СЪДЪРЖАНИЕ

ПЕНЧО СИМОВ

Около екватора I

МАНФРЕД ВАЙНЕРТ

Номерът на Франц Раймунд 6

С. Л. ВАЛДГАРД

Без. . . земно притегляне 11

НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ

Следи по снега 14

Т. Д. ТОМАС

Двама от Луната 18

КИРИЛ ЧИЧОВСКИ

Познавате ли автомобила ? 26

ЛЕВ ТОЛСТОЙ

Акула 31

ХУБЕРТ КРЬОНИНГ

Лов на акули 32

ТОДОР КЮРАНОВ

Японски празници 34

ЛИЛЯНА ДИЧЕВА

Древността на Африка 39

ЧАВДАР ГЕШЕВ

Първият космически инженер 42

* Направи сам 45

* Забавна страница 45

* Знаете ли? 47

* Любопитни факти 47

* Астрономически календар 48

* Фотозагадка 48

* Хумор 48

Корица: Орхидеи

Приложение: Ракетата — кораб на Вселената

Р А С Т И Т Е Л Н О С Т

Разкошна растителност обхваща значителнипространства в екваториалните области на Зе-мята. Там неочаквани опасности дебнат навсяка крачка пътешественика: кръвожаднизверове, отровни змии, гигантски насекоми. . .А какви чудни гледки, какви интересни пре-живявания предстоят на онзи, който преодо-лее трудностите и проникне в дебрите на товасъщинско море от зеленина! Съвсем неизвестниплемена живеят из тези гори — далече от циви-лизацията. Тяхното всекидневие, изпълненосъс странни за нас занимания и обичаи, при-лича на приказка. . . Но целият този богат имногообразен живот е немислим без необикно-веното изобилие от растителност. Тя дава под-слон, храна и всичко необходимо за живитесъщества. Неизброимите растителни видове серазвиват буйно, умножават се, обхващат сто-тици километри и сякаш се сплитат в зеленистраници, по които четем увлекателните при-ключения на безстрашни ловци и изследова-тели.

Екваториалната растителност не е еднакванавсякъде. На различни места тя има рязкоопределен облик и носи специални названия.Вечно зелена влажна тропична гора, хи-леи, джунгли — това са все имена, употре-бявани за строго разграничени географскиобласти, които имат свои характерни особе-ности. Но всички тези райони имат една об-ща черта: техният влажен и горещ климатсъздава условия за буйно развитие на расти-телността. В Африка те заемат басейна на рекаКонго и част от Мадагаскар; в Америка — ба-

(някои фикуси). Техните корени се спускатоколо дървото, което ги поддържа и се сраст-ват помежду си, като образуват гъста мрежа.Когато достигнат земята, те се вкореняват внея, постепенно надебеляват и накрай образу-ват пълен цилиндър около дървото — носач,което загива. Общата картина на тропичнатагора е немислима без многобройните лиани. Тепълзят по стъблата, вият се около клоните,прехвърлят се от дърво на дърво. Навред сепреплитат и висят те — като гирлянди нановогодишни елхи.

Сред това растително изобилие винаги вла-дее полумрак. По всяко време на годината там

„Кралски" палми е о-в Цейлон

сейна на Амазонка,източния бряг наСредна Америка ималки части от Ан-тилските острови; вАзия — югозападно-то крайбрежие на Ин-дия, Филипинските,Молукските и Зонд-

ските острови и южните части на полуостровИндокитай. Към тях трябва да се прибавятмалки площи в Североизточна Австралия, поч-ти цяла Нова Гвинея и някои острови в Ти-хия океан.

Всички тези области остават зелени презцялата година. На пръв поглед изглежда, четам няма листопад. В действителност смяна налистата има, но тя става в различно време завсевъзможните видове дървета и затова не сезабелязва. Цъфтежът също не става едновре-менно, така че винаги има ярки цветове. Аразнообразието на растителността е приказно.Само дърветата са повече от три хиляди вида.На всяка крачка могат да се видят едни додруги най-разнообразни форми, багри и раз-мери.

Тропичната гора има няколко етажа. Надземята, която е покрита с килим от мъхове игъби, се преплитат множество папрати. Над тяхсе издига етаж, образуван от бананови растенияи разни по-дребни палми. После идва ред насредновисоките дървета (около 20 м). Най-горните етажи достигат 60 м височина и сасъставени от гиганти като акажу, окуме истотици други ценни дървета. Обикновено терастат нагъсто и от 30 метра нагоре клоните илистата им така се преплитат, че образуватсъщинска стряха, която пропуска много малкосветлина.

Но разнообразието не се състои само в раз-личната височина. Наред с пищно обагренитецветове има и голям брой невзрачни, почтинезабележими. При някои дървета цветоветесе образуват върху стъблата, а при други —върху горната част на корените над повърхност-та на почвата. Причудливите форми, багри иразмери на плодовете също допринасят запъстротата на картината. Особено интереснии многобройни са така наречените епифити(които растат направо върху стъблата и клонитена други растения) и епифили (израстващивърху някои едри листа). Това са почти винагитревисти растения, но има и епифитни дървета

2

П Е Н Ч О

СИМОВ

Едно банианово дърво

е влажно. Дори и в „сухи" дни от горнитевейки непрестанно падат водни капки и възду-хът е наситен с влага. През топлите часове наденя изпаренията са толкова силни, че следобяд се изливат същински порои. На местарастителността е сплетена тъй гъсто, че човекможе да си пробие път само с помощта наостри сечива. Местните жители използват пъ-теки, проправени от едри животни, или сепридвижват по реките. Поразителна е бързи-ната, с която тропичната растителност заличавапътеките веднага след преправянето им и бук-вално поглъща полянките и оголените места.Не напразно една африканска поговорка гласи:„Джунглата е по-силна и от слона."

В екваториалните лесове много често сесрещат дървета с корени — подпорки, които под-държат стъблата. Характерно явление са ивъздушните корени, които позволяват на едноединствено дърво да се разпростре на голямаплощ. Забележителен в това отношение ебанианът, който може да се развива кактокато пълзящо растение (като се опира на някоепо-солидно дърво и го обгръща до задушаване),така и като самостоятелно дърво. Във вторияслучай гъвкавите му въздушни корени бързодостигат земята, врастват в нея и образуватнови стъбла. Те надебеляват и се засилват до-толкова, че понякога е трудно да се познаепървоначалният дънер. В ботаническата гра-дина на Калкута расте баниан, стар повече от100 години, който има над 200 отделни стъб-ла, превишаващи 1 м в диаметър. Главниятствол е около 4 м в диаметър. В Индия нари-чат баниана „дърво на мъдростта".

Из екваториалните области на Азия и Аф-рика се среща често и бамбукът. Неговитестъбла достигат до 25 м височина. Обикновеноте са групирани в сгъстени снопове с обиколкадо 100 м. Бамбукът расте необикновено бързо исе развива до максималните си размери самоза няколко месеца. В период на най-усиленрастеж стъблата се удължават с по 60—90 смна ден. На всеки период от 10—15 години вед-нъж всички бамбукови растения от даденсноп цъфтят едновременно, дават семе и уми-рат. Тяхната „гора" изглежда унищожена иместността се покрива от всевъзможни треви ихрасти. Но през следващите години бамбуко-вите семена поникват и новите стъбла измест-ват цялата останала растителност, заела тях-ното владение. Понякога бамбукът заема тъйобширни пространства, че сравняват гледкатаим с море.

Малцина знаят, че Бразилия дължи името сина едно тропично дърво. Първоначално тябила наричана „папагалска земя", защото пър-вите пътешественици, които я открили, носелиот там папагали. Много скоро обаче си пробилопът новото название, което идвало от черве-ното дърво бразил. Това дърво пък било на-ричано така поради яркия си цвят (на порту-галски „бразо" означава пламтя). В миналотобразилът се употребявал извънредно многокато багрилно вещество и на това се дължиголямата му известност.

Тясно свързано с бразилската история е икаучуковото дърво. При пътуването си порека Амазонка през 1736 година пътешестве-никът Льо Кондамен забелязал, че местните

3

обитатели мажат своите съдове със смолата,която изтичала от него. Получавала се непро-мокаемост. Едва сто години по-късно бил от-крит начин за производство на познатия никаучук от тази смола. До края на XIX в. кау-чукови дървета растели само в бразилскителесове, но въпреки строгата забрана, известенброй семена били тайно изнесени и посадени вЦейлон, Сингапур, Суматра и Ява. От тогавасветовното производство се съсредоточилоглавно в Югоизточна Азия, защото там насаж-денията били направени системно, с оглед напо-лесното им използване, докато в девстве-ните гори край Амазонка всяко дърво предвари-телно трябвало да се чисти от околния гъсталак.

Лиан, Аристолохия елеганс

Едни от най-разпространените тропични рас-тения са палмите. Те се срещат в огроменброй видове и разновидности. Голямото имразпространение ги прави неделима част отекзотичния пейзаж. Някои от тях, като масло-дайната, кокосовата и винената, се използватза задоволяване насъщни потребности на мест-ното население и за добиване на ценни суровиниза съвременната промишленост.

За най-дълги растения в света се смятатпалмите — лиани ротанги. Дължината имдостига 400 м. Стъблата им приличат на дебеливъжета, а листата израстват по техните краища.Всяко листо завършва със закривен шип, койтослужи за прикрепване към стабилно дърво.

Какаовото дърво има една интересна осо-беност: неговите цветове и плодове растат на-право на стъблото. Това явление се наричакаулифлория.

Ние сме свикнали да виждаме цветове, коитос приятния си аромат привличат насекомите итъй се извършва опрашването. В екваториал-ните области има растения, които привличатнасекомите, като издават миризма. . . на мърша.Такава е красивата аристолохия елеганс,която има цвят на месо. Такава е и рафле-зията, чийто цвят достига метър и половинав диаметър.

Многобройни са тропичните растения, коитоцъфтят с великолепни, ярко обагрени цветове.Като образец могат да се посочат орхидеите.Хилядите разновидности на тези епифитнирастения притежават причудливи, но многоелегантни форми и богати краски. Поради това

Пълзящо растение Пасифлора; Бамбуков сион;Степелия грандифлора

те са много ценени като едни от най-красивитецветя в света.

Особен вид растителност са мангровитегори, които виреят по крайбрежията на тро-пичните области. Морската вода отчасти гизалива по време на прилив. Има различни ви-дове мангрови дървета, като най-високитедостигат до 40 м. Стъблата на някои от тях саподсилени от многобройни въздушни корени,разположени от всички страни като подпорки.У други корените развиват израстъци, коиторастат нагоре и пробиват тинята, като стърчатнавред около главното стъбло. Те имат нарочнидихателни отверстия и играят ролята на белидробове. При приливите заедно с морскатавода мангровите растения поглъщат сол; тясе отделя чрез жлези, разположени по листата.По тях се натрупват кристалчета сол.

И още много, много любопитни особеностиимат екзотичните растения. Безкрайно е раз-нообразието на растителността около екватора.Хлебно дърво, памук, кафе, маниока, ананаси,батати, банани, ванилия, дуриани. . . Колкоголям е броят само на ароматните и сладкиплодове, които тя предлага на човека! В тяхсякаш е съсредоточена цялата необуздана щед-рост и пламенна буйност на тропичната природа,за да достигне до нас като далечен поздравот земите на палящото южно слънце.

РАЗКАЗ ОТ МАНФРЕД ВАЙНЕРТ

олега Франц Раймунд, моля елате в дирек-цията !

Гласът от високоговорителите изпълни ог-ромния обор. Доячът Раймунд махна гуменитеръкавици и съблече бялата престилка. Следтова подвижният път го закара в зданиетона кооперативното управление. Един асансьорго отнесе на деветия етаж. Скоро след това тойседеше срещу директора.

— Ето чека за ваканцията ти, Франц!Раймунд кимна и недоверчиво пъхна лист-

чето в джоба си. Едва ли са го повикали самоза това! Но директорът се надигна и отидепри един от широките прозорци; явно искашеда се наслаждава на просторната гледка. Вне-запно той се обърна и попита:

— Франц, кога ще позволиш най — сетне дасринем и твоите постройки?

— Никога!Франц сякаш изстреля отговора с пистолет.

Една отвесна бръчка се появи на челото му.Устните му се стесниха. Нима никой не искада разбере колко много е привързан към тиястари сгради? Никога той няма да се пренесев Земеделския град. Предпочита всекидневнода минава километри с моторолера, за да отивана работа. . .

— Твърдоглавец си ти, Франц, един отмалкото, но най-упоритият.

Франц се усмихна. Той се гордееше с тая сиособеност.

Директорът продължи:— Някога ти се възпротиви да получиш по-

нататъшно образование. Изсмя ни се, когато тиказахме, че твоят опит някой ден ще служи самоколкото да се поставят доялките на кравите.Така ли е?

Лицето на Раймунд стана мрачно. Можеше литой да предвиди, че развитието в селското сто-

Номерътна Франц

Раймунд

панство ще напредне така бързо ? Тогава ощенямаше четиридесет години и можеше да учиНо сега? Директорът се наклони към него. I

— Слушай, Франц. Ние превърнахме всичкисела наоколо в орна земя. Само твоят щостана. Той лежеше извън кооператива. Носега инженерите от централата за далечно ко-мандуване се оплакват. Твоят двор е като ост-ров всред нашето море от ниви. Той пречи наработата ни, да не говорим за пътя до негоза електрическите ти стълбове. . . Всичко товатрябва да се махне!

Франц скочи.— Никога, докато е мое!Сега другият глас прозвуча сурово:— Ние няма да позволим на един инатчия

да спира нашето развитие. Ти знаеш, че ще тиоткупим всичко! — и продължи ободрителноФранц, та ти ще живееш в Земеделския градпо-удобно, по — добре!

Доячът чу последните думи само наполовинТой си тръгна. Този път отбегна асансьораслезе замислен по стълбата. Трябва да се за-щити. Но как? Спомни си за една случка, ста-нала преди три десетилетия. Тогава за пр|път кооперираха. Тъкмо на границата на него-вото село имаше някакъв паметник и никой непосмя да се докосне до него. . . Лицето на Рай-мунд просветна. Ето разрешението! Какъвномер ще изиграе той на онези от Земеделскиград! Завърнал се в къщи, той веднага нашподробно писмо, натъпкано с историческидати, и още същия ден го пусна по пневма-тичната поща.

Една седмица по-късно Франц Раймунд раз-веждаше представител на Държавните музеииз своя двор. Франц използваше цялотокрасноречие, за да хвали облицованите с какобори, къщата и нейните исторически особе-ности. Посетителят, малък дебел човечецкимаше на всичко, усмихваше се, като гледашепомпата за вода на двора и каза:

— Съгласен. Ще го вземем под музейзащита. Ето тук един договор. . .

Раймунд хвана хартията, като че ли бе го-рещо желязо. Предпазливо, Франц! Такъвдоговор може да таи прикрити опасности!

Дебеличкият видя скептичното лице на Рай-мунд.

— Вие можете и сам да си напишете текстаТой се сбогува, качи се в своя вертолет

отлетя. Доячът потърка ръце. Свършена

Франц Раймунд легна в леглото, след като взеобичайната си таблетка за сън. Той заспадълбоко.

Оглушително бучене го събуди, Подът селюлееше. Франц скочи от леглото. Сънувашели? Трябва да беше вече ден зад про-зорците все още бе тъмно. Трясъкът над гла-вата му се усилваше. Доячът не знаеше що дастори. Какво се бе случило? Оня кран ли вди-га тоя шум? И непременно ©щем ли тряб-ва да работят? Франц се прозя и поиска пакда си легне. Но един тласък накара къщатада затрепери. Картината пада от стената. Рай-мунд почувствува свиване в стомаха, като честремително се спуска с асансьор от десети къмпърви етаж. Последва лек удар. Къщата потреп-

на. След това бученето се отдалечи. Зареваха

си коса. Това вече беше прекалено! Защо мубяха забулвали прозорците? Гневът му се раз-горя отново. По пижама иI пантофи той се втур-

бяха оголили основите? Франц смело се хвърлипрез рова. Наоколо лежаха стоманени въжета,железни носещи греди и една огромна гуменаобвивка. Между всичко това стоеше някогаш-ният му посетител. Той вдигна изненадановежди, когато видя дояча да изскача от къща-та. Франц размаха юмрук:

I бота! Мислено той виждаше вече табелки сс надпис:

„Музейна ценност"И се радваше на киселите физиономии, конто

щяха да направят жителите на Земеделскияград. Той влезе в къщи и прегледа договора.

[Съгласен бе с всичко, но прибави още: . . . по-твърждава се, че притежателят до живот ще

[може да обитава и наглежда стопанския сидвор."

Това, че музейното ръководство си запаз-еше правото да направи някои малки промени,

доячът намираше за правилно. Неговият дворима нужда от поддържане. Договорът бе под-писан н Франц Раймунд успокоен отлетя накурорт.

I Бе тъмна нощ, когато Доячът Раймунд че-тири седмици по-късно се върна от Черномо-рието. Въздушното такси спря току до къщата.В светлината на прожектори Франц видя раз-копана земя, различи инструменти и единкран. Той напусна светлата вътрешност навертолета и потъна в тъмнината на нощта.

[Почти нищо не виждаше. Предпазливо опипас ръка стълбата, намери вратата и отключи.Включи светлината, но всичко остана тъмно.Ядоса се, но после се успокои. Неговият дворостава музей. Утре ще може да наблюдавагнева на ония от Земеделския град. При треп-тящата светлина па никакъв остатък от свещ

— Какво значи това, хей? Щяха почти даме убият! Картината просто полетя от стената.

Представителят на музеите бе изненадан.— Че как се отзовахте вие тук? Аз мислех,

че се къпете в Черно море ?— До вчера! Точно до вчера! — Раймунд по-

чувствува как другият му разтърсва ръката иго чу да казва:

— Какво щастие, че не сте пострадали. . .че всичко е минало все пак благополучно.Впрочем радвам се да ви поздравя като „кмет"на музейното село „Селска грижа", ако това вие приятно!. . .

