С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

* XXI векА. Е Ф И М Е В

Реки по нови пътища

НИКОЛА ЧУПАРОВ

Близо до Юпитер

ФИЛИПО ДЕЛ МАРЕ

Безшумната смърт

Инж. Ц. СТЕФАНОВТелевизията

Инж. Ф. АТАНАСОВ

СТОИЛ СТОИЛОВКонгамата

ЛИЛЯНА ДИЧЕВАВенеция преди осем века

Проф. НИКОЛА КАЛИЦИНXIII конгрес по астронавтика:

ЮЙ ГАН-ЦЯНПътят към Големия свят

* Десеторъки пирати

ЕЛЕНА ГЮРКОВАВъзвърнати криле

ХРИСТО ТИЛЕВ

Марко Поло

* Направи сам

* Забавна страница

* Астрономически календар

* Хумор

1

7

8

14

17

20

24

29

31

36

38

42

46

47

48

48

Корица — нарисува народният художник

Б О Р И С А Н Г Е Л У Ш Е В

Гръб на корицата: Предполагаем изгледна планета, осветявана от двойна звезда.

Приложение:

Д И М И Т Ъ Р П Е Е В

Звездите

През миналата година нашите читателипосетиха чрез страниците на списание „Кос-мос" много страни и непознати светове:девствените джунгли, океанското дъно,екзотични острови и тайнствени планети.Заедно надникнахме в света на атомите,разгледахме Лунния град и летяхме къмдалечните звезди.

Сега, в първата книжка на новата нигодишнина, ние ви каним да посетите едначудна страна. Страна, която вие, драгимлади читатели, непременно ще иматевъзможност да видите, но. . . когато ста-нете 60—70-годишни дядовци и баби. Това естраната на бъдещето това е ХХІ-ят век.

Какво е необходимо, за да направим тозифантастичен скок през времето, да се пре-несем в зарята на третото хилядолетие:и много, и малко — необходимо е въоб-ражение!

Да започнем разходката си от Сахарскитеградини. Не, не сме сбъркали. Не пустини,а градини. Вие още не знаете, че към краяна XX век всички пустини на Земята бяхавече превърнати в прекрасни градини.Сега бившите мъртви, покрити с наже-жени пясъци и скали, области на Земятаса плодородни плантации, отрупани с ог-ромни сочни южни плодове. Това е делона двата най-велики съюзника на човека—Познанието и Труда.

Свръхскоростната универсална машинабясно се носи над безкрайната зелена рав-нина. Дървета, засадени в стройни редици,са отрупани с най-вкусни плодове. Ги-гантски лехи от зеленчуци се губят в хо-ризонта. И никъде градове. Само тук-там, нарядко се мяркат кокетните виличкина агрономите, които се грижат за расте-нията: командуват армията от киберне-тични земеделски машини. Навсякъде ма-шини: за обработване на земята, за посев,за създаване на изкуствен дъжд, за напоя-ване и торене, за обиране на плодовете и

1

преработка на реколтата. Малкото инжене-ри и агрономи само направляват работатана послушните си, неуморни електроннипомощници. През няколко минути излитати кацат огромни сребристи товарни ра-кети. Те отнасят обраните плодове и зе-ленчуци към далечните северни страни.Само след час хората в Европа, Америка иАзия ще се наслаждават на ароматнитепортокали, банани, ананаси, фурми и смо-кини и на всички други нови плодове, накоито и имената не знаем.

Летим над обширно море. Море средСахара?! Да, това е новото море Чад.Гигантска система от канали го свързвасъс Средиземното море и напоява гради-ните на Северна Сахара.

Хилядолетия наред Африка на едни ме-ста — в екваториалната й част — е страдалаот излишна, разлагаща влага, а други —пустинята Сахара — са изгаряли от умърт-вяваща суша. Но ето че човекът се намесии поправи грешката на природата. Построибентове на река Конго. Новосъздаденотоморе Конго заля джунглата и сладките муводи потекоха на север да напояват бив-шата пустиня. Гигантски бентове на Гиб-ралтар и Суец преградиха пътя на океа-

ните и превърнаха Средиземното море взатворено езеро. Частичното му пресуша-ване даде на човечеството нови 600 хилядиквадратни километра плодородна земя. Асамо хидроелектроцентралите на гибрал-тарския бент, които използват силата наокеанските води при вливането им в Сре-диземно море, дават сто милиона киловатаелектроенергия.

Африка, някогашният черен континентна изостаналостта и мизерията, се е пре-върнала заслужено в най-богатата, най-красивата и най-щастливата част на на-шата планета.

А сега да посетим едно училище.Тихо! 7-а клас има урок по морско сто-

панство.Преди един час училищният универсален

всъдеход е излетял от София. Докато епресичал Европа и Азия, стените му сабили непрозрачни. Учениците не бива дасе отвличат от гледката на страните ипланините под тях. Пък и те не им савече интересни. В уроците по география,още миналата година, те посетиха и раз-гледаха почти цяла Азия. Сега погледитена всички са съсредоточени в преднияекран. Учебен телевизионен филм им по-

2

казва различните морски животни и расте-ния. Гласът на говорителя обяснява по-дробно, а учителката, която ги придру-жава, почти не се намесва.

Но ето че пристигаме. Учителката на-тиска един бутон на пулта и стените натранспортната машина мигновено ставатпрозрачни, сякаш изчезват.

Отдолу, вече съвсем ниско, се простирагладката синя повърхност на Южнокитай-ското море. Още няколко секунди и маши-ната, докоснала водата, смело потъва внея. Самолетът се е превърнал в подводенкораб.

Екранът угасва. Децата вперват поглединавън. Сега вече заговаря учителката:

— Намираме се на петдесет метра дъл-бочина. Движим се над плантации от во-дорасли. Те заемат стотици хиляди квад-ратни километри. Според сведения на виет-намския институт по морско земеделие,тази година ще се получат 17 реколти отновия хибрид 20-метрови водорасли. Всекидекар дава полезна зелена маса колкото450 декара на повърхността на земята.

Русата ученичка от първия ред пита:— За какво се използват морските ра-

стения?

— Те се преработват в заводите. От тяхсе получава фураж за скотовъдството,спирт и бензин, суровини за химическатаи пластмасовата индустрия, витамини, ог-ромни количества най-висококачествениторове. Световният център за икономи-ческо планиране проучва възможносттанай-красивите местности на сушата дабъдат превърнати в паркове, в места заживеене. Защото океанското дъно може даизхранва цялото човечество, и то не самосега, когато броят му достига пет милиардадуши, но и когато се удвои и утрои.

Преминаваме край кълбовиден, поставенвърху висока кула, бункер. През прозрач-ните му стени се вижда ярко осветено по-мещение. В него работят двама души. Тени махат с ръка. Това е един от много-бройните командни пунктове на морскотоземеделско стопанство.

Тези двама инженери обслужват план-тация от около хиляда квадратни кило-метра. Те следят в телевизионните екраниработата на посевните и поливащи авто-

мати и на комбайните за събиране на ре-колтата.

Бавно край нас преминават серия под-водни шлепове — автомати, които пренасятготовата продукция на дълбокоморскитезаводи: натрий, магнезий, калий, йод,бром и хлор, никел и злато. Световниятокеан е неизчерпаем източник на соли иметали.

— Гледайте екрана! — сепва ни гласътна учителката.

Големият преден екран на подводниякораб е засветил. Смътно се очертават те-лата на множество големи и малки китове.

— Това е едно нововъведение в морскотоскотовъдство. Стотина китове майки смалките си се съпровождат от десетинакибернетични пастири. Специалните ав-

томати направляват стадото към най-богатите планктонни пасища. Те не самоизбиват и отнасят до най-близкия заводугоените животни, но и изтребват всичкиморски хищници. С тяхна помощ презследващите няколко десетилетия Светов-ният океан ще бъде очистен от безполез-ните животни, ще се превърне в едно ги-гантско, рационално организирано сто-панство.

— Как кибернетичните пастири могатда командуват китовете? — запитва тихоедно момче.

— Въздействуват им със светлинни лъ-чи, с ултразвукове и в някои случаи с кон-центрирани биотокове. Този начин ус-пешно се прилага и по отношение на мно-гомилионни стада от ценни риби.

Нека не смущаваме повече с присъствие-то си занятията на класа и се върнем насушата. Да разгледаме как изглежда на-шата Родина.

Потънала в зеленина, София се губивсред величествена борова гора, покрилапочти цялото поле. Нито един фабриченкомин не задимява кристално — чистото не-бе. Отдавна вече всички заводски ма-шини и транспортни средства се движатсамо с електричество. То отоплява и ос-ветлява домовете,служи покорно на-всякъде на хората.

Всред кръг от ви-соки металическимачти се гуши мал-ко бяло здание. То-ва е електроцентра-лата на софийскиярайон. Да я разг-ледаме.

В светлата зала двама души наблюдаватпоказанията на различните прибори пообширните табла. Те ни посрещат най-сърдечно.

— Да не ви пречим?— О, не, за нас всеки гост е истинска

радост. Станцията ни не е забележителнас нищо и при нас почти никога не идватпосетители. В този район няма значителниенергоконсуматори — произвеждаме енер-гия за битови, промишлени и селскосто-пански нужди.

РЕПОРТАЖОТ

БЪДЕЩЕТО

— А каква е мощността на вашатастанция?

— Тридесет милиона киловата.Учудването видимо се изписва по лицата

ни и инженерите разбират, че трябва дани обяснят по-подробно.

— Тази станция е малка. Добре е да по-сетите третата каскада, която отопляваоранжериите на Антарктида или заводитеза производство на гориво за планетоле-тите. Там ще видите наистина мощниелектроцентрали.

— Но и тридесет милиона киловата саедна грандиозна цифра. Сигурно изпол-звате термоядрено гориво?

— Да, работим с тежък водород, с де-утерий. Както знаете, превръщането наедин грам деутерий в хелий освобождавасто хиляди киловатчаса енергия. По времена нашето дежурство, за три часа, центра-лата произвежда 90 милиона киловатчасаелектрическа енергия и изразходва самоедин килограм тежък водород. Изчисле-нията показват, че при сегашната консу-мация океанските запаси от деутерий,възлизащи на 25 билиона тона тежък во-дород, ще стигнат на човечеството понеза 10 милиона години.

..— А какво стана с другите, със старитеелектроцентрали ?

— Някои от тях,слънчевите и вод-ните, продължаватда работят до из-носването им. Атоплоцентралитеотдавна са демон-тирани. Безумие бибило да изгарямескъпоценните суро-

вини — въглища, нефт и торф, — за дапроизвеждаме електрическа енергия, следкато от тях можем да добиваме най-ценниизкуствени материали.

— Но това означава, че вековният гладна човечеството за енергия е най — послезадоволен.

— Да, напълно. На Земята вече не сестроят нови електроцентрали, дори и тер-моядрени. Но на Луната, на нашата астро-навтична база, непрекъснато пускат новимощности и скоро те ще надминат всички

ИЛЮСТРАЦИИ

БОРИС

АНГЕЛУШЕВ

4

земни. Все повече планетолети заминаватза Космоса, а производството на тяхнотогориво поглъща чудовищни количестваенергия. Химиците създават нужните ма-териали, ние даваме енергията, а електрон-ниците произвеждат кибернетичните ав-томати. Така заедно обезпечаваме на чо-вечеството всичко, от което се нуждае.

Щом разбраха, че сме гости, дошли отXX век, другарите от електростанциятани препоръчаха да посетим костюменатафабрика. Така те нарекоха мястото, къ-дето можем да получим нови дрехи. Пре-стоят ни там бе кратък, плодоносен и, тряб-ва да признаем, поучителен.

По стените на малкото светло поме-щение, в което влязохме, имаше само ня-колко светли екрана и група мигащи раз-ноцветни лампички. И нито един човек.Посрещна ни равен, долитащ от тавана,металически глас на автомат.

— Вие ли ще посочите показателите на

плата и на кройката или да ги определистандартизираният арбитър?

Какво представлява този „стандарти-зиран арбитър", ние не знаехме, но ре-шихме, че е по-лесно да предоставим нанего избора. Пък и нямахме понятие каквиса тези „показатели на плата и на крой-ката".

— Оставяме на вас, на вашия арбитър.Кой ще ни вземе мярка?

— Рентгеноскопичните ви размери савече обработени — отговори незабавно ме-талическият глас.

Този отговор сигурно означаваше, чевече са ни взели мярка.

— А кога да минем за втората пробаили. . . за костюма?

— След седемнадесет секунди той щебъде готов.

Откакто се поведе разговорът ни, някоиапарати видимо заработиха, но тогавание дори не подозирахме, че в момента се

5

шият костюмите ни. Все пак нека да по-чакаме една минута, за да видим какво щесе случи по — нататък. Кой знае защо михрумна да се пошегувам. Наистина насрещани имайте само автомати, но щом умеят дашият костюми, защо да не допуснем, чеимат и чувство за хумор.

— Струва ми се, че клиентелата ви еслабичка. Никого не виждам — подхвър-лям им.

— Всички правят поръчките си по теле-визофона — последва невъзмутимо отго-ворът. — Заповядайте, костюмите ви саготови.I В същия миг от един отвор изскочихакостюмите: готови, ушити, огладени. Сто-им изумени. Опипвахме дрехите и се стра-хувахме да не прекъсне вълшебният сън.

Костюмите се оказаха великолепно уши-ти, макар че не ни бяха вземали мяркаили, по-точно, защото ни бяха взели мяркапо нов, рентгеноскопичен начин. Кибер-нетичният шивален автомат бе определилс идеална до милиметър точност разме-рите ни, разкроил и слепил плата. А стан-дартизираният арбитър бе, така да секаже, модният ръководител. Специаленстатистически автомат систематизира най-много носените модели и според ръста ифигурата подбира най-подходящите ма-терия, десен и кройка на дрехата. Цялатапроцедура — от влизането ни до пода-ването на костюма — продължи по-малкоот три минути.

А сега, облечени в новите костюми, дапосетим един от домовете на бъдещето.

Посрещат ни децата — братче и сестрич-ка — ученици от пети и седми клас. Ро-дителите им отсъствуват. Но това не епречка да се поведе оживен разговор.Щом научават, че сме дошли от XX век,децата ни отрупват с въпроси:

— Вярно ли е, че сте виждали „живи"(както те се изразиха) капиталисти?

— Гълтали ли сте дим от. . . как се каз-ваше това растение. . . да, от тютюн?

— А, може би, . . . извинявайте, ако въ-просът ви огорчи. . . може би вие сте пилии етилов алкохол?

— Можете ли да ни покажете пари?Те са чували за тях, но никога не са ги

виждали.Разговорът ни протече бурно, но този

път не ние, а децата задаваха въпросите.Любопитството им бе ненаситно, те искахада узнаят толкова много за нашия старсвят.

Щом забеляза, че ни е хладно, момичетоскочи и завъртя един малък сребрист дискна стената.

— Ние винаги държим въздухопроводана „Борова гора — 16 градуса". Така смесвикнали. Но за вас го включих на „Море —21 градуса". След минута ще стане топло.

Обясниха ни, че всички домове се снаб-дяват централно по специални въздухо-проводи с морски или планински въздух:пречистен, йонизиран, ароматизиран, с же-ланата температура.

— Вярно ли ,е, че по ваше време не еимало въздухопроводи? — запита момче-то. — Сами сте си отоплявали и охлаждаливъздуха в помещенията?

— За отоплението — вярно е, а за охла-ждането. . .

— Ами наистина ли, че за да си вземете !нещо, е трябвало сами да ходите в складо-вете? И автоматите не разпределяли ед-накво за всички хора?

— Така беше. Само че не автомати, ахора продаваха стоките в магазините.

— Защо казвате „продаваха", а не раз-пределяха? Чудни хора сте били вие. Аколко просто е сега. Ето вижте! Прияломи се е сладолед. Веднага ще си поръчампо пневматичната снабдителна линия. Могада погледна в справочника, но аз го знамнаизуст. . .

— Как може ти да не знаеш сигнатуратана сладоледа! — пресече го сестра му.

— Ето вижте как става — момчето сеприближи към малко табло, монтирано ведна ниша на стената. — Натискам виоле-товия клавиш. Той включва линията накварталната снабдителна база и после на-бирам 80-74-АС-З. . . и готово! След 40секунди в хладилника ни ще се появят триблока ананасов сладолед. Ще видите, че енай-вкусният.

За съжаление не ще можем да опитамечудния ананасов сладолед на XXI век. Вре-мето ни изтече. Трябва да се върнем внашия, в славния XX век. — Във времето,което възмечта, замисли и което ще под-готви чудното бъдеще на човечеството.

До скорошно виждане, XXI век!

а потекат реките в обратна посока. . .Сало в приказките за безстрашниюнаци, които подчинявали на своятаволя природата, хората са можели дамечтаят за подобни подвизи.

А сега съветските хора върнахавода на много земи, от които времетоя беше отнело. Водата дойде в за-пустелите от зноя пустинни степи,вдъхна живот на много задъхващисе от жажда райони в Средна Азияи Юга, съедини студените и топлиморета, вля енергия у стотици про-мишлени предприятия, освети гра-дове и села. . .

В четири победни колони настъп-ват хидростроителите.

Едни издигат водохранилища — из-куствени морета, — в които се съ-бира водна енергия за равномерно ицелесъобразно изразходване, а същои за смекчаване на климата, за ри-болов и напояване.

Други строят канали — прокопа-ват ги от богатите с вода реки къммаловодните. Такива са ГолемиятФергански канал, дълъг 400 км, иКаракумският — дълъг 540 км.

Трети строят помпени станции, из-дигат водата през възвишения и пла-нини, както по Волго-Донския канал.

А четвърти. . . Тези преобразува-тели на природата работят в най-романтични, но и в най-сложни ус-ловия. Северните реки трябва да сеподчинят на тяхната воля и да сеобърнат на юг.

Северните реки ще бъдат обуздании заставени да работят за хората.От векове те безцелно носят своитеводи през блатистата тундра към Се-верния ледовит океан. А биха сеобърнали в чисто злато студенитевълни на Печора и Вичегда, ако гипринудим да текат в обратна посока.

Дванадесеткилометрова насипна сте-на, висока колкото 30-етажен дом,ще спре пълноводната Печора в сред-ното й течение. Реката ще се разлеепо долината на десетки километри на-около и "ще образува изкуственоморе. Стотици големи и малки при-тоци на Печора ще напълнят гигант-ското водохранилище. Такива реки,като Шугор, Подчерем, Илич, Ко-тел, ще се спуснат да търсят изход,ще се опитат да преминат преградатаотстрани, но няма да успеят. Мощниземесмукачки ще нахвърлят пръствърху ниските части на Нибел-Ижем-ската стена и ще сложат юзди на не-покорните .

