата от пазарните стой-ности на всички крайни стоки и услуги, произведени и реализирани през отчетния период, оценени по текущите, действащите през годината цени. Изчислен по този начин, БВП не може да отчете тенденциите в измененията на цените на стоките и услугите (поскъпване или поевтиняване). Или номиналният БВП не отразява настъпилите промени във физическия обем на БВП. 3. Реален (съпоставим) БВП – при него брутният продукт се изчислява по цени на предварително приета базисна година. Така пресметнат, БВП дава възможност да се сравнява във физическо отношение създаденият продукт през различните години. Или чрез реалния БВП се елиминира влиянието на промените в цените, т.е. на инфлацията или дефлацията. 4. Дефлатор на БВП – преизчисляването на номиналния БВП в реален (съпоставим), както и обратното, може да се извърши посредством т.нар. дефлатор (Д) на БВП. Той е индекс (%), с който се осредняват цените на всички стоки и услуги, включени в БВП.

100.РБВП

НБВПД ,

където НБВП е номиналният БВП, а РБВП – реалният БВП. Икономическо тълкуване на дефлатора – представлява ценови индекс, който изразява отношението между цените на определен набор от стоки и услуги (потребителска кошница) в даден период, към цените на същия набор от стоки и услуги, но в друг период.

дефлатор

НБВПРБВП

Зависимости: - когато дефлаторът е по-голям от 1 (или от 100), е налице

поскъпване на стоките и услугите, т.е. има инфлация. Следователно реалният БВП е по-малък от номиналния (РБВП < НБВП);

- когато дефлаторът е по-малък от 1 (или от 100), в националната икономика е налице поевтиняване на стоките и услугите, т.е. настъпила е дефлация. В този случай реалният БВП е по-голям от номиналния (РБВП > НБВП).

78

V. Недостатъци на БВП Въпреки посочените дотук възможности на брутния вътрешен продукт като измерител на макроикономическата система, той не е идеален (както и всички други икономически показатели), защото: 1. Не може да обхване стойността на стоките и услугите, произведени в домашното (натуралното) стопанство, тъй като последните не получават стойностна (парична) оценка. Този сектор е особено характерен за страни с по-ниска степен на икономическо развитие и със значително присъствие на патриархални способи за самозадоволяване с блага и услуги в рамките на семейството и домакинството (домашно приготвяне на храна и консерви, производство на хранителни продукти, строителни и ремонтни дейности, грижи по поддръжка на жилището, превозното средство и др.). Според някои изчисления брутният продукт на България ежегодно се занижава с около 30 %, в резултат на невъзможността домашното производство да се включи в него. Такъв вид стопанска дейност присъства в икономиките и на най-развитите държави, но неговият относителен дял е не повече от 5–10 %. 2. Не отчита труда на жената и на другите членове в семейството по отглеждане на децата, чистене, приготвяне на храна и др. 3. Не включва стойността на произведените и реализираните стоки и услуги от „икономиката в сянка”. Тази икономика обхваща дейности, които са противозаконни (търговия с наркотици, оръжие, крадени вещи, проституция), или са легално разрешени, но не са регистрирани по зако-ноустановения начин и упражняващите ги не плащат данъци. Съгласно някои изчисления „икономиката в сянка” у нас създава до 30–40 % от общия обем на произведените и употребени стоки и услуги, без те да се отчитат в БВП. 4. Не включва икономическата „цена” на свободното време, през което не се произвеждат непосредствено блага и услуги, но се създават условия за образователно и професионално усъвършенстване на личността. 5. Не отчита промените в качеството на произведените стоки и услуги и тяхната структура. 6. Не включва набора от държавни услуги, оказвани на населе-нието, но които не получават пазарна оценка и не се заплащат от него (безплатни услуги в областта на здравеопазването, образованието, съдебното производство, сигурността и др). За преодоляване на изброените недостатъци на БВП в иконо-мическата литература е разработен нов показател, който е в състояние да елиминира в голяма степен тези негативи. Това е показателят „чисто (нетно) икономическо благосъстояние”, разработен от американските икономисти Джеймс Тобин и Уйлям Нордхауз през 1972 г. Идеята на

79

авторите е в БВП да се включат и производството, което не получава пазарна оценка, и укритите доходи, както и да се отрази цената на свободното време. Смисълът на предлаганата методика е качеството на живота да бъде измервано с помощта на социални индикатори, които са не само количествени, но и качествени, и които отразяват важни страни от състоянието на обществото – здраве, смъртност, свободно време, социална микросреда, степен на замърсеност на природата и т.н. Практическото използване на разработения показател на този етап обаче е силно ограничено, тъй като е много трудно изчисляването му.

VІ. Други измерители на икономическата активност Освен брутния вътрешен продукт в статистическата отчетност на отделните страни се наблюдават и изчисляват и други показатели, измерващи икономическата активност на обществото: 1. Нетен (чист) национален продукт (ННП) – получава се, като от БВП се извадят амортизационните отчисления, т.е. в ННП се включват само нетните инвестиции. Този показател дава точна количествена оценка за годишния обем на производството, което обществото може да потреби, без да влоши производствените си възможности за следващата година. 2. Национален доход (НД) – обхваща новосъздадената стойност в обществото за 1 година и се получава, като от ННП се извадят косвените данъци. Включва сумата от доходите на притежателите на факторите на производство – от труд (работна заплата), от земя (рента), от капитал (печалба). 3. Личен (персонален) доход (ЛД) – отразява целия доход, получен от населението и използван от него за: потребление, спестяване и заплащане на подоходни данъци, т.е. всички доходи на населението през текущата година. Получава се, като към националния доход се прибавят трансферните плащания и се извади сумата на заработения, но неполучен доход. 4. Разполагаем доход (РД) – това е окончателният доход, с който разполагат гражданите. Получава се, като от личния доход се извади сумата на индивидуалните данъци, заплащани от населението (данък върху доходите, данък върху имущество и др.). Той се използва за потребление и за спестяване (натрупване). Съотношението, в което разполагаемият доход се използва за крайно потребление и за натрупване, може да се изчисли чрез нормата на потребление (Нп) и нормата на натрупване (Нн).

Нп = 100.доходмразполагае

епотреблени ; Нн = 100.доходмразполагае

натрупване .

80

VІІ. Национално богатство Разгледаните дотук показатели характеризират количествено макроикономическата система в рамките на една стопанска година. Обществото обаче не консумира изцяло текущо създадените от него блага. Една част от тях то акумулира (натрупва) в продължение на много години. 1. Същност на националното богатство – състои се от всички материални блага в една страна, които се намират на разположение на обществото и в които е въплътен трудът на хората за целия предшестващ период на развитието му. 2. Обхват – националното богатство включва множество активи, като по-важните от тях са: - машинният парк на страната; - земята като основно средство за производство; - жилищният фонд на страната; - използваните природни богатства; - използваните гори и води; - производствените сгради; - имуществото на населението; - трайните насаждения; - многогодишните животни; - съоръженията и пътищата; - материалната база на радиото, телевизията, съобщенията и т.н. 3. Главни части (елементи) на националното богатство: 3.1. Производствени фондове (материални активи): - дълготрайни материални активи (основен капитал); - краткотрайни материални активи (оборотен капитал). 3.2. Фондове за потребление: - непроизводствени дълготрайни материални активи; - предмети за потребление в населението;

- стокови запаси от предметите за потребление в търговската мрежа;

- лично имущество на населението. 3.3. Държавни резерви: - материални държавни резерви – обхващат резервите от средства за производство и от предмети за потребление; - златни и валутни резерви. Държавните резерви са предназначени за преодоляване на т. нар. форсмажорни (от фр. „force majeure” – непреодолима сила) обстоятелства – суша, наводнения, заметресения, социални конфликти и др. Те могат да бъдат използвани и за безпрепятствено изпълнение на набелязани от правителството мероприятия, както и за посрещане на допълнително

81

възникнали неотложни разходи, които не са предвидени при съставянето на държавния бюджет. Преобладаващата част от валутните и златните резерви на България е депозирана в първокласни чуждестранни банки и е източник на доходи. Освен това тези резерви служат и като гаранция (обезпечение) за задължения на страната по междудържавни договори и съглашения. Към 30.06.2010 г. валутните резерви на България, по данни на БНБ, възлизат на около 6,4 млрд. лв., а златните - на 39,9 метрични тона на стойност 1, 723 млрд. долара (10,7 % от общите резерви в чужда валута). Основни понятия: - брутен вътрешен продукт - брутен национален продукт - междинен продукт - разходен и приходен начин за изчисляване на БВП - номинален и реален БВП - дефлатор на БВП - чисто (нетно) икономическо благосъстояние - нетен (чист) национален продукт - национален доход - личен (персонален) доход - разполагаем доход - национално богатство - държавни резерви - форсмажорни обстоятелства

Въпроси за събеседване 1. Кое налага количествена оценка на макроикономическата система? 2. По какво се различава брутният национален от брутния

вътрешен продукт? 3. Кое налага изчисляването на БВП по разходния и приходния

метод? 4. Каква е разликата между брутните и нетните инвестиции? 5. Кое налага изчисляването на номинален и реален БВП? 6. По кой от двата метода за изчисляване на БВП се получава по-

точна икономическа оценка на националното стопанство? 7. Кои са недостатъците на БВП и по какъв начин те могат да бъдат

преодолени? 8. В какво се състои разликата между БВП и националното

богатство? 9. Кой показател като величина е по-голям – националното

богатство или БВП? 10. За какви цели се използват държавните резерви? 11. Какво означават форсмажорни обстоятелства за националното

стопанство?

82

Саймън Кузнец (1901 – 1985 г.)

Саймън Кузнец е третият по ред носител на Нобеловата награда за икономика (1971 г.) и е известен с приноса си за формиране на съвременната система за измерване на националното производство и дохода. Роден в Царска Русия, той емигрира в САЩ през 1922 г., като сменя рожденното си име Симеон Кузнецов със Саймън Кузнец. Завършва Колумбийския университет, където защитава докторат, а през 1927 г. е назначен в Националното бюро за икономически изследвания на САЩ. Основният му труд „Националният доход и неговият състав; 1919 – 1938 г.” е публикуван през 1941 г. В него той разработва концепцията и правилата за измерване на стопанската дейност, която се използва и днес. Подробно разработен е и практическият инструмен-тариум за това измерване. Без неговия принос в разработването на показателя БВП съвременната макроикономическа политика би приличала на „кораб без компас”. Като учен С. Кузнец е представител на икономико-статистическото направление в теорията, като изследванията му се основават и обосно-вават на множество иконометрични разчети. Жизненият и творческият си път завършва като професор по макроикономикс в Харвардския университет.

Тема 8. ПАЗАР НА ТРУДА. БЕЗРАБОТИЦА

Най-голямата грешка на икономическото общество е неговата неспособност да осигури пълна заетост, а също и несправедливото разпределение на богатството и доходите.

Джон Кейнс

Съдържание на темата: 1. Пазар на труда. 2. Безработица. 3. Видове безработица. 4. Пълна заетост и естествено равнище на безработица. 5. Динамика на нормата на безработица и Законът на Оукън. 6. Икономическа и социална цена на безработицата. 7. Регулиране на заетостта и на безработицата. 8. Социално осигуряване на безработните в България.

83

В пазарната икономика е нестабилно не само движението на брутния вътрешен продукт. Нестабилни са и условията и характерис-тиките на трудовия пазар. Периодите на икономическа експанзия и ниска безработица се редуват от стагнация в производството и висока безработица. Загубите, предизвикани от безработицата, са най-солидното документирано разхищение на ресурси в съвременните пазарни общества. То е с много по-големи измерения, отколкото загубите от ниска (или намаляваща) ефективност в макроикономическата система.

І. Пазар на труда 1. Същност на пазара на труда – представлява елемент от общата пазарна структура, където се формира съвкупното търсене и предлагане на труд, а оттук и цената на труда – работната заплата. Като икономическа категория той изразява реално съществуващите отношения между наемните работници, от една страна, и работодателите - от друга, по повод покупко-продажбата на работна сила. 2. Основните елементи на пазара на труда са: - механизмът за разположение (алокация) на работната сила по пол, възраст, професионална квалификация и т.н.; - организацията за диференциация на заплащането на труда; - системата за формиране на работните заплати. 3. Функции на пазара на труда – в съвременните условия пазарът на труда изпълнява множество функции, като по-важните са: - да покаже съотношението между работната сила и наличните работни места; - да преразпредели работната сила между различните сектори, производства и райони с оглед постигане на съответствие между квалификационните характеристики на работната сила и изискванията на свободните работни места; - да осигури съответните стимули за преразпределяне на работната сила. 4. Равновесие на трудовия пазар – постига се, когато съвкупното търсене на всяка категория труд в професионално и квалификационно отношение отговаря на съвкупното предлагане. 5. Трудова борса – представлява специфична форма на пазара на труда. Проявява се в специфични институционални форми (държавни или частни), които посредничат в покупко-продажбата на труд между безработните и фирмите. Освен на посредник, борсите на труда изпълняват и други функции като: - проучване на търсенето и предлагането на работната сила; - подпомагане на желаещите да сменят работата си; - професионална ориентация на младите хора; - преквалификация на безработните; - изплащане на социални помощи при безработица и др.

84

ІІ. Безработица Безработицата е централен проблем на съвременната цивилизация, който има хроничен и масов характер. Особено актуален той става в периоди на икономически и финансови кризи. Високата безработица означава неизползване на трудовите ресурси и намалени доходи на населението. Тя изостря напрежението в социалната сфера и в семейните отношения, влияе пагубно върху отделния човек. Безработицата е проблем не само на загубилите работа, но и на цялото общество. Тя е значимо изпитание както за развитите, така и за слабо развитите страни. В държавите от т.нар. Г-24 (членуващите в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие – ОИСР) безработните възлизат на 40–45 млн. човека. По най-груби изчисления безработните в Азия, Латинска Америка и Африка са около 1,5 млрд. човека. Този въпрос е значим и за държавите от Централна и Източна Европа, в които след промените през 90-те години на миналия век, безработните рязко нараснаха, достигайки до критичните 18–20 % от активното население. Безработицата се превърна в особено тревожен проблем за икономическото развитие на света в периода след 2007 г., обусловен от невижданите мащаби на световната финансово-икономическа криза.

1. Кой е безработен? В специализираната литература и в стопанската практика на държавите съществуват различия в отговора на този въпрос. Трудовите законодателства в страните по различен начин отговарят на въпроса „кой е безработен”: - според критериите, използвани от Международната организация по труда (МОТ), безработен е този, който няма работа, въпреки че е способен да работи; иска да работи и активно търси работа; - съгласно американското законодателство безработен е всеки трудоспособен, който отговаря поне на едно от следните три условия – не е работил през последните четири седмици, въпреки че е търсил работа; освободен е от работа и чака да бъде назначен; очаква да започне работа през следващия месец. В Закона за закрила при безработица и за насърчаване на заетостта у нас са посочени три условия, на които трябва да отговаря дадено лице, за да се смята за безработно – първо, да не работи, второ – активно да търси работа, и трето – в двуседмичен срок да има готовност да започне работа, когато е насочено от Агенцията по заетостта или от съответното бюро по труда и му е намерена работа.

85

Използваните критерии за определяне на това кой е безработен зависят в голяма степен от икономическото състояние на страните и от финансовите възможности на държавата да подпомага материално безработните. Поради тези причини методиките за оценяване на безработните в отделните страни дават възможност големи групи от хора, които реално нямат работа, да не могат официално да бъдат регистрирани като безработни и да получават социални помощи. Динамиката на безработните у нас след 1990 г., както и ограни-чените финансови ресурси на държавата за подпомагане на останалите без работа, обусловиха множеството промени в използваната от социалното министерство методика. От гледна точка на използваните критерии за оценка на безработните тя е по-близка до европейската практика и до препоръките на МОТ. 2. Показатели за измерване на безработицата. 2.1. Величини (категории), които са необходими за измерване на безработицата: 2.1.1. Съвкупна работна сила (СРС) – включва всички заети и безработни в обществото. Получава се, като от общия брой на населението на страната се извадят всички нетрудоспособни и онези трудоспособни, които не търсят работа. 2.1.2. Нетрудоспособни – лицата под 16-годишна възраст, пенсио-нерите и намиращите се в специализирани учреждения (психиатрични заведения, затвори, следствени арести и други места за принудително въдворяване). 2.1.3. Трудоспособни, нетърсещи работа – тук попадат онези, които не са декларирали желание да се трудят пред фирма или държавен орган (например бюро по труда). Обикновено това са неработещи домакини, рентиери, работещите в „сенчестата” икономика, както и престаналите да вярват, че ще намерят работа. 2.1.4. Трудови ресурси – онази част от трудоспособното население, която предлага уменията и знанията си на пазара на труда. Тук се включват: - цивилната работна сила (икономически активното население); - военнослужещите и полицията. Формирането на безработицата може нагледно да се представи по следния начин (вж. фиг. 5):

86

Фиг. 5. Формиране на безработицата

2.2. Показатели за измерване на безработицата – измерва се чрез норма на безработица (НБ ) и норма на заетост (НЗ ):

НБ = 100.СРС

безработни ;

НЗ = 100.безработнизаети

заети

.

2.3. Критични бележки към методиките, използвани за устано-вяване на безработицата у нас и в други страни. - в категорията „напълно заети” в редица държави се включват и работещите на непълен работен ден; - от групата на безработните се изключват тези, които са загубили надежда, че могат да намерят работа, както и тези, които не отговарят на критериите, приети за безработни. 3. Динамика на нормата на безработица. Безработицата е „огледало”, в което се „ отразява” икономиката на всяка страна, т.е. тя е индикатор за състоянието на икономическия цикъл:

- при спад в общественото производство безработицата се увеличава; - в периоди на подем безработните намаляват.

Население на и над 16 год.

Извънтрудови ресурси Полиция, военнослужещи Икономически активни Домакини Заети Безработни

Учащи Уволнени Съкратени Инвалиди Напуснали Завършили Завършили доброволно образование временна работа

Пенсионери

87

В нормата на безработица се наблюдават промени, обусловени и от сезонно-климатични фактори. През пролетта и лятото безработицата обикновено намалява, а през есента и зимата се увеличава. Тази закономерност важи особено за държави с ярко изразени температурни амплитуди, както и за такива с преобладаващи сезонни производства и дейности.

ІІІ. Видове безработица В специализираната литература и в стопанската практика на държавите се предлагат множество квалификации на безработицата според критериите, които се използват: 1. В зависимост от причините, пораждащи безработицата, тя бива: 1.1. Фрикционна (текуща) – временна безработица, временна незаетост на работната сила в периоди на преминаване от една работа към друга, от един регион на трудова дейност към друг. Хората, напуснали работа, докато търсят друга, са текущо безработни. Времето, през което те се преместват от една на друга работа, зависи от информацията за наличните работни места, за тяхното териториално разположение. Този тип безработица е свързана с постоянното движение на работната сила, тя е неизбежна. Освен неизбежна тя е краткосрочна и по правило, доброволна. Пазарът на труда не може ефективно да функционира без наличие на текущо безработни. Проявява се във всички случаи, когато е налице движение на работната сила от: - нетрудоспособна към трудоспособна възраст; - трудоспособност към нетрудоспособност; - една работа към друга; - работа към пенсиониране; - пенсиониране към работа; - работа към учение и обратно; - работа към бременност, майчинство и обратно; - един отрасъл към друг; - работа от едно населено място в друго и т.н. Текущата безработица е процес естествен, желан и е свързан със стремежа на хората за по-добра и по-платена работа. Тя се изявява по силно в периоди на оживление и подем в икономиката и по слабо при криза и депресия. За „вкарването” й в разумни граници е необходима добра информационна база за свободните работни места в държавата, равнището на заплащане, социалните придобивки и т.н. 1.2. Структурна – появява се при структурни промени в иконо-миката, свързани с въвеждането на нови технологии и производства. Поражда се от несъответствието между квалификацията на наличната работна сила и изискванията за работното място, предявени от работодателя. Тя е свързана с развитието и усъвършенстването на

88

общественото производство и с предявяването на допълнителни изисква-ния към работната сила по отношение на образование, квалификация, възраст, мобилност, езикова подготовка, психическа устойчивост, както и с появата на нови професии (дилър, брокер, маклер, IT специалист и др.) и отпадането на традиционни. В съвременни условия на пазара на труда много често възниква ситуация, при която, от една страна, има голямо количество безработни и, от друга – съществуват много незаети, свободни работни места поради недостиг на хора с подходяща квалификация. Това налага изграждането на ефективна система за преподготовка и преквалификация на работната сила. 1.3. Циклична – обусловена е от стопанския цикъл, от рязкото „свиване” на производството по време на смущения в икономиката (криза, спад, депресия) и се изразява в намаляване броя на заетите, както и в недостатъчно (или силно намалено) търсене на работна сила. Тази форма на безработица представлява „похабяване” на работната сила, нейната деквалификация и води до общо намаляване на съвкупната работна сила. Тя засяга най много професионално подготвените кадри с тясна специализация; по-възрастното населението; етническите групи и заетите в закриващите се отрасли, производства и дейности. В условията на икономически подем цикличната безработица намалява и постепенно изчезва, т.е. тя е временно явление. 1.4. Сезонна – близка е до цикличната, защото като нея е свързана с определен ритъм на икономическата активност. Този ритъм обаче се диктува не от интензивността на икономическия цикъл, а от сезонните колебания в производството. Сезонната безработица се проявява в сел-ското стопанство (особено в растениевъдството), туризма, строителството, сферата на услугите, където температурните фактори влияят съществено върху интензивността на стопанската дейност. 2. Според мотивите, които предизвикват възникването на безра-ботицата: 2.1. Доброволна – на лице е, когато безработният не приема (по различни причини) предлаганата му работа, надявайки се, че може да намери друга, по-добра и по-високо заплатена. 2.2. Принудителна – когато работникът желае, може и иска да работи, но не намира работа. Това делене на безработицата създава условия за възникване на определени проблеми. Ако например на безработен физик предложат работа като пазач и откаже, той се смята за доброволно безработен. Ако обаче приеме, ще работи под потенциала на своите знания и умения. За зает се приема и този, който е принуден да работи на непълен работен ден или седмица. В тези случаи възниква особен вид безработица – скрита. Тя

89

се проявява и в случаите, когато работната сила е фактически заета, но не използва напълно своя капацитет. Скритата безработица остава неуловима за статистическата отчетност. Тя се попълва и от хората, загубили надежда, че могат да си намерят работа; от тези, отказали се да търсят ново работно място, както и от нерегистриралите се като безработни в бюрата по труда. ІV. Пълна заетост и естествено равнище на безработица 1. Пълна заетост – състояние на пазара на труда, при което всички работоспособни могат да намерят работа. Пълната заетост обаче не означава, че няма безработица. На практика това е невъзможно, защото би означавало 100 %-на заетост на работната сила. Така както естествената норма на безработица не може да бъде равна на нула (защото съществуват текуща и структурна безработица), така и пълната заетост не е равна на 100 %-на заетост. Предполага се че фактическата заетост е в рамките на около 94–95 %. Пълна заетост има, когато отсъства циклична безработица, т.е. равнището на безработицата при пълна заетост е равно на сумата от текущата и структурната безработица. 2. Естествено равнище (норма) на безработица – това е равнището на безработица при пълна заетост. Продуктът, който се произвежда тогава (при естествено равнища на безработица и пълно използване на ресурсите), се нарича потенциален продукт. Естествено равнище на безработица е налице при балансиран трудов пазар, когато търсещите работа и предлаганите работни места съвпадат. Следователно, естестве-ната норма на безработица, пълната заетост и потенциалният обем на производство са тясно свързани, защото изразяват едно и също идеално състояние на икономиката, при което всички ресурси се оползотворяват ефективно и се произвежда потенциален продукт. 3. Тенденции в нормата на безработица в съвременни условия – на трайно нарастване, като факторите, обуславящи това повишаване, са: - измененията в демографския състав на работната сила – в съвкупната работна сила нараства относителният дял на жените, децата и малцинствата, сред които безработицата е по-висока; - промените в социалната политика на държавата към безработните, изразяващи се в следното: а) програмите за социалното осигуряване на безработните обхващат все повече хора; б) увеличават се размерът и продължителността на социалните помощи, което води до намаляване активността в търсенето на работа; - нарастване на структурната безработица в резултат на научно-техническия прогрес; на провежданата структурна политика на правителствата; на промените в икономическия цикъл. Естествената норма на безработица в САЩ бележи трайно повишаване като от 4 % през 60-те години на ХХ век тя последователно

90

нараства на 5 % през 70-те, на 6 и 7 % през 80 и 90-те години, за да достиг-не до 8 % в края на миналия и началото на настоящия век. Аналогично нарастване на нормата на безработица е характерно и за другите развити пазарни икономики. V. Динамика на нормата на безработица и Законът на Оукън От всички форми на безработица само при цикличната безработица е възможно да се измерят разходите, които поражда нейното съществуване. Това може да се направи с помощта на т.нар. Закон на Оукън, наречен така на своя откривател, който формулира закономерността в динамиката на БВП и равнището (нормата) на безработица. 1. Същност на закона – ежегодното нарастване на реалния БВП с приблизително 2,7 % поддържа нормата на безработица постоянна. Всяко допълнително увеличаване (или намаляване) на реалния БВП с 2 % води до намаляване (или повишаване) на нормата на безработица с 1 %, т.е. в съотношение 2:1. 2. Тълкуване на закона: - законът пряко формулира зависимостта между икономическия растеж и равнището на безработица; - такъв растеж на реалния БВП (съответно 2,7 % за запазване и 2 % за намаление на безработицата с 1 %), създава реални условия за поемане на свободната работна сила, т.е. за намаляване количеството на безработните. Пример: Съществуваща норма на безработица – 10 %, желание тя да бъде намалена на 7 %. Какъв ръст на реалния БВП е необходим? Първо, за да се запази нормата на безработица постоянна (да остане 10 %), са необходими 2,7 % ръст на БВП; Второ, исканото снижаване на нормата на безработица с три пункта (10 – 7) налага нарастване на БВП с 6 % (3 х 2). Или желаното снижаване на безработица с 3 % изисква увеличаване на реалния БВП общо с 8,7 % (2,7 + 6,0). Изведената от Оукън зависимост между темпа на икономическия растеж и нивото на безработицата дава възможност на правителствата да моделират основните макроикономически параметри и акцентите в своята стопанска политика съобразно реалностите на деня. VІ. Икономическа и социална цена на безработицата Безработицата поражда сериозни икономически и социални проблеми. Съществуването й означава, че икономиката работи под равнището на потенциалните си възможности и произвежда по-малко стоки и услуги. Обобщено това води до: намаляване на БВП; увеличаване

91

на разходите за социално осигуряване; намаляване на постъпленията от данъци; задълбочаване на имущественото разслояване на населението и нарастване на социалното напрежение. 1. Икономическа цена – измерва се с недопроизведения БВП, т.е. това е разликата между потенциално възможния и реално произведения БВП в резултат на непълното използване на работната сила. Води още до деквалификация на работната сила; влошаване на материалното състояние на безработните и техните семейства, до необходимост от нови инвестиции за преквалификация и т.н. 2. Социална цена – безработицата поражда и изключително тежки социални проблеми. За лишените от работа те се проявяват в две насоки: - икономически – влошават се условията на живот; ограничава се мобилността на хората; снижава се жизненият стандарт на семействата; увеличават се задълженията на безработните към кредитни институции, близки и познати; - социалнопсихологически – загуба на професионален и социален статус; неувереност и намалено самочувствие; изостряне на семейните и междуличностните конфликти; поява на здравословни проблеми; злоупотреба с алкохол и наркотици; нарастване на престъпността и на самоубийствата и др. Таблица 5. Равнище на безработицата в България за периода 1990–2010 г.

Години Брой

безработни

В % към икономически активното население

Години Брой

безработни

В % към икономически активното население

1991 255 358 6,76 2001 669 610 17,52 1992 499 693 13,23 2002 655 998 17,40 1993 600 800 15,84 2003 581 350 15,69 1994 537 019 14,05 2004 472 300 12,67 1995 434 627 11,37 2005 377 212 10,36 1996 422 532 11,05 2006 337 796 9,12 1997 536 704 14,04 2007 286 980 7,75 1998 466 493 12,20 2008 301 040 8,45 1999 527 058 13,79 2009 324 100 9,94 2000 693 481 18,14 2010 338 400 10,10

VІІ. Регулиране на заетостта и на безработицата Една от основните задачи на съвременната държава е да управлява (в рамките на своите правомощия) онези икономически процеси, които не се поддават на пазарно въздействие, както и да противодейства на отрицателните последици от действието на пазарните сили. Чрез намесата

92

си в трудовите отношения тя е в състояние да създаде условия за относителна икономическа и социална стабилност. Регулирането на заетостта и безработицата е съществен момент в икономическата политика на всяко правителство. Първите стъпки в тази насока са действията на американския президент Фр. Рузвелт за въздейст-вие на държавата върху заетостта на работната сила след световната криза от 1929 – 1933 г. Тези мерки са насочени към „вкарването” на безрабо-тицата в приемливи за държавата граници. У нас първите крачки за регулиране на заетостта и безработицата от държавата са направени от изпълнителната власт след 1990 – 1991 г. Основен представител на държавата на пазара на труда е Министерството на труда и социалната политика и неговите специализирани звена – Националната служба по заетостта, регионалните служби по заетостта и бюрата по труда. 1. Типове държавна политика за регулиране на заетостта и безра-ботицата. 1.1. Активната политика се основава на разбирането, че е по-добре държавата да прави разходи за образование, квалификация и преквали-фикация и за разкриване на нови работни места, отколкото да изплаща парични помощи на безработните. Целта на тази политика е създаване и увеличаване броя на работните места, като усилията се насочват към: - насърчаване развитието и усъвършенстването на личността чрез нейната квалификация и преквалификация; - насърчаване на фирмите за разкриване на нови работни места; - стимулиране към труд на рисковите групи на пазара на труда (младежи, инвалиди, дългосрочно безработни, трайно неграмотни); - намаляване на работното и разширено прилагане на непълното работно време, почасовата и временната заетост и др. 1.2. Пасивната политика цели намаляване на социалното напреже-ние на пазара на труда и осигуряване на по-голяма социална справедли-вост. Основното тук е да се гарантира съществуването на безработните и подпомагането им в търсенето на работа. На практика това се постига чрез изплащане от държавата на: - парични обезщетения при безработица; - парични помощи за работещите в условия на непълно работно време и получаващи ниски възнаграждения; - социални помощи за лица, завършили различни степени на образование и непостъпили на работа в определен срок след регистра-цията им в бюрата по труда. 2. Практически мерки на държавата за регулиране на заетостта и безработицата.

93

2.1. Преки мерки – чрез разкриване, със средства от държавния бюджет, на нови работни места в държавния сектор и наемане в тях на безработни граждани (в държавните предприятия, армията, полицията, образованието и др). Намаляването на безработните може да се постигне и чрез възлагане на държавни поръчки за производство на важни стоки за вътрешния и външния пазар; строеж на крупни инфраструктурни обекти с общонационално значение (пътни магистрали, газопроводи, електропро-води, нефтопроводи, пречиствателни станции и т.н.). 2.2. Косвени мерки – когато въздействието на държавата за нама-ляване на безработицата се осъществява с непреки лостове за икономи-ческо въздействие (чрез данъци, лихви, субсидии). Например предоста-вяне на данъчни облекчения за фирми, които разкриват работни места и наемат безработни за тях; разработване на национални програми за подготовка и преподготовка на безработните; усъвършенстване на работата с безработните чрез разширяване на Националната информа-ционна система; разкриване на допълнителни бюра по труда; организи-ране на курсове за преподготовка на безработните и др. VІІІ. Социално осигуряване на безработните в България Трайното увеличаване на безработицата у нас в последните две десетилетия, както и недостатъчната подготвеност на държавата и обществото за адекватна реакция на този социален феномен, изисква добро познаване както на природата на безработицата и причините за нейното възникване, така и подходящи законодателни и управленски решения за нейното регулиране. 1. Характеристика на безработицата у нас – след промените в обществено-политическия живот в България през 90-те години на миналия век на безработицата са присъщи следните по-важни особености: - задържа се на относително високи нива, достигащи реално (с отчитане и на скритата безработица) до 17-19 % от активното население. За периода 1990–2010 г. броят на заетите в националното стопанство намалява драстично – от около 3,7 млн. през 1990 г. той намалява с 1,2 млн., като в края на 2010 г. работещите са едва 2,5 млн. души; - преобладаващ дял в нея има структурната безработица (в периода на преустройството на икономиката) и цикличната (в условията на финансово-икономическа криза след 2007 г.); - висок относителен дял на безработните на село и в по-малките градове; - голям дял на търсещите работа повече от една година; - високо ниво на безработните в младежка възраст; - бързо увеличаване на безработните с ниско образователно и професионално равнища; - увеличаване на безработните сред професионално подготвените кадри с тясна специализация, породено от закриване на предприятия със специфично производство;

94

- намаляваща активност на безработните на пазара на труда; - високи нива на безработните в ромската общност; - ограничени финансови възможности на държавата за по-ефектив-но регулиране на пазара на труда и на безработицата. 2. Общи принципи, върху които се основава социалното осигуряване и подпомагане на безработните у нас.

- възприемане (с известни уговорки) на световните критерии за оценка на безработицата;

- засилено държавно присъствие чрез преразпределение на сред-ства от държавния бюджет;

- гъвкава политика по отношение срока за осигуряване на безра-ботните – обикновено той е в рамките от 6 до 12 месеца (в редки случаи до 18 месеца) и зависи основно от възрастта, квалификацията, трудовия стаж на безработния, както и от възможностите на държавния бюджет;

- променящи се размери на месечната осигуровка за безработните – до 1,5 пъти от минималната работна заплата за страната. Напоследък правителството възприе социалната осигуровка да възлиза до 60 % от получаваното брутно трудово възнаграждение към момента на освобож-даване от работа;

- стимулиране търсенето на работа или започване на частен бизнес посредством авансово изплащане на цялото парично обезщетение за безработица в началото на осигурителния срок;

- засилено вещево подпомагане (с храна, дрехи, облекло, отопле-ние) на безработните;

- ангажиране на безработните в комунално-битови дейности на общините;

- „износ” на безработни за работа в чужбина и т.н. В заключение, основното в икономическата политика на държавата (правителството) в борбата срещу безработицата следва да бъде не по-следващата политика (паричното подпомагане на безработните), а преван-тивната – намаляване на безработицата чрез осигуряване на стабилни темпове на икономически растеж, ръст на общественото производство, стимулиране на частния сектор да разкрива нови работни места, квалификация и преквалификация на работната сила, подобряване на образователната и здравната система.

Основни понятия - пазар на труда - трудова борса - безработица - съвкупна работна сила - норма на безработица - норма на заетост - естествена норма на безработица

95

- пълна заетост - Закон на Оукън - фрикционна (текуща) безработица - циклична безработица - структурна безработица - сезонна безработица Въпроси за събеседване 1. Какво представлява пазарът на труда и как той се регулира? 2. Възможна ли е „нулева” безработица като цел на стопанската

политика? 3. Нормата на безработица, или нормата на заетост, отразяват по-

реално състоянието на трудовите ресурси? 4. Дали и до колко държавата трябва да регулира пазара на труда? 5. Каква е практическата полза за държавата и правителствата от

Закона на Оукън? 6. В какви размери спрямо получаваната работна заплата е целе-

съобразно да възлиза социалното подпомагане на безработните? 7. Какви слабости според вас има използваната у нас методика за

социално подпомагане на безработните? 8. Как преценявате решението на правителството на безработните

да се заплащат до 60 % от получаваната от тях брутна работна заплата?

Артър Оукън (1928 – 1980 г.)

Американски икономист, получил образованието си в Колумбийс-кия университет през 1956 г. Става професор по макроикономикс в Йейлския университет през 1963 г., а от 1969 г. до смъртта си е старши преподавател в Брукингския институт. По-важните негови публикации са „Политическа икономия на просперитета” (1970 г.) и „Цени и количества: макроикономически анализ” (1970 г.). В тях той защитава идеята, че равновесието между търсенето и предлагането не се постига винаги чрез смъкване на цените, а чрез коригиране на производството. В книгата си „Потенциален БНП, неговото измерване и значение” (1968 г.) той анализира брутния национален продукт на САЩ през 50-те и 60-те години на ХХ век и открива, че увеличението на безработицата с 1 % води до 2,7–3 % спадане на съотношението между фактическия БНП към БНП при пълно използване на производствените мощности. Тази зависимост става известна в икономическата литература като „Законът на Оукън”.

96

Тема 9. ИНФЛАЦИЯ И АНТИИНФЛАЦИОННА ПОЛИТИКА

Инфлацията е като никотина и алкохола. В малки дози действа стимулиращо, но не трябва да ставаме страстни пушачи или алкохолици.

Андре Костолани (финансов експерт)

Съдържание на темата:

1. Инфлация – същност и източници. 2. Измерване на инфлацията. 3. Видове инфлация. 4. Социално-икономически последици от инфлацията.

5. Инфлация и безработица. 6. Антиинфлационна и антистагфлационна политика. 7. Други процеси на паричното обръщение. Никак не е случайно, че в предизборните платформи на всяка политическа партия и на всеки кандидат за държавен глава неизменно стои обещанието за овладяване на инфлацията в поносими за обществото рамки. Наред с безработицата инфлацията се превърна в костелив орех за макроикономическата теория и за стопанската практика и едва ли ще се намерят Архимедовата опорна точка и инструментът, с помощта на които те ще бъдат премахнати. Просто защото са неизбежни за всяко общество и особено за тези, изградени върху законите на пазара.