Франц разтвори широко очи. Без да разбира»той гледаше малкия дебел човек. Един от два-мата трябва да не беше с ума си! Доячът изпи-тателно се огледа. Чак сега той забеляза, честои в средата на някакво село. Франц сеуплаши. През улицата минаваше жена, въввсяка ръка носеше по едно ведро с мляко. . .А той стои по пижама! Втурна се да се прибере.Преди да скочи през рова, той се извърна ощеведнъж. Смая се. Жената не помръдваше. Тябе от пластмаса. Бавно, учудено, Франц севърна назад. И ония коне там пред селскатакола и те бяха от изкуствена материя, заеднос коларя си. Сега Раймунд се възмути:

— За какво е целият този театър пред моядвор? Изобщо от къде идват всичките тезикъщи?

Музейният надзирател се изсмя:— Не къщите дойдоха при вас, а вие оти-

дохте при къщите, и то по въздуха, мили мой,с летящия кран и в гумена торба.

Франц заекна:— По въздуха. . . но аз. . .

— Драги мой Раймунд. Ние живеем в1988 година. Всичко докарахме по въздухадотук — и къщата, и оборите, и не само вашиядвор! Ето там един от Шварцвалд, ето друг отДолна Саксония, ето от Бавария и Тюрингия.

Внезапно Доячът разбра. Той трябва да уп-равлява тук това мъртво село, този историческимузей, трябва да развежда посетителите ибърше праха от пластмасовите крави.

Не, в това безжизнено, сковано минало тойняма да може да диша. Внезапно помисли заЗемеделския град, за хората и техния животтам. И кой ли ще поставя вместо него доялките?

Раймунд се затича и изчезна в къщата. Малкопо-късно той се завърна, готов за заминаване.

— Другарю Раймунд! — Дебелият тичашенасреща му. — Вие искате да си отидете?

Франц кимна. Другият каза възмутено:— Но вие сам написахте в договора. . . Той

тичаше след Раймунд. — Та вие сам подчер-тахте, че искате непременно да живеете в своястопански двор. . .

Франц не отговаряше и с мислите си бешевече в Земеделския град.

Малко по-късно едно аеротакси отнеседояча. Скоро в далечината се показа Земедел-ският град Селско щастие. През многоцветнитесгради се открояваше зеленият парк, койтоотделяше жилищата от трудовия комплекс.

Франц потръпна. Там, където бе стоял него-вият двор, планировъчни уреди, направляваниотдалече, изравняваха почвата, и автоматичнитрактори оряха земята. Доячът прехапа устни.Той вече предвиждаше победоносната усмивкана гражданите от Земеделския град. Но да сепонесе това бе по-леко, отколкото да станеш„кмет" в селото на миналото.

Е Л З А В О Д И Д В О Й С Т В Е Н Ж И В О ТФ И Л И П О Д Е Л М А Р Е

Осем часа с автомобил правопрез саваната — това е пътят,който дели съпрузите Едъм-сън (Джой е писателка., Джордж—надзирател на резервата Озио-ло в Кения) от тяхната „дове-дена дъщеря" Елза. Осем часапът — чак до завоя на реката,отгдето Едъмсънови поне вед-нъж в месеца викат с пъленглас името на Елза, крещят,стрелят с пушка във въздуха,натискат продължително клак-сона на автомобила, или пък,ако е вече тъмно, изстрелватсветлинен сигнал. След това за-немяват и чакат.

Минават няколко часа, новнезапно стадото павиани наотвъдния бряг започва да седържи като обезумяло и единмиг по-късно от джунглата из-лиза разкошна лъвица. Тя при-тичва с големи скокове и за-почва със скимтене да лиже ко-ляното на Джордж и да смучепалеца на Джой. Това е Елза,първият звяр, отгледан от хора,който се е върнал при себепо-добните си. С това се е осъще-ствил един от най-чудноватитеопити, предприемани в царст-вото на природата: да изпратишобратно в джунглата една лъ-вица, без да загубиш обичта й.

Историята на Елза е разка-зана с подробности от нейната„втора майка" в книгата „Роде-на свободна". Веднъж ДжорджЕдъмсън бил принуден да убиелъвица една десета от секун-дата, преди тя да се хвърливърху него. Положението билонеудобно поради това, че про-фесията на Джордж е да вършиточно обратното на това, коетоправят ловците. Та нали неговадлъжност е да бди в поверенияму район да не стъпи никой ло-

вец. Едъмсън е закрилник навсички животни, които живеятв „неговия" резерват. За тозичестен човек с недобре поддър-жана бяла брада и с присвитиочи., който живее от 40 годинив пламтящата самота на сава-ната, може да се каже, че из-вънредно рядко прибягва досвоята непогрешима карабина.Той си служи с нея само тогава,когато някой стар, оплешивяллъв с разклатени зъби си по-търси плячка по-малко силнаот бивола, по-малко бдителнаот жирафата, по-малко пъргаваот газелата; накратко — ко-гато нападне човек. ТогаваДжордж Едъмсън трябва да сенамеси и да накаже прегреши-лия, който е смутил мирния съв-местен живот на хората и жи-вотните в резервата.

При една от тези наказател-ни експедиции надзирателят ви-дял неочаквано пред себе сиЕлзината майка, готова за напа-дение. Нерадостният резултатот тая среща бил, че Елза оста-нала сираче. Недалеч от мястотона трагедията Джордж открилпещерата на лъвицата с три то-ку-що родени малки. . . Тойприбрал трите сирачета и гизанесъл в къщи. Елза биланай-слабото от тях. В известенсмисъл майката — природа отрождение я предназначила затози опит, който я направил най-прочутата лъвица в Африка.В джунглата по-слабите ново-родени почти нямат изгледи даоживеят. Лъвицата по правилоражда четири малки. Едното оттях умира непосредствено следраждането, а предпоследното внай-добрия случай доживявашест седмици. Защото спореджестокия и неотменим закон на

джунглата смъртта на слабияосигурява живота на силния.Така че Елза без съмнениящяла да умре, но преходът отдивия към цивилизования святй спасил живота. Може би итова е било причина, загдетоДжой била по-привързана къмЕлза, отколкото към двете другилъвчета — здравеняци. Тази при-вързаност прекрачила нормал-ните граници между човека иживотното и се превърнала всвоеобразна майчина любов, свсички отстъпки и жертви,които тая любов носи със се-бе си.

Цели две години Елза биваотглеждана в пълна свобода.Всякакви вериги, клетки, за-ключвания и побоища са абсо-лютно отхвърлени. Лъвчето серазхожда по цял ден под бдите-лния поглед на един африканец,задължен да го следва на всякастъпка и да го пази. Така Елзаопознава околния свят: мага-ретата в лагера, жирафите, ри-бите в реката. Ранната й мла-дост напомня детството на ТомСойер, защото е пълна с тра-гикомични приключения. Елзаводи свирепи сражения с авто-мобилни гуми, боязливо гонимагаренцата на селището и че-сто си разваля стомаха.

Но след две години за Елзаидва миг, когато животът йвнезапно се оказва на кръсто-път. На тая възраст лъвчето евече израснал звяр — с ня-колко хрускания то може дапрегризе костите на човек. Натая възраст според най-елемен-тарните предпазни мерки „мал-кото" трябва да се предаде нанякоя зоологическа градина.Така и направили съпрузитеЕдъмсън с братчетата на Елза.

Но със своята любимка „мамаи татко" имат други планове:искат да я върнат на джунглата.,но същевременно да си запазятпривързаността й. Лъвът наАндрокъл се прочул поради из-ключителната си памет; лъвътна картагенеца Хано — порадиголямата си доверчивост, а ди-вите котки, които теглели ко-лесницата на Помпей — порадиподчинението си пред римскатавласт. Но всички те принадле-жат повече на легендата, от-колкото на историята. Елзаобаче е първата лъвица, коятохвърля мост над пропастта меж-ду двата свята — света на чо-века и света на животните.

На двегодишна възраст Елзае подготвена за дивата джунглагоре — долу колкото някое раз-глезено домашно кученце, ма-кар да чувствува вече кръвтана прадедите си. Тя спи влеглото на Джой Едъмсън инощем от време на време про-тяга лапа, за да се увери, ченейната „майка" лежи до нея.Ако нещо я развълнува, тя незнае как да отреагира своята

нервност, освен като смуче па-леца на Джой. Тя изпитва ужа-сен страх от бурите и съвсем неможе да свърже представата сиза храната с възможността самада си я доставя. Тя просто „ми-рише на човек" от върха нанослето до края на опашкатаси. При тези обстоятелства неможе да се мисли, че нейнитеподобни ще я приемат пак всредата си. Защото доказано е,че и съвременният живот налъвовете подлежи на опреде-лени правила и закони. И тук,както при хората, е нужно обу-чение и добър пример. Еднолъвче следва по петите майкаси и баща си; то научава оттях как да дебне плячка, кактрябва да се изтъркаля там,където се е търкаляло трево-пасното, та да излъже обоня-нието му, как да се доближавапълзешком и срещу вятъра, икак да се засилва за решителнияскок. Бивола трябва да сграб-чва за задните крака, антило-пата — за гърлото, зебрата —за гърба и т. н. Но татко лъв имайка лъвица не посвещават

малкото си само в изкуството налова, те му внушават и нужнотоуважение към „големите", ка-кто и суровите, непроменими за-кони на рода. Тежко на мал-кото, което например се до-ближи до жертвата, когато въз-растните още пируват! За да сенахрани, то трябва търпеливода чака, докато те завършатобяда си.

Когато Елза вижда за пръвпът един от себеподобните си,тя избягва за закрила в обятиятана „майка" си, и когато за пръвпът доближава стадо антилопи,причинява ужасно безредие. Тясе завъртва няколко пъти катопумпал около себе си и безмалко не получава ритник илиудар с рога. Тя е напълно без-помощна и няма никаква пред-става за законите на рода си.Накрай Едъмсънови са тия,които в течение на една дълга,пълна с опити година,търпеливонаучават Елза как да се пази икак да „подивее" колкото й енужно, за да започне новия сиживот.

Постепенно Елза свиква даживее на свобода и не следмного време Едъмсънови приедно от своите редовни посеще-ния при „дъщерята" съзират тами червеникавата глава на единлъв. По-късно Елза подарявана своите „родители" две здра-ви, пъргави „внучета".

Историята на Елза не свърш-ва в книгата на Джой Едъм-сън. Разказът стига до епизода,който описахме, тоест до сре-дата на 1960 година. Ще се съ-бират и по — нататък сведенияза Елза, и можем да приемем,че това противоположно на Тар-зан същество ще остане вярнона двойствения си живот: отедна страна, признателна дъ-щеря, от друга — див звяр насаваната.

БЕЗ ЗЕМНО ПРИТЕГЛЯНЕПредставете си невъзможното:

земното притегляне е изчезнало,изчезнала е тежестта и всичкона Земята — ние самите и всич-ки околни предмети — са пре-станали да тежат. Трудно ечовек да си даде сметка веднагадо какви необикновени последициби довело това, какви дълбокипромени биха настъпили в на-шия живот, в природата, втехниката.

На пръв поглед, в такъв не-обикновен свят без тежест бибило много лесно и удобно да сеживее. Нали всички предмети,дори и най-масивните {доскорооще много тежки) са преста-нали да тежат. Те могат дасе пренасят от едно място надруго, да се вдигат и подхвърлятнагоре на каквато и да е висо-чина. В железопътното депонапример шлосер е нарамил сто-тонен локомотив и, оставил го дависи на известна височина от по-да, извършва необходимия ремонт.

При строежите на къщи и впристанищата вече не са нужнимогъщите подемни кранове —строителните материали и то-варите от най-малкия тласъксами политат нагоре.

Своеобразна е и архитекту-рата на тези нови къщи без те-жест. Строителите не се гри-жат за устойчивостта им, зашироки опорни площи и здравиоснови. Постройките някак не-обичайно се разширяват отдолунагоре. В горната им част сеиздават встрани дълги хори-зонтални пристройки без вся-какви подпори. Или ето и другикъщи, просто „висящи" и „пла-ващи" над земята.

А колко странно леко е ста-нало нашето собствено тяло.Ние ходим с гигантски крачки,по-точно — летим, без да сенуждаем от крила. Авиациятавече не е нужна. Можем даходим и по вода, тъй като всвета без тежест са преста-нали да действуват и законитеза плаването — не може дасе потъне. И при това почтине чувствуваме умора.

Но дали наистина всичко етъй хубаво и удобно в този свое-образен свят без тежест?

Искате да се поразходите изстаята и, за да прекрачите собичайната сила, вие се отблъск-вате с крака от пода. Но вместода направите крачка, политатебавно нагоре. Там се удряте встената или тавана и се оказ-вате в най-безпомощно състоя-ние, размахвате ръце и се опит-вате да се задържите за нещо.Както се носите така из стаята,

дано не ви хрумне да се хванетеза „тежкия" гардероб или роял— от тласъка ви те също щезаплуват нагоре. След известновреме в стаята ви ще настъпиневъобразим хаос: маси, сто-лове, книги, дрехи, съдове —всич-ко това ще се носи в различнипосоки. Още по-голям хаос щенастъпи на улицата, където щелетят и ще се сблъскват пе-шеходци, автомобили, трамваи,животни, сандъци, греди, ка-мъни, облаци прах.

Ще са необходими някакви новиустройства и приспособления, ко-ито да заменят изчезналатапритегателна сила. За да седвижат из стаята и на улицата,край стените, ще трябва да се

11

направят различни дръжки иперила, за които ще можете дасе държите и премествате спомощта на ръцете, а по проте-жение на пода и тротоара —скоби, за да пъхате в тях кра-ката си. Впрочем до голяма сте-пен работата на краката ще сепоеме от ръцете. Слизането постълба ще бъде не по-малко труд-но от изкачването — тялотони само не ще се спуска и ще сеналожи да го теглим надолуНаистина „горе" и „долу" въобщене ще има. По стените и таванаще може да се „ходи" така,както по пода.

Всички предмети: маси, сто-лове, кревати, съдовете по ма-сите, книги, а в заводите ста-новете и машините ще се на-ложи здраво да се закрепват запода. Ще са необходими и осо-бени мебели. Когато сядате настол или лягате в легло, ще.трябва да се завързвате за тях,за да не полетите от случаентласък или рязко движение.

Ще се наложи да се потърсяти други някакви сили, с коитода се замени изчезналото земнопритегляне. При придвижванев нужната посока ще може дасе използва реактивната сила —хвърляне на тежести или стре-ляне с особен пистолет в по-сока, противоположна на тази,в която искаме да летим. Многоще помогне и електротехниката.С електромагнитни обувки щеможе да се ходи по железен подили по парчета желязо, вгра-дени в пода или тротоара.

ВАЛДГАРД

Как ще се отрази това нанашия организъм не е ли вредноза него състоянието на безте-гловност ?

Както и преди, ние ще можемда се ползваме от ръцете, щеможем да ядем и дишаме, дамислим и разговаряме незави-симо от действието на прите-гателната сила.Но работата на ор-гана на равновесие,който се намира въввътрешното ни ухо,може да се нарушиот липсата на при-тегателна сила. Иможе би временноще се наруши съг-ласуваността насложните ни дви-жения — ще серазстрои работатана нервната систе-ма, която ги управ-лява. Но след из-вестно време хора-та ще се научатда се движат и дапазят равновесие.

Особени неудоб-ства ще възникнатпри боравенето с течности. Щепоискаш да пиеш, ще наведешканата над чашата, а водатаот нея не ще се излива. Щеопиташ с резки движения дая изтласкаш, но тогава от ка-ната ще изскочи водно кълбо ище заплува из стаята. А акого докоснеш с устни, тънък пластвода ще покрие цялото ти тяло.При липсата на притегателна

РИСУНКИ

БОРИС

ДИМОВСКИ

сила по-ярко се проявяват си-лите на сцепление между ча-стиците и повърхностното напре-жение на течността. Тези сили,разбира се, действуват и в обик-новения свят с тежест, но тамземното притегляне е много по-голямо от тях и не им дававъзможност да се проявяват в

такава степен.Трудно ще бъде и да се измие

човек. Водата ще трябва да сеизтласква през тръбички с по-мощта на помпи. За да се сварисупа или чай, ще трябва да сеизползват бързо въртящи се за-творени съдове, при които те-жестта се заменя от центро-бежната сила, която ще при-тиска течността към външнатастена.

Други трудности ще възник-нат и по отношение на газовете.Нагретият въздух не ще бъдевече по-лек от студения и не щесе издига нагоре. Затова пла-мъкът в лампите и пещите щегасне, тъй като около него щесе натрупват продуктите отгоренето и пресният, богат

12

стъпват и в природата. Рекитеса спрели да текат. Нали тетекат от по-високите местакъм по-ниските от действиетона земното притегляне. Водатае излязла от коритата и заляланиските брегове. От напора навятъра се издигат нагоре го-леми водни кълба и летят извъздуха.

Не валят и дъждове. Едрите,но без тежест водни капки санависнали над земята в облации не могат да паднат на нея.Във всички страни е настъпиласуша. Наистина водата от по-долните пластове се е изкачилапо тънките капилярни пукна-тини в горните пластове. Нотя бързо се изпарява. Изпарявасе водата и от самите расте-ния — те изсъхват и загиват.

Не се издига нагоре топлиятвъздух, а с него и водните париот повърхността на моретата иокеаните. Прекратил се е ве-ликият кръговрат на водата,който има такова голямо зна-чение в природата. Реките неразмиват вече бреговете си, неразрушават планините, а на дъ-ното на моретата не се напла-стяват слоеве пясък и глина —не се образуват утаечни скали.Ще изминат хилядолетия и Зе-мята ще се покрие с много ви-соки планински хребети, коитовече не ще се разрушават.

Забелязваме, че и количе-ството на въздуха намалява. По-рано земното кълбо с огромнатасила на притеглянето си е за-държало около себе си атмосфе-рата, не й позволявало да серазпръсне в обкръжаващото я кос-мическо пространство. Сега бър-зодвижещите се частици на въз-духа напускат земното кълбои то скоро съвсем ще се лиши отсвоята въздушна обвивка.

Превод от руски из новоиз-лязлата книга на С. Л. Валд-гард "О Земле и Вселенной"

13

кислород въздух не ще има до-стъп. Ще се задушат и хората,ако няма силна вентилация.