Тогава новото море ще тръгне наюг към Вичегда — както искат хо-рата, а срещу него ще се втурнат во-дите на друго водохранилище —

Вичегодското. Те ще се срещнат вточно определено място и като до-стигнат най-високото си равнище,ще потекат на юг по 90 км дълъг ка-нал към Кама. На този приток навеликата Волга, близо до Боровск,ще бъде построен Горнокаменскиятхидровъзел, който ще прегради гор-ния участък на реката. Той ще сесъстои от водноцентрала с мощност700 000 киловата, преливна стена,шлюз и язовирна стена. Пред товасъоръжение ще се простре още едноморе — Камското.

А. Е Ф И М Е В

РЕКИПОНОВИ

ПЪТИЩА

Равнището на всички водоеми щебъде еднакво, а те ще съдържат236 куб. км вода. Те ще изливатвъв Волга всяка година по 40 куб.км вода, т. е. толкова, колкото Дне-пър влива в Черно море. И този до-пълнителен Днепър, влян във Волга,ще извърши истински чудеса.

Водата на северните реки, като ми-нава през досегашните и строящитесе електростанции на Кама и Волга,ще дава допълнително 11 милиардакиловатчаса евтина електроенергия.Тази енергия ще се изразходва несамо за развитието на промишленост-та, не и за електрификация на бъде-щите селскостопански райони, коитоще възникнат около новите морета ив низините край Волга.

Когато дойдат водите на Печора иВичегда в Поволжието, ще разцъф-нат най-плодородните степи. Те щесе покрият с мрежа от напоителниканали, ще се напоят страдащи отжажда 20 милиона декара чудесназемя и тя ще даде богати реколтиот царевица, цвекло, многогодишнирастения фуражни култури и др.Страната ще получава допълнителноповече от 1 милион тон месо.

Обузданият от човека северен по-ток ще се отправи в помощ на Кас-пийско море. 40 куб. км вода несамо ще спре постоянното му пониже-ние, но й ще го подигне на равнище,което е най-изгодно за народното сто-панство на страната. Тогава на древ-ното море ще бъдат върнати цялотому богатство, сила и младост.

Северът, откъдето ще потече къмКаспийско море огромният воденпоток, е богат с много полезни из-копаеми: каменни въглища, торф, ка-лиеви соли, гипс, варовик и готварскасол. А най-голямото богатство тук сагорите. Досега всички тези съкро-вища са били почти недостъпни. Носега просторните водни пътища щеосигурят свободен достъп до местата,най-удобни за дървопреработване. За-пасите от дървесина, до които всеоще напълно не е проникнал човек,съставят около 888 млн. кубическиметра. Около новите северни моретаще бъдат построени големи дърво- ,преработвателни комбинати. Оттукдървеният материал ще „потече" къмпотребителите.

Повече от 7 милиона тона печор-ски въглища ще се доставят всякагодина в басейните на Кама и Волга.

Повече от 4 пъти ще нарасне до-бивът на риба в басейните на север-ните реки, в новите морета. Риболо-вът ще може да бъде организиран спомощта на съвременната техника.

С образуването на Печорско-Виче-годско-Камското водохранилище щесе създаде дълбоководен път от Се-верния ледовит океан до южнитеморета. Кораби с водоизместимост до5—6 хиляди тона ще могат свободнода преминават от Бяло, Баренцово илиКарско море в Черно, Каспийско илиАзовско море.

Грандиозна задача стои пред строи-телите. Техни надеждни помощницище бъдат мощните земесмукачки идървопреработвателните комбайни.Една земесмукачка ще извлича 3хиляди куб. м пръст в час. А дърво-преработвателните комбайни, пла-вайки по морето, ще секат от дъното"залетите гори. Дърветата, отсечени отсамия корен, ще се преработват от ги-гантската сила на комбайна, обзаведенс мощна парна електроцентрала. Щеима още много и различни видове ма-шини: екскаватори, скрепери, бето-нобъркачки и камиони.

Ще минат няколко години и вели-чественият проект, роден през времена XXII конгрес на КПСС, ще севнедри в живота. И това ще бъде ощеедна гигантска крачка по пътя къмкомунизма.

7

Научно — фантастичен разказ

Горе — огромният, кърваво — червен дискЮпитер и безброй немигащи звезди върху

катранено — черното небе.Долу — безкрайната ледена пустиня. Мърт-

вата вълнообразна равнина и в далечината ве-рига ниски възвишения. Кристалите замра-зен въгледвуокис не блестят така ослепи-телно, както искри снегът на Земята през яс-ните зимни дни. Тук Слънцето изпраща скъ-пернически своите животворни лъчи. Тук нямабури и светкавици, няма вятър. Няма и атмо-сфера. Има само студ, студ и лед. Температу-рата е почти винаги около минус 140°С. Без-крайна., безжизнена ледена пустиня.

Това е Европа — третият поред спътник нагиганта Юпитер.

И по тази безкрайна ледена пустиня пълзитанкета. Пълзи упорито по възвишенията.

Преди пет дни на Европа пристигна косми-чески кораб от Земята. Хората искаха да на-блюдават отблизо Юпитер, за да подготвят по-лет и до него.

Екипажът на космическия кораб вече сезанимаваше с тази основна задача, а ВладимирКонев — вторият пилот на кораба, и геофи-

зикът Лю Чен трябваше, по нареждане накомандира, да изследват негостоприемната Ев-ропа. И ето втори ден те кръстосваха ле-дената пустиня.

Вътре в танкетата тишината се нарушавашесамо от тихото и еднообразно жужене на дви-гателя. От стените се разливаше приятна то-плина. Владимир Конев и геофизикът бяхасвалили скафандрите и седяха спокойно, по-тънали в размисъл, в удобните кресла.

Лю Чен погледна часовника. Беше време запоредна свръзка с кораба по радиотелефона.

След половин час танкетата предпазливо секатереше по склона на едно от възвишенията,насочила подобно на насекомо радарните сиантени напред. От билото пред двамата космо-навти се откри неочаквана гледка. Долу подтях се простираше почти кръгла котловина,заобиколена отвсякъде с възвишения. Тазикотловина изненадваше със своя сивопепелявцвят. Пътят на ледената покривка, коятосковаваше всичко наоколо, тук е бил препреченот неизвестна сила. Тя е принудила ледът даотстъпи към билото и да образува своеобразналедена драперия.

Хвърляйки поглед върху уредите, Лю Ченконстатира:

— Повишена радиация! Това не може дабъде нищо друго освен огнище на интензивнорадиоактивно разпадане. Отделената при раз-падането топлина е прогонила ледовете от тезиместа. Да — а. . . Владимире, на всяка цена тряб-ва да слезем долу в котловината и да вземемпроби за изследване.

Владимир Конев не дочака друго подканяне.Той пое управлението на танкетата от кибер-нетичния шофьор и я насочи внимателно поръба на склона, за да изберат удобно място заслизане.

— Да се спуснем с танкетката по този стръ-мен склон, е невъзможно — твърде скоро за-ключи той и спря танкетата. — Но. . . бихмемогли да опитаме да слезем сами с въже.

Вместо отговор Лю Чен започна да обличаскафандъра. Владимир Конев последва при-мера му. Той взе въжето, в чиято сърцевинаимаше специален нагревател, поддържащ ела-стичността му и при най-големи студове. Малкопо — вдясно от танкетата откриха удобно за спус-кане място. Докато дребничкият Лю Ченнави единия край на въжето около кръста си,Владимир Конев вкопа в леда ямичка за опорана краката.

АВТОР

НИКОЛАЧУПАРОВ

— Готов ли си, Владимире? — запита гео-физикът.

— Готов — лаконично отговори Конев.Той запъна крака в ямичките и се изправи

на ръба на пропастта. Самотната му фигура,смела и мъжествена, се очерта на фона на су-ровата природа. Той бавно заотпуща въжето иЛю Чен заслиза стъпка по стъпка надолу.

— Владимире, внимавай! — внезапно из-вика Лю Чен.

В същото време Владимир Конев почувству-ва, че ледът, върхукойто е стъпил, серазмърда застраши-телно. Стреснат, стис-на въжето още по-силно и се огледа на-около. Танкетата янямаше. Заедно с ог-ромен блок лед поднея тя се беше сгро-

молясала безшумно в пропастта.— Пусни въжето и скачай встрани! — про-

звуча заповеднически гласът на Лю Чен. —Ледът продължава да се пуска и всеки моментблокът под краката ти може да се срине. Негуби повече време! Скачай.

Владимир и сам виждаше, че пукнатините вледа стават все по-широки. Достатъчно бешеда направи само един скок и щеше да се отзовена по-безопасно място. Вместо това, ръцете му,едри и силни, заработиха още по-бързо. Ледътпод краката му ставаше все по-неустойчив.Стиснал зъби, той яростно продължаваше дадърпа въжето. Още малко, още малко!. . . Въ-жето се скъсяваше метър след метър. Ощемалко . . . Шлемът на Лю Чен се показа надръба на пропастта. Най — напред шлемът, послераменете, ръцете, които трескаво търсеха гра-павини по ледената повърхност. А ръцете наВладимир дърпаха безкрайното въже. Цялатаволя, всичката сила на човека бяха съсредо-точени в тези ръце. Те искаха да спасят дру-гаря.

Лю Чен бавно прехвърли единия си кракнад ръба, после другия. Изправи се внима-телно и запристъпя с разперени ръце къмВладимир, който едва поемаше дъх и се усмих-ваше щастливо насреща му. Миг. . . и дваматаедновременно отскочиха настрани. Пред тяхледеният блок изчезна в пропастта.

— Благодаря ти, Владимире! — простичкопромълви Лю Чен.

9

Владимир Конев се обърна към него. В по-гледа му се четеше и облекчение, и радост, чедругарят му е пак при него.

Двамата внимателно се приближиха до ръбана пропастта. Долу, заедно с ледените отло-мъци, се търкаляха премазаните и разкривеничасти на танкетата. Надигащата се мъгла отвъглероден двуокис вече пълзеше към тях ипостепенно запълваше котловината.

— Все пак ще трябва да вземем проба оттази почва — тръсна глава геофизикът.

— Този път ще сляза аз! — решителнозаяви Владимир Конев.

— В никакъв случай! Аз съм по-лек. — От-сече Лю Чен и пристегна въжето около кръстаси.

Да се спори срещу очевидната истина, нямашесмисъл.

На Лю Чен, добил вече опит от първотонеуспешно спускане, този път му провървяи след четиридесет минути сребристият мушлем се появи отново над ръба на пропастта.Закачена за колана на кръста му, висеше скъ-поценната торбичка с взетите проби. Мъглатавече бавно пъплеше по склона.

— А сега да обмислим какво ще правимпо — нататък — обърна се той към Владимир.

— Обстановката не е много радостна, но не еи съвсем безнадеждна — отвърна загрижено Ко-нев и започна да изрежда: — Радиовръзкатас кораба е прекъсната, а личните ни радио-станции имат радиус на предаване двадесеткилометра. Добре е, че поне имаме възмож-ност да приемаме предаванията от кораба.Запасът от кислород, с който разполагаме,ще ни стигне за петнадесет часа, а сме отдале-чени от кораба на двеста и петдесет кило-метра.

Поредното повикване от кораба щеше да еслед два часа и едва тогава там щяха да раз-берат, че се е случило нещо нередно с дваматакосмонавти. Освен това на кораба не разпо-лагаха с друга танкета. Спасителната групатрябваше да тръгне да ги търси пеша.

— Ние — продължи да разсъждава Вла-димир Конев — ще можем да се движим сдесет километра в час. Не трябва да губимповече време, а да тръгваме по посока на ко-раба. В такъв случай след четиринадесет часаще сме изминали вече сто и четиридесет кило-метра.

Лю Чен внимателно слушаше и утвърди-телно кимаше с глава. Те можеха да разчитат,

че за тези четиринадесет часа спасителнатагрупа, която предполагаха, че ще потегли следтри часа, ще се приближи към тях със сто идесет километра. Това означаваше, че в че-тиринадесетия час те щяха да се срещнат сдругарите си. В запас за непредвидени слу-чаи им оставаше кислород за 1 час.

По радиокомпаса Владимир Конев определипосоката, в която трябваше да се движат, искоро потеглиха. Сребристите им защитниоблекла, макар и не много елегантни на вид,бяха удобни и не стесняваха движенията им.Отоплението им работеше изправно и под-държаше необходимата температура.

През първия час изминаха тринадесет ки-лометра, но Лю Чен загрижено отбеляза:

— Не трябва да увеличаваме повече ско-ростта. Тринадесет километра в първия час едобре. Но не бива да забравяме, че ни пред-стои още много път. Нека да се придържаместрого към десетте километра в час и да пе-стим силите си.

С изминаването на следващия час личнитеим радиостанции уловиха призивите на кора-ба:

— Танкета, танкета, тук „Изследовател 4"!...Танкета, танкета, чакам отговор. . .

С всяка изречена дума гласът на дежурнияот кораба ставаше все по-тревожен. Той пов-тори още много пъти призивите, после се раз-несе гласът на командира, толкова близъки едновременно толкова далечен:

— Конев, Лю Чен, с вас сигурно се е слу-чила беда. Тръгваме незабавно на помощ.Ще се движим по права линия към мястото,откъдето приехме последното ви предаване.Дръжте се, момчета!

Лю Чен и Владимир радостно се спогледаха.Другарите им идваха на помощ! Десет минутипо-късно от космическия кораб съобщиха, чеспасителната група е потеглила.

— Те знаят, че ако сме живи, ще ги чуем —едва сдържайки радостта си забеляза Лю Чен.

Часовете течаха един след друг. Измина-тите километри ставаха все повече и повече.Радиостанцията на кораба непрекъснато пре-даваше съобщения за движението на спасител-ната група. После включваха музика, говорехаза дребни случки от всекидневието на екипажа.Останалите на кораба космонавти се обаждахаедин след друг на изчезналите си другари ивсеки по свой начин се мъчеше да ги ободрии им помогне. Владимир и Лю Чен вече не се

10

чувствуваха сами и безнадеждно откъснати отживота. Другарската грижа ги обгръщаше ибезмълвната пустиня наоколо не им се струвашетака страшна и безжизнена. Но въпреки упо-ритостта и волята, умората почваше да вземасвоето. Те вървяха един до друг с отмерении пестеливи движения. Неочаквано Лю Ченстъпи накриво и падна върху леда, но се из-прави веднага на краката си.

— Ех, че ме изплаши! — се разсмя Влади-мир, успокоен от бързината, с която стана ЛюЧен.

Те продължиха пътя си. Погълнат от ми-

елите си, Владимир не забелязваше оросенотоот пот и напрегнато лице на приятеля си подскафандъра. Накуцвайки едва забележимо, ЛюЧен постепенно изоставаше.

— Какво става с тебе, приятелю ? — разтре-вожено се обърна към него Конев, когато за-беляза, че геофизикът не крачи редом с него.

— Изглежда, че при падането съм си на-вехнал крака — отвърна през зъби Лю Чен.

— Нека да починем малко. Имаме известенаванс от време и кислород — продължи Вла-димир.

— В никакъв случай! Всяко забавяне ни

I I

грози с гибел. Моля те, не се тревожи за мене!Аз ще се справя с крака си и без почивка.

Геофизикът се движеше, едва преодолявайкиужасната болка в глезена на левия крак. Ноте вече не можеха да напредват със същатаскорост. Владимир го подкрепяше внимателнои въпреки това Лю Чен се движеше все по-бавно и по-бавно. Най — после той не издържаи спря.

— Владимире, не мога да се движа повече.Между нас и спасителната група лежат целиосемдесет километра. Групата ще се добере дотук едва след осем часа, а ние имаме кислородза пет. Изходът е само един — вземи моя ки-слород за резерв и продължи сам. Аз все едноне бих могъл да стигна. Ти ще занесеш торбич-ките с пробите накораба. Хайде, прия-телю, не губи повечевреме и не възразя-вай, моля те!

— Как смееш даговориш така! — нена шега се разсърдиВладимир. — Знаешмного добре, че товаби означавало сигурна смърт за тебе и се ос-меляваш да настояваш.

— Но, Владимире, разбери! В противен слу-чай ще загинем и двамата и никой няма да научинищо за котловината.

— Не, всичко друго, но не и това! Моляте, не настоявай повече! Докато можем, ще себорим двамата. Не мога да те изоставя, чувашли, не мога! И как въобще ти хрумна да пред-лагаш подобно нещо?!

— Аз не мога да се движа, а осем не е равнона пет, нали? — продължаваше да настояваЛю Чен. — Владимире, не упорствувай! По-слушай ме! Ти можеш да ходиш и ти ще про-дължиш !

— А пък аз те моля, не говори напразно!Пести сили и кислород.

Владимир Конев приклекна и нарами прия-теля си. В главата му чукаше само една мисъл,имаше само един стремеж: — да изминава пошест километра в час, непременно по шест инито метър по-малко. Само така можеше даспаси и себе си, и другаря си. Сърцето блъс-каше в гърдите като чук. Владимир напрягашевсички сили, но краката му все по-трудно сеподчиняваха на волята. „По шест километрав час, по шест километра в час. . ." и той

I

ИЛЮСТРАЦИИ

БОРИСЛАВ

СТОЕВ

крачеше с усилие, крачеше и изоставаше.Изведнъж тялото на Лю Чен се отпусна и

рязко натежа. Владимир се разтревожи.— Лю Чен, приятелю, как си?Отговор не последва. Конев го свали внима-

телно на леда и загрижено се надвеси над него.Под скафандъра лицето на геофизика бешестранно посиняло. Той лежеше неподвижновърху леда. Страшно отчаяние за миг овладяВладимир. „Трябва да действувам, незабавнода действувам! Но как?" Погледът му паднавърху регулатора на кислорода на геофизика.Кислородът беше изключен. Лю Чен го бешеизключил сам, усещайки, че силите постепеннонапущат Владимир и жертвувайки се, бешепоискал да запази остатъка от кислород за дру-гаря си.

Владимир освободи със светкавично движе-ние регулатора и започна да прави изкуственодишане. Лицето на геофизика постепенно добинормален цвят. Владимир не го дочака да севърне в съзнание и отново го нарами. Постъп-ката на Лю Чен сякаш вля нови сили в изну-реното му тяло. Тя затвърди неусетно отстъп-ващата пред предателски промъкващото сеотчаяние воля.

Дежурният от кораба с шеговит глас преда-ваше „Корабни новини".

С всяка измината крачка течаха и минутите.В главата на Владимир продължаваше да на-пира мисълта: „По шест километра в час,по шест километра в час!"И той изминаваше пошест километра в час. Главата му почна лекода се мае. От преумора? Не, умората не мо-жеше да надвие волята му. Тогава? „Ки-слородът. . ." Стрелката на манометъра, при-крепен отпред на гърдите му, беше почти по-крила нулевото деление. „Това ли е краят?Не, не може да бъде!. . ." — отчаяно помис-сли Владимир. Той погледна часовника на ръ-ката си. Четиринадесет часа бяха изминали,а до мястото на предполагаемата среща оста-ваха още 21 километра. „Толкова малко!" —учуди се той и страшна мисъл порази съзна-нието му: — „Поради по-голямото физи-ческо напрежение при носенето на Лю Чентой беше консумирал повече кислород и сега. . .нима нямаше да успее?"

