ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

Б Р О Й 2 • 1 9 6 2

СЪДЪРЖАНИЕ ? Нека всеки ден ме прави по-добър 37

Енергийното сърце на България 1 Предава „Космос" 40 Вестители на извънземен Тест 44 живот? 4 Кръстословица 46 Машини — гиганти 8 Невероятни патенти 48 Хитрините на животните 10 Решава логиката 48 Спасете декадактила! 13 Библиотека „Космос" Суперекспреси на релсите 20 Научни приключения Мълния в магнитен пръстен 23 Корица: Разоряващи съкровища 26 Сражение (древноегипетска ри-Симулаторите 29 сунка Багри и блясък 31 Гръб на корицата: Търси се Елдорадо 34 Морско дъно

ЕНЕРГИЙНОТО СЪРЦЕ

НА БЪЛГАРИЯ

Черна чума някога подгонила хо­рата от тази равнина. Гладът напи­рал. Но човекът от равно Загоре над­делял. Така в приказките на наши­те деди се говори за миналото на този кът, събрал във фокус светлината и мощта на възродената ни родина.

Наближаваме открития рудник „Трояново 2". Изведнъж. . . огро­мен над 1000 м в диаметър изкоп. На шест хоризонта работят ротор¬ ните багери. А всеки роторен багер е цял завод, напълно автоматизиран и тежи 1900—2000 тона! Всеки ба­гер има осем „лопатки"; всяка ло­патка изтребва 1,2 кубически метра земна маса или въглища. А това ще рече, че само за една минута ротор¬ ният багер „изработва" толкова, колкото един човек за 24 часа!

Нима това е равното Загоре, из­вестно с прочутата си пшеница „За¬ гария"? А мащабите, цифрите, всич­

ко наоколо смайва. Само роторните багери заместват 25 хиляди работ­ници! Няма го убийственият труд на миньора. Всичко е механизирано! От първата „копка" на багера до транспортната лента, а оттам до електрическия влак и сушилните, човекът е само ръководител, само направлява процесите.

Всеки втори тон въглища у нас е произведен в „Марица-Изток".

А запасите какви са? Отговорът е кратък: — За над 100 години! Подготвителната и така наречена

„черна" работа е много. За производ­ството на един тон въглища се прави откривка от 7 м3 пръст. Разбира се, не само изкопаване, но и извозване. 500 километра електрифицирани же­лезопътни линии! Това е дължината на железопътната мрежа, която фак­тически е най-дългата у нас! Мощ-

„Който не е видял енергийния комплекс „Мари­ца — Изток", той не познава нова, социалисти­ческа България."

т. живков

ни електрически влакове извозват както земната маса, така и лигнит­ните въглища.

— През лятото на 1971 година да­дохме стотния милионен тон! Всич­ко това за десет години! — говори с гордост придружаващият ни ин­женер.

Огромната турбинна зала на ТЕЦ „Марица-Изток 2" ни посреща с привичния си „трепет". Осем котела осигуряват пара и задвижват тур­бините на най-мощната ТЕЦ у нас. Мощност 600 мегавата! Пет пъти повече, отколкото общата мощност на електрическите централи у нас през 1939 година!

Влизаме в една от командните зали. Пред пултовете стоят все млади хора. Всичко се управлява от разстояние. На помощ са съвременните пости­жения на техническия прогрес. Те са на поста си винаги. Денонощно, без прекъсване туптят двете енер­гийни сърца на комплекса ТЕЦ „Първа комсомолска" и ТЕЦ „Ма­рица-Изток". Всяка трета електри­ческа крушка в България свети с енергия, произведена тук. Една трета от останалата електрическа енергия, необходима на страната, също идва оттук. А за да работи, за да тупти сърцето, е необходим приток на кръв — сто влакови композиции с въглища (всяка композиция от по 12 петдесеттонни вагона) за дено­нощие!

А през шестата петилетка предстои изграждането на най-мощната цен­трала от групата ТЕЦ „Марица-Изток 3". Проектна мощност — 800 мегавата. Или само след четири го­дини тук ще тупти енергийно сърце е мощност 1900 мегавата.

— Едва ли има друго място у нас — сподели др. Тодоров — сек-

ретар на РК на БКП, — където со­циалистическата интеграция да е

така ярка. Вижте само — машини и въоръжения от СССР, ГДР, ЧССР, висококвалифицирана помощ на съ­ветски и немски специалисти. Нима това не е потвърждение на предим¬ ствата на социалистическия интерна­

ционализъм? Не случайно всеки работник, все­

кн жител на околните селища го-вори: „Комплексът е дело на друж­бата между социалистическите на-роди."

Първите 1200. Те сложиха основи­те. Те започнаха върху гола по-ляна. С много труд и обич те отго­

вориха на оказаното им доверие. Вярно, че голяма част от тези хора вече са в редиците на Димитровския комсомол. Растеше комплексът, ра­стяха и те.

Но и сега на всяка крачка има млади хора! Една трета от работни­ците, инженерите, техниците са ком­сомолци.

Гордост за районната комсомол­ска организация са 612 младежи и девойки — орденоносци. Върху зна­мето на районната организация са окачени ордените „Червено знаме" и „Георги Димитров". Първата мла­дежка организация, носител на ор­дена с лика на великия Димитров! Ето така Партията и правителството оцениха труда и дръзновението на младежта.

В чест на предстоящия XII кон­грес на своя съюз 134 младежки производствени звена ще откликнат на високопатриотичния повик на БКП за по-високо качество и рента­билност, за по-висока ефективност, за максимално използуване на меха­низацията, за издигане на цялата стопанска дейност на нивото на све­товните показатели.

Л е т о п и с н а к о м с о м о л с к о т о д р ъ з н о в е н и е

26 февруари 1959 година.. . В летописа на младежкото дръзно­

вение тази дата ще остане паметна. Сред младите строители и монтаж­ници дойдоха държавни и партийни ръководители. Промишленият ком­плекс „Марица—Изток" бе обявен за първи национален комсомолски обект.

. . . Първата електроцентрала на комплекса едва извисяваше своя ръст. Трудностите на големия строеж бяха неизбежен спътник на ентусиаз­ма и дръзновението. Изливаха се основите. Вечерите минаваха около газен фенер, закачен на дървен стълб. Все още електричество липсваше.

Дойдоха първите 1200. Започва

невиждана борба. Очерта се новият корпус на „Първа комсомолска", на сушилния цех. . . Създадоха се първите младежки бригади.

10 септември 1960 година. . . ... Завъртя се роторът на пър­

вата 50-мегаватова турбина на ТЕЦ „Първа комсомолска" (тогава ТЕЦ „Марица—Изток"). Комсомолците от бригадата на Б. Колев изпълниха достойно своя дълг, монтирайки турбината предсрочно. Мощността й надвишаваше тази на първите десет електрически централи, построени за 66-годишното съществуване на буржоазна България!

14 март 1962 година. Четвъртата 50-мегаватова турбина на ТЕЦ „Първа комсомолска" бе монтирана за четиридесет и пет дни!

Дори и най-големите оптимисти не можеха да повярват. Турбини като тази преди монтираха за не по-малко от осем месеца. Но те, ком-сомолците-монтажници, повярваха. И устояха. Победа, извоювана с цената на четиридесет и пет безсънни денонощия, които останаха незабра­вими в летописа на техния трудов ентусиазъм.

. . . Комсомолецът Д. Гандев от локомотивното депо на рудник „Трояново-1" влезе в незастиналата още пещ на локомотива. Десет мину­ти бяха достатъчни, за да отстрани една авария. Десет минути, които другите нарекоха — подвиг.

Себеотрицание и дълг! Това бе основното, движещото. В трудовото ежедневие несгодите бяха провер­ката.

Преваляше полунощ. Телефонът наруши съня на младия енергетик Чонов. Избил бе захранващият ка­бел на Огромния багер АС-2. Цели пет часа той и електромеханикът Па­тарски разкриваха сантиметър по сантиметър зарития дълбоко в снеж­ните преспи 300-метров кабел. Вие¬ лицата бушуваше с огромна сила. Клепачите натежаваха, ръцете се вкоченясваха. На разсъмване откриха мястото. Повредата бе отстранена и първата смяна започна нормална работа.

. . . За XXIII конгрес на КПСС брикетната фабрика трябваше да произведе първите брикети. Всичко бе поставено на карта — недоста­тъци много, а срокът — кратък. То­гава по призив на Партията и Ком-сомола строителите и монтажниците от ТЕЦ „Марица— Изток-1" поеха отделни обекти и подобекти. След работно време останаха петстотин младежи. Точно в 9 часа, когато се

I

откриваше конгресът, се получи пър­вият брикет!. . .

В експлоатация влязоха първите (от такъв мащаб) открити рудници „Трояново—1, 2 и 3".

На 10 март 1966 година по улея на първата петтонна електродъгова пещ в леярния цех на Централната ремонтна база потече първата източ¬ номаришка стомана.

На 1 февруари 1968 година бе направена първата копка на най-мощната от групата електрически централи — ТЕЦ „Марица—Изток-3".

На 11 април 1969 година влезе в експлоатация последният, осми ко­тел на ТЕЦ "Марица—Изток-2".

Комсомолците направиха от невъз­можното възможно. За успехите им отначало се. говореше, че това е дързост, случайност, но времето доказа, че това е закономерно явле­ние, намерило реален израз в пулси­ращото енергийно сърце на страната ни.

РАДНЕВО — ГРАД НА СВЕТЛИНАТА

В дните на турското робство свободолюбиви българи, начело с дядо Радни заселили източния бряг на р. Блатница. Заедно с двамата си братя той сложил основите на селище, което нарекли Радни махле. Близо 250 години селището се раз­вивало като земеделско.

В 1869 година започна да се строи част от втората железопътна линия у нас, свързваща гр. Марица (тогава Търново сеймен) — Радни махле — Нова Загора. Това е така наречената „Баронхиршова" же­лезница. През 1874 година железо­

пътната линия е завършена. Това е важен момент в икономическия живот на селото. След Освобожде­нието в него е имало складове (макар и примитивни), в които са съхра­нявали годишно 20 милиона кило­грама зърнени храни. Раднево е бил най-големият склад на храни в Южна България.

Пътят на борбата е белязан с. такива скъпи жертви като големия български поет Гео Милев, Хр. Драгов, Койчо Митев, Г. Чакъров, Ж. Дичев (Огнян). С живота на Ан¬ дончо Черковски, посмъртно удостоен със званието „ Д е т е — герой". Син на прославен партизански командир, той с неприсъща за възрастта си твърдост, хладнокръвие и мъжество понася несгодите на партизанския живот и тормоза на озверените фа­шисти. Той е само на 13 години, но инквизициите не го плашат. Умира от побоищата.

През 1964 година с указ на Пре­зидиума на Народното събрание Раднево бе обявено за град. С това офи­циално бе признат за админмтра-тивно-стопански и културно — битов център на най-големия енергий-но-промишлен комплекс в нашата страна.

Разговаряхме с младите ръково­дители на младия град — др. К. Ламбев, секретар на ГК на БКП и К. Рашев — председател на ГНС.

— Приносът на града и неговите жители в развитието на социали­стическата ни икономика — спо­деля др. Рашев, председател на ГНС, — бяха оценени от Партията и правителството. Раднево не само беше обявено за град, но бяха отделе­ни много средства за израстването му като съвременно селище. Само за 7 години жителите на Раднево получиха '2000 апартамента, болни­ца с 205 легла, хотел със 150 легла, поща, битов комбинат, средно про­фесионално училище, ресторанти, магазини. . . Предстои изгражда­нето на Културен дом, модерен тър­говски център, спортен комплекс. ..

— Да, всеки нов град си има своите проблеми. Само за няколко години населението нарастна на 15 000, а към 1980 година в Раднево ще живеят 35 000 жители — до­бавя др. Ломбев, секретар на ГК на БКП.

С израстването на града бе създа­дено и промишлено ядро. В петте огромни цеха на единственото по рода си предприятие за изработване на резервни части за тежки минни съоръжения и за ремонта им рабо-

тят 1400 работници. Годишната продукция е за над 20 милиона лева.

В източния край на града е Елек-тронноизчислителният център, от­крит през 1970 година, оборудван с 4 комплекта електронноизчисли­телна техника — центърът, об­служващ енергийния комплекс „Ма­рица—Изток". . .

В родния град на поета-антифа¬ шист Гео Милев са направени пър­вите уверени, правилни и решителни крачки към израстването на Раднево като град на енергийната слава на нова България, град на младостта и светлината-

НИКОЛА РАШЕВ

ВЕСТИТЕЛИ НА ИЗВЪНЗЕМЕН

ЖИВОТ?

и И до днес произходът на живата материя, сложила начало в далечното минало на безкрайното разнообра­зие в животинския и растителния свят, остава неясен. Дали първите организми на Земята не са били донесени от случайно паднал метеорит, или може би са резултат от сполучлива „посявка", извършена от космически микробиолози от друга планета? Или животът се е за­родил спонтанно, като органическите вещества са въз­никнали след многобройни химични реакции между газообразните съставки на земната атмосфера и след това са преминали дълъг път на развитие?

Учените още през миналия век са се досетили да по­търсят отвора на интересуващите ги въпроси в долита­щите до Земята космически пришълци — метеоритите. Преминали по незнайни пътища в космическия вакуум, те носят най-разнообразна информация за превръща­нето на веществото в Космичните условия. Сърцевината на метеоритите е била предмет на особено внимание, тъй като тя не претърпява промяна при преминаването им през плътните слоеве на земната атмосфера. Учените изследвали всеки милиграм от нея с надежда да открият и най-малките следи, които да разкажат за ранния произход на органичните съединения. Така метеорити­те станали кръстници на новородената наука — кос­мичната химия, за чийто баща се смята съветският академик В. И. Вернадски.

За присъствие на органични вещества в метеоритите било съобщено още през миналия век от шведския учен Берцелиус. Но поради липса на прецизни методи за изследване на микроколичества от органични продук­ти тези факти били посрещнати скептично, с недоверие и съмнение. Оказало се, че само в малка част от метео¬ ритния дъжд, достигнал земната повърхност в течение на векове, има органична материя. Досега са известни около 30 метеорита от този тип, които образуват от­делна група, обособена още в 1883 г. Те се отличават с относително високо съдържание на въглеродно вещество (над 0,5°/°) и затова са наречени въглени метеорити.

Какво представляват в същност тези „небесни го­сти", от които чакаме помощ за разрешаване на нашите земни проблеми!

Външният им вид е доста неугледен и не подсказва с нищо отговорите, които таят в своите тъмни, повече или по-малко рохкави и крехки тела, изветряващи лесно на въздуха. Те се състоят от сбита зърнеста маса от глинести вещества (силикати), в която са разпръснати кръгли кристални образувания — хондри — от минера­лите оливин, пироксен и магнетит. Затова тези ме­теорити са получили наименованието въглени хондрити. В зависимост от количеството летливи вещества, кои­то се отделят от тях при нагряване в азотна атмосфера до 1000°, те се разделят на три групи. Метеоритите от първата група представляват черни камъни, които лесно се рушат при натиск. В основната маса са включени ми­кроскопични сферични или закръглени кристали от оливин и магнетит, наречени микрохондри. Към вто­рата група спадат сивочерните метеорити, които са значително по-плътни, а хондрите са свързани в по-големи гроздовидни струпвания. Метеоритите от тре­тата група по външен вид се доближават най-много до името „небесни камъни" — състоят се от твърдо веще-

По-едрите метеорни тела при навлизането си е земната атмосфера пораждат мощни светлинна и звукови явления

Структура на определени съставни части от метеорита Оргьой

ство с тъмносив, зелено — черен или сив цвят, а самите хондри са по-сбити и с по-големи размери.

Какво ни носят въглените хондрити от Космоса? От гледна точка на органичната химия, най-подробно са изучени пет от тях. Сходството им по структура с останалите дава възможност и за някои обобщителни изводи. Основното и най-ценно тяхно свойство е, че съдържат значително количество въглеродно вещество. За него е в същност спорът, започнал още през XIX век и нерешен окончателно и до днес. Какъв е произхо­дът на откритите органични вещества?

Привържениците,на едната хипотеза подкрепят из­казаната още от Берцелиус мисъл, че тези вещества са се образували в резултат от взаимодействието на раз­личните космични газове. Под въздействието на огром­ните налягания, в процеса на формиране на небесните тела, и на Космичните лъчи те са се породили без уча­стието на каквито и да било живи организми. Проведе­ните през 1953 г. опити за облъчване на различни га­зови смеси, аналогични по своя състав с Космичните газове, с различни лъчения с висока енергия (електри­чески разряди, йонизиращи лъчи и др.) доведоха до получаването на сложни смеси от органични съедине­ния. Това е сериозен довод в полза на тази хипотеза.

Другата страна в спора застъпва становището, че въглеродното вещество е плод на активната дейност на организми, съществували в далечни времена на небес­ното тяло, от което произхожда метеоритът. Образува­но подобно на каменните въглища, то останало в ме­теорите и е добило днешния си вид и състав след дълго странствуване из Космоса в условията на непрекъснато облъчване с космични лъчи и срещи с микрометеорити. В полза на тази хипотеза учените сочат факта, че раз­пределението на въглеводородите с брой на въглерод­ните атоми от 15 до 30 във въглените хондрити е близко до това, което е открито в морските утайки. А те са продукти, чийто произход е явно свързан с активната дейност на морските организми.

Вероятно мнозина ще запитат как е възможно още

Микрофотография на хондри, разпръснати сред метеоритна маса, в която преобладават въглеродни съединения

да се спори за произхода на въглеродното вещество в метеоритите, когато днес съществуват толкова точни аналитични методи. Трудностите при изследване на тези необичайни обекти идват от няколко посоки. Преди всичко метеоритите претърпяват значителни промени под влияние на високата температура — когато преми­нават през високите слоеве на атмосферата и прекося­ват небосвода като „падащи звезди", те частично по­върхностно изгарят. Достигнали „гратис" Земята, влизат в контакт с намиращите се на земната повърх­ност вещества и организми и се замърсяват. Отсъствие­то на стерилност, възможността за лесно замърсяване и повреждане на тези често рохкави и бързо разруша­ващи се „каменни гости" е основното затруднение, което пречи на химиците — аналитици еднозначно да решат Проблемата.

Така например изследователите на въглеродното ве­щество от метеоритите МОКОЯ и МЪРЕЙ открили из­между другите продукти съединенията фитан и при­стан, които твърдо доказвали биогенния организмов произход на метеоритното органично вещество. Впо­следствие резултатите били потвърдени, но се оказало, че тези вещества са продукт от въздействието на по­падналите върху метеоритната повърхност земни бак­терии. Когато „небесните камъни" стояли в музея, бак­териите използували въглеродното вещество като хра­нителна среда. Странен „вкус" наистина, но учените би трябвало да се съобразяват и с това.

Колкото и невероятно да звучи, но когато се увели-чава точността на използуваните аналитични методи, се появяват сериозни затруднения, особено когато не са взети мерки изследваната проба да бъде добре изоли­рана от околната среда. Това особено ясно личи от из¬ следванията, които са били проведени, за да се открие и докаже наличието на аминокиселини в метеоритите. Присъствието на основните градивни елементи на бел¬ тъчното вещество — аминокиселините, силно би накло¬ нило везните в полза на хипотезата за биогенния произ-ход на въглеродното вещество. И наистина — аминоки-

Селини били открити и в метеорита МЪРЕЙ, и в метео­рите ОРГЬОЙ, и в КАРУНДА. Човечеството било пред прага на една сензация — белтъчен живот в Слънчева­та система извън пределите на Земята!

Но вестникарските колони останали празни, а раз­палените журналисти — дълбоко разочаровани. Пора­зително еднаквото качествено разпределение на амино­киселините, открити от различни учени в различни, отдалечени често на стотици километри лаборатории, при това в различни метеорити, учудило изследовате­лите. Възникнало съмнение за чисто „земния" произ­ход на откритите аминокиселини. След ново изследване се оказало, че разпределението им в две проби от ме­теоритите ОРГЬОЙ и ХОЛБРУК и в проба „ръчно съб­ран пясък" е напълно еднакво. А общото им количе­ство е точно толкова, колкото остава в отпечатъците от десетте пръста върху повърхността на съвсем обик­новен „земен" камък. Голямата чувствителност на из-

С помощта на специална апаратура този инженер изследва последиците от попадения на метеорити вър­ху обшивката на ракети

ползуваните методи подвела учените, но затова пък по­могнала на една доста далечна на космичните изслед­вания наука — криминологията.

В същност какво е известно днес за състава на въгле­родното вещество в метеоритите?

Преди всичко около 70% от това вещество предста­влява органичен полимер със сложен състав и непра­вилен строеж. Останалата част, която сравнително лесно се извлича с органични разтворители, била под­ложена на щателно изследване с най-модерни анали­тични методи — хроматографски и спектрографски. Макар и с много малки количества, тук били предста­вени голям брой органични съединения. Значителна част от тях са обикновени въглеводороди и някои аро­матни съединения, често срещани в каменовъгления катран при коксуването на каменни въглища. В метео­ритите ОРГЬОЙ, ХАРИПУРА, МЪРЕЙ и МОКОЯ били открити и органични съединения,'които съдържат кислород в своите молекули •— висши мастни киселини. Наистина градивната част на природните мазнини са също висшите мастни киселини — но с четен брой въ­глеродни атоми. А в метеоритите били открити и зна­чително количество киселини с нечетен брой въглерод­ни атоми, които не са характерни за живите организми на Земята.

А аминокиселини? След първоначалния неуспех учените не се отказали

да ги търсят в органичното вещество на метеоритите. Напротив, те започнали търпеливо да повишават пре­цизността на изследванията и чувствителността на апаратурата, да събират опит за решителния момент. Когато поредният „небесен пратеник" достигнал зем­ната повърхност някъде в околностите на град Мърчй¬ сън, Австралия, учените били готови. Те най-грижливо събрали метеоритните отломки, като претърсили площ от 8 кв. км! За изследване били подбрани възможно най-масивните парчета без дупки и пукнатини. След най-внимателно обработване на проби от сърцевината на тези парчета с различни подходящи разтворители, учените получили известно количество вещество, което съдържало и азот. Подробният анализ с помощта на най-модерните аналитични методи доказал присъст­вието на пет аминокиселини, които се срещат и в зем­ните белтъчни вещества — глицин, аланин, глутами¬ нова киселина, валин и пролин. Безспорен успех за учените — аналитици, които въпреки това отново, разо­чаровали любителите на сензации. Но защо — нима й това не е доказателство за извънземен живот?

Атомите и молекулите на органичните съединения са така свързани помежду си, че имат точно определен пространствен строеж, който не само е характерен за дадено съединение, но определя и неговите свой­ства. Молекулите на аминокиселините, както и на ня-кои други вещества, могат да съществуват в две раз­лични пространствени форми — лява и дясна, които са огледален образ една на друга. В сложните условия на земната еволюция в изграждането на белтъците са

Част от раздробила се,в атмосферата едро Метеорно, тяло, попаднала цяла на, Земята, (тъй наречените инди¬ видуални екземпляри)

участвували само аминокиселини, чиито молекули имат лява ориентация. А извънземните им „колеги" от Мърчисъновия метеорит били както „леви", така и „десни". Следователно, не са резултат от дейността на живи организми, не са пратеници на „живи" небесни тела. По-скоро те са плод на интересни органични син­тези, които се извършват при висока температура и ниско налягане, под въздействието на Космичните лъчи и микрометеоритите на повърхността на небес­ното тяло, от което произхожда метеоритът.

Скоро последваха две нови косвени доказателства за абиогенния произход на аминокиселините. В края на 1970 г. учените нагрели до висока температура смес от формалдехид и амоняк — съединения, които се срещат в Космичните простори. В получения про­дукт били открити седем аминокиселини. Този факт потвърди възможността за космична синтеза на амино­киселините.

От друга страна, подобни аминокиселини бяха от­крити и в проби от лунните камъни, донесени на Зе­мята в най-щателно запечатани контейнери, изоли­рани от каквито и да било замърсявания от земен про­изход.

Откритите органични съединения в метеоритите могат да се разглеждат в такъв случай като свидетели на най-ранната епоха от еволюцията на химичните съединения на повърхността на небесните тела. Син­тезирани в лабораториите на Космоса, те нямат връзка с дейността на живи организми.

Този извод е особено важен за чисто земната про­блема — произходът на живота на нашата планета. Наличието на градивния въглероден материал, висо­ката му чувствителност към изменението на условията на околната среда, влиянието на Космичните лъчи и възникналите фотохимични процеси — всичко това е причина за огромното разнообразие на органични ве­щества в природата. В определен момент от еволюцион­ното развитие на Земята те са дали и началото на жи­вота. Сигурно и сега в някой далечен край на звезд­ния мир възникват първите форми от жива органична материя.

АЛЕКСАНДЪР ДОБРЕВ

НАШИТЕ ГОСТИ ОТ КОСМОСА

Установено е, че всяка година на нашата планета падат не по-малко от 1000 метеорита, но за последните 200 години на Земята са били намерени метеорити само

Снимка на метеорита, паднал край град Мърчисън, Австралия

от 1700 болидни явления. Такива явления не са редки и за атмосферата над нашата страна, но досега на те­риторията на България са отбелязани само 6 метео­ритни падания. Повечето от метеоритите падат в мо­ретата и океаните и остават незабелязани от хората.

По причини от най-различен характер ние не раз­полагаме с материали от всички наши метеорити. Първото метеоритно падане ни връща към средата на XVIII в. — на 25. X. 1740 г. на територията на Раз­град паднали 2 метеоритни къса. Единият от тях тежал 19 оки, а другият — 2 оки. Посред бял ден и при ясно небе се раздали звуци, напомнящи буря, след което се чули три удара, подобни на изстрели от оръдие.