І. Инфлация – същност и източници 1. Значимост на проблема: - явление, присъщо на всяко паричното стопанство (на паричното му обръщение). В стоково-паричните обществата инфлацията е нормално, съпътстващо стопанския живот, явление; - съществува и се изявява от най-дълбока древност; - като значимо икономическо явление тя се проявява след Втората световна война, когато придобива черти на хронично явление, обхващащо всички страни; - особено значими са равнищата на инфлацията след 60-те години на ХХ век, когато в някои страни тя достига двуцифрени и трицифрени измерения; - за страните от Централна и Източна Европа инфлацията се превърна в последните десетилетия в един от най-актуалните и обсъждани проблеми, засягащи съдбата на милиони граждани. Световната икономическа и финансова криза, разразила се в началото на настоящия

97

век, допълнително засили инфлационния натиск и задълбочи смущенията в стопанския живот. 2. Кратка предистория на инфлацията – както се посочи, инфлацията е свързана с появата на парите и на стоково-паричните отношения, със систематичното нарушаване в общонационален план на пропорцията „предлагани стоки и услуги – платежоспособни възможности на населението”. Първите данни за обезценяване на парите са от древна Гърция (527 г. пр.н.е.) по времето на атинския тиранин Хипием; в древен Рим (198 г. пр.н.е.) при императора Септий Север; в Русия – по времето на т.нар. „бакърен бунт” на народа. В Германия след Първата световна война националната парична единица – марката, се обезценява милиарди пъти, като яйцето се е продавало за 80 млрд. марки, а хлябът – за 200 млрд. марки; работниците са получавали заплатите си в куфари, магазините били затваряни всеки обяд, за да се сменят етикетите на цените. 3. Същност на инфлацията – процес на обезценяване на парите, на намаляване на реалната им покупателна сила. Терминът „инфлация” (от лат. „inflatio” – набъбване, раздуване), в научния му смисъл е употребен за пръв път от американският учен А. Далмар по време на Гражданската война в САЩ (1861 – 1865 г.) в изследването му за златото и парите. 4. Последствия от инфлацията – поражда разностранни негативни резултати в стопанския живот, като по-важните са: - препълване на каналите на паричното обръщение с излишни (повече от необходимите) парични знаци; - обезценяване на националната парична единица и намаляване на нейното златно покритие; - повишаване на средното равнище на цените в националното стопанство; - намаляване на покупателните възможности на хората; - снижаване на жизнения стандарт на населението. 5. Кога е налице инфлация? - инфлация няма, когато цените на едни стоки и услуги се увеличават, на други се запазват, а на трети се намаляват, т.е. когато е налице разнопосочно движение на цените в националната икономика; - за да има инфлация в общоикономически (макроикономически) мащаб, е необходимо да се повиши средното равнище на цените на стоките и услугите ( т.нар. средно ценово равнище). 6. Средно равнище на цените на стоките и услугите – представлява средно претеглена цена на различни стоки и услуги в цялата икономика. Предимството на средно претеглената величина в сравнение със средната аритметична величина е, че отчита относителното тегло (дела) на всеки вид стока и услуга и тяхната значимост в икономическия оборот на нацията, и в частност, в домакинските бюджети. Например значимостта на хляба и хранителните продукти в потреблението на домакинствата е

98

различна от тази на цигарите и алкохола. Най-малко, защото първата група стоки (хлябът и хранителните продукти) са жизненоважни и ежедневно употребявани, гарантиращи биологичното оцеляване на хората, за разлика от втората група (цигарите и алкохола). 7. Връзка между инфлация и платежоспособно търсене на населението – между тях съществува тясна връзка и зависимост. - платежоспособно търсене – възможността населението да купи определен обем стоки и услуги, за които има необходимото количество пари. То зависи от изменението на цените и доходите. Различават се два вида доходи:

номинални доходи – количеството пари, които човек получава за вложен труд или за притежавана собственост под формата на заплата, хонорар, наем, рента, дивидент, печалба и други източници;

реални доходи – количеството стоки и услуги, които могат да бъдат закупени с номиналните доходи. При инфлация реалните доходи намаляват, без в случая да е необходимо намаляване на номиналните доходи, тъй като нарастването на цените „изяж-да” част от номиналните доходи. В реалния икономически живот обикновено е налице несъответствие в темпа на измене-нията на цените на стоките и услугите и този на доходите.

Инфлацията води до намаляване на платежоспособното търсене на населението. Това налага периодично осъвременяване на доходите с цел привеждането им в съответствие с измененията в цените на стоките и услугите. ІІ. Измерване на инфлацията 1. Показател за измерване – индекс (процент) на цените. Представлява умноженото по 1 (или по100) отношение на цената на определена съвкупност от стоки и услуги (пазарна, потребителска кошница) за даден период от време (година, месец), към цената на същата съвкупност от стоки и услуги, но за изминал период, приет за база

( )% 1 100

( )

Ц

цена на потребителската кошница

за дадена година или месецi x

цена на същата потребителска кошница

през базовата година или месец

.

2. Видове индекси на цените – в зависимост от целите, които се преследват, и вида на стоките и услугите, се наблюдават: - индекс на цените на дребно (на потребителските стоки); - индекс на цените на средствата за производство; - дефлатор на брутния вътрешен продукт.

99

А. Индекс на потребителските стоки Изчислява се върху основата на т.нар. потребителска кошница, която най-точно изразява издръжката на живота. Тя представлява съв-купност от стоки, услуги и други разходи, необходими за задоволяването на основните потребности на населението. В зависимост от страната, региона, климатичните условия, националните особености в бита, религията, традициите и навиците, в потребителската кошница на отделните страни се включват различни стоки и услуги. Броят и видът им се определят от националните статистически служби и се утвърждават от правителствата на база на международно утвърдена методика. За страните – членки на ЕС, това е методиката на Европейската статистическа служба „Евростат”. От 01.01.2000 г. Националният статистически институт у нас (НСИ) наблюдава и изчислява голяма и малка потребителска кошница. По голямата кошница се пресмята т.нар. социален минимум, т.е. съвкуп-ността от стоки и услуги, която осигурява нормалното съществуване на личността. Малка е тази, по която се определя жизненият минимум, т.е. количеството стоки и услуги, които гарантират биологичното оцеляване на човека. И в двата случая не се вземат предвид стоките и услугите, потребени от чужденците, живеещи в България. Потребителската кошница в България е обект на ежегодни изменения и допълнения. В последните години голямата потребителска кошница обхваща около 550 стоки и услуги, разделени в четири групи – хранителни (около 145), нехранителни (около 245), услуги (около 120) и хранене извън дома (около 40). Всяка стока и услуга се отразява според относителния й дял в потребителските разходи. Малката потребителска кошница включва около 100 жизненоважни стоки и услуги, минимално необходими за съществуването на хората. В някои страни се изчислява само една потребителска кошница, като броят на включените стоки и услуги е различен. Така например в потребителската кошница на САЩ те са 364, в Германия – 751, в Швейцария – 227, в Гърция – 212, в Сърбия – 352, в Турция – 84. Официалният измерител на инфлацията у нас се изчислява на базата на цените на стоките и услугите, включени в голямата потребителска кошница. По този начин се създават предпоставки за субективно понижаване на инфлацията, тъй като в голямата кошница фигурират и т.нар. екзотични стоки и услуги, с много нисък относителен дял в потреблението на голяма част от населението и със сравнително устойчиви ценови равнища. Така например при официално обявена инфлация в границите на 4 – 5 % за последните две години инфлацията на база малката потребителска кошница (включваща най-важните и най-често купувани стоки и услуги), възлиза на 18 – 20 %.

100

Освен официалния показател националната статистика изчислява още два индекса за инфлация. Първият, т.нар. „хармонизиран индекс”, показва поскъпването на цените в Еврозоната, на която България все още не е член. Той се използва предимно при международни сравнения на инфлацията в рамките на Европейския съюз. Вторият индекс на инфлация се изчислява на базата на малката потребителска кошница. При определянето му се вземат предвид разходите на 20 % най-бедни домакинства у нас. За това и инфлацията, пресметната по този начин, не се приема за представителна, а се използва основно за социални анализи при определянето на т.нар. „граница на бедността” Б. Индекс на цените на средствата за производство. Този индекс се нарича още производствен ценови индекс. Отразява промените в цените на най-често използваните стоки с производствено значение и показва динамиката в цените на средствата за производство в страната. В. Дефлатор на брутния вътрешен продукт. Изразява отношението между номиналния и реалния БВП. Изчис-лява се върху обхвата на всички крайни стоки и услуги, съставляващи БВП.

100.РБВП

НБВПД ,

където НБВП е номиналният БВП, а РБВП – реалният БВП. 3. Темп на инфлацията – отразява ежегодния прираст на индекса на потребителските цени и показва изменението на цените за даден период от време спрямо предшестващ период (година, месец).

100ИНФЛ

индекс на потребителските цени индекс на потребителските цени

през текущата година през изминалата годинаТ x

индекс на потребителските цени през изминалата година

Пример:

Индекс на цените (IЦ ) за 2001 г. = 110 %. Индекс на цените (IЦ ) за 2002 г. = 120 %.

120 110100 9,09%

110ИНФЛТ x

.

Или инфлацията през 2002 г. е нараснала с 9,09 % спрямо предходната 2001 г. 4. Начини за изчисляване на инфлацията – в зависимост от целите, които се преследват, и периодите, за които се пресмята инфлацията, се използват два вида индекси: - базисни – при които инфлацията се изчислява спрямо дадена, предварително определена база (година, месец); - верижни – когато всеки предшестващ период (година, месец) е база за изчисляване на инфлацията през текущия период.

101

ІІІ. Видове инфлация В икономическата литература и в стопанската практика се използват множество квалификации на инфлацията според критериите, които се използват: 1. В зависимост от факторите, които я причиняват, съществуват: - инфлация на търсенето – когато търсенето превишава предлагането. Проявява се при пълна натовареност на производствените мощности, когато производството не може да отговори на нарасналото потребителско търсене. При инфлация на търсенето уравновесяването между търсенето и предлагането се постига най-често чрез увеличаване на цените на стоките и услугите. Такава инфлация за България е характерна за периода до 1990 г. - инфлация на разходите – когато настъпват промени в издръжката на производството в посока на увеличение. При този вид инфлация най-много нарастват работната заплата и цените на суровините и енергията, при което се получава общо оскъпяване на стоките и услугите, т.е. увеличаване на техните цени. Този вид инфлация се проявява особено в преходни периоди в развитието на икономиките на страните (у нас след 1990 г.). - структурна инфлация – свързана е с възникването и проявлението на дълбоки диспропорции в националното стопанство (например между добиваща и преработваща промишленост, между растениевъдство и животновъдство), които способстват за засилване на инфлационния натиск. У нас инфлацията понастоящем е от втори и трети вид (т.е. комплексна). 2. В зависимост от величината (размера) на инфлацията: - умерена (блага) – с годишен размер до 10 %. Характерна е обикновено за развитите държави. Инфлация в такива размери е благоприятно действащ фактор върху националната икономика. От някои икономисти (П. Самуелсон) тази инфлация се оприличава на „заспало куче, което не трябва да се дразни”. Дж. Кейнс препоръчва умерената инфлация като двигател на икономическия растеж и в шеговита форма отбелязва, че геният на Шекспир е могъл да процъфти единствено в условията на подобна инфлация; - средна – с годишен размер от 10 до 20 %. Този вид инфлация е предвестник за сериозни нарушения в икономическия цикъл, които ако не бъдат преодолени, могат да предизвикат дълбоки смущения в стопанския живот; - галопираща – в диапазона от 20 до 200 % годишно. Характеризира се със скокообразно увеличение на цените, измервано с дву- или трицифрени числа. При нея реалните доходи бързо намаляват, спестява-нията се обезценяват, договорите се сключват във валута или с

102

инфлационна индексация. Налице е масово закупуване на стоки и недвижимо имущество, които не се обезценяват (жилища, скъпоценни предмети, произведения на изкуството, благородни метали). При такива размери на инфлацията престижът на банките и на националната валута е силно накърнен; - свръх (хипер) инфлация – в размер над 200 % годишно, когато в продължение на година и повече от година средно месечното увеличение на цените е около и над 50 %. Хиперинфлацията е извънредно явление, затова някои я оприличават на тропическа болест, която рядко се хваща, но трудно се лекува. Свръх инфлацията е състояние на икономиката и на паричното стопанство, при което парите не са в състояние да обслужват стоковото обръщение, поради което се преминава към директна размяна на стока срещу стока (бартер). Доверието към банките и националната валута окончателно се срива. Симптоми за хиперинфлация в България са налице в края на 1996 г. и първото тримесечие на 1997 г. Тенденциите в динамиката на инфлацията у нас могат да бъдат проследени от данните в таблица 6. Таблица 6. Инфлация в България за периода 1990 – 2011 г. (в % спрямо предходната година)

Години Годишна инфлация

(в %) Години

Годишна инфлация

(в %) 1990 70,9 2001 4,8 1991 473,7 2002 3,8 1992 79,4 2003 5,6 1993 63,9 2004 6,1 1994 121,9 2005 6,5 1995 32,7 2006 6,5 1996 311,6 2007 12,5 1997 547,7 2008 7,8 1998 1,6 2009 2,8 1999 7,0 2010 4,1 2000 11,3 2011 4,2

2. Според социално-икономическите последици от инфлацията: - балансирана – характеризира се с умерено и пропорционално увеличение на цените и на лихвения процент. Данъчното облагане се актуализира (индексира), като се променят неговите ставки (определяне

103

на нови равнища на необлагаемия минимум). Доходите и богатството не се преразпределят; - небалансирана – наблюдава се при неравномерно изменение на цените, при което темпът на инфлацията изпреварва увеличението на основния лихвен процент. Обезценяването на парите води до преразпре-деление на доходите и на богатството, намаление на реалните доходи на преобладаваща част от населението и промяна в относителните цени на благата. 3. В зависимост от това дали инфлацията е очаквана, или не: - очаквана (антиципирана) – тази, която предварително се прогнозира и залага при разработване на макроикономическата политика на държавата и при сключване на трудовите договори (в тях се залага инфлационен индекс за осъвременяване на възнагражденията в съответ-ствие с очакваната годишна инфлация); - неочаквана (неантиципирана) – непредвидена, незаложена в макроикономическите разчети и в трудовите договори. Възниква от неочаквани причини и води до голямо преразпределение на доходите и на богатството и обезсмисля годишните трудови договори. ІV. Социално-икономически последици от инфлацията Последиците от инфлацията са сложни, многообразни и неедно-значни. Те зависят от размера на инфлацията, доколко тя е очаквана и „калкулирана” в разчетите за развитието на икономиката и за подоходната политика на държавата. В едни случаи инфлацията влияе положително за стимулиране на стопанската активност, а в други оказва разрушително въздействие върху националната икономика. 1. Умерената и средната инфлация (особено в техните по-ниски стойности) са полезни за икономиката. Те спомагат за динамизиране на производството и за намаляване на безработицата. Успоредно с увели-чението на цените се увеличават и печалбите на предприемачите. Нарастват паричната маса, спестяванията и кредитните ресурси. 2. Галопиращата и свръх инфлацията оказват негативно въздействие върху стопанския живот, доколкото са мощен генератор за икономическа и социална нестабилност. Инфлация в такива размери срива производството; възпрепятства вземането на кредити; води до задържане на инвестициите и на стопанската активност и в крайна сметка способства за рязко намаляване на доходите на населението. 3. Кои губят и кои печелят от инфлацията?

Най-потърпевши са хората на наемния труд (работниците и държавните служители), защото доходите им са относително постоянни (фиксирани) и въпреки осъвременяването им през годината, не могат напълно да покрият инфлацията, тъй като цените на дребно нарастват по-бързо от доходите.

104

При галопиращата и при свръх инфлацията най-тежко е положе-нието на социално слабите слоеве от населението (пенсионерите, получаващите социални помощи, безработните, учащите и др.). По оценка на американския икономист Й. Минарик, 2 % годишна инфлация предизвикват около 10 % снижение на реалните доходи на въз-растните домакинства и на получаващите различни видове социални помощи.

От високата инфлация печелят представителите на едрия и средния бизнес (намалява „тежестта” на взетите от тях кредити в общите им задължения), спекулантите, представителите на „сенчестата иконо-мика”, както и държавата, доколкото се снижава относителният дял на вътрешния държавен дълг. V. Инфлация и безработица Между инфлацията и безработицата съществува взаимна връзка и обусловеност, тъй като промяната в едно от двете явления води до съответна промяна в другото. Тази зависимост е изследвана от английския икономист Олбън Филипс и в литературата е добила известност като „Крива на Филипс”. Същност на Кривата на Филипс – представлява опит за матема-тическо графично описание на зависимостта между инфлацията и безрабо-тицата. Изразява обратнопропорционалната зависимост между темповете на инфлация и нормата на безработица, т.е. колкото по-висок е темпът на инфлация, толкова по-ниска е нормата на безработицата и обратно (вж. фиг. 6).

Фиг. 6. Зависимост между инфлация и безработица

Анализът на Кривата на Филипс дава възможност да се направят няколко важни извода, които да служат като ориентири за правителствата при разработването и осъществяването на икономическата политика, а именно:

Темп на инфлацията (в %) 8 6 4 2

2 4 6 8 Дял на безработните (в %)

105

- не е възможно постигането едновременно на ниска инфлация и на ниска безработица. Това налага степенуване в приоритетите на държавата в различните етапи; - безработицата и инфлацията могат да се моделират в зависимост от желанията и възможностите на правителствата съобразно конкретните нужди на деня. При увеличение на безработицата се създава възможност за наемане на работна сила с по-ниска заплата, т.е. цената (производ-ствените разходи) спада, на пазара се появяват стоки с по-ниски цени, което е предпоставка за по-ниска инфлация. При обратната зависимост (снижаване на нормата на безработица) се увеличава цената на работната сила, оттук нарастват производствените разходи на фирмите, респективно цените на стоките и услугите, което довежда и до по-висока инфлация. Кривата на Филипс предизвиква сериозни разногласия сред икономистите, защото връзката между безработицата и инфлацията невинаги е достатъчно стабилна и еднозначна (особено в по-дългосрочен период), че да позволи да се вземат категорични решения. Поради това се препоръчва правителствата да я използват за моделиране на икономи-ческата си политика само за краткосрочен период от време. VІ. Антиинфлационна и антистагфлационна политика 1. Същност на антиинфлационната политика - представлява съвкупност от подходи, механизми и действия на държавата за поддър-жане на инфлацията в допустими, желани от нея, размери. 1.1. Практически средства за намаляване на инфлацията: - чрез политика на доходите – състои се в установяване от държавата на граници, в които е допустимо нарастване на доходите и на цените. Затова е необходима договореност между правителството, работодателите и синдикатите. Чрез тази мярка на практика се влияе пряко върху съвкупното търсене и върху производствените разходи, а оттам – и върху инфлацията. За нейното провеждане е необходимо приемане на съответен закон от парламента; - чрез политика на данъчно регулиране на доходите – същността й се изразява в данъчно стимулиране (или данъчно ограничение) на фирмите в зависимост от ръста на доходите и на цените; - чрез рестриктивна (ограничителна) парична политика – ограни-чаване на паричната емисия, повишаване на лихвения процент и нама-ляване на бюджетния дефицит. 1.2. Модели на антиинфлационна политика. 1.2.1. Монетарно-рестриктивен (от лат. „restrictio” – ограничение) модел, условно наречен в литературата „боливийски”, доколкото в Боливия този подход за борба с инфлацията е използван за първи път. Основава се на принципите на монетарната школа на М. Фридмън. При него ударението в системата от мерки се поставя върху намаляването на

106

съвкупното търсене с оглед на неговото балансиране с недостатъчното предлагане. Състои се в: - ограничаване на паричната емисия и на парите в обръщение; - либерализация на цените; - замразяване на работните заплати и на разходите на държавния бюджет; - поскъпване на кредитите чрез рязко повишаване на лихвените и сконтовите проценти; - фиксиране на постоянни (твърди) валутни курсове. Практическото прилагане на този модел понижава „температурата” на болната икономика, но не премахва причините, довели до високата инфлация. Последствията от прилагането му са рязко намаление на общественото производство, увеличаване на безработицата, спад на жиз-неното равнище и засилване на имущественото разслоение на населението на „малко богати” и „много бедни”. По тези причини от редица иконо-мисти този модел се оценява като антисоциален, антихуманен. У нас този начин за овладяване на инфлацията (с известни условности) се приложи след 1992 г. по препоръка на Международния валутен фонд и на Световната банка. 1.2.2. Чрез стимулиране на стопанската активност, известен като „израелско-чилийски” модел. При него чрез система от мерки на държавата се стимулират производството и нарастването на производи-телността на труда; засилва се мотивацията към труд; възпира се търсенето на „скъпи” кредити; стопира се нарастването на паричната маса в обръщение. За ограничаване на инфлацията се разчита на възлагане на държавни поръчки за производство на важни за населението стоки и услуги, на засилено предоставяне на различни облекчения на стокопроиз-водителите. При този модел нарастването на безработицата по правило е незначителна което го прави особено подходящ за стопанства с голям дял на държавната собственост. Между двата модела на антиинфлационна политика има и други различия – ако първият модел не изисква социален консенсус между наемния труд, работодателите и правителството, вторият задължително го предполага; ако при първия инфлацията се „съсича” изкуствено чрез „съсичане” и на производството, то при втория инфлацията се овладява в условията на стопанска активност и динамизирано производство. По тези причини вторият модел е далеч по-социално приемлив, не изискващ толкова висока „социална” цена. Неговото практическо приложение обаче предполага социално съгласие от обществото за използването му и по-висок „коефициент на интелигентност” и професионална подготвеност на правителството.

107

2. Антистагфлационна политика. 2.1. Стагфлацията като икономическо явление е характерна за редица страни от Азия и Латинска Америка и за държавите от Централна и Източна Европа след 1990 г., в които икономиката за известни периоди се характеризира със стагнация в производството, съчетана с висока инфлация и висока безработица. За българската икономика стагфлацията е присъща в периода 1992 – 2002 г. със спад на общественото производство с около 50 %, високи стойности на инфлацията (в някои години и в трицифрени измерения) и на безработицата (достигаща до 16-18 % от активното население). 2.2. Практически мерки на антистагфлационната политика. - ускоряване на приватизацията и на преструктурирането на производството; - засилена намеса на държавата в стопанския живот; - създаване на институционални, законодателни и икономически механизми за премахване на монополните структури; разширяване на конкуренцията; недопускане на монополни цени; - контрол върху цените на най-важните стоки и услуги; - намаляване на неефективните държавни разходи, преструктури-ране на публичния сектор; - активизиране дейността на банките, намаляване на излишната парична маса, увеличаване ефективността на държавното управление, провеждане на гъвкава лихвена и депозитна политика и т.н. VІІ. Други процеси на паричното обръщение Освен инфлация за паричното обръщение на държавите могат да бъдат характерни и други явления, като по-важните от тях са: 1. Дефлация (от лат. „deflatio” – намаляване) – процес, обратен на инфлацията – на намаляване на необходимото за нормалната реализация на стоките и услугите количество пари в обръщение. В последните години у нас под дефлация неправилно се разбира процесът на спадане на темповете на инфлация. 2. Девалвация (от лат. „devalvatio” – отнемане на стойност) – явление на паричното стопанство, характеризиращо се с промяна на курса на националната валута по отношение на другите валути, на намаляване на златното й покритие. На практика девалвацията води до: - стимулиране на износа; - стабилизиране на търговския и на платежния баланс; - оскъпяване на вноса; - увеличаване на производствените разходи; - подронване доверието към националната валута.

108

Девалвацията е една от мерките за стабилизиране на паричното обръщение. Тя може да бъде официална (публично обявена от държавата) и скрита (без да е официално декларирана); 3. Ревалоризация (ревалвация) (от лат. „revalvatio” – добавяне на стойност) – процес, обратен на девалвацията – на увеличаване на златното покритие на националната парична единица, на намаляване на курса на националната валута по отношение на другите валути. Това води до снижаване на инфлацията и до стимулиране на вноса. Инфлацията и дефлацията са постоянно протичащи процеси. Те намаляват стопанската активност и оказват негативно влияние върху икономиката. Девалвацията и ревалоризацията са еднократни действия (актове) на държавата с цел активизиране на стопанския живот и стабилизиране на националната парична единица. 4. Нулификация (от лат. „nullificatio” – свеждане до нула, унищожа-ване) – анулиране на съществуващите парични знаци и замяната им с нови. При нея се намалява паричната маса в обръщение, като се „отрязват нули” от номинала на паричната единица. У нас нулификация на па-ричната единица е извършвана многократно, като последната е от 1 юли 1999 г. в съотношение 1000:1, т.е. 1000 стари лева бяха заменени с 1 нов лев. 5. Деноминация (от лат. „denominatio” – преименуване) – акт на държавата, с който националната парична единица се премахва и се заменя с нова. „Преименуването” на паричните знаци може да се придру-жава с намаляване на номиналната им стойност или със замяна на старите парични знаци с уедрени нови. Извършената през 1999 г. нулификация на българския лев беше неправилно обявена от правителството за деноми-нация. С този акт се извърши не подмяна на лева с друга парична единица с ново име (каквато е същността на деноминацията), а само промяна в мащаба на лева. 6. Парична реформа – действие на държавата, при което нулифи-кацията се съчетава с отнемане на икономическата мощ и политическото влияние на определени социални слоеве. Замяната на паричните знаци се извършва в определени съотношения, като над определен обем „старите” парични знаци не се обменят с нови (или се обменят в силно регресивна за притежателите им посока). Последната парична реформа у нас е проведена през м. май 1952 г., при която обмяната на наличните пари в населението е извършена в съотношение 100:1, а цените на стоките са преизчислени в мащаб 25:1. Влоговете на населението до 50 хил. лв., депозирани в спестовни каси, са преоценени в съотношение 100:3; тези до 200 хил. лв. в съотношение 100:2, докато при депозитите над 200 хил. лв. – пропорцията е 200:1.

109

Основни понятия - инфлация - платежоспособно търсене - голяма и малка потребителска кошница - жизнен и социален минимум - индекс на инфлация - инфлация на търсенето - инфлация на разходите - структурна инфлация - стагфлация - Крива на Филипс - дефлация - ревалоризация - деноминация - нулификация - парична реформа Въпроси за събеседване 1. Кои са причините, пораждащи инфлацията? 2. Разкрийте същността на инфлацията. 3. Какво изразява средното равнище на цените? 4. Анализирайте зависимостта между инфлация и платежоспособ-

но търсене. 5. С кои показатели се измерва инфлацията? 6. Кога е налице хиперинфлация? 7. Какво изразява Кривата на О. Филипс? 8. Анализирайте накратко видовете антиинфлационна политика. 9. Възможно ли е извършването на парична реформа у нас

понастоящем? 10. Как може да се оцени извършената у нас от 1 юли 1999 г.

замяна на „старите” парични знаци с нови?

Олбън Филипс (1914 – 1975 г.)

Роден в Нова Зеландия, прекарал по-голямата част от живота си в Англия като студент и преподавател в London School of Economics. Неговата популярност в макроикономическата теория се дължи на студията му „Отношението на безработицата и номиналната работна заплата във Великобритания през периода 1861 – 1957 г.”. В нея Филипс защитава тезата, че отношенията на зависимост между инфлация и безработица позволяват да съществува размяна между двата феномена. Концепцията се илюстрира графично, като се свързват промените в номиналната работна заплата (нанесени на ординатата) с промените в

110

равнището в безработицата (отразени на абцисата). И тъй като промените в номиналната работна заплата се отразяват върху индекса на цените, връзката цени – безработица е другият начин за изразяване на зависи-мостта безработица – заплати. В икономическата теория графичната зависимост между безрабо-тицата и инфлацията е популярна като „Крива на Филипс”. Тя показва, че е възможно обществото да предпочита в определени периоди от своето развитие по-висока инфлация с цел да намали безработицата, както и обратното. Кривата на Филипс предизвиква доста несъгласия сред някои икономисти, според които връзката между безработицата и инфлацията не е достатъчно стабилна и еднозначна в дългосрочен план.

Тема 10. ФИСКАЛНА ПОЛИТИКА

На този свят нищо не е сигурно освен смъртта и данъците.

Бенджамин Франклин

Съдържание на темата: 1. Същност и еволюция на фискалната политика. 2. Видове фискална политика. 3. Финансиране на държавните разходи. Държавен бюджет –

същност, видове и принципи. 4. Същност, функции и принципи на данъчното облагане. 5. Икономическа характеристика на някои по-важни данъци. 6. Ефективност на данъчната система и тежест на данъчното

бреме. Крива на Лафер. Националната икономика, от гледна точка на нейния функционален механизъм, представлява взаимодействие между съвкупното търсене и предлагане, и постигането на желаното макроикономическо равновесие изисква балансиране на техните величини. Това може да се постигне с използването на подходящ инструментариум. Един от инструментите за управление на съвкупното търсене и предлагане, а оттук – и за осигуряване на устойчивост в икономиката, е фискалната политика. Тя съдържа два компонента – данъци и бюджетни (държавни) разходи. Разумното и дозираното им използване от държавата може да гарантира стабилност във функционирането на икономическата система.

111

І. Същност и еволюция на фискалната политика 1. Същност – наименованието й произлиза от латинската дума „fiscus”, която означава сандък за пари, а впоследствие получава популярност като държавна каса, държавно съкровище, хазна. В широк смисъл фискалната политика се възприема като съвкупност от действия на държавата, насочени към събиране на приходи в държавния бюджет и тяхното изразходване с цел управление и регулиране на съвкупното търсене и на обема на производството. Тя се разглежда като система, която събира приходи, с които да се покрият необходими държавни разходи. На практика се осъществява чрез данъчно облагане и бюджетни разходи. 2. Цели на фискалната политика – насочени са към:

- изглаждане колебанията на икономическия цикъл; - осигуряване и поддържане на равновесие между съвкупното

търсене и предлагане; - постигане на устойчиви темпове на общественото производство

и на икономическия растеж; - гарантиране на високо равнище на заетост на работната сила; - постигане на стабилно равнище на цените и поддържане в

приемливи граници на инфлацията; - финансово подпомагане на социално слабите слоеве от насе-

лението. Материална основа за провеждане на фискалната политика е съсредоточаването на значителна част от финансовите ресурси на обществото в ръцете на държавата. Понастоящем около 1/3 от брутния вътрешен продукт в развитите пазарни икономики се преразпределя чрез държавния бюджет (у нас около 38 – 40 %). Чрез фискалната политика държавата в значителна степен влияе върху развитието на общественото производство. 3. Еволюция на фискалната политика – в своето развитие преминава през два етапа: 3.1. Традиционна фискална политика – като идея и практика е характерна за периода на зараждането и утвърждаването на капита-листическата икономическа система (края на ХVІІІ и началото на ХІХ век). Разработена е от класиците на буржоазната политическа икономия А. Смит и Д. Рикардо. Водещо за този етап е разбирането, че държавният бюджет трябва да бъде ежегодно балансиран, т.е. разходите да съвпадат с приходите. Според тази теория превишаването на разходите над приходите формира бюджетен дефицит, който е причина за увели-чаването на държавния дълг. Той е тежест за днешното и бъдещото поколение, тъй като „развращава всички” в обществото и ги приучва да живеят над възможностите си;

112

3.2. Съвременна, модерна фискална политика – започва да се прилага от 30-те години на миналия век, като предпоставките за оформянето й се подготвят от общественото развитие до този период. Непосредствен тласък за практическото й разработване дава иконо-мическата криза от 1929 – 1933 г., която нагледно доказа, че без помощта на държавата пазарът и частната инициатива не могат да осигурят ефективно използване на икономическите ресурси, а следователно и нормално функциониране на стопанството. Принципите на модерната фискална политика се основават на теоретичните разработки и изследвания на Дж. Кейнс. По-важните идеи в тази политика са:

- необходимост от активна намеса на държавата в провеждането на фискалната политика;

- отказ от идеята за „ здравите” финанси; - ежегодно балансиране на приходите и разходите в държавния

бюджет е необходимо само когато частните инвестиции и спестяванията са уравновесени;

- балансираният държавен бюджет нарушава стабилността на икономическата система, лишава държавата от възможността да провежда гъвкава стопанска политика, съобразена с нуждите на деня;

- уравновесен държавен бюджет е препоръчителен само за относително дълги периоди, а за по-кратките по-подходящ е такъв с дефицит, чрез който може да се стимулира стопанската активност. 4. Акценти във фискалната политика – в различните страни тя се провежда по различен начин, следствие от нееднаквите обществено-икономически условия. Въпреки това всички страни с развита пазарна икономика използват един и същ набор от мероприятия за практическото й осъществяване, като акцентите, на които е подчинена фискалната им политика, са също еднакви:

- през 30-40-те години на ХХ век – насочена е към отслабване влиянието на икономическите кризи, поддържане на висока стопанска активност и разширяване на съвкупното търсене;

- през 50-60-те години – постигане на висока заетост и увеличено производство;

- през 70-те години – борба с инфлацията; - през 80-90-те години – постигане на високи и устойчиви темпове

на икономическия растеж; - в края на века – осигуряване на високи темпове на икономически

растеж; ниска безработица и поносима инфлация. - в началото на ХХІ век – борба със световната финансово-

икономическа криза, намаляване на дефицитите в държавния бюджет и „вместване” на безработицата в приемливи граници.

113

ІІ. Видове фискална политика В зависимост от степента на участие на държавата във форми-рането и провеждането на фискалната политика и от практическите средства, с които се осъществява, тя може да бъде автоматична (пасивна) и дискреционна (целенасочена). 1. Автоматична (пасивна) фискална политика – осъществява се не чрез пряка намеса на държавата в нейното осъществяване, а чрез действието на предварително изградени от нея механизми, насочени към неутрализиране колебанията на икономическия цикъл и поддържане на стабилност в икономическата система. На практика се провежда чрез разработване и внедряване в икономическия механизъм на т.нар. автоматични (вградени) стабилизатори. Благодарение на тяхното действие фискалната политика придобива автоматизъм и възможност за гарантиране на стабилност в системата и при бездействие на държавната администрация. Нейното присъствие се ограничава само до разработ-ването и вграждането им в икономическата система. 1.1. Автоматични стабилизатори – механизми, чието действие намалява размерите на колебанията в брутния продукт, предизвикани от измененията в съвкупното търсене и предлагане. На практика това са предварително разработени инструменти, които осигуряват при спад (рецесия) в икономиката превишение на държавните разходи над приходите, с което се стимулира стопанската активност, а при подем – превишение на приходите над разходите, с което икономиката се предпазва от „прегряване”. От много икономисти тяхното действие се оприличава с това на амортисьорите в автомобила. За пръв път вградените стабилизатори се прилагат в икономиката на САЩ след икономическата криза от 1929 – 1933 г. от правителството на Фр. Рузвелт. По-късно тези механизми стават задължителен елемент от фискалната политика на всяка развита държава. 1.2. Обхват на автоматичните стабилизатори – включват основно данъците и държавните трансферни плащания. 1.2.1. Данъците като автоматични стабилизатори. Основен принцип при изграждане на данъчните системи е те да осигурят допълнителни данъчни постъпления при увеличение на доходите на гражданите, фирмите и на държавните институции, както и обратното. Този начин на действие на данъците ги превръща в антициклични стабилизатори. Механизмът на тяхното въздействие върху стабилността на икономическата система се заключава в следното.

- при подем в икономиката – данъчните приходи от дейността на икономическите субекти се увеличават, което води до намаляване на съвкупното търсене и на инвестициите. В държавния бюджет постъпват допълнителни средства, а икономиката се предпазва от „прегряване”;

114

- при спад (криза) – поради намаляване на стопанската активност количеството на събраните данъци в държавния бюджет намалява; в стопанските субекти се натрупват допълнителни средства за инвестиции и за увеличаване на съвкупното търсене. По този начин се стимулира активизирането на стопанския живот. Описаното по-горе въздействие на данъците като автоматични стабилизатори се отнася за всички видове данъци (преки и косвени). 1.2.2. Държавните трансферни плащания като автоматични стаби-лизатори – тяхното действие наподобява това на данъците.

- при подем в икономиката – с нарастването на работната заплата се увеличават социалноосигурителните постъпления в бюджета; броят на безработните се свива; кръгът на социално подпомаганите намалява; формира се излишък в държавния бюджет. По този начин се свива съвкупното търсене;

- при спад в икономиката – безработицата нараства, увеличават се плащанията за безработните и грижите на държавата за подпомагането им. Това води до дефицит в държавния бюджет. Според американски икономисти вградените автоматични стабилизатори неутрализират около 1/3 от икономическите колебания. Останалите трябва да се преодолеят чрез целенасочена държавна намеса. 2. Дискреционна (целенасочена) фискална политика. 2.1. Същност – съзнателна, целенасочена намеса на държавата чрез данъците и чрез държавните разходи, за постигане на предварително набелязаните цели (гарантиране стабилността на икономическата система). 2.2. Практически средства за провеждане на тази политика. 2.2.1. Чрез програми за осъществяване на държавна заетост и програми за държавни разходи:

- изграждане на крупни инфраструктурни обекти и включване в тях на безработните;

- влагане на средства в нискорентабилни и високо капиталоемки отрасли, които не са привлекателни за частния бизнес (енергетика, пътища, ж.п. линии и др.);

- инвестиране на средства в екологични проекти от общонацио-нално значение;

- финансиране на скъпоструващи фундаментални научни изслед-вания;

- възлагане на държавни поръчки за производство и износ на важни за населението и износа стоки;

- предоставяне на помощи и кредити на структуроопределящи предприятия;

115

2.2.2. Чрез изменение на разходите за социални нужди – наред с помощите за безработни и другите социални програми, държавата може да отдели средства за стабилизация и активизиране на съвкупното търсене чрез:

- допълнителни помощи за социално слаби граждани; - инвестиране на средства за изграждане на болници, детски

приюти, социални заведения и т.н. 2.2.3. Посредством промени в данъчното облагане – при подем в икономиката държавата може да увеличи данъчните ставки на стопанските субекти, като по този начин намали тяхната печалба и ограничи активността им. Така икономиката се предпазва от свръх производство. При криза – данъчното облагане следва да бъде насочено към намаляване на данъчните ставки, освобождаване от мита и акцизи с цел в стопанските субекти да останат повече средства за инвестиране в производството. ІІІ. Финансиране на държавните разходи.

