НАУЧНО - XУДОЖЕСТВЕНО СПИСАНИЕ ЗА ПИОНЕРИТЕ СЪДЪРЖАНИЕ

Д . П Е Е В

На черната планета 1

М. И С А Е В А

Там, където се печата -«Космос» 7

* Сърцето 9

с. д и к о в с к иКомендантът на «Птичия

остров» 10

п р о ф. д-р А Ю. Т О Т Е В

Сахара 16

Б. Ж И Т К О В

Мангуста 23

* Орач с висше образование 26

АЛ. Д Ъ Р В О Д Е Л С К И

Състезава се «.малкатаавиация». 27

Д . А Л Е К С А Н Д Р О В

Пътешествие в Микромира 29А. Б 0 Н О В

Нашата звезда Слънцето 32П . С И М О В

Миклухо-Маклай 34' Направи сам 38* Астрономически календар 40* Природен календар 41* Любопитни факти 42* Забавна страница 44* Шахмат 46* Спорт 47

* Хумор 48

Корица — рисунки на АнтонКръстев, ученик от V1кл.—София.

Гръб на корицата — микрофо-тография на лекарството «прон-тозил».

Начернатапланета

— Не е ли чудно, Уле! Изминаха само шест месеца, откактосме тук, а вече свикнахме с опасностите, с тъмнината, дорисъс самотата. Доскоро излизахме по двама, озъртахме се навсяка крачка. А я виж сега — обхождането на плантациите сепревърна в приятна разходка, в търсено разнообразие.

Уле не отвърна, не се помръдна. Но това не попречи на дру-гаря му да продължи.

— Околният мрак сякаш се процежда в бункера ни. И ниевсе повече и повече свикваме с него. Без дори да го съзнаваме,намаляваме силата на лампите. Сега очите ни се задоволяват спо-малко светлина.

— С всичко ще свикна, но с безкрайните ти философствува-ния надали — едва не отвърна Уле. Той слушаше брътвежана другаря си и мислеше. Сам бе забелязал всичко, за коетоговореше сега Асен. Но не му се приказваше. Много отрано за-почнаха да философствуват. Ако продължаваха така, каквоще правят след година, след две, след пет... след десет години...

— Летят ято грили — промърмори неохотно Уле. — Насочватсе към Игор.

— Е, та какво?— Нищо, съобщавам ти.Асен затвори вратата към дежурната.Щом пак не иска да разговаря — много му здраве. Този

мрачен, неразговорчив Уле. Защо избраха него? Защо не ос-тавиха веселия, находчив Ришар? Или — Лао. Той поне бевинаги внимателен. Прав ли бе началникът на звездолета Ка-менски? — «За тази задача най-подходящи са хора със силна,уравновесена, бавна психика, хора като Уле Нордсен.» Игор

скоро ще се завърне. С негоще си поприказва. А Уле, некада стърчи сам целия ден предтаблото. И той ще омекне, щезапочне «да философствува».

Тежка съдба си бяха избралитези трима космонавти. — Даостанат сами на планетатакрай далечната Черна звезда,да останат тук за цели десетгодини. Защото пет години

НАУЧНОФАНТАСТИЧЕНРАЗКАЗ ОТДИМИТЪРПЕЕВ

РИСУНКИ

ИВАН

КИРКОВ

бяха нужни на звездолета да се завърне в преде-лите на Слънчевата система. Още толкова щяхада изминат, докато втората експедиция преодолее чу-довищното разстояние от една светлинна година. Ипрез всичкото това време те тримата трябваше дапросъществуват сами, всред чуждия враждебен святна Черната планета. Да, двадесет години бяха пожерт-вували те от своя живот, за да може човечеството даовладее по скоро една нова планета.

— Леене! — гласът на Уле бе, както винаги, без-страстен и спокоен. —Връзката с Игор се пре-късна.

Асен скочи и се втур-на към таблото. Зеле-ното око на приемника беугаснало. Сивият металсега изглеждаше мъртъв.

- Как стана това?- Отведнъж, неочаквано. Без да предупреди.- Повикай го на резервната вълна.- Вече го търсих. Не се обажда.- А танкетката?- И тя мълчи.

Вцепенени от неочаквания удар, двамата се замисли-ха. Секундите летяха, другарят им беше застрашен,може би загиваше, а те не предприемаха нищо за спася-ването му.

— Уле, аз ще отида. Не, не възразявай. Ти трябвада останеш тук. Не бива да напускаме и двамата бун-кера. Пък и. . . ти си дежурен.

Да, той трябваше да отиде сам. Те наистина не можехада оставят бункера без човек.

Минута, докато облече скафандъра, тридесет секун-ди в пропускателната камера, още толкова, за да под-готви голямата бронирана кола. . . Времето течешенеудържимо.

Асен включи автоматичното самоуправление, на-строи го по лъча, с който Уле му сочеше посоката, инатисна клавиша «Пълен напред». Всъдеходът сепонесе безшумно към мястото, където бе Игор. Товабе една съвършена машина, която можеше несамо да се движи из най-непроходимите блата и треса-вища, да лети и да плава, но дори и да се гмурка подводата. В нея човек се чувствуваше сигурен: мощните йоръжия бяха готови да унищожат всеки срещнат враг,разполагаше с многобройни уреди за близко и далечнонаблюдение, включително и в пълна тъмнина, можешесама да избира пътя си и да достигне всяко място напланетата.

Синкавият фар, издигнат високо над бункера, оза-ряваше в призрачно сияние околната растителност.Скоро светлината му избледня и всичко потъна в гъстата

вечна, непрогледна тъмнина. Загледан в екраните,Асен следеше пътя и размишляваше.

Какво се бе случило с Игор? Те не успяха дори дапоговорят за това с Уле. Проста повреда на предавате-ля? Не, това бе изключено. Досега не се бе случвало.Пък и — не могат да се повредят едновременно дватапредавателя на скафандъра и двата на малката кибер-нетична разузнавателна танкетка. Странно, че и тя неотговаряше. Значи, причината е обща, може би се криев мястото, където се намираха.

Да, Игор пак бе минал по нов път. Въпреки възраже-нията им, въпреки предпазливостта, той обхождашевсе нови и нови места, никога не повтаряше пътя си. —Както сме се скрили в черупката си, ако и при ред-ките ни излизания не обикаляме, как ще опознаемоколността, планетата? — Ето ти сега «опознаванена околността»! И все пак — какво се бе случило с:

Игор? Внезапно нападение на свирепите летящи гу-щери — грилите? Невероятно. И после — какво зна-чи внезапно. Дори и човекът да е бил невнимателен,автоматите нямаше да ги пропуснат. А дойдеха ли по-

близо от тридесет метра, те по програма ги унищожа-ваха. Същото важеше и за страшните зъбати земно-водни — парките. Не, тукашните животни не можеханищо да им сторят. Тогава?. . .

Не криеше ли Черната планета някоя неподозиранатайна? Щом тук имаше развити животни, защо да недопуснем, че я обитават и разумни същества? Ракетата,която изпратиха да изследва планетата, бе извършиластотина обиколки, преди да се спусне на повърхността.Но нима бе възможно всичко да се види, открие -при непрогледен мрак, на планета, голяма почти кол-кото Земята.

Асен погледна таблото с бордовите уреди. Бяха изми-нали пет минути, една трета от пътя. Но не можешеда увеличи скоростта. Той запали външното осветление.Мощните прожектори залепиха за миг очите му,Всъдеходът се носеше като бесен, пореше рядката тиняи изхвърляше встрани високи вълни кал. Побърза даугаси осветлението.

Сега мракът стана още по-гъст, изправен отвсякъдекато непроницаема стена. Какво ли се крие там? Ще сесправи ли той с непознатата опасност? Не го ли очакваучастта на Игор? Ако не успее, Уле ще остане сам! Самна Черната планета, на билион километри далеч от Зе-мята. Вторият звездолет ще дойде най рано след десетгодини. Ако дойде, разбира се. А дотогава? Дотогава -сам!

Не, това не бива да се случи. Уле не бива да останесам. Игор трябва да бъде спасен.

По-бързо, по-бързо! Той е длъжен да успее. Дано самоне закъснее.

Тишината, изкуствената тишина, създадена от звуко-непроницаемите стени на всъдехода, започна да го гне-ти. Той включи външните микрофони и кабината сеизпълни с ръмжене, писъци, неприятни стържения.Животът наоколо кипеше, противният живот на чуж-дата планета. Вълна на озлобление се надигна в гър-дите му. Бързо изключи микрофоните. Някоя от тезиотвратителни твари може би е отнела живота на дру-гаря му.

Още първата група, доста преди да организиратпостоянна станция на планетата, откри, че тя е насе-лена. Биолозите установиха, че тукашните животни,макар и да са съвсем слепи, притежават специаленорган, особено чувствителен към топлинните, инфра-червени лъчи. Впрочем, това бе съвсем естествено.Така, както животът на Земята е чувствителен къмсветлината, към онази част от слънчевите лъчения,която е най-изобилна на земната повърхност, така итукашните животни и растения са се приспособили къмлъченията на черното си слънце. Защото звездата,около която кръжеше Черната планета, не излъчвашесветлина, а само инфрачервени, топлинни лъчи. неви-дими за човешкото око.

Условия за живот съществуваха само на най-близ-ката до Черната звезда планета. И тя, както най-близ-ката до Слънцето планета — Меркурий, — бе вечнообърната с едната си страна към своята звездаогромното, невидимо с просто око черно слънце. Но тяимаше обширна газова обвивка от азот и много, пре-калено много въглероден двуокис. Кислородът бе не-достатъчен и затова космонавтите решиха да започ-нат веднага, без да губят време, обработването на атмо-сферата. Разчистиха подходящи места и посадихаземни растения, кръстоски с дълбокоморска флора,пригодени да се развиват без светлина. Те поглъщахажадно въглеродния двуокис и отделяха чист кислород.Процесът по облагородяването на въздуха щеше дапродължи много столетия. Ако не намереха нови, по-бързи начини за пречистването му — дори хилядолетия.Но това не смущаваше космонавтите. Те решиха дасъкратят този срок засега поне с десет години. С десеттегодини, нужни, за да се завърне звездолетът на Земятаи да дойде нова, специална експедиция. И хората оста-виха трима доброволци, които трябваше покрай обик-новената си научно-изследователска работа да се гри-жат за плантациите, да ги защищават от враждебниятукашен живот, да ги насаждат на нови и нови места.Тези трима смелчаци, обрекли се сами на тежкото из-питание, получиха от другарите си всичко, което можешеда им предложи звездолетът: сигурно убежище вхерметическия бункер, храна, апаратура за поддържанежизнените им условия, всевъзможни кибернетични об-служващи автомати, разни превозни средства, мощни

лъчеви оръжия за защита. И все пак — те бяха самотрима — трима смели хора, сами в необятните просторина Вселената, сами на чуждата, черна, враждебна пла-нета.

В екрана за вертикално наблюдение се виждаха си-луетите на двойка грили. Хищните гущери летяха ви-соко над колата.

— Вие сте много, безкрайно много, а ние сме самотрима. Но нека останете с две по-малко!

Асен подаде нужната команда и в същия миг дваярки пламъка прерязаха тъмнината над него. Лъчътдокосна грилите и ги изпепели.

По пътя на всъдехода се мярна скала. На екрана сеочертаха назъбените й контури. Човекът изпревариавтоматичното управление и преди то да измени курса,насочи лъча към нея. След това с ярост премести дръж-ката на максимално напрежение. През кристалния купол,всред мрака, заиграха синкави искри, лумнахапрозрачни пламъци. След секунда скалата стана тъмно-червена, оранжева, ослепително бяла. И се разлетя стрясък на огнени късове. Без да се отклонява, Всъдеходът

премина победоносно през гъстите пари мястото,където преди секунда стоеше скалата.

- Какво правя! Защо е нужно всичко това? Мен ме естрах! Кому показвам силата си. На себе си? Спокойно,Асене, спокойно!

*

Точно по посока на лъча, с който Уле направлявашевсъдехода, наблюдателните инсталации засякоха тан-кетката на Игор. Очертанията й се появиха първоначалноно в радарния екран, след това — в ултразвуковия, инакрая — в инфрачервения. Асен надяна на лицето сиуреда за наблюдение в тъмнина, изключи автоматич-ното управление и пое сам командуването на всъде-хода. До мястото оставаха стотина метра.

Разположен във високия кристален купол, той оглеж-даше околността. Сега тъмнината се бе разтопила. IИз мрака никнеха и изчезваха ниски, едва забележимихрасти, тук и там подскачаха изплашени дребни живо-тинки.

Инфрабинокълът, през който Асен наблюдаваше,улавяше излъчваната топлина и я преобразуваше всветлина. С негова помощ човек можеше да гледа втъмнината, стига наоколо му да имаше предмети, коитоизлъчват инфрачервени, топлинни лъчи. Студенатавода, земята изглеждаха мастилено черни. Растениятаизпъкваха на тъмния фон като слаби, призрачни сия-ния -- ту виолетови, ту тъмночервени. А животнитесияеха в странни, разноцветни багри: едни —зелени исинкави, други — жълти, оранжеви, червени.

Първо в екраните, а след това и през инфрабинокълаАсен видя нещо като малка, рядка горичка. Дърветатук, на Черната планета! Това беше ново. Високи три —

четири метра, без листа, силно разклонени, те не при-личаха на земните дървета, но все пак бяха дървета.Или. . . може би нещо друго?

Танкетката бе спряла близо до тях. Асен огледабавно, внимателно наоколо й. Но Игор никъде не севиждаше. Втората радиостанция непрестанно излъч-ваше условното повикване, а Игор все не се обаж-даше.

Отсреща, в полукръг, се бяха наредили двадесетиназемноводни чудовища, наречени от хората парки. Ши-роките им зинали уста, целите покрити с остри зъби,бяха готови да заръфат всяка плячка. През инфраби-нокъла те изглеждаха яркочервени, сякаш в тяхгореше огън.

Зверовете не можеха да го забележат. Всъдеходът бе-ше покрит със специална изолация, която не пропуска-ше инфрачервените лъчи и го правеше невидим за ту-кашните животни.

Асен включи необходимия радиосигнал и танкеткатана Игор веднага отговори. Значи тя бе невредима.

Но къде е Игор, как да го търси? Ако излезеше извън.всъдехода, неминуемо щеше да се изложи на нападе-нието на парките. А да ги избие, не желаеше. От опитзнаеха, че труповете им привличат тълпи нови хищ-ници. Те и така бяха твърде много. На земята — пар-ките, из въздуха — голямо ято грили. А кой знае колкодруги се бяха приютили из околните храсти. И всичките явно очакваха нещо, дебнеха. Асен се досещаше,че това «нещо» е Игор. Тази мъчителна мисъл, чувство-то, че пропуска минутите, в които трябва да се притечена помощ, глождеха съзнанието му.

Стига игра на криеница! Инстинктивният подтик дадействува, да предприеме най — сетне нещо, надделя.Асен изведнъж запали всички прожектори. Ярката имсинкаво — бяла светлина заслепи до болка очите му.Измина минута, докато привикна към осветлението.Нищо не се бе променило. Животните не усещахасветлината и продължаваха да дебнат.

Под най-близкото до танкетката дърво шаваше лъс-каво прозрачно кълбо. Асен насочи главния прожекторкъм него. Кълбото бе проточило множество пипала къмклоните и стъблото на дървото. Цяла та пихтиеста масатрептеше конвулсивно, преливаше в цветовете на дъгата.А вътре в кълбото чернееше някакъв продълговат

предмет. Асен се взря внимателно. Това. . . това беше. . .

човек! Игор!

Без да мисли, Асен скочи от креслото, удари шлема си

в купола и пак приседна. Сърцето му биеше лудо, обля

го студена пот. А очите му пронизваха блестящото

кълбо, напрягаха се да различат по — добре фигурата.

Ръцете, краката шават. Той е жив! Бори се. А ето там,

долу, главата. Пихтиестото чудовище го е обвило от-

всякъде, държи го с главата надолу.

Асен стисна зъби, сграбчи здраво дръжката на излъч-

вателя и го насочи към едно от пипалата. Но преди да

включи напрежението, за миг задържа ръката си. Не е

ли опасно? Няма ли да засегне приятеля си? Не! Спо-

койно, смело! И по-бързо!. . .

— Ж — ж — ж! Огнена искра изскочи от дулото на излъч-

вателя и удари в лъскавия ръкав. Появи се бяло кълбо

пара. Втори удар! Трети! Искрите скачаха, пихтията

се изпаряваше. Асен биеше с озлобление по пипалата,

но не смееше да насочи лъча към кълбото. А то се

гърчеше, менеше формата си и продължаваше да обвива

човека.

От клоните потекоха нови ръкави лъскава маса.

— Значи там, в дървото се криете вие.

Асен лизна с лъча стъблото. Електронният поток го

пресече в миг и то рухна. Лъскавото кълбо изпълзя

към дънера и изчезна, сякаш го попи земята. Игор

остана да лежи неподвижен под дървото. Зачу се спо-

давен вик.

— Игор, чуваш ли ме?

Гласът на Асен се удави в трясъка на мълниите.

