Доц. д-р Донка Александрова, доктор по

изкуствознание. Завършила Българска

филология и история във

Великотърновския университет "Св. св.

Кирил и Методий". Един от първите

преподаватели по съвременна реторика

в България. Председател на Българската

асоциация по реторика и член на

Управителния съвет на Световната

организация по История на реториката

Автор е на книгите: "Античните извори

на реториката"/1982/, "Проблеми на

реториката" /1985/, "Учебник по

реторика"/1987/, "Индия и България"/

1992/ и др. През 1987-1993 г. е работила

като гост-професор по българистика в

Делхийския университет и университета

"Джамия Милия Исламия" в Индия.

РАЗКЪСАНАТА ОГЪРЛИЦА НА СПОМЕНА

1. Индия - прекрасната Непозната

Приятелю, ако търсиш илюстрация на Сократовата максима: „Аз знам, че нищо не знам!" - няма да откриеш по-сполучливо сравнение от познанието за Индия. Колкото повече я опознаваш, толкова повече ти се изплъзва и на теб ти остава само усещането, че си се докоснал до нещо Велико, Уникално и Свято! Индийците наричат родината си Бхарата - затова и най-грандиозният епос, роден по тези земи, е „Маха-бхарата" (Великата Индия). Този невероятен конгломерат от рай и ад и всички останали познати на човечеството контрасти, съперничи по население с Китай, а по природни богатства - злато, диаманти, нефт, въглища, плодородна почва, Даваща по няколко реколти на годината - няма равна на себе си. Не забравяй, че дори Америка е открита случайно - в търсене на Индия! Но съкровището, което само се предлага на човечеството и щедро го дарява с плодовете на своята култура, са Хората - с техните постижения в науката, изкуствата, философията; с тяхното неповторимо гостоприемство и щедрост.

И тъкмо тук се крие парадоксът: Защо тази толкова щедра на богатства, красота и обич страна внушава на странника, попаднал в нейната

власт, самочувствието на покорител?! Дори ние, съвременните българи, които не сме толкова войнствени като хан-Аспаруховите следовници, носим в сърцата си съзнанието за „собственост" над тази красота и хилядолетна култура. „Моята Индия" - ревниво пази всеки в сърцето си своята любов към нея и сякаш се страхува, че някой може да му отнеме частица от образа на прекрасната Непозната.

2. Индира Ганди и професурата „Людмила Живкова"

Не мога да не започна разказа си с поклон пред истинската „желязна лейди" на XX век, „майката на нацията", както често я наричат индийците, независимо че когато пристигнах през 1987 г. в Делхи, бяха изтекли вече три години от варварското покушение над нея. Големите личности са като ярките звезди. Те естествено привличат погледа ти и те заслепяват. Тогава малките трептящи точици на обикновените хора сякаш изчезват, престават да съществуват. „Сириус" на индийския политически небосклон, когато ние отидохме в Индия, беше Раджив Ганди. И аз, заедно с милиони индийци, му се възхищавах и се радвах на успехите му. Но още в България, много преди трагичната 1984 г., за мен Индира Ганди беше онзи идеал на жена и държавник, от който се нуждае политическата ситуация у нас. Може би този интерес се коренеше в многобройните разкази на баща ми за Махатма Ганди и няколкото графични портрета, които му беше рисувал в Търновския затвор през 1944 г., или в случайно прочетените статии за Индира и нейните „посестрими" Маргарет Тачър и Голда Меир, сравнението с които беше все в нейна полза.

Израсла и възпитана в семейството на първия министър-председа-тел на Република Индия - Джавахарлал Неру, Индира няма типичната съдба на индййката. Напротив, тя получава добро образование в Индия и в Европа. В самотното си детство - докато родителите й са в затвора, тя възпитава у себе си силен характер, който не признава различия между мъже и жени, а насочва вниманието си към главните проблеми- бедността и безработицата. Това не означава, че Индира не вижда „варварските обичаи и предразсъдъците, които обгръщат жените в Индия толкова жестоко, че почти ги задушават", както пише тя в едно от писмата си до Дороти Норман. „Грозното патенце", израсло в семейството на министър-председателя на свободна Индия, се превръща в агресивен и войнстващ политик, който води през 1971 г. най-успешната война срещу Пакистан. Това дава основание на много индийци да я отъждествяват с Дурга, богинята на войната.

Исках да преодолея рамката на мита и легендата около Индира и да се доближа до жената с нейните лични проблеми и горести. Научих, че бракът й е бил нещастен, почти две десетилетия помагала на баща си като домакиня в Тин Мурти Хауз - резиденцията на индийския министър-пред-седател. През 1966 г. срамежливото момиче вече е избрано за министър-председател. Взела властта в ръцете си, тя се проявява като силен и проницателен политик и приема ролята на диктатор, който обявява „извънредно положение" през 1975 г. След две години индийските избиратели я отстраняват от управлението и тя за кратко време е в затвора. Но през 1980 г. същите избиратели я връщат на власт. След четири години тя бива убита от двама свои охранители-сикхи, свързани с най-сепаратисткото движение в страната.

За повечето от нас - българите, сикхите са онези „чалмати варвари", които посегнаха на живота на един велик държавник. Но в действителност нещата са по-сложни. Сикхите са едно от най-интелигентните, свободолюбиви и горди племена на Индия. За да преувеличат многоброй-ността си, те обичат да се самоиронизират, че по света навсякъде ще срещнеш картофи, комари и... сикхи. И наистина цели квартали в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Торонто и др. са населени от находчиви, трудолюбиви и остроумни „сардарджи", както уважително те наричат сами себе си. Кушвант Сингх, един от най-талантливите и провокиращи общественото мнение на Индия писатели, с болка разказва за Индира и своите събратя - борците за независим и свободен Кхалистан - така сикхите наричат мечтата си за самостоятелна сикхска държава в щата Пенджаб. В официалната преса те са наричани „терористи" и някои от тях наистина извършват неоправдано жестока терористична дейност. Но капката, която преляла търпението на тези сговорчиви и весели хора, било избиването на близо 1200 сикхи заедно със семействата им в Златния храм в Амритшар през юни 1984 г. Те потърсили убежище в най-светия за тяхната религия храм, вярвайки, че Бог ще ги запази. Битката продължила 36 часа. Победила редовната индийска армия. Грешките на великите личности могат да бъдат само съдбоносни и се измиват с кръв... След четири месеца идва отмъщението.

