Спомени от Македония

Артър Смит

(Изд. на Отеч. фронт, София, 1983)

Предоговор към българското издание

Националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско привличат

вниманието на европейската общественост още преди 1903 г. Отделни събития, каквито са

разкритията в организационната мрежа (т. нар. афери) и свързаните с тях насилия и жестокости на

властите, някои по-големи сражения на четите войската и жандармерията, борбите между

привържениците на различните течения в движението, намират отражение в печата на по-близки

и по-далечни страни. Специални кореспонденти посещават столицата на свободна България или

пътуват из поробените краища и търсят автентична информация за движението, неговите цели и

характер. Този интерес се засилва особено след Илинденско-Преображенското въстание през

1903 г. В по-големите европейски държави с участието на видни представители на обществеността

се основават комитети, които издигат глас в защита на потиснатото население и в продължение на

години поддържат буден интереса към неговата борба.

Не остава настрана в това отношение и обществеността в САЩ. По-подробно, макар и недотам

вярно и точно, тя се запознава с борбите на македонските българи по време на многошумната

афера "Мис Стоун". След освобождението й Елена Стоун публикува спомените си и изнася

поредица от беседи в различни градове на страната, в които изяснява причините за тежкото

положение в Македония и Одринско и същността на водената там борба. По време на въстанието

през 1903 г. в пресата се публикуват многобройни материали за въстаническите действия. През

септември с. г. един двоен комитет, съставен от видни личности в Ню Йорк и Филаделфия, издава

апел в подкрепа на пострадалите по време на въстанието. С призиви и резолюции за подпомагане

на борещите се за свобода в Европейска Турция излизат и редица други организации, групи

граждани, вестници и списания. Като продължение и резултат на това раздвижване сред

обществеността в САЩ през март 1904 г. в Ню Йорк се учредява Македонски комитет от българи и

американци, който си поставя за задача да популяризира делото на македоно-одринските

революционери и да събира средства за продължаване на борбата. За председател е избран

Константин Стефанов – брат на пленената през 1901 г. с мис Стоун българка Катерина Цилка, за

касиер – Иван Радулов, и за секретар - американският журналист Алберт Сониксен. В състава на

комитета като негови членове влизат още Георги Терзиев, д-р Георги Чакалов, Джон Голдфрап и

Уолтър Ивънс. През лятото на 1904 г. секретарят на този комитет А. Сониксен идва в България като

кореспондент на различни вестници с цел по-отблизо да се запознае и да даде по-подробно

описание на борбите в Македония и Одринско. В началото на 1906 г. той влиза в Македония,

където се включва в революционна чета и престоява като нелегален в разстояние на няколко

месеца. През това време чрез писма и дописки той се стреми да осветлява западноевропейската и

американската общественост за действителния характер на водената в Македония борба. По-

късно издава впечатленията и преживяванията си в отделна книга под заглавие "Изповедта на

един македонски четник" (издадена на български през 1927, 1968 и 1983 г.).

Артър Дъглас Смит (1887–1945) е друг американски журналист, който пребивава в Македония с

четата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той идва в София

през есента на 1907 г. и още с пристигането си се свързва с представители на освободителното

движение и настоява да бъде изпратен във вътрешността, където се води борбата срещу

поробителя. Така той попада в четата на Петър Милев, войвода в Неврокопска революционна

околия (дн. Гоцеделчевско), която тъкмо тогава трябвало да влезе в своя район. Във вътрешността

Смит престоява около два месеца (от септември до ноември 1907 в.). Посещава отделни села,

наблюдава живота на населението и организаторската работа на четата, участвува в походи и

сражения, като споделя всички несгоди на четническия живот наравно с останалите четници.

Наблюденията си описва в редица кореспонденции до нюйоркския в. "Ивнинг пост", а след това,

допълнени и разширени, издава в отделна книга, отпечатана в края на 1908 г. едновременно в Ню

Йорк и Лондон.

В книгата авторът описва пристигането си в София и първите впечатления от българската столица,

свързването с представители на революционната организация и включването в четата на Петър

Милев. След това проследява похода на четата през Родопите към границата и в поробените

тогава райони. Заедно с четата той посещава селата от днешния Благоевградски окръг

Ковачевица, Огняново, Гърмен, пак Огняново, Баничан, Делчево, Ляски, Мосомище и отново

Гърмен и Ковачевица, след което с група четици се завръща в свободна България. Макар и за

кратко време авторът успява да долови интересни страни от бита на населението, живота на

четниците, отношенията помежду им, борбата, която водят и т.н.

Той характеризира четниците като отделна, самостоятелна категория хора. "Млади, смели и умни

– те са цветът на българския род... Животът им е посветен на родината. Те не знаят какво значи

страх" – пише Смит. И добавя: "Те са удивително внимателни един към друг – с обичайните

изключения. Боят е мястото, където се показват в най-добрата си светлина. Между тях изглежда

съществува неписано правило никой да не мисли за собствения си живот, когато е застрашен

животът на другаря му. А какви прекрасни бойци са само! Да видиш как един само от тях

отблъсква трима аскери от ранен другар – това е гледка, заради която си струва да живееш.

Авторът е схванал и описал правилно и образа на войводата Петър Милев. Той е истински

народен войвода, ползуващ се с уважението на населението и на своите четници. По време на

агитация селяните го слушат с внимание и приемат неговите думи като откровение. Четниците

също се вслушват в съветите и нарежданията му и се отнасят с доверие към неговите действия.

Когато се отделя от четата, за да извърши разузнаване в съседно село, те изразяват съжаление, че

никой от тях не ще го придружи, за да сподели с него опасностите и риска на акцията. А когато

след кратката раздяла отново се срещат, сърдечността и непринудеността на четниците

изненадват Смит. "Тяхното доверне във всичко, което Петър Милев предприемаше или смяташе

да предприеме, бе толкова безрезервно, че те нито за миг не се съмняваха, че битката, която той е

подготвил, ще бъде много интересна и същевременно ще им донесе голяма слава.

За разлика от Сониксен, който от по-рано е свързан с националноосвободителното движение и го

познава сравнително добре, знае български език и може свободно да общува с хората, с които се

среща, Артър Смит до момента на идването му в България и включването му в четата не е

запознат подробно с освободителните борби на българите в Македония и Одринско, с теченията в

движението и борбата между тях. Той не знае и български език. По тази причина отделни въпроси

в книгата са само загатнати. На места са допуснати и неточности, напр. в имената на отделни лица

и селища, при предаваието на събития, на които авторът не е бил пряк свидетел, при обясняване

на отношенията между двете групи на българското население в Родопите и пр. По последния

въпрос авторът изказва мисли, които днес ние не можем да приемем. Въпреки стремежа на

управляващите класи в Османската империя да насаждат и поддържат чувства на недоверие и

омраза между българите с християнска и мохамеданска вяра в повечето случаи между тях

съществуват близки и дори приятелски отношения. Злосторници и насилници представители на

властта, е имало във всики селища, но техните действия не могат да се приписват на широките

маси от населението. Такъв е случаят и с башибозушката банда в село Осиково, унищожена от

четата на Петър Милев при пълното бездействие на местното население, което е смесено. Самият

автор не посочва по време на пребиваването си в четата случаи на конкретни прояви на

враждебни отношения между едните и другите. Тези оценки имат още по-малка стойност днес,

когато верските различия от миналото се изживяват.

Независимо от посочените и някои други неточности спомените на Артър Смит са свидетелство за

вижданията на един американски журналист от началото на века и в същото време важен

източник за националноосвободителните борби на част от намиращите се тогава все още под

чуждо иго българи. Несъмнено те ще предизвикат интерес не само сред специалистите, но и сред

широкия кръг читатели у нас и ще спомогнат за разширяване на техните познания за миналото на

нашия народ. Това е и целта на настоящото издание.

В края на книгата са дадени пояснителни бележки, в които се изясняват отделни събития или

неточности, допуснати от автора.

Спомените на Артър Смит се превеждат за първи път в България от изданието, излязло през 1908

г., Ню Йорк.

Предговорът, въведението, глава I, ХIХ, ХХ, ХХI и ХХII са преведени от Михаил Стоянов, останалите

глави - от Владимир Желязков.

Константин Пандев

Предговор

Тази книга не е история на политически събития. Тя е само опит да представи един период от

нашия ХХ век, непознат за повечето от нас. Ехото на балканските конфликти от време на време

достигаше до Америка посредством телеграфа, но той бе толкова скъп, че подробностите бяха

невъзможни. В Европа следяха борбата на македонските въстаници по-отблизо, но дори и там, на

няколко стотици километри от театъра на бойните действия, съществуваше учудващо невежество

за тази борба и нейната същност. Знаеше се, че някъде в европейската част на Турция се води

партизанска борба от един народ, за който съществуваше смътна представа като за

полуразбойници, полупрестъпници. И това беше всичко.

Мисля, че борбата на македонските българи за свобода бе интересна не само поради влиянието й

върху съвременната история, но и поради екзотиката на района, в който се сливат варварският

колорит на Изтока с по-умерените тонове на Запада. Македония е в сянката на Ориента. Там все

още могат да се видят страстите, омразата, силната любов и предразсъдъците, типични за Изтока

и Стария Запад.

В Македония човек вижда живота в неговите първични проявления. Маската на условностите е

захвърлена. Хората се ценят според заслугите им. Братството на четниците не би търпяло дълго

един страхливец, даже да е влиятелен човек. За да бъде приет от тях, мъжът наистина трябва да е

мъж. Животът в тези условия не винаги е приятен. Появяват се и грозни неща, които не съм

спестил. Целта ми бе да нарисувам една правдива и точна картина. Нека това бъде моето

извинение, ако по някакъв начин съм засегнал по-чувствителните читатели.

В следващите страници съм обрисувал Македония такава, каквато я видях. Опитал съм се да

предам чувствата, с които е изпълнен животът на четниците - живот на силни емоции, напрегнат и

изморителен. Опитал съм се да обрисувам и бързо преминаващото шествие от колоритни

личности, които срещнах – смели жени, турски аскери, четници, свещеници, доктори, адвокати,

селяни, планинци в бели фустанели и войводи – всеки един от тях притежава необикновена и

силно изразена индивидуалност. Стремял съм се също да опиша и земята, която бе сцена на

действието – нейните сурови, извисяващи се планини, тъмните пропасти и потоците, които

стремително преминават през тях.

През изминалите няколко месеца след моето завръщане обстановката в Македония в известна

степен се промени *1+, но никой не би могъл да каже какво ще стане за в бъдеще. Внезапните

промени са нещо обичайно за Балканите.

Някои от следващите глави бяха първоначално отпечатани в нюйоркския вестник "Ивнинг пост".

Използувам случая, за да благодаря на любезността, с която ми бе позволено да ги използувам

отново.

Бруклин, Ню Йорк, ноември 1908 г.

А. Д. Х. С.

Въведение

На настоящия етап от развитието на света сме склонни да смятаме начина си на живот за

прозаичен. Може би донякъде сме прави. Липсват ни яркостта и колоритът, характерни за

отминалите времена и поколения. Обличаме се в костюми, а животът в големите градове, дори и

в провинцията е по-сигурен, отколкото е бил зад високите крепостни стени от ХV век. Полицаите

охраняват улиците пред нашите домове, а ако някой дързък крадец е успел да се прокрадне

покрай стражите на закона, алармените инсталации пронизват нощната тишина.

Ето защо не би трябвало да ни учудва, че романтиката в известна степен е напуснала живота ни,

оставяйки след себе си примамливия си аромат, който ние толкова много ценим заради неговата

рядкост. Нито пък е учудвашо, че не винаги можем да се задоволим с този аромат. От време на

време той става толкова възбуждащ, че ние тръгваме във внезапен норив да открием обекта,

който го притежава. За тези, които не са си поставяли подобна цел, тя може да изглежда

безнадеждна. Но нека не се отчайват. В някои отдалечени и усамотени кътчета на земята има

хора, които все още живеят сред романтика и сказанието за техните дела потвърждава, че духът

на рицарството не е изчезнал напълно.

За тези, които не са били на Балканите, те са една тайнствено призрачна земя, а за тези, които ги

познават, са още по-тайнствени, защото щом някой започне да си въобразява, че е надникнал зад

завесата, той бива уловен и завладян от очарованието на тази земя. В известен смисъл става част

от това обаяние, от неговата загадъчност и романтика. Той придобива навика да седи дълго над

сутрешното си кафе и щом види някой познат в кафенето, половината от разговора преминава в

мрачен шепот. Заговори, съзаклятия, тайнственост, голяма смелост и дръзки дела – присъщи на

истинската романтика, днес са в душата на Балканите.

Винаги съм се интересувал от Балканите, особено от България и Македония, и когато през есента

на 1907 г. ми бе дадена възможност да отида в София и да усетя непосредствено обстановката, аз

не се отказах. Естествено, човек не може да тръгне на такова пътуване като на обикновена лятна

ваканция. Необходими бяха препоръчителни писма и бях подробно инструктиран за субективните

аспекти на въстанието, като ми бяха дадени пълни сведения за личностите на по-видните

ръководители.

По това време в Македония срещу турците се водеше борба от три страни – от българи, гърци и

сърби *2+. Най-значимо бе въстанието на българите и то бе най-добре познато на останалия свят.

Това не бе изненадващо, тъй като българите безспорно съставляват болшинството от

македонското население. По изчисления от четирите милиона, живеещи в Македония, два

милиона и петстотин хиляди са българи.

Трябва да се помни, че няма обособена македонска нация. Те могат да бъдат причислени към

която и да е нация от Източна Европа или Западна Азия, както е в действителност. Македонският

българин – това е българинът от същинска България, Княжеството, което обяви своята

независимост от Турция през октомври 1908 г. в Търново *3+. По външен вид и по говор те не се

различават, а до голяма степен и мислят еднакво. Накратко, те са от един род. Между двете

родови линии няма никаква разлика, освен че македонските българи в резултат на положението

им под турска власт имат по-ниска култура и образование от своите северни братя.

Независима България е древна държава. През ХIII век тя била една от важните по значение

държави в Европа, господствуваща на Балканите. През Средните векове мощта й растяла, но в

1393 г. султан Мурад разбил обединените войски на България и Сърбия в кървавата битка при

Косово *4+ и оттогава до Берлинския договор българският народ е бил под робство.

За около пет века българската държава престанала да съществува. На практика българите били

забравени като народ. Едва славянските писателн от ХVIII век започнали да осъзнават, че в

европейските предели на Турция живее голям народ от тяхната група. Мястото на българските

свещеници било заето от гръцкото духовенство, българската светска литература и религиозните

книги на кирилица били повсеместно унищожавани. Оскъдните знания, които прониквали през

булото на робството и се разпространявали из тази злочеста страна, били на гръцки език и в края

на краищата българите били почти забравени. Те се смесвали с гърците, приемайки религията си

от фанариотското духовенство в Цариград.

Какво странно има тогава в това, че българите мразят поробителите – непримирима и трайна

омраза, безгранична и без смекчение, непонятна за чужденците, освен за този, който е ял от

българския хляб и сол и е бродил безмълвно с четите по балканските кози пътеки? Българите са

убедени, че с турците не може да има траен мир. Европа може със сила да затвърди ненавистното

примирие, в което биха живели едно-две поколения, но докато в Европа господствуват

мюсюлмани, те могат да са сигурни в омразата на българите – техни съседи или поданици.

Може би на първо място сред най-силните причини за тази омраза е фактът, че голяма част от

българския народ е все още под господството на султана. Спокойно може да се каже, че няма

друга личност в английската история по-искрено ненавиждана от българите от Дизраели. Той бе

човекът, който посредством Берлинския договор осуети създаването на "Голяма България" и по

този начин захвърли обратно в ръцете на турците два и половина милиона българи от Македония.

През 1878 г. неговите действия може и да са били необходими, за да спрат настъплението на

Русия към Средиземно море, но те причиниха години на страдание за милиони християни.

От това кратко изложение може да се разбере, че българите са имали достатъчно време да

изградят омразата си към поробителите. Преди около 10 години тя достигна своя връх в

революционната борба в Македония, която продължи до лятото на 1908 г., когато младотурците

взеха властта. Това бе безпощадна и унищожителна борба, в която никой не молеше, но и не

раздаваше милост. Цели християнски общини бяха заличени от лицето на земята, а четниците,

както наричаха бойците на въоръжената борба, извършиха неописуеми подвизи.

Борците възродиха духа и бойния възглас на кръстоносците. Отново по земята прозвучаха "За

бога! Смърт на неверниците!" и страшната битка между Кръста и Полумесеца опустоши най-

красивата страна на Европа. Векове българите са били тъпкани от мюсюлманския ботуш, но

видели и други страни, свободни и щастливи, чиято цивилизация някога е била по-неразвита от

тяхната. Странно ли е, че са се вдигнали на борба?

Тази борба не бе освободителна в прекия смисъл – те знаеха, че не са достатъчно силни за това.

То бе един зов към Европа, към Америка: "За бога, освободете нас, робите!"

Бележки

2. След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. наред с българската революционна

организация в Македония започват да действуват и чети на гръцката и сръбската въоръжена пропаганда.

Тяхната дейност обаче по-често е насочена срещу българското население, което те насилствено заставят да

се обявява за гръцко или сръбско, отколкото срещу турската власт. Виж писаното по този въпрос от самия

Смит в последната глава и книгата.

Броят на населението в Македония не е посочен точно. Явно авторът има пред вид цяла Европейска Турция.

Пъстротата на населението също не е толкова голяма. Според Васил Кънчов (Македония. Етнография и

статистика, С., 1900), който е извършил най-подробни и точни изчисления, броят на населението в

Македония в края на миналия век възлиза на 2 268 224 души. От тях българите съставляват 1 181 336 души

(включително 148 303 души българомохамедани). Следващите по брой са турци – 499 204 души, гърци – 228

702 души, албанци – 128 711 дущи, власи – 80 767 души, евреи, цигани и др.

3. Независимостта на България е обявена на 22 септември 1908 г. Авторът има пред вид датата по нов стил.

4. Битката на Косово поле е станала през юни 1389 г. Търновското царство пада под турска власт през 1393

г., а Видинското – през 1396 г.

София

Трудно е да се разбере защо Балканите толкова дълго са останали встрани от утвърдените

туристически маршрути. Човек може да си купи билети, да си запази хотел и място в спален вагон

– всичко, което бихте желали, за едно пътуване до Египет или водопада Виктория, но когато стане

дума за Белград или София, служителят от туристическата агенция се опулва приятно изненадан и

казва: "Но за там никой не пътува. Съжалявам, но нямаме никаква информация за този район. Но

след седмица имаме една специална екскурзия до Калкута – извънредно интересно място. Мога

ли... Ако сте разумни, ще отклоните неговото предложение и ще продължите без услугите на

туристическата агенция.

Смешно е колко често се среща погрешна информация за Балканите. Това е в сила не само в

Америка, но и в Западна Европа. Когато някой каже на приятелите си от Лондон или Париж, че

има намерение да посети София, те настойчиво го разубеждават и накрая казват: "Е, добре, но си

вземи добър револвер. И внимавай, не носи със себе си големи суми".

Между впрочем в България един чужденец е напълно в безопасност, а тези, които са посетили

София, смятат, че това е град в Европа с най-добре охраняван обществен ред. Трябва да признаем,

че понякога е твърде добре охраняван. Градът има сто хиляди жители, улиците са осветени от

електрически лампи, има няколко трамвайни линии, телефоните са нещо напълно обикновено и

във всички квартали ще откриете много повече полицаи – на коне или пеша, отколкото в която да

е част на Ню Йорк.

Това описание може би ще разочарова пътешественика, който търси необикновеното. Но той не

трябва да се безпокои. София не е чак дотам напреднала, че да загуби очарованието на Стария

свят, ароматния дъх на Изтока. В някои отношения белезите на цивилизацията са само външни, а в

други тя не е предизвикала осезаеми промени. Щом слезете от вагона и стъпите на перона на

ниската, чиста, жълта гара в София, инстинктивно чувствувате, че Европа е останала зад вас и че

сте в сянката на Ориента.

Влакът, от който току-що сте слезли, е теглен от изработен в Америка локомотив. Гарата пред вас

е претъпкана от селяни в старовремски дрехи, а на чести интервали стоят жилести мургави

полицаи. в сивосини униформи, въоръжени със саби и револвери. Офицери в сивобежови шинели

с блестящи ширити си проправят път през тълпата, крещейки заповеди. Един турчин изкарва от

чакалнята на трета класа група забулени жени и едва имате време да осъзнаете, че това е харем,

който пътува транзит за един от македонските градове на юг.

Макар че от едната ви страна трака телеграфът, а на другата върти търговия една сергия за бързи

закуски с обичайната за Провидънс скорост, минути преди тръгването на експреса "Ню Йорк", не

може да не почувствувате разликата и не сте удивен даже, когато униформен мъж сграбчва

багажа ви и насила ви взема под своя закрила. Опитайте се да си представите нюйоркски полицай

в подобна ситуация. В същност още с влизането си в Сърбия с твърде опасната скорост от около 30

км в час вие навярно сте свикнали с такова разнообразие от комични контрасти.

Нито Сърбия, нито Белград са толкова приятни, колкото България и София, но в "Белия град" човек

получава първите си впечатления от Балканите и от хората тук. Съзаклятничеството се носи във

въздуха. Тълпите по белградските кафенета се държат като заговорници. На всяка крачка има

войници. Понастоящем Сърбия се управлява от военна клика, кралят е само една марионетка и

поради това тази страна не е особено приятно място за чужденци. Високомерното отношение на

военните, което се забелязва из цялото кралство, не е привлекателно. Цивилните никога не са

застраховани срещу евентуални оскърбления.

Но да продължим: Сърбия в нито едно отношенне не е толкова интересна страна, колкото

България. Управлявана е лошо, селячеството е мърляво, невежо и заблудено, а преминавайки

през гарнизонните градове, лесно се забелязва, че най-приветливите сгради са казармите. За

училище служи колиба, а много от селяните живеят почти в дупки, издълбани по склоновете.

Във всички случаи България е най-важният фактор на Балканите. Като всички други малки нации

от района, който е синоним на романтика, тайнственост, смели и рисковани постъпки, тя

изнемогва от многото злини, но не чак толкова, колкото нейните съседи. Румъния е по-богата, но

й липсва здравото, упорито и трудолюбиво селячество, което е гръбнакът на България. Между

другото, може да се отбележи, че то е и най-оригиналното. Вече споменах за нелепите за един

американец контрасти, с които София изобилствува. В трамваите могат да се видят селяни от

близките села – в широки бели панталони, стеснени под коляното, с цървули и везани елечета,

които се качват провирайки се под страничния парапет с маниер на Бруклинец, бързащ за в къщи.

Жените носят по няколко поли, които стигат до под коляното, и елечета с много шевици.

Най-разпространената шарка при шевиците са клонките червени рози със зелени листенца.

Зеленият цвят е предпочитан и се счита за национален. Момите ходят гологлави и сплитат косите

си на плитка, отзад на гърба. Омъжените жени носят бели забрадки, които когато са чисти, им

отиват много. В селските области на България никой не носи европейски панталони. Даже в София

много от по-бедните жители са запазили националните си носии.

София е разположена красиво върху едно поле 550 метра над морето, обградена от всички страни

от планини. От запад и от юг над града като стена се издига отвесно планината Витоша. Ако в

ранните сутрешни часове е мразовито, хората поглеждат към Витоша: има ли сняг по върха – това

е лош знак, но ако е изчезнал или се топи, тогава разбират, че слънчевата топлина се увеличава.

Вечер жителите поглеждат към дефилето в десния склон на Витоша, известно като "Барометъра".

Щом през него се вижда ясно небе, според традицията, времето на следващия ден ще бъде

приятно. На няколко пъти през годината климатът се разваля, но винаги е здравословен.

Възможно е от пръв поглед Софня да изненада своя посетител. Всичко събужда чувство за

нелепост. Има толкова претенция, такъв очевиден стремеж към себепоказване, като в комична

опера. Градът е явна имитация на някои от по-големите европейски столици. Държавният

протокол се прилага с цялата му тържествена пищност и официалност. Тържественото шествие на

крал Едуард, когато отива в парламента, е относително по-малко впечатляващо от това на княз

Фердинанд по улица "Цар Освободител" до Народното събрание.

Ако някой вникне по-надълбоко, лесно може да стане по-снизходителен. Българите се стремят

към усъвършенствуване – стремят се с дръзката енергичност на един млад народ, упорит и горд.

Те искат да са цивилизовани. Преди 30 години бяха роби без идеали, без изявени стремежи, без

национално чувство. По онова време София е била село с една-единствена представителна сграда

– църквата "Света София", построена преди осемстотин годнни и превърната в джамия от турските

завоеватели. Жителите на града изтъкват, че мизерните колиби от кал, които градът е

представлявал на времето, сега се използуват за краварници. Вярно, трудно е да не се изсмееш,

когато файтонджията ти съобщи, че развалената улица, по която се друсате, особено с дупки,

които котка трудно би могла да изкатери, е булевард "Левски". Трябва само да се има пред вид,

че по време на турското иго булевардът е бил пущинак. Същият булевард сега е осветен от

електрически лампи и засаден със сенчести дървета. Понякога софиянци се изсилват и после се

сгромолясват. Неотдавна започнал строеж на нова общинска сграда, която трябвало да бъде

толкова голяма, колкото сградата в Ню Йорк, ако не и повече. След като била построена част от

основите, властите установили, че няма повече пари. От друга страна, в момента се строи – с пари,

внесени от селяните – катедрала, която ще е облицована с мрамор и ще бъде най-голяма на

Балканите.

Друго нещо, с което новодошлият трудно свиква, е военната парадност. Тя изглежда безсмислено

екстравагантна за една млада и бедна държава. Човек забелязва, че двете най-големи сгради в

града принадлежат на Офицерския клуб и на Министерството на войната. Този въпрос заслужава

да се разгледа по-подробно. Човек открива, че готовността на хората да поемат разходите,

свързани с една голяма армия, не е привидна, а съвсем истинска. Те не роптаят срещу това бреме

или срещу факта, че една трета от годишния бюджет отива в Министерството на войната. Всички,

включително и образованите, които в повечето случаи са против политиката на правителството, са

единодушни, че армията е необходимост – необходимо зло, както се изрази един.

До преди година тези хора са живели в постоянен страх от Турция – не толкова от турците, колкото

от мисълта, че биха се оказали неподготвени да използуват първата възможност за извоюване на

своята пълна независимост и освобождението на Македония. Всеки ден софийските вестници

отделяха много място за коментари върху политическите новини от Цариград и за успеха на

революционната пропаганда в Македония. В Западна Европа често могат да се чуят изявления, че

македонското революционно правителство или е унищожено, или свръхнапрежението е довело

до естествената му смърт. За всеки, който е бил в България и Македония, подобни приказки са

абсурдни. Въоръжената борба няма да спре, докато не се въведат трайни реформи.

В подготовка за възможна война с Турция българската армия е приведена в състояние на висока

бойна готовност и предполагам, че по относителна численост тя не отстъпва на нито една в

Европа. Въоръжението е напълно съвременно. Между частите й има взаимодействие,

офицерският корпус е чудесен със здрав демократичен дух, който не се среща често в Европа.

Мирновременният й състав е 55 хиляди души, но по време на война може да бъде увеличен на

200 хиляди, а ако е необходимо и на 400 хиляди души, макар че цялото население не надвишава 4

милиона. Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че всеки годен мъж е войник.

Интересът, който българите проявяват към революционното движение на своите съотечественици

в Македония, не е формален. Той е станал част от националния живот. В повечето от по-

заможните семейства е станало традиция един от синовете да се посвети на революцията.

Другите синове отбиват задължително военната си служба, но най-добрият се откупва с трудно

припечелените семейни наполеони, за да отиде да се сражава за Кръста като "комита".

Този интерес към революцията се проявява навсякъде. Той е особено забележим в София, поради

хилядите македонски изгнаници в града. Веднъж присъствувах на една огромна демонстрация,

организирана от революционния комитет в София *5+ по повод посещението на Великия княз на

Русия Владимир – син на цар Александър II.

Една колона от 3 – 4 хиляди души, която се образува пред ресторант "Балкан", една от главните

квартири на македонските последователи в София, начело с музика премина по улиците към

двореца. Непосредствено след оркестъра вървяха ветерани от голямото македонско въстание

през 1903 г., които носеха знамена с черен креп и надписи "Скърбим за Македония".

Колоната изви към двореца, но за момент спря на ъгъла на "Цар Освободител", единствената

прилично павирана оживена улица в София. По силата на съдбата в същия момент зад ъгъла

изскочи лека двуместна карета. На капрата – кочияш и лакей с червени фесове, а зад тях седеше

симпатичен мъж в редингот и фес. Това бе турският комисар. *6+

Виковете на тълпата прераснаха в мощен рев. Макар и без думи, смисълът му бе ясен. Комисарят

се наведе напред, втренчен в пътя. Видях как ръката му се плъзна в страничния джоб. Мигновено

една група офицери и стражари, стоящи пред портала на двореца, се впусна напред и се строи

пред екипажа, отстранявайки със сила тълпата, удряйки наляво и надясно с тъпото на сабите.

Кочияшът подкара конете, комисарят с хладнокръвно любопитство кимна учтиво на офицерите,

които се бяха притекли на помощ, и каретата изчезна в галоп.

По-късно същата сутрин аз стоях на стъпалата на Народното събрание и наблюдавах тълпата,

която се беше разраснала с още няколко хиляди. Тя коленичеше в праха пред конната статуя на

Александър II, Освободителя, която се намира на големия площад с лице към Народното

събрание.

Очевидно цяла София бе зарязала работата си, за да участвува в демонстрацията. Оркестърът

провлачено свиреше траурен марш, група свещеници излязоха напред и прочетоха молитва, а

пред паметника бяха поставени венци. След това един поп започна да се моли и хората на

площада като един паднаха на колене. Макар че слънцето палеше, виждаха се само гологлави

хора. Над тях като стена се извисяваше планината, която на кристално чистото небе изглеждаше

толкова близко, сякаш ще се строполи на площада. Тук и там се открояваха конни стражари, също

без шапки. Цареше пълна тишина, прекъсвана само от случайно прошепнати възклицания, като

вълна от звуци, като ехо на непрекъснатото монотонно пеене на свещеника.

– Какво означава това? Какво правят? – попитах един македонец, който беше пътувал по света.

– Какво означава? – отговори, самият той изгнаник. – Какво означава? Това значи тирания,

робство, унищожение! Означава, че Европа дреме, доволна от гледката на заклани жени и деца, и

само се заканва с пръст на ухиления звяр в Цариград: "Ах, ти палавнико!"

– Пфу! Те се молят за Македония, приятелю, за Македония – измъчена, опожарена и опустошена.

Те повтарят думите от Библията: "Докога, господи, докога?"

И аз започнах да проумявам.

Бележки

5. Авторът, както и други чужденци, няма точна представа. за структурата на революционната организация и

затова говори за революционен комитет в София. В действителност Централният комитет на ВМОРО се

намира в Солун. В София от 1896 г. съществува Задгранично представителство. Тук и по-нататък в книгата

той има пред вид него или отделни негови членове.

6. Турският дипломатически представител в София след Освобождението се нарича комисар на вакъфите

или само комисар.

Революционният комитет

Не много след като пристигнах в София, се заех да търся революционния комитет, ръководещ

борбата в Македония. Имах известен опит в откриването на южноамерикански заговорници из Ню

Йорк, но все пак се чувствувах донякъде несигурен за това как да започна издирването на

революционери в един непознат град. Излезе обаче невероятно проста работа. След час-два стана

ясно, че с моето незнание на езика е безполезно да действувам самостоятелно и се обърнах към

портиера на моя хотел, един чудесен австриец, на име Карл, който говореше шест езика и

разбираше още толкова.

Карл веднага ме посъветва да взема за водач един от хотелските прислужници и да отидат в

ресторант "Балкан", където, каза той, вечерят много от изтъкнатите революционери. Съобразно с

това в часа за вечеря се отправихме натам и вървяхме през лабиринт от тесни, криви улички, като

пресякохме Градската градина, където е бил убит Стамболов.

Ресторант "Балкан" се намираше надолу, по една криволичеща странична уличка с дюкяни и

ханове по нея, притежаващи вътрешни дворове, пълни с овце и говеда. Представляваше ниска,

широка стая, изпълнена с маси и почти всички места бяха заети. Цигарен дим бе зацапал стените,

по които нямаше друга украса с изключенне на портрет в цял ръст на княз Фердинанд, който

заема почетното място във всеки хан, без политическите чувства на собственика да имат някакво

значение. От масите се издигаше на облаци дим, а заедно с него звънтенето на ножове, вилици и

непрекъснат неясен шум от разговор.

Човек трудно може да си представи, че този ресторант "Балкан" притежава забележително

минало. Тук са обмисляни някои от най-смелите нападения из турската територия. Тук е и

главната квартира на много от прочутите водачи на революцията. На какви само случки е била

свидетел тази неугледна и доста опушена малка стаичка! Веднъж пристигна куриер с новини за

Дечевата чета, наброяваща 60 души, която двадесет дни не е допуснала 30-хилядна армия да се

доближи, след което се оттеглила със загуба на половината хора *7+. Същата тази вечер в стаята

отеквал звънът на чашите и виковете; "Да живее Македония!"

Едва имах време за тия наблюдения, преди да ме отведат към маса в дъното на ресторанта,

където седеше необикновена група хора. Имаше нещо в тях, което приковаваше вниманието.

Начело седеше едър мъж, кривоглед с едното око, червендалест и с плешива глава. Това беше от

комитета Иван Гарванов, който заедно с Борис Сарафов бе убит през декември 1907 г. от друг

водач, техен съперник *8+. От дясната му страна се намираше човек с типичен вид на селянин,

какъвто беше и по произход, който говореше съвършен френски. Това беше Христо Матов, третият

член на комитета. Вторият член, Сарафов, бе извън града.

С тях седеше също и един франт, облечен по последна виенска мода, журналист, на име Петко

Пенчев, който в продължение на две години бе издавал революционен вестник в някакъв турски

гарнизонен град, а през това време турските шпиони непрекъснато се бяха опитвали да открият

местонахождението му *9+. Пълният човек в редингот беше дипломат, първи секретар на

легацията в Рим. Шестима офицери в стегнатата униформа на българската войска бяха пръснати

сред групата, а имаше и други – войводи, доктори, адвокати, учители. Те заедно с двамата

членове на комитета бяха умът на революцията. Всеки от тях бе македонец по рождение и

изгнаник в България заради това, че не бе свел глава под турския ярем.

В края на масата седеше д-р Божидар Татарчев, бивш председател на революционерите в Лондон,

който говореше английски превъзходно.

За известно време разговорът се въртеше около американските интереси в македонския въпрос.

Македонците се чувствуват мъничко виновни за аферата с мис Стоун. Извиняват станалото с това,

че се нуждаели от средства, но започват да разбират, че случката е настроила много хора срещу

тяхната кауза. Въпреки всичко те силно уважават Америка и президента Рузвелт. По-късно открих

снимката на президента в няколко изолирани села от двете страни на границата.

Постепенно обърнах разговора към сегашното състояние на нещата в Македония и попитах дали

не мога да бъда изпратен през границата с една от четите и сам да видя положението.

Първоначално бяха склонни да погледнат с недоверие на този проект и имаше дълги

словоизлияния за физическите несгоди, с които ще трябва да се справям.

– Вие сте слаб човек – каза д-р Татарчев. – Смятате ли, че ще можете да издържите? Много е

трудно. Не можете да си починете. Аскерът е винаги по петите ви. Обут сте в цървули, които не

предпазват краката. Често трябва да вървите и без храна. Когато сте уморен до изтощение,

захвърляте последния си хляб, за да не трябва да пожертвувате част от патроните. Това е тежък и

неблагодарен живот, господине.

– Вие не разбирате характера на военните действия, водени от турците. Не е така, както в Западна

Европа. Няма никаква милост. Няма да помогне и това, че сте цивилен. Ако ви хванат, така или

иначе ще ви убият. Аскерът никога не взима пленници. Млад сте и животът е пред вас. Помислете

за това. Дали си струва? Помнете, че не сте като нас и ние не сме като вас. Защо трябва да

рискувате живота си за някаква си чужда кауза? За човек, който влезе в Македония, среден път не

може да има. Той тръгва или с турците, или с четниците, а ако тръгне с четниците, трябва да е

въоръжен.

– Разбирам рисковете – казах аз. – Знам какви ще бъдат и желая да ги поема.

Те доближиха главите си една до друга, а един старши офицер от пехотата, който седеше през

едно или две места, издърпа сабята си напред и с остро възклицание се намеси в разговора. Д-р

Татарчев се обърна към мене:

– Умеете ли да стреляте? – запита той. – Преди да разгледаме вашия случай, необходимо е да се

знае това. Всички наши хора, които прехвърлят границата, са безпогрешни стрелци. Можете ли да

боравите с пушка?

До този момент заниманията ми с пушки се ограничаваха до ходене по стрелбища и случайни

излети от време на време за зайци. Видях обаче, че сега е моментът чистосърдечно да излъжа.

– Разбира се – смело отговорих аз. – През целия си живот съм бил добре запознат с оръжия.

Възпитаник съм на военно училище.

В известен смисъл това беше вярно и както забелязах, това силно ги впечатли. Изразът "военно

училище" очевидно го навеждаше на мисълта за обучение като това в Уест Поинт.

Старшият офицер от пехотата ме подкрепи с одобрителен поглед и каза нещо на Гарванов, който

повечето време мълчеше. Другите офицери на масата кимнаха одобрително, а дипломатът

енергично заклати глава и възкликна: "Недейте, недейте, нещастни човече".

Д-р Татарчев отново се обърна към мене:

– Господата от комитета като че ли гледат по-благосклонно на вашата молба – каза той. – Има

една чета, водена от Петър Милев, войвода от Неврокопския район, който след няколко дни

тръгва за Македония *10+. Неврокоп се намира в североизточната част на Македония и е близо до

границата, тъй че ако се уморите, няма да е трудно да ви върнат. Но вие разбирате, че това

правите изцяло на ваша отговорност. Не можем да ви отделим хора за голяма охрана. Ако

тръгнете, заминавате като четник, въоръжен като четник и ще се биете като четник! Съгласен ли

сте?

Честно казано, бях приятно изненадан, защото не се осмелявах да се надявам, че ще ме изпратят с

бойна чета. Най-многото, което очаквах, бе едно кратко пътуване през границата с група овчари.

– Съгласен съм – казах аз.

Старшият офицер от пехотата, който засукваше своя извънредно щръкнал мустак, погледна

въпросително д-р Татарчев, набързо му каза нещо и той скочи на крака. Другите офицери го

последваха, а останалите на масата се надигнаха със смях, дипломатът все още клатеше глава.

Само аз бях седнал. Старшият офицер от пехотата вдигна чашата си.

- Да живее! – извика той. – Да живее американският четник!

Така те ме приеха за другар и никога след това нямах повод да съжалявам за това. Противно на

казваното от други, всички, които срещнах, доказаха, че са честни и благонадеждни, а също и

напълно безкористни.

Скоро разбрах, че сред революционерите съществуват разногласия *11+. Едната група, тази, която

първоначално срещнах в ресторант "Балкан", се ръководеше от Гарванов и Матов. Тя поддържаше

едно примиренческо поведение към българското правителство, което се бъркаше в работите на

революционерите, използувайки факта, че са му задължени за това, че им е разрешено да

установят седалището си в България. Тази група бе повече или по-малко в съюз с една трета група,

малобройна, но сплотена, под ръководството на прочутия Борис Сарафов. Без съмнение Сарафов

не бе нищо повече от един платен агент на българското правителство, използуван от княз

Фердинанд като лост за контролиране хода на революцията.

Трябва да се разбере и ще поясня това, че докато българският народ като цяло не търсеше каквато

и да е егоистична изгода от революцията, правителството я считаше единствено като средство за

завладяване на допълнителна територия и власт. За да задоволи собствените си цели

следователно, то се опитваше да ръководи хода на събитията и да ги насочва не в интерес на

Македония, а на България. Групата на Гарванов приемаше, че макар и незадоволително, това е

по-добро от открито несъгласие с правителството.

Втората революционна групировка се предвождаше от касиера на организацията Петър Попарсов,

който служеше като представител на Яне Сандански и Христо Чернопеев – двамата ръководители,

които плениха мис Стоун, неоспоримо най-силните индивидуални водачи на революционерите.

Девизът им бе "Македония за македонците" и твърдо се противопоставяха срещу всякакви опити

за посегателство от страна на българското правителство върху самостоятелността на

организацията.

В края на краищата тия разногласия завършиха с убийството през декември 1907 г. на Сарафов и

Гарванов, извършено от Никола Паница, войвода и един от заместниците на Сандански. Той бе

официалният изпълнител на смъртни присъди на своята група, която твърдо бе решила, че щом

Сарафов и Гарванов действуват срещу най-висшите интереси на Македония, по-добре е да бъдат

отстранени.

Както впоследствие научих, втората революционна групировка известно време енергично се е

противопоставяла на идеята да се изпрати чужденец в Македония и то не за друго, а само за това,

че изпращането ми там се е желаело от Гарванов и неговите привърженици. Но личната среща,

която имах с Петър Попарсов, бе достатъчна, за да го спечеля за моя план. Селянин по рождение

*12+ като всички революционери, той притежаваше значителни умствени способности и скоро

видя предимствата, които ще се прибавят в полза на всички, ако един безпристрастен чужденец

погледнеше революцията отблизо.

Колкото до мене, стигнах до заключението, че въстаническите предводители от всички

групировки неизменно са способни хора, с които човек добре може да се разбере. Почти всички

се бяха издигнали сами и никога не чух някаква враждебна критика към нечий морал, с

изключение на Сарафов. Честно казано, Сарафов имаше в родината си слава на безчестен човек.

Било напълно доказано, че е злоупотребил 100 000 долара организационни средства *13+, една

голяма сума за Балканите, но бандата убийци под негова власт му била толкова предана, че никой

не се осмелил да тръгне срещу него. Той беше и много ценен за княжеското правителство, за да

подпомогне то усилията за изправянето му пред съд.

София гъмжеше от турски тайни агенти и всички видни македонци ходеха въоръжени.

Първоначално открих това по време на един обяд в ресторант "Балкан". Група от нас седеше на

маса, близо до прозорец към улицата, когато едно лице се появи, плътно долепено до стъклото.

Трябва да е стоял там няколко минути преди келнерът, едно македонче на име Филип, да го

забележи. Филип ахна, а паницата фасул, която носеше, падна на пода. Гарванов, който седеше до

мене, пъхна ръка под палтото си и успях да зърна блясъка на стомана. Беше стиснал револвер.

Мигновено лицето се отдръпна. После се изясни, че това е бил просяк, привлечен към прозореца

от видяната храна.

Едно друго приключение, което преживях с Гарванов няколко месеца по-късно, бе по-вълнуващо.

Връщахме се по тъмно от ресторанта и вървяхме към квартирата му. Имаше дървета покрай

улицата, минаваща през старата част на града, и за разлика от повечето улици в София тя беше

тясна и не добре осветена. Внезапно той ме улови за ръката и ми даде знак да замълча, а

едновременно с това бавно извърна главата си встрани, за да може да погледне назад. Последвах

неговия пример. Ясно видяхме някаква сянка, която бързо се изгуби сред дърветата.

– Какво има? – попитах аз бързо.

– Турчин, таен агент – мрачно отговори той. – По-добре ще е да ме оставиш, приятелю. Може да

има и други.

Шпионина обаче повече не видяхме.

Може би ще е добре да отбележа, че революционният комитет е една организация, редовно

избирана от Македонския конгрес, който се свиква всяка година (когато е в състояние да се

изплъзне от турските патрули) в Македония, точно отвъд граничната линия. Последните няколко

години турските тайни агенти са били толкова резултатни, че редовни заседания в Македония са

се оказали невъзможни. Последният конгрес е бил проведен през 1905 г. при доста трудни

условия не заради разцепления в собствените му редове, а заради действията на турските ловни

дружини *14+.

Няколко групи от делегати, тръгнали натам от различни окръзи в Битолски вилает, югозападната

част на Македония, били издебнати и избити от турските войски. Даже Дамян Груев, най-големият

български комита, бе предателски убит на път за този конгрес. Името на Груев ще живее в песните

и разказите дълго, след като турците бъдат изгонени от Европа. Човек, разбира се, не бива да

вярва на всички легенди за един народен герой, но ако една незначителна част от онова, което

неговите съратници разказват, е истина, значи той е обичал приключенията и е достоен да застане

редом с Уилиъм Уолъс и Робин Худ (У. Уолъс - 1272-1305, шотландски герой и патриот; Р. Худ -

легендарен герой в средновековна Англия. - Бел. прев.). Бил е съвършен кавалер, в това не може

да има никакво съмнение.

Неговата малка чета от осем човека се подслонила една нощ в колибата на един гръцки овчар,

някъде из Серските планини. Ако не бил лютият студ, щели да спят на открито, както обикновено

постъпват въстаниците, Те се доверили на гърка, защото в миналото получавал благодеяния от тях

и винаги изтъквал приятелството си, за разлика от повечето свои сънародници, които мразели

българите повече от турците.

Гъркът нагостил четниците с козе мляко и сирене, а когато се приготвили за сън, се измъкнал

навън, като казал, че ще иде да нагледа добитъка. Но през дълбокия сняг се отправил колкото се

може по-бързо към най-близкия турски пост и по изгрев слънце аскерите изскочили от края на

гората и се втурнали към колибата, където лежали Груев и неговите хора. Битката била кратка и

люта.

Дори превъзхождани по численост, четниците пробили турските редици с добре насочени

залпове на манлихерите. След това те се спуснали напред и ожесточено се били с щикове и

револвери. Паднали двама четници, но останалите успели да се измъкнат и боят продължил по

планинските пътеки часове наред. Накрая когато останали само четирима, един куршум ударил

Груев в бедрото. Раната обилно кървяла, но той успявал да ходи и другарите му се молели да им

разреши да останат с него.

Той отказал. Знаел, че за аскера ще бъде лесно да върви по следите, оставени от кървавите

превръзки, и строго наредил на хората си да го оставят и да продължат пътя си към мястото,

където трябвало да се проведе конгресът.

– Нека ме благословят – казал той. – Оставете ми толкова патрони, колкото можете да отделите, и

вървете.

Те тръгнали с плач. Нека се знае, че това е факт, а не измислица.

Два дни по-късно една изцапана с кръв група аскер се довлякла до най-близкия гарнизонен град и

представила на командуващия една торба. В нея била главата на Груев, която според

разбиранията на турците за истинско воюване била изложена на площада, побита на кол. Когато

снегът се стопил, на един планински връх група овчари намерили купчина кокали, близо до

мястото, където другарите на Груев се сбогуаари с него. Скелетът бил почти покрит с празни пачки

от патрони и гилзи. *15+

Много такива случаи ми бяха разказани през трите дни преди отпътуването на четата. Те

спомогнаха да разбера характера на борбата, което не би било възможно, ако не бяха ги

разправяли хора, които са ги преживели.

Няколко дни след вечерята в ресторант "Балкан" Милев, войводата на четата, и Петър Попарсов

ме съпроводиха до едно фотографско ателие на площада пред катедралата, където ми взеха

мярка за четническа униформа, тютюнева на цвят, от плътна и груба тъкан. Куртката бе двуредна,

а панталоните бяха дълги и прилепнали, пристегнати в глезените така, че човек може да носи

върху тях навуща или чорапи за голф.

Освен място за фотографиране, това магазинче беше и военен склад на революционерите. Мазето

бе пълно с оръжие и муниции и оттам фотографът извади една карабина манлихер с прикрепен

към нея щик, след което ми показа нейното действие. Той беше дребен на ръст човек, пъргав,

имаше четинести мустаци и на времето е бил прочут войвода.

Войводата Милев бе прекрасен човек, въпреки че в цивилни дрехи донякъде разочароваше.

Отпуснатата му тромава фигура с увиснали панталони и зле скроена куртка не го представяше в

най-благоприятна светлина, но разрошената му буйна червеникава коса, рунтавата му брада и

очите, които винаги весело примигваха, бяха дори по-ценни от недостатъка. А в бойните дрехи

той изглеждаше великолепно.

Тогава се виждаше, че е просто една грамада мускули и здрави кости, подвижен като тигър. В

действителност за неговото телосложение той бе най-силният човек, когото някога съм познавал.

С изключение на онзи великан, куриера Никола, в неговия район нямаше човек, който да го

повали при борба, а борбата е спорт, където българите са познавачи. И на последно млсто, Милев

беше двадесет и седемгодишен, но изглеждаше по-възрастен. Воювал откакто бе станал на

двадесет, в продължение на седемте години като командир той си бе извоювал добро име.

Навсякъде чувах, че неговият район е един от най-добре организираните в Македония.

Бележки

7. Вероятно става дума за войводата Никола Дечев, роден през 1880 г. в Стара Загора и загинал през

септември 1903 г. край с. Лукорско, Кратовско. Сведенията обаче са явно преувеличени.

8. Борис Сарафов (от с. Либяхово – Илинден, Гоцеделчевско) и Иван Гарванов (от Стара Загора) са убити на

28 ноември 1907 г. по присъда, издадена на Серския окръжен революционен комитет начело с Яне

Сандански. Изпълнител на присъдата е Тодор Паница (а не Никола, както неправилно е посочено в книгата),

роден в Оряхово, по-късно войвода в Драмско.

9. Петко Пенчев (от Варна) издава нелегален хектографиран вестник "Революция". Излиза през 1906 г. в

Щипско.

10. Петър Иванов Милев е роден в с. Косача, Радомирско. До и по време на въстанието през 1903 г. е четник

при Яне Сандански. След това става войвода в Неврокопска революционна околия, привърженик на

Сандански. Убит през нощта на 9 срещу 10 юли 1908 г. в с. Ковачевица, Неврокопско, от противници в

револоционното движение. Заедно с него са убити четниците Петър Янакиев (Янков) от Горна Оряховица,

Коцо Душков Мърваков от с. Зърнево, Костадин (Коце) Тодоров Мардев от с. Каракьой и Никола Узунов от с.

Ковачевица. В книгата те са Хубавия Петър, Костадин Маворок, помощник-войводата Коце и куриерът

Никола.

Убийството е извършено от четата на Костадин Иванов Дробенов от с. Търлис, Неврокопско, бивш

привърженик па Сандански, но след това преминал на странатана неговите противници.

11. Групите, за които говори авторът, са оформилите се след Илинденско-Преображенското въстание

течения в освободителното движение: десница начело с Христо Матов и Иван Гарванов, към която се

присъединяват привържениците на Б. Сарафов, и левица начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев.

12. Петър Попарсов е роден в с. Богомила, Велешко. Той е един от основателите на ВМОРО в Солун в края на

1893 г. и автор на първия устав на организацията. През 1897 г. по време на Винишката афера е арестуван и

изпратен на заточенне в Подрумкале (Маля Азия). На общия Рилски конгрес през 1905 г. е избран в

Задграничното представителство на организацията. Симпатизира на дейците от левицата в

освободителното движение.

13. Оценките за Борис Сарафов са противоречиви. Обвиненията за злоупотреба с организационни средства

идват от времето, когато е председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Те се отправят

срещу него през 1901 г. от противниците му в легалната организация начело с ген Иван Цончев. Проверките

в архива на Върховния комитет не потвърждават обвиненията, но слуховете за извършени злоупотреби

остават.

14. През октомври 1905 г. в Рилския манастир, на територията на свободна България, се провежда първият

общ конгрес на революционната организация след Илинденско-Преображенското въстание, известен като

Рилски конгрес на ВМОРО. Разглеждат се широк кръг от въпроси, свързани с миналата и предстоящата

дейност на организацията, нейното устройство и управление, отношението й към чуждите пропаганди и пр.

Конгресът приема нов устав и правилници, в които залягат принципите на демократизма и

децентрализацията, застъпвани от левицата в движението. За членове на Централния комитет са избрани

Дамян Груев, Пере Тошев и Тодор Попантов, а в Задграничното представителство - Гьорче Петров, Димитър

Стефанов и Петър Попарсов.

Писаното от Смит по-надолу се отнася за опита за свикване на втори общ конгрес през следващата година. В

действителност той се провежда през пролетта на 1908 г. в Кюстендилско и е известен като Кюстендилски

конгрес на ВМОРО.

15. Сведенията за смъртта на Дамян Груев не са предадени точно. Ето подробностите:

На път за България, за да вземе участие във втория общ конгрес на ВМОРО, който трябвало да се състои в

края на годината, на 9 декември 1906 г. вечерта Груев с чета от няколко души пристига в с. Русиново,

Малешевско. Заедно с трима четници – Сандо Китанов, Георги Думчев – Карчо и Григор Попстоянов, и

куриера (войвода на селската чета) Иван Белчев отсядат в къщата на един от селските първенци на име

Димитър Алагьозов. Останалите четници се настаняват в друга къща. На следващия ден, неделя преди обед,

докато Алагьозов със семейството си е на черква, Груев и другарите му са открити от турци. Започва

престрелка, в която се намесва и намиращият се в селото турски караул.

При опита на революционерите да се измъкнат, двама от тях – Сандо Китанов и Гр. Попстоянов, са убити

пред прага на къщата. Груев и Карчо, макар и ранени, успяват да излязат извън селото. Пресрещат ги други

войници. Изскубват се и от тях и се отправят към връх Петлец. Там и намират смъртта си. На другия ден след

сражението турските власти разрешават на селяните да погребат убитите. След това идват представители на

властта от Пехчево и нареждат да се изровят погребаните и да се фотографират. Тогава се установява, че

между убитите е в Даме Груев. Останалите четници и Ив. Белчев се спасяват.

Потегляне на четата

Една сутрин в началото на септември, преди да е изгряло слънцето, Милев и аз се отправихме към

софийската гара, където си купихме билети за Татар Пазарджик. Там между другото са местата на

кланетата, стоварили върху главите на султана и на Дизраели гнева на Гладстон и причниили

косвено намесата на Русия. Тъй като все още бяхме на българска територия, носехме цивилно

облекло. Оръжията и мунициите бяха изпратени преди това с влак. Несъмнено българските власти

бяха осведомени за пратката, но линията им на поведение бе да си затварят очите пред

действията на четите, стига те да пазят известна тайна.