Хищниците нападаха! Той бе забравил за тях. Но верни-

те, вечно бдителни кибернетични автомати ги следяха

и съобразно програмата си бяха започнали борба с тях.

Огнените лъчи святкаха нагоре, встрани, унищожаваха

нападателите. Две догарящи грили паднаха до самия

всъдеход. По калната земя тлееха десетина трупа на

парки. А лъчите се мятаха във всички посоки, елек-

тронните оръдия непрекъснато изригваха ослепителни

мълнии. Заедно с мощната унищожителна апаратура,

на всъдехода сега действуваха и излъчвателите на тан-

кетката. На вълни прииждаха по земята и по въздуха

все нови и нови нападатели.

— Уле, ти ли си? — прозвуча най — сетне във високо-

говорителя отпадналият глас на Игор.

Радиовръзката бе възстановена.

— Идвам! — успя да извика Асен и отвори вратата

на всъдехода. За секунди измина разстоянието до Игор,

грабна го и го понесе бегом назад, към колата. Едва

различаваше посоката. Мълниите на електронните

оръдия ослепяваха очите му. Край тях, над тях се

мятаха огнените мечове. Но не съществуваше опасност

да ги засегнат. Точните автомати никога нямаше да

насочат лъч към хората. Още малко и. . .

Нещо тежко, огнено се стовари върху им. Всичко по-

тъна в червено море от пламъци.

— Асен. Асен. . . Игор. . . Игор. . . Обадете се!. . .

Обадете се!. . .

Гласът на Уле звучеше глухо, далечен. Къде съм?

Какво се случи? Какво тежи така върху ми? Къде е

Игор?

С мъка, още не дошъл напълно в съзнание, Асен се

надигна. Върху им бе паднал триметров полуобгорял

труп на грили. Главния удар бе понесъл Игор. Едва

го измъкна изпод отвратителното туловище.

Намираха се до самия всъдеход. Милите, умни авто-

мати! Те бяха приближили колата, но повече не можеха

да им помогнат. Танкетката ги пазеше от другата стра-

на. Всички оръдия продължаваха да бълват огън.

Сякаш зверовете на цялата планета се бяха събрали

тук, за да унищожат дръзките пришълци.

След половин час тримата космонавти пиеха горещо

кафе в бункера. Игор разказваше как е открил дървото

животно. Щом го видял, решил да разгледа отблизо

чудното «растение». Направило му впечатление, че

някакви лъскави ленти се люлеят от клоните му. Но

радарните лъчения на танкетката, която го придружа-

вала, ги смущавали и те се скрили при приближава

нето й. Затова изключил автоматичното й управления

и сам отишъл до дървото. Но внезапно бил облян от

струи «жива вода», която прекъснала с електропровод-

ната си маса радиовръзката му.

— Но скафандърът издържа, не се разтвори от храно-

смилателните сокове на тази гадост!

— А сега — и двамата в леглата! — изкомандува

неочаквано Уле. — За днес ви стига толкова!

Изминал бе още един ден от пребиваването им на Чер-

ната планета. Разкрита бе още една тайна на Космоса,

Очерк от Магдалена Исаева

Всеки ден, когато отварямепощенската кутия на списание«Космос», се посипват множе-ство писма. Пишат ни пионериот различни краища на нашатастрана. Днес получихме пис-мо, написано от две пио-нерчета: Стефчо и Катя — брати сестра. Те разказваха за се-бе си, за училище, за това, чеобичали да четат книжки запътешествия и приключения.А накрая пишеха:

«. . .Ние много искаме да сезапознаем с редакцията на спи-санието. Искаме да научим къ-де се печата то. Ако няма дабъде много трудно, ние ви мо-лим да ни. покажете печатни-цата. Ето ви нашия адрес. . .»

Зарадвахме се много, защотоникой досега не беше поискалда разбере къде се печата на-шето списание. Обадихме имсе веднага. И след малко тебяха сред нас, в стаите на ре-дакцията. Поприказвахме сималко, дори им издадохме ня-кои « тайни» -- какво ще имав следващия брой, в приложе-нието за какво ще се разказва.Но те започнаха да стават не-търпеливи и аз ги поведох.

Прекосихме дългия коридорс червената пътека, затворих-ме и последната врата и ето

ни в печатницата на държавнияполиграфически комбинат «Ди-митър Благоев».

Посрещна ни оглушителни-ят шум на наборните машини.Край тях сновяха хора в синипрестилки, миришеше на раз-топено олово. Двете деца раз-глеждаха удивени машините,хората. Всичко за тях беше новои много интересно. Светналитеот любопитство очи и пору-менелите бузи издаваха въл-нението им. Впили поглед вмашините, те сякаш ме забра-виха.

- Хайде, подканих гиаз, елате да ви покажакъде се печата нашето списа-ние.

Стефчо и Катя ме последва-ха. Влязохме в монотипнияотдел.

• Трябва да знаете — про-дължих аз, че наборът едва вида: ръчен и машинен.Списание «Космос» се печатана монотипна машина.

Стефчо и Катя разглеждахадвата апарата, от които се със-тои монотипът - - наборния иотливния.

- Какви са тези ленти сдупчици?

- Ще ви разкажа всичкопо ред. Това е наборният апа-рат. Той прилича много напишеща машина, но има повечеот 200 клавиша. Когато ра-ботникът набира, натиска кла-виша на всяка буква и знак.Тогава в апарата специални иглиправят дупчици върху тезиленти. А какво става после стях, ще видим след малко.

В това време Стефчо и Катяучудено трепнаха. Чу се звъни те се огледаха. Но. . . всич-ко е спокойно. Работникът про-дължи да набира. След мънич-ко звънчето пак се обади. Тозипът Катя попита:

— Като че ли се звънна?

- Да. Наборният апарат имамалко звънче. Щом работни-кът е приключил един ред, тодава сигнал за началото надругия ред.

Децата следяха напрегнатомашината и очакваха да сеобади звънчето.

- Елате, ще разгледаме от-ливния апарат—подканих ги аз.

Тук те видяха надупченителентички, които така много бяхазаинтересували Стефчо.

- Според дупчиците в лен-тичката апаратът отлива букви,редове и така—цялото списание.

Стефчо не искаше да се отделиот отливния апарат. Чудно мубеше как само по тези дупчициапаратът може да разбере кояе буквата и дали това е букваили препинателен знак.

Когато излязохме от моно-типното отделение, спряхме вголяма зала. Нямаше шумот машини, хората работе-ха мълчаливо и слушаха му-зика.

—След като отбележат греш-ките, материалът идва тук, зада бъде поправен. Това се на-рича коригиране. То се извър-шва ръчно. После започва свръзването.

Стефчо искаше нещо да пи-та, но не посмя да ме прекъсне.

- Нали знаете, винаги пре-ди да се построи нещо — къща,завод или язовир, най на-

пред се прави план. Ние съ-що правим план за нашетосписание. Той се нарича макет.

там,КЪДЕТОСЕ

ПЕЧАТИ

КОСМОС

Набиране на текст

Там точно отбелязваме мястотона разказите и на другите ма-териали, на рисунките и назаглавията. Като има този ма-кет пред себе си, работникътнарежда колонките с набранитебукви в строго определен редпо страници.

— Сигурно след това започвасамото печатане -- каза Катя.

— Преди да отидат на печа-тарските машини, страницитесе нареждат в големи железнирамки. Всяка рамка събира 8страници от списанието.

- По 8 страници изведнъжли се печатат?

— Всяка книга и всяко спи-

сание се печатат на коли. Еднакола представлява голям бяллист. При прегъването му сеобразуват 16 страници. Те сеподреждат в металически рам-ки. Печатането им става най-

напред само от едната страна,после — от другата.

- Как се подреждат стра-ниците? -- Стефчо ми зададеоще един въпрос.

- Подреждат се така, чекогато се прегъне листът, стра-ниците да следват по ред от1 до 16.

Излязохме от наборния цехи се упътихме нагоре по стъл-бите в плоскопечатния цех.

Стефчо и Катето бяха много доволниТе вече не се смущаваха и смел(задаваха въпроси.

В печатарския цех също ни посрещна силен шум, но пионерите бя-ха вече свикнали. Те разглеждахdмълчаливо машините. Разбираха ве-че сами. Ето два лоста поемат лист;хартия, поставят го на място. Намазаната с мастило форма с подре-дените в нея страници се отпечатватпод натиска на специален механизъм

По определен канал листът се на-режда върху другите, а неговотомясто в това време заема нов лист

Изведнъж Катя се сети,- Ами корицата? Къде се пе-

чата тя?Заведох нашите гости в друга зала

с машините, които печатат самокорици.

- Понеже корицата е многоцвет-на, не може да се печата изведнъж

Тук всяка машина има определенцвят мастило и печата само една фор-ма или един детайл. След това вмашината се поставя друг цвят ма-стило, започва печатането на другидетайли, после — трети цвят и т. н.,докато се получи богатата цветнакорица.

Напуснахме печатарския цех иотидохме да видим как става сгъва-нето на колите, подшиването за-

едно с корицата, обрязването на

трите страни.- И тук списанието е вече

готово, нали? — попита Стефчо.

- Да, напълно готово, зада премине в експедиторскотоотделение. Оттам книгите, спи-санията и вестниците се пре-насят с коли, за да попаднатв нашите пощенски кутии, побудките на РЕП или в кни-жарниците.

Неусетно се озовахме отновопред редакцията, Стефчо и Катя |бяха доволни, че вече знаяткак се печата списанието ибързаха да разкажат всичко!на своите другари.

Централният орган на нашатакръвоносна система — сърцето,работи непрекъснато през це-лия ни живот. То започва своятадейност още преди да се родими последно прекратява работа-та си.

Сърцето е най-необикновена-та помпа в света, която тежи300 г. То изтласква приблизи-телно 5 л кръв по кръвоноснитесъдове. А тяхната дължина е150 000 км.

Размерът и теглото на сърцетоса тясно свързани с характер-ната дейност на човека. Осо-бено голямо влияние оказваттежката физическа работа испортните занятия. При про-дължително спортуване разме-рите на сърцето се увеличават.Но това не е сърдечно заболя-ване, а нарастване на мускул-ните стени, които трябва почтивсеки ден да изпълняват многопо-голяма работа. Такова сърцесе нарича спортно.

Увеличено сърце имат бега-чите на дълги разстояния, бок-сьорите, тежкоатлетите и другиспортисти.

Хора, злоупотребяващи с ал-кохол, също имат увеличеносърце, но при тях това е бо-лезнено явление, което води дозатлъстяване и отслабване насърцето и цялата кръвоноснасистема.

Обикновено сърцето правиоколо 4320 удара в час съссила, достатъчна да движи кръв-та по цялото тяло.

СЪРЦЕТО СЕ СВИВА

За 1 мин. — 60—70 пъти.За 1 ден — около 100 000

пъти.При всяко свиване то изтласк-

ва в кръвоносните съдове 70кубически сантиметра кръв.

Всеки удар на сърцето можеда повдигне повече от 200 грамакръв на височина 1 метър. Заедна минута то е способно даповдигне този товар на 70—80 метра, т. е. на височината надвадесет етажен дом.

СЪРЦЕТО НА ЧОВЕКАИЗТЛАСКВА КРЪВ

За една секунда — 168 грамаЗа една минута — 10 литраЗа едно денонощие -- 14 400 л

КРЪВТА ПРЕМИНАВА ПО КРЪВО-НОСНИТЕ СЪДОВЕ НА НАШЕТО

ТЯЛО ЗА 23 СЕКУНДИ.

Около 95% от случаите насърдечните заболявания са след-ствие на артериосклерозата, ко-ято прави артериите крехки ;на хипертонията, която уморя-ва сърцето; на сърдечния ревма-тизъм, който изменя дейносттана мускулите и клапите насърцето, а също ,така и нанякои инфекциозни болести.

ъветският пограничен катер „Смели" задържаляпонската гемия „Кобе-Мару", която се движела на-вътре в съветски води. Оказало се, че тя е изпратенас шпионска задача. Диверсантското оръжие билоконфискувано. За да не последват „Смели", японцитеповредили предварително машините си и катерътвзел гемията на буксир. Но като използували силнатабуря, японците прерязали буксирното въже и се от-далечили, тъй като катерът останал неподвиженпоради повреда. На борда на „Кобе-Мару" междувсичките японци останал само един съветски моряк -ученик — машинистът Косицин. . .

— Аната! — казва той колкото може по-твърдо. —Трябва да се пусне моторът, чуваш ли аната1?

- На кого му трябва? На вас не ни трябва!Синдо2 дори не се обръща. Стои, почесва се и се

прозява. Тава възмущава 'Косицин.Машината не може да се поправи. Косицин поглеж-

да към мачтата, към тъмните усукани въжета, поми-сля и изважда нагана.

- Какво? — бързо запитва синдо. — Какво искате?- Това си е моя работа! Я, хайде, вдигни платното!

Те се поглеждат в очите. След това японецът, безда бърза, се обръща и тръгва <към мачтата. Косицинскрива нагана.

„Ще се разбие — мисли си той. — Непременно щесе разбие". Въпреки това, щом платното се разпъва и„Кобе-Мару" става послушна, Косицин решително на-сочва гемията към сушата.

Така е измръзнал и закопнял за твърда земя, че щебъде доволен да спрат, даже >и ако гемията заседне на

плитко и дори на гърба на дявола, само този гръб дабъде здрав. С утрото се увеличава и рискът да срещнатнякоя японска гемия. От своя страна синдо е силноразтревожен: обръща се, вслушва се в шума на прибоя,дори си сваля кърпата от ушите, за да чува по — добре.Накрая не издържа и проговаря.

— Навярно това е опасно?Косицин не отвръща. Вече се вижда брегът с тъмната

зеленина на храсталаците.— Благоразумието е оръжие на смелите -- казва

бързо синдо. — Искате ли? Ние ще ви спуснем лодка.— Не разбирам. . . Не съм учил японски.— Струва ми се, че ви говоря по руски?— А на мене не ми се струва. Думите са руски, сми-

сълът — японски.Капитанът поглежда ожесточеното лице на съветския

моряк и отпуща платното.- Е — е — е? — настръхнал пита Косицин и платното

отново се опъва напред.

А н а т а — японско обръщение («Хей, ти»).С и н д о — командир на японски рибарски кораб.

19

— Другарю командир! — извиква Косицин.Никой не отговаря. Гемията ечи от ударите на вълни-

те. Той е сам върху обляната с пяна палуба. Желаниетода чуе другарите си, да види макар и отдалеч граничар-ския катер го обзема още по-силно.

Внезапно един снопсветлина го заставя дасе обърне. Надясно относа на гемията подскачаот вълна на вълна про-жекторният лъч от «Сме-ли». Далечен, отслабенот водните пръски, кои-то се носят из въздуха,той търпеливо търси ге-мията. Въпреки студа имократа заледена дреха,на Косицин изведнъж мустава по-весело и топло.

А през това време раз-стоянието все повече сеувеличава. Гребените навълните стават по-остри.Прожекторът докосва са-мо краищата на мачтите.Измръзналият Косициннапряга очите си да раз-чете сигналните светлини на «Смели». Те са откъслеч-ни. . . почти несвързани.

«. . . Ще поправим. . . ще ви дойдем. . . Запалетебордовите. . . Кливерът. . . в краен случай. . . брега.»

- Тъй вярно, ще бъде изпълнено — отговаря понавик Косицин, а в морето отново става тъмно.

Гемията се движи бавно, без да се подчинява на кор-милото, без светлини и се люшка като пияна. Косицинсваля бордовите фенери и се опитва да ги запали, катоги покрива с дрехата си. Водата барабани по гърба му,кибритените клечки гаснат от вятъра и пръските,В края на краищата той успява да запали фитила, ноедна вълна неочаквано плисва отстрани, залива фенераи отнася кибрита.

Настъпва утрото. Вълните продължават да блъскатбезпомощната гемия. Косицин непрекъснато притичвадо борда. Той се мъчи да превъзмогне морската болести всеки път, връщайки се при кормилото с бледо лицеи помътени очи, си казва: «Стига вече! Дявол да говземе, стига!»

Заедно с изгрева у Косицин се връща решителността.Трябва да действува, да овладее безпомощната гемия.Той разкопчава кобура на револвера и с жестове из-виква на палубата японския капитан.

КОМЕНДАНТЪТНА

птичияОСТРОВ

ПРИКЛЮЧЕНСКИ

РАЗКАЗ

ОТ

СЕРГЕЙ

ДИКОВСКИ

Земята е близо. Синдо се спуска да улови залостенатаврата. От трюма на .палубата се посипват японците изашумяват. «Кобе-Мару» се носи точно срещу хълма.

Хвърлят котва, но гемията вече е тласната към брегаи дъното й дращи по камъните.

Това е Птичият остров — ниско възвишение от пясъки камъни сред мрачното море.

От върха на хълма се вижда всичко: брегът, обточенот шумните вълни, ивицата чакъл и водорасли, пръто-вете с мокрите дрехи по тях. Долу дими огън. Седемполуголи японци седят около котлето, сърбат чорбаи изкосо поглеждат към върха. Тук Косицин се чув-ствува много по-си-гурно, отколкото вморето. Островът муе познат от предиш-ните походи.