Индира посвещава своето управление на просперитета, но и на единството на страната си. Затова тя се обявява категорично против отделянето на Кашмир и на Пенджаб като самостоятелни държави... И никой не може да обвини нея - държавника, за това. Но мерките вероятно са могли да бъдат и по-женствени, по-други...

Често ходех в дома на Индира Ганди на Сафдаржанг роуд, превърнат сега в музей. Винаги той беше препълнен от индийски туристи, които се прекланяха пред своята „майка на нацията". Опитвах се да се усамотя сред навалицата, за да проникна зад чертите на многобройните портрети и снимки в душевността на тази огнена личност. Първото, което те заставя да се стъписаш, е изключителната скромност. Уж си в жилище на ми-нистър-председател, а размерите му не надвишават тези на апартаментите, които обикновено правителството раздава на чиновниците си. Второто впечатление е от книгите - много и прецизно подбрани. Навсякъде се усеща вкусът на една нежна и организирана личност. Ще я откриеш и в подбора на мебелите, съчетали националния (индийската дърворезба) с колониалния стил, и в произведенията на изкуството - индийски скулптури, тибетски рисунки и европейски картини, и в съчетаването на цветовете. Целият интериор на музея говори за едно деликатно женско присъствие. Жената и майката, от една страна, и държавникът и политикът у Индира, от друга, съжителстват в перманентна хармония и противоборство. Веднъж тя с носталгия признава пред млада репортерка: „Ако имах време, с удоволствие бих се занимавала с дизайн на сарита и бижута." Ако имаше време...

Зад къщата се разстила килим от трева и розови храсти. Голямата, добре поддържана градина допълва усещането за сливане на човешките същества с природата. Циментирана пътечка води от къщата до кабинета й. По нея вървяла замислена Индира в онова октомврийско утро на 1984-а. Грижовни ръце са покрили със стъкловиден пластмасов капак петната от кръвта. И навсякъде цветя, цветя. Всеки път, когато напусках това свято за индийците място, съжалявах, че не можах да се срещна с една от най-забележителните сред индийските жени, онази, която трасира пътя на стотици свои сестри, влезли след нея в държавното управление на Индия.

... С Индира Ганди започва реалният летопис на моята обич към Индия. Преди нейната намеса бяха само мечтите. При посещението си в България през 1981 г. министър-председателката на Индия оповести решението да се създаде катедра по славистика в Делхийския университет, която да носи името на Людмила Живкова. През следващите години „chair" се тълкуваше не само като „ръководител на катедра", а като „професура", аналогично на професурите в чест на РабиндранатТагор, Махатма Ганди и др. По различни причини надделява второто значение и на 2 септември 1987 г. ние - с моя син Владимир - се озовахме в Делхи. На 19.09.1987 г. Университетската Гранд Комишън (нещо като нашия бивш Съвет за висше

образование) прие решение за създаването на Катедра по славистика, чието първо професорско място носеше името на Людмила Живкова... Завъртя се колелото...

3. Университетите

В Делхи има четири университета: Делхийският университет, университетът „Джавахарлал Неру", университетът „Джамия Милия Исламия" и Свободният университет „Индира Ганди". Естествено „доайенът" между тях е Делхийският университет с неговите 120 000 студенти, повече от 20 000 преподаватели, 65 колежа и института и 11 факултета.

Невъзможността да се подсигури учебна площ и академично равнище за обучението на този „океан" от млади хора заставило ръководството на университета да разработи и реализира мултикампусната система. В рамките на университета всеки „кампус" трябва да изпълнява своя уникална роля. Така през 1973 г. се родил Южният кампус, предназначен да подготвя студенти от магистърската степен по хуманитарните дисциплини (английски, хинди.санскрит, философия, политология и др.) и по някои от природонаучните дисциплини (математика, търговия, бизнес-ико-номика, електроника и др.). Южният кампус е средището на интердисциплинарните области в науката като генетика, биохимия, биофизика, приложна геология, биология на околната среда и др. Тук е центърът по мениджмънт, от който се консултират множеството местни и международни институти.

Разликата между Южния кампус и Главния кампус в стария град е равна на тази между Стария и Новия Делхи. На фона на старите казарми, които някога били превърнати в университетски аудитории, новите сгради, построени върху 64 акра земя в местността „Дхола Куан" в Ню Делхи, изглеждат като дворци. За студентите са изградени общежития, огромна библиотека, здравен център, спортен комплекс и дори банка, откъдето те получават стипендиите си, а преподавателите - заплатите. И всичко е потънало в зеленина и безброй видове цветя - за които се грижеше моята приятелка - проф. Нирмала Джейн - един от водещите специалисти в Индия по хинди литература. Университетското ръководство я беше натоварило да отговаря и за социалните проблеми на студентите и тя често се шегуваше:

- Все цветя - без грижа не могат! Но едните ти радват очите, а другите ти създават проблем след проблем...

В главната сграда, точно под директорския кабинет на проф. д-р Абад Ахмад - кабинет 103 беше отреден за мен - т.е. за гост-професора по българистика. Майстори на салтаната или просто защото ме приеха в сърцата си моите колеги и приятели бяха поставили на вратата огромна табела с името ми. Заниманията по българистика привличаха студентите не само с екзотиката на един почти неизвестен за тях език (кирилицата за тях беше „руска" азбука, за България почти не бяха чували), но и с възможността да пеят български песни, да танцуват народни танци, да кореспондират със студенти от България. Музи кал ността и вродената артистичност у индийците са пословични. А склонността им да изучават езици е вероятно единствена в света. Почти няма човек, дори неграмотният просяк, който да не знае поне 300 думи на английски, а за интелигента владеенето на минимум три езика е конституционно задължение (например бен-галецът или тамилецът и др. освен родните бенгалски или тамили трябва да владеят хинди и английски език). А някои от университетските преподаватели владеят още и френски и испански - английският в Индия не се преподава като чужд език...