Продължи да крачи напред като автомат.Главата му се замайваше все повече, устнитежадно се разтваряха за кислород. Той сеолюля, разпери ръце и се сгромоляса заедно

12

с тялото на Лю Чен, несъзнателно хриптейки:„Не издържах!"

Разтърсен от падането, Лю Чен отвори очии учудено огледа наоколо. Под него лежешеВладимир, отметнал ръце встрани и странноизвил глава. До слуха му долетя далечният гласна командира.

— Конев, Владимире, защо не отговаряш?Чухме гласа ти. Лю Чен, какво става! Отго-ворете! Ние идваме. Делят ни само осемнадесеткилометра.

— Чувам, другарю командир — с усилиепромълви Лю Чен и едва надмогнал слабосттаси, продължи с прекъсване: — Бях в безсъз-нание. . . Кислородът на Конев се е привър-шил. . . Ще му включа от моя. . . имам заоще един час. . .

— Лю Чен, след един час сме при вас —продължаваше да ободрява командирът. —Раздели твоя кислород и регулирай кранчетатана най-пестелива консумация. Лежете непод-вижно!

— Другарю командир, изпълних заповедта!Искам да ви съобщя за всеки случай, че по-

следните пет часа Владимир ме е носил на гръб,за да ме спаси. Не се съгласи да ме остави.Сам аз не можех да вървя, глезенът ми е на-вехнат. Той е. . .

— Лю Чен, мълчи! — прекъсна го коман-дирът развълнувано. — Пести кислорода исилите си! После ще ни разказвате всичко по-дробно.

„Нима може да се разкаже всичко" — по-мисли Лю Чен и отново изпадна в полусъзнание.

* * *

Пак същата безжизнена пустиня. Пак самолед наоколо. Лед, от който не може да се по-лучи капчица вода. Горе — зловещият пурпу-рен диск на гиганта Юпитер, и звезди, бри-лянтни, нетрепкащи звезди. И сред тях еднаблестяща точица, красива като живота! Тя есамият живот. . . Тя е Земята.

Долу — две неподвижни, но живи теласред ледената пустош, които отчаяно се бо-риха за живота. И над тях надвесени друга-рите им.

Ф И Л И П О Д Е Л М А Р Е

правителят на една хациенда в Мартиникасе обезпокои една сутрин от дългото мълчаниев бънгалото на своите господари, съпрузитеАндерберг. Той разби вратата на спалнята ивидя ужасна картина. Госпожа Андерберг ле-жеше умираща на пода. На няколко крачки отнея трупът на мъжа й висеше от леглото. Ли-цата и на двамата бяха синкаво черни, очитеизскачаха от кухините, устата бяха разтегнатиот страдание. Но съ-прузите Андерберг небяха нито удушени,нито можеше да семисли за самоубийст-во. В краката на же-ната се беше свилаедна огромна змия, го-това отново да заха-пе. Нейният врат стриъгълна глава бе из-правен отвесно, катовръх на копие.

Трагичният край наАндербергови е послед-ното доказателство заедин бич, който висинад Мартиника отсто години и е взелмногобройни жертви. Този бич се нарича „Връхна копие", една от най-отровните змии на Аме-рика, чието унищожаване е било опитвано с всич-ки възможни средства, но винаги без успех.

Повече от век Мартиника заема първо мястомежду богатите на змии страни. Туземцитевиждат в безшумната смърт, причинявана от„жарарака" {така наричат те „върха на копие"),едно възмездие заради жестокото престъпление,извършено от прадедите на днешните беликолонизатори. В началото на деветнадесетиявек по горите и блатата на този остров, принад-лежащ към групата на малките Антили, еимало само безвредни змии. „Върхът на копие"се явява едва в първото десетилетие на миналия

век, и то при обсто-ятелства, които пред-ставляват един отнай-нечовешките епи-зоди в търговията сроби.

РОБИТЕ ИЗБЯГ-ВАТ В ГОРИТЕТова са били години,

в които по селата на Африка са били хващанихиляди негри, закарвали са ги в пристанищатана Антилите и ги продавали на богатите испан-ски и френски „хацендерос" (плантатори). При-нудени да работят на плантациите за захарнатръстика при най-жестоки условия, многобройнироби побягвали в горите, дето постепенно се съби-рали на дружини — днес бихме ги нарекли пар-тизански, — решени забранят свободата си.

Редовният „лов за черен дивеч", както са гонаричали белите, давал слаба плячка и нерядкосвършвал с кървави поражения за колонизаторите.Затова белите измислили оръжие, което биломного по-убийствено от пушката и камшика,за да потискат огненото желание за свобода. Отблизката Бразилия те внесли стотици змии„връх на копие" и ги пуснали по горите на ос-трова.

„Върхът на копие", чието научно име е Бо-тропс ланцеолатус, произхожда от Южна Аме-рика. Тя достига дължина от 1,80 до 2,40 метраи става дебела колкото ръка. Кожата и е едно-образно сиво — кафява, понякога и по-светла ивсред преплитащи се корени и в блатисти местамъчно може да се различи. „Върхът на копие"дължи живописното си име на острата форма наглавата си, както и на характерния начин дапълзи по земята с изправена шия. Много ловкаи безшумна в движенията си, тя хапе светка-вично бързо, при което разтваря широко уста иизбутва напред отровните си зъби. Засегнататачаст на тялото се подува за няколко минути исе оцветява тъмносиньо. Подуването бързо на-

14

раства, ухапаният бива обхванат от силниспазми, а след това от неудържима умора.Смъртта почти неизбежно настъпва след околоедин час.

„ВРЪХ НА КОПИЕ" ПРОДЪЛЖАВАДА БЕСНЕЕ

Това е змията, която белите колонизатори наМартиника са въвели преди един век на острова,за да внушат у робите страх и ужас и да по-пречат на тяхното бягство от плантациите.Ужасното средство се оказало извънредно ре-зултатно. В онези години стотици избягалироби намерили смъртта си в горите, и костите имоще дълго време давали доказателства за нечовеш-ката жестокост на белия човек.

Но не минало много време и измисленото отплантаторите оръжие се обърнало и срещу тяхсамите. Защото „върхът на копие" се размно-жил извънредно бързо и скоро оставил горите, зада потърси плантациите и дори домовете набелите.

В течение на три години, от 1822 до 1825, в

областта Фор дьо Франс намерили смъртта сиповече от две хиляди души.

За кратко време това влечуго станало мъчениеза Мартиника и довело до редица извънреднимерки. Дневната работа по плантациите за-почвала едва след като те се претърсвали допоследното ъгълче, за да се открият евентуалнонамиращите се там змии и да се прогонят.Дворовете и градините около домовете на белитебили изчистени от всякакви храсти, от всякаквицветя и треви, а в жилищата се въвело обичайвсяка вечер да се преглеждат таваните и най-скритите местенца. Но всичко било напразно.„Върхът на копие" продължавал да беснее и сеелсмърт на острова.

Не дала по-добри резултати и паричната на-града, която се получавала за всяка змийскаглава. И макар тези опити да свършили с огромниколичества убити влечуги (в областта Пекуеза една единствена година били убити 1624 змии),те не били достатъчни, за да ограничат убий-ствената напаст.

Поради искане на колонизатори, в 1831 г. единанглийски кораб донесъл на острова известен брой

15

мангусти. Но тези животинчета, които в Индияизяждали невероятни количества змии, предивсичко кобри, срещу чиято отрова имат имуни-тет, не посмели да се хвърлят срещу „върха накопие". По-късно било установено, че мангуститесъвсем нямат имунитет срещу отровата на новияси неприятел и изобщо срещу отровата на аме-риканските змии. Мангустите не само се оказалинеспособни в борбата срещу „върха на копие",но дори станали нещо като бич на тая страна,защото започнали да ловят кокошките и другидворни жьвотни и навредили на насажденията.

ДАЖЕ „СЕКРЕТАРЯТ" Е БЕЗСИЛЕН

Няколко години по-кьсно опитали и с другизвестен унищожител на змии, една африканскаптица с дълги, желязно — твърди крака и силначовка, наречена „секретар". И тя оставила„върха на копие" на мира и се задоволила да ловигущери и жаби. Всеки естествоизпитател бимогъл да предрече тая несполука, защото евсеизвестно, че тези птици с дълги крака отиватна лов само през деня, докато „върхът на копие"е нощно животно.

В своето отчаяние плантаторите се заели дагорят цели горски области. Някои отишлитолкова далеч, че запалили собствените сиплантации и унищожили огромни богатства.

Мнозина напуснали острова и се преселили наконтинента. Когато вече изглеждало, че нищоне може да помогне, едно силно изригване на вул-кана Мон Пеле обсипало двете трети на островас лава и унищожило голям брой „върхове на копия",но заедно с това и 40 000 души загубили живо-та си.

Колонизаторите заплатили скъпо за измисле-ното срещу робите оръжие. Въпреки изригванетона Мон Пеле, отровните змии и до днес още састрашен бич в Мартиника.

16

ТЕЛЕВИЗИЯТАТрудно е да се даде цялостно

обяснение на всички процесии технически средства, които сеизползват, за да може върхуекрана на телевизора да се на-блюдават събития, случили сена много километри далечина.

Искате ли да се опитаме данадникнем всред комплекса отсложни съоръжения, които из-граждат една телевизионна си-стема? Няма защо да разглеж-даме обстойно принципите,върху които те са изградени— познаването на закона наОм или направата на кристалендетектор са така далеч от същ-ността на телевизията, кактоврящото котле, закачено надогнището, е далеч от съвремен-ните мощни парни турбини,които движат кораби или вър-тят генераторите в електроцен-тралите. Това не бива да ви от-чайва, млади читатели. С всекиизминат ден вашето богатствоот знания ще се увеличава, зада дойде времето, когато някоиизмежду вас ще работят за прео-доляване трудностите, коитопроблемите на цветната теле-визия ни поставят. С тяхноторазрешаване вие ще направитеза развитието на телевизиятане по-малко от нашето поколе-ние, което ви дава възможноств здрачината на топлата и уютнастая да наблюдавате върху те-левизионния екран стремител-ните скокове на скиорите отснежния трамплин.

Но какво представлява тозиекран ?

Това е една голяма електрон-на лампа — така наречената

Браунова катодна тръба. Вът-решната предна част на тръбата,която представлява екрана нателевизора, е покрита с тънъкслой от специално флуорисци-ращо вещество. Върху този слойпада излъчваният от катода натръбата електронен лъч. Неговие лесно можете да видите,ако пуснете телевизора да ра-боти, когато няма предаване.Тогава в центъра на екрана щезабележите едно малко светлопетно — това е мястото, къ-дето електронният лъч попадавърху светлочувствителния слойна тръбата и неговата енергиясе преобразува в светлина. Зада получим образ, необходимое този лъч да може да достигнедо всяка точка от повърхносттана екрана. По-точно целиятекран е разделен на много хо-ризонтални линии (625 при бъл-гарската телевизия), които елек-тронният лъч последователнопробягва за 1/25 част от секун-дата. Тези линии лесно се забе-лязват, когато се доближите бли-зо до телевизионния екран. Теобразуват така наречения ра-стер. За да може електронниятлъч да извърши това сложнодвижение, се използват редицаелектрически явления — син-хронизация, развертка и т. н.,с които е още твърде рано дави запознаваме. Управлениетона лъча се осъществява от двеелектрически системи, съответ-но за хоризонталното и верти-кално отклонение. Тяхното дей-ствие ще разберете най — добре,когато разгледате схемата настр. 19.

В горната част е дадено опро-стеното устройство на една нор-мална катодна тръба. На дол-ната фигура сме онагледилидействието на управляващитесистеми (вертикална и хоризон-тална) с мускулното усилие надвама души, които отклонявателектронния лъч в една илидруга посока.

Образите могат да се разглеж-дат като съчетание от множест-во по-светли и по-тъмни точки.Това се забелязва, ако поглед-нете отблизо клишето на еднафотоснимка от вестник. По съ-щия начин се изгражда и обра-зът в телевизията. Тези по-светли и по-тъмни точки сесъздават от промяна в интен-зитета на електронния лъч,който пробягва по телевизион-ния екран. Колкото интензи-тетът на лъча е по-голям, тол-кова съответната точка е по-ярка. Това се командува по-средством радиовълни от теле-визионния предавател.

Но да надникнем в телевизи-онното студио — от там се пре-дава образът на говорителката,която приветливо ни поздра-вява при откриването на про-грамата. Звукоизолацията настудиото е така съвършена, чещом зад нас се затвори двой-ната тапицирана врата, като чели потъваме в някакъв святна тишината. Всичко това енаправено, за да можем, стоейкиу дома пред телевизора, дачуваме колкото е възможнопо-ясно предаването. Това ерезултат от постиженията наедна друга наука, наречена аку-

17

етика. Тук трябва да ви кажем.,че осъществяването на телеви-зионните предавания стана въз-можно благодарение напрегна-тата работа на много учениспециалисти в областта на физи-ката, електротехниката, опти-ката, химията, математиката, ра-диотехниката и пр.

Ето, дежурният операторвключва осветлението на сту-диото — облива ни поток от свет-лина, излъчван от многото скри-ти във височината на залата мо-щни лампи. Всички те са монти-рани така,че да може студиото дабъде осветено по възможност по-равномерно. На различни местаиз залата висят чувствителнимикрофони. Срещу нас е блясна-ло голямо като витрина стъкло,което ни дели от командното по-мещение и режисьорския пулт.Там дежури персоналът, койтоосигурява качествения образ извук на предаването. За мла-дите техници сигурно е по-ин-тересна другата зала — там,където са монтирани електри-ческите съоръжения и устрой-ства на телевизионния преда-вател. От пръв поглед тук щевидите множество стоманени

щитове, през чиито вентила-ционни мрежи едва се забелязвасиянието на работещите мощнирадиолампи. В тях електриче-ството, подчинено на волятана човека, работи за превръ-щането на образа в невидимирадиовълни. Много близо допредавателната апаратура не бивада се приближаваме поради ви-сокото напрежение на електри-ческия ток и опасността от него.

Телевизионните камери са ня-колко — обикновено две илитри в зависимост от големинатана студиото. Понякога те семонтират на специални колички— тогава много добре може дасе следи движението на арти-стите и ние придобиваме чув-ството, стоейки пред телеви-зора, че се движим и наблюда-ваме от всички страни.

Звуковият съпровод — го-ворът и музиката — напълнонаподобява едно нормално ра-диопредаване и обикновено сеосъществява на ултра къси въл-ни (УКВ). По този начин най-добре се избягват паразитнитесмущения.

От камерите и микрофонитеобразът и звукът се подават на

режисьорския пулт. Там всякаот трите приемателни телеви-зионни камери предава по единобраз, който зависи от мястото,на което тя е поставена. Рабо-тещият на командния пулт из-бира най-добрия от трите об-раза и го включва към телеви-зионния предавател. Отстранилесно може да се забележи койот приеманите образи се по-дава за излъчване — това сеозначава с автоматически свет-налата червена лампа-индика-тор, монтирана върху камерата.Представете си, че сте на ста-диона. Едната телевизионна ка-мера е поставена към средатана игрището, а другите две —непосредствено до вратите надвата отбора. В зависимост отмястото на играта се включватази камера, която е най — близодо футболната топка.

За съчетаване работата наоператорите и режисьора е необ-ходима добра телефонна връзка.Чрез нея режисьорът по всяковреме дава указания на техни-ческия персонал.

Както знаете, голяма част оттелевизионните предавания несе осъществява в студиото,а се използват т. н. репор-тажни предавания — спектакли,спортни срещи, мотоциклетнисъстезания, посещения в за-води и пр. При това е необхо-димо използването на „репор-тажна" кола. Камерите и микро-фоните са свързани с колатапосредством дълги кабели; внея се извършва предварител-ната обработка на приеманатакартина и звук. Оттук образътпосредством малък предавателсе изпраща в централното те-левизионно студио. Там мате-риалът наново се обработва,след което постъпва за излъч-ване в мощния телевизионенпредавател, за да достигне мигслед това до вашия екран.

18

Тъй като радиовълните, но-сещи телевизионния образ, иматкъса дължина, те се разпро-страняват праволинейно. Товаограничава далечината на теле-визионното предаване на ня-колко десетки километра. Тезивълни не са в състояние дапреодолеят прегради (хълмове,планини, високи здания и др.)и затова телевизионната ан-тена на предавателя се монтирапо възможност по-високо. За даможе телевизионното предаванеда се наблюдава по цялатастрана, излъчваният от софий-ската телевизионна станциясигнал се препредава посред-ством специални транслационнистанции. Те имат ролята даусилват получения сигнал и даго излъчват за приемане вблизкия район. Такива стан-ции вече са монтирани или сепредвижда да бъдат построенина много върхове от нашитеродни планини.

През последните години бяханаправени успешни опити зачувствителното увеличаване зо-ната на телевизионното преда-ване чрез използването на са-молети. Предавателната теле-визионна станция се монтира всамолета, който кръжи над сту-диото. Естествено се поставявъпросът дали не е възможно засъщата цел да бъдат използваниизкуствени космически спът-ници. Вече са осъществени пър-вите космически телевизионнипредавания и се разработватпроекти за тяхното широко из-ползване.

Инж. Ц. СТЕФАНОВИнж. Ф. АТАНАСОВ

научни сътрудници при БАН

В залата на телевизионния предавател

Работа с една от камерите прителевизионно предаване

Схема за отклоненията

ПРИКЛЮЧЕНСКИРАЗКАЗ

— По този проток,буана! — водачът по-сочи с ръка към сте-ната от тръстика.

— По дяволите, док-торе! Това ми приличана клопка!

— Прав сте, Ерик!Пригответе се за вся-какви изненади!

— Добре.Негрите в катера заредиха карабините и намес-

тиха подръка копията с широки мечовидни острия.Ерик хвана ръкоятките на тежката картечницаи грижливо заопипва през мерника неподвижнататръстика. Само доктор Метю Райт остана непод-вижен с кинокамера в ръце.

— Малък ход! — тихо заповяда той.Моторът задавено изръмжа. Катерът започна

да описва широка дъга. Водачът, млад негър сголям белег на лицето, застана до доктора и вдигнакарабината си.

— Тук, буана!Зад малко плаващо островче от орхидеи и храсти

се виеше тясна ивица свободна вода. Механикътзагаси мотора. Катерът бавно навлезе в протока.

— В тръстиката голямата мамба снася яйцатаси. Внимавай, буана! — предпазливо напомниводачът.

— Зная — отсече ученият и продължи да севзира напред.

Плаването продължи в гнетяща тишина. Следпетнадесет минути протокът се разшири.

Доктор Райт запита:— Това ли е блатото?— Тук е неговото начало, буана!Катерът предпазливо продължи сред необозри-

мата шир на черните мочури. Непознати миризмисе смесиха с отвратителни зловония. Тук почтинямаше растителност. Само тръстика и острататрева „рата" растяха по плитчините и малкитеостровчета. Не се чуваше никакъв звук. Дориптици не прелитаха над това прокълнато място.