Както вече имах повод да отбележа, българските влакове са бавни и стана обяд, докато

пристигнем в Татар Пазарджик, град по средата на пътя за Пловдив. На гарата бяхме посрещнати

от кмета на града, добър революционер и комита в своята младост, който обядва с нас. Смятам, че

обикновено изразът "обядвам с някого" предполага ядене с известни достойнства. Нека не

изглежда, че приемам онова, което е невярно. Хотелът в Татар Пазарджик не бе особено

хигиенично място. Няколко прасета и една коза, да не говорим за кокошките, влизаха и излизаха

от кафенето по време на яденето и търсеха остатъци от храна между краката ни. Тъй като моите

приятели като че ли не обръщаха внимание на това, аз започнах да се преструвам, че също се

чувствувам удобно, но не можех да не се възмутя от смушаващото появление в скута ми на една

свинска глава. След това синът на собственика бе оставен до вратата, за да държи прасетата извън

помещението.

В два часа потеглихме отново, като се качихме на нещо, което тук наричат файтон. Приличаше на

нашата лека двуместна карета. За да стигнем до село Лъджене, близо до границата, трябваше да

преминем прохода Абадан, пресичащ едва планинска верига. Тази част на България до голяма

степен не е почувствуяала облекчаващия допир на цивилизацията и пътищата са просто ужасни.

Предназначени са за волски каруци и рядко предоставят възможност за бързо пътуване. И което е

по-лошо, в планината те без съмнение крият опасности.

И все пак въпреки естественото желание на потърпевшия да критикува, справедливостта изисква

да се каже, че българските инженери всяка година правят всичко по силите си да оправят тия

недостатъци. А когато човек е донякъде запознат с турските пътища, няма да е склонен да одумва

българските.

Природата беше прекрасна – необитаема и сурова. Пътят вървеше по самия проход, придържаше

се към него и често едва осигуряваше безопасността. Той многократно пресичаше рекичката,

която стремително течеше по дъното, а солидната конструкция на мостовете, които често

прехвърляха буйния поток, доказваше колко опасно може да бъде при наводнение. Високо горе,

издигащи се вертикално, се извисяваха планинските грамади, мити и изровени от снеговете, а

склоновете им бяха покрити с буйно израснали ели.

Непрестанно трябваше да слизаме от конете, за да могат да си починат. На два пъти спирахме в

крайпътни ханове за по едно тъничко червено винце и яхния, струващи 20 или 30 стотинки, равно

на 4 – 6 цента. Понякога, като наближавахме завой, където ръбеста скала, стърчаща напред,

изцяло скриваше онова, което идваше отсреща, някакъв вик отекваше през дефилето и в силен

галоп се появяваше на мършаво планинско конче куриер, който размахвайки камшик, едва се

разминаваше с файтона и се изгубваше надолу по пътя.

Понякога пък, след като в тръс преминавахме някой от тия неочаквани завои, изведнъж се

озовавахме забъркани сред група запрели и напрягащи се волове, 20 или 30 на брой, впрегнати

само в една скърцаща кола с дървени колела, заседнала в някаква яма. Неведнъж нашият

файтонджия почти бе пробождан от животински рог, но това изглеждаше не го безпокоеше много.

Ако другият файтонджия или пастир се случеше християнин, и двамата се разсмиваха. Но ако бе

помак, както наричат българомохамеданите, разменяха си многозначителни думи.

Това бе едно неудобно пътуване. Струваше си обаче всичките неприятности и безпокойства. Горе

в планината бяхме, ако не в друг свят, то със сигурност на друг континент. Всички хора бяха

облечени в оригиналните носии на българските селяни. Покрай нас върволичеха мулета, гонени от

кобили със звънци на шията и яздени от дългурести дървари. Имаше и помаци, мургави на вид,

облечени в ярки цветове и носещи сребърни обици и широки панталони, стегнати в глезените.

Изглеждаха неприятно и докато крачеха тежко редом със своите волски каруци, навъсени и

отблъскващши, повечето от тях с широки и мръсни тюрбани, човек се радваше, че не е сам.

Освен помаците имаше и цигани, пръснати в изобилие из балканските земи. Те са диви,

тъмнокожи и с лоша слава. По пътищата е разпространена поговорката, че "честен човек не

лагерува близо до циганин или помак". Видяхме няколко енорийски свещеници и монаси от

планинските манастири с черни одежди и високи шапки, които яздеха дребни кончета, а краката

им почти достигаха земята.

На свечеряване приближихме най-високата част на прохода и в подножието на последния склон

файтонджията ни заяви, че ако искаме да стигнем Лъджене, преди да е съмнало, ще трябва да

дадем на конете почивка. Тъй че слязохме и тръгнахме да вървим по тясна пътека, която се виеше

нагоре по планинския склон и стигаше до върха. Далече под нас файтонът пълзеше по пътя.

Напред се простираха необятни планини, а слънцето залязваше зад тях в чудно съчетание от

цветове. Тъмночервени, розови, оранжеви и виолетови, лъчите сякаш разпалваха гората, докато

целият пейзаж с назъбени върхове на хоризонта биваше обхванат от пламъци.

Когато файтонът пристигна, подновихме пътуването. В по-ниските долове започваше да се стъмва

и преминахме покрай много лагери от дървени фургони, сгушени на подходящи места из

хълмовете. Весело пламтяха огньове, зли кучета изтичваха, за да лаят срещу нас, и доловихме

гласове, изпълняващи в хор някаква циганска песен, които трепереха с неукротимите страсти на

Изтока и едва уловимо внушаваха мирис на пушек и преживяне на добитък.

Около единадесет часа се натъкнахме на сравнително добър коларски път и след няколко минути

навлязохме в Лъджене. Там, както и в Татар Пазарджик, представителни граждани едва не ни

посрещнаха с официални приветствия. В същност, знае се, че Лъджене е гнездо на

революционери, като се започне от кмета и общината, та чак до най-малкото пеленаче. Тук е

обичайното място за спиране на четите, които навлизат в Македония по източния канал, и както от

само себе си се разбира, целият град знаеше за какво и ние сме там.

На другия ден след закуска, която в провинциална България се състои от руски чай, хляб и сирене,

членовете на четата се качиха в една стая на втория етаж, за да пълнят торбички с пачки патрони.

Скринът, леглата и подът бяха покрити с пушки, револвери, патрондаши и униформи. По-голямата

част от сутринта бе прекарана в пълнене на тия торбички и изпробване на пушки, като известно

време всичко се вършеше при отворена врата. Един офицер от армията, чиято стая бе в другия

край на коридора, погледна вътре веднъж и продължи пътя си. Не каза нищо, но ми се стори, че

видях клепачите му леко да трепват по посока на вратата. За всеки случай един четник стана и я

затвори.

Според първоначалните планове трябваше да тръгнем тази нощ, но тъй като Василев, пунктовият

началник на революционерите в района, не бил в състояние да осигури товарен кон за целия

багаж, бяхме заставени да изчакаме един ден. В сутрешните часове пристигнаха и останалите

четници. Бяха общо дванадесет души: Никола, наричан Куриера, и Андрей – и двамата помощник-

войводи; Коце, строен човек с жълтеникавочервена коса и талия като на момиче; Петър и Джони –

и двамата чудати комити. Джони имаше и българско име, но то бе неразбираемо за мене. Тъй че с

голямо взаимно удовлетворение постигнахме съгласие да го наричам Джони. Казах му, че това е

почетна титла в Америка. Имаше и няколко други, чиито имена не помня, но не бива да забравям

Тодор.

Той за първи път щеше да е комита, а още нямаше 18 години. Усмивката не слизаше от лицето му

и бе благотворно успокоителна. Често пъти след тежък поход или напрегната битка момчешката

усмивка на Тодор вдъхваше на всички смелост и решителност. Той кипеше от живот и не знаеше

какво е умора, дори когато тя ясно личеше по младото лице и очите му се взираха празни. Няма

да забравя как пристигна в хотел "Македония" с един стар и раздрънкан файтон, седнал до майка

си. Жена със спартанска външност, чийто вид говореше, че би могла да бъде родена в Масачузетс.

В присъствието на всички ни тя строго се сбогува с Тодор и го повери на Милев, като му заръча да

го направи добър боец. След като стисна ръцете на Милев и останалите (мене тя благослови,

защото бях чужденец и се интересувах от нейния народ), тя се качи отново във файтона и

неподвижна, с изправена стойка се изгуби в облак от прах. Никога повече не я видях и не зная

дали тя отново е видяла своя син.

Двата дни, прекарани в Лъджене, бяха посветени на уреждане подробностите, свързани с похода.

През по-голямата част от времето Василев бе с нас. Той беше учител и македонски бежанец, умен

човек и по-европеизиран, отколкото повечето свои приятели. Ние наминахме у тях и се

запознахме с неговата жена и сестра, които както изисква вежливостта в провинцията, ни

поднесоха турско кафе и сладко от череши.

Същата сутрин посетихме една аптека, където с учудване хвърлих поглед към няколко белязани с

червени кръстове книжни пакети, които се приготвяха за Милев. Той забеляза изненадата ми и се

усмихна.

– Арсен – каза той. – В случай, че турците ни хванат. Имам пакетчета за всички четници. Не е

приятно да те заловят турците.

Вероятно изглеждах малко изненадан. Това бе евентуалност, неангажирала моето внимание.

Чувал бях, че обикновено революционерите носят със себе си отрова, защото се смяташе, че

турците имат навика да измъчват пленниците, но винаги съм бил склонен да отхвърля тези

приказки като пълна безсмислица. Милев открито се изсмя на изразената от мене погнуса и

продължи.

– Разбирате ли, необходимо е. Турците ни изтезават винаги, когато ни хванат живи, и четниците

имат заповед да пазят последния патрон в револверите за себе си. Но понякога те забравят или

пък нямат край себе си оръжие и тогава имат на разположение отровата. Бива, нали? По-добре е,

отколкото да те измъчват.

Свих рамене и трябва да си призная, че изминаха няколко часа, докато се съвзема от особеното

чувство, че ми се повдига. За самоубийство, дори когато е наложено, не е приятно да се

размишлява.

Тази нощ всичко бе готово. Осигурен беше и кон, собственост на един македонски горски

работник на име Борис, воювал в голямото въстание през 1903 г., заловен и изтезаван от турците.

Той се радваше да отвърне с удар на своите врагове.

Тъкмо преди да потеглим, се случи нещо доста смешно. Георги, съдържателят на хана, гордо

доведе пред мене двама души, които говорели английски. Единият се казваше Атанас и заяви, че

е работил като кондуктор на трамвай в Ню Хейвън. Първото нещо, което ме попита, бе за

резултата от последния футболен мач между Йейл и Принстън (Йейл - университет в Ню Хейвън,

щата Кънектикът; Принстън - име на университет в щата Ню Джърси. - Бел. прев.). Каза ми, че ги е

видял веднъж да играят. Атанас бил голям привърженик на "сините" (Любимият цвят на Йейлския

университет) и се постара да изпее в кафенето любимата песен на отбора. Вторият човек бе

научил езика в американското мисионерско училище в гр. Самоков.

До девет часа всички облякоха униформите и взеха оръжието и снаряжението в ръка.

Снаряжението на един македонски четник е предназначено главно за водене на бой, бой

решителен и продължителен. Удобството се смята изцяло за нещо второстепенно. Имахме на себе

си два ката долни дрехи, едните дебели и вълнени, другите леки и памучни, непосредствено

върху кожата. С падането на нощта в планината става много студено и вълненото бельо е

абсолютно необходимо за предпазване от измръзване.

Всеки носеше патрондаж с муниции за 150 пълнения на пушката, пояс с патрони за 50 пълнения

на револвера, френски барабанлия със седем патрона и карабина манлихер с нож. Револверите

висяха на една връв около врата, тъй че при ръкопашен бой човек можеше да пусне оръжието и с

двете ръце да се хване за ножа. Системата да се раздават на хората доброкачествени револвери и

пушки действува много добре. Неведнъж четници са преодолявали превъзхождащи ги турски

войски, единствено защото имат в запас седем сигурни изстрела.

В конюшнята на хана Никола и Борис приготвяха денковете, за да ги качат на коня. В тях имаше

някои необходими хирургически инструменти и медикаменти, допълнително боеприпаси, още

няколко револвера, купчина литература за разпространение из македонските села, електрическа

батерия за възпламеняване на мини и достатъчно храна за четири или пет дни.

Четата се бе събрала на горния етаж в една голяма стая и се сбогуваше с някои от селяните. От

уважение към офицерите, които се хранеха долу, разговорът се водеше шепнешком. Особеното

напрежение, което винаги предшествува някое важно начинание, се усещаше във въздуха.

Мъжете опипваха своите раници, наместваха наметалата и припрени непрекъснато разговаряха.

На прага стоеше агне, любимец на съдържателя, което щом имаше възможност, отмъкваше хляб

от раниците ни.

Струва ми се, че кметът шепнешком се сбогуваше, когато влезе келнер, чиито ръце бяха пълни с

високи бутилки българска бира. Бяха раздадени чаши и образувахме неправилен кръг, някои

седнали по леглата, други на столове. Светлината от мъждукащите газени лампи танцуваше върху

дулата на пушките, по брадясалите лица и дългите коси на мъжете, и блестеше през чашите,

докато те се вдигаха в отговор на приглушената наздравица "Да живее Македония!" Тихото им

звънтене бе единственият шум.

– Хайде! Тръгваме! – каза Милев, като остави чашата и с опакото на ръката избърса брадата си.

През тъмното преддверие се промъкнахме на двора, ярко осветен от звездите и кръглата луна.

Когато Тодор се появи на прага, той се усмихваше, а в този момент отвътре се чу някакво

трополене. Миг след това един здрав селянин с премятане през глава се стовари долу, след като

бил силно ударен от агнето на Георги, което желаейки да премине, го бе блъснало встрани. В

същия момент светлината в стаята на офицера в дъното на коридора угасна. Ако го бяха извикали

да докладва, той би могъл да се закълне, че е бил в леглото, когато четата на Милев е отпътувала.

Портата на двора се отвори със скърцане и Борис изведе мулето навън. Последва го Никола, който

щеше да е водач при преминаването на границата. Следващите бяхме Милев и аз. Докато се

изнизвахме в колона по един, селяните се натрупаха, за да ни стиснат ръцете.

На лунна светлина пътят се разстилаше пред нас като парче бяла лента. Понякога меките лъчи

биваха улавяни и отразявани от къс стомана, но повечето време се мяркаха само плъзгащи се

сенки, които показваха, че по княжеското шосе от Лъджене за Баня *16+ се придвижват хора.

При кръстопътя на около километър от селото Василев и Георги се сбогуваха с цялата колона, като

се спираха при всеки и тържествено го целуваха по бузата. Обикновено българите не разкриват

чувствата си и затова малката церемония впечатляваше. Докато успявахме да ги виждаме, те все

стояха на кръстопътя, две мънички черни точки в амфитеатъра на долината, където планините се

извисяват край тях.

Бележки

16. Село Баня или Баня Чепинска, по-късно Чепино, което заедно с Лъджене и Каменица от 1948 г. образуват

Велинград.

Към границата

Недалеч от мястото, където Василев и Георги се сбогуваха с нас, се отклонихме от главния път и

тръгнахме по тясна пътека за овце, която лъкатушеше през нивите по посока към планините.

Половинчасов бърз ход ни доведе до подножието им, а цялата долина се разстилаше пред нас

като на длан. Тук-там по склоновете се виждаха къщи, заедно с обори и навеси наоколо, като

всяка група постройки бе разположена в собствено дворно място. От тези дворове в хор се

надигна сърдит лай на кучета. Из цялата долина на Баня сякаш лаеха хиляди, а врявата отново и

отново отекваше в хълмовете.

Все още непривикнал с тая напаст на Близкия Изток, не можех да разбера защо намиращият се

само на няколко мили оттук гарнизон в Лъджене не се впуска по въображаемата следа на някакво

турско нападение. Но на Балканите човек свиква с кучетата. С течение на времето той започва да

разбира, че единственият враг, от който трябва да се страхува един чужденец в България, е

селското псе, дори когато човек е в състояние да спи, докато те вият.

Понякога пътеката минаваше покрай задната част на дворовете и можехме отвисоко да

погледнем отвъд стените и да видим лежащия в ограденото място добитък. Хората отвътре трябва

да са знаели, че минават непознати, но не даваха никакъв знак, че са усетили нещо. Всички

българи бяха сигурни хора, предварително уведомени, че четата ще потегли тази нощ. Пътеката

непрекъснато се изкачваше, а съответно и движението ставаше по-трудно. Когато не минаваше

през меката пръст на изораните ниви под ъгъл четиридесет и пет градуса, тя пресичаше скалистия

терен на склона.

По едно време срещнахме овчар, който с мъка се спускаше надолу към селото в равнината, за да

съобщи на доктора, че негов другар лежи болен в малка колиба далеч в планината. Размениха се

по няколко думи и той продължи пътя си. Първият час от похода не бе тежък, но постепенно

товарът с мунициите, оръжието и дебелото облекло се отразиха на групата. Краката ми,

несвикнали с необработената кожа на цървулите, ужасно ме боляха и никой не съжаляваше,

когато Никола ни отведе до някаква ливада край един планински поток и по колоната се предаде

нареждането, че ще почиваме до изгрев слънце. Беше ясно обаче, че изгревът не е много далеч,

съдейки по слабата сива светлина, пълзяща по небето на изток.

Мъжете се отпуснаха на земята, но първо се погрижиха да постелят водонепромокаемите

наметала, тъй като бе паднала роса. Всички бяхме загрети от продължителното ходене, но само

след пет минути премръзнахме изцяло от сухия студ на планинския въздух. Известно време

треперехме мълчаливо, след което Тодор и аз потърсихме коритото на потока, където имаше

плавей в изобилие. Щом събрахме предостатъчно, потърсихме помощта на някои от четниците и

съвсем скоро пламтеше хубав огън. Опасност нямаше, тъй като все още до границата имаше

няколко километра.

Затоплени от блясъка на горящия плавей, увихме се в наметалата и легнахме с крака към

пламъците. Мнозина не можеха да заспят, защото в момента, когато слънцето се появи над

планинските върхове, бе дадена заповед за тръгване. На никоя страна не се нрави въоръжени

хора да се виждат през деня по нейните шосета. След като вървяхме километър и нещо по пътя,

навлязохме в едно дефиле, представляващо огромна пукнатина в сърцето на планините, които се

издигаха от двете му страни в обичайната си тъмнозелена премяна от балканска ела. Отвъд на

едно разклонение в дефилето се натъкнахме на няколко колиби, изградени от камък и дърво по

двата бряга на потока, който се спускаше край пътя. Един циркуляр стоеше неизползуван под

някакъв навес и само шумоленето на водата, течаща някъде отгоре по сложна мрежа от улеи,

нарушаване дълбокото спокойствие на това уединено място. За първи път разбрах, че днес е

неделя.

Един дървар, с едри крайници, загорял от слънцето и с честно лице се изправи, след като се изми

в някакво вирче, и ни поздрави с неприкрита любезност.

А сега позволете ми да кажа нещо за българина, нещо, което научих от личните си и

непосредствени контакти. Той е прям, скромен и пестелив. Не е човек на многото приказки.

Никога не говори, когато приказките са излишни. Към непознати е склонен да бъде плах и

стеснителен и вероятно това е причината някои хора да го обвиняват в недодяланост. В Европа от

дълги години казват, че ако дадеш на българина парче земя, той за по-малко от година ще я

превърне в розова градина, но ако дадеш същата земя на един черногорец, в края на годината тя

ще бъде такава, каквато е била и в началото. Обаче, продължава поговорката, в гостната стая един

черногорец запазва самообладание и се чувствува като у дома си, а българинът не знае какво да

прави. Според мене това е чиста клевета. Не видях обикновен български селянин, който да не

притежава една вродена вежливост, способна да засрами изисканите маниери, при това

изкуствени, на един Честърфийлд. (Става дума за четвъртия граф на Честърфийлд (1694 – 1773),

известен с изисканото си държане. – Бел. прев.)

Към човека до вирчето незабавно се приближиха други двама, всички с характерното за

балканските дървари облекло – навуща до коленете, цървули от необработена кожа и страшни на

вид барабанлии, втъкнати в поясите. И тримата били комити по време на въстанието през 1903 г.,

а лагерът им бе една от спирките на "нелегалната железница", водеща към Македония по

североизточния канал, за който вече говорих. Поздравиха ни с простодушно, но сърдечно

доброжелателство и настояха да се настаним на техните легла. На обяд сготвиха вкусна гозба,

състояща се от фасул от обикновения бостънски вид и свинско месо, с една-две глави лук и

няколко чушки, за да допълнят приятния вкус. Това, заедно с черния хляб и бучките захар, осигури

богата трапеза за четниците.

Към пет часа, или около залез слънце, потеглихме отново. Смяташе се за неразумно

използуването на главното шосе, минаващо през дефилето, тъй че четата се отклони към едно

сухо дере и тръгна по безлюден и по-тежък път, който се придържаше високо горе в планинските

склонове. При тия обстоятелства конят бе най-щастливият член на групата. Изглежда нищо не го

плашеше, а когато стигнеше до някоя рекичка, никога не си даваше труд да подбере подходящи

камъни за стъпване или пък повалени стволове на дървета. Пътеката пълзеше ту по най-ниските

части, ту по ръба на някоя урва. Веднъж, хвърляйки поглед вляво, видях само на една крачка

встрани от мене празно пространство, спускащо се право надолу на дълбочина 500 стъпки.

По-нататък стигнахме до ручей, широк 30 стъпки, през който бе прехвърлен ствол на дърво,

вероятно с диаметър от около 10 см. Прекосихме в редица, като се държахме за ръцете. Падането

върху осеяното с камъни корито щеше да е много неприятно. Гледахме коня, който ни

предизвикваше с блаженото си пляскане из плитчините. Начело Никола неуморимо вървеше

напред и с безпогрешен инстинкт следваше пътя в тъмнината. Понякога някой се препъваше о

разклатил се камък и той политаше с трясък надолу по стръмнината, спирайки далеч някъде из

клисурата. Усилията ни изтощаваха и десетминутните почивки за поемане на дъх, давани на

интервали от около час, неизменно бяха добре дошли.

Някъде към полунощ изведнъж излязохме от една мрачна клисура, толкова тясна, че елите,

извиващи се отгоре, я покриваха изцяло, и се озовахме в долина във форма на бутилка, която

блестеше на меката лунна светлнна. Същият поток, който видяхие край лагера за сечене и

извозване на дърва, течеше разпенен по средата на тая долина, а на двата му бряга се издигаше

друг лагер.

Не е безопасно да се приближава къща на българската граница без предупреждение и затова

войводата нададе силен вик. От един прозорец заблещука светлина и няколко мъже с пушки и

револвери в ръце се появиха по вратите. Те ни дадоха знак, а Милев извика още веднъж, за да им

каже кои сме. Тогава един от тях излезе напред.

Тялото му бе изправено като на млад човек, но вървеше подобно на някой частично парализиран,

а когато приближи, видях, че по лицето му е изписана мъка и занемарените му рошави коси бяха

изцяло обелели, което не се дължеше на лунната светлина Изглеждаше възрастен, много

възрастен човек, но в очите му блестеше огън, който издаваше съществуването на младежки дух,

гласът му бе ясен и силен.

Спас Харизанов, това бе името му, сърдечно ни поздрави със същата естествена вежливост на

тримата дървари от първия лагер и ви покани да се настаним в неговата колиба, защото е най-

голяма. В огнището бяха струпани дърва, притеглиха се ниски столчета, а бутилката коняк тръгна

от ръка на ръка. Дойдоха още хора, насядаха и разговорът продължи почти до разсъмване.

Говореха за миналото на борбата, за великите мъже, които бяха седели в тази дървена колиба на

път за разкъсваната от борби Македония, откъдето някои никога не се завърнали, за водените

битки и песните, които бяха пели.

Бяха споменати имена, пред които благоговееха хората на Балканите – Делчев, Груев, Сандански,

Чернопеев, Татарчев, Попов и поп Христов – воюващият свещеник. След това пяха революционни

песни – тъжната "Песен на четниците" и вълнуващия "Македонски марш".

На разсъмване се хвърлихме върху грубите легла и прашивия под, за да поспим, колкото можем.

Половината колиба бе преотстъпена за кравешки обор, разделен от всекидневната стая с

междинна преграда, която имаше портал без врата. Мястото не беше съвсем удобно или

хигиенично, но приспособимостта често е необходима добродетел.

Когато се събудих, Спас Харизанов седеше на стъпалото пред вратата и замесваше хляб върху

една изпоплескана дъска. Той ми се усмихна и посочи потока, който течеше на няколко крачки от

прага. Това бе чудесна възможност за една баня и чувствувах, че не трябва да я пропускам, след

като в София бях строго информиран, че в Македония турците не дават на четниците време да се

измият. Докато се върнах, закуската беше готова. Менюто може би представлява интерес. Човек

можеше да си вземе от неизбежния черен хляб, сбит и много клисав, бучки захар, чушки и яйца,

последните два деликатеса или сурови и предлагани поотделно, или запържени заедно.

След закуска четниците седнаха пред колибата и пушеха или стреляха по мишена на склона отвъд

ручея. Спас Харизанов галеше с ръка затвора на една манлихера и говореше с очи, вперени в

сините планински върхове на македонската граница, ясно очертани в чистия въздух. Край него

седяха четниците и грубите дървари и планинци, всеки затъкнал в пояса си дългобоен пистолет,

който е другар за всеки обитател на пограничните райони на Балканите – област, където

граничните спорове са внезапни, свършват бързо и пак толкова бързо се забравят.

– Не – бавно каза той, – аз не съм стар човек, господине. Аз съм човек, за когото в равнината щяха

да кажат, че е млад, но животът в планината ме е състарил. И съм преживял много несгоди. Имах

много синове, мои родни, а в Македония, в блага Македония, отвъд хълмовете имах жена, най-

хубавата девойка в нашето село, но сега от всички тях имам само него.

Той посочи шестнадесетгодишното момче до себе си, облечено с дебели планински дрехи, чието

лице бе сериозно.

Думите на стария човек се отронваха като ясни камбанни звуци, изпълнени с патос и някаква

груба поезия, която изглеждаше първична.

– Бяхме щастливи в нашето село, преди да дойдат дните на 1903 г. – продължи той. – Вижте, аз не

станах комита, тъй като имах семейство, а в такива случаи подобава на младите да воюват. И тъй,

изпратих най-големия си син при Борис Сарафов, при бай Борис Дългокосия. Нищо не беше казано

за момчето, но по някакъв начин, не знам как, освен да е излязло от устата на някое гръцко псе,

дяволско изчадие, каквито са всички гърци, съобщили на пашата, че нашето село е подпомагало

четниците.

В неделя, докато бяхме на църквата, ни нападнаха два въоръжени с планински оръдия батальона

и убиха много, без да имат милост към някого. Пуснаха също и една орда башибозуци, които

плячкосаха домовете и не щадяха дори жените и децата. Убиваха всеки, когото виждаха пред себе

си – убиха дядо ми, който щеше да бъде на осемдесет години, и малкия ми Петър, все още

пеленаче. Хвърлиха го в пламъците, господине, и когато майка му, но вие не бива да знаете това,

господине. Може би сам ще се уверите. Ако е рекъл бог, така ще е най-добре. Но аз не мога да

разказвам, господине. Ще извините стария човек, не, аз забравих, не съм толкова стар, на средна

възраст съм. Така и казах на чиновника, записващ за военна служба, когато мина оттук за

последен път. Моето място в ротата ще е до Иван. Той се усмихна, поставяйки ръка върху рамото

на момчето.

– Да – каза той, донякъде сам на себе си, – България няма да остане винаги спокойна. Ще дойде

денят, ще дойде денят, когато тия злодеи ще си идат.

Настъпи мълчание.

– Но какво ти направиха на теб? – попитах аз.

Свирепо се оголиха венците му, една грозна усмивка, след което той вдигна ръце нагоре. Господи!

Хора ли бяха сторили това!?

– Ето какво ми сториха – каза той и сякаш изпитваше детинско удоволствие от ужасения ми

поглед. – Ето. С ножове ми отрязаха показалците на ръцете и краката, и прерязаха жилите в

китките и глезените не така, че да кървят артериите и да умра, а така, че да не мога да се движа и

работя добре. След това башибозуците ме взеха с още няколко други, които стенеха, и набиха

пламтящи борови клечки под ноктите ни. И днес още можете да видите дупките, господине. Не

бихте ли погледнали? Добре тогава.

Той сви рамене, втренчил поглед в синкавия контур на планините.

– Извинете ме, господине – каза той, като се изправяше на крака, – трябва да изпека хляба.

Близо до границата

В българските райони, граничещи с Македония, често се води тайна война между планинците-

християни и помаците. Те се отнасят едни към други с взаимна омраза. Християните разказват

ужасни истории за жестокостта и лукавството на своите врагове и не вярват, че един помак може

да има добри намерения. От друга страна, помаците също се защищават и твърдят, че са

тормозени и потискани – мъченици на религиозните си убеждения.

Истинската причина за зложелателство е различната вяра, която кара помаците да застават на

турска страна при всеки граничен спор и да шпионират македонските бунтовници, да се докарват

пред офицерите от турските поделения, предавайки информация, придобита в българската част

на планините. В замяна на тези услуги турските власти си затварят очите пред нарушения на

митническите разпоредби, а за оказана наистина голяма помощ награждават шпионите

материално. Помаците като повечето други хора вярват, че трябва да се възползуват от добрите

възможности, щом срещнат по пътя си такива и, общо казано, всеки един от тях е контрабандист,

когато му се отдаде такава възможност. Бих искал да бъда справедлив към тях, но трябва да

призная, че дори и да не заслужават всички отправени към тях обвинения от християнските им

братя, те са неприятни хора.

С помощта на обясненията от предишните редове не е трудно да се разберат смесените чувства на

недоверие и страх, обзели четниците, когато по обяд забелязаха помашки керван със стока да се

спуска надолу по склона срещу колибата на Спас Харизанов. Съществува ярка оригиналност в

облеклото на българомохамеданите и цялата планина бе оживена от блестящите цветове на

пояси, тюрбани и горни дрехи. Във всеки пояс блестяха наредени редица револвери и дълги

ножове. В същото време забелязах, че всички четници бяха изнесли своите пушки от колибата и

бяха напълно въоръжени. Най-малкото – помаците са непоправими крадци.

По-късно следобед, когато изядохме и последния американски компот от боровинки, сварен от

мене за най-голямо удоволствие на четниците, един от помаците се приближи към нашата

колиба. Той вървеше с гъвкавите и непринудени движения на планинец и от отсрещния бряг на

млакия поток небрежно ни махна. Стъпвайки на дървения мост обаче, ръката му пак така

небрежно се приближи до дръжката на барабанлията, втъкнат в пояса му.

– Добър ви ден, приятели – извика той.

Четниците кимнаха едва, а войводата отговори на неговия поздрав. Дърварите почти не му

обърнаха внимание. Те знаеха какво може да се очаква от техните съседи-помаци в случай на

турско нападение. Помакът, висок и подвижен човек, все така небрежно се намести върху един

дънер и заопипва връзките на цървулите си.

– Хубаво е времето, приятели – отбеляза той.

– Да – отговори Милев и си сви цигара.

– Дълго ли сте вървели? – поинтересува се помакът.

– Няколко километра – каза Милев.

Помакът замълча и тъй като никой не му предложи тютюн – знак на приятелство в Близкия Изток,

– извади собствената си кутия.

– Към границата ли отивате? – попита той, навлажнявайки парче оризова хартия.

– Възможно е. Не съм взел решение – отговори Милев.

Помакът се отказа и се надигна с прозявка.

– На добър час, приятели – каза той, – и нека росата през нощта пада леко. Аз отивам при стадата

си.

Никой не му отговори и той се отправи през реката към мястото, където мулетата и кончетата на

неговата група бяха оградени, а лагерните огньове вече блестяха червени в здрача. Ръката му нито

за миг не напусна дръжката на револвера.

Точно когато помакът стигна до лагерния огън и се изгуби из насъбралите се около него и

наклякали фигури, от склона над нас се чу вик. Един мъж в униформа стоеше на върха на хребета,

очертан на фона на небето в розовеещия залез. В едната ръка носеше пушка, а с другата ни махна

за поздрав. Спас Харизанов му отговори и той започна да се спуска към нас, минавайки през

лагерите на помаците.

– Това е един от княжеските горски пазачи – обясни Милев. – Всички горски са наши добри

приятели, а възможно е той да носи и новини от границата.

Тананикайки си весела селска песен, мъжът навлезе в кръгла жълта светлина, хвърляна през

вратата от огнището вътре, където се готвеше вечерята. Беше типичен български войник, добре

сложен и напет, облечен в прилепнала към тялото тъмнозелена униформа и кръгла, черна

хусарска шапка с български лъв отпред. Цървулите на краката му, изработени от сурова кожа, бяха

стегнати с навои, обшити със сърма, а товарът му се състоеше от малка раница, пушка и револвер.

Това беше всичко. Милев и някои от четниците го поздравиха като стар приятел.

Тези горски са малко на брой и тяхното задължение е да осигурят законност и ред в почти

недостъпните планински райони, където редовната жандармерия рядко прониква. Те трябва да

наблюдават границата, внимателно да следят движението на турските войски и изпълняват

задачи, наподобяващи дейността на конната полиция от Северозападна Канада. Неведнъж някой

от тях се е натъквал на изоставен лагер и арестувал омърсен с кръв манияк, убил половината свои

другари и напъдил останалите.

От лесничея научихме, че лагеруващите на склона помаци пътуват за вътрешността на България,

така че нямаме причина да се страхуваме от тях. Беше забелязал обаче няколко други помашки

кервани да лагеруват край водещите към Македония пътеки и ни заяви, че ако искаме да

пресечем границата без сражение, трябва да внимаваме да не привлечем вниманието им. Като

добавка към тези факти горският ни даде ценни сведения относно разположението на турските

гранични патрули. Той дори начерта на земята карта, показвайки на Милев най-добрия начин за

заобикаляне на предните постове откъм македонската страна на Граница – селото намиращо се

на пограничната линия във владение на турски и български войски.

Следвайки съвета на горския, Милев реши да отложи нашето тръгване за ранни зори, когато

помаците щяха да спят, а турските постове вероятно ще са по-малко бдителни. За четата това

беше приятна новина, тъй като изобщо не се надявахме да спим през тази нощ. Само за кратко

време човек разбира значението на съня, когато му липсва.

Струваше ми се, че току-що бях склопил очи, когато усетих леко побутване по рамото. Никола

вървеше по редицата и събуждаше хората. Край огъня Милев се занимаваше с писане на

съобщение, което щеше да тръгне за София по куриер и да извести за заминаването на четата.

Предстоеше последният етап от пътуването към границата. Огънят в огнището догаряше и

хвърляше дълги сенки над сънливите четници. Погледът към часовника ми показа, че часът е три.

За първи път спахме превързани с коланите за муниции, тъй че нашето ставане беше свързано

единствено с изправяне и протягане. Нощта беше черна, луната залязла и само няколко звезди се

виждаха. Около нас се издигаха планините, мрачни и замъглени, призрачни форми, които смътно

заплашваха. Огньовете в помашките лагери, отвъд малката долина бяха сякаш кървавочервени

петна в тъмнината. Куче излая и част от добитъка се раздвижи неспокойно наоколо, Ясно бе, че

бяха усетили нашите движения. Четниците тихо вървяха, и съчка дори не пукна под краката им.

Пълнителите на пушките бяха заредени, в случай че срещнат чужди хора, заповедта бе първо да

се стреля, а после да се сигнализира. Чу се заглушен тропот на подкови, когато Борис изведе

товарното конче от навеса и поглеждайки колоната, Милев даде заповед за тръгване.

Пътят изглеждаше малко по-добре от пропътувания досега, но възможно е да, мислех така само

защото ми беше по-леко на краката – през деня Тодор бе напълнил цървулите ми е мека, трева,

оформяйки подложки около възпалените места. Обилното намазване с мас също помогна. От

потоците, до които стигахме, едва половината не притежаваха мостове и струва ми се прегазихме

само два или три – завидно постижение за Балканите.

Бяхме вървели доста време и даже небето започваше да избледнява с наближаването на изгрева,

когато стигнахме до мост над една бърза рекичка. Той скърцаше изпод нашата тежест, а три

кучета със силен лай изскочиха от храстите и се втурнаха към нас. Те бяха наистина опасни

животни и яростно се опитваха да ни докопат за гърлата. Да не беше опасността от шума,

четниците с радост шяха да ги застрелят. Сега обаче бяхме принудени да прибегнем до помощта

на прикладите и камъните, разпръснати по земята.

Като добавка към безпокойствието ни, забелязахме някакъв лагерен огън надолу, в едно дере, а

около него се, движеха насам-натам три фигури. По шапките им личеше, че са помаци.

Невъзможно бе да разберем дали ни виждат. За всеки случай избягахме и потърсихме подслон

оттатък долината, попадайки на изолирана поляна, където се разположихме на бивак и

зачакахме. Милев знаеше, че ако помаците са видели четата, щяха да ни издирят, за да проследят

нашите движения.

И наистина, скоро след изгрев слънце голяма група помаци премина покрай нас, вървейки към

Граница и границата. Те ни забелязаха и гледайки начумерено, едва ни удостоиха с дума за

поздрав. Изглеждаше смешно как децата се разбягаха, забелязвайки страшните четници, които и с

пръст не биха ги докоснали, въпреки че са мохамедани и поколение, чиито бащи и прадеди са

изиивали християните.

Осолено свинско, черен хляб и захар ни задоволиха на закуска и след това имахме възможност да

поспим, оставяйки двама часовои като предпазна мярка. Следобед двама помагачи на

бунтовниците от Граница посетиха лагера. Разказаха, че новината за нашето присъствие била

донесена там от помаците, които я съобщили на офицера от турския гарнизон. Всяко забавяне,

смятаха те, би било фатално. Трябвало да преминем границата тази вечер. Иначе турците биха

имали време да съсредоточат допълнитена войска и сигурно ще направят формално оплакване до

българския управител на областта, че в негова територия се крият въстаници.

Докато двамата помагачи бяха в лагера, преминалите сутринта помаци се върнаха. Този път бяха

приветливи и ни поздравиха с подчертана любезност. Всички те, а и техните коне, бяха

натоварени с вързопи – вероятно подаръци от турците за донесените сведения.

Към четири часа нашите приятели от Граница се отправиха към къщи, а Милев се изкачи на

близкия хълм, за да разгледа околността със своя бинокъл. Той реши, че наоколо е чисто и към пет

часа потеглихме. Половин час вървяхме бързо и все нагоре по хълма, като всеки един стъпваше

точно в стъпките на движещия се пред него. Промъквайки се през храсти и шубраци, с последни

усилия излязохме на хребета, откъдето започнахме да пресичаме дълбока долина, цялата покрита

с мрачни и оголени борови дървета. Стигнахме до втори хребет, зад който се разстилаха една

върху друга планински вериги, всяка една по-висока от предишната, стопявайки се постепенно до

най-горната, наподобяваща воал от небесносиня мъглявина. Това просторно уединение на

върхове бе покрито с блестящите цветове на небе, нашарено с всички краски на дъхата.

Светлинни лъчи се стрелкаха назад-напред, от връх на връх и пейзажът изглеждаше така, сякаш

огромна кутия с бои се е разляла над хълмовете.

Под красивия залез се чувствуваше нещо необикновено призрачно и зловещо в тази мрачна

долина, осеяна с потъмнели и голи борови дървета. Представете си огромно естествено корито

между два хребета, изпълнено с телеграфни стълбове. Така изглеждаяне и долината. Клони и

листа липсваха, въпреки че навсякъде наоколо нагъсто растяха ели. Никола, който водеше

колоната, даде знак с ръка да се снижим до земята.

Той и Милев шепнешком заговориха, взирайки се оттатък долината към сините възвишения на

фона на залеза. Междувременно ние се загледахме надолу към нея и към отсрещния хребет.

Невъзможно бе да не се мисли за неприятните последици, ако се окаже, че турски батальон,

разполагащ с картечници, се е настанил по билото. Размишлявайки как да се прогони

противникът, аз си внуших, че той наистина е там. Сърцето ми се сви, а очите ми се замъглиха.

Поради обзел ме психологически каприз си представях, че виждам червени фесове на равни

интервали зад храстите, а това беше само растяща наоколо папрат.

Милев беше извадил своя далекоглед и обследваше хоризонта. Едно по-внимателно наблюдение

ни разкри, че вляво от нас едно разклонение свързва двата хребета. От нашето орлово гнездо

дори с просто око можеше да се обхване огромното пространство, но не се виждаше каквато и да

е следа от живот. Нежен ветрец разклашаше клонките и огъваше стръкчетата трева и прещипа.

Войводата се повдигна на една страна и посочи над боровите върхове към сините възвишения

оттатък долината.

– Македония! - каза той.

Преминаване отвъд

Всички четници се усмихваха щастливо, като момчета. Но имаше нещо в техните усмивки, което не

беше радост. Видях това по лицето на Андрей, зареял някъде очи. "Македония" – прошепна с

уважение няколко пъти той сам на себе си, така както човек шепне молитва в църквата. Те се

вляха във възвишенията оттатък долината и придърпаха револверите си напред. Повечето имаха

по няколко пачки патрони, затъкнати в коланите, където лесно можеха да бъдат достигнати.

Милев отново разгледа хълмовете със своя бинокъл и тихо започна да се съветва с Никола –

високия, стъпващ тихо Никола, който познаваше всеки сантиметър от пограничния район и всяка

козя пътека, проникваше в гората. Изправяйки се на крака, но давайки ни знак да останем легнали

на земята, те се прокрадваха напред по хребета и накрая се изгубиха в гъстия храсталак близо до

разклонението, свързващо нашия хребет със срещуположния. Тази връзка между двата хребета

караше долината под нас да изглежда като улица без изход. Пет минути по-късно те се появиха

отново и ни махнаха да отидем натам. Придвижихме се в лек тръс.

Очевидни стратегически причини накараха Никола да поведе по една пътека, следваща

разклонението на планината до другата страна на долината. Иначе слизането надолу по склона би

изложило четата на прекия огън на врагове, застанали в засада. От мястото, където се намирахме,

имахме възможност да разгледаме цялата природа наоколо. Придвижихме се внимателно и в

колона по един. След няколко минути ходене достигнахме отсрещния хребет. Там намерихме

добре утъпкана пътека, която следваше гребена. Милев се разкрачи над тази пътека, заподскача

ту на една страна, ту на друга и подобно на компас показваше, че се намира ту в България, ту в

Турция. Това беше граничната бразда.

Скоро пътеката се спусна надолу, отдалечавайки се от България, и ние я последвахме. Напускайки

гребена, хвърлих един поглед назад към българските хълмове, толкова наблизо и толкова

безопасни. Беше абсурдно, но аз вече чувствувах разлика във въздуха, който дишахме. Имаше

нещо ужасяващо в тази абсолютна тишина, в тъмните борови гори и черните хълмове, чиито

върхове яркият залез заливаше с трепкаши пламъци. Несъзнателно, за момент поисках да се

върнем назад. Лагерът там не беше удобен, но поне не съществуваше опасност.

Изстрелвайки последен сноп от кървавочервени стрели в небето, слънцето спусна полирания си

диск зад верига от хълмове, отдалечени на много километри към Егейско море. Навлязохме в

гората и ни обгърна тъмнина, пълна тъмнина, непознаваща никакъв шум, освен струенето на вода

в една рекичка дълбоко долу, на дъното на тясно дефиле, и случайно чуруликане на птички,

разнообразявано от шума на листа. Клони пукаха под краката ни, кончето залиташе насам-натам

под тежестта на тежките вързопи и понякога събаряше порой цветчета от разцъфналите пълзящи

растения.

Пътеката постоянно се виеше надолу, а дърветата растяха по-нагъсто и като че ли бяха по-високи.

Въпреки че по хълмовете все още властвуваше сумракът, в гората нощта се беше спуснала. Само

от време на време случаен лъч бледа светлина, останка от замиращото слънце, проблясваше през

дърветата. Шумът на рекичката се увеличаваше и скоро започнахме да вървим по грубите камъни

на коритото й. В продължение на почти половин час следвахме потока, ограден от могъщи

стръмни скали, издигащи се ту от едната, ту от другата страна.

Ставайки по-ясна, пътеката започна да се изкачва отново по стръмнината. Малко по-нагоре тя

премина в издатина, сраснала се със скалата. Вървенето беше крайно опасно. Продължихме

напред, придвижвайки се с по няколко сантиметра всеки път, а тоягите, необходимост при

катерене в планината, поставяхме пред себе си, за да проверим пътя. Отзад кончето се

подхлъзваше, сумтеше и се буташе в следвашите го четници.

Веднъж то падна от издатината, хлъзгайки се донякъде надолу по склона. За щастие

нанадолнището на това място не беше толкова стръмно, колкото на други места, и конят успя да

се спаси. Необходимо беше обаче всички да спрем и няколко четници да заложат живота си и да

рискуват да бъдат ритнати по главата, докато отстранят денковете от гърба му, за да може да се

изправи, След това трябваше да го ръчкат, докато се върне на пътеката, а товарът беше поставен

отново, като светехме със свещ. Свещите създаваха опасност, защото можеха да бъдат видени от

врага. В тъмнината обаче бе невъзможно да се справим с неудобните денкове, застанали на ръба

на една пропаст. Не бяхме минали и половин километър след това, когато се озовахме пред

процеп, пресичащ пътеката. Беше 3 или 4 метра широк, с наклон към скалата и покрит с хлъзгави,

дребни камъни. Останалата част от пътеката беше отнесена. Надничайки над ръба, човек не

можеше да види дъното на клисурата. Шумът от рекичката достигаше горе съвсем слаб. Никой от

четниците не изгаряше от желание да премине пръв през това препятствие. Никола би направил

това, но беше много едър и нямаше желание да рискува сам. Милев нетърпеливо изсумтя,

повдигна нагоре една запалена свещ, за да може да прецени разстоянието до другата страна,

отстъпи няколко крачки назад и засилвайки се, скочи. Свещта в ръката му блесна в тъмнината,

описвайки дъга, и падна в дефилето под нас. Чухме възклицанието на Милев и звука от тялото му,

ударило се в скалата оттатък каменистия склон. Свещта беше полетяла надолу, но той успя да се

задържи.

Щом имаше кой да го прихване от другата страна, лесно беше за Никола да прескочи. Дойде моят

ред, а останалите ме последваха. Винаги съм се учудвал как успяха да прехвърлят кончето. Ние

трябваше да тръгнем напред и да оставим на ариергарда да разреши този проблем. Те успяха, и

то без много трудности, защото дори не се забавиха.

Четата вървеше вече няколко часа, когато част от небето над нас се показа и ние се озовахме

върху един оголен планински склон. Клисурата се гърчеше в далечината като огромна змия и този

ефект се подсилваше още повече от гъстотата на мрака. Нощта обаче не беше тъмна. Даже тъкмо

напротив. Имаше пълнолуние, а безброй бели звезди изпъстряха небесата. Духаше мразовит

вятър, а нашите дрехи, напоени с пот след трудния преход, бяха хладни, влажни и плътно

прилепнали до телата ни.

Милев даде знак за спиране и ние се сгушихме един до друг, защитени от един каменен блок,

голям колкото къща. Обзе ме силно желание да кихна и отхвърлих главата си назад, отдавайки му

се с детинско задоволство. "Ааап", звучеше първата част, когато изведнъж една силна ръка ми

затвори устата. Каквото остана от кихането бе задушено и неестествено замря. Погледнах нагоре и

с известно възмущение срещнах лицето на Милев, широко усмихнато, а показалецът му бе

вдигнат в знак на предупреждение. Той тържествено го заклати, давайки ми знак да се вслушам.

До този момент нощта сякаш беше лишена от какъвто и да е шум. Сега обаче до слуха ми

достигнаха идваща отдалеч глъчка, лай на кучета, неясни и объркани викове – изобщо шум от

голяма група хора.

– Шшшт – каза Милев. – Турци! Турски аскер.

Бавно и много внимателно запълзяхме надолу. Не се виждаше никаква пътека. Вървяхме по

петите на Никола – четниците се придвижваха с люлееща се походка на родения в планината, за

която вече споменах. По този начин се върви доста бързо. Най-накрая стигнахме до едно поле,

осеяно с храсти. Почти прегънат на две, Никола тръгна напред. Чудех се, дори когато му

подражавах, защо стойката му е такава. След минута разбрах.

В момента, когато се снижавах до земята близо до него, някакъв глас с дълги и стенещи звуци

извика, като че ли съвсем до нас. "Иии-ии-и-ии" – извиси се викът, а след това дочухме тракане на

оръжия. Тракането наподобяваше шума на пушка, премествана от едната ртка в другата. Пръстът

ми механично дръпна предпазителя и аз се търкулнах зад един малък камък. Милев се усмихна,

както преди, и даде знак да мълчим.

– Турчин – прошепна той в ухото ми. – Това е турски часовой. Няма никаква опасност обаче, тъй

като е на 30-тина метра от нас, спокойно. Той вика следващия часовой, застанал по-нататък.

Трябва да чакаме, докато големият патрул премине. Тогава турците си лягат и ние можем да

продължим в по-голяма безопасност. Не вдигайте шум.

На четири крака останалите четници допълзяха до нас. Кончето изглежда също усещаше

необходимостта от тишина и малките му подкови не издаваха дори звук в меката трева, докато

пасеше в храстите, завързано с късо въже. Забелязах, че неговият господар държеше парче плат,

готов да го употреби като намордник, ако започне да цвили. Четниците лежаха в редица, увити в

своите широки наметала, а пушките им бяха внимателно покрити, за да не падне върху тях роса.

Що се отнася до мене, аз не се чувствувах удобно и случайните провлачени викове на часовия,

повторени от други, замиращи надолу из долината, определено ме изнервяха. Накрая тишината

стана непоносима и аз се обърнах към Милев, надявайки се той да прошепне нещо. С отворена

уста той тихо похъркваше. Останалите правеха същото, с изключение на Никола, който седеше

кръстосал крака и с пушка в скута. Усмихвайки се, той посочи очите си, давайки ми знак, че трябва

да поспя.

Това реши въпроса. Казах си, че щом македонските четници могат да спят, когато турски аскер се

намира на по-малко от една пресечка разстояние, аз мога да сторя същото. И успях. Изненадах се,

че може да е толкова лесно Само след две минути дремех кротко като дете в люлка. Трябва да

съм спал половин час или повече, когато съзнанието ми възприе неясна смесица от шумове,

идващи някъде от външния свят. В този момент някой ме мушна в ребрата и аз се обърнах,

сънливо мърморейки. Около мене четниците бяха застанали на колене, с пушки в ръце.

Гласът на нашия съсед, часовоя, се беше смесил с приближаващи се към нас викове и невероятна

гюрултия от дрънкашо оръжие и движещи се хора. Кучетата лаеха навсякъде. Звучаха тръби и се

чуваше далечно биене на тъпани. Забелязах, че нашето конче беше с намордник. Четниците,

приведени ниско, бяха разположени във верига зад храсти и камънаци. Широка усмивка се

разстилаше по лиието на Тодор, който надушваше своята първа битка. Милев се промъкна през

тревата към мене.

– Патрулът е – прошепна той. – Скоро ще преминат. Малко вероятно е да ни видят, но добре е да

внимаваме.

И той многозначително потупа пушката си. Врявата се приближаваше и скоро се чуваше срешу

нас, изглежда откъм поста на часовоя, забавлявал ни, докато чакахме. Не виждахме турците, тъй

като би било истинско предателство да покажем главите си над храстите, но ги чувахме с даже

притесняваща ни яснота.

Нервното напрежение може да е всичко, но не е приятно. Сякаш часове минаха, докато турците

решат да продължат от единия пост към другия, а докато вървяха, виковете им караха нощта да

изглежда ужасна което вероятно бе една от причините да не бъдем открити. Минути, след като

бяха продължили своя ход, ние чувахме врявата, отслабваща все повече и повече, докато най-

накрая надделя лаят на кучетата. На хоризонта се виждаше светлинно петно, което беше селото

Граница.

Погледнах часовника. Оставаха минути до 10 часа, тъй че трябва да сме вървели вече цели 5 часа.

Милев внимателно се изправи на крака и хвърли поглед към полето, съвсем чисто в сребристата

лунна светлина. Нашият съсед, часовоят, или пък неговата смяна, изглежда бе задрямал, тъй като

присъствието му се издаваше единствено от случайното чукане на метал, по всяка вероятвост

манерка, триеща се о канията на щика. Той никакъв не се виждаше. Това не бе учудващо, тъй като

еднн турски часовой в Македонния, докато е наряд през нощта, бързо се научаваше да не се

излага на показ.

– Хайде – промърмори Милев и четниците застанаха в неясна колона зад него. Оттук нататък не

вървяхме, а притичвахме от храст до храст и от скала до скала. Когато се натъквахме на осветена

ливада, пресичахме я един по един на дълги промеждутъци от време, за да не привличаме

вниманието на часовоите от хълмовете наоколо към придвижващите се черни сенки. Полетата,

които пресичахме, бяха обработени и необработени, обрасли с плевели. Няколко пъти минавахме

покрай паметници на опустожението. Това бяха купчини почерняла дървесина, която някога е

представлявала къща. Верига насечени и разхвърляни хълмове се издигаше откъм едната страна

на полетата, отдалечена на няколко стотин метра. Тези възвишения бяха увенчани от наполовина

оголели борови дървета, изправили се в начупена линия и тихо въздишайки от вятъра. Минавайки

покрай една назъбеност във веригата, инстинктивно се наведохме, тъй като ни заля поток мека

лунна светлина. В такива моменти разклатил се храст приличаше на аскер, а пукащ клон – на

отварянето на затвор.

Прекатервайки една каменна стена, полуразрушена и опустошена като запустелите полета,

навлязохме в храсталака на гъста гора, където пътеката се разклоняваше без определена посока.

