НИКОЛА ТЕСЛА (10.7.1856 г. — 7.1.1943 г.)

ОТО ЛИЛИЕНТАЛ (23.5.1848 г. — 9.8.1896 г)

Научната програма на в т о ­рия съвместен българо-съвет­ски космически полет, получил историческото име „Шипка", беше по-обширна, сложна и многообразна. Българският космонавт-изследовател с по­м о щ т а на съветските си ко­леги трябваше да проведе 40 научни експеримента, които да дадат нови знания в об­л а с т т а на космическата фи­зика, дистанционното изслед­ване на Земята, космическата медицина и биология, космиче­с к о т о материалознание.

За т а з и цел българските учени за сравнително кратък срок създадоха девет уникални космически апаратури, които

Специалният автограф ма летеца-космонавт Алексан­дър Александров за читатели­те на „Космос".

От космически висини 1 Простор за действие 4 Метагалактиката 7 Бележити изобретатели 9 Вечната лампа 10 Що е психогностика? 14 Пътникът 19 Брегът на скелетите 23 Светещи животни 26 Различните възрасти на чо­века 29 Ръкотворните екосис­теми 33 Есенното небе 36 Чудовища богове 39

Обелиските 41 Пак за близнаците 45 Има ли пустини в Бълга­рия 49 Шведски кибрит 51 Мрак в края на тунела 52 Предава „Космос" 59 Тест 62 Кръстословица 63 Решава логиката 64 Корица: индианец; вътрешни корици: бележити изобретатели; гръб на корицата: Сова в но­щен полет

СЪДЪРЖАНИЕ

1

в средата на месец мас 1988 г. с товарния кораб „Прогрес-36" бяха транспортирани в орби­талната станция „Мир".

Наименованията им са раз­нообразни и се родиха при създаването им в различно време и по различни пободи:

— астрономически комплекс „Рожен";

— импулсен фотометър „Терма";

— усилвател на изображе­нието „Паралакс-Загорка";

— спектро-колориметричен комплекс „Спектър-266";

— система за психофизио­логични изследвания „Плевен-87";

— система за електрофи¬ зиолоаични изследвания „Сън-3";

— дозиметричен комплект „Доза-Б";

— дозиметър-радиометър „Люлин";

— система за събиране и об­работване на данни „Зора".

Разработването на уред за работа в Космоса не е проста задача. Освен обичайното про­ектиране на схемата и конст­рукцията и тяхното експери­ментиране, още се изработ­ват топлинен и габаритно¬ масов макет, прави се лабора­торен и технологичен модел. За обучение на космонавтите преди полета се готви трена-жорен образец. Работата за­вършва с изработване на два­та летателни екземпляра — основния, който ще полети в Космоса, и резервния, който да го замени при евентуален отказ до старта. А за изпита­нията се създава наземно контролно-измервателно обо­рудване, понякога неколкок­ратно превишаващо по слож­ност и обем изпитвания с не­гова помощ космически уред.

Но всички технически и тех­нологични главоблъсканици ус­пешно са решени. Основните екземпляри на деветте уреда са в Космоса. Какво бе създа­дено, с какво се научи да рабо­ти и какви помощници има в ръцете си вторият българин по време на десетдневния си космически полет?

Астрономически комплекс за астрофизични наблюдения „Рожен". Създаден бе за на­блюдаване от борда на орби­талната станция „Мир" на звезди, галактики и космиче­ски мъглявини. Представлява компютризирана система за астрофизични наблюдения.

Дозиметър-радиометър „Люлин"

„Рожен" се състои от аст­рономическа камера и блок за събиране и обработване на данните. Основен елемент на камерата е матричен прием­ник на изображението (ПЗС-матрица). В зависимост от типа на наблюдавания обект тя се охлажда автоматически и може да работи часове. Бло­кът за събиране и обработка на данните представлява своеобразен компютър, с чия­то помощ изображенията се обработват, за да се получи най-много информация за на-

Импулсен фотометър „Терма"

блюдавания обект. Космонав­т ъ т може да контролира ка­чеството на получените об­рази и активно да се намесва в наблюдението.

Такава система се използува за пръв път в космическата практика на орбитална стан­ция. „Рожен" е първото стъ­пало в създаването на бъдещ интегрален телескоп за орби­тални космически станции с възможност за наблюдение в оптичния, ултравиолетовия и рентгеновия диапазон.

Бързодействуващ импулсен фотометър „Терма". Предна

Система „Плевен — 87"

значен е за изследване на ес­тествени оптически лъчения в земната атмосфера и на светлинни смущения в окол­ността на орбиталната станция „Мир". Има много го­ляма спектрална чувствител­ност и пространствена разде­лителна способност, което дава възможност да се изслед­ват бързо изменящи се облас­ти на светене. Състои се от приемна оптична система, електронно-цифров блок и

но. В уреда е вградена система за проверка на калибровката при провеждане на експери­ментите.

Усилвател на изображение­то „ Паралакс-Загорка ". Реша -ва въпроси от областта на физиката на околоземното космическо пространство. Съвместно с астрономиче­ския комплекс „Рожен" ре­гистрира картини от различ­ните слоеве и области на ат­мосферата в определени дъл-

Дозиметричен комплекс ,.Доза — Б"

пулт за управление. Закрепва се към някои от илюминатори¬ те на станцията „Мир". Ин­формацията се преобразува и предава за събиране и обра­ботка към бордната система „Зора". Зрителният ъгъл мо­же да бъде 15 и 30 ъглови секун­ди и 1 и 2 градуса. Може да ра­боти автоматически или ръч-

Система на „Сън — 3"

жини на вълната във видима­та част на спектъра. По този начин се определя вертикално­то разпределение на светене­то на земната атмосфера и характеристиките на зареде­ните частици, долитащи от Космоса. Посредством систе­ма от интерференчни свето¬ филтри се отделят три дъл­жини на вълната: 427,8 nm; 557,7 nm и 630 nm. Оптичната система със зрително поле 20 градуса съдържа усилвател, който усилва изображението 1000 пъти.

Спектро-колориметричен комплекс „Спектър-256". Той в по-нататъшно развитие на спектрометричнитe системи „Спвктър-15" и „Спектър-15М", работили на орбитални­те станции „Салют-6" и „Са­лют-7". Представлява 256-ка-нална спектрометрична сис­тема за изследване спектрал­ните отражателни характе­ристики на различни обекти от повърхността на Земята,

за изучаване на оптическите свойства на атмосферата и илюминаторите на орбитал­ната станция „Мир", през които се извършват наблюде­нията, и за сравняване обек­тивната и субективната оценка на различните цветове от космонавт-изследователя.

Състои се от два отделни блока: оптико-елeктронен и блок за регистриране на дан­ните. Оптико-електронният блок се закрепва към илюмина­тора на орбиталната стан­ция.

Блокът за регистриране на многоканалните данни е из­пълнен на базата на микроком­пютърна система МИК-16. разработена у нас.

За формиране на оптическия спектър на изследвания обект се използува холографска ре­шетка. Оптическият сигнал се преобразува в електрически от диодна линейна матрица с 256 елемента, работеща в ре­жим на натрупване на елект­ронно сканиране. Времето за натрупване може да се проме­ня.

В блока за регистрация полу­ченият от оптическия блок сигнал се преобразува в осем¬ битов двоичен код. запомня се и се регистрира върху магни­тен диск.

Система за психофизиоло­гични изследвания „Плеввн-87". Представлява специален апаратурен комплект, с който могат да се изследват сетив-но-двигателните реакции на космонавтите, обемът, раз­пределението и превключване­то на вниманието им при умствена и двигателна дей­ност, състоянието на висши­те психични емоции, емоцио­нално волевата им устойчи­вост и операторски качества.

С негова помощ могат да се прилагат 15 методики за пси-хо-физиологично изследване при напълно автоматизиран режим на работа, с възмож­ност да се получат резулта­т и т е от изследванията в го­тов обработен вид с визуална индикация, отпечатване и връзка със системата „Зора" или персонален компютър.

Система „Сън-3". С нейна помощ се изследват особенос­т и т е на съня в космически ус­ловия. Тя представлява порта­тивен четирипистов магни­тен регистратор, който при скорост 2 nm/s осъществява върху касета С-60 12-часов за-

пие на електрическите сигна­ли на мозъка на спящия космо­навт.

Регистрираните параметри се възпроизвеждат чрез четя­що устройство със скорост 50 пъти по-голяма от т а з и на записа.

Дозиметричен уред „Люлин". Предназначен в за активен и бърз контрол на радиационна­та обстановка в орбиталната станция „Мир". С него се из­мерват п о т о к ъ т и мощност­та на радиацията в различни­те отсеци на „космическия дом". Състои се от датчик на заредените частици и блок за визуализация и контрол, кой­то представлява микроком­пютърна система.

Дозиметричният комплект интегрални детектори на ра­диацията „Доза-Б" включва две опаковки. Едната съдържа 7 дозиметрични контейнера. които се разполагат на опре­делени места в станцията „Мир" за изследване разпре­делението на дозата йонизи­ращо лъчение в различните й участъци. Регистрацията се извършва от термолуминис¬ центни датчици и конденза-торна йонизационна камера. В т о р а т а опаковка съдържа т р и биологични контейнера, единият — с кръвна плазма, другите два — с покълнали се­мена от растения.

Системата за събиране и обработка на данни „Зора" а изградена на базата на две микрокомпютърни системи. Едната е 1в-битова, управля­ваща, в т о р а т а в 8-битова, подчинена, за връзка между уп­равляващата система и средствата, чиито данни се събират и обработват. В т о ­зи космически полет тя обра­ботва данните от медико¬ биологическите датчици и уреди, както и от фотометъ¬ ра „Терма".

Информацията се записва върху мек диск с обем 720 кило­байта. Системата се управля­ва със специализирана клавиа­тура. За контролиране на екс­периментите се използува плазмен дисплей. „Зора" рабо­ти съвместно с телеметрич¬ ната система на станцията „Мир" и при сеансите на ра­диовръзка изпраща събраните и обработени данни не експе­риментаторите на Земята.

Не трябва да се отминава и още един български уред, кой­то нямаше у ч а с т т а да работи на космическа орбита. За из­следване параметрите на ди­

шането на космонавтите пре­ди полета и евентуалното им изменение след пребиваване в Космоса беше разработен електронният спирометър ЕСМ-87. Основен елемент е датчикова система от две из­вънредно леки турбинки, кои­то дават точна информация за вдишвания и издишвания от космонавта въздух. Получени-те резултати се обработват от компютър „Правец-16". Разработеното програмно осигуряване предоставя на ле­карите изследователи всички дихателни характеристики.

Прави впечатление, че пове­чето уреди съдържат микро­компютърни системи. Из­ползуването на постижения­та на съвременната изчисли­телна техника е една от пред­поставките за повишените възможности на българските космически апаратури.

При разработването им бя­ха използувани и всички най-нови известни постижения на науката, техниката и техно­логията, което ги постави между най-доброто, произве­дено досега за целите на кос­мическите изследвания. Вече е решена съдбата им — оста­в а т за по-нататъшна работа в Космоса и ще се използуват от следващите екипажи за но­ви научни експерименти. А в замяна българските учени и специалисти ще получават на­учните резултати о т тях .

Вече е набелязано и земното използуване на разработени­те уреди, възли и елементи, усвоените технологии в на­родното стопанство и в науч­ноизследователската дей­ност .

Доц. ВИКТОР ПЪТОВ. к. т. н. ИКИ БАН

„Нужно е да се изгради жизнеспособна, гъвкава, високоадаптив-на система на науката, която да реагира бързо на сегашните и

на бъдещите потребности на обществото." ТОДОР ЖИВКОВ

Из „Преустройството — дело на Партията, дело на народа" —Доклад пред Националната партийна конференция, 1988.

осега е известно, че около една трета от рас­тенията, които виреят у нас, имат лечебни свойства. А може би са повече даровете на нашата природа? Грижата за изучаване на растенията е важна. Значителен дял от тази задача са поели преподавателите и научните сътрудници от фармацевтичния факултет към Медицинска академия. Научноизследова­телският химикофармацевтичен институт и Институтът по фармация и фармакология.

Две са основните направления, в които са насо­чени усилията на преподавателите и студентите кръжочници от фармацевтичния факултет — из­следвания с фундаментално-теоретичен и с науч-ноприложен характер. Проучванията с фундамен­тално значение изискват повече време и по-се­риозна научна подготовка. Те са свързани с физико­химични и модерни квантовохимични методи за изследване на биологичноактивните вещества, с които се изучават молекулната и субмолекулна структура на тези вещества. Получената инфор­мация става основа на програми за персонални компютри. А научноприложните изследвания са свързани със синтеза и задълбоченото проучване на биологичноактивни вещества от синтетичен и природен произход.

Много сериозни резултати са постигнати В

4

изолирането и охарактеризирането на биологич-ноактивни вещества от природни продукти. С та­кива изследвания се занимават младите учени и студенти от катедрата по фармакогнозия. Инте­ресът е насочен преди всичко към българската фло­ра, където са проучени над петдесет растителни вида, Чрез съвременни методи са изолирани и иден­тифицирани над шестдесет растения, в които има три нови за науката вещества и 41 нови за съот­ветните видове растения.

В катедрата по фармакогнозия с активното участие на студенти кръжочници са разработени нови методи за получаване на полизахариди, моди­фицирани са качествени и количествени методи за определяне на дъбилни вещества, флавоноиди и други ценни съставки. Усилените фитохимични, фармакологични и технологични изследвания в по­следно време завършиха с разработката на няколко препарата, от които по-важни са венотонизира¬ щият и капиляроукрепващ препарат „Венозид" — с екстракт от Рускус акулеатус и „флавогастрол". Той е комбиниран противоязвен препарат на база­та на природна флавоноидна смес.

Растенията могат да помогнат и в борбата с туморните заболявания. Напоследък се засилват изследванията на лактони и са получени техни азо¬ тосъдържащи производни с противотуморно дей­ствие върху опитни животни,

В лабораториите към катедрата по фармацев­тична химия се синтезират десетки съединения с очаквано биологично действие. Но не всички те мо­гат да бъдат лекарства. Защо е така?

След като веднъж е създадено, съединението, в което има биологичноактивни вещества, минава през разширени физико-химични, аналитични, фар-

Христо Бургазлиев от Факултета по фармации макологични, токсикологични и други различни проучвания, След това идва клиничното изследва­не, внимателното приемане от Министерството на народното здраве и социалните грижи. Едва то­гава може да се доверим на бъдещото лекарство. Главните заслуги на синтетичните лекарства са в областта на сърдечносъдовите, нервнопсихични¬ те, вирусните и бактериалните заболявания.

В катедрата по технология на лекарствените форми о биофармация се разработват теоретич­ните и практически въпроси в тази важна част на фармацията, Тук се решава коя е най-удачната форма за дадено лекарство — таблети, мазилкови форми, унгванти, супозитории и т. н. Изборът на формата зависи в голяма степен от начина на по­емане от организма на активнодействуващи ве­щества и динамиката на плазмената концентра­ция, Изследванията са върху опитни животни, В катедрата се разработват всички технологии на създадените във фармацевтичния факултет ори­гинални и възпроизведени лекарствени форми. Така голяма част от вносните помощни вещества се заменят с наши — какъвто е случаят с българските препарати „Пуроленс", „Филмоленс", „Хемаленс" и „Пурогел" за почистване, поддържане и съхранение на контактни лещи, Изглежда, че интересът на студентите към технологията на лекарствените форми и биофармацията се подклажда и от добри­те перспективни и динамичното развитие на този клон на науката, Може би затова на последната на­учна сесия участието на кръжока към споменатата катедра беше убедително, като две от разработ­ките получиха и награди — първа и трета. Те бяха на Елена Митева и Миглена Дуковска, които с ве­щина бяха разработили теми с важни изследвания.

Катедрата по химия към фармацевтичния фа­култет извършва анализ на произведените препа­рати. Към тази катедра са приобщени и физико­химичните, фармакокинетичните и фармакодина¬ мичните изследвания. Фармакокинетиката се зани­мава с механизма на действие и свързване на ле­карствените средства, докато фармакодинамика¬ та е ново направление и разглежда какво влияние има лекарството върху всеки пациент индиви­дуално — къде се разгражда, за колко часа и т. н. През последните години се изясни механизмът на действие на такива лекарства като „Пирамем" и „Амопан", проучена е фармакокинетиката и на още други препарати.

С доцент Златка Димитрова, зам.-декан на Фар­мацевтичния факултет, разговаряхме за пътя,

Кръжок по фармакогнозия

2. Космос бр, 8/88

който всяко лекарство трябва да извърви, преди да стигне до болния човек.

— Лекарственият препарат не може „да преско­чи" нито една от катедрите. Той задължително минава през всички етапи, докато кръгът се затвори. При това от момента на създаването до редовното производство отиват седем до десет години. От сто, сто и петдесет изследвания се по­лучава само едно лекарство, а в чужбина цифрите са още по-големи — на десет, петнадесет хиляди — едно. Тук грешки не се допускат, всичко трябва да се предвиди. Включително и страничните ефекти. А най-лесният начин да покажем на студентите как се създават лекарствата, в работата в кръжо­ците. Там те се занимават по определена тема, разглеждат задълбочено някакъв проблем, който след това разискват и защищават на студентска­та научна сесия. Последната сесия например беше интересна и като тематика, и като съдържание, и като начин на излагане на отговорите. Смятам, че подобни научни срещи са особено полезни за бъде­щите фармацевта

Със секретаря на факултетната комсомолска организация Христо Бургазлиев разговаряхме за работата на кръжоците и дейността на младите научни работници.

— За студентите е много важно активното участие в кръжоците към катедрите, защото така се изгражда стереотип за научна работа. През по­следните години има отлив от кръжоците, защо­то бяха отменени дипломните работи. Преди има­ше възможност поставената тема в кръжока да се превърне не само в научно съобщение, а да се дораз­вие и оформи като труд за дипломна защита. Сега се завършва с държавни изпити и много от студен­тите се отдръпнаха. От друга страна, останаха само онези, които наистина желаят да се занима­ват с някакъв научен проблем. В крайна сметка ко­личеството, броят на хората не е толкова важен, по-важно е качеството на работата. Кръжочници¬ те са около сто души, което е близо двадесет на сто от общия брой на студентите. Увеличи се и броят на чуждестранните студенти кръжочници. Беше създаден и нов студентски кръжок по „Орга­низация и икономика на фармацевтичното произ­водство", Студентите участвуват в ежегодните научни сесии, където изнасят около тридесет на­учни съобщения. Младите научни работници са около тридесет. Сериозен показател за науч­ноизследователската им работа е фактът, че 40 небето от тях са кандидати на фармацевтичните науки.

С усилията на комплексни колективи от химици-синтетици, фармаколози, химици-аналитици, фи¬ зикохимици, фитохимици и технолози фармация­та все по-бързо влиза в производството. Тези раз­работки са немислими без участието на научно¬ производствените лаборатории и малкия фарма­цевтичен завод към факултета. Вече започна про­изводството на концентрати за хемодиализа, на разтвори за твърди и меки контактни лещи, кон­тактен гел за ултразвукова диагностика и още много чакани и търсени лекарства.

Явно на плещите на учените фармацевти и лека­рите лежи грижата за лечението ни. От техния ум, професионализъм, знания зависи за колко време и как ще бъдем отново на крак, когато ни навести болест.

ТАНЯ ТОДОРОВА Снимки: СВЕТОСЛАВ ШИПКОВ

то че дойде ред да се запознаем и с най-гран­диозното явление, кое­то науката познава — Метагалактиката. От нея няма нищо по-голя-мо, по-старо, по-не­обятно. Защото това а цялата Вселена, до­колкото я познава­

ме. И все пак тези две думи — Метагалактика и Вселена — на са напълно синоними, но вато­ва ща говорим по-нататък.

И така — какво а Метагалак­тиката? Вече достатъчно подробно разказахме що а га-лактика — това а съвкупност от милиарди звезди, обедине­ни гравитационно в един звез­ден остров, какъвто а напри­мер Млечният път. А пред­ставката „мета" (която са използува често в науката) има равностранно значение ка­то „зад", „прав", „след", „из-вън" и др.) В случая представ­ката трябва да са тълкува ка­то „извън", може би и „свръх", и означава съвкупността от всички галактики, включител­но нашата, и тези, които на­блюдаваме извън Млечния път..

Аспирантът Любомир Раев по време не занимание в кръжок по фармакологична химия

6

МЕТАГАЛАКТИКАТА Освен галактиките, към Ме-

тагалактиката принадлежат и квазарите, междугалактич-ната среда, Всички Видова лъ­чения, въобще всичко, което можем да наблюдаваме във Вселената.

Както вече казах, изучаване­то не галактиките започна преди около 60 години. О т т о -гава се формира и понятието Метагалактика, запознаване­то о която продължава до днес и още дълго ще се за­дълбочава и обогатява. Всички

галактики се намират на чудо­вищни разстояния от нас, из­мервани с много милиони и до­ри милиарди светлинни годи­ни. А за да се наблюдават и още повече да се различават подробности по далечните га­лактики. са необходими много мощни и съвършени телеско­пи. Но да не забравяме, че зем­ната атмосфера е значителна пречка при изучаване особено не слабите космически обек­т и . Затова може да се очаква голям напредък в метагалак-тичната астрономия, козето ще можем да изнесем тези телескопи извън Земята на обитавани изкуствени спът­ници или дори на Луната.

Когато разказваме за някак­во небесно тяло, било то ни­щожен астероид, планета, звезда, галактика или група га­лактики, първите въпроси са: от колко тела се състои то и какви са размерите му. За съ­жаление и на двата въпроса съвременната астрономия не е в състояние да отговори.

Първо за броя на галактики­

та , които съставляват Ме­тагалактиката. Те се милиар­ди, но колко точно, още не мо­же да са каже. Търсейки ги, на­блюдавайки ги с все по-мощни телескопи, астрономите от­криват нови и нови и сякаш краят им не се вижда. При то ­ва трябва да се име предвид, че не огромните разстояния галактиките се виждат като точици и а трудно да се преце­ни това далечна звезда ли е или свърхдалечна галактика.

Обстоятелството, че кол­кото с по-мощни средства търсим галактики, толкова все по-далеч ни и повече откри­ваме, показва, че все още не сме достигнали границите не Метагалактиката. ако, разби­ра се, има такава граница. Най-далечните обекти, които са достъпни за съвременните наблюдателни средства, от­стоят на 10—12 милиарда светлинни години. А това оз­начава, че диаметърът на Ме­тагалактиката а поне 26 ми­лиарда светлинни години. Ка­то веднага трябва дебело да се подчертае, че дотам оти­ват ЗАСЕГА нашите наблюда­телни възможности, че това още не означава, че сме стис­нели границите

В миналия брой разгледахме една от най-малките форма­ции, така наречената Местна група, която съдържа около 30 галактики. Трябва предвари­телно де се подчертае, че га­лактиките имат по-силна склонност да образуват групи, отколкото звездите в самата галактика. Последните нор­мално са сравнително равно­мерно разпределени из полето на галактиката и само малка част от тях са обединени в разсеяни и сферични звездни купове, в звездни асоциации. Обратното важи за самите галактики. Те нормално са скупчени, а само по изключение се срещат самотии галактики сред куповете и групите.

Следващата след групите по-висша йерархическа форма­ция са галактичните купове, които се състоят от мно­жество групи, всяка от които може де съдържа десетина или няколко десетки галактики.

За да се даде една по-образна представа за това, как са раз­пределени галактиките в Ме­тагалактиката, трябва да по­ясним какво представлява обемът, с който е прието де се измерва тяхната плът­ност. Той е чудовищен, нарича се кубически мегапарсек. Един мегапарсек — това е разстоя­нието от 3,2вЗ милиона свет­линни години или... 3.1019км=31 милиарда милиарди километ­ра! А сега си представете (ако можете) куб със страна от толкова километри!

И така. средната плътност в Метагалактиката е една га­лактика в 20 кубически мега-парсеци. А в Местната група тя е вече 3000 пъти по-голяма!

Различни по брой групи га­лактики образуват галактич­ните купове. По форма те би­ват сферични и неправилни. В сферичните галактиките се концентрират и колкото са по-близо до центъра на купа, толкова са по-плътни. Така на­пример в централната част не галактичния куп, който се на­блюдава в съзвездието Пегас, плътността достига до 2000 галактики в един кубически мегапарсек. Там галактиките почти се докосват една до друга и плътността им е 40 000 пъти по-висока от средната в Метаавлактика¬ та.

Най-близкият до нас галак­тичен куп се вижда в съзвез­дието Девица и разстоянието до ново е почти 40 милиона светлинни години. Друг забе­лежителен галактичен куп са наблюдава в съзвездието Ко­сите на Вероника. Той има диа­метър около 55 милиона свет­линни години и се намира на

7

разстояние около 277 милиона светлинни години. Броят на галактиките в него се оценява на 30—40 хиляди. Особено бога-т и т е галактични купове да­ват основание да говорим за галактични свръхкупове. Об­щият брой на галактиките в свръхкупа, към който принад¬ лежи и нашата Местна група, а около 20 000 и диаметърът му а почти 200 милиона свет­линни години,

Гениалната формулировка на В. Ленин, че в света няма нищо освен движеща се мате­рия, намира потвърждение както в микрокосмоса (света на атомите), в макрокосмоса (планетите и звездите), тека и в Мегакосмоса. В тази свет-лина да видим как се движим ние, жителите на Земята, до­ри... когато седим, когато сме неподвижни. Известно е, че Земята са върти около оста си и за нашата географска ши­рина това прави около 250 м/сек или 900 км/час. А самото земно кълбо (естествено и ние заедно с него) лети по своята орбита около Слънце­то със скорост 30 км/сек или 108 000 км/час. А Слънцето за-едно с планетите обикаля око­ло центъра на Галактиката със скорост 230 км/сек. Ако го пресметнем, това Нрави 828 000 (почти милион) км/час.

Но това на а всичко. Вече ви­дяхме, че нашата Галактика се движи към центъра на Мест­ната група със скорост 75 км/сек. А самата Местна гру­па като цяло? Как да се измери движи ли се тя , с каква ско-рост и в каква посока?

Да са измери движението на галактичните купове е прак­тически невъзможно. На за­бравяйте, че дори съседните звезди, разстоянието до кои­то е деветки светлинни годи-ни, изглеждат неподвижни. А какво да се каже за движение­то на куповете, разстояние­то до които а милиони пъти по-голямо, Ето защо едва през 1977 г. се откри възможност да измерим скоростта на

Местната група галактики, към която принадлежи и наша-та . Това стана така. Дотога-ва астрономите измерваха са­мо относителната скорост 8 Метагалактиката, защото липсваща система за абсо­лютно отчитана на движения-

та във Вселената, знаеше се например, че разстоянието между Млечния път и Мъгля-вината Андромеда се скъсява със 125 км/сек, но не беше въз­можно да се определи дали две­те заедно се движат, в каква посока и с каква скорост. За основа на тави, вече абсолют-ни, а не само относителни из­мервания, послужи космиче­ското фоново излъчване — бледният остатък от Големия взрив, заченал Метагалакти­ката преди около 18 милиарда години. Сега това лъчение про­низва равномерно във всички посоки цялата Вселена и може да послужи като база за из­мервана на скоростите. Това бе направено прав 1977 г, с прибори, монтирани в балон, издигнат на голяма височина, Та констатираха малки разли­ки в космическото фоново из­лъчване. То име температура 2,7 градуса над абсолютната нула. В едната посока бе изме-

рана разлика е няколко хилядни от градуса, а в обратната по­сока тя бе с толкова по-ниска. От това бе направен логиче¬ ският извод, че нашата Галак­тика се движи спрямо фона на космическото излъчваме с 400 км/сек. А това вече е абсолют­но движение в пространство­то. След като бяха отчетени всички останали познати дви­жения, бе установено, че на­шата Галактика, заедно с Местния галактичен куп, се движи в пространството със скорост от 600 км/сек по по­сока на някакво привличащо я огромно струпване на маса. Пресметнато а, че такова ускорение можа да бъде създа­дено от много стотици галак-тики, ако та се намират на разстояние 30 милиона свет­линни години или от десетки хиляди галактики. намиращи се на разстояние 100 милиона светлинни години.

Сред учените това „нещо",

8

което ни привлича, в прието да се нарича „Великият Атрак¬ тор". Латинската дума „ат¬ рактор" можа да бъде пре­ведена като „този. който привлича". И така, в посоката, към която лети нашата група галактики, има два свръхкупа, които би могло да бъдат запо­дозрени в ролята на Велик Ат¬ рактор. Единият, по-близ­кият, е свръхкупът, който се наблюдава в съзвездието Де­вица. Но с неговото влияние може да се обясни скорост са­мо от 250 км/сек. Пък и посо­ката на нашето движение не в точно към този свръхкуп. Друг кандидат за Велик Ат-рактор може да бъде следва­щият по отдалеченост свръх­куп, наблюдаван в съзвездията Хидра-Кентавър. Но, за да оп­равдае тази си функция, този свръхкуп би трябвало да бъде десетина пъти по-ярък. Пък и измерванията на скоростите показват, че този свръхкуп също се привлича — дори с по-голяма скорост, от нас, и все в същата посока. Значи някъде там. в глъбините на Метага­лактиката, се намира сила, която привлича към себе си не само нас, но и галактиките от свръхкупа в съзвездията Хид­ра-Кентавър.

Какво представлява, какъв може да бъде този Велик Ат¬ рактор, способен да привлича с такава скорост звездни свръхкупове, съставени от много десетки хиляди галак­тики?

Това може да бъде само ня­каква свръхконцентрация на маса. Най-естествено е да предположим, че това са сто­тици хиляди галактики. Но тогава те щяха да светят тъй ярко. че щяхме де ги от ­крием. Предполага се разстоя­нието до Великия Атрактор да е около 600 милиона свет­линни години. Днешната аст­рономия е в състояние да на­блюдава купове, намиращи се на милиарди светлинни годи­ни. А в посоката, в която се предполага да се намира Вели­кият Атрактор, нищо по­добно не е открито. Тогава?

Остава възможността Ве­ликият Атрактор да е съста­вен не от светещо вещество (звезди), а от тъмно: някаква чудовищна черна дупка с маса много милиарди милиарди

звезди или пък там да е съсре­доточено по непознат начин друго тъмно вещество — неу-трино или други неизвестни на науката частици. Както и да е, но Великият Атрактор засега поне си остава една от най-грандиозните (вероятно най-великата!) тайни на Все­лената.

И накрая две думи за разлика­та между понятията Метага-лактика и Вселена и защо те не се покриват напълно. Както вече казах, ние още не сме до­стигнали края (границите) на Метагалактиката и не знаем има ли такива. Ако има, допус­тимо е някъде много, много

далеч да съществува втора, и трета, и много други Метага¬ лактики. Те всички заедно ще образуват Вселената. А ако няма, тогава двете понятия ще се покриват с тази условна разлика, че под Метагалакти-ка разбираме света, който познаваме, а под Вселена — света, който въобще същест­вува, независимо от това. да­ли го познаваме.

За една — би могло да се каже най-интересната, най-важна­та страна на Метагалактика­та , наречена Червеното от­местване, ще ви разкажем 8 следващия брой.

АЛЕКСАНДЪР ГЕРЕНСКИ

БЕЛЕЖИТИ ИЗОБРЕТАТЕЛИ

ОТО ЛИЛИЕНТАЛ (23.5.1848 г. — 9.8.1896 г.)

Немският инженер Ото Лилиентал е един от пионери­те на авиацията. Лилиентал конструира множество без­моторни самолети и извършва с тях близо две хиляди полета. Той стига до извода, че при еднакви условия кри­лото с вдлъбнат профил има по-голяма подемна сила от плоското. Лилиентал изследва силите, които действу­ват на крилото на самолета и експериментално доказва, че големината на подемната сила зависи от ъгъла на втурваме. Ето защо неговото име носи диаграмата, коя­то свърза коефициентите на челно съпротивление и по­демната сила на самолета (т. нар. поляра на Лилиентал). В труда си „Летенето на птиците като основа на авиа­цията", публикуван през 1889 г„ той обяснява свободно­то реене при птиците. Неговите опити са високо оцене­ни от Н. Жуковски. Ото Лилиентал загива близо до Бер­лин по време на полет.

УИЛБЪР И ОРВИЛ РАЙТ (16.4.1867 г. — 30.5.1912 а.

и 18.8.1871 г. — 30.1.1948 а.)

Американските изобретатели, авиоконструктори и летци братя Райт отрано проявяват интерес към тех­никата. „Започват" с малка типография й ремонтна ра­ботилница за велосипеди. Интересът им към авиацията възниква след известието за смъртта на Ото Лилиен­тал. Като изучават редица трудове по авиация, те се заемат с конструиране на различни безмоторни самоле­ти. През 1903 г. на своя планер монтират двигател с вътрешно горене с мощност 12 к. с. и на 17 декември извършват първия в света успешен полет (продължил 58 секунди).

8 периода 1904 г.— 1908 г. братя Райт усъвършенст­вуват своя самолет. Създават две негови модификации и извършват първия полет по окръжност (с продължи­телност 38 минути), а след това — първия полет с път­ник на борда. Същата година Уилбър заминава за Европа, където демонстрира своя самолет. Райт се опитват да заинтересуват военните със своите самолети (до 1913 г. Германия и Русия строят техни модели), но без особен успех. През 1909 г. братя Райт организират ком­пания за производство на самолети в САЩ.

3. Космос бр. 8/88 9

Августин Блажени, описвайки живота на някогашните езичници (разбирайте древните гърци), споменава, че в храма на Венера имало светилник, в който горял' вечен огън, без някой някога да до-ливал масло или каквото и да било друго. А пламъкът бил толкова силен, че нито проливен дъжд, ни­то ураганен вятър можел да го из­гаси. Подобна била ситуацията и с гроба на дъщерята на Тулий Ци¬ церон. Близо петнадесет века, тоест до 1345 година, там дено­нощно мъждукал светилник, за който се разправяли всевъзможни нелепици. Накрая някакъв местен благородник решил да го пренесе в къщи и така веднъж завинаги да реши проблемите си с осветле­нието. Но какво било учудването му, когато установил, че светил¬ никът е празен, тоест в него ня­мало нищо, а светлината изгасна­ла тутакси, щом изровили све¬ тилника от «роба (поне така твърди хрониката).

огън, за да показва пътя на моря­ците. Решим ли да им повярваме, то трябва да приемем, че наблизо е имало газово находище, а някой древен грък е успял да построи га­зопровод до върха на фара. (В книгата „Забележителни неща, отнасящи се до египтяните", на­писана през средните векове от арабски учен, се споменава, че по­добна лампа, свързана с газово на­ходище, имало в Долината на мъртвите.

А може би да става въпрос за някаква друга, неразгадана от съ­временния човек тайна, с каквито е пълен древният свят..,

Както и да е. Понеже днес е про­сто невъзможно да отсеем зрън­цето истина, заровено във въл¬ мото от фантасмагории и недо­млъвки, то нека отнесем мита за вечната лампа, наред с този за вечния двигател и панацеята, към онзи чисто човешки стремеж към недостижимото, така необходим за прогреса.