Департаментът за славистични и угрофински изследвания беше най-младата катедра на Делхийския университет („новороденото бебе", както често се шегуваше проф. Абад Ахмад). Тя се състоеше от около 20 преподаватели (индийци и гостуващи лектори по български, руски, чешки, сърбохърватски, полски и унгарски). В действителност новото звено се „рои" от „Департамента за съвременни европейски езици", в който се преподаваха още: френски, немски, испански и италиански. Целта на това обособяване беше да се отдели по-засилено внимание на изследването и преподаването на славянските езици и култури (де факто на източноевропейските, сиреч на социалистическите страни). Моите индийски колеги, сред които най-активни бяха проф. Абхай Мория и проф. Сатиндър Видж, и аз правехме планове за бъдещото развитие на катедрата, в които се предвиждаше дори прерастването й в Център за славистични, балкански и yrpo-фински изследвания. Как умееха да мечтаят и да реализират мечтите си! Замислено мащабно, новото учебно и научноизследователско звено трябваше да съсредоточи силите си върху сравнителни и интердисциплинарни изследвания в областта на литературата, изкуството, историята, културата, философията, езика, политологията, психологията и пр. База за тези комплексни изследвания трябваше да бъде Документационен център, в който да се селектира изворов и справочен материал - документи, книги, ръкописи, публикации от периодичния печат и др., които да се пре-

доставят на индийските учени, посветили се на славянското културно наследство.

Към Документационния център трябваше да работи и група от преводачи (всъщност целият студентски контингент), които да превеждат оригиналните теоретически трудове.

Документационният център очакваше помощ от програмите за културно сътрудничество, а също от Университетската Гранд Комишън, Индийския център за исторически изследвания, Сахитя Академи (Националната академия за литература), Индийския център за културни връзки и много други...

Сега препрочитам плановете, които пишехме тогава, и отново в сърцето ми е ведро и топло. Колко надежди, колко радостен трепет носеше всяко завоевание, всеки нов студент, семинар, книга... И резултатите не закъсняха: Д-р А. Мория издаде книга за спираловидното „Сливане" на тенденции, форми и художествени похвати от различните литератури; Д-р Сатиндър Видж публикува „Документални извори за балканската и българската история", събирани години наред в индийските

библиотеки.

Стремейки се да усвоя колкото се може повече от индийската култура, аз подготвих и публикувах сборника: „Индия и България - културни връзки", в който около 40 индийски и български автори разказваха за нашата многовековна дружба... Колко безсънни нощи, колко писма, срещи, разговори. Двама души неизменно бяха до мен в подготовката на тази първа книга за българо-индийското приятелство: проф. Балдев Радж Гроувър и издателят - д-р Сатиндра Кумар Бхатия.

- Мадам, нося Ви последните статии. Този път нямаше много за коригиране - усмихнато ми подава материалите проф. Гроувър, запъхтян от непоносимата жега, от стъпалата, а и от годините бивш директор на индийския Съвет за исторически изследвания. Този учен, когото познаваха историците от цяла Индия, а и от много други страни, беше искрен и предан приятел на България. Два месеца той беше работил в Народната библиотека в София върху турски, арабски и български документи. Но за този кратък период той беше обикнал страната ни и сега помагаше на мен, сякаш за да се отблагодари на всички българи, които някога му бяха подали ръка - посланика Точо Точев, директорката на Българския култур-но-информационен център - г-жа Евгения Камова, за която с индийска щедрост не скъпеше похвалите и благодарностите; проф. Димитър Ангелов и др. български историци, с които се беше сприятелил.

Промоция на книгата „Индия и България". Отляво надясно: Румен Събев -временно управляващ посолството в Индия, Д. Александрова, проф. С. 3. Касим - зам.-председател на Плановата комисия към Министерски съвет,

д-р Баскар Гхош - министър на културата, и г-жа Анима Бос.

21 май 1992 година

Благодаря Ви, Учителю! - не сдържам радостта си и се двоумя къмкакво да посегна първо - към папката с готовите материали или към ароматните „раджни гангха" („нощна кралица") - цветя, подобни на белитекремове, но по-нежни и по-дъхави... Проф. Монис Раза, ректорът на Дел-хийския университет, ми беше споменал, че дори името на Махатма Гандиидвало от думата „гандха" - аромат. Ароматът на „нощната кралица" етолкова силен, че ако спиш в близост до нея можеш да бъдеш така упоен,че да не се събудиш...

Не бързай, мила, - обръща се към мен г-жа Амрита Гроувър - сестра на професор Б.Р.Гроувър. - Имаме за теб и по-добра новина. Следмесец ще бъдем в Калкута, на 51-ия индийски исторически конгрес!

Не знаех как да се отблагодаря на тези чудесни приятели. Те обграждаха и мен, и сина ми с обич, която можа да се нарече само майчинска и бащинска, независимо че съдбата не ги беше дарила със свои деца. Много често те ни канеха в дома си, където се събираше цветът

на делхийската интелигенция - писатели, професори, икономисти, историци...

Едва ли някой от българската колония в Делхи беше вкусил от удоволствието да пътува с „Туфан експрес" от Делхи до Калкута. Независимо или като контраст на наименованието си (в превод от санскрит „туфан" е буря, тайфун) влакът пътува два дни и една нощ. Настанихме се в спален вагон, където всеки си носеше вързоп с одеяла и възглавници. По земята, между седалките, по коридора, над главите ни - цялото пространство сякаш бе коледно дърво, отрупано с вързопи, чанти, дървени куфари, разпилени обувки и джапанки... На всяка гара продавачи предлагаха чай, кафе, чоле-батури, самоси, банани, нарове и всякакви други вкусотии. Всички още неседнали вече са се сприятелили. Разказват си новините за деня, за семейството, децата си. Най-често пътуват целите семейства. И колко грижовни бащи са тези индийци...

На конгреса са дошли повече от 1000 учени от всички краища на тази страна субконтинент. Имаше учен дори от Австралия - известната историчка г-жа Барбара Арчър - специалист по архивно дело...

На конгресите и семинарите - в Дхарвад, Калкута, Патиала, Пуна, Бомбай, Делхи и др., за които съм благодарна на проф. А. Мория, проф. Б. Р. Гроувър, проф. Г. П. Мудкхерджи, проф. Б. Джидадхубли, д-р Падма Даш и др., аз имах възможност да дискутирам по проблемите на индийската литература, фолклор, история, религия, реторика -да коригирам постоянно своите наблюдения и парадоксалните изводи, до които ме водеше моето вродено европейско мислене.