Клоните висяха ниско и закачаха лицата, а бодли раздираха ръцете и дрехите. Един четник без

късмет изпусна пушката си и Милев здраво изпсува на ясен и чист български. Озовахме се на

малка поляна с две дървета в средата, отличаващи се със своята височина от тези наоколо. Милев

стигна до едното, посегна към една дупка в дънера и извади оттам парче желязо, усукано по

странен начин. Той го постави в дънера на второто дърво. Това бе таен сигнал за местните

българи, че до този момент четата се е придвижвала безопасно.

В другата страна на поляната се озовахме пред мост за каруци, прехвърлящ един поток. Дървета и

храсти хвърляха върху него сянка, но той заскърца ужасно щом стъпихме отгоре му. Освен това се

люлееше опасно и Милев реши, че е най-добре да изпрати кончето с багажа нагоре по течението,

където имаше брод. Но газейки из водата, кончето толкова се зарадва, че в същност шумеше така,

както ако пресичаше по моста. То получи проклятие за своето усърдие и Никола го ръгна с дулото

на пушката.

Под нас лежеше широко, голо пространство, стигащо до една втора гора, притисната о

подножието на планинска верига, дори по-висока от предишните две възвишения, преминати

вече от нас. Всички увиха наметалото около себе си, закривайки пушките така, че металът да не

отразява лунната светлина. Следвахме Милев прегънати на две.

Невъзможно е да се даде истинска представа за тази комична ситуация. На нас не ни беше до

смях по това време, но струва ми се, ако се намереше някой привилегирован, който да ни

наблюдава, един човек с чувство за хумор от западния свят, то той щеше здравата да се довесели.

На мене ми приличаше на училищна лудория. Всеки момент очаквах да чуя гласа на учителя:

"Хайде, момчета, достатъчно! Прибирайте се в класните стаи".

Нищо такова не се случи, а ние, задъхани и запотени, продължихме с бърз ход, приближавайки се

все повече към планините. Трудностите се увеличиха, щом започнахме да изкачваме първата

предпланина. Склонът беше лишен от храсти и покрит с ниска трева. Падналата лека роса бе

направила тревата хлъзгава като лед. Опитите да се преодолее такъв терен с ботуши на краката

биха били почти безсмислени. Достатъчно трудно беше и с цървули. Хората падаха постоянно.

Изкачвайки с мъка стръмна пътека по високите склонове на планината, изведнъж чухме единичен

изстрел откъм долината. Едновременно с това до нас достигна думкането на тъпани и пукотевица

от пушечна стрелба. Разнасящото се ехо от тази стрелба се задържа може би минута и след това

заглъхна. Чуваха се отделни изстрели, чиято честота намаляваше. Шумотевицата идваше от много

далеч и невъзможно бе нашето присъствие да е причина за нея, но поради обзелата всички ни

изненада, не можахме да осъзнаем това. Без каквато и да е заповед от Милев, четата ускори ход и

ние затичахме нагоре по хълма, докато ни свършиха силите.

Никога не разбрах причината за този смут. Може да е било фалшива тревога или внезапно

нападение на плячкосващи башибозуци върху някоя самотна колиба. Такива неща често се

случват в Македония. За всеки случай още повече забързахме. Поглеждайки сега назад, аз все

още се учудвам как успяхме да изкачиме планината в тъмното. Ако не присъствувах много пъти

след това на подобни подвизи, щях да бъда предразположен към съмнение в собствената си

памет.

Много скоро пътеката въобше се изгуби и ние просто криволичехме нагоре по билото,

преодолявайки едва по няколко метра при всяко усилие. Повалени дънери се изпречваха на пътя,

хората се сгромолясваха по очи на земята, стъпвайки по хлъзгавите дребни камъни, а треволяците

се протягаха изпод скалите, за да спънат минаващия. От време на време някой напълно

изчерпваше силите си за известно време и четата насядаше около него, докато си поемеше дъх.

Това изкачване по дивия планински склон изглеждаше напразно усилие. Но какво друго можеше

да се направи, когато врагът контролираше всички главни пътища и пътеки, тръгващи от границата

и имащи някакво значение?

През часовете, докато се катерехме, кончето се движеше, както си иска. Ако случайно се умореше,

изхитряваше се да легне в дирите си независимо къде се намираше. Помня как по едно време бях

изостанал назад, за да оправя връзките на цървулите си, и се забавих десет минути, зашото конят

беше решил да се подпре на ръба на една урва. Човек можеше да избира, дали да полети в

пространството, или да го прескочи. И двата начина криеха особейи опасности. Най-накрая се

наложи да свалим денковете и голяма част от съдържанието им да разпределим между хората.

Небето на изток леко избледняваше с приближаването на изгрева, когато с усилие се довлякохме

до билото. Луната се беше изгубила, но неизброими звезди блещукаха като диамантен прах сред

пухкавите облаци. Наоколо и под нас в полумрака се разстилаше необятна планинска шир, цялата

в пурпур. Едва забележима, българската погранична планинска верига, която първоначално

пресякохме, хвърляше заплашителна сянка на хоризонта. А пред нас, разстлана като географска

карта, лежеше Родопската долина. Реките следваха сребристите си корита измежду тъмни гори и

храсталаци, а от време на време тази пустош се оживяваше от светлинки на села и лагерни

огньове, отбелязващи разположението на войскови части.

Милев ги отмяташе на пръсти – селото Сайлиоц *17+, такъв и такъв пехотен батальон, еди каква си

батарея. В далечината съзряхме огромен светлинен блясък, който подскачаше и танцуваше с

прекъсвания, като че ли работеше духалото на дявола. Това вероятно беше бъркотията, ускорила

нашето изкачване. Цялата повърхност на долината беше толкова ясно очертана, че изглеждаше

невъзможно часовоите, които пазеха покрай тези огньове, да не ни виждат. До нас достигна шум

смекчен от разстоянието – звънтене на хлопки, кучешки лай и една невъобразима смесица от

шумове, в която пулсираха случайното думкане на тъпани и жаловитите викове на самотни

часовои, съобщавайки на другарите си, че са все още живи.

Няколко минути отдъхнахме на планинския връх, където въздухът бе мразовит. После Никола се

изправи на крака и продължихме по пътеката. Остатъкът от прехода бе един кошмар, поради

обзелата ни умора. Вървяхме все напред през изглеждащите безкрайни възвишения и бърда,

треперейки в собствената си пот. Опознахме горчивото чувство на крайното изтощение –

изтощението, което човек отърсва от рамената си само поради конвулсивния и изцяло

примитивен инстинкт за подражание. Отказваш да се предадеш и това е всичко. Други правят

това, което и ти. Докато те се държат, на тебе ти се струва, че можеш и ти. Стискаш зъби и

продължаваш да се влачиш, а през това време някаква болка разпъва главата ти и ударите на

преумореното сърце водят до почти физическа агония.

Вървяхме все напред в полумрака. Преминахме през широки пространства, обрасли с трева, за да

се пъхнем в храсталаци, незнаещи ни път, ни диря, а оттам по тесни кози пътеки, покрай

несигурни планински разклонения с остри хребети, спускащи се стръмно надолу от двете страни

към зелените дълбини на безкрайните долини. Случваше се човек да падне и за известно време

да лежи, без да помръдне. Понякога сам се съвземаше, друг път неговите другари, незабелязали

веднага липсата му, се връщаха назад, за да го изправят на крака.

Веднъж, на едно безлюдно плато, излязохме от някакъв храсталак и се озовахме сред група

дървени колиби. Четниците замръзнаха на местата си, като хрътки, надушили плячка.

Предпазителите щракнаха силно в горската тишина. Но колибите зееха празни и изоставени.

Чувствуваше се, че на поляната месеци наред не е имало човешко присъствие.

Никола предложи своя план да се възползуваме от тези колиби, но Милев не позволи. Той

хранеше надежда, че преди да пукне зората, ще успеем да достигнем село Итемпе, разположено

сред по-далечните хълмове, където аскерът рядко прониква. Така че продължихме да бродим

надолу по дерета, клисури и стръмни нанадолнища, където най-лесно бе да легнеш по гръб и да

се пързаляш, докато стигнеш дъното. Уморените крака не можеха повече да крепят товара от

амуниции и оръжие.

Друг път, пресичайки широка пустош по високите части на планината, видяхме в далечината нещо,

приличашо на портал от рицарски замък. Широка алея с величествени борове тръгваше оттам и се

изгубваше в гората. Удивен, потърках очи, Македония не е Шотландия или Адирондакските

планини. (Част от планинската верига Апалачи в щата Ню Йорк; индианска дума, означаваща "те

ядат кора".) Възможно ли беше да е среднощен мираж? Когато най-накрая достигнахме до

каменните колони, разбрах, че това са груби неодялани скални маси, образуващи естествен

портал, а алеята не е нищо друго, освен пътека през хората, прокарана от отминала буря.

Към четири часа едва бяхме преодолели подножията, а изгревът всеки момент щеше да настъпи.

Стана ясно, че преди да пукне зората, няма да можем да стигнем до Итемпе и Милев потърси

удобно място за лагеруване. Да се лагерува на открито в тази част на Македония и толкова близо

до равнината беше опасна работа, но щеше да е глупаво, ако продължим. Четниците бяха

изтощени и в невъзможност да застанат срещу вероятен враг. Трябваше на всяка цена да починем.

Заповядвайки ни да останем по места, Милев и Никола тръгнаха на разузнаване и скоро се

завърнаха с радостна новина. Бяха намерили точно необходимото място за лагер – едно дере,

прикрито отгоре и отстрани с дървета, където можеше да напалим и огън.

Удобството от един огън беше нещо, което не очакчахме, а поради нашето изтощение ни се

струваше повече от добре дошло. Нямаше и пет минути, а огънят гореше, и след глътка вода от

ромонещия през тясната долчинка поток се увихме в наметалата и заспахме. Дори и не

помислихме за часовои, защото никой не бе в състояние дори минута повече да остане буден.

Бяхме изтощени. Последно от тази ужасна нощ си спомням проблясването на искра от пукащите в

огъня съчки, което взех за падаща звезда.

Бележки

17. Село Сайлиоц, както и споменатото по-нататък с. Итемпе, са вероятно някакви махали или постове,

имената на които не са предадени точно.

Преход през планината

Слънчев лъч, прокраднал се през клоните на дърветата, падна точно върху моето лице, а когато

отворих очи, облак лют дим изпълни ноздрите ми. Бързо се претъркулих към наветрената страна

на огъня, където Андрей беше коленичил и печеше сланина, нанизана на борови шишове. Той се

усмихна на объркването ми и извади още от своя вързоп. Незабавно застанах до него и се заех с

работа без до този момент да раз бирам колко съм бил гладен.

Сланината цвъртеше и пушеше, и аз подложих под нея парче тричав хляб, за да уловя капещата

мазнина. Лагерът изглеждаше доста уютен. На една страна Милев и Никола все още спокойно

подхъркваха, а част от четниците бяха при вира, плискайки се с удоволствие. Забелязах на склона

блясъка от дуло на пушка. Там пазеше самоназначил се часовой. Андрей отново се усмихна и ме

покани да отидем към вира. С голяма охота погълнах сланината и го последвах, а скоро след това

всички пляскахме насам-натам като деца.

И преди имаше случаи, когато употребих тази метафора във връзка с моя разказ и вероятно ще е

добре, ако кажа няколко думи, що се отнася до четника като тип. Ще стане ясно защо се използува

такова поетическо сравнение, когато се описва човек с такова сурово призвание.

Тези македонски четници са особен тип хора. Млади, смели и умни – те са цветът на българсквя

род. От времето на кръстоносните походи на Лъвското сърце и Скендерберг такъв романтичен тип

не се е развивал в заплетената мрежа на световната история. Животът им е посветен на родината.

Те не знаят какво значи страх. В известен смисъл това е буквално така, защото няколко часа се

опитвах да втълпя на един от тях определението за него. Ненавиждат турците с такава дълбока

омраза, че тя изглеждаше прекрасна и става част от тяхното верую.

В Западна Европа за четниците често се говори така, както и за много други разбойнически банди.

Доколко казаното се отнася за сръбските и гръцките чети, това е съвсем възможно. И няма да се

учудя, ако наистина е така. Но през цялото ми общуване с българските четници никога не

забелязах случаи на бандитизъм, заплашване, предателство или измама. Те се отнасяха към мене

по-сърдечно, отколкото всички други групи хора, които някога съм познавал. В отряда, където бях,

нямаше човек, който не би дал живота си за мене и при това би го дал с радост. Няколко от тях

щяха да загинат, докато ме спасяват, но за щастие останаха невредими.

Те са удивително внимателни един към друг – с обичайните изключения. Боят е мястото, където се

показват в най-добрата си светлина. Сред тях изглежда съществува неписано правилото, никой да

не мисли за собствения си живот, когато е застрашен животът на другаря му. А какви прекрасни

бойци са само! Да видиш как само един от тях отблъсква трима аскери от ранен другар – това е

гледка, заради която си струва да живееш. Страхът на турците от тях е толкова голям, че често

става комичен. Те никога не нападат чета, освен с грамадна и непреодолима сила, А четниците не

се и замислят да нападнат два пъти по-многоброен противник. В предишна глава споменах за

подвига на Дечевата чета, която с шестдесет души е отбранявала седмици наред едно село срещу

тридесетхилядна турска армия, а след това се е изплъзнала почти невредима.

Вярно е, че по външен вид те повече приличат на разбойници от сцената, отколкото на

съвременни войници. Носят с голяма гордост дълги коси, падащи свободно на вълни, и полагат

огромни грижи за тях. Поддържат оръжията си в идеална изправност и обичат да носят толкова

много револвери и ножове в коланите, за колкото могат да намерят място. И нека е ясно, че това

не е за показ, а защото колкото повече револвери има един мъж, толкова повече изстрели ще има

на разположение по време на сражение. Много от тях носят малки дрънкулки, украшения и други

такива и извънредно много се гордеят с това.

В много други отношения те са само едни деца - пъргави, безразсъдни, избухливи и своенравни.

Притежават суета, учудващо безвредна, която се изразява в желание да се снимат и да бъдат

хвалени. Повечето от тях са сиромаси, с представителен вид и те самите си го знаят. Мускулите им

са заякнали и по телата им няма нито един излишен килограм. Жените изобщо не ги интересуват.

Задомените рядко виждат семействата си, след като са посветили своя живот на Македония. За

жените и децата се грижат роднини, желаещи да подпомагат свещената цел – борбата срещу

турците. Удоволствията на плътта имат малко власт над един четник. Никога не съм виждал някой

да се напие или да пуши прекомерно.

Няма да е много пресилено, ако се каже, че те съвсем наподобяват древните монашески ордени

на рицарството, които светът познава. Техният живот е посветен на една-единствена цел, от която

никога не се отклоняват. Те са ревностни християни, с изключение на някои от водачите. И са една

аномалия, която трябва бързо да отмине, щом изживее времето си.

Както плувахме насам-натам из вира, откъм планината до нас достигна изстрел на манлихера.

Нямаше време за мислене Само след миг стояхме на брега с дрехи на гърба. Разбира се, пушките

ни бяха под ръка. Преметнахме тежките торби за патрони, натъпкани с пачки, и се закатерихме

нагоре по хълма, с възможно най-голяма бързина, като едновременно с това поставяхме и

щиковете.

Задъхани от трудното изкачване, все още с капки вода по миглите, изскочихме на поляната,

откъдето часовоят наблюдаваше околностите през един процеп в листака, обърнат към долината.

Широко усмихнат, до него стоеше Милев с пушка в ръка, която все още димеше. Никола се

търкаляше по земята и се превиваше от смях, а часовоят не беше в състояние да застане срещу

аскера.

Гледахме глупаво и поискахме обяснение. В паузите между пристъпите от смях Милев обясни, че

е решил да сигнализира на наблюдателните постове на селската милиция *18+ от близките села,

които винаги охраняват хълмовете, че сме наблизо. Според обичайните правила за сигнализиране

използувани от бунтовниците в този район, единичен изстрел с пушка означава, че четата се

укрива и желае да разговаря със своите приятели. Селяните отговаряха на повика, като се

свързваха с нас по най-бързия начин.

– Няма да си правим труда да ходим до Итемпе - добави Милев. – Бихме могли да побързаме към

следващото село – Ковачевица. *19+

През останалата част от деня се излежавахме на едно слънчево място на склона и спахме. Милев

се покачи на едно високо дърво и огледа наоколо за следи от турски войски, а по обяд Никола

отиде на разузнаване. И двамата обаче не откриха нищо в околността. В пет часа следобед

тръгнахме за Ковачевица.

В началото вървяхме по една много удобна пътека, пресичаща склонове и голи бърда. Пейзажът

изглеждаше красив на фона на излъчвания от залеза блясък, който трепкаше над назъбените

скали и тъмни върхове. Една застлана с бледожълта папрат долина, през която преминахме,

изглеждаше като поле от пречупени през призма различни цветове, проблясващи срещу розовото

до тъмночервено небе. Навлизайки отново в планината, пейзажът стана по-див и скалист. На един

хребет стигнахме до странна камара монолитни камъни, сякаш паметник на някакъв "забравен

свят" - едно подобие на къща.

Недалеч от това място, в една нива, открихме дъска, грубо оформена като пушка и закрепена към

едно дърво. Това беше таен сигнал на бунтовниците и означаваше, че скоро оттук е минала чета,

вероятно пътуваща на юг, към Драма. Бяхме се натрупали около знака, когато от устата на Тодор

се изплъзна възклицание. Милев се извърна и очите му проследиха протегнатия пръст на

момчето. От запад една мъничка точка бързо се приближаваше напред през нивите. Докато

гледахме натам, фигурата махна с ръка и се затича.

– Наблюдателен пост – каза Милев. – Това е добре. Ще чуем някакви новини. Скоро ще разберем

дали довечера можем да спим под покрив, или ще прекараме нощта в гората.

Пет минути по-късно бяхме наобиколили селянина, възрастен мъж с посивяла брада, но

изключително жизнен и енергичен, облечен в прилепнали панталони и обшито с кожа овчарско

кепе. Той заразказва на Милев, жестикулирайки непрекъснато. Засега в Ковачевица няма войска,

но дотам не можем да вървим по главните пътища, тъй като наскоро по тях са били забелязани

патрули от башибозуци. Необходимо ще е да заобиколим по планинските пътеки. Не очаквахме

нещо повече, защото четниците рядко пътуват по главните пътища, освен ако са много на брой и

желаят да се бият. Никола и селянинът поприказваха малко, уточнявайки пътеки и ориентири. С

опреснена памет, Никола му стисна ръцете и нашият приятел започна да се сбогува с всички, като

сърдечно ни стискаше ръцете с думите "сбогом". Видяхме го как крачи към едно дере, където

щеше да излезе на приличен път, който да го отведе в Ковачевица няколко часа, преди ние да

стигнем там. А на нас тепърва ни предстоеше трудният преход.

Нощта се спусна, докато си пробивахме път през изоставен планински проход. Камъни затрупваха

пътеката, правейки стъпването крайно несигурно. Краката боляха от непрекъснатото

съприкосновение с каменистия терен. Не бяха възпалени, но боляха, като налагани с тояги. През

цялото време изпитвахме жажда и случайните извори покрай пътеката бяха добре дошли. Тези

извори изглеждаха необикновени в такава пустош като Родопите. Бяха иззидани и често до тях се

срещаха груби фигури на светии, издълбани в скалата. Хората в Ковачевица са много религиозни.

Смъкнахме се надолу през няколко тераси по склона на едно възвишенне и след няколко часа

хлъзгане и пързаляне зърнахме светлинките на селото, сгушено някъде в подножието.

Изглеждаше съвсем близо – най-много на няколко минути ход, но в същност след час едва

достигнахме долината.

Върху по-ниските склонове пътят граничеше с изорани ниви, всяка оградена с груба каменна

стена. Тук и там минавахме край постройки, строени по същия начин от камък, масивни и тежки. В

Македония съществува особен начин на строеж без хоросан, който създава впечатление у пътника

за трайност и здравина навеки. По едно време, докато минавахме покрай такъв обор, добитъкът

вътре измуча неспокойно. В този момент излая куче. Едновременно с това излая второ, чу се

трето, после четвърто, и селото се оживи от воя на раздразнени псета.

Първото куче не беше вързано и се втурна към нас, като изскочи от къщите в края на селото. То

застана на едно бунище, повдигна глава към луната и предизвикателно залая срещу нас. В

тишината на възвишенията, където скалите наоколо умножават и разпространяват ехото, лай като

този може да се чуе на километри далеч. Андрей изпсува грубо и тръгна към кучето с ръка върху

револвера. Милев го спря. Всички бяхме разстроени от умората и оставени самички, напълно

бяхме в състояние да вършим глупави неща, без да мислим. И един изстрел само би застрашил

освен нашия живот и живота на спящите селяни.

Залп от камъни бе достатъчен да прогони кучето което със скимтене се насочи към навеса на един

стопански двор, а ние, без да обръщаме внимание на лая на другите, продължихме напред и

кривнахме в първата малка уличка, до която стигнахме. По нея камъни, големи колкото човек,

бяха разпръснати на интервали между тъмните стени на къщите, издигащи се от двете страни. В

средата течеше вода. Къщите бяха тъмни, с прозорци като амбразури. Селото бе почти печално

тихо, като че ли в него имаше гробници, а не къщи. Виеха само кучетата и звукът в никакъв случай

не беше приятен.

Забъркахме се насам-натам по улиците и проклинахме съдбата, докато търсехме къщата, където

да ни приютят. Нямаше я никаква. Не успяхме да я намерим. Най-накрая Милев и Никола ни

оставиха в една малка ливада и отидоха на разузнаване. Седяхме, треперехме и размишлявахме

върху страданията на живота и колко несигурно е кроенето на тайни планове. Не се радвахме.

В такова разположение на духа ни завариха Милев, Никола и още един човек, когото те

представиха като наш домакин за тази вечер. Изглежда, че той като другите се бе разбудил от

врявата, с която дойдохме, и след няколко минутн изчакване стигнал до благоразумното

заключение, че сме се заблудили и тръгнал да търси четата. По този начин той едва не загубил

живота си, защото съвсем внезапно се появил иззад един ъгъл право в ръцете на Милев и Никола,

а те двамата, навикнали първо да действуват, а после да приказват, насочили револверите право в

главата му. Развеселени от тази случка, наредихме се зад него и тръгнахме по улица, непозната за

нас, колкото и странно да изглежда – факт, който показва каква малка стойност имат

първовачалните впечатления нощем в непознати места.

Нашият нов приятел, чието име бе Гюргев, ни предупреди да вървим по хвърляните от същите

сенки и да не дразним кучетата, успокоили се след напрегнатия лай. Той потвърди казаното от

наблюдателния пост – че през седмицата разузнавачи са забелязали башибозуци из околните

хълмове и че ще е добре да внимаваме. С притаен дъх и припрени движения на първокласни

конспиратори се промъкнахме през сенките и го следвахме. Той вървеше доста напред и в

далечината пред нашия командир се мяркаше само една неясно движеща се сянка.

Бяхме вървели нагоре-надолу около пет минути, когато нашият водач изчезна – изгуби се

напълно, сякаш потъна в земята. След минута озадачение, продължихме отново. Петнадесетина

метра по-нататък чухме свиркане от една птица вдясно. Огледахме се наоколо. Открехна се врата

и някаква ръка ни даде знак да влезем. Един по един се намъкнахме вътре.

Няколко говеда, мулета, овце и един или два коня стояха сънени и изненадани от неочакваното

нахлуване на непознати. Върху най-долното стъпало на много стръмно стълбише се бе изправило

момиче, засенчило с ръката си свещ. Хвърляната от нея светлина ми показа, че се намираме във

вътрешен двор с високи стени. От двете му страни се простираше къщата. Момичето топло се

усмихна на четниците и измърмори нещо за поздрав. Не може да се каже, че беше хубава, но

самият факт да видим жена на такова място, по това време и при такива обстоятелства, караше

човек да се чувствува по-удобно. Тогава се убеждаваш, че не си и някакъв нереален свят на сенки,

откъдето най-накрая с неудоволствие ще се събудиш.

Момичето стоеше там и се усмихваше. Ние също й се усмихнахме – цялата дузина мръсни,

дългокоси и уморени мъже, които преди една минута само биха разкъсали на парчета и най-

добрите си приятели, стига да им се присмеят. Гюргев й каза нещо, тя махна с ръка и тръгна

напред, а простичката й, домашна пола се ветрееше около откритите глезени. Тя отвори един

капак и вдигна свещта над главата си, за да видим износената стълба, неравния под на чардака и

низите с билки и лук, ветреещи се над нас между гредите на покрива. В отсрещния край на

чардака имаше отворена врата и тя ни въведе през нея. Покорно я последвахме.

Стаята беше доста широка, поне 18 кв. метра, с рогозки покрая и груби възглавпици, наредени до

стените. Не бях проумял до този моменг, че Македония в много отношения е изцяло ориенталска.

Леглата са лукс, който не се среща извън по-големите градове. Стаята беше здраво иззидана от

камък и измазана с хоросан, а покривните греди бяха изработени от неодялано тъмно дърво. В

единия край на стаята имаше огнище, а на стената висеше остъклен шкаф, съдържащ няколко

икони. Като застанаха отпред, част от четниците благоговейно се прекръстиха.

Много изморени, мълчаливо хвърлихме настрана торбите и по гръб се излегнахме на рогозките.

Видяхме нашия домакин и жените в къщата да внасят ниска поставка и да я оставят в центъра на

стаята. Не беше повече от 15 см висока и едва когато отгоре бе поставена една голяма паница с

димяща супа аз разбрах, че е предназначена за хранене. Македонците са добри готвачи – супата и

последвалите я отлично сготвен ориз и мътеницата изчезнаха като с магическа пръчка. След това

разкопчахме патрондашите, увихме се в наметалата и заспахме.

Когато станах сутринта, животът в селото кипеше с пълна пара. Поглеждайки през дупка в стената,

видях жени да перат дрехи в поток, който течеше през долчинката отвъд къщите, а по склоновете

кротко пасяха овце, кози и говеда. Малка групичка мъже се бяха събрали в дъното на улицата

пред църквата – хубава сграда от бял камък, – а момичета притичваха към чешмата и си тръгваха с

високи стомни върху главите. Трудно е на човек да повярва, че война може да заплашва такава

идилия.

Много от четниците бяха станали и аз излязох на чардака да видя мога ли да се измия някъде.

Изглежда водата не беше в изобилие, а когато има недостиг за нещо, човек бързо се научава да е

пръв. Калайдисаният леген, постанен върху разнебитен умивалник, беше използуваем. Ето защо

пристъпих към парапета, откъдето безпрепятствено се виждаха височините, издигнали се срещу

преминатите вече от нас възвишения. Любувах се на пейзажа, когато Милев дойде при мене и ме

дръпна зад една черга, окачена така, че да скрива входа на стаята, която заемахме.

– Тук не трябва да се показваш – каза възбудено той. Опасно е. Наоколо има башибозуци и е

възможно в момента да наблюдават селото. Дори от много далече те могат да разпознаят един

четник и ако те видят, не след дълго някоя плячкосваща банда ще връхлети върху Ковачевица и

ще пререже гърлата на нашите приятели. Трябва да внимаваш.

След този случай наистина бях много внимателен. Винаги добре премислях, преди да надничам от

прозорците.

През деня много хора дойдоха да видят четниците. Идваха само мъже, с изключение на няколко

стари жени. Обикновено донасяха подаръци за нас – вкусни неща за ядене, плодове или захар.

Имаше и няколко препълнени коюници с най-ароматно грозде. Порази ме очевидното влияние на

революционерите върху хората. Дори и на децата се вярваше безусловно. Милев непринудено

говореше с разните посетители и играеше ролята на завладяващ оратор. Административната

работа на войводата е много трудна. Освен че е боец, той трябва да бъде и отличен оратор, за да

поддържа запален бунтарския дух в гърдите на хората. Трябва да има и познания по медицина,

селско стопанство, техника и много други неща.

Така Милев бе зает с работа, докато стана време за обяд. Той бе нещо изключително. Като начало

внесоха софрата, на която и преди се хранихме, а ние я наобиколихме и извадихме кой джобно

ножче, кой бойния си нож. Чу се някакво оживление зад вратата и ето, появи се самият домакин,

олюлявайки се под тежестта на огромна тава, на която имаше една овца, опечена цяла, със

собствения си сос, зачервена и съблазнителна. Донесеното той тържествено постави на софрата,

след което се отдръпна и любувайки му се, застана с ръце на кръста.

По знак на войводата главният ни готвач Коце извади своя нож и сръчно започна да разрязва

овцата с пръскане на сос и късчета месо. Веднъж разделено на подкодящи порции, месото бе

поето от гостите и докато, те изискано го държаха с ръце, ние се съревновавахме кой ще свърши

пръв. Другите блюда включваха подсладен ориз и мътеница. Повечето четници отлиха и от

бутилката мастика, но мастиката е нещо, което човек от Запада трудно може да оцени.

Тази нощ, след вечеря, отново продължихме нашия път, но сега пътуването бе много кратко –

само до къщата на Гюргевия зет, в другия край на селото. Плановете и приготовленията на

войводата за нашето придвижване към съседното село не бяха съвсем уточнени. На сутринта от

далечните села дойдоха много мъже, за да видят войводата. Насядаха в кръг и прикрити със

завеси от чуждите погледи, те говореха с часове. Един по един ставаха, за да се изкажат, а след

това съсредоточено изслушваха отговора на Милев. Присъствуващите бяха членове на

революционния комитет в селото и водачи на милнцията, организирано в повечето български

села.

Някои от тях съобщаваха за неправди от един или друг вид. Други изказваха желания,

предложения или се оплакваха от съседите си. Когато му идваше ред, всеки един ставаше и се

изказваше, като явно не следваше никакъв ред. А Милев чисто и просто раздаваше правосъдие –

самият той изгнаник, обявен вън от закона и търсен, с награда, обявена за главата му. Вместо да

отидат при признатите управители на страната, на които редовно плащаха данъци, тези мъже

предпочитаха да дойдат при войводата-революционер и да платят допълнително, за да

просъществува неговата организация.

Когато всички се изказаха и разказаха за условията в своите села, за това, колко души могат да

свикат, колко пушки са укрили и колко боеприпаси, един от ковачевските представители се

изправи. Каза, че е изчакал края, защото останалите знаели какво има да каже и напълно го

подкрепят. Това, което щял да каже, било по-важно от всичко.

Миналата седмица, продължи той, група башибозуци, наброяващи осем души, нападнала селото

и задигнала двадесет глави добитък. Когато селските първенци протестирали, башибозуците се

изсмели и ги напсували. По-нататъшните протести ги разгневили и с насочени пушки грабили де

какво им падне и си заминали, ката съобщили, че ще дойдат отново и ще грабят още.

– Следващия път ще вземем други неща – казал водачът многозначително.

Поради случилото се селяните се страхуваха за своя живот. Те молеха четницнте за помощ. Не

може ли това гнездо башибозуци, което плячкосва околността вече една година, да бъде

заличено? Милев се замисли и повика Никола, за да се посъветва. Говориха няколко минути, а

през това време селяните наблюдаваха със свити сърца.

– Каква част от милицията можете да ми предоставите – поинтересува се Милев след кратък

разговор. – Казвате, че башибозуиите са осем на брой – продължи той. – Много добре. Ще ги

унищожим, но трябва да има достатъчно хора, тъй като никого не искам да изгубя. Къде се

намират?

Селяните отвърнаха, че башибозуците са завзели една къща в близкото село Осиково *20+. Къщата

е здраво изградена от камък и опасана с висок зид. Едно нощно нападение би било най-добрият и

безопасен начин да бъдат унищожени. Един от членовете на комитета начерта на пода план на

селото и показа как трябва да се загради къщата от всички страни и да се прекъсне всякаква

връзка. Милев го проучи.

– Дайте ми 15 души и ще го направя – каза той накрая. – Кога ще бъдат готови?

Хората от комитета се зарадваха, а подслушващите зад вратата четници се ръчкаха един друг в

ребрата.

– Довечера – каза председателят на комитета, добре сложен седемдесетгодишен мъж с посивяла

брада. – Ще получиш най-добрите ни млади мъже, само да ни отървеш от тази напаст, която ще

опустоши селото ни.

Точно в този момент Андрей и Тодор се появиха на вратата в разгара на приятелска юмручна

схватка и като навлязоха в кръга на съвещаващите се, в края на краищата прекъснаха разговора.

Вместо да се ядосат, четиримата най-улегнали и възрастни хора от селото добродушно ги

грабнаха за краката, като ги провесиха с главите надолу, въпреки тяхната яростна съпротива.

– Ела, Смит – заговори ме Милев, след като всички си бяха отишли. – Нека се занимаем с пушките.

Ще трябва доста да поработим довечера и ще е нужна готовност. Струва ми се, че луната ще

изгрее и хайде, ще тръгнем към гората и турците.

- Хайде! – Хайде – отвърнаха четниците, скупчили се около него, и Тодор тихо подхвана

вълнуващия Македонски марш! Бяха насядали в кръг, кръстосали крака, а Андрей акомпанираше

на счупена китара, намерена в ъгъла на стаята. Пееха тихо, като повтаряха всеки един от многото

куплети и отново се връщаха към началото. След това вчесаха косите си, за да може, аке се

наложи да умрат, да сторят това чисти и с благоприличие.

Бележки

18. Наред с околийските агитационно-организаторски чети, които са основната боева сила на ВМОРО, в

навечерието на Илинденско-Цреображенското въстание се създават и селски чети. В тях според правилника

влизат "най-решителните и най-деятелните работници в селото". Членовете на тези чети, заедно с

въстаналите въоръжени селяни след въстанието образуват т. нар. селска милиция. Тя има за задача да

защищава селата срещу евентуални нападения от страна на разбойнически банди или чети на чуждите

пропаганди, както и в случай на нужда да се притичва на помощ на околийските чети. Околийските чети на

свой ред имат задължението при посещение в селата да проверяват състоянието на селските чети и

милицията, да провеждат военно обучение и пр.

19. Село Ковачевица се намира на североизток от гр. Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) в Западните Родопи. В

една дописка, поместена през юли 1885 г. във в. "Зорница", излизал в Цариград, за него се казва: "Селото

Ковачевица е едно от селата на Неврокопското окръжие, което се състои от 300 къщи чисто български (има

2 000 души население) и което лежи на западните поли на Родоп-планина до реката тъй наречена Канина

(Кървава река), която е един от левите притоци на р. Места (Карису) и която изтича из високите върхове на

Родопа. Селото е обиколено от всичките страни с едни много високи и каменисти бърда, които дават такова

впечатленне на зрението и са такава живописна картина, на която человек не може да се нагледа и начуди."

Според В. Кънчов селото наброява 1400 души жители.

През селото минава канал на революционната организация от южните райони на Серски революционен

окръг за Лъджене. През 1903 г. то е неколкократно обсаждано от турска войска, а много от селяните са бити

и изтезавани като помагачи на комитите. А през есента, по време на въстаническите действия в района,

почти всички жители на селото забягват в свободна България. След амнистията на следващата година

повечето от тях се завръщат.

20. Село Осиково в края на миналия век наброява около 700 жители, от които 240 души са

българомохамедани. Според една дописка, отпечатана през 1892 г. в органа на Българската екзархия в.

"Новини", жителите на селото, независимо от разликата в религията "живеят братски". "Нравите и обичаите

им са почти едни и същи. Помаците само са по-песнолюбиви, много повече обичат да свирят и са с много

по-весел и безгрижен характер..."

Нападение срещу башибозуците

Беше много тъмно, когато слизахме по стълбата тази нощ, и последното, което видях, докато

минавах заднешком през отвора, беше момичето с тънките глезени, което с искрящи от непролети

сълзи очи бе застанало неподвижно както преди, вдигнало високо една опушена лампа. Някъде

под мене неспокойно се раздвижи коза, а снаряжението на четника до мене тихо издрънча. Във

въздуха се носеше тежката и непреодолима миризма на кравешки тор. Излязохме на двора и

застанахме около Милев, докато той даваше шепнешком своите инструкции за през нощта на

няколкото помощници. Малкото пространство бе претъпкано с мъже в дълги наметала, развявани

от време на време от вятъра, разкриващи лъскави пушки и здраво натъпкани патрондаши. Но

всички те бяха тихи – необикновено тихи. Никой не повишаваше глас, а цървулите не издаваха

никакъв звук по камъните.

Забелязах, че преобладаваха чудесни другарски отношения. Четниците се струпаха до групата

водачи и надничаха през рамената им, нетърпеливи да чуят какво се разисква. С готовност ми

сториха път, а членовете на селската милиция си шепнеха помежду си, като посочваха гладкото

ми лице, смятано за нещастие в Македония. "Американец" – промърмориха те. Насъбраха се и

други, за да видят непознатото същество от друга земя, и аз скоро бях център на внимание. Точно

това исках.

Милев се извърна и накратко ме представи на войводата на селската чета, едър и жизнен младеж,

който стисна ръката ми с жилестите си пръсти и измърмори "Здравей" – фраза, означаваща нещо

подобно на "За ваше здраве, господине". Никола и Андрей, помощник-войводите на четата,

весело ми се усмихнаха. Повече от всякога приличаха на деца. Шепнешком, с подсмихване под

мустак те се опитаха да ми опишат какво ще стане с башибозуците. Милев се засмя и ме дръпна

настрана.

– Тръгваме веднага – обясни той. – Ще вървим заедно, докато стигнем Осиково. Там ще се

разделим. Андрей, с още десетина души, ще заобиколи селото и ще се спусне откъм хълмовете

зад него. Останалата част ще атакува отпред.

Той се обърна към четниците.

– Време е. Къде е водачът?

Висок младеж си проби път през тълпата, премятайки манлихерата през рамо.

– Аз съм водачът, войводо – каза той, като поздрави с уважение. Не можах да не забележа, че

докато четниците се отнасяха със своя войвода така непринудено, както и помежду си, за

членовете на селската милиция войводата бе човек, който ги превъзхождаше – човек, достигнал

слава и достойнство не само заради нанесените на турците удари, а и защото е бил отвъд

планините, в градовете на запад, където е научил от книгите много мъдри неща. Учудващо е как

хората, за които книгите са рядкост, гледат почтително хората, които ги притежават. Виждал съм

как селяни седят с часове и слущат Милев да чете нещо от руски автор. Но това няма нищо общо с

двора на къщата в Ковачевица.

Милев даде на четниците и членовете на селската милиция рязка заповед за тръгване и те се

подредиха един зад друг, като четниците бяха пръснати равномерно сред по-многобройните

членове на милицията. Гюргев измъкна голямото дървено резе на поратата и водачът се измъкна

навън. Като му даде пет секунди преднина, Милев го последва заедно с дългата колона зад него.

На небето нямаше луна и ние трябваше да налучкваме пътя по селската улица. Ако човек имаше

остър слух, възможно бе да избегне течащата по средата на пътя вода. Иначе резултатът беше

доста неприятен.

Из спящото село не се чуваше никакъв шум. Този път кучетата бяха с добре надянати намордници.

Който погледнеше назад, можеще да усети присъствието на четата само по случайните,

неопределени звуци и движещите се точки, които се появяваха и изчезваха в мрака. Изобщо не

виждах водача, но за Милев, който вървеше точно пред мене и имаше котешки очи, не

представляваше никаква трудност да го следва.

Скоро оставихме селото назад и започнахме да изкачваме каменистите хълмове, стръмно

издигащи се над покривите. Вървяхме по пътя, по който преди се спуснахме, и ако слизането

надолу бе трудно, то катеренето бе два пъти по-тежко. Често по необходимост спирахме да

починем и всеки път се чудех на башибозуците, имали смелостта да предприемат такова пътуване

за няколко глави добитък. Някъде нанред по пътеката няколко фигури внезапно се надигнаха

иззад прикриващата ги канара и рязко попитаха за паролата.

Светлината на една-две звезди в мрачните, черни небеса ни помогна да видим поставените

напреко камъните дула на пушки и ние се спряхме. Това бе патрулът на селската милиция,

охраняваща денонощно планинския път, за да отблъсне при нужда аскера. Башибозуците, дошли

миналата седмица, не са били спрени, защото незначителният им брой е гарантирал, че няма да

сторят много зло. Срещу по-голяма сила селото би се вдигнало до последния човек.

След дума от водача, допълнена с възклицание от Милев, патрулът свали пушките и излезе

напред в тъмнината, докато ние преминавахме. Към всеки един те набърже отправиха думи за

поздрав и потънаха обратно в сянката на скалите, а ние продължихме да се изтегляме по Широко

бърдо, покрито с висока трева, прикриваща дупки, в които краката неочаквано пропадаха.

От време на време се спускахме рязко надолу и по тия нанадолнища ние ту вървяхме, ту се

пързаляхме. Изпречваха се и пространства песъчлива почва, през която трудно се придвижвахме.

Ходът ни беше забързан, тъй като Милев искаше да заемем позиции преди полунощ. По едно

време застанах на нещо като скалисто възвишение, издигащо се над бърдото, и погледнах назад

към колоната от хора, виеща се, докъдето ми стигаше погледът. Всеки един бе покрит с дълго

наметало от овча кожа, а отдолу се показваха дулата на пушките. Невероятно бе колко безшумни

и бързи бяха, докато се движеха през тази пресечена и дива местност, без дори една пътека,

която да ги води. Стъпващи леко и сигурни в движенията си като кози, те преодоляваха съвсем

лесно онова, което изискваше цялото ми хладнокръвие и бдителност.

Няколко пъти спирахме за малко, а през това време водачът отиваше напред да разузнае пътя.

Случи се също да заобикаляме и села. Друг път преминахме направо през група колиби – едно

малко, отдалечено християнско село. Не вдигнахме шум обаче и никого не събудихме. Бяхме

вървели може би 3 часа, когато достигнахме до една груба, каменна стена – сигурен знак, че отвъд

нея се простира село.

Хнлев тихо повика водача и накратко се посъветва с помощник-командирите, след което

продължихме по- бавно. Ясно бе, че навлизаме в долина. От двете страни хълмовете започнаха да

се затварят и пред нас се стесняваха така, че образуваха дефиле. Милев изпрати няколко души по

фланговете да действуват като разузнавачи и внимателно навлязохме в долината, вървейки по

коларски път, заслужил това име заради дълбоките коловози, които се усещаха по повърхността

му.

Скоро в далечината постепенно се очерта покрив на къща. Не закъсняха и други покриви, които

един по един се появяваха. Аз се покачих върху един камък и като погледнах към долината, ги

видях в дълга редица, накацали нагоре по склона, отдясно на пътя. Продължихме да вървим, като

се придържахме извън селото. От време на време излайваха кучета, иначе тишината бе пълна. На

място срещу центъра на селото се епряхме и Андрей премина по редицата и избра 10 души, на

които даде знак да го последват. Без да се сбогуват, те потънаха в нощта.

Останалите залегнахме зад стената и зачакахме. Извадих часовника си и поисках от Милев

неговото фенерче. Биха минали 5 минути след полунощ. Четниците нагласиха раниците под

главите си, увиха се в наметалата, като се постараха да запазят затворите на пушките от влагата, и

задрямаха. Членовете на милицията обаче не заспаха. Подпрени на лакти, те си шепнеха един на

друг. В искрящия им поглед се забелязваше възбудата, която носеше възможността за бой.

За четниците това бе нещо съвсем познато и не можеше да ги лиши от дрямката.

Доста време нищо не се случи. Кучетата лаеха нарядко, и то не за нещо определено, а ей така, за

да вдигат шум. Излезе вятър и тревата се разшумя, а листата на дърветата покрай пътя мрачно се

блъскаха едно в друго. В далечината изкряка нощна птица. Заспах постепенно, без да усетя, както

направих на границата, докато изчаквахме преминаването на турския патрул.

Едва трябва да съм затворил очи, тъй като почти веднага ме разбуди светлината от фенерчето на

Милев. Той гледаше своя часовник. И аз погледнах моя. Наближаваше един. Милев се обърна и

ме сръга. Поемайки сигнала, сръгах човека до мене и така той премина по редицата. Всички

застанахме на колене и нарамихме отново раниците. Все още не се чуваше никакъв звук.

Дърветата оттатък пътя сякаш стенеха. Възможно ли бе вятърът толкова да се е усилил? Забелязах,

че Милев държи едната си ръка близо до ухото. Той извади една свирка от джоба си и леко я

наду. Точно откъм моята страна дойде ниският, виещ звук на вятър, който свиреше през клоните.

Отговориха някъде далеч иззад дърветата. И тогава разбрах. Андрей и неговите хора ни

сигнализираха от склона.

Милев вдигна едната си ръка и колоната прехвърли стената, излезе на пътя. Приведени, мъжете

го прекосиха и стигнаха до стената, която минаваше от другата страна, прехвърлиха я и тичешком

прекосиха една овощна градина. След пет минути летяхме по главната улица на Осиково. Тя бе

доста песъчлива, тъй че почти не вдигнахме шум. Водачът продължи да върви начело, но иначе

липсваше какъвто и да е било строй. Зад мене и Милев останалите се бяха струпали като кучета

лисичари, следващи по прясна диря. Завихме покрай един ъгъл и се спряхме на малък площад,

където се пресичаха три улици.

На всеки ъгъл имаше по една къща. Всичките бяха здрави постройки, градени от камък, покрити с

каменни плочи, и се намираха в дворове, като образуваха по една от стените им. Едната от къщите

беше малка по-голяма от другите две и се намираше точно пред нас. Имаше нещо зловещо в

голата повърхност на по-ниските й стени и зарешетените прозорци на двата горни етажа. Входът

към нея беше висок, широк и сводест. Самата порта изглежда бе здраво направена с дървени

греди, стегнати с железни скоби. Огромен железен клин я закрепваше към едната страна на свода.

Нашата колона се сгуши в хвърляните от другите две къщи сенки, а водачът прекоси пътя и стигна

до вратата. Като вдигна карабината, той енергично задумка върху гредите в продължение на

минута. В тишината на селото ударите бяха така отчетливи, като изстрелите на картечница гатлинг.

(Създадена от американеца Р. Дж. Гатлинг (1818–1903) и използувана за първи път в Гражданската

война в САЩ.) Те отекваха от свода, за да бъдат след това отново подети. Въобразих си, че вече

чувам как в къщата зад мен се разбуждат хора и се движат насам-натам. Водачът блъсна повторно

портата. Не бих могъл да кажа защо, но бях сигурен, че чувам навсякъде около мен звуци на

събудени от сън хора. Осиково се пробуждаше.

От другата страна на портата се завлачиха крака и пресипнал глас запита посетителя какво иска.

– Ние сме приятели – отговори водачът с пушка, опряна на рамото. – Помаци сме, от Либяхово.

Пуснете ни да влезем. Срещнахме четници из баирите.

Той говореше забързано, на турски диалект. Откъм двора башибозукът изглежда се колебаеше.

– Трябва да видя лицето ти – каза най-накрая той. – Трябва да видя и тебе, и твоите приятели,

преди да влезете, защото приятели рядко посещават къщите на свои приятели по тъмно, и ако

наистина сте такива, изчакването няма да ви разсърди.

Притаили дъх, чакахме, за да видим какво ще стане. Чу се скърцане и някъде по средата на

портата се отвори прозорче, около лакът широко. През него бе пъхната цев на пушка. Водачът се

бе свил на земята, извън обсега на куршумите. Башибозукът не се виждаше, защото прозорчето

беше малко, а дворът отзад тъмен.

– Излез напред – каза гласът. – Хайде, излезте напред и ти, и твоите приятели, за да мога да ви

видя.

За нещастие, до мене Тодор неспокойно се раздвижи и блуждаещ лъч улови за миг стоманата на

неговия щик. Наблюдателното око на башибозука от прозорчето забеляза това и пушката му

застана неподвижно, а Тодор безшумно се смъкна на земята.

– Вие сте въоръжени – изрече башибозукът. – Кои сте, дето идвате въоръжени? Приятели ли сте,

както казвате, или врагове? Говорете веднага, защото няма да чакам дълго.

– Безсмислено е – промълви Милев. – Много са мнителни. Ще атакуваме открито.

Той постави свирката до устните си и вибриращият, проникващ писък прониза нощта. Пушката на

башибозука подскочи нагоре и той припряно извика няколко думи на турски, които аз не разбрах.

В къщата над него с трясък се затвори врата и се чу тупуркане по стълбите.

– Атака – извика Милев, скачайки на крака. – Да живее Македония!

Сбрани на куп, тичешком пресякохме пътя, изпразвайки пушките във вратата. Зърнах водача да

стреля през прозорчето по стражата, а в следващия миг се намирах сред тълпа напиращи и

блъскащи мъже, които мушкаха твърдото дърво с шикове, биеха по него и дори използуваха

голите си ръцв. В този момент се извиси гласът на Милев.

– Отдръпнете се, отдръпнете се – извика той. Стреляйте в ключалката! Всеки да се цели в

ключалката! Десет или дванадесет пушки бяха насочени там и тя мигновено се пръсна на

парченца, а портата леко се открехна. За секунда спряхме, колебаейки се. Млад селянин от

милицията изскочи напред, подпря с рамо дъските и изпрати вратата на една страна.

Приветствувахме го объркани малко и се втурнахме тичешком през двора към вратата в грубата

каменна стена. От няколко прозореца на горния етаж откриха яростна стрелба, придружена с

море от пламъци. Четниците отвърнаха на огъня, като се прикриваха зад каквото намерят. Видях

как един от тях простреля вол и използуваше трупа на животното за прикритие.

Милев и някои други стояха пред къщната врата и стреляха в ключалката. Разбиха я за по-малко от

минута, но здрави дървени пръти държаха касата. До този момент боят май се развиваше в наша

вреда. Един от милицията изпълзя през портата към улицата, влачейки безчувствен крак, а нашият

огъи не личеше да прави някакво впечатление. Разбрал веднага необходимостта от ново

действия, Милев сграбчи някаква огромна дървена греда, която лежеше до прага, и заедно с

Никола и още няколко души се отдръпна назад една-две крачки. Като се засилиха малко, те я

стовариха върху вратата с могъщ замах. Гредите изстенаха. Те отново заудряха с къси и силни

удари, а башибозуците, намиращи се високо над земята и в невъзможност да видят какво точно

става долу, не можеха да попречат на маневрата.

С всеки следващ удар вратата се клатеше все по-безпомощно. Виждахме, че всеки момент ще

падне. Но къде бяха Андрей и неговите хора? В този момент имахме голяма нужда от тях.

Войводата наду свирката, докато разрушителният стенолом за последен път се залюля, а вратата

падна навътре и откри една пещерна тъмнина. Нашите хора бяха готови, присвити до стената на

къщата и извън обсега на огъня на башибозуците. Стояхме така няколко минути, а в

действителност трябва да е било по-малко.

Одобрителни възгласи, тупуркане отвън по пътя на обути в цървули крака и подновяване на огъня

над главите ни сигнализираха приближаването на Андрей и хората му. Те се спуснаха върху

укреплението на башибозуците откъм гърба. Това беше възможност и за нас. Никой не чакаше

заповеди – нямаше никаква нужда от тях. Като глутница вълци четниците се втурнаха по

стръмните стъпала, водещи към втория етаж, които едва ли бяха нещо повече от една стълба. Като

че ли нямаше сила, която да ги спре. Някои по-предпазливи се измъкнаха, докато траеше

първоначалната паника, и изчакаха отзад, като непрекъснато отправяха куршуми през отвора на

пода, над главите на водачите. Добре, че останаха назад. Милев изскочи изпод натрупаните един

върху друг четници в основата на стълбището, бе възстановен вече някакъв ред.

Не знам как се бе случило, но под навесите край дворните стени, които служеха за конюшня нещо

се бе запалило и ярко пламтеше и осветяваше цялото село. Изплашени овце, говеда, кози и коне

се бутаха насам-натам из двора, а убитият башибозук лежеше в безформена маса недалеч от един

четник, чието тяло бе просто надупчено от куршуми. Беше наистина безумна гледка. Навсякъде се

простираше пустото и на пръв поглед безлюдно село, с изключение на нестихващия плач на

множество жени и деца, които ронеха сълзи от страх за своята съдба.

Втренчил се в бъркотията, която изпълваше двора, и оглушал от непрекъснатите гърмежи горе по

етажите и навън, не чух веднага гласа на Милев, когато ме заговори. Лицето му бе черно от

барута, а брадата му, отчасти опърлена, бе изпръскана с кръв. Устата му се приближи съвсем до

ухото ми. Доколкото знаехме, двама от нашите врагове бяха мъртви.

– Така повече не може – каза решително Милев. – Не мога да си позволя да хвърлям на вятъра

опитни хора само за някакво си свърталище на плъхове. Трябва да ги изкараме навън с пушек.

Той разясни плана. Неговият отряд ще прикрива групата на Андрей, която ще пренесе

запалителни материали в приземния етаж на къщата. Когато се събере достатъчно количество, ще

бъдат запалени. След това ще трябва само да се застрелят всички турци, които биха се опитали да

избягат. Без излишни приказки помощник-командирите изтичаха до своите отделения и

назначиха хора за тази работа. Групата на Андрей се пръсна из близките дворове и събра всичкия

дървен материал, сено и слама, които можеха да намерят. Някой откри една голяма тенекия с газ,

която бе приета с радост. Съчки бяха навързани на връзки, а хора от нашата група се разгърнаха по

улицата и застанаха на позиции, откъдето държаха под наблюдение прозорците на къщата.

Накрая, когато всички наръчни дърва бяха приготвени, напълно преустановихме огъня. Почти

веднага башибозуците прекратиха стрелбата. Сякаш разбираха, че може да се очаква нов развой

на нещата, и прекъснаха огъня, за да слушат, да напрягат слуха си и да усетят следващата стъпка

на своите врагове.

Прозвучаха стенещи звуци на войводската свирка и отрядът на Андрей се затича към двора.

Останалите навън пращаха към прозорците постоянен поток олово. Като тичаха, хората на Андрей

се насърчаваха. Пушките им бяха преметнати през рамо и имаха намерение на всяка цена да

доведат нещата докрай. Башибозуците отвърнаха на огъня, но нямаха време да се премерят, и

Андрей достигна къщата в безопасност. Наръчите с дърва се хвърляха вътре през вратата и след

като се освободеше от товара, всеки се връщаше обратно през двора и излизаше през вратата

навън, където Милев и аз се бяхме сгушили, прикрити от подпорите. Андрей беше останал

последен. Той изпразни газта върху купчината до вратата и пъхна в нея запалевата факла, която

носеше. След това също се втурна съм портата. Колоната четници го поздрави в изблик на радост,

а башибозуците, сякаш обхванати от безумно отчаяние, удвоиха стрелбата, докато пламъците на

струи бликаха из горните прозорци в непрекъснати потоци.