Силният дъх на тре-вата и топлият въз-дух, който струи надкамъните, го приспи-ват неусетно. Тойрешава да обходи це-лия остров по брега.

Лоша работа! Едвакраката му докосватпясъка и всички от-слабналн мускули поискват почивка. Уморениятот клатушкането Косицин е готов да се изтегне вподножието на върха. Как? Да легне? Гой се ощипважестоко и тръгва нататък. Островът е без дървета, безсянка, обрасъл с твърда трева. Той намисля да запаливисок сигнален огън, който ще се вижда от морето н

денем, н нощем. Но когато се приближава до японцитеи поисква да пренесат съчки на върха, никой не мръдва.Капитанът не иска дори да си поделят кибрита.

- Не разбирам — превежда любезно синдо.Коснцин се намръщва. Той може да стои без вода н без

хляб, защото това засяга лично него. Но кибритът. . .Огънят трябва Да пламне! И той запитва много тихо,като вперва очи в капитана:

- Е — е — е, пак ли приказки?Едва тогава усмивките изчезват н капитанът под-

хвърля на съветския боец тенекиена кутийка. Косицинсе обръща към рибарите:

- Ей, старши! Разясни на екипажа моите заповеди.Сега вие сте на остров. Това е първото. Земята не смного, но цялата е наша — съветска. Това е второто.Значи и редът ще бъде такъв. Няма да се отлъчватесамоволно! Няма да правите пакости! Ще съблюдаватевъв всичко ред и ще бъдете съзнателни! Ако има нещо —ще наказвам с цялата си строгост и с правата си на ко-мендант. . .

Косицин трябва сам да събира изхвърлените на брегапарчета от разбити лодки. Девет пъти той се спускапа брега н девет пъти се изкачва на върха на хълма сгориво. Запалва веднага огън, но парчетата са тънки исухи, пламъкът бързо прегаря и не дава почти никакъвдим. Тогава той донася от брега сноп мокри водораслин скоро над острова се извива тъмносин дим.

В една каменна вдлъбнатина на върха Косицин намиралоквичка с топла дъждовна вода и се напива. След товабръква в джобовете си с надежда да намери нещо за

ядене, по закуската се оказва твърдичка: джобно нож-че. . . конче. . . картечна гилза. Той си спомня, чев навечерието е сложил в джоба на дрехата си две пар-чета хляб с хайвер. Изважда обаче няколко шепи соленакаша. Изяжда ги бавно. И пие вода от локвата. Околоогъня Косицин открива няколко гнезда от чайки.Във всяко от тях лежат по три сивкави топли яйца.Изпипа около десетина от тях.

Вечерта съветският моряк слиза при японците. Тозипът рибарите са заети със странна игра. Обкръжилиспокойния си капитан, те теглят по ред от ръката муклечки. Най-Дългата се пада на боцмана. Щом виждаКосицин, той се дръпва настрана.

- Ние си избираме готвач - пояснява капитанътлюбезно. — Този човек ще вари днес кашата.

Косицин оглежда японците. Силните момчета стоят пполукръг и подчертано любезно се кланят. Малкиятрадист дори козирува. Ясно с, че готвят някаква пакост.Но каква?. . . Косицин обхожда лагера на японците нразмишлява. Рогозката, котлето, бъчвата, гуменитеботуши — всичко е както сутринта. Само лодката стоипо — близо до брега. Прибой? А защо е омотано с въжесчупеното весло? Може би те се готвят да. . . Той из-тръгва от пясъка двете весла, на които се сушат Дре-хите, и тръгва с тях към гората. Готвачът прибягва на-пред н тревожно пита:

- Хей, Иване, защо ти взимаш?Трябва да се понамалят. Много са ви големи лъ-

жиците — отговаря строго Косицин.Настъпва дълбока звездна нощ. Огънят па върха за-

почва да позагасва н капитанът заповядва да действуват.Едва по-късно Косицин разбира, че при обиска

«рибарите» са укрили два ножа и плосък щик. Отначалосмятали да не пущат в ход оръжията, а да чакат поли-цейската гемия, която е приела сигналите на «Кобе-Мару». След това решили, че двама доброволци трябвада се доберат до най-близкия остров от"Курилската ве-рига и да "извикат помощ. Но веслата са на върха приКосицин. Остава само да чакат кога сънят ще дойде напомощ на оръжието.

И сънят наистина идва. Огънят изгасва. Всичко по-тъва в мрак. За да не шумят, японците оставят на пясъка :Дървените си чехли п гумените си ботуши. Разделят ,се на две групи и внимателно се изкачват на хълма.Боцманът, който е изтеглил най-голямата клечка, тряб-ва да нападне пръв.

На фона на звездното небе се чернее извитият гръб наКосицин. Баретата му се е плъзнала До носа, а главатаму е наклонена към коленете. Той спи. Боцманът сехвърля към него, бързо удря с нож в гърба. Един път!Два пъти!

Сетне отмята Косицин на тревата, а прибягналитеот тъмнината «рибари» започват яростно да го тъпчат.

Но изведнъж. . . В зловещата тишина прозвучавапознатият, малко пресипнал глас на Косицин.

- Е , к а к в о — о ? Убихте л и спящия. . . Доволни л исте?

Той излиза бавно иззад храста и като смъква Дре-хата си от чучелото, хвърля пъна върху огъня. Пламъ-кът изведнъж осветява киселите лица на японците.

- Дай тук ножа — вика Косицин на убиеца. — Яго виж ти, намерил се кашавар.

12

На сутринта Косицин се наплисква До кръста съсстудена вода и отново се наема за работа.

А пясъкът е мамещо топъл. Сухите и гъвкави водо-расли се омотават в краката му и го мамят да легне.И този призив е така настойчив, че Косицин нарочноизбира да мине из по-каменисти места.

На обед той отново тръгва за яйца. Този път всичкигнезда са празни, затова пък па пясъка около риба-рите е струпан цял куп яйца. Това нахалство възму-щава Косицин. Той се запътва към съседите с намере-ние да вземе от яйцата. Но щом наближава, Двама «ри-бари» скачат върху тях. Обхванати от отмъстителнаярост, те започват нелеп войнствен танц сред черупките..

*

През следващата вечер Косицин се спуща от върхаи сяда срещу японците.

— Легни да спиш, аната — казва той уморено. -Легни да спиш, чуваш ли?. . .

Странно, но никой от рибарите не се опитва да въз-разява на съветския моряк. Сякаш целият екипажмълчаливо признава съпротивлението за безполезно.Щом ще се спи—да спим! В тишината се чува само пля-съкът на вълните, които се разбиват о брега.

Седмината рибари лежат на рогозките, протягат сеи звучно се прозяват. Само някой да отвори уста и про-зявката обхожда целия екипаж. Това поразява Коси-цин. Японците все по-старателно го дразнят. Ту един,ту Друг криви от спазми устата си, като изобразяванай-голяма умора. От всички страни се разнасят дъл-боки въздишки, мляскане, похъркваме, сънно бърбо-рене — тъмната музика на съня, способна да приспидори бодрия човек.

За да прогони дрямката, Косицин се спуска към бре-га, застава на колене и потапя лицето си в тъмната во-да. Олеква му малко. Той намокря баретата си я ннахлупва на главата си. Само да издържи до утрото!А после. . . трябва вече «Смели» да забележи огъня.

Отново се връща при японците. Изглежда, че те се-га спят истински, без да хъркат и въздишат нарочно.Косицин още веднъж преброява «рибарите». Седмина-та японци лежат в полукръг с глави към хълма п с кра-ка към огъня.

Изписква птица. . . над ухото му забръмчава моно-тонно комар — по-ниско, още по-ниско. . . звъни, пре-лива се, мами. . . Сякаш не е комар, а звън от теле-графни жици в степта. Къде е тази степ? Глупости. . .Вятър? Не, песен. . . Странна песен.

Той скача н отива настрана. Песента го догонва.Мами, люлее също като палуба. А може би само му сеструва така? Но отново Косицин чувствува натрапчи-вото докосване на песента. Тя изпълзява някъде изтъмнината, от влажните водорасли, от камъните, пре-гръща го и затваря с длан очите му.

Седнал на колене, той през зъби си повтаря:— Не искам да спя.. . Н е искам да спя. . .не искам...Но песента е по-силна. Наклонява бавно към коле-

нете пламналата му глава. Да спи! Да спи!Той се изправя, поглежда с отчаяние в тъмнината.

Струва му се, че на камъните срещу скалата седи ка-питанът. Лицето му е неподвижно, а под ресницитемъждукат внимателно очите. Ето какво било - пе-сента се прецежда през зъбите. г'.) . !

И изведнъж Косицин разбира — предизвикват го дазаспи. Още минута и песента крачка по крачка би го от-вела в тъмнината. . . Мръсници!

Той се опомня и извиква с все сили:- Лъжеш се! Няма да го бъде. . . Млъкни!

И песента секва. Чува се само ленивият плясък навълните.

- Добре — казва капитанът. -- Няма да пея. -Той обвива коленете си с ръце и като присвива очи меч-тателно, добавя: — Извинете. Исках да ви бъде прият-но. Сибиряците обичат красивите песни, нали?

Те замълчават. После японецът изрича бавно:- Кой сте вие? Комендант? -- Не! Стопанин? -

Не! Просто войник. Всички сме еднакви. Робинзо-новци.

— Аз мисля, че тук няма робинзоновци — отвръщагневно Косицин. -- Тук сте само група мошеници, азсъм ви комендант. Ясно? ,

*Дружният вик на японците го стресва на другия ден.

Възбудените «рибари» се трупат на пясъка до саматавода и високо приветствуват една бяла гемия, коятоплува право към острова. Японците изтичват при Ко-сицин, сочат гемията н говорят възбудено. Те бързат даму кажат, че часът на разплата е дошъл. Най-възбу-ден е боцманът, чието самолюбие е силно засегнато отсъветския моряк. Изправен на пръсти, той обхващакъсия си врат и изплезва език. А капитанът обясня-ва любезно:

- Това е наш, императорски кораб. Скоро вие ще мо-жете напълно да си починете, господин. . . комендант

- Виждам - - казва мрачно Косицин.При тези думи той още веднъж поглежда към ге-

мията и се обръща, Не се нуждае от бинокъл. Товае знаменитата «Кай-ри-Мару» -- сивобе-лезникава, много дъл-га гемия с надстрой-ка над самата кърма.Официално тя при-надлежи на японско-то министерство наземеделието и горите,но всъщност изпълня-ва различни «дели-катни» поръчения,които могат да бъ-дат оценени само с

помощта на наказателния закон.Всичко е свършено. Косицин се обръща и тръгва по

брега. Мъчи се да определи мястото, където ще слязатяпонците. На какво се надява? Самият той не може даотговори. Тежкият кобур се поклаща на бедрото муприятелски, сякаш иска за последен път да ободри боеца.«Рибарите» вървят след Косицин. Вече им е омръзналода чакат неговото грохване. Видът на «Кайри-Мару»и съскането на капитана разпалват решителността им.Те искат да свършат с него, преди гемията да спуснелодка на брега.

Косицин ускорява крачките си, но и японците из-бързват. Упорити, безшумни, те вървят, без да про-изнасят нито дума. Той се обръща и уморено казва:

- Хайде, аната! Няма нужда да ме изпращате.

ИЛЮСТРАЦИИАЛЕКСАНДЪРДЕНКОВ

13

Капитанът вдъхва шумно въздух~и~учтиво отговаря:— Прощална разходка, господин комендант...Тръгват по — нататък. Странна разходка! Най — отпред—

висок, малко прегърбен моряк с мрачно и сънно лице,след него — седем нагли и озлобени «рибари». Когатотой спре — спират и японците, когато тръгне — тръг-ват и те.

Така обхождат острова и спират на северозападниябряг — единственото удобно място за слизане. Мал-кото заливче, което граничарите кръщават после «За-ливът на Косицин», се извива тук във формата на под-кова с високо издигнати краища.

Косицин забелязва пред себе си две Дълги сенки.Радистът и боцманът са избързали напред и препреч-ват пътя му. Другите вървят от лявата му страна.Всички заедно образуват чувал, открит към морето.

Капитанът извиква нещо кратко. И този път Косицинразбира веднага — смъртта ще бъде трудна. . . Връцете на радиста е гаечният ключ, боцманът размах-ва румпела, а останалите държат тояги и камъни.Японците настъпват в полукръг. Зад тях, на голиявръх, едва — едва мъждука огънят.

Да се стреля от близко разстояние е неудобно. Ко-сицин отстъпва във водата и дига нагана. Странно —той чувствува облекчение. Напрежението, тревогата,които не са го напущали три денонощия, изчезват.Изчезва дори сънливостта. Той стои твърдо и виждаясно. Злоба и страх се борят у японците. Боцманът вър-ви, прегъвайки се, и гледа във водата. Капитанът при-тваря очи. Радистът се движи полуобърнат. Всичкисе страхуват, защото правото на избор се пада на Ко-сицин. До първия изстрел той е по-силен от всеки, по-силен от всички. . . и все пак те се движат.

— Какво примигваш?—извиква той на боцмана.—Гледай направо Г Гледай в мене!

Застанал здраво на плъзгавите камъни, той стреляв него. Боцманът пада. Другите се втурват напред.Изведнъж два камъка удрят Косицин по лакътя игърдите.

— Е, хайде! Още някой?Целейки се в синдо, той чака удар, скок.. . Но риба-

рите неочаквано замират. Само капитанът, позеленялот злоба, целият наежен, примигва и все още пристъп-ва напред.

От морето полита вой на сирена.Проточили вратове, японците гледат гемията и ли-

цата им се помрачават с "всяка измината секунда. Iой захвърля камък във водата. Синдо отваря внима-телно едното си око, засъсква и отпуща юмруци. Ко-сицин не може да се обърне. «Рибарите» са на две крач-ки от него. Той ги гледа и се мъчи да проумее какво

се е случило на гемията. Разбира само, че не бива д|

губи време. Поправя баретата си, отпуща нагана итръгва срещу противника.

Радистът отстъпва пръв, след него ,и другите. Япон-ците се отдалечават от морето все по-бързо и по-бър-зо. След това побягват.

Едва на брега Косицин се обръща. „Кайри-Мару"върви под конвоя на граничарския катер, закрит предитава от високия борд. Сега гемията се обръща бавно,като открива малкия сив катер, червения флаг и мо-ряците, които вече скачат в лодката.

не бърза. Иска да ги посрещне по всички правила, ка-

то стопанин на Птичия остров. Разперва ръце и по-

канва японците да се строят. След това премества

малкия капитан на левия фланг, отдръпва се на три

крачки, критично оглежда „рибарите", командува

...Мирно!" и се отправя към лодката.

Закопчал и изопнал дрехата си, той се отправя с

твърда стъпка към своите другари. Отънял, обрасъл с

червеникава четина, очите му са затворени.

Той заспива както върли.Съветските граничари скачат на брега и се хвърлят

развълнувани към Косицин. Но той, както винаги,

с особена прелест. Златисто-жълтите дюни с техните синии тъмно виолетови сенки, рязкоочертаните стръмнини на висо-ките плата и планински ридове,червеникавите, охреножълти ибели нажежени камъни правятнеизличимо впечатление и съз-дават незабравимия чар на пу-стинята. Още по-величествена

песен. Пясъкът на «Ерга» пее.Призовава вятъра, а с него до-лита и смъртта.

Да, това беше знаменитатапесен на «пеещите пясъци», закоято отдавна бях слушал. Зву-ците се издават от триещите сепесъчинки. Ту весели, ту тъж-ни, ту резки и кресливи, тунежни и мелодични, те прозву-

Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ

Сахара е най-голямата и най-величествената пустиня в све-та. Тя заема голяма част отСеверна Африка между Атлан-тическия океан на запад и Чер-вено море на изток по еднопротежение от около 5 000 км,като обхваща близо 9 000 000кв. км.

Сахара се намира в зоната насухите пасати на Северното по-лукълбо. На това се дължи бед-нотата на нейните валежи ималката относителна влажностна въздуха й. Почти всякоганебето над пустинята е безоб-лачно, но то рядко бива про-зрачно синьо, поради насите-ността на въздуха с фин пусти-нен прах. През деня пясъцитеи скалите се нагряват до 70градуса (50 градуса на сянка),а вечер въздухът се охлаждамного бързо. Резките колеба-ния на температурата през де-нонощието водят до бързо инееднакво разширяване и сви-ване на различните части наскалните маси, от което те серушат. Понякога нощем това есъпроводено с големи трясъци,подобни на гръмотевици.

Пясъчното море, високите пла-та и планинските вериги на пу-стинята представляват панорама

е гледката, когато залязващотослънце залива с пурпурно-злат-ни струи и синьовиолетовиниоттенъци хоризонта, докато вър-ховете на пясъчните дюни сеоцветяват от най-различно пре-ливащи се багри.

През деня често духа вя-тър, който носи пясък и пус-тинен прах. Не са рядкост ипясъчните бури - хамсин исамум. Нощите почти винаги сасъвсем тихи. «В Сахара вятъ-рът става сутрин със слънцетои заспива с неговото заляз-ване» — казва арабската пого-ворка.