Второто ни пренасяне в XIX в., когато на 20. V. 1874 г. е паднал метеоритът Върба (Белоградчишко). Сведения за болидното явление липсват. Попаднал в ръцете на видинския паша, той остава загубен за нас. Неговата основна част се намира в Националния му­зей — Будапеща.

Следващото метеоритно падане на територията на България е на 28. IV. 1904 г. В 18 часа и 20 минути в района над с. Врабево (Троянско) било забелязано болидно явление. Чули се силни гърмежи, съпро­вождани от бучене и фучене като от топовни гранати н куршуми. Движението на болида в атмосферата било от север към юг. Същата посока спазват и късовете от метеоритния дъжд. Те паднали на територията на се­лата Врабево, Дебнево и Гумошник, чиито имена и получили. От този метеоритен дъжд са намерени 6 къса с общо тегло 5669 гр.

Болидно явление е наблюдавано и на 19 юли 1917 г. в 7 ч. сутринта над Силистра. Късчето, паднало в двора на един силистренец, е само 0,15 гр. Според описания на очевидци, болидът е имал направление: Разград—Силистра — Тулча и през р. Дунав — в Бе­сарабия. В близост до гара Елена в резултат от раз­пукването на болида е бил разрушен един кантон. На­мерени били и други късчета, но тяхната съдба е не­известна.

С болидното явление, забелязано на 26. V. 1931 г. над с. Коньово (Новозагорско), е свързано падането на едноименния метеорит. То било придружено от при­същите за тези случаи светлинни и звукови ефекти, а болидът оставил „димна" следа.

Последното метеоритно падане на нашата територия е отбелязано на 28.ІІ 1966 г. Кооператори от с. Павел, Великотърновско, работели на блока западно от се­лото. В 16 ч. чули силен шум като от самолет. Обър­нали се към посоката на шума, но никакъв самолет не се виждал на небето. Само след няколко секунди, съвсем близо до оставения от тях багаж забелязали малък облак от прах и пръст. Отишли на мястото и видели, че в рохкавата пръст била изровена малка яма. На следващия ден от това място бил изваден най-големият метеоритен екземпляр, който тежал 2962 гр. Досега са намерени още 2 къса с тегло 240 гр и 6,15 гр.

Нашите метеоритни късове по външния си вид, струк­тура, минерален и химичен състав могат да бъдат от­несени към групата на каменните метеорити.

ДИМО ДИМОВ

Гигантско приспособление за разтоварване на камиони

МАШИНИ-ГИГАНТИ Един от строителните участъци на Зейската ВЕЦ

На един от притоците на ре­ка Амур—Зея — е в ход строи-телството на Зейската ВЕЦ По директивите на XXIV кои грес тя ще бъде един от най-крупните обекти на текущата петилетка (1971 — 1975 година) Бетонна стена с височина сто метра ще прегражда реката при "Зейските врати". Това е уни-кален случай в хидростроител-ството, когато една толкова ви сока стена се строи в климати-чески условия на резки темпе¬ ратурни колебания — от 38

градусов зной до 53 градуса студ. Такава е природата в Си-бир — сурова и категорична, а от хората се изисква мъжество и бистър ум за решаване на ги­гантските задачи. Непреодоли­ми на пръв поглед грамади от трудности съпътствуват всеки сибирски строеж.

Вече са излети първите сто хиляди кубически метра бетон, а преграждането на реката ще свърши в края на годината.

Трудно е да се пише за Сибир! „Сибир поразява човешкото

въображение. Лишен от вся­какво съчинителство, той с колосален произвол натрупва

Крачещ екскаватор с дължина на стрелата 90 метра и капацитет на кофата петнадесет кубически метра

Гигантски минен комбайн пред вас неправдоподобности, тъй че е невъзможно нито да ги отместите, нито да ги преодо­леете, а трябва да търсите про­луки и да се провирате през тесните пукнатини; е, и сядате след туй да криволичите нещо в своите тетрадки, като че се провирате наистина през пукна­тините, и това, дето го криволи­чите, би трябвало да е описание, мисъл, спор или пък съревно­вание. Но как посредством тия криволици може да бъде напра­вено дори подобие на видяното!" — пише Йордан Радичков и трябва да му се вярва. Затова решихме да изместим въпроса"— нека не е точно за Сибир, а за машините — гиганти. За тези, които разравят замръзналата сибирска земя, копаят злато, каменни въглища и диаманти, прокарват железни пътища и строят хидроцентрали, а хората се крият някъде из малките кабинки, натискат ниско над челата ушанките и се зъбят без капчица уважение на тези съ­временни стоманени динозаври.

Мощен кран повдига сгло­бените 18-тонни релсови звена с дължина повече от двадесет и пет метра. Стрелата се върти в единадесетградусов ъгъл и ги поставя вляво или вдясно върху приготвения вече насип. Осем­

те оси на шасито осигуряват необходимата устойчивост и кранът се придвижва нови два­десет и пет метра, за да постави следващите релсови звена. На­пред друга машина прави на­сипа. Тя подхваща пристигна­лия камион, издига го на така­ва височина, че неговият товар се озовава в бункера и оттам по транспортните ленти и раз­пределителни устройства — до насипа. А камионът отново се връща назад, където го чака „бездънната кофа", равномерно полюшкваща се под деветдесет¬ метровата стрела на крачещия кран.

После решихме, че и описа­нието на гигантските машини ще звучи неправдоподобно — тези огромни чудовища, които Насип­ват стотици кубически метри пръст, за да преградят сибир­ските реки, не могат да се из-

Машина за поставяне на тръби

мерват само с извършената ра­бота. В тях има нещо общо със стадата мамонти — отдавна из­чезналите господари на „мърт­вите сибирски полета".

Падат изкъртени вековни дървета. Огромните чудовища прокарват тръбопроводи и же­лезопътни линии. Хората с ушанките гледат машините,спо­рят, съвещават се, а после из­триват калта от ботушите и по стъпалата се качват в кабин¬ ките. Моторите реват, веригите тромаво тъпчат земята, а кра­новете товарят рудата направо във влаковите композиции.

Това е новият Сибир и всяко съчинителство звучи неправдо­подобно, неспособно да обхване мащабността на преобразува-нията. Затова сме подбрали сним­ки на гигантски машини, съиз­мерими единствено с Грандиоз­ността на сибирските строежи.

Машини за поставяне на релси

Ако през някоя тиха лятна нощ забележите как спо­койно летящите около електрическата лампа нощни пеперуди изведнъж започнат да падат на земята като мъртви, не се мъчете да откриете причината за внезап­ната им смърт. Само след няколко минути мнимите мъртъвци ще започнат наново да пърхат с крилцата си и ще полетят В безкраен танц около светлината. Тук няма нищо тайнствено, макар описаното поведение на тези насекоми дълго време да е озадачавало голям брой

паразити и за кратък срок го освобождават от тях Гобйусите имат права да влизат в хрилните кухини и зиналата паст на хищника,но винаги излизат невредими оттам, тъй като те се ползуват явно с особени „приви­легии".

Някои, от тези „чистачи" обаче имат подражатели, които много изкусно имитират не само движенията и поведението на гобиусите, но дори копират и окрас­ката им! Преобразени, те приближават до „клиента

Хитрините на ж и в о т н и т е

учени. Цялата тайна се крие в една най-обикновена „хитрина" на нощните пеперуди, с помощта на която спасяват живота си. Просто разположените от двете страни на тялото им „ултразвукови уши" долавят от около 30 метра разстояние ултразвуците, които издават ловуващите прилепи. Щом сигналът за опасност по­стъпи в нервната система, веднага се задействуват веригите на могъщия инстинкт за самосъхранение и пеперудите падат неподвижни на земята, където вероятността да бъдат открити от прилепите е практи­чески равна на нула. . . Разбира се, в описания слу­чай напразно бихме търсили признаците на някакво съзнателно действие от страна на нощните пеперуди. Те просто се подчиняват на действието на сложни ре­флексии явления, които са изработени и утвърдени за даден животински вид в процеса на неговата хилядо­летна еволюция.

Хитрината да се преструват на мъртви използуват с успех и други представители на животинския свят. Веднъж американски учени останали изумени от ак­тьорското майсторство на един опосум. В момента, когато го нападнало едно куче, той се престорил на мъртъв. В този момент учените му направили енцефа¬ лограма. Записът показвал, че опосумът е в. пълно съзнание — не се забелязвали никакви данни за сън, припадък или шок!

Ихтиолозите дават сведения за „хитрините" на един вид риби, които спокойно могат да се окачествят като начин за подло съществуване. В Карибско море живеят рибите от рода Епинефелус. Тези големи хищници стра­дат от множество полепени по тялото им паразити. До големите епинефелуси винаги се навъртат малки, 10 сантиметра дълги рибки от рода Гобиус. Достатъчно е измъченият епинефелус да отвори широко устата си и да застане неподвижен — гобиусите веднага започват да изпълняват „задълженията" си. С настървение те налитат на настанилите се по тялото на епинефелуса

за почистване" и с бърза атака отхапват с помощта на острите си като бръснач зъби парче кожа и веднага застават неподвижни. Ухапаният хищник бързо се извръща, но мнимият „чистач" най-хрисимо се полю­лява около него. Тоги „хитър" номер подражателите изпълняват неколкократно, докато най-после раздраз­нената от болки голяма риба не напусне мястото, къ­дето е търсила спасение от паразитите.

Тук трябва да отбележим, че подражателят (наречен риба — сабя) е наистина съвършен. Той може да имитира различни местни форми на рибата чистач във всичките им подробности. Защото и на епинефелусите също им е омръзнало да бъдат хапани и позволяват в района на движението им да се въдят няколко раси гобиуси, които се различават по багрите си. Но рибата — сабя явно е по-големият хитрец. . .

В приказките вълкът обикновено е синоним на глу­пост и тъпота. Това донякъде е вярно, тъй като зайците и лисиците са далеч по-хитри от вълците. Но едва ли може да се каже същото и за вълците от Аляска, за които един от техните най-добри познавачи — ловецът и трапер Френк Глайзер въз основа на 40-годишни наблюдения твърди, че са едни от най-интелигентните сред северните животни. Ето как, според неговото описание, северните вълци с интересен и хитър маниер ловят елени - карибу:

„През един студен мартенски ден наблюдавах как няколкостотин карибу пасат оскъдната трева, подала се под разтопения сняг. Животните се бяха пръснали на голямо пространство, разделени на малки групи. Но аз се интересувах от вълците, защото знаех, че там, където има карибу, има и вълци. И наистина, те се появиха. Най-напред видях един сив вълк, а след него още три, които се насочиха към една съвсем изолирана група от 5 карибу. Скоро видях и петият вълк, който тръгна към същата група. Всички вълци се приближа­ваха предпазливо, внимавайки да не бъдат усетени

10

В един момент дори загубих от погледа си вълците, но продължих да наблюдавам групата карибу, която се отправи към една горичка. Тогава като изпод зе­мята се появи сивият вълк, който бях съгледал най-напред, и нападна едно карибу, докато останалите се разбягаха. Разчитайки на своята бързина, карибуто се опита да се изкачи по един стръмен склон. Опитът наистина успя и преследвачът остана назад. Но за голяма изненада на жертвата горе чакаше един добре скрит вълк, който я сграбчи за муцуната. Карибуто се опита да се освободи и от този нападател, като се втурна обратно, но там го чакаха останалите вълци, които много бързо се справиха с него."

Според същия Глайзер, вълците използуват предим­но два начина на лов: единият, когато изкусно при­крити, заобикалят жертвата си и другият, когато пре­следват жертвата до пълното й изтощение. И при вто­рия начин вълците проявяват голяма хитрост. Обик­новено те избират някоя бременна самка — карибу, коя­то е по-трудно подвижна. Вълците се разпределят като при щафета и всеки от тях преследва ужасеното животно в продължение на 200—300 метра и го предава на след­ващия, и така, докато изцедят и последните сили на животното. В някои случаи даже вълците се изхитрят още повече — след като подгонят животното, въобще не тичат, а го плашат само със своя страшен вой

В миналото ловците се опитвали да убиват вълците от самолет. Но се оказало, че по такъв начин може да се убие само един вълк. Глутницата веднага схващала голямата опасност и прилагала срещу човека хитра тактика. Щом се появявал самолетът, те заставали винаги под него и никога встрани. По такъв начин лов­ците нямали никакво поле за обстрел. Впоследствие вълците започнали да се движат винаги близо до гората и изчезвали в нея веднага, щом се появявал самолет. . .

Други изследователи са наблюдавали интересните и хитри трикове на един „вироглав" вълк, член на глут­ница със строга йерархия. Тъй като младият и буен вълк не се съобразявал със законите на вълчата група, той бил заплашен с отстраняване от нея. Но младият вълк променил държането си; винаги, когато някой негов събрат се опитвал да го нападне, той се престру­вал на тежко ранен и куцал така, като че ли му е счу­пен кракът. Известно е, че вълците не нападат своите събратя — инвалиди. С този евтин трик хитрецът успял да предизвика съжаление у другарите си и останал в глутницата.

А една от вълчиците, след като забелязала, че я гро­зи опасност от отстранение, се спасила по още по-лукав

начин. Присламчила се към други три вълчици и дни наред се преструвала на грижовна майка и се мъчела да помага при отглеждането на децата им. От този ден нататък хитрата вълчица била зачитана като пълно­правен член на вълчето общество.

Хитрините на заяка имат малко по-друг характер. Тъй като това безпомощно и беззащитно животно не може да се бори с враговете си, единственият начин да се спаси от тях е бягството. Цял ден заякът се спотайва на някое скрито място и едва ли му се събират да дремне и два часа, преди да излезе да търси храна през нощта. Всеки ден, преди да си „легне", рано сутрин, заякът си избира ново леговище. Преди да го избере обаче, той прилага и основната си хитрина.

Първоначално заякът прави няколко обхода около избраното за леговище място, като се връща обратно по старата диря на 2—3 места. При това връщане той винаги напуска дирята си с няколко големи странични скока. Когато скача, заякът стъпва и с четирите си крака в една точка. Замаскирал по този начин следите си, дългоухият хитрец най-после се настанява на но­воизбраното леговище.

Тази своеобразна предпазливост се наблюдава при всички зайци. Това доказва, че не се касае за действие, което е плод на биологично усъвършенствуване на вида, а е просто здраво унаследен инстинкт за защита, из­работил се през дългия низ на хилядолетията.

Малките и по-слаби животни понякога също си слу­жат с хитрост. В една канадска ферма за бобри живеел малък и слаб бобър. За да може да се нахрани добре, той винаги пръв изтичвал към хранилката. Но една сутрин закъснял и за него просто не останало място сред възрастните. Тогава малкият бобър решил да из­мами своите събратя. Изтичал до реката и започнал бързо да удря с лапите си по водата. Тъй като за бо­брите това е сигнал за опасност, сред закусващите настъпила голяма суматоха и те с крясък се изпокрили. А малкият хитрец най-спокойно се върнал обратно до хранилката и се нахранил до насита!

Някои животни използуват хитроумни методи, за да се снабдят с храна. По особен и съвършено непривичен за другите птици начин добива храната си кълвачът-чинка Камаринхус палидус от остров Галапагос. Както и другите си събратя, той търси насекоми в дълбоките пукнатини по кората на дърветата. Но за разлика от нашенските кълвачи тази чинка няма дъ­лъг и гъвкав език — клюнът й е къс и дебел. Обаче галапагоският кълвач — чинка се е изхитрил да добива •лячката си с помощта на своеобразна. . вилица!

Той избира от земята дълъг бодил от кактус или зао­стрено тънко клонче, хваща го умело в здравия си клюн и с помощта на това „оръдие" майсторски прогон­ва насекомите от дълбоките им скривалища и дори по­някога ги набожда като на шиш. . .

По същия начин и шимпанзето добива част от хра­ната си. Любимо лакомство за тези маймуни са мрав­ките и термитите. Като Галапагоския кълвач — чинка те вземат дълга пръчка, пъхват я в мравуняка или тер¬ митника и я държат там няколко секунди. Когато мрав­ките или термитите се налепят по пръчката, те я из­важдат и облизват.

Интересни наблюдения върху начина на живот на мравките е правил известният съветски мирмеколог1

проф. П. Мариковский. Веднъж, добре замаскиран, той наблюдавал суетливия мравуняк на червени гор­ски мравки. Брачният полет бил завършил неотдавна и самките от съседните мравуняци усилено търсели ново жилище. Една самка непредпазливо се упътила към наблюдавания от проф. Мариковский мравуняк и изведнъж се сблъскала със стражите — наблюдатели от мравуняка. Те веднага дали сигнал за тревога, след няколко мига върху самката се нахвърлили множество преследвачи. И когато ученият бил вече убеден, че съдбата на нежеланата чужденка е вече решена, тя из­веднъж приложила един колкото прост, толкова и хитър маньовър — мравката бързо се покачила на ед­на тревичка и оттам започнала да преминава на дру­ги. Измамените преследвачи се въртели на едно мя­сто, подобно на кучетата, които внезапно са загубили следата на преследван дивеч. И докато ордата „вой­ници" се суетяла, мравката успяла да се отдалечи на безопасно разстояние. . . Защото червените горски мравки никога не се катерят по тревата!

Отделните видове мравки често воюват помежду си. По време на „война" те винаги си служат с военни хитрини. Пак проф. Мариковский описва интересен случай. В гъстите борови гори на Западен Сибир про­фесорът и неговите сътрудници разселвали червени горски мравки. Те са великолепни защитници на го­рите, тъй като изтребват огромно количество вредни насекоми. На предварително определени места хората изсипвали ведра, пълни с мравки, заедно с част от взе­тия от друго място мравуняк. Проф. Мариковский пише: „Загладихме повърхността на купчинката строи­телен материал и й дадохме вид на хълмче, за да нама­лим работата на преселниците. Обаче преселването едва беше завършило, когато неизвестно откъде се поя­виха два кампонотука (вид черни мравки). Нима на­близо има тяхно гнездо?! Как не сме го забелязали! Та местните мравки — домакини няма да се оставят да бъдат надхитрени! Двамата съгледвачи бързо се връщат — всеки по своя път към стария дънер — мравуняк. Оттам по сигнал на „шпионите" бързо се сформират две ко­лони „войници", които тръгват по пътя на разузнавачите към преселниците. Нещастните червени мравки скоро биват постигнати от печалната участ на разорението. . ."

Описаните по-горе сравнително по-слабо известни примери са само една незначителна част от хитрините, които представителите на огромния животински свят прилагат ежедневно в безкомпромисната борба за съ­ществуване. И тъй като човекът още с появяването си на земята е трябвало непрекъснато да следи за поведе­нието на обкръжаващите го животни и да се съобразява

1 Мирмекология — наука, която се занимава с мравките

12

с техните постъпки, може да се каже, че науката за поведението на животните — етологията — води на­чалото си още от най-дълбока древност. Затова не бива да се учудваме на факта, че хората са склонни да при­писват на поведението на животните определени чо­вешки мотиви и постъпки. В миналото „очовечаването" на постъпките на животните, или т. н. „антропоморфи¬ зъм" е играл голяма роля във философските концеп­ции на древните философи, които допускали възмож­ността за преселване на човешката душа в животните и обратно. В днешно време такива разбирания звучат наивно и смешно, но в миналото те са нанесли чувстви­телна вреда на научното познание за психическата дейност на животните.

В последно време все повече биолози усилено работят в областта на етологията. Благодарение на това вече е установено, че при болшинството представители на висшите животни съществува психически живот и че при тях се наблюдават действия, показващи наличието на елементарен мисловен процес. Освен общобиологич¬ ните аспекти в поведението на животните зоолозите изучават поведението като екологичен фактор и като фактор на еволюцията. Всички тези изследвания без­спорно имат голямо значение за науката и практиката, особено въпросите за груповото поведение на домаш­ните животни, което е тясно свързано с тяхната про­дуктивност.

ГОСПОДИН СВЕЩАРОВ

АВТОР СЕВЕР Г А Н С О В С К И

'ИЛЮСТРАЦИИ СТОЯН СТОЯНОВ

Отдолу се чуваха приглушено ви­ковете и кашлянето на слоночерите. По-точно не отдолу. Просто звуко-търсачът-автомат, който безцелно шареше наоколо, бе уловил тези шу­мове и ги предаваше в прозрачната кабина на сто метра височина.

Без да става, Андрей протегна ръка, завъртя копчето под микрофона и звукът поутихна.

Над главата му се простираше без­крайният купол на свечеряващото се венерианско небе. В зенита то беше белезникаво зелено, с някакъв мъртвешки оттенък. На запад — зе­леното преминаваше в белезникаво-синьо, после в синьо, във виолетово и над самия хребет Айнщайн — в пур¬ пурночервено. Слънцето се бе скри­ло зад гигантски неподвижен облак, лъчите му тук-там пробиваха плът­ните карминени маси, като изтръг­ваха от мрака долу отделни склонове и върхове на планинските вериги — голи, безжизнени. Беше леко мъг­ливо, във въздуха се носеше някак­ва тежест. Атмосферата се бе раз¬ слоила на няколко етажа и така застинала.

Релефът долу изглеждаше като на¬ мачкана тъмна хартия. Само по­върхността на езерото на пет кило­метра от Центъра, отразяваща небе­то, беше светла и напомняше раз­топена стомана — ярко петно сред застиналия хаос от падини и възви­шения.

Всичко бе наред и все пак тревож­ното чувство не напускаше Андрей.

Предчувствие за надвиснала беда. Страх, който все повече се усилваше, колкото по-малко основание имаше да се страхува. Дежурният помисли, че подобно нещо, навярно, изпитва и войникът по време на война: на фронта затишие, нито един изстрел, но тишината предвещава. . .

Отново се огледа. Наистина, очакваше се земетре­

сение, но Центърът бе готов за него. Системата от блокове, стрели, хи¬ лядотонните (а на вид толкова леки) ажурни конструкции бяха така урав­новесени, че да осигурят непокът­нати научните, жилищни и произ­водствени сгради. Центърът бе из­държал вече десетки земетресения. Впрочем, и да се разрушеше, нямаше никакво значение. Той бе изоставен, ненужен както и другите центрове и запустели градчета. Хората си бя­ха отишли, напуснали планетата и само двама души бяха останали за сега тук. Той — Андрей, и Вост — вторият дежурен. И само двамата биха загинали, ако цялата планета се разтърсеше от земетресения. Но такова нещо не можеше да се случи.

Андрей погледна през прозрачния под стадото слоночери; кафявата маса, разположила се на три кило­метра от него, в подножията на под­порните кули. Дошли бяха вчера и никаква сила не можеше за ги по­мръдне от мястото. Щяха да ядат пълзящата трева. Да въртят тежките си глави, да изтръгват стеблата от почвата, поглъщайки ги заедно с

пръстта, и щяха да идат на друго пасбище, едва когато на това не ос­танеше стръкче трева. Добри жи­вотни, могъщи, но с един недоста­тък — от нищо не се боят. На Зе­мята можеш да прогониш всяко жи­вотно от дадено място, като го под­плашиш. Но на слоночерите това не действуваше. Андрей знаеше, че ако слезе сега долу и отиде при стадото, едрите, силни животни щяха да го заоглеждат с любопитство, някои ще се приближат, за да го подушат, но нито едно не ще избяга. Можеш да размахваш ръце, да крещиш, д;. хвърляш дори граната под носа им, да подпалиш храстите до тях — животните тъй и щяха да си изгорят, без да помръднат. Човекът се бе ока­зал безсилен пред това спокойно, уве­рено равнодушие. Някога слоноче­рите са бягали, но от година на го­дина ставали все по-лениви. Главни­ят дежурен не бе заварил това време. Знаеше го само от разказите на пър­вите изследователи. Никога не бе чувал и тръбния им звук, напомнящ свирене на орган, с който водачът вдигал на крак побратимите си при опасност. Слоночерите ставали все по-мудни, по-дребни, някакви бо­лести ги погубвали, а тропотът на неизброимите им стада и органният звук изчезнали в миналото заедно с горите, покриващи нявга цялата пла­нета.

Андрей въздъхна: може би го гне­теше не точно тревожно чувство, а просто тъга. Ето, слоночерите дой-

13

доха, ще изядат цялата трева нао­коло — без остатък, непоправимо, така че тя повече никога не ще ра­сте тук. А после ще се изнижат, ос­тавяйки мъртвите и болните. Ще поскитат, докато намерят друго пас­бище, за да унищожат и него и да намалят още повече пространството, на което единствено можеха да съще­ствуват.

Но нали слоночерите пристигнаха вчера, защо не изпадна тогава в уни­ние. Обратно, следеше с интерес, как се приближават. Животните се поя­виха откъм хълмовете над езерото, движеха се във верига едно след дру­го в тесния проход — тъмни пет­на, нанизани като мъниста на обеди­няващата ги тънка нишка — сян­ката. С бинокъла можеше да разгле­да всяко едно подробно. Водачът, гордо животно, навлезе пръв в доли­ната. Поклащаше се, оглеждаше на­около, пристъпваше от крак на крак в непробиваемата си рогова броня, чиито свръзки те караха да си спом­ниш за средновековните рицарски ризници. При него дойдоха и дру­гите водачи, сякаш да обсъдят нещо, после всички потеглиха към подпор­ните кули на Центъра. . .

Андрей потръпна. Нова вълна на страх сви сърцето му. Що за глупост?! Протегна ръка, завъртя лостчето на таблото.