— Какво ще кажете, Ерик? Идеален инкубаторза рептилии!

Ерик ван Блик намести очилата си и сериозноотговори:

— А може би резерват за живи изкопаеми!Доктор Райт скептично сви устни:— Ще видим.Доктор Метю Райт ръководеше научна експе-

диция в Северна Родезия по границата с Конго.Северозападно от Ндола на едромащабните картиимаше голямо бяло петно, означено с тайнстве-ното название Джиунда. От тук идваха чудноватислухове, които най — сетне заинтересуваха докторРайт. Малцината европейски ловци, които стигаха

до Джиунда, разказваха, че в обширните блата натази област се въдели някакви дракони. Местнитежители, храбри ловци и следотърсачи, трепереликато деца, само като чуели страшното име Кон-гамата. „Сянката на смъртта" наричат това тайн-ствено животно. Всички са убедени, че който говиди, умира до залез слънце.

Експедицията на доктор Райт трябваше да съ-бере нови експонати за музейните сбирки на „На-ционалната природонаучна фондация", както и запърви път да проучи систематично фауната на тозирайон.

Метю Райт беше най-подходящият човек заначалник на подобна експедиция. Той беше изслед-вал в продължение на двадесет години животин-ския и растителен свят на Африка. Знаеше де-сетки езици и наречия. Негово откритие бяханяколко нови вида бозайници, а книгата му заафриканските влечуги се славеше измежду спе-циалистите като класически труд.

Метю Райт не обичаше многолюдните експе-диции. Той се задоволяваше с дванадесет преданимасаи, които умело боравеха с модерно оръжие ибяха известни като добри ловци.

Неговият помощник Ерик ван Блик беше другащастлива находка за експедицията. Този момъкбеше добър естественик, въпреки че не можешеда се похвали със систематично образование. Вджунглите на Гвиана и на Бразилия холандецътбеше ловил феерични пеперуди и събирал орхидеиза любителите. В горите на Цейлон, Борнео и Су-матра събирал отровни змии за научно-изследова-телските институти. А в африканските равнинипреследваше леопарди и носорози. Ерик ван Бликбеше отличен стрелец и препаратор.

— Към островите! — заповяда Райт. — Пъленнапред!

В селото не ги посрещнаха любезно. Негрите понякакъв начин бяха разбрали, че двамата белии дванадесетте масаи са тръгнали на лов за„Сянката на смъртта".

Райт и ван Блик предпазливо започнаха да раз-питват местните ловци. Негрите заговориха нео-хотно, но разказите им си приличаха като двекапки вода.

В неогледните блата на север от селото живеелетящо чудовище, наричано Конгамата.

— Какъв цвят е перушината му? — питаше Райт.Отговорът беше винаги един и същ:— Конгамата е гол като жаба, буана!Вечерта ван Блик и ученият обсъждаха в палат-

ката получените сведения. Райт замислено пре-глеждаше бележника си. Холандецът започнапръв:

— Ето какво, док! Негрите не ще кажат, че добрепознават това, което никога не са виждали. Акоим покажете изображение на двугърба камила или

20

Конгамата

на кит, никога не ще чуете, че такива животнисе въдят в околностите.

— Вярно! — флегматично потвърди Райт. —Негрите са правдиви в това отношение. Около тяхстават достатъчно чудеса, за да има нужда отизмислянето на нови. Какво предлагате, Ерик?

— Да им покажем изображения на различниживотни, които донякъде наподобяват тяхнотострашилище. Аз пък ще проверя тяхната искре-ност, като им покажа китайски дракони

— Така ще направим, Ерик.В палатката влезе Мбото,моторист на катера и

вожд на масаите.— Какво има?— Иска да влезе Нзуа, буана!— Това е най-добрият ловец на племето. Днес

не беше в селото. Сигурно има важни причини,за да се срещне с нас по това време, док.

— Не иска селото да узнае за тази среща —пошепна Райт и се обърна към безстрастнияМбото. — Нека влезе!

В палатката се вмъкна млад висок човек с на-метка от леопардова кожа на раменете. Широкпояс от същата кожа стягаше ярката набедренапревръзка. Страшен белег разсичаше лицето нанощния гост, но не го загрозяваше. Умният исмел поглед разхубавяваше момъка.

— Седни! — покани го ученият.Нзуа извади от пояса си малка бронзова луличка

и кратунка с тютюн. Той бавно натъпка лулата,запали я и с наслада пое острия тютюнев дим.Белите мълчаливо го наблюдаваха. Според мест-ния обичай гостенинът пръв заговаря за работата,която го води при домакините.

Нзуа дръпна няколко пъти от лулата и каза:— Не ходете в блатата, о, чужденци! Там ви чака

смърт. Това казвам аз, Нзуа, най-великият ловецна селото. Защото аз срещнах Конгамата и тойме беляза за цял живот — негърът показа бе-лега. — Вървете си, бели мъже!

— Значи, ти си видял „Сянката на смъртта"?— запита Райт.

Негърът кимна.— На какво прилича това чудовище?— То има клюн на пеликан, зъби на крокодил

и крила на птица.— Каква му е перушината?— Кожата му е гладка като на жабче.— Цветът?— Червена като прясна кръв.— Ти уби ли го?Нзуа горчиво се усмихна:— Може ли копието да убие животно, което

има крила, дълги повече от двадесет и осем фута?— Осем метра и половина разпереност на кри-

лата! Това е нечувано! — възкликна холандецът.— Почакайте, Ерик! — спокойно каза Райт и

постави на масата няколко снимки.— Нека започнем с драконите! — напомни Ерик.— Добре.Холандецът взе една книга с източни приказки

и я разтвори. Яркото изображение на китайскидракон се хареса на негъра. Той поглади с пръстгланцираната повърхност на страницата и поклатиотрицателно глава. Райт му даде снимката наюжноамерикански вампир:

— Прилича ли?— Не, буана!Още няколко птици и бозайници бяха отхвър-

лени от негъра. Тогава Райт неочаквано отворипред него палеонтопогическия справочник. Настраницата имаше цветно изображение на пте-родактил.

— Какво ще кажеш за това?Негърът побледня:— Конгамата! От къде го имаш, буана? —

сетне добави внушително: — Тези от блатото самного по-големи!

Изображението в справочника беше колкотопощенска марка. Ван Блик беше изненадан:

— Жив птеродактил 70 000 000 години след изми-рането на всички гигантски влечуги! Невероятно!

— Ние и двамата мислехме за това, Ерик, но

НЕПОЗНАТИ ДУМИ

БУАНА — господин, почтително обръщение на негрите в Еквато-риална Африка.МАМБА — голяма отровна змия, известна в две разновидности:черна мамба и зелена мамба.РЕПТИЛИИ — влечуги.НДОЛА — град в Северна Родезия, административно и търговскосредище.МАСАИ — африканско племе от равнините на Южна Африка.ДОК — фамилиарно съкращение на доктор в английския език.ФУТ — английска мярка за дължина, равна на 30,48 см.ВАМПИР — голям прилеп, който смуче кръвта на спящи животни ихора.ОКАПИ — смятан за изчезнал прародител на днешния жираф. Мно-гобройни живи екземпляри от него били открити преди около 20 го-дини в джунглите на Екваториална Африка.ПИКИРАНЕ — полет отвесно надолу.ПТЕРАНОДОН — гигантски летящ гущер, обитавал моретата и ла-гуните на Средния Мезозой.

СТОИЛСТОИЛОВ

не се осмелявахме да го кажем. От сутринта тазимисъл не ни оставяше спокойни — меко отговориученият. — Всички описания на разпитаните ту-земци съвпадат с белезите на птеродактила.

— Въпреки това. . .— Не забравяйте, Ерик, че Африка се смята

за остатък от древния южен континент Гондвана,отломък от който е и Южна Америка. В джунг-лите на Бразилия и тук — в Екваториална Аф-рика всичко е възможно. Особено в Черния кон-тинент, където от петстотин милиона години нее имало вътрешни морета, които при своето об-разуване да унищожават масово животинския ирастителен свят. Геологичните промени от предипетдесет милиона години, които разкроили нановодругите континенти, не докоснали Африка. Зале-дяването на Европа, Азия и Северна Америка недостигало до тук. В неизследваните гори на Африкаучените откриха окапи — животно, което и доднес живее, въпреки че според науката отдавнатрябваше да загине. Африка гъмжи от живиизкопаеми, Ерик!

— И от неизвестнивидове, док. Зная то-ва. Но защо други екс-педиции не хванаха ди-рите на този симпати-чен Конгамата?

— Много просто. Ме-стните условия нала-гат на всички експе-диции почти едни исъщи маршрути. Такаче ние в действител-ност не познаваме дори

и една десета от екваториалните области на Афри-ка. Какво има в непроходимите екваториални гъс-талаци, никой не може да каже!

— Невероятно! — вълнуваше се холандецът.— Вие сам казахте, че негър никога не ще се

похвали с онова, което не познава. После откъдетези примитивни ловци, без да са изучавали па-леонтология в университета, така точно ще ниопишат един летящ гущер?

Последният довод срази холандеца. Той погледнакъм чернокожия и тихо каза:

— Ние трябва да отидем в блатата, док. Оста-вете на мене преговорите.

Райт кимна. Ван Блик взе тежката ловна кара-бина „експрес уникум" и каза:

— Нзуа е велик ловец. Той се е преборил със„Сянката на смъртта" и е останал жив. Но въпрекихрабростта си няма пушка. Ако дойде с нас в бла-тото — ще получи това оръжие. Малцина белиимат такава пушка!

Холандецът не преувеличаваше. Негърът знае-ше това. За да направи предложението още по-съблазнително, ван Блик започна да монтира оп-тичния мерник. Това беше последната примамка.Негърът каза задавено:

— Ще трябва да напуснем селото призори. Пъ-тят е дълъг. От селото никой не трябва да знае,защото ще ни попречат.

— Отлично! Вземи пушката! Утре ще получишголям сандък патрони.

Негърът си тръгва.

22

— Кажи на Мбото да приготви катера.— Да, буана!

* * *

В засада се укриха Метю Райт, Ерик и Нзуа.Катерът ги остави на малък, обрасъл в тръстика,остров и напусна блатото преди залез.

Ранната екваториална нощ се спусна бързо катограблива птица. Тримата мъже се свряха под мре-жата от бодлив тел и се загърнаха в наметките си.

Изведнъж невероятни шумове изпълниха въз-духа. Ухото улавяше острото свирене на летящметал, детски гласове, звънтенето на скъсаниструни и много други звукове, които изглеждаханереални като видения на едно разстроено въо-бражение.

— Магнитофонът! — заповяда Райт.Холандецът включи апарата и ролката бавно се

завъртя.— Поставихте ли микрофоните на подходящи

места?— Да, док.— Отлично! Ето гласове на първобитна нощ

от преди сто и петдесет милиона години!Холандецът се пошегува:— Сърцето на Гондвана пулсира!Ученият беше сериозен:— Вие не подозирате колко сте прав този н и ,

Ерик!В плътния вонлив мрак около тях се водеше оже-

сточена борба за съществуване между неизвестнисъщества. Тримата мъже стискаха оръжието и севслушваха в стоновете и пронизителните писъци.

Няколко пъти доктор Райт включва ръчнияпрожектор, Снопът ослепителна светлина не ула-вяше нищо. Черната вода беше непроницаемакакто през деня.

— Негово величество цар Конгамата ни отказвааудиенция! — прихна Ерик. — Блатното плашилосе уплаши от пушката на Нзуа! Какво ще кажеш,ловецо?

Негърът отговори сериозно:— Той долита с деня. Това е неговият час за

убийства.— Отлично! До разсъмване остава още час.Зората дойде внезапно, както това става само на

екватора. Тримата мъже разкършиха тела и на-бързо закусиха. Над черните мочури беше тихокакто вчера. Нищо не напомняше за ужасите наминалата нощ. Тайнствените обитатели се бяхаскрили, без да оставят следи.

„Сянката на смъртта" налетя тихо и неочаквано,като че ли искаше да оправдае своето прозвище.Пръв забеляза чудовището Нзуа и бързо изпразнидвете цеви на своя „експрес". Ван Блик вдигнаглава и силно блъсна доктора.

— Лягайте, док!Автоматен откос наруши тишината. Метю Райт

се хвърли по очи и усети как над него профучасъс свирене някакво огромно тяло. Холандецътпродължи да стреля.

— Връща се! Снимайте, док!Метю Райт се надигна н насочи камерата към

приближаващото чудовище. Триъгълните ци-пести крила и зъбатият клюн му бяха познати:

— Птеранодон, Ерик! Истински птеранодон!

— Разбрах по дивотията му, док!Камерата тихо забръмча. Негърът и Ерик ча-

каха с насочено оръжие.— Дано направи още един кръг, Ерик!— Не, док. Аз съм служил в авиацията. Той

се готви да пикира като лек бомбардировач!— Стреляйте! Аз ще снимам до последния

момент!Нзуа се прицели и натисна спусъка. Този път

голямокалибрените куршуми удариха зле чудо-вището. То се залюля, но продължи да пикира.Ерик смени пълнителя на своя автомат и пак из-стреля няколко къси, но точни серии.

Птеранодонът се преметна като играчка и стре-мително започна да пада със свити крила.

— Пазете се!Конгамата падна на острова. Тримата затичаха

през тръстиката към това място. Страшна глед-ка се откри пред очите им. Голата, омърсена стиня кожа пулсираше като огромно сърце. Тяпроменяше цвета си от нежно розово до тъмночервено. Клюнът заплашително се отваряше ипоказваше многобройни зъби. От гърлото излизахаостри и същевременно сподавени стенания, коитобиха накарали и най-смелия да потрепери.

Райт и Ерик започнаха да снимат, докато Нзуадържеше чудовището под прицел. Изведнъж то гизабеляза и запълзя към тях. Пречупените крила сноктести пръсти оставяха дълбоки бразди в пръ-стта.

— Достатъчно снимахме! Довърши го, Нзуа!Два гърмежа разтърсиха въздуха. „Сянката на

смъртта" беше мъртва.— Пригответе нужното за измерване и препа-

риране, Ерик!Двамата бели мъже сръчно и бързо вършеха;

своята странна работа около трупа на чудовището.Негърът ги наблюдаваше и тържеството на побе-дител като че ли изтри от лицето му ужасния белег.

В далечината припряно затрака моторът набелия катер.

23

ВЕНЕЦИЯПРЕДИОСЕМВЕКА

осетете Венеция, нейните луксозни магазинии чудни реликви!— С такива думи венециан-ската управа хвалела още от Средновековие-то своята столица и привличала хиляди ту-ристи. Славата на града била огромна. Пред-ставете си с какви чувства средновековниятпосетител е пристигал в лагуната! Свикнал намрачни феодални замъци, на отблъскващи грубистени и тесни бойници, той изведнъж попадав един прелестен островен град без крепостицелият в аркади, в мозайки и каменни дантели.В богатите квартали сгради-те се редят край воднитеулици ведри и открити, неж-но оцветени, украсени съсзлато, с преплетени арабес-ки и рисунки. Черни и поз-латени гондоли превозват на-сам-натам елегантните вене-цианци, прочути по цял святс добрия си вкус. В пазаритена остров Риалто нашиятсмаян средновековен туристще види най-интересните сто-ки на тогавашния свят. Раз-кошни кадифета, воали, коп-рини, ламета, брокати лежатразстлани по двата етажа наголемите хали за платове.Техните съчетания от цве-тове предхождат с вековехармонията от багри на прочутите худож-ници, прославили Венеция през Ренесанса. Оталчност правителството крие своите тъй спо-собни текстилци - бояджии и продава тези тъ-кани като вносни, ориенталски. Други „стокиот Ориента" — купи от смарагд, от тюркоаз,от сапфир, чаши от опалин, свещници от ахат— са всъщност направени от оцветено стъкло,в насрещното селище Мурано.

Но по пазарите на Риалто пъстрата тълпаможе да купи и стоки, които наистина идат отОриента. Всъщност цялото богатство тук идва

от корабоплаването итърговията с Изтока.Венецианците снабдя-ват Европа с така тър-сените подправки —преди всичко с чер-ния пипер („чернотозлато" на Среднитевекове), после с ка-

ЛИЛЯНА

ДИЧЕВА

24

нела, каранфил, червен пипер, с медицин-ски растения — камфор, опиум, алое, „захарза гърло", с тамяни и смирна, с балсами,мастикс, амбра, нард, сантал. И не само из-точни стоки, източен дух имат тук. Когатоизлизат, жените трябва да покриват лицата сис була. И още една подробност от тяхнотооблекло: тези дами вместо обувки носят. . .налъми, или по — скоро кокили, огромни дървениобувки, високи 40—50 сантиметра, понякогаи до метър, наистина богато оцветени, но тол-

кова високи, така неудобни, че жените ставатгигантки, две — три глави по-високи от мъжете,и не могат да излизат, без да се подпрат с ръцевърху раменете на две слугини. Обувките -кокили, особено неудобни в един град, детовсяка минута трябва да се качваш в ладия,имат за цел да накарат жените да си стоят вкъщи. Венецианката води затворен живот,лишена е от образование, дори възпитаниетона децата често й се отнема от държавата. Ви-сокопоставената дама няма друго занимание,освен да седи на своята тераса и с помощтана сложни балсами да превръща под слънче-вите лъчи черните си коси в златни, тоест впрочутото „ в е н е ц и а н с к о — червено" .

Особено силно е тук византийското влияние.Наистина укрепналата морска република вечее отблъснала домогванията на Византия. Ноколко много византийско, гръцко и оттам —антично, се е запазило в тоя град! Единственамежду градовете на Европа, Венеция не е билаосакатена от варварските нашествия и от фео-

Традиционни празненства възкресяват някогашната Венеция

далния строй. Докато в Италия и най-дебелитекрепостни стени се сривали под напора надивите ломбарди, избягалите на блатиститеостровчета венецианци се спасили със своягъвкав ум и голямото си единство. Докато вИталия и в Европа се унищожавали всички до-стижения на античната цивилизация (римскотоправо, понятията за държава., за държавниинституции, за гражданско обслужване), мал-ката островна държава поискала да има репуб-ликански строй и справедливо правосъдие.Докато цяла Европа била разпокъсана в назад-ничави феодални кралства и баронства, един-ствена Венеция поддържала държавния ред иомразата към деспотизма.