А какви големи неуредици щенастъпят в различните областина техниката и производството.Защото силата на земното при-тегляне има значение за работатана всички технически устрой-

стопеният метал.Във вършачките е станало за-

дръстване на зърното, което отдействието на притегателнатасила трябва да пада отгоре на-долу през решетките на веялкитеи сортировачката. Също таковазадръстване на материал се еполучило в горните етажи на

циментовите заводии в заводите захляб, от където тес тежестта ситрябва да се спус-нат надолу.

Във високите ко-мини на заводитеи електростанции-те няма вече тяга,която се пораждаот различното те-гло на топлия димвътре в комина ина студения въздухотвън. Загаснал еогънят в заводски-те пещи. Преста-нали са да работяткотлите на топ-ло електроцентра-лите, в които ня-ма вече размества-

не на по-леката гореща вода ипо-тежката студена. И в чай-ника ви водата долу буйно щеври, а отгоре ще си останестудена (и нея ще трябва снещо да я разбъркваме).

Спрели са не само топлоцен-тралите, но и водните електро-централи: няма го вече напорана водата, който въртеше тур-бините им и зависеше от раз-личното ниво на реката от дветестрани на язовирната стена;няма го и водния пад през тур-бините, породен от земнотопритегляне. Заводите, фаб-риките, градовете са лишени отелектрическа енергия, спрели самашините, загаснало е освет-лението.

Заедно с това нови събития на-

ства и при много от тях тя сеизползва специално от човека.Гледайте — спрели са влако-вете и автомобилите. Колелата,които ги движат, безпомощнобоксуват на място. За да тръг-нат и да се движат по пътяили релсите, трябва да имадобро сцепление и достатъчнатежест — тежестта на ав-томобила или локомотива, коятода натиска водещите колела. Атъкмо тежестта липсва!

В металургическите заводи то-пенето в огромните доменни пе-

щи се е прекратило. Нали наси-паните в тях руда и въглища оттежестта си постепенно се сля-гат надолу, насреща им се из-дига лекият горящ газ, а в дол-ната част на пещта се стича

Златната есен раздаде щедро даровете си иотмина. По небето запълзяха тежки сиви об-лаци. Жеравите се събраха на големи ята, из-дигнаха се до облаците, към топлите страни.Там те ще заварят своите дългокраки събратя— щъркелите, които много по — рано от тяхнапуснаха родните предели.

Но всички ли пернати обитатели на нашатастрана я напущат през зимата, за да се върнатнапролет отново при нас? Не, разбира се! Многоот тях остават в родния край.

В градовете и селата гугутката и врабчето салюбими храненици на децата през зимните дни.Те прелитат неспирно по покривите и балко-ните и търпеливо очакват трохичките, коитодецата щедро им хвърлят. В градините и пар-ковете синигерчетата сноват чевръсто от клонна клон. Кръглите им мънистени очички ог-леждат внимателно всяка пукнатина, а мал-ките им човчици с мъка изчоплят от там раз-лични пакостници — дребни бръмбарчета иларви на насекоми.

Но хайде да се поразходим из полето и го-рата. Може би там ще срещнем и други птиции животни, които не са се уплашили от зимнитестудове и са останали при нас.

Ето над главите ни прелитат с грачене ятоврани. Те се отдалечават, спущат се вкупом наземята и започват да кълват нещо, което ниене виждаме. Може би някаква мърша — налите са полските санитари — унищожават мър-шата около селищата в полето. Изглежда, четрапезата на враните не е много обилна и теотново литват над полето, за да дирят някоянепредпазлива мишка, различни насекоми ичервеи. Сред това ято може би се намират и„гости"—прелетници от Румъния или Украйна,дошли у нас, за да прекарат по-леко зимата.

14

Неусетно сме наближили гората. Нека тръг-нем по просеката, да се поразходим навътре изпритихналия зимен лес. Колко е красиво тук!Клоните на дърветата са отрупани с дебел сняг.

Потулената горска полянка, която през ля-тото събира толкова много горски обитатели,сега е пуста. И все пак нещо ни подсказва, четук животът не е напълно замрял. Ето — почистата снежна покривка се редят като без-крайна броеница малки стъпки.

Следите на заека завършват в храст, детотой е денувал. Но щом минаваме зад храста, ус-поредно със заешките следи забелязваме илисици. А малко по — нататък следи от борба —отъпкан харман в снега, по който са разхвър-ляни снопчета сиво — жълтеникава козина. Але-ните петна свидетелствуват безспорно за пе-чалната участ на дългоухия горски обитател.

Малко по — навътре в гората има малък во-допад и под него вир, в който през лятото горс-ките жители утоляват жаждата си, а старатамечка — майка учи мечетата да плуват и да ловятриба. Но сега мечката не се вижда наоколо.Тя е може би в малката пещера над водопада,дето кърми една или две рожби, на които едала живот през някой студен януарски ден.Старият мечок пък сигурно се е сврял в хра-лупата на оня дъб — столетник, чийто отвор тойе запълнил добре с мъх, шума, клонки, кле-четак. Там той не спи дълбок, непробуденсън, както някои мислят, а прекарва зимата в

лека дрямка. Понякога, през топлите зимнидни, старият мечок дори излиза навън от бър-логата си, за да се посгрее на оскъдните лъчина зимното слънце.

Но сега нито мечокът, нито мечката се виж-дат навън. По снега не личат и следите настария язовец. Неговото леговище е може бимежду полузаснежените корени на големиябряст, където се тъмнее широк отвор. Аконадникнем по — навътре в тази своеобразна пе-щера, ще видим няколко коридора, които иматзапасни изходи. Язовецът е прочут чистник —стените на дупката му са добре изгладени, а попода не се забелязват никакви остатъци. Вдъното на леговището, в специално разши-рение, постлано с трева и листа, възрастни имлади язовци спят непробудно. Тук те пре-

карват зимния си сън, като се поддържат снатрупаните през есента тлъстини. Но ако зи-мата е мека и топла, дори не спят, а ту дремят,ту бодърствуват.

Изведнъж заставаме нащрек. До слуха нидостига лек, непознат звук, едно необичайно„ззз-ззз". Оглеждаме се наоколо. Чудна гледка:по леда на реката се затичва на едри скоковевидра, а после се плъзва няколко метра покорем. Значи, наистина видрата обича да сепързаля като малките деца.

Дълго наблюдаваме с интерес необикновениялюбител на зимния спорт. Но, изглежда, навидрата й омръзва да се пързаля и тя прибли-жава спокойно до зеленото огледало сред вира,пребито може би от самата нея. Тя спира наръба до отвора и леко се гмурва във водата.

15

След малко видрата излиза на леда с голямариба в уста.

И през най-студените зимни дни животътвъв водата не замира напълно, но сега живот-ните в нея са слабо активни. Дори студено-любивите мрени и пъстърви се движат съвсемнеохотно и затова стават лесна плячка навидрата.

Внезапно върху главите ни се посипва сняг.Поглеждаме нагоре — на върха на дървотосе е спотаила катеричка и любопитно ни раз-глежда. Помамена от зимното слънчице, тяе излязла от топлата си хралупа, за да потърсинякоя шишарка и да почопли семенца. Потози начин запасите й от орехи, сушени гъбии различни плодове и семена ще стигнат запо-дълго. Катеричката не се плаши от нас ислиза по — надолу. Но ние изведнъж трепваме.По дървото, на което се намира катеричката,се изкачва златка — коварен хищник и зълвраг на катеричките. Още миг и рунтавелкаще попадне в лапите на врага си. Не се сдър-жаме и плесваме силно с ръце. Златка упла-шено се мята встрани. Едва сега катеричкатая забелязва и литва като стрела на съседнотодърво. После с шеметна бързина се понася отклон на клон, от дърво на дърво — все по-надалече от опасния враг.

Продължаваме пътя си. Над главите ни сеноси крясък на сойка — тази непоправимагорска клюкарка и доносница известява нагорските жители за случката с катеричката излатката. Някъде наблизо барабани • кълвач.Над дърветата с крясък прелитат сокерици.После изведнъж настава такава тишина, чесе чува дори как рохкавият сняг шушне подстъпките ни.

Ненадейно до слуха ни достига къса песен-чица: „тик-трик-тик, церр-церр. . . " Ха, еточе се обажда и орехчето - мушитрънче, едно отнай-малките и най-маловодни наши птиченца,което също не ни напуща през зимата. И в най-студените и гладни зимни дни то остава вярнона родната гора и неговата мелодична песен-чица внася бодрост и надежда сред зимнитеобитатели.

Задухва вятър, който разпилява на всичкистрани облаци снежен прах. Превива оголе-ните клони на дърветата и ни подканя да бър-заме към къщи.

Страшна е за горските обитатели зимнатавиелица. Но има животни, които не се плашатот мразовитите виелици.

Пред нас се вижда могилка, от която вятъръте отвял напълно снега. Това е дупка на ла-лугер. Изходът на подземната галерия на ла-лугера е добре запушен. Сега той се е свил накълбо в зимната си „спалня", където пре-карва в непробуден сън цели три — четири месеца.През това време температурата на тялото му сепонижава силно и дишането му съвсем на-малява.

Виелицата се усилва. За наше щастие, на-близо зее отворът на подземна пещера, в коятоможем да се приютим, докато премине бу-рята. Тук е тихо и спокойно. Чува се само мо-нотонният шум на капките.

Запалваме клечка кибрит. На слабия и ко-леблив пламък се вижда как по стените пълзятстоножки, мокрици и светломразци. В пеще-рите, където зиме е сравнително топло, жи-вотът продължава неспирно. И все пак невсички пещерни обитатели живеят активнопрез зимата.

Запалваме нова клечка кибрит. По тавана напещерата виждаме увиснали с глава надолуспящи прилепи. Крилата са обвили тялото имкато с тъмен шал. По мишите муцунки на при-лепите блестят елмазени капчици влага. Впочти безжизнените тела на животните, коитосамо са се подслонили в пещерата, животътсякаш е замрял напълно. Те могат да издържаттемпература до два градуса под нулата. Върхуопити с прилепи големият български учен про-фесор Бахметев направи епохалното си биоло-гично откритие — анабиозата при бозайни-ците. Анабиозата е онова състояние на орга-низма, при което той се намира на границатамежду живота и смъртта.

Но времето навън се пооправи. Виелицатаспря. Трябва вече да се прибираме, защотоскоро ще се стъмни.

Преди да се приберем в къщи, минавамепрез градския парк. Тук младите природолю-бители — пионерите — са поставили на раз-лични места хранилки за пойни птички. По тяхса накацали чинки, червенушки, овесарки, си-нигери и лакомо кълват зрънцата, насипани отгрижливите ръце на младите защитници на по-лезните птички. А за тях, щом е осигуренахраната им, зимата не е страшна.

Разбира се, през лятото те богато ще ни се от-платят за оказаната им помощ, като унищожатогромни пълчища от вредни насекоми и гъ-сеници по дърветата из градини и паркове,на полето и в гората. НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ

орабът се появи ниско зад хоризонта — отначалокато точка. Телевизионните камери веднага гоуловиха. Изглеждаше, като че ли не лети, а не-подвижно виси във въздуха, увеличавайки саморазмерите си. Щом започна да се спуска, изле-тяха вертолети, за да го посрещнат. Когато ко-рабът кацна, те бяха още на десет мили разстоя-ние. Едва след като главният вертолет се приближина миля от кораба, телевизионните камери го уло-виха. Зрителите гледаха екраните, притаили дъх.

Изведнъж вратата се разтвори. В полегатителъчи на залязващото слънце се появиха две фи-гури. Спряха се на прага, като гледаха навън снеподвижен поглед — сякаш безкрайно дълго.След това се спогледаха и скочиха на земята.

Телевизионните камерисе приближиха към тяхи в екраните, в едър плансветнаха лицата на два-мата мъже, стоящи единдо друг Даже от пръвпоглед лицата им изглеж-даха необикновени. А ко-гато телевизионните ка-мери се задържаха натях, стана ясно, че нео-бикновеното идва от очи-те: изражението на очи-те беше спокойно., не-преклонно, проницателно,изпитателно и все пак пъл-но със съчувствие. Товабеше някакъв отсъству-ващ поглед, поразяващ,пълен с могъща сипа,макар и да принадлеже-ше просто на човек. Идори когато очите им бя-ха затворени, те изглеж-даха особени. Мрежа отсъвсем ситни бръчици сесъбираше в ъгълчетатана очите. От тези бръ-чици около очите двамата изглеждаха по-въз-растни за годините си, по-възрастни и някакстранно повехнали.

Възслаб млад човек с очила, седнал на сгъваемстол, наблюдаваше в екрана на стенния телеви-зор лицата на двамата.

— Доктор Скот — каза той, — двамата иматсъщия онзи поглед.

Скот мълчаливо кимна.— Мислите ли, докторе, че този път ще успеете

да изясните нещо? — запита младият Уеб.— Не знам, доктор Уеб — отговори Скот. — Из-

следвахме шестнадесет такива момчета и досегаоще нищо не сме успели да изясним.

— Изглежда, отсъствуващият поглед има връз-ка с това, което те изживяват там. Имам намере-ние да подложа тези субекти на всестранно из-следване.

Скот почервеня от гняв. С бързи крачки той сеприближи до Уеб и като докосна с лулата си реверана сакото му, процеди през зъби:

— Чуйте, млади човече. Тези „субекти", както

вае ги нарекохте, прекарват на Луната двадесети осем страшни дни. Животът им се намира по-стоянно в опасност. Те страдат от такава самота,каквато човек още не познава. Всяка двойка пре-живява най-малко по една катастрофа при своетопребиваване на Луната. След това идва смянатаи те се връщат на Земята. Да, вярно е, всичкиимат нещо общо — духовно те се усъвършенству-ват, стават по-добри от много хора тук, на Зе-мята. Но това са вече хора от друг свят.

Скот замълча. Беше чул бученето на приближа-ващите се мотори. Вече по-спокойно той добави:

— По — добре пригответе се за опитите, докторУеб.

Бученето премяна в рев, когато вертолетите кац-

яаха пред зданието. След минута в хола се зачухастъпки и вратата се отвори.

Двамата от Луната влязоха в стаята. Единият оттях, високият, погледна втренчено Уеб и Уеб по-чувствува като че пи го опари полъхът на зноенвятър. Спокойните очи проникваха в самата душана Уеб.

Скот прекоси стаята и се ръкува с втория, койтобеше по-нисък на ръст.

— Здравейте. Много се радваме, че се върнах-те цели и невредими. Всичко наред ли беше, ко-гато напуснахте Луната?

— Благодаря ви, докторе. Да, всичко беше вред. Нашата смяна, Фоулер и Макинтош прекрас-но ще се справят.

Измиваха вече шест дни от прилуняването, ноДон Фоулер и Ел Макинтош все още усещахатръпки само при спомена за първите минути следкацането на Луната.

Фоулер излезе пръв несръчно от въздушнатакамера. Озърна се, за да се убеди, че Макинтош

НАУЧНО — ФАНТАСТИЧЕН Р А3 К А 3

го следва, след това избиколи кораба, търсейкитези, които трябваше да сменят.

Корабът беше кацнал близо до дълбока пукна-тина. Набразденият лъскав черен базалт околопукнатината бе хлъзгав от парите, които излизахаот кораба. Кракът на Фоулер попадна във вдлъб-натината до самия ръб на пропастта, той изгубиравновесие и с мъка се задържа да не падне.И все пак, когато се препъна в каменния ръб,залитна. Макинтош понечи да го задържи, ноФоулер, разперил ръце, се изви с цялото си тяло иизведнъж изчезна в пукнатината. Макинтош сеспусна след него, краката му се хлъзнаха по глад-кия базалт и той също падна в пукнатината.

На тридесет фута дълбочина пукнатината сестесняваше, затова те не паднаха много надъл-боко. Фоулер висеше надолу с главата на четирифута от Макинтош. Не се удариха, но когато на-правиха няколко опита да се измъкнат, разбрахакак здраво са се заклещили с космическите си ко-стюми между гладките стени я силно се изпла-тиха. ПИЛОТЪТ на космическия кораб, затворенхерметически в кабината си, не можеше да им по-могне. Онези двамата, които идваха да сменят,се намираха може би на много мили разстояние.И те висяха така, очаквайки бог знае що.

Пръв заговори Фоулер:— Чуй, Мак, успя ли поне да видиш как изглеж-

да тя, Луната, преди да хлътнеш тук?— Не. Надявах се, че може би ти си видял нещо.

А сега дори няма за какво да поприказваме.Мълчание, след това отново заговори Фоулер.— Ти виждаш лн нещо?— Само дъното на тази яма — и едно мога да

ти съобщя, там всичко е от черно по-черно.— И аз от тук също нищо не виждам. Пред

мен е само приятният изглед на отсрещната стена.— Можеш ли да се добереш до мен?— Не, дори не те виждам. А ти можеш ли. . .— Какво правите там, младежи? — нов глас се

включи в беседата. Нито Фоулер, нито Макинтошне намериха какво да отговорят.

— Стойте си на мястото — продължаваше гла-сът и нещо като насмешка се долавяше в него. —Сега ще слезем и ще ви оттървем.

Фоулер и Макинтош чуха през костюмите сидраскане по скалата. Два чифта ръце ги освобож-даваха от каменните обятия на стените. Пръв из-мъкнаха Макинтош и той с интерес наблюдавашекак двама души, облечени в космически костюми,изтегляха с ловки движения Фоулер.

Двамата, които те трябваше да сменят, изби- колиха кораба и посочиха на запад, към Моретона дъждовете.

— Зад онова възвишение, на половин миля от-тук, ще намерите купола. На около осем мили наюг лежи последната транспортна ракета — тяпадна там преди два дни. Местността е мъчнопроходима, така че по — добре изчакайте няколкодни, докато свикнете с притегателната сила, апосле вече започнете изследванията. В купола смеприготвили за вас топъл чай. Хайде, бъдете пред-пазливи!

Четиримата тържествено си стиснаха ръце.Дрънченето от металическите длани на космиче-ските костюми, скърцането от подвижните стави

на пръстите, китката и лактите превърнаха про-стото ръкуване в шумна церемония.

