Многоизмерен скок в края на времетоНиколай Коларов

На сина ми Божил Н. Коларов, автор на книгата „Залезът на духовния човек”

На моите издатели Добрин и Мариана Василеви, чийто принос за разпространение на литературата на Новата епоха в страната е забележителен и неоценим.

Глава 1

ИДВА ЛИ КРАЯТ НА ВРЕМЕТО?

Живеем "вътре" в нещо, което наричаме време. Според представите ни ние сме пътници, идващи от "миналото" и отиваме към нещо неясно, което наричаме бъдеще. Това движение изглежда абсолютно и невъзвратимо. По пътя ни за никъде имаме безброй междинни спирки, които винаги наричаме сега. По някакъв странен начин чрез мостовете на "Сега" се прехвърляме от минало към бъдеще. Цялата история с времето започва да изглежда безнадеждна, защото е безконечна. Всъщност откъде идваме и накъде отиваме? Няма ли край тази досада? Какво е това вечно утре, което очакваме изнервено. От друга страна, вътрешно сме напълно наясно, че всяко нещо си има начало, развитие в пъстри събития и край. Всичко е така устроено и така действа. Тогава защо времето да е протегнато в безкрайността. Няма резон в това. Напоследък е модно да се казва, че времето свършва. Така твърдят някои физици, поети и естети. Или поне на някакво време, което му е време да свършва. Линейното време. Времето на логическите последователно навързани събития.

За да излезем от кошмара на безкрайната последователност трябва да сменим първо понятията. Нали беше казано "В началото бе словото".

Какво би станало, ако заменим понятието "време" с "едновременност". Доста озадачаващо в началото, макар и възможно в представите ни. При едновременност всичко съществува в сега. Всичко, което се е случило и което ще се случи. Като някаква огромна панорамна схема или холограма, както се изразяват модерните физици. Всички цивилизации, всички изчезнали същества, всички същества, които предстои да се появят, фактически припкат и се приличат, макар и на различни слънца. Продължаваме неуверено да разгръщаме картината на едновременността. Но това значи аз и отдавна починалият ми дядо да съществуваме "тук и там някъде еднакво жизнени и реални".

Или пък аз и аз, преди и сега. Направете следния експеримент. Намерете свои снимки и ги подредете хронологично една до друга, примерно за последните 20-30 години. Припомнете си обстоятелствата и животът, който сте имали около момента на всяка снимка. Оживелите сцени във вашето въображение може да съществуват и сега някъде там. Или пък усещате нещо неясно, сънувате сцени от бъдещето си. На сутринта се питате учудени "нима аз вече съм там, съществувайки, или просто преживявам в целостта си едно вероятно бъдеще за себе си?

Едновременността е трудно да се представи във всичките си аспекти, но е добре .да се пробваме непрекъснато. Задавайки различни нестандартни въпроси. Например, ако получавайки информация от звездите за тяхното състояние, от дълбините па Космоса, ние знаем, че тази информация вече е остаряла, нещо ново вече се е случило "там" и то съществува едновременно с нашето сега и с информацията, която получа на ме.

Но ако всичко съществува еднакво пълноценно в едновременността и навсякъде, "сега", тогава какво би означавало понятието "край на времето".

Край на времето би трябвало да означава край на линейната последователност на събитията така, както те са експонирани в нашия триизмерен (3-D) свят. Ако възприемате едновременността на всичко, което е съществувало и ще съществува, краят за нашия "коридор на времето" би трябвало да означава отпадането на границите, поддържащи изолацията ни от едновременността. Падането

на времевите граници на нашия свят е комплексно, отдавна планирано събитие, което би трябвало да настъпи някъде около 2012 г., когато според календара на майте времето спира. Или в някой друг момент.

Естествено за З-D света и неговите обитатели, т.е. ние, тази съвсем близка перспектива изглежда най-често невероятна. Но дълбоките съмнения и хаосът, в който трябва да влезем, нарастват.

Много неща незабележимо стават, много промени извън нас и в нас самите се извършват и ние като че неизменно вървим към точката на голямата промяна.

Тази книга е посветена на желанието да разберем и подпомогнем промените в нашия просветляващ се свят. Разбирането и участието в промените се свежда до следното:

- разбиране на механизма на времето и времевата парадигма на нашия 3-D свят.

- разбирането за екзогенните промени, които настъпват с активното участие на Земята и космическите сили.

- участие в промените чрез лично усъвършенстване на физическо, емоционално, интелектуално и духовно ниво.

Съществува една ключова, дума, обясняваща всяка структурна измерност и участие - вибрация. Равнището на вибрация обяснява, съществуващото тотално, а също и всяко присъствие. Всяка вибрация е съвкупност от честота, дължина на вълната и сила на импулса (участващата енергия). Достигането на определено равнище на вибрация автоматично ни поставя в условия, характерни за тази честота. Може да се каже, че "вибрацията е място". Времето също се обуславя от вибрацията. По-бързо течащото време е характерно за по-ниско равнище на вибрация и обратно. Във високочестотните светове с високи скорости, близки до скоростта на светлината, е характерно бавното или почти спрялото време. Така Бог вероятно "съществува" в безвремието, защото неговата вибрация е неуловимо висока.

Краят на времето вече може да се определи като точката на напускане на тази вибрация, определяща характера на линейното време. Всичко живо неудържимо се стреми да повиши своята вибрация, да попадне в един по-интензивен честотен спектър, където намеренията му за експериментиране да отговарят на възможностите на средата.

В края на времето се пропукват основите на линейното време - линейната логика. Нис имаме фактически мозък с две гледни точки. Лява половина на неокортекса е склонна към казуалност, линейна подреденост и рационалност. Гледната точка на лявата половина фактически поддържа реалността на линейното време. Освен това може да се каче, че тази гледна точка е на "мъжката" част на нашето същество, което се стреми към яснота, подреденост, завоюване и рационално обяснение. Повдигането на вибрационното равнище па нашето съществуване започва да включва в режим па повишена активност дясната половина на неокертекса - другата гледна точка. Тази гледна точка е "женска", защото тя има всички качества, считани до този момент като неефективни за оцеляване - асоциативно, циклично мислене, доминация на емоционалността, субективност в оценките и т.н. По някаква странна причина обаче тези качества стават решаващи за нашата по-нататъшна еволюция. Гледната точка на възвръщащата се Богиня, обитаваща дясната половина на неокортекса, започва да става все по-важна за измъкването ни от суматохата, характерна за края на времето. Изглежда единствено емоционалността в целия си позитивен спектър може да помогне за промяна от концептуалността на линейното време към многоизмерността на представата за едновременност. Всяка позитивна емоция - радост, въодушевление, блаженство водят до любов към всичко живо, което създава възможност да осъзнаем принадлежността си към един по-различен свят, където всички сме едно.

Но в края на времето силно рационализираната индивидуалност на всеки започва да се гърчи в спазмите на абсурда. От една страна, съществуват дълго проиграваните ситуации и факти на 3-D света. Някой ще се роди. Някой ще забогатее. Някой ще страда. Някой ще умре. Животът е разделен на минути, часове, дни, сезони, години. Часовниците тракат и отмерват. Какво отмерват? Нима всичко на което е минало времето изчезва? А това, което предстои, сега ли се създава? Или вече е

съществувало "там някъде напред".

Постепенно някои започват да разбират, че се касае за илюзия. Като че нещо нагласено специално за нас. Тази представа засега е много крехка и се потвърждава само с чувства. Затова емоциите са спасителни. Затова женското начало започва да се налага. Подредените в една дълга поредица факти може и да не са подредени. Каква е разликата между един реален сън и една нереална действителност. Доколко нещата се случват и доколко са предопределени. Резултатите следствие ли са на нашите усилия? Съществува ли нужда от усилие или е достатъчно само намерение? Всъщност как действа светът и какво е реалност?

В края на времето при всеобщата обърканост започват да изкристализират двата основни "органайзера" на лявото и дясното мозъчно полукълбо.

Лявото, "мъжкото" полукълбо организира времето като ритъм. Дясното, "женското" полукълбо организира времето като цикъл. Тези, които организират времето, са в ритъм, трябва да се извършват действия в точно определени моменти, като очакват следствия в други определени моменти. За тях самата среда "диша" ритмично. Събитията се случват точно в определен ред. Всичко е нагодено да бъде в ритъм. Епохата на индустриализацията е характерен пример за ритъмна организация. Милиони работници и служители тръгват на работа в 8 часа, завършават в 18 ч., имат производствени норми, имат инструкции за работа, които трябва да спазват, имат регламентирана почивка. Регламентът продължава по-нататък в къщи, на улицата и т.н.

Ритъмът става философия, стана обяснение, става причина и следствие. Ритъмът създава принципите на рационалността, създава "яснота" на снета. Ритъмът се разгръща линейно, понеже нелинейното е трудно за представяне. Всички "сложни" проблеми се разбиват на прости разбираеми елементи, разположени във времето и пространството. Теорията на Дарвин за естествения подбор е типичен пример за рационален ритмичен подход, отнесен към една много по-сложна действителност. Въпреки оскъдните примери за "свързващи звена" в еволюцията на видовете, повечето биолози продължават безрезервно да приемат хипотезата-теория на Дарвин, просто защото дава едно просто, линейно разпростиращо се във времето обяснение - за произхода и еволюцията на живота на Земята.

Ритъмната организация на съществуването като че започна да търпи фиаско. Пост-индустриалната епоха въведе гъвкавото работно време, работа в дома, работа на черно, временна безработица и т.н. Появиха се големи групи хора, които не организират живота си във всеобщ ритъм, а за всеки различно. Двадесет п четири часовата телевизия по много канали, както и глобалната мрежа Интернет позволяват на доста хора да сьрфират във виртуалното пространство през нощта и да спят през деня. Всеки започва да изпада в някакъв собствен времеви ритъм. В началото той го създава, по образ и подобие на съществуващия някога тотален 24-часов ритъм. След това започва да я "кара" по някой много странен за другите начин, но харесван от него. Потапянето в собствен ритъм в последствие довежда до аритмия, в неочаквани бързо-бавни изменения, събитийността, която индивидът ще не ще започва да наблюдава тревожно и внимателно, адаптирайки се към новата обстановка. Така той се потапя в цикличното време и започва постепенно да се осланя на гледната точка на дясното мозъчно полукълбо.

Цикличното време е в същност парадоксална подреденост, основавайки се на все още неясни закономерности. Нещата (фактите и събитията) идват към нас в пакети "блуждаещи" около неизвестен център, като неясен проблясък реализация на намерение. Например желанието за промяна в известно направление (бизнес, емоционална връзка) води до поява на факти, свързани с това - среща на подходящи хора, отваряне на възможности.

Нашата роля в това гъвкаво, подкрепящо намеренията ни циклично време, е да открием сърцевината (центъра) около който събитията се случват. Отгатването на тези странни връзки (Streng loops) е известно още като синхронност или синхроничност и според Юнг е . прехода към разбирането. Има едно странно правило в цикличното време - колкото повече синхронност откриваме в събитията в живота си, толкова по-ясен става цикълът на промените. Китайците и жените обикновено питат "Какви неща обичат да се случват едновременно". Китайците са развили системата И Дзин, която е знание за отгатване за кръга от събития, които се случват в определени

точки от цикъла. Жените пък са изобретили системата за разговори между приятелки и съседки, при която всички говорят едновременно, като съобщават какво им се е случило, очаквайки от групата интуитивно да се добере до смисъла (центъра) на тази събитийност. Този вид разговори и общуване може да изглежда смешен, но информационно той е доста интензивен. Айзък Азимов доказа в един свой разказ, че едновременното бръщолевене (говорене) на две съсeдки до оградата е може би най-добрия начин за обмен на съобщения в Космоса със забавена обратна връзка.

В края на линейното време, всички ние измамени рационалисти, започваме да се хващаме стихийно за сала на цикличното време. Реката на времето е обаче твърде бурна и коварна и в момента се намираме в най-тясното й място. Тези от нас, които започват да осъзнават края на времето, вероятно ще направят всичко възможно да преминат гьрловината на реката. Те ще се сдобият с вътрешен интструментариум за оцеляване. И разбира се, ще бъдат подпомогнати "отвън". За другите, които все още не могат да осъзнаят аритмията на времето, които благоговеят пред ритъма и неговите постижения, за тези по-млади души ще се представи друг шанс. в други измислени 3-D светове.

Ние всички си играем играта. Когато разберем механизма и натрупвайки опит и преживявания от играенето, правилата се сменят.

Намеренията на тази книга са синтез на гледни точки (вода от девет извора). Точно както епохата ни е събирателна за етапа в края на досегашната З-D еволюция. Този етап вече приключва. Както сполучливо отбелязва Джоузеф Хелър: "Светът представлява идея чието време е отминало." Много хора чувстват, че са в края на времето, но просто нехаят. Те предпочитат един живот на самоповтаряща се достатъчност. Други се правят на артисти в драма, която всъщност изглежда, че е мираж. Трети (повечето) все още наистина са в центъра на циклона и с "шум и ярост" се впускат в играта, вярвайки, че тя още е в разгара си. Тези последните или са твърде млади (като души) или са твърда изостанали (уви). За всички обаче съществува една обективна справедливост, една сила, която предоставя фактите съобразно нашите намерения.

Нашите намерения оказват изключително влияние върху света, в който живеем. Всъщност светът и ние (нашето съзнание) сме едно цяло. Достатъчно е един квантов физик-теоретик да кихне и да си въобрази нова частица и не след дълго колегите му я откриват в лабораториите. Но интересен факт е, че когато същият физик се обърне с гръб към частицата, тя винаги изчезва. Когато насочим вниманието си търсейки упорито и концентрирано нещо то вече се показва. Интересно също така е, че различни видове теории във всички времена и области са били почти винаги доказвани. И след това забравяни.

Когато много искаш да постигнеш нещо, първо един сън, после една книга пада от библиотеката върху главата ти, а в нея се съдържа подходът към нещото. После минава време. Нещото се случва, но ти вече си забравил за него.

Ако Вселената е холограма, ако мозъкът е холограма, ако съществува проявен и непроявен ред, ако проявеното се случва от непроявеното, добре е да се държим близко до непроявеното, което ни дава сили, интуиция и разбиране.

Ако тялото е материална структура, базирана на клетки, молекули, атоми и частици и ако това тяло трепти с една нарастваща честота, вероятно ще дойде момент, когато чрез него ще можем да се преместваме в пространството и времето. Защото "честотата" е място, а времето винаги е сега.

Когато станем "скачачи във времето" ще започнем да разбираме правилата на преминаването между световете. Ще разберем кои са майсторите на времето, кои са играчите и ще станем един нов тим от пътешественици.

Накрая ще можем да построим такава реалност, в която ще отразим новите си намерения и желанието да се учим. Но преди това трябва да минем през пустинните дни до края на З-D светът, който ще започне първо да се изпълва с абсурди, а след това ще изчезне разтворен в нищото. Времето ще започне да флуктуира (назад-напред). Живи сенки на динозаври и НЛО ще изпълнят "тази реалност". Земята също ще реши да избяга от З-D света, и по-точно ние ще бягаме заедно с нея.

В един неустойчив свят, в който няма да има къде да се спрем, какво можем да направим?

Много неща. Но на всяка цена трябва да сме се освободили дотогава - от негативностите и страха, от вътрешната бъбривост на мозъка, от вярата в независимото съществуване на външния спят. В тези дни на изпитания трябва да сме изкачили възможно най-високите честоти, използвайки всички възможни средства като стълби (лествицата на исихастите). Трябва да сме станали смели, позитивни, трябва да сме укротили ума си.

В условията на тази вътрешна тишина и центрираност в себе си, бихме могли да посрещнем предизвикателствата на Резонансната вълна, която за секунди ще обходи Земята. Тези, които са достигнали необходимите честоти, ще бъдат запалени отвътре, като крушки, създавайки мрежа от светлина обгърнала земята". Може би първите 144000 споменати в Библията ще бъдат онези, които в зората на З-D времето решиха да участват в Плана, играейки ключово роля за спасението на другите.

Трябва да сме наясно, че много и най-различни същности ще наблюдават и даже ще участват в този завършек на един експеримент.

Интересно е да участваш в реализацията на един такъв грандиозен план. Още по-интересно е да участваш в следващите фази на разгръщащ се план.

В еволюцията не всичко може да се представи като сценарий. Най-интересно в играта на време, разбира се, е преживяването. Преживяването, което е съпреживяване на цялото. По всичко личи, че в края на времето сме изправени пред перспективата за един многоизмерен "квантов" скок към нови, по-богати и интересни реалности. Моментът е дошъл, календарът свършва, няма нови страници за. изчитане в З- D книгата.

Глава 2

ВРЕМЕТО КАТО ЕДНОВРЕМЕННОСТ.

СТРУКТУРА НА ВРЕМЕТО

Нека заменим разбирането за време с едновременност. Тогава какво си представяме? Представяме си формално една ужасяваща фиксирана подреденост на събития от бездната на миналото към безконечността на бъдещето1. Всичко, което е било, което е и което ще бъде застинало като панорама около път, по който профучаваме. Или пък представата, че стоим неподвижно, съзерцавайки панорама, която преминава около нас като кинолента. Няма такова значение дали се движим или стоим неподвижно, панорамата е фиксирана като холограма. Тази представа за едновременност обаче е твърде елементарна и ние трябва да я развиваме и усложняваме докато добие вид на нещо, което наистина пресъздава модела на времето.

Какво трябва да прибавяме, за да усложним представата за едновременност. Можем да го изразим като опит за аклиматизиране.

1. Времето е непрекъснато, но може да се дели на сегменти. Сегментът може да се държи "отделен" от едновременността.

2. Във всеки отделен сегмент времето може да протича линейно или поне да се създава впечатление за линейност. Поддържането на илюзията за линейност на времето изглежда е еволюционен инструмент, използван за същества, обитаващи З-D светове.

3. Времето става циклично и синхронно, когато съществата достигнат равнище на възприемане по-широко от представата за линейност, причинност, съответстващо на по-висока степен на вибрация на съзнанието. Гледната точка става холистична и възприемащият апарат високоскоростно обработва информацията, която се възприема като интуиция.

4. Времето спира да тече и става илюзия, когато вибрацията и скоростта станат толкова високи,

1 Това, разбира се, предполага "някой" да подреди и фиксира събитията, за което са необходими воля и енергия. Самото измерване на времето като промеждутъци между събитията е вторичен въпрос, предполагащ субективна оценка и обективен измервателен уред.

че може да се говори за стациониране в една абсолютна реалност.

Следователно времето характеризира относителността на представите за реалност на всяко равнище на разбиране. По-ниските нива на разбиране съответно вървят до абсолютизация на времето, като обективно съществуващо.

Както казва Талбот "Времето е арбитриращ фактор и никога не е дефинитивно”

В нашия З-D свят съществува парадигма за абсолютност на линейно протичащото време и забрана за осъзнаването му като едновременност. Допускането, че миналото и бъдещето съществуват в "сега" е парадоксално и неприемливо. Възприемният ни апарат би се побъркал, ако забележи стадо динозаври и същества от бъдещето, дошли с виртуални НЛО, да се разхождат по поляните в градския парк.

Но именно това един ден може да се случи. И това ще е краят на времето, като под край ще се разбира шоковото ликвидиране на представите ни за линейно протичащо време.

Засега обаче сме твърдо в линейното време, където миналото е спомени, бъдещето - неяснота, която се мъчим да определим, а сега е мит, който слабо осъзнаваме. Както казва Иля Пригожин: "Тезата според която стрелата на времето е просто феноменология става абсурдна. Не ние създаваме стрелата на времето, а обратно - ние сме нейни рожби." [4]

Все пак в този свят всичко е създадено да еволюира и представите също. Скокът, който трябва да направим, да осъзнаем едновременността, като се освободим от представите за последователността на линейното време.

Първата атака е срещу последователността. Наистина ли ставащите събития са строго причинно обвързани като стъпалата на една безконечна стълба. Нима някои събития не се случват без видима причина, а други идват заедно като ято птици? Не съществува ли някаква странна обърканост на събитията, която понякога създава подозрението? Древните китайци са се питали винаги "какви неща обичат да се случват едновременно". Подозрението към линейната последователност на събитията, резултатът на многогодишните наблюдения води до осъзнаване на събитийността, която може да се нарече синхронна. Синхронността изглежда е нещо, което след като бъде забелязано, започва да се изявява по-ясно. Забелязваме например синхронност на задавани въпроси с неочаквани отговори, получени от телевизионно предаване, книга или в живота. Забелязваме, че ако в главата си пеем мелодия, скоро ще научим 'нещо за изпълнителя. Богатите стават все по-богати. Посоката на една страст създава толкова повече необичайни събития, колкото по-силна е страстта. Сънища, появяващи се в пакет.

1. Синхронизацията може да се прояви и по други странни начини. За един дълъг период от време съм сънувал поне дузина ярки сънища, които помня великолепно. Не виждах никакъв смисъл в поединичното им тълкуване. Но днес изведнъж установих, че сънищата ми, 1, 3, 8, 12 казват едно и също нещо като разгръщат някаква картина, независимо от хронологията на сънуването. При това логиката на развитие въобще не е от сън + 1, а съвсем произволен. Като че някой настойчиво иска да ти каже нещо без да го е грижа и без дори да подозира, че съществува такова нещо като линейно време.

Синхронността обаче не е алогична. Тя има привидно неразгадаема логика, кореняща се в нелинейността на света, в йерархията на измеренията и намеренията на участниците в играта.

Защото едновременността трябва да се разглежда и като огромно поле за игра, където игрите са разположени в различни диапазони честоти и коридора на времето.

Синхронността може да бъде обяснена само с наличието на циклично, взаимосвързано време, доловено с помощта на особени гледни точки. Това е гледната точка на дясното мозъчно полукълбо2, способно да разгадае всякакви асоциативни структури, даже и когато не са подредени по силата на линейното време. Това е прецедентът на женското "циклично" мислене, свързващо

2 Според Боб Фрисъл [43] сириусианците са открили и приложили върху нас за пръв път "технология на десния мозък", която не отхвърля рационалността на лявото полукълбо, но я прехвърля като начален момент в творческата работа на дясното полукълбо.

събития и идеи по един парадоксален начин. Развитието на тази гледна точка постепенно ни вкарва в един свят, където събитията танцуват в кръг около някакъв център, където обяснението е символ, а разгръщането на драмата - мит. Не е възможно този калейдоскоп от сменящи се образи да бъде вкаран в линейното време. Започваме да търсим друга схема за събитийността, където появяванията и изчезванията могат да се случат и по обратен ред. Тъй като процесът на смяна на гледната точка протича сравнително бавно може би се нуждаем от едно предварително дефиниране на новата парадигма за едновременност, колкото и несъвършено да е това усилие.

Входът към комплексните представи за едновременност е схващането за Сега. Не съществува нищо друго, освен сега. Ако разберем, че сме винаги в сега, че всяка класификация на минало и бъдеще е условна, ще си осигурим твърда почва за еволюция на представите към едновременност. Сега представлява опорната точка, мястото на действие на всички гледни точки, цялото битие, всички битиета центрирани в една точка.

Трябва да развием едно второ внимание към СЕГА, за да връщаме разсеяното си съзнание към точката, която винаги е! Когато твърдо започнем да присъстваме в сега, ще разберем, че всички други същества независимо къде са в безкрайността също са в това сега. Всички сме в сега, макар че информацията може да бъде изкривена или да дойде към нас забавена. Но ако всички присъстват твърдо в един-единствен възможен момент, ако всичко се случва в това сега, то тогава какво е минало и какво бъдеще? Едновременното случване на всички събития във всички светове, в едно сега - възможно ли е това3?

Нашият мисловен апарат все още не е нагласен да схване и обхване едновременността. За това е добре към нея да се подходи отначало като към парадокс, да се разчита на внезапността на озарението, но също така и като базисен архетип, в който подсъзнанието и свръхсъзнанието ни съществуват. Трябва ли обаче да смятаме, че едновременността на всичко, което е, било е и ще бъде фактически означава липса на време, че времето е илюзия, проявяваща се само в нашия 3-D свят? Или пък съществува някакво универсално време, синхронизиращо по един нелинеен начин различните времена на различните светове?

За да се навлезе в едни по-комплексни представи за времето е необходимо да се въведат някои "обясняващи" параметри за това как може би е построен света. Фундаменталните характеристики на света са енергия, скорост, вибрация, пространствено-времеви континиум. В тази последователност те са свързани в проявлението на света във вид на същности.

- Енергията има изходно значение за всяко проявяване на същност. Зад всяка същност стои някаква енергия. Тя има количество и качество. Във всяка еволюция същността складира енергия като увеличаващо се количество на определено равнище на качество. Когато количеството енергия достигне някакво определено "критично" равнище се преминава към ново качество на енергията.

- Скоростта на движение е функция от нивото на енергия, "калибрована" в някакъв импулс. Колкото по-голямо е количеството и качеството на енергията, толкова по-висока е потенциалната скорост и обратно. Високоенергийните същности имат висока скорост на придвижване.

- Вибрацията е свойство, определено от енергията и скоростта. Основни характеристики на вибрацията са честота (брой) трептене за период, както и дължина на вълната. Всяка същност има вибрация, съответстваща на количеството и качеството на енергия, както и потенциалната скорост. Всички притежаваме свой вибрационен подпис, съответстващ на вида енергия, с която разполагаме, някаква специфична честота в рамките на честотния спектър, в който вибрира човечеството като цяло. Когато същността е в състояние да възприеме и поддържа по-висок импулс, тя възприема и по-висока честота, което я прави пътешественик между световете.

Какво са световете тогава? Това са обособени условно пространствено-времеви континиуми, съответстващи на определено равнище на енергия, скорост и честота. Пространството и времето са само условно свързани. Възможни са пространство с различни времена (паралелни светове), както и време с различни пространства (синхронни светове).

3 Според някои схващания [2, 5, 6] едновременността се създава от "мигновени сигнали" със скорост, по-голяма от скоростта на светлината, и след това застива "на порции" линейнообособени 3- D пространства със собствена стрела на времето.

Тогава възможно ли е, връщайки се към първоначалната идея за едновременност, да разглеждаме всички пространства (3-D, 4-D, 5-D и т.н.), както и всички локални времена, навързани в едни пространствено-времева матрица, построени за експериментиране и усъвършенстване на същностите, отразени като идея в развие на един създател?

Времената и пространствата са универсално свързани с възможности за движение напред, назад, надолу, встрани и т.н. Възможно е подобно на закона за запазване на енергията да действа и "закон за запазване на времето". Това дава възможност колективното съзнание на всички същества да развиват колективна памет, оформяща холограмата на консенсусната вселена4. Следователно времето съществува и се запазва благодарение на общото ни намерение. При известни обстоятелства вероятно може да настъпи разместване на темпоралните пластове.

Съществуват множество "същности", разположени като консенсусни общности в различни пространствено-времеви континиум. Те, живеят, експериментират, учат се, трупат енергия, изживяват света си и тогава може би разбират, че биха могли да станат пътешественици във времето, навсякъде, докъдето могат да достигнат по коридорите на матрицата на Вселената.

 Но как бихме могли да си представим такова грандиозно, недоказуемо нещо, като многомерната матрица "време-пространство"? Ясно е, че няма да можем. Затова по-добре да използваме един особен речник на думите, които дават известна представа. Защото както е казано "първо бе словото", а после разбирането. Чрез понятията бихме се опитали да осъзнаем различните аспекти на времето, структурата на времето, играчите ритащи топката във времето.

Ето и един списък на най-често използваните понятия от "тълкувателите на времето":

- Линейно и нелинейно време. Линейното време е условна и последователна подреденост, използвана от лявото мозъчно полукълбо за локализиране на събития, движения, акомулиране на възраст и т.н. Нелинейното време е свързано с понятието за "цикъл", което предполага цел и план. Нелинейното време протича в условията на нелокалност на същностите, което означава, че последните, изпълнявайки план, се намират някъде в цикъла на развитие, без за това да е необходимо да се локализират в определено място и време. Това има много общо с кантовата нелокалност на частиците, свързано с представата за скорост и място. Явно съществуването в нелокалност е свързано с изискването за висока скорост, което означава достигнато високо енергийно ниво и високочестотни характеристики. Съществуването в нелокалност (гледната точка на дясното мозъчно полукълбо), водеща до интуитивно разбиране, вместо рационалното, се осъзнава като такава само когато започнем да изграждаме по-комплексни представи, включващи всички "локалности" в един спектър.

Но независимо дали сме локализирани в З-D, или квантово нелокализирани, винаги се намираме в сега. Миналото и бъдещето са само интерпретации. Изживяването на сега в намерения и действие създава усещането за реалност и за присъствие.

- Първична мрежа на битието. Това е базисната холограма, включваща същества, структури, енергии, създадени от първоизточника за реализация на неговия план. Вътре в базисната холограма се намират йерархиите на пространството, времевите коридори, вселенските маршрути на придвижване.

Първичната мрежа се поддържа от енергийни решетки, разгънати около световете или нещо такова:

 

4 Консенсусна вселена - базирана на единодушие при осъществяване на колективти намерения.

А, В, С, D, Е - са светове, получени вътре в кухините на решетката. Чрез изместване на енергийната решетка се създават и унищожават светове. Нашият свят е заобиколен от енергийна решетка, която някои напреднали наблюдават и с просто око. Тя захранва света ни с енергия и информация, но също така служи като енергиен щит, като обвивка, която е трудно да се премине и от двете страни. С други думи трудно е да ни открият, но не е трудно да излезем от тази реалност, която се превръща в нещо като затвор.

- Първично събитие. Това е важно събитие в цикъла, служещо за закотвяне на времето. Няма друг начин да се създадат времеви коридори и реалности, ако те не се обвържат с някакви особено важни ключови събития, предвидени в плана. Първичните събития са космически изменения, предвидени в циклите на развитие, достигани на определено равнище на честотния спектър (раждане, смърт и т.н.). Реалността на всяка цивилизация се изгражда върху планирани събития в нейната история. Например човешката цивилизация се фиксира върху генетични събития (раждане на Хомо сапиенс), важни еволюционни точки (технологически открития, войни, личности), фази и движения на Земята, Луната и цялата Слънчева система, например. От 40-те основни движения на Земята е интересно т.нар. процесионно изместване, в резултат на което пролетното равноденствие на всеки 2160 години се измества с 30 градуса. Слънцето изгрява в рамките на този цикъл във всяка една от 12-те зодиакални системи. Този астрономически факт е намерил отражение в човешкия еволюционен цикъл, като фиксира първично събитие, т.е. точка на базиране и преминаване в нова фаза на развитие. Казват, че се преминава в нова фаза на развитие. Счита се, че в момента се преминава от епохата на Рибите в епохата на Водолея и че това ще донесе коренна промяна в съществуването ни. Също така за първично събитие се счита т.нар. хармонична конвергенция от 1987 г., която чрез един импулс от бъдещето включва Земята в Плана за промяната. Промяната трябва да настъпи за период от около 25 години. През декември 2012 година времето, характерно за нашия З- D свят, би трябвало да спре. Спирането на нашето специфично време ще се манифестира с едновременната поява на всичко, което е било и ще бъде. Същества от бъдещето и миналото може би ще изплуват пред ужасените ни погледи в един люшкащ се свят, за да се сложи край на илюзията за линейно време, границите на което ще започнат да се разпадат и да ни отвори очите за едновременностга. Краят на сегашното наше време ще стане край на цикъла на развитие от този тип.

- Коридори на времето. Между честотно обусловените светове, притежаващи свои представи за времето, са възможни комуникации, базирани на "коридори" за преминаване. Един такъв коридор би могъл да бъде част от изходната холограма, но би могъл да бъде "проправен допълнително като вторична и даже третична мрежа, свързваща измеренията и подпомагаща движенията на бъдеще в сега и от минало в сега. Ако коридорите в изходната холограма са по някакъв начин затворени от енергийни катинари, отключващи се само от определени ключове, задачата е да открием кодовете. Това са правилата на играта с времето. Правилата, които маите изглежда са познавали добре, за да създадат един не само точен, но изпълнен със символика календар. Ако маите са били добри играчи във времето, твърде е възможно да са ни оставили някои ключове за разбиране и отключване, което би ни позволило да се движим по-бързо, включвайки се в играта.

Комуникационните тунели свързват първични събития от различни светове. Например едно съзнание от бъдещето с нашето съзнание. Наличието и равнището на съзнание трябва да се счита само за себе си за първично събитие. Времеви тунел може да се създаде според съвременни физически представи чрез "събиране на голям брой червееви дупки и този тунел да се задържи достатъчно дълго. Дължина на тунела и необходимо време за преминаване тук не съществуват, тъй като са понятия от З-D светът.

Търсачите на нови времеви коридори трябва да открият и да се закачат на първични събития, като "опънат" новата вторична или третична мрежа между тях. По такъв начин те ще могат да се придвижват свободно между световете, които имат намерение да изследват.

Играта, свързана с времето, не би могла да бъде пълна, ако нямаше същности, които да се нарекат "пазители на времето" Те би трябвало да бъдат тези, които разрешават или ограничават достъп до времево лимитирани светове, какъвто е нашият, тези които стимулират в майсторство играчите достигнали положение да разбират и да търсят нови коридори.

- Подвремеви матрици на основното време. Те се образуват от паралелни първични събития, вариации на основното събитие. Например съществата в един свят изграждат материалните си тела на силициева основа, а не на въглеродна, на кристална структура, а не на белтъчна и т.н. Те имат честота на трептене малко по-различна от базисната. Паралелните първични събития изграждат модификации на реалността, които биха могли да се нарекат паралелни вселени. Паралелните вселени могат да бъдат разположени в различни участъци на времето, възможни са паралелни вселени, където времето тече обратно. Някои изследователи са склонни да свързват т.нар. черна материя, която е неизбежна и съставлява 95% от Вселената, с реликтивни остатъци от далечното бъдеще. В тези области времето може да тече обратно. Но както заявява Л. Шулмън, автор на хипотезата: "Поради обратния ход на времето всеки хипотетичен обитател на подобен участък ще може едновременно да бъде в него и извън него." Шулмън също така подчертава, че черната материя може да съществува и в нормално време. При сблъсък на материя от бъдещето с материя от нормално време може да се получи "материя без времева посока". Този парадокс на безвремието фактически може да подпомогне разбирането за едновременност на всички произтичащо в настоящето, миналото и бъдещето.

- Времеви зони. След въвеждането на горните определения, всяка реалност може да се дефинира като времева зона, ограничаваща определен вид енергия /количество и качество/, вибрираща в определен тесен диапазон от честоти. Земната реалност също така е времева зона, обемаща като съд нашите енергии и нашите честоти на проявяване.

Времевите зони също така могат да се разглеждат като скали на еволюцията, където всяко деление на скалата определя и фазата от еволюционния цикъл на същностите. В тази фаза те трябва да съберат определен опит. Ако под еволюционен цикъл разбираме огромни последователности от елементи, формулирани в плана без да се държи на хронология и абсолютизации, където всичко може да се промени, тогава от тази гледна точка времето би било идея, свързана основно с красотата и естетиката.

Промяната в честотния спектър на същностите (еволюция към по-високи честоти) би трябвало да означава напускане на една времева зона (чрез съзнателно усилие или след разпадане на зоната) и придвижване към друга.

Естествено е, че времевите зони не са синхронизирани. Може да се изведе закономерност, че колкото по-висока е честотната среда на зоната, толкова по-бавно тече времето и обратно. Ето защо комуникацията на същества от различни зони ще протича при отчитане на собствените представи за хронологията, където могат да се получат разминавания.

Така вярващите, използвайки подкрепа и чудеса от светии, много често са изненадани да разберат, че резултат може да се появи много по-късно, дори когато те вече са престанали да очакват.

От тази гледна точка би могло да се предположи, че в много високочестотните светове времето протича толкова бавно, че практически може да се каже, че не съществува. В многоизмерните светове времето не само тече бавно, но то се схваща различно. То би трябвало да измерва фазите от формулирането на една многоизмерна идея до нейната зрялост и реализация. Идеята би могла да претърпи изменение в процеса на реализация и това да намери отражение, подобно на разширяващ се воден кръг по всички измерения - реалности. Тогава всяко същество би "засичало" явление в своята реалност, поставяйки го в измисленото от него време.

Все пак обаче, макар че ефектите от едно многоизмерно явление се засичат различно в различните светове, това не променя изначалния факт, че явлението е синхронно иманентно само за себе си и че всичко, което се случва на практика, е станало като едновременност.

Необходимо е, ако искаме да се развиваме нелинейно, да атакуваме и осъзнаваме колкото се може по-често парадокса на едновременността. Представяйки си хронологията на нещата като обем, история, да можем да докоснем възможността за тяхното съществуване сега.

- Времето като информационно поле. Вероятно най-лесно ще преодолеем парадокса на едновременността, ако си представим всичко, което е било, което се случва и ще се случва като

мощен масив от бази данни. Така едни данни могат да се четат по-рано от други, но всичко е въпрос на подход. Така или иначе данните съществуват като една многоизмерна матрица и можем да ги четем както си искаме. Когато данните се четат по един естествен ред, тогава имаме "норамално разгъване" на времето. Информацията се разпростира линейно в 3-D световете. Като книга, която четем, натрупват се изчетени страници, които изчезват от вниманието ни, следим момента и си представяме възможното бъдеще. Само че в многоизмерното информационно поле няма изчезнали страници, а бъдещите страници са написани алтернативно. Взимаме решения винаги в коя алтернатива да навлезем. След като влезем в една алтернатива на бъдещето другите изглежда не изчезват, а остават като алтернативи, в които нашето участие е повече или по-малко символично.

- Понякога разбираме условността на подреждането по косвени белези.

Интересен феномен е синхронността на някои събития, мисли, сънища. Понякога от всякъде - от екрана, от сънищата, от случайни мисли - нахлуват идеи от един и същи вид. Те се събират в един ден по някакво странно съвпадение. Понякога случайно съзираме артефакт от дълбокото минало, който кореспондира с неща от съвременния ни бит. Например да се намери гривна във въглищен пласт отпреди милиони години, или да се види образа на Мики Маус в книга, писана през средновековието.

В информационното поле на всички събития изглежда понякога настъпват странни метаморфози. Възможно е събитията да настъпват "вкупом", поради причини от универсален характер.

Китайската книга на промените с всичките си 64 хексаграми всъщност дава стандартите на хиперсъбития с осем променливи свойства, които се случват и съществуват в едно цяло. Проследява се процесът на възникването, битието и изчезването на нещата. Всяка хексаграма е ситуация от процес, в който попадаме по пътя на развитието. Събитията са части от основната идея на хектаграмата, които ние схващаме като синхронни. Събитията подпомагат процеса на разбирането на ситуацията. Разбирането се свързва с китайския термин "ДЗУ" - момент от познанието, който не е свързан с логиката.

Ако изходната многоизмерна информационна матрица е непрекъсната, разположена в едновременността, от учебни съображения е възможно тя да се "нареже" на сегменти. Сегментите от многоизмерната позиция могат да се разглеждат като цикъл /номер на хексаграмата/, но също така и като отделност - линейно време с монтиран часовник. Разбира се, ролята на часовника е да служи главно като украшение, да придава динамизъм, естетика и красота на усвояваната ситуация. Поддържането на сегментите като отделни времена може да стане само ако енергията се "насича" на изолирани части. Това е ролята на енергийната решетка около планетата, за която говорихме и по-рано. Енергийната решетка създава времевата рамка. Когато съществата, изолирани чрез енергийната решетка, узреят достатъчно, те разбират, че са затворници и започват да копаят тунели - времеви тунели. Да отключват катинарите, разгадавайки действията на предшествениците.

- Закон за запазване на времето. Подобно на закона за запазване на енергията възможно е да действа закон за запазване на времето (нищо не се губи, съществувайки някъде в колективната памет или другаде). Някои изследователи на времето предполагат моделът за темпорално развитие да се възприеме като макара, около която се навиват отрязъци - някои от миналото, други от бъдещето (в паралел). Както конците на макарата, така и елементите на времето могат да се смесят, да объркат реда, по който върви навиването им. Ако се намираме на границата на две хронологични плоскости, възможно е да се премине от една в друга. Разместването на темпоралните пластове се приема за възможно. Случаи на изчезване и след това на ненадейно появяване са описани достатъчно много.

Ако в границата на два темпорални пласта се случат екстремални промени и явления (земетресения, разместване на пластове) е възможно да възникнат зони на поглъщане и изхвърляне на обекти от едно време в друго. Идеята за макарата тук трябва да се свърже с възможността базисната холограма да се задвижва при известни обстоятелства.

- Едновременността като състояние на ума и мозъка. Тази гледна точка се развива от биопсихолога Рао. Той смята, че двете полукълба на мозъка са разделени на часови зони, отмерващи

минало, настояще и бъдеще. Те съществуват в мозъка едновременно, но по някакъв странен начин са разграничени и линейно подредени. Часовниците на всички часови зони се синхронизират от неизвестен универсален принцип. Усещането за време се поддържа от хормона допамин. Отчитането на времето като субективно усещане зависи от нивото на допамина. Но при известни условия - стрес, отваряне на третото око или силно външно психично въздействие става възможно бариерите в различните части да се размият и едновременността на протичащите многопластови събития да изплува. Тогава линейността на времето се нарушава и субектът започва да получава картини, както от настоящето, така и от миналото и бъдещето синхронно. Припомняне и поява на провидение стават автоматизъм на едно съзнание, което започва да съзира едновременността. За извършването на тези действия умът разполага с уникалната възможност да пресъздава събития от съвсем ограничена информация. Например ясновидци само по гласови и нумерологични данни пресъздават бъдещи събития. Или пък само една фраза или мисъл е достатъчно да отприщи спомените. Следователно, според тази гледна точка, времевото разделение е вътре в мозъка, който при изменение на способността си да тълкува и да разбира може да съзре цялата многоизмерна картина, а не само отделни кадри-отрязъци.

- Вариация на идеята за мозъчни времеви зони е тази за времеви капсули (time capsoles). Според тази хипотеза мозъкът обхваща едновременно множество от аспекти (фигури) на даден обект, които след това подрежда посредством волята в последователни картини, имитиращи движение. Те се експонират във "времеви пакети", подредени след фиксиране в паметта. И в двата случая трябва да се предположи, че тези свойства на мозъка да имитира време са екзогенно препрограмирани от някой, който би искал да експериментира ефект, създаващ илюзия в индивида за времева динамика.

- Според руския учен Козирев енергията и времето са две страни на едно и също цяло. Времето се ражда и умира, има тежест и плътност, движи се в поток, който може да смени посоката си. Времето би трябвало да се движи по два лъча - светлинен, движещ се в "междузвездния вакуум" и втори, разпространяващ се "вътре във времевата плазма". Но се предполага и наличието на трети времеви лъч - времева вълна "изпусната от точката, където тялото още не е пристигнало". Този вид представа изхожда от допускането, че Вселената е една застинала завинаги холограма, в която нищо не се променя. Едновременността на бъдеще и минало е факт на синхронно съ-съществуване, събитията са затворени прозорци в сградата на една предварително записана и напълно реализирана концепция.

Глава З

ВСЕЛЕНАТА КАТО ХОЛОГРАМА.

ВИБРАЦИЯТА Е МЯСТО.

КОМУНИКАЦИЯТА Е РЕЗОНАНС.

ОТ 3-D ХОЛОГРАМАТА КЪМ 4-D И 5-D СВЕТОВЕТЕ.

ИНТЕРДИМЕНСИАЛНИ НЛО

Това, което наблюдаваме около нас и наричаме Вселена, е материално - свят, изпълнен повече или по-малко плътно с вещество. Видимата материя се оказва само малка част от т.нар. "черна" и "сива" материя. Вселената, разбира се, има своите закони, тя се "разширява", слънцата се износват и колабират, появяват се бели джуджета, има и черни дупки. Съществува презумпцията за скоростта на светлината като основа за измерване на скоростта, придвижването, отстоянията. Наблюдаваната Вселена е триизмерна, крайна, изпълнена с вълни, излъчвания, масивни тела и взаимодействия между тях. Съществува макро и микросвят на частиците.

Холографският възглед на Вселената, дефиниран първоначално от физика Дейвид Бом, фактически елегантно заменя идеята за твърдата, материална Вселена с потресаващото известие, че тя всъщност е само проекция. Проекция, напомняща поне отчасти холограма (Дейвид Бом я нарича по-точно холо-движение).

Ако Вселената напомня холограма, тя би трябвало да има поне тези четири забележителни свойства.

1. Всеки участък от холограмата съдържа пълна информация за цялото.

2. Всеки къс информация мигновено се корелира взаимно с всяка друга информация от холограмата.

3. Кодирането и декодирането на честоти е основна функция на холограмата.

4. Това, което се вижда в обема на холограмата не може да се локализира като образ на холографската плака, т.е. "всичко е навсякъде". Според тази идея Вселената може да се разглежда като първоначално хаотичен набор от холографски честоти, които някакъв универсален принцип подрежда в движение. Те впоследствие еволюират в странни комбинации и форми.

Съществува едно още по-крайно схващане за холо-движението, според което такъв универсален принцип не съществува, а само нашите мозъци участват в подреждането (Вселена на участията на Джон Уилър). При този крайно субективен подход хаотичните холографски честоти се преобразуват и подреждат във възприятия.

И ако в определен брой и порядък от случаите ние всички виждаме горе-долу едно и също, това означава, че би трябвало предварително да сме се споразумели за това какво да виждаме. Това, което виждаме като едно и също, може би представлява една "концептуална реалност". Реалност съществуваща дотолкова, доколкото ние продължаваме да я поддържаме с помощта на възпитание, образование, комуникации от най-ранна възраст.

Но да се върнем към четирите чудесни свойства на холограмата, позволяваща Вселената да стане толкова пластична и податлива за участие от наша страна. Първите два принципа показват, че Вселената-холограма има свойства на глобално информационно поле (всеки участък съдържа информация и тя е мигновена, корелирана с всяка друга информация). Това прави нашия мозък съизмерен с всяка вселенска мегаструктура и всяка наша мисъл и емоция може да се разпростират и да намерят моментално отклик във всички кътчета на Вселената.

Третото свойство на холограмата е възможността тя да кодира и декодира честоти. Ако Вселената е "наблъскана" с честоти (само радиотелескопите, работещи по програмата за търсене на сигнали от изкуствен източник работят с около 1 милиард честоти в радио, инфрачервения и ултравиолетовия спектър), възможността за бързо декодиране е твърде съществена.

Кодирането и декодирането на честоти ни прави активен участник във Вселенския обмен, използвайки това свойство на холограмата и като универсална символна и преводаческа машина.

Според четвъртото свойство на холограмата всички сме навсякъде, защото всичко е навсякъде, като непроявена основа. Принципът на квантовата нелокалност на частиците би трябвало да даде идея за нелокалност на съзнанието. Съзнанието е навсякъде, но започва да разбира това едва след като достигне едно развитие на зрелост и прозорливост, характерно за успокоения, добре центриран ум.

Обобщаващото следствие от възприемането на света като холограма е, че съзнанието бивайки нелокално, подобно на частица, всъщност съществува в едно глобално информационно поле, като използва кодове за шифриране и дешифрираме на реалността. Също така, от друга гледна точка следва да се предположи, че според холографския модел всички времена и места са концентрирани фактически в една единствена точка. Тогава възниква въпросът как едновременно всички сме навсякъде и същевременно сме "наблъскани" в една единствена точка на сингулярност. Остава в такъв случай допускането, че Вселената и самите ние сме сънувани от един единствен сънувач.

Холографското тълкуване на Вселената е един труден за възприемане възглед, като се има предвид че ние неуморно възприемаме света като абсолютна реалност. Но дали е точно така сега, или вече сме доста уморени да виждаме това, което виждаме. Това, което виждаме е оная част от безкрайния хаос от холографски честоти, която ние поддържаме по собствена воля, създавайки една консенсуална реалност. Консенсусната реалност е това, което сме се разбрали да виждаме наоколо - къщи, коли, пътища, това е нашият измислен свят, който ни дава опора точно за това и нищо друго.

От сблъсък с нея извеждаме обичайния си опит и всяка сутрин събуждайки се вярваме, че се появяваме пак в тази реалност.

За да не бъде холографската Вселена прекалено безумна и неразбираема, Дейвид Бом въвежда принципа за имплицитния и експлицитния ред. Освен експлицитност (консенсусната Вселена) реалността има и един трудно уловим вътрешен ред (имплицитност). Хубаво е, че Бом е въвел този принцип за двата реда, защото всичко което е и което се случва иначе трябва да се отдаде само на един демон - този на случайността. Независимо от подозираната имплицитност, т.е. на съществуването на могъщ вътрешен порядък, организиращ всичко, множество изследователи продължават да се увличат само по експлицитната страна. Те виждат зад всяко явление случайни комбинации и съвпадения, те вярват, че бидейки на повърхността, можем да създадем изцяло каквато и да е Вселена, каквато и да е реалност. Вселената според тях е виртуална машина, чието пренареждане би могло да създава и променя пространство и време според нашите възможности. Както казва Мюсе: "Живеем в свят на проекции, на здраво преплетени неврохолограми, един свят на привидността".

Характерно за представите за холографска Вселена е въвеждането на мерността, измерения на подреждане на духа и материята в тази мултивселена.

Така например, за да се обяснят кристалите и кристалните структури като проекции от по-висок свят, бе въведено "шестизмерно хиперпространство". Също така се появи странната "дванайсетизмерна хипервселена на Буркхард Хайм, в която гравитационните вълни във високоизмерните области се движат със скорост по-голяма от тази на светлината, като по този начин "пътуват обратно във времето". Те се движат от бъдещето към миналото.

Въвеждат се и още по-нови принципи за една разширена физическа представа (хиперфизика), която позволява да се въведат релации в пространство-време от типа "къси съединения". Преминавайки през по-високите измерения на Вселената (хиперпространството) специално конструирани времеви машини могат спонтанно да се появяват и изчезват в определени реалности. От гледна точка на тези "определени реалности" времевата машина има склонност да се материализира и дематериализира. Тази хипотеза доста добре обяснява внезапните появявания, бързите движения и изчезвания на НЛО. В този смисъл НЛО трябва да се разглеждат като явление от други измерения (трансизмереност на явлението), а не като кораби от нашата З-D реалност.

За да се обяснят и някои необичайни "измествания на реалността", при което вече създадени обекти в концесуалната реалност се изместват от нашия свят, е въведено и понятието "Паралелни Вселени". Понякога някои предмети и хора необяснимо изчезват от нашия свят и после се появяват със сменена представа за времето. Понякога имаме сънища от светове, които са подобни, но доста по-различни от нашия. Те сякаш текат успоредно с основната линия (линейното време) на нашия свят, но създават странен опит и памет, които трудно се инкорпорират в представите ни.

Интересен въпрос е как в 3-D Вселената се отразяват времеви явления от по-висш порядък. Според някои физици, във Вселената съществуват райони, където времето тече назад. Твърде дискутираната "тъмна материя" може би произхожда от една бъдеща фаза на свиване на Вселената, според цитирания физик Шулмън. Така районите с тъмна материя може би са останки от далечното бъдеще. Синхронното съ-съществуване на материя, движеща се към бъдещето и такава, движеща се към миналото обосновава парадоксът на едновременността. Цялото време съществува във всеки момент във всяка посока. Но тогава и всяка материална частица - например фотон, е многоизмерна. Това обяснява и т.нар. тунелен ефект - преминаване през времеви тунели със скорост по-голяма от светлината, което всъщност би трябвало да означава, че освен лимитираното от светлината движение в З- D има движение "по вертикала" между измеренията.

Нека сега се опитаме да направим известно обобщение на база въведени и използвани понятия:

Първо, съществува един първоначален хаос от честоти, който след това добива форма на холограма, провокирана от имплицитния ред, който винаги остава непроявен. След това Вселената, т. нар. първоначална холограма, се изпълва със същества, които веднага се договарят да създадат експлицитния ред като една "Консенсусна Вселена". След това други същества започват "да дълбаят" успоредни канали на концесуалната Вселена, като създават множество от паралелни

вселени5. За удобство и нагледност движенията и измененията започват да се подреждат в нещо, което се нарича време. След това трети вид същества "Пазачи на Времето", създават правила и контрол върху придвижванията във времето. По принцип движенията от различни "Времеви зони и отрязъци" не са невъзможни, т.е. не нарушават казуалността, но съществуват забрани за необосновани премествания особено за триизмерните същества.

Първоначалната холографска вселена се настройва времево - подобно на часовник от същества от много по-високи измерения (от 10-D до 12-D). По принцип всяко нещо има своето място и значение - всяка звезда, планета и даже комета. Земята със споменатите около 40 основни движения, като особено любопитно и както става ясно от легендите и митовете съдбовно значение има т. нар. прецесия. Прецесиалното движение има цикъл от около 26000 години. Когато се достигне краят на един цикъл настъпват бурни изменения както в географията, така и в историята. Съществува изглежда и прецедентът "пренареждане" на Вселената. Когато според Плана и Отчета на имплицитния ред трябва да настъпи ситуацията "Край - Начало", много звезди и планети се пренареждат. Например за очаквания край на епохата (2012-2013) маите предвиждат едно изместване на хоризонта - на него вместо Венера ще изгряват Плеядите. Нещо повече, ние (Слънчевата система) ще станем елемент от звездната система на Плеядите, а нашето централно Слънце ще бъде Сириус. Маите също така са смятали, че времето се движи спираловидно, а критерият за промяна на събитията е изчезването или появяването на звезди. Посредством два календара (лунен и слънчев), базирани на влиянието па 13 вида енергии и проявяването на 20 вида архетипа (13x20) са проектирали възприеманите движения на няколко цикъла: денонощен, лунен, годишен, определящи епохи, на които те са давали имена.

Ако Вселената е проявление на холографски честоти, съществуващи първоначално хаотично, какъв е механизмът на това проявление? В квантовата физика съществуват т. нар. "Вероятностни вълни". При пречупването на вълните от статистическата вероятност се получава реалност, материализираща се като виртуален обект (ефект на наблюдателя).

Съществува още един вид странно обяснение за това, че Вселената е проекция. Това е т. нар. "ефект на огледалата". Две огледала, поставени в подходящ ъгъл едно срещу друго ще проектират многократно едно в друго обект, поставен между тях. Получената "дълбочина" на образа ще отразява нарастващата мерност на света, от което отново може би става ясно, че той е виртуално- йерархично изграден.

Виртуално многоизмерният огледален ефект при автора се проявява по един интересен начин. Когато в една прочетена книга се появяват нови въпроси, те намират неочакван отговор в друга книга, паднала от лавицата, която от своя страна води до нови въпроси и отговори в друга книга. Синхроничният ефект на огледалата може да построи пътека в дълбочината на измеренията, ако настройката на наблюдателя успешно преодолява въпросите с правилни отговори.

Механизмът на израстване се базира на преодоляване на линейността и възприемане на всяко следващо измерение като нелинейно развитие (скок). Нелинейността и нелокалността на проявленията в холографската Вселена може да се обясни само с действията на същности, поддържащи имплицитния (непроявения) ред. Нашата "твърда" представа, че всяко нещо се случва в точно определено място и време и се появява след натрупване на обстоятелства, наречени причини, може да бъде силно уязвима, Нелинейността определя някаква степен на неочакваност в проявяването, докато нелокалността отхвърля представата, че нещата се случват в определена точка на пространството. Самата представа на пространство може силно да бъде накърнена, ако допуснем абсурдната мисъл, че нещото, което се появява "тук", се появява навсякъде едновременно.

Следователно инициативата за проявяването на нещата, като факти, всъщност са заложени дълбоко в имплицитния ред, който отговаря на нашето намерение да виждаме в определена посока. Пропукването в представите за линейност и локалност може да се появи например при наблюдаване на феномена поява/изчезване на предмети и хора, неочаквани премествания и т.н.

5 Хипотезата за паралелни вселени или "безкраен набор от реалности" в момента е доминантна в квантовата физика. Трябва обаче да се прави разлика между концепцията за една непрекъснато разклоняваща се реалност и тази за съществуването на независими, изолирани паралелни светове, които са нещо като отделни аквариуми, обитавани от различни видове същества.