Подобно на останалите славянски езици, български като втори език се избираше главно от студентите по руска филология. Сред студентите ми имаше много будни момчета и момичета - ръководители на студентската организация, но имаше и млади бизнесмени, лекари и др. - като Бабита, Соня, Махеш, Сварандип, Пурошотам, Шийла... Съзнателно скъсявах дистанцията, за да ги увлека с повече дейности извън прекия учебен процес, които да ги заинтересоват допълнително от българската култура, история и литература. Сигурна съм, че не само за мен е останал траен спомен от вечерта, посветена на Н. Й. Вапцаров, на която студенти пяха и рецитираха стихове от поета, а д-р Дхира Варма, която заедно със съпруга си д-р Вимлеш Канти Варма е превела повече от 10 български книги, изпълни македонската народна песен: „Имала майка едно ми чедо, едно ми чедо - Никола..."

«ш*

V* V

«1!

Откриване н 26-27

Като ръководител на секцията по Българистика в Департамента за славянски езици получавах покани за различни конференции, изложби, фестивали (в Сахитя Академи, Лалит-Кала Академи (академията за изобразително и приложно изкуство), културните центрове на посолствата и др.). Това ми даваше възможност да следя, а донякъде и да се впиша в културния живот на Делхи. Тъкмо този усет за ритъма на културните интереси ми помогна да организирам през 1991 г. международната конференция на тема: „Комуникация и литература". Бяха поканени учени от Италия, Франция, Полша, Русия, Сомалия и, разбира се - Индия и България. Два дни продължи дискусията за индийската литерагура и нейното влияние върху европейската култура, за комуникативната същност на изобразителното изкуство, за семиотичните модели на класическия танц, музика и пр.

ждународната конференция „Комуникация и литература" -27 юли 1991 г. В университета „Джамия Милия Исламия". На трибуната е проф. С. К. Кханна - вицепрезидент на Университетската

Гранд Комишьн в Индия; проф. М. Васим, н. п. Еньо Савов - посланикна България в Индия, проф. С. 3. Касим - ректор наДМИ, проф. ф. Бертолини

__. - Италия, Пиер Бару - франция, иД. Александрова.

Изнесени бяха 65 доклада. В работата на конференцията скъпи гости бяха: българският посланик д-р Еньо Савов и посланикът на Сомалия -г-н Мохамед Осман Омар, културните аташета на франция и на Полша

г-н Жан-Пиер Бажард и проф. Кшищоф Барски, сега посланик в Делхи, представители на трите академии: Литературната (Сахитя), Художествената (Лалит Кала) и Музикалната (Сангита НатакАкадеми), изтъкнати писатели, журналисти, представители на дружеството за приятелство с България, директорът на Италианския културен център проф. фернандо Бертолини и др.

Дискусията продължава и през почивката на конференцията

Другият университет, където работих също три години, е „Джамия Милия Исламия" (Национален мюсюлмански университет). Създаден по инициатива на Махатма Ганди през 1920 г. в Алигарх и преместен пет години по-късно в Делхи, този университет е замислен като институт, който да изследва и развива културните традиции на мюсюлманското малцинство в Индия. Но това не означава, че в него не се обучават и студенти от други религии - хинду, сикхи, джайнисти, християни и др. Общо 12 000 студенти, обединени в шест факултета, два института и три центъра.

В сравнение с Делхийския университет, Националният мюсюлмански университет е безспорно по-малкият брат, който търси своята differenta specifica. Онова, което го отличава от всички останали висши учебни заведения в Индия, може да се открие в Института за изследване на Третия свят - едно политологическо звено със завидна научноизследователска биография и авторитет; Института за ислямски изследвания „Доктор Закир

Хюсеин" - бивш президент на Индия и бивш ректор на „Джамия Милия Исламия", чиито културологични изследвания са известни на целия мюсюлмански свят; Учебно-изследователския център за масови комуникации и др.

По решение на Академичния съвет на „Джамия" и предложение на Индийския център по българистика, чийто секретар беше проф. Сатиндър Видж, през 1990 г. беше създаден лекторат по българистика към Департамента по английски език с ръководител проф. Мохамад Васим. Започваше моето сродяване с втория най-многоброен етнос в Индия - мюсюлманския.

Ние, българите, все си имаме „едно наум" против мюсюлманите -нали пет века са ни държали в робство?! Но отношението на ректора -проф. Сайед Зохур Касим - един от най-изтъкнатите океанографи на Индия, водил първата индийска експедиция на Антарктида, на зам.-ректора -проф. Муджиб Резви, който преподаваше хинди литература, на колегите ми от английската катедра - проф. М. Васим, проф. А. Сидикхи, доц. Джаф-ри, д-р Амин Ризви, проф. А. Кидвай - директор на Центъра за изследвания на масовата комуникация, на моите студенти - Наджам, Аяз, Прия, Мумтаз, Пушпиндър и др., на всички служители от канцелариите, банката, медицинската служба, на г-н К.Баргхава и др.; на д-р Насим Бхатия, секретар по международната дейност на университетската Гранд Комишън промени изцяло мнението ми за мюсюлманската общност. Всички те ми помагаха и обичаха така, че аз - християнката, не можех да отвърна с нищо друго освен с обич!

Незабравим за мен ще остане изпитът от първата година! Като Ва-зовата Рада Госпожина аз бях подготвила „децата" си за утрото, на което присъстваше комисия от ректората, ръководителя на катедрата и представител на българското посолство. Писменият изпит беше последван от устен, на който студентите трябваше да отговарят на два теоретични въпроса и на един практически. Всеки от тях беше подготвил и по едно стихотворение наизуст. Дойде редът на Наджам - слабичък, старателен, 10-о дете на известен калиграф.

„- 0, движенье славно! 0, мрачно движение! Дни на борба горда! 0, дни на паденье" - започна той със звънък глас, без никакъв акцент да рецитира стихотворението „Защитниците на Перущица" от Иван Вазов.

Наджам беше искрено религиозен. Той точно спазваше петте молитви на ден и дори по време на лекции, когато наближаваше часът за

молитва, само ме поглеждаше за позволение и разстилаше специалното килимче... Но душата му не понасяше насилието. И поемата на Вазов го беше трогнала... Изпълнението му беше не само езиково точно, но и артистично.