Фоулер и Макинтош предпазливо и несръчнозапочнаха да се придвижват на запад. След катоизминаха няколко мили, те се обърнаха назад дапогледнат още веднъж кораба и сега за първипът видяха лунния пейзаж.

Само по-тъмни или по-светли сиви петна, ни-какви цветове, черно небе, бели точки вместозвезди и в целия лунен пейзаж нищо друго освенблестящи сиви тонове и полутонове между бе-лите звезди и черно-то небе. И нито едноживо същество, ни-какви условия за съ-ществуването на чо-века. Тук беззащит-ния човек го очаква-ше само смърт, миг-новена смърт.

С широко отворениочи, силно биещи сър-ца и капчици пот почелата Фоулер и Ма-кинтош напрегнато се вглеждаха през тъмнитефилтри в обкръжаващата ги природа. Всеки от тяхможеше да чуе в наушниците си тежкото дишанена другия и само съзнанието, че и двамата чув-ствуват едно и също нещо, ги поуспокоял ахне. Безда мислят какво правят, те се бяха приближилиедин към друг и космическите им костюми се до-пряха. Слабият удар от допирането се отбеляза всъзнанието им и те за миг се притиснаха единкъм друг, мъчейки се да приведат в ред мис-лите си.

Макинтош пое дълбоко въздух и силно разтър-си глава. Нататък тръгнаха поотделно, като севглеждаха в околния пейзаж.

Най — после Макинтош каза:— Да отидем да видим къде е чаят, който ни

обещаха.— Да вървим — съгласи се Фоулер, — Не се

отказвам от чая. А ето го и купола!Куполът им се стори поразително познат. Той

представляваше точно копие на дома с разреденаатмосфера, в който те живяха и работиха в тече-ние на много месеци при обучението си на Земята.

Фоулер и Макинтош свиха антените, коитостърчаха от раниците им, и заедно се вмъкнаха вкамерата. След като изчакаха помпата да изпълнис въздух купола, те влязоха вътре и, спрели се напрага, огледаха всичко наоколо.

Очите им механически се местеха от прибор наприбор. Трябваше най-старателно да огледат поме-щението и да се уверят, че в купола всичко е в редСлед това свалиха шлемовете си и се заеха с по-основно обследване. Налягането беше доста ви-соко — осем фунта. Фоулер протегна ръка къмлоста, за да намали налягането, но внезапно сесети, че преди отлитането им от Земята беше ре-шено да поддържат малко по-високо налягане, от-колкото се практикуваше досега. Така по — добресе спеше.

След като обследваха купола, те се спуснаха седин и същ порив към радиоапарата: жадувахада чуят успокоителните звуци на още един човеш-

20

ки глас. Макинтош настрои апарата и произнесев микрофона: „Луната вика Земята, Фоулер иМакинтош правят проверка. Всичко е в ред. Ми-навам на приемане."

След четири секунди чуха това, което така не-търпеливо очакваха: „Полярната станция номередно вика Луната. Радваме се, че ви чуваме. Каксте там, момчета? Минавам на приемане."

Макинтош отговори, че досега всичко е миналоблагополучно, че куполът е в изправност и два-мата са в отлична форма. След три секунди отПолярната станция им предадоха, че отсега ната-тък ще поддържат редовна връзка. Часът бе06.41. Щяха да се свържат отново в 09.00.

Двамата свалиха космическите си костюми, сед-наха на ниската пейка и започнаха да си напиватчай от термоса.

Макинтош беше набит, със светлосини очи ичервеникава късо подстригана коса. Телосложе-нието му напомняше правоъгълен гранитен блок:широки гърди, широк гръб, широко разкраченикрака. Движенията му бяха бавни и спокойни.

Фоулер беше малко по-висок от своя другар,черноок, чернокос, мургав. Той беше възслаб,ходеше леко прегърбен.

— Доста мрачно място, нали? — произнесеФоулер.

Макинтош кимна.Пиеха чай на малки глътки, взираха се в лунния

пейзаж и мислеха за дните, които им предстояхада прекарат тук. След като свършиха с чая, Фоу-лер каза:

— Хайде, време е за работа. Готов ли си?— Да-Те отново навлякоха космическите си костюми

и минаха през въздушната камера един след друг.После обследваха външната страна на купола ивсеки детайл на механизмите. Фоулер се качи наседалката на шейната и включи мотора. Голяматашейна на огромни колела от порьозна гума заеднос купола, параболическото огледало, антените идругите съоръжения бавно потегли напред. Ма-кинтош вървеше отстрани. Когато шейната изми-на петстотин ярда, Фоулер я спря и заедно с Ма-кинтош пристъпиха към проучванията, започнатипреди много месеци от предшествениците им.

Вземаха проби, записваха силата на лъченията,изследваха местността, ядяха и спяха и отнововземаха проби. Бяха установили строг режим,защото само така можеше да се съкрати времето,само така можеше да се запази разсъдъкът.

Минаваха дни. Двамата постепенно започнахада свикват с малката сила на притегляне и скороразтовариха транспортната ракета. Движеха сеиз местността крайно предпазливо, тъй като отопит знаеха, че най-малкият пропуск може да имструва живота. Угнетяващите сиви тонове, мрач-ната голота на сивия пейзаж, безкрайната самотав тази дива сива пустиня — всичко това започна по-степенно да им се струва като зловеща съдба, деб-неща всяка тяхна непредпазлива крачка. И кол-кото повече дни минаваха, толкова по-тежко имставаше. Затова в старанието си да бъдат винагизаети, те стигаха до такова физическо изтощение,че потъваха в неспокоен сън и събудили се, се за-

навяха отново за работа. Душевното напреже-ние и у двамата все се засилваше, тъй като тепърваги очакваше най-лошото. Дългият лунен ден бързогаснеше, наближаваше нощта, непрогледнатанощ — дълга четиринадесет земни денонощия.

— Ето я, настъпва!— възкликна веднъж Макин-тош. Това беше на дванадесетия земен ден. Тойпоказа с ръка на запад. Фоулер се изкачи на близ-кото хълмче и погледна натам. Долната част наСлънцето изглеждаше затисната от грамадатадалечни планински вериги и под нея се прости-раше широката ивица на сянката. Сянката серазпространяваше на север и на юг, докъдето сти-гаше погледът.

— Да — тихо произнесе Фоулер, — сега вече неще я чакаме дълго. По — добре да се върнем.

Те скочиха от хълмчето и бързо се отправихакъм купола, като забравиха даже пробите си. По-степенно ускоряваха крачките си и накрая се по-

несоха с плавни скокове, както тичат кора самовя Луната.

В купола влязоха едновременно. Вътре свалихашлемовете си и Макинтош се спусна към радио- апаратурата.

— Чакай, Мак — каза Фоулер, като сложиръка на рамото му. — Има още половин час допредаването.

М а к и н т о ш три с кърпа влажното си чело.— Прав си — проговори той, — ако ги пови-

каме по — рано, ще предизвикаме тревога. Хайдеда пием чай.

Свалиха костюмите си и приготвиха чай. Пиехапарещата течност, без да бързат, това ги успокоя-ваше.

— Знаеш ли — заговори Фоулер, — точно сегамного се радвам, че имаме достатъчен запасвода. Пречистената течност би получила веченеприятен вкус.

Макинтош кимна.— Забелязах това преди два дни. Струва ми се,

не бих понесъл, ако водата не беше прясна.И двамата замълчаха, спомняйки си историята

с Тилтон и Бек.Тилтон и Бек бяха втората двойка на Лупата.

По онова време на Луната се изпращаше малковода, тя стигаше само за попълване на запасите.Йонообменната смола пречистваше в малкитеказани използваната вече вода н се получавашечиста, прозрачна течност. Тилтон и Бек бяхапили такава вода в продължение на много седмицина Земята и я намираха така годна за пиене,както и изворната.

После те се отправихаза Луната. Две з е м н ид е н о н о щ и я след катонастъпи лунната нощ, наБек се стори, че водатаима лош вкус. Тилтон по-чувствува същото. Тезнаеха, че водата е слад-ка и чиста, знаеха, че не-приятният вкус е плод натяхното въображение, нонищо не вложеха да сто-рят. Стигнаха дотам, чеим се повдигаше, водатапредизвикваше у тяхстрашно отвращение ите не можеха да я пият.Тогава помолиха по ра-диото за помощ и започ-наха да пият от водата,предназначена за запас.Но но онова време ощенямаше достатъчно опитпри изпращането на ава-рийните ракети. Зовът запомощ на двамата отЛуната ставаше все по-слаб. Първата ракета, из-пратена към Луната, мо-жеше още да ги спаси, нотя претърпя авария самона петстотин мили от ку-пола. С втората ракетапристигна смяната, нокогато космонавтите севмъкнаха в купола, на-мериха Тилтон и Бек мъртви, с хлътнали страни,изсъхнала кожа, напукани устни — умрели отжажда. И непосредствено до изсъхналите теластояха двадесет и пет галона прозрачно чиста,почти химически чиста вода, без вкус, без мириз-ма, искряща и шумяща от разтворения кислород.

В определеното време Фоулер и Макинтош на-строиха радиоапарата. Съобщиха на Земята, чена Луната е настъпила нощ. Беше въведено новоразписание. Радиовръзките вече щяха да бъдатпо-чести и те веднага се заеха с изпълнението нановите си задачи. Вече никакви походи далеч откупола, никакви проучвания. Свалиха калъфа нателескопа и поставиха спектромера. Част отчертожната маса превърнаха в малка, но удиви-

телно пълна лаборатория за аналитична химия.Фоулер вдигна очи от телескопа и възкликна:— Погледни, Ел! — той посочи с ръка озарената

с мека светлина Земя, плуваща всред изпъстре-ното със звезди море от тъмнина.

Те видяха западното полукълбо, осеяно с белиоблаци, и ослепително блестящото бяло петно вюжната част на Тихия океан, на ширината наперуанското крайбрежие, където в океана се отра-зяваше светлината от Слънцето.

— Красиво, нали? — произнесе Макинтош. — Азпросто виждам Флорида, милото Орландо. Навярносега чудно ухаят цветовете на лимоните. Знаеш

ли, нощем всичко това е дори по-прекрасно, откол-кото денем,

Фоулер кимна.— А аз ето за какво си мислех — просто взехме

и развалихме добрата стара традиция.— Какво имаш предвид?— Та представи си: момък с девойка се разхож-

дат там долу на лунна светлина, въздишат, изпъл-нени с любовта си, и гледат към Луната. А сега,когато вдигнат очи към кея, знаят, че там горесноват двама, някакви си лигльовци. И ето, цяла-та поезия изчезва.

— И още как! — Макинтош се изсмя късо.Фоулер огледа лунния пейзаж и каза:— Да, наистина, през нощта всичко изглежда

съвсем иначе.

22

Те гледаха ужасяващо мрачната картина. Как-то винаги различаваха само оттенъците на сивияцвят, но сега тоновете бяха тъмни и зловещи.Рязката светлина на звездите и мекото сияние наЗемята не хвърляха сянка, но разпространяваханад веригата планини и призрачно сияние, имъгла. Трудно беше да се разбере къде свършвавидимото и започва въображаемото.

Изминаха няколко земни дни.Фоулер и Макинтош бяха заети със своите астро-

номически наблюдения и правеха контролни ана-лизи на някои минерали, които бяха събиралипрез дългия лунен ден. Предприемаха майки оби-колки недалеч от купола, но проби не вземаха. Иобикновено, когато се намираха навън и бродехапо лунния прах, поотделно, всеки по своята пъ-тека, единият от тях повикваше другия: „Как е?",а другият отвръщаше: „Всичко е наред. А притеб?" Непрестанно и властно те изпитваха потреб-ност да чуват човешки глас.

Но веднъж ги обхвана истинска паника. Това сеслучи по време на една от обиколките им. Нами-раха се на различни посоки от купола, разделяшеги разстояние приблизително от сто ярда. Макин-тош не забеляза в краката си предателската недъл-бока пукнатина, запълнена почти догоре съссветлия като брашно лунен прах. Той политна ипадна по гръб. Кракът му се сви в коляното, ноподвижната става на комбинезона не се сгъна.Ударът от падането не беше силен, но гръмкоотекна вътре в комбинезона. „Проклятие!" — про-мърмори Макинтош. Седна и се опита да осво-боди крака си. Изведнъж чу в наушниците сигласа на Фоулер:

— Мак, при теб всичко в ред ли е?— Да — отговори Макинтош. — Паднах, но

не се ударих. Нищо ми няма.— Мак! — гласът на Фоулер прозвуча рязко. —

Жив ли си?— Ама, разбира се. Нищо особено не се е слу-

чило. Само. . .— За бога, Мак, отговори ми! — това беше

почти вопъл, в него звучеше ужас.Страхът е заразителен. Макинтош измъкна

крака си от пукнатината, скочи и се затича къмкупола, викайки:

— Ел, какво се е случило? Какво има, аз идвам!— и докато тичаше, Макинтош слушаше какФоулер непрекъснато вика и го моли да отго-вори.

Когато избиколи купола, Макинтош едва не сесблъска с Фоулер, който тичаше от срещуполож-ната посока. Двамата се подхлъзнаха и мъчейкисе да се задържат на крака, вдигнаха около себе.си облак прах. Щом се изправиха, те се спуснахаедин към друг, като допряха шлемовете си.

— Какво те сполетя, Уолт? — възкликна Макин-тош.

— С теб какво се случи? — раздаде се резкият,задъхващ се глас на Фоулер.

— Просто се пльоснах — и нищо повече. Та азги виках в микрофона, че не съм се ударил. Нимане чуваше?

— Не! — Фоулер се стараеше да се овладее. —Аз все ти виках и не получавах отговор. Сигурнорадиоапаратите са се повредили.

ИЛЮСТРАЦИИ

ИВАН

КИРКОВ

— Но всяка вероятност. Твоят приемник илимоят предавател. Да вървим в купола, ще ги про-верим.

Съвсем мъничко зрънце силициев анхидрид бешепопаднало в кондензатора на предавателя наМакинтош и извадило от строя усилвателя. Повре-дата беше бързо отстранена. Но преживянотосътресение не можеше лесно да се забрави. Ислед този случай, когато се намираха навън, два-мата никога не се изпущаха от очи.

Времето течеше. Все по-силно ги подтискашебезкрайната самота, породена от унилия луненпейзаж. Околната природа прие образа на живо

същество, застрашава-що, причакващо, дебне-що. Даже радиовръзка-та със Земята не им до-ставяше предишната ра-дост — гласовете бяха всепак само гласове, те ся-каш не принадлежаха нахора. Двамата съзнаваха,че ако умре единият оттях, другият не ще пре-живее. Никой, останалсъвсем сам, не би могъл

да преживее тук я един земен ден. Хората на Лу-ната живееха на ДВОЙКИ И умираха на двойки.

Нощта щеше да трае още само два земни дни.Фоулер и Макинтош вече започнаха все по-честода мислят за връщането си — не с тъга или мъка,а като за нещо напълно възможно, постижимо.И все пак това им се струваше нереално, почтинеправдоподобно. По-правдоподобен им изглеж-даше другият жесток изход: ракетата може да неуспее да се прилуни — нали и преди се беше случ-вало. И макар че смътно си представяха, че следчетири земни дни, вероятно, ще напуснат тозимрачен сив свят, това не ги много вълнуваше.

Програмата за проучванията беше изпълнена.Фоулер и Макинтош седяха в купола и с удовол-ствие пиеха чай, опитвайки се да се сгреят, Фоулерсе беше изтегнал на скамейката. Макинтош с чашав ръка стоеше до прозореца, навъсено разглеж-даше мрачния пейзаж н като омагьосан не може-ше да откъсне от него очи.

— Дон! — раздаде се неочаквано сподавениятвик на Макинтош, глухо, сякаш нямаше време дапреглътне чая.

Фоулер повдигна удивено към него очи. Тойвидя как Макинтош изпусна чашата и тя паднана пода, как след това Макинтош се наведе напредс цялото си тяло, като притисна ръка към проз-рачната пластмаса на прозореца — целият изпънаткато струна; мускулите на врата му бяха напрег-нати, устата изкривена.

— Дон! Там има някакво движение — гласът музвучеше пронизително, остро, във всяка ноткасе криеше страх.

С едни скок Фоулер се озова при него и погледнане през прозореца, а лицето на Макинтош, впере-ните му, пълни с ужас очи, стиснатите зъби.Прегърна го силно и го притисна до себе си.

— Спокойно, Мак, спокойно. Това са само сенки.Няма нищо.

23

— Ама не, нещо се движеше там, близо до онзихълм, малко по — вдясно. Нещо се движеше, Дон!— и Макинтош дълбоко пое въздух.

Все още притискайки го в обятията си, Фоулерпогледна през прозореца. Видя само смътно очер-таната в мъглата назъбена лунна повърхност.В продължение на минута той се вглеждаше внея, вслушваше се в пресекливото дишане на Ма-кинтош и постепенно, без да иска, се подаде насилния неудържим страх. Той отново извърнаглава към Макинтош, но внезапно улови с край-чето на окото си някакво слабо движение в пей-зажа. Пусна ръце и бързо се озърна. В този мо-мент Макинтош отново извика:

— Ето, ето го пак, ето движи се!Двамата, дишайки тежко и често, се притиснаха

към прозореца. Цяла минута стояха така, с на-прегнати до крайност мускули, като с мъка пое-маха въздух. Потта от челата им се стичаше полицето и шията.

Изведнъж те видяха всичко съвсем ясно. Наоколо сто ярда от прозореца бликна съвсем мъни-чък фонтан от лунен прах с нажежена до червенооснова, после замря също така бързо, както сеи появи.

— Какво е това? — с мъка процеди Фоулер.— Не знам.Гледаха. Нервите им бяха така напрегнати, че

н двамата трепереха. Сега се изви втори фонтан,по-висок от първия, по — далеч и по — вдясно. Те всегледаха. Още един, но по-малък, доста по — наблизо— плътната бяла основа за миг пламна с тъмно-червени огънчета и загасна.

— Комбинезоните! — Фоулер почти се задъх-ваше. — По-бързо обличай комбинезона.

Той се извърна и се спусна към закачалката.Макинтош след него.

— Радиото в изправност ли е? — попита Ма-кинтош.