Ето как съветският пътешест-веник Елисеев описва един са-харски самум. . .

«Всичко наоколо беше тихо.Заглъхнало бе дори и обикно-веното тежко дишане на ками-лите. Но ето че в нажежениявъздух започнаха да се чуватнякакви чудни звуци, доста ви-соки, не лишени от хармония,със силно металически отзвук.Т идваха и се чуваха отвся-къде. Аз неволно трепнах и сеогледах наоколо.

— Чувате ли как запяха пя-съците? - - каза водачът Ибн-Салах.-- Това е песента на пу-стинята. Не е на добро тази

чават като говор на живи съще-ства, а не като ек от мъртватапустиня.

Лека мъгла започна да за-стила доскоро видимия хори-зонт. Нито едно живо съще-ство не се осмеляваше да се по-каже по нажежения пясък. Жи-вотните явно чувствуваха при-ближаването на страшната буряи бързаха да се скрият в пади-ните. Огромната дюна пред насзапочна да оживява. Лек облакот летящ пясък задимя, под-хванат от горещия югоизточенвятър. Наоколо задимяха вър-ховете и на другите дюни. Хо-ризонтът се помрачи още по-вече. Небето сякаш се прибли-жи към земята. Кипяща чер-вена мъгла и страшни кълбо-видни вихрушки се издигнаханагоре. След няколко минутиоблаци пустинен прах закрихаслънцето. Вече можеше да сегледа в него. Подвижните вър-хове на дюните връхлетяваха взнойната атмосфера, като сеизвиваха във всички посоки.

Стана непоносимо задушно.Трудно беше да се диша, задъх-ваха се и хора, и животни. Въввъздуха се чувствуваше нещонеопределено, глухо, като да-лечен рев, който обхваща всич-

16

ко наоколо и приижда отвся-къде. . . Отвред връхлетявашенещо ужасно, огромно, готовода помете всичко живо на зе-мята. «Диханието на смъртта»,«Огненият вятър», страшниятсамум не беше далеч. След по-ловин час ние бяхме в самияцентър на това страхотно при-родно явление. Песента на пу-стинята ту замираше, ту отновозазвучаваше около нас. Всичкосе превърна в пясъчен хаос. Воятна оживелите пясъци би могълда се сравни с шума на листа-та на гъста гора, които стенатпод напора на силна буря. На-жежената атмосфера наподобя-ваше могъщото дихание наогромно чудовище. С всекипо-силен пристъп на самумапустинята изхвърляше нови инови маси горещ пясък околонас.

В тези страшни минути ниеи нашите камили лежахме про-стрени на пясъка, покрити презглава с плащове и със запу-шени уши. Сърцата ускоренобиеха, дишането силно зачестя-ваше, главите немилостиво бо-ляха, устните и гърлото пре-съхваха, въздухът не дости-гаше в гърдите и на човек мусе струваше, че скоро ще на-стъпи неизбежната страшна ибавна смърт от задушаване спясък.

Самумът, този най-ужасен бична пустинята, отмина също тъйбързо, както налетя, и се за-губи из пясъчното море на «Ер-га». . . Не бяха изминали двачаса и червеникавата мъгла сеспусна на земята. Жаркотослънце отново заблестя и пу-стинята възвърна характерни-те си ярки цветове. . .»

Типични за Сахара са твърдемалките и нередовни валежи.На много места не падат дъж-дове в продължение на години.Така в областта на оазиса Им-

18

Салахе в течение на 11 годи-ни (1903—1913) е валяло самоведнъж. Интересно е, че в цен-тралните и южни части на Са-хара не пада роса, въпреки го-лемите колебания на темпера-турата през денонощието.

Сахара не се състои само отдюни и пясък, както често семисли. Дюните представляватедва 20% от повърхността и,30% е каменна и планинска пу-стиня и 50% — пясък и едри ка-менни отломки.

Докато западната част настраната представлява предим-но пясъчна пустиня, в СреднаСахара има значителни пла-нински масиви Хоггар иТибести.

В Източна Сахара се намирадолината на река Нил. Тя сепростира през пустинята катоогромна лента с дължина 3 000км от Източен Судан до Сре-диземно море. Плодородната поч-ва, грижливо обработваните по-лета с изкуствени канали за на-появане и големите градове ряз-ко контрастират с безжизне-ната пустиня, която заобикаляНилската долина. Тук на еднаплощ от около 32 000 кв. км(приблизително колкото повър-хността на Белгия) живеят17 000 000 души, докато в остана-лата Сахара, с площ приблизи-телно 3/4 от тази на Европа,живеят не повече от един ми-лион и половина души. Още

от най-дълбока древност в тазиобласт под закрилата на пу-стинята е била изградена сил-на държава, средище на циви-лизацията в древния свят.

В каменистите и пясъчни про-странства на Сахара има самозачатъци на почва. При доста-тъчна влага те могат да бъдатплодородни, тъй като прите-жават необходимите соли. Раз-бира се, земята в оазисите емного по-добра, но и в оста-налите части на Сахара почватане е напълно безплодна. «Следдъжд Сахара позеленява» —казват арабите.

Единствената постоянна рекав Сахара е Нил. В пустинятаобаче има временни реки, които

по време на дъждовете текатв дълбоки долини. Тяхната во-да се попива от пясъка или сеизпарява и те скоро пресъхват.Но изчезналата от повърхносттавода продължава своя път подземята. Направлението на под-земната река може да се про-следи по растителността наднея в протежение на много ки-лометри.

Растителността в Сахара нее така бедна, както се предпо-лага. Тук виреят над хилядавида растения. В Северна Са-хара флората е средиземномор-ска,а в Южна—тропическа. Ма-сивът Хоггар има предимногорска растителност и храсти.В оазисите растителността е

19

създадена предимно от човека.Най-важното културно расте-ние е финиковата палма, коятоживее до 100 години. Тя достигадо 30 метра височина и до 2метра ширина (в диаметър).Короната й е образувана отдълги перести листа. Плодоветей притежават особено високакалоричност и могат да запа-зят своята свежест до 10 години.Те са основна храна на насе-лението, което използува стъб-лата на палмите за строеж, занаправа на мебели и покриви нашатри. Арабите се отнасят сособена почит към финиковатапалма и могат да я отсекат самопо повод на особено важни съби-тия, като сватба или ражданена син. Тогава от стъблото напалмата потича сок, от койтоприготвят пенливата напитка«лакби». Сахарските оазисипредоставят най-добри условияза отглеждането на финиковитепалми. Една стара арабска по-говорка гласи: «Главата на пал-мата трябва да бъде в огън,а краката й — във вода.»

Фауната на Сахара е достабедна -- около 65 вида бозай-ници, 90 вида птици и многонасекоми. Животните са прис-пособени за съществуване прималко вода. Това са предимноантилопи, газели, зайци, щрау-си и др. В планинските частиживеят муфлони, гепарди, ли-сици-фенек, а в Южна Сахарасе срещат и лъвове. От птицитетрябва да се споменат лясто-вичките, гълъбите и чучулигите.|Има също и различни влечуги.В Сахара се срещат много ви-дове насекоми, главно мухи искакалци. Пустинните животнизадоволяват нуждите си от во-да, като я извличат от хранатапо биохимичен начин. Най- важ-ните домашни животни са ками-лите («корабите на пустинята»).Те издържат дълго време без

да пият вода. Използуват сеза работа и превоз, дават месои мляко, от които се правят най-различни продукти и питиета.Отглеждат се и други домашниживотни: коне, биволи, овцеи особено кози.

В недрата на Сахара се криятголеми богатства: земен газ,железни, медни, никелови, вол-фрамови, уранови, манганови идр. руди и големи нефтени басей-ни. С откриването на тези бо-гатства безлюдността на Са-хара вече изчезна. Навсякъде сенаблюдава голямо движение,особено по автострадата, коятовърви от север на юг, към глав-ните находища на минералнибогатства. И все повече автомо-

билът измества камилските кер-вани. Те се срещат само в чистопясъчните области, където ня-ма пътища.

Дълго време Сахара ебила под колониално робствона испанци, французи, ита-лианци и англичани, които саексплоатирали най-хищно бо-гатствата на страната и трудана населението. Днес части отСахара влизат в територията наредица независими африканскидържави — Мавритания, МалиНигер, Чад, Судан, Либия, Ту-нис, Алжир, Мароко, които щемогат да насочат природнитебогатства на Сахара за благо-денствието на своите народи

До 1933 година местността

Тасили-Аджер в централнияСакарски масив била известнасамо с чудноватите форми наскалите си. Силните ветрове ичестите пясъчни бури ги бру-лели векове наред и им при-дали странен вид. Някои оттези скали се издигат високо,като средновековни замъци, дру-ги приличат на големи живот-ни, на слонове или камили, нанепознати птици с разпереникрила. Съвсем случайно през1933 година французинът Бре-нан, който се заблудил, тряб-вало да пренощува в една отмногобройните пещери. И из-веднъж под светлината на фак-лата той видял върху стенатана пещерата хубава рисунка.

Пещерни рисунки от Тасили-Аджер

Тя представлявала жираф. Бре-нан отместил факлата си по — на-

татък и пламъкът осветил дру-ги интересни рисунки. . .

Впоследствие из пещерите наТасили-Аджер биват откритиоще много изображения от тозивид, както и остриета на стре-ли, остатъци от глинени съдовеи други предмети. Войната пре-кратява работата на археоло-зите, но през 1956 година биваорганизирана специална науч-на експедиция, която престоя-ва на платото Тасили-Аджер се-дем месеца. Тя работи при край-но лоши условия — резки ко-лебания на температурата, вя-тър, трудно снабдяване. По-някога резултатите от работата

били унищожавани от пустиннибури. Въпреки това експеди-цията успява да снеме гипсовиотливки и копия от 1 000 ри-сунки. Те предизвикват голяминтерес в целия свят.

Скалните рисунки в Сахаранапомнят фрески. Те са много-слойни: едно изображение е на-лагано върху друго през раз-личните епохи. Повечето рисун-ки представляват различни жи-вотни: слонове, носорози, жи-рафи, щрауси, антилопи, дивиконе, биволи, крокодили и др.Често се срещат и ловни сцени,от което се съди, че ловът е билглавното занятие на някога-шните сахарски жители. Изо-бразени са и много човешки

фигури, различни профили, дре-хи и прически. Преценява се,че фреските на Сахара датиратот около 10 века преди нашатаера. Те представляват неоце-нима съкровищница за исто-рията, археологията и антро-пологията. Работата на уче-ните върху тях доказва, че вСахара са живели хора няколкохиляди години преди историчес-ката епоха. А от това следва,че още в седмия и шестия веко-ве преди нашата ера по-голя-мата част от днешната пустиняе представлявала влажна зе-лена савана с пълноводни реки.Нейните жители са създали на-пълно оригинална и много инте-ресна култура.

За окончателното разработ-ване на целия събран досега ма-териал от тези фрески се из-исква много време. Но и сегаможе да се каже с положител-ност, че в Сахара е намереноедно от най-прекрасните до-исторически изкуства в света,

Лисица-фенек

Аз много исках да имам истинска, жива Мангуста.Своя собствена. И реших: когато нашият параходпристигне в остров Цейлон, ще си купя Мангуста ище дам толкова пари, колкото поискат.

И ето нашият параход е на остров Цейлон. Искахпо — скоро да изтичам на брега, по — скоро да откриякъде се продават тези зверчета. И неочаквано при насна парахода идва черен човек (тамошните хора всеса черни) и всички другари го заобиколиха, тълпят се,смеят се, шумят. И някой вика: «Мангусти!» Аз сеспуснах, разблъсках всички и виждам в ръцетена черния човек клетка, а в нея — сиви зверчета. Аз такасе страхувах някой да не ме изпревари, че завикахправо в лицето на този човек:

- Колко?Той отначало дори се изплаши: така извиках. След

това разбра, показа три пръста и пъхна в ръцете миклетката. Значи всичко три рубли, с клетката заеднои не една, а две мангусти! Разплатих се веднага и сиотдъхнах: съвсем се бях задъхал от радост. Аз така себях зарадвал, че забравих да попитам черния човекс какво се хранят мангустите, питомни ли са, или диви.Ами ако хапят? Опомних се, затичах след човекано от него нямаше и помен. Реших сам да узная хапятли мангустите, или не. Проврях си пръста между пръч-ките на клетката. Щом го пъхнах и хоп — веднага госграбчиха. Сграбчиха го мънички лапички, здравовчепкващи се, с ноктенца. Бързо, бързо ме хапе ман-густата за пръста, но съвсем не боли: тя прави тованарочно, така, играе си. А другата — свила се в единияъгъл на клетката и гледа накриво с черното си бле-стящо око.

Поиска ми се по — скоро да взема в ръце, да погаля та-зи, която хапеше на шега. И едва открехнах клетката,тази същата Мангуста—хоп!—и вече затича из каютата.Тя се суетеше, бягаше по пода, всичко душеше икрякаше: кррък! кррък! — сякаш е врана. Аз искахда я хвана, наведох се, протегнах ръка и в миг мангу-стата се мерна край ръката ми и вече е в ръкава. Вдиг-на ръка и готово: мангустата се намести в пазвата ми

Тя се подаде от пазвата, крякна весело и отново сескри. И ето — усещам, тя е вече под мишницата, про-мъква се в другия ръкав и изскочи от другия ръкавна свобода. Исках да я погаля и щом протегнах ръка,мангустата подскочи неочаквано нагоре, отведнъжна четирите си лапички, сякаш под всяка лапичкаимаше пружинка. Аз даже си отдръпнах ръката, същокато от изстрел. А мангустата ме погледна отдолу свесели очички и отново: кррък! Гледам — вече самич-ка се покатери на коленете ми и сега показва своитефокуси: ту се свие, ту в миг се изпъне, ту вирне опашка,ту изведнъж пъхне глава между задните си крака.Тя така приветливо, така весело си играеше с мен, а втози момент неочаквано почукаха на каютата и меизвикаха на работа.

РАЗКАЗ

БОРИС ЖИТКОВ

ИЛЮСТРАЦИИ

Б.АНГЕЛУШЕВ

Трябваше да се натоварят на палубата около пет-надесет огромни стъбла от някакви индийски дървета.Те бяха чепати, с окършени клони, хралупести, скора — както са си били в гората. Но от отрязания имкрай се виждаше какви са вътре красиви — розови,червени, съвсем черни. Ние ги трупахме на палубата

на камара, здраво гиомотавахме с вериги,за да не се търкулнатпри пътуването в мо-рето.

Аз работех и все симислех: «Какво липравят моите мангу-сти? Та аз нищо неим оставих да си по-хапнат.» Попитах чер-ните носачи, тамош-ните хора, които бя-ха дошли на брега, незнаят ли с какво хра-

нят мангустата, но те нищо не разбираха и само сеусмихваха. А нашите казваха:

— Дай й каквото ти попадне: тя сама ще си изберекаквото й трябва.

Измолих от готвача малко месо, накупих банани,донесох хляб, чинийка с мляко. Всичко това поставихв средата на каютата и отворих клетката. А аз самиятсе качих на койката и започнах да наблюдавам. Отклетката изскочи дивата Мангуста и заедно с питомнатасе нахвърлиха на месото. Те го късаха със зъби, кря-каха, ръмжаха, лочеха млякото. След това питомнатаграбна банан и го помъкна в ъгъла. Дивата— скок! —и се озова при нея. Аз исках да погледам какво щестане, рипнах от койката, но вече беше късно: мангу-стите тичаха назад. Те облизваха муцунките си. А отбанана бяха останали на пода само обелките, като пар-цалчета.

На сутринта ние бяхме вече в морето. Цялата си каю-та бях окичил с банани. На въженца те се люлееха подтавана. Това е за мангустите. Ще им давам по малко:ще стигнат за дълго. Пуснах питомната Мангуста и тясе покатери върху мен, а аз лежах неподвижно, полу-затворил очи.

Гледам — мангустата рипна на полицата, където бяхакнигите. Ето тя се прехвърли върху рамката на кръглотопараходно прозорче. Рамката леко се люлееше, пара-ходът се клатушкаше. Мангустата се закрепи по-здравои погледна надолу към мен. Аз се притаих. Ман-густата блъсна стената с лапичката си и рамката сезалюля встрани. И в същия миг, когато рамката сенамираше точно срещу банана, мангустата се хвърли,скочи и с двете си лапички грабна банана. Тя увисназа момент във въздуха под самия таван. Но бананътсе откъсна и мангустата тупна на пода. Не! Тупнавсъщност бананът. Мангустата скочи на четирите силапички. Аз се повдигнах да погледам. Но мангустатавече шареше под койката. След минута се подаде сизцапана муцунка. Тя покрякваше от удоволствие.

Я виж, ти! Наложи се да преместя бананите към сре-дата на каютата: мангустата вече опитваше да се по-катери по — нагоре по кърпата за лице. Тя лазешекато маймуна: лапичките й са като ръчички. Здравосе вчепкват, бързи, пъргави. И съвсем не се стра-хуваше от мен. Аз я пуснах да се разходи на слънце

24

по палубата. Тя веднага грижливо подуши всичко итичаше по палубата така, като че ли откак се помни,не е била никъде другаде и тук е нейният дом.