— Вост. . . — Какво има? Отговорът дойде мигновено, ся­

каш Вост очакваше, че главният де­журен ще го повика.

— Какво правиш? — Нищо. . . Слушам слоночерите. Гласът се чуваше така, като че

Вост седеше на две крачки от Ан­дрей, а не на километър, в също та­кава прозрачна кабина.

— Не ти ли е страшно? — Да. И на теб ли? — Аха. Може би е от самотата.

Като си представя, че и да викнеш, зовът ти ще се понесе над черната пустиня и никой не ще чуе.

— Престани! И без това ме е на­легнала такава тъга. . . — Вост за­мълча, после добави: — Въобще, обзел ме е някакъв страх, но не като пред земетресение. По-друг. Хайде, стига, ще изтраем някак.

Андрей кимна, макар че Вост не можеше да види. Премести лостчето в предишното положение. После се извърна и включи Книгата на За­гиналите.

В същност, това не беше книга, а магнитофонен запис. Преди поло­вин столетие експедиция „Юпитер-1"

бе претърпяла авария. Корабът тряб­вало да заобиколи планетата, но бил привлечен от гигантското газово кълбо. Още в самото начало трима­та членове на екипажа разбрали, че от съдбоносния момент, ко­гато се изменила орбитата на по­лета, им остава да живеят броени дни. Летели право срещу смъртта. Никой не бил виновен за случилото се. Млади, пълни с енергия, тримата били обречени, човечеството не мо­жело да им помогне — делели ги ми­лиони километри черен космичен вакуум. Озовали се насаме с равно­душната Вселена, в тези последни седмици те записали мислите си на лента, излъчвайки записа просто на­слуки. Връзката им със Земята била прекъсната — радиационният екран на „Юпитер" не пропускал сигнали­те. Не знаели дали ще стигнат ду­мите им до хората. Но автоматич­ната станция на Ганимед уловила голяма част от предаването и така Книгата на Загиналите влязла в све­товния фонд на класиката.

Спокойно, простичко, съзнавайки, че казаното вече не ще повлияе на собствената им съдба, тримата го­вореха за съдбата на човечеството с безстрастна обективност. Андрей особено харесваше третия — чле­новете на екипажа не бяха поставили имената си под текста. И макар после от анализа да се разбра кой текст на кого е, записът бе издаден така, както е бил направен.

Глухият глас изпълни кабината. „Днес е двадесетото денонощие.

Изчислихме, че ни остават още осем­надесет. Ако, разбира се, не се случи нещо по-рано. В момента всеки си помисли, че е по-добре да стане по-рано и внезапно, но никой не про­дума. Въобще, сега съжалявам, че взехме решение да не обсъждаме Проблемата за смъртта, изобщо да не споменаваме за нея. Прибързано решение, което сега ни подтиска като догма. Всеки се преструва, че не мисли за смъртта, макар да е неиз­бежна. Лицемерието уморява, но въпреки това всеки поглежда дру­гия и си мисли: „Защо пък аз да наруша обещанието, нека той. . ." Тъй или иначе, настроението ни в 6,00 „сутринта" беше лошо. Току-що бяхме чули колко време още ни оста­ва да живеем, всички мълчахме, никой не се сещаше какво да каже. И тогава ни дойде на помощ нашата катеричка. Напрежението поспадна. Катеричката скочи върху таблото на стигометъра, седна, скръстила лапич¬ ки на коремчето, протегнала задното

си краче. И заприлича на дебелия францискански монах от Рабле, кой­то след обилен обед лицемерно раз­съждава за греховността на всичко земно. Досега не бяхме виждали ка­теричката в такава поза. Третият я посочи и всички се засмяхме — нали все пак бяхме още живи.

Дори е странно колко много ни дава малката жива топчица. Присъ­ствието на животното постоянно ни напомня, че сме хора. Навярно, ако на Земята от самото начало не бе имало друга живинка освен човека, той никога не би станал Човек с главна буква. И обратното, ако ня­кога дойде такова време, че на Зе­мята не останат други същества освен хората, то ще е началото на ги­белта на човечеството. За да разбе­рем кои сме, на нас ни е нужно по­стоянно да сравняваме себе си с онова, което не сме.

Тук, в бездънните глъбини на Космоса, особено ясно разбираш колко ценно е крехкото и толкова рядко образование — животът. Сега, когато ни е известно, че на Марс няма живот и че около най-близките звезди няма планети, ние се оказахме едва ли не самотни в тази част на Галактиката. Някога на Зе­мята е било важно едно, после — друго, но сега безспорно най-глав­ното за съдбата на човечеството е дали ще съумее да спаси и запази основния капитал, онова количество от видове и оттенъци на живот, което ние хората заварихме, когато станахме стопани на Слънчевата система. Антилопа може да роди само антилопата, носорог — само но­сорогът. И ако унищожим послед­ната двойка носорози, такива животни вече никога не ще има. Произлезли са от някакви бронтотерии, те на свой ред от палеотапируса и така нататък, като се връщаме назад във времето, ще стигнем до първичната клетка на живота. А процесът на еволюцията е неповторим. Дори когато загива велико произведение на изкуството, ние можем частично да го възстановим или да намерим сходно. Но изчезналият отряд жи­вотни е друго нещо. В природата — когато губиш нещо, го загубваш завинаги. Затова все повече ме без­покои положението на Венера".

Андрей прехапа устна. Не напразно се е безпокоял третият.

Първите експедиции бяха зава­рили цветущ свят. Ярко сияело не­бето, пълзящите треви преминавали от склон на склон, горите бавно пъ­тешествували, умирайки на едно

14

място и възраждайки се на друго. Тук всичко се движело — и растения, и животни. Бродели неизброими стада слоночери, придружавани от малки нежни копитни животни, при­личащи на земните сърни. Ята бели пеперуди закривали понякога небето от хоризонт до хоризонт. Първоот­кривателите се провирали през гъста­лаците, излизали на бреговете на пълноводни реки. Върнали се вре­мената на Колумб и Магелан, треп­тели в синкавата мараня очертания­та на островърхи храсталаци: вър­ви, узнай какво има нататък! Смай­вали ярките цветове, опияняващото изобилие. Тревата била гъста и ос­тра като четка. Прокарвали временно пътища направо по върховете на стеблата. Гората напирала към

построените здания, също като ня­какъв свръхорганизъм животът на планетата заличавал всяка рана. Вечер тук замирал всякакъв труд, хората млъквали — такива били за­лезите на небето. Рязко, решително настъпвало сивото, червеното се борело и го изблъсквало, самото то измествало от златното, оранжевото, червеното, виолетовото. Слънчевите лъчи пронизвали облаците и гаснели, посрещани от сиянията. Хората се любували на тази неизмерима по мащабите си битка и усещали как умората им преминава. Нервните оздравявали, сякаш пиели приказна жива вода. И само декадактилите пречели. Страшни зверове с нокти, твърди като диаманта, които при ти­чане се събирали в копита, унищо­

жили изцяло някои от първите експе­диции. Свирепи, хитри, те се промък-вали незабелязано, връхлитали нео-чаквано. Декадактилите унищожа¬ вали дори метала — какво оставало до защитните костюми. Милиони го­дини тук продължавало съперниче­ството между кротките слоночери и хищниците. На първите все повече заяквала бронята, на вторите все по-твърди ставали зъбите и ноктите. Декадактилите нападали спокойните гиганти, посичали като с меч слаби­те и по-нечевръстите, пробивали броните им, които устоявали и на най-добрата стомана. Човекът бил безсилен пред тази всепобеждаваща ярост. Колонистите се въоръжили със специални лъчеви пистолети. Носели ги постоянно със себе си и тогава изтребили толкова бързо дека­дактилите, че дори не успели да ги изучат. Пък и те не се поддавали на изследване — все едно да проуч­ваш мълнията в момента, когато те поразява. А зверовете наистина били като мълния. Никой не ги бил виждал иначе, освен когато нападали

— фотографии имало само на мъртви, обгорени декадактили. Чак след де­сет години почнали да изследват зоологията и начина им на живот. Едни учени установили, че черепът на декадактила говори за богата ми¬ мична мускулатура. Смутили се — не е ли това начало на Разум? Не, декадактилите били прекалено физически специализирани, за да се развият. Задънено разклонение, което трябвало да загине след може би милион години, отстъпвайки мяс­то на нещо друго. Дълго се чудели защо всички избити зверове са все самци. После открили, че нежните копитни животни, скитащи със сло¬ ночерите, са самките-декадактили. Объркала ги голямата разлика — самките били тревопасни, а самците — хищници. Малките сърни сами измрели след петнадесетина години и пак по-късно хората обърнали внима­ние на факта, че, според очевидците, слоночерите не само не се отнасяли враждебно към нежните животни, но дори ги пазели в стадото.

А потокът преселници заливал Венера, въпреки трудностите по тран­спортирането. Открит бил нов свят. Отначало им се сторило, че биологич­ният кръговрат на живота тук е по-прост, отколкото на Земята. Пълзяща трева — филизът пуска нови корени на половин метър от старите, които впоследствие изсъхват. Придвиж­ващи се гори и слоночери. Разбира се, имало и други животни и растения,

15

но първите три фактора им изглеж­дали основни. По-нататък, с тече­ние на годините картината се поиз¬ менила. Не че на Венера липсвала земната сложност, просто била по-друга.' Някакъв нервен потенциал, биорадиационна връзка обединявала всичко живо и нахлулата цивилиза­ция прекъснала нещо във веригата. Не го забелязали веднага. В епохата на великите завоевания дреболиите не се забелязват.

Нарушено било нещо във финия механизъм. Слоночерите почнали да измират по неизвестни причини. Вед­нъж самолет открил при морето Пав­лов милионно сборище от умиращи гиганти — смрад се разнасяла на сто­тици километри наоколо. Тревата постепенно престанала да пълзи, новите корени се забивали веднага в същата почва, изтощавали я. При първите изследователи стеблата се извисявали до човешки ръст като сте­на, а Андрей завари само редички ниски храсти. Оголвали се равнините и планинските склонове, планетата оплешивявала пред очите им. По­някога седмици наред духали пясъч­ни бури, веднъж засипали цяло град­че. Почнал да се променя съставът на атмосферата, небето избледняло. Великолепните залези изчезнали, же­гата станала непоносима. Отначало хората напуснали екватора, после почнали да бягат и от умерените пояси.

И най-сетне — вече при Андрей — Всемирният съвет взе решение за евакуация. Експериментът не бе спо­лучил. За шестдесет години хората успяха да разрушат това, което се бе създавало в продължение на петде­сет милиона века — биосферата. . .

А гласът, нарочно равнодушно, без всякакви емоции, продължава­ше по микрофона:

„Днес се разделихме с африканска­та виолетка. Трудно ще установим причината за загиването й. Преми­нахме през студения слой на атмосфе­рата, отвън сега е 200°С. В кабината е горещо, всеки ден температурата се покачва. Но цветето отглеждахме под стъклен похлупак с повишена влажност и живачният стълб нито веднъж не се покачи над 25°С. Въ­преки това Листенцата му посърнаха и увехнала. Цветето е с нас от две години, стана ни другар, затова му направихме тържествено погребе­ние. Изскубнахме го от почвата с ко­рените, сложихме го върху плочата на електрическата печка и извърших­ме кремацията. Вторият включи нещо от Менделсон и под тези звуци

изгорихме виолетката. . Изглежда, станали сме сантиментални. Беше ни мъчно. Вторият каза: „Все пак смело цвете. Колко далеч в Космоса про­никна."

Вярно. Вече сме на 500 милиона километра от източника на живо­творната светлина — Слънцето. Засега кабината издържа увеличава¬ щото се външно налягане на газове­те. Ще успеем още нещичко да видим. преди да склопим очи. В 15,00 за трети път попаднахме в прозрачно осветената зона. Фантастични пей­зажи. Парите на метана светят ярко — в червено, кафяво. Друга светлина струи отдолу, сякаш от центъра на планетата: какво свети там, не знаем. Няколко часа летяхме като в тунел с ресни по стените, по­сле пред нас се ширна простор и се озовахме над безкрайно червено море. Долу се виждаха сивкави пясъци и червени вълни. Вляво се издигаше кафява стена, чезнеща в безкрая. Вдясно имаше дъги — и не една, а няколко, и се кръстосваха. А от небе­то висяха сталактити, които пред очите ни се превръщаха в ръце и глави на някакви чудовища. Една ръка почна да расте, засенчи дъгата, стигна до „морето" и се стопи.

Жалко, че никой не ще види тези приказни картини, както ги видяхме ние. Но най-вече ти става мъчно от това, колко безсмислено е всичко че масите материя и титаничните движе­ния не се осъзнават, милиарди го­дини не са съживени от нечия оценка. Въобще удивителни са сиянията, короните на далечните светила, но това е свят, който не ще отговори на любопитството ти. Всичко се дви­жи, но всичко е мъртво и равнодушно. И тук, в студения блясък на равно­душните спектакли на мъртвото, осо­бено силно чувствуваш каква слу­чайност е пораждането на живота. Милиони чудеса милиарди пъти е трябвало да се извършат, за да се формира някакво бръмбарче, и ние до днес не знаем на какво ни учи тази най-фино уравновесена структура.

След три часа тъмата пак ни по­гълна, повиках катеричката — тя завря муцунка в ръката ми. Да, не напразно в епохата на Великите от­крития хората са взимали в далеч­ните плавания куче със себе си. То не може да прибере платната, но ни помага в нещо много по-важно. Човекът има разум, животното — друго, но без това друго Земята и Вселената биха били пусти, скучни, безнадеждни. И въобще, развитието на всяка жива твар зависи явно от

живата среда, от онзи биохимичен електрорадиационен и най-сетне нравствен обмен, който става между различните видове същества. . .

А до края остават още само осем денонощия."

Андрей настръхна в креслото. Ето, така са летели те тогава към смърт­та, преди петдесет години. И са мислели как да се запази животът.

Той се огледа. Слънцето се бе спус­нало зад хребета Айнщайн, настъ-пил бе светлият венериански здрач. Андрей завъртя копчето на звуко-търсача, в кабината отново се чу кашлянето на слоночерите. Това беше едно от последните стада на планетата. Сега вече знаеха, че именно от бронираните гиганти зави­си растенето на тревата — слоноче­рите някак оплодяваха движещите се растения, но само в случай, че и те се движеха. А бяха престанали да се движат. И хората не успяваха да ги размърдат, не можеха с нищо да ги подмамят или изплашат. В мозъка на слоночерите нямаше център за болка, нито рецептори за болка — поне хората не бяха открили.

Андрей си представи напуснатите градове — там далеч отвъд ого­лелите хълмове. Пустините, където, докато бяха живи родителите му, още шумолеха гори. Сега пейзажът бе почти лунен — крах и камъни. Мо­же би хората пак щяха да дойдат тук в далечното бъдеще, когато се из­черпеха суровинните ресурси на Лу­ната. Но вече не така, както бяха дошли в края на двадесетия век. Ще покрият градовете със стъклени ку­поли, за да ги предпазят от палещите слънчеви лъчи и пясъчните бури. М -шините ще издълбаят дълбоки шахти до залежите на манган, никел, мед. Венера ще се превърне в обогатител­на фабрика, но никога не ще стане сбъдналата се мечта за прекрасното.

Предчувствие за беда пак го обзе. — Какво става с мен? Отде на­

къде? Може би наистина ще има гигант­

ско земетресение. Най-силното не беше кой знае колко отдавна, но това не е основание, че веднага ще по­следва второ. Усещането беше по-друго. Омаломощаваше те, но те мо­билизираше. Андрей си спомни как баща му разправяше за някакъв не­понятен ужас, който обземал хората, преди да се появят декадактилите. По дяволите! Нали хищниците бяха изтребени! По-скоро можеш да срещ­неш на Земята мамут, отколкото тук декадактил.

Стана, поразходи се из кабината,

16

после натисна копчето на таблото.

— Вост! — Да. — Слушай, не мога да издържа

вече. Нещо става с мен. Не ме свър­та на едно място.

— И мен. — Хайде да слезем. — Дадено. Андрей бързо излезе на площадка­

та, спусна се с асансьора долу. Вън­шната врата силно хлопна след него.

Озърна се. Странно, непривично изглеждаше всичко наоколо. Подпо­рите на кулите сякаш се извисяваха направо от мъглата. Светлината от фенерите се бореше със здрача. Тайнственост бе обвила зданието на електростанцията, изоставените жи­лищни блокове. Андрей неочаквано осъзна, че не знае какво има там зад корпусите. Планините трябваше да са пусти, но кой знае.

Вост стоеше недалеч от първата стафометрична будка.

— Е? — Не знам — гласът на Вост бе

дрезгав. — Казват, че така неспо­коен се чувствувал човек пред напа­дение на декадактилите.

— Каква връзка има това с дека­дактилите? По-скоро е от самотата. На Земята човек никога не се чув­ствува напълно самотен, дори и на необитаем остров.

— Според инструкцията — Вост

изведнъж зашепна, — когато ще има земетресение, трябва да бъдем в кабината.

Мъглата се сгъстяваше — стеле­ше се на пластове.

Вторият дежурен хвана Андрей за ръката.

— Чуваш ли нещо? Странният звук се приближаваше.

Като че ли тропот на коне. — Коне?. . . Какви коне може да

има тук? Вгледаха се в мъглата. Изведнъж

тропотът стихна. Само от отворените врати на двете прозрачни будки на стафометрите се чуваше слабото тра­кане на броячите, отбелязващи пре­напрежението на подземните сили дълбоко долу под почвата.

Някаква сянка изникна в млечната мъгла — едра, висока; сърцата на двамата изведнъж се свиха. Злове­що бе това същество с клатушкаща походка, с дълга муцуна, мускулести предни лапи, висящи край тялото му.

Декадактил!. . . Наистина, дека¬ дактил!

Звярът вървеше напосоки, за­литаше. Големите му очи, едновре­менно и тъжни, и зли, се вторачиха в затаилите дъх Вост и Андрей с някакъв празен, невиждащ поглед. Полъхна ветрец, замириса на гнило, на козина, на нещо тъжно.

— Хората си отиват и той дой­

де — прошепна Вост. — Усетил е, че си отиваме.

Декадактилът се държеше като пиян човек, изтрезнял в непознато място. Попаднал през нощта от по­крайнините в центъра, където всичко му е непознато, наоколо никаква душа, няма кой да му покаже пътя. Гледаше и не ги виждаше. На де­сет крачки от Андрей той стъпи на предните си лапи — ноктите му се събраха в копита — подскочи, но някак несръчно, косо. Изправи се пак и изчезна в мрака. Тропотът от копитата му постепенно се отдале­чаваше, завивайки надясно към жи­лищните блокове.

— Той е сляп — рече Вост. — Може да са изгорили очите му с пистолета.

Андрей поклати глава. Не е това. Декадактилът просто не

виждаше при изкуствена светлина. Но компенсираше недостатъка си със силния слух и обоняние. Първите колонисти не успяваха да се укрият от него. Хищникът се катереше по от­весни каменни стени, бързо и ловко като паяк, задържайки се с ноктите си о най-малките грапавини. Вмък­ваше се през стъклата на прозорци­те, не го спираха дори металните ре­шетки. Тръгнеше ли на лов, непре­менно погубваше жертвата си, ако не успееха, разбира се, да го убият пре­ди това.

17

Тропотът от копитата пак взе да се приближава, но този път от дру­гата страна.

— Сега ще ни подуши — рече Ан­дрей. — Вятърът духа откъм нас.

Декадактилът отново изникна в тъмнината съвсем наблизо. Андрей не разбра как се озова в кабината на асансьора, вратичката се притво­ри, кабината потегли нагоре и в същия миг човекът чу долу стържене. Декадактилът се изкачваше по арма­турата. На Андрей му мина мисълта: „Като стигна горе, пак ще се спусна надолу. И все така ще се движа. Вост също успя да избяга. Всичко е на­ред." Но веднага се сети, че така бе загинал при строежа на обсервато­рията монтажникът който смятал, че по този начин ще се спаси от не­минуемата смърт. Звярът прегри-зал въжетата и кабината се сгромо­лясала.

Андрей стигна горе — черната кос­мата маса бе изостанала само с триде­сетина метра— и затича по рампата. В пролуките под краката му се мяр­каха покривите на складовете, съв­сем малки. Повърхността на езерото тъмнееше в далечината, сливайки се с хълмовете, небето бе станало чер­но, само над хребета се бе запазила светла ивица.

Дотича до товарната площадка и съобрази, че не знае накъде да бяга.

— Бързо, насам! — чу той гласа на Вост.

Краят на двадесетметровата стрела на крана се приближаваше към Ан­дрей във въздуха. Скочи като акро­бат, залови се за някакво напречно желязо, но усети че вятърът ще го отнесе. Напрегна сили, покатери се на арматурата и бързо запълзя на­горе.

Вост, дишайки тежко, прошепна: — Да се скрием в стафометрите.

Здрави са, ще издържат. Двамата се вмъкнаха в кабината

на втория асансьор. Щом стигнаха на сто метра височина, хукнаха към будките. Вост влезе в едната, Андрей в другата. Стафометричните будки бяха най-здравите постройки тук, можеха да издържат, дори ако вър­ху им се срутеха стотици тонове пръст. Но в тях имаше толкова много уреди, че свободно място оста­ваше само за един човек.

Отначало на Андрей се стори, че декадактилът е загубил следите им. Но звярът се бе спуснал от кулата и душеше. Пак бе ослепял — движеше се в зоната, осветена от фенера. Изправи се на задните си лапи, неу­верено тръгна към стафометрите.

Блъсна се в стълба на фенера, от­скочи и, освирепял, изведнъж за­махна с лапата. Стълбът падна, све­тлината угасна. В тъмното вече де­кадактилът виждаше. Изправи се и решително закрачи към будката, в която се бе скрил Андрей.

Прегърна будката с ноктестите си лапи и загледа в упор човека. Разде­ляше ги трисантиметрова прозрачна стена.

В съседната будка Вост се раздви­жи, подвикна нещо. Но първият де­журен не извърна глава. Гледаше декадактила, разбрал защо първите колонисти бяха нарекли звяра полу¬ вълк полумаймуна.

Гърдите, могъщите рамене и шия напомняха горила. А муцуната му беше дълга със силно издадени на пред челюсти така че, като се разтво­реха, зейваше страшна паст. Очите бяха прозрачни, големи, с удължени разрези. Изправените уши стърчаха над плоско чело.

Цяла минута декадактилът стоя неподвижен. „Дали мисли"? — за­пита се Андрей. Едва ли. И сигурно нищо не го учудва. Ето, дойдоха хората, разрушиха целия му предишен мир. Но той няма дори и представа, каква е била неговата планета преди милион години; нали родителите му не са могли да му предадат никакви познания. Той е звяр и изхожда само от дадения случай. Тук е плячката, а пред нея има преграда. Мисли само за себе си, целият е в „настоя­щето", не ще го натъжат, не ще го зарадват нито миналото, нито бъде­щето.

Така беше и в същото време по­гледът на декадактила сякаш го опровергаваше. В него се долавяше някаква тъга, като че ли той съзна­ваше, че вече е отживелица, реликт на планетата, която и занапред ще си остане само каменна. Болка от невъзможността да стигне всичко до разума му, да разбере и да каже какво е разбрал. Сякаш отговаряше с погледа си на Андрей, прозрял в очите на човека оная информация, която той му предаваше не с думи, съзнателно, а по оня друг начин, по който щеше да общува може би ня­кога всичко живо в Слънчевата си­стема. И въпреки страха си, Андрей не можа да не се възхити от гордата, могъща сила на животното, от мощ­ните му, масивни и едновременно тол­кова гъвкави и „нервни" лапи, по които кръвоносните съдове, всеки мускул рязко изпъкваха и пулсираха от напрежението.

Звярът изведнъж почна жално да

вие, притисна тялото си о стъклото. Андрей се отдръпна.

Вост пак нещо извика от своята будка и замаха с ръце.

А после Андрей почувствува, че е пропуснал нещо. Звярът скочи към будката на Вост. Неточно скочи, защото Андрей не видя движението. Просто декадактилът отначало бе на едно място, а после изведнъж се озова на друго.

Декадактилът прегърна втората будка и я разтърси. Но тя стоеше здраво. Тогава вдигна лапа и нещо рязко заскърца. Андрей в ужас прехапа устна, защото кристалното стъкло не издържа. Пет тънки стружки — по една от всеки нокът — хвръкнаха като пръски вода във въз­духа, задържаха се за миг и се раз­биха в пода. Звярът заработи с две­те си лапи, дълбаеше, драскаше стъ­клото, както куче рови земята. След няколко секунди във вратата се об­разува отвор. Андрей видя как Вост притисна гръб в уредите.

Декадактилът опита да провре ла­пата си, но отворът беше малък. Пак взе да драска. Самата природа го бе научила на това: така той из­мъкваше месото от стоманената броня на убитите слоночери.

Броячът на стафометъра нейде зад Андрей затрака неочаквано сил­но и бързо, сякаш се задъхваше. Но първият дежурен нищо не чува­ше. В главата му се мяркаха откъслеч­ни мисли: „Ето, Вост сега ще заги­не. . . Така му се пада. Откакто оста­нахме двамата, постоянно се караме. В една кабина дори не можем да стоим. Някога бяхме приятели, а сега не мога да търпя присъствието му. Прекъсва ме на всяка дума. На какво прилича?. . ."

Той натисна дръжката на вратата, ритна я с крак и изскочи от будката.

— Ела! Изяж ме!. . . На! Но в този миг стафометърът зад

гърба му оглушително затрака. Поч­вата свирепо се разтърси, металните конструкции на Центъра се закла­тиха, Заскърцаха. Един тласък, втори. . .