— Ще проверим.Затекоха се назад към прозореца. Навън, както

изглеждаше, всичко бе стихнало. Изминаха непо-малко от шест минути, преди Фоулер и Макин-тош да видят отново още един от прахообразнитефонтани.

— Ти разбираш ли нещо? — запита Макинтош.— Не — отвърна Фоулер. — Да погледнем през

другите прозорци.Приближиха се към другите два прозореца на

купола.— Виждаш ли нещо?— Нищо. Само този ужасяващ пейзаж. Струва

ми се, че всичко се случи при. . . Чакай, ето ощеедин. Точно отпред. Бих могъл. . .

— Аз също виждам един — прекъсна го Фоу-лер. — Те са навсякъде около нас. Трябва да по-викаме Земята.

Спуснаха се към радиоапарата. Почти веднагасе чу глас, който все се усилваше. „Полярна стан-ция номер едно вика лунната станция." —гласътнепрестанно повтаряше тези думи.

Макинтош долепи микрофона до шлема си нказа: „Лунната станция вика полярната станцияномер едно. Ние ви чуваме. Минавам на прие-мане."

„Слава богу! — отвърна гласът. — Слушайте.Може да ви настигне метеорният поток Леониди.Потърсете прикритие — пещера или навес, — нестойте на открито. Повтарям. . . "

При думите „метеорен поток" Макинтош стре-мително се обърна към Фоулер, спусна се към негои двамата се спогледаха през лицевите филтри.Усмивка озари лицата им, сега те узнаха най-после, какво собствено става.

Макинтош отново долепи микрофона до шлемаси и отговори: „Той вече пи настигна. Тук няманито пещера, нито друго прикритие в радиус отчетиридесет мили. Колко време, но вашите све-дения, ще продължава този поток. . ."

В този миг се раздаде оглушителен взрив, бляснаослепителен огън, нещо тежко притисна комби-незоните им и сякаш полепна по тях. Фоулер иМакинтош напразно се мъчеха да се справят собвилата ги мека маса. Макинтош беше изтървалмикрофона и безпомощно махаше ръце. Фоулер,коленичил, правеше отчаяни усилия да смъкнеот себе си отвратителната маса. Двамата се бо-реха слепешката — меката, душеща ги маса гибеше потопила в пълен мрак.

Внезапно Макинтош почувствува как вещо госграбчи за глезена и яростно ритна с крак. Усетикак кракът му се удари в някакъв твърд предмет,който се търколи от неговия удар, после отновосе върна и го повали на пода. Ръцете му бяха за-тънали в отвратителното вещество, но той семъчеше да отхвърли твърдия предмет. Изведнъжнапипа през мекия слой познатите очертания нашлема и разбра, че се е сражавал с Фоулер.

— Мак, това съм аз. Куполът е пробит и се есрутил върху вас. Ти чуваш ли ме?

— Да — отговори Макинтош, поемайки въз-дух с уста. — Но аз не разбирам какво става. Тицял ли си?

— Да. Трябва да се измъкнем оттук. Нека седвижим близо един до друг, докато намерим въз-душната камера. Да вървим!

Те запълзяха един до друг, разгребвайки предсебе си тежките блокове от оловната пластмаса.Когато се натъкнаха на чертожната маса, раз-браха на къде да се движат по — нататък. Презбезполезната вече въздушна камера изпълзяханавън и погледнаха купола.

Тежко чувство на обреченост сви сърцата им.Те бяха така самотни в този вкаменен, човеконе-навистен свят. Двамата стояха ръка за ръка съссмъртта.

Макинтош въздъхна дълбоко. Погледът му по-падна на антената.

— Ще извикаме Земята и ще съобщим каквони се случи — каза той. — Ние разговаряхме стях в момента, когато стана катастрофата.

Фоулер мълчаливо тръгна след него към сан-дъка, който стоеше до шейната, и гледаше какМакинтош извади от там запасния микрофон иприемник.

"Лунната станция вика космическата станция.Минавам на приемане."

След пет секунди се зачу глас.

„Полярната станция вика лунната станция.Какво се случи? Живи ли сте?"

„Да. Метеор проби купола. Ние се измъкнахмеот него. Минавам на приемане."

Изминаха повече от пет секунди, преди отновода се чуе гласът, спокоен, но по-напрегнат.

„Ще можете ли да го поправите?"„Трудно е да се каже, Ще разгледаме разруше-

нията и скоро ще ви извикаме пак."Повредата беше доста голяма, но те знаеха, че

не могат да очакват помощ. Когато се свързахаотново със Земята и съобщиха, че ще могатсами да поправят купола, по гласа на радиста раз-браха каква радост предизвика тази вест.

— А какво става с метеоритите? — попита той.Фоулер и Макинтош се заоглеждаха — те бяха

съвсем забравили за метеоритите. На фона насивите и черни сенки ясно се открояваха струйкилунен прах.

— Все още падат — каза Фоулер. — По-късно щеви извикаме пак.

Те седнаха на развалините. Цялата страна пре-живяваше катастрофата заедно с тях. Всички себезпокояха за двамата души там на Луната, такасамотни всред купчината развалини, под дъждаот невидими космически метеорити, падащи сневероятна скорост.

Така седяха, тихо и безмълвно. Най-лекото до-косване на космическо камъче, даже само по ръ-

25

ката или крака — и човешкият живот би угаснал.Сърцата им биеха силно, бързо, както безумецбие барабан.

— Мак!— Да?— Защо седим тук? Защо не поправяме купола?— А ако отново го улучи?— Да, но те могат да попаднат в него незави-

симо от това дали е разрушен или дял. Поне дазапушим тези дупки. Тогава ще ни бъде по-лекопри второ попадение.

Макинтош се надигна. Фоулер също стана. Из-веднъж той видя как на лявото рамо на Макинтошпламна ярка огнена точка, Фоулер се хвърликъм него и притисна ръка върху мястото, къдетовидя искрата. С тежестта на тялото си тойповали Макинтош, притисна се към него, без даснема ръка от рамото му.

— Мак — произнесе Фоулер, —• чуваш ли ме?— Прекрасно те чувам. Какво има? Изплаши

ме до смърт.— В теб попадна метеор. В лявото ти рамо.

Комбинезонът ти навярно е пробит. Аз държаръката си на мястото.

— Нищо не съм почувствувал, Дон. Не можеда има дупка, иначе бих усетил как излиза въз-духът. Погледни.

Фоулер, без да сваля ръка от рамото на Ма-кинтош, запали електрическото си фенерче. От-начало нищо не забеляза, после видя на блес-тящата повърхност на комбинезона съвсем мъ-ничко петънце, по-малко от главичката на кар-фица.

— Изглежда, метеорът е бил по-малък и от пе-съчинка. Никаква повреда.

— Прекрасно. А сега на работа!

След като свършиха поправката, двамата от-ново се огледаха наоколо. Дълго и напрегнато севглеждаха в лунния пейзаж. Вече никъде не севиждаха всяващите ужас фонтани. Потокът отметеори беше престанал.

Сега куполът беше така здрав както п преди.Макинтош провери клапата на въздушния балон ипусна въздуха. Фоулер отвори вентила и куполътзапочна да се пълни с въздух. Те внимателно сле-дяха няма ли да се появят контролните бели струй-чици, които биха показали, че има изтичане. Ня-маше струйки. След половин час куполът бешенапълнен с въздух. Фоулер и Макинтош влязохазаедно през въздушната камера. Провериха измер-вателните прибори. Всичко беше в ред. Куполътвече беше започнал да се затопля. Скоро свалихаи комбинезоните си.

Радиоапаратът все още беше включен. Фоулеризвика Земята и съобщи, че при тях всичко е бла-гополучно. Гласът на радиста звучеше топло идружески, той ги поздрави с успешната работаи им предаде поздравите на всички хора от Земята.Извести ги също, че корабът със смяната летиточно по разписание.

Пиха чай. Спаха дълго и неспокойно. А след

26

това се хванаха за работа. И ето на запад нежносе посребриха върховете на планините. Изгря-ваше Слънцето.

Но това не ги радваше. Сега те на нищо не реа-гираха: нощ или ден, светлосиви или тъмносивитонове — каква разлика?

На втория земен ден откакто изгря Слънцето,та разговаряха по радиото с приближаващия секосмически кораб и се застягаха за отлитането.Всичко почистиха, подредиха. Последната имработа беше да сварят чая и да го налеят в тер-моса, за да го запазят топъл за тези, които щяхада ги сменят.

Облякоха комбинезоните — за последен път наЛуната — и заедно излязоха от въздушната ка-мера, за да следят как малкото пламъче на чернотонебе става все по-голямо и по-голямо.

Най — после корабът се прилуни. Фоулер и Макин-тош, без да бързат, се отправеха към него. От-вори се страничната врата и две фигури в кос-мически костюми се заспускаха тромаво по под-вижната стълба. Преди още да се огледат, Ма-кинтош ги повика:

— Насам! Куполът е насам.Четиримата се приближиха един към друг и

шумно се ръкуваха. Фоулер каза:— Ето купола, вижда се оттук — и посочи

с ръка към постройката. — Оставили сме ви топълчай. Местността е мъчно проходима, няколко днибъдете предпазливи. Желаем ви успех.

Отново си стиснаха ръце. Новопристигналите сезапътиха към купола, а Фоулер и Макинтош сеприближиха до кораба и без да се оглеждат, се Iкачиха на борда. Свалиха космическите си кос-тюми, изтегнаха се на леглата и викнаха по вът-решния телефон: „О кей!"

— Ест! — отвърна пилотът от своето помеще-ние. — Добре дошли. Пригответе се за полета,

След миг почувствуваха как бързо се уве-личава скоростта. Но после тя започна да нама-лява и те заспаха. През по-голямата част от пет-дневното им пътуване те спаха.

Корабът пристигна в космическата станция,Фоулер и Макинтош се прехвърлиха в ракета заблизки съобщения и бързо започнаха да се спускаткъм Земята.

Телевизионните камери първи уловиха кораба,Хората край телевизорите напрегнато се вглеж-даха в екрана. Те с вълнение наблюдаваха как ко-рабът се плъзна по пясъка, спря и как постепенносе разсея вдигналият се облак прах.

Най — после в средната част се разтвори врата ив нея се появиха двамата. Те се спряха на вратата,

Телевизионната камера даде в едър план самолицата на Фоулер и Макинтош и цялата странаги видя.

Сега очите им бяха други. Мрежа от ситни дъл-боки бръчици в ъгълчетата на очите — двамата изглеждаха по-възрастни за годините си,Погледът им като че ли беше самовглъбен. Товабеше отсъствуващ поглед, неотразим, пълен енякаква дяволска мощ, макар и да принадлежещсамо на човек.

— Волга. . . Опел Ре-корд. . . Рено Дофин. . .

— А видя ли онази, зеле-ната?

— Ехе, и бебетата ще я поз-наят. . . Москвич!

Този оживен разговор при-влече вниманието ми. На краяна тротоара две момчета по-срещаха с поглед всеки идващавтомобил. По червените имвръзки личеше, че са пионери.Това ме заинтригува още по-вече. Поспрях се да послушам.Изненадах се от безпогреш-ните им познания даже за нетака известни модели и фаб-рични марки. Приближих секъм тях. Потокът от коли вре-менно беше намалял и разго-ворът навлезе в друга фаза.Спореха за мощностите на раз-личните двигатели, колко го-риво изразходват на сто ки-лометра, по колко души возят.Въпросите и отговорите след-ваха бързо, припряно, дажечесто не завършваха, кактоспорят децата на тази възраст.Не се сдържах и се обърнахкъм тях. Исках да проверядали така добре познават иустройството на автомобила.

— Виждам, че не сте слу-чайни автолюбители. Може лида ви задам няколко въпроса?Вярвам, че и техническите випознания са добри.

— Аз прочетох татковатакнига за любители шофьори —побърза да се обади по-ви-сокото момче.

— Имате ли кола ?

— Да, от една година. Мос-квич.

— Тогава. . . я ми разка-жете какво става с бензина,който сте налели от бензо-станцията.

— Бензинът се налива в ре-зервоара, който е под багаж-ника на Москвича — отго-вори високото момче. — Следтова. . . след това отива в мо-тора. Не. . . най — напред в

От

опле

ние

и ус

тро

йст

во

за

загр

яван

е на

пре

днот

о ст

ъкло

:1.

К

лапа

за

пр

овет

рява

не

на

каби

нат

а.

2.

Ръч

ка з

а от

варя

не

на к

лапа

та.

3.

Пер

каза

ве

нтил

атор

а.

4.

Клю

ч за

пу

скан

е на

ве

нтил

атор

а.

5.

Кут

ия

на

ради

атор

а.

Баг

ажни

к:

1.

Бен

зино

в ре

зерв

оар

под

бага

жни

ка.

Ра

бот

ен

п

роц

ес

на

ч

ет

ир

ит

ак

тови

я

дви

га

тел

карбуратора, а после в мотора.— Чакайте, не бързайте —

спрях го аз. — Нека най-напред да се махнем от ъгъла,за да не пречим на движението.

Хайде да седнем ей на оназипейка в градинката. Помис-лете си, докато отидем дотам.Искам по-подробно да ми раз-кажете как става изгарянетона бензина и превръщането мув енергия.

— Така-а. . . Кой ще го-вори сега? Това, което каза,е правилно, но карбураторътсе намира по-високо от резер-воара. Кой качва бензина?

— Има една малка помпич-ка. Когато моторът работи, тязасмуква и изтласква бензинакъм карбуратора.

— Нека аз да кажа — вдиг-на ръка по ученически по-малкото момче. Аз го пог-леднах учуден, защото то до-сега все мълчеше. — В кар-боратора освен бензин влизаи въздух, от което бензинътстава на пари — продължи мом-чето. — Там има една клапа.Като натиснем педала за газ,тя се отваря. Така автомобилътсе движи по-бързо.

— Татко ми е давал да на-тискам педала за газ. Той етретият от ляво на дясно и нее обвит с гума.

— Не ме прекъсвай, де! —обади се припряно по-малкиятпионер. — От карбуратора бен-зиновите пари влизат в ци-линдрите на мотора. В тяхима бутала, които се движатнагоре и надолу. Когато се ка-чват нагоре, буталата сгъстяватбензиновите пари. В капака нацилиндрите има електрическисвещи. Когато през тях протечеток, те дават искра и запалватгоривната смес. От експло-зията буталата слизат надолуи завъртат оста на мотора,а тя завърта колелетата. Следтова изгорелите газове из-лизат през тръби навън, къмзадната част на автомобила.

— Браво! — възкликнах аз.

Отговорът беше пълен иверен. — В цилиндрите на дви-гателя, както ти каза, горив-ната смес изгаря експлозивнои се получава до 2000°. Тазитоплина се превръща в меха-ническа работа. Обаче трябвада знаете, че само една третаот нея се използва. Другататрета излиза навън с изго-релите газове. Останалата пос-ледна трета трябва да се от-неме, защото иначе двигате-лят ще се прегрее и ще се раз-вали. Как става охлаждането?

— Нека аз — обади се по-високият пионер.

— Добре.— Наливаме вода в радиа-

тора, който е пред мотора. От-там по една гумена тръба тяотива вътре в мотора, междуцилиндрите. Охлажда ги, а тясе нагрява. После пак се връщав радиатора, за да се охлади.Щях да забравя — има и вен-тилатор, който духа студен въз-дух към мотора. Зимно времеводата трябва да се източва,защото ще замръзне и щеразвали двигателя.

— А какво прави баща ти преззимата сутрин, след като е из-точил водата?

— Налива топла вода, за-щото иначе моторът многомъчно се запалва. Освен товаоставя го да поработи 5—10минути, докато стрелката на|термометъра не стигне 40 гра-дуса.

— Точно така! Прекомернотоохлаждане влияе зле върхуработата на двигателя. Тойпросто не ще има достатъчномощ, за да задвижи автомо-била. Когато са студени дви-гателите, бензинът не може дасе изпарява и се стича н»струйки надолу. Нормалната те-мпература трябва да е около80°. Сега ми кажете, освенбензин и вода, какво още на-

Разрез на „Москвич407"

1. Клапа за провет-ряване на кабината. 2.Индукционна бобина. 3.Антена. 4. Карбора-тор. 5. Разпределител.6. Акумулатор. 7. Фу-ния за сипване на маслокъм картера. 8. Фил-тър за въздуха. 9. Фил-тър за масло. 10. Ра-диатор. 11. Жалузи заохладителя, 12. Венти-латор. 13. Шайба зазадвижване чрез ремъкана динамото, воднатапомпа и вентилатора.14. Динамо. 15. Прътовресьор. 16. Хидравличенамортисьор. 17. Спира-чен барабан. 18. За-крепващ болт на пред-ната седалка.

ливаме, без което не бива даработи двигателят и защо?

— Масло — отговориха ед-новременно и двамата.

— Защо? Кажи ти — по-сочих по-малкото момче.

— За да се смазват различ-ните части. Иначе бързо щесе изтъркат.

— Освен това автомобилъттрябва редовно да се греси-ра — побърза да добави по-високият пионер. — Щом из-мине 2000 км, татко отива в„сервиза" да смени маслото ида гресира колата.

— И двамата отговаряте до-бре. Сега ми кажете откъде севзема електрическата енер-гия за различните фарове, лам-пички и за двигателя?

— От акумулатора.— Има и динамо, което е

1. резервоар 2. тръби 3. бензи-нова помпа 4. карбуратор

5. филтър за въздуха

1. радиатор 2. вентилатор 3. водна помпа 4. водна ризница /. въздух 2. поплавък 3, жигльор4. горивна смес

отпред и се върти от ремъкана вентилатора — веднага до-бави по-високото момче.

— А защо има и акумулатор,и динамо? Кога се използваединият или другият източник ?

Двамата почти едновременнонаведоха поглед и се замислиха.Почаках малко и сам отго-ворих.

