ЗАЩИТНИТЕ МЕХАНИЗМИ НА ЕГОТО

Кристина Вълчева (Клинична психология, 2002 г.)

Същността на защитните механизми не може да бъде разбрана извън теорията за структурата на психичния апарат, предложена от З.Фройд, и най-вече извън неговата постановка за конфликта като основна движеща сила в психичните процеси на човека. Човешкият психичен апарат според З.Фройд включва три инстанции, обединени в структурно и функционално отношение, но всяка със свой произход, специфика и динамика. Тези три инстанции са: Ид, Его и Суперего. И д ъ т представлява най-старата част на психичния апарат, включваща наследството, което нашата конституция носи със себе си от момента на раждането. При раждането Ид съдържа цялата психична енергия, едва след време се развиват Егото и Суперегото. В Ид са съсредоточени човешките нагони, обединени от З.Фройд в две големи групи - нагон към живота /сексуален нагон, либидо/ и нагон към смъртта /агресивен нагон/. Влеченията и стремежите, идващи от Ид, са константни, те не се променят във времето - приключват развитието си до към петата година от живота и слабо се поддават на промяна през целия останал живот. В Ид действа т.нар. първичен процес - тук няма синтез на идеи, афектите са податливи на изместване, противоположностите не са взаимно изключващи се, а могат дори да съвпадат и сгъстяването се появява като нещо съвсем нормално. Един начин за разтоварване на психичната енергия лесно може да бъде заменен с друг. Първичните процеси не са подвластни на логиката, нито на времето и пространството. Ид изисква незабавно и пълно удовлетворяване на своите императиви, без да се безпокои за своята собствена сигурност. Върховният принцип, който ръководи психичните процеси тук, е принципът на удоволствието, а крайна цел е не просто постигането на удоволствие, а понижаването на напрежението чрез него. Идът пренебрегва критериите за добро и зло, за "може" и "не може". Съдържанието на Ид е изцяло несъзнавано. Докато една част от него обаче включва първоначалното, непроменено и труднодостъпно негово ядро, то друга е постнатална, придобита в хода на живота, такава, която е била отначало в полето на съзнанието, но по една или друга причина е била изтласкана, потисната и също е станала несъзнавана. Втората инстанция в човешкия психичен апарат според З.Фройд - Е

г о т о - дълбоко генетически е произлязла от Ид, за да удовлетворява неговите повели в условията на противоречащата му реалност. Част от Ид, намираща се на повърхността и по тази причина в най-близък допир с реалността, започва да изпитва нейното влияние и претърпява специфично развитие, което води до появата на Егото. За разлика от Ид, Егото се ръководи от вторичните процеси, съгласувани с логиката, времето и пространството. Най-важната характеристика на вторичния процес е способността за забавяне разтоварването на катексиса, т.е. за отлагане на разтоварването до момента, когато външните условия станат благоприятни. Егото се ръководи от принципа на реалността, т.е. съобразява се с изискванията на реалността. С други думи, пределно общата функция на Егото е адаптацията на психичната система към реалността. Егото не е чуждо на удоволствието, но го получава косвено и частично - чрез избягване на неудоволствието. Докато Ид символизира необузданите и ненаситни стремежи и страсти, Егото се представя от Фройд като синоним на разума и трезвостта, макар че не всички негови функции оперират във фокуса на съзнанието. Активността на Егото е насочена едновременно към външния свят и към собствения вътрешен живот. Една от съществените му функции е т.нар. отчитане на реалността - способността му да разграничава дразнителите от външния свят от онези, които се пораждат от желанията и импулсите на Ида. По посока навън Егото решава следните задачи: възприема реалността; разпознава стимулите в нея и с помощта на паметта съхранява обективна представа за нея; съпоставя тази представа с данните и преживяванията, получавани от вътрешни източници; избягва прекалено силни дразнители, адаптира се към умерени; чрез активност прави промени във външния свят. По посока навътре Егото взаимодейства с Ид и осъществява контрол над импулсите и влеченията, отсрочва времето за тяхното удовлетворяване или напълно потиска техните проявления. На тази база Егото систематизира и обобщава опита от външния и вътрешния свят на човека и в това З.Фройд вижда една от най-важните му функции. Две групи фактори оказват влияние върху формирането и развитието на Егото - от една страна това са процесите, свързани със съзряването на нервната система, а от друга последователните идентификации с обекти от външната среда. Основна грижа на Егото са напреженията, идващи от вътрешните импулси и външните стимули. Повишаването на напрежението