И ако това са само легенди, по­добни на които има още много, то редица сериозни учени от древността твърдят, че на мал­кия остров Фарос, точно срещу входа на пристанището на Алек­сандрия, се издигала висока колко­то двадесететажно здание кула, на върха на която горял вечен

10

По времето, когато в храма на Венера горял вечният огън, по до­мовете на знатните гърци и по обществените места светели глинени и бронзови светилници — непосредствени наследници на онези каменни плочи с издълбана в средата дупка, в която хората от палеолита сипвали животинска

мазнина, а в мазнината потапяли клечка. Древните гърци, привик­нали към благовонията, бързо се отказали от лойта, предпочитай­ки маслиненото масло. Пак те стигнали до идеята за фитила и до необходимостта от капак вър­ху светилника. На капака пробили две дупки — през едната бе по­давал фитилът, а през другата наливали маслото. Останалото, тоест формата на светилника, било въпрос на вкус. Ето защо много древни светилници са на­мерили място в музейните сбир­ки — не само като предмети от античния бит, но и като произве­дения на изкуството.

С подобни светилници в ръка, само че далеч по-груби и изковани от желязо, се разхождали средно­вековните монаси по коридорите на манастирите, докато благо­родниците предпочитали да осве­тяват замъците си с факли, напо­ени с животинска мазнина и во­сък. Някъде по това време се по­явила и лоената свещ, която била далеч по-удобна за употреба от факлата. Пренесената по-късно от Китай технология за направа­та на стъкло дала възможност за появата на първите фенери -—

така необходими за кочияшите, слугите по странноприемниците и чиновниците по пощенските станции, където ставала подмяна на конете на дилижансите, тъй

като „деловият свят" вече бил почнал да осъзнава цената на вре­мето и човешката активност все по-трудно се побирала в рамките от изгрев до залез слънце. Запале­ният огън, скрит на завет зад прозрачното стъкло на морските фарове, предупреждавал плаващи­те нощем кораби за подводните рифове и плитчините. Можело са­мо да се съжалява, че стъклата на фенерите бързо се опушвали — най-вече поради лошото горене на маслата, обикновено конопено,

слънчогледово, рапично или масли­ново.

Трябвало да дойде XIX век, за да се научат хората да използуват за горене отделилите се при хи­мичните реакции газове, Така се появила карбидната лампа, при която необходимият ацетилен се получавал при разлагането на кал­циевия карбид с вода. Те светели многократно по-силно от всички познати до момента лампи, тъй като пламъкът на ацетилена твърде много се доближава по своя спектър до дневната свет­лина. По-късно над ацетиленовия пламък поставили специално ажурно калпаче, изплетено от тънки памучни нишки, напоени с воден разтвор от ториев или це¬ риев окис. От високата темпера­тура калпачето се нажежавало до бяло и светлината ставала още по-силна и равномерна.

Карбидната лампа също имала своите недостатъци — горенето се съпровождало с характерна, оп­ределено неприятна миризма, по­явила се в резултат на изтичане­то на част от газа поради несъ­вършенство на конструкцията. Ето защо ацетиленовите лампи били използувани най-вече за ос­ветяване на улици и площади.

Близо сто години до началото на нашия век градският вечерен пейзаж бил просто немислим без облечената в черна униформа пре­гърбена фигура на фенерджията, нарамил стълба в дясната ръка, докато в лявата размахвал горя­ща факла. В мрачни и безлунни ве­чери — при пълнолуние и ясно вре­ме фенерите обикновено не се па­лели за икономия — Любопитната тълпа наблюдавала с интерес ат­ракцията, как фенерджията, обик­новено дребен на ръст и пъргав човек, ловко се катерел с една ръ­ка до върха на стълбата, подпряна на стълба, подпалвал с факлата фитила, регулирал силата на пла­мъка и спускайки се надолу по стълбата, хуквал към следващия фенер. Някъде към два часа след полунощ той се появявал отново, за да изгаси фенерите. През деня времето му минавало в излъсква¬ не на стъклата, в доливане на масло, в подрязваме на фитили­те...

Колкото до външния вид на уличните фенери и до стълбове­те, на които били окачвани, дума­та имали архитектите. Стълбо­вете леели от чугун и били така пищно декорирани, както изис­квал вкусът на епохата. Защото уличният фенер, освен прякото си предназначение, имал за цел да де-

11

„ДЪРВЕТА-ФЕНЕРИ"

Люцефераза. така се казва ферментът, който катализира реакцията на органичното съедине­ние люцеферин с универсалното енергетично ве­щество на клетката — АТФ. Резултат от тази реакция е светенето не растението. Група гене-тици успяха да създадат светещ тютюн, след като по пътя на генното инженерство внедриха в ДНК ген на люцефераза.

А щом веднъж е получен светещ тютюн, защо да не бъдат създадени например самосветещи новогодишни елхички или дори... дървета-фене-ри, предназначени за осветяване на улиците в градовете?!

СЛЪНЧЕВА СВЕТЛИНА

В СТАЯ БЕЗ ПРОЗОРЦИ

Стаи без прозорци имат нужда от изкуствено осветление — тази аксиома бе отречена от гру-па канадски инженери, които разработиха спе­циален светилник. Слънчевата светлина стига до него с помощта на специален светопровод от изкуствена материя. Поне засега. поради слож­ната конструкция на слънчевия светилник, той все още струва твърде много. Специалистите са на мнение, че ще успеят да го поевтинят. Но дори и сега той е незаменим в производствени помещения, в които има опасност от пожар, или в складове за взривоопасни материали.

монстрира великолепието на квартала, тъй като фенери имало главно в представителната част на града — централния площад, търговската улица, паметници­те, кметството и дворците.

Но освен за улично осветление, особено подходящ бил карбидният фенер и в случаите, когато бил необходим силен сноп насочена светлина. Ето защо него окачвали по каприте на файтоните, дили¬ жансите и кабриолетите, по пар­ните локомотиви и покрай желе­зопътните линии, в когато се по­явили първите автомобили, пак той бил използуван до появата на електрическите фарове.

През средата на XIX век, когато с помощта на ректификационна¬ та колона нефтът бил разделен на фракции, започнало произ­водството на парафинови и стеаринови свещи, а газта за го­рене и керосинът дали възмож­ност за направата на нови видове лампи. Но всичко това дошло ня­как твърде късно — още през 1802 година, с откриването на елект­рическата дъга, физиците вече сериозно се били замислили върху възможността за електрическо осветление.

Десетилетията се нижели едно след друго, без някой да успее да предложи достатъчно добър спо-

12

соо за използуването на светли­ната, получена между двата гра-фитови електрода. Причината се криела във факта, че нагрятите над 3000"С електроди много бързо прегаряли на върховете, така че разстоянието между електроди­те нараствало и дъгата преста­вала да прескача между тях. Пръв Яблочков се сетил да ги постави не един срещу друг, а успоредно, изолирани помежду им. Така се по­явила „свещта на Яблочков", коя­то имала сравнително къс живот, но все пак тя била сериозна крачка напред. По-късно решили да се върнат към първоначалната идея, поставяйки графитите под ъгъл, като този път „свещта" била съ­оръжена със специален часовников механизъм, който сближавал гра­фитите според скоростта на из­гарянето им. Това твърде много оскъпило осветителното тяло и електрическата дъга, въпреки силната си светлина, се оказала неподходяща в ежедневната прак­тика. Тя останала да се използува най-вече при прожекторите, кога­то налице била необходимостта от силен сноп насочена светлина.

Много по-икономични и целе­съобразни се оказали електриче­ските лампи с нажежена жичка. Пръв, през 1872 година, се сетил за тях Лодигин, като за целта из­ползувал тънка въглеродна нишка. Но въглеродната нишка имала то­зи недостатък, че сравнително бързо прегаряла, особено ако не е равномерна по дебелина. Видял лампата на Лодигин на борда на един руски параход, Едисон успял да я усъвършенствува, като ме¬ тализирал въглеродната нишка. Това станало през 1879 година и първите електрически крушки ос­ветили улиците на Ню Йорк и Чи­каго. През 1890 година Лодигин стигнал до идеята за волфрамова нишка и неговите лампи били де­монстрирани на Световното из­ложение в Париж през 1900 годи­на. XX век вече спокойно можел да бъде наречен „век на електриче­ското осветление", защото от този момент нататък електри­ческата крушка не ще претърпи никакво по-съществено измене­ние в конструкцията, а само ще бъде направено едно или друго по­добрение, за да се удължи нейният живот и икономичност. Така през 1912 година се появяват електри­чески крушки запълнени с азот, а през 1917 година — с аргон и други инертни газове. Вкарването на минимални количества йодни пари довежда до намаляване обема на стъклената колба с повече от сто пъти и една йодна лампа с мощ-

4. Космос бр. 8/88

ност 1000 вата добива размери­те и формата на молив — с не по­вече от 10 мм диаметър и 180 мм дължина. Луминесцентното ос­ветление, живачните, натриеви­те и ксеноновите лампи доведоха от своя страна до неколкократно по-малък разход на електроенер­гия, отколкото при тези с наже­жена жичка...

Днес вече се разработват принципно нови начини на осветя­ване, като се използува йонизира­нето на газовете, студеното лъ­чение във видимата област на спектъра, фосфоресценцията и дори... генното инженерство. Го­вори се също за нещо като „вечна лампа" на базата на трансформи­ране на космичните лъчения във видима светлина и че такава лам­па дори била направена, но голе­мите фирми съзнателно не отпу­

скали средства за разработката й, тъй като се страхували от фи­нансовите загуби, които ги очак­вали, ако подобна лампа се появи на пазара.

Дали всичко това е самата ис­тина или тя до голяма степен е доукрасена и преиначена, тъй ка­то за подобни лампи не се съоб­щава в нито едно сериозно списа­ние, а в статии за промишления шпионаж, трудно може да се каже. Истината е, че големите концер­ни много често нарочно не дават ход на някои открития, ако не виждат в тях икономическа изго­да. А колкото до лампата, която днес използуваме в ежедневието, тя положително няма да име ни­що общо със способите на освет­ление от едно не особено далечно бъдеще.

ЙОРДАН КОСТОВ

БЕЛЕЖИТИ ИЗОБРЕТАТЕЛИ

НИКОЛА ТЕСЛА (10.7.1856 г.— 7.1.1943 г.)

Югославският физик, електроинженер и изобретател Никола Тесла завършва Политехника в Грац и Пражкия университет. Две години работи като инженер в теле­фонното дружество в Будапеща, след което се прехвър­ля в парижкия клон на Едисоновата компания. През 1884 г. емигрира в САЩ, където работи в заводите на Едисон и Уестингхаус.

През 1887 г. Тесла създава двуфазния електродвига­тел, а година по-късно дава строго научно обяснение на явлението въртящо се магнитно поле, на което се осно­вават редица електромагнитни уреди. Същата година Тесла получава повечето от патентите за изобретени­те от него многофазни електрически машини и системи за пренасяне на електроенергия.

През 1895 г. Тесла участвува в създаването на Ниагар­ската ВЕЦ, която е една от най-мощните за времето си. А четири години по-късно започва изследванията си върху токове с висока честота и напрежение. Тесла из­обретява първите образци на механични генератори на високочестотен ток, създава високочестотен трансформатор (наречен на негово име). Никола Тесла е един от пионерите на високочестотната техника. В периода 1896 г. —1904 г. той експериментира с безжич­но предаване на сигнали и електроенергия. Под негово ръ­ководство е построена 200-киловатова радиостанция (в щата Колорадо), което оказва съществено влияние вър­ху развитието на радиотехниката. Тесла конструира ре­дица радиоуправляеми самоходни механизми (наречени от него „телеавтомати").

След 1900 а. той патентова множество изобретения в различни области на техниката (електрически брояч, честотомер и др.). През 1917 г. предлага принцип на устройство за откриване на подводници. А след 1934 г. проучва възможността за разбиване на атомното ядро с електростатични генератори за високо напрежение. На негово име е наречена единицата за магнитна индук¬ ция — тесла.

13

Казват, че има хора, които мо-гат, щом погледнат лицето на непознат новак или дори негова­та снимка, да определят харак­тера му. Възможно ли е това?

ЗАГАДЪЧНА СПОСОБНОСТ

Очевидно всичко е започнало от философското съчинение .физиогномични фрагменти за поощрение на човешките

знания и любов" на швейцарския писател Йохан Каспар Лафатер (1741—1801). Цюрихският пастор Лафатер станал европейска знаменитост, на него-вите физиогномични сеанси се събирали аристок­рати от различни страни, мнозина му изпращали свои портрети, гипсови маски. Прорицателят в повечето случаи попадал, както се казва, в десетка­та. Веднъж в Цюрих пристигнал един достолепен абат с изискани маниери и остър ум. Лафатер, са­мо като го погледнал, му предрекъл, че ще завърши живота си на бесилката. След известно време аба­т ъ т извършил убийство...

В какво се крие тайната на изкуството на фи¬ зиогномиста?

Лафатер смятал, че формата и очертанията на черепа и челото отразяват ума на човека; лицеви­те мускули, носа и бузите — емоционалния му жи­вот; чувствеността, „животинското" начало у чо­века се очертавало в бръчките около устата и ли­нията на брадичката. Впрочем още Аристотел со­чел, че онзи, който има щръкнали нагоре като четка коси, е страхлив, а който има широка уста — смел и храбър. „Широкият, като на бик, нос — писал Аристотел, — означава мързел. Широкият с големи ноздри нос, като на свинята, — глупост." Интерес­но, че подобни представи не са загубили актуал­ността си и до днес. Мнозина и сега смятат, че квадратната брадичка е признак на силна воля, го­лямото чело — на ум, щръкналите коси — на непо­корен характер, пълнотата е свидетелство за доб¬ родушност, дебелите устни - повишена сексуал­ност и т. н.

След смъртта на Лафатер широка известност получил виенският астроном и лекар Франц Гал (1758—1828). Именно той за пръв път започнал да разглежда кората на главния мозък като субстрат на психичната дейност и предложил „карта" на мо­зъка, на която умозрително локализирал в извивки­те на кората всички психични функции, способнос­ти и черти от характера на човека.

Гал смятал, че развитието ма отделни участъци от мозъка влияе на формата на черепа и, опипвайки го, определял характера на човека не по-зле от Ла­фатер. Така например веднъж при Гал довели шест-

надесетгодишния Шамполион, бъдещия знаменит откривател. Юношата вече бил полиглот, а нищо неподозиращият Гал възкликнал: „Ах, какъв гениа­лен лингвист!"

Сега всичко това в история. История на човеш­ките заблуди. Съвременната наука твърдо е уста­новила: становището, че личностните способнос­ти на човека са тясно свързани със строежа на ли­цето или черепа, е напълно погрешно. А учението за локализацията на определени психични функции в извивките на мозъка се оказало чиста заблуда. Но щом е тека, то каква „тайнствена" способност позволява от пръв поглед да се прочете „книгата на човешката личност"?

Точно сега е моментът да си спомним за интуи­цията — една не по-малко загадъчна човешка спо­собност.

Мозъкът извършва сложна психофизиологична работа, осмисляйки получената от различните се­тивни органи информация, сравнява я с натрупания вече жизнен опит, който се пази в паметта. При това тази дейност става като че ли на две нива, и на всяко от тях са присъщи свои специфични осо­бености.

Първото ниво е дискурсивното (разсъдъчното) мислене. Второто ниво е подсъзнателната, интуи­тивна дейност на мозъка. Тя протича като че ли автоматически (ние не я осъзнаваме) и подхвърля на съзнанието „изненади" във вид на готови, неиз­вестно откъде взели се решения.

Това особено ясно се проявява при хората „ком­пютри*, способни бързо да извършват наум сложни математически операции. В преобладаващото чис­ло случаи тези феномени не знаят как го правят: видите ли, природата ги е „дарила" с такава спо­собност.

И онези, които ги гледат, могат да останат с впечатлението, че тези хора имат не мозък, а ком­пютър в главата си. Такова сравнение не само е по­върхностно, но и невярно, тъй като компютърът не притежава никаква интуиция.

Интуицията, която все още не е достатъчно проучена поради своя „скрит характер", позволява понякога да се дават всевъзможни мистични тъл­кувания, тя в „виновна" и в случаите със сполучли­вите предсказания. Макар че Лафатер бил уверен, че определя личността на човека по строго опреде­лените черти на лицето, а Гал — по изпъкналите места по черепа, и единият, и другият са действу­вали подсъзнателно, интуитивно.

„Моята наблюдателност — пише Балзак — при­доби остротата на инстинкт. Без да пренебрегва телесния облик, тя разгадаваше душата — или по­точно би било да се каже, тя така възприемаше външността на човека, че мигновено проникваше в

14

неговия вътрешен свят и ми даваше възможност да живея живота на онзи. към когото беше насоче­на моята наблюдателност, тъй като ми даваше възможност да се отъждествявам с него..."

Без съмнение и Лафатер, и Гал, и Балзак са при­тежавали необикновено развита способност да усещат човека, или другояче казано психогностика (от гръцките думи „психо" — душа и „гнозис" — знание). Но ако Балзак не се е опитвал да обясни своята способност да усеща човека, то Лафатер и Гал са й дали съвсем погрешна интерпретация. Впрочем грешката им в обяснима: както вече под­чертахме, възприемането на информацията и нейната обработка на второто ниво — подсъзна­нието — не се осъзнава.

Колкото и да крие човек своите чувства и мисли, неговата психична дейност винаги намира външен израз. И. М. Сеченов във „физиология на нервната система" пише: „Смее ли се детето при вида на иг­рачка, усмихва ли се Гарибалди, когато го преслед­ват за прекалено голямата му любов към родината, потръпва ли девойка при мисълта за любимия, създава ли Нютон всемирните закони, записвайки ги на книга — винаги окончателен фактор е движе­нието на мускулите." Психичните процеси се съ­провождат не само с действието на произволно, но и на автоматично управление на мускулите (щръкнали коси, разширени или стеснени кръвонос­ни съдове, зеници и т. н.), а също така и на жлезите с външна и вътрешна секреция, (хипофизата, сълзи­те, потоотделянето и др.). Всичко това се отра­зява във външния облик на човека, в мимиката на очите му, в гласа, в движението на ръцете...

А по-нататък, както се казва, всичко е въпрос на техника. И на тренировка, защото не всеки, който има очи — вижда...

Американският изследовател Р. Уудсуърт извършил любо­питен опит. Фотографирал лицата на актьори с предва­рително „заръчани" емоции —

учудване, страх, страдание, отвращение, презре­ние и т. н. и помолил участвуващите в експеримен­та да кажат, гледайки снимките, какво изразяват тези лица. Грешките били толкова незначителни, че не можело да става дума за някакво съвпадение. Езикът на емоциите е ясен и разбираем! Дори нещо повече, в процеса на общуването човек интуитив­но „се съобразява" не само с ярко изразените на ли­цето емоционални прояви, но и с най-тънките нюанси.

По правило човек разбира, че събеседниците „че­т а т " по лицето му, затова се стреми доколкото може да скрие чувствата си с нервно-мускулно на­прежение. Обаче набитото око веднага ще разпо­знае истинското емоционално състояние на чове­ка. Например „мускул на приветливостта" е наре­чена долната част ма кръглия мускул на окото. Ако при усмивка той не се напряга и долният клепач не се повдига, то това е сигурен признак за неискре­ността на усмивката, тъй като движението на този мускул не може да се контролира с усилие на волята.

Ако човек много се съсредоточи в желанието си да придаде на лицето си определено изражение, то ръцете могат да го издадат. Да си припомним

неистова схватка се мачкаха и притискаха една о друга... Цяла вечер гледах тези ръце, те ме пора­зяваха със своята неповторимост, в същото вре­ме- ме плашеше тяхната развълнуваност, тяхното безумство, страстно изражение, това трескаво вкопчване и единоборство. Веднага почувствувах, че този човек, изпълнен със страст, е прогонил та­зи страст към края на пръстите, за да не бъде са­мият той взривен от нея..."

Походката също издава емоционалното състоя­ние на човека — нейният ритъм, скорост, с каква сила натиска повърхността, дължината на крачки­те, еластичността, постоянството и изменчи-востта и. Много пъти, щом чуят стъпки, хората се вслушват и не само познават кой от близките им се прибира вкъщи, но и достатъчно точно мо­гат да определят в какво настроение се прибира.

И най-после очите... При хората това е най-важ­ният информационен канал. Психологът А. Л. Ярбус прикрепвал към окото на подложения на експери­мент миниатюрна вентузичка с огледалце. Когато човекът разглеждал фотографиите, лъч светлина от насочена лампа попадал върху огледалцето, от­разявал се от него и очертавал върху фотохартия следата от движението на очната ябълка. Получе­ната графика не оставяла никакво съмнение: кога­то разглеждаме изображението на други хора, то първото и главното, което привлича погледите ни, са очите. Лев Толстой по израза на очите, блясъка им, влажността, зениците е описал 86 оттенъка на душевното състояние на своите герои. Много реакции на очите не могат да се контролират с усилие на волята, ето защо от стари времена именно реакцията на очите в редица случаи се е из­ползувала като своеобразен „детектор на лъжата".

Ако справедливо наричат очите на човека огледа­ло на душата, то човешкият глас е нейното ехо: Интонацията не само изразява преживяванията, но предава отношението на човека към едно или друго събитие, свидетелствува за неговото само­чувствие, темперамент, увереност или неувере­ност в себе си. Особено чувствително реагират на оттенъците на гласа слепите хора. „Уверена съм — споделя една сляпа жена, — че за нас душата на чо­века се разкрива по-ясно, отколкото за зрящите, гласът предава нейното състояние много по-непо­средствено, много по-искрено, отколкото изразът на лицето. Хора, които са обречени да се задоволя­ват само със слуха си, в по-голямата си част си изработват способност да различават и най-тън­ките промени в гласа. Обръщаме внимание не само на звука, а много повече — на музикалния тембър, на това какво съдържа гласът — доброта или сърдечност, благосклонност или загриженост, глу­пост или ум, предразположение към неопределе¬ ност или мечтателност — всичко това се предава чрез ударенията, вибрациите на гласа, неговите извивки, очертания и контури." Известно е напри­мер, че през XVI! век за началник на Лондонската полиция бил назначен човек, ослепял в ранното си детство. Наричали го „капан за крадците": по гласа той много точно определял достоверността на показанията и познавал рецидивистите.

В наши дни космическите психолози обръщат особено внимание на анализа на речта и гласа на космонавтите: преценява се не само смисловата страна на радиообмена, но и такива характеристи­ки като тембърът на гласа, скоростта, с която се произнасят думите и изреченията, бързината на отговора. Дори нещо повече, с помощта на спе-

блестящата психологична новела на Стефан Цвайг „Двадесет и четири часа от живота на една жена":

„Неволно вдигнах очи и точно срещу себе си ви­дях — дори ми стана страшно — две ръце, каквито още никога не ми се беше случвало да видя: те се бяха впили една в друга, като разярени зверове и в

16

циална апаратура гласът на космонавта се подлага на своего рода „спектрален анализ", който позволя­ва да се правят изводи за емоционалното състоя­ние, умората на космонавта и т. н.

Когато човек е афектиран, много трудно може да прикрие емоциите си. Да си припомним знаме­нитата картина на Репин „Иван Грозни и синът му Иван". Върху лицето на царя с гениална точност е запечатана типичната инстинктивна реакция на ужас — очите са широко отворени и изпъкнали, чертите на лицето — заострени (в областта на челото — мимични признаци на душевна болка). А в позата на сина, в чертите на неговото лице спе­циалистът веднага ще определи типичните признаци на колапс, предизвикан от травмата и силното кръвотечение.

Невъзможно е да се скрият емоциите и при някои заболявания. Това се обяснява с факта, че болестта създава определена настройка на подкоровите сис­теми, управляващи мимиката, потиска привични­те условнорефлекторни мимични движения. Ето защо душевното състояние, интелектуалният свят на болния, да не говорим за физическото му състояние, опитните лекари много често могат да прочетат по лицето на пациента. Впрочем това още Хипократ е вършел много успешно. Дори в съвременните учебници по терапия е влязъл симп­томът „лице на Хипократ", характерно за възпале­ние на коремната област, което се изразява със за­острени черти, хлътнали очи. Терминът „омега ме¬ ланхолика" в обикновения език на съвременните ле­кари често означава характерно състояние на скръб: на челото — напречна гънка, вътрешните ъг­ли на веждите са леко повдигнати, ъгълчетата на устата — отпуснати, в очите се чете безизход­ност и мъка. През 1971 г. излезе специален атлас „Лицето на болния", където са показани типични изражения на лица, характерни за редица заболява­ния.

Както виждаме, мимиката, която се предава по наследство, от една страна, се реализира по­средством вродените механизми, а от друга — чрез придобитите в процеса на индивидуалното развитие навици.

Мимиката изразява не само динамичните, преходните емоционални състояния, но и устойчивите качества на личността. Към тях преди

всичко се отнася темпераментът, който се харак­теризира с интензивност, скорост, темп и ритъм на психичните процеси и състояния на човека. По поведението на човека може в много случаи да се определи и неговият темперамент.

Балзак е посветил на походката на човека цяло изследване, като го е нарекъл физиономия на харак­тера. Но какво в това характер? Съвременната на­ука отговаря: съвкупност от устойчиви индиви­дуални особености на личността, които се офор­мят и образуват в процеса на дейност, на общува­не и които обуславят типични за дейността начи­ни на поведение.

Още Леонардо да Винчи се е опитвал да обясни връзката между стабилното изражение на лицето и движението на мимичната мускулатура. За моде­ли на своите изследвания в областта на физиогно¬ миката великият живописец е избирал стари хора, тъй като бръчките и другите възрастови измене­ния на лицето им ярко изразявали страданията и чувствата. „Онази частица истина, която се съ­държа в така наречената физиогномична наука —

ОГЛЕДАЛО НА ДУШАТА

пише Чарлз Дарвин, — очевидно се определя от то­ва, че у разните хора, в зависимост от тяхното предразположение, едни мускули се привеждат в движение по-често от други. Ето защо развитие­то на тези мускули вероятно се усилва и по такъв начин онези бръчки или гънки, които зависят от обикновеното свиване на мускулите, стават все по-дълбоки и по-забележими". С голяма вероят­ност може да се твърди: бръчките около очите свидетелствуват за весел характер, искреност, склонност към чест смях. Известен е и мимичният еквивалент на волевия характер — вдигнати веж­ди, напречна гънка на челото... Да си припомним възклицанието на папа Инокентий X. Когато видял собствения си портрет, нарисуван от Веласкес, възкликнал: „Твърде правдиво!"

В това няма нищо особено. Гениалният художник е разкрил вътрешната същност на своя модел. По същество художникът като че ли преодолява вре­менното ограничение на своето изкуство, изби­райки от живота на своя модел онзи момент, в който се концентрират най-характерните, най-типичните черти. Пък и целият му живот — мина­ло, настояще и дори бъдеще. Не случайно Хегел от­белязва: "...Едно е да предадеш лицето в онези по­върхностни и външни черти, които лицето на спо­койно стоящия пред портретиста човек му показ-

Б. Космос бр. 7/88 17

ва именно в дадения момент, и съвсем друго нещо е да съумееш да изобразиш истинските черти, които представляват израз на истинската душа на даде­ния човек."

Наскоро съветските учени направиха интересен експеримент. Пред хора с различни професии по­ставили задачата бързо да определят личностните особености на непознат човек. Оказало се, че от мъжете най-добре с тази задача се справят худож­ниците-портретисти и скулпторите, а от жени­те — актрисите. Впрочем Лафатер също бил ху­дожник-портретист, а освен това изповядвал и своите енориаши.

Слушането на изповеди способствува за разви­тието на интуитивното възприемане на духовния мир на човека. Способността интуитивно да се определя емоционалното състояние на човека, не­говите характерологични особености, правилно да се съди за него като за личност, се развива особено силно в процеса на художественото творчество, колкото повече авторът натрупва опит от общу­ването и наблюдението на хората.

Ами науката, нали тя все пак предпочита да си има работа с обективното, а не със субек­тивното? Именно нуждите на практиката наложиха създава­

нето на ново направление в психологията — психо¬ диагностиката. Нейни инструменти са различни проби-тестове. Обаче и индивидуалните способ­ности на един или друг изследовател да усеща хо­рата не би трябвало да се пренебрегват.

В медицината широко се използува психодиаг¬ ностиката за обследване на душевноболни, в педа­гогиката — за откриване на индивидуалните спо­собности, при професионалното ориентиране — да се открият заложбите, определените способнос­ти, необходими за овладяването на дадена спе­циалност. Особено значение има психодиагности¬ ката при професии, от които зависи безопасност­та на хората.

Известно е например, че добрата работа на въз­душните лайнери, на морските плавателни съдове зависи от всеки член на екипажа и от тяхното взаимодействие. Точността в работата изисква пълно взаимно разбиране. Как се определя психофи¬ зическата съвместимост на екипажа? Как да се създаде точна и ритмична групова дейност при продължителни походи, при космически полети, при експедиции на полярни станции, в планините, в екстремални условия или на корабите?

Комплексното изследване, направено през 1980 г. под ръководството на И. Ф. Рябинин на по­лярните и високопланинските хидрометеорологич­ни станции, в които работят ограничен брой хора, потвърди, че една от най-големите трудности е принудителното съвместно съжителство. Поляр¬ ниците в един глас се оплаквали: „Избавете ни от свързаните със съвместното съжителство конф­ликти и всичко останало само ще си дойде на мяс­тото".

Конфликтите в условията на продължителна групова изолация възникват по различни причини. Една от тях е де кажем това, че в групата отсъст­вува развита способност за усещане на човека. Та­ка пред изследователите изникнала задачата да разработят специален тест, с който да се прове­рява способността на всеки да усеща другия.

В какво се заключава този тест? Вече говорихме за интуитивната проницателност на художници-

те-портретисти. Но още през миналия век по­добни възможности били открити и при фотогра­фията, въпреки несъвършената техника. Интерес­на е например оценката на фотопортрета, по коя­то Винсент Ван-Гог предсказал, че у сестра му ще се развие психично заболяване. Художникът писал на брат си: „Вземи например сестра ни Вил. Тя не пие, не води разгулен живот, а все пак имаме една нейна снимка, на която погледът и е като на побър­кана..."

Но само по една снимка, дори и да е много изра­зителна, трудно може да се даде обща характерис­тика, могат да се определят само една-две черти на личността. Затова създавайки социално-перце¬ птивен* интуитивен тест — СПИТ — за оценка на способностите за възприемане на останалите хо­ра в групата, изследователите (към тях принадле­жи и авторът на статията) използуваха фотогра­фии на психопатични и душевноболни хора.

За това имаше сериозни причини. При психопа­т и т е се наблюдава обща дисхармония на личност­та с усилване на отделни нейни съставки. Така на­пример при астенична психопатия хората се отли­чават с повишена впечатлителност, ранимост, крайна плашливост, стеснителност. За истерич­ните психопати е характерен стремежът към кра­сивата, ефектна поза, желанието да изглеждат по-добре, да са по-интересни, по-значителни, откол­кото са в действителност. Прекалено възбудими­те хора са подложени на пристъпите на ярост, бу­шуващ гняв, агресивност по отношение на околни­те. Всичко това намира отражение не само в пове­дението, но и в типичните, показателни психични състояния, които са по-устойчиви, отколкото при здравите хора. Естествено това се отпечатва и на фотографиите.

Бяха подбрани 48 портрета на хора, страдащи от 8 вида психически разстройства. Разделихме ги на 6 серии по 8 портрета, всяка група изобразява определени личностни качества. В една от сериите на участвуващите в експеримента предложихме да отделят онези портрети, които им харесват, и онези, които не им харесват. След това да отде­лят онези, които биха им допаднали като съседи, ако трябваше да живеят в едно жилище, след то­ва — да отделят онези, с които биха желали да рабо­т я т . Особено ясно се прояви възприемането на другите в третата серия на експеримента, когато им предложихме да отделят лицата на хора, годни за артистична дейност, и да посочат най-подходя­щите за тях роли. Например за ролята на Кабаниха от „Буря" на Островски предлагаха снимката на една възрастна, страдаща от епилепсия жена с властно лице.

Тестът се оказа универсален. При необходимост може да бъде използуван за избора на художници-портретисти, актьори, дори следователи и препо­даватели, лекари-психотерапевти и психолози, както и за други специалности, при които се рабо­ти с хора.

Ето, това исках да кажа за психогностиката. Ни­що свръхестествено, както виждате, няма в „свръхпроницателността" на отделни хора. Това качество на личността може да бъде изучено и все­ки може да го възпита в себе си и у другите. Та нали живеем сред хора!

К. м. н. В. ЛЕБЕДЕВ, доктор на психологическите науки, професор

* ПЕРЦЕПТИВЕН — долавящ, схващащ, разбиращ мислени сигнали и образи.

18

СПИТ

Научнофантастичен разказ от ЕРИК СИМОН

Измина доста време от пър­вия ми космически полет, от­тогава пропътувах неедно­кратно междупланетните пространства, поостарях, а и навярно помъдрях. Надявам се следователно, че мога да си припомня тогавашните съби­тия, без да се вълнувам особе­но и дори, без да се срамувам твърде много. Случаят и без това е известен, но аз не въз­намерявам да разказвам какво се случи тогава, а какво пре­живях. А това е нещо съвсем различно.

Въпросният полет ми дойде изневиделица. Още когато ме разпределиха по средата на следването ми по планетоло-гия към селенолозите, се бях примирил с мисълта, че скоро няма да летя в космоса. Из­следването на Луната минава­ше още тогава за малко пло­дотворна сфера: планетите бяха далеч по-многообещава­щи по отношение на нови по­знания. Въпреки това имаше доста селенолози, но повече­то от тях си стояха кротко на Земята, ровеха се в своите отдавна никого невпечатлява-щи теории и изчисляваха без­крайния поток от данни, кой­то постъпваше от автома­тичните лаборатории и от единствената обитаема станция на Луната. Бол­шинството бяха доволни от това състояние на нещата, защото отидеше ли някой при селенолозите или останеше доброволно при тях по-дълго време, предпочиташе да се за­нимава съвестно и задълбоче­но с незначителни проблемче¬ та, отколкото да бъде изпра­тен на работа в астероидния пояс. Условията за живот там не можеха да се нарекат аван­тюристични, макар да не бяха и блестящи, докато възниква­щите там теории притежа­

ваха и двете качества във вис­ша степен. И накрая, много се­ленолози бяха избрали своята специалност понеже бяха свързани със Земята — по се­мейни причини или просто не бяха годни за космически поле­т и .

Що се отнася до мен, аз бях все още свободен и успешно завършил задължителните тренировки за космически по­лети, но никъде по време ма следването ми не се бях отли­чил особено, въпреки стабил­ния успех. Затова трябваше да напиша своята дипломна работа „Към някои нови аспек­ти на селеноложката критика на теорията на Рамирес-Флойд Меирс за дълбочинното разпределение на тежките елементи в лунното ядро. про­изтичащи от сеизмоложкото меридионално измерване" и вече през последната година от следването си се бях наст­роил, че ще трябва да се зани­мавам още няколко години с ядрото на Луната, без някога да се доближа до нея.