И тъй., постои ли известно време тук, на-шият средновековен турист ще открие въвВенеция неща., които ще го смаят всъщностповече от улиците — канали, повече от прелестта

и богатството на бита. Във Венеция няма ри-цари, земевладелци, монарх, няма истинскидържавен глава, макар че има дож. Управляваедна „организация" от 5 000 благородници,потомци на ония бегълци, които с вековниусилия построили града върху тинестите пар-ченца земя. Тези 5 000 души се събират всякаседмица в специална зала на Двореца—те сатака нареченият Голям Съвет. Всяка граждан-ска наредба, всяко назначение на служба, ма-кар най-дребна, бива решавано от тях с без-пристрастни и сложни избори. Съдът се съ-стои от един Съвет от 40 души, „външнотоминистерство" — горе — долу от 500 души. Всекиотдел на държавния живот се контролира отнякакъв Съвет, или Колеж, или Инспекция— във всеки случай не от един човек. Глав-ното правило на венецианския държавен реде да се пречи на отделната личност да обсеби

25

властта. Трябва да управляваколективът. За тая цел, за дацари разбирателство междупетте хиляди души, които сезанимават с държавните де-ла, правителството се месиупорито в личния им живот:следи разговорите им, раз-глежда всяко семейно недо-разумение ; скарат ли се братя,или баща и син, веднага из-праща „сдобрители", чуе лиза вражда между двама бла-городници, арестува ги в еднаи съща килия на затвора ине ги пуска, докато не сесдобрят. Държавата дава па-рични помощи и пенсии напо-бедните и учи безплатнодецата им. На най-богатитепък възлага такива държав-ни постове, които са свър-зани с големи разходи (на-пример посланици в чужбина,

Венециански „таксита"

Площадът с катедралата

на които се дава заповед да живеят най-разкош-но). И никой не може да откаже възложения мупост, инак черно петно ще легне върху семей-ството му и освен това ще трябва да плати гра-мадна глоба. Никоя служба не се дава за повечеот три години. Член на сената се избира за еднагодина, член на „Съвета на Десетимата" —също, член на Колежа се избира само за шестмесеца, а председателят на „Съвета на Десе-тимата" и председателят на Съда се избиратсамо за един месец. Още повече: всички, коитоса заемали някоя от особено ръководнитеслужби, трябва след това да пропуснат едниизбори, преди да бъдат назначени на другомясто. По тоя начин необикновена раздвиже-ност цари в държавния апарат. Някой можевчера да е бил член на „Контрольорите по раз-коша", а днес да е инспектор по уличната смет.Друг днес е посланик, утре—пазител на изящ-ните изкуства, а вдругиден — контрольор набрашното. А колко е ограничена властта надожа, тая едничка държавна служба, заеманаот едно единствено лице! Наистина само тойе избиран до живот; но големият съвет обик-

„Мостът на въздишките", свързващ двореца със затвора „Златната къща", завършена през 1440 година

новено избира за дож някой кротък мъдърстарец. При това., в деня на избора си той трябвада се закълне в една писана конституция (не-чут факт тогава за Европа). Заплатата му есмешно малка и задълженията му да дава отличните си средства няколко банкета годишного затрудняват. Той нищо не решава сам:Сенатът, Десетимата, Големият и МалкиятСъвет решават какво да говори и прави.Роднините му нямат право на високи длъж-ности, докато е жив. „Инквизиторите по за-пазване на държавната тайна" го следят чрезнарочни „съветници на дожа". Тези шестдуши могат да влизат денем и нощем в дома му,за да видят не приема ли някого скришом;те определят начина му на живот, както и насъпругата му, четат всичките му писма, при-съствуват неизменно, когато разговаря с чуж-денци. Каквито и подаръци да му изпращатчуждестранните владетели, той няма правода ги задържи, длъжен е да ги предаде на Се-ната. Когато сам подарява, името му, изгра-вирано или избродирано върху предмета, неиз-менно е придружено от думите: „По решение

на Сената". Извънредно трудно му се разре-шава да иде в чужбина, и то само на бани,ако е тежко болен. В такъв случай всичките5 000 души се събират и решават на кои банида го пратят, за колко време и с кои пазачи.Като жив, той няма право да носи оръжие;едва като умре, препасват му сабя. Но и смърттане го отървава. Три дни умрелият дож трябвада лежи в една странична зала на двореца, апрез това време трима инспектори, излъчениот Големия Съвет, прекарват през сито всич-ките му дела и разходи. Ако в нещо е пре-вишил или сбъркал, отнема му се правотона държавно погребение, а наследниците муще плащат тежки глоби.

Как ли се струва всичко това на нашия ту-рист, средновековния германец или англича-нин? Свикнал на всевластието на различникрепостни владетели — графове, барони, мар-кизи, князе, крале, — тогавашният европеецсъс смайване открива, че тук управлява на-истина една върхушка, но върхушка, самона-ложила си желязна дисциплина в полза надържавата. „Тук освен думата „свобода" ня-

27

мат друга дума на устата си!" — възкликваедин пътешественик. „Тук господарят нямаправо да набие своя слуга!" — пише друг.„Но тоя народ е едно семейство!" — казватрети. „Венеция — това е светът наопаки!"— решава четвърти. Тук народът е длъженда донася на правителството за всяка неред-ност: по стените на двореца има отвори въввид на лъвски уста., нещо като пощенски ку-тии, гдето се пускат писмени оплаквания; такаче във Венеция последният бедняк може дапоиска правителството да накаже някой синна мощна фамилия. Донесенията не бива дабъдат анонимни; неподписаните се хвърлят,без да се четат. Нещо повече, за несъобщаванена престъпление се налага тежка глоба! Можеби поради това Венеция е единствената дър-жава, която няма полиция. Тя и войските синастанява на сто километра далеч от столицата(нали може някой властолюбец да ги привлече,за да стане тиран!). Този град поддържа вътреш-ния си ред само чрез доброволци. Най-актив-ните между тях са прочутите „арсеналоти" —работници корабостроители от Арсенала.

Дворецът на дожите нощем

Арсеналът е обект, който всеки турист държида посети. Той се намира зад огромни ярко-червени стени на островите Земелла. Тук сеправят венецианските кораби, тук се леят ве-нецианските топове. Четирите вътрешни басей-на побират 3—4 тогавашни флоти. В корабострои-телниците не могат да станат никакви краж-би : всяка дъска, всяко въже, дори всеки гвоздейса щамповани с печата на Републиката — кри-латия лъв. В Арсенала не приемат нови работ-ници. Тук занаятът е наследствен, предавасе от баща на син. Може би затова арсенало-тите — най — добре платените майстори във Ве-неция, любимци на целия народ — са и едниот най-добрите корабостроители в света. Натехния опит и строго предаваните от баща насин технически тайни се дължат до голямастепен морските победи на Венеция.

С могъщата си флота Венеция заема предномясто в тогавашните морски съобщения. Ней-ните умни и ловки търговци навлизат в Сирия,в Арабия, те съживяват средновековна Фран-ция, като създават прочутите панаири в Шампан,съживяват далечната откъсната Англия. Нейнипредставителства има 'не само в Нюренберг, вАнверс, в Лондон, а и по Волга, по Дон и Чер-но море, в Сирия, в Египет, Монголия, кактои в нашето средновековно Търново. Държа-вата се грижи за младите и ги праща още катоюноши във Византия или по различни канто-ри, кара ги да отиват с корабите на далечнипътешествия, та „да се калят в бури и изпи-тания, за полза на родината". Така се раждаи оня жарък интерес към географията, койтое въплътен в примера на Марко Поло.

Нашият смаян турист, който е дошъл тукможе би само за да се поклони на палеца насв. Марко (изложен на показ в катедралнатацърква и уж лекуващ ревматичните болки),се завръща в своето скотовъдно баронство съссмутени чувства. Ако е сам барон или крал,той ще се изпълни с омраза и страх към тояград, дето „светът е наопаки". Със своеторепубликанско устройство Венеция е трън вочите на околните властелини. Тя е единстве-ната държава в Европа, която се е запазилас непроменено устройство цели 11 века. Тя епредала републиканските си идеи и омразатаси към деспотизма на френските мислители,възпламенили Великата буржоазна революция,а самият град Венеция е предал на Парижсвоето първенство, като столица на изяществотои добрия вкус.

Подобно на котета, която първо-начално едва се забелязва на небос-клона и не интересува никого, освенняколко задълбочени в науката ас-трономи, а след това, като блесне нанебето с удивителната си многоцветнаопашка, вълнува цялото човечество,така и астронавтиката се превърна заняколко години само от наука, инте-ресуваща неколцина учени, във важенпроблем за всички обитатели на на-шата планета. След грандиозните ус-пехи на Съветския съюз в областтана космическите полети интересът нахората към астронавтиката доби не-очаквани размери. Поради това Три-надесетият конгрес на Международ-ната астронавтическа федерация, кой-то се проведе от 24 до 28 септември1962 г. в курорта „Златните пясъци"при град Варна, представляваше из-ключително международно събитие.Освен делегатите на 29 страни, наконгреса присъствуваха внушителночисло журналисти и фоторепортери —представители на много български ичуждестранни списания и вестници.Едва ли е имало някога в света кон-грес, който да е представлявал такавапъстра картина от учени, журналисти,любители и младежи. В първите днина конгреса беше просто невъзможнода се намери място в аудиториите.

Необичайният интерес към наукатаи техниката на космическите полетине е случаен. След фантастичнитеуспехи на Съветския съюз, особенослед полетите на Николаев и Попо-вич, за всички е ясно, че човече-ството се намира непосредствено предосъществяването на своята вековнамечта: полет до Луната! А в пред-стоящите десетилетия се предвиждаосъществяването полета на човека доблизките на Земята планети Марс иВенера. Полетите на човечеството допо-далечните планети от Слънчеватасистема като Меркурий, спътницитена Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун идо самия Плутон се предвиждат докрая на настоящето столетие, а. поде-

тите към другите звезди ще бъдатпредмет на техническото обсъжданеи евентуално осъществяване презследващите столетия. По този начинразвитието на астронавтиката в бъ-деще ще постави човечеството предразрешаването на все по-трудни ипо-грандиозни проблеми. Във връзкас това развитие на астронавтикатабяха и почти всички доклади, изне-сени на конгреса.

Особено голям бе интересът къмдоклада на съветския космонавт Гер-ман Титов. Той разказа твърде кар-тинно за своя полет около Земята исъобщи, че на шестата обиколка епочувствувал леко повдигане и при-лошаване, както при морска болест.Това се дължи на някои смущенияв органа на равновесие — вътреш-ното ухо, които се предизвикват отсъстоянието на безтегловност. Тезиявления са били взети под вниманиепри подготовката на следващите съ-ветски космонавти Николаев и По-пович. При тях подобни смущения неса били отбелязвани. Титов съобщи,че Николаев и Попович при груповияси полет са изпълнявали точно пред-видения режим за хранене, спане, ра-бота и пр. „Струва ми се, каза той,че ние, които бяхме на Земята и кон-тролирахме техния полет, изпитвахмемного по-голямо напрежение, откол-кото самите космонавти. Така те сехранеха редовно по четири пъти наден, а ние за четири денонощия, до-като трая техният полет, едва ли смесе хранили общо два пъти; те спяхаредовно по седем часа на денонощие-то, а ние общо за тези историческичетири денонощия едва ли сме спалиседем часа. Накрая, ние на Земятане можахме да издържим този полети ги накарахме да слязат." Титов из-рази надеждата си, че за в бъдеще всеповече космонавти ще вземат участиев конгресите на Международнатаастронавтическа федерация, а можеби те ще почнат да се събират и на своиотделни международни конгреси.

Джон Артър изнесе доклад на тема„Проект на обитаеми лунни "кораби".Една интересна особеност на тозипроект е извънредно дебелата защитана кабината на космонавтите срещукосмическото лъчение, предизвиканоот слънчевите избухвания, които бяхаоткрити чрез съветските космическикораби през 1960 година. При тезиизбухвания от повърхността на Слън-цето се изхвърлят струи от частици,които се движат със скорости, близкидо скоростта на светлината и се про-стират на стотици милиони километридалеч от Слънцето. Нашата земна ат-мосфера ни закриля от тези опасниза здравето и живота на хората ча-стици.

В редица доклади се разглежда въп-росът за връщането на космическиякораб от Луната към Земята. Това енай-трудната част от целия полет накораба до Луната и обратно, тъй катопри връщането към Земята корабътще има твърде малки запаси от го-риво. Освен това той ще се вреже согромна скорост в плътните слоеве наземната атмосфера, което, при не-правилно провеждане на маневрата,може да доведе до неговото изгаряне.В доклада на Звара и Шрьодер сеотбеляза, че управлението и насоч-ването на космическия кораб приспускане към Земята трябва да за-почне още от едно разстояние на околодвеста хиляди километра.

Клемедсон докладва върху стери-лизацията на лунните и планетни кос-мически кораби. В следващото де-сетилетие се очаква много космическикораби да достигнат до Луната илидо някои от близките на Земята пла-нети. За да се избегне заразяванетона тези небесни тела от земни микро-организми, е необходимо всички обек-ти, които ще попаднат върху тях, дабъдат изключително грижливо сте-рилизирани и очистени. Навсякъде сепризнава, че подобно заразяване щепредставлява една непоправима беда занауката. То би осуетило всяка бъдещавъзможност да се изясни химичес-кият състав на материята и би замас-кирало природната картина, която ссъществувала на планетите прединамесата на човечеството.

Уилям Пикеринг даде интересниданни за автоматичната междупла-нетна станция „Маринър 2". Тя еснабдена с ракетен двигател и запасногориво. При пускането на станциятае била допусната грешка, вследствиена която траекторията на станцията ещяла да мине на разстояние 280 000километра от планетата Венера. Свключване на ракетния двигател по

29

КОНГРЕСПО

АСТРОНАВТИКА

XIII

30

Фрейз де Въобекс {Белгия) изнася доклад

заповед на земните командни пунк-тове траекторията на станцията е билаизправена и тя според изчислениятанаистина мина на 14 декември 1962 го-дина на 12 000 километра от Венера.Станцията притежава уреди за из-мерване температурата на планетнатаповърхност, за определяне структу-рата на облачната обвивка на Венера,за измерване на магнитното поле и заизмерване на различните видове лъ-чения и частици в околността напланетата.

Особен интерес предизвикаха до-кладите на съветските учени Про-кофиев и Мороз върху съветскитеизследвания на Венера. Както е из-вестно, светлината, която получавамеот планетата Венера, представляваотразената от нейната облачна по-кривка слънчева светлина. По тазиотразена светлина съветските ученис помощта на мощния слънчев спек-трограф на Кримската астрофизическаобсерватория са открили, че в атмо-сферата на Венера съществува ки-слород, нещо много важно за бъде-щите космонавти, които ще посетяттази планета. Досега се знаеше само,че в атмосферата на Венера има въг-лероден двуокис и водни пари. Про-кофиев съобщи, че съгласно съвет-ските изследвания, на повърхността наВенера трябва да цари температура от400°С, която се дължи на присъствие-

то на неизвестното засега веществов атмосферата на планетата. Това ве-щество действува като покривка,което не позволява на топлината отповърхността на планетата да се раз-сее в междузвездното пространство.Съветският учен Северний е открилначин да се предсказват слънчевитеизбухвания, които представляват гла-вната опасност за междупланетнитепътешествия. Това предсказване сеосновава на наблюдения на петнатавърху Слънцето и на магнитнитеполета върху него.

Освен двете планети, около Слън-цето обикалят хиляди малки планети,които са известни в астрономиятапод името астероиди. Някои от тезиастероиди понякога минават твърдеблизо до Земята — на разстояниеняколко милиона километра. ГеоргКолер предлага да се започне систе-матическо търсене на нови астероиди,минаващи близо до Земята, с помощтана земните станции и с помощта нанаблюдателни станции, разположенивърху изкуствените спътници. Асте-роидите могат да бъдат използвани

за целите на междупланетните пъте-шествия, тъй като те биха осигурилинеобходимия материал за защита сре-щу слънчевите избухвания, а същотака могат да доставят гориво за кос-мическите кораби. Те ще спомогнатза осъществяването на великите идеина Циолковски — създаването на из-куствени пръстени около Земята иСлънцето, в които ще се използва неиз-тощимата енергия на нашето светило.

Изкуствените спътници на Земятаще бъдат използвани за свръхдалечнарадиотелевизионна и телефонна връз-ка. На конгреса бяха докладванипървите опити за телевизионна и те-лефонна връзка чрез изкуственитеспътници. При някои от тези опитиспътниците са използвани само катоогледала за отразяване на къситерадиовълни. Това са найлонови ба-лони, посипани с алуминиев прах.Докладваха опити, при които се из-ползват радиопредаватели и теле-визионни предаватели, поставени наборда на самия спътник. Резултатитеса твърде обнадеждаващи и ниеможем да бъдем сигурни, че в близ-ките години с помощта на нашитетелевизионни приемници в къщи щевиждаме телевизионните програми наМосква, Лондон, Париж, Ню Йорки пр. Показани бяха снимки, напра-вени с изкуствени спътници, на облач-ната покривка на Земята. Съвършеноясно се наблюдават облаците и тех-ните вихри, в центъра на които сенамират опасните тайфуни. С помощта

тясно помещение — кабината на кос-монавта, едва ли ще бъде някомуособено приятно и всеки ще иска давземе по-бързата ракета за Марс,Венера, Меркурий. Бъдещето на ме-ждупланетните и междузвездните по-лети принадлежи на фотонната ра-кета, истинският кръстосвач на ме-ждузвездните пространства. Тази ра-кета се ускорява при своето движе-ние с натиска на сноп светлина, из-хвърлена в посока, обратна на дви-жението. Авторът на настоящата ста-тия изнесе доклад пред конгреса.Освен това той предложи едно новорешение на въпроса за двигателя нафотонната ракета. При този нов дви-гател на фотонната ракета ще се из-ползват източници на светлина, коитонапоследък се наричат мазери илазери и които могат да пораждатмного силни снопчета светлина, на-сочени в една посока. С помощта нафотонната ракета полетите до Марс иВенера ще траят няколко денонощия,а полетът до Луната — само няколкоминути. Полетите до по-отдалеченитепланети от Слънчевата система ще сеизмерват със седмици.

Тринадесетият международен кон-грес по астронавтика показа огром-ните успехи на Съветския съюз втази област. Той показа на света,че чрез мирното международно съ-трудничество ще могат да се разре-шат и най-трудните и грандиозни про-блеми, стоящи пред човечеството.

Проф. инж. НИКОЛА СТ. КАЛИЦИН

на такива наблюдения са били пре-дупредени някои крайбрежни гра-дове на Япония за приближаващи тай-фуни, няколко часа преди тайфунътда връхлети върху тях.

При съществуващите понастоящемхимически горива на ракетите по-летът до Марс и обратно ще трае околотри години, полетът до Венера — при-близително две години. Полетите додругите планети на Слънчевата си-стема ще траят няколко години, дериняколко десетки години — напри-мер до планетата Плутон. С подобниракети е невъзможно да се отиде донай-близката до Слънцето звезда —Проксима Центавър, тъй като по-добно пътуване ще трае около 100 000години, и то само в една посока!По всичко изглежда, че ракетнитедвигатели с химическо гориво сасамо едно временно явление. Многопо-перспективни са ядрените ра-кетни двигатели, които значителноще съкратят сроковете на между-планетните прелитания. А да се во-зиш в Космоса в продължение нагодини, като оставаш в едно и също

пътят къмГОЛЕМИЯ

свят

Излязохме от Менжунби и три дни се из-качвахме от хребет на хребет, навлизайки всепо — навътре и по — навътре в планините. Най-после, след като се провряхме през четири слояоблаци, стигнахме превала. Надолу пътят сеспускаше към долина, а зад нея, пробождайкиоблаците със стотиците си остри върхове, от-ново се възвишаваха една над друга планинскивериги.