Възниква въпросът как имплицитният ред (Бог) може да действа във Вселената без да нарушава физическите закони. Възможно е в непредсказуемостта на квантово равнище Бог да избира коя вероятност да стане реалност. Възможно е тази реалност да се появява в резултат на интерференция между вълновите структури на материята и съзнанието, което също би трябвало да има вълнова структура.

За да има вълни и интерференция между тях, би трябвало да съществува една "сфера на първични честоти" (Карл Прибрам). Изглежда, че честотата е изходната основа на всяко проявление. Всяко нещо се проявява на определена честота. От тази гледна точка можем да кажем, че честотата е място.

Известно е, че вибрацията има три характеристики: дължина на вълната, честота (брой трептения за единица време) и импулс (силата и енергията, пренасяни чрез вибрацията). Всяко трептене (а всичко трепти) може да бъде измерено с тези три характеристики, за които има стандартни мерни единици. Определен вид явления се групират на определен спектър от честоти. Земята например трепти с честота 7-8 Hz. Всичко, което е върху нея - минерали, вода, дървета, треви, животни имат сходни честоти, т.е. намират се в един ограничен честотен диапазон на скалата. Ние всички се намираме в този диапазон, който се манифестира като пространство. Приличаме на птички, накацали в дълъг ред върху жиците. Трептенето на жиците създава пространството на "птиците и жиците". Но ние не усещаме трептенето като нещо отделно, защото сме в синхрон помежду си, т.е. между нещата и честотата на всички в този диапазон съществува резонанс. Така че нашето пространство се поддържа от честотния диапазон, на който сме "кацнали". Затова честотата е място!

Разбира се, пространството не възниква автоматично от честотния диапазон. Нашето въображение и нашите договорености (в един друг свят) също оказват влияние върху качеството на пространството. Триизмерността на нашия свят в този случай е може би едно странно хрумване на колективния ни разум. Защо сме се ограничили само с ширината, дължината и височината на 3- D света? Защо сме избрали тела, проявяващи се в спектъра на ниските честоти, които не позволяват широки възможности за интерпретация?

Също така имаме твърди ограничения в улавянето на честотите, на светлината, звука, осезанията, обонянието и вкуса. Изглежда, че З- D светът ни е скроен точно по мярка като дядовата ръкавичка, поне първоначално. Този свят изглежда е напълно договорен между нас и между нас и имплицитния ред.

Голямата договореност между нас и между нас и имплицитния ред би трябвало да е в основата на това, което виждаме с просто око, с телескоп и микроскоп и което представлява т. нар. Концесуална Вселена.

Но това е твърде общо твърдение, което не обяснява как точно стават нещата. Нека не забравяме "сферата на първичните честоти" са фактически един първоначален хаос. Някой трябва да вложи основни принципи и ограничения, за да направи сферата футболно поле за играта на топка на маите и на съвременните играчи на виртуални компютърни игри.

Според нас основно изобретение на имплицитния ред за подреждане и контрол е ритъмът и цикълът. Всяка вибрация, имаща дължина на вълната и честота, фактически предопределя ритъма на всяко "кацнало" върху нея същество. Цикълът е пък "смесените движения", митарствата, през които съществото трябва да премине, за да попадне на нова по-висока вибрация. Това, което наричаме край на времето, фактически трябва да бъде край на цикъла, през който преминахме. Цялата имплицитно подредена програма на настоящия цикъл вече е експлицитно проявена върху З-D пространството и няма какво повече да се показва на игрището. Обстановката наподобява заведение в късен час, когато благоразумните си тръгват, пияните ги изхвърлят (в други З-D светове) и заведението потъва в мрак след изпитанието.

Съществуват множество макро и микро цикли, особено добре отразени в небесната механика. Планетите се движат в орбити около слънца, слънцата, образувайки звездни купове, се движат около центровете и осите на галактиките, а Вселената като цяло извършва периодични невъобразими синхронни движения, наподобявайки колелата на стар механичен часовник.

Маите и китайците са били големи любители на откриването на всякакви цикли и синхронности, в резултат на което изобретява календари, системата И Дзин, епохите, числата - качества и г.н.

Възприеманата Вселена не била само холограма -игрално поле, но съдържала и правила на играта, ритъмът на проявленията на събитийността, последователността, проявлението на стандартизирани елементи в цикъла.

Така в проявлението на един елементарен денонощен цикъл, както и в проявлението на един по-комплициран 260-дневен лунен цикъл те виждали последователно проявление на енергии - качества (13 на брой) и стандартни ситуации архетипове (20 на брой). За да следят нещата било необходимо просто и пределно ясно да наблюдават как последователно се задействат силите, как се проявяват архетиповете, как се зацепват колелцата на часовника на циклите.

Ритмите се проявяват на нещо като импулсен генератор, заложен дълбоко в имплицитния ред. Генераторът изпуска импулси в някакъв ритъм (видове и обем енергия, които се разпространяват по контролираните от нас честоти).

Древните народи, които условно наричаме "маи", са познавали както микроциклите от денонощието, лунния и слънчевия характер, така и някои странни, дългосрочни цикли, като например 26000 години (отговарящ на прецесионния цикъл на Земята), 104000 (4 х 26000) години, но така също и цикъла от около 5200 години (1/5 от 26000) и зодиакалния цикъл (12 съзвездия х 2400 години).

Последният цикъл от 5200 години според маите вече привършва, като за края се появява критичната дата 21. 12. 2012 г. Древните народи също така са придавали огромно значение за положението на различни звездни системи спрямо Земята и Слънцето - преди всичко на Сириус, Плеядите, Орион.

Наслагването на цикли създава възможност за следене на една картина - от движението на деня и нощта до движението на Слънчевата система около центъра на галактиката Млечен път. И отново се получава един абсолютен синхрон. През 2012 г. Слънцето ще прекоси центъра на галактиката, ще стане осмата звезда в системата Плеяди, които пък ще започнат да се движат около нов център - Сириус. [51]

Как в тази величествена картина на ритми, синхронности и цикли участва нашето съзнание? Има само един начин да си представим това. Ако допуснем, че съзнанието е неразделна част от вселенската динамика. Но тогава трябва да допуснем, че всяка мисъл, всяка емоция участват в спектакъла. Освен това трябва да допуснем, че сме колективно същество, условно разделено на индивиди. Като колективно същество и като индивиди ние донякъде влияем върху нещата. Имаме право на намерение. Намерението ни прави играчи, които могат да променят първоначалната холограма. Така ние правим З-D света, превръщаме го в по-уютен, по-разбираем и го подчиняваме чрез технологии, наука и рационални действия. Или поне си въобразяваме, че е така. В края на краищата въображението също участва като отделна сила в холодвижението. Въображението е операционната система на. компютъра - Съзнание. Въображението създава достъп до частите, по които се разиграва холографската драма на живота.

Ако влияем върху материята чрез намерение, въображение и действие, няма никакъв смисъл да разделяме света на обект и субект, на наблюдател и наблюдавани. Наблюдателят физик, наблюдавайки квантовия свят, влияе на местоположението или скоростта на частиците. Преди наблюдението съществува квантова нелокалност и неопределеност. Всичко с навсякъде. По време на наблюдението физикът хваща слепешката нещо в кошницата (холограмата) и казва: ти трябва да бъдеш частица с маса, с обем и спин (въртящ момент). И тя е. Приборите на наблюдателя наистина засичат тази дребна животинка-частица преди да се е скрила в целостта.

Ако се касае за един цялостен експониран свят-холограма, трябва ли да считаме, че всичко навсякъде в него е равностойно и никелирано? Не, защото в този случай Вселената не би допуснала еволюция. А еволюцията прави Вселената училище. Представата за първоначалния океан от честоти, като едно начало, не означава по-нататък еволюционното подреждане на съществата да е

невъзможно, защото честотите не са преплетени като кълбо змии. Истината е, че всяка вибрация, имаща определена честота на трептене и дължина на вълната, може да бъде различима от другите. Честотите са условно преплетени, но независими една за друга.

Така например ако същество, различаващо светлинни честоти в определен диапазон, не би различило светлина с трептене над 100Hz, това не означава, че "мястото" над 100Hz не съществува - "там някъде".

Следователно честотното подреждане на вибрациите (например от по-ниски към по-високи честоти) би създало една качествено различна йерархия от честоти. И доколкото честотите са място - йерархия от светове като по-еволюиралите могат да различават по-високочестотните светове. Съществата от по-ниските равнища на еволюция въобще не биха могли да разлачат създания от по-високи честоти.

Съществува и една странна свързаност на честотите с мерността на пространството. Нашият триизмерен свят е свързан основно с честоти от 0,5 до 40-50 Hz. Вибрациите на Земята, тялото и мозъка се предават в този диапазон. Но какво ще стане ако вибрациите на Земята, тялото и мозъка се покачат между 100-200 Hz при дължина на вълната над 10 000 А (1 метър). Може би автоматично ще попаднем в измерение 4- D и даже 5- D.

Съществуват множество многоизмерни модели на Вселената, като споменатите вече, на "12-измерна хипервселена" на Буркхард Хайм. Освен прибавянето на измерения "нагоре" по честотната стълба Хайм твърди, че ще се увеличават скоростите далеч зад предела от 300000 км на светлината. Твърде е възможно във високите измерения определящ параметър за всичко останало да е скоростта. Всъщност и дължината на вълната, и честотата биха могли да бъдат функция само на един определен фактор - скоростта. [45]

При достигане на скорост фактически се достига определена честота. Скоростта създава вибрационни реалности. Това не означава, че на всяко достигнато за наблюдение деление може да съществуват отделни реалности. Световете изглежда се изграждат агрегирано върху диапазон от честоти.

Така нашия 3- D свят съществува като "реалност" само в определени диапазони на светлина, звук, цвят и т.н. Всичко извън пределите на диапазоните не съществува за "реалността", защото не може да бъде наблюдавано непосредствено. По всяка вероятност между световете съществуват "празни" честоти, които не са "населени", т.е. те са пусти. В този смисъл, за да преминем между две измерения, например от З-D към 4-D или от 4-D към 5-D трябва да минем през коридори, проправени през пустота. А каква ще бъде посоката на придвижване между измеренията? Нека не забравяме, че принципът на "всяко следващо" измерение е прибавяне на още една координата перпендикулярно на останалите.

Невъзможно е да си го представим даже още на прехода от 3-D към 4-D"), защото още нямаме визуализиращ апарат във въображението си, който да ни позволява да си представим прекарването на четвърта координата, перпендикулярна на първите три.

Някак интуитивно чувстваме, че четвъртата координата върви "някъде навътре". Влизайки в 4-D откъм З-D все още ще запазим някаква материалност, която можем да наречем условно материална. В 4-D материята на тялото и мозъка би трябвало да бъде твърде разредена и лека. Като елемент на основната структура ще се появят светлинни честоти (фотони) във и между клетките, като по този начин се прояви феноменът "'светлинно тяло". В 5-D материалността изглежда изчезва като носеща структура, но е възможно душата да пази и представя символна идея за тяло. Като се движим "нагоре" по честотните диапазони - светове, нещата ще стават все по-различни. Но няма смисъл да си губим времето, защото нашата представа даже за преход от З-D към 4-D) е все още твърде смътна, и крехка. Засега знаем твърде малко за измеренията и световете в тях.

Интересен въпрос е как се комуникира между и вътре в световете, - измерения. Без комуникация не е възможна еволюция, преди всичко трупане на познание, опит, синхронизиране на усилия, емоционално израстване чрез преживяване и съпреживяване.

Всяка вибрация е фактически канал, през който преминава вълнова енергия под формата на

импулси. Когато две същества се окажат на едни и същи честоти и дължини на вълната, енергията на двете протича като по канал за връзка. Между тях възниква резонанс, т.е. двете идентичности започват да трептят в синхрон. Този резонанс по-нататък създава условия за преминаване на информация. Телепатията е пример за образуване на резонанс между мозъчни трептения на два субекта. Както обясняват съвременните изследователи на мозъка като че някакво "огледало", съставено от нервни клетки, препраща сигнала към другата страна, която го възприема и реализира като информация. Интуитивен разговор без думи би бил нещо подобно на холографска идея за две успоредно стоящи умствени огледала, които си транслират сигнали на една и съща честота.

Изпадането в резонанс на честотите на две и повече същества (може да бъдат хиляди) позволява изпращането на сигнали, базирани на енергийни импулси с източник всеки от участниците. На този принцип действат всякакви комуникативни мрежи в нашия свят и може би във всеки друг от световете. Понякога между участниците преминава мощна резонансна вълна, която поставя всички условия на свръхкомуникативност. Това събужда усещане за единство - един от най-силните импулси във Вселената.

По-интересния въпрос би бил как се осъществява комуникация между съзнания, намиращи се на различни честоти. За това изглежда просто няма начин. Единствената възможност е: или съществата от по-високите вибрации да се опитат да наместят временно честотите си до равнището на по-ниска вибрация и свят, или съществата, обитаващи нискочестотни диапазони посредством еволюция да развият възможност за скок в по-високочестотни полета. Това са начините същества от различни нива на развитие да комуникират. В първия случай това ще се проявява като знамения, странни появявания, НЛО и т.н. Поне така ще изглежда за нашия 3-D свят всеки опит на по-висши същества да установят контакт или поне да бъдат видяни. Именно поради това не случайно напоследък на повечето семинари по НЛО последните се разглеждат не като материални, а като интердименсиални (обекти). Трансдименсиалният произход на НЛО (между измеренията) обяснява начина на появяване, движение и изчезването им. По всяка вероятност съществата от по-висши измерения (което ги поставя автоматично и на идващи от бъдещето), успяват да манипулират пространствено времевия континиум на нашия 3-D свят, фактически снижавайки вибрациите си, за да се "появят" и "изчезнат" после в нищото. Възможно е също съществата, наблюдаващи ни от по-високи измерения, да извършват само промяна на съзнанието ни, инсинуирайки виждане, отвличане, контакти на подсъзнателно ниво. Възможно е съществуването на точки на сближение на измерения (врати) където виждането и комуникацията възникват в определени случаи.

Движението от по-ниско към по-високо равнище на вибрация може да се разглежда и като виртуална игра с много нива и граничен контролиран избор на свободна воля. Участникът навлиза в по-високи нива на вибрация като фактически извършва промяна във въображението, визуализацията, настроенията, психиката и съзнателния си избор.

Възможно е някъде в близкото бъдеще същества от двете страни на оградата (празнотата между измеренията) да могат да започнат осъществяването по-масово на описаните движения. Тогава изненадващо може да се видим - ние и НЛО, разположени в един двор в положение на "странни връзки".

Следователно първоначалната холографска идея за Вселената като хаос от честоти постепенно се допълва с въвеждането и конкретизирането на представите за експлицитния и имплицитния ред. Имплицитният ред определя като гигантска матрица от структурите и насоките на очакваната еволюция, съдържаща честоти, ритми, цикли, условия за изменение, комуникация. Имплицитният ред трябва да се свързва с осъществяване на някакъв план (план на сътворението и еволюцията). Планът присъства невидимо във всяко живо същество, като го подтиква към действия в синхрон с всичко останало.

Експлицитният ред може да се разглежда на две нива на участие.

- Когато колективният ум на група същества реши да изгради по общо съгласие едно поле за експериментиране със свои особености, условия и локалност, то изглежда твърде в синхрон с имплицитния ред - една "консенсусна вселена". Тя би могла да се нарече и Вселена на участията.

В консенсусната вселена на участията би трябвало да е договорено от съществата-участници

всичко - от честота, вид на енергията, до всеки камък в постройките. За да почувстваме някой свят като "реален", "твърд", очевиден, причинен, линеен и т.н. е трябвало някъде генерално да се споразумеем какво да виждаме, какво да разбираме. Създавайки и капсулирайки един измислен, но приведен в действие свят, по-късно сме загубили връзката с цялото, сърфирайки между "твърди виждания и образи", вече възприемани като обективно съществуващи и неизменни. Капсулирането е енергийна решетка, заобиколила нашия свят, решетка, която ни предпазва от вмешателства, но възпрепятстваща всяко бягство от затвора - 3-D светът.

- Когато индивидуализираното същество се възприема като субект, обективизиращ консенсусната вселена, в течение на дълъг период, то няма никакво съмнение, че живее в свят независещ от него. Това го прави роб на обстоятелствата, а желанията му са само повод да изживява определен негативизъм, несигурност, страх. Но в едни по-късни периоди на зрялост индивидът започва да подозира своята "фатална" обвързаност със света, възприеман като обективен. Започва да се стреми да променя, да въздейства, да участва активно в решенията за изменение на реалността. Постепенно започва да разбира, че волята, въображението, добре оформената мисъл могат да променят неузнаваемо твърдата форма.

И така, изглежда наблюдаваната холографска Вселена всъщност е резултат на три вида взаимодействия: имплицитния ред (Бог), който създава и развива първичната холограма, като контролира всичко; групата същности (човечеството като цяло), създаващи по договореност консенсусната вселена; и индивида, създаващ чрез една "проектираща единица" промени "вътре" в първите две холограми. Физиката на взаимоотношенията на тези центрове, създаващи специфични реалности, е твърде неясна. Формално погледнато може би тези взаимодействия са демонстрация на една многоизмерна символна физика, реализираща се в резултат на намерения, общуване и развитие. Движещите сили на тези сложни взаимодействия изглежда не са природните закони, а фантоми, които магьосниците наричат енергии, а психолозите архетипове. Според повечето обяснения енергиите са отговорни "абсолютно за всичко, което се случва около нас". Даже има опити тези базисни енергии да се сведат до определен краен брой - проявяващи се качества, идващи и оставащи в зависимост от необходимостта на развитие. Споменатите вече загадъчни маи свеждат водещите енергии-архетипове до 13, други ги определят на 22, колкото е броят на главните аркани на Таро, известни са и 20-те холосъстояния на Кен Уилбър [21]. Ясен е опитът в това отношение "обективните" природни закони на макро и микросветът да се заменят с краен брой първични сили, съответстващи на динамиката на непрекъснатото създаване и променяне на реалността.

Самата, оформяща се по този начин реалност е многоизмерна, което означава, че съдържа и нива. Нивата би трябвало да се свържат с качества, като например в едно ниско ниво да се манифестира само материалност без натиск за духовност, и по-нагоре в по-висшите нива да се появява все по-изчистена, определяща съществуването духовност без материалност. Очевидно е все пак, че само също така многоизмерни същества ще могат да населяват тези йерархични "реалности", и изглежда, че такива би трябвало да бъдем ние, макар още да не знаем за това. Нашето съществуване в йерархия от нива, в паралелни реалности, в минало и бъдеще, т.е. навсякъде и едновременно може да се окаже, че е основен факт. Но това би трябвало да разберем малко по-късно в оставащите "пустинни дни" до промяната с помощта на особено състояние на паметта, наречено припомняне. В процеса на припомняне ние ще се приравним до степен на сложност на цялата Вселена. С помощта на активното въображение можем да разберем многоизмерността. Защото както казва Айнщайн: "Въображението е по-важно от знанието." Може би самото понятие холограма е доста примитивно да обясни съдържанието на всичко това, което е, и протича на много нива и в много аспекти. Но холограмата е добро обяснение за начинаещи като нас.

В една толкова усложнена конструкция, описвана главно с думи и опити за обяснение чрез думи, истината за същността на Вселената вероятно е невъзможно да се постигне в пълнота. "Словото е само намек за истината", казва Дзен.

Но съществува все пак една универсална техническа представа, позволяваща сравнително просто обяснение - представата за честота. Всяка частица живот може винаги да се свързва с пределно равнище на вибрацията. Ако искаме да открием мястото на съществуване на всяко нещо, ще го намерим там, където то трепти. Защото наистина вибрацията е място. Всички същества на

едно и също равнище на вибрация са свързани еволюционно. Борбата, целта на еволюцията на всяко усещащо същество е да се изкачи на по-високо равнище на вибрация. Вибрационното равнище на всичко живо се определя и поддържа на равнище тяло - органи, клетки, молекули, атоми. Съзнанието, вкопчило се в тялото, по желание или по принуда, започва да обитава определено вибрационно равнище с всички възможни последствия за него. Всяко пътешествие, всяко проявление във Вселената е преместване от едно вибрационно равнище в друго. Възможно е даже управляемо преместване, при което се осъществява фина настройка на всички тела по отношение на честота, дължина на вълната и импулс - енергия. В този смисъл първоначалната холограма - Вселената, се превръща в игрище, на което играчите-маи с премерени удари с топката изграждат една вселена на участията. В нея има всякакви небивалици; паралелни вселени, минало и бъдеще, времеви коридори и първични събития, загадъчни усмивки и поставени капани за новите играчи.

Възможен е също така един краен субективизъм в разбирането за играта на Вселената. Всъщност играе един единствен играч от маите - Аз, а всички останали са отражение на измененията на собствените ни базисни енергии. Когато някъде нещо не е наред, в хармония, във Вселената се отваря дупка, а аз започвам да чувствам болка. Тогава започвам да разбирам, че Единството е факт с интегриращо значение. Но това изглежда става доста по-късно в нашето развитие.

Засега имаме една Вселена, в която все още правим открития, като че става въпрос за нещо извън нас. Все още предполагаме, че реалността функционира обективно, като нещо друго, голямо, непознато, сковаващо. Но вероятностните модели, които понякога се появяват във въображението ни - на това което би могло да съществува, или да се случи, обикновено се реализират. Странно, но повечето хипотези се потвърждават в науката. Например антрополозите непрекъснато имат предчувствия, а после откриват част от череп и кости на същество, което веднага включват във веригата от умозаключения за еволюцията на човека. В астрономията отдавна има предчувствие за десета планета, която е крайно време да бъде открита. Съмнителната теория на Дарвин за естествения подбор, която засега си остава хипотеза, може би най-после ще намери потвърждение с откритие на същество, което е междинен вид между кит и слон, или крава и тюлен. Може би самата среда на съществуване, която един биолог нарече морфогенна, се захранва от образи, които ние генерираме, за да приведем после в действие с някой нов-стар хибрид.

Но това наистина прави всички теории само метафори, имащи съвсем не безобидното свойство да се реализират. Следователно опасно е да се теоретизира. Въображението, съчетано с търсаческо действие наистина е активна сила при непрекъснатото дооформяне на света около нас.

Ако разберем, че живеем в една магическа реалност и се доверяваме на магическата сила на нашето активно въображение, реалността може да се промени неузнаваемо, често без да разберем точно как се случва това. Просто възниква нова ситуация, с нови "твърди" обекти, наблюдения, осезания, като че винаги са били тук, а старите бивши факти незабелязано изчезват без следа. Това наистина е страхотна игра, наречена "Вселена на участията". Разбира се, съществува един преход на досещане, когато подсъзнанието на личността, използвайки явленията на синхроничност, пророчески сънища, "Дежа вю" парадокса и т.н., констатира всичко това.

Ако се върнем отново към реалността от първо ниво, т.е. холографската вселена, създавана от имплицитния ред, ще забележим непрекъснатите целеви промени в структурата на небесните тела, засилване и намаляване на сили, като магнетизма и гравитацията, промяна на орбити и посоки на въртене, появяване на нови образувания, изменения в скоростта, изменения в плътността на веществата и т.н. Например съвсем наскоро е установена фундаментална връзка между начина, по който звездните тела променят размера и скоростта си на въртене, наречена "запазване на ъгловия момент". Установена е също така връзка между промяната на температурата в Космоса и силата на микровълновите излъчвания. Земята започва да се разглежда като електромагнитна машина - зарядите в различните нейни области се колебаят от положителни до отрицателни. Гравитацията притежава нестабилности, изразяващи се в микроскопично малки гравитационни аномалии, а като цяло гравитационното поле на Земята и магнитните полюси като че се поддават на манипулация [19]. Всяко небесно тяло влияе на всяко друго. Един зареден метеорит например нарушава баланса на магнитните сили на планетата, която причинява катаклизми и гравитационни изменения. Освен

това напоследък бе констатирано, че напрегнатостта на магнитното поле на Земята като цяло намалява. Полюсите - Северният и Южният, започват да дрейфуват по-бързо от обикновеното, което би могло да доведе до смяна на положението им. Намаляването на геомагнитния щит на Земята води до нарастване на интензитета на различни космични лъчи, пристигащи от Слънцето и Космоса.

Следователно основните променливи и константи, пулсациите и движенията на Вселената непрекъснато се изменят. Въпросът е дали тези изменения са регулярни и нормални, или по някакъв начин имплицитният ред пренарежда циклично Вселената или поне части от нея с цел постигане на някаква промяна.

Възможно е във Вселената да съществуват специфични точки на въздействие, които някои наричат "точки на решенията". Както заявява Робърт Ръсел: "В тях Бог може да действа без да нарушава физическите закони. Възможно е в тази непредсказуемост Бог да избира коя вероятност да стане реалност."

Възможно е също така на Земята, Слънчевата система и Вселената като цяло да съществуват предварително изградени пускови механизми за промени. Ако например се твърди, че развитието се измерва с мега-цикли, напълно възможно е при завършване- на етап или цял цикъл да се проявят изменения - като пренареждане на космически тела, интензификация на лъчения, промяна в магнетизма и т.н.

Като че в последно време самата Земя дава основание да се мисли за включен пусков механизъм в края на цикъл. Синхронни процеси, свързани с климата, гравитацията, магнетизма, лъченията, като че са задействани за да транслират Земята за нови функции и нужди.

Но за да се търсят пускови механизми на измененията, трябва да си представим едно "първично" положение на Вселената, допуснала живота като фактор на развитието си.

Според редица обобщения на астрофизици като че Вселената е планирана гениално, с вложени в нея начални условия и фина настройка6. Така някои мислят, че:

1. Големият взрив (преди 12-14 милиарда години) е невероятно точен и дозиран космически феномен. Ако тази експлозия на материята е била малко по-слаба или по-силна, животът не би могъл да съществува. Възможно е големият взрив да е универсален модел на еволюцията на Вселената, отбелязващ всяко ново материално начало.

2. Гравитацията е прецизен механизъм, който като едно невероятно съвпадение (според Джон Уилър) поддържа равновесието и орбитите на отделните космически тела. При по-голяма гравитация звездите щяха да бъдат твърде малки и щяха да огряват планетите с по-малко светлина и топлина. При по-слаба гравитация не биха могли да се отделят веществата и газовете породили живота.

3. Всички планети и техните орбити и спътници са "изчислени" да бъдат избегнати катастрофални катаклизми.

4. Водата, която е едно твърде странно вещество, като че е подбрана специално за състава на Земята. Границата на кипене и границата на замръзване на водата са подбрани така, че да гарантират осъществяването на живота.

5. Отстоянието на Земята от Слънцето, орбиталното отстояние, наклонът на Земята, позволяват развитието на сезоните, което подкрепя разнообразието и оцеляването. Всяко движение на Земята изглежда е проектирано да бъде свързано със създаване на някакви условия на живот. Особено интересна е споменатата вече прецесия. Прецесионният цикъл от около 26000 години изглежда отмерва фазите на цикъла на земно развитие и представлява пусков механизъм за започване на нов цикъл - и сега в края на времето. Вътре в прецесионния цикъл съществуват подцикли и фази, чиято продължителност може да се изчисли с прости алгебрични действия.[2, 3, 11]

Отдалечеността на Земята от Слънцето като че е също така изчислена оптимално; по-близко

6 Според астронома Мартин Рийс "повечето физически константи и начални условия, проучени досега, изглеждат доста фино настроени".

бихме изгорели в огъня на Слънцето, а по-далече бихме замръзнали.

Разбира се, става въпрос за оптимизации по критерий - земния живот, базиран на въглеродна основа и функциониращ в тесните рамки на възможното. Естествено, допустимо е съществуване в материалния свят и на друга основа, например Силициева, но тук става въпрос за ограничения на възможностите и оптимизация на условията. Възможни са може би съществувания и в паралелни 3-D светове, които също са ограничени от условия, подобни или различни на нашите.

Въобще 3-D пространството по презумпция е твърде ограничено (движението е в 3 посоки), но по всяка вероятност то е добра учебна сграда за същности, които биха искали да изпробват "твърди условия" на живот с подкрепата на имплицитния ред. Линейното време, измерващо еволюцията в 3-D света, също така добре "пасва" на целите на съществуването на материалния свят. То измерва последователността на предварително подредени първични събития в една изходна 3-D холограма. В условията на 3-D света човекът има малко възможности за промяна на събитийността, той усеща препрограмираността на живота и нарича това съдба. Но когато всички предвидени събития в 3-D света се случат, когато очаквания опит се натрупа, индивидите започват да чувстват ограниченията, тесните рамки и да търсят прохода към по-високи измерения. Тогава "небесните сфери" започват да се пренареждат по някакъв странен синхрон с достигнатото еволюционно ниво. Появяват се фотонни дъждове и полета, небесни тела започват да изменят орбитите си, пренареждайки се по нов ред. Всеки нов астероид, прелетял и разбил се на някоя планета, като че променя статуквото на стария свят.

Накрая, самото линейно време вече става ненужно. То вече не измерва развитието, а застоя на цивилизацията. В по-еволюиралите индивиди се появява досада от 3-D света, съпътствана с подозрения за абсолютността на линейното време и пространство. Родиха се теорията на относителността, дефинираха се понятия, като нелокалност и неопределеност. Времето "залепна" върху 3-D света и стана "пространство-време", т.е. стана ясно, че линейното време е неделимо от 3-D пространството.

Но в залеза на триизмерния свят би трябвало да изчезне и съответстващото на него линейно време.

Нашите усилия на съзнателно ниво да се издигнем в по-високи светове, съчетано със съответните действия, повдига вибрациите на съществуването ни. Това пък ни позволява активно да се включим в процеса на реконструирането на холограмата на индивидуално ниво.

Израстването на индивидите, надхвърлящо вече условията на 3-D света, води до необходимост от нов договор между участниците в експеримента, т.е. до промени и в консенсусната Вселена. В този случай на развитие имплицитният ред започва да ни възприема като сь-творци и започва да променя базисната холограма в съответствие с колективните ни намерения.

Така трите центрове на изменение в холографската Вселена (имплицитният ред, консенсусната Вселена и индивидуалното преобразуване) започват да си взаимодействат в съответствие с плана, за който трябва единствено да се досещаме и да се опитваме да разгадаваме.

Засега обаче нямаме други възможности да възприемаме по-висшите измерения - 4-D, 5-D и т.н. обективно, освен да ги усещаме като "вътрешен свят". Така движението "нагоре" става движение "навътре" в себе си. Не е ясно също така дали и доколко движението към по-висшите измерения води до изчезване на видимата материална Вселена или пък само тогава нейната холограмна същност на една проекция ще стане по-разбираема.

Също така засега не бихме могли да дадем отговор на въпроса дали с увеличаването на мерността на пространството времето напълно изчезва, или само забавя все повече проявлението си. Може би само в условията на божественото съществуване времето престава да бъде фактор, защото вибрациите "там" са толкова въобразимо високи, че не предполагат нареждане на нещата в последователност, т.е. съществува пълна едновременност.

Но ако честотата е "място", а комуникацията - резонанс, взаимодействията между световете с различни честотни характеристики би било затруднено, особено ако се включат и влиянията на различни по-бързи и по-бавни времена. Естествено е тогава да се счита, че по-висшите измерения

имат съществуване "в бъдещето" на по-нисшите, но това трябва да се разглежда само като парадокс на едновременността. Нашето освобождаване от веригите на физическия свят и линейното време вероятно ще дойде тогава, когато придобием една достатъчно висока вибрация на същността ни, за да осъзнаем парадокса на едновременността, т.е. съществуване на цялото минало и бъдеще в "сега". Тогава би настъпило и онова велико обединение на всички в едно унифицирано поле, в което действа само една определена сила съзнанието, мечтано от теоретиците.

Засега обаче всички теории за света си остават само метафори.

 

Глава 4

МЕТАЕЗИЦИТЕ.

ЧИСЛОТО КАТО КАЧЕСТВО.

СИМВОЛИКА НА ЦИКЛИЧНОТО ВРЕМЕ.

СИНХРОНИЧНОСТ.

ВЪТРЕШНИЯТ ЕЗИК. МИСЛОВНИ ПАКЕТИ

"В началото бе словото." Словото изразява идеята, намерението, знанието, а след това и формата на създаваната реалност. Разбира се, информацията има много нива на изразяване. Може да се говори за 3 нива на комуникация:

- вербално изразяване (фонетичен език);

- екстрасензорно (интуитивно) изразяване (мисловни проекции) и хиперкомуникация;

- изразяване посредством абстрактни символи.

Вербалният пренос на информация се развива на основата на гласовото общуване. Странно защо е избрана тази форма на предаване на информацията между хората. Може би защото поради "материалната плътност" на света в който живеем звукът може да се предава ясно и силно. Във всеки случай това е една първична форма на умствена пиктография, развита в нейния богат на звуци свят. По всяка вероятност тя е уникална за нашите условия. В продължение на дълъг еволюционен процес се усъвършенствала връзката звук-дума-мисъл. Днес ние изговаряме свързани звуци като реч, когато предаваме мисли, и трансформираме реч в мисъл. Също така трансформираме звук в образ (букви), а после трансформираме образ в мисли (четене, писане).

Следователно всеки език, колкото и примитивен да е той в началото по-късно преминава в единство на звук, образ, дума и мисъл.

Би следвало да смятаме, че днешните езици на Земята, особено на по-развитите общества, са съвършеният метаезик. За съжаление това не е така. В областта на езика ние се движим по схемата развита още от древните индийци "В началото думите и истината бяха едно и също, после думите и истината станаха различни неща, на края (т.е. сега) думите ще звучат обратно на истината".

Богатството на езика породи ужасът от езика. Езикът стана главно форма на дезинформация и тълкуване. Тълкуването винаги е субективно, т.е. отговаря на нечии интереси. Появи се противоречие в словото и образа на реалността. Например, гледайки по телевизията как полицаи бият антиглобалисти, а гласът на говорителя, четящ текст написан от заинтересовани, казва, че тези (битите) искат да разрушат световния ред. Битите стават виновни, силните на деня се изкарват жертви. Също така често когато се говори (а се говори много за различни неща) не се казва нищо особено.

В този смисъл сме стигнали до фазата, когато "думите и истината са противоположни неща".

Следва ли да считаме, че с вербалната комуникация е свършено, защото тя вече не дава точни сведения? Все още не. Все още няма ясна масова алтернатива на говоримия език. Всъщност отдавна някои науки и дейности бягат от думите. Математиците се изразяват с формули. Кибернетиците използват двоичен код. За различни нужди се създават опростени езици, където думите са

професионални термини свързани с означаването на действителни неща (факти). Съществува все още силен стремеж да се съхрани езикът - реален символ, от езика - тълкувание.

За съжаление лагерът на тълкувателите става все по силен. Празнодумството се превръща в основна черта на вербалната комуникация, водещо до информационен колапс.

Изглежда, че за да оцелеем и да се развиваме, трябва да преминем към друга базисна структура на комуникация. Тази възможност трябва да се развие, и тя, и интуитивното комуникиране, и т.нар. хиперкомуникация.

Тъй като комуникацията е резонанс, предаващ информации и енергии на едно и също равнище на вибрация, интуитивното комуникиране трябва да се дефинира като директен пренос на информация в условие на резонанс на мозъците на два и повече индивида с кохерентни трептения. Според една съвсем нова хипотеза, може би интуицията е хиперкомуникация, физически базирана на микрогравитацията и ефекта на тунелиране, използвана от ДНК за предоставяне на данни [20].

Интуитивната комуникация възниква като възможност само в мозъците на индивиди, положили усилия за развитие на творческия си потенциал на осъзнаване. Как става това дават отговор много прекрасни книги по развитие на интуицията. В "Пътят на интуицията" Пени Пиърс [31], въвежда такива грабващи въображението понятия, като "интуитивна помпа", "фокус на душата", "обръщане на внимание", "осъзнаване на невидимото", "езикът на тялото" и т.н.

А в "Практическа интуиция" Лора Дей [32] дефинира интуицията "да знаеш без да знаеш защо" и че интуицията може да ти каже всичко което искаш да знаеш. За да се получи интуитивно разбиране е необходимо според нея да се вникне "в личния си уникален интуитивен речник". Интуитивният ни речник би трябвало да бъде справочника чрез който ние транслираме съобщенията от действителността, от сънищата, внезапните хрумвания, внушенията. Пример за универсален интуитивен речник е съновникът. За съжаление става въпрос все повече за индивидуализиране на интуитивния речник, при който процес съновниците все по-трудно помагат при тълкуване на сънищата.

Интуитивно схващане е, че "Вселената трябва да се възприема буквално", защото не съдържа идеи. Означава ли това, че повечето от съобщенията "отвън" и "отвътре" трябва да се възприемат буквално или са все пак символи изискващи тълкуване?

Буквалността на възприемането изисква състояние на нагласа известно като "женски ум". Става въпрос не за ума на жената въобще, а за дясната половина на неокортекса, която след активизация започва да неутрализира доминиращата позиция на лявата половина - т.е. "мъжкия ум". Интуитивното възприемане изисква активна дясна половина на неокортекса. Но и тя засега трансформира интуитивно възприеманите данни във вербални символи. Възможно ли е един ден информацията директно да се възприема като "мисловни пакети".

Също така твърде възхитително Пиърс ни дава признаците за това, че вече си служим с женския си ум:

1. Не сме трескави и не бързаме;

2. Нямаме определено мнение;

3. Не чувстваме необходимост да променяме каквото и да било;

4. Ако нещо все пак се промени, приемаме го охотно;

5. Склонни сме да изчакаме и да водим;

6. Доволни сме от себе си.

Интуицията изглежда наистина започва оттам, откъдето свършва мъжкия ум. Преминаване от доминиране на мъжката лява половина към дясната женска половина на мозъка се усеща като проникване от състояние на твърдост (концентрация върху цели) към мекота (отпуснато чувствено възприемане).

По всяка вероятност един от успехите, постигнат в края на линейното време, ще бъде

развиването на интуитивно възприемане, поне между достатъчен брой индивиди активизирали достатъчно дясната половина на мозъка си. Интересното може би е това, че ставайки интуитивни, ще започнем да губим усет и интерес към линейното време. На хоризонта на еволюцията ще се появи едно ново схващане за времето - цикличното време. Тогава ще започнем да се питаме не какво ще стане с нас след един час, а каква връзка има един сън сънуван преди 3 години, едно току-що родило се дете с усещането на щастие и разбиране при преминаването през една гъста гора и неочакваната среща в нея с едно неизразимо красиво лъчисто същество.

Интуитивното усещане е усещане на потока на живота с различаване на всеки индивидуално съобщение излъчено от същества, вибриращи на същата честота и дължина на вълната. Тогава ще разберем може би, че външният свят е съставен изцяло от послания. Някои от тях са "от нас за нас". Ако обаче осъзнаем единството ни всичко, тогава всички послания от всички същества и от всички светове стават "от нас за нас". Но това може би е една по-дълга за разказване история на единствения разказвач, говорещ на себе си - за развлечение или може би от чувство на самотност.

Когато интуитивно развили се индивиди започват да общуват, използвайки резонансната комуникация, те започват да предават т.е. "да си внушават" идеи, емоции, състояния на съзнанието. За съжаление, изглежда интуицията не дава точни представи за предаваното, а само общи впечатления, които се тълкуват чрез отгатване "като приблизително верни". Но ако искаме наистина да обменяме знания с точно и пълно съдържание, това може да стане само чрез знаци - символи за които сте се договорили да съдържат определено значение и смисъл.

Един от най-разпространените символни езици са числата. Числата в нашия 3- D свят обикновено означават количества - бройки, тегла, пари, години, епохи. Те също така дават възможност да се извършват количествени изчисления. По някакъв странен начин едно количествено изчисление се оказва вярно. То позволява да се изстреля спътник по орбита, да се конструира машина или сграда. Но функцията на числата не е само количествена. Например, когато броим годините си имаме предвид не самия им брой, а възрастта, която фактически е качество.

В един по-развит свят на комуникации числата са и качество. Даже те стават повече качество отколкото количество. Отново китайците и маите дават пример за развита древна система, при която зад числото виждат качество.

Според китайската "Книга на промените" Фу Си, човек-амфибия, и жена му Ню Куа създали китайската цивилизация през 3322 г. пр. Хр. Интересно е, че и според календара на маите последният период "напрегнати времена" на цикъла от 26000 години (едни пълен процесионен цикъл), който трае 5200 години, е започнал точно на 13 август 3113 години пр. Хр. и ще завърши на 21 декември 2012 г.

Но този китайски прачовек Фу Си е измислил хексаграмите на И Дзин и ги е подредил в двоичен код. Хексаграмата наистина е структура от числа, които като цяло означават качество. Първоначално за всяка хексаграма са били отбелязани осем променливи свойства, съединени по между си така, че образуват единно цяло. Качествата били записани посредством черти и станали "триграми". Всяка от триграмите има собствено название и е свързано с определен кръг качества. Хексаграмата представлява съчетание на 2 триграми [17]

Съчетанията на 2 от 8-те съществуващи триграми съставят всяка една от 64-те хексаграми. Интересно е, че числата в създадената гадателска практика на практикуващите И Дзин имат определена символика. Така например числата:

6 - означава "идеален човек" в обществото, главата в тялото и мрак в предразположеност;

2 - означава "служащ", но също така и глезен;

9 - е светлина като предразположение, и т.н.

Още по интересно е, че ако елементите са качества, то хексаграмите са процес в развитие, а всичките 64 хексаграми са цикъл през който трябва да се премине. Ако сме например в 4-та хексаграма, тя означава "недоразвитост, стремеж към осъществяване". Ако сме в 63 хексаграма, "това вече е краят и сме осъществени". Но 64-та хексаграма ни казва, че "още няма край" т.е. краят е начало на ново осъществяване.

Маите пък са обичали да дават имена на числата -часовете, месеците, годините. В този смисъл името на числото говори за неговото качество.

По всяка вероятност стремежът да се свързват числата с качества се базира на устройството на нашето подсъзнание. Според Юнг нашето подсъзнание лежи в един океан от "колективно несъзнавано", населено от феномени наречени - архетипове. Архетиповете са енергии имащи определени качества. Юнг не се опитва да изброи архетиповете, поне авторът няма сведение, че се опитвал да ги сведе до краен брой. Но по-късно, редица последователи на непроявеното са ги определили на 20-22. Например Големите Аркани на картите Таро, които са 22, са превърнати в тълкувателни архетипове. Съществуват и архетипни схеми, където всяко число означава нещо. Например образът на Бога е едно; на Божията майка - две; на божественото семейство - три (Озирис-Изида-Хор) и т.н.

За ползването на числата като означители на качества е писал У. Уесткот още през 1890 в книгата си "Числата" [23]. Той се базира пък основно на Питагор и школата му, развила Науката за числата и Теорията на величината.

Освен познатото деление на числата на четни и нечетни, прости и сложни, пак там може да се разбере, че през хилядолетията числата са се изплъзвали и за най-различни "качества" утвърждения. Цифрите на Питагор - заявява Порфирай - представляват йероглифни символи, с чиято помощ той обяснявал всички идеи за природата на нещата [23].

 Така например древните мъдреци разделяни четните числа на пълни, непълни и свръхизобилни. Непълни числа са 8 и 14, пълни са 6 и 28, а свръхизобилни са 12 и 24. Пълните числа са добродетелни и малко на брой, а числото получено от умножение на нечетно и четно число наричали хермафродит. Доброто е определеното, злото е неопределеното. Някой си Ямбих счита, че някои числа са приятелски, например 284 и 220. Защото се "произвеждат едно от друго в съответствие с природата на приятелствата (220 е равно на сумата от съставните части на 284 или 1+2+4+71+142=220, а 284 съответно на сумата от съставните части на 220 или 1+2+4+5+10+11+20+22+44+55+110=284. Друга приятелска двойка числа е 17296 и 18416.

Още по-странно е цитираният в [23] пасаж от Платон, че едно число може да бъде щастливо или нещастно. Никопах пък въвежда т.нар. брачно число (добро поколение само от 2-ма добри родители).

Питагор твърдял, че е чул Музиката на сферите и по специално един хармоничен звук породен от движението на планетите, което му позволило да изчисли в числата коефициента на разстоянието и размера на Слънцето, Луната, Венера и Меркурий.

Страхотна качествена информация носели на древните и отделните числа от 1 до 13. Например, ако един сън бъде сънуван 2 пъти, той представлявал истината, три е времето - минало, настояще и бъдеще. Съществува триединството на Брама (Брама, Вишну и Шива) и Светата троица. Странно число е З 1/2, което символизира настоящо страдание и бъдеща радост. Има 4 годишни сезона, 4 стихии (въздух, вода, земя, огън), 4 елемента на метафизиката (битие, същност, свойства и действие). Китайците говорят за 5 вида благословии (за дълъг живот, за богатство, за здраве, за добродетели, за естествена смърт).

Значи ли това, че ако чрез радиотелескопа в Аресибо, Порто Рико, астрономите получат сигнал с честота 5.3 Нz, това би означавало че някой ни пожелава добро здраве?

Числото 12 означава съвършен и благороден характер (тази книга също има 12 глави). Дванадесет са зодиите, месеците и т.н. Тринадесет е свещеното число на маите и 13 са лунните месеци. И големите числа съдържат тайнствен качествен смисъл. Например според евреите светът е бил създаден да съществува 6000 години. От тях са изтекли вече повече от 5800. 3,14159 е стойността на числото ПИ.

Отново чрез Платон се въвежда числото 26000 (Платоновата Велика година). Според Тихо Брахе тя исъщност е 25816. Соломон разказал 3000 притчи, а Петър Дънов за 40 години изнесъл 3860 лекции.

Имат ли числата и днес някакъв качествен смисъл? Ето например самият Юнг и въведените от

него архетипи отново ни връща към числото - качество.

Един от най-добре развитите архетипи, още от Юнг е архетипът на цялостния човек - антропосът. Интересно е, че Юнг го представя символно като четири двойни пирамиди в пръстен [13]. Самият архетип на цялостната личност е определеност с числов ритъм. Следователно числото в конкретен контекст дава информация за групата събития, свързани във времето (хексаграма, архетип, състояние).

Последователката на Карл Юнг, Мари-Луиз фон Франц [14] е дала интересни интерпретации за използване на числата като качество от китайците и от Юнг. (според фон Франц "числото е енергия, числата се използват винаги когато се дефинира ситуацията на енергията и колективното несъзнавано". Енергията има качество, като по този начин измества представата за субстанция.

Характерно за древното китайско мислене, придаващо на числата качествен смисъл, е, че гледната точка винаги е от цялото към частното, т.е. тя е холистична. В този смисъл китаецът (от онова време) би трябвало да не се интересува от това какво да направи, а от ситуацията като цяло. От нейното осъзнаване (идентификация на хексаграми) той разбира как може правилно да действа. Това навежда на мисълта за холоните на Кестлер и Уилбър, които винаги са част от цяло, т.е. винаги се има предвид, че не съществува нещо, което да не е елемент на цялост. [21] Всъщност древният китаец открива винаги частта чрез цялото, а не като отделна реалност. Това мислене може да се нарече синхронично, където синхронът е в това, че проявата на всяко нещо трябва веднага да се свързва с общия контекст.

В синхроничната логика не се търси казуалност, т.е. че появата на определен фактор е довел до някакъв резултат, а какво е склонно да се случва заедно (едновременно). Според Мари-Луиз фон Франц китайците винаги питат "Какви неща обичат да се случват едновременно? Така че в центъра на тяхното полево понятие за цялост бил моментът около който са групирали събитията".

Числата в този случай служат за разпознаването на ситуацията, която се проявява като синхронно поле на събитията, образуваща цялото. Това може да се представи като граф или хексаграма:

 

 1) поле на събитието от 6 точки;  2) хексаграма №56 "Люй"/странстване. Развитието е за малкото. Непоколебимостта при пътешествията носи щастие.

Също така един архетип, като например този на цялостната личност, би могъл да се представи според Юнг [13] като четири двойни пирамиди:

 

Според Юнг тази графика (нарисувана от него), показва четириединството като символ на целостта, като едновременно показва напрежението между 2 противоположности на каквито се разпада прачовека (Христос и Дявола).

Още веднъж маите са развили една символна логика базирана на цикличност и числа-качества. Например графиката на връщането в този свят от друг свят [19]

 

където означенията на точките (числата) са:

1.  От единството на цялото;

2.  Двама души (мъж и жена);

3.  Възниква ритъмът на любовта;

4.  Ново тяло, нов ред;

5.  Което се превръща в център;

6.  На ограниченото равновесие в едно семейство;

7.  Извършва тайната на сътворението;

8.  Новата енергия затрептява в нова хармония;

9.  И се влива в по-големите цикли на живота;

10.  Където става видима като материално същество;

11.  В болката на раждането;

12.  И постъпва в неговия собствен живот;

13.  За да намери стабилно равновесие с цел припомняне и завръщане в движението на Вселената.

Следователно да се премине от един към друг свят трябва да се извърши това прилично на логоидална крива - движение с последователна смяна на 13 енергии.

Картите Таро със своите 22 главни аркани също се използват за тълкуване например на кармични ситуации в синхрон около нещо цялостно. Обичайни са комбинациите от 3 карти, за определен момент, но съществува и едно пълно съответствие в хороскоп - карти Таро -дърво на живота, така както се проявява в структура, образ и цветове. Илюзията за разделението се характеризира с аркана на Дявола. Времето също така е свързано с архетипа на Дявола и енергията на света, следователно времето също така е илюзия, вид разделение на едновременността.

Интересно структурализиране на цяло-части предоставят предложените от Кестлер/Уилбър двайсет принципа, които представляват дефиниране на реалността чрез т.нар. холони [4]. Така например принципи №1 и №2 гласят: "Космосът е съставен от холони (цяло/части) и всички те имат общи характеристики. Всеки холон, понеже е съставен от 2 части, има 2 тенденции: той трябва да поддържа както своята цялост, така и своята частичност. Холоните - това са също така първични елементи оформящи реалността и т.н."

И така: 64-те хексаграми, 20-те архетипове, 13-те енергии, 22-те аркани, 20-те холони, всичко това е опит да се отразят и стандартизират връзките на отделните процеси и части с целостта. Всички те отразяват поне две основни неща:

-   всеки елемент е число или структура от числа, графично развити, като двуизмерни символи;

-   елементите са част от цялото, като цялото се развива винаги в някакъв времеви цикъл. Времето е подреждането на частите в цялото.

Изглежда че в центъра на парадоксалната логика на едновременността стои един развиващ се елемент след елемент базисен цикъл. Но този цикъл или цикличното време фактически не се подчинява на логиката на последователната подреденост, а по-скоро на свойството някои неща да се появяват синхронно.

Синхроничността на появяванията на събитията в цикъл е доста тайнствен и трудно разгадаем принцип, вероятно идващ директно от имплицитния ред. Затова китайците просто казват, че нещата обичат да се появяват заедно.

Веднъж се случи 2-3 пъти в рамките на един час да ме попитат "Извинете колко е часът". Иначе това се случва много рядко, защото всички имат часовници. Веднъж подреждах сънища (запомнените) от последните няколко години. Съществуващата парадоксална логика подреждането им нямаща нищо общо с хронологията. Често когато звъни телефонът, звъни и мобилният, а в това време се звъни на вратата. Случва се няколко пъти да те питат едно и също нещо в рамките на един ден. Питах се, без да има причина, защо не съм чувал от известно време за един политик, но вечерта го видях по телевизията, а после го срещнах случайно. Една вечер си ударих главата в един ръб в кухнята и потече фонтан от кръв, едва я спрях. Пуснах телевизора - даваха австралийски филм, в който удариха един човек по главата. След това той падна и главата му потъна в локва кръв. Юнг е имал четворно съвпадение - събудил се от сън в който сънувал риба, преди обяд дошла жена, която взнак на благодарност му подарила картина с риба, на обяд ял риба, а следобед, разхождайки се покрай езерото, се подхлъзнал на рибена опашка. Броят на съвпаденията (синхронните) може би характеризира степента на потъването в цикличното време.

Има различни опити за интерпретация на синхронността извън китайското схващане за "любовта към случването заедно" и твърде общото обяснение за участие на имплицитния ред.

Джеймс Редфилд, авторът на литературното произведение "Селестинското пророчество", смята, че случайностите и синхронните в частност, карат (стимулират) човек да разбере, че зад тях се крие нещо друго. "Значимите случайности, приети като нещо сериозно, го издигат над обстоятелствата, давайки идея за духовното, стоящо зад това което вършим." Той счита още, че чрез синхронните "Вселената откликва на нашите очаквания". Също така той счита, че колкото повече обръщаме внимание на случайните съвпадения, толкова повече Вселената се стреми да ни дава задълбочени отговори' [24].

Според цитираната книга на Мари-Луиз фон Франц "Предсказване и синхронност" тенденцията събитията да се свързват... се дължи на архетиповете и по-точно казано, ако определен архетип се оформи в колективното несъзнавано, тогава има тенденция определени събития да се случват заедно".

Излиза, че когато един архетип се появи на сцената на неосъзнатото, той започва да изпраща синхроничю сигнали, че вече е тук, и че трябва да се съобразяваме с него като с нов етап от живота ни. Това изглежда доста добро обяснение, съвпадащо и с движението на циклите при маите, като и с хексаграмите на И Дзин. Остава само да се свържат проявяващите се, наблюдавани от нас синхронни, като "факти в поле", като признаци на новопоявил се архетип, енергия на маите или хексаграми И Дзин.

Като проявление на това обяснение, има странна тенденция някои идеи и изобретения да се появява едно-временно на различни места в главите на различа учени.

Така отиваме към метаезика на 3-то ниво "изразяване и възприемане чрез абстрактни символи".

Може би съществува известно противоречие между определението "Вселената трябва да се възприема буквално" и необходимостта от използване на символика при общуване. Интуитивното възприемане не е символно, то е по-скоро емоционално отгатване и внушение Посредством интуиция все пак не може да се предава сложна комплексна информация (въпреки че чрез нея се възприемат верни образи), да се шифрират състояния на съзнание.

Затова "буквалността" на Вселената не означава просто директно разбиране за нейната същност, структура и динамика. При общуване с един по-висш от по-високо ниво свят е

необходимо да се ползва метаезик, който е езикът на висшите символи, на формата и числата, придаващ качествен смисъл.

Символите от висше естество би трябвало да бъдат нещо много повече от йероглифи, те трябва да отразяват едни универсална вселенска логика, посредством единство на число, форма, светлини, цвят и звук, разбираеми за всички достатъчно напреднали да ги дешифрират. Те изразяват менталната природа на света и необходимостта идеята да намери адекватен израз, възприеман на това ниво. Ние работим с духовния и ментален свят чрез умението да си представяме и изграждаме образи. С помощта на образите-символи стигаме по-късно до съзнателно възприятие. Да вземе например сънищата. Съществуват много подходи за тълкуване на сънищата, схващани като символи със значение. Едно от мненията с, че сънищата трябва да се тълкуват буквално, също като Вселената. Другият подход е да се ползват универсални съновници. Най-добрият начин е може би изграждането на индивидуален поглед към сънищата, създавайки усещане за образи - символи, имащи определен само за себе си смисъл, за да можем по-късно от образите да стигнем до информацията, която ни е нужна за етапа. Много неща могат да се разкрият чрез символи -хора, които могат да ни помогнат, духовни водачи, важни идеи, предстоящи нови ситуации. Символът дава клас към функцията или в рамките на живота ни. Изучаването на символа, медитацията върху него, въздейства върху нашето разбиране, повишава енергийния ни потенциал, спомага за бързото разбиране и тълкуване.

Съществуват универсални символи разбирани от всички. Например символите на единството в различни тълкувателни схеми на религиите:

 

 1.  ИН-ЯН единство

 2.  АНКХ - символ на единство

 3.  Тетраедър (или са два ротиращи триъгълника), пирамиди, т.н. МЕРКАБА - единство

Също така основни геометрични фигури имат някакъв първоначален смисъл, проявяващ се при включването им в по-сложна фигура. Например:

 

 а) триъгълник: символизира пресечени точки на силова линия в мрежа

 б) квадрат: символизира Земята, земната твърд, географско местоположение

 в) окръжност: символизира пояс от енергия, единство, вечен живот

 

От тези елементарни фигури могат да се построят по-сложни геометрични фигури с комплексно значение. Например кръг с вграден в него квадрат, с вградени в квадрата триъгълници дава "оптималната" структура на закрилящия град. [53]

Геометризацията може да се каже, че е в основата на метаезика на символите, в съгласие с твърдението "Бог геометризира". Характерен пример за геометризиране е създаването на Мандала. Мандалата се прави бавно и се изтрива много бързо. Това е една много елегантна символика на някои аспекти на творческия дух. Нещо като проект за възможна реализация.