— Нали казахте, че динамо-то се задвижва от ремъка навентилатора. Значи, когато дви-гателят не работи, то не произ-вежда електричество. Затовав началото при запалванетоизползваме акумулатора. Следкато моторът заработи, ди-намото започва да произвеждаелектрическа енергия. Щомтя превиши тази на акумулато-ра, се намесва специално при-способление, което го из-

ключва. При по-бързи обо-роти динамото произвежда ощеповече енергия и тогава товаприспособление отново включ-ва акумулатора, но вече за даго зарежда, т. е. за да попълниизразходвания в началото за-пас. Така акумулаторът се под-държа винаги пълен и можеда се използва дълго време.За да завършим с устройст-вото на автомобилния двига-тел, трябва да кажем, че имаоще една система, която в точноопределен момент отваря и за-тваря клапаните за горивнатасмес и за изгорелите газове.Иначе не може да се сгъсти изапали сместа. Тя осигуряваи протичането на електри-чески ток към свещта, коятообразува искрата за запалване.В автомобила освен двигател

I. кормилно колело (волан) 2. лост за смяна на скоростите 3. ключ за запалване 4. съедини-тел 5. спирачка 6. газ 7. ключ за фаровете 8. ръчна спирачка 9, за отваряне предния капак.

има и различни органи за уп-равление. Вече споменахме пе-дала за газ. Искам сега да раз-кажете какво виждате от мяс-тото на водача и как действуваттези части ?

Двамата едновременно вдиг-наха ръка. Погледите им се ожи-виха. Посочих по-малкия пио-нер. Предполагах, че не е ималдруга възможност и че позна-нията си е добил единствено

когато с любопитен поглед еразглеждал отвън през стък-лото спрелия пред него авто-мобил. Той започна да говорибързо, без колебания:

— Пред водача е кормилото.Щом го завъртиш наляво, пред-ните колелета завиват наляво иобратно. Така автомобилът пра-ви завои. На него се намира илостът за скорости. Когато ав-томобилът тръгва, се включва

първа скорост, след това втора,трета и когато се засили —четвърта. Четвъртата скоросте най-бърза. На таблото в сре-дата е километражът. Той по-казва с каква скорост се движиавтомобилът и колко километрае изминал. Долу в краката иматри педала. Най-левият е насъединителя. Вторият е на крач-ната спирачка, а третият — загазта. Под кормилото пък е ръч-ната спирачка. Тя се издърпва,когато автомобилът е спрял, зада не тръгне самичък.

— Стига. Личи, че си раз-глеждал доста автомобили. Ка-жи ми сега ти — обърнах секъм по-високия пионер, — закакво служи съединителят ?

— Съединителя натискаме,когато сменяме скоростите. Тойтрябва бавно да се отпуща, за-щото иначе ще се развалят зъб-чатите колелета. Когато искамеда спрем, трябва да се натиснати двата педала — на съедини-теля и на крачната спирачка.Иначе моторот ще изгасне. Съе-динителят отделя двигателя отзадните колелета. Като е натис-нат,моторът работи, а колелета-та не се въртят.

— Не се излъгах, доволенсъм от отговорите ви. Но ние несе запознахме — казах аз, ста-вайки от пейката.

Оказа се, че и двамата пио-нери са от шести клас. На раз-дяла им предложих да ми сеобадят някоя неделна сутринпо телефона, за да излезем сколата извън града. Обещахим, че ще им дам да покаратиз някоя ливада, за да покажатна практика своите познания.

Сигурен съм, че и вие, мла-ди читатели, безпогрешно мо-жете да определите каква мар-ка е даден автомобил. А далипознавате като двамата пио-нери устройството на автомо-билния мотор?

АКУЛАТА

Нашият кораб стоеше на котва до брега наАфрика. Денят беше прекрасен, от морето ду-хаше хладен вятър, но надвечер времето сепромени: стана задушно и сякаш от запаленапечка откъм пустинята Сахара ни облъхвашегорещ въздух.

Преди залез слънце капитанът излезе на па-лубата, извика: „Къпете се!" — и за миг матро-сите наскачаха във водата, спуснаха едно ко-рабно платно, вързаха го и зад него направихакъпалия.

На кораба при нас имаше две момчета. Тескочиха право във водата, но им се видя тяснов ограденото с платно място и затова решихада плуват свободно в открито море.

И двете момчета се опъваха като гущери въвводата и с всички сили заплуваха към оновамясто, дето имаше бъчвичка над котвата.

Отначало едното момче изпревари другаряси, но след това почна да изостава назад.Бащата на момчето, стар артилерист, стоеше напалубата и се любуваше на малкия си син.Когато синът му изостана назад, бащата му из-вика: „Не се излагай! Понапъни се!"

Изведнъж някой извика от палубата: „Аку-ла!" — и всички видяхме във водата гърба наморското чудовище.

Акулата плуваше право към момчетата.— Назад! Назад! Върнете се! Акула! — за-

крещя артилеристът. Но момчетата не го чу-ваха, плуваха по — нататък, смееха се и викахаоще по-весело и по-силно.

РАЗКАЗ

Бледен като платнои без да се помръдне,артилеристът гледа-ше децата.

Матросите спусна-ха лодка, скочиха внея и като огъвахалопатите, понесоха сес всички сили къммомчетата; но те бяха още далеко от тях, а пъкакулата се намираше на двадесет крачки.

Отначало момчетата не чуваха какво им ви-кат и не виждаха акулата; но след това еднотоот тях се озърна, всички чухме пронизващписък и момчетата заплуваха в различни страни.

Тоя писък сякаш сепна артилериста. Тойскочи от мястото си и се втурна към оръдията.Наведе се към едното оръдие, обърна цевта,прицели се и грабна фитила.

Ние всички, колкото бяхме на кораба, за-

ИЛЮСТРАЦИЯ

ИВАН

ГОНГАЛОВ

мряхме от страх и ча-кахме да видим как-во ще стане.

Чу се изстрел ивидяхме, че артиле-ристът падна до оръ-дието и закри лицетоси с ръце. Ние невидяхме какво стана

с акулата и момчетата, защото за миг димът за-були очите ни.

Но когато димът се разпръсна над водата,от всички страни се чу отначало тих ропот,след това тоя ропот се засили и най — после отвсички страни се разнесе висок, радостен вик.

Старият артилерист отвори очи, стана и по-гледна към морето.

Върху вълните се олюляваше жълтият коремна мъртвата акула. За няколко минути лодкатадоплува до момчетата и ги докара на кораба.

Два месеца бях вече в Куба. Всичко, което беза филмиране, бях го филмирал — само не бяхснел още никакви „туберонес", никакви акули.А какво е посещението в страната на „стареца"без лов на акули. Мнозина приятели ме съвет-ваха да наема някой спортен въдичар и да излязас него в морето. Аз обаче исках да ида на лов систински рибар, какъвто е старецът Сантягона Хемингуей. И щастието ми се усмихна —намерих един истински морски вълк — седем-десетгодишния председател на държавния ку-бински институт за риболов.

В една блестяща слънчева неделя се срещнахмев пристанището Варадеро. Капитанът бе обико-лил с малка флота западния връх на острова,като бе тръгнал от Караибското рибарско при-станище Батабано. Сега той гордо ни поканида се качим от тоя най-хубав плаж на светаи да тръгнем на желания лов на акули. Един17-метров едномачтов кораб, най-красивият в

Куба, тръгна като водач. Към флотата принад-лежаха две здрави моторизирани въдичарскиладии, каквито се употребяват и по нашитебрегове, а също и една яхта, специално за госте-нина от ГДР. Как искаха да ловят акули с тезиорехови черупки? Това беше въпрос, на който миотговориха само с подсмихване. Никакви приго-товления не се правеха на борда. Пътувахме счасове по царско — синята водна пустиня. Еднатачаст на екипажа спеше под сенника, другителовяха с импровизирани въдици огромни екземп-ляри всякакви риби — от три до шест килограматежки, и като че ли искаха да ми кажат:колко жалки сте вие, само мокрите червеите вШпрее и Панке.

Едва на залез почнаха да летят насам — натамкоманди, настана движение на борда. Бешезапочнала да се вижда някаква скалиста сушас фар. Пред нея хвърлихме котва. „Сега внима-вайте." Върху кораба — водач започнаха с помощта

32

на остри ножове и малки дървени чукове да разде-лят най-тлъстите от уловените екземпляри в голе-ми, кървави, тежащи до едно кило, парчета стръв.Цвете моторизирани рибарски ладии минахаотстрани и поеха подадени от ръка на ръкастоманени въжета. По тях, на всеки 5—6 ме-тра, бе закрепена една стъклена плуваща топка,а под нея пък — пет до шест метра стоманеновъже, което всеки път свършваше с един месар-ски ченгел. Върху тези ченгели нанизаха стръвта.

Помощните ладии отшумяха нататък, зада ограничат пред острова с въжетата си единквадрат за улов. Ние се запътихме с нашатаяхта след тях. Аз, с увиснал нос, си предста-вях как ще снимам при настъпващата тъмнина.Но отново всичко се оказа много добре премисленои планирано. „Всичко това е за проба, та дазнаеш как ще бъде утре сутринта" Капитанътни обясни, че ни е завел в най-добрите познатидосега „резервати" на акули, и че сега, след ка-то сме пуснали въжетата, всяка секунда мо-жем да очакваме щото стъклените топкида се спуснат дълбоко във водата, като знак, ченякоя акула е захапала долу стръвта. Той раз-бираше занаята си. Двете помощни ладии едвабяха нагласили въжетата, и рибарите вечезапочнаха да броят дърпаните отдолу топки ивсе отново ни сочеха нова плячка. Акулите иматедно общо качество с престъпните малки пиратиот зеления ад на Амазонка: те подушват кръвта,отиват при кръвта.

Ладиите се извърнаха и навиха току — що по-ставените въжета. Човекът на носа посягашекъм висящата отвесно под всяка топка въдицаи я теглеше нагоре, докато до него друг единрибар чакаше с тежък, стоманено твърд маха-гонен кривак в ръка, момента на показването.Само за секунди пленените криле на Атлантикас артистични подскачания си запазваха живота— само за секунди те заплашваха с първичнатасила на отчаянието да обърнат ореховата черупкана хълбока си — след това изсъскваше махаго-меният кривак. Три, пет, шест пъти — добреприцелен върху слабото място, върха на носа —докато животът в разбойническото животноотмираше и то можеше да бъде изтеглено презборда. Все отново същата картина. Почти подвсяка топка една акула. Само видът и размеритеим се отличават от 70-сантиметровите дългитесни сини бебета — акули, с които все пак небих искал да се запозная, докато се къпя, до въз-растна пет метра дълга и 300 кг тежка котешкаакула. Ловът се извършва със замайваща ослепител-

на сигурност, като на сън. Всеки знае какво давърши, всеки жест е предначертай и се осъще-ствява. Докато помощните ладии шумят къмкораба — водач, там точат ножовете. Акула следакула се подава на борда и веднага бива изкор-мена и посолена. Иначе тропическата пещ щеразвали всичко за няколко часа. Още дълго следтоя пробен лов стоя буден в моята каюта.И тъгувам за хубавите, гладки, горди животни,които сега лежат така тихи и твърди в леда.Преди всичко ми бе внушило респект завидното имизкуство в плуването, а от зъбите им получихреспект след късата, изпълнена с тежки сънищанощ. След малката сутрешна закуска всичкомина по програмата. Дванадесет и половинаакули за два и половина часа. Имаше и половинакула. Тя беше разкървавена от острия ченгели кръвта бе привлякла себеподобните й. Такаче ние успяхме да изтеглим само горната йполовина. С другата половина избяга един неинродственик.

При връщането във Варадело капитанът ниразправи, че в бъдеще в нова, революционна Кубаще има акулна индустрия, която ще гарантирана 100 000 души хляб и работа. Минало е вре-мето, когато отчаяни кубинци предлагаха заняколко пези на североамерикански туристи пред-ставлението, как ще се потопят само с единнож:, за да уловят акула. Нерядко при това теса оставяли в морето някоя част от тялото сиили живота си. Модерният, индустриализиранлов на акули ще става така, както го прежи-вяхме ние, и акулната индустрия ще изнася елитепродукти. Акулната кожа, преработена на чанти,луксозни обувки или колани, се търси катозмийската и крокодилската кожа. Супата отплавателните перки на акулата е националноядене на много страни. Черният дроб на акулатасе цени както от любителите на добрата кухня,така и от фабриките за лекарства. Едно филеот акула е същинско лакомство, а остатъкът, пре-работен на рибено брашно, става храна на кокош-ките.

ХУБЕРТ КРЬОНИНГ

Специална кореспонденцияза сп. „Космос"

Хора, хора, хора — десетмилиона души живеят в То-кио и сякаш всичките са из-лезли из улиците. Така ми сеструваше, когато за първипът пристигнах в столицата на Япония. Бешедекември — навечерието на Нова година.Заедно с моя познат Йошии-сан (сан значи гос-подин или госпожа) тръгнахме да се поразходимиз града. Валеше ситен дъжд и температуратабе десетина градуса над нулата. Наоколо —море от чадъри. Мнозина са нахлузили надобувките си терлици от найлон. Още от пръвпоглед няколко стари представи за японците сеоказват разчупени. Преди всичко повечето оттях са мургави и мнозина бели, а едно времебяхме учили, че били жълти. Представата заниския японец също е разколебана. Сред по-тока от хора се срещат както ниски, така и ви-соки млади мъже и жени, момчета и момичета.Моят приятел Йошии-сан се усмихва.

— Сега много училища са принудени да правятнови чинове — децата не се побират в старите —казва той. — След войната храната на японците

Шествието на пожарникарите

се измени и новото поколение израсна по-ви-соко. Преди ние се хранехме главно с ориз,риба и зеленчуци, а сега половината от оризае заменена с хляб и тестени изделия, млякото исиренето са нещо ново за японската кухня, ахората с по-добри доходи купуват месо и птици.

Из улиците успоредно с реката от хора течерека от автомобили. В града има повече от700 000 леки коли. Те се носят с голяма бър-зина по старите улички на Токио, строени зарикши. На някои места автомобилното движе-ние е толкова бързо и опасно, че на ъглите иманарочно приготвени жълти знамена. Пеше-ходецът взема едно от тях и пресича, като държив ръка знамето (сигнал за шофьорите: „Внима-ние!"). После го оставя на другата страна наулицата. А първолачетата и учениците от дол-ните класове носят жълти шапки, жълти чантиили жълти чадърчета.

Взехме и ние с Йошии-сан жълто знаме и пре-косихме улицата, за да влезем в един от големитеуниверсални магазини. Край подвижните стълбистоят млади момичета в униформи, които поз-дравяват всеки новодошъл с думата „Ира-шаймас!" (Заповядайте). Момичето на нашияескалатор гледаше да не пропусне нито единпосетител и повтаряше „Ирашаймас!", „Ира-шаймас!", толкова пъти, колкото можеше даси поеме дъх. Ето ти и първата среща с просло-вутата японска учтивост.

Пред Нова година магазините са пълни скупувачи. По стара японска традиция близкитероднини си подаряват за празника нова нацио-нална дреха кимоно. Но красивите и пъстрикимона са твърде скъпи — затова хоратапросто купуват по нещо ново, за да почнатНовата година с нов късмет.

Излизаме от шумния универсален магазин.Тук в центъра на района „Шинжуку" има достаголеми пет, шест и дори десететажни сгради.Но щом изминахме сто — двеста метра, картинатасе измени. Едноетажни и двуетажни малкидървени къщички, магазини, ресторанти. За-що? Та нали Токио е нов град. Опожарен по

време на войната, той е почти изцяло нановоизграден. Но повечето от къщите са дървени,както и преди, тъй като дървените къщи сапо-евтини и освен това издържат на земетре-сения. В Япония стават годишно около 1 000земетресения.

— Нашите планини са около 200 вулкана, откоито 58 действуващи — обяснява Йошии-син.

Малките дървени къщи са празнично укра-сени с борови клонки и бамбук, а в някоиградинки тук — там е посадено японско декора-тивно зеле. „Нека да сме винаги млади катоборовото дърво!" „Нека щастието Ви растебързо като бамбук!" На борово дръвче или набамбуково клонче връзват дванадесет червениконци за здраве, по един за всеки месец. (Ненапомня ли това за нашите мартеници?) А зе-лето, зелето ви поднасят дори като цветя, за дабъдете здрави, като корените на зеле!

Пред празника японците бързат да свършаткаквато работа имат, та да почнат новата годинаначисто. Но празникът не носи радост за всички.По традиция лихвари и кредитори обикалят

длъжниците си кажи-речи всеки ден, за даси искат парите, и бед-ните хора се виждат вчудо. Преди годинидълговете, несъбрани доНова година, се считализа погасени. . .

В 12 часа в полунощкамбаните на храмоветебият 108 пъти. Нова го-дина е дошла. Започванай-големият японскипразник, който траеедна седмица. Хилядияпонци тръгват към хра-мовете. В един часа презнощта излязохме и ние,за да видим празнува-нето край храма „Мей-джи". За да стигнем

Японка, облечена в кимоно

по-бързо, взехме такси и потеглихме. Но следпет минути почнахме да спираме на всеки 15метра. Гъст поток от коли лази към парка. Каточе ли всички таксита са се събрали на парад.Из улиците полицаи размахват наляво и на-дясно книжни фенери, в които горят свещи,и се опитват да регулират движението.

Най — сетне стигаме парка. Из алеите — човекдо човек. Имаш чувството, че вървиш най-малко с един милион души. Това е весел по-ток, който кипи от смях и закачки. Цялататълпа шуми и бърбори, блъска се и напредва.Това е всичко друго, но не и религиозно покло-нение. Всъщност японците не са религиозни.Те обичат да се веселят, да се забавляват, аза това могат да се използват най — добре мно-гобройните японски празници и обичаи.

Истинската блъсканица е край храма. Предвхода са застанали шест — седем редици от по-лицаи, които задържат тълпата. Стълбите нахрама са постлани с коприна. По стар обичайхората хвърлят дребни монети към стълбите,но тълпата е толкова голяма, че „поклонни-ците" хвърлят отдалече и град от монети бара-бани по фуражките на полицаите. Даренията,събирани по празниците, стават все по-малко ине стигат за издръжката на монасите. Затовабудистите от храма са се заели със спортнадейност. Те построили игрища за футбол ибейзбол и събират приходите от мачовете.