Това, изглежда, беше границата на земятана тайнствените „горски хора", които нашиятмалък отряд имаше задача да издири. За тяхбяхме слушали много най-невероятни и проти-воречиви разкази.

Пред нас като стена се изпречи джунглата.Над преплетените с лиани гъстаци тук — там сеизвисяваха стройни палми, приличащи на разт-ворени гигантски чадъри. Какво ни очаквашев този тайнствен гъсталак, който сякаш на-прегнато се вслушваше, усетил вече нашетоприближаване? Отрядът навлезе в джунглата.

В далечината зад дърветата се мернаха острисламени покриви на няколко тръстикови ко-либи.

Как ще ни посрещнат жителите? Как ще имобясним нашите намерения?

Боецът, който вървеше пръв, внезапно спрядо малка горичка от бананови палми и посочис ръка напред. Зад дърветата се криеха по-луголи дългокоси хора, насочили към насголеми лъкове.

Бойците вдигнаха бързо автоматите.— Остави! В никакъв случай да не се стреля!

Напред! — изкомандувах аз.Изправихме се с целия си ръст и спокойно

тръгнахме право срещу тях. Изведнъж аз из-виках от внезапна остра болка: в рамото ми себе забила стрела. Бойците отново вдигнахаавтоматите. Спрях ги със знак, стиснах зъби,извадих стрелата от раната и тръгнах към чо-века, който стреля в мен.

Нашата реакция много удиви „горскитехора". Те излязоха насреща ни, макар че дър-жаха както и преди лъковете готови.

Спрях се пред високия силен младеж и муподадох стрелата, която преди минута бе из-пратил в мен. Смутен, младежът отстъпи на-зад. От тълпата излезе белобрад старец. Тойвзе от мен стрелата и посочи с ръка пътеката.Тръгнахме след тях.

31

НАПАДЕНИЕ

Едва изминахме няколко крачки и от селотокъм нас затича тълпа изплашени жени. Тевикаха високо. Грубото домашно платно, скоето бяха увити телата им, се развяваше вбезпорядък. Деца се мотаеха в краката намайките и силно плачеха.

Белобрадият старец, вероятно старейши-ната на племето., изглеждаше необикновено раз-тревожен. Той даваше бързо някакви нареж-дания на своите хора.

Напразно се стараех да разбера какво се еслучило.

— Гледайте! Слонове! — извика У Юн-ли,картечарят на нашия отряд.

Сега разбрах тревогата на горските хора.Към селото настъпваше стадо изплашени диви

слонове. Не се двоумих дълго. Измъкнахпистолета от кобура и изкомандувах:

— Напред! Да се спрат! Да не се допуснатразрушения!

Бойците заеха бързо позиции край селото.Земята се тресеше от тропота на настъпващитеогромни животни. Те унищожаваха всичко попътя си: дебелите стъбла на палмите се трошехакато кибритени клечки. Лавината от обезумелислонове стремително приближаваше. . .

— Огън!Картечният откос удари препускащите жи-

вотни по краката. Слоновете се объркаха. Навтория залп не устояха, затръбиха високо исвърнаха встрани. На поляната останаха триграмадни трупа, сразени от куршумите.

Опасността премина. Жителите на селцетозатичаха към нас и със знаци започнаха да из-

ИЛЮСТРАЦИИ

ЛЮБЕН

ЗИДАРОВ

и започна да тършува из казаните за варене нахрана, които обикновено стояха пред всякаколиба. Жените, въоръжени с тояги, прогониханеканения гост.

Мечето, като ръмжеше нахално срещу же-ните, обиколи, без да бърза, цялото село, вмък-на се в банановата горичка и безгрижно заспатам под сянката на дърветата.

Друг път от джунглата пристигна по-опасенгост. Тази сутрин ВанЦзун-мин, когото ниепросто наричахме Мал-кият Ван, перял бельов течащата край селоторекичка. Той чул пля-сък и вдигнал очи. Наотсрещния бряг, само наняколко крачки, видялтигърче, което пред-

пазливо опитвало с лапа водата, а после сед-нало и започнало да се мие, като котка.

Ван загребал шепа вода и плиснал тигърчето.Обидено, то жално изскимтяло.

На писъка на оскърбеното малко от гъсталакаизскочила тигрицата. Заръмжала страшно, по-сле за миг замряла, сякаш пресмятала скокаси през рекичката.

Малкият Ван изоставил бельото и посегналкъм пушката. Неочаквано някъде иззад гърбаму излетяла стрела и одраскала тигрицата полапата. Тя грабнала малкото си за гривата и гопомъкнала към джунглата. Ван вече бил вдиг-нал пушката, за да я застреля, но нечия муску-леста ръка го спряла. Това бил младежът отселото. После узнахме от развълнуваното муобяснение, че горските жители считат зверо-вете за свои братя и ги убиват само в случай накрайна нужда.

НАМИРАМЕ ОБЩ ЕЗИК

Веднъж при нас в лагера дойде старейшината,придружен от непознат мъж с черна гъстабрада. Няколко минути изминаха в мълчание.

Неочаквано чернобрадият заговори бавнона езика на тайците.

— Уважаеми, откъде сте дошли? Вие тайцили сте?

Зарадвахме се, понеже всички, макар ималко, разбирахме тайски.

— Не, ханци сме. Ние сме бойци от Народ-но - освободителната армия и пристигнахме тукпрез планините от Менжунби.

33

разяват благодарността си. Четирима младежипомъкнаха с усилие грамаден крак, отделен оттрупа на един от убитите слонове, и почтителного положиха на земята пред нас. Вероятно,това беше подарък, знак на уважение. Послесе появиха кичури банани, купища ананаси идруги ястия.

Ние благодарихме за угощението и се раз-положихме да починем. Но нашите нови поз-нати не си отиваха. Напрежението от първатасреща и последвалите събития, изглежда, неим бяха позволили да ни разгледат както трябваи да удовлетворят любопитството си.

Всичко предизвикваше учудването им: идрехите ни, и оръжието, и домашните вещи,и даже жестовете, походката, маниерите. . .

Няколко момчета - смелчаци пропълзяха кра-дешком до един отбойците и заопипвахаобувките му. Но щомбоецът, усетил пред-пазливите докосва-ния, се обърна къмтях, момчетата се раз-бягаха на всичкистрани. Храбрецитеведнага бяха заоби-колени от сънародниците си и разпалено започнаха да им разправят за своите открития

ГОСТИ ОТ ДЖУНГЛАТА

Изминаха няколко дни. Горските жителвсе повече и повече се убеждаваха в добритени намерения. Те вече без страх идваха в лаге-ра ни, разположен на края на селото, а някоини канеха в своите колиби, гощаваха ни с ба-нани.

Узнахме, че всяко семейство владее участъкот банановата горичка, от който и събира ре-колтата.

Освен банани, за храна употребяваха и ме-сото на различни животни. Тук не познавах;солта. До известна степен я заменяше треватанаречена „цинли", от която след продължи-телно време получаваха слабо осолена отвараслужеща им за подправка към храната.

Племето не беше многочислено. Затова пъкзверове в околната гора се въдеха извънредномного. Ненаплашените обитатели на джун-глата — елени, кабарги и други животни -често навлизаха в уличките на селцето.

Веднъж видяхме как от гората излезе меч

АВТОР

ЮЙ

ГАН-ЦЯН

Той ни разбираше добре.— От Менжунби?! — развълнувано пов-

тори нашият събеседник, но веднага замълча.— Това е старейшината на племето — показатой белобрадия. — Радостен е, че сте дошлипри нас. Вие прогонихте слоновете и спасихтеселото. Навярно сте добри духове, изпратенини от небето. Ние ви молим да ни дарите сщастие. . .

Не успяхме да отговорим на неочакванатареч, гостите станаха и си отидоха.

Вечерта посетихме чернобрадия в хижата му.— Не зная кога се е появило това село —

започна той своя разказ. — Старейшината мие разправял, че неговият дядо се скарал досмърт с Дао — вожда на племето, което живеена север отвъд планините, и избягал тук съссвоите сродници. Те построили и селцето.

Оттогава племето живее в тази джунгла иникой никога не е преминавал обратно пла-нините. Самият аз съм от Менжунби, но вед-нъж ми се наложи да напусна завинаги род-ния дом. . . След ден пристигнах тук. В Мен-жунби вече няма да се върна.

— Ти си изминал това разстояние само заедин ден? — повторих с удивление аз.

— Да. . . Най-краткият път за там минавапрез една изоставена сега пътечка. Но за насняма връщане в стария свят. Нашите деди сани забранили завинаги да се ползваме от нея.Тази забрана племето спазва свято.

— Ти помниш ли, старче, къде започва тя?— Нима можеш забрави пътя към родния

дом?Около четири часа прекарахме в разговори,

старецът ни разправи много интересни неща заобичаите на „горските хора". Но аз през ця-лото време мислех за пътечката.

П О Ж А Р

През нощта ни разбудиха изплашени виковеоткъм селцето. Изскочихме от палатките.

Над една от колибите пламъци извивахапурпурни езици. Пожар! Спуснахме се на по-мощ.

Голямата тръстикова колиба гореше катоклада. Жителите на селото не се и опитвахада гасят пожара. Те стояха на колене и наблю-даваха с ужас огнения дракон, който поглъ-щаше колибата. Една от жените викаше в из-стъпление нещо, ридаеше и протягаше ръцекъм огъня. По очите й разбрахме всичко.

Пръв се опомни Ван Цзун-мин. Той излявърху себе си голям чебър вода и се хвърли вгорящата колиба.

Минаха една, две, три секунди. . .Най — после в огнения обръч се появи човек.

Не познахме нашия любимец: лицето му бепочерняло, косите овъглени, по дрехите мупълзяха ненаситни огнени змии. Но в ръцетеси държеше малкото дете, оставено в коли-бата, и силно го притискаше към гърдите си.

В този миг се срути една горяща греда. За дазапази детето. Ван се наведе и подложи гърбаси, но не издържа тежкия удар и падна наколене.

У Юн-ли се хвърли в огъня, повдигна Вани го измъкна от колибата. Зарадваната майкапое детето. Бойците загасиха с вода и пръстдогарящия пожар.

При спасяването на детето Малкият Ван бе

получил много тежки изгаряния. На другияден го погребахме и на гроба на другаря поса-дихме стройна палма.

ПЪТЯТ Е ОТКРИТ

След няколко дни при нас дойдоха всичкижители на селото. Чернобрадият побутна къммен спасеното от Ван момченце и майката иказа:

— Искаме да обречем това дете в памет начовека, загинал неотдавна. А тази млада жена— майка му — ще пази гроба и ще се грижиза него. Там не ще израсне нито едно стръкчеплевел.

После заговори старейшината.— Вие дойдохте при нас като топъл про-

летен вятър. Кажете какво да сторим, за да висе отблагодарим ?

— Покажете ни пътечката, която води презпланините към Менжунби.

Старецът явно съвсем не очакваше такавамолба. За миг лицето му се вкамени. После сеобърна към сънародниците си и рязко произ-несе нещо.

Хората трепнаха, сведоха глави. Майкатана спасеното дете зарида и падна на коленепред стареца.

— Какво има, старче? — с тревога попитахчернобрадия.

— В селото съществува закон: ако някой отжителите се приближи до пътечката или дорисе опита да я открие, трябва незабавно да бъдеубит. Преди малко вие пожелахте това. Ниене можем да ви сторим зло, но боговете изиск-ват да спазваме закона, на тях им е нужнакръв. Тя — старецът посочи жената, коятостоеше на колене — предлага вместо някойот вас себе си. . .

Старейшината вече опъваше лъка. С вик азизскочих отпред и заслоних с тялото си нещаст-ницата .

Тогава старецът се обърна и бързо изпратистрелата встрани. На края на банановата го-ричка безгрижно се разхождаше мечето. Негои срази стрелата. Жертвата беше принесена.

— Добре — каза белобрадият, като пусналъка, — ще ви покажем пътеката. Но не сиотивайте, земя тук има за всички. Ще ви по-строим колиби. Вие не се страхувате от слонове,не се боите от огъня и стрелите. . . Ако пооткритата пътека дойде нашият враг Дао, виеще ни защитите, нали? Правилно ли говоря?

— Правилно, старче! Но сега всичко се бепроменило. Съседните народи живеят вече по-новому. Ако отворите пътеката и за вас щенастъпи нов., по-хубав живот. По тази пътекаще ви докарат сол, платове и много други неща.Вие ще станете пълноправни членове на се-мейството на народите, населяващи Китай.

— Стягайте се, приятели, аз ще ви покажапътя — каза чернобрадият.

Разказът „Пътят към Големия свят", публи-куван в китайското списание „Сингуанча", е по-местен в съветския сборник „На суше и на море"— 1961 г.

Преведе от руски Цвета Христова.

. НЕПОЗНАТИ ДУМИ

35

КАБАРГИ — вид малки безроги азиатски елени.

ХАНЦИ— така наричат себе си китайците.

М Е Н Ж У Н Б И — в автономния район Сишуанбан в провинциятаЮнан.

ДЕСЕТОРЪКИПИРАТИ

В историята на мореплаванетоса известни много случаи на без-следно изчезнали кораби. Едниса загинали при силни морскибури, други са ставали жертва напирати, ограбвани и след товапотопявани, а някои са ималисъвсем необикновена съдба.

КОЙ ПОТОПИШХУНАТА „ПЕЛ"?

В началото на месец май 1874 г.индийската шхуна „Пел" напусна-ла цейлонското пристанище Галена път за Рангун. И повече никойнищо не чул за нея.

След месец няколко души отекипажа па шхуната, спасени отпарахода „Стетоуен", напечаталиследното съобщение в индийскитевестници:

„Пътувахме за Рангун. По пътяпопаднахме в безветрие. Докатолежахме в дрейф, на половин миляот нас бавно се издигна от водатаогромна маса. Странният предметили животно имаше гигантскиразмери. Изведнъж с резки дви-жения чудовището се насочи къмнас. То връхлетя върху шхунатаи я удари със страшна сила. Ко-рабът се залюля. В същия миг надпалубата се издигнаха огромнипипала и обвиха шхуната. Чудо-

вището запълзя по палубата. Ня-кой от матросите завика: „Сечете,ако ви е мил животът!" Но бешекъсно: тайнственият обитател наокеанските дълбочини повлечешхуната към бездната. Мачтитесе накланяха все по-ниско и по-ниско, най — после тя се обърна ипотъна."

Нима наистина в дълбочинитена океан живеят такива страшничудовища?

ЦЕНЕН ТРОФЕЙ ЗА НАУКАТА

Една година преди трагичнатасмърт на индийските моряци, врайона на остров Нюфъндлънд сеслучило важно събитие в исто-рията на зоологията. Двама ри-бари заедно с едно дванадесет-годишно момче ловели риба.Ненадейно забелязали, че крайтях плава някакъв огромен, дъ-лъг предмет. Те помислили, четова са останки от потънал ко-раб и загребали към него. Единот рибарите го ударил с канджа.В миг „останките" оживели. Надводата се извили две огромни„ръце" и обхванали лодката. Пос-ле чудовището започнало бавнода потъва, увличайки със себеси и лодката. Рибарите наблюда-

Калмар напада шхуна(старинна рисунка)

вали с ужас, как тя се пълни свода. Още няколко секунди ите щели да потънат.

Но дванадесетгодишното мом-че се оказало по-съобразителнои смело от мъжете. То грабналобрадвата и отсякло пипалата.Лодката се изправяла. Чудови-щето изпуснало някаква виоле-това течност, от която водатанаоколо веднага потъмняла, раз-махало двуметровия си плавники се скрило в океана. Изплашени,рибарите бързо подкарали лодка-та към брега.

Така в битката с огромнотоморско чудовище те, без да знаят,се сдобили с изключително це-нен трофей за зоологията. Пар-четата от пипалата доказали понеопровержим начин, че леген-дарните морски чудовища съще-ствуват не само във фантазия-та на моряците.

КАКВИ ЖИВОТНИ СА КАЛМА-РИТЕ?

Днес тези страшни представи-тели на безгръбначните са многодобре изучени.

Калмарите спадат към класана главоногите мекотели и сародни братя на осмоногите. Ноза разлика от октоподите, те иматне осем, а десет пипала — ръце итялото им не е кръгло, торбесто,а дълго като стрела. Октоподитеживеят на дъното на океаните иморетата и се крият в пукнати-ните на скалите. Калмарите оби-тават големите дълбочини навсички океани с изключение наЛедовития, но никога не се спус-кат на дъното.

Дължината им е от 5—10 смдо 1 м, като в редки случаи до-стига 18 м (6—7 м туловище и11—12 м пипала). Всички калмариса хищници. Пипалата им самускулести, много гъвкави иподвижни. Те са органите им захващане и придвижване. Осея-ни са със смукала, които завърш-ват с нокти. При гигантскитекалмари те са по-големи и по-остри от ноктите на тигъра.

В устата си вместо зъби иматсилни рогови челюсти, наподобя-ващи клюна на папагала. Клю-нът на гигантските калмари мо-же да пререже железните пръ-чки на въдиците, с които рибарителовят големи океански риби.

36

Тялото им е покрито с мантия.В кожата си имат много пигмент-ни клетки и под влияние на раз-личните дразнения менят цветаси. Когато калмарът се намира вопасност, той изхвърля специ-ална течност и се скрива от врага,като изчезва в тъмния облак.Очите на гигантските калмари

надминават по размери очите накоето и да било същество, жи-вяло някога на земята. Поста-вете една до друга две футболнитопки и вие ще получите прибли-зително представа за размера им.

Днес науката познава повече от

десет вида гигантски калмари.Как са могли учените да ги из-следват и измерят, след като еизвестно, че никой досега не еуспял да хване жив представителна тези главоноги?

Понякога морето изхвърля набрега умрели калмари. В края наминалия век американският зо-олог Верил изследвал един такъвкалмар, изхвърлен край брего-вете на Нюфъндлънд. Дължинатаму достигала 18 м. Това е най-едрият екземпляр, познат па на-уката. Но има съобщения за 20,30, дори за 40-метрови калмари.

Най-често данните за разме-рите на огромните калмари сеполучават по косвен път: поня-кога, макар н много рядко, встомаха на убити кашалоти санамирали части от телата им,но по кожата на кашалотитемного често са откривали раниот смукалата и отпечатъци отпипалата на главоногите.

СХВАТКАТА НА ГЛИГАНИТЕКашалотите и Калмарите, двата

най-крупни хищника на земята,са смъртни врагове.

Калмарите са любима храна закашалотите, но едрите екзем-пляри не се предават лесно. То-гава между тези две животни ститаническа сила започва стра-шен бой.

Английският китоловец и из-следовател Булен е имал възмож-ност да наблюдава такава схват-ка. Отначало той помислил, чеизригва подводен вулкан.