При първия още трус декадакти­лът с гигантски скок се озова на открито място. Седнал като куче, опрял предни лапи в пясъка, вирнал муцуна, се ослушваше.

Почвата пак се разтресе. Андрей едва се задържа на крака. Стафоме­търът затрещя и млъкна. Стана тихо. В далечината откъм езерото, където се бяха разположили слоночерите, се чу дрезгаво покашляне.

Първият дежурен наблюдаваше

18

декадактила. Звярът се ослушваше, проточил шия. Вдигна лапа, почеса си гърдите. Повъртя се и пак се успокои.

Отново се зачу едва доловимо ка­шляне.

Декадактилът се изправи, така заприлича на човек. Отпусна се на четирите лапи и се понесе в галоп към езерото. Тропотът на копитата му след време стихна.

Андрей пое дълбоко въздух. Си­лите изведнъж го напуснаха. Седна. Вратата на втората будка се отвори. Олюлявайки се, излезе Вост. Направи няколко крачки напосоки, озъртайки се встрани. Спря се, извади писто­лета си, насочи го към стафометрич¬ ната будка.

Ярко, ослепително блясна петме¬ тровата струя на плазмения език, бяла в средата, синя по края. Буд­ката се овъгли, килна се встрани. Вост насочи пистолета към стълба на фенера. Блесна огън и стълбът се изкриви. После вторият дежурен за­хвърли пистолета, отиде при Андрей и седна до него.

— Разбра ли какво ти виках?. . '. Да не стреляш.

— И без това нямаше да стрелям — рече Андрей.

— И аз — кимна Вост. — Дори ако те беше изял. И ако после нападне­ше и мен.

Съвсем се бе стъмнило Пустините на Венера, планинските

й хребети се бяха спотаили в мрака. И нейде там, в неизвестно убежище бяха оцелели няколко декадактила. Хората напускаха планетата и един от предишните й стопани бе излязъл на разузнаване.

— Не може да е единственият — рече Андрей. — Тридесет години не са ги виждали, а те живеят по-малко. Значи са се запазили.

Вост отвори уста да каже нещо, но почвата пак се разтресе. Стафометъ¬ рът в будката обаче мълчеше. Не, не беше земетресение. Там между кулите и езерото се бяха размърдали слоночерите. Древният инстинкт не изневери на декадактила. Връхлетял бе сред стадото и избиваше слабите. Подгонил бе могъщите животни, ус­троени така, да се боят единствено от него. Накарал бе да се раздвижат тези, от чието движение зависеше тук кръговратът на живота.

Андрей и Вост се спогледаха, по­

сле двамата извърнаха глави, ослу­шаха се.

И го чуха. Отначало слаб, после все по-засил­

ващ се проеча басов тръбен звук и заля сякаш цялата планета. Това бе бойният призив на водача на слоно­черите, с който ги предупреждаваше за опасността.

Вост хвана ръката на приятеля си. — О, ако! И Андрей стисна ръката му. 0, ако нейде бяха оцелели поне де­

сетина нежни самки и свирепи самци декадактили! Ако наистина не бяха изтребили този вид! Тогава навитата пружина на живота пак щеше да тръгне. Пак щеше да израстне тре­ва, планините ще се покрият с гори, ще закръжат орляци бели пеперуди. И хората ще се върнат тук, но вече по иначе. И синьо ще стане пак не­бето над Утринната звезда.

Андрей скочи. — Да вървим! Трябва да съобщим

на Земята — на всички, на всички! Нека още днес узнае целият свят.

А към органния призив на водача се бяха присъединили и другите сам­ци. И хълмовете се тресяха.

Преведе от руски Цвета Пеева

Н А Й - Н А Й - Н А Й . .

Най-необикновени магнитофонни записи ко­лекционира един италианец — записи на ти­шината: затишие пред буря, след разгорещен спор, преди и след представлението. Със своя записващ апарат той е проникнал дори в пар­ламента и е записал тишината, която е настъ­пила след приемането на един законопроект.

Най-странното езеро се намира на остров Тринидад (в Карибско море). Вместо вода в това езеро има стопен асфалт. Неотдавна са правени опити да бъде измерена неговата дъл­бочина, но сондите не могли да достигнат до дъното.

Най-уважаваното растение на земята е ли­ванският кедър: Неговото изображение краси държавното знаме на Ливан. Образът му мо­же да се види върху пощенските марки, вър­ху обратната страна на монетите и даже върху шапките «а полицаите. Ливанският кедър е твърд като камък. Дървесината му е горчива

и затова не се напада от никакъв вредител. Това ценно дърво от незапомнени времена се използва като строителен материал. С него са строили и древните гърци, и римляните, и тур­ците . . . Но за сега от кедрово дърво вече не строят, защото са останали само четири малки кедрови горички. Докато в 1550 година са наброявали 28 хиляди дървета, то днес са останали само 12. Дърветата се пазят много строго като най-голяма държавна скъпоцен­ност.

Най-дългата континентална авио-линия на земното кълбо е от Одеса до Вла­дивосток. Тя съединява черноморския бряг с тихоокеанското крайбрежие на Далечния Изток.

Най-широката улица се намира в новата столица на Бразилия — град Бразилия. Тя е дълга 2,5 километра и е широка 280 метра.

19

Турбовлак на близкото бъдеще

С У П Е Р Е К С П Р Е С И Н А РЕЛСИТЕ

Колцина са тези, които сред бъдещите транспортни средства виждат място за влаковете, пък били те и експреси. Погледите неизменно са отправени към въз­духа, натам е насочено желанието да се препратят колкото се може по-голям брой от необходимите сред­ства за придвижване. Все по-малък ще бъде пътят на ко­лелото, защото, въпреки неговата простота, то е довол­но претенциозно.

Колелото даде живот на релсите. Колелото искаше да се върти по-бързо, а за това му трябваше идеален път, добро сцепление и сравнително малко триене. Ваго­нетките с четири колела и впрегнат отпред кон се тър­каляха по дървените релси на Средновековието. Всичко беше добре и доволството всеобщо до момента, в който се откри парната машина. Тя беше по-силна не от един, а от десетки коне заедно. Оставаше да бъде впрегната, и честта се падна на Ричард Тревитик.

1801 година. Няколко фургона, теглени от парна машина, се носеха с фантастичната за времето си ско­рост— десет километра в час. Скоростта наистина беше много добра, но нещо друго караше сърцето на Треви­тик да се свива в мрачно предчувствие и да тръпне при всяко подскачане на фургона по неравностите на пътя, при всяко застрашително накланяне вляво или вдясно. И накрая ставаше непредотвратимото. Треви­тик затискаше уши, за да не чуе финалния грохот — някое колело неизменно отлетяваше настрана, остана­лият на три колела фургон се накланяше, влачеше се още няколко метра, а после се преобръщаше, като повличаше след себе си останалите.

Тревитик гледаше с празен поглед. Очите му без­изразно шареха от една разпиляна част към друга, а в неговото подсъзнание всяка отново заемаше своето мя­

сто. „Трябва да се усилят осите... да се сменят ресо­рите." „Трябва да . . . да внимавам повече" — каза си с яд Тревитик. Кракът му беше попаднал в правилна­та гладка бразда, която бяха издълбали колелетата и той се струполи на земята. „Как не се сетих по-рано!" — извика зарадван Тревитик, загледан в браздата, заб­равил за изкълчения крак. И Тревитик откри за се­бе си и за техниката през XIX век това, което са знае­ли още древните гърци — колелото се движи най-до­бре по улей. Улей или релса, мислеше си Тревитик, и реши да бъде релса, защото на нейна страна са преи­муществата.

С релсите дойдоха големите скорости, а големите ско­рости поставиха на дневен ред релсовата проблема.

Всеки се е вслушвал в това ритмично тракане на влака, преминавайки от релса върху релса, в замечтана песен на колелата — неизменен атрибут на всяко желе­зопътно пътешествие. Едно педантично отчитане на изминатото разстояние, едно време — функция .на скоростта, една монотонна, следваща на равни интер­вали мелодия, пророкуваща поредната железопътна катастрофа.

Дерайлирал нощният експрес, съобщават вестници­те. Свикана е комисия за разследване на случая. „Всичко започна с това, че в края на релсата се образува вдлъбнатина. Следващата релса остава малко по-високо и е обречена на повишени ударни товари, довеждащи до остатъчно напрежение в метала" — докладват ек­спертите. Релсата се откалява и всеки удар може да се окаже последен. Но какво пречи краищата на релсите да се правят по-твърди! И отново комисии, този път не за разследване, а за предотвратяване на катастрофи

„Качеството на релсите е било и ще бъде предмет на

20

безкрайни комисии. . . Въпреки техните усилия, за релсите днес знаем толкова, колкото и преди петнаде-сет години, тоест почти нищо" — говори през 1926 година видният съветски металург Грум-Гржимайло, а към неговото мнение днес ние ще добавим — след нови петдесет години изявлението на Гржимайло си остава в пълна сила.

В интервал от няколко минути върху железопътните линии се сгромолясват, многотонни товари и тяхното единствено желание като че ли е да ги изкривят, разтег­нат или разрушат.

Всеки влак остава след себе си частички пясък, сажди или прах. Попадайки под колелата, те водят до ерозия на релсите.

Сернистите газове, получени при изгаряне на камен­ни въглища, се натрупват в ниските места, под мостове и тунели. Като се съединят с водните пари (а това е неизбежно) се образуват агресивни киселини, разяж­дащи метала.

Температурният интервал, в който са поставени же­лезопътните релси, е повече от сто градуса — от пет¬ десетградусов студ в далечния Север до 70—80 градуса горещина в Африка.

Само тези проблеми са достатъчни да отворят работа на голям брой научни институти, без още да е споме­ната най-главната.

Докато скоростите бяха все още приемливи, тоест малки, релсовата проблема не изглеждаше така опасна. Локомотивът пухтеше, пъшкаха и металурзите, но измисляха все по-устойчиви видове стомана, все по-съвършени методи на закаляване. Но колелото, което досега искаше да се върти по-бързо, сега пожела да се върти все по-бързо. Парният двигател загуби своята хегемония, ващото след него дойдоха дизеловият, електрическият, турбореактивният, а те обещаваха на колелото това, което не беше по силите на парата. Сега колелото можеше да се състезава със самолета, но му пречеха релсите. Инженерите доказаха, че при една скорост от 350 километра в час триенето между

релсата и колелата е критично малко — това означава, че влакът произволно може да напусне железния път, защото няма сила, която да го задържи! Но дори посо­чената скорост е по-скоро чисто теоретична, отколкото да има някаква практична стойност. Още при 250 ки­лометра в час в релсите възникват такива вълнообразни колебания, които са „трудно поносими" и за най-доб­рите марки съвременни стомани.

Започна спор между релсата и колелото и основата на всичко беше: кой на кого пречи и с какво го спъва? Аз мога да се въртя ужасно бързо и ако има някой да ми пречи, това си ти с твоите трептения, твърдеше ко­лелото. От този спор влаковете не само нищо не спече­лиха, а страдаха от ниско самочувствие. Хората им обърнаха гръб и се запътиха към самолетите или пред­почитаха собствените си автомобили. Не ги изоставиха само грубите и недодялани товари, макар и в нови, елегантни опаковки. Но в защита на релсата имаше един несъкрушим аргумент, поддръжката на един тол­кова авторитетен учен и неговата блестяща идея за... Но тя трябваше да изчака регламентирания срок, в който техниката да достигне определено равнище, а учените да свикнат с необикновеното.

Името на Циолковски е толкова добре познато и не­говото споменаване веднага се асоциира с космически ракети и звездни полети. Пак той, сякаш предусетил нагряващата разпра, написа книгата „Съпротивление на въздуха и бързият влак", напечатана в Калуга преди четиридесет и шест години.

„С мотори се напомпва въздух, който се разпростра­нява в тясната цепнатина между вагона и пътя. Той повдига с няколко милиметра влака и излиза на сво­бода в края на последния вагон. Влакът не се трие в платното, а виси на тънък слой въздух и изпитва съ­вършено незначително въздушно триене като летящ предмет. . . Вие ще видите, че въздушните възглавници ще заменят колелетата" — това беше гениалната идея на Циолковски за аеровлаковете.

Мина не едно десетилетие, а хората предпочитаха да виждат влаковете на колела, отколкото да проумеят мъглявата представа за аеровлакове.

Тези, които през декември 1965 година са пребива­вали в южните околности на Париж, в близост до екс­перименталното трасе на „Аеровлак-01", сигурно са присъствували на първите му демонстрации. Ако ли пък не, то непременно са ги чули.

Един въпрос основен седял за разрешение — какъв двигател да се избере? Какво пък толкова има да се мисли, щом е аеровлак — да бъде със самолетен дви­гател— предложил авиоконструкторът Берти. Но само­летите летят високо в небето и шумът на моторите се рее някъде из небосклона, а влакът се движи по земята и все гледа да се отбие до населено място!

С невероятен рев „Аеровлак-01" се понесе по трасето и в неговия бяг нямаше нищо насърчително освен голя­мата му скорост и възможността за още по-голяма. Успех ли беше или провал? Можеше ли при такъв неимоверен шум да се мисли за евентуално „размножение" на „Аеро­влак-01". Изходът от положението беше прост — тряб­ваше да се гласува по-голямо доверие на релсата и тя да бъде не само средство за направляване на движението, а и част от електродвигателя на влака. Така се зароди

Експериментален мини аероекспрес

21

Суперекспрес с турбореактор

идеята да бъде сменен самолетният двигател с линеен асинхронен електромотор.

Но създаването на безшумен двигател все още не решаваше въпроса. Мощните вентилатори, които наг­нетяват силни струи въздух за създаване на така необходимата възглавница не са по-малко шумни от самолетния двигател. Нужни бяха нови идеи, по-скоро нови възглавници. Така след въздушната дойде вакуум­ната и накрая — магнитната.

500 километра в час — това е средната скорост на су¬ перекспресите от недалечното бъдеще. Но какво би станало, ако един такъв аеровлак мине транзит през малка гара? Човекът с червена шапка и знак в ръка, сигнализиращ на машиниста „път свободен", ще бъде грабнат от ударната вълна и запратен в неизвестна посока] Същата участ ще сполети и всички тия, които се разхождат по перона. Такъв влак изобщо не може да мине през тунел — ударната вълна ще разруши както него, така и тунела.

От какво се нуждаят суперекспресите — от специални равни пътища без тунели и междинни малки спирки. Японският професор Одзава се зае да напъха суперек­спресите в тунел. Необходима беше малка хитрост — първо, влакът изобщо да не излиза от тунела и второ — нужен беше вакуум.

В силноразреденото пространство експресите-ма-кети (все още всичко е експеримент) летят със свръхзву­кова скорост. През 1968 г. тя беше 1140 километра в час, а през следващата, след построяване на херметичен тунел — 2300 километра в час.

Дотук всичко е реалност, а сега нека чуем мнението на няколко писатели и учени — фантасти:

„Автомобилите са прекалено бързи, а влаковете — прекалено бавни. Личният транспорт трябва напълно да се изгони от градовете и да се въведат два вида об­ществен транспорт: движещ се непрекъснато на високи

скорости без спирки и бавен транспорт със спирки. Що се отнася до транспорта в тунели — той е добър срещу шума, но възниква въпросът за неговата икономичност. В СССР има нова технология за прокарване на тунели. Някога лазерите бяха електрически, сега искаме да ги пренесем на химическа основа. С лазери могат отлич­но да се прокарват тунели.

Що се отнася до галакти".ните проблеми, то тук мо­гат да се появят неочаквани решения. Имам една идея — „Хайпорт-стоп" — изложена в „Одисея 2001 година".

Ние астрономите знаем, че съществуват микрозвезди и отдалечаващи се галактики. Галактичният спин може да бъде в една или друга посока. Между тях трябва да съществува пространство, в което хората ще могат да „пътуват" с колосални скорости " (Артър Кларк)

„В моята книга „Търговец на сирена" се разказва за коренно изменение в транспорта. Конкретно аз описвам „педикап" — нещо средно между велосипед и автомобил. Но ако говорим сериозно, то аз гласувам за подземния аеровлак на магнитна възглавница." (Фредерик Пол)-

„Днешната транспортна проблема на Япония пред­ставлява, според мен, световната проблема на утреш­ния ден, защото в Япония тя е достигнала своята кул­минация.

Аз считам като най-перспективно използуването на гравитацията в създаването на тунели, прокарани на земята и съединяващи основните пунктове на нашата планета. В такъв случай силите на гравитацията могат да се използуват за набиране на скорост и спиране на бъдещите транспортни средства." (Василий Бережной)

„Аз мисля, че свръхскоростните влакове, предложени от професор Одзава въобще не е нужно да спират. Сли­зането и качването трябва да се осъществи с неголеми вагончета, които ще се приближават към основния влак за прекачване на пътниците. Такива вагони — купета ще стартират на всяка гара." (Брайън Олдис).

22

Мълния в магнитен

пръстен В течение на векове страхът от за­

гадъчното и странно явление е об­кръжил кълбовидната мълния с тайн­ственост, нелепи вярвания и тра­гични легенди. Това удивително природно явление представлява осо­бен вид разряд на атмосферното електричество.

Странните огнени кълба

Обикновено кълбовидните мъл­нии имат формата на сфера, елип¬ соид или круша. Най-често се поя­вяват след буря във вид на светещи кълба с диаметър от 10 до 20 см. Понякога размерите им са много по-големи. Фотографирана е мълния с диаметър около 10 м. А през 1949 година в научния печат бе съобщено за мълния с диаметър 27 м! Цветът на кълбовидната мълния се изменя от червен до ослепително бял, но се срещат и кълбовидни мълнии с ли­лав или син цвят. Професор Джун¬ тини е описал внезапно появяване на зелена кълбовидна мълния през тиха лятна вечер, когато вечерял с прия­тели.

Огнените кълба влизат в помеще­нията през отворени прозорци и вра­ти, а понякога даже и през съвсем тесни пукнатини. Комините са едни от любимите им пътища. Затова че­сто се появяват от печките в кух­ните. Те могат да се търкалят по

земята, да летят, да се спускат и издигат, да скачат, да се плъзгат по проводници (например по водо­сточни тръби), да „сядат" на високи метални предмети, да се движат по телата на хората, понякога даже под дрехите, като причиняват силни изгаряния или смърт. След като се потъркалят по пода или поплуват из въздуха, често си отиват по съ­щия път, по който са дошли.

Кълбовидната мълния издава шеп­нещ, съскащ или пищящ звук. В едни случаи тя може да изчезне тихо, в други — със слаб пукот или оглуши­телен взрив, като оставя силно драз­нещ дим. В или близко до затворени помещения се движи със скорост око­ло 2 м/сек. Известно време може да остане неподвижна — тогава съска и изхвърля искри. Огненото кълбо съществува от няколко секунди до 4 минути.

Фактите говорят

Кълбовидни мълнии се появяват много рядко. Затова дълго време учените са се отнасяли скептично към разказите на очевидци. Днес обаче науката разполага с достовер­но зарегистрирани случаи, които ни най-малко не подлежат на съмнение.

В своята книга „Кълбовидната мълния" немският физик В. Бранд е събрал 600 разказа на свидетели и,

като отхвърля явно фантастичните й малко достоверните, дава ясна и пълна картина на основните свой­ства на огнените кълба.

Ето един физически експеримент, направен от самата мълния в граф­ството Хемпфоршайър, Англия. За него съобщава вестник „Дейли мейл" от 3 октомври 1936 г. в ста­тия, озаглавена „Опит с бъчва". Кълбовидната мълния, „слизайки от небето", се насочила към къщата на местния жител Дърстън, който по това време стоял в градината. По пътя си тя прегорила телефонните кабели и влязла в къщата през прозореца, като обгорила рамката му. Стопанинът, борейки се със страха и желанието да спаси къщата от по­жар, влязъл вътре. Огненото кълбо не се виждало никъде. Изведнъж за­белязал, че водата в бъчвата, която стояла в кухнята, ври. Той съвър­шено точно помнел, че в бъчвата имало студена вода.

Експериментът с бъчвата дал въз­можност на професор Б. В. Тудлет да определи енергията, която прите­жава кълбовидната мълния. В бъч­вата имало 4 галона (16 литра) вода Енергията на огненото кълбо с диа­метър 10—15 см е около 10 800 000 джаула.

Като правило кълбовидната мъл­ния се появява единично. Но се наблюдават и изключения. През 1951 година над Москва преминал ураган с необикновена сила от типа торнадо. Наред с множеството ли­нейни мълнии били забелязани и 5 кълбовидни. Истински фойерверк! Такова количество кълбовидни мъл­нии е изключително рядко явление. Една от мълниите проникнала в комина на близката къща и се взри­вила, като изхвърлила кюнците и няколко тухли. Друга, ярко све­теща сфера, голяма колкото юмрук, влязла, в стаята през прозореца и пробила в стъклото дупка с диаметър около 1 см.

Учените приемат предизвикателството

Първата достоверна среща на учен с удивителния природен феномен станала на 26 юли Г763 г. в Петер­бург. За съжаление, нейният изход е трагичен.

Над Петербург надвиснали тежки облаци на приближаваща буря. Професор Рихман, близък приятел

Установката Токамак — 6

23

Траекторията на кълбовидна мъл­ния

на великия Ломоносов, бил извикал гравьора Иван Соколов, за да нари­сува искрата от „гръмовата маши­на", която двамата с Ломоносов построили за изследване на атмос­ферното електричество. Соколов извадил дъската и се приготвил за рисуване. Когато повдигнал глава, замрял — към лицето на професора безшумно плавало из въздуха бле­досиньо огнено кълбо. Без вик и стон Рихман паднал на стоящия зад него сандък. В същия миг се разнесъл оглушителен гръм. Страшна сила хвърлила и гравьора на пода. . . Когато се съвзел, стаята била пълна със силно дразнещ дим. Лицето му било обгоряло. Професорът лежал мъртъв. Така, на своя научен пост, загинал професор Рихман.

Кълбовидната мълния сякаш от­крито предизвиквала учените.

Интересът им към нейните тайни се засилва особено около средата на 19 век, когато се оформят основните представи за електричеството. „Как и къде се образуват тези натрупва­

ния на материя, силно наситена с вещество от мълния? Каква е тях­ната природа?. . . По този въпрос в науката има пропуск, който трябва да запълним" — пише през 1848 г. френският физик Араго.

Столетие продължават упоритите опити на учените да отговорят удо­влетворително на тези въпроси. През това време науката за електричество­то измина грандиозен път от експери¬ ментите на Волт, Ампер и Фара­дей до съвременните електротех­ника и радиотехника. Но въпреки огромния прогрес на науката, уста­новените нови закономерности и съз­дадената съвършена експериментална техника, кълбовидната мълния оста­ваше загадка. Тя продължаваше да проявява своите чудеса, надсмивай­ки се сякаш над учените. Създадоха се десетки хипотези за огнените къл­ба. Всяко голямо откритие във фи­зиката даваше храна за нови хипо­тези. В своята книга „100 хипотези за кълбовидната мълния" съветските физици Миянитов и Тихий ни запо­знават със значителна част от тях. Едни от хипотезите са наивни, други изглеждат добре обосновани. Някои дори използуват ултрасъвременните постижения на физиката за обясня­ване на чудния феномен. Например, според професор Арабаджи, кълбо­видната мълния възниква благодаре­ние на особен вид фокусировка на ядреноактивни космични частици в мощното електрично поле на буре­носните облаци.

Били те наивни или ултрасъвре¬ менни, хипотезите рухваха под неу­молимите удари на логиката и невъз­можността да обяснят всички явле­ния, свързани с кълбовидните мълнии.

Една оригинална хипотеза

В науката често се случва дадена проблема да се реши не с фронтална, а с флангова атака, т. е. от учени, чиято дейност на пръв поглед няма нищо общо с въпросната проблема

Кълбовидна мълния: вляво — във фор­мата на круша; вдясно —в непра­вилна форма

Така е в случая и с огнените кълба Повече от двадесет години съвет­

ският физик академик Пьотр Леони¬ дович Капица работи над Проблемата за предаването на електрическа енер­гия с помощта на свръхвисокоче¬ стотни вълни. Въз основа на големия си опит в областта на тези вълни в 1955 г. той публикува оригиналната си хипотеза за тайните на кълбовид­ната мълния.

Академик Капица смята, че създа­дените досега хипотези са неприем­ливи, защото противоречат на закона за запазване на енергията. Те обя­сняват светенето (основния разход на енергия в кълбовидната мълния) с отделяне на енергия при протича­не на различни молекулярни или химични процеси. С други думи, приемат, че източникът на енергията на светенето се намира в самата мъл­ния. Изчисленията обаче показват, че максималното количество енергия, което може да притежава кълбовид­ната мълния, би осигурило нейното съществуване в продължение само на няколко секунди. Този резултат се намира в рязко противоречие с множеството достоверни наблюдения. За източник на енергията на кълбо­видната мълния академик Капица приема поглъщането на идващи отвън свръхвисокочестотни (СВЧ) електро­магнитни вълни.

Ето как той обяснява възникването на кълбовидната мълния. При атмо­сферен разряд възниква мощно свръх¬ високочестотно излъчване. Кога и как, на физиката още не е известно. Свръхвисокочестотните вълни йони­зират въздуха, т. е. получава се плазма (състояние на веществото, което представлява смес от електрони и йони) във формата на сфера. Само по себе си плазменото кълбо играе ролята на резонатор и затова актив­но поглъща свръхвисокочестотните вълни. Кълбовидната мълния може да съществува, само ако се движи по пътя на разпространението на тези вълни. Това обяснява и едно от най-удивителните й свойства — проникването й по тръби, комини, проводници, прозорци и различни отвърстия. За свръхвисокочестот­ните вълни тези предмети предста­вляват вълноводи, по които добре се разпространяват. Затова, естестве­но, и мълнията преминава по тях. Хипотезата на академик Капица

24

обяснява почти всички чудеса на къл­бовидната мълния.