Държавен бюджет – същност, видове и принципи Както вече бе отбелязано, фискалната политика се състои в събиране на приходи в държавния бюджет и тяхното целесъобразно изразходване. Това се постига чрез разработване и изпълнение на държавния бюджет. 1. Същност на държавния бюджет – представлява ежегодно съста-вяните сметки на приходите и разходите на държавата. Обхваща както очакваните, така и фактически постигнатите приходи и разходи. Разработ-ва се основно от Министерството на финансите, утвърждава се от Минис-терския съвет и се приема от парламента, след което става основен фи-нансов закон на държавата. Състои се от две части – приходна и разходна. 2. Приходи на държавния бюджет – формират се основно от данъчни постъпления, глоби и неустойки, от държавни заеми и чрез емисия на „нови” пари. 3. Разходи на държавния бюджет – насочват се основно за:

- издръжка на държавната администрация; - за нуждите на армията, полицията, органите на сигурност; - издръжка на съдебната система (съд, прокуратура, следствие) - финансиране на държавното образование и безплатното

здравеопазване; - държавни инвестиции; - погасяване на държавни заеми (външни и вътрешни) и др.

4. Принципи на съставяне на държавния бюджет: - публичност – обществото трябва да бъде информирано за приходите и разходите на държавата. За това след приемането му Законът за държавния бюджет се публикува в Държавен вестник;

116

- реалност и точност – при неговото разработване да се отчитат действителните възможности на икономиката;

- пълнота – да обхваща всички възможни приходи и разходи; - специализация – да е ясен акцентът в него (социален, анти-

инфлационен, на икономическия растеж и др.); - единство – да обхваща бюджета както на държавата, така и на

нейните териториални единици (области и общини). 5. Видове държавен бюджет.

- структурен – отразява приходите и разходите, при положение че икономиката работи на границите на производствените си възможности, т.е. при пълно използване на факторите на производството;

- цикличен – изразява размерите на разходите и приходите при икономика, която функционира вътре и извън границите на производст-вените си възможности, т.е. изразява реалните приходи и разходи;

- текущ (реален) – показва размера на приходите и разходите, на дефицита и излишъка, съществуващи през текущата бюджетна година. 6. Бюджетен дефицит и бюджетен излишък – за държавния бюджет са възможни следните ситуации:

- при който приходите са по-големи от разходите – налице е бюд-жетен излишък. Такъв бюджет у нас е характерен за периода до 2008 г.;

- когато разходите превишават приходите – възниква бюджетен дефицит. Такъв е налице за 2009, 2010 и 2011 г. Данните в табл. 7 показват размера и относителния дял на дефицита (излишъка) в държавния бюджет през последните години.

7. Бюджетен резерв – при разработването на държавния бюджет е необходимо да се предвидят средства за безпрепятствено изпълнение на набелязаните мероприятия и за посрещане на допълнително възникнали неотложни разходи, наложени от непредвидени (форсмажорни) обстоятелства (стихийни бедствия; социални конфликти; покриване на неотложни разходи; недостиг на приходи и за разходи, които не са били предвидени при съставянето на бюджета). Таблица 7. Излишък и дефицит в държавния бюджет на България за периода 2007 – 2011 г.

Показатели 2007 г 2008 г 2009 г. 2010 г. 2011 г. БВП (млн. лв.) 60 185 69 295 68 322 70 474 75238 Бюджетен излишък (+) и дефицит (–) млн. лв.

+ 683 + 1149 – 3189 – 22 69 -1580

Бюджетен излишък (+) и дефицит (–) в % от БВП

+ 1,1 %

+ 1,7 %

– 4,7 %

– 3,2 %

-2,1%

117

8. Държавен дълг – същност, източници, класификация и последици. 8.1. Същност – обхваща сумата от задълженията на държавата към нейните външни и вътрешни кредитори. 8.2. Източници за формиране на държавния дълг: - от ежегодните бюджетни дефицити; - от ползваните вътрешни и външни заеми; - от лихвите по вътрешния и външния дълг на държавата. 8.3. Класификация на дълга: - според източника на кредита – вътрешен и външен; - според срока на погасяване – краткосрочен (до 1 година), средносрочен (1-3 години) и дългосрочен (3-5 години). 8.4 Последици – най-общо държавният дълг затруднява функцио-нирането на икономиката. 8.4.1. Последици за икономиката при вътрешен дълг – наличието му води до:

- необходимост от държавния бюджет да се отделят средства за изплащането му (главница и лихви);

- затруднява финансирането на редица дейности в икономиката; - засилва имущественото разслоение на обществото.

Погасяването на вътрешния дълг се извършва чрез: - увеличаване на данъците в държавния бюджет; - отпечатване на нови парични знаци (което води до увеличаване

на паричната маса и на инфлацията); - вземане на външни заеми за изплащане на вътрешни задъл-

жения; 8.4.2. Последици при външен дълг – води до: - заделяне на средства от държавния бюджет за изплащането му; - затруднения в развитието на националната икономика; - изтичане на национално богатство извън страната; - необходимост от вземане на нови заеми с цел изплащане на стари задължения. 8.5. Размери на външния и вътрешния дълг на България. По данни на Министерството на финансите държавният дълг на България към 31. ХІІ. 2010 г. възлиза на 11, 428 млрд. лв., което е 16,2 % от произведения през годината брутен вътрешен продукт. По този показател страната се нарежда на второ място в Европейския съюз след Естония, в която държавният дълг е най-нисък – 6,6 % от БВП. Според Европейската статистическа служба (Евростат) рекордьор по задлъжнялост е Гърция с външен дълг, възлизащ на 158,9% спрямо БВП, следвана от Италия (119,6%), Португалия (109,7%), Белгия (96,8%) и Ирландия (86,2%). За целия Европейски съюз държавният дълг е средно 82,2 % от БВП.

118

Сериозно безпокойство за България обаче предизвиква дългът на частните юридически субекти (фирми, банки, застрахователни дружества и др.) към чуждестранните частни кредитори. Ако той се прибави към държавния дълг, брутният външен дълг на България нараства на 37, 095 млрд. евро, или на 107 % от БВП. По-подробна информация за външния дълг на България за послед-ните години и относителния му дял към БВП се съдържат в табл.8. Таблица 8. Външен дълг на България за периода 2007 – 2010 г.

Показатели 2007 г. 2008 г. 2009 г. 2010 г. БВП (млн. лв.) 60 185 69 295 68 322 70 474 Държавен дълг (млн. лв.) 10 360 9 484 10 000 11 428 Държавен дълг в % от БВП 17,2 % 13,7 % 14,6 % 16,2 %

Вътрешният дълг (към местни юридически и физически лица) е в размер на около 5,1 млрд. лева. В икономическата литература и стопанската практика много често се дискутира по въпроса може ли да функционира ефективно една икономика без вътрешен и външен дълг. Отговорът на този въпрос е не дали да се допусне вътрешен и външен дълг, а какъв да е размерът му; сроковете за неговото погасяване; при какви условия икономиката може да функционира нормално въпреки ежегодните плащания по дълга. ІV. Същност, функции и принципи на данъчното облагане 1. Същност на данъците – задължителни безвъзмездни плащания на физически и юридически лица в полза на държавата или на нейни органи (общините). Данъците са основен елемент за формиране на приходите в държавния бюджет. За България над 2/3 от постъпленията в държавния бюджет са от данъци. Те са значителен елемент и от БВП на всяка държава. Около 1/3 от брутния продукт на САЩ се формира от данъци. 2. Функции на данъците:

- фискална – чрез тях се изземва част от доходите на данъко-платците и се осигуряват приходи в държавния бюджет;

- социална – чрез данъците се провежда социалната политика на държавата, като се удържат средства от богатите и се дават на по-бедните;

- икономическа – чрез тях се провежда определена икономическа политика и се регулира икономическият цикъл;

- контролираща – чрез данъците се контролира дейността на икономическите субекти в обществото.

119

3. Принципи на данъчното облагане. - поданиците на всяка държава са длъжни да плащат данъци,

съобразени с техните доходи и имущество; - данъците да бъдат стабилни (непроменливи) за продължителен

период от време; - да са ясно и точно определени; - да се събират по време и начин, удобен за данъкоплатците; - всеки данък да удържа от данъкоплатците толкова, колкото е

необходимо; - по размер да са такива, че след тяхното заплащане да се осигури

нормална икономическа дейност на данъкоплатеца. В съвременната данъчна политика водещи са два принципа – принципът на данъчната изгода, посредством който се гарантират необходимите приходи в държавния бюджет, и този на платежоспособ-ността, даващ възможност на данъкоплатците да осъществяват нормално своята дейност, след като са заплатили дължимите от тях данъци. 4. Начин на данъчно облагане и видове данъци. 4.1. Начини на данъчно облагане:

- поголовно облагане – в основата му се поставя съществуването на индивида, без държавата да се интересува от икономическото и социалното му положение. Прилага се ограничено;

- пропорционално облагане – с нарастването на облагаемата данъчна база нараства и данъчното задължение, с което се осигурява социална справедливост;

- прогресивно облагане – когато по-високите доходи се облагат с по-високи данъчни ставки. По този начин се реализира идеята за поемане на по-висока данъчна тежест от по-имотните слоеве на населението;

- регресивно облагане – когато данъчната ставка намалява с нарастването на данъчната база. Този начин на данъчно облагане засилва неравенството в обществото и провокира различни социални конфликти. 4.2. Видове данъци – в зависимост от начините за изчисляване и събиране на данъците, както и от обекта на данъчното облагане, те биват преки и косвени:

- преки – които непосредствено засягат физическите и юридическите лица и директно се заплащат от тях. От своя страна, те биват имуществени (когато се дължи данък за притежавано имущество - земя, жилища, транспортни средства, наследство и др.) и подоходни (заплащани за получавани доходи - от работна заплата, хонорари, наеми, дивиденти, печалби и др.);

- косвени – събирани чрез цените на закупените стоки и услуги (данък добавена стойност, акцизи, мита).

120

V. Икономическа характеристика на някои по-важни данъци Данъчното законодателство на всяка страна регламентира вида на данъците, доходите и дейностите, които са обект на данъчно облагане, начините за събирането им, органите, ангажирани с провеждането на данъчната политика, и т.н. Независимо от националните различия в данъчната политика, съществува определен кръг данъци, които са общовалидни за всички страни с функционираща пазарна икономика. 1. Личен подоходен данък – данък, с който се облагат доходите на физическите лица, получени по различен начин (от работна заплата, хонорари, лихви, ренти, дивиденти, продажба на селскостопански продукти и др.). Този данък се заплаща след приспадане на т.нар. необходимо-присъщи разходи на данъкоплатците. От 1 януари 2007 г. у нас със закон се въведе т.нар. плосък данък, при който всички доходи на физическите лица, независимо от техния размер, се облагат с единна ставка от 10 %. С отпадането на необлагаемия с данък минимум доходи се ощетяват нископлатените социални групи и се облагодетелствуват тези с високи доходи. Плоският данък се използва обикновено в страни с по-ниска степен на икономическо развитие (за привличане на чуждестранни капитали) и в които съществуват сериозни затруднения със събирането на подоходния данък, особено от работещите в „сенчестата икономика”. 2. Социалноосигурителен данък – този данък се удържа от всички доходи на данъкоплатците и се използва за социално осигуряване и професионална преквалификация на безработните, както и за пенсионно осигуряване. За тези цели у нас се използват средствата, натрупвани във фондовете за професионална квалификация и безработица (ПКБ) и държавно-обществено осигуряване (ДОО). 3. Данък добавена стойност (ДДС) – с него се облага само добавената (новосъздадената) стойност. Тя представлява разлика между пазарната цена на стоките и услугите и направените разходи за тях. Този данък се начислява на всички стадии от производството и реализацията и се заплаща от крайните потребители на тези блага. Данъкът върху добавената стойност у нас е въведен от 1 април 1994г., със ставка от 20 % за почти всички стоки и услуги и необлагаема група от 13 стоки с особенно важно значение (някои храни, детски пособия и учебни помагала). По-късно тези преференции бяха премахнати и се въведе единна ставка, като за известни периоди тя бе увеличена на 22%, а по-късно намалена на 18 %. Понастоящем тя е фиксирана на 20 % за всички стоки и услуги с изключение на туристическите услуги за чуждестранните граждани, където ставката на ДДС е 9 %. В страните членки на ЕС равнището на ДДС е различно – Швеция (25 %), Дания (25 %), Финландия (22 %), Ирландия (21 %), Франция (21%), Белгия (21 %), Германия (19 %), Австрия (20 %), Испания (16 %),

121

Гърция (21 %), Португалия (20 %), Англия (20 %),Унгария (25 %), Полша (22 %), Холандия (19 %) и т.н. В тези страни обаче е въведена силно изразена диференциация в ставките на ДДС (т.нар. редуцирани ставки) за различните стоки и услуги в зависимост от тяхната важност. За жизненоважни стоки като лекарства, храни, учебни пособия, книги, вестници, детски артикули и други облагането е значително по-ниско, а в редица държави нулево. За преодоляване на последствията от финансово-икономическата криза в някои страни от общноста (Гърция, Испания, Португалия, Англия) напоследък се прибягва до завишаване на ставките за ДДС. 4. Корпоративен данък (данък върху печалбата) – данък, с който се облага реализираната печалба в най-големите фирми и акционерните дружества. Понастоящем корпоративният данък у нас е 10 %. Този данък предполага т.нар. двойно данъчно облагане, защото първо се облага печалбата и втори път – дивидентите на отделните акционери. 5. Патентен данък – заплаща се като определена от държавата (общината) сума и представлява годишен данък за право за упражняване на дадена професия. Използва се за облагане на физически и юридически лица, извършващи стопанска дейност, за които е невъзможно (или много трудно) да се установи от данъчните органи точният размер на годишните им доходи и разходи. Този данък се прилага най-вече за работещите в сферата на услугите (дърводелски, шивашки, обущарски, бръснаро-фризьорски, козметични, часовникарски и др.) и в хотелиерството и ресторантьорството. Неговият размер е диференциран за различните населени места (и за районите в тях) и се определя от съответната общината в рамките на утвърдени със закон минимални и максимални граници. 6. Данък върху оборота – данък, с който се облагат реализираните доходи от некорпоративните стопански структури (еднолични търговци, събирателни сружества, дружества с ограничена отговорност и др.). Със закон се фиксира определена граница на оборот, под която се заплаща този данък. 7. Акцизи – особен вид данък, който се начислява за ограничен кръг вносни и местни стоки и услуги (тютюневи изделия, алкохолни напитки, течни горива, произведения на изкуството, модни, луксозни и деликатесни стоки и др.). Този данък се начислява от вносителя, респективно производителя, но чрез крайната цена на дребно се заплаща от потребителя.

122

VІ. Ефективност на данъчната система и тежест на данъчното бреме. Крива на Лафер

1. Ефективна данъчна система е тази, която успява да събере необходимите данъци от всички икономически субекти в размери, които законодателят е определил (първи критерий за ефективност на системата). 2. Кога данъчната система е неефективна - когато не може да събере необходимите данъци или принуждава данъкоплатците да укриват своите доходи, да избягват данъчното облагане, да се насочват към „сенчестата икономика”: 3. Втори критерий за ефективност на данъчната система – изразява доколко дължимите данъци (данъчното бреме) са поносими, доколко икономическите субекти са в състояние да плащат дължимите от тях данъци, без това да ги води към фалит, към свиване (или прекратяване) на тяхната дейност. Според Колбер (финансов министър на Франция по времето на Людвик ХІV) „разумното данъчно облагане наподобява скубането на гъска. Искате максимум перушина при минимум съскане”. 4. Данъчна ставка и данъчна база. 4.1. Данъчна ставка – показва размера (процента) на данъчното облагане. 4.2. Данъчна база – това е сумата, подлежаща на данъчно облагане (доход, оборот). 5. Крива на Лафер – показва графично зависимостта между величината на данъчната ставка (в %) и постъпленията в държавния бюджет от данъци. Тя отразява закономерността, че колкото данъчната ставка е по-умерена и по-поносима, толкова събираемостта на данъците е по-висока и общата сума на събраните данъци е по-голяма. При увеличаване на данъчната ставка над допустими граници събираемостта пада, като намалява и общата сума на събраните данъци.

Фиг. 7. Зависимост между данъчна ставка и данъчни постъпления

Данъчна ставка (в %) ● С ● В

● А

Данъчни постъпления

123

Проучванията на американския икономист Лафер показват, че при нулева данъчна ставка (т. А) данъчни постъпления няма. При максимална ставка от 100 % (т. С) постъпления в бюджета също няма. Според него максимална събираемост и най-големи приходи в бюджета от данъци постъпват, когато данъчната ставка не превишава 50 % (т. В). Изследваната от Лафер закономерност може да се използва от правителствата при определянето на ефективната данъчна политика, която да гарантира, от една страна, необходимите постъпления в държавния бюджет и, от друга – да осигури за гражданите и бизнеса справедлива данъчна тежест, която да стимулира тяхната стопанска активност.

Основни понятия

- фискална политика - еволюция на фискалната политика - автоматична (пасивна) фискална политика - дискреционна (целенасочена) фискална политика - държавен бюджет - бюджетен дефицит и бюджетен излишък - държавен дълг - данъчно облагане - данъчна тежест - данъчна ставка и данъчна база - Крива на Лафер

Въпроси за събеседване 1. Какви цели преследва фискалната политика? 2. Разкрийте разликата между традиционната и съвременната

фискална политика. 3. Каква е ролята на автоматичните стабилизатори при провеж-

дането на фискалната политика? 4. Посочете принципите, върху които се изгражда държавният

бюджет. 5. Доколко е допустимо увеличаването на държавния дълг (външен

и вътрешен)? 6. Необходима ли е диференциация в ставката на ДДС? 7. Доколко е удачно според вас използването на плосък данък за

доходите на физическите лица? 8. Смятате ли, че правителството на България провежда правилна

фискална политика в условията на икономическа криза?

124

Тема 11. ПАРИ И БАНКОВА СИСТЕМА

И любовта не е превръщала толкова хора в глупци, колкото глупци са направили размишленията върху природата на парите.

Уилям Гладстоун

Съдържание на темата: 1. Същност и еволюция на парите. 2. Функции на парите. 3. Парична маса и парични агрегати. 4. Банки и банкова система. 5. Централна банка и инструменти на паричната политика. 6. Функциониране на Централната банка в условията на валутен

съвет. В историята на цивилизацията са познати три големи изобретения, които коренно са променили живота на хората – откриването на огъня, колелото и парите. Парите са едно от най-значимите творения на човека в неговата хилядолетна история. Те олицетворяват вечното и непрекъснато насрещно движение на доходи и разходи и са универсалната връзка между стопанските субекти. Анализът на макроикономическата наука без отчитане ролята на парите е все едно да се изучава футболната игра, без да се има предвид ролята на защитата в нея. Очевидно е, че парите са най-важният „зъб в ангренажните колела” на макроикономическата система на всяка страна. Тази тяхна значимост в живота на всеки дава основание да се твърди от мнозина, че около парите се върти светът. І. Същност и еволюция на парите 1. Същност на парите – в широк смисъл парите се дефинират като общоприето средство за размяна на стоки и услуги и за погасяване на задължения. Ретроспективният поглед върху появата и развитието им показва, че те имат многовековно проявление, преминаващо през няколко исторически стъпала. Тази еволюция на парите отразява различната степен в развитието на общественото производство и на пазарните отношения. 2. Еволюция на парите – през вековете парите са обект на дълбока еволюция, която обхваща четири исторически етапа: 2.1. Стокови пари (бартерна размяна) – исторически бартерната размяна е първата форма на търговия. При нея се извършва размяна на един продукт с друг непосредствено (директно), без посредничество на парите или на друго общоприето средство за размяна. За осъществяването

125

на бартерна размяна е необходимо съвпадение на желанията на участ-ващите в нея. Необходимостта от подобно двойно съвпадение обременява бартерната размяна с допълнителни разходи, а в много случаи я прави невъзможна. Поради тези причини подобни сделки носят случаен характер и обикновено са белег на изостаналост на икономиката и на неразвитост на пазарните връзки. Въпреки тези недостатъци бартерната размяна съществува и в наши дни, макар и в ограничени размери. Тя се използва обикновено от слабо развити икономики, чиито национални валути не са конвертируеми и валутните им постъпления са ограничени. В тези случаи бартерът е единственото алтернативно средство за размяна. 2.2. Стокова форма на парите – при тази форма на размяна ролята на пари (на всеобщ еквивалент) в най-ранните периоди са изпълнявали някои особени, търсени, престижни стоки. Необходимо е било те да задоволяват потребностите на много хора и да имат универсални свойства. За различните страни и региони те са били различни – за северните народи като пари са се използвали кожите и рибата; в Африка – морските миди; в Южна Америка – какаото; на Балканите – овчите кожи, и т.н. Добитъкът също е използван като пари от древните гърци, по-късно и от романите. За това не е случайно, че самият термин „пари” произлиза от латинската дума „pecus”, която означава добитък. През ХІХ век ролята на пари започват да изпълняват златото и среброто – най-напред във вид на слитъци и кюлчета, по късно и във формата на монети. Като всеобщ еквивалент в стоковата размяна златото се налага поради своите природно-икономически характеристики – сравнително рядък метал; трудно се добива и обработва; в малък обем съдържа голяма стойност; не се влияе от атмосферни условия; не влиза в химична реакция с други елементи; притежава физическа и икономическа делимост; сравнително трудно се фалшифицира. 2.3. Книжни пари – олицетворяват третия етап от еволюцията на парите. Като платежно средство са се появили най-напред в Китай през Х век. По важните им предимства като всеобщ еквивалент пред златните пари са:

- лесно се съхраняват и натрупват; - улесняват времето и мястото на размяната; - лесно се повишава или намалява тяхната стойност (чрез нули-

фикация); - трудно се фалшифицират; - държавите могат да пускат в обръщение неограничено

количество пари (за разлика от ограничените запаси на злато). В началните етапи книжните пари са се обменяли свободно срещу злато при отчитане на златното им покритие. В началото на ХХ век тази възможност постепенно отпада. Книжните пари са декретни пари, т.е.

126

държавата ги обявява със закон за задължителни платежни средства в разплащанията между икономическите субекти в страната. 2.4. Кредитни пари – олицетворяват най-новия етап от еволюцията на парите. Кредитните пари са средство за размяна, което представлява задължения на банките към физически и юридически лица. Те са средства за безналични разплащания. По-важните видове кредитни пари са:

- чекове, издадени срещу налични банкови депозити. Икономи-ческите агенти влагат парите си в банкови депозити, като срещу тях банките са задължени при поискване да изплащат задълженията на депозанта;

- транспортно-туристически (пътнически) чекове – представляват дълг на компанията, издала чека към притежателя му, който при поискване трябва да бъде веднага изплатен в налични пари;

- кредитни карти – издават се срещу открит влог в банка или срещу доверие в платежоспособността на притежателя им. С тях безналично се купуват стоки и услуги. Някои с ирония ги наричат „пластмасови” пари. В последните години се използват комбинирани чеково-спестовни сметки, автоматично прехвърлящи се сметки и други разновидности на кредитните пари. Силно развитие напоследък получават компютъризираните платежни системи, които се характеризират с голяма мощност и скорост на извършване на разплащателните операции. С развитието на електронните платежни системи и с усъвършенстването на информа-ционните технологии се извършва своеобразна „дематериализация” на парите и се появява потенциалната възможност обикновените, осезаемите сега пари, постепенно да изчезнат.

ІІ. Функции на парите В историческото си развитие парите са изпълнявали различни функции. В класическата политическа икономия се разглеждат пет функции на парите –мярка на стойността, платежно средство, средство за обръщение, средство за натрупване и световни пари. Понастоящем функциите, които парите изпълняват, основно са: 1. Средство за размяна (посредник в обръщението) – посредством тази функция хората си разменят стоки и услуги, т.е. парите са мимолетен посредник в стоковото обръщение. Притежаването на пари не е самоцел, а е възможност, чрез която, притежавайки пари, хората да могат да купят необходимите им стоки и услуги. Ако при бартера движението е по формулата С (стока) – С (стока), което означава размяна на стока срещу стока, то при функцията на парите като средство за размяна движението е С-П-С, т.е. дадена стока (напр. работна сила) се разменя срещу пари

127

(работна заплата), за да може с тяхна помощ да се купи след това друга стока. 2. Разчетно средство – тази функция се изпълнява от националните парични единици. Като разчетна единица парите измерват количеството и качеството на труда, изразходван за производството и реализацията на стоките, които влизат в разменни отношения. В случая парите служат като общ знаменател, който прави пъстрия стоков свят съпоставим и съизмерим. Тази функция на парите на практика се изпълнява чрез цената на стоките и услугите. С функцията разчетно средство е свързан и т.нар. мащаб на цените, който изразява златното покритие на националната парична единица. Той се установява от държавата при отчитане на множество фактори – иконо-мически, политически, социални и др. Намаляването на златното покритие на паричната единица означава нейната девалвация, а увеличаването – ревалоризацията й. 3. Средство за натрупване (съхраняване или опазване на стойността) – парите са средство за съхраняване на стойността, тъй като могат да запазват покупателната си способност за бъдещи периоди, т.е. да се използват за извършване на покупки в бъдеще. Предимството на парите в тази им функция в сравнение с други активи е, че те са най-ликвидните платежни средства. Ликвидността показва степента, в която даден актив може да се превърне в разменно средство (в пари) при дадена цена. Парите са високо ликвиден актив, защото с тях веднага могат да се извършат всякакви разплащания. Следва обаче да се има предвид, че парите не са единственото и не най-добро средство, за съхраняване на стойността и за държане на богатство. Това се обяснява с факта, че по време на инфлация те се обезценяват и следователно богатството, държано във форма на пари, се намалява в реално (физическо) изражение. Финансовите активи (акции, облигации) и реалните активи (злато, недвижими имоти, жилища, земя и др.) също могат да служат за съхраняване и опазване на стойноста и богатството, тъй като тяхната пазарна цена с течение на времето обикновенно нараства. ІІІ. Парична маса и парични агрегати 1. Парично обръщение – изразява движението на наличните пари в населението в резултат на обръщението на стоките и услугите при извършването на различни плащания. 2. Парична система – представлява организацията на паричното обръщение, която поставя в определен порядък функционирането на парите като средство за обръщение и като платежно срество. Въвежда се от държавата със специални закони, които регламентират нейните основни елементи.

128

3. Парична маса – това е сумата от общопризнатите платежни средства, които се намират в обръщение в националното стопанство, т.е. всички средства, които функционират като пари в страната. 4. Парични агрегати – конкретните мерки за измерване на паричната маса се наричат парични (монетарни) агрегати. Те се бележат със знака „М”, придружен от съответен цифров индекс. Най-често се оперира с паричните агрегати М1, М2, М3, макар че в някои страни се използват значително повече агрегати (в САЩ те достигат до М7). 4.1. Паричен агрегат М1 – той включва:

- наличните пари в населението, т.е. монетите и книжните пари извън финансовите институции, които домакинствата и фирмите държат в наличност;

- чековите сметки – това са парите, депозирани във финансови институции, срещу които могат да се подписват чекове. Наричат се още „депозити до поискване” или „депозити на виждане”;

- транспортно-туристическите чекове. Или агрегатът М1 обхваща наличните пари извън банките, чековите депозити и туристическите чекове. 4.2. Паричен агрегат М2 – обхваща:

- агрегата М1; - остатъците по срочните и спестовните депозити в търговските

банки със срок до 4 години; - акциите на взаимните фондове на паричния пазар.

Или агрегатът М2 се образува от М1 и т.нар. „квази пари”. 4.3. Паричен агрегат М3 – в него се включват:

- агрегатът М2; - срочните депозити в големи размери; - спестовните облигации и другите ценни книжа.

По този начин М3 обхваща всички пари извън банковата система и всички пасиви на банките към местни лица. Наблюдението върху паричното обръщение показва, че в дълго-срочен план най-бързо нараства агрегатът М3 (т.нар. „широки пари”), след него М2 и най-бавно агрегатът М1. Бързото нарастване в краткосрочен план на „широките пари” е предвестник за предстояща криза в паричната система (инфлация). Паричните агрегати се наблюдават и анализират от правителството, респективно от централната банка.

129

ІV. Банки и банкова система Паричното обръщение на всяка страна е невъзможно без същест-вуването и функционирането на специализирани финансови структури, чрез които да се осъществява движението на паричната маса между икономическите субекти. Такава роля в съвременния свят изпълняват банките. 1. Същност на банките – особени икономически институции, които акумулират временно свободни парични средства, предоставят кредити, осъществяват парични плащания, емитират кредитни пари, пускат в обръщение ценни книжа. Първата банка в света е създадена в италианския град Генуа през 1320 г. 2. Видове банки – световната практика наложи съществуването на три вида банки:

- емисионни – които емитират паричната единица на съответната страна. Обикновено това е държавната (централната) банка. У нас тази роля изпълнява Българската народна банка (БНБ), създадена с указ на държавния глава Александър Батенберг през 1879 г.

- търговски банки – те осъществяват пряко парично-кредитното обслужване на икономическите агенти (физически и юридически лица).

- банкоподобни институции – такива, които не извършват целия обем банкови операции. Към тях се отнасят застрахователни дружества, спестовни каси, финансово-брокерски къщи, обменни бюра и други. 3. Банкова система – съвкупността от банките и банкоподобните институции, които функционират в националното стопанство. Централно място в нея заема държавната банка, която организира и контролира дейността на всички банкови и финансови институции в страната. 4. Принципи на функциониране на банковата система – дейността на всяка банкова система се основава на съблюдаването на система от принципи, по-важните от които са:

- принцип на доходност – банките се стремят към извличане на максимален доход, който е разлика между лихвите, които получават за предоставяни от тях кредити, и лихвите, които плащат на своите депозанти;

- принцип на ликвидност – банките трябва така да организират своята дейност, че да са в състояние незабавно да посрещнат задълже-нията си към своите вложители. За тази цел всяка банка държи част от своите пари като задължителен резерв в Централната банка;

- принцип на сигурност – стремежът на банките е да максимизират възвращаемостта на предоставения кредит. Доколкото обаче най-рисковите операции са и най-доходни за банките, се налага те да избират между риска и дохода.

130

5. Операции на банките – извършват три вида операции (пасивни, активни и посреднически). 5.1. Пасивни – всички операции на банките по привличане на свободни парични средства. Чрез тях банките набират необходимия за работата им капитал. Операциите, чрез които той се осигурява, са:

- от собствен капитал. За регистриране на банка е необходим минимален собствен капитал, който учредителите й трябва задължително да притежават;

- чрез депозитни операции, посредством привличане на средства от клиенти;

- чрез емисионни операции (издаване и продажба на ценни книжа). 5.2. Активни операции – обхващат всички действия на банката по използване на набраните средства:

- предоставяне на кредити на физически и юридически лица; - участие в инвестиционни проекти; - закупуване на ценни книжа от държавни или частни юридически

лица; - издръжка на банковата дейност.

5.3. Посреднически операции – банките извършват различни услуги срещу заплащане:

- посредничество в разплащанията между икономическите агенти; - покупко-продажба на ценности (благородни метали); - търговия с ценни книжа; - обменни операции с чуждестранна валута; - изготвяне на анализи и прогнози; - информационно обслужване по поръчка.

V. Централна банка и инструменти на паричната политика Във всяка страна има изградена централна монетарна институция в лицето на Централната (държавната) банка, която упражнява контрол върху паричното обръщение. Нейната задача е да разработва и осъщест-вява паричната политика, да се грижи монетарните условия да бъдат възможно най-благоприятни за всички икономически субекти. С оглед на това законът за банките във всяка държава урежда особения статут на Централната банка. У нас този статут е регламентиран със Закона за БНБ. 1. Статут на Централната банка – заключава се основно в следното:

- Централната банка не работи заради печалба, тя не е предприемаческа институция. Банката е инструмент на правителството или на законодателния орган (парламента). Печалбата, която реализира от дейността си, тя внася в държавния бюджет;

131

- тя е единственият емисионен институт на държавата, т.е. на нея принадлежи монополното право да емитира и пуска в обръщение нацио-налната парична единица;

- клиенти на Централната банка не могат да бъдат други физи-чески или юридически лица, освен търговските банки и правителството, т.е. тя е банка на банките;

- Централната банка е независима институция, директно подчинена на върховния законодателен орган на страната. В своята дейност тя е партньор на правителството, без да е зависима от него. 2. Функции на Централната банка – определят се със специален закон, като по-важните са:

- основен фактор е за провеждане на макроикономическата политика на държавата;

- отпуска заеми на правителството, купува и продава държавни ценни книжа;

- обслужва държавния дълг (външен и вътрешен); - осъществява емисионната функция на държавата; - грижи се за стабилността на националната парична единица; - провежда антиинфлационната политика; - контролира дейността на другите банки; - акумулира ликвидните средства на търговските банки; - представлява държавата в международните разплащания; - издава разрешения (лицензии) за учредяване на нови банки.

3. Инструменти на монетарната (парично-кредитната) политика. 3.1. Чрез операции на открития паричен пазар – това е търговията на Централната банка с ценни книжа с цел оказване на желаното въздействие върху финансовия сектор. Тя емитира, от една страна, облигации, съкровищни бонове и други държавни ценни книжа, а, от друга, ги продава (или купува) в зависимост от състоянието на икономиката. Накратко този процес изглежда така:

- при подем в икономиката Централната банка засилва продаж-бата на държавни ценни книжа на търговските банки, които ги изкупуват. По този начин се намалява техният кредитен ресурс, лихвеният и сконтовият процент се увеличават, отпуснатите кредити намаляват, инвестиционната активност спада. Така икономиката се предпазва от „прегряване”;

- при криза или депресия – Централната банка извършва обрат-ната операция – засилва изкупуването на държавни ценни книжа от търговските банки. Последните получават „свежи пари”, които могат да предоставят като кредити на икономическите субекти, като по този начин се стимулира стопанската им активност. 3.2. Чрез сконтовия (дисконтовия) процент – това е лихвеният процент, по който Централната банка отпуска кредити на търговските

132

банки за покриване на временния им недостиг на средства. Сконтовият процент е инструмент за осъществяване на парично-кредитната политика само тогава, когато търговските банки не разполагат с достатъчно собствени средства и са принудени да вземат такива от Централната банка. Механизмът на това въздействие се изразява в следното:

- при криза в икономиката Централната банка понижава сконтовия процент, по който отпуска средства на търговските банки. Те от своя страна могат да намалят лихвения процент по кредитите на фирмите;

- при подем - Централната банка повишава сконтовия процент, от което следва повишаване и на лихвения процент по кредитите, които фирмите ползват. По този начин се задържа стопанската им активност. 3.3. Чрез задължителните минимални резерви – това са средствата, които търговските банки са задължени да държат в Централната банка като резерв срещу привлечените от тях депозити. Относителният им дял в общата сума на привлечените депозити се изразява с нормата на задължителните резерви (Н з.р.)

. . .100З Р

задължителни резервиН

набрани депозити .

Нормата на задължителните минимални резерви е динамична величина и зависи от състоянието на националната икономика и на финансово-кредитната система, от сигурността на банковата система, от нивото на инвестиционната активност и др. Чрез нея Централната банка провежда политиката си по отношение на търговските банки, като целта е да се осигури ликвидността им при възникнали затруднения. За САЩ нормата на задължителните минимални резерви е в границите от 3 до 12 %, а за България – 7-14 %. За стимулиране на стопанската активност на фирмите, чрез ускорено използване на кредити от търговските банки, Централната банка у нас понижи многократно нормата на задължителните минимални резерви в последните 1-2 години до много ниски, в редица случаи символични равнища.

VІ. Функциониране на Централната банка в условията на валутен съвет

Същността и необходимостта от въвеждането на паричен (валутен) съвет у нас са разработени в следващата тема. В случая ще отбележим само, че въвеждането на системата от ограничения в паричната политика на държавата наложи редица ограничения и в дейността на Централната банка. По-конкретно те се отнасят до:

- ограничи се свободата на Централната банка в провеждането на нейната емисионна функция. Тя може да емитира и пуска в обръщение парични знаци само в количества, разрешени със Закона за валутния борд;

133

- силно е ограничена функцията по рефинансиране на търговските банки от Централната банка – това се допуска само в строго определени случаи, изрично упоменати в Закона за борда;

- отнето е правото на БНБ да определя валутния курс към основната резервна конвертируема валута (до 31.12.2001 г. спрямо германската марка, а след тази дата – към еврото). Този курс е определен с упоменатия по горе закон като 1 евро се разменя за 1,95583 лв.;

- значително са намалени възможностите на БНБ за кредитиране на правителството;

- въведена е забрана за кредитиране от БНБ на губещи и нерентабилно работещи предприятия;

- въведени са редица ограничения при получаването на разре-шения (лицензии) за осъществяване на банкова дейност;

- опростена е процедурата за обявяване в несъстоятелност на търговските банки.