Поглеждайки хладнокръвно назад, изглежда, че да изпечеш живи половин дузина хора е нещо

чудовищно жестоко. Трудно е да се повярва, че би могло да се случи през този т. нар. просветен

ХХ век. Нещо напомня фанатичната жестокост от дните на Инквизицията или когато просто

имената на кралете бяха достатъчни, за да се обезглавяват честни мъже. Но в края на краищата

нищо не можеше да се направи. Това беше най-бързият и най-евтин начин за премахване на едно

вредителско гнездо, тероризирало околността – всички до един крадци, убийци и сквернители на

женска чест. Не си заслужава човек да се бие с турците, раздвоен от различни чувства. Те не са в

състояние да разберат и считат чувствителността за слабост.

Пламъците бързо напредваха. Те се прехвърлиха в конюшните, избягнали първия пожар, и ги

близнаха, докато изкачваха външните стени на къщата и напредваха, промъквайки се през

прозорците. Не след дълго цялата къща представляваше един огромен стълб от пламъци, който се

издигаше към небето, а на този неестествен блясък селото и баирите наоколо се изправяха черни,

като приемаха застрашителни размери. И от тази пламтяща къща се понесе пронизителен писък,

такъв, че думи не са в състоянне да го опишат, а веднъж чут, няма сила, която да накара човек да

го забрави. Четниците, непреклонни, се облегнаха на своите пушки и наблюдаваха развитието на

големия пожар, а селяните, уверени вече в самоличността на нападателите, се бяха измъкнали от

домовете си, за да наблюдават унищожението на своите потисници.

Месеци наред те бяха пъшкали под гнета на малобройната банда високомерни, добре въоръжени

башибозуци, но дори и сега, когато избавлението бе дошло, те не можеха да се радват. Те можеха

само да наблюдават със страхопочитание страшната участ, която бе отсъдена от "мъжете на

нощта". На малки групи те се струпваха по покривите и улиците и наблюдаваха пламъците, които

се извиваха и бучаха, жените притиснали децата си до гърдите, а мъжете втренчили се в гледката,

здраво съсредоточени.

Щом лицевата страна на къщата падна сред поток въглени и искри, прозвуча свирката на Милев и

четниците забързаха към него, като напуснаха позициите си в неправилния кръг, оформен около

мястото с цел да се предотврати възможното бягство на някой от обитателите. Някои бяха с

бинтовани ръце или главн. Имаше един, носен от двама свои другари на носилка. Селяните ги

наблюдаваха дори с по-голямо страхопочитание, отколкото когато гледаха запаленото

укрепление. Но вълшебството на нощта ги бе завладяло и те не казаха нито дума.

Така тихо, както и дойдоха, четниците образуваха колона и поеха по прашния път, а застаналите в

шпалир хора ги наблюдаваха с любопитни, изпити лица. Тъжно изплака бебе, защото беше

уморено, и втора стена падна вътре в къщата, превърнала се в гробница на башибозуците. На

един хребет четата се спря за минута и аз погледнах назад към Осиково, все още червено от

огнения блясък и изпъстрено с групи слисани селяни. От изток зарозовяващ лъч светлина се

стрелна над тъмната стена на боровете и Милев промърмори: "хайде"! на изморените мъже,

които се запрепъваха след него.

Фотовища

Когато най-сетне слънцето се показа над източните върхове на планината, четата се влачеше по

едно голо било в разредена и накъсана колона. Начело се бяхме събрали заедно Милев, Никола и

аз. Останалите ни следваха някак си, а раненият върху носилката завършваше колоната. Всички

бяхме готови да спрем за почивка – неописуемо изтощени от силната възбуда и напрежение, а не

по-малко и от физическото усилие. Понякога нечий крак ще се закачи в тревата и колкото и да се

стараеше човек, невъзможно бе да не се строполи на земята. Единствен Милев се усмихваше.

Усмивката никога не напусна лицето му, дори и когато бе спънат от един стърчащ корен и си

халоса челюстта с приклада на пушката. Бе вннаги готов да окуражи по-слабите и всеки час

спечелваше благословии, като даваше почивка. След тази негова проява на хладнокръвие, човек

не биваше да се съмнява в способността му да командува. Такъв дух се нарича esprit de corps (дух

на тялото, фр. - Бел. прев.).

Вървяхме с часове, почти цялата сутрин. Нямаше никаква пътека. Движехме се единствено по

указанията на селяните-милиционери. На моменти минавахме през сравнително равни ливади,

изпъстрени с много цветя. В следващия момент се насочвахме към възвишения, тъмните стени на

планински проход скриваха слънчевата светлина, а заравнената повърхност на ливадпте се

превръщаше в каменисто корито, понякога залято с вода.

Всичко си има край и към обяд се спряхме в една дълбока клисура, в самото сърце на Родопите.

Боровите дървета ни заграждаха изцяло, като образуваха тъмна завеса над главите ни от всички

страни. Можехме да напалим и малък огън, а на всичко отгоре ония, които не бяха съвсем

изморени, изпекоха парчета сланина, набучени на заострени пръчки или шомполи. Сланината

апетитно цвъртеше, а наблизо имаше и вода, за да прокараме набързо приготвените сандвичи с

тричен хляб. Но малко бяха в състояние да ядат. Бяхме болезнено изморени и съвсем не в

състояние да се радваме на храна. Ние просто се смъкнахме на земята там, където стояхме, и

заспахме, без дори да се занимаваме да сваляме раници или да махаме пушките от рамене.

До вечерта обаче всички се бяха възстановили и бе решено четата да се раздели. Селската

милиция заедно с ранения щяха да се върнат в Ковачевица, а четниците да продължат към

Фотовища *21+, за да поемат работата си на куриери. Милев беше изписал вече писма, които той

да пренесе през границата, а повечето четници ми повериха по някакъв спомен за приятели в

България.

Никола беше забележителен куриер. Рядко някой го придружаваше, докато пътува от Ковачевица

за Лъджене и обратно, но никога не бе залавян. Това, разбира се, бе видимо от неговото

присъствие при нас. А един революционен куриер, заловен от аскерите, не би останал жив, за да

разказва. Разбира се, Никола бе имал схватки с граничните патрули, но когато говореше за тях, той

показателно потупваше задната част на пушката, където имаше цяла редица дребни резки,

издялани в дървото. Струва ми се, че резките бяха 9 на брой.

Малко след залез слънце тръгнахме отново. В продължение на около километър и половина

групата се движеше заедно. След това селската чета се отправи в колона надясно, а останалите, 10

на брой, продължихме напред през тъмнината на една борова гора, която покриваше подстъпите

към верига от мрачни възвишения. Може би около час се промъквахме през гората по невидими

пътеки, които се пресичаха една друга и повече наподобяваха следи от диви животни, отколкото

съобщителни пътища на цивилизовани хора. Най-накрая достигнахме до простиращи се пред нас

бърда и хълмисти предпланини.

Намирахме се в една съвсем турска област. Дори и селяните бяха мохамеданн по вяра, ако не по

произход. Често преминавахме покрай села, които сякаш бяха храсти в тъмнината, изпъстрени със

светлина. Бе необходимо крайно внимание, за да не вдигаме никакъв шум. От време на време

лаеха по нас кучета, но това се очакваще. Спомням си, че направихме голямо отклонение около

някакво село, защото според Милев то бе известно с многото кучета и тяхната свирепост. Между

другото преминахме това село откъм наветрената страна.

Някъде по средата между две турски села трябваше да спрем. На това място, според направените

от местния революционен комитет тайни приготовления, трябваше да се срещнем с водач от

Фотовища. Той щеше да ни отведе в селото, до което трудно се стигаше, като използува слабо

познати пътеки, тъй че да не привличаме вннманието на помаците, съставляващи навярно една

четвърт от неговото население.

Крайно опасно беше да спрем там, където бяхме, дори и за няколко минути, но нищо друго не

можехме да направим.

– Осем, осем – тихо извика Милев числото на водача, когото очаквахме. Отговор нямаше. В селото

зад нас пронизително излая куче, а след него се обади и второ. Сякаш ги бе обладал дяволски

инстинкт и само след две минути всичките псета на селото лаеха по нас. Нощта кънтеше от техния

вой.

Положението беше крайно неудобно. Милев не познаваше околността и не се осмеляваше да

напредва в тъмнината, която с всеки изминат момент ставаше все по-плътна. Възможността да се

натъкнем на туски патрул бе голяма. Не знаехме в кой момент могат да ни нападнат. В селото

пред нас имаше малък гарнизон аскери и ако кучешкият лай ги събудеше, възможно бе да

излязат, за да видят какво се е случило.

Общо взето беше неприятно. В началото просто седяхме в сянката на храсталаците, както

намерим за добре. Когато и след пет минути нашият водач не се появи, по колоната премина

заповед да се подготвим за стрелба, след което се прокраднахме надясно заемайки позиция

върху една могила. Зачакахме, разположени в полукръг. Заповядано бе да не сваляме раниците,

но да сме готови за бой или за бягство, веднага щом се наложи. Няма смисъл да отричам, че

всички бяхме леко напрегнати.

В този момент в далечината откъм дясната ни страна Андрей забеляза движеща се по хребета

сянка. Това бе една много особена сянка, но на проницателните четници не им трябваше много

време, за да разпознаят в нея една загърната в наметало фигура, която прегъната почти на две

внимателно се прокрадваше през високата трева. Зад нея вървяха други две фигури. Милев

напрегнато се втренчи в тях. Докато се приближаваха, можахме да забележим, че носят селски

калпаци и дълги наметала.

Милев подсвирна тихо и фигурите се спряха. Той отново подсвирна и една от тях пристъпи напред

и се изправи с отметнато назад наметало. Под него блестеше пушка. Този човек изсвири – един

продължителен и съскав звук, не много по-различен от повикването на Милев. Всички четници го

разпознаха и скочиха на крака. Непознатият и другарите му се хвърлиха незабавно на земята, но

Милев, без да се колебае, заговори високо.

– Ние сме приятели – ясно каза той. – Да живее Македония! Нека се махнем от това място на

кучета и турци, хора от Фотовища.

Непознатите се изправиха на крака и излязоха напред. Те наистпна бяха хората от Фотовища и

набързо ни обясниха, че не са ни очаквали толкова рано. Те не бяха чули за нападението в

Осиково и не са могли да предположат, че ще пристигнем на срещата по-рано, отколкото ако

бяхме тръгнали от Ковачевица. Тия обяснения отнеха едва няколко секунди и скоро четата отново

вървеше през подножието, следвайки новите водачи.

Вместо да стане по-хубав, с наближаването на селото пътят стана по-лош. След това научих, че

дори обикновените пътища, по които се стига до Фотовища, са ужасно мокри. А тайната пътека, по

която вървяхме, беше почти изцяло под вода и един воден плъх във всеки случай би се чувствувал

по-добре от човек. От подножието се спуснахме в една долина, където течеше широк планински

поток, а разположени нарядко камъни играеха ролята на мост и по тях ние преминахме, като се

подпирахме, доколкото можем, на тояги. Това бе един наистина странен поток, който

конвулсивно се виеше напред-назад. Преминали го веднъж, трябваше да сторим съшото още

четири пъти.

След като четвъртия път се измъкнах от реката, където се бях подхлъзнал на някакъв съвсем

гладък камък, видях срешу нас една стръмнина.

– Хайде – продума Милев и ние се отправихме нагоре. Като се хващахме за корени, храсти и дори

ръбести камъни, с помощта на тоягите неотстъпно напредвахме по стръмнината. На върха

спряхме да си поемем дъх и продължихме.

Изкачването ми се видя доста уморително, но следващият етап на похода бе безкрайно по-лош –

да не говорим, че беше и изпитание за нервите. Някога се е сметнало за добре да се построи

напоителен канал по билото на стръмнината, предполагам с цел да се напояват лозята, с които

Фотовища е богато надарена. От склона, който с наближаването на селото ставаше все по-

стръмен, напоителният канал бе отделен с ивица земя, широка около 15 см. В продължение на

няколкостотин метра по нея минаваше тайната пътека за селото. От едната страна бе каналът,

доста широк и достатъчно дълбок, за да те намокри от главата до петите, а от другата върховете

на дърветата, растящи по стръмния склон. Под тия дървета се мяркаше реката, все по-дълбока

след всеки бързей.

Достигайки покрайнините на селото, открихме, че улиците са залети и се наложи да вървим по

каменните огради. Спряхме на нива, по чудо останала незалята от порой, преминал из околността,

а един от водачите се промъкна напред из улиците, за да разузнае. Както имах случай да

отбележа, във Фотовища имаше много помаци, повечето живеещи в отделна махала, и трябваше

да бъдем сигурни, че никой от тях не е излязъл по улиците.

Минути след полунощ бяхме поведени крадешком през мрежа от задънени улици към малка

къща, разположена както обикновено в свой вътрешен двор. Домакинът, треперещ стар селянин с

рунтава брада, стоеше до вратата и потръпваше. Тракайки зъби, той удостои всички ни с поздрава

"Със здраве", като клатушкаше главата си, и ни въведе в соба на горния етаж, очевидно

използувана за склад. Купчини неизчистен боб заемаха половината място и тях използувахме за

спане. Това описание звучи сякаш не бе съвсем удобно и въпреки това спахме цели осем часа, а

когато се събудихме, слънцето заливаше стаята, прониквайки през прозорец, обърнат към покрит

с пшеница склон, по който стада волове бавно се движеха под тържествения ритъм на

пастирските песни.

Като открехнах решетката на прозореца, така че да не се вижда откъм улицата загледах се във

всекидневния живот на селото, вече в разгара си. По улиците вървяха жени и наперено носеха

върху главите си стомни, с гъвкави движения на тялото и свободна чевърста походка. Млади

момичета бързаха да изпълняват поръчки или да изведат малките си братчета и сестричета на

разходка в полето. Волски впряг бавно си пробиваше път през калта, а стопанинът, настанил се на

стърчешката, мързеливо поклащаше крака.

Улицата, която виждах, не бе много привлекателна. От двете й страни имаше каменни къщи на

два или три етажа, разположени съвсем близко една до друга в истински средновековен стил,

така че лесно можеше да се скача от покрив на покрив. Замислих се дали не затова повечето

прозорци, дори тези под стрехите, бяха с решетки. Улицата под мене и хабер си нямаше от онова,

което ние наричаме настилка. Сред море от кал и мръсотия се показваше калдъръм, а наклонът

му бе толкова причудлив, колкото и самият път. Но изглежда това на никого не правеше

впечатление. Девойки и жени стъпваха леко с босите си крака, а мъжете се движеха с онази

характерна за Изтока осанка на лордове.

Има нещо необикновено живописно в хората от планинска Македония, особено у помаците. От

една страна, само поповете и учителите носят обувки. Останалите обикновено носят цървули,

често домашно изработени. От друга, в дрехите съществува приятно разнообразие. Рядко се

срещат две еднакво облечени села. Разбира се, селата от една област се различават само по

отделни подробности, но общо взето няма каквато и да е прилика между облеклото в равнината и

планината.

В село като Фотовища чешмата е мястото за приказки. Тук се събират всички стари жени, за да си

кажат една на друга коя какво е чула. Съобщават се новородените и умрелите, четат се

съобщенията или обявленията на пашата. Понякога и кланетата започват от селската чешма. Тя е

мястото, където се събира женската половина от населението, а когато мъжът се завърне и не

намери жена си у дома, търси я там. В това отношение, както по-нататък ще стане ясно,

Македония прилича на Изтока от библейските времена. В същност не една мома е зърнала за

пръв път младия си избраник, докато носи семейната стомна към общия извор.

Свит зад решетката в стаята, където спяха четниците, насочих погледа си към чешмата. Имаше

такава навалица, че новодошлите жени трябваше да се редят на опашка и да чакат, за да напълнят

стомните си. Докато гледах натам, из една тясна уличка, която водеше към чешмата, се появи

грамадна фигура. Беше попът на селото.

Жените му сториха път и докато минаваше, те с ниски поклони отстъпваха вдясно и ляво. Той

кимна с глава, на която бе поставена високата, типична за българското духовенство шапка, без

периферия и наподобяваща кюнец за печка, след което тежко се запъти към вратата на нашата

къща с расо, ветреещо се около лилавите чорапи, които се показваха всеки път, щом то се

вдигнеше. Очевидно ни идваше на гости. Обърнах се и разбудих Милев.

След минута домакинът ни влезе в стаята да съобщи за пристигането на отчето и четниците се

изправиха с уважение, като припряно полагаха усилия да изчистят шушулките от косите си.

Свещеникът се поклони и се здрависа с всички. Не изглеждаше да е на нечия страна и доколкото

можах да преценя, наистина бе голям веселяк. Милев му разказа за боя в Осиково и той живо се

заинтересува, разпита за всички подробности и преди да си тръгне, знаеше за случая толкова,

колкото всеки един от четниците. Като всички попове, които бях срещал, той доста се

интересуваше и от мене. Искаше да знае защо съм дошъл в Македония, къде другаде съм бил,

каква ми е професията и какво мисля за страната. Но за разлика от друг един поп, когото познавах,

той не се опита да ме разпитва за религиозните ми убеждения с помощта на преводач.

Негово благоговейство седна с кръстосани крака като добър поданик на султана, но първо свали

грубите си обувки и изпуши цигара заедно с четниците. Изказа съжаление, когато научи, че не

пуша, и ме посъветва да усвоя този навик. Заяви, че в Македония пушенето е полезно за здравето.

Закуската, състояща се от чай и хляб, бе поднесена в негово присъствие и той закуси заедно с нас,

като през цялото време разговаряше. Стори ми се, че каза молитвата някак механично, но после

разбрах, че в Македония се казват толкова много молитви, че ако трябва да се върши някаква

друга работа, абсолютно необходимо е да се казват набързо. В много села има обичай да се

означава кръст във въздуха над самуна, който ще се разчупва. В повечето хлябове се поставят

дървени кръстчета, замесени в тестото. Неприятно е човек да попадне на тях, докато дъвче.

От попа научихме интересна новина. Каза ни, че други седем четници, четирима от четата на

Милев и трима от Драмския район, на юг, са пристигнали в селото миналата нощ, няколко часа

преди нас и се крият в друга къща. Неговото посещение имаше за цел да подготви за тази нощ

среща с тях. Много съжалявахме, когато попът си тръгна. Останалата част от деня бе крайно

еднообразна и часовете като че ли едвам пълзяха, тъй като четниците изгаряха от нетърпение да

видят своите другари, споменати от отчето. В осем часа, след вечеря, бяхме свикани в обора на

къщата сред крави и кози, които неохотно ни направиха място. Нашият домакин излезе пръв и се

срещна със селяните-разузнавачи, разположени по пътя за другата къща. Донякъде беше опасно

да се движим из Фотовища в такъв ранен час – искам да кажа, имаше опасност да бъдем открити.

Иначе нямаше никакъв аскер в непосредствена близост.

Изминаха десет, петнадесет минути, а в цепнатината на вратата, през която бе изчезнала сивата

брада на домакина, не се показваше дори пръст, който да ни призове. Той се върна след почти

половин час. Милев се опита някак си да го скастри:

– Хайде – промърмори той. "Хайде" е най-често срещаната дума сред четниците. Ако тя има

съперница, то това е думата "отмъщение".

Вървяхме бързо. Нещо повече дори, тичахме по кривите, неравни улици като се крепяхме на

крака бог знае как, а пушките неприятно удряха гърбовете ни и всеки момент се ослушвахме да

чуем някое отвързано псе да възнегодува срещу нашето присъствие. Слепешката прескочихме

рекичка, която течеше по средата на улицата, и зад ъгъла се натъкнахме на широка врата, която

зина отворена, докато влезе и последният от нас, а след това веднага безшумно се затвори.

Къщата бе много по-голяма от онази, в която прекарахме предишната нощ, а заделената за

четниците стая бе просторна, с преграден чардак, за да не се вижда от улицата. В същност къщата

се намираше в покрайнините на селото и около нея имаше само няколко постройки.

Влизането ни в стаята заприлича на сценичен спектакъл. Седмината, които скочиха да поздравят

командира и останалите, бяха по-високи от обикновено, с едно изключение, което съумяваше да

заема повече място, отколкото и най-едрия от приятелите му. Четниците, с които пътувах, бяха

достатъчно странни, но нашите нови познати ги превъзхождаха. С чудноватите си униформи,

богато обшити или украсени по друг начин, с мустаци и дълги, разпилени коси, с патрони в

отворени торбички на гърдите, където лесно можеха да се достигнат при нужда, те сякаш бяха

действуващи лица в опера на Офенбах. Някои носеха ятагани, взети от аскера, и всеки имаше на

пояса поне един револвер в повече.

В този момент забелязах особения факт, потвърдил се по-късно, че не е от значение в колко акции

е участвувал даден четник, а трябва известно време да е бил отвъд границата, за да достигне

голямата оригиналност. Дълбоката смъртна омраза, съчетана с рицарски дух, който задължава

човек да има чисти ръце, за да може да умре чист, и правилото, че за приятел човек трябва да

жертвува живота си като нещо естествено, създават особената македонска атмосфера,

неповторима в България или където и да е другаде.

Тия четници бяха хора ентусиасти. Двете групи не бяха се виждали месеци наред. Милев и хората

му бяха пълни с новини от София. Те знаеха какво става по широкия свят – света отвъд Дунав, от

който с всяка година умните българи се интересуваха все повече. А в багажа си нашите четници

носеха вестници от преди не повече от 2 – 3 седмици. Другите пък можеха да разказват за

оживени краткотрайни престрелки в планината и нощни нападения из равнината. Имаха дупки от

куршуми и трофеи, които да покажат, и бяха живели такъв живот толкова дълго, с такова

постоянство, че не бе необходимо да мислят, преди да влязат в бой, и можеха да намерят пътя си

из непознаващите пътеки хълмове дори в най-тъмната нощ.

Както казах, бяха седем на брой – Георги Занков, Стефан и Георги Мангелов от Драмската област,

където войвода е Никола Паница *22+, същият Паница, който три месеца по-късно застреля

Гарванов и Сарафов, докато им пожелаваше лека нощ на прага на Сарафовия дом в София.

Останалите бяха Петър Янков, Илия Гавалилев, Костадин Маварок и Георги Иванов. Имената им

помня добре, защото с последннте четирима впоследствие станахме големи приятели.

Не вярвам в цяла Македония да е имало седмина четници с повече оригиналност. Оригиналност е

единствената дума, която може да се използува. Само тя може да ги опише. Ако някой не ги

познава, щеше да е склонен да смята дрехите и обноските им за резултат от детската любов към

театралното. Но това не е така. Театралничеха по един безобиден начин, може би просто както и

децата ги привлича суетата. Това беше такава суета, която не вредеше на никого, дори и на самите

тях.

Петър Янков бе най-хубавият мъж, които някога съм срещал. В същото време трябва да отбележа,

че е единственият четник, когото срещиах в Македония с едвам забележимо себелюбие в

характера. Себелюбието, показано от Петър или както го наричахме Хубавия Петър, се дължеше

повече на суета, отколкото на нещо друго. Срещал съм такова нещо у разглезени деца. Петър

просто ясно съзнаваше, че изглежда добре. И все пак едно негово качество винаги ме

озадачаваше. Това бе пълното му безразличие към жените.

На външен вид той бе въплъщение на представата на Ван Дайк за Чарлз I. Имаше мургаво, овално

лице, гордо и донякъде високомерно, мека кафява коса, лъскава като на бебе и грижливо навита

на къдрици, а малката му брада и мустаци бяха подрязани в стила на Ван Дайк. Очите му, тъмни и

одухотворени, съответствуваха на косата, а малките му ръце и крака опровергаваха селския му

произход.

Хубавия Петър имаше ранг помощник-войвода на чета и за него ще кажа, че бе толкова храбър,

колкото и красив. Той буквално не знаеше какво е страх. Съжалявам, че не мога да използувам

някой по-малко банален израз, за да опиша това му качество. То бе еднакво очевидно и у другите

членове на четата.

Костадин и Илия си приличаха – и двамата едри, широкоплещести мъже, с нито грам излишна

плът и здрави като кочани. Манлихерите със своите къси дула изглеждаха като клечки за зъби в

големите им ръце. При внезапно нападенне на тях винаги можеше да се разчита, а иначе говореха

колкото се може по-малко. По принцип не ги биваше в приказките.

Георги заслужава самостоятелна страница. Беше дребен, дундест човек, весел, гръмогласен и го

биваше почти за всичко. Готвеше съвършено и въпреки телосложението си можеше да ходи

толкова бързо, колкото и най-едрият от четниците. А когато се стигнеше, до бой, Георги беше един

малък тигър. Определено обичаше мириса на барут. Изглежда се опияняваше от него. Всички го

харесваха, защото бе приятен човек и никога не му липсваше желание да се отклони от пътя си, за

да помогне.

Щом влязохме в стаята, седмината четници се втурнаха напред и буквално се нахвърлиха върху

нас. Целунаха поотделно всички ни, а ние на свой ред поздравихме всеки един от тях. Искам да

кажа, че аз целунах всички, с изключение на първия, с когото неволно само се здрависах. Без

съмнение той разбра, че трябва да ми прости поради американското ми възпитание и само се

усмихна на онова, което се считаше за сериозно нарушение на добрите обноски. Според устава на

четниците бойните братя бяха дори по-близки помежду си, отколкото кръвните. Тази вечер с

часове седяхме и разговаряхме и почти беше се съмнало, когато се увихме в наметалата и

заспахме.

Бележки

21. Село Фотовища, известно още като Фотягош, днес носи името Огняново. Разположено е край р. Канина,

близо до вливането й в Места. Тогава наброява около 770 жители.

22. Става дума за Тодор Паница. Вж. бел. 8.

Четниците се забавляват. Пристигане в Гърмен

На другата сутрин ние от четата през цялото време обсъждахме планове и си казахме всичко,

което бяхме пропуснали вечерта. Група четници ме наобиколиха и със знаци и малкото български

думи, които знаех, разбрах, че ме подпитват за големината на Америка.

Искаха да знаят колко души живеят в Америка и когато чуха отговора, ахнаха от изненада.

Трябваше да узнаят и площта, и приблизителните географски очертания на страната. Но най-

изненадани останаха, когато им казах, че Ню Йорк има население колкото цяла България. За тези

обикновени хора България бе голяма страна, много силна и донякъде богата. Разбира се, бяха

чували бегло, че има и други, по-богати земи отвъд Дунав, но това те знаеха само от разкази.

Никога не бяха го виждали с очите си.

Накрая поискаха да узнаят колко е голяма американската войска. Сигурно ще е доста голяма,

предположиха те. Казах им, че едва надвишава българската, що се отнася до цифри. Ахнаха от

изненада. Как може такъв силен народ да съществува с толкова малко защитници? Сигурно сме

родени военни? Като черногорците, родени партизани? Може би имаме добро опълчение?

Трябваше да призная, че нашето опълчение е малко и със съмнителни способности.

При това те се отказаха да задават повече въпроси и учудени седнаха по местата си. Сигурно ние,

американците, им се струвахме странни хора! Бяхме богати. Това те знаеха, защото бяха чували за

съотечественици, заминали за Сейнт Луис, които печелели дневно по цял наполеон. И въпреки

това нямахме с какво да защитим богатствата си. Възразявайки, те се обърнаха към войводата,

който беше чел за тия неща. Той се усмихна и им каза, че всичко, разказано от мен, е вярно. И като

клатеха глави, те отново се отказаха да се интересуват повече, докато един от тях не ме запита

изведнъж дали в Америка имаме военна повинност. За обикновения европеец военната

повинност е нещо естествено. Едва когато се замисли върху нея, той разбира какво бреме е тя,

след което следва силното желание да се избегне тази тежест.

Щом моите приятели четници научиха, че в Америка има много пари, малко армия и няма военна

повинност, единодушно решиха, веднага щом изслужат времето си и спечелят достатъчно пари,

да емигрират. Обявиха, че Америка е място за тях.

Бях длъжен при тези обстоятелства да се опитам да обясня, че Америка има и силно изразени

недостатъци, но въпросите за покровителствата с тяхната заплатеност, тръстовете и високите цени

надхвърляха оскъдните ми познания по български език и след едночасови усилия, отчаян, се

отказах.

Едновременно със завършването на импровизираната лекция влязоха две стари жени, типичните

приведени съсухрени старици, в каквито се превръщаха македонските жени след години на тежък

труд и физически страдания. Носеха торби с орехи и сладки ябълки за подаръци на четниците и

прекалиха с грижите около нас. Едната ме хареса извънредно много, защото приличах на сина й,

който завършил гимназията в Солун и сега бил учител в друго едно село. През останалото време

на деня тя ми обръщаше голямо внимание и загрижена, на няколко пъти посети нашата квартира,

за да се увери, че имам всичко необходимо. Майчинското й отношение бе наистина трогателно, а

когато опипваше дрехите ми с треперещи, старчески ръце и ме питаше дали съм облечен

достатъчно топло, не можах да сдържа вълнението си.

Тази възрастна, набръчкана селянкане притежаваше кой знае каква външност, но имаше мило,

здраво лице, а през увяхналите очи можеше да се уловят случайни проблясъци на душата отвътре

– чиста, неопетнена и майчински красива, такава, каквато никога преди не бях виждал. Запечатила

се е в паметта ми една фигура, изпълнена с любов, която ярко се откроява на фона на тези

неспокойни дни. Не знам името й. Като много други, които съм срещал и познавал за ден-два, тя

зае своето място в калейдоскопичното видение и продължи пътя си вън от съзнанието ми в едно

множество от сенки.

Мога само да се надявам, че е все още жива и че многобройните кланета и анархизмът, залели

кафявите македонски хълмове, са я оставили на мира, очаквайки случайните посещения на сина,

чиято снимка носеше в пазвата си.

Обядът тозн ден бе великолепен. Успехът в Осиково и срещата с другарите замаяха като вино

главите на четниците, и те настояха събитието да се отпразнува, както подобава. Всички бяха

събрани. На мене бе възложено да сваря "американски компот", който представляваше просто

ябълков сок. Бяха хванати и изпържени пилета, дебелият Георги приготви вкусен пилаф, така

както само българите умеят да готвят ориза, леко подсладен със захар, а накрая имаше голяма

баница от брашно и разни странни съставки, опечени от домакинята в тава, чиято обиколка трябва

да имаше повече от метър. Разбира се, обикновена печка не би побрала такава грамада. За тази

цел бе използувана домашната фурна, една същинска малка колиба на двора.

Когато дойде времето да се слага яденето, насядахме в кръг около ниска софра по средата на

стаята, а домакинът наряза и разпредели хляба по няколко блюда пред нас. След това в голям

бакър донесоха вино, което бе разлято в канчета. Несъзнателно щях да отпия, когато забелязах, че

обслужените вече четници чакат, без да помръдват. Свалих чашата и също зачаках, любопитен да

видя какво ще стане. Когато последният четник получи своята част и се настани с кръстосани

крака, Милев, който седеше начело, се изправи бавно с вдигната високо чаша в ръка.

В стаята настъпи мъртва твшина. Никой не помръдваше. Всички погледи бяха вперени към

войводата. Гледката бе необичайна. Прозорците бяха добре закрити и дори слънцето не влизаше,

а светлината проникваше през вратата и прозореца на коридорчето. Отвъд парапета зърнах

зелените хълмове, окъпани в слънчева светлина.

– Да живее Македония! – каза Милев, а гласът му трепереше с онзи странен резонанс, който се

появява при силно вълнение.

Като тържествена звукова вълна гласовете на коленичилите четници му отговориха:

– Да живее Македония!

Това бе всичко. Нищо повече не се каза. След минута из стаята се разнасяше смях, а мъжете

добродушно се закачаха. Слънчевите лъчи се стрелкаха насам-натам и едва когато разкриваха

някоя изгубваща с бръчка по нечие чело, мигновено обзето от пристъп на страстна омраза, човек

можеше да повярва, че този епизод наистина е бил. Почувствувах се почти като неканен гост.

Почувствувах, че съм надникнал в душите на хората. Четем за дълбоката преданост на минали

поколения към техните царе и все още днес, на масите из полковите столови в различни страни

първата чаша се пие на крак и "за царя". Но това бе нещо различно. В края на краищата, какво е

царят в сравнение с родината?

Както казах, тържествеността не продължи дълго. Скоро стана така весело, както е било винаги

досега. Изглежда тази бърза смяна на настроения е характерна за хора, които живеят сред

опасности и близо до смъртта. Имаше предложения и за други наздравици. Вдигнаха тост за

"американския четник" и пиха прави, като много се смееха. На свой ред станах, пих за четниците и

му дръпнах на английски една патриотична реч за след ядене, от която те, естествено, не разбраха

нито дума, но пък много окуражаващо се смяха и ме приветствуваха с възможно най-висок глас.

След като виното бе изпито, освободиха място в центъра на стаята и шестимата най-добри

образуваха кръг и заиграха хоро – българския национален танц, с цялата тържественост и

привлекателност, с преметнати през рамо кърпички и ръце, вдигнати високо над главите. Особено

добре играеше Илия, най-едрият от всички, и наистина си заслужаваше да се дойде отдалеч и да

се види, да го погледа човек как весело подрипва при по-сложните стъпки. Веднага щом едната

група се измореше, други скачаха, заемаха местата им и играта продължи почти през целия

следобед. За да не остана и аз по-назад, имитирах негърски танц с тропане на крака и един

индиански танц на войната. Четниците много се забавляваха, особено с танца на войната, като

отново и отново искаха да го повторя. По време на бъркотията Иван, малкият син на нашия

домакин, седна заедно с котенцето си до Милев, за да слуша разказите на четниците за техните

приключения, горд, че е в такава компания.

След време човек се изморява от всичко, в края на краищата играта беше сметната за отегчителна.

Започнаха да се боричкат помежду си и един друг се премятаха, та чак подът заскърца. Накрая

забелязаха, че хубавият Петър се издокарва в един ъгъл и с радостни викове приеха възможността

да се пошегуват. Едни се нахвърлиха върху него и му измъкнаха гребена. Други му се притекоха на

помощ, отблъснаха ги, и се започна една свободна борба по пода, която продължи, докато Милев

не се намеси със смях, като се хвърли върху множеството и започна да отстранява борещите се

наляво и надясно.

Когато не се вършеше някаква мъжка работа те бяха момчета, просто обикновени, пораснали

момчета. Притежаваха безгрижните радостни инстинкти на момчета и същото безразсъдно

удоволствие от едно сбиване. Трудно бе в такива моменти човек да повярва, че са част от

юначните бойци, които държаха най-добрите 120 000 войници на султанската армия, заети с

умиротворяването на Македония.

В десет часа тази нощ потеглихме за Гърмен *23+. Като плъзгащи се сенки четниците се

промъкнаха през тихите улици и навлязоха в оризищата и царевичните ниви, които обграждаха

селото. Нощният преход не продължки дълго – малко повече от три часа, но вървяхме из гъсто

населена област и предпазливостта ни задължаваше да крачим бързо.

През първия час с трудност си пробихме път през блатистите оризища, прорязани от канали и

дренажи. Често затъвахме до кръста във вода и лепкава кал. Висока тръстика растеше по голите

места, а царевичните стебла, които се поклащаха на по-сухите ниви ни спъваха с обезпокояваща

честота. Ето защо напредвахме все по-бързо и по-бързо, докато се задъхахме под тежестта на

оръжията и мунициите, от потта, която се стичаше по лицата и телата, мокреща и онова от нас,

което застоялата вода не бе успяла да достигне.

Накрая излязохме на по-открита местност в ниските предпланини, местност с доста добри пътища,

равни и прави. Но дори и тогава имаше запазени за нас неприятности. След няколко минути ход от

доста далеч се чуваха думкане на тъпани и приглушени викове, които прозвучаха зловещо и

страшно в необятната планинска тишина. Това бе един от турските патрули, които постоянно

обикаляха из населените места в околността. Обикновено аскерите са здраво заспали в десет часа

и войводата не очакваше, че могат да попречат на пътуването ни.

Тъй като не желаехме да се бием и не знаехме силата на патрула, алтернативата, един пример за

Хобсънов избор **+, бе да изоставим пътя и да заобиколим през нивите. С водача начело, с лека и

бърза стъпка се прехвърлихме през ниска, каменна сграда и поехме направо през браздите на

една обработена нива. Обикновеният американец вероятно никога не е опитвал да спортува,

бягайки през изорани ниви в тъмното с раница на гърба, наметало и снаряжение. От сърце го

препоръчвам на всеки пълен човек, който желае да отслабне. Ще се убеди, сигурен съм, че

резултатът е отличен, но ако няма никой, който да му стои на главата и да го кара насила, след

около половин километър е вероятно да се почувствува необикновено изтощен.

За нас нямаше почивка. Вървяхме все напред, с изплезени езици и се задъхвахме като уморени

кучета. Далеч назад, приглушеното думкане на тъпаните непрекъснато подтикваше към

движение. Над нас луната се бе изгубила и в бледата синева остана само студената светлина на

звездите, изпълнили празнотата на небесния свод. В планината звездният блясък на небето е

нещо удивително и в Македония човек открива разкошните цветове на източното небе, съчетани с

известна студена яснота на контура.

Когато звуците от тъпаните повече не се чуваха поради едно изпречило се планинско

разклонение, спряхме да починем и да изчакаме селската милиция от Гърмен, която трябваше да

ни въведе в селото. Не се появи никой, ето защо продължихме да вървим няколко минути и

отново спряхме, а Милев приветствува нощта, като подвикваше номера, предвиден за очакваните

хора. Все още не се появяваха, тъй че с търсещи погледи бавно се запридвижвахме напред. Пътят

пак беше хубав и с криволичения пресичаше долината. Отпред на светлината на звездите едно

петно, насочило се към нас, започна да добива очертания. То продължаваше смело напред и след

като измина стотина метра, можахме да различим трима мъже – единият от които вървеше пред

другите двама.

Когато успях да видя първия, едва се сдържах да не се засмея. С дрехата си, напомняща отминали

дни, той изглеждаше извънредно смешно сред декора от голите, пусти планини и въоръжени

мъже. Новодошлият бе облечен в европейски костюм от типа, наречен у нас "облекло на старо", и

нямаше палто. На гърба си носеше нещо, което в провинциалните райони на Америка наричат

"колосана" риза и някаква жилетка. Липсата на яка, добродушната усмивка и широкото ирландско

лице го правеха да изглежда като кръчмар в квартална пивница някъде из Ню йорк. Както

вървеше, размахваше в едната си ръка малка брадвичка.

На светлината на звездите се спряхме и се представихме едни на други. Научих, че човекът с

колосаната риза е учителят в Гърмен, а едновременно с това и ръководител на местния

революционен комитет. Той се засмя и на сносен английски ме поздрави с "добър вечер", но в

отговор на нетърпеливите ми въпроси даде да се разбере, че остатъкът от речника му се

ограничава с "добро утро". Той бе винаги готов да казва тези две фрази и май нямаше опасност да

ги забрави.

След половинчасово ходене пристигнахме в Гърмен, едно доста голямо село, където са държали

мис Стоун, докато е била в ръцете на въстаниците преди няколко години. Не знам дали е истина,

но поне така ми разкаваха разни македонци. Отправихме се към дома на учителя, разположен в

центъра на селото, но на известно разстояние от квартала, където живееше незначително

помашко население.

Къщата на учителя не бе голяма, но блестеше от чистота в сравнение с повечето македонски къщи,

а семейството му изглежда беше на по-високо умствено ниво. Съпругата му бе жена образована, а

и децата му, дребни и с коси като лен, изглеждаха по-добре от обикновените македонски

момчета. Естествено, те се възползуваха от отличителната черта, че са руси, рядкост сред техния

род. Тук-там из къщата личеше ръка, оставила почти неопределени следи, които караха човек да

се чувствува почти цивилизован. Старата гравюра на Мария Стюарт върху стената в стаята, заета от

Милев и мене я правеше особено уютна.

На следващия ден отново бяхме изложени на наплив от посетители, най-вече възрастнн жени,

включително и селския поп. Всички се интересуваха от чуждоземния четник и изглежда очакваха

да разбирам българския говор, отправен към мене със скоростта на картечница. Следобед

делегация на първенците в селото влезе тържествено в стаята, като всички изуха обувките си до

вратата и приклякайки ниско, започнаха разговор с Милев, продължкил, докато стана време за

вечеря. Помолиха ме през това време да направя още веднъж американски компот, а учителят,

осведомен за моите постижения от предния ден, с ентусиазъм ми предлоижи всички удобства за

подобен кулинарен подвиг. Право да си кажа, преди да дойда в Македония, не бях се опитвал да

сготвя каквото и да било, като изключим кафето, но моите предишнн успехи ме насърчиха да

опитам нещо по-амбициозно. Речено – сторено. Размесих брашно, яйца, плодове и захар и

приготвих тесто за ябълков сладкиш. Андрей и Коцето ми помогнаха, а когато сместа бе готова за

пържене на огнището в стаята, служеща за всекидневна, кухня, гостна, килер и спалня, почти

цялото семейство и четата се постараха да помогнат. Започнахме с опит да сложим тигана върху

голямо гърне със задушено. След минута, тъкмо когато мазнината започна да цвърчи, и двата съда

се катурнаха и единствено героичната намеса на Андрей спаси вечерята. След това обаче нещата

потръгнаха и ябълковият сладкиш имаше изключителен успех.

Малко след свечеряване се преместихме в друга къща, където към нас се присъединиха трима

четника, пренасящи през граница съобщения за София от Драмската област на юг. На следващия

ден дойдоха още първенци от селото и бе решено Милев с двама души охрана да тръгнат за едно

село, отвъд долината, където той ще може в по-голяма безопасност да проведе събрание с

членовете на районния комитет. Но когато се разбра, че няма да има луна и че облаците,

закриващи звездите, ще направят нощта още по-тъмна, той реши да почака, тъй като пътят

минаваше през местност, където лесно би се заблудил.

Както се оказа, добре че остана да чака, защото тримата членове на районния комитет, запознати

с местността, която Милев не познаваше добре, тръгнаха за Гърмен, там да се срещнат с него.

Пристигнаха малко преди да съмне, след шестчасово усилие. Същата нощ се завърна и Тодор,

изпратен с писма до Драмска околия. Не могъл да отиде далеч поради необикновената активност

на аскера. Разговорите на Милев с районния и местния селски комитет изцяло го заангажираха, но

четниците не бяха заети. Нямаха други развлечения освен тези, които можеше да измисля

собствената им находчивост. В резултат на това започнаха да правят бели. Обикновево измисляха

безобидни пакости, състоящи се в това, да се държат като малки жнвотинчета и да вдигат твърде

много шум. Веднъж обаче едва бе предотвратена една трагедия. Петър Янков или Хубавия Петър,

притежаваше дяволска жилка, която намирисваше на злонамереност и не се срещаше у другите

четници. Една жилка, която би създала неприятности най-вече сред мъже, нямащи какво да

правят. Може би Петър съзнаваше това, може би не. Във всеки случай той използува

възможностите си за да подразни дебелия Георги. Двама от драмските четници, омагъосани от

убедителната личност на Хубавия Петър и горди, че са в приятелски отношения с толкова прочут

човек, се присъединиха към закачките.

Не знам какво казаха, но явно жестоко обидиха Георги. Това можеше да се види по изражението

на лицето му, на моменти комично на вид в сдържания гняв. Хубавия Петър беше познавач в тия

работи и лежеше изтегнат лениво по гръб, а външният му вид говореше, че Георги е твърде

незначителен противник, за да заслужи повече внимание.

Думите се сипеха все по-бързо и широката фигура на Георги трепереше все повече и повече от

възмущение. Забелязах другите четници да наострят уши и с интерес да следят кавгата. Андрей,

който заместваше войводата в негово отсъствие, направи остра забележка на Петър, но той само

се обърна на другата страна и се изсмя на Георги особено обидно, като каза и нещо язвително.

Трябва да е било крайно дръзка форма на оскърбление, защото само за секунда Георги бе на

колене с револвер в ръка. В същия момент Тодор се хвърли към него отстрани и рязко бутна

ръката му нагоре, така че куршумът изсвири над главата на Печър и моята, както се бях излегнал

между двамата.

Андрей се притече на помощ на Тодор и двамата заедно притиснаха Георги и му отнеха оръжието.

Всичко стана много набързо. Петър, въпреки че си даваше вид на безразличен, когато видя Георги

да насочва дулото към него, моментално залегна на пода и с мрачен израз задъвка една сламка.

Андрей поговори с Георги, като че ли беше малко дете и като малко дете Георги се разплака, като

обещаваше че ще бъде добър. Тъй като не бе виновен, Андрен бе снизходителсн към него и се

обърна към Петър. Той се оказа твърдоглав и Андрей нареди и на двамата, заедно с непознатите

четници да отидат в стаята, където Милев провеждаше срещата. Войводата изнесе лекция като

същински училищен директор и нареди на Петър публично да се извини на Георги, и двамата да

си стиснат ръцете. Размениха си любезности, кротки като агнета и след няколкодневно чумерене

отново бяха добри приятели както винаги.

На вечеря бе съобщено, че комитетът е взел решение за момента аскерът да не се напада открито,

а вниманието да се насочи към партизанската тактика а нападения срещу малки отреди и

изолиране на предните постове. Хубавия Петър, придружен от малка група, трябваше да

съпроводи донякъде драмските четници по пътя към границата, а ученикът Тодор трябваше да

направи втори опит да стигне до Драма, този път с охрана. Никога вече не го видях и често съм си

мислил дали е изпълнил успешно задачата си и дали изобщо се е завърнал в България при старата

си майка, отпътувала с една двуколка от странноприемницата в Лъджене.

Всички четници от двете групи имаха заповеди да се присъединят към войводата, колкото се

може по-скоро.

Бележки

23. Съседно на Огняново село. Разстоянието между двете села не е толкова голямо, както го описва Смит.

Вероятно появата на турския патрул е наложила по-дълго обикаляне. Според В. Кънчов има 950 души

жители, всички българи християни. Споменатите от Смит мюсюлмани изглежда са представителите на

турската власт.

Сведението, че в селото била укривана американската мисионерка мис Стоун, не е вярно.

*. Избор, наречен така по името на Томас Хобсън, живял до 1631 г.; от Кембридж, Англия. Притежавал

обори за отглеждане на коне и ги давал под наем в строго определен ред, според положенаето им до

вратата. Изборът бил да вземеш или това, което ти се предлага, или изобщо да не вземеш нищо.

Организиране на планинските села

Когато същата нощ четата на Милев напусна Гърмен, редиците й бяха съвсем оредели, тъй като

повече от половината хора бяха изпратени като охрана на куриерите. Нашата цел отново бе село

Фотовища, разположено сред оризища, наподобяващи напълнени с вода ровове. Пътят, който

следвахме, беше различен от пътя към Гърмен, но походът не бе приятен. Част от него бе залят с

вода, а останалото време вървяхме по меката, хлъзгава пръст на изораните ниви или през кичести

царевични стебла, винаги готови да използуват случая да цапнат минаващ четник по лицето или

да го спънат.

До мястото, където по средата между Гърмен и Фотовища ни съпровождаха членове на

милицията от първото село, и там, при един разкалян насип, закрит от група приведени дървета,

чакаше патрулът от Фотови ща. Те със звуци ни давала знак, докато минавахме покрай тях, и след

като се сбогувахме със смелчаците, помогнали ни до този момент, тръгнахме в колона по един

след нашите нови приятели.

Ужасно еднообразни пространства с изорани ниви, целите бразда до бразда бяха последвани от

малки и мръсни напоителни канали, изглеждащи абсурдно тесни в блещукащата светлина на

звездите. Премерил разстоянието, четникът хващаше здраво пушката и смело прескачаше.

Приземяваше се първо с петите на тинестия бряг, препъваше се и политаше стремително напред в

калта. Ругатните не помогаха, пък и заради шума бяха забранени. Единственият изход бе да

ускориш крачка и да оставиш умората да заличи спомена за премеждието.

Тайният път, по който влязохсе във Фотовища, се намираше от другата страна ня широко място,

заето с царевични ниви. Докато бяхме сред царевицата, все още отдалечени на известно

разстояние, можахме да различим няколкото светлили в селото и знаехме, че походът е почти към

своя край. Но близостта не означаваше облекчени и сякаш с напредването ни царевичните стебла

ставаха все по-високи и твърди. Всеки вървеше с протегната напред ръка, за да пази лицето си.

Това помагаше доста при падане, когато пушката обикновепо те удряше отзад по главата.

В края на царевичната нива стигиахме до канал, по-широк от обикновено, толкова широк, че бяха

поставени неравномерно на разстоянне един от друг камъни, по-които да се стъпва. Тези камъни

водеха до малка портичка в каменната сграда на един вътрешен двор. Минахме пъргаво през нея

и бяхме набързо преведени през откритото пространство до забутан встрани обор. Скупчени в

долиня етаж, сред добитъка, Милев и водачите разговаряха шепнешком с други двама мъже,

които ни чакаха.

Изглежда къщата, където влязохме, не беше истинската ни цел. Тя бе само нещо като междинна

спирка, където можехме да почакаме, докато куриерите отидат напред и се уверят, че можем да

преминем селото в безопасност. Те побързаха да изпълнят задачата, а на нас ни бе казано да се

качим горе на втория етаж, който служеше за плевня.

Старият стопанин, който вървеше пред нас нагоре по стълбите със засенчен фенер в ръка, го

положи на дъсчения под, убеждавайки се първо, че светлината му не проникна през някоя от

пролуките на разнебитените стени, и чак тогава, след скован поклон, отиде да заеме поста си до

главната порта. Четниците се изтегнаха на пода в различни пози. Всички бяхме мокри до кости от

водата в каналите и собствената пот, но колкото и да е странно, никой не беше уморен.

Не можеха да си намерят място. Някои от тях застанаха на колене и без всякакво прикритие

пропълзяха до прозорците, които бяха само едни неправилни отвори в стените. Милев им се

скара и те се свиха на пода. Не биваше да рискуваме – не толкова заради самите нас, а защото ако

се разбереше, че стопанинът подслонява четници, това би означавало гибел за него. Милев ми

прошепна на ухуто, се този човек е богаташ в селото и в местния комитет силно желаят да го

спечелят за делото. Ето защо трябваше да внимаваме да не го въвлечем в неприятности.

Като всички македонски села, въпреки че часът бе малко след полунощ, Фотовища спеше. Ако не

друго поне бе тихо. Не се чуваше и най-малък шум от разположените близко една до друга къщи.

Дори и кучетата мълчаха. Огромните планини, които се издигаха зад селото, връщаха ехото от

случаен кучешки лай някъде далеч из долината, но около нас всичко живо трябва да е било

заспало.

Четниците шаваха насам-натам по пода и си шепнеха. Някои запалиха цигари, които прикриваха с

ръце. Постепенно напрежението сред нас отслабна. Някой се пошегува и всички се разсмяха. След

секунда всички се смеехме и говорехме тихо, разбира се, но все пак свободно като в гостна стая.

Поискаха да им изпея нещо и предупреден от Милев да не бъда гръмогласен, запях "Завърти ме

отново, Уили", доста нашумяла песен по това време из вариететата в Ню Йорк. Нещо в лудата

веселост на музиката завладя въображението на четниците и те започнаха да се поклащат в такт с

музиката, като със затворени уста се опитваха да пригласят в хор и в същото време се подсмихваха

на чудноватостта на цялата гледка.

В тази обстановка през капака от отвора на пода се показа главата на стария стопанин. Той с

учудване изгледа седналите фигури на люлеещите се четници и даде знак да го последваме. Един

по един се промъкнахме надолу по стълбата и излязохме навън на двора, притичвахме през

осветената от луната централна част и стигнахме удължената сянка, хвърлена от стената, където

един добре сложен селянин-водач стоеше облегнат на пушката си.

Десет минути по-късно, след забързано преминаване по селските каменисти улички, се оказахме в

безопастност в двор, който не знам защо ми изглеждаше познат. С изкачването на мръсните

стълби чувството, че и преди съм се катерил по тях, се засили. Коридорът с купишата сушени

плодове и зеленчуци, окачени по гредите, също ми напомняха за стар приятел. Познато лице

обаче не се появяваще, пък и много ми се спеше.

На сутринта се събудих с чувството, че нещо меко се влачи през лицето ми. Отворих очи и видях

едно малко котенце да си играе на пода с някакъв конец толкова близо до мене, че опашката му

перваше носа ми при всяко завъртане. Знаех, че и преди съм виждал това коте. В другия край на

стаята стоеше момченце със сериозно изражение на лицето, с ръце в джобовете, втренчено ме

гледаше и когато видя, че съм буден, силно се изчерви. Разтърках очи и помислих, че сънувам

защото това малко момче сякаш ми беше стар приятел. Интересното е, че и то ме гледаше с

очакване и накрая прошепна името ми.

И тогава разбрах. Това беше малкият Иван и се намирахме в бащината му къща, където

отседнахме през втората нощ във Фотовища. Скоро дойде останалата част от семейството и

разнежено ме поздрави, така че поне за няколко минути се почувствувах като у дома и бях

щастлив, сякаш сред приятели в моята собствена страна.

Фотовища е село, което е разположено между планината и равнината. Предполагам, че за

улеснение революционният комитет го бе определил като планинско и тъй като сегашният етап от

странствуванията на четата бе насочен към организиране на селата в планините от тази страна на

Неврокопската долина, бе счетено за най-добре да спрем още веднъж във Фотовища по пътя към

планината, за да може Милев пак да се срещне с ръководителите.

3абравих да кажа, че Стрениц *24+, член на комитета, присъствувал на събранието в Гърмен, ни

придружи до Фотовища и взе участие във всички проведени срещи. Той бе стегнат мъж, с кръгла

глава, говореше много високо и с бързината на картечница. Явно тук минаваше за голям оратор,

защото всички се уповаваха на думите му.