Укротяване на огненото кълбо

„В процеса на разработване на свръхвисокочестотни генератори за голяма мощност — казва академик Капица — ние създадохме планотрон, който излъчваше мощност няколко киловата с дължина на вълната око­ло 10 см. Когато пропуснахме излъч­ването му през кварцово кълбо с диаметър 10 см, напълнено с хелий, в него се запали разряд, който имаше резки граници. Явлението бе наблю­давано няколко секунди, тъй като стените на кварцовото кълбо бързо се нагряха и на едно място се стопи­ха. Това наблюдение ни наведе на мисълта, че кълбовидната мълния е разряд, който се създава от свръх¬ високочестотно излъчване, възник­ващо след обикновената мълния."

Няколко години след това в лабо­раторията на- Капица бе създаден най-мощният генератор на свръхви­сокочестотни вълни. Именно с този генератор, наречен ниготрон, П. Л. Капица започна истинското „укро­тяване" на огненото кълбо. В лабора­ториите на института за физически проблеми при АН на СССР той съз­дава заедно със своите сътрудници кълбовидни мълнии в кварцови резо­натори с дебели стени, заставя ги да „висят" или просто да „плават" в тях. Във въздуха, който е смес от много газове, кълбовидната мълния има формата на сфера, но в хелия силно се изтегля и се превръща в елипсоид. Въобще формата й зави-

Изкуствено получена кълбовидна мъл­ния от академик Капица

си от газа. В деутерий (изотоп на водорода) тя преминава в светеща пръчка. Капица нарече тази разно­видност на свръхвисокочестотният разряд шнуров разряд. Като истин­ски вълшебник той променя и цвета на огненото кълбо. В зависимост от примесите към основния газ то може да бъде небесносиньо или огнено­червено. Впрочем това обяснява защо в природата се наблюдават кълбовид­ни мълнии с различни цветове.

На фактите не може да не се вярва За един учен възпроизвеждането

на природно явление не е самоцел. То е възможност да се изследват свойствата му и да се изясни същ­ността на процесите. Кълбовидните мълнии са плазма. А плазмата има Своя температура, плътност, степен на йонизация и много други параме­три, които трябва да се изследват. И тук започнаха изненадите за ака­демик Капица. Първо, оказа се, че плазмата зад кварцовата стена е на­пълно йонизирана. Втората изненада поднесе нейната плътност. Тя бе твърде висока — 1018 частици в 1 см3. Най-неочаквана обаче се оказа температурата на плазмата — 1 ми­лион градуса! Почти невероятно! Сам Капица отначало не искаше да приеме този факт. Той смяташе, че има грешка в експеримента или в изчисленията. Но и най-щателните проверки го потвърждават. А на фактите не може да не се вярва. Как тогава такава плътна и високотемпе¬ ратурна плазма се задържа без вся­каква изолация? Логично би било при такава висока температура плаз­мата да нагрее околния газ и стени­те на резонатора, а самата тя да се разпадне следствие на охлаждането. Ето как академик Капица обяснява това парадоксално?явление. На гра­ницата на свръхвисокочестотния раз­ряд се създава двоен електрически слой, който отразява бързите елек­трони. Именно поради наличието

на този двоен слой плазмата се за­пазва.

На пръв поглед откритието на Ка­пица има чисто академичен харак­тер. Но историята на физиката и химията показва, че понякога от­крития на учени, работещи в област­та на чистата наука и не преследва­щи в своите търсения специални практически цели, са получавали неочаквано приложения в промиш­леността и техниката Така стана и този път.

Плазмата и управляемата термо­ядрена реакция

Пред физиката днес стоят множе­ство малки и големи задачи. Като проблема номер едно сред тях се откроява управляемата термоядре­на реакция. Завидното й положение се определя от надеждата, че с ней­ното решение човечеството ще полу­чи в изобилие евтина енергия.

Какво представлява термоядре­ната реакция?При много висока тем­пература всички електрони се откъс­ват от атома. Веществото преминава в състояние на плазма от електрони и положително заредени атомни ядра. При удар на ядрата на два по-леки елемента те се съединяват и образу­ват ядро на по-тежък елемент, при което се отделя огромно количество енергия. Най-изгодни от енергетично гледище са ядрата на изотопите на водорода — деутерий и тритий. При съединяването си те образуват ядро на хелий. Термоядрените реак­ции напомнят обикновено химичес­ко горене. Само че тук реакцията протича не на нивото на молекулите, а на нивото на атомните ядра. При изгарянето например на водород в кислород се образува по-сложно вещество — вода. При ядреното „го­рене" ролята на водород и кислород играят деутерият и тритият и се получава по-сложно ядро на хелия.

Повече от 20 години човешкият ум се бори с тази голяма задача.

Шнуров плазмен разряд

Защо е така трудно? За решаване на Проблемата е необходима плазма, към която се предявяват високи изи­сквания. Първо, тя трябва да бъде с много висока плътност. Второ, тази плазма трябва да се нагрее до милиони градуси. И трето, трябва да се задържи известно време, за да може да започне термоядрена реак­ция. А всяка една от тези три задачи сама по себе си е достатъчно сложна. Учените смятат, че за нормалното протичане на управляема термояд­рена реакция е необходимо плазма с плътност 10" частици в 1 см8 да се нагрее до 200 млн. градуса и да се удържи поне няколко секунди. „Ние започнахме — казва академик Арцимович, ръководител на съвет­ската термоядрена програма — на­шите изследвания от температура на плазмата 100 000 градуса и πτ около 107 (πτ—произведение на плът­ността на плазмата по времето, за което тя се задържа). За 19 години стигнахме до температура около 5

млн градуса и увеличихме величината πτ 10 000 пъти." Тези прекрасни резултати бяха постигнати на уста­новката „Токамак". Сега в СССР се разработва „Токамак 10", която се смята от много учени за първооб­раз на бъдещия термоядрен реактор.

Пред нова задача

От получените резултати за къл-бовидната мълния до голямата про­блема на съвременната физика оста­ва само една крачка. Щом е създадена такава плътна и гореща плазма, би трябвало да започне термоядрена реакция. Необходими са нови опити и проверки. Резултатите не закъсня­ват. „Укротената" мълния в деуте-рий започва да излъчва неутрони, а това е сигурно доказателство за тер¬ моядрен синтез. Той е твърде слаб и неутроните са малко. Но това не е беда. Капица смята, че при доста¬ тъчно голям обем, когато се намали отношението на повърхнината на

разряда към неговия обем, а заедно с това се увеличи поглъщането на свръхвисокочестотна енергия и се намали излъчването на светлина ще започне интензивна термоядрена реакция.

Твърдо уверен в резултатите, го­лемият физик пристъпи към разра­ботката на самия термоядрен реактор. Проектът вече е публикуван. Габа­ритите не реактора са внушителни. Теглото му ще бъде 20 000 тона.

Изчисленията показват, че не е изключено на базата на шнуровия разряд да се осъществи термоядрен реактор със значителна мощност.

И така, направена е още една крачка към. овладяването на упра-вляемия термоядрен синтез. Откри­тието на съветския учен ни доближи до деня, в който човечеството ще по­лучи евтина термоядрена енергия, а физиката ще постигне една от свои­те заветни мечти.

СТЕФАН ТРИФОНОВ

Само нощната стража остана в музея. Всички врати бяха заключени, всички прозорци — затворени. Вси­чки места, в които можеше да се скрие човек — прове­рени.

Никакъв подозрителен звук. Бавно, с отмерени стъп­ки пазачите обикаляха коридорите, залите, стълбите. Спираха в сенките на колоните и затаяваха дъх, но не видяха нищо обезпокояващо.

А на сутринта портиерът отвори главния вход. Вля­зоха няколко групи. Към единадесет един млад човек свали от стената неголяма картина, взе я под мишница и тръгна към изхода.

Портиерът погледна разсеяно и попита: — Къде? — На реставрация! — О, и в неделя без почивка! — Какво да се прави — въздъхна младежът. Малко по-късно един от гидовете доведе посетители

в същата зала. Той погледна към празния квадрат на стената и почувствува, че губи съзнание. Невъзможно! Само преди няколко минути там имаше картина!

Зазвъняха звънци. Дотичаха пазачи. 'Долетя за­пъхтян директорът на музея, който очакваше да види всичко друго, само не и това.

В печата веднага се вдитна голям шум. Един журна­лист реши да докаже собствената си теория за подобни кражби и на другия ден влезе в същия музей. Избра си платно, свали го от стената, зави го във вестник и тръгна към изхода. Там спря, очакваше някой да го залови. Когато му омръзна да стои необезпокояван, отиде при портиера и му подаде картината: „Вземете, тя е ваша!"

Твърдят, че днес това е невъзможно. Наистина съ­битието е доста старо и много неща са се променили. В света има вече дванадесет хиляди музея и всяка година

Грабителите са очаквали, че в статуята на този Буда ще намерят ялото

РАЗОРЯВАЩИ СЪКРОВИЩА

Дежурният полицай нито за секунда не отделя очи от тези екрани, върху които вижда ценната кар­

тина и движението в залата

в тях влизат двеста и двадесет милиона посетители. Нима може във всяка зала да има пазач? При това, какъвто и да е пазачът, все за миг ще притвори очи, а крадците действуват ловко и бързо. Когато и да е музеят, все някой от прозорците може да се отвори сравнително лесно, а обикновено крадците са доста добре осведомени за слабите места.

За това днес кражбата би изглеждала по-иначе. Тряб­ва да се избегнат многобройни клопки, често такива, че крадците мечтаят да станат невидими и безплътни.

Повечето музеи имат сигнални инсталации. Пазачите обикалят по определен маршрут. Ако не минат в угово­реното време по даден коридор и не натиснат един спе­циален бутон, сигналната инсталация ще се задейству­ва. Ще заработят десетки устройства. Автоматически ще се затвори главният вход. Местната и централна по­лиция ще получат сигнал за кражба. Ето защо не може да се разчита стражата да пропусне някое кътче. Но ако се прекъсне токът, сигналната инсталация навярно ще се изключи? Не, автоматически се включват други ре­зервни източници на захранване. Отделните устрой­ства обикновено имат самостоятелни източници.

Но може би крадецът е успял все пак да се промъкне в залата, която го интересува или умело се е скрил там в часа, когато посетителите напускат музея. Най-после тишина и мрак, Той идеално познава обстановката. Тряб­ва само да премине през залата. Леко като котка той стъпва по килима. Няколко крачки. . . и пронизителен звън и силна светлина изпълват помещението. Под килима има проводници, нощем по тях пускат електри­чески ток, стъпките са прекъснали веригата и са за­действували алармената инсталация.

Ако е минал и през това изпитание, без да се чуе ужа­сният звън, крадецът вече е пред картината. Посяга към нея и. . . Отново звънци и веднага след тях— стра­жа, полиция! Прекъснат е невидимият лъч, който мина­

ва в пространството пред картината и една чувствителна фотоклетка е включила звънците.

Но може би крадецът, за когото става дума, е толкова ловък, че за него и тази пречка не съществува. Може би той вече сваля картината. Тогава изведнъж ще забеле-жи, че не може да я отдели от тежката рамка и дебелото нечупливо стъкло. А самата рамка е прикрепена към стената с вериги и някакви специални секретни ключал­ки. Няколко секунди с електрожен навярно ще решат въпроса. Той приготвя електрожена и го докосва до метала. Изведнъж — взрив, дим и лепкава течност в лицето на крадеца. Чувствителен към топлинните про­мени детектор е предизвикал взрив, разбира се, слаб, но достатъчен да уплаши смъртно крадеца. Същото би станало, ако опита да разреже метална врата или каса.

И все пак, ако неизвестно как, крадецът е успял да избегне всичките клопки и заедно с картината да си из­лезе невредим, специална автоматична камера е заснела цялата операция и на полицията ще бъде твърде интерес­но да разгледа лицето и фигурата му.

Денем (нали има крадци, които продължават да пред­почитат дневното осветление) не могат да звънят звън­ци от всяка стъпка по килима и всяко докосване до картините. Чувствителни броячи са изчислили, че все­ки ден до известните картини се докосват около сто души, било за да получат впечатления и чрез осеза­нието, било за да си откъртят малко боя за спомен.

Тъй като не всеки любопитен човек е крадец, от де­журната стая непрекъснато наблюдават помещенията със специални камери. Някои декоративни елементи на помещението, на които никой не обръща внимание, твърде често са очи на тези камери.

Към всичко това трябва да се добавят и пазачите, които все още не са станали излишни.

„Мона Лиза" се готви да преплува океана в специален сандък

В едно януарско утро на 1962 година някой повреди с нож двадесет и четири картини в галерията Уфици във Флоренция. Между тях беше и „Мадоната" на Ханс Мемлинг

В този случай нито един крадец не би могъл да се промъкне. За съжаление в действителност нещата не стоят така. Малко музеи могат да си позволят такъв огромен разход на средства. Дори тези, които имат от­лични сигнални системи, не са направили всичко въз­можно за предотвратяване на кражби. Обикновено му­зеите прилагат едно или няколко устройства, а за да могат да разчитат на тях, пазят принципът им в най-строга тайна и често го сменят.

Тази непълна самоотбрана е причина кражбите не само да не намаляват, но и да се увеличават. В американските музеи всеки ден изчезват по три-четири неща. През последните три години от Италия са изне­сени три хиляди произведения на изкуството. Във Франция годишно има двадесет големи и десетки малки кражби. А от Вандомския музей в Екс бе изнесен цял фургон живопис на стойност десет милиона франка.

Лондонският музей имаше вече сигнална система,

28

когато по съвсем банален начин от него Ос открадната ценна картина. Крадецът просто влязъл през незащите­ния прозорец на тоалетната.

А сапфирът „Звездата на Индия" бе откраднат от Нюйоркския музей по естествена история, защото слу­жителите не знаели, че съществува сигнално устрой­ство и не го били включили. Крадците излезли по-информирани от тях.

За големите кражби веднага се информира Интер­пол — организация, която включва деветдесет и пет страни. Тя разпространява подробна информация за изчезналия експонат. За съжаление виновниците най-често остават неоткрити, тъй като те връщат кар­тината, след като получат откупа, чрез сложна система от връзки.

При всички случаи добре е да се вземат по-сериозни мерки срещу кражбите предварително. Скъпо е наи­стина, но както казват, по-скъпо е след самата кражба.

Твърде много хора се интересуват напоследък от картини. Често това са любители или посредствени ху­дожници, които страдат от манията, че картината е не­довършена или малко сбъркана. И само ако успеят да я отнесат у дома си, нанасят й непоправими щети.

А има и такива, за които експонатите са само сред­ство за бърза печалба. Те се „снабдяват" с известни произведения на изкуството и ако шансовете им да се измъкнат от полицията не са особено големи, готови са да натрошат скулптурата на парчета или да нарежат картината на ивици, за да ги продадат така по-лесно на запалени любители.

Но музейните сбирки страдат не само от крадците. Неуравновесени хора, личности, които по този начин искат да станат известни или различни графомани оста­вят по експонатите имена, драскотини, а понякога — дълбоки прорези с нож или следи от хвърлени камъни. Един посетител на музея в Монреал успял да повреди за няколко минути пет картини. Реставраторите дълго и внимателно отстраняват следите, но както и след най-успешна операция остава по-голям или по-малък белег.

Затова през 1962 година, когато „Мона Лиза" тряб­ваше да преплува океана, за да бъде изложена във Ва­шингтон и Ню Йорк, бяха взети изключително строги мерки за охрана на картината. Планът за пътуването много преди това бе разработен до най-малки подроб­ности. Не случайно — гангстерските организации в САЩ също бдяха.

„Мона Лиза" тръгна към пристанището на разсъмване в автомобил, екскортиран от полицаи. Платното бе в специален сандък, който предпазваше картината от ви­брации и промените в температурата. През цялото вре­ме на пътуването през океана сандъкът бе в отделна каюта и в нея шест пазачи дежуряха неотстъпно.

Във Вашингтон и Ню Йорк пред картината имаше спе­циална стража, а „Мона Лиза" се усмихваше на посе­тителите и през бронирано стъкло. Телевизионни ка­мери предаваха платното и цялата зала в централен наблюдателен пункт, където дежурен полицай непре­къснато следеше екрана.

Разбира се, подобна охрана не може да се организира винаги и навсякъде. Но всекидневието на музеите гово­ри за това, че макар охраната да иска много средства, по-скъпо струват огромните откупи, несигурността и най-вече загубените следи на много от изчезналите експонати.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

В удобна ниша на покрива срещу моя прозорец бяха свили гнездо гълъби. Малките им поотраснаха, започнаха да се разхождат по пер­ваза и с любопитство да оглеждат ули­цата, движението, колите, хората. И една сутрин станах свидетел на интересна картина.

Малкият беше на края на перваза. Големият кацна между него и гнез­дото. Явно помислило, че отново му носят храна, гълъбчето с уверени ситни крачки побърза към стария. Но той не държеше в клюна си нищо. За моя изненада (а вероятно и гълъб­чето не очакваше това!), той тръгна срещу него и започна да го изблъсква. То се вкопчи с ноктите си за ръба, но старият решително го блъсна.

Гълъбчето безпомощно размаха криле, задържа се за миг на двадесе-

тина сантиметра под равнището на перваза, а после неочаквано (по­ложително неочаквано и за самото него) полетя и кацна на един прозо­рец няколко метра по-ниско.

Старият гълъб — едва сега проу­мях това — учеше своята рожба да лети. До обед той го „местеше" от прозореца на покрива, от покрива към някой балкон. Винаги обаче с почивка. На обед го „върна" в гнездото и му донесе храна.

След няколко дни малкото гълъбче вече летеше уверено редом със ста­рия, още след няколко — самичко се отправяше към близката градин­ка, където деца и възрастни не жале­ха трохите, за да хранят орляци гъ­лъби.

Малкото гълъбче вече беше стана­ло птица.

Аналогията „птица—човек" е само на пръв поглед точна, що се отнася до летателното обучение. Преди всичко птицата си е птица, тя е съз­дадена от еволюцията, за да лети. Малкото, което за пръв път губи твърдата почва под краката си и има за единствена опора въздух, не знае, че движенията на крилете, опашката и главата му са програмирани гене­тично в неговия организъм, създаде­ни са преди много геологически епо­хи, укрепвани са и са затвърдявани от милиони поколения преди него.

Човекът, който за пръв път сяда в кабината на учебно — тренировъчния самолет, ясно съзнава, че въздухът не е негова стихия. Той познава устройството на самолета, познава теорията на аеродинамиката, през учебния курс му е предаден — макар и описателно — „каймакът" от авиа­торския опит на 6—7 поколения лет­ци. Но той не само няма генетично програмирани действия при летене­то, той няма н и к а к в и навици и практически опит.

Когато аз за първи път трябваше да получа във въздуха кръщението си и инструкторът каза спокойно „пре­давам управлението", у мен имаше — колко безгранична е наивността на непосветения! — твърдото убежде­ние, че ще мога да крепя без особено груби грешки самолета във въздуха. Нали за това е достатъчно да под­държам определената скорост, опре-

Малки щъркелчета се учат да летят

делените обороти на двигателя и хо-ризонтално положение на самолета! Нали толкова часове бях седял на земята в кабината и бях репетирал всяко движение!

Безнадеждно. . . Самолетът навир¬ ва нос високо над хоризонта. Бутвам лоста напред. Земята сякаш се из­правя срещу мен, двигателят реве. Притеглям леко лоста, но земята се изправя от дясната ми страна, сач­мата на указателя на плъзгането е отишла докрай вляво. В този момент чувам гласа на инструктора, все така спокоен и делови, като на лек­ция:

— Много рязко работиш. Спокойно. Не стискай лоста. Пусни за малко управлението. Виждаш ли, аз не го държа също, а самолетът самичък ле­ти по-добре. Ти му пречиш. Сега ле­кичко хвани лоста — толкова, кол­кото да чувствуваш, че го държиш. Точно така!

„Точно така" съвсем не е „точно така, както трябва" — сега си давам сметка, че опитният инструктор внимаваше да не ме уплаши от първия момент, да не ми създаде комплекс. Сега си давам сметка, че съм летял отвратително лошо — както е било с всеки летец — и при първия, и при двадесет и първия полет.

Дванадесет до осемнадесет часа лети един ученик — летец, докато започне да пилотира „криво-ляво" — т. е. да се научи, макар и да допуска много грешки, как се излита, набира височина, изпълнява полет около аеродрума и как се каца. Ако не допуска груби грешки, които могат да доведат до катастрофа или повре­да на самолета, полетява сам, без ин­структор. Но това съвсем не значи, че вече е пилот. Далеч е още до овладя­ването на пилотажа. Часовете на упражнения се редят един след друг — и всеки час струва не само време, струва много пари.

За да наречем летеца опитен, той трябва да натрупа поне 500—600 часа полети. Но той е опитен само на о п р е д е л е н тип самолет. Може да излита, да каца, да изпъл­нява всички фигури. Но ще му бъдат необходими още часове — в наука на земята и във въздуха — за да овла­дее втори и трети тип самолет. Ще изучава тайните на самолетоводе¬ нето по радиоприбори, проверяващи

29

Един от обикновените симулатори — кабината е условна, пред пилото има минимален брой прибори и два екрана, на които графично се показ­

ва положението спрямо хоризонта

лица и инструктори ще летят с него и ще му „имитират" предпоставки за произшествия.

Лети си такъв пилот с проверява­щия. Вече познава самолета като соб­ственото си тяло, чувствува, образно казано, крилете като продължение на ръцете си. Има изработени навици и може да си позволява наред с непо­средствените задължения по пилоти­рането да се възхищава на пейзажа („ей че красив облак") и на въпроса, „къде се намирате", зададен по ра­диото, да отговори, бе да се замисли, без да погледне картата, земята, при­борите: „Прелитам Балкана над Бо­тевград визуално на 2400, разчетно време: Голяма Брестница единадесе­та минута, Горна Оряховица — петдесет и седма минута".

И в този момент, когато всичко върви по мед и масло, изведнъж шумът на двигателя стихва почти

Приборите показват точно с какъв режим „лети" самолетът, а на екрана, който замества предното стъкло, се „приближава" пистата за кацане и излитане. Илюзията е

почти пълна

напълно. Инструкторът в другата кабина е „отнел" докрай ръчката за газ — имитира „отказ" на двигателя.

Времето изведнъж започва да тече в друг мащаб. Секундомерът лети по циферблата, а човек трябва да свър­ши толкова много неща. . . И ги върши за невероятно кратко време, толкова бързо, колкото на земята не би могъл никога.

Завой, снижаване, поддържане на най-благоприятна скорост, едновре­менно с това избор на място за при­нудително кацане. Дали в тази нива, или в онази ливада — къде е по-под­ходящо, по-равно, няма ли препят­ствия — далекопроводи, телефонни и други жици, сгради, ровове, пътища; откъде духа вятърът, от коя страна да се насочи, на каква височина (Ви­сотомерът не помага, той показва височината над аеродрума на изли­тането, не над местността). . .

Минута напрегната работа, която протича под бдителното око на проверяващия и строго се оценява от него, за да се запише после в ле­тателната книжка: „Ход за принуди­телно кацане: Действува уверено. Снижава добре. Ориентира се добре. Избира площадката добре. Разчет много добър."

Над самата земя ръчката за газ отново отива напред: Експериментът е приключен, самолетът отново наби­ра височина и продължава по мар­шрута.

Такива и подобни проверки всеки летец преминава по няколко в годи­ната. И непрекъснато учи. Наред със всички други, учат и летците от гражданската авиация. Нищо, че всеки ден летят с пътници по едни и същи маршрути — те имат редовно контролни полети, а така също и учебни полети. Това струва пари, не е както при гълъбчето, което лети, без да разходва гориво, ресурс, масло и

По-усъвършенствуван симулатор — кабината пак е условна, над таб­лото има екран за прожектиране на

това, което „вижда" пилотът

не получава заплата, нито към стой­ността на полета му се прибавят за­платите на още десетина души, кои­то работят за този полет от земята.

А не може ли всичко това някак да се тренира и упражнява на земята? По начина, по който аз „тренирах" за първия си полет — не може. За­това пък е възможно по един друг начин — с помощта на хитроумно устройство, наречено с и м у л а ­т о р .

Симулаторът — това е самолетна кабина, в която има всичко онова, което се намира в кабината на опре­делен тип самолет. Специални устрой­ства задвижват стрелките на прибори­те така, че да се симулира (оттам идва и названието на този тренажер) напълно полет. При натискане на ръчката за газ напред растат обороти­те на двигателя, изкуственият хори­зонт, указателят на завоите и плъз­гането, всички навигационно-пило¬ тажни прибори и уреди за контроли­ране работата на двигателите имат съответни и взаимно свързани пока­зания. При това тази взаимна връзка и зависимост точ в точ реагира както би реагирал самолетът. В последните модели симулатори вси­чко това се координира от електрон­на машина.

Тренировката може да се програ­мира така, че на определен етап от полета да „възникнат" усложнения: например светва лампата „пожар в двигател № 2" и реагират съответ­ните прибори. Пилотът трябва да извърши в строга последователност редица действия, да премине на нов

режим на полет и т. н. През всич­кото време неговите действия са не само наблюдавани от проверяващия, но и специално устройство записва времето, продължителността и ха­рактера на всяко мръдване на кор­милата, елероните, маневрите с обо­ротите на двигателите, агрегатите и съоръженията.