Основни понятия

- бартерна размяна - стокови и кредитни пари - книжни пари - парична маса - парична система - парични агрегати - „квази” и „широки” пари - ликвидност на банките - сконтов (дисконтов) процент

Въпроси за събеседване 1. Очертайте етапите в еволюцията на парите. 2. Посочете причините за масовото използване в икономическия

живот на кредитните пари. 3. Какво представляват паричните агрегати М1, М2, М3 и за какви

цели се използват? 4. С какви лостове на парично-кредитната политика Централната

банка влияе върху стопанския живот? 5. Намаляването на нормата на задължителните минимални

резерви не води ли според вас до подронване ликвидността на търговските банки?

6. Дали и доколко въведените с валутния съвет ограничения в дейността на БНБ не обезсмислят мястото й като банка на банките?

134

Милтън Фридмън (1912 – 2007 г.)

Роденият в Ню Йорк през 1912 г. Милтън Фридмън е идеен водач и основен представител на монетарната школа в икономическата теория. От 1948 г. е професор по икономикс в Чикагския университет, където форми-ра и оглавява т.нар. Чикагска школа в икономическата теория. В съавторство с Анна Шварц публикува през 1962 г. Фундамен-талния си труд „Монетарна история на САЩ”, в който доразвива класическата икономическа теория за парите. Много популярна е и книгата му „Свободата да избираш”. През 1976 г. е удостоен с Нобелова награда за икономика за изследванията му в областта на функцията на потреблението. Според Фридмън икономическата нестабилност е резултат от колебанията в предлагането на пари, което води до резки низходящи и възходящи фази в развитието на националното стопанство. Оттук и водещата теза в монетарната школа, според която, ако монетарната политика се изведе на приоритетно място в управлението на стопанския живот, цикличното развитие ще бъде по-равномерно, ще се коригира темпът на безработица в приемливи за обществото граници и ще се увеличи икономическият растеж. М. Фридман е противник на гарантираната минимална работна заплата, защото според него тя потиска социално слабите слоеве от населението, формирайки у тях нежелание за промяна в квалификацията им. Счита, че институции, които регулират цените, търговията и заплатите, възпират свободната конкуренция и са източник на нестабилност.

Тема 12. ВАЛУТА И ВАЛУТНИ КУРСОВЕ

Дайте ми контрола върху валутата на една страна и ще ми бъде напълно безразлично кой ще създава законите.

Анселман Ротшилд (банкер)

Съдържание на темата:

1. Същност и еволюция на валутата. 2. Видове валути. 3. Валутен пазар. 4. Същност и класификация на валутните курсове. 5. Системи за определяне на валутните курсове. 6. Паричен (валутен) съвет.

135

В международната търговия обикновено е необходимо всяка страна да конвертира собствената си парична единица във валутата на своя търговски партньор. Вносът на стоки, услуги и капиталови активи предизвиква търсене на чужда валута, с която те да бъдат заплатени. От друга страна, износът им предизвиква предлагане на валута от чуждестранни резиденти, необходима за заплащане на съответните блага. Търсенето на една валута едновременно означава предлагане на друга. І. Същност и еволюция на валутата Една от функциите на парите е функцията им на световни пари, т.е. те са средство за международни разплащания. За изплащане на задълженията към чужди държави във външната търговия се използват чуждестранни платежни средства – валута. 1. Същност на валутата – в икономическата литература и стопанската практика съществуват два основни възгледа за същността на валутата. Тя се разглежда в широк и тесен смисъл: - в широк смисъл – разбира се паричната единица, която лежи в основата на паричната система на всяка страна (напр. лев, долар, лира); - в тесен смисъл – под валута се разбират всички официално прие-мани (признати) средства за размяна и разплащане (монети, банкноти, чекове, преводи), т.е. паричните знаци, кредитните и платежните документи, означаващи задължение, или вземане, към други страни. 2. Стойност на валутата. - номинална – стойността, обозначена върху платежното средство; - курсова – стойността на валутата, изразена в местна парична единица по курса на деня. Тя е променлива величина; - действителна – стойността на валутата, получена след отчитане и на разноските по операциите с нея. ІІ. Видове валути В световната практика се използват различни класификации за валутите в зависимост от критериите, които се залагат при идентифи-кацията им. 1. Според обхвата на действието им: 1.1. Национални – това са валутите, функциониращи само в рамките на дадено национално стопанство. 1.2. Международни – колективни парични единици на Междуна-родния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (специални права на тираж - СПТ) и на Европейския съюз (евро). Някои от тези валути (специалните права на тираж) не съществуват като реално платежно сред-ство в разплащанията между икономическите субекти, а са допълнителни резерви във формата на счетоводни записвания. Емитират се от МВФ и популярно са известни като „книжно злато”. С тях оперират само централ-

136

ните банки на държавите. Паричната единица на ЕС – еврото, е реално платежно средство от 1.01.2002 г. в рамките на страните – членки на Европейския валутен съюз. 1.3. Световни пари – валути, изпълняващи ролята на световни пари в разплащанията между държавите. За да може дадена валута да играе такава роля, тя трябва да отговаря на определени изисквания и да е уговорено между държавите използването й като такава. В момента ролята на световни пари изпълняват доларът, а в някои случаи британската лира, швейцарският франк и японската йена. До 31.12.2001 г. такава функция изпълняваха германската марка и френският франк. 2. В зависимост от конвертируемостта (обратимостта) на валутите. 2.1. Свободно обратими (пълно конвертируеми) – валути, които свободно се обменят в други парични единици без банково разрешение; могат да се разменят за злато; да се внасят и изнасят свободно. Такива са американският долар, британската лира, японската йена, еврото. Тези валути се използват и при покупко-продажба на т. нар. „девизни стоки” т. е. такива, които на световните пазари могат да се купят само срещу свободно конвертируема валута. 2.2. Частично конвертируеми – валути, които са свободно обратими само в рамките на определена валутна зона – напр. еврото в рамките на страните – членки на Европейския валутен съюз. Съществува вътрешна и външна конвертируемост. Вътрешна конвертируемост е налице, когато само местни физически или юриди-чески лица (резиденти) могат да обменят националната валута с други валути. Външна – когато на чуждестранни лица (нерезиденти) е разреше-но да обменят националната валута за други валути. 2.3. Неконвертируеми (затворени) – валути, за които съществуват редица ограничения при извършването на различни видове валутни операции. Тези валути могат да се обменят само с разрешение на съответен държавен орган. Такива обикновенно са валутите на слабораз-витите държави.

ІІІ. Валутен пазар 1. Същност на валутния пазар – това е мястото, където се осъществява покупко-продажба на валути. 2. Видове валутни пазари: 2.1. Свободни и ограничени: - свободни – на които няма ограничения за участниците при извършването на текущите операции с валути; - ограничени – когато валутните операции се осъществяват само от упълномощени от държавата физически и юридически лица;

137

2.2. Национални (вътрешни) и международни (външни): - национални – съществуват и функционират в страната; - международни – включват кореспонденските връзки на Централ-ната и на търговските банки с банките на други държави, чрез които се осъществяват международните разплащания. 3. Субекти (играчи) на валутния пазар – банки, финансови организации и институции (финансово-брокерски къщи, обменни бюра), застрахователни дружества, различни посредници, частни физически и юридически лица. 4. Обекти на валутния пазар – на него се търгуват благородни метали (злато), конвертируеми валути, платежни и кредитни средства, кредитни задължения. 5. Сделки на валутния пазар – изразяват съотношението между обема на сключените сделки (покупка, продажба) за една и съща валута в един и същ ден. Това съотношение се нарича валутна позиция. Тя може да бъде: - закрита (затворена) – когато обемите на купената и продадената валута са равни; - открита – когато такова равенство не съществува. От своя страна откритата позиция бива къса – когато продажбите са по-големи от покупките, и дълга – при която продажбите са по-малки от покупките. 6. Операции на валутния пазар – на него се извършват основно две групи операции: - спот (spot) операции – тези по незабавна доставка на валути. При тях размяната на валутите става най-късно до втория работен ден след сключването на сделката; - форуърдни и фючърсни (т.е. срочни) – при тях размяната на валутите се осъществява известно време след договаряне на сделката. ІV. Същност и класификация на валутните курсове Независимо дали закупените стоки или услуги в международната размяна се заплащат веднага или покупко-продажбата се извършва на кредит, възниква проблемът с начина на заплащане, с превръщането (конвертирането) на валутата на една страна във валута на друга страна. Това налага участниците в международната размяна да уточнят съотношението между отделните национални валути. Това съотношение е известно като валутен курс. 1. Същност на валутния курс – показва цената (стойността) на една валута, изразена в паричната единица на друга държава. 2. Начини за установяване на валутните курсове. - чрез пряко котиране – чрез оценка на чуждестранните валути в националната валута (напр. $1=1,46 лв.);

138

- чрез косвено (обратно) котиране – чрез оценка на националната валута в съответните чуждестранни валути (напр. 1лв.=$0,57); - чрез „кръстосано” котиране – когато валутният курс се определя чрез съотношението между две валути, произтичащо от курса им към трета валута, приета за база (за такава се използват конвертируеми валути, най-често доларът). 3. Търговия с валути – извършва се чрез използване на два курса - курс „купува” и курс „продава”. Курс „купува” е курсът, по който финан-совата институция изкупува чуждестранната валута. Курс „продава” – курсът, по който се продава валутата. Разликата между двата курса е т.нар. спред (англ.) или маржа (фр.) и представлява печалбата за финансо-вата институция, извършваща търговията с валутите. 4. Класификация на валутните курсове – в теорията и стопанската практика се използват различни класификации в зависимост от използваните критерии. 4.1. Според начина на образуването им: - паритетни (математически) – валутни курсове, които се получават чрез точни математически пресмятания, въз основа на официалната цена на златото или според официалното съотношение на валутите към определена конвертируема валута; - борсови – свободно определяни на базата на търсенето и предлагането; - комбинирани – при които курсът се определя чрез използването и на двата начина; 4.2. Според стопанското предназначение на валутните курсове: - клирингови – по които се извършват клиринговите (от англ. „clearing” – форма на международни разплащания чрез взаимно погасява-не на вземания и задължения без използване на налични пари) разплаща-ния между държавите; - железопътни – чрез които се разплащат ж.п. услугите между страните; - компесационни – по тях се уреждат разплащанията по компеса-ционни сделки между държавите; - стопански – посредством които се извършват разплащанията между стопанските субекти на страните; 4.3. Според срока на действие на валутните курсове: - тип телеграфно плащане – по които се изплащат задължения в деня на сключването на сделката; - тип писмен превод (чек) – валутни курсове, чрез които се уреждат задължения в деня на представянето на платежния документ; - едномесечни, двумесечни и тримесечни – дългосрочни валутни курсове, по които се уреждат задължения и вземания след изтичане на фиксирания срок;

139

4.4. Според броя на обявените курсове от емисионната банка: - курс „купува”; - курс „продава”. 4.5. Според начина на формиране на валутните курсове: - среден курс – получава се, като средна величина между най-ниския курс „купува” и най-високия курс „продава”. По него банките оперират помежду си с чуждестранните валути на т.нар. междубанков валутен пазар; - постоянен (фиксиран) курс – валутен курс, определян от Централната банка за дълъг период от време или безсрочно; - свободен (плаващ) – текущо определян валутен курс в зависимост от търсенето и предлагането на валутата на международния пазар. 5. Фактори, влияещи върху валутните курсове. - търсенето и предлагането на националната валута на междуна-родните пазари (основен фактор); - икономическото състояние на страната – тенденциите в БВП, инфлацията, безработицата, стопанската конюнктура, лихвените проценти и др.; - външноикономически фактори; - външнополитически фактори; - вътрешни (неикономически) фактори – състояние на полити-ческата система в страната, стабилност на парламент, правителство и др. V. Системи за определяне на валутните курсове Международната валутна система заема важно място при осъщест-вяването на междудържавните финансови операции. Нейните елементи се формират от възприетата парична единица като еталон на системата; от механизма за определяне на валутните паритети и курсове, както и от емисионните институции, натоварени с „пускането” на паричните единици в обръщение. В исторически аспект системите за формирането на валутните курсове преминават през няколко класически етапа. 1. Система на златния стандарт (на златния паритет) – между-народна валутна система, въведена през 1867 г. с решенията на т. нар. Парижка конвенция и просъществувала до Втората световна война. С решенията на Генуезката конференция от 1922 г. се изгражда т.нар. златно-девизен паритет, при който освен златото за световни пари се възприемат и валутите на най-големите капиталистически страни. При тази система златото и всички национални парични единици са свободно конвертируеми по фиксиран паритет. Изграждането и функционирането на тази система отразява в голяма степен господството на Великобритания по това време в световната икономика, когато Лондон е бил единственият (или най-важният) международен разплащателен център на света.

140

2. Система на фиксираните валутни курсове – изградена е през юли 1944 г. по силата на Бретън-Уудските съглашения (САЩ) и приета от участващите в международната конференция 44 страни, при монополния диктат на държавите – победителки във войната. Тази система отчита новите реалности и превръщането на САЩ във водещата икономическа и политическа сила в света. Решенията от Бретън-Уудс налагат хегемонията на американския долар, премахват златно-валутния паритет и го заменят със златно-доларовия стандарт в международните валутно-финансови операции. Съгласно тази система се установяват фиксирани валутни курсове, при които всички валути се обменят свободно за злато, в основата на което съотношение стои златното покритие на американския долар. Всички страни (респективно централните им банки) могат да конвертират своите валути и злато в американски долари по официал-ния курс, според който 1 тройунция злато (31,105 грама) се разменя за 35,0875 долара. На тази конференция са създадени като специализирани органи на ООН Международният валутен фонд (МВФ), за подпомагане на страните с кредити и за улесняване на международното сътрудничество във валутната политика, и Международната банка за възстановяване и развитие (Световната банка), специализирана за отпускане на дългосрочни кредити. Системата на фиксираните валутни курсове просъществува до август 1971 г., когато САЩ обявиха едностранно, че прекратяват свободния обмен на долари срещу злато. 3. Система на свободните (плаващите) курсове - съгласно тази система валутните курсове се определят под влиянието на търсенето и предлагането на финансовите пазари. Увеличеното търсене на дадена валута води до повишаване на цената й на валутния пазар, докато намаленото търсене – до падане на валутния курс. Националните банки на страните си запазват правото за намеса във валутните курсове с цел „плаване” на валутните курсове в определени граници (в границите на т.нар. „валутна змия”). 4. Определяне на валутните курсове в България – формирането на валутните курсове у нас преминава през няколко етапа: - до средата на февруари 1991 г. у нас функционира системата на постоянните (фиксираните) валутни курсове, определяни от Централната банка за дълъг период от време; - след премахването на валутния монопол на държавата се премина към плаващо определяне на валутните курсове от Централната банка с отчитане състоянието на валутния пазар, на търсенето и предлагането на лева на международните валутни пазари и на състоянието на национал-ната икономика;

141

- с въвеждането на паричния съвет от 1.07.1997 г. със закон се установи фиксиран валутен курс само към германската марка в съотношение 1DM=1 лв. От 1.01.2002 г. такъв съществува само по отношение на резервната валута (еврото), като 1 евро се разменя за 1,95583 лв. За всички останали валути Централната банка ежедневно (за всеки работен ден) определя плаващи валутни курсове. VІ. Паричен (валутен) съвет Темата за паричния съвет става актуална в средата на 1997 г., когато със Закона за паричния съвет той беше въведен у нас. 1. Същност на паричния съвет – представлява система от мерки и действия на държавата за стабилизиране на паричната система на дадена страна. Системата на валутен съвет е прилагана в редица държави след Втората световна война – в Израел, Аржентина, Литва, Латвия, Естония, Македония и др. Идеята за използването на валутен борд в България е обоснована още през 1990 г. от американските икономисти Ричард Ран и Роналд Ът в подготвената от Фондацията на Националната камара на САЩ разработка „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България”. Според Р. Ран „валутният съвет е зло, но необходимо зло, за лечение на паричната система” на страната. 2. Кога се въвежда валутен борд – когато всички други мерки за стабилизиране на паричното стопанство не са дали резултат, когато страната е с нефункциониращо (или силно разстроено) парично сто-панство. 3. Състояние на икономиката и на паричната система, при което въвеждането на валутен борд е единственото средство за стабилизиране на паричното стопанство. - при голям външен и вътрешен дълг и невъзможност те да се обслужват нормално; - при висока (галопираща или свръх) инфлация; - при неконтролируемо нарастване на цените на стоките и услугите; - при безконтролна емисия на парични знаци; - при разстроен паричен пазар; - при нереални валутни курсове; - при висок бюджетен дефицит; - при дълбока политическа (парламентарна, правителствена) и ико-номическа криза.

142

При такова състояние на българската икономика, характерно за края на 1996 г. и първото полугодие на 1997 г., по препоръка на МВФ и Световната банка у нас със закон бе въведен паричен съвет. 4. Цели, които се преследват с прилагането на системата на паричния съвет – насочени са към: - овладяване на инфлацията и „вкарването” й в приемливи граници; - преустановяване на лавинообразното покачване на цените; - спиране на неконтролируемата емисия на парични знаци; - намаляване на бюджетния дефицит в разумни граници; - своевремено обслужване на вътрешния и външния дълг; - запазване в известни граници на спестяванията на гражданите; - разумно използване на външните кредити; - стабилизиране на националната икономика. 5. Практически действия, следващи от въвеждането на паричния съвет у нас. - обвързване на националната парична единица към определена резервна конвертируема валута (до 30.12.2001 г. към германската марка, а от 1.01.2002 г. – към еврото); - строго регламентирано определяне на паричната маса в обръщение;

ПБСВКРЗВР СЛЕЛЕЛЕК

където: К – количество пари, необходимо за паричното обръщение. ЛЕВР – левов еквивалент на валутните резерви, с които

държавата разполага ЛЕРЗ – левов еквивалент на резерва от злато на държавата ЛЕВК – левов еквивалент на предоставените външни кредити СПБС – салдо от платежния баланс на страната

6. Разновидности на валутния съвет – прилага се в два варианта: - като „твърд” паричен съвет – без никакви изключения (без право за рефинансиране на правителството и на търговските банки от БНБ и без резервен фонд за публичния сектор); - като „ мек” паричен съвет – с допускане на горните изключения. У нас валутният борд се провежда в неговия твърд вариант. 7. Продължителност на действие на валутния борд – опитът от прилагането му показа, че неговото действие ще бъде необходимо до влизането на страната в Европейския валутен съюз (т.нар. Еврозона), при строго спазване на Маастрихските критерии за присъединяване към валутния съюз.

143

8. Резултати от политиката на валутен борд – изминалият период показа, че въвеждането му е било абсолютно необходимо и навременно. Той спомогна за стабилизиране на паричното обръщение, овладяване на инфлацията, успокояване на цените и за успешно обслужване на държавния дълг. Практиката на паричния съвет предполага жестока парична рестрикция, максимална пестеливост на държавата и гражданите , „затягане на коланите от всички”.

Основни понятия

- функции на парите - конвертируемост на валутите - свободно обратими (пълно конвертируеми) валути - стойност на валутите - валутен пазар - валутни курсове - системи за определяне на валутните курсове - Бретън-Уудска конференция - плаващи валутни курсове

Въпроси за събеседване 1. Коментирайте съществуващите в литературата определения за

категорията „валута”. 2. При какви условия една национална валута може да бъде

използвана като конвертируема в световния стокообмен? 3. Посочете какви неикономически фактори могат да повлияят

върху курса на дадена валута по отношение на останалите. 4. Кои са страните участнички в Бретън-Уудските споразумения? 5. Какви са функциите на Международния валутен фонд и на

Световната банка? 6. От кога България членува в МВФ и в Световната банка и какви

са задълженията й към тези финансови институции?

Международен валутен фонд Международният валутен фонд (МВФ) е създаден съгласно Бретън-Уудското споразумение от 1944 г. и започва да функционира от м. март 1947 г. Фондът е учреден с цел да поощрява международното сътрудничество в монетарната област и премахването на валутните ограничения, стабилизиране на обменните (валутните) курсове и улесняване на системата на многонационалните разплащания между страните членки. Средствата на фонда са предназначени за финансово подпомагане на страни, които изпитват краткосрочни и средносрочни затруднения от гледна точка на платежния им баланс.

144

Държавите членки правят вноски в злато и във валута във фонда на основата на относителната значимост на икономиката на съответната държава и нейния дял в световната търговия. Квотата на всяка страна във фонда определя: - вноската й във фонда; - правото й на гласуване; - размера на заема, който може да получи; - вноската й за специалните права на тираж (СПТ). Страната, получила заем от фонда, поема задължения да съблюдава изискванията и правилата на МВФ за ограничаване на дефицита в платежния си баланс и за възстановяване и поддържане на външната стойност (курса) на своята валута.

Международна банка за възстановяване и развитие Популярното й название е Световна банка. Седалището й е във Вашингтон. Създадена е по силата на Бретън-Уудското споразумение от 1944 г. Целта на банката е да предоставя финансово съдействие на онези страни, които изпитват финансови затруднения и се нуждаят от средства за възстановяване и развитие на икономиките. Капиталът на банката се формира от вноските на страните – членки на МВФ, и допълнителни средства, които се набират от световните капиталови пазари. Лихвите, които страните членки заплащат за предоста-вените от банката кредити, зависят и се определят от конюнктурата на международните финасови пазари. Всички заеми, предоставени на държавни агенции, фирми и дружества, обикновено се гарантират от правителството на съответната страна, получила кредита.

145

Част трета. МИКРОИКОНОМИКА

Тема 13. ПРОМИШЛЕНОСТТА В СИСТЕМАТА НА РАЗШИРЕНОТО ВЪЗПРОИЗВОДСТВО

Не бива да изучаваме никаква теория, която да не може да бъде приложена веднага на практика.

Неизвестен автор

Съдържание на темата: 1. Икономическа и организационна обособеност на стопанския живот. 2. Индустрия и индустриален (промишлен) отрасъл. 3. Предприятието (фирмата) – основна структурна единица в стопанската дейност. 4. Видове субекти на стопанската дейност. 5. Обединение на предприятия. 6. Несъстоятелност и ликвидация на предприятия. Икономиката на всяка страна е сложна съвкупност от отрасли, подотрасли и дейности, свързани помежду си в единен механизъм. В зависимост обаче от обекта на изследване и степента на обособеност стопанският живот съществува и функционира на няколко равнища (нива). І. Икономическа и организационна обособеност

на стопанския живот Икономическият живот във всяка страна реално съществува и

функционира на различни равнища: Първо (макро) равнище – представя се от националното стопанст-во, разглеждано като единен национален териториално-производствен комплекс, т.е. националната икономика в нейната цялост, функционираща като цялостен организъм. Второ (макро и мезо) равнище – това е икономиката на ниво междуотраслови, отраслови и териториални икономически комплекси.

- междуотраслови икономически комплекси – икономически структури, в които се извършва стопанска дейност, крайният продукт на която е резултат от дейности на няколко народностопански отрасъла (например енергиен, продоволствен, военнопромишлен и др.);

- отраслови икономически комплекси – обхваща производствената (стопанската) дейност в рамките на отделен отрасъл и в неговите подотрасли (например животновъдство и растениевъдство в отрасъл „Селско стопанство”);

146

- териториални икономически комплекси – обединителният крите-рий в случая е териториалният, т.е. съвкупността от различни видове производствена или стопанска дейност, осъществявана в рамките на даден регион на страната (например Черноморски, Дунавски, Рило-Родопски и др). Трето (мезо и микро) равнище – производствената (стопанската) дейност на ниво основни структурни стопански звена (комбинати, сдружения, предприятия, фирми, ферми, кооперации др.). Четвърто (микро) равнище – стопанската дейност на ниво поделения на основните стопански единици (цех, бригада, производствен участък, кантора). ІІ. Индустрия и индустриален (промишлен) отрасъл 1. Същност на индустрията и на индустриалния отрасъл. Тълкуването на понятието „индустрия” варира в широки граници – от „група стопански структури, които произвеждат сходен продукт или осигуряват сходна услуга”, до „всяка организирана дейност, използваща капитал и работна сила, за да произвежда конкретен продукт или група продукти”. Първата дефиниция до голяма степен се приближава до наложилото се в последните десетилетия в България виждане за отрасъл и което се разпростира напоследък и за редица дейности в нематериалната сфера (например банкова индустрия, туристическа, развлекателна индустрия и др.). Що се отнася до второто определение, макар и твърде широко по обхват, то очертава съвременното разбиране за индустрия. Индустрията е основен сектор на националното стопанство и има решаващо значение за развитието му. Тя осигурява оръдията на труда, без които са немислими развитието на селското стопанство, транспорта и строителството. В нея се произвеждат и големи количества най-разнообразни продукти за потребление – облекла, обувки, хранителни продукти, битови електроуреди и др. Тя ангажира голям брой от трудовите ресурси на страната. Значителна част от нейната продукция се изнася, което до голяма степен определя и външноикономическите връзки на страната, участието й в международното разделение на труда и на международните пазари. Индустрията (промишлеността) може да се разглежда като сектор на общественото производство, в който се добиват и преработват суровини и материали и се произвеждат продукти на труда с производствено и непроизводствено предназначение. По своята същност тя се явява продължение на домашното (натуралното) стопанство, занаятчийското и манифактурното производство и се отличава от селското стопанство и непроизводствената сфера по влаганите суровини и материали, използваните технологии, произвежданите продукти и т.н. У нас съгласно действащите нормативни документи индустрията се разглежда като съвкупност от отраслите на промишлеността и строител-

147

ството, като промишлеността обхваща всички дейности, свързани с про-мишлен добив на суровини, природни ресурси, производство на промиш-лени продукти, производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и на газообразни горива, както и доставянето на води, канализа-ционни услуги, управление на отпадъци и рециклирането им, докато в строителството се включват различните видове строителни дейности като подготовка на строителната площадка, строителство на сгради, съоръже-ния и инсталации, довършителни строителни дейности и др. (вж. фиг. 1).

Фиг. 1. Елементи на индустрията Съгласно класификацията на икономическите дейности (КИД 2008) под понятието „отрасъл” се разбира икономическа категория, свързана с групирането на относително еднородни производства и услуги, като критериите за еднородност са: сходство в технологията на производ-ството; сходство в използваните суровини и материали; сходство в иконо-мическото предназначение на продукцията; възможности за комбиниране на вертикален принцип на производството или услугите; сходство в количеството и качеството на упражнявания труд при производството или при оказването на услугата. Въпреки че степента на сходство на групи-раните предприятия, които се обособяват в отделни отрасли, е относи-телно висока, по-нататъшното им групиране въз основа на по-прецизни и

Индустрия

Промишленост Строителство

Добивна промишленост

Преработваща промишленост

Производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и на газообразни горива

Доставяне на води, канализа - ционни услуги, управление на отпадъци и възстановяване

148

конкретни признаци формира отрасловите класове, групи, раздели и сектори. Те от своя страна обединяват предприятия, чиито суровини и материали, технология и произвеждан продукт са еднородни. Като критерии с най-голямо значение за определяне на индивидуалните класове се използват технологията на производствения процес и видът на произ-водството. За определянето на групите и разделите в КИД се използват следните критерии: характер и предназначение на произвежданите стоки и услуги, вложените суровини и материали, вид на производствения процес и технология на производството. Важен фактор за групиране на най-високото ниво – сектор, са основните характеристики на произведените стоки и услуги. По този начин се изгражда схемата на класификацията на икономическите дейности, която включва четири йерархични равнища, като всяко равнище с по-висока степен на агрегация съдържа точно отнасящи се позиции на следващото го равнище с по-ниска степен на агрегация. Четирите йерархични равнища носят наименование и имат кодови означения, както следва: - сектор – съдържа позиции, идентифицирани с еднозначен буквен код.

Той не е част от цифровия код на класификацията; - раздел – съдържа позиции, идентифицирани с двузначен цифров код; - група - съдържа позиции, идентифицирани с тризначен цифров код; - клас - съдържа позиции, идентифицирани с четиризначен цифров код. Отделната производствена единица може да изпълнява една или повече видове икономически дейности. Различават се основни, допъл-нителни и спомагателни дейности. За основна се приема дейността, която заема най-голям дял в общата добавена стойност на производствената единица. Допълнителна дейност е всяка друга дейност на производ-ствената единица, чиято крайна продукция на стоки и услуги е подходяща за доставка и реализация на пазара. Спомагателната дейност подпомага основните и допълнителните дейности на производствената единица. Когато някои от тези продукти се продават нерегулярно на пазара, те стават странични продукти. Класификацията на икономическите дейности (КИД-2008) осигу-рява пряко приложение на използваната в Европейския съюз статис-тическа класификация на икономическите дейности NASE, Rev.1 и на актуализираната NASE, Rev. 2 в стопанската практиката на България. Тя се съвместява еднозначно и с Международната стандартна класификация ISIC, Rev. 4, тъй като NASE, Rev. 2 е производна класификация от ISIC, Rev. 4. В практиката често като синонимни понятия се използват термините отрасъл и бранш. Като понятие браншът има по-широк обхват и често се отнася до обединение от няколко сходни отрасъла, като към него се числят и търговските дружества, работещи в тази сфера.

149

2. Класификация на промишлените отрасли. Индустрията се състои от свързани помежду си промишлени отрасли. За да се разграничат помежду си, е необходима класификация на съставящите я отрасли. За тази цел могат да се използват следните признаци: 2.1. В зависимост от характера на въздействие върху предметите на труда различаваме: 2.1.1. Добивна промишленост. Към този сектор се включва извличането на твърди (въглища, руди), течни (нефт) или газообразни (природен газ) полезни изкопаеми от земните недра, намиращи се в готов вид в природата. Този сектор включва и допълнителните операции, имащи за цел да подготвят суровините за пазара (например раздробяване, смилане, калибриране, сортиране). Тези операции обикновено се изпълняват от самите предприятия, които добиват полезните изкопаеми. 2.1.2. Преработваща промишленост. В нея се включват предприя-тията, в които се извършва обработка на добитите суровини и материали от добивната промишленост. Преработваните материали са суровини, произведени в селското, горското и рибното стопанство, добивната промишленост или в друга производствена дейност. Тук се извършва физическо или химическо преобразуване на материалите, веществата или елементите в нови продукти. 2.1.3. Производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и на газообразни горива. Този сектор включва дейности по производството и разпределението на електрическа енергия, природен газ, пара и топла вода чрез постоянна инфраструктура (електропроводи, газопроводи, тръбопроводи и др.). 2.2. Според икономическото предназначение на произвежданата продукция се различават: 2.2.1. Промишленост за производство на средства за производство (тежка промишленост, група „А”). В нея се включват производството на средства на труда (машини, инструменти и др.) и производството на предмети на труда (суровини, материали, горива, енергия и др.) 2.2.2. Промишленост за производство на предмети за потребление (лека и хранително-вкусова промишленост, група „Б”). Тази промиш-леност осигурява производството на хранителни продукти, облекла и обувки, предмети с културно-битово предназначение и други за крайно лично или колективно потребление. 2.3. Статистическа класификация. Съгласно действащите регла-менти в Европейския съюз за създаване на единна статистическа класификация на икономическите дейности у нас е разработена и се прилага класификация на икономическите дейности (КИД 2008), в която индустриалното производство се групира в следните сектори и раздели (вж. табл. 1).

150

Таблица 1.Сектори и раздели на индустриалното производство по КИД 2008 Код. Наименование сектори и разделиВ Сектор „Добивна промишленаст”05 Добив на въглища06 Добив на нефт и природен газ 07 Добив на метални руди08 Добив на неметални материали и суровини09 Спомагателни дейности в добиваС Сектор „Преработваща промишленост”10 Производство на хранителни продукти11 Производство на напитки12 Производство на тютюневи изделия13 Производство на текстил и изделия от текстил без облекло 14 Производство на облекло 15 Обработка на кожи; производство на обувки и други изделия от

обработени кожи без косъм16 Производство на дървен материал и изделия от дървен материал и корк,

без мебели; производство на изделия от слама и материали за плетене 17 Производство на хартия, картон и изделия от хартия и картон 18 Печатарска дейност и възпроизвеждане на записани носители 19 Производство на кокс и рафинирани нефтопродукти20 Производство на химични продукти21 Производство на лекарствени вещества и продукти22 Производство на изделия от каучук и пластмаси23 Производство на изделия от други неметални минерални суровини 24 Производство на основни метали25 Производство на метални изделия, без машини и оборудване 26 Производство на компютърна и комуникационна техника, електронни и

оптични продукти27 Производство на електрически съоръжения28 Производство на машини и оборудване, с общо и специално

предназначение29 Производство на автомобили, ремаркета и полуремаркета30 Производство на превозни средства, без автомобили31 Производство на мебели32 Производство на некласифицирано другаде33 Ремонт и инсталиране на машини и оборудванеD Сектор „Производство и разпределение на електрическа и

топлинна енергия и на газообразни горива” 35 Производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и на

газообразни горива Е Доставяне на води; канализационни услуги, управление на отпадъци и

възстановяване36 Събиране, пречистване и доставяне на вода37 Събиране, отвеждане и пречистване на отпадъчни води38 Събиране и обезвреждане на отпадъци; рециклиране на материали 39 Възстановяване и други услуги по управление на отпадъци

151

Всеки от посочените сектори и раздели на промишлеността притежава специфични технологични и организационнни особености, което налага различни изисквания по отношение на управлението на тяхната стопанска дейност. ІІІ. Предприятието (фирмата) –

основна структурна единица в стопанската дейност Стопанската дейност е постоянно осъществявана дейност от търговеца, насочена към използване на ограничените по количество ресурси за производство на определени стоки или услуги, задоволяващи обществените потребности. 1. Правна регламентация на организационните форми за осъщест-вяване на стопанската дейност. С приемането на Търговския закон у нас, като основен субект на стопанската дейност се въвежда понятието „търговец”, а като организа-ционна форма, под която той извършва дейността си, е предприятието. По смисъла на закона търговец е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някаква търговска дейност. От тук следва, че търговецът се идентифицира по три признака: Първия - да е физическо или юридическо лице. Това означава, че търговецът трябва да е субект на гражданското право, т.е. да може да придобива права и задължения. Освен правоспособност търговецът трябва да притежава и дееспособност, т.е. със собствени сили да е в състояние да придобива права и задължения. Втория - да извършва определена търговска дейност. Като такава законът определя следните дейности: - производство и продажба на стоки собствено производство; - покупка на стоки или вещи с цел продажба в първоначален или обработен вид; - покупка и продажба на ценни книги; - застрахователна, комисионна, складова, лизингова дейност и посредничество; - банкова дейност или валутни сделки; - превозна, хотелиерска, туристическа, информационна,рекламна, импресарска или предоставянето на други услуги; - сделки с интелектуална собственост; - производство на филми, видео звукозаписи и други подобни; - издателска или печатарска дейност; - покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба. Третия - да извършва търговска дейност по занятие, т.е. да упражнява дейността като постоянна работа, а не да сключва единични търговски сделки със случаен характер.

152

Търговският закон определя и лицата, които не се смятат за търговци, а именно: - физически лица, занимаващи се със селскостопанска дейност, независимо от това дали произвеждат продукция за лично потребление, или за пазара. Това изключение не важи за кооперациите, занимаващи се със селскостопанска дейност; - занаятчии и лицата, извършващи услуги с личен труд. В случаите, когато се наема персонал, упражняващите тази дейност подлежат на регистрация като търговци; - лица, упражняващи свободни професии (адвокати, художници, лекари и др.), извършващи дейността си с личен труд. Ако тяхната дейност бъде организирана в консултантски фирми, учебни школи и в други организационни форми, е необходима търговска регистрация; - лицата, извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитавани от тях жилища. Осъществяването на стопанска дейност от търговците се извършва в две организационни форми – предприятия и фирми. В ежедневната практика и в икономическата литература тези две понятия често се използват като синоними. Според правната и нормативната уредба между тях обаче съществува разлика. Фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Според Търговския закон всяка фирма може да включва още означение за предмета на дейност, имената на съдруж-ниците, както и друга свободно избрана същностна добавка, задължително изписана на български език. Осъществяването на търговска дейност предполага наличие на регистрирана фирма с определено наименование. Регистрацията се извършва в Търговския регистър на Агенцията по вписванията в района, в който се намира седалището на предприятието. За седалище се приема населеното място, в което се намира централния офис на предприятието. Всички промени, които изменят вписаните в регистъра обстоятел-ства от правното положение на търговеца, подлежат на задължително отразяване в Търговския регистър. Регистрацията на фирмите подлежи на обнародване в „Държавен вестник”, като вписването влиза в сила от деня на публикуването. Предприятията по своята икономическа същност са основни сто-пански единици, които произвеждат продукти или предлагат услуги, пред-назначени за реализация и за задоволяване на потребностите на други лица и организации. Те притежават юридическа, икономическа и админис-тративна самостоятелност. Следователно, предприятието е реална, основ-на стопанско-организационна форма, чрез която търговецът и неговата фирма осъществяват своята дейност. В стопанската практиката няма

153

предприятие без определено наименование – фирма, както и фирма, зад която да няма дейност на определено предприятие. Дадена фирма или търговско дружество обаче може да включва в своята структура няколко предприятия. При изследване и анализ на икономическите явления и процеси могат да се използват и двете понятия, като под фирма се разбира и предприятие с неговата структура и функции. 2. Видове предприятия. В икономическата теория и стопанската практика се използват различни класификации на новорегистрираните и на съществуващите предприятия, направени по определени критерии и признаци. По-съществените от тях са свързани с участниците, формата на собственост, отрасъла, размера на предприятието, начина на учредяването и др. 2.1. Според формата на собственост се различават: - държавни предприятия; - общински предприятия; - кооперативни предприятия; - предприятия на обществени организации; - предприятия на частни физически и юридически лица. 2.2. Според размера предприятията се класифицират на микро, малки, средни и големи предприятия. Като критерии за подобно групиране се използват показатели като брой на работещите, стойност на активите, обем на произведената продукция, размер на продажбите и др. - микро предприятия – предприятия със средносписъчен състав до 10 души, годишен оборот до 3,9 млн. лв. или стойност на активите до 3,9 млн. лв.; - малки предприятия – със средносписъчен състав на персонала до 50 души, годишен оборот до 19,5 млн. лв. или стойност на активите до 19,5 млн. лв.; - средни предприятия – предприятия с персонал до 250 души, годишен оборот до 97,5 млн. лв. или стойност на активите до 84 млн. лв.; - големи предприятия – с показатели, по-големи от тези на средни-те. Това са високотехнологични предприятия, притежаващи специално и нестандартно оборудване и отличаващи се със значителна устойчивост в номенклатурата на произвежданата продукция и в присъствието си на пазара. 2.3. Според характера и предназначението на продукцията: - произвеждащи предмети на труда – суровини, материали, енергия, горива и др.; - произвеждащи средства на труда – машини, съоръжения, оборуд-ване и др.; - оказващи различни видове услуги; - осигуряващи предмети за потребление – храна, облекло, обувки, предмети с културно-битово предназначение.

