ГРАЖДАНСКО ПРАВО(ОБЩА ЧАСТ)

1. Обективно право. Частно и публично право. Гражданското право като дял от частното право.

Думата право идва от латинската directus и означава да се прави онова, което съответства на правилата. Въпреки единството във вижданията по отношение на понятието и неговата етимология, думата “право” има две различни съдържания: Едното определя правото като правила за поведение, които уреждат отношенията между хората в едно общество и чието спазване е гарантирано от публичната власт. Следователно това са правния ред, правните норми, или по-точно сборът от всички правни норми, които са в сила в една държава. Тези правила за поведение са изработени от държавната власт, от която се санкционират и нарушителите им. Другото становище схваща правото като правно можене, като оправомощаване от правна норма. Говорим за дадена власт на едно лице да ползва една вещ или да изисква от друго лице изпълнение на една престация.В първия случай говорим за право в обективен смисъл на думата, във втория – за право в субективния смисъл на думата. Налице е една реалност, съставена от два елемента. Това обуславя разглеждането на правото в два раздела: обективно и субективно право. Съжителството между хората изисква ред и организираност. Щом като човекът живее с останалите хора, той е свързан с тях и въпреки желанието за самостоятелност, независимост и пълна свобода в действията, неговите прояви трябва да намерят уредба. Междучовешките отношения са многообразни и различни взависимост от групите, в които се взаимодейства и от целта, която се преследва. И като такива се нуждаят от регламентация. Тази регламентация трябва да създаде ред в отношенията между хората. Става дума за правила или норми, които се състоят от забрани и указания. Тези правила обикновено са свързани с обичая, морала, етиката, нравите, религиозните виждания и т.н.

Правните норми са правила за поведение, които в организираното общество регулират обществените отношения и чието спазване е осигурено при нужда чрез публична принуда. Правните норми трябва да са израз на принципа на справедливостта. Те трябва да са съобразени и с принципите на уважение на човешкото достойнство, правото на живот, на свобода, на собственост. Сборът от всички тези правни норми представлява обективно право.Много отдавна правните норми са разделени на две групи – норми на публичното и норми на частното право. В теорията съществуват три тези относно разграничаването на правните норми:

Теория на интереса – тя обосновава разликата с оглед на това на чий интерес служи правилото: на интереса на общността или на интереса на отделната личност.

Субективна теория – взема предвид факта дали има или липсва субординация или суперординация между правните субекти. Съответно на това в публичното право имаме подчиненост на един от участниците в правоотношението, а в частното право е налице равнопоставеност /изкл. семейното право/.

Субектна теория – тя изхожда от това, дали в правоотношението участва субект с властническо положение и в това си качество упражнява своите права. Днес се приема, че частното право е онзи клон от правото, който регулира отношенията между отделните членове на обществото или държавата на базата на тяхната равнопоставеност, признавайки автономията на волята. За разлика от него публичното право е този раздел на правото, който урежда отношенията на държавата и други свързани с йерархическата власт структури /общини, области/ както към техните членове, така и по между им, които се характеризират със субординация и суперординация. В неговото предметно съдържание присъства елементът на imperium, т.е. държавно-властническо проявление. Публичното право има за цел да уреди организацията и функциите на държавната власт. Неговата задача е задоволяване на обществените нужди и публичния интерес. ГП е онзи дял от частното право, който важи и се прилага за всички правни субекти, като засяга всички лица. То няма предвид само определена част от населението на една държава, то обхваща всички жители. ГП е основата на ЧП. То е негова главна и съществена съставка. ГП има своята дълга история на базата на ГП на древния Рим. В началото се наблюдавало почти пълно съвпадение между ГП и ЧП. Но с течение на времето са се създали и други раздели в рамките на ЧП. По този начин в ЧП се включват освен ГП и търговското, банковото, авторското и др.

2. Съпоставка на Гражданското право с други клонове на правото ГП е частно право. Като такова то е част от обективното право. Със своя специфичен

предмет на разглеждане и регламентиране то се разграничава от други клонове на правото. Гражданско и Търговско право – ТП е частно право. У нас то се обособява след

Освобождението с влизането в сила на ТЗ от 1897г. и на основата на редица други нормативни актове на търговското законодателство. Отликата му от ГП е в това, че при него се регулират правоотношенията, свързани с търговски дела. ГП е общото право, което регламентира частноправните отношения на правните субекти – ФЛ и ЮЛ, а ТП е специално право, което намира приложение при правоотношенията, породени от търговския обмен. ТП се характеризира с бързина и опростеност, свързани със сигурността в търговския оборот. А базата на сигурността е пълната публичност и изясненост на правните субекти и тяхната дейност, което се постига главно чрез търговските регистри. ТП познава по-голяма строгост и усилени санкции в сравнение с ГП, изразени в по-голям брой императивни норми. ГП отдавна е намалило значението на правния обичай, докато в ТП обичаят често има приоритет. ТП в много по-малка степен в сравнение с ГП поставя изисквания за форма като условие за действителността на правните действия или за доказване. Целта е да не се спъва търговския оборот. В ТП има изключително само възмездни отношения, докато нормите на ГП регламентират според волята на правните субекти както възмездни, така и безвъзмездни отношения по предоставяне на имуществени и неимуществени блага. Споровете по търговски правоотношения се разглеждат от общите граждански съдилища. Производствата за защита на субективни права по граждански и търговски правоотношения са едни и същи, с изключение на универсалното принудително изпълнение при несъстоятелност, което се прилага спрямо търговци.

Гражданско и Трудово право – Трудовото право се заражда и съществува продължително време като част от ГП, поради което то притежава общи белези с него. Страните по трудовите правоотношения са ФЛ и ЮЛ, правопораждащия юридически факт – договор. Но за разлика от гражданскоправните норми, нормите на ТП регламентират отношенията по реализацията на пазара и съхранението на работната сила като една особена стока. Тук има много императивни норми. Страните са равнопоставени само дотолкова дали да се сключи трудов договор. С оглед предмета на регулиране в ГП престацията е резултатът, а в ТП – престацията е работна сила /живия труд/. С оглед метода на регулиране в ГП имаме равнопоставени правни субекти. В ТП равнопоставеността съществува при възникване на трудовото правоотношение, но впоследствие, главно при трудовата дисциплина имаме отношение на власт и подчинение. С оглед на риска – в ГП той се урежда договорно, а в ТП той е за работодателя. С оглед на собствеността на изработената вещ – в ГП тя се урежда договорно, а в ТП е за работодателя.

Гражданско и Международно частно право – нормите на МЧП са тясно свързани с ГП. Голяма част от тях се прилагат към граждански правоотношения с международен елемент. Това са такива правоотношения, които са свързани с два или повече правопорядъка, поради което се налага да се определи гражданското право на коя държава следва да се приложи. Нормите на МЧП, които се отнасят до граждански правоотношения се съдържат в гражданското законодателство.

Гражданско и Гражданскопроцесуално право: ГПП представлява самостоятелен отрасъл на публичното право.

Гражданскопроцесуалните правоотношения са властнически; при тях едната страна винаги е държавен правозащитен орган – съд, съдия-изпълнител, нотариус и т.н. Нормите на гражданския процес са в преобладаващия си брой императивни. ГП регламентира субективни права, а процесуалното право се занимава със защитата на нарушените права. Процесуалното право е процедурно, защитно, формално право. То е вторично спрямо ГП.3. Гражданскоправни норми – същност и съдържание. Видове гражданскоправни норми.

Презумпция и фикция. Правните норми са израз както на волята на отделния индивид, така и на нейното

проявление. Правните норми по принцип са двустранни – те създават права и задължения за отделни правни субекти, които при неизпълнение са свързани с възможността да се потърси държавната принуда за осигуряване изпълнението на определени задължения. Правната норма е общоважащо правило за поведение. Тя има общ и абстрактен вид и е предназначена да регулира всички еднакви по вид случаи и отношения. Правната норма се отнася до неопределен брой субекти, които ще бъдат участници в определен вид отношения. Правната норма предписва определено поведение, което може да бъде действие или бездействие. Тя дава и указания за последиците, които ще настъпят, ако не се изпълнят нейните предписания. Структурата на правната норма се образува от 3 взаимносвързани и взаимнозависими части:

2

Хипутезис – в него се определят обстоятелствата, при настъпването на които тя се прилага /Определя фактическия състав, при чиято наличност се предписва определено поведение/.

Диспозиция – това е основната част на правната норма. Тази част съдържа предписанието за дължимото поведение. Тук се определя действието или бездействието, което се изисква от един правен субект.

Санкция – това е заключителната част от нормата. В нея се указват онези последици, които ще настъпят при неспазване на формулираните в диспозицията изисквания. Санкцията представлява принудителни мерки, които могат да бъдат насочени или срещу личността на нарушителя или против неговото имущество. Нормалното положение е и трите елемента да се намират в една правна норма. Но е възможно те да бъдат разкъсани в различни правни норми. Гражданскоправната норма определя кои отношения ще получат характера на правоотношения и съответно на това ще бъдат регламентирани. Те определят какви отношения, с какви права и задължения, с какво съдържание и между кои лица възникват. Гражданскоправните норми имат за адресат правни субекти – ФЛ и ЮЛ. Нормата третира своите адресати като равнопоставени страни в едно правоотношение, при което липсва субординация или суперординация. По този начин се разграничават гражданскоправните норми например от административните или трудовите норми.

ВИДОВЕ ГРАЖДАНСКОПРАВНИ НОРМИ: Според органа, който ги издава: НС приема Конституцията, кодекси, закони и

нормативни решения. Кодексът е закон, който се характеризира с това, че с него се уреждат обществени

отношения, предмет на цял клон от правната система или обособен негов важен дял. Законът е НА, който урежда цялостно една материя, като регламентира всички

основни обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Решение с нормативен характер е правна норма с по-конкретен обхват и с временно действие. МС приема и одобрява редица подзаконови актове.

Постановления издава в два случая: когато приема правилник, наредба или инструкция и когато съобразно със законова разпоредба или овластяване урежда неуредени от нея обществени отношения в областта на неговата изпълнителско-разпоредителска дейност.

Правилник се издава за прилагане на закон в неговата цялост, за организация на държавни органи или за вътрешен ред за тяхната дейност.

Наредба се издава за прилагане на отделни разпоредби или на други подразделения на закон.

Инструкцията, издадена от МС или от министър дава указания до подчинен орган относно прилагане на НА, чието изпълнение трябва да се обезпечи.

Общините могат да издават наредби за уреждане на неуредени от НА с по-висока степен обществени отношения с местно значение.

Отделни общности или структури издават свои гражданскоправни норми, приети на общи събрания. Съобразно със задължителността си имаме два вида правни норми: императивни и диспозитивни. Императивните норми защитават обществения интерес и затова имат повелителен и принудителен характер. Диспозитивните правни норми защитават частния интерес на отделните граждани, така че неспазването им не накърнява обществения интерес. Тези норми са свързани със свободата за договаряне, с възможностите за разгръщане на частната инициатива. В някои случаи една норма може да бъде и диспозитивна, и императивна. Повелителният характер може да бъде в една насока, а диспозитивния в друга. Характерът на тези норми се установява не от техния хипутезис, а в тяхната диспозиция. Страните не могат да уговарят настъпване на правни последици с оглед на ФС, различни по елементи от тези, които са предвидени от правната норма. Според предназначението си те биват тълкувателни, когато изясняват договореностите между страните, ако са неясни и непълни, и допълващи, когато се прилагат само ако страните не са договорили нищо. Диспозитивните норми са с неопределени и определени граници. При първите страните разполагат с пълна автономия на договаряне. При вторите страните имат определена автономия, лимитирана от правната норма. Вън от тези граници нормата е императивна. Съобразно с обема на приложното им поле: Гражданскоправните норми могат да се прилагат по отношение на всички субекти или по отношение на част от тях. Във втория случай те намират приложение спрямо определена група от граждани или ЮЛ. Гражданскоправната норма може да се прилага към всички правоотношения от определен вид, а може да се прилага само към правоотношения със специфична характеристика или с определени особености. Гражданскоправните норми се различават и във връзка с техния териториален обхват. Тези, които действат в пределите на цялата територия на страната, се

3

наричат общи, а тези които имат приложение само върху определена част от нашата територия, се наричат местни, локални норми. Съобразно със съдържанието им:

Самостоятелни са онези правни норми, които действат самостоятелно, независимо от другите, тъй като съдържат в себе си всички елементи, които да дадат възможност да бъдат прилагани. В тях и трите елемента на нормата са напълно дадени.

Несамостоятелни са онези правни норми, които се прилагат във връзка с други правни норми. Те сами нямат приложимост, защото не съдържат трите елемента, присъщи на правните норми. Съобразно с поражданите последици: Заповядващи са тези правни норми, които създават задължения да се извърши едно действие. Заповядващите правни норми имат точно определен адресат. Те изискват от съответния правен субект не пасивност, а едно активно действие.

Забраняващи са тези правни норми, които за разлика от предходните задължават към бездействие. От конкретния правен субект се изисква пасивно поведение. Забраняващия характер на тези правни норми не се променя от това, дали са адресирани до конкретен правен субект или до всички правни субекти.

Овластяващи са тези правни норми, които регламентират субективни права за извършване на положителни действия или за признаване на определено качество на едно ФЛ или ЮЛ. Тя разрешава на правния субект, адресат на тази норма, да действа в рамките, определени от нея, да упражнява признатите му субективни права. Съобразно с възможностите за извършване на конкретна преценка при прилагането на правната норма:

Абсолютно определената гражданскоправна норма е съвсем стриктна и точна и се прилага направо.

Относително определената норма е гъвкаво формулирано правило. Тя може да бъде прилагана само след преценка на фактите, на елементите на правоотношението и на елементите на ФС на съответната правна норма. Разликата между тези два вида норми се разкрива при тяхното прилагане. Според обекта на регулиране: Гражданскоправните норми регламентират поначало имуществени правоотношения – вещни, наследствени и т.н. ГП съдържа, макар и по-малко на брой норми, които третират неимуществени правоотношения. Според това дали става дума за нормиране на субективни права или за нормиране на реда за осъществяване на правната им защита:

Материалноправни норми са тези, които определят съдържанието на субективни права, условията за тяхното възникване, изменение или погасяване.

Процесуални норми – те определят реда за осъществяване на правната защита на нарушените субективни права. Разликата между двата вида норми не е само формална, а е много по-съществена. Процесуалноправните норми имат по правило обратно действие за разлика от материалноправните.

Презумпцията /предположението/ е начин на мислене, по силата на който от наличието или проявата на един факт се извежда друг факт, който не е доказан или не е известен. Една гражданскоправна норма може да съдържа в себе си едно предположение. То има значението на доказване на даден факт. Предположенията са законни и човешки. Законните се създават и определят само от правната норма. Човешките предположения са логични предположения и могат да се направят от съдията в конкретен случай. Законните предположения биват два вида:

Оборими са тези презумпции, при които гражданскоправната норма допуска установяване на противното.

Необорими презумпции са тези, при които гражданскоправната норма не допуска оборването на презумпцията – установяване на обратното или различно от предположеното. Според правното им значение законните презумпции делим на: материалноправни и процесуалноправни. Оборимите презумпции съдържат в себе си едно процесуално правило. Оборването му е в тежест на страната, която има съответния правен интерес. Материалноправните презумпции са необорими, защото това е тяхната цел.

Презумпцията установява предположения както за факти, така и за субективни права. Фикция – това е нещо измислено от правната норма. Чрез нея се прави извод за

съществуването на нещо, което не съществува. Юридическата фикция е процедура на юридическа техника, чрез която се смята за съществуваща една ситуация, явно противоречаща на реалността. Фикциите в ГП не са много. Нормите,които съдържат фикции са винаги материалноправни.

4. Правоприлагане на гражданскоправните норми Влизането в сила на гражданския закон само по себе си не означава неговото

прилагане. Действието му е предпоставка за неговото прилагане, което само тогава е налице, когато правните субекти съобразяват поведението си с предписанието на правните норми. При извършване на правни действия, съобразени със закона, при изпълнението на задължения или

4

при осъществяване на субективни права, гражданскоправните субекти прилагат закона. Това е правоприлагане в широкия смисъл на думата. Правоприлагането в тесния смисъл на думата се приема като дейност на компетентни държавни органи по приложението на НА. То се осъществява от органите на съдебната и изпълнителната власт. При него конкретните факти или ФС, осъществени в действителността се подвеждат под правната норма, в чийто хипутезис са предвидени. Въз основа на диспозицията на правната норма се извеждат конкретните правни последици, които фактите пораждат. Санкцията на правната норма или други санкционни норми определят правните последици, които настъпват при неизпълнението или лошото изпълнение на породените гражданскоправни последици. Възможно е един и същи ЮФ или ФС да е описан в хипутезиса на две или повече правни норми. В този случай може да се постъпи по три начина:

Кумулативно приложение – прилагат се правните последици на всички гражданскоправни норми, които съдържат в хипутезиса си съответния ЮФ или ФС.

Алтернативно приложение – прилагат се само правните последици на една от правните норми, в чийто хипутезис е включен конкретния ЮФ или ФС и това се определя по избор от заинтересования правен субект или трето лице.

Евентуално /субсидиарно/ приложение - едната правна норма се прилага напълно, а дали ще се приложи другата зависи от това дали тя е в интерес на страната.

5. Конфликти на гражданскоправните норми по време, място и спрямо лицата Действието на гражданскоправните норми е ограничено в три направления: във

времето, в пространството и спрямо лицата. Действие на гражданскоправните норми по време - Действието на гражданския

закон се проявява от момента на влизането му в сила. Сигурността и установимостта на разгласяването на новата правна норма могат да се постигнат чрез официално обнародване. То става у нас чрез Държавен вестник. Съобщаването в пресата, по радиото и телевизията, издаването в отделна книжка не се смята за обнародване. Задължителната сила на гражданския закон се проявява независимо от това дали гражданскоправните субекти са се възползвали от разгласяването му и са узнали съдържанието на гражданскоправните норми или не. Правният ред съдържа една неписана презумпция – незнанието на закона не е уважителна причина. Чл.5 от Конституцията определя като принцип, че НА влиза в сила в 3-дневен срок от обнародването му. Периодът от обнародването на нормата до деня на влизането й в сила се нарича освобождаване на закона и в този период съответния закон не е в действие. Конституцията предвижда две изключения. Едното е, че НА може да влезе в сила от деня на обнародването му, а другото е, че може да влезе в сила след определен срок или в определен ден. Ако НА няма изричен текст за това, кога влиза в сила, се прилага конституционното правило за три дни. Една правна норма или НА са в сила, докато не бъдат отменени. Отмяната означава, че те вече не са в сила. Отмяната е формален акт и е налице само тогава, когато законно предвидените предпоставки и процедури са налице. Тя настъпва по два начина: Когато основанието за отмяна се съдържа в самия НА. Тук са възможни два варианта: Възможно е в самия закон да има срок за действие. Това е временен НА с конкретен срок и когато този срок изтече се отменя НА. Вторият вариант се прилага при закони и подзаконови НА, които се издават с оглед постигането на конкретна цел. С осъществяването на целта НА се счита за отменен. Когато основанието за отмяна пряко се изрази в друг закон. Това е по-често срещаната отмяна. Основанието за отмяна се съдържа в друг, последващ закон. Отмяната може да обхване цял НА, част от него или отделна негова разпоредба. Най-добрата и ясна отмяна е изричната. В този случай новия закон изрично я постановява. Правото обаче познава и мълчалива отмяна. Това е случаят, когато последваща норма урежда по нов начин същия предмет, ако и старият и новият акт имат едно и също приложно поле. Но за да е приложимо това правило, трябва да има пълно покритие на предмета на регулиране. Изключенията от това правило са няколко: Отмяна на по-стария от по-новия закон настъпва, ако и двата са от една и съща степен. НА от по-ниска степен не може да създада уредба, противоречаща или различна от тази, създадена с акт от по-висока степен. Има случаи, когато единият закон е общ, а другият специален. В този случай и двата закона се прилагат. Трябва да се различава отмяната на един гражданскоправен НА от спирането на неговото действие. Последното се нарича още суспендиране. Отмяната означава окончателно отпадане на една правна норма, а спирането означава временно преустановяване действието на една гражданскоправна норма. Спирането на действието на правните норми може да важи за цялата страна или за определен регион. Срокът на спирането може да бъде определен или неопределен. В този срок важат временни правила. Суспендирането са налага при природни бедствия, война, преврат и т.н. Правилото относно действието на новия граждански закон по време е, че той урежда ЮФ, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще. Действието на гражданския закон от влизането му в сила за в бъдеще се означава с латинския термин ex nunc. Под

5

обратно действие на един закон се означава това, че под неговите норми трябва да се подведат и факти, извършени или настъпили преди влизането му в сила, за да добият от него своята нова правна преоценка, която тия факти са добили от закона, при чието формално действие те са възникнали. Обратно действие имаме и в друг случай – когато новата норма или новия граждански закон преурежда заварените от него правоотношения за в бъдеще. Следователно той обхваща не само онова, което ще се породи през неговото времедействие, а и онова, което се е появило преди него и за което страните не са могли да знаят. Това именно се нарича обратно действие, а то по принцип е изключение и се прилага много рядко – само когато са налице съображения за справедливост или целесъобразност. Единствено тълкувателните норми имат обратно действие по правило.

Действие на гражданскоправните норми по място - действието на гражданският закон е ограничено и по място. Територията, върху която той може да действа, когато не са предвидени изрично в него ограничения, е тази върху която се разпростира суверенитета на РБ. Това е територията на нашата държава по суша и по вода, както и корабите и самолетите, които се движат под български флаг, а също и българските дипломатически и консулски представителства в чужбина. По силата на правилата на МЧП българският закон може да се приложи и спрямо български граждани в чужбина или спрямо чужди граждани у нас и в чужбина, когато изрична норма повелява това. Гражданскоправната норма може да се прилага и върху част от територията на страната. Местните органи издават правни норми, които имат действие само в рамките на ръководената от тях територия. Кметът на едно населено място издава актове, валидни само на територията на общината.

Действие на гражданскоправните норми спрямо лицата - гражданскоправната норма може да има действие спрямо всички правни субекти, пребиваващи на територията на страната. Има обаче и закони, действащи само по отношение на чужди граждани, пребиваващи в нашата държава. Някои закони могат да се прилагат само спрямо ФЛ или само спрямо ЮЛ.

6. Тълкуване на гражданскоправните норми. Понятие, правна уредба и цел. Видове тълкуване.

Правните норми са създадени, за да бъдат прилагани. За да бъдат те разбрани и приложени, за да бъде установен точния им смисъл, те трябва да бъдат изтълкувани. От тяхното правилно тълкуване зависи точното изясняване на обема, съдържанието и предпоставките за пораждане на субективни права и задължения. Тълкуването е научна дейност и то се прави от правоприлагащите органи – съдебни и административни и не е субсумирано под дадена правна норма. То е абстрактна дейност и търси установяване на съдържанието и смисъла на нормата. На тълкуване подлежат всички правни норми. Не би могло да се твърди, че на тълкуване подлежат само неясните правни норми. Всяка правна норма има нужда от тълкуване, било то цялостно, на отделни думи, понятия или изрази. На тълкуване подлежи всяка правна норма, независимо в какъв акт е включена тя. Това важи както за Конституцията, така и за законите и нормативните решения, гласувани от НС и за подзаконовите НА, одобрени от МС или от отделен министър. Само правни норми подлежат на тълкуване, социалните норми не са обект на тълкуване. Нормата макар че е абстрактна, не е абстракция. Поради това тълкуването има както теоретично, така и практическо значение. Когато една правна норма получи правилно и точно тълкуване, може да постигне това, което законодателят е целял – по-ефективно е правораздаването, а оттам по-добре се уреждат правоотношенията между правните субекти. Относно тълкуването като познавателен, мисловен процес в правната доктрина са се оформили 2 становища: Едното, обозначавано като субективна теория, приема че тълкуването трябва да установи волята на законодателя така, както тя е била формирана по време на издаването на закона. Другото становище, означавано като обективна теория, приема че целта на тълкуването е да разкрие смисъла на закона като обективирана и изразена воля без оглед намеренията на законодателя. Когато НА се публикува и влезе в сила, той се отделя от своя автор, превръща се в една обективна даденост, от която трябва да се изхожда при изясняване съдържанието на правните норми. Тълкуването търси точното съдържание на правните норми. Чрез него не може да се стигне до изменение или допълнение на правна норма. Ако една норма не отговаря на новите изисквания или на променените условия, следва законодателя да я измени, отмени или допълни по надлежния ред. Но тълкуването не може да доведе до едно ново правило. Преди да се пристъпи към тълкуването на една правна норма, трябва да се установят действителния й текст и валидното за момента съдържание. На тълкуване подлежат само действащите правни норми. При изясняване точния смисъл на правната норма могат да се използват различни методи, но основните са:

Езиково/граматическо, буквално/ тълкуване – обсъжда и анализира думите, понятията, мислите, съчетанията от думи, които са използвани и включени в нормите или във всяка една от техните три части: хипутеза, диспозиция, санкция съобразно техния смисъл.

6

Думите трябва да се обсъждат поотделно и в тяхната взаимна връзка и да се тълкуват според значението им в литературния или в правния език. Когато една дума има специално правно значение и съдържание, тя се тълкува съобразно с него. Освен това в допълнителните и заключителни разпоредби на някои НА има поясняване и уточняване на значението на отделни употребявани в акта думи или понятия, които са задължителни при тълкуването на съответния акт. Научно-логическо /реално/ тълкуване – то прави логически анализ на правната норма и на използваните думи, както и на тяхното подреждане в нея. Търсят се целта на НА, мотивите към него, логическата връзка между отделните понятия и пр.