Съществуват симулатори, при кои­то пред пилота се прожектира релеф­на карта на местността, над която лети. В едно съседно помещение наистина се намира релефна карта, обхващаща район от примерно 50 на 50 километра. Над нея се движи обективът на камера със скорост, мащабна на скоростта на „полета". Ако пилотът с помощта на коман­дите „наклони" самолета спрямо

хоризонта, под същия ъгъл се на­кланя и обективът. Увеличава „ско­ростта" — обективът се придвижва по-бързо. Намалява „височината" — обективът се спуска пропорционално по-ниско над картата. Подхожда за кацане — обективът показва пис­тата.

Повечето големи авиокомпании получават такива симулатори за обу­чение и квалифициране на младите летци, както и за усвояване на нови типове самолети от по-старите, вече опитни пилоти, за проверяване тех­никата на пилотажа и самолетоводе¬ нето на целия летателен състав и ре­дица други задачи, които биха „глътнали" огромни количества сред­ства, биха заемали самолети за време, през което те могат „да пече­

лят пари", като превозват пътници или товари. Изчислено е, че разхо­дите по квалифицирането и поддър­жането на квалификацията на пилотите се намаляват почти с 20 на сто, ако се използуват симулатори.

Най-напред, когато се създава един самолет, летците — изпитатели го „учат" да лети. Той се „научава". Започва серийното му производство. И когато това вече става икономиче­ски оправдано, прави се симулатор на неговия полет — една „хитра", бих казал умна машина, която учи хората да летят, да придобиват опит, навици и рефлекси, незаложени от природата в тях. Да овладяват най-големия океан на нашата планета — въздушния.

НИКОЛАЙ КАЛЧЕВ

БАГРИ И БЛЯСЪК През последните години от своя живот Айнщайн при

съствал на тържествен прием в Калифорния. Дамата, която седяла до него, изведнъж го попитала:

— Господин Айнщайн, кажете ми кое е най-голямото откритие в областта на химията през наше време?

Без да се замисли, великият учен отговорил веднага: — Лакът и боята за коси, госпожо! Това, разбира се, е шега. Ако в действителност

лаковите покрития или по-просто, но по-неточно каза­но „лакове", са едно от големите постижения на съвре­менната химия. И, както всяко научно постижение, имат свои истории. . .

През 1879 година в северната част на Испания лю­бителят археолог маркиз де Саутуола, придружен от четиригодишната си дъщеря, решил да разгледа пеще­рата Алтамира. Малката палавница явно не се интере­сувала от вкаменелостите, вълнуващи бащата. Но в пещерата имало няколко ниски галерии, които никой уважаващ себе си археолог не би изследвал и където можело приятно да се поиграе. Детето пропълзяло в в долната част на пещерата, носейки свещицата си. Но когато погледнало към тавана, за най-голям негов ужас отгоре се изблещили очите на огромен нарисуван бик.

Оказало се, че стените и таваните на тези ниски гале­рии били покрити с прекрасни рисунки, дело на пър­вобитния човек.

След това откритията се зареждат: пещерите Ла Мут във Франция, в Южна Италия по долината на река Дордон в Югозападна Франция и много други места в Европа се оказват великолепни първобитни художестве­ни галерии. Около 20 000 години ни делят от времето, когато неизвестният художник е оставил кухите кока­ли, употребявани вместо туби за боя и плоските ко¬ калени плешки, послужили му вместо палитра в пе­щерата Матурата край Белоградчик

Прави впечатление, че всички скални рисунки от тези в Алтамира до фреските на Тасили са рисувани в места, където няма влага или по-точно — не са изло­жени на капризните атмосферни влияния. И са запа­зени до днес. За наша радост! Защото първите люби­тели на багрите са използували направо дадените им от природата земни бои или пигменти. Доста по-късно някои пък са започнали да ги стриват и размесват с жи­вотинска лой. Първото свързващо вещество било наме­рено.

За капризните атмосферни влияния тази „техноло­гия" на приготовляване на бои „не струва". Тогава? Тогава се зареждат много столетия, сменят се полуус¬ пехи с неуспехи, за да се намери сигурното средство, с което се смесват боите така, че да траят дълго време и да не губят своя блясък.

Какво ли не е опитвано! Оцетът и яйчният белтък, казеинът и пчелният восък и всякакви чудновати и „чудодейни" смеси, но никой от тези опити не излязъл сполучлив. Древните египтяни украсявали саркофа­зите на своите мъртви с покрития от природни смоли и восъци. Други народи от Изтока използували восъци като свързващи вещества за архитектурно — декоративни цели. За покриване на дървени и керамични изделия от култов характер приготовлявали „лак" от сока на дър­вото уршпол. Древните елини и римляни за същите цели разтваряли в растителни съхливи масла различни при­родни смоли като колофон, сандрак и янтар.

Стотици години продължавало това търсене, а между¬ времено живописците и декораторите били принудени да се придържат към своята така наречена фрескова техника. А тя била несъвършена по много причини. Преди всичко стената на дървената подложка, върху която художникът трябвало да сътвори картината си, е била подлагана на специална обработка, изискваща

31

от чирака на майстора силни мускули и пъргавина. Защото в една извадка от „Трактат върху живописта" на Джотовия ученик Ченино Ченини се казва: „Ще седиш шест години в работилницата на своя майстор, за да се научиш как да разтриваш боите, да грундираш стените и да работиш със злато. След това през нови 6 години ще се запознаеш с останалите живописни тех­ники върху стена или дърво". . . А обработката на по­върхността започвало, като я покривали с няколко пласта гипс, смесен със специално лепило. Чиракът трябвало да излъска повърхността на мазилката, „до­като стане гладка като полиран мрамор". Пак той нанасял грунда върху полираната повърхност, разтри­вал боите на майстора, размесени с яйце за свързване на частиците им и едва тогава художникът хващал чет­ката. Това отнемало много време, но още не е всичко. Полагането на боите се извършвало по строго определен начин. Веднъж нанесени, не било възможно да се остър¬ жат върху тази каменоподобна плоскост и художникът не е могъл да покрие възможните грешки, като постави нов слой боя. Но друг начин не е имало. Докато през тридестте години на XV век един слух започнал да се шири сред художниците в Италия. На север в далечна Фландрия бил открит нов начин на рисуване. Какъв бил той — никой не е знаел, защото тогавашните гил­дии ревниво пазели тайните сп. Известни станали само имената на откривателите — братята Хубърт и Ян ван Ейк от Месейк във Фландрия. Те просто се досетили да заменят сместа от яйчен белтък и оцет с масло от ленено семе.

Лененото масло послужило, за да се „свържат" пиг­ментите помежду си и придавало на боята приятна ме­кост, гланц и голяма трайност. Сега вече боите съхнели достатъчно бавно, за да може художникът да прецени и поправи някоя своя грешка, но и достатъчно бързо, за да бъде картината готова навреме за клиента. На­стъпили златни години за художниците. Но дали само за тях?

Само багри не стигат

Естетическото чувство у човека е нещо много сложно. Големият италиански архитект, живописец и теоретик на изкуствата Леон Батиста Алберти (1404—1472 г.) в един трактат, посветен на изкуството, казва:,, Най-вече очите поради естеството си познават и желаят красотата и изяществото и е много трудно те да бъдат задоволени." Но „красотата и изяществото, схванати от очите" не се намират само в картините на Джото, Дюрер, Рембранд или Ван Гог.

Изящно оцветената и лакирана древна японска кутия за чай, ярките и чудно съчетани цветове на кукерските маски, коприненият блясък на новите мебели също „задоволяват очите" ви. Оказва се, че употребата на фил¬ мообразуващите вещества като декоративни средства е нарастнала днес многократно и ще нараства с още по-зашеметяващи темпове.

Вече е ясно, че филмообразуващи вещества са боите, с които са работили древните пещерни художници, бои те, приготвени за нанасяне по алфресковата техника, маслените бои на Хубърт и Ян ван Ейк. Филмообразу­ващи вещества са и лаковете като общо понятие. Близо два века след смъртта на братята ван Ейк тяхната тех­нология се развила доста бързо, но изключително на основата на чистото занаятчийство. Едва към средата на XIX век към тях се проявил и първият по-жив инте-

32

рес на научноизследователската мисъл. В течение на дълъг период от време качеството на покритието се е оценявало, като „изпитателят" поставял палеца си върху нанесеното покритие. В зависимост от това дали палецът ще остави следи, или ще се „отлепи" гладко, преценката е била категорично произнасяна. В 1856 г. руският хи­мик М. Скобликов публикувал дисертация на тема „Раз­бор на фабрикацията на лаковете и на процеса на изсъх­ване на маслата". Началото било сложно. През първата половина на настоящето столетие „изследващият" па­лец отстъпил на вече съвсем точна оценка за качествата на лаковите покрития. Технологията на лаково-бояд¬ жийските покрития се превърнала в точна наука, чер­пеща опита и знанията на много химици, физици и математици.

До първата четвърт на нашето столетие производ­ството на различните видове лакови покрития е било изкуство или занаят, основан почти изключително на практически опит. Днес основата се нарича математи­чески анализ, химия, физика... или накратко —техно­логията на лаковите покрития се превърна в сложна наука.

Лаковите покрития като общо понятие представля­ват филмообразуващи вещества. Те са вещества, които могат да се нанасят в течно или твърдо състояние като тънки слоеве върху повърхности и след време се пре­връщат в твърди покрития. Най-важните им части са: филмообразувател или свързващо вещество, летливи ор­ганични разтворители и пигменти, благодарение на които можем да получим емайллакове от всички цве­тове на дъгата.

Докато до началото на двадесетте години на XX век производството на лакове е ставало върху основата на естествените природни смоли (копалова смола, колофон и др.) и ленено масло, то сега новите изкуствени смоли създадоха условия за производство на нови филмообра­зуващи вещества. Новополучените изкуствени смоли далече превъзхождат естествените. Възможно е даже да се получат лакове, променящи своя цвят съобразно тем­пературата на боядисаната повърхност.

Декоративно — художествените функции на лаковите покрития са важни, но често по-важни са функциите им като антикорозионни средства. Всяка година човече-ството губи 10—12% от наличния метал в света поради корозията. В пари това прави загуба от 16,5 милиарда лева. Затова няма отрасъл в световното стопанство, къ­дето лаковите покрития да не се използуват за защита на металите или на дървото. Без тях съвременното производство на генератори, трансформатори, радио­апарати, телевизори и много други електрически прибо­ри и уреди е немислимо.

Ако за момент електроизолационните лакови и емайллакове в електропромишлеността загубят своите изолационни качества, тогава динамомашините ще престанат да произвеждат електрически ток, електро­транспортът ще спре, радио- и телевизионните прием­ници ще заглъхнат. Електрическите инсталации на моторните превозни средства ще откажат да действуват, ще спре производството, ще замре пулсиращото ежедне­вие.

Радарните инсталации на самолетите и летищата са покрити със специални лакове за предпазване от влага. Но съставните компоненти на тези лакове трябва да бъдат „прозрачни" за електромагнитните вълни. В про­тивен случай радарът ще „ослепее".

Свои особености имат и лаковете за покрития на из-

делия в тропическите страни. Отровата, включена в тех­ния състав, ги прави недостъпни за плесените, микро­организмите и насекомите в тропиците.

Хиляди кораби днес браздят моретата и океаните на света. Непрекъснато тяхната подводна част се атакува от солената морска вода и морските растения и животни. Те разяждат скъпата стоманена обшивка на кораба и извършват хиляди мили преходи, прикрепени към нея като пътници без билет. „Брадясалият" кораб забавя своя ход, изразходва хиляди литри допълнително гори­во, за да превози неканените гости. Сега подводната част на морските кораби се боядисва със специално приготвени лакове, в чиито състав са прибавени спе­циални вещества. Те „пропъждат" всеки неканен „гра­тисчия".

У нас ХЗ „Лакпром" произвежда специалните елек­троизолационни и подводни корабни лакове, които по някои качествени показатели превъзхождат произвеж­даните в чужбина.

А бъдещето?

„Всичко, което един човек е в състояние да помисли, друг може да осъществи" — твърди Жюл Верн. С още по-голямо основание можем да повторим неговата мисъл ние — хората от XX век. Лишеният от фантазия химик никога не би успял да „надникне не само в отдалеченото с десетилетия бъдеще, но и в утрешния ден. „Ние ни­кога не трябва да забравяме — пише Луи де Броил, — че всеки успех на нашето познание поставя повече пробле­ми, отколкото решава, и че в тази област всяка новоот­крита земя позволява да се предположи съществуването на още неизвестни от нас необятни континенти." Тогава?

Нека влезем в една машина на времето и се пренесем от 1972 в 1980, 1990, 2000 . . .

Докато се настаняваме в машината и превързваме ко­ланите, нека си припомним стария анекдот за „Износе­ните ръкавици"на Марк Твен.

Един художник поканил в ателието си Марк Твен, за да му покаже картините си. Писателят доближил до триножника и започнал да пипа с пръст сложената вър­ху него картина. Художникът изтръпнал.

— Не пипайте! Боята е още прясна! — Не се страхувайте, приятелю — отговорил Твен

спокойно. — Ръкавиците са ми износени и не си заслу­жава да ги пазя.

През 1980 година Марк Твен спокойно щеше да опип­ва току-що завършената картина на своя приятел даже и с новите си ръкавици. Те нямаше да се изцапат и,

ИЛЮСТРАЦИИ ОТ АВТОРА

по-важно — картината нямаше да пострада. Разра­ботват се специални лакови бои, които ще изсъхват буквално две-три минути, след полагането им върху платното. Време, достатъчно за поправка на евентуални грешки, пък и слоят боя има време да изсъхне. И да не се замърси от праха, навеян от вятъра, особено при работа на открито. А трайността на самата картина? В §5 от устава на гандските майстори се казва: „Всеки член от сдружението на художниците и декораторите е длъжен да работи с доброкачествени материали. Нару­шителите се глобяват с глоба, възлизаща на 10 парижки фунта." И въпреки добросъвестността на старите май¬ стори, много от работите на Джото, Дюрер, Рубенс и Рембранд с мъка се поддържат в добро състояние от цели щабове художници — реставратори и консерва­тори. Много картини на Мане, Сисле и Гоген са напу­кани „като юфка". Все пак техните произведения, а произведенията на бъдещите, може би още неродени ве­лики художници ще живеят хилядолетия. Новите бъ­дещи лакови покрития, нанесени върху картината, ще позволят на нашите потомци да й се наслаждават и през годината 5972.

На 22 декември 1963 г. на гръцкия пътнически кораб „Лакония" (20 300 т водоизместимост с 1000 души пътници и екипаж), пътуващ за Канарските острови, избухнал пожар. Деветстотин души се спасили, но сто души загинали. Примери като този могат да се на­мерят със стотици в архивните дневници на застра­хователните компании.

В химическите лаборатории по света се разработват не само негорящи, но и ненагряващи се лакови покрития. Импрегнираните с тях предмети ще изключат случаи като „Лакония".

Нощните автомобилни катастрофи стават и поради това,че шофьорът не може точно да прецени разстоя­нието до колата, която върви пред него. Затова на ня­кои коли предвидливи шофьори монтират осветителни тела и отдолу на колата. По този начин асфалтът се осветява и преценката за скоростта, с която се движи колата, е много по-сигурна. Утре тези осветителни тела ще бъдат заменени със светещи лакове.

Във въздуха ще летят самолети, боядисани също със светещи лакове. Нощем те ще приличат на гигантски метеори.

Утре, вместо скъпите, тежки и често ненадеждни за­щитни мантии на космическите кораби ще се употребява тънък слой лак, който ще поема върху горния си слой температура от порядъка на няколко хиляди градуса и ще я преобразува до няколкостотин градуса. Трайност­та на бъдещите лакови покрития в среда на най-агре­сивни химикали ще се увеличи десетократно. На практи­ка леката кола или малкият семеен самолет на нашите деца не ще се нуждаят от пребоядисване, даже и когато са „чукнати". Нанесеният лаков филм няма да бъде разкъсан. Подводните домове на бъдещите акванавти, обагрени със светещи лакове, ще представляват разно­цветна светеща феерия. Стените на нашите домове ще бъ­дат покрити със звукопоглъщащи лакове и минаващият над тях с грохот свръхзвуков самолет ще създава тол­кова грижи, колкото минаващият под прозореца днес колоездач. Пак същите лакове ще осигуряват в жили­щето при арктически студ навън температура от поря­дъка на 20°С вътре.

И още, още. . . Багри и блясък!

СТОЯН АБРАШЕВ

33

Търси се Елдорадо

По-добре е Да разкажем историята на Елдорадо, като напълно нару­шим хронологичния й ред. Освен това ще бъде уместно още в нача­лото да цитираме последните данни от енциклопедията, където накрат­ко е доказано, че такава страна ни­кога не е съществувала.

А сега да се пренесем в 1912 го­дина.

. . . По трудния високопланински проход в перуанските Анди, про­каран още от ръката на трудолюби­вите инки, можел да се срещне необикновен обоз.

Мулета и волове, впрегнати в ог­ромни каруци, теглели към висините големи помпи-

Инженерите по брега на езерото Гуатавита в Колумбия с нетърпе­ние очаквали ценния товар. Те ня­мали намерение да строят фабрика или мелница в този забравен край. Просто били членове на новото ак­ционерно дружество за разработка на съкровищата в Елдорадо. Друже­ството било създадено в Лондон.

Парните помпи работили повече от месец, смайвайки местното на­селение. Скоро езерото се превърнало в малко тинесто вирче и работници­те веднага започнали с кошници да изнасят на брега вонящата тиня. Още в първата кошница акционе­

рите намерили златни огърлици и диадеми, изумруди и парчета скъпо­ценни камъни.

За съжаление обаче алчната радост не продължила дълго. Под жар­ките лъчи на слънцето тинята бързо се превърнала в маса от . . . твърд бетон. В безсилния си гняв англи­чаните се опитали да го размият с вода. . . но тинята навеки се пре­върнала в камък, като покрила с не­пробиваема броня хилядите златни произведения.

Само в очите на авантюристите от Лондон езерото Гуатавита точно съвпадало с географската точка на Елдорадо. Мнозина обаче се при­държали към друга версия. За да я изясним, трябва да надникнем в друга епоха.

Един от най-жестоките завоева­тели — Франсиско Писаро, през 1533 година извършил поход на юг от Панама и разгромил империята на инките. Неговият отряд получил ни повече, ни по-малко от 30 куби­чески метра злато. По онова време такова съкровище не е притежавал нито един от сиятелствата в Европа.

Писаро заедно със своите събратя безславно загинал в Перу. Но някой от неговите войници успял да се до­бере до Панама, която по това време била испанска колония. Слуховете за богатите със злато градове бързо достигали до Мадрид. В Централна Америка започнали да пристигат безброй отряди от обеднели дво­ряни и избягали престъпници.

И ето, че точно в тази пъстра среда някъде около 1536 година се родил митът за Елдорадо. Авантюристите се разтичали, като не знаели кой път да хванат, къде да започнат гра­бежите в името на Христа, краля на Испания и личното благо.

Често от джунглите започнали да пристигат обезумели от болести, глад и преследвани от несполуки авантюристи от първите отреди на за­воевателите на континента. Те раз­казвали, че някъде в джунглите се намира приказна страна, в която живеят индианци, чиито дворци са облицовани с масивни златни плочи. Главният град на страната също но­сел названието Елдорадо. Там имало в изобилие аспис, злато и сребро. Фанатиците, успели да се измъкнат от ада на джунглата, твърдели, че жителите на страната, изплашени от нашествието на чуждоземците, за­почнали да крият златото си в скри­валищата, защото златото за тях бил метал, посветен на бога на Слън­цето.

Един от тези авантюристи, побелял от тропическа треска, с безброй рани по тялото, изпратил на север отряд, организиран от испанския владетел Васкес де Корнандо. „Там е Елдо­радо — извикал той — Вие ще го познаете по блясъка на златото, кое­то се отразява в небесата."

Испанците вече знаели, че на север от Панама се намира държавата на ацтеките, където Кортес заграбил толкова много злато, че с него мо­жели да натоварят цяла ескадра кораби.

Отрядът на Корнандо преминал от Юкатан до територията на днешна Калифорния, но така и не могъл да открие приказното Елдорадо.

Друг испанец Гонсало Хименес де Касада бил първият от онези, които решили да търсят легендар­ната страна в Южна Америка. Той събрал отряд от 900 авантюристи. До територията на днешна Колумбия успели да се доберат само 200 души с ръждясали брони, боси. . . И тук им се наложило да водят бой с ин¬ дианци от племето „чичба". Като раз¬ били отряда на „чичба", испанците излезли на брега на езерото Гуата­вита. Те подложили на разпит плен­ниците и научили, че всичкото злато на племето се намира на . дъното на езерото. . .

Племето имало доста странен оби­чай. Веднъж в годината намазвали вожда с благовонни масла, посип-вали го със златен прах и го карали да се гмурне във водите на езерото. След него се посипвал дъжд от златни украшения. Този обичай просъще­ствувал повече от 300 години. Мо­жем да си представим какви огромни купища от скъпоценни камъни се намирали във водите на Гуатавита.

В XVII и XVIII век стотици от­ряди от авантюристи търсели Елдо­радо в Гватемала, Хондурас, Па­нама, Перу, Венецуела и Еквадор. Митът за Елдорадо бил украсен от нови измислици и издирванията до­стигнали чак до Огнена земя.

Всички опити били обаче безус­пешни. Наистина в 1787 година ис­пански офицери намерили богати съкровища от златни предмети в Еквадор. Днес е невъзможно да се установи какво точно са намерили, тъй като всички скъпоценни украше­ния веднага били претопени в кюл­чета.

И Александър Хумболд — зна­менитият немски географ и пътеше­ственик не намерил Елдорадо, след като пропътувал Перу и Колумбия в напразно търсене на призрачното

злато. Той пръв и единствен по онова време не мечтаел за лично забогатя­ване, а за сензационни изложби в музеите на Берлин.

Почти през целия XIX век амери­канците търсели съкровището на Елдорадо в околностите на перу¬ анския град Куско — древната сто­лица на инките. Австрийците и фран­цузите — около еквадорския град Кито. Различни експедиции успя­вали да се доберат до мъчнопрохо­димите гори на Чили и джунглите в басейна на Амазонка.

Преди сто години няколко пъти във вестниците на Бразилия се по­явявало интервю със „солидна дама от Европа, която живее в САЩ". На спиритически сеанс на нея „на­пълно п се открила" древната тайна. Оказало се, че индианците скрили цялото си съкровище от злато в кри­воличещия тунел, който бил про­каран през цяла Южна Америка от Лима до Рио де Жанейро. По-нататък той вървял под океана до . . . Атлан­тида. По този тунел жителите на из­чезналия материк проникнали в новия континент и научили индиан­ците, а в това число и жителите на Елдорадо да добиват и обработват скъпоценния материал. Колкото и да е странно, картите на гигантския тунел се появили в някои книги и до ден днешен служат като ръковод­ство на съвременните търсачи на съкровища.

В едно от джобните помагала на завоевателите от XX век се казва, че златото, изчезнало от Елдорадо, трябва да се търси в планините на изток от Куско. Там именно, в древ­ните тайни храмове сред скалите, били закарани несметните съкровища на инките, натоварени на 11 хиляди лами.

Пагубната сила на остарялата ле­генда била толкова голяма, че дори някои от професионалните архео­лози, занимаващи се с разкопките в Южна Америка, захвърлили поря­дъчната си професия и трескаво за­почнали да търсят злато при индиан­ците за себе си, а не за музеите. Това се случи и в наши дни с французина Верне, с италианеца Вагети, с ан­гличанина Тарнтън.

Навярно мнозина от вас си спом­нят увлекателния филм „Анакон­да". На времето неговият автор шве­дът Ралф Бломберг изостави из­следванията на животинския свят на тропиците и предприе три отчаяни експедиции във влажните тропи­чески гори по склоновете на Андите. Неизвестно защо, той беше твърдо

уверен, че Елдорадо се намира близо до днешното планинско селище Ля¬ гантани в Еквадор.

Неотдавна той тръгнал в четвъртия си поход за златото, скрито в непро­ходимите гори на джунглите. Ако смелият и безразсъден Бломберг намери нещо, прилично на Елдо­радо, златните изделия на древното изкуство няма да пропаднат за нау­ката. Ще бъде сниман и качествен филм, на място ще бъдат направени щателни изследвания, а самите на­ходки (дори не златните) ще попаднат в добросъвестните ръце на музей­ните работници. Бломберг е рядко изключение сред изследователите на Елдорадо; той е романтик в трудните издирвания. Обаче броят на такива честни ентусиасти е твърде малък.

Днес учените — историци докумен­тално доказаха, че на Американ­ския континент такава страна не е съществувала. Разкрити са истори­ческите корени на мита. Но учените признават, че е имало много градове от Мексико до Чили, в които владе­телите на древноиндианските дър­жави живеели в дворци от злато, разхождали са се в градини със златни дървета и в храмове със злат­ни идоли.

Търсачите на съкровища с инте­рес четели подобни трудове. Тях­ната „работа" от Перу, където в на­чалото на века търсили златото на инките, днес се пренесла във всички страни на Централна Америка и в екваториалната част на Южна Аме­рика. С една дума, издирванията на Елдорадо били в центъра на архео­логическите проучвания. Огромен брой от изделията на талантливите майстори от древността вече никога не ще се появят пред възхитените погледи на специалистите, способни да оценят тяхното историческо и ху­дожествено значение. Издирванията на Елдорадо се превърнаха в сти­хийно бедствие, в безпощадно ограб­ване на историческите паметници.