154

2.4. В зависимост от националността на участниците пред-приятията биват: - национални (вътрешни) – създадени в страната от местни физически или юридически лица без значение на формата на собственост; - чуждестранни – създадени с инвестиции и дейността на чуждестранни физически или юридически лица; - смесени – регистрирани от български и чуждестранни физически или юридически лица. Това разграничение на предприятията има значение за техния статут, начина на образуване, данъчно облагане и др. 2.5. Според отрасъла, към който принадлежат, и естеството на тяхната дейност: - промишлени; - селскостопански; - строителни; - транспортни; - търговски; - от сферата на услугите (в т.ч. финансови, застрахователни, посреднически и др.) 2.6. В зависимост от начина на учредяването им: - договорни – създават се на основата на учредителен договор (събирателно дружество, командитно дружество, дружество с ограничена отговорност); - уставни – учредяват се с устав, който се приема на учредително събрание (акционерно дружество, командитно дружество с акции). 2.7. Според отговорността на съдружниците: - с неограничена отговорност – събирателно дружество, командит-но дружество, командитно дружество с акции; - с ограничена отговорност – акционерно дружество, дружество с ограничена отговорност. Тук отговорността на съдружниците е към дружеството и е ограничена само до размера на направените вноски в него или на притежаваните акции. Отговорността към кредиторите се носи от дружеството с неговото имущество; 2.8. Според степента на самостоятелност на предприятията: - самостоятелни (главни) предприятия; - зависими (дъщерни) предприятия. Идентификацията по този признак се извършва в зависимост от това кой владее контролния пакет от акции. 2.9. Според правната форма на идентификация: - еднолични предприятия; - търговски дружества.

155

ІV. Видове субекти на стопанската дейност Правно-нормативно субектите на стопанската дейност се регламен-тират от Търговския закон на съответната страна. Съгласно Търговския закон на територията на България могат да се регистрират следните предприятия (търговски дружества). 1. Едноличен търговец (предприятие) (ЕТ) – в стопанската практиката се реализира под две форми: 1.1. Търговец - физическо лице. Най-старата и най-разпространена форма на организация на бизнеса. Собственост е на едно физическо лице, което носи целия риск от дейността му. Като едноличен търговец може да се регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната. Наименованието на фирмата на едноличния търговец трябва да съдържа без съкращение личното и фамилното (или бащиното) име, с което е известен в обществото. Тази форма за организация на стопанската дейност е подходяща за отрасли, сфери и дейности с бързо променяща се конюнктура. Предимства: Учредява се бързо, без формалности и големи разходи за правни услуги. Собственикът разполага с пълна свобода за действие в рамките на предмета си на дейност, което дава възможност за бърза реакция на изискванията на пазара. Успехът (неуспехът) на тази форма на стопанска дейност зависи единствено от собственика. Недостатъци: Крайно ограничен капитал и възможност за нарастването му. Всички управляващи функции се извършват от едно лице. Собственикът отговаря с личното и фирменото имущество за задълженията на предприятието. Работи се с голямо натоварване и се осигуряват сравнително ниски доходи. 1.2. Търговец – публично предприятие. Създаването на такова предприятие е начин за преобразуване на държавните и общинските пред-приятия чрез разпределяне на имуществото им в дялове и акции. Търгов-ският закон регламентира два вида еднолични търговски дружества: - еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД) - тази форма дава възможност за образуване на дъщерни дружества. Смисълът на създаването му е разграничаването на едноличното дружество с ограничена отговорност от собственика на капитала. - еднолично акционерно дружество (ЕАД) - това е дружество, при което капиталът е разделен на акции, които се притежават от едно лице. Преобразуването на държавното или общинското предприятие в един от посочените два типа еднолични дружества е своеобразен начин за приватизация на собствеността. Законът за приватизация и следприватизационен контрол предвижда преобразуването на държавните предприятия в еднолични търговски дружества да се извършва от Министерския съвет или от

156

определен от него орган, а преобразуването на общинските предприятия да става с решение на Общинския народен съвет. Различието между посочените два вида еднолични търговски дружества е в това, че регистрирането на еднолично дружество с ограничена отговорност може да се извърши от физически и юридически лица, обществени организации, граждани и др., докато инициативата за учредяване на еднолично акционерно дружество принадлежи само на държавата и общините. 2. Търговски дружества (предприятия). Според Търговския закон те са обединение на две или повече лица за извършване на търговска дейност с общи средства. Подразделят се на: 2.1. Персонални дружества (дружества на личността) - такива са: 2.1.1. Събирателно дружество (СД) – сдружение на две или повече лица за извършване на съвместна стопанска дейност от една обща фирма. Учредява се с дружествен договор. По своята същност и организация събирателното дружество е най-близо до едноличния търговец. Отговор-ността се носи от всеки съдружник неограничено, т.е. не само с активите на дружеството, но и с личното им имущество. Всеки съдружник има един глас, като фирмата на събирателното дружество се състои от фамилните имена на съдружниците или от фирмите им. Сравнително слабо разпространена форма на сдружение (използва се предимно за услуги в областта на медицината, счетоводството, правото и др.) Предимства: Лесно се организира; създава възможност за разпределение на работата между повече хора; разширява се капиталовата база на дружеството; повишава се възможноста за кредитиране от банките. Недостатъци: Участие на много хора с равни правомощия в управ-лението; отсъствие на единоначалие в управлението; хора с различни възможности имат равни управленски права; възможностите за нарастване на капитала са ограничени; в случай на ликвидация съдружниците отговарят и с личното си имущество. 2.1.2. Командитно дружество (КД) – учредява се с договор за извършване на определена дейност под обща фирма. За разлика от събирателното дружество при тази форма едни от съдружниците са солидарно и неограничено отговорни за задълженията на дружеството, а останалите са задължени до размера на вноската си. Първите се наричат комплементари, а вторите - командисти (командитисти). Управлението на командитното дружество се осъществява от неограничено отговорните съдружници. Командитните дружества са подходяща форма за бизнес-мени, притежаващи сравнително малък капитал, но имащи подчертан предприемачески дух в организацията и управлението на фирмите.

157

Предимства: Създава се възможност за неограничено нарастване на капитала; разделянето на „управляващи” и „управлявани”; предотвратява конфликта на интереси. Недостатъци: Командистите не могат непосредствено да влияят върху управлението, което създава у тях съмнения за ефективността от работата и управлението на дружеството от страна на солидарно и неограничено отговорните съдружници; възникват основания за взаимно недоверие. 2.2. Капиталови дружества (дружества на капитала) – те биват: 2.2.1. Дружество с ограничена отговорност (ООД) – образува се от едно или повече лица, които отговарят за задълженето на дружеството с дяловата си вноска в капитала на дружеството, т.е. ограничено. Съществуват изисквания според Търговския закон по отношение на минималния капитал на ООД, както и по отношение на броя на съдружниците. Всеки съдружник отговаря за задълженията на дружест-вото само до размера на капитала, с който участва. Отговорността в дружеството е солидарна, управлението се осъществява от общо събрание и управител, който може да не е съдружник. Всеки съдружник има толкова гласа в управлението, колкото е делът му в капитала. Предимства: Отговорността на съдружниците е ограничена до размера на дяловото им участие, а на дружеството – до неговото имущество; съдружниците имат по-големи права за контрол върху дейността на дружеството; съществува възможност за учредяване на еднолично дружество с ограничена отговорност (ЕООД). Недостатъци: Данъчното облагане е по тежко; контролира се ограничението и намаляването на капитала; публичността е задължителна. 2.2.2. Акционерно дружество (АД) – сдружение, образувано чрез обединяване на индивидуални частни капитали посредством емисия на акции. То е една от най-широко разпространените форми на сдружение в индустрията. а). Начини за образуване на акционерното дружество: - симулативен – при който всички акции се подписват при основа-ването на дружеството, без да се обявява публична подписка; - суксесивен – при него първо се обявява публична подписка за набиране на капитала на АД, а след това дружеството се оформя юридически; - чрез квалифицирано образуване – когато част от капитала на дружеството се внася в движими или недвижими имоти (чрез т.нар. апортни вноски). б). Начини за увеличаване на капитала на дружеството: - чрез емисии на нови акции; - посредством увеличаване на номиналната стойност на вече издадени акции;

158

- чрез превръщане на облигации в акции; - чрез капитализиране на част от печалбата; - чрез банкови кредити. в). Управление на акционерното дружество – в зависимост от възприетата система се прилага: - еднозвенна система на управление – осъществява се от общо събрание на акционерите, което избира съвет на директорите (3 до 9 души) и изпълнителен директор. - двузвенна система на управление – осъществява се от общо събрание, надзорен съвет (3 до 7 души), управителен съвет (до 9 души) и управител/и. Този начин на управление е характерен за по-големите АД. Предимства: Най-перспективната форма за организация на бизнеса; дава голяма възможност за привличане на капитал; ограничена отговорност на съдружниците (те могат да понасят загуби само до размера на внесения от тях капитал); независимо съществуване на собствениците; свобода за „влизане и излизане” на акционерите от дружеството (чрез закупуване или продажба на акции). Недостатъци: Сложна система на регистрация и ликвидация; доходите на дружеството се подлагат на двойно данъчно облагане (първо – доходът на АД, а след това и дивидентът на акционерите); разделят се функциите на собственост и на управление – едни притежават собстве-ността, други управляват (тези, които притежават контролния пакет акции); дребните акционери нямат сигурни доходи, както и възможности за реално влияние върху управлението на дружеството. 2.2.3. Командитно дружество с акции (КДА) – представлява своеобразна симбиоза между акционерното и командитното дружество. Образува се въз основа на договор. Учредява се от неограничено отговорните съдружници, които изготвят устава на дружеството и имат право да изберат акционерите (ограничено отговорните съдружници) между участниците в подписката. За вноските на ограничено отговорните съдружници, които трябва да бъдат най-малко трима, се издават акции. Неограничено отговорните съдружници са длъжни да внесат най-малко 1/10 от капитала. Дружеството се управлява от съвет на директорите, в който влизат само неограничено отговорните съдружници. Предимства: Създава се възможност за неограничено нарастване на капитала; разделянето на съдружниците на управляващи и управлявани предотвратява конфликта на интереси. Недостатъци: Командитистите не могат да влияят върху управ-лението, което създава у тях съмнения за ефективността от работата и управлението на дружеството; възникват основания за взаимно недоверие.

159

3. Кооперации – сдружения на седем и повече дееспособни физически или юридически лица и изменящ се размер на капитала за съвместна дейност. Дейността им се основава на доброволността и равенството на кооператорите и при спазване на трите основополагащи принципа на кооперативизма - доброволност, постепенност, помощ от държавата. - източник на средствата – встъпителните вноски на член-коопе-раторите; дяловете и допълнителните дялове на член-кооператорите; доходите от дейността на кооперацията; привлечените заемни средства от банки и др. - участие в кооперацията – може да се участва с парични средства, движимо и недвижимо имущество, работни и продуктивни животни, машини и съоръжения, както и с труд. - органи за управление – общо събрание на кооператорите, което избира управителен съвет, който излъчва председател на кооперацията. Член-кооператорите отговарят за задълженията на кооперацията до размера на дяловата си вноска. Кооперациите могат да се обединят в съюзи, а последните във федерации. V. Обединение на предприятия Обединението на предприятията е процес, продиктуван от пазарните условия, в които се осъществява тяхната дейност. В световната практика обединенията имат разнообразни форми, с което отделните предприятия отстояват по-лесно на конкуренцията и използват по-пълно производствените си мощности. При нерегламентираното му провеждане този процес може да доведе до създаване на монопол и ограничаване на конкуренцията, което противоречи на принципите на пазарната икономика. Поради това търговските законодателства във всички страни поставят този процес (в по-голяма или в по-малка степен) на регла-ментация. Обединяването на предприятията може да се разглежда от различни позиции, при използването на различни признаци: 1. От гледна точка на профила на предприятията, които се обеди-няват: 1.1. Хоризонтално обединение – целите на това обединение са: - разширяване на пазарната област; - ограничаване на конкуренцията; - намаляване на разходите; - увеличаване на рентабилността. 1.2. Вертикално обединение – тук целта е осигуряване на по-директна връзка производител – потребител. По този начин се ограничават загубите от междинните звена в търговията и се осигуряват източниците за доставка и пласментната система.

160

2. От гледна точка на самостоятелността на предприятията формите на обединение са две: 2.1. Кооперация – форма на съгласувана съвместна дейност между запазващи самостоятелността си предприятия. Такива са: 2.1.1. Картел –дългосрочен съюз на еднородни фирми, който цели премахване на конкуренцията между тях. Картелирането юридически се оформя с договор, който задължава всички фирми, влизащи в него, да се подчиняват на общата картелна политика, без да се засяга самостоя-телността на всяка една от тях. Най-често влизащите в картела се договарят за: - определяне на продажната цена на своите стоки; - регулиране обемите на производството и избягване на свръхпроизводството; - съгласуване на пласментната политика на картела. 2.1.2. Синдикат – обединение на дружества от различни сфери на дейност, които загубват търговската си самостоятелност, но запазват юридическата и икономическата си самоличност. За търговската дейност на синдиката се създава обща търговска кантора, която провежда пласментната политика на обединението. 2.1.3. Пул – разновидност на синдиката, при която се организира общ пласмент на продукцията. 2.1.4. Корнер – краткосрочно обединяване на самостоятелни пред-приятия с цел завладяване на определен пазар. 2.2. Концентрация – представлява обединение на предприятия чрез капиталово участие под единно ръководство. Тук се включват: 2.2.1. Концерн – многобраншово сдружение, включващо предприя-тия от различни отрасли и дейности, в основата на което стои водеща банка и застрахователна компания. Влизащите в концерна могат да запазят юридическата си самостоятелност. За САЩ форма на образувание от този вид са т.нар. конгломерати. Със създаването на концерна се цели преодоляване на определени отраслови сезонни колебания и рискове (напр. фирма, произвеждаща стоки за зимни спортове, да придобие фирма, произвеждаща оборудване за летни спортове – тенис ракети, лодки); преместване на капитала от по-малко перспективни отрасли на индустрията (напр. тютюнева промишленост) към по-съвременни и с по-висока ефективност (фармацевтика, компютърни технологии); създаване на икономически общности и др. 2.2.2. Тръст – еднобраншово обединение на предприятия, които загубват всички форми на самостоятелност и са поставени под общо ръководство. По правило тази форма на монополистично сдружаване се използва от много големи фирми, които се обединяват финансово и

161

стопански в ново предприятие. Организационно тръстът съществува обикновено като акционерно дружество. 3. Търговското законодателство у нас допуска обединение на предприятия в две основни форми: 3.1. Консорциум – временно договорно обединение на търговски дружества с конкретна цел. Това обединение се прави най-често в търговската сфера при изграждането на големи инвестиционни обекти, изискващи значими вложения. Консорциумът е обединение на предприя-тия на основата на разработен за целта съвместен договор. Изгражда се и функционира в съответствие с правилата на гражданското или акционерното дружество. 2. Холдинг – акционерно дружество, командитно дружество с ак-ции или дружество с ограничена отговорност, създадено с цел да се участ-ва финансово под различна форма в управлението на други дружества (дъщерни дружества), като се извършва (или не) собствена производ-ствена или търговска дейност. Представлява форма за обединяване на самостоятелни търговски дружества. Съгласно търговския закон предме-тът на дейност на холдинга може да бъде: - придобиване, управление, оценка и продажба на участия в български или чуждестранни дружества; - придобиване и продажба на акции; - финансиране на дъщерни дружества. Дъщерно е това дружество, в което холдингът притежава или контролира най-малко 25% от акциите или дяловете на дружеството и може да определи (пряко или непряко) повече от половината от членовете на управителния съвет; - придобиване и продажба на патенти, преотстъпване на лицензии и други. VІ. Несъстоятелност и ликвидация на предприятия Неплатежоспособна фирма съгласно Търговския закон се обявява в несъстоятелност. За неплатежоспособна се смята тази стопанска единица, която повече от 60 дни не посреща паричните си задължения поради липса на средства в обслужващите я банки. На изпаднала в неплатежоспособност фирма може да се окаже фи-нансова помощ от държавата или по споразумение от нейните кредитори. При обявена неплатежоспособност между фирмата и кредиторите се учредява процедура, наречена „производство за споразумение”, която се ръководи от председателя на банката, при която е образувано производството. Целта на тази процедура е да се положат усилия и от двете страни (длъжник и кредитори), при посредничеството на банката, за извънсъдебно уреждане на взаимоотношенията им (разсрочване и преструктуриране на задълженията на длъжника, опрощаване на част от тях и т. н.).

162

При непостигане на споразумение по горната процедура обслуж-ващата длъжника банка уведомява окръжния съд, който изисква всички документи по задълженията от фирмата и назначава ликвидатор (синдик), който да установи, опише и разпродаде имуществото на фирмата. На фирмата се налага забрана (запор) върху цялото й имущество. Синдиците описват и разпродават на търг имуществото на фирмата и с постъпилите средства удовлетворяват кредиторите по ред и последо-вателност, определени от закона. При едноличния търговец ролята на синдик изпълнява съдия-изпълнителят.

Основни понятия:

- индустрия и индустриален отрасъл - предприятие - фирма - търговско дружество - търговец - събирателно дружество - командитно дружество - дружество с ограничена отговорност - командитно дружество с акции - акционерно дружество - кооперации - картел, синдикат - тръст, концерн - холдинг, консорциум - несъстоятелност и ликвидация

Въпроси за събеседване 1. Кое налага обособяването на икономическия живот на различни

нива? 2. Очертайте общото и специфичното между индустрия и про-

мишленост. 3. Какви признаци се използват за класификация на отраслите на

индустрията? 4. Кое налага употребата в стопанската практика на организацион-

ните форми „предприятие” и „фирма”? 5. Характеризирайте накратко организационните форми за стопан-

ска дейност според Търговския закон? 6. Какво означава терминът „контролен пакет акции” и каква е

неговата роля в управлението на акционерното дружество? 7. В какви конкретни форми се извършва обединението на

предприятия (търговски дружества) у нас? 8. През какви етапи преминава процедурата по несъстоятелност и

ликвидация на предприятията?

163

Тема 14. ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

Всичко би трябвало да се прави възможно най-просто, но не по-просто от възможното.

Алберт Айнщайн

Съдържание на темата: 1. Същност и значение на икономическото развитие. 2. Фактори на икономическото развитие. 3. Типове (разновидности) на икономическото развитие. 4. Методи за насочване на икономическото развитие в промишлеността. 5. Балансов метод в икономическото развитие. І. Същност и значение на икономическото развитие Общественият прогрес през всички обществено-икономически формации е характерна черта на човечеството. Той е свързан с развитието и усъвършенстването на неговия живот. Като категория общественото развитие се разглежда в литературата в широк и тесен смисъл. В тесен смисъл под развитие на обществото се разбират коренните, качествените изменения в неговата характеристика, които в дадения момент не са съществували. С други думи, развитието означава нещо ново, нещо качествено различно от всичко предхождащо го. В широк смисъл развитието се разглежда като процес, както на появата на нещо, качествено ново, несъществувало досега, така и като усъвършенстване на вече съществуващото. 1. Същност на икономическото развитие. Икономическото развитие е частен случай, при това с най-висока степен на обобщеност, на развитието в широкия смисъл на това понятие. Под икономическо развитие се разбира увеличаването на икономическия потенциал на дадена страна и свързаните с него изменения в социално-икономическата структура на обществото (в материално-техническата база, във формите на собственост и в икономическата организация) през съответния етап. С икономическото развитие е свързана и категорията икономи-чески растеж. Разглеждан в най-широк смисъл, икономическият растеж отразява икономическото развитие. Той може да се определи като нараст-ване на общественото производство, като увеличаване на количеството и качеството на стоките и услугите за крайно производствено и лично потребление в страната и такива за износ. Категорията икономически растеж се характеризира с по-нататъшна конкретизация. След като в най-широкия смисъл той отразява

164

самото икономическо развитие, в по-конкретен план под икономически растеж се разбира увеличаването на икономическата мощ на страната и на тази основа повишаване на жизненото равнище на нейните граждани. В най-конкретния план под икономически растеж много често се разбира скоростта на икономическото развитие, темпът на повишаване на икономическата мощ на страната и на жизнения стандарт на населението. Следователно, основното съдържание на икономическия растеж като израз на икономическото развитие включва съвкупното нарастване на производителните сили (средствата за производство и работната сила) и постигането на тази база на целите, които обективно произтичат от обществения прогрес. В съвременната икономическа литература икономическият растеж се формулира като количествено нарастване и качествено усъвършенстване на факторите на производството и на резултатите от функционирането им. Той е категория, която служи за оценка състоянието на отделна страна или регион и има пряко отношение към количествената характеристика на редица макроикономически показатели (брутен вътрешен продукт, национален доход, национално богатство и др.). Ускореният икономически растеж е предпоставка и за повишаване на жизненото равнище на населението. Известният американски икономист П. Самуелсън определя иконо-мическия растеж като „разширяване на националния производствен потенциал, на производствените възможности въобще”, като „преместване и разширяване на дясно на границата на производствените възможности”. 2. Значение на икономическия растеж. Икономическият растеж отразява динамиката на основните параметри на общественото производство, тяхното възходящо развитие; изразява в количествено отношение съизмерването между ресурси и постигнати резултати; характеризира ефективността на общественото производство (съотношение между крайни резултати и изразходвани ресурси за тяхното постигане); показва преместването на границата на производствените възможности на дясно. Икономическият растеж е свър-зан с нарастване на икономическата мощ на страната. При положителен икономически растеж е налице растяща икономика, при което се създават възможности за реализация на основните икономически цели на общест-вото; за разширяване на производствената му база чрез допълнителни инвестиции; за разкриване на нови работни места; за намаляване на инфлацията и безработицата и за съкращаване на работното време. ІІ. Фактори на икономическото развитие Икономическото развитие е резултат от съвкупното влияние на множество фактори, взаимодействието между които се отразява върху неговите темпове и пропорции. Като най-подходящ критерий за класи-

165

фицирането им се препоръчва групирането от материално-производствена и социално-икономическа гледна точка. По-важните фактори могат да се обединят в няколко групи: 1. Фактори, свързани с количеството и качеството на природните ресурси. Те могат да стимулират или затормозят икономическото развитие. Свързани са с осигуреността на страната със суровини, основни и спомагателни материали, горива и енергия. Тук се включват и особенос-тите на географската среда като релеф, състав на почвата, води и др. Необходимо е да се прави разлика между обикновени материали (които се намират масово в природата) и локализирани материали (такива, които са концентрирани на определени места). Важно значение за икономическото развитие има и относителният дял на полезните компоненти в добиваните суровини и материали. Те определят в голяма степен възможностите за стимулиране на икономическото развитие. 2. Фактори, свързани с количеството и качеството на трудовите ресурси. Към тях се отнасят образователното и професионалното равнище на населението, възрастовият и половият състав на работната сила, териториално й разположение. Важни характеристики за качеството на работната сила са: - капиталовъоръжеността на труда – показва степента на насите-ност на трудовия процес със средства за механизация и автоматизация на производствения процес и представлява отношение на обема на основния капитал в стойностно изражение към броя на заетите лица; - производителността на труда – израз е на резултатността на конкретния човешки труд и се измерва като отношение на произведения продукт към броя на заетите лица. Тя зависи от степента на сръчност и уменията на работещите; от развитието на науката и нейното практическо проложение; от организацията на производствения процес; от природните условия; от количеството и качеството на средствата за производство и ефективността от тяхното използване. 3. Фактори, свързани с обема и качеството на капитала – изразяват резултатността от използването на съвкупния капитал. За измерването й се използват показателите за: - капиталоотдаване – изразява отношението на количеството продукция към капитала, използван за създаването й; - капиталоемкост – количествено характеризира разходите на основен капитал за производството на единица изделие; - материалоемкост – показва разходите на суровини, материали, енергия и горива за създаването на единица продукция. 4. Фактори, зависещи от равнището на технологиите. В съвремен-ните условия тяхното значение непрекъснато нараства, доколкото равнището им (въвеждане на съвременни безотпадни, малкоотпадни и екологично чисти технологии) влияе пряко на ефективноста на производ-ствения процес и на темповете на икономическото развитие.

166

ІІІ. Типове (разновидности) на икономическото развитие В зависимост от начините, чрез които се постига икономическото развитие, то бива: 1. Икономическо развитие от екстензивен тип – постига се в случаите, когато производството се увеличава за сметка на количест-веното нарастване на обуславящите го фактори на производството. При този тип икономически растеж ефективността на производството остава на предишното си равнище, като е налице само разширяване на „полето на производството”. При него икономическото развитие е резултат от въвеждането в производството на допълнителна работна сила, допъл-нителни производствени мощности, допълнителни количества предмети на труда. При екстензивния икономически растеж е налице правопропор-ционална зависимост между темпа на нарастване на производствените фактори и темпа на икономическия растеж. Възможностите му за нараст-ване на производството обаче са ограничени предвид ограничеността на наличните ресурси (труд, земя, капитал). 2. Икономическо развитие от интензивен тип – постига се, когато нарастването на производството се дължи на качествено усъвършенстване и рационално използване на производствените фактори. За постигането му е необходимо внедряване в производството на по-прогресивна и високопроизводителна техника и технология, усъвършенстване на органи-зацията и управлението, повишаване на квалификацията на ръководните и изпълнителските кадри и др. При него темпът на икономически растеж е по-висок от темпа на въвличане на допълнителни фактори на производ-ството, т.е. постига се т.нар. ресурсоикономисващ растеж. Интензивното икономическо развитие води до нарастване на производителността на труда, намалява разходите на жив и овеществен труд за създаването на единица крайна продукция и от тук съдейства за снижаване „цената” на икономически растеж. При него единица краен икономически ефект (напр. брутен продукт) се постига с по-ниски разходи на съвкупен обществен труд. 3. Устойчиво икономическо развитие – това е развитие, което е съобразено с рационалното природоползване. То може да се разглежда и като развитие, което създава необходимите условия за непрекъснато усъвършенстване на човека и обществото заедно с гарантиране на екологичното равновесие на природата. В документите на Световната среща „РИО 92”, организирана от ООН, устойчивият модел на икономическото развитие на обществото се определя като единствена алтернатива на човечеството, като „развитие, което осигурява нуждите на настоящото поколение, без да се компро-метират възможностите на следващите поколения”, като „развитие, което

167

създава необходими условия за непрекъснато усъвършенстване на човека и обществото заедно с екологичното равновесие в природата”. Устойчивото икономическо развитие поставя пред човечеството редица императиви, решаващи сред които са екологичният, социалният и културно-образователният. Екологичният императив означава, че след всяко свое действие човечеството следва да оставя природата същата или да я направи още по-богата. Социалният предполага запазването и обогатяването на природата да се съчетава с постигането на ново по-високо качество на живота, свързано с осигуряване правото на труд, ликвидиране на бедността и създаване на условия за достоен жизнен стандарт за всички граждани. Културно-образователният императив е свързан непосредствено с човека, с неговата всестранна характеристика. Това означава устойчивото развитие да се осигури с кадрови състав на определено интелектуално равнище, който знае и може да насочва обществения прогрес в съответствие с потребностите на обществената практика. По своя характер устойчивото развитие е развитие от интензивен тип. При него се изисква максимално оползотворяване на ресурсите на природата, без да се нарушава цялостният й характер. За това е важно да се осигури съчетаването на интензивното с устойчивото развитие, т.е. да се осъществява устойчиво интензивно развитие. Преимуществата на устойчивото интензивно развитие са безспорни. От една страна, то запазва всички възможности за повишаване икономическата ефективност на общественото производство в резултат на по-нататъшната му интензи-фикация. От друга, интензивното развитие се осъществява в условията на рационално природоползване, а това означава запазване автентичността на природата, както и нейното обогатяване с оглед интересите и на идните поколения. ІV. Методи за насочване на

икономическото развитие в промишлеността Икономическото развитие във всички системи и подсистеми на промишлеността се осъществява чрез използването на подходящи за целта методи. Те са свързани с регулиращата роля на пазара, с планирането в отделната производствена система, както и с икономическото регулиране от страна на държавата. В стопанската практика се прилагат различни методи за насочване на икономическото развитие, като по-важните от тях са: 1. Интуитивни методи. 1.1. Метод на експертните оценки – при него се обединяват усилия-та на специалисти за намиране на решения на даден проблем. Основава се на интуицията на тези специалисти, притежаващи определени познания в дадена област. Този метод се използва в две основни разновидности -

168

метод на индивидуалните и метод на колективните експертни оценки. По-широко приложение намират колективните оценки. Формулирането на крайната оценка преминава през следните етапи: определяне на целите на експертизата и разработване на анкетата; определяне на групата от експерти; провеждане на анкетата; анализ и обработка на информацията, получена от експертите; обобщаване на статистическата информация и на тази, получена от експертизата с цел вземане на окончателно решение. 1.2. Метод на мозъчната атака – извършва се на два етапа от две самостоятелни групи експерти. На първия етап се изработват идеите, а на втория се извършва критична оценка на получената информация чрез дискусия с разнообразни и неочаквани въпроси. Като недостатък на този метод може да се посочи, че невинаги с един сеанс могат да се намерят верните и точни решения на проблема. 2. Аналитични методи. 2.1. Метод на икономическия анализ и синтез – свързан е с прилагането на системния подход в управлението. Прилага се в различни варианти при оценка на изходното равнище, при разработването на прогнози и планове, при проверка на изпълнението на плановите задачи от производствената система и др. При извършването на анализа е необ-ходимо разчленяване на процесите и явленията на системи и подсистеми, съпоставяне на предполагаемото развитие между различните системи и подсистеми при съответната пропорционалност, съпоставяне с други процеси и явления, обобщаване на резултатите и определяне на насоките за развитие. С известна условност този метод може да се раздели на качествен и количествен. При качествения само се разкрива съдържанието на икономическия процес с оглед изясняване на неговите особености и връзките му с другите процеси, без да се използва числова характе-ристика. Количественият анализ и синтез се използва за детайлно изуча-ване на процесите и явленията. При него качествените процеси получават количествени измерения, което осигурява измерването и сравняването им с другите процеси и явления и установяване на оптималността на предвижданите темпове. 2.2. Сравнителен метод – същността му се изразява в сравняване на взаимно зависими показатели на една и съща система, на еднакви показатели на различни системи, сравнение за развитие на различните региони в страната и други. 3. Статистико-математически методи. 3.1. Екстраполационни методи – изградени са на базата на регре-сионните и корелационните зависимости. Същността им се заключава в разработване на математически формули, отразяващи статистическата връзка на един показател с друг (чифтна корелация) или с група други показатели (множествена корелация). Използването на корелационните

169

методи позволява въз основа на изучаването на поведението на пока-зателите в миналото, представени във формата на динамични редове, да се разработи математически инструментариум, чрез който да се изчислят най-вероятните стойности, които трябва да има в бъдеще прогнозираният показател при определени значения на останалите показатели. Използват се методите на простата и сложната екстраполация. При простата екстраполация времевият статистически ред се продължава, като не се държи сметка за очакваните изменения в характеристиките на бъдещото развитие. При сложната екстраполация времевият статистически ред се продължава, като се отчитат очакваните изменения в параметрите на бъдещото развитие. 3.2. Метод на интерполацията – при него въз основа на известни начален и краен член на даден времеви статистически ред се определят липсващите междинни величини. 3.3. Метод на прякото изчисление – чрез него се определят потреб-ностите на икономиката от най-важните видове продукция, (дълготрайни активи, капитални вложения, финансови и трудови ресурси). Прилагането на един или друг метод при насочването на икономи-ческото развитие зависи от характера на разработките, възможностите за получаване и обработване на икономическата информация и др. Законо-мерна тенденция напоследък е все по-широкото приложение на иконо-мико-математическото моделиране и на свързаните с него съвременни оптимизационни методи. V. Балансов метод в икономическото развитие 1. Същност на балансовия метод. Основно място в системата от методи за насочване на икономи-ческото развитие заема балансовият метод. Той е съвкупност от действия, с помощта на които се обвързват и съгласуват взаимно зависими показа-тели. Целта на тези действия при насочване на икономическото развитие е да се получи съответствие (баланс) между показателите, които се обвързват и съгласуват. Балансовият метод намира приложение във всички сектори на производствената и непроизводствената сфера. В стопанската практика се използват най-разнообразни баланси, които могат да се групират според следните принципи: - от икономическа гледна точка – материални (натурални), стой-ностни (парични) и трудови баланси; - в зависимост от равнището на разработване и обхвата – национални, отраслови, регионални или частни баланси. 2. Материален баланс – същност и състав. Най-важно значение в системата от баланси имат материалните баланси. Те се разработват на различни равнища. Чрез тях се установява в натура съответствието между ресурсите и потреблението на определен

170

продукт. Като правило материалните баланси се разработват за всеки вид продукция в отделните предприятия. Без такива частични материални баланси е невъзможно научнообосновано бизнес планиране. За гаранти-ране на осигуреността на страната с важни суровини, материали и продук-ция се разработват национални материални баланси. Материалният баланс се състои от две части – ресурси и потреб-ление, които се разработват въз основата на система от показатели. В табл. 2 са показани някои от основните елементи на материалния баланс. Таблица 2. Елементи на материалния баланс

№ Ресурси - всичко № Потребление - всичко 1 Производство 1 Производствено-

експлоатационни нужди 2 Внос 1.1. Промишленост 3 Деблокиран държавен резерв 1.2. Селско стопанство и др. 4 Изкупуване 2 Стоков фонд 5 Наличност у доставчика 3 Износ 6 Наличност у потребителя 4 Специални нужди 5 Остатък у доставчика 6 Остатък у потребителя

В ресурсната му част по-важните елементи са: - производство – то е най-важният източник на ресурси за всеки баланс. При разработване на планов баланс неговият размер се определя от производствената програма на производителя; - внос – ресурсите могат да се осигурят и чрез внос от други страни, като размерът им се установява от плана за външнотърговския стокообмен на дадената система; - деблокиран държавен резерв – той е източник на ресурси през текущата година. Деблокирането може да бъде принудително (при стихийни бедствия, социални конфликти и при невъзможност по друг начин да се осигури потреблението) и текущо (при обновяване на държавния резерв в зависимост от срока на годност на отделните продукти). Деблокирането на държавния резерв се извършва с решение на Министерския съвет; - изкупуване – чрез директно изкупуване от населението или посредством специализирани търговски организации. - наличност у доставчика и потребителя – наличностите в началото на годината са ресурс за текущата година. Без тях не може да се започне нормална производствена дейност в началото на годината.

171

В разходната част на материалния баланс основните елементи са: - производствено-експлоатационни нужди – отразява частта от материала, предназначена за производствено потребление в страната. Размерът му се определя в съответствие с производствената програма на потребителите от свързаните отрасли и разходните норми за единица произведена от тях продукция; - стоков фонд – продукцията, предназначена за задоволяване потребностите на населението чрез търговията на дребно. - износ – показва продукцията, предназначена за чуждестранни потребители. - остатък в доставчика или в потребителя – това са количества, които осигуряват непрекъснатостта в стопанската дейност. В края на годината те се прехвърлят като наличности за началото на следващата година. Остатъците в доставчика и в потребителя се определят посредством съответни разчети. Остатъкът в доставчика е равен на произведението от среднодневното производство и съответния норматив в дни. Средно-дневното производство се получава, като размерът на годишното произ-водство от ресурсната част се раздели на броя на календарните дни. Нормативът в дни за остатъка в доставчика се определя в зависимост от характера на продукцията и от възможностите за реализацията й в определени срокове. Остатъкът в потребителя е величина, производна от производ-ствено-експлоатационните нужди и определения за целта норматив в дни за производствения запас. Среднодневните производствено-експлоа-тационни нужди са частно от годишния размер на производствения запас и броя на календарните дни в годината. Нормативът дни за производствен запас се определя в зависимост от възможностите за доставка на съответния продукт, като за вносните материали нормативът е по-голям. Задължително условие при разработването на материалните баланси е уравновесяването на ресурсите с потреблението. Изключение се допуска през пусковия период на новите производствени мощности. Тогава ресурсите са равни на потреблението плюс неразпределените количества от пусковия период. При разработването на бизнес плана в някои етапи може да се получи несъответствие между ресурсите и потреблението, което в окончателния вариант на баланса трябва да бъде преодоляно. Ако ресурсите превишават потреблението, изравняването би могло да се постигне по различни начини – като се увеличи износът; като се предложи на потребителите да увеличат производствено-експлоатационните разходи или като се намали производствената програма на производителите.