ВИДОВЕ ТЪЛКУВАНЕ: Според това кой извършва тълкуването:

Нормативно /автентично/ тълкуване – то се дава от овластените от Конституцията и ЗНА държавни органи. Основния закон в нашата страна е Конституцията и съгласно нея КСъд дава задължително тълкуване на Конституцията и се произнася по това, дали дадена норма или закон са противоконституционни. НС дава тълкуване на законите и нормативните решения. Това става по собствена инициатива на НС или по искане на председателя на НС, председателя на МС, министрите, ръководителите на ведомства с ранг на министерства, Главния прокурор и областните управители. Гражданите нямат право на пряко искане. Те отправят искането си до Главния прокурор, а той от своя страна преценява дали има основание да се направи официално искане. НС дава тълкуването със закон, който се обнародва в ДВ и има обратно действие – от деня, когато е влязъл в сила тълкувания акт. Задължително тълкуване на подзаконов НА се дава от органа, който е издал акта. Тълкуването се обнародва по реда, по който е обнародван тълкувания акт. Тълкувателното решение е НА и то е задължително за всички, до които се отнася самият тълкуван акт.

Съдебно тълкуване – то се извършва от правораздавателните органи. Само Общото събрание на конкретната колегия на ВКС има право да дава тълкувателни решения, които са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. Общите събрания на окръжните и апелативните съдилища дават мнения по проекти за тълкувателни решения на ВКС.

Научно тълкуване - дава се от юристите, които работят в областта на науката. То се извършва в научни съчинения и няма задължителна сила. Според резултата, получен от граматическото и научно-логическото тълкуване:

Декларативно /буквално/ тълкуване имаме, когато текста е ясен и разбираем. При това тълкуване имаме съвпадение между текста на правната норма и точния смисъл, вложен в нея. При прочит на този текст буквално всичко е разбираемо.

Изправително тълкуване – то цели изправяне редакцията на правната норма, възстановяване на точния й разум чрез поправяне на редакционните дефекти. Тези дефекти се поправят чрез езиковото и научно-логическото тълкуване.

Ограничително тълкуване имаме тогава, когато е установено, че истинското съдържание на една правна норма е по-тясно или по-ограничено от словесния й израз.

Разширително тълкуване имаме, когато при научно-логическото тълкуване на нормата се установи, че точния й разум надхвърля нейния текст, че той е по-широк от изразеното в нейната редакция. Други видове:

Историческо тълкуване – то изяснява смисъла на НА, изхождайки от историческите условия, които са били причина за неговото издаване.

Систематическо тълкуване – дава смисъла на закона чрез съпоставянето му с други НА и намиране мястото му в системата на гражданското законодателство.

7. Празноти в гражданския закон. Правоприлагане по аналогия и по аргумент на противното.

Законът е едно абстрактно правило. Той никога не може да обхване всички случаи, които биха се породили в живота по време на неговото прилагане. В този смисъл в едно законодателство не може да няма празноти. Празнота в закона е възможна при гражданскоправните норми, но съгласно ГПК съдът не може да откаже да разгледа и реши един правен спор. В този случай съдията трябва да създаде правната норма. Различно е положението в наказателното право, където не може да има празноти. Наказателната присъда се издава само тогава, когато едно деяние е съставомерно. Празнота в гражданския закон имаме тогава, когато липсва правна норма за разрешаване на конкретен случай или даже и да има, тя е непълна. Това означава че съответния казус не е уреден от правната норма. Но гражданския съд трябва да постанови решение. Съобразно ЗНА, когато има непълнота в закона, следва да се търси аналогия със сходни правни норми. Второто стъпало е справедливостта, свързана с добрите нрави и на трето място се изисква уреждане на създадените правоотношения съобразно с основните начала на новото българско право. При празнота се търси попълване на закона, което трябва да стане чрез мисловната дейност на

7

съдията така, както би го направил самия законодател, ако трябваше да създаде правна норма за уреждане на този случай. Това обаче не е свободно творчество на съдията. Той е подчинен на закона, на онова, което законодателя е вложил в този закон. Тук се търси предполагаемата воля на законодателя и затова трябва да се изхожда само от съответния закон, от неговото съдържание, а не от свободното усмотрение на правоприлагащия орган.

Аргумент за по-силното основание – който има право да извърши голямото, има право да извърши и по-малкото. На когото е забранено да извършва по-голямото, той няма право да извършва и по-малкото. Ако законодателят не е забранил изрично по–голямото, по силата на логическото мислене следва да се допусне и по-малкото като разрешено. Това е израз на една цел, която е преследвал законодателя. Аналогично е и обратното – на когото е забранено по-малкото, на него е забранено и по-голямото.

Аргумент на противното – в този случай няма норма, която да е предмет на тълкуване, а липсва норма, под която да се субсумира създаденото между страните правоотношение, поради което сме изправени пред празнота в закона. При аргумента на противното от нормата, регулираща даден случай се извлича противоположна на нея норма за неуредения случай. Аргуметът на противното е създаване на ново правило за запълване на празнота на базата на действащото законодателство. Ако в нормата има изчерпателно изброяване, тогава от нея не могат да се правят изводи в тази насока. Обратно, ако има примерно или указателно изброяване, нормата не лимитира възможностите на съдията.

Аналогия на закона - сходните случаи следва да се разрешават по един и същи начин. Когато говорим за аналогия на закона, предполагаме пораждането на два сходни случая, от които единия е уреден от закона, а другия не. При това положение правоприлагащия орган, щом като установи, че има сходство между два ФС в съществените им елементи и различия в другите, трябва да потърси такова разрешение, което да доведе до пораждане на сходни правни последици към неуредения случай. На тази база трябва да потърси и конкретния общ принцип, който може да се приложи в този случай. Има разлика между аналогия на закона и аналогия на правото. В първия случай трябва да има норма в закона, която се прилага по аналогия. Във втория случай нямаме норма в закона, която да може да се приложи към конкретния случай, а се прилага правна норма, която следва да бъде извлечена от установените общи начала на действащото законодателство и да бъде приложена.

8. Юридически факти – понятие, видове. Действие по време и спрямо лицата. ЮФ са предпоставките, визирани от хипутезиса на правната норма, включващи всички факти, събития и обществени отношения. Фактите сами по себе си не създават правни последици. За да настъпят те е необходимо да съществува правна норма, която да свърже един факт с определени правни пооследици. Без правна норма няма ЮФ, а ЮФ без правна норма не може да съществува. Един факт става юридически от момента, в който бъде нормиран от правото. Законодателят е този, който преценява дали един факт, който настъпва в обществения живот, в природата или е човешко действие, трябва да бъде релевантен или не за правото.

Видове ЮФ: Според различията в породените от тях правни последици: Правопораждащи са тези ЮФ, чиито правни последици обхващат пораждането на

едно субективно право, на едно правно задължение или на едно правоотношение /продажба, дарение/.

Правопроменящи са онези ЮФ, чиито правни последици обхващат видоизменяне на породени вече права, задължения, правоотношения.

Правопогасяващи са тези ЮФ, правните последици на които включват в себе си заличаването или погасяването на налични, съществуващи правоотношения, субективни права или правни задължения. С пораждането на тези нови ЮФ се прекратява изцяло едно съществуващо правоотношение /погасителна давност, съдебно решение за развод/.

Правосъхраняващи са онези ЮФ, които запазват породени вече правоотношения, права и задължения и заличават правното действие на други факти, които застрашават тези правоотношения, права и задължения. Според различията в предметното им съдържание:

Прости – те се състоят от един единствен факт. Сложни – състоят се от повече от един ЮФ, като тези факти са обединени и образуват

един общ ЮФ. Те се наричат ФС. Според формата на проявление: Положителни – те са едно реално явление, установимо фактически и осезаемо. Тук

имаме действие. Отрицателни – означават пасивно запазване на едно създадено положение. Налице е

въздържане от действие, т.е. имаме бездействие. Според предметното си съдържание ЮФ се делят на:

Юридически събития са онези факти, които представляват проявление само на природни сили, без пряко или коствено участие на човека.

8

Юридически действия са онези факти, които съдържат волеизявлението на правния субект. Правната теория познава чисти и смесени юридически действия. При чистите юридически действия централен елемент са волевите действия на едно лице. При смесените юридически действия наред с основния елемент имаме прибавени и други елементи, като например проявление на природни стихии, допълнителни волеви действия на друг правен субект и т.н.

Действие на ЮФ: Спрямо лицата действието на ЮФ може да бъде пряко или отразено. ЮФ с пряко действие имаме, когато те изменят, прекратяват правата и задълженията на лицата, които са ги осъществили. ЮФ с отразено действие имаме, когато един правен субект осъществи един ЮФ, но правата и задълженията настъпват за трето лице. Това действие настъпва по силата на правната норма и то само в предвидените от нея случаи.

Действие на ЮФ по време – ЮФ може да предизвика действие, да се породят от него съответните правни последици, без той още да се е появил. Това е едно изключение от правилото и се прилага само тогава, когато изрична правна норма го е предвидила.

9. Фактически състави – определение, елементи, видове. Смесени гражданскоправни фактически състави.

ФС е единство или съвкупност от няколко факта, предвидени в хипутезиса на една правна норма. Те могат да се появят едновременно или един след друг, всеки във завършен вид. Комбинираното и надлежно проявление на два или повече ЮФ предизвиква съответните правни последици. Поначало всички елементи от състава са равни в смисъл, че всички те трябва да бъдат налице. Техния сбор, тяхната наличност обуславя пораждането на дадено правоотношение. Има случаи, когато фактите, за да породят съответното действие /правни последици/, трябва да се проявят в определена поредност. Тя се определя от правната норма. В други случаи поредността е без значение. По своята значимост отделните факти могат да бъдат различни. Има по-важни и по-маловажни факти, главни и второстепенни факти. Едните определят съдържанието, а другите обуславят действието, но независимо от това те всички трябва да се породят.

Видове ФС: взависимост от момента на появата на отделните елементи във времето имаме едновременно появяващи се, когато отделните факти се появяват едновременно или един след друг в много кратък срок и последователно появяващи се, когато отделните елементи се появяват един след друг след продължително време. Възможно е правната норма да конкретизира поредността на появата на отделните факти, но е възможно и да не определя поредността, а само да изисква наличието на два или повече факта, независимо от това, кой кога се е появил или ще се появи. Фактите, които в своята комплексност са необходими, могат да бъдат точно /бланкетно/ определени. В едни случаи законодателят определя точно кои компоненти трябва да са налице, за да настъпят желаните правни последици /такъв е случаят с образуването на една кооперация/. Има обаче случаи, когато законът определя фактите общо, по характеристика и оправомощава например съда да ги прецени, да ги сумира и да обяви за настъпили съответните правни последици /разтрогване на брака поради различни причини/. Възможно е всички елементи на ФС да бъдат гражданскоправни, но също така е възможно и да се включват елементи, които не са гражданскоправни. В такъв случай говорим за смесени ФС. Следва да се уточни, че тези различни елементи са визирани от хипутезиса на правната норма, във връзка с който се поставя въпроса за пораждането, изменението или прекратяването на съответните правоотношения. Според вида на поражданите правни последици ФС получава своята характеристика и правно нормиране. На тази основа се определя и съответното им действие: гражданскоправно, административно, финансово и др. От тази гл.т. имаме различни с оглед на това към кой клон на правото спадат, ФС. Смесен гражданскоправен ФС – за да е налице такъв, е необходимо: Да е налице сложен ЮФ /ФС/; Не може да бъде смесен онзи ФС, при който правната норма изисква два или повече гражданскоправни елемента; Смесеният гражданскоправен ФС изисква наличието на различни по правна област факти, единият от които трябва да бъде гражданскоправен; Главният, водещият елемент трябва да бъде гражданскоправен. Другите елементи са допълнителни и не трябва да се гражданскоправни. Целта на този смесен ФС е да се породят граждански правоотношения.

10. Гражданско правоотношение. Понятие, елементи, видове. ЮФ поражда правоотношението, то се явява негова последица. Това са две отделни и

самостоятелни явления в правния мир, които задължително се появяват в определена последователност. ЮФ са първи. Те са действеният фактор и заедно с пасивния фактор – правната норма, пораждат правоотношението. Може би най-правилно е виждането, че правоотношението е регулирано от правните норми обществено отношение. Но правоотношение е само онова обществено отношение, което обективното право е счело за необходимо да регламентира. Само онези обществени отношения, които правната норма регулира, добиват качеството на правоотношение. Отношенията между отделните лица и

9

отношенията на правните субекти към вещите се наричат правоотношения. Гражданските правотношения, както и останалите правоотношения, са конкретни дадености. Те се пораждат между конкретни правни субекти и са изпълнени с конкретно съдържание. Правните институти са винаги правоотношения, но не с конкретен характер, а в абстрактен вид, свързани с един абстрактно определен ЮФ. Правния институт е едно обобщено научно разглеждане и групиране на пораждащите се в живота правоотношения, обсъждани като определена категория правоотношения, свързани по някакъв показател, съчетани с тяхното правно нормиране. От горенаписаното следва, че правоотношението е създадена от правната норма юридическа връзка между правни субекти или правен субект и обект като последица от пораждането на определен, предвиден от нормата ЮФ. Гражданското правоотношение съдържа в себе си два елемента. От една страна имаме едно субективно право, на което отговаря едно правно задължение. Под субективно право разбираме дадената на правния субект възможност или власт от обективното частно право. То е най-важната част от правоотношението. Наред със субективното право правоотношението се характеризира и с правното задължение. То задължава едно лице към определено действие или бездействие. Има обаче и правни задължения, срещу които не стои субективно право.

Видове граждански правоотношения: Според броя на субективните права и правните задължения:

Прости – когато едно правоотношение се състои само от едно субективно право, на което съответства само едно правно задължение – договор за заем;

Сложни – когато едно правоотношение се състои от няколко субективни права, с които са свързани няколко правни задължения. Възможно е субективните права да бъдат само на едната страна, а на другата да има само едно или повече правни задължения. В този случай имаме едностранно гражданско правоотношение. Възможно е субективните права да бъдат разпределени между двете страни. В този случай сложното гражданско правоотношение е двустранно.

Комплексни – когато се състоят от няколко правоотношения, имащи отделен предмет. Те могат да бъдат съставени от няколко прости или от няколко сложни правоотношения. Но и в тези случаи те са единно правотношение, защото са възникнали от общ правопораждащ факт. Според правния резултат на самото правоотношение:

Правопораждащи са правоотношенията, които създават нови права и задължения, неустановени до този момент;

Правопроменящи са правоотношенията, които имат за последица промяната в правоотношение, което е вече породено. То е винаги вторично.

Правосъхраняващи са правоотношенията, които имат за последица съхраняването на създаденото отпреди правоотношение. То също е вторично.

Правопогасяващи са правоотношенията, които имат за последица погасяването на съществуващото правоотношение. С оглед на непосредствения правен резултат:

Основни /самостоятелни/ са правоотношенията, които установяват самостоятелни правни резултати и не са функция или взависимост от други правоотношения.

Зависими /несамостоятелни/ са тези, които установяват производни правни резултати, които предполагат заварени, съществуващи правоотношения, върху които те влияят, променят ги, запазват ги или ги погасяват. Съобразно предметното им съдържание:

Положителни са тези, които имат за свое съдържание извършването на определено действие;

Отрицателни са правоотношенията, които имат за свое съдържание въздържането да се извърши определено действие.

11. Субективно право и правно задължение. Същност на субективното право. Право на иск.Субективните права са онези права, които правната норма дава на правните субекти.

Те са основно понятие в гражданското право. Субективните права са творба на последните няколко века. Има няколко школи, които дават различно определение за субективното право:

Школата на естественото право – според нея субективните права са неотменими, те са присъщи качества на всяка човешка личност, дадени от Бога по рождение, като правото само ги признава и отразява.

Историческа школа – базира се главно на волята. Според нея субективното право е законно защитена и ограничена власт на човека. Тя е власт на желанието, която е лимитирана и определена от закона. Рудолф Йеринг изгражда и развива теорията на интереса. Според него държавата признава на гражданите определени интереси, като им дава защита и възможност за удовлетворение. Субективните права се признават от закона, за да може правото да служи на интересите и целите на отделния индивид. Те са правно защитени интереси. Тази теория отрича волевата, тъй като има случаи, в които гражданите не могат да проявяват правно валидна воля /напр. малкото дете/.

10

Еклептична теория – според която субективното право е съчетание на власт и интерес. Субективното право е признатата и дадена на индивида власт за задоволяване на признатите от закона интереси.

Отрицателни теории – отричат субективните права. Преобладаващото становище днес приема за субективно право признатата от правния ред на отделния субект власт на волята или пр.сила за удовлетворяване на неговите нужди или за задоволяване на неговите интереси. Налице е едно правно оправомощаване, едно право да се действа, едно правно можене. Субективно право без обективно право няма. Обективното право определя субективното право, неговото съдържание, вид и съответно на това неговата защита. Правната норма не определя конкретното субективно право. Тя го дава общо, абстрактно. За разлика от абстрактната правна норма субективното право е нещо конкретно, изразено в конкретни права и задължения с определено съдържание и между определени правни субекти.

Съдържание на субективното право: Нито справедливостта, нито моралът, нито религията могат да създават субективни

права. Само законът създава субективното право, определя съдържанието му, признава го и гарантира неговата защита. За да имаме субективно право, то трябва да има определен носител. Субективните права на починалия се погасяват. Субективното право е правна възможност. Законът определя обема, съдържанието, границите на субективното право. Разрешено е определено поведение, определено волево поведение, ограничено от закона. Субективното право има за цел да задоволи човешки интереси, и то не само на носителя на субективното право, но и на други лица. Субективното право е едната страна на правоотношението. На него съответства правно задължение. Задълженията, които са породени от правната норма, се наричат правни задължения. На субективното право на едно лице отговаря правното задължение на друго лице, а при абсолютните субективни права – правните задължения на всички останали. Знае е се кой е задължен, следователно правното задължение е конкретно. Но има и правни задължения, които са самостоятелни, т.е. правни задължения, предвидени от НА, които задължават правните субекти към определено поведение. Те не са насочени към конкретни лица.

Същност на правното задължение: Правно задължение е само това задължение, което се установява от закона. То е

предвидено и гарантирано от правната норма. Правното задължение е насочено към правене или неправене на нещо /действие или бездействие/. То не създава свобода на носителя му по отношение на това дали да го изпълни или не. Налице е задължение, а там, където има правно задължение, има отговорност и възможност за принудителното му осъществяване. Съществува гарантирана от закона възможност да се предяви иск пред държавна институция, за да се постави в действие организираната държавна принуда, чрез която носителят на задължението да бъде заставен да изпълни задължението си заедно с произтичащите от неизпълнението или забавата правни последици /обезщетение, лихва/. Санкцията не е елемент от гражданското правоотношение или от правното задължение. Тя е потенциална и самостоятелна възможност. Съдържанието на правното задължение - дължимото поведение е свързано с интереса, който трябва да бъде задоволен. Това е целта на правното задължение. Правното задължение е свързано с конкретно лице. Има случаи, в които задълженото лице лично трябва да изпълни задължението. Но когато задължението не е свързано с личността, тогава то може да се изпълни и от трето лице. От това следва, че правното задължение е предписаното и гарантирано от закона поведение на един правен субект за задоволяване на признати от гражданскоправната норма интереси на друг правен субект.

12. Видове субективни права Възможни са различни класификации: Според това какви права дават на носителя си: Притезателни са тези субективни права, които дават право на своя носител да иска от

задълженото лице спазване на определено поведение. Това поведение може да бъде действие или бездействие и може да се търси от определен или неопределен брой лица.

Непритезателни – чрез своите действия лицето, което е носител на едно непритезателно право, може да въздейства върху правното положение на друго лице при наличието на определени от правната норма условия и това друго лице е длъжно да приеме това въздействие. Според възможностите, които едно субективно право дава на носителя си:

Просто е това субективно право, което дава на носителя си само една възможност. Сложно е това право, което дава на носителя си няколко правни възможности, които

обаче се намират в единство. Сложно субективно право е правото на собственост. То се състои от 3 правомощия: на разпореждане, на владеене, на ползване. При наличието на сложно субективно право е възможно или цялото или отделни негови правомощия да бъдат нарушени. Тогава цялото право или тези права получават съдебна защита всяко едно за себе си. Според възможността да се променя носителя на субективното право:

11

Прехвърляеми субективни права са тези, които не са свързани с личността на носителя си.

Непрехвърляеми са тези субективни права, които са свързани с личността на техния носител. Те могат да бъдат както имуществени, така и не имуществени. Прехвърлянето на тези права чрез сделка е недопустимо, а при смърт на носителя им те не се наследяват, а се прекратяват. Законът или страните в някои случаи определят кога едно право е непрехвърлимо. Съобразно с кръга на задължените лица:

Абсолютни са тези права, които са отправени спрямо всички други правни субекти. Задължително условие е тези правни субекти да спазват определено поведение. Те нямат право да извършват действия, с които накърняват правомощията на носителя на субективното право.

Относителни са тези субективни права, които са отправени към конкретно определени лица, на които се възлагат задължения или определена обвързаност /пр: облигационните/. Разликата между двата вида субективни права е голяма. Абсолютните права са защитими срещу всеки посегател или нарушител на правото. Относителните са защитими само срещу лицето, което е задължено по силата на релативно субективно право. Има случаи, когато едно относително субективно право може да бъде приравнено на абсолютно субективно право, като получава защита и срещу трети лица. Това са смесени субективни права. Според своето съдържание:

Личните субективни права са свързани с личността на отделния индивид. Те са права на уважение, на достойнство, на живот, личните семейни права и т.н. Тези права са ненаследими и непрехвърляеми.

Властническите субективни права са обикновено свързани с вещните права. Те дават на носителя си абсолютни права върху конкретен обект. Те са в голямата си част прехвърляеми и наследими. Ако обектът бъде унищожен те се погасяват. Освен върху вещи вещното право познава властнически права и върху права. Това са властнически права и върху творения на човешкия ум, индустриална собственост и авторски и техни сродни права. Обектът им е нематериален. Съобразно с възможността да се дели съответния обект на правото:

Делими са онези субективни права, чийто обект може да се раздели на две или повече самостоятелни части.

Неделими са тези субективни права, обектът на които не може да се раздели. Дали едно субективно право е делимо или не, определя закона или в някои случаи носителя на субективното право или на самата същност на обекта. Според това дали субективното право съществува самостоятелно или съществуването му е обособено от съществуването на друго субективно право:

Главни са онези субективни права, които не зависят от други субективни права. Напр: вещните, облигационните, наследствените, личните права. Те могат да бъдат свързани с други субективни права, но имат пълна самостоятелност и не са функция от тях.

Акцесорни субективни права са тези, които са свързани с други субективни права и зависят от тях. Наличието на главно субективно право е предпоставка за създаване на акцесорното. Последното е подчинено на правния режим на главното.

13. Преобразуващи субективни права. Понятие, видове Преобразуващите субективни права дават на носителя си правна възможност да

повлияе сам по собствено желание върху едно съществуващо правно положение и да засегне правната сфера на едно трето лице. Имаме два принципни случая на упражняване на преобразуващи права: При преобразуването не се засяга правната сфера на трето лице или негови права. Това е случаят на завладяване на една вещ / лов, риболов/. При преобразуването се засяга правната сфера на едно трето лице или се засягат негови права. При тях се навлиза в правната сфера на едно или повече лица. Тук има момент на подчинение – не е налице двустранна уговорка. Следва да се прави разлика между потестативното право и правото на иск. В първия случай, когато има важни съображения или интересът на обществото следва да се постави на преден план, правния ред оправомощава едно лице към резултатно действие. В другия случай, волеизявлението във форма на искова молба следва да послужи като начало на исков процес. Разглежданите случаи се различават и по същността си: в единият случай самото волеизявление навлиза в правната сфера на едно лице или в свободна сфера и то е достатъчно, а в другия случай е необходимо влязлото в сила решение. Различен е случая, когато срещу потестативното право се предявят насрещни потестативни права. В някои случаи законодателят дава право на засегнатия да се противопостави с насрещно волеизявление. То съответства на възражението срещу иска в исковия процес. Това волеизявление може да бъде направено лично или по исков ред. По отношение на същността на преобразуващите права има различни виждания. Едното се свежда до това, че на всяко потестативно право съответства правно задължение. Другото виждане поддържа тезата, че

12

правното задължение не е задължителен, а възможен елемент от правоотношението. Преобразуващото право е дадената от закона на едно лице власт при конкретно определени от правната норма предпоставки с едностранно волеизявление да породи, измени, или прекрати едно правоотношение за задоволяване на признат от закона интерес. Преобразуващите права предполагат в повечето случаи едно субективно право или правоотношение. В този смисъл те са вторични, но въпреки това са самостоятелни субективни права. Упражняването на преобразуващото право става с едностранно волеизявление, т.е. то е еднократно. По отношение на срока за упражняване на потестативното право той може да бъде определен – преклузивен или давностен и неопределен. По отношение на формата имаме две възможности – устна или писменна форма. Писменната форма може да бъде обикновена или с нотариална заверка. Видове потестативни права:

Негативни и позитивни – негативните отменят правната позиция на противната страна, а позитивните създават едно ново правно положение. Според вида правно действие:

Пораждащи са онези потестативни права, които дават на носителя си правото със своето волеизявление да породи права.

Изменящи са онези потестативни права, които дават на носителя си правото със своето волеизявление да промени едно правоотношение.

Прекратяващи потестативни права са тези, които дават на носителя си правото със своето волеизявление да предизвика прекратяване на едно правоотношение. Според начина на осъществяването им: Потестативни права, които се осъществяват чрез лично действие; Потестативни права, които се осъщестяват чрез съдебно предявяване, като то става осъществимо след като е налице влязло в сила решение.

14. Упражняване на субективни права и изпълнение на граждански задължения. Граници на упражняване на субективни права. Злоупотреба с право.

Осъществяването на едно субективно право се извършва чрез волеизявление на едно лице, което отговаря на изискванията на правната норма. Тя определя абстрактно и общо съдържанието на субективното право. Конкретизацията се постига в процеса на уговаряне и уточняване между отделните правни субекти, свързано с конкертния интерес, подлежащ на задоволяване и с целта, която се преследва. При упражняване на едно субективно право могат да се засегнат интереси на трето лице. Затова трябва да се намери граница между упражняване на едно субективно право от едно лице и упражняване от други лица на субективни права, когато се пресичат или граничат. Ясное, че упражняването на едно право не може да бъде неограничено по обем или по съдържание. С упражняването на едно субективно право не може да се накърняват неоснователно чужди правни сфери или чужди субективни права. Точно това са границите за упражняване на едно субективно право. Има обаче случаи, когато законодателя в обществен интерес разширява или стеснява границите на едно субективно право за сметка на чуждо субективно право.