Откриването на древните цивили­зации на Америка е започнало с тяхното ограбване. В наши дни също се откриват неизвестни до­сега цивилизации. И пак всичко за­почва с ограбване. Колкото и па­радоксално да звучи, армията от лековерни, повярвали в Елдорадо, участвува в болшинството от най-сензационните археологически от­крития в Новия свят.

Учените с горчива насмешка приз­нават в какво окаяно положение се намират заради „уакерос". Такъв

прякор са получили хората, които ограбват гробниците в Америка. Техните пълчища наброяват няколко пъти повече „активисти", отколкото са отрядите от историци и архео­лози.

Археологията получава всички све­дения от земята. Не случайно на­ричат археолозите „работещи с ло­пати". И ето, че за основния рабо­тен инструмент на археолозите вече няма работа. Няма, защото земята на древните индианци, още преди идването на археолозите, е преко¬ пана от търсачите на съкровища. И за това е виновен само съществува­щият мит за Елдорадо. „Археоло­гическите опустошители", които тър­сят съкровища от злато, работят до­ста оперативно, разкопават десетки хиляди гробници, подкопават хра­мове и пирамиди, основно разру­шават стотици ценни исторически паметници.

На туристите в Перу, Еквадор и Колумбия показват като интересна забележителност безбройните ями и дупки, изровени от „уакерос"

За да получат сведения за важните и редки находки, направени от тех­ните безсъвестни съперници, архео­лозите са принудени да завързват приятелства с полицията, митнича­рите, да имат свои агенти на черната борса, да съставят картотеки на част­ните колекции. Често пъти по такъв начин, а не по пътя на разкопките, те получават информация за най-новите открития във втората поло­вина на XX век. Това наистина е твърде тежка дан на легендата за Елдорадо.

В 1964 година в печата на някои страни от Латинска Америка се промъкнаха сведения, че богати ко­лекционери от Европа и САЩ от­купили срещу големи суми много редки статуетки и златни предмети „Елдорадо най-после е намерено" — шумят вестниците. Археолозите от­ново били обезпокоени. Трябвало бързо да се изясни мястото на новите находки.

Докато разузнаването действувало на черната борса, изминало доста време. Една експедиция открила по склоновете на планински хребети в северната част на Перу „само" хи­ляда празни дупки — разграбените гробници. Цялата местност варвар,-ски била изровена от алчните гра­бители, наложило се учените да се върнат, и сведенията за новата ци­вилизация, открита в Северно Перу, били получени само от находките, влезли бързо в личните колекции

35

Това много напомня дейността на ис­панските мисионери, унищожили най-ценните ръкописи на майте.

По околен път били открити пър­вите следи на забележителната древ­на индианска цивилизация, прежи­вяла бурен разцвет почти преди три хиляди години, т. е. дълго преди появата на инките. Някъде в на­чалото на първото хилядолетие от нашата ера, когато древна Гърция още не е достигнала своя апогей, на южноамериканския материк съще­ствувала държава с високоразвита култура.

Нейните жители били опитни грън­чари. Глинените им съдове представ­лявали малки фигурки на домашни богове. Почти на всички съдове-скулптури съществува изображе­ние на мравка. Какво е символизи­рала мравката, учените и до днес не са в състояние да установят.

Древноперуанските металурзи умеели да покриват със златен слой медните ритуални съдове и щитовете на воините. Тук е уместно да от­бележим, че дори в нашия цивили­зован век тази работа се смята техно­логически доста трудна. Такова май­сторство в обработката на метал не е достигнала нито една древна кул­тура в Новия свят.

Именно тънкият златен слой дал основание в някои вестници да пишат, че са открити съкровищата в Елдорадо. Абсурдността на това из­явление става ясна и от факта, че много векове преди появата на ис­панците в Америка, т. е. до ражда­нето на мита за златната страна, позлатените древни градове вече ле­жали под земните пластове.

Майсторството на древните перу¬ анци позволило на учените да смя­тат, че е намерена още една древна цивилизация на Американския кон­тинент. Днес археолозите полагат неимоверни усилия да изяснят ней­ните исторически граници, нейната връзка с по-следващите цивилиза­ции, причините за нейната гибел.

Учените се промъкват както лов-ците в гъстите джунгли крачка по крачка в глъбините на историята на Америка. Те много трудно събират в своята „спестовна касичка" све­дения за новите находки на „уа¬ керос", които бродят навсякъде: понякога се налага историците да вземат уроци по актьорско май­сторство, да се преобличат и да играят ролята на богати пътешест­веници. И ако им потръгне, прите­жателят на тайния магазин ще им

36

даде по един превъзходно напечатан каталог; на неговите страници могат да се видят статуи от Мексико, златни гущери от Панама, гравирани скъпоценни камъни от Перу. Всеки музей по света би могъл да се гордее с такъв каталог. Обаче. . .

Десетки тайни фирми в Швей­цария, САЩ, Холандия, Белгия и Франция издават такива каталози за частни лица с големи кесии. Но с особено голям размах работят спе­кулантите от Швейцария. Оттук уникалните образци на изкуството се препращат в частни колекции, в ръцете на невежи безделници, за които притежанието на такива пред­мети е модерно хоби. За степента на културата им говори следният факт: Един тексаски бизнесмен успешно издал каталог, в който гранитната ацтекска богиня минава за Аполон от. . . Мала Азия. . .

На учените не им е смешно, а твърде, твърде тъжно. . .

Веднъж американски и мексикан­ски учени разглеждали един ката­лог на някаква тайна фирма и видели фотография на необикновена ста­туетка. Тя представлявала човешка фигура от базалт. На археолозите направили силно впечатление свое­образните накити за глава. Досега не били срещали подобни. Те веднага разбрали, че някои от „уакерос" са успели да се натъкнат на следите на още неизвестна цивилизация.

Отново започнали походи по чер­ната борса в магазините на пре­купвачите, обръщения към журна­листи и колекционери. Нишката на упоритите разследвания ги от­вела в Панама, до място, което през едната половина от годината пред­ставлявала нажежена пустиня, а през другата — блато. За щастие учените отишли там много бързо и осквернителите на гробници не ус­пели да нанесат на науката големи загуби.

Пред очите на археолозите се по­явила равнина с площ около хиляда километра, плътно осеяна с гроб­ници, остатъци от храмове, парчета статуи и късчета от съдове. Трудно е да се разбере как по-рано никой не е забелязал тези толкова ясни сле­ди от цяла една държава.

И ето че лопатата на специалиста, а не лизгара на грабителя, потъна­ла в пропастта. В кабинетите на уче­ните при щателното изследване се излели потоци парченца от съдове, върхове на стрели, жезли на жреци, барелефи, украшения от кристал, скъпоценни камъни, порфир. Под

земния слой и вулканичната пепел добре се запазили до наши дни хи­ляди битови произведения на древ­ните индианци.

Учените открили и злато, но още повече се зарадвали, когато освобо­дили от вековните напластявания ос­татъците от жертвен олтар. Близо до граничните колони се намирали плетеници от прозрачен порфир. Върху тях имало кости, смесени с главни и пепел. Това била неоце­нима находка, тъй като давала въз­можност посредством радиовъгле¬ роден анализ да се изясни точната дата на жертвоприношението.

И керамичните парченца помог­нали да се установи пътят на раз­витието на неизвестната култура. Бил открит в шестметров слой ос­татък от съд. Това също били следи от жертвоприношение. Установеният религиозен обряд изисквал разби­ването на керамичния съд в подно­жието на статуята. И този обряд съществувал повече от хиляди го­дини. . .

Учените се развълнували от тези цифри. На територията на Панама били открити много древни градове, селища, дворци, храмове. Най-интересен бил храмът „Хиляди бо­гове". Той заемал площ около 50 хектара. Стотици базалтови колони, покрити от горе до долу с барелефи и йероглифи, образували гигантски четириъгълник. В барелефите и по колоните, които имали кръгло, ква­дратно и осмоъгълно сечение били отразени почти цялата история на тайнствения народ, неговият бит, войните, които е водил, и обичаи­те му.

Много от барелефите предизви­кали възхищение и объркване. На един — ягуар изяжда младеж; на друг — воини поглаждат дългите си къдрави бради. Бради? При индиан­ците? Нали лицата на всички ко­ренни жители на Америка не са били окосмени. . .

Учените били учудени от красно­речивите факти, които свидетелству­вали за дълбоката древност на гра­довете, открити в Панама. Две хиляди години преди н. е. там вече кипял сложен обществен живот, строели се пищни дворци, стадиони, пътища. Някои храмове ни отвеж­дат в още по-далечни времена. Един от тях функционирал в продължение на 3600 години и бил разрушен едва в VII век на н. е. Били намерени постройки от градски тип, издиг­нати дълго време преди строител­ството на египетските пирамиди,

по-рано, отколкото се появили гра­довете в Месопотамия. Някои учени изказват предположението, че ста­рата култура на Панамския прана¬ род започнала да се създава преди около десет хиляди години!

Територията, където са намерени тези ценни находки, е под закри­лата на държавата. Но въпреки това „уакерос" успяват да проникнат. Една от техните групи експортирала в САЩ колона, която тежала около един тон. Друга се занимава с из­дирване на гробници, които са се изплъзнали от погледа на учените. За целта често се налагало да скачат нощем с парашути в отдалечени райони на пустинни местности.

Без да представяме нещата по­черни, отколкото са, може да ка­жем и това, че в наши дни търса­чите на Елдорадо са образували ги­гантски гангстерски синдикат. В него членуват авантюристи от всички слоеве — боксьори от САЩ, бивши войници от френския чуждестранен легион, членове на мафията. Босо­

вете снабдяват своите агенти с всъде­ходи, булдозери, бързоходни катери и най-нови уреди за откриване на метал в земята. „Уакерос" са се раз­делили на помощници, които посоч­ват обектите, общи работници, въо­ръжена охрана, контрабандисти, кои­то превозват находките, убиват без­милостно конкурентите, а алчните препродавачи заплашват с оръжие. Въобще в „работата" на тези ганг­стери оръжието често влиза в упо­треба.

Доходите на престъпниците от този род можем да сравним с дохо­дите на гангстерски синдикати за продажба на наркотици.

Един от отговорните сътрудници на американската полиция неот­давна заявил в пресата, че на борба с нелегалните археолози са мобили­зирани най-добрите сили на Интер­пол, но за съжаление тази между­народна организация се е оказала безсилна. Много нейни членове били убити от „уакерос", а веднъж един отряд от Интерпол бил разпръснат със силен картечен огън. С една дума,

за да защитят археологическите обек­ти, трябва да имат по един войник на всяка гробница и по въртолет на всеки квадратен километър в джунглата. . .

Като красноречиво допълнение към това мрачно изявление могат да послужат и думите на един френски археолог: „Ако някога е съществу­вало Елдорадо, то отдавна на части са го препродали в Швейцария. Не­говите следи се губят в малките улич­ки на Женева, Цюрих, Базел. Ние никога няма да научим съществувал ли е този град и къде се е намирал. Можем само да предполагаме, че масивните златни предмети от ле­гендарното Елдорадо днес украсяват грубите рафтове на кралете на бира в Бавария, а миниатюрните нещица се люлеят на вратовете на американ­ските милионерки. . ."

Вече много години продължава без­срамното ограбване на древните гроб­ници и храмове в Америка. Тези позорни явления трябва да се счи­тат за ограбване на века. за престъп­ления пред науката.

Гърми Прибоят. Черната полудяла стихия сякаш искаше да помете скалните хълмове и канари, навле­зли далеч в морето. Внезапното слън­це разпали водните пръски, забу­лили разръфаните от вечната борба със стихията великани. Безброй диа­

мантни люспици заблестяха с цве­товете на дъгата около посивелите им чела.

Мъжът вървеше сам. Пристъп­ваше бавно, неумело. Поривите на вятъра размахваха като крило сивее­щата кестенява коса. Усмихна се

ХЪМФРИ ДЕВИ (1778—1829)

тъжно, когато слънцето плисна свет» лина над морето, скалите, кряска-щите чайки и разпали водния прах.

И той, Хъмфри, Деви, е като ка­менните грамади. И той не отстъпва нито крачка в борбата с природата. И неговото чело рано-рано е насечено

37

Нека Всеки д е н ме п р а в и по-добър...

от годините. Но него природата не атакуваше със сляпата си мощ; дебнеше го из засада с отровни ра­зяждащи газове и изпарения, с не­предвидени взривове. Грабеше сили и здраве, късаше нервите. . .

Тъй отдавна не бе идвал в родния Корнуелс. Долината бе накитена с цвят. Дълбоките, гъсто обрасли ка­ньони напомняха джунгли. Ту тук, ту там се извисяваха замислени ста­ринни паметници, като крепостни стени се нижеха огромни каменни ве­риги и хълмове.

На върволици прииждаха неканени отминалите дни. Бързо-бързо се пов­дигаха гърдите, жадни за мириса на спомените. . .

. . . Свисти гъвкавата линийка на мистър Харитон над главата на Хъмфри. Но затова пък друга черта на неговото педагогическо майстор­ство е незабравима — времето, пре­карано в игри и в училищния двор, е несравнимо по-дълго от занима­нията по ненавистните гръцки и ла­тински. . .

. . . Колебливо, неясно, като върху неспокойна водна повърхност, се появява малко непохватен тесно­гръд, леко прегърбен юноша. Това е той, трескаво веселият и. . . горе­стен Хъмфри Деви. Няма пред него шир лудо да пришпори своите пет­надесет години. Учението е свър­шило. Пътищата водят само до окол­ностите на Пензанс, където Хъмфри броди с пушка и въдица. . .

. . . Има болки, които не отболя¬ ват. Като пустинен пясък отнася вятърът сухите думи от надгробното слово на доктор Тонкин, настойни­кът на Хъмфри в Пензанс. Само от време на време някоя песъчинка едва драсва съзнанието. Момчето гледа пребледнелите лица на майка си, на по-малките. Гледа застиналото за­винаги лице на баща си. Колко мно­го прилича по характер на този не по английски весел, добър, разпилян човек. . . После дойде тук, в пеще­рата. Край на илюзиите! Няма да напусне Корнуелс, няма да пресече Англия на път към славния Един¬ бургски университет. Като рибарят от приказките, която до неотдавна слушаше от баба си, запечатва той една по една мечтите. Когато излиза от пещерата, носи в себе си само су­ровата реалност. И точно тя ще стане най-голямата му сила! Семейството се нуждае от помощ и той, най-големият, петнадесетгодишният, мъ­жът в семейството, трябва да я даде. Но каквото и да се случи, той

няма да 6ьде невзрачен надвит от съдбата човечец. . .

Тогава, сред топовните гърмежи на прибоя Хъмфри Деви сам създаде своя девиз:

„Нека всеки ден ме прави по-добър, по-полезен, по-малко егоистичен и по-предан на делото на човечество­то и делото на науката."

Цял живот той ще следва девиза си неотклонно, макар че в онзи мо­мент още не знаеше как да го из­пълни със съдържание.

— Гледай, Грегори — извика Хъм­фри и яростно затърка двата ледени къса един о друг.

Грегори Уат не разбираше какво толкова интересно има за гледане. Измъчваните безмилостно от Хъмфри късове заплакаха с ледени сълзи. Една след друга капките се плъзга­ха по леда, откъсваха се и* полетя­ваха към земята. Много по-забавен беше самият Хъмфри, възбуден, зачервен. . .

— Но не разбираш ли, Грегори, на леда му е мъчно, рони сълзи над глупостите на някои учени. Помис­ли, ако топлината беше, както ми­слят, вещество, някакъв флуид, кой­то преминава от по-топлото тяло към по-студеното, то защо ледените блокчета се топят, когато ги трием? Та те са еднакво студени! Виждаш, че движението на парчетата лед пре­дизвиква топлина. Значи, топлината е вид движение!

Хъмфри беше близо до истината. До Деви, селското момче от Пен­занс, ученика в аптеката на мистър Борлаз, никой не беше правил по­добни опити, на никого не бяха хрумвали такива разсъждения.

Синът на знаменития изобрета­тел Джеймз Уат често мислеше за сина на хазайката си, ученик-ап¬ текаря Хъмфри Деви.

Преди да тръгне за графство Кор­нуелс, Грегори още не се беше при­мирил с предстоящата скука. Но гърдите му хриптяха, не можеха да понасят зимата на Бирмингам и ди¬ лижансът го понесе към югозапад­ния край на Англия. Сега дори не си спомняше за по-раншните страхове. Разходките в морето, слизанията в изоставените мини, горещите спо­рове с по-младия приятел не оставиха място на скуката. Истински го уди­вляваше тоя самороден ум.

Грегори беше изумен, когато видя плана за самообразование, съставен от шестнадесетгодишния Хъмфри. География, ботаника, медицина, хи­мия, етика, логика, седем езика.

физика, астрономия, механика, ре­торика, математика и какво ли още не. И Грегори Уат беше свидетел на неговото осъществяване.

Няма да мине много време, когато Деви и ученикът му, Книговезецът Фарадей, ще разкриват на студен­тите от Оксфорд, Кембридж и Един­бург тайната на научното творче­ство.

По-старият с две години Грегори наистина бе във възторг от своя приятел. Всички прегради в науката падаха пред упорития му щурм.

Понякога Хъмфри забравяше не­утолимата си жажда за знание. Ка­кво го кара с часове да гледа как скалите рушат гигантските вълни, как сребърните копия на падащите звезди пробождат нощта? Раждаше се и поетът Деви.

Хъмфри правеше първите си опити в поезията. На деветнадесет години завърши голямата си поема „Си­новете на гения", която след година-две бе включена в антологията, из­давана от най-големите по това време английски поети. И до края на живота си той не изостави сло­весното творчество.

Като котва миналото го задържа­ше в пещерата. На председателя на Кралското дружество не му се връща­ше в родната къща. Но трябваше да върви. А картините се редяха все по-бързо и по-бързо, сменяха се де­корите, хората, настроенията. Часът за равносметка- бе дошъл. Знае­ше, че се е издигнал над суетата. Славата не го вълнуваше. Повече преклонение, възхищение, призна­телност и признание, почит и поче­сти бе невъзможно да получи. До­чуваше вече далечния звън на кам­баните. Наистина трябваше да пре¬ тръска миналото, да намери за себе си истинския ръст на Хъмфри Деви.

Какъв беше делът на случайност­та в ранния му успех? Не можеше да не се засмее, да не си спомни. . .

И последният посетител си беше отишъл. Три часа отмерване на прах¬ чета, писане на предписания, пре­гледи. . . Като стрела изхвърча, под­гонен от досадата. Покатери се на оградата и започна да прави мутри на съседите. Никой не се учуди (то­ва не беше първият спектакъл) освен тлъстият джентълмен, който получи една превъзходна тъжна му­цуна. После, като разпита съседите и разбра за постоянните взривове, съпровождащи химическите опити на Хъмфри в кабинета на доктор Тон­кин. той го покани в имението си.

38

Математикът Джилберт пръв от­кри Хъмфри. Неговата и тази на Джеймз Уат препоръки бяха доста­тъчно авторитетни за доктор Бедо. На двадесет години Деви оглави Пневматичния институт, където за­почна изследвания на познатите га­зове.

Да, щастливи срещи имаше, но нима ако беше постъпил в универ­ситета, те нямаше да бъдат нещо естествено? Случаят не го беше об¬ лагодетелствувал. Ако не бяха поз­нанствата с Джилберт, Уат, Бедо, щеше да има други. Хъмфри Деви беше сигурен, че не дължи нищо на случая! . . .

— И така, мистър Деви — с от­сянка на пренебрежение отсече граф Румфорд, — ние ви каним за по­мощник на лектора по химия Гар¬ нет, директор на лабораторията и помощник-издател на нашето спи­сание. Всичко останало зависи от вас. Ще получавате сто гвинеи, стая в института, въглища и свещи.

И досега Деви не можеше да си прости неувереният глас, стеснение­то, които го бяха обхванали в огром­ния кабинет на графа. Нищо че още след първата лекция в малкия салон Румфорд, който очакваше про­вал на непредставителния Деви, заяви:

— Ние ще му дадем, стига да мо­жем, всичко, което поиска.

Непредставителният младеж мно­го бързо бе обявен за най-красивия мъж на Лондон. И когато само след година зае мястото на Гарнет, це­лият град се стичаше да слуша два­десет и три годишният професор.

. . . Искаше му се отново да се върне, истински да се върне поне за ден, за час поне в онези две години, когато търсеше елементите. Може би в онзи октомврийски есенен ден, когато както винаги в 10 часа влезе в лабораторията, взе платиненото кръгче и сложи късче от изследва­ното вещество върху него. . .

„Трябва да подържа няколко ми­нути калия на въздуха да се поовлаж¬ ни. . . Батериите са в ред. Днес те ще бъдат батареите на опита, с тях ще „обстрелваме" веществото. . . Дзъннн. . .Счупи се. Как ли я за­качих тази стъкленица? И защо съм така припрян? Виж как спокойно си тик-така часовникът, като мързе­ливи призраци плуват в жълтата мъгла сенките на минувачите. Виж­дат се само мътните лица на газените фенери. Лениво и тъжно време, а аз се мятам насам-натам из лабора­торията. . . Ще пипна най-после потайника, който се крие в това къс­че. . . Достатъчно се овлажни, по­върхността му вече ще пропуска ток. Така, свързах платинения диск с отрицателния полюс. Сега трябва да допра платинения проводник до парченцето. . . Така трябва, топи се. Ето върху пластинката се поя­виха малки, малки зрънца. Блестят като живак! Изгарят. . . Не, не всич­ките. Някои потъмняват, покриват се с бяла коприна. . ."

Спъна се в някакъв камък. Едва не седна. Като че наистина се беше върнал в лабораторията на Албе¬ марлстрийт. Не му се излизаше от нея, но унесът си беше отишъл. . .

След натрия, пак с помощта на електрическия ток, получи друго просто вещество — калий. Зрънцата на новото вещество често изгаряха, понякога като миниатюрни фойер­верки се разпръскваха на по-малки горещи топчета, които образуваха красиви огнени струи. Само керо­синът укротяваше жадните за при­ключения метали.

Веществата, от които Деви получи калия и натрия, не бяха прости, както мислеха дотогава. Не бяха и окиси, както твърдеше Лавоазие, а основи. Деви доказа това.

Докато изследваше свойствата им, Деви вече опита да разложи барита, предвиждайки в него известния еле­

мент барий. После чрез разлагане получи още три елемента — строн­ций, калций и магнезий. Откри и нов метал, на който много преди това бе измислил име — алуминия.

С нечовешки усилия бяха изпъл­нени годините, през които Деви успя да изолира шест от елементите, из­граждащи Вселената.

Гласовете напират. Деви разбра — трябваше да ги остави да говорят.

— Кралският институт, създаден от необходимостта да се внедри на­уката в промишлеността, е задължен за своите успехи на Деви. Социал­ната ценност на Деви превъзхожда дори научната ценност на великите му открития.

— Неговата младост, простота, дълбоки познания в науката въз­буждат всеобщо внимание и безпре­делен възторг.

— Той умее да облече всяка мисъл в образна форма; всеки факт е по­твърден от остроумен експеримент. Слушателят буквално е потопен ь неведомия свят на науката, където всичко е така увлекателно, а в също­то време така важно за живота на човека. Езикът му става поетичен и прекрасен, когато говори за значе­нието на науката.

— Най-важното събитие , през) 1816 година са победата над Напо-леон при Ватерлоо и Изобретяването на минната лампа от Деви.

— Класикът на естествознанието Деви безпределно разшири значе­нието на химията- земеделска хи­мия, електрохимия, геохимия, фи­зическа химия — създател на всички тези важни отрасли на науката е гениалният мислител и изобретател Хъмфри Деви.

Гласове на приятели и почитатели. Странно, неприятели няма! Още по-добре! Нека гласовете се слеят в хор на съдбата, който да предскаже бъдещето на името Деви.

ЯВОР ДЕЛЧЕВ

Л Ю Б О П И Т Н И Ф А К Т И Географската граница между Евро­

па и Азия минава по Уралския хре­бет. Тази граница е била устано­вена през 1736 година от руския изследовател В. Татищев и се е ва¬ пазила до наши дни почти непроме­нена. По цялото протежение на границата между двата континента са поставени гранични стълбове, всеки от които е в своеобразен стил и е архитектурно отражение на епо­хата, в която е поставен.

В Съветския съюз, в Прибалтика е започнал строежът на завод за катамарани. Там ще се произвеж­дат двукорпусни плавателни съдо­ве за океански и крайбрежен риболов. Първият катамаран „Експеримент" е преминал двегодишно изпитание в северната част на Атлантиче­ския океан. Преимуществата му са големи: почти не зависи от проме­ните на времето, а широката му палуба е твърде удобна

Туркменските ботаници са съста­вили богата колекция от растения, които виреят в пустинята Кара­кум. Тази гигантска колекция съ­държа над 150 хиляди хербарии ли­ста. Открити са десетки видове растения, неизвестни досега на нау­ката. Сред тях са многогодишният овес и редица билки, които вече на­мират широко приложение във фар­мацевтичната промишленост.

39

ПАК АТЛАНТИДА, ИЛИ НЕ?

