Растение с мнение

(eсе, писано по "Цариградско шосе")

Срещнах го на оживен столичен булевард. Най-оживения. Рано сутринта го мернах в гръб от прозореца на нервно движещия се автобус. Слънчоглед – самотен екземпляр, навирил снага в набързо насипаната преди месеци постна почва между двете пътни платна. Искрено му се зарадвах. Своенравно и наперено присъствие на непокорното естество всред опакованите в луксозно стъкло новосглобени бетонови чудовища.

Посред обедната жега извървях няколкостотин метра пеша по крайчеца на нажежения асфалт и под свистящия кикот на прелитащи возила с надежда, че слънчогледът е все още там – пред обримченото с пъстроцветни реклами туловище на поредния търговски център. Стоеше си непокътнат и неотегчен. Склонил покорно коронована си глава срещу прежурящото юлско слънце, самовлюбеният своенравник не пропускаше да развее широкополата си зеленина след всеки автомобил, пресичащ бързешком късата му сянка.

Поогледах го полюбовно. Регистрирах неуместното му присъствие в няколко неугледни снимки. Взрях се по-издълбоко в околослънчогледовото пространство и за пръв път провидях ред подминавани от съзнанието ми детайли в пейзажа, който прекосявам почти ежедневно. Разномерните и разноцветни бетонно-жилищни и алуминиево-офисни кутии се наместиха някак по-меко в моите неутешимо дисиденстващи урбанистични визии. Извънградският натрапник ми отвори очите за градската хубост. Но провокира и завистта ми – заради облеченото си в градинска премяна непокорство и за кротката си крайбулевардна несвоевременност.

П(р)огледнах и в себе си през жълто-черното око на слънчогледа.

Вера Бонева

София, 24-25 юли 2010