поражда безпокойство, тревожност /неудоволствие/, а понижаването му се възприема и преживява като удоволствие. Егото трябва да открие най-безопасните и благоприятни начини за получаване на удоволствие, за да се самосъхрани. Третата инстанция в човешкия психичен апарат - С у п е р е г о т о, е представена от З.Фройд като еквивалент на съвестта, морала. Тя се обособява като самостоятелен елемент, отделяйки се от Егото, към петата година от живота на човека. Механизмът на изграждане на Суперегото е идентификацията - уподобяването и подражанието на чуждия Аз до степен на отъждествяване с него. Пръв източник в процеса на изграждане на Суперегото са родителският авторитет и власт над детето. Идентификацията с родителските образи води до пренасяне на външния родителски контрол /изисквания, забрани, табута/ и превръщането му във вътрешен самоконтрол. Суперегото според З.Фройд е наследник на Едиповия комплекс и се установява като самостоятелен елемент на психиката едва след изчезването на Едиповата симптоматика от картината на детското поведение. З.Фройд смята, че като приемник на едиповите обектни отношения Суперегото има дълбоки корени в Ида. Така, макар и полярни в своята същност - Идът със своето отрицание на морала, а Суперегото със своята "хиперморалност", между двете инстанции има и общност и тя е в това, че и двете представляват влиянието на миналото - органичното /наследствеността/ и културното. Към ранните идентификации с родителите, които имат определящо значение за формиране на Суперегото, Фройд по-късно прибавя идентификациите с други авторитетни лица, както и реактивните образувания. Суперегото има три основни функции: 1) познавателна - да наблюдава; 2) морална - да цензурира и санкционира, да съхранява и оценява разликата между Аза и Аз-идеала; и 3) мотивираща - да подбужда към усъвършенстване. Основна се явява моралната функция, т.е. санкциониращата - тя е свързана с ограничаване на удоволствието. С формирането на Суперегото Егото от една страна намира съюзник в борбата си с Ида, от друга страна обаче то губи голяма част от своята свобода, намирайки в него и свой вечен господар. Твърде различните същности на отделните инстанции в психичния апарат са предпоставка за съществуването на съвсем не безконфликтни отношения между тях. Преминаването на инстинктивните импулси от една структура в друга е свързано с най-различни к о н ф л и к т и. По пътя към удовлетворяването импулсите на Ид трябва да преминат през територията на Егото, защото то е техният изпълнителен орган, а

там те са на чужда територия. Известно ни е, че Егото, вместо да ускорява и улеснява разтоварването на енергията на Ида, я забавя, контролира, или с други думи, й се противопоставя. Егото преминава от възприемане на нагона към овладяване на нагона. То е в състояние да отнеме част от енергията на Ид, като я неутрализира /сублимира/ и по този начин приспособи за собствените си нужди. С развитието на Егото Идът неизбежно отслабва в една или друга степен, или можем да кажем, че до голяма степен Егото се развива за сметка на Ид и, въпреки че първоначално е произлязло от него, за да му служи, в един момент то е в състояние да се преврърне в негов господар. Егото е притиснато едновременно от изискванията на средата, с които то се съобразява, и от натиска на нагоните. При преминаване на импулс от Ид в Егото принципът на удоволствието се сблъсква с принципа на реалността, а неговата цел е максимално добро и пълноценно използване на външната среда. Егото е принудено да служи едновременно на "трима господари" - външният свят /реалността/, нагоните на Ид и изискванията на Суперегото. Егото трябва не само да се справи с ролята си на посредник между Ида и реалността, но то има още за задача и това, така да контролира нагоните, че да избегне неодобрението на Суперегото, защото това неодобрение стои в основата на чувството за вина и малоценност. Служейки на трима господари, Егото се оказва и заплашено от три посоки. На тези три опасности съответстват три вида страх, или три вида т р е в о ж н о с т. Източник на страха е винаги възможността да се появи травматична ситуация, която да не може да бъде преодоляна според принципа на удоволствието. Човек изпитва реален /обективен/ страх, когато възприема някакъв конкретен външен стимул като опасен, като възможен да му причини вреда - на такъв стимул той обикновено реагира с бягство. Неизпълнението на императивната роля на Ид, от своя страна поражда невротична тревожност в Егото, а когато вътрешните импулси са прекалено силни, те могат да разрушат динамичната организация на Егото и да го върнат отново в лоното на Ид. Кастрационният страх е ядрото, около което се формира по-късно страхът от укорите на Суперегото, или на съвестта. Според З.Фройд в процеса на развитието детето се научава да предвижда ситуацията на заплаха и да реагира с тревожност, преди тя да се превърне в травматична. Този вид реакция З.Фройд нарича сигнална тревожност. Тревожността, без значение дали тя е породена от Суперегото, от