Още по-заинтригуващи и невероятни са геометричните символи - пиктограми и глифове, възникващи напоследък по-често, като че от нищото по полята на Англия, Европа, Америка. Въпреки множеството публикации по въпросите с "житните кръгове" адекватен отговор и даже опит за дълбочинно тълкуване на пиктограмите все още няма. Учените съветват тези фигури да бъдат изучавани, а холистите - върху тях да се медитира.

Веднъж срещнах за тях определението "уравнение -форма", което може би е най-близко до подхода към загадката. За да се отгатне "значението" трябва да се реши уравнението. Стотиците странни, хармонични геометризации, които могат да се разглеждат като цветни илюстрации и форми пленяват въображението. Като интересен подреждащ подход в тълкуването им, българката Мариана Везнева групира посланията, които пиктограмите носят, в няколко групи:

1)  Познавателни послания - прости фигури и художествени рисунки, целящи осъзнаването ни че не сме сами.

2)  Въздействащи послания - прецизни орнаменти в кръг, водещи до промени в енергийната ни структура и хармонизиране.

3)  Внушаващи послания - рисунки и геометрични. фигури в кръг, внушаващи според авторката "идеи за действие, за обединяване и толерантност".

Схемата за тълкуване "познаване-въздействие-внушаване" може да стане твърде добра отправна точка за разбиране на пиктограмите по първо приближение. детайлните тълкувания ще изискват може би по-голяма медиативна зрялост.

Има и други тълкувания, като тези, че те представляват форма на комуникация с други светове, но свързвайки това допускане с ефекта на необичайни преживявания като "забавяне на времето и увисване на мисълта; движение по несъществуващи релефи вътре в глифовете", с допускане, че това е необичаен вид комуникация. Някои изследователи считат, че тези пиктограми извършват "магнитно стимулиране на различни области на мозъка (областите свързани с паметта и логиката). Те отправят поток от образи, спомени, мистични преживявания, извън телесни пътувания, едно ново чувство за усещане на реалността. Има съобщения, будещи съмнения, за компютърна дешифровка на пиктограмите, преобразуваща символите в латински букви, в смислов текст и т.н.

Едва ли символика от такова високо ниво на мета език би могло и би трябвало да се дешифрира на първо, ниво "фонетичен език". По-скоро появата на пиктограмите стимулира едно комплексно развитие на целия ни ментален апарат, което би позволило директно усвояване на синхронни послания.

Следователно усложняващите се и разнообразяващи се рисунки по нивята би трябвало да се разглеждат като покана за диалог на по-висше равнище на принципа на обратната връзка. Ако успешно усвояваме комплексно интуитивния смисъл на всяка новопоявяваща се пиктограма, има надежда диалогът да става все по-задълбочен и системен. Засега обаче, когато имаме предвид символно изразяване, по-скоро обръщаме поглед назад н миналото върху символиката на китайци,

маи, египтяни, което едва ли е достатъчно при достигнатото по-високо ниво на еволюция. Интересен въпрос също така е дали Вселената "комуникира със стандартни, възприети от всички символи, или се касае за индивидуализация, нещо като "символно творчество" на всяка развита цивилизация, като елементът отгатване също има място при осъществяването на контакт. Възможни ли са също така внушения директно от дълбините на имплицитния ред, базирани на комплексни символи, синхронно изразявани в енергия, форма, цвят и звук?

Ако трябва да разгледаме въпроса от гледна точка "кой е най-съвършеният начин за комуникация", пред фонетиката, интуицията, геометрията, все пак няма по-ясен начин от езика на числата. За това може би трябва да допълним, че Бог понякога използва интуиция и геометрия, но основно ползва символиката на числата.

Тези които използват алгебра сравнително рядко илюстрират идеите си графично. Ако всяко число само по себе си е символ, а връзката между числата - информация, едва ли има нещо по-съвършено от числовия израз. Все пак трябва да кажем, че не сме наясно дали Бог предпочита да "геометризира" или "да цифровизира", или двете заедно в синтез.

Онова базисно, определящо нещо във Вселената -вибрацията, всъщност се дефинира с числа. Числата определят всяка вибрационна структура. Често в необчайни книги срещаме числа на които се придава смисъл. Някои от числата имат "универсално свещено значение в рамките на една "наука за вибрациите". Например странното число 144000. Още в Библията се казва, че Христос ще бъде последван от армия от пробудили се 144000 души. Това число се базира на смисъла на числото 9, което е пък сума на 1+4+4=9. Девет се счита за число на любовта и завършеността. Вложено в 144000 показва разширение на една същност до равнището ни оптималния си израз. Също така наличието на 144000 просветени се счита достатъчно, за да може те да помогнат на останалото човечество за пътя му към 4- D и 5- D. Числото 144000 е нещо като лимита в "синдрома на последната маймуна", означаващо необходимо и достатъчно количество на натрупване, след което системата достига пълнота и пристъпва към изменение. Последователността на числата съдържа в себе си и принципите на "магическо удвояване/разделяне" т.е. 1 създава 2 след разделяне, но 2 удвоява 4 и т.н. Съществуват и множество други изпълнени със странен смисъл иначе обикновени числа като споменатото вече число 26000 (25920). То се базира на прецесиалния цикъл на Земята, но се среща навсякъде като база на много други "хуманитарни цикли". Например върху него е изградена астрологичната система от 12 съзвездия. Последователното изгряване на Слънцето в пролетната равноденствена точка определя епоха от 2166 години. Всяка епоха определя цикъл на развитие. Цикълът от 2520 земни години бил известен при индийците като ДЕН НА БРАМА. Ако приемем също така средно 18 вдишвания в минута, за 24 часа ще имаме 25920 вдишвания. Архетипните енергии поразително се движат от култура в култура между 20 и 22.

При едно достатъчно развитие, директната символика на числата би могла да стане език. Например честотата на една вибрация в Hz, дължината на вълната, количеството импулс (енергия) биха могли да станат базова координата "за място". Намерението също би могло да се трансформира в образ и число (мисъл-форма). Концентрацията в число, характеризиращо "степен на проникване", е в същността на намерението. С числа също може да се изрази красота, хармония, идеи. Например броят на птиците в едно ято създават естествената красота на общуването между тях. Смисълът е, че можем да измерим степента на удоволствието, величината на постигнатото, дълбочината на разбирането.

Всички останали видове символи, като форма, цвят, звук, имат допълващите свойства за по-голяма "яркост" на символа. Музиката, носеща послания, се състои от звукови честоти, комбинирана в цвят тя създава усещането за "цвето-музика".

Съществува някаква универсална тъждественост на символиките измерени с число, цвят, звук, форма и даже емоция. Дори имената "по същество са цифри", които звучат. Това кара много холисти да се опитват да съставят универсални таблици на тъждествеността, в които цветът е аналогия на съответен звук, които пък кореспондират със съответно име. Би могло в този смисъл да се говори за "векторни символики" на цвета или звука и даже за "матрични" символики на единството на всички съответствия.

За да се развиваме трябва да комуникираме. Но комуникацията е не само външна, но и вътрешна. Комуникацията между частите в "себе си" може би е еднакво важна като външната. При една достатъчно крайна субективна гледна точка, даже не се предполага съществуването на друга комуникация освен тази със себе си. Някои дори смятат, че външният свят е изцяло съставен от послания - от нас за нас. Това е друг начин за тълкуване на единството - "аз съм всичко" и "всички сме частни на вътрешната комуникация. Например правилното тълкуване на сънищата от нас самите ни свързва здраво с реалност, която съществува "докато спим". По-нататък можем да открием и други вътрешни реалности (присъствие в други пространства, личности в паралелни животи, свръхсъзнателно съществуване) с помощта на един индивидуален символен език. Има твърдения, че сме съставени може би от 144000 отделни части, които трябва да интегрираме в едно.

Разбира се, твърде лесно е да кажем "символен език" без да сме все още наясно какво точно означава това. В търсенето на вътрешна комуникация целяща обединяване на разпръснатото ни същество предимство може би има опитът. Стъпка по стъпка, без да е съвсем ясно точно как става това, усещаме че още веднъж сме направили пробив към някакъв скрит аспект от себе си. Но този аспект започва да резонира в синхрон със съзнанието ни. Тогава някой изненадващ сън или хрумване, или наблюдение създава връзката, която после става опит. Вътрешният език трябва да е функция от опита. Но ако това скрито натрупано познание-опит е всъщност някъде в нас, тогава опитът се осъзнава чрез припомняне. Тогава символите, стимулиращи припомнянето, са вътрешния език.

Развитите архетипове, появяващи се в комбинация (например майката, магът, глупакът), или пък твърде сложният архетип на цялостната личност създават фон на ситуация, водещи до припомняне. Усещането за предназначение, което понякога ни изпълва, води до по-високи честоти на самосъзнание и това неочаквано може да се окаже входът за връзка с някои аспекти на свръх -съзнанието. Когато съзнателно участваме в един странен сън, наситен с невероятни същества, а през деня сме обсебени от съня си, това вече е пробив.

Съществуват и възможни комуникации с висши същества, които неочаквано се възприемат като едно ново разбиране, придружено с усещане за преминаваща през нас енергия и едно чудесно чувство на ентусиазъм, което иначе рядко получаваме.

Във вътрешния си свят комуникираме повече с емоции или по-скоро с добре балансирани интелектуални емоции, разположени в положителния спектър - спокойствие, радост, щастие, екстаз. Наситеността с интелектуални емоции, резултат от една балансирана еволюция, ни води в последна сметка до разгръщане на основния "четец" на информация - интуицията. В края на краищата, премахвайки постепенно ограничеността на рационалното мислене, може би ще се освободим от необходимостта да даваме имена на всяко нещо. Вътрешният символен език не се нуждае от разчленяване и речников фонд, от създаване на граматика и морфология. Той си действа тихо, бързо и ефикасно. Милиони битове информация преминават от "миналото", от бъдещето, от "по-високо място", и само опитът и разбирането показват, че нещо е преминало от небитието и е станало битие на едно усещащо се като преживяващо и съпреживяващо същество.

Творческата интуиция прилича на набиращ сила потоп, който залива, премахва границите и разделението. Съществува една яснота на вътрешния глас, която започва да доминира над логическия ум. Объркан, той се оттегля, отивайки на втори план. Скоро ще започне да не ни безпокои особено факта, че вече не разделяме, не подреждаме действителността, а просто съзерцателно я възприемаме, без полюси, без противопоставяне. Ако дотогава не обезумеем напълно, изправени пред абсурдите на 3- D интерпретациите.

В края на линейното време, нашият биологичен часовник ще започне да изостава и после ще спре да работи изобщо. Мощни потоци от информация отвсякъде, първо ще разбъркат картите до побъркване, след което ще започне едно пренареждане но не в личен, а в един цикличен парадоксален за нашето разбиране засега начин.

Тези които не ще могат да осъзнаят парадокса, включили се в хроноса, очаквайки, утре да дойде отново един подобен на вчера ден, може би ще бъдат отстранени от входовете към по-високи измерения.

Владеенето на различни нива на езици, разбира се ще остане като възможност, ще се развие може би един универсален вътрешен комутатор, нещо като телефонна централа, позволяващ при необходимост превключване на език, съответстващ на възможностите на другата страна. Що се отнася до използването на сегашният фонетичен език, постепенно ще започнем да разбираме, че той става все по-тромав и неспособен да изрази фината настройка на комуникация, основана на интуиция и дълбоко нюансирани положителни емоции. Спирането на мисловното бърборене вътре и извън мозъка ще кристализира постепенно в усещане за възможностите на алтернативна форма на комуникация като сложни графични символи, цвят, звук, внушаване на идеи емоции. Успехите ни за директно получаване на информация, без помощта на вербални изяснявания, ще постави в странно положение на откритост и достъпност нашите личности, тъй като малко ще може да се скрие от другите. Ще се наложи може би въвеждането на някаква форма на пароли за достъп до информационните файлове на отделната личност. Основен начин предаване на информация ще стане излъчването т.нар. "мисловни пакети" с многоизмерни данни. Импулсът, получен като мисловен пакет, ще замени необходимостта от разказване на линейно развиващи се приказки. Приказки, изискващи едно бавно формиране на представи за реалността в рамките на триизмерни прозорци на линейно развиващо се битие.

С мисловния пакет, подобно на кодиран сигнал, излъчван от спътник, ще се предава моментално една сбита картина на всичко което трябва да се каже - от ситуационната картина до предисторията, текущите идеи и намеренията на излъчвателя, едно еволюирало същество.

 

Глава 5

ТЯЛОТО КАТО МАШИНА НА ВРЕМЕТО.

УМЪТ И ПАМЕТТА СА ХОЛОГРАМИ.

ЕВОЛЮЦИЯ НА ДНК И КЛЕТКИТЕ.

БОРБА ЗА ПО-ВИСОКИ ЧЕСТОТИ

В очаквания край на линейното време ще се появи възможност за преминаване в 4-D, която никога не е съществувала досега. Става въпрос за преминаване в пълно въоръжение, т.е. с физическото тяло. Някои считат, че в Древен Египет е съществувала такава възможност за преход, затова там се е развило така широко мумифицирането. По-скоро обратното, вероятно в преддинастически Египет е имало същества "от другаде", които са искали да стабилизират присъствието си на Земята, затова мумифицирали телата си. По-късно идеята на мумифицирането се е обърнала и фараоните и жреците на Египет били обзети от мечтата да пренесат телата си в други светове. За това помагали богини и богове. Запазила се е рисунка върху папирус от това време, в която Изида и сестра й Нефтис, застанали съответно до главата и до краката на мумията на Озирис, се опитват да го издигнат нагоре в друг свят с помощта на космически енергии показани като змии. Също така съобщенията за всякакви "възнесения", "просветления", например при хималайските йоги, са свързани с изоставяне на физическото тяло на Земята и духовно преселение в други светове.

Уникалната възможност за трансформация с физическо тяло изглежда се създава едва сега. При тази трансформация в прехода към 4-D тялото може да се промени на клетъчно ниво и като цяло, така че също дa се включи в прехода. Понякога се говори за раждането на "тяло от светлина" на основата на физическото тяло. Това може да стане възможно само ако драстично се променят вибрационните характеристики на клетките, органите, мозъка. Ако вибрацията е място, нашето фи-зическо тяло е "кацнало" на един твърде ограничен, относително нисък диапазон от частоти в които се проявява чрез метаболизъм, функционални органи - част от цялото, сетивни органи, пространствено ориентиране и движение и т.н. Физическото тяло е "тленно", обречено на изхабяване, упадък и на края смърт.

Общата честота на полето на физическото тяло (основни органи) е между 0,3 и 30 Hz, а средното статистическо трептене е 7-8 Hz. Интересно е, че средното трептене на тялото отговаря на честотата на електромагнитните вълни, обикалящи Земята на равнище стратосфера, която е 7,38 Нz.

Това показва, че вибрационно физическото тяло е здраво "закрепено" към основната земна честота. Тази земна честота известна още като "Шуманови вълни", също така съответства на честота на мозъчните тета-вълни. Чувството за единение с цялата природа според Л. Принтъл може би се дължи на този синхрон, но също така и за хората като "необуздана, сляпа ярост и безумието на лудо танцуване на всичко".

Органите, представляващи съвкупност от клетки, вибрират в обща честота. Различните органи засега вибрират в различна честота.

Мозъкът като много по-сложен и неясен орган може да изпадне в различни частоти, наречени от специалистите мозъчни вълни. Невроните осцилации на мозъка са фиксирани в 5 гранични състояния - мозъчни вълни. По-надолу ще се опитаме да представим чрез таблици основни сведения за вибрационните равнища на органите на човешкото тяло с обяснение на състоянието на органа, вибриращ на това равнище [7].

1.  Мозък - мозъчни вълни

-   Делта ( δ ) 0,5 – 3,5 Hz- Бездействащ мозък. Състояние на дълбок сън.

-   Тета ( τ ) 3,5 - 7 Нz - Сънуване. Получаване на епизодична информация от различни части на мозъка. Свързан е с достъпа до подсъзнанието чрез медитация, хипноза и творческо прозрение. В това състояние (между сън и будност) могат да се появят екстрасензорни възприятия.

-  Алфа ( ά ) 7 - 13 Нz - Състояние на релаксация, периферно усещане за нещата. Поддържа мозъка в синхронно състояние чрез кратки избухвания на ά-вълни, редуващи β-вълните на активността.

-  Бета (β)13-30 Нz - Състояние на концентриране, умствена работа. Извършва активно мислене за конкретна работа и решаване на проблеми.

-  Гама (γ) - до 40 Нz - Високосъзнателно състояние при пробуждане. Свръхконцентрираност при пълна релаксация

-  ? - 200  Нz - Наскоро открита честота в хипокатопуса, с неизвестна функция. Някои смятат, че това е честотата (мястото) на Бога в мозъка [7].

2.  Органи на тялото

-   нервни клетки - 2 Нz - (като оптимална честота за някои клетки)

-  кости - 7 Нz - Необходима е добра проводимост на костните тъкани за възприемане на микровълни

-  сухожилия - 10 Нz - Създават добра проводимост на костните тъкани за възприемане на оптимални честоти

-   капиляри - 15 Нz - Осигуряват добра проводимост на тъканите за възприемане на оптимални честоти

-  уши -18 Нz - Способност за чуване на акустична енергия над 5 кГу.

-  Също така, като показател за метаболична скорост на организма може да се приеме честотата на сърцебиенето (пулса), което при човек е 60-80 удара, но може да се покачи и над 200. Сърцето на колибрито бие с 1200 удара в минута. Пулсът може би също е свързан с начина за възприемане на времето.

-  Нивото на структуриране на вътрешно-клетъчната вода също влияе върху телесните вибрации. Високо-структурираната вода повишава възможността за кислородно насищане на клетъчно равнище.

3.  ДНК честоти

В разгънат вид ДНК има дължина около 2 м, като средната честота е 150 Нz. Около 10% от ДНК се състои от гени, които се използват за синтез на белтъчини. Останалите 90% са известни като "няма ДНК" с неизвестни засега функции.

Другата основна характеристика на вибрацията на тялото е базисната дължина на вълната. Тялото трепти с дължини на вълната от 3 000 до 67 000 А (ангстрьома).

Кожата на коня например трепти с дължина на вълната от 9000 А, което е близко до вибрациите на медиативното състояние. Дължината на вълната на физическото тяло, като осреднена величина може да се изменя в зависимост от различни фактории влияния като например храненето. Поглъщането на месо, особено тежки меса, довеждат до намаляване на дължината на вълната до 3-4 000 А, докато консумирането например сурови слънчогледови семки може да повиши дължината до 9-10000А.

Що се отнася до последната характеристика на вибрацията на тялото - силата на полето или импулса, тя може да се осредни до около 0,002 гауса.

Това са ключовите числа, характеризиращи вибрационното равнище на тялото и мозъка в един осреднен диапазон, позволяващи съществуване в честотите на Земята и 3-D пространството.

Каква трансформация би трябвало да се извърши в честотите на тялото за да може то заедно със съзнанието и паметта да се "промуши" през времевия тунел към 4-D пространството и въобще възможно ли е това?

Нека първо да представим и проследим в синтезен вид различните нива на съзнание, а именно: подсъзнание, съзнание, свръхсъзнание в съответствие с измерените честоти в мозъка:

хипокампус (200 Нz)    вероятно отговаря на честотата на свръхсъзнанието

gama (40 Нz)                  свръхконцентрация 

beta (13-З0 Нz)               концентрирано мислене

alpha (7,0-13Нz)             релаксация

theta (3,5-7Нz)                сънуване (R.Е.М.)

delta (0,5 - 3,5 Нz)          дълбок сън

 

Може да се предположи, че при преминаване от по-ниски към по-високи честоти на мозъчно трептене, съответно преминаване разделено на стълби - мозъчни пълни, се изменя състоянието на съзнанието от сънно през будно към свръхсъзнание. Задачата на човешката еволюция въобще е именно тази - преминаване от по-ниски към възможни най-високи за индивида честотни характеристики.

Ако приемем, че подсъзнанието характеризира едно нелокално, безвремево състояние, а съзнанието като будно съществуване в 3-D пространството, то вероятно свръхсъзнанието би трябвало да се свързва с "обитаване" на още по-високи честотни нива. Следователно преходът към 4-D и 5-D пространствата от гледна точка на съзнанието може да се определи като "извисяване чрез увеличаване на честотата". Съзнанието автоматично преминава към по-високи мерности, когато подобри значително вибрационните си характеристики.

Тогава, ако съзнанието сравнително леко може да се измъкне от оковите на 3-D света (след смърт или медитиране), то какво можем да направим за бедното си тяло за да ни последва?

Бихме се запитали защо ни е необходим такъв тежък товар, но това ще бъде само една ограничена гледна точка. Идеята на еволюцията - въвеждане на духовност в рамките на един физически план изглежда е точно обратната. Не ние (нашето интегрирано съзнание) да изчезнем, избягвайки от физическата действителност, а висшата духовност да се всели в един подобрен вариант на тялото, за да експериментира във физическата реалност. Може да изглежда доста обезсърчително за ескейпистите, но това са фактите. Нашата мисия, нашата задача е да станем мост между духовното и физическото. От една страна, трябва да "придърпваме" духовното надолу, а от друга, да "изтикваме" физическото нагоре. Ние сме трансформатора, ние сме релето, ние сме пусковия механизъм на това свързване.

 При тази постановка на въпроса ясно е, че не можем да преминем към 4-D без тялото си и

съответно трябва да го подготвим за преход към по-висши вибрации. Дейноста на физическото тяло, разбира се, е свързана с изменение в емоционалната и интелектуални постановки на битието ни, храната и т.н. Тялото е склонно към еволюция, ако са налице някои решаващи предпоставки, тласкащи към изменението. Нещо повече, то може да се превърне в машина на времето т.е. в устройството, което да ни пренесе и задържи в различни части на едновременността. Засега все пак физическото тяло е твърде плътен, груб инструмент, обезпечаващ съществуването в също така твърдо материалната 3-D действителност. Това което може да го накара да се променя са комплекс от съзнателни усилия. Промяната в клетките, в органите на тялото фактически ще означава промяна във вибрационните равнища, от по-ниските, сега съществуващи нива към достатъчно високи, за да може да се извърши качествен скок. Качествените нови нива на вибрация може би означава достигане на дължини на вълната над 10 000 А при сегашните средно 7 000 А и значително повишаване на честотата. Като начална основа се изисква промяна в храненето и хранителните навици. Достигането на психическо равновесие също е основен фактор. Равновесието изглежда влияе дълбочинно чак до ниво ДНК. Самата ДНК по последни изследвания също участва в енерго-информационния обмен, като започва да трепти на нови честоти, превръщайки се в "хармоничен осцолатор". Възможно е ДНК да е дирижиращ промените свръхпроводник, работещ при нормална телесна температ ура.

Съществуват различни фактори от материално естество, способни да повдигнат вибрацията на тялото, като например отрицателната йонизация, слънчевото излъчване, различни други видове радиация, вегетарианството.

Отслабването на магнитното поле на Земята, което като че ли дирижирано отвън, позволява увеличаването на интензитета на слънчевото лъчение, както различни други може би също така дирижирани космически лъчения.

Съществува хипотеза, че стомашно-чревният тракт, поне на някои хора, е в състояние да отделя от храната и водата вещества и съставки, повишаващи рязко вибрационното равнище на тялото. Веществата са наречени „химически, телепортиращи врати", позволяващи ненадейно  усещане за индивида за присъствия в 4-D. Също така и някои холотропни съставки довеждат до екстазни състояния, които могат да се нарекат преживявания на по-висши измерения.

Твърде е вероятно обаче способността на тялото да постига все по-високи честоти, да е свързани с някои неизвестни още свойства на ДНК, засягащо не само производство на белтъчини, но и контрол върху целия организъм, включително и контрол върху мозъка. Това би означавало, че ДНК също би трябвало да може да еволюира или поне да съдържа информация за еволюцията на тялото в светлинно. Подходяща, но почти невъобразима хипотеза за ДНК е тя да съдържа потенциал за още няколко спирали освен съществуващите сега две. За да се направи подобно предположение би трябвало да има някакви предпоставки. Може би едната е наличието на т.нар. спящи гени в генома на човека. Другата предпоставка е, следващите спирали (3-та, 4-та и т.н. до 12-та?) няма да се изградят в обичайното З-D пространство, а като холограми в хиперпространството, като всяка следваща ще бъде предназначена да осигури съществуване на тялото в по-висше измерение и съответно ще осигури информационно-енергийната база за това. Така 3-та спирала би могла да осигури живот на тялото в 4-D пространството и т.н. Съществува някаква странна връзка между идеята за потенциалните 12 спирали на ДНК и 12-измерната Вселена на Дюрхайм, за която вече споменахме.

Съществуват недоказани твърдения [47, 48, 49], че в сегашния момент е започнало изграждането на 3-та спирала на ДНК, което ще промени възможностите както на физическото тяло, така и на мозъка. Ако ДНК дирижира едновременно тялото и мозъка, може би след подходящи изменения в ДНК ще се образува ново, адаптирано тяло, което да е достатъчно пластично за да преминава свободно от 3-D към 4-D и обратно. Идеята за това дават стари и нови текстове, свързани с образуваното т.нар. "тяло от светлина" като метаморфозирало физическото тяло. Тялото от светлина вероятно е някаква по-сложна структура, включваща в себе си както З-D елементи, така и 4-D образования, които се забелязват като светещи точки в 3-D. Когато съзнанието присъства в З-D света, тялото ще изглежда достатъчно плътно за да се забелязва. При трансфер в 4-D измерението то ще  се превърне в светещ силует, който постепенно ще изчезва от мястото на наблюдение.

В този случай няма да има нужда от технически съоръжена машина на времето. Самото тяло фактически чрез ДНК ще формира нещо като честотен преобразовател, който ще настройва тялото към определени точки в многоизмерния свят, и тази точка, разбира се, ще бъде локализирана като вибрация с определена честота, дължина на вълната и импулс.

Нека сега се опитаме да разгледаме хипотезата за това, че ума (включително паметта) са холограма. Считаме за очевиден факта че умът и мисленето са резултат от работата на мозъка. Мозъкът е достатъчно сложен орган, еволюционно създаван и развиван, като в резултат е придобил функции да обслужва както сензитивната дейност, така и мисловните процеси, да запомня на нива, да обработва информация. Но мозъкът не е просто машина. Той обработва също и емоционалните реакции, и волевите импулси, ценностната система и още много други функции. Такова многообразие и пластичност трудно може да се обясни механически, макар че като материална структура мозъкът е доста сложно устроен.

До скоро се считаше, че мозъкът се формира някъде до около 20-та година на човека и после се фиксира. След това нищо не се променя - нито мозъчните клетки, нито химико-енергийния механизъм. Но беше лабораторно установено, че в мозъка на възрастни индивиди се формират и изчезват клетки известни като синапси. Синапсите преобразуват и предават нервни импулси. Първоначално невроните се свързват един с друг съвсем случайно. След това връзките, които се оказват полезни, се запазват и нарастват. Ненужните изчезват. На тази осова, с голяма бързина формиращият се мозък създава нови вътрешни връзки. При това според проф. Свобода ако средата е постоянна не се създават нови връзки. А само когато тя е динамична и изменяща се, мозъкът бързо търси начин да се приспособява.

Следващото изменение в представите за това как работи мозъка е свързано с представите за локализация на различни специализирани функции в различни части на мозъка. Първоначално стремежът беше на всяка цена определена дейност да се свърже с мозъчна област наричана "център" (център на зрението, център на паметта, център на волята, емоционални дялове и т.н.). Въпреки някои успехи по локализирането се натрупват все повече изненади. Някои функции трудно могат да се локализират, например паметта. За други се оказва, че механизмите са много по-сложни. Например зрителния образ е по-скоро продукт на въображението, отколкото на 100 % преработени външни данни. Въображението играе ролята на операционна система при сетивните мисловни дейности.

Констатираната нелокалност на много функции пораждат идеята за това, че мозъкът поддържа ума като холограма. Прибран пръв дефинира холографската природа на ума, като се позовава на "разсеяността, разпръснатостта на паметта", но така също на това че "зрението е също разпръснато". Четирите основни принципа на холограмата, дефинирани в началота на Глава 3, и особенно че "цялото се съдържа във всяка част", дават обяснения защо толкова различни важни мозъчни функции се наблюдават нелокално". Както образно се изразява М. Талбот [1] "подобно на малки дървета невроните имат клончета, когато дадено електрическо послание достигне краят на едно от клончетата, то го излъчва навън, като вълната езеро. Това създава едно почти безкрайно калайдескопично множество интерферентни картини, които придават на мозъка холографски свойства". Вълноподобната природи на свързванията между мозъчните клетки в резултат на интерференция (сблъскване на вълни) създава холограмата. Информацията в резултат на това е навсякъде, корелира се помежду си, а кодирането и декодирането са функции на холограмата в цялост. За кодирането и декодирането мозъкът създава модели, които изграждат картината. Това обяснява защо зрителния образ е 90 % измислен при само 10 % "реални данни".

Интересен е въпросът каква е природата на излъчваните от мозъка вълни. Едно от допусканията е, че те представляват електромагнитни колебания на ниска честота. В такъв случай сблъскването на мозъчните вълни с тези от обкръжаващия свят биха предизвикали създаването на интерферентна картина, която да обясни зрителните образи и даже телепатията, телекинезата и т.н. Интуицията също така би могла да се обясни с интерференция на мозъчните вълни на двама и повече субекти, които са синхронизирани на една и съща вибрация (честота и дължина на вълната). Но интуитивните внушения, както казахме в Глава 4, биха били доста общи, неточни, с елемент на отгатване. Това обяснява защо екстрасенсите се опитват "да опипват" сигнала от клиента (глас,

поглед, докосване) като много често грешат, или налучкват истинското състояние. В този случай екстрасенсът си е създал мозъчни модели, които от малкото получена информация се стремят да идентифицират положението, първо като обща картина, а после да го тълкуват субективно.

При мозъчната интерференция силата на импулса, т.нар. необходима енергия, може да е твърде ниска, защото при резонирането съгласно известен принцип се запазва импулса. Вероятно на определена честота на мозъчни пълни (по-скоро ниски) се получава нещо като свръхпроподимост на канала на комуникация. Но при електромагнитните вълни са в сила природни закони, като например, че мощността на сигнала пада правопропорционално на квадрата от разстоянието, а това не е така при телепатия от разстояние. Възможно е мозъчните вълни да са базирани на друг непознат засега вид енергия.

Нелокализираната природа на ума напоследък се констатира често в болници и лаборатории във връзка със състояния "близо до смъртта". Например са наблюдавани множество случаи, когато след спиране на сърцето, пациентите са преживявали чувство на радост, на ярка светлина, на загуба на чувството за време. Според проф. Сам Парния мозъкът е само ретранслатор на импулсите на ума, той е необходим за да демонстрира разума, също като телевизор, преобразуващ електромагнитните вълни.

Във връзка с холографската хипотеза за функционирането на ума, усилията на специалистите като че се насочват да откриват не мозъчни центрове както досега, а специфични за мозъка вълни. Френски лекари са открили специализирани вълни, играещи роля при запаметяването или съответно припомнянето на събития. Това обяснява защо се срещат хора живеещи само в миналото си и такива, които са забравили кои са, въпреки че са със съвсем здрави мозъци. Изглежда съществува механизъм, отключващ или заключващ спомените, и ако той се повреди, човек остава сам в определени точки на линейното време.

Други странни открития е направил проф. Уилям Хътчисън от Канада. Според него в мозъка ни има специализирани нервни клетки, изпълняващи функцията на клавиатура на мобилен телефон. Също така той предполага, че в мозъка ни има невронен механизъм подобен на огледалото. И двата механизма изпълняват функции по подаване на информация към другите. Това обяснява защо "ако емоционалната и духовна връзка между двама души е много силна, техните мозъци обменят кратки съобщения независимо от разстоянието". Това е много силна връзка, разпространена между т.нар. примитивни племена. Африканските пигмеи винаги научават какво става с техни близки, когато са на лов или на война. Аборигените също изглежда общуват телепатично от разстояние.

Излъчванията от мозъка обаче се извършват при силно изразени емоционални състояния - страх, болка, любов, привързаност. Това още веднъж потвърждава тезата, че нашите емоции са ключът който задейства важни честотни колебания в мозъка и тялото. Нещо повече, както ни предупреждават някои доброжелателни от други светове, емоциите, особено положителните, са може би единствения ни шанс да се променим за да оцелеем.

 Мозъчната холограма може би е толкова сложна колкото и Вселената в цялост. Един от най-странните принципи на участие на съзнанието в мозъчната дейност е може би неговата "делимост". Съзнанието никога не участва 100% в интерпретацията на света. Само части от него участват в тази реалност, другата като че отсъства някъде. Така при умиране на организма, процесите стават само рефлекторни, а умиращият забравя всичко освен някакво „крайно" желание. Твърди се, че в този момент участва не повече от 10 % от съзнанието, останалата част се е оттеглила. Разделението на личността, личностите-близнаци показва също така, че съзнанието е делимо на части. Като че, когато загуби интерес, душата частично се оттегля и обратно, при интересна важна ситуация тя присъства в много по-голяма степен. Смъртта тогава би могла да се дефинира като окончателна загуба на интерес от страна на душата към живот в това тяло.

Интересно би било да се разгледа отношението на мозъка и мозъчната холограма към основния проблем, разискван в тази книга - този за Времето.

Според биопсихолога С. Рао нашият мозък е пълен с часовници и всеки работи по свое време, подчинявайки се на непознати механизми. Двете полукълба на неокортекса били разделени на "часови зони", отмерващи минало, настояще и бъдеще. Часовите зони в мозъка потвърждават

едновременността като естествено състояние на времето, докато зоните служат като разграничители на последователността на събитията. При обичайно функциониране на мозъка последователността е абсолютна и съществуването на линейното време не буди съмнение. Но при нарушение на обичайният ритъм по различни причини часовниците започват да избързват'  или неща започват да се показват едновременно. Това състояние на объркване на вътрешните часовници вероятно ще стане доминиращо в последните дни в края на времето. Експонирането на едновремеността на събития, памет и история ще стане вероятно най-значимото шоково събитие, стимулиращо промяна чрез осъзнаване на наблюдаваната невъзможност и несъстоятелност на случващото се.

Изглежда не само енергийните импулси, но и химическите реакции, стимулирани от т.нар. невромедиатори, оказват влияние върху холограмата на ума. Между множеството невромедиатори допаминът като че играе ролята на времеви хормон. При променящи се дози хормона за "усещане на времето" понякога ни се струва, че времето започва да тече по-бавно или по-бързо. Това усещане настройва и зарежда индивидуалните часовници в различните зони. Вероятно има и механизъм, контролиращ времето за метаболизма на тялото - хранене, кръвен поток, сън, свръхактивност. Но най-интересно е допускането, че съзнанието може да се разположи в различните времеви зони, което да създава субективното впечатление за проникване в други реалности и пътуване във времето.

Възможно е освен това, според екстравагантната хипотеза на един ядрен физик [6] "Мозъкът да обхваща множество от аспекти - фигури на даден обект, които след това подрежда посредством волята си в последователни картини - имитиращи време и движение; в т.нар. "времеви пакети". Времевият пакет подобно на отделна кадри от филмова лента след пускането на лентата създава впечатление за подредено движение.

Усетът за време е възможно да се контролира от гените на ДНК и там да са заложени механизмите за отчитане на събитията. При усъвършенстване на възприятието чрез развитието например на т.нар. Трето око (пинеална жлеза) времевите зони заработват едновременно и събитията започват да протичат многопластово. Тогава ориентирът - кое е минало или бъдеще, се загубва и ние ставаме наблюдатели на самите себе си.

Още един подход в полза на генния контрол върху мозъка и възможно върху времето е хипотезата "вълнов геном", контролиращ и комплексните процеси по създаването на организма. Хипотезата допуска, че геномът, съставен от хромозоми и гени, може да приема вълнова информация, да я разчита и да я представя във вид необходим за по-нататъшно изграждане. По-нататък клетките започват да общуват по между си с помощта на холографски образи (аналогова реч и изречения), предавайки необходимите за живота сведения. Предполага се също, че някои клетки, особено в кората на главния мозък притежават нещо като квазимислене, способи да "четат" на елементарно ниво. Самите хромозоми в тази необикновена хипотеза могат да се нарекат мисли. ДНК генерира радиоизлъчвания и лазерни лъчи, които правят информационните холограми. Също така, получавайки вълнова информация, в групи клетки от ембриона се създава фотонен или акустичен образ - вълнов фронт - представляващ работен чертеж за пространственото оформление на бъдещите органи. Пак на този принцип яйцеклетката изглежда предварително общува с обкръжилите я сперматозоиди, за да избере този, който най-много й допада. Хипотезата е издигната от група руски учени начело с П. Горяев.

Съществува една тенденция за генерализация на функциите на мозъка и свеждането му до 3 отделни мозъка. Д. Зохар и И. Маршал в съвместната си книга [7] смятат, че мозъкът фактически е цялост от 3 специализирани мозъка на: интелектуална интелигентност (IQ), на емоционална интелигентност (EQ) и на духовна интелигентност (SQ).

-  IQ  е рационалният, логически, подчинен на правила на мислене ум.

-  EQ  е асоциативният, подчинен на навици и на емоционални предпоставки ум.

-  SQ  е съзидателният, създаващ правила и разчупващо правилата на мислене ум.

Зохар и Маршал смятат, че разделението на IQ, EQ и SQ почива върху различна система на мислене и на съответната невронна организация.

В същност още през 1996 в своята блестяща книга "Емоционална интелигентност" [8] Даниел Голдман разграничил "мястото" ни в ЕQ в областта амидала. Тя действа като "склад на емоционалната памет" и действа по-бързо и независимо от неокортекса, като емоционалния респонс е преди интелектуалното разбиране за ситуацията. В нашия емоционален репертоар всяка отделна емоция играе уникална роля, свързана с биологията на цялото и с неизвестни още други функции. Емоционалната памет изглежда по някакъв начин е свързана и с еволюцията. Според Дамасио може да се говори за "емоционално учене" и че "ЕQ е включен в системата на анализ и причинност, все едно че е мислещ мозък“. Най-интересно и значимо в случая е, че се въвежда един нов вид интелигентност - емоционална интелигентност. За да се докаже важността на емоциите в живота, твърди, че IQ - обновеният рационален ум, осигурява само 20% от факторите, определящи успеха, докато останалите 80 % са нерационални фактори. Обикновено студентите с висок IQ-тест нямат такива успехи в живота и особено в области, като семейство, приятелство, удовлетворение. ЕQ е "прогресивен" и с това, че развива такова качество като емпатия, взаимност, доброта, емоционална свързаност, което не може да се постигне с рационално мислене.

Изглежда че емоционалността, особено в позитивния спектър, е толкова важна, че може би е единственият начин за оцеляване за нас. Емоциите са нещо като куки, с които се хващаме за по-високото еволюционно стъпало. Възможно е като същества да сме уникални във Вселената точно поради нашата емоционалност и поради възможността да "изфинваме" нашите емоции до такова равнище на усъвършестване каквото е емпатията - едно емоционално-интелектуално проникване в другия до степен да бъде разбран. Така ние се включваме в Цялото и развиваме съзнание за него.

Що се отнася до IQ мисленето, то вече е свършило добра работа до този момент, като ни е преправяло пътя през "серийно", логично подреден свят на линейното време. Но за тази част от нашия ум (лявото полукълбо) може би е дошло времето да почива, излизайки в дълга ваканция. Нещо повече, ако се наблегне на техниката на "добре центрирания ум", цел на всяка медитация, първото което трябва да се направи е да се изключи "вътрешния диалог", който е кухнята на IQ съзнанието.

Нека сега се опитаме да проследим и намерим мястото на най-неясната тайнствена част от нашия мозък и неговото холографско изражение - умът. Това е SQ структурата на духовния ум на човека. Този ум създава правила и разрушава правилата на мислене, насочва енергиите, той включва нашите визии, нашите надежди, нашата ценностна система. Зохар и Маршал определят SQ ума (духовния ум) като симулантна асоциация в различни части на мозъка, забелязана на честота от 40 Hz. При около 40 цикъла на трептене, което може да възникне във всеки отделен неврон и след това да обхване значителни части от мозъка, мозъкът изпада в синхронни колебания. При осцилации от 40 Нz мозъкът се намира или в положение на будна свръхконцентрация, или може да се засече във фазата на сън, известна като R.Е.М. (сън със сънища, придружени от бързи движения на очите). При 40 Нz различни системи и нива на мозъка като че са завладени от устойчиво едновременно вибриране, пораждащо високи нива на съзнание придружени с определен вид емоции. От къде идва това свръхсъзнание?

През последното десетилетие бяха открити и направени много изследвания с помощта на магнитно-енцефалограми (МЕG), измерващи магнитната активност на мозъка като едно продължение на ЕЕG, свързан с измерване на електрическата активност. С помощта на МЕG са открити много "комплексни осцилаторни ритми, както и тяхната връзка с движенията на тялото, зрението, концентрацията и т.н. И най-интересното, пак с помощта на МЕG е открито място в подтеменната област (temporal lobes), наречено поради особеностите си "място на Бога". Изживявания свързани с мистичен експеримент, експеримент извън тялото; експеримент "минал живот", НЛО-видения; и всичко това под лабораторен контрол.

Установена е още тясна връзка на подтеменната област с лимбичната система. Последната е емоционален център и център на емоционалната памет.

Доктор Персингер [7] с помощта на транскринен магнитен стимулатор (ТМS), поставен върху собственото му теме е извършил серия експерименти и по-специално е направил важно откритие: Когато емоционалните центрове са стимулирани, веднага се забелязва висока активност в подтеменнта област. И обратно, висока активност в temporal lobes довежда до силни емоционални

ефекти, в което се включва и хипокампуса. Не бива да се забравя също така, че в хипокампуса е измерена невероятно високата честота от 200 Нz. Това има силно отражение в целия живот на индивида, който се преобразява.

Подобни експерименти, но с апаратура за синхронизиране на двете мозъчни полукълба прави Робърт Монро, станал известен с неговите пътувания извън тялото.[29, 30]

Следователно още веднъж експериментално се доказва връзката между емоционалния фактор и "духовния експеримент" обратно на представата за "вяра", която е твърде интелектуална и засяга работата на IQ ума.

Изглежда че доста от тези, които са слагали на главата си уреди за ТМS са имали необичайни преживявания, променили по някакъв начин живота им. Много от тях са възкликвали "Видях Бога отблизо". Това място го откриват понякога и в левия слепоочен дял, наричана "зона на гениалността" и на други места. Но това вероятно се дължи на синхроничния аспект на вълната от 40 Нz, която моментално обхваща всички мозъчни дялове и нива.

Еволюцията на човека на равнище мозък-ум-холограма вероятно ще се свързва по-нататък с възможността високочестотни колебания, възникващи в подтеменната област (място на Бога), да се разпространяват на вълни 40 Нz бързо по целия мозък, като постепенно станат доминиращи и постоянни. Тогава "Богът ще е слязъл при човека", защото ежедневие протичащо под наблюдението и експеримента на SQ-съзнанието ще се промени до неузнаваемост. Една от последиците ще бъде наблюдението на "спиране на времето", защото духовния разум в нас не се нуждае от време. Той живее в едновременността.

Магнитното стимулиране на мозъка от вида ТМС променя посредством "намагнитването" активността на мозъка. Невроните са наелектризирани клетки, съществуващи в електромагнитно поле. Те се възбуждат щом се промени концентрацията на заредени частици. Магнитното възбуждане е изглежда по-безболезнено и ефективно. Върху мозъка се въздейства с ∞-образна бобина. Чрез нея се индуктират различни нива на честота и сила на полето. Ниските честоти (1-5 Нz за секунда) потискат мозъчната активност, а 25-40 импулса увеличават възбудимостта му. Изглежда че създаваното чрез ТМS-уреда магнитно поле се въздейства върху много неща - скорост на реакциите, обучението, речта, мисленето.

Всички тези експерименти не доказват, че трябва да постигнем по-високи нива на съзнание и по-добра работа на мозъка чрез изкуствено стимулиране. Съществува един естествен процес на съзряване на личността, на база опит-грешки и преживяване, който е единствена гаранция за достигане на трайно овладени по-високи честоти. Проф. Гринберг с помощта на скенерни снимки доказва, че шаманите притежават най-висока степен на невронна и церебрална интеграция, т.е. синхронност при функционирането на невроните. Това е постигнато по естествен път.

Съществува и един трети аспект на поддържането на високи честоти. Това е силата и качеството на енергията, която ползваме за развитието си. Обичайният вид енергия идва от храната, посредством усвояването на различни съставки. Консумирането на съставки с високо енергийно съдържание (ядки, зърнени култури, плодове, зеленчуци, мед) както вече беше казано осигурява не само високочестотни вибрации, но и енергия с високо качество, необходима за трансформациите на клетъчно ниво, органите и тялото като цяло.

 Според Дона Идън, авторка на чудесната книга "Енергийна медицина", ние сме мрежа от съвършено преплетени фини енергии. Тези енергии като цяло образуват поле, което според очертанията си би могло да се нарече енергийно тяло. Последното излиза извън физическото тяло и може да се види като аура, оцветена в различни цветове и геометрични фигури. Структурата на енергийното тяло са 14 меридиана и 7 чакри на агрегирано ниво, и множество пресечни точки. Древните египтяни наричали с едно име "КА" или "КХА" както меридианите енергийни канали, така и висшето си Аз. Енергийна система на тялото според описанията се захранва с енергия от два центъра - Долен и Горен. Долният енергиен резервоар, известен още като Кундалини, изпраща на синхронизирани интервали енергийни импулси - вълни движещи се нагоре по основния гръбначен енергиен канал и встрани по органите, тъканите, клетките. Това е еволюционна вътрешна енергия, спомагаща разгръщането на различните фази, цикли от развитието на човека. Горният енергиен

резервоар е малко над темето и би трябвало да представлява четириизмерното място - седалище на Висшия Аз. Енергията Ка идва от Висшия Аз в 4-D и поддържа програмата за изразходването на тази КА-енергия. Вероятно съществува нещо като диалог и обмен на енергии между двата енергийни центрове. Активизирането на Висшия Аз съвпада може би с достигането на критичната честота от 40 Нz на мозъка, който изпада в SQ-състояние и ритъм. Тази енергия първо се центрира върху епифизата и след това, подобно на капка вода,,"пада" върху цялото тяло. Енергията от Нисшия Аз преминава през шаблони, които разчита и внедрява по-късно в тялото. Енергията Кундалини ("змийската" сила, навита на пластове) също "разчита" етапи от жизнената програма, като ги обезпечава енергийно. Комбинирането на двата вида енергии обезпечава хармонизирането на земния и духовния план, като позволява тялото да стане превключвател между З-D и 4-D може би и с по-високи измерения.

Освен тази вътрешна енергетика на тялото и мозъка, съществуват и различно качество външни енергии, които напоследък стават по-интензивни. Енергията на слънцето осигурява съществуването на различни жизнени функции и трансформацията на елементи, например синтезирането па витамин В. Съществува вероятност в своята по-нататъшна еволюция тялото да придобие възможности за директно "прихващане" и трансформиране на слънчева енергия в един вид храна за клетките. Възможно е също така Слънцето да играе ролята на трамплин на космически лъчи. Насочвани към нас особено интензивно сега, в края на времето. Не бива да забравяме, че феноменът "тяло от светлина" трябва да възникне като едно взаимодействие от физиологически, химически и енергийни процеси в тялото и влиянието на широк спектър от космически лъчи. Светенето на тялото вероятно ще се дължи на един нов фотонен слой, който ще може да се фиксира и задържа в олекотената клетъчна структура на тялото.

Като енергийни заряди ние вероятно сме "окачени" на една планетарна енергийна решетка, обвиваща като мрежа земното кълбо. Сведение за съществуване на подобна мрежа започнаха да се появяват и в научния печат. В статия в списание Fate се казва: "Съществува неизвестна конфигурация на енергия, която е около Земята и концентрира изключително мощна сила в точките на пресичане па линиите в мрежата." Тази енергия се свързва и с електромагнитното поле на Земята, което е геометрично по природа. На тази мрежа също така оказват влияние гравитацията, магнетизмът и масата на планетата. Възможно е тя да играе ролята на енергиен щит, предпазващ хората от директни космически влияния.

Натрапва се идеята, че ние сме и енергийна цялост, че нашият индивидуален енергиен потенциал зависи от напрегнатостта и силата на Земното поле, че вероятно обменяме и енергийни импулси - сигнали в нещо като обща енергийна инфраструктура на човечеството.

Но за да бъдем по-наясно с енергийните взаимодействия, трябва да използваме и представата за качеството на енергията. Ако използваме синестезията, принципа който търси аналогиите на качеството на енергиите със съответстващи цветове и звуци, можем лесно да идентифицираме например качество с цвят. Примерно червеният цвят се свързва с нискочестотен спектър и стимулира интелектуалните реакции (IQ-мозъка), но също така и волята. Жълтият цвят се свързва с общителност и въображение; зеленият с практичност и сила; синият със свобода и търсене, докато виолетовият цвят (в различни комбинации на синьо и червено) е високочестотен, висококачествен израз на енергиите, свързани с мъдростта, метафизическите умения, състраданието. Получавайки енергия с определен цвят, се настройваме на потенциала от възможности, която тази енергия дава.

И така, различните аспекти на еволюцията на тяло, мозък и ум изглежда протичат синхронно. Общото между тях е борбата за достигане на по-високи честоти. Очевидно досега сме живяли в един нискочестотен свят, експониращ грубата материалност и борбата за оцеляване. Навлизаме в светове определени от по-високи вибрации. Там ще прескочим в нови реалности, защото "вибрацията е място". Достигането на тези светове е въпрос на съзнателни усилия, а не на автоматизъм. Предпоставките съществуват, времето е дошло, но ние трябва да направим крачките, да изтанцуваме танца на извисяването.

Първо трябва да помогнем на тялото си да се трансформира. Помощта не би следвало да се схваща като изпълнение на рецепта за отслабване. Отказът от ниско-честотни храни би трябвало да бъде тотален. Всяка погълната храна или вреден навик променя вибрационната картина на тялото.

Също така всяка негативна мисъл, всяка тревожна емоция възпира работата на SQ-ума, защото както стана ясно той се възпламенява от емоции. Спирането на вътрешния диалог е твърде наложително, защото мислите подхранват IQ-ума, но възпират висококонцентрирания и спокоен SQ-ум, който работи само в условия на вътрешна тишина.

Емоционалният EQ-ум ще получи финес и дълбочина, ако се подхранва от спектъра на овладените положителни емоции - такива като радост, въодушевление, усещане за пълнота.

Тогава цялото това сложно образувание тяло-мозък-ум ще започне да набира скорост, навлизайки в новите високи честоти, като може би за всеки орган, за всяка тъкан, те ще бъдат специфично оптимални модулирани. Това ще събуди паметта както за миналото, така и за бъдещото в един общ процес на припомняне на едновременността. Тялото ще се превърне в този причудлив невероятен механизъм, който ще може да превключва от З-D към 4-D и обратно. Гледано отвън, от позицията на триизмерността, то ту ще изчезва просветлявайки, ту ще се появява като че от никъде. Ще се изпълни мечтата на древните египтяни, но вместо мумии ще разполагаме с един уникален жив инструмент за преминаване между световете.

Тук бихме искали да поспекулираме какви би трябвало да бъдат критичните вибрационни стойности, които ще поставят системата тяло-мозък-ум в положение на възможности за преход.

Според автора общата (средна) дължина на вълната на тялото би трябвало да надхвърли 10 000 А и повече, може би 20 000 А, което е дължина на вълната от 2 м, за да осигури критичното колебание на новата вибрация. Броят на трептения за секунда за мозъка трябва да бъде поне 40 Нz, за да се установи трайно SQ-ритъм на ума. Но тук не бива да се забравя за странната честота от 200 Нz, измерени в хипокапуса. Може би диапазонът между 40 Нz и 200 Нz ще бъде някакъв потенциал за акселерация при необходимост (нещо като превключвател на съзнанието).

Честотата на различните телесни органи може би в началото ще бъде различна и ще се колебае в широк диапазон, всяка в своите граници на оптималност. Но по-късно вероятно ще се установи една обща честота, която би трябвало да означава, че множество от телесните функции на тялото като метаболизъм, хранене може би силно ще намалеят активността си във връзка с преминаване към по-директни начини за получаване и преработка на външна енергия.

Що се отнася до силата на полето и на импулса, по-скоро ще се касае за непрекъснато нарастващ потенциал на телесната структура за преминаване на все помощни енергии, а не за конкретно равнище на оптималност. Нещо повече, твърди се, че в избран момент отвън (по сигнал, изпратен от определен център) мощен енергиен импулс като резонансна приливна енергийна вълна ще обиколи бързо Земята, запалвайки като крушки нашите готови за това тела. Способността те да възприемат тази енергия без да "изгорят" ще направи телата ни участници в прехода към по-високи измерения.

Външните белези за достигнато невъзвратимо равнище на стабилност на индивида са неговите нарастнали самосъзнание, будност, равновесие и самостоятелност (самодостатъчност) от 3-D средата. При тези достатъчно високи честоти на тяло, психика и ум, човешкото същество ще разхлаби връзката с триизмерната причинност, като престанат да му действат фактори, като случайност, съдба, ситуация.

 

Глава 6

ИНДИВИДЪТ В РАЗВИТИЕ. 

ЕНЕРГО-ИНФОРМАЦИОННИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ.

ОЦЯЛОСТЯВАНЕ. ПРИПОМНЯНЕ.

НАМЕРЕНИЕТО КАТО  ТЛАСЪК ЗА СЪЗИДАНИЕ

Дотук гледната точка беше предимно научна, или по-скоро беше разглеждан материал на нивото на научната спекулация - хипотези от областта на физиката, квантовата механика, психологията, изследванията на мозъка и т.н. Този вид разсъждения изглеждат внушително, но са

твърде далече от гледната точка на екзистенциалното, индивидуално съществуване. А всъщност задачата за оцеляване и издигане в края на времето е твърде практична. Изисква се просто да променим сцената, съставена от усилия и жертви, да се осъзнаем по един друг начин като цялостни същества. Изисква се да развием нови качества - положителни емоции, разбирателство, интелектуално успокояване. Изисква се да усвоим и прилагаме "директно разбиране". В този контекст въведеният по-напред Юнгов модел на цялостната личност може да изглежда забележителен, като един новопоявил се масов архетип - мандала, оказващ влияние върху формирането на представите за нашата текуща еволюция. Сравнен все пак с реалното ни положение на обърканите същества, които всъщност сме, моделът избледнява пред реалностите на момента. Оцялостяването може да бъде забелязано от птичи поглед, но отблизо продължава да е борба на противоположности макар и с тенденция към затихване. Твърде много качества трябва да се реализират в края на този цикъл, който майте биха свързали с часът 13 "За да се намери стабилно равновесие с цел притегляне и завръщане в движението на Вселената" или на хексаграма №63 "Това вече е краят" от китайската книга на промените И Дзин, представяща "достигане на етапа на зрялост на личността, последвана от хармоничен край на самото движение".

Ако вземем двата ключови израза за квалификация; на маите - намиране на стабилно равновесие, и на древните китайци - "зрялост на личността", цикълът "край на линейното време" за което пледираме, тогава е "завръщане в движението на Вселената (маи) или "хармоничен край на самото движение" (И Дзин).