- Браво бе, момче! - не сдържа възторга си Маргарита Събева -съпруга на временно управляващия посолството г-н Румен Събев. От очите й се стичаха сълзи на умиление и гордост.

Проф. Гунадапрасад Мукхерджи, поетесата Амрита Притам и посланик Точо Точвв.

... Лекторатът по български език в Делхийския университет съществува от 1971 г. досега, в „Джамия Милия Исламия" той просъществува само от 1990 до 1995 г. Българската страна нямаше възможност да го субсидира, а и не беше заинтересована в още един индийски университет да се развива българистиката... Освен с преподавателска и научноизследователска работа (лекциите ми по български език, литература, история, реторика и др.), трябваше да се занимавам и с обществена дейност в помощ на Индийския център по българистика, създаден през 1982 г. от г-н Арун Дас Ггупта, д-р Абхай Мория, д-р Сатиндър Видж, проф. Хирен Мукхерджи и др., на Индийско-българския литературен клуб, чийто секретар - жизнерадостният поет Винод Шарма ме беше „назна-

Изтъкнатият индийски скулптор проф.Кулкарни открива Индийския клуб наизящните изкуства „Борис Георгиев".

31 май 1992 година

чил на щат" в клуба, т.е. молеше ме за всяка месечна сбирка да подготвям кратки беседи за български автори, да му помагам при посрещането на гостите от България - поетите Георги Константинов, Калин Дон-ков, Йордан Милев и др. Тези допълнителни ангажименти ми помагаха да усъвършенствам своя английски, да науча хин-ди. А и самото общуване с такива българисти като д-р Ганга Прасад Вимал - превел 15 книги от български език, между които „Под игото", д-р Вимлеш Канти Варма - автор на първия българско-хинди речник, г-н Картар Дугал Сингх - президент на литературния клуб, талантлив пенджабски автор на романи, новели, драми и др., преведени на седем езика, проф. Локеш Чандра - бивш член на парламента - един от най-обаятелните оратори, приятел и ду-

шеприказчик на Людмила Живкова, беше извор на интелектуална наслада. Сред индийските литератори особено ми допадаха онези, които се вълнуваха от проблемите на самотата, на хумора и сатирата, на философията на ежедневието, на обикновения човешки живот. Ето фрагмент от стихотворението „Обич" на Шакунтала - една от моите приятелки-поете-си, работила години наред в Москва, отгледала няколко деца и накрая останала сама, защото мъжът й предпочел друга, може би не толкова поетична, но пък... по-млада дама:

ОБИЧ

Хора, които ние мислим за близки, често са толкоз далечни и чужди...

Хора, които в сърцата си носим, често ни карат за обич да просим. Ако ли плача - те гръмко се смеят, ако се радвам - от скръб те немеят. Моят късмет за миг се усмихне -те ще се омръзнат, тозчас ще притихнат. Рана в сърцето, знаете вие дълги години сълзите ни пие. Болките хорски са толкоз различни: тези, които насън се явяват, сутрин изчезват, следа не оставят. Раните дневни болят, не престават...

Хора, които в сърцата си носим често ни карат за обич да просим...

Съдбата на Шакунтала не е типична за индийката, чийто брак е защитен от индуистката традиция и религиозния морал. Но тя е твърде сходна с биографията на стотици хиляди европейски интелектуалки и аз не само че й съчувствах, а усещах мотивите в поезията й с цялото си същество. Също тъй дълбоко в душата ми проникваха стиховете на Музафар Ханафи, които колегата ми от „Джамия" превеждаше отурду на английски за списание „Индийска литература" (орган на Сахитя Академи). Доц. Анисур Рахман беше популярен литературен критик и специалист по английска литература, а и самият той пишеше стихове, но от скромност не искаше да ги чете пред публика. Помолих го да прочете оригиналите на Ханафи на урду. Каква музика, какъв ритъм бликаха от тях. За съжаление в моя „подстрочник" остана само мисълта...

ДРУГО ИМЕ ЗА СМЪРТТА Музафар Ханафи

Показах му моя албум

и му посочих снимката:

"- Виж, този е мой приятел.

Той е в Кения и

е голям човек в една каучукова фирма."

Той изохка и лицето му се удължи:

"- Да, аз го познавам

и даже сме пили няколко пъти.

На сцената - Гита С. Бхатия

Срещнах го в Кения преди шест години,

но само през идната година

той загина при катастрофа с влак."

Болката плиска в лицето ми.

Не знаех дали да го успокоявам

или да моля утеха за себе си.

И това се случва понякога.

Този мъж, който се усмихва

от черната страница на моя албум,

беше жив за мен до този ден

и умря... точно сега.

Нима знанието е само друго име на смъртта?!

Шест години разделени симетрично в двете най-големи етнически общности - индуистка и мюсюлманска, и в два от най-богатите на традиции и нововъведения университета. Един от студентите ми в Руския културен център често обичаше да казва, че от мюсюлманин не би взел дори и чаша вода, но за мен всички те - поклонници на Шива, Мохамед, Махавир или Гуру Нанак - бяха приятели, от които стъпка по стъпка изучавахме заедно със сина ми сложното изкуство да уважаваме чуждата култура и да усвоим от нея онова, което би обогатило собствената ни генетична и историческа съдба.

Още в България лекторът по хинди в Софийския университет д-р Махендра и

съпругата му Сатя (моите първи индийски приятели) ме уговаряха, че в Делхи трябва да живея в Стария град. -Там е истинската Индия! - повтаряха те.- Само там ще усетиш ритъма на индийския живот.

В дома на д-р Махендра и Сатя ние посрещнахме първото Дивали -празника на светлината и просперитета - на богинята Лакшми и бог Га-неша... Целият град сякаш беше потънал в лампади от грейнали едектри-чески крушки - светещите гирлянди опасваха къщите, терасите, улиците, площадите... Богинята на богатството трябваше да бъде привлечена от този водопад от светлина и да благослови стопаните за идващата бизнес-година...

В дома на д-р Махендра ни чакаха изненада след изненада. Първо, вегетарианската вечеря с неизброимите индийски деликатеси, после - пуджа - в чест на Лакшми и Ганеша, после ослепителните фойерверки, взривяващи се бомбички, съскащи бенгалски огньове... Светлина, шум, трясък! И детски смях, бягащи стъпки, викове на уплаха и радост! Преди време Георги Папан-чев превеждаше по българската телевизия сериала „Любители на силни усещания". Тук сякаш се сблъсквахме с нация от такива любители...