Веднъж ненадейно бях пови­кан при директора на секция­та и запитан дали бих могъл след единадесет часа да стар­тирам за Луната и да остана там месец и половина. Едва по-късно ми направи впечатле­ние, че никой не се осведоми дали бих искал — това вероят­но мълчаливо се предполагаше. Но и аз самият в първия мо­мент не се замислих дали предложението не ми обърква плановете и какво щеше да стане с моята дипломна рабо­та . Казах им, че бих могъл, а те ми обясниха защо са се спрели именно на мен.

Един от двамата селенолози в обитаемата станция на Лу­ната беше тежко заболял и трябваше през следващите няколко дни да бъде върнат на

Земята, за да не се стигне до усложнения. Новата смяна трябваше да дойде след месец и половина — толкова дълго един единствен селенолог не би се справил с текущите из­мерителни работи. Да бъде взет болният, а малко по-къс­но изпратен заместник, би би­ло възможно, но твърде не­рентабилно — това означава­ше допълнителен полет. Сле­дователно някой трябваше да отлети веднага и точно аз бях единственият, който имаше готовност и беше приблизи­телно квалифициран за тази задача. Това означаваше, че разполагах най-малко с необхо­димото образование, макар да не бях седял пред измервател­ните уреди от основния курс насам, пък и сухата трениров­ка за космическите полети бях преминал като чисто за­дължително упражнение. Из­общо не се опитах да претег­лям „за" и „против", а приех поръчението, прекалено изне­надан, за да се развълнувам действително.

Въпреки това вълненията започнаха веднага. Дадоха ми два часа. за да си приготвя най-необходимите вещи: всич­ки тези лични дреболии, от които си въобразяваме, че се нуждаем — истински жизнено важните неща влизат в обза­веждането на космическия ко­раб или станцията. Макар че живеех съвсем наблизо, в ин­терната, се забавих малко, но не е имало нужда да бързам — ракетата в крайна сметка стартира половин час по-къс­но. В минутите преди старта, въпреки суматохата, преми­нах, стриктно според предпи­санието, през доста основен медицински преглед и през всички останали ритуали на подготовката. Това отне из­вестно време, но тъй като и бездруго ракетата стартира с половинчасово закъснение, точно на секундата успях да седна вътре.

Ракетата беше една от мал­ките двуместни, извършващи редовни полети. Да бъде под­готвена толкова бързо за старт по-голяма ракета, не би било възможно, а и не бе необ­ходимо — щеше да в прекалено

5. Космос бр. 8/88 19

скъпо. Едно място за пилота, едно — за пътника, т. е. за мен. Вече бях преминал трени­ровката на симулатора и с ма­неврите в Космоса вероятно бих се справил, докато функ­ционира компютърът, опреде­лящ курса, но дори и днес, с много полети зад гърба си, на бих желал да опитам дали ще бъда в състояние да извърша кацане сам. С една дума — аз пътувах като багаж, натова­рен в последната минута (в двойния смисъл на думата), за да бъда доставен след опреде­лен брой летателни часа на Луната.

А и пилотът се отнасяше с мен като с товар. На искам да кажа, че беше груб или неуч­тив — съвсем не. Но той не отправи към мен нито една излишна дума и беше всичко друго, освен общителен. Дори не успях да се запозная с него преди старта.

По-късно, завърнал се отно­во на Земята, се информирах и научих, че той е управлявал „Еос 4" при втория опит за ка­цане на Венера. Когато полу­чил противоречиви показания от измерителните уреди, дал старт на модула и с това про­валил цялата мисия. Впос­ледствие при разследването се установи, че при едно от кацанията са попаднали ве­роятно в газова ерупция, но това той не е можел да знае предварително. Дисциплинар­ното следствие срещу него било прекратено, но случаят така и остана неизяснен. Ни­кой вече не го упрекваше, въ­преки това го назначаваха са­мо на редовни курсове.

Но когато го срещнах за пър­ви път, аз не знаех всичко то ­ва; не бях научил нищо друго освен неговото име — Васко Кардучи, и това, че е опитен, изпитан и прочие пилот, на ко­гото напълно мога да разми­там и чиито указания добро­съвестно трябва да следвам. Но указания почти не чух от него — нищо чудно, защото през по-голямата част от по­лета, която корабът изминава по инерция, няма какво да се указва. Той само ме информи-

ра, че би предпочел да остане възможно най-дълго време пристегнат с предпазните ко­лани, за да не витая из тясна­та кабина. Неколкократно се опитах да завържа разговор, да науча нещо за него, за раке­т а т а или за хората в стан­цията на Луната. Той отклони засягащите го въпроси, на те­зи за ракетата отговори кратко и точно, а за екипа на станцията не знаеше* нищо по-конкретно. С една дума — аз скоро се предадох и извадих дипломната си работа, в коя­то започнах да се ровя, без да мога истински да се концент­рирам. Улавях се постоянно в детински игри с предмети в безтегловност.

Така протече почти целият полет. Аз бях разочарован и се утешавах с мисълта за обрат­ното пътуване, което тряб­ваше да предприема месец и половина с по-голям кораб и в компанията на целия подменен екипаж. Тогава наистина щях да бъда пътник, но не единст­веният. Все пак можах на два пъти да управлявам ракета­та — когато пилотът спеше, но това означаваше само, че си седях по време на инерцион­ния полет, държах контролни­те уреди под око и ако забеле­жех нещо, трябваше да го съ­будя. Аз не забелязах обаче ни­що. Дори двете малки корек­ции на курса по време на поле­та корабът извърши сам.

В часовете преди кацането аз спях и трябваше да бъда съ­буден малко преди провежда­нето на спирачната маневра (ние и без това спяхме в крес­лата). Но се събудих по-рано ~ секунди преди да се задейству­ва аларменият звънец. Както сега предполагам, вероятно ме е събудило краткотрайното колебание на налягането в ка­бината. Попитах какво се е случило, той каза само, че трябва да чакам, извика някак­ви данни от информационния терминал на командния пулт, след това изключи с бързо дви­жение на ръката алармения сигнал и се свърза със Земята. По този начин разбрах най-сетне какво се бе случило: по­ради грешка в регулационната система бяхме изчерпали почти целия си запас от кис­

лород. Остатъкът в малката кабина заедно с резервите в скафандрите стигаше най-много за още три часа и поло­вина, а на Луната можехме да кацнем едва след пет. Това значеше — щеше да кацне на­шата ракета, но не и ние.

Аз приех това известие съвсем спокойно, така, както преди два дена поръчението за полета. Известието беше до­стигнало съзнанието ми, раз­бирах го, но не можех да го проумея, да си представя, че съвсем скоро трябва да умра. Това беше абсурдно, невъз­можно. Нещо у мене не позво­ляваше да възприеме значение­то на тази мисъл. Бях аларми­ран и готов да предприема ре­шителни действия, но прека­лено шокиран, за да усетя дей­ствително страх.

Нямаше обаче какво да се предприеме.

Ръководната централа на Земята ни каза, че ще напра­вят всичко по силите им: до­тогава да сме запазели спо­койствие и ако намерим някак­во решение, свободни сме да действуваме.

Повече нищо не се случи. Пи­лотът започна да попълва формуляри, а аз не знаех с как­во да се захвана. Вях почти ре­шил да извадя материалите за дипломната си работа и да се заема да ги чета, но когато осъзнах колко абсурдно бе то­ва, едва тогава проумях си­туацията. Казах на Кардучи, че на всяка цена трябва да предприемем нещо и попитах какво се изисква от мене, а той отвърна, че това изцяло ми се предоставя — ако ми хрумнело нещо... Той поне не знаел изход, а явно и тези от ръководната централа в Найроби. Между другото си имал работа и молел да не му преча — каза той и продължи да попълва книжата си.

И като че ли беше необходим само този малък тласък, за да се сетя внезапно какво се раз­играваше тук. Беше невероят­но просто. Това неестествено равнодушие на Кардучи, забе­лежката му — че трябва да ми хрумне нещо, неговото, както и преди, подчертано коректно протоколно държане спрямо мене, необичайните обстоя-

20

телства, при които се озовах тук, странното равнодушие на ръководната централа на Земята — всичко това беше неестествено, нагласено, как­то и цялата ситуация. Из­общо не съществуваше ис­тинска опасност, всичко беше един тест , а изпитваният бях аз. Искаха да разберат как бих действувал в извънредна си­туация. Естествено, веднага се запитах дали разноските щяха да бъдат толкова голе­ми, ако само аз трябваше да бъда изпитан по този начин, още повече, че едва ли щеше да ми се налага при моята работа да пътувам в Космоса. Но точно това отговаряше най-добре на ситуацията — не толкова мен искаха да прове­рят, колкото курса на обуче­ние, който бях преминал, а за целта трябваше да изберат човек, когото т е с т ъ т да сва­ри неподготвен.

Факт бе, че повечето селе¬ нолози гледаха на тренировки­те за космически полети като на досадно задължение без практическа стойност. Някои преподаватели споделяха мне­нието на своите студенти конкретно за случая и пледира­ха за отпадане на тренировки­

те изцяло, докато други ги критикуваха заради тяхната вялост и недостатъчност и се бореха за увеличаване на ин­тензивността им. Във всеки случай, отдаваше се възмож­ност да бъде изпитан сту­дент, който имаше среден ус­пех и добро здраве, но никога не бе очаквал да бъде изпратен на работа извън Земята. И се­га зависеше от мене да оставя възможно най-добри впечат­ления.

След като обобщих всичко дотук, стигнах до извода, че като цяло поведението ми по време на полета в било правил­но. Сега обаче се изискваше очевидно повече — изпробваше се екстрена ситуация. Трябва­ше да съществува относи­телно прост метод за спася­ване от предполагаемата опасност и от мене очакваха да го открия. Макар да нямах все още никаква представа за него, имах предимството, че бях прозрял играта. Сега трябваше да разработя най-подходящата идея. да дейст­вувам стриктно според слу­жебните указания и да се пре­струвам, че нищо не съм забе­лязал. И да действувам бързо.

Илюстрация: ПЕТЪР СТАНИМИРОВ

защото времето течеше. Като начало предложих да

облечем скафандрите за всеки случай, но ми беше отговоре-но, че не му било дошло още времето. След което пожелах да проверя манометрите на резервоара за кислород, които бяха на нула. Но Кардучи обяс­ни, че нямало нужда да се про­верява, тъй като сам той бил извършил това още след за­действуваме на алармата. Аз не настоях, защото инсцени­ровката щеше да рухне, а това не би ми послужило.

Проверих всички варианти, които изобщо ми хрумнаха, Някои отхвърлих веднага сам като невъзможни — например ускоряване на полета ни — за­коните на космическата тех­ника са непоклатими. Силно сгъстяване на летателното време би изисквало огромни количества гориво и съвсем различен двигател от този на нашата ракета. Всички оста­нали идеи съобщих на пилота с надеждата да попадна все ня­кога на вярната следа. Но не успях — каквото и да предло­жех, той го отхвърляше с ня­колко думи и с нарастваща до­сада. Когато го запитах дали не може от Луната да ни пре­срещне кораб, той ме инфор­мира колко би траело това и въпросът беше приключен; на предложението ми да ограни­чим разхода на кислород, ми препоръча в такъв случай да не говоря толкова много.

Прецених, че решението ес­тествено не може да се със­тои в подкрепа отвън, а тряб­ва да се търси тук, на борда, т. е. да бъдат намерени скри­ти резерви от кислород. Ве­роятно някакви химикали, от които с прости средства да бъде отделен кислород. Тряб­ваше да престана да налучкам като слепец, а първо да пре­мисля какво вещество на бор­да би могло да свърши работа. Колкото по-дълго си блъсках главата, толкова повече са за­силваше убеждението ми, че съм на правилен път, защото дори в тази малка ракета трябваше да има невероятно голямо количество субстан­ции. Но не можех да измисля нищо подходящо.

Радиовръзката със Земята също не съдържаше никакви

21

указания. Казаха само. че про­веряват всички възможности и изискваха от нас да запазим спокойствие. Между другото т а м , в Найроби, не си направи­ха труда да ми разяснят дра¬ матичността на създалата се ситуация — през по-голямата част от времето Кардучи го­вореше с някаква операторка, само веднъж един от шефове­те направи опит, и то не ди­ректорът Алтшулер, а само ръководителят на космодру¬ ма.

Забелязах как мислите ми се отклоняват и вместо да раз­съждавам върху нерешения проблем, започнах да умувам кой би могъл да стои зад т о з и странен т е с т . Вероятно с т а ­ваше въпрос не само за наше­то летателно обучение? Пре­ди известно време бях чул, че някои хора на драго сърце биха закрили обитаемата станция на Луната, тъй к а т о смотаха нейното поддържане за неоп­равдано скъпо. Доказателст­вото, че в случай на авария станцията ще представлява опасност, би било от полза за тях . Това не би трябвало да ме засява много, но впоследствие щях да привлека вниманието им к а т о неудачник. Предста­вата за това ме плашеше все по-силно с всеки изминат миг.

Когато въздухът в кабината доста се влоши и сложихме скафандрите, Земята се обади и ни предложи план, от който би трябвало да се „очаква наше­то спасение". Тогава не схва­нах подробностите, но т о й изхождаше от това, че ръко­водната централа е стацио¬ нирала в окололунна орбита безпилотно летящо у с т ­ройство, от което, достигай­ки го навреме, бихме могли да вземем кислород. Кардучи про­мени веднага нашия курс и се зае с подготовката на окачва­нето.

В първия момент се учудих, че т е с т ъ т не бе просто пре­кратен и всичко разяснено. За­що не ми кажеха, че не съм по-стигнал най-добрия резултат; вместо това сега допълни­телно се инсценираше още ед­на сложна спасителна манев-

ра, за да продължи целият театър. Впоследствие се до­сетих, че е настъпила практи­ческата част от упражнение­то и аз трябваше да покажа в предстоящата акция какво съм научил по време на трени­ровките и то при допълнител­но психическо натоварване от мнимата опасност. Да, ве­роятно чак сега бе настъпил истинският т е с т и аз напраз­но бях търсил друго реше­ние — защото друго изобщо нямаше.

Но аз не получих възмож­ност да се изявя. Маневрата по окачването проведе Карду­чи сам. Сам донесе и бутилка с кислород от другото лета­телно устройство, след това втора, закрепи ги временно в кабината и нито веднъж не ме остави да му помогна. Докато беше навън, аз седях зад кор­милото. Но преди това той ми втълпи да не пипам нищо без негова изрична заповед, а до заповед изобщо не се стиг­на. Никъде не сгреших, защото просто нищо не правех.

След това събитията се развиха светкавично. Той ко­ригира няколко пъти нашия курс, проведе накрая спирачна­та маневра и спря ракетата на мястото за кацане на стан­цията. От време на време от­варяше вентила на едната от двете бутилки и когато ста­неше необходимо, пускаше малко кислород да нахлуе в ка­бината, където седяхме с от­ворени шлемове. Тъй като ка­бината беше подсигурена с вентил срещу свръхналягане, всеки път от помещението излизаше поток от газ — една част кислород от бутилката и друга част — използуван въз­дух от кабината.

И пак осъден на бездействие не бях в състояние да обърна внимание на първото си. и как­то предполагах — единствено кацане на Луната. Бях прекале­но потиснат. По време на це­лия полет не бях ни най-малко полезен, не повече от товар, по-лошо — пилотът ме накара да почувствувам, че би пред­почел да превозва ням товар, който в никакъв случай няма­ше да в досаден.

При теста се бях провалил напълно и ако чрез него въобще

се доказваше нещо, то беше факта, че съм излишен и него­ден. Беше извън всякакво съмнение, че провалът ми ще­ше да има последствие за об­разователната програма, а да­же и за изследователската. По този начин може да се провали професионалният ми живот и да бъде затруднен напредъкът в академичното ми поприще. Мнозина щяха да разглеждат по-внимателно и по-критично дори дипломната ми работа, макар тя да нямаше нищо общо с всичко това.

Кацането протече гладко. С потиснато настроение очак­вах Кардучи да заговори най-сетне за теста и да потвърди моя крах, а не можех да разбе­ра защо не го правеше, защо не го е направил вече. но твърде апатичното ми душевно състояние не позволи да го за­питам направо.

Последва ентусиазирано по­срещане от екипа на лунната станция, по радиото заваляха поздравления от Земята, а в станцията ни беше предста­вен болният, когото Кардучи трябваше да вземе на връща­не; той беше радостно възбу­ден и не изглеждаше да в тол­кова зле.

Единствените двама, които останаха неподвижни, бяхме пилотът и аз. И докато той подготвяше обратния курс, аз стоях все още недоумяващ в скафандъра, отметнал шлема назад, сред мъже, които ме по­тупваха по рамото, прегръща­ха, поздравяваха с „добре до­шъл", говореха ми, хвалеха не­прекъснато нашите способ­ности и фантастичен къс­мет. Като насън се оставих да ме развеждат, да ми предла­гат кафе и постепенно раз­брах, че всичко е било истина. Не е било театър, нямало в т е с т , животът ми наистина е бил в опасност и като по чу­до сме се отървали, и преди всичко — никой не е очаквал от мене повече от това, което съм направил, никой нямаше да ми подхвърля, че съм се прова­лил. Аз бях избягнал смъртта на косъм, но не бях се прова­лил. И сега за първи път след старта, бях щастлив.

Превела: С. ДОБРИЯН08А

22

Намибия е страна в югозападната част на Африка, не­законно окупирана от Южноафриканската република. Площта на Намибия е 824 хил. кв. км, населението й — 1 200 000 души. Основната част от населението при­надлежи към групата свамбо (62 процента). Около десет процента от населението е от немски, холандски или анг­лийски произход. Останалата част се състои от племен­ни групи — каванго, череро, нама.

Главен град на Намибия в Виндхук, той има население 98 000 жители. Официално говорими езици са англий­ският и езикът на африканерите.

През 1884 г. Намибия е обявена за немски протекто­рат. През 1915 г. е окупирана от войските на ЮАР (тога­ва Южноафрикански съюз). Тази окупация продължава и до наши дни.

На 27.Х. 1966 е. ООН гласува резолюция за прекратяване на окупирането на Намибия. Шест години по-късно ООН призна като единствен представител на народа на Нами­бия Народната организация на югозападна Африка (СУАПО). На 29.IХ. 1978 г. Съветът за сигурност при ООН гласува резолюция за излизането на окупационните вой­ски на ЮАР от страната и за настаняване в Намибия на войски и администрация на ООН до момента, когато ще бъдат проведени избори под наблюдението на предста­вители на ООН.

Кои са причините за окупирането на Намибия? Богати находища на .диаманти, уран. сребро, платина,

мед... Работна ръка. Важното стратегическо положение страната в тази част на Черния континент.

Преди няколко години имах възможност да видя документален филм по една от програ­мите на телевизията на ФРГ. филмът бе по­светен на незначителна, много малка част от пустинята Намиб — Брегът на скелетите. Първите кадри бяха заснети от спътник. Очертанията на дюните и на пустинния ре­леф удивително наподобяваха „каналите" по планетата Марс. И също като там — никакъв признак на живот!

По-късно самият аз пътувах към Намибия. Далеч зад мен бе останал Кейптаун, наричан

от мнозина перлата на Южна Африка. Летях­ме над Оранжевата река, когато неволно си спомних за първите кадри на телевизионния филм.

Едва в Намиб щях да видя обаче, че всеки остров от пясък, обърнат на изток или на за­пад, разположен по наветрената или подвет¬ рената страна, всъщност е малък свят, до­статъчен, за да осигури условия за живот и на животни, и на растения. Разбира се, на онези, към които пустинята е благосклонна, както се изказа господин Крайт, немец, чиято крайна цел на пътуването съвпадаше с моята — зали­ва Уолфиш, наричан още залив на китовете, и разположения на брега едноименен град.

Намиб е студена, крайбрежна пустиня. Простира се от района на Мосамедеш в Анго­ла — на север, до устието на Олифантс на юг, на територията на Южноафриканската ре­публика. Това е разстояние от около 1100 км. Жителите на племето нама я нарекли Намиб, което ще рече „местност, лишена от живот".

23

Трудно можеш да допуснеш, че на тази земя може да поникне нещо, камо ли да крие бо­гатства 8 недрата си. Впечатленията от 18-километробия път от летището Руйкоп до центъра на Уолфиш Бей още повече засилваха това усещане.

Има и други крайбрежни пустини — Атака­ма в Чили, Баха в Калифорния, но те не прили­чат на Намиб. Дъжд в Намиб почти не пада и то В продължение на години. Слънцето грее безмилостно, а скоростта на източните вет¬ роВе много често е ураганна. Дюни, които стигат до височина 400 метра (едни от най-Високите на Земята), силни източни ветрове и мъгли — всичко то8а е Намиб.

Друга важна особеност е океанът. Изо­билието на светлина и зоопланктон 8 горния слой създали условия за образуване на едно от най-големите рибни полета на нашата плане­та. Пасажите гъмжали от сардина, скумрия, аншоа... Те били неизчерпаем източник за хра­на на тукашния птичи свят — корморани, пингвини, бял рибояд... Сред „риболовците" най-активен във водите на крайбрежните острови и закътаните заливи бил тюленът.

В пустинята живеели номадски племена — хотентоти , бушмени... Начинът на живот бил съобразен с оскъдната природогеографска среда. Тези, които живеели в крайбрежните райони, били наречени „дуана-даман", което на езика на племето нама ще рече „жители на брега на пустинната равнина". Те се препита­вали предимно с тюлени и риба, изхвърлени на брега. Уловът заравяли във влажния морски пясък и така го съхранявали за дълго. Водени

24

от примитивно, но вярно чувство за самосъ­хранение, племената се отнасяли много вни­мателно с околната среда и се стараели да бъ­дат в унисон с нейния животински свят.

Огромните птичи ята в продължение на стотици векове създали дебели пластове гуа-но, наречено по-късно от европейците „бяло злато". Крайбрежните острови, дали подслон на птичите колонии, нараствали със санти­метри всяка година, докато върху тях се об­разували днешните пластове гуано. През 1828 г. Бенжамин Морел, морски капитан, съ­общава: „Видях острови, покрити с осеммет-ров слой гуано." Малцина объркали тогава внимание на това изявление. Но през 1843 г. почти едновременно със златната треска, за­почнала треската за гуано. Хиляди жадни за бързо забогатяване хора се отправили към тази част на Намиб, която по-късно ще бъде наречена Залив на китовете.

Пътят до загадъчния Залив на скелетите минава през Уолфиш Бей. Градът е разполо­жен в средата на колонията (въпреки че някои я наричат територия) на ЮАР. Самата коло­ния заема 824 кв. км на брега на Атлантиче­ския океан. Заливът и прилежащите към него острови били британска собственост до 1892 г., когато територията на Югозападна Африка станала владение на Германия. През 1910 г. ведно с града и пристанището тя била „включена" към Южна Африка и днес е нейна територия, предна позиция за политика на не­навист и вражда спрямо новоосвободена и де­мократична Ангола.

Самият град е на границата между пустиня­та и океана, в устието на река Куисиб. Част от селището е на около метър и половина под нивото на океана, а това е станало възможно

поради съществуването на успоредния на бре­га полуостров на пеликаните. Уолфиш Бей е главното пристанище на Намибия. Промишле­ните предприятия тук не са много, но са достатъчни, за да осигурят поминъка на 30-хилядното население. Фабриките обработват уловената риба.

За Уолфиш Бей може да се каже Всичко, кое­то е характерно за градовете на ЮАР — мо­дерен съвременен град с неизбежната полити­ка на апартейд. Има моменти, когато се чувствуваш като В някое гето на Йоханесбург.

Море от пясък, огнено парещо слънце, неиз­бежно желание за глътка студена вода — с т о ­ва бе заето съзнанието ми по време на пъту­ването до Залива на скелетите. Преминахме река Куисиб, която през последното столетие 15 пъти ту достига океана, ту се загубва в пясъците, за да се превърне в наши дни в мал­ко езеро — оазис в околностите на града.

Кой е дал името на тази мъртва земя? Дали тя винаги е била мъртва? Задавах си тези въпроси, докато „ровърът" на път за залива Крос се движеше по ивицата между пустиня­та и брега на залива.

Ето и малкият, но удобен залив Крос. В края на XV столетие мореплавателят Диего Као поставил тук огромен каменен кръст, който дал и името на мястото — Крос. Моряците вероятно са били озадачени от силуетите на движещи се тела и затова са слезли на брега. Там открили голяма колония от тюлени.

Дълго стояхме пред огромния каменен кръст, издигнат преди пет столетия, ням свидетел на разигралите се по-късно събития. В началото на миналото столетие, водени от този отличен ориентир, ловците на тюлени дошли и започнали своя кървав занаят. Крос е може би единственото място на света, къде­то колониите от тюлени не са върху острови, а на брега. Близо до брега има малка странно­приемница, поддържана от немско семейство. На особена почит е дневникът на странно­приемницата. На една от страниците съ­щият Бенджамин Морел, който пръв съобща­ва за „бялото злато", е записал: „Капитан Б. Морел, жител на САЩ, с неговия екипаж на 12 октомври 1828 година уби 1412 тюлена."

Доста дървени кръстове могат да се видят до странноприемницата. Имената и датите върху тях са почти изтрити. Това са гробове на неизвестни за нас моряци, намерили смъртта си в битката за „бяло злато" или в лова на тюлени. Костите им останали на Бре­га на скелетите. Истинско чудо изглежда зе­лената градина, сътворена тук върху почва, докарана от Европа като баласт на празните кораби, тръгнали за гуано или тюлени.

Случи се така, че няколко пъти чух история­та за Хаселанд. „По тези места броди духът на Хаселанд, който напразно търси талисмана на кораба „Хенрик Ибсен". Корабът превозвал гуано и се разбил като много други 8 Брега на скелетите. Само Хаселанд се спасил. Най-скъ­пото, което взел със себе си, била фигурка­та — талисман на кораба. По-късно по време на голямото наводнение през 1934 г„ причи­нено от река Омаруру, фигурката изчезнала. Напразни били усилията на Хаселанд да я наме­ри. Той се затворил в себе си, изгубил интерес към всичко...

Моряците все се страхували от бързопро¬ менящия се бряг. Той правел ненужни картите и бил причина за много корабокрушения, за не­малко погребани под пясъците хора. Брегът тук е като живо пълзящо същество. Ту на­стъпва към океана, ту се оттегля.

Ето и останките на „Едуард Бохлен" — га¬ леон, който спрял през 1809 г. на Брега на ске­летите. Сега корабът е на около километър от брега, жалка останка сред море от пясъци.

Придружаващият ни обясни и друго — тук е мястото на най-бързата корозия в света. Блестяща лимузина, оставена на открито , ръждясва само за няколко денонощия и се пре­връща в неизползваема таратайка.

„Ровърът" пълзи по брега. Вляво — огромни маси движещ се пясък, вдясно — разпопеният океан. Бавно се изкачваме по дюните. Ние сме отново в околностите на Уолфиш Бей. Гра­дът изглежда сега като желано убежище.

Слънцето потопява огнения си диск в без­брежния океан. На брега вълните заливат са­мотен умиращ тюлен.

НИКОЛА РАШЕВ

25

Като чуем или прочетем думи­те „светещи животни", ние, кои­то живеем далеч от морето, вед­нага си представяме светулки — тези живи искри на нашите гори и поля. Всеки е виждал в топла лятна нощ как мига с „фенерчето*' си някоя летяща мъжка светулка. Понякога пък в тъмнината сред тревата нещо блести като синьозеленикаво скъпоценно ка­мъче. Това е пак светулка, само че женска или ларва, която няма кри­ла и не може да лети. На нашата планета има над 2000 вида све­тулки, повечето от които имат светещи органчета. Най-богато са представени тези насекоми в тропиците, където има видове, чието светене представлява при­казно зрелище. Такива светулки има например на остров Ява. Там събралите се на едно място мно­жество мъжки индивиди едновре­менно „запалват" и „угасват" своите „фенерчета" и така през три секунди ту блясва ярка свет­лина, ту се възцарява пълна тъм­нина. По този начин привличат женските, които също могат да летят.

Ала колкото и да е красиво све­тенето на някои тропически све­тулки, то не може да се сравни с великолепието на това явление сред морето, където способност­та за излъчване на разнообразно оцветени светлинни лъчи сред представителите на животин­ския свят се е разгърнала с пълна сила.

Понякога в тъмни безлунни но­щи може да се види как по­върхността но морето свети. В известни случаи се забелязва само едно фосфоресциращо сияние, друг път отдалеч морската по­върхност прилича на разтопено сребро. Често безброй светлинки мигат в тъмната вода или като огънчета припламват в нея. Поня­кога от глъбините на водната стихия излизат снопове лъчи. Често светенето е ограничено са­мо в отделни ивици или петна по повърхността на морето, друг път то обхваща десетки, дори

стотици квадратни километра площ. В някои случаи светенето продължава няколко секунди, друг път трае с часове.

В тропическите морета свете­нето може да се превърне в ис­тинска феерия: по тъмното южно небе трепкат ярките звезди, а безкрайната морска шир съперни­чи на неговата красота. Безброй искрици осветяват пяната на вълните, а някакви сини, зелени и червени пламъчета играят сред тях. От време на време като че ли тайнствени огнени змии про­блясват по повърхността на мо­рето и нещо подобно на разпалени въглени се носи из морската шир. Телата на рибите са обвити от искрящи воали и светла диря очертава техния път. По веслата на лодката се стича сякаш разто­пено сребро, а загребалата шепа морска вода ръка, изглежда като напълнена с разноцветни брилян­т и .

Това величествено и красиво явление — светенето на морето, е било познато още в дълбока древност. Картагенският море­плавател Ханон, живял в пети век преди нашата ера, разказвал на съотечествениците си, че е виж­дал море „горящо с ярък пламък". Навярно очите му са се разширили от ужас и учудване, когато е ви­дял за първи път това явление. Как ли си го е обяснил Ханон? Мо­же би със зли духове, адски огньо­ве или наказание на боговете? За това можем само да гадаем. Какви ли организми е видял древният картагенски мореплавател? Може би огнетелки или пък някакви дру­ги излъчващи светлина по-едри животни? Тук трябва да се за­доволим само с предположения. Но едно е сигурно, Ханон не е из­лъгал съотечествениците си, ко­гато им е казал, че понякога море­то „гори", при все че "пламъците" в солената водна стихия са сту­дени, те не излъчват топлина.

Древните араби също са знаели, че морето понякога свети. Учени­те обаче дълго време не са вярва­ли на разказите на мореплавате­

лите и моряците. Дори в начало­то на осемнадесети век във френската академия на науките се отнесли твърде скептично към съобщението, че морето при ис­панското пристанище Кадис из­дава понякога нощем фосфорес­циращ блясък. Ала постепенно светенето на морето станало общопризнато явление.

Днес се знае, че светене на мор­ската повърхност се наблюдава най-често там, където има бурни, неспокойни води. Това са обикно-

Светулка

вено местата, където се срещат различни морски течения или къ­дето приливите и отливите се проявяват с особена сила. Раз­движването на водата усилва, а в някои случаи и предизвиква свете­не на морето. И плаващ в морето кораб понякога нощем оставя светла сребриста диря след себе си.

Дълго време учените не могли правилно да си обяснят светене­то на морето. Някои мислели, че свети фосфор в морската вода, докато други допускали, че при триенето на частиците на соли­те в морето се образуват елект­рически искри. Имало е и такива учени, които смятали, че при смесването на въздуха с водата възниква светлина, а други обяс­нявали явлението с някакви „гние­щи влакна" на измрелите мекоте­ли. Странно наистина! Търсели причината в мъртвата природа, дори в гниещи останки от трупо­вете, а пренебрегвали изцяло бо­гатия и разнообразен жив свят на морето.

Сега е добре известно, че све­тенето на морето се дължи на различни организми — бактерии, дребни едноклетъчни растения и животни, както и на ред други, по-висши животински видове. Светещи представители има сред много от типовете, класове­те и разредите на животинския свят. Светене се наблюдава при различни камшичести. радиола-

26

рий, морски гъби, хидровидни, си-фонофори, медузи, корали, гребе¬ нести, най-различни червеи, мъхо­ви животни, мекотели, ракооб­разни, мантийни и риби.

Светлинните лъчи, които из­лъчват светещите морски орга­низми, имат различни цветове и тонове. Някои видове светят не­прекъснато, като бактериите, други ту запалват, ту загасват своите „фенерчета". Светенето е винаги „студено". При него над 90 % от получената при окислява ■ нето енергия се превръща в свет­лина, докато при. обикновеното

Луциферин и луцифераза са уста­новени не само при много морски животни, но и при светулките. Обаче при известни морски орга­низми те не са намерени, поради което и причината за тяхното светене все още не е изяснена. Знае се само, че и в тези случаи за светенето е необходим кислород.

Излъчването на светлина от някои по-висши морски животни се дължи всъщност на светещи бактерии, които живеят като симбионти в техните особено устроени органи.

Днес е също така известно, че светенето не е непременно свър­зано с жизнеността на самото животно. По време на Втората световна война например япон­ските офицери били снабдени с изсушените трупчета на едни дребни морски рачета. Тези труп­чета излъчвали при навлажняване слаба, невидима отдалеч светли­на. Тя обаче била достатъчна да се прочете или напише нощем някое донесение, или да се проучи карта­та в непосредствена близост до

Ноктилука милиарис Вълшебната лампа

светене, например на електриче­ска крушка, само около 4 % от по­лучената енергия минава в свет­лина.

Някои морски организми све­т я т с цялото си тяло, други имат специални светещи органи. Из­вестни морски животни могат да изхвърлят във водата светещ секрет.

Тайната на светенето не е още напълно разгадана. Известно е, че в много случаи светенето се дъл­жи на окисляването на едно ве­щество, наречено луциферин, в чийто състав влизат белтъчини и мазнини. Луциферинът започва да излъчва светлинни лъчи едва то­гава, когато бъде активиран от един ензим, наречен луцифераза, и то в присъствието на кислород.

врага. Някои видове морски раче­та дори 30 години след своята смърт излъчват светлина, когато се навлажнят.

Светят различни по големина морски животни — някои от тях са микроскопични, други са по-ед­ри, а трети имат значителна го­лемина. Между светещите живо­тински видове има форми, чието тяло е много изящно и красиво.

В много морета, включително и в Черно море, се среща нежното едноклетъчно, наречено Ноктилу­ка милиарис. Родовото му име е твърде сполучливо — ноктилука значи „светеща в нощта". Това едноклетъчно има сферично прозрачно тяло, което достига до 2 мм в диаметър. По-голяма част от него се състои от пихтиеста

материя, в която са пръснати и множество мастни капчици. Ми­ниатюрното животинче плува с помощта на едно късо и гъвкаво пипалце. Когато Ноктилука ми­лиарис бъде раздразнена по меха­ничен начин от движението на во­дата или по химически начин — от някои соли в морето, множество­то мастни капчици в нейното тя­ло започват да светят. Понякога в топлите летни нощи милиарди ноктилуки причиняват фосфорес­циращата светлина на вълните. Светенето на Ноктилука все още е загадка. Не се знае и биологично­то значение на това явление за самото животинче.

Арабите наричат медузите „морски фенери". Това название не е дадено случайно — много са ви­довете медузи, които могат да светят. В топлите части на Ат­лантическия океан и на Средизем­но море се среща красивата Пела¬ гия ноктилука. Нейното нежно ча­дърче достига 5—6 см в диаме­тър, а от долната му страна като изящни малки драперии висят че­тири устни рамене. По ръба на ча­дърчето се намират осем дълги заострени пипала. Пелагия нокти­лука е обагрена в нежен пурпурно-червен цвят, а осемте й пипала са яркочервени. Тази красива медуза при раздразване свети и прилича на малко огнено кълбо.