172

Ако потреблението превишава предвидените ресурси, балансът може да се постигне, като се преоценят разходните норми и намалят производствено-експлоатационните нужди; чрез преценка доколко стоко-вият фонд съответства на потребителското търсене от населението; като се прецени целесъобразността на износа или се осигури допълнителен внос. И накрая – чрез намаляване на производствената програма на произ-водителите. Посочените пътища за уравновесяване на ресурси и потребности имат примерен характер. Във всички случаи е необходимо да се постъпва конкретно, като се преценяват характерът на продукта, неговото производство и потреблението му.

Основни понятия

- обществен прогрес - икономическо развитие - икономически растеж - фактори на икономическия растеж - типове икономическо развитие - екстензивно икономическо развитие - интензивно икономическо развитие - устойчиво икономическо развитие - методи за насочване на икономическото развитие - балансов метод Въпроси за събеседване

1. Разкрийте общото и специфичното между обществен прогрес и икономическо развитие.

2. Посочете различията между икономическо развитие и иконо-мически растеж.

3. Защо екстензивният тип икономическо развитие не е алтерна-тивата на общественото производство?

4. Кои са факторите на интензивното икономическо развитие? 5. Каква е същността на устойчивото икономическо развитие?

173

Тема 15. ПРОМИШЛЕНА ПРОДУКЦИЯ И ПРОИЗВОДСТВЕНА ПРОГРАМА НА ПРЕДПРИЯТИЕТО

В пазарната икономика по правило търсим някого, който се нуждае от това, което ние имаме.

Неизвестен автор Съдържание на темата:

1. Същност, състав и измерители на промишлената продукция. 2. Производствена програма на предприятието. 3. Показатели на производствената програма. 4. Разработване на производствената програма. І. Същност, състав и измерители на промишлената продукция 1. Същност на промишлената продукция. Промишлената продукция е прекият полезен резултат от производ-ствената (стопанската) дейност на предприятието. Този резултат може да бъде продукт с определена материално-веществена форма, или извършена услуга на друго физическо или юридическо лице. Услугата обикновенно няма ярко изразен натурално-веществен характер, не изисква влагане на суровини и материали, но е свързана с основния предмет на дейност на предприятието. Този вид дейност в стопанската практиката се разглежда като извършени работи от промишлен характер и се включва в състава на продукцията. В определението за промишлена продукция се съдържат две основни изисквания, на които трябва да отговаря тя, за да бъде включена в състава на продукцията на предприятието: - продукцията да бъде пряк, полезен резултат от дейността на предприятието. Негодна, бракувана продукция или отпадъци от производ-ството (освен ако те или част от тях след допълнителна обработка не се използват отново в производствения процес) не се включват в обема и състава на промишлената продукция; - продукцията да е резултат от производствената дейност на предприятието. Всички материали, суровини и горива, които се намират в промишленото предприятие, но не са резултат от производствената му дейност, не се включват в промишлената продукция. В нея не се отчитат и стоките и услугите, създадени в помощните и спомагателните стопанства на предприятието. (земеделски стопанства, звена за обществено хранене, социални и комунално-битови стопанства и др.).

174

2. Състав (видове) на промишлената продукция. 2.1. В зависимост от предназначението й произведената продукция може да се обособи в четири групи: - продукти, удовлетворяващи потребности от средства за производство (машини, съоръжения, материали от естествен и промишлен характер); - продукти, удовлетворяващи потребности от предмети за потреб-ление (на отделния потребител, на домакинствата и на предприятията); - продукти, задоволяващи потребности от различни видове услуги (транспортни, образователни, застрахователни и др); - продукти, необходими за свободното време. 2.2. Според степента на готовност и характера на извършваните операции промишлената продукция може да съществува като: готова продукция, полуфабрикати, незавършено производство, работи от про-мишлен характер и брак. 2.2.1. Готова продукция – за такава се смятат изделията, които са преминали всички фази на преработка в предприятието, не подлежат на по-нататъшна обработка в предприятието производител и могат да задоволят производствени и лични потребности на други производители и потребители. Продукцията се счита за готова само когато е окончателно завършена, напълно комплектована и съответстваща на установените стандарти (при липса на такива – на техническите условия, утвърдени по установения ред). След приемането на готовата продукция от отдела за технически и качествен контрол се издава документ, който гарантира нейните качествени показатели, и тя се предава в складовете за готова продукция. 2.2.2. Полуфабрикати - част от промишлената продукция на предприятието, която е преминала през всички фази на обработка в дадено производствено звено (цех, участък), има определена степен на завършеност, но подлежи на по-нататъшна доработка в другите производствени звена на предприятието. Полуфабрикатите могат да продължат своята обработка в другите цехове или участъци на предприятието или да се реализират вън от него. В първия случай те не се включат към готовата продукция на предприятието, тъй като не са преминали през всички фази на обработка в него, но формират готовата продукция на цеха или участъка, където са произведени. Във втория случай, когато се реализират в други предприятия и тяхната обработка продължава там, те заедно с готовата продукция се включват в стоковата продукция на фирмата. Оптимизирането на запасите от полуфабрикати и в двата случая е съществено условие за нормалното и ефективно протичане на производствения процес и за цялостната дейност на предприятието.

175

2.2.3. Незавършено производство - тази част от продукцията, която се намира в процес на обработка по работните места в цеха или участъка на предприятието. Към незавършеното производство се отнася и продукцията, която се намира в междинните складове на цеха или участъка. Тя не можа да се разглежда като завършена продукция за цеха или участъка и не може да се реализира вън от предприятието. Незавършено производство са суровините, материалите и полуфабрика-тите, чиято обработка е започнала в дадено производствено звено, но не е завършена окончателно в него. Размерът и качеството им зависят от особеностите на предмета на дейност и от производствения цикъл и са съществено условие за непрекъснатост и ритмичност на производствения процес. 2.2.4. Работи от промишлен характер – тук се отнасят дейности или услуги по ремонта на машини, съоръжения и оборудване на външни предприятия; основният ремонт и модернизацията на оборудването на предприятието; производството на продукция на ишлеме и т.н. Тези дейности спомагат за по-пълно натоварване на производствените мощности на предприятието и му осигуряват допълнителни доходи.

2.2.5. Брак – включва изделията, които не отговарят на техни-ческите изисквания или на държавните стандарти. Те не се отчитат в състава на продукцията на предприятието. Стойността на такива изделия може да се включи в показателите за продукцията само след като се отстранят дефектите и те отново се приемат от отделите за технически и качествен контрол. Бракът може да бъде:

- поправим – в него се включват изделията с малки дефекти, които могат да се поправят или отстранят; - непоправим – изделия, чиито дефекти не подлежат на отстраня-ване. От своя страна непоправимият брак може да бъде използваем и неизползваем (окончателен) брак. Използваемият се таксува като суро-вина, докато неизползваемият е загуба за предприятието и се отразява на крайните му финансово-икономически показатели. 3. Измерители на промишлената продукция. Голямото разнообразие на промишлената продукция предполага и използването на различни измерители за нейното обхващане и отчитане. Измерителите, които намират най-широко приложение при планирането, отчитането, изследването и анализа на промишлената продукция, са: 3.1. Натурални – предопределят се от физическите свойства на произвежданата продукция и изразяват нейния физически обем. За тази цел се използват най-различни измерители като бройки, метри, литри, килограми, чифта и др. Натуралните измерители зависят от особеностите на различните видове продукция, техните физически свойства и иконо-мическото им предназначение.

176

3.2. Условни – по същество това са натурални измерители, които се получават чрез привеждане на различните видове еднородна продукция към условно избран вид продукция. Привеждането им към условния вид продукция става чрез преводен коефицент в зависимост от трудоемкостта и техническите показатели на продукцията. Различните видове обувни изделия например се привеждат към условен чифт обувки, каменните въглища се приравняват към определено количество килокалории, двигателите с различна мощност се привеждат към двигател с условно определена мощност и т.н. 3.3. Приведени – получават се чрез умножение или деление на определени технически, физически и други показатели на продукцията. Например единица за превозени товари, която е произведение на превозените товари в тонове и разстоянието, на което са превозени в километри. 3.4. Косвени – разделят се на трудови, при които обемът на промишлената продукция се изразява в човекочасове, нормочасове, изразходвани при производството на тази продукция и стойностни, когато обемът на продукцията се измерва в парични единици. Тези измерители имат обобщаващ характер и дават възможност за сравнимост на разнородна продукция в едно или различни видове предприятия през различните етапи от тяхното развитие. За обосноваността на тези измерители следва обаче да се отчитат промените в натуралните показатели и особено в цените на продукцията. ІІ. Производствена програма на предприятието Усъвършенстването на бизнес планирането на предприятието е един от важните фактори за успешна производствена дейност. Основно направление на тази дейност е разработването на обоснована произ-водствена програма 1. Съдържание и характеристика на производствената програма. Производствената програма е документ, разработван в предприя-тието, който включва пълния списък на всички продукти, които трябва да бъдат произведени, както и количеството и сроковете за производството на всеки от тях. Тя регламентира производствено-стопанската дейност на предприятието за определен период от време. Производствената програма е елемент на производствения план, с който се определят перспективите за развитие на предприятието, обемът, асортиментът, структурата и качест-вото на произвежданата продукция за определен период от време. Тя характеризира специализацията на предприятието, неговите основни цели и задачи, свързани с производството и реализацията на определен вид продукция.

177

Производствената програма се разработва в натурален и стойнос-тен вид за определен период от време. Годишната производствена прог-рама се конкретизира по отделните звена на предприятието в шестмесечни, тримесечни и месечни планове. Основната изходна позиция при разработването и реализацията й са сключените договори с купувачи за производство и доставка на определени продукти, както и разра-ботените прогнози за пазарното търсене. За да бъде реално изпълнима, производствената програма трябва да се обоснове. В количествено отношение тя не може да е по-голяма от наличните производствени мощности и ресурсните възможности на предприятието. След разра-ботването на плана за реализация на готовата продукция може да се определят потребността от материално-енергийни ресурси, трудовите норми, средствата за работна заплата, необходимият персонал, произ-водствените разходи, печалбата и др. Разработването и оптимизирането на производствената програма, която от позициите на маркетинг управлението е известна още като продуктово-стокова политика, е един от най-важните елементи на общата пазарна стратегия на предприятието. Тя дава отговор на редица важни въпроси като: какво да се произвежда, т.е. какви да бъдат номенклатурата и асортиментът на изделията и услугите; какво качество следва да се постигне; на какви цени да се продава продукцията и каква печалба може да се реализира от отделните изделия (артикули). Детайлното разглеждане на тези въпроси води до последователното изясняване на съдържанието на производствената програма – номенкла-турата и асортимента на изделията; класификацията на продуктите, производствените линии и продуктовата гама; жизнения цикъл на продукта и неговото място в системата на маркетинговите въздействия; начините за разработването на нови продукти; основните подходи при вземане на решения за марката и опаковката на стоката; сервизното обслужване и т.н. Производствената програма е съществен фактор за повишаване равнището на използване на средствата и предметите на труда, за нарас-тване на производителността на труда, за подобряване на качеството и ефективността на производствено-стопанската дейност на предприятието. ІІІ. Показатели на производствената програма Разработването на производствената програма се извършва чрез система от показатели, които могат да се обособят в две основни групи – качествени и количествени. 1. Качествени показатели – те включват: 1.1. Номенклатурата на продукцията – представлява поименен списък от наименованията на изделията и услугите, които ще се произ-веждат през определен период от време, придружен с кратка

178

характеристика за техните качества и свойства и с указания за приетата единица за измерване (бройки, метри, литри, килограми и др.). 1.2. Асортимента на продукцията – показва количественото разпределение на произвежданата продукция по отделните позиции на номенклатурата. Той е тясно свързан с номенклатурата и конкретизира производството на даден вид изделие с допълнителни качествени характеристики като обем, размер, форма, модел, вкусови качества, цвят и други в съответствие с особеностите и предназначението на продукцията. Допълнтелни характеристики на асортимента са неговата ширина, дължина и дълбочина: - ширината обхваща общия брой на продуктовите линии, които влизат в състава на еднородния продуктов асортимент, чиито граници се определят от съответния продуктов клас; - дължината на асортимента се определя от дължината на отделните продуктови линии. От своя страна те зависят от основните продуктови единици, които влизат в състава им. Като основни продуктови единици се разглеждат основните разновидности на продукта и/или отделните марки, влизащи в рамките на продуктовата линия; - дълбочината се определя от разнообразните варианти на основните продуктови единици, които влизат в състава на всяка отделна продуктова линия. Дълбочината на асортимента представлява сума от дълбочината на отделните продуктови линии. Асортиментьт на продукцията бива производствен, който е набор от различни потребителски свойства, подбрани по определен класификационен признак, и търговски, включващ съвкупността от стоките, които са обект на дейността на дадена търговска фирма или предприятие. Разновидност на търговския асортимент е стоковият асор-тимент, който представлява съвкупността от видовете стоки, отнасящи се към дадена стокова група или стоки, които се продават на едни и същи клиенти или чрез едни и същи търговски канали. 1.3. Асортиментната структура на продукцията – показва количест-веното съотношение между отделните видове продукция в общо произве-дената продукция. Изразява се в проценти, които отразяват относителния дял на определен вид продуктова линия спрямо останалите, включени в асортимента. Асортиментната структура е динамична величина и зависи в голяма степен от промените на пазара и динамиката на потребностите.

179

1.4. Качество на продукцията – отразява степента, в която продукцията чрез притежаваните от нея свойства и характеристики е в състояние да удовлетвори потребителските нужди (установени или предполагаеми). Изразява се чрез система от конкретни показатели –технически, технологически, експлоатационни, икономически, социални, екологични и други в зависимост от вида, сложността, предназначението и областта на приложение на изделието. Качеството на продукцията определя степента на нейната полезност. Качествените показатели са важна предпоставка за вземане на обосновани решения за производствената и бизнес програмата на предприятието и нейното по-пълно съответствие на динамиката на потребностите и изискванията на пазара. 2. Количествени показатели - характеризират обема на продукцията в предприятието. Основните групи количествени показатели, които се използват при разработването на производствената програма, са: натурал-ни, условно-натурални, стойностни и трудови. 2.1. Натуралните показатели се отнасят до обема на планираната, респективно отчетената, продукция за производство и реализация. Те са подходяща база за сравнение, когато в номенклатурата на производството е включена предимно еднородна продукция. По-подробно натуралните показатели са разработени при разглеждане на измерителите на промиш-лената продукция. 2.2. Стойностните показатели изразяват продукцията на предприя-тието в парична форма. Те се състоят основно от две съставляващи части – обем на продукцията в натура и цената (съответно себестойността) на единица от даденият вид продукция. Най-широко приложение в практи-ката намират показателите за общата, стоковата и чистата продукция. 2.2.1. Обща (брутна) промишлена продукция (ОПП) – характе-ризира стойностно крайния резултат от цялостната дейност на предприя-тието през определен отчетен или планов период. Тя обхваща цялата продукция на предприятието независимо от това на какъв етап се намира (в производството или извън него, в завършен или незавършен вид). В състава на общата (брутната) продукция се включват следните елементи: - цялата стокова продукция (произведена или реализирана за годината); - измененията (прираст или намаление) на незавършеното производство и на полуфабрикатите за същия период; - промените в инструменталната екипировка, резервните части и други, собствено производство за собствено потребление; - стойността на материалите на клиентите при работа на ишлеме.

180

Представена по този начин общата продукция се изчислява по формулата:

ОПП = СПр + (НПк - НПн)+(ПФк - ПФн) + (ИЕк - ИЕн) + СМк,

където: ОПП – обща (брутна) промишлена продукция на предприятието; СПр – стокова продукция, реализирана през отчетния период; НПк, НПн – незавършено производство в края и началото на

отчетния период; ПФк, ПФн – полуфабрикати в края и началото на отчетния период; ИЕк, ИЕн – инструментална екипировка и резервни части собствено производство в края и началото на периода; СМк – стойност на материалите на клиента при работа на ишлеме.

От формулата е видно, че определянето на общата промишлена продукция на предприятието предполага подробни и точни изчисления за отчитане размера на остатъците от незавършеното производство, полу-фабрикатите, инструментите, резервните части, собственото производство за собствени потребности и др. Тези изчисления се правят по съпоставими цени с оглед реалността и обосноваността на изводите и препоръките. 2.2.2. Стокова продукция (СПП) – показва в стойностно изражение обема на произведената и годна за реализация, или реализираната вън от предприятието, промишлена продукция. Тя обхваща: - произведената стокова продукция - цялата стокова продукция, комплектована и приета от ОТК, която е създадена през определен период от време. Получава се като произведение от сумата на количеството произведена продукция и нейната цена; - реализираната стокова продукция включва продукцията, която е предадена или експедирана на купувачите (клиентите), независимо от това дали е платена или не. Нейният размер определя и приходите от продажбите, а оттам и размера на печалбата на фирмата. Получава се като произведение от сумата на количеството реализирана продукция и нейната цена. Стоковата продукция включва: готовата продукция предназначена за реализация; полуфабрикатите за реализация; работите от промишлен характер; готовата продукция с материали на клиента (ишлеме); основния ремонт; капиталното строителство; амбалажа и енергията за реализация. Изчислява се по формулата:

181

СПП = ГПр + ПФр + Рпх + Сувп + ГПи + Др,

където: СПП – стокова промишлена продукция; ГПр – готова продукция, предназначена за реализация; ПФр – полуфабрикати, предназначени за реализация;

Рпх – стойност на работите от промишлен характер; Сувп – стойност на услугите вътре в предприятието (основен

ремонт, капитално строителство); ГПи – готова продукция с материали на клиента, лв.; Др – други елементи на стоковата продукция (амбалаж, енергия за

реализация и др.).

2.2.3 Чиста промишлена продукция (ЧПП) – показва само създадената в процеса на производството нова стойност. Тя се получава, като от общата промишлена продукция се извади стойността на изразходваните в производствения процес суровини, материали, горива и енергия и начислените амортизационни отчисления. Изчислява се по формулата:

ЧПП = ОПП - (СМ + АО),

където: ЧПП – чиста промишлена продукция; ОПП – обща промишлена продукция; СМ – стойност на суровините, материалите, горивата и енергия за технологични нужди; АО – стойност на амортизационните отчисления. 2.3. Трудови показатели – изразяват количеството труд, вложен за производството на определена по вид и качество продукция. Най-разпространен в случая измерител е показателят „човекочасове”.

Чч = Бзп . Еф,

където: Чч – обем на продукцията в човекочасове; Бзп – брой на заетите в производството; Еф – ефективният фонд от време за работа на един зает в часове. Разгледаните показатели на производствената програма освен в индустриалните предприятия, се прилагат и имат същото значение и за предприятията от останалите сектори на общественото производство.

182

ІV. Разработване на производствената програма В производствената програма на предприятието се срещат, от една страна, потребностите на пазара от определена в количествено и качест-вено отношение продукция и, от друга – възможностите на стопанската единица да я произведе. Тя е свързващо звено между производствената система на предприятието и маркетинговата област от дейноста му. 1. Фактори, оказващи влияние върху разработването на производ-ствената програма. Разработването и изпълнението на производствената програма зависят от множество фактори. От една страна, от уменията, способнос-тите и ресурсите на предприятието, а, от друга, от редица външни фак-тори, на които предприятието не може да влияе. 1.1. Вътрешните фактори се определят и зависят от: фирмените, маркетинговите и производствените цели; от иновационния и инвести-ционния потенциал; от техническата и технологическата характеристика на производствените мощности; от квалификацията на заетите и накрая, от маркетинговия и реализационния потенциал на предприятието. 1.2. Външните фактори, които влияят на разработването и изпъл-нението на производствената програма на предприятието, са продукт както на макросредата, в която то функционира (глобални икономически, социално-демографски и културни, политически и природноклиматични фактори от общонационално значение), така и на микросредата (потреб-ностите на пазара, наличиено на конкуренти, ценовата конюнктура, дистрибуционните канали и др.). При определянето на количествените и качествените показатели на производствената програма е необходимо да се вземат под внимание посочените фактори. Тяхното познаване и посоката и силата на влиянието, което те оказват върху производствената програма, са ключов момент при разпределението й във времето и в пространството. 2. Изчисляване и разпределение на производствената програма във времето и в пространството. 2.1. Във времето производствената програма се разпределя в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен период. В краткосрочен период производствената програма зависи изцяло от разполагаемите производствени мощности и от съществуващите екстензивни и интензивни резерви за тяхното увеличаване. Тя се определя годишно и се конкретизира за месец, седмица, ден и за смяна. По този начин се определят годишните, месечните, седмичните и дневните потребности от суровини, материали, енергия, горива, полуфабрикати, компоненти за вграждане, опаковачни материали, амбалаж и др.

183

Стратегическите решения на производствената програма се отнасят за средносрочен и дългосрочен период. Те са свързани с добавянето на нови продуктови единици и продуктови линии към вече съществуващите и отпадане на други. Решенията за по-дълъг период изискват повишаване на техническото и технологичното равнице на производството и допълнителни инвестиции в нови машини, съоръжения и оборудване. 2.2. В пространството разпределението на производствената прог-рама е по отделните производствени звена на предприятието – участъци, цехове, бригади и поделения. В стопанската практика разпределението в пространството обикновено се съчетава с времевото разпределение. Производствената програма е фундаментът в дейността на всяко предприятие. С нейното разработване и изпълнение се свързват постига-нето на продажбените цели на предприятието и на финансовите показа-тели на базнес плана.

Основни понятия - промишлена продукция - готова продукция - полуфабрикати - незавършено производство - работи от промишлен характер - измерители на промишлената продукция - производствена програма - номенклатура на продукцията - асортимент на продукцията - асортиментна структура - стокова продукция - чиста продукция

Въпроси за събеседване 1. На какви изисквания трябва да отговаря дадена продукция, за да

бъде включена в състава на промишлената продукция на предприятието?

2. Характеризирайте икономическата същност на незавършеното производство и на полуфабрикатите.

3. Какви измерители се използват за характеризиране на про-мишлената продукция?

4. Опишете накратко целите и задачите на производствената прог-рама на индустриалното предприятие.

5. Кои са факторите, влияещи върху разработването на произ-водствената програма на предприятието и кои от тях са определящи?

184

Тема 16. ДЪЛГОТРАЙНИ АКТИВИ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО

Нашата фирма живее не от това, което произвежда, а от това, което успее да продаде.

Жан Пол Гети (американски индустриалец)

Съдържание на темата:

1. Същност, състав и структура на дълготрайните активи. 2. Оценка на дълготрайните активи. 3. Износване на дълготрайните активи. 4. Амортизация на дълготрайните материални активи. 5. Използване на дълготрайните материални активи. 6. Фактори за повишаване ефективността на дълготрайните активи. Един от най-важните показатели за характеризиране на икономи-ческата същност и състоянието на ресурсите, а следователно и на произ-водствените и на финансовите възможности на стопанската единица, са нейните активи. Те могат да бъдат определени като ресурси, които се контролират от предприятието в резултат на минали събития и от които то очаква да извлече бъдеща стопанска изгода. Следователно, за да бъде актив на предприятие, ресурсът трябва да отговаря на три изисквания – да се контролира от предприятието; да е резултат на минали събития и да носи бъдеща стопанска изгода на притежателя му. В зависимост от начина на участието си в производствения процес активите на всяко предприятие се делят на две големи групи – дълго-трайни и краткотрайни. І. Същност, състав и структура на дълготрайните активи 1. Същност и състав на дълготрайните активи. Дълготрайните активи са инвестирани средства на предприятието, които участват в текущата му дейност и обслужват продължително време производствения процес. Към тях се отнасят и вложените средства с цел натрупване или увеличаване на собствения капитал на предприятието чрез лихви, ренти и др. Следователно, към дълготрайните активи се числят както материалните средства на труда, така и финансовите ресурси във вид на парични средства или ценни книжа. В съответствие с класифи-кацията, въведена със Закона за счетоводството и Националния сметко-план, дълготрайните активи на предприятието включват следните групи: материални дълготрайни активи, нематериални дълготрайни активи, финансови дълготрайни активи и положителна (търговска) репутация.

185

А. Материални дълготрайни активи (МДА) По своята същност те са тази част от средствата за производство на предприятието, които: - участват в производствения процес продължително време; - запазват първоначалната си форма, веществения си състав и основните експлоатационни свойства до ликвидирането си; - не участват веществено в произведената от тях продукция; - прехвърлят стойността си в себестойността (и в цената) на произведената продукция на части чрез амортизационните отчисления; 1. Класификация на материалните дълготрайни активи. 1.1. Според съществуващата нормативна уредба МДА се класи-фицират в следните групи: 1.1.1. Земи, гори и трайни насаждения – застроени и незастроени площи, пасища, ливади и горски участъци, плододаващи и неплододаващи трайни насаждения, паркове и др. 1.1.2. Продуктивни и работни животни – едър и дребен рогат добитък, които се използват за продукция или като работна сила. Харак-терни са главно за производствените единици в селското стопанство. 1.1.3. Сгради и конструкции – архитектурно-строителни обекти, които създават условия за нормално протичане на производствения процес или служат за комунално-битово обслужване на работещите в предприятието. Към тях се отнасят както производствените сгради (основните, спомагателните и помощните цехове, административните сгради и др.), така и такива с извънпроизводствено предназначение. 1.1.4. Машини и оборудване – тук се включват: - енергетични и двигателни машини и оборудване – парни котли, генератори, двигатели, машини с различно задвижване, разпределителни и трансформаторни устройства и др. Те произвеждат топлинна и електри-ческа енергия или превръщат различните видове енергия в механична; - производствени машини и оборудване – те са най-важната част от състава на МДА. Чрез тях работещите непосредствено осъществяват технологичните процеси по преработка на суровините и материалите. Тук се отнасят крановете, конвейерите и машините, използвани за преместване на суровините и материалите в хода на технологичния процес; - предавателни устройства – обхващат различните видове транс-мисии, кабели, устройства за предаване на пара и на течности, за вдухване на въздух и др. Чрез тях различните видове енергия и материалите се предават от местата на тяхната първична обработка или добив, към изпълнителните механизми; - измервателни устройства, инструменти и приспособления – за да бъдат включени в тази група, стойността им трябва да е не по-малка от две минимални работни заплати и да имат срок на използване над една година (лабораторни уреди и апарати, стендове, матрици, щампи, режещи, ударни

186

и други инструменти, уреди за измерване на тегло, мощност, напрежение, обороти). 1.1.5. Съоръжения – инженерно-технически обекти, създаващи условия за нормално протичане на производствения процес и които не участват непосредствено в процеса на производство (комини, шахти, тунели, мостове, водонапорни и охладителни кули). 1.1.6. Транспортни средства – всички средства за вътрешнофирмен и външнофирмен транспорт (автомобили, железопътни, водни и въздушни транспортни средства, електрокари, мотокари). 1.1.7. Стопански инвентар – информационно-изчислителна и размножителна техника, противопожарен инвентар, мебели и обзавеж-дане, спортни принадлежности, художествени произведения и др. 1.1.8. Други материални дълготрайни активи – тук се отнасят онези активи, които не могат да се включат в посочените по горе елементи на МДА. 1.2. В зависимост от участието в производствената дейност на предприятието МДА се делят на две групи: 1.2.1. Производствени дълготрайни материални активи – свързани са с осъществяване на производствената дейност на предприятието и се подразделят на: - активни – непосредствено участващи в производствения процес. Чрез тях се променят формата, съставът и свойствата на суровините и материалите и се получава готовият продукт (машини, апарати, уреди, инструменти, енергетични и двигателни машини и оборудване, предава-телни устройства, транспортни средства и др). - пасивни – създават само условия за нормалното протичане на производствения процес, без да въздействат пряко върху суровините и материалите (сгради, земя, съоръжения, инвентар и др). В структурата на МДА на предприятието решаваща е ролята на активните производствени материални активи. Тяхното по-бързо нараст-ване е гаранция за положителни изменения в производствените възмож-ности на предприятията. 1.2.2. Непроизводствени дълготрайни материални активи – те не участват пряко в производствения процес. Свързани са с комунално-битовото обслужване на работещите (жилищни и комунални сгради, културни и почивни домове, столове, спортни съоръжения). Б. Нематериални дълготрайни активи (НДА) Нематериалните дълготрайни активи са ресурси във вид на различни продукти на интелектуалния труд. Такива са проекти, документация, производствен опит и научни разработки, интелектуална собственост и други собствени разработки на предприятието или закупени

187

отвън. От тези активи се очакват бъдещи стопански изгоди. В нормативната уредба у нас се използва следната класификация на НДА. 1. Права върху собственост – те могат да бъдат създадени в предприятието или закупени от външни фирми и организации. Тук се включват: - патенти – свидетелства за изключително право върху дадено изобретение или откритие. - лицензии – разрешения за използване на патентовани права. - концесии – договор, чрез който държавата предоставя права на предприятието да разработва и експлоатира различни природни богатства и др. - фирмени марки, върхови технически новости и челен опит. 2. Програмни продукти – програми и проекти от програми, необхо-дими за управление на производството, труда, снабдяването и реали-зацията на продукцията. Продажбата им осигурява допълнителни приходи за предприятието. 3. Продукти от научна и развойна дейност – представляват доку-ментация и проекти на: - нова или усъвършенствана техника и технология; - нови или усъвършенствани суровини и материали; - полуфабрикати, изделия и услуги; - нова или усъвършенствана организация на производството, труда и управлението. 4. Други нематериални дълготрайни активи – тук се отнасят тези нематериални активи, които не могат да се причислят към някои от изброените по-горе групи. Такива са ограничените вещни права, правото на ползване, правото на строеж, разходите за подобрения (модернизация и реконструкция) на наети дълготрайни материални активи. В. Финансови дълготрайни активи (ФДА) Финансовите дълготрайни активи са средства, вложени от пред-приятието в други предприятия за сравнително дълъг период от време, носещи стопанска изгода. Те се разделят на две основни групи: 1. Дългосрочни инвестиции – притежавани от предприятието активи с цел увеличаване на собствения капитал чрез дивиденти, лихви, ренти и др., или чрез придобиване на друга стопанска изгода (дялове, акции, държавни ценни книжа, облигации, инвестиционни имоти и други финансови активи). 2. Дългосрочни вземания – средства, предоставени от други предприятия или институции под формата на дългосрочен кредит (със срок на изискуемост над 12 месеца).

188

Г. Положителна (търговска) репутация Положителна репутация възниква при придобиване на активи от предприятието в резултат на участие в приватизация, сделки на фондовата борса и други. Тя представлява положителната разлика между заплатената цена и действителната справедлива стойност на закупеното предприятие. Включването на положителната репутация в активите на предприятието се оценява като инвестиция с очаквани бъдещи ползи. 2. Структура на дълготрайните активи – показва съотношението между отделните видове и елементи на дълготрайните активи и се изразява чрез относителния им дял в общия обем. Съотношението между материалните, нематериалните и финан-совите дълготрайни активи и положителната репутация определя тяхната видова структура. В почти всички предприятия тази структура се характеризира с преобладаващ дял на материалните дълготрайни активи. Съотношението на отделните елементи, вътре във видовете дълготрайни активи на предприятието, характеризира елементната им структура. Освен с посочените по-горе структури МДА могат да се характеризират и с икономическа, технологична и възрастова структура: - икономическа – показва съотношението между материалните, нематериалните и финансовите дълготрайни материални активи; - технологична – характеризира дела на технологичните разновид-ности в рамките на отделните елементи на дълготрайните материални активи (например между сгради, машини, съоръжения и др.); - възрастова структура – показва относителното тегло на различ-ните възрастови групи в дълготрайните материални активи. Обикновено възрастовата структура се отчита в следните диапазони – до 5 години, от 5 до 10 години, от 10 до 15 години и над 20 години. Този вид структура има важно значение за научно-техническата и иновационната стратегия на предприятието. Структурите на дълготрайните активи са динамични съотношения, различни са за различните предприятия и се влияят от множество фактори. ІІ. Оценка на дълготрайните активи Производствените материални дълготрайни активи се планират, отчитат и оценяват двояко – в натура и стойност. 1. Натурална оценка – използва се главно при МДА и се основава на ежегодна инвентаризация и паспортизация на активите. Съдържанието на натуралните показатели се определя в зависимост от характера на отделните елементи на МДА и от спецификата на тяхното предназ-начение. Например кубически метър полезна площ (за доменните пещи),

189

кубически метри на пода (за мартеновите пещи), киловати мощност (за енергетичното оборудване), брой машини и др.

2. Стойностна оценка – чрез нея се оценява цялата съвкупност на намиращите се в предприятието дълготрайни активи. 2.1. Видове стойностни оценки. 2.1.1. Цена на придобиване (първоначална стойност) – включва покупната цена и разходите за привеждане на актива в подходящ за използването му вид. Обхваща разходите за: - доставка – транспорт, товарни и разтоварни дейности, съхране-ние, застраховка и др.; - монтаж – изработване на фундамент, монтаж, захранване с енер-гия, вода, пара и др. По тази цена се заприходяват и отчитат доставените отвън дълго-трайни активи. 2.1.2. Себестойност на дълготрайния актив – по нея се отчитат дълготрайните активи, създадени в предприятието. Тя включва само основните производствени разходи по създаването на активите (разходи за материали, амортизация, заплати и др.), но не и финансовите и извън-редни разходи и разходите за организация и управление на пред-приятието. 2.1.3. Справедлива цена – цената, по която дълготрайните активи биха могли да бъдат продадени. От своя страна тя може да бъде продажна, борсова или пазарна. 2.1.4. Балансова (остатъчна) стойност – изразява стойността, която още не е пренесена под формата на амортизационни отчисления върху произведената продукция. Определя се като разлика между стойността на актива от предходната година и направените амортизационни отчисления през годината. 2.1.5. Възстановителна стойност – представлява стойността, която имат дълготрайните активи при съвременните ценови равнища в момента на преоценката. 2.1.6. Ликвидационна стойност – паричната сума, която може да се получи при окончателното излизане от експлоатация на машините и другите елементи на дълготрайните активи. В много случаи това е стойността на машините като вторични суровини. ІІІ. Износване на дълготрайните активи В процеса на използването им материалните и нематериалните дълготрайни активи се износват, което се изразява в загуба на потре-бителната им стойност. В зависимост от факторите, които предизвикват износването, то бива: 1. Физическо износване – процес на постепена загуба на пот-ребителни свойства и на стойност. Това означава, че физическото

190

износване включва два взаимно свързани процеса – натурално износване и стойностно износване, като стойностното е резултат на натуралното. В зависимост от причините за възникването му физическото износване се проявява като: - физическо износване в условия на производствено използване. Резултат е на физикомеханични процеси като движение, триене, налягане, високи скорости и т.н. При него активът губи постепенно своята стойност, която се пренася върху стойността на готовата продукция посредством амортизационните отчисления; - физическо износване в условията на бездействие. При него основните фактори за изхабяване са атмосферните условия и околната среда; липсата на подходящи условия за съхранение и поддръжка, в резултат на които дълготрайният актив губи стойността си, без да произвежда продукция. Това утежнява производствените разходи на предприятието и влияе негативно върху финансовите резултати на предприятието. 2. Морално износване – представлява преждевременно обезценя-ване на оборудването в резултат от действието на динамичните промени в техниката и технологията, следствие на научно-техническия прогрес. Най-често то се проявява в две разновидности: - морално износване от І род – свързано е с появата на нова техника или технология с аналогични технико-икономически параметри, но с по-ниска стойност от досега използваните; - морално износване от ІІ род – предизвиква се от появата на нови машини и оборудване с по-добри технико-икономически и експлоата-ционни показатели и по-висока производителност за единица време. И при двете разновидности на моралното изхабяване е наложи-телно предприятието да предприеме необходими мерки за замяна или модернизиране на оборудването, тъй като производството с все още физи-чески годните, но морално изхабени активи, става икономически неизгодно.

ІV. Амортизация на дълготрайните материални активи Възстановяването на физически и морално износените дълготрайни активи се извършва чрез амортизацията. Това е процес на постепенно пренасяне стойността на дълготрайните активи върху произведената с тяхното участие продукция посредством амортизационните отчисления. Амортизации се начисляват на дълготрайните материални и нематериални активи с изключение на земите и горите, паметниците на културата, както и на тези, които са напълно амортизирани. Предприя-тията могат да избират и прилагат линейни или нелинейни методи на амортизация. Избраният метод се посочва в годишния счетоводен отчет и

191

не може да се променя през отчетния период. Най-често използваните методи са: 1. Линеен метод на амортизация – характеризира се с постоянна норма на амортизация и на амортизационна квота през целия период на използване на дълготрайния актив. Променя се само остатъчната стойност на актива. При този метод нормата на амортизация се определя по следната формула.

100.1

TH A ,

където: H A е годишна норма на амортизация [%], T - срок на използване на актива [год.]. Амортизационната квота се определя и изчислява от първона-чалната стойност на дълготрайните активи. Тя представлява сумата, с която ежегодно се намалява стойноста на дълготрайния актив. Определя се по следния начин:

100

. HAA

ACK ,

където: AK - амортизационна квота, АС - амортизационната стойност на актива. Този метод е подходящ за прилагане в предприятия, които притежават активи с по-продължителен срок на използване, като сгради, машини, съоръжения и други.

Пример: .;00050 лвАС годиниT 5 ,

[%]20100.5

1H A ;

.00010100

20.00050лвAK

Таблица 3. Разпределение на годишните разходи за амортизация при линеен метод

Години Амортизационна стойност (лв.)

Амортизационна норма (%)

Амортизационна квота (лв.)