Но на палубата на парахода ние имахме стар сто-панин. Не, не капитанът, а котаракът. Грамаден, охра-нен, с меден гердан. Той ходеше важно по палубата,когато беше сухо. И днес също беше сухо. Слънцетосе беше извисило над самата мачта. Котаракът излезеот кухнята, поогледа наред ли е всичко. Той видя ман-густата и тръгна бързо, а след това започна предпазливода се промъква. Движеше се по желязната тръба,която опасваше палубата. Точно около тази тръба се на-върташе мангустата. Тя сякаш и не виждаше котарака.А котаракът беше вече съвсем над нея. Оставаше мусамо да протегне лапа, за да забие ноктите си в гърба й.Той изчакваше по-удобен момент.

Аз веднага съобразих какво ще става сега. Мангу-стата не вижда, тя е с гръб към котарака и продъл-жава да души палубата, като че ли нищо не се е случи-ло. Котаракът вече се прицели. Аз се спуснах тичеш-ком, но не дотичах. Котаракът протегна лапа и всъщия миг мангустата завря глава между задните силапи, раззина паст, силно гракна, а опашката, огром-ната пухкава опашка тя издигна нагоре и сега прили-чаше на четка за чистене на лампени шишета. В единмиг тя се бе превърнала в невиждано, непознато чудо-вище. Котаракът отскочи назад като от нажеженожелязо. Той веднага се изви и навирил опашка, по-бягна като стрела, без да се обръща назад. А мангу-стата— ни лук яла, ни лук мирисала, зашари отново изапочна да души нещо по палубата. Но оттогава рядконякой виждаше котарака — красавец. Щом мангустатае на палубата — не ще намериш котарака. Викаха гои «Пис-пис!», и «Васенка», готвачът го примамвашес месо, но котаракът не можеше да се намери, дори дапретърсиш и целия параход. Затова пък сега край кух-нята се въртяха мангустите: те крякаха, искаха месоот готвача. Бедният Васенка само нощно време сепромъкваше в каютата при готвача и готвачът го до-хранваше с месо. През нощта, когато мангустите сибяха в клетката, настъпваше царството на Васенка.

Веднъж аз се събудих през нощта от вик на палубата.Тревожно, изплашено викаха хора. Бързо се облякох иизтичах. Огнярят Фьодор викаше, че тъкмо се връщалот смяна, и ето от тези същите индийски дървета,ето от тази купчина, изпълзяла змия и веднага сескрила обратно. И каква змия — ей такава! Дебелаколкото ръка, дълга почти четири метра. И дори за-пълзяла към него. Никой не вярваше на Фьодор, новъпреки това поглеждаха със страх индийските дър-вета. Ами ако наистина има змия? Дори да не е дебелаколкото ръка, но отровна? Върви се разхождай тукнощем! Някой каза: «Те обичат топлината, ще при-пълзят при хората в койките.» Всички притихнаха.Изведнъж всички се обърнаха към мен:

— Я доведете тук зверчетата, вашите мангусти!Хайде, нека се проявят. . .

Аз се боях дивата да не избяга през нощта. Но нямашевреме да мисля. Някой вече беше изтичал до моятакаюта и носеше насам клетката. Отворих я пред саматакупчина, където свършваха дърветата и се виждахачерните проходи между стъблата. Някой запали елек-трическия полилей. Аз видях как питомната първа сешмугна в черния проход и след нея дивата. Страхувахсе да не си прищипнат лапичките или опашката всред

тежките трупи. Но вече беше късно: двете мангустисе бяха вмъкнали там.

— Донеси лоста! — извика някой.А Фьодор вече стоеше с брадвата. После всички

замлъкнаха и започнаха да се ослушват. Но нищо несе чуваше освен скърцането на гредите. Неочакванонякой викна:

— Гледай, гледай! Опашка!Фьодор замахна с брадвата; другите се отдръпнаха. Аз

хванах Фьодор за ръката. От уплаха той насмалко нецапна опашката — опашката не беше на змия, а наМангуста. Тя ту се подаваше навън, ту се скриваше.След това се показаха задните лапички. Лапичките себяха здраво вкопчили за дървото, изглежда нещо тег-леше мангустата назад.

— Някой да помогне! Нали виждате, не е по силитей — викна Фьодор.

— А ти сам защо не помогнеш? Ама че командир! -отговориха от тълпата.

Никой не помагаше, а всички отстъпваха назад. ДориФьодор с брадвата. Мангустата издебна сгоден момент —виждаше се как цялата се изви, вчепквайки се здравоза гредите. Тя се изпъна и измъкна след себе си змий-ската опашка. Опашката се изви, метна нагоре ман-густата и я тръшна на палубата.

— Уби я, уби я! — завикаха наоколо.Но моята Мангуста — това беше дивата — мигом се

изправи на лапичките си. Тя държеше змията за опаш-ката, впила се в нея с острите си зъбки. Змията сегърчеше, теглеше дивата отново в черния проход.Но дивата се опъваше, напрягаше лапички и измъквашевсе повече и повече змията. Змията беше дебела околодва пръста и биеше с опашката си палубата като сбич, а накрая се държеше мангустата и се подмяташенасам — натам. Аз исках да отсека тази опашка, но Фьо-дор се беше скрил някъде с брадвата. Викаха го, но тойне се обаждаше. Всички със страх чакаха кога ще сепояви змийската глава. Още малко и край, ще се измък-не навън и цялата змия. Това пък какво е? Това не езмийска глава, това е Мангуста! Ето и питомната из-скочи на палубата; тя се беше впила в шията на змията.Змията се извиваше, дърпаше се; тя блъскаше мангу-стите по палубата, а те се държаха като пиявици.Някой викна:

— Удряй! — и удари с лоста змията.Всички се нахвърляха и заудряха кой с каквото му

попадне. Аз се боях, че в суматохата ще убият мангу-стите. Издърпах от опашката дивата. Тя се бешетака озверила, че ме ухапа за ръката; дърпаше сеи драскаше. Смъкнах шапката си и покрих муцунката й.Мой другар издърпа питомната. Настанихме ги в клет-ката. Те викаха, мятаха се, хапеха със зъби решет-ката. Подхвърлих им парче месо, но те не обърнаха вни-мание.

Загасих светлината в каютата и отидох да намажа сйод изпохапаните си ръце. А там, на палубата, все ощеудряха змията. След това я изхвърлиха през борда.

Оттогава всички заобичаха моите мангусти и постоян-но им носеха за ядене кой каквото имаше. Питомнатасе сприятели с всички и вечер едва я откривах къде е:вечно гостуваше у някого.

Тя смело се катереше по корабните въжета. И веднъжпривечер, когато вече бяха запалили електричеството,мангустата се покачи на мачтата по въжетата, опънатиот борда. Всички се любуваха на нейната ловкост,гледаха, вирнали нагоре глави. Но ето въжето свършидо мачтата, по — нататък се извисяваше голо, хлъзгаводърво. Мангустата изви ловко тялото си и се заловиза медните тръбички. Те минаваха по мачтата. В тяхимаше електрически жици за фенера горе.

Мангустата бързо се покатери още по — нагоре. Всичкидолу заръкопляскаха. Изведнъж електротехникът за-вика:

— Жиците там са голи! — и побягна да изключиелектричеството.

Но мангустата вече се беше заловила с лапичките заголите жици. Електрическият ток я удари и тя полетяот височината надолу. Уловиха я, но вече беше не-подвижна.

Тя беше още топла. Аз я понесох веднага към каю-тата на доктора. Но каютата му беше заключена.

Изтичах обратно в моята, предпазливо положих ман-густата на възглавницата и припнах да търся нашиядоктор. «Може би той ще спаси моето зверче» — ми-слех си аз. Тичах из целия параход, но някой вечебеше казал на доктора и той бързо идваше насреща ми.Аз исках да избързаме и дърпах доктора за ръка. Вля-зохме.

— А къде е тя? — каза докторът.Действително, къде е? На възглавницата я нямаше.

Погледнах под койката. Затършувах с ръка. И извед-нъж: кррък-кррък! — мангустата изскочи изпод кой-ката, сякаш нищо не е било — здрава - здравеничка.

Докторът каза, че електрическият ток навярно я езашеметил временно, а докато аз съм тичал за лекар —мангустата се е съвзела. Как се радвах! Притисках ядо лицето си и я галех. И тогава всички надойдохапри мен, всички се радваха и галеха мангустата —така я обичаха.

А дивата после съвсем се опитоми и аз отведох ман-густите у дома.

Близо до Одеса, на брега на Хаджи-бейския лиман се намира единстве-ният в света полигон за изпробванена трактори. За машината туксе създават такива трудности, че за300 часа тя извършва работата, коя-то й се полага за целия сезон. Презвреме на изпробването човек не мо-же да издържи седнал в трактора.Той го управлява от количка, дви-жеща се отзад по по-равен път, А от-пред по специално създадени пре-пятствия «старателно танцува тра-кторът. Тук се явяват на изпит но-вите много мощни машини.

Мощни. . . А каква е скоростта?И тя трябва значително да се уве-личи. Вече мина онова време, когатосе бояхме, че при скорости от 10—11 км в час почвата ще се разпръсква.Винтовите плугове не са опасни занея и при големи скорости, а плу-говете и другите механизми могатда бъдат направени достатъчноздрави.

Миналата година през лятото из-лязоха на опитния полигон два трак-тора ДТ-54. Трактористът седе-ше в единия от тях, а втората ма-шина повтаряше всички движения на

ОРАЧС ВИСШЕОБРАЗОВАНИЕ

първата. Така започнаха изпробва-нията на радиоуправляемите трак-тори, създадени съвместно от ня-колко институти и завод и. Изпробва-нията показаха пълната възможносттракторът да се управлява от раз-стояние.

Може да се пуснат и няколко трак-тори, управлявани от команденпункт.

Но и това не е пределът. На дневенред вече е програмното управление.

Миналата година в лозята наюг можеше да се видят старателно иточно работещи трактори, които

се провираха през междуредията,без да се отклонят от курса и безда закачат филизите. Хората стоя-ха встрани и пушеха.

По жиците, опънати по протеже-ние на лозите, бе пуснат ток свисока честота, създаващ магнитнополе. И специални приемници без-погрешно ориентираха тракторав това поле. Също такова програмноустройство може да се създаде и втракторите с радиоуправление. Сегатова програмно устройство движитрактори по предварително зададе-на програма.

Следователно не е далеч времето,когато на полето ще работят съвър-шено самостоятелно «разумния сел-скостопански машини. В случай наповреда или непредвидени пречки тесами ще предадат радиосигнал напоста.

«Трактористът», който ще отидепри повикването на машината, тря-бва отлично да владее електрониката,автоматиката, радиотехниката.Без висше образование не се прибли-жавай до трактора! — Ето ло-зунга на близкото бъдеще.

26

Ранна утрин. Вляво от шосето за Драгомансе е прострял зеленият губер на летище Божу-рище. Сред зелената шир пъстреят парашутникуполи. Днес тук са си дали среща 160 енту-сиазирани пионери авиомоделисти от 32отбора. В продължение на 3 дни младите авио-конструктори ще изпращат своите модели вродното небе. Кой модел ще лети най-дълговреме? Кой ще развие най-голяма скорост?Кой ще стане републикански първенец?

В тихата безоблачна утрин по тревата, огря-на от слънцето, се затичва пионер. След него,закачен на дълъг канап, се издига авиомодел.Постепенно моделът набира височина и когатое почти над самия пионер, с едно ловко движе-ние канапът е откачен. Хронометрите заси-чат. — Направен е първият старт на третитерепубликански пионерски състезания по авио-моделизъм. За трети път се събират най-до-брите пионери — авиомоделисти от цялата страна.Но сега състезанията са посветени на 80-го-дишнината от рождението на Георги Димитров.През цялата учебна година се даваха обещанияпо звена за учение и за трудови дела. Под ло-зунга «Учение и труд, труд и учение» работехаи авиомоделистите. Всички искаха да се пред-ставят с по-високи постижения в чест на слав-ната годишнина.

В състезанията взеха участие окръжнитеорганизации с пълни пионерски отбори.

Голямо напрежение и воля бяха необхо-дими на състезателите. Съревнованието бешемного голямо. Явяваха се пионери, участвувалипо няколко години в авиомоделни кръжоци.Оригиналните и прецизно изработени моделина пионерите от Толбухин, Лом, София и др.бяха сериозни съперници. Но успехът се опре-деля не само от добре изработени модели, а

Савко Трашлиев — първенец на авиомодели клас В1

Състезанията се проведоха на 17 и 18 юни със след-

ните модели:1. Модел клас А1— планер (без двигател). Носеща

площ от 18 кв. дцм. Минимално тегло -- 220 грама.2. Модел клас А2 — планер (без двигател). Носеща

площ от 32 до 34 кв. дцм. Минимално тегло — 410 г.3. Модел клас В1 — авиомодел с гумен двигател

(така нареченият от пионерите «гуменяк»). Носещаплощ 14 кв. дцм. Минимално тегло — 170 г. Максималнотегло на гумения двигател — 40 грама.

Трите класа се състезават по продължителност налетене. Имат право на три старта. От всеки старт мо-гат да наберат максимално 150 точки. Участвуват вотборното класиране.

4. Тренировъчен кордов авиомодел с двигател свътрешно горене. Участвуват в индивидуалното кла-сиране.

АЛЕКСАНДЪР ДЪРВОДЕЛСКИ

Скоростни авиомодели преди излитане

и от правилното стартиране и умение да бъдеоткачен моделът от стартиращата корда в най-подходящия момент.

Под два парашутни купола се е настанилатехническата комисия, която с много точни вез-ни измерва теглото на всеки модел и носещатаму площ. Моделите трябва да отговарят наточно установени по правилника норми.

На старта застава пионерът Антон Василевот отбора на Двореца на пионерите — Софияс авиомодел А1, който е прегледан от техни-ческата комисия и отговаря на всички условия.А те не са малко • - трябва да има носещаплощ 18 кв. дим. и минимално тегло 220 грама.

Но. . . Антон не може да издържи напреже-нието на старта и откача много рано модела.Вместо постигнатите при тренировки 120—150 точки съдиите засичат само 33 точки. Тойне може да преодолее смущението и при оста-налите два старта и набира едва 95 точки от405 възможни.

От този клас с най — добре изработен модели най-добро стартиране се представи НиколайСимеонов от отбора на ЦСМТ с 327 точки.

Слънцето се е издигнало доста високо, когатозапочва стартирането на авиомодели клас А2.Добре изработените планери, с носеща площпочти двойно по-голяма от А1 се носят стабилнов синьото небе. Но и тук успехът зависи от до-брата подготовка на състезателя. Да се ориен-тира добре спрямо вятъра, да стартира пра-вилно и др.

28

Един след друг моделите се вдигат нагоре.Някои се приземяват с плавни кръгове, а дру-ги, подхванати от лекия вятър, се понасят на-далеч. Състезателите се втурват след тях и понякой път пробягват по 2—3 км, за да ги на-мерят.

Във въздуха е моделът на Весел Георгиев.Веднага проличава добрата подготовка и намодела, и на състезателя. Весел набира 390точки и става първенец на авиомодели клас А2.

Късно след обед на старта застават модели,които трябва да се издигнат с помощта на соб-ствен двигател - - авиомодели клас В1 с гу-мен двигател или, както ги наричат авиомоде-листите, «гуменяци». Тук техническите изис-квания към модела са: да не тежи по-малкоот 170 г, а гумата на двигателя да не надви-шава 40 г.

Най-старателен и прецизен в работата си епионерът Савко Трашлиев от кръжока поавиомоделизъм при Двореца на пионерите,който набира 198 точки и се класира на първомясто със своя модел.

На летището се чува шум на самолетни мо-тори и човек неволно повдига глава, за да видисамолетите, които така припряно бръмчат. Не-бето е чисто, а шумът ту се усилва, ту утихва.

Това са състезателите с кордови модели, коитоимат двигатели с вътрешно горене. Те се под-готвят за старт. Във въздуха се издига малкосамолетче, което започва да кръжи около своясъздател с голяма скорост. Стоманените корди,

посредством които създателят командува своямодел, проблясват на слънцето, а пионерът евпил поглед в модела и с ловки движения наръката го издига нагоре и надолу. Когато шу-мът на мотора стане равномерен, той вдигаръка и съдиите пускат хронометрите. Не ви-наги обаче всичко е благополучно. Едно по-грешно движение и самолетът с удар се забивав земята. Но състезателите не се смущават.Бързо поставят резервното витло и самолетътотново кръжи във въздуха.

Скорост — 102 км в час. Това е постижениетона модела, изработен от Ненчо Любенов от Дво-реца на пионерите, който е започнал този спортоще от втори клас. С това си постижение Нен-чо се класира на първо място в кордовите мо-дели.

Състезанията завършват. Пионерите въз-будено коментират своите постижения. Раз-казват за работата си в кръжоците, за моде-лите, които са изработили с голяма упоритостпрез цялата учебна година.