Граници във времето – субективното право е обикновено ограничено в срок. То се учредява по силата на закона или по силата на договор между страните, така че да се упражнява само за определено време. Упражняването на потестативните права е свързано с точно определени срокове. При неупражняването им в съответния срок, те се погасяват. По-късното им упражняване е недопустимо. Законът установява сроковете, а съдът е този, който трябва да следи за спазването им. Давностните срокове при отделните субективни права са различни. Нашето законодателство познава главно 3 срока: 3-годишен срок – с изтичането на този срок се погасяват вземания за възнаграждения за труд, за обезщетение и неустойки, от неизпълнени договори, вземания за периодични плащания; 5-годишен срок – предвиден е като погасителен срок за всички вземания, за упражняване право на строеж, за придобиване на движимост чрез непрекъснато владеене, за придобиване на недвижими имоти чрез добросъвестно владеене; 10-годишен срок – за придобиване право на собственост върху недвижими имоти.

Граници по същество – всяко субективно право е ограничено и по съществото си. То е насочено към едно или повече лица и обхваща определено действие. Нуждата от задоволяване на определен интерес не означава безпределност, а само свободно проявление във разрешените от закона рамки. Не може да имаме субективно право, което да не е лимитирано. Ограниченията на едно субективно право идват или от правните норми или от сключения между страните договор или от съдебно решение. Границите може да се определят и от понятията добросъвестност, добри нрави, грижа на добър стопанин и т.н.

Злоупотреба с правото - правния ред не може да приеме упражняването на едно субективно право, когато има за цел да нанесе другиму вреда. В този случай говорим за злоупотреба с право. За изясняване на злоупотребата с правото са създадени две тези: обективна и субективна. Обективната приема, че е налице злоупотреба, когато упражняването на субективното право противоречи на неговата социална функция. Намерението на носителя на субективното право отива на заден план. Субективната теза приема, че е налице

13

злоупотреба с правото, когато правото се упражнява единствено с намерението да се вреди на трето лице. В този случай се търси субективната страна – намерението. Упражняването на субективни права става за задоволяване на определени интереси. Намерението, включващо търсената цел, т.е. субективната страна е от значение и щом като се задоволява една нужда от нанасяне на вреда в правната сфера на едно лице. За да имаме злоупотреба с правото е необходимо да са налице няколко условия: Действието да не нарушава правна норма и да бъде допустимо и признато от правния ред от обективна гл.т.; Действието да е с намерение да се нанесе вреда на трето лице, т.е. да няма никаква друга цел; Действието да не задоволява лигитимен интерес на носителя на субективното право. Злоупотребата с правото е неправомерно действие. Има съществена разлика между злоупотреба с правото и непозволено увреждане. Злоупотребата с право има за цел да увреди едно лице, да влоши неговото имуществено или обществено положение. Ако обаче се стигне до непозволено увреждане, това би било нов ЮФ и той може да породи съответните нови и самостоятелни правни последици. Правните последици от злоупотребата с правото са няколко: Съдът може да откаже защита на така упражненото субективно право, предявено с иск или с възражение; превратното упражняване на правото не се ползва със защита; Лицето, което е потърпевшо от превратното упражняване на едно субективно право може да търси по исков път преустановяване на действията, представляващи злоупотреба с право. Само ако от упражняването на субективно право са настъпили вреди, то е налице непозволено увреждане и може да се претендира обезщетение.

Противонравствено умишлено увреждане – при наличието на такова действие се дължи обезщетение. Когато се установява от правната норма следва да са налице кумулативно няколко условия: Упражняване на едно субективно право; Причинена вреда на трето лице; Причиняването на вредата следва да е умишлено; Упражняването на субективното право и умишленото причиняване на вреда да стават по начин, противен на добрите нрави. Злоупотребата с право винаги е упражняване на едно субективно право противно на добрите нрави.

15. Придобиване на права, правоприемство. Видове, правно значение, изменение и загубване на права.

Придобиване на право означава свързване на едно субективно право с определено лице. Едно право може да се породи самостоятелно в лицето на придобиващия го, без да произтича от правото на друго лице. Но то може да се придобие и получи от друго лице – изправени сме пред правоприемство. Двата придобивни способа са били различавани още в римското право. Когато собствеността се придобива чрез извеждане от едно съществуващо към момента право на собственост имаме производно придобиване/ напр: наследяване, завет/. Има случаи, когато едно лице не извежда своето право от друго съществуващо право върху вещ – това е първично придобиване/ напр: завладяване на вещ, улов/. Голяма част от субективните права не са абсолютно свързани с личността на техния носител. Те съществуват в правния мир и променят носителя си, без да прекратяват своето съществуване. Но промяната на носителя на тези субективни права, които са създадени с оглед на личността му, не може да стане. В тези случаи имаме непрехвърляемост на субективното право. Тук се включват задълженията, поети лично, правото на име и т.н. Видове прехвърляне на права:

Общо /универсално/ правоприемство имаме тогава, когато едно лице прехвърля на друго всичките си права, цялото си имущество или идеална негова част. В придобиването се включва цялото или част от имуществото като съвкупност, като комплекс.

Частно /сингуларно/ правоприемство – при него имаме придобиване на конкретно, единично право, на конкретна вещ.

Първично /оригинерно/ правоприемство имаме, когато се създава или придобива едно субективно право самостоятелно, без то да произтича от правото на друг правен субект. С придобиването се създава едно ново субективно право, което не произтича от правото на друго лице. Обемът на придобитото не зависи от възможностите на лицето, придобило правата, от неговите действия или бездействия. Тук няма зависимост между новосъздаденото и онова правно положение, което е съществувало преди.

Производно /деривативно/ придобиване – то произтича от правото на друго лице. Едно съществуващо право се прехвърля. То е резултат на породено правоотношение между праводател и правоприемник. Това правоприемство в повечето случаи е свързано със съответното необходимо волеизявление на прехвърлителя и насрещното, съвпадащо волеизявление на правоприемника. Волеизявленията са задължителен елемент от ФС. Изключения наблюдаваме при: наследяване, съдебното решение или присъда, административния акт, решение на Общинския съвет, решение по чл.15 ЗЖСК, решение на МС за създаване на ЕАД или ЕООД с държавно имущество. Деривативното придобиване може да се раздели на два вида:

14

Транслативна сукцесия /прехвърлително правоприемство/ - при него у праводателя е налице и съществува конкретно субективно право и то е обект на придобиване. Цялото субективно право, съществуващо у прехвърлителя, се транслира на трето лице.

Конституивна сукцесия /правоучредително правоприемство/ - тук в рамките на едно субективно право се прехвърля част от него. На базата на субективното право се прехвърля едно право с по-тясно съдържание от притежаваното, което е годно да създаде самостоятелно субективно право. Когато се говори за правоприемство винаги следва да изхождаме от правилото, че правата и задълженията са свързани. Могат да се прехвърлят както само права и само задължения, така и права и задължения. Под изменение на права и задължения трябва да се разбира запазване на създаденото субективно право, но с променено съдържание или носител. Това означава, че същността, предметът на субективното право се запазват, но в резултат на настъпил нов ЮФ се изменя съдържанието му. За да има промяна в едно субективно право, то такова трябва да съществува. Правопроменящите ЮФ са винаги вторични. Изгубването на субективното право е резултат от настъпване на правопогасяващи ЮФ. Тези факти също са вторични.Когато прекратяването на субективното право е резултат на волеизявление на неговия носител, то съставлява разпореждане с правото. След като с това волеизявление настъпва такава важна правна последица, трябва да бъде създадена гаранция за засегнатите от това волеизявление трети лица, а също така и за правния субект, направил волеизявлението. Лицето, направило това волеизявление трябва да е дееспособно. Ако се прави от пълномощник, той трябва да бъде надлежно овластен. Волеизявлението трябва да бъде дадено в предвидената от закона форма – писменна, с нотариална заверка, нотариална. Познати са два вида волеизявления: едните трябва да се приемат от трети лица, а за другите това не е необходимо.

16. Субекти на гражданското право – същност, видове. Лица в правния смисъл на думата са индивидите или групировките от хора или имущества, които са способни да придобиват субективни права и да поемат правни задължения. Това са субектите на правото. Субективното право не е абстракция, то принадлежи на някого и това именно е правния субект. Единствено правната норма може да установи кой е правен субект. А това са хората, а също така и обществени групировки или имущества. Основният субект на правото това са отделните човешки индивиди. Животните не са субекти на правото. Вторият вид субект това е група хора или имущество, създадени за постигане на определена цел. Правният субект е свързан с притежаване на права и задължения. Тези два момента са неразривно свързани, отделянето им е невъзможно. Правосубектността изисква тяхното единство. А правосубектността представлява възможността на един правен субект да има права и задължения. От своя страна правата и задълженията не могат да съществуват сами за себе си. За да бъдат упражнявани или изпълнявани, трябва да имаме изразяване на конкретна воля. А само правни субекти имат способността да изразяват определена воля. По принцип нямаме изобщо правни субекти, а правни субекти на даден клон на правото. За ФЛ няма различие в отделните клонове на правото, но ЮЛ не е субект на правото във всички клонове на правото – пр: в наказателното право. Видове гражданскоправни субекти:

ФЛ – това са хората, човешките същества; ЮЛ – това са групировки от хора или имущества, обособени от закона като

самостоятелна даденост за постигане на определени цели. За да имаме един правен субект в ГП, той трябва да отговаря на определени изисквания. Това е гражданскоправния статут на едно лице. Той включва правни изисквания, които определят правния субект, неговите права и задължения, неговата характеристика и индивидуализация. Възможността правния субект да бъде носител на права и задължения се свързва от правната норма с определен момент. За ФЛ това е моментът на раждането, а в някои случаи – зачеването. При ЮЛ – моментът на регистрацията. Правният субект престава да съществува: за ФЛ – от момента на смъртта, за ЮЛ – от момента на заличаването им.

17. Физически лица. Правоспособност. Дееспособност – понятие, степени. Обективното право и специално ГП приемат като ФЛ не тялото на човека, а по-скоро

неговите проявления, неговата воля, неговите психически преживявания. И поради това защитата на едно гражданско субективно право не допуска действия във форма на санкция срещу тялото на едно лице, а само срещу неговата воля. Началото на съществуването на ФЛ е неговото раждане. Но наред с биологичния факт, се съставя акт за раждане от длъжностното лице по гражданското състояние. Но самото раждане не е достатъчен факт, за да може едно лице да придобие качеството субект на правото. За да стане това детето трябва да се роди живо и жизнеспособно. Мъртвороденото дете не може да бъде признато за правен субект, също както детето, родено неспособно да живее. По силата на ЗН и заченатият при откриване на наследството е правен субект. Края на съществуването на ФЛ е смъртта. От правна гл.т. правния субект престава да съществува, но не и всички негови права и задължения.

15

Съобразно с правилата на ГП наследниците могат да придобиват права и задължения от починалия, с което те се явяват негови продължители. Но има права и задължения, които се погасяват със смъртта на едно лице.

Правоспособността е абстрактна възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения, т.е. да бъде правен субект. За придобиването на това качество не се изисква нито възраст, нито образование, нито други условия. Правоспособността не е субективно право. Тя е предпоставка за придобиване на субективни права. Дава се от правния ред и поради това тя не може да бъде отнета от никого. Но със съдебното решение на наказателния съд едно лице може да бъде лишено от отделни елементи от съдържанието на правоспособността за определен срок.

Дееспособността е признатата от правния ред способност на човека със своите действия да придобива права и да поема задължения. Правоспособността е необходимо качество, за да може в конкретен случай едно лице да придобива и упражнява права и задължения. Дееспособността изисква определена степен на зрялост. Правният субект трябва да може да осъзнава какви права упражнява и какви задължения поема. Само законът може да признава това правно качество. То не се създава или договаря между правните субекти и не зависи от техните волеизявления. Видове недееспособност:

Ненавършена законно определена възраст - с оглед на критерия възраст в областта на дееспособността има три периода: малолетие, непълнолетие, пълнолетие. Въпросът се урежда от императивни норми, които не търпят никакво дерогиране.

Малолетие – обхваща периода между раждането и навършването на 14-годишна възраст. Те са напълно недееспособни. Малолетните имат законен представител, който извършва правни действия от тяхно име и за тяхна сметка. Законни представители са родителите и настойниците. Родителят има представителна власт и права в областта на управление на имуществото на малолетния. Разпоредителни действия с имуществото на малолетния се допускат с разрешение на РС само при нужда или при очевидна негова изгода.

Непълнолетие – лицата навършили 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни. Непълнолетните лица извършват правни действия със съгласието на техните родители, но те могат и сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущи нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Налице е ограничена дееспособност. Но разпореждане с вещите на непълнолетния може да се извърши само с разрешение на РС и то при доказана нужда или очевидна полза за непълнолетния.

Пълнолетие – лицата, навършили 18 години са пълнолетни. Те могат валидно да придобиват права и поемат задължения.

Умствено разстройство – това е втория случай, в който дееспособността на един човек трябва да бъде ограничена. При наличието на умствено разстройство дееспособността се стеснява или отнема с правен акт. И по силата на него, едно лице става частично или напълно неспособно само със своите действия да поема права и задължения.18. Правна индивидуализация на физическите лица – понятие. Право на име. Връзка с

основно населено място. ЕСГРАОН. Всяко ФЛ от правна гл.т. следва да получи съответна индивидуализация, чрез която да

бъде разграничено от останалите ФЛ. Става въпрос за име на лицето, за свързването му с определено място и за ЕГН.

Право на име – всяко ФЛ има правото на име. Това е неотчуждаемо и непрехвърляемо субективно право на всеки правен субект. То е и абсолютно субективно право, основно средство и задължителен белег за индивидуализация. Всяко лице носи име, което се състои от лично /собствено/, бащино и фамилно. Собственото име се избира от двамата родители и се съобщава с писменна молба на длъжностното лице по гражданското състояние. То е длъжно да приеме искането на родителите, но може да откаже да го уважи, ако предложеното име е осмиващо, опозоряващо, обществено неудобно или несъвместимо с националната чест. Ако не се постигне съгласие между родителите или ако е неподходящо избраното име, длъжностното лице определя собственото име. Извънбрачното дете с установен произход получава своето име по горепосочения начин. Собственото име на дете, на което е установена само майката се определя от нея. Собственото име на намерено дете, чийто родители са неизвестни, се определя от длъжностното лице. Бащиното име на лицето е неговото второ по рождение име. То е собственото име на бащата. По силата на това правило се определя и бащиното име на извънбрачното дете с установен произход от бащата. При извънбрачно дете, на което не е установен бащата, за бащино име се взема собственото име на майката с наставка на мъжко име или името на дядото със съгласието на майката. Фамилното име е третата съставка от името на едно лице. Фамилното име е името да дядото или на рода на бащата, с което е известен в обществото. За фамилно на извънбрачното дете с неустановено

16

бащинство се взема фамилното име на майката. Промяна на всяка от трите части на името може да се извърши, когато е осмиваща, опозоряваща, обществено неудобна или други важни обстоятелства налагат това. Промяната се извършва по писменна молба до РС по местожителството на лицето. При сключване на брак не се допуска промяна на собственото и бащиното име. Промяна е допустима само във фамилното име на съпрузите. Те имат три възможности: всеки един от тях да запази своето досегашно фамилно име, единият от тях да вземе фамилното име на другия съпруг или да добави към своето фамилното име на другия съпруг. При развод, ако единия съпруг е станал известен в обществото е името на другия, съдът може да реши той да продължи да носи това фамилно име. Във останалите случаи съдът постановява съпрузите да носят своите предбрачни имена. При пълно осиновяване, осиновителя може да промени собственото име на осиновения. А ако осиновения е навършил 14 години се иска неговото съгласие. За бащино и фамилно име на осиновения се вписват собственото и фамилното име на осиновителя. При прекратяване на осиновяването се възстановява името на осиновения. Със съгласието на осиновителите или при важни важни обстоятелства съдът може да реши да се запази името, дадено от осиновителите. Правото на име възниква от момента на вписването му в акта за раждане и се прекратява със смъртта на ФЛ. То е едно субективно право и като такова е защитимо. Недопустимо е едно лице да се представя и да действа от името на друго. Освен това името е и задължение. ФЛ е длъжно да отговаря на него, да се представя с него пред всички служебни лица и да се подписва с него.

Свързване на ФЛ с определено място: Гражданство – то е връзка между едно лице и определена държава. Всяко лице

трябва да бъде гражданин поне на една държава. То се подчинява на нейния суверенитет и юрисдикция, ползва се от нейната защита независимо от това дали се намира на нейна територия. То е предпоставка за придобиване на някои права.

Местожителството е основната връзка на индивида с конкретното населено място. То е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е вписано в регистрите на населението. Фл може да има само едно местожителство. То се определя чрез вписване в регистъра на населението на една община или кметство. Има 3 вида местожителство: Законно - то се определя от закона. Малолетните, непълнолетните и поставените под запрещение имат за свое местожителство местожителството на техните законни представители. Доброволно е местожителството, избрано от едно ФЛ след неговото пълнолетие. Принудително е местожителството, определено с присъда на наказателен съд на лице, осъдено за престъпление, за което то е предвидено като санкция в НК. Местожителството се придобива чрез вписване в регистъра на населението в конкретно населено място и се загубва при смърт, при изселване в чужбина и пр.

Местопребиваване – то е мястото, където едно лице живее или пребивава. Връзката с това населено място е с по-малко стабилен и постоянен характер в сравнение с местожителството. ЕСГРАОН /Единна система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението/ - национална информационна система, изградена на няколко йерархически равнища. Системата събира и обработва създадената в различните структури на държавната и мествата администрация информация, характеризираща гражданското състояние на отделната личност. Тази информация е разпределена в 11 основни групи показатели. Във всяко населено място на територията на страната се поддържа картотечен регистър на населението. В общините се създават локални бази с данни “население” на персонални компютри. На областно равнище са налице териториални информационни масиви, а за страната функционира национална база данни, включваща цялото население на страната. За основен индентификатор на ФЛ в различните масиви на ЕСГРАОН се използа ЕГН. ЕГН се състои от 10 цифри. Първите 6 цифри показват съответно годината, месеца и деня на раждане на ФЛ. Седмата и осмата цифра определят общината, в която е записано лицето. Деветата определя пола – ако лицето е мъж – четна, а ако е жена – нечетна. Десетата се определя от модул, който служи за информационна обработка на картона.

19. Актове за гражданско състояние – понятие и правна уредба. Актовете за гражданско състояние са официални писменни документи, които се

съставят от определен държавен орган по предвидения за това ред. В тях се отразяват посочените в закона събития и факти, свързани с гражданското състояние на едно ФЛ. Те се характеризират с 3 черти: формализъм, доказателствена сила и публичност.

Формализъм - определената от закона форма е задължителна с оглед на тяхното съществуване. Само длъжностното лице по гражданското състояние може да ги състави. Задължително е и участието на посочените ФЛ, както и определените от закона съдържание и форма. Неспазването на изискванията за форма, съдържание или съставител води да нищожност на акта.

Доказателствена сила - актовете за гражданско състояние са автентични документи. Те имат пълна доказателствена сила за отразеното в тях.

17

Публичността е третата му черта. Длъжностните лица по гражданското състояние не могат да откажат да дадат извлечение или удостоверение от регистрите.

Видове актове за гражданско състояние: Акт за раждане – той се съставя при раждането на всяко дете, дори и да е

мъртвородено. За да бъде съставен такъв акт, трябва да има обявител, който да е пълнолетен и дееспособен. Длъжностното лице не може да бъде обявител. След проверка на фактите длъжностното лице съставя акт за раждане, чието обявяване трябва да се направи до 5 дни.

Акт за сключване на граждански брак – съставя се в присъствието на страните и на свидетелите, които изслушват прочитането на акта и го подписват.

Акт за смърт – той се съставя въз основа на обявяване, направено от пълнолетно лице, с представяне на медицинско свидетелство, издадено от здравно заведение, удостоверяващо причината за смъртта. Актовете са вписват в отделни листи в регистрите за гражданското състояние. Те са специални книги, които са номерирани и заведени. За всеки от трите вида актове се води отделен регистър. Актовете по гражданско състояние се записват в съответния регистър по реда на тяхното извършване. Те се водят по календарни години.

Поправките на грешки в актовете за гражданско състояние са 2 вида. Грешката може да се констатира веднага след съставянето на акта и вписването му в регистъра. Тя се поправя чрез допълнително коригиращо вписване в акта от длъжностното лице и с подписи на лицата, подписали грешните факти. Чл.127 от ЗЛС говори за “явните грешки” в актовете, които се поправят по решение на съда. Явната грешка не дава възможност за оспорване на вписан ЮФ. Явната грешка е погрешно вписване на дата, час, име. Явната грешка е налице, когато имаме несъвпадащо с действителността вписване. Основание за поправка е решението на РС, в чийто район попада общината, която е съставила акта.

Промени в актовете се извършват само въз основа на съдебно решение. Промяната е нещо различно от поправката. При промяната наличен акт се поставя в съответствие с ново правно състояние, което е резултат от нови факти, настъпили след съставяне на акта: осиновяване, развод. А при поправките имаме отстраняване на грешки, на невярност. Когато не е съставен акт за гражданско състояние или съставения акт е изгубен или унищожен, РС може да постанови да се състави такъв акт. Молбата за съставянето на акта се разглежда от РС в открито заседание с призоваване на всички заинтересовани лица и прокурора. Решението няма доказателствена сила по отношение на тези заинтересовани лица, които не са били призовани. Компетентен е РС, в чийто район се намира общината, която трябва да състави съответния акт. В случаите, когато не съществува възможност да се съставят или възстановят актове за раждане или смърт, поради това, че те са настъпили в чужбина, компетентен е съда по местожителството на молителя. Условията за съставяне на акт за гражданско състояние въз основа на съдебно решение са три: Да не е съставен акт за раждане или смърт. Тук не може да се включи акт за граждански брак; Съставения акт да е загубен в общината; Акта да е унищожен в общината.

Отбелязвания в актове за гражданско състояние – тук става дума за отбелязване на ЮФ, изменящи моменти на гражданското състояние, установени в съставените актове. Това всъщност е изменение на акта или нов допълнителен акт, съставен и нанесен върху първоначално съставения акт.

20. Поставяне под запрещение. Настойничество и попечителство. Пълнолетието е предпоставка за наличието на един нормално действащ правен

субект. Има обаче случаи, когато въпреки пълнолетието у дадено ФЛ липсват нормално съзнание и възможност за изявяване на нормално оформена воля. Ако правния ред допусне такова лице самостоятелно да бъде страна в правоотношение, ще се окажат незащитени както самото лице, така и третите лица, а това не е в интерес на обществото. В този случай се налага интервенцията на обективното право за охрана на личния и обществения интерес. Тук се говори за поставяне под запрещение на едно лице. За ЮЛ това е правно невъзможно. С това се урежда положението само на онези ФЛ, които са с умствени увреждания. Условията, необходими за поставяне на едно лице под запрещение са: Лицето да е болно от слабоумие или душевна болест. Слобоумието е умствена недоразвитост по рождение. Душевната болест е страдание на умствено развито лице – шизофрения, епилепсия и др. Под термина “душевна болест” се разбира разстройство или аномалия на психичната дейност. Лицата да не могат “да се грижат за своите работи”. Тук не става дума за нежелание за нормална дейност, а за невъзможност, която е следствие от първото условие. Тези две условия трябва да са налице кумулативно. Не е достатъчно само наличието на слабоумие или душевна болест, но трябва от тях да има видими или установими последици. Посочените от правната норма заболявания трябва да бъдат трайно налице. Временните проявления са ирелевантни. Има два вида запрещение. Разграничението идва от състоянието на лицето. Съдът е този, който ще определи състоянието на едно лице. Той сам не може да направи това, а назначава вещо лице, което трябва да изясни два момента: дали лицето страда от слабоумие или душевна

18

болест и какви са степента на страданието и влиянието върху действията на лицето. В процедурата по запрещението се разграничават 2 фази: съдебна и административна. При първата съдът постановява решение, с което поставя под запрещение едно лице. При втората се учредява настойничество или попечителство.

Съдебно производство – непълнолетните лица могат да се поставят само под пълно запрещение, докато пълнолетните могат да се поставят под ограничено или под пълно запрещение. Малолетното лице не може да се поставя под запрещение, тъй като то е изцяло недееспособно. Компетентен да разгледа делото е ОС. В това производство е задължително участието на прокурор. Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде задължително лично разпитано от съдебния състав. Освен това се назначава медицинска експертиза и се събират и други доказателства. Предмет на иска е дееспособността на лицето, а основанията са наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Ако след разпита съдът намери за нужно, назначава временен попечител, който да се грижи за личните и имуществените интереси на ответника. Това представителство не е процесуално. Съдът постановява своето решение въз основа на своите лични впечетления и събраните доказателства. Той не е обвързан от искания в молбата вид запрещение. Със своето решение съдът уважава или отхвърля иска. В първия случай той определя вида на запрещението. Това решение подлежи на обжалване.

Административно производство – след постановяване и влизане в сила на решението съдът съобщава за това на съответния орган в общината по местожителството на лицето. Настойничеството се учредява над лица, поставени под пълно запрещение, а попечителството се учредява над лица, поставени под ограничено запрещение. Орган на настойничеството и попечителството е кметът на общината по местожителството на лицето или определено от него длъжностно лице. Той назначава настойник, заместник-настойник и двама съветници измежду роднините и близките на поставения под пълно запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси. Те образуват настойнически съвет. На поставения под ограничено запрещение се назначава попечител и заместник-попечител измежду роднините и близките му, които най-добре ще се грижат за неговите интереси. Всички действия на органа по настойничеството и попечителството могат да се обжалват пред РС, който решава въпроса по същество. Настойникът се грижи за съответното лице, управлява имуществото му и го представя пред трети лица. Извършване на разпоредителни сделки с имуществото на поставения под запрещение става с разрешение на съда. Поставения под настойничество живее при настойника, освен ако важни причини налагат да живее другаде. Когато местоживеенето му бъде променено без съгласието на настойника, той може да иска от РС да издаде заповед за връщане на поставения под настойничество в определеното му място за живеене. Заповедта подлежи на обжалване пред председателя на ОС. Попечителят е длъжен да се грижи за личността и за запазване интересите на поставения под запрещение. Той дава съгласие за извършване на правни действия от последния. За извършване на разпоредителни действия с имуществото на поставения под ограничено запрещение се изисква разрешение от РС. Състоянието на поставеното под запрещение лице може да се измени, като се подобри или влоши. В първия случай ще бъде правно наложително да се отмени запрещението, а във втория да се премине от ограничено към пълно запрещение.