Тълпата се разделя на две и тръгва към из-ходите. Край тях са открили сергии предприем-чиви будистки монаси и весело търгуват.Можете да си купите напълно съвременнамуска, която „гони дявола. . . и пази от авто-мобилни катастрофи"! Или бамбукова стрела —за да бъдат бързи като стрели успехите ви.Младите се смеят на суеверията, но мнозина сикупуват муски или стрели за спомен. По-на-татък продават нещо като нашите суровачки —клонки, обкичени със цветя и звънчета, тигър- чета, играчки. Според японския календарвсяка година се означава с определено животно,а тази Нова година е година на тигъра. . .

Тълпата шуми весело. Няколко момци са сизабучили в ризите стрели, сякаш току — що са из-лезли от сражение с някое индианско племе!

*

Навярно Япония е най-красива на новогодиш-ните празници. Улиците и парковете са пълнис деца, жени и девойки, облечени в празничникрасиви кимона. Косите им са вчесани и препле-

Празник на момичетата Как се яде с клечки

тени с различни украшения по особен начин,който се нарича „нихонгами". По плочите тра-кат елегантни високи дървени обувки — „гета".Ярките кимона — свободна роба с широкиръкави, загъната отпред и стегната с коприненпояс — приличат на големи южни цветя. Презтези дни във фотомагазините се купуват самоцветни филми. . .

Отиваме на гости у познати японци. На вра-тата са неизбежните борови клонки и бамбук.В гостната са поставени две кръгли оризовипитки, един червен рак, водорасли, светло-жълт горчив портокал, клонки — добри поже-лания за дълъг и щастлив живот. Подът настаята е от дебели рогозки от оризова слама —„татами". В центъра има ниска масичка. Дома-кинята ни кани с поклон да седнем. Сяда сепо турски или пък за удобство човек си отпускакраката в нишата под масичката, където газовапечка изхвърля струи топъл въздух.

Сега ще опитаме японско ядене. Домакинятаподнася неща, които се приготвят само за Новагодина: супа от варени зеленчуци, в която плу-ват квадратчета оризово тесто, захаросан грахи фасул, кисели вишни, корени от лотос, обе-лени кестени, водорасли, сладка риба и ва-рено месо. Това са главно готови гозби, за даможе домакинята да не се занимава с готвенепо празниците, и жълти цветчета от особен видхризантема, приготвени като салата.

Новогодишното меню е внимателно подбраноспоред японските традиции. Всяка хапка есвързана с някакъв обичай или поверие. Имакар че хората обикновено не вярват на пове-рията, все пак спазват традициите. Казват на-пример, че който хапне кестени, ще има успехпрез годината, защото на японски език йерогли-фите, с които се означават двете думи, са ед-накви. Водораслите са символ на радост, алотосът — на растеж нагоре и на чистота. Вмалки порцеланови чашки поднасят сладкаоризова ракия „отосо", приготвена с подправ-ки. Домакинята обяснява, че това е за предпаз-ване от болести, но господин Ямагучи твърди,че и обикновената японска греяна ракия вър-шела същата работа.

След като ме гощаваха повече от час, любез-ните японци ме посъветваха да не пропусна давидя традиционния парад на пожарникарите„Дезомешики", който ще се състои на 6 януари.

Всеки ден до празника на пожарникаритедонасяше по нещо ново. Когато излязох наулицата на втори януари, сред потока таксита и

Утамаро: Поднасяне на чай"

леки коли се търкаляха тежки камиони и малкикамиончета на три колелата, натоварени съсстоки и обкичени с червени знамена, пъстрипанделки и гирлянди. Един познат ми раз-прави, че тия червени знамена все още стряскатамериканците, които не знаят, че това е стараяпонска традиция, а не някаква демонстра-ция. Това е първата доставка на стоки от Но-вата година и търговците украсяват стоката икамионите със знаменца за добър късмет.

Впрочем и американците, и японските капита-листи има от какво да се стряскат. Из улицитена Токио често се развяват червените знамена

37

на японските работници, които искат да небъде ограбван трудът им, знамената на безра-ботни миньори, които искат работа. . .

Ето че дойде и празникът на пожарникари-те. Заредих моя „ЗОРКИ" с филм и тръгнахпак към парка „Мейджи", където хиляди хорачакаха да видят традиционния парад. Дърве-ните японски къщички са издръжливи на зем-ните трусове, но лесно стават жертва на по-жари. Затова борците срещу огъня са на почит.

Минават повече от 120 коли за гасене на раз-лични видове пожари, за борба с наводненияи експлозии. Накрая десетина подвижни стълбина автомобили се издигат на тридесет метраи развяват на вятъра гирлянди и знамена.

Но това не е краят. Сега започва най-инте-ресната част от празника. На площада излизатвъзрастни хора в тъмносини или черни кимона,обути в дебели вълнени чорапи, на краката стънки сандали от шума. На гърба на всяко ки-моно е изписан с червено голям йероглиф. Та-кива са били пожарникарите в Токио предиоколо 350 години, когато за първи път жителитена града образували пожарна команда. Сегаповече от 2 500 души са се облекли като няко-гашните пожарникари. Те носят големи йеро-глифи от бял картон, дълги бамбукови стълби,пръти за гасене на огъня. Публиката шумно гиприветствува. Хората в тъмните кимона хва-щат здраво бамбукови! стълби, изправят гинагоре и на последните стъпала се изкачватстари пожарникари. Те показват своето из-куство, сякаш са акробати. . . Парадът свършва,хората бавно се разотиват.

Разглеждам японския календар. Празницитесякаш нямат край. Но аз искам да разкажа ощеза празника на момичетата и за празника намомчетата. Госпожа Со, една от ръководител-ките на Японо - българското дружество, поканибългарите в Токио на гости на 3 март—Празникана момичетата и на куклите. За този празникяпонските пощи отпечатват и нарочна марка. . .

Пристигаме в дома на госпожа Со. В антретоси събуваме обувките и нахлузваме чехли —така е прието в японския дом. В просторнастая са се събрали българи и японци, наши ияпонски деца. Няколко от момичетата са обле-чени в красиви кимона. Две от тях си приличаткато две капки вода — това са ученички отпети клас, дъщери на архитекта Йошида. Дветемомичета тихо напяват някаква мелодия: Но

38

това е наша и толкова близка песен! „Хубаваси, моя горо!" Господин Йошида ми разказвакак намерил в книжарница „Наука" — там сепродават книги от социалистическите страни —една книжка с български песни и заедно сдецата и жена си научили нашата песен.

В един от ъглите на гостната стая са подре-дени различни кукли. Най — отгоре са куклите„Даири-бина" — император и неговата жена встаровремски костюми. Тук е събран кажи-речи целият двор. По — надолу има три придворнидами, музиканти, миниатюрни съдове за храна,украшения, вази, клонки цъфнали праскови,варен захаросан ориз.

— Този празник е много стар — обяснявагоспожа Со. — Още преди 800 години хоратаправели малки къщурки и поставяли там кук-лите. Суеверните вярвали, че ако дяволът излото влезнат в къщата, те ще отидат при кук-лите, а с хората не ще се случи нищо лошо.Отначало правели куклите от хартия, по-късноот коприна и глина. Сега всяка година роди-телите подаряват на своите момичета по еднакукла, с пожелание за здраве и щастие.

Но едно от нашите деца каза, че щом има ден намомичетата, трябва да има и ден на момчетата.

— Празникът на момчетата е на 5 май —отговори засмяна домакинята. — Тогава къщата,в която има момчета, се украсява с куклите надетето — образи на прочути герои. А по къщи-те, където има момчета, издигат на високипръти дълги цветни риби от тънко платно,които весело плуват, развивани от вятъра катоогромни хвърчила. Колкото момчета има сто-панинът, толкова риби се люшват на пръта.За да са здрави момчетата като шарана, койтоспоред японските вярвания е най-силната риба.

*

Ето че идва време да отпътувам от Япония.От една седмица приятели ме канят на гостиза „сайонара" (довиждане). На летището дой-доха да ме изпратят много познати.

Предстои ми дълъг път. През Хонг-Конг щепътувам за столицата на Камбоджа Пном-Пен.След това реактивният самолет ще ме пренеседо Рангун. А от там ще се прибера в Делхи,където ме чака моята канцелария и кореспон-дентска работа. Може би към края на годинатаще отида на юг, към щата Керала, страната накокосовия орех или към остров Цейлон. . .

А сега „сейонара", мили приятели! „Сайо-нара", Япония!

Към края на 19 век Британскатаимперия, в стремежа си да колони-зира цяла Африка, обръща очи икъм западната й част, като насъскванародите от Гвинейския залив къмбратоубийствени войни. Целта и еда ги завладее, да завоюва Бенин —старо и силно африканско царство,забулено с тайнственост, защото от16 в. до средата на 19 в. не е позво-лявало на европейци да проникнатв него. Така в 1886 Бенин бива обя-вен за протекторат на Англия, но и

след това на англичаните не се от-дава да се настанят в тая държава.

Най — сетне, в 1896 г. британскиятвицеконсул Филипс решава сам дазамине за Бенин. Той изпраща своипосланици при царя, наречен Оба,но те се връщат с вестта, че Оба се-га бил зает с ежегодни жертвени це-ремонии в чест на своите прадеди иче посещението на Филипс в тоя мо-мент се смята нежелателно. Въпрекитова Филипс решава да отиде. Тойтръгва на 2 януари 1897 г. заедно с

осмина други англичани и с 280 ту-земци носачи. Експедицията се от-правя навътре към джунглата. Нослед 22 км път бенинците, или „бе-ни" нападат и избиват четири петиот тях. Остават живи само 2 англи-чани и 40 души туземци.

Като узнава тази новина, адмиралРоусън в Капщадт подготвя с трес-кава бързина голяма наказателна ек-спедиция. Дошъл е моментът да сло-мят непокорния Бенин! На 17 февру-ари 1897 г. англичаните нападат ижестоко унищожават столицата наБенин. Държавата престава да съ-ществува и отсега нататък влиза ванглийската колония Нигерия.

Така завършва съществуването сиедно мощно африканско царство,създадено още в 10 век на нашатаера. Но заедно с пожарите, заедно сжестокото унищожение на града идворците му на 17 февруари 1897 г.става и друго, не по-малко важно съ-битие. Нахлулите в Бенин изнена-дани европейци откриват тук непо-дозирани богатства — не злато шидиаманти, а чудни произведения наизкуството: необикновено изразител-ни глави от бронз, релефи с фигурина хора от различни съсловия, об-редни подробности, фигурки н|португалци, посещавали странатапрез 15 и 16 в. и направили дълбо-ко впечатление на бенинците, орна-ментални предмети от слонова коли дърво. Сега става ясно, че в Бе-нин е цъфтяла с векове една само-битна скулптура. Наказателната ек-спедиция бърза да заграби колкотоможе от тези предмети. Отделни ан-гличани си набавят цели колекцииБританският музей получава най-хубавата част, обогатяват се и ням)германски музеи. Фигурките и ре-лефите биват репродуцирани в редаца списания и „нигерийското" из-куство добива световна слава. Евро-пейските художници, които в нача-лото на 20 век търсят начини да об-новят изкуството с новаторски еле-менти, се заразяват от голямата и»

разителност на тая скулптура. Най-известният художник на нашия векПикасо в течение на години севдъхновява от нейните линии.

Така народът „бени", макар раз-громен, покорява естетите на Евро-па с произведенията на своя таланти творчески жар. Той отмъщава наЗапада с едно по-добро и по-всемо-гъщо оръжие.

РЕПРОДУКЦИИ

№ 1 — Бронзова релефна плоча отначалото на 17 в. Височина45.5 см. Трите фигури вероят-но представляват слуги наОба.

№ 2 — Маска от слонова кост, отначалото на 16 в. Височина23.4 см. Един от най-хубавитеобразци на африканско из-куство въобще. Маската се еносела на гърдите, вероятнопри церемонии. Двата нарезана челото въплъщават татуи-ровката и са били запълненис железни пластинки. Украса-та на главата представлявакръгъл гребен с десет главич-ки на брадати португалци.

№ 3 — Бронзова глава от късния17 век. Височина 27 см. Намного скулптурни произведе-ния от Бенин се среща преда-дената тук висока яка от ко-рали. Шапката също е напра-вена от корали.

№4 — Бронзова релефна плоча отначалото на 17 в. Височина 47см. Представен е търговец отнарода „бини" с бастунче връка, което е отличителензнак на професията му. Някоиот тези търговци са били един-ствените „бини", на които ца-рят е позволявал да имат до-сег с европейци.

НЕЗАБРАВИМИ ИМЕНА

гато му казали, че там никой не може да отиде.Оттогава момчето обичало да стои на прозо-

реца и да наблюдава дълго звездите в безоб-лачните вечери, а скоро започнал да разгръщазвездните карти, да изучава съзвездията и дазапомня очертанията им. Това е епохата, ко-гато в Германия Лилиентал правел първите сиполети. Слуховете и разказите за тия полетисъбудили у Фридрих Цандер мечтата да нап-рави апарат, с който да достигне другите пла-нети. Това станало мечта на целия му живот.

ФРИДРИХ АРТУРОВИЧ ЦАНДЕР

ко тифус не беше покосил преди 30 годинитози човек с волево лице, високо чело и меч-тателни очи, той сега щеше да бъде на 75 го-дини.

Фридрих Артурович Цандер.Първият космически инженер, смелият фан-

таст, дръзкият конструктор, чието име стои не-посредствено до основоположника на космонав-тиката Константин Едуардович Циолковски.

Неговото детство преминава в революци-онна Рига (Латвия). Фридрих Цандер е роденна 23 август 1887 г. Две години след товаумира майка му и в неговото развитие главнароля остава да играе баща му Артур Констан-тинович Цандер, лекар, руски поданик. Стра-стен любител естествоизпитател, Артур Кон-стантинович години наред сътрудничел в Риж-кия музей, където разкрил пред малкия Фрид-рих чудния свят на птиците и зверовете. Вмузея впечатлителното момче за пръв път ви-дяло огромните кости на праисторически жи-вотни и „небесни камъни" — остатъци от пад-нали метеорити.

Веднъж бащата се върнал след експедиция вБаку и Отвъдкаспийската област и донесълза музея раци, гущери, костенурки, змии. . .На седемгодишния Фридрих силно впечатле-ние направил разказът на баща му, че на Лунатаи другите планети може да има още по-инте-ресни, необичайни форми на живот, съвсемразлични от земните. Както всяко дете, Фрид-рих поискал веднага да отидат да видят тезинеобикновени животни. И дълго плакал, ко-

42

•С тази мисъл завършилият през 1905 г. с от-личие Рижкото градско реално училище Фрид-рих Цандер постъпил в отдела по механика наполитехническия институт в Рига. През ця-лото време на следването си във висшето учебнозаведение той следял всичко, което се публи-кува из областта на въздухоплаването, интере-сувал се от метеорологията, астрономията, мате-матиката, за да бъде подготвен за голяматацел — междупланетните пътешествия.

През -февруари 1919 г. младият инженерпостъпил с големи надежди в държавния авио-завод № 4 „Мотор" в Москва като завеждащтехническото бюро. Цялото си свободно времеФридрих Цандер посветил на конструкцията нааероплан, който да може да лети извън земнатаатмосфера, достигайки космическа скорост.

В края на 1920 г. на конференция на изобре-тателите в Москва Ф. А. Цандер изнесъл под-робен доклад за своя проект за междупланетенкораб — ракетоплан. Ето какво разказал Фрид-рих Цандер за тази паметна конференция наинженер Л. Корнеев, един от близките сърат-ници на изобретателя през тридесетте години:

„Преди доклада ми казаха, че ще присъству-ва В. И. Ленин. Отначало много се вълнувахи нервничех, но после, като видях как внима-телно Владимир Илич слушаше доклада ми,

Първияткосмическиинженер I

аз се успокоих и с въодушевление разказах замоята конструкция на междупланетен кораб,съобщих своите изчисления и започнах да]убеждавам аудиторията във възможноститечовек да полети към другите планети.

След доклада ме поканиха при В. И. Ленин.Бях много смутен. Но Владимир Илич с такавапростота и с такава сърдечност ме зараз-питва за работата и за бъдещите ми планове, чеаз даже злоупотребих малко с времето му итвърде подробно му разказах за своите трудовеи за мечтата си да построя ракетен между-планетен кораб,

С много голямо въодушевление аз разказахна В. И. Ленин, че много мисля за това, каки при какви условия човек ще може да летикъм Марс, как ще може да издържи на уско-рението, как ще трябва да се облече по времена полета, какво и как трябва да се храни и пр.

След това В. И. Ленин ме запита:— А вие първи ли ще полетите?Отговорих, че другояче не може и да бъде,

тъй като съм длъжен да дам пример, а следмене смело ще полетят и други.

В края на беседата Владимир Илич ми стиснасилно ръката, пожела ми успех в работата и миобеща поддръжка.

Цялата нощ аз не можах да заспя,намирайкисе под впечатлението от срещата с вожда напролетариата Владимир Илич Ленин. Цялатанощ се разхождах им своята стаичка и мислехза величието на този човек. Мислех си: ето,нашата страна е разорена от войната, хляб недостига, въглища не достигат, заводите не ра-ботят, а този човек, който ръководи такаваголяма държава, намира все пак време, за дачуе нещо за междупланетните полети.

Значи, ще се осъществи мечтата ми, мислехси аз."

Фридрих Артурович Цандер добил- новисили за работа. През 1924 г. било основано дру-жество за изучаване на междупланетните съо-бщения. В ръководството на дружеството, на-ред с Ф. Е. Дзержински и К. Е. Циолковскибил избран и Ф. А. Цандер. През януари съ-щата година Цандер чел с голям успех лекцияза своя междупланетен кораб в теоретическатасекция на московското дружество на любите-лите на астрономията. Пак през същата годинаизобретателят публикувал в списание „Тех-ника и живот" своята първа статия „Полетитекъм други планети", в която заявил: „. . . по-летите към другите планети ще станат въз-

Една от първите ракети с течно гориво

можни вероятно в течение на близките годи-ни. . . " А началото на тази статия е знамена-телно за това колко ненавиждал нейният авторимпериалистическата война и колко силно жи-веел с бъдещето: „Кой, устремявайки в яс-ната звездна нощ своя взор към небето при видана бляскащите на него звезди не е мислил затова, че там на далечните планети може би жи-веят подобни на нас разумни същества, изпре-варили ни в културно отношение с много хи-ляди години. Какви несметни културни цен-ности биха могли да бъдат доставени на зем-ното кълбо, на земната наука, ако на човекасе отдаде на отлети там и колко минимална щебъде загубата за това велико дело в сравнениесъс загубите, които човек търпи без никакваполза. Със средствата, похарчени през измина-лата световна война, биха могли да се построятедин милион самолети с тежест 10 000 кг всеки.