Слънчевата светлина е безсилна да проникне в морските глъбини. При най-бистро море човешкото око може да долови светлина до­към 500—600 м дълбочина, а по­следните лъчи изчезват на около 1000 м под водната повърхност, където могат да бъдат установе­ни само с чувствителни фото¬ пластинки. По-надолу господст­вува черна като катран тъмнина, която само тук-там се прорязва от лъчите на някои светещи жи­вотни.

Чудно красиви създания светят в морските бездни! Една френска експедиция още през 80-те години на миналия век е извадила от зна­чителна дълбочина прекрасни све­тещи корали. Тези корали прили­чали на малки храстчета. Светли­ната, която се излъчвала от всич­ки стъбла и клонки, ставала ту по-слаба, ту по-силна, като цве­т ъ т й се променял — от виоле­тов ставал пурпурен, от червен преминавал в оранжев, от син­кав — в различни оттенъци на зе­лено, а понякога ставал бял, като нажежено до краен предел желязо.

Навярно най-красивото свете­що животно на нашата планета е едно малко главоного. Това дълбо¬ коморско животно, което е срод-

27

но на сепиите достига до 8 см дължина (без дългите си хвата¬ телни пипала). Уловено е за първи път по време но експедицията на кораба „Валдивия" през 1898— 1899 е. в Южния Атлантик на 1200 м дълбочина. Малкото главо¬ ного има 24 светещи органа, уст-

Светещото планктонно раче

роени по десет различни начина: 4 от светещите органи се намират по хватателните пипала, 10 са разположени в две дъги под очите му, а другите 10 са наредени в две редици по неговото тяло. Тези 24 светещи органчета излъчват раз­лично оцветени лъчи. Така докато средните дъги под очите светят с тъмносин ултрамаринов блясък, страничните край тях изпускат бисерни лъчи. Предните светещи органи по тялото горят в рубине¬ ночервен цвят, средните от зад­ната редица са небесносини, ос­таналите излъчват бяла или с би­серен блясък светлина.

В дълбоките зони на Световния океан живеят някои главоноги и ракообразни, които заслепяват враговете си, като изхвърлят срещу тях струя от светещ сек­рет. Веднъж известният изследо­вател на живота в морските глъ­бини американският зоолог д-р Уйлям Биб видял следното през илюминатора на своята батисфе¬ ра, с който достигнал през 1934 г. рекордната за тогава дълбочина от 923 м. Д-р Биб наблюдавал през илюминатора различни пред­ставители на дълбокоморския свят, когато на 512 м дълбочина към прозорчето се приближило някакво малко животно. Извед­нъж то кривнало настрана, нещо блеснало като светкавица и ня­колко сантиметровото животин­че сякаш се разпръснало на мно­жество светещи капчици. Д-р Биб скоро разбрал, че това е един вид дълбокоморска скарида, която очевидно приела батисферата за враг и изхвърлила срещу нея свое­то заслепяващо защитно средст­во.

Едни от най-интересните све­тещи животни са нежните раче¬ та от групата Еуфаузиацеа. Те се срещат понякога като грамадни

маси по повърхността на морето, при все че някои видове се срещат до към 2000 м дълбочина. Тези ра­чата имат стъкленопрозрачно тяло, което достига до 5 см дъл­жина. Еуфаузиацеа могат бързо да плуват с помощта на коремните си крачка. Почти всички видове от тази група ракообразни имат светещи органчета. Някои учени предполагат, че с помощта на светещите си органи тези рачета виждат своята плячка сред мор­ската вода. Други предполагат, че тези органи, които ту светват, ту бавно угасват в тъмнината, служат за сигнализация между ра¬ четата от едно и също стадо.

Извънредно красиви светещи морски животни са огнетелките или, както още ги наричат, пиро¬ зомите. Това са колониални ман¬ тийни животни, които се срещат най-вече в топлите морета. Мно­жество гъсто наредени един до друг индивиди образуват тръбо­видното тяло на колонията, кой­то плува из морската шир. Най-големите колонии достигат до 20—30 см дължина. Светенето на огнетелките представлява извън­редно красива гледка. Сравняват излъчваните от тях лъчи с черве­ния блясък на нажежено желязо. Светлината, която огнетелките разпръскват, е понякога толкова силна, че осветява палубите на корабите и прави видими предме­т и т е в каютите.

Понякога нощем на морската повърхност се виждат огнени змии. Това са салпи, също ман¬ тийни животни, с нежно стъкле­нопрозрачно тяло. Те се срещат ту като колонии, ту като о т ­делни индивиди, които плуват из морската вода. Колониите пред­ставляват ленти от верижно на­редени животни, а отделните ин­дивиди приличат най-често на миниатюрни бъчвички. Понякога са в такива количества, че водата

Между рибите има различни ви­дове, които са снабдени със све­тещи органи. Някои от тях жи­веят близо до повърхността на морето, но повечето населяват неговите глъбини.

Във водите около Малайския ар­хипелаг и на някои други места близо под повърхността се сре­щат рибите фотоблефарон и Анемалопс. Те имат светещи ор­ганчета, разположени непо­средствено под очите, които из­лъчват ярка синкавозелена свет­лина. В светещите органчета на фотоблефарон са установени светещи бактерии. Когато стада от Анемалопс или фотоблефарон плуват близо до повърхността на морето, то изглежда като осеяно с малки красиви лампички.

Дълбокоморските риби не са ня­какви грамадни чудовища, както често се мисли. Напротив, пове­чето видове са твърде дребни, което се обяснява с това, че хра­ната в морските глъбини е оскъд­на и на плячка се попада сравни­телно рядко. Около 10% от дъл­бокоморските риби имат свете­щи органи. Някои от тях имат твърде причудлива форма.

Едни от най-интересните дъл¬ бокоморски светещи риби са така наречените „риби-въдичари" от групата Церациоидеа. Повечето от тях са само няколко санти­метра дълги, но имат характерно устройство — главата им е несъ­размерно голяма, а трупът отно­сително малък. Наричат ги „риби-въдичари", защото женските имат пипаловиден израстък о т ­пред На главата си, който прилича и изпълнява ролята на своеобраз­на въдица. Този израстък има на края си светеща жлеза — „стръв­та" . Последната ту светва, ту угасва и това мигащо „фенерче" привлича отдалеч плячката сред катраненочерните води. Според някои данни в жлезата на рибите-

заприличва на каша. Някои видове светят със силен блясък и изглеж­дат като ярко блестящи гирлянди сред тъмната солена Водна сти ­хия.

Въдичари има светещи бактерии, а гасненето се дължи може би на периодичното стесняване на ар­териите, които я подхранват с кръв. Това води до периодично на-

28

Дълбокоморска риба със светещи органи

маляване и спиране на притока на кислород, а без кислород бакте­риите в жлезата не светят. При различните видове риби-въдичари от Церациоидеа жлезата излъчва червенооранжева, жълта, жълто­зелена или синьозелена светлина. При някои видове „въдицата" е къса, но при други достига, или дори надминава, три-четири пъ­ти дължината на тялото. При други дълбокоморски риби-въди­чари „въдицата" не се намира на главата, а представлява силно удължен лъч на гръбната перка.

Едни от своеобразните обита­тели на морските дълбини са „брадатите риби". Носят името си от дългите израстъци, които висят като брада от долната им челюст. Понякога „брадатите" са несъразмерно дълги. Така рибата Ултимостомиас мирабилис, уло­вена на 1800 м дълбочина, има са­мо 4 см дълго тяло. Нейната „бра­да" обаче е дълга 40 см и от време на време свети. Учените смятат, че вероятно светещите „бради" привличат плячката; както и све­тещите "въдици".

При някои дълбокоморски риби светещите органчета са разполо­жени в... устата. Рибката Хаулио¬ дус има 350 такива органчета. Те се намират най-вече на горната стена на устната кухина и са на­сочени навътре и надолу по по­върхността на очните ябълки. Ко­гато тези органчета действуват, устата на рибката е ярко освете­на. Предполага се, че осветената уста, която периодично се отва­ря, привлича различни дребни жи­вотни, които Хаулиодусът налап¬ ва.

Светещите органи на дълбоко¬ морските риби служат не само за привличане на плячка. При някои видове риби поне една част от тях осветява и зрителното поле на животното. Има видове, при които светещите органи извед­нъж блесват със силна светли­на — може би това е начин да бъде уплашен врага. В някои случаи све­тенето на рибите несъмнено улеснява намирането на двата по­ла сред тъмните морски бездни.

Очевидно в процеса на еволю­цията светещите органи при раз­лични риби са възникнали като приспособления с различно биоло­гично предназначение — за при­мамване на плячката, осветяване на зрителното поле, изплашваме и заслепяване на врага и намиране на половете. При много светулки светенето също улеснява намира­нето на двата пола.

Ст . н. с. ДИМО БОЖКОВ, к. б. н.

Странният датчанин Христен Дракенберг се ро­дил през 1626 г., постъпил съвсем млад във флота и прослужил там 54 години. Навярно си представя­те как умореният от скитане по моретата Хрис­тен най-после се прибрал у дома, а там го чакали отдавна изпоженените деца и внучета, които се надпреварвали да поддържат камината, за да се стопли съсипаното и зъзнещо вече и без външни причини тяло на стария Дракенберг.

По-невярна представа рядко може да се роди. На 67 години Дракенберг престанал да бъде мо­

ряк, защото го пленили алжирски пирати, физиче­ското му състояние било толкова добро, че те спе­челили доста пари, продавайки го в робство. Роб Дракенберг бил до 84-тата си година. Върнал се в Дания и отново станал моряк. Не е възможно да са го взели само от съжаление. На корабите съжале­нието не е добра препоръка. Външността му, как­то и преди, трябва да е вдъхвала пълно доверие. Разумът — да е бил бистър.

Най-после на 111 години Дракенберг се решил да се ожени. Не се съобщава да е забогатял по море­т а т а , така че не това е привлякло жена му. На 130 години Христен останал вдовец, опитал отново да ухажва няколко дами и с истинско чувство за мярка

29

се спрял този път на по-възрастни, но не му про¬ вървяло. Той сам си признал, че жените навярно имали право, защото животът му „не бил винаги безупречен". На 141 г. решил „да стане вече благо­разумен". Месец преди да навърши 146, Христен починал. Останал споменът за него. Останала ле­гендата за човека, който не само дълго живял, но чиито действия, желания, самочувствие непрекъс­нато по най-благоприятен начин се разминавали с календарната му възраст, но разминаването било оправдано, защото стремежите му имали пълно покритие и с психологическите черти на личност­та, и с биологичната му възраст. В никакъв случай не може да се говори за човек, който по-късно и бавно се е развивал и затова дълго живял (дългожи¬ веещите не съзряват късно, малко по-късно, но с разлика само до една година съзряват високопла­нинските жители, сред които наистина има доста столетници). Христен започнал да работи на 13 години, при това на кораб, и далеч от всякакви близки, да отговаря не само за прехраната си, но за всичко, свързано с действията му на кораба.

Човек има поне пет възрасти, в които живее едновременно, и между тях може да има немалки разлики. От раждането му например може да са из­минали 28 години, но все още да не работи, да няма желание да създаде свое семейство, да е зависима личност, да се подчинява на чужди решения, да му липсват свои идеи. Същевременно да е физически добре развит, да притежава различни, да кажем технически сръчности. Тогава неговата календарна възраст е 28 години, биологичната му (физическо развитие, състояние на различните органи) — съ­що около толкова, но психологическата (самостоя­телност, инициатива, воля, готовност за риск, умение да решава конфликти) — примерно 16, со­циалната (стремеж към труд, желание за деца, по­емане на отговорност за семейство, адаптиране към изискванията на обществото) — също не по­вече от 16. Икономическата му възраст (доколко сам участвува в създаването на благата, които ползва, а не просто какво притежава) — също ще бъде много ниска.

И как да оценим след това възрастта на човек? Във всеки случай не чрез средното аритметично на тези числа. Инак ще се окаже, че нашият 28-годи-шен човек просто страшно младее и ако продължа­ва така да живее, на 37 ще бъде на малко повече от 25. А какво по-добро от това. Ала не е така. Всичките споменати големи различия, разминава ния, несъответствия говорят, че пред нас стои твърде нехармонична, доста неравномерно разви­та личност, с големи диспропорции между кален­дарна възраст, физическо развитие, психическо съзряване и нуждите на обществото. Може би пред нас е човек, който преживява дълбока криза на личността, без да може да излезе от нея. А може би това е същество, което не успява да надрасне присъщата на юношеството инфантилност на мисленето и да стане по-възрастно.

Хубаво е да младее само онази част от нашата психологическа възраст, която е свързана с такива наши индивидуално-психологически черти като оп­тимизъм, свежест на възприятията, богатство на емоциите, способност да съхраниш вътрешното си равновесие, способност да обичаш — с други ду­ми — всичко, което помага да се предотврати ран­ното духовно стареене. Това означава, че в човека едновременно ще бъдат развити ум, емоции и фи­зика. Че той ще умее да си поставя задачи, да ги изпълнява, да поема отговорност за себе си и от­

говорност за други хора. Социализирайки все по-дълбоко, стабилизирайки се все повече, привиквай­ки към изискванията на ежедневието, което много често ни променя и моделира повече от внезапни­те резки промени, този човек запазва най-добрите черти на младежката психика, които съчетава със зрелостта на опита и чувството за дълг.

Стремежът да се задържим по-дълго в дадена биологична или психологическа възраст се поражда не само от особеностите на личността, нито ус­пехът в тази посока е само тяхно следствие. Това е свързано с исторически, национални и социални причини.

Ако едно общество цени най-много своите ста­ри хора, ако те са на най-голяма почит, мнозина биха предпочели да стигнат по-бързо във възраст­та, в която ще започнат да ги смятат за възраст­ни, и да пребивават по-дълго в нея.

Ако едно общество цени най-вече силата, бод­ростта, гъвкавостта преди всичко във физически план, човек ще» прави опити с всички сили да при­крива колкото може по-дълго и най-малкия белег на настъпващата старост, особено ако с ниска въз­раст и с външния вид се свързва и правото на труд.

Ако обществото цени най-вече зрелостта и оно­ва, което личността може да направи през този толкова плодотворен период, ако й се създадат всички условия, инфантилността като поведение в това общество значително би намаляла, у юноши­те би се появил засилен стремеж към навременно не само физическо, но психическо и икономическо съзряване, а по-възрастните ще полагат сили да се задържат колкото може повече в този период на зрялост, в който са така ценени, те ще се пазят от ранно похабяване на тялото и ума.

Но разбира се, личните качества на човека, който съумява да се задържи в най-благоприятните въз­расти, не бива да се подценяват и именно те са основните, когато попаднем на личност, чиито биологични и емоционални черти изненадващо

30

много младеят и по най-добър начин рязко изоста­ват от календарната възраст.

Твърде често това е свързано с добро здраве. Но познаваме възрастни, застигнати вече от различ­ни неудобства на възрастта, на чийто дух може да се завиди. Тяхната психологическа младост не е поза. Тя не може да бъде обяснена само с физиоло¬ гия. Понякога те са любимци на най-различни не­щастия, които се стремят нито едно да не ги про­пусне. И все пак тези хора са сред оптимистите, сред бодрите, сред ония, които умеят да се рад­ват, сред поставящите си сами различни задачи, сред рискуващите, и това няма нищо общо с недо¬ оценяване на опасността или с придобито от умо­ра и изхабяване безразличие.

Странни са повечето хора със запазена физиче­ска или психологична младост. На тях много често и смелост им трябва, и повече самостоятелност, и достатъчно самочувствие, защото много от другите им връстници бдят, не са съгласни равно­весието да се нарушава, присвояват си правото да контролират, забраняват и осмиват. Контроли­рат с присмех, прякор, порицание. Контролират с временно или трайно отказване на внимание. Опитват се да омаловажат, да пренебрегнат, да не признаят за качество черти, които на тях вече им липсват. При липса на устойчивост и самостоя­телно мислене дори хора, твърде запазени физиче­ски и психически, могат да се почувстват принуде­ни да живеят като много по-възрастни, да се само¬ откажат от много неща, от които животът в от­казал връстниците им.

„Само за граждани до 64 години" — пише на входа на плувния басейн, където признавам, имат основа­ния. Но нашият Христен Дракенберг презрително би изсумтял, би отминал, не защото го плашат за­браните, но защото в своите осемдесет години все още предпочитал океаните и моретата.

Двама души въпреки разликата в своите кален­дарни възрасти могат да имат основа за здрава и продължителна връзка при сходство между техни­те останали възрасти. Но участниците в семейна-

Биологичният връх на човека в 20—26 години. Поела стой­ността на опредвлвни негови психофизични показатели за­почва да намалява, това е, кое­то прави видими разликите между отделните поколения. Но двама души с твърде раз­лична календарна възраст мо-гат социално-нравствено да принадлежат към едно поколе­ние, ако споделят едни и същи стремежи, отстояват едни и същи идеали. Баща и син мо­гат да се окажат така в едно поколение. Още по-интересни са случаите, когато синът нравствено и социално в от по-старото поколение, а ба­щата — от новото, защото в по-прогресивен, по-деен, про­явява по-голям интерес към проблемите и промените в об­щественото развитие и по-голям стремеж сам да участ­вува в тях.

та или любовната двойка могат да имат и много дълбоки противоречия помежду си при еднаква пас­портна възраст, но при значителни разлики в тех­ните биологични, психологични, социални и иконо­мически възрасти.

Различия, свързани с времето, могат да имат и хора, чиито възрасти съвпадат, но отделни техни индивидуално-психологически особености ги карат да живеят като че ли в различно време.

„Никога не съм сигурна, че мъжът ми усеща какво става сега, тук, в този момент. Дори когато се храним заедно, той сякаш е някъде другаде във вре­мето. Именно във времето, а не с някой друг. Нас често ни занимават общи неща, но всеки мой въпрос е конкретен, той е за днес, за утре, за след месец, а той не се интересува какво чувствам в момента, как ми се отразяват различни проблеми, какво ме потиска. Той все се отнася някъде напред и все мисли какво ще произлезе от това, което сега правим, какви вредни последици някога може да има, как да се неутрализират още сега, от какво да се откажем заради бъдещето, към какво да се стремим пак заради бъдещето. Сякаш настоящето ни е напълно излишно. А аз обичам да се връщам в миналото. Той никога не прави това. Миналото малко го интересува. Често установявам, че неща, на които и двамата сме се радвали, твърде слабо си спомня."

Единият от тези двама се интересува преди всичко от постигането на целта, за другия е по-важно преодоляването на пречките по пътя към целта, удоволствието от постигането, гордост­та от правилното предвиждане. Единият мрази спънки, бои се от неуспех, другият възприема и не­успехите като част от пътя към успеха. Единият приема живота както дойде, другият упорства все да го ръководи, да направлява ситуациите, но въз­можно е той поначало да понася неуспеха по-лесно, да има по природа много по-голяма адаптивност към широк кръг от неблагоприятни обстоятелст­ва и проблеми.

С течение на годините у личността могат да се появят нови черти. Да се увеличи например увере-

31

РАЗЛИЧНИТЕ ВЪЗРАСТИ НА ЧОВЕКА

РАЗЛИЧНИТЕ ВЪЗРАСТИ НА ЧОВЕКА

ността или тя рязко да намалее, а като следствие да се промени отношението към миналото или към бъдещето. Едното да стане предпочитано място, където личността съзнателно да се преселва, опитвайки се да бяга от своето ежедневие. Ако чо­век преживява дълбока и продължителна криза, мо­же да започне да търси опора в своето минало, ко­гато е сторил полезни неща и е имал добро само­чувствие. Човек, страстно привързан към профе­сията си, може да си мисли преди всичко за бъдеще­то, пренебрегвайки почти изцяло нуждите си в на­стоящето.

Промените ни с времето и промяната на нашето отношение към времето се отразява силно на ди­намиката на отношенията ни с партньора. Не е все едно дали човек смята живота си за свършен или очаква от него още много и най-различни неща. От

Можем да говорим и за гру­пова биологична възраст. Тя също можа да се променя. Най-нашумял е примерът с акцеле¬ рацията. През последните сто години децата се разви­ват по-рано умствено и физи­чески. Измести се възрастта на съзряването. Днес това се наблюдава навсякъде, незави­симо от страната и климата, което показва, че акцелера¬ цията е въпрос не само на био­логични, но на социални проме­ни.

Разшириха се и границите на младостта. Според учените за млади вече трябва да се смятат хората до четириде­сет, а според някои — до чети­ридесет и пет години. За пе­риод на зрелостта вече започ­ват да се смятат годините след това. А старостта се приема, че настъпва след шестдесет и пет. Това се дъл­жи на намаляване на тежкия труд, подобряването на хра­ненето и здравеопазването, на многобройната информа­ция, която всеки може до про­дължи да получава до края на живота си (възрастта не го откъсва от света), на засиле­ните контакти, пътувания­та.

това, че сме започнали да съществуваме в различно с партньора си време, да живеем с различна ско­рост, дори само от факта, че по различен начин усещаме бяга на времето като по-бърз или по-ба­вен, могат да произлязат сериозни различия и голе­ми противоречия, защото времето, в което пред­почитаме да съществуваме, периодът, в който мислено се. прехвърляме, определя и по-голямата част от целите и стремежите ни. Партньор, кой­то все избързва, и друг, който все изостава, еднак­во могат да ни станат досадни. Любител на спо­коен съюз и радетел на динамичен брак заедно дъл­го не могат да съществуват. Полезно е да създава­ме такава дистанция (примерно едно рамо или две-три крачки), която да стимулира партньора да ни настигне. Чрез поддържането на подобна дистан­ция да го издърпваме и него напред. А когато ние трябва да тичаме, да настигаме, да се опитваме да увеличим скоростта си дотолкова, че ако не мо­жем да се изравним, то поне партньорът да не пре­става да чувства дъха ни зад тила си.

Любовта най-добре поддържа правилната дис­танция. А когато тя липсва, ролята й добре може да изпълнява и толерантността.

Една от основните причини за подобно размина­

ване в усещането и отношението към времето, както и за разминаване в различните наши възрас­ти с възрастите на партньора, се крие във факта, че си избираме партньор в години, в които имаме едни представи, едни изисквания, едни стремежи, а продължаваме да живеем с него и след това, често цял живот. Така преминаваме във време, в което има други схващания, нови изисквания. Обикновено никой,не прави опити да съобрази плановете си за бъдещето с всички възможни промени, които мо­гат да настъпят и с него, и с другия в индивидуал¬ но-психологически план, нито се занимава с пред­положението, как ще изглеждат дори само след де­сет години различията между неговата социална, биологична, психологична и икономическа възраст и тази на партньора. Особено ако в момента се чувства добре. Ако в момента всичко е „много точно".

Наистина някои неща могат по отрано да се по­знаят. Дали например човекът, когото сме обикна­ли, умее да направи едно решение по-просто или не­гова черта е непрекъснато да опростява нещата — това все пак не е все едно.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

32

Когато в първите дни на нова­та година на летището в Пхенян слязохме само 9 пътници от ог­ромния „Ил-62", командирът на самолета се пошегува: всеки от Вас дължи на Аерофлот" по 4 тона бензин — толкова е разходът на гориво за десетчасовия полет, разделен на девет. Посрещна ни позабравен от българските зими студ и пословичното източно гостоприемство. Посрещна ни и един нов Пхенян — само за две го­дини бяха израснали нови жилищ­ни квартали, близо до железопът­ната гара се бе извисил 45-етаж-ният хотел „Куриьо" с две про­бождащи небето тела и по едно огромно синьо „око* на всяко от тях. Поканени сме на официална вечеря в този нов и най-луксозен хотел. Влизаме в просторно пред­дверие, което отвежда 8 грама­ден хол. В дъното грабва погледа необикновена гледка — като че ли сме попаднали в дълбините на океана. Огромни водорасли, непо­знати за европееца охлюви и миди с гигантски размери и между тях десетки видове разноцветни ри­

би. Като казвам риби, нямам предвид известните от нашите аквариуми декоративни рибки, а видове с размери до няколко ки­лограма, които природата щедро е оцветила с всички цветове на дъгата. Гостоприемните домаки­ни ни обясняват, че в този ги­гантски аквариум кристалното стъкло, което ни дели от „царст­вото на Нептун", е с площ 20 м2. И още нещо: учени и специалисти са подбрали прецизно видовете водни организми, балансирали са техния брой и биомаса по такъв начин, че традиционните грижи в аквариума са излишни. Или казано с езика на екологията: създадена е изкуствена екосистема, която функционира стабилно във вре­мето. Припомням си ръководст­вото по екология от 50-те годи­ни, когато космическите кораби бяха все още неосъществена меч­та . В тези ръководства като при­мер за създадена от човека еко­система се посочваше аквариу­мът. Всеки от нас или се е зани­мавал с акваристика или поне се е любувал на красиво оформени ак­

вариуми. Нека накратко да при­помним как функционира тази относително проста изкуствена екосистема. Човекът създава из­куствена жизнена среда за водни­те обитатели:„построява" мор­ското дъно, застила го с пясък и камъни, пълни аквариума с вода, осигурява необходима темпера­тура на водата. След това се вна­сят желаните видове водни обитатели. Задължително усло­вие е да се осигури мощен източ­ник на светлина и екосистемата започва да функционира: водорас­лите използуват светлината и я акумулират в енергия на химични­те връзки на сложните органични съединения — въглехидрати, маз­нини, белтъчини. Те служат за храна на растителноядните ри­би — следващото равнище от екологичната хранителна верига. Растителноядните риби, или по­точно съдържащите се в техните клетки органични вещества, са източник на хранителни вещест­ва за следващото равнище — хищните риби. Многобройните охлюви и ракообразни изпълняват ролята на „санитари" в тази ръ¬ котворна екосистема: минерали¬ зират получаваните от жизнена­та дейност отпадъчни продукти, труповете на умрелите водорас­ли и риби и връщат във водата минералните соли, които са необ­ходими за синтеза на органични­те вещества от водораслите. Всеки, който се е занимавал с ак­варистика, знае, че когато аква­риумът е достатъчно голям и ви­довете в него са достатъчни по брой, грижите за това миниа­тюрно царство на Нептун са ми­нимални — екосистемата функ­ционира стабилно. Веднага следва да се уточни обаче, че тя функ­ционира благодарение на волята и грижите на човека — достатъчно е да се изключи осветлението за по-продължително време и хар­монията се нарушава. След това, ако не се вземат мерки за спася­ване на екосистемата, обитате­лите на аквариума загиват.

В ръководствата по екология от последните десетилетия при-

33

мерите на изкуствените екосис­теми се увеличиха — заедно с ак­вариума се описва и космическият кораб като образец на по-сложно устроена екосистема.

Малцина се замислят, че брой­лерът, който стана ежедневие в менюто на българина, е също „гост" от ръкотворна екосисте­ма. Нека да ви я опишем накратко. В нашата страна се изградиха де­сетки птицекомбинати. В пове-чето от тях производствените сгради са с площ два декара и обем около 6000 м3. Множество съоръ­жения и електронни прибори контролират поддържането на определени стойности на темпе­ратурата, влажността и ско­ростта на движение на въздуха. Сложна техника осигурява необ­ходимото количество пресен въз­дух за птиците. Те се хранят с храната, която също е изкустве­на — смес от множество състав­ки, като целта е да се осигури не­обходимото за най-бърз растеж количество белтъчини, енергия, минерални соли и витамини. Пти­ците, които се отглеждат, са пришълци от далечни страни. При техния избор съществува един основен критерий: в тази изкуст­вено създадена от човека среда да достигнат максимални размери при минимален разход на фураж. Да си припомним, че само преди две десетилетия мечтата на все­ки стопанин бе да осигури пет­ровско пиле, т. е. като започне да отглежда пилетата някъде през февруари, към юни те да достиг­нат 800—1000 г и с тях да озна¬ менува трапезата на традицион­ния юнски празник. Сега само за 42-49 дни бройлерите увеличават над 50 пъти биомасата си и до­стигат 1300—1500 г. За получава­не на 1 кг птиче месо се изразход­ва около 2,5 кг фураж. Създаване­то на ръкотворните екосистеми за производство на птиче месо реши редица, актуални за всички промишлено развити страни, проблеми: значително се увеличи производителността на труда — 1 птицегледач се грижи за 40 000 птици, без трудът му да е тежък, производството на месо вече не е сезонно, а непрекъснато през ця­лата година, значително се пови­ши качеството на продукцията. В такива изкуствени екосистеми се отглеждат и кокошки-носачки, и свине, и говеда.

Дотук разказахме за ръкотвор¬ ни екосистеми, обитателите на които са различни животни. Що се отнася до изкуствените еко­системи в космическите кораби, те все още не са достигнали това

равнище, което може да даде ка­тегоричен отговор на въпроса: възможно ли е човек да живее в напълно изолиран свят, свят, създаден от него. Този въпрос е от изключителна важност по ня­колко причини. На първо място да припомним думите на Циолков­ски, че Земята е люлка на чове­чеството, но цял живот не може да се живее в люлка. Сега погле­дът на учените е обърнат към съ­седните планети, а те, както вече знаем, не са особено гостоприем­ни. Следователно, ако приемем прогнозата, че 60-милиардното човечество ще живее далеч зад пределите на Земята, очевидно е, че то ще може да съществува са­мо в създадени от него екосисте­ми, в които са налице всички усло­вия за живот и, което е особено важно, тези условия да се поддър­жат неограничено дълго. И тук за­почват съмненията и скептициз­мът.

Отговорът на въпросите, свър­зани с реалната възможност за създаване на крупни изкуствени екосистеми, предназначени за продължително пребиваване на хора, засега се търси на Земята — не само в научните институти и проектантски колективи, но и с реализацията на първите проек­ти . През 60-те години в СССР бя­ха създадени модели на изкустве­ни екосистеми, в които обитате­ли са не само растения и животни, но и хора. Същността на тези крупни екосистеми е да се про­учат възможностите за осигуря­ване на кръговрат на химичните елементи (както това е в приро­дата), което ще позволи изкуст­вената екосистема да функциони­ра напълно по принципа на „без­

отпадъчното производство". Биологът Клер Фолсъм от уни­верситета в Хавай е провеждал в продължение на две десетилетия опити с миниатюрни изкуствени екосистеми, в които е отглеждал микроорганизми. Постигната е стабилност на тези уникални съ¬ общества от микроорганизми.

Тези и други опити станаха ос­нова за изпълнението на най-зна­чителния проект за изкуствена екосистема, наречен „Биосфера II" (нашият общ дом планетата Зе­мя се приема от творците на проекта за „Биосфера I"). Ето как средствата за масова информа­ция описаха началото на създава­нето на първата крупна екосисте­ма, в която ще бъдат „пресъзда­дени" планетарните процеси в умален мащаб: „Стискайки гра­дински лопатки в дясната ръка и пластмасови чаши с шумящо шампанско в лявата, ние крачехме тежко през пустинята Соноран в щата Аризона. Беше месец януари и нашата група — двеста чове­ка — дойде на „Слънчевото ран­чо", за да направи първата копка на „Биосфера II". По даден знак всеки изкопа малка дупка в пусти­нята, след което вдигнахме назд­равица за успеха на бъдещите биосферианци — осем души, кои­то ще прекрачат през въздушния шлюз на херметически затворе­ната „Биосфера II" през 1989 г. и ще прекарат следващите две го­дини от живота си така, както биха живели първите земни жи­тели на Марс." Тези няколко реда не казват нищо за безсънните но­щи на стотиците учени, „родили" идеята в Института по екотех¬ нологии в Лондон, за усилията на научни работници, конструктори

34

и инженери от Сдружението за начинания в областта на космиче­ските биосфери.

Прави впечатление грандиоз¬ ността на „Биосфера II" — нейна­та площ ще бъде около 1 ха, а обемът й — 5 млн куб. м. Тези пет милиона кубически метра прост­ранство ще бъдат „планета в пла­нетата". Тя ще бъде напълно из­олирана посредством конструк­ция от стомана и стъкло. До нея ще достига единствено слънчева енергия. „Биосфера II" ще се съ­стои от 5 отделни биома или еко­логични системи: гола равнинна савана, блатиста територия, пус­тиня, тропическа гора и 10 м океан. Предвидени са също така селскостопанско поле, микролабо¬ ратория за размножаване на рас­тения и жилищни сгради, в които са осигурени всички удобства за техните обитатели: компютри, стереоуредби, видеокасетофони.

Все още се спори какви видове растения и животни ще обра­зуват съобществата в отделни­те биоми. Решено е, ако някой от видовете не оцелее в този из­куствен свят, да бъде възстано­вен по пътя на клетъчното инже­нерство. Нека да проследим еже­дневието на обитателите на „Биосфера II" (сега броят на кан­дидатите е 12 допуснати до по­следния етап за всичко 8 места), както го описва един от автори­те на проекта: „Нещастните, потни и изтощени хора ще тряб­ва да прекарват повече от време­то си в работа, да отглеждат ко­зи, пилета и растителна храна. Затова моята мечта е, когато им остане малко свободно време, да могат просто да се наслаждават на пустинята. Във всички случаи умереният лов и риболов ще бъ­дат разрешени. Все пак храната на обитателите на „Биосфера II" в по-голямата си част ще се наба­вя не от дивите биоми, а от сел­скостопанските площи."

Значим според специалистите проблем е запазването на въздуха в херметизираната конструкция. Предвижда се създаване в долна­та част на конструкцията на спе­циална система, предназначение­то на която е да осигури допълни­телно количество въздух под въз­действие на слънцето на пусти­нята. Впрочем проблемите са много, изключително много спо­ред специалистите, но тяхното преодоляване е възможно. Из­вестно е например, че бич за съвременното селско стопанство са вредителите по селскостопан­ските култури. Как ще се води борбата с тях в „Биосфера II", ко­

гато, както посочва един от него­вите създатели, „ние не можем да използуваме пестициди, защото това, с което днес пръскаме в градините си, след две седмици ще се появи в чашите ни"? Учени­те разработват комплекс от ме­роприятия, за да запазят расте­нията от неприятели: преди вна­сянето в „Биосфера II" те ще бъ­дат продължително време подло­жени на карантина, а за да не се пренасят вредителите от един биом в друг, между биомите и селскостопанската площ ще има стъклен тунел с дължина 18 м, с няколко мрежести, прегради, пред­назначението на които е да бъдат препятствие за „Любопитните" насекоми.

Какво е направено досега за реа­лизиране на грандиозния проект? Вече са създадени няколко оранже­рии, селекционират се растения и животни, които ще бъдат първи­те обитатели на „Биосфера II", изпитват се технологии за пре­чистване на отпадъчните води посредством използуване на бак­терии и други организми, създаде­ни са клетките за козите и ко­кошките.

Тази най-крупна изкуствена еко­система се проектира за стого­дишно използуване. Тя ще решава няколко задачи. На първо място

ще бъде теоретичен модел, който може да се използува за изучаване на основните екосистеми. Посоч­ват се и възможностите по­средством изкуствените биос­фери да се запазят исторически и културни паметници и дори цели селища от разрушение в резултат на човешката дейност. Доста­тъчно е да споменем щетите, които нанасят върху архитектур­ните паметници киселинните дъждове, за да разберем, че за съ­жаление в бъдеще, може би, създа­ването на изкуствени крупни еко­системи ще бъде единствената възможност за опазване на уни­калните архитектурни паметни­ци.