Късно през нощта си тръгваме уморени, преситени от впечатления, вкусотии, аромати. Владимир е сложил ръката си на рамото ми. Изведнаж се дръпва и изкрещява:

-Мамо, внимавай! Локва кръв!

Бяха ни наплашили, че в Стария Делхи страстите са по-нажежени от по-цивилизования (т.е. по-близкия до нашите представи за цивилизованост!) Ню Делхи.

Аз отскачам встрани и почти изпищявам от изненадата. Д-р Махендра се смее и укорително клати глава към момчето:

-Влади, Влади, я погледни по-добре! Та това е само панпараг!Явно компания от любители на листата от бетел бяха дискутирали

продължително време и от техните слюнки се бяха образували червени петна по тротоара... Моето пораснало момче облекчено се укорява:

-Ама, че съм и аз?!

И независимо, че главата му вече стърчи над моята, се притиска до мен, за да се доуспокои.

-Влади, - отново го скастря д-р Махендра, който вече ни е приелкато част от семейството си. - Стига си се гушкал у майка си. Ще излезенякой полицай и ще ви прибере и двамата до утре някъде.

И нашият приятел ни обяснява подробно, че моралът тук се различава твърде много от този в Европа. Непристойно е да се прегръщат по

улиците, а камо ли да се целуват - гледка, направила изключително странно впечатление на д-р Махендра в българските трамваи... Действително, в нито един индийски филм, нито по улиците по-късно видяхме да се целуват...

4. Сбогом, Раджив!

21 май 1991 г. - синът ми Владимир навърши 19 години. Очаквахме този ден като най-голям празник. А то... В 22 ч. 10 мин. в Мадрас - един от най-големите промишлени центрове на Индия, беше убит Раджив Ганди. Шокът беше толкова силен, че подейства на индийското общество като земетресение. Предизборната кампания на Раджив беше изключително успешна. Дори астролозите му предсказваха успех с повече от 300 000 гласа, фанатизмът, с който беше извършено престъплението, подсказваше почерка на „тамилските тигри". Тогава ние научихме само, че убийцата е била неизвестна жена, носеща бомба под сарито си, задействана от нея самата... На място заедно с Раджив били убити още 11 и ранени 15 човека. Главата на Раджив отлетяла, а тялото му било разкъсано на парчета, които трудно били идентифицирани...

Седем дни продължи траурът. Седем дни не се откъсвахме от телевизора, където прожектираха филми за Раджив, семейството му, студентските му години... От посолството ни забраниха да излизаме навън, за безопасност. Когато през 1984 г. било извършено покушението срещу Индира Ганди, в Делхи имало размирици и загинали доста хора. Сега сцената на действието беше далеч, но управниците се презастраховаха... Но ние все пак избягахме от „домашния арест".

Цяла Индия беше в траур. Всички - облечени в бяло; бели ефирни сарита, бели курта - пиджами, бели дхоти, бели обувки... Смъртта за нас -европейците, е черна - черни знамена, черни забрадки, черни дрехи. И душата ти, заедно с всичко наоколо - почернява. Тук всичко е белоснежно, сякаш да подчертае чистотата на душата, която отлита. И отново цветя -толкова много цветя, гирлянди, венци, листенца от рози и жасмин, разпръснати по улиците и площадите... Но вкусът на сълзите - горчиво солен, както и цветът на кръвта - са еднакви навсякъде.

Сърцето ми се свива от болка! Към този човек - почти мой връстник, изпитвах искрена човешка симпатия. Жив успях да го видя само веднъж. (Даниела Кънева, която взе първото и последното интервю с него като министър-председател и кандидат за поста, беше далеч по-щастлива от мен!) Като преподавател в „Джамия Милия Исламия" бях натоварена

от ректора проф. д-р Сайд Зохур Касим да съпровождам делегация от руски студенти и аспиранти, които гостуваха на университета съгласно договорните отношения. В програмата им имаше среща с Раджив Ганди. Студентите се вълнуваха.

Раджив се появи с дънки, черно елече и маратонки (навикът му да ходи спортно облечен явно беше останал от годините, когато е бил само пилот, без амбиции да се занимава с политика). Младежкият стил допадна на руските гости и те го заобиколиха непринудено. Сякаш по-звънко от всички звучеше неговият смях, а в очите му лумваха игриви пламъчета, когато се обръщаше към някое оперено момиче нахинди. Но русначетата бяха явно отличници и отговаряха на въпросите безупречно.

А Вие също ли сте от Московския университет? - обърна се Раджив към мен.

Не, аз съм от Софийския университет - отвърнах аз и усетих какчервенина облива лицето ми, независимо от двете десетилетия, отдаденина теорията и практиката на ораторското изкуство. - А, София? - недоумяваше той по какъв начин се е комбинирала в този случай България с Москва... Заобяснявах, че работя в „Джамия Милия Исламия", преподавам български език и литература, че подготвям книга за културните връзки междуИндия и България и ще се радвам, ако намери време да поговорим занеговото отношение към моята родина.

Разбира се, ще се видим. Само нека да минат изборите. Вие иматепрекрасна страна и много близка до нас! - отвърна Раджив с лъчезарнатаси усмивка и трапчинките затрептяха на бузите му. Не се съмнявах, че еискрен и че ще удържи на обещанието си. Но... човек предполага, а Богразполага! Раджив беше само на 46 години, пред прага на действителнауспешна политическа кариера, с натрупан опит от първия мандат и дветегодини лидерство на опозицията, с узрели и нараснали амбиции за успехи реален просперитет на страната, с подкрепата на една партия, преболе-дувала и сплотена около него, готова за битки, за осъществяване на мащабна и човеколюбива политическа и икономическа програма за развитието на Индия. Всяка смърт е нелепа. Но когато убиваш бъдещето на еднастрана в лицето на най-талантливия й лидер - това вече е чудовищно престъпление спрямо нацията и човечеството...

До кладата от сандалово дърво са Соня, Рахул и Прианка - съпругата и децата, трите най-свидни за Раджив сърца. Рахул е нежно миловидно момче, с очила с висок диоптър. Лицето му носи чертите на Раджив, но е

нисичко като майка си, а Прианка е високо, стройно момиче, с късо подстригана къдрава коса и черти, които напомнят младата Индира Ганди. Мъката им е огромна. Традицията заставя първородния син да запали кладата. Рахул тръгва да изпълни трудния ритуал. Соня - италианката, станала индийка по повелята на любовта, красива въпреки нечовешката горест, изписана на лицето й, скришом се прекръства и се моли бога за душата на най-милия й човек. Момчето бавно обикаля около кладата, повтаряйки свещените думи, които браминът произнася. Раджив принадлежи към религията парси и погребалната церемония се съобразява с нейния обичай... На кремацията присъства хилядно множество. Жени крещят и се обливат в сълзи, мъже коленичат пред кладата и докосват тялото с челата си като в индуистки храм. Други с молитвено строги лица и долепени длани се задържат за секунда пред любимия мъртвец сякаш произнасят клетва да отмъстят и отминават, трети групово скандират: „Раджив Ганди! Раджив Ганди!" Кой ще ги чуе?!

Охрана - навсякъде. Дори във въздуха - хеликоптери кръжат над Шастри Бхаван и пазят... обезобразеното тяло на един прекрасен мъж, политик и държавник, който щеше да бъде министър-председател... Една душа се сливаше с Вечността, за да се връща винаги при хората, които я обичаха...

5. „Нестинарското" хоро

Този невероятен с психическото превъзмогване танц подлудява кръвта ми още от студентските години. Беше една от плодородните есени на 60-те години, когато като студентка трети курс българска филология бях командир на 64 луди глави в с. Вардим, Свищовско. Беряхме грозде „Болгар" за износ. Господи, какво грозде беше! По българските пазари не можеше да се види. Нали очаквахме за него валута...

Вечер разгаряхме бригадирския огън - песни, вицове, закачки... И понякога - нестинарско хоро. - Хайде, кои ще са смелчаците сега? - провикваше се у мен дяволчето фют. Повечето от момичетата влизаха - от смелост ли, от инат ли, от желание да ме последват ли, но танцуваха върху въглените, а момчетата - те обгаряха сандалите си...

И ето, Индия ми отвори очите за произхода на нестинарския транс. Колкото по-дълго живееш в тази страна, толкова повече сходства откриваш с нейните обичаи, митове и легенди. А може би просто се адаптираш и ставаш частица от нея? Кой знае?! Едно е сигурно, че танцът е част от

ритуала в чест на бог Агни (санскритското име на огъня), един от най-старите богове в индийската митология, описани в Ригведа, заедно с Вайо и Сурия като трите бога на земята, въздуха и слънцето.

Агни като бог на земята бил символ и на земетресението, син на силата, която води жертвите по време на жертвоприношение, една седма част от деня и нощта, учител - мъдрец, божество на речта (нали ораторите възпламеняват душите!), спътник на Вишну и на Шива, име на групи богове в джайнизма... Митологичният образ на този бог е неописуемо богат и сложен, но мен ме вълнуваше повече свързаната с Агни обредност - влизането в огъня, играта върху пламтящите въглени, нейните символи. И най-беглото докосване до индийската литература и философия те дарява с безброй семиотични примери - в това културологично пространство сякаш всеки сегмент е семиотичен (от кастите до нестинарския танц).

Влизането на босия танцьор в огъня не е прищявка или лудост, а доказателство за силата на духа, който излиза победител в единоборството с материалното тяло, убедена саможертва, която се възнаграждава от бога Агни, поемащ болката върху себе си. Нестинарското хоро е само брънка от веригата на съприкосновението между Човек и Агни. Към него спадат още „Сати" - ужасният обичай на индуистите да изгарят съпругите заедно с мъртвите им мъже; изгарянето на труповете, които се отвеждат от Агни в небесата; паленето на огньове в началото на пролетта, за да се изгонят всички зли духове и пр.

„Нестинарското" хоро в Индия се играе в чест на богинята - свещена майка Драупади (героиня на епическата поема „Махабхарата"). То може да се наблюдава в много селища на южните щати (в Мадрас, Канияку-мари и др.). Родена принцеса, Драупади бива омъжена за братята Панда-ви. (Многомъжството, подобно на многоженството сред мюсюлманите и др. племена, съществува и днес сред някои от планинските племена на Индия.) При игра на зарове нейният съпруг - кралят, залага красивата си съпруга и я загубва при облог със завистливия си братовчед Дуриодана. Желанието за мъст изгаря Дуриодана и той заповядва на брат си да съблече Драупади пред очите на всички. Бедната жена не може да понесе срама и се обръща с молитва към бог Кришна, който й помага и я спасява от no-нататъшните унижения.

Като едно от превъплъщенията на богинята Дурга (Кали), Драупади понася страданието със завидно спокойствие и душевна сила и често е посочвана за пример за подражание в нелекия бит на обикновената индийка.

За разлика от България (главно Странджанския край), кьдето нес-тинарското хоро се играе предимно от жени, в Южна Индия танцуват само мъже. Жените не стъпват върху въглените, но крьжат около огъня по нажежения пясък, изпробвайки силата на духа си.

Ритуалът се предхожда от строга вегетарианска диета. Следва медитация, поднасяне на подаръци и молитви към богинята. Шествието на посветените (нека така да наречем онези, които ще влязат след малко в огъня) заслепява с жълто-оранжевите цветове на дхотите на мъжете, които бавно обикалят около храма на богинята със затворени очи и произнасят молитви в нейна чест. Жените имат своя колона, чиято церемония изглежда много по-тежка във физически план. Освен молитвите те се покланят и коленичат на всяка трета стъпка. Режисурата на това театрално действие (а по-точно религиозен ритуал!) включва издигането на 10-мет-рова платформа за медитация, откъдето се подава сигналът за началото на церемонията. Тази висока „трибуна" се оказва изключително необходима, защото още през деня преди церемонията тълпи от богомолци обсаждат храма на Драупади, за да си осигурят най-удобната позиция за наблюдаване на шествието и танца.

Точно 2 часа след полунощ. Луната огрява възбудените лица на посветените. Актьор, облечен като Аржуна с боядисано в зелено тяло, се появява пред платформата. Той я обикаля няколко пъти, след това се изкачва на нея и изстрелва стрели от цветя към публиката, която с притаен дъх очаква спектакъла.

През това време посветените, т.е. участниците в „нестинарското" хоро приемат ритуална баня и участвуват в процесия от единия храм до другия. Начело на процесията (подобно на нашите молебени) върви свещеник, който носи върху главата си „каракам" (съд с вода), пълен със суров ориз, една монета и лимон. Съдът е украсен с листа от маргоса и цветчета от жасмин. Поверието гласи, че самата богиня Драупади живее в този съд и води своите поклонници към огъня.

Нестинарският танц трае от 5 до 8 часа вечерта. Четириметрова квадратна яма е изпълнена с нажежени червени въглени. Почти целият ден дървата са горели, за да се превърнат в съблазън и изпитание за онези, които са се обрекли да преодолеят страха и да се отдадат на богинята. Босите крака сами заситнят през ослепително искрящата яма. С тях са вярата, посвещението, трансът. От другата страна на огъня ги очаква ведро с мляко. За всеки случай - да охладят стъпалата си и се върнат отново... Драупади ли им помага? Всички излизат невредими...

Спектакъл,"фестивал на огъня" или „нестинарско" хоро, или още една брънка от общата ни съдба?

6. Хималаите и катарзисът на вярата

8 декември 1991 (неделя).

В България сега празнуват празника на студентите, а ние вече четвърти път се катерим по стръмните склонове на Хималаите. Колкото и странно да звучи, тази необятна планинска грамада ни пленява не толкова сама по себе си, а поради асоциациите с нашите ненагледни Рила, Пирин, Родопите и Стара планина. Нищо че всички те, събрани заедно, не биха стигнали, за да се издигнат едни Хималаи. Това величие на природата, пленило веднъж завинаги Николай Рьорих, нашия романтичен „скитник" Борис Георгиев и много други майстори на четката и перото, мами и нас, обикновените българчета, отворили широко очите, ушите и сърцата си за индийската красота и култура. Този път цел на екскурзията е Масу-ри, но за да стигнем до него, ние трябва да минем през Дерадун, Ришикаш и Харидвар, градове - свещени места за индуистите, свързани с идоло-поклонството към Ганг - свещената река. Човек така е устроен, че винаги сравнява новите впечатления със старите. И за нас, без да щем, Масури -тази „Кралица на хълмовете", както индийците гальовно определят любимия град, твърде много ни напомняше нашенските Трявна, Дряново и Търново... А в Шимла - „лятната столица" на Индия, ние дори наименовахме уличките: Това са „108-те стъпала", защото двете улици също като в Търново се свързваха със стръмни високи стъпала; това е началото на „Гур-ко", а тук пък е „Самоводската чаршия"...

Нашата весела дружина - Сушил, Кавита, Владимир и аз, вземаше лесно решенията. Маршрутът бе ясен, времетраенето - колкото изтраем, т.е. в зависимост от температурите и собствената ни издръжливост, целта - да видим повече, да се насладим повече, да се надишаме на кристално свеж въздух, колкото се може повече. Е, това, последното, могат да го разберат само онези, които са живели дълго време при средни температури +40-45 градуса, при които въздухът има вкус на варено...

...Масури! Кралицата на хълмовете! Малко градче в подножието на Хималаите. Красив, немного модерен лифт ни отнася до най-високата точка. Чудна, величествена гледка. Огромни, безкрайни, назъбени или покрити с нежна зеленина планински редути, прекрасни и недостижими заснежени върхове (нали в тях е Джомолунгма!), захвърлили в своите подножия

страшни, зинали пропасти. Сърцата ни потръпват от красота, величие и страх! Кабинката на лифта се заклаща над пропастта. Младият служител на лифтената станция ни подреди грижливо, за да балансира тежестта, но самият факт, че те подреждат, за да не се случи евентуално нещо, парализира мускулите ти пред неизвестността. - Сат сри акал! (В бога е истината) - така сикхите се приветстват при среща. Тази фраза мигновено изплува в мозъка ми при стъпването на твърда земя. Благодарим ти, Господи!

Платото, до което достигаме, служи като наблюдателна площадка. То е изпъстрено с далекогледи, магазинчета за сувенири, раджастански костюми и типични индийски съдове за вода, които щедро се предоставят на „ах"-кащите и „ох"-кащи туристи от целия свят.

Нощ в хотел „Дийп". Независимо от смисъла на името му („дълбок"), той се намира на височината над мюсюлманската джамия. И тук не можахме да избягаме от петкратния молитвен зов на ходжата, който звучи непрестанно в Сукдев Вихар, кварталът, в който живяхме в Делхи. Под-хималайските градчета са привлекли не само голяма част от мюсюлманското население, но и много християнски мисионери. Навсякъде - в Шимла, Чандпгарх - столицата на щата Пенджаб, Наинитал, Масури и др. се издигат красиви, сравнително скромни и бедно орнаментирани и украсени християнски, преди всичко католически черкви.

Стаите са чисти, уютни. На перваза на прозореца се появява маймунка и започва настойчиво да чука с нокът по стъклото.

Мамо, иска да й отворим! - възкликва Владимир и сърчицето мупремира да вкара маймунчето вътре.

Само това ни липсва! Ако ни издере?!

Не, не се бой! Виж, тя ти посочва бананите...

Но моето внимание вече е привлечено от три млади двойки, които си правят снимки на площадката пред хотела. От червените богато орнаментирани сарита, многобройните златни гривни, верижки, обеци и игли, накичени по главите на младите жени, разбираме, че са новобрачни двойки, дошли тук на сватбено пътешествие. Това била една от традициите на Масури. Чудесна привилегия за едно планинско курортно градче.

...Ришикеш! Втората точка от пътешествието. Вече сме на брега на Ганг. Огромна, разляла водите си на такова пространство, което трудно можеш да си представиш да преплуваш. Може би Дунав и Днепър й съперничат. Отсядаме в ашрама на религиозното дружество „Божествен живот". Този „петзвезден ашрам", както шеговито го определя Владимир, е неочаквано гостоприемен, чист и топъл. Основната разлика между „тем-

пъл" и „ашрам" е, че темпълите са храмове или църкви, ако боравим с нашите представи, докато ашрамите са манастири - институти от рода на средновековните университети, в които се обучават бъдещите свещенослужители на индуизма - „гу