външния свят или от Ид, е важна функция на нормалното развитие. Когато импулсите, идващи от Ид, предизвикат ситуация на заплаха, в Егото възниква тревожност, която служи като сигнал за опасност и по този начин привлича на своя страна принципа на удоволствието с цел да се противопостави на опасните импулси. В психоаналитичната литература това противопоставяне са нарича з а щ и т н а р е а к ц и я на Егото. З.Фройд пръв поставя въпроса за защитните механизми, но неговата дъщеря Анна Фройд /в "Егото и защитните механизми",1936г./ ги систематизира и нарича като такива. Защитните действия винаги са насочени срещу импулсите на Ид, но в основата на м о т и в и т е з а т я х н о т о а к т и в и р а н е не винаги лежи страхът от самите импулси. Ако някакво инстинктивно желание иска да навлезе в съзнанието и с помощта на Егото да получи задоволяване, Егото може да няма нищо против да го допусне. Но ако Суперегото протестира, Егото се подчинява на "по-висшата" инстанция и покорно започва борба срещу инстинктивния импулс. В този случай самото Его не разглежда като опасен импулса, срещу който се бори, т.е. защитата е мотивирана не от самия импулс, а от тревожността от Суперегото. Това е, което мотивира защитите при възрастните невротици. Техният стремеж е към париране на сексуалните и агресивните импулси с цел избягване на конфликт със Суперегото. Малките деца се отнасят към инстинктивните си импулси по аналогичен начин, но стремежът при тях е да не престъпят забраните на родителите си. Очевидно и детското Его не се страхува от инстинктите сами по себе си - то се страхува от наказанието, което може да му бъде наложено от външния свят, ако допусне удовлетворяването им. Т.е. защитите тук са мотивирани от обективна тревожност. Третият мощен мотив, задействащ защитите на Егото, е т.нар. инстинктивна тревожност - тревожност от силата на самите импулси. Недоверието на Егото към изискванията на нагоните винаги присъства, но при нормални условия почти не се забелязва. Ид се губи от поглед на фона на много по-шумното противопоставяне на Суперегото и външния свят срещу нагоновите импулси. Ако обаче Егото се почувства по някакъв начин изоставено от тези предпазващи по-висши сили или ако изискванията на инстинктивните импулси станат прекомерни, неговата негласна враждебност към инстинкта се интензифицира до степен на тревожност. Във всички тези ситуации на конфликт Егото на човека иска да отхвърли част от собствения си Ид. Така структурата, в която се

задейства защитата, и нахлуващата сила, срещу която защитата е насочена, са винаги едни и същи - Его и Ид, а променящите се фактори са мотивите, каращи Егото да прибегне до защитни средства /тревожност, породена от съвестта, инстинктивна трежовност или обективна тревожност/. Но в крайна сметка всички тези мерки имат една цел - да подсигурят Егото и да го спасят от преживяването на неудоволствие. Важно е да се отбележи, че прилагайки защитни мерки срещу инстинктивните импулси, Егото е принудено да се защити и срещу афектите, свързани с тях. Природата на тези афекти е без значение - те могат да са приятни, болезнени или опасни за Егото, но това няма значение, защото на Егото никога не му е позволено да ги преживява точно такива, каквито са. Ако някакъв афект е свързан със забранен инстинктивен процес, неговата съдба е решена предварително - той трябва да бъде париран. Всички защитни маханизми се осъществяват несъзнателно, т.е. в момента на прилагането им Егото не знае нищо за тях. Цялата съществена информация за начина на действие на защитите постигаме чрез изучаване на набезите от обратната страна - а именно от Ид към Егото. Защитните механизми могат да се открият както в нормалното психично развитие, така и при патологични състояния. В борбата си срещу нагоните Егото използва различни средства, чийто краен резултат е винаги някаква форма на изкривено възприемане на реалността. Съображенията, определящи избора на конкретен защитен механизъм, не са напълно изяснени. Възможно е, пише Анна Фройд, едни механизми да са насочени преди всичко към париране на сексуалните импулси, а други - към агресивните. Възможно е едни средства за защита да се активират само когато други, по-базисни, не са успели да свършат работата си. Възможно е също така видът на използвания защитен механизъм да се определя изключително от равнището, до което е достигнало развитието на психичния апарат на човека. Не рядко едно и също поведение при различни хора може да бъде обяснено чрез различни механизми. Освен това често механизмите се използват в комбинация. Огромното разнообразие от прояви на чвешкото поведение прави всяка една класификация на защитните механизми непълна. Терминът "защита" се появява за пръв път през 1894г. в изследването на З.Фройд "Невропсихозите на защитата". По-късно терминът е изоставен и е заменен с "изтласкване". В приложението към "Задръжки, симптоми и тревожност" З.Фройд се връща към старото понятие - "защита", като уточнява, че изтласкването