Остатъчна стойност

1 50 000,00 20 10 000,00 40 000,00 2 50 000,00 20 10 000,00 30 000,00 3 50 000,00 20 10 000,00 20 000,00 4 50 000,00 20 10 000,00 10 000,00 5 50 000,00 20 10 000,00 0

192

2. Нелинейни методи на амортизация. Прилага се в два варианта – дегресивен (намаляващ) и прогресивен. При дегресивния вариант годишният размер на амортизацията в първите години е най-голям и постепенно намалява към края на амортизационния срок, а при прогресивния вариант е налице постепенно нарастване на годишната сума на амортизацията в края на амортизационния срок. Най-често използ-ваните нелинейни методи за амортизация са: 2.1. Константно-дегресивен метод. В практиката този метод се среща и с други наименования – метод на намаляващия остатък, или дегресивен метод по геометрична прогресия. При него нормата на амортизация се изчислява както при линейния метод, но получената норма на амортизация се умножава по коефициент на ускорение K , който варира от 1,5 до 2,5. Законът за корпоративното подоходно облагане препоръчва използването на коефициент 1,5. Изчисляването на нормата на амортизация се извършва по формулата:

100.1

.T

KH A .

Така получената норма на амортизация се прилага по отношение на неамортизираната стойност на дълготрайните активи. Амортизационната квота за всяка година е различна и се изчислява от остатъчната стойност на актива. След като останат две години до края на срока на използване на дълготрайния актив, остатъчната стойност се разделя на две и се нанася по равни части като амортизационни квоти. Това се прави с цел пълно амортизиране на дълготрайния актив. Пример: .;00050 лвАС ;5 годиниT 5,1K ,

%3020.5,1100.5

1.5,1 H A .00015

100

30.00050лвAK

Таблица 4. Разпределение на годишните разходи за амортизация при константно-дегресивен метод

Години Амортизационна стойност (лв.)

Амортизационна норма (%)

Амортизационна квота (лв.)

Остатъчна стойност

1 50 000,00 30 15 000,00 35 000,00 2 35 000,00 30 10 500,00 24 500,00 3 24 500,00 30 7 350,00 7 150,00 : 2 4 17 150,00 - 8 575,00 8 575,00 5 8 575,00 - 8 575,00 0

2.2. Неравномерно-дегресивен метод. При него предприятието само определя нормата на амортизация, като през отделните години тя трябва да бъде прогресивно намаляваща, като темпът на намаление да е с еднаква

193

стъпка за всяка година, например 24 %, 22 %, 20 %, 18 %, 16 %. Амортизационната квота за всяка година се изчислява спрямо амортизационната стойност на актива. Пример: .;00050 лвАС годиниT 5 . Предприятието приема следните норми на амортизация: 1г. – 24%; 2г. – 22%; 3г. – 20%; 4г. – 18%; 5г. – 16 %. Таблица 5. Разпределение на годишните разходи за амортизация при неравномерно-дегресивния метод

Години Амортизационна стойност (лв.)

Амортизационна норма (%)

Амортизационна квота (лв.)

Остатъчна стойност

1 50 000,00 24 12 000,00 38 000,00 2 50 000,00 22 11 000,00 27 000,00 3 50 000,00 20 10 000,00 17 000,00 4 50 000,00 18 9 000,00 8 000,00 5 50 000,00 16 8 000,00 0

2.3. Метод на сумата на числата. Нарича се още кумулативен метод, или дегресивен метод по аритметична прогресия. При него нормата на амортизация е различна за всяка година и се прилага спрямо първоначалната стойност на актива. Нормата на амортизация се получава, като годините, които остават до края на срока на използване на дълготрайният актив, се разделят на сумата от номерата на числата за всички години в амортизационния срок по формулата:

100.

t

NH A ,

където: N - брой на годините, оставащи до края на срока на използване на

дълготрайния актив; t - сума от номерата на числата от всички години в аморти-

зациония срок.

Амортизационната квота се изчислява, като получената норма на амортизация се умножи по първоначалната стойност на актива.

Пример: .;00050 лвАС годиниT 5 .

При годиниT 5 , 1554321 t

За първата година %33,33100.15

5H A ;

За втората година %67,26100.15

4H A и т.н.

194

Таблица 6. Разпределение на годишните разходи за амортизация при метода на сумата от числата

Години N Амортизационна стойност (лв.)

Амортизационна норма (%)

Амортизационна квота (лв.)

Остатъчна стойност

1 5 50 000,00 33,33 16 665,00 33 335,00 2 4 50 000,00 26,67 13 335,00 20 000,00 3 3 50 000,00 20,00 10 000,00 10 000,00 4 2 50 000,00 13,33 6 665,00 3 335,00 5 1 50 000,00 6,67 3 335,00 0

2.4. Комбиниран метод. При него се комбинират линейният метод и

константно-дегресивният метод. През първата половина от амортизацион-ния срок се използва константно-дегресивният метод, а през втората половина – линейният метод. Това се прави с цел избягване на възмож-ността да остане неамортизирана стойност от прилагането на константно-дегресивния метод и да се използва ускореното амортизиране в началото на амортизационния срок.

Пример: .;00050 лвАС годиниT 10 ; 5,1K .

Таблица 7. Разпределение на годишните разходи за амортизация при комби-нирания метод

Години Амортизационна стойност (лв.)

Амортизационна норма (%)

Амортизационна квота (лв.)

Остатъчна стойност

1 50 000,00 15 7 500,00 42 500,00 2 42 500,00 15 6 375,00 36 125,00 3 36 125,00 15 5 418,75 30 706,25 4 30 706,25 15 4 605,94 26 100,31 5 26 100,31 15 3 915,05 22 185,26 6 22 185,26 20 4 437,052 17 748,208 7 22 185,26 20 4 437,052 13 311,156 8 22 185,26 20 4 437,052 8 874,104 9 22 185,26 20 4 437,052 4 437,052 10 22 185,26 20 4 437,052 0

2.5. Метод на изключителната амортизация. При него през първата година на експлоатация на актива се използва 50% норма на амортизация, а през оставащите години остатъчната стойност се амортизира по линейния метод.

Пример: .;00050 лвАС годиниT 5 ;

195

Таблица 8. Разпределение на годишните разходи за амортизация по метода на изключителната амортизация

Години Амортизационна стойност (лв.)

Амортизационна норма (%)

Амортизационна квота (лв.)

Остатъчна стойност

1 50 000,00 50 25 000,00 25 000,00 2 25 000,00 25 6 250,00 18 750,00 3 25 000,00 25 6 250,00 12 500,00 4 25 000,00 25 6 250,00 6 250,00 5 25 000,00 25 6 250,00 0

Прилаганият метод на амортизация следва периодично да се преразглежда и ако е настъпила значителна промяна в очакваните икономически изгоди от използването на активите, методът трябва да се промени. V. Използване на дълготрайните материални активи Един от проблемите с огромно значение за ефективността на производството е използването на дълготрайните материални активи. По-пълното им използване означава със същия размер дълготрайни активи да се увеличи обемът на производството. Това може да се постигне чрез удължаване на времето за работа на дълготрайните активи (екстензивно използване), или чрез увеличаване на произведената от тях продукция за определено време (интензивно използване). За оценка на степента на използване на дълготрайните материални активи се използва система от показатели, като по-характерните от тях са: 1. Коефициент на обновяване – показва в каква степен през отчетния период са въведени в експлоатация нови дълготрайни материални активи. Характеризира относителния дял на нововъведените през годината дълготрайни материални активи към тези в края на годината. Изчислява се по формула:

НОБН

К

ДМАК

ДМА ,

където: ОБНК - коефицент на обновяване на ДМА;

НДМА - първоначална стойност на нововъведените през годината

дълготрайни материални активи; КДМА - първоначална стойност на дълготрайните материални

активи в края на годината.

196

2. Капиталовъоръженост на труда – показва размера на производ-ствения капитал в дълготрайни материални активи, който се пада на един работещ. Определя се като отношение на средно – действащия произ-водствен капитал за годината, вложен в дълготрайни материални активи към годишния средносписъчен състав на работещите.

Р

ККТ ,

където: ТК - капиталовъоръженост на труда;

К - среднодействащ капитал през годината, вложен в дълготрайни материални активи;

Р - средносписъчен състав на работещите през годината. Среднодействащият през годината капитал се определя по следния начин:

12

.

12

. 321

уКхККК ,

където: 1К - стойност на ДМА в началото на годината;

2К - стойност на ДМА, въведени през годината;

3К - стойност на ДМА, излезли от употреба през годината;

х - брой на месеците, през които ще действа въведеният през годината капитал;

у - брой на месеците, през които няма да действа излезлият от употреба капитал;

12 - брой на месеците в календарната година 3. Коефициент на амортизация на ДМА – характеризира степента на пренасяне на стойността на ДМА върху произведената с тяхно участие продукция. Изразява се чрез относителния дял на натрупаните аморти-зационни отчисления в първоначалната стойност на дълготрайните материални активи в края на годината.

КА ДМА

АК ,

където: А - натрупани амортизационни отчисления от момента на

въвеждане на ДМА в действие.

197

4. Коефициент на сменност – характеризира степента на цело-дневното използване на работното време. Изчислява се за месец, тримесе-чие или година.

ОМ

МММСМ Б

БББК

321 ,

където: 321 ,, МММ БББ - брой на машините, работещи на една, две и три

смени; О

МБ - общият брой монтирани машини и оборудване. 5. Коефициент на натоварване (фондоотдаване) на ДМА – показва размера на продукцията, произведена с единица производствен капитал, вложен в ДМА. Получава се като отношение на обема на произведената продукция към среднодействащия за годината капитал в ДМА по формулата:

К

ПКН ,

където: П - обем на произведената и реализирана продукция. 6. Коефициент на екстензивно използване на ДМА – показва степента на използване на дълготрайните материални активи по време. Изчислява се за отделни машини и оборудване, или за цели групи еднородно оборудване.

ФЕ

ЕФ

ЕК

Е ,

където: ФЕ - фактически фонд отработено време, часове;

ЕФЕ - ефективен фонд работно време на машините.

7. Коефициент на интензивно използване – показва използването на машините и оборудването по мощност и производителност за единица време.

ПИ

П

ПК

Q ,

където: ПП - произведена продукция;

ПQ - количество продукция, която машината може да произведе по

паспорт.

198

8. Коефицент на интегрално използване на дълготрайните мате-риални актииви – дава възможност за цялостна оценка на степента на използване на дълготрайните материални активи.

ИЕИНТ ККК . .

VІ. Фактори за повишаване ефективността на дълготрайните активи Факторите, влияещи върху ефективността от използването на

дълготрайните активи, се разделят на две групи: екстензивни и интен-зивни.

1. Екстензивни фактори – свързани са главно с количествено нарастване на машините, съоръженията и оборудването, които се въвеждат в действие, или с увеличаване на времето на тяхното ефективно използване. Повишаването на ефективността от използването на дълготрайните активи може да се постигне по пътя на: - допълнително въвеждане на машини и оборудване; - намаляване времето на доставка и монтиране на машините и оборудването; - намаляване на подготвително-заключителното време и на вътреш-носменните прекъсвания по субективни причини; - осигуряване на необходимата ритмичност в снабдяването и производството; - усъвършенстване на формите на организация на производството, труда и управлението; - повишаване степента на концентрация, специализация и коопериране на производството.

Екстензивните фактори имат определени граници във времето и пространството. Това налага в дейноста на предприятието да се отделя по-голямо внимание на възможностите на интензивните фактори.

2. Интензивните фактори изразяват степента на използване на дълготрайните активи за единица време. Практическите средства, чрез които може това да се постигне, са:

– увеличаване скоростта на извършването на отделните операции; – максимално използване на капацитета на машините и

оборудването; – своевременно извеждане от употреба на физически и морално

остарелите машини и оборудване; – ускоряване процесите на модернизация и реконструкция на

действащото оборудване; – повишаване на квалификацията, уменията и опита на персонала;

199

– прилагане на нови, съвременни форми на организация на производството, труда и управлението;

– подобряване условията на труда и повишаване на мотивацията на работещите.

За различните предприятия използването на тези фактори е различно. То зависи от състоянието на дълготрайните активи, от тяхното равнище и от стратегията на всяка отделна стопанска единица.

Основни понятия – активи на предприятието – материални дълготрайни активи – нематериални дълготрайни активи – финансови дълготрайни активи – положителна (търговска) репутация – оценка на дълготрайните активи – физическо и морално износване – амортизация на материалните дълготрайни активи – линейни методи на амортизация – нелинейни методи на амортизация – екстензивно и интензивно използване на материалните активи – интегрално използване на материалните активи Въпроси за събеседване 1. Каква е същността и съставът на дълготрайните активи на

предприятието? 2. Как Законът за счетоводството класифицира елементите,

включени в дълготрайните активи? 3. Какво представлява положителната (търговската) репутация? 4. Какви измерители се използват за оценка на активите на

предприятието? 5. Как се осъществява амортизацията на дълготрайните активи? 6. Характеризирайте основните методи за амортизация на

дълготрайните активи, използвани в стопанската практика у нас. 7. Как може да се повиши ефективността от използването на

дълготрайните активи?

200

Тема 17. КРАТКОТРАЙНИ АКТИВИ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО

Добрият търговец е този, който успее да убеди и папата да си купи съпружеско легло

Еврейска поговорка Съдържание на темата:

1. Същност, елементи и структура на краткотрайните активи. 2. Материални запаси – видове и оценка. 3. Използване на краткотрайните активи.

4.Фактори за подобряване използването на краткотрайните активи.

І. Същност, елементи и структура на краткотрайните активи

1. Същност на краткотрайните активи. Краткотрайните активи (КА) на предприятието са тази част от средствата на предприятието, която, от една страна, под формата на материални запаси участва в един производствен цикъл; веществено се включва в произвежданата продукция, като прехвърля изцяло стойността си в себестойността на продукцията; загубва натуралната си форма (в редица случаи изменя и веществения си състав), а, от друга, във вид на финансови средства осигурява реализацията на непрекъснатия кръго-оборот, в който те се намират. При кръгооборота средствата, които предприятието влага за осъществяване на производствения процес, се превръщат последователно от пари (П) в материални запаси (МЗ), които в процеса на технологичната им обработка приемат формата на незавършено производство (Нпр). По-нататъшната обработка превръща незавършеното производство в готова продукция (Гпр), която след реализацията й придобива отново парична форма. Описаната последователност в движението на отделните елементи на краткотрайните активи на предприятието представлява неговият кръгооборот и обхваща следните етапи: Първи етап (П-МЗ), в който с наличните парични средства се закупуват необходимите за производството основни и спомагателни суровини и материали, горива, полуфабрикати и други, които образуват материалните запаси на предприятието. Втори етап (МЗ – Нпр), през който се извършва производствена преработка на материалните запаси в незавършена продукция. Трети етап (Нпр – Гпр), в който незавършената продукция след окончателна доработка, се превръща в готова продукция.

201

Четвърти етап (Гпр – П), в който готовата продукция след продажбата й на пазара придобива отново парична форма, която по размер превишава първоначално вложените средства с величината на реализи-раната печалба. Времето за преминаване на краткотрайните активи през всеки един от разгледаните етапи зависи от условията на производство (ниво на техника и технология, организация на производствения процес и др.), състоянието на пазара и пазарните позиции на предприятието. 2. Елементи на краткотрайните активи. В зависимост от характера им и от сферата, в която функционират, краткотрайните активи се разделят на две части – имуществени ценности и имуществени права. 2.1. Имуществени ценности – тук се включват: 2.1.1. Материални запаси – към тях се отнасят: - основни суровини и материали – определят материално- веществения състав на готовите продукти, като съставът им зависи от вида на произвежданите продукти в предприятието; - спомагателни материали – участват в процеса на производството на готовия продукт или му предават определени свойства (бои, лакове, охлаждащи емулсии и др.); - горива – различни видове твърди и течни горива (въглища, кокс, дърва, течни горива, газ и др.); - закупени полуфабрикати – заготовки, детайли, възли, изделия, които влизат в състава на крайния продукт, но не се произвеждат в предприятието, а се доставят от други предприятия; - резервни части – детайли, възли, прибори и други за текущ ремонт на дълготрайните активи в предприятието. Материалните запаси са предназначени за нормално и ритмично протичане на производствения процес и териториално се намират в складовете на предприятието. 2.1.2. Незавършено производство – включва различни елементи на готовите продукти като: - детайли и възли, които се намират в процес на обработка по работните места; - полуфабрикати собствено производство за собствени нужди (продукция, която е обработена в даден цех, намира се в междинните складове на предприятието и подлежи на по-нататъшна доработка в друг цех на същото предприятие). 2.1.3. Разходи за бъдещи периоди – това са разходи, които се из-вършват през даден период, но се отнасят за продукция, която ще бъде произведена в следващи периоди. Тук се включват разходите по под-готовка и усвояване на нови изделия, техника и технологии, по обучение на кадри, предварително платени наеми, проучвателни работи и др.

202

2.1.4. Готова продукция – обхваща продукцията, произведена в предприятието, която се намира в складовете му или е на път към мястото на реализация, но все още незаплатена от потребителите.

2.1.5. Финансови средства – тук се включват: - парични средства на предприятието в брой и по сметки в банките; - средства на предприятието, депозирани в други фирми; - движими ценности (ценни книжа, благородни метали) и др. 2.2. Имуществени права – състоят се от различни вземания на предприятието. Това са очаквани, но не постъпили парични средства като:

- вземания от продажби на продукция или от оказани услуги – формират се от стойността на продадените, но все още незаплатени стоки и услуги;

- вземания от съучастия в други предприятия или дружества (дивиденти);

- вземане по предоставени кредити; - вземания по липси и начети – величината им зависи от

финансовата дисциплина в предприятието и се контролира чрез периодични проверки на материалноотговорните лица;

- съдебни и присъдени вземания – включват съдебно признати вземания на предприятието, причинени от неизпълнение на договорни задължения, неустойки по договори, застраховки и др. 3. Структура на краткотрайните активи Съотношението между отделните елементи на краткотрайните активи определя тяхната структура. Тя е динамична величина и е различна за отделните предприятия и зависи от отрасъла, в който функционира предприятието, техниката, технологията и организацията която използва, вида на произвежданата продукция и др. Познаването на структурата има голямо значение за анализа на стопанската дейност на предприятието и за разкриване на резервите за по-пълно използване на краткотрайните активи. ІІ. Материални запаси – видове и оценка Предпоставка за нормалното функциониране на предприятието е правилното определяне на минималните потребности от материални запаси. Количеството им трябва да е оптимално, тъй като ако запасите са повече от необходимите, част от оборотния капитал на предприятието се замразява непродуктивно. Това води до по-високи складови разходи, риск от увреждане на наличните запаси, необходимост от допълнителни банкови кредити, промяна в търсенето на продуктите, произвеждани от наличните материални запаси. В съвкупност това води до влошаване на финансовите показатели на предприятието.

203

От друга страна, недостатъчните запаси водят до спиране на производството поради неритмични доставки на дадени материали, принудителни престои на техника и хора, промяна в асортимента на произвежданата продукция и т. н. 1. Видове материални запаси. За гарантиране непрекъснатостта на производствения процес във всяко предприятие се разработват нормативи за разход на краткотрайни материални активи. Под норматив се разбира минимално необходимите запаси от краткотрайни активи за осигуряване на непрекъснатост на производствения процес. Нормативите се изразяват в брой дни, за които предприятието трябва да бъде осигурено със съответните запаси. При определяне на размера му се прилагат различни методи и измерители. Най-популярен е методът на т.нар. „складова наличност в зависимост от среднодневното потребление”. Според него запасите се подразделят на текущи, гаранционни, технологични и сезонни. 1.1. Текущ запас – изразява в натура количеството материали, което е необходимо за ритмична работа на предприятието в интервала между две доставки. Неговият размер е променлива величина, която достига своя максимум в момента на получаване на поредната доставка и своя минимум в момента преди получаване на следващата доставка. Това изисква да се определят както максималният, така и средният и минималният размер на производствените запаси. Максималният текущ запас се определя, като се вземе предвид дневният разход и периодичността на доставката, по формулата:

ДОСТНТМАКС ТДЗ . ,

където: Зт макс – максимален текущ запас; Дн – среднодневна потребност от даден вид материал; Тдост – брой дни между две доставки.

Дневният разход за краткотрайни материални активи се определя по формулата:

НН РТ

ППД ,

където: ПП е производствената програма за определен период; Т – работни дни за изпълнението на производствената програма; Рн – разходна норма за съответния производствен запас.

204

Средният текущ запас е равен на половината от максималния текущ запас.

2

. ДОСТНТСР

ТДЗ .

1.2. Гаранцион запас – създава се за гарантиране на непрекъс-натостта на производствения процес при нарушаване на сроковете за доставка. Той е постоянна величина и неговият размер зависи главно от разстоянието между предприятието потребител и доставчика, от точността в изпълнението на плана за доставките, от условията на работа на транспорта, от климатичните особености на района, в който е разположено предприятието, и др. Изчислява се по формулата:

ДОСТНГАР ТДЗ . ,

където: ДОСТТ – средно отклонение от средното време между отделните

доставки за разглежданото предприятие и разглеждания производствен запас. Величината му се установява на базата на анализа на отчетните данни за ритмичността в доставките на материалите за минали периоди. Въз основа на потребността от текущия и гаранционния запас може да се определи средният размер на общия запас от даден вид материали, като се използва формулата:

ДОСТНДОСТН

ОБЩ ТДТД

З 2

.,

където: ОБЩЗ – средна величина на общия запас от даден вид материал.

Когато се разработват нормативите, следва да се има предвид, че гаранционният запас по правило не трябва да надвишава максималния текущ запас. 1.3. Технологичен (подготвителен) запас – необходим е, когато за даден материал технологичният процес изисква предварителна подготовка – сушене, пране, сортиране, опаковка и др. Размерът му се определя по начин, близък до този на текущите запаси, като се взимат предвид дните за подготовка вместо дните между две поредни доставки. 1.4. Сезонен запас – създава се за суровини и материали, чието производство е сезонно, докато използването им в технологичния цикъл има регулярен характер. Най-често подобен запас се създава в хранително-вкусовата и кожаро-кожухарската промишленост (запаси от захарно цвекло, сурови агнешки кожи, плодове, зеленчуци и др.). На базата на всички характерни за производството запаси се изгражда общият за групата норматив в дни.

205

2. Оценка на материалните запаси. Материалните запаси получават оценка както при тяхното придобиване от предприятието, така и при влагането им в производството. Те се оценяват текущо при изразходването им по следните методи: 2.1. Метод първа входяща, първа изходяща цена (себестойност). При този метод материалните запаси, които първи са постъпили в склада на предприятието, първи влизат в производството. Изписването им от склада става по реда на тяхното постъпване. Пример: От материал А са доставени в предприятието и са изразходвани в производството количества, както е посочено в табл. 9. Таблица 9. Оценка по метода първа входяща, първа изходяща цена

Приходи РазходиМесец Количество

бр. Ценалв.

Общо лв.

Месец Количествобр.

Изписване Общо лв.

VІ 300 20 6 000 ІХ 400 VІ - 300 . 20 6 000 VІІ 190 30 5 700 VІІ- 100 . 30 3 000 VІІІ 110 40 4 400 400 9 000 Х 520 70 36 000 ХІ 210 VІІ- 90 . 30 2 700 VІІІ- 110 . 40 4 400 Х – 10 . 70 700 210 7 800 ХІІ 160 Х 160 . 70 11 200 160 11 200 Всичко 1 120 52 500 всичко 770 28 000 Остатък 350 24 500

2.2. Метод последна входяща, първа изходяща цена (себестойност). При него материалните запаси, които последни са постъпили в склада на предприятието, първи влизат в производството. Изписването им от склада става в ред, обратен на тяхното постъпване. В конкретния случай това е показано в табл. 10. Таблица 10. Оценка по метод последна входяща, първа изходяща цена

Приходи Разходи

Месец Количество

бр. Ценалв.

Общолв.

Месец Количество

бр. Изписване

Общо лв.

VІ 300 20 6 000 ІХ 400 VІІІ - 110 . 40 4 400 VІІ 190 30 5 700 VІІ- 190 . 30 5 700 VІІІ 110 40 4 400 VІ - 100 . 20 2 000 Х 520 70 36 000 400 12 000 ХІ 210 Х - 210 . 70 14 700 210 14 700 ХІІ 160 Х - 160 . 70 11 200 160 11 200 Всичко 1 120 52 500 всичко 770 38 000 Остатък 350 14 500

206

2.3. Метод средно претеглена доставна цена (себестойност). Тук запасите се изписват по осреднена стойност, като се изчислява средно претеглената доставна цена на постъпилите материали в склада на предприятието. Извършва се по формулата:

n

nn

Q

ЦQЦQЦQСПДЦ

....2211 ,

където: СПДЦ - средно претеглена доставна цена;

nQQQ ...., 21 - доставено количество материали;

nЦЦЦ ...., 21 - цената на доставените материали;

nQ - общо количество от доставките, за които се определя

средно претеглена доставна цена. Изписването на материалните запаси от склада на предприятието чрез използването на този метод в разглеждания пример се извършва в следната последователност: Определяне на СПДЦ за месец септември:

.83,26600

10016

110190300

40.11030.19020.300лвСПДЦ ІХ

Разходът за месец септември ще бъде:

400 . 26,83 = 10 723 лв.

В склада остават 200 бр. по 26,83 лв.

Определяне на СПДЦ за месец ноември:

.01,58720

76641

520200

70.52083,26.200лвСПДЦ ХІ

Разходът за месец ноември ще бъде:

210 . 58,01 = 12 182,10 лв.

Определяне на СПДЦ за месец декември:

ХІХІІ СПДЦСПДЦ , тъй като няма получени доставки в склада на предприятието.

Разходът за месец декември ще бъде:

160 . 58,01 = 9 281,60 лв.

Изписани от склада 770 бр. на стойност 32 195,70 лв.

Остатък в склада 350 бр. на стойност 20 304, 30 лв.

207

2.4. Метод конкретно определена цена (себестойност). При него установената конкретна цена на придобиване за дадена партида материали се използва и при тяхното изписване. Аналитичното отчитане е по партиди и е възможно да се осъществи при прецизна организация на складовото стопанство или когато всяка партида е предназначена за конкретен обект. Избраният метод за оценка на материалните запаси има важно значение за крайния резултат от дейността на предприятието. Най-подходящ за използване е методът, при който в края на отчетния период в склада на предприятието остават материали с най-малка стойност. ІІІ. Използване на краткотрайните активи По-пълното използване на краткотрайните активи означава със същия им размер да се произведе, от една страна, по-голям обем продукция, с което се постига по-пълно задоволяване на потребностите на пазара, а, от друга, увеличаване на реализираната от предприятието продукция и печалба. По-пълното използване на краткотрайните активи може да се осъществи чрез икономии на производствени запаси и чрез ускоряване на обръщаемостта на краткотрайните материални активи. 1. Показатели за използване на краткотрайните активи. За да се осигури икономично използване на оборотния капитал, всяко предприятие трябва да извършва постоянен анализ и контрол върху изразходването на средствата на предприятието. За това са необходими подходящи показатели. За определяне степента на използване на оборотния капитал най-често се използват следните показатели: 1.1. Коефицент на обръщаемост на оборотния капитал – показва броя на оборотите, извършени от оборотния капитал за определен период (обикновено една година). Определя се, като сумата на реализираната през съответния период стокова продукция се раздели на средния остатък на оборотния капитал, който е използван от предприятието.

ОО С

РПК ,

където: Ко – коефицент на обръщаемост; РП – реализирана стокова продукция (обем на продажбите)

през съответния период по текущи цени;

ОС – среден остатък от оборотен капитал за периода. Получава се,

като сумата от неговите остатъци в началото на всеки месец на дадената година и първия месец на следващата стопанска година се раздели на 13.

208

1.2. Обръщаемост в дни – показва в дни продължителността на един оборот, извършван от оборотния капитал през определен период.

РП

ТСО ДО

Д

. ,

ДО – обръщаемост в дни;

ДТ – продължителност на периода, за който се пресмята

обръщаемостта в дни. 1.3. Коефицент на използване на оборотния капитал – представлява показател за характеризиране на оборотната капиталоемкост на продаж-бите. Получава се като отношение на средния остатък от оборотен капитал към реализираната стокова продукция. Този показател характеризира интегралното използване на оборотния капитал.

РП

СК ОИ ,

1.4. Коефицент на натовареност на оборотния капитал – характе-ризира оборотното капиталоотдаване, изчислено на база на осъществените продажби.

ОН С

РПК .

ІV. Фактори за подобряване използването

на краткотрайните активи Факторите за подобряване използването на краткотрайните активи могат да се разгледат в следните направления: 1. Ускоряване на обращаемостта на оборотния капитал в стадия на производствените запаси, което се постига с: - приближаване на предприятията производители до предприятията потребители. Това съкращава времето за доставка на материалите; - намаляване на разходните норми за единица продукция. Това води до намаляването на производствените запаси в натура; - въвеждане в употреба на по-евтини и по-качествени заместители, с което се намалява потребността от краткотрайни активи в стойностно изражение при запазване на съществуващите разходни норми в натура.

209

2. Намаляване на относителния дял на незавършеното произ-водство. Това зависи от характера на произвежданата продукция; особе-ностите на техническата база в отделните предприятия и характера на използваните технологични процеси; 3. Ускоряване на обръщаемостта на оборотния капитал, вложен в готова продукция, което се постига чрез нейното по-бързо реализиране. Решаващо влияние в тази насока оказват: - производството на по-евтина, висококачествена и в необходимия асортимент продукция; - подобряване на организацията на нейния пласмент.

Основни понятия - краткотрайни активи - структура на краткотрайните активи - оборот и кръгооборот на краткотрайните активи - материални запаси - имуществени права - текущ запас - гаранционен запас - технологичен запас - сезонен запас Оценка на материалните запаси Въпроси за събеседване

1. Характеризирайте оборота и кръгооборота на краткотрайните активи.

2. Анализирайте елементите на краткотрайните активи. 3. Каква е икономическата същност на имуществените права и на

имуществените ценности? 4. Как се определят текущият, гаранционният, технологичният и

сезонният запас? 5. Коментирайте методите за текуща оценка на материалните

запаси при изразходването им. 6. Кои са основните пътища за по-пълно използване на крат-

котрайните активи в предприятието?

210

Тема 18. ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА И РАБОТНА ЗАПЛАТА

Трудът е най-неатрактивната форма за придобиване на пари.

Немска поговорка

Съдържание на темата: 1. Същност и значение на производителността на труда. 2. Показатели и методи за измерване на производителността на труда. 3. Условия и фактори за повишаване на производителността на труда. 4. Същност, видове и фактори на работната заплата. 5. Системи на заплащане на труда. 6. Договаряне на работната заплата.

І. Същност и значение на производителността на труда 1. Същност на производителността на труда. Производителността на труда е един от най-важните показатели, характеризиращ ефективността от използването на човешкия труд при осъществяване на производствено-стопанската дейност на предприятието. В икономическата литература се прави разграничение между индивидуална и обществена производителност на труда.

- индивидуална производителност на труда - отчита само разходите на жив труд, направени при производството и реализацията на продукцията в дадено предприятие;

- обществена производителност на труда – измерва съвкупните разходи на работно време за производството на дадена продукция, т.е. както разходите на жив труд, така и на миналия труд, изразходван на предшестващите стадии на производството и овеществен в суровините, материалите, горивата, машините и съоръженията, използвани за производството на даден продукт. Необходимо е да се прави разлика между производителност и интензивност на труда. Интензивността на труда изразява плътността, напрегнатостта на труда и се измерва с количеството психическа и физическа енергия, изразходвано от работещите за единица време. От своя страна производителността на труда характеризира резултатността, ефективността на конкретния труд и се измерва с количеството произведена продукция (оказани услуги) за единица време или с времето, изразходвано за едно изделие (услуга).

211

2. Значение на производителноста на труда - изразява се основно в следните насоки:

- с повишаване на производителността на труда нараства обемът на произвежданата продукция, разширява се производството, намалява се себестойността и като цяло се повишават рентабилността и имуществе-ното състояние на предприятието;

- с нарастването на производителността на труда се снижават производствено-реализационните разходи, което се дължи на икономията както на жив, така и на овеществен труд, намаляване на относителния дял на условнопостоянните разходи и на амортизационните отчисления;

- повишаването на производителността на труда създава необхо-димите предпоставки за нарастване на брутния продукт на страната, за ускоряване темповете на икономическото развитие и оттук за увеличаване на реалните доходи на населението. 3. Пътища за повишаване на производителноста на труда. Повишаването на производителността на труда е основен фактор за подобряване на икономическите показатели, на финансовото състояние и ефективността от производствено-стопанската дейност на предпритието. Тя може да нараства по два начина:

- по екстензивен път – чрез увеличаване числеността на заетия персонал. Този начин за нарастване на производителността на труда е ограничен във времето и пространството. Основни ограничители са демографският фактор и пространственото разположение на заетите в производствените помещения.

- по интензивен път – чрез внедряването на научно-техническите постижения в производството. По този начин се създават предпоставки за нарастване производителността на живия труд и за повишаване на ефективността на стопанската дейност в предприятието. По принцип възможностите на този фактор са неограничени и зависят от темповете на внедряване на научните постижения в стопанската практика. ІІ. Показатели и методи за измерване

на производителността на труда Производителността на труда се определя чрез измерване на нейното равнище и динамика. Равнището на производителността се оценява чрез достигнатата в даден момент производителност (в стойност и в натура) на едно заето лице. Или това е начинът за характеризиране равнището на индивидуал-ната производителност на труда. Динамиката на производителността на труда се изразява чрез темповете на изменението й (нейното нарастване или намаляване за определен период от време – година, месец, ден).

212

1. Показатели за измерване на производителността на труда - индивидуалната производителност на труда се измерва основно чрез два показателя: 1.1. Средна изработка (СИ) - използва се в стопанската практика като основен измерител за равнищено на производителността на труда и се изчислява по два начина: 1.1.1. Като количество продукция, произведена за единица работно време.

Т

ПрСИ ,

където: Пр – количество произведена продукция (в натура);

Т – работното време, изразходвано за производството на тази продукция.

1.1.2. Като количество продукция, произведена от един работник.

Бр

ПрСИ ,

където: Бр – брой на работниците, участвали в създаването на тази

продукция. 1.2. Трудопоглъщаемост (Тр) – характеризира работното време, необходимо за производството на единица продукция.

Пр

ТТр .

От гледна точка на времето тези показатели могат да се изчислят за: - година (годишна производителност на труда) - този показател

представлява величина, отчитаща както вътрешносменните, така и целодневните загуби на работно време. В стопанската практика той се приема за основен показател, измерващ производителността на труда;

- месец (месечна производителност на труда) – показва равнището на производителността на труда, достигната в рамките на един месец;

- ден (дневна производителност на труда) - изразява количеството произведена продукция за един отработен човекоден. Този показател отчита вътрешносменните загуби на работно време и стимулира премах-ването им. Той обаче не трябва да се приема за основен при измерване равнището на производителността на труда, тъй като не отразява целогодишните загуби на работно време.

- час (часова производителност на труда) – показва произведената продукция от един работник за един отработен човекочас. По същество това е най-точният измерител на производителността. Негов недостатък е,

213

че не може да отрази прекъсванията на технологичния процес, престоите и загубите на работно време. Поради това той не способства за разкриване на резервите за повишаване на производителността на труда. По тази причина не се използва като планов показател. При оценката на равнището и динамиката на производителността се изисква показателите да отразяват вярно и обективно процесите, свързани с производителността на труда, да бъдат сравними и съпоста-вими за различни периоди от време и за различни предприятия, да отчитат влиянието на номенклатурата, асортимента на продукцията, различните суровини, кооперирани доставки и други. 2. Методи за измерване на производителноста на труда – за определяне на равнището на производителността на труда се използват три метода: 2.1. Натурален метод – при него производителността на труда се определя като количество произведена продукция за единица време в натура (килограми, метри, броя, тона и др.), или като натурални единици продукция, произведени от един работник; Този метод на измерване сравнително най-точно характеризира производителността на труда, а оттук и резултатите от цялостната производствено-стопанска дейност на предприятието. Прилага се най-вече в предприятия, които произвеждат еднородна или едновидова продукция, поради което приложениетому е ограничено. Разновидност на натуралния метод е условнонатуралният метод. При него обемът на продукцията се приравнява в условнонатурални единици към един от видовете продукция. Като правило този вид продукция е профилиращ за предприятието и има най-голям относителен дял в общия обем на произвежданата продукция. Приравняването към него се извършва чрез преводни коефициенти, отразяващи характерен признак, основно свойство на продуктите (трудоемкост, калории, мощност и др.). 2.2. Трудов метод – използва се за определяне равнището и динамиката на производителността в поделенията на предприятието - цех, участък, работно място, като се използва измерителят трудопоглъ-щаемост. При него производителността на труда се установява на база на обема на продукцията, изчислен въз основа на разхода на работно време за производството на единица продукция. Този метод отразява прибли-зително точно резултатите от дейността на тези звена, при условие че за различните видове продукция е известна трудопоглъщаемостта им. 2.3. Стойностен метод - намира най-широко приложение за измерване на производителността на труда в различните предприятия от отделните отрасли, подотрасли и дейности, които произвеждат разнородна по своя състав продукция, както и при сравняване на достигнатата производителност за различни периоди от време. Производителността на

214

труда се получава, като обемът на продукцията (реализирана или стокова) в съпоставими цени се раздели на времето за производство на тази продукция или на броя на производствените работници. При използването на този метод следва да се отчетат промените, които настъпват в номенклатурата и асортимента на промишлената продукция, в състава и структурата на използваните суровини, материали, горива, резервни части и полуфабрикати, в динамиката на цените и ценообразуването. ІІІ. Условия и фактори за повишаване на

производителността на труда Разкриването и използването на резервите за повишаването на производителността на труда предполага познаване на факторите, които влияят върху производителността на труда и на условията, при които се проявява тяхното действие. 1. Условия за повишаване производителността на труда. Това са обективните дадености, които създават предпоставки за изменение в производителността на труда. Те се подразделят на:

- естествени (природни) условия – те включват геоложките условия, качеството на материалите, климатичните условия (температура, влажност), шум и вибрации, съдържание на вредни газове, осветление и цветово оформление, физическо натоварване на работниците и др.