Постигането на вътрешно равновесие и зрялост на личността са целите на индивида в развитие. Нищо друго няма значение. Всички останали игри би трябвало да затихнат. Включително игрите за пари, власт, надмощие, ограбване на природата. Голямото неспокойствие, страхът и негативизмът, свързани с амбиционното участие в разни напрегнати жизнени ситуации и измислени залози, трябва да започнат да се изпаряват. Защото както казва Джоузеф Хелър, "Светът представлява идея чието време е отминало."

Скокът към зрялост в еволюцията на личността има може би основен аспект - спиране на "вътрешния диалог". Неспирното мисловно дърдорене, което се разиграва в ума, и е причина за загуба на внимание, отклонение от съсредоточеност във важните неща. Мислите идват и заминават, а ние фабрикуваме една фалшива личност, несъществуваща в никоя реалност. Вътрешният диалог ограничава способностите за възприемане до едно примитивно ниво. Кастанеда смята, че този ум не е нашия, че той е имплантиран отвън. Истинският ни ум стои съсредоточен и мълчалив, наблюдаващ обективно всичко което е и всичко което се случва. Опитайте се да не мислите само 30-40 секунди - почти е невъзможно. Една минута ще е постижение. При повече вътрешно мълчание може би ще се извърши трансформацията чудо. Бърборещият ум ще започне да се оттегля. Но това е толкова трудно. Всяка допълнителна секунда вътрешно мълчание може би е равна на 100 години еволюция по ливадите. По този повод се предписва медитация, десетки видове медитация. Но крайната цел винаги е една - постигане на съзнателно присъствие без мисли. Така съзнателното присъствие става още по-съзнателно, за да се стигне до усмивката на Буда - отказ от негативните емоции и страха. Негативизмът като че е вроден в нас и ние неспирно го изразяваме. А емоциите както стана ясно са стартерът на ума. Положителните емоции са стартерът на SQ-ума. Ако смятаме че сме обкръжени от мръсници, ако ненавиждаме и отмъщаваме, ако не вярваме в себе си, ако оценките ни са предимно песимистични, тогава е негативността блокираща развитието. Трябва на всяка цена да се премахне негативността. Това са го знаели във всички метафизични школи, затова от там са започвали. Нашите исихасти от XIII и XIV век са измислили стълбата на Лествичник. Всяко стъпало нагоре по стълбата е отказ от още една негативна емоция. Последната и най-смразяващата е страхът. Като че напоследък започнахме да не се страхуваме толкова, но историята на човечеството е история на страха. Ако не се страхуваме, ако всичко възприемаме спокойно и смело, напредъкът ще бъде по-бърз и ефикасен. Сковаността от страх спира развитието на личността. По-високата осигуреност в живота като че намалява основните видове страх, но остават други, например страхът от НЛО (или ужасно е ако срещна някой твърде различен от мен).

Но идва времето когато ще се освободим и от всички видове страх. Когато се намали интензитета на отрицателните емоции идва ред на положителните. Но това изглежда не може да стане автоматично. Следва ли ако някой не се ядосва да започне да изпитва автоматично радост?

По-скоро той ще изпадне в недоумение от собствената си промяна. За да се прехвърлим в спектъра на положителните емоции е необходимо активно въображение. Трябва да развиваме нашата емоционалност посредством образи за доброто, за ентусиазма, за радостта. Както се твърди, "ние сме тук за да разберем какво обичаме най-вече". Ние сме свят където любовта може да се раздели на части, за да се експериментира определен вид любов. Например любовта към създаване на красиви вещи, къща, картини. Различните видове творчество. Моята хипотеза е, че първоначално ние притежаваме само чувствителност. Емоциите се появяват по-късно с разгръщането на личността. Започваме да усвояваме, да изпитваме емоция след емоция в някакъв цикъл, разширявайки света на разбирането си получено посредством преживяване. Но притежаваме един срах от нови емоции и често това става причина за лошо изразяване. Лошо изразената положителна емоция поражда противоположни на нея негативни емоции, защото емоциите са двуполюсни както и всичко останало в този свят. Например симулиращото смелост перчене на бойното поле, както показва историята, често се превръща в неописуем страх и войниците бягат панически.

Подобряването на емоционалния живот на индивида означава прилагането на обяснения от вида "женски принцип" на възприемане. Може да се изразим и по друг начин: да приемем завръщането на Великата богиня. Висшата емоция, разбира се, е любовта. Но любовта към всичко останало започва от любовта към себе си. Голямо постижение е да приемем себе си като любвеобвилно, чувстващо същество и да му дадем право на съществуване. Негативистите са себемразци и аскети, те са склонни да се самобичуват и да вредят на другите.

Ако все пак успеем да развием пълния спектър на положителните емоции, централната нервна система като медиатор пренася този "микроклимат" на висше умствено равнище, в резултат на което се задейства SQ-умът. Той от своя страна започва да променя холограмата на нашата микрореалност. Затова често започват да ни се случват изненадващо приятни, стимулираща събития със синхроничен характер. Намалява количеството на сблъсъците, недоразуменията, лишенията.

Друг аспект на еволюцията е развиване на въображението чрез геометризиране на по-висшите измерения. Освен емоциите, въображението също е основен фактор на промяната. Често се говори за "мисъл-форми", определящи направлението на нашите намерения. Представите ни за по-висшите измерения са "пространствено" много смътни. Разбира се, бихме могли да напишем едно уравнение с четири променливи величини, за да опишем едно "място" в 4-D света. Но "визуалната" геометрия на 4-D, 5- D световете напълно ни се изплъзва. Вярно е, че съществуват опити, още от времето на графика Маурицио Ешър, който рисува странни гравюри -двумерни изображения на четириизмерни обекти в черно и бяло.

В последно време се публикуваха и много смели, революционизиращи въображението книги, като тази на М. Каки и К. Пиковер [6], и двете озаглавени Нуреrspace.

За нас 4- D и по-висшите светове са хиперпространства, които трябва да си представим, за да извършваме пътувания в тях. Единственият начин, засега поне, да си представим форми от по-висши светове е аналогията между проективните съотношения на нашия 3- D свят и по-ниско стоящия двуизмерен свят.

В двуизмерния плосък свят всяко проявление на живот би имало само две степени на свобода (напред-назад, в дължина и в ширина). Погледнато от 3- D пространството, което има 3 степени на свобода, наблюдателят към 2- D светът ще има предимството да вижда всичко изцяло и едновременно. Нищо не би могло да се скрие от всевиждащия му поглед, даже жителят на плоския 2- D свят да има чувството, че може да се покрие някъде. От друга страна, наблюдателят от 2- D светът би могъл да види обект от 3- D само в някаква елементаризирана схематична двуизмерност. Например цилиндър "промушващ се" в 2-света, би изглеждал от гледна точка на 2- D наблюдателя само като кръг или елипса в зависимост от наклона на пресичане.

Наблюдателят от 2-D света би си направил изводи, че някакъв кръг елипса се е появил в плоския му свят. Измененията от кръг към елипса биха му се сторили като мистично необяснимо движение - танц на плоски фигури. Възможно е самите ние някога да сме виждали света двуизмерно, самата форма на ретината предполага това [6]. После в мозъка ни се е получил някакъв "стерео-ефект" и умът ни е започнал да изработва триизмерна картина на заобикалящия ни свят.

По същия примитивен начин ние, наблюдателите от 3- D света, бихме могли да видим един обект от 4- D. Много пъти съм се опитвал да си представя права прокарана перпендикулярно на 3 други взаимо перпендикулярни прави, започващи от обща точка. Например от долния ъгъл на стаята. Опитайте и вие. Също така представете си внезапно изникнали от стената пет огромни самостоятелни пръста. Никога не бихме могли да си въобразим, че това е единствения пръст на 4- D чудовище, което в собствения си свят да се окаже обикновена рибка златоперка. Принципът изглежда е, че 4- D същество би се появило като множество от 3- D обекти в 3- D света. Така че 4- D същество (наречено омниморф от Пиковер) би се появило в няколко различни 3- D локални места "изведнъж". Някои художници като например кубистите показват множествен поглед към един обект на едно и също платно. Вероятно е ние в края на краищата да развием четириизмерно виждане след промени в зрителния апарат и в интерпретиращите модели в мозъка.

Според Фридман [6] теоретично е възможно в един момент да започнем да виждаме хиперпространството с хипервиждане, т.е. да се хипервиждат 3- D обекти изцяло от една гледна точка. Развитието на множествен поглед от една наблюдателна точка може да се окаже в синхрон с всички елементи в еволюцията на личността, но специално с драстичните изменения настъпващи в тялото. Така например в [6] е пресметнато, че ако в нашата 2- D ретина, с която виждаме 3- D света сега, има 125 милиона пръчици и конусчета, то за да развием 3- D ретината, за да виждаме 4- D света, ще са ни необходими около 1,3 трилиона подобни клетки. Що се отнася до мозъка необходимите корови клетки за обработка на 4- D информация трябва да нараснат до 25 пъти спрямо сегашните. Може би се касае за нов слой от корови клетки, които ще доведат до увеличение обема на мозъка.

На следващата страница даваме често показваната графика на разгънат в 3- D  хиперкуб от 4- D в двуизмерно изображение. Съществуват и интересни компютърни програми, позволяващи пресмятане и представяне на такива многоизмерни тела.

Доста по-сложно би било представянето на обекти от по-високи измерения - 5- D, 6- D до 10-12- D в двумерен вид, но все пак има подобни опити [6]. Според впечатляващата "геометрична" теория на Калуза-Клайн светлината се обяснява като вибрация на по-висши пространствени измерения. Също така интересно е, че в съвременната астрофизическа суперстранна теория съществуват 10 измерения - три са пространствени, една се свързва с времето и останалите шест са хиперпространствени измерения.

Ако се върнем отново към директното виждане в тази реалност, излиза че възприемането на всички видове светлинни нюанси фактически са нашата елементаризирана интерпретация за съществуването на по-висши измерения. Слънцето в такъв случай може би съществува в едно по-висше измерение, което ние възприемаме като светлина. Геометризирането в по-висшите измерения очевидно не е това, което Питагор развива като геометрия на 3- D. Предстои ни да променим представата си за точка, права, равнина, обем, разстояние в 4- D и по-нагоре. Все пак това е необходимо, защото движението в тези светове ще се обуславя от нашата мисъл-форма. За да пристигнем "някъде", трябва да си представим "мястото". Вероятно въображението ще играе значителна активна роля в свят, в който вибрацията е място.

Друг аспект на ускорената еволюция е използване на храната, светлината и всичко в природата за израстване и промяна.

Освен вътрешните фактори за еволюция трябва да се използва максимално и Земния план с неговите възможности. Смяната в хранителните навици, воденето на природосъобразен живот стимулират тялото към изменения. Някои вещества имат свойството да предизвикват драстични промени в състоянието. В литературата са описани много случаи за въздействие върху съзнанието чрез т.нар. психотропни растения, ритмични удари на барабан, танци. Например австралийските аборигени за да изпаднат в състояние на "потъване в поток", или двойно виждане, приемат малки дози наркотични вещества, танцуват и пеят под звуците на барабани. По този начините се "сливат с пръстта, скалите, животните, небето". Всъщност те изпаднали в полудрямка и вероятно започват да виждат 2 времеви потока - единият ни обичайното време и вторият, изпреварващ първия, на бъдещето.

Известният изследовател на човешката психики Станислав Гроф в своите многобройни

експерименти с малки дози холотропни вещества открива една повтаряща се при пациентите "перинатална матрица", интерпретираща състоянията на умиране и прераждане. Образите, които се появяват като преживявания, са удивително съвпадащи. Преживяват се последователно четири символа - 2 женски и 2 мъжки

-  Гигантска фигура на мъжко божество (Джива), подчертаваща деструктивния аспект (пациентът чувства, че е тъпкан и мачкан);

-  Фигура на негативно женско божество (Кали) -символ на абсолютното подчинение на женския принцип;

-  Великата майка - богиня въплъщаваща любовта и защитата;

-  Ярка светлина на безкрайна интелигентност (Брахман) - сливане и поглъщане от универсалния Аз.

Изглежда както при експериментите на аборигените и у пациентите на Гроф при известни гранични условия се стимулира излизането от "тази реалност" т.е. отпадат някои трайни блокировки на мозъка и тялото, участникът става наблюдател на протичащите холограмни образи - включително от бъдещето и миналото към "сега".

Може да се предположи, че двойното виждане е вероятно предтеча на синтезното директно наблюдение на едновременността, предавано по един самоволен начин.

Що се отнася до храните с високи вибрационни характеристики трябва да се предполага, че енергията от тях заедно с енергията от пространството наоколо се усвоява и трансформира на клетъчно ниво. Самият стомашно-чревен тракт при асимилацията на високочестотните енергии вероятно участва като адаптор в процеса на усвояването.

Представите ни за слънчевата енергия на която се "греем" са твърде примитивни. Има редица клинично регистрирани случаи по света на хора които са успели изглежда да изградят механизъм за директно възприемане на слънчевата енергия като "храна". Всъщност механизмът на дългата хранителна верига: светлина-растения-животни-човек би могъл без загуби да се трансформира във взаимодействието "светлина-човек". Това създава условия за една самодостатъчност на човека в обкръжаващия свят, използващ тяло, което на практика се превръща в нещо като "слънчев панел" за директно превръщане на един вид енергия в друг.

Посредством храненето може да се разкрие вкусов канал за екстрасензорно възприятие, стига храненето да се превърне в особен вид свещенодействие. Изглежда, че при известни обстоятелства стомашно-чревният тракт започва да отделя особени вещества пряко стимулиращи съзнанието и въображението.

Естествено цялостно неясен е процесът на трансформация, довеждащ до феномена "светещо тяло" или "тяло от светлина". Възможно е при интензивните клетъчни трансформации и генни изменения част от постъпващата светлинна енергия да се натрупва в клетъчните мембрани и междуклетъчното пространство, като се създава нов тип структура - съчетание на фино веществено енергийни цялости, способни да функционират и в двата плана.

Разгледаните до тук направления за еволюция са инерционен, "исторически" обусловен инструмент. По някога тази еволюция може да трае доста дълго и да се реализира с променлив успех. Исихазмът, религиозно мистично учение на православието, изисква например десетки години уединение и пост само за да се намали силата на негативните емоции. Затова древните са имали школи, където учението е било често доживотно, съчетано с денонощно бдение, смиреност и непретенциозност. Целта била да се усмири Аза, да се спре блуждаенето на разума, да се създаде безстрашие пред тъмните сили, да се укротят страстите. Едва тогава "отреклият се от себе си" бил готов да започне тайното учение, което исихастите (мълчаливите) назовавали "умна молитва”.

Но успелите тогава били абсолютно малцинство -едва няколко от стотици и хиляди участници. Има сведения че през XIV век в България поне 10 % от мъжкото население се отдало на манастирски живот и отшелничество. Все пак се говори само за няколко успели -Ромил Видински, Теодосий Търновски, патриарх Евтимий и още двама-трима.

Следователно този исторически подход е, което сега бихме казали неефективна стратегия. Твърде много усилия, много хабене на време за съвсем ограничени резултати.

Съществуват ли днес някои директни и достатъчно ефективни методи за постигане на "просветление" от много повече хора?

Всички видове медитация, а У. Бодри и Л. Шу Мей [33] изброяват поне 25 вида такива, също са времеемки и водят твърде бавно до развитие на отделни телесни структури, до хармонизация и т.н. В древността са посочвани 13, 26, 36 години за постигане на определени нива. Казва се, че "медитацията е слушане", медитацията е "присъствие", медитацията спира мисловното бърборене", но успешно медитиралите са твърде малко, като са отделяли твърде много време. Изглежда съществува едно естествено зреене на мисловната концентрация, която като зреенето на виното и на доброто сирене е свързана с опитностите на душата.

Най-бързата и като че успешна съвременна техника за достигане на гранични състояния изглежда е разработена от Р. Монро [29] система, наречена от него "Хе-ми-синг". Тук човекът се поддържа в специално оборудвана камера в състояние между будност и сън. Използват се звукове, подавани синхронно и в двете уши, но с различни честоти докато се стигне до т.нар. "ефективни комбинации от звукови честоти". При известна комбинация от аудиовълни се достига синхрон на мозъчните вълни на двете полукълба на неокортекса. Изглежда това е задачата на задачите на всички техники: лявото и дясното мозъчно полукълбо да синхронизират пулсациите си т.е. да станат равностойни при възприемането и предаването на сигнали отвън и отвътре. Съществуващата доминация на лявото полукълбо сега е обвинявана за всички беди на възприемането. От "бързите" техники за навлизане в гранични състояния, като например споменатото вече двойно виждане, като че най-масово е дозираното прилагане на халюцигени. От шаманите до Кастанеда и С. Гроф всички търсят бърза смяна на състоянието с използване на специфични треви, кактуса - пейот, ЛСД. Техниката изглежда е ефективна и неошаманът-изследовател бързо се отправя по ловните пътеки па необятното за някъде. Лошото е, че после се връща и остава тук при това с главоболие. За нова екскурзия са нужни отново "онези треви". Фактически важно е да се отбележи, че експериментиращото същество не е мръднало от първоначалната си умствена и физическа нагласа. То продължава да бъде и остава същото независимо от кратките екскурзии в необичайното.

Именно тук се поражда противоречието, довеждащо до "суматоха в края на времето". От една страна, по всичко изглежда този цикъл на развитие в З- D вече завършва, от друга страна, вече пришпорени виждаме, че не сме в състояние да направим кой знае какво за малкото време което остава. Започваме да се питаме дали някакви външни въздействия (например от внимателно следящи ни хиперсъщности) не биха могли да допринесат за бързината. Наистина ние сме обкръжени от море от енерго-ииформационни въздействия и когато търсим отговори, като че Вселената е готова да ни ги даде.

Някои космонавти в полет говорят за поток информация, която ги залива - звуци, странен говор, внушения, които те несъзнателно разбират. Като че потокът от информация постъпва от нелокален източник, но е необходимо да се попадне в зоната на лъч от източника. Информацията според някои описания е толкова плътна и наситена, че напомня виртуален свят.

В древността се е допускало съществуването на Акашови записи, а в наше време се говори за някакъв Вселенски Компютър, пълен с данни за всичко включително и от едновременността. Често се споменава и за получаването на целенасочени въздействия и някой (още един) получава достъп до тази информация. Също така много хора говорят за странни енергийни въздействия, които повишават нивото на разполагаемата вътрешна енергия.

Така че, възможно е промените на генетично и клетъчно ниво също да са в резултат и на външни въздействия. Нещо като отключващ механизъм "отвън" или катализатор задействащ скрити способности. Нашата енергийна структура, за която можем да говорим като за енергийно кълбо, се влияе от всички външни енергии, които даже могат да се разпознаят цветово. Въпрос на вкус, или на предопределеност е да попаднеш под въздействието на някакъв вид оцветено лъчение. В този смисъл може би се получава едно взаимодействие на индивидуалната холограма с определена колективна холограма.

В края на краищата е твърде вероятно нашите ресурси за еволюиране да са строго индивидуализирани и под пълен контрол. Всички сме едно цяло, но всеки играе своя номер до постигането на специфично разбиране.

"Човек дълбае бавно своята дупка в твърд кристал", би казал Екзюпери по този повод. Съществува на този етап и неизбежността на горчивото противоречие между желания и възможности. С ентусиазъм четем, че насоките на нашата воля, желания, мисли определят света около нас. Че той е продукт от нашите намерения. Но съществува т.нар. "самореализиращо се предсказание", Вече е научно поддържано мнението, че собствената психическа нагласа диктува всичко и даже, че "подсъзнанието подслушва мислите ни и после безкритично ги реализира". Но има и по-трезви виждания за това, че какво чувстваме зависи не от фактите и събитията, а как ги тълкуваме, можем да променяме емоциите си но не и фактите. Следователно трябва да приемем, че засега повечето факти в живота ни просто се случват и че не създаваме нищо, а само тълкуваме. Засега.

Ако използваме едно "макрообяснение", ще трябва да допуснем, че в обективната за нас колективна холограма изглежда че има траектории, програмирани предварително с факти и събития, които просто се появяват, и ние с трепет пасивно очакваме това, което "ще ни се случи". Така изпадаме в нови състояния на битие и мислене без даже да разберем как става това.

Но нещата сигурно ще се променят, когато достигнем една точка на критични съотношения на личността. Те са свързани с доизграждането на цялостната личност по едноименния архетип, въведен от Юнг.

Моделът - архетип на цялостната личност, представлява чертеж-мандала или по-скоро пъзел, който трябва да се състави част по част. Основното в него е интеграцията на "двойните противоречия" - ин-ян енергиите; женско-мъжкото противопоставяне; "земя-небе" противоречието; добри-лоши качества; любов-страх емоциите; знание-опит разбирането; преживяване-съпреживяване резултатът.

Интеграцията според Юнг е не само по двойки, а после и 2x2=4, където четири е "гемплицитната" структура на четириединството или А = [а, b, с, d]. Това, което може да загатне, е по-високото равнище достигнато чрез процеса на трансформация и интеграция. Чрез превръщането се извършва преход от първоначално неосъзнаваната цялост в осъзнатата. Четирите елемента на уравнението са: А - антропосът, който чрез своята сянка [b] слиза в материалния свят [с], и чрез нещо като кристализационен процес [d] отново се издига от несъзнаваното в осъзнаваното" [13]. Този синтез е двоен (двойна четиристранна пирамида). Освен това съществуват четири синтеза (4 двойни пирамиди) по пътя към оцялостяването на личността. Поради това че моделът на цялостната личност е твърде абстрактен ще използваме по-нататък понятието "оцялостяване", като процес на създаване на равновесие между множество двойки противоречия, интегрирани в едно.

Интересно е оцялостяването "мъжко-женско" начала. И тук се касае за четворно оцялостяване (2x2). Веднъж на личностно равнище, чрез развитие и балансиране на качествата възприемани като мъжки и женски. Това балансиране е не само на равнище ляво-дясно мозъчни полукълба, но също включва съвместяване на емоции от мъжки и женски тип.

Мъжкият аспект трябва да развие качества, като интуитивност, привързаност и нежност, а женската част -. смелост, последователност, аналитичност. И когато тези полюси на личността се обединят, възниква второто оцялостяване. Този път между един мъж и една жена и това е едно от най-тайнствените оцялостявания. Това е да намериш своята душа-близнак. Мнозина отричат възможността за това сливане, но още от времето на Платон спорът и надеждата остават. Идеята е за разполовяването на душата и след много търсене през световете и времето нейното ново събиране на основата на придобитите опитности и страхотния устрем към сливането.

Интересен е и процесът на превръщане на преживяването в съпреживяване. Когато преживяваме своето битие и небитие, смятаме, че сме уникални. Нашето усещане и разбиране е строго индивидуално и затворено, защото всеки екстензира поотделно. Може би идва все пак моментът на осъзнаването, че всяка наша мисъл и чувство се разпространява във Вселената и в многото паралелни вселени като вълни и нашето усещане стана усещане на всички.

Съпреживяването е това което ни прави ЕДНО.

И така в процеса на оцелостяване обединяваме, преобразуваме, уравновесяваме двойките противоположности. Докога ще продължи този процес? Изглежда че твърде дълго, макар и скоростта да се увеличава. Според едно от най-великите действащи същности на света ние имаме 144000 аспекта и проявления. Нашето същество е много сложно и присъства едновременно в различни измерения и паралелни реалности. Но ние не знаем това, защото има завеси между всички тези аспекти. Понякога на сън или в полудрямка нещо от нас започва да се изявява в странни светове и ситуации. Някъде сме животни и растения, някъде бели облаци, понякога надничаме зад някой смътно познат образ, чувстваме размит, неясен разговор в който участваме макар и в полудрямка и отпуснати. След сепването усещането за присъствие някъде другаде остава. Започваме да се напрягаме да си спомним нещо. Процесът е програмиран и се нарича припомняне. Всичко започва с "дежа вю", вече видяно. Понякога ни се струва, че всичко с което се срещаме, всичко което сънуваме, вече го знаем, че то има по-дълбока основа в нас. Припомнянето е процес на "разпознаване" на информация, идваща към "сега" - независимо от миналото или бъдещето. Припомняме си чрез книги, истории и обстоятелства, после може би ще нахлуят живи образи. Виждаме познати образи от бъдещето. Някой ни чака там. Започваме да се питаме за какво ни чакат. Някаква предварителна уговорка? Нещо трябва да се случи? Прадедите ни също нахлуват с любопитство в това СЕГА, защото са заложили свои цели в миналото и искат да наблюдават постиженията си.

Систематичното припомняне, разбира се, е получаване на подредена в пакети информация, която ще излезе от един "световен компютър", стига да знаем паролата. Може би всеки има своя отделен достъп и някои вече ползват тази информация. Припомнянето прилича на събуждане. Припомняме един по един всичките са аспекти и започваме обединението си в едно цяло. Това е един от най-бързите пътища за еволюция и в последните си фази протича експлозивно. Това е защото обединяващата структура на цялостната личност вече съществува. Моделът е информация за нещо, което вече е.

Основната вертикална Axis mundi, около която се въртят аспектите на цялостната личност, е съзнанието в трите му равнища: подсъзнание, съзнание и свръхсъзнание. Счита се, че подсъзнанието е това което управлява тялото, формира обкръжението, то схваща мислите ни буквално и реализира желанията ни, даже и скритите. Може би то дава команда "да се разболеем", ако някаква част от нас счита, че болестта е добър урок за нещо. Подсъзнанието няма усещане за време, поради което изпълнява командите по някакъв вътрешен ритъм. Понякога резултатите идват след като вече сме забравили за проблема, който ни е вълнувал. Подсъзнанието по някакъв начин осигурява неявната цялост на личността ни, използвайки сънища и други инструменти, за да си припомняме че сме част от нещо много по-голямо.

Съзнанието е това, което смятаме че сме. Чрез него присъстваме в света. Анализираме света. Взимаме решения. Изпитваме безсилие. Но не всякога сме в пълно съзнание. Често съзнанието се скрива зад мислите и емоциите. Те често така обсебват индивида, че той забравя къде е и кой е. От друга страна, парадоксално, точно с мисловен и чувствен опит се натрупват преживявания, които разширяват съзнанието. Така то става все по-цялостно, но все повече затворено в себе си в един неконтролиран процес на индивидуализация. Все пак в една последна фаза самосъзнанието започва да разбира своята изолираност и търси начини да се приобщи към цялото.

Свръхсъзнанието е нещо твърде неясно от гледна точка на ежедневното ни съзнание. Предполага се, че то съществува някъде в цялостта на имплицитния ред. Също така, че то контролира движението към важните жизнени цели без да се намесва директно. Според редица древни и съвременни тези, в края на краищата нашата задача е не да се освободим и да изоставим Земята, а да осигурим почва за "слизане" на свръхсъзнанието в този свят, където то планира да извърши своите директни експерименти. Свръхсъзнанието трябва да слезе по Ка-каналите, според египтяните, а и самото то е наречено от тях Ка.

Ако се приеме тезата за трите нива на съзнание, тогава интеграцията на личността е процеса на интеграция на нивата. Мотивите, разбирането и изпълнението стават едно цяло, без разделение. Тогава човек се трансформира в обективно-съзнателен и може да му се позволи творчество, т.е.

право да изменя света според своите намерения.

Този вид развитие чрез "индивидуализация - интеграция" на съзнанието, което се предполага да е на нива, може да се окаже в края на краищата само едно приближение до истината. Непрекъснатото търсене на подсъзнанието от поколения психолози и психоаналитици, както и търсенето на "висшия Аз" от мистиците, създава впечатление, че с разгръщането на индивидуалността нещата свършват. Социалната динамика на обществото също така изтъква индивида като нещо отделно, затворено, разпознавано като отделно битие и същност. Това създава едно съпротивление на възприемането на цялото - не като общност от индивидуалности, а като нещо наистина хомогенно - една върховна реалност. Нещо като интерпретациите на квантовата механика за частици, вълни и поле.

Индивидуалността-частица е, както казва Фил Хайн [24], "сложна мрежа от убеждения, самоидентификация, вътрешен диалог, от което се поражда усещане за Его". Тогава в интегритета на индивидуалността ще преобладава вълновото представяне на личността. Но все пак всичко това протича в поле, едно поле на всички възможности в което индивидуалността се разтваря.

Ако изхождаме от гледна точка на единното поле на всички възможности, тогава нещата биха се интерпретирали по-различно. "Вместо да следваме дуалистичната привързаност към висши и нисши Азове, супер –его и т.н., приемаме, че сме множество от идентичности, от които възниква чувство за собствената идентичност", казва Ф. Хайн. Много съвременни изследователи и преди всичко "Ню Ейдж"-изследователите боравят с концепцията за множеството Азове, в които можем да се пресъздадем. Според ситуацията един от тези Аз заема централно място в процеса на идентификацията. Концепцията за множеството Аз изглежда дава много по-големи: възможности за излизането от "кожата" на индивидуалността, отколкото схемата на подсъзнание-съзнание-свръхсъзнание. Всъщност в процеса на съзнателната еволюция използването на различни видове Аз, като смяна на дрехите, може практически да ни покаже, че всяка гледна точка е само нюанс на илюзията за отделност, в която сме се окопали. Усещането за свобода появява се след преодоляването и неутрализацията на острото чувство за отделност, за различност, за изолираност на Аза.

Играта на роли в живота е полезна, защото започваме да усещаме в себе си артиста, което пък охлабва примката за уникалната ни индивидуалност, в която сами сме се завързали. Точно след като са изпробвани различни видове роли, се поражда това особено разбиране - емпатията, която е способността да дешифрираме вътрешното устройство на другия, като използваме собствения си артистичен опит. Интересно и много полезно е да наблюдаваш в другите състояния, които вече си имал. Поучително е да се види как при другите чувствителността се бърка с емоционалност, упоритостта с воля, навикът с творчество, след като знаеш, че това доскоро са били собствените ти заблуждения.

Тогава започваме да разглеждаме волята, емоцията, творчеството по-обективно, като свойства на Цялото. Това рано или късно всеки постига, разбирайки, че не е само индивидуално същество и микрокосмос - подобие в подобието (холограма в холограмата). С новооткрита любов към себе си разбираме всеобщите връзки на всичко с всичко и ставаме търпими и съчувстващи на безбройно многото други условни индивидуалности.

Преходът от състояние на безпомощност, на очакване на съдбовно бъдеще към състояние на самосъзданане на битието си се свързва с трансформацията на желания с намерение. Желанията са плаха молба за промяна на положението. Първо имаме един разсеян, неясен дори за нас спектър от желания. После си появяват едно, две и три основни желания. Ние ги казваме тайно на златната рибка и очакваме понякога цял живот те да бъдат изпълнени. Когато желанията се изричат ясно и са придружени с дълбоки и съответстващи емоции, понякога става чудото на сбъдването, понякога работим дълги години за реализацията на някакво желание превърнало се в страст. Сбъдването идва често много късно (ставаме богати на 60, накрая се появява тя, но вече съм женен, с деца, получавам награда след като съм забравил вече за какво съм се борил и т.н.). Вселената е буквална и дава отговор на всяко неясно желание, макар и със закъснение.

С достигане на известно равнище на зрялост в личната еволюция започваме да разбираме, че

трябва да преформулираме желанието в намерение. Намерението не е само молба "към небето", то е съединение на воля, енергия, качества в достигане на цел. Цялото ни същество се настройва за достигане на целта. Тогава нещо, което някои психолози предпочитат да наричат "подслушващото мислите ни подсъзнание", започва да пренарежда фактите и обстоятелствата в посока на твърдо изразеното и поддържано намерение. При такъв подход към нещата започваме да разбираме колко пластичен е светът. Той се преоформя като мека глина и придобива бързо желаната форма. Съвпаденията започват да се схващат като информация "от нас за нас". Досещането и правилната игра ни въвежда в един могъщ механизъм за промяна. Процесът на осъществяването на намерение напомня прословутата японска стрелба с лък където:

-  целта е мисловният образ, доведен до пределина чистота;

-  стрелата е емоцията (насочената към целта любов);

-  лъкът е концентрацията (не-разсейването), създаваща полето на решенията.

Първоначално внимателно създаваме качествата посредством подходи, изброени дотук; спиране на вътрешния диалог, отказ от негативни емоции, развиване на въображението чрез геометризиране на по-висши измерения, настройване на храненето, светлината за промени в тялото, използване на специални упражнения. След това трансформиране на желанията си в режим на намерения. Накрая ставаме ловци с лъкове, прилагайки висшата техника на стрелбата с лък.

Но както вече казахме това са еволюционни техники, усвоявани в рамките на много големи житейски цикли, Ситуацията обаче от гледна точка на момента изглежда напълно изчерпана. Вече няма време за "проби и грешки". Ние сме в края на линейното време. Могъщи фактори и сили отчитат, че идва момента за пренастройка на Вселенския часовник. В края на времето измеренията ще се доближат максимално. Това означава, че честотите на съществата и на самата Земя, обитаваща 3-D света, ще добият значителен моментен потенциал за нарастване. Същевременно същности от по-висшите измерения ще придобият възможности да се поддържат в режим на по-ниски вибрации. Така че срещата между измеренията в точката "t0" може би ще стане осъществима. В оставащия последен сегмент от цикъла на маите "намиране на стабилно равновесие" и на древните китайци "хармоничен край на самото движение" еволюцията на личността ще се ускори по всички направления. Ще бъде направено всичко възможно повече хора да увеличат драстично вибрационния си потенциал. Но ситуацията изглежда на пръв поглед толкова хаотична, че би могла да се нарече суматоха. Виждаме колко бързо се променя света, но по-трудно забелязваме как самите ние се изменяме, придобиваме необходимите нови качества. Например: изведнъж загубваме интерес да ядем месо. Все по-рядко започваме да изпитваме страх. Дълбокото неспокойствие и несигурност намаляват. Често изпадаме в "състояние без мисъл", но присъствайки във всичко, ставаме по-наблюдателни. Един ден усещаме, че започваме да разбираме състоянието на другите. Спохождат ни мисли за други светове. Понякога се изпълваме с немотивирани от външни фактори ентусиазъм и радост. Понякога някое добре "отработено" намерение дава плодове. Съвпаденията и синхроничността в живота се увеличават с наблюдението им. Въпреки това обаче всичко продължава да изглежда ужасяващо объркано и хаотично.

 

Глава 7

ИГРАЛНОТО ПОЛЕ НА ВРЕМЕТО.

СКАЧАЧИ ВЪВ ВРЕМЕТО И ВАЯТЕЛИ НА ФОРМИ.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА УЧАСТИЕ В ИГРАТА

Нека отново се върнем към хипотезата за едновременността. Ако всички събития и факти независимо къде са "стационирани" - в" минало, бъдеще или се осъществяват, съществуват в едновременността, тогава едновременността е всъщност полето на всички възможности Представата за поле лесно може да се превърне във визия за игрище. Това ще бъде игралното поле на времето. Това игрище са всъщност различните холограми които възприемаме - индивидуалната, консенсуалната и имплицитния ред. Тогава, след усещането за съдбовност и на фиксираност на

битието, ще ни хрумне странната идея, че може би ние сме също потенциални играчи в игра, в която има още и много други. Има правила, действие, разгръщащо се в полето на всички възможности. Именно новопридобитите качества и особено твърдите намерения и воля, добре развитото въображение и позитивните контролирани емоции ни превръщат от пионки на сили и интереси в играчи с подобаващ респект към себе си. Разбира се, не всички споделят това. Повечето все още предпочитат вече остарелите наивни земни игри на гонене на пари, слава, положение. Ударите, които си нанасят един на друг, изпълват с ярост, шум, страх и несигурност земното страдалческо поле. Играта е толкова завладяваща, че никой не обръща внимание на промяната на условията. Вече е дванайсет часа без една минута и реферът всеки момент ще свири краят. Не само на този мач, а на този вид обезсмислени игри. Само малцина разбират (все още), че се появява шанса да се включим в друга, много по-възхитителна игра, на игрището наречено едновременност. В тази игра участват неизвестен брой играчи - същества от различни измерения, звезди, планети и комети, ангели и дяволи (светли и тъмни), скочили във времето, маи и китайци, команди и отбори, усмихващи се богове и богини. Играчите са разбрали основния принцип на Вселената: всички сме едно, но всички сме различни, затова и играем. Играчите са съиграчи, те са борбени и изобретателни, с чувство за хумор, всеки отбор иска да постигне по-високо ниво на съществуване. Основният заинтересован наблюдава скрито, но отблизо и съпричастно играта. Когато някои заиграят забележително и интересно от негова гледна точка, той отваря неусетно тунел във времето, като ги пропуска да се пробват в други по-високи измерения. Но някои остават излъгани в надеждите за бързи резултати и в това е рискът. Така те продължават да играят същата игра до пълно усвояване на уроците.

Играчите се стремят да вкарат топката в нещо наречено "врата на времето". Вратата на времето за всеки отбор е различна. Според изчисленията на маите нашата врата трябва (би трябвало?) да се отвори през декември 2012 година. Тогава Слънцето ще пресече центъра на галактиката Млечен път, събитие придружено с пренареждане на планетите. Ние ще станем 8-та система в съзвездието Плеяди и ще започнем да обикаляме заедно около нов център - системата Сириус (А, В и С).

Нашата задача като отбор е да вкараме топката (Слънцето) вътре във вратата на времето и да полетим заедно с него, Земята и другите от нашия отбор към 4-D световете. Тогава четири навързани в Разширяваща се спирала цикъла синхронно ще се завъртят в точка "нула"; една голяма епоха от 104 000 години (равни на 4 подепохи от 26 000), последната подепоха от 26 000 г. (равна на 5 цикъла БАКТУНИ от 5 200), последният бактуми (съдържащ 13 по 400 цикъла КАТУНИ) и последният Катун от 400 г (съдържащ 20 по 20 г.). Така поне твърдят маите - отявлени любители на всякакви календари и отмерващи времето цикли [19].

В точка "0" ще настъпи краят на линейното време и ние ще изпаднем от 3-D пространството (или то ще се саморазруши). Ако, разбира се, играем добре и ни провърви.

В момента изглежда протича кампанията по набиране играчите от нашия отбор. Би било добре да сме всички заедно, но уви някои (повечето) предпочитат старите игри от забавачницата. Начинът на набиране е прилагането на подхода, известен като "синдром на последната маймуна". В началото като необходимо условие се набират първите 14 000, т.е. водачите на отбора. Защо 144000 е трудно да се каже, но още в Библията се споменава, че Христос ще бъде последван в подхода "нагоре" от този брой последователи. Може тези 144000 да са катализаторът, може да са пресечни точки на една нова мрежа от светлина, описала сравнително равномерно цялото земно кълбо. Когато тези 144000 бъдат готови и заемат местата си, те ще станат нещо като паралелно навързани новогодишни крушки в мрежата, които трябва да поемат първоначалния токов удар, разпростиращ се като резонансна вълна около Земята.

Но да се върнем отново към правилата на играта:

- първото условие е играчите да са достатъчно еволюирали в тяло, мозък, мисъл и емоции. Те трябва както се казва в древните книги "да са свързали спокойствие с извисеност". Това технически означава да са станали годни да поемат върху себе си високочестотни вибрации от ново качество. Или както маите казват [19] "Ако играем играта на живота с всички наши способности, тогава създаваме около нас игрално поле, което въодушевява и другите играчи, защото то е в равновесие и изпълнено с живот. Ако обаче вярваме, че не притежаваме тези способности, вторачваме се в стената и очакваме отговор от съдбата". Странното е, че победителите в играта на маите са

жертвани, но това е висока чест за тях, защото получават правото да изчезнат от този свят (завинаги).

Играта е модел на Вселената, свят на сънищата, в която се извършва промяна на нивото на реалността чрез промяна на съзнанието. Съзнанието започва да се интегрира взривоподобно. Припомнянето е мълниеносно. Времето започва да става илюзия. Играта включва много участници, които наблюдават внимателно движенията във Вселената, символите, знаците. Те бързо дешифрират текущото положение, а също и какво може да се очаква. Внимават да извършват правилната стъпка във всеки момент. Техните инструменти са интуицията, сънищата, визуализацията, неосъзнатото, тълкуването на съвпаденията и синхронностите. Те взимат решенията си при твърдо изразено намерение.

Правилата на играта включват възприемането и дълбокото разбиране на четирите еволюционни закона:

1. Цел на човека са физическото, емоционалното, менталното развитие на все по-високи нива.

2. Всяко същество има в себе си Божествена същност и неговата природа е добротата и любовта, която да се открива и уважава.

3. Свободната воля е универсално право, но тя трябва да се подчини на Върховния принцип.

4. Цялото мироздание е свещено - независимо доколко отговаря на нуждите на отделния Аз.

Разбирането и спазването на тези закони дава достъп до полето на всички възможности и признава правото на участие в играта. Дотогава "се вторачваме в стената и очакваме отговор от съдбата". От друга страна, игрището се оживява само след като се появят играчите.

Ударените участници в играта започват да наблюдават внимателно движенията във Вселената. Те забелязват ключов "момент"; 1987-1989 - средствата и планът за промяната са достигнали Земята; 1994 - части от една комета пада на Юпитер, като създава нов тип лъчение; 2010, 2011, 2012 - нови решаващи изменения и пренастройки на Земната ос и полюсите; магнетизма и гравитацията; движението на планетите; нов играч -нова комета се появява. Събитията като че се замъгляват, могат и да не се забележат, защото са проектирани и осъществени "вътрешно" последователно и внимателно. Но майските "пазители на деня" - мъже и жени, са нащрек и наблюдават системно всички събития даже и в един ден. Тяхната задача е да се адаптират и да очакват промените.

Изходните условия на реалността се променят и тя става различна. Веднъж си припомних неочаквано един цял сън и останах дълбоко изненадан. Създавах измислени паралелни вселени, забавлявайки се чрез промяна на неща, които винаги съм правил по един и същ начин. Мигом действителността (в съня) се изменяше в нов колорит като променящите се цветове и форми в компютър. Много хора около мен седяха и също променяха изходните си условия - техните паралелни Вселени избухваха като фойерверки и те подскочиха от радост. Един глас (в съня) ми каза: "Ти имаш намерение да пробват нещо различно. Ето ти един информационен канал към Вселенския компютър (Акаша). Той е само за теб и се задейства с твоят вибрационен подпис." Продължих да се забавлявам, събуждайки се. Така, припомняйки си, ние постепенно ще си спомним всичко.

Нашата нажежена до бяло топка - Слънцето, подскача весело при всеки сполучлив удар. Търкаля се и лети към вратата на времето, стимулирайки пробуждането на всеки дълбоко спящ играч. Тя изпраща снопове искряща светлина, която ни прави сякаш безплътни. Олекотени енергетизирани, медитирайки в Меркаба, увеличаваме честотите на всичко което сме, все по-близо до критичната честота на просветлението. Но когато Слънцето се скрие, тежко рухваме на Земята, защото все още нямаме достатъчно собствена енергия за да излетим. Все пак нашите акумулатори постепенно увеличават скрития си капацитет и се зареждат с енергия от всякъде.

Можем съвсем спекулативно да допуснем, че когато телата ни възприемат дължина на вълната от минимум 10 000 А, а мозъкът ни започне да осцилира с честоти от 40 Hz до 200 Hz, един достатъчен импулс от енергия би могъл да ни запрати близо до критичната зона на вибрация (зоната на преход към 4-D). Впечатлението може да бъде като от преминаване през тунел или по-скоро от "тунелен ефект".

Има един основен проблем, който задържа прехода и прави играта вяла. Твърде малко играчи все още са включени, макар че поканата важи за всички. Ако синдромът на последната маймуна задейства първите 144000 в едно колективно цяло, до 6-7 милиарда остават още твърде много спящи. Според уверенията на знаещи всеки от първите 144000 има потенциал да раздвижи още по толкова. Или ако умножим 144000 х 144000, потенциалът на тези, които биха могли да преминат вратата на времето, е 2 073 600 000. Два милиарда са около 20-25% от всички живеещи днес на Земята. Не се знае обаче колко от тези 20-25 % ще могат да понесат изцяло натоварването на високите честоти и енергии.

От нас сега се иска да бъдем голям отбор, а не както е ставало винаги в миналото - няколко спасени от милиони спящи. Става въпрос за масово освобождение, за колективно преминаване в 4-D. Дали това ще се осъществи?

В края на краищата е необходимо силно желание за откриване на други (нови) светове. Трябва да има повече хора в близост до времеви портали, които първите 144000 имат задача да осигуряват.

Вътре във времевите портали се създават условия за темпорален преход. Във всяка точка на полето-игрище се съдържа потенциал за множество възможни Вселени. Задачата ни е, в която и точка да се намираме, да се настроим на честотата на тези Вселени, които искаме да посетим.

След като се настроим на честотата на темпоралния пояс към който се стремим, е необходимо да извършим и второ действие - да изпитаме пълно безразличие към напускането от нас измерение. Това би трябвало да стане чрез самонастройка на нулева емоционална честота, отговаряща на емоционалното безразличие.

Следователно преминаването към 4-D може би и към 5 D световете изисква фина честотна настройка, при осигуряване на стабилност на достигнатата вибрация (действие засмукване) и нулева вибрация - емоционалното безразличие към З-D света (действие подобно на изхвърляне). Може би така действа динамичната структура Меркаба (две въртящи се ротационно в срещуположни посоки четиристенни, допрени в основите си пирамиди). Вероятно самото тяло се превръща в Меркаба, но решаващото е съзнанието да може да поддържа високото ниво на вибрация, а мозъкът да преработва колосалната информация, която идва от новото измерение.

Но това се отнася по-скоро до индивидуалното и груповото преминаване през съществуващите и сега времеви портали. Колкото до желаното масово и трайно преминаване, то изисква едно по-бавно придвижване към Вратата на времето и то с помощта на синхронни външни въздействия. В тази връзка освен за по-високата радиация на Земята, нахлуваща във връзка с намалялата сила на магнитния щит на Земята, се говори и за конусовиден фотонен облак, в който бавно навлизаме. В този фотонен конус, чиято основа пресичаме сега, се извършва пренареждане на положително и отрицателно заредени частици - фотони. Вътре в него бавно повишаваме вибрациите при колебателност (осцилиране) на дължини на вълните и честотите на телата. Чувството за хаос и суматоха в живота се поражда точно от тази неустойчивост на достигнатите нива на вибрация. Фактически ние непрекъснато се "издигаме" и "спускаме", изпитвайки смут, несигурност, противоречивост. Люшкаме се между ентусиазма и разочарованието.

Получаваната нова енергия от Слънцето и от космическите лъчения трябва да се стабилизира. Особено след Слънчевото затъмнение от 11 август 1999 г. и новото от ноември 2003 г. започва да се изгражда силно, стабилно енергийно тяло в много от хората. Все повече енергия се акумулира, но успоредно с това растат и възможностите за по-голямо приемане и задържане. Не бива да се страхуваме от лъчите на Слънцето и от другите източници на лъчения. За да станем самостоятелни в пътешествията си, ни е необходим много голям заряд от собствена енергия, какъвто засега нямаме. Но на земята сигурно има хора (като индианското племе коджи), които са толкова енергитизирани, че ни смятат за лишени от жизненост. Като индианците от племето коджи, трябва да се научим да пропускаме мощни електрически заряди в нашите тела. Това ни прави събудени за себе си и "отстранява стреса от един изпълнен с безсилие живот". Силният енергозаряд, който създаваме и съхраняваме в телата си, извършва интеграцията на Всички части на тялото и мозъка, определяйки вътрешния механизъм за активно отношение - т.е. прави ни точни стрелци в стрелбата с лък (намерение, визуализация, емоционална нагласа).

На игралното поле на всички възможности ще по-казваме и ползваме все повече качества - интегритет на Личността, ясни намерения, тренирано въображение и растящ енергиен потенциал. Добавяме и представата за Колективност на игра. Защото прекалено задълбочаващата се индивидуализация става пречка за развитието. На въпрос, отправен към същност от високо измерение: „Кой там при вас какъв е, кой е по-важен?", отговорът е "Ние тук всъщност всички сме едно." Йерархията изглежда се установява автоматично по степен на извисеност, не се налага насилствено, а само като комуникация между нивата. Във високите измерения изглежда съществува едно естествено чувство за общност и свързаност. Нека сега си представим, че някои същества са изпълнили всички изисквания за нови играчи и те нямат особени пречки за придвижвания по игралното поле. Какво всъщност биха правили те? Нека също не забравяме, че интересът към играта на достатъчно еволюиралите играчи не е случаен, нито продиктуван от любопитство. Играчът схваща себе си като част от един развиват се План, където всеки има задача и тя е самоусъвършенстване на всички нива. Той се мъчи да разбере какво се иска от него в рамките на плана, стига до определени изводи и начертава задачата си в подробности. След това формулира намерения, подкрепени със съответни те мисъл-форма и емоции. Това го изстрелва в играта, за да заеме определена позиция.

Изглежда че едно от най-често срещаните се намерения е придвижване в различни светове, което означала съответната честотна настройка за преход към други измерения. Това са скокове в различни времена, а за скачащите ще използваме понятието скачачи във времето. Намерението за придвижване във времето е мотивирано от различни причини:

- Да се наблюдава едно възможно бъдеще, ако скачачите във времето искат да изпробват различни варианти на възможно бъдеще по собствената времева линия.

. - Посещение в миналото на собствената времева линия, за да се промени нещо ключово, което би преминало в настоящото "сега". Обикновено това е продиктувано от неудовлетвореност на състоянието в "сега" или желание за изпробване на други алтернативи. Посещенията на някои междуизмерни НЛО е твърде възможно да е прескачане през времеви граници на едно наше бъдещо "ние и аз", продиктувано от някои от тези намерения.

- Междуизмерно придвижване към честоти и светове извън нашата времева линия. Вероятно съществува обективен стремеж в някои същества да опознаят паралелни и високо-измерни светове, съвсем различни от собствения им, за да придобият опит и представи за многообразието на съществуването. Твърде е възможно в тази връзка наличието на същества "специализирали" се за този вид изменения -- звездни скитници, преминаващи от свят в свят.

Изглежда, че съществата, излезли на игралното поле с различни способности да променят средата, си дават много ясна сметка какво им липсва и какво още трябва да направят. Освен това те биха искали най-вече да спечелят голямата награда - да преминат през вратата на времето трайно в по-горни светове. Изглежда обаче тази награда не се дава лесно, ако съдим по нас самите. Ето какво споделят скачачите във времето от Плеядите [49]. "... Ние сме тук заради играта, кодовете и ключовете. Участието ни в земните дела понастоящем е част от нашата карма, тъй като е необходимо да танцуваме под звуците на тази мелодия, която някога сами съчинихме. Нашите предци породиха събитията, които понастоящем задържат нашето развитие в системата Плеяди. И като такава ние търсим решение на тази дилема - едно положение, което вие споделяте с нас." Една колективна цивилизация, осъзнала необходимостта от времеви скок, за разлика от нашата, която е стационарна на върха на индивидуализма. Някога странстващата цивилизация е взела решение довело до затворена улица "там някъде" в бъдещето. Играта взела да става трудна и бавна, затова отборът "Плеяди" решава да се върне в миналото, тоест в нашия времеви отрязък посредством прехвърляне във времето от тяхното в нашето СЕГА, което фактически е едно придвижване в едновременността. Те искат да подпомогнат извършването на благоприятни промени в миналото, си за да се отзоват в по-добра алтернатива в бъдещето. Изглежда промяната на нещо съществено в миналото мигом променя целия ред на развитието и създава ново бъдеще (в същата времева линия), при запазване на паметта и преживяванията от "стария свят".

За да се извърши преходът, скачачите използват споменатото вече изкуство на стрелбата с лък. Първо те съгласуват едно твърдо намерение за промяна с конкретни параметри. След това

визуализират, създавайки мисъл-форма "на мястото" във времето, където искат да скочат и промяната която искат да извършат. Така те се превръщат и във ваятели на форми, визуализатори на форми. Те оформят или преоформят един момент от миналото, а може и да се каже и обратното. Те развиват визуално, чрез мисло-форми, едно желано бъдеще и после разплитат нишката от бъдещето към миналото, създавайки нов времеви коридор. След това се настройват вибрационно на честота, която търсят в джунглата на едновременността, занулявайки емоционалните си вибрации към мястото, където се намират. Така избраната честота на мястото, честотна модулация на тялото и нулева честота и желанието да бъдат там където са оформят условията за скока. Формо-строенето може да бъде и по-сложно в зависимост от наличната вътрешна енергия на скачача във времето. Така той може да проектира дом в който да живее, но би могъл в сътрудничество с други да проектира един видоизменен свят, стига да не се намесва в световете, построени от други.

Най-голямото изкушение на едно същество, преодоляващо ограниченията на конкретен времеви отрязък и частично проявената си личност, е да потърси и интегрира и другите части от себе си разположени в различни измерения. То формира в себе си представа за едно грандиозно многоизмерно тяло, разположило се като непрекъснато "от земята до небето". После започва да реализира тази визия, откривайки части от себе си в различни времена и пространства. Според някои сведения то първо намира своята душа близнак, с която стават отново едно, след това открива другите от групата си за нново обединение след раздялата. Намира части от себе си в странни светове и ситуации – експериментиращ и очакващ себе си. Обединението включва и тази част от цялото, останала в миналото - нашите прародители, поставили началото и стремящи се също към СЕГА. Някои части,  предимно от бъдещето идват сами в СЕГА, превръщайки се в тела и форми, както бихме ги възприели от ограниченията на З-D гледната точка. Точно това са ваятелите на форми, една напреднала част от нас, стремяща се също към интеграцията както и самите ние. Нашите усещания за тях зависят от чувствителността ни, от способността да бъдем себе си да вярваме в себе си. Те могат да се появят като странна група в един сън, да разказват приказки и да се усмихват дружелюбно, могат да бъдат един полъх край лицето през деня, една лъчиста точка, появяваща се в тъмнината Те са винаги тук, защото са се научили да играят играта на времето, появявайки се със скоростта на мисълта и емоцията. Съществува една „логика на преживяването" което тласка всички части, независимо къде се намират към СЕГА, и това е стремежът към съпреживяване на единството, обогатено с опита от различни реалности и съществувания. Следователно стремежът към съпреживяване е в центъра. Става въпрос на Колективното осъзнаване и асимилиране на нещо ново, което се е получило, появата на един друг аспект на универсалността на имплицитния ред. Единението и оцялостяването е състояние на "освобождаване от гнета на времето". Но това е една твърде крайна фаза от играта, когато времето наистина свършва.

Засега на нас (поне на някои от нас) ни предстои да излезем на игралното поле като нови играчи със слънчевата топка. Първото, което трябва да разберем като новоизпечени играчи, е, че реалността е огледало То отразява нашите действия, резултатите от които се появяват като сенки и гримаси по повърхността на огледалото. С други думи, влизайки в играта, първо се отказваме от всякакви абсолютизации на реалността и преди всичко на тази, която обитаваме в момента. Една от абсолютизациите, от която трябва да се откажем, е, че другите високо-измерни реалности имат пространствени параметри -дължина, ширина, височина, плюс още добавени мерности. Нека да не забравяме че самата честота е "място" и фиксирайки честотата, сме вече на мястото. С изключение на паралелните З-D светове, които би трябвало да имат сходни пространствени измерения.

Не бива да забравяме, като новопоявили се играчи на игралното поле, че с нас става фундаментална промяна: вместо да абсорбираме външните честоти, възприемани като реалност и съдба, започваме да емитираме собствени честоти, извършвайки отпечатване на намерението в оригинален модел - модел на собствена реалност. Разбира се, това става постепенно; някои събития все още са съдбовни, външнообусловени, но все повече от фактите започват да се пренареждат в съответствие с нашите намерения. Нека не забравяме, че сме допуснати до игралното поле, само ако сме достигнали някои вече дискутирани изходни параметри и условия, като например:

- достигната средна дължина на вълната на тялото като ключова вибрационна характеристика от минимум 10 000 А (около 1 метър дължина);

-  достигната постоянна устойчива честота на мозъчните колебания от минимум 40 Нz, т.е. състояние на постоянна свръхконцентрация и спиране на вътрешния шум на мисленето. Лявото и дясното полукълбо на мозъка вибрират синхронно. Умът изпада в SQ състоянието си, описано в Глава 5;

- рязко повишаване на вътрешния енергиен потенциал. Тялото и мозъкът могат да поемат допълнителен мощен енергиен импулс, който да не ги изпепели и да ги включи в положение "светлинно тяло". Трябва да се научим да "танцуваме с енергията", според израза на един шаман.

В това положение достигаме до критичната за нашето участие в играта вибрация, водеща до пълно успокояване и центрираност в себе си, способни да виждаме както в миналото така, и в бъдещето. Способни да оценяваме всички вероятни животи и жизнени стратегии, способни за визуализация на алтернативни съществувания.

Тогава новият играч вече може да използва техниката "стрелба с лък". Той трябва:

-  да превърне желанието за постигане на цел в намерение. Да определи новата честота и да визуализира модел за съществуване в новата честота, като го разглежда като вероятност;

- да се настрои на новата честота, като използва за това вътрешния си чeстотен модулатор. Модулаторът позволява набиране и пренабиране на чeстоти в един широк спектър на възможностите му;

-  да се настрои съответната емоция, която да отключи SQ-състоянието на ума, изискващ "придвижване" към избраната честота;

- да се използва енергиен импулс, който да насочи "стрелата към целта".

Тогава стрелата попада в целта (или близо до нея), като целта се трансформира от модел в реалност, повече или по-малко близка до първоначалната визуализация. Ако целта е "друг отрязък от време", то към него може да се подходи от всякъде: от минало, от бъдеще, от паралелен свят, отгоре и отдолу.

Скачачите във времето обичат да се появяват "от бъдещето", но е възможно някои забавляващи се с формо-превъплъщенията да се появят като нещо друго, хипер животно, холограма на небето, човекоподобно, подобно на нещо и безподобно. Това са ваятелите нa форми, обичащи драматизацията и приказния сюжет. Te имат чувство за хумор и обичат да плашат страхливите В края на времето вероятно ще има много страховити сцени, не само по телевизията.

Съществуват солови играчи, които искат да изградят своя собствена реалност, или пък други, които жeлаят да пътешестват през световете, появявайки се като сенки. Правото на експериментиране е предоставено на всеки, стига той да спазва 4-те принципа на свободното съ-съществуване. Всеки обаче знае че е наблюдаван, нищо не може да бъде скрито, а името е собствен идентификационен код към който е прикрепена цялата информация за еволюиращата личност. Даже цветът издава принадлежността му към определен честотен спектър. При всички случаи time jumperes имат много измерен поглед върху нещата. Въпреки че експериментират в различни времеви сегменти, те никога не изгубват своя интегритет и памет за всичките си превъплъщения. Те знаят от къде са тръгнали, къде се намират.

Постепенно те започват да приобщават всичките си 144000 аспекта, пръснати неописуемо на различни честоти в различни светове и превъплъщения. Еволюцията нагоре е нещо като "събиране на версиите". Всичко което някога щедро е пръснато в едновременността, постепенно се приобщава и се асимилира като опит и преживяване. Преживяното става съпреживяване. В това отношение ще заприличаме на добре нахранени със зелена трева и листа крави, които после в дългата нощ до нов цикъл на превъплъщения ще преживяват отново и отново погълнатото в изпитанията.

Съществува принципна възможност във всеки времеви сегмент на едновременността да се създават уникални и чисто нови версии на съществуването. Възможността първо се появява като холограма, после някои нейни елементи се "случват", т.е. стават "солидно" материално изразени. Стремежът към нов експеримент се крие дълбоко в имплицитния ред като мотив. Всяко ново преживяване обогатява с възможности за различен поглед към многообразието и цялостта. Но

изглежда има и оплаквания от много групи и раси, че не се допускат до по-висши нива на съществуване, докато не са проявили и изявили всички аспекти на съществуващата реалност.

Фактически всяка ситуация може да се превърне във възможност. Съществуват пионери, включително и в нашата цивилизация, които биха могли да превърнат възможността в модел за ново развитие. Това са същества, които определят възможността първо като една вероятност свързана с една честота. Пионерът инпринтва намерението си да експериментира в оригинален модел. След него следват известен брой други ентусиасти, а някои въобще не забелязват новопоявилата се възможност и отпадат. Има много отпаднали играчи на игралното поле на времето и главно на загубили интереса да експериментират, които просто застиват и остават "да пасат на същата ливада". Но някои събудили се с ентусиазъм, ритат слънчевата точка към вратата на времето. Дали тя ще се отвори през 2012? Да не забравяме синдрома на последната маймуна. Някои хипотези стават реалност само след като достатъчен брой играчи са узрели за играта.

Интересен проблем, появяващ се при комуникации "по вертикала", е синдромът за различно интерпретиране на времеви интервали между нивата. Можем да го наречем "t-синдром". Да предположим, че се опитваме да контактуваме със същества от високи измерения, за които една тяхна година е равна на 26 000 земни години. Тогава една наша година ще продължава за тях около 20 техни секунди. Или:

(365 х 24 х 60)/26000 = 20.2 сек

 

Ако например тези същества за нас са "Боговете" и някои снизходителен бог се отзове на наша настоятелна молба да ни свърши услуга ("Подари ми, Боже, Мерцедес-Бенц и млада приятелка"), и този Бог се заплесне да речем 10 техни минути (нещо нормално за хората и за боговете), тогава на Земята ще са изминали 30 дълги земни години. Твърде късно и неефективно нали? Затова да не искаме подаръци от твърде високочестотни богове. Казват че за нас Св. Мина действа почти светкавично, когато реши да помогне. Вероятно е "отседнал" в реалност много близка до нашата.

Всякакви взаимодействия тогава "в реално време" са невъзможни. Чие реално време? Когато работят с нас от "тяхното време", те трябва да действат като пилоти на военни самолети. Да реагират за части от секундата.

Другият вариант е да скочат в нашето време, но може би твърде много искаме от тях. Третият вариант е да отидем ние при тях, но с този лош дъх от тежки бавни вибрации?

Възможността за среща остава само при условия на "доближаване на измеренията". Тяхното измерение забавя честотата си до долната граница на честотния им спектър, а нашето подскача до максимално възможната си горна граница. Между нас ще остане само малък тунел, който трябва да се премине. Тунел свързващ времената и пространствата.

Вероятно през 2012-2013 ще може да се осъществи доближаване на З-D и 4-D в много близки граници. През определени точки на Земята "енергийни врати" ще може да се реализира преминаването.

Не е ясно дали ще сме в състояние масово да осъществим съзряването и излизането на игралното поле на времето. Засега цари объркване и хаос. Може би основен тест е как да се справим с хаоса. Трябва ли да потърсим нови интерпретации на съществуването си? Лошото е, че хаосът се свързва с упадъка на цивилизацията - образование, култура, икономика, политика.

Старите модели и ценности продължават да се насаждат чрез лъжеинформацията, посредством извратените символи на езика и общуването. Почти никой не вярва в тях, но и няма желание за възприемане на нова гледна точка. Същевременно някои вече са поели към нови хоризонти, те стават все по-различни. Парадоксално по различни. Все пак природна тенденция е да се расте към по-високи честоти. Когато последната маймуна, необходима за катализация на промените, се извърне "навътре към себе си", това ще задвижи един обективен механизъм на Вселенската холограма, цикълът ще свърши, новото ще дойде. Това вече ще бъде краят, ще последва "притегляне и завръщане в движението на Вселената."

 

Глава 8

ПАЗИТЕЛИТЕ НА ВРЕМЕТО.

ПРЕНАРЕЖДАНЕ НА ВРЕМЕТО,

ПЪРВИЧНИ СЪБИТИЯ, КОРИДОРИ И МРЕЖИ.

КАК ДА СЪ-СЪЩЕСТВУВАМЕ?

До този момент имахме предвид една стабилно съществуваща структура на времето. Игралното поле е очертано, правилата са ясни и неизменни, каналите и проходите на времето са трасирани. Ролята на играчите е да играят правилно - на индивидуално равнище, по групи и даже на равнище цели цивилизации.

Но едва ли един ПЛАН от такава всеобхватност, многопластовост, подкрепяща изявяване на всякакъв вид творчество, включва само неизменност на правилата. Това може би е само началото.

До скоро се считаше, че законите, параметрите и константите управляващи Вселената са постоянни. Например скоростта на светлината е ключова и постоянна величина - 300 000 км/сек. Светът има смисъл максимум до тази пределна скорост. По-висока скорост не е възможна, защото е необяснима. Но над светлинни скорости бяха допуснати и после доказани.

Линейното време като една свръхподреденост на събития също се считаше за зададено, независимо че бяха измислени конструкции, като паралелни вселени, и даже беше допусната принципна възможност за движение във времето. Сериозни физици допуснаха тази възможност [23]. Но как да си представим една концепциална възможност за промяна на принципи? Само ако допуснем, че някой управлява тези принципи и ги изменя съгласно с по-висшия порядък на един динамично променящ се ПЛАН.

Освен това трябва да се допусне и съществуването на йерархия, изпълняваща съгласувано ПЛАНА, а не просто същества, заели честотите по степен на еволюираност, подобно на ята птици, накацали на различни по височина клони на дърветата. Също така трябва да се допусне специализация в йерархията, в която всеки има конкретни задачи за изпълнение.

Като се има предвид това, наличието на същества, специализирали се в поддържането на структурата на времето, изглежда съвсем вероятно. Те могат да се нарекат пазители на времето [49]. Можем също така да си наречем МАИ, като се знае тази неистова, вманиачена привързаност на едно конкретно племе живяло някога в средна Америка към календаро-строенето, към всякакъв вид цикли, дефиниране на подходи за влизане и излизане от времето. Разработването на времева схема с всичките тесни места, капани, досещания може би е интересна и съвсем нормална работа за тесни "специалисти по времето". Те приличат може би на проектанти на маршрути за бягане в гората с поставена на различни места хитроумни главоблъсканици.

Така че пазителите на времето, т.е. маите, може би имат за задача да изготвят тези времеви маршрути за еволюиращи цивилизации, като същевременно създават ограничения за неприемливи движения и действия на вкараните в определена времева рамка.

Но преди всичко те изграждат самото времево поле на всички възможности, полагат основните камъни, поставят знаците, прокарват тунелите за връзка, поставят времеви бариери за достъп, измислят хрониките на времето и т.н. Пазителите на времето и техните земни "чираци" трябва да са наистина творци с богато въображение.

Специално за нашата цивилизация, заседнала задълго в особен, изключително уплътнен З-D свят. Пазителите са измислени уникално подредено игрище, в което времето е залепнало върху пространството. В този пространствено-времеви континиум, времето също така има "протяжност, събитията така са залепнали" едно след друго, че изглежда да са причинно-следствено обвързани, една неразбиваема илюзия за начинаещи. Целият този изцяло измислен свят-холограма те са обградили с непроницаем отвън и отвътре защитен слой, нещо като гърне с похлупак. И само един два канала за връзка, строго контролирани от тях, са били внимателно прокарани - затворени с

темпорални врати с ключалки отвън. Здраво заключени, ние е трябвало да изиграем великата драма на инволюцията, когато единствения опит се е създавал чрез страдание, а просветлението е било дар за единици ("колкото да не е без хич"). Но понеже пазителите, тези мистериозни маи, вероятно са имали едно неумиращо чувство за хумор, представяйки си бедните лутащи се души, понякога са оставяли някой знак за догадки, като Стоунхендж, някоя и друга пирамида, странни календари, каменни изображения на съзвездия, рисунки по платото Наска и т.н. Всичко е било проектирано така, че ние, увличайки се по причините и фактите, да почувстваме накрая абсурда на време-протичането, да получим шока на осъзнаването на едновременността. Ключовете, които те са изработили и поставили в нас, както вече казахме, са емоционални. Проблясъкът трябва да се осъществява след емоционално възприемане на света като парадокси. Отключването извършва активиране на дясната половина на мозъка.

Чувството им за хумор вероятно е избухвало като фойерверки, когато са си представяли суматохата в края на времето. Особено представяйки си тези, които си мятат по едно одеяло върху главите и се опитват да живеят в стил "ъндърграунд". Все едно че нищо не се случва. За тях обаче те пазят най-големите изненади. Нали затова са пазители. Най-голямото им постижение е, че са направили от природата величествена "игрална" площадка [19], включвайки растенията, птиците, вятърът, камъните в цикъла на постепенното вибрационно изместване на всичко което е на Земята. Тъй че чергата се дърпа необратимо и методично от загрижените присмехулници. Ето какво ни казват те в прав текст: "Колапсът и изкривяването на времето включва в себе си нарушаване на строгите граници на честотен контрол, определящи света в който съществувате" [ 50]. Което означава, че ставаме все повече свободни, макар и да не разбираме все още това.

Един от най-добрите начини за обхващане на едновременността е разширяването на секундата, наречена "СЕГА", подобно на водните кръгове от хвърлен камък Навсякъде към минало, бъдеще, паралелно настояще. Възможността която пазителите са предвидили е насищането на нашето сега с все повече и повече информация. Така претоварена и препълнена, секундата избухва в хиляди наносекунди и те - запълнени с информация, с живот и събитийност. Потопявайки се в СЕГА, ние заедно с разширяващото се съзнание абсорбираме все повече времеви интервали, като оставяме равновесно в центъра:

Пазителите на времето са имали предвид този обратен процес на "свиване" на своето времеизграждане. Те първо накъсали времето на хоризонти. После ориентирали за всеки хоризонт определена енергия. За да държат всеки хоризонт отделен, те го заключили като отделно пространство с определени ограничения, кодове и цифри. В "сега" енергията, заключена във времето, постепенно се освобождава.

Разделението, разбира се, било условно, то се правело по висша воля, с цел да се създадат условия за т.нар. необходимо разнообразие. След като разнообразието си свършвало работата и довеждало до разцъфтяване на хиляди цветя, вече нямало нужда от него. Цветята трябвало да се съберат в огромен разноцветен ароматен букет, радващ окото на Създателя.

Но задачата за Великото Обединение била възложена на обединяваните под формата на занимателна игра. Маите се забавлявали да откриват наближаващото Единство по изменението на Деня. Те били "майстори на влизането в различни времеви събития и излизането от тях" [19]. Те така насичали събитийността на малки парчета, че само линейното време да може да ги обедини. Същевременно при тази детинска игра съзнанието се загубвало между подробностите и забравяло да съзерцава едновременността. Осъзнаването на непрекъснатостта например в 4-D означава да може да се виждат нещата от всички страни едновременно.

При известни екстрасензорни обстоятелства, пребиваващите в 3-D света можели неочаквано да получат това всеобхватно зрение. Например да видят къщата си и самите себе си от всички страни едновременно. Но след това всичко било забравяно и триизмерните се потапяли отново в онова сънообразно съществуване, където светът се появявал като от прозореца на пътнически влак.

Едва напоследък под влияние на външни и вътрешни обстоятелства някои от разединените започнали да осъзнават, че така или иначе са едно цяло и че е време да се обединят чрез едновременно колективно събуждане. За съжаление далеч не всички са готови за това.

Но може би ще бъде интересно да се разбере какво всъщност пазят пазителите на времето и може ли да се осъществи някакво пренареждане на установената холограма. Съществуват чудесни източници на информация за това, любезно предоставена, да се надяваме от безкористни същества, искрено обичащи човешкия род.

Според основните представи Вселената е йерархия от енергийни решетки, които при сгъването си образуват полета. Тъй като енергията е информация, различните нива всъщност определят контурите на различни удобни за еволюция светове, чиято основна разлика е честотата. Ние сме локализирани на най-долния етаж от йерархията, където енергийната мрежа се нарича още първична мрежа [48, 49]. Времето в мрежата се въвежда в т.нар. времеви рамки. Рамките са контури, изолиращи световете, ограничаващи комуникациите между тях. Изолацията, макар и насилствено наложена, изглежда необходима за целите на ограничения експеримент. Към това специално за нас се прибавя и пълната амнезия, за това кои сме и какво правим тук. Нашият свят е специално проектиран да бъде затвор с много твърди ограничения и строг режим, защото "така се калява стоманата", или нещо подобно.

Всъщност цялото поле образувано от трептенето на енергийна решетка, наречена първична мрежа, не предоставя "обитаем" пространствено-времеви континиум. Света съществува само в "разрешени" за това части, наречени времеви коридори. Именно времевите коридори се изтъкават като от нишки от светлина от пазителите, а може би от създателите на Времето. Коридорите са разклонена система от вече фиксирани "първокласни" коридори с възможности за създаване на вторична и третична мрежа. Към всеки коридор се влиза от врати -портали, нещо като барокамери за изравняване на честоти. Те изглежда строго се пазят от пазителите на времето, защото за това се употребяват понятия като катинари, ключове, за да се илюстрира забраната и възможността за влизане и излизане.

Изглежда че ние сме запушени като със запушалка във времеви коридор, пресъздаващ точно условията на 3-D света. Няма излизане докато не настъпи моментът за това

Усещането за линейно преминаващо време изглежда е в резултат от хитроумното разполагане на една подвремева матрица, имитираща движението във времето. Макар че всъщност ние само наблюдаваме света в картинки, преминаващи със скорост от поне 16 кадъра в секунда. Зрението и умът ни, който не само наблюдава но и дешифрира, всъщност са наситени с много въображение оформящо картинките съвсем реалистично. Може би мозъкът наистина обработва зрителната информация и т.нар. времеви капсули, чрез смяната на които ние възприемаме движението като обективно. Фактически е възможно прожекционният апарат да е в самата ни глава, като при това излиза че холограмата, за да се "пусне в действие", трябва да се освети от личния лазер на наблюдаващия.

Енергийна мрежа обаче и особена първичната мрежа в структурата, на която ни съществуваме. Тя трябва здраво да се "закрепи" върху "твърди" значими обекти. В противен случай тя би се носила в безвремието като огъваща се паяжина при силен вятър. Закрепването става върху т.нар. първични

събития7 . Първичното събитие е нещо фундаментално. Върху него се закрепва не само енергийната мрежа, но и цялата странна логика на цикъла. Някой трябва да каже "А", за да се подреди цялата азбука от А до Я, както и всички словосъчетания описващи етапите в цикъла. За нашия досегашен 3-D свят първично събитие може би е станало "изпадането на духа в материята" или пък изгонването на Адам и Ева от Рая, или пък генетични експерименти на незнайни Богове-носители на научно любопитство. Или задоволяващи нуждите си от създаване на подобен род полуслепи създания.

След това всичко се е развивало на последователни вълни, по логиката на големи, средно-големи и малки цикли. После са се появили маите, или са се появявали нееднократно, поставяйки хитроумни времеви главоблъсканици в капсулите на времето, които еволюиращото човечеството да разгадава в процеса на усвояването на жизнения си опит.

Самото появяване на маите би трябвало да се тълкува като някакъв вид благодат. Това означавало, че все са се появили възможности за промяна. Идва краят на големия цикъл. Но кой - този от 164 000 години, този от 26 000 или на всички цикли? Във първичната енергийна мрежа се вкарва ново качество енергия, която води до бърза промяна. И 3-D светът ще бъде преосветен и оцветен. Според художника Д. Коро "природата е слабо осветена" и затова не виждаме цветовете и багрите на цялата реалност. Новият мощен радиационен фон ни кара да трептим и подскачаме, като променяме тялото, възприятията, умствената и емоционална си нагласа.

Първичната мрежа започва да се огъва и извива като паяжина, откривайки нови връзки, енергийни портали, информационни разкъсвания. Започваме да виждаме свят, разпрострял се вътре в една секунда и един атом. Информацията се уплътнява, пресова, пакетира и ние започваме да я възприемаме толкова бързо, че от логика преминаваме към интуитивно разбиране.

Съществува опасност обаче мрежата да бъде силно раздрусана, да се появят дупки в нея. Например бихте ли си представили преживяването свързано с това, че виждате жилището си разполовено на две. В едната половина сте вие, а в другата се е "появил" един друг паралелен свят, населен с какво ли не. Това наистина е голяма опасност - неконтролираното разкъсване на тъканта на съществуващото линейно време.

Затова изходът е да се включим активно в играта. Но като играем творчески. Не само такива, играещи на фиксираното майско игрално поле, но и като играчи които променят структурата на времето.

Трябва да се прокарат нови коридори - вторични и третични, свързващи времеви структури, позволяващи заобикалянето на запушения първичен коридор. Необходимо е да се поставят и нови широко отворени врати към тях - отворени към други измерения. Най-важното е да се открият нови първични събития, на които да се закрепи вторичната мрежа. Без тях тя би увиснала като празна интелектуална конструкция. Първичните събития могат да бъдат външни - например, че през 1987 до Земята е достигнало нещо, което може да се нарече последна версия на Плана, през 1984 е завършена новата интегрална решетка на съзнанието, причинявайки нов тип вибрации на колективното съзнание, през 2002 Земята навлиза във фотонен пояс и т.н. Съществуват първични събития, които са от вътрешно естество, и това са събитията на съзнанието. Когато са колективни те могат да пренаредят консенсусната Вселена по нов начин. Например колективният опит на цялото човечество от войната в Ирак, разцепването на атома, изобретяването на компютъра, законите за защита на малцинствата, жените, децата и т.н. Те формират една нова обща опорна мрежа от новопостигнати общи норми и ценности на изгражданото общество, пълно с милион гледни точки й при висока поносимост една към друга. Едно много-аспектно общество, предтеча на многоизмерния свят, към който се движим.

На индивидуално равнище можем да променим гледната точка на съзнанието си като решително хармонизиране работата на лявата и дясната половина на мозъка ни, развивайки равновесие, интуиция, нов вид усещания и чувствителност. Едно решително важно първично събитие, променящо нещата, е промяната в нашата възприемаща света способност. Вместо логиката

7 Първичните събития могат да се нарекат още точки на бифуркация, върху които се опират и разклоняват времевите коридори.

и анализи едни ден в нашия мозък и в сърцето ни ще се настани дълбоката емпатия към всекиго и към всичко. Светът ще започне да се дешифрира като откритие на позитивните емоции - радост, възторг, любов. Ще започнем да знаем и да разбираме без разсъждения и данни.

Този вид по-големи и малки първични събития ще бъдат улеснявани от капсулите на времето, заложени от маите. Капсулите ще започнат да избухват като малки бомби в главите ни, когато сме готови за това. Първичният тип капсули ще бъдат неочакваното припомняне на отминали животи. Неочаквано ще влезем в други животи и ще разберем, че тези животи са били наши. Ще разберем също, че тези животи продължават да съществуват. Ще установим, че те са равноправни на сегашния ни живот. Когато си припомним всичките си животи, ще разберем, че имаме множество Аз, ще бъдем всеки от тези Аз, но и нещо различно. Ще открием и своя абсолютен център, който е извън едновременността на всички Аз. Времевите капсули ще продължават да избухват масирано, докато завърши процеса на припомняне и оцялостяване. Тогава светът на З-D пространството ще стане един огромен парадокс. Ще наблюдаваме всичко и няма да можем да повярваме. Линейното време като хармоника ще се свие и всичко ще се започне да се блъска с всичко.

В тази лична и колективна драма на тотално объркване на възприятията ще помогнат много и "приятелите" от бъдещото. Някакви наши бъдещи версии на самите нас ще започнат да ни посещават. Това са скачачите от бъдещето. Това е по-големия парадокс. Миналото все пак се е реализирало и би могло да се възстанови "камък по камък". Би могло да се приеме че съществува само една "времева линия" на миналото. Ние от бъдещето "тук и сега" означава, че от многото ни версии за развитие в холограмата е запечатана само една. Другите въобще не са се реализирали. Съществували са други може би много по-интересни версии, но те са останали неосъществени.

И ето тук като проблясък на истината идва една основна идея. Може би цялата тази суматоха с времето около точка "t0" се дължи на необходимостта от това да се изпробват други неосъществени варианти на развитие. Ние "от бъдещето" разбираме, че нещо куца, че има нещо заплашително в това което достигаме. По-нататък не можем да вървим, защото сме достигнали задънена улица. Трябва да се върнем обратно в Сега и да осъществим ново намерение, което ще развие нова поредица от факти т.е. нова времева линия и т.н. Докато се изчерпят всички потенциални възможности на една цивилизация или група. Получава се нещо като коловозна осмица в шетнята от минало и бъдеще към сега:

Сновем по осморката от бъдеще и минало през точката Сега и намотаваме пухкаво кълбо от пътища (времеви линии) - всички еднакво реални и поетапно осъществявани. Узряваме когато няма принципна възможност за повече нишки, тогава паяжината е изплетена, а ние сме се скрили в нея като ловуващи паяци. Наблюдаваме какво ще се случи по-нататък. Надеждата е да бъдем оценени и прехвърлени в по-висши светове.

Нека още веднъж проследим динамиката на намотаването на нишките - времеви коридори: първо си припомняме миналото и го интегрираме в Сега. После скачачите от бъдещето прескачат времевите граници и кацат елегантно в Сега. Наблюдаващият център в нас, въплътил се в множеството Аз, си дава сметка за положението критически. Изпълва го ново намерение да промени с нещо реалността. Намерението поражда нова поредица от факти и още една времева линия е изплетена. Колкото по-високо честотна става основната ни вибрация, толкова по-изфинени

варианти на битието реализираме. Разбира се, всичко се свежда не толкова до варианти, а до преживяването. Да не забравяме, че целта на намерението е да открие ново преживяване, което след това да стане съпреживяване на цялото, Съпреживявайки, ние усещаме влиянието си върху всичко и това ни прави зрели с чувство за изпълнен дълг през сътворението.

Какви нови първични събития би трябвало да се случат, главно в съзнанието ни, за да стане пренареждане на времето, в резултат на което да се отзовем в 4-D, а някои директно в 5-D? Първо тези пионерни (144000 пазители на светлината) би трябвало да достигнат равнище на зрялост на тяло, ум и съзнание, при което честотните им характеристики ще станат достатъчно високи, за да приемат шоковия удар на енергийната вълна с огромен заряд, която ще се разпространи като приливна вълна по Земята. Те трябва да бъдат разположени сравнително равномерно по основни точки на Земята, за да станат новата първична мрежа от устойчиви пресечни точки на светлината.

Тези 144000, споменавани още в Библията, са много специални същества, известни като звездни семена. В зората на инволюцията (пропадането в 3-D) те са пристигнали от други звезди, обединени от идеята да запалят искрата на извисяването на човечеството, когато му дойде времето. Сега това време идва и те се събуждат на групи или един по един. Когато последните от тези 144 000 станат готови (синдромът на последната маймуна), ще настъпи верижна реакция по скачването им в мрежа. По-нататък те ще послужат за опорна структура за поддържане на експлозивния преход към 4-D).

Следващото първично събитие трябва да се инпринтва изключително в битието на милиони земни хора, достигнали фаза на самосъзнание. То е функция от няколко постижения, като преодоляване на страха, баланс на чувствата, центриране в себе си и известен самоконтрол върху мислите. Освен това те трябва да са дали предимство на интуитивното разбиране и усещане на това което става. Те също така трябва да са успели да пренастроят до известна степен телата си за да посрещнат по-високите вибрации на прехода. Общо взето в масовия случай все пак ще останат главно пасивни участници, разчитайки главно на самообладанието си в хаоса и последните изпитания на прехода.

Тези две категории същества трябва внимателно да се взират за знаците, доказващи точките на прехода; флуктуацията и движението напред-назад на времето, радиационния фон, природните катаклизми, особените активирани точки на повърхността на планетата. За останалите няма никакво значение. Те просто няма да разберат какво става.

Интересен, все още необсъждан въпрос е какво ще бъде новото 4-D пространство - напълно изградено, или чакащо моделирането си в съответствие с интересите на преминалите в него? Какво ще бъде формата на съществуване в 4-D)

По всяка вероятност това ще бъде "място" на колективно участие. С две неща определено ще трябва да се разделят преминалите - с крайния индивидуализъм и с пасивното изчакване на съдбата. Появата на развита интуиция и нов символен език ще направи невъзможна изолацията. Всеки би могъл да знае много неща за всички. Обменът на идеи и знания ще стане вътрешно присъщ на групите и на цивилизацията като цяло. Комуникацията между индивидите вероятно ще достигне равнището на сегашните "разговори със себе си". Все повече групата ще се идентифицира с Аза, колективния Аз на обединените за общо съществуване части. Това, разбира се, може да доведе до някои неудобства, основното от които е загубата на оригиналност. Но едва ли би могло да се каже много по въпроса, защото в сегашното си изолирано самосъществуване трудно можем да си представим такова нещо като "колективно същество".

Големият пробив в еволюцията вероятно ще бъде в начина по който съществуваме. Предполага се, че ще станем активни създатели на света около нас, сътворци и експериментатори на всичко, което се случва с нас и около групата. Но това означава да се съществува в свят без абсолютизации и обективизъм, в който къщите, градовете, природата израстват първо в нашето въображение и после добиват очертания изцяло под контрола на намерението, мисълта и емоцията. Представяме си 4-D като празно пространство, изпълнено с енергии и условни посторения. Но дали е точно така? Сравнено със сегашното плачевно състояние на молещи се, очакващи пред стената нещо благоприятно "да се случи", "да промени нещата"; наградите - плътни и ясни дарове да "завалят".

Разликата е толкова значима, че не може да се обозре на сегашното ни ниво на разбиране.

Според някои обяснения 4-D пространството е преходен свят, в който физичното все още присъства в една условна материалност. Телата са силно олекотени, енергитизирани, "светещи", но все пак те са базисно материални структуро-способни на многократни трансформации от З-D към 4-D и обратно. Смисълът на запазване на телата, макар и силно променени, е да служат за превозно средство, мост между световете. Самото обновено тяло става първично събитие, способно да поддържа специфичното време на 4-D света. То е опора на нашата нова гледна точка и синхронизатор на събитийността.

Съществуват и съмнения за възможността на тази трансформация (метаморфоза) на тялото. Според [50| "Там където е засегнато физическо съществуване светлинните кодове не са достатъчни да направят трансформация и винаги съществата са се нуждаели от помощ от други нива на съзнание или от външни светове. Еволюционният поток като че се започва във физическия свят и Светлината не може да отключи новите нива без помощта на други светове, разположени вертикално (паралелни?) и хоризонтално (по времевата ос)". Следователно се налага вмешателство "отвън" и то на равнище ДНК. Не са ли всички сведения за манипулиране и генетични експерименти за други същества с човека верни и обясняващи горното затруднение?

Все пак такова вмешателство изглежда твърде подозрително и във висша степен рисковано начинание, след като не са известни истинските намерения на "помагачите" Но ако това е наистина вярно, едва ли някой ще ни пита, освен на нива извън нашите съзнателни способности в 3-D света. Това са противоречия в еволюцията, които изглежда наистина съществуват, още повече че Планът може би е толкова широко скроен и адаптивен, че допуска всякакви възможности, влючително за намеса. Мотивите на "добронамерените" същества могат да бъдат съвсем различни от заявяваната готовност за помощ, защото всеки играе, игрите си в един многоизмерен, странен свят. Понякога в посланията се съдържат озадачаващи подхвърления "Отнасяйте се с подозрение към това което казваме и предлагаме." Може би подозренията, заблужденията и хуморът са част от правилата на играта, допускащи известна вероломност, за получаване на пълнота на преживяванията.

Нека сега се опитаме да обсъдим любопитния въпрос, възможно ли е ние като новоизпечени играчи на майското времево поле да се набъркаме в самия процес на оформянето на 4-D времевите конструкции - коридори, мрежи, символи. Или пък отново ще влезем в една напълно развита игра със зададени условия и правила. Отново ще преживяваме 4-D света като обективна реалност и ще се подчиняваме на чужди правила?

Естествено, първо трябва да създадем собствени първични събития, които да послужат като опора на бъдещи вторични и третични времеви коридори. Достатъчно значими отварящи съзнанието прозрения и достижения, които могат да не поставят изведнъж като котви в условията на друга реалност. Едни от най-значимите събития в един беден от първостепенни събития, изчерпан до край 3-D свят, могат да бъдат:

-  Внезапно "издигане", проясняване и попадане в буферните зони на 4-D света, създаващ незабравим особен поглед към реалността. Например поглед "от всякъде" към предмети, растения, живи същества, озарени от особена неидентифицирана, струяща от всякъде светлина. Някои го придобиват като състояние "след смъртта" на клинично умрели и завърнали се хора. Други го получават след усилени медитации, емоционални нагласи, свръхсетивни експерименти.

Силата на това преживяване е толкова голяма, че може да промени коренно ежедневната нагласа към банални настроения. Понякога наричат този вид експеримент "малкото извисяване", имайки предвид краткостта на експеримента.

- Посредством развито умение за сънуване, когато сънувачът получава ясна картина на странни ситуации, среща, откровения. Много автори описват умението да се присъства в сънищата като висше постижение, което прави понякога един сън много по-ярък от ежедневието. В условията на сънуване може да се попадне както в паралелни светове, така и в събития по времевата ос (минало и бъдеще)

Този вид сънища се отпечатват в обикновеното съзнание, също както пилето се учи да

разпознава сянката на орела.

- Логически парадокси от науката, ако тяхното асимилиране е достатъчно емоционално наситено. Например екстрасензорно събитие да се третира като научен факт.

-  Необичайни срещи със същества „от друг вид”, което също може да стане по време на сънища. Понякога такива странници проникват в обичайния вид сънища п променят решително нагласите, като в някои случаи дават и информация. Когато образът, в съответната дегизировка, проникне от съня в будното съзнание. По нататък той може непрекъснато да "стряска" и да променя обичайните представи...

Парадоксът, който Дзен използва като метод, разхлабва желязната хватка на очевидността. Изпадането в "раздвоено съзнание", практикувано от шаманите, и от хора, използващи халюцигени, пречупва света на магически и на обикновена реалност, а това създава незабравими усещания за озадаченост и объркване.

Всичко това води до натрупване на по-голям брой необикновени възприятия, които постепенно се превръщат от парадокси в нещо като неочаквани опори, към нови възприятия, възможни направления, подканващи към промяна. Ако сме натрупали достатъчен брой необичайни артефакти, получени от сънища, житейски истории, медитация, халюцигени, логически парадокси и т.н. вероятно вече имаме опорната мрежа от първични събития. Поемането по новия коловоз става по пътя на навика, защото навикът създава втора природа, която постепенно се превръща в първа. Ставаме странни ловци "очакващи неочакваното". Безстрашни ловци на съобщения от "нас за нас", защото всичко което се случва съдържа фактическа информация за нашето израстване. Окончателното преодоляване на генетически внушения на страх е също така първично събитие.

Фактически всяко първично събитие е "присадено" във вътрешния ни свят високочестотно излъчване, което се задържа сравнително устойчиво за дълъг период. Тези високочестотни острови в по-нискочестотната тъкан на З-D света, могат да се представят като мостови опори, базирани в 4-D, по който ще мине времевия канал. Но те не са толкова устойчиви колкото би трябвало да изглеждат, защото тяхното "огъване" е непредсказуемо. Индивидът с подобен багаж в главата си се чувства доста несигурно и е склонен да нарече възникналата смесица от представи и усещания - хаос.

Първоначално първичните събития са смущаващи, стряскащи и се отхвърлят със страх от обичайното 3-D виждане. Един необикновен сън или едно логически непреодолимо противоречие сме склонни да забравим, да омаловажим. Но когато се съберат достатъчно, а това е неотменим процес, вече сме притиснати в ъгъла. Няма къде да бягаме и усещаме, че нещо трябва да променим. Например символиката на сънищата става все по-натрапчива, все повече четем за исторически факти, които са в разрез с общоприетите представи (човешки артефакти от времето на динозаврите?), синхроничността на събитията става правило и т.н. Започваме да се чувстваме все по-неудовлетворени и излъгани от живота си и накрая след дълги самотни преживявания разбираме, че живеем в затвор, по-точно в малка килия с множество ненужни ограничения. Всеки затворник иска да се освободи от веригите и тогава се започва с плана за прокопаване на тунели. Необходими са обходни (вторични и третични) тунели, защото първичните са недостатъчни - добре пазени, с много специални заключвания и скрити входове.

Времевият тунел би трябвало да бъде проход между измеренията и по-точно между различни равнища на вибрации8. Вероятно не всички вибрации са "населени" и не образуват съответни пространства. Възможно е да съществуват "пусти" вибрации, които тепърва трябва да се картографират и населяват. Базисните времеви тунели са създадени в рамките на съществуващата холограма от населени светове, разположени в едновременността. Тези тунели свързват паралелни светове и такива по времевата ос (минало и бъдеще).

Движението между световете от първичната холограма се следят от пазителите на времето, а достъпът се осъществява със специални ключове - пароли, като например мисъл-форма за

8 Възможност за хиперкомуникация (времеви тунел) се създава при изпълнение на поне пет условия: 1.Наличие на постоянни точки (първично събитие); 2. Достатъчно висока вибрация; 3. Енергия за осъществяване на квантов скок; 4. Свръхсветлинна скорост; З. Разлика в нивата на входа и изхода на тунела.

преминаване. Същества, пристигащи от паралелни светове, утвърждават, че са тук след усвояването на определени мисъл-форми, които играят роля на ключове. Възможно е ключът да е символ за умения за честотно модулиране от едно ниво на вибрация към друго.

При строителството на вторични и третични времеви тунели вероятно не се знае къде ще се попадне. Това по същество са скокове в неизвестното към едно непредсказуемо ново състояние. Но след това времевият тунел се "фиксира" върху първичните събития (винаги помним това което е променило съдбата) и се създава определен "енергиен шаблон" за многократно преминаване.

Пътуването във времето предполага достигната пълна интеграция на личността. Основно свойство на интегрираната личност е възможността да бъде "тук и там" едновременно, т.е. тя да може да се "разтегне" многоизмерно, обитавайки и двата свята в пълно съзнание и памет.

Самото възприятие и преживяване трябва да може да се прояви като многоизмерно. Съзнанието трябва да почне да се движи като течност в скачени съдове в многоизмерното Аз. Постепенно опитът придобит в пътешествията между два свята може да се разпространи в други "неизследвани честоти" и реалности. Това ще доведе до създаване на цяла мрежа от нови времеви коридори. Тя ще заприличва все повече на къртичи дупки с множество входове и изходи, преки връзки, укрития, тайници на придвижването. Интересно е да си помислим за перспективата за едно пътешествие по времеви коридор като едно сегашно обикновено пътуване със самолет от летище Хитроу. (канал №4) до Ню Йорк - летище JFK и обратно.

В това пътуване обаче определящи ще бъдат първостепенни фактори, като нагласата, емоцията, визуализацията, качества които в момента са твърде несъвършено функциониращи при мнозинството от нас.

Постепенно у нас ще се развие интуитивен механизъм за превключване. Определят се новите координати (честотно модулиране), където желаем да бъдем (дължина на вълната, честота, импулс). Визуализира се образа, който желаем да срещнем там. Развива се съответстваща емоция (любов към образа). И вече сме "там". Същевременно сме и "тук", и винаги в сега. Помним себе си във всичките си проявления.

Но не всички честоти, както казахме, са пълни със светове. Може би прекарването на времеви коридори е свързано и със създаването на преки пътища през пустотата на празните честоти. Също така възможно е времевите тунели да имат не само комуникативно, но и предпазващо, подсигуряващо значение. В празните честоти уязвимостта на етапа на прехода към чужди влияния сигурно се увеличава. Казват, че светлинната точка, която често виждаме при затворени очи, е направлението на тунела (светлинна нишка) по която сме дошли и по която ще се върнем в "другия свят". Празните честоти е изглежда мястото на сенките, на деградирали създания и енергии, които не бива да срещаме.

Следователно времевите тунели и мрежи могат да се определят като паяжина, развиваща се от вятъра на празните честоти, но здраво скрепени към опорните си точки -- първични събития. Ако искаме да напредваме е необходимо да увеличаваме броя и яркостта на първичните събития - необичайни преживявания. Всекидневното ни съзнание обаче има стремежа да изтрие тези събития от паметта, да ги омаловажи и да ги покрие плесента на обичайността. Затова често забравяме това което някога, някъде се случило с нас, толкова различно потресаващо, омагьосващо. Необходимо е винаги да се стремим да си припомняме необичайното, за да започне обитаваният от нас свят да става магическа реалност, в която участваме по един тайнствен начин.

Този вид промяна в правилата на играта, в която ставаме не само участници, но и като работим по фундаментална промяна на светоусещането, не изглежда невъзможна. Ние изглежда сме твърде особени, надарени със способности същества във Вселената. Способни на творчески актове от голям мащаб. Освен това сме преминали ужасяващото училище на негативността, разделението, потъването в твърдата материя и сме научили много уроци. В съвсем малки мащаби сме се научили да импровизираме имплицитния ред, да конструираме подобия на живи организми, да усещаме и да създаваме красота. Така че може би имаме дадености да се включим в играта. Не само като обикновени играчи, играещи по чужди правила, но и сами проникващи в новите честоти - подобно на пионери да създаваме и нови светове, проектирани от чисто наша гледна точка.

Ако приемем, че нашия З-D свят е създаден специално и ние сме внедрени в него за постигане на определени цели на други играчи, може би проблясъкът в края на времето ще ни възвърне амнезираната памет за това, кои сме всъщност и какви са нашите възможности.

И така има всички шансове да се трансформираме почти експлозивно в активни, цялостни, уравновесени творчески личности. Ще се озовем в пространството от нови честоти (честотата е място) с добре изградена, контролирана от самите нас система от времеви коридори, мрежи, портали и "пуста, ненаселена природа". Това може да бъде и самата Земя, преминала неусетно, експозивно заедно с нас в 4-D. Една нова Земя очакваща нов вид цивилизация.

Възникват в този случай на първо време поне два основни въпроса:

- Какво всъщност ще правим там (в 4-D и по-нагоре)?

- Каква структура на взаимодействие между нас ще изберем?

Нека не забравяме, че в този случай се изправяме пред необходимостта да съществуваме не в един предварително добре нагласен, ограничен свят, в който сме само пасивни участници, очакващи нещо да се случи за да тръгнем "подир съдбата си". Става въпрос за съществуване, в което всяка наша мисъл моментално създава. Помним всичко за себе си, знаем всичко за другите и при това сме приели да спазваме 4-те основни принципа на съвместното съществуване на всичко живо. Освен това може би ще се касае за нов за нас вид съществуване -без необходимост да се грижим за храна, дрехи, подслон, транспорт, без болести и т.н. Ще имаме един лесен живот с едва долавяно време и изцяло провокирана от самите нас събитийност.

Първоначалният отговор на първия въпрос би могъл да бъде - ще си живеем чудесно, безметежно, без усилие, изпълнени с радост. И това би могло да бъде докато още преживяваме мрачното минало в З-D, сравнявайки го с новопостигнатия комфорт и удоволствие от съществуването. По-нататък обаче ще започнем сигурно да си задаваме тревожни въпроси. А сега на къде? Предполага се, че много заинтересовани наблюдатели от други светове ще бъдат особено любопитни как ще решим този въпрос. Защото това е основният проблем, възникващ в царството на свободата - избора на пътища. Изходните условия за този избор са:

-  Неясното усещане за съществуване на План за Вселената и желанията да разберем този план, за да си направим собствен план в Плана, в синхрон с общото еволюционно развитие. Една повишена възприемчивост и усещане за съществуването на всеобщ извор на всичко координира основните направления. Постепенно може би всеки ще си изработи собствен канал на едностранна или двустранна комуникация (?) с извора и ще има прозрението, че го разбират и наблюдават във всяка стъпка, т.е. всеки ще усеща съществуването на обективна заинтересованост към себе си, което ще го направи много внимателен при избора на намерения.

- Наблягането не толкова на намерението и изпълнението на планове, колкото на свързаните с това преживявания. Всеки ще започне да разбира, че в един по-лесен за обитаване свят съществува основния проблем за загуба на интерес и пресищане. Същевременно целта на еволюцията е получаването на все по-различни комплексни преживявания, които обогатяват изходната постановка на съществуването. Всяко индивидуално и групово преживяване фактически става съ-преживяване. Изворът, който определя себе си като цялост на всички отделности, плюс още нещо, съгласно принципът на холизма прави автоматично всяко преживяване съ-преживяване, разпространявайки го навсякъде вън Вселената - една Вселена на участията. Самият индивид и групата започват да разбират все по-ясно, че това, което им предстои в едно крайно състояние на завръщане и покой, в извора е непрекъснато съ-преживяване, подобно на приживните животни. На вече преживяното в различни цикли и измерения. Това също поставя проблем: Какво всъщност искам да преживея? Знаейки решаващото му значение в цялата постройка на Битието.

Налага се първоначално разбиране, че в тази нова обстановка ще станем много по абстрактни - чрез абстрактни мисли и намерения, условни реализации и рафинирани преживявания. Абстрактни, сравнени със същността на практическа гледна точка на ежедневно оцеляване. Но невероятно сериозно спрямо новата ни гледна точка на разширено осъзнаване и разбиране.

В абстрактното също може да има множество конкретни моменти - структура, динамика,

символизъм. Също като играта на стъклени перли на Хесе. Символът може би ще замени факта. Ще започне може би един процес на въпроси и отговори - "от нас за нас" по схемата намерения - факти (символи) — преживявания -съпреживяване.

И все пак, какъв тип намерения ще трябва да започнем да формулираме за да превърнем новото си битие в експериментална площадка? Ако не искаме да играем старата игра на маите. Въпреки че още е рано, може би е моментът да започнем да мислим върху това. Може би в началото това ще бъде процесът на обединяване на разпокъсания на парчета и слоеве опит в досегашното ни съществуване. Ние знаем как се конструира автомобил или сграда, но нямаме сигурни представи за една обща конструктивна теория. Ние планираме битието си, но не знаем нищо за съставяне на планове, обхващащи цикли и фази. Ние знаем, че съществуват 4 сили в природата (силни, слаби, електромагнетични и гравитационни), но не знаем как да ги обединим в единно поле. Ние имаме опитности в целия спектър на чувствата си, но не знаем как да композираме хармоничните мелодии съставени от спектъра от не-двойнствени емоции - любов-омраза; страх-смелост и тревожност-спокойствие и т.н.

Ние всичко сме изпробвали досега "на парче". Ние сме силно диференцирани и специализирани същества. Всеки отделно преживява страдания, негативно настроение и даже радост. Ние сме много странен експеримент. Ще ни трябва дълъг период да излезем от изолацията, амнезията, страстите и рефлексите на самооцеляването и двойствеността. Разбира се, след това ще има нататък и по-нататък и т.н. Засега все още сме практични, а не абстрактни същества, с голям но неясен потенциал.

Вторият въпрос е свързан с първия. Каква структура на взаимодействие между нас ще изберем. Каква ще бъде новата ни социална матрица?

Стана ясно, че сме затънали в индивидуалистичност, разчитаме главно на себе си (и на съдбата), като не вярваме един на друг почти за нищо. Нашите успехи, неуспехи и преживявания са плод на индивидуални усилия. Живеем в общество, спазваме набор от принципи и икономическа организация, но не вярваме в колективния дух. Всякакви групи се съставят и разпадат лесно, защото възникват за синхронизиране само на индивидуален интерес. От време на време някоя колективистична теория ни обзема, но после бързо се разпада като омръзнала мания. Въпреки утопичните хипотези още никой не е могъл да създаде работеща комуна, без да се окаже по-късно, че някой внимателно е влял в нея принципа на личната изгода.

Толкова безнадеждно индивидуализирани и изолирани същества ли сме в същност? От време на време някой човек спасява друг човек. На Коледа се изпращат благотворителни пакети на бедстващите. Но също така някой застрелва друг, без да му мигне окото. Без сантименталност и никаква милост. Като цяло ние сме лоши един към друг и си създаваме допълнителни проблеми от това. Експлоатацията е начин на живот.

Дали ще пренесем безнадеждния си индивидуализъм в по-светлите светове, или ще сме в състояние да направим някакъв компромис с колективизма?

На другия край на социалните взаимоотношения са цивилизации, нямащи друг начин на съществуване освен колективния. Ето какво ни казва една условно отделно същество от един друг свят [46]... "Ние сме индивиди със свободна воля като вас. Фактът че умовете ни са "свързани" в групата на нашия вид, не ограничава действията ни с волята на групата... Научили сме се да създаваме заедно поток от живот и мислене, който да твори хармония за всички... Групата може да реши как да използва всяка нова идея (инициирана от индивидите, но с отказ от авторство) и да прецени дали има полза от нея... Може би вие ще успеете да видите, че този вид групова интеграция на индивиди би била полезна на Земята" И по-нататък: "Ние бяхме принудени да работим по този начин да спрем унищожителното съревнование, което ни разрушаваше, и да намерим по-продуктивен начин на работа." Но за съжаление груповата интеграция в дългосрочен план въпреки достигнатия баланс води и до нови проблеми, нерешими само в рамките на усредняващия колективен ум. Затова съществото наричащо себе си Рануаш от Атайен прави по-нататък една твърде тревожна констатация за цивилизацията си [46]: "Ние сме заключени във фиксирана затворена крива от преживявания, неспособни да минем напред в следващото ниво. Осъзнахме, че

се нуждаем от разнообразие в мисленето и действията, за да се придвижим напред в способността си да използваме нашето творчество като група." След това съществото (Рануаш), отбелязвайки нашите успехи в творенето на разнообразие, в "разделяне на любовта" ни предлага помощ: "Време е да започнем да придвижваме това разнообразие в хармония."

Обезпокоителното в това предложение за сътрудничество е настойчивото предлагане на собствен генетичен материал, който да се влее в нашите гени с цел усъвършенстване на физическото ни тяло. Разбира се, не сме длъжни да го приемем. Решението за това би трябвало да бъде поне засега доброволно.

Така или иначе в това дълбокомислено изказване проличават неудобствата на двата полюса: краен колективизъм и краен индивидуализъм в организацията на обществото.

На планетата (Атайен) стояли дълго в кръг "хванати за ръце", пеели песни, разказвали си истории за силата на цялото, но същевременно лишавайки се от разнообразие, прогонвайки революционерите между тях, авторите на нестандартни идеи. И при комунизма у нас май беше така, ходехме колективно на кино и театър и клеймяхме свободомислещите, нестандартните, даже ходещите с дълги коси.

От друга страна "естествения за нас" див капитализъм създава непрекъснато такова разнообразие, че вече два живеещи заедно индивида не си приличат един на друг. Въпреки разширяващите се комуникационни мрежи, комуникация няма. Има празно бръщолевене, реклама, никой не слуша другия, всеки се стреми да има "собствен номер" в живота.

Не е ясно доколко двете крайни форми (социални матрици) са разпространени широко във Вселената. Не е ясно също така каква би трябвало да бъде една компромисна формула на съ-съществуване. Декларациите "Всички сме едно, затова да се обединим" могат да са главно символи на посоката. Има и още един озадачаващ факт. Във Вселената изглежда съществува йерархия. Странното за нея е, че тя е непрекъснато туширана, но при нужда изтъквана. Говори се за раси, нива, координиращи съвети, екзекутивни органи, даже за наказания. Специализацията, делението, изтъкването също така изглежда са част от космическата реалност. Например излъчваният цвят от аурата на едно същество косвено характеризира неговото ниво, място и отговорности. Не е ясен механизмът, който прави едно еволюиращо същество "космически скитник" и също така поставя друго в йерархията с ранг и субординация на прерогативи. В нашата относително дълга еволюция на Земята ние сме живяли в различни видове йерархични подредби - племена с вождове, робовладелско общество, феодализъм и накрая прословутата демокрация. Но вътре в демократичните общества също така има скрити и явни йерархии - парламенти, правителства в сянка, бизнес-групировки. Нашето може би твърде примитивно разбиране за йерархията е, че това всъщност е насилие и потисничество на едно избрано малцинство над другите.

В този случай когато разсъждаваме за новата социална матрица "след потопа", трябва да разберем за себе си какъв ще бъде организиращия принцип. Дали това ще бъде доброволния колективизъм на наистина свободни същности, или някаква подреждаща скрита сила ще въвежда ред, макар и с меки ръкавици.

Ако системния организиращ принцип е базиран на първата предпоставка, ще бъде наистина трудно, а може би невъзможна задача да се направи от известен брой свободни прерийни ловци, съгласуван хор от неделни певци в катедралата. Освен това процесът на интеграция "навътре" на всеки индивид може да продължи твърде дълго, защото откритията (кой къде е оставал по нещо от себе си) наистина предстоят.

Все още не боравим с цялата възможна информация, а и всички сме станали толкова различни. Така че ни предстои дълъг процес на кристализация на идеи и решения.

 

Глава 9

ПЪРВИ СТЪПКИ В 4-D.

ДЕСЕТ ИНДИКАЦИИ ЗА ПРОМЯНАТА.

ОБРАЗЪТ НА МИСЛИТЕ.

ЕМОЦИЯТА КАТО ЕНЕРГИЯ.

ПРЕЖИВЯВАНЕ И ОПИТ. СЪПРЕЖИВЯВАНЕ

Ние влизаме в контакт с новите реалности много бавно. Понякога дори не усещаме че нещо необичайно се е случило. Потънали сме в нашия живот - фиаско, като че наблюдаваме филм, в който и участваме. Постепенно обаче парадоксалните факти и изживявания започват да се натрупват и да смущават линейното причинно-следствено мислене. Най-често това са смущаващи сънища - пътешествия, разговори на сън с някак по-различни същества, но също така необичайни случки (нещо се случи?). Понякога ни поразява синхроничността на определен вид събития, припомняния, срещи, разказваме си един на друг сънищата и случаите и констатираме че на твърде много хора им се случват необясними неща. Постепенно линейното ни мислене като че започва да става по либерално, приема мълчаливо новия тип факти, но продължава упорито да ги интерпретира по стари  начин. Но алогичните факти продължават атаките си и лявата половина на мозъка започва да участва по-пасивно и отпуснато в процеса на интерпретация. Дясната половина използва това и започва да развива бързо своята гледна точка. Интуицията започва да изпреварва тромавите логични заключения и ние все повече се осланяме на нея. Но все още сме далеч от съзнателно наложения синхрон между двете гледни точки и се люшкаме крайно изтощително между тях. Навлизаме в ситуацията, която Юнг нарича "психологичната болест", или потъване във вътрешния свят. Това се придружава с известна изолация, несигурност и отпуснатост. Като че точно тогава външните събития започват да се случват по-рядко, или поне по-малко ги усещаме. Всъщност касае се за едно нарастващо състояние на вътрешна отпуснатост, при която все по-малко ни вълнува какво става "отвън".

Постепенно започваме да се усещаме като уникално самодостатъчно същество със своя специфична вибрация и проявление в света, със свое място и развитие. Но това става по-късно, а преди това задълго потъваме в нашата психологична болест. Затова е и усещането за хаос, за суетене, суматоха във външния свят, в който се случват все повече невероятни, объркващи неща. Изпълваме се с копнеж за напускане на този свят, силно желание да не се участва активно в него, придружено с носталгия по нови светове. Спомнете си, че това бяха двете генерални условия за преминаване, трансфер от едно измерение в друго: силно да мразя (старото) и силно да любя (новото).

Кога все пак ще започнем да разбираме, че вече сме стигнали границата между световете, че нещо наистина систематично се променя в нас и даже, че сме направили първите си стъпки в новата действителност?

Съществуват определени индикации, че вече сме стигнали достатъчно далече в промяната и че "силите на еволюцията" са ни забелязали, приели и включили в сметките като "воини на светлината" [50]. Има източници където тези признаци са систематизирани. Биха могли да се представят като "10-те индикации за навлизане в 4-D". Ето ги подредени:

1. Самотата започва да се смекчава. Както казва Франкл: "Хората се нуждаят от смелост, за да бъдат самотни." Това е смелостта на самопознанието. Но това е наложена или самоналожена изолация, усещане за празнота която тежи. Първото, което забелязваме при достигане на граничното състояние, е, че празнотата започва да се смекчава. Появяват се нов тип контакти, доста по различни от обичайните и това трябва да се приеме като част от новата ситуация. Общото взето самотата все пак остава, защото е част от самодостатъчността на индивида.

2. Развитие на второ внимание. Това е вниманието, двойната концентрация на шаманите, постигано със специални техники. Разделението се извършва неусетно. Докато една част от нас върви напред, назад, встрани във времето и пространството, друга остава стабилно в тази реалност и в този момент. Второто внимание се появява в резултат на активизацията на дясното мозъчно полукълбо.

3. Намаляване на дуалността. Нашият свят е изграден върху двойките противоположности (топло-студено; любов-омраза; страх-смелост). С преминаването към по-висока и стабилна честота

тази склонност към крайни състояния намалява. Това е особено изживяване, особено в областта на чувствата, когато силните страсти изчезват, няма на какво да се противопоставяме, от какво да бягаме и т.н. Първоначалното впечатление е за влизане в тихо пристанище и че бурите скоро ще се завърнат. Но това не става, двойствеността е изчезнала завинаги и като че животът е изтекъл. Всъщност е изтекъл животът-импровизация в 3-D света.

4.  Ставаш приятел с подсъзнанието и партньор на свръхсъзнанието

Подсъзнанието е центърът на опита и на контрола върху тялото. За да станеш близък с тялото си, да усещаш нещата отвътре, започваш да общуваш с подсъзнанието. Системното тълкуване на сънищата ги прави по-ярки и показателни. Създава се обратна връзка с вътрешния Аз, който проговаря главно със спомени, предупреждения, успокояване.

Това, което се нарича свръхсъзнание, не е много ясно точно какво е в нашата структура на съществуване. Египтяните са го наричали КА, християните ДУХА, някои го свързват с т.нар. ангел-пазител, срещат се определения, като водача, довереника. Това е тайнствена "външна" част от нас, с която ни предстои да се свържем по енергийните канали. Той е връзката с цялостта, той насочва, свързва подобно на интернет, той е точката на фокусиране от където се управлява нашето разширение и интеграция.

Така "Довереникът може да ви съдейства при поддържането и преместването на вашето разтварящо се ветрило на съзнанието, показвайки ви в коя посока да завиете и модулирайки честотите, съдържащи събития или вибрации, случващи се в рамките на определен период от преживяното". Но довереникът лесно се отегчава и изтощава от едни и същи истории и идентификации. Той се радва на избора на "друга перспектива на жизнения опит." Затова трябва да създаваме нови истории за себе си, за да го активизираме. Вероятно точно този е механизмът на действие, който описахме като "намерения - факти - преживяване - съпреживяване". Ние формираме нови намерения, довереникът (висшият аз) създава фактите посредством честотно модулиране, после отново ние преживяваме тази "реалност", а той се превръща в съпреживяване.

В отношенията с довереника трябва наистина да се изпитва взаимно доверие. Много често нашите най-съкровени желания не създават автоматично подходящите събития в реалността, което означава, че довереникът не ги е разбрал правилно, или пък не желае да ги изпълнява. От гледна точка на съзнанието също може да се създаде недоверие към свръхсъзнанието, което намира израз в състоянието "исках едно, а се получи друго". Но така или иначе с трепет очакваме желаните събития, сбъдване на мечтите, което на едно по-ниско ниво е очакване съдбата да е благосклонна.

Когато се появи взаимното доверие, може би тогава фактите и събитията ще започнат да съответстват точно на желанията и намеренията.

5.  В 4-D и по-нагоре божественото става Богинята на мъдростта, която реално започваме да възприемаме. Един от най-удивителните индикатори на прехода е усещането, че всичко се управлява твърде мъдро и хармонично от един женски принцип. Раждането и отглеждането са само стъпки в последователното развитие на женския принцип. Появата на интуиция е следващо по важност даряване от това начало. Но още по-нататък започваме да разбираме, че зад всичко, което се случва в природата и Вселената, стои режисурата на Великата Богиня от миналото и бъдещето. За да участваме успешно в света като играчи и артисти е необходимо нейното невидимо присъствие във всяко действие. Но хармонизацията на индивидуалното и колективното трябва да се търси в баланса на женското и мъжкото начало.

6. Предопределението става основен въпрос. Когато се пресъздадем устойчиво на едно по-високо ниво на вибрация, започваме да се питаме каква е по нататъшната ни цел и път. Разбираме, че сама за себе си нашата уникалност е нищо. Просто няма какво да я правим. Затова започваме да търсим някакво предопределение, особен път за нас в цялото и се досещаме за съпреживяването на ПЛАН, на обективна целесъобразност. Колкото по-често се питаме: "А сега накъде с тази уникалност", толкова по-ясно става, че сме навлезли в етапа на зрялостта. Усещаме интуитивно, че някои неща са подготвени специално за нас. Индивидуален сценарий в който нашата уникалност трябва да намери по-нататъшно разните, вливайки се в общия поток.

7. Събитията са съобщения, представени посредством различни символи. В прехода нещата стават все по-малко случайни. Всяко събитие и факт е изпратено от някого". Най-чести са съобщенията "от нас за нас". Основният факт на нашето самостоятелно съществуване предизвиква интерес и предполага интерес към контакт, внушения, помощ, игра, съвместяване. Вече говорихме за събитията, които имат склонност да се случват едновременно, за синхроничността, за житните фигури, за И Дзин, за връзката между символа и действието. Ето например странния череп намерен в планината Родопи, неидентифициран с нищо. Но скоро още един подобен безподобен череп се намира от друг човек на друго място в Родопите, от човек страстно желаещ да намери подобна находка. Два безподобни черепа вече са твърде много и са проява на синхроничност, свързана с времето. Известно е, че кристални черепи са намирани в други части на света. Те се определят като банки от данни, времеви портали, като ключове (оставени от маите).

Изглежда че (тъй като в цикъла няма линейна последователност) единствената възможност за подсказване на етапа, който наближава, е да се въведе серия от странна символика. Когато станем истински следотърсачи посредством синхронична символика, интуитивни дешифратори на сенчести прояви, значи здраво сме се хванали за първичните събития чиито корени са в 4-D.

8. Рационалното започва да отслабва влиянието си. Бъбривото ляво полукълбо на мозъка е подложено на шокова терапия: медитация, парадокси, първични събития. За известен период то започва да работи по-слабо. Чувстваме хода, развитието на всяка отделна мисъл. След това последва пълно мълчание. Сякаш един чужд ум, както казва Кастанеда, ни е напуснал. Когато вътрешното мълчание стане обичайно, без контрола на съзнанието, значи вече сме разчистили терена за новите преживявания. Това не означава, че ставаме безкритични и неоценяващи обстановката, просто това става по друг много по-бърз и комплексен начин, така че мисълта просто не се "чува" като разсъждение.

9.  Отказ от външна поддръжка. Това е едно твърде болезнено трансформиране, но е неизбежно. Нещо като отбиване на агнето от млякото на майката. Твърде много сме свикнали да „доим” природата, другите, съдбата, светиите. До известен момент даже не бихме могли да си представим друг начин на оцеляване. Когато все пак станем достатъчно силни, имаме независими предпоставки, ясни намерения и способност да акумулираме свободно течащата външна енергия, започваме да ставаме самодостатъчни същества. Не се нуждаем повече от хищни инстинкти, от сълзливи молби и дълги изнурителни очаквания някой да ни помогне. Действаме чрез нашия Висш Аз по странна схема. Разбира се, съчувствието и емпатията към всичко живо остават, даже се засилват. Самодостатъчността е едно от последните решителни постижения, след което вече започваме да разбираме, че етап от еволюцията е приключил, че вече сме същества, способни да се изправят пред новите неизвестни.

10. Желанията стават намерения.  В З-D света променяме нещата посредством желанията си. Силното желание е покана към базисната холограма да се промени – редът, събитийността на предварително очертаните участъци. Например в холограмата съществува участък на пространствена локализация на индивида – място, регион и т.н. Силният стремеж към промяна, търсенето на „нови земи” може да промени този участък – преместваме се на ново място, започваме нов живот. Това променя връзките, макар и базисните събития да остават както са програмирани. Постепенно започваме да разбираме, че ако неустойчивите, страстни желания в крайна сметка променят част или целостта на събитийността, то едно твърдо формирано намерение, поставено като жизнена цел и водещо до съгласувани действия може да промени нещата по-бързо и ефикасно. Намерението е осъзнато желание. То показва освен това една съпричастност и отговорност към промяната. То може да организира всичките вътрешни ресурси и да направи впечатление на Довереника, т.е. Висшия Аз. Когато усвоим механизма за формиране на намерения, окончателно скъсваме пъпната връв със стария свят на „желания, мечти и реалности”.

Когато се научим да формулираме намерения, трябва да станем много внимателни по отношение на мислите си. „Мисли за какво да мислиш" [56, 57] става изключително важно правило. Защото в 4-D и по-нагоре мислите имат образ и вършат работа. Първите тренировки за правилно мислене се наричат визуализация. “Imagine”, казва Джон Ленън. „Представете си" са много от препоръките, с които се започва някакво упражнение. По-нататък визуализацията става много

сложно изкуство. То се основава върху използването на въображението като „градивна сила". Въображението е първична даденост на ума, което непрекъснато се използва макар и несъвършено, несъгласувано. След появата на желание, въображението започва да гради пясъчните кули - шеметен успех, любов, известност, богатство.

В процеса на творческата визуализация въображението се използва съзнателно за създаване на образи. Въображението са ръцете на скулптора извайващи образа. Всеки детайл има значение в цялостната картина. Например: представете си вашето тяло като светещо яйце. С различна светлина за различните части и органи: бяла златиста, виолетова. Представете си, че излъчвате тази светлина във всички нюанси, около себе си като аура.

Или си представете един малък свят, в който бихте искали да живеете: малка къща край поток, зелена трева, дървета и цветя наоколо. Равномерна светлина огрява от всякъде. Вие си представяте дом в 4-D, който пресъздава донякъде нашите 3-D мечти за красота.

В по-късна фаза на развитие въображението може да стане много тренирано и бързо да пресъздава образа на мислите. Всъщност след формираното твърдо намерение (за посещение на друг свят, за конструиране на нещо) следва формирането на мисъл-форма за окончателния вид на желаното: координатите на света, който искаме да посетим, макета на конструкцията, която ще създаваме. Например искаме да пресъздадем едно листо от кестен в 4-D. Трябва да можем да си представим как ще изглежда това листо в една четириизмерна проекция. Въображението трябва да усвои изкуството за създаване на четириизмерни образи. Посредством възможността на изграждане на триизмерни образи на база на развития неокортекс виждаме света като З-О. Съста вянето на четириизмерни мисъл-форми ще ни постани автоматично в 4-D обкръжение. Ако постигнем почти невъзможното засега представяне на 5-D образите, вероятно ще можем да попаднем там. Казват, че по-висшите измерения (от 6-D нагоре) не са формообразуващи, а само казуални. Измерения на чистата мисъл, която за сега не можем да си представим.

Според Денинг и Филипс съзидателната визуализация е обединение на всички способности на ума, заедно със сензорните усещания на тялото и мозъка в едно съзвучие, за създаване на целеви образ, който след това се имплантира в съответния свят. Създаваният образ се появява някъде между веждите, което ги кара да смятат че той се генерира от т.нар. трето око.

В създаването и поддържането на образа участват не само мисълта, но и емоциите. Отново се проявява това изключително свойство на емоционалността - да задвижи картината на намерението и посредством силния стремеж към нея да я задържи във въображението си за дълги периоди от време. Това авторите сполучливо наричат "съживяване на мечтата", т.е. поддържане на високо емоционално равнище на участието в образа. Можем да си представим ситуацията като изработка на емоционалния съд, в който да задържим бързоликвидната плазма на образа. Но плазмата на образа не е необходимо да се задържа много дълго. Действието настъпва почти незабавно след намерението. Отложеното действие създава напрегнатост, влияеща върху чистотата на образа, и поставя на изпитание търпението.

Нашата "способност за желание" обаче се пропилява, ако е насочена към второстепенни, маловажни и взаимоизключващи се желания. Намерението е важно нещо и то трябва да води до значими преживявания за личността. Ето защо трябва да мислим върху какво да мислим. Верен критерий за правилна посока е посоката на максималното удоволствие. Ако изпитваме удоволствие и радост от визуализацията, то тя отговаря на стремежа за експериментиране с нашата уникалност. Също така това означава, че сме в посоката на реализацията на плана и отделеното ни място в него. Когато визуализираме точно и в съгласие с посоката, съответния архетип като че предоставя и ресурса за изпълнението.

Разбира се, в грубо физическата среда на З-D света в който материята създава инертност на преструктурирането, визуализацията много по-трудно довежда до бързи резултати и в точния вид на мисълта-форма. Изкривяването е често срещано явление. Например феноменът на телепатията съществува, но не дава точни, а само приблизителни верни представи. Вероятно честотното модулиране в твърда среда и ниски вибрации трудно пренастройва съществуващите материални структури. В по-високите вибрации на високочестотните светове, тази промяна към желания образ

би трябвало да става бързо, прецизно и ефективно. Създавайки менталния образ, веднага попадаме в него вече като реализация. Също така трябва да се владеят техники за освобождаване от ненужни вече визуализации. Това, което прави динамиката в 3-D света, смяната на събития и състояния по един независещ от нас особено начин, в 4-D и по-висшите измерения трябва да се извършва лично от създателя на образи и форми. Той фактически се превръща в един от съ-създателите във Вселената.

Сега отново ще се върнем към емоционалния инструментариум, който след като създава импулс за промяна, фактически съдържа и енергията на този импулс. Емоциите и емоционалният микс са твърде широк спектър от чувствени състояния, доловени чрез сърцето, но вероятно генерирани от нещо което понякога се нарича "емоционално тяло". Интересната книга на Ф. Уилкс "Интелигентните емоции" [9] определя поне 15 базисни емоции: агресивност, гняв, тревожност, отегчение, депресия, завист, страх, скръб, вина, омраза, надежда, самота, любов, гордост и чувство за отхвърленост. Това е една, според нас, твърде непълна класификация, защото не включва и други базисни емоции. Например емоцията "възторг" която е сравнително рядко появяваща се, но твърде енергетизираща тялото и мозъка. Според някои интересни мнения [9] върху възторжеността на човека може да се изгради една цяла бъдеща цивилизация. Бихме могли да си представим една цивилизация базирана на радостта, когато всичко което се прави е подтиквано от радост и възторг. Засега обаче сме изпробвали само цивилизацията на страха и още не е ясно дали тя е окончателно приключена, или е възможен "вторичен регрес" и обратно в негативизма и безизходицата. Всяка емоция дава специфична енергия, която определя и мотивира постъпките и особено мислите. Понятието "невесела мисъл" дава илюстрация за чувствената обагреност на мислите. Също така се срещат съчетанията "радостна мисъл", "чудесна идея", "вдъхновено слово" и т.н. Въпросът е можем ли чрез една или много различни мелодии, съставени от чувства, да направляваме развитието си, или пък обратно - емоциите са резултат ситуации или оценка за тези ситуации.

Самото преживяване, централната тема на еволюцията е преди всичко някакъв емоционален резонанс, придружен със запаметяване и опит. Или по-скоро емоцията закрепва опита в съзнанието, отваря вратите за проблясъци в съзнанието, които постепенно го променят.

Без емоционалността си, без способността си да изпадаме в един чувствен свят на по-фини или по-груби настроения сме загубени. Ще бъдем интелигентни автомати, способни да се пресъздават безкритично в реалността в която са поставени - до безкрайност. Няма пречки това да бъдат стотици хиляди и даже милиони земни години на повторение. Когато обаче в нас нахлуят емоциите на различността и преситеността към този свят, от една страна, и силен стремеж към непознатото, от друга, посредством парадокса на "интелектуалната емоция" запалваме машината на времето, дремеща в нас. Машината на времето сме самите ние - тяло, ум и душа в едно, способни да се трансферират през честотите напред и назад, нагоре и надолу в различни съществуващи и възможни светове.

Възникналите напоследък понятия "интелигентна емоция" и "емоционален интелект" възбудиха духовете, защото може би се касае за пробив в парадигмата, че интелектът е всичко, а емоцията е само шум. За съжаление и при изтъканите нови словосъчетания отново се разбира някаква комбинация от интелектуален контрол върху свободно протичащите емоции. Някак не се възприема факта, че емоцията е разумна сама по себе си, защото информира твърде вярно за отношението на субекта към събитието и състоянието. Емоцията поначало би следвало да се разглежда като "интуитивната мисъл" на дясното мозъчно полукълбо. Тя е женската гледна точка към света и е мощна и неограничена, защото е свързана със светоусещането на самата Богиня. Посредством емоцията се предават мозъчните вълни във Вселената, като нейната проникваща способност е внушителна.

Един предсмъртен вопъл вероятно би могъл да ужаси същество, намиращо се твърде далеч от събитието, а едно чувство на проникваща емпатия би могло да събере много същества на едно място: под слънцето на съчувствието и разбирането. Ако във Вселената съществуват неемоционални общества, тяхното съществуване би трябвало да бъде твърде жалко, макар и те да не биха могли да забележат това, защото са лишени дори и от безпокойство.

Франсис Уилкс [9] се опитва да разглежда спектъра на чувствата като съ-съществуването на

множество Аз. Различни повече или по-малко развити наши Азове-архетипове се опитват да излязат на сцената и да изиграят своята роля. Те са подпомогнати от съответстващи емоции и си пробиват с тях път "всред множеството". Когато един Аз е потиснат, той изразява своя гняв, когато е застрашен - своя страх, когато е потиснат - своето неудоволствие. Когато Азът-архетип е добре проявен, той е силен и изпитва радост, доволство, равновесност.

Следователно привидният хаос от променящи се чувства е фактически натиск на различни видове добре проявени и лошо проявени Азове. Неочакваната амбиция да направиш нещо не е толкова неочаквана, ако в това един слабоприявен Аз изразява своя копнеж към изява. Например възрастен инженер се опитва да свири на цигулка, а някой внезапно напусна работа и семейство и изчезва "зад ъгъла". Неочакваното удовлетворение от второстепенен факт може би разнежва фино някой меланхоличен Аз, а равнодушието към "първостепенни" събития в живота може би говори за насищане в тази област. Казваме че човек иска да има своите малки или по-големи победи в различни области. Също така се учудваме че някой контактува с различни хора по различен начин. Ние сменяме и разнообразяваме познанствата си именно за да развиваме някоя недоразвита част от себе си. И по всяка вероятност виждаме тази част отразена в очите на някой друг. Очакването е двама застаряващи професори да си говорят за наука. Но твърде възможно е те да си подхвърлят цветисти изрази за млади момичета, защото това е дълбоко подценявана област в тях, изискваща изява. Бързо забогателите обикновено са щедри и се правят на приятни, обикновени хорица. Бедните обичат да си носят новите дрехи, а богатите често ходят неглиже.

В края на времето всички Азове искат да експериментират оставащото 3-D битие почти едновременно. Затова сме свидетели на твърде странни съчетания от проявяващи се архетипове. Забелязва се впечатляваща емоционална бързина в реакциите. Лесно могат да ти кажат да си гледаш работата, но също така неочаквано може да се проведе най-задълбочен разговор между непознати. Нашите често променящи се гледни точки, са свързани с неочакваната поява на едно ново Аз, което търси бързо да събере липсващия му опит. Тези появи са винаги емоционални в началото, докато омръзне. Омръзването означава насищане на възприятието. Но след това остава една повишена интуитивност към изучения вече вид явления - т.е. бърза идентификация и съобразяване при повтарящи се и даже уникални случаи.

Така често просто "отгатваме" намеренията на другият и даже разбираме какво иска да изрази. Това е нарастващата емпатия на интуитивна основа. Срещу емпатията съществува много силно брожение от някои видове Аз. Тези които още не са се проявили добре и се страхуват от конкуренцията на външните връзки. Проявите са свързани със свръхегоизъм, който надхвърля нормалните представи на любов към себе си.

И тук в полето на емоциите трябва да се намери решение по повдигнатия вече въпрос за това, какъв вид общество ще създадем съзнателно след преминаването ни в 4-D света. Ако запазим някои "агресивни и непоносими" видове Аз в себе си, вероятно ще се разбягаме стремглаво в различни краища на Вселената. Но от друга страна, ние сме проектирани да бъдем едно цяло и тогава ще се "опънат" много силно невидимите въжета на връзките. Развитието ни може да се забави и даже да спре. От друга страна, колективният опит на други неразгърнали се цивилизации от съвместното "хорово пеене" не може да ни стане идеал, защото е трудно да си представим себе си като певци в хор.

Появява се алтернативата на "разумната близост". Основните ни практики и изследвания, проектирания в новите светове трябва да се извършват пак на индивидуално ниво. Всеки индивид трябва да има собствено "поле на проективни и реализационни възможности". Това което трябва да се промени е в начина на обобщаване и преживяване на натрупвания опит. И това трябва да става с по-съвършени колективни механизми, нещо като "директен колективизъм" на равностойни хора. Но възможно ли е то? Груповата логика и изисквания са склонни да смачкват индивидите, което спира развитието.

Ето как безпристрастно обобщава това едно същество живяло дълго в група. "Ние сме заключени вън фиксирана затворена крива от преживявания, неспособни да преминем напред в следващото ниво. Осъзнахме, че се нуждаем от разнообразие в мисленето и действията, за да се придвижим напред в способността си да използваме нашето творчество като група."

А ето какво казва същото "прозорливо" същество за нашия опит [46]: "Ситуацията при вас... достига критичната си точка. При толкова много разнообразие, хаосът е застрашаващ." И още: "Време е да започнете процеса на привеждането на разнообразието в хармония."

Разбира се, хармонизацията трябва да я извършим сами, но възможна ли е тя и как да стане. Ние сме прекалено индивидуализирани същества. Това е нашата сила и нашата слабост. Изпробвали сме един два пъти в историята си модела на колективното съществуване и нищо добро не е произлязло от това. Обществото се е превръщало в Ад за повечето хора.

За да се направи разумния избор отново сега, трябва да се довърши индивидуалната революция на Множество Аз във всеки от нас. Всеки Аз трябва да се прояви, да се еманципира и да се интегрира свободно във "вътрешното семейство" [47]. Всеки архетип трябва да се утвърди в спиралата на цикъла. Изграждането на вътрешното равновесие сега, в края на времето, е основната задача и дълъг на всеки индивид. Вътрешното равновесие е подреждане на многото проявили се Аз (архетипове) около един Център на стабилността. Този център е постигната договореност и съгласуваност на трите нива на съзнание. Съзнанието става приятел на подсъзнанието и доверител на свръхсъзнанието. Това означава, че ние започваме да разбираме и обичаме подсъзнанието си, което непрекъснато и извън времето се грижи за нас. То ни осигурява безопасността и автоматизма на съществуванието. Но то също има своите нужди и те трябва да се отгатват.

Що се отнася до свръхсъзнанието, нещата са по-сложни. Първо не знаем какво точно е то. Нещо извън нас или нещо от нас? Какви са неговите цели? То ли ни "набутва" непрекъснато в трудни ситуации, експериментирайки с нас, стоящо на безопасно разстояние. Какво е КА или КХА? Как да се отпуснат каналите между нас и КХА? Изпълнени сме с подозрения. От друга страна, "то", наблюдавайки всичките ни мисли и постъпки е възможно да ни счита нестабилни, скучни, безинтересни. Свръхсъзнанието стои на пресечната точка между световете и знае много повече от нас. То има възможности да ни помогне с информация, а ние на него, като му предоставим поле за експерименти. Ключовата дума тук с доверие, взаимодоверие. Но това е вероятно най-трудният процес в нашата интеграция. Първо, трябва да осъзнаем факта на съществуването на КА - "там някъде", далеко и много близко. Второ, трябва да се опитаме да разберем неговите намерения. Тогава и то ще започне да разбира, че сме станали много по зрели и надеждни и ще престане да ни "вкарва" в трудни ситуации. Условията на нашия живот вече изискват едно смекчаване. светът обуславящ нуждата - за пари, за здраве, за контакти трябва да стане някак по щедър към нас. Стига страдания и неуспехи. Може би трябва да се провикнем, че да ни чуе свръхсъзнанието.

Но има и един друг проблем. Много от нашите Азове са далече от централното ядро на личността. Те може би са разпръснати в различни измерения и времена, някои даже като "реални" същества, други като странстващи идеи в безплътните безвремеви измерения. Понякога сънуваме пътешествия в странни светове, ситуации в тялото на някой друг Аз. Трябва да си "приберем вересиите", да съберем всички части, експериментиращи различни архетипове, в една обща информационна мрежа, поддържайки непрекъснат контакт по между си.

Също така всички сме и едно вътрешно духовно семейство. Трябва да се разпознаем и да се обединим. При една начална фаза на интеграция възниква въпроса как да разположим в стройна система целия този разпространен опит и всички тези невероятни преживявания. Вместо да се страхуваме от различните аспекти на себе си, по-скоро да се възхитим "нима всичко това съм Аз?"

Ние сме сложни и мощни същества, разположени в този сектор на холограмата. Ако можем да се наблюдаваме от страни, вероятно приличаме на енергийни централи, излъчващи фойерверки от светлина. Само да си представим, че обръщаме нашата маса на физическите тела в енергия по формулата на Айнщайн (Е=mc2) Вероятно прилагаме енергийни модели и в един много по-фино енергийно съставен свят. Ако влезем в 4-D с този потенциал от енергия (с тяло), ще извършим разтърсване в енергийните мрежи на 4-D света.

Засега обаче сме в началото на процеса на интеграция, като сме пуснали "в действие" колкото се може повече от нашите архепитни Аз. Приличаме на ранните енциклопедисти в проявите си. Често до някой много интелектуален и извисен Аз се проявява едно бързо повратливо човече, желаещо да забогатее, да стане министър, да експериментира с делтаплан. Всички невромедиатори

оказват съдействие - серотонин, мелатонин, ацетохолин, допамин, но преди всичко още много адреналин и нерепсинфрин (представител на вълнението) Интересно е, че невромедиаторите са свързани тясно с емоционалните състояния, което означава че тялото е заинтересовано да подпомага чувствата. Вероятно съществуват определени връзки и причастност по веригата "невромедиатор - емоция - архетипов Аз", осигуряваща база за експериментиране на всеки вид Аз. Така хората, стремящи се към висока степен на риск, развиват Аза на волята, обожават усещането от увеличения адреналин в кръвта си. Артистите и политиците вероятно са любители на по-висока доза нерепинофрин, а медитиращите са под въздействието на допамина и мелатонина.

Всичко това вероятно скоро ще можем да управляваме съзнателно, използвайки хранителни съставки, физически и интелектуални режими.

Що се отнася до търсените преживявания, тук основно значение има упражняването на чувствата. Преживяванията кристализират в паметта. Но какво точно е памет? Последни изследвания показват, че сме склонни непрекъснато да поправяме "фактите" записани в паметта, създавайки все по-различни версии на миналото си. Въпреки че помним всичко, в зависимост от това какъв аспект от случилото се се преживява в момента, се променя неузнаваемо базата от данни, записани "там някъде" в мозъка или в личната холограма. Поради това не бива изглежда да се тревожим за миналото си. То и без това не е особено прецизно възстановявано. Кастанеда даже съветва (или дон Хуан) да забравим съвсем за биографията и да станем същества без минало.

Интересното в тази многоизмерност на фактите е, че те са способни да се създават съвсем различни СV-версии не само на личности, но и на народи, цивилизации, култури. "Ние си разказваме приказки, за да съществуваме", така започва роман на известен автор.

В такъв случай може би трябва да сложим преживяването като много по-значимо от факта, който уж го е породил. Бебетата се смеят когато им покажем малкия пръст, защото в момента им е интересно да се смеят. Колко много емоции се пораждат във виртуалните компютърни игри. Политически скандали тресат обществото за неща, които никой не може да докаже като факти. Ние се упражняваме да манифестираме своите различни Азове и използваме най-малкия повод за това.

Защо е толкова важно преживяването? Защо в едни свят-проекция това е нещо което единствено е "реално” във виртуалната мрежа. То създава опита и запълва със странни знаци и багри първично девствените ни умове. В един очакващ ни свят на единение с върховното ще се връщаме отново и отново към дългия наниз от преживявания.

Интересен е моментът когато преживяването става съ-преживяване. Всички същества изглежда имат склонността да се учат от всичко. От чуждите преживявания също. Когато един чувствено обагрен опит ни изпълни, той бързо обхожда световете и всички го възприемат. Съществува хипотеза, че за да "изживеем" някакъв живот, е възможно въобще да не се раждаме на Земята. Достатъчно е да се отключи верният файл от преживявания на действителна личност с ярка биография и ние ще се въплътим в тази личност съпреживявайки живота му. Затова в лудниците има стотици Наполеоновци, а в баровете хиляди Клеопатри. По принцип би могло да се спечели време, като се изживее опитът на някой друг. Но опасността тук е, че картината на опита може да се стесни значително. Множество нови, уникални, непредвидими преживявания ще бъдат спестени и за тях няма да се знае нищо,|

Изглежда че повече от всичко друго първоначалният извор на живота цени уникалното преживяване, което автоматично става негово съпреживяване. Така многообразието от потенциални възможности се проявява по нов неочакван начин. Когато един царски дворец е твърде богат, някой постоянно трябва да се грижи да предоставя на царя нови номера - което вероятно с основната причина за съществуването на придворния шут. Освен това посредством съпреживяването всички се идентифицираме като едно.

 

Глава 10

ПУСТИННИ ДНИ.

СУМАТОХАТА ОКОЛО КРАЯ НА ВРЕМЕТО ЗАПОЧНА

Когато се взрем върху ужасните претенции на всички за всичко, натискът, психологията на неизпълнените желания, безразличието към изпълнените желания, неяснотите около това защо някой иска нещо и защо точно сега, стресът и безплодността на усилията, ще започнем да разбираме какво е смразяващата пустота на интелекта. Почти нищо вече не се ръководи от подбуди, като абстрактна любознателност, принципи, обективизъм. Като че в основата на всичко стои безкрайната повторяемост на отдавна познати, експериментирани неща, на многократно постигнати достижения. Стремежът към пари, прахосвани за измислени нужди, към сладък и безметежен живот, безкрайните разминавания, учебници, които казват едно и също, политици, които правят едни и същи номера. Деградация в институциите, в семейството, в личността.

Всичко е евтино, защото е отдавна известно. Времето на героите, илюзиите, ценностите отдавна е отминало. Играем една и съща игра, без неизвестности и нови преживявания.

Това, което изплува в мъглата на обичайността, са парадоксите. Парадоксите се появяват, когато свърши наивността. Наивността свършва, когато всички прекрасни, чудесни неща, които би трябвало да ни се случат, стават осъзнати баналности, за които имаме минал опит и преживяване. А това, което наистина не се цени навсякъде във Вселената, е повторяемостта на преживяванията. Следователно времето в нашия разровен като картофени нива 3-D свят е обречено да свърши.

Пустинните дни могат да се определят като нелепа комбинация от банални повторяемости и непреодолими парадокси. Те са времето между краят на един голям цикъл и началото на нов. Те са часът + 13 на маите и хексаграма №63 на И Дзин - "достигане на хармоничен край на самото движение".

Може ли първото десетилетие на XXI век да се нарече "пустинни дни"? Нали всичко иначе изглежда твърде нормално и обичайно. Едно нормално последно заспиване с цветни сънища, малко преди събуждане.

Повечето хора все още сравнително нормално ходят на работа, завършват образование, карат коли, прекарват лятните и зимни ваканции и купуват, купуват всичко което могат да си позволят. Пенсионерите стоят по пейките на парковете и коментират. Домакините водят безкрайни разговори по между си по телефона. Бизнесмените много бързат за срещи и също дълго говорят по GSM. Жените и мъжете правят секс, карат се и също говорят, говорят. По телевизията се коментира, коментира.

Много реклама, море от реклами. Градските улици се копаят, заровят се отново, наблъскани с инфраструктурни мрежи.

Навсякъде се говори, копае, рекламира, информира и то със застрашително нарастваща бързина.

Един свят състоящ се като че от множество незначителни подробности. Сякаш целият потенциал на 3-D света се експонира, сега с цялото си многообразие, с голяма бързина и с много по-прецизно изпълнение на номерата от програмата. Управленските решения са по-ефективни, сметките се правят по-гъвкаво, клиповете към музика и реклама по-интересни, компютърната анимация замества хора и животни във филмите. Свят пълен с хитроумни реализации, практичност и нарастваща ефикасност. Даже извисените разговори на магове и екстрасенси по телевизията се прекъсват на подходящи места от реклама. Маговете не забравят да си дадат телефоните на "клиентите". Всички сме продавачи и купувачи, търсейки изгодата.

Следователно този свят в който пребиваваме от много хиляди години става видимо материално все по-добър и по-добър. Тогава защо нервността и неудовлетвореността се увеличава със същите темпове. Защо безпокойството е станало основно преживяване? Сега все повече индивиди в бързината започват да наблюдават себе си. Отначало хвърлят по един случаен страничен поглед, не виждат нищо хубаво и побързват да забравят. Да забравят какво? Както в диалога на малкия принц с човека: "Какво правиш? Пия! Защо пиеш? За да забравя. Да забравиш какво? Че пия." и т.н.

Мъчим се да скрием тоталната безнадежност на отминаващия си свят с много "смешни движения" и разказване на случки.

В същност това е много интересен свят - но за начинаещи. А ние вече сме в последния клас и

час на гимназия с името "Занятията свършиха". Мнозина изнервени казват: "Госпожо, изчакайте още малко, да си допиша упражнението".

И Великата Богиня, която отново е пред нас, чака с благосклонна усмивка да събере тетрадките. Тя и без това дълго е чакала.

Но извън училището Земята и Космосът като че са на друго мнение. Полюсите на Земята се изместват. Магнетизмът се променя. Полярният лед се топи. Озоновият слой изтънява и като че изчезва. Радиацията се увеличава. Отвсякъде се изсипват от неизвестни източници лъчения. Слънцето увеличава активността си. Няма къде да се скрием.

Това е нещо като генерална покана за привършване. Но повечето от нас се стремят с бясно темпо да се усвоят все още неусвоените уроци. Затова в края на времето всичко излиза на повърхността. Всичко се случва навсякъде и едновременно. Все пак това е последното появяване на сцената, нали? Това са го предвидили и древните пророци, но сега като че няма значение да го споменаваме, толкова е очевидно.

А кои са парадоксите, които пустинните дни ни сервират?

Те са много, но някои са по-интригуващи. Например:

В един свят, в който всеки се стреми към успехи п постижения, липсват герои. Някога всяко постижение се отбелязвало широко и се е почитало. Язон донесъл златното руно от Колхида. Гилгамеш победил гигантите. Одисей победоносно се завърнал в Итака. Наполеон завоювал Европа. Нютон открил диференциалното смятане. Джеферсон поднесъл Хартата за правата и свободите.

Сега толкова хора правят епохални открития и завоевания, но никой не ги забелязва особено. Днес съществуват хипотези за всичко и всеки е автор на хипотези. Вдъхновени политици изнасят речи пред парламенти, но никой не им обръща внимание. И на още много "незнайни герои".

Защото героят е един. Това съм Аз. Аз доказвам себе си пред себе си. В пустинните дни в края на времето индивидуалността става хипертрофирания абсолют. Единствената истинска реалност. Аз и моите желания и намерения. Аз имам добър и бързо пресмятащ мозък. Аз и моето великолепно тяло. Аз и моите къщи, апартаменти, коли и сметки в банките. Аз и моите любовници. Аз и моите липсващи почитатели.

Парадоксът е в това, че сме съградили система за стимулиране и отбелязване на постижения, но вече никой не вярва в нея. Нещо като годишните връчвания на "Оскарите". Грандиозно шоу, в което всеки си показва дрехите и ръкопляска на себе си. А за да оправдае липсата дори и на минимален интерес към другите и другото казва: "Страхотно беше, страхотен си." Но си мисли: "Всъщност страхотен беше фактът на моето уникално присъствие тук."

Парадокс е и нарастващата несигурност, въпреки успехите - "ще си загубя работата, ще ме окрадат, ще ми пропадне бизнесът, ще ме изостави любовницата, ще се разболея от нещо".

Странно е как в едно все по-осигурено общество (поне в някои части на света) несигурността да расте. Може би никой не вярва в тази относителна сигурност. Нали утре може да стане атентат, катастрофа, земетресение и той да бъде точно там.

Разбираме пределно ясно че живеем в свят, в който основните неща не зависят от нас. Те просто се случват. Контролираме само подробностите. Появява се копнежът да контролираме всичко. Но още сме в 3-D - една нагласена менажерия с компютърни герои. Аниматорът в случая е друг.

Парадоксът на забравата е друг феномен на пустинните дни. Например дълго се стремим към нещо, гоним го с ожесточение. Но една сутрин се събуждаме и се питаме: "Всъщност за какво ставаше дума? Какво беше това важно нещо, което трябваше да правя? Какво да свърша? На кого да отмъстя? Каква дума да изрека? Дали сега трябва да се ядосам? Да се радвам ли? На кое място точно ме сърбеше? Аз велик ли съм, или твърде жалък? Аз самотен ли съм, или твърде общителен? Май трябваше да откривам нещо в науката. На кой телефон да се обадя?"

А понякога, но твърде рядко и само някой се запитва: "А кой в същност съм АЗ?"

Ние започваме да забравяме ролите си точно по средата на драмата. Това показва, че и драмите и ролите кече не ни интересуват толкова. В същност и самото действие на житейските драми е започнало да подскача иагоре-надолу, напред-назад. Като че операторът и режисьорът си играят на криеница с нас, като бързо променят ситуациите. Хукнали сме да грабнем някоя дълго желана награда. Вече сме много близко. Изведнъж срещаме странна личност, която ни разказва великолепната приказка на своя живот. Толкова ни харесва, че неочаквано се озоваваме в нея. После държим наградите в ръце и си мислим за нова приказка. Американският шахматист Боби Фишър точно след последната си световна победа, когато всички очаквали от него да стане публична личност, просто един ден излязъл от дома си и изчезнал. Говори се, че сега се намира полулегално някъде "между Филипините и Сингапур", женен за 30 години по-млада жена от него, с дете и ругаещ всичко американско.

Загубата на интерес към действието на драмата (поне за известна част от хората), като че е най-фрапиращия парадокс за пустинните дни. Ние вече си нямаме истории "за цял живот". Имаме истории за днес и утре. Освен това доколкото си спомняме "вчера" постоянно променяме фактите. Нямаме едно единствено вчера. Движим се от "сега" непрекъснато в утре и вчера и като паяци променяме тъканта на мрежата. Изтъкваме нови вариации на битието си с цел да се изпробваме в нови ситуации. Или ако не го направим ние някой друг го прави заради нас. Просто избутват стълбата под краката ни. Имаме една непрекъсната прекъсваемост на битието си.

Всъщност в това няма нищо лошо. Това са пустинните дни. Трябва всичко да излезе на повърхността, всичко да се изпробва. Имаме последния шанс, неизживени преживявания в З-D. Нали фактически трябва да станем или да се пробудим като многоизмерни същества.

Трябва "сега" да усетим многоизмерността като реален начин на съществуване. Трябва да се потопим и много аспекти и гледни точки почти едновременно. Да придобием възможността за участие в множество различни ситуации, във всяка от които се разкриват различни разновидности от нашата личност и същевременно да останем в основната реалност. Това поражда противоречия и се налага да консумираме тези противоречия. В едни ситуации сме много велики, в други много жалки, а когато сънуваме, попадаме на толкова много наши неподозирани странности. Понякога усещаме, че сме в тялото на друг. Нашата същност е многоизмерна и нелокална. Трябва да се изпита, изживее и съедини всичко, което сме, навсякъде, където можем да бъдем. Съединяването трябва да се превърне в хармоничен процес, макар че засега противоречието е доминантно. Едно от основните изживявания в края на времето е многофункционалният стрес, породен от появата и сблъсъка на противоречиви събития, резултат от експериментите ни с разнообразието от реалности. Понякога сблъсъкът е само интелектуален. Нови, масивни конструкции изникнали върху стари, но често става въпрос на съвместно съществуване на противоречиви събития, на навици, на комуникиране с хора.

Ако сравним връхлитащото разнообразие на "сега" с еднообразието на "онова сега" на нашите прадеди, ще бъдем шокирани. Например: Моят прадядо се е изживявал 99 % като трудолюбив земеделец с единствен "пробив" в друга реалности като църковен псалт. Трябва да е било твърде различно за него (бих искал да видя това) как пее (ангелогласно) на неделна служба в селската църква. Дядо ми е прибавил към това света на занаята и после на политиката (селски кмет). Баща ми е живял между две селско-градски реалности, присъствайки основно между тях. Самият аз прибавих един куп нови реалности - прекарах 33-тия си рожден ден в един храм на кришна-почитателите в Оукланд, Калифорния, близо да кампуса на Калифорнийския университет, където бях на специализация. Почувствах се като част от Ню Ейдж поколението и вероятно съм. Постоянно с учудване прибавям "нови реалности" в иначе скромното си съществуване. Вярвам, че това е с всеки.

Трябва да асимилираме нашата "естествена" многоизмерност част по част и да създадем равновесието на цялостта си. Доскоро се считаше за погрешен и вреден стремежът към универсалност, към "енциклонедичност". Ключовата дума на вчерашния ден беше "специализация". Но специализацията достигна до такива размери, че започнахме да знаем "всичко за нищо". В науката се стигна до догматизиране на известни хипотези, до превръщането им в Култова постройка. По този начин се наруши разбирането за сложност и противорочивост в света, такова

ниво на сложност, което прави всички хипотези с еднакви възможности за привличане на факти в тяхна полза.

В резултат на догматично възприемане на теорията на естествения подбор на Дарвин, например цели поредици от факти за историята на човека са съзнателно-несъзнателно изпускани. За да се държи тайната за нашето появяване с тъжната хипотеза за маймунския ни произход. М. Кремо и Р. Томпсън в книгата си "Тайната история на човешката цивилизация" пишат за това, че "в научната общност съществува филтър на познанието. който елиминира нежеланите факти. Т.е. ако фактите не съответстват на подкрепяната теория, тогава те се пренебрегват." В състояние на многоизмерно присъствие всеки факт има значение и никой не е за пренебрегване. Но фактите се съгласуват с една комплексна картина, която сега ни изглежда противоречива, защото още не сме подредили мозайката. Нека не забравяме, че един от най-големите парадокси, които трябва да асимилираме, е този за едновременното съществуване в "сега" - на минало, настояще и бъдеще, и то на всички въобразими реалности.

Затова са пустинни дните ни, защото пътищата на линейната последователност на фактите опустяват. Все по-малко пътници има по жп линиите и гарите, повечето предпочитат да използват самолет, който за по-малко от 12 часа ще ги откара от София в Калифорния. Сменяме две коренно различни реалности само за 12 часа. Често "неочаквано" се озоваваме в коренно различна среда, но трябва да продължим.

Трябва да се простим и с мита за окончателното пълно логично обяснение на всички факти. Да си припомним, че светът е само холограма. Трябва да сме възприемчиви и да реагираме бързо без да изграждаме базисни теории. Холограмата като цветен фойерверк, крепящ се на светлинни нишки, се разгръща, свива, усуква и ние плуваме в нея. Очаквай неочакваното е основният принцип на момента.

Появява се нарастващото подозрение, че много факти "от миналото" се проявяват сега, все едно че са кости на динозавър, престояли милиони години в слой почва. Но "фактите" миришат на прясна боя, въпреки че са покрити с платина също като картини-фалшификати.

Например прословутите доказателства за пътуване във времето, когато в стар вестник се появява съобщение за затънал в миналото пътешественик. Или пък нови изречения (или нов смисъл), появили се по страниците на препрочитана книга. Това е наистина странно усещане, че някой ви насочва или просто се забавлява с досетливостта ви.

Нека не забравяме особената роля на синхронностите в края на времето. Синхронните събития, които ни се случват, имат за цел да ни направят по-наблюдателни и готови да възприемаме неочакваните събития. Те ни подготвят за предстояща промяна, по невидими за грубото линейно мислене начини. Необходимо е да станем много внимателни и прецизни наблюдатели на това което се случва с нас. Едновременно да участваме и да наблюдаваме.

В предписанията на "Джнана йога" има едно утвърждение: "Аз ставам свидетел на всичко, което правя и мисля." Аз присъствам. Самата дефиниция за съзнание е "будно присъствие". "Събудете се", пее Фил Колинс облякъл плакат-сандвич със същото мото.

Парадоксално е да се говори за заспалост при толкова много активност. Но тази активност често е имитация. Имитацията се осъзнава, когато вторичния център на присъствието "отстрани" започва да улавя всеки емоционален и интелектуален подтик към действие и самото действие. Тогава се появява разбирането за игра и за участие в нея. За различните личности участието в комплексната игра в края на времето е различно. За течи, които развиват постепенно второ внимание и започват правилно да си обясняват странностите и парадоксите, това е един интересен, забележителен плавен преход към коридорите на времето, които ще ги изведат към 4-D световете и по-нагоре. Те просто трябва да развият една вътрешна система на баланс и равновесие, независимо какво се случва във външния свят. Те стават нещо като онези човечета с оловна тежест в основата си, които при всяко наклоняване се връщат към изходното си балансирано положение. Всеки удар в живота, всяка разпростираща се вълна на страх и негативизъм първо ги накланя малко, но те пак се връщат в изходното си положение на безстрашно мълчаливо очакване и приемане на това което се случва. При тях дори се появява едно нетърпение преходът да свърши по-бързо, защото двете

условия за скок във високите измерения са налице: Равнодушие и досада от това, което е все още триизмерно битие и силно желание за промяна, за откриване на нови светове и възможности. Те са пионерите и като всички пионери са по-скоро идващи от бъдещото, защото смело са изпробвали поне някои от загадъчните феномени на "другите светове".

За съжаление "другите", едно неясно още колко голямо множество от хора от различни части на Земята, ще трябва да приемат и преживеят пустинните дни като нещо страховито и ужасяващо. Те имат тази обща гледни точка, че все още възприемат експеримента "3-D" като истинско, вълнуващо, никога не свършващо битие. Те вярват стопроцентово в митовете за единствената реалност, за линейното време, за пълноценния живот. Никога не се замислят за нищо друго, освен да реализират стихийните си амбиции с всички възможни средства - отдаване, натиск върху другите, експлоатация на чужда енергия, спекулиране, празнодумие, ликуване от жалки победи и ожесточение при загуби.

В тяхната емоционална скала доминират все още негативните емоции - алчност, гняв, потиснатост, отмъстителност. Но кралят на негативните емоции е, разбира се, страхът. Спонтанният страх управлява желанията и надеждите. Мотивира постъпките и мислите. Тълкува резултатите.

Тези хора живеят един много пълноценен според тях самите живот, в който те са потънали изцяло, вярвайки искрено в приказките за самореализацията си. И наистина според тях светът става все по-добро място за съществуване. Богатството на нациите бавно се увеличава, гладът и болестите като че отстъпват, консумативизмът процъфтява, образованието се подобрява, информацията е навсякъде.

Тогава защо пустинни дни и къде е проблемът?

Вярно, че условията на живот се смекчават, особено сравнени с ужаса на средновековието, мачкащата сила на индустриализацията, потисничеството на тоталитаризма. Но тук става въпрос за краят на един космически цикъл, краят на парадигмата, която го е поддържала, изтичане на сроковете на един експеримент. Фактически всички опитности и преживявания, които по принцип е стимулирала парадигмата, вече са реализирани и е необходимо тяхното подреждане, съгласуване и осмисляне.

Продължаването на експериментирането при същите предпоставки води само до повторение на вече придобити преживявания. При това положение едва ли някаква космическа сила би се интересувала от запазването на статуквото. Интересът на тази сила на имплицитния ред би бил все по-нататъшно усъвършенстване, осигуряване на нови условия за нови преживявания, чрез скоковете в еволюцията. Краят на цикъла е подготовка за новия еволюционен скок и космическата сцена вече се пренарежда. Нещо, което може да бъде забелязано при по-внимателно наблюдение.

За хората, които се правят, че не забелязват постепенното настъпване на промените или наистина не го забелязват, погълнати от старите сценарии, изпепеляващото влияние на пустинните дни ще се почувства изведнъж като колапс.

Основанията за това, че навлизаме в края на цикъла, характеризиращ се със свръхбърз преход от старо към ново състояние, могат да се разделят условно на вътрешни и външни.

Вътрешните за обществото и личността основания са множество наблюдения, които всеки сам може да направи, ако притежава новата гледна точка и известил обективност към себе си и към ставащото около него.

Първото, което се наблюдава, е бързината, нарастваща бързина на промените. Много бързо преминаваме от едно инерциално, управлявано от бюрокрация и властови елит общество към плурализма на разнообразни противоречиви интереси. Това внася обърканост, повърхностни отношения между хората и цинизъм към всеки и към всичко. С много голяма бързина се руши авторитетът на институциите, които изглежда че не служат почти на никого освен на себе си. Като че всичко н обществото започва да губи достоверност.

Бизнесът гони само печалбата си, избягвайки социалните си функции и изхвърляйки милиони хора на улицата. Може да се произведе всичко, но няма кой да го купи. Самите "нови стоки и услуги" стават все по-абсурдни и измислени. Предлагат се десетки разновидности на едно и също

нещо. Бясно се рекламират неща, за които няма функции. Пенсионните и здравните фондове колабират, защото старите и болните хора като че стават все повече. Правителствени дейци и бюрократи търчат нагоре и надолу, симулирайки дейност, от която няма почти никаква полза. В училищата и университетите се преподават отдавна остарели знания. Ученици и студенти висят с часове пред Интернет, увлечени от виртуални реалности, чатове, игри, сайтове за откачалки. Езикът се е превърнал в бръщолевене, упражнявано за запълване на времето. Жаждата за пари и удоволствия е големият стимул, оправданието, насоката на всички видове активности.

Благородният стремеж за постижения - лични и колективни, се е изродил до задъхана игра за абсурдни рекорди. Книгата на Гинес става библията на пустинните дни. Всяко нещо се схваща от техническата му страна, от непосредствената му приложност или като екстремална уродливост, а не от смисловото му значение за израстване и обогатяване. В отношенията между хората консумативизмът става доминиращ мотив. Все едно че сме хора-стоки и някой иска да ни купи, или ние да се продадем изгодно. Специалисти се продават, по-скъпо или евтино на работодателите. Жените се продават на мъжете и обратно. В семействата, доколкото съществуват, се развиват строго парични отношения. Но повечето избягват да се женят. Хомосексуалистите и лесбийките са обществена сила с която трябва да се съобразяваме. Бързите забогатявания "от нищо" са единствения начин за постигане на богатство. Повечето хора са отвратени, но мълчат. Международни финансови акули се въртят като сенки между държавите и търсят да оглозгат някого. Технологическите постижения се тълкуват противоречиво - за ползите и опасностите. Те бързо се "внедряват", управлението се "усъвършенства", нещата стават по-ефективни. За всичко се поставят точки, удържат се и се доплащат пари, създават се институции, оценява се влияние, създава се количествена, представа за успеха. Успехът е куха ценност постигната без мечти, а само с настървение и хабене на енергия посредством негативни емоции. Достига се до границата на издръжливост, след което следва униние, загуба на интерес и решения за внезапни промени. При всичките компромиси, направени в името на оцеляването и успеха, се появяват признаците на загуба на самоуважение, едно трудно определяемо отношение на досада, а понякога и на отвратени от себе си. Ясно разбираме играта със себе си и другите. Все "същата стара игра", както се пее в песента. Само че абсурдът и смехотворната лъжединамика вече не предизвикват онова чувство за налагане на воля, на господство, на постижения, както в ония стари времена на изкушения и наивност. Защото вече имаме този опит и тези преживявания. Старите модели на обществото и личността се въртят с бясна бързина в битието ни, по този път като гротескни повърхностни картини. Всяко нещо, което в началото се появява като драма и трагедия, след това многократно се появява като комедия и бутафория.

Учудващо е, че все още има толкова много човешки същества които се отнасят или с ентусиазъм, или с примирение към всичко това. Изглежда че всичко ще се върти с бясна бързина, докато се реализира принципа на стотната маймуна. Трябва достатъчен брой хора да осъзнаят абсурда и износването на консенсуалната реалност, за да се промени тя като форма на колективно поддържана договореност.

Ако някога, някъде сме се разбрали консенсусно да поддържаме тази визия и тези правила на играта, то този договор вече е остарял поради изтичане на давност. Необходимо е ново договаряне за това, как да живеем в твърде разширената 4-D реалност. Ако все пак тези вътрешни предпоставки не са достатъчно убедителни, трябва да се променим експлозивно първо в съзнанието си и после да изградим принципите на новата игра.

Съществуват и външните основания на промяната, които ни подсказват, че "времето свърши, моментът е дошъл".

Външните промени засега не са толкова изчерпателно представени. Но те са безусловни и неотменно настъпващи, защото се отнася за космически цикли, нелинейна логика и за ПЛАН, за който не знаем почти нищо. Може да се съди само от наблюдения и констатиране на факти за изменения, настъпващи на Земята в близкия Космос, а може би и в структурата и динамиката на галактиката. Все повече стават съобщенията за необичайни промени както на Земята, така и в движенията на небесните тела. Вече се спомена за бързите промени в електромагнитните и гравитационни полета на Земята. Електромагнитното поле е твърде динамично, гравитационният

щит на планетата отслабва. Измерените нива па радиация даже в годините на спокойно Слънце все повече застрашително нарастват. Вече само за една година поглъщаме толкова радиация, колкото за десетки години преди това. Може би това ни прави така неспокойни и импулсивни. Друг е въпросът дали поглъщаната радиация има само отрицателен ефект, или ни прави по-възприемчиви към новите условия, променяйки телата на клетъчно, молекулярно и атомно ниво. Дрейфуването на полюсите става много по-ускорено. Ефектът на затоплянето (парниковият ефект) се отразява върху топенето на полярния лед. Покачва се нивото на световните океани и е възможно смяна на океанските течения и климата. Появяват се съобщения, че планетата изменя формата си, издува се в ширина, подвижността на земната кора също се увеличава, което може да е причина за станалите чести земетресения и наводнения. Всяко нещо може да е причина за бързи промени.

Звучат твърде странно съобщенията за засечена 10-та планета движеща се по траектория в момента към пас, между Земята и Слънцето. Траекторията на планетата, някога наречена от шумерите Нибиру, би трябвало да се върти в сложна орбита "между две слънца". Съществува и хипотезата за второто изстинало слънце, тъмния двойник на нашето светило, което един ден ще можем да виждаме на небосвода. Всяко новооткрито тяло в слънчевата система, всяка планета, всяка комета, като че е склонна да преустрои съществуващия досега небесен ред. Може би има нещо вярно в старата идея на "хармонията на сферите" и възможността за пренастройване на орбити, тела, влияния на тъмна и фантомна невидима материя, излъчвания, скорости, синхрон на движение на небесните тела. Може би това не са само хаотични движения, определени от познатите четири основни сили (електромагнитни, гравитационни, силни и слаби), а прецизно настройван механизъм в съответствие с Плана.

Същественото във физическите промени, които стават, е, че те не са обичайните бавни, обясними флуктоации, които винаги са съществували в планетата и във Вселената, а за влиянието на нарастващата неопределеност, водеща до неустойчивост и непредсказуемост.

Иля Пригожин, автор на теорията на диспативните. процеси, т.е. на процеси характерни за еднопосочното време, водещо до необратимост, в книгата си "Краят на детерминираността" [4] казва: "В класическата физика и в квантовата механика фундаменталните закони изразяват възможности, а не определености. Освен това има събития, които не следват законите, а реализират възможности." Според Пригожин живеем в епоха на детерминистичен хаос. Такива са уравненията, такива са п данните. Но те неотменно водят до теорията на хаотичните системи, която се опитва да тълкува неустойчивостта. По-специално неустойчивостта показва как едина система в равновесие може да се превърне в неравновесна. Това става по пътя на т.нар. необратими процеси Пак според Пригожин [4]: "Необратимите процеси (свързани със стрелата на времето) са също така толкова реални, колкото и обратимите процеси. Необратимите процеси играят конструктивна роля в природата."

Дали всички тези факти и промени, съобщавани от учените, касаещи планетата и близкия Космос, са необратими изменения, които ще доведат до тотална неранновесност в моментът t0?

След като обратимостта, както и необратимостта на процесите еднакво добре се вписват във физическите теории, при натрупването на усложняващи равновесието на планетата събития, тя много вероятно ще стане неравновесна система и тогава може да се очаква всичко. Такава е природата на хаоса. Първо всичко се разбърква максимално и неконтролируемо, след това в него изкристализира новият ред. Вероятността всичко това да е целенасочено програмирано за да разруши стрелата на линейното време, в това число и в нашето съзнание е значителна. А последното може би е основна цел, като се има предвид, както се изразява Пригожин "По скоро ние сме бащи на времето, а не деца на еволюцията" [4].

Нека тогава да не ни се струват пълна измислица, апокалистичните картини за края на света, описвани от древните мъдреци. Но може би те са имали в предвид не толкова завършек на света въобще, колкото край на времето, като симултантна революция, както в природата, така и в съзнанието.

Идеята за последните дни е многократно повтаряна. Нещо като "земята се тресе, вулкани изригват, потоп от води нахлува в равните, планините се срутват, хората ужасени бягат, без да знаят

накъде. Само праведните се спасяват."

В тази митология се крие духът на цикличното време, което един ден ще напомни за себе си, защото цикъла напомня пиеса в 3 части "бърза-бавна-бърза". Двете бързи части са в началото на съзиданието и в края - на разрухата.

Не е ясно дали натрупването на процеси и тенденции на Земята и в близкия Космос ще доведе до "фаталната комбинация" от факти за да се достигне до хаотични колебания и необратими изменения. Но е твърде възможно даже и при сумиращото действие на съвсем умерени по-отделно процеси да се премине от равновесен към неравновесен тип колебания. Възможен е вариант когато всичко това да е силно туширано и да се възприема постепенно като част от статуквото, или като временни аномални явления, например климатичните изменения. Като че свикваме ту с много сухото или мокрото време, с горещото и студеното, с катастрофалните наводнения, със земетресенията.

Съществува странната хипотеза, че вече има втора земя, която трепти в честотен режим малко по-високо от този, съществуващата в 3-D. Новата Гея е вече в 4-D. Животът от триизмерната Гея постепенно трябва да се пренесе в Новата Гея (Новият Ерусалим?). Оттеглянето, разделянето на двете планети става много бавно, без големи изменения, но някои геофизични процеси са неизбежни. Изчезващите животински и растителни видове, които може би вече са се пренесли в новата Гея. Всъщност става въпрос за нормализиране на съществуването, което почти винаги протича в борба за достигане на по-високи измерения. Нашето завършващо пътешествие в триизмерния свят е една вселенска аномалия, защото всички 3-D образи на планетите в Слънчевата система са пусти. Вероятно това е почти навсякъде в Галактиката. Факт е, че грандиозният проект SETTI за "прослушване" на Вселената на познатите ни честоти досега не е довел до резултат. Ако има живот в Космоса той не е в триизмерните му честоти.

И така системно, внимателно, но неизбежно около нас се развиват явления, променящи физиономията на физическия свят,- природните сили, проявите на живот и особено на централната фигура в замисъла - човека. Една от най-съществените, външно трудно забележима промяна е тази на човешкото тяло. Идеята за еволюцията на тялото е както пояснихме в глава 5, че тя протича в "реално време". Нека не забравяме една от основните тези тук, че ни предстои извисяване в "цяло въоръжение", включително с физическото тяло.

Наистина ли физическото тяло в тези пустинни дни на прехода се преустройва на всички нива (атомно, молекулярно, клетъчно, органи) в едни по-олекотени, ефирни конструкции - комбинация от изфинена материя и пулсираща светлина? В сегашния си триизмерен вид геномът на човека се представя като двойна спирала, способна за репликация на генетичния материал състоящ се от около 30 000 гена. Предсказвано е за появата на нови хипер нишки - 3-та, 4-та, 5-та и т.н. Особено съществена за прехода към 4-D била новата 3-та нишка. Според Каролина Хеекамп, авторката на книгата "Децата на новото хилядолетие" [41] сега се разпада генерация от т.нар. "индигови деца", които "притежават още четири ДНК-нишки, което не означава нищо друго, освен че са по-развити от нас". Пак според нея (стр. 29) "Калифорнийският университет се захваща да изследва ДНК на хора от всички континенти и изразява предположение че 1% от населението на земята е носител на тази променена ДНК." Това са необикновени деца, които освен че не боледуват, не допускат да бъдат разбалансирани от абсолютно нищо. Тези деца имат особената цел да подпомогнат човечеството. Според нас тази помощ е предназначена да се даде не сега, а в момента на прехода към 4-D и "отвъд". Вече изразихме мнението, че тази помощ може да изглежда твърде подозрителна, въпреки твърдението, че тя вече е договорена на едно по-високо ниво между нас и тяхната група.

Едва ли обаче 3-та, 4-та, 5-та хипер нишки в ДНК могат да бъдат открити със съществуващите триизмерни методи за анализ. По-скоро се касае за нови образувания, които лежат извън З-D в 4- D и може би 5 - D световете. Известно е че по-висшите от 3-В измерения нямат протяжност, т.е. не са пространства в обичайния триизмерен за нас смисъл.

В подкрепа на тезата за активиране на скрити нишки в ДНК е отдавна известната теза за "спящи гени" в ДНК. Възможно е новите нишки да преподредят наново информацията в човешкия

геном, включително да разбудят спящите гени с неизвестни досега функции. Това кореспондира и с отдавна лансираната теза от изследователите на мозъка, че само 7-8% от капацитета на мозъка се използва ефективно. За останалата част няма особени сведения, освен локализация на активности и центрове, области и етажи на мозъка. В тон с холографската хипотеза за ума и паметта може да се предполага, че появата на нови хипернишки в ДНК ще активизира не само неизползван досега генетичен материал, но и потенциала на мозъка. Още повече, че според К. Хеенкамп [41] новите индигови деца "преживяват всяко нещо в неговата взаимозависимост, защото възприятията са им будни едновременно на много нива". Освен това те имали "готовност да прекрачат през вратата на духовния свят и им липсва страх от невидимото" [41].

Може би трудно ще достигнем характеристиките на тези прелитащи от някъде индигови деца, но сигурно е, че и ние не стоим на едно място и нещо непрекъснато се променя в тялото ни. Чувстваме се странно привлечени от повишената радиация, вместо да се крием от нея. В много хора се появява ненадейно отвращение към месото и тежките храни. Фигурите се изфинват. Появяват се белези на по-различни функции от досегашните. Емоционалният ни апарат също търпи бавни промени. Намаляват кризите на гнева, омразата, страха. Спокойните, самовглъбени периоди в живота започват да се появяват по-често. По-често се вглеждаме в съществуването на другите и откриваме подобие. Склонни сме на по-голяма търпимост и поносимост към проявите, особено към крайностите на заобикалящите ни. Може би започваме да чувстваме една по-голяма лекота в телата, по-голяма обузданост на чувствата, по-добра комуникативност и откритост.

Много хора разбират, че им липсва любовта към себе си, към личността, тялото, чувствата с всичко, което се идентифицира Азът и се чудят какво да направят. Защото не може просто да си заповядаш "Обичай себе си!!!" Само в тишината на уединението и в комуникирането в групите започваш да възприемаш себе си като сложно, съставно същество, от различни части, които трябва да се интегрират в едно. След всяко събуждане и припомняне на странни сънища усещаш, че в съня си вършил много работа, свързвал си се с подсъзнанието и свръхсъзнанието. Те са ти казали неща, които да включиш в ежедневния си поглед към света.

Разбира се, от това триизмерният свят, такъв, какъвто го знаем, не изчезва нито се променя особено. Същите стари нужди, номера за оцеляване и за постигане на цели. Същите стандартни ситуации в които сме участници, победители, жертви. Нека не се забравя, че това е консенсусната реалност, която сме организирали още от началото на З-D битието, договаряйки визиите, условията, интерпретациите. Не само живеем "в тази реалност", но и непрекъснато я създаваме и поддържаме.

Тогава на какво се дължи бавната промяна? В света има над 6 милиарда души, намиращи се на различни равнища на осъзнаване, преживяване и опит. Твърде много хора се намират в по-началните фази на усвояване на З-D опита в материалния свят. За тях това. разгръщащо се битие е все още непрочетена книга. Те харесват живота такъв какъвто е. Хвърлят се изцяло във визията за плътност и осезаемост на нещата и са готови да възприемат ударите, страха, нищетата, негативизма, поляризацията като едно невероятно приключение. Те едва ли биха били в състояние да възприемат този стремеж за навлизане и усвояване на нови визии с активно собствено участие в по-високо измерни светове. Те напълно са в синхрон с вярата, че нещата се случват просто така, че светът предполага да има окончателно приети договорености. Може би за тях преди всичко времето на прехода носи името "пустинни дни". Те ще бъдат разочаровани, уплашени, сковани, ужасени да видят обектите на един абсолютизиран свят като разпадащи се сенки и преплитащи се образи от минало, бъдеще и от паралелни светове.

Защото основното в последната фаза на прехода ще бъде неконтролираното вече нахлуване на образи от всякъде. Времето ще започне да се движи като кинолента на развален стар прожекционен апарат - по-бързо, по-бавно, напред, назад. Линейната подреденост на събитията ще започне да се обърква, а събитията ще стават все повече синхронични - т.е. те трябва да се тълкуват като части от идващи към нас извънвремеви събития, групирани само като индикатори на цикличността. Дясната половина на мозъка с неясната "женска гледна точка" ще бъде решаваща за тълкуването и участието в събитията. Ще трябва да се научим да схващаме съобщенията и образите интуитивно, а не логично.

Съществува и една междинна група от хора, чиято гледна точка ще бъде в този интервал силно

колебаеща се. Те ще се опитват да възприемат ставащото ту като логически обосновано, а при наличие на непреодолими парадокси и директно интуитивно. Те ще очакват помощ и някой трябва да им я даде.

Особено значение в преходния период ще има процесът на припомняне. Нека не забравяме, че живеем и тотална амнезия за всичко това, което сме били за нашата цялост. В нас самите на генетично и клетъчно равнище съществува "скрита" информационна база, която трябва да отключим. Съществува информация за нас в там някъде" във Вселенския компютър, където вероятно имаме отделен файл. Припомнянето може би ще бъде освобождаващ се процес, а той ще допринесе за "мутацията" на ДНК към преподреждане и включване на "спящите" гени, с което ще се осъществи връзка с други по-висши центрове на информация. Но това е един не линеен процес, защото самата информация, която ще получаваме и асимилираме, ще се трансформира от линейна в многоизмерна.

Засега получаването на многоизмерна информация би било безсмислено тъй като дешифрирането й ще бъде затруднено. За сегашната ни способност за възприемане това би била противоречива, несистемна и времево не подредена информация. С това впечатление се остава и при първа прочит на литература от вида "ченълинг".

Първото, което би трябвало да се осъществи, е пробив в парадигмата на мисленето. Това би станало, ако се извършат пробиви в плътната "тъкан на парадигмата", в които да се установят смесени "интуитивни-логически" прозорци за възприемане на други реалности. Има твърдения, че за подпомагане на процеса на припомняне в нашите ментални, емоционални и физически структури са "монтирани" т.нар. "времеви капсули". В процеса на припомняне, посредством определени действия, се отварят тези капсули с наличната в тях многоизмерна информация. В следващата глава ще представим известни описания как може би става това. Но самото асимилиране на тази информация ще разшири допълнително представите ни, като ни припомни, че самите ние сме многоизмерни същества и че цикълът на нашето триизмерно съществуване вече привършва.

Докато се извършват тези процеси на ментално и физическо ниво, физическата и социалната действителност ще се променя едновременно, повече или по-малко драстично. Освен краха и промените в природата ще наблюдаваме и вече наблюдаваме краха на социалните институции. Правителствата, социалните структури, образованието, международните организации стават все по-малко ефективни. Свидетели сме на безсмислеността на институции като ООН например при решаването на кризи по света, неспособността да се възприемат международни мерки в борбата срещу замърсяването на околната среда. В една по-крайна фаза се очертава да имаме напълно неефективни социални структури - парламенти, университети, граждански организации, пазари.

Индивидуализмът, който беше движеща сила на триизмерността, става пречка за ефективността на социалните структури. Неформални групи заместват официалните институции. Броят на всякакви затворени и полузатворени общества расте застрашително. Според една "теория на малките групи" локалните общества са (защо не и Интернет) групи, организирани трансгранично по интереси, позволяващи на индивида да се идентифицира с нещо по-широко от собствените му представи. Да излезе от изолацията на екзистенцията си, да почувства внимание и да отдаде внимание. Създава се и вътрешно групова информация, която фактически е споделена и разпределена по способности между индивидите, което би бил един прототип, зародиш на колективно мислене. Нека не забравяме стряскащия за нас индивидуалистите факт, че повечето цивилизации и общества за които има някакви сведения, разпръснати в многоизмерността, са функциониращи колективни цялости, в които индивидуалното е напълно подчинено на колективното. В нашата човешка история, опитите за изграждане на колективни общества винаги са завършвали плачевно. В нашия 3-D свят ние си оставаме заклети индивидуалисти, управлявани само от грубата сила или от "невидимата ръка на пазара" (Адам Смит)

Затова първите наченки на колективен ум се създават сега в неформалните групи. Това обаче има и своята отридателна страна. Защото обществото ни е силно специализирано и тези демонстративно игнориращи детайлите групи довеждат постепенно до ситуацията на "никой не слуша никого". Съществуват много активните общества на църквите, на сектите, на хомосексуалистите, на малцинствата, на клубовете, на маговете, на политическите групировки, на

интернет-обществата, които създават свой специфичен групов ред, норми, вътрешна информация, в които неформални лидери се опитват да влияят на другите.

Затова една от менталните характеристики на пустинните дни би била да се изрази наистина с римската поговорка от времето на упадъка "Лоши времена настанаха, никой не слуша никого, децата не слушат бащите си..." и т.н. Ролята на езика като информационен канал намалява силно, говоренето вече не е така информатинно, а много често съзнателно дезинформативно. Това е естествено, като се има предвид че езикът и неговите символи са средство за представяне и комуникации, базирани на линейни представи за място, време и логика, които са вече неефективни.

Заместването на логическото мислене от интуицията вероятно ще означава край на вербалната и езикова комуникация, обезсмисляне на езика.

Всички по-бързи и бавни изменения в преходния период, подготвящи човечеството за "квантов скок" на по-високи нива на енергия, фактически целят да постигнат значително по-високи нива на вибрация от съществуващите в момента. Така от обичайните честоти на тялото, колебаещи се между 0,5 и 15 Нz, и на мозъка до максималната 40 Нz (с изключение на откритата в подтеменната област честота от 200 Нz) може да се очаква едно постепенно нарастване на дължината и честотата на трептене. В завършващите подпериоди на цикъла те ще достигнат немислими засега висоти. За това ще способстват много фактори, включително от целенасочена радиация от неясни за нас източници, водещи до драстично увеличаване на общия радиационен фон на планетата. Твърде е възможно да започне една надпревара между възможностите да се "извисяваме" на по-високи честоти и силата на подавания енергиен импулс, който също ще продължи да се увеличава по някаква скала. Би могло с малко зловещ хумор да се каже: "Ако не изгорим, ще се трансформираме." Неиздържащите на ритъма и радиацията могат да се видят като обхванати от различни видове депресивни състояния, хистерии, негативизъм и песимизъм. Но изглежда че това е част от еволюционния процес - проверките и тестирането в крайните фази на преход между нелинейно свързани цикли. Съществува за това някаква обективна справедливост (при оценките за еволюционни постижения), които сега в това. състояние трудно бихме асимилирали.

Ясно е, че в оставащия период на прехода различните групи от участници ще имат различно място и съдба. Съществуват предположения за 3 типа човешки същества, диференциращи се в процеса на прехода.

- Първите, пионерите, са едно абсолютно малцинство от високо развити души. Предполага се, че те са под един милион, а може би само 144 000, с роля планирана още в началото на линейното време и 3-D превъплъщенията. Това е може би Ню Ейдж поколението, но не само от Калифорния, а и от целия свят, чиято роля бе да запалят пламъка, още в ранни зори, както и може би да осигурят преминаването в 4-D, създавайки времеви тунели в тъканта на 3- D парадигмата. Счита се, че това са същества - скитници във Вселената и между измеренията, чиято цел е рушенето на старите системи и създаване на проходи към нови светове.

- Вторите, това е масовият земен човек, претърпял хилядолетна еволюция в ограничените земни условия. Този вид същество няма експеримент в други светове и измерения. Играта, която се играе в миналото и особено сега в крайната фаза на времето, е посветена изцяло на него. Битката е за спечелването на всяко отделно същество от тази група за каузата на трансформацията, без да е ясно каква точно част от тази огромна маса ще се окаже способна да защити тестовете на високите честоти. Също така не е ясно дали съществата от тази група ще получат изискуемата стабилност на вибрациите, което на практика означава постигането на вътрешно равновесие, центрираност в себе си, успокояване на ума и ликвидиране на страха.

-  Третите, това са едно аморфно множество от т.нар. млади души, за които цикълът на превъплъщенията в 3- D още не е завършил. Те не разбират и не приемат нищо или почти нищо от писания и твърдения за промяна. За тях всичко е истинско, приказката трябва да продължи да бъде разказвана, защото повечето преживявания им се случват за пръв път. Те са в окото на циклона и те ще почувстват основно прехода като ужасни пустинни дни. Разбира се, според обективната справедливост те ще получат след това достойно продължение "някъде другаде".

Оптимистичните разчети за това колко ще последват пионерите в похода към извисяване се

колебае между една трета и една четвърт от човечеството. Евентуални закъснения в сроковете могат да се отдадат именно на стремежа за привличане на по-голяма част от сега живеещото човечество към получилите "билети" за преминаване в 4- D световете и по-нататък.

Що се отнася за споменатото ново поколение "индигови деца" може да се предполага, че техните качества ще станат водещи за преминалите, едва след като приключи прехода.

По всичко изглежда, че наистина се касае за една добре планирана кампания с много участници.

На индивидуално равнище, през годините на прехода, освен скачането на въже (по-високи честоти по-висок импулс) изглежда основен проблем става разбирането на особената роля на всяко същество в общия план. Голяма загадка за дешифрираме е "каква е моята роля в прехода и по-нататък?" Не се касае просто за стоене и чакане. Макар че преходът предполага и такъв момент с оглед неяснотите. Нека не забравяме, че ни предстои взривообразно разширяващо се да научим много повече за себе си. Кои сме, откъде идваме? Какво сме направили до сега? С кого сме свързани, с кого имаме договаряния? Коя е моята група?

Механизмът на припомнянето ще разсее амнезията и тогава ще разберем всичко за себе си. Проектирайки себе си в бъдещето, ще можем да разберем каква е нашата роля в Плана. Поради многото степени на свобода на личността планът не се съобщава като директива. Той трябва да се отгатва. Това изглежда го правят всички даже и доста по-еволюиралите. Идеята на имплицитния ред е да изпробва все нови и нови възможности, а всеки индивид и група да добие преживявания на всички свои потенциални възможности за развитие.

Затова има това сновене на скачачите във времето, особено от бъдещето в Сега. Никой, независимо колко напред е отишъл, не е допускан на ново стъпало, в по-високи измерения, ако не е изпробвал всички варианти, всички хипотези, всички неоползотворени възможности.

Затова и времето е конструирано като едновременност. Ако някой "кацнал" в едно отдалечено към това СЕГА минало или бъдеще, или в паралелна Вселена, направи тези хоризонтални или вертикални времеви придвижвания, той може да промени нещо в "тук и сега" и цялата едновременност като трептяща холограма мигом ще стане различна. Затова и толкова много "други" ни наблюдават и се стремят към сътрудничество с нас. Посяването на собствени гени в нашето СЕГА ще им осигури множество промени по веригата на вероятностите, към различни възможни бъдещи развития.

За много от нас пустинните дни са само пусти от към възможността за монотонна повторяемост на това, което вече се е случило. Този вид събитийност постепенно се превръща в цирк. Абсурдите и парадоксите ще ни следват навсякъде. Трябва сами да осъзнаем факта, че парадигмата на З- D света и на линейното време завършва. Колкото по-бързо и ефикасно го направим, толкова по-добре за всеки. В противен случай ще се гърчим на сериозно като грешни дяволи. Трябва да осъзнаем факта, че сме част от цялото и имаме да извървим известен път, който да се характеризира с фази, цикли, под загадъчния поглед на завръщащата се Богиня.

 

Глава 11

МОМЕНТЪТ "ТУК И СЕГА".

РЕЗОНАНСНА ВЪЛНА. ИЗБРАНИТЕ СА ПРИЗОВАНИ

В момента "сега" времето се срутва в себе си. То започва да се движи много бързо, а също и напред-назад подобно на ефект на люлеене. Първо, трябва да конкретизираме представата за "сега", като включим и елемент еволюция на съзнанието. Сега е точката в която обективизиращото се концентрирано съзнание винаги стои. Процесът на обективизиране на съзнанието, първо към себе си и после към света като цяло е всъщност истинската еволюция. Но къде всъщност е точното място на съзнанието? Известният физик Пенроуз съвсем наскоро го постави някъде между микро- и макросвета. В това място настъпвало "блокиране на физическите закони, дори за кратко те прекъсвали своето действие". Следователно "тук" е някъде в ничията земя между полетата на

телескопа и микроскопа, където се е спотаило съзнанието. Но в микросвета съществува квантова нелокалност, а в макросвета всеки физически обект винаги има някакви координати независимо от скоростта си. Следователно "тук" за съзнанието е едновременно нелокализируемо и същевременно има точни координати? Това е парадокс, който може би ни казва да оставим въобще представата за място, като неуместна. Тук е навсякъде, ако сега е там.

Но и представата за "сега" също еволюира и става все повече "точно сега". При забързването на времето "тук и сега" стават все по-релативистични усещания и възприятия. При много висока скорост (достатъчно висока) те фактически може би въобще изчезват, като представа и опит. Затова очевидно не можем да си представим кое е това "тук и сега", в което съществува Бог.

Може би са ни необходими нови представи за абсолютизация на релативността, които все още не са ни осенили. Но твърде вероятно при състоянието в което се намираме това да стане мъчително бавно. А може би това ще стане "утре". Бъдещето на едно еволюиращо, неясно изплуващо сега. Нашето съзнание е все още твърде субективно, за да се появят в него представи за това, че то не е нещо отделно от оста. Субективната гледна точка изисква винаги да има котвата на едно "тук и сега". Съществува една дефиниция за съзнание като "присъствие". Колкото по-ясно и отчетливо е присъствието, толкова повече има тук и сега. Но при достигане на пределна яснота, тези два феномена може би обезсмислят. Времето, подобно на черна дупка се изолира и срутва в себе си. Тук се универсализира едно присъствие на разширяващото се съзнание – навсякъде. Винаги да се връщаме към това, че съзнанието е постулирано да стане многоизмерно. Обективизиращото съзнание има възможност да присъства на всички честоти и да прекосява всякакви граници. Трябва да схванем удивителния факт, че съзнанието е непрекъснато по презумция, то не умира, а само трансцендентира. Ще преминем в 4- D и по-нагоре при непрекъсвани съзнание и памет.

Но за съжаление нашето ниво на съзнание още далеч не е обективизирано. То още даже не е успяло да интегрира всичките си части и стои като полусглобен механизъм на конвейра на еволюцията, т.е. то още не с напълно даже самосъзнание. При това положение на парадигмата на изолираността в З- D света и на линейното време предстои това фиаско, устройвано специално за еволюиращото съзнание. За това се устройва целият този грандиозен спектакъл, в който след хаоса и вътрешното израстване в пустинните дни ще настъпи най-истинският, най-последният момент "сега", когато времето ще спре в окончателното "тук и сега". Това е моментът t0- Моментът, в който за пръв път няма да има линейно протичане на събитийността, т.е. голямото спиране. Преди това голямото осцилиране "напред-назад". Навиване на лентата на линейното време около вътрешния ни поглед. Шеметната поява на сцени, обекти, ситуации от миналото, от бъдещето, проектирани в един ужасен, невъзприемащ ум. Можем да правим неща, които никога не сме били в състояние да правим. Да се обадим по телефона на отдавна умрял приятел, в далечни години, и да почувстваме неговата тревога, да се озовем там, където никога не сме били, да сме свидетели на безсмислени сцени на появяване и изчезване. Всичко това на фона на звук, описван като акустичен сигнал подобен на тътен като от всмукване в тунела към 4- D света.

Не са ли всичко това нелепости и развинтено фантазиране?

Освен "научните" доказателства, които превеждахме в процеса на това изложение, доказателства за неотменността на края на времето съществуват като много сигнали от дълбокото минало. Но също така и на съвременното експериментиране на живо "върху собствената кожа" за това, че в края на линейно 3- D време ще се появи невъобразимият момент на прехода и ние ще станем свидетели:

Още Одисей от Итака, чиито подвизи са описани от Омир преди 3000 години, има един странен подвиг, в който героят бива завързан за мачтата на кораба си, но с отворени очи и уши, когато странстващия му платноход минава покрай Острова на сирените. Преживяването на воят, молбите, виковете на гърчещите се прекрасни сирени, трябва да е било незабравимо впечатление за безпомощния Одисей. Ние също стоим завързани върху моментът "сега" и трябва да преживеем, наблюдавайки гърчещото се, завихрено линейно време. Древният мъдрец Езра също така трябва да е имал знание за момента на Безвремието, за спирането и флуктуирането му напред-назад, той предупреждава, че: "Който остане жив след чудовищните промени ще се спаси!"

През хилядолетията са се отправяли предупреждения и са пророкували настъпването на t0 с всички възможности от разполагаемата към момента палитра от думи, емоции, разказвачески умения. Те винаги са информирани с ужас за странното събитие Апокалипсис, което по-скоро са приели за възмездие за греховете ни човечеството, а не атракция на прехода.

В съвременността любителите на екстрасензорните изживявания, съобщават от време на време за апокалиптични видения, отново за ужасен, но вече примесени с един нов елемент - изживяването на страховитото удоволствие на прехода с много подробности - цветове, звуци, неясни присъствия на по-висши съзнания и даже "гласове в главата".

Един от най-странните разкази за "емпиричен" сблъсък с неочакваните и предходните състояния принадлежи на Терънс Маккена, хипи, експериментатор с халюциногени и по-специално с една особена гъба Strapharia cubensis, съдържаща триптанин, и с поглъщането й авторът и брат му Денис изпадат в "хармино-псилоцибийтен" транс. Опитите на братята са описани живописно в книгата на Т. Маккена "Истински халюцинации" [25]. Интересно е, че същите тези герои са завършили Бъркли, където и авторът на тези редове е изкарал своите незабравими 33, през същите тези 70-те години на XX век. Ходил е по същото Телеграф Авеню, излизащо от кампуса на университета, и се е отбивал много пъти в книжарницата "Шамбала", но за съжаление само с чисто научни аспирации и без всякакъв хипарски устрем.

Уникалното в експериментите на братята, проверени в джунглата на Амазонка, е, че те вероятно наистина са влезли в контакт с непознатото, което им "държи влага" вече повече от 20 години.

Ето как описват преживяното, след погълнатото количество гъба: "...Денис заобеснява какво последно трябва да направим преди някаква точка Омега... Той каза че времето забавяло ход, защото те се приближавали към тази точка... Като доказателство за своите изумителни твърдения той посочи горящата свещ на лавицата... тя стърчеше под някакъв много шантав ъгъл, противно на законите на гравитацията, защото времето течало толкова бавно, че нямало как да видим, че тя всъщност падала. Приближих се до този прелюбопитен феномен. Пламъкът на свещта изглеждаше като замръзнал. Мислите ни се върнаха към онзи миг над реката (друго преживяване), когато тя също бе замръзнала навеки. Този пламък определено ме смая ...не успях да забележа никакво движение в него, нито частица, нито газ. Аз самият можех да се движа както обикновено, но светът около мен сякаш замираше и се превръщаше в гроздове от кристали" [стр. 120].

И още един феномен от това гранично състояние: "...Усещането било, че душата ти се преражда и твоята ДНК изчезва като жизнен флуид, сътворен от езика. Щяло да се получи нещо като мисъл, която може да се види и опише".

В точката t0 или точката ОМЕГА, независимо как ще се нарече тя, мислите ще могат да се видят. Това е реализация на стара хипотеза, че в края на 3- D и началото на 4- D света мислите ще станат формообразуващ фактор (мисъл-форма). Първият белег, че скоростта на времето и скоростта на мислите са се изравнили е, че мисълта "увисва неподвижно" като форма в пространството. Това е изкуството на ваятелите на форми, създаващи мисъл-форми и на тази основа виртуални светове. Всеки експериментатор с мисъл-формите започва да разбира, че мисълта като вълнообразно движение резонира в определени геометрични фигури. Засега обаче ние живеем в свят с различни скорости на възприемане на мисълта и времето. Ето как науката тълкува това [11] "...Конфликтът между ловеца и жертвата се свежда до нееднакво възприемане на времето. Универсалният показател на метаболичната скорост на реакциите на организма е честота на сърцебиенето. Сърцето на колибрите бие с 1200 удара в минута. Ленивецът пък прекарва четири пети от живота си в сън. В човешкото тяло ускорението на биенето на сърцето се постига чрез химически ускорители като адреналин. Но така и мислите текат по-бързо и затова ни се струва, че времето тече по-бавно".

Може ли тогава в обратен порядък да се допусне, че ако скоростта на времето се забави до скоростта на биенето на сърцето на едно същество, то изпада в условие на синхронност с времето, което би било възможно да се забележи като "спряното време..."?

С други думи, феноменът на спрялото време да е свързан с изравняването на скоростите на

времето и на бегача. Изглежда че наистина скоростта има по-първично, фундаментално значение от вибрацията. Можем например да допуснем, че скоростта на светлината от 300 000 км/сек играе разграничаващо значение за всички явления характерни за З- D света, т.е. всичко, което е в нашия свят, съществува само защото има по-ниска скорост от тази на светлината? Явления с по-високи скорости от тази на светлината вероятно са характерни за 4- D и по-високи измерни светове. Мисълта изглежда притежава по-висока скорост от тази на светлината и става водеща само когато сензорния ни апарат навлезе в многоизмерността.

Получава се парадокс: когато линейното, характерно за 3- D света време намали скоростта си и спре, ние се изстрелваме със сетивна скорост над тази на светлината и започваме да виждаме мислите си във форми и цветове.

Нещо като пътуващият с бързо превозно средство, когато то спре, пътуващият продължава по инерция напред. Пътуващият свръхсветлинно поема скоростта и масата си и се "изстрелва" във времевия тунел за към 4- D и нататък.

"Нека отново се върнем към момента сега, който става все повече СЕГА, като трамплин за изстрелване в многоизмерността. Трябва пробягвайки да скочим точно върху трамплина, като постепенно увеличаваме скоростта си, докато пътеката под нас т.е. линейното време намалява скоростта си и спира. В момента t0, омега и т.н. полетяваме в многоизмерността. Символното тълкуване на тази ситуация е, че трябва да ставаме все по-центрирани в себе си, все уравновесени и самодостатъчни, докато светът около нас ще се превръща във все по-абсурдно разпиляна маса от сенки. Трябва да събираме разпиляната си енергия по много илюзорни върхове и долини, да интегрираме в едно всичките си АЗ, което ще доведе до увеличаване на скоростта ни на придвижване в изпълнените с пустота пейзажи.

Самото изкривяване, затваряне около себе си на линейното време ще означава край на един свят на поляризация, в който сме свикнали да живеем. Нашата основна задача в края на времето е изглаждането на поляризацията т.е. на двойките противоположности: добро-зло; студено-топло; успех-неуспех. Изглаждането ще се прояви особено в областта на чувствата, където се очаква да се притъпят и изчезнат всички негативни емоции - страх, гняв, омраза.

Според последни твърдения негативните емоции всъщност са лошо проявени, обърнати наопаки базисни позитивни чувства - радост, вдъхновение, любов. Разбира се, туширането на поляризацията е един болезнен процес, тъй като вградения в нас автоматизъм изисква непременно да се сблъскаме с обратното на това, което вече сме почувствали, помислили, преживели. Целият ни опит и характер на преживявания се гради на действието на принципа на полярността и самото отмиране на нуждата (необходимостта) от полярност е още един индикатор, отбелязващ края на линейното време. Обхванати от позитивността или по-скоро от неутрализацията на негативни мисли и емоции, ние самите ще започнем да се носим по вълните на промяната в съществуващото море от индивидуални съзнания, разрушавайки парадигмата на консенсуалната реалност. Когато повече няма да има консенсус за "негативността" на това, което досега сме виждали и вършили, тази реалност естествено сама ще започне да се разпада, предлагайки причудливите, гротескни фигури на упадъка в завършек.

Все пак нека не забравяме, че засега разпространители, излъчватели на неутрални мисли и позитивни емоции могат да бъдат само едно малцинство, което по различни причини е еволюирало до тези нови качествени състояния.

За множеството от индивидите важи в пълна сила атрофираната желязна логика на линейното време -трябва да се бърза все повече, неспокойствието расте, целите се постигат, изоставят, тревогата "какво ще ни донесе утре" се увеличава, неудовлетворени сме от постигнатото, виждаме и коментираме слабостите на другите, мразим "героите" и постигналите нещо, тъпчем неуспелите, отмъщаваме на всички за всичко. Този войнстващ индивидуализъм може да изглежда пълна нелепост отстрани, наблюдаван от по-обективни същества, но в пустинните дни е самата деградираща изживявана все още пълноценно от мнозинството консенсуална реалност. Не бива да се забравя и това, че съществуват немалко индивиди, които за нищо на света не биха искали да променят нещо от съществуването си. Те биха изкарали така безконечно и до край, подобно на

плъха, забравил да яде при непрекъснато стимулиране на центъра на удоволствието в мозъка му.

Трябва да настъпи голямото обективно разделяне на всички тези несъвместими начини на живот. Нетърпимостта в обществото идва от това, че отделни групи и индивиди се опитват да налагат техните си критерии върху други, които се стремят към съвсем различни неща. Така че пресяването на "зърното от плявата" е обективно необходимо за всички участващи на сцената играчи.

Сцената има всички празници да бъде сменена, ако се съди по много обективни протичащи процеси и интригуващи съобщения за предстоящи промени. Кое би могло да бъде обективната основа на промяната? Ако се върнем отново към макроразсъждения за скорости, честоти, светлинни импулси, резонанс, ще видим, че точно тук нещата узряват много бързо.

Основната хипотеза е свързана с фотонното излъчване, достигащо до нас от Центъра на Галактиката. Както става ясно, ние вече се къпем в тази много странна светлина, навлезли сме в централните части на конуса, и може да се каже, че радиацията струи отвсякъде. Радиационният фон на планетата година след година се покачва. Може би за това допринася намаляващата сила на земното гравитационно поле, играещо роля на гравитационен щит срещу лъченията. Но тази светлина в която все повече потъваме, като че не е толкова заплашителна, колкото са предположенията и прогнозите. Всъщност ние знаем много малко за природата на фотона. Само елементарна частица носител на светлинните излъчвания ли е фотонът. Ако си го представим като многоизмерна, векторна характеристика, то той би могъл да бъде носител на информация. Информация от различни измерения, която би могла да бъде модулирана по различен начин. Ако някой в центъра на Галактиката би желал да промени нещо, то той би използвал фотона като носител на информация за промяната. Нещо повече, ако допуснем, че в този Център има импулсен генератор, то сигналът би могъл да се модулира и по отношение на енергийните му характеристики и особено с интензитета на лъчение, базиран на високоенергийни частици светлина (според някои оформяни във фотонен пояс). Той би могъл да се използва както за предаване на нов тип информация, така и за енергийно въздействие съгласно един осъществяващ се ПЛАН, който изглежда е базиран върху сбъдване на вероятности, на принципа на най-голямата вероятност.

Той едновременно би могъл да влияе както за развитие на ДНК, молекули и клетки на тялото, като задейства скрити механизми, така и за повишаване на вибрационните характеристики на индивидите като цяло. Всяко живо тяло би могло да се разглежда като антена за "прихващане" и декодиране на светлинни импулси, излъчвани с различно равнище на качество. Така може да се говори не само за слънчева светлина, но и за много по-фини нива на лъчение, включително и пристигащи чрез Слънцето като ретранслатор на трудно уловими високочестотни вълни.

Никой няма кой знае каква представа за "работата", която осъществява върху нас това фотонно излъчване. Твърди се, че светлината "отключва" капсула с блокира на информация в телата, позволява пренареждане на ДНК и РНК, в резултат на което се включват допълнителни многоизмерни нишки и се задействат "спящи" гени. Възможно е и въвеждане на нова информация, като се има предвид многоизмерната природа на светлината чрез процес, известен като RРА (re-patering) за отблокиране и активиране на ДНК и вътрешната енергия на тялото.

Една от най-значителните промени е трайното повишаване на честотните характеристики на тялото и мозъка. Би трябвало да започнете да вибрирате все по-силно и устойчиво на нова честота, достатъчно висока за да ни пренесе в 4-D.

Фактически очакваният преход може да се разглежда и като раздвижване, сближаване на измерения, н резултат на което ще се намали плътността на триизмерния свят, а заедно с това и ще се намали плътността на телата, които ще станат по-ефирни и "светещи".

От гледна точка на изменението на времето в прехода, може да се каже че то, бидейки по същество подреждане на кодирана информация, ще се подложи на пренареждане, заемайки вместо позната линейна форма други форми, например подреждане по елиптична крива или друг вид затвореност около нас.

Именно това пренареждане на кодираната информация по кривата на времето ще причини

различните реакции за различните хора - от ужас и стъписване до спокойно концентрирано в себе си възприемане на промените.

Какво тогава ще предизвика настъпването на момента t0, или омега, или великия обрат, на маите (моментът на "затваряне на цикъла и обръщане на времето")?

В някои източници се използва понятието "приливна вълна" или резонантна вълна". Предполага се, че когато настъпи този момент ще бъде подаден вибрационен мощен сигнал, във формата на фотонен (светлинен) импулс от същото това място, което може да се нарече условно център, или централно Слънце на Галактиката.

Този свръхмощен импулс ще внесе изменения в енергийните и магнитни полета на звездите и планетите. След контакта му с нашето Слънце, то ще повиши неимоверно активността си, като същевременно екранира потока от енергия към Земята и другите планети. Космическите обекти ще започнат да вибрират с по-голяма дължина на вълната, видимо засичано като "люлеене".

Мощният поток от енергия ще се разпространи мълниеносно около цялата Земя, променяйки енергийните нива на всичко. Според описанията [50] това ще бъде високочестотен импулс, който фактически ще запалва като лампи всички потенциално вече подготвени да поемат и разпространяват импулса. Това ще са тези относително не много на брой човешки същества, чийто вибрации отговарят и могат да поемат фиксираната нова честота. Сигналът в този случай е "вкарване" в новата, предвидена за бъдещото пребиваване честота на 4-D света. Преминавайки през всичко живо, свръхимпулсът или преустройва на тази нова вълна, или "изгаря безпощадно. Участниците в тази драма ще се почувстват като в излитащ, набиращ скорост самолет. В началого трептенията ще бъдат много силни, но после след стабилизирането на скоростта всичко ще утихне плавно Тогава вероятно ще сме се отзовали вече в определените ни честоти от честотния спектър на 4- D.

Според хипотезата, първите "просветнали" разпръснати навсякъде по земята ще образуват "мрежа от светлина", а самите те ще пробият тъмнината, образувайки коридори през междинните светове към крайната дестинация. През тези времеви коридори ще преминат, по познатия вече принцип на притегляне и бързо преминаване допълнителен, но неизвестен още брой хора - "основните спасени". Така ще се изпълни пророчеството за умиране и възкръсване в тяло.

Новото "пространство" ще възникне на база на интегриращия резонанс, възбуден от мощта на приливната вълна. Всеки, способен на това, ще затрепти в синхрон с основната честота, носена от приливната вълна, а получения импулс ще се разпространи във всички вибриращи точки на мрежата. Ще възникне нещо като единно поле - една нова консенсусна реалност.

Тъй като първоначално полето ще бъде неустойчиво, ще се получи (според описанията) флуктуиращия ефект - люлеене. В зависимост от формата на "увиване" на линейното време (кръгово, елиптично и т.н.) ефектите на виждане на сменящи се картини "минало-бъдеще" ще бъдат доста причудливи. Холограмната кодификация, която винаги е съществувала "ex ante", като вече създаден свят, ще представя образи от различни периоди в по-бърза или бавна, сменяща се последователност.

Би било невъобразимо да си предоставяме тези сменящи се кадри от многоизмерен филм при все още дълбоко вкорененото убеждение в абсолютността на хода на преминаващото време и обичайните причинно следствени връзки. Особено потресаващо вероятно ще бъде собственото ни участие в парада. Възможно е много бързо да имаме изменящи се видения за себе си в младостта си и после в дълбока старост. Този основен парадокс трябва да се осъзнае и преодолее: "Аз съм нещо различно от това, което в момента съм, защото само преди секунди бях нещо съвсем друго". Появата на наблюдателят извън себе си ще бъде като събуждане от сън. Най-голямото събуждане, което някога сме имали. В това ново Сега на трескаво осъзнаване на "другата реалност" ще имаме много появявания и гости отвсякъде. Първо ще се появят нашите предшественици, безмълвно наблюдаващи картината на собственото пробуждане. По някакъв не много ясен за нас повод предшествениците (отминалите цивилизации, родовата памет и т.н.) са твърде заинтересувани от това, което става в момента. Вероятно е свързано с едни наши предишни АЗ, в които душата се е прераждала многократно. Едни повече или по-малко изградени АЗОВЕ, стремящи се да получат

крайното освобождение. Защото нали във всичко това сме ЕДНО. Когато на нас ни се случва нещо толкова грандиозно, това засяга всички стремящи се към еволюция. Нека не забравяме отново, че според концепцията за едновременност, миналото е толкова живо и съществуващо както и ние самите.

Ще се появят и "спомените" от бъдещето". Ще се появят наши алтернативни бъдещи Азове, които вече са експериментирали едно възможно направление на развитие и ще искат да променят нещо в СЕГА, за да се отзоват в нова модификация на бъдещето. Според една вероятна хипотеза, която беше вече излагана, ние стоим в едно състояние на осъзнаване и битие, докато не изпробваме всички мислими вариации на еволюция и получим преживявания, свързани с необичайните ни експерименти. Защото основната ни цел е да превърнем преживяванията в съпреживяване. А това е единственият начин за проява и обогатяване на творческото съществуване.

Можем да очакваме множество неочаквани появявания на сцената на залеза. Разширяващата се резонансна вълна ще накара наистина всичко до което тя достига да започне да резонира в синхрон. Стига всяко живо нещо да е достигнало необходимото равнище на готовност. Тези, които успеят да се включат в хора на резониращите, ще образуват един нов клуб на посветените по отдавна оповестената формула "избраните са призовани".

Но преди да започнем да импровизираме как ще стане това, нека отново да се върнем към момента сега - t0, точката омега, пачакути на маите. Това състояние трябва наистина да се разглежда като уникално, защото толкова рядко можем да се изправим пред вратата на времето, с един крак от "другата страна", а другият още в З- D. Ще бъдем изправени пред невъобразимия избор, особено в началото на прехода на "появяване-изчезване" от 3- D към 4- D и обратното. Джеймс Редфийлд в своето "Селестинско пророчество" [24] прави опит да опише емоционалните последствия от едно флуктоиране "навън-навътре". Неговите вечно бягащи герои ту стават невидими, на косъм от преследвачите, попадайки в мъгла на някакво преддверие към 4- D и самите те представляващи неясни сияещи силуети, ту се локализират неочаквано. Но, неочаквано за себе си на някое 3- D място. Играта "изчезване-появяване" вероятно ще стане масова в t0. Даже още сега, има съобщение, че някои групи я практикуват повече или по-малко успешно. В Индия гуруто Нарликар и сподвижниците му построили каменно съоръжение, наречено "енергиен портал", през който извършвали темпорални екскурзии до други времеви зони (хоризонтални и вертикални) чрез честотно настройване. Именно те използвали за тази цел формулата: пълно безразличие към напускането измерение и силно желание за преминаване в друго. Това според гуруто било "острието на бръснача, разкъсващ завесата между темпоралните граници". Собствения вибрационен импулс синхронизирало желанието с определено времево измерение. В момента на напускането обаче се извършвала пренастройка във времевия отвор и личната вибрация "спадала до нулева честота". Това би означавало безкрайна дължина във вълната или пълно затишие в честотния спектър. Няма сведения за това колко и кои са извършвали това. Може би те и сега извършват темпоралните си експерименти.

Има информация, че в едно ранчо в Тексас (САЩ), намиращо се върху тектоничен разлом, френският биофизик Пиер Рилке е монтирал апаратура за регистрация на фини изменения. Уредите засичали енергийни излъчвания, "преминавания на същества от миналото и бъдещето, НЛО, непознати животни и странни привидения". Самият тектоничен разлом (както и много други по Земята) се определя като врата към други измерения. Все пак в интерес на истината, наблюдаващите и заснимащи обектите не могат да кажат дали това са "времеви миражи, универсални холограми, или са реални посетители от други светове".

Издигната е и хипотеза, че в такива места се активизира планетарната памет, нещо като "времеви записи съхранявани в универсална информационна банка". Самият екип бил изненадан да заснеме кадри от ранната им младост със сцени от тайния им любовен живот. Очевидно това което "записва и помни всичко" е склонно и към някои шеги без много да се съобразява с добрия тон.

Странни "пътешествия в безвремието" има една френска група, динамично флуктуираща около личност на име Йо Апел Гери, съществувала повече от 25 години (а може би и в момента"). Експериментите на групата са описани в книга, издадена на френски и преведена на български със

заинтригуващо подзаглавие "Хроника на един контакт между измеренията"[42]. Описани са четири нива на контакт, а именно свързани с "материята, пространството, времето и безвремието". Изложението смайва с богат опит, подробности, прецизност на иначе необичайни дефиниции. Набляга се преди всичко на необходимостта от споен екип, многофакторно подбран за извършване на наблюдения и експерименти. Книгата е толкова важна, че от тази гледна точка би могло да се сложи и друго подзаглавие "Теория на групите", анализираща колективен преход към 4- D.

Съобщава се доста често за традиционни практики за преживявания на шамани и групи от племена, обитаващи Южна Америка, Австралия и други места. Те са развили техниката "потъване в поток", позволяваща двойно виждане (за будно състояние и за особено състояние на полудрямка). Двойното виждане е виждане напред и назад във времето. Може би и в самия момент t0 преминаването ще се извършва не от един огромен времеви портал, а от множество по-малки времеви врати и коридори. Дали 144 000 такива врати ще бъдат достатъчни?

Според идеята всичко зависи от точките на доближаване между 3- D и 4- D пространствата. Нека си го представим на двуизмерна графика: 4-измерна координатна система на вибрацията, където а - е честота; b -дължината на вълната; с - величина на импулса и d -скорост на импулса.

В критична точка на тунелиране З- D и 4- D пространствата се доближават максимално. Съответно два обекта от "двете страни" се стремят да се приближат в точката аbcd. Обектът от 4- D (четириизмерен обект) трябва да намали възможно на най-ниско ниво вибрациите, а този от 3- D да ги увеличи, колкото се може повече. Тунелният ефект вероятно ще се изрази в действие на "отблъскване" за 3- D обекта и на "придърпване" от 4- D обекта.

Ситуацията би могла да се оприличи на раждане, където акушерката е 4- D обектът, който придърпва бебето (3- D обектът).

Тук се намесват нови елементи на прехода, който до тук не сме дискутирали. Това са "достатъчно условие" за акуширащата външна помощ и необходимото условие е нашето желание, усилие за изплуване.

За разлика от самодеятелния преход на индивида и на неголеми групи при масовия преход, на огромни множества от хора е необходим главен акушер и множество дружелюбни помощници. Този определен за главен акушер е може би вече известен [53], а също и помощниците му. Трябва предварително да им благодарим за това, ние още неродените в 4- D!

Ако великото приближение между 3- D и 4- D световете стане на множество от точки - примерно на 144 000 земни "особени места", потоците на "спасяващите се" трябва предварително да се ориентират към тях. Нека не спекулираме все пак върху това - нали съществува ПЛАНЪТ. Ясно е, че се касае за страхотна уникална разгъната операция с много участващи. Самото събитие изглежда засега е само вероятностно очертано. Съществува и един основен въпрос от галактическото значение. Колко могат да се окажат спасяващите се и спасените? Въпросът е изключително важен, защото засяга ефективността на еволюцията. Ако хилядолетията

съществуване в мъки и ограничения в 3- D света се разгледа като експеримент, неговата резултатност е свързани с достигналите на финала. Тук вече не се търси елитарност (няколкостотин спасени за хиляди години), а една въодушевяваща масовост на достатъчно израсналите човешки същества. Тези, които преминат в 4- D света на планираната честота, ще бъдат вече не толкова и само индивиди, колкото една целенаправляваща се цялост, която ще бъде възприемана като "човешката група" от всички останали. Те трябва да създадат един нов консенсус на бъдещото си съществуване. Но трябва да бъдат достатъчно зрели за едно сложно, системно сътрудничество на много нива.

Отговорът на въпроса "колко" все още изглежда е не ясен. Допуска се едно възможно число от около 1/3 от съществуващото сега човечество т.е. около 2 милиарда. Но те могат да бъдат за съжаление изглежда и много по-малко. Затова подходящото настъпване на сигналът "приливна вълна" не е ясен на никого, даже и за главния акушер. Така че и моментът t0, омега, може и да се отложи макар и не за много. Изглежда че борбата сега е за бързото израстване на всяко отделно човешко същество. Затова се допуска да излизат и книги подобни на тази.

Използват се главно емоционални и интуитивни инструменти, но интелектуалната спекулация също може да е от полза.

Изглежда че целта за постигане на масово "извисяване" е поставена много отдавна и всяка отделно формираща се индивидуалност се наблюдава директно. В Библията се споменава многократно за "избраните " и за "призованите". В светлината на нашата по-комплексна гледна точка като че тези намеци стават по-ясни. Избраните са тези, които в дългите периоди на еволюцията показват все по-добри качества, изразени в параметрите на честотата. Те развиват своя потенциал и биват забелязани съответно. На тях вероятно се определят и потенциални "малки" собствени роли в плана. В относително фиксираната холограма на живота им се вплитат особени събития и възможности, които ако предизвикат адекватни преживявания и опитност им позволяват да се движат по-бързо и да израстват. Следователно , "избраните" са един променлив списък от човешки същества, усвояваща по-ефективно уроците и поради това са и забелязвани. Както би казала Богинята на съзряването "важно е не вие да вярвате в мен и моето съществуване, а аз да ви забележа и отделя" (свободна интерпретация на автора).

За съжаление е възможно и забавяне на темповете и отпадане на някои индивиди, известно в екобиологията като "вторичен регрес". Това са твърде неясни обстоятелства, но е възможно отклоненията в края на краищата да доведат и до нови неочаквани обогатявания. Нека не забравяме, че целта на еволюцията от гледна точка на цялото е оригиналността и пълнотата на преживяването и опита.

Но тогава кои са "призованите"? Това са кандидатите за просветление, достигнали до финалната права. Те носят по една огромна торба с опитност и преживявания и бягат с лекота по тази права. Все повече стават наясно за "целта на занятието" и са постигнали равновесие на всички свои части в себе си. Те са устойчиво центрирани. Те добиват самосъзнание, което е развиване на обективност към себе си, както би казал П. Успенски. Самосъзнанието е усещане за самодостатъчност. Обстоятелствата от 3- D света вече нямат такова значение за тях. Събитията от вътрешния живот стават вече основни наблюдения. Те забелязват синхронията и реалността започва да дава отговори "от мен за мен".

Всичко, което се случва, е ориентирано към собственото им финално израстване. Външните условия като че също започват да се смекчават. Борбата за оцеляване като че не е вече на първо място. Разбира се, кармичните уроци, целият механизъм на причина и следствие продължават да действат, но в ускорен и твърде отслабнал ефект. Нали идеята е да се изпита и преживее всичко недовършено в ограничения и бавен 3- D свят.

Уроците придобиват основно емоционална окраска. Според Хаторите [52]: "Това което се случва на тази планета в момента е бързо увеличаване на преживяванията във все по-кратък период от време. От това следва, че има много повече реакции, много повече емоционални ситуации и случки, свързани с чувствата в сравнение с преди."

Насоката на опита в условията на прехода е да се задвижи пусковият емоционален механизъм,

който от своя страна, както бе обяснено в глава 5 за връзката на IQ, EQ и SQ, ще пробуди за работа най-висшите сфери на духовния ум (SQ). Емоциите, дефинирани като осъзнати чувства, изглежда са в непосредствен достъп до определящите многоизмерното ни развитие части от нашето същество, без които не бихме могли да направим решителната крачка. В този ключов момент може би не е толкова важно какво мислим, а какво чувстваме, а още по-важно как интелектуализираме чувствата, за да ги превърнем в пускови емоции. Пак според същия източник енергията на безусловното приемане, дефинирана като любов, в емоционалното тяло води до равновесие и балансиране на всички части на АЗА.

Тези които са призовани в момента сега, трябва да завъртят емоционалния стартер на многоизмерната машина, която представляваме.

Самото преминаване от линейност към многоизмерност в сега съзидава основните проблеми. Нашите представи и усещания стават все по-различни, повече на брой и с различно качество, но ние не можем още да ги подредим в многоизмерна матрица. Те са нахвърляни безразборно в старата триизмерна сграда. Прескачането от едно преживяване и опит към друго създава суматохата. Често се държим като крайно рационални аналитици, премервайки получаването и използването на всеки лев, всеки човек, всяка ситуация. Прави ни удоволствие да управляваме ресурса, да увеличаваме ползването, или просто да консумираме. След това някакъв бърз ирационален преход ни вкарва в недоумение и депресия - болест, раздяла, загуба. Понякога опитът е в асинхрон с всичко, което разбираме, и с обичайното. Имаме неочаквани прозрения, сънища. Страхът се засилва или отслабва в зависимост от очакванията ни за сигурност и ред. Но сигурност и определеност не съществуват вече, а се оказва, че трябва да гледаме със спокойствие на всичко това. Усещанията за противоречивост са в основата на невъзможността разнообразния опит да се подреди в достъпните линии на схеми. Затова съществуването започва да се възприема като абсурд при нарастващо подозрение, че в същност сънуваме сцените, взаимоотношенията, промените. Донякъде това се дължи на способностите за абстрактно мислене. Някъде в себе си предполагаме, имаме схема на идеалната подреденост на битието. Когато схемата не проработи, силно се разочароваме и даже планираме бягство, изолация, отдалечаване от проблемите. Склонни сме да се херметизираме в някакъв друг свят или в себе си. Но точно това не бива да се прави сега. Движим се към голямата промяна заедно с всички и всичко. Моментът t0, омега, пачакучи е месомелачка, през която преминава всичко – Земята, животните, хората, растенията.

Изискването е да се съществува пълноценно на биологично ниво. Да бъдем заземени дълбоко под кората на Земята. Изисква се да приемаме и осмисляме чувствата си, като ги превръщаме в емоции. Както твърдят някои наши приятели [48]: "Биологичното, а не мисловното ниво на вашето съществуване е основния корен, чрез който се изразява съзнанието в тази (земната ) сфера”.

Въпреки напрежението и неудовлетвореността е необходимо да се запази първичният контакт с базисните земни сили и с другите. Ние сме свързани по-скоро с нашата ДНК, отколкото с абстрактните системи за приемане на света. Раждането, обучението, болестите, смъртта са реалностите, а не аксиомите на някоя изфинена философска система. Поне на това ниво на съществуване, по-нататък може да бъде друго:

Ясно е, че трябва до край да се изпие чашата. "No escape!"

Всякакви оплаквания и молби за милост се посрещат с един и същ отговор: "Сами сте решили да бъдете тук и сега." И че отгоре на всичко това е всъщност един жест, на изключително благоволение към нас. Изглежда че във Вселената навсякъде на други места е твърде скучно. Липсва тази възбуждаща събитийност, на която всъщност се радваме ние, щастливците. Разбира се, на чужд гръб и сто тояги са малко. Но може и пък и наистина да е така. Има толкова много други гледни точки. Всичко, което се случва сега, носи отпечатъка на една предрешеност. Участваме в драмата, но трябва да започнем, щем не щем, да разбираме, че сме само артисти и че трябва да си изиграем налудничавите си роли. Съществуват и някои интересни открития в този последен интервал в края на времето. Първо, и може би най-драматичното е, че съществува някаква странна взаимосвързаност между равнището на емоционалността и изживяванията и други иначе съвсем обективни явления. Например, че земетресения, наводнения, тайфуни, изригване на вулкани се

случват в синхрон с натрупания масов стрес, с повишената вибрационна неустойчивост на големи маси население. Като че те отразяват някаква внушена нестабилност, прекъсваемост в честотните нива. Стихиите - земя, огън, въздух, вода - отразяват психиката на хората и изглежда също се ориентират към някакво по-високо, по-устойчиво ниво на вибрация.