/repression/ е един от методите на защита. Така изтласкването се явява механизмът, който е бил открит най-рано и обсъждан най-много в психоаналитичната литература. Изтласкването е тази дейност на Егото, чрез която то отстранява от съзнанието нежеланите импулси на Ида заедно с техните производни като спомени, емоции, копнежи. Те изчезват от съзнанието, сякаш никога не са съществували. От субективна гледна точка изтласкано означава забравено. Изтласкването е източник на непрекъснато напрежение между Егото и Ида. Предполага се, че изтласканият материал задържа вложената в него нагонна енергия, която продължава да се стреми към разтоварване, а Егото от своя страна поддържа изтласкването с цената на постоянен разход на определено количество от своята психична енергия. Този разход на енергия се нарича антикатексис, тъй като функцията му е да се противопоставя на катексиса, т.н. на нагонната енергия, вложена в изтласкания материал. Баланс между катексиса и антикатексиса се постига трудно, поради което силите могат да наклонят в едната или другата посока. Дотогава, докато антикатексисът на Егото е по-силен от катексиса на изтласкания материал, изтласканият материал остава извън съзнанието. Ако антикатексисът отслабне или пък нагонният катексис се засили, изтласканият материал започва да търси заобиколни начини за проникване в съзнанието. Това съвсем не се случва безконфликтно, тъй като опасните импулси продължават да срещат съпротивата на Егото срещу тяхното задоволяване. В някои случаи Егото се оказва в по-слаба позиция и в резултат на тази слабост се осъществява проникване на изтласкан материал в сферата на съзнанието. Проникването може да се прояви като грешки в езика или действията или като някакво съдържание на съня, но то може да се осъществи и под формата на невротичен симптом. Симптомът е компромис от борбата между два противоположни стремежа /на Егото и на Ида/. Симптомът има за цел едновременно задоволяване на нагона и защита от него. Разглеждан от позицията на Ида, симптомът е заместител за задоволяване на изтласкани желания. От гледна точка на Егото това е нахлуване в съзнанието на желания, чието задоволяване може да бъде спряно или контролирано само частично, но то е за предпочитане в сравнение с неприятните чувства, които могат да се породят, ако тези желания се появят в истинския си вид. Важно е да се има предвид, че когато нещо е изтласкано, то не просто е заставено да напусне съзнанието. В процеса на изтласкване функционална единица се откъсва от структурата на Егото и се присъединява към Ида. Имайки предвид това, можем да

кажем, че при изтласкването в известна степен бива нарушена целостта на Егото. Всяко изтласкване намалява обема и функционирането на Егото. Освен това, всяко изтласкване намалява силата на Егото и поради това, че то влага огромна енергия за поддържане на антикатексисите, а това може да намери отражение в задържането и ограничаването на други важни жизени дейности. Според някои автори изтласкването присъства по някакъв начин в почти всички защитни механизми. Всъщност това е свързано и с факта, че защитните механизми по принцип рядко се проявяват поотделно, повечето пъти те действат заедно, като някой от тях доминират над останалите. Според Анна Фройд теоретично изтласкването може да се подчини на общото понятие за защитата и да се постави до другите конкретни методи. От гледна точка на ефикасността обаче то заема уникална позиция в сравнение с останалите. Чисто количествено, изтласкването постига повече от тях, т.е. то е способно да овладява мощни инстинктивни импулси, пред които другите защитни мерки са съвсем неефективни. Освен това, докато изтласкването действа само веднъж /въпреки че антикатексисът е постоянен/, другите механизми трябва да се привеждат отново в действие всеки път, когато има увеличение на инстинктивната енергия. Изтласкването обаче е не само най-ефективният, но и най-опасният механизъм. Дисоциацията от Егото, свързана с отдръпване на съзнанието от цели сфери на инстинктивния и афективния живот, може завинаги да разруши интегритета на личността. Изтласкването е основа за формиране на неврози. Последствията от другите защитни механизми могат да бъдат не по-малко сериозни, но дори да приемат остра форма, те в по-голяма степен остават в границите на нормалното функциониране. Защитните механизми могат да бъдат групирани в йерархичен ред според личностовата степен на зрялост, с която те се асоциират. Според този критерий най-общо можем да разграничим четири големи групи защити: нарцистични /те са най-примитивни, явяват се в детството и при хора с психотични разстройства/, незрели /в юношеството и при някои непсихотични пациенти/, невротични /характерни за обсесивно-компулсивните и хистеричните пациенти, както и за възрастни, преживяващи стрес/ и зрели.