21. Безвестно отсъствие. Обявяване на смърт. Естествено е всяко ФЛ да живее там, където е неговото местожителство или

местопребиваване. Там то е регистрирано, за да бъде индивидуализирано по този белег не само с оглед на регистрацията, но и на неговато намиране, призоваване, данъчно облагане и пр. Но е напълно възможно едно лице да отсъства трайно от местожителството и местопребиваването си, без никой от неговите близки и познати и съответните държавни, общински или полицейски служби да могат да го намерят. Изчезването, непоявяването, липсата на известие, липсата на действия по управление на имуществото на едно лице, липсата на защита на неговите права поставя определени задължения пред държавата. Безвестното отсъствие се характеризира с два кумулативно необходими елемента: лицето да е изчезнало и да няма сведения за него: Лицето се приема за изчезнало, когато не може да бъде намерено и открито в местожителството си или в местопребиваването си; Липсата на сведения е субсидиарен момент и допълва първия. Липсата на каквато и да било вест от едно лице, свързано с предходния момент, води логически до извода, че то вече не е между живите. Липсата на сведения трябва да се разграничава от укриването му. Съгласно действащото законодателство има три периода в обявяването на безвестното отсъствие: Назначаване на представител – когато някой изчезне и няма сведения за него, РС по молба на заинтересованите лица или по искане на прокурора назначава лице, което да го представлява, да извършва всякакви действия на управление и да взема всички други мерки за запазване на неговите интереси. В открито заседание съдът събира необходимите доказателства, като следва да разгласи постъпилата молба чрез обнародване. Въз основа на събраните

19

доказателства като финал от тази фаза на съдебното производство се назначава представител на отсъстващия. Представителната власт обаче е ограничена. Тя е сведена до управление на имуществото и до действия, свързани със запазване на интересите на отсъстващия. Представителят не може да се разпорежда с имуществото на отсъстващото лице. Обявяване на отсъствие – това е втората фаза от съдебното производство. Ако отсъствието продължи повече от 1 година, съдът по искане на заинтересованите лица или по искане на прокурора обявява лицето за отсъстващо. Компетентен да се произнесе по този въпрос е същия РС. В това производство се събират необходимите доказателства, главно от общината и полицията. Последиците от това производство са: В личен аспект бракът на отсъстващото лице остава в сила. Родителските права се запазват, също така и задължението за издръжка. Евентуалните наследници могат да искат да бъдат въведени временно във владение на имотите му. От този момент отпадат правата на представителите. Наследниците имат право да управляват наследените имоти и да ползват плодовете. Те обаче не могат да отчуждават, ипотекират, залагат имота, както и да извършват други действия на разпореждане, освен в случай на нужда или при очевидна полза за отсъстващия и то само с разрешение на РС. Впоследствие, ако се окаже, че отсъстващия е жив, въведените във владение лица са длъжни да върнат само доходите, които са събрали след поканата за връщане на имота. Обявяване на смърт – това е крайната фаза и цел на съдебното производство. След като изтекат 5 години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован обявява смъртта на отсъстващия. Това производство може да се проведе самостоятелно, без другите две. Съдът, след събиране на доказателства, след проверка чрез общината и полицията, след изслушване на заинтересованите и прокурора с решение обявява смъртта и определя датата на настъпването й. Въз основа на съдебното решение длъжностното лице по гражданското състояние съставя акт за смърт. Бракът се счита за прекратен. При отмяна на решението поради това, че лицето е живо, обявения за починал може да иска връщане на всички имоти, които са налице, отчуждените по безвъзмезден начин имоти, всичко, което е придобито срещу отчуждените по възмезден начин имоти и цената, която се дължи срещу отчуждения имот от трети лица. ЗЛС допуска една успоредна процедура по обявяване на смъртта. Тази процедура се прилага при военни действия, при събития, които дават основание да се предполага, че лицето е загинало. В тези случаи заинтересованите лица или прокурора могат да искат обявяване на смърт, ако са изтекли 2 години от прекратяване на военните действия или събитието.

22. Юридическо лице –понятие, историческо развитие, теория,видове.ЮЛ представлява едно групиране на ФЛ или на имущества, на което е дадено

качеството на правен субект, имащ правото да бъде насител на права и задължения. За да имаме ЮЛ, то трябва да бъде признато от правния ред. Всяко ЮЛ е правен субект. То е носител на права и задължения и е равностоен партньор на ФЛ. То е нещо отделно от ФЛ, които го образуват или създават и функционира самостоятелно. ЮЛ има правна конструкция, която е създадена и призната от правото. Налице е едно персонифициране на права и задължения. Търси се постигането на определена цел. Погледнато в исторически аспект първата обществена групировка е държавата. Възникването й е резултат на сложен, продължителен и многостранен исторически процес. Но веднъж появила се, тя създава благоприятни условия и предпоставки за възникване в нейните рамки, територия и население на много други обществени групировки. Те се характеризират освен с по-малкия си обем във всяко едно отношение, но и със специфичните си цели, съответстващи на причините на създаването им. След възникване на държавата се появяват обществени групировки от частноправен характер – сдруженията и от публичноправен характер – учрежденията. В древния Рим сдруженията с частноправен характер са доста разпространени. Обикновените дружества /societates/, създадени с дружествен договор, са познати на римските юристи. Познати са и занаятчийските сдружения. Обективното право определя като публичноправни групировки държавата и общините. Основните начала на днешните сдружения намираме в средновековното право. Засиленият стопански обмен, влиянието на католическата църква, икономическото и политическото развитие и още много други фактори създават условия за възникване на земеделски, горски и други сдружения, търговски дружества и други. Под влияние на католическата църква възникват и фондации за постигане на благотворителни цели. Следващият период е свързан с откриването на Америка, със стопанския разцвет на Западна Европа, със засиленото промишлено и занаятчийско производство, с увеличения търговски обмен и с новите социално-икономически и политически условия в Европа. Теории за същността на ЮЛ:

Фикционна теория – според нея ЮЛ не са реално съществуващи правни субекти. Те са един мислено персонифициран правен субект, на който по силата на една фикция е дадена една обособеност. Само човешката личност може да бъде истински правен субект, защото тя

20

притежава способността за мислене и волеизявление. ЮЛ нямат качествата на човешкото същество. Те са творение на мисълта. Законодателят ги създава, той ги установява и ги въздига в правоспособни лица, като им дава качеството на правни субекти. От мислени построения, законодателят ги превръща в правни конструкции.

Органична теория – тя приема ЮЛ като обективно дадени и реално съществуващи свръхиндивидуални колективни организми, образувани от единство на множество човешки личности. Налице е нещо подобно на биологичен организъм. Правото констатира наличието на ЮЛ и тяхното реално съществуване. ЮЛ са организми, които съществуват реално, функционират, както функционира човека. Те имат своята колективна воля, която не е сбор от единичните воли на съставящите ги лица, а самостоятелна воля на един самостоятелен организъм. ЮЛ има възможност да проявява своя правнорелевантна воля и да бъде носител на права и задължения. Имуществото на ЮЛ е нещо самостоятелно и цялостно, макар че е образувано от престациите на отделните членове-учредители.

Безсубектна теория – според нея ЮЛ са целеви, безсубектни имущества и система от безсубектни права и правни задължения, поставени в пряка служба на обществени цели и функции и обединени в едно цяло поради единството на тези цели. ЮЛ се нуждаят от признанието на обективното право. Правния ред е този, който със своите правни норми дава или отнема това правно качество. Законът също така регулира неговото образуване, функциониране и организация. Според безсубектната теория ЮЛ не са никакви юридически личности.

Отрицателни теории – те не желаят да дадат обяснение за ЮЛ. Според тях разкриването на тяхната същност е задача на философията. Според отрицателната теория е достатъчно да се приеме съществуването на ЮЛ въз основа на закона и не се налага юриста да разкрива неговата същност. Видове ЮЛ: Според това дали принадлежат към публичното право или към частното право биват ЮЛ на публичното право и ЮЛ на частното право. ЮЛ на публичното право се създават въз основа на властнически актове. ЮЛ с публичноправен характер изпълняват държавни задачи и това е целта на създаването им. Към тях спадат държавата, общините, учрежденията, училищата и други. Учредяването на частноправните ЮЛ става чрез правен акт – договор. Те са създадени за постигането на недържавни или извън държавни цели. Към тях спадат сдруженията, фондациите, кооперациите, ЖСК, търговските дружества и други. Частноправните ЮЛ могат да бъдат подразделени на групи от хора и на целево имущество. В първия случай основата на ЮЛ са хората /членовете му/, а във втория е наличието на обособено имущество с определена цел, без да има членски състав. Според това дали ЮЛ има или няма членове имаме корпоративни лица и учреждения. Корпорациите са ЮЛ, при които има членски състав и възникването им се определя с волевия акт на неговите членове. ЮЛ, които нямат членски състав и възникването им се дължи на акт извън тях, се наричат учреждения. ЮЛ биват още първични и вторични – първични са тези, които се образуват направо от ФЛ или от държавен орган. Вторични са онези, които се образуват от други ЮЛ – пр: кооперативните съюзи, които се образуват от кооперации.

23. Възникване и прекратяване на юридическите лица. Правоспособност. Органи на управление. Правна индивидуализация.

За начало на едно ЮЛ се счита моментът, в който му е призната възможността да придобива права и да поема задължения. Позитивното право познава 3 системи за създаване на едно ЮЛ.

Система на доброволното създаване – както човекът със своето раждане става правен субект, така и всяка създадена общност или всяко самостоятелно и целево отделяне на имущество става правен субект и е равно на раждането на човека. Обективното право определя при изпълнението на какви изисквания възниква едно ЮЛ. Съдът само упражнява контрол за законосъобразност – дали са налице определените изисквания. Съдът не може да откаже регистрирането на едно ЮЛ, ако условията за това са налице. За да имаме едно ЮЛ, то трябва да е регистрирано въз основа на съдебно решение. Не е достатъчно само наличието на съответното волеизявление и появата на ФС, определен от закона.

Разрешителна система – за създаването на едно ЮЛ е необходимо конкретно разрешение. При тази система е необходимо наличието на 2 елемента: волеви акт и административен акт. Първият се свежда до един учредителен акт на група граждани, който трябва да бъде изграден съобразно изискванията на правния ред. Вторият момент се свежда до един разрешителен административен акт от компетентния за това орган. Този акт е свързан със задължението за държавен контрол. При издаването на този акт се преценява не само законосъобразността, както е при първата система, но и целесъобразността от образуване на съответното ЮЛ.

Разпоредителна система – при тази система Конституцията или законът овластяват държавен или административен орган да образува едно ЮЛ. Актът за създаване на това ЮЛ може да бъде издаден от НС, МС, от ведомствен ръководител или от общинския съвет. ЮЛ

21

възниква от момента на влизане в сила на съответния акт. По време на съществуването на ЮЛ може да се наложи правна промяна в него. Преустройството е факт, който внася промени в ЮЛ. То може да засяга промяната на предмета на дейност, промяна в характеристиката, членския състав, структурата или вида на ЮЛ. Такава промяна следва да намери своето отражение в регистъра за вписването при ОС на базата на спазване режима по създаването на ЮЛ. Реорганизацията може да настъпи в няколко насоки. Правото познава сливане на две или повече ЮЛ. Възможно е на мястото на прекратените ЮЛ да се появи нов субект или едно от досегашните ЮЛ да продължи съществуването си и в него да се влеят другите. Правото познава и обратния случай – едно ЮЛ се разделя на две или повече нови ЮЛ. При обособяване на новите правни субекти всеки един от тях поема конкретна част от дейността на предходния правен субект. Има и трета възможност – отделяне на част от дейността на едно ЮЛ и обособяването й в ново ЮЛ. Прекратяването на едно ЮЛ означава преустановяване на дейността на едно ЮЛ. То е нормативно регламентирано и установено. Прекратяването означава преустановяване на дейността на едно ЮЛ. Няма единни и еднакви основания за прекратяване дейността на всички ЮЛ. По принцип прекратяването става при същите условия, при които се извършва образуването на съответното ЮЛ. Тогава, когато едно ЮЛ е създадено по волята на едно или повече ФЛ, тяхното съвместно волеизявление трябва да доведе до прекратяването на дейността на съответното ЮЛ. Това волеизявление трябва да бъде доведено до знанието на регистриращия ОС, който постановява решение за заличаване на ЮЛ и на съответстващата регистрация. Без значение е причината, която налага прекратяването на ЮЛ. Ако ЮЛ започне да преследва противоправни цели, съдът може да постанови решение за неговото прекратяване. Стигне ли ЮЛ до своя край, до своето прекратяване, следва да се премине към ликвидацията му. Когато едно ЮЛ се прекратява по силата на решение на неговите органи, това решение трябва да съдържа всички необходими въпроси, които да уточнят и уредят проблемите, свързани с имуществото на правния субект и неговото разпределение между членовете му. Ако няма съответното решение, тогава ще следва да се търси разрешение съобразно с правилата на гражданското материално право. Ако прекратяването настъпва по решение на държавен или административен орган или съд, в този акт следва да се уточни и съдбата на имуществото. След като ЮЛ е правен субект, то следва да се индивидуализира с определени признаци:

Наименование – това е един задължителен атрибут. Със своето наименование ЮЛ участва в оборота. В акта за учредяването му се определя задължително наименованието. То не може да се повтаря – това правило важи в рамките на едно и също населено място. Фирмата може да бъде променена по искане на ЮЛ, което я е регистрирало. Само ЮЛ, което е регистрирало съответното наименование /фирма/ може да го използва.

Седалище – това е населеното място, където се намира управлението на дейността на ЮЛ. Седалището се определя при регистрирането на ЮЛ в ОС. Когато управлението на дейността на едно ЮЛ бъде преместена на друго място, с това се променя и седалището му.

Националност – този признак е много важен, защото определя на правния ред на коя държава се подчинява съответното ЮЛ. Според нашето законодателство чуждо ЮЛ е онова, което не е регистрирано в РБ, или макар и регистрирано в наш ОС, има чуждо участие над 50%.

Предмет на дейност – този признак не винаги е необходим. Тогава, когато имаме създадено ЮЛ с определена цел, този елемент трябва да се въздигне в необходим.

Правоспособност на ЮЛ – ЮЛ са правоспособни и са носители на права и задължения. По принцип те нямат ограничена правоспособност. Ограничение имаме само при някои ЮЛ, което е свързано с тяхната същност и цел. Ако ЮЛ излезе извън своите права или накърни императивна правна норма с действието на своите органи, то ще трябва да понесе съответната отговорност. И все пак правоспособността на ЮЛ е ограничена в сравнение с тази на ФЛ. ЮЛ не може да има онези субективни права, които са специфични за ФЛ, за човека.

Дееспособност на ЮЛ - ЮЛ става дееспособно от момента на получаване на правоспособността си. Следователно между двете правни качества при ЮЛ няма разлика. Дееспособното ФЛ действа само. При ЮЛ не е така. То се нуждае от ФЛ, които да действат от негово име и за негова сметка. Затова в устава или договора на всяко ЮЛ се определят неговите органи и техните права. ЮЛ, регламентирани от частното права имат няколко органа. Органите на ЮЛ се определят от закона. Законът и вътрешните правила на отделното ЮЛ създават и определят органите, техните компетенции и взаимоотношенията между тях. У нас са познати три органа на ЮЛ: общо събрание, управителен съвет и контролен /надзорен/ съвет.

Общо събрание – сдруженията, кооперациите, партиите имат корпоративен характер. Те са изградени върху членски състав. Общото събрание на едно ЮЛ е негов върховен и основен орган. То е събрание на всички участници в ЮЛ. Чрез него се дава възможност на всички членове лично до участват в ръководството и в направляването на работата на ЮЛ.

22

Познато е и общо събрание на делегатите. Редът за избор на делегати и за определяне броя на членовете, които избират един делегат, се уточнява от устава. Делегатите не са пълномощници на групата членове, от които са избрани, а всеки делегат участва и гласува в общото събрание от свое име. Общото събрание не е постоянно действащ орган. То заседава през периоди или по време, определени от устава. Поради това имаме обикновени /текущи/ и годишни отчетни събрания. Текущи са онези събрания, които се провеждат системно през определени периоди от време или съобразно с предвижданията на устава. Годишните отчетни събрания се свикват един път годишно, обикновено след завършване на работната или отчетната година и имат специфичен дневен ред. Необходимият кворум или мнозинство за решаване на конкретен въпрос също се определят в устава. На обжалване подлежат незаконосъобразните решения на общото събрание.

Управителен съвет – той винаги се избира от общото събрание и има нечетен брой членове. Функциите на управителния съвет се проявяват в 2 насоки: във вътрешния живот на ЮЛ и спрямо третите лица. Първата насока е свързана с оперативното ръководство на работата. Втората насока е във вътрешен план. В тези случаи управителния съвет сключва договори с други правни субекти, като правата и задълженията се поемат от самото ЮЛ. Управителният съвет в своята работа е подчинен на решенията на общото събрание, на правните норми и устава. За неправомерни действия, за нанесени вреди на ЮЛ или на другите правни субекти, членовете на управителния съвет носят съответната отговорност.

Контролен /надзорен/ съвет – той е факултативен орган и се създава само когато уставът го предвижда. Избира се от общото събрание. Надзорния съвет има контролни функции от вътрешен характер. Членовете на съвета са членове на сдружението. Той има задача да извършва постоянен контрол, а не периодичен или върху конкретна дейност. Контрола обхваща законосъобразността и целесъобразността на извършените от управителния съвет дейности. Той има право да контролира всички извършени плащания, сключени договори и др. Надзорният съвет докладва за своята дейност на общото събрание. Общото събрание може да прекрати правомощията на контролния съвет. Ако уставът предвижда определен мандат на контролния съвет, с изтичането на срока възниква задължението на общото събрание да избере нов надзорен съвет. До избирането на нов съвет, предишния запазва своите функции. Самото изтичане на срока, за който е избран надзорния съвет, не прекратява правата и задълженията му.

Имущество на ЮЛ. Отговорност. За да възникне едно ЮЛ то трябва да има свое имущество. Това имущество е собственост на ЮЛ и е различно от имуществата на лицата, които влизат в състава на правния субект. То е имущество само на ЮЛ. Какво трябва да бъде имуществото, решава правния ред, съобразно с характеристиката и вида на ЮЛ. Докато при търговските дружества често има определен минимален размер на имуществото /капитал, вноски/, при сдруженията и фондациите подобно законово изискване липсва. Имуществената обособеност на ЮЛ означава и самостоятелна негова отговорност. Имуществото на ЮЛ може да послужи за задоволяване на правата на кредиторите. В това се състои отговорността на едно ЮЛ. Неговата имуществена обособеност се изразява и в тази насока. Не може да се говори за деликтоспособност на едно ЮЛ. Съгласно ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. От това следва, че ЮЛ няма деликтоспособност, а отговорност за причинените от един орган вреди при или по повод изпълнение на неговите функции или възложената му работа. Третото лице има правото по съдебен ред да получи възмездяване на причинените му вреди или загуби от ЮЛ. При наличие на виновност или небрежност от страна на орган или служител на ЮЛ, то ще възмезди съответните щети, но след това ще има право по пътя на регресен иск срещу причинителя на увреждането да си получи платеното на третото лице. По ЗЗД за вредите, произлезли от каквито и да са вещи отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират.

24. Държавата като субект на гражданското право. Гражданскоправен статут на учрежденията.

Държавата е субект на правото и се характеризира с няколко основни елемента: общност от хора, територия, върху която те живеят и управление над тази териториално обособена общост.

Общност от хора – броят не е определящ. Необходимо е обаче тези хора да са образували едно автономно политическо цяло, различно и отделно от съседните общности. Тук се говори за народ, за нация, които са съвкупност от хора, от население, участващи в образуването на държавата. Тези хора са гражданите на една държава.

Територия – чрез общата територия нацията осъществява своето единство. На тази територия държавната власт налага своята воля и елиминира чрез своя суверенитет вмешателството на всяка друга власт. Държавата няма върху тази територия собственост или

23

владение, а само imperium. Налице е териториален суверенитет. Териториалните граници определят рамките на упражняване на властта, на суверенитета.

Управление – това е публичната власт, упражнявана върху всички лица, живущи на една територия. Това е волята, която взема необходимите решения за държавата и за нацията. Това е една принудителна власт. Като ЮЛ с оглед на своите функции, държавата се раздвоява в две различни посоки или същности: като субект на публичното право и като субект на ГП. В първото си качество тя има следните две проявления: Държавата, влизайки в отношения с другите субекти в териториалните си граници, се проявява като властническа организация. Тук нямаме равнопоставеност, а суперординация, проявяваща се с елемента на imperium, който е единен и неподеляем и влиза като съществена съставна част на всяко волеизявление. Държавата във второто си проявление, което е вън от териториалните граници, влиза в отношения с другите държави като равностоен партньор. Става дума за междудържавното общуване в областта на международното публично право. Държавата се разглежда и като субект на ГП. В областта на ГП държавата е обикновено ЮЛ, което влиза или създава правоотношения с другите правни субекти – ФЛ или ЮЛ. Като субект на правото държавата има една специфична характеристика. Тя е онази, която изготвя правните норми по начин и форма, определени в Конституцията, които са валидни за нейната територия и са задължителлни за всички правни субекти – ФЛ и ЮЛ, включително и за нея, учрежденията и всички нейни органи. Като равнопоставен гражданскоправен субект държавата като ЮЛ има най-различни проявления в отделните части на ГП:

Във вещното право – като субект в областта на вещното право държавата може да придобива или да прехвърля вещни права върху всички видове обекти. Държавата встъпва в граждански правоотношения с онова имущество, което не е предоставено на конкретно учреждение, на ЕАД или ЕООД. Тя има само едно предимство, че има обекти, върху които само държавата може да има право на собственост, без възможността друг правен субект да придобива такива. Съгласно чл.18 от Конституцията подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологичните резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. Със закон може да се осъществи държавен монопол върху ЖП-транспорта, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, изполването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества. Държавата може да придобива право на собственост върху всички видове вещи: движими и недвижими. Правото върху притежаваните от нея недвижими имоти държавата документира чрез съставяне на актове за държавни имоти. Държавата може да упражнява и фактическа власт върху един имот – да го владее. Държавните имоти се ползват за нуждите на държавните учреждения и на публичноправните ЮЛ. Държавата може да полза и имот, собственост на друг правен субект при наличие на съотвеното правно основание. Държавата може да придобива всички видове вещни права по предвидените от законите способи. Държавата може да прехвърля своя вещ на други правни субекти – на ФЛ или ЮЛ. Държавата има право да отстъпва право на строеж, надстрояване и пристрояване върху държавна земя, като спазва предвидения в закона ред. Право на ползване върху държавен имот на друг правен субект може да се отстъпи от кмета. Държавата може да участва в извършването на делба – доброволна или съдебна. Държавните имоти не могат да се придобиват по давност от друг правен субект.

В облигационното право – държавата в качеството си на гражданскоправен субект може да бъде страна по облигационни договори. Тя може да бъде носител на субективни облигационни права или да поема правни задължения. Държавата може да води преговори като страна в едно съглашение. Сключеният от държавата договор е задължителен и за нея. Представителството със съответните модификации е не само приложимо, но и абсолютно необходимо при нея. Държавата по сключен от нея договор дължи изпълнение. Когато се стигне до неизпълнение, тя като равнопоставен правен субект носи цялата отговорност за това. Тя не може да дарява друг правен субект, но може да бъде дарена от всяко трето лице с всякаква вещ. Договор за наем може да бъде сключен от държавата – тя може да бъде и наемател и наемодател. Тя дава и свои обекти под аренда.

В личното право – държавата не е ФЛ, поради което всички моменти, свързани с този вид лица, са й чужди.

В семейното право – държавата няма отношение към него. В наследственото право – при държавата универсалното правоприемство не е

допустимо. Тя не е ФЛ, за да говорим за нейната смърт. Тя е правен субект в наследственото право в 2 случая: когато липсват законни наследници и завещателни разпоредби и когато последната воля на починалото лице е била да направи държавата собственик на цялото си имущество или на конкретен имот. Отговорността на държавата следва от всички незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод

24

изпълнение на административна дейност. Обезщетение може да се иска след отмяна на актовете, действията или бездействията. Обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, като правото на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени – само ако делото е било заведено от увредения. ЮЛ биват два вида – ЮЛ на частното право и ЮЛ на публичното право. Към първите се отнасят сдруженията, фондациите, търговските дружества; към вторите – държавата, учрежденията. Учрежденията нямат членски състав. Те са създадени, за да извършват стопанска дейност. Държавните учреждения са самостоятелни ЮЛ и са отделни от самата държава, която също така е самостоятелно ЮЛ. Учреждението е поделение на държавната администрация и осъществява изпълнително-разпоредителни функции, издава административни актове и извършва определена стопанска дейност. То се създава с административен акт. Това е решение обикновено на МС, по силата на което се създава конкретно учреждение. При създаването му задължително в учредителния акт – този на НС или на МС – трябва да се определят съвсем точно задачите и функциите на учреждението, за да са ясни неговите правомощия и компетентност, както и неговото наименование. Прекратяването му става по същия начин, по който то е създадено, с акт от същото служебно място. Учреждението има ограничена правосубектност, която е определена в учредителния му акт и е свързана с неговата компетентност. Имуществена отговорност на държавни учреждения – принудително изпълнение срещу държавни учреждения не се допуска. Те влизат в граждански правоотношения от свое име, за своя сметка и носят съответната отговорност за причинените от действията си вреди и загуби. Държавното учреждение притежава, владее и ползва само това имущество, което му е предоставено с учредителния акт и работи с онези средства, които по силата на Закона за бюджета са му предоставени и осигурени.