Основното предназначение на „Биосфера II" е натрупването на опит, с цел изграждане на подобни крупни изкуствени екосистеми при продължителни пътешествия в Космоса и на съседните на Земя­та планети. Може би именно то­зи опит ще бъде основата на про­екта за първия град на Луната, който според японската строи­телна компания „Обаяшигуми" ще бъде изграден към 2060 година. Вече в разработен подробен про­ект на това селище, в който ще живеят 100 000 човека.

Ст.н.с. д-р БАЙКО БАЙКОВ

БЕЛЕЖИТИ ИЗОБРЕТАТЕЛИ МИХАИЛ ДОЛИВО-ДОБРОВОЛСКИ

(21.12.1861 г. — 15.11.1919 а.)

Михаил Осипович Доливо-Доброволски е руски елект­ротехник. Създател е на техниката на трифазния ток. Доброволски завършва през 1884 з. Дармщатската по­литехника (Германия), след което постъпва на работа като конструктор в заводите на електротехническата компания на Едисон в Германия (впоследствие — фирма­та АЕГ). През 1909 г. е назначен за директор на тази фирма.

Първите работи на Доброволски са из областта на електрохимията. В 1887 е. предлага редица усъвър­шенствувания на съществуващите електроизмервател-ни уреди. В 1892 е. конструира апарат за премахване на телефонните смущения от електрическата мрежа. Съ­щата година създава своя делител на напрежение. През 1882 г. Доброволски построява първия трифазен генера­тор за променлив ток и предлага конструкция на асинх­ронен трифазен двигател, който по-късно се усъвър­шенствува. През същия период той разработва всички елементи на трифазната верига на променлив ток: трансформатори, пускови реостати, измервателни уре­ди; създава и схемите на включване на генераторите и електродвигателите — звезда и триъгълник. През 1891 г. по време на Световната електротехническа из­ложба във Франкфурт на Майн Доброволски демонстри­ра първата трифазна система за пренасяне на електрое­нергия (на разстояние 170 километра). Доброволски е автор на много идеи и изобретения.

35

Есента, особено когато нощите са без­облачни, също е подходящо време за из­учаване на небето. К а к т о вече казах, все­ки ден и всеки час поради движението на Земята по орбитата и поради въртене­то около оста й, картината леко се изме­ня. Но това не пречи. Все пак описанията на разположението на съзвездията, кои­то давам, се о т н а с я т за 1 октомври към 22 часа: Доколкото те не винаги ще съвпадат с времето на вашите наблюде­ния, ще трябва и вие леко да коригирате картината . Но това съвсем няма да по­пречи на разпознаването на съзвездията.

Главният ориентир за есенното небе несъмнено е така нареченият „Квадрат на Пегас". Втори такъв голям квадрат от ярки звезди няма по цялото небе. Виж­да се в южната посока на небето прибли­зително по средата между хоризонта и зенита.

АНДРОМЕДА И ПЕГАС Това са две съзвездия, но звездите им

образуват една характерна, лесно за­помняща се фигура. Основното в нея, как­то вече казах, е „Квадратът на Пегас", от левия горен край на който започва права, леко извита нагоре мислена ли­ния — това вече са звездите на Андроме­да. Общо двете съзвездия напомнят дъл­бок тиган , наподобяващ фигурата на Малката мечка, но значително по-голям. Те се намират, к а т о се тегли права линия от Полярната звезда било през Касиопея (до Андромеда), било през Цефей (до Пе­гас). Но това може да се окаже излишно, тъй к а т о съзвездията Андромеда-Пегас привличат погледа, така се натрапват.

че не е проблем да се намерят. Те могат да се наблюдават през края на л я т о т о и през цялата есен.

Заслужава да се запомни, че лявата гор­на звезда на Квадрата на Пегас всъщност се числи към съзвездието Андромеда. Тя се обозначава к а т о алфа и се нарича Ал¬ ферац. Следващата от дъгата е делта, а след нея е бета и се нарича Мирах. Тя е най-ярката в съзвездието. Последната на върха на дъгата е гама и се нарича Ала¬ мак.

А сега да спрем вниманието си върху звездата бета , Мирах. От нея, почти по права линия нагоре, по посока на съзвез­дието Касиопея на еднакви разстояния са звездите мю и ню. Точно над звездата ню се намира най-близката до нас галактика ( като се изключат, разбира се, двата спътника на Галактиката — Магеланови¬ те облаци). Това е галактиката М 31, на­речена още Мъглявината Андромеда, за която съветският учен Иван Ефремов написа своя научнофантастичен роман със същото заглавие. В ясна, безлунна нощ и при нормално зрение тя се вижда с просто око к а т о продълговато мъгливо петънце от 4,8 звездна величина. Това е една свръхгигантска галактика, по-голя­ма от нашата, която съдържа повече от 320 милиарда звезди. Диаметърът й е 200 000 светлинни години, а разстояние­то до нея — 2,25 милиона светлинни годи­ни. И тя к а т о нашата Галактика има две галактики — спътници.

Недалеч (вляво) от звездата делта се намира (макар и вече в съзвездието Три­ъгълник, на границата с Андромеда) друга една близка до нас галактика М 33, на раз­стояние малко по-голямо от Мъглявина­та Андромеда. Тя е от 6,7 звездна величи­на и може да се наблюдава с бинокъл.

Съзвездието Пегас съдържа 100 звез-

36

ди, видими с просто око (по-ярки от 6 звездна величина), но се запомнят само т р и т е най-ярки в „квадрата". Дясната горна е бета и се нарича Шеат. Тя в чер­вен гигант, неправилно променлива, коя­то периодично мени яркостта си между 2,4 и 2,8 звездна величина. Под нея долна­та дясна е алфа, наречена Маркаб, а лява­та долна е гама, наречена Алгениб.

Най-забележителният обект в Пегас е яркият сферичен звезден куп М 15. Той е доста далеч от „квадрата". На разстоя­ние по-голямо отколкото между двете долни звезди, вдясно и малко по-ниско от Маркаб се намира всъщност най-ярката звезда на Пегас — епсилон, наречена Ениф. Вдясно и малко по-високо от нея се намира сферичният звезден куп М 15. С бинокъл той се вижда като кръгло свете­що мъгляво петънце. Видимият му диа­метър е около половината на лунния диа­метър, а в действителност е около 118 светлинни години. Разстоянието до М 15 е 27 000 светлинни години. Той се състои от около 6 милиона звезди. Този сферичен звезден куп се приближава към нас със скорост 114 км/сек.

ПЕРСЕЙ Звездите на Персей образуват фигура,

която наподобява буквата „А" или човек с разперени ръце. Съзвездието е разполо­жено почти изцяло в Млечния път. Нами­ра се, като се прокара права линия през звездите гама и Рукба на Касиопея. Може да се наблюдава почти през цялата годи­на и само за кратко време през късна про­лет се скрива под хоризонта.

Звездата бета, в десния долен край на съзвездието, се нарича Алгол (от араб­ското Ел Гул *= дяволът), защото изменя силата на светлината си от 2,1 до 3,2

звездна величина през периоди от 2,867 дни. Това й качество е дало повод на араб­ските астрономи да я нарекат „Дявол­ската звезда", защото само дяволът мо­же да си позволи такива волности в селе­нията на Аллаха. Тя е затъмнително про­менлива и се състои от две звезди, които периодично преминават една пред друга спрямо посоката, от която ги наблюдава­ме и се затъмняват взаимно. По-късно бе забелязано, че периодът на промяната на блясъка на Алгол е непостоянен. Неот­давна бе установено, че „дяволската" звезда е тройна. Основният спътник кръ­жи около централната звезда на раз­стояние само 10 400 000 км, а т р е т а т а компонента обикаля за 1,87 земни години. Разстоянието до тази удивителна спектрално-тройна звезда е над 100 светлинни години.

Особен наблюдателен интерес в това съзвездие представляват разсеяните звездни купове. Преди всичко това е зна­менитият двоен звезден куп х и И от Пер­сей. Той се вижда дори с просто око близо до върха на фигурата на съзвездието, малко по-нагоре и вдясно, по посока на Ка­сиопея, като продълговато мъгливо пет­но от 4,5 звездна величина. А с бинокъл могат да се различат двата купа. Раз­стоянието до тях е над 6000 светлинни години. Купът И се състои от 350, а ку­път х от 300 звезди.

Вдясно и малко по-високо от звездата Алгол може да се наблюдава с бинокъл (виждат се дори отделни звезди) друг разсеян звезден куп М 34. Той е на грани­цата на видимостта с невъоръжено око (от 6 звездна величина), намира се „само" на 1500 светлинни години и се състои от 80 звезди.

Въобще звездните купове и асоциации свидетелствуват за общ произход на звездите, които ги образуват. Особено характерна е звездната асоциация, наре­чена Персей II. Тя спада към така нарече­ните О — асоциации, които се състоят от свръхгигантски много горещи звезди. Тя се намира около звездата дзета. Това е втората ярка звезда, като се брои от до­лу на горе във фигурата на съзвездието. Тя също принадлежи към тази звездна асоциация и температурата на нейната повърхност е 30 000 градуса. Персей II се състои само от 12 звезди. Разстоянието до нея в почти 1000 светлинни години, а действителните й размери са 160 на 100 светлинни години. Звездите на тази асо­циация се разбягват със средна скорост 12 км/сек, което означава, че тя е възник­нала преди около 1,3 милиона години; то ­гава тези звезди са били съсредоточени в едно много малко пространство, в „точ­ка".

37

РИБИ Зодиакално съзвездие, чиято фигура

може да бъде оприличена на риба или ло­пата . Намира се точно под Андромеда и Пегас. Има само т р и звезди от т р е т а ве­личина, които бледнеят в сравнение с яр­к и т е звезди на Андромеда и Пегас. Може да се наблюдава през есента в южната част на небето.

КИТ „ Голямо по заеманата площ съзвездие,

но без особено светли звезди. Намира се под Риби и въобще значително по-южно от Андромеда и Пегас. Може да се наблю­дава през есента, ниско над хоризонта, в южната част на небето.

Звездата омикрон се нарича Мира (кое­то значи удивителната). Тя изменя сила­та на светлината си от втора до десета величина. Тази типична дългопериодична променлива звезда мени силата на свет­лината си през периоди от 331 дни. Това й странно качество е открил астрономът Фабрициус през 1596 г. още преди изобре¬ тяването на телескопа. През 1779 г. Хер¬ шел я наблюдавал и тя светела почти ка­то Алдебаран, а четири години по-късно т о й не е могъл да я намери дори с мощния си телескоп. В максимума си тя свети повече от десет хиляди пъти по-силно, отколкото в минимума.

Звездата алфа, наречена Менкаб, е от 2,82 звездна величина и има диаметър 113 пъти по-голям от т о з и на Слънцето.

Заслужава да се отбележи и звездата т а у от 3,6 звездна величина, която се на­мира сравнително по-близо до нас — на 11,8 светлинни години. Тя е единична звезда и прилича твърде много на Слън­ц е т о — има почти същия спектър, но свети т р и пъти по-слабо от него.

Д-р ДИМИТЪР АЛ. ПЕЕВ

Митичните същества образу­ват интересна иконографска гру­па в изобразителното изкуство. Олицетворение са на редица при­родни и социални явления. Създа­дени от човешката фантазия ка­то компенсация на неизвестното, те се настаняват трайно в духов­ния мир на хората. А чрез форми­те на изобразителното изкуство по най-бързия и най-верния път въздействуват върху съзнанието, Най-популярният антропоид в българското средновековие е ос­новен сюжетен елемент на кана № 2 на златното съкровище от Нае сент Миклош

защото в изображението им е за-шифрована многослойна символи­ка. Всичко това обогатява худо­жествения арсенал на твореца. Той използува митичните съ­щества в изграждането на само­стоятелни сюжети и без колеба­ние ги превръща в декоративен мотив.

За прародина на митичните съ­щества се счита Междуречието, Персия и Мала Азия. После техни­те изображения се преселват в художественотворческия свят на древните елини, които им създа­ват конкретни образи. Появяват се легендите. Тракия не остава

чужда на тях, обогатява ги с нови идеи и ги оставя в наследство на

българите. Под влияние на съсед­на Византия митичните същест­ва навлизат широко в изкуството на средновековна България.

Митичните същества, изобра­зявани върху художествените па­метници на средновековното българско изкуство, условно мо­гат да се разпределят на три гру­пи. Първата, която е най-много­бройна, включва същества, съ­ставени от части с различен жи­вотински произход. Във втората група са човекоподобните. Да ги наречем накратко антропоиди. Третата група се образува от ми­тичните същества с неизвестен вид и наименование, създадени в процеса на художественото творчество.

Дълъг живот в средновековно­то българско изкуство има гри­фонът. Представлява крилат лъв с орлова глава и животински уши. Според древногръцката митоло­гия грифоните били „кучета на Зевс", които охранявали от ари¬ маспите златото в страната на хиперборейците (скитите).

В символиката на грифона е за­ложена идеята за отмъстител¬ ността. В паметниците на из­куството той изпълнява ролята на пазител, както в сюжетния контекст, така и към самото произведение на изкуството. Ка­то условен символичен знак го откриваме в заглавките на ръко­писни книги, върху няколко памет­ника от Преслав — мраморната

Тока със звено, коленен накит от Царевец с изображение на дра­кон — XIII — XIV век надвратна плоча, диадемата от X век и една бронзова тока. Издялан е върху вратата на Хрельовата кула в Рилския манастир и на църквата „Св. Никола" в Охрид.

Друга черта от характера на грифона се открива в изображе­нието върху един капител, наме­рен в Нова Загора. Грифонът е на­паднал лъв. В този случай сцената означава победа над злите сили. Върху сандъка от Терачина (па­метник на българското изкуство от X век, притежание на катедра­лата в Терачина и съхраняван в музея на Палацо Венеция в Рим)

символиката в сцената с грифона добива по-широка семантика. По определението на Никола Мавро¬ динов той е „символ на добрите, на победните, на властвуващите сили".

В изкуството на средновековна България е познат грифонът ант¬ ропоид. С него се срещаме върху един от най-ранните български паметници — съкровището от

Заставка от Радомирския псал­тир

Сграфито керамика от Царевец

Наг сент Миклош. Гравиран е върху кана № 2 и № 7. Главата му е овенчана с корона, изпод която се подават животински уши. Ли­цето е с островърха брада и мус­таци. Грифон-антипод е изобра­зен и върху сандъка от Терачина.

Двуглавият орел е често изоб­ражение в живописта, каменната и металната пластика. Образна представа за него създават две миниатюри от Четвероеванге¬ лието на Иван Александър, камен­ната плоча от Стара Загора, сре­бърният съд от с. Черковна, Тър­

говищко, монетите на Георги I Тертер, Михаил III Шишман, Иван Срацимир и от други среднове­ковни паметници.

Във всички споменати случаи иконографският тип остава не­променен, В неговата графична или пластична форма се открива стилизация. Възприема се като отличителен знак на владетелска­та власт, на нейната сила и едно¬ личност. Потвърждението е за­ложено в символиката на митич­ното същество.

Митът се ражда в Лагаш (Шу­мер). Изображението служи за емблема на града и държавата. От древна Гърция преминава във Ви­зантия. Настанил се трайно в де­коративното изкуство, посте­пенно се превръща в емблема на империята. Съществува още една версия. Римската империя е раз­делена на две — Западна и Източ­на. Всяка част има свой импера­тор. В първите векове след разде­лението Римската империя офи­циално се считала за единна. Това единство намерило отражение в герба — двуглавия орел: едно тяло с две глави. Впоследствие двугла­вият орел остава емблема само на източноримската империя — Византия. И в двата случая дву­главият орел „преминава в Бълга­рия през Византия.

В своята родина двуглавият орел е символ на сила. Като сим­вол на силата се възприема и в но­вата си родина — България. Сле­дователно неговата символика се използува в същия смисъл както и в Лагаш.

Изобразяването на двуглавия орел е строго подчинено на херал¬ дичните закони, поради което се възприема единствена като хе­ралдически знак. Изображението му по предметите, свързани с официалната владетелска власт, допуска възможността да е из­ползуван първоначално като ди­настически, а след това и за дър­жавен хералдически знак.

Майсторско длето е скулптира¬ ло върху капитела от Нова Загора митичната птица феникс. Леген­дата я оприличава на орел с при­казна окраска. Живее петстотин години. Когато наближи краят на живота й, тя се самозапалва в гнездото си с ароматични треви, но веднага от нейната пепел се ражда нов феникс. В християнст­вото се превръща в символ на възкресението на мъртвите.

Драконът е крилато змиеподоб¬ но същество, съчетало части от няколко животни: глава, подобна на кучешка, орлови или прилепови крила, змийска опашка и прочее.

39

Двуглавият орел от старозагор­ската плоча

Декоративен мотив е в църковна­та живопис и дърворезба, в ка­менната пластика и в орнамен¬ талната украса на старобългар­ските ръкописи. Популярни па­метници с негово изображение са токата от коленния накит от Ца­ревец, барелефа от Варна, Видин­ската диадема, иконите, свързани с християнския мит за св. Георги, и други.

Митологията свързва дракона с плодородието и водната стихия. Той е покровител на съкровищата на стопанина, който го притежа­ва, предпазва човека и преди всич­ко девойките да не бъдат похите¬ ни. В раннохристиянската епоха е символ на злото, израз на ези¬ чеството.

С името на дракона е свързана легендата за заселването на гър­ците по сегашните им земи и с царуването на Кадъм.

Върху една от шестнадесетте табли на вратата от църквата „Св. Никола Болнички" в Охрид (ХIII-ХIV век) е издялано тялото на хидра, преплетено като змий­ско. Според легендата на място­то на отсечената глава на хидра­та пониквали нови две.

Преславската златна диадема от X век ни среща с едни малко из­вестни митични същества. Това са кучета-птици (сенмурви).

По-малко са паметниците с други две митични същества — пегас и каприкорн. Техните изоб­ражения са част от голямото бо­гатство на митични сюжети в средновековното българско из­куство.

Пегасът е крилат кон. Според легендата се е родил от капките кръв на убитата от Персей горго¬ на Медуза. Заселвайки се на Олимп, пегас доставял на Зевс гръмотевиците и мълниите. И

40

още един м и т е свързан с пегас. С ударите на копитата си той из¬ дълбал извора Хипокрен („конския извор") в планината на музите Хеликон. Неговата вода дарявала поетите с вдъхновение. И до днес пегас е символ на поетите.

Пегас е познат в средновеков­ното българско изкуство. За него напомня малка бронзова тока от село Одърци, Толбухинско. Близо до входа на петоъгълната кула в южния сектор на крепостната стена в Плиска е открита рисунка на пегас. На същото място о т ­криваме рисунката и на едно дру­го рядко срещано митично съ­щество — каприкорн. Класиче­ският каприкорн е козел или коза с един рог на челото. В нашето средновековно изкуство едноро¬ гът е с тяло на кон. Утвърдената представа за българския еднорог довежда до пресъздаването му върху сандъка от Терачина и върху малкото костено рогче от Пли­ска.

Сред богата митична фауна на сандъка от Терачина се открива изображението на човек с конско тяло. Това същество е познато под наименованието кентавър. В гръцката митология така са се наричали дивите същества, обитавали планините. Те били буйни и невъздържани. Особена популярност сред тях придобили Хирон и фол. Само Хирон бил без­смъртен. Темата за кентаврите съществува в изкуството непре­къснато от древността до наше време.

Върху сандъка от Терачина се открива още едно същество, но неговото митологично уподобя¬ ване е рисковано. Прилича по-ско­ро на сфинкс — крилат лъв с жен­ска глава. Древногръцката мито­логия му е създала също такава интересна легенда, както и за ос­таналите митични същества, бо­гове и герои.

Класическите митични същест­ва оказват влияние в художестве­ното творчество за създаването на широкоспектърен тератологи¬ чен стил в средновековното изоб­разително изкуство. Той се ражда в художествените ателиета на българските творци и има типич­на българска характеристика. На­личието на нови типове е израз на богата художествена традиция, популярна сред различните слоеве на обществото. Творческият въз­ход довежда до превръщането на класическите прототипове в дру­ги подобни същества и с друга символична стойност. Днес е не­възможно да ги назовем с точни­те им имена. Те са по-скоро син-

тез на творческата фантазия на техния създател.

Твърде добре са представени и митичните същества с неопреде­лен вид от керамиката, работена през XII—XIV век. Върху керамика­та , намерена на Царевец, са нари­сувани фантастични същества с животински тела, птичи глави и крака, фантастичен е произходът и на животните с две тела, свър­зани в една глава анфас, на жи­вотното с големи очи, ниско чело, раздвоена брада и дълга шия. Сти­лизираната рисунка на фигурите формира хералдическата им ха­рактеристика. В такъв случай ос­вен с декоративно-естетическо¬ то си предназначение, те стават приносители на допълнителни сюжетни идеи, произтичащи от хералдическата им символика.

Широко разпространение беле­жи тератологическият стил в ук­расата на старобългарските ръ­кописи. Отличава се с голямо раз­нообразие на изобразяваните съ­щества. Конкретен е примерът със заставките и инициалите от Бориловия синодик (XIII—XIV век), Томичовия псалтир (1360 г.), Ор¬ белския триод (XIII век), Радоми¬ ровия псалтир (XIII — XIV век) и други.

Родени от човешката фантазия в незапомнени времена, митични­те същества от олицетворение на тайнствените природни сили се превръщат в изразители на об­ществени процеси и явления. В същото време служат за първоиз­точник на плодоносни художест­венотворчески идеи. Представля­ват важен елемент на ранната българска култура. В художестве­ните паметници на средновеков­на България митичните същества се отличават с богата иконогра­фия, художественотворческа идейност и символична израз¬ ност. Те са ценен извор за худо-жествено-естетическите крите­рии на епохата, за вярванията и бита, за нравите и обичаите, за широтата на духовния свят на средновековния българин.

ХРИСТО ХАРИТОНОВ

Медна монета от Михаил III Шиш­ман с изображение на двуглав орел

Първоначално това чудовищно месиво. магмата, се образувало на много хиляди метри под повър­хността на младата Земя, тогава, когато Земята е била на възраст 3 или може би само на 2 милиарда години. Температурата на магмата сигурно е над­вишавала с много 1000°С, а налягането над нея е било навярно много стотици атмосфери. Никой не знае точно кога, но все пак настъпил моментът, в който магмата започнала постепенно да изстива. Другояче не можело и да бъде — над нея като кожух се простирала многокилометровата завивка на земните слоеве. Благодарение на бавното изстива­не разтопените минерали на магмата изкристали­зирали много добре. Новообразуваните кристалче­та достигнали такава големина, че вече можели да се виждат и с невъоръжено око. Притискали се плътно едно до друго, без никакъв определен поря­дък.

Първи се оформили кристалчетата на рудните минерали, като магнетит, титанит или илменит. След тях дошъл редът на слюдата (биотита). Ко­гато температурата на месивото спаднала под 650°С, започнали да кристализират фелдшпатите (плагиоклаз и ортоклаз), а при температура 550°C се втвърдил и кварцът. Минералите, които из­кристализирали първи, разполагали със значително свободно пространство за образуване на кристал­ните си форми. Но пространството с време нама­лявало. Втвърдилите се последни минерали се "за­доволили" с онова, което било останало. Именно затова кварцът в нашата новосъздаваща се скала в повечето случаи бил лишен от прекрасни крис­тални форми и добил неправилни зърнести форми.

Тази хаотична задруга от родени в различно вре­ме кристали образувала скала, наречена след ми­лиарди години от човека гранит (от латинската дума „гранум" — зърно), зареди зърнестата й структура. В гранита преобладават фелдшпатите (на тях се падат около 60—65 процента от обема на скалата), кварцът (25—40 процента) и слюдата (3—10 процента). Различното съотношение създа­ва различните видове гранит.

Гранитните скали никога не се образуват на зем­ната повърхност. За да се създаде гранит, е необ­ходимо много високо налягане и условия за бавно изстиване, неща, присъщи само на несъзрените от никого грамадни земни дълбини, вулканските лава, която изстива на земната повърхност, образува скалата риолит. Тя има почти същия минерален състав с гранита, но все пак не е гранит. Макар че произхожда от същата магма, поради бързото си изстиване на земната повърхност, риолитът е съставен от много дребни, почти микроскопични кристалчета.

Стотици милиони, дори и милиарди години гра­нитът си лежал никому непотребен в родната си утроба, на дълбочина от 2000 до 15 000—20 000 метра. Вездесъщата ерозия малко по малко отне­сла на много места покриващия го Многокиломет-

41

ров слой от други скели, в един прекрасен ден те­мето на един гигантски гранитен батолит се по­явило и под жарките лъчи на египетското слънце. Отново изминали незнаен брой милиони години, през което време оголеното теме на гигантския батолит се радвало на космическото безмълвие и се оглеждало в огледалната повърхност на миеща­та го велика река Нил. Само тя се занимавала с не­го, защото гранитът й създавал големи грижи. Не е шега да си дълбаеш легло в здрава гранитна скала.

Неочаквано дошло времето, в което спокойст­вието на батолита свършило. От него се заинте­ресували появилите се човешки същества. Преди около 5000 години гранитът станал много необхо­дим за жителите на Древния Египет. По-точно за фараоните. Тази почти безлесна страна, разполо­жена 8 североизточния ъгъл на Африка, е богата на различни скали, като се почне от твърдите грани­ти и диорити и се свърши със сравнително меките пясъчници, варовици и алабастри. Затова в архи­тектурата на Древния Египет камъкът рано заме­нил дървото. През второто и първото хилядоле­тие преди нашата ера древните египтяни създали грандиозни архитектурни паметници. Тогава из­дигнали гигантските съоръжения, които, устоя-

42

вайки на разрушителната дейност на изминалите 4000 години, предизвикват и днес силно смайване и възхищение.

В огромните храмови комплекси на Древния Еги­пет участвували и обелиските — от гръцката дума „обелискус", която означава шиш или игла. Терми­нът най-добре подхожда на тези високи и стройни четиристайни колони, завършващи с пирамидален връх, наричан пирамидион. Обелиските били симво­ли на слънчевото божества. Оформяли ги преди всичко от монолити от розов гранит, дълги де­сетки метри, благодарение на стройността си обелиските били великолепни украшения на и без това красивите древни храмови комплекси. При­мерно от 2500 г. пр. н. е. обелиските били поставя­ни на двойки пред входовете на храмовете в Кар¬ нак и Луксор.

Древноримският писател и учен Плиний Стари пише: "Фараоните, които сякаш си съперничеха, правеха от камък стълбове, които наричаха обели­ски, и ги посвещаваха на Слънцето. Камъните сим­волизираха слънчевите лъчи, откъдето идва и еги­петското им название." Обелискът символизирал свещенния камък Бен Бен, върху който според един от митовете кацнало Слънцето, след като било родено от водния хаос.

Създаването на обелиск било забележително съ­битие за Древния Египет. Най-способният от ар­хитектите на Новото царство на име Инени с най-голяма гордост съобщава в биографичните си над­писи, че е създател на няколко обелиска. Друг архи­т е к т , Сененмут, освен със строежите на храмове се прочул и със създаване на обелиски в Асуан. Там по гранитните скали има запазени надписи, съоб­щаващи за тези събития. За отличната си работа Сененмут бил погребан след смъртта си във вели -

коленен кварцитов саркофаг 8 специално издълбана дълбока скална гробница — нещо, което не било правено за друг архитект 8 Дребния Египет. Ес­тествено нищо не е записано и нищо не се помни за безбройните безименни работници, създали с ръцете си прекрасните гранитни игли. Плиний са­мо съобщава, че един от обелиските в Хелиопол, „висок 120 лакти и чудовищно широк — 11 лакти от всяка страна", бил работен от 120 000 души. Вероятно тази цифра в преувеличена, но Плиний навярно иска да наблегне на трудоемкостта на ка-меноделската работа върху обелиските.

В Древния Египет имало няколко кариери за гра­нит. Каменни игли обаче се вадели само от кариера­та при Асуан, прочута с розов гранит. Кариерата в разположена при първите прагове на Нил, там, където реката е създала живописен каньон в гра­нитните планински разклонения. Създаването на един обелиск изисквало голяма организация на тру­да. Първо се изравнявала площадката, върху която щели да работят каменоделците. Намерени са сле­ди, които дават основание да се предположи, че гранитът бил нагряван на силни огньове. От това скалата ставала по-крехка и се получавали пукна­тини, разбира се, в желаните направления, като по определени посоки върху силно нажежения гранит се изливала студена вода. В Асуанската кариера и до днес съществува грамаден незавършен обелиск, изоставен поради напукване на скалата в нежелана от строителите посока. По-късно започнали да разпукват гранита с дървени клинове, забивани в предварително пробити дупки. Клиновете се поли­вали с вода, от нея те се разширявали и разпуквали постепенно скалата. През средата на първото хи­лядолетие преди нашата ера за разпукване започна­ли да употребяват и железни клинове, но те се ока­зали по-малко ефикасни от дървените.

Един текст върху цокъла на карнакския обелиск на царица Хатшепсут съобщава, че 30-метровата каменна игла е била изрязана за седем месеца. Въз основа на този текст един египтолог приема, че върху обелиска на Хатшепсут са се трудили поне 9000 души. В кариерите се работело предимно през прохладното полугодие, готовият обелиск някъде през април—май трябвало да бъде довлечен до бре­га на Нил и натоварен на специално построен кораб-платформа. Превозването на обелиските по река­та на север ставало по време на пълноводието на реката през юни. Известно е, че фараонът завоева­тел Тутмос III през зимното полугодие се занима­вал с изработването и монтирането на грамадни обелиски (през неговото владичество били израбо­тени седем „игли"), а през лятното полугодие фа­раонът отивал на военни походи в Мала Азия. Тра­диционни инструменти за изработване на обе­лиските били каменните чукове, каменните брадви, сферични кълба от долерит, гранит или диорит с диаметър 20—30 см и тегло 3,5—6 кг, които каме­ноделците издигали с две ръце и ритмично удряли в обработваната скала, тежки каменни „баби", из­дигани и спускани от няколко души, и дървени кли­нове и длета от кремък, с които издълбавали дуп­ките за дървените клинове.

Превозването на многотомните обелиски в оне­зи далечни времена било много тежка работа, коя­то предварително трябвало да се обмисли и да се организира много добре. Изрязаният обелиск бил поставян с помощта на въжета и лостове върху платформи — шейни. Не е изключено тегленето да е ставало с общи усилия на животни и хора. В ка­риерата Тур е запазен барелеф, който изобразява

бикове, теглещи шейна с каменен блок. От гранит­ната кариера при Асуан до Нил още личат вдлъбна­тини, под които почвата е силно уплътнена. Сигур­но по тези успоредни вдлъбнатини са се плъзгали плазовете на гигантските шейни. Възможно е във вдлъбнатините да е била поставяна мокра гли­на, за да се улесни плъзгането. Според преценки на различни учени при теглене и тикане на обелиските са участвували едновременно от 2000 до 13 000 души (по 40 кг на човек). Част от хората работели с дървени и бронзови лостове. Открит е къс от счупен бронзов лост от времето на XVIII династия, дълъг 67,2 см.

Запазен е надпис от архитекта Инени за кораби­те — платформи, с които обелиските се превозва­ли по Нил до Тива. Инени видял „как се строи ладия, голяма 120 лакти по дължина и 40 лакти в ширина". Някои учени смятат, че обелиските били поставя­ни по дължината на корабните платформи, а дру­ги — че каменните игли били разполагани напречно върху две успоредно стоящи плаващи платформи. Течението на Нил със скорост 4 км/ч помагало за придвижването им, така че до Тива обелиските достигали примерно за 50 часа. Когато дългите

платформи заобикаляли острови и плитчини по ре­ката, на движението на платформата помагали около 30 лодки с около 1000 гребци и войници.

До мястото на издигането им обелиските били отново влачени и тикани на шейни или върху овал­ни дървени трупи. Намерена е дървена дръжка на бич, дълга 40 см, от чийто йероглифен надпис личи, че бичът принадлежал на надзирателя Неб-ири, ръ­ководител на разтоварването на някои обелиски. Едва ли Неб-ири много рядко е употребявал бича си за ободряваме на робите-работници,.. Долният край на всеки обелиск бил спускан в дълбока яма, след което каменната игла била изправяна чрез теглене с въжета от лен или палмови влакна, дебе­ли о т 5 до 10 см.

Най-старият запазен обелиск е създаден при фа­раона Сенурсет I от XII династия (1980— 1934 г. пр. н. е.). Висок в над 30 м. Но това не е най-високата каменна игла. По данни от папируси от Средното царство (XVIII—-XII в. пр. н. е.) височина­та на обелиските в достигала и до 57 м. Незавър­шеният обелиск в Асуан е висок 41,75 м, а теглото му се изчислява на 1168 тона. Колко жалко, че греш­ките при разпукването му са ни лишили от такъв грандиозен паметник.

От времето на фараона Тутмос I (XIV династия, 1538—1525 г. пр. н. е.) са запазени два обелиска в храма на Амон в Тива. Единият е висок 21,74 м и тежи 143 т. Пак в Големия храм на Амон се намира­ли и обелиските на царица Хатшепсут (1525— 1503 в. пр. н. е.), поставени в началото на царува­нето й. За съжаление те са изчезнали безследно. За­пазени са само няколко обломки, както и един от пирамидионите им, висок 3,92 м, пазещ се в Каир­ския музей. Обелиските на Хатшепсут били високи по 30 м и със страни, дълги 2,38, 2,455, 2,447 и 2,477 м. Тежат по 350—390 тона. фараонът Тутмос III (1503—1491 г. пр. н. е.) създал няколко обелиска, високи от 20 до 33 м. Два от 20-метровите му обелиска, високи по 20 м, тежали по 350 т. Рамзес II (1317—1251 а. пр. н. е.) също построил много обелиски. Само алеята пред един от храмовете, по­строен от фараона, била украсена с 24 обелиска. Най-късни са обелиските, създадени при Птоломей VII Евергет II (145—116 г. пр. н. е.) и поставени между 129 и 124 г. пр. н. е.

Повечето от пирамидионите на обелиските били покривани с листове от злато или злато-джам, както египтяните наричали златото, с естествена сплав от злато и сребро, бронз или мед. Само за покриването на един пирамидион (височината им е от 2 до 4,5 м) отивали десетки, а понякога и сто­тици килограми метал. По-точни сведения има са­мо за един от седемте обелиска на Тутмос III. За украсата на пирамидиона му били изразходвани 223 кг сребро и 8 кг злато. Известно е и количеството мед, украсявало един от обелиските на Сенурсет I. През средата на XIII в. този обелиск паднал. По арабски източници от него бил свален метал на стойност 10 000 динара (динар в арабска златна монета, тежка 4,25 грама). Това не е чудно, защото някои обелиски били изцяло покривани с метални листове (често били покрити само две от четири­те страни). Стените на каменните игли били из­пъстрени с йероглифна писменост, дала много цен­ни данни за имена на фараони, царици, исторически събития. Дешифрирането им положило началото на новата наука египтология,

"Както пирамидите, така и обелиските са за све­та символ за величието на Древния Египет, но те ­зи изящни монументи днес са повече известни в

44

чужбина, отколкото у нас" — с болка съобщава Ла¬ биб Хабащи, най-старият от египетските археоло­зи и един от последните живи участници в разкоп­ките на гробницата на Тутанкамон, извършени преди повече от половин век. Поради безконтрол­ното изнасяне на обелиски от Египет през послед­ните 2600 години, в страната днес са останали всичко на всичко четири фараонски обелиска, а пе­т и я т лежи незавършен в кариерата в Асуан.