43

Първите междупланетни кораби, предвижданипо за един човек, ще бъдат вероятно не по-тежкиот един такъв летателен апарат."

В края на XIX век предмет на оживени дис-кусии били наблюденията на планетата Марсот италианския астроном Скиапарели, а в на-чалото на XX век и на неговия последователЛоуел. Всички познавали рисунките на мар-сианските „канали", наблюдавани от дваматаастрономи, всички се вълнували от мисълта, чена Марс може да има живот. Вълнувал се иЦандер. Така се родил неговият девиз: „Напред,към Марс!"

Под тоя девиз в книжка 10 от 1962 г. съвет-ското списание „Наука и живот" публикува запръв път интересни документи, съхраняванидосега от семейството на Цандер. Това са писмана К. Е. Циолковски до Ф. А. Цандер и ръ-копис на доклад на Ф. А. Цандер, написан през1924 г. От писмата и коментариите към тяхличи голямото уважение на Цандер към Циол-ковски и към неговите трудове. От своя странаЦиолковски се е отнасял с голямо внимание идоверие към Цандер. За това говори и фактът,че първото издание на избраните трудове наК. Е. Циолковски станало под редакцията наФ. А. Цандер. Книгите били редактирани идадени за печат през ноември 1933 г., т. е. вечеслед смъртта на Цандер. В предисловието е из-тъкнато, че „научната редакция принадлежи наинж. Ф. А. Цандер, наш изтъкнат учен в об-ластта на реактивното движение".

А в публикувания си доклад Цандер съобща-ва редица изчисления и конструкции, които исега не са загубили своето значение и говорятза смело мислене. С особена сила Ф. А. Цандерподчертава значението на овладяването намеждупланетното пространство и предрича:„В междупланетното пространство можем даси създадем вечна пролет от постоянния притокна слънчевите лъчи; там ще изчезне тубер-кулозата, можем да имаме постоянно тропическатемпература, а значи и плодородието на тро-пическите страни."

Особено голямо значение в живота на Фрид-рих Артурович Цандер има неговата напрег-ната дейност в ГИРД (Група за изучаване нареактивното движение), основана през април1932 г. при Осоавиахим. Автор вече на първияв страната модел на реактивен двигател „ОР-1"(„Опитен реактивен първи"), Цандер сплотилоколо себе си малък колектив от ентусиазирани

44

инженери, механици, студенти. . . Започналанапрегната конструкторска работа. Бил пос-троен „ОР-2" — реактивен двигател с течногориво, приет в ГИРД на 23 декември 1932 г.Московската група за изучаване на реактив-ното движение изиграла голяма роля в раз-витието на съветската ракетна техника. Самоче работата на гирдовци отначало преминалапрез много трудности и изпитания. Това билигодините на първите петилетки, на напрегнаттруд из цялата страна. В такъв момент, когатосе решавали толкова „прозаични, земни" неща,междупланетните полети били нещо твърдефантастично, откъснати от най-важните всеки-дневни задачи и затова мнозина се отнасяликъм тези полети скептично. Често поради тованаричали гирдовци „лунатици", „марсиани", акогато се обръщали за помощ към някоя орга-низация, посрещали ги със снизходителна ус-мивка. Въпреки всичко гирдовци не падналидухом. Те употребявали всичкото си извънра-ботно време за изчисляване и изработване на„ОР-2", а после на „ГИРД-Х", често работелипо цяла нощ. Започнали да ги наричат на шега„група инженери, работещи даром". Но ра-ботата не спряла дери и след тежкото заболя-ване на неуморимия Фридрих Артурович. Немного преди смъртта си (той умрял в Кисло-водск на 28 март 1933 г.) Цандер отправил къмдругарите си последен призив: „Напред, дру-гари! И само напред! Издигайте ракетите всепо-високо и по-високо, близо до звездите!. . ."Половин година след този повик, на 17 август1933 г. в един хубав слънчев ден гирдовци из-стреляли първата съветска опитна ракета стечно гориво (спирт и течен кислород). Тя сеиздигнала само 400 м, но все пак излетяла.На 25 ноември 1933 г. излетяла и „ГИРД-Х".По предварителни изчисления ракетата тряб-вало да се издигне около 5.5 км. Нейните раз-мери били: дължина 2,2 м, диаметър 0,14 м,тежина 29,5 кг.

Каква разлика от днешните космически ра-кети, последната степен на които само тежинад 6 тона!

Но да не забравяме, че това беше началото!Да не забравяме, че за да излетят Гагарин,

Титов, Николаев и Попович, за да излети Меж-дупланетната станция към Марс, беше необ-ходимо творческото дръзновение на Циол-ковски и ентусиазмът на първия космически ин-женер Фридрих Артурович Цандер.

САМОДЕЛНИ ГАЛВАНИЧНИЕЛЕМЕНТИ

За да правим опити по електри-чество, трябва да притежаваме из-точник на електрически ток. Мо-жем да използваме звънчев тран-сформатор, плоски батерийни, галва-нични елементи, акумулатор и др.Тези източници дават ток с ниско на-прежение, което е безопасно за ра-бота. Тук даваме описание на двавида галванични елементи, чиятоконструкция не е сложна и може дабъде изготвена от всеки млад техник.

ПЯСЪЧЕН ГАЛВАНИЧЕН ЕЛЕ-МЕНТ. За направата на този галва-ничен елемент е необходим буркан сширок отвор и вместимост 1 литър.В буркана сипваме чист пясък,който трябва предварително да про-мием няколко пъти с вода, да гооставим да изсъхне и да го пресеемсъс сито. След това от цинкова лама-рина изрязваме правоъгълно парчес такива размери, че от него да мо-жем да свием цилиндър, който да сесъбира свободно в буркана (фиг. 1-а). Ламарината трябва да е цинкова,а не желязна поцинкована. Изрязва-нето извършваме с ножици за лама-рина, а ако не разполагаме с такива,огъваме няколкократно ламаринатапо очертанията и тя се пречупвалесно. В единия ъгъл на готово из-рязаната ламарина пробиваме с по-мощта на пирон отвор, в който за-вързваме проводник — напримерзвънчева жица. След това внимател-но огъваме ламарината във вид нацилиндър, който поставяме в съда

с пясък. Цинкът е отрицателниятполюс на нашия галваничен еле-мент. За положителен полюс мо-жем да използваме въглена пръчкаот стари галванични елементи, как-вито се намират в пощенските стан-ции. Подходящи за тази цел са ивъглените пръчки, с помощта накоито се получава електрическа дъ-га в кинопрожекционните апарати.Пръчката поставяме в пясъка, катов горния край я завързваме с про-водник. Въглената пръчка предста-влява положителния полюс на еле-мента; Цинковият цилиндър и въгле-н ата пръчка не бива в никой слу-чай да се допират един до друг, за-щото това би предизвикало късосъединение! За електролит на пя-съчния елемент служи водният раз-твор на обикновена готварска сол.За целта в половин литър преваренаили чиста дъждовна вода разтва-ряме 2—3 супени лъжици готвар-ска сол и с получения разтвор по-ливаме пясъка, докато разтворът до-стигне повърхността му. По такъвначин елементът е готов и от негоможем да черпим ток. Напреже-нието на елемента е един волт и независи от размерите на съда, въгленаи цинка. Обаче по-големият елементможе да отдаде по-голямо количе-ство енергия, което означава, чеедна крушка би светила по-дълговреме. За да правим опити по елек-тричество, нашият токоизточниктрябва да има напрежение поне3—4 волта. Ето защо за увелича-ване на напрежението трябва даизготвим няколко такива елементаи да ги съединим последователно.

На фиг. 1—б е показана една бате-рия, която се състои от три последо-вателно свързани пясъчни елементии която има напрежение около3 волта. След като черпим известновреме ток от батерията, нейното на-прежение намалява. В такъв случайтрябва да извадим въглената пръч-ка и цинковия цилиндър и да ги из-мием добре с топла вода. След товапромиваме в широк съд с топла вода ипясъка. Така почистеният елементе готов за ново зареждане с електро-лит. Главното неудобство на тозигалваничен елемент е това, че бързосе поляризира, т. е. напрежениетому бързо намалява и елементът започ-ва да дава слаб ток. В това отноше-ние медно — цинковият галваничен еле-мент има по-добри качества, ноустройството му е по-сложно.

Ат. Шишко»

45

С Ъ З В Е З Д И ЕДумите са четири и осем буквени, започват от чертичката и

вървят по посока на часовниковата стрелка.1. Бележит руски изобретател, създател на първия самолет

(1825—1890). 2. Световно известен американски самолетостроители летец, загинал при изпробването на създадения от него самолет,наречен по — сетне на негово име. 4. Едрозърнест плътен сняг вър-ху ледник. 5. Виден съветски астроном, уточнил много от про-цесите при първоначалното образуване на звездите. 6. Най-близ-ката до Земята планета. 7. Горен под на кораб. 8. Химически ве-щества — съединение на кислорода с метал. 9. Безстрашен съвет-ски комсомолец, герой на Съветския съюз, пожертвувал животаси, закривайки с тялото си амбразурата на немски бункер през вре-ме на Великата отечествена война. 10. Столицата на Гана. 11. Про-славен съветски летец, един от участниците в полета от Москва

до САЩ през 1937 г. 12. Първият летец според митологията. 13.Виден съветски астроном, изучават строежа и развитието на звезд-ните системи.

КРЪСТОСЛОВИЦА „НАУКА И ТЕХНИКА"

ВОДОРАВНО: 3. Първото куче — космонавт. 1, Град вБългария. 8. Световно известен алпинист. 10. Афри-канска република. 13. Част от електромотор или гене-ратор. 14. Спътник на Марс. 15. Град в Чили, из-вестен със състоялото се там световно първенство пофутбол. 16. Тропическо дърво. 20. Малкото име насъветски космонавт. 21. Сребърно бял, мек метал.22. Бележит английски естественик и физиолог (1809—1882). 26. Произведение на Георги Караславов. 27. Не-отровна американска змия. 28. Най-ярката звезда.33. Част от кораб. 34. Български революционер (1847—1876) — съратник на Бенковски. 35. Френско приста-нище на Средиземно море. 36. Откривателите на ра-дия. 40. Хилядна част от милиметъра. 41. Вид литера-турно произведение. 42. Плитка част от море, изпъст-рена с островчета. 47. Химически елемент от осмагрупа. 48. Уред за изменение на съпротивлението взатворена електрическа верига. 49. Река в Южна Аме-рика. 53. Голяма строителна машина. 54. Пълзящиюжноамериканско растение (мн. ч.). 56. Туземни жи-тели на Нова Зеландия. 58. Свиреп африкански хищ-ник. 59. Вид спортист. 60. Небесно тяло, член на Слън-чевата система. 61. Най-дълбокото езеро. 62. Видтеатрална пиеса.

ОТВЕСНО: 1. Тежък сиво — синкав метал. 2. Рускикрайцер — вестител на Октомврийската революция.4. Град в ГДР, известен с оптичната си индустрия.5. Генератор за постоянен ток. 6. Триелектродналампа. 9. Древен италиански град, затрупан от Везу-вий. 10. Трънливо и сочно тропическо растение.11. Съветски биолог — създател на оригинална хипо-теза за произхода на живота върху Земята. 12. Железо-пътна гара между Плевен и Левски. 17. Прелетнаблатна птица. 18. Авторът на романа „Тютюн". 19. Не-чифтокопитно дебелокожо животно, населяващо Аме-рика и тропическа Азия. 23. Важен химически елементот първа група. 24. Единица за измерване мощността наелектрическия ток. 25. Отровна индийска змия. 26. Ле-

З А Д А Ч А

1, Една верига е съставена от 40 брънки, всяка от

които има 12 мм отвор и е дебела 3 мм (вж, рисунката).

Колко е дълга веригата?

чебна течност, която се извлича от кръвта на ваксини-рани животни. 29. Електроизолационен материал. 30.Съединения на кислорода с металите. 31. Откривателятна туберкулозния бацил (1882 г.). 32. Геометричнотяло. 47. Морски хищник. 38. Съветско черноморскопристанище. 39. Независима африканска република.43. Уред за ориентиране. 44. Река в България.45. Френски физик, съавтор на закона за зависимосттамежду налягането и обема на газовете при постояннатемпература. 46. Устройство за излъчване и приеманена електромагнитни трептения. 50. Вид вятър (мн. ч.).51. Южен плод. 52. Красиво съзвездие. 55. Теченметал. 57. Град в Кримския полуостров.

ОТГОВОР НА ЗАДАЧИТЕ

О Т „3 А Б А В НА СТРАНИЦА«

НА БРОЙ 1

О Р Н А М Е Н Т

1. Сатурн. 2. Сирена. 3. Кратер. 4. Ро-

дина. 5. Ниобий. 6. Баражи. 7. Книжар.

8. Цанков (Драган). 9. Церера. 10. Венера.

11. Лаптев (Димитрий Яковлевич и Ха-

ритен Прокофиевич). 12. Планет. 13. Ме-

сина. 14 Бисмут.

В заградените клетки: НИКОЛАЕВ.

123—45—67+89=100

Любопитнифакти

На 10 август 1628 година в Стокхолмското пристанищепотеглил на пробно плаване новозавършеният шведскикораб „Ваза". Той бил дълъг 50 метра и висок 14 метра,но въпреки че бил построен най-грижливо, се преобър-нал и потънал още в района на пристанището. През1961 г. след четиригодишна трудна работа корабът билизваден на повърхността и сега шведските специали-сти имат възможност да проучат редица предмети отседемнадесети век.

* * *Съществуват морски риби, които менят кожата си като

змиите. Като се търкалят между камъните, те постепенносмъкват старата си кожа, под която се показва новата импремяна.

* * *Ленинградските специалисти са създали боя, която

може да изменя цвета си при нагряване. Боята е жълта,но при затопляне над 40° става оранжева, а след охлаж-дане отново придобива първоначалния си цвят. Така тяможе да „сигнализира" за промени в температурата.

* * *Електрическата дъга развива топлина до 4 000°. До-

скоро това е било най-високата температура, употребенав промишлеността. Но сега чехословашките работнициразполагат с уреди за заваряване, които създават 30 000°топлина — пет пъти повече от температурата на слънче-вата повърхност.

* * *Кръвното налягане на паяка е същото както у човека.

* * * -

Делфинът има 96 зъба и въпреки това поглъща хра-ната си цяла.

* * *Когато щраусът бяга с максимална скорост, прави ско-

кове по 8 метра дълги.* * *

Най-сладкото растение в света се нарича Еупаториумребаудинаум и вирее в Парагвай. Неговият сок е 300пъти по-сладък от захарта. Само една капка е достатъчна,за да подслади чашка кафе или чай.

* * *Човешкият мозък съдържа 90% вода, а сърцето 80%

* * *

В Порто Рико в течение на шест години слънцето не есветило само 17 дни.

* * *Съветските учени са изчислили, че ледовете на Ан-

тарктика тежат 12 000 милиона, милиона тона.* * *

Най-старото дърво на света е прочутият кипарис —„кипарис на Монтецума", който се намира в Мексико.Обиколката на дънера му е 44 метра, а височината е 55метра. Дървото е все още съвсем свежо, въпреки че имаповече от 6 000 години.

Какви са тези маймуни и къде живеят?

— Чудна работа! Казвамму „Добър ден", а той миотговаря: „бау-бау!"

По каналите на МарсМарсианецът: Никога ли

не са виждали шлеп?

ЛЮБОПИТНИ ФАКТИ

Изработен е уред за „косене" наводорасли. С него може да се работина дълбочина до 20 метра. За един частой събира повече от 11 тона расти-телна маса. Водораслите се използватза приготвяне на лекарства и катохрана за добитъка.

* * *

Небостъргачите са били известниоще на древните май. В Северна Гва-темала са открити развалини от хра-мове, които по височина са равни надвадесет и пет етажни домове. Те сабили строени между 300 и 900 годинаот нашата ера.

* * *

Поправка. В брой 1/1963 г. е допу-сната следната грешка: на стр. 38 истр. 45 е поместен един и същ любо-питен факт.

Отговор на фото — загадката от бр. 1Птицата тукан

Началото на пролетта — 21 март в 10 ч 20 м.

З А М Е С Е Ц М А Р Т

I. СЛЪНЦЕТО

Дата Изгрява Залязва Продължителност

на деня

1. ІІІ. 7ч 04м 18ч 15м 11ч 11м

11.III. 6ч 47м 18ч 27м 11ч 40м

21.ІІІ. бч 30м 18ч 39м 12ч 09м

II. ЛУНАТА

2. III. Първа четвърт

10. III. Пълнолуние

18. III. Последна четвърт

25. III. Новолуние

К О С М О С — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС.

Главен редактор: СТЕФАН ДИЧЕВЗам.-главен редактор: ДИМИТЪР ПЕЕВ; Редактори: ПЕНЧО СИМОВ, ТЕОДОРА СТАЙКОВА

Художник: МИЛКА ПЕЙКОВАУредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ . . Секретар: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т :АЛЕКСАНДЪР ДЕНКОВ — художник, проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, проф. ГЕОРГИ К. ГЕОРГИЕВ — геолог,ЕМИЛ КОРАЛОВ — писател, МАРГАРИТА СОТИРОВА, проф. инж. НИКОЛА КАЛИЦИН — физик, проф. ПЕТЪР ПАУ-

НОВ — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29; Тел. 4-26-21, вътр. 363 и 379. Ръкописи не севръщат. Годишен абонамент 1,80 лв. Цена на отделен брой заедно с приложението 20 ст. Дадена за печат пя 26. ІІ. 1963 г

Формат 1/8 от 65/92. Държавно военно издателство — София

20586