25. Общината като субект на гражданското право. Общината е основна административно-териториално еденица, в която се осъществява местното самоуправление. В РБ има 278 общини. Общината може да се обсъжда в 3 аспекта: Тя е публичноправна организация на едно населено място в смисъл на административна личност, която трябва да се грижи за задоволяване на местните нужди, чрез организиране на необходимите за това общински служби. Тя е населено място – град, село. Тя е землище – територия с определени граници, ръководена от съответната публичноправна административна личност. Органите на общинската власт са: общинският съвет и общинското управление, състоящо се от кмет и заместник-кметове:

Кметът е орган на изпълнителната власт на общината. Той се избира пряко от населението. По предложение на кмета общинския съвет избира с тайно грасуване един или повече заместник-кметове. Кметът ръководи цялата изпълнителна дейност на общината, координира дейността на специализираните изпълнителни органи, организира изпълнението на общинския бюджет, отговаря зя спазване на обществения ред и др.

Общинския съвет е орган на местното самоуправление и се избира от жителите на общината. Съобразно с броя на населението общинския съвет се състои от 9 до 65 съветници. Той е колегиално устроен орган. Общинския съвет определя политиката на общината, решава основни местни проблеми, създава структурата на съвета, приема решения по придобиването, стопанисването и разпореждането с общинското имущество и определя правомощията на кмета в тази област. Общината е гражданскоправен субект и участва в това си качество в различни правоотношения като равнопоставена страна. В областта на вещното право в общинското имущество може да се включва всяка вещ, която не е от категорията на изключителната държавна собственост или на онази, която е определена със закон за монопол на държавата. Общинските имоти могат да се разделят на обществени и частни.

Обществени са онези общински имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности чрез пряко ползване от населението на общината или предоствавени за осъществяване на обществените функции на общинската власт. Тези имоти не могат да се отчуждават и обременяват с вещни права. Всички други общински имоти са частни. С тях общината може да влиза в правоотношения на равнопоставена основа с останалите правни субекти. Общинският имот не може да бъде придобит по давност от друг правен субект. Към общинските имоти влизат местните водоизточници, язовирите, езерата, плажовете, незастроените парцели, придобити чрез отчуждително производство и други, които преди това са били държавна собственост. Основният орган в осъществяване на правата и дейността в областта на вещното право е общинския съвет. Той взема решения по придобиването, стопанисването и разпореждането с общинското имущество, определя правомощията на кмета в тази област и приема наредби за използавне на общинската собственост. Решенията за продажба на земя извън регулационния план се вземат след референдум на населението. Всяка община има свой бюджет, в който се внасят местните данъци, такси и други налози, приходи от собствено имущество, субсидии и други целеви средства от държавния бюджет и други източници, определени с НА. В областта на облигационното право общината може да

25

сключва всички видове облигационни договори. Общината притежава жилища, парцели, земеделска земя и други, които може да дава под наем, респ. под аренда. Общината може да бъде контрахент в договори за продажба, замяна, дарение, заем, наем на вещи и други. Тя има право да емитира облигации. Но няма право да ползва кредити за разходи от общ характер, като заплати, текуща издръжка и други. Общинският съвет може да осъществява и самостоятелно стопанска дейност, да създава общински предприятия, да участва в съвместни форми на стопанска дейност. Той може да влага в стопанска дейност имоти и свободни парични средства с изключение на целевите субсидии от държавния бюджет. Но общинският съвет може да участва само в такива форми на стопанска дейност, в които отговорността му не надвишава размера на дяловото му участие. Общинският съвет образува и преобразува общински предприятия като ЕООД или ЕАД. Общината може да получи по завещание имоти, но не може да завещава общинско имущество на други правни субекти – ФЛ или ЮЛ.

26. Кооперативните организации като субекти на гражданското право. Кооперацията е пълноправен и свободен правен субект със своето необходимо и

значимо участие в стопанския живот на страната. Тя е доброволно сдружение на ФЛ с променлив капитал и променлив брой членове, които чрез взаимопомощ и сътрудничество извършват стопанска и друга дейност за задоволяване на интересите си. Съгласно ЗК кооперациите са ЮЛ. Основни черти на кооперацията: Тя е доброволно сдружение на ФЛ. По административен път кооперация не се създава. Кооперацията е корпоративна организация. Членовете могат да бъдат само ФЛ, защото само те могат да се сдружават в една кооперация, за да извършват стопанска или друга дейност. Тя е стопанска организация. Тя може да осъществява всякаква стопанска дейност, доколкото съответната дейност не е забранена от закона. Всичките й членове са равностойни и равнопоставени. Възникването на кооперациите става по регистрационната система. Необходимо е наличието на един сложен ФС. По-голямата част от елементите на ФС са от гражданскоправен характер. Елементите на ФС могат да се разделят на 2 групи: едните следва да възникнат в досъдебната фаза, а другите – при съдебното производство, което е специално и изрично регламентирано. Според ЗК трябва да е налице следното: Наличието на най-малко 7 дееспособни лица; Учредително събрание, на което да се съберат бъдещите членове – не по-малко от 7 души. Това учредително събрание трябва да отрази своето решение в учредителен протокол с необходимите уточнения и решения. Този, който не е съгласен с взетите решения, не може да бъде учредителен член. Изготвяне и приемане на устава, който представлява многостранен договор. Той трябва да урежда наименованието, седалището и предмета на дейност; условията за приемане на членове, техните права и задължения, органите и правомощията; реда за разпределяне на общия доход, печалби и загуби; фондове; основанията и реда за прекратяване на членство; реда за разпореждане с имуществото на кооперацията и други въпроси. Избиране на членове на управителния и контролния съвет. Образуване въз основа на молба от управителния съвет на дело в съответния ОС. Провеждане на предвиденото от закона съдебно производство, което трябва да приключи с положително решение. Вписване на решението на съда в специален регистър при ОС. Кооперацията да започне своята дейност в 1-годишен срок от вписването й в регистъра на ОС.

Органи на кооперацията: Общо събрание – състои се от всички членове на кооперацията. То може да се

замести с общо събрание на пълномощници, избрани с тайно гласуване, като броят им не може да бъде по-малък от 100. Свикването му става от управителния съвет с писменна покана, отразяваща датата, часът и мястото на заседанието и дневния ред. То не може да взема решения по въпроси, невписани в поканата, освен при пълен консенсус на всички членове на кооперацията. Общото събрание е редовно – свиква се един път в годината и извънредно – свиква се по решение на управителния съвет, по искане на контролния съвет или на 1/3 от членовете на кооперацията. Ако не се осигури необходимия кворум, събранието се отлага и свиква след 7 дни при същия дневен ред. Ако и този път не се явят необходимия брой членове или делегати, събранието се провежда един час по-късно, независимо от броя на присъстващите. Решенията се вземат с обикновено мнозинство на присъстващите, освен ако уставът изисква мнозинство от 2/3 от членовете.

Управителен съвет – членовете му са член-кооператори. Мандатът е 3 години. Управителния съвет изпълнява решенията на общото събрание и направлява дейността на кооперацията. Той заседава най-малко 1 път месечно, като може да има и извънредни заседания. Решенията се вземат с обикновено мнозинство.

Контролен съвет – той има мандат 3 години и членовете му трябва да са член-кооператори. Контролният съвет проверява дейността на кооперацията и се отчита пред общото събрание. Членовете на контролния съвет могат да участват в заседанията на управителния съвет със съвещателен глас. Кооперацията се създава най-малко от 7 дееспособни ФЛ и се прекратява, ако остане с по-малък брой членове и в 6-месечен срок

26

съставът не бъде попълнен. Кооперацията има променлив капитал. Имуществото й се състои от вещни и други имуществени права. Източници на средствата на кооперацията са втъпителните, дяловите и допълнителните вноски на членовете, доходи от дейността на кооперацията, заеми и други постъпления. Кооперацията като ЮЛ може да придобива чрез давностно владение вещни права върху всякаки обекти, без тези, които могат да бъдат само държавна или общинска собственост. Вещ, която е кооперативна собстеност, не може да се придобие по давност. Разпореждане с недвижими имоти, включени в имуществото на кооперацията, се извършва само на основание решение на общото събрание, взето с мнозинство 2/3 от всички членове. На една кооперация може да бъде завещано имущество или отделен имот. Кооперациите по решение на техните общи събрания могат да се обединят н териториални, отраслови и други съюзи. За това са необходими най-малко 2 кооперации. Самите кооперативни съюзи могат да образуват свои съюзи или федерации. ЗК създава и възможност кооперациите да създават междукооперативни предприятия за извършване на стопанска и друга дейност от обществен интерес. Междукооперативните предприятия също са ЮЛ.

27. Жилищностоителната кооперация като субект на ГП – образуване, членство, прекратяване. Органи на ЖСК. Контрол за законосъобразност на актовете на ЖСК.

Според чл.1 от ЗЖСК този вид кооперация се образува за снабдяване на членовете й със собствени жилища, гаражи, ателиета и помещения за стопански, административни и други обществени нужди, когато такива помещения са предвидени в строителния план на сградата, постояването на която ЖСК организира. Тя е правно средство за придобиване на недвижими имоти в една сграда, поради което има преходен характер като ЮЛ. С постигането на поставената цел – снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове за отделните обекти в сградата, ЖСК се прекратява. В ЖСК могат да се обединяват доброволно както ФЛ, така и ЮЛ. Чл.5 от ЗЖСК изрично признава този вид кооперация за ЮЛ. Тя е носител на права и задължения, но не и нейните членове, които я образуват. Кооперацията, а не членовете й, притежава съответното имущество по време на строителството, което е отделно от имуществото на член-кооператорите. Снабдяването на ЖСК с терен за строителство може да стане както от общините, така и по пътя на сделка от всеки един правен субект. Според чл.3 от ЗЖСК държавата и общините следва да подпомагат ЖСК и да им отстъпват право но строеж върху регулирани държавни и общински имоти по предвидения в законодателството ред. ЖСК се образува за изграждане на най-малко 6 самостоятелни имота /обекта/ в една сграда. За учредяването й са необходими най-малко 6 членове. Допустимо е едно лице да участва в повече от една кооперация. Възможно е за член-кооператор да бъде прието и ЮЛ. ЖСК се създава при наличието на сложен ФС, който съдържа следните елементи: ЖСК се образува на учредително събрание. То трябва да вземе решение за образуване на ЖСК, да приеме устава на кооперацията и да избере управителен и контролен съвет. Протоколът на учредителното събрание се подписва от всички членове-учредители. Те са длъжни да присъстват лично или чрез пълномощник. Единодушното му подписване е условие за неговата действителност. Учредителите трябва да са дееспособни лица. Учредителното събрание приема устава на ЖСК, който следва да съдържа наименованието и седалището на кооперацията, състава, продължителността на мандата и правомощията на управителния и контролния съвет, съдържанието на правата и задълженията на членовете и начина на изпълнение на последните, основания за прекратяване на ЖСК преди завършване на строежа и други разпоредби, които не противоречат на повелителните норми на закона. Уставът трябва да бъде приет единодушно от учредителите. Който не е съгласен с неговите правила, не може да бъде учредител. Приетият и регистриран в съда устав впоследствие може да бъде допълнен или изменен по съответния ред по решение на общото събрание на ЖСК, взето с мнозинство 2/3 от гласовете. Посочване имената на членовете на управителния и контролния съвет. Липса на непозволено от закона родство между членовете на управителния и контролния съвет. Регистрация на ЮЛ в съответния ОС. ЖСК се счита уредено от деня на регистрирането й в ОС, където е седалището й. За целта управителния съвет подава молба заедно с препис от учредителния протокол, устава и други доказателства. Съдът е този, който трябва да провери дали законните предпоставки за създаване на една ЖСК са налице и ако са налице съдът следва да я регистрира. Решението му подлежи на обжалване по отношение на неговата законосъобразност от страните в производството и от прокурора. При промени във вписаните в съда данни, управителния съвет на ЖСК е длъжен в 7-дневен срок да поиска отразяването им в регистъра във фирменото дело в ОС. ЖСК има 2 вида членове. Членове по право са лицата, които са обезщетени срещу отчужден техен имот с отстъпване на обект в сградата на ЖСК. Обикновени кооператори са тези, които са учредили кооперацията или които впоследствие са приети за нейни членове. Член на ЖСК може да бъде и ЮЛ, за което има съответен обект. Специфичен е статутът на член-кооператорите по право. Те придобиват правата си по силата на административен акт. Освен това член-кооператорът по право избира

27

жилището, с което е обезщетен, преди избора на обикновените член-кооператори. Ценообразуването на ЖСК не рефлектира върху цената на обектите на член-кооператорите по право. Те плащат онази цена, която е определена в обезщетителния административен акт. Членственото правоотношение в ЖСК се прекратява при доброволно напускане, освобождаване с решение на общото събрание, изключване или смърт. Изключване от ЖСК се допуска в 2 изрично определени случая: когато кооператорът не внесе в срок дяловата си вноска или когато системно не изпълнява задълженията си по закона или по устава, с което пречи за постигане целите на кооперацията. Решението за освобождаване и изключване подлежи на обжалване пред съда. При смърт на член-кооператор членствените му права и задължения преминават върху членовете на неговото семейство. Ако те се откажат от членуване в ЖСК или когато няма такива, в членствените права могат да встъпят низходящи по права линия на починалото лице, а когато няма низходящи – неговите родители, само ако в 1-месечен срок от смъртта на кооператора или от отказа на членовете на семейството му, направят писменно искане до управителния съвет. При прекратяване на членството бившият член-кооператор или наследниците му имат право да получат средствата, внесени в ЖСК. При прекратяване на имуществената собственост между съпрузи, ако и двамата са членове в ЖСК, както и ако единият от тях е член, а на другия бъде присъдена част от жилищноспестовния влог или вноските в касата на ЖСК, съдът по искане на заинтересования решава кой от двамата съпрузи да продължи членството, като взема предвид интересите на децата, жилищните нужди и здравословното състояние на съпрузите. Съдът може да реши да продължи членството и на двамата съпрузи, ако има самостоятелни имоти за всеки от тях или имотът може да се раздели на два самостоятелни. Срокът за предявяване на този иск е 1-месечен от момента на прекратяване на имуществената собственост, от влизане в сила на решението за развод или за обявяване на недействителност на брака. Срокът е преклузивен. Искът се предявява от единият бивш съпруг срещу другия и срещу ЖСК. Условие за предявяване на иска е членственото отношение да е породено през време на брака и до прекратяване на брака да не е прекратена ЖСК.

Органи на управление на ЖСК: Общо събрание – той се състои от всички нейни членове. Общото събрание се свиква

на заседания от управителния съвет, а ако той не стори това – от контролния съвет. То може да бъде свикано и по искане на 1/3 от членовете на ЖСК. Ако общото събрание не бъде свикано от посочените по-горе органи, то се свиква по решение на РС. За заседанието на общото събрание се изпраща от управителния съвет писменна покана, съдържаща дневния ред, датата, мястото и часа на събранието, която трябва да бъде връчена на всички членове най-малко 7 дни преди събранието. Общото събрание заседава, ако присъстват повече от половината от членовете. В него всеки кооператор има право само на един глас. Общото събрание приема, освобождава и изключва членовете, определя размера на вноските и приблизителната стойност на обектите, вида и обема на строежа, одобрява проекта на архитектурния план на сградата и определя начина на извършване на строежа, разпределя имотите между членовете и приема окончателната цена на всеки имот. Общото събрание избира председател, секретар и членове на управителния и контролния съвет. То приема отчета на управителния съвет и доклада на контролния съвет и само то може да взема решения за изменение и допълнение на устава. Решенията се вземат с обикновено мнозинство от гласовете на присъстващите кооператори.

Управителен съвет – състои се от 3 до 7 членове. В него не могат да бъдат избирани лица, които не могат да заемат ръководна отчетническа или материално отговорна длъжност или които се намират с членовете на контролния съвет в брак, родство по права линия или по съребрена до втора степен. Управителният съвет организира изпълнението на решенията на общото събрание, решава оперативните въпроси и представлява ЖСК пред трети лица.

Контролен съвет - състои се от 3 членове. Той упражнява надзор върху действията и решенията на управителния съвет. При установяване на нарушения той свиква незабавно общото събрание. Решенията на общото събрание, взети в нарушение на закона или устава, се отменят от РС по молба на член-кооператор. Молбата се подава в 2-седмичен срок от датата на решението, а за непоканените на събранието – от деня на узнаването. Ако решението на общото събрание противоречи на закона или устава на ЖСК, РС го отменя. Решението на РС е окончателно и не подлежи на обжалване. Когато съдът отмени решение за изключване на член-кооператор, приетото на негово място лице се счита за освободено по силата на съдебното решение. След построяване на сградата, ЖСК трябва да бъде прекратена. В 1-месечен срок от определяне цената на имотите в сградата, управителния съвет свиква общото събрание за приемане на окончателната цена на обектите и за определяне на приспадащите се идеални части от общите части от сградата и от вещното право върху дворното място. Въз основа на влязлото в сила решение на общото събрание по

28

тези въпроси, нотариусът снабдява членовете на ЖСК с нотариални актове. След като всички членове бъдат снабдени с нотариални актове, ЖСК прекратява съществуването си.

28. Юридически лица с нестопанска цел – понятие, видове, образуване, органи. Партии.

На базата на чл.44 от Конституцията, на базата на разпоредбите на ЗЛС, на базата на европейското законодателство и доктрина, когато говорим за ЮЛ с нестопанска цел, се разбират сдруженията и фондациите. Сдружението е ЮЛ с корпоративно устройство, което извършва нестопанска дейност. То е едно доброволно обединение на хора, създадено за продължително време, което е независимо от промените в членския състав. Сдружението не трябва да търси печалба. Но без странична стопанска дейност, то не винаги може да съществува. Стопанската дейност трябва само да създава материалната база за нейното осъществяване. Основаването на сдружението представлява сложен ФС, който включва в себе си главно гражданскоправни елементи. За появата на едно сдружение са необходими няколко ЮФ: Съвпадащи волеизявления на основателите на сдружението. Формата на този договор задължително е писменна. Изработване и одобряване на устав на сдружението. Уставът се изготвя винаги в писменна форма. Съдържанието му е свързано с целта на сдружението. Уставът трябва задължително да съдържа определени моменти – целта на сдружението, начините за нейното постигане, средствата на сдружението, срокът на съществуването му, ако има такъв и седалището му. Избиране на име – няма изисквания, само да не противоречи на морала и добрите нрави. Избиране на управителен съвет. Вписване на сдружението в регистъра на ОС, в района на който е създаден правния субект. Вписването става въз основа на писменна молба, подадена до съда от управителния съвет, към която се прилагат уставът, решението за основаването му, подписани от всички учредители, както и доказателства, че са изпълнили изискванията на особените закони за съществуването на сдружението. По повод на подадените документи се образува дело, което се насрочва в съдебно заседание. Съдът проверява спазването на законовите изисквания и постановява своето решение. То придобива качеството на ЮЛ от момента на вписването му в надлежния регистър при ОС. За промени в сдружението трябва да има съответното решение на общото събрание на сдружението, взето с определено в устава мнозинство. Искането се прави от управителния съвет. ОС в открито заседание се произнася с решение, което подлежи на вписване към основното вписване. Прекратяването на сдружението става в определени от закона случаи, които могат да се групират в 2 вида: доброволно разпускане и по разпореждане на властта. Правният субект обаче продължава да съществува до пълната ликвидация на имуществото. Прекратяването на сдружението се вписва по решение на ОС в съответния регистър след молба на управителния съвет. След прекратяване на сдружението имуществото му се предава на държавата. Тя отговаря за неговите задължения до размера на полученото имущество. Членуването в сдружението е доброволно. Поначало то се придобива по 2 начина: или при основаване на сдружението чрез подписване на учредителния договор и устав или след това чрез приемане чрез предвидения от устава ред /чрез писменна или устна молба/. За членове на едно сдружение могат да бъдат приемани ФЛ и ЮЛ. Членството в едно сдружение има определено съдържание. Основното право е участието в общото събрание и правото на гласуване. Друго право на всеки член е да бъде избиран в управителния съвет или в друг орган. Поради идеалният характер на сдружението тук няма участие в печалби. Членът на сдружението има право да обжалва всяко решение на общото събрание. Наред с правата членът на сдружението има и задължения. Той има задължението да съдейства за постигане на неговата цел, да не извършвва нищо, което пречи или вреди на целта на сдружението, да изпълнява решенията на общото събрание и управителния съвет. Членовете трябва да плащат своя членски внос. Членството е лично и поради това не е прехвърляемо или наследимо. Прекратяване на членството става по няколко начина: при прекратяване на сдружението, при смъртта на ФЛ или ликвидацията на ЮЛ, член на сдружението, при напускане, при изключване по решение на общото събрание.

Общото събрание е основен орган на сдружението. То е императивно необходим орган. То е сбор от всички членове на сдружението и има за задача да решава и урежда всички въпроси, които по силата на закона или на устава не са предоставени на управителния съвет или на друг орган. Общото събрание задължително контролира дейността на управителния съвет. То не е постоянно действащ орган. То взема решенията си на заседания. Кворумът е предпоставка за откриване и функциониране на събранието. Общото събрание се свиква от управителния съвет или по искане на 1/10 от членовете. Ако въпреки така постъпилото искане управителния съвет не свика общото събрание, то се свиква от районния съдия. РС следва да провери дали са налице законните предпоставки за този вид свикване на общото събрание и ако е така, е длъжен да го свика. При свикването има 3 момента: покана, връчване и съдържание. Поканата задължително трябва да бъде в писменна форма. Ако няма писменна форма и връчване на поканата срещу подпис, няма редовност. Поканата

29

задължително трябва да съдържа датата на заседанието, часа, в който се свиква, както и мястото на събранието. Това са абсолючно необходими изисквания за съдържанието на поканата. Същевременно отделните точки от дневния ред трябва задължително да бъдат посочени в писменната покана. По въпроси, които не са били предварително вписани в дневния ред и надлежно оповестени, не могат да се вземат решения. Общото събрание се счита за законно, ако на него присъстват най-малко половината от всички членове или делегати. Ако не се получи нужния кворум, събранието се отлага за 1 час при същия дневен ред и се счита законно, колкото и членове и делегати да се явят. Мнозинството за вземане на решения на общото събрание се изчислява само от присъстващите членове. Има 2 вида мнозинство: обикновено и квалифицирано. В общото събрание всеки член има само 1 глас. Не се допуска гласуване с пълномощно. Общото събрание избира, освобождава от длъжност или от отговорност членовете на управителния съвет. То може да създава и други органи. То може да отмени всяко решение на други органи на сдружението. Общото събрание приема и освобождава членовете на сдружението, одобрява отчети, бюджети и други основни документи. Решенията но общото събрание, които противоречат на закона или на устава могат да бъдат отменени от държавния орган, под надзора на който се намира ЮЛ.

Управителен съвет – втория задължителен и необходим орган на сдружението. Той има двупосочни функции: във вътрешния живот на сдружението – управителни и изпълнителни, а навън – представителни. УС трябва да изхожда само от интересите на сдружението. Той има задължение да води делата на ЮЛ. Подчинен е на императивните правила на закона, на устава и на решенията на общото събрание. УС работи при пълна прозрачност за членовете на сдружението, за общото събрание и за другите органи на сдружението. УС е свободен в определяне на дейността си и е подчинен само на интересите на ЮЛ, което ръководи. В отношенията навън с другите правни субекти, с административните служби, той има положението на законен представител. УС се състои най-малко от 3 члена. Членовете му се избират от общото събрание за срок от 3 години. Този избор влиза веднага в сила от момента на постановяване на решението. Броя на членовете трябва да бъде нечетен. Законът не определя органичение в максимума. До избиране на нов УС, стария продължава да изпълнява своите функции.

Отговорност на сдружението – УС сключва договори от името на сдружението. Задълженията по тях се поемат от самото сдружение.

Фондации: Фондацията е ЮЛ с нестопанска цел. Тя е едно персонифицирано имущество. Предпоставка за създаване на фондацията е едно волеизявление. Тя няма членски състав, тя е само едно имущество. Фондацията е едно предоставено по силата на волеизявление на едно лице имущество, което става самостоятелно и обособено. Волеизявлението е едностранно, т.е. то се прави от един правен субект и не се нуждае от ничие приемане. Възможно е фондацията да има за основа дарствен акт – дарение или завещание. За валидността на волеизявлението се изисква то да бъде направено при спазване на предвидената от закона форма. Имуществото трябва да бъде точно определено. Предоставянето следва да се извърши с определяне на една постоянна, дългодействаща и законосъобразна цел. Необходимо е се спазят законовите изисквания от материалноправна и процесуалноправна гл.т. за регистрирането на ЮЛ.

Основаване на фондацията: Изготвяне на учредителен акт. Този акт е едностранно волеизявление, което задължително трябва да бъде в писменна форма с нотариална заверка на подписите. Относно съдържанието му не трябва да се поставят никакви ограничения. Учредителния акт може да има непълноти. В такъв случай министъра, в чийто ресор е целта на фондацията, ще допълни това, което е непълно. Определяне на управителния орган, който ще ръководи имуществото с оглед постигане на определената цел. В учредителният акт трябва да бъде посочен съответния орган. Управителният орган има множество задължения. Фондацията е имущество, посветено на една цел и затова органа трябва да се подчини на тази цел и да направи всичко възможно за нейното осъществяване. Управителният орган трябва да отговаря за всичко свързано с фондацията. Той влиза във връзка с третите лица. Управителния орган може да се сменя от съответния министър. Той определя и неговия състав. Проверка от администрацията. Отговорен за дейността на фондацията е съответния министър, чието ведомство отговаря за сектора, който е свързан с целта на създадената фондация. ОС пред който се образува дело по повод искането на управителя с решение постановява регистрацията на фондацията. Ако съдът откаже това с решение, то подлежи на обжалване.