Доколкото може да се съди по запазените исто­рически сведения, по всяка вероятност начало на този печален износ е положил асирийският цар Ашурбанипал (668—626 г. пр. н. е.). Той заповядал да пренесат в столицата му Ниневия поне два еги­петски обелиска. Особено ревностни в износа на обелиски са били древноримските императори. Благодарение на тях Рим може да се похвали днес с 13 обелиска, които красят площадите му Ротонда, Навона, площада пред Латеранския дворец, площа-да пред катедралата „Св. Петър" (обелискът там е висок 25 м).„ Най-големият от тези, пренесени в Рим, прекрасни обелиски първоначално бил поста­вен в Колизея, но през XVI в. паднал от цокъла и се разбил на три части. През 1587 г. папа Сикст V заповядал да го поставят пред Латеранския дво­рец. Най-малката каменна игла в Рим е висока 265 см и се намира пред вила Челимонтана.

През 381 г. император Теодосий Велики наредил един от обелиските на Тутмос III да се пренесе в Константинопол, където бил монтиран на Хипод¬ рума. По столичните площади в Европа и Америка гордо се издигат поне още 20 египетски обелиска. Каменна игла притежава и Лондон, Изящният па­метник се издига там над крайбрежен булевард на река Темза. Пренасянето му по море през миналия век било обявено за най-голямо за времето инже­нерно постижение. През 1821 г. в Англия бил пре­несен и поставен в имението Бенкс обелиск на Птоломей VII Евергет II

В Париж на площад Конкорд се издига знамени­т и я т обелиск на Рамзес II, висок 29,5 м. Смята се, че е бил докаран по заповед на Наполеон по молба на жена му Жозефина. Запазено е писмо на Жозефина. „Сир, моля Ви, донесете ми от Египет един обе­лиск". Но Наполеон не го направил. Обелискът на Рамзес II бил докаран в Париж по заповед на крал Луи-филип през 1883 г. Пренасянето струвало 2 млн. златни франка. На 24 октомври подемните машини заскърцали под тежестта на 230-тонната каменна игла от розов асуански гранит, изработе­на през 1285 г. пр н. е. На 25 октомври обелискът забил пирамидиона си в синьото небе. Скоро под грохота на 350 оръдия и звуци на фанфари обели­скът бил тържествено о т к р и т за погледите на па­рижани.

През 1880 г. един от египетските обелиски пре¬ секъл даже Атлантическия океан и бил монтиран в Ню Йорк. Пръв започнал преговори с египтяните за него Джилбърт, издател на „Ню Йорк уорлд". Той помолил тогавашния управител на страната Ис¬ маил паша да подари на Америка обелиск в знак на дружба, По този повод 8 брой от 1978 г. „Лос Анд¬ жилиз Таймс" отпечатва анекдот. Когато Исмаил паша попитал Джилбърт кой от останалите все още в Египет обелиски интересува Америка, журна­листът отвърнал: „Извинете за шегата, ваше ве­личество, струва ми се, че всеки стар обелиск ще ни свърши работа".

ХРИСТО ТИЛЕВ

Близнаците въплъщават мечтата на мнозина за второто всеразбиращо „аз" и ватова представляват голям интерес за психолозите. Изучавайки ви, учените се надяват да получат отговор на раз­лични въпроси, свързани с биологичните процеси, механизмите на наследстве­ността, психологията, проблемите на възпитанието на децата.

Преди две години в Роквил, щат Мериленд, инженер Донълд Кейт внезапно почувствувал рязка бол­ка в слабините. Някакъв познат го попитал чувал ли е нещо за така наречената „поделена болка", коя­то понякога изпитват близнаци­те. Кейт никога не се бил замис­лял над този въпрос, но решил да се обади на своя брат близнак Луис, който живеел 8 Чикаго. След разговора бил направо потресен, като научил, че Луис е получил силна и болезнена травма в слаби­ните.

— Когато чух, косите ми се из­правиха — споделя Кейт.

Подобни поразителни съвпаде­ния са само част от загадъчните явления, на които се натъква на­уката при изучаването на близна­ците. Техните тесни връзки поня­кога пораждат нездраво любо­питство, та дори и завист. Мно­го самотни деца си мечтаят за близнак, който би бил надежден другар, верен приятел, направо ка­зано второто „аз". С годините в отношенията между близнаците като че ли в най-пълна степен се проявява това взаиморазбиране.

Фил и франк са 63-годишни близнаци от Лагуна Бийч, Кали­форния. Някога заедно учели в Академията за изобразителни из­куства 8 Чикаго, после заедно ра­ботели в областта на рекламата и едновременно се пенсионирали. Широко известни карикатуристи в своя град, те всеки ден се сре­щат в един и същи грил-бар.

— Трудно може да се каже по

какво се отличаваме — казва Фил. — Всеки случай с брат ми имаме много повече общи възгле­ди, отколкото с жена ми, той ме разбира значително по-добре от нея.

За науката близнаците са инте­ресни и затова, че могат да дадат отговор на някои все още неясни биологични въпроси. Изучавайки ги, учените се опитват да разбе­рат кои физически качества и черти от характера се определят от генетичния фонд и кои се фор­мират от средата. Получените досега данни ни карат да прераз­гледаме много от представите за това как се развива личността.

Но още много въпроси, които се отнасят до самите близнаци, ча­кат отговор. Макар че учените вече достатъчно дълбоко са про­никнали в тайната на зараждане­то на живота, те все още са без­силни да обяснят зачеването на близнаците. Специалистите се опитват също така да изяснят и как влияе на психиката на близна­ците съзнанието, че всеки от тях е своего рода половина от една биологична единица. Учените имат предостатъчно обекти за наблюдения: само в САЩ живеят 2,4 милиона двойки близнаци и всяка година числото им се увели­чава с 33 хиляди.

Дублиране на вкусове и постъпки

Източник на постоянна изнена­да за околните е поразителното сходство 8 постъпките на близ­

наците, дори когато живеят да­лече един от друг. Да вземем на­пример случая с 48-годишните близнаци Дж. Спингър и Дж. Луис, които били разделени един месец след раждането им. Когато се срещнали след 39 години, те с из­ненада открили, че са се оженили и са се развели с жени, които се казват Линда, след това повтор­но са се оженили за жени, които се казват Бетси, своите първи деца нарекли Джеймз Алън. Но това все още не е всичко: и двамата си ку­пили шевролети един и същи мо­дел и цвят, и двамата имали едно и също хоби — дърводелската ра­бота. Те често прекарвали от­пуската си на едно и също място във Флорида, и двамата имали ку­че по прякор Той.

Дали това са просто съвпаде­ния или пък е проява на действие­то на онези скрити сили, които формират становищата, индиви­дуалността и дори предопре­делят по-нататъшния жизнен път на човека? Живеещите отделно близнаци дават ключа за разбирането и обяснението на тази загадка. Тъй като те прите­жават набор от едни и същи гени, това помага на учените да изяс­нят относителното влияние на наследствеността и на околната среда за развитието на различни черти от характера.

— Не бива да се отнасяме към близнаците като към нещо не­обикновено — казва директорът на Римския институт „Грегор Мендел" Луиджи Джеда, занима-

45

ващ се с изучаването на пробле­мите на близнаците. — Явление­то близнаци изисква най-внима­телно изучаване и може да ни о т ­крие много нови неща за човека.

Понякога близнаците не само че не изпитват стеснение от това, че се "дублират" един друг, но до­ри се гордеят. Те издават свое списание, което естествено се нарича „Туинз" — „Близнаци" и всяко лято провеждат фестивали в град Туинзберг в щат Охейо. На срещата през август 1987 г. по­вече от 1300 двойки близнаци от цял свят се разхождаха с фланелки с надпис „Двойно очарование", участвуваха в съревнование на тема „най-приличащи си" и „най-отличаващи се" близнаци.

Аналогиите във вкусовете и по­ведението на близнаците неиз­менно се хвърлят в очи. Експан­зивните 11 -годишни сестри Кара и Сара Айсъм от Акрона, щат Охайо, имат две кукли, две немски овчарки и обща на двете сърдечна приятелка. Когато Сара постъпи­ла на математически курсове. Ка­ра положила доста усилия и постигнала същото, а на заключи­телните изпити и двете не отго­ворили на едни и същи осем въ­проса от всичките двеста. Кога­то Кара си счупила крака, Сара на­карала и на нея да направят съща­та превръзка и да й дадат пате­рици. Всяка от тях по-скоро би си отрязала ръката, отколкото да изостави сестра си.

Седемдесет и девет годишните Джон и Бюъл Фюлър от Бостън винаги са живели заедно, с изклю­чение на онези две години, когато Бюъл служил във ВВС. Никога не са се женили. Всяка сутрин ста­ват едновременно, едновременно се обличат и едновременно за­почват да мислят какъв номер да извъртят на съседите си.

— Нашето хоби са шегите — казва Джон.

Когато работели в авиокомпа­нията, един след друг ходели в едно и също кафене, като при т о ­ва неизменно сядали на едно и съ­що място. Накрая посетителите на кафенето били твърдо убеде­ни, че това момче Фюлър въобще не работи.

Такива тесни връзки понякога могат да имат негативни по­следствия. Психолозите се опит­ват да намерят онази граница, отвъд която близостта премина­ва в патология. Откакто Джун и Дженифър Гибън се научили да го­ворят, твърде малко са общували с околните, ако не се смятат ред­ките фрази, които разменяли с родителите си. С течение на вре­

мето сестрите започнали да раз­говарят само една с друга. В род­ния им град ги смятали за крайно затворени личности. Те си измис­лили свой собствен език, който освен тях двете, никой друг не разбирал. Дженифър толкова сил­но ревнувала Джун, че я накарала да даде обет за мълчание. Забра­нявала й да разговаря с някого, до­ри с родителите си. По думите на един близък на семейството, ка­то че ли Дженифър командувала сестра си само с поглед, с очите си и казвала какво да прави, и с очите си й разрешавала кога да го­вори. Веднъж Дженифър започна­ла да внушава на сестра си: „Ти си Дженифър, ти — това съм аз! Обхваната от ужас, Джун неисто­во започнала да крещи. „Аз съм Джун, Джун, Джун!" В известно отношение тези близначки били надарени момичета, водели си дневник и проявили много добри литературни способности. Джун дори написала роман, който по-късно бил издаден. Въпреки това, те винаги възразявали, когато се опитвали да ги възприемат като две отделни личности.

Мистика за непосветените Такава степен на близост по­

ражда поведение, което за непо­светените изглежда мистично, тайнствено, да не кажем дори съ­държащо нещо ужасно. Близнаци­те са известни със способността да си измислят свои „тайни" ези­ци, които само те разбират. Вни­мателните наблюдения дали въз­можност на учените да проник­

нат в някои от тях. Така напри­мер затворените сестри Гибън говорели на обикновен английски език, но много бързо и със съвсем неправилни ударения. Десетго­дишните Джефри и Кристофър Кордуел от Мидлънд, щат Тексас, си измислили език от думи, по­добни на онези, с които обикнове­но говорят малките деца.

По някои сведения до 40% от близнаците си създават свой собствен език, но по правило на в години те вече се разделят с него.

Обаче много други загадки в по­ведението на близнаците все още чакат обяснение, в частност така нареченото екстрасензорно въз­приятие. Всеки психолог може да приведе десетки подобни случаи от своята практика. Те са свърза­ни с такива събития като осака­тяване, раждане или смърт.

— Екстрасензорните възпри­ятия при близнаците наистина съществуват — смята Нанси Си¬ гъл от Университета в щата Ми­несота, която се занимава с из­учаването на поведението на близнаците. — Има твърде много регистрирани подобни случаи, за да се съмняваме в съществуване­то на това явление.

Тя е категорична, че не трябва да им даваме някакво свръхес­тествено обяснение. Според нея тъй като близнаците мислят един за друг много по-често о т ­колкото останалите хора за бра­т я т а или сестрите си, то екс­трасензорните явления са просто обикновено съвпадение.

46

Донълд Кейт, който изучава съ­шия проблем заедно със своя брат близнак Луис, смята, че нещата не се така прости. Той твърди, че ако се съсредоточи, може да нака­ра Луис да му се обади по телефо­на.

— Смятам, че в мозъка на човек има нещо като „прозорци" — каз­ва Донълд, — и тъй като близна­ците много по-добре се познават един друг, много по-често оста­вят тези „прозорци" отворени.

Понякога изключителната бли­зост на близнаците им създава трудности от друг род. Така на­пример онзи, който интуитивно чувствува всички нюанси от ду­шевното състояние на своя близ­нак, често пъти не може „адек­ватно да изрази своите мисли и чувства с помощта на думи" — отбелязва Барбара Шийв, една от авторите на излязлата през 1983 г. книга „Близнаците: про­блеми на личността". Но в доста случаи на близнаците им е по-ле­ко, отколкото на обикновените деца. Тяхната близост привлича останалите им връстници и те по-лесно завързват нови поз­нанства. Една от причините за това по мнението на Кей Късил, президент на Фонда за близнаци в Провидънс, Род Айлънд, е, че от най-ранна възраст у тях е разви­то чувството да съпреживяват, което пренасят и в отношенията с приятелите си.

Да възпиташ едно дете е дос­татъчно трудна задача. Родите­лите на близнаците, обаче, се сблъскват със значително по-сложни проблеми. Те трябва да помагат на децата да растат за­едно и в същото време отделно, да си останат приятели и при то­ва да бъдат съвсем независими един от друг, т. е. да бъдат само­стоятелни личности.

— Не искаме да допуснем така­ва близост между децата, че те да се превърнат в едно неразделно цяло — казва Адел Файбър, автор на книгата „Близнаци без съпер­ничество".

Ерика Фредерик и нейната сест­ра Шейла Ламбърт, които сега са по на 40 години, от малки се чувствували „взаимозаменяеми части от едно цяло". С годините животът ги разделил. Шейла по натура е роден лидер, Ерика, на­против, винаги е предпочитала да не привлича върху себе си внима­нието на околните. Сега Ерика е изпълнителен директор на една клиника в Ню Йорк, а Шейла — собственик на издателство за справочна литература.

— Трудно е да се изключи еле­ментът на съперничество между близнаците — смята тя. — Но ако активно се поощряват различни­те им интереси, то „конкуренция­та" ще бъде по-малка, отколкото в случаите, когато родителите се стараят децата им, понеже са близнаци, да се занимават с едно и също нещо.

Въпроси, които чакат отговор

Повечето хора знаят, че съ­ществуват еднояйчни и двуяйчни близнаци. Но в природата се сре­щат и други видове. Може да има и така наречените „полуедно¬ яйчни" близнаци. Те се зараждат, когато още в стадия на формира­нето една яйцеклетка се разделя на две идентични половинки и се опложда вече от два спермато­зоида. Така че този вид близнаци заемат междинно положение меж­ду двуяйчните, които се развиват от две отделни яйцеклетки, и еднояйчните, които се оплождат от един сперматозоид. Близнаци­те също така могат да имат и различни бащи. Ако втората яй­цеклетка се отдели, след като първата е оплодена, то втората може да бъде оплодена от друг ба­ща. Така че може да има близнаци с една майка и двама бащи, такива случаи са известни в медицинска­та практика.

Еднояйчните близнаци, които представляват една трета от всички близнаци, не се подчиняват на никакви биологични закономер­ности. Обикновено на хиляда раж­дания се падат приблизително по

четири двойки близнаци. Но поня­кога тези осреднени показатели се нарушават, като например в случая със Сюзън и Дон Тафт от град Корпус Кристи, щат Тексас. Четири от техните пет деца са еднояйчни близнаци. За двуяйчни­те близнаци случаят играе много по-малка роля. Без съмнение е са­мо едно: те по-често се раждат в семейства, където има предраз­положение към това. Много пове­че шансове да се родят близнаци има и ако жената забременее вед­нага след като е употребявала противозачатъчни средства, за­щото тогава в организма й се е натрупало по-голямо количество от хормона гонадотропин.

Едно от последните и твърде многозначителни открития, свързани с близнаците, е фактът, че първоначално се образуват много повече ембриони, отколко­то в крайна сметка се раждат близнаци. Този феномен бил наре­чен „синдром на изчезващия близ­нак". Изследванията, направени с помощта на ултразвук, показват, че на петия месец от бременост¬ та в 70% от случаите от двата ембриона остава само единият. Очевидно много деца се зараждат като близнаци, а после остават сами. Не потвърждава ли това предположението, че смътната тъга, която изпитват някои деца по несъществуващия „двойник", има някаква определена биологич­на подплата? Доктор Луис Кайт от Чикаго смята, че близнаци се зачеват в около 20 % от случаите, така че съотношението не е 1 към

Единствената в света шесторка близнаци от Денвър. Колорадо

47

90, както е по статистиката на родените близнаци, а много пове­че.

Ембрионът може да изчезне в два случая. По неизвестни причи­ни плацентата бива погълната от организма на майката. Това по ни­какъв начин не се отразява на ро­деното дете. Но възможен е и акт на своеобразен „канибализъм", ко­гато ембрионът може да „погъл­не" своя близнак, като при това запази някакви останки от неро­дения „двойник" и съхранява тези останки дълго време след като се е родил. Именно това се случило с Ник Хил, оператор в Станцията за техническо обслужване в Айда¬ хо. От малък Хил се оплаквал от мъчително главоболие. На 21 го­дини му направили операция и от­крили кости, кожа и косми. Пред­полага се, че това са останки от неразвит близнак. При други хора са намирани кисти, в които се съ­държали рудиментарни зъби, кос­ми или частици от крайници — вероятно също останки от близ­нак.

В института „Грегор Мендел" в Рим Джеда и неговите колеги от­белязали поразителни особености в развитието на близнаците.

— Установихме, че еднолични­те близнаци трябва да се лекуват едновременно — казва Джеда. — Ако на зъба на единия се е появил кариес, то на същото място и на същия зъб на другия близнак мно­го скоро ще се образува кариес.

При близнаците почти едновре­менно се появяват първите зъби, те едновременно и равномерно оплешивяват. Джеда е убеден, че в гените има монтиран някакъв „ча­совник", който активизира разви­тието, а също така определя и преломните моменти в разви­тието и на двамата близнаци.

Хипотезата за генетичния „ча­совник" може би ще спомогне да се обясни защо при близнаците Дж. Спрингър и Дж. Луис главобо­лието започвало едновременно и у двамата и винаги по едно и също време на денонощието.

Само че как тогава да си обяс­ним случая с Бриджит и Доръти Лоуър, еднояйчни близначки, кои­то били разделени скоро след раж­дането им? Когато се срещнали след 34 години, открили че всяка от тях носи по 7 пръстена, а на китката си часовник и гривна едновременно. Децата на Брид­жит се наричали Ричърд Ендрю и Карен Луис, а децата на Доръти — съответно Ендрю Ричърд и Кет¬ рин Луис.

Нито един учен няма да седне сериозно да твърди, че в струк­

турата на нашите хромозоми има ген, който определя колко пръсте­ни да носи една жена, или как да си кръсти децата. И въпреки това сходното положение на Бриджит и Доръти има все пак някаква ге­нетична основа. Да речем, че и двете жени са наследили от роди­телите си красиви ръце, което не е останало незабелязано от окол­ните. С времето и двете, очевид­но в желанието си да подчертаят това, започнали да носят по седем пръстена. А имената на децата им? Тук наистина е трудно да се намери логично обяснение. Ве­роятността двама души, незави­симо един от друг, да изберат ед-

датливостта към стресове, склонността към самота и чувството за самосъхранение са наследявани в 50—60%. Но при формирането на други черти ре­шаваща роля играе околната сре­да. Агресивността, целеустреме¬ ността, общителността и реди­ца други качества в значителна степен се определят от възпита­нието, само 33—-48% от тези ка­чества се предават по наследст­во, т. е. генетически.

За формирането на различни фобии също значителна роля иг­рае наследствеността. При из­следването 15 двойки разделени близнаци, открили три, които из-

накви имена за своите деца е твърде малка, за да наречем това съвпадение.

Качества по наследство Като изследват разделените

близнаци, учените разкриват ме­ханизмите на взаимодействие между природните дадености и възпитанието, т. е. съвкупност­та от онова, което ни прави та­кива, каквито сме. През декември 1986 г. група изследователи под ръководството на Томас Бушард от университета в Минесота публикувала предварителните ре­зултати от изследванията на 350 двойки близнаци, разделени през първите дни от живота си. Под­ложили ги на серия физически и психологически тестове и откри­ли поразително сходство на някои съществени черти, което доказ­ва, че генетичният фактор играе много важна роля. Изследванията показват, че 61% от способнос­т и т е на човека да бъде лидер се предават с гените. Другите ка­чества също в голяма степен се предават по наследство. Напри­мер развитото въображение, по-

питват различни фобии. Една двойка се бояла например от ви­сочина и вода, страдала и от клаустрофобия. Други двойки пък изпитвали страх от самота. Все фобии, свързани със страх. Ве­роятно, смятат учените, в хода на еволюцията природата е на­правила своя избор върху гените на страха, тъй като точно те са дали възможност на първите чо­вешки същества да оцелеят в ус­ловията на враждебните сили на околната среда. Стеснителност­та съща така изглежда вродена черта. Изследването на едно­личните близнаци показва, че стеснителността е качество, което се предава по наследство, така поне счита проф. Робърт Полнин от университета в щата Пенсилвания. Макар че ген на стеснителността не е открит...

Напоследък изследователите се опитват да си изяснят по какъв начин наследствеността оказва влияние върху дейността на мо­зъка, за да се породи целият спек­тър от нюанси в поведението на човека. Според една теория гене­тичният фонд влияе върху избора

48

на социалната среда, а тя от своя страна формира личността.

Освен това вените ни правят по-възприемчиви към нашето об­кръжение. При изследване на при­чините за състоянието на трево­га и депресия учените от Вир­джинския медицински колеж раз­глеждали три хиляди двойки едно­лични и двуяйчни близнаци и стиг­нали до извода, че първите, едно­личните, се отличават с по-голя­ма възприемчивост, отколкото вторите.. Но по всяка вероятност няма два различни гена, които да съответствуват на чувството за тревога и депресия. Очевидно съществува един набор гени, кои­то правят човека особено възпри­емчив към въздействието на околната среда. Човек, притежа­ващ подобна чувствителност, ко­гато загуби да кажем близък род­нина, може да изпадне в състоя­ние на дълбока депресия.

Хипотезата, че нашите мисли и поведение в значителна степен се определят от гените, които но­сим, се опровергава от утвърде­ната представа, че всичко се ре­шава от свободната воля на чове­ка. Няма съмнение, че човек не е роб на своите гени. Доказателст­вата за това са несъмнени: съвсем не е задължително едно­личните близнаци да са идентич­ни в поведението си. Ликън от Минесота изучавал една жена, която била разделена със своята сестра близнак още от момента на раждането. Тя станала профе­сионална пианистка, макар че се­мейството, в което отрасла, би­ло твърде далеч от музиката. Другата сестра била осиновена от една преподавателка по музи­ка, но независимо от това, не мо­жела да възпроизведе нито един звук или мелодия.

Различна среда, различни се­мейства — всичко това е проник­нало в гените и по някакъв начин ги е трансформирало —' така обяснява нещата Ликън.

Ако феноменът близнаци ни учи на нещо, то това е преди всичко следното: за да получим по-точни и верни резултати от нашите из­следвания, необходимо е центъ­рът на тежестта да се премести от изучаването на биологията към въпросите на възпитанието.

Различната обстановка, в коя­то човек израства, различната околна среда, в това число и раз­личните възможности едно дете да получи добро образование при еднаква наследственост, еднакъв генетичен фонд, дават съвсем различни резултати!

По материали на чуждия печат

Когато се пътува по шосето от Варна за София, на 18-ия киломе­тър се прекосява малка пустинна област, известна под името По­бити камъни. За разлика от ис­тинските тропични пустини, в

нашата няма кервани камили, оазиси с палми и смерчове. Макар и рядко, в нашата малка пустиня се вдигат облаци прах. Тя з почти безводна, лятно време в нея тежко се диша. От силните ветрове пясъкът се издухва и отнася и така се образуват своеобразни по­нижения — корите или дефлационни вани. Из­духването на пясъка разкрива различни по форма и големина скални образувания, превър­нали района в приказна камениста пустиня.

Обикновено в пустинните области почти няма вода, освен в оазисите. В централната част на Побитите камъни има чешма, която утолява жаждата на пътниците. Непо­средствено до чешмата в построен ресто­рант. Наоколо природата е вълшебна, но за съжаление я загрозяват разпилените и пре­пълнени кофи с отпадъци. Местният пясък се използува от Стъкларския завод при Белос­лав. Със същия пясък и със скалния материал, разкрит западно от гара Белослав, се пост­роиха пристанище Варна-запад, девненските заводи и много други строителни обекти. Не е ли печален парадокс, че рядко красивата при­рода е само частично защитена от закона за опазване на околната среда и че няма кой да я стопанисва. Няма кой да я запази от разруша­ване.

Варненската пустиня в изградена от рахли дребнозърнести белезникави или слабо крема­ви пясъци, които заемат площ от 60—60 кв. км. Пустинята з камениста, осеяна с разнооб­разни по форма скални късове, сферични об­разувания, цилиндрични и конусовидни стъл­бове, колони, каменни вази, зъби, чаши и други. Най-често те представляват варовити пя­съчници — 40 процента, и песъчливи варови­ци — 60 процента, с включени в тях вкамене¬ лости от нумулити, миди, охлюви, корали и варовити водорасли, които участвуват в об­разуването на биохерми (от биос — живот и херма — хълм) или биогенни варовити пост­ройки. Основните скали са от пясъци и алев-

49

рити (с диаметър на зърната от 0,01 до 0,1 мм), второстепенни са пластовете от варо­вици. На юг от Белослав има още няколко мал­ки групи от Побитите камъни, декорирани с характерни цилиндрични колони, изникнали сякаш от пустинното пясъчно мора. Мест­ността Побити камъни се разделя от жп ли­нията Варна-София на северен и южен район. Северният район има територия от 40—60 кв. км, а южният — 10—16 кв. км.

Биохермите са постройки с цилиндрична, конусовидна форма във вид на колони или стълбове, понякога с пръстеновиден строеж. Има единични и групови. Те са развити в едно или няколко нива. Височината им достига до десетина метра, а дебелината — най-често до 1—3 м. Напречното им сечение е кръгло, елипсовидно или неправилно. Биохермите се състоят от варовици, варовити пясъчници, пясъци, алеврити. Варовиците са изградени от водорасли, нумулити, биодетрит и зър­нест калцит, който циментира съставящи­те биогенни компоненти и кварцовите зърна. Варовитите пясъчници са съставени от алев¬ ритови и дребнозърнести кварцови зърна, споени с калцитов цимент. Във варовиковата зона на биохермите могат да се наблюдават онколити, строматолити, нумулитни варо­викови ядки и окислени пиритни конкреции, по-късно превърнати в лимонит.

Онколитите се състоят от останки на чер­вени водорасли, нумулити и биодетрит — на­трупвана на частици — отломки от варови­ти скелетни образувания. Имат сферична или непревилна форма и размери от 2-3 мм до 10 см, рядко са по-големи. Те изграждат някои биохерми в Централната група. Слънчево и го-лямата кариера западно от зара Белослав.

Строматолитите са съставени от варови­ти водорасли, нумулити, биодетрит, зър­нест калцит и кварц. Заедно с тях се срещат и ходове от тинеядни животни-червеи. Стро¬ матолитите се намират най-често в основа­та на биохермите и са създадени от жизне-ната дейност на варовити синьо-зелени водо­расли. Микрозърнестият калцит се схваща като продукт на биогенно отлагане от варо­вити водорасли. Посочените данни дават ос­нование на геолога д-р Иван Начев да обоснове една нова идея за образуването на Побитите

50

камъни. Това в оригинална фитогенна теория, която той споделя със своите съавтори (П. Мандев и Ст . Желев). Тримата публикуваха вече няколко статии. Нарастването на био­хермите е било пръстеновидно. е в колоните. Цилиндричните стълбове и конусовидните тела се е извършило отдолу нагоре. Варови­т и т е водорасли са играли главно биоконст¬ руираща и спояваща роля. Във формирането на Побитите камъни участват много и раз­нообразни вкаменелости — миди, охлюви, ко­рали и водорасли. Спойката на съставките на песъчливите варовици и варовитите пясъч­ници е варовита с подчертан органогенен про-изход.

От всичко изтъкнато следва да заключим, че Побитите камъни са уникална природна за­бележителност, неповторима с богатство­то си и красотата на своите скулптурни форми. На територията на Европа няма друг геолого-геоморфоложки феномен с толкова сложен и загадъчен ландшафт, наподобяващ пустинна област, съдържащ и ценни археоло­гически останки от първобитните хора, обитавали варненския район през палеолита, мезолита и неолита. Чужди и наши археолози са намерили тук кремъчни оръдия на труда: ножове, върхове на стрели, стъргалки за ко­жи... Открити са кости и зъби от диви коне, мечки и хиени, с които недружелюбно е съжи¬ телствувал нашият прадядо.

Среден и късен палеолит има не само около град Девня, но и в обсега на м. Побитите ка­мъни. Открити са сечива на човека отпреди 100 000 допреди 40 000 години. Намерени са Останки от мезолита (10 000 до 7000 а. пр. н.в.).

В м. Побити камъни мезолитни и палеолит-ни останки са установени западно от с. Бено­во, с. Страшимирово, град Белослав и в Кана­рата, югоизточно от с. Слънчево, южно от Перчан тепе Централната група — Пропилей.

Наколните селище са от късния халколит и от ранната бронзова епоха през 2750— 1900 г. пр. н. е. Те са установени на юг и на из­ток от новото пристанище Варна-запад от южната страна на канала и Варненското езе­ро.

Варненската пустиня често се посещава от наши и чуждестранни туристически групи без

Било 1831 година, когато 19-годишният Шарл Сориа установил от личен опит, че смес от берто­летова сол и сяра се възпламенява при удар. Това го знаели още арабските алхимици, но нито те, нито някой от големите химици от началото на XIX век се сетили да прибавят към сместа стрит на прах бял фосфор и лепило. В получената гъста каша Со­риа потопил случайно попаднала му клечка и когато сместа изсъхнала добре, също толкова случайно, той я потъркал в дрехата си. Клечката се самоза¬ палила и младият Сориа с пълно право можел да се обяви за откривател на кибрита, ако в този мо­мент си бе дал ясна сметка, какво точно е напра­вил.

Годините минавали. Сориа продължавал да си прави дребни шегички със своите приятели, като подпалвал дървени клечици, прекарвайки ги в нечий ботуш, сюртук или тапицерия на стол, докато по­вечето знатни парижани побързали да обзаведат пушалните си салони с новата модна играчка, коя­то представлявала шише със сярна киселина, при­дружено с комплект дървени клечки с главички от бертолетова сол. Така че пожелаел ли някой да за-пуши, лакеят потапял клечката в киселината и въз-пламенена я поднасял на госта.

Пак по същото време, в знак на уважение към шведския крал, кралят на Франция му подарил инк­рустират със злато стъкленица, пълна със сярна киселина. В нея при нужда можело да се пусне пар­ченце цинк. Протичала реакция, при която се отде­лял водород. После водородът се насочвал в тънка струйка върху гъбеста платина" (възможно най-до­брият и до днес катализатор за окисление на водо­рода) и газът се самозапалвал. Приспособлението нарекли „водородно огниво на Дьоберайнвр" и мно­зина, главно от екстравагантност, го предпочита­ли дори пред появилия се малко по-късно кибрит, но

тиня да не нарушат екологическата обста­новка, естественото природно равновесие. Необходимо е резерватът да се ограничи и за­щити о подходяща ограда, която да не разру­шава естествената среда за развитието на растенията и миграцията на животните и птиците, да не загрозява екзотичния изглед на района. Нужни са непрекъснати грижи за поддържането и закрепването на различните колони и други видове скални образувания в пределите на тази пустиня. Твърде малка е т я , твърде близо е до разрушителната дей­ност на човека, за да може сама, без помощ, да оцелее.

Проф. ПЕТКО МАНДЕВ

шведският крал го възненавидял и забранил упот­ребата му в страната, тъй като още при първия опит да си послужи с него опърлил брадата си.

Впрочем кибритът се появил едва десет години след блестящото откритие на Сориа, така че се наложило да бъде преоткриван. Сторил го нем­ският химик Камерер, а двама виенски фабрикан­т и , Рьомер и Прешел, побързали да откупят патен­та. Англичаните, страстни пушачи на лули, веднага оценили предимствата на „консервирания огън" и побързали да обсебят производството му. За кратко време кибритът на Камерер, въпреки неос­поримите му достойнства, се превърнал в нещо като... символ на злото. Нямало друга по-евтина и по-силна отрова от него. Наред с нещастните слу­чаи от отравяне зачестили и пожарите. Те опусто¬ шавали цели квартали, тъй като вече всеки можел, когато си поиска, да драсне клечка кибрит и огънят да лумне. Случвало се също кибрит да се самозапа¬ ли. Но особено тежко било положението на работ­ниците в кибритените фабрики. Отровните пари на белия фосфор разяждали първо зъбите, а после и костите, поразявали нервните и мозъчни клетки. Дори най-ужасните картини на ада, нарисувани от фантазията на Данта, са нищо в сравнение с живо­та на тези работници, писал на времето Маркс, а лондонски лекари изпратили възвание до парламен­та с настояване да се спре производството на киб­рит. Но хората дотам били свикнали вече с кибри­та, че изчезването му от пазара неминуемо щяло да доведе до нови протести, защото едва ли би могло да се намери човек, който би се върнал към огнивото. И сякаш само мъжете на малкото швед­ско градче Йончопинг, едва наброяващо 5000 души, разположено на южния бряг на живописното езеро Ветерн, продължавали като дедите си да носят на колана торбичка с прахан за старовремското огни-во, без дори да подозират, че точно на тях било отредено да се заемат с производството на новия

61

подготвени за целта екскурзоводи. В самата местност няма кой да даде компетентни гео­ложки сведения «в образуването на тези ред­ки скални образувания.

Необходимо е целият район на Побитите камъни на север от жп линията Варна-София, от гара Белослав и с. Страшимирово до сала­та Баново и Слънчево и на запад до Повеляно-во да се обяви за резерват или природен парк със специален с т а т у т . В отделен защитен обект остава районът на юг от жп линията и град Белослав. Още сега е наложително да се проучи цялата област от група изследовате­ли: геолози, геоморфолози и климатолози-географи, ботаници, зоолози и строители, за да може посещенията във Варненската пус-

безопасен кибрит, който цял свят идеше да нарече в тяхна чест — шведски.

