Библиотека „Космос"

„Елинска тайна" от Иван Ефремов Многоцветно приложение Корица: Фотонна ракета Гръб на корицата: Храмът в Карнак (Египет) при лунна светлина

ВУЛКАНИТЕ? ЗАЩО НЕ...

Вулканите са създали живота на Земята. За милиарди години те са образували атмосферата и водата, които ни обкръжават, постлали са под краката ни земната твърдина и са допринесли за появяването на първите живи същества.

Такава е вулканската хипотеза на доктора на геолого-минералогичните науки Евгений Мархинин. Авторът използувал многогодишни наблю­дения над огиедишащите планини, изводите на най-новите теории и главното строги изчисления. Именно върху тях е построена неговата хи­потеза.

„Приближавам до края на кратера и спирам запленен: от дъното на мрачната котловина, между газо­вите струи на Фумарола с грохот и трясък излитат нажежените до чер­вено Вулкански бомби... Виждам на дъното на кратера два черни като купчина въглища конуса от шлак, високи по няколко десетки метра. В центъра на конусите зеят неголеми огненожълти и кръгли отвори, от които непрестанно се изтръгват огне­ни струи от разтопена лава и Вул­кански бомби. . . Много бомби ле­тят на височина повече от 300 метра.

Взривовете разтърсват тялото на вулкана. . . Пълна тишина, само в източната част на огромния кратер свети огнена лента. Това е лавовият поток. . . Можем дълго и свободно да гледаме в гърлото на изригващите кратери, а малцина са имали такова щастие. Дори такива смели вулкано­лози като Виктор Попков, загинал в Отечествената война, и известният французин Харун Тазиев. . . са ус­пявали да надникнат в гърлото на действуващ вулкан само за миг, и то с голям риск за живота си."

Каква мощна „фабрика" описва изследователят. Ключевската сопка изстрелва бомби, изхвърля шлак, от кратера се лее лава, издигат се га­зови стълбове. . .

Е. Мархинин е пресметнал какво количество материал само пред не­говите очи е било изхвърлено на повърхността. А когато след половин

месец изригването на вулкана е за­вършило, той прави общо изчи­сление: вулканът е действувал доста слабо, но е успял да достави на по­върхността 100 мил. м3 лава!

Слабо изригване и 100 мил. м3! Колко ли материал се изхвърля на повърхността, когато вулканът за­почва да работи с пълна сила?

Е. Мархинин пресмята материала, който изхвърля Шивелучий — най-северният от вулканите на Курилските острови. Топлоходът „Аралск" се е намирал тогава в открито море. От борда съобщили, че „станало тъмно като нощ". Пепелта на Шивелучий затъмнила дневното светило и се посипала на площ от 100 хил. км2. Ученият е пресметнал, че вулканът е изхвърлил милиард тона пепел. Ако прибавим към това теглото на камъните и лавовия поток, общата цифра ще достигне три милиарