С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

п с и м о вПътят към звездите 1

С . Г А Н С О В С К И

Не единствено съществуващи 6

Е . Г Ю Р К О В А

Солта на земята 9

Ч . Г Е Ш Е В

Ултима Туле -— Исландия 12

X. УЕЛС

Остров Епиорнис 16

К . К Р Ъ С Т Е В

Червената планета 22

* Фосфорът — носител на свет-лина 25

М . И С А Е В А

Термитите 28

Ц . Х Р И С Т О В

Месо, много месо 31

* В бездънния кладенец 36

* Колко неграмотни има на Зе-мята 36

П. Н Е З Н А К О М О В

Жертва на науката 37

Д . П Е Е В

Комисарят на ледовете 40

* Направи сам 44

* Забавна страница 46

* Любопитни факти 47

* Хумор 48

Корица — Иван Кирков

Гръб на корицата — тропическа

риба '

Приложение: Подводният святНА

УЧ

НО

— Х

УД

ОЖ

ЕС

ТВ

ЕН

О С

ПИ

СА

НИ

Е З

А П

ИО

НЕ

РИ

ТЕ

К О С М И Ч Е С К И Л Е Т О П И С

ПРЕЗ ТЪМНИЧНАТА РЕШЕТКА

Отдавнашен гнет тежал над руската земя. Алчнипомешчици и дворяни изсмуквали богатствата на стра-ната. Работният народ се трудел с все сили и тънел вмизерия. Но не се пречупил гръбнакът на руския човек,не се преклонил той пред полицейския камшик. В дни-те на най-жестоки изпитания синовете на необятнатастрана не свели поглед. Дори в предсмъртни часове тепродължавали да се взират към хоризонта, където очак-вали да изгрее сияйната зора на бъдещето. И не самосе взирали, не само мечтаели — те, смелите борци срещуцарския деспотизъм. Те воювали, мислели, чертаелипланове за утрешния ден и с цената на живота си про-правяли път за идните поколения. Тогава един револю-ционер, осъден на смърт и затворен в мрачна тъмничнакилия, бързал да довърши своите изчисления, дадопълни чертежите, които биха позволили на човекада полети из просторите на Всемира. Това бил първиятпроект за използване на ракетен двигател. Кибалчич —така се наричал младият затворник — не мислел запредстоящото изпълнение на смъртната си присъда.Не, той виждал времето, когато хората ще отърсят отсвоите плещи робските вериги и ще станат господари насъдбата си. Палачите го убили, царските чиновницискрили ръкописите му в недостъпните каси на тайнитеархиви. Но те не можели да затворят там будната чо-вешка мисъл, не можели да убият волята на човека даживее свободно.

УЧИТЕЛЯТ ОТ КАЛУГАРухнаха устоите на царизма. Руският народ смъкна

тиранията и се зае да изгражда нов живот. Разкриха сенеобгледни простори за творчески труд. И един не-познат провинциален учител, на когото самодоволнитееснафи се присмивали в миналото, сега смело посочипътя на човечеството към звездите. Циолковски на-помни на хората, че те не могат да останат вечно всвоята люлка — Земята. Наред с него множествомлади, талантливи съветски учени се заеха с решава-нето на неизброими вековни загадки на природата.Техният упорит, дългогодишен труд доказа правотатана учителя им, който предрече ерата на междупланет-ните пътешествия.

БЕЗБРОЙНИ СТЪПАЛА

Днес ние свикнахме често да четем съобщения занови съветски победи в овладяването на Космоса. Теса резултат от могъщото развитие на науката и техника-та в СССР. Съветските физици постигнаха отличнирезултати в областта на радиотехниката, радиолока-цията и радиоастрономията — науки, които са прякосвързани с развитието на космонавтиката, а също и визучаването на полупроводниците, които имат голя-мо приложение при оборудването на космичнитeкораби.

Не по-малки успехи отбелязаха математиците и хи-миците. Развитието на теорията за програмирането итеорията на изчислителните машини позволи да сесъздадат сложни електронни машини, годни да решаватнай-трудни задачи на аеродинамиката, радиотехниката

Лунник 1 Спътник 2 Лунник 2

и астрофизиката. Напредъкът на химията даде на ра-кетостроителите нови, висококачествени сплави иГорива.

Многобройните открития, направени в най-различнисектори на науката, приличат на множество стъпала,но които упоритите изследователи постепенно се изкач-ваха, за да създадат най — сетне съветските космичниракети, които са едни от най-забележителните творе-ния на съвременната наука и техника.

РАЗУЗНАВАЧИТЕ НА КОСМОСА

Така се стигна до пускането на първия в света изку-ствен спътник на Земята на 4 октомври 1957 година.За първи път летателен уред, създаден от човека, успяда полети по орбита около нашата планета.

Само след един месец нова вълнуваща вест облетя

света — за първи път живо същество бе изпратено отЗемята в Космоса. Във втория съветски изкуственспътник се намираше кучето Лайка. С помощта намногобройни прибори учените следяха как космичниятполет се отразява на живия организъм.

Резултатите от полетите на първите спътници по-магаха за усъвършенствуването на изследователскитеуреди. Съветските космични ракети — първите разуз-навачи на Космоса — ставаха все по-мощни и по-точ-ни. Всеки нов полет означаваше поставянето на по-сложни задачи в изучаването на междузвездните про-стори. В началото на 1959 година бе изпратена ракета,която излезе от сферата на земното притегляне и сепревърна в спътник на Слънцето — изкуствена пла-нета. Съветската космична ракета, пусната на 12 сеп-

Сравнителни размери на съветски космически кораб«Восток» (почти 9 м дълъг) и американска кап-сула «Меркурий» (едва 3 м)

Част от «космическото меню»

тември 1959 година, осъществи първия полет до Лу-ната. Освен разнообразна научна апаратура, ракетатаносеше вимпели с изображение на съветския герб,които и сега се намират на лунната повърхност в па-мет на това историческо събитие.

По-нататъшното развитие на съветската космонав-тика направи възможно изпращането на автоматичнимеждупланетни станции. Снабдени с различни точнинаучни прибори, те предават на Земята ценни данни отКосмоса. Такава автоматична междупланетна станция,изпратена около Луната, направи снимки на обратнатай страна и астрономите за първи път можаха да видят«скритата половина» на земния спътник.

ГЕРОИ НА НАШЕТО ВРЕМЕ

Настъпи историческата дата 12 април 1961 година.Отново мощна съветска ракета се издигна във виси-ните. Но този път на борда й имаше човек — първиятчовек, проникващ в Космоса! Това бе съветският кос-монавт Юрий Гагарин. Целият свят възторжено по-здрави великото постижение. След това дойде ред наГерман Титов, който извърши първия продължителенполет на човек в Космоса, а подир него излетяха «не-бесните братя» Андриян Николаев и Павел Попович,които осъществиха за първи път групов комиченполет. Имената на съветските космонавти за кратковреме станаха най-известните имена в света. Със своитемногобройни и разнообразни качества, с изключител-ната си подготовка и смелост те са истинските героина нашето време. «Всеки от нас — заявяват те, — катозастава на старт, дълбоко вярва, че неговият труд правиоще по-могъща нашата наука, нашия човек и приближа-ва прекрасното бъдеще, в което ще навлезе цялото чове-чество — комунистическото бъдеще.»

СЪРЕВНОВАНИЕТО В КОСМОСА

Тази вяра в светлото бъдеще, този устрем към правдаи красота прави съветските хора по-силни в тяхнотосъревнование с американците. Съединените щати,като най-развита капиталистическа страна, полагатголеми усилия да настигнат СССР в овладяването наКосмоса. Но само с пари това не може да се постигне.Те са безсилни пред преимуществата на социалистиче-ската обществена система и затова историята на кос-мичните полети е непрекъснат наниз от блестящи по-беди на Съветския съюз.

През следващите години руските ракетни корабище продължават да летят все по-високо, все по-продължително, все по-бързо. И все по-голям бройхора по света ще се радват на тяхното превъзход-ство. Цялата планета ще ги приветствува със спо-койната увереност, че тези, които открехват преднас вратите на Космоса, правят това в името начовешкото щастие, за благото на цялото човечество.

РЕЗУЛТАТИ ОТ КОСМИЧНИЯ МАЧ СССР —САЩ

4.Х. 1957. Първи изкуствен спътник на Земята —1:0 за СССР

3. XI. 1957 г. Първо живо същество в Космоса —2:0 за СССР2. I. 1959. Първа изкуствена планета — 3:0 за СССР13. IX. 1959. Първо улучване на Луната с ракета —4:0 за СССР4. X. 1959. Първо фотографиране на обратната странана Луната — 5:0 за СССР12. II. 1961. Първи старт на ракета от спътник, намиращсе в орбита — 6:0 за СССР12. IV. 1961. Първи полет на човек в Космоса — 7:0за СССР12. VIII. 1962. Първи групов полет в Космоса — 8:0за СССР

ПРЕГЛЕД НА СЪВЕТСКИТЕ КОСМИЧНИ ПОЛЕТИ

Наименование

1. Спътник 1

2. Спътник 2

3. Спътник 3

4. РакетаМечта

5. РакетаЛунник 1

6. РакетаЛунник 2

7. Кораб —спътник 1

8. Кораб —спътник 2

9. Кораб —спътник 3

10. Спътник 4

11. Междупл.авт. станция

12. Кораб —спътник 4

13. Кораб —спътник 5

14. Восток 1

15. Восток 2

16. Космос 1

17. Космос 2

18. Космос 3

19. Космос 4

20. Космос 5

,21. Космос 6

22. Космос 7

23. Восток 3

24. Восток 4

25. Космос 8

26. Космос 9

27. Космос 10

28. Космос 11

29. Марс 1

Дата

4. X.1957

3. XI.1957

15. V.19582. I.1959

12. IX.1959

4. X.1959

15. V.1960

19. VIII.1960

1. XII.1960

4. И.1961

12. II.1961

9. III.1961

25. III.1961

12. IV.1961

6. VIII.1951

16. III.1962

6. IV.1962

24. IV.1962

26. IV.1962

28. V.1962

30. VI.1962

28. VII.1962

11. VIII.1962

12 VIII.1962

18. VIII.1962

27. IX.1962

17. X.1962

20. X.1962

1. XI.1962

Тежеств кг

83,6

508,3

1327_

1472

1511

1553

4540

4600

4563

6483

643,5

4700

4695

4725

4731

Орбитаперигей

227

225

226146,4млн

47,5хиляди

312

306

187

223,5

—

183,5

178,1

181

178

217

213

229

298

203

274

210

183

180

256

301

210

245

893,5

в кмапогей

950

1671

1881197,2млн

480хиляди

369

339

265

327,6

—

248,8

247

327

257

980

1560

720

330

1600

360

369

251

254

604

353

380

921

Забележка

Първи изкуствен спътникна Земята

Първо живо същество вКосмоса — кучето Лайка

10 037 обик. около ЗемятаПърва изкуствена планета

на Слънцето

Първи полет Земя — ЛунаНаправени снимки на обрат-

ната страна на ЛунатаПодготовка за полет на

човекКабината с кучетата Стрелка

и Белка приземенаПолет на кучетата Пчьолка,

Мушка и др. животни

Изпитване на тежък спътникИзстреляна от ракета към

ВенераС кучето Чернушка, морскисвинчета и др. животни

С кучето Звьоздочка и др.животни

Първи полет на човек вКосмоса — Юрий Гагарин

Дълготраен полет на човек вКосмоса — Герман Титов

Обширна програма за изуча-ване косм. пространство

Програмата на серията„Космос"

• • •

• • •

• • •

Космонавт А. Николаев —заедно с космонавт П. По-пович от Восток 4 — първигрупов полет в Космоса

Програмата на серията"Космос"

Изследване на планетатаМарс

Ракета1959 г.

Спътник 3

Восток 1

П Е Н Ч О С И М О В

Шумът от потерята се приближаваше и Наар, за-дъхвайки се, отново помисли, че трябва да помоли мла-дежа да бяга сам и да остави него, стареца (той дорине знаеше как се казва този младеж). Но в същия мигмогъщият нисък рев, който така озадачи целия град итях двамата, когато излизаха от затвора, отново раз-търси небето и скалите. Но този път той беше още по-силен — всеобемащ, свиреп звук. И той ясно се носешеотгоре.

Младежът, снажен, със съсредоточен строг поглед,спря и се обърна към Наар.

•— Чувал ли си някога такова нещо, учителю?Наар поклати глава. Напомняше съвсем слабо рева

на ураган, но времето беше тихо. Приличаше и на тът-нежа на далечна гръмотевична буря, но звукът бешерязък и кратък. Сякаш нещо се приближи отгоре, отневероятна далечина, удари като с чук и отново изчезнанякъде там, в небето.

— Никога.-Младежът погледна нагоре, после надолу към доли-

ната. Хората от потеря-та бяха се спрели, ревътсъщо ги беше изплашил.Накичените и робите себяха разпръснали на триголеми отряда по каме-нистия склон. Във всекиотряд имаше още по двадиатона. Но тук, настръмнината, тези пър-гави зверове ставаха тромави — пречеха им среднитекрака.

Сега всичко беше замръзнало по местата си.Накичените стояха, вдигнали главите си с тежките

гребени към сивото облачно небе. Робите, опрели наземята дългите си възлести ръце, почиваха. Диатонитележаха на камъните, свили под себе си шестте си крака,и Движеха дългите си тесни муцуни ту на една, ту надруга страна.

После един от накичените свали шлема си с гребенаи го размаха над главата си. При този знак преследва-чите се спуснаха към центъра на долината и застанахав кръг. Двамата бегълци виждаха отгоре как те се съве-щават, поглеждайки към тях.

— Напред •— каза младежът.Те отново затичаха, провирайки се всред хаоса от

камъни.

ФАНТАСТИЧЕН

РАЗКАЗ

ИЛЮСТРАЦИИАЛЕКСАНДЪРДЕНКОВ

«Защо той ме изведе от затвора — мислеше Наар. —Нима още съм нужен някому, след дългите години из-тезания и мъчения?»

Той изведнъж осъзна, че вижда младежа не за първипът. Преди много дни, когато го извеждаха на площадасъгласно обичая и един от накичените, подгонвайкн гос бича си, крещеше: «Ето безумеца, който настоява, ченад нашето небе има още едно, светло! Ето го този,който отрича Всеобщия Камък!» Точно тогава Наарзабеляза в тълпата гордия изпитателен поглед, младото

строго лице и с горчи-вина си помнели: «Нимаи този ме презира?» Ноето минаха дни, днес су-тринта вратата на ки-лията неочаквано се от-вори, мъртвият пазачлежеше на пода и мла-дежът го изведе из гра-да. Защо?...

Зад тях, долу, се чусвиркане и рязко плющене на бичове. Започнаха от-ново да ги преследват, бегълците мълчаливо ускорихакрачките си.

«Той ме нарича учител — каза си Наар. — Значи,има такива, които ми вярват.»

А сам той вече бе престанал да си вярва и онова, коетосе беше случило преди десетилетия, му се струвашесън. Тогава още млад и силен, Наар започна да се съм-нява в това, на което ги учеха накичените. Тяхнатанаука твърдеше, че горе, зад сивото неспокойно облачнонебе, виси вечният Всеобщ Камък, който и запълвацялото Пространство на Пространствата. Че океанът,заобикалящ мястото, където бяха разположени два-десетте града, се опира там далеч зад хоризонта в тозисъщия Всеобщ Камък. Че единственият съществуващживот е животът на двадесетте града, животът нанакичените и техните роби. Камък долу под нас и камъкгоре над сивото небе — ето всичко, което съществува,което е било и което ще бъде.

Наар се беше усъмнил в учението за Всеобщия Ка-мък. Той се питаше, защо денем небето е светло, анощем тъмно; защо винаги се мени цветът му; отгде се епоявил животът в пукнатината на Камъка. И измъчванот тези въпроси, реши да се изкачи до небето, да се из-катери на Планината на Всички Планини, чийто връх,

НЕ ЕДИНСТВЕНО СЪЩЕСТВУВЩИ

както уверяваше науката на накичените, се съединявагоре с Всеобщия Камък.

Това беше чудно пътешествие. Цели седмици той сеизкачваше все нагоре и нагоре, преодолявайки стръм-нини и пропасти. Отначало се хранеше само с твърдиямъх, който растеше по скалите и е единствената хранана робите. После, вече изтощен, той намери гнездо намедоносна птица. Наар знаеше, че медът е храна нанакичените и че е смъртоносен за жителите и робите.Но той беше така изтощен, че се реши да счупи еднояйце от гнездото и го изпи. И оказа се, че медът несамо не му навреди, а напротив, даде му сили.

По-късно, на четвъртата седмица от пътуването му,Наар стигна до небето и видя, че то е също таковакато мъглата, събираща се вечер долу в скалите на оке-ана. Наар се изкачваше все по — нагоре и по — нагоре,облаците мъгла се бяха превърнали в безкрайна белез-никава мараня, а долината долу не се виждаше. Наарвече започна да мисли, че скоро ще стигне ВсеобщияКамък. Но мъглата от ден на ден просветляваше, сту-дът, който измъчваше Наар във височините, изчезна.Стана топло. И най — после, в края на четвъртата сед-мица от неговото пътешествие, настъпи великото чудо.Сивото небе на облаците и мъглите се свърши и сегалежеше като безкрайна равнина под краката на Наар.А над него, над главата му, навсякъде имаше другонебе, прекрасно, дълбоко, синьо и сияйно. На тованебе гореше огромен диск — така силно, че Наар едване ослепя, когато го погледна за първи път.

И нямаше никакъв всеобщ камък. Дискът светешенад главата на Наар. Синевата на небето чезнеше вбезкрайната дълбочина, върховете на околните пла-нини бяха покрити с треви, такива зелени и гъсти,каквито Наар никога по — рано не беше виждал.

Но после, когато Наар се спусна долу и започна даразказва в градовете за всичко това, накичените гохванаха и след мъченията той сам почти престана давярва в това, което беше видял.

— Учителю — каза младежът, — опри се на мен. —Той беше забелязал, че Наар върви с мъка и го хваназа ръка. — Учителю, много от младите ти вярват и ня-колко жители решихме да повторим твоя подвиг. Съ-бирахме се тайно на каменното плато, за да не узнаятнакичените намеренията ни. И преди много дни, кога-то ние, овчарите, бяхме тук, изведнъж се раздаде съ-щият звук, който чухме днес. От небето излетя светещокълбо и падна наблизо до нас. Грохотът беше страшен,разхвърчаха се камъни, но после всичко стихна. Ко-гато се приближихме до мястото, видяхме предмет съсстранен знак. Вдигнахме го и се убедихме, че е полирантака добре, както могат да сторят това само разумниръце. Искаме да ти покажем този Предмет, ти ще ка-жеш какво означава, според теб, това. Там, на оновамясто, ни чакат приятели, ще се отскубнем от поте-рята и ще се скрием в планините. . . .

Но той не успя да довърши мисълта си, отляво сезачу свиркане и над тях прелетя стрела. Наар и мла-дежът се обърнаха и видяха нов отряд преследвачи.

Отдясно също свиреха Още един отряд се беше поя-вил на платото.

— Бягай, учителю! — извика младежът. Той тласнаНаар по посока към тясната пътека между тежките ка-менни блокове. — Бягай, там ще те срещнат. —Той легна между камъните и приготви лъка със стре-лите.

Наар направи няколко крачки и спря. Защо да върви?Все едно, не ще избяга. Тялото му е съвсем изтощено.

— Вижте, вижте! — гъгниво завика един от накиче-ните. — Ето го безумеца, който разправя, че над на-шето небе има още нещо.

Юношата бързо пусна тетивата, но стрелата самосвали гребена от шлема на накичения. Изплашен, смаян,той спря и се огледа.

Другите също спряха.— Ужас! Ужас! — завикаха накичените. — Той

вдигна ръка срещу всемогъщия.Робът, който беше вече на няколко крачки от мла-

дежа, скочи и протегна напред ръце, но втора стрелаго порази; пронизан, той падна на камъните и се тър-кулна, хапейки стрелата и мъчейки се да я измъкне съсзъби от тялото си.

Наар се спусна назад и залегна до младежа. Тозирязко се обърна.

— Защо си тук? Бързай!Накичените заплющяха с бичовете. Сега те караха

робите да тичат напред, а сами се укриваха зад ка-мъните.

— Бойте се! Бойте се! — зачу се гъгнивият глас.

И в този миг младежът хвана изведнъж Наар за ра-

мото.- Слушай, учителю! Пак. . .

Въздухът около тях се затресе. Отгоре, откъм небето,се зачу рев. Той беше по-силен от предишните два пъ-

ти бързо нарастваше, ставаше непоносим.Робите и накичените се спряха. Всички в ужас вдиг-

наха глави.

Нещо тъмно се появи всред гъстите облаци. То на-растваше. Изведнъж от мъглата изскочи огромен дълъгпредмет. Изригвайки пламъци, той се спускаше надолу,ставаше все по-голям. За миг замря над каменните бло-кове и застана на триста крачки от Наар и другаря ми.

Накичените и робите лежаха.

— Гледай! — провикна се младежът. — Същият знак,който видяхме. Петолъчната фигура! . . .

Това се случи в. . . година, когато първият кораб отЗемята проби вечната облачна обвивка на Венера.

Преведе от руски: Цвета ХристовиПреведе от руски: Цвета Христова

Сол!Без сол животът живот ли е!Добивана с цената на хиляди

човешки живота. Заплащанапак с живот от всички народино всички континенти. И за-що? Нали в моретата има многосол? Нима не стига за всички?

Много векове трябваше даизминат, за да може човекът —господарят на планетата — дасе научи да добива евтино иобилно сол. Но не само от мо-ретата и солените езера, а даоткрие уталожената сол в зем-ната гръд от праисторическиери. Солта, която придава вкусна храната.

ВИДЯ СВЕТЛИНАТА НА СЛЪНЦЕТО

Между две високи плата, внизината на река Провадийска,по железопътната линия Со-

фи я—Варна, се е вместил градПровадия. Никой не знаел, ченаблизо има потънала истинскапланина от сол.

Улегвал пласт върху пласт вподземните недра повече от 190милиона години. Растяла камен-ната красавица и дъното йслягало дълбоко — на 2 500метра. Но за да бъде по — близодо хората, тя напирала нагорес плещите си, додето стигнала

на 12 метра под орните нивина стопаните. Сили за повеченямала.

А копнеела да помогне налюдете да няма бунтове и вой-ни заради нея. Тъгувала, че нея знаят. И заплакала.

От солените сълзи на камен-ната сол бликнал извор. Ви-дели го работните хора и жад-но загребали скъпия дар.

Тогава надошли геолози иинженери. Седем сонди — вели-

кани вбили остриетата си на1 000 метра дълбочина в сол-ната планина. По тях потеклавода към каменната красавица,та в нея да разтвори благата си.Довели сондите разтворенатасол на повърхността, край ни-вите. И бързо потекла тя пошироките тръби, за да се излеев циментови резервоари.

Тук срещнала слънцето запръв път.

ПАКЕТЪТ СОЛ

Бързо припнала солта по но-вия си път, сторен й от хората,по — скоро да дойде на тяхнататрапеза. Нали трябва да се от-плати на онези, които й дадохасветлината, за да им бъде по-лезна, за да им подсоли за-лъка. А работните люде вече

били построили за нея новпросторен дом. Леглото й —многобройни големи тави с глад-ко металическо дъно. Ето тукидва разтворената сол, нари-чана разсол, за да отърси вода-та от снагата си.

Под тавите работниците изгра-дили огромни пещи с лумнал втях огън или иззидали много-бройни тръби, в които тече жеж-ка пара. Топлината надминава1 200°, но още при 110° солтакипва, влагата в нея започвада се изпарява и ето от течнатасолна маса се раждат чуднибели кристали. Но приижда новсолов разтвор от сондите и среднего тежките кристали бавнопотъват на металическото дъно.Кротуват там, докато се натру-пат още много, много от тях.Тогава с дълги гребла неумор-ните работници загребват кри-сталната сол и я изсипвате дър-вени корита, опрени до самитетави. Там тя добре ще се оцеди,ще отърси последните си капкивода, за да я поемат удобни въз-душни вагонетки и поведат ка-то прескъпа гостенка в голя-мата зала — склад. Нека почиватук десетина дни. Нали влагататрябва да се отдели докрай.

Но в Провадийския цех задобиване на сол има и солницина открито. В тях и огънят, ипарата са заменени от топлитеслънчеви лъчи.

А нашата мила гостенка, коя-то почива в залата — склад, е нес-покойна".

— Къде са хората? — питатя. — Нали на трапезата имтрябва да ида.

— Не бързай! — отвръщат йработниците. — Трябва да синапълно суха. — И я отпра-щат по дългите транспортниленти в огромни барабани. Абарабаните така бързо се вър-тят, че просто свят да ти сезавие. Отвън огънят облизва ци-

9

Солтана земятаи хората

линдрите дълго и упорито. Из-сушена добре, солта е подета отнови елеватори, за да се пре-сее през механични сита. Но ис това не свършва дългият пътдо хората, които тя така е обик-нала. Нужно е още да преминеи през мелница. Там огромничукове сипят своите удари тежкои дълго, докато я стрият, тастане бяла и ситна като прах.Солта е вече готова. Нужно есамо да изтече през широкияулей в бързоподвижните ко-лички, за да се отзове в нова,просторна и светла зала, къдеточевръсти ръце пълнят пакетии сандъци. На тях пише: «Солза трапеза».

И ето солта поема пътя къмвсички краища на родината,за да влезе във всеки магазин,във всеки дом, да засияе съссвоята белота до зачервенатабългарска погача пред всекинаш гост.

НЕЙНИТЕ ВНУЧКИ

Но нека се върнем към голе-мия циментов резервоар, къдетосондите изливат бликналата сол.Всичката ли ще бъде употре-бена в сложната и апетитна гот-варска алхимия? Не. По-голямачаст от нея се подема от подзе-мен солопровод,източил се 16 кмправо към сърцето на огромниякрасавец — содовия завод«Карл Маркс». А той, вбол ко-мини в добруджанското небе,я приема с радост.

В новия си дом соловият раз-твор е донесъл със себе си идруги химически елементи —магнезий, калций. А трябва дабъде чист. Предстои му да вле-зе в сложна химическа реакция.Гасената вар — калциевият хи-драт — освобождава разтвораот примесите. Разлива се раз-солът, кристално чист, в голямкръгъл басейн и си почива там,

Варови пещи Цех за сода каустик

докато се утаи. Ако се пото-пиш в него, няма да потънеш,също както в Мъртвото море,защото в 1 литър разтвор сесъдържат 310 грама сол. Такатой е готов за срещата си самоняка и въглеродния двуокис.Тук във внушителните кули ифилтри, сред машините на за-вода, край чудните Девненскиизвори, от тази среща се раж-дат нови химически продукти.

Амонякът е подранил. Той едобър приятел — катализатор,както го наричат химиците, са-мо подпомага процеса, без дапретърпява химически промени.Соловият разтвор и амонякътсе смесват в грамадните трие-тажни абсорбери при — 620°.Наситеният с амоняк разтвор —амонизиран разсол — бързопротича през многобройните,наредени една до друга тръби,в които се охлажда. Солта знае,че колкото е по-ниска нейнататемпература, толкова повече въг-лероден двуокис ще погълне.

Но защо закъснява въглерод-ният двуокис! Къде е той? Не-го химиците ще изземат от ва-ровика. Сигурно му е приятнона варовика да пътува по въ-жена линия. Както на нас даотидем до «Копитото» на Ви-тоша за петнайсетина минути.Горе летят вагонетки. Те но-сят варовик и кокс, изпратениот съседния циментов завод. Из-сипват с грохот своето съдържа-ние в жадните гърла на 18-мет-ровите пещи. Наслояват се пла-стове варовик и кокс. Там гиобхващат огнени езици. От ви-соката температура варовикътсе разлага и освобождава отсебе си така необходимия въг-лероден двуокис. Но той е при-месен с хиляди дребни димничастици. Затова, преди да сесрещне с амонизираната сол,мощни електрофилтри го про-чистват основно. Ето и той е

готов и от амонизираната сол ивъглеродния двуокис се полу-чава суровият натриев бикар-бонат. Прекаран през специал-ни сушилни, той е познататана всички калцинирана сода.От нея се добива сода бикарбо-нат и сода каустик.

Трудно е да си представимхранителната промишленост безсода бикарбонат, а химическата— без сода каустик. Останалатачаст от калцинираната сода,добре пакетирана, напуска за-

Компресорна зала

вода, за да се отправи към дру-ги заводи. Нали трябва да сеподхранят металургията, фаян-совата промишленост, месоком-бинатите, винарското дело. Тясъдействува да се получат ирафинирана захар, разнообраз-ни и красиви стъкла, арома-тичен сапун, бистротата на де-сетки видове масла. Белока-менната солна планина, по-тънала край Провадия, щедра,раздава на хората своето бо-гатство — солта.

Е Л Е Н А Г Ю Р К О В А

11

Ултима Туле — най-далечната земя — така рим-ляните са наричали Исландия. Аз научих това в древ-ната полска столица Краков, и то не по някакъв обик-новен повод. Награждаваха един българин — младиярежисьор Васил Мирчев със «Сребърния Вавелскизмей» на втория фестивал на късометражните полскифилми. В края на юни тази година в продължение на8 дни 72 полски филма се състезаваха за първите места.И в раздела за научно — популярни филми «Ултима Ту-ле» получи втора награда. Може би Васил Мирчев епървият българин, стъпил на исландска земя. Искахда науча- как режисьорът е направил своя филм, дачуя нещо за тази далечна страна. Задавах много имного въпроси и бях готов цяла нощ да слушам.

— В Исландия пристигнах с исландския студент по

режисура в Лодз Прандор Тородсен, за да снемем попоръчка на Полската кинематография няколко късоме-тражни филма — започна Васил Мирчев. — За филмитеобаче аз няма да разказвам, защото те могат да се видят,а ще споделя своите незабравими впечатления от Ислан-дия.

Първото, което, ми хареса в тази далечна страна, саоблаците. Те се изменят заедно с пътя на слънцето идобиват всички цветове на дъгата — те са ту виолетови,

ИСЛАНДИЯУлтима Туле

Парници в местността Хверагерди, отоплявани от гейзери

ту сини, зелени, червени. Особено ярки и интересниса при залез слънце. Исландия е най-благодарната стра-на в света за кинематографиста. Снимачният ден започвапри изгрев в 5 часа сутринта и трае до 12 часа през но-щта, когато слънцето започва да залязва. Затова някоинаричат Исландия «Страната на среднощното слънце».Там няма гори, дори отделните дървета са много наряд-ко. Има само висока трева, която е единственият зе-меделски продукт. В Исландия не се ражда нито жито,нито просо, нито овес, дори и картофи не виреят. Обаческотовъдството е на много високо ниво. Фермерите иматкрави, издояването на които е сто на сто автоматизи-рано. През зимата животните се хранят със силажиранатрева.

В тази страна има домашни животни, които се от-глеждат на свобода. Това са малките коне пони и ов-цете. Поради бързото навлизане на техниката в сел-ското стопанство, където нищо не се извършва ръчноили с животинска сила; конете са пуснати на свобода ирастат напълно необезпокоявани близо до фермите.Използват ги чужденците, за да се фотографират с тях,или за експедиция в пустинната част на страната. Ов-цете пасат из цялата страна без абсолютно никакъв над-зор. Никой не пъди чуждите овце, ако навлязат в не-говото пасище. Единствената мярка за регулиранедвижението им са телените огради, които се поставятна най-опасните места, като пропасти, блата и пр. В къс-на есен, когато започнат да падат първите снегове, фер-мерите яхат малките пони и като ковбои подгонватовцете към населените пунктове. Там животните биватразпределени според металния номер, пломбиран отсобственика на ухото на всяка овца. Фермерите не доятовцете за мляко — то се получава от кравите. Овцетесе използват само за добиване на вълна и месо. В Ислан-дия млякото се продава в четвъртити восъчни пли-кове и е много евтино.

Исландия е «раят на рибарите». Става въпрос завъдичарството в езерата и реките, където се въди вкуснапъстърва. Тук идват английските лордове и плащат наисландската държава по три лири стерлинги (около10 лева) за правото да ловят риба само половин ден изняколкото прочути участъци. Исландските риболовниескадри убиват годишно около 300 кита и кашалота.(Международната конвенция не разрешава по-голямулов с цел да не се унищожат съвсем тези млекопи-таещи.)

Исландия е единствената страна, която не поддържавойска и бойна флота, единствената страна, която нямажп линии. В единствения им затвор по време на моетоДвумесечно пребиваване имаше само един затворник,когото всяка събота и неделя пущаха в отпуск. В Ислан-дия убийствата са извънредно редки, но понякога се

случват самоубийства.Това са повече разорениисландски спекуланти имилионери, които сядатв елегантните си' коли,засилват ги по главна-та улица и с голямабързина политат от при-станището в океана. Отучебниците се знае, чеИсландия е страната нагейзерите. Обаче едва линякой допуска, че сегатам- има само , . . три

ЕДИН БЪЛГАРИН

С КАМЕРА

В СТРАНАТА

НА

СРЕДНОЩНОТО

СЛЪНЦЕ

Исландска девойка в народна носия

гейзера. Всички други са каптирани и тяхната то-плина и енергия се използва най-рационално. Самиятаз, за да снема прочутия исландски гейзер в областтаГизер (откъдето всички такива топли извори носят на-званието си), трябваше да изсипя в гърлото му 6 кгтечен сапун и да чакам два часа на слънце, докатонастъпи избухването. Постъпих така, защото напосле-дък гейзерът е нарушил ритъма си.

За исландската младеж мога да кажа, че е много про-гресивна и непрекъснато се бори за премахването наамериканските бази. Атмосферата в младежките клу-бове на тяхната социалистическа партия много напомняатмосферата на нашите ремсови клубове след 9 септем-ври 1944 г. Исландските девойки са много красиви иможе да се каже, че те най — добре представят сканди-навския тип. Интересно е, че те не са руси", както швед-ките например.

И още много бих могъл да ти разказвам, но нека да

13

Морска абразия: вълните са издълбали арка в скалите

дадем думата на моя приятел Прандор Тородсен, скогото ще се срещнем във Варшава. Благодарение нанего и на неговите другари от социалистическия съюзуспяхме да реализираме трите филма за Исландия.

ПРАНДОР ТОРОДСЕН РАЗКАЗВА. . .

И ето — аз стискам ръката на Прандор Тородсен.На 13 етаж в един хотел на Варшава се срещат хораот една страна с вечни ледници и гейзери, близо дополярния кръг и от зелена слънчева България. С не-скрито любопитство го оглеждам от главата до петите —та аз за пръв път през живота си виждам и говоряс исландец! Той, както и вие очаквате, е рус, тънък истроен, с пообелен от. . . по-южното слънце чип нос.Зад очилата весело закачливо гледат сини очи, а наустата му е спряла смутена детска усмивка. И ние за-почваме разговор, не на неговия роден език — древ-ния език на викингите, а на славянски език, на пол-ски език. . . Още в Краков полски кинодейци миразказваха как при първото си запознаване с Тород-сен те го мислели за българин, защото. . . Васил Мир-чев при пътуването си из Исландия е успял да му пре-даде своя български акцент при усвояването на пол-

ския език. Прандор Тородсен ми обяснява, че през1960 година е бил изпратен от тяхното Министерствона културата да завърши филмовия институт в Лодз.В Исландия все още няма производство на филми,няма и режисьори. Тородсен ще бъде един от осново-положниците на исландското кино. Вероятно най-напред ще започнат с педагогически филми.

— У нас — продължава нашият далечен приятел —има много кинотеатри, но по екраните им се прожекти-рат само чужди филми. Нашата столица Рейкиавик,която е много модерен 70-хиляден град, има 11 кина.Всички са широкоекранни, а едно е суперпанорама.Киното е много популярно изкуство у нас, затова род-ното производство на филми е една от важните ни задачи.

— Каква площ заема вашата страна ?— Исландия е остров с площ 103 000 кв. км. Една

десета част от страната е покрита с ледници, а по-вече от 60 на сто е вулканична пустиня. Цялото насе-ление е 180 000 души, съсредоточено предимно в сто-лицата Рейкиавик и другия по-голям град Акурери —10 000 души.

— Какъв е произходът на исландците?— Островът е открит от викингите през 870 година.

Минавайки с корабите си покрай Норвегия, Швеция и

14

Дания, те са вземали пленнички и наложници. От тезибракове всъщност е произлязло исландското население.

— Страната била ли е някога под робство?— През 1262 година сме паднали под норвежка власт.

Но понеже по-късно самата Норвегия е била подчиненаот Дания, ние фактически сме минали под датско вла-дение. Това е траяло до 1918 г. Оттогава до 1944 г.бяхме в кралска уния с Дания, а сега сме република.Нашата страна е малка, но има стари демократичнитрадиции. Първият парламент у нас е бил избран през930 година — много преди това да е станало в Европа.В Исландия никога не е имало дворянство. В последновреме много нарасна влиянието на комунистическатапартия — в последните избори 22 на сто от подаденитегласове бяха за нея.

— Каква е основата на езика ви?— Днешният исландски език е много близък до

езика, на който са говорили преди 1 000 години сканди-навските народи. Куриозно е, че децата много лесночетат книги на този език отпреди 1 000 години.

— Разкажете ни нещо за вашия бит и поминък.— Какво да ви кажа. . . Аз лично живея в Рейкиа-

вик. Това е един съвременен, модерен град, с архитек-тура, която осигурява голяма площ и много светлина.Всеки дом е осигурен с отопление и топла вода от гей-зерите, които са каптирани и покорно служат на чо-века. През всяко време на годината ние имаме топлавода 80 градуса. Основният поминък на исландците ерибарството. Рибата е нашата главна храна. В седми-цата само веднъж — два пъти се яде месо — предимноовнешко, а в останалите дни — риба, която е десет

В Исландия има много водопади

пъти по-евтина от месото. 90 на сто от приходите наисландската държава идват от риболова. Куриозно е,че ние също имаме зеленчуци — отдавнашна практикае да отглеждаме моркови, домати, краставици в пар-ници, отоплявани пак с водата от гейзерите.

— Какви културни учреждения имате?— В Рейкиавик има университет, където може да

се изучава медицина, право, исландска филология, по-литехнически науки, теология и педагогика. Имамеедин симфоничен оркестър и два театъра.

— Каква е връзката ви с външния свят?— През лятото два пъти на ден има исландски са-

молет за Европа и веднъж за Америка. Транспортътвътре в страната се осъществява със самолети и авто-буси, като няма разлика в цените на билетите.

— Къде вашата интелигенция получава образова-нието си?

— По-голяма част, 70 на сто, в Исландия. Нашиятнарод много обича да пътува. Веднъж в годината по тра-диция се предприема екскурзия до Скандинавскитестрани, до Франция или Германия.

— Преди да се запознаете с Мирчев, знаехте ли нещоза България?

— Разбира се. Още от училище, в часовете по гео-графия се запознах с вашата страна. После четох занея, за Георги Димитров. . .

. . .И още много, много разговаряхме с ПрандорТородсен за красотите на нашите две страни, за обикно-вените трудови хора, които желаят да живеят в мир,за да се опознаят все повече и повече. . .

Ч А В Д А Р Г Е Ш Е В .

овекът с белега на лицето се наведе през масата ипогледна вързопа ми.

— Орхидеи? — попита той.— Да, дреболия, няколко парчета — отговорих аз.— Циприпедиуми?— Почти само.— А нещо ново? Няма? Така си и мислех. Бил съм

на тези острови преди двадесет и пет, двадесет и седемгодини. Ако сте успели да откриете нещо — трябваДа е съвсем ново.

— Аз не съм колекционер.— Млад бях тогава — продължаваше той. — Боже,

как скитах по света! — той изпитателно ме погледна. —Две години живях в ИзточнаИндия и седем години в Бра-зилия. А след това [се отпра-вих в Мадагаскар.

— Известни ми са именатана някои изследователи — за-белязах аз, предвкусвайки«ловджийска история». За ко-го сте събирали?

— За Даусън. Интересувамсе да узная, случайно не стели чували името Бътчер ?

— Бътчер . . . Бътчер ? —смътно си спомнях, че мисе е мяркало това име. И изведнъж се сетих: «ДелотоБътчер срещу Даусън» — Разбира се! — възкликнахаз. — Значи, вие сте този същият човек, който ги съдида му изплатят заплатата за четири години и койтобил изхвърлен на необитаем остров.

— Ваш покорен слуга — промълви, кланяйки се,човекът с белега. — Интересен случай, нали? Именно азспестявах малък капиталец там на острова — товаставаше някак от само себе си. — А те дори не можехада ме уволнят. Тази мисъл много ме забавляваше, до-като живеех там. Изчислявах състоянието си — ог-ромно състояние, — рисувайки красиви фигури по тозидяволски остров.

— Чакайте, а как се случи това? — попитах аз. —Нещо не си спомням. . .

— Добре! . . . Чували ли сте за епиорниса?

— Разбира се. Преди около месец, точно преди да за-мина, ми разказваха за тази нова находка. Изкопалипищялна кост, дълга почти три метра. Ей, че чудовище!

— И какво още! — възкликна човекът с белега. —Тази птица беше истинско чудовище. Синдбадоватаптица Рох е нищо в сравнение с нея. Но кога са наме-рили тези кости?

— Преди три — четири години, като че ли в деветдесети първа. Защо?

— Как защо? Та нали аз ги намерих преди двадесетгодини. Ако Даусън не бе вършил тези щуротии съсзаплатата ми — какъв шум щяхме да вдигнем! Та азне съм виновен, че течението отнесе тази проклета лод-ка — той помълча. — Мисля, че това е същото място.Нещо като блато, на деветдесет мили северно от Анта-нанариво. Водата там е такава, че в нея нищо не серазваля. Солена е и мирише на креозот. А дали им сее отдало да намерят още яйца? Тези, които аз намерих,достигаха до половин метър. Открих ги случайно.Тръгнахме да търсим яйца, аз и двама туземци, наедна от техните допотопни лодки и точно тогава наме-рихме костите. Имахме палатка и провизии за около че-

тири дни. Интересно, преди колко ли време са живелитези епиорниси. Няма съмнение, че [яйцата, коитонамерихме, бяха така пресни, сякаш току — що са гиснесли. Съвсем пресни! Когато ги пренасяхме в лод-ката, един от негрите ми изпусна едно на камъните нто се счупи. Здравата го напердаших този негодник!Но яйцето беше прясно, като че ли наистина току — щое снесено. А птицата беше умряла преди около чети-ристотин години. Момъка го ухапа скрипя! Но азне за това. . . Цял ден се ровихме из калта и измъкнах-ме яйцата невредими. Бяхме се изпоцапали с отврати-телната черна гадост и, разбира се, доядя ме. Докол-кото ми е известно, това бяха единствените яйца,извадени без нито една пукнатинка. Разбира се, тозиидиот ме ядоса — та тричасовият ни труд отиде на вя-търа заради някаква си скрипя! Здравата си изпати отмен.

Човекът с белега измъкна глинена лула. Подадохму кесията си с тютюн. Той машинално натъпка лу-лата.

— А какво стана с другите? Успяхте ли да ги донесе-те? Не си спомням. . .

— Тъкмо сега започва най-интересното. Бяха миостанали още три. Три съвсем пресни яйца. И ние гисложихме в лодката, а аз се запътих към палаткатада си сваря кафе. Моите езичници оставих на брега:

16

единият от тях се занимаваше с раната си, а другиятму помагаше. И през ум не ми минаваше, че тези прой-дохи ще се възползват от положението, в което бях по-паднал, и ще предприемат нещо срещу мен. Но вероят-но отровата на скрипята и ритникът, с който го на-градих, бяха озлобили единия — въобще си беше многозъл — и той надумал другия.

Помня, седях и пушех. Бях сложил вода да се греена спиртника, който винаги вземам със себе си притакива експедиции. А същевременно се любувах на за-леза над блатото. То беше цялото на ивици, някаквочерно и червено, като кръв, просто картина! А в да-лечината ей такива планини — мъгливи, сиви, и надтях небето, като огнена пещ. А на десетина метра задгърба ми тези проклети езичници, въпреки околнататишина и покой, се наговорили да избягат и да ме ос-тавят сам, с провизии за три дни, палатка и с една един-ствена малка бъчвичка вода. Чух някакъв стон задсебе си, гледам — а те вече плуват в лодката на околодвадесет метра от брега. В същата секунда разбрахкакво се е случило. Пушката ми беше в палатката ипри това нямаше куршуми, а само съчми. Те знаехатова. Но в джоба си имах малък револвер, извадих гои затичах към брега.

— Назад! — заревах аз, размахвайки револвера.

Те заломотиха нещо и този негодник, който счупияйцето, започна да ми се подиграва. Прицелих се вдругия, който не беше ухапан и гребеше, но не улу-чих. Започнаха високо да се смеят. Но аз още не сепредавах. Съзнавах, че не бива да губя самообладаниеи се прицелих отново. И този път негърът подскочи.Сега вече не се смееше. Третия път го цапнах в гла-вата и той полетя през борда заедно с веслото. Спо-лучлив изстрел за такъв револвер. Негърът веднага по-тъна. Започнах да викам на другия да се върне, но тойсе сви на дъното на лодката и не отговаряше. Тогаваизстрелях по него всичките си патрони, но нито единдори не го закачи.

Признавам си, чувствувах се кръгъл идиот. Бях оста-нал сам на този отвратителен черен бряг, зад мен сепростираше равното блато, а отпред гладкото море, по-захладяло след залеза, а дяволската лодка се отдале-чаваше все по — навътре в морето. Право да си кажа, втази минута проклинах всичко на света — и Даусън, имузеите, и всичко останало. Виках на негъра да се вър-не и най — после закрещях яростно.

Оставаше ми едно — да заплувам след лодката, рис-кувайки да срещна акули. Отворих ножа си, захапахго със зъби, свалих дрехите си и влязох във водата.Но щом се озовах във водата, лодката веднага изчезнаот погледа ми, макар че, както ми се струваше, плу-вах, пресичайки пътя й. Надявах се, че човекът в

лодката е твърде изтощен, за да я управлява, а тясама не ще измени посоката си. И неочаквано тя сепоказа отново на хоризонта, някъде на югозапад. Послед-ните отблясъци на залеза бяха загаснали и нощният мраксе промъкваше. . . В синевата се показаха звезди. Плу-вах като шампион на състезание, макар че ръцете икраката ме боляха от умора.

И все пак доплувах до лодката. Естествено, страху-вах се да вляза в нея, исках да разбера какво ще пред-

17

Н А У Ч Н О -

ФАНТАСТИЧЕН

РАЗКАЗ

ХЕРБЪРТ

УЕЛС

приеме негърът. Но той лежеше на носа й, свит накълбо, а цялата кърма беше над водата.

Течението бавно люлееше лодката. Хванах се за кър-мата и я дръпнах, като предполагах, че човекът ще сесвести. След това се прехвърлих през борда с нож връка, готов за нападение. Но негърът не мърдаше.Тогава се настаних на кърмата и заплувах по спокой-ното светещо море, очаквайки какво ще стане по — на-

татък. След доста време го извиках по име, но той неотговори. Бях твърде отпаднал и не рискувах да до-пълзя до него. Така и седяхме. Струва ми се, на два —

три пъти задрямвах. Едва на разсъмване видях, че емъртъв. Трите яйца и скъпоценните кости лежаха всредата на лодката, а при краката му бъчвата с вода,кафето и сухарите. Веслото го нямаше, нямаше и скакво да го заместя, затова и реших да плавам така,накъдето ме отведатвълните, докато ме при-берат. Трупа изхвърлихв морето.

После пийнах малковода, похапнах сухари исе огледах наоколо. Ко-гато човек лежи на дъ-ното на лодката, невижда много нещо. Въввсеки случай Мадагаскарбеше изчезнал от погледа ми и въобще не се виж-даше никаква земя. Забелязах платно, навярно товабеше шхуна, плуваща на югозапад, но корпусът йтака и не се показа на хоризонта. Скоро слънцетосе издигна високо и започна страшно да припича. Гос-поди боже мой! Мозъкът ми едва не се разтопи от же-гата. Смолата по стените на лодката вонеше и се из-дуваше на едри мехури.

Десет дни ме носеше лодката така из морето —продължаваше човекът с белега. — Първите три дниоще виждах платноходки, но ни една от тях не миобърна внимание. На втория ден пробих едно от яй-цата на епиорниса, отчупвайки от единия му край пар-ченце по парченце от черупката и го опитах. И предста-вете си радостта ми — оказа се, че може да се яде.Дори не беше неприятно на вкус. Слабо напом-няше патешко яйце. От едната страна на жълтъка севиждаше кръгло петно — около петнадесет сантиметрав диаметър, с тънки кървавочервени жилчици и с бя-ло петънце като завъртулка, което ми се стори подоз-рително, но тогава не разбрах какво означава това, пъки не бях настроен да разсъждавам. Заедно със суха-рите и порцията вода яйцето ми стигна за три дни.Освен това дъвчех кафени зърна — то много ободрява.Второто яйце счупих на осмия ден и се изплаших.

Човекът с белега замълча.

— Да — продължи той, — то имаше зародиш.Вие, разбира се, не вярвате. И аз сам не повярвах,

макар че видях със собствените си очи. Яйцето бешепролежало в студеното черно блато около триста го-дини. Но нямаше и най-малко съмнение — там бешеонова — как го казват — ембрион с голяма глава и из-вито гръбначе и сърцето му тупаше под шийката, ажълтъкът се беше сгърчил. Излиза, че съм мътилв малката лодка всред Индийския океан яйцата нанай-голямата от изкопаемите птици. Ех, ако само знае-ше за това старият Даусън! Струваше си четиригодиш-ната ми заплата! Как мислите?

И все пак наложи се да ям тази дяволщина, парчеслед парче, докато не се появи островът — някоипарчета бяха просто отвратителни. Третото яйце недокосвах. Разгледах го на светлина, но черупкатаму беше доста дебела и трудно беше да се разбере каквостава вътре. Струваше ми се, че чувам как там биепулсът, но може би ушите ми шумяха, както се случва,когато доближиш до ухото си морска раковина.

Най — после се показа коралов остров. Показа се вне-запно, съвсем близо, като че ли изскочи от морето нафона на изгряващото слънце. Течението ме носешеправо към него, но когато до брега оставаше не повечеот половин миля, то рязко изви и за да достигна цел-та, трябваше с всички сили да греба с ръце и с пар-четата от черупките на епиорниса. И все пак се до-брах. Това беше най-обикновен атол, около четири милив кръг, с група дървета, извор и лагуна, където имашеизвънредно много летящи риби. Изнесох яйцето набрега и го оставих на безопасно място зад линията наприлива, на слънчевия пек, за да помогна на пилето дасе излюпи. След това завързах здраво лодката и оти-дох да разгледам острова. Рядко скучно място е кора-ловият остров. Щом намерих извора и интересът ми къмострова изчезна. Когато бях момче, струваше ми се, ченяма нищо по-хубаво и по-увлекателно от приключе-нията на Робинзон Крузо, а това място беше по-скучноот църковните проповеди. Бродех из острова, търсехнещо да похапна и мислех за разни неща. Но уверявамви, всичко ми наскуча до смърт още към края на пър-вия ден.

Имал съм късмет: в същия този ден, когато стъпихна сушата, времето се промени. Малко по на север сеизви буря и с края си закачи и нашия остров, а презнощта заваля проливен дъжд и вятърът виеше ужасно.А да се обърне такава лодка, не е нужно много, самиразбирате.

Светещите вълни налитаха с такава ярост, сякашискаха да ме погълнат, а наоколо беше тъмно катов рог. Огромен вал налетя върху мен като огнен змейи аз си плюх на петите. Сетих се за лодката, затичахназад — вълните тъкмо се отдръпваха със съскане, но

18

лодката беше изчезнала. Тогава си спомних за яйцетои започнах пипнешком да го търся. То лежеше цяло иневредимо и най-яростната вълна не би могла да годостигне. Приседнах съвсем наблизо и се притиснахдо него, като към другар. Боже мой, каква нощ беше!

Призори бурята утихна. Щом се развидели, облацитеизчезнаха от небето, а по целия бряг се търкаляха от-ломки от дъски, така да се каже, разглобеният на частискелет на моята лодка. Но това ме накара да се заема снякаква работа: избрах две дървета, растящи еднодо друго, и с помощта на парчетата си построих убежи-ще срещу буря. В същия този ден се излюпи и пилето.

Да, излюпи се, сър, тогава, когато спях и главатами лежеше върху него като на възглавница. Чух тря-сък, почувствувах тласък, седнах и гледам: яйцетопробито и оттам надзърта смешна малка тъмна гла-вица. «А — а! — възкликнах аз. — Добре дошъл!» Ис малко усилия то изскочи на божия свят.

Отначало това беше славен, добродушен хлапак кол-кото малка кокошка и приличаше на всяко друго пиле,само че беше по-едро. Цялото му тяло беше покрито снякакви струпеи, които скоро опадаха, и с редки мръс-нокафеникави перца като пух. Трудно е да се изразиколко му се радвах. Имах вече интересен другар.Той ме погледна и плавно изви очи встрани, като ко-кошка, чирикна и веднага започна да кълве, сякашда се излюпиш с триста години закъснение е същинскадреболия.

— Драго ми е да те видя, Петкане! — поздравих го аз.

Разбира се, предварително бях решил да го нарекаПеткан, ако някога се появи: бях решил още тогава,когато видях зародиша в яйцето, което изядох в лод-ката. Безпокоеше ме въпросът за неговата храна иведнага му предложих парче сурова риба. Той я глът-на и отново разтвори клюна си. Зарадвах се. Налиако беше започнал да капризничи, трябваше да гоизям.

Не можете да си представите каква интереснаптица се оказа този млад епиорнис. От самото началому хрумна да ходи по петите ми. Когато ловях риба влагуната, той стоеше до мен и после получаваше своятачаст от лова. А какъв умник беше! На брега се търка-ляха някакви вредни зелени растения с брадавици, катокисели краставици. Той опита една и едва не се отро-ви. Оттогава не искаше дори да ги погледне.

И растеше. Растеше почти пред очите ми. Никогане съм обичал особено обществото и неговите спокойни,кротки обноски ми допаднаха. Почти две години ниебяхме щастливи, ако може да бъде човек щастлив натози остров. Живеех безгрижно, знаейки, че заплататами е осигурена, че се трупа при Даусън. От време навреме в далечината се появяваше платно, но нито единкораб не се приближи към нас. Аз се развличах, катоукрасявах острова с фигури от морски таралежи и че-рупки от миди и охлюви с най-чудновати форми. Сголеми букви направих надпис: «Остров Епиорнис».

Понякога лежах на земята, наблюдавах птицата, какгордо се разхожда и все расте, расте. След първото сме-няне на перата той разхубавя, израсна му синя брадич-ка и гребен, а на опашката му се появиха много зе-лени пера.

При буря и в дъждовни дни се прибирахме в ко-либата, която бях построил от бившата лодка, и му раз-казвах всякакви измислици за приятелите ми в роди-ната. А след буря скитахме из острова, търсехме нее ли изхвърлило морето някаква плячка. Идилия, на-ли? Ако имах тютюн, животът ми просто щеше да бъ-де райски.

Но в края на втората година нашият райски живот сепомрачи. Петкан беше вече израснал на височина по-вече от четири метра, с голяма широка глава, наподо-бяваща кирка, с огромни тъмни очи, заобиколени сжълта ивица и поставени съвсем близо като на човек,а не така, както при кокошките—отстрани. Разкошнитему пера, не такива траурни както на щрауса, по цвяти форма по — скоро приличаха на перата на казуара. Иточно по това време той започна да се ежи, да надувагребена си и да проявява отвратителния си характер.

Веднъж, когато рибата упорито не кълвеше, той сезаразхожда около мен със замислен и странен вид.Реших, че може би отново е ял от краставиците илинещо друго такова, но не, той просто изразяваше недо-волството си. Аз също бях гладен и когато най — послеизвадих рибка, реших да я изям сам. Този ден и два-мата бяхме в лошо настроение. Той посегна и грабнарибата, аз го ударих с юмрук, за да го накарам да семахне. И тогава се нахвърли върху мен. . . Божемой! Награди ме ето с това. . .

Разказвачът показа своя белег.

— После ме ритна. Ритна ме като товарен кон.Скочих и като видях, че няма намерение да се успокои,затичах колкото имах сили напосоки, прикривайкилицето си с ръце. Но той тичаше на тромавите си кра-ка по-бързо от състезателен кон, риташе ме с кракатаси и ме кълвеше по тила със своята кирка. Спуснах секъм лагуната и влязох до шия във водата. На брегатой се спря — не обичаше да мокри краката си изапочна да кряска като прегракнал паун. След товазатича назад — напред по брега. Да си призная, чувству-вах се унизен, като гледах как надменно се държи товапроклето изкопаемо. Главата и лицето ми бяха в кръв,а тялото ми от синините се беше превърнало на пих-тия. . .

Реших да преплувам до отвъдната страна на лагуната,докато се успокои. Покатерих се на най-високата пал-ма и седях там, размишлявайки за случилото се. Ни-кога, нито преди, нито после, не съм претърпявал та-кава обида! Неблагодарна твар. Грубо създание! Оби-чах го като роден брат, измътих го, отгледах го. Дъл-

20

ИЛЮСТРАЦИИ

СТОЯН

ДУКОВ

гокрак изрод, допотопна птица! А аз, човекът, царят наприродата и така нататък. . .

Надявах се, че след известно време ще разберевсичко и ще се засрами, че се е държал така безобраз-но. Мислех си, че ако хвана няколко хубави рибки и сеприближа просто до него и му ги предложа, може бище се опомни.

Трябваше да мине доста време, за да разбера каквазлопаметна и неотстъпчива може да бъде допотопнатаптица. Ей че злоба!

Страните ми пламват от срам, щом си спомня каквиунижения и обиди търпях от това Дяволско чудо. Опит-вах се да прибягна донасилие. Хвърлях по не-го отдалеч парчета ко-раби, но той ги гълташеи нищо повече. Веднъжзапратих срещу него от-ворения си нож и едване го загубих, добрепоне, че беше доста го-лям и моят красавец

не можа да го глътне. Опитвах се да го моря сглад и престанах да ловя риба, но той започнада събира червеи по време на отлива и все някак по-минуваше. Половината от времето прекарвах, потопендо шия във водата на лагуната, а останалото — по пал-мите. Положението ставаше непоносимо. Не знам,случвало ли ви се е някога да спите на палма? Там меизмъчваха най-диви кошмари. И какъв позор! Из мояостров се разхожда тази измряла твар с вид на надутхерцог, а аз дори не мога да стъпя с крак на земята.Плачех от яд и умора. Направо му заявявах, че не же-лая някакъв проклет анахронизъм да ме преследва.Предлагах му да се пръждоса оттук и нека кълве склюна си някой мореплавател от неговата епоха. Нов отговор той само тракаше с клюна. Невъзможен из-род: само крака и шия!

Не бих искал да ви разказвам колко дълго време про-дължи това. Бих го убил по — рано, ако знаех как. Нонай — после си спомних един начин, известен в ЮжнаАмерика. Овързах рибарските си нишки с водорасли идървесни влакна и изплетох здраво въже, дълго околоединадесет метра, а на краищата му превързах по едноголямо парче корал. След това бързо завъртях въжетонад главата си и го метнах срещу него. Първия пътне улучих, но при следващия въжето закачи кракатаму и се уви няколко пъти около тях. Той се струполи.Изскочих от водата и започнах да му режа гърлотос ножа.

Дори и сега не ми е приятно да си спомням за това.Въпреки цялата си злоба към него, тогава се чувству-вах убиец. Стоях над него, а той, облян в кръв, ле-

жеше на белия пясък и прекрасните му дълги крака ишия потръпваха в предсмъртни спазми. Ох! . . .

След тази трагедия започна да ме измъчва самотата,като прокълнат. Вие не можете да си представите какоплаквах тази птица. Седях до трупа й и страдах, агледката на безлюдния и печален остров ме караше данастръхвам. Спомнях си, какво весело пиле беше,когато се излюпи, спомнях си хилядите забавни фокуси,които правеше преди да се побърка. Все ми се струва-ше, че ако го бях само ранил, може би щях да успея даго превъзпитам. Ако имах възможност да изкопая гробв кораловата скала, щях да го погреба. Към него из-питвах същото чувство като към човек и не допускахдори и мисълта да го изям.

Спуснах го във водата и дребните рибки го оглоз-гаха до кости. Дори пера не запазих. А после веднъжнякакъв чудак, минавайки с яхтата си, решил да про-вери цял ли е моят остров. Той едва не закъсня. Са-мотата ми беше така дяволски омръзнала, че аз само секолебаех, дали да се удавя в морето или да се отровясъс зелените растения.

Костите продадох на един търговец, който имашевръзки с Британския музей, а той ми каза, че ги про-дал на стария Хавърс. Изглежда, Хавърс не беше обър-нал внимание на изключителната им големина и едваслед смъртта му от тях се заинтересуваха специали-стите. Нарекоха ги. . . Епиорнис. . . а как беше по-нататък?

— Епиорнис вастус — казах аз.

НЕПОЗНАТИ ДУМИСКРИПЯ — Малко членестоного животно, подобно на стоноги-те, с множество разперени встрани дълги крака.КРЕОЗОТ — Маслена течност с неприятен дъх и жълтеникавцвят, която се получава обикновено при сухата дестилация набуковата дървесина и се употребява в медицината и техниката.ЕПИОРНИС — Гигантска птица, живяла преди няколко сто-летия на остров Мадагаскар, наричана от туземците Вором-патра. Подобно на щрауса не е могла да лети. Била е високаоколо 3 — 3-5 метра и е тежала над половин тон. Яйцата п(намерени са останки) са били 32 см високи и 22 см широки.Вместимостта на едно яйце от епиорнис е била около 9 ли-тра — колкото на 150 едри кокоши яйца. От едно такова яйцеби могло да се приготви омлет за 75 души.

Многократно са намирани яйца от епиорнис в пясъчните дю-ни и в блатата на южната и югозападната част на островМадагаскар. Те са били съвсем пресни, сякаш са току — що снесени.Епиорнисът е бил водна птица, обитаваща горските блата.

Причина за измирането на епиорниса вероятно е рязкото из-менение на климата на остров Мадагаскар — намаляването надъждовете и пресъхването на блатата. Възможно е тази ги-гантска птица да е изчезнала през миналото столетие. До 1867 г.местните жители (малгашите) са поддържали, че в най-отдалечените гори на острова още има воромпатри.

21

тарите гърци, както многодруги народи, са вярвали, ченебесните светила влияят наземния живот. Обяснимо е за-що те са нарекли една от поз-натите им пет планети с иметона бога на войната Марс, по-ради червеникавия й цвят. Как-ви ли не догадки и фантастичнипредстави се свързват с тозинаш небесен съсед, откакто през1877 г. италианският астрономСкиапарели и през 1895 г.американският му събрат Лоуелоткриха по повърхността наМарс цяла мрежа от «канали».Още самите им откриватели гиизтълкуваха като огромна напо-ителна система, дело на разум-ни същества. Английският пи-сател X. Уелс написа на тазитема прочут фантастичен ро-ман «Борба на световете», вкойто с мрачни краски описанашествието върху Земята навойнствените и по-напредналив техниката марсиани.

От времето на Скиапарелиастрономите полагат всички уси-лия да разгадаят какво представ-ляват марсианските «канали»;да разберат състава на нейнатаатмосфера и има ли условия заживот на нея.

Марс обикаля около Слън-цето на разстояние от 206 до249 милиона км, за около 2

наши години. Земята и Марсвсеки две години се сближаватзначително (на 90—100 млн.км), а веднъж на 15—17 г. ид-ват в близост до 55,5 млн. кмпомежду си. Астрономите из-ползват тези случаи, за да пра-вят най-добри наблюдения. Номакар да разполагаме с мощнителескопи, Марс и другите пла-нети обикновено се наблюдаватеувеличение 300—600 пъти, прикоето образът е най-ясен. Притакова увеличение Марс, кой-то е два пъти по-малък в диа-метър от Земята (около 6 660—6 800 км), се вижда колкото Лу-ната с просто око или двапъти по-голям от нея. Естест-вено, по него не могат да севидят особени подробности.

Във всеки случай Марс пред-ставлява в телескоп една хуба-ва гледка, оцветена в пастел-ни тонове — червен, зелен,сив, бял. Две трети от плане-тата са жълточервеникави —като терена на Кремиковци илина пустините около Червеноморе. Вероятно гладката мар-сианска повърхност (по него несе виждат никакви планини)представлява безкрайни пусти-ни от праховидна или песъчливапочва. Това кара учените да за-ключават, че там кислородът еизчерпан, защото е окислил сил-но железните съединения наскалите и те са станали черве-ни. Понякога ветровете (и наМарс духат ветрове, защото тамима рядка атмосфера) подематжълтеникавия прах и го носятза известно време над повърх-

ността на планетата.Една трета от Марс е зеле-

никава. Това са пояси и окръг-лени области, съединени поме-жду си. Понеже са по-тъмни, на-ричат ги «морета». Те не саобаче водни басейни. В по-силни телескопи те се разпадатна по-малки неправилни петна.Съветският астроном Г. Ти-хов и други смятат, че зелени-кавите «морета» са растителниобласти — вероятно тундри съсстепна и полупустинна расти-телност, приспособена към хлад-ния климат — нещо като на-шите клекове, лишеи и мъхове.Не трябва да се забравя, чеМарс е 1,5 пъти по — далеч отСлънцето, отколкото Земята,и затова получава 2—2,5 пътипо-малко светлина и топлина.Лете (и там има сезони, понежеоста на Марс е наклонена катоземната) почвата в областта наекватора се нагрява значително— биха могли дори да се пра-вят слънчеви бани по безкрай-ните марсиански плажове. Ло-шото е, че температурата навъздуха е винаги под 0°. Освентова разликата между дневнатаи нощната температура е го-ляма — 50°, а зиме студът сти-га до минус 60°, както и в на-шите полярни области. Инте-ресно е, че «моретата» се нато-плят повече от пустините, ко-гато би трябвало да бъде обрат-ното. На екватора пустините сенагряват до 10°, а «моретата»до 20°—25° и повече. Това каранякои астрономи да заключават,че тези «морета » не могат да бъ-

22

ДАННИ ЗА МАРС

Средно разстояние от Слънцето227 700 000 км

Най-голямо разстояние от Земята390 000 000 км

Най-малко разстояние от Земята55 000 000 км

Екваториален диаметър 6 860 кмОбем — 6,6 пъти по-малък от обема

на ЗемятаМаса — 1/10 от масата на ЗемятаОбикаля веднъж около Слънцето за —

(една марсиански година) 687 дниЗавърта се веднъж около оста си за

— 24 часа 37 минути и 23 секунди(един марсиански ден)

Движи се по орбитата си със скоростот — 24,11 км/секТелата тежат на Марс 2,5 пъти по-малко, отколкото на Земята

дат растителни и изобщо влаж-ни площи. Тези учени ги смя-тат за зеленикави минералниобласти, които поради по-тъм-ния си цвят поглъщат повечетоплина. Те предполагат, чеМарс е безжизнена планета,на която има силна вулканичнадейност и че зелените петна саместа, в които постоянно се на-слагват вулканска лава и пепел.Такава пепел се носи и на сивиоблаци в марсианската атмос-фера.

Навярно загубихте търпение:Ами прочутите канали? — Да,каналите наистина се виждат ка-то сиви ивици. За учудване еобаче, че те личат повече в по-слабите телескопи, а бледнеят исе разпадат на петна или изчез-ват, когато се гледат с по-силниуреди. Това също дава осно-вание за различни тълкувания:някои даже смятат, че те сазрителна измама, която се дъл-жи на способността на окотоотдалеч да слива някои петнав геометрични очертания. Ноизглежда, че някаква линейнамрежа наистина пресича достанагъсто повърхността на пла-нетата. Много от каналите са

двойни и се пресичат помеждуси. Но да се разберем: «кана-лите» — ако са напоителни съо-ръжения, — за да се виждат оттакова разстояние, трябва да сашироки стотици километри, кое-то е неправдоподобно. Затоваония, които смятат, че те садело на разумни същества, за-ключават, че видимите с телес-коп ивици са широките поясиот растителност по бреговетена каналите, като по долинатана Нил. Някои допускат, че«каналите» представляват мощ-ни пукнатини по лицето на пла-нетата, получени при нейнотоизстиване и запълнени с лаваи пепел.

В палитрата на марсианскатакартина участвува и белиятцвят. Две доста големи петналежат върху полюсите на Марс.Това са неговите «полярни шап-ки», като земните, само че сасъвсем тънки — до няколкосантиметра и вероятно се съ-стоят не от лед, а от скреж.Интересно е, че пъстрата мар-сианска гледка напролет се ожи-вява. Полярните шапки, коитоса широки до 3—4 000 км, за-почват да се топят и намаляват

до 1 000—1 500 км. Колкото по-вече те се смаляват, толковапоследователно потъмнява цве-тът на каналите от полюситекъм екватора: сякаш в тяхпротича влагата от стопенитеснежни шапки, а от това, можеби, се раззеленява и растител-ността по бреговете на кана-лите. Тази именно сезонна про-мяна се смята за доказателство,че на Марс има вода, расти-телен живот, а може би и ра-зумни същества — гениалниинженери. Обаче песимистите -астрономи са на мнение, чеполярните шапки са от замръз-нал въглероден двуокис (тамима от този газ двойно повече,отколкото на Земята). В марси-анската атмосфера са откритинезначителни следи от воднипари. Затова съветският астро-ном Лебедев смята, че «кана-лите» на Марс се освежават на-пролет не от протичаща в тяхвода, а от изпаренията на за-мръзналата в тях влага или въг-лероден двуокис.

Защото не бива да забравяме,че температурата на въздухавърху Марс остава винаги под0°. Поради това в него се носят

Карта на Марсианската повърхност

и белезникави облаци от ситникристалчета лед и въглеродендвуокис. Самият въздух тамсе състои главно от азот. Отвсичко това можем да си на-правим заключението дали наМарс има условия за живот, по-добен на земния. Но едва лище успеем повече от учените,които са на различни мненияпо този въпрос — различия,които ще изчезнат в близкитегодини, когато космонавти щевидят всичко на място с очите си.

Тъй загадъчни като каналитеса и двата спътника на Марс.Те са джуджетата между всич-ки спътници в Слънчевата си-стема и се намират най — близодо самата планета. Като спът-ници на бога на войната, те сакръстени с имената Фобос(«Страх») и Деймос («Ужас»).Фобос има диаметър 12—16 кми обикаля на 6 000 км от по-върхността на Марс за 7 ч.и 39 мин. — толкова бързо (трипъти по-бързо, отколкото севърти самата планета околооста си — 24 ч. и 37 мин.), чеизпреварва нейното въртене иизгрява от запад, вместо от из-ток. Деймос е голям само 8—10км и обикаля на разстояние23 000 км за 30 ч. и 17 мин.Поради дребния размер на те-зи спътници някои смятат, че теса две от хилядите малки пла-нетки-астероиди, които обика-лят между Марс и Юпитер —привлечени от Марс. Съветскиятастроном И. Шкловский дажеизказа съмнение да не би теда са изкуствени спътници, сви-детели за високата цивилизацияна днешните или бившите мар-сианци — от времето преди пла-нетата да изстине и да загубисвоята влага и атмосфера.

К И Р И Л К Р Ъ С Т Е В

носителна светлина

Много векове алхимиците са се старали да намерятспособ за превръщане на неблагородните метали взлато. Разбира се, всички усилия са се оказали безус-пешни. Но все пак понякога трудът на алхимицитене е отивал съвсем напразно. — Благодарение на тех-ните опити са били изучени свойствата на много ве-щества, открити са били и нови елементи.

През 1669 година немският алхимик Бранд, търсей-ки «философския камък», който превръща неблагород-ните метали в злато, загрявал в реторта урина. Следизпарението й останала черна утайка, която той про-дължил да нагрява. И какво било учудването му, ко-гато по вътрешните стени на ретортата се отложилобяло вещество, подобно на восък, което светело. Брандбил убеден, че е получил «философския камък».

Той пазел ревниво тайната на своето откритие.Но светещото с хладна, спокойна светлина веществоне помогнало на Бранд да получи от неблагороднитеметали злато. Оказало се, че това е един обикновенхимически елемент, който сега е известен на всички —фосфорът. Думата «фосфор» значи носител на свет-лина.

Дълго време след неговото откриване фосфорът нямалприложение в живота. Едва след 200 години се разкрилоогромното му значение в живата природа.

В наше време фосфорът се получава в електрическипещи от природните минерали апатит и фосфорит.Така се добива бял фосфор, който е много опасно иизвънредно отровно вещество. Той е мек и може леснода се реже с нож. На въздуха лесно се окислява и сесамозапалва, затова се държи във вода.

Ако белият фосфор се загрява без достъп на въздух,той се превръща в другата своя разновидност — чер-вения фосфор — прах с червено — кафяв цвят. Него вечеможе да държим на въздуха.

Белият и червеният фосфор са алотропни, т. е.вещества, които имат еднакъв химически състав, но

различни химически и физически свойства.Червеният фосфор се използва за производство на

кибрит. Белият фосфор се употребява във военнотодело: с него пълнят запалителните бомби и снаряди,използва се и за димни завеси. Освен това белият фосфорвлиза в състава на много самосветещи украшения.

Значението на фосфора и неговите съединения сеувеличава непрестанно. Този светещ елемент се из-ползва в повече от сто отрасли на народното стопан-ство. Съединенията на фосфора се употребяват в ке-рамичната и текстилна промишленост, в производ-ството на различни хранителни продукти.

Напоследък стремително се развива химията нафосфорните органични съединения, които се употре-бяват в борбата с вредителите на полските култури.

25

ФОСФОРЪТ И «ЧУДЕСАТА»

Фосфорът участвува във великия кръговрат на ве-ществата в природата. От почвата той попада врастенията, после с растителната храна преминавав организма на животните и човека. А оттук отново

попада в почвата. Когато организмите умират, фосфо-рът се съединява с водорода и излита във въздуха католек, безцветен и отровен газ, с миризма на гниещариба. На въздуха този газ — фосфороводородът — се само-запалва и изгаря. С него са свързани и много суевернистрахове. Горенето на фосфороводорода може да сенаблюдава там, където има големи находища на гниещиживотински и растителни останки — при блата, гро-бища и пр. В такива места нощем се появяват бледи,треперливи пламъци, наричани «блуждаещи». В ми-налото фантазията на суеверния народ приемала тезипламъци за блуждаещите души на мъртвите. А товае обикновеното природно явление — преминаванетона фосфора от почвата във въздуха.

Съветският академик С. И. Вольфкович разказваследния интересен случай: Преди четиридесет годинитой правил опити, за да получи фосфор от подмосков-ски фосфорит. «Получавах фосфора, спомня си той,в електрическа пещ, поставена в Московския универ-ситет. През течение на многочасовата работа крайелектрическата пещ се отделяше газообразен фосфор,който при тогавашните примитивни условия нямахвъзможност да отстраня от въздуха на лабораториятаи той се просмука в дрехите ми и дори в обувките ми.Когато късно вечерта излязох от университета итръгнах към дома, моите дрехи излъчваха гълъбовосияние всред неосветените тогава московски улици.А при триенето на обувките ми по тротоара се раз-пръскваха искри.

Край мен веднага се събра тълпа, която тръгнапо стъпките ми и въпреки че аз обяснявах на хоратапричината на това сияние, всички ме гледаха с широкоотворени от страхопочитание очи и мълвяха: «Пророк!»На другия ден из Москва се говореше за «светещия мо-нах». Моите дрехи бяха станали източник на най-невероятни истории.»

Ето как в суеверното въображение на непросветенитехора научните явления се превръщат в чудеса.

ЕЛЕМЕНТ НА ЖИВОТА И МИСЪЛТА

Така наричат фосфора, и то съвсем справедливо,защото от него се нуждаят всички животни и растения.

Нашият организъм съдържа около един процентфосфор. Той се намира в костите и в мускулите, вкръвта и в мозъчните тъкани. Нормалното развитиена организма зависи до голяма степен от това дали едостатъчно количеството на фосфора. Ако постъпвамалко фосфор, цялата жизнена деятелност на орга-низма се нарушава.

В Ленинград бил направен интереси опит. В изку-ствените езера с риба добавили фосфорни торове. Товаусилило развитието на малките водорасли и другите

26

27

микроскопически организми във водата и увеличило

размножението на рибите. Освен това те станали

почти двойно по-едри.

Особено важно значение има фосфорът за развитието

на костните клетки и дейността на мозъка. Устано-

вено е, че в костите и мозъка на животните се съдържа

твърде голямо количество от този- елемент. Затова

на хора, заети с усилена, изтощителна умствена ра-

бота, се препоръчват лекарства, съдържащи фосфор.

При недостиг от него паметта на човека отслабва.

Фосфорът влиза и в състава на хормоните, фермен-

тите и витамините, които са толкова важни за жи-

вия организъм.

Не могат да съществуват без този елемент и расте-

нията. Неговото действие тук е многостранно. Той

не само увеличава добива на селскостопанските култури,

а често подобрява качествата им. Така например ле-

нът и конопът, които получават достатъчно фосфор,

дават по-добри влакна — по-яки, по-дълги и по-тънки.

У картофените грудки пък се увеличава съдържанието

на нишестето, а в плодовете и зеленчуците — захарта.

Освен това фосфорът придава на растенията по-

големи жизнени сили — те стават по-устойчиви при

замръзване, развиват се по — скоро и закрепват бързо.

Ето къде веществото, носител на светлина, се оказва

действително с чудодейни свойства!

М А Г Д А Л Е Н А И С А Е В А

Един богат човек, който жи-веел в разкошен замък в Ин-дия, след дълго отсъствие сезавръща в къщи.

— Колко е задушно! — на-мръщва се той. — Веднага дръп-нете пердетата и отворете про-зорците. Трябва хубаво да сепроветри.

Слугите се спущат да отворятпрозореца, но едва успели даго докоснат и корнизът рухва.

— Какво правите! — възму-щава се стопанинът и заповядвада навият спрелия часовник.

Уви! Дървената кутия същоза миг се превръща в прах, аметалическият механизъм с ос-тър звън пада на пода.

Стопанинът уплашено се об-ръща към любимите си картини.В недоумение търка очи. Стък-лата са на мястото си, по краяса облепени със сива катоцимент лента, а от рамките иот самите картини няма дории следа. Само тук-таме подстъклото се е запазило някоепетно боя.

— Какво е станало тук? —недоумява човекът.

Той нервно се приближава добюрото. Всичко е на мястото си,както в деня на заминаването.Но едва се докосва до своитекниги и те веднага се превръщатв купчина прах.

В тайното долно чекмеджев лакирано ковчеже се съхра-нявали важни семейни докумен-ти. Какво щастие — ковчежетое на мястото си и по повърх-ността му—нито следа от драско-тина или цепнатина. И паксамо от едно докосване всичкосе превръща в прах, и ковче-жето, и документите.

Всички замират от изненада.Струва им се, че къщата е ома-гьосана, че някакви зли ду-хове са се преселили тук. Из-веднъж старият вратар, сочей-ки тавана, с ужас прошепва:

28

— Бели мравки!Не, това не са бели мравки.

Това са термити — най-страш-ните насекоми, враговете надървесината, кентаврите в све-та на насекомите.

Те се промъкват навсякъде,където има дървени предмети,защото целулозата е тяхнатаединствена храна. Промушилисе в дървото, могат да живеяттам с години, да унищожаватпостепенно вътрешността докатоостаналият горен слой при лекодокосване се превръща в куп-чина прах. Няма на земята дру-го насекомо, което така ус-пешно и настойчиво да унищо-жава творенията на човешкатаръка, както правят това тер-митите в тропичните, субтро-пични или в страните с горещклимат на Африка и Азия. Теса разпространени много и вАвстралия. В Европа се сре-щат по-малко — Франция, Ита-лия, Испания, а напоследъктревожни сигнали идват дориот Северозападна Германия. НаБалканския полуостров терми-ти няма. И най-страшното е,че могат с години да бъдат на-ши съседи, да живеят край нас,постепенно да прегризват пред-метите, с които всекидневно сислужим, без да знаем за тях,без дори да подозираме. Всич-ко, което унищожават термити-те, може да се изброи в някол-ко страници. За да се добиеприблизителна представа за тях-ната унищожителна дейност, до-статъчни са само следните фак-ти. За 1 година един термитизяжда 50 пъти повече храна,отколкото тежи самият той. Аедин термитник с 25 хиляди чле-нове заема обем 100 куб. см иза една година унищожава 50000куб. см целулоза. Там, къдетона един хектар има десетки тер-

митника, всяка година се уни-щожават огромни количества

дървесина. А като прибавим къмтова хилядите разрушени до-мове и милионите по-дребнипредмети, е ясно каква огром-на беда за стопанството са тер-митите.

Термитите са най-непретен-циозните създания. Те живеяти на гнезда - термитници в пу-стините. Ако отхвърлим настра-на купола на един термитник, сизненада ще забележим, че зе-мята е изпъстрена с безчисленивходове и ниши. В тези тъмни,влажни клетки и цепнатинибеззвучно, без да бързат, мър-дат термитите — маса белез-никави безцветни насекоми. Въввсяко ъгълче, дори в най-ни-

щожното трепти живот. А отдълбочината на гнездото изска-чат ту по-тъмни, ту по-светлис големи глави шестоноги съз-дания.

А как изглеждат термитите?Главата на насекомото е в здра-ва хитинова обвивка, снабденас постоянно подвижни мустач-ки-антени и добре развити че-люсти. Гърдичките в повечетослучаи едва се забелязват. Аталията, с която толкова сеславят осите, мравките и дорипчелите, у термитите изобщолипсва.

Ако се вгледаме внимателнов този подвижен лабиринт, щевидим, че не всички термити са

29

Войникът насочва към врага бронираната си глава със силни челюсти

еднакви. Веднага ще различимработниците, които стремителноще побягнат в дълбочината народния дом. Дължината им еоколо 1 см. Оранжево — жълти-

те им глави са необичайно под-вижни със следи от очи. Носкоро ще забележим, че щом сескрият работниците, на тяхномясто на стража застават вой-ниците. Те са по-големи отработниците, имат почти право-ъгълни глави, които дори пре-вишават дължината на корем-чето. Ако разровим по — навътрегнездото, ще открием, че средбелезникавите сляпородени де-ца на подземното семейство имамакар и малко родени с тъмнитела и с очи, които сред оста-налите слепи изглеждат многоголеми. Те имат блестящи дъл-ги крила и са облечени като чели в сватбена премяна. На тяхе отредена по-друга съдба. Теще напуснат родното място, щеполетят на воля и ще потърсятщастието си в създаването наново гнездо.

Това става през пролетта.Полетът на крилатите се наричароене. Когато настъпи времетоза роене, хиляди насекоми сеустремяват към горните етажина гнездото. Работниците самипрегризват тесни отвори. Кри-латите излитат и нито един не сеплаши от дебнещите го навънопасности. Долу от гнездото гиизпращат хиляди работници ивойници. Това опиянение про-дължава само няколко минути.Термитите се спускат на земятаи лесно пречупват своите дългикриле. Бъдещите двойки вечеса се събрали и поставят нача-лото на новите семейства.

Какво става в старото гнез-до. Работниците и войниците сасе прибрали в своето тъмно итясно жилище. Започнал е пакнормалният живот, грижата захраната, за бъдещите членове

на семейството, за майката. Все-ки знае своите задължения иточно ги изпълнява. И работ-ниците, които хранят цялотогнездо, и войниците при пър-ва опасност насочват своитебронирани глави срещу неприя-теля, готови да умрат до един,но да не го пуснат в гнездото.

В централната клетка, коятое най-голяма, е разположеноедно безформено чудовище —малка главичка и огромно на-бъбнало коремче. Това е цари-цата. Нейната единствена фун-кция е да снася яйца, затовакоремчето й така се е обезфор-мило и тя е станала по-голямаот своите деца, дори по-голя-ма от царя, който безпомощно севърти в някой ъгъл на килията.Около царицата има винаги го-лямо оживление. Тук непрекъс-нато пристигат работници. Едний донасят храна, други поемат

Термит — войник

30

яйцата и ги поставят настрана.Малките термити се излюпватот яйцето в мека хитинова об-вивка. Четири пъти те сменятсвоята обвивка, докато станатпълноправни членове на семей-ството. И през цялото време по-лучават храна от възрастните.

Борбата с термитите е труд-на. Често пъти, когато бъдатоткрити, са вече така разпрост-ранени, че унищожаването имизглежда невъзможно. Срещутях се правят димни завеси,създават се нови породи дър-вета, устойчиви на термити.Но всичко това все още не едостатъчно. Термитите намиратначини пак да се приспособят.Напоследък решителна борбас тях е повела химията. И нямада мине много време, когатостранните разкази за разрушенидомове и дори цели летища оттермитите ще бъдат само исто-рия.

- Ута!В пещерата никой не помръдна. Само отблясъците на

огъня продължиха да се мятат в някакъв фантастичентанец върху белите каменни стени. Скритият в шубра-ците млад мъж почака малко, после събра големитеси длани около устата и извика повторно, този пътпо-високо и по-настойчиво:

— Ута! Ута!

Главните в огнището се сринаха и наоколо се по-сипаха хиляди жълти и червени огнени пръски. Чо-векът, който дремеше край огъня, се стресна, потъркаочи и се огледа. Мъжът в шубраците се притаи и за-хлупи лице върху влажната земя — той знаеше, чев такава мрачна нощ всеки добър ловец и войн можеда открие издайническия блясък на човешките очи.Пазачът на огъня се успокои, постави ново пънчевърху въглените и пак се унесе в дрямка.

Като разбра, че опасността е преминала, пришеле-цът предпазливо изпълзя по лакти и колене назад.От всеки негов жест личеше, че е опитен ловец — го-лямото му силно тяло се огъваше като змия по земя-та, никакъв шум не издаваше движението му. Той спряна едно по-далечно място, от което пак можеше да на-блюдава вътрешността на пещерата, закри се с единхраст и изкряска като сойка — високо и зловещо.Това беше призивният знак на неговата орда. Погледнанататък, след това изкряска повторно.