Съдийската комисия обявява резултатите:В отборното класиране най — добре се е пред-

ставил отборът на Централната станция на мла-дите техници, следван от отборите на Толбу-

Навиване на гумен двигател

хин, Пазарджик, Двореца на пионерите — Со-фия и др.

Така завършват третите републикански пио-нерски състезания на «малката авиация».

елаете ли да напра-вите едно фантастич-но пътешествие, дапосетите свят, в кой-

то човекът досега не е прониквал?Тогава, заповядайте! Каним всич-

ки, които се интересуват как саустроени атомите, да дойдат с нас:заминаваме за Микромира, за «Мал-кия свят» на частиците, от които санаправени всички предмети.

Достъпът за хората в този тайн-

ствен свят е завинаги закрит. Нотогава, ще запитате вие — как ще гопосетим ?

Човекът разполага с две могъщисредства, които могат да му откриятвсички врати на природата — Нау-ката и Въображението. Ще яхнемкрилатия кон на Въображението,ще оставим да ни води Науката ище потънем в Микромира.

Почакайте! Както за всяко пъте-шествие, необходимо е да се под-

готвим. Ние трябва да станем мал-ки, много малки. Но и това няма дае достатъчно. Налага се да променими времето си. Часовникът, който от-броява часовете, минутите и секун-дите, в Микромира няма да ни е по-лезен. Там съществува друго време,там явленията протичат много по-бързо, отколкото в нашия свят. Втова сами ще се убедите. Нашетопътешествие ще е най-краткото отвсички пътешествия, които са били

29

предприемани някога. То ще про-дължи не повече от една милиардначаст от секундата. И въпреки тование ще имаме възможност внима-телно, подробно да разгледаме многоинтересни неща. Готови ли сте?Внимание!

- Едно! . . .

Щом прозвучава «заклинанието»и всички предмети в стаята започ-ват да растат с неимоверна бързина.Гардеробът в миг става голям кол-кото небостъргач, след това катопланина и краят му се изгубва въввисините. Креватът, масата, всич-ко, всичко израства в исполинскиразмери.

Сега ние сме вече хиляда пъти по-малки и всички околни предмети ниизглеждат хиляда пъти по-големи.

Стъпили сме върху грапава, по-крита с едри камъни равнина. Преднас лежи странен предмет, приличенна исполински боздуган. Дебелатагруба греда завършва с желязнокълбо, достигащо раменете ни. Товае обикновена топлийка, изтърванана пода. А камъните около нас сапрашинки.

Но защо часовникът е спрял? Дане се е повредил? Не! И времето те-че вече хиляда пъти по-бавно. До-като голямата стрелка помръдне,

рис. Б. Бенев

за да отброи следващата секундаот света на хората, за нас ще са из-минали повече от 16 минути.

- Две! . . .Ставаме още хиляда пъти по-

малки. Топлийката започва да сеувеличава и краят й се губи в да-лечината. Главичката й сега е едини половина километра висока, почтиколкото Витоша. В една от пукнати-ните по хълмистата й повърхностшава противна бяла змия. Не сеплашете! Това е бактерия. Сега тяе по-голяма от нас, защото ние смесе намалили един милион пъти. Нотя бързо ще изчезне. Внимавайте!

- Три! . . .Около нас плават множество бле-

стящи кълба. Това са молекулите навъздуха. Сега, след като сме се на-малили един милиард пъти, те ниизглеждат като огромни балони.

Да се вгледаме по-внимателно втях. Време имаме. Дори цяло дено-нощие да ги разглеждаме, като севърнем в нашия, на хората свят,ще е изминала по-малко от една де-сетохилядна от секундата. Не заб-равяйте, че ние забавихме и тече-нието на времето един милиард пъ-ти.

Между многото молекули на азо-та, на кислорода, от които е съста-

вен въздухът, около нас тук-тамеплават и по-особени балони. Теса съставени от три части: в сре-дата един голям балон — това екислороден атом, а от двете мустрани по един по-малък — водо-родни атоми. Така изглежда моле-кулата на ведата.

Всички балони се блъскат един вдруг, отскачат, летят в различнипосоки и пак се блъскат. Какво оз-начава това? Защо не могат да за-станат спокойно?

Причина за непрестанното им дви-жение са атмосферното налягане итемпературата. Колкото по-голямое налягането на въздуха, толковаповече балони (молекули) има. Кол-кото е по — горещо, толкова по-бързосе движат молекулите на въздуха,по-често се блъскат една в друга.

За миг край нас пролетява единпо-особен балон. Той се състои отдве еднакви части, сякаш две лъска-ви кълба са залепени едно за дру-го. Всяко от тях е десетина санти-метра голямо. Това е молекула, съ-ставена от два атома водород. Та-кива молекули се срещат много на-рядко. Да се опитаме да я уловим!

Що за чудо? Ръцете ни премина-ват свободно през лъскавите кълба.

Атомът, голям десетина сантиметра,се оказва празен. Размерът му -това е орбитата, по която се движи

електронът — една нищожно малкачастица, заредена с отрицателноелектричество. А някъде в центъраму се губи друга също такава мал-ка частица — ядрото. И цялото про-странство помежду им е празно.

Нека разгледаме как се държатедин за друг двата атома на водо-

родната молекула, защо те образу-ват едно цяло. Всеки пет секундиелектронът от единия атом изскачаот своята орбита и започва да севърти около ядрото на съседнияатом, а неговият електрон започвада кръжи край първия. Те приличатна две деца, които непрестанно сихвърлят едно на друго две топки.Хвърлят и ловят, хвърлят и ло-вят. . . и по този начин се удържатсвързани.

Атомите разменят електроните сивсеки пет секунди, но това са се-кунди, измерени във времето наМикромира, забавено един милиардпъти. А според часовниците на го-лемия свят на хората атомите обме-нят електроните си 2ПО 000 000 пътив секундата.

Да продължим пътешествието сикъм дълбочините на атомното ядро.

— Четири! . . . - Ставаме пакхиляда пъти по-малки, и

— Пет!. . . — още хиляда пътипо-малки.

Сега вече можем да разгледамедори атомното ядро. За тази цел бенеобходимо ние да станем по-малкиобщо 1 000 000 000 000 000 пъти. Тол-кова по-малко от човека е атомнотоядро.

Ето го и него. — Голямо лъскавокълбо с диаметър един метър. Нокъде е електронът, който лети околонего? Сега вече ние не можем да говидим. Той е много далеч от нас,обикаля на цели петдесет километраразстояние от ядрото. А на сто кило-метра ще бъде другото ядро от во-дородната молекула. Две ядра сдиаметър по един метър, разполо-жени на сто километра едно от Дру-го! Това представлява водороднатамолекула.

Атомите всъщност се състоят отпразно пространство, само една би-лионна част от което се заема отвещество. Това е една от най-уди-вителните тайни на Микромира. Акоси представим, че атомните ядране бяха тъй раздалечени, а бяха на-редени плътно едно до друго, ще сеполучат поразителни резултати.

Всички ядра и електрони на ато-мите, от които е съставено човеш-кото тяло, събрани заедно, без праз-ното пространство, биха образувалитопчица с диаметър няколко хиляд-ни на милиметъра. За да я видим, щени е нужен силен микроскоп. Авсичкото желязо, произвеждано всвета за една година (200 милионатона), може да бъде поместено в дванапръстника!

Но не всички атоми са построенитака просто като водородния — отедин протон и един електрон, който

обикаля около него. Нека разгле-даме сега атома на азота, на тозигаз, който представлява 78% отсъстава на въздуха. Около ядротому летят вече не един, а седем елек-трона — два по — близо и пет по — да-леч. А самото ядро се състои от 14частици: седем протона, заредени сположително електричество, и се-дем неутрона, неутрални частицибез електрически заряд. Протонитеи неутроните имат почти еднаквамаса и се различават само по това,че едните са заредени с електри-чество, а другите не са. Тяхната масае около две хиляди пъти по-голямаот масата на електрона.

Протоните и неутроните на атом-ното ядро се държат здраво единза друг така, както се държат ато-мите на молекулата — като си обме-нят частици. Но това не са вечеелектрони, а частици, триста пътипо-тежки от тях, наречени мезони.

Това са страшните вътрешноядрени

сили, които унищожиха японските

градове Хирошима и Нагазаки, но

които дават светлина чрез съветски-

те атомни електроцентрали, които

движат съветския атомен ледораз-

бивач «Ленин» и атомните подвод-

ници. В ръцете на войнолюбците

те могат да унищожат с атомни и

водородни бомби света, но в ръцете

на миролюбивото човечество те ще

изградят щастието и благоденствието

на хората.

Д. АЛЕКСАНДРОВ

НАШАТАЗ В Е З Д А

А Н Г Е Л Д. Б О Н О Вст. асистент по астрономия

Още от древността хоратаса схванали огромното значе-ние на Слънцето за животавърху Земята. Но те не са ималипочти никакви научни знанияи не са могли да си изясняткакво представлява то. Счи-тали са го за свръхестественосъщество — бог, който посвоя воля може да облагодетел-ствува човека, но може и даизсуши, да запали с лъчите сиобширни области и да ги пре-върне в пустиня. За да го оми-лостивят, посрещали с молитвиизгряването на бога — Слънце,принасяли му жертви и изди-гали в негова чест храмове.

Ние виждаме Слънцето катомалък блестящ диск. Таковали е то в действителност? Раз-бира се, не. Телата изглеждаттолкова по-малки, колкото сапо — далеч от нас. Средното раз-стояние между Земята и Слън-цето е 150000000 км. Човекби могъл да го измине пеша,като върви непрекъснато...З 400години! Съвременен само-лет със скорост 1 000 км вчас би трябвало да лети 17години, за да достигне Слън-цето.

Огромното разстояние, на кое-то се намира Слънцето, е при-чина да го виждаме толковамалко. В действителност то еогромно кълбо с диаметър1 390 000 км, на който могатда се нанижат 109 земни кълба.

Ако на едното блюдо на ги-гантски везни поставим Слън-

цето, за да уравновесим везни-те, на другото блюдо трябва дапоставим 333 432 земни кълба.С други думи, масата на Слън-цето е 333 432 пъти по-голямаот масата на Земята. Тя е745 пъти по-голяма от масатана всички планети от Слънче-вата система, взети заедно. Зада изразим масата на Слънце-то в тонове, трябва да напишемчислото 2 с двадесет и седемнули след него.

Поради своята огромна масаСлънцето притегля към центъ-ра си всички тела от нашатасистема и ги заставя да оби-калят около него. То е цен-тралното тяло, без което неби съществувала Слънчеватасистема.

Слънцето е силно нагорещенокълбо. Температурата на по-върхнината му е 5 800 градуса,а във вътрешността се изчис-лява на около 20 милиона гра-дуса. Ясно е, че веществото наСлънцето не може да остане втвърдо състояние при толковависока температура. То се еизпарило и огромното слънчевокълбо се състои от силно наго-рещени газове: половината енай-лекият елемент — водо-родът, хелият, а останалите поз-

нати вещества—кислород, въг-лерод, желязо, калций и др.—сенамират в малко количество.

Газовете на Слънцето са внепрекъснато бурно движение,поради което на повърхнинатаму се наблюдават различни яв-ления. Особено привличат вни-манието слънчевите петна. Приизвестни условия, напримеркогато Слънцето изгрява и за-лязва или пък през мъгла, евъзможно да се забележат слън-чеви петна и с просто око.При такива именно условия теса били открити още в древ-ността

Не трябва да се мисли, чеслънчевите петна са някаквизастинали области върху по-върхнината на Слънцето. На-против, тяхната температура емного висока — около 4 400градуса, но тъй като околнатаповърхнина на Слънцето иматемпература 5 800 градуса, теизглеждат тъмни — така, кактоизглежда тъмен пламъкът наедна свещ пред светлината наелектрическа крушка.

Други интересни явления вър-ху Слънцето са протуберанси-те. Те представляват огромниогнени езици или арки с раз-лична големина и различно вре-метраене.

Атмосферата на Слънцето есилно разредена и се наричакорона. Тя най — добре се на-блюдава през време на пълнитеслънчеви затъмнения. Но съсспециален уред, наречен коро-нограф, сега астрономите мо-гат да фотографират слънче-вата корона по всяко време.

Слънцето непрекъснато излъч-

32

ва огромна енергия — светлин-на и топлинна. Само за еднасекунда тази енергия е равнана калориите, получени от из-гарянето на 11 и половинамилиарда доброкачествени въг-лища. За един час Слънцетоизлъчва енергия, достатъчнада разтопи слой от лед, по-криващ цялата земя с дебели-на 1 000 км! И това продъл-жава най-малко 5 милиардагодини!

От какъв източник Слънцеточерпи тази огромна енергия?Във вътрешността му се из-вършват непрекъснато ядрениреакции, при които водородътсе превръща в хелий и се отделяграмадна енергия. Водородът етолкова много, че и след 10милиарда години то ще излъчвасъщата топлина и светлина.

Неоценимо е значението наСлънцето за живота върху на-шата Земя. Без него тя би сепревърнала в мъртва, леденапустиня, потънала в мрак.

Колкото и чудно да изглежда,всички машини във фабриките,влаковете, тракторите, трам-ваите, автомобилите, самоле-тите се движат все със слънчеваенергия. Благодарение на неяние се осветяваме с електри-чество, слушаме радиопреда-вания, гледаме телевизия. Елек-трическата енергия, която днестолкова много използуваме внашия живот, се добива наисти-на в електростанциите от си-лата на течащата вода илипък от горенето на каменнивъглища. Но за да тече водатав реките, причината е Слън-цето. Водата се изпарява отнеговата топлина, образуват сеоблаци, валят дъждове, ручеии рекички се вливат в големитереки или язовири. Така че тур-бините на електростанциите са-мо превръщат слънчевата енер-гия, скрита в течащата вода,

в електрическа енергия. Когатосе горят въглища или дърва,пак се освобождава слънчеваенергия, защото каменните въг-лища са образувани от расте-ния, съществували преди многомилиони години и затрупани внедрата на Земята. При раз-витието си тези растения саскладирали в себе си слънчеваенергия чрез фотосинтеза и се-га ние я използуваме, когатогорим каменните въглища.

И човешкото тяло получавасвоята енергия също от Слън-цето. Животните се хранят срастителна храна и складиратв себе си слънчевата енергия,събрана от растенията при фо-

Пълно слънчево затъмнение

тосинтезата. Човекът, койтоупотребява растителна и мес-на храна, всъщност черпи си-ли от слънчевата енергия, ко-ято се съдържа в храната.

Твърде отдавна хората сасхванали, че слънчевите лъчиносят здраве. Това правилносхващане е отразено в народ-ната поговорка: «Където Слън-цето влиза, там лекар не влиза».Хората, които прекарват повечевреме на открито, огрявани отслънчевите лъчи, са здрави,бодри и трудоспособни. Напро-тив, хора, които не използуватдостатъчно Слънцето, са бледии слаби, а трудоспособносттаим е значително намалена.

33

НЕЗАБРАВИМИ ИМЕНА

Една тъмна мускулеста ръка открехва зелената за-веса, образувана от растителността на джунглата. Из-зад храсталаците се появява фигурата на едър папуас,въоръжен с копие. След миг той се отдръпва и зеле-ната завеса отново се затваря. Брегът на Нова Гвинеяпотъва в привичната си тишина.

Но спокойствието на палмовата гора е само привид-но. Дълбоко в недрата й се таи пъстър, многообразенживот, а в покрайнината — в сянката на първите дърве-та — няколко чифта зорки очи се вглеждат напрегнатокъм морето. От време на време папуаските наблюдателиси разменят кратки, звучни думи. Явно е, че са въз-будени. Какво ги е разтревожило така?

През този ден — 20 септември 1871 година — къмсевероизточните брегове на Нова Гвинея приближаваруският кораб «Витяз». Той навлиза в залива Астро-лабия. Една лодка пренася на непознатия бряг енер-гичен човек с хубава черна брада и благ поглед. Това

е пътешественикът Миклухо-Маклай, който иска даизучи живота «а местните обитатели. С него оставатдвама младежи — шведският моряк Уилсон и полине-зиецът Бой. Руските моряци построяват малка хижакрай морето. В нея прибират необходимите вещи ихранителни припаси. „Витяз" вдига котва, платната сеиздуват от попътен вятър и скоро очертанията му сезагубват в далечината на океана. Заедно с него из-чезва и последната връзка с родината; Миклухо-Мак-лай изведнъж усеща колко е далеч от нея. Той оставасамотен всред загадъчния тропически лес, в съседствос папуаси, които никога не са виждали бели хора.

Първите срещи с местните жители са краткотрайни.Любопитството на папуасите е сподавено от недовериеи страх. Ученият търпеливо ги изчаква да се успокоят.В техните очи «Витяз» е някакъв огромен приказенкораб, който предвещава изключителни събития. Следнеговото заминаване всички постепенно се връщат къмобичайния си живот. Минават няколко дни. Миклухо-Маклай решава да отиде в едно от съседните села итам по — отблизо да се запознае с бъдещите си приятели.