Н а р ц и с т и ч н и з а щ и т и Към тях спадат механизмите отричане, изопачаване и проекция. Анна Фройд използва термина отричане, за да опише отричането /denial/ на неприятни факти от външната действителност чрез

фантазиране или чрез думи и действия. Тя описва механизма по следния начин: Егото отказва да осъзнае някаква неприятна реалност, поради това то й обръща гръб, отрича я, а след това във въображението си или в поведението си преобръща нежелените факти. Така например малкото момченце, което се страхува от злия си баща, може да има фантазия, в която бащата става защитаващо животно, а безпомощното дете се превръща в господар на бащиния заместител. Или ако вземем за пример отново малко момче, страхуващо се от баща си, то можем да наблюдаваме следното: момчето заявява, че е най-силният мъж на земята или че е шампион по борба и гордо се разхожда из къщи накичено със спортни медали - в този случай детето отрича дребния си ръст и слабостта си в сравнение с бащата. Анна Фройд подчертава, че отричането е защитна мярка, която, за разлика от изтласкването е насочена не към инстинктивния живот, а директно към външния свят, към онези елементи от него, които причиняват фрустрацията. В ранното детство отричането не влиза в конфликт със способността на детето за осъзнаване и критично проверяване на реалността. В зряла възраст обаче отричането може да е обвързано с дефицит в способността за проверка на реалността и тогава то може да е показателно за наличие на психотично разстройство. Не е задължително обаче отричането да бъде свързано с някаква патология. Отричането е близко до някои елементи на играта и мечтаенето и като такова играе важна роля до края на живота ни. Идеята за активна почивка като средство за бягство от грижите и всекидневните неприятности е близка до функциите именно на този защитен механизъм. Много техники за самопомощ включват използване на фантазия. Проекцията /projection/ е механизъм, при който вътрешни импулси и техните деривати се възприемат като неща, които са вън от Аза, неща, които не му принадлежат. Докато при изтласкването предизвикващата възражения идея се връща обратно в Ид, при проекцията тя е изместена във външния свят. В детството този механизъм се използва особено интензивно. Чрез него децата отричат собствените дейности и желания, когато те станат опасни, и прехвърлят отговорността за тях върху някакъв външен фактор. Ако обаче проекцията се използва широко като защитен механизъм от един възрастен човек, способността на Егото за отчитане на реалността ще бъде нарушена. Типичен пример е страдащият от параноидна психоза, който, проектирайки своите агресивни импулси във външния свят, вследствие на това вярва, че самият той е преследван или е жертва. Т.е. на психотично ниво проекцията е механизъм, по който се формират налудности за външната

реалност.

Н е з р е л и з а щ и т и Действие покрай /acting out/ е защитен механизъм, при който се наблюдава експресия на несъзнавани желания или импулси чрез "действия покрай", при които съзнавано се избягва придружаващия афект. Блокирането /blocking/ е друг вид незряла защита, при която имаме временно или нестабилно задържане на мисленето, афектите, импулсите. Хипохондриаза /hypochondriasis/ е механизъм, който се поражда при загуба, изоставяне, преживяване на неприемливи агресивни импулси към другите и упрек към себе си, при соматично заболяване или неврастения. Намира израз в преувеличаване или подчертаване на болестта с цел избягване и регрес. Чрез хипохондриазата отговорността може да бъде избегната, чувството за вина притъпено, а нагоновите желания отклонени. Интроекцията /introjection/ е друг важен механизъм, при който се интернализират качества на външни обекти. Интернализацията е процес, при който външните обекти получават постоянно вътрешно представителство, т.е. заменят се от техните образи, формиращи част от нашето психично съдържание. С помощта на интроекцията редуцираме сепарационната тревога, получаваме по-голяма независимост и самостятелност и, не на последно място, чрез интроециране на родителските образи изграждаме нашия Аз-идеал като компонент на Суперегото. Анна Фройд обръща внимание на феномена идентификация с агресора, при който агресивните характеристики на обекта се интроецират, по този начин те биват поставени под собствен контрол и тревожността, която предизвиква обектът, е овладяна. Пасивно-агресивното поведение /passive-aggressive behaviour/ е вид защита, която се проявява като индиректна агресия към другите или към себе си. Манифестирането на пасивно-агресивно поведение включва провали, отлагане или заболявания, които въздействат на другите повече отколкото на самия индивид. Друга, твърде важна защита на Егото е регресът /regression/. Регресът е връщане към отминали етапи на либидна организация, към предишни състояния и начини на удовлетворяване. Такова движение се наблюдава както в патология, така и в норма. В ситуации на затруднение и фрустрация хората често регресират към по-ранни образци на адаптация, актуализирайки инфантилния си опит. Например при преждевременно раждане на следващо дете в семейството често първото реагира с регрес, тъй като се чувства

ощетено във вниманието и любовта на майката. В ситуации на стрес възрастните хора също прибягват до типично детски образци на поведение и стават прекалено зависими отвън, капризни и раздразнителни. В някои случаи регресът не успява да осигури защитата на Егото и, вместо да настъпи спокойствие, се появява нов конфликт, който може да доведе до патология. Шизоидната фантазия /schizoid fantasy/ включва аутистична заплаха, придружаваща решаването на конфликт и процеса на гратифициране. Избягва се интерперсоналната интимност, наблюдава се ексцентрично отхвърляне на другите. Характерно е обаче, че лицата не вярват напълно на фантазиите си. Соматизация е тенденцията за реагиране със соматични /вместо с психични/ прояви. Характерна е конверзионна симптоматика.