В пещерата една млада жена се раздвижи, надигнаглава и се услуша. Като чу новия писък на сойката,тя полека се измъкна от сламената постеля, грижливооправи кожите върху човека, на чието рамо бе спала

досега, и с тихи стъпки излезе от пещерата.— Ута! — сподавено я повика мъжът от храсталака.— Кой вика Ута? — запита също така тихо тя. В

следния миг една висока сянка се изправи до нея.— Аз съм, Крич.— Крич! Брате! — в гласа й трепна радост. — Как

намери Ута?Преди да й отговори, той я придърпа със себе си на-

долу по склона, покрай ромолящото поточе, което из-вираше някъде от пещерата и игриво подскачаше на-долу по камъните. Като сметна, че достатъчно сее отдалечил от пещерата, Крич спря и заговори по-спокойно.

— Крич ловец — каза той гордо. — Крич чете следи.Пет и още три дни Крич вървя по следите. И Кричте намери.

По това време се срещаха мъже и жени, които имахамного думи в речника си и можеха да разказват далечпо-сложни неща. Но Крич не беше измежду тях. Кричбеше ловец, свикнал да разпознава повече гласовете наптиците и дивите животни, отколкото собствения сиглас. Ако не разполагаше с твърде ограничен запас отдуми, той би могъл да разкаже на сестра си много, мно-го интересни неща за своето пътуване — опасностите,броденето по непознатите места, криенето от враждеб-ните орди, борбата с голямата кафява мечка. . . Нотой не можеше да разправи всички тези неща,пък те и не бяха нужни за Ута — тя отдавнабеше навикнала да отгатва недоизказанитемисли на брата си, пъки сама бе минала потози път.

Крич изобщо не смя-таше много да говори.Той се огледа недовер-чиво в мрака, уловиръката й и рече:

— Да вървим, Ута —а очите му сочеха пътякъм равнината.

— Не — отговори тя.

— Долу хубаво — ри-ба, месо, овошки, зърна,всичко има долу.

— Не — повтори Ута.— Шук, баща ни, ча-

ка. . .

РАЗКА3

ОТ

цончоХРИСТОВ

31

ИЛЮСТРАЦИИ

ЛЮБЕН

ЗИДАРОВ

— Не.— Върви, Ута!— Не. Ута остава тук. Бързия елен мой мъж. Ута

остава при Бързия елен. Ута жена на Бързия елен.Крич млъкна. От недоумение и яд гърдите му се бяха

задъхали. Затова ли бе изминал дългия път презнепознатите пътеки на планината? Затова ли бяхаопасностите и премеждията? Искаше му се да кажеоще много неща, да се кара, но се въздържа — тойпознаваше настойчивостта на сестра си, но не я бевиждал така непреклонна.

— Кой бърз елен? — запита той, като се поуспокои.— Тук имената такива — обясни Ута. — Бързия

елен е мой мъж. Баща му —Черния рис. Брат му — Хи-трия заек. Тук имената такива — повтори тя. — Самомоето остана Ута.

Крич отново се умълча. Сега той не мислеше за чуд-новатите имена и изобщо за тази планинска орда,където Ута настояваше да остане. В мисълта си тойбродеше по обратния път към равнината.

— Добре — рече той най — сетне. — Остани, Крич щесе върне сам. Ордата на Шук чака Крич. И Ута чакаордата. Но Крич ще се върне сам. И без Ута Кричпак ще се върне.

— Не бързай — каза Ута. — Има време. Сега нощ,дълга нощ. Седни. Ута има да говори на Крич.

Младият ловец се поколеба, но после склони да по-остане. Те седнаха край бълбукащото поточе, Кричблагоразумно остави до себе си лъка, стрелите и камен-ната секира и тогава заразказва Ута.

Започна от онзи ден, когато бе отвлечена. Тя бе ра-ботила на нивата и изведнъж от близките храсталацибе чула тихо блеене. Помислила, че е някоя загубенаовца и спокойно отишла нататък. Но внезапно нещозатиснало устата й, могъщи ръце я издигнали от зе-мята и я понесли нанякъде. 0, Ута се бе борила. Тябе хапала и драскала, но какво бяха нейните сили предтози черновлас гигант, който я носеше? На всички-

те й удари той бе отвръщал само с ласкаво мърморенеи това, че не я бе смирил с удари, бе останало за неянай-странно от цялата случка. Той я бе носил такаизвестно време, после я бе оставил на крака и я бедръпнал за ръка със себе си към планината.

И още тази нощ под разперените клони на единграмаден дъб и всред упойващия мирис на тре-вата и песента на щурците Ута бе станала женана Бързия елен.

Крич не прекъсваше разказа й. Той слушаше зами-слено и само от време на време гъгнеше нещо под носаси — ту учудено, ту недоверчиво, ту заплашително.

Ута разправи как бе дошла дотук, в Бялата пещера.Тя се бе страхувала от тази среща с непознатата орда,но страховете й се бяха оказали напразни. Всички впещерата я бяха посрещнали дружелюбно, приветливо,като сестра. Те бяха помагали на Бързия елен и на неяда си построят колиба под каменния навес на пещерата,където да спят през зимните студове, отделяха им мястоза постеля близо до огъня, подариха им кожи. . .

Колкото повече слушаше Крич, толкова по-малковярваше на ушите си. Това ли бяха страшните пла-нинци, които от много поколения бяха постоянен ужаси заплаха за тях, хората от низината? В долината затях се знаеше много малко — че са диви и жестоки,че живеят в пещерите на непристъпните си планини иче когато понякога слизаха в равнината, те отвличахажени, бързо убиваха и крадяха добитък и пак изчезвахапо известните само на тях пътеки.

Когато Ута изчезна и Крич реши да я последва иосвободи, тогава баща му Шук с цялата си тежест наглаватар на ордата се бе възпротивил. А когато Кричнастоя и се приготви за път, всички го оплакваха, каточе ли беше вече умрял — за хората от долината еднопътуване в планината бе равносилно на сигурна смърт.А сега Ута не само че отказваше да се върне, а гово-реше за планинците като за много добри и приветливи

32

хора. Не беше ли това по-невероятно от всичко, как-вото Крич бе слушал досега?

А Ута продължаваше да разказва. Тя му описа по-отделно всеки член на ордата и реда, който царувашев Бялата пещера. Тук хората не познаваха земеделието.Може би ако Ута бе имала зърна, тя щеше да ги научикак да ги сеят, берат и ядат. Но Ута нямаше зърнаи затова нямаше да ги научи. Да, тук не знаеха земеде-лието, но затова пък бяха все отлични киши и най-добър от всички Бързия елен. Всеки ден ловците из-лизаха из планината и вечер се връщаха претоваренис дивеч. Защото тук не беше като в долината — впланината имаше месо, много месо, достатъчно замного повече хора, отколкото има в ордата на Бялатапещера. Много богата беше тази орда и всичко се нами-раше в пещерата — месо, кожи, грънци, сечива, всичко.И само за едно съжаляваше Ута: тук тя не бе намерилаот онази мазна глина, от която обичаше да прави малкифигурки на хора и животни.

Така разказваше сестрата и Крич не забеляза когадрезгавият здрач смени непрогледния мрак на нощта.А щом зората изпълзя иззад гърбиците на планина-та и от пещерата се чуха гласовете на пробуденатаорда, той изведнъж се сепна и уплашено скочи накрака. Но сега пък Ута го улови за ръка и го задърпанагоре.

— Ела — рече тя.— Не — припряно отказа Крич, като се опитваше

да прикрие трепналата в гласа му боязън. — Не! Кричтрябва да бърза.

— Ела — настоя Ута. — Крич ще тръгне утре. Тукхората добри. Тук никой не ще стори зло на Крич.

Колкото и да вярваше в думите на сестра си, колкотои любопитството да го тласкаше нагоре, наслоениятот бащите и дедите страх го сковаваше и възспираше.Той се съпротивляваше, готов всеки миг да хукне далечот пещерата и същевременно не се дръпваше така, чеда се освободи от слабите ръце на сестра си. Дълга итрудна беше борбата у Крич, дълго беше колебаниетому, но най — сетне примамната сила на новото и търпели-вото упорство на Ута надделяха. Той тръгна неуве-рено до нея нагоре към пещерата, но ръката му все ощене слизаше от дръжката на каменната брадва. И колкотоповече приближаваха, толкова по-провлечен и и по-разколебани ставаха крачките му.

Щом видяха, че Ута приближава с непознат въоръженмъж, в пещерата настана суматоха. Мъжете наскочиха,грабнаха брадвите и копията и настръхнали и зли,застанаха пред пещерата. Крич спря на десетина крачкиот тях, а Ута излезе напред и обръщайки се към Бър-зия елен, каза на всички:

— Това Крич. Крич мой брат. Крич добър. Той идегост на Ута, на Бързия елен, на ордата. — После

повтори пак: — Крич добър. Крич иде гост, не носи зло.Тогава стана нещо, което Крич до края на живота си

нямаше да забрави. Бързия елен — един чернокос ве-ликан, който превишаваше с цяла глава него, високиямежду хората от долината, Крич — хвърли каменнатаси секира, усмихна се и с доброжелателно протегнатиръце тръгна към него. В този миг Крич разбра, чеУта бе имала право. Той също пусна брадвата си испоред обичая двамата мъже се уловиха за раменете ипотъркаха челата си. След Бързия елен и другитемъже на ордата дойдоха при него и също го поздравиха,като гост и приятел. А в това време Ута подскачашенаоколо и неспирно бъбреше:

— Крич мой брат. Крич добър, много добър. Тойиде гост на Ута, гост на Бързия елен, гост на Бялатапещера. . .

След поздравленията всички влязоха в пещерата имъжете насядаха около огъня. Друг път по това времеловците вече излизаха на лов, но днес бе голям особенден — в ордата бе дошъл далечен гост.

Жените се разшетаха, разбързаха се нагоре — надолуи скоро над огъня цвърнаха големи сочни късове месо.Обилието на месо направи поразително впечатление наКрич — това не бяха мършавите кълки на лисиците изайците, които ловяха в равнината, а тлъсти и крехкибутове на големи диви животни. «Месо, много месо» —спомни си той думите на Ута.

Докато месото се печеше и изпълваше пещерата сгъделичкащо гърлото ухание, Крич разказа за животав равнината. Оплака се той от дивеча, който се намирашевсе по-мъчно, разправи за отглеждането на говедата,за рибата в блатата, за пшеницата и ръжта, които могат

33

да се ядат изпечени цели или пък предварително стритина прах между два камъка и после измесени на тънкипитки. И като разбра, че мъжете го слушаха с любо-питство, Крич извади торбата с пшеничени зърна,която бе взел за път, изпече зърната върху един горещкамък и раздаде на новите си другари. Те ги приеханедоверчиво, с нескрито съмнение, но после ги из-мляскаха лакомо и се облизаха.

Но Крич не изяде зърната, които беше определилза себе си. Още отнапред той бе забелязал една нисичкаи подвижна девойка, която стоеше неподвижно краймъжете и не снемаше големите си влажни очи на ко-шута от него. Докато говореше, той няколко пъти бепоглеждал~уж случайно към нея и след всеки погледвсе по-трудно намираше думи за разказа си. Сега тойсе осмели да я повика при себе си и й подаде останалитезърна. А тя — тя свенливо премрежи очи, с безмълвнаплахост пое зърната, повъртя ги из шепата си и за-срамено изтича и се скри в най-далечния ъгъл на пе-щерата.

— Белоногата сърничка — каза Хитрия заек. А УтаДобави:

— Сестра на Бързия елен.Снеха месото от огъня и Черния рис, най-старият мъж

в ордата, го разпредели между мъжете. Всички заръфахамълчаливо вкусните димящи късове. Както беше оби-чаят, жените не взеха участие в яденето. Сега те самоподаваха делвички с вода на мъжете, а сами щяха даядат по-късно.

Нахраниха се богато, до насита. Крич пак с изненадазабеляза, че тук хората не оглозгваха костите, а самоизсмукваха вкусния им костен мозък и после небрежноги захвърляха в огъня. А долу, в равнината, за тезиструпани с месо кокали биха се борили и стари, и млади...

След това се случи нещо, което накара всички дазахихикат шумно. Малката Белонога сърничка дойдеизведнъж, не се обърна нито към Черния рис, нито къмбратята си, а плувнала в свян, поднесе на Крич гър-ненце пчелен мед, който сама бе намерила някъде изгората. Всички се смееха гърлено, само младият ловецне се засмя — много пъти той бе ял мед, но този мусе стори най-вкусният на света. . .

Преди да станат от гощавката, Черния рис впери очив госта и рече тежко:

— Тук месо, много месо. За много хора месо. Койтодойде с добро — много месо. — После помисли малко идопълни: — Тук тлъста земя. Добра земя. Който може —копае земята. Който не — лови в гората.

После мъжете станаха и сами или по двойки се отпра-виха в гората на лов. Само Бързия елен остана да по-каже пещерата на своя побратим от равнината. Тойго разведе навсякъде — при извора, при «склада» сизсушено на слънце или опушено на огън месо, показаму колибите, кожите, спря го пред закрилника на ор-дата — един окаменял озъбен череп на непознато жи-вотно с огромни зъби, който стоеше в една вдлъбнатинана белия камък. Крич се стъписа пред този череп —така страшно гледаха празните му очи, над които ли-чеше дълга пукнатина.

— Старо, много старо — обясни Бързия елен. — Ор-дата го завари тук, в Бялата пещера, и то — закрилянена ордата.

Бързия елен не допущаше колко много истина има вдумата му «старо». Той, разбира се, не можеше и дапредполага, че тези вкаменени кости стояха там повечеот тридесет хиляди години. . .

След това и Бързия елен взе лъка и каменната брадваи се приготви да излезе на лов. Ако слушаше сърцетоси, Крич би казал, че е уморен и болен и би останал вБялата пещера, при. . . Но не, Крич беше ловец и неискаше да се изложи пред домакините. И макар чецялата нощ не бе мигнал, той също се въоръжи и тръг-на с мъжа на Ута.

За щастие случи се така, че той не се посрами припървия си лов в планината. Двамата млади ловци

34

попаднаха в дирите на глиган — единак, преследваха гои безпогрешната стрела на Крич го повали, а послеБързия елен го доуби със секирата си. А когато след-обед довлякоха животното в пещерата, Бързия еленотстъпи цялата заслуга и похвалите на побратима си.

Но Крич бе направил и още нещо. Без да го забележиБързия елен, той бе събрал няколко сладки корен-чета, които хората от низината отдавна познаваха,и ги бе грижливо скътал в торбата си. Той потърси Бело-ногата сърничка и я намери край току — що донесенияглиган. Там девойката с неспирно чуруликане хвалешелова и ловеца, сякаш това бе първият глиган, донасянв пещерата. А тогава Крич, както си бе несръчен,отиде до нея и мълчаливо й подаде вкусното лакомство.Околните още по-силно се захилиха, но двамата младив този миг не чуваха нищо. Те стояха един срещудруг, гледаха се и в очите им имаше онова, което следстолетия хората щяха да изричат с хиляди думи.

. . . И стана така, че Крич, недоверчивият и недру-желюбен Крич, който едва се бе съгласил да престоиедин ден в чуждата орда на планинците, остана два дни,пет дни, два пъти по пет дни. И колкото повече дниминаваха, толкова по-малко ставаше желанието му дасе връща в равнината.

На десетия ден той издебна, когато Черния рис бешеостанал сам и боязливо го заговори:

— Тук хубаво. Вода хубава, месо хубаво, пещера ху-бава, всичко хубаво.

— Да — кимна старият вожд на ордата и, кой знаезащо, на сбръчканото му лице се появи хитра усмив-ка. — Да — повтори той, — тук всичко хубаво.

Крич тромаво се премести от крак на крак.— Всичко хубаво, да. — Той ритна едно камъче

в краката си. — И. . . Белоногата сърничка "хубава...— Хубава — повтори Черния рис и така се засмя, че

очите му се превърнаха в тънки чертици.— Крич харесва Белоногата сърничка — престраши

се младежът. И побърза да добави: Крич добърловец. Крич може да храни жена.

Черния рис отдавна бе разбрал желанието му. Дориможе би по — отдавна и от самия Крич. Той знаеше,че това бе желание и на Белоногата сър-ничка. Защото щом един млад мъж не спи нощем, асамо лежи и гледа звездите, и щом една девойка станемълчалива, посърнала и не може да си намери място,не е трудно да се разбере какво се е случило с тях.

— Да — рече бащата на девойката. — Черния рисбеше казал: тук месо, много месо, за много хора месо.

Крич се уплаши, че Черния рис бе разбрал грешнодумите му и се опита да добави нещо. Но Черния рисго прекъсна мълчаливо, после отиде в пещерата, уловиБелоногата сърничка, доведе я до младия ловец и муподаде ръката й.

И това, както ставаше по онова време, беше цялатабрачна церемония, с която Крич получаваше за женаБелоногата сърничка.

След няколко дни Крич се стегна за път. Преди датръгне, той отиде отново при Черния рис и му каза:

— Крич пак ще дойде. Крич отива да доведе ордата.Там Крич велик ловец. Там всеки слуша Крич. Кричще дойде с ордата.

И Крич бързо се отдалечи надолу към равнината. Недруг, а сам Бързия елен отиваше да го придружи. Два-ма е винаги по — добре. . .

Всички в ордата бяха сигурни, че те пак ще се върнатв Бялата пещера, че тогава ордата ще стане много-бройна и силна, че ще имат много месо и много зърна.Да, всички го знаеха и може би най — добре от всички —Белоногата сърничка.