Изменения във фондацията – министъра е длъжностно лице, което отговаря за правилното използване и насочване на средствата на фондацията. В тази насока той има сравнително големи права и възможности. Той може да модифицира фондацията, да прави промени в нея, да разширява целта й или да я изменя. Основното задължение е точно да се спазва волята на учредителя. Когато това не е възможно, министърът е този, който трябва да

30

търси най-близкия и разумен изход. Основания за прекратяване на фондацията са: изчерпване на имуществото; постигане на целта; неизпълнима или непостижима цел; целта стане противна на добрите нрави или на законите или обществения ред; по искане на управата, на министъра или служебно от съда. След прекратяването на фондацията имуществото й се предава на държавата.

29. Обекти на гражданското правоотношение – понятие, видове. Обектът на гражданското правоотношение се отнася към дискусионните понятия в

теорията на правото. Гражданските правоотношения се характеризират с два взаимносвързани елемента: субекти и обекти, без които това правоотношение не може да съществува. Обектът на правоотношението служи за задоволяване на определен от закона интерес на правните субекти. Обектът на правоотношението може да бъде обект на едно субективно право или на едно правно задължение.

Видове обекти: Вещите; Нематериалните блага, които се ползват с правна защита, като авторски

произведения и сродни права по ЗАвПСП, търговските марки, промишлените образци и всякаква информация, от която правните субекти имат интерес; Имуществата. Човешките същества не могат да бъдат обекти на гражданските правоотношения. Те са само и единствено субекти на гражданските правоотношения.

30. Правна сделка – понятие, отграничение от други институти. Сделките са свързани с ежедневието на човека. Има сделки, които се сключват от

правните субекти, но от които не произтичат правни последици. Но има сделки, които се сключват от ФЛ и ЮЛ и от тях настъпват правни последици. Тези правни последици са търсени или целени от правния субект. Става дума за сделките, които са признати и уредени от правото, поради което от тях настъпват правни последици. Те се наричат правни сделки. За да имаме сделка е необходимо наличието на няколко елемента: Най-малко едно волеизявление; Волеизявлението на едно лице или взаимосвързаните волеизявления на две или повече лица трябва да са насочени към пораждане на определени правни последици; Обективното право да признава правомерността на волеизявлението и на търсените от страните или страната правни последици. От горепосоченото следва, че правната сделка представлява едно или повече волеизявления с възможност към тях да има и други елементи, които представляват ЮФ или ФС, от които се пораждат търсените и целени от страните правни последици, признати от обективното право. Правната сделка съдържа в себе си направено волеизявление, което е израз на автономията на волята. Следователно тук не може да присъства властнически елемент. При правните сделки настъпват правни последици, защото те са желани и целени и защото правния ред ги допуска. Сделките в извънюридическата сфера и така наречените правни действия не са правни сделки: В първата група влизат само неюридическите действия. В тези случаи има волеизявление, има насрещно приемане, но всичко това не е в областта на правото. При тези дейстия не се носи юридическа отговорност в случаите на нарушаване или неизпълнение и не може да се води дело за имуществени вреди. Втората група са правни действия или подобни на правни сделки действия. Те са правомерни юридически действия, но съответните правни последици като търсен и желан правен резултат настъпват не от изявената воля, а от самата правна норма. Тук не можем да говорим за недействителност, за нищожност или унищожаемост, за пороци.

31. Волеизявление – съдържание, елементи, форма. Волеизявлението е един психически акт. Независимо от тази си същност то е и

частноправно понятие и се регламентира от частното право. Публичноправните волеизявления не съставляват правна сделка. Също така не са правни сделки волеизявленията на ФЛ, свързани с изпълнението на публични или официални задължения. Волеизявлението е вид действие или съзнателно поведение. То е ръководено от волята действие или бездействие. То се състои от 2 части: воля и изявление. Волята е вътрешно психическо преживяване, изявлението е обективираната воля. Синтетичната теория приема, че имаме 2 елемента на ФС на правните сделки: преживените представи и желания относно търсените правни последици и тяхното външно проявление. Но тези два елемента се намират в зависимост. Волевата теория приема, че само вътрешната воля, преживените представи и желания са важният и необходим елемент от правната сделка. Теорията на изявлението поддържа, че основният елемент от ФС на правомерната правна сделка е самото изявление на волята. Волята представлява вътрешните преживявания на правния субект при наличност на представи и желания, насочени към определени правни последици, към пораждане на субективни права и правни задължения. Волевите приживявания са един психически процес, те са една мисловна дейност. Преследването на една цел поражда една мисловна дейност, в резултат на което се стига до формиране на воля. У човека това е вътрешното решение за извършване на конкретно действие или изява. Понятието “воля” изразява способността на човека да иска и да осъществява своите желания. Тя е съзнателен стремеж към

31

осъществяване на нещо; тя е желание и искане. Изявяването на волята е вторият необходим момент. Правото се интересува само от обективиране на онези психически преживявания, които могат да прерастнат във волеизявления, регламентирани от обективното право. Волеизявлението е изразяване на насочена към пораждане на правни последици воля. Тази изява е задължаваща за своя автор. Изявяването на волята има двойно значение. То е първо действие на автора си, средство за постигане на определена цел, за пораждане на конкретни правни последици. От друга страна тя е насочена и към трети лица, за да бъдат те уведомени за нейната наличност и съдържание. Волеизявлението трябва да бъде точно и несъмнено и да изразява ясно волята на един правен субект. Необходимо е да има единство между воля и изявяване. Затова според нашето право, когато липсва действителна воля, волеизявлението е нищожно. Видове волеизявления: Някои от волеизявленията трябва да имат адресат, други нямат такъв. Първите са онези волеизявления, които са отправени към трето лице. Ако това волеизявление не стигне до третото лице-адресат, то не произвежда действие. Съществуват волеизявления, които нямат адресат. Следователно те произвеждат правно действие, след като са обективирани. Самият факт на изявянане на волята е достатъчен. Според формата на изявяване имаме изрични и мълчаливи /конклудентни/ волеизявления. Изричното волеизявление е явно и ясно изразено. То може да бъде изразено с думи, писменно или с действие по начин, чийто смисъл е определен по генерален начин от закон, обичай. Мълчаливо волеизявление имаме тогава, когато го констатираме или извеждаме от определени думи, от определено поведение, по-скоро от съпровождащи го факти. Доктрината приема, че има и фингирано /презюмирано/ волеизявление. В този случай правната норма трябва да предвиди, че едно волеизявление се счита за дадено при определени предпоставки. Фингираното изявление се нарича още и нормирано, предполагаемо. Тук волеизявление не е налице. Законът само пределя, че следва да се приема, че има такова.

32. Тълкуване на сделки. Тълкуването на сделките има сходство с тълкуването на правните норми. И в двата

случая е налице една мисловна дейност, насочена към установяване на действителното им съдържание. При тълкуването на закона се търси неговият разум, неговата цел. При правната сделка трябва да се търсят целите на всеки един от изявителите на волята. При тълкуването на закона се изхожда от неговото място в правната система, от връзката и логиката на тълкуваната правна норма с другите норми в закона. При правните сделки такава връзка, такава логика липсват. Сделката е една, и то самостоятелна без връзка с другите. Ако едно волеизявление е неясно, то се нуждае от тълкуване. Тълкуването трябва да изясни какво е искало да каже едно лице и в какъв смисъл е задължено от своето волеизявление. Поради това тук трябва да се вземат предвид и индивидуалните, конкретните психически възможности на изявителя и на адресата. При едно волеизявление, което се нуждае от приемане, ако и двете страни го разбират еднакво, липсва основание за тълкуване. Ако обаче между страните има спор за смисъла на използваните понятия, тогава е необходимо тълкуване. Целта на тълкуването е да се установи скритата зад външната изява воля на изявителя. При тълкуването на едностранни сделки се търси единство на действителната воля и нейната изява. Ако авторът или адресатът на изявлението има свои виждания за съдържанието на една дума или влага съдържание, различно от общоупотребимото, той не може да се позове на него, освен ако другата страна има същото разбиране. Тълкуването изхожда от действителното съдържание на думите, с които е изразена волята. При наличие на насрещни съвпадащи волеизявления има сключен договор и може да се наложи неговото тълкуване. Съществуват две волеизявления, които не са отделни, независими, а се намират във взаимна връзка и представляват една общност. Поради това на тълкуване подлежат и двете изявления, довели до съгласието. Когато се тълкува договор първо трябва да се установи неговият вид или категория / продажба, наем, замяна/. След това се обсъждат в контекста на вида на договора употребените думи, понятия, изрази. Но думите не могат да се обсъждат отделно и откъснато една от друга. Чл.20 ЗЗД определя, че трябва да се търси общата воля на страните. А това означава отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуване на едностранна правна сделка се изхожда от интереса на лицето, изявило своята воля. При тълкуване на договор се изхожда от интересите на двете страни. При едностраните и при двустранните сделки е напълно възможно страните не само да допуснат неяснота, която се нуждае от тълкуване, но и някоя празнота, която трябва да бъде запълнена. В този случай говорим за допълващо тълкуване. Това тълкуване е допустимо само след като се установи по пътя на тълкуването, че има нещо непълно. За да има непълнота в един договор, първо трябва да се установи дали той е сключен и дали определен пункт не е уреден. Ако за случая има правни норми, те ще влязат в действие. Но ако липсват съответните законови правила или ако действащите норми са неприложими, тогаво съдията следва да потърси начин да попълни непълнотата. Той първо трябва да установи, че е налице празнота и да изследва

32

предпоставките за сключване на сделката, мотивите и целите на страните, както и обичайните правила, ако такива са налице. Съдията е задължен да запълни празнотата. Търси се хипотетичната воля на участниците в правната сделка.

33. Форма на сделките.Формата днес е необходимост за изясняване на отношенията между контрахентите и

за третите лица. При определяне формата законодателят изхожда от нуждата за охрана правата на едно лице, от интереса на двете страни за осигуряване на доказването, евентуално от необходимостта от провеждане на правна консултация, която изисква време от гледище на защитата на личния и обществения интерес, на интереса на третите лица и други. Най-общо имаме писменна и устна форма: Писменна форма – при нея има различни възможности. Писменната форма е необходима в случаите, които законът я предвижда, но освен това страните също могат да я уговорят. Волизявлението намира писмен израз. То се отразява в определен документ, в които страните изявяват своите мисли, своята воля, своите психически преживявания в писмен вид. Изисква се писменния документ да се завършва с подпис на съставителя. Писменната форма е ценна с това, че отразява съвсем точно самото волеизявление и то може да бъде препрочитано при нужда и при съмнение. Имаме различни основания за използане на писменната форма, както и различни нейни видове. Писменната форма може да бъде избрана от страните по тяхно желание, а може да бъде предписана от закона. При неспазване на законно определената форма може да се стигне до нищожност на правната сделка. Формалните сделки са само онези правни сделки, при които имаме предписана от закона форма. Законът познава частна и официална форма според това какъв правен субект прави волеизявлението или сключва правна сделка. Частна форма имаме при сделки на ФЛ и при недържавни ЮЛ. Когато едно длъжностно лице прави волеизявление в това си качество, сме изправени пред официална форма. Обикновена писменна форма – съществуват два вида писменни форми. Едната се определя като условие за действителността на сделката. Вторият вид е условие за доказване на самото волеизявление – това е процесуалната форма. Нотариална форма – има няколко възможности: Нотариален акт – това е договор, изразен и оформен изцяло в нотариална форма. Един нотариален акт трябва да бъде вписан и в нотариалните книги. На вписване подлежат всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти. Писменна форма на волеизявлението с нотариална заверка на подписа. Това удостоверяване се прави, когато законът го изисква или когато страните намират, че то им е необходимо. Чрез нотариалната заверка нотариусът удостоверява, че авторът на изявлението и този, който го е документа са едно и също лице. Нотариусът по принцип не може да обсъжда съдържанието на волеизявлението. Писменна форма на волеизявлението с нотариална заверка на датата. Нотариусът не заверява съдържанието на волеизявлението, но е длъжен да провери дали то не противоречи на закона и добрите нрави. Нотариусът само удостоверява датата на частния документ. Удостоверяване преписи и извлечения от документи и книжа. След сверяване на копието и установяване пълната му идентичност с оригинала, нотариусът прави съответната заверка. Устна форма – тук се включват волеизявленията, които един или повече правни субекти правят устно. Никакви други изисквания не се поставят, освен волеизявленията да бъдат ясни. При волеизявления от глухонеми или слепи лица, следва с тълковник или свидетел да се установят всички релевантни моменти.

34. Видове сделки. Договорите като вид сделки. Според броя на волеизявленията в една правна сделка имаме: Едностранна правна

сделка е тази, която съдържа в своя ФС волеизявлението само на едно лице. Без значение е в този случай дали имаме волеизявление, което се нуждае от приемане или не. Тук се включват 2 вида волеизявления: такива, които засягат само правната сфера на изявителя на волята и такива, които засягат правната сфера на трето лице, когато правния ред дава такава власт на един правен субект. Еднастранните волеизявления след като породят целените правни последици, не могат да бъдат оттегляни. Двустранни правни сделки са тези, които съдържат в своя ФС волеизявление поне на две лица. Налице е съгласие на две или повече страни. Това е договорът. При него имаме съгласуване на насрещни волеизявления, които се наричат съответно предложение и приемане. Те са противоположни по насоченост, необходимо е тяхното съвпадение. Многостранни правни сделки са тези, които включват в своя ФС волеизявленията на две или повече лица, които се характеризират с еднопосочност и търсене на обща цел. При многостранния договор съконтрахентите поемат права и задължения не един към друг, а към общността или за постигане на една цел. Съобразно с насочеността на волеизявленията имаме решения и договори: Решенията също са правни сделки. При тях имаме единодушно или чрез мнозинство на гласовете постигнати резултати, изразени писменно. Чрез решенията се уреждат вътрешни отношения на една общност, създават се

33

правила за поведение за членовете й или указания към засегнатите членове. Тези решения, независимо че не са правни норми, са задължителни за членовете на общността. Тези решения не засягат трети или външни лица. Решенията задължават и членовете на органа или общостта, чието волеизявление не е съвпаднало с това на мнозинството. Договорът изисква съвпадение на двете или всички волеизявления. С договор се създава в някои случаи една общност, която след това взема решенията си с мнозинство на волеизявленията. Съобразно с това дали сделката произвежда действие между живи лица или след смъртта им различаваме правни сделки inter vivos и mortis causa. Първия вид сделки са тези, които са сключени между живи лица и трябва да породят правни действия между тях. Сделки, пораждащи правни последици от момента на настъпване на смъртта на едно лице, означават че едно лице преследва целта да създаде определени правоотношения след своята смърт. Тези правни сделки са свързани с уреждане статута на едно имущество и пораждат правни последици само след смъртта на изявителя на волята. Съобразно различията във формата, в която се изразява волеизявлението: Формални са сделките, при които формата на волеизявлението е предписана и определена от правната норма. Спазването на формата е условие за валидност на сделката. Неформални сделки са тези, при които формата на външното проявление на волята не е определена и предписана от правната норма. Кои сделки са формални и кои неформални определя законодателя. Според това дали срещу даденото или извършеното от едната страна тя получава съответната имотна облага или полза: Възмездна е тази сделка, която предизвиква изменение в имуществото на двете страни. От имуществото на едната страна излиза нещо, което съотвества по стойност на това, което влиза в имуществото й. Не би могло да има пълно равенство между насрещните стойности. Поначало се търси субективно прецененото и прието равенство. Но когато равенството, преценено от обективна гл.т. бъде силно нарушено е възможно съдебно разваляне на договора. Безвъзмездна е онази сделка, при която изменение на имуществото има само за едната страна. Когато съобразно със съдържанието на сделката няма насрещно действие или престация имаме безвъзмездни сделки. Безвъзмездните сделки невинаги са под охраната на закона. Съобразно различията в предметното съдържание: Правни сделки от частноправен характер – те служат за осъществяване на една свободна деятелност на правните субекти, за разгръщане на тяхната инициатива. Публичноправни сделки – те служат за осъществяване и проявление на функциите на държавната власт. Те винаги съдържат в себе си елемента imperium като необходима част от техния ФС. Според съотношението между използваното правно средство и преследваната цел: Обикновени са тези правни сделки, при които страните търсят и преследват настъпване на правни последици, които са характерни за тези сделки и произтичат от съответните волеизявления. Фидуциарни са тези сделки, при които е налице доверие, с оглед на което на едно лице се прехвърля едно субективно право със задължение то да го върне при конкретни условия в един определен бъдещ момент. Правния резултат надхвърля търсената цел и се различава от нея. Съобразно с това дали основанието трябва да бъде или да не бъде съществен елемент във ФС на една правна сделка имаме: Каузални правни сделки са тези, чийто ФС обхваща като необходим елемент наличността на правна причина /основание/. Мотивът на сделката е нещо различно от основанието. Конкретния мотив е винаги субективен и различен за отделната сделка и за отделния субект, докато каузата е постоянна и непостредствена цел на даден вид сделки. Абстрактни са тези правни сделки, чийто ФС не обхваща като необходим елемент наличността на правно основание. При тях законодателят не се интересува от това по каква причина се предоставя имотна облага /чек, менителница/. Според това дали във ФС на правната сделка се включват само волеизявления или трябва да имаме и извършване на действие: Консенсуални правни сделки са тези, при които правните последици настъпват само по силата на волеизявленията, на постигнатото съгласие /продажба, дарение/. Реални правни сделки са тези, при които правните последици настъпват не само на базата на волеизявленията и постигнотото съгласие, но изискват и предаване на една вещ /заем, влог/. Според това дали съгласието обхваща или не обхваща точно определени по обем правни последици. Това деление се отнася само за двустранните договори: Комутативни правни сделки са тези, при които волеизявленията на контрахентите визират точно определени по обем, съдържание и обхват правни последици. Алеаторни правни сделки са тези, при които съгласуваните волеизявления на контрахентите не визират точно определени правни последици /застраховките/. Съобразно с търсения или целен от страните правен резултат или от въздействието върху едно имущество: Правни сделки по управление са тези, които включват действия по поддържането или ползането на едно имущество. Правни сделки по разпореждане са тези, които са свързани с отчуждаването или ипотекирането. Чисти сделки и сделки при модалитети: Чисти правни сделки са тези, при които пораждането на търсените правни последици става въз основа на едно или повече волеизявления. Правни сделки при модалитети са тези, при които пораждането на търсените правни последици става въз основа на едно или повече волеизявления и в

34

зависимост от определени събития и действителното им реализиране. Правото познаво три вида модалитети: условие, срок и модус /тежест/. Във ФС на една правна сделка може да има три групи елементи: съществени елементи, които образуват минималното необходимо съдържание на сделката и я отличават от другите видове сделки; естествени елементи – които са допълнителни елементи, подразбираема последица от първите и се пораждат по силата на закона и за да се изключат е необходимо изрично волеизявление; случайни елементи, които се прибавят към първите при изрични волеизявления на страните. Договор – те служат за обмяна на вещите. Договорът представлява съгласуване на воли. Налице е правна сделка, която се състои от съвпадение на волеизявленията на поне два правни субекта. Волеизявленията трябва да съвпадат по съдържание и да са насрещно адресирани. Договорът сам по себе си не изисква форма, за да се сключи. Той е свързан със свободата на договаряне, която се изразява в две насоки. Едната се състои в това, че всеки правен субект е свободен да реши дали и с кого да сключи договор. Втората насока е в това, че страните сами решават с какво съдържание да запълнят договора.

35. Сключване на сделки. За да е сключена едностранна сделка трябва да е направено само едно

волеизявление. За да е налице волеизявление следва волята да бъде обективирана, показана в обективната действителност по такъв начин, че останалите правни субекти да я разберат. Начините на обективиране на вътрешните преживявания са устно изразяване – чрез думи и писменно – чрез написан текст при спазване на предписаната от закона форма. В тези случаи говорим за изрично волеизявление. Но освен изричното волеизявление имаме и изразяване на волята чрез конклудентни действия. Става дума за действия, извършени от едно лице по определен начин, чрез което се установява, че то е изразило конкретна воля, от която следват дадени правни последици. Има разлика между конклудентни действия и мълчание. При мълчанието няма обективиране на волеизявлението. Ако законът приеме мълчанието за волеизявление, тогава то поражда съответните правни последици. В този случай можем да говорим за презумпция, за предположение. Когато става дума за сключване на договор се има предвид размяната на предложение и приемане. Предложението не е самоцелно, а има за задача да стане известно на определено лице. Устно предложение спрямо отсъстващ можем да имаме, ако то бъде предадено чрез друго лице: пълномощник, пратеник и други. Писменно предложение на присъстващ се прави в момента, в който му се предава в ръката. При липса на срок за приемане на предложението, направено на присъстващ, то губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането. Офертата /предложението/ е волеизявление, което трябва да бъде прието и щом се нуждае от приемане, следователно не е достатъчно само неговото обективиране. Сключването на договор зависи от съгласието на едно друго лице. Предложнието може да бъде отправено към конкретно лице или към неопределен брой лица. При обща оферта може да се сключи както само един договор, така и неопределени по брой договори. Предложението има определен срок на валидност. В този срок изявителя не може да го оттегля и трябва да изчака изтичането на срока. Получателят в този срок може да го приеме или откаже. Отпадане или погасяване на предложението имаме, когато отстрещната страна не го приеме – независимо от това дали чрез отрицателен отговор или с мълчание в определения срок. Ако то бъде прието в законно определения или в предложения от офертата срок, договорът се счита за сключен. Ако след изтичане на дадения от предложителя или определен от закона срок последва приемане, то трябва да се определи като ново предложение, този път от другата страна. Приемането /акцепт/ е едно волеизявление, с което лицето, до което е отправено предложението, дава своето съгласие за сключване на договора. Действието му настъпва от момента на стигането му до предложителя. За да има сключен договор, трябва двете насрещни волеизявления да съвпаднат по съдържание. Когато предложението и акцептът трябва да бъдат поотделно нотариално заверени, договорът се счита за сключен в датата на нотариалната заверка на приемането. Ако акцептът съдържа допълнителни клаузи или каквито и да било допълнения и изменения, нямаме приемане на предложението. Налице е едно ново предложение, което може да бъде прието или отхвърлено от първоначалния предложител. Ако между страните е сключен предварителен договор, то тогава те са се възползвали от своята свобода и са влезли в едно оформено правоотношение. Според чл.19 ЗЗД предварителния договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор. Всяка една от страните може по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. Страните допълнително трябва да сключат окончателния договор. Освен тези случаи имаме и произтичащо от закон задължение за сключване на договор в определени от него случаи – пр: с електроенергийните служби. Обективното право допуска едното или другото волеизявление да бъде оттеглено в определен срок. Следователно и двете волеизявления остават в сила само ако не бъдат своевременно оттеглени. В този период, определен от закона или от страните, съответното

35

волеизявление е оттегляемо. Допустимо е към предложението да бъдат изпратени печатни общи условия. Под общи условия се разбират формулираните за голям брой договори договорни условия, които едната страна поставя на другата. Необходимо е съгласието на акцептента с тях или невъзразяване при сключване на договора. По този начин те стават съдържание на договора. Ако те не бъдат приети, нямаме договор. Съгласието означава общо мнение или съвпадащи насрещни волеизявления. Несъгласието означава несъвпадане на волеизявленията. В този случай трябва да се установи дали има несъвпадане на самата воля или на нейното проявление. Когато и двете не съвпадат имаме явно несъгласие. Но съществува и т.нар. скрито несъгласие – страните мислят, че са сключили договора, но всъщност няма такъв. Сключване на едностранни сделки – има два вида едностранни правни сделки. За едните е достатъчно само обективиране на волята, нейното изявяване и с това имаме завършеност на правната сделка. А за другите е необходимо и наложително достигането им до съответния адресат или адресати. Оттук следва, че едностранната сделка се счита за сключена или от момента на изявяване на волята или от момента на узнаването й.

36. Сделки сключени под условие – срок и тежест.Правото познава 3 вида модалитети – условие, срок и модус. При условните

модалитети настъпването на правните последици се поставя взависимост от настъпването на едно бъдещо и несигурно събитие. Условието е елемент от ФС на сделката. При срока настъпването на целените правни последици се поставя взависимост от едно бъдещо и сигурно събитие – изтичане на определен срок. И срокът е елемент от ФС на сделката. И срокът, както условието е бъдещо събитие, но за разлика от него сбъдването му е сигурно. С настъпването му завършва ФС на сделката. При модуса настъпването на търсените правни последици е свързано със спазването на определени форми, с извършването на определени действия или с поемането на някои тежести. Модусът не трябва да влиза като съществен елемент от ФС на сделката по силата на закона. Модусът също е елемент от ФС на сделката. Той налага известни тежести. За да се породят съответните правни последици, трябва да се изпълни или осъществи модусът. Модусът се среща при даренията и заветите.

37. Недействителност на сделките - понятие, видове. Има случаи, при които една правна сделка не е съобразена с изискванията на

хипутезиса на правна норма. Това може да се отнася до сериозни дефекти в нейното съдържание, във формата, в строежа или в липса на съществени елементи. Обективното право влиза в действие само тогава, когато са спазени неговите изисквания. Недействителни са сделките, които имат в себе си недостатък. Този недостатък води до това, че или търсените правни последици не възникват въобще, или възникват, но могат да бъдат заличени с обратна сила. Причината за една или друга последица е противоречието с правната норма или по-точно с нейния хипутезис. Характерното тук е, че не настъпват целените правни последици или настъпват правни последици, но не онези, които страните са желали да се породят. Недействителната сделка не е несключена сделка. Понятието недействителност е съвсем общо. То обхваща 2 разновидности: нищожност и унищожаемост. Това са двата вида недействителност. Нищожни са сделките, които не пораждат търсените правни последици. Но от тези сделки могат да настъпят други правни последици, които не волята на страните, а правната норма ще наложи. Нищожната сделка не може да бъде санирана. Тя може да бъде валидирана само със закон. Унищожаемите правни сделки пораждат търсените правни последици, но могат да бъдат заличени, и то с обратна сила. Но даже и породените, търсени от страните правни последици да бъдат унищожени, унищожаемата правна сделка си остава такава. Тя е факт. При унищожаването й настъпват нови правни последици, които не са търсени от страните, но които се пораждат по силата на правна норма. Такива правни последици са напр: обезщетенията. Недействителната сделка е завършена правна сделка. Тя е различна от незавършената правна сделка. Само когато сделката бъде завършена, тогава вече може да се преценява като действителна или недействителна в една или друга форма. Унищожаемата сделка подлежи на унищожаване, което се дължи на определено различие с изискванията на правната норма. Поради това има съществено различие между нея и развалените поради неизпълнение сделки. При последните няма противоречие с хипутезиса на правната норма, а настъпване на един нов ЮФ – неизпълнение, който води до тяхното разваляне. Освен нищожни и унищожаеми сделки има и сделки с висяща недействителност. В някои случаи законът свързва действителността на сключената сделка с волеизявлението на трето лице. Тук има 2 групи случаи: след като сделката засяга едно лице, необходимо е и неговото волеизявление, или упражняване дадена от закона контролна функция. И в двата случая сделката е недействителна, но при тук недествителността е висяща, защото само при настъпване на определен факт, установен от закона /съгласие на родител, потвърждаване/, тя става напълно действителна. Сделките с висяща недействителност се характеризират с няколко момента. Поначало налице е нищожна сделка. Тя не поражда търсените правни

36

последици. Ако настъпят някои законно предвидени ЮФ, нищожността отпада и сделката става действителна. Трансформацията настъпва по силата на закона в резултата на новия ЮФ, без да е необходимо допълнително действие или волеизявление на страните. Появата на новия ЮФ е една възможност, която лежи в правата на третото лице. Относително недействителна сделка – действителна сделка, която е законосъобразна и поражда целените правни последици. Тя е недейстителна спрямо определени лица, пр: кредитора. Само спрямо тях тя не поражда търсените правни последици. Това е израз на защита, прокламирана от закона спрямо едно лице.