За да може Милев да се срещне с някои привърженици на революцията от една отдалечена

махала, прекарахме два дни във Фотовища, като сменяхме къщите в полунощ. Във втората къща

намерихме Хубавия Петър с групата си от половин дузина четници, които бяха изпълнили своята

задача да изпратят драмските куриери по обратния път за България. Милев им връчи писма до

ръководителите в едно село навътре в планината и те незабавно потеглиха след припрени

поздрави.

Следващата нощ походът бе много интересен, макар и физически труден за мене. Целта ни беше

Баничан *25+, по-нагоре в планината. Поехме към осем и тридесет часа, и непрекъснато се

движехме по равни пътища, докато не стигнахме до широка река, която от пръв поглед се

виждапе, че не може да се прегази. На брега обаче сварихме да чака отред от селската милиция в

Баннчан с дребно конче и две мулета, за да се прехвърлим. За да не свикнат животните да

мързелуват, добросърдечните другари бяха напълнили кошове на седлата с грозде, като са

знаели, че ще бъдем гладни и жадни след похода.

Така ние първо изядохме гроздето и тогава, мятайки пушки на гръб, се покачихме на неудобните

самари. Може би е добре да се отбележи, че самарите са създадени да носят багаж, а не човешки

същества. Аз бях поставен върху най-малкото от трите животни, едно дребничко муле, което

стигаше до рамото ми, и не се чувствувах в безопасност през цялото време, докато то, поклащайки

се, не изскочи от ледената вода и не започна да се изкачва по брега. Моята въображаема

сигурност ми завъртя главата. Започнах да се гордея и перча, и с намеренне да покажа на

селяните майсторската си езда, пришпорих товарното животно и извиках "дийй". То с поклащане

тръгна напред, аз изпуснах поводите, самарът шумно се преобърна и паднах, а прикладът на

пушката се стовари точно по средата на гърба ми.

Не се обезсърчих и след като останалите бяха пренесени на другия бряг, качих се на по-голямо

жнвотно, но преди още да измина стотина метра самарът му се изхлузи и отново бях хвърлен на

земята. Селяните от Баничани се търкаляха по земята и се превиваха от смях, а Милев се усмихна с

характерния за него язвителен начин, с който се смееше когато някой друг се правеше на глупав.

През останалото време ме нападаха с непрекъснати подигравки, но съумях да остана на мястото

си.

Имахме късмет да влезем в Баничан, без да разбудим кучетата. Това бе единственият път, който

си спомням, когато имахме пълен успех. Веднага щом пристигнахме, в една къща из

покрайнините започна събранието на Милев с местния комитет, което продължи до два часа

сутринта. И през следващия ден Милев бе зает с прегледа на документи, отчети и разговори с

упоритите селяни, приклекнали в полукръг около него на обутите си в цървули крака.

Веднага след вечеря поехме за Ючдурук *26+, малко, самотно планинско селце отвъд големия град

Неврокоп, прострял се долу и равнината. Казано ми беше, че Ючдурук е центърът за

разпространяване на недоволство в тази част на района. Това беше най-обърканият и най-

трудният нощен поход след ужасната нощ в Осиково.

Известно време вървяхме през долината, като се възползувахме от хубавите пътища, докато не се

наложи да свием под прав ъгъл и да навлезем в планината за да избегнем пръснатите навсякъде

турски села. Преминахме през лабиринт от дълбоки дерета, които се разклоняваха по

повърхността на долината, и криволичещи през тъмнината ни доближаваха още повече до

планинската грамада, издигнала се по-черна и от нощта. Както често се случваше при тези походи,

нямаше пътека, която да следваме. Патрулът на селската милиция, който изпълняваше ролята на

водачи, крачеше напред и инстинктивно подбираше най-лесния път.

Но най-лесният път не означава, че е и приятен. Лазехме из гъсталаци и трънаци, които драскаха

ожесточено лицата ни и почти падахме надолу по стръмните склонове. Винаги трябваше да

внимаваме и да вдигаме възможно най-малко шум. Кучешкият лай, непостоянен, но

заплашителен, натрупваше ужасяващо ехо в тишината и бе постоянно предупреждение.

По едно време стигнахме до път, главния път, който минава през долинвта и води към Неврокоп,

където са околийското управление и казармите. В колона по един, като стъпвахме в стъпките на

човека пред нас прекосихме бързо пътя, бял в звездната светлина. От известно разстояние,

нататък в долината се чу тракане на оръжия, човешки гласове и тропот на крака. Това бе турският

патрул. Като че с магическа пръчка колоната потъна в крайпътните храсти, високи до кръста.

Тракането на пушките се приближи, а с него и шумът на значителна група от хора. Притиснахме се

до земята и зачакахме, като свалихме петлетата на манлинхерите. На пътя се появи черна сянка,

която скоро придоби формата на човешка колона, движеща се към нас. Тежко и шумно

преминаваха, като вдигаха облак сив прах и бъбреха помежду си. Край пътя ние буквално спряхме

да дишаме. Едва когато премина и последният от колоната, се осмелих да си отворя устата, обзет

от силно желание да кихна.

Когато шумът от патрула заглъхна по посока към Неврокоп, продължихме към планината. Не след

дълго изоставихме равнината и поехме към предпланините. Имаше леки възвишения и можехме

да виждаме повече от околността. Струпани тук и там, зад разклоненията на хълмовете

проблясваха светлините на отделни села. Големият, неясен блясък на южния хоризонт беше град

Неврокоп.

Продължихме нагоре, като се възползвахме от прикритието на храстите винаги, когато бе

възможно. Изведнъж вдясно от нас излая куче. Закрачихме по-внимателно и след няколко минути

съзряхме светлината на огън, лумнал на поляна сред храсталаците.

Един от водачите пропълзя на колене напред, за да разследва, а останалите се скрихме на завет

зад една каменна постройка, която приличаше хем на хамбар, хем на църква. Най-сетне той се

върна, преследван от диви овчарски кучета, по които не се осмеляваше да стреля. Огънят беше

място за почивка на двамата овчари-помаци. Това не бе място за нас.

Преди да продължим обаче, Милев настоя да изпрати напред хора за да разузнаят. Искаше да

бъде сигурен, че пътят е чист. Ето защо се свихме в сянката на празната каменна постройка,

вперили очи в далечния огън, около който неясно различавахме движещи се фигури.

Междувременно кучетата станаха по-смели, впускаха се напред и стигнаха почти до нас, като се

опитваха да захапят гърлата ни. Дързостта им накара дебелия Георги съвсем да изгуби търпение и

той с поток звучни български проклятия грабна камъни от земята и ги запрати по скимтящите

псета.

За щастие, в този момент дойде заповедта да тръгнем. За да свестим време, на практика вървяхме

точно над Неврокоп, като леко се отдалечавахме от него в полукръг. С всяка следваща стъпка

светлините му проблясваха по-ярко на хоризонта под нас. Думкането на тъпани и шумното

свирене на сигнални тръби се носеше към нас заедно с един постоянен шепот, не много различен

от онзи, който произхождаше от патрула, само че многократно по-висок. Групичките светлини,

пръснати тук-там, бяха предните постове, охраняващи подстъпите към града.

С изкачването върху хребета на хълма целият блясък на светлините ненадейно се появи пред

очите ни, а градът се разстилаше пред нас с ярко очертани улици и площади. Изглеждаше толкова

близко, че не бе трудно човек да си представи как скача върху кулата на една от джамиите.

Всъщност беше много подалеч и на значително разстояние под нас. Четниците се спряха и се

втренчиха в картината. Не смятам, че бяха завладени от чувство на поетична красота или

романтика. Вероятно мислеха за трихилядния аскер в гарнизона и чудесните трофеи, които биха

намерили при ограбването на такава мюсюлманска твърдина. Все пак гледката бе незабравима –

тихите звездни небеса, високите разклонени хребети на планините и долу неясните светлини и

шумове на Неврокоп.

В нашата замечтаност във въздуха с трясък се вряза пушечен изстрел. Не можехме да кажем със

сигурност откъде дойде, но изглеждаше, че точно под нас. Естествено първата мисъл бе да

бягаме. И ние побягнахме. Тичешком отредът четницн и селяните от милицията се отправиха

нагоре по склона, който тук бе почти 45 градуса. Не е нужно да се казва, че не поддържаха дълго

тази крачка.

Постоянното биене на тъпани зад нас и пукането на маузерки на интервали от около минута ни

караше да продължаваме напред. Колко дълго сме се изкачвали, не мога да кажа. Когато

изтощени спряхме да починем, врявата бе затихнала и Неврокоп бе останал забележимо по-

малък и не толкова ясно очертан. Въпреки това изглеждаше, че има още толкова за изкачване. В

звездната светлина долината бе очертана, както градът преди това и бе една красива гледка. Но

човек не мисли за тия неща, когато е изплезил език от жажда.

Накрая покорихме възвишението и се появихме на билото. Там бе студено, толкова студено, че не

пожелахме да останем. От другата страна ни очакваше ново изпитание. Бяхме преодолявали

изорани ниви, напоителни канали и скалисти стръмнини. Тази нова преграда бе по-лоша. Тя се

състоеше от дълги свлачища пясък, ситен като морския, не предоставящ опора и по който можеш

само да се плъзгаш, тъй като ходенето бе невъзможно. Често, когато някой бе успял да премине

половината от някое такова място и се гордееше с този свой успех, той се подхлъзваше и

преминаваше остатъка от разстоянието по гръб.

Долу нови планински вериги се изпречиха пред нас, но не толкова високи, колкото току-що

преминатите. Изкачихме ги с мъка една след полунощ. На върха стигнахме до кошара с високи

каменни стени, ограждащи едно запустяло пространство. От сянката на оградата излязоха група

планинци с фустанели, предният пост на Ючдурук, изпратен да ни води по-нататък. С хората от

Баничан се сбогувахме отново с набързо стискане на ръцете и измърмореното "сбогом".

Планинците от Ючдурук, в чиито ръце се намирахме, бяха смели и пълни с оригиналност хора, но

за съжаление малко им липсваше чистоплътност. Бяха обаче много добри към нас и ни

прекарваха по леки пътеки, водещи към големия разрез в хълмовете, където лежеше тяхното

село, защитено от бурите с върховете, които го заобикаляха.

Ючдурук бе възможно най-дивото село. Водопад от река на стръмна скала в горния край на

дефилето пращаше потоци вода по улиците му, ако можеха да се нарекат така, а къщите бяха

накацали под всевъзможни ъгли. Доста често за една или две стени на къща служеше и самата

планина. Май че най-лесният начин, за да се влезе в селото, бе да скочиш от дирижабъл. Иначе

човек трябваше да се катери и слиза по каменни стъпала, дълги безброй километри.

Бях се отличил с това, че запазих краката си сухи тази нощ, но пет минути преди да стигнсм вратата

на къщата, където бяхме настанени, паднах в една вода. Селяните се засмяха и ме предупредиха

да не вдигам шум.

Отначало си помислих, че водачите ни се опитват да ни объркат, тъй като криволичеха насам-

натам по тесните улички. Скоро забелязах, че поради особения релеф бе повече или по-малко

необходимо да се заобикаля. Във всеки случай, когато се промъкнахме през една здраво

направена порта и се озовахме във вътрешен двор, нямах никаква представа в коя част на селото

се намираме. Честно казано, не вярвам някой от нас да се интересуваше. Почти се съмваше и

бяхме завладени от непреодолимото желание за сън. В стая с нисък таван на втория етаж

свалихме раниците и легнахме с напоени от потта дрехи, за да осъществим желанието си.

Късно този следобед селският поп с още няколко души ръководители от различни села в

околността, както и от Ючдурук, влязоха един по един в стаята и образуваха тържествен кръг

около огнището. Всички запалиха цигари. Стана ясно, че това е един вид военен съвет, а някой би

могъл да го нарече събрание на членовете на селския съвет. Един след друг те ставаха и устно

докладваха на Милев броя на хората, на които можеше да се разчита, колко оръжие имат и до

каква степен е организирана селската милиция.

Цигарен дим се издигаше спираловидно на облаци към ниския таван, а отмиращата светлина на

залеза хвърляше необикновени сенки в ъглите, където лежаха четниците. Имаше добра

възможност да се види Милев в най-хубавата му форма, как с особено изкуство се справяше с

хората. Тези жители на планината бяха будни хора. Имаха собствени възгледи за начина, по който

да се води борбата. Сдържаността се изключваше, когато се събираха. Само преди седмица група

от петима души бе нападнала и ликвидирала половин дузина аскерска кавалерия в един

планински проход наблизо. Събраните пушки, револвери и дребни лични украшения ни бяха

гордо показани като трофеи.

Срещу тези именно патрули селските оратори сипеха огън и жупел. Никога не е безопасно в

планината, обявиха те. Ако младо момиче биваше изпратено да наблюдава овцете, башибозуците

го отвличаха. Нивята бяха нападани, стадата намаляваха. Неотдавна няколко заблудили се овчари

били безпричинно съсечени от някакви скитащи аскери. Трябва ли да се търпят тези неща? Ще

седи ли войводата със скръстени ръце и да гледа народа си поробен? Милев махна с ръка на

говорещия да замълчи. Той призна всички неправди, които трябваше да търпят. За какво друго

бяха повели борбата? – попита той. Но не винаги е разумно да се удари, при все че на пръв поглед

това изглежда най-доброто. Защо да не изчакат и премислят нещата за момент? Какво биха

спечелили като ударят незабавно?

Селският поп, висок и слаб, дори призрачен в свободната сичерна дреха и висока шапка, се

изправи, за да отговори. Започна умерено, като спираше, за да подбере думите си, точно обратно

на развълнуваните селяни. Вярно е казаното от войводата, призна той. Всичко е вярно. Хората на

Ючдурук не биха отрекли това. Не беше ли името на Петър Милев уважавано из целия

Неврокопски край? Но Милев току-що е преминал границата и е запознат само с неотдавнашните

безчинства. Не знае истинския брой на изгорените стопанства и отвлечените жени през

изминалите месеци.

Дълго са страдали те, хората от планината, а и хората в равнината също така страдат. Не е ли

дошло време да нападнат? Не е ли време да покажат на турските псета, че християните имат

зъби? Защо бе въоръжена четата? Защо бяха вторъжени селяните? Каква е ползата от скритите в

планината пушки, от електрическите батерии и мините? Те ръждясват, напълно ненужни. Нека ги

използуваме, противопостави се той. Още следващата седмица четата трябва да се мобилизира

заедно със селската милиция и да нападнат Неврокоп. Пламъците на горящите къщи, джамии и

казарми ще бъдат за Европа сигнал, че имаме нужда от нейната помощ. Попът седна, а

слушателите го аплодираха тихо, но настойчиво, което впечатляваше повече от гръмките отзвуци

след издигането на една президентска кандидатура.

За момент Милев седеше мълчаливо и пушеше цигарата си. След това много тихо заговори.

Съжалявам, че не притежавам цялата му реч. Разказът тук ми бе преведен дълго след това. Той им

обясни толкова от положението в Европа, колкото те можеха да проумеят. Каза им защо

Македония е изоставена на произвола на съдбата. Изложи им с кратки, язвителни думи

решенията на западните държавници - Македония да се остави в ръцете на турците. Ръцете на

България бяха завързани. Откъде да се вземат пари за борба срещу Турция? Те трябва да останат

мирни, мълчаливо да се борят и винаги да вярват, че комитетът в София ще се възползува от всяка

възможност, за да доведе делото им докрай!

Тишина последва речта. Дълбока тишина, която бе мъчителна. Изправи се един стар човек и

заговори с развълнуван глас. Несъмнено войводата казваше истината. Той знае много. Той

несъмнено е говорил с Гарванов и Сарафов в София, със Сандански и Чернопеев. Той знаеше

какво става по света. Може хората в Ючдурук да са прости, но не бе трудно да разберат казаното.

Те страдаха. Грешаха ли, като пъшкаха под тежестта на оковите? А той самият, че и всички старци

като него може би нямаше да доживеят да видят Македония свободна. Той седна, а мъжете в

кръга дълго седяха и пушеха, без да промълвят нито дума.

– Ще ви обещая следното – каза Милев накрая. – Обещавам ви да отмъстя за всяко докладвано

посегателство. На вас ви е нужна правда и вие ще я имате.

В този момент влезе доманикът и ни покани на вечеря. Предложението бе прието с готовност.

Яденето – хляб и прасе-сукалче, опечено цяло, бе внесено с обичайната софра и нарязано с

ножове. Изядохме го сред много пръскане на сос и препечена кожа. След това домакинът донесе

кана резливо вино и ние унесено го съзерцавахме, когато бързи стъпки изскърцаха по стълбите и

един дрипав, разчорлен мъж се втурна в стаята. По манлихерата познахме, че е от селската

милиция.

С треперещи устни и задъхани гърди той съобщи за ново нападение срещу самото стопанство на

няколко километра в планината. Него, баща му и братята му ги нямало и в тяхно отсъствие един

отред на коне изнасилили жените и задигнали няколко овце. Баща му и братята му тръгнали да

търсят следите им. Той знаел, че четниците са в Ючдурук и дошъл при тях за помощ.

Милев обаче трябваше рано сутринта да е в друго село, Ляски. А имаше и особени причини да не

желае бой в този момент, най-вече заради близостта на Неврокоп и от страх, че турските власти

ще открият, че той самият се е върнал в района. А това щеше да попречи на бъдещите му планове.

И все пак, когато селяните предложиха да изпратят куриер до Ляски, за да се отложи

посешението, той не можеше да откаже молбата на горкия момък, който, облегнат на пушката си,

се взираше печално в него, с очи, в които сякаш липсваше живот.

Нямаше съмвение относно желателността на действието, що се отнася до четниците. Те винаги

търсеха повод за бой и гледаха на тази възможност с невъзмутимост, равняваща се на

съзерцавана радост. Пет минути след като се взе решението, бяхме въоръжени и готови за път, а

нашият домакин, кирлив, стар вагабонтин, на име Димитър, пъхаше самуни хляб в раниците

заедно с обилен запас от сварени яйца. В последния момент Димитър съобщи, че ще ни придружи

в начинанието. Двама от синовете му щяха да тръгнат като водачи, така че това правеше заедно с

пратеника една дузина хора, съвсем достатъчно за предстоящата работа.

Бележки

24. Неточно предадено име или псевдоним.

25. Село Баничан се намира на север от гр. Неврокоп, от дяс ната страна на р. Места в полите на Пирин

планина. Според В. Кънчов наброява 410 души българи.

26. Село Ючдурук, днес Делчево, е разположено в планината на запад от Неврокоп. Тогава има около 560

жители българи.

Битка в прохода

Не е лесно да се добие задоволителна представа за тези бурни нощи на борба и смърт, дори сега,

когато гледаме на тях през призмата на времето Казват, че е настъпил краят на македонската

борба. Турци, българи, сърби и гърци живеят един до друг в мир и братство. Но не беше така

преди няколко месеца. Като побеснели кучета те се бяха хванали гуша за гуша и най-доволен бе

този, който бе пролял най-много кръв на противника си. Никъде другаде освен в Македония не бе

възможно така изведнъж и напълно едун изблик на смирение да залее масите. Македония,

привикнала на кръвопролития и на терор, когато дойде времето мигновено отхвърли игото. Може

би през всичките тези тежки години на престъпления и отмъщения тя несъзнателно се подготвяше

за тази промяна *27+.

През нощта, когато напуснахме Ючдурук, аз имах особено добра възможност да наблюдавам

българския селянин в момент на възбуда. И трябва да кажа, че в младия мъж, който бе наш водач,

се виждаше една страшна, истинска, непоколебима решителност, която, както се убедих, бе

реализация на упорития стремеж, който веднъж поставил предмет за постигане, не познава друга

цел.

С дълга, лека и свободна крачка, която планинецът предпочита пред обичайната си голяма крачка,

ние бързахме сред тихата нощ, под блещукащите звезди, които бавно пълзяха, като че ли се

страхуваха да се открият над тази пълна с мъка земя. Пътят минаваше през пенливи води,

насипани с камъчета, през неприветливи планински склонове, където шептенето на вятъра сред

борчетата представляваше една странна тъжна елегия. Звездите се появяваха една след друга, а

ние все ходехме, ту по-бавно, ту забързвахме ход. Когато тръгнахме, беше студено, но

постоянното движение и тежкият товар от боеприпаси и пушки ни караше да се потим обилно.

През един проход по билото на планината, на едно широко плато, покрито с трева и житни стебла,

стигнахме до осквернения дом. Прагът бе изцапан с локва кръв от овца, убита да задоволи

първоначалния апетит на мародерите – за да докажат своята жестокост, бяха захвърлили настрана

като ненужно мъртвото тяло на животното. Друг мъж, млад като първия, с лице като неговото,

осветено от фенерчето на Милев, беше пропито с дълбока мъка и агония, клекнал до същата тази

локва кръв, се повдигна и с едносрични думи обясни на брат си кой път да поеме, за да достигне

баща си, който следваше по петите аскерите. След това той също зае мястото си на края на

редицата и ходеше или тичаше след четниците. Той не притежаваше пушка, каза че е дал

манлихерата на баща си, който е нямал никакво оръжие, за всеки случай, ако се срещне с

аскерите. Илия веднага му даде своя резервен револвер, който носеше в пояса си. Човекът вяло

благодари и ние продължихме да вървим под облачното небе, което надвисваше заплашително

като за дъжд.

Продължихме да вървим, като на всеки час спирахме за 10 минути почивка. Не издавахме нито

звук, защото бяхме на границата с територията на врага. Забелязах, че използуват един стар трик,

останал от войната с индианците в Америка – всеки стъпваше в следите на водача, за да не може

да се разбере, че е минала цяла колона. Трудно е да се разбере колко е изморително да вървиш

по стъпките на друг и да внимаваш за всяка своя стъпка.

Сивата зора едва се забелязваше в небето на изток, зад огромните планински върхове, когато из

тъмнината на дола се чу остро изсвирване. Като опитни бойци колоната от четници се разпиля зад

скалите, като всеки човек инстинктивно се скри в най-близкото и най-подходящо за това място.

След изсвирването се чу глас "Ботев! Ботев!" – това беше общата парола на четниците. Милев

отговори и един "старец", чиято изопната стойка опровергаваше сивата му брада и коса,

безшумво се добра до нас, промъквайки се с пъргавината на котка по камъните. Той беше бащата.

С отсечени, пълни с горчивина думи той разказа за преследването на похитителите. С един жест

на ръката, която посочи планинския проход, той указа тяхното местонахождение. По-нататък каза,

че те стануват в една долчинка, където чакат да дойде заранта, за да продължат, и че ако

побързаме, можем да ги догоним. Последва кратко съвещание и ние потеглихме, минавайки

обаче встрани, по тясното дере, в което се бе скрил старецът. След като вървяхме известно време

по това дере, достигнахме друго, минаващо под прав ъгъл, после вървяхме през няколко други,

виещи се все нагоре, докато се озовахме на гребена на един хребет, оформящ една от стените на

прохода. Едва забележима козя пътека вървеше по ръба.

Старецът и Андрей продължиха напред сами и след пет минути ние ги последвахме, прегънати на

две, за да не се открояват фигурите ни. Не бяхме вървели дълго, когато се натъкнахме на

авангарден патрул, залегнал зад една гигантска канара. Те ни дадоха знак да залегнем до тях.

Поглеждайки иззад каменната грамада, аз видях, че проходът излиза на малка долина, страните

на която постепенно се спускаха надолу. От едната страна течеше ручей и на десния му бряг се

издигаше тънък стълб дим на лагерен огън. Половин дузина коне бяха вързани за юздите към

един близък храст, а на ниската крайбрежна трева бяха налятали мъже. Три неподвижни купчини

от ярки платове, проснати на земята, бяха майката и дъщерите.

С любопитство, което не можех да овладея, аз хвърлих поглед върху лицето на един от синовете,

който лежеше до мене, после погледнах към бащата и другия брат. На всяко лице бе изписано

дълбока агония, очите им святкаха като живи въглени. В началото ние не предприехме нищо

освен да проверим дали пушките ни са в изправност. Андрей внимателно пресметна

разстоянието, а Милев сновеше отзад, за да се убеди, че четниците разбират нарежданията.

Трябваше да изстреляме два залпа и после да нападнем.

– А жените? – попита някой.

Старецът се намеси.

– Няма значение – мрачно каза той. – Не мислете за тях. Те трябва да рискуват. Може и да е по-

добре, ако ги улучи някой куршум.

Аз разбрах какво искаше да каже той, не можеше да има никакво съмнение, виждайки погледа му

и жеста, който той направи към цветните купчини на земята. Аз се стараех да не гледам къде се

цели.

От своята позиция в средата на редицата войводата огледа хората си изпитателно. Той видя ред от

цеви на пушки, облегнати на камъните.

– Хайде! – извика той.

Планините повториха ека на трещящите изстрели. Като че ли на километри се разнесе ехото на

гърмежите. Нямаше димна завеса и аз видях търкалящите се на земята и бягащи към конете

аскери. Една от шарените купчини скочи на крака, направи две или три несигурни ирачки и падна

на земята, притискайки с ръка раната си. Всичко стана толкова бързо, като картина на кинолента.

За секунда затворих очи, за да се уверя, че не наблюдавам някаква скандална история от

нюйоркското Боуъри. (Боуъри – улица и район в Ню Йорк, известна със скъпите си жители и

заведения.)

Но не, всичко бе истинско. Четниците стремително се спуснаха надолу по склона, спирайки се, за

да стрелят по мъжете и конете под тях. Далеч напред старият селянин се беше втурнал

безразсъдно, очевидно с единственото желание да се саморазправя с един от турците. Само един

аскер беше останал на крака и дърпаше юздата на един кон. Куршуми се сипеха на земята около

него и кършеха клоните на храста. Не мога да кажа категорично, но съм почти сигурен, че един

куршум отчупи част от клона, на който бе вързана юздата на коня му и по този начин го освободи.

Той скочи на гърба на коня и без да обръща внимание на влачещите се стремена, напосоки пое

през клисурата далеч от страшния хор на умиращи мъже и цвилещи ранени коне. Когато първият

от четниците се измъкна от водите на ручея, очите му съзряха страшна кървава картина,

централна фигура в която бе старият селянин, приклекнал до мъртво момиче. Второто момиче и

майка му бяха коленичили до него, но по лицата им не се четеше съжаление, по-скоро това бе

учудване, че божията милост не бе споходила и тях.

Ние не стояхме дълго там – просто толкова време, колкото е необходимо да пребъркаме

мъртвите аскери, да изядем храната, която те си бяха приготвили (на война човек не подбира

много), и да проведем кратко съвещание за средствата и възможностите, с които разполагахме.

Би било двойно по-опасно да се върнем към Ючдурук, като се има пред вид, че един от аскерите

избяга. Димитър и Милев обсъдиха най-доброто, което трябваше да се направи в случая. Беше

сигурно, че турците ще извършат насилия. В момента, в който оцелелият аскер се добере до

Неврокоп, ще бъдат изпратени групи войници в планината. Не е изключено преди това той да

срещне някой аванпост. Не можеше да се каже точно кога да започне преследването.

В тази трудна ситуация старият Димитър се показа като първокласен стратег.

– Ясно е – оракулски заяви той – че турците ще ни преследват. Затова ние трябва да изчезнем. Кое

е последното място, където ще потърсите мишката, която яде сиренето? Кутията, където стои

сиренето. Добре, войводо, тогава ние ще отидем на върха "Свети Константин", който се издига

над Неврокоп, толкова е близо, че можеш да чуеш как управителят иска главата ти. Там ще сме на

сигурно място.

Същевременно се уговорихме, че един от синовете на Димитър ще се добере до Ючдурук и оттам

възможно най-бързо ще ни изпрати допълнителни провизии. Старият селянин и неговото

семейство изглежда нямаха никакви планове. Те безизразно клатеха глави в отговор на всички

въпроси. Най-накрая Милев се обърна към тях и ги попита дали за тях има някакво значение къде

ще отидат.

– Няма за какво да се връщаме у дома – мрачно отвърна старецът.

Милев се замисли.

- Тогава най-добре би било да отидете в Буково *28+, което не е много далеч от границата. Ще ви

дам писмо до Яни Смирнов и той ще се грижи за вас, докато се открие възможност да се

прехвърлите оттатък. В Буково ще сте на безопасно място.

Ако Милев знаеше на какво обрича Буково с това писмо, не мисля, че би го изпратил.

То бе написано набързо, на гърба на Димитър, който послужи за бюро, и ние се разделихме –

основната група пое към върха "Свети Константин", синът на Димитър за Ючдурук и разбитото

семейство към крепостта от планини, която делеше Буково от останалия свят.

Няма смисъл да предавам как вървяхме, докато към средата на утрото стигнахме до пещера в

склона на планината – бърлога, която въобще не беше романтична, а тясна и неудобна, с

единственото преимущество, че бе замаскирана отпред със завеса от храсти и парче скала,

изправена пред входа й. Преходът беше като всички други, но не толкова труден, защото

виждахме пътя.

През целия следобед не видяхме никакви турци, нито каквито и да било други хора. Единствените

ни посетители бяха птици и зайци. Веднага след залез слънце потеглихме по последната отсечка

от прехода към върха "Свети Константин". Пътят – като под път имах предвид маршрута, по който

се движехме – минаваше в преобладаващата си част през дефилето. Налагаше се да пресичаме

безброй бързи потоци по хлъзгави камъни и дънери, на които в повечето случаи се подхлъзвахме.

В такива моменти поне имахме възможност да задоволим жаждата си за вода.

Около един часа се озовахме в подножието на планината на срещуположната на Неврокоп страна.

Тук спряхме и починахме няколко часа. Избрахме сравнително равни участъци от стръмнината,

отпуснахме се по гръб, раниците ни, подпрени под тила, изпълняваха ролята на нелоша

възглавница. Когато се движим нощно време, прието е да се носи наметката, прехвърлена през

рамо, защото като реши човек да легне, трябва само да придърпа дрехата върху другото рамо,

така че пушката да е предпазена от влагата. В Македония най-добрият приятел на човека е

неговата пушка – понякога за нея той се грижи, преди да се погрижи за себе си.

На средата на склона слънцето блесна над нас с цялото си разноцветно величие. Проблясъци от

червена, виолетова, розова и зелена светлина се стрелнаха над профила на източната планинска

верига, разпалвайки златистата сутрешна мъгла, мрачните каменни грамади и зелените горски

простори в приказен пожар като пламнал царски дворец. Без да искаме спряхме за момент да

отпием от великолепната гледка, а Милев с искряща гордост се обърна и каза – Македония.

Непосредствено под върха "Свети Константин" от срещуположната на Неврокоп страна ние

намерихме малък отрязък равна земя, заобиколена с гъсталак от дървета и ниски храсти. Това

беше идеално място за нашия бивак и ние започнахме да сваляме раниците и да се разполагаме.

Ню само след миг отново ги нарарамихе и трескаво свалихме предпазителите на пушките. Шум от

сигнални тръби и думкане на тъпани прозвуаха едва ли не непосредствено под нас. Турци

изкачваха склона, цели полкове, ако се съди по шума. Биенето на тъпаните и свиренето на

тръбите продължи, като ту намаляваше, ту се усилваше. По-ясно се дочуваха и други звуци. Високи

команди се подаваха и часови подвикваха един на друг. Изведнъж без каквато и да е причина

тръбите и тъпаните изчезнаха. Настъпи напрегната тишина, нарушавана от време на време от

далечен звън на хлопатари, подрънкващи на някое пасище. След това прозвуча провлечената и

плачевна песен на мюсюлманския имам, подканваща към молитва от минарето на джамията под

нас. Четата по инстинкт се разпръсна в боен ред в една линия, обърна глави назад, за да проследи

източника на странното гъргорене отзад и видя Димитър да се търкаля по земята от смях.

Георги както винаги загуби самообладание и се засили да го срита. Милев го дръпна и Димитър

още по-гръмко се засмя. Когато бе в състояние да се изправи на крака, той ни обясни, че това,

което бяхме чули, са обичайните сутрешни звуци на града, който се събужда от сън и отново

подема живота си. Ние поехме дъх, успокоени, след като чухме това обяснение, и Милев насочи

бинокъла си към улиците на Неврокоп през една пролука в храстите, като си правеше бележки и

чертаеше карта на едно парче хартия пред себе си.

Бележки

27. Става дума за промяната, настъпила в Турция след Младотурската революция. Вж. бел. 1.

28. Така е в текста, но вероятио е допусната грешка, тук и в глава ХVII и ХVIII. В района на Неврокоп, на

североизток от него, в Родопите и близо до тогавашната граница наистина има село на име Буково, но в

него живеят само българомохамедани.

Отбягвайки аскера

През останалото време на деня ние лежахме на самия връх "Свети Константин", вслушани в

звуците на живота в Неврокоп, които долитаха отдолу. В определени часове на деня имамите

излизаха на минаретата на джамиите и провлачено подканваха към молитва. Войските

маршируваха от казармите към полигоните и обратно, минавайки в параден строй по улиците на

града. Кервани от дребни коне и волски коли скрибуцаха по пътищата на изток и на север, на

запад и на юг. За град от неговата големина Неврокоп беше изключително оживен. Но все пак

човек не можеше да преодолее чувството, че жителите на града не се гордеят чак толкова с това.

Оживлението бе предимно от военно естество.

Нне се забавлявахме по разни начини. Милев има ще един голям лист картон, който използуваше

вместо бюро, и той го постави на един наклонен камък, обърнат към долината, с лист рисувателна

хартия, прикрепен към него. След това с помощта на бинокъла си оглеждаше местността под нас,

отбелязвайки всяка долчинка, хълм, пътека, път или прикритие. Когато това бе завършено, той се

зае да прави детайлна карта на града. Димитър стоеше до него и му даваше съвети. Ту единият, ту

другият непрекъснато следяха какво става долу в Неврокоп.

Георги чистеше пушките, а останалите дремеха, надявайин се синът на Димитър, който бе

изпратен обратно в Ючдурук за храна, да побърза. По едно време се случи нещо, което привлече

вниманието ни. Илия чу шумолене в храстите и отиде да разузнае. Една голяма змия се криеше

под купчина от шума. Всички подгонихме влечугото, но то ловко лавира и избяга. По-късно

следобед то отново се върна и когато бе открито за втори път, побягна, плъзгайки се под храстите

като кариран бич. Това бе единствената змия, която видях в Македония.

Около пладне малка група дойде от Ючдурук с магарета, натоварени с провизии. Прегладнели,

ние нападнахме храната, докато турските тръбачи в Неврокоп призоваваха войниците за храна.

Преди здрач се спуснахме надолу по срещуположния на Неврокоп склон. Малко преди края на

склона спряхме до един навес, построен за стадата, които пасат в близките ливади, където бяхме

посрещнати от няколко овчари, които споделиха вечерята си с нас. Не бе кой знае каква вечеря по

западните разбирания, въпреки че бе в презадоволителни количества.

Въпреки всичко осмелявам се да кажа, че особеното в нашата вечеря беше един сос, който не би

се намерил в много ресторанти. Хляб, сирене, мътеница, извадена от топло овче мляко, и грозде

за капак – това бе огромен пир. После се повеселихме. Един от ючдуручките водачи имаше гайда,

инструмент, подобен на този, използуван от шотландските планинци, и тъй като грамадата на

"Свети Константин" ни закриляше от Неврокоп, нямаше защо да внимаваме много, докато

музиката свиреше. Между другото привично е за македонските пастири – скромни и примитивни

хора, да се развличат, докато работят, с тръбите на бог Пан до такава степен, че ехото от техните

мелодии е един от обичайните звуци в планината.

Водачът се оказа добър музикант и наду гайдата. Навесът беше в малка долчинка в планинския

скат с идеална амфитеатрална форма. Над нея се издигаха огромни хълмове. Небето бе обсипано

от звезди, подобно на снежинки, а луната едва надничаше иззад хребета пред нас. Бе такава нощ,

каквато човек си представя, че вещиците избират за своите пирове, защото въпреки искрящата

светлина на звездите, мракът беше мъгляв и тази мъглявина правеше предметите й да изглеждат

призрачно-явни, но неуловими.

Когато дивите високи нотки на гайдата се разливаха по поляната, свръхестественото усещане се

усилваше. Тя плачеше и крещеше, а планината, скупчила се наоколо, с насмешка връщаше ехото.

В началото не беше ясно какво точно свири водачът, но постепенно нотите се подредиха в

странен, напълно фантастичен танц. Човек не можеше да го обърка. Не бе ни в най-малка степен

цивилизован или модерен. Това беше музика, която подканва селяните към танци или

призоваваше самодивите от възвишенията. Но не може да се отрече, че тя бе пропита от един

пулсиращ, завладяващ ритъм. Песента на Пайд Пайпър (Пайд Пайпър – Плъхоловецът от Хамелн,

герой от германска легенда, в преносен смисъл – човек, който увлича другите да го следват

сляпо), помислих си неволно аз. А може би наистина бе така.

Музиката предизвика странно въздействие върху четниците. Те скочиха на крака и залавяйки се

през раменете, оформиха кръг за хоро. По-силно и по-силно, по-пискливо и по-пискливо, музиката

се лееше, извисяваше се в един пронизващ писък на агония и печал, почти човешки по своята

напрегнатост и страст, които планините повтаряха чрез своето неразбираемо ехо. От тази

кулминационна нота гайдата постепенно трелира към по-ниска гама, пулсираща и тъжна, през

цялото време пропита от нещо недоловимо и странно, което бях почувствувал в началото.

Като се вземат съвкупно дивата музика и околният пейзаж, хармониращ с всеки свой детайл, този

танц бе една от най-странните гледки, които бях наблюдавал. Строги, без буйно веселие,

четниците скачаха и приклякаха, огромната сянка, която хвърляха на земята, бе прилична на

познатите духове, които участвуват в самодивските пиршества. В далечината стадата овце

изглеждаха като бели петна в мрака. Имаше нещо чисто македонско в тази картина, в музиката, в

танцуващите мъже, които се бяха отпуснали за момент да лудуват като деца под пулсиращите

звуци на мелодията.

В десет часа напуснахме навеса и поехме към планините, сбогувайки се с гостоприемните овчари,

които се сприятелиха с нас. Два часа вървяхме по скалните участъци, обградени от възвишения.

По склона на друга планина сред един гъсталак спряхме да лагеруваме. По-точно, каза ни се, че

можем да подремнем, ако това се окаже възможно. Наредихме раниците като възглавници,

увихме се в наметалата и легнахме.

Но бе невъзможно да заспим. Надморското равнище на лагера беше твърде високо и

пронизвашият студ на есенната нощ проникваше през дебелите ни дрехи, като че ли бяха от

муселин. Естествено една от причините да усещаме студа така остро бе фактът, че от бързото

ходене се бяхме затоплили и мокрото ни облекло не беше в състояние да ни предпази от нощния

студ. В стремежа си да се сгреем, ние налягахме един до друг като новородени кутрета.

След около час Андрей и Големия Петър дойдоха при нас. Те бяха придружили Тодор в част от

пътя му до Драма. Четниците радушно посрещнаха другарите си, след което Андрей и Петър също

се нагласиха да спят. Но още двама в купа не внесоха допълнителна топлина, така че това да се

усети. Когато за трети път потеглихме, бяхме изтръпнали от студ. Кози пътеки, минаващи през

храсталапи, ни водеха километър след километър сред безлюдни планини и хълмове до перваз в

склона на един хълм, от който се гледаше отдалечена част от неврокопската равнина. Някъде

далече зад рамото на стената, обграждаща долината, до нас долитаха гласове на овчари и от

време на време, съвсем приглушено с ехото на планините достигаха познатите звуци на тръби

откъм Неврокоп, придружени от думкането на тъпани.

На този перваз ние спряхме да лагеруваме, а един от водачите бе изпратен до най-близкото село

за храна. Разполагахме с няколко часа за сън, докато той се върна с двама от първенците на

селото и едно магаре, натоварено с провизии – хляб, сирене и студено месо. Първенците бяха

власи, както всички жители на селото. В Македония има известен брой влашки общини, повечето

от които помагат на българските революционери. Те всички са против турците и жадуват за

свободен и просветен ред.

Нашите посетители бяха с определено странен външен вид. Власите имат много малко славянска

кръв в жилите си. Те с гордост изтъкват своето потекло от римските завоеватели, от времето на

император Траян, и е вярно това, че през вековете латинската кръв и език с успех са устояли на

последователните варварски набези. Страната е била покорявана, хората са били тероризирани и

поробвани, но все пак те си остават мургави и чернокоси, говорещи език, наподобяващ повече

италианския, отколкото руския.

Двама власи от близкото село бяха типични представители на своето племе. Сурови, добре

сложени мъже, с изкрящи очи, те бяха много по-скромни в облеклото, вида и маниера си,

отколкото българите. Селските им носии бяха направени от груб плетен плат, сини на цвят, но

съвсем обикновени. Маниерът им бе сърдечен и приятен и доста добре говореха български.

С малко разпитване разбрах, че основната причина, поради която власите от това село помагаха

на българските въстаници, че те изнемогват под тежестта на задължението да хранят, поят и

подслоняват гарнизон, състоящ се от половин рота аскери. Освен разноските не бе никак приятно

да живееш в постоянен страх от насилия, страх, който турският войник събужда у всеки, с когото

влиза в допир. Така че тайно, защото по нрав са свити хора, на които им липсва нещо от

непримиримата, натрапваща се независимост на българите, с цялото си сърце те се бяха включили

в борбата на Милев срещу общия потисник.

Ние лежахме на планинския перваз, вслушани в гласовете и виещите кавали на овчарите до към

шест и половина, и тогава в началото на дългия здрач, след като изядохме останалите провизии,

донесени от власите, започнахме изкачването на планината. След като достирнахме върха, от

който виждахме километри, покрити с кафяви възвишения и долини, обагрени в безброй цветове

от прелестния залез ние се спуснахме по една лъкатушеща долина, която преминаваше във

вълнисти възвишения, осеяни с баири и групи от дървета, разхвърляни сред папрат и прещип.

Докато вървяхме сред високата трева, Димитър напусна мястото си в челото на колоната и подаде

ръка на войводата.

– Сбогом, Петър Милев – каза той.

После се обърна към мене:

– Сбогом и на теб, Смит – изрече той сподавено. – Мой брат, мой брат – възкликна той, като

започна да плаче, обгръщайки ме в гореща прегръдка. Ние се спряхме да се доразберем и аз

научих, че сега той ще се върне в Ючдурук, поверявайки ни на по-големия си син. Той прегърна

всички ни и тогава все още със сълзи на очи изчезна зад разклона на планината, появявайки се

отново близо до върха – малка точка, махаща с ръка. Необикновен човек беше старият Димитър,

въпреки своята неугледна външност. Той показа странна и дълга слабост към мене поради

екстравагантната ми способност да гълтам огън. Бидейки самохвалко като мене, той изпитваше

инстинктивна привързаност към хората с подобни качества. Бях му станал симпатичен, когато по

време на споменатото съвещание в Ючдурук станах и призовах да нападнем аскера, като самият

призив бе изречен на три езика. Удоволствието за него бе безкрайно и той веднага ме прие за

брат, и си мисля до този ден, ако Димитър е все още жив, той от време на време се сеща за брат

си Смит, който странно много обичаше студената вода, черта, която Димитър никога не можа да

възприеме.

Но аз се отклоних. Преди Димитър да се покаже високо горе в планината, ние бяхме подновили

похода си по една лъкатушеща сред тревата козя пътека, минаваща покрай няколко изоставени

колиби, които овчарите използуват при лошо време. Най-после стигнахме до малко поточе, което

ясно припяваше през средага на една долчинка, която нарушаваше релефа на възвишението.

Покрай него бяха израснали прави редица дървета, както по бреговете на каналите в Холандия, и

на мене ми беше трудно да приема, че то не бе изкуствено и че няма да се озовем скоро в някой

идеално математически разположен град – чист и наподобяващ куклен дом.

Ние вървяхме не в строй с бърза крачка по равния път, държейки пушките си в ръце, готови да ги

употребим на секундата. Изведнъж дочухме шум отвъд оградата от дървета – звук, който издава

човек, опитващ се да събере пасящи волове. Четниците замръзнаха в тишина, приклякайки виско с

пушки, вдигнати в готовност. Бавно се появи впряг от волове на брега, а след него приведен стар

селянин, чиято брада се спускаше над хлътналите му гърди. Като видя четниците, той замръзна

като парализиран, а устните му мърдаха, без да издават звук.

Само един поглед бе достатъчен да установим, че беше християнин, защото не носеше пъстра

чалма като помаците и Милев го призова успокояващо, а четниците се отпуснаха на земята в

естествени пози. Мина обаче известно време, преди старецът да бъде в състояния да проговори.

Когато дойде на себе си, той ни каза с треперещ глас, че в началото ни взел за аскери от Неврокоп,

групи от които от няколко дни претърсвали околните хълмове.

От това стана ясно, че издирването на четниците, които бяха унищожили кавалерийския патрул в

планините отвъд Ючдурук, се провежда усилено и това ни даде нов подтик да побързаме.

Оставихме стареца да отправи молитви към светиите за живот и здраве на четата и на прибежки

се отправихме през една клисура към сърцето на планините, които отново се извисяваха над

горите.

В клисурата здрачът постепенно се сгъсти и премина в тъмнина, която постепенно стана

непрогледна. Борове изскачаха от планината над нас, оформяйки завеса, която не пропускаше

даже светлината на луната и звездите, и аз имах неприятното чувство, че сме се отклонили от

света и сме загубили обратния път. В началото нямаше никаква нормална пътека. Няколко

километра навътре в клисурата преминахме в друга, след което следвахме своеобразен лабиринт

по склона на планината, движейки се по една козя пътека. Понякога излизахме на открито на

девствения скат на планината, на осеяни с канари и дънери места, които не бяха покрити с висока

и хлъзгава трева, и ето отново се спускахме в ада на дефилетата, където по грапавите камъни

бучаха планински бързеи.

Пресичането на тези бързеи по тук-таме показващи се камъни или туловища на дървета съвсем не

бе шега работа. Любим наш прийом бе да се хванем един друг за ръце, така че всеки да помага на

съседа си, както правехме в планините, преди да стигнем границата. На много места пътечката

минаваше близо до ската на скалите, на зашеметяваща височина с невероятен наклон. На едно

такова място планинско поточе, спускащо се от извора в скалата, бе превърнало пътеката в

хлъзгава тиня. Един четник се подхлъзна и само бръз скок отстрана на Милев го спаси от

нерадостната съдба да полети надолу сред боровете, които покриваха долината. За себе си знам,

че това бе едно от най-неприятните места, на които съм се натъквал в скитанията ми по

планините.

След като пресякохме тази планинска верига, стигнахме до поредица от долини, които бяха

разположени между нея и едно от разклоненията на Родопите. Сред тези равнини имаше

разпръснати турски аванпостове и лунната светлина, която постепенно се усилваше, никак не

беше на наша страна. Предпазливостта, с която подходи четата, сега изглежда смешна. Сцената

изплува в съзнанието ми като откъс от някаква огромна мелодрама, разиграваща се на гигантски

екран. Планините наоколо съвсем спокойно можеха да са нарисувани на зебло, а зъберите, които

разраняваха краката ни, да бъдат от картон.

Заповедите се изказваха шепнешком. Движехме се на пръсти и все пак бързо, внимавайки да

стъпваме в следите на предшествуващия, когато се движехме по рохка земя, използувайки всеки

камък или участък, покрит с трева, които ни се представяха. Всеки склон се оглеждаше с бинокъла

на Милев, преди да го преминем, и често пъти залягахме ниско, докато провлачените викове на

аскерските постове пронизваха нощта. По едно време към полунощ, когато бяхме залегнали зад

една гола канара, погледнахме отвъд огрятата от лунна светлина долина към една отсрещна

скала, на върха на която неспокойно се движеше някаква фигура. От време на време тя се

провикваше подобно на вълчи вой, в отговор на който се чуваха далечни провиквания. През

всичкото време аскерът беше в обсега на нашите пушки, но той не подозираще колко близо бе до

смъртта.

От другата страна на долината атакувахме втора планинска верига, изоставяйки за известно време

всякакви пътеки, придвижвайки се по стръмната стена на планината, както можем. Рано сутринта

достигнахме до една равна "полица" на върха. В средата лежаха обгорените останки на каменна

постройка – често срещана гледка в Македония, където е осеяно с останки на нови къщи. Пълзящи

растения обграждаха опушените камъни на останалата част от тази "полица", лишена от

растителност.

Леден вятър задуха и ние треперехме, та чак зъбите ни тракаха. Гледката надолу беше

възхитителна, но това не беше достатъчна компенсация за физичеческия тормоз. Това, че

неврокопското поле се разстилаше под нас като ученически атлас, не означаваше много при

положение, че бихме били предоволни да имаме големия атлас, за да се завием с него. Поради

незащитеното ни положение по склона на планината, ние не смеехме да запалим огън и трябваше

да разчитаме на топлината на телата си, за да ни предпазва от студа.

В крайна сметка заспахме. Не мога да ви обясня как го сторихме, лежейки на твърдата земя, с

дрехите ни като единствена защита от вятъра, който бе покрил с ледена кора планинските езера.

Бяхме уморени – печално изморени. И езиците ни така бяха пресъхнали, че се бяха подули.

Когато се съмна, Милев прецени, че бихме могли внимателно да запалим огън. Четниците се

промъкнаха в гората да търсят сухи клони. И скоро събрахме прилична купчина подпалки в една

долчинка встрани от поляната. Високи борове ни скриваха от равнината и не допускаха лекия дим,

който огънят изпускаше, да бъде забелязан извън радиус на един-два метра. Измъчени, ние се

скупчихме около огъня, останали без сили, защото човек трябва да е нещо повече от герой да

издържа на студ.

С идването на зората дойде и силно желание за закуска – а ние нямахме дори вода за пиене. По

върховете на планините няма извори. Ясно беше, че не можем да издържим без храна и вода,

така че водачът бе изпратен до най-близкото село Ляски. Изпратихме го с поглед надолу по

склона, след което се постарахме да проспим часовете на неговото завръщане. Не може да са

минали повече от два часа, когато бяхме разбудени от глухо топуркане откъм гората.

Скочихме и се огледахме. Механически всеки сграбчи пушката. Шумът продължи. Това беше

брадва, която се врязваше в дърво. Четниците не се нуждаят от команда. Те се разгърнаха в бойна

линия и тихо се промъкнаха в гората. Нямаше нужда да броят стъпките, за да оформят

дистанцията. Тези мъже бяха родени войници. Нито едно клонче не изпука, за да издаде

придвижването. Свити на две, те се пръснаха в кръг около мястото, откъдето долиташе шумът. На

ръба на малката поляна те спряха и се взряха през клоните.

Един българин си плюеше на ръцете, готвейки се да вдигне брадвата в мощен удар. Без да вижда

своята публика, той нанесе удар и спря да размисли върху разхътрчалите се трески. Милев се

изправи и ние го последвахме. Селянинът отскочи един метър назад и ръката му по навик се

плъзна към ножа, който всеки балканджия носи в пояса си. Кръгът от четници се усмихна на

неговото стряскане и бавна усмивка се разля и по неговото лице. Това беше шега, и верен на

потеклото си, той имаше силно чувство за хумор.

Освен това четниците му бяха познати. Той беше един от заместник-командирите на селската

милиция в Ляски и повика Милев на име стискайки горещо ръката му. Товарното му конче се

беше отдалечило малко нагоре в планината и когато селянинът чу за нашите неволи, той извади

от кошовете, прикрепени на гърба на кончето, своя скромен обяд от хляб и вода. Ние отказахме

хляба, но водата беше като нектар от Олимп за напуканите ми устни.

Дърварят ни придружи до мястото с разрушената колиба и ни предаде новини от района. Той все

още разказваше различни случки, когато водачът с още двама мъже от Ляски докараха едно

добре натоварено магаре до мястото, където стояхме. Моментално забравихме за война и

политика. Всеки се превърна в готвач и насочи вниманието си към прасето-сукалче, което висеше

на едната страна на магарето за равновесие на стомните с вода, които висяха от другата страна.

Веднага бе стъкмен шиш от две напречни пръчки с една дълга, която се постави на тях, и тук над

огъня, който сега се осмелихме да разпалим, прасенцето весело цвърчеше. Големи филии хляб

бяха разположени под него да улавят апетитния кафяв сос, който изтичаше от зачервената

коричка, и въпреки огромните личества грозде, което ядяхме с шепи от една кошница, която също

бе поставена на гърба на магарето, ние с настървено нетърпение чакахме главния готвач Георги

да каже, че прасето е достатъчно опечено.

Но би било светотатство да описвам останалата част от този пир. Това бе свят момент в нашия

живот след изнервящото ходене по планините, достатъчно е да кажа, че прасенцето срещна

благородна смърт.

Незабелязани от турските постове

Kогато подранилият есенен здрач се спускаше над дълбоко прорязаната малка долина, в която бе

разполoжено село Ляски *29+, на хълма, наречен "Софрата", който се издига над къщите и към

върха си постепенно става равен, място, където стадата пасат необезпоковани, един овчар се

готвеше да подкара своето стадо към построените в селските дворове навеси. Далечен вик

достигна до слуха му и той погледна отвъд равината към отсрещния хребет.

Подредена в колона по един, четата на Милев предазливо си проправяше път. За наш късмет с нас

беше дневната светлина, тъй като пътеката бе без каквато и да било естествена предпазна ограда.

Тя бе просто една тясна поличка в скалата, виеща се мъчително към равнината. Овчарят отвърна

на нашия вик като остави помощника си да контролира събирането на стадото, се втурна по козята

пътечка, която водеше към селото от страна на планината, на която е намираше той. Това бе

причината, когато за пръв път влизахме в село през деня, без да се крием и страуваме, и бяхме

посрещнати от триумфално шествие, строено в наша чест.

Ляски е изцяло християнско село. Нито един от неговите жители не може да се съмнява, че има

даже капка мюсюлманска кръв илн да изповядва тази религия. И те до един излязоха да ни

посрещнат – попът, учителят, открояващ се с европейските си дрехи и риза без яка, мъже и жени в

чудновати планински носии и цял рояк деца, които стискаха полите на майките си и ни гледаха

сериозно, като че ли леко уплашени от страшните "мъже на нощта". Всички те високо викаха "да

живее" и донесоха кофи с прясно приготвено сладко вино което сипахме в нашите алуминиеви

чаши, докато стари жени ни отрупваха със сочните круши, с които е прославена тази част на

Македония. Те са меки като желатин и се топят в устата. Имаше и големи румени ябълки като

нашите.