А още същия ден Ута направи нещо, което никой отордата не бе нито виждал, нито чувал досега. Тя нямашеглина за фигурките си, но събра лепкав черен птичитор от пещерата и с него нарисува много фигурки върхубялата стена под озъбения череп фигурки, чийто сми-съл всички разбраха. Те бяха събрани в три групи.Едната представляваше мъже и жени, които копаятземята. Втората — мъже и жени около прободен съсстрела глиган. А в третата мъжете и жените от дветегрупи бяха събрани заедно и весело танцуваха сред из-буяли ниви и убити животни. В тази последна групасамо един мъж и една жена не танцуваха. Те бяханарисувани малко настрана. И се прегръщаха.

И само едно не разбраха хората — дали този мъж итази жена бяха Бързия елен и Ута или Крич и Белоно-гата сърничка. . .

вБЕЗДЪННИЯ

КЛАДЕНЕЦ

Можем ли да прокопаем тунел презземното кълбо? За тона са мечталиоще в 18 век математикът Мопертюии философът Волтер. Към този про-ект се е върнал френският астрономФламарион.

Разбира се, още нищо подобно нее направено, но нека да използвамевъображаем бездънен кладенец, зада се заемем с една любопитна задача.Как мислите, какво ще стане с вас,ако паднете в такъв бездънен кладе-нец? (Нека временно забравим съпро-тивлението на въздуха.) Няма да мо-жете да се разбиете в дъното, защототук не съществува дъно. — Тогава,къде ще спрете?

В центъра на Земята ли? Не.Когато достигнете центъра, тялото

ви ще има такава колосална скорост(около 8 км в сек.), че не би моглои дума да става за спиране в тазиточка. Вие ще продължите нататъки ще започнете постепенно да заба-

вяте движението си, докато не се из-равните с края на срещуположнитестени на кладенеца. Но тук ще трябвапо-здраво да се хванете за краищата,защото иначе вие отново ще напра-вите същата разходка — от единиякрай на кладенеца до другия. Но акои там не успеете да се задържите занещо, вие отново ще полетите в кла-

денеца и ще се клатушкате така без-крайно. Механиката учи, че при та-кива условия (ако не вземем подвнимание съпротивлението на въз-духа в кладенеца) тялото ще трябвабез прекъсване да се клатушка отединия край до другия.

Колко време би траяло едно таковаклатушкаме? Оказва се, че целиятпът, от единия край до другия, бизаел 84 мин. и 24 сек., т. е. закръг-лено час и половина.

Така би било, ако кладенецът епрокопан по оста, от единия полюсдо другия. Но достатъчно е да се из-мести точката на прокопаването панякоя друга ширина — например наширината на Европа, Азия или Аф-рика—и ще трябва да вземем под вни-мание въртенето на Земята. Извест-но е, че всяка точка на земната по-върхност се движи на екватора съсскорост 465 м в сек., а на нашаташирина — със скорост 300 м в сек.Тъй като кръговата скорост нараствас отдалечаването от оста на въртене-то, ако хвърлим оловно топче в кла-денец, то не пада по вертикала, а сеотклонява малко на изток. Ако сеизкопае подземен кладенец на еква-тора, ширината му трябва да бъдедоста значителна, или пък той щетрябва да бъде силно наклонен, за-щото тялото, което пада от повърх-ността на Земята, би отминало далечна изток от нейния център.

Ако входният отвор на кладенецасе намира на едно от платата в ЮжнаАмерика, да кажем на височина 2 км,а противоположният край е на нивотона океана, то човек, който по невни-мание падне в американския отвор,ще достигне противоположния крайс такава скорост, че ще излети отнего на 2 км.

Ако и двата отвора на кладенецасе намират на нивото на океана,бе могло да се подаде ръка на летя-щия човек в момента, когато се поя-ви в отвора. Скоростта на полета щебъде равна на нула. А в предидущияслучай ще трябва да се отдръпнетедоста настрана от прекалено заси-ления пътешественик.

КОЛКО НЕГРАМОТНИ ИМА НА ЗЕМЯТАСпоред данни на ЮНЕСКО от 1,6 милиарда възраст-

но население на земното кълбо (над 15 години) 700 ми-лиона или почти половината са неграмотни. Към тяхтрябва да прибавим също и децата, които не умеятда четат и пишат поради неуредици в училищнитесистеми.

Само в САЩ се наброяват около 10 милиона възраст-ни американци, които са неграмотни, или почти не-грамотни. По данни на ЮНЕСКО сега в 97 от 158

държави и територии по целия свят количеството нанеграмотните надминава 50% от цялото възрастнонаселение. В 17 държави от 80 до 85% от населениетоса неграмотни, а в 6 страни от 85 до 90%. Последнитесведения установяват, че в редица пренаселени странина Азия в периода от 1950 до 1960 г. числото на негра-мотните не само че не се е намалило, но дори значи-телно се е увеличило.

36

С наука и техника започнах да се занимавам кажи-речи от най-ранно детство. Асистент ми беше по-малкият ми брат — Монката. Тогава бях на девет го-дини, чудесна възраст, когато полетът на научнатафантазия не знае граници. Брат ми, асистентът, бешепетгодишен, още неграмотен и, тъй да се каже, в зоратана своята научна дейност. Липсваше му моят опит имоите познания, но затова пък притежаваше неукро-тима любознателност. С други думи — пъхаше си носанавсякъде и, според израза на баба, беше във всякогърне мерудия. Трябва да съобщя и още едно обстоя-телство — и двамата бяхме изяли огромно количествобой с всякакви пособия, като се почне от обикнове-ната бащина ръка и се стигне до специално окастреназа целта дряновица. А при тогавашните условия товаимаше голямо значение за развитието на науката. Отнай-авторитетни източници се твърдеше, че тоягатае най-добрият учител и възпитател на човека.

Отначало ние проявихме интерес към рудодобива иметалолеенето. Искам сега да разкажа защо и как сезароди интересът към тези два на пръв поглед малкопривлекателни клонове на науката и техниката. Искамда разкажа и за трудностите и пречките, които срещахмепо нашия трънлив път, а също така и за жертвите, коитодадохме, за да успее трудното дело.

Близо до нас, в голяма двуетажна къща живеешебогатият търговец Милтиадов. Той имаше едно един-ствено дете, Щилианчо, мой връстник. Много го гле-зеха този Щилианчо. Купуваха му играчки от Софияили чак от Цариград. И ето един ден — аз го помнимного добре този ден, защото тогава в мен за първи пътсе разгоря със страшна сила завистта — Щилианчополучи подарък пълен комплект оловни войници. Околопетдесетина пехотинци с раници и пушки на рамо,пет офицери с извадени саби, възседнали галопиращиконе, знаменосец, двама тръбачи и двама барабанчици.Войниците бяха пъстро боядисани и изглеждаха същокато живи.

Ние с брат ми видяхме през оградата как Щилианчореди своите войници на масата в градинската беседкаи нищо вече не можеше да ни спре. — Трябваше и ниеда притежаваме такова съкровище. Да молим баща нида ни изпише оловни войници от Цариград, беше простосмешно. Макар и малки познавахме добре живота изнаехме, че в него рядко стават чудеса. Да се надявамена бога и на неговите добри ангели, също не беше понаш вкус. — Да се надяват бабите! Ние с брат ми още

тогава си бяхме съвременни хора, деца на двадесетиявек. Оставаше ни само един изход — да се обърнемкъм науката и техниката, т. е. сами със собственизнания и сили да си направим оловни войници. Каквобеше необходимо за това?! Преди всичко суровина —в нашия случай олово и модели, които да ни послу-жат за направа на калъпи. Модели си набавихметвърде скоро. Още на третия ден Щилианчо почнада се оплаква из махалата, че някои от войницитему се загубили. Ставаше дума за един офицер на кон,един пехотинец и един барабанчик (без барабанчикнямаше никакъв смисъл да се впускаме в такова ри-сковано предприятие).

От моделите аз и асистентът снехме гипсови калъчии след като си услужихме (не без съжаление), ги хвър-лихме обратно в Щилианчовата градина. Направенитекалъпи бяха твърде оригинални, може би единстве-ните такива калъпи, известни на науката по оновавреме. Състояха се от две половинки на цигарена кутия,изпълнени с гипс. Един господ бог може би знаеше какот тези калъпи щяха да се излеят оловни войници. Ниеобаче с моя асистент нито за миг не се съмнявахме вуспеха на започнатото дело. Вече мечтаехме не самоза отделни войници, а виждахме във въображението сикак от нашите калъпи излизат роти, полкове, бригади,дивизии, армии, с които можехме да завладеем целиясвят. Предполагахме също, че при една добре органи-зирана всекидневна дейност ще можем да за-доволим нуждите от пу-шечно месо на момчета-та от града и окръга.Смятахме да не вземамескъпо за тях — по левчена войник, по два левана офицер с кон и потри на барабанчик илитръбач. (В нашите пред-стави барабанчиците итръбачите се ценяхамного повече, отколкотопростите офицери, макари да бяха на коне.) Сполучените пари мечта-ехме да организирамегеографска научна екс-педиция, да си купим

РАЗКАЗ

ПЕТЪР

НЕЗНАКОМОВ

РИСУНКИ

БОРИС

димовски

37

лодка с платна, да я натоварим с провизии, пушки итропическо облекло и да заминем за африканскитеджунгли при първия благоприятен вятър.

И тъй работата вече стигна до суровината. Всеки знае,че оловните войници се правят от олово. На теория товазвучи съвсем просто, но на практика. . . Я се опитайтеда си доставите олово без пари! Два дни се въртяхмеоколо един строеж (асистентът беше видял, че там вна-сят някаква дълга оловна тръба, която вероятно нищонямаше да загуби, ако се поскъси с половин метър).От тази работа обаче нищо не излезе. Бдителността построежите и тогава беше на нужната висота. Но еточе изведнъж ни хрумна една гениална идея. Близо донас (ние живеехме почти в края на града) се намирашеказармата на 24-ти пехотен полк. Във всяка казарма,както е известно, има стрелбище. За какво са нужнивойниците, ако не знаят да стрелят. В насипа на стрел-бището не може да няма куршуми. А и децата знаят,че куршумите са от олово. Значи, въпросът се поставяшесега така: да се проникне в казармата, да се доберем понякакъв начин до стрелбището и вече каквото сабяпокаже. . . Но как да проникнем в казармата ?! Налия пазят часовои с пушки на рамо. . .

Дворът на казармата свършваше при високия и стръ-мен морски бряг оттатък градската градина. Там имашеограда от бодлива тел, но за едно дете, отдадено сцялата си душа на науката, тя не беше особена пречка.

Някъде съвсем наблизо до тази ограда беше стрелби-щето. Цялата ограда се охраняваше от един часовой.Ако успеехме да се промъкнем зад гърба му и да се до-берем незабелязано до рова пред насипа, можехме даразчитаме на успех.

Така и направихме. През бодливата ограда се пре-хвърли асистентът. И да го хванеха, нищо нямаше даму направят — нали беше едва на пет години. Под-готвих го, щом го видят да заплаче и да каже, че се езагубил и търси майка си. Войниците са хора санти-ментални, те никога няма да наскърбят едно дете, което< загубило майка си. Дори сами ще извадят от насипакуршуми, ще му напълнят джобовете, за да го утешат.

Този добре обмислен психологически ход успя по-вече, отколкото очаквахме. Както после разбрах, ча-совоят не само не набил Монката, но извикал подча-сите, които изровили от насипа около стотина куршума.Те напълнили с тях полата на избелялата дочена пре-стилка на асистента, а после тържествено го изпратилидо парадния вход на казармата. Там го намерих двачаса след прехвърлянето му през оградата, сияещ отрадост и от чувство за добре изпълнен дълг към род-ната наука.

. Сега вече ни оставаше да пристъпим към самото из-ливане на войниците. Изчакахме да дойде съботата в

38

мама да отиде на градската баня (тя се бавеше тамне по-малко от три часа, време достатъчно да извършимвсичко на спокойствие). Запалихме печката с дърваи когато те се превърнаха в ярко — червена искряща жар,тикнахме вътре голямата маша и поставихме върхунея стара жълта кутия от вакса, напълнена догоре скуршуми.

Вперихме погледи в кутията и затаихме дъх. Далищяхме да успеем? Щяха ли да се сбъднат съкровенитени мечти? Щяхме ли да си спечелим благородната за-вист на момчетата от целия град? Надали Копернике следял с такова внимание далечните звезди, кактоние — простата жълта кутия от вакса. Надали Колумбсе е вълнувал така, когато матросът извикал от върхана мачтата «Земя!», както ние се вълнувахме, когатовидяхме как от куршумите почна да изтича мътнасребриста течност и да пълни лека — полека кутията.

Тъй като аз ръководех операцията (в моите ръце бешемашата), заповядах на асистента да приготви калъпитеи да ги нареди в кръг около мен, та да ги напълняпо-лесно и бързо с олово. Когато заповедта бе изпъл-нена, започнах с трепереща ръка да измъквам машатаот печката. Кутията с вряло олово се подаде вече ототвора. И тъкмо в този вълнуващ и неповторим моментедна глупава муха кацна на носа ми. Представяте лиси жрец на науката с муха на носа! Аз мръднах главада я изпъдя, ръката ми също трепна, видях как кутиятас врялото олово се плъзна по машата и се наклони и всъщия миг усетих невероятно силна болка в десния кракнад коляното. След това изведнъж ми причерня предочите, асистентът и кутията се завъртяха бясно и из-чезнаха в някаква непрогледна мъгла.

Събудих се не на своето легло. Намирах се в някакванепозната, боядисана в бяло стая. Вдясно от мен сечуваше плач. Аз извърнах глава и познах майка си.Отдавна не бях я виждал да плаче. Попитах я на какводължа тая чест, но тя не отговори, а се разхълца ощепо-силно. Първата мисъл, която се появи в главата ми,беше, че ей сега в тази чудно бяла стая ще се разразиедин хубав бой. Но за мое най-голямо учудване товане стана. Майка ми през цялото в. сме проявяваше къммен някаква неподозирана нежност Биха ме едва следпетнадесет дни, когато излязох, накуцвайки, от болни-цата. Но това беше бой, колкото за форма. Първона-чалният гняв на баща ми беше преминал. Но все паки този бой беше достатъчен да охлади моята страст къмметалолеенето. А и раната, която и досега личи накрака ми, също не ме насърчаваше да продължа опи-тите си в тази област на науката. Да, в ония мрачни,тежки времена заниманията с наука не бяха така без-опасни както днес. Те изискваха големи и скъпи жертви.Както е известно, Джордано Бруно дори умря на кла-дата.

Но въпреки всичко от наука и техника аз не се отка-зах. Твърде скоро след описания случай аз вече имахнова страст — изучаването и овладяването на Космоса.Но за тази своя страст и за това, как завърши тя, щеразкажа друг път.

Любопитнифакти

Учените отдавна изучават проблема за «птичия

език». Засега са успели само да установят, че пти-

ците от един и същи вид в различни страни пеят и

цвърчат по различен начин.

•

На остров Сицилия се намира така нареченото «езе-

ро на смъртта». Около него няма никаква расти-

телност, а водата му е смъртоносна за човека. При-

чината е, че на дъното на езерото има източник на

отровна киселина, която отравя водата.

39

Хиляда години!

Не, това не може да бъде. Та тойне ще живее толкова дълго!

Младият студент отново се навеж-да над дългите, тесни листове, изпи-сани със ситен почерк. Той е решилда стане учен. А за това е нужно даовладее огромните знания, събранив библиотеките. В течение на многоседмици грижливо извлича от ката-лозите на Киевската университетскабиблиотека най-важните книги по ма-тематика и физика, по философия игеография, по история и геология, похимия и техника, по икономика и му-зика, художествена литература. . . Ногрешка няма. За да прочете всичкикниги, които е набелязал, ще му санужни точно хиляда години. Каквода прави?

И той започва да съкращава, дазачертава. Трябва да остави самонай-необходимото, без което е не-мислимо да стане истински учен.С болка на сърцето, но с твърда ръкатой изхвърля отделни съчинения,цели раздели. И отново пресмята.

Когато надига уморено глава,първите лъчи на слънцето озаряватстаята му. Той е съкратил вече всич-ко, което е възможно да се изхвър-ли от списъците и все пак — за дасе прочете и изучи най-необходиматалитература, ще му са нужни цели. . .двеста и петдесет години.

Младежът духва лампата, ставаи започва да се разхожда из стаятаси. Той упорито обмисля, търсиизход. Как, за краткия живот, с

който разполага, да обхване цялатасъкровищница на човешките знания ?

Време за сън няма. Той обличастудентския си униформен шинел иизлиза. А вън — започва денят.

Текат годините. Студентът ОтоЮлиевич Шмидт завършва блестящоКиевския императорски универси-тет. Веднага го вземат за препода-вател по математика.

Но свръхчовешките усилия да из-пълни «250-годишната» си програмане минават даром. Шмидт заболяваот туберкулоза на белите дробове.И докато лежи в болницата, си пус-ка брадата, станала по-късно зна-менита из целия свят.

Великата октомврийска социали-стическа революция привлича в Пе-троград всички прогресивно мислещихора. За там заминава и младиятпрофесор. Той разбира: сега, когатородината му преживява върховниисторически събития, когато народътму се е надигнал на борба за нов, со-циален строй, математиката можеда почака.

Новата Съветска държава, роденав огъня на революцията, обсадена от-всякъде от врагове, бърза да изгра-ди своя живот. И Шмидт хвърлявсичките си сили и знания в службана комунизма. Той заема отговорнипостове в Министерството на продо-волствието, в Министерството на фи-нансите, работи под прякото ръко-водство на Ленин. След това ставаосновател и главен редактор на Го-лямата съветска енциклопедия.