Преди около година, на ширината на Бахамските острови в Атланти­ческия океан беше намерена на дъно­то на океана загадъчна стена от масивни плочи. В този район бяха намерени също мраморни и цимен­тови цилиндри от неизвестен про­изход. Отначало археолозите пред­положиха, че това може да са ос­танки от Атлантида. Последните дан­ни говорят, че стената има естествен произход. Цилиндрите са попаднали на дъното вследствие корабокруше­ние.

ЗДАНИЕ, СТРОЕНО ОТ ПОКРИВА КЪМ ОСНОВИТЕ

Методът съвсем не е нов, но понеже досега не сме показвали в „Кос­мос" как изглежда строежът на та­кова здание, публикуваме тези три снимки. Това е здание на 12 етажа във Ванкувър, Канада. По стоманени въжета с помощта на багер, монтиран върху „сърцето" на сградата, се издигат плочите между етажите и се закрепват за „сърцето". Всичко върви от горе на долу.

„Наука и жизнь" — СССР

ЯЙЦЕТО НА КОЛУМБ

Така се нарича това морско съо­ръжение, на което специалисти от западногерманския институт за океанология възнамеряват да по­верят проверката на пътя на Ко­лумб. Яйцето на Колумб е снабдено с уреди, които позволяват да бъде проследен неговия дрейф във всяка част на Атлантическия океан.

ПО УЛИЦИТЕ НА ЛОНДОН

бяха показани през миналата годи­на най-големите самодвижещи се иг­рачки в света. Фирмите се състеза­ваха по изобретателност. Мечокът, който виждате на снимката, може да ходи сам, да поздравява и да се кланя. Бедата е там, че той не е за всяка кесия. Струва само 500 до­лара!

ЕЛЕКТРОНЕН СТОЛ

Той, разбира се, не е предназначен за ежедневието, а за медицински изследвания. Проектиран и изра­ботен е в Кил от антрополога проф. Юргенс. Столът регистрира напре­жението на мускулите и предава импулсите върху телевизионен екран. По този начин се изследва най-под­ходящата форма за производство на столове.

Н А У К А И Ж И З Н Ь

ЗА КАКВО СЛУЖИ РОГЪТ НА НОСОРОГА?

Сел — така се нарича този носо­рог, тежащ тон и половина— пред­полага, че рогът му е даден от при­родата, за да носи на него украше­ния. Особено му се нравят блестя­щите лайсни на автомобилните фа­рове. Щом като Сел загубва своята лайсна, веднага се втурва към авто­мобила на някой нещастен автоту­рист в резервата Матопсе. Пазачите в резервата твърдят, че нищо не може да спре Сел в неговия стремеж към красота!

.Млоди техник" Полша

NBI ГИГАНТЪТ ОТ „ЗАПСИБ"

В Западносибирския металургичен комбинат в Новокузнецк скоро ще бъде запалена най-голямата висока пещ в света. Тя е наречена „Запсиб" и има вместимост 3000 кубически метра — това са близо 130 вагона руда и въглища. Тези нови съветски високи пещи — гиганти са извънредно продуктивни. Високата пещ в Чере¬ повец. която има 2700 кубически метра вместимост, повиши рента-билността на продукцията с близо 40% в сравнение с пещите от 1000 кубически метро

ДИРИЖАБЛИ ЗА СЪВЕТСКИТЕ, ГЕОЛОЗИ

Ленинградски конструктори са разработили нов тип дирижабли, които ще бъдат използувани при изучаването на огромните простран­ства на Съветския съюз относно полезни изкопаеми. В тези дирижаб­ли не е необходим хелий — те се пълнят от топлите отработени газове на двигателите. Кабината е предвидена за екипаж от 14 до 20 души, с една лаборатория и един склад за вещи. Бързината на дири­жабъла при подходящи въздушни течения може да достигне до 200 км/час: Приложението на дирижаб­ли в геологията е извънредно инте­ресно от техническа и. икономическа гледна точка, защото с тях може да се пренасят на голямо разстояние много и обемисти товари.

ДА СЕ СПАСИ МОРЕТО!

В Рощок, ГДР, се изгражда пър­вата в ГДР специална уредба за пречистване на морската вода от нафта и отпадъчни води. До 1975 година в пристанищната област ще бъдат пуснати в действие още ня­колко такива уредби. Изграждането им е нов принос към международното съглашение за спасяване на море­тата от замърсяване.

„НБИ" - ГДР

НЕ МОЖЕШ ДА ПОТЕГЛИШ...

ако си пиян. Едно изобретение, при­годено да бъде монтирано на коли­те на алкохолиците, решава въпроса, дали шофьорът трябва да бъде пус­нат да потегли с колата, или не. Това е система от клавиши, свър­зана с малка електронно-сметачна машина. Шофьорът трябва да на­тиска клавишите така както му бъде наредено От електронно-сме¬ тачната машина. Тя оценява реак­циите — дали са забавени, или не. Фалшификации също не са възможни.

Машината предварително опознава пръстовите отпечатъци на волани и на клавишите. Така че не е въз­можно друг да изпълни теста, а пияният да седне зад волана!

ПЛАСТМАСОВ КРЕМ СРЕЩУ СТУД

При опасност от неочакван мраз уязвимите култури могат да бъдат защитени посредством специална пластмаса. Тя бива разпръсната над лехите, бързо набъбва и се превръща в пяна. Отстраняването на пяната не е трудно — тя е биоразградима. За едно денонощие тя се самораз-гражда и отпадъчните продукти се абсорбират от почвата, без да увреж­дат растенията.

СЛЕПИ ЧЕТАТ С МУЗИКА

Едно изобретение, наречено „Оп­тофон" дава възможност на слепите да четат, като преобразява светлин­ния сигнал от буквата в музикален звук. Тънък светлинен лъч минава по редовете на книгата с определена бързина. Когато лъчът освети буква или Препинателен знак, сигналът се превръща в определен музикален звук. Както се твърди, обучението не е трудно — за около месещ слепият може да се научи да чете по новия метод.

ОБЕЦИ — ПИСТОЛЕТИ

Най-новата мода в Лондон са обеци — пистолети. Всяка „обеца" може да даде шест съвсем не без-опасни изстрела. Както се казва — коментариите са излишни!

„Сайънс дайджест" — САЩ

КАКТО ПРЕДИ МИЛИАРД ГОДИНИ

Конференцията по микроелемен­тите през миналата година е дошла до извода, че девет елемента — же­лязо, кобалт, мед, цинк, селен, хром, манган, молибден и йод — са жиз­нено важни за човека като катали­затори на различни процеси в орга­низма. Спорно е значението на четири други — ванадий, никел, арсен и флуор. Учените предполагат, че в живите клетки трябва да има такова количество микроелементи, каквото е имало преди милиард години във водата, където са се образували първите живи клетки. Особен ин­терес представлява взаимозависи­мостта между микроелементите в ор­ганизма. Така например от недоста­тък или излишък на цинк се забавя растежът на клетките, но това нару­шение може да бъде поправено от наличието на мед. В големи количе­ства микроелементите са отровни, макар и не толкова, както се е смя­тало по-рано.

ТЕХНИКА-Молодежи

Когато в делтата на река Мисиси­пи (САЩ) през 1956 година миньори достигнаха дълбочина 6884 м, спе­циалистите по изследването на зем­ните недра бяха категорични — мак­сималната дълбочина е 7000-те!

Минаха години. Специалистите, все така песимистични, промениха пър­воначалните си схващания — техни­ката по проучване на земните недра крачеше уверено напред — докос­нат бе 8000-ят метър!

„Сензация", „Руско чудо", „Успех, равен на този от овладяването на Космоса" — така западните спе­циалисти посрещнаха съобщението на компетентни съветски учени през месец юни 1971 година — ще сон­дираме на дълбочина 14 400 м!

Търсачи на черното течно злато ще сондират на четири различни райо¬ она на СССР с оглед достигането на богати нефтени находища.

Най-голямото препятствие — висо­ката температура, е преодоляно. То­ва е доказано при напредналия сон­даж в областта на Балтийския щит. А да не забравяме, че това е темпе­ратура от величината на 450°С — по Целзий! Температурата, която прави сондирането почти невъзмож­но. Съветските учени първи в исто­рията на сондажното дело разрабо­тиха технология и съоръжения, поз­воляващи достигането на такива дъл­бочини.

В близко бъдеще ще започне сон­дирането и в районите на р. Кура в Азербайджанска ССР, Каспийската низина и крайбрежието на Японско море, близо до Курилските острови.

Ще бъде ли преодоляна темпера­турната бариера и рекордната дъл­бочина? Засега е само на път да бъ­де осъществена. Ще покаже бъдеще­то!

„Техника молодежи" — СССР

ОКО ЗА МЪГЛА

Една нова апаратура за пред-пазване на шофьорите при мъгла е разработена на базата на радарни инсталации. Тези „очи за мъгла" изчисляват видимостта при мъгла и автоматически задействуват големи табла с оранжева светлина на опас­ните места по шосетата.

СПАСИТЕЛНА ПОДВОДНИЦА

Така изглежда новата спасителна подводница, проектирана от амери­кански инженери. Тя има формата на торпедо и може да слиза на дъл­бочина до 1600 метра. В нея има места за 24 души. Конструкторите смятат, че тази подводница би могла да окаже помощ на катастрофирали подводници във всяка част на света. Тя може да бъде пренесена със са­молет — тежи 35 тона. На мястото на нещастието може да бъде доста­вена с бърз параход и веднага да започне спасителната операция. За­движването й става от електромотори. • Дълбочината, на която би могла да работи, обаче, съвсем не е доста­тъчна. Както е известно, „Трешър" загина през 1963 година на дълбочина 2600 метра.

„Хоби" — ГФР

О Т Г О В О Р И Н А Т Е С Т А 1. Бог Дионис — Колхида. През VII —VI век преди новата

ера на територията на днешна Западна Грузия възникнало едно от най-могъщите царства на древността — Колхидското. Неот­давна край селището Вани бе открит старинен храм, посветен на бога Дионис. Ето неговото изображение такова, каквото си го представяли древните му създатели.

2. Нагръдно скитско украшение. Произходът, животът и би­т ъ т на скитите са все още загадка за учените. При разкопките на Толстая могила през 1970 година беше открит този изумите­лен шедьовър на скитското изкуство — златно нагръдно украше­ние. Силно впечатление правят неговите скулптурни дантели, в които сякаш е изобразен обикновеният ден на племето.

3. Етруско златно украшение. Кои са етруските? Откъде са дошли? Още древните историци Херодот и Дионисий Халикар¬ наски не са могли да отговорят на тези въпроси. Етруските, оста­вили множество паметници и своята писменост, са една от най-големите загадки на историята.

4. Златна погребална маска на фараона Тутанкамон — Еги­пет. Нейната изработка учудва с изумителното си майсторство и е един от хилядите шедьоври на древноегипетското изкуство, оказало силно влияние върху общочовешката цивилизация.

5. Златен ритон — част от панагюрското съкровище. Това съкровище, намерено край град Панагюрище, е единственото по рода си в света със своите оригинални форми, изработка и украса. Тежи общо 6,164 кг и се състои от девет предмета, изработени от чисто злато (23 карата). Датира от I II век преди новата ера и е най-интересният паметник от тази епоха, намерен в тракийските земи.

6. Монета от Кушан. Преди повече от две хиляди години на територията на Централна Азия се е образувала държава с огромна площ — от Аралско море до Индийския океан — вели­кото Кушанско царство. Монетата, която даваме в теста» е с изображението на Куджула Кадфиз, поставил основите на могъ­щата кушанска държава.

7. Венера Милоска. Тази статуя е един от най-забележител­ните образци на елинската култура. Изваяна е вероятно през II век преди новата ера.

8. Златна диадема — част от варненското съкровище. Това съкровище се състои от чифт гривни, диадема, значителна част от три огърлици, кръст и две плочки — апликации на колан, и е изработено почти от чисто злато — 22 карата. Тежи общо 417 грама и датира от първата половина на шести век

9. Загадъчна фигурка от Бърно. Тази бронзова фигурка е намерена при археологични разкопки край град Бърно. Учените все още не са установили нейните създатели, но смятат, че е Направена През II век преди новата ера. Фигурката поразява с изящната си форма и майсторското си изпълнение.

10. Дрезденският кодекс на майте. Майте са народ, който е създал една от най-значителните цивилизации в Новия свят. Дрезденският кодекс е малка част от запазилите се писмени па­метници на майте. Съхранява се в Дрезденската библиотека, откъдето е получил и името си.

11. Шапката на Мономах. Тя е станала един от символите на самодържавието в Русия. Представлява златна островърха шапка с филигранна изработка, направена през XIV век. Завършва на върха с кръст, а отдолу е обградена със соболева кожа. В Оръжей­ната палата при Московския Кремъл се пази освен шапката на Мономах, подарена някога от император Константин на киев­ския княз Владимир Мономах (според старинните легенди), но и останалите символи на държавната власт: скиптър и златна топка с кръст отгоре, принадлежали на цар Михаил Романов.

12. Статуята на Памасамбхава. Сред планинските вериги на недостъпните Хималаи са пръснати множество манастири, в които се съхраняват уникални произведения на изкуството. В държавата Бутан, чиито първи жители, според преданията, били скитнически племена от Източна Индия, е намерена тази златна статуя, богато украсена със скъпоценни камъни. Създадена е през XVIII век и много добре изразява влиянието, което оказвали върху изкуството на Бутан съседните народи.

13. Диамантът „Орлов". Този необикновено голям диаман-тен къс е с висока чистота и изключителен блясък. Бил е монти-

ран върху императорски — жезъл. Сега се оценява на 64 милиона златни рубли и се съхранява в съкровищницата на СССР в Кре­мъл.

14. Джокондата. Знаменитата картина на Леонардо да Вин­чи — „Мона Л и з а " е едно от най-великите произведения на све­товната живопис.

43

С Ъ К Р О В И Щ А Обикновено разпаленото въображение на юношите свързва

съкровищата с неоткритите по морското дъно пиастри, със за¬ копани в земята златни монети, с диамантите на Кимбърли или със златото на Аляска. Това наистина са съкровища, но само част от съкровищата по нашата планета. Защото истинските, най-ценните съкровища са свързани с духовната култура на хората. През цялата история на своето развитие човешкото общество, всеки народ, дори всеки човек е чувствувал нужда да създаде нещо красиво, изящно, което не само да радва окото, но и да изразява дълбоко залегналото у хората чувство и стре­меж към красотата. Съкровищата на различните народи се па­зят в големите национални музеи. Но колко още лежат неоткрити в земята?

Тестът, който ви предлагаме, е подбран така, че да провери вашите познания, а главното — да ви запознае с изкуството на различни народи, с малка част от най-хубавото, което са създали. Ще надникнем в съкровищата на скандинавските страни и на Азиатския континент, в Новия свят и Египет. А това, че не знаете някои, нека не ви огорчава. По-важно е да познаете на­ционалната принадлежност или епохата, когато са създадени изобразените предмети.

КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: Художествено

грънчарство. 8. Исторически връх I във Врачанската планина. 15. Сол | на азотноводородната киселина. 16. Лека и къса бойна пушка. 19. Древ­ногръцки скулптор. 20. Градинско , цвете. 22. Определена площ земя, парцел. 23. Залив на Червено море. 24. Древногръцки бог на Слънцето 26. Животинска мазнина, мас 27. Определен от закон или от устав брой на присъствуващи на събрание, за да бъде то редовно 28. Падина. 30. Руски живописец. 31. Пристанище в Чили. 32. Древно финско племе 34. Двете имена на виден италиан­ски живописец и график, член на Италианската комунистическа пар­тия. 37. Герой на Елин Пелин. 38 Хищно животно от семейството на котките. 40. Сложен уред, реаги­ращ на електрически импулси. 41 Постоянен воден поток. 42. Японски гимнастик от близкото минало. 43. Възпаление на ухото. 45. Градин­ско цвете. 48. Бележит деец на БКП, убит през 1925 г. 46. Землено укреп­ление за прикритие от куршуми 51. Орнаментиран и виртуозен па­саж при пеенето, който се среща осо­бено често в партиите на колоратур¬ ните сопрани. 52. Най-голямата змия, която се среща в България. 54. Характерна азиатска напитка. 56. Връхни мъжки дрехи. 57. Наси­тен въглеводород. 59. Река във Фран­ция, в басейна на р. Рона. 61. Че¬ рупчест плод. 62. Оперета от Пи­етро Маскани. 63. Село в околно­стите на гр. Кубрат. 64. Украински съветски писател. 65. Авторът на книгата „Нилс Хенрик Абел" (ро­ман за живота на прочутия норвежки математик). 67. Мярка за повърх­нина. 68. Популярен френски кино­артист. 70. Островът, където е бил заточен граф Монте Кристо. 71. Строителен материал 72. Улични укрепления. 73. Жизнено необхо­дими за човешкия организъм орга­нични вещества. 74. Прогресивен немски писател, автор на романа „Лейтенант Бертрам". 75. Река в СССР, в басейна на Волга. 76. Съд за горивни течности. 79. Департа­мент в Северна Франция. 80. Метал­но изделие. 81. Португалски поет (1485—1558 г.). 82, Английски ико­номист, един от създателите на кла-

сическата буржоазна политическа икономия (1723—1790 г.). 83. Депар­тамент в Южна Франция. 84. Къщна мебел. 86. Музикална нота. 87. Тър­жествена клетва. 88. Френски пи­сател, автор на романа „Без дом". 90. Български болярин и военачал­ник от XI век. 92. Полуостров в Гърция, свързан с нашата история. 93. Синка за пране. 94. Герой от Гражданската война в съветска Ру­сия (1895—1920 г.). 96. Голям ас­тероид. 98. Морски черупчести жи­вотни. 100. Качествена бяла глина, от която се правят съдове. 102. Френско хумористично списание. 103. Вид спортна лодка. 105. Ши­вашки материал. 108. Героиня на Вики Баум. 109. Приток на Ду­нав. 110. Псевдонимът на известна наша детска писателка. 114. Граф­ство в Шотландия. 115. Електро­проводник със защитна обвивка. 116. Народност от тибето-бирман¬ ската група народи. 117. Желязна решетка за печене на жарава. 119. Препарат за омекотяване на лицеви кожи. 121. Съдебни процеси. 123. Зеленчук. 125. Способност да за­държаме и да възпроизвеждаме в съзнанието си предишни впечатле­ния. 126. Бележит руски балет­майстор, по произход французин (1819—1910 г.). 128. Жената на цар Самуил. 129. Израстък на житни растения. 130. Виден италиански скулптор от ранния Ренесанс, представител на Флорентинската школа. 132. Американски писател и драматург (1888—1953 г.). 133. Уреди за радиозасичане. 134. Из­вестна наша пещера.

ОТВЕСНО: 1. Испански дворянин. 2. Велик древногръцки баснопи­сец. 3. Руски съветски артист, на­роден артист на РСФСР (род. 1900 г.). 4. Безцветен прозрачен минерал, разновидност на ортоклаза (по името на местност в Алпите). 5. Река в СССР, ляв приток на р. Кама. 6. Орган, контролиращ автотранспорта. 7. Древногръцки бог на войната. 8. Най-масовото изкуство. 9. Древен арменски град. 10. Малоазиатска богиня. 11. Архитектурен и деко­ративен стил от XVIII в. 12. Упо­требявано в миналото лекарство про­тив хрема. 13. Забранен предмет, дума, израз. 14. Съветски киноре­жисьор (род. 1905 г.). 17. Френски астроном (1786—1853 г.). 18. Знак върху предмет, следа. 21. Детска играчка, тротине. 23. Уведомителни банкови писма. 25. Музикално про­изведение за девет инструмента. 27.

Английски химик и физик, открил през 1861 г. елемента талий (1832— 1919 г.). 29. Единица мярка за уско­рение. 31. Стара марка хладилници. 33. Държавна такса, събирана върху вносни и износни стоки. 35. Хими­чески елемент, кристално вещество със сребристобял цвят. 36. Прибори, сечива. 37. Герой от телевизионния филм „Четиримата танкисти и ку­чето", 39. Вид японски елен, наскоро пренесен в нашата страна. 42. Река в СССР и МНР. 44. Американски писател, публицист, философ, борец за освобождението на негрите (1817—1862 г.). 46. Първото име на популярна италианска киноартист­ка. 47. Собственото име на наш цир­ков артист, сеньор на цирковото из­куство. 48. Френски писател, автор на много приключенски романи (1818—1883 г.). 50. Висш визан­тийски военен сановник. 52. Наша писателка и публицистка, авторка на книгата „Вулканите на Мек­сико димят". 53. Мащабно намален модел на земно кълбо (мн. ч.). 55. Възпаление на роговицата на окото. 57. В граматиката — опеределителни думи. 58. Техническо название на изкуствена полиестерна смола, коя­то по свойства и употреба е подобна на найлона и капрона. 60. Пост у мюсюлманите, през който в продъл­жение на един месец не се яде и пие нищо през деня. 64. Австрийски ком­позитор, един от най-известните и най-обичани композитори на тан­цова музика (1801 — 1843 г.). 66. Скандинавска дребна монета. 68. Сказание, легенда. 69. Операта от Лехар. 71. Наша река. 77. Войници от лековъоръжена конница. 78. Твър­де светла „падаща" звезда. 82. Ма­тематически термин. 85. Герой от Гражданската война в съветска Ру­сия (1894—1920 г.). 87. Град в Джам­булска област на Казахската ССР. 88. Известен френски бегач на дълги разстояния от близкото минало. 89. Маслинен цвят. 91. Тънка кожица у растения и животни (мн. ч.). 92. Народен певец в Казахстан. 95. Турското название на растението дива мента. 96. Древно име на гр. Стара Загора. 97. Велик лекар на древността. 99. Река в ада (мит.). 101. Римски император, син на Семп¬ тимий Север. 103. Италиански море­плавател (1450—1498 г.). 104. Река в Африка. 106. Остров в Дания. 107. Съветски черноморски курорт. 110. Голям висококвалифициран хо­ров колектив. 111. Собственото име на известна наша оперетна артист­ка, починала 1970 година. 112.

Вид огнеупорен материал. 113. Об-ласт в Испания. 115. Артист, из­пълняващ комични роли. 118. Соб­ственото име на наш артист. 119. Монашеско облекло. 121. Съветски художник — график (1893—1946 г.). 122. Възвание, прокламация. 124.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 1

Древногръцки ритор, учител на Марк Аврелий (101 — 177). 126. Хи­щен горски бозайник. 127. Естон­ски съветски поет, майстор на поли­тическата сатира (1890—1952 г.). 130. Музикална нота. 131. Депар­тамент в Южна Франция.

СТРАХИЛ НИКОЛОВ

47

Н Е В Е Р О Я Т Н И П А Т Е Н Т И Редакцията на „Космос", в желанието си да обогати

общата култура на своите читатели, започва да публи­кува серията „Невероятни патенти". Те са невероятни, макар и напълно реални, както личи от факсимиле¬ тата — имат свой номер, дата и патентното право върху тях е напълно бронирано. (В случай, че на някой от нашите читатели му хрумне да ги използува!)

И така: Патент № 490 964 от 31. I. 1893 г. на САЩ, отна­

сящ се до

К о м б и н и р а н а ч е т к а з а д р е х и , ш и ш е и ч а ш а за п и е н е

Обектът на изобретението е конструираната комби­нирана четка, шише и чаша за пиене. Това откритие осигурява пълна употреба на частите по тяхното пред­назначение и по този начин се постига желаният успех, без да се увеличава размерът на четката!

МНИМИЯТ МИЛИЦИОНЕР

Опитен криминален престъпник, преоблечен в открадната милио¬ ционерска униформа, се движи из столицата и върши най-различни престъпления. Със залавянето му е натоварен криминалният инспектор Стрезов. Данните за престъпника са твърде оскъдни и противоречиви. Някои от пострадалите граждани твърдят, че е на 35—40, а други — на 45—50 години. Има различия и в описанията на ръста, формата на лицето и цвета на очите му. След задълбочен анализ на извършените престъпления Стрезов стига до из­вода, че те са ставали главно в жи­лищните квартали на София, през които минава автобусната линия 108. И почнал често да се движи по тази линия.

Веднъж, в изпълнение на задачата си, се качил в един от тези автобу­си. Нямало много пътници. Внима­нието му веднага било привлечено от четиримата униформени милицио-нери. Изглежда, били от различни поделения, защото се държели като че ли не се познават.

Първият бил висок и строен, не повече от 30—35-годишен, със спрет-нат външен вид, но небръснат.

Вторият, широкоплещест, среден на ръст, с мустаци, притискал между краката си малък издут куфар.

Третият се мъчел да продупчи билета си на компостьора.

Четвъртият, залепил лицето си на прозореца, Наблюдавал с интерес нещо отвън.

Без да губи време, Стрезов се при­ближил до единия от четиримата милиционери, легитимирал му се и

поискал да види служебната му кар­та. Оказало се, че смутеният и обър­кан „милиционер" в момента не я носи" със себе си. Притекли се на по-мощ останалите милиционери и мни­мият им колега бил арестуван

По какъв начин инспектор Стре­зов е определил безпогрешно пре­облечения престъпник?

ЛОГИКАТА РЕШИ:

Случаят в горското стопанство

Пълната луна не е светела в прозо­реца на счетоводството, защото той има северно изложение. Така, че Ангелов не е можел да разгледа така сигурно и добре мъжа, както твър­ди. Затова Стрезов се съмнява, че Ангелов е съучастник в обира.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год XI. бр. 2

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА ЦВЕТА ПЕЕВА.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ, машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик. ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София: бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст 28—29, тел. 44-26-21, вътр 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв. Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. ХІІ. 1971 г. Формат 80x92/12, Държавно военно издателство. Поръчка 1358. Печатни коли 6 Издателски коли 3. Тираж 100 000