И така, придружени от ликуващия и шумящ кортеж от двете ни страни отпред и отзад, с двама

здравеняци овчари пред нас, които изкарваха необикновена музика от гайдите си, ние се

отправихме към дома на попа, където, той мина напред за да изуе огромните си обувки и да ни

посрещне официално с един типичен ориенталски поклон. Това бе всичко, което той и мъжете от

комитета на селото можаха да направят за да ни измъкнат от ръцете на тълпата. Дълго време те

не бяха виждали четници, защото селото им беше най-изолираното в района и практически

недостъпно за набезите на аскерите, така че те искаха да се нарадват на четата, докато беше при

тях.

Тази нощ имаше славен пир, по време на който беше изяден остатъкът от прасето, което

изпекохме в планината, и бяха унищожени редица други деликатеси. След това последва

обичайният военен съвет, който продължи до полунощ и изпълни стаята с цигарен дим. През

следващата сутрин и следобед четниците бяха заети с обучаване на членовете на селската

милиция.

Членовете на милицията бяха разпределени в непохватни взводове в двора или на чардака зад

завесите от тютюневи низи и там преминаваха своето обучение. За да покажат това, което

трябваше да се усвои, четниците сами направиха една показна тренировка, демонстрирайки

хватките с щик с цялата пъргавост и сила на редовни български войници.

В девет часа напуснахме Ляски. Беше тъмна, безлунна нощ с много малко звезди. По-точно имаше

луна, но тя беше скрита зад купища облаци и звездите ставаха все по-мъжделиви. Ние се

изтеглихме по същата планинска пътека, по която бяхме слезли в селото. Край по-долните

участъци от нея жени и мъже бяха застанали от двете страни и прошепваха на всеки от нас, който

преминаваше "Сбогом", пъхайки в джобовете ни храна, плодове, сладкиши и други деликатеси.

Една стара жена ме прегърна конвулсивно през врата и ми каза: "Мое момче". Получи се неловко,

но бе направено с добри чувства.

Ние се изкачихме бавно, за да пазим силите си, защото ни чакаше огромен път – бърз преход през

турските военни укрепления при Неврокоп, после през втори проход между хълмовете, в които е

разположено българо-турското село Мосомище *30+, на половин час път от главния град на

околията. Под нас "Софрата" ясно се открояваше като гигантски масив. Когато някой облак се

спускаше над нея, стоеше там като покривка.

Трябва да се признае, че тези планински пътеки бяха най-добрите, на които бяхме попадали, и

четата се придвижи бързо по тях, стигайки до една горска поляна на брега на планински бързей –

мястото, където ни чакаха водачите от Мосомище. Тук направихме кратка гючивка, после отново

потеглихме, спускайки се към каменистите брегове на бързея, за да не се открояваме като

движещ се силует по билото.

Четата навлизаше в неприятелска територия. По тези хълмове имаше изолирани турски предни

постове, като тези, които бяхме отбягвали през нощта, преди да стигнем Ляски, и банди, които

непрекъснато кръстосваха района нощно време. В същност това беше любимото им време за

пътуване. Те се бяха поучили от практиката на четниците и знаеха, че едно нощно нападение е

много по-ужасно от нормално сражение. Затова ние отново възприехме предпазливата тактика на

американските "горски бегачи". Навсякъде беше осеяно с отломки от камъни и до този, който

бутнеше с крак някой камък, веднага долитаха приглушени "благословии". Тихо, винаги тихо. Това

беше единствената основна заповед. Не бе разрешено дори да се шепне и кашля.

Дълго време ни се струваше, че никога няма да се измъкнем от планините, които въпреки

суровата си красота ставаха скучни със своята монотонност, но към полунощ ние излязохме през

едно дефиле сред по-равните простори на предпланината. В същност право пред нас на по-малко

от километър по въздушна линия, зад меката постеля на релефа, като неясно петно припламваха

светлинки. Това беше Неврокоп. Ако имахме някакви съмнения за това, те бързо бяха прогонени

от адското биене на тъпани, крясъците на тръби и цяла плеяда неприятни звуни. Странно беше, че

прелитайки през тълпата, дивите ноти на дайретата и чинелите, акомпаниращи на танццорките,

непрекъснато се усилваха.

Като палави малчугани ние се оттеглихме успоредно на хребета, който ни закриваше от Неврокоп.

Вдясно от нас от страната на планината светлините на малките мюсюлмански селца, които

ограждат Неврокоп, се издигаха като крепостна стена. И така ние се намирахме между дявола и

морската бездна. От двете ни страни имаше мохамедани; единственият начин за измъкване беше

или назад, или право напред, но и той бе осеян с много различни опасности.

Тук навлязохме в разорани ниви. Понякога си мисля, че ходенето през безкрайни разорани ниви с

бразди дълбоки до 15 сантиметра, и напоителни канали на чести интервали, е подходящо

наказание, което може да се налага в отвъдния свят. Напоителните канали, съветвам, да се

прибавят само за най-закоравелите грешници. Въпреки всичко ние продължавахме да вървим.

Ето че забравих да спомена един особено драматичен инцидент, който отбеляза нашето

появяване в равнината. На последния завой в дефилето право над нас една птица клопна подобно

на човешки глас. Беше прекалено странно за каквито и да било съмневия и ние всички естествено

си представихме как аскерски патрул връхлита с маузерите си върху нас. Успокоихме се, когато

клопането престана и доста едрата "птица" се спусна по склона при нас. Това бе часови от

Мосомище. Той ни предупреди, че по пътя, по който трябва да минем, има още няколко часови от

селото, за да бъде сигурно, че всякакво по-голямо придвижване на войски по него ще бъде

незабавно разкрито.

Зад нас светлините на Неврокоп се стопиха в мъглявина и с тях замряха звуците, политащи от

базарите и казармите. Ние бяхме сами сред пустош от бразди. От време на време група храсти или

самотно дърво нарушаваха пейзажа на тъмнината и от едно от тях изскочи вторият часови. Той

промърмори името си и тръгна зад своя другар. Несъмнено селският комитет бе взел мерки, така

че никой случаен патрул да не забележи влизането на четниците в Мосомище.

Набраздените поля все по-често бяха прекъсвани от насипи, които ние изкачвахме, а на билото на

един хълм проблясваха група звезди – прозорците на Моище. Трети часови се появи иззад един

насип и докато прехвърляхме едно кално поточе близо до покрайнините на селото, четвърти

часови изплува от сянката на висок до гърди каменен зид. Този зид трябваше да прехвърлим без

никакъв шум. Помаците и християните в Мосомище така се бяха смесили, че човек трябваше да

внимава независимо в коя част на село се намира.

От другата страна на зида пред нас се разкри двор, който през направена от съчки порта излизаше

на една улица: по-точно това можеше да се нарече улица само защото минаваше покрай портите

на различни заградени места. Външният й вид не бе пресметнат да й даде право на такова

название. По тази уличка ние се промъкнахме, като влачехме пушките си със затаен дъх. Общо

взето, обгръщаше ни тишина, но бебешки плач, грухтене на прасе или някой подобен звук беше

достатъчен, за да избие пот по челата ни.

Пред една висока порта спряхме за момент и вратата с тайнствено скърцане се отвори. В

безпорядък нахлухме в мръсен, пълен с животни и фураж каменеист двор. В един далечен ъгъл се

виждаше светлинка и ние пипнешком се отправихме към нея. В долния край на ред стъпала

стоеше съсухрена жена на средна възраст, която, съдейки по вида на лицето й, можеше да е и на

80 годики. Имаше сънлив вид и придържаше дрехите си с една ръка, докато с другата се мъчеше

да крепи лампата и да пропъди съня от очите си.

Беше невъзможно да не я съжаля и да не се почувствувам виновен, че съм я събудил по такова

време. Но като приближихме към нея, стори ми се, че тя не изглеждаше напълно жива. Тя се

превърна в част от сцената и декора. Изкачихме се по стълбите и излязохме на един чардак,

окичен както обикновено с нанизи от лук, сушени ябълки, тютюневи листа и зелечуци. Докато

вървяхме, хвърлих поглед в една малка стая и видях редица спящи тъмнокоси деца, завити с обща

черга. Те приличаха на малки восъчни кукли, прибрани от истинските деца, които са отишли да

играят другаде.

Стаята, в която влязохме, беше малка и задушна. Таванът слизаше ниско и миризмите от двора

проникваха през дъските. Но все пак никак не беше зле след планината и ние блажено се увихме в

наметалата си, решени да си починем.

Сутринта ни завари напълно отпочинали и готови за усилена работа. Но не можехме да си

позволим даже да говорим на висок глас, камо ли да се отдадем на физическите натоварвания,

които жадуват мъже, свикнали да работят с мускулите си. В къщите, които граничеха с нашия

двор, живееха турски семейства и взирайки се през грубоватите кепенци на двата прозореца в

вашата стая, ние виждахме жените по чардаците, децата, които играеха по дворовете, целия

живот на домакинствата. Естествено те също виждаха всичко, което ставаше в къщата, в която се

бяхме настанили.

От време на време през деня разни мъже идваха при Милев да разговарят, шепнейки високо.

Нашето главно занимание бе приготвянето на закуската и обяда. Когато човек няма какво да

прави, може безкрайно да се увлече в приготвянето на чай по руски с малко ром в него. В

Македония има прекрасни чайове. Те се докарват от Азия с дълги кервани от камили. Следобед

учителят, който беше отишъл до Неврокоп за провизии, се върна с един фотограф, който

същевременно беше командир на милицията и началник на революционната поща в Неврокоп.

Безстрашен човек беше този учител. Съвсем сам посред бял ден, той бе преминал през турски

позиции и влязъл в Неврокоп, където бе закупил голямо количество тютюн, хартия за писане, взел

бе пощата, донесена за Милев от революционния куриер, пътувал сред хълмовете през нощта.

Ако беше заловен с тези писма, нямаше да губят много време, само толкова, колкото е

необходимо да се подбере взвод за разстрел, и той да изпълни задачата си.

Учителят и фотографът, придружени от група мъже, които влязоха вътре, говореха с войводата и

докато се водеше разговорът, четниците, разполагащи с много свободно време, дремеха, седнали

или полегнали, или стояха замислени в стаята. На моменти те се включваха в разговора, понякога

поглеждаха навън през кепенците.

Може би беше 4 часа, когато Георги забеляза един мъж, облечен в мръсни селски дрехи, който се

движеше по главната улица и почука на портата под нас. Скрити зад кепенците, четниците с

любопитство го наблюдаваха през тесните прозорци. Интересът към разговора между командира

и съветниците му спадна. Някои се струпаха по прозорците да гледат. Никой от нас не знаеше

зашо, но всички чувствувахме, че пристигането на този човек предвещаваше нещо. Чу се скърцане

и голямата порта се отмести встрани, новодошлият изчезна, за да се появи отново на прага ни

стаята. Той беше млад човек, не повече от 25-годишен, и имаше стройната фигура и ритмичната

походка на планинец.

Инстинктивно неговите очи потърсиха Милев, ръката му стискаще рамката на вратата,

поддържайки тялото му, което се поклащаше от умора.

– Аз съм от селската милиция в Гърмен – започна той, задъхвайки се от дългия път, – нося

съобщение за Петър Милев. Аскерът вилнее по височините отвъд Гърмен. Вчера опожариха село

Крушево и башибозукът отвлече и измъчва малкия син на моя съсед Вакаров. Ние сме

безпомошни, войводо, и призоваваме комитетите да ни се притекат на помощ.

Войводата се обърна към нашия домакин, учителя:

– Може ли да ми дадете един човек да се изпроводи до Гърмен тази нощ?

Пратеникът скочи гневно.

– Няма нужда – викна той, – аз ще дойда с вас. Мислите ли, че човек от Гърмен...

– Да, да – отвърна Милев утешително, – това е вярно, но ние сме малка група и един човек повече

няма да ни навреди. Ще вземем част от милицията в случай, че ни потрябва подкрепа.

Когато пратеникът бе нагостен, разговорите между войводата и ръководителите продължиха

както преди, а четниците се заеха със занимателната задача, която винаги предхожда едно

сражение – почистиха оръжието си. Вечерята беше сервирана, или по-точно донесена, изядена

набързо и войводата нареди на хората да се въоръжат. "Може всеки момент да тръгнем" – заяви

той. Но дойдоха да го видят още мъже и разговорите се проточиха. Вече изморени, някои от нас

се промъкнаха на затъмнения чардак и си приготвиха легла върху грубите дъски. Докато лежах

полузаспал, усетих нежна ръка да пъха нещо под главата ми и като погледнах през полуотворени

очи, видях жената, която ни посрещна на стълбата.

– Студено, студено – мърмореше тя на себе си, а после донесе черга от стаята, където тя и децата

спяха. Аз сънливо се възпротивих, но тя добросърдечно ме потупа по рамото и ми каза да не се

притеснявам. Отпускайки главата си върху приклада на пушката, аз с удоволствие се отказах от

мисълта да се противя и заспах блажено. Както се реех сред сънища от розови градини, груба ръка

ме сграбчи за рамото и един глас повелително прошепна думата, която олицетворяваше всичко

най-нежелано за изморените тела.

– Хайде, хайде – настояваше Милев – десет часът е. Тръгваме веднага.

Бележки

29. Според В. Кънчов в края на миналия век в с. Ляски живеят 695 души българи.

30. Село Мосомище е разположено в полето, на югоизток от Неврокоп. Според В. Кънчов в него живеят 532

души българи и 100 души турци. Днес в селото има само българи.

Поход към битката

Ние се промъкнахме по стълбата в двора под светлината на запалена клечка кибрит, внимателно

укрита в лекьосаната капа на нашия домакин. Около нас селото бе потънало в мрак и само шепа

звезди се отразяваха в локвите по двора, докато ние крадешком се изнесохме покрай зида към

портата с нашите заредени манлихери със свалени предпазители.

Аз се препънах в задрямал вол, легнал в калта, и пушката ми тихо изтрака в един камък. Дебелият

Георги, който вървеше пред мене, се обърна, тихо и гърлено изпсува на български. Иначе нищо не

се чуваше освен шляпането на цървули в калта. Вратата безшумно се отвори пред нас, откривайки

пролука широка, колкото да се провре човек. На улицата, където мракът бе също така гъст, къщите

се издигаха от двете ни страни като черни канари, надвисващи с всеки свой етаж. През средата

ромолеше обичайната открита вада, приток на някой планински поток, отклонен от естествения си

път.

След няколко минути селото се стопи в нощта и като прехвърлихме един каменен зид, четата

премина една ливада и скочи през една напоителна вада в една царевична нива. Ние вървяхме

през браздите, когато зад купа сено се появи една фигура и ни направи знак. Човек би си

помислил, че след снощните преживявания, да не говорим за безбройните подобни нощи,

сетниците са привикнали към подобни неща, но аз почувствувах как редицата зад мене се скова.

Едно знам, че моята пушка слезе от рамото ми и си мисля, че поне 12 пушки се бяха прицелили в

сянката.

– Кой е там? – извика войводата на български.

– Номер 4-ти отвърна сянката. – Всичко е наред. Големият патрул на горната равнина мина оттук

преди един час. Нека сполуката върви с вас, другари.

Силуетът се потопи отново зад купите сено и без да отвърне, Милев продължи след водача.

Нашата редица пое през равнината по посока, която, грубо казано, би ни извела в полукръг около

града. Идеята на Милев бе да преминем колкото се може по-тихо и бързо през крайните турски

линии, като с този маньовър съкратим разстоянието, което бихме изминали, ако се опитаме

изцяло да ги избегнем. Той изпитваше силно и оправдано презрение към турските часови.

След около час път чухме съвсем ясно в далечината тъпаните и тръбите на казармите в Неврокоп.

При тези звуци спряхме за кратка почивка и едва бяхме потеглили, когато отново се стъписахме от

шум, непосредствено пред нас. Това бе звукът, който издава пушка, когато се прехвърля от една

ръка в друга. Очевидно се бяхме натъкнали на турски пост. Един от милицията пролази напред, а

останалите четници се струпаха около войводата. Разузнаването скоро се върна, за да получи

нареждания. Би било лесно да се убие аскерът – доложи той. "Кучето" е полузаспало. Другите

промърмориха ожесточеното си съгласие.

Но Милев не се съгласи. Не би било разумно да се убие аскерът и да се остави тялото да бъде

открито от следващия патрул, който ще мине. Неминуемо ще последва разследване и тогава

някое от съседните села ще пострада.

– Не – решително каза войводата. – Ще минем покрай поста. Няма ли друг път? – обърна се той

към водача.

– Да – каза той сериозно, – но не е толкова хубав.

– Това е достатъчно – твърдо отвърна Милев, – не можем да поемем ненужни рискове. Има

достатъчно турци за убиване отвъд Гърмен.

Около километър и нещо, след като подминахме поста, отново спряхме да пропуснем един

патрул. Сред полето бяха израснали група храсти и ние легнахме сред тях, притаили дъх, докато

премине турската колона. Тя се движеше в блок по четирима, офицерите на фланга. Вървяха

мълчаливо, чуваше се само някоя откъслечна команда. Имаше нещо впечатляващо в твърдата,

монотонна крачка. Ние не можехме да различим отделните фигури. Изглеждаше повече като

някаква машина, която се пренася през сцената.

Главният път, по който се движеше патрулът, беше един от малкото прилични пътища в тази част

на Македония. Той беше равен и прав и повърхността му открояваше пътя из низината. Когато

войската се загуби от погледа ни, ние бързо го пресякохме един по един, за да останем

незабележими в усилващата се лунна светлина. След няколко ниви от другата страна на този път

се натъкнахме на дълъг насип, който изкачихме и попаднахме на ров, пълен с вода. Това бе част

от отбранителните съоръжения на Неврокоп.

По средата на равнината стигнахме до три планински бързея без мостове и от които не се

подаваха удобни камъни за преминаване *31+. Нямаше какво друго да правим освен да нагазим,

хванати ръка за ръка, опипвайки дъното с тоягите. По средата на третия бързей имаше пясъчна

плитчина, където спряхме да си поемем дъх. Ледената вода буквално ни изкара въздуха от

дробовете. Както стояхме сгушени един до друг, поемайки големи глътки мастика от едно шише,

дочухме тихо повикване от отсрещния бряг. Толкова чести бяха тия внезапни появявания, че, ние

механически вдигнахме пушките и се проснахме на пясъка.

Но повикът премина в странно свирукане и моите другари безразсъдно скочиха на крака и

нагазиха във водата, но те знаеха, че хората на другия бряг бяха от селската милиция на Гърмен и

нашето пътуване беше наполовина привършило. Докато почивахме на брега, поглъщайки

огнената течност, членовете на милицията от Мосомище минаваха, стискайки ръцете на всички,

преди да поемат опасния обратен път към своето село. Те бяха дръзка група младежи.

Не посмяхме да чакаме повече, защото Гърмен бе на почти 4 часа път отвъд поля и могили, а

нощта преминаваше в ранна утрин и месецът бе изгрял. Посочиха ми една светлинка, която

примигваше в гънката между два могъщи хълма като фар, който трябваше да ни напътствува.

Изглеждаше много близко и първоначално аз се окуражих, но един час постоянно ходене не

доведе до осезателно приближаване. Пътят ни към Гърмен минаваше през оризища и наревични

поля, които бяха неговото богатство. Част от маршрута преминахме, потопени до кръста в кал и

вода. На няколко пъти снопове падащи звезди се стрелваха от небето, контрастни ивици от бледа

светлина бяха на тъмносиния фон. Първият полет бе наблюдаван със затаен дъх и някои от нас

взеха звездите за сигнални ракети, изпратени от постовете, за да оповестят нашето идване, но ние

грешахме. Небесната артилерия беше в игриво настроение.

Преди да влезем в покрайнините на селото, отново преживяхме една драма. Огромната маса на

гърменския акропол, обкичен с разпръснати групи постройки, които в по-стари времена са

оформяли величествен манастир, бе точно пред нас, потънал в меланхоличната тишина, която

винаги съпровожда отминалото величие. Изведнъж тази тишина беше нарушена. Разнесе се

нереална музика, последвана от гласове, стенещи в печален хор. Какво бе това? Треперейки в

мрачно предчувствие, подсилено от умората, стискахме пушките и се взирахме, съмнявайки се

даже в сенките си. Селянин от Гърмен прошепна нещо на Милев, който се засмя и нареди да

тръгваме напред. Зад завоя получихме друг изглед към хълма, на който бе манастирът. Сега той

бе под ъгъл, който позволяваше да се види църквата на селото, бяла и спокойна под лунната

светлина с блестящи от свещи прозорци. Именно в църквата пееха литургия във възхвала на

някакъв древен български светец, докато долу на улицата въоръжените четници се взираха с

благоговеещи лица в осветените прозорци, нехаещи за зората, която се прокрадваше над

планините на изток.

След като изкачихме хълма по една камениста пътека, бяхме въведени в сенчест двори по една

паянтова стълба стигнахме до стая на втория етаж. Тук свалихме раниците, поставихме пушките си

близо на удобно място и се навъргаляхме в наметалата си, независимо от мокрите дрехи.

Напевът, който долиташе откъм църквата, ни беше приспивната песен.

Спахме цялата сутрин, а следобед Милев изслуша донесенията на селските ръководители. Моят

стар познат учителят, онзи, когото свързвах с портрета на шотландската кралица Мария, влезе и

разказа заедно с други мъже своите преживявания. Всички говореха за набезите, описани от

пратеника. Последва дълго съвещание между селския комитет и войводата, накрая на който

Милев заяви, че ще отиде преоблечен в турското село Долен *32+, където се намира малък

гарнизон, за да проучи разположението на войските.

Четниците бяха против този план, който селяните одобряваха, поради две причини: първо, това

означаваше смъртна опасност за Милев и второ, те нямаше да могат да я споделят с него. Те

смятаха, че не е честно от негова страна да предприема толкова интригувашо начинание сам.

Милев обаче бе решен и още същия следобед обръсна любимата си брада, взе назаем селска

носия и намери чрез селския комитет тескере, издадено на името на Константин Иванов –

дърводелец и дюлгер.

Заедно с един млад селянин от Гърмен, който доброволно се предложи, той се отправи към

опасната задача. Преди това обаче тържествено целуна всички ни и втъкна в огромния си пояс,

който беше част от неговата маскировка, достатъчна доза стрихнин и автоматичен пистолет от

типа, който изстрелва десет патрона толкова бързо, колкото успееш да натискаш спусъка. Много

полезен, ако се наложи да се оттегляш по стълба или на улицата. Бяхме тъжни, че тръгва. Това

беше изключително опасно начинание. Човек, който никога не е бил в Македония по време на

революцията и да е видял непосредствено жестоката система на репресии, която съществуваше

тогава, не може правилно да прецени опасността.

Тъй като предстоеше голямо събитие, бяха положени грижи нашето присъствие в селото да остане

в тайна за всички, освен за посветените в революционното дело. На следващта нощ, когато се

преместихме в друга къща, ние се измъкнахме през вратата, прикривани от сянката, която

хвърляше зидът, шмугнахме се през втора порта и бяхме преведени през цяла редица от стълби и

през зашеметяващ брой зимници и подземни проходи.

Една съсухрена старица, която носеше воняща керосинова лампа ме поведе за ръка и аз никога

няма да забравя как се смях, когато и двамата се препънахме в едно прасе. По някаква щастлива

случайност лампата не избухна и старицата ме удостои с кикот, който след внимателно обмисляне

реших да приема за смях. Навсякъде имаше кокошки и други животни. Цялото място

представляваше лабиринт от подземни обори и ние постоянно се препъвахме в полегнали биволи

и магарета, които сумтяха и ни гледаха с явно неодобрение.

Стори ми се, че извървяхме километри, докато най-после стигнахме до тясна дупка в стена, през

която бяхме изтеглени от една жена, намираща се от другата страна с мъждукаща свещ в ръка. Тя

бързо ни преведе през своя дом до друга уличка – лъкатушеща пътека, която менеше посоката си

през всеки две къщи. Вървяхме почти до края й и после влязохме през една трета врата.

Андрей пое командуването и както своите приятели нервничеше с всеки изминал час без вест от

Милев. Времето ужасно се проточи. Единственото ни занимание бе да си играем с дъшеричката

на семейството, което ни укриваше, и да се закачаме помежду си. По едно време ми откраднаха

револвера, след което ми изнесоха дълга проповед на български и френски какъв голям грях било

да си невнимателен с оръжието си.

На следващия ден дойде съобщение. Трябваше да се срещнем с войводата в 11 часа същата нощ

при една полянка край главния път за Долен. Бе изпратена вест до Коце да бъде на същото място

със своята дружина от седем души. Останалото, което съдържаше съобщението, бе, че рано

сутринта по този път ще мине аскер.

Веднага след залез слънце ние потеглихме, напускайки селото по тайна пътека, която се спускаше

в един дол, като по този начин ни прикриваше, докато излезем на бърдото над селото. Никаква

светлинка не се мяркаше в прихлупените къщурки. Хората знаеха, че комитите са тръгнали в

поход, а в Македония никакви предпазни мерки не са излишни. Откъм църквата долитаха

приглушените звуци на литургия; попът извършваше богослужение за нашия успех. И ние

напуснахме Гърмен под звуците на църковна мелодия, така както при влизането в селото.

Пътят, по който поехме, ни преведе по полите на планината към самия масив, който изглеждаше

много близко в ясната нощ. Той водеше все нагоре, виейки се под прави ъгли, за да прави

изкачването по-леко. От време на време достигахме равни места или пътеката следваше гребена

на някое възвишение. От една страна, луната ни помагаше, от друга – правеше начинанието ни по-

опасно. Под ясното синьо небе човек лесно можеше да види отсрещните планини, разположени

на другия край на равнината, да различи всеки зъбер и да проследи цялостния му силует. Нашият

водач, един сбръчкан стар овчар, крачеше напред, помагайки си с гегата. Само българин би могъл

да понесе такъв поход на неговите години и да даде такова темпо, че даже да измори

здравеняците четници.

Мисля, че вървяхме около час, преди да превземем първата редица височини, и излизайки на

билото на планината отвъд една равнина, покрита с борове, видяхме втората преграда – по-

стръмна и по-недостъпна. Сега пътят водеше надолу. Четата се движеше в колона по един, всеки

един от нас стъпваше внимателно по следите на предния, освен в моментите, когато се движехме

по равни осветени места.

Вървяхме по-малко от четвърт час по билото, когато иззад една скала пред нас долетя лай на

настървени кучета. Притеснение се изписа на всички лица. Лаенето се приближаваше. Ако

искахме да не ни открият, имаше само един начин - да бягаме. И ние позорно препускахме пред

една дузина разярени кучета. Но те продължаваха да ни преследват и отчаян, Андрей заповяда

четниците да залегнат в храстите встрани от пътеката. Кучетата се спряха и сред техния вой ние

чувахме как стопаните, които ги следваха, си пробиваха път през храстите, за да разследват

случилото се.

Мина известно време, шумът сред храстите престана, въпреки че кучетата от време на време

свирепо се обаждаха. Андрей изпрати водача и един от милицията напред, за да разузнаят

обстановката. Те оставиха пушките си и снеха щиковете им. Стиснали ножовете между зъбите си,

те безшумно изчезнаха, лазейки на ръце и колена в мрака. Пет минути по-късно чухме

успокояващо подсвиркване и един глас се оба и:

– Няма нищо опасно, другари; това са овчари от Гърмен.

Имам бегли спомени за припряно запознаване с малка група брадати мъже, облечени в мръсни

овчи кожуси, един от които пропъди разярените псета с един замах на дългата си гега. Няколко от

тях дойдоха и шепнешком беседнаха с войводата, след което застанаха начело на нашата колона.

Един човек застана на фланга до мене. Той ми каза нещо на български и изглеждаше доста

учуден, когато му отговорих:

– Аз не българин – аз американец.

– Ти четник ли си ? – попита той.

– Да, да – отвърнах аз. Той се засмя: "Американски четник?" – и се смя на шегата си, без да спре

през цялото кратко време, през което ни придружаваше.

Преминахме по ръба на широкото бърдо. Под лунната светлина овцете се виждаха като низ от

бели групички, подобно на купнинки морска пяна. Кучетата клечаха заплашително и лаеха по

"нашествениците".

А наоколо се разстилаше равнината, проблясваща под сребърната светлина.

Остатъкът от пътя бе един кошмар от трудности. Най-после стигнахме до главен път, македонски

главен път, осеян с камъни, големи колкото къща. Той водеше през един проход и през деня бе

много натоварен. Това налагаше да не останяме никакви следи. Непрекъснато подбирахме

каменисти, покрити с трева или листа участъци, за да не се отпечатат стъпките ни. Самият път бе

застлан с пясък, в който се потъва до глезени. А пътят непрекъснато се изкачваше все по-нависоко.

Бележки

31. Става дума за р. Места, разляла се в три ръкава. Тук четата отново пресича реката и преминава от лявата

й страна, в полите на Родопите.

32. Долен е смесено село, в което според В. Кънчов в края на миналия век живеят 1170 души българи

християни и 352 българомохамедани.

Засада на пътя

В 11 часа след четиричасов прекод знаехме, че наближаваме мястото на срещата. Едно малко

поточе извираше от купчина камъни край пътя и ние се изредихме да смукваме вода от него с

напуканите си устни. Както правехме това, някой ни подвикна от сенките, които прикриваха пътя.

Луната освети Милев и неговия водач. Винаги съм знаел, че войводата се радваше на обичта на

своите последователи, но се изненадах, когато те като един се втурнаха към него. Смеейки се, той

вдигна едната си ръка, призовавайки за тишина, и посрещането продължи шепнешком.

Андрей пръв разговаря с него, давайки бързо отчет за събитията в последните два дни. Георги

подаде на войводата пушката и патрондаша му, които носеше, за да може да влезе в боя с пълно

снаряжение.

Останалите се тълпяха около него като група малчугани, умоляващи да научат какво е правил и

какво сражение е подготвил за нас. Тяхното доверие във всичко, което Петър Милев

предприемаше или смяташе да предприеме, бе толкова безрезервно, че те нито за миг не се

съмняваха, че битката, която той е подготвил, ще бъде много интересна и същевременно ще им

донесе голяма слава.

Но преди да ни разкаже каквото и да било, войводата настояваше да се премисли всичко. Заедно

с него ние разполагахме с 12 пушки; водачът не влизаше в сметката, от него не се очакваше да

влезе в боя. Има ли вест от Коце? Видели ли сме нещо по пътя, което да подсказва, че идва

насам? Не. Значи трябва да го изчакаме. Няма място за притеснение, напълно възможно бе Коце

да се забави, тъй като пътят, който трябваше да измине, беше по-дълъг от нашия.

След като се увери, че дружината бе готова да действува, Милев ни поведе към една долчинка

край пътя, където седнахме в кръг около него и той ни заразказва своите преживявания. Той

стигнал село Долен без всякакви произшествия, тескерето му удовлетворило всички служебни

лица, на които се натъкнал. Когато стигнал в селото, помолил да го заведат при турския

командуващ.

На това официално лице Милев съобщил, че е притеснен от размирното положениев страната и че

иска да се установи в място, където е гарантирана сигурността му от мародерствуваши банди.

Четниците казал той – са много опасни хора и ужасни разбойници. Докато войводата разправяше,

кръгът около него се полюшваше в приглушен смях.

Командирът на аскера бил добродушен човек, изслушал внимателно думите на Милев и го

уверил, че може спокойно да влезе в Долен.

– Аз правя всичко възможно да преследвам тези четници – казал той – и моите хора не жалят сили

да ги излавят, когато това е възможно. Трябва да ви кажа, че късно утре вечер изпращам една

група в планината да търси една чета, която е забелязана в околностите на Гърмен. Бидейки

хитър, Милев направил така, че да не изглежда любопитен, но когато се разделил с офицера,

изказвайки изключително възхищение от неговата мъдрост и вежливост, той имал пълни

сведения за тази група и за разположението на турските сили в района. Групата, наброяваща 20

души с един офицер, бе със съшите възможности, с които щяхме да разполагаме и ние, когато

пристигне Коце. Тя бе напуснала Долен за Осиня горе в баирите. Затова се бяхме приготвили и

притаили край пътя в пирена.

– Когато пристигне Коце, ще заемем позиции - каза войводата. – Трябва да внимаваме. Искам да

нанеса такъв удар, че аскерите да се замислят в бъдеще, преди да убиват беззащитни селяни.

Но мина час, а Коце и неговите хора още ги нямаше. Не беше разумно да стоим повече до

обшествен път, така че четата излезе от храсталаците и се изкачи на върха на една височина над

пътя.

При дадените обстоятелства невъзможно бе да се спи. Бяхме се стоплили, докато се движехме, но

на върха на планината резкият вятър, който излиза след полунощ и е ужасно студен, ни прониза.

Нашите леки наметала не бяха никаква защита и телата ни, доскоро облени в пот, трепереха и

боляха. За по-голяма топлина ние се скупчихме един до друг и всички завиждаха на този, който бе

най-отдолу.

Когато след още два часа Коце не се появи, ние се спуснахме до поляната край пътя. Тя бе доста

обширна. В същност това бе малко плато, покрито с увити храсти и повалени дървета. По края

направихме окопи, всеки голям колкото за един-двама човека, разположени така, че огънят от

всеки един от тях се пресича с огъня от друг, в който случай, ако група хора се доближат на удобно

разстояние, ще попаднат на кръстосан огън. Това беше смъртоносна засада.

Окопите бяха дупки, изкопани в земята с щикове и подсилени с трупи и малки камъни. Те бяха

замаскирани с клонки и храсти, които отсякохме с щиковете си. Моят окоп, в който бях само аз,

беше около средата и най-отдалечен от пътя. На 30–40 метра вляво от мене бяха войводата и

Петър, а на по-малко разстояние от това вдясно беше Илия Андрей и мъжът, който беше

придружавал войводата, бяха разположени на края на гората. Те трябваше да подадат четнически

сигнал, щом се появят войски.

Като привършихме работата, ние легнахме в окопите си да починем, доколкото можем. Не бе

много вероятно войските да минат оттук преди разсъмване. Турците бяха научили всички трикове

на тиранина в тази жестока разправа и знаеха, че ужасът на едно нападение на разсъмване, когато

беззащитните селяни все още спят, е най-съвършено нападение, което може да се измисли.

Окопът ми се стори много удобен, след пустия планински връх и тежките часове на похода. С една

купчина борови клонки за дюшек и за завивка аз си приготвих безкрайно удобно жилище и

въпреки заповедта, че никой не трябва да заспива, аз съм сигурен, че затворих едно око. Нямаше

никаква възбуда. Невероятно е как лесно човек се пригажда към духа на нов тип живот. Знаех, че

е между 3 и 4 часа сутринта и че в Щатите трябва да е шест часа по-рано. Представих си тълпите,

които излизат от театрите покрай Риалто и си мислех за тежката си участ сега и жадувах за място в

Шери'с или в Мартин.

На средата на това вгълбяване, което вероятно продължи около час, аз, който все още бях на

Балканите, дочух шептене във въздуха, което премина в нощта, както вятърът вие в дърветата на

Сентрал парк късно през април. Аз напълно бях забравил сигнала и чак когато свирката на Милев

отговори, се сепнах, припомняйки си какво означава това. Войските идваха.

Изтърсих боровите клонки, които ме покриваха, и измъкнах пушката си от мястото й в моята

наметка, където я бях поставил, за да предпазя задната част на цевта от росата. Бях готов. Само

трябваше да измъкна пистолета си от кобура, да разкопчая паласката така, че да мога бързо да

вадя нови пълнители. Проврях цевта през един процеп, който бях направил в маскировсата на моя

окоп, и се напрегнах да чуя противника.

Нощта беше изключително спокойна, като се изключи лаенето на някое неспокойно куче на

километри оттук в някое село по хълмовете. На изток небето бе леко поруменяло. Птиците все

още спяха. Странно ми се струваше, че няма никакви други шумове. Тогава едва долових нещо.

Едва долитащ шум на стъпки по прашния път.

Не си спомням да съм се вълнувал. Единственото чувство беше екзалтация, че турците влизат в

каана. Помислих си за другите единадесет пушки и смъртоносния оловен облак, който щяха да

създадат. Нито за миг не се съмнявах в изхода на боя. Все едно да станеш сутрин рано като малък

и да тръгнеш на лов за птичи гнезда. Усмихнах се при тази мисъл. Естествено тези мисли

преминаха много по-бързо, отколкото е необходимо да ги опиша.

В този момент турците излязоха на открито, движейки се с пушки на рамо и поставени щикове.

Бяха пет четворки, един офицер на кон и няколко товарни кончета, които се движеха след

колоната. Аскерите продължиха да вървят, неподозирайки нищо, с важната, тържествена крачка,

която на времето бе довела полумесеца до вратите на Виена. Когато дойдоха фронтално срещу

неговия окоп в центъра на поляната, Милев им извика нещо на турски. Не знам какво им каза.

Това няма значение. Това бе сигнал за нас да открием огън.

Шубраците, които обграждаха поляната, като че ли бълваха огън. Искрите злобно се стрелкаха

иззад храсти, скали и дънери. Аз стрелях максимално бързо, губейки само толкова време, колкото

е необходимо да дръпна рамата и да изхвърля предишната гилза. Когато изстрелях и третия

пълнител, видях как четниците изскочиха от прикритията от двете ми страни. Скочих моментално

и аз. Бях омаян от всичко това, стипчивия мирис на барут, дивото, жестоко удоволствие да

убиваш, което трябва да идва от някаква праисторическа жилка в дълбините на съществата ни.

Вляво Андрей, Петър и войводата, налитайки върху парализираната група аскери, запяха

вълнуващия Македонски марш. Бе великолепна гледка в полуосветеното утро. Шест-седем тела

бяха осеяли земята в резултат на първия ни залп. Турците започнаха да стрелят на слуки и

щиковете им жестоко проблясваха при нашата атака. Нито един от нас не бе ранен. Аскерите се

бяха паникьосали с изключение на двама.

Офицерът бе ударен в рамото, но той премести сабята си в другата ръка и се втурна към нас с диви

викове. Тогава не разбрах думите му, но след това стигнах до заключението, че трябва да е

извикал стария боен ислямски вик: "Аллах на аллах!" Илия го простреля с пистолет, докато бягаше.

Друг аскер се втурна след своя офицер. Той идваше към мене, насочил дългия си маузер. Пушката

ми беше празна, бе по-къса от неговата и аз разбрах, че ако ме стигне, той ще спечели играта.

Револверът се полюшваше на една връв около врата ми и аз го сграбчих. В най-лошия случай имах

седем изстрела срещу него. Като го вдигнах, за да стр.лям, чух предупредителен вик и Андрей

скочи между нас. Моят куршум мина над главата му. Без да губи време да вдига пушката на

височината на рамото, той стреля по турчина, като я придържаше с ръка към тялото си. Прекрасен

изстрел беше и Андрей се подсигури, като посрещна врага фронтално. Те се строполиха на земята

и за секунда аз си помислих, че аскерът е успял да промуши четника с щика си. Но Андрей се

изправи невредим, а турчинът лежеше неподвижен.

Битката свърши. Единадесет турци лежаха на равното – всичките мъртви, защото, разбира се,

пленници не се вземаха, а останалите бяха избягали. Ние не посмяхме да губим време да ги

преследваме, нито даже да претърсим телата. Пет минути след като беше изстрелян първият

куршум, ние вече вървяхме през планината. Раните, които бяхме получили – драскотини и синини

от прикладите на мускетите, – бяха превързани по време на похода.

Без да спираме, вървяхме до късно сутринта. Походът беше като много други, които съм описвал,

само че когато бе възможно, внимавахме още повече да не оставяме следи. Не следвахме

някакъв определен маршрут. Водачът ни превеждаше по най-кратките и най-бързите пътища към

нашата цел, както птиците летят над потоци, урви, блата и през гори, в които човек винаги рискува

да си избоде очите. Около 10 часа ние чухме звънките удари на брадва. Звуците идваха откъм

една поляна под нас и ние се скрихме в храсталаците, докато разузнаят.

Един час четниците стояха в гората, треперейки и очаквайки завръщането на разузнавачите. Най-

после двамата пролазиха и доложиха, че секачите в долината са башибозуци от дървосекачната

група при доленския гарнизон. Те обясниха разположението им на Милев. Групата не беше

толкова голяма като нашата и башибозукът беше пръснат по цялото протежение на долината, така

че не бе възможно да бъдат нападнати успешно всички наведнъж. Но цялата долина имаше само

един път, направен за магарета, които пренасят дърва, и ние се настанихме на отсрещната страна

на планината за няколко минути бърз ход от него, за да изчакаме башибозука да се прибере.

Милев смяташе, че втори удар, нанесен веднага след първия, ще направи по-силно впечатление.

Това беше възможност да починем. Слънцето се показа с топлите си лъчи, ние намерихме малко

остатъци от храна в раниците и лакомо ги излапахме. Постове бяха поставени близо до пътя, а

свободните четници подремнаха. Малко преди 3 часа постът, който беше най-близко до пътя, на

бегом пристигна в лагера. Башибозукът бе потеглил на път. Нашият тоалет се заключи в премятане

пушките на рамо и протягане, за да прогоним схващанията, които бяха настъпили вследствие

лежането на земята.

В последната минута моята раница се изхлузи и аз се забавих да притягам един ремък. Няма нищо

по-неприятно от авария от такова незначително естествсо в такъв решаваш момент, но пръстите

ми толкова силно трепереха от нерви, че трябваше да свикам цялата си воля да ги успокоя. Аз бях

последен при заемане на позиция и докато стигна до пътя, Андрей, койта бе пред мене, ми даде

знак веднага да залягам. Направих го, като свалих предпазителя на моята манлихера. Щикът вече

бе поставен.

Бе прекрасен октомврийски ден. Във въздуха имаше нещо възбуждащо, а слънцето ярко грееше,

за да компенсира хладината. Птиците пееха навсякъде около нас и планините ограждаха

хоризонта като грамади от синкава мъгла. Не виждах четниците, но знаех, че те са разположени в

дълга редица по посока на поляната.

Изведнъж през пролука в храстите, между които минаваше пътят, се мярна нещо шаренозелено и

червена чалма, а зад нея идваха други подобни крещящи шапки. Над тях се издигаха дълги

мартини и маузери. Чух първия да казва нещо на един в края на редицата и в отговор прозвуча

смях. Като ехо долетя трясъкът на пушка.

Редицата от четници скочи на крака иззад храстите и скалите заехтяха от пукота на техните

манлихери. Башибозукът изкрещя от ужас, един-двама явно стреляха с пушките си, тъй като

правех разлика в звука от изстрелите. Видях един мъж как се срути като празен брашнен чувал, а

друг търчеше, надавайки ужасни писъци, с ръка, отпусната безчувствено като че не беше негова.

Милев скочи ожесточено върху него, проблясна щик и всичко свърши. Останалите четници

нарушиха бойния си ред и се втурнаха след бягащия башибозук, пеейки "Песента на четниците".

От време на време спираха, за да стрелят, а една група претърсваше храстите, за да се увери, че

няма ранени, които да са се скрили. Откриха един нещастник, но той беше мъртъв.

След като пресметна жертвите на противника, войводата изсвири силно, призовавайки четниците

да се връщат. Те с неохота се върнаха, кръвта им беше кипнала и ако бяха оставени, щяха да

преследват башибозука до Долен. Нямахме ранени при схватката и се почувствувахме ободрени, с

подновена жизненост поехме по баирите към Ковачевица. Пътят бе 5 часа и ние съзнавахме, че

тия 5 часа трябва да се движим бързо, колкото ни носят краката, но четннците бяха най-

щастливите хора в момента. Цялата редица, скачайки от скала на скала, от тревна площадка на

тревна площадка, внимавайки през цялото време да не оставят дири, които да улеснят

преследвачите, които ще поемат дирята след няколко часа, пееше революционните песнички,

които се пеят в софийските кафенета.

Предполагам, че няма някаква специална причина този следобед и тази вечер на дързък поход

през Родопите към Ковачевица да се запечата в съзнанието ми така незаличимо – но е така. Може

би то е, защото подсъзнателно аз усещах, че моите приключения в Македония скоро ще останат

само един спомен, към който ще се връщам.

А беше такъв прекрасен ден. Беше ден за извършване на подвизи. Хладината във въздуха караше

човек да изпъчи гърди с гордост, която не бе греховна, защото навярно идваше от небесата, а

златното есенно слънце огряваше всичко. Преходи, битки, страдания, гладуване, жажда – всяка

едно от тези неща стана поносимо, както рядко се случва. В един студен, мрачен ден ние щяхме

да бъдем раздразнителни скептици, мразещи и най-близките си приятели и целия свят осоло нас.

Но при дадената ситуация ние си разменяхме благи думи и ако у някого се явяваше умора, двама

негови другари веднага дотърчаваха да поемат част от товара му: даже дебелият Георги, чистейки

алените петна по щика си, като го забиваше в земята, пееше весело за любов и за дома. Ние се

шегувахме с неудобствата и мислехме за посрещането, което ни очакваше в Ковачевица.

Не мисля, че има някъде в света по-красив край от Родопите, когато се задържи сухото есенно

време, малко преди първите снежни бури на зимата да преминат като виелица през планинските

проходи, заличавайки пътеки и равнини и откъсвайки планинските села едно от друго. Снегът

закъсня тази година, което беше голям шанс за четниците, както ще спомена много скоро.

Планините, които ни обграждаха от всички страии, все още носеха своята зелена горска премяна,

в която преобладаваше жилавият балкански бор – дърво, което наистина рядко прекланя глава

пред каквато и да е буря. Взети в съвкупност, масивните кафяво-зелени планински грамади,

обагрени тук-таме с виолетов пирен, опрян в безоблачното небе, бяха картина, която дълго се

помни. И в целия този пейзаж ние бяхме само една мъничка провлачена редица от скачащи и

катерещи се мъже, на които бе необходим един час, за да изкачат върха само на един гигантски

хребет.

Бе все още рано следобед, когато напуснахме мястото на нашата среща с башибозука, и слънцето

не бе залязло още, когато Милев спря на ръба на един наклон, за да огледа с бинокъла си

долината пред нас. Никакви признаци на живот не се виждаха в този огромен простор от виещи се

храсти и гори. Войводата постави бинокъла в калъфа и наду силно свирката си. Не се получи

никакъв отговор. Той опита още веднъж с надежда, че Коце, за когото знаеше, че трябва да е

някъде в този район, ще го чуе.

Но пак не дойде никакъв ответ, въпреки че тънкият писък на свирката като че ли плуваше по

въздуха и после се връщаше при нас, отразен от планинските склонове, които трябва да бяха на

десетина километра от нас. Четата се събра около командира и внимателно слушаше разговора

му с водача, който беше отишъл с него до Долен. Беше изключително важно Коце да разбере, че

сме тук, ако се намираше в този район. По някаква незнайна причина той не бе успял да се

присъедини към нас навреме за битката тази сутрин, но независимо от това трябва да бе изминал

част от пътя, а четниците така добре познаваха тази огромна част от страната, за която се бореха,

че Милев и водачът знаеха къде да открият помощник-командира с приблизителност до 1–2

километра.

Изправяйки се отново отпред, Милев постави ръце около устата си и отправи гръмогласен повик

сред пустоша под нас. "Ботев – извика той – Ботев." Зовът кънтеше сред горския покой,

заглушаващ звука на птиците.

Христо Ботев е един от националните герои на българите. Той е поет не само с национално

признание, който е умрял начело на чета и името му се използува като парола. Учудващо е колко

далеч може да се чуе тя в един относително спокоен ден. Като доказателство за това, след като

Милев бе извикал няколко пъти, ние можахме да отличим това, което в началото взехме за ехо и

което впоследствие се оформи като ответ. Някой далеч на отсрещния планински склон викаше

"Ботев".

Четата премина 10-те километра през долината за по-малко от час и докато се мъчехме,

задъхвайки се по другия склон, Милев отново извика. Ясно се чу отговор, който идваше от

планината над нас, и една фигура изскочи иззад една купчина храсти. Шест други фигури я

последваха, прескочиха храстите и се втурнаха към нас. Това бяха Коце, Хубавия Петър и петима

други. Както Милев предполагаше, неговите нареждания бяха стигнали до Коце твърде късно, за

да може неговата група да стигне навреме за битката. Въпреки това той бе потеглил с надеждата

все пак да помогне с нещо.

Наброяваща вече 20 души, четата отново пое към залеза. Лъчите проблясваха върху движещата се

ли-ния от цеви на пушки и въпреки своята умора мъжете вървяха твърдо, намирайки време да си

разправят това, което се бе случило. Коце и неговите хора също не бяха стояли със скръстени

ръце. Те носеха в поясите си любопитна колекция от ками, револвери и странни извити ножове,

нямо доказателство за прилична плячка.

В осем часа същата нощ ние се спуснахме по стръмния път, който води към Ковачевица, вече

обгърнати в мрак. Нямаше групи от посрещачи, защото не ни очакваха, но изпод сянката на

първата къща излезе огромен мъж с манлихера на рамо, която в случая изглеждаше като клечка

за зъби. Той се ръкува с войводата.

– Добре дошли, другари! – каза той.

Това беше Никола. Той ни заведе в къщата на зет си, където дълго спахме, защото бяхме вървели

26 часа, от които 18 без вода.

Пристига вестоносец

Двадесет мъже в една доста малка къща правят живеенето в нея неудобно. Това особено важи,

ако под къщата има обор. Ние всички спахме добре тази нощ в Ковачевица, но на сутринта, когато

по навик се събудихме рано, ноздрите ни бяха приветствувани от миризма, която в бяг ни изкара

на чардака, където беше още по-лошо. Дворът гъмжеше от кози – бели кози, черни кози, черно-

бели кози, във всякакви размери и ухания. На вратовете на повечето от тях похлопваха звънчета и

те като че ли прекарваха времето си, опитвайки се да се изтикат една друга през оградата.

Четниците стискаха носовете си и следяха плавните движения на едно момченце с рошава глава и

бакър в ръка, което се провираше сред множеството животни, хващайки всеки път някоя коза, за

да я издоя. Доенете явно бе голямо изкуство. Дейността на момчето неведнъж бе прекъсвана от

опитите да бъде изхвърлено или блъснато, но то някак си успяваше да убегне приведените глави и

като се пъхаше под животните, лазейки по земята с непрекъснато променяне на посоката и

положението си, напълни бакъра си догоре и изкачи ниската ограда на козята кошара, без да

разлее нито капка.

Козето мляко бе поднесено за закуска, но това вече беше твърде много за мене. В Македония

козите се оставят да ходят, където пожелаят като диви, и месоте им, както и всякакъв продукт от

тях има особен дъх на мускус. Закуската беше интересен момент, но не защото бе богата – бяха

разрязани огромни самуни хляб, в алуминиеви чаши, които не стигаха за всички, се поднесе чай

без мляко, а след това и козе мляко за тези, които желаеха.

Но не бе храната, която направи яденето интересно, а мъжете, които го ядоха. Двадесет четници и

няколко членове на селската милиция оформяха групите, които стояха в стаята – едно странно и

разнообразно събиране. Освен членовете на личния отред на командира имаше няколко души от

други отреди, както и членове на милицията от Гърмен и Ковачевица.

Сред последователите на войводата се забелязваше стремеж към еднаквост в облеклото. Иначе

само различията в цветовете и вкусовете бяха постоянна величина. Един мъж носеше фес, който

бе взет след една схватка. Членовете на милицията въобще не носеха шапки.

Те бяха окачили пушките си по стените и в горната част на всяко място на пода, където бе спал

четник, лежаха грижливо подредени патрондашите, раниците и наметките. Пистолетите си те,

разбира се, никога не сваляха, даже и когато спят. Повечето от двадесетте души не бяха се

виждали помежду си от дълго време и резултатът беше вавилонско стълпотворение от разговори.

Една от темите, които се обсъждаха, беше разделянето на четата. През нощта трябваше да се

раздели на три групи: една да се върне в Гърмен, друга да тръгне към южната част на района и

една да изчака в Ковачевица. Това беше необходнмо, защото нямаше причина да се държат

толкова мъже заедно, а и големият им брой правеше укриването по-трудно. За командирите това

беше съвсем ясно, но четниците открито споделяха разочарованието си, че трябваше да се

откажат от гордастта да бъдат част от това, което за тях бе наистина внушителна група мъже и

отново да се превърнат в патрули и постове.

Когато споменах по-горе, че четата спа добре, трябваше да добавя – с изключение на Хубавия

Петър. Той страдаше от снино възпален зъб, който бе издул бузата му като патладжан. Цяла нощ

охка и пъшка от ужасната болка, а тя наистина бе ужасна и Петър понасяше така твърдо всичко,

както подабава за един мъж. Последните няколко дни той се крепеше на сурави яйца и тютюн,

който дъвчеше с надеждата да притъпи болката.

Милев беше нещо като лекар и той видя, че това не може да продължава така. Човекът се

стопяваше като свещ, имаше големи черни кръгочве под очите и нервите му бяха пред скъсване.

Законът на четата относно осакателите и немощните беше неумолим; човек трябва или да е

пълноценен, или да бъде изоставен. Темпото беше прекалено интензивно, за да позволява да се

грижат за болни. Също така човек, който е разстроен, не е полезен като четник. Така че Милов

накара Петър да легне на пода, осем души хванаха ръцете и краката му, докато войводата

приклекне над гърдите му.

Андрей стоеше на един мангал и нагряваше шомпол. Петър го гледаше напрегнат, без да трепне.

Той знаеше какво щяха да му правят. Милев беше предложил да го стори и той се бе съгласил. Но

чувствата му се четяха по лицето, то бе изопнато и мускулите под кожата трепкаха и се свиваха

непрекъснато. Очите му горяха като огромни, нажежени въглени. Шомполът, който се въртеше в

мангала, се бе нажежил до побеляване. Андрей го извади и отиде при човека на пода.

Хубавия Петър затвори за миг очи, после пак ги отвори. Той прошепна нещо на Милев, който

отметна косата от челото му. Какво мислите му каза той? Само да внимават с косата му. Не искаше

да му изгорят къдриците. Мъжете, които държаха ръцете и краката му, го притиснаха по-силно,

като просто седнаха на тях, а Андрей подаде нажежения шомпол на войводата. Милев нареди на

четника да си отвори устата. Със затворени очи той се подчини, малките мускули под изопнатата

кожа подскачаха и потрепваха.