Обективно погледнато шведският кибрит съв­сем не бил шведски патент. По-скоро бил дело на виенския химик Шрьотер, който през 1847 година при нагряване на жълт фосфор в закрит съд успял да получи неотровен червен фосфор. Червеният фосфор има и още едно много важно преимущест­во — на въздух не се самовъзпламенява. Останало­то било въпрос на находчивост, търговски нюх и инженерна мисъл. Безопасен кибрит успял да напра­ви и Бьотгер в Германия, и Аткинсън в Шотландия, но никой от тях двамата не можал да организира така бързо и добре производството му, както шведът Крейгер. През 1855 година той вече бил собственик на три кибритени фабрики — и т р и т е в Йончопинг, на самия бряг на езерото Ветерн, по чиито води прекарвали дървените трупи. (По-къс­но се оказа, че борът не е най-добрият материал за кибритените клечки, че трепетликата е за пред­почитане, тъй като по-добре попива парафина, не се извива и не се нацепва при изсушаване, но в оне­зи времена, когато шведският кибрит нямал серио­зен конкурент, на тази подробност почти не се об­ръщало внимание.) За кратко време Крейгер успял да завладее дори английския пазар с клечки-борини, дълги близо 30 сантиметра, с които най-удобно се палели камините в старинните английски замъци.

Негова била идеята за ветроупорен кибрит, който не гасне дори при морска буря, а така също и сигна­лен кибрит с оцветен в розово, синьо и масленозе¬ лено пламък, така че участниците в експедиции можели от разстояние да си обменят информация.

Само за няколко десетилетия Йончопинг така бързо се разраснал, че заприличал на всички остана­ли опушени и мръсни индустриални градове от края на миналия век. По обезлесените брегове на езеро­то се образували голи сипеи. Каменни лавини поели към крайните квартали на града, застрашавайки да ги засипят. Но не това била причината, за да прена­сочат наследниците на Крейгер производството на кибрит към Норчопинг и други пристанищни градове на Балтийско море. В началото на нашия век на Швеция все още се падал близо 50% от све­товния износ на кибрит и ако тя държала да запази първото място в тази търговия, като първа мярка се налагало поевтиняването на транспорта, тъй като кибрит се изнасял чак за Индия и Австралия. Ето защо било решено производството да се орга­низира по-близко до мястото на товаренето на параходите.

В Йончопинг кибрит се произвежда и до днес. Той се продава в цяла Скандинавия, а в малки пратки се разпраща навред по света — но не толкова за употреба, колкото по искане на колекционерите на кибрит, чийто брой расте с всеки изминат ден.

Четирима бандити отвличат влак в метрото в Ню Йорк. Те държат като заложници шестнаде­сет пътника и машиниста и искат от градските власти един милион долара откуп. За най-малко­то неизпълнение на условията, които поставят, убиват по един заложник. Притиснати от об­стоятелствата властите намират исканите пари и ги предават на бандитите.

Единият от тях — Лонамен — е бивш служител в метрото и добре познава организацията на работата там. Това помага на групата много точно да разработи „всички ходове на операцията" и да състави „блестящ" плен за бягство.

След като получават откупа, четиримата се опитват да се измъкнат през аварийния изход, като преди това са пуснали влака в движение, и тека заблуждават полицията и транспортните служители. Дотук успяват, но... Разправиите между бандитите не закъсняват и главатарят Рай¬ дър убива Уелкъм. Случайно оказалият се в отвлечения влак полицай Том Вери, преоблечен като хипи, в решителния момент се опитва да проследи бягството им. Ще успеят ли да се измъкнат бандитите?

О К Р Ъ Ж Н И Я Т Н А Ч А Л Н И К

— Защо се втурнаха към „Юниън скуеър"? — попита окръж­ният началник. — Това го нямаше в сценария. Започвам да се безпо­коя.

Те препускаха по улиците, съ­провождани от неумолимия вой на сирените. Насрещните коли уп­лашено отскачаха встрани.

Комисарят се усмихна, разсъж­давайки:

— Знаят, че контролираме дви­жението на влака, че на повър­хността ще покрием всяка педя земя. А се създава впечатление, че това съвсем не ги тревожи. Не бихме могли да ги наречем тъпа­ци, значи зад тази работа се крие нещо.

— Да — каза окръжният на­

чалник, — точно това имах пред­вид. Защо се втурнаха към „Юниън скуеър"? Казаха, че искат да се отърват от пръснатите в тунела полицаи. Защо?

— Ами не обичат полицаите. — Та те и преди знаеха, че в ту ­

нела е пълно с полицаи и това ся­каш не ги тревожеше. Какво се е променило сега?

52

Повест от ДЖОН ГОДИ (Продължение от миналия брой)

— Не искат да видим какво пра­вят.

— А какво правят? — Ами вижте. Не се тревожат

от това, че ги преследваме, така ли е? Дори нещо повече, може да се каже, че те дори искат да ги преследваме до края на града, така ли е? Е, моето обяснение е... — ок­ръжният началник се позабави малко, — че във влака ги няма.

— Тогава обяснете ми как може влакът да се движи, щом тях ги няма вътре?

— Там е цялата работа, я. Идеята е много проста: всички ще се втурнат да ги преследват, а те ще си останат около „Юниън скуеър" и ще се измъкнат през аварийния изход. Бих могъл дори да предложа вариант: тримата скачат, а единият остава да кара влака.

— Самоотвержен престъпник, който жертвува себе си заради другите? Такова нещо виждали ли сте някой път, Чарли?

— Не. не съм — отговори ок­ръжният началник. — И затова по-логично е да се предположи, че са намерили начин да приведат влака в движение без да има човек.

— Ако това са направили, смя­тай ги вече за покойници. Нали Даниелс е по петите им, ще ги за­сече непременно.

Радиото оживя. — Сър, машинистът от влака

на Даниелс доложи, че са дерайли­рали. Причината е — поставен взрив върху релсите. Един поли­цай е леко ранен.

— Ето, изясни се причината за одевешното им придвижване — каза комисарят на окръжния на­чалник. — Трябвало е незабелязано да минират пътя. На следващото кръстовище обръщай колата и ка­рай обратно към „Юниън скуеър".

СТАРЕЦЪТ

Старецът вдигна ръка, знаме­нитата ръка, която някога прите­жаваше върховната власт вкъщи и в магазина, и произнесе:

— Успокойте се! Успокойте се за минута и седнете!

Спря, наслаждавайки се на тре­пета на лицата, обърнати към не­го, въплъщаващ гласа на властта. Но не успя да започне речта си, за­щото внезапно пътниците от­влякоха вниманието си. Едрият мъж, който се беше представил за театрален критик, тромаво се надигна от мястото си и тръгна напред. Опита се да врътне дръж­ката на вратата в кабината на машиниста и след като не успя, започна да удря с юмруци по вра­

тата. Вратата дрънчеше, но не се отваряше. Здравенякът спря да удря, обърна се рязко и се върна на мястото си.

— Приятели! — старецът ста­на, хвана се за металната дръж­ка. — Приятели! Нашето положе­ние не в толкова ужасно, както изглежда... Първо, престъпниците повече не ни заплашват. — Три-четири лица със страх погледнаха към вратата на кабината. Старе­цът победоносно се усмихна. — Както съвсем точно отбеляза та­зи млада лейди, те изскочиха от влака. И както се казва: прав им път!

— Тогава кой ни вози? — Никой. Те по някакъв начин са

пуснали влака в движение. — Олеле, всичките ще заги­

нем! — отчаяно се разписка май­ката на момченцата,

— Не мисля така — каза старе­цът. ?— Сега ние наистина се дви­жим в този неуправляем влак, но всичко това е временно. Повта­рям ви, само временно.

Вагонът влезе в завоя и рязко се наклони, колелата заскърцаха, ка­то че ли се опитваха да разкажат колко се съпротивляват на извив­ките на пътя. Пътниците се за­клатиха и полетяха един върху друг.

— Стига сте си чесали езици­те. Проглушихте ми ушите! По-добре разбийте тази врата. Няма ли да се намери кой да го направи?

— Дами и господа — вдигна ръ­це старецът, — послушайте ме! Разбирам нещичко от подземни железници и мога да ви уверя, че положението съвсем не е така страшно... Съществуват автома­тични спирачки — добави той. — Чували ли сте някога за тях? Та ние имаме най-безопасното мет­ро в света. Тези неща са монтира­ни направо на релсите. Ако вла­кът мине на червена светлина, спирачките автоматично се по­вдигат и влакът спира.

ТОМ БЕРИ Когато избухна взривът. Том

Бери се сви на кълбо и притисна коленете си. При това удари коля­ното си в нещо желязно и кракът му изтръпна. Разтривайки го, Том внимателно повдигна глава и ви­дя, че единият от бандитите ле­жи. Беше онзи, любвеобилният „жребец". Бери реши, че взривът го е засегнал, но забеляза как гла­ватарят отърсва шлифера си и разбра: взривът няма нищо общо с тази работа.

Неочаквано лъч надежда прониза съзнанието му: Бери съобрази в какво може да си е ударил коляно­

то. Трескаво заопипва мръсотия­та под себе си и се натъкна на пистолета.

Насълзиха му се очите. За миг замижа, а когато отвори очи, ни­ският вече се скриваше в прохода на аварийния изход, следваше го дангалакът. Прицели се в широкия гръб и натисна спусъка. Дангала­кът трепна и рухна тежко по гръб. Бери започна трескаво да търси главатаря, но онзи вече се беше скрил.

ПАТРУЛИРАЩИЯТ ОТ ТРАНСПОРТНАТА

ПОЛИЦИЯ РОТ Щом влакът премина покрай

станцията „Фултън стрийт", патрулиращият Хари Рот се свърза с щабквартирата.

— Току-що премина. — 0'кей. — Искате ли да ви кажа нещо

интересно? — Да, ама друг път. — Не, не, почакайте. Не видях

във влака да има машинист. — Какво говориш? — Не видях в кабината никой,

Предното стъкло е избито, каби­ната е празна. Стоях на крайчето на платформата и си отварях добре очите, да не мръдна от мяс­тото си, ако...

— Не знаеш ли, че един влак не може да се движи без машинист? За тази цел има специална ръчка.

— 0'кей, извинявайте! — Наистина, уверен ли сте, че в

кабината няма никой? — намеси се някакъв началнически глас.

— Е, може и да се е навел.

РАЙДЪР Колоната представляваше на­

деждна отбранителна позиция, срещу това няма какво да възра­зиш, само че Райдър не беше при­върженик на отбранителната по­зиция. Стрелящият трябва да бъ­де убит и то колкото се може по-бързо, иначе ще блокира аварий­ния изход.

След като се разнесе изстре­лът, действията му станаха на­пълно инстинктивни. Очевидно не ще може да премине край тялото на Стивър към аварийния изход и затова, сгънат на две, отскочи към колоната. Стреляха отзад, но на релсите никой не се виждаше. Врагът очевидно също се беше скрил зад колоната. Кой ли може да е — „копой" или пътник — това сега нямаше значение.

Погледна към изхода. Оттам го гледаше Лонгмен. Райдър с ръка му подсказа да върви нагоре.

Стивър лежеше там, където бе-

53

ше рухнал на земята, върху непод­вижното му лице се открояваха само откритите живи очи. Кур­шумът прониза гръбначния стълб и Стивър беше парализиран.

Ситуацията се очертаваше по следния начин: врагът много точ­но знаеше къде се намира, докато Райдър само се досещаше за мес­тоположението му. Можеше да открие вражеската позиция само ако предизвика огъня върху себе си. Беше рискована крачка, но ни­що друго не можеше да се направи. Провери пистолета си и се измък­на странично иззад колоната. Мо­ментално се разнесе изстрел и Райдър два пъти отговори на гър­межа, след което отново се при­кри зад колоната. Напрегнато се вслушваше, но от онази страна не се чуваше и най-малък шум.

Улучи ли го или не? Докато се криеше, не можеше да разбере и затова трябваше отново да рискува. Противникът едва ли ще се хване на същата въдица втори път, но нямаше време за други ма­неври. Изскочи и се спусна към съ­седната колона. Не последва из­стрел. Едно от двете: или беше улучил врага, или онзи се беше спо­таил, за да стреля само на сигур­но. Райдър отново се спусна към съседната колона. Отново не по­следва изстрел. Показа се още веднъж и тогава го видя: човекът лежеше на релсите, само краката му се криеха В сянката на колона­та . Райдър разбра, че е улучил. Не знаеше колко сериозно го е ранил и затова трябваше да довърши работата докрай.

Показа се иззад колоната и на­право през релсите приближи към врага. Онзи протегна дясната си ръка и Райдър забеляза върху зе­мята на няколко сантиметра от разтворените пръсти пистолет. Противникът го видя или чу и се опита да изпълзи към пистолета, но не можа.

Сега можеше спокойно да го до­върши.

СТАРЕЦЪТ Когато „Пелем 1-23" профуча

покрай станцията „Уол стрийт" , възбудените пътници отново на­обиколиха стареца.

— Къде е червената ви светли­на?

— Не виждате ли, че няма да спрем. Ще се претрепем!

Майката на момченцата зави на глас като оплаквачка на погребе­ние и сърцето на стареца се сви от жалост.

— Ще има червена светлина! — развика се той. — Трябва да има червена светлина!

54

Обърна се към госпожицата, която стоеше в предната част на вагона. Тя поклати отрицателно глава.

— Влакът ще спре — заеквайки произнесе старецът.

Т О М БЕРИ Първият куршум прониза дясна­

та ръка на Том Бери и затова пис­толетът му отлетя встрани, вторият куршум се удари в коло­ната, отскочи и се впи в тялото му по-долу от гърдите. Ударът го повали наляво върху пътното платно.

Гледаше как главатарят прибли-жава към него — спокойно, без да бърза, отпуснал пистолета на­долу. С каква скорост приближа­ва? Точно толкова му остава да живее. Главатарят можеше да спре, да се прицели и да го довър­ши (беше вече само на три крач­ки), но, помисли си Бери, този е истински педант: той доубива жертвите си по традиционния начин — притиснал дулото към слепоочието.

Когато главатарят се наведе над него и Том видя пред очите си черните обувки, неволно изплака. Главатарят започна да се навеж­да. Бери затвори очи.

От тунела се разнесе изстрел.

П А Т Р У Л И Р А Щ И Я Т С Е В Е Р И ¬ НО

На станция „Боулинг грийн" транспортният патрул Северино беше застанал толкова близо до края на платформата, че „Пелем 1.-23" го обви в прах и сажди, вгле­да се в кабината. Докладът му до диспечера на полицейската щаб­квартира беше толкова кратък и сух, че нямаше никакво съмнение в правдоподобността му.

— В кабината няма никой. По­втарям: в кабината няма никой. Предното стъкло е избито и в ка­бината няма никой.

Д А Н И Е Л С В главата на Даниелс се въртя­

ха кадри, които никак не се свърз­ваха помежду си. Дебаркираше на Сайпан заедно с момчетата от славната 77-ма дивизия, а япон­ските оръдия стреляха право по тях, стълбове вода избухваха от всичките им страни и виковете на ранените не се чуваха поради адския грохот. В следващия миг се оказа в тунела на подземната же­лезница и чувствуваше как тече­нието брули лицето му.

Срещу него вървеше човек. Да­ниелс се намръщи и ускори крачка. Отново беше в тунела и пред него

между релсите вървеше човек. Държеше нещо в ръката си. Може би пистолет? Никой няма право да се разхожда с оръжие в ръка из неговата зона. Извади от кобура своя пистолет. Човекът спря. На­веде се...

— Ей т и , стой на място! Хвър­ли оръжието!

Човекът вдигна глава, приклек­на, Даниелс стреля и грохотът от изстрела проясни мътилката в главата му.

РАЙДЪР През главата на Райдър не мина

последна мисъл. Умря мигновено, едва усетил метален вкус в уста­та си: оловното парче тридесет и осем калибъра влезе точно под брадата му, разби зъбите и неб­цето и се заби в мозъка.

Д А Н И Е Л С „Добър изстрел" — помисли си

Даниелс. Приближи до мъртвия престъп­

ник. Онзи лежеше с лице нагоре, впил в свода на тунела невижда¬ щите си очи. Даниелс се наведе. Нямаше какво особено да гледа — акуратно облечен човек на средна възраст с обезобразено, окърва¬ вено лице. Един престъпник по-малко. Това няма да се отрази до­ри на статистиката, такъв е гра­дът.

Даниелс се обърна към жертва­та . Горкият! Светлите му коси бяха омазани с кръв, босите му крака почернели от саждите, сан­далите му бяха се събули, пончо¬ то — разкъсано.

К Л А Й В ПРЕСКОТ Прескот не разбираше как може

влакът да се движи без машинист, та нали затова беше измислена ръчката за сигурност. Но настой­чивостта на дежурния лейтенант надви съмнението му. Окачи слу­шалката и се обърна към Корел.

— Никой не кара влака. Спрете го!

— Влакът не може сам да се движи — отклони го Корел.

— А този може сам да се дви­жи! Те по някакъв начин са надхит­рили контролера и са пуснали в движение вагона. Недейте да спо­рите, влакът е вече близо до „Саут фери", там ще направи за­вой и ще връхлети върху опашка­та на влак „Боулинг грийн". Какво, вие не можете ли да включите червения сигнал и да го спрете? По-скоро го направете, за бога!

— Изроди! — разкрещя се Корел и Прескот почувствува в този крясък тревога. — Трябва да ус­пеем да го спрем...

Прескот запъшка, но Корел из­веднъж мефистофелски се усмих­на.

— Не се притеснявайте, ще го спра аз този кучи син.

Усмивката му ставаше все по-широка, засука ръкави, направи ня­колко паса и произнесе:

— „Пелем 1-23", главният дис­печер ти заповядва да спреш! Хо¬ опа!

Прескот се хвърли към Корел и започна мълчаливо да го души.

Необходими бяха усилията на четирима диспечери, за да разхла¬ бят мъртвата хватка на Прес­кот. Събориха го на земята, три­ма го натискаха отгоре, а четвър­тият държеше ръцете на полицая.

— Таймерът! — засумтя Ко­рел. — Някога чували ли сте за таймера?

— На мястото за обръщане на влака има таймер — един светло-кос диспечер започна да успокоява Прескот. — Ако някой влак се дви­жи твърде бързо и с голяма ско­рост влезе в завоя, включват се червените сигнали, повдигат се автоматичните спирачки и вла­кът спира.

А Н И Т А Л Е М О Й Н Някой проклинаше стареца,

друг виеше, а трети, както се стори на Анита, се заливаше в ис­теричен смях. Минимум дузина пътници се спускаха към опашка­та на вагона. Театралният кри­тик, който до неотдавна сумте¬ ше до нея, също се дръпна накрая. Странно нещо, струваше им се, че на опашката е по-безопасно.

Старецът седеше с отпусната глава, устните му трепереха. И какво го прихвана да разправя за тези червени сигнали? Той, какво, като че ли не познава живота. Се­га всички упреци ще се стоварят върху него: даваш надежда, ако обичаш бъди така любезен и да я осъществиш. Седящият редом с него негър с баретата беше не­възмутим, брадата му вирната нагоре, кръстосал крака. Кръвта на бузата му почти не се вижда­ше, 0'кей, Той поне не е от страх­ливците. С него двамата сме чу­десна двойка. Ах, да и оная стара пияница — тая глупачка спи през цялото време. Навярно сънува ня­какво голямо шише. Няма що, чу­десно трио сме!

Вагонът с грохот влетя на станция „Саут фери". И тук съ­щата картина: платформата бе­ше натъпкана с бушуваща тълпа, Отново стремително потънаха в мрака на тунела. Какво ги чакаше сега? Пред себе си видя стената на завоя. Сега вече знаеше какво

ще последва. Движат се твърде бързо, за да могат да вземат за­воя. Колелата ще се отделят от релсите, вагонът ще се удари в стената, ще задрънчат колони­те... Напрегна краката си, опирай­ки се в пода..., и видя пред себе си червен сигнал. И го виж ти старе­ца, в края на краищата се оказа прав! Уви, само че твърде късно, няма да могат да вземат завоя...

Под краката й се разнесе стра­шен трясък, отхвърли я към про­зореца. В опашката на вагона не­що застърга. Последва тласък. Още веднъж нещо ги разтърси. Това ли е краят? Не, колоните за­бавиха своя бяг,.. Вагонът, покла­щайки се, започна постепенно да спира.

Изплашената тишина в опашка­та на вагона се смени с истерични викове на радост. „Живи сме, дя­вол да го вземе" — помисли си Анита. Наведе се към вратата. Старецът я гледаше и се опитва­ше да се усмихне.

— Е, миличка, нали ви казвах — непременно ще спрем!

Л О Н Г М Е Н През решетката на аварийния

изход до Лонгмен достигаше шу­мът на града. Започна да бута ре­шетката нагоре, но някакъв крак едва не стъпи върху пръста му и той побърза да си дръпне ръката. След това отново се опря на пе­рилото на стълбата и с всички си­ли натисна решетката. Ръждиви­те куки изскърцаха, върху лицето на Лонгмен се посипаха парчета мръсотия. Още един напън и от­мести решетката. Лонгмен вни­мателно си провря «лавата, очите му се оказаха на нивото на тро­тоара. В този момент отдолу се дочу изстрел. Лонгмен замря за мие, след това започна да се из­качва по стълбата и ето че вече беше отгоре на тротоара.

Първата му работа беше бавно да отпусне решетката, Тя със скърцане си влезе на мястото, ка­то при това вдигна облак прах. Неколцина минувачи го погледна­ха, но нито един от тях не спря. „Знаменитото нюйоркско равно­душие!" — радостно си помисли той, докато минаваше през ули­цата, за да се слее с потока пеше­ходци. Пред себе си на ъгъла на 17-та .улица забеляза полицейска ко­ла. Без да гледа в онази посока, Лонгмен ускори крачка и зави по 16-та улица. Мина двадесетина метра и с огромно усилие на воля­та се застави да върви по-бавно.

Ето го и завоят на 18-та улица. Лонгмен пресече 3-то авеню, след това 2-ро. Сега вече виждаше жи­

лището си — мръсна кафява къща с олющена фасада и тъмен вход, от прозорците можеха да се ви­дят еднакво безцветните физио­номии и на кучетата, и на стопа­ните им. Изкачи се на втория етаж, отвори с ключовете трите ключалки, влезе в квартирата си и внимателно затвори и заключи след себе си вратата.

АНИТА ЛЕМОЙН Пет минути след като влакът

най-после спря, през предната врата се качиха двама души. Пър­вият беше с униформата на ма­шинист, отключи с ключ кабината и влезе вътре. Вторият беше по­лицай,

Атакуван от говорещите в един глас пътници, „копоят" вдиг­на ръка:

— Нищо не знам. Сега ще ви из­ведем от влака. Аз нищо не знам...

Влакът се размърда и след две минути спря на обляната в свет­лина станция „Боулинг Грийн". Анита погледна през прозореца.

На края на платформата стое-ше верига от „копои". Хванати за ръце, те едва удържаха напираща­та зад тях тълпа. Мъж, облечен с униформата на помощник-маши¬ нист, приближи до вагона с няка­къв ключ в ръката. Вратата се отвори. Неукротимата маса път­ници, стремяща се да заеме дъл­гоочакваните места, направо по­мете „копоите". „Всичко е както си беше преди — помисли си Ани­та. — Господи!"

ДЕТЕКТИВЪТ ХАСКИНС Детективът Бърт Хаскинс,

който с изключение на английско­то си име, беше стопроцентов ирландец, някога смяташе профе­сията на детектива най-достой­ната за един истински мъж. Но с тази вяра живя точно една седми­ца. След като се раздели с натру­паните от литературата илюзии, впоследствие неведнъж се беше смял над това, как си представя­ше бъдещата си работа като де­тектив: блестящи дедуктивни умозаключения, стълкновения със закоравели престъпници, разпли­тане на невероятно хитроумни ходове. В действителност при разследването на едно престъп­ление са нужни преди всичко две неща: издръжливостта на камила и търпение. Оперативната рабо­та беше преди всичко работа на крак, да тичаш нагоре-надолу по стълбите, да звъниш по вратите на хората, да разговаряш с изпла­шени, агресивни, неразговорчиви или тъпоглави граждани.

Архивът на Управлението на градския транспорт даде повече

55

от стотина имена на служители, уволнени за различни нарушения, и обработката на тези имена за­плашваше да продължи до късно през нощта. Най-често наруше­нието нямаше нищо общо с углав­но провинение. И въпреки това трябваше да се предполага, че все­ки уволнен служител може да из­питва неприязън. Дотолкова, че да отвлече влак в метрото? Това вече е друга работа. Само че как да си отговориш на този въпрос, ако не прегледаш всички дела?

Трима от бандитите бяха заст­реляни. У двама от тях намериха жилетки с пари, общо петстотин хиляди долара. Значи остава още един бандит, който крие остана­лите петстотин хиляди. Убити­те още не бяха идентифицирани, така че един от тях спокойно мо­жеше да се окаже бивш служител от Управлението на градския транспорт. Обаче не биваше да се пренебрегва и обстоятелството, че бивш служител можеше да се окаже и липсващият четвърти бандит.

Хаскинс, неговият партньор и още осем двойки детективи бяха хвърлени да обработват тази версия и, ако на някого не му про¬ върви, имаше всички шансове цяла неделя да проверяват списъците. Бяха отделили най-подозрителни­те имена и след като шефът ги „напомпа" хубавичко, здравата се, заеха за работа.

Къде ли само не се замъкнаха, колко ли стълби изкачиха? В поли­цията отдавна беше станало ак­сиома, че девет от всеки десет престъпника живеят в някоя съ¬ боретина. Бедните вършат пове­че престъпления, отколкото бога­тите. Или по-точно — повече на­рушения на наказателния кодекс. След бедните трябва да тичаш, да ги гониш, богатите сами идват, съпровождани от цяла сюрия ад­вокати, поръчители, свидетели и кой ли не. Ако трябва, и римския папа ще доведат.

Хаскинс — ти да не си кому­нист? Не, не си, просто на много неща си се нагледал в живота.

Преди половин час изпрати да си върви колегата си Слот. Беше язваджия, не можеше толкова време да издържи да препуска на­горе-надолу без обед. В списъка останаха само трима души и той се надяваше да се оправи и с три­мата до полунощ Раздели се със Слот и се отправи към едно малко магазинче за химическо чистене, където стопанинът (и единствен служител) беше човек, който ня­кога е работил в метрото. Беше изгонен оттам преди шест годи­

ни за плюене. Плюел пътниците. В отговор на въпроса на Хас­

кинс собственикът на химическо­то чистене заяви, че първо от­давна е минала обидата му към Управлението на градския транспорт, второ, надява се в един прекрасен ден цялата прог­нила система на метрото да оти­де по дяволите и трето, интере­суващото детектива време е пре­карал при зъболекаря си, където са му разкъсали венците, за да изва­дят някакви корени. Фамилията на този изверг зъболекаря е Шварц, а номерът на телефона...

Детективът Хаскинс си записа в бележника да се обади на доктор Шварц, прозина се, погледна си часовника — осем и четвърт — и извади омачкания списък. Беше му все едно при кого ще отиде: дали при Пол Фитцербърт, който жи­вее на 16-та улица около 5-то авеню, или при Уолтър Лонгмен на ъгъла на 2-ро авеню и 18-та улица. При кого да отиде най-напред? Все едно, при когото и да отидеше най-напред, щеше да му е далечко да върви после до другия. И все пак при кого? Ето, виждате ли, колко е трудно понякога на детек­тива да вземе решение!

ЛОНГМЕН Лонгмен не можеше да се заста­

ви да включи радиото. Колко пъти беше виждал на кино как престъп­ниците се издават с това, че си купуват вестниците с последни­те новини или пък изрязват ста­тии с описание на извършеното престъпление! Разбира се, всичко това са глупости, никой няма да чуе неговото радио, особено ако намали звука. И въпреки това, колкото и глупаво да изглеждаше, не можеше да надвие себе си. Лонгмен безцелно се въртеше из апартамента, без да свали шли­фера от гърба си, и непрекъснато извръщаше очи от радиото, кое­то се намираше над кревата. Ако са убили Райдър, няма да му съоб­щят нищо ново.

Но в шест часа съвсем автома­тично включи телевизора- Главна тема на вечерната емисия новини беше, разбира се, отвличането на влака в метрото. Репортерите буквално излизаха от кожата си само и само да измислят нещо по-интересно. Ето, те дори бяха за-мъкнали камерите под земята, за да покажат дерайлиралия експрес, повредения тунел и разкъсаните релси. След това показаха в едър план „участъка от тунела, където е станала престрелката", Когато камерата се обърна на онова мяс­то, където падна Стивър, той

трепна, очаквайки да види тялото или поне следи от кръв. Но там беше твърде тъмно, за да може да се различи има ли следи от кръв, а тялото на Стивър го нямаше. След това камерата показа как „копоите" изнасяха на носилки три покрити с брезент тела. Не го развълнува дори фактът, че сред тях беше и Райдър.

След това имаше интервю с ня­какви полицейски „големци" в то­ва число и със самия комисар. Ни­кой от тях не се отличаваше със словоохотливост, освен това, че всеки сметна за свой дълг да наре­че произшествието „отврати­телно престъпление". Когато от­говаряше на въпроса на репортера за избягалия грабител — тук Лонгмен почувствува как по цяло­то му тяло изби гореща лепкава пот — комисарят каза, че засега им е известно само това, че в ус­пял да избяга през аварийния из­ход. Когато комисарят казваше тези думи, камерата оглеждаше изхода отвън, откъм улицата и отвътре — откъм стълбите. Ко­мисарят добави, че Управлението все още не е идентифицирало лич­ностите на убитите грабители, двамата от които са били убити мигновено, а третия, който полу­чил куршум в гръбначния стълб, умрял няколко минути след като полицията го открила. Опитали се да го разпитат, но той не мо­жел да говори, защото освен всичко останало, бил парализиран и центърът на говора.

За каква нишка може да се хване полицията, която да я отведе до избягалия грабител? На този въп­рос шефът на градската полиция лаконично отговори, че в издирва­нето участвуват голям брой де­тективи и, за да бъде хванат пре­стъпникът, ще са необходими до­ста усилия. Репортерът от теле­визията не го оставяше на спо­койствие: престъпниците са били много добре запознати с органи­зацията на работата в метрото, това не би ли могло да бъде се­риозна нишка, по която да тръгне разследването. Шефът рязко от­говори, че Управлението работи по добре разработена методика на полицейските разследвания и се надява в най-близко бъдеще да съобщи за постигнатото. Горе­щата вълна от пот отново обля Лонгмен, обаче забеляза иронично вдигнатата вежда на репортера и от това му стана по-леко.

Няма съмнение, че те ще разгле­дат делата на всички бивши сът­рудници на Управлението на град­ския транспорт. Райдър го беше предупредил за това. Първият

56

път, като чу, много се изплаши. — Няма да могат да ме наме­

рят — каза тогава той. — Ще се скрия при теб.

— Нищо подобно, трябва да си бъдеш вкъщи — отговори Рай¬ дър. — Всяко отклонение от обик­новеното дневно разписание ще предизвика подозрение.

— Ще си измисля алиби. Райдър поклати глава. — Те ще разпитват ония, кои­

то имат алиби много по-настой­чиво, отколкото онези, които ня­мат алиби. Повечето от хората, които разпитват, въобще няма да имат алиби, така че ти ще се изгубиш сред масата, Просто ще им кажеш, че през деня си се раз­хождал, /после си чел, после си дремнал, а най-важното, няма да уточняваш времето, когато си се занимавал с едно или друго.

Лонгмен чу как началникът на полицията, притиснат от въпро­сите, призна, че в описанието на външността на избягалия бандит има твърде много взаимоизключ¬ ващи са версии, за да може да му се направи словесен портрет или фоторобот, макар че са били раз­питани множество пътници. По­казали са им снимки от картоте­ката с престъпниците. При тези думи Лонамен се усмихна: него­вият портрет го нямаше в поли­цията.

Репортерите взеха интервю от неколцина пътници: госпожицата с брезентовата шапчица на екра­на изглеждаше по-стара отколко­то той очакваше, оня здравеняк, театралният критик дрънкаше някакви високопарни глупости. двамата чернокожи младежи сму­тено се споглеждаха, негърът ак­тивист каза, че ще говори само за расовия проблем и вдигна Юмрук, след което режисьорът премести камерата и изключи звука, вне­запно Лонгмен почувствува, че за­почва да са свива от втренчените погледи на пътниците. Изключи телевизора.

Отиде в кухнята и включи чай­ника. Без да сваля шлифера си сед­не на покритата с мушама маса и изпи чаша чай като топеше в него сухарчета. Върна се в спалнята. Включи радиото, но тутакси пак го изключи. Легна на леглото, по­чувствува тъпа болка в гърдите. Не можа веднага да се досети, че не е сърдечен пристъп, а тежест­та от жилетката с парите. Ста­на от леглото, приближи до вход­ната врата, провери дали се за­ключени и трите секретни брави и се върна в стаята. Внимателно дръпна пердетата на прозореца, свали си шлифера, сакото и накрая

жилетките. Много грижливо ги постави една до друм на леглото.

„Уолтър Лонамен — каза ви той, — имаш половин милион до­лара" Повтори си тази думи шеп-нешком, но Му се стори, че не­контролируем звук направо се из­тръгна от върлото му. Затисна в две ръцете устата си.

Т О М БЕРИ Завеждащият хирургическото

отделение придружи количката, е която пренасяха Том вери, до бол­ничната стая» остана до леглото и след като сестрата и санита­рят настаниха волния.

— Къде съм? — попита Бери. — В болницата — отговори ле­

карят. — Извадих от вас два кур­шума.

Том искаше да попита още не­що, но езикът му едва се мърдаше.

— Какво е състоянието ми? — Всичко в много добре — каша докторът, — издадохме бюлетин* който вашето състояние се ха­

рактеризира като задоволително. — Бюлетин ли? Значи съм на

умиране. — Нищо подобно. Средствата

1а масова информация искат да знаят състоянието на вашето здраве. Вие сте в добра форма. --Хирургът погледна през прозоре­ца. — Чудесен изглед! Прозорците гледат към парка.

Вери се погледне. Ръката му бе­ше бинтована от рамото до лакъ­т я , целите му гърди бяха овити в бинтове.

— Защо не ме боли? — попита той.

— Защото ви дадохме обезбо­ляващи средства. Поела ще по-чувствувате болка, не са трево­жете.

Вери внимателно опипа пре­връзката.

— В стомаха ли са ме улучили? — Смятайте, че никъде на са ви

улучили. Куршумът е минал на ми¬ лиметър от всички важни органи. На героите им върви. Пак ще на­мина да ви видя.

Докторът си излезе. Интересно дали хирургът излъга или не? Ле­карите никога не казват истина­та, защо трябва да знаете какво ви очаква. Сякаш вас не ви зася­га -- дали ще живеете или ще ум­рете. Опита се да разпали в себе си справедлива буря на негодува-ние, но почувствува, че все още е твърде слаб за такова нещо. При­твори очи, после задряма.

Събудиха го някакви гласове. Гледаха го трима. Двамата от тях позна от снимките: бяха кме­т ъ т на града и полицейският ко­мисар. Досещаш се защо се до­

шли, но се сдържа, проявявайки учудване и скромност. Нали по ду­мите на хирурга той а герой.

— Струва ми се, че се събуди — каза хирургът.