По неспокойният дух на младия

комунист не се задоволява с адми-нистративна, кабинетна дейност. Вле-кат го просторите на неизследванитестрани. Ръководи географска експе-диция в Памир, посещава Алпите,става отличен нзследовател-алпи-нист.

И когато Съветското правителстворешава да изпрати експедиция вАрктика, за неин ръководител наз-начават професор Шмидт. Откривасе славна страница в живота намладия учен. Започва епопеята заовладяването на Съветския север.

Почти всяка година той предвож-да нова експедиция. На ледоразби-вача «Седов» посещава Францйоси-фова земя. Нова земя, Северна земя.Открива нови острови, едни от кои-то носи неговото име. С ледоразби-вача «Сибиряков» той пръв преми-нава за един сезон (за 65 дни) пътяпрез Северния ледовит океан отАрхангелск до Далечния изток. Це-лият съветски народ вече познаваимето му, наричат го «съветскиятКолумб». Колумб откри пътя презАтлантическия океан към Америка,а Шмидт откри пътя от Европа къмАзия през покритите с ледове водина Севера.

Създадено е Главно управлениена Северния морски път. За неговначалник е назначен професор Шмидт.Сега той трябва да се грижи за хи-ляди въпроси — за организиранетона нови експедиции и научни стан-ции в Арктика, за търговията всредсеверните народи и за образованиетоим, за построяването на нови полярникораби и самолети. Защото прякому е подчинена територия, обхващащапочти девет милиона квадратни ки-лометра, територия, на която могатда се разположат няколко десеткиевропейски държави.

При второто пътуване по Севернияморски път корабът «Челюскин»потъва, смачкан от ледовете в Чу-котското море. Сто и четирима отсто и петте, намиращи се на бордаму, успяват да се спасят върху леде-ната кора на океана. Цялата съветска

40

ОТО ЮЛИЕВИЧ ШМИДТ

страна изтръпва за съдбата им.Но началник на експедицията е неу-морният професор Шмидт. Той епредвидил и най-страшната възмож-ност, готов е да се пребори с неумо-лимите северни стихии. И сега ръко-водените от него хора бързо органи-зират лагер. Без специално решениевсички го наричат «лагер Шмидт>.

Огромна опасност надвисва надчелюскинци. На 140 км далеч отпустинните брегове на Чукотка,

1891—1956

върху подвижните, пукащи се привсяка буря ледове, при 40-градусовстуд и постоянни снежни виелици,те не могат сами да се доберат до ма-терика. Това Шмидт отлично раз-бира. Дори и най-калените мъже дауспеят, какво ще стане с по-слабите,с болните, с жените, с децата? Да,с тях има и две деца на семейства,които «Челюскин» трябваше да оста-ви в една от научно-изследователски-те станции по пътя си.

Два месеца челюскинци прекарватвърху плаващия лед. Досега в исто-рията на северните експедиции нее имало случай толкова много хорада зимуват отвъд полярния кръг ида се спасят. Оставали са малкигрупи калени полярни изследова-тели и те или са загивали, или самоединици са успявали да се спасят.

Докато чакат самолетите, изпра-тени да ги вдигнат от леда, Шмидторганизира образцово лагера, спло-тява корабокрушенците, денонощнобди над тях. Всеки ден им изнасябеседи из всички области на човеш-ките знания. Не са отишли напразноусилията му по усвояване на зна-менития «250-годишен» план, неслучайно той все още е и главен ре-дактор на Голямата съветска енци-клопедия.

Почти с голи ръце (кирките и ло-патите са потънали при загиванетона кораба) хората разчистват начупе-ните ледове, поддържат равно мя-стото, определено за кацане на само-летите. Тринадесет пъти бурите на-трошават леда, унищожават мъчи-телния труд на челюскинци. И три-надесет пъти те отново изравняватлетището, на което трябва да кац-нат спасителните самолети. И ви-наги пръв на работа излиза профе-сор Шмидт.

Тежко белодробно заболяване за

втори път поваля смелия изследова-

тел. Прекомерното напрежение, по-

стоянното излагане на ужасните сту-

дове поразяват болнавия му орга-

низъм и той, след като крие някол-

ко дни болестта си, ляга немощен в

палатката. Самолетите вече всеки

ден извозват корабокрушенците. На-

лага се да изменят реда на евакуира-

нето. Вместо последен, както е опре-

делил самият Шмидт, отнасят го два

дни преди ликвидирането на лагера.

Специалният самолет го откарва до

най-близката болница в Аляска.

След няколко седмици, като по-

оздравява, Шмидт се завръща тър-

41

жествено в родината си. Америка,Европа, всички страни, през коитоминава, с възторг посрещат и из-пращат «съветския Колумб», чо-века, благодарение на чиито знания,енергия и воля бе изцяло спасенаогромната експедиция. А съветскиятнарод заслужено го назовава «Ко-мисарят на ледовете».

Но нито славата, нито постигна-тите успехи задоволяват неуморимияизследовател. Дълго, внимателно,вещо той обсъжда и подготвя изпъл-нението на съкровения си план —овладяването сърцето на Арктика,завоюването на Северния полюс.

И ето, само след три години, че-тири огромни оранжеви птици порят

ледения въздух над океана. С пър-вия, флагмански самолет, лети про-фесор Шмидт. Той води нова експе-диция на полюса. Нито лошото времеи студовете, нито повредите на мо-торите и непрогледните мъгли могатда спрат устрема на съветскитехора.

На 21 май 1937 г. самолетът кацавърху плаващите ледове на полюса.Професор Шмидт забива аленотознаме със златната петолъчка и уста-новява мястото на бъдещия лагер.След няколко дни долитат и дру-гите три въздушни гиганта. Усиленоразтоварват снаряжението, припа-сите, топлото облекло и научнатаапаратура.

0. 10. Шмидт съставя радиограмата за овладяването на Северния полюс през 1937 година

42

Всичко вече е готово за дълготоплаване върху ледовете. За последенпът Шмидт проверява, оглежда вни-мателно лагера. След това прегръщапоред Папанин, Ширшов, Фьодо-ров и Кренкел и дава команда заизлитане. Чак след 260 дни той от-ново ще ги притисне в обятията си,вече на борда на ледоразбивача«Ермак», който отнася безстрашнитепапанинци към родината.

Отново световна слава, всенароднапризнателност. Професор Шмидт по-лучава най-високото отличие —«Ге-рой на Съветския съюз», избран еза подпредседател на Академията шнауките на СССР, поверяват му даръководи редица научни институти.

М О Д Е Л Н А К О С М И Ч Е С К И К О Р А Б

«В О С Т О К>

За изработването на този модел са необходими: тънъккартон или дебела хартия, ножици, ножче, лепило и по жела-ние водни бои и безцветен лак.

Чертежът може да се прекопира и после да се нанесе върхукартона (хартията). След това отделните части се изрязвати залепват по реда на номерацията, като се започне от глав-ната част на тялото(З). Преди да се прилепят към нея, ча-стите 2 « 5 могат да се надебелят от два или повече пластахартия.

Моделът е направен така, както е бил представен навъздушния парад в Тушино. В задната си част има пръстен,който е поддържал равновесието на модела под вертолета,който го е носел на парада. Частите 7 трябва да бъдат четирина брой и да се направят от пръчка с дебелина около 4 мм, катоим се направят нарези във вид на буква «Т». както е показано« чертежа.

Готовият модел може да се оцвети с водни бои и да се лакира: безцветен лак

Л И Т Е Р А Т У Р Е НК О Н К У Р С

Редакцията на списание «КОС-МОС» обявява АНОНИМЕН лите-ратурен конкурс за написване раз-кази на научно — фантастична тема-тика: научни и технически откри-тия или изобретения, осъществяванина Земята; овладяване на Космоса,на земните недра и океанскитедълбочини; разкриване тайните наматерията и Вселената.

Ще бъдат раздадени наградите:ПЪРВА — 250 леваВТОРА — 150 леваТРЕТА — 100 лева

Отпечатаните разкази ще се хо-норуват отделно.

Разказът трябва да не е по-го-лям от 10 страници (по 30 реда)и да се изпрати в два екземплярана пишуща машина на адрес:

София, бул. «Ленин» № 47, спи-сание «КОСМОС» (за конкурса).

Името и адресът на автора да сеприложат в отделен запечатан плик.

Срок за представяне разказите:! март 1963 година.

Дата10. XII.20. XII.30. XII.

ДЕКЕМВРИI. СЛЪНЦЕТО

Изгрява Залязва7ч 46м 16ч 53м7ч 53м 16ч 55м7ч 57м 17ч 02м

Продълж. на деня9ч 07м9ч 02м9ч 05м

Начало на зимата — 22 декември, в 10чII. ЛУНАТА

4. XII. Първа четвърт11. XII. Пълнолуние19. XII. Последна четвърт27. XII. Новолуние

54

ДОСЕТЛИВИ ЛИ СТЕ?

1. Името на кой морски хищник ще получите, ако към иметона град в България прибавите една буква?

2. Името на кой морски бозайник се състои от вид ястиен уред за измерване на водна дълбочина?

3. Към името на морско животно прибавете една буква, за даполучите името на легендарен фригийски цар.

4. Към името на кой морски великан, като прибавите френскабуква, ще получите името на наше морско летовище?

5. Размекната почва и френско средиземноморско пристанитеобразуват името на интересна морска риба. Коя е тя?

КРЪСТОСЛОВИЦА «МОРЕ»

ВОДОРАВНО: 3. Мекотело морско животно с късо торбообраз-но тяло. 6. Морски еднорог бозайник. 7. Интересни морски оби-татели, живеещи на големи групи. 8. Най-простите едноклетъч-ни животни. 11. Огромно водно пространство. 13. Голям мор-ски рак. 14. Крайречни птици, големи неприятели на рибите.16. Пускане в обръщение на нови парични знаци. 20. Главоногомекотело морско животно с характерно защитно средство. 22.Морски мешести животни от рода на полипите. 23. Голям морскибозайник от рода на китовете.ОТВЕСНО: 1. Едър морски хищник. 2. Малки плавателни съ-дове. 4. Главоного морско мекотело животно. 5. Вид морскариба. 9. Пъстра прежда от разноцветни нишки. 10. Скъпоценниблестящи зърна, образуващи се в черупките на някои миди.12. Определена част от разстояние при спортни състезания.13. Гениален древногръцки поет. 15. Характерни морски жи-вотни. 16. Инициалите на наше рационализаторско учреждение.18. Морско животно. 19. Анатомичен орган у човек или живот-но. 20. Музикална нота. 21. Тибетско животно.

МОЗАЙКА

ВОДОРАВНО: 1—2. Десетокрак морски рак с къса опаша2 — 3. Надлъжна странична стена на параход. 4—5. Голям градв СССР, пристанище на река Кама. 5 — 6. Морска мяркадължина. 7 — 8. Земноводно животно. 8 — 9 Наша река.ОТВЕСНО: 1--4 Вид шаран. 4 — 7. Нисък равен пясъчен морябряг. 2 — 5. Второто име па известна белгийска общественик!носителка на Международната Ленинска награда за мир. 5-1]Морско черупчесто животно. 3 — 6. Следа, отпечатък от стаипа животно. 6 — 9. Голяма спортна платноходна лодка.

ДИАГОНАЛНО: 1—5. Полуостров в СССР, граничещ с Чер-но море. 3 — 5. Подразделение на стара мярка за тегло. 5-7,

Перконог едър морски бозайник. 5—9. Плуващ снаряд с чув-ствнтелна запалка за потопяване на неприятелски параходи

СТАРИННА МАТЕМАТИЧЕСКА ЗАДАЧА

Седем стопани имат по седем котки. Всяка котка изяждайседем мишки. Всяка мишка изяжда по седем класа ечемик. Отвсеки клас могат да се добият по седем крини зърно. Коликрини ечемик ще се спасят благодарение на котките? (Из единегипетски папирус от преди 4000 години).

РЕШЕНИЕ НА ЗАДАЧИТЕ ОТ ЗАБАВНАТАСТРАНИЦА НА бр. 3

КРЪСТОСЛОВИЦА «Квадрат»

I. Букурещ, 2. Воронеж, 3. Боливия, 4. Суворов, 5. Лукощ6. Венеция.КОНСКИ ХОД — ПРИЗИВ: Абонирай се за «Космос»!ОСЕМ ОСМИЦИ: 8+8+8+88+888ЗАДАЧИ:1. 2 1/12

2. Вторият. Скоростта на първия работник е равна на99

9/10X11/10= 99/100 от скоростта на първия работник.3. На всяко блюдо на везните поставяме по 3 монети. Ако се

установи равновесие, то фалшивата монета се намира средостаналите три. Ако двете блюда не са равновесни, то фалши-вата монета се намира на по-лекото блюдо. Като устатив коя тройка се намира фалшивата, вземаме две от тези монетии ги поставяме по една във всяко блюдо. По-леката ще бъдефалшивата, а ако блюдата са равновесни — останалата.

Любопитнифакти

Ордите — лешояди и кондорите сеиздигат вън въздуха до 6000—7 000метра височина. Китовете могат дасе гмуркат на дълбочина няколкокилометра.

*

Един завод за синтетични влакнае годишна продукция около 30 000тона дава толкова вълна, колкото бимогло да се получи от 17 000 000глави овце.

*Сега учените познават около

1 700 000 различни растения. Най-краткото им описание би заело 50огромни тома.

Древните гърци са приготвялидвадесет и четири вида хляб. Най-хубавият хляб се е считал така на-реченият «самидамит», който се еприготвял от най-хубавото брашно.Древните елини са слагали в хлябаовошки, сирене, плодове, пекли сасладки, които приличали на днеш-ните бисквити.

Предполага се, че тайната на воен-ните успехи на Спарта била стома-

ната, която била произвеждана око-ло 650 год. преди нашата ера. Стома-неното оръжие в това време е дава-ло такова предимство пред оръжиетоот меко желязо или бронз, кактонапример днес атомното оръжие надстрелковото оръжие. Изследваниятана образци метали са дали интерес-ни резултати. Образците са напра-вени от качествена стомана с многомалко съдържание па примеси.

Великият инквизитор Торквемада(изпратил на кладата испанския ма-тематик Валмес за твърдението, чее решил трудна математическа за-дача — уравнение от четвъртастепен. Инквизиторът обявил, че поволята на бога това е недостъпно зачовешкия разум.

В природата преобладават лекитеелементи, които имат атомни ядрасчетен заряд. 86% от земната корасе състои от такива «четни» елемен-ти, като кислород, кремний, желязо,калций, магний и титан.

Енергията, която се съдържа ведин литър кипяща вода, е доста-тъчна да повдигне тежест 900 кг нависочина 10 етажа.

Научно — фантастичните разкази:

«ВЪЛШЕБНИТЕ ОБУВКИ» И «ПЪТЕ-

ШЕСТВИЕТО ЩЕ БЪДЕ ДЪЛГО>.

Разказа «КОРАБЪТ НА КАПИТАН

мисон»,

«КЪМ ЛУНАТА>.

ОЧЕРК ЗА ОСТРОВ БАЛИ,

«ТАЙНАТА НА ДАЛЕЧНАТА ЗВЕЗДА»

«ОТРОВНИ. ПО-ОТРОВНИ, НАЙ-ОТРО-

ВНИ»

«ГРОБНИЦАТА КРАЙ СЕВТОПОЛИС».

«ПЛАМТЯЩИТЕ КАМЪНИ»,

« П Л А Н Е Т И — Г И Г А Н Т И » .

Биографичен очерк за Рьонтген и

много други разнообразни материали,

«Направи сам», забавна страница,

хумор.

Отделната книжка — приложение е

«Земята — нашата планета»

Л Ю Б О П И Т Н И

Ф А К Т И

Във вашингтонския аквариум имаедин интересен обитател — косте-нурка с две глави. Всяка глава имасвое име — Анна и Юлия. Интерес-но е, че всяка глава управлява своичифтове крака, а когато се храни сестреми да отнеме от другата хра-ната.

*Най-малкото цветно растение на

света е волффията. Тя се състои отмъничко листенце и коренче потопе-но във вода. Волффията цъфти мно-го рядко. Ботаниците с години деб-нат цъфтенето й, но рядко им сеудава да видят цвета, защото той еголям колкото главичка на топлийка

*В Куба се произвежда сладка хар-

ния, която се прави от захарна тръ-стика.

*

За една година човек изяжда хра-на десет пъти повече отколкото те-

жи самият той, а морските птициизяждат за един ден шест пъти по-вече отколкото е тяхното тегло

•Червеите нематоди могат да по-

насят такава доза радиоактивно из-лъчване, която би могла да убие180 човека.

КОСМОС — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС.

Главен редактор: СТЕФАН ДИЧЕВЗам.-главен редактор;: ДИМИТЪР ПЕЕВ; Редактори: ПЕНЧО СИМОВ, ТЕОДОРА СТАЙКОВА

Художник: МИЛКА ПЕЙКОВАУредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т :АЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ — художник, проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, проф. ГЕОРГИ К. ГЕОРГИЕВ — геолог, ЕМИЛКОРАЛОВ — писател, МАРГАРИТА СОТИРОВА, проф. инж. НИКОЛА КАЛИЦИН — физик, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ -

физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. «Ленин» № 47, IV ет. ст. 28—29; тел. 4—26—21. вътр. 363 и 379. Ръкописине се връщат. Годишен абонамент 1,80 лв. Цена на отделен брой заедно с приложението 20 ст. Дадена за печат на 1 ноем-

ври 1962 г. Формат 1/8 от 65/92. Държавен полиграфически комбинат «Димитър Благоев».