Милев хвана долната челюст на Петър и я държеше отворена, докато огледа болния зъб, и после с

изящна нежност вкара шомпола в отворената уста. Ясно се чу цвърчене и тялото на четника

потрепери от главата до петите. Нормален човек би припаднал, но минута след като мъжете,

които го държаха, се отдръпнаха, Хубавия Петър, олюлявайки се, се изправи на крака. Лицето му

беше бледо и измъчево, но, с изключение на това, той изглеждаше и се държеше като че ли

болката бе незначителна. Той каза, че се чувствува много по-добре и наистина повече не се

оплака от зъба.

Сутринта лениво премина в следобеда и седнали на чарлака на къщата зад завеси от черги,

четниците, повечето от които дремеха, подготвяйки се за нощния поход, бяха стреснати от викове

на улицата под тях. Естествено една мисъл мина през съзнанието на всички. Аскери? В трескава,

бързаща тълпа ние минахме през вратата в спалнята, където бяха пушките. Но преди още

четниците да се въоръжат напълно в готовност да се бият или да бягат, причината за суматохата

долу изтрополи по стълбите, водещи към двора. Беше овчар, облечен в изпоцапан овчи кожух,

лицето и очите му бяха уплашени и изморени. Той се задъхваше, придвижвайки се крачка по

крачка. Първите думи, които изрече, потвърдиха опасенията на четниците:

– Аскер! – каза той с изплезен език, облягайки се на стената за опора. – Аскер!

Това изглежда беше всичко, което можеше да изрече в момента. Четниците се насъбраха около

него, жадни да чуят, но безмълвни. Те знаеха, че е глупаво да се говори, когато изникне нещо

сериозно. Командирите са тези, които ще говорят. С шише мастика в ръка Милев си проби път в

тълпата. Без да бъде подканен, мъжът сграбчи жадно бутилката и пое огромна глътка от парещия

алкохол. Сега започна да диша по-свободно, отдръона се от стената и застана изправен.

– Идвам от Буково. Вие сте Петър Милев, нали? Имам съобшение за вас. Аскерите напредват към

Буково. Много – цяла армия. Те ще ни унищожат. Заканили са се, че селото ще изгори и хората ще

загинат или ще умрат от глад по баирите. Ние сме безпомощни и молим четниците за помощ.

Странно е да тледаш как жаждата за кръвопролитие бавно се изписва по лицата на хората. Видях

това около мене. Членовете на милицията, които се бяха надявали до едно денонощие да се

завърнат по мирните си домове, се спогледаха радостно усмихнати. Човек би си помислил, че са

им подарили втори живот. От време на време те се вслушваха в разпокъсания разказ на овчаря и

се разделиха на групички, които се тупаха по гърбовете и кипяха от нетърпение. Защото беше ясно

,че ще има битка – да, голяма битка, много по-голяма от тази край пътя. И те всички щяха да

участвуват в нея. Щеше да има много аскер за убиване, а можеше да има и плячка. Българинът е

пресметлив човек и не се отказва от съдържанието на противниковите джобове. Как ще стане

всичко? Да, Петър Милев ще се погрижи за това. Сигурни ли бяха, че ще победят; имаше много

аскер – цяла армия? Те се смееха силно развеселени. Защо Петър Милев говореше така разпалено

на Андрей и на селския първенец там в ъгъла? Беше смешно човек да се съмнява в изхода.

Междувременно няколко души се скупчиха около овчаря и жадно попиваха думите му. Накратко,

неговото съобщение беше, че един пехотен батальон с планинско оръдие, общо около 500 – 600

души, трябваше да потегли за Буково тази нощ. Тази вест бе донесена от въстанически куриер от

Неврокоп, който се бе промъкнал през отбранителните линии. Причината за похода не беше

съвсем ясна, но вестоносецът смяташе, че това е, защото Буково бе подслонило семейство, на

което войводата бе помогнал да отмъсти над един патрул в планините близо до Ючдурук. Вестта

за тяхното пребиваване вероятно бе донесена от някой от многобройните турски шпиони и

войниците бяха рещили на свой ред да си отмъстят на хората, които са имали наглостта да

приютяват убийци на аскери. Това беше жестокият закон на революцията. Да помогнеш на една

страна означаваше да станеш враг на другата и да се изложиш на най-сурово наказание.

Милев зададе няколко остри въпроса на вестоносеца, след което отправи няколко души от

ковачевишката милиция до Гърмен и няколко други села за подкрепление. Той знаеше, че не

може да събере за толкова кратко време сили, наброяващи тези на противника, но бе решен да

направи всичко, което бе по силите му. Той на часа състави план за действие, всичките му

разпореждания насочваха ръководителите на селската милиция и част от собствените му четници

към прохода на Седемте бора – един прорез в планините, през който турците трябваше да минат,

за да стигнат до Буково. Максималното, което четниците можеха да направят, бе да задържат

турците и да дадат възможност на селяните да избягат в планината или да преминат българската

граница. Четата веднага потегли. Този път нямаше значение дали има шпиони по баирите. На

всеки човек бе раздаден по половин самун хляб и 10 яки младежи от селската милиция се

присъединиха към нас.

Когато четата излезе от селската улица на пътя към планината, някои от младеждте в началото на

колоната започнаха да тичат – толкова бяха нетърпеливи – и само строгата заповед на войводата

ги накара да размислят, че ги очакват часове на непосилни натоварвация. Бе късен следобед,

когато потеглихме, спирайки за малко на всеки час да си поемем дъх и продължихме похода сред

скалите до залез слънце. Тогава спряхме, колкото да хапнем няколко залъка хляб, и отново

поехме. Нашият водач, крачещ до Милев, бе вестоносецът, който донесе новините.

Този поход беше като много други, затова няма смисъл да го описвам. Движехме се

перпендикулярно към българската граница и едва ли не изглеждаше като че ли се прибираме у

дома. Как можехме да знаем, че някои от мъжете, които вървяха така упорито сега, нямаше да

видят отново дома си. Но по време на похода не мислехме за това. Не смеехме да пеем високо, но

много от четниците тихо си тананикаха и се усмихваха, когато установяваха, че съседите им

тананикат същата песен.

В гъстия мрак, който се спуска слел полунощ, преди сивата светлина на зората да се прокрадне

зад хълмовете, ние спряхме на едно място високо в планината. Нощта бе толкова черна, че не

виждахме нищо около нас и тъй като бяхме уморени до смърт, легнахме и спахме, забравяйки за

момент за битката, която ни очакваше. Но първите лъчи на утрото ни разбудиха.

Сега можах да видя, че се намираме на върха на тясно, виещо се дефиле, което се спускаше от

двете ни страни. Зад нас бе широка равнина с полета и къщи, и там някъде в дъното бе Буково.

Пред нас бе грамада от планини, очертаващи се неясно. Те просто се разстилаха мъгляво една

върху друга и човек не можеше да различи даже къде свършва един връх и къде започва другият.

Те представляваха хаотична купчина от зловещи, примитивни форми.

Група от седем бора на върха на прохода се открояваше на предния план на гледката. По-голямата

част от игличките им бяха окапали от мършавите клони, образувайки мека постеля върху твърдите

камъни долу на земята, където бяхме налягали, а в клоните пееше хладен вятър. На върха на

прохода бе студено, студът проникваше до костите. В съзвучие с вятъра кухините в скалите и

клоните на дърветата уморено въздишаха. Явно бяха много изтощени. Даже един орел, който се

извиси от едно дърво, изкрещя тревожно на странната си компания и се спусна бавно към

равнината. Целият пейзаж беше уморен, студен и безлюден. Имаше осезаема хладина в него.

В това време група мъже от селото се изкачи и разговаря с Милев. Те не бяха обзети от паника. Не

стенеха и не плачеха. Но имаше ужасна тъга в очите им, която и до ден-днешен ме преследва.

Изглеждаха безпомощни, движенията им бяха бавни. Милев говореше окуражаващо с тях и

сочеше четниците, които събираха дърва за огрев.

– Ще имам много повече, преди да дойде краят на деня – им каза той. – Ще направим славна

битка. Те го попитаха какво смятаче трябва да направят, и в отговор той ги попита за времето,

което ще е необходимо на аскера да пристигне, за състоянието на пътищата, които водят към

селото, и други неща.

- Ние можем да задържим аскера цял ден и част от нощта – им каза най-после той. – Това ще ви

даде достатъчмо време да поемете към границата, ако тръгнете веднага.

Селяните даже не се изнедадаха от неговото решение. Те го приеха като нещо естествено и скоро

след като се върнаха в селото, тясна колона от хора и животни започна да се придвижва през

долината към границата, която се намираше зад грамада от неясно очертани планини. Слънцето

още не бе изгряло напълно.

Членовете на четата бяха запалили огньове в заслона на седемте бора и лежаха около тях, ядейки

черен. хляб, който беше единственото им продоволствие. Когато се заситиха, войводата изпрати

две групи – едната напред, през прохода да действува като аванпост, другата до селото да осигури

храна. В рамките на един час пристигнаха подкрепления и допълнителни отреди от селската

милиция, а до 9 часа дойдоха половин дузина непознати четници, увеличавайки нашите

ефективни сили до 60 човека, всички въоръжени с модерни пушки със задно зареждане.

Веднага щом пристигнаха, отредите биваха проверявани от Милен и разпределяни към една или

друга група на четата. Той командуваше центъра, Андрей дясното крило, Никола – лявото. Овчари,

които познаваха идеално всеки сантиметър от тези баири, бяха изпратени да подпомагат

аванпостовете, като се правеха пригоговления да се даде възможно най-упорита съпротива на

аскерите. Позицията бе максимално укрепена за дадените обстоятелства. Стръмен и лъкатушещ,

проходът в нито една своя част не предлагаше удобни условия за фронтална,атака и на няколко

завоя ние установихме резервни позиции, на които да се оттеглим, когато аскерите ни отблъснат

от предните.

Лагерът на върха на прохода под сянката на седемте бара служеше за щаб на операцията.

Двадесетина мъже работеха в подножието на дефилето, където то навлизаше в равнината

подобно на огромна лъжица или бутилка, и правеха груба ограда от натрупани камъни и дървета,

отнесени долу от безброй бури, а на всяко място, където можеха да се изтъркалят големи камъни,

за да образуват сигурна преграда срещу куршуми, действуваха други четници.

Бих казал, че беше малко след 9 часа, когато чухме няколко последователни изстрела, които

заглъхнаха в тишината. Очевидно постовете, където бяха овчарите, влизаха в съприкосновение с

врага. За около четвърт час планинското ехо беше безмълвно. После отново се разбуди, но с по-

голяма мощ. Няколко залпа бяха разменени между невидимите противници и писъкът на

свирката на командира призова четниците да заемат позициите си зад първата преграда.

Центърът, който командуваше Милев, беше разположен по ширина на прохода. От едната страна

беше Андрей, неговите хора бяха заели позиции по склона, докъдето бяха успели да се изкачат. И

групата на Никола бе разположена по подобен начин. Отпред не се виждаше нищо. Всичко, което

противникът би могъл да види, бяха няколко канари и трупи.

Времето едва пълзеше. По едно време, когато първите изстрели заглъхнаха, аз се изкачих на

върха за вода, донесена от долината в стомни. Спирайки за момент под шепнещите борове, аз

видях масовото преселение на Буково, – една жалка, тънка ивица, пъплеща към далечните

оцветени в тъмносиньо от лъчите на слънцето планини. Селото бе опустяло и имаше голямо

разстояние между него и края на колоната, началото на която достигаше до там, докъдето се

виждаше. Мислех си дали някъде сред тази колона бе семейството, което бе станало причина за

цялата тази бъркотия.

Около 11 часа в окопите бе поднесен примитивен обяд – искам да поясня, че имаше продукти от

всякавъв вид, събрани от запустелите къщи, и всеки взимаше каквото можеше. На средата на

яденето изстрелите се подновиха за трети път, но по-близко, отеквайки с определено враждебни

нотки. Вместо да заглъхват в тишината, те нарастваха в усилващи се залпове, които в съчетание с

ехото оформяха прелюдия на войнствена музика.

Вдлъбнатата като лъжица долина пред нас, която бе на почти същото ниво като началните скатове

на прохода, бе съвсем пуста. Даже птиците и дивите зайци бяха избягали. Откъм най-отдалечения

склон изстрелите ръмжаха с предупреждаваща враждеоност. Те ръмжаха по-силно, по-силно, все

по-силно.

Последната битка на четата

По цялата линия, която бе разтегната по ширината на прохода, се чуваще щракането на затворите

при поставянето на нови пълнители в гнездата. После прозвуча съскащият звук на измъквани от

ножниците щикове. Четата бе готова. Тя слущаше изстрелите отвъд далечната стена на долината.

Изведнъж на една поляна сред боровете се появи фигура – бе обърната с гръб към нас, последва

втора. Те вдигнаха пушките си и стреляха по нещо, което не виждахме. Още един се присъедини

към тях, после друг. Те отстъпваха към нас в началото бавно, но постененно ускориха крачката,

след като излязоха от прикритието на скалите и навлязоха в откритата равнина.

По облеклото познахме, че това са овчарите, които изпратихме на пост. Бяха четирима в групата,

която отстъпваше през равнината, а трябваше да са шестима. Къде бяха другите двама? Пети

човек, заместннк-командир на селската милиция, бързайки, излезе от храсталаците. Той бягаше

след своите другари, но на средата на пътя спря и стреля към дърветата, откъдето бе дошъл. В

същия момент струи от бял дим изскочиха откъм дърветата, мъжът се завъртя и се строполи в

безформена купчина. Нови струи, придружени от тънки огнени проблясъци, бликнаха от

дърветата и храстите. По очевидни причини малкият патрул от овчари бързаше към нас със

страшна скорост.

Ясно беше, че се нуждаеха от помощ, но Милев не искаше турците да разберат с какви сили им

предстои да се сблъскат, така че само половин дузина от най-добрите стрелци на четата откриха

огън. Разстоянието беше сравнително голямо за късите манлихери, но все пак те имаха ефект.

Аскерският авангард се оттегли временно и четиримата овчари, задъхвайки се, изкачиха лекия

наклон, за да доложат загубата на двама от тях. Ние бяхме видели как умря единият, а другият бе

убит на километър и половина по-напред. Те казаха, че вината била негова. Той се бил повдигнал

на лакет над един камък, за да се прицели.

С отстъпването на аскерите имахме няколко минути отдих, който по-опитните четници

използуваха да се разположат удобно за престрелката, която щеше да последва. Резеревни

пълнители бяха поставени под ръка, където можеха да бъдат грабнати за секунди, когато

скорострелността ще бъде от решаващо значение, а предпазливите оправяха укрепленията си.

Един находчив мъж постави над главата си под наклон тежко дърво, като единият край опря на

скалата, а другия на земята. По-късно, когато започнаха да свистят куршумите, някои от нас го

гледаха със завист.

Както вече споменах, дърветата, които ограждаха отсрещния край на долината, бяха извън нашия

обстрел. Но с по-високо премерване добър стрелец би могъл да изпрати куршум сред тях с

надежда за успех. Постоянни приглушени разговори се водеха относно разстоянието по

протежение на цялата линия и мерниците непрекъснато се вдигаха и сваляха. Не може да се

отрече, че повечето от мъжете бяха неспокойни. Но тук и там някой ветеран, съвсем спокоен и

безразличен, развличаше с шеги съседите си. Тогава те също отговаряха на шегите.

Измежду дърветата от отсрещната страна на долината с бърза крачка се придвижи редицата на

противниковия авангард. Стомана проблясваше над червените фесове и мъжете, които ги носеха,

прескачаха камъни и дървета е такава лекота все едно не бяха вървели с часове. Милев ги остави

да се приближат. Той бе залегнал в своя окоп, който бе до моя, с цигара в устата и наблюдаваше

внимателно с бинокъла си. Свирката му лежеше до него в готовност за мигновена употреба. Той

не я използуваше. Скоро разбрахме защо. Турците идваха доста непредпазливо.

Войводата ги пусна да дойдат на близко разстояние, преди да изсвири два пъти – сигнал само за

средната линия да открие огън. Очевидно аскерите не чуха свирката или не разбраха какво

означава това, защото продължиха да напредват. Те даже не спряха да стрелят, когато нашите

пушки екнаха в момента, в който един от тях промушваше с щик трупа на овчаря. Един аскер

полетя напред, а другарите му продължиха. След като се приближиха на около 500 метра, цялата

средна линия откри огън. Напред-назад отекваше ехото, биещо се в планинските склонове от

двете ни страни.

Няколко аскера се строполиха. Другите се скупчиха и стреляха няколко пъти нахалост, но не

можаха да превъзмогнат нашия огън. Падаха при всеки залп. Когато половината от тях бяха

повалени, другите се обърнаха и побягнаха в безредие. Милев ги остави да се оттеглят, без да ги

закача повече.

Едно от предимствата на съвременния бой е отсъствието на дим. Въпреки многото изстрели

видимостта нито за миг не бе намалена. Ние виждахме бягащия авангард, мъртвите и ранените

хора, пръснати по равнината – и още по-далеч отстъпващия враг, неговата цел, боровете отвъд.

Гледахме ги със задсволство, като хора които добре са си свършили работата и които се гордееха

от това повече, отколкото бяха готови да признаят. За миг бяхме забравили, че битката току-що

започваше. Във всеки случай занемяхме, когато иззад същите тези странни борчета започнаха да

изскачат групи от бойци, които бързо се организираха в четири отделни отреда. Няколко мъже на

коне сновяха от една група до друга и ние чувахме техните насърчителни думи.

Отделните групи тръгнаха към нас с бърза крачка. Те не можеха да знаят точното ни

разположение, но това никак не ги притесняваше. В началото те се придвижваха ходом, след това

започнаха да тичат. 3а ефект Милев заповяда на няколко точни стрелци да открият огън веднага

щом те тръгнаха. За стотна от секундата редицата им потрепна от залпа, но след това се окопити и

продължи. След като бяха изминали половината път от борчетата, те промениха формацията си от

безразборна колона в две редици, които се разпростряха по цялата ширина на долината.

– Добре го правят, кучетата – измърмори през зъби Милев. – Това е работа на немските

инструктори.

Когато тръгнаха, в далечината се чуваха техните насърчителни викове. Сега те нададоха

пронизителни отсечени викове, които ни пронизаха с кръвожадните звукови вълни. "Аллах, аллах,

ил-ил – аллах" – крещяха и не спираха. От време на време в тази шумна суматоха се различаваше

думата "дин, дин, дин", която те непрекъснато повтаряха. Това означава "убивай". Офицерите

бяха изскочили отпред и ги водеха с оголени саби. Тиха усмивка се прокрадна по лицето на

Милев, когато той вдигна свирката до устните си. Последва дълъг трептящ тон.

Цялата долина кънтеше от грохота на залповете. Четниците стреляха куршум след куршум. Чух

мъже около мене да се молят усърдно на Дева Мария, на Христа дано ударниците им да не

засекат, когато изхвърлят гилзите. Те се молеха на висок глас, а един мъж отзад ругаеше през

сълзи, когато затворът на пушката му блокира. Плачейки от яд, той захвърли пушката на земята,

взе револвера, подпря се на скалата пред него и започна да изстрелва куршум след куршум в

турците.

Аскерите бяха спрели, неподвижни, като че ли някаква стена се беше изправила пред тях. Не е

лесно да се напредва, когато насреща ти стоят 60 непоколебими мъже, които стрелят с трескава

бързина. Това, което те виждаха, беше една непрекъсваща струя от дим.

Много често и не я виждаха. Офицерите им ги караха да настъпват, биеха ги със сабите, увещаваха

ги. Те вече бяха толкова близко, че ние почти ги чувахме. Но всичко това нямаше никакво

значение – те се обърнаха и побягнаха. Дъжд от куршими връхлиташе върху тях от три страни,

разкъсвайки техните вцепенени редици, удряйки се в скалите, събаряха фесовете им, пробиваха

главите им. Те бягаха като обезумели.

Някои от по-дръзките четници прескочиха стената пред себе си и се втурнаха след бягащия враг,

но Милев им заповяда да се върнат. Въпреси това, когато турците стигнаха на безопасно

разстояние, Милев разреши на някои да отидат и да довършат ранените, до които могат да се

доберат. След като свършихме и това, зачакахме самодоволно. Беше малко следобед, денят беше

пред нас.

Когато аскерите се добраха до убежището на другата страна на долината, спряха. През бинокъла

можеше да се види как войниците се тръшваха на земята като уморени кучета. Офицерите

разговаряха, а ординарците обикаляха наоколо. Един посочи към гората и тревожно пришпори

коня си натам. Малко след това Милев, който не отвръщаше поглед от действията им, извика и

когато погледнах, видях колона от товарни коне да излиза измежду дърветата. Те изглеждаха

съвсем безобидни. Сянка помрачи усмивката на Милев.

– Това е оръдието – каза той. – Надявах се, че няма да успеят да го прекарат през проходите. Сега

ще загубим някои от хората си, Смит.

Група артилеристи, които вървяха с конете, започнаха да сглобяват частите на оръдието. Скоро те

имаха малокалибрено планинско оръдие, инсталирано на една височина. Очевидно турците бяха

решили да оставят оръдието да реши спора. Там, където те очакваха да срещнат съпротива на

шепа въоръжени селяни, им се противопостави една голяма чета с укрепления, чиято

издръжливост те не знаеха. Бидейки предпазливи, те повече не желаеха да рискуват. Това беше

необичаен начин на воюване, тъй като противниците не размениха никакви комуникации.

Нямаше никакви писмени искания, нито призиви да се предадат. Нито една от страните нямаше

достатъчно доверие в другата.

Умората, която бе обзела аскерите, най-накрая попремина и една група от тях се събра около

оръдието, наблюдавайки подготовката на артилеристите. Не трябва да се мисли, че всичко това

ставаше в пълна тишина. От време на време се чуваха изстрели от двете страни. Няколко турци

бяха повалени, а един от нашите се оттегли отзад с простреляна ръка. Групата около оръдието се

разпръсна. Оръдието бълваше: Тряс, тряс, тряс! Ехото кънтеше надлъж и шир по долината. Цялата

предхождаща стрелба изглеждаше детска игра в сравнение, с тези залпове. Те продължиха без

прекъсване, артилеристите обслужваха оръдието за рекордно време. Група мъже прибягваха до

оръдието с амуниции и после пак притичваха към гората за още.

За секунда се замислих какво означаваше всичко това. В кого стреляха те? Като че ли не стреляха в

нас. Погледнах нагоре. Някаква бяла топка между земята и слънцето летеше към нас. Тя се

възпламени, изхвърляйки жълт облак от пушек и дъжд от сребрист град проблесна за секунда в

слънчевите лъчи и след това падна върху окопите със странен трясък. Това беше един ужасен звук,

който ни караше да тръпнем. Още по-жесток беше, когато поразяваше телата на хората.

Това продължи дълго време. Нямаше спасение от снарядите, когато попадаха в целта.

Възпламеняваха се над главите ни и малките куршуми падаха като градушка зад окопите ни. За

щастие турците не бяха много точни стрелци, защото нямаха достатъчно практика. След като ни

бяха показали на какво е способно оръдието им, което ни коства загуба на двама души, те

направиха още няколко опита да взривят укреплението, което бяхме построили в долината.

Снарядите бяха срутили части от него, но по-страшни бяха шрапнелите, защото бяха безпогрешно

точни.

След около десет минути Милев даде сигнал за отстъпление – три къси изсвирвания. Аскерите

вече настъпваха, прикривани от артилерия. Когато видяха как четниците започнаха да изскачат от

окопите, аскерите закрещяха и се спуснаха по петите ни. Това без съмнение беше развлечение за

тях. Подсилихме позициите си в прохода, като един малък отред остана да брани, ако аскерите

започнат да нападат, а ние се оттеглихме към следващото укрепление.

Времето напредваше. Следобедът не се оказа много приятен. Скоро романтичната страна на

битката избледня и остана само тежката работа. Потехме се и ругаехме, раните ни кървяха и

хората умираха. Дойде момент, в който аз изпитах удовлетворение, когато някой от аскерите се

изпъваше напред, пронизан от куршуми. Ако не се изпъваха напред, те падаха назад по същия

начин или се завъртаха и след това се свличаха на земята. Отначало ти се гади, след това свикваш

и дори се радваш, ако това е вратът ти.

При второто укрепление аскерите бяха изправени пред по-големи трудности, въпреки че не

загубиха много хора. Те бяха разбрали, че предпазливостта е от полза и смятаха да се ръководят

от това. Но те вече бяха донякъде обезвредени, защото криволичещият тесен проход

омаловажаваше оръдието им. Вместо да атакуват открито и така умело, както в първата атака, те

се движеха с къси прибежки, като един взвод прикриваше следващия. Тази съвременна военна

тактика също бе научена от немските инструктори.

Беше вече късен следобед, когато изоставихме второто укрепление, но загубихме около дузина

хора и бяхме доста омаломошени. Турците бяха по-изтощени, защото от тях се изискваше повече

физическа сила. При третото укрепление си починахме за около час, докато те преместваха

оръдието на нова позиция нагоре в прохода, в една ниша в скалата, откъдето целият връх

попадаше в обсег. Готвеха се за последен щурм.

При третото укрепление се бихме мъжки. Нареждането бе да го браним до последната минута.

Четниците приеха това буквално и стояха зад скалите и дърветата, докато първият от аскерите я

прескочи. Само след миг започна ръкопашен бой. Щик се удряше в щик и въпреки че турците бяха

в по-изгодно положение с дългите си маузери, те бяха отблъснати. Борбата бе доста ожесточена,

повече, отколкото може да се понесе. Човек може да наблюдава битка отстрани и да вижда

зрелищното в нея, но когато хладната стомана заиграе и хората се хванат и гуша за гуша в

стремежа да забият щик един в друг, това вече е прекалено кърваво, за да бъде приятна гледка.

Със сабя в едната ръка и револвер в другата, Андрей се захвана с един огромен лейтенант, който с

великолепен скок бе прескочил укреплението. Докато те се бореха за пространство да извадят

сабя или щик, Милев застреля аскера. Хубавия Петър с разпиляна от вятъра коса кръстоса шик с

един ловък сириец. Беше въпрос на умение и четникът победи. Навсякъде около мене се водеше

ръкопашен бой. Милев се биеше с капитана, който беше повел щурма, и в същото време застреля

един редник. По това време оръдието започна да бълва отново и ние минахме в отстъпление,

след като очистихме всичките аскери зад укреплението.

Не трябва да се смята, че всичко това мина без загуби от страна на четата. Ние платихме за всяко

наше действие и платихме доста скъпо. Дали това беше странно хрумване на съдбата, или се

дължеше просто на по-голямото умение, не зная, но нашите загуби бяха от страна на селската

милиция. Няколко непознати на мене четници бяха убити, но никой от нашата група не беше

тежко ранен.

Когато достигнахме върха на прохода, слънцето започваше да се скрива зад хълмовете. Долният

му кървавочервен край бе докоснал върха и искрящата оранжева топка беше обагрила облаците,

които придаваха на небето безброй различни нюанси от червено до златисто и пурпурно. Скалите

под нас бяха облени в кръв, а тревата станала хлъзгава от кръвта. Все още си спомням едно

ужасно преживяване – подхлъзнах се и паднах на колене и разбрах, че бях стъпил върху един

труп. Всичко наоколо беше червено, цялата местност се червенееше. И това не вдъхваше никаква

надежда. Всичко червено – като кръвта и смъртта. Оръдието лаеше заплашително и все тези кълба

дим летяха срещу нас. Те също изглеждаха червени под слънчевите лъчи. Само когато избухваха,

те придобиваха неприятно жълт цвят. Оръдието грухтеше непрекъснато, като че ли се страхуваше

от приближаващата нощ, която ще намали ефективността му.

Мисля, че аскерите бяха уморени колкото нас, защото те не ни последваха веднага. Изпратиха

напред малки групи, които стреляха по нашите постове, но само толкоз. За момент настъпи мир.

Мислехме, че ще можем да си починем, но Милев не разреши. Той даде десетминутна почивка

под боровете, чиито клони като че ли шепнеха тъжна погребална песен, а след това нареди да

съберат дърва за огън. Около час след залеза те все още превиваха гръб под тежкия товар от

дърва и палеха огъня.

Когато здрачът се превърна в мрак, огньовете бяха запалени. Те обграждаха гребена на прохода в

пламъци, които отрязваха огромните сенки на шест бора, тъй като един беше изкоренен от

снаряди и дефилето никога вече не можеше да се нарича Проходът на седемте бора.

Отражението на другите огньове долу в прохода блещукаше на фона на скалите и небето. Те

показваха къде се бяха установили аскерите и от време на време гласовете им достигаха до нас.

Чуваше се викането на пазачите им, което ние вече познавахме много добре вследствие дългите

ни потайни движения през района.

Ние – четата на Милев, се събрахме зад огъня, всички освен пазачите, и слушахме войводата.

Жалко, че не разбирах какво казваше. Сигурно беше неизгладено и грубо, като характера на

Милев, но съм сигурен, че беше доста убедително и силно. Ако се нуждаех от доказателства,

ентусиазираните възклицания на четниците бяха достатъчни. В същност ние представлявахме

една жалка войска. Бяхме останали едва 40 души и нямаше човек без рана или дупка от куршум.

Някои куцаха, други бяха с превързана ръка, трети с превързана глава. Останалите бяха в прохода,

но не ранени. Ако аскерите бяха минали покрай ранен четник в своето фанатично настъпление,

той би предпочел да се самоубие, отколкото да се остави на мъченията, които го очакват.

Плановете ни не бяха сложни. Искахме само бързо да се изтеглим, и то незабелязано. Двамата

овчари, Иван Маткьов и синът му Стефан, предложиха да останат да поддържат огъня и през

определени интервали да стрелят в турския лагер. Преди да настъпи утрото, те също щяха да се

измъкнат. Селяните се бяха отдалечили достатъчно, във всеки случай да се изчаква повече беше

опасно. На следващия ден аскерите щяха да намерят някой обиколен път и да ни ударят във

фланг. Така че ние тихо се изнизахме по една странична пътека в планината и се отправихме към

Ковачевица.

Вървяхме цяла нощ. На различни места някои от отредите ни напускаха и до сутринта останахме

не повече от 20 души. През деня се криехме из планината, а на следващата вечер стигнахме в

Ковачевица, където новината за битката ни беше изпреварила. В Ковачевица към нас се отнесоха

много добре – изкъпаха ни, превързаха раните и ни нахраниха. А ние дълго спахме.

Не разбрах каква бе по-нататъшната съдба на Буково, поради това, което се случи впоследствие.

Удивителна жена

Естествено, вестта за битката при Прохода на седемте бора по неведоми пътиша бе стигнала до

всяко кътче от района. Без да ни казват, знаехме, че аскерите бяха бесни. Бяха загубили над

стотина души и след като бяха платили тази страшна цена, намерили селото, върху което се

готвели да излеят гнева си, празно. При тези обстоятелсъва Милев реши, че тази местност става

опасна за него и всички други четници. За няколко дни патрули щяха да обходят различните села,

за да търсят следите на участиците в битката, и четата непременно щеше да бъде открита.

Затова същата нощ бе решено четата да поеме на юг, като остави ранените в подходящи села.

Ковачевица се смяташе за несигурно място за лечение. Това бе тъжна вест за мене, тъй като

означаваше да скъсам всякаква връзка с тези, които бяха мои другари през седмиците на поход и

битки по хълмовете и долините край Неврокоп. Аз не можех да ги придружа на юг. През

следващите един-два месеца нямаше да има сражения и всеки в повече увеличаваше опасността

за залавяне. Всички разбирахме, че трябва да ги напусна, и мисля, че всички съжаляваха. Бях

ужасно натъжен от мисълта за раздялата с войводата, Андрей, Коце, Илия и Петровците – не

помнех точно колко Петровци бяха. С нас бяха винаги Хубавия Петър и Големия Петър, но често

имаше и други.

Скоро всичко бе уредено. Случайно се оказа, че Никола Куриера очаква една малка чета от Драма

с писма за София, за да тръгне на поредното си пътуване през границата, и бих могъл да го

придружа. Не оставаше друго, освен да се сбогуваме. През целия ден се мотахме из къщата,

опитвайки се да повярваме, че прекарваме добре. За щастие, нямаше възможност да ни доскучае.

Новнната за нашия подвиг ни бе направила популярни в селото и голяма част от Ковачевица

дойде да ни посети. Бе наистина забавно. Винаги имаше по някоя стара жена или дете да

надничат през вратата, а покрай стената се бяха наредили възрастни селяни, които с неосъзната

монотонност разказваха геройствата от времето на своята младост.

Току-що бе приключил гроздоберът в Ковачевица и прясно сладко вино се лееше като мляко.

Пийнахме повече, отколкото ни се полагаше. Идваха човек подир човек, всеки с бакърче от своето

вино, и Милев трябваше да прекрати дребните ни удоволствия, не защото се страхуваше, че ще се

напием от такова безобидно питие, а защото стомашното разстройство бе ужасно бедствие за

хора, които ги чака цяла нощ път. Но след вечеря, тъкмо затягахме коланите и приготвяхме

оръжието – аз правех това по навик, макар да знаех, че къщата, в която отивах, бе на една

пресечка от тук, – нашият домакин внесе последната лепта и войводата се съгласи.

Стояхме в кръг с чаши, пълни догоре с рубинов сок, като Д'Артанян и неговите приятели, когато

давали прословутия си обет за въздържание от алкохол, двадесет бойни другари, които се бяха

борили рамо до рамо, прикрити зад един камък, и които не знаеха що бе измама. Пиха за мое

здраве и аз за тяхното, после пихме за битките, които бяхме водили, и за Милев, който бе сложил

ръка на рамото ми. И накрая пихме за Македония – тази призрачна страна на мечтите ни.

Чувствувах, че бе така, точно така, както през всички минали нощи. И на улицата бе същото. Аз се

препънах в един надменен камък и зад мене Георги се изсмя злорадо с плътния си глас. Беше

тъмно като в рог и къщите се виждаха в нощта като по-тъмни петна. Стремителният тътен на

близката река и сподавеното дишане около мене бяха единствените звуци, идващи от тъмнината.

Спряхме на един ъгъл. Милев даде последни указания на Никола и сграбчи ръката ми.

– Сбогом, Смит – каза той. Останалите преминаха един след друг покрай мене и всеки ми стисна

ръка и прошепна "сбогом". Някои пъхнаха в джоба ми по някоя от своите дрънкулки. Изчезнаха в

нощта, изцяло погълнати от нея. Ако не бе звукът от случайно, отронено изпод нечий цървул

камъче, сякаш не ги бе имало. Нито ги видях, нито чух за тях отново. Не знам къде са или какво е

станало с тях. Питах се дали са живи, когато бе изтръгната Конституцията от Абдул Хамид, дали са

сложили своите манлихери и приели мира. Но не знам това. Те бяха погълнати от нощта.

През следващите три дни с Ннкола живяхме в къщата на брат му. Бе скучно след постоянната

възбуда и разнообразие сред четата, но се налагаше да се примиря. Никола бе добър момък –

едър, силен, строен и шедър. Не знаеше нито дума чужд език освен български и турски и според

неговата представа един чужденец можеше да бъде накаран да разбира собствения му език само

като му вика, колкото му гърло държи.

Братът на Никола беше типичен трудолюбив селянин – ставаше в зори и бързаше за работа. Той бе

дюлгер. Но главната фигура в семейството бе жена му. Тя гледаше бебето, пердашеше децата,

грижеше се за къщата, прасетата, кокошките, които съжителствуваха на двора с едно старо

магаре. В цялото това тегло й помагаше достатъчно дъщеря й Ленка, едно мъннчко момиче на 12

години, най-способното за възрастта си дете, което познавам. Ако сутринта майка й я нямаше,

Ленка смяташе за дребна работа да оправи къщата, да сготви и т. н., носейки през цялото време

тежкото бебе на гърба си. За малкото момче, което носеше името на чичо си и гальовно го

наричаха Коле, по-добре да не казвам нищо. То растеше заобиколено с внимание, според

източния обичай, често срещан в Македония, който повеляваше, че момичетата били товарни

добичета, докато мъжката рожба трябва да бъде глезена и галена, да й се позволява всичко,

вместо да бъде смъмрена. Другият член на семейството бе тъстът на Николовия брат, който

идваше за храна или за чашка мастика в определени часове на деня. Беше старец с тънки

мустачки и изглеждаше така, сякаш бе прояден от молци.

Ден-два погрешно мислех, че майката е само една слугиня на мъжа си, лишена от индивидуалност

и не способността да проявява чувства към нищо извън потребността да се нахрани няколко пъти

дневно. Но една вечер я видях в голямата стая, в която всички спяхме. Тя беше с бебето и

мислеше, че е сама. Гъделичкаше закръглените му крачета, пощипваше кадифената кожа за да се

убеди, че ще порозовее, галеше го по бузката и му говореше нежни глупости като всяка майка от

Запад. Тя не се засрами, като видя, че я наблюдавам. Горда усмивка заля строгото й лице,

заличавайки острите бръчки, прокарани от грижите, и затрогващо протегна бебето към мене.

Късно на третата вечер се преместихме в друга къща, водени от стария селянин с тънките

мустачки. Никола ми подсказваше със знаци и с малкото български ,думи, които знаех, че там ще

има някаква изненада за мене, но тя бе много по-голяма отколкото си представях. Изкачихме в

тъмното стръмната стълба към втория етаж и се озовахме на обичайния чардак, също така тъмен.

През открехнатата врата проникна сноп светлина, а с него и един глас, какъвто не бях чувал в

Македония – глас на културна, образована жена.

Прекрапвайки прага, грамадната фигура на Никола за момент закри стаята, треперещите газени

лампи ме заслепиха и аз не можех нищо да различа. После видях една жена, застанала до

примитивното огнище, която ме гледаше с учтиво любопитство. Носеше дълга черна пола от груб

плат, която очевидно бе издържала на употреба – пола, каквато носят жените в Париж и Ню Иорк.

Не бе прекалено къса, без ярки райета и към нея тя носеше семпла черна блузка, а не сърмено

елече като селянките. Тя не би могла да бъде на повече от 25 години, ако имаше и толкова, макар

лишенията и тежкият труд да бяха оставили незаличими следи по лицето и около хлътналите й

очи, тя бе много хубава.

– Bon soir, Mousieur Smeet (Добър вечер, господин Смит. - Бел. прев.) – каза тя, усмихвайки се

открито, с протегната. ръка.

Не ме изненада това, че знаеше името ми. Американци не участвуват във всяко сражение на

четите. Но да говори френски и то с такъв чист акцент! Сърцето ми така се разтуптя, че щеше да

изскочи, и аз се питах, обзет от болезнен възторг, дали не знаеше английски, който не бях чувал от

влизането ми в Македония. Но уви! Бях доста разочарован. Все пак, след добронамерените

викове на Никола, свободният френски, който говореше, бе огромно облекчение.

– Мисионерка ли сте? – попитах я аз, тъй като по нейната външност можеше да се предположи, че

е една от безкористните души, които бяха посветили живота си на Евавгелието и неговото

разпространение из тази злочеста страна. Тя се усмвхна широко:

– Аз съм Цвета Божова – каза тя просто. Сега вече знаех. Вие, които сте чели за Жана д'Арк и

подсмихвайюи се на тази история, сте я подминавали като една красива приказка, измислена да

въодушевява хората, никога не сте чували за Цвета Божова, известна като "Госпожата" сред

селяните и четниците от една обширна, дива област в Североизточна Македония. Цвета Божова.

Не звучи особено героично. Такова име може да има всеки.

Родева в малко селце, близко до Сяр, нейното семейство трябва да е било доста заможно, за да си

позволи да я изпрати да учи в София. Следвала медицина в Софийския университет и след като

завършила, се омъжила за мъж от нейното село, който бил учител. Няколко месеца по-късно

аскери нападнали селото и изгорили къщите на баща й и съпруга й, убили ги заедно с двама от

братята й с някои от жените и децата. Защо? Защото били заподозрени в революционна дейност.

Двама от останалите братя на Госпожата й помогнали да избяга и пътувайки денем и нощем по

тайни четнически пътеки, успели да я преведат невредима през границата.

Но тя отказала да остане в България, където била в безопасност. Не била от този тип жени, които

била си пилели времето в напразен плач по изгубеното семейство и начаса решила да посвети

остатъка от живота си на отмъщението за тяхната смърт. При това, забележете, постъпила много

съобразително. Не си позволила никакви истерични илюзии. Знаела, че една жена не може да

бъде толкова полезна като боец, колкото ако поеме някое по-женско задължение. Така

разсъждавала тя въобще. Колкото по-полезна би била за своите български приятели, толкова

повече би вредила на турците. Вярно е, че има жени, които вървят с четите, но това не са жени в

истинския смисъл, а страшни безполови същества, обезумели от страдания. Госпожа Божова не

беше от тях.

И така тя предложи услугите си като сестра и лекар на Революционния комитет в София. В

Македония няма нищо, откоето да се нуждаят повече, отколкото от задоволително медицинско

обслужване. То беше необходимо особено по време на революцията. Освен ранените четници,

които бяха скрити на всевъзможни потайни места – под сламенни покриви зад вонящи ясли, в

обори или в дупки в скалите, имаше и селяни, които умираха само защото нямаше кой да им даде

съвет. Разбира се, нямаше нищо изненадващо в това, че те не познаваха основните хигиенни

изисквания.

Нейното предложение било прието с готовност и до нашата среща тя вече беше прекарала три

години тук. Това, че бе жена, никога не бе правило нещата по-лесни за нея. В същност физическата

деликатност на пола бе допълнително бреме. Но тя никога не се бе предала. Без съмнение тя не

познаваше страх. Така като пътуваше, обикновено нощем, пеша и обезателно бързо, беше

невъзможно да носи пола. Тя бе стигнала до този извод, преди да предприеме първото си

пътуване, и бе възприела обичайната четническа униформа с тесни панталони. Но жена до мозъка

на костите си, тя носеше в малката си торба една-единствена рокля, която обличаше в домашна

обстановка или когато не бе в поход.

Вииаги ми изглеждаше странно, че ужасно изтощителният живот, който бе живяла през тези

години, не се бе отразил на външността й. Все още бе млада и хубава. Косата й бе червеникаво-

кафява, а на светлина придобиваше бронзов оттенък. Имаше приятно лине с широки, остри черти,

а честата й усмивка винаги бе окуражаваща. Понякога тя можеше да се усмихне, когато и на

мъжете не им бе до смях. Никога не бях срещал човек смел като нея. Притежаваше вродено

благородство, което я правеше поразителна даже в тази неугледна стая и в одърпаните и не много

чисти дрехи, в които бе облечена.

Това бе жената, чието име винаги се споменаваше с благословия в тази дива област и която сега

беше в Ковачевица и седеше от другата страна на огнището. Тя бе поздравила Никола по име, а

той се бе навел ниско над ръката й с такава тромава грациозност, какавато не бях си помислил, че

притежава.

Но описвайки портрета на Госпожата, забравих да представя нейната свита, която по своему беше

не по-малко любопитна. Бяха трима яки и стройни младежи от последните курсове на

университета в София. Те не бяха редовни четници и бяха облечени като планинци, което правеше

обиколките им по-безопасни. Бяха облечени в бели прилепнали панталони, надиплени бели фусти

и сърмени елечета, в които приличаха на герои от комична опера, които те карат да се изсмееш.

Въпреки това те бяха добри момчета и изцяло предани на госпожа Божова.

До късно през нощта седяхме край огнището и разменяхме впечатления. Госпожа Божова и

нейната компания като нас пътуваха за България. Връщаха се у дома да починат, след като бяха

обслужвали шест месеца тази област. Предишните няколко дни тя бе посветила на ранените по

селата, които бяха помогнали в битката при Буково. Както ми съобщи, веднага щом пристигне

третата прупа четници от Драма, Никола ще тръгне за България.

Попитах Госпожата, как понася трудностите в живота. Тя се усмихна пренебрежително. Аз

подчертах, че постоянното ходене по каменистите пътеки и катеренето по стръмните планини е

трудно за мене. При тези думи тя се усмихна.

– Mais je aussi! (Но аз също!) – съгласи се тя развеселена. Не, не винаги е лесно, господин Смит. Но

какво да се прави? Работата не чака. Някой трябва да я свърши. И аз мога това по-добре от

другите. Не работих ли три години? И пак съм тук.

– Но турците – казах аз. – Как сте се опазили от тях?

– А, турците – каза тя, смеейки се, по-весела от всякога. – Лоши хора!, Да биха могли, щяха да ме

заловят и да ме убият. Винаги ме преследват. Но когато наближават някое село, хайде, и хващам

гората, отивам в Балкана. После се крия, докато аскерът си замине.

– Но ако ви бяха хванали? – Знаех как аскерите се отнасят с жените. По лицето й премина сянка и

тя стисна устни.

– Ето това – с една ръка докосна дръжката на прилепналия към бедрото револвер, който може би

беше наполовина на големия френски наган, използуван от четниците, но също толкова точен.

– Aussi (Също) – и тя извади от страничния джоб едно шишенце и леко го разклати срещуу

светлината от лампата. Замълчахме и пет минути стояхме втренчени в огъня. С весел смях и

блесналата белота на зъбите си тя прогони унинието и отново се обърна към мене:

– Имате ли цигари, господин Смит?

На светлината на огъня, преметнала крак с пунгия и хартия в ръка тя сви една доста прилична

цигара, която изпуши с голямо удоволствие, преди да каже "лека нощ" и да се загърне с

наметалото си между двама от своите придружители. Сякаш ни най-малко не я тревожеше фактът,

че спи в една стая с петима мъже.

Тъй като останалите членове на групата, която Никола трябваше да преведе през границата се

очакваха на следващата нощ, ние посветихме деня на подготовка за дългия поход, който ни

предстоеше. Приятелите на Госпожата набавиха една коза, която одраха, нарязаха и сготвиха.

Тези действия бяха съпроводени от ужасни миризми. Както вече имах случай да отбележа, козите

в Македония имат много силна миризма. Но и този момент вкусът на месото нямаше никакво

значение за мене, тъй като диетата от варен фасул и пържен лук, разнообразена с малко корав

хляб и продължила повече от седмица, се бе оказала голямо изпитание за моето храносмилане.

Живеех главно от въздуха с няколко трохи хляб и отвратително солено сирене.

Госпожата имаше няколко руски книги със себе си и намери един стар екземпляр на "Морски

труженици" на Виктор Юго, който бе оставен от Милев по време на едно предишно посещение. С

тези книги и нещо за пиене, което тя намери в раницата си, успя да прекара времето, като от

време на време даваше указания на готвачите, които приготвяха козата, и ни правеше турско кафе

в съд, сложен върху жарава. За обед ни бяха поднесени три блюда и след всяко тя грабваше

лъжиците и ги измиваше – развлекателна новост за четници като мене и Никола. Тримата й

подчинени бяха свикнали на такива полуцивилизовани обноски и се подчиняваха покорно, макар

и със стеснителни усмивки.

За човек, който бе забравил какво значи цивилизация и бе склонен като своите другари да зяпа с

тъпо удивление в един редингот, пиенето на кафе в пет часа следобед, поднесено от жена, която

бе изчела Толстой, Горки, Бебел, Карл Маркс и водачите на социализма от А до Я, за която

Шекспир не бе само едно име, която имаше революционно, но интересно мнение за драмата и

съвременното общество, бе истински аристократизъм. Между другото тя ме попита за мис Стоун.

По собствено желание тя се бе подложила на трудностите, които мис Стоун бе принудена да

изтърпи, и нейното виждане за аферата беше несъмнено интересно.

– Мис Стоун беше добра жена – каза накрая тя, някак несвързано. – Сигурна съм, че е добра жена,

защото познавам госпожа Цилка, която бе в плен заедно с нея. Но тя преувеличи нещата. Не можа

да види, че хората, които я задържаха, не бяха разбойници, а патриоти. Тя бе прекалено добра и

регилиозна или нещо подобно, за да разбере това. Не можа да разбере, че те се бореха за едно

дело и че нейните страдания бяха в полза на това дело. Да, мис Стоун страда, тя не беше жена със

силна воля, но бе възнаградена за това. Нашите хора, макар да знаеха, че тя не бе доброволна

пленничка, се молеха за нея като за мъченица, защото това, което тя стори за тях – пари,

лекарства, оръжие, патрони, бяха купени с парите от откупа. Тя е мъченица, а не съзнава това –

или поне не както трябва.

Това бе всиико, което каза. Трябва да отбележа, че нейното мнение съвпадаше с това на всеки

влиятелен македонец, с когото бях говорил по въпроса.

Хайде!

След всяка схватка или досаден поход аз се успокоявах с мисълта: "Най-лошото мина. Сега ще

стане по-леко." И обикновено само ден-два след това ме сполетяваше някое още по-голямо

изпитание, за да ме опровергае. Като че ли това бе неизбежно. Винаги, когато мислехме, че

съдбата вече ни е поднесла най-лошото, тази стара беззъба вещица леко ни пробутваше някое

ново приключение. Може би поради нейното безсрамие, последното ни премеждие в известен

смиоъл бе най-изнурнтелното преживяване през тази кратка обиколка из средновековна

Македония.

Както казах, останалите членове на четата, която Никола щеше да преведе през границата, се

очакваха тази нощ. Веднага щом дойдеха, трябваше да нарамим раниците и да поемем по първия

етап на прохода до Лъджене. Разстоянието от Ковачевица до Лъджене бе около 90 км по права

линия. Но, разбира се, по-голямата част от пътя минаващите по кози пътеки из планините, поради

липса на по-добро, и наистина удължаваше пътуването. Освен естествените трудности при такъв

поход, на четниците често се налагаше да заобикалят на километри турските постове и села.

Веднага след вечеря се увихме в наметалата, за да тръгнем отпочинали. Около полунощ ни

разбудиха силни удари по портата и проверката показа, че това бе малка група от хора и животни,

сгушени в сянката на високия зид. След минута-две те бяха наобиколени от отред на селската

милиция, които щом чули шум, изскочили на улицата.

Непознатите бяха четниците от района на Драма – петима мъже и едно момче с перде на очите, и

два коня, които бяха отвлекли от един турски отред. Едва дишаха, тъй като бяха вървели от

сутринта и три дни непрекъснато се бяха придвижвали към границата. Затова ги извикаха горе и

седнаха с нас около,гъня, като си разказвахме обичайните спомени. Всеки, който влезе, направи

дълбок поклон на Госпожата.

Говорихме си около час. Членовете на милицията постоянно влизаха и излизаха от стаята, заедно с

други селяни, разбудени от суматохата, която оживи притихналата Ковачевица. След това Никола,

който бе командир на малката ни чета, скочи леко на крака. "Хайде!" – каза той стегнато. Настъпи

блъсканица за раниците, минута-две закопчаване на ремъците и бяхме готови. Наведох се да

затегна каишката на цървула и забелязах, че цялата подметка бе протъркана. Щеше ли да

издържи похода? Потръпнах при мисълта за острите камъни по дъното на тъмните клисури.

Върховете им се забиваха като щикове през здравите цървули. Когато Госпожата се изправи, я

видях за пръв път в четническа униформа. Както и ние, беше облечена в бели чорапи до коленете,

а през рамо бе преметнала светлокафяв костюм, овехтял от времето. Носеше денепромокаемо

наметало с качулка. В нея имане нещо необичайно – бе толкова мъничка. Къде я бях виждал

преди? Бях сигурен, че съм я срещал, но къде би могло да бъде? Нещо ми просветна. Тя бе

въплащение на госпожица Мод Адъмс в ролята на Питър Пан. Питър Пан – прокрадващ се през

позициите на аскерите, които само чакат случай да му прережат гърлото. Как би се зарадвал на

това! Мисля, че щеше да се радва. Той беше момче и не искаше да порасне.

Стояхме в двора и гледахме как товарят по-тежките вързопи на конете. Госпожата категорично

отказа да се раздели със своя багаж. В последния момент един селянин от милицията излезе

напред и повдигна копитото на един кон. Той възкликна и четниците се събраха около него.

Прегледаха внимателно копитата на всички коне и изпратиха човек да изтича за ковача Гюргев.

Подковите бяха много износени и нямаше да издържат на трудното катерене, което предстоше на

животните.

Но Гюргев бе майстор и се справи с работата за половин час. Ръкувахме се с хората около нас и

десетте мъже, жената, момчето и двата коня, което представляваше шествието, излязохме в

колона на улицата. Луната изгря на небето и освети пътеката, която се виеше нагоре по издадения

над Ковачевица хребет, като ни показваше коварните камъни и дупки, които в тъмни нощи правят

такива пътеки трудни за вървене.

Напредвахме бързо и Ковачевица скоро се стопи зад нас, докато се превърна в неясно светло

петно в широкия казан на долината. Докато гледах натам, много от светлините изгаснаха, а във

въздуха се носеше звънката мелодия на плиткото поточе, което подскачаше покрай къщите, сякаш

птица пееше. Признавам, че нещо ме стисна за гърлото. Съвсем не тъжах, че напускам

Ковачевица. Тя бе слабо цивилизована и определено без всякакви удобства. Знаех, че зиме тези

къщи сигурно са студени, независимо от купищата дърва, които докарваха от сечищата в

планината. Въпреки всичко хората на Ковачевица бяха добросърдечни и се отнасяха добре към

мене – един непознат за тях човек, и според разбиранията си правеха всичко възможно, за да му

бъде удобно и да не скучае. Често се надявах, че аскерите ще отминат Ковачевица.

Изкачвахме се все по-нагоре и по-високо. Както обикновенно, стръмнината нямаше край и когато

наистина стигнахме върха, трудно можех да повярвам, че започваме да се спускаме по другия

склон. Дълго време вървяхме из едно дере, скрито дълбоко в гората, което не пропускаше даже

лунните лъчи. Появиха се потоци, които трябваше да прегазваме, а на едно място бързеите над

един водопад доста ни затрудниха. Едно подхлъзване в кипящите води би завършило опасно. Но

ние ги преодоляхме невредими.