На тръгване ученият се замисля: да вземе ли съссебе си револвер? Отива при хора, които живеят всурови условия, сред дивите джунгли, далеч от вся-каква цивилизация. Какво ли не би могло да се очак-ва от тях? Но нали той идва като служител на"науката,като пратеник на разумните и нравствено издигнатихора! Той не бива да прибягва до сила а никакъв слу-

чай, неговото поведение трябва да послужи като обра-зец за подражание. Спокойствие и търпение, справед-ливост и Доброта — това са неговите оръжия. И Мик-лухо-Маклай оставя заредения револвер, взима моливаи бележника и тръгва из гората. А в хижата оставатУилсон и Бой, убедени, че това е истинско самоубий-ство.

Джунглите на Нова Гвинея не са тъй гъсти и непро-ходими, както в Други тропически страни. Между раз-ноцветните стъбла на растенията тук прониква обилнасветлия и тя още повече засилва впечатлението отярките багри и причудливите форми на клоните, листа-та и цветята. Особено многобройни са лианите, коитоотвред се сплитат около дърветата. Миклухо-Маклайвърви по тясна пътека. Този път той сякаш не забеляз-ва множеството птици с блестящи пера, които прехврък-ват по низките клони. Опитва се да си представи какще го посрещнат туземците, предвкусва радостта на из-следователя преди голямо събитие. Изведнъж до слу-ха му достигат човешки гласове. Ето едно папуаскосело! Унесен в мисли, пътешественикът неусетно есигнал До целта си. Той спира и обмисля как да сеприближи. Но на пътечката се появява папуаско мом-ченце. Няколко секунди то с изумление гледа чудниябелокож човек. Той не знае местния език, а да се при-ближи не смее, за да не изплаши още повече детето.То с всички сили побягва назад. Чуват се силни ви-

кове и женски писъци. После настава пълна тишина.Миклухо-Маклай тръгва към селото и излиза на мал-

ко площадче между хижите. В средата са събрани мъжес копия. Друга група стои заплашително встрани. Щомзабелязват неочаквания гост, папуасите заемат войн-ствени пози. Две стрели прелетяват край него. Мъжетезаговарят високо и сочат към едно Дърво — сякашза да уверят, че стрелите са били отправени към някояптица. Същевременно всички се взират в лицето напътешественика, за да видят как посреща свистенетона стрелите. Но по добродушното брадато лице се четесамо умора от дългия път и известно любопитство. Па-пуасите остават неприветливи. Те заобикалят чужде-неца, размахват копия около него. Вместо да се сму-ти, той избира хубаво сенчесто място, примъква тамедна рогозка, ляга на нея и затваря очи. С това сякашзаявява: «Идвам при вас без оръжие и понеже намере-нията ми са добри, вярвам, че и вие няма да ми сто-рите зло.»

Изморен от дългия път, Миклухо-Маклай заспивадълбоко. Когато се събужда, пресмята по положениетона слънцето, че са изминали повече от два часа. Не-колцина папуаси са насядали около рогозката и го на-блюдават. Но сега те са без оръжие и не го гледаттъй враждебно. Първата, най-важна крачка за сбли-жаване с недоверчивите жители на Нова Гвинея е на-правена.

извършва всекидневните си наблюдения н вписва резул-татите. Лишен от помощта на своите хора (Бой умира,а Уилсон се разболява тежко), неуморният Миклухо-Маклай се храни оскъдно, спи недостатъчно, но всекиден успява да допълва своите бележки. Вечер при сла-ба, мъждееща светлина тон подрежда рисунките сии изписва страница след страница. А после, преди дазаспи, пред очите му се редят спомени — безброй кар-тини от миналото.

. . . Ето малките къщички на родното му село Рож-дественско. Ето скъпия образ на майка му, винаги за-ета с някаква работа. Баща му е починал рано, а петтедеца трудно се изхранват. Живеят тежко, в оскъдица.Но въпреки липсата на средства, Николай Николае-вич Миклухо-Маклай успява да се запише във фи-

зикоматематическия факултет на Петербургския уни-верситет.

. . .Из мрачните коридори на факултета и в мизер-ните студентски квартири атмосферата е наелектризи-рана. Младежите ненавиждат царския деспотизъм. Ста-ват бурни събрания, намесва се полицията и Николайбива изключен от всички руски университети. В тозислучай отново се проявява силата на неговия, харак-тер: той заминава за чужбина, продължава следванетоси и става асистент на световноизвестния зоолог ЕрнстХекел.

Понякога Миклухо-Маклай си спомня пейзажи отдалечни земи, мигове от първите си пътешествия: тезислънчеви хълмове са от бреговете на Канарските остро ви,

където той изучава гъбите и мозъците на хрущял-ните риби. А тази пясъчна равнина, прекосявана откамили, е страната на арабите. По онова време те по-срещат недружелюбно чужденците. Затова когато Мик-лухо-Маклай посещава крайбрежието на Червено море,принуден е да се облече по арабски и носи чалма, за дасе движи безпрепятствено.

. . . Няколко месеца по-късно той е пак в родината.Ето сериозното лице на стария, уважаван адмиралЛитке. Той председателствува съвета на Географскотодружество, който разглежда предложението на Мик-лухо-Маклай за пътешествие из Тихия океан. Отначалов погледа на стареца се чете недоверие: някакъв неиз-вестен млад човек мечтае за невъзможното! Но посте-пенно ентусиазмът и убедителните доводи се налагат.

Скоро папуасите съвсем престават да се плашат отчужденеца. Всичко у него ги удивлява: външността,държането, странните предмети, с които си служи.Явно е, че не иска да им стори зло.Напротив—подаряваим парчета плат, украшения и невиждани сечива, опитвасе да разговаря приятелски, лекува болни. . .

От своя страна Миклухо-Маклай използува всякаминута, за да изучава новия свят, разкрит пред очитему. Той води подробни и точни записки за своите на-блюдения. В тях описва растенията и животните,климата и географските особености на страната, животаи нравите на папуасите, най-различни любопитни под-робности, на които се натъква постоянно. Като чете те-зи спокойни описания, човек трудно може да си пред-стави колко много усилия, напрежение и несгоди стру-ва на изследователя всеки ред от този дневник. Осо-бено много го измъчва треската. Но дори при най-силните пристъпи на болестта, безсилен да се изправи,той пълзешком се добира до метеорологическите уреди,

В очите на адмирала също се запалват пламъчета навъодушевление и младежка дързост. Предложението еприето и «Витяз» потегля на дълъг път. След едина-десет месеца той навлиза във водите на Нова Гвинея...

*

Миклухо-Маклай преживява сред папуасите годинаи три месеца. В края на 1872 година към бреговете на

Нова Гвинея отново се приближава руски кораб. То-ва е «Изумруд», който идва да прибере пътешественика.Раздялата с папуасите е мъчителна. Те обичат своябял приятел, защото винаги е справедлив, помага им,говори само истината. Чудните му лекарства отстра-няват болестите, подаръците му радват стари и млади.Хората от цялата околност се събират пред страннотоДървено жилище, за да изкажат почитта си към все-могъщия вълшебник от залива Астролабия. Всички сеопитват да го склонят: «Остани Да живееш при нас,Маклай!» Но резултатите от научната работа трябвада се систематизират и докладват в Русия; трябва дасе напише отчет до Географското Дружество. Той обе-щава да посети отново тези места и заминава с «Изу-мруд».

Не след дълго Миклухо-Маклай изпълнява обеща-нието си, като се появява повторно на Новогвинейскиябряг и донася пови подаръци на своите приятели -папуасите. Същевременно той разширява кръга наизследванията си и в продължение на десетина годиниправи още няколко пътешествия — из Малайския полу-остров, на остров Ява, по различни тихоокеански остро-ви, и за трети път спира в залива Астролабия.

По време на всичките си пътувания бележитиятруски изследовател проявява изключителна издръж-ливост и ценни качества на учен. За разлика от онезиевропейци, които пристигат като колонизатори, Мик-

лухо-Маклай не търси никакви облаги за себе си, а езагрижен за съдбата на местното население. Енергич-ни са протестите му пред английските, холандскитеи германските колониални власти, които не мислятза участта на папуасите. А пред руското правителствотой представя проект за поселище на някой тихооке-ански остров, където Да се създадат условия за щаст-лив живот както на тамошните хора, така и на рускитезаселници. Разбира се, царската власт не го одобрява.

Миклухо-Маклай умира млад, едва четиридесет идве годишен, без да успее да публикува своите главнитрудове. Наред с големия принос, който дава със свои-

те изследвания в редица области на науката, той сиспечелва уважението на света като благороден защит-ник на потиснатите народи. В едно писмо до него вели-кият руски писател Толстой пише: «. . . Вие сте пър-вият, който на дело доказа, че човекът навсякъде ечовек, т. е. добро, общително същество, към което можеи трябва да се пристъпва с доверие и правдивост,а не с пушки и ракия, и вие доказахте това чрез под-визи, в които проявихте истинско мъжество.»

П Е Н Ч О СИМОВ

ПРИЛОЖЕНИЕ НА КАЛИЕВИЯ

ПЕРМАНГАНАТ В ДОМАКИНСТВОТО

Калиевият перманганат освен задезинфекция може да се употребяваи за усилване развитието на расте-нията. При периодическо поливанена почвата със слаб воден разтворот калиев перманганат, както еправил И. В. Мичурин.видимо се ус-корява растежът на плодните дръв-чета, доматите и стайните растения.

Особен интерес представлява при-

ложението на калиевия перманганатза изпиране на безцветно бельо.

Взимаме два съда с вместимост отоколо литър, наливаме във всекиедин от тях по 1/2 вода и ги за-гряваме, докато водата кипне. В ки-пящата вода на единия съд разтваря-ме 10 г ситно настърган сапун запране, а в другия съд—от 3 до 5 кри-сталчета калиев перманганат. Цве-тът на разтвора трябва да стане чер-вен, но не и виолетов.

Смесваме двата разтвора. Течност-та придобива тъмнокафяв цвят. Раз-бъркваме горещата смес с пръчка,при което тя силно се пени, и в неяпотапяме 2—3 носни кърпички. Зада се убедим, че приготвеният раз-твор може да изпере всякаква

мръсни дрехи, поставяме предвари-телно на кърпичките петна от ръж-да, от мастило, от трева, олио и дру-ги. Всички видове замърсяваниясе отделят от тъканите, ако ги дър-жим в този разтвор 6—8 часа( еднанощ).

На другия ден изваждаме мокротобельо от съда, изпираме го в хладкавода, изсушаваме го и го гладим.

Калиевият перманганат представ-лява химическо съединение на ме-талите калий и манган (по един атом)с четири атома кислород. Може даго купите от всяка аптека.

СТРЕЛЯЩА БУТИЛКА

В бутилка поставяме няколкопарченца мрамор или тебе-шир и ги заливаме с няколко куб,сантиметра солна киселина. Веднага

запушваме бутилката с тапа (немного здраво) и за предпазване язавиваме в кърпа. След няколкоминути се чува изстрел и тапатаизхвръква.

При този опит от взаимодействие-то на солната киселина с мрамора(ми тебешира) се получава въгле-роден двуокис, който повишава на-лягането в бутилката и изхвърлятапата.

КАК ДА ЗАПАЛИМ ЗАХАРС КИБРИТ

Ако поставим парче захар надпламък, то няма да се запали, а щезапочне да се топи. Поръсим ливърху захарта съвсем малко пепелот изгоряла цигара, захарта бързоще се запали само с една клечкакибрит и ще тори със синкав пла-мък.

Тайната на това явление се крие

в състава на тютюневата пепел, която

съдържа малки количества от солите

на метала литий. Те служат за ката-

лизатор— улесняват съединяването на

захарта с кислорода от въздуха до-

толкова, че той се запалва.

Б Е З О П А Ш Н И К

Начертаваме този модел вър-ху рисувателен картон и гоизрязваме с ножица. Прегъва-

ни ята извършваме по пункти-раните линии. За да може само-летът да лети, необходимо етой да бъде уравновесен, т. е.центърът на тежестта му дабъде точно на мястото, посо-чено в чертежа. За проверкатам пробиваме малка дупчица,прокарваме през нея конец свъзел накрая и на него окач-ваме модела. Ако е правилно

уравновесено, тялото на мо-дела трябва да бъде винаги хо-ризонтално. За целта забива-ме в предната му част малкогабърче. Ако и сега моделът сее наклонил на една страна, за-лепваме в противоположнатастрана малки кръгли лепенки,докато го уравновесим напълно.

Особено внимателни трябва дабъдем при оформяването на кри-лата, защото от това зависятлетателните качества на модела.Да се ръководим от чертежа:

първо оформяваме профила А—В, а след това и профила С—Д. Краищата на крилата слу-жат като кормило за управле-ние. Тях нагласяваме следняколкократно пускане на мо-дела.

На фигура 2 е даден моделътна друг подобен безопашник.

С готовите модели проведетесъстезания по продължителност,височина и плавност на_полета.Постарайте се да направите но-ва собствена конструкция,

39

ЗА МЕСЕЦ СЕПТЕМВРИ

Начало на ЕСЕНТА — 23 септември в 14 ч 36 м

П. ЛУНАТА:

7. IX. — Първа четвърт14. IX. — Пълнолуние20. IX. — Последна четвърт28. IX. — Новолуние

III. ПЛАНЕТИТЕ.

В е н е р а

се наблюдава добре на запад като Вечерница.Залязва към 20 часа — почти два часа следСлънцето. В началото на месеца се намира на100 000 000 км разстояние от Земята и продъл-жава да се приближава.

Марс

може да бъде наблюдаван само в часовете предиизгрева на Слънцето.

Юпитер

е най-яркото небесно светило на нощното небе(разбира се, след Луната) и може много добреда се наблюдава в югоизточната посока презцялата вечер. С бинокъл могат да се видят ичетири от спътниците му. На 13 септември щесе намира близо до Луната. Отстои на около600 000 000 км от Земята.

С а т у р н

може да бъде наблюдаван по същото времеблизо до Юпитер като втората по яркост«звезда» в тази област на небето. Отстои наоколо 1 400 000 000 км от Земята.

I. СЛЪНЦЕТОПродължителност

Изгрява Залязва на деня

10. IX. 6ч. ООм. 18ч. 46м. 12ч46м.20. IX. 6 ч. 10 м. 18 ч. 29 м 12ч. 19м.30. IX. 6ч. 22м. 18ч.11м. Пч.49м.

ПРИРОДЕНКАЛЕНДАР

Прецъфтяха вече летните цветя. Свежата зе-ленина на дърветата и тревата изчезва с всекиизминат ден. Обилна роса блести до късна утринпо хладната земя. Септември е вече при нас,понесъл сребърни паяжинки из въздуха, отнелжарката топлина на слънцето.

В полето се сивеят отдавна пожънатите ниви.Само жълтите стъбла на царевицата се поклащатот вятъра и шумят леко с изсъхналите си листа.Но пъстротата на лятото сега е преминала в

овощните и зеленчукови градини. Отрупанитес плодове ябълки, круши и сливи примамватпогледа. А между къдравите листа на лозитенадничат едрите сочни зърна на гроздето.

Последните домати, червените чушки и синиятпатладжан блестят като полирани под коситесептемврийски лъчи. В безкрайни лехи сепоклащат важно бледозелените кръгли главина зелето. Нашата земя се отплаща щедро наземеделския стопанин.

Отдавна са отгледали и животните своитерожби. Безпомощните, цвъртящи за храна вгнездата си птичета вече са порасли и умеят далетят като своите майки.

Все по-често синевата на небосклона се про-рязва от отлитащите на юг ята на щъркели илястовици. -- Те отнасят със себе си последнитедни на лятото,

Най-старият фар в света е вечена 660 години. Той бил издигнатна устието на Елба на остров Ной-верк. В протежение на неговата мно-говековна история фарът неведнъже сменял «храната си». Огънят нафара бил поддържан отначало сДърва, после с бензин, а сега на ку-лата е прокарано електричество.

Недалеч от водопада Калембов Родезия (Африка) английскиятпалеонтолог Дж. Кларк е открилостатъци от най-стария досега домв света. Това са остатъци от малкакаменна постройка, която ималачетири стени, врата и покрив. Тябила построена от Родезийския Чо-век, един от Доисторическите оби-татели на Африка. По оценката наКларк тази постройка била напра-вена преди 57 000 години.

Досега най-стара постройка се есчитала жилището, построено илипо-точно устроено от животинскикожи, надянати на мамонтови костии намерени преди две години близодо Воронеж в СССР. С помощта нарадиоактивния метод е било уста-новено, че това жилище е било по-строено преди 20 000 години.

На 24 февруари 1961 година под

ръководството на известния англий-

ски астроном Бернард Лоуел бил

направен нов опит за изследване

на гигантския седемдесет и шест — ме-тров радиотелескоп който се намира

в Джодрел Банк в качеството си на

радиопредавател. Повърхността на

Луната послужила като своеобразно

огледало за предаването на телегра-

ми в Австралия. Там телеграмите би-

ли приети с помощта на нов седем-

надесетметров радиотелескоп в град

Сидней. Предаването чрез Луната е

възможно само в този случай, ако

тя се вижда и в Англия, и в Австра-

лия едновременно, което е обикнове-

но около един час и четвърт в ден.