Н е в р о т и ч н и з а щ и т и Контролирането /controlling/ е опит да се управляват или регулират събитията или обектите от обкръжението с цел минимализиране на тревожността и решаване на вътрешните конфликти. Изместването /displacement/ е такъв защитен механизъм, при който емоционалния или нагонов катексис се измества от една идея или обект към друга, която наподобява оригинала по някои свои качества. Изместването позволява символната репрезентация на оригиналната идея или на обекта към друга, която е по-малко катектирана или предизвиква по-малко стрес. Чрез изместването предизвиканите непристойни импулси придобиват компромисна, "угодна" форма, като мотивите на поведение остават непроменени. Класическият пример е с фрустрираният служител, който, тъй като се стрхува да се развика на шефа си, прибирайки се вкъщи, си го изкарва на жена си. Форма на изместване е описаният от Анна Фройд механизъм обръщане срещу себе си /turning against the self/. Обръщане срещу себе си наблюдаваме в поведението примерно на дете, което, бидейки ядосано на някого, но същевременно страхувайки се да прояви яростта си, удря или наранява себе си. Свързан с механизма на изместването е и механизмът на компенсацията /compensation/, при който несправянето в една сфера на изява ни насочва и активизира в друга. Екстернализацията /externalization/ е защитен механизъм, представляващ по-общ термин на проекцията. Тя представлява тенденция за възприемане във външния свят и външните обекти на елементи от собствената личност, включително нагонови импулси, конфликти, настроение, нагласи и стил на мислене. Това е

вярването, че външни сили и обстоятелства са причина за твоето поведение. Този механизъм позволява избягването на отговорност за собственото поведение. Важен защитен механизъм е задържането /inhibition/. То е свързано с лимитиране или задържане на някои Его-функции, самостоятелно или в комбинация с цел избягване на тревожността, породена от нагоновите импулси, Суперегото или силите от обкръжението. Анна Фройд сравнява задържането и Его-ограничението. Второто според нея е свързано с ограничаване функционирането на Егото и отдръпване от всяка външна ситуация, която би могла да породи неудоволствие. Ако ситуацията бъде променена, Егото възстановява способностите си. При истинските задръжки промените в средата не влияят. Основната разлика между задържането и ограничението е, че при задържането Егото се защитава от привеждането в действие на някакъв забранен инстинктивен импулс, т.е. от освобождаването на неудоволствието чрез някаква вътрешна опасност, а при Его-ограничението защитата е насочена срещу външните стимули. Интелектуализацията /intelectualization/ представлява интензивно прилагане на интелектуалния процес с цел избягване на емоционално преживяване и експресия. С цел защита от безпокойтвото реалните проблеми, които го предизвикват, се пренасят в една абстрактна плоскост - така се разкъсва връзката между афективните и когнитивните компоненти и проблемите се решават в един безличен, генерализиран план. Близък до този механизъм на защита е рационализацията /rationalization/. При нея се осъществява трансформация на неприемливите нагоново детерминирани мотиви и подмяната им с приемливи за съзнанието техни заместители. Например: човек, чиято кола е в пълна изправност, си купува нова, защото мисли, че със сегашната няма да може да изкара през зимата. Изолацията /isolation/ е защитен механизъм, при който имаме частично изтласкване - желанието или съответният спомен от миналото си запазват достъпа до съзнанието, а емоцията, която обикновено е болезнена, е отделена от тях и не може да достигне съзнанието. Например: студент по медицина прави дисекция, без да е обезпокояван от тревожни мисли за смъртта. При някои хора този процес се разпростира толкова нашироко, че накрая те изгубват способността си да изпитват каквито и да е емоции. Използването на изолцията като механизъм на защита е характерно за хора, страдащи от натраплива невроза. Дисоциацията /dissociation/ е временно, но драстично