- обществени условия – върху производителността на труда оказ-ват влияние социално-психологическият климат в трудовите колективи, трудовият и производственият морал, степента на отговорност на работещите, стимулите и инициативите на работниците, формите на материална и морална заинтересованост, удовлетвореността от труда, системата от материални и морални стимули и др. 2. Фактори за повишаване производителността на труда. В теорията и стопанската практика се използва различна класификация на факторите, влияещи върху производителността. Преобладаващо е групирането им в няколко основни направления:

- материално-технически и технологически – свързани са и се лимитират от динамиката на научно-техническия прогрес и от възможнос-тите за внедряването на неговите достижения в производствената дейност на предприятието;

- социално-икономически – имат отношение към усъвършен-стване на системите за нормиране и заплащане на труда; повишаване на производствено-техническата и икономическата квалификация на персо-нала; подобряване условията на труд и др.;

- организационно-управленски – предполагат подобряване на ор-ганизацията на производствено, труда и управлението в производството; намаляване текучеството на кадрите и на загубите на работно време; строго спазване на трудовата, технологичната и финансовата дисциплина.

215

ІV. Същност, видове и фактори на работната заплата 1. Същност на работната заплата. Като икономическа категория работната заплата е свързана с трудовия пазар, механизмите на неговото функциониране и спецификата на взаимоотношенията между работодатели и работещи. В нея се включват всички видове плащания, които работещите получават за извършената от тях работа. Това показва, че работната заплата е свързана с проблема на цената на труда и може да се определи като възнаграж-дение, получено от работещите за определено количество произведена продукция или за предоставяни от тях услуги за определено време. 2. Видове работна заплата. В зависимост от връзката на работната заплата с цените и потреблението се различават:

- номинална работна заплата – изразява получената парична сума за извършената работа през определен период. Тя зависи от отработеното време, извършената работа, квалификацията, заеманата длъжност, вътрешните правила за определяне на работната заплата в предприятието;

- реална работна заплата – изразява сумата на потребностите, които могат да се задоволят с номиналната работна заплата. Под реална работна заплата се разбира количеството стоки и услуги, които могат да бъдат закупени с номиналната работна заплата. 3. Фактори, влияещи върху работната заплата. За да се определи размерът на работната заплата, трябва да се познават факторите, които оказват влияние върху нея. Непосредствено влияние върху номиналната работната заплата оказват две групи фактори. 3.1. Външни фактори, като по-важните от тях са влияещи: 3.1.1. Икономически – основно значение тук имат:

- измененията в цените на потребителските стоки и в издръжката на живота, т.е. колко парични средства са необходими, за да се поддържа обичайното равнище на живот при съществуващите икономически и социални условия;

- търсенето и предлагането на факторите на производството, в това число и на работната сила. Размерът на търсенето на всеки един от тях зависи от цените на останалите. При нараснало търсене на работна сила на пазара на труда се предлагат по-високи възнаграждения, а когато предлагането на работна сила превишава търсенето й, е налице тенденция към по-ниско заплащане;

- равнището и динамиката на производителността на труда. Те влияят върху работната заплата в няколко направления. Първо, равнището и динамиката на националната производителност на труда трябва да се разглежда като предпоставка за общото равнище и динамика на работната заплата. Второ, динамиката на работната заплата, потребителските цени и производителността на труда да се разглеждат във взаимна връзка и

216

обусловеност. Трето, в отделните предприятия съществуват фактори, които оказват влияние върху производителността на труда, но те невинаги кореспондират с усилията на наемния персонал. От това следва, че не всички промени в производителността на труда в отделните предприятия трябва да бъдат отразени в работната заплата на персонала. 3.1.2. Демографски фактори – към тях се отнасят: - числеността и структурата на типичното семейство, в рамките на което се осъществява възпроизводството на наемния труд, оказва трайно въздействие върху работната заплата. Логично е да се предполага, че работната заплата като размер трябва да е достатъчна за издръжката на възрастните и децата и да покрива общите семейни разходи. 3.1.3. Институционални – от тази група фактори по-значимо влияние имат:

- инструментите за пряка държавна намеса (минималната работна заплата, различните видове доплащане към работната заплата, равнището на заплащането на държавните служители и др.);

- механизмите на взаимодействие между държавата, работодате-лите и синдикалните структури на национално, регионално и отраслово (браншово) ниво;

- данъчната система. 3.2. Вътрешни фактори, влияещи върху работната заплата. 3.2.1. Сложността на труда е един от основните, вътрешни за организацията фактори, които оказват влияние върху работната заплата. Като правило, по-сложният труд изисква по-висока квалификация, която се придобива с повече разходи и усилия. От което следва, че по-квалифи-цираният труд трябва да бъде по-високо заплащан. 3.2.2. Продължителността на труда (количеството отработено време) оказва пряко влияние върху работната заплата. По принцип по-продължителният труд, при равни други условия, предполага по-високо трудово възнаграждение. Аналогично е и влиянието на интензивността на труда върху величината на работната заплата. При равни други условия по-интензивният труд изисква и по-високо възнаграждение. 3.2.3. Условията на труд имат противоречиво влияние върху работната заплата. От една страна, отклоненията в някои от параметрите на работната среда (температура, влажност на въздуха и др.) предизвикват повишен разход на физическа енергия за единица време, което е основание за определяне на по-висока работна заплата. От друга страна, отклоненията в други параметри на работната среда (концентрация на токсични вещества, йонизиращи лъчения, шум) от нормалните стойности, предизвикват трайни увреждания на здравето и трудоспособността на работещите, което е основание за по-високи възнаграждения. Тези

217

увреждания в повечето случаи, обаче не могат да бъдат компенсирани с парични обезщетения. 3.2.4. Финансовото състояние на организациите безспорно влияе върху размера на работната заплата. Предприятията в по-добро финансово състояния могат да отделят и повече средства за работна заплата, докато лошото финансово състояние е предпоставка за задържане на ръста на заплатите. 3.2.5. Резултатите от труда влияят върху работната заплата, макар и с известни условности. Те се налагат поради сложния комплекс от фактори, влияещи върху ефективността на труда, част от които не са свързани с усилията и приноса на всички работници и служители. Или по-високата ефективност на труда би трябвало да води до увеличаване на възнагражденията само на онези категории персонал, които имат непосредствен принос за тези постижения. 3.2.6. Спецификата на взаимоотношенията между работодателите и синдикалните организации също влияе върху работната заплата. Добре сложените и регулирани взаимоотношения между ръководството на предприятието и синдикалните организации, при ясно разграничаване на техните правомощия, е предпоставка и гаранция за подържане на взаимно приемливи и за двете страни равнища на работните заплати. V. Системи на заплащане на труда Системите за организация на работната заплата са средство за определяне на възнагражденията на работниците и служителите за положения труд. Те включват правилата и показателите за оценяване на вложения труд и за определяне на работната заплата. Избраната система за трудово възнаграждение трябва да стимулира целия персонал и да съдейства за повишаване ефективността на производствената дейност. За да може възприетата система на заплащане да стимулира и задържа работещите в предприятието, тя трябва да отговаря на следните условия:

- да отчита пазарното равнище на заплащане за съответната категория персонал;

- да бъде разбираема за персонала и да осигурява достойно възнаграждение;

- да гарантира повишаване на трудовото възнаграждение и добър психологически климат в производствената единица;

- да се усъвършенства на базата на проучванията за промяна в мотивацията на персонала;

- да осигурява рационални съотношения между основната заплата, стимулиращите добавки и социалните плащания.

218

Определянето на работната заплата се извършва чрез прилагането на различни системи. Те се групират възоснова на различни признаци, като по-важните от тях са: 1. В зависимост от начина на заплащане на труда, системите биват: 1.1. Сделна система – при нея величината на работната заплата зависи и се определя от две величини - обем на извършената работа (произведена продукция) и сделната разценка. Под сделна разценка се разбира възнаграждението, което работодателят заплаща на работника за единица произведена продукция или единица извършена работа. От своя страна, сделната система се прилага в няколко разновидности: 1.1.1. Като сделно-пропорционална (пряка сделна система) – при нея работната заплата се формира въз основа на количеството произведена продукция и сделната разценка за единица от нея. 1.1.2. Като сделно-прогресивна система – за изпълнение на трудо-вата норма на работещия се заплаща по пряката сделна система, а за произведената над нормата продукция – по повишена разценка. 1.1.3. Като сделно-премиална система – при нея наред със заплаща-нето по пряката сделна система на работещия се изплаща премия, свърза-на с изпълнение на определени качествени показатели (преизпълнение на трудовото задание, подобрено качество на продукцията, икономия на материали, намаляване на брака и др.). 1.1.4. Като акордна система – при нея възнаграждението се получава при цялостно завършване на възложената задача независимо от времето на извършване на различните видове дейности. Тази система може да се прилага като индивидуална, семейна или групова, но прин-ципът на заплащане остава същия. 1.1.5. Като косвена сделна система – прилага се при заплащането на труда на спомагателните работници в зависимост от изпълнението на трудовите норми от обслужваните от тях основни работници. Предимство на сделната система на заплащане е, че тя мотивира работниците и служителите да произвеждат по-голям обем продукция (услуга), както и отпадането на необходимостта от постоянен контрол на ритъма на производството. Сделната система има и съществени недоста-тъци, по-важните от които са: тя мотивира персонала да произвежда повече продукция, която в условията на пазарна среда невинаги може да се реализира; често води до нарушаване ритъма на производството или до загуби от произведени в повече възли и детайли, които не могат да се вложат в крайната продукция. Тази система влияе негативно върху качеството на произвежданата продукция, защото стремейки се да произведат повече, работниците са склонни да не спазват изискванията за качество и накрая, приложението на сделната система изисква

219

разработване на норми за време или норми за изработка, а това в редица случаи е невъзможно, или икономически неизгодно, за предприятието. 1.2. Повременна система – при нея основен показател за опреде-ляне на работната заплата е реално отработеното време и не зависи от количеството на произведената продукция. Прилага се в случаите, когато работещият не може да влияе пряко върху произведеното количество, когато последното не подлежи на измерване (поради чести изменения в съдържанието на труда), както и в случаите, когато трудовият процес многократно се прекъсва, което е характерно за квалифицирания умствен труд. Повременната система се прилага в две разновидности: 1.2.1. Като проста повременна система – при нея работната заплата на работника се определя единствено от количеството на отработеното време. 1.2.2. Като повременно-премиална система – тук наред с възнаг-раждението за отработено време работещият получава допълнителни доплащания (премии), свързани с изпълнение на определени качествени изисквания (по-добро използване на машините и апаратите, безаварийна работа и др.). Повременните системи преодоляват до голяма степен недоста-тъците на сделните, но невинаги създават необходимата мотивация на персонала за по-пълна ангажираност и съпричастност към трудовия процес. 2. В зависимост от обхвата и начина на разпределяне на зарабо-тените средства системите за заплащане на труда се делят на две групи: 2.1. Индивидуални системи, при които размерът на работната заплата се изчислява за всеки работник или служител поотделно. При тези системи се разчита на непосредственото въздействие върху мотивацията на персонала и на по-ясното открояване на личния принос и на личната отговорност на работниците и служителите за резултатите от техния труд. 2.2. Групови системи, при които определянето на работната заплата се извършва най-малко на два етапа:

- изчисляване размера на средствата за работна заплата, с които може да разполага групата;

- разпределение на тези средства между отделните работници или служители, включени в групата. Груповите системи са ефективни, когато за предприятието е по-важен груповият резултат, а не индивидуалните достижения на отделните членове на групата. При тях се разчита на позитивната мотивация на членовете на групата поради създадената между тях взаимна зависимост, при която лошата работа на един член от групата влияе негативно върху възнаграждението на останалите от групата. Груповите системи имат и определени недостатъци, тъй като в редица случаи предизвикват конфликти между членовете на групата, като

220

по този начин се влияе негативно върху мотивацията на най-добрите работници и служители. Съществуват и технически проблеми, свързани с индивидуалното разпределението на средствата за работна заплата между членовете на групата. Груповите системи за формиране на работна заплата обикновенно се прилагат в големи структурни звена на предприятията (цехове, участъци, екипи). Изборът на система на заплащане на труда зависи от характера на стопанската дейност, спецификата на производствения процес и от зада-чите, изпълнявани от отделните работници и служители. Всяко предприя-тие разработва свои вътрешни правила за организация на работната заплата, като отчита конкретните си задачи, действащата нормативна уредба и договореностите между работниците и работодателите. VІ. Договаряне на работната заплата В условията на пазарна икономика работната заплата като цена на стоката работна сила е категория, размерът на която се договаря на пазара на труда. Определянето й е свързано с водене на преговори между работодател и работещ, а в някои случаи и с държавата, за съгласуване на основните положения, отнасящи се до размера на работната заплата. В хода на преговорите всяка страна излага своите виждания и аргументи, свързани с всички фактори, които влияят върху работната заплата. При постигане на съгласие се сключва трудов договор, клаузите на който са задължителни за периода, през който той действа. Трудовият договор е доброволно споразумение, в което едната страна (наемният работник) предоставя работната си сила на работодателя за изпълнение на опре-делена трудова дейност, а другата страна (работодателят) поема задълже-ние да заплати определено възнаграждение за извършената работа. Видът на трудовия договор се определя в зависимост от следните признаци: 1. Според времето, за което се сключват трудовите договори, те биват срочни и безсрочни. Срокът им се определя от договарящите се страни, като се спазват клаузите на съществуващото в страната трудово законодателство. 2. В зависимост от участниците в договарянето то бива: 2.1. Индивидуално договаряне – извършва се между работодателя и отделния работник и приключва със сключването на трудов договор и възникването на наемно трудово правоотношение. Неотменна част от индивидуалния трудов договор е длъжностната характеристика. В нея са отразени основните длъжностни задължения, отговорности, компетент-ност, образование и качества, необходими за заемането на дадена профе-сия или длъжност. 2.2. Колективно договаряне – осъществява се на принципа на социалното партньорство чрез сключване на колективни трудови

221

договори (КТД) между представители на работодателите и синдикатите. При преговорите между държавата и обединенията на преговарящите страни от по-високо равнище (синдикатите) се определят: минималната работна заплата, доплащанията за работа при вредни за условия на труд, обезщетенията за полагане на извънреден и нощен труд и за работа в почивни и празнични дни, размерът на платения годишен отпуск, обезщетенията при бременност и раждане, отчисленията за пенсионно и здравно осигуряване и др. Постигнатите договорености между държавата, работодателите и синдикатите са задължителни при договарянето на по-ниските нива, в това число и на равнище предприятие. В стопанската практика се прилагат три модела на колективно договаряне на работната заплата:

- централизирано договаряне – при него синдикати, работодатели и съответните държавни органи договарят условията за формиране на работната заплата на национално или браншово (отраслово) равнище. На основата на договореностите на това равнище в отделните предприятия се сключват колективни трудови договори. Този начин за договаряне на работната заплата е характерен за страни със значителен дял на държав-ния сектор в икономиката, висока монополизация на някои отрасли и дейности и добре организирани и структурирани синдикални орга-низации;

- децентрализирано договаряне – при него договарянето се извър-шва пряко между работодателя и синдикатите в отделните предприятия. Прилага се при наличието на значителен частен сектор в икономиката.

- смесено договаряне – при него част от въпросите на работната заплата се решават централизирано, а останалата част – децентра-лизирано. Страните, участващи в трудовото договаряне, са равноправни и равнопоставени.

Основни понятия

- производителност на труда - интензивност на труда - индивидуална и обществена производителност на труда - средна изработка - трудопоглъщаемост - работна заплата - номинална и реална работна заплата - сложност на труда - сделна система - повременна система - договаряне на работната заплата

222

Въпроси за събеседване 1. Разкрийте различията между производителност и интензивност

на труда. 2. Очертайте същността на индивидуалната и обществената произ-

водителност на труда. 3. Кои показатели най-точно измерват равнището на производител-

ността на труда? 4. Посочете основните фактори, влияещи върху производител-

ността на труда. 5. Какви отношения изразява категорията „работна заплата”? 6. Характеризирайте същността на номиналната и реалната работ-

на заплата. 7. В какво се изразява колективното и индивидуалното трудово

договаряне?

Тема 19. ПРОИЗВОДСТВЕНО–РЕАЛИЗАЦИОННИ РАЗХОДИ НА ПРЕДПРИЯТИЕТО

Всичко, което води към успех в икономиката, е позволено. Става криминално само ако те спипат.

Волфганг Мокер (германски сатирик)

Съдържание на темата: 1. Класификация на разходите в предприятието.

2. Себестойност на продукцията. 3. Калкулиране на себестойноста на продукцията. 4. Фактори за намаление на себестойността на продукцията. І. Класификация на разходите в предприятието В процеса на производството и реализацията на продукцията производствените единици изразходват суровини, материали, горива и енергия; амортизират дълготрайни активи; заплащат труда на работниците и служителите; правят разходи по обслужването и управлението на производството, по реализацията на продукцията и заплащат услуги на други организации. Разходите на предприятието са най-разнообразни, имат различен характер и произход, което налага тяхното класифициране. За групирането им се използват различни критерии като най-широко използваните са:

223

1. Счетоводна класификация на разходите – по този признак разходите на предприятието се класифицират в следните групи: 1.1. Разходи по икономически елементи. Предназначението на тази класификация е да определи общата сума на разходите по отделни елементи за производството на продукцията. Тя отразява само производ-ствените разходи, без да отчита разходите, свързани с реализацията на продукцията, и включва:

- разходи за материали – обхваща направените разходи за суро-вини, основни и спомагателни материали (след приспадане на използва-ните отпадъци), готови изделия за комплектоване, горива и енергия, резервни части за ремонт на дълготрайните активи, както и разходите за уреди, инструменти, канцеларски и амбалажни материали и други;

- разходи за външни услуги – това са разходите, които предприя-тието заплаща за извършени услуги от други предприятия или лица. Най-често това са разходи за ремонт на дълготрайните активи, за реклама, съобщения и писмени обяви, за печатарски и пощенски услуги, телефонни такси, данъци (сгради, смет и др.), застраховки, наеми, транспортни разходи и други услуги;

- разходи за амортизация – включва се амортизацията на материалните и нематериалните дълготрайни активи. Размерът им зависи от амортизационната сума на активите и от възприетия метод на амортизация;

- разходи за заплати – включват се изплатените възнаграждения на персонала, определени със сключените трудови и граждански догово-ри, както и доплащанията по Кодекса на труда и другите нормативни актове;

- разходи за социални надбавки и осигуровки – тук попадат всички ежемесечни отчисления и надбавки, които предприятието прави в специализираните фондове за социално осигуряване;

- други разходи – в тази група се отчитат всички разходи, които не могат да се причислят към посочените дотук (за командировки, стипендии за учащи, такси за правоучастие в изложби, панаири и др.). 1.2. Разходи по статии на калкулацията. Тази класификация показва целевото предназначение на разходите и мястото на тяхното възникване. Поради по-голямата конкретизация на разходите тя дава възможност на предприятията да разкрият резервите за намаляване на себестойността, както и да оценят правилно рентабилността и ефективността от производ-ството на единица изделие от даден вид. Групировката по статии на калкулацията е различна за различните отрасли, подотрасли и сектори, както и за отделните предприятия от даден бранш. В индустрията се използва типова номенклатура на калкулационните статии, която включва:

224

- разходи за материали; - разходи за горива и енергия; - разходи за външни услуги; - разходи за амортизации; - разходи за заплати; - разходи за социални осигуровки; - разходи за брак; - други разходи. 1.3. Разходи за дейността. Класифицирането на разходите по този признак има за цел да определи общата им сума по отделни направления на дейността. Според тази класификация разходите биват:

- разходи за основна дейност – за основна се приема дейността, свързана с изработването на изделията на основното производство и чрез която предприятието влиза в контакт с останалите физически и юриди-чески лица;

- разходи за спомагателна дейност – дейността, която е неделима от основната и която създава условия за нормално протичане на основната дейност (ремонтна, транспортна, складова и др.);

- разходи за организация и управление – това са разходите по обслужването и управлението на производството в предприятието;

- разходи за продажба на продукцията – тук попадат пряко свър-заните с реализацията на продукцията разходи, както и тези по покриване на несъбираеми и трудно събираеми вземания от продажби;

- разходи за несъстоятелност и ликвидация – тук се отразяват раз-ходите (без финансовите), на обявените в несъстоятелност и ликвидация предприятия. 2. Класификация на разходите според начина на отнасянето им в себестойността на продукцията. 2.1. Преки производствени разходи – които непосредствено се отнасят в себестойността на произвежданата продукция. Групират се на:

- материални – разходите на основни и спомагателни материали, горива и енергия, които са пряко свързани с производството на продук-цията и са нейна материална субстанция. Тук се включват и аморти-зационните отчисления на пряко заетите в производството средства на труда (машини, съоръжения и оборудване);

- трудови – включват работната заплата и начисленията върху нея, социалните и здравните осигуровки на преките участници в производ-ствения процес;

- други разходи – в тази позиция се отчитат онези разходи на предприятието, които не могат да бъдат включени в материалните и трудовите разходи и които пряко участват в производството.

225

2.2. Косвени (непреки) разходи – тези, които не могат директно да бъдат свързани с продукта или със звеното, извършващо разхода, и не се отнасят непосредствено към себестойността на конкретния продукт. Разпределението им се извършва пропорционално на някой от елементите на преките разходи. Към косвените разходи се отнасят:

- непреки материални разходи – за инструменти и консумативни материали, използвани в производството;

- непреки трудови разходи – за персонала по поддръжката, почистването на помещенията, охраната на складовете и др.;

- наеми, застраховки, такси, разходи за реализация на продукцията и за организация и управление на предприятието. 3. Класификация на разходите в зависимост от отношението им към обема на произвежданата продукция. По този признак разходите се разделят на:

- променливи – които се изменят пропорционално (суровини, материали, работна заплата и др.), или непропорционално (амортизация, горива, енергия) на измененията в обема на производството на дадена продукция. Преките разходи за материали са пример за променливи разходи.

- условно-постоянни – техният размер остава относително постоя-нен за определен период независимо от изменението на обема на производство. По този начин с нарастване на обема на производството относителният им дял намалява в себестойността на единица продукция. Кьм тези разходи се отнасят амортизацията на дълготрайните активи, заплатите на служителите, които не са заети пряко в производството, различните такси и наеми, общофирменните, цеховите и администра-тивно-стопанските разходи и др. ІІ. Себестойност на продукцията 1. Същност на себестойността – по своята същност себестойността е паричен израз на всички разходи, които предприятието прави за производството и реализацията на продукцията. Тя показва колко струва на предприятието създаването и доставянето до потребителите на определено количество продукция или извършването на дадена услуга. Себестойността е основен качествен показател за работата на предприятието. В нея се отразяват всички фактори на производствената дейност като степента на използване на дълготрайните и краткотрайните активи; равнището на производителността на труда; нивото на механизация и автоматизация на производствените процеси; технологич-ното равнище на машините, съоръженията и оборудването; използваната амортизационна политика; политиката по отношение на работната заплата; организацията на производството и др. От равнището й в крайна сметка зависи размерът на реализираната от предприятието печалба.

226

2. Видове себестойност – в зависимост от признаците, които се възприемат, съществуват различни класификации на видовете себе-стойност. 2.1. Според равнището, на което се определя:

- индивидуална себестойност – това е себестойността в рамките на отделното предприятие и зависи от конкретните организационно-производствени условия, при които то осъществява производствената си дейност;

- обществена (средноотраслова) себестойност – определя се като средно претеглена величина от индивидуалните себестойности на даден продукт във всички предприятия на отрасъла. 2.2. Според времето, за което се изчислява и икономическото й съдържание, себестойността бива:

- планова себестойност – отразява очакваното равнище на разхо-дите за производство и реализация на продукцията, включена в бизнес плана на предприятието. Изгражда се въз основа на разработени от предприятието норми за разход на жив и овеществен труд. В зависимост от особеностите в предмета на дейност на предприятието плановата себестойност може да бъде годишна, тримесечна и месечна, а според обхвата на включените в нея разходи – производствена и пълна;

- фактическа (отчетна) себестойност – отразява фактически направените разходи за производството и реализацията на продукцията през отчетния период. В нея се включват и непредвидените в бизнес плана извънредни разходи като липси, начети, глоби, неустойки и др. Отчетната себестойност играе важна роля за анализа на производствено-стопанските резултати от дейноста на предприятието и за разкриване на факторите и резервите в дейноста му;

- нормативна себестойност – за разлика от плановата тя се изгражда не по вътрешни (на предприятието) критерии, а на базата на научно обосновани норми за разход на труд, материали, горива, енергия. Използва се като база за сравнение на плановата и отчетната себестойност и като средство за управление на разходите, рентабилността и ценообразуването. 2.3. Според включените в себестойността разходи:

- производствена (технологична) себестойност – формира се на базата на основните производствени разходи, т.е. обхваща материално-веществените и преките разходи на жив труд. Изчисляването й се регламентира със Закона за счетоводството, според който произвежданата продукция в предприятията трябва да се оценява текущо по себестойност на база на основните производствени разходи;

- пълна себестойност – образува се, като към производствената себестойност се прибавят разходите за организация и управление (цехови

227

и общозаводски управленски разходи, за командировки, канцеларски, транспортни и други нужди), финансовите разходи (патенти, лихви за кредити, комисионни), разходите за реализацията на продукцията и извършените разходи (платени глоби, неустойки, липси и др.). Тези разходи са общи за произведената продукция от различните видове и се разпределят пропорционално на приета от предприятието база (напр. изразходвани суровини, материали, горива и енергия и др.). ІІІ. Калкулиране на себестойноста на продукцията Ефективното управление на разходите на предприятието и правилното определяне на себестойността са в пряка зависимост от принципите и методите на тяхното калкулиране, т.е. от определянето, групирането, изчисляването и агрегирането (обобщаването) на тези разходи. Калкулирането е способ за изчисляване на себестойността на единица продукция или услуга. То е свързано със счетоводното отчитане на разходите за производството и се извършва въз основа на система-тизирана информация за разходите по производствени звена (по центрове на отговорност на разходите), по обекти (по видове изделия и услуги), по статии на калкулацията и по други признаци. Целта на калкулирането е обхващане на всички разходи с оглед определянето на фактическата себестойност на произведената продукция, а оттук и на продажната й цена. Калкулирането обаче не винаги е свързано с установяване на фактическата себестойност. В зависимост от времето на съставянето и характера на изходните данни, въз основа на които се съставят калкулациите, различаваме:

- планови (предварителни) калкулации – чрез тях се определя плановата или прогнозната себестойност на единица продукция. Те се съставят преди началото на отчетния период на базата на средногодишни планови норми за разход на труд, материали, горива, енергия, аморти-зация и други, използвани в производството;

- нормативни калкулации – чрез тях се формира нормативната себестойност на единица продукция на основата на действащите за даден период (година, тримесечие, месец) текущи оперативни норми за разход на труд и материали в производството;

- отчетни (окончателни) калкулации – съставят се в края на отчетния период на базата на систематизирана информация за извърше-ните в производството разходи. Чрез тях се определя фактическата себестойност на произведената продукция или извършените услуги. Важен момент при калкулирането на себестойноста е правилният избор на подходяща калкулационна единица, която да бъде съобразена с конкретните организационно-технически и технологични особености на

228

производството. Най-широко приложение в практиката намират натурал-ните калкулационни единици (тон, метър, брой и др.). Друг проблем, свързан с калкулирането, е определянето на обоснована база за разпределяне на косвениите разходи в себестойността. В стопанската практика това обикновено се прави в зависимост от условията и особеностите на производството и продукцията. Базата при тях съответно е относителният дял на разхода на материали в себестой-ността, на труд или на амортизационни отчисления. Изборът на базата трябва да осигурява тази пропорционалност и да диференцира разходите по-конкретно по цехове, участъци и работни места. За калкулирането на себестойността на единица продукция от определен вид (общо и по статии на калкулацията), е необходимо да се извършат редица изчисления. Резултатите от тези изчисления се отразяват в специална таблица (план-сметка), наречена калкулация. Най-често тя се определя като форма, или начин за представяне, на информация за себестойността на продуктите на труда. В преобладаващите случаи това става преимуществено във вид на таблици или калкулационни листове. В този смисъл калкулацията показва резултатите от калкулирането. За правилното и точно калкулиране на себестойността от особено значение е групирането на разходите. Предвид спецификата на дейността си, предприятията сами определят организацията за отчитане на разходите и калкулирането на себестойността. В съответствие с нормативната база възприетата организация за калкулиране на себестойността се прилага в продължение най-малко на един отчетен период. Препоръчителни за производствените предприятия са следните статии на калкулацията (вж. табл. 11). Сумирани, първите седем групи разходи (от т.1 до т.7 включи-телно) образуват производствената (технологичната) себестойност. Тя се формира на базата на основните производствени разходи (материално-веществени и за жив труд). Когато към производствената себестойност се добавят и разходите за организация и управление (цехови и общозаводски, управленски, за командировки, транспорт и др.), финансовите разходи (лихви, обезценка на ценни книжа, промени във валутните курсове), разходите за реализация на продукцията и извьнредните разходи (глоби, неустойки, липси и др.) се получава пълната (търговската) себестойност. Тя е база, която служи за определяне на продажните цени.

229

Таблица 11. Определяне на себестойността по статии на калкулацията

№

Наименование на разходите

Разходна норма за обувно изделие. Произведени 100 бр.

За единица продукция (лв.)

За цялото количество (лв.)

План Отчет План Отчет

1 Разходи за суровини и материали 46,5 48,3 4 650 4 830 2 Разходи за горива и енергия 2,4 2,0 240 200 3 Разходи за външни услуги 2,3 1,9 230 190 4 Разходи за амортизация 3,8 3,8 380 380 5 Разходи за заплати в производството 15,8 16,2 1 580 1 620 6 Разходи за социални осигуровки 5,5 5,7 550 570 7 Други разходи 2,1 1,8 210 180 Производствена (технологична)

себестойност

77,4

79,7

7 740

7 970 9 Разходи за организация и управление 4,6 3,2 460 320 10 Разходи за търговска дейност

(реализация на продукцията)

2,0

2,8

200

280 Пълна себестойност 84,0 85,7 8 400 8 570 По наименование статиите на калкулацията могат да съответстват на икономическите елементи или на част от тях, а при необходимост могат да се разработят и по-подробни, в зависимост от нуждите на управлението. Например статията „разходи за суровини и материали” може да се конкретизира и детайлизира в статии „разходи за основни материали и суровини”, „разходи за спомагателни материали”, „разходи за горива и енергия”, „разходи за амбалаж” т. н. Данните от калкулирането дават възможност за сравняването на себестойността на различните изделия и услуги както в рамките на едно и също предприятие, така и между сродни и конкурентни предприятия. По такъв начин предприятията могат да прогнозират най-изгодната производствено-стопанска дейност и да регулират обема и структурата на произвежданата от тях продукция.

ІV. Фактори за намаление на себестойността на продукцията Намаляването на себестойността е обективна тенденция в

развитието на производството. Този процес произтича от всеобщия закон за повишаване на производителността на труда, който се проявява в практиката чрез постигането на икономия на жив и овеществен труд. Снижаването на себестойността на продукцията има голямо значение както за нарастване на конкурентоспособността на продукцията на пазара (чрез възможността за предлагане на стоки на по-ниски цени), така и за увеличаване на печалбата на предприятието, а следователно и за неговото развитие и разширяване като стопанска единица в бъдеще. Поради това

230

намаляването на себестойността е една от основните и постоянни задачи на ръководството на всяко предприятие. Съществуват различни класификации на факторите, оказващи влияние върху себестойността на продукцията. Най-широко разпростране-на е класификацията, при която те се групират на вътрешни и външни.

- вътрешни – които зависят пряко и изцяло от дейността на предприятието;

- външни – които са извън възможностите на предприятието и зависят основно от макроикономическата среда, в която то функционира. 1. Вътрешните фактори са най-важните, те са определящите както за равнището на себестойността, така и за темповете на намаляване на производствените разходи. По-съществените от тях са:

- повишаване на техническото и технологичното равнище на производството. Внедряване на съвременна механизирана и автоматизи-рана техника, на нови технологии, води до рязко увеличаване на произво-дителността на труда и до подобряване на качеството на продукцията;

- използването на нови, с по-добри качествени характеристики, суровини, материали, енергия и горива;

- икономия на жив труд в единица изделие; - намаляване на разходите на овеществен труд чрез снижаване на

амортизационните отчисления и на другите условно-постоянни разходи; - усъвършенстване на продуктовата структура, на номенклатурата

и асортимента на произвежданата продукция; - усъвършенствуване на формите и методите за организация на

производството, труда и управлението; - повишаване натоварването (екстензивно и интензивно) на

действащото оборудване; - повишаване квалификацията на работещите и внедряване на

съвременни форми за заплащане на труда; - усъвършенстване на нормативната база и особено на нормите за

разход на материално-енергийни ресурси и др. 2. Външните фактори, които оказват въздействие върху равнището на производствено-реализационните разходи на предприятието, са:

- състоянието на пазара и осигуреността му с разнообразни по вид, номенклатура и асортимент материални ресурси;

- равнището на конкуренцията на вътрешния и външния пазар на определени продукти, представляващи интерес за предприятието;

- икономическата среда, в която функционира предприятието; - равнището и динамиката на цените на материално-енергийните

и технологичните ресурси на световните пазари; - стабилността на лихвите по кредитите, на таксите и на митни-

ческите тарифи;

231

- устойчивоста на данъчното облагане; - стабилността на валутните курсове; - състоянието и динамиката на производството в отрасъла и

подотрасъла и възможностите за осигуряване на взаимозаменяема продукция или ресурси;

- тенденциите на пазара на труда, на инфлационните процеси в на-ционалната икономика, в търсенето и предлагането на стоки и услуги и др. При осъществяване на производствено-стопанската си дейност предприятието е необходимо да търси и да намира оптимално съчетаване на влиянието на вътрешните и външните фактори, като отчита специфи-ката и конкретните условия, в които то съществува и функционира. Основни понятия - производствено-реализационни разходи - разходи по икономически елементи - разходи по статии на калкулацията - разходи за дейността - преки производствени разходи - косвени производствени разходи - променливи разходи - условно-постоянни разходи - себестойност - планова, фактическа и нормативна себестойност - производствена и пълна (търговска) себестойност - калкулиране на себестойността

Въпроси за събеседване 1. Какво представляват производствено-експлоатационните

разходи на предприятието? 2. Кои са основните класификации на разходите на предприятието? 3. Характеризирайте икономическата същност на себестойността. 4. Очертайте общото и специфичното в обхвата на себестойността

и стойността на продукцията. 5. Какво се цели с калкулирането на себестойността? 6. Кои са основните фактори за снижение на себестойността? 7. Как макроикономическата среда влияе върху себестойността на

продукцията в предприятието?

232

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Самуелсън, П., У. Нордхауз, Икономикс (ХV издание), С., 1995. 2. Хартман, Г., Пазарна икономика (І – ІІІ т.), С., Булвест, 1992. 3. Савов, Ст., Макроикономика, С., Тракия – М, 1997. 4. Икономикс (Второ издание), Тракия М, 1998. 5. Банък, Гр. и др., Световен речник по икономикс (І – ІІ т.),

Делфин прес, 1992. 6. Савов, Ст., Обща теория на пазарното стопанство (І – ІІІ т.), С.,

Сиком, 1996. 7. Миркович, К., Макроикономика (І – ІІІ т.), Стопанство, С., 1998. 8. Димов, Ив., Обща икономическа теория, Абагар, В. Т., 1998. 9. Бояджиева, Е., Г. Кьоглер, Обща икономическа теория, ЮЗУ,

2005. 10. Милчев, Ц., Макроикономика (Теория на пазарното стопанство),

С., ТУ, 1996. 11. Теория на пазарната икономика, колектив, Люрен, С., 1994. 12. Цветков, Г., Производствен мениджмънт, Софтрейд, С., 2006. 13. Дончев, Д., Мл. Велев, Й. Димитров, Бизнес икономика,

Софтрейд, 2003. 14. Класификация на икономическите дейности /КИД – 2008/, НСИ,

С., 2008. 15. Попов, Г., Ю. Маринова, Икономика и организация на фирмата,

Горекс Прес, С., 2006. 16. Николов, Н., Е. Маринова, Икономика, Принсепс, Варна, 1996. 17. Гуров, Р., Икономика и управление на промишленото

производство, Априком ООД, С., 2000. 18. Георгиев, Ив., В. Хутова и др., Икономика на предприятието,

УИ Стопанство, С., 2008. 19. Дончев, Д., М. Велев и др., Ръководство за упражнения по

бизнес икономика, Софтрейд, С., 2004. 20. Благоев, Б., Р. Шинева и др., Икономика на предприятието, УИ

Наука и икономика, Варна, 2010. 21. Закон за счетоводството, Соломон, С., 2005. 22. Национални счетоводни стандарти, Сиела, С., 2002. 23. Свраков, А., Б. Брезова и др., Счетоводство, ИК Труд и право,

С., 2011.