38. Нищожни сделки – същност, видове. Нищожност по чл.26 ал.1 ЗЗД. Нищожни са сделките, които не пораждат нито за момент преследваните от страните

правни последици. Това са сделките, които още със сключването си не произвеждат целеното действие. Налице е такъв тежък и сериозен порок, който прави сделката нищожна. Съдът може да я констатира винаги. За това няма срок. Нищожната сделка е такава и си остава винаги нищожна. Тя не може да се санира, а може да се валидира само със закон.Само законът е този, който може да посочи основанията за нищожността на една правна сделка. Страните не могат да го направят. Нищожност по чл.26 ал.1 ЗЗД: Нищожни са сделките, които противоречат на закона. Съдържанието на това основание за нищожност може да се изясни след като се разкрие какъв смисъл влага в термина закон чл.26 ал.1 ЗЗД. Този термин се употребява в обективното право в две значения. Едно по-тясно, което включва само НА, които са приети по реда, установен от законодателството, от НС и са влезли в сила. Те са закони във формално юридически смисъл. Под закон в широк смисъл се разбира всяко правило за поведение с юридически задължителна сила. В съдебната практика и в литературата се приема, че чл.26 ал.1 има предвид по-широкото значение на термина закон. Ефикасна защита на правния ред може да се даде, само като се санкционират всички нарушения на правната норма, а не само на тези ат законите във формално юридически смисъл. Макар и всички правни норми да са задължителни за правните субекти, в частното право има разлика в начина, по който се проявява тази обвързаност при двата вида правни норми – диспозитивни и императивни. Диспозитивните норми съдържат възможност за отклонение в определени граници от предписаните в тях правни последици. Поради това използването на тази възможност не представлява неправомерно действие. Противоречието на закона представлява несъобразяване с предписанията на императивните правни норми. Правният ред признава само тези правни сделки, които са законосъобразни, т.е. когато нормативните изисквания, както за сключването, така и за съдържанието и формата са спазени. Основание за нищожност е противоречието не само с конкретна императивна норма, но и на правен принцип. Ако принципът не е изрично формулиран в закона, той трябва да бъде изведен и обоснован, за да може неговото нарушение да се признае като основание за нищожност. Изискването за непротиворечие със закона е абсолютен принцип. Той се прилага за всички видове сделки – договори и едностранни волеизявления. Не се взема предвид причината за противоречието, т.е. субективната страна е без значение. Нищожни са договорите, които заобикалят закона. Това са случаите, когато страните, като не могат да постигнат определена цел с една правна сделка, защото тя е забранена, искат да постигнат тази цел с друга сделка, която не е забранена. При заобикаляне на закона участниците в сделката съзнават, че преследват неправомерна цел. За да я постигнат, те си служат със сделки, които сами по себе си не са забранени, защото с тях могат да се постигнат и правомерни резултати. Страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат, който не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона. Заобикалянето на закона е основание за нищожност, при което има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели. Нищожни са сделките, които накърняват добрите нрави – добрите нрави са критерии и норми за поведение, които се установяват в обществото поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те не се налагат със сила и нямат задължително действие. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които се ограничава личната или икономическата свобода на едно лице, поставянето на една страна в неблагоприятно положение, използване на монополно положение. Нищожни са договорите върху неоткрити наследства – недопустимо е едно лице да се разпорежда с права, които няма. Неморално е да се разпорежда с имущество на свой близък човек, докато е жив и когото евентуално ще наследи.

39. Нищожност по чл. 26 ал.2 ЗЗД. Привидни и прикрити сделки. Подставено лице. В чл. 26 ал.2 ЗЗД са предвидени няколко основания за нищожност, при които правните

субекти извършват сделката при такива съществени отклонения от изискванията на закона, че или изобщо липсват най-важните елементи от състава на сделката – волеизявлението или съгласието при двустранните сделки, или волеизявленията са опорочени по съдържание, по форма, съзнателно не са насочени към пораждане на правни последици на даден вид сделка.

37

Основанията по чл26 ал.2 също представляват противоречие на закона, само че при тях са нарушени законните изисквания за сключване на сделки. Нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет. За да породи правно действие волеизявлението като съществен елемент на сделката трябва да се отнася до възможен предмет по време на сключването й. Уговарянето на невъзможен предмет при сключването на сделката е пречка тя да породи правни последици – нито субективни права, нито правни задължения могат да се породят за нещо, което не може да се осъществи. Настъпилата след сключването на сделката невъзможност на предмета, не е основание за нищожност. Невъзможността на предмета може да е фактическа или правна. От невъзможният предмет трябва да се различава забранения от правото предмет – пр: забрана за внос на определена стока. Основание за нищожност е само пълната невъзможност на предмета към момента на сключване на сделката. При частична невъзможност сделката поражда правно действие, но възниква възможност за развалянето й по съдебен ред. За нищожността на сделката няма значение дали страните знаят или не за невъзможността на предмета. Нищожна е правната сделка, при която липсва съгласие. Тук става дума за договори. При едностранните сделки не може да се търси съгласие. То означава търсене на синхорн между двете насрещни волеизявления, целящи взаимно покриване, каквото имаме само при договорите. Възможни са няколко случая на липса на съгласие: Шега е налице, когато се прави едно изявление, което не съответства на желаното. Изявява се една воля, която не съществува. Тя е нищожна. Ако насрещното лице не възприеме изявлението като шега, то пак е нищожно. Но ако от шегата са причинени вреди за тях може да се търси обезщетение. Без значение е мотивът на волеизявлението – шега или хвалба. Мислена уговорка – едно лице прави мислена уговорка /неизявена/, че не желае това, което изявява спрямо третото лице. До липса на съгпасие води изразяването на воля от недееспособни – малолетни, поставени под запрещение, когато те не разбират значението на правните действия, които извършват и техните правни последици. Волеизявление, направено при насилие срещу лицето, което го извършва е също равносилно на липса на съгласие. Нищожна е правната сделка, при която липсва предписаната от закона форма. Правните норми, които предвиждат форми като условие за действителност на сделките са императивни. Обективното право познава два вида форми: за действителност на сделката и за доказване на сделката. Когато не се спази формата, въздигната в съществен и необходим елемент от ФС на съответната сделка или вид правни сделки, настъпва нищожност. Неспазването на доказателствената форма не води до нищожност на сделката. Нищожни са договорите, при които липсва основание. Съгласно чл.26 ал.2 ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното. Под основание на правната сделка се разбира причината или каузата на същата. Основание се търси само при каузалните сделки. Не е необходимо основанието да е изрично формулирано в съдържанието на договора, но трябва да може да се разбере от него. Ако основанието противоречи на императивна норма или на добрите нрави сделката ще бъде нищожна по чл.26 ал.1 ЗЗД. Чл.26 ал.2 установява оборима презумпция за съществуване на основание във всяка каузална сделка. Доказателствената тежест за доказването й пада върху този, който твърди, че липсва основание. Привидни договори /симулативни сделки/ - привидна сделка е налице, когато двете насрещни волеизявления са дадени симулирано. Привидната сделка е налице, когато двете страни са съгласни, че само външно изявяват желание да е налице сключена сделка, но не желаят да настъпят в действителност правните последици от тази сделка. Отношенията между страните са ясни. Предложителят и приемателят имат еднакви желания. Тук не е налице измама или шега. Те целят да заблудят или измамят едно трето лице. Този момент обаче не е необходимо условие на ФС на привидната сделка. Необходим е само първият момент – уговорката да не настъпят съответните правни последици. Не е необходимо някое трето лице да е в течение на действителното съдържание. Нямаме привидна сделка, когато страните желаят нормално настъпващите правни последици, но не искат страничните такива. Не е привидна и фидуциарната правна сделка, тя е действителна и поражда правни последици, но включва в съдържанието си уговорка приобретателят на правото да го прехвърли отново на своя праводател. Привидната сделка се различава и от сделката, сключена при мислена уговорка. При последната имаме несъвпадение между волята и външния й израз. При привидната сделка имаме пълно съвпадение между волята и нейната изява. Привидната сделка по съществото си не е регламентирана от ГП, но нищожността й е изрично прокламирана. За да говорим, че една сделка е привидна, тя трябва да се сключи и да съдържа всички необходими елементи на правната сделка. Чл.26 ЗЗД разпорежда, че привидната сделка е нищожна. Но нищожността съгласно правната норма е налице не само между страните по сделката, но и спрямо третите лица. Съгласно чл.17 ЗЗД правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение, се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидност. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. В ал.2 на чл.17

38

ЗЗД под трети лица се разбират онези правни субекти, които са частни правоприемници. Съгласно чл.17 ал.1 ЗЗД ако страните прикриват сключеното между тях съглашение с едно привидно съглашение, прилагат се правилата относно прикритото, ако са налице изискванията за неговата действителност. Привидните сделки на практика се използат в две групи случаи. Когато правните субекти не желаят да се породят каквито и да било правни последици, а целят само да създадат привидност, че такива съществуват, те сключват само симулативна сделка. Този вид привидност се означава в литературата и в практиката като абсолютна симулация. Но има и случаи, когато правните субекти желаят да се породят правни последици от една действителна сделка, но имат интерес третите лица да не знаят за нея, а да мислят, че симулативната сделка е породила правно действие. Когато симулативната сделка се сключи, за да се прикрие от страните желаната от тях сделка, това правно явление се означава като относителна симулация. Съчетанието привидна – прикрита сделка е уредено в чл.17 ал.1 ЗЗД. Привидната сделка е нищожна и не поражда правни последици още от момента на сключването й. Прикритата сделка е желана от страните, те изявяват воля да я сключат, но не желаят това да се узнае от трети лица. Тя не е опорочена поради това, че се пази в тайна. Ако прикритата сделка няма недостатъци, тя ще породи между страните онези правни последици, които следват от закона и съдържанието на волеизявлениета на страните. Подставено лице – нарича се още сламен човек. Подставеното лице се използва, когато един правен субеект иска да сключи сделка, която да породи права и задължения за него, но има интерес третите лица да не знаят, че той е страна по правоотношението. В тези случаи той се споразумява с друг правен субект – подставено лице, да използва неговото име. Подставеното лице не е пълномощник.40. Унищожаеми сделки – същност, видове. Унищожаеми сделки поради

недееспособност, грешка, измама, заплашване, крайна нужда. Унищожаема е тази правна сделка, която поражда целените от страната или страните

правни последици, но те могат да бъдат отменени по искане на определено лице в случаите визирани в закона. До унищожаването й съответната правна сделка е напълно действителна. Унищожаването й има обратно действие. Само съдът може да унищожи конкретна правна сделка чрез иск от една от страните или чрез възражение в заведеното дело. Правото да се иска обявяване на една сделка за унищожаема е срочно. Ако изтече предвидения от закона срок, сделката става действителна, въпреки наличето на съответния порок. Правото за унищожаване на една сделка отпада и при потвърждаването й от правоимащата страна. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни. Недееспособни са две групи лица: пълно недееспособни – малолетни и поставени под пълно запрещение, и ограничено недееспособни – непълнолетните и поставените под ограничено запрещение. Малолетен не може да прави волеизявления, които да са признати от правото. Същото е положението и при правни сделка, при която действа лице, поставено под пълно запрещение. Такава правна сделка е нищожна. Друго е положението с ограничено недееспособния и поставения под ограничено запрещение. Тук вече се говори за унищожаемост на сключената от тях сделка. Могат да бъдат унищожени правни сделки, извършени лично от недееспособния, без съгласието на законните му представители. Непълнолетните и поставените под ограничено запрещение имат право да сключват само обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди. Само онези сделки, за които е необходимо съгласие и такова липсва, подлежат на унищожаване. Самата недееспособност е достатъчно основание за унищожаване на една правна сделка. Подлежат на унищожаване само правни сделки, сключени от непълнолетен и от поставен под ограничено запрещение, но не и от лице, което е било в пияно състояние или във временно състояние да не може да разбира или ръководи постъпките си. Искът за унищожаване на сделката може да се предяви само от страната, в чийто интерес се допуска унищожаемостта. Това показва, че трето лице не може да води такъв иск. Правото да се иска унищожаване на сделката се погасява с 3-годишна давност, която започва да тече от деня, в който непълнолетното лице е навършило пълнолетие или запрещението е било вдигнато. Възражението няма срок, при положение, че основния иск е предявен преди неговото погасяване по давност. Унищожаеми са договорите, сключени от представител на недееспособен, без спазване на изискванията, установени за него. Тук се има предвид липсата не на представителна власт, а липсата на специални изисквания за договорно учредяване на представителство на непълнолетен, респ. поставен под ограничено запрещение. Унищожаема е тази правна сделка, сключена от договорен представител на недееспособно или на поставено под ограничено запрещение лице, при която за упълномощаването не е дадено съгласие от законния представител или попечител. Унищожаеми са договорите, сключени при грешка. Грешката може да обхване различни елементи от ФС с по-голяма или по-малка значимост. Тя може да обхване едната или другата фаза на волеизявлението. Всяка грешка при юридическите действия се свежда до наличност

39

на една погрешна представа, под чието влияние се извършва самото действие. Тя е свързана с определено незнание или погрешна представа, привидно знание. Грешката само тогава има правно значение, когато е свързана с основен елемент от ФС. Само съществената грешка е релевантна. В този случай не се търси небрежност, а грешка в основен елемент. За да имаме грешка следва да е налице погрешна представа. Тук не става дума за погрешна постъпка при наличието на правилно схващане на всички факти, а за несъзнаване несъответствие между представите и действителното положение. Грешка по отношение на съдържанието и грешка във връзка с мотива. Нашето ГП включва в грешката само първия вид. Грешката в мотива не е основание за унищожаване на правната сделка. Грешката в съдържанието води до там, че едно лице не изявява онова, което е искало да изяви, и с това е налице един порок на волята. Следователно грешката във връзка със съдържанието е основание за унищожаване на сделката. Грешката в предмета е основание за унищожаване на правна сделка, когато се отнася до съществени качества на същия. Качество на един предмет трябва в най-широкия смисъл на понятието: фактическо, природно, производствено и други. Съществени са онези качества, които са важни, основни, определящи за годността на използване на една вещ. Грешката в лицето е основание за унищожаване, когато договорът е сключен с оглед на личността. Грешка, която се отнася само до пресмятането не е основание за унищожаване, а подлежи на поправяне. Грешка в пресмятането има, когато отделните величини са уговорени, но са неправилно събрани или умножени. Но когато е приета една крайна цена, независимо от грешката в преценката на обекта, няма грешка в пресмятането. Искът за унищожаване на договорите, сключени при грешка при пресмятането може да се води само между страните по договора. Третото лице не може нито да води този иск, нито да отговаря по него. Унищожаването може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемост. Правото за предявяване на иск се погасява в 3-годишен давностен срок, който започва да тече от деня, в който грешката бъде открита. След като договорът бъде признат за унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила. Унищожаеми са договорите, сключени при измама. Измамата се причислява към групата на “несъзнавано несъответствие между действителното съдържание на преживени представи и желания и тяхното външно проявление”. Тук имаме действие на трето лице, което използва съзнателно твърдене на лъжливи факти или премълчаване на истински факти, което е от решително значение за формиране на волята. Налице е една решаваща грешка и тя обуславя външното проявление на определена воля. Освен това е необходимо да е налице причинна връзка между твърдението или премълчаването от едно лице и преживяното от друго. Измамата трябва да е преднамерена, с цел да се предизвика в друг правен субект желаната грешка и тя да мотивира съответната негова воля и нейното изявяване. При непредпазливо въвеждане в заблуда няма измама. При наличието на измама може да се иска унищожаване на сключената сделка. Не е необходимо за уважаване на иска да има придобита от измамника имотна облага и не е необходимо измаменото лице да е претърпяло щета от сделката. Искът за унищожаване на сделката може да се предяви само от страната, която е обект на измамата. Той се погасява с 3-годишен давностен срок, започващ да тече от деня, в който измамата е била открита. При уважаване на иска всяка от страните връща на другата страна всичко, което е получила от нея. Ако въведеното в заблуда лице е претърпяло вреди и загуби, то има право на обезщетение по ЗЗД, като този иск се погасява с 5-годишна давност. Унищожаеми са договорите, сключени при заплашване. При заплашването съответното лице познава същнастта на нещата, наясно е с обективната действителност, не допуска грешка, но в своето волеизявление не е свободно. Всъщност решението за сключване на правната сделка не се взема от лицето доброволно, а в резултат на заплаха с предстоящо материално или морално зло. Формите на заплашване са две: Абсолютна заплаха – приложени са средства на физическа принуда. Злото върху едно лице се прилага в момента, а не го заплашва предстоящо зло. Тук всъщност нямаме изявяване на воля. Мотивационно заплашване – налице е преживян страх от предстоящо зло, а не приложено насилие. Използват се средства на психическа принуда. В този случай лицето изразява своя воля, макар и мотивирана от заплашването. В случаите на абсолютна заплаха няма волеизявление, следователно няма съгласие, няма правна сделка. Тук сме изправени пред нищожност на правната сделка. По-различно е положението при мотивационното заплашване – тук имаме воля, следователно сделката ще бъде унищожаема. Заплахата трябва да бъде противоправна. Тя е такава в 3 случая: 1)когато използваното средство е противоправно; 2)когато преследваната цел противоречи на правна норма; 3)когато използваното средство не съответства на поставената цел. Имаме заплаха и тогава, когато тя не е дадена на сериозно, но контрахентът я приема за истинска. Между заплахата и направеното волеизявление трябва да имаме каузалитет. Самата заплаха трябва да е възбудила необходимия страх. Няма изискване заплашването да е довело до лична облага. Право на иск за унищожаване на сделката има страната, която е била заплашена. Искът може да се предяви до 3 години от момента, когато заплашването е

40

престанало, като ответника по иска може да направи своето възражение и след изтичане на този давностен срок. Унищожаеми са договорите, сключени при крайна нужда. Основанията за унищожаване в този случай са: Едната страна да се е намирала в състояние на крайна нужда, в сериозен недостиг на парични средства. Самото материално затруднение трябва да упражнява силно влияние върху психиката или волята на лицето, за да бъде то готово да сключи една крайно неизгодна за него правна сделка. Явно несъответствие на престацията и контрапрестацията, т.е. неизгодни условия за едната страна. Съдът е този, който преценява несъответствието и неговото значение и то към момента на сключване на сделката. Използане на затрудненото положение, лекомислие и неопитност на другото лице. Правото да се иска унищожаване се погасява с по-кратък срок – 1 година от сключване на договора. Право на иск има ощетеното лице. Съдът може да постанови решение, с което да унищожи договора изцяло или само за в бъдеще. Специфична възможност при тази сделка е нейното запазване. Унищожение не се допуска, ако другата страна предложи да отстрани ощетяването. Целта тук е да се заличат последиците от неизгодността. Унищожаването поради крайна нужда не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба. Това озн. че унищожаването на сделката се отразява само върху страните. При крайна нужда имаме непозволено увреждане, т.е. причиняване на вреди и загуби. Потърпевшото лице има право извън връщане на престациите да иска обезщетение за тези вреди и загуби. За този иск давността е 5-годишна.

41. Частична недействителност. Относителна недействителност. Недействителност на смесени ФС.

Когато правната сделка в цялост страда от порок, водещ до нищожност или дал основание на съда да я унищожи, последиците са ясни. Частична недействителност имаме, когато недействителността засяга само част от ФС. Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В останалите случаи недействителността на една част от правната сделка може да доведе до недействителност на цялата сделка, ако тази част е така съществена, че без нея няма да е налице съответната сделка. Но за да се стигне до съответните изводи, засегнатата част трябва да може да съществува отделно, да може да се отдели от останалата част и да е годна за самостоятелно съществуване. Недействителност на смесени ФС – ако един елемент на смесения ФС е нищожен, независимо към кой отрасъл се отнася, няма да могат да се породят правните последици на състава, последният също ще бъде нищожен. Когато гражданскоправен ЮФ, елемент от смесен ФС, е унищожаем, а другите ЮФ са действителни, съставът ще породи правните си последици, но лицето извършило опорочения волев акт ще има право да иска неговото унищожаване от съда. Щом като се уважи от съда искането за упражняване на това право, с обезсилването на гражданскоправния ЮФ ще отпаднат и правните последици на целия ФС.

42. Предявяване на недействителността. Потвърждаване на унищожаеми сделки. Конверсия.

Съгласно българското законодателство установяването на двете форми на недействителност се осъществява по различен начин. При нищожността имаме няколко възможности. Тя може да бъде установена по исков ред, т.е. да бъде прогласена от съда с решение, отговарящо на предявен иск с такъв петитум. Ищци по това дело могат да бъдат както страните в сделката, така и всяко трето лице, което има правен интерес. Срок за предявяване на такъв иск няма и той не се погасява по давност. При заведен иск, ответникът може да се позове на нищожността чрез възражение. Но и съдът е длъжен да следи за това да не се произнася по съществото на иска, базиран на нищожен договор, а да устонови служебно наличието на нищожността, защото тя е свързана с нарушаване на императивни норми. Искът за установяване на нищожността е отрицателен установителен. Решението на съда, с което се установява нищожността, не я постановява, а само я констатира, затова тук не може да се говори за обратна сила или за действие за в бъдеще. При нищожността не може да се говори за валидиране на сделката, тъй като тя не съществува, за да може да се санира. Нищожността може да бъде релевирана и извънсъдебно. Унищожаемостта може да се установи единствено по съдебен ред. Позоваването на нея извънсъдебно е недопустимо. Унищожаване може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта. Това е страната, чиято воля е опорочена, нейните законни наследници, нейния кредитор, нейния поръчител. Унищожаването на една сделка може да стане и чрез възражение, предявено от страната, чиято воля е опорочена срещу иск за изпълнение по унищожаема сделка. При наличие на такова възражение, съдът е длъжен първо да се произнесе по него. При унищожаване на правна сделка решението има обратна сила и всички породени от договора права и задължения се заличават, освен онези, които настъпват по силата на закона. Искът е

41

конститутивен. Такъв характер има и решението, което ще бъде постановено, ако договорът бъде унищожен. За да се постигне по съдебен ред унищожаване на една правна сделка, без значение е дали е налице неизпълнение, частично или цялостно изпълнение на уговорените престации. Ако обаче засегнатата от порока страна, знаейки за същия, изпълни своята престация, това може да попречи на унищожаването, защото би могло да се приеме за потвърждаване на сделката. Унищожаването на една правна сделка е право на конкретна страна. Ако тя пожелае, може да предяви правата си чрез иск или чрез възражение. Предявяването на иска винаги е свързано с определен срок, докато за възражението няма такъв. Една унищожаема сделка може да бъде потвърдена. Потвърждаването е уредено в трите алинеи на чл.35 ЗЗД. Първата алинея дава право на засегнатата страна да потвърди договора във формален акт. Втората алинея допуска потвърждаването чрез доброволно изпълнение. Третата алинея регламентира крайната нужда, т.е. че договор, унищожаем поради крайна нужда не може да се потвърждава. Този договор може да бъде саниран само ако другата страна отстрани ощетяването и възстанови равенството в престациите. Потвърждаването на една унищожаема правна сделка е упражняване на едно потестативно право. Потвърждаването е едностранно волеизявление, направено от правоимащото по силата на закона лице, с което то заявява, че желае настъпване на породените от унищожаемата правна сделка последици въпреки порока, при пълно осъзнаване на основанието за унищожаемостта. ЗЗД допуска 3 форми на потвърждаване: С писмен акт – съгласно закона е достатъчна обикновена писменна форма, без да е необходима нотариална заверка. С доброволно изпълнение – достатъчно е фактическо изпълнение на договора от страна на контрахента, имащ право да търси унищожаването на договора. Изпълнението – частично или цялостно – трябва да бъде доброволно. Чрез конклудентни действия – страната се отказва от правото си, дадено от закона да атакува сключената правна сделка. Потвърждаването като едностранно волеизявление също е правна сделка. Конверсията означава превръщане на една недействителна сделка в друга, която при този ФС е действителна. А това означава, че ще настъпят онези правни последици, които са свързани с действителната сделка. Тя е приложима по принцип спрямо всички недействителни правни сделки. Една нищожна правна сделка може да остане в сила, но вече като друга, ако отговаря на изискванията, предвидени за валидността на друга правна сделка. Конверсията е създадена, за да удовлетвори страните, които са търсели постигането на определени икономически цели чрез правна сделка, която правния ред признава, чрез трансформиране на сделката вдруга, допустима. По този начин се стига законосъобразно по друг път частично или изцяло до същите цели. Конверсията е недопустима, ако страните са преследвали неморални или противни на добрите нрави цели. Такъв случай имаме при крайната нужда. В този случай не може да се търси друг вид сделка, чрез която да се постигнат целените резултати. Конверсията може да намери приложение спрямо нищожните сделки. Но при унищожаемите тя в повечето случаи е неприложима. Не може да има преобразуване при измама, заплашване, грешка и пр. За да имаме конверсия, трябва да има сходство в основните елементи на двете сделки. Промяна на страните е недопустима. Но промяната в съдържанието често е характерна за конверсията. Тя не настъпва по право. Съдът е този, който може да я допусне.