модифициране на личностовия характер или чувството за лична идентичност в процеса на избягване на емоционалния дистрес. Свързана е с откъсване на група мисли или дейности от сферата на съзнанието. Състоянието на фуга или хистеричните конверзионни реакции са прояви на дисоциация. Друг защитен механизъм е формирането на реакция /reaction formation/. Тя се състои в трансформиране на неприемливи импулси в противоположните им. Ако примерно Егото се страхува от омразата и импулсите, свързани с нея, то защитният механизъм, наречен формиране на реакция, поставя под контрол тези импулси и засилва любовта. Ако страхът е от любовта, то тогава ще се случи точно обратното. Така например някои хора проявяват твърде голяма нежност към други хора и животни, за да държат под контрол несъзнавани садистични импулси. Формирането на реакция е често използван механизъм в ранните фази не развитие на Егото. То е характерно и за обсесивните неврози. Сексуализацията /sexualization/ е механизъм, включващ даряване на обектите или функциите със сексуални значения, които не са предварително зададени или са в малка степен притежавани, като при това, разбира се, се отклонява тревожността, асоциирана със забранени импулси или техните деривати. З р е л и м е х а н и з м и Алтруизмът /altruism/ е защита, при която, за да се справи със застрашаващите нагонови импулси, индивидът се отдава на това да удовлетворява нуждите на другите. Той получава удовлетворение викарно или посредством реакциите на другите. Анна Фройд говори за т.нар. алтруистичен отказ, при който се наблюдава отказ от задоволяването на собствените ни инстинктивни импулси в полза на други хора. Това е възможно благодарение на механизмите на проекция и интроекция. Когато другите са удовлетворени, ние също сме, защото се идентифицираме с тях. Предчувствието /anticipation/ е друг зрял механизъм, при който имаме реалистично предварително преживяване или планиране на бъдещи събития, последствия, емоционални реакции. Супресията /supression/ е съзнателно или предсъзнателно оттегляне на вниманието от съзнавани импулси или конфликти /това, че повечето пъти супресията е съзнавана, кара някои автори да не я считат за защитен механизъм/. Решението може да се промени, но не може да се избегне. Дискомфортът е съзнаван, но минимализиран. Например: човек, който има среща довечера и усеща, че мислите за нея пречат на работата му през деня съвсем съзнателно си налага да не мисли за нея. Аскетизмът /asceticism/ е механизъм, при който елиминираме

удоволствието в преживяванията. Гратифицирането на нагона при себеотрицание и аскетизъм е директно върху цялата база на съзнаваното удоволствено възприемане. Хуморът /humor/ представлява използване на комедийна експресия на чувства и мисли, вън от личностовия дискомфорт и вън от предизвикване на неудоволствен ефект върху другите. Tой представлява наблягане върху забавната или ироничната страна на даден конфликт или стресор. Хуморът позволява на личността да прояви толерантно отношение, към онова, което по принцип би могло да бъде възприето като ужасяващо. Хуморът е нещо различно от остроумието и от изместването, което включва дистракция от афективност. Сублимицията /sublimation/ е най-висшият според Фройд защитен механизъм. Тя представлява процес на пренасочване на неприемливите импулси и желания към социално толерирани обекти и дейности. Обикновено това става при наличие на външни препятствия пред непосредственото задоволяване на влеченията. Сублимацията е всъщност вид заместително действие, което следва изискванията на външната среда и е в състояние да доставя до голяма степен несъзнавано задоволяване на нагонен дериват, който е невъзможно да бъде задоволен в истинския му вид. Сублимацията помага нагоните да се канализират, вместо да се блокират или променят. Произведенията на изкуството могат да бъдат резултат от сублимация.

В теорията на обектните отношения се разглеждат още два защитни механизма - това са т.нар. разцепване и проективна идентификация. Мелани Клайн първа интерпретира универсалното значение на разцепването /splitting/ в ранното детско развитие. Тя го дефинира като несъзнаван процес, който сепарира противоречиво Аз-представата, обектните отношения или чувствата от един обект към друг. Разцепването помага на развиващото се дете да сепарира любовта от омразата, удоволствието от неудоволствието, доброто от лошото. Използвайки този механизъм, човек възприема себе си и нещата като изцяло добри или изцяло лоши. Разцепването е механизмът, по който се съхранява чувството, че сепарираното добро няма да бъде увредено от лошото, че доброто и лошото се запазват поотделно, като се разцепват. Разцепването върви ръка за ръка с втория защитен механизъм - проективната идентификация /projective identification/. Тя е несъзнаван три-стъпков процес, при който обектната презентация или Аз-презентацията са отцепени и проектирани върху някой друг.

Трите стъпки на проективната идентификация по време на терапевтичния процес изглеждат по следния начин: 1.Пациентът несъзнавано проектира обектни презентации или Аз-презентации в терапевта. 2.Терапевтът несъзнавано се идентифицира с проекцията и започва да се държи и чувства като проектирания образ, което е отговор на натиска от страна на пациента. 3.В клиничния процес проектираните съдържания са променени по някакъв начин, преди да се върнат към пациента чрез реинтроекция и да модифицират интерналните обектни отношения на пациента. Пример за прилагане на този механизъм в ежедневието: жена, с която мъжът й злоупотребява физически, може през проективна идентификация да запази лошите части на мъжа си вън от неговия образ, като така тя преживява, че има контрол над тях.