На тези, които можем да наречем "призовани", започват да им се случват доста странни, необичайни неща, всеки със своя специфика. Може да се каже, че те преминават на нещо като "индивидуална програма" с интензивно обучение. За повечето от тях се задейства индивидуален план със особен списък от задачи "План в планът". Някои експериментират, други популяризират. Трети просто сядат мълчаливо на един оживен ъгъл и транслират енергия и кодирана информация към другите. Това е зачатък на една задълбочаваща се бъдеща специализация в по-висшите измерения и пространства, която тепърва ще се проявява.

Може би само за тях има едно смекчаване на външните обстоятелства. Но това смекчаване би могло да се дължи и на една намаляваща отдаденост и страстност на желанията. Кармичният закон разхлабва хватката си, ако мотивът и силата на преживяването се обезсилят. Той приема, че тази отслабена реакция е признака на възприемане на кармичния урок. Но е възможно и да не е само това. Съществува странен фактор "директна комуникация", появяващ се на хоризонта като възможност. Има и много твърдения за постоянна "връзка с Акаша" (световна информационна мрежа") или даже за "канал с Бога". Този вид "екстри" на 3- D съществуването отначало ще са някакви бледи следи от бъдещето в монотонното съществуване. После става нещо, което усещаме по-ясно и започваме да го развиваме. За съжаление е, че в това съществуване ние сме със силно орязани памет и комуникации. Амнезията, забравата за целия ни минал опит и същността ни са нещо като информационна ампутация на паметта - необходимо условие за появяване на 3- D сцената. Сега връзките бавно започват да се възстановяват. Припомнянето, постепенно или внезапно, е част от процеса на съединение с цялото.

Възможността за директен "канал с всичко" е заложена в структурата на резонансни полета, които ние представляваме. Потопени сме в свят на всевълнова комуникация и вероятно избираме, или по-точно налучкваме една особена честота, която ни превключва към определен вид специфична информация. Когато сме съсредоточени и отпуснати, когато се молим, ние обхождаме честотите и намираме отговор от тази страна накъдето случайно сме насочили антените. Отговорите винаги са точни, но понякога трудно се дешифрират. Върховното постижение е да откриеш онази честота, на която от другата страна стои откликващата Богиня. Тогава монолозите като че се превръщат в диалози, макар че мълчанието от другата страна е сякаш плътно. Но понякога отговорите са вече в главата преди още да е зададен въпроса. Това е странната очарователност на недоказаната връзка. Постигналите я са тези, за които се казва че са "блажени".

Но извън редките постижения в борбата за постигане на устойчивост, нестабилността на високите честоти продължава. За съжаление в нашия свят на ниски честоти прекъсваемостта е основната беда в развитието. В това отношение приличаме на възмъжаващо момче, чийто глас мутира непрекъснато. Заедно със звуците на плътен мъжки глас изведнъж се изсипва фалцетът на детското гласче. Прекъсването в нишката на осъзнаването води често до временна забрава и дълбоки съмнения за постигнатото и за възможностите.

Краят на времето е изпитание по устойчивост за призованите. Сцените на издигнати отдадености се редуват с падение в низините на неетичността, объркаността и страха. И понеже всичко е свързано с природата, Земята е, която също отговаря с неустойчивост и колебания.

Както казват Хаторите [52]: "Ако се вгледате в тенденцията, характеризираща честотата на настъпване на лошото време, ще забележите, че то зачестява и това е част от хаоса, който възниква, когато цялата система, включително и хората започва да вибрират с различна честота. Емоциите са по-неустойчиви и това оказва влияние върху онова което би могло да се нарече биосфера - мястото където се срещат съзнанието и биологията."

Но събитията изникват неудържимо, променят се бързо и без всякаква инерциалност и няма време да се преодолява и асимилира преживяното. Получава се едно наслагване на преживяване върху преживяване. Емоциите се сменят, те са стартовото завъртане на мотора на преживяването, но

те са и резултатът, опитността. Играем емоционален пинг-понг, защото когато си позволим някоя дълбока емоция, откриваме и затвърждаваме една нова честота. Когато изпитваме състрадание повдигаме честотата си, а при радост я задържаме, стабилизираме на по-високото ниво.

Цели неподозирани сфери от подсъзнанието се включват в тази емоционална игра. Когато изживеем нещо неочаквано, дълги серии от сънища, мисли, инстинктивни реакции се отключват, като предлагат под прожекторите някоя неизвестна, необяснена част от себе си. Архетиповете бързо се смесват едни с друг, като централен остава архетипът на цялостната личност. Тече един непрекъснат процес на дооформяне, изплуване, свързване, стабилизиране. Равновесието е стабилизирането на всичките ни аспекти към един център.

Най-необяснимо и трудно приемливо в края на времето изживяване е разтърсващата връзка и взаимосвързаност между субективното и обективното. Ние сме свикнали с бариерите на дуалното, с двойствеността и много трудно ще възприемем това преливане от външното към вътрешното и обратно. Трудно е да се възприеме един сън като особена реалност, а едно външно появяване на личност или събитие, като вече подготвено от нашето съзнание и подсъзнание. Най-трудно е да се приеме, че това, което става обективно около нас, и природата, едновременно е и проясняваща вътрешна работа на съзнанието.

Тунелът във времето, който си представяме всъщност като нещо обективно, като дупка между световете, може да е само един дълбок проблясък на съзнанието, едно разкъсване на мрежата на самозаблуждението. В точката t0, омега, всичко - и обективното, и субективното - се концентрират върху СЕГА, като върху острие на игла. В момента в който резонантната вълна залее и обедини в една хармонична мелодия всички резонатори, настъпва и появяването на светлина в тунела, което с само едно събуждане след сън.

Още по-парадоксално е да допуснем, че всъщност не става въпрос за ходене "до никъде", просто си стоим на своето място, а същевременно част от нашата идентичност обхожда световете. Няма никакви пътешествия във времето, защото всичко е Едновременност. Но същевременно една цяла нова наука, наречена "забранената археология", е на път да пусне академична брада въз основа само на допускането, че е възможно да се открие отпечатък от обувка или метален артефакт в земни породи, оформили се преди милиони години. Многоизмерната информация засега си остава едно чисто противоречие.

Подозрително бързо учените започнаха да намират доказателства за всяко тяхно невероятно допускане. Статистиката тук играе ролята на вярното куче, като носи патицата след изстрела, направен наслука.

Ако двойствеността се разпадне, какво тогава ще стане с нас, питаме се страхливо. Ако линейната подреденост се разпада пред очите ни, на какво да вярваме. Ако всяко наше действие е ефект на въздух под налягане, какъв е смисълът от настъпването на една илюзорна реалност. Работим, богати сме, имаме имущество, бедни сме, здрави сме или не, ходим нагоре-надолу, говорейки по GSM-и и сърфирайки по Интернет мрежата. Работата е в това, че от всичко трябва да получаваме силен емоционален отговор. Без значение за смисъл и непротиворечивост.

Емоцията е като клатенето на въжето, което усилва вибрациите. Първо те стават все по-високи, а после се появява проблем за тяхното стабилизиране.

Тъжно е да се помисли, но всъщност нямаме никакъв интелектуален изход, нито една мисловна конструкция, нито един план за действие не може да помогне. Плановете се провалят, идеите се забравят, всички познати начини на живот пропадат. Не съществува най-добрата гледна точка, най-хитрото преминаване между капките. Не съществува възможност за изолация, нито пък многословието дава нещо. Крайностите предизвикват насмешка. Всеки начин на живот, даже на холивудските звезди, е каламбур. Достолепни учени говорят баналности и сами не си вярват. Природните катаклизми не могат да бъдат обяснени и предвидени.

Разчитаме само на това изглеждащо толкова несъвършено нещо, което са емоциите. Иначе винаги сме смятали, че емоциите са нещо вторично. Но сега в края на времето те стават нашите трамплини към високите честоти.

Затова има само едно обяснение за всичко което се случва с всеки поотделно. Изпитът е в постигане на дълбочина и пределна чистота във всичко, което не си изпитал още. Запознай се трайно с удоволствието, с тъгата, с радостта, с яростното избухване. Почувствай се на крилете на въодушевлението. Изпитай болката. Изпитай съпричастие към емоционалния живот на другите. Изпитай емнатия. Само не бъди равнодушен и прекалено интелектуален, защото оставаш извън играта. Същевременно се опитай да се съхраниш. Призованите трябва да подскачат на въртящото се вибриращо въже, докато усвоят ритъма и лекотата в емоционалното възприемане.

Всяко освободено от някакво задръстване чувство, изплува на повърхността на изживяването, като телесния орган, който го е освободил, добива възможност да затрепти в по-висока честота в синхрон с другите органи.

Пълният синхрон на емоциите обаче засега не се вижда. Само хаос, неопределеност и несигурност съпътстват тези ярки избухвания, породени или непородени от иначе твърде безжизнени външни събития. Твърде често едно изплувало емоционално настроение няма нищо общо с това, което се случва. Един от уроците, които получаваме, е точно този - емоционалния ни живот и протичащите събития са две различни неща.

Това ще продължи докато започнем да разбираме, че всяка освободена емоция е свързана с определено количество енергия, която може да се използва градивно за въздействие и промяна на външната събитийност. Засега обаче сме безпомощни да променяме радикално положението си. Само понякога нещо като че възниква във връзка със силното проявление на една емоция. Радостта като че разсейва облаците. Продължителната скръб или неудовлетвореността води до болест. Понякога един стремеж да обичаме довежда този който търсим. Краят на цикъла показва бегло лицето на едно бъдещо съществуване, в което ние определяме какво да сме и какво да се случи.

В края на времето това е факт с изключителна важност. Заедно с крушението на основния възглед за живота, с договореността какво да виждаме в рамките на постулираната консенсусната Вселена, се появяват моделите на новия подход, в който ние от жертви ставаме играчи. Така като че получаваме известна компенсация за неудобството да изпитаме толкова много неща за толкова кратко време.

Вариантите как точно ще изглежда светът и ние в точката t0 са твърде много. Даже и в близък план няма едно фиксирано бъдеще на прехода. Съществуват прогнози за апокалипсис, но също и за съвсем незабележим, плавен преход към 4- D. От описанията за "голямото разтърсване" на дървото (земята ще се люлее, водата ще настъпва, вулкани ще изригват, хората панически бягат) до едно хармонично преместване, свързано с ярко изсветляване на прииждащи потоци от светлини, на озоваване, но някак по-различно, на "същото това място" Земята.

Мнения от различни източници се популяризират, изживяват, отхвърлят. В края на краищата бъдещето в Сега е все още една възможност. Разбира се, преходът, независимо колко е спонтанен ще се отрази различно на различните хора. Едно от нещата, които ще изчезнат, е може би това, че човешкото общество няма повече да бъде механичен сбор от същества с различни нива на развитие. Нашето сегашно положение в това отношение прилича на смесена паралелка, на килийно училище, със събрани различни класове в един. Това. разбира се, заедно с пренаселеността е един кошмар, който ограниченията на 3- D света са наложили. Нека не забравяме, че новите светове не са толкова пространство, колкото диапазон от честоти, в които за всеки съществуват оптимални условия. Много честоти, много "места" за пребиваване.

И все пак, защо този странен завой в залеза на историята - краят да бъде не толкова "интелектуален", колкото "емоционален"?

Безсилието на интелекта идва от неговата практическа ограниченост да обхване многоизмерността. Нашият 3- D ум е склонен да разглежда фактите отделно -т.е. да вижда всяко дърво поотделно, а не гората като цялост (както би интерпретирал двуизмерният ум). От множеството наблюдения и опитности умът просто не може да конструира цялостта на 4- D реалността. Всичко, което се случва в различни плоскости и аспекти, изглежда са изолирани явления, а всеки опит да се обвържат се възприема като парадокс. Така нашият З- D ум е вцепенен от многообразието, той не би могъл да си представи даже как ще изглежда муха в 4- D, освен

ужасяващи несвързани появявания на отделеност - множество крака, застрашително изглеждащи глави, дълги сенки зад всяко нещо, появяващи се неочаквано и от всякъде. Двукамерният ни мозък още не е заработил синхронно, затова няма начин да си представи "права, излизаща от точка, от която започват още 3 прави, и всички перпендикулярни една на друга". Тази перпендикулярна права трябва да е четвъртото измерение. Но накъде отива тя? Все едно да срещнеш Малкия Принц, който ти казва: "Моля те, покажи ми посоката на 4-то измерение!" Изнемощял от усилието, логическият ни ум безпощадно се отпуска и даже понякога благоразумно спира да мели "глупости".

Тогава именно на хоризонта изплуват забравената чувствителност, превръщайки се в генератор на интелектуални емоции. Последната възможност. Тайното несъвършено оръжие на чувстването. Емоционирането се възприема като серии от експлозии в тялото, освобождение на скрити енергии, импулси за повишаване на вибрациите. Хаосът на външния свят става само фон на тази разтърсваща експлозивност, по-скоро умишлен повод, а не обусловеност. Задъхано, всички напират да вземат решения, да променят, да се адаптират. Някои като луди искат да побеждават, да бъдат известни, да бъдат богати. Други отчаяно се защитават от предполагаема армия от врагове, трети окончателно са "сдали багажа" и чакат. Времето е прекалено топло или прекалено студено. Лошото тепърва идва - казват някои метереолози. Мимолетни жизнени трагедии и драми се разиграват в смешни малки апартаменти, в големи офиси и къщи. И всички тичат нагоре-надолу, следвайки мравките, бръмбарите и другите насекоми. Поводи за всякакъв вид изживявания колкото си искаш.

Нека тогава емоцията да цъфти до края на времето. Изглежда че в 4- D може би и в 5- D ще бъдем предимно емоционални същества. В 6- D ще станем вероятно отново интелектуални.

 

Глава 12

МЕТАМОРФОЗАТА.

СИНТЕЗЪТ НА ВСИЧКО.

ВСЕКИ ОТИВА ТАМ, ДОКЪДЕТО СТИГНАТ СИЛИТЕ МУ

До тук, през единадесет глави проследихме вероятните причини, които биха довели до страхотната промяна - спирането на линейното време, колапсът на 3- D света и неописуемото навлизане в 4- D с всички възможни последствия. Промените протичат паралелно на макро-ниво (Земята, Галактиката) и на микрониво (отделния човек). На макрониво една холографска картина на Вселената се променя синхронно, подтиквана от ПЛАНА на имплицитния ред. Това е декорът и сцената, върху която трябва да се разиграят събитията. Видимо или невидимо събитията стават, за да подготвят финалната сцена -моментът t0, омега, пачакути. Господарката на шифрите се движи към нас "откъм" 10- D, за да извърши пренастройването. Същевременно 3- D и 4- D световете се доближават стремително, а това означава едновременното достигане максимално възможната честота за 3- D и минимално допустимата за 4- D. В точката на сближаване трябва да се осъществи тунелирането, т.е. да се изгради времевия коридор, през който да преминем (или да бъдем изтеглени).

На микрониво, тихата революция на съзнанието продължава неизменно. Въпреки че на някои им се струва, че нищо особено не се случва. Играем изтърканите си роли и често се самозабравяме в монотонността, досадата и даже в неочакваността. Може би ще доживеем края на времето, под неизменното впечатление за една бутафория?

Едва ли ще е така, ако успеем да създадем тази непрекъсваемост на съзнанието - във всеки момент, във всяка вибрация да бъдем неизменно съзнателни. Възможно ли е това? Всичко се свежда до задачата да приведем разпръснатите си части, знайни и незнайни, на многоизмерната си личност - тук и сега. Твърде голямо усилие за състоянието, в което се намираме. Вече говорихме за това, че единственото оръжие за промяна от сковаващите енергийни стереотипи, е да задействат онези висши участъци на ума, отбелязани като SQ "място на Бога". Парадоксът на емоционалността обаче се състои в това, че тя е универсален целител, като същевременно е взривоопасно оръжие, което може не само да издига, но и да изпепелява. Емоциите могат да пораждат както извисени състояния на съзнанието, така и да доведат до упадък на личността, ако тя не постави своевременно под

контрол онази част от чувствеността си, която е свързана с негативни емоции - страх, гняв, омраза, депресия. Защото по дефиниция под емоция трябва да се разбира осъзнато целенаправлявано чувство - т.е. едно иителектуализиране на емоцията. Това, обаче е трудно постижимо, като някои остават фатално пленници на отрицателното изживяване.

Тревожен факт в емоционалната сфера е, че все повече хора изпадат в състояние "извън играта", което психолозите обозначават с понятието "ресантимент". Ресантиментът е една финализираща раздразнителност и траен негативизъм, обземащ индивида в резултат на това, че според неговата собствена оценка, той не достига поставените си цели, изпада в изолация, зависимост или в губеща позиция спрямо "онези", които му изглеждат печеливши играчи. Ресантиментът е едно целенасочено самоунижение, търсене на отмъщение към себе си и другите, потъване във вторичен регрес, което може да се разглежда като поне временен крах на еволюцията.

Емоционалният позитивизъм фактически отбелязва точката на голямата промяна от инволюция към еволюция на индивидите и човешката група като цяло. Все пак позитивизмът като че постепенно надделява над негативизма в една психологическа битка, която се води и "отвън" и "вътре" в индивидите и в обществото.

За онези, спасили се от негативизма и приели света такъв какъвто е (призованите), остава да направят последната крачка - да осъществят това чудо в развитието на личността, известно от много описания като метаморфоза. Но метаморфозата само външно изглежда като чудо, а в действителност е един контролиран и самоконтролиран процес. Някога призованите са преминавали през изпитните комисии на Посветените от храмовете и едва след издържане на специални тестове са осъществявали инициация - т.е. влизали в по-горно ниво. Сега нещата изглеждат доста по-странно. Ние сами си задаваме въпросите, отговаряме чрез резултатите на целия си досегашен собствен живот и оценяваме позицията до която сме достигнали. Разбира се, може би комисията стои скрита някъде наоколо и оценява както винаги.

В метаморфозата има 3 основни стъпки, които трябва да се направят, за да се стигне до абсолютната готовност за преминаване в 4- D и по-нататък:

1. Постигане на траен позитивизъм в емоционалната сфера и развиване на емнатия и състрадание към другите.

2.  Интеграция на всички елементи на индивидуалността в рамките на хипотезата (архетипа) за цялостната личност.

3. Постигане на вътрешно равновесие и балансиране в един център в себе си, действащи независимо от външните обстоятелства.

Трайният позитивизъм, "и наяве, и насън", е крайният резултат от интензивното емоциониране, преминаване през целия цикъл на чувствеността, трансформация и поставяне под контрол на противоречивата емоционална сфера на едно всеобхватно интегриращо чувство - любовта.

В областта на емоционалността ние имаме само две възможности; или изграждане на устойчив позитивизъм, или рухване, регрес в блатото на ресантимента. Негативността като че има собствен постоянен център на излъчване - страхът. Дали центърът на страха е генетично заложен в нас, или е нещо външно, вторично, той е мотивът за неправилното функциониране и израждане на емоциите. Изглеждаме много препатили и постоянно страхуващи се за всичко. Дали обаче една директна атака срещу страха няма да реши същинския проблем? Ако променим очакванията си, ако станем по-доверчиви към добрата си участ, дали бихме могли да притъпим страха?

Все пак тук всичко е индивидуално и позитивизмът може би в края на краищата е едно комплексно постижение, което всеки сам трябва да достигне. За съжаление, все още са рядкост (поне видимо) личностите, които изглеждат толкова спокойни, балансирани, познаващи чувствата си, способни всеки момент да изпитат радост, щастие, притъпили страха до една едва доловима предпазливост и изпълнени с едно внимателно отношение и приемане на другите. Достигналите това състояние са се справили с емоционалния пъзел на планетата, в която се диша кислород, основния възбудител на страстите.

Интеграцията на всички елементи на това, което сме, е второто условие за приближаване

плътно до точката t0, откъдето ще извършим скока към неизвестното. Но въпроса кои са елементите на нашата цялост, може да се отговори много трудно при това състояние на разбирането ни за самите нас. Подозираме, че това, което е видимо, е само горната част на айсберга. Четейки, сънувайки, усещайки, комуникирайки с другите, започваме да добавяме увлечението и знанието за това, че сме много по-голямо, сложно, съставно същество. Фактически ние сме многоизмерни същества и трябва да се реализираме като такива в това, което следва.

Преди всичко нашето съзнание изглежда е тристепенно. Всъщност това, което наричаме съзнание, е само средното ниво. "Отдолу" е подсъзнанието, което живее в свят без време, застанало винаги в СЕГА. То е изградено от "цялото минало" и действа като един автоматизъм по отношение на тялото, импулсивните реакции, съхранението, сигурността на индивида. Неговото мислене е неуловимо, но то се грижи за всичко и може би очаква признание и разбиране за себе си. Когато благодарим на своето тяло, на своите рефлекси за предчувствията си, ние всъщност благодарим на подсъзнанието си.

Но ако все пак усещаме подсъзнанието като нещо винаги присъстващо, фактически нищо не знаем за това което би могло да се нарече "свръхсъзнание" - горното ниво. Има ли нещо от нас в едно друго висше сега което стои, очаква и може би направлява развитието ни? Може би този наш живот е негов пореден експеримент в дългата нишка на осъществявани желания - да изпробва, да осъществява планове, да постигне едно още по-високо състояние на разбиране посредством личностните преживявания и опит. А може би то желае да "слезе" при нас, за да се потопи в тази реалност. А дали като наблюдава разсеяните ни, повтарящи се и объркани движения изпитва скука, досада или тъга?

Ако обаче имаме тези 3 центъра на осъзнаване трябва да допуснем, че всеки от тях има своята независимост, свободата за собствени намерения. Това създава объркването. В консенсуалната Вселена, ние творим битието си в съответствие с намеренията си. Но ако има три нива на намерение и всяко "дърпа чергата" към себе си? Ако свърхсъзнанието има намерение да експериментира един по-интересен директен опит за разбиране, а съзнанието е потънало в подробности, битовизми, страсти, то свръхсъзнанието не може да постигне лесно намерението си.

На всички тези намерения Вселената, имплицитният ред, отговаря моментално9 с факти в съгласие с желанията. Това обаче създава един великолепно объркан живот. Например млада жена с красиво лице, но депресирана, започва да пълнее бързо, оставайки с желанието за среща с красивия принц. Принцът наистина идва, защото това е намерението на Висшия Аз, но не я одобрява, защото същевременно неспокойното за живота на тялото подсъзнание продължава да дава команда за трупане на необходими според него килограми. Неспокойствието на съзнанието се отразява върху подсъзнанието и то започва да предприема "спасителните" според него действия. Свръхсъзнанието вероятно седи там някъде "горе" и продължава да копнее за идеалите си.

Първият вид интеграция трябва да бъде синхронизирането на нашите съзнания в едно обединено съзна ние.

За това голямо събиране, разбира се, трябва да бъде отговорно средното ниво - нашето ежедневно бодърстващо съзнание. Когато то успокои ума и емоциите, се създават предпоставки за възникване на едно общо поле на синхронизирани намерения. Състоянието на почти непрекъснато осъзнаване, което е гаранция за присъствие в СЕГА, е едно от условията за това. Това е резониране със собствения си интегритед и резониране с определена система от схващания [22].

Но както казват Хаторите [52]: "Колкото повече в Свръхсъзнанието се издигате, толкова по-дълбоко трябва да се гмурнете (в подсъзнанието), за да останете в равновесие. Ако се издигнете прекалено високо в осъзнаването, без да балансирате скритите си дълбини на подсъзнанието, тогава ставате потенциално опасни. Защото тогава действате без да осъзнавате основните части на самите себе си, които се намират във вашия подземен свят, вашите неразгърнати аспекти." И още "битието е синтез на осъзнаване и намерение".

9 В 3-D  отговорът обикновено е забавен, но в 4-D и по-нагоре той наистина идва моментално. В бавната динамика на 3-D света ние изглежда се учим да овладяваме мисли и емоции и целенасочено да ги използваме, създавайки опитности за 4-D.

Изглежда, че имаме твърде много аспекти, представляваме сложно, съставно същество. Ние в по-висока вероятност притежаваме:

- множество от тела (физическо, емоционално, интелектуално, духовно);

-  множество от Азове (3 вида съзнание, Азове от минали прераждания, Азове съществуващи едновременно в различни реалности - паралелни, от бъдещето и може би в някои физически сега живеещи личности, а защо не и вероятни, но още неосъществени Азове);

- множество на преживяванията и опита (на всички Азове, а също така и една група на "женски" и "мъжки" тип преживявания - ИН/ЯН);

- множество на представите и намеренията (образуващи се самостоятелно като мисъл-форми).

Изброяването на всички наши аспекти прилича на процес на инвентаризация. Наивно си въобразяваме, че сме цялостни личности, а всъщност приличаме "отвътре" на стадо разпръснало се по ливадите и хълмовете на хиперреалността. Трябва да съберем стадото, чрез разширяващото се съзнание на пастира и да го поместим в кошарата, която именно е архетипа на цялостната личност. Когато Юнг е въвеждал този архетип в битие той е имал една странна геометрична представа за цялостната личност - като 2 четириъгълни пирамиди доближени в основата си (тетраедър). Вече дискутирахме по-напред тази представа. По всяка вероятност геометрията на цялостната личност е нещо много по-сложно и може да се свърже със сега експлоатираното понятие - матрица, бихме допълнили многоизмерна матрица. Можем да си представим двумерна матрица (брой редове х брой стълбове), триизмерна матрица (още една дименсия), но трудно бихме си въобразили многоизмерна матрица, освен като математическа представа.

Така или иначе, всеки от тези Азове би трябвало да вибрира в някоя определена точка от матрицата. Този сегашен Аз, в който се изживяваме, също така със специфичната си вибрация заема определено място в матрицата, определяща архетипа на цялостната личност. Но ако всички Азове са на местата си в матрицата, великото обединение би настъпило след едно "светкавично" осъзнаване на всичко в ЕДНО.

Какъв би следвало да бъде механизмът на това светкавично осъзнаване, което е равносилно на известното в миналото понятие за пробуждане? Пробуждането е нещо като ток, който преминава през всички възли на матрицата. И всички тези множествени аспекти на Аза се "просветляват", добиват съзнание за своята цялостност. Постига дълбоко разбиране, което е среда на знание и опит, както би казал П. Успенски.

Въпросът е кой пуска тока и в кой момент от развитието на тази разпръсната цялост се осъществява великото обединение.

Първото, което изглежда трябва да разберем, е, че усилието не е интелектуално. Всички внушения "отвън" са, че мисленето е донякъде излишен инструмент в това усилие. Приятелските съвети "свиеше" са да избягваме постоянно да мислим, защото мисленето е твърде тромаво и изкривява резултата. (Битието е моментално. Мисленето е бавно.) И освен това "Когато мислиш не създаваш Цялото. То Цялото вече е тук." Мислейки за него, ти поставяш в своето изживяване онази част от Цялото, за която мислиш" [56]. Още по-ясно казано, когато мислим и чувстваме ние "просто се придвижваме, преминаваме от една част на своя Аз в друга" [57]. Възможно е по-нататък да придобием качеството да интензифицираме мисленето чрез конвертиране в мисловни пакети, както е при електронното предаване на данни.

Разбира се, мисленето е важно, когато е целеполагащо, но по-нататъшната му съдба е то да стане моментално, интуитивно и по този начин да се „скрие” от повърхността на битието, което се превръща в едно чисто съществуване.

Когато нашите приятели обсъждат и прилагат мерки за стабилизиране на вътрешната ни структура, те винаги изхождат от съществуването на една ос (стълб, колона) по която са наредени трите нива на съзнание и по която протичат основните енергийни и информационни потоци. Тази централна ос минава по гръбначния ни стълб (пронизвайки основните чакри), но продължава нагоре и надолу. Надолу тя може да достигне центъра на Земята в един процес на „заземяване”. Нагоре тя достига до свръхсъзнанието, като в тази част е наричана от древните египтяни основен КА канал.

Необходимо условие за интеграцията е този канал да бъде отпушен и функциониращ, за да може по него да протичат двупосочните енергийни и информационни импулси. Когато само горната част на централната ос-канал е отпушена, индивидът се интегрира в едно цяло, но остава незаземен. Тогава той може да „отлети” където си иска, но не може да остане на Земята. Еволюцията обаче настоятелно изисква "заземяване”, защото предполага едно общо движение "Земя – човечество”. Нещо повече, ако следим прецизните формулировки по въпроса, целта е не съзнанието да се извиси и да отлети, а свръхсъзнанието "да слезе", за да извърши одухотворяване на съществуващата реалност. Парадоксът е, че 4-D светът, към който се стремим, ще възникне върху една земя, която също трябва да навлезе в него.

Следователно трябва да се "изчисти” цялата централна колона и други второстепенни канали и органи. Това е въпрос на особени техники, които невероятната учителка Амора Куан Ин описва в книгата си "Плеядианско ръководство. Събуждане на вашата Божествена Ка". [50] Тази техника, обединена под заглавието "Плеядиански светлинни техники", позволява системата от енергийни и информационни канали отново да задейства, като КА се превърне в нещо като асансьор, или средство за комуникация на съзнанието с Висшия Аз.

Самият Висш Аз по някои данни [50] обитава 6-D пространството, докато душата 4-D. По този начин централният двупосочен канап КА всъщност представлява интерфейс между различните измерения, свързващ разхвърляните в пространствата множество Аз на индивида, и който след окончателното му отваряне осигурява стабилна интегрираност на матричните комуникации. Заземеността на КА осигурява духовните връзки на свръхсъзнанието да проникнат дълбоко на земно ниво, а съзнание да пътува свободно в една взаимосвързана среда. Нещо като движение на флуид в система от скачени съдове.

Понятието за КА е обаче много по-комплексно. Освен система от канали за връзка, КА се използва за да се обозначи специфичен вид енергия. В същата книга се въвежда и понятието КА-ШАБЛОН, който представлява запис на цялото бъдеще на индивида (холограма на проявление, задействащ се от съответни команди на Висшия Аз.

Явно е, че един радикален прогрес на индивида е свързан с отварянето на КА каналите, което осигурява постоянен интерфейс между нивата и елементите на Аза. По-добрият обмен на енергия пък позволява да се задейства скритата холограмна част на ДНК, което пък активира определени "бездействащи" участъци в мозъка, като цялото тяло навлиза в резонансно синхронно трептене.

Пълната метаморфоза на индивида е все пак нещо по-цялостно. Метаморфозата е квантов скок, ако се използва спекулативно терминологията на квантовата механика. Квантовият скок променя всички базисни характеристики на частицата, в случая индивида, при преминаване на по-високо ниво. Промяната засяга и някои динамични еволюционни механизми като ИН-ЯН структурите (женско и мъжко начало). Изглежда във Вселената един основен принцип е този; първоначалното единство (едно) да се раздели на две (мъжко и женско начало) и след това да се обедини в три (като две създава ново едно) и т.н. Определен тип подсистеми в диверсифицираната човешка структура могат да се определят на мъжки и женски; Обикновено:

- мъжкото начало се свързва с активността, рационалността подхранвана от лявото мозъчно полукълбо, силата, творческия импулс;

- женско начало с пасивност, комплексност на мислене (синхронно използване на ляво и дясно мозъчно полукълбо), емоционалността, търпеливо отглеждане.

Това, разбира се, са качества на целия индивид, но по Специализация и първоначално развитие някои от тези качества могат да доминират, а други да са недостатъчно развити. Задачата за балансиране на различните части означава и хармонизиране на качествата класифицирани като мъжки и женски - т.е. това което китайците са разбирали като Ин-Ян съгласуване на личността. Понякога се говори за съществуване във всеки индивид на вътрешна жена и на вътрешен мъж. Идеята за завръщащата се Богиня в този смисъл би трябвало да се разбира като нова интеграция на женско и мъжко начало, при което доминират емоционалността и дясното мозъчно полукълбо, една женска база на интеграцията. Все още е трудно да си представите смяната на доминацията (нещо като обръщане на полюсите) и какви последствия ще има тя върху : цялостната човешка личност.

Предполага се, че дясното полукълбо осигурява интуитивния, нелинеен подход към разбирането на явленията. Сегашната неразбория в интерпретирането на информацията и структурата на времето се дължи именно на опростенческия, линейно подреждащ рационален подход към многомерните явления, характерен за лявата половина. Ние възприемаме идващата до нас информация от многоизмерността като противоречива, необяснима, парадоксална, именно защото още не сме изградили интерпретационния механизъм за цялостно възприемане, характерен за дясната половина. Но преди да се стигне до доминация на дясната половина на неокортекса, трябва може би да се премине през синхронизацията на активността на двете половини. Затова често се препоръчва като техника на синхронизация да си представяме символа на безкрайността (∞), лежащ на равнището между двете очи. [48]

Синхронизацията ще доведе по-нататък до баланс в емоционалността, до съчетаване на двата вида енергии - електрическа (мъжка) и магнетична (женска) в рамките на енергийната система на телата. С други думи, в мъжа ще се развият допълнителни женските балансиращи аспекти, а в жените - мъжките аспекти на активно очакване, рационална оценка и т.н. Това ще доведе до дълго желаното равновесие и центриране - целта на крайната фаза на еволюцията в триизмерния свят. И до неговото напускане завинаги. Поддържането на равновесие в действие и бездействие е атестатът за справяне с живота. Равновесието отваря вратите към другите светове.

Но ИН-ЯН оформянето и взаимодействието не означава просто сливане и ликвидиране на дуалността, а възможност за изграждане на нова динамика на мъжко-женските взаимоотношения вътре в многоизмерната личност. Те могат да станат инструмент за постигане на високата цел - прехода към 4- D и по-нататък.

Характерен подход за използване на ИН-ЯН взаимоотношенията е използването на известния принцип за извисяване, известен като МЕР-КА-БА. МЕР би трябвало да означава земния (женски) аспект на личността, а БА духовния (мъжки) аспект, съединени чрез енергийната система КА. Принципът МЕР-КА-БА е съгласуване на базата на противоположно въртящи се енергийни полета, които се сливат или разделят в зависимост от намерението (извисяване или приземяване).

Геометричната интерпретация на МЕР-КА-БА са две допиращи се в основата си четириъгълни пирамиди, имащи противоположен въртящ момент. Интересно е съвпадението в геометричната интерпретация на архетипа на цялостната личност на Юнг и МЕР-КА-БА. Така или иначе, този принцип изглежда е Ключът към многоизмерни придвижвания на личността, още преди времето на фараоните, от преддинастичния Египет. Горната мъжка (електрическа) пирамида се върти в посока обратна на часовниковата стрелка. Долната женска магнитна пирамида се върти заедно със Земята по часовниковата стрелка. При въртенето се създават две допиращи се в основите полета, които именно индуцират "изтласкването" в други измерения, или при обратно въртене осигурят връщане в базисната реалност.

Геометрично това ще изглежда така:

където:

- етерна мъжка (електрична) пирамида, въртяща се обратно на часовниковата стрелка;

- фараонът, излегнат в гранитния си саркофаг изчакващ удобно пътешествието в други измерения върху резонансната вълна;

-  етерна женска (магнитна) пирамида, въртяща се заедно със Земята по часовниковата стрелка.

Указаните посоки на въртене са характерни за така наречената "Вътрешна Меркаба", която е емоционално центрирана. При обратно въртене се постига Външна Меркаба, която е рационална и захвърля безнадеждно индивида в материалния свят. [43]

"Изтрелването" в други измерения и реалности се извършва когато вибрационната скорост на полето се изравнява с честотата на човека, като се получава резонанс между вибрациите на индивида и обединеното гюле. (Принципът е развит в книгата "Космосът на душата" на Патриша Кори [45]).

По всяка вероятност намерението за придвижване към определено "място" (нека не забравяме, че мястото е честота) наглася чрез някакъв вътрешен оператор в индивида необходимата честота като експонирана в момента, а външното поле на МЕР-КА-БА моментално се изравнява с тази честота, създавайки резонансна вълна. Резонансът като тетива на лък изстрелва индивида към "мястото". От друга страна обаче, както пояснихме в гл. 5, придвижването е нелинейно т.е. има едно приплъзване между измеренията, като картината, която се наблюдава може да няма никаква последователна, логична връзка със сегашното битие. Превключването на резонансната вълна "отнася" в друга реалност, като усещането за присъствие е непрекъснато - както в сега на тази реалност, така и в другата. Ето защо вътрешното усещане за цялостност, концентрираност, е решаващо за асимилиране на картината. Без това усещане индивидът ще бъде "отвеян" безпаметно нанякъде, загубил се в нищото, а самото озоваване "някъде" ще бъде случайно, неочаквано, непредсказуемо.

Това е все едно да потънеш в панорамен филм и в събитията в него, като същевременно се опитваш да усещаш тялото си как седи на стола в тъмния салон. Не е важно само пътуването, изживяването, но и усещането "Аз съм" тук и сега, изцяло. Това е заземяването.

Твърди се, че всички пътувания през времето, включително на т.нар. междуизмерни НЛО, са базирани на принципа МЕР-КА-БА. В резултат на новопридобити опитности, по-нататък центрираният в себе с индивид се научава да поддържа определен спектър от честоти, което настройва неговата междуизмерна машина на същия спектър, осигурявайки му бърз достъп до желани светове. Ако обаче липсва заземяването, той ще се превърне в свободен скачач във времето, прескачащ от свят на свят, което ще бъде неговия избор за добро или лошо. Твърди се също така, че включената меркаба ще изиграе ролята на щит при евентуално зануляване на Земния магнетизъм при прехода в t0.

Превръщането на едно същество от множество разхвърлени в "насипно" състояние Азове в цялостност ще се отрази върху неговите тела. Физическото тяло ще бъде подложено на най-много промени, като основен момент в еволюцията му ще е неговото "просветляване". То изглежда масивно и плътно само от макрофизическа гледна точка. Когато енергетиката му, в резултат на отварянето на КА-каналите и увеличаващия се външен радиационен фон се интензифицира значително, на атомно, молекулярно и клетъчно ниво ще настъпят драстични промени. В резултат на това то би трябвало да започне да излъчва вътрешна светлина, а при едно чувствително изменение на честотите да го направи невидимо за очите, улавящи само определен ограничен диапазон от светлини. Но без насочеността, която идна от намерението, изразено чрез мисъл-форма, индивидът, претърпял метаморфоза, не може да попадне на нужния времеви коридор, който да го изведе на "мястото". Пътуването във времето може да стане, както изложихме преди това, само ако посредством целенасочена мисъл, подкрепена от емоционална нагласа, се попадне в съществуващ, отворен времеви коридор. В противен случай се попада "в никъде" място, което повечето изненадани заблудени пътешественици във времето описват като "гъста бяла мъгла и далечни движещи се сенки". Изглежда че съществуват "празни честоти" където наистина няма нищо.

Световете са геометрични конфигурации, образувани на определени благоприятни честоти. Затова пътешественикът във времето трябва да попадне на верния коридор, който да го "засмуче" и пренесе моментално на вярното място, с помощта жизнени холографска проекция на мястото. А може би в нашия случай се касае всички ние заедно да изградим една нова честота, която да превърнем в обитаема конфигурация - един 4- D свят, който да е базиран върху вибрационно променената Земя. Метаморфозата в t0, точката омега, началото на цикъла, е колективно дело, а не изолирано пътешествие на любознателен фараон или на някой самотен Буда. За съжаление днес ние сме толкова индивидуализирани, че е трудно си въобразим ситуация на всеобщо съгласие, която да доведе до подобно решение. Все пак нищо не се знае! Вероятно имаме още скрити еволюционни възможности. Една от тях, като тънка нишка от индивидуалността към общността, проблясва в лъчите на надеждата. Възможно е една първа стъпка към голямото обединение на различи оформени индивиди. Това ще бъде второто ИН-ЯН обединение между реален мъж и реална жена, и в рамките на групата. Всъщност това е доста оспорвана теза. От приемане като неизбежна нова крачка към великото обединение, до категорично отхвърляне като заблуда. Това е прастарата идея за сродните души, които се търсят от живот в живот и накрая се намират. Те съдържат генетично единство и поделена информация и опитности, които творчески трябва да се оцялостят. Без това оцялостяване е невъзможен следващият етап обединение в специализирани групи и по-нататък в нещо все по-голямо и по-голямо.

Още Платон, изкушен да формира велики внушения, в произведението си "ПИР" твърди, че първоначално хората били андрогини (мъж и жена в едно), но после поради едно божествено хрумване били разделени на две половини, за да събират поотделно опит. Съдбата им е те отново да се съберат, но преди това трябва да се разпознаят.

Най-доброто литературно описание за това велико единение на мъж и жена е дал може би Ричард Бах в романа си "Едно" [35]. В него отдавна търсилите се двама, най-после се намират, след което съдбата им дава шанса да видят себе си в бъдещето чрез един колективен скок във времето. Това което виждат е едно ново същество, съставено от Той и Тя, но външно представляващо жена. Една балансирана, добре организирана личност, но все пак в облика на жена.

Може би обединението на двата женски хромозома (XX) и двата мъжко-женски хромозома (ХУ) е дал на генетично равнище комбинацията ХХХY (три женски и само един мъжки хромозом). Изглежда че при едно такова вероятно обединение ролята на мъжките хромозоми (Y) е нещо като солта в яденето. Възможно е обаче това обединение да е само функционално, със запазване на индивидуалността и оперативността на всяко от двете същества. Кой знае?

Двойното ИН-ЯН обединение е една еволюция на човешките същества от дуализъм към монизъм. Светът на З- D, който е свят на драстични противоположности, постепенно избледнява, а с него и разединението. Нашето учение и опит до този момент се е осъществявало на базата на контраста (топло-студено, страх-любов, мъжко-женско). Принципът на разделението се илюстрира чрез дуализма мъжко-женско начало, но фактически е универсален.

Тогава ИН-ЯН обединението би трябвало да се разглежда като развитие на един нов принцип, "намаляване на дуалността, запълване на пропастта на разделението". Намаляване, но не пълно изчезване. Едва ли природата би се отказала изцяло от конструктивната, работеща сила на двойствеността. Или поне в 4- D света, а може би по-нататък. Хармоничното противопоставяне може би ще напомня на двете сработващи се части на електромотор - ротор и стартер. Така или иначе надеждата е, че ще получим голямото успокоение в следствие на ликвидирането на грубото противопоставяне. Когато вътрешното спокойствие се утвърди, заедно с вътрешната тишина, установени в следствие на спирането на ненужния мисловен брътвеж, човешкото същество ще се е приготвило в още едни аспект към цялостната метаморфоза. При това положение основния лоцман в неизвестността на прехода ще бъде емоционалната памет, която ще осигури непрекъснатостта на съществуването. Емоционалното припомняне ще осигури връзката между минало и бъдеще, между множество и АЗ, между ИН-ЯН силите.

Така, припомняйки си всичко, с радост и удоволствие ще се събуждаме винаги в СЕГА, което е фактически крайното нареждане на всички части на пъзела в СЕГА. Тогава, евентуално, ще се появи

това неописуемо разбиране, усещане за безвремие, а по-късно и за едновременност. Засега допускането за това е само интелектуално, една мисловна конструкция. Едновременността може да се докаже от съвременната наука, но разбирането за нея е сложен качествен процес. Тя граничи с това, което се наричало някога озарение, проблясък на истината за многоизмерния опит и съществуване на душата. Така върху крилете на емоционалността се създава едно поле на непрекъснатост на съществуването, подреждащо по странен засега начин всичко възможно в едно.

Многоизмерността на нещата засега в нас е в насипно състояние - объркани знания, впечатления, опитности, преживявания. Предстои в полето на емоционалната непрекъснатост да подредим множеството, да му поставим гръбначен стълб, опорна мрежа, да отпушим КА-каналите на енергийно-информационния обмен. При подреждането ще се сблъскаме с проблема за нестабилността на постигнатото. Тъй като конструкцията ще се държи само на емоционални опори, а те лесно поддават, възможни са и сривове, и вторичен регрес. До точката омега, няма гаранция за нищо, няма невъзвратимост на постигнатото. На странично наблюдаващите сигурно им прави впечатление тази наша неустойчивост. Но изглежда че освен да стискат палци, много не могат да помогнат. Освен това адът на израстването и изцелението е изцяло наш. Когато детето прохожда, по-възрастните наблюдават, но не се намесват. Защото такъв е законът. Израстването е винаги индивидуално.

Все пак проява на неблагодарност е да се отрече онова, което тези същества съвсем дискретно правят за нас. Особено в областта на трансмутацията на физическото тяло. Този аспект на метаморфозата може би е най-необикновеното невероятно превръщане, в което още не можем да повярваме. Невероятно е все още за нас, но даже в рамките на Вселената това изглежда е твърде рядко явление. Но нека не забравяме, че сега движението е "отгоре надолу", т.е. духът иска да се приземи във физическата реалност на тялото и Земята, а не както е било досега душата да отлети, оставяйки едно мъртво тяло. Трансмутацията на физическото тяло е ключът към успеха на това начинание със значение от галактически тип. Физическото тяло трябва бързо да еволюира, да допусне светлинните кванти - фотоните като част от своята структура. Да се превърне в светещото превозно средство на прехода. Споменахме значението на такива фактори, като храната, външната увеличаваща се радиация, дишането, емоционалното балансиране за това превръщане.

Но все пак тук става въпрос за невъобразим качествен скок. Може би става въпрос и за генна трансмутация. "Външните" твърде много говорят за трета спирала, която ще израсне и холографски ще "обвие" другите две спирали на ДНК. Говорят даже за 4-та, 5-та и т.н. до 12 спирали в ДНК, които също холографски ще израстват и ще се задействат по-нататък. Споменава се връзката на т.нар. спящи гени в ДНК-структурата и онези "ненатоварени" 90% от невроните в мозъка. Природата едва ли би създала и оставила нещо завинаги спящо и неизползвано в нас.

Чудото вероятно ще възникне и в резултат на активизацията на тези участъци в генетичния материал и мозъка, след холографското раздвижване в ДНК. Активизацията ще осигури една възможност - свръхпроводимост на тялото за висшите енергии. Молекулярното и клетъчното равнище на организма също вероятно ще се промени драстично. Изглежда ще стане факт възможността за директно усвояване на енергията от Слънцето и от струящата от всякъде фина радиация. От метаболизъм на процесите в тялото може би ще се премине към някакъв аналог на фотосинтеза. Вече има непотвърдено документирани в света 1-2 случая на този вид трасмутация; човешки същества, които се хранят с енергия, получена от гледане сутрин на Слънцето. Споменахме вече и за странните експерименти с холотропни растения, гъби и т.н., позволили на някои да се "калифорникират" поне за малко. Нещата като че се развиват в тази посока. На едно по-масово равнище изглежда намалява нуждата от груби храни, месо и някои хора като че започват да се хранят почти от нищо. Но тъй като ново качество на енергия е необходима за организма, подозрението е, че тя започва да се набавя извън обичайната хранителна верига.

Потенциалът на тялото за разгръщане изглежда се стимулира от много отправни точки. Ликвидират се някои нискоенергийни блокажи в органите, около гръбначния стълб с метод, носещ странното наименование "репатеринг по мозъка на делфина[50]". И тук изглежда ни се помага много, оказва се неоценима помощ "отвън". Горещи благодарности за това!

Към момента t0 (когато и да настъпи той) изглежда че всестранната подготовка като цяло ще бъде приключила. Поне за много от нас. Физическото тяло ще стане кобилата Ал. Бурак, която ще ни заведе при Мохамед. Или по-точно Мохамед ще яхне кобилата. При всички случаи се касае за един внимателно адаптиран и тотално осъществяван ПЛАН. Не бива да има съмнение в това. Когато ние отсъстваме, увлечени в обичайните си З-D дела, някой никога не спи и мисли за всичко. Благодарности и за това, че никога не сме забравени, както понякога ни се струва.

Върховното събитие "преди финала" ще е пристигането на тази, която носи шифрите на кодовете на трансформацията. Същество с почти божествено излъчване, което трябва да започнем да усещаме. Тя идва, невъобразимо от къде, да сложи ключовете в ключалките, да завърти новите комбинации, да пренареди този участък от Вселената. Всички очакват този момент, даже и най-издигнатите същества. Тогава блокажите ще паднат, ще се отворят новите коридори на времето и ще започне новият цикъл на майте.

Тя ще се усети като свръхмощен енергиен импулс, който мълниеносно ще се разпространи през реконструираните ни тела, за да се включим в новата енергийна мрежа. Ако, разбира се, не изгорим поради недостатъчно израстване. Но в края на краищата със сигурност е помислено и за това.

Всеки достига до там, докъдето позволяват еволюционните му сили и възможности. След това продължава от достигнатото равнище. Или на същото старо равнище на 3- D света, но някъде другаде. След като на някои (и повечето?) по някакъв достоен за съжаление начин им харесва тъжната и нелепа борба за оцеляване и надмощие в един пълен с ограничения и самозабрава свят, то тогава нека продължават. Техен е изборът. Едва ли съзнанието, този ценен субстрат на еволюцията, може да бъде унищожено или спряно. Историята продължава... докато се срещнем всички у дома. Там от където сме тръгнали.

Възникват още и още въпроси, като например какво точно ще стане в момента t0, точката омега, пачакути. За съжаление едва ли някой знае нещо определено за това. Всички очакват това да се случи, но кога точно и при какви обстоятелства е тайна от висш порядък.

Това ще бъде 13-ия час, да предположим датата определена от маите - 21 декември 2012. Но може да не бъде тогава. Но така или иначе ще се случи. Всички приведени доказателства водят до това неминуемо събитие.

Някои много добре са разбрали положението. Защото "Събитието (краят на времето) е 13-ия час на мистерията, часът който не съществува, часът на неизвестното... Съществува обширен набор от възможности, безпрецедентни, непредсказуеми, със задълбочен потенциал [47]".

А до тогава? Предстои ни още да се лутаме, обзети от суматохата в края на времето, която все пак не е безизходица, а мъчително, но славно налучкване на пътя. Предстои ни да извършим многоизмерния скок в 4-D и по-нагоре като едно неочаквано, освобождаващо, неописуемо събитие.

ЛИТЕРАТУРА

I. НАУЧНА И НАУЧНОПОПУЛЯРНА ЛИТЕРАТУРА

1. Толбот М.. Холографската Вселена, издателство "Изток-Запад", 2003 г.

2. Хокинг С., Пенроуз Р. Природата на пространството и времето, Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1999

3. Хокинг С. Теория на всичко, изд. "Прометей", 2003

4. Пригожин И. Краят на детерминираността, Херон прес, 2000

5. Greene B. The Elegant Universe, Vintage, 1999

6. Pickover C. Surfing Through Hyperspace. Oxford university press, 1999

6’ Feyman R. The character of physical low, Penguin, 1992

7. Zohar D. Marshall I. SQ. spiritual intelligence. The ultimate intelligence, Bloomsbury, 2000

8. Goleman D. Етоtional Intelligence. Why it can matter more than IQ, Bloomsbury, 1995

9. Уилкс Ф. Интелигентните емоции, Кръгозор, 2003

10. Josepnson B. Ramachanoran V. Соnsciousness and the physical world. Proceeding of an interdisciplinary symposium. Cambriage, 1978. Pergamon press

11. Шелдрейк Р. Повторното раждане на природата Гуторанов и син, 1997

13. Юнг К. Г ЕОН. Изследвания върху символиката на цялостната личност, Издателство ЕА, 1995

14. Фон Франц М. Л. Предсказване и синхронност. Психология на големия шанс, Леге Артис, 2002

15. Гроф С. Приключението да откриеш себе си, ЛИК,2000

16. Гроф С. Психология на бъдещето. Уроци от съвременните изследвания на съзнанието, ЛИК, 2000

17. Щуцки Ю. Книга на промените (И Дзин), Квадрат, 1999

18. Мекелбург Е. Отвъд вечността. Как се манипулира времето, Литера Прима, 2001

19. Вимер М. Маите. Тайни и Предсказания. Литера Прима, 2001

20. Фозар Г. Блудорф. Вселена, гравитация, разум, Литера Прима, 2003

21. Уилбър К. Кратка история на всичко. ЛИК, 2000

22. Кремо М. Томсън Р. Тайна история на човешката цивилизация. БАРД, 2002

23. Уесткот У. Числата. Тяхната окултна сила и мистични свойства, Аратрон, 2001

II. ЛИТЕРАТУРА ОТ ВИДА "ПЪРВА ВЪЛНА" (NEW AGE)

24. Редфийлд Дж. Селестинското пророчество, Епсилон,1995

21. Хоуп М. Връзката Сириус, Шамбала, 1998

23. Сhopra D. Ноw to know God. Тhe souls Journey into the Mystery of Mystereries, Harmony Books, 2000

24. Хайн Ф. Сгъстен Хаос, Екслибрис, 2002

25. Маккена Т. Истински халюцинации, ЛИК, 2003

26. Грискъм К. Неостаряващо тяло. Кибеа, 1998

27. Кастенеда К. Пътуване към Икстлан. Народна култура, 1984. Кастанеда К. Активната страна на безкрайността, Прозорец, 2000

28. Полсън Ж. Кундалини и чакрите. Аратрон, 1996

29. Монро Р. Далечни пътувания. Гуторанов и син, 1993

30. Монро Р. Безкрайно пътуване. Гуторанов и син, 1994

31. Пиърс П. Пътят на интуицията, Аратрон, 2001

32. Дей Л. Практическа интуиция, БАРД, 2000

33. Бодри У. Шумей Л. 25 врати към медитация, Аратрон, 2001

34. Холбех С. Принципи на сънищата, Лаков Прес, 2000

35. Ваch R. Jonathan Livingston Seagull, PAN, 1973

36. Джонс С. Шесто чувство. Хермес, 1999

37. Андрюс Т. Как да срещнем и да работим с духовни водачи, Аратон, 1997

38. Любек В., Петер Ф., Ранд У. Духът на Рейки, Шамбала, 2002

39. Кline М. Маthematics. The Loss of Certainty, New York, Oxford University Press, 1980

40. Мюзейос. Пътят на лъва. Светулка - 44, 2000

41. Хеенкамп К. Децата на новото хилядолетие, Аквариус, 2003

42. Пътешественици в безвремието. Бог, ангели, свидетeли. Хроника на един контакт между измеренията, Хрикер, 2001

43. Фрисъл Боб. Нищо в тази книга не е вярно,  но всичко е точно така, Екслибрис, 2003

III. ЛИТРАТУРА ОТ ВИДА ЧЕНЪЛИНГ

44. Мinro W. Journey into the new millennium. Transmissions from Sirius, TRIAD, Australia, 1997

45. Кори П. Космосът на душата, Аратрон, 2002

46. Раноаш от Атайен. Следващото измерение е любов, Хипопо, 1998

47. Марчиняк Б. Вестителите на зората, Аратрон,. 1999

48. Марчиняк Б. Земята, Аратрон, 2002

49. Марчиняк Б. Семейството на светлината, Аратрон, 2003

50. Амора Куан Ин. Плеядианско ръководство. Събуждане на вашата Божествена Ка, Аратрон, 2005

51. Ченелинг. Послания старших братъев человечества, София, 1999

52. Кениън Т., Есен В. Материалът Хатор, Аратрон, 2003

53. Филос О., Есен В. Земята, Космосът и Вие. Откровения на Архангел Михаил, КВАЗАР, 2002

54. Нови учения за човечеството, което се пробужда. Христос. ОРБИС - М, 2002

55. Крион. Финалната епоха, Аратрон, 2003

56. Уолш Н. Д. Приятелство с Бога, Недкова и сие -Математика, 2001

57. Уолш Н. Д. Общуване с Бога, Недкова и сие -Математика, 2001