„Но когато погледнах през би-нокъла — пише Булен, — се убе-дихме това, което става в океана,не може да има нищо общо нитосъс земетресение, нито с вулкан.Безкрайните пипала на гигантс-кия калмар, почти толкова голям,колкото и кашалота, бяха уплеликато мрежа тялото на против-ника. А главата му, дори до зло-вещата, черна глава на кашало-та, изглеждаше така ужасява-що страшна, че едва ли някомунякога се е присънило подобнонещо и в най-тежките кошмари.С огромните си изпъкнали очина фона на мъртвешки бледототяло калмарът приличаше начудовищен призрак."

ЖЕРТВА ИЛИ НАПАДАТЕЛ?Как кашалотът е успял да до-

гони и нападне гигантския кал-мар, след като е известно, чеплава по-бавно?

Съветският китовед Б. А. Зен-кович счита, че кашалотите пла-ват със скорост от 9 до 11 км вчас, много рядко тя може да до-стигне и до 18 км. А гигантскитеглавоноги, по сведения на наблю-датели, лесно развиват 36 км в час.

Може би в непримиримата вра-жда между двата гиганта напа-дател е страшният властелин намрачното подводно царство, в чи-ито владения кашалотът се евмъкнал, за да търси храна.

Зенкович пише: „Уверен съм,че във всички случаи нападател е

Силният калмар изскача от леговището си, за да улови плячката

37

калмарът. Ако той поиска, можемного лесно да се скрие и каша-лотът не би могъл да го настигне."

Понякога гигантските калмарипроявяват удивителен авантюри-зъм, съвсем необясним от гледнаточка на схващането, че те сасамо „бойци по неволя". В при-стъп на ярост те нападат не самокашалота, но дори много по-могъщи противници.

ГИГАНТСКИ КАЛМАР НАПАДАОКЕАНСКИ КОРАБ

В норвежкото научно списание„Природа" от декември 1946 г.четем следното сензационно съ-общение: „Танкерът „Брунсвик",с водоизместимост 15 000 тона идължина 150 м, нападнат от ги-гантски калмар посред бял ден вТихия океан."

Подобни съобщения за нападе-ния срещу рибарски лодки и малкикораби често се явяват в светов-ната преса. Но нима гигантскитекалмари нападат и океански ко-раби?

Ето какво разказва капитанътна танкера „Брунсвик" Арне Грьо-

нингзетър: „Това се случи междуХавайските острови и Самоа. Не-очаквано зад танкера от дълбо-чините на океана изскочи гигант-ски калмар и със скорост от 38 кмв час бързо настигна кораба.Известно време плуваше паралел-

но с него. Изведнъж стремителносе спусна в атака. Връхлетя върхуборда, вкопчи се в него и започнада нанася страшни удари по ме-талическата обшивка. Огромнитекато змии пипала се извиха надпалубата и запълзяха по нея.Но калмарът не можа да се за-държи по гладката повърхност накорпуса, подхлъзна се към кър-мата и попадна под винта, койтому нанесе смъртоносен удар. На-падателят явно не се смущавашеот това, че железният му против-ник е много по-голям от него."

Предполага се, че гигантскитекалмари нападат кораби, вземайкиги за кашалота. Явно въпросът,дали Калмарите са „бойци по не-воля" или нападатели, се разре-шава в един или друг смисъл отразмерите на главоногите хищ-ници.

БРОЯТ НА ГИГАНТСКИТЕ КАЛ-МАРИ СЕ УВЕЛИЧАВА!

Представляват ли гигантскитекалмари наистина опасност закашалотите?

През последните деветдесет го-дини морето е изхвърлило по бре-говете на Нюфъндлънд, Англия,Исландия, Норвегия, Дания, Япо-ния и Нова Зеландия повече от80 гигантски калмари. Почти всич-ки са имали дължина от 10 до 15 м.Най-едрият от тях, изучен от

зоолога Верил, достигал 18 мдължина. Разказват, че по бре-говете на остров Нюфъндлъндпреди няколко десетилетия билизхвърлен калмар, дълъг 24 м.Учени, изследвали раните по те-лата на кашалотите, оставени отсмукалата и пипалата на Калма-рите, установили, че някои от тезичудовища са имали дължина непо-малка от 30 м. Според изчис-ления на океанолози 18-метровияткалмар трябва да тежи в тона,24-мстровият — 8 тона, 36-метро-вият — 27 тона. А калмари с та-кива размери представляват реал-на опасност за самките и малкитекашалоти, дори и за по-дребнитесамци.

Единственият опасен против-ник на гигантските калмари —едрите самци — кашалоти — уси-лено се изтребват от стотицитекитобойни кораби. С това есте-ственото равновесие в природатамежду числеността на тези двасъревноваващи се вида се нару-шава в полза на главоногите хищ-ници.

Предполага се, че в бъдеще ги-гантските калмари все по-честоще се срещат в океана. Тогава ихората по — добре ще опознаят тай-нствените обитатели на океанскитедълбочини — десеторъките пи-рати.

По материали отИ. Акимушкин и Ф. Лейн

НЕПОЗНАТИ ДУМИ

КАШАЛОТ — морски бозайник, вид зъбат кит. Едритесамци достигат до 20 метра дължина и тежат по 50тона. Главата им заема почти една трета от тялото.Имат по петнадесетина големи, остри, закривени назадзъби, разположени само по долната челюст.

Любопитнифакти

Настъпването на всяка буря може да се предскаже15 часа по — рано! Биофизици от Московския университет саизработили електронен апарат, който не само „предрича"бурите, но може и да посочва силата им и пътя на тяхноторазпространение. Приборът наподобява слуховия органна медузата, който възприема инфразвуците на бурите.

Кашалотите живеят на малки стада главно из тро-пическите морета и океани. Дишат с белите дробове,раждат живи и ги изхранват с мляко, което съдържа до50% мазнини. Могат да се гмуркат за дълго под водатана дълбочина до хиляда метра.

* * *В Полша е създаден радиолокатор, който на разстоя-

ние до 400 м определя скоростта на минаващите наоколоавтомобили. Ако скоростта преминава позволената, авто-матическото устройство включва фотоапарат и звуковсигнал „Стоп — платете глоба!"

* * *Дърво, което е лежало в Земята около 150 милиона

години, се пази в един от латвийските музеи. То е билонамерено в слой от бял кварцов пясък в басейна на рекаВента. Петметровият му дънер е частично овъглен.

* * *Ако осем човека тръгнат наредени един след друг,

като всеки ден менят реда си. то първоначалният имред ще се повтори след 110 години.

38

се разчу из цялобългарско: ръцете,изкусните ръце намайстор Манол из-градиха в Одрина-града златовърхатамермерна джамия

— тънка и висока, като българ-ските моми. Невиждана хубост.Ала радост не облъхна майсторани от чудния градеж, ни от щед-рите похвали на султан Селим.Сърце не бе вложил той в граде-жа си. За гиздави българскицъркви и мостове, а не за джа-мии жадуваше душата му. . . Иразлюти се султанът, та в тъмни-ца го хвърли. Три дни лежамайстор Манол в тъмни зандани.Денем лежи, нощем крила ор-лови кове, от сребърен пръстен,подарък от мило либе. На чет-въртия султанските стражи на-хлуха в килията главата муда вземат. Ала не се даде май-сторът. На високото минаре севъзкачи, сребропери криле раз-дипли и литна възбог. . .

— Пламене-е-е. . .Гласът на Банката иззвъня

сякаш в ушите му. Пламен за-твори книжката.

— Слизам.Двамата шестокласници за-

крачиха мълчаливо. Пламен всеоще не можеше да се откъснеот чудната легенда за майсторМанол. Не проговориха и втрамвая. А този трамвай! Едвапъпли. . .

Вратата с табелката „Авио-моделизъм" се отвори без-шумно. Навярно подалите сепрез нея зачервени от студнослета бяха причина за веселиясмях в кабинета. Чу се и „поз-драв" :

— Уж майстори, пък закъс-няват !

— Зачетох се за майстор Ма-нол. . . Пък и този трамвай. . .

39

Централната станция намладите техници към Ми-нистерството на просветатан културата е открита от1955 год. Тя се намира вДвореца на пионерите —София. В станцията члену-ват пионери и средношкол-ци, които проявяват инте-рес към техническите дис-циплини. В нея има 14 тех-нически отдела с 38 кръжо-ка. Те са богато обзаведенис Уреди и прибори за про-веждане на пълноценни за-нимания. Отделните групи(по няколко във всеки кръ-жок) работят веднъж сед-мично по два часа. Обуче-

| н и е т о преминава веднъжседмично по предварителноизготвена програма, съче-таваща теоретични лекциис практически занимания.Ръководителите на кръжо-ците са педагози и инже-нери с дългогодишна прак-тика. Основната цел наЦентралната станция намладите техници е да раз-вива и обобщава извън-класната работа по техни-ка. Особено внимание сеобръща на практическитезанимания. Пионерите из-работват многобройни по-лезни предмети и уреди,които се използват вучилищната работа. А запионерите и средношкол-ците от провинцията еуреден задочен клуб, в кой-то членуват повече от 20 000младежи.

Шегата на кръжочниците на-кара Пламен да присвие устни.Поядоса се., та дори не видяукорителния поглед на другаряКостов — ръководителят накръжока. А той като че ли ис-каше да каже „Дисциплинататрябва да бъде здрава. Бъ-дещите космонавти не могат дазакъсняват. Даже когато са че-ли за славни свои предшестве-ници. . ."

Сега в кабинета е тихо. Всич-ки са свели глави над черте-жите. Пламен се въси повече отдругите, но моделът му е ясен.

40

Остава да направи само опаш-ните плоскости. След това щеприкрепи крилете и. . . ще ле-ти. Вярно, едва след няколкогодини, но с истинска машина.,чак до облаците, над тях., къмслънцето, към други планети. . .

Смехът и закачките се под-хващат отново, когато кръжоч-ниците посягат към инстру-ментите. През прозореца над-нича телевизионната кула, ся-каш да види какво вършат тукпионерите. Под ръцете на мла-дите конструктори, бъдещи ин-женери, с помощта на трионче-та, пили, бургии от неугледнитедъски се раждат славни моделиТУ-104, ИЛ-18, реактивни ма-шини, безмоторни самолети.

А моделите като чудни птициразперват криле. Пионеритемечтаят за истински полет. Дапокорят небето — да проник-нат в безмълвния свят наКосмоса. Мълчанието там неще бъде вечно. (От четири го-дини то вече не е абсолютно.)Но инженери, конструктори —те самите, които сега строятмодели — ще изпратят в негооще повече стоманени птиции ракети. Та нали сам ЮрийГагарин е бил авиомоделист. Аединадесет възпитаници на съ-щия кръжок при Централнатастанция на младите техници вСофия, в който работи и Пла-мен, вече пилотират и истинскисамолети.

В любимия кабинет часоветесе нижат неусетно. Теоретич-ната подготовка е вече минало.Сега всеки строи модел посвой избор. Най-сполучливитеот тях ще бъдат показани вРепубликанската изложба потехническото творчество в краяна учебната година. Трябва дасе бърза още отсега. Рано на-пролет ще започнат трениров-ките с моделите — подготов-

ката на състезания. Кой щеспечели първото място! Щеидат на летището — при истин-ските метални птици. А сегавсички работят внимателно.Всеки има своя птица, свойстремеж към знания. Всяка частот модела е една мечта. Мечтатаза бъдещето — чудесно и фан-тастично,близко и осъществимо.

Кръжокът по авиомоделизъме един малък свят — 38 кръ-жока, разделени в 14 отдела,добре снабдени с материали иинструменти. — Стотици пио-нери и средношколци тук при-добиват знания, натрупват опи-тност в онази област от техни-ката, която интересува всекиот тях. Химиците в своята кръ-

жочна работа изследват пласт-масите, изучават аналитична хи-мия, бъдещите инженери обо-гатяват знанията и увеличаватсръчността си в кабинетите потоплотехника, машиностроене;механотехника, радиоконструк-торство. Може би от някойпионер от кръжока по матема-тика ще продължи голямотодело на професор Кирил По-пов. Може би този пионер сголемите черни очи ще направинови открития в областта нафизиката. А кой ли от кръжоч-ниците по електротехника щеразбули съкровените тайни накибернетиката? Какво — стру-ва ви се, че тези надежди сапремного смели. Защо? Всич-ко е възможно — учиш ли доб-ре, знаеш ли много в своитепионерски години — върхо-вете на знанието не ще бъдатнедостъпни за теб. И не за-бравяйте мъдрите думи на древ-ните: «От надеждите към звез-дите!"

Двата кръжочни часа минаватнеусетно. На разположение напионерите е и модерен кино-екран. Той разказва за новотов техниката, за всяка стъпка вракетостроенето, за новите хи-мически изследвания. Техни-ческата кинолектория свършва.,за да отстъпи място на много-бройните вечери., посветени пакна техниката.

А тези, които не могат да по-сетят централната станция? Иза това са помислили нейнитеръководители — създали са за-дочен клуб. Сега в него чле-нуват над 20 хиляди пионери исредношколци. А до днес каквосе е случило ? Защо тук е такашумно? Днес е клубният ден.Дошли са ученици от всичкисофийски училища. Те ще пре-карат няколко часа в работа,,която за дълго ще изпълва

сърцата им с радост и увере-ност в силите.

— Аз искам да си направясамолет!

Пламен поглежда малкото мо-миченце с руси плитки. Колкому е вирнато нослето!

— Та то така лесно ли става!— А това какво е? — пита

вирнатото носле.— Колесник — отвръща Пла-

мен. — Той създава теглител-ната сила.

Момиченцето гледа с уваже-ние:

— Ще ми помогнеш ли иаз. . .

То се знае. Пламен помага. . .Клубният ден свършва. Пи-

онерите занасят по домовете сионова, което са изработили тук.И русото момиченце има малъксамолет. Пламен му помогна даго направи.

Станцията на младите тех-ници огрява пътя на пионе-рите., сочи им бъдещето.

В общия кипеж на напрегна-тото техническо творчество ся-каш остава незабелязана гри-жата на ръководителите. Не-забелязана за онези, които немогат да се вгледат в грейна-лите очи, в сръчните ръце напионерите. След малко, когатоизтекат двата часа, излизайки,пионерите ще подвикват единслед друг:

— Довиждане! Благодаря ви,другарю Костов!

А сега на Пламен остава самода сложи перката на израбо-тения от него самолет, за даполети. И този самолет преставада бъде модел! Той е символна една мечта, която прераствав живота. Това е птицата намечтите на Пламен, на Банката,на момиченцето с чипото нос-ле. .. И техният полет не ще сепречупи никога.

ЕЛЕНА ГЮРКОВА

Пътят на Марко Поло

В 1814 г. херцог Девъншайрски заповядал дасе ремонтира древният ирландски замък Лисмор.Един ден работниците открили врата, прикритас тухлена зидария, зад която намерили сандъкс великолепен старинен епископски жезъл ипергаментен ръкопис. В ръкописа, наречен по-късно „Лисморска книга", сред различни ле-генди, жития на светии и предания за КарлВелики, ирландският изследовател Юджин О'Кари открил десетина листа, изписани със ста-ринни келтски букви. Те съдържали откъсиот описанията на пътешествията на венециа-неца Марко Поло. Установено било, че тезиоткъси от „Книгата" на Марко Поло билипреведени към 1460 г. от латински език попоръка на лорд Кербъри.

Кой е този пътешественик, чиито странству-вания са успели да предизвикат такъв интересв мрачното Средновековие и да проникнатоще преди въвеждането на книгопечатанеточак в Ирландия — най-западната и най-малкоизвестната от страните, познавани в средата наXV столетие? И защо са били необходими тезиръкописи на „Фингин Маккарти Райг — лордКербъри и неговата жена Кетрин, дъщеря наТомас, осми граф Десмънд", както и на многодруги европейски аристократи, търговци имореплаватели, които също разполагали поонова време с произведението на Поло?

Марко Поло не ни е разказал в „Книгата" синищо за своята младост. Дошлите до нас ро-дословни и други документи обаче ни даватдостатъчно сведения за нея. Детството наМарко, роден през 1254 г., протекло така кактона всички тогавашни момчета. Останалото от-рано без майка момче почти не мислело заучилище и всичките си знания придобивалоот венецианските площади, кейове, мостове ичеркви. Улиците били местата, където Марко ивсички момчета прекарвали най-добрите сичасове — извън тъмните жилища, в коитообкованите с железни решетки прозорци билирядкост и в които царели влагата, студът имракът. Марко бродел по каналите на Венецияи където и да попаднел, виждал промени —старите къщи се замествали с нови, с истинскидворци, защото богатствата на Левант, Индияи Китай като река се вливали в родния муград. Шумните улици и канали на Венеция, покоито кипяла търговията, където натруфенитес византийска коприна и атлаз търговци се

42

срещали с облечените с груби дрехи и кожи хора,дошли от северните страни, сочели на дететопътя към безкрайните богатства на Изтока.Там, от петнадесет години се намирали и него-вият баща, месир Николо, и чичо му, месирМафео, които пътували между Константинополи Бухара, по пустините и степите на ЦентралнаАзия или живеели при великия монголски хани китайски император Хубилай. Естествено е,че детските и юношеските мечти на Маркобили свързани с Изтока.

Връщането на Николо и Мафео във, Венецияпрез 1269 г. е повратен пункт в живота наМарко Поло. Той, жадно слушал разказитена баща си и чичо си за загадъчните източнистрани и народи и несъзнателно натрупвалтези практически знания, които- ще му окажатнеоценима услуга в бъдеще. Минали две години.На Николо и Мафео омръзнал еднообразниятза тях живот във Венеция. В един прекрасенден Николо извика Марко и му казал, че ерешил да го вземе със себе си през новото пъ-туване. Според бащата седемнадесетгодишниятМарко бил вече мъж и не заслужавало да остававъв Венеция като калфа или като писар внякоя банкерска къща, когато в далечнияКатай (Китай) го чакали несметни богатства.Младежът едва повярвал на ушита си. Той,Марко Поло, ще пътешествува! . . .

Отново братята Поло се простили с близ-ките си, качили се на гондола и тръгнали пошумните канали на Венеция, пресичайки сен-ките на многобройните мостове и палати. На-края се показало добре познатото пристанищес безкрайните редици кораби, видели толковастрани на света. На Марко се струвало, че втози слънчев летен ден на 1271 г. във Ве-неция се смеело и пеело буквално всичко —и нагретият от слънцето мрамор на дворците,и синьото небе, и искрящата като брилянт водана Адриатическо море.