Различните фази от п с и х о с е к с у а л н о т о р а з в и т и е на човека са свързани с преживяването на различни екзистенциални страхове и съответно с преобладаващото използване на различни защитни механизми. През оралната фаза основният страх е свързан със загуба на обекта, а защитните механизми са: проекция, интроекция, отричане, изместване, обръщане срещу себе си. Аналната фаза е свързана със страх от загуба на любовта на обекта, основните механизми са: идентификация, формиране на реакция, изолация, регрес. През фаличната фаза се актуализира страхът от кастриране и генитално увреждане, това е времето, в което се включва в действие маханизмът на интелектуализацията. И по време на латентната фаза, когато основният страх е от неодобрение и наказание от Суперегото и чувство за вина, Егото развива защитни механизми като супресия, символизация, сублимация. Неизменността на Ид, отбелязва Анна Фройд, съответства на изменчивостта на Егото. Така в различните периоди от индивидуалнто човешко развитие Егото притежава различен обхват, съдържание, познания и способности, подчинени отношения и тревожност. В следствие на това в различните периоди конфликтите между Ид и Егото са с различна интензивност и Егото използва повече или по-малко интензивно и успешно различни механизми на защита. Защитите, които използва Егото, постигат успешно целта си, когато му дават възможност да ограничи развитието на тревожността и неудоволствието и да трансформира инстинктите така, че дори в трудни обстоятелства да се гарантира някаква степен на удовлетворяване, като по този начин се установят възможно най-хармоничните отношения между Ид, Суперегото и силите на

външния свят. Анна Фройд обръща внимание на това, каква е ролята на защитните механизми в п с и х о а н а л и т и ч н и я т е р а п е в т и ч е н п р о ц е с и как и доколко аналитикът трябва да работи с тях. Задачата на аналитика е да изведе в съзнанието онова, което е несъзнавано, без значение на коя психична структура принадлежи. Оказва се, че целият материал, подпомагащ анализата на несъзнаваната страна на Егото, се появява под формата на съпротиви срещу анализата на Ид. Егото е насочено срещу работата на аналитика, тъй като тя унищожава постигнатото с много труд изтласкване и разрушава компромисните формации, чийто ефект на практика е бил патологичен, но чиято форма е била съвършено Его-синтонна. Задачата на аналитика е да разпознае и анализира Его-съпротивите или с други думи да доведе в съзнанието несъзнаваните защитни механизми, след това стореното от тях трябва да бъде отменено, а на отделните психични структури да бъде дадена възможност за решаване на конфликтите върху една по-добра основа. Прогнозата за разрешаване на психичните конфликти е най-благоприятна тогава, когато мотивът за защита срещу инстинкта е бил тревожност, породена от Суперегото. Ако Суперегото е станало по-достъпно за разума чрез анализа на идентификациите, на които то се основава, и на агресивността, която си е присвоило Егото, ужасът от Суперегото по този начин е намален и Егото вече няма нужда да прибягва до защитни методи с патологични последствия. Когато защитата е била мотивирана от обективна тревожност /при детската невроза/, аналитичата терапия също има добри изгледи за успех. Най-простият метод на работа е, след като е преобърнал защитния процес в съзнанието на детето, аналитикът да се опита да повлияе върху реалността, т.е. върху онези, които са отговорни за отглеждането и възпитанието. В случай че обективната тревожност се дължи на някакво изкривено възприемане на реалността, аналитикът работи по посока именно на това. Когато Егото е предприело защитните си мерки срещу някакъв афект за целите на избягването на неудоволствието, за да бъдат те отменени е необходимо нещо повече от анализа, ако искаме резултатът да бъде траен. Пациентът трябва да се научи да понася все по-големи количества неудоволствие, без незабавно да прибягва до защитните си механизми, а това вече е работа на възпитанието, а не на анализата. Единствените патологични състояния, които не реагират благоприятно на анализата, са тези, основани на защита, приведена в действие от ужаса на пациента от силата на неговите инстинкти. В

такива случаи съществува опасност да отменим защитните мерки на Егото, без да сме в състояние незабавно да му помогнем, което да доведе до още по-голямо отслабване на Егото и засилване на патологичния процес.

В различните съвременни психотерапевтични направления се отдава в различна степен внимание на защитните механизми на Егото, но като цяло те са широко признати като една от най-информативните области в сферата на психичното функциониране, с които терапевтът разполага и може да работи.