Професор Лоуел счита, че методът

на предаване на съобщения чрез

радиолъчи, отразени към Луната,

ще бъде много по-евтин, отколкото

предаването с помощта на изкуствени

спътници. При това с този метод мо-

же да се работи още сега.

Първият вестник в света се е из-давал в древния Рим. Той бил ръко-писен и се наричал «Всекидневниновини».

Най-ниската температура на зем-ното кълбо е измерена на 26 юли1958 година от съветските учени настанция «Восток» в Антарктида -минус 87,4 градуса.

42

Група аржентински учени-океа-нографи са направили интереснооткритие. Въз основа на взети отдъното на океана проби земя те саустановили, че южноамериканскатапланинска верига Анди продължавадо Антарктида и представлява заеднос нея едно цяло. Под водата е от-крита истинска клисура, на дънотона която се намират морени от лед-никовия период.

Приливи има не само в моретата иокеаните, но и в твърдата земна кораблагодарение на нейната еластич-ност. Два пъти в денонощието ниеплавно се повдигаме и се спускаме наоколо 30—40 см.

В Япония се произвеждат кукли,които могат да казват не само «ма-ма» и «татко», но да разказват при-казка или дори няколко приказки.Тайната им е в това, че вътре в тяхе поместен миниатюрен магнетофон.

Открита е «Книга на мъртвите»,създадена през време на царству-ването на Сиамун (1000 — 984 г.преди новата ера). Тази книга ележала неразкрита повече от 3 000години в каменна гробница до Нил.

При резки спирания на автомоби-ли със скорост 80 км/час тежесттана сърцето на шофьора нарастваот 300 г до 5 кг, тежестта на кръвта—от 5 кг до 25 кг. Затова много ав-томобилни катастрофи се предизвик-ват от разрив на кръвоносните съдо-ве в мозъка вследствие на рязкотоповишаване на налягането.

Най-гъсто населената държава екняжество Монако. На неговата те-ритория, която е един и половинаквадратни километра, живеят по-вече от 30 000 души, така че на кв.км се падат около двадесет хилядижители.

Установено е, че повечето коткии кучета не различават цветовете.Само в някои редки породи кучетатази способност се проявява в многомалка степен. Конете, елените, сви-нете, катеричките различават самонякои участъци от цветния спектър,близки до червения и зеления. До-сега още не се знае дали плъховетеи зайците различават цветовете.Добре се ориентират в цветоветемаймуните, а най — добре от всички —шимпанзето.

Ако би могла земната кора да ста-не идеално гладка, то нашата пла-нета би се покрила със слой вода,висок 2 400 м.

АЛЕКСАНДЪР

З А Д А Ч И

1. Коя птица може да тича по-

бързо от кон, да реве като лъв, но не

може да лети?

ОТГОВОРИ КЪМ ИЗВЪНРЕДНИЯ 2. Зебрата дали е бяла с черни ли-

БРОЙ

КРЪСТОСЛОВИЦА «КОСМОС,.

ВОДОРАВНИ

7. Ост.9. Тел. 10. Янг. 11.Леш. 13. Мор..15. Бор. 16. Лакмус. 17. Линкс. 19. Ягуар.21. Цефей. 22. Линан. 24. Сатурн. 27. Гол.28. Стена. 30. Ее. 32. Мир. 33. Пън. 34.Мисъл. 36. Да. 37. Бак. 39. Уфа. 40. Ти.45. То. 46. Рог. 47. Сос. 48. Титов. 51. Геа.53. Всемир. 54. ООН. 55. Бета. 56. Алт-57. Лхаса. 58. Улм. 60. Стругар. 61. Но.63. Чер. 64. Лют. 65. Нокът. 66. Тип.67. Хектар. 68. ИВ. 70. Вик. 72. Сом.74. Ил. 76. Сит. 78. На. 79. Тау. 81. Нос.83. Живак. 85. Ар. 86. Три. 87. Нож.89. Букет. 90. Ро. 91. Вулкан. 94. Судан.94. Томас. 97. Трико. 98. Тюлен. 100. Кра-тер. 102. Хан. 103 Мед 104 Ама 105Лек. 106 О АС

ОТВЕСНИ

/. Осмий. 2. Лен. ,3. Гну. 4. Кефира. Том. 6. Пат. 7. Окиси. 8. Тир. 9. Тил10. Ягя. II. Лем. 13. Мин. 14. Ром. 15.Бал.. 16. Ломоносов. 17. Лак. 18. СТУ.19. Яна. 20. Ре. 22. Лък. 23. Нил. 24. Сър.25. Ра. 26. Навигатор. 27. Гагарин.29. Ефремов. 31. Екватор. 33. Папанин.35. Спътник. 31. Ботев. 38. Полюс.40. Тихов. 41. Итака. 42. Хелий. 43. Остен.44. Перка. 45. Тон. 46. Реч. 47. Сал.49 Суматра. 50. Америка. 51. ГСТ.52. АСП. 59. Лакрима. 62. Витло. 69. Ва-къл. 71. Кос. 72. Син. 73. Мат. 75. Лот76. Сун. 77. Тек. 80. Уат. 82. Сух. 83. Жа.84. Ком. 85. АС. 88. Жюл. 89 Бек. 90 Ре43. Дан. 95. Мед. 96. Ад. 99. Лед. 101. Аар

ЗАДАЧИ

I. Конят носил 7 чувала, а магарето—5

нии, или черна с бели линии?

1

,5

14

4

12 8

6 10

Т

9

П

5

13

3

2

16

3. Двата цилиндъра потъват на еднаквадълбочина. Причината е ясна. Те иматеднакво тегло и според закона на Архимедизместват еднакви обеми течност. А тъйкато диаметрите им са равни, то и висо-чината на потопените части на двата ци-линдъра ще бъде еднаква.

3. Наредете от 20 кибритени клеч-ки седем еднакви квадрата, както епосочено на рисунката. Опитайте седа преместите три клечки, така че дасе образуват само пет квадрата.Квадратите трябва да имат същитеразмери.

4. Един ловец тръгнал от лагераси право па юг, извървял 5 км иубил една мечка. След това се от-правил точно на запад и когато из-вървял 3 км, отново се намирал на5 км от своя лагер. Какъв цвят е има-

ла убитата мечка?

5. Можете ли да видите дъга въввид на пълен кръг?

6. Пет от тези осем фигури могатда бъдат нарисувани, без да се вдига

моливът от хартията и без да се пов-тарят начертаните вече линии. Кои

ЗАДАЧА

КРЪСТОСЛОВИЦА«А Ф Р И К А»

ВОДОРАВНО: З. Държава по краибре-жието на Гвинейския залив, 5 Столицата

на Мароко. 7. Най-голямата пустиня паземното кълбо. 9. Град и ж. п. гара в Гви-нея. 13. Столицата на федерация Етио-

пия и Еритрея. 14. Град в португалскатаколония Мозамбик. 16. Полуостров в Из-точна Африка. 17. Град в Република Чад19. Местно име на р. Сини Нил в Етио-пия и едноименно езеро в същата страна21. Тропическа подправка. 23. Остров нГвинейския залив, испанско владенией. Град в Кения. 26. Залив и едноимен-но пристанище на Червено море. 28. Река

Африка, първа по дължина в света. 29.Етиопска титла. 31. Река в Конго, при-ток на р. Убанги. 32. Протекторат на Ис-пания в Северозападна Африка. 33. Неза-

висима африканска република.

ОТВЕСНО: 1. Столицата на Малгаш-ката република. 2. Град и едноименнаобласт в Мароко. 4. Пустинно животно •неизменен спътник на бедуина. 6. Юженплод. 8. Столицата на Нигерия. 10. Пре-дишно название на африканска държаваII. Безотточно езеро в Южна Африка -Бечуаналенд. 12. Форма на управление натеритории при някои африкански страни15. Град в северната част на остров Ма-дагаскар. 18. Голямо езеро в Етиопия. 20.Град в Северен Алжир. 22. СелищеЕгипет на едноименен залив на Средизем-но море, познато в историята с морскабитка между англичани и французи.24.Бри-тански протекторат на Арабския полуост-ров. 27. Селище в най-северната част наполуостров Сомалия, 30. Река и едноимен-на република в Западна Африка.

В Е Р И Г А

Около цифрите впишете шестбуквенидуми, започващи от чертичките по посокана часовниковата стрелка: 1. Закрито про-странство в прибор, машина, двигател ипр. 2. Вид печатарски шрифт. 3. Име насъветски космически кораб, с който пър-вият космонавт Юрий Гагарин извършисвоя полет около Земята. 4. Полуостровв Югоизточна Азия, в който през 1874 —1875 видният руски пътешественик Миклу-хо-Маклай е извършил два пъти пъте-

шествие за сравнение населението му напапуасите. 5. Управляващо устройство вавтомобилите (мн. ч). 6. Голяма падащаснежна или ледена маса по високите пла-нини. 7. Съвкупност от прибори, приспо-собления и пр. 8. Небесно тяло с мъгловид-на опашка. 9. Елементарна частица наатомното ядро.

При правилно решение водоравно отI до П се получава : голяма земекопнамашина.

Най-сухото място в света е пусти-нята Атакама, която се намира междуТихия океан и Андите. Тази суровапустиня е много богата на полезниизкопаеми: злато, сребро, мед. Оба-че много трудно е те да бъдат изко-пани. Въздухът е толкова сух, чекосите и ноктите на човека се чупятот самия корен.

Клинописните надписи, намеренипри разкопки в древните градове наМесопотмия, показват, че три хи-

ляди години преди нашата ера тамса получавали желязо, мед, олово исребро.

ШАХМАТ

ШАХМАТНА НОТАЦИЯДвиженията на фигурите и пеш-

ките по шахматната дъска могат дасе записват с помощта на специалнанотация. Така ние можем да запаз-ваме играните от нас партии и съще-временно можем да разиграваме игрина големи майстори, състояли сепреди много години.

За целта хоризонталните редовена шахматната дъска се обозначаватс цифрите от 1 до 8, а вертикалнитередове — с буквите от латин-ската азбука: а, b, с, както севижда от следващия пример. Потакъв начин всяко поле се обозна-чава, като посочим най — напред бук-вата на вертикала, а след това циф-рата на хоризонтала, на който сенамира.

Така долното ляво ъглово поле,което винаги е черно, има обозначе-

ние «а1» и т. н. Освен това, при дви-жение на фигура, преди обозначение-то на полето се поставя и първатабуква от названието на фигурата,която се движи. Царя обозначавамес Ц, Царицата — Д, офицерите —О и т. н. Само при движение на пеш-ките не поставяме никакво обоз-начение, освен полето, на което се

придвижва пешката. Например зна-кът «Цд1» означава, че царят епреместен на полето д1. «Та4» озна-чава, че топът е преместен на поле-то а4 и т. н. Обикновено се посочвасамо полето, на което отива фигу-рата или пешката. Ако обаче двефигури могат да отидат на едно исъщо поле, тогава се посочва и из-

ходното поле на фигурата. НапримерТс4—а4 означава, че топът, • койтое стоял на полето с4, е преместенна полето а4.

Когато с хода се взема някоя фигу-ра или пешка, използува се знак :за да се обозначи вземането. На-

пример знакът «0:е6» показва, чеофицерът е взел фигурата (илипешката), която се е намирала натова поле. Рокадата се обозначавас «О-О» или с « О — О — О » в зависимостот това, дали се извършва с царскиятоп или е дълга рокада, извършванас дамския топ. Обявяването на шахсе обозначава с «+». Ходовете сезаписват последователно, като пър-во се записва ходът на белите, а по-сле този на черните. Например:1.е4 е5 2. КсЗ Ксб и т. н. Трябвада се има предвид, че винаги белитефигури се разполагат в началото наиграта на първия хоризонтал, бе-лите пешки — на втория хоризонтал,черните пешки — на седмия хори-зонтал, и черните фигури — на осмияхоризонтал.

Най — после, когато някоя пешкадостигне срещуположния хоризонтали се превърне в друга фигура, товасе обозначава, като се посочи край-ното поле и се добави след неговиязнак инициалът на фигурата, вкоято се е превърнала пешката.Например «а8Д» означава, че пеш-ката се е преместила на полето а8и се е превърнала в царица.

Усвояването на шахматната нота-ция не е никак трудно и се явявакато абсолютно необходимо условиеза всеки, който иска да овладее тай-ните на тази красива игра.

За подводните археолози - океано-графи и водолази е конструиранамалка подводна лодка - джудже. Мо-

торите й работят със сгъстен въз-дух. Тя развива скорост до 12 км/часи е лишена от херметичност. Члено-

вете на екипажа трябва да носятскафандри и кислородни прибори.

СИСТЕМИТЕ ВЪВ ФУТБОЛА

Двадесет и две я р к и ф л а н е л к и п ъ с т р е я т по т е р е н а на ста-диона. Двадесет и двама ф у т б о л и с т и се б о р я т за и з в о ю в а н е напобедата. Всичките са силни, д о б р е п о д г о т в е н и ф и з и ч е с к и иумело боравят с топката. К о й от д в а т а отбора ще п о б е д и ?Който успее да п р и л о ж и п о - п р а в и л н а т а к т и к а .

Всеки футболен отбор т р я б в а да се р ъ к о в о д и от н я к а к в а т а к -тическа система. Системата о б х в а щ а :

а) определено р а з п о л о ж е н и е на и г р а ч и т е из и г р и щ е т о .б) разпределение на задачите между всички играчи.След 1930 г. навсякъде по света се разпространява систе-мата «дубъл ве ем». Тя се нарича така, защото разположе-

нието на играчите от един отбор напомня комбинация от латин-ските букви W и М. При това разпределение на местата има тримазащитници, които осигуряват отбраната на вратата, двама полу-защитници и две свръзки, които водят борба за центъра, и три-ма крайни нападатели (централен нападател и крила), конто

щурмуват противниковата врата. Тази система, с различнималки видоизменения, се задържа чак до шестото световно пър-венство по футбол в Швеция през 1958 г. То бе спечелено, както

е известно, от бразилския представителен отбор. И една отпричините за победата на бразилците бе въведената от тях новатактическа система. Тя е позната под обозначението 1 4 2 4Това означава, че играчите са разположени по следния начин:вратар, четирима защитници (двама централни и двама крайни),двама полузащитници и четирима нападатели (двама централни

двама крайни). Това разположение на играчите осигурява наотбора по-плътна отбрана, защото към четиримата защитниципри нужда могат да се присъединят и отдръпналите се назадполузащитници. От друга страна, за двамата централни напада-тели, които са врязани пред противниковата врата, се осигурявапо-голямо пространство за действие. Успешното прилагане натази система зависи от техническото майсторство на играчитеи от издръжливостта им. Те трябва да могат бързо да се прид-вижват назад в отбрана, а при атака като лавина да се спус-кат към полето на противника.

Системата 1 4 2 4 бързо се наложи и спечели многоброй-ни последователи. Но не бива да се забравя, че тактическитесистеми не са самоцел, а средство за постигане на победата. Тене трябва да се приемат като догма, а да се прилагат твор-чески, с оглед конкретните качества и недостатъци на против-ника. Тактиката трябва да дава пълен простор на въображение-то на играчите, за да могат те творчески да намират най-пра-вилния път към победата.

През втората половина на юли1959 година се е получило внезапнозабавяне на въртенето на Земята,което било уловено от най-точни уре-ди — часовници. Продължителността наземното денонощие се е увеличила

ресно е, че това забавяне съвпадас избухване на Слънцето.

В Австралия е построен завод запроизводство на цимент, който засуровина употребява добити от дъ-ното на морето корали.

ЧЕТЕТЕ

В СЛЕДВАЩИЯ БРОЙ :

Научно — фантастичните раз -каз: «Щафета» от Ю. Кузне-цов и «Мармот» от Я. Коп-чевски,

«С кинокамера при горилите»,

<Репортаж от Лунния град»,

Биографичен очерк за Мария иПиер Кюри.

«Огненият дявол»

«Атлантида».

«Луната сестра на Зе-мята»,

«Въздухът, в който жи-веем» ,

«Родоският колос»,

Географски очерк за най-дълбокото езеро - - Байкал

и много други разнообразниматериали.

К О С М О С — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС. '

ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Стефан ДичевЗАМ. ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Димитър; Пеев; РЕДАКТОРИ: Пенчо Симов, Теодора Стайкова

ХУДОЖНИК: Милка ПейковаУРЕДНИК: Георги Пенчев СЕКРЕТАР: Магдалена Исаев»

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т

Александър Денков — художник, проф. д — р А.Ю. Тотев — икономист, проф- Георги К- Георгиев — геолог, ЕмилКоралов — писател. Маргарита Сотирова, проф. инж. Никола Калицин — физик, проф. Петър Паунов — физик.

Христо Тилев — географ, проф. Цвятко Мутафчиев — химик.

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: бул. «Ленин» № 47, IV ет.; стаи 28 — 29; телефон: 4-26-21 вътр. 363 и 379Годишен абонамент 1.80 лв Цена на отделен брой 20 ст.

Дадена за печат на 10- VII. 1962 г. формат 1/8 от 65/92Държавен полиграфически комбинат — Димитър Благоев"