Кметът се усмихваше. Беше об­лечен в дебело палто, овит в мо¬ херов шал и с астраганена шапка на главата. Носът му беше це­лият червен, а устните изпръхна¬ ли. Комисарят също се усмихна, но не така уверено. Просто беше човек, който не умее да се усмих­ва.

— Поздравявам ви, патрулира­щи... ъ-ъ-ъ — кметът се запъна.

— Бари — подсказа му комиса­рят.

— Поздравявам ви патрулиращ Бари — повтори кметът. — Вие извършихте героична постъпка. От името на жителите на нашия град ви изказвам най-искрена бла­годарност!

Протегна му ръка и Бери с из­вестно усилие успя да я стисне. Ръката беше като парче лед. След това стисна ръката на комисаря.

— Блестящо сте работили, Вари — каза му комисарят. — Уп­равлението се гордее с вас.

Спря и в очакване го загледа. Яс­но. Скромността е украшението на героя.

— Благодаря. Просто ми про¬ вървя. На мое място всеки сът­рудник би направил същото.

— По-скоро оздравявайте, патрулиращ Вари — каза кметът.

Комисарят се опита да му на­мигне и в това развали цялата картинка. И за тази работа, как­то и за усмивката, не го биваше. Но Вери се чувствуваше вече ок­рилен.

— С удоволствие очакваме ва­шето скорошно завръщане на ра­бота, детектив Бари.

„Изненада и скромност" — на­помни си Бери, сведе очи и произ­несе:

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря. Но аз само изпълнявах своя дълг...

Но кметът и комисарят вече си тръгваха. На вратата кметът ка­за.

—- Изглежда по-добре от мен. Вас държа, че се чувствува по-до­бре о т мен.

Бери затвори очи и отново се унесе. Събуди се от това, че хи­рургът го почеса по носа.

— Някакво момиче е дошло да ви види — каза той.

В рамката на вратата стоеше Диди. Вери кимна с глава.

— Само девет минути —- при­бави докторът, излизайки.

Диди влезе в стаята, лицето й беше много сериозно.

57

Л О Н Г М Е Н В девет часа Лонгмен не издър­

жа и включи радиото. Новините бяха съшита, поднасяха ги само с друг сос. Никаква допълнителна информация за изчезналия бан­дит, само веднъж съобщиха: поли­цията предприема всички мерки за издирването му. Изключи, транзистора и отиде в кухнята, просто така, без причина, безпо­койството, го караше да се мотае безцелно из апартамента, Отно­во облече жилетките с парите — не беше креватът най-подходя­щото място за половин милион долара. Облече отгоре и шлифера. В апартамента беше хладно: как­то обикновено, икономисваха отоплението.

Погледна кухненската маса и за пръв път си даде сметка колко в стара и грозна, изкъртена, олю­щена. Нищо, сега можеше да си позволи да си купи нова маса и да си я постеле с нова мушама. Дори може да си позволи де живее на друго място, в който си иска край на страната, даже в която си иска част на света, където си иска и както си иска. Можеше, както си беше мислил някога, да се пресели във Флорида. Там цяла година грее слънце, ходиш с летни дрехи, ри­болов, а току-виж и някоя вдович¬ ка срещно...

Половин милион. Май са много за него. Четвърт милион — това в неговата норма. Усмихна се за пръв път през последната седми­ца. Но усмивката моментално из­чезна щом си спомни как от туне­ла изнасяха трите трупа, покри­ти с брезент. Трима покойници и само един оцелял — той. Лонгмен,

Сега тримата лежаха на месите в моргата, но освен за Райдър, за никого другиго не му беше жал. Уелкъм просто беше животно, Стивър — и той беше животно, дресирано куча, доберман-пинчър, дресиран да изпълнява команди. И за Райдър много не мислеше Да, с неговата смърт загуби, какво за­губи? Не, те с Райдър никога не са били истински приятели. Може би колеги, така щеше да бъде по-пра­вилно да се каже. Просто Райдър се отнасяше внимателно към не­го, а 8 живота на Лонгмен такива хора май нямаше.

Какво ли би сторил Райдър, ако само той бе останал жив? Сигур­но сега би си седял вкъщи и би си четял, седнал в голямата, безлич­на стая, оскъдно обзаведена, като че ли е в казармата. Райдър не би препускал из апартамента, чакай­ки да дойде полицията. Те с какво разполагат — нямат нито отпе-

чатъци на пръстите, нито порт­рета му в картотеката, нямат дори словесен портрет. Със смъртта на съучастниците му изчезва и възможността случайно да го издадат. Да, помисли си Лонамен, Райдър би седял невъз­мутим и спокоен. Че какво, и той, макар че го тресе, също се държи добре.

Този извод му достави истин­ско удоволствие. Почувствува прилив на енергия, скочи от стола и започна да разтребва — чашка­та, лъжичката, пакетчето сухари,

Лонамен все още се въртеше из кухнята, когато някой почука на вратата. Ужасен замря на място­то си. Лепкавата пот моментал­но покри цялото му тяло, от гла­вата до петите.

Чукането се повтори и нечий глас произнесе:

— Там ли сте, мистър Лонгмен? Търся ви от полицията, трябва да поговорим.

Лонамен погледна към врата­та — небрежно боядисана, ©кър­шене, до половината покрита с голям календар, на който някаква очарователна девица до самоза­брава разглеждаше собствените си прелести. Почука се три пъти. Три силни почуквания, които властно призоваваха обикновения смъртен да отвори вратата. Как ли би постъпил Райдър? Райдър ви постъпил така, както го съветва­ше и той да постъпи: да отвори вратата и да отвори спокойно на въпросите на „копоя". Но Рай­дър не отчиташе факта на собст­вената си смърт, както и обстоя­телството, че парите бяха тук, а не скрити в стаята на Райдър, както предполагаха по плана. За­що по-рано не помисли за тези дя­волски пари. Слава богу, те бяха на него. А шлифера можеше лесно да обясни — в апартамента е про­хладно, Но как да обясни защо не е реагирал на първите две почуква­ния? Ако сега отвори, „копоят" естествено ще заподозре, че ня­къде е криел парите. Нямаше из­ход. Ето че загуби.

— Една дребна справка, мистър Лонамен. Моля, отворете!

Стоеше до прозореца. Три пъти се почука. Прозореца. Без да доб­лижава масата, протегна се, взе си шапката и я сложи на главата си. От външната страна на вра­т а т а беше тихо, но той беше си­гурен, че „копоят" е все още там, а щом като е така, може да почука още веднъж, Лонамен отвори про­зореца, опря се в рамката и бавно запълзя. Лъхна го свежият нощен въздух, Прекрачи към пожарната стълба.

ДЕТЕКТИВЪТ Х А С К И Н С Когато чукате в заключена вра­

та, трябва незабавно да се дръп­нете встрани — тогава, дори ако на човека му дойде наум идеята да стреля през вратата, няма да ви засегне. Но тягостната тишина в апартамента беше твърде инт­ригуваща. Затова детективът Хаскинс залепи ухо към рамката на вратата и чу ясно как прозорецът вътре скръцна. „Да беше взел мал­ко сапун — помисли си той дока­то се спускаше по стълбите, — да беше натъркал със сапун пантите, цялата работа щеше да стане съвсем 'безшумно." От друга страна, ако Слот заради язвата си не беше се прибрал вкъщи, два­мата щяха да отрежат пътя за отстъпление на този хубостник.

Безшумно се спускаше по стъл­бите. Не можа да се научи да си служи с лупа. за да открива следи, но все пак усвои някои много по­лезни неща, като например това да ходи с обувки с гумени подмет­ки. Добре познаваше конструк­цията на къщите и знаеше, че под стълбите има малка врата, която води към двора.

Хаскинс врътна дръжката, от­крехна вратата, промуши се през нея и тихичко я притвори след се­бе си, Озова се в малко вътрешно дворче, осветено едва-едва от светлината в апартаментите. Прикри се в сянката и вдигна на­сере глава.

Човекът — Уолтър Лонгмен — стоеше почти точно над него на конзолата, на която се държеше пожарната стълба. „Я остави та­зи работа, Лонамен — каза си Ха­скинс, — тези метални стълби винаги са ръждясали и крият опас­ност. По-добре слизай бързичко надолу, че ще паднеш и ще си счу­пиш врата."

Лонамен внимателно премести крака си и опипа стъпалото. „Много добре ~ помисли си Хас­кинс. — Хайде сега и другия крак... Така, чудесно!" Да, Лонамен не мо­жеше да мине за акробат, спуска­ше се бавно като човек на негова­та възраст.

Хаскинс следеше стиснатата дясна ръка. Щом пръстите се раз-хлабиха, излезе от сянката. Пра­вилно беше избрал позицията си. Лонамен се спусна от последното стъпало и Хаскинс се оказа точно срещу него. Лицето на Лонгмен смъртно пребледня, очите му се опулиха.

— Я виж, каква изненада! — каза Хаскинс.

Край

58

АЛУМИНИЯТ И СТАРЧЕСКОТО СЛАБОУМИЕ Темата за старческото слабоу­

мие се явява все по-често по страниците на списанията. Анг­лийски изследователи намират големи количества алуминий в мо­зъка на страдащите от това за­боляване, наречено още болестта на Алцхаймер. Алуминият се из­ползува широко във фармаколо­гията, особено за лечение на сто­машни заболявания. Този метал преминава през кръвта, фиксира се в мозъчната клетка, твърде вероятно е да е една от причини­те за старческото слабоумие По­явява се и друга „медикаментозна болест". Както при диабета и хи­пертонията, освен храненето и начина на живот, е важно и гене­тичното обременяване. Така че може би и при старческото сла­боумие алуминият действува върху мозъчната клетка само при генетично предразположение.

РАНИТЕ НА АВТОМОБИЛА Последните години ФРГ става

свидетел на необикновено явле­ние. През пролетта белките напа­дат двигателите на паркираните автомобили и унищожават всич­ки части от каучук. Няма място за съмнения: виновникът бе раз­крит по следите от зъби и косми­те, останали след престоя му. Страшно е. когато белката уп­ражнява зъбите си върху частите от каучук: гумените тръби на ох­ладителната и отоплителната система, кабелите, уплътнители­те. И резултатите са абсолютно неочаквани: пробити тръби, по­вредени или скъсани кабели...

Статистиката отбелязва 729 случая за 1982 година, 960 — за 1983, 922 — за 1984. Изследвания­та показват, че нашествието на белките започва през март, за да достигне кулминацията си през май.

Трудно е да се определят причи­ните и да се обясни поведението

на тези дребни хищници. Една от първите хипотези бе, че са при­влечени от вкуса на материалите, Друга хипотеза, отхвърлена кате­горично от аутопсиите, бе свърз­ването на това поведение с някак­ва форма на бяс.

Белката е животно, което жи­вее в близост до хората. Тази адаптация към човешките жили­ща се разпростира много по на се­вер от ареала на естественото им разпространение. И може би това ги кара да търсят топлина­та на двигателите. Доказано е, че белките предпочитат наскоро спрелите автомобили. Но от­давна паркираните не са пощаде­ни. Между другото, това поведе­ние на белките не е изолирано, в същите условия и други животни се изкушават от този вид убежи­ще. Плъховете например предпо­читат комфорта, който предлага вътрешността на седалките.

Засега единственото възможно решение е да се промени съста­вът на каучука или не нападаните изкуствени материали- Конст­рукторите работят в тази насо­ка, но все още с ограничен успех.

„СПИН" ЗА КОМПЮТРИТЕ Напоследък в Съединените ща­

ти най-модерната игра а произ­веждането на „вируси". Това са малки програми, които веднъж въведени в компютрите, ги раз­стройват чрез предаване на уни­щожаваща информация от един флопи-диск на друг, от една кар­тотека на друга и от една машина на друга. Патологията е сходна с тази при истинския вирус, който се настанява в ДНК на една клет­ка и заразява фатално всички ос­танали.

Симптоми в началото липсват. На първо време компютърът въ­вежда данните в паметта. Виру­сът, разположен в „сърцето" на машината, се настанява отвъд границите, до които обикновено се простира достъпът на потре­бителите. Следователно той е преминал всички мерки за сигур­ност (пароли, кодове за достъп и т. н . ) . Но вирусът надзирава об­работваната от системата ин­формация.

В действителност трябва да говорим за два вида вируси: еди­ният е „вирус вулгус , в дру­гият — „сегментиран вирус". Раз­ликите са в програмите,

Сегментираният вирус е по-опасен, защото неговата програ­ма е разделена на много части, привидно без връзка помежду им. Тези фрагменти съдържат инст­

рукции за компютъра как да събе­ре частите в едно цяло, така че да създаде и следователно да раз¬ множи вируса.

В огромен брой случаи вирусът, независимо от кой вид е. разпола­га с много свободно време за раз­множаване до появата на първите признаци на болестта. В дейст­вителност неговият създател му посочва винаги броя на възпроиз­вежданията и времето, за което те трябва да станат активни. Когато достигне този брой, виру­сът завладява компютъра.

Вече две години тази заплаха тревожи програмистите и в частност американското феде­рално правителство. Защото ре­довно в големите инсталации се откриват вируси, размножили се 300 или 400 пъти, което е недо­пустимо за информатиката. И се откриват също болестни симп­томи...

Още повече — проблемът е международен поради междуна­родните средства за комуника­ция. За момента нищо не може да попречи на един компютър в Бе­лия дом да се зарази от грипа на... Хонг Конг)

Японският институт за косми­чески и астронавтически изслед­вания е извел на орбита спътника .АСТРО—С". На борда на спътни­ка се намира най-мощният рент­генов телескоп в света. Целта на експеримента в да се търсят не­познати източници на рентгено-

во излъчване. Както е известно, един от главните признаци на черните дупки в рентгеновото излъчване, което ви заобикаля, п>. нар. зона на акреция. С телеско­па ще бъдат търсени също така неутронни звезди. Спътникът е' с размери 1 м на 1,5 м. Срокът за работата му е около две години.

59

МОНА ЛИЗА Е ПОРТРЕТ НА МЪЖ

От 600 години загадъчната ус­мивка на Мона Лиза вълнува све­та. Много книги са написани с до­гадки кой е бил моделът на Лео­нардо да Винчи. Японски лекар смята, че жената от портрета е починала от инфаркт на миокарда поради жълтото петънце до ле­вия клепач, говорещо за повишен холестерин. Други допускат, че е била астматичка, бременна, болна от сифилис. През 1902 а. поетът Мерешковски в прочутата си биография на Леонардо открива в лицето на Мона Лиза сходство с художника, особено в усмивката и израза на очите.

Напоследък американката Ли¬ лиан Шварц, занимаваща се с из­куство и компютри, удиви света с твърдението, че под чертите на Мона Лиза се крие лицето на Лео­нардо да Винчи. Това твърдение се основава на разлагане на портре­та върху компютърен екран.

МИГРЕНАТА — „НЕРВНА БУРЯ"

Въпреки че мигрената е банално заболяване, тя все още не е напъл­но разяснена и е тема на проучва­не. Това заболяване се характери­зира със силна пулсираща болка, която обхваща половината глава. със зрителни и съдови смущения, и често съпроводена с вадене или повръщане. Мигрената не е „съдо­ва буря", както се счита от много автори, а е „нервна буря", което в потвърдено с помощта на елек-роенцефалограми. Истинската причина на заболяването е в хипо­таламуса, а съдовите, както и

другите прояви и промените В йонното равновесие, са вторични.

Като отключващ фактор често може да е емоционалният стрес.

ИКОНОМИЧНА ГОРЕЛКА По време на работата за зава­

ряване на метал работникът чес­то трябва да гаси и да пали горел-ката. Подаването на газовата смес се регулира с вентил. При га-сенето настройката на горелката са прекратява и после трябва от­ново да се възстановява. Така се губи време и се изразходва допъл­нително газова смес. За да се из­бегне този недостатък, инженери от ФРГ са предложили устройст­во за икономисване на газовата смес. Решението е много просто: горелката е снабдена с допълни­телен вентил, с който се спира и пуска притокът на газова смес. Регулировъчният вентил така не се употребява. Това позволява веднага да се пристъпи към рабо­та.

ПО-РАНО Е ИМАЛО ПОВЕЧЕ КИСЛОРОД

Въздухът, който са дишали ди­нозаврите, е съдържал до 60% по­вече кислород, отколкото този въздух, който дишаме сега. Това е доказано посредством анализ на микроскопично мехурче въздух. То било включено в парче кехлибар, старо 80 милиона години. Досева учените са проучвали този въпрос на базата на въздушни включва­ния в полярния лед, стари около 160 000 години. Смята се, че на­маляването на кислорода от 32% на 21 % е имало решително значе­ние за еволюцията. Растенията и животните, нуждаещи се от по­вече кислород, вероятно са заги­нали или са претърпели дълбоки изменения. За да получат по-точ­на представа за нашата атмос­фера и нейното развитие, учени­те възнамеряват да проучат въз­духа в древни кехлибари, на въз­раст 225 и 300 милиона години.

АВТОМАТИЧНИ ВРАТИ Те не са врати в метрото или

автобуса. Понастоящем такси­тата в Япония биват снабдявани с устройства, които автоматич­но отварят и затварят вратите на колата, Не се касае до блокира­не на бравите, а до широкото от­варяне на вратите — като че ав­томобилът сам ви кани да влезе­те в него, Управлението и конт­ролът се осъществяват от шо­

фьора. Пътниците влизат и изли­зат от колата много по-бързо, особено ако ръцете им са заети с багаж. Системата работи незави­симо от обикновеното ръчно из­ползване на бравите.

ИСКАТЕ ДА СЕ ПРЕТЕГЛИТЕ? КАЧЕТЕ СЕ НА КИЛИМА!

Претеглянето на транспортни­те средства в доста сложна за­дача. Особено при събиране на ре­колтата, когато е необходимо още на полето да се знае колко е натоварен камионът. Да се строят на полето стационарни теглилки е трудно, пък и ще се из­ползуват само две-три седмици в годината. Освен това шофьорите ще трябва да правят все по-да­лечни курсове, за да стигат до та­кава стационарна теглилка.

Проблемите се решават със създаването на килим-теглилка от западногермански инженери. Килим-теглилката се състои от отделни части, които са снабдени с датчици за налягане. „Килимът" лесно се монтира и демонтира на полето и не тежи много.

ОТКЪДЕ ИДВА КИСЛОРОДЪТ?

Голяма част от кислорода, съ­държащ се в атмосферата, може би идва от дълбочината на земя­та, а не от растенията, както до­сега се вярваше. Това мнение из­казва Васили Богатов от Новоси¬ бирск след неколкогодишни проуч­вания. Според него от дъното на океаните през процепите на зем­ната черупка се изхвърлят вълни от магма, богата на газове и спе­циално на кислород. Последният се изкачва на повърхността и пре­минава в атмосферата. Въпро­сът е интересен, но съвсем спо­рен.

60

РОБОТ ЗА ХРАНЕНЕ

Френски инженери са създали робот за хранене на телета. Той се движи по релси във фермата и автоматично отмерва течна хра­на в хранилките. По този начин роботът заменя много ръчен труд. Той е в състояние за 6 мину­ти да обслужи 50 телета, а след това може да бъде превозен в друг телчарник.

КАПАН ЗА АВТОМОБИЛИ

Кражбата на автомобилни коле­ла продължава да е един от се­риозните проблеми, който вълну­

ва шофьорите от целия свят. Много сигнални и други уст ­ройства са измислени, но кражби­те продължават. Белгийски инже­нери са измислили интересен на­чин за предотвратяване на краж­бите. Това е конструкция, израбо­тена от легирана стомана, и представлява квадратна рамка, която се надява на колелото и се заключва с цифрова секретна бра­ва. Колелото от кръгло се превръ-. ща в квадратно и е ясно, че с т а ­кова колело няма да отидеш далеч. Естествено, рамката предпазва от кражба и самото колело. Но не е ли досадно все пак непрестанно да поставяш и сваляш такива рамки?

НЕОБИКНОВЕН СТОЛ

Човек прекарва голяма част от живота си на стол. Но, за съжале­ние, голяма част от столовете не удовлетворяват изискванията на медицината — не са физиологич­

ни. Затова в много страни се раз­работват нови конструкции на столове, като се прилагат различ­ни физиологични норми. Норвежки инженери са конструирали нов стол, като са приложили в него оригинална концепция: „да седиш стоейки". Столовете им носят име „Баланс". Те са изпитани от медицински комисии, които са се произнесли положително за нови­те столове.

Столът се състои от носеща рама, на която е монтирана леко наклонена напред седалка с въз¬ главничка, на която се опират ко­лената. Тя предотвратява плъзга­нето на тялото напред. Столът няма облегало. Седящият в него се намира в междинно положение: той нито стои, нито седи. До­статъчно е малко усилие на мускулите, за да може да се из­прави. Тъпият ъгъл между тялото и бедрата подобрява кръвообръ¬ щението и не затруднява дишане­т о .

ИМЕНА —ИСТОРИЯ Улица „Велчо Атанасов" Тя се намира близо до парк „Гео Милев". Велчо

Атанасов — Джамджията е роден около 1778 г. в Търново. Бил един от най-заможните търговци. През 1798 г. емигрирал в Австрия, по-късно живял в Брашов и Будапеща, където се издигнал пак до състоятелен търговец. Подтикван от родолюби­ви чувства, през 1809 г. се завърнал в Търново. Търгувал предимно със стъкла за прозорци (на тур­ски език „джам" — о т т а м идва и прозвището му). С буден ум и свободолюбив дух той проявявал жив интерес към просветното дело и черковния въ­прос. С негови средства през 1822 г. в Търново би­ло о т к р и т о частно училище. През 1835 г. Велчо Атанасов организирал заговор (наречен по-късно „Велчова завера". Заговорниците се заели с подго­товка на въстание срещу османското иго. Уведо­мена от предател за готвения бунт, властта зало­вила главните участници. Велчо Атанасов бил осъ­ден на смърт от извънреден съд. Осакатен и полу¬ мъртав на 5 април 1835 г. бил обесен в Търново.

Улица „Иван Мърквичка" Намира се в ж. к. „Толстой". Носи името на из­

вестния живописец и илюстратор Иван Мърквич­ка, роден на 24 април 1856 е. в село Видим при Дуба. По произход той бил чех. Учил живопис в Худо­жествените академии в Прага и Мюнхен. През 1881 г. именитият художник дошъл в България. Учителствал в Пловдив (1881—1889 г.) и в Со­фия (1889—1895 г.). Бил един от създателите на държавното рисувално училище в София (днешна­та Художествена академия) и негов пръв директор от 1896 до 1909 г. Заедно с Константин Величков, Иван Шишманов и А.Митов Мърквичка станал един от корифеите на културния живот в България. Развил широка дейност за популяризирането на из­

куството сред народа. Заедно с А. Митов създал и редактирал списание „Изкуство" (1895—1899 г.), което е първото специализирано художествено из­дание в България. Мърквичка оставил богато твор­ческо наследство. Реалистичното му майсторство се проявява в портрета, пейзажа, илюстрацията, черковната стенопис и иконата. Най-значителни са постиженията му в битовата живопис. Той е първият художник, който многостранно отразява прелестта на българския селски бит. Темите на картините му са народни обреди и обичаи, весели хора и ръченици, непосилният труд на селянина, но­сещ му скърби и неволи, но даряващ с непреходни човешки добродетели.

Класически образци в следосвобожденската жи­вопис са картините на Мърквичка със заглавия: „Циганска веселба" (1887 г.) — Национална худо­жествена галерия (НХГ), „Сакаджии" (1887 г., НХГ), „Птицепродавец" (1887 г., НХГ), „Ръченица" (I — 1894 г., НХГ, II — 1906 г.), „Задушница" (I — 1895 г., 1896 г., НХГ, II — 1899 г.) и много други шедьоври.

Голямата заслуга на Мърквичка е, че пръв след Освобождението разработва сюжети от нацио­нално-освободителната борба в цикъла „Трагедия­та на България", създаден през 90-те години на XIX век. Мърквичка е един от най-изтъкнатите порт­ретисти. За пръв път той претворява образа на Паисий („Отец Паисий" —1898 г., НХГ). Високи ху­дожествени качества имат и портретите му на видни обществени и културни дейци. Иван Мърк­вичка създава серия от автопортрети, пейзажи, илюстрира романите на Иван Вазов „Под игото" и „Нова земя". Мърквичка е автор на стенописите и иконите от северния иконостас в храм-паметника „Александър Невски" в София.

На 16 май 1938 г. Иван Мърквичка умира в Прага.

61

К А К СЕ СПРАВЯТЕ С ПРЕЧКИТЕ?

1. Забележите ли враждебност, вие:

— се спотаявате или о т т е г ­ляте — А

— опитвате се предпазливо да установите контакт, правите опит неусетно да разберете при­чината — Б

— не обръщате внимание, най-често предполагате, че това е плод на някаква завист — В

2. Щом се появят разногласия: — съобразявате се с положе­

нието на човека, който изказва мнение, противоположно на ваше­то , и ако то е по-високо, съобраз­явате се с неговото мнение поне външно — А

— търсите доводи, които за­щитават едното или другото мнение, опитвате се да прецени­те откъде може да идва проти­воречието — Б

— не им отдавате голямо значение, убедени сте, че сте пра­в и — В

3. Пречи ли ви присъствието на даден човек:

— старателно подтискате това свое чувство, боите се да не 8и проличи — А

— опитвате се да се приспо­собите — Б

— тайно или явно, но по-чес­то тайно, правите опити да го отстраните — В

4. Невъзможността едно нещо да бъде свършено навреме:

— силно ви притеснява — А — рядко се сблъсквате с та ­

кова нещо, защото се стремите да си планирате нещата — Б

— не ви влияе особено, щом причината не е във вас — В

5. Онова, което изисква дълго обмисляне:

— ви хвърля в стихията ви — А

— затруднява, защото за­почвате да се съобразявате с много неща — Б

— не ви интересува особе­н о — В

в. Ако за да останете на ваше­то работно място, ще се изисква придобиване на доста нови зна­ния:

— ще се опитате да ги придо­биете, ако все пак това ви е въз­можно — А

— ще понаучите това-онова, ако не успеете да се преместите някъде другаде — Б

— ще се опитате да се събе­рете с хора, които да запълват празнината — В

7. Когато сте сред хора: — винаги сте нащрек — А — истински се отпускате

сред приятели — Б — чувствате се спокойно — В

8. Обикновено нагласяте неща­та така, че:

— инициативата в отноше­нията ви с хората да принадлежи на другите — А

— да си споделяте инициати­вата — Б

— да принадлежи на вас — В 9. Невъзможността да участва­

те в някакво много интересуващо ви начинание поради липса на пари ви кара:

— да направите всичко въз­можно да ги намерите на заем, макар че не знаете как ще ги връ­щате — А

— да се отстраните — Б — да убедите останалите

участници, че ще им бъдете мно­го полезен с други неща — В

10. Неуспехът е за вас: — нещо, което трябва да се

прикрива — А — неприятност, която тряб­

ва да се преживее — Б — част от пътя към успеха —

В

Отговорите на теста са на стр . 63

62

ВОДОРАВНО: 1. Дял от физи­ката. 13. Органично съединение — лесно изпаряваща се течност с особена миризма и парлив вкус. 14. Български цар (1218—1241). 16. Наша планина. 17. Недовършен роман на Зола. 19. Река в Того. 20. Просто вещество, съставено от атоми на един и същ вид. 22. Шах­матна фигура. 24. Френски исто­рик (1849—1928). 25. Род медо-носни дървета. 27. френски мате­матик (1713—1765). 30. Съд за пускане на бюлетини при тайно гласуване. 33. Инициалите на най-голямата световна организация. 34. Бозайник от семейство кот­ки. 35. Деец на рев. работническо движение в България (1893— 1923). 37. Немски композитор, диригент (1813—1883). 39. Зида­на стайна печка. 41. Планина във Франция на полуостров Бретан. 42. Помощна теорема в матема­тиката. 44. Пътека в парк или градина. 45. Многогодишно тро­пическо растение с дебели и сочни листа. 47. Исторически град в Горна Бирма. 48. Мярка за повър­хнина. 50. Река в Югославия. 52. Органични съединения. 55. Част от конска каруца. 57. Кубче за игра на табла. 58. Японски физик-тео¬ ретик (1911—1970). 60. Вид вър­ба. 62. Корейска мярка за дължина. 64. Наш икономист, марксист и стопански историк, академик (1902—1974). 65. Френски кар­тограф от XIX в. 66. Проводяща тъкан в стъблата и корените на висшите растения. 68. Герой на К. Велков от романа „Село Боро­во". 69. Машинен елемент. 70. Езеро в Сев. Пирин. 72. В древния Рим — дух, покровител на родина­та и домашното огнище. 73. Ост­ра психоза. 75. Столицата на Гви­нея. 76. Дървен духов музикален инструмент. 77. Марка мотоцик­лети на ГДР. 78. Монголски ско­товъдец. 79. Костилкови плодове. 84. Война, бран (слав.). 85. Взрив­но вещество. 87. Вид върба. 88. Село в Хасковска област. 90. Ар­хитектурен и декоративен стил от времето на Луи XV. 91. Гъсто тъкан памучен плат. 92. Писмен белег за трайността и височина­та на тоновете.

ОТВЕСНО: 1. Първата жена-космонавт. 2. Въглеводороден едновалентен радикал, съставна част на много органични съедине-

ния. 3. Електромагнитен уред. 4, Твърд варовик от калцит и доло­мит. 5. Река в Югославия. 6. Еди­ница мярка за яркост на осветена повърхност. 7. Таджикски фило­соф, лекар и поет (ок. 980—1037). 8. Стихосбирка от Иван Бурин. 3. Деятел на Парижката комуна (1847—1935). 10. Модел съветски вертолети. 11. Доброволно обе­динение, съюз. 12. Древна армей­ска столица. 15. Определена част от разстояние. 18. Металорежеща машина. 21. Международен шах­матен коефициент. 23. Модел съ­ветски самолети. 26. Млечен про­дукт, 28. Река във франция. 29. Един от основоположниците на научния комунизъм (1820—1895). 31. Съветски космонавт. 32. Сте­на със сводове. 34. Малкото на до­машно животно. 35. Обикновено фабрично памучно платно. 36. Де­партамент във франция. 38. Хи­рургически инструмент за изваж­дане на счупени части от кости, 40. Вид рибарска лодка. 43. Град в Камерун. 46. Място сред пустиня, в което има условия за живот. 49. Датски физик, носител на Нобе­лова награда (1885—1962). 51. Род папагали. 52 Опитен летец из­требител (жарг.). 53. Названието на популярна естрадна песен. 54. Островът на Одисеи. 56. Вид ко­раб. 59, Къса горна спортна дреха от непромокаем плат (мн. ч.). 61. Единица мярка за мощност (мн. ч.). 63, Стопанската основа на даден обществен строй. 66. Уред за радиозасичане (мн. ч.). 67. Град в Япония. 69. Гара по жп ли­нията София — Пловдив. 71. Съ­единение на хим. елемент с кисло­род. 74. Инициалите на наш конт-ролен орган по транспорта. 80. Телефонен повик. 81. Град във Франция. 82. Канадски физик (1862-1948). 83. Град във фран­ция. 85. Унгарски химик (1834— 1908). 86. Мярка за тежина. 89. Река във Виетнам.

ИВАН МАНЧЕВ

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА

Ако вашите отговори са шест и повече „А", вие се справяте с всички пречки пасивно, опитвате се преди всичко да ги избягвате, а ако не можете, то някак ги изтърпявате. Вие прекалено много се съ­образявате с обстоятелствата, често изпитвате силни притеснения. Завиждате на онези, които имат съвсем друг характер, но знаете, че вие „не сте такива". А защо не опитате?

Ако вашите отговори са шест и повече „Б", може да се каже, че доста трезво гледате на пречките и неприятностите. Но не сте безразлични към тях. Често правите доста, за да ги преодолеете, но си

поставяте сами някаква граница, зад която ви се струва,.че повече не е необходимо да се стараете, че зад нея нещата излизат извън контрола ви. Чес­то това ваше поведение може да изглежда отстра­ни като известна леност.

Ако вашите отговори са шест и повече' „В", то вие не страдате от излишни съмнения. Винаги ус­пявате да нагласите нещата така, че те да се обърнат във ваша полза. Правите впечатление на човек, който се интересува само от своите инте­реси. Ако не е така, би трябвало по-често да го по­казвате на останалите.

63

ГРАВЮРА ОТ НЕИЗВЕСТЕН ХУДОЖНИК

— Двеста лева и нито стотинка по-малко... Иначе си я прибирам!

—- Много са. — Може и да са много за човек несведущ,

но... Знаеш ли колко струва едно копие на „Мо­на Лиза"?

— Може би... — Точно така! Може би десет пъти по двес­

та лева, а може и повече. Става въпрос не за какво да е, а за копие на гравюра на неизвестен художник от XVI век! Притежание е на Лувъра. Според специалистите трябва да е от Дю¬ рер..., а ти си седнал тук за някакви си двеста лева да се пазариш!

— Не е за парите... — Тогава-? Стрезов разглеждаше витрината на ан­

тикварния магазин и верен на принципа си, ни­кога не би се намесил в чужд разговор, ако...

— Мога ли да я видя? — учтиво помоли той собственика на копието.

— Ще я купиш ли? — Стига да заслужава. От своя страна мъжът също се нуждаеше

от близо минута време, за да прецени дали Стрезов е сериозен купувач и дали въобще си струва труда да му я показва.

— Гледай! Стрезов пое копието. Разгледа го внима­

телно. Не беше фотокопие. Нито отпечатък. Беше изработено прецизно, на ръка, върху скъпа хартия, започнало леко да пожълтява от времето.

— Не съм специалист да преценя дали стру­ва двеста лева или не, но в едно съм сигурен, че не е копие на гравюра на художник от XVI век. Колкото до мнението ми за вас, то... пред

мен стои мошеник, който рано или късно ще стигне до затвора.

Мъжът го гледаше объркан и от всичко най-много му се искаше да грабне гравюрата и да побегне.

— Как познахте, че това не е копие на гра­вюра от XVI век? — попита колекционерът Стрезов, след като другият си взе гравюрата обратно и се шмугна в навалицата.

Наистина, как?

Ако статуетката е от римско време, то тя трябва да е от бронз, а не от* месинг, тъй ка­то месингът е сравнително нова сплав.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Година XXVII брой 8/1988 г.

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам.-гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ. Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА.

Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ. АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ. Художник ГЕНЧО ДЕНЧЕВ. Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА. Коректор ПЕНКА НЕДКОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. др АТАНАС ТОТЕВ — икономист, проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст . н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, ст . н. с. канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл.-кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВА­РОВ — лекар. проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София, бул. „Ленин" 47. IV етаж, тел. 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50 лв. Даден за печат: 14 VI. 1988 г. Излиза от печат:14 IX. 1988 г. Формат 60x90/8. ПК „Георги Димитров" — София. Печатни коли 8. Тираж 146 000. Пор. 1308

64

УИЛБЪР и ОРВИЛ РАЙТ (16.4.1867 г. — 30.5.1912 г.

и 19.8.1871 г. — 30.1.1948 г.)

МИХАИЛ ДОЛИВО-ДОБРОВОЛСКИ (21.12.1861 г. — 15.11.1919 г.)