Палестина била първата чужда земя, на коятослязъл Марко Поло. Йерусалим и околноститему били магнит за целия средновековен свят.Като получили „свещено масло" от града наДавида, което трябвало да занесат на великияхан, венецианците отишли в Акра. Оттук презесента на 1271 г. започнало пътуването им къмстраните на изгряващото слънце. Пътешестве-ниците преминали гр. Аяс, разположен крайзалива Искендерун, пресекли Мала Азия ивстъпили в Малка Армения (Киликия) — пър-вата страна от владенията на великия хан

Средновековен китайски к

Хубилай хан

43

Хубилай. Там се водела оживена- търговия напамук и подправки. През Анатолия Полопопаднал в Голяма Армения. Най-забележител-ното, което видял тук, е това, което той нарича„извори на масло" (нефт), намиращи се в районблизо до град Мосул. „За ядене то (нефта)не става, а може да се гори или да се мажаткамилите, които имат сърбеж или краста".След това Поло разказва за Мосул. „Всичкивълнени и сърмени тъкани, които се наричатмосулини, се правят тук" — пише той в „Кни-гата" си. След Мосул венецианците миналипрез Торис (Тебриз), където видели най-го-лемия в света пазар на бисери. По-късно подолината на река Тигър, през гр. Бодак (Баг-дад), гр. Басра и Персийския залив те пристиг-нали в гр. Ормуз, откъдето по море венециан-ците искали до достигнат Индия и Китай.Обаче корабите им се сторили ненадеждни ите свърнали по суша на север към гр. Керман,пресекли безводната пустиня Деште Мут истигнали гр. Кайен. От там по неизвестни пъ-тища Поло достигнал предпланините на Хин-дукуш и после Памир. В своята „Книга" Полодава кратко, но забележително точно описаниена заснежения, искрящ като диамант под слън-чевите лъчи планински възел Памир.

Като завили на североизток, венецианците сеспуснали в оазиса Каскар (Кашгар), вкусилиблагодатните му плодове и покрай пустинятаТакламакан достигнали северозападните частина Тебет (Тибет) и малко по-късно оазисаШачжоу. Последната част от пътя на Поломинавала през Китай, през гр. Синин и презсредното поречие на р. Хуанхъ. Най после тестигнали до столицата на великия хан. Заедно сбаща си и чичо си Марко останал на служба прихана, който ценял извънредно много търгов-ските способности и огромния опит на триматалатинци. Марко Поло на няколко пъти пре-сякъл източната част на Китай и се запозналкакто с природата и селищата, така и с хоратаи нравите в тази велика страна. Особено добреМарко Поло описал гр. Кинсай с неговите„дванадесет хиляди каменни мостове", което,естествено, предизвикало недоверието на съ-временниците му.

Като прекарали дълги години на служба приХубилай (1275—1290), Поло решили да се вър-нат в родината си по море, около Южна Азия.По нареждане на великия хан те трябвало дасъпровождат две принцеси, китайска и мон-голска, които отивали в Тебриз, за да се омъ-

Заглавна страница към първото печатно издание на„Книгата" па Марко Поло {Нюренберг, 1477 година)

жат за „илхана" (монголския управител наИран) и неговия наследник. Към 1291 г. китайскафлотилия от 14 кораба тръгнала от Зейтун(днес Цюанджоу) на югозапад през Чинското(Южнокитайското) море. По пътя Марко Полочул за Индонезия и за нейните 7 448 острова,разпръснати из Чинското море. От тях Поло испътниците му посетили само Суматра, къдетоживели 5 месеца в специално построени дър-вени крепости, защото се страхували от остро-витяните, които „ядели хора като зверове".След Суматра Поло посетил остров Цейлон,където видял най-красивия рубин в света, асъщо и прославените ловци на бисери в Пол-ския проток. Покрай западния бряг на полу-остров Индустан венецианците през 1294 г. до-стигнали Иран, където оставили принцесите, апо-късно, след 24-годишно отсъствие, те благо-получно се върнали във Венеция с големи бо-гатства и почетна свита. Това станало през1295 г.

44

След завръщането си Марко Поло станалименит гражданин на Венеция. Той охотноразказвал за своите приключения в Изтока,при което извънредно често споменавал за„милионите" на великия хан., който управлявал„милиони" поданици. Затова венецианците нему вярвали много и го нарекли „месир Милион".През 1298 г. между републиките Венеция иГенуа пламнала война. Марко Поло уча-ствувал в нея като капитан на кораб. На 7септември 1298 г., през време на морско сраже-ние, венецианците били разбити и Марко Полоранен, попаднал в плен. Той бил затворен вгенуезката тъмница. Знатните генуезци по целидни стояли при него и го' принуждавали да имразказва приключенията си. В края на краи-щата това омръзнало на Поло и той продикту-вал своя разказ на пизанеца Рустичано. През1299 г. Поло бил пуснат на свобода, върнал севъв Венеция и се оженил. След това следитему се губят. От завещанието, което оставил на9 януари 1323 г., е известно, че той е ималтри дъщери. Предполага се, че е починал скорослед написването на завещанието. И до днесдори и мястото на гроба на този велик пъте-шественик е неизвестно. Може би гордатаВенеция, досега останала почти равнодушнакъм своя велик син, някога ще му издигнетакъв паметник, какъвто заслужават неговитедела.

В средата на 14 век над Азия се спусналатъмна нощ. „Великата династия" на монго-лите в Китай паднала и заместилата я династияМин се отнасяла враждебно към чужденците.Търговци и монаси вече не можели да ходяткъдето си искат из Китай. Освен това търгов-ските пътища се оказали във властта на разбой-ници и търговията с Далечния изток замряласъвсем. Погледите на европейските държав-ници, богати търговци, златотърсачи и люби-тели на приключения се насочили на запад,към тайнствения Атлантически океан. Тогава„Книгата" на Марко Поло, наречена първона-чално от него „Книга за чудесата на света",изиграла огромна роля в историята на великитегеографски открития. Търсенето й било голямои перата на преводачите скърцали по цели нощипод трептящата светлина на лоените свещи.Много организатори и ръководители на порту-галски и испански експедиции давали грамаднисуми, за да могат да се снабдят или използват„Книгата" на Поло при съставяне на необхо-димите им географски карти. Самата „Книга"

станала основно ръководство за „космогра-фите" и мореплавателите, които възнамерявалида открият богатствата на Азия в западна по-сока. На 3 август 1492 г., когато ХристофорКолумб отплувал от Палос, той носел със себеси книгата на Марко Поло. Тази книга, съ-държаща на полетата си повече от 70 собстве-норъчни бележки на великия мореплавател,и до днес се пази в Колумбовата библиотека вСевиля (Испания). Така безсмъртният споменза Марко Поло 168 години след смъртта муотново се носел по света към нови, непознатиземи.

По-голямата част от биографите на МаркоПоло смятат, че той действително е пътувалпо Азия, Тихия и Индийския океан. Обаче идо днес остават загадка някои много интереснимоменти от „Книгата" му. Как е могъл Поло„да не забележи" най-грандиозното в светаотбранително съоръжение — Великата ки-тайска стена? Защо Поло не пише нищо заразпространения тогава у китайките обичай даобезобразяват и правят малки стъпалата си?Защо Поло не споменава за масово употре-бявания в Китай чай? Въпреки всичко „Кни-гата" на Поло принадлежи към редките сред-новековни съчинения, които се четат и препро-читат и днес. Тя е влязла в „златния фонд" насветовната литература и след нейното напис-ване през 1298 г. е преведена на почти всичкиевропейски и много други езици.

Х Р И С Т О Т И Л Е В

Любопитнифакти

Японският шахмат е най-сложната игра в света. Дъс-ката е разделена на 81 полета (9x9) и всеки играч играес 20 фигури, които изменят значението си в зависимостот положението в дъската.

* * *Ако осем човека тръгнат наредени един след друг,

като всеки ден менят реда си, то първоначалният им редще се повтори след 110 години.

* * *Чехословашките инженери са създали два уникални

прокатни стана, които произвеждат стоманени листовес дебелина 7 микрона (1 микрон е равен на 1/1 000 от мм).Тази стомана, която е по-тънка от цигарена хартия, щенамери най-широко приложение в електропромишле-ността.

45

ИЗРАБОТВАНЕ НА ПРОСТИМОДЕЛИ НА ЕЛЕКТРОМОТОР

Известно е, че електромоторът е ос-новен електротехнически уред, койтопревръща електрическата енергия вмеханическа.

Ако през четките и колектора наелектромотора пуснем електрическиток по намотките на неподвижнатачаст (статора) и на подвижната част(ротора), той създава две магнитниполета, от взаимодействието на коитосе получава въртеливото движениена ротора. Той се свързва с меха-низъм, който трябва да се приведе вдвижение.

Всеки млад техник може да си на-прави сам най-прост модел на елек-тродвигател, за което са необходимиследните материали: проводник слакова изолация с диаметър 0,3 мм,батерия с напрежение 4,5 волта, тън-ки дъсчици или алуминиева тел(150 мм), дървено цилиндърче (дълго25 мм, с диаметър 20 мм), парченцетънка медна или бяла ламарина (можеи от консервна кутия), две букси(може да се изрежат и от ламарина)и два пръчковидни магнита, коитоможе да си направите сами.

Общият вид на модела е даден нафиг. ]. Той представлява една лекарамка от картон, алуминиева тел илитънки дъсчици. На рамката се на-виват 60—80 навивки от проводникс лакова изолация с диаметър 0,3 мм.Такава жица може да се вземе от бра-куван трансформатор, звънец илипък да се потърси в електромонтьор-ните работилници.

За колектор служи дървеното ци-линдърче, върху което се закрепватдве метални пластинки. Те се изряз-ват от тънка медна или бяла ламаринавъв вид на правоъгълничета, като сеоставят малки ушички в четирите имкрая. Дължината на колекторнитепластинки трябва да е равна на 2/3от тази на цилиндърчето. За да при-лепнат плътно към цилиндричнототяло, пластинките се извиват дъго-видно, а на ушичките им се пробиватмалки дупчици, в които се зачукватпрерязани откъм върха карфица. Отдолния край е по — добре ушичките дасе подгънат и легнат върху основатана цилиндърчето. Много важно едвете колекторни пластинки да несе допират помежду си, а да бъдат наразстояние 1—2 мм. Четките имат видна тънки медни или месингови пла-стинки с размер 6/50 мм. (За четкиможе да се използват дългите пла-стинки на две бракувани батерии.)Четките се закрепват на дървена

стойка и трябва леко да опират иколекторните пластинки, за да не сеполучи голямо триене. Долният крайна рамката се закрепва за колектора,а горният — за малко дървено Ци-линдърче. В колектора и цилиндър-чето се пробиват малки отвори задървените оси, които влизат в съот-ветни гнезда (изрязани от ламарина),така че да могат свободно да се въртятв тях. Единият край на намотката отрамката се запоява за едната ко-лекторна пластинка, а другият — задругата, като краищата предвари-телно се зачистват с гласпапир отизолацията. При липса на споялникможе да се използват дупчиците нагорните ушички за плътно закреп-ване на краищата на намотката.Всички части се поставят на дървенапоставка, както е показано на фиг. 1.На поставката се пробиват два отворас диаметър 6 мм за буксите, които сесвързват чрез проводници с четките.От буксите излизат два по-дългипроводника за свързване с батерията.

Два постоянни пръчковидни маг-нита ще създават второто магнитнополе, необходимо за действието натози модел. Магнитите се разполагатот двете страни на рамката, върхукартонени кутийки или дървени труп-чета. Ако нямате магнити, можете даси направите сами. За тази цел парчеот кобалтова или волфрамова стоманаили от желязо се поставя като ядров бобина, единият край на която ссвързан с тънка жичка — „предпа-зител". Бобината се включва чрезпрекъсвач или ключ за много късовреме в осветителната мрежа. Ядротосе намагнетизирва, но поради малкотосъпротивление на бобината, жичката-„предпазител" изгаря. За намагнит-ване на друго парче трябва да се из-ключи прекъсвачът и да се поставинова жичка.

Този модел на електромотор можеда се видоизмени, като вместо нарамка изолираният проводник сенавие върху ламаринена кутия с ка-паче, а за ос се постави ненужна куказа плетене. Под намотката се поставяизолационна хартия. Оста се запояваза капачето и дъното на кутията,или се сплесква с чук на съответнитеместа. Върху оста се закрепват ко-лекторните пластинки, като предва-рително под тях се намотават няколкопласта изолационна хартия или изо-лирбанд, за да не се допре проводни-кът до металната част. Пластинкитепри този модел може да се изготвятот къса метална тръбичка, разрязананадлъжно на две равни части, които

46

се закрепват на изолационната хар-тия чрез две тънки гумени колелца(те се изрязват от тънкостенна гу-мена тръбичка със съответен диаме-тър). Краищата на намотката се за-появат към колекторните пластинки.Оста се поставя в гнезда, а кутията —върху дървена поставка, както припредишния модел. И тук се изпол-зват постоянни, магнити или електро-магнити.

С тези два модела младият техникможе да направи следните физическиопити: постоянните магнити да се из-дигат и да се наблюдава влияниетона магнитното поле върху въртенетона ротора; вместо един, поставят седва магнита и се проверява действиетона усиленото магнитно поле върхускоростта на въртене на ротора;може да се наблюдава изменениетона посоката на въртене на ротора, катосе обръща постоянният магнит, такаче да се промени полярността на по-лето или като се изменя посоката направия ток, чрез смяна на местата напроводниците в буксите., Ако желаете да използвате промен-

лив ток, можете сами да си израбо-тите модел на синхронен еднофазенелектромотор па променлив ток, об-щият вид на който е даден на фиг. 2.

За изработването му са необходими:проводник с лакова изолация с диа-метър 0,3 мм, две метални плочки30/30 мм, стоманена ос (дълга 100—150 мм и с диаметър 3—4 мм), дървенамакара, две букси и железни пла-стинки.

Най — напред направете електромаг-нита, като на макарата навийте 500навивки от горепосочения провод-ник. В макарата поставете желязнасърцевина от отделни железни пла-стинки, тъй като плътната сърце-вина се нагрява доста при работа спроменлив ток (вследствие токоветена Фуко). За да се увеличи мощносттана електродвигателя, добре е отдел-ните пластинки да се покрият с изо-лационен лак. Ако намерите пла-стинки от електротехническа стомана(отпадъци при ремонт на трансфор-матори в съответна работилница),вредните загуби ще бъдат най-малки

и мощността най-голяма.Роторът представлява две железни

пластинки, сложени кръстовидно.Стоманената ос минава през средатана ротора, неподвижно закрепена занего. Двата края на оста се поставятв метални гнезда — плочки. Краища-та на ротора преминават при върте-нето си точно над сърцевината, и томного близо до нея.

Ако през макарата се пропуснепроменлив ток чрез трансформатор,то сърцевината се намагнитва и раз-магнитва съгласно измененията напроменливия ток. Ако завъртим ро-тора с връвчица, намотана на оста му,той попада в синхронизация и ще севърти периодически, получавайки им-пулси от електромагнита. При двачифта полюси на ротора, оборотитеще бъдат около 1 500 в минута, апри повече чифтове — ще намаляватпостепенно.

АСЕН КУЮМДЖИЕВръководител на кръжок по елек-тротехника при Двореца на пио-

нерите — София

О Р Н А М Е Н Т

Думите са шестбуквени, започват от клетката с точка и вървят

в посока на часовниковата стрелка:

1. Планета — гигант, шестата по отдалеченост от Слънцето. 2. Уред

за даване на силен и висок звук. 3. Отвор, устие на вулкан. 4. Оте-

чество . 5. Рядък химически елемент, нарича се още колумбий. 6.

Преграда в река за спиране и набиране на вода (мн. ч.). 7. Продавач

па художествена и научна литература. 8. Презимето на виден българ-

ски възрожденец, обществен деец и държавник (1828—1911)- 9. Малка

планета, открита през 1801 г. 10. Планета, която се явява като вечер-

ница и като зорница. 11. Фамилното име на двама руски изследова-

тели -на Арктика, участници във Великата Северна експедиция през

1736—1737 г., в тяхна чест е наречено едно море в Северния ледовит

океан. 12. Земеделско оръдие за плевене; култиватор. 13. Град в

остров Сицилия (Италия). 14. Рядък химически елемент, тежък,

леснотопим метал.

При правилно решение буквите, попадащи в заградените клетки,

четени последователно, дават името на третия съветски космонавт.

З А Д А Ч И

1. Нарисувайте циферблата на един часовник и горазрежете на 6 части така, че във всяка една част сборътна числата да е еднакъв.

2. Напишете девет цифри: 1 2 3 4 5 6 7 8 9 . Без даизменяте реда им, поставете помежду им плюсове и ми-нуси, общо три знака, така че в резултат да получите 100.

З А М Е С Е Ц Ф Е В Р У А Р И

Дата Изгрява Залязва Продължителностна деня

1. I I . 7ч. 42 м. 17 ч. 39 м. 9 ч. 57 м.11. II. 7ч. 31 м. 17 ч. 52 м. 10 ч. 21 м.21. II. 7ч. 16 м. 18 ч. 05 м. 10 ч. 49 м.

И. Л У Н А Т А

I. II. Първа четвърт8. II. Пълнолуние

16. II. Последна четвърт24. II, Новолуние

фотозагадкаОТГОВОРИ НА ЗАДАЧИТЕ ОТ„ЗАБАВНА СТРАНИЦА"

НА БР. 5/1962 г.

КРЪСТОСЛОВИЦА

ВОДОРАВНО: 1. Спартак. 7. Ме-тър. 8. Трасе. 10. Арика. 11. Ария.12. Игла. 14. Целебес. 17. Максуел.19. Суматра. 21. Сто. 23. Сулавеси.24. Джакарта. 25. Ски. 27. Окислит.30. Лазурит. 32. Никозия. 33. Ядро.35. Фаза. 36. Троха. 37. Верея. , 38.Чакал. 39. Карлово.

ОТВЕСНО:2. Паралел. 3. Руди-мент. .4. Антарес. 5. Стая. 6. Бали.7. Марек (Станке Димитров). 9.Еолит. 13. Смислов. 14. Цепелин.15. Сурабая. 16. Шаранта. 18. Стави.20. Амаду (Жоржи). 21. Сис. 22.Оди. 26. Крокодил. 28. Седов (Ле-онид). 29. Тинтява. 30. Лихачов.31. Резол. 34. Охра. 35. Факт.

. К О С М О С — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС.

Главен редактор: С Т Е Ф А Н Д И Ч Е ВЗам.-главен редактор: ДИМИТЪР ПЕЕВ; Редактори: ПЕНЧО СИМОВ ТЕОДОРА СТАЙКОВА

Уредник, ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ К о р е к т о р : Д . П Е Т К О В

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т :Александър ДЕНКОВ - художник, Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ - икономист, проф. ГЕОРГИ К. ГЕОРГИЕВ - геолог ЕМИЛКОРАЛОВ - писател, МАРГАРИТА СОТИРОВА, проф. инж. НИКОЛА КАЛИЦИН _ физик, проф. ПЕТЪР ПАУНОВ -

физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ,: проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: София, бул. „Ленин" № 47, IV ет. ст. 28—29; тел. 4-26-21, вътр. 363 и 379 Ръкописи не. се връщатГодишен абонамент 1,80 лв. Цена на отделен брой заедно с приложението - 20 ст.

20 586