43. Имуществени последици от признаване на сделките за недействителни. Нищожните правни сделки не съществуват по начало. Те не пораждат търсените и

преследвани от страните правни последици. Унищожаемите правни сделки са напълно валидни. Те пораждат търсените и преследвани от страните правни последици. Те могат да бъдат унищожени съдебно, но ако бъдат унищожени, те отпадат поначало с обратна дата.последиците на недействителността следва да се разглеждат на две плоскости: като настъпили между страните и спрямо третите лица. Възможно е по недействитерна сделка да има цялостно или частично престиране. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко,което е получила от нея. Без значение е дали имаме цялостно или частично изпълнение, или изпълнение от една или от двете страни. Самата нищожност или решението за унищожаване на една правна сделка не означава реституция. Реституцията е отделно субективно право и то трябва да се предяви и реализира. Тя може да се осъществи доброволно, извънсъдебно, но когато на база материалноправно искане не се получи положителен резултат, нужно е отделно и самостоятелно съдебно производство. В него трябва да се докаже недействителността и на базата на нея, след като се установи извършената по тази правна сделка престация, да се иска върщане на даденото, каквото и да е то. В този иск може да се претендира връщане на една вещ, на парична сума, на равностойността на едно действие. Относно иска за връщане на даденото се прилага предвидената в ЗЗД погасителна давност. Действието на недействителността може да се разпростира и в правната сфера на трети лица. Ако едно лице е придобило една вещ, то може междувременно да я е прехвърлило възмездно или безвъзмездно на трето лице. По принцип, когато правната сделка е нищожна или унищожаема,

42

втората остава без осование. Това е така, защото предходната сделка не съществува и оттук следва, че втората сделка не може да произведе правни последици. След като приобретателят по първата сделка не е придобил нищо, извършеното от него прехвърляне на права – изцяло или частично – не може да бъде признато от правния ред. Третото лице е придобило нещо от прехвърлител без правно основание и лицето, в чийто патримониум е възстановено едно вещно право, може да си го върне. И все пак третите лица имат определени права. Ако добросъвестността е съществувала при възникване на правното основание, приобретателят придобива правото на собственост върху недвижим имот при непрекъснато владение в продължение на 5 години. Освен това добросъвестния владелец се полза от вещта и получава добивите, които тя е дала до предявяването на иска за връщането й. Той може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която е увеличил стойността на вещта вследствие на подобренията. Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта. До заплащане на подобренията и на разноските добросъвестния владелец има правото да задържи вещта. Недобросъвествият владелец дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се приспаднат направените за това разходи. Той може да иска да му се заплатят разноските, които е направил за запазване на вещта. При движимите вещи и ценни книги на приносител, при наличие на възмездност и добросъвестност, приобретателят с получаването на владение, придобива и собственост върху тях.

44. Представителство – обща характеристика и значение. Отграничения от други сходни институти на правото. Коствено представителство. Защита на представлявания.

При представителството е налице едно усложнение във ФС на сделката. Вместо едно лице да прави волеизявлението и правните последици да настъпят за него, тук едно лице прави волеизявление, а правните последици настъпват за друго лице. Представителството е правоотношение между две лица, по силата на което едно лице е оправомощено да извършва правни сделки от името и за сметка на трето лице. По силата на представителството могат да се извършват правни действия, включително и процесуално представителство по наказателни, административни, граждански и арбитражни дела. Представителството съдържа в себе си наред с обективните моменти и характерен субективен състав. Представителят има собствени психически изживявания, изразява собствена воля, но има и съзнанието, че теези волеизявления се правят от чуждо име, в чужд интерес, съобразно с представителнатавласт или правотношението. Третото лице, с което представителят се намира в такова правоотношение, трябва да знае за представителството. На него трябва да му бъде известно кой е действителния контрахент. Представителят е ФЛ. За да може да изпълни своите задължения, то трябва да е дееспособно. ЮЛ също може да бъде представител. Правните действия в тези случаи се извършват от ФЛ, които образуват състава на представителния орган. Представителството е близко до няколко сходни института: Посредникът не е представител. За да имаме представителство, следва представителят да прави волеизявления. А постредникът не извърва такива. И в двата случая имаме защита на интересите на едно трето лице. Но само това е общото. Посредникът поставя във връзка две лица, за да преговарят, за да сключат сделка. Пратеникът също така не е представител. Пратеникът също не изразява собствена воля. Той уведомява за наличието на волеизявление от страна на трето лице. Пратеникът трябва точно да предаде волеизявлението. Правния субект, който изпраща едно лице, носи пълната отговорност за направеното от него. И ако неговото волеизявление бъде предадено грешно или превратно, изпращащият носи съответните последици. Не е задължително пратеникът да бъде дееспособен. Той не прави собствени волеизявления. Кредиторът не е представител. Той упражнява имуществените права на своя длъжник, когато той бездейства, като действа от свое име както в чужд, така и в свой интерес. Коствено представителство – не е представителство. То представлява един сложен ФС, в който са включени три правни сделки. Първата сделка е договор за поръчка. Тя е базовата сделка. В изпълнение на нея идва втората сделка, която е изпълнителна и в която едно лице действа от свое име, но всъщност за сметка на друго лице, от което е получило и необходимите средства за правната сделка. Третата правна сделка е свързана с първата. С нея се изпълнява това, което е възложено. Коствения представител сключва сделка от свое име. Той придобива права и поема задължения. Главното действащо лице е във връзка само с коствения представител, но не и с третото лице, с което се сключва правната сделка. Спрямо него той не е известен. Коствения представител има задължения към главното действащо лице и трябва да прехвърли на него онова, което е придобил от втората сделка с третото лице. Между главното действащо лице и третото лице не се пораждат никакви правоотношения. При представителството имаме доверие или отговорност. Доверието може да бъде оправдано, но има случаи, когато то може да бъде нарушено. При нарушаване на договореността в правната сфера на представлявания ще настъпят такива правни последици, които не са били

43

преследвани. Според чл.40 ЗЗД ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. Тази разпоредба следва да се прилага при извършване на всяко правно действие чрез представител, когато е възможно представителят да се споразумее с трето лице във вреда на представлявания. За състава на чл.40 ЗЗД е характерно, че представителя действа съзнателно във вреда на представлявания, т.е. има намерение да го увреди. Изисква се той да постигне споразумение с трето лице във вреда на представлявания. Няма значение кого са целели да облагодетелстват със споразумението си тези лица. Последицата от недобросъвестното поведение на преставителя и третото лице е, че правното действие не поражда правни последици за представлявания, както и за представителя и третото лице, тъй като представителят е действал от чуждо име.

45. Представителство – видове, предпоставки, действие, прекратяване. Представителство на ЮЛ.

Представителство има тогава, когато едно юридическо действие се извършва от едно лице за сметка на друго при такива условия, че последиците на това действие се произвеждат непосредствено и веднага върху представлявания, както ако самият той би извършил сделката. При представителството е налице едно усложнение във ФС на сделката. Вместо едно лице да прави волеизявлението и правните последици да настъпват за него, тук едно лице прави волеизявление, а правните последици настъпват за друго лице. Представителството е правоотношение между две лица, по силата на което едно лице е оправомощено да извършва правни сделки от името и за сметка на трето лице. Видове представителство: Според това дали възниква от закон, от административен или съдебен акт или от волеизявление има: Представителство по закон – то възниква по силата на правна норма, в предвидените от закона случаи. Напр: законно представителство на малолетен. Представителство по силата на административен или съдебен акт – това са случаите, когато представителството възниква от административен акт, напр: определяне на попечител или настойник на поставено под запрещение лице, или от съдебно решение, напр: осиновяване. Представителство, което произтича от волеизявлението на едно лице – тук представителството възниква от правна сделка. Според това дали възниква от волеизявлението на едно лице или независимо от него: Доброволно – при него едно лице само определя своя представител и неговата представителна власт по обем. ЮФ, от който се поражда представителството тук е едностранно волеизявление. Задължително /законно/ - тук представителството не се базира на волеизявление. А и такова валидно не може да съществува. Едно недееспособно члице не може да си определи представител. То се поражда от съдебен или административен акт или от едно юридическо събитие. Представителството при ЮЛ е нещо, без което те не могат да съществуват или действат. Ръководителят, управителят, управителния съвет са представителни органи. Чрез тях съответното ЮЛ влиза в действие, създава правоотношения с третите лица. Това означава, че тук е налице едно наложително представителство. Според обема на представителната власт имаме представителство за едно конкретно действие или за по-широк кръг правни действия. Според това дали представителят ще направи или ще приеме волеизявление имаме: Активно представителство – когато представителят трябва да направи волеизявление или да извърши правно действие от името на представлявания. Пасивно представителство – когато представителят трябва да приеме волеизявление от едно трето лице. Представителството е сложно правоотношение. От една страна сме изправени пред създадените между представляванияя и представителя правоотношения. От друга страна, в изпълнение на първото се създава правоотношение между представителя и третото лице. И от трета страна, налице е правоотношение между третото лице и представлявания. Представителното правоотношение възниква между две лица. Това са представителят и представляваният. Създаденото представителство обаче не пречи на представлявания сам да влезе в пряка връзка с третото лице. Представителят влиза във връзка с третите лица. Макар и да е страна в породеното правотношение, той не придобива права и задължения. Това е ясно и за третото лице. Имуществото на представителя не се засяга. Целият икономически и правен резултат се отразява на представлявания. Представителят действа за сметка и от името на представлявания. Последиците от правните действия, които той извършва, възникват направо за предсавлявания и точно това е смисълът на предсавителството. Прекратяване – представителството се прекратява със смъртта на представителя или представлявания. То се прекратява и при поставяне на едно от двете лица под запрещение. Законното представителство се прекратява и при навършване на 14-годишна възраст от малолетното лице или при отмяна на решението на съда, с което едно лице е поставено под пълно запрещение. Прекратяване на представителството на ЮЛ настъпва при прекратяване на правния субект. Ако едно лице е назначено с представителна власт, от момента на неговото

44

уволнение се прекратяват тези права. Представителството се прекратява и при изпълнение на възложеното и при оттеглянето му, при договореност между страните или при изтичане на срока, ако такъв е уговорен.46. Пълномощие – същност, видове, страни, форма, действие и прекратяване.

Упълномощаването е правна сделка, която създава представителна власт. Като правна сделка то се учредява само доброволно. Целта е въз основа на упълномощаването едно друго лице да осъществява с волеизявлението си правни действия, като последиците направо настъпват за представлявания. Упълномощаването е еедностранна сделка. То не се извършва зараади самото него, т.е. не е самоцелно. Упълномощаването е следсво за постигане на нещо. Макар и извършено първо е вторична сделка. Тя се осъществява, за да бъде извършено неещо друго, което е централното действие, търсеното действие. Упълномощаването създава правно можене, правомощието. Дали основната правна сделка или действие ще се осъществи, е без значение за упълномощаването. То е действително и остава в сила, независимо от това ,че пълномощникът не извършва никакво действие. Упълномощаването създава правно можене, правомощие, но не и задължение. Ако пълномощникът не извърши нищо, може само да последва отговорност за вреди и загуби. Упълномощаването е винаги абстрактна сделка. То е самостоятелна правна сделка, поради което правните действия, които ще извършва упълномощителят, не могат да рефлектират върху характеристиката на упълномощаването. Самото упълномощаване определя договора или видовете договори, които упълномощителят може да сключи. Всъщност упълномощаването е дадената от едно лице на друго представителна власт. Самият акт на упълномощаването е пълномощното. Страните се наричат упълномощител и пълномощник. Те могат да бъдат както ЮЛ, така и ФЛ, като последните трябва да са дееспособни. Упълномощаването е вид представителство. По силата на него едно лице получава правна сила, правно можене да извършва действия, които рефлектират в правната сфера на упълномощителя. Целта на упълномощаването е от едностранното волеизявление да се породи представителна власт. Действието на упълномощаването е ограничено с това да не се нарушават императивни правни норми. Упълномощаването е възможно и поражда действие само за позволена дейност. Упълномощаването може да бъде срочно и безсрочно. То е безсрочно, освен ако в него е определен срок или ако самото правно действие трябва да се извърши в определен срок. Упълномощаването може да стане чрез пряко уведомяване на пълномощника. То се нарича още “вътрешно” пълномощно. Тук третото лице не е уведомено. Упълномощаването може да стане чрез уведомяване на третото лице, с което пълномощникът ще сключи правна сделка. Това е т.нар. външно пълномощно. Упълномощаването може да стане и чрез уведомяване както на пълномощника, така и на третото лице – нарича се навън известено вътрешно пълномощно. Видове упълномощаване: Според обхвата на представителната власт: Общо /генерално/ - в тово пълномощно няма ограничения за вида на правните действия, които могат да се извършат от пълномощника. С него се дава цялостна представителна власт за много и различни действия. Пълномощника може да извършва всякакви правни действия и да представлява упълномощителя си предвсички лица, организации и учреждения. Но то невинаги е признато. Специално е упълномощаването, когато е конкретно, за определено правно действие или за правни действия в определена насока. Съобразно с начина на учредяването му: Пълномощно, дадено изрично – то изисква изрично волеизявление за упълномощаване независимо от формата. Пълномощно, дадено чрез конклудентни действия – когато от други външни факти се вади извод за него – пр: продавач. Съобразно времетраенето упълномощаването: срочно и безсрочно. За да имаме пълномощно, трябва да е налице едно волеизявление. Чл.37 ЗЗД определя, че упълномощаването за сключване на договор, за който законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма. Но ако договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването е достатъчно да бъде направено и писменно с нотариална заверка на подпис. Не се спази формата, липсва упълномощаване. Законно предвидената форма е за действителност, а не за доказване. Принципът е, че когато правните действия или правната сделка са формални и пълномощното трябва да бъде такова. И освен това трябва да се спази същата форма. При неспазване на предписаната от закона форма, имаме недействителност на упълномощаването и оттук нищожна правна сделка. Преупълномощаване – в тези случаи първият упълномощен не губи своите права. Преупълномощения не представлява себе си, а упълномощителя. Това означава, че ако основното пълномощно отпадне, отпадат всички преупълномощавания. По своята същност преупълномощаването също е сделка. При него се прехвърля едно правомощие. Това означава, че преупълномощителят трябва да е пълномощник. Преупълномощаването като производно не може да разшири обема на първичното упълномощаване. При преупълномощаванетотрябва да се спази формата, предвидена по чл.37ЗЗД. тя е задължителна не само за основната или първична представителна сделка, но и за всички последващи. Преупълномощаването е възможно само ако упълномощителят е

45

изразил съгласие за това, а ако няма такава клауза в пълномощното – само ако това е станало необходимо за запазване интересите на упълномощителя. Ограничения в броя няма, но винаги следва да се изхожда от обема на основното пълномощно и от запазване интересите на упълномощителя. Пълномощникът трябва незабавно да извести упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения. Ако пълномощникът не изпълни това задължение, той отговаря за действията на това лице като за свои действия. Прекратяване на упълномощаването: Упълномощаването се прекратява с оттеглянето му. То се извършва с едностранно волеизявление. Оттеглянето може да бъде пълно или частично – когато се прекратява само за определени действия. То може да стане изрично или мълчаливо. Оттеглянето може да бъде отправено до пълномощника или да третото лице, с което трябва да се сключи правната сделка. Оттеглянето е неформално. Пълномощното си прекратява и с отказ от него. За да породи правни последици, то трябва да бъде отправено до упълномощителя и до третото лице и да стигне до тях. Пълномощното се прекратява със смъртта на упълномощителя или на пълномощника, поставянето им под запрещение, обявяване на упълномощителя за отсъстващ. Ако пълномощното е свързано с конкретен срок, изтичането на срока прекратява упълномощаването. Ако пълномощното е за конкретно действие, след неговото извършване, упълномощаването се прекратява. Ако пълномощното е издадено при прекратително условие, с неговото настъпване то се прекратява. Прекратява се и при невъзможност да се изпълни възложеното действие. Прекратяването на пълномощното не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването е подлежало на вписване и то е било извършено. И тук добросъвестността се предполага до доказване на противното.

47. Действие от чуждо име без представителна власт – същност, потвърждаване и последици.

Ако едно лице действа от името на трето лице, без да има съответните права, говорим за действия от чуждо име без представителна власт. Такъв случай имаме, както когато не е давана представителна власт, така и когато тя е отпаднала или когато нейния обем е надхвърлен. Съгласно чл.42 ЗЗД лицето, което е действало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна. Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаване се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. Действията на лице без представителна власт не могат да породят последици за лицето, от името на което е действал мнимия представител. Между третото лице и представлявания не възниква правоотношение от извършената сделка. ЗЗД дава възможност на мнимо представлявания да прецени дали да приеме сключения от негово име договор, за което не е налице представителна власт. Но от тази възможност той може да се възползва само ако бъде уведомен за сключената от негово име правна сделка, без той да е дал такова съгласие. Т.е. първо трябва да имаме известтяване. Ако мнимо представлявания не знае за тази сделка, тя няма да има действие за него. Ако представителят извърши две отделни действия: едното - в рамките на пълномощното, другото – извън него, първото ще рефлектира върху представлявания, второто – не. Пълномощното се прекратява с оттеглянето му. Но прекратяването не може да се противопостави на трети добросъвестни лица, освен ако то е подлежало на вписване и такова е било извършено. Ако оттеглянето на пълномощното не е станало известно но третото лице, сключения с него договор е за сметка на представлявания и последния е длъжен да го приеме. Отношенията между мнимия представител и мнимо представляваното лице се уреждат по правилата за водене на чужда работа без пълномощие, когато няма потвърждаване на сключената сделка. В случаите, когато не е налице потвърждаване, представителят действа от свое име. Затова той дължи обезщетение на третото лице. Но предпоставка за тази отговорност е третото лице да е добросъвестно. То не трябва да е знаело за липсата на представителна власт. Отговорността обхваща обезщетение на всички вреди и пропуснатите ползи от третото лице. Ако третото лице не е било добросъвестно, т.е. ако е знаело за липсата или отпадането на представителната власт, тогава то не може да претендира за обезщетение. Възможна е друга постановка. Двете страни – представителят и третото лице да постигнат договореност мнимия представител пряко да бъде страна в контракта. Тогава правните последици настъпват за него. Той лично поема правата и задълженията. Чл.42 ЗЗД дава възможност за потвържаване. Мнимо представлявания може впоследствие да се съгласи да бъде представляван и сключената сделка да бъде за негова сметка и от негово име. Потвърждаването е едностранно волеизявление, което може да се направи единствено от мнимо представлявания – лично или чрез преедставител. Потвърждаването не означава даване на представителна власт. Такава се дава преди извършване на съответните правни действия и е база на последните.

46

Едностранното волеизявление може да бъде отправено и до мнимия представител и до третото лице или само до единия от тях. Формата на потвърждаването трябва да бъде същата, каквато е предвидена за упълномощаването. ЗЗД не поставя никакви изисквания. Потвърждаването има за последица встъпването на представлявания в правоотношението. Потвърждаването има обратна сила. В този случай третото лице няма право да претендира вреди и загуби, освен ако те са последица от друг ЮФ.

48. Срокът в ГП – понятие, функция, видове. Срокът в правото е конкретен период от време, който се определя от обективното право. Има срокова, които щом започнат да текат, следват ритъма на календара. Но има срокове, в правото, които могат да се спират или да не се зачита периодът до даден момент. Видове срокове: Съобразно с правното действие на един срок, той може да поражда или да прекратява субективни права – правопораждащ и правопогасяващ. Съобразно с вида на правата, с които са свързани, имаме материалноправни и процесуалноправни срокове. Съобразно с органа, който ги определя: Съдебни са сроковете, определени от съда. Административни са тези, които един административен орган в определени от закона случаи може да даде на един правен субект. Договорни са сроковете, които страните в сключените между тях правни сделки определят. Преклузивни срокове – те се установяват със закон. При тях не може да има отказ, спиране или прекъсване. Изтичането на преклузивния срок заличава самото субективно право,а не правото на иск. Тези срокове са сравнително кратки в сравнение с давностните. Процесуалните срокове са само преклузивни. Срокът е период от време, определен от правото. Той започва да тече от даден момент, има определена продължителност и изтича в определен момент. При изчисляването на сроковете може да се борави с дни, седмици, месеци или години. Когато срокът е определен по дни, изчисляването се прави съобразно с календара и се изхожда от официално въведените часове у нас. Един ден означава периодът от 0 до 24 часа. Срокът ще изтече следователно в 24 часа на последния ден. Когато волеизявлението следва да постъпи в съд, учреждение, в ЮЛ, то трябва да се осъществи в рамките на работното му време. Когато срокът се брои по дни, не се брои денят на събитието или на момента, от който започва да тече срокът, т.е. за първи ден се брои следващият на деня, в който е настъпил ЮФ. Когато последния ден ва срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден. Срокът може да бъде определен и в седмици. В този случай срокът изтича в съотвентия ден на последната седмица. И тук не се брои денят, в който е станало събитието или е направено волеизявлението. Срокът може да бъде определен и в месеци. В този случай той изтича на съответното число на следващия или на последния месец. Ит тук влиза в действие правилото, че ако последния ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден. Срокът може да бъде определен по часове. В този се изчисляват точно часовете, като се започва от определения като първи час – пр: срок от 24 часа.

49. Давностен срок – видове, същност, действие. Давността е институт на ГП, с който се установява една правна сигурност, една база,

на която да се стъпи, за да се установят действителните правоотношения или действителните факти. Правна защита заслужава носителя на едно субективно право само ако го упражнява. Ако той не се интересува от това право, ако в продължение на дълъг период от време ной не го упражнява или не търси защита срещу нарушителя на таво право, с това той проявява една явна небрежност или бездействие и не заслужава повече правна защита и зачитане на неговото субективно право. Непотърсване на правна защита на едно право в продължение на законно опредеелен срок или продължително нереагиране, след като то бъде нарушено, не може вече да задължи съда да оказва съдействие на носителя на това право. Също така установяването на определен срок на владение улеснява докозването на собствеността. Видове давност: Погасителна давност – свързана е с бездействието на носителя на едно субективно право. Тя означава загуба на едно право. Всъщност не се погасява самото субективно право, а се погасява правото да се търси защита на правото. Погасява се само правото на иск. Придобивна давност – този правен институт е свързан главно с вещното право. Придобивната давност означава придобиване на едно вещно право чрез продължително владение. По принцип елементите на придобивната давност са три: владение върху една вещ през определен от закона срок без прекъсване и изрично позоваване на придобивната давност. Обекти на погасителната давност: Не се погасяват по давност: установителните искове, искът за делба, исковете, свързани със семейни отношения, исковете за претенции на държавата, исковете, свързани с правата на човека. Погасяват се по давност конститутивните искове. Видове давностни срокове при погасителната давност – те биват общи /5 години/ и специални давностни срокове /3 години/. Общ – с изтичане на 5-годишната давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Специален – с изтичане на 3-годишна давност се погасяват: Искове, произхождащи от вземания за трудови

47

възнаграждения; Искове, произхождащи от вземания за периодични плащания – лихви, наеми; Искове за вземания за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор. Срокове при придобивната давност: Правото на собственост върху недвижими имоти се придобива чрез непрекъснато владение в течение на 10 години; ако владеещото имота лице е добросъвестно – 5 години. Правото на собственост върху движими вещи се придобива чрез непрекъсната владение в течение на 5 години. Недопустимо е придобиването по давност на вещи, държавна и общинска собственост.

50. Спиране на давностния срок. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Има обаче

случаи, когато правото на иск не може или не трябва да бъде упражнено поради причина, определена от закона. За това носителят на субестивното право няма вина. Този период, през който правоимащото лице не може да потърси правата си, се нарича спиране на давността. По този начин фактически давностния срок фактически се увеличава с периода на спирането. Основанията за спиране на давностния срок са законно установени. Има 8 основания, които са отграничително изброени: Между родители и деца, докато родителите упражняват родителски права; Между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството; Между съпрузи, докато трае бракът; За вземавия на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление срещу управителя, докато трае управлението; За вземавия за обезщетение на ЮЛ срещу техните управители, докато последните са на служба; За вземания на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността; Докато трае съдебния процес относно вземането от деня на завеждане на едно дело в съда. Но ако предявения иск не бъде уважен, приема се, че няма спиране на давностния срок; Ако давностния срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им. Допълнителни основания: Когато е спирането на давностния срок е обявено с нормативен акт – мораториум; Когато със специален закон се предвижда спиране на давностния срок.

51. Прекъсване на давността. Прекъсването на давността е преустановяване течението на давността по такъв начин,

че отпада изтеклия до тогава давностен срок. Прекъсването заличава изцяло изтеклия до този момент давностен срок. От прекъсването започва да тече нова давност. Давността се прекъсва само в определени от закона случаи: С признаване на вземането от длъжника – налице е волеизявление за признаване съществуването на вземането. Този акт не е формален. Той може да се извърши в устна или писменна форма, изрично или чрез конклудентни действия. Волеизявлението може да бъде направено лично или чрез представител. Признанието трябва да бъде направено преди изтичане на давността. С предявяването на иск или възражение и искане за започване на помирително производство. Тук задължително изискване е искът да бъде заведен от кредитора срещу длъжника, т.е. от носителя на едно субективно право срещу задълженото лице. Ако ответникът не е задълженото лице, предявения иск няма да прекъсне давността. Искът трябва да е подаден преди изтичане на давността. Прекъсването ще е окончателно и запазва действието си, само ако искът бъде уважен. При предявяване на възражение също имаме прекъсване на давността. Възражение се прави срещу редовно заведен иск. С предприемането на действия за принудително изпълнение. Ако давността е прекъсната със завеждането на иска, след влизане в сила на осъдителното решение започва да тече нова давност. Ако вземането е установено със съдебно решение срокът на новата давност винаги е 5 години.

48