Очевидно госпожа Божова се радваше на похода, колкото и всеки друг. Тя бе винаги начело и

нито веднъж не изропта. В същност тя постоянно пускаше по някоя шега или се смееше на нечие

подмятане. Бяхме толкова ниско в планината, че не забелязахме настъпването на зората, докато

не я усетихме съвсем близо. В пет часа спряхме да поемем дъх край рекичка, която криволичеше

из дерето.

Стоейки в мразовития мрак на ранната утрин, за пръв път почувствувах студа на ноемврийския

въздух. С изненада открих, че по локвите край реката има ледена кориика, а по протежение на

клисурата духаше остър вятър, който стенеше в клоните на дърветата и свиреще през пукнатините

в скалите. Всички се впуснаха едновременно към конете за дългите наметала.

Потърсих моето и видях Госпожата, която се опитваше да се пребори с една закопчалка, за да

освободи дрехата си. Вместо да извика за помощ, тя бързо се наведе и ми подаде моето, което

вече бе отвързала. Когато й предложих помощта си, тя сякаш се възмути.

След десет минутна почивка на студа потеглихме отново и свърнахме в едно странично дере,

което ни изведе на широко бърдо. Тук вървенето бе сравнително по-лесно, а сивата зора на

утрото ни помагаше да намираме пътя. Слънцето едва обагряше с първите си пурпурни лъчи

хоризонта на изток, когато прескочихме един мочурлив поток и поехме нагоре по една долина,

заобиколена от величествени борове, уединена от тях като безкрайно висока катедрала. Това

беше първият ни бивак.

Макар с всяка минута слънцето да се изкачваше по-високо, то не топлеше и под ръководството на

Госпожата четниците се пръснаха да търсят дърва за огън. Силните дъждове, с които щеше да се

запомни изминалата седмица, бяха намокрили повечето от наличните припаси, но Госпожата не

позволи да бъде обезкуражена от такава дреболия. Тя бе майстор в паленето на огън на открито.

Нямаше грешка. Ако е вярно, че най-добрият начин да провериш дали човек е планинар, е да

изпиташ умението му да напали добър огън, то тя безспорно би издържала проверката. За миг

разпали буен огън, около който се побраха всички, за да огреят посинелите ръце и позатоплят

вкочанясалите стави.

После тя изкара едно малко кафениче и направи турско кафе. Даде лекарства на един от

непознатите четници, който бе премръзнал. Тя бе навсякъде, помагаше на всички, без да мисли за

себе си. Като видя, че не мога да ям жилавото козе месо, тъй като диетата от варен фасул и

пържен лук, на която бях подложен в Ковачевица, още пречеше на храносмилането ми, тя

прерови торбата със запаси и намери няколко ябълки.

След това обиколи бързо долината с Никола, за да се убедят, че можем да наблюдаваме всички

подстъпи към нашия лагер. Тя познаваше науката на четническата война, която повеляваше, че не

бива да се оставя нито една възможност на врага.

В последните сутрешни часове слънцето се появи ослепително, но не успя да пропъди острите

щипци на ранната зима. Ако човек бе далеч от огъня, трябваше непрекъснато да се движи, за да

се сгрее. Всякакви опити за спане завършваха с това, че човек се събуждаше премръзнал от тази

страна, която не бе към огъня. Боб, тъй кръстиха момчето с пердето, защото бълтарското му име

бе трудно за произнасяне, и един дългокос четник, с лице на ирландец, изживяха силни моменти,

яздейки конете по наклонения терен на долината, докато по-големият брат на Боб – Занков,

командирът на драмските четници, не им заповяда властно да прекратят.

Бедният Боб! Освен този брат, всичките му роднини бяха измрели или убити и той отиваше в

България, за да се опита да получи образование, преди да започне сам да изкарва хляба си. Той

беше як, жилав юноша, който издържаше на този живот, както малцина негови връстници в

Америка, но не е добре за шестнадесетгодишните да растат сред заговори и съзаклятия, да

свикват. да говорят за смърт и убийства, дори да свикват с гледката от такова неща. Не бива, това

ги прави малки старци, които се опитват да измислят философия на това, което виждат, и

безславно се провалят.

Обядвахме скромно, защото запасите бяха ограничени, и продължихме нататък. Местността, по

която трябваше да вървям, не бе населена и можехме да поемем по хълмовете денем. Нашата

цел бе Граница, българо-турско село, което се бе разпростряло наполовина от двете страни на

границата. До България можехме да стигнем, като заобиколим турската част от селото, пресечем

границата в някое усамотено, добре избрано място между турските постове и влезем в селото

през задната част.

Много неща показваха, че сме тръгнали навреме за Лъджене, тъй като скоро планините щяха да

станат непроходими. Дъждовете, които известиха за идването на зимата, разкаляха много от

пътеките и ако не беше закъснял снегът, щяхме да имаме удоволствието да газим из преспите,

които затрупват родопските проходи. Имахме късиет, че се сблъскахме само със студа.

Чувствувахме се безгрижно, вървяхме леко, пеейки четнически песни и мислехме за топлото

посрещане, което сигурно щяха да ни устроят приятелите в Граница. Четниците си мислеха и за

удоволствието, с което на следващата сутрин щяха да се разходят до българската застава, за да се

надсмеят на турските граничари отвъд моста. Георги, дългокосият четник, за когото споменах,

носеше изтъркан фес, пробит от куршум, който бе взел от една смъртоносна битка. С широка

усмивка той посочи, че смятал да го покаже на аскерите в Граница.

Още в началото трябваше да изкачим един хълм. Трудно беше, но бяхме възнаградени с

великолепна гледка. На билото ми посочиха една монолитна скална грамада, където бе

посрещнала смъртта малка българска чета, отблъсквайки превъзхождащите я аскери. Обградени

отвсякъде, въстаниците се оттеглили в планината и най-накрая се изкачили до тази скала, в

средата на която имало дупка, достатъчна да побере няколко души. Тук те се сражавали до

последния човек.

Четниците зашепнаха молитви и преминавайки през могъщата сянка на скалата, която стоеше

спокойна след всички кървани събития, на които бе свидетел, те се прекръстиха. Тази история ми

се струваше невероятна, но с крак ритнах нещо твърдо под ланшната шума и през кафявия,

раздърпан килим от листа проблесна ръждив, но все пак узнаваем пълнител.

Следвайки естествения склон на планината, пътеката не бе трудна и водеше през красива и сурова

местност. Денят бе чудесен, времето прекрасно и да вървим ни се струваше освежаващо. Такъв

поход наистина бе приятен. От двете страни на тясната пътека бяха избуяли теменуги и Госпожата

набра букетче, което втъкна в косите си. На фона на нейното мъжко облекло цветята изглеждаха

странно. Птиците пееха, светът бе толкова весел, че човек трудно би повярвал, че някъде не

толкова далеч оттук може би се избиват хора.

Пътеката се виеше около планински хребети и голи хълмове. Повечето от тях разорани –

собственост на околните села. Тези отдалечени поля биваха посещавани само по сеитба или по

жътва, така че не срещнахме никого. На няколко пъти минахме покрай къщи, които селяните

използуваха само когато са на полето – груби, неудобни постройки, в най-добрия случай от камък

или неотдялани трупи, с неизмазани пролуки.

От двете ни страни се извисяваше планинска грамада, която в тази част на Балканския полуостров

се издигаше като бодли на таралеж. Далеч зад нас можах да различа ивицата от хълмове над

Гърмен, където се бяхме сражавали, а пред нас – Госпожата ми посочи една неясна синя линия на

хоризонта – бяха бълтарските планини по границата. Помежду се извисяваха други – назъбена

редица от сиви и кафяви върхове, осеяни с пъстри камъни и зелени петна от гори и трева. Видях

една планина, която сякаш имаше по склоновете си огромна тъмночервена медна жила.

Върхът на една планина, която се извисяваше на километри от нас, бе увенчан от скална грамада,

която приличаше на разрушен замък. Никога не бях виждал нещо по-съвършено. Имаше всичко –

централна кула, кулички, преградни кули, назъбени стени, проядени от времето и завоевателите.

Изглеждаше толкова истинско, че аз дълго не исках да повярвам, че се бяхме загледали в една

шега на природата. И отново същото, сякаш величествена катедрала се извисяваше между нас и

залеза и островърхите кули бяха обагрени в бледорозово, което смекчаваше суровите очертаиия

на сивия гранит. Не беше ли някоя от онези исторически манастири – църкви, които са надживели

вековете в опустошените от войни Балкани? Но бях обречен на разочарование – това бе още един

каприз на природата.

Скоро пътеката изостави бърдото и започна отново да се изкачва. Госпожата стъпваше леко, бързо

и безгрижно като останалите. Свечеряваше се и ние усилихме крачка. В шест часа спряхме за

вечеря на един планински връх. Нахранихме се с последните парчета козе месо, няколко трохи

хляб и ябълки. Студът се усилваше и ние не стояхме повече, отколкото бе нужно. Точно тогава

силите на ранения четник започнаха да се изчерпват и оттук нататък той изостана от основната

група. Опитахме се да го качим на един от конете, но студът така го скова, че той не можа да

издържи. Той така трепереше, че се страхувахме да не падне от коня.

Малко след седем часа прекосихме още един от тези широки голи хълмове и се озовахме на

върха на друга планина – най високата в околността, от който в далечината под нас можеше да

различим родопската долина, осеяна от рой светлини. Това бе същата долина, на която бях стоял

преди седмина, заслушан в пукотевицата на маузерите и се питах дали все пак си заслужава да

опитам четническия живот. От другата страна на долината в едно дере между хълмовете се бяха

струпали самотни светлини, които, както ми прошепна Никола, бяха Граница.

Нямаше още осем часа, и тъй като бе рано, ние спряхме, за да изчакаме турците да заспят.

Налагаше се да пазим пълна тишина. В планината всеки шум се чува от огромно разстояние и ние

не можехме да си позволим да рискуваме допълнително. Докато чакахме, ставаше все по-

студено. Студът така щипеше, че това бе сигурен знак за настъпването на зимата – всякакви опити

да заспим бяха напразни. Човек опитваше – опитваше отчаяно, – защото следобедният преход бе

изтощителен, но напразно. Аз се превих на две под един храст, сврян между клоните, за да се

предпазя от жестокия вятър, но след четвърт час се наложи да скоча и здравата да потанцувам

джига (Вид танц.), за да поддържам кръвообращението.

Едночасова почивка – толкова можахме да издържим, и преди да настъпи нощта, започнахме да

се спускаме от планината. Преплетени повалени дървета и усукани грамади от шубраци

препречваха пътя ни. Не мога да си представя как се справиха с тях конете. Но шумът, който

вдигаха, ни поставяше в неудобно положение.

Госпожа Божова бе вннаги начело и се считаше задължена при всяко препятствие, което

отстраняваше, да подкрепи с по някоя готова дума мъжете, които я следваха. Тя беше едно чудо.

На два пъти кракът й попадаше между коварно преплетени коронн под буйната трвва и тя се

просваше на земята. Знаех какво означава това, тъй като ми се бе случвало често. Всеки път, щом

паднеше, тя се засмиваше.

Около 10 часа спряхме на една поляна в подножието на планината да изчакаме патрула да

отмине. По средата имаше високо дърво с провиснали клони, под които налягахме. Времето

минаваше бавно. Накрая доловихме познатите звуци на маршируващи аскери, които се

приближаваха. Последва дрънкане на оръжие, монотонното повтаряне на командите, отчаяните

викове на часовите, лаенето на кучетата, раздвижването сред патрулната колона. После всичко

отмина и шумовете отмряха нагоре по долината в посока към Граница.

Сега пътеката водеше през поле от груба ниска трева, хлъзгаво от росата, но почти равно. Над нас

луната светеше ярко и тъй като нямаше сенки, в които да се прикрием, се озъртахме уплашено

наляво и надясно, докато хукнахме да бягаме към дърветата. Кой знае какво се криеше зад

храстите и камъните. Беше достатъчно да зашумят боровете в края на полето, за да залегнем

всички, освен конете, а тези от нас, които имаха пушки, сваляха предпазителите. Драмските

четници имаха само револвери.

Накрая – Отново в България

Но напразно се бяхме подплашили – това бе само подлият вятър, който играеше в клоните на

дърветата, и ние ускорихме ход. Вървяхме с най-бърза крачка, за да не чувствуваме студа. До нас

долитаха нощните звуци на живота около нас – звън на кравешки хлопки, кучешки лай, а понякога

приглушена глъчка от неясни човешки гласове. Започнах да разпознавам неща, които бях виждал,

пресичайки границата към Македония.

Промъкнахме се през една горичка, за да стигнем до един скърцащ мост, по който преминахме

треперещи от страх, спомняйки си предишния случай, и щом първата дъска се огъна под нас, аз си

припомних как конят шляпаше през брода, защото имахме неблагоразумието да го прокараме

оттам, за да избегнем излишния шум, който той вдигаше. Този път конете минаха като всички по

моста. Облените от лунна светлина поляни изглеждаха точно така, както ги видях за пръв път.

Когато излязохме на гористите хълмове на граничната планина, въздъхнахме с облекчение. Тук

поне имаше къде да се прикрием.

Три часа изкачвахме планината в посока към границата в широк кръг около Граница. Знаехме, че

краят на този преход трябваше да бъде отвъд браздата, но Никола изгуби пътеката. Мъчно бе да

повярваме. Какво, Никола Куриера – най-опитният водач по цялата граница, да изгуби пътеката от

родното си село за Лъджене! Но бе истина. Беше се загубил и не знаеше накъде да поеме.

В такъв случай бе опасно да продължим, защото можехме да загубим чувство за ориентация и да

се върнем обратно през границата, а може да попаднем в ръцете на чакащите аскери. Затова

спряхме на едно сечище, докато Никола се опитваше да открие пътеката за Лъджене. Усещахме

студа повече от всякога. Той бе ужасен, но не можехме да избягаме от него.

Бяхме се сблъскали с враг, от който не можехме да се защитим. Госпожата трепереше и се смееше

с нас, помагаше ни да измисляме груби щеги, в което преуспявахме, надявайки се да поддържаме

почти нормално състояние на духа.

– Не е студено – настойчиво твърдеше Госпожата, на което ние се подсмихвахме, треперейки, и се

преструвахме, че греем ръцете си на огън. При все че не бе приятно да си помислиш, че всеки

момент можехме да бъдем изненадани от граничен патрул. Турците имаха лошия навик да правят

неочаквани проверки по своята гранична територия по никое време и ние се придвижвахме в

мрака, пробивайки си път през хаоса от храсталаци и повалени дървета към мястото, откъдето

идваше звукът.

Едва призори намерихме изгубената пътека, а преди това вървяхме по един странен, изкуствено

прокаран път, който извиваше покрай граничната линия ту от едната, ту от другата страна. За

малко бивахме в Македония, а после се радвахме на кратко посещение в България. Студът се

увеличаваше упорито. Температурата бе близко до нулата, толкова близко в действителност,

колкото да не позволи да завали сняг. Но върхът на всичко бе, когато Никола ни съобщи, че тъй

като се бяхме мотали, без да стигнем в Граница, най-добре би било да продължим за Лъджене

без спиране. Струваше ни се крайно жестоко да бъдем лишени от почивката, която

предчувствувахме.

Конете, които най-много пречеха на бързото ни придвижване, започнаха да се изморяват и току

някой от тях легнеше и отказваше да стане, докато не отпочине. Те се спъваха често и гората

отекваше от трясъка на изтръгнато дърво или камък, политнали на дъното на клисурата. Ако не

бяха конете, нямаше да се наложи да заобикаляме толкова Граница и нямаше да изгубим

пътеката.

По едно време Госпожата и аз изгубихме в пущинака останалата част от групата. Не знаехме какво

да правим, но ускорихме крачка в посоката, която мислехме, че бе поела четата, непредпазливо

подвиквайки и подсвирквайки, тъй като ни бе обзела паника. След половин час чухме гласа на

Никола и петнадесет минути по-късно излязохме, залитайки на една поляна, където седяха

останалите изтощени като нас. Не можехме и да мислим за почивка и продължихме уморено,

бързайки колкото можем.

Щом изтокът започна леко да поруменява, навлязохме в една долина, която очевидно служеше за

пасище, ако се съдеше по купите сено, с които бе осеяна. По тях разбрахме, че сме в България, и

то не много далеч от някое село. Логично бе да мислим, че тук бяхме в безопасност, така че

Никола се съгласи да починем край потока, който ромолеше по средата на пасището, надолу по

посока на Лъджене и изчезваше в черната паст на една клисура.

Стъкмихме огън със сено и малко дърва, които набързо събрахме, като нетърпеливо се стараехме

да бъдем колкото се може по-близо до желаната топлина. Докато не опърлихже дрехите си, не се

отдръпнахме. После измъкнахме сено от купите и го постлахме за легло, но не ни стана по-топло,

докато не изгря слънцето.

За два часа починахме в пасището и след като изминаха, подновихме похода нагоре по дефилето

към Лъджене. Бе студен ясен ден и съдейки по въздуха, съвсем скоро щеше да завали сняг, но

слънцето го възпираше. Независимо от отчаяния нощен преход, всички се чувствувахме напълно

бодри да изпълним обичайните си за деня задължения. Госпожа Божова не правеше изключение.

По лицето й имаше няколко леки бръчки, но иначе не проявяваше никакви признаци на умора и

пееше весела песен за свободата и борбата, от тези, които се харесват на четниците.

Проходът, по който вървяхме, минаваше през сърцето на планината. Тъмнозелени от балканска

ела и борове върхове се издигаха почти отвесно от двете ни страни. Пътяг бе равен по течението

на потока, за който споменах и който бе замръзнал в спокойните места между завоите, но някъде

дръзваше в сребърен порой да трополи по осеяното с камъни корито. Скалите и дори дърветата

бяха побелели от скреж.

Час по-късно стигнахме до дървена колиба, пред която стояха навъсени помаци. Скоро дойдохме

до други колиби, а пред вратите стояха хора, които любопитно ни гледаха, особено Госпожата.

Ако се случеха българи, те ни поздравяваха и ни молеха да влезем и да им позволим да ни

нахранят. В единадесет часа стигнахме до лагера на Спас Харизанов, където бяхме спрели на път

за Македония, и не можахме да откажем на искрената му покана. Като начало ни предостави

потока, който течеше край плета му, да се измием, след това ни нахрани с топло мляко и бял хляб

– истински бял хляб, какъвто не бяхме вкусвали, откакто напуснахме България, и накрая ни

предложи да подремнем, ако искаме, в колибата или на склона зад нея.

Познавайки постоянните обитатели на колибата на Спас Хармзанов, предпочетох затоплената от

слънцето трева на склона и за час, докато спах непробудно забравих за разочарованието, че не

можехме да се настаним удобно в Граница. Струваше ни се, че Лъджене е съвсем наблизо. В

същност то бе само на тридесетина километра от тук. След като поспахме, ние потеглихме. Тъкмо

напуснахме лагера, и група български горски чиновници се появи с тропот. Поздравиха ни

енергично и разпитаха за новините отвъд границата. Като всички български чиновници, те бяха

безкрайно любезни с нас и си затваряха очите за пушките, които носехме. Предполагам, че са ни

оправдавали за себе си с мечките в гората.

Не е нужно да описвам остатъка от дългото, предълго пътуване до Лъджене. То е изпълнено с

познати впечатления. Достатъчно е да се каже, че два часа след като напуснахме лагера на Спас

Харизанов, отново бяхме изтощени. Издръжливостта ни се бе изчерпала и напрежението отново

започна да си казва думата: спомнете си, че почти два дни не бяхме почивали, както се полага. Не

обръщахме внимание на нещата край нас. Просто продължавахме да вървим, тътрейки крака,

защото смътно съзнавахме, че за да стигнем до Лъджене, където щеше да има легла, храна и

сапун, трябваше да вървим.

Прекрасният калейдоскоп на българското шосе отминаваше край нас незабелязан: помаци в ярки

носии, тромави волски каруци, случайни горски пазачи с царския лъв на шапките, групи от

конници, върволици от мулета, търговски кервани, пропити от колорита и от миризмата на Азия.

Те ни подминаваха, а ние не им обръщахме внимание, освен когато на косите погледи на

помаците отговаряхме с подобно зложелателно израженне. Спомням си, че веднъж една стара

циганка, прегъната на две над димящия огън, ми извика. Проходът бе мрачен, по хълмовете се бе

спуснал късен следобед, а катунът се бе установил край пътя. Спомням си тази случка, защото по

някаква необяснииа причина аз се извърнах да я заговоря, но хората, които вървяха с мене, ме

дръпнаха за ръка и измънкаха, че трябва да бързам и че да говориш с цигани не е хубаво.

Към залез Госпожата, Занков и аз се озовахме на върха на един хълм, от който в отстрещния край

на долината, която изглеждаше безкрайна, можехме неясно да съзрем пушека от комините на

Лъджене. Колко щастливи се почувствувахме от тази гледка! Госпожата я боляха краката и тя

свали цървулите, като вървеше из праха по чорапи. Под очите си имаше дълбоки тъмни кръгове и

когато я притиснеха, тя с готовност признаваше, че била "малко изморена". Моят цървул бе

напълно изтъркан.

По-надолу по пътя ни подмина група македонски селяни, които бяха емигрирали в България, за да

търсят работа. Поздравиха ни пътьом и категорично отказаха да повярват, че аз не съм истински

българин. Когато след километър стигнахме до няколко пръснати къщи и видяхме пред нас едно

голямо село, определено помислихме, че то трябваше да е Лъджене. Но на пътя излезе един

стражар, изглеждащ чудесно, в шинел, със сабя и револвер, и ни каза, че било Баня. До Лъджене

имаше още четиридесет и пет минути път. Той обясни присъствието на неколцината жандарми с

това, че обграждали турския квартал, в който както им донесли, се криела банда албански

разбойници.

Забравих да кажа, че бяхме оставили болния четник по пътя, на няколко километра отвъд

планината. Той не можеше да язди повече и тъй като тази част от местността бе охранявана, ние го

изоставихме. Никой от четата не бе в състояние да се грижи за друг. С пристиганете си в Лъджене

изпратихме хора да го приберат.

Всичко в Баня изглеждаше много европейско. На някои места имаше тротоари, магазините имаха

витрин, а стражарите караха човек да се чувствува спокоен.

Същите тези стражари бяха достатъчно любезни да отминат с мълчание пушките, които носехме в

пълно нарушение на законите в Княжеството. Колкото до шосето за Лъджене, то бе право като

"Виа Рома", а "Бродуей" не бе по-гладък от него. Покрай него имаше даже телеграфнн стълбове.

На няколко крачки извън Лъджене срещнахме група жени в европейски дрехи. Те ни

подминаваха, когато една от тях внезапно извика и сграбчи в прегръдките си г-жа Божова. После

смелата малка четничка показа, че все пак тя бе истинска жена, като се постара да прегърне и

трите едновременно, целуваше ги и плачеше неудърживо заедно с тях. Едната бе госпожица

Васильова, която бях срещнал в Лъджене преди. Накрая успяхме да откъснем Госпожата и тя

продължи с нас, обута в скъсани чорапи, триеше сълзите и ни уверяваше, че сигурно я смятахме за

голямо дете.

Завивайки в една задънена улица, ние се натъкнахме на яма и аз почти щях да цопна в нея. В

стената отдясно имаше вход – хотел "Македония". Нашето пътуване бе приключило. Бяхме

извървели цели 90 км от Ковачевица до тук за 42 часа. Казвам 90 км, но трябва да са били

значително повече, тъй като не бяхме вървели по права линия, а постоянното изкачване по

планините, да не говорим за трудната пътека, която беше две трети от разстоянието, утежниха

начинанието.

Бих искал да се спра по-подробно на описанието на чудесния празник, който Георги ханджията бе

подготвил за нас тази нощ. Вечерята бе поднесена в задната стая на хотела, където всички бяхме

насядали около една дълга маса, а останалите гости надничаха през вратата да зърнат четниците,

които се наслаждаваха на това, което в действителност не бе нищо друго освен едно обикновено

ястие. То обаче бе най-доброто, което бяхме яли от месеци.

Следващият ден бе неделя. Толкова дълго бях вървял по четническите пътеки, където не правят

разлика между дните на седмицата, че бях изгубил нишката им. Знаех, че веднъж в седмицата

трябва да е неделя, но аз наистина не можех да си спомня кой ден беше първи. Тъй като в

провинциална България в неделя хората се отдават на религията, преценихме за най-добре да

отложим остатъка от пътуването до София за понеделник. Междувременно използувахме това

отлагане да се изкъпем и да посетим бръснаря – две много необходими предпазни мерки.

Цървулите ми съвсем се бяха изтъркали и аз не бях на себе си от радост, когато намерих грижливо

сложени от Георги в един килер обувките, които бях оставил. Между другото Георги бе много горд

от факта, че бях запомнил името му. Той се хвалеше из града, разказвайки на всеки, който би

слушал, а на мене охотно ми се даваше всичко, което поисквах в неговия хан.

Всеки период от живота има свой край и в понеделник сутринта аз отпътувах от Лъджене с

искрено съжаление. Госпожата, Боб с пердето на окото и един от четниците пътуваха с мене и

една доста голяма част от населението на Лъджене дойде да ни изпратят. Те изпълниха тротоара

пред хотел "Македония", заляха улиците по целия път из града и щом файтонът минеше в тръс

покрай тях, викаха "Да живей" и махаха с кърпички и калпаци. Добри, сърдечни хора на Лъджене!

Те искрено съжаляваха, че заминавах. Едрият, плещест Никола стоеше най-отпред, наричаше ме

"брат" със сълзи на очи и ме молеше да му пиша от Америка. И това бе Никола Куриера,

свирепият и безпощаден детеядец и женоубиец от приказките на помаците!

Но файтонът профуча зад един завой на пътя и Лъджене потъна в небитието, в сивия зимен

хоризонт. През останалата част от пътя се надпреварвахме с друг файтон, който отвеждаше

обратно в София един курсант от последните курсове на Военното училище, а на половината от

дивия проход през планините, който извеждаше в равнината на Марица, настигнахме трети

файтон с един майор от пехотата и старата му майка, също на път за София. В Саранбей, малък

град на железопътната линия, пристигнахме рано следобед, обядвахме леко и след това всички се

качихме на влака за София – експреса "Цариград – Виена", който се движеше с 30 км в час и

спираше на всяка керемида, но вагоните бяха с отделни купета и парно отопление. Само преди

три дни бяхме в Средните векове.

За щастие, когато влакът пристигна, слугата на хотела чакаше на перона в София. Той ме позна.

Как и защо – бе непонятно, тъй като бях облечен в парцаливите останки от моята революционна

униформа и дори в тюрлюгювеча на София изглеждах любопитно, да не кажа характерно.

Придружен от слугата, бях съпроводен до хотела, където ми предложиха топла баня, чисти дрехи

и вечеря, приготвена от френски готвач, което показваше, че постепенно се издигах по скалата на

лукса.

След вечеря се отправих към ресторант "Балкан", за да потърся моите приятели от комитета, но

вече бе късно и си бяха отишли. Носех писма до организацията в София и не можех да си позволя

да ги накарам да чакат. Затова се разходих до кафене "Македония", където отсядаха повечето от

известните войводи, когато биваха в София. Тук имах късмет, тъй като в един ъгъл седеше този

брадат принц на добри приятели – Петър Попарсов, касиер на организацията, другар на

Сандански и лидер на борческото крило.

Попарсов седеше в един уединен ъгъл и пишеше, заобиколен от войводи. Щом влязох, той скочи

и ме прегърна.

– Като не се върнахте след две седмици – каза -той, – реших, че никога няма да се върнете.

Следващите дни бяха изпълнени с ангажименти, но бяха еднообразни. Сред тях изпъква само

една интересна случка.

В последния ден от пребиваването му в София Попарсов ми съобши, че бил помолен от войводите

да ме заведе на вечеря. Войводите оправяли някаква бъркотия помежду си в една изолирана стая

на кафене "Батенберг", където се срещали всяка вечер да обсъждат и да спорят за пътищата и

средствата за продължаване на революцията в бъдеще. В известен смисъл това бе тайно

съвещание, но както всичко, което ставаше в София, то бе известно на полицията.

Попарсов намекна, че има подготвена изненада за мене. Той издържа на всичките ми въпроси,

усмихвайки се мълчаливо, и бях принуден да задоволя любопитството си с предположения. В

шест и половина тръгнахме от кафене "Македония", спирайки за момент на изхода, за да

прочетем последните новини на дъската за вестници. С голям, черен шрифт заглавията

съобщаваха: "Турският комисар докладва за присъствието на Сандаски в София. Отправена молба

за арестуване" – Попарсов се усмихна.

В кафене "Батенберг" бяхме преведени през плетеница от маси до една стълба в стената на

дъното. Тя се виеше около оста си, а краят й неочаквано ни отведе в дълга ниска стая над

кафенето, от което долиташе звънът на чашите, музиката от оркестъра и гласове, пречистени и

смекчени от разстоянието и завесите, които ни обграждаха. Една маса се бе разпростряла по

средата и всеки стол около нея бе зает. Мъжете, които седяха, бяха високи, подвижни, обрасли до

очите с брада, обикновено остра като бодли, с проницателни погледи, което се дължеше на

прекарания на открито живот, където способността да виждаш означаваше всичко. На

председателското място седеше най-живописният мъж от цялата компания.

Той не бе много висок, по широките рамене и добре сложената фигура го правеха да изглежда

изключително могъщ. Косата, както и рошавата му брада имаха червеникав оттенък, а в очите му

имаше особена неспокойна светлина, която на моменти придаваше на лицето му цинично

изражение. Макар че същите тези очи можеха да блеснат доброжелателно и човек не можеше да

обърка искреното приятелство в сърдечното му ръкостискане.

– Сандански – каза Попарсов, като ме представяше.

Яне Сандански се изправи учтиво и стоя така, докато седнах. Значи този е Сандански, казах си аз.

Знаменитият Сандански, похитителят на мис Стоун, за чиято глава две правителства даваха

награда, който имаше повече врагове и повече предани приятели от всеки друг на Балканите. В

същата тази минута Сандански бе вън от закона в България и бе обявен за такъв след случая с мис

Стоун. Бях чувал много за него, и добри, и лоши неща, които допринасяха за полуобожествяването

му. Аз лично винаги съм смятал, че Сандански е повече за жалене, отколкото за обвиняване.

Несъмнено той бе изцяло боготворен от бедните български селяни.

През няколкото часа, в които имах възможността да го наблюдавам, той ми направи

изключително добро впечатление. Беше учтив, приказлив и настроен приятелски. Макар че в него

постоянно присъствуваше този странен, неспокоен поглед, който ако го уловиш ненадейно,

изглеждаше почти безумен. Не можех да го разгадая, а и до ден-днешен не съм го проумял. Но

той присъствуваше. Караше те да се чувствуваш неспокойно, сякаш си погледнал в нещо

тайнствено, за което знаеш, че нямаш право да видиш. Понякога си мислех, че може би този

поглед е ключът към Сандански, към всички кървави дела, които му приписваха враговете; може

би той бе причината за убийството на Сарафов и Гарванов, месец по-късно. Често съм се питал за

това.

В десет часа Попарсов и аз си тръгнахме, Стъпвахме предпазливо из мрежа от тесни улички и като

излязохме на улица "Търговска", се упътихме към Дворцовия площад. София не е шумен град, но

тази нощ бе необичайно спокойно. Това бе учудващо и ние коментирахме този факт. Имаше също

и изключително много стражари. На ъгъла на улица "Мария Луиза" един от тях грубо ни покани да

побързаме. Моят другар бе почти склонен да се върнем, но аз го разубедих,

– Нещо се мъти – твърдеше той. – Сигурен съм, че се готви заговор.

Минахме покрай стените на двореца и будката на часовите и стигнахме до хотела, но аз се

разходих с моя приятел още малко в посока към Министерството на войната, готвейки се да му

кажа "лека нощ". Изведнъж в тишината на нощта чухме дрънкане на оръжие и тропот от

маршируващи мъже по улицата встрани от Министерство на войната. Човек никога не знае какво

може да стане в София, затова най-добре е да бъде по принцип предпазлив. И така ние бързо

свихме в тъмното преддверие на кафене "България". Тропотът и дрънкането наближаваха, един

офицер измърмори някаква заповед, други я повториха и колоната на Царската гвардия се понесе

зад ъгъла. Сабите звънтяха мелодично, а карабините манлихер, които бяха наклоненн през рамо

под ъгъл, уловиха лъчите на електрическата лампа на ъгъла в разноцветна дъга от искряща

светлина.

Колоната изчезна безшумно, ако не се смяташе звънът на сабите и тропотът на стотици ботуши в

сенките под стените на двореца, за да се появи отново на площада от другата страна. В нощта

ритмично се нижеше гора от дълги орлови пера. Спогледахме се едновременно. Какво ставаше?

От улиците вляво и отдясно долитаха други звуци от маршируващи мъже. Опитахме се да си

изясним, като несмело дебнехме в сянката на Градската градина. Отдясно пехотата се

придвижваше към старите квартали на града, а жандармерийска част извършваше подобна

маневра през една пресечка вляво.

Сега бе безполезно да се опитваме да направим каквото и да било. Действията на военните,

каквато и да бе целта им, бяха набрали доста инерция, за да бъдат спрени от двама мъже, които

даже не знаеха в каква посока да насочат усилията си. Затова направихме най-умното при тези

обстоятелства – отидохме да спим. Но не спах, а се събудих нечувано рано на следващата сутрин и

поисках да узная нещо от портиера. Не стана нужда да го увещавам.

- Такова събитие! – разпени се той на своя австро-английски, примесен с малко френски. – Такова

събитие! Добре, че господинът не беше снощи със своите приятели революционери. Сандански

бил в града и полицията и войниците се готвели да го ар-рр-рестуват. (Карл изговаряше "р"-то

ужасно треперливо), но той не може да бъде победен. Казват, че убил седмина и избягал.

Страшен човек, господине, страшен човек. Истински разбойник, господине. Не се знае колко

убийства има на съвестта си. Казват, господине, че - на това място Карл стана по-доверителен и

гласът му се сниши до шепот – че е луд за кръв. Толкова много кръв е пролял, че жадува за нея, не

може да живее без нея. Говорят, че не можел да спи и че злият дух никога не го напускал. Той има

лошо око, господине. Ух, стр-рррашен човек!

Разказът на Карл ми се струваше преувеличен. Един приятел, когото накарах да ми преведе

сутрешните вестници, ми разказа истинската история на нападението. С част от нея той бе успял

да се сдоби чрез публикуваното описание, а с друга чрез мълвата из града, която основателно не

бе отпечатана.

Изглежда турски шпионин бе разкрил присъствието на Сандански в София и тази информация

заедно с неоспорими улики бе депозирана пред българските власти, призовавайки ги да арестуват

разбойника за чието залавяне българското правителство бе обявило награда. Но българското

правителство ни най-малко не искаше да арестува Сандански. Той бе твърде голяма личност, за да

бъде заловен, а освен това задържането му щеще да разстрои революционната дейност, което би

било в полза на Турция. Но нямало как да увъртат депозираната от турския представител

информация.

Според хитростта, която измислили умните българи, следвало да се претърсва къща по къща,

както обикновено, но жертвата трябвало да бъде предупредена предварително. Кварталът, в

който се криел Сандански, бил обграден, но преди да се затвори кордонът, един стражар влязъл и

го предизвестил да напусне. После българското правителство скръстило примирено ръце и

казало: "Знаете ли, с нищо не можем да помогнем, след като ни надхитри. Не можем, наистина не

можем. Не бива да очаквате от нас нещо, което не ни е по силите. Претърсихме старателно, но той

се измъкна и ни измами подло. И това е всичко." Без съмнение, българите ииаха преимущество в

тази особена игра.

Сандански избяга, за да подготви убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов, двама от

членовете на Комитета на тримата, които се отнасяха неприязнено към неговите планове. Той не

ги уби собственоръно, но безспорно, че човекът, който ги уби, Никола Паница, в същност бе негов

помощник. В София аз познавах Паница и никога не съм очаквал от него да падне толкова ниско.

Той избяга в Македония, заедно със своя ръководител, и вярвам, че днес живее в района на

Драма, на който той бе войвода.

Малко история и няколко възможности

"Зверствата в България" през 1876 г. привлякоха вниманието на Европа върху Балканите. И преди

бе имало масови убийства и грабежи в султанските провннции, но ужасното клане в село Батак,

недалеч от град Татар Пазарджик, бе върхът на всичко. Това се повече, отколкото светът можеше

да понесе. И след няколко месеца полковете на руския цар се изсипаха като порой през Прут и

грохотът на оръдията разбуди ехото в родопските проходи.

След една от най-героичните защити в историята падна Плевен. Нищо не можеше да удържи

победоносните руснаци. Те превзеха Одрин и пътят към Цариград бе отворен за тях. Батальоните

им заеха позиции край Босфора. Изглежда нямаше сила, която да попречи на "Колоса на север" да

погълне Европейска Турция. Тогава се намеси Англия.

Днес е трудно да си представим разпаленото негодувание и неспокойния страх, с който

англичаните следяха непрекъснатите победи на Русия. Англичаните виждаха Цариград превърнат

в руски аванпост, Средиземно море в руско езеро, а пътя за Индия – застрашен. По върховете на

нацията господствуваше силна, войствено настроена партия, водена от Дизраели. Английските

военни кораби получиха заповед да премиъат Дарданелите, а на Русия бе официално съобщено,

че трябва да бъде готова да ограничи своите искания. За кратко време световният мир висеше на

косъм.

Накрая Русия отстъпи. Санстефанският договор, чиито условия бяха продиктувани от руската мощ,

стояща пред вратите на Османската империя, бе отменен и Бисмарк свика Берлинския конгрес, за

да преразгледа изцяло балканския въпрос. Неговата ясна цел, към която се стремяха и Дизраели,

и британската обшественост, бе да спре руското настъпление към Средиземноморието. Той има и

някои второстепенни последствия. Едно от тях беше създаването на полунезависима България,

която с годините растеше и увеличаваше мощта си, докато сега не отхвърли окончателно

върховенството на султана и не тръгна по самостоятелен път.

Разбира се, Санстефанският договор също създаде България, дори създаде една много по-голяма

България, отколкото би разрешил Дизраели, който виждаше в тази страна само един буфер за

Русия, едно стъпало, което ще улесни едно второ настъпление срещу Цариград. Съзнавайки, че не

може да иска прекалено от Русия, Дизраели не настоя за пълното унищожаване на временно

създадената държава, а само я обезвреди, както си мислеше, намалявайки нейната територия до

размерите на едно малко княжество, което никога не би представлявало някаква сила.

Това беше една от малкото грешки на "Великия евреин". Ако можеше само да погледне напред и

да види неспокойния националистически дух на България, как се мъчи да се освободи от оковите

на тежкия договор, не би се тревожил толкова много за възможната й съдба. "България на

българите" – той не си представяше такава страна, макар че бе предвидил пълното поражение,

нанесено на царските войски от един друг млад, но с древна история народ край бреговете на

Жълто море.

Берлинският договор даде на българите от България толкова демократични свободи, колкото

притежаваше всяка друга европейска нация *33+. Бяха осигурени образованието, прогресът и

постепенното изграждане на националната култура. Но какво получиха техните братя от другата

страна на Родопите – двата милиона и половина от Македония, какво получи третото разклонение

от дървото на нацията в Източна Румелия? На втората половина на този въпрос бе даден отговор

през 1885 г., когато Източна Румелия въстана срещу султана, присъедини се към България и стана

нейна неделима част. Русия не одобри тези действия и оттегли поддръжката си, но Турция отказа

да воюва, а когато се намсси Сърбия, тя бе натупана здравата за усърдието си.

Но какво стана с македонските българи? Какво извършиха те? Как се развиха през този четвърт

век, в който техните събратя се превръщаха в една поне умерена сила сред европейските народи?

Как усъвършенствуваха познанията си? Направиха ли необходимото за подобрението на света

като цяло? Написаха ли книги, които си струва да бъдат прочетени? Дали извършиха нещо от

нещата, които един просветен народ счита за чест да направи?

Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен. Те не направиха нищо, защото нямаха

възможност. Докато България напредваше крачка по крачка, Македония бе умствено

недоразвита, макар че от време на време я разтръсваше смътен копнеж за свобода. Преди

петнадесет години този копнеж за свобода и освобождение от потисничеството се материализира

за пръв път. Казах петнадесет години, но не е лесно да се определи точната дата. Във всеки случай

преди около петнадесет години малка група македонски изгнаници, включваща двамата

Татарчеви и някои други, от които днес малко оцеляха, създадоха Македонския революционен

комитет. Пет години те не предприеха нищо, но в 1898 г. или някъде там, те прибягнаха до

активни действия или, по-точно казано, до въоръжена съпротива *34+.

Това бе действително начало на македонската революция, която в течение на десет години се

водеше из значителна част от Европейска Турция. Много скоро гърците и сърбите започнаха да се

безпокоят от напредъка на българската борба. Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че те бяха

толкова обезпокоени, колкото и турците. В тази борба те виждаха заговор на българското

правителство, целящо да предизвика насилственото изгонване на турците и присъединяването на

Македония. Гърци и сърби такава идея за съдбата на Македония приемаха твърде болзезнено,

тъй като идвете страни имат аспирации спрямо нея.

Тихо, без да се стараят особено да привличат вниманието, гръцки и сръбски чети започнаха да

проникват през македонската граница. Откъдето и да минеха, те оставяха кървава диря и разруха

след себе си. Тези, които убиваха, рядко бяха турци, а къщите, които палеха рядко биваха

мохамедански. Не. Те преследваха българите. Войната, която дотогава се водеше между две

страни, бе изместена, от четиристранно сражение.

През по-голямата част от времето трите страни се нахвърляха срещу тази, която се биеше сама –

българите. Понякога, за разнообразие на обстановката, гърци и сърби се биеха помежду си.

Турците, които усещаха, че съдбата бе раздала картите в тяхна полза, седяха настрана и гледаха

как са се вкопчили християните. Това наистина бе добра гледка – три християнски народа,

потиснати и унижени, които се дърпат за дрехите на мъртвеца. Това не е много привлекателно

сравнение, но то изразява точно техния начин на мислене.

От Егейско море до българската граница Македония се превърна в бушуваща пещ на борба, в

която към човешкия живот се отнасяха като към нещо твърде нищожно, за да се съобразяват с

него. През 1903 г. българите направиха най-голямото усилие. По българската страна на границата

бяха струпани чети, а македонските селяни бяха готови да въстанат. Но в последния момент нещо

се обърка. Няколко хиляди души бяха хвърленн в боя и бяха прехвърлени набързо подкрепления

през няколко места по границата, но турците лесно разбиваха четниците, когато те се опитваха да

водят по-големи бойни действия. Българите не се оказаха достатъчно, за да се противопоставят на

хилядите аскери, които бяха набързо прехвърлени от всички краища на Турската империя.

След 1903 г. борбата залиня, избухвайки в различни области през неравии промеждутъци от

време, разнообразявана, както вече казах, от ожесточената борба между съперничащите си

народи. Убеден съм, че през последните една-две години гръцките и сръбските пропагандатори

значително са разширили своето влияние. Гърците са най-богатите от балканските народи и

гръцките търговци не се колебаят да изсипят златото си за Македония, защото в нейното

завладяване те виждат добра възможност да укрепят търговията си. Сърбия е бедна в сравнение с

Гърция, но сръбското правителство харчи големи суми, за да спечели населението за своята кауза

и за изпращането на въоръжени чети из Северозападна Македония.

За щастие, през лятото на 1908 т. реакционната групировка в Турция бе свалена от младотурците и

бе установено конституционно правителство. Тази нова промяна в обстановката даде възможност

на македонците да си поемат дъх – един кратък отдих, който има изгледи да продължи за

известно време в бъдеще. Но никой, който познава тази страна отблизо, не вярва, че той ще

продължи безкрайно.

Може би само неколцина знаят какво точно искат *35+. Те могат приблизително да изложат

стремежите си, но винаги са били толкова далеч от осъществяването им, че не мислят много за

бъдещето. Те имаха настоящето, което ги покриваше като огромна червена плащеница от

безпокойство. Те трябваше да мислят за живота си, за живота на своите семейства и приятели.

Собствеността никога не бе защитена, събирането на данъците непременно означаваше насилие и

рушвети. Бедните хора! Те не знаеха по кой път да поемат. Тормозени, угнетени, лишени от

световната милост, обиждани заради религията си, те се вдигнаха на борба. Те се нахвърлиха

срешу потисниците и им показаха зъбите си.

Колко жалко бе, че от искрата на националния стремеж не можа да се разгори пламъкът на

патриотизма, издигайки се високо над национални и религиозни различия. Ако това бе станало,

човек би могъл да си представи една Македония най-накрая свободна и независима, суверенна и

автономна държава. Но както стоят нещата, страхувам се, че това никога няма да стане.

Все пак няма изгледи Македония да остане за дълго част от Турската империя. Рано или късно

ударът ще бъде нанесен и тя ще бъде отделена. Но кака? Ако малките балкански държави поне

веднъж не прекратят дребните си спорове, нищожните си кавги и завист и не обединят силите си,

малко съмнително е, че ще могат да постигнат желаната цел. Но това е една въздушна кула, която

даже в мечтите изглежда неосъществима.

"Изтокът е изток и Западът е запад и никога не ще се съберат" – казва Киплинг. В "Книга на

нещата" е записано също, не няма двама души на Балканите от различни националности, които да

живеят в мир и съгласие.

Ако погледнем безпристрастно, най-вероятният наследник на Македония е Българня, отчасти

защото болшинството от населението е българско и от друга стрна, защото България е най-силната

от балканските държави. Когато пред Европа изникне въпросът за правото на Македония, мисля,

че делото ще спечели най-силният ищец. Обикновеният българин така е свикнал с тази мисъл, че

всеки офицер от армията знае малко турски, а към всеки батальон има прикрепени лица, които

познават терена отвъд границата и стратегическото разположение на местността.

Бях въведен в една малка стая във Военното министерство в София, където на стената висеше

карта на Македония, на която бяха обозначени всяка височини, всяко дере, пътека и село и бе

отрупана от малки знаменца, забодени върху нея и показващи местонахождението на турските

войскови подразделения. Тези знаменца се меняха всеки ден, почти всеки час. При първо

поискване, двамата офицери от тази стая можеха да докладват на началника си

местопребиваването на всяка отделна група от аскери.

Човек открива, че войнственото чувство е широко разпространено сред всички класи на

българското общество. Хората нямат търпение Македония да бъде присъсдинена. Те не са

благосклонни към идеята да се допълни групата от балканските държави, които в известен смисъл

са безобидни, с още една. "Защо да не изградим една държава, която наистина ще бъде държава?

– казват те. – Защо да не създадем една България, която може да претендира и да заеме място

сред най-първите народи? Въпреки това, тези хора нямат силно желание да заграбят цяла

Македония. Те искат да бъдат справедливи към своите съперници. Според тях, на Гърция трябва

да се даде територията на север от сегашната й граница до известно разстояние от Солун до

Битоля. Мисля, че не ще срещнете българин, който би се съгласил да отстъпи тези два града на

друг претендент. На Сърбия биха дали Новопазарския санджак и областта, известна като Стара

Сърбия. Останалото, отбелязват българите самодоволно, трябва да се даде на България *36+.

Доколкото това е справедливо, човек трябва да прецени според разбиранията си. Дали когато й се

предостави правото на коитрол над Македония България ще изпълни предишните си неясни

полуобещания, е също под.въпрос. Разбира се, Гърция и Сърбия отказват да повярват в такива

уверения. Но най-жалкото е, че трите страни не са способни да се обединят. Ако можеха... Но да

говорим вероятности е безполезно.

Страничният посетител на Балканите, който се опитва да погледне непредубедено на нещата, не

може да не се почувствува повлиян от позицията на България. Претенциите на България спрямо

Македония са основани главно на въпроса за населението. "Дайте ни българите – е искането на

София. – Нека гърците си вземат гърците, а сърбите да си вземат сърбите."

Това всичко е много добре, но как ще се реши точно кои са сърби, гърци или българи? Когато в

тази глава говорих за широки географски граници, не се съмнявах, че едно строго разделение на

земята на този принцип би донесло нови страдания за хиляди селяни. На всяка крачка човек е

изненадан от безнадежното преплитане на националностите. Тъй като в българската част живеят

гърци, и българи в гръцката област, а двете националности са разпръснати из Стара Сърбия.

Един български политик с по-широки възгледи, отколкото повечето от съотечествениците му, ми

каза, че смятал за най-добро решение на македонския въпрос установяването на временно

управление на Великите сили, докато македонците достатъчно се образоват, за да се управляват

сами. Тази идея е привлекателна, но може и да бъде критикувана за това, че просто ще доведе до

увеличаване с още една невръстна държава на вече претъпканата детска стая на Балканите.

Всеки план относно бъдещето на Македония, който е бил предоставен за обсъждане, може да

бъде засипан с възражения. Няма такъв, който би получил одобрението на всички заинтересовани

народи. Но може да се предложи един план, с който да се съгласи болшинството от населението

на самата Македония, и изглежда, когато всичко е опитано, може би това е най-доброто, което

следва да се направи. Невъзможно е да се предсказва. Трябва да изчакаме бъдещето да покаже.

Лично аз съм доста настроен в полза на българите. Те са мил народ и когато искат да се сдобият с

нещо, съсредоточават усилията си и го сграбчват с упоритост, присъща на англо-саксонците.

Разбира се те не са съвършени и имат своите недостатъци, както другите народи. В своите

политически нрави, признавам със съжаление, че са склонни да подражават на Америка. Въпреки

това те по своему са честни и трудолюбиви, смели, гостоприемни и безкористни.

Любопитно е да се отбележи развитието на социализма в България и Македония. Веднага щом

изучи основите на съвременното образование, младото поколение обикновено стават пламенни

социалисти. Като повечето страдащи народи, те са привлечени от евангелието на всеобщото

братство. Мислят, че ако то се осъществи сред тях, ще бъде универсален лек за всяка болест, от

която страдат.

Несъмнено, социализмът е имал своето място в развитието на българите, но не може да не се

отбележи със съжаление съпътствуващият го зловещо определен стремеж към агностицизъм.

Едва ли е разумно една нация, която й предстоят години на труд, преди да заеме солидно

положение, да бъде отнесена далеч от пристана на религията. Но тъй като това може да се стори

твърде песимистично, трябва да се каже, че огромното болшинство българи са обикновени,

ревностни християни, които не се съмняват в своята набожност.

Какво ще излезе от българите? Как ще изковат съдбините си? Това са двата жизнено важни

въпроса, с които народът се сблъсква днес. Човек не може да не е убеден, че тъй като те са във

висша степен войствен народ, всеки напредък, който постигнат, ще бъде спечелен със силата на

оръжието. До този момент те станаха най-здравата сила в Югоизточна Европа, която се смята, че

може да бие тромавата Турска империя, и знаят, че изпревариха съседите си. Своя кратък живот

като нация те прекараха, наблюдавайки тенденциите в международната политика и изчаквайки

удобен случай да нанесат изненадващи удари за слава на българския народ. Можете да бъдете

сигурни, че когато се появи следващата възможност, няма да я изпуснат.

Българите са опитни в превратите. Вече имат в актива си присъединяването на Източна Румелия,

скъсването с Русия, поражението на Сърбия, да не говорим за извземането на Източната

железница и обявяването на независимостта, както и много други по-незначителни действия.

Каквото и да се случи, те ще бъдат подготвени. Междувременно ще продължат да укрепват

армията си, използувайки най-добре ограничените си финансови възможности, така че винаги да

могат да размахат в лицето на Турция тази неприкрита закана. "Ние сме малка държава, ние сме

всичко четири милиона души, но имаме 400 хиляди войници, които можем да използуваме,

когато се наложи."

Бележки

33. Не Берлинският договор дава на българите свободите, които притежават другите европейски народи

тогава. С този договор се разпокъсва освободената със силата на руското оръжие българска държава и се

създават спънки в развитието на българския народ като цяло. Търновската конституция, която осигурява

посочените свободи, е изработена от Временното руско управление и приета от Учредителното народно

събрание, заседавало през февруари – април 1879 г. в Търново.

34. Става дума за началото на организираната революционна борба на българите в Македония и Одринско.

Първият револоционен комитет е основан на 23 октомври 1893 г. в Солун. Негови основатели са Дамян

Груев от с. Смилево, Битолско, д-р- Христо Татарчев от Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов

от с. Богомила, Велешко, Андон Димитров от с. Айватово, Солунско, и Христо Батанджиев от Гумендже. За

председател е избран д-р Хр. Татарчев, а за секретар-касиер – Д. Груев. Вторият Татарчев, който се посочва

тук, е споменатият в началото на книгата д-р Божидар Татарчев, също от Ресен, братовчед на на д-р Хр.

Татарчев. Той не участвува в основаването на ВМОРО.

В края на 1897 г. става първото сериозно разкритие в мрежата на революционната организация, т. нар,

Винишка афера, при която е заловено оръжие и са арестувани, бити и изтезавани много организационни

дейци и невинни селяни. Част от ръководителите са осъдени и изпратени на заточение След Винишката

афера се пристъпва към създаване на първите постоянни нелегални чети, с които се поставя началото на

четническия институт на ВМОРО.

35. Целта на организираното революционно движение е ясно определена – извоюване на пълна

политическа автономия за Македония и Одринско. Така тя е записана в уставите на революционната

организация, така фигурира и в документите на легалната македно-одринска организация в България. В

тълкуването на подробностите във връзка с автономията обаче – начина и средствата за постигането й,

нейния смисъл и пр., съществуват определени различия. Това е нричината за борбите между вътрешните

дейци и привържениците на Върховния комитет до 1903 г., както и между теченията след въстанието. Това е

намерило отражение и в следващите по-надолу разсъждения на автора на книгата.

36. Авторът няма ясна представа за обхвата на Македония. Той има пред вид по-широки граници. В

действителност земите на юг от Солунски и Битолски валает, както и на север от Шар планина, т. нар. Стара

Сърбия не влизат в понятието Македония.

Това се отнася и за земите на запад, населени с албанци. Границите на Македония са точно определени в

проекта за реформи, изработен през 1896 г., който става основа на политическите искания на

революционната организация.

Ст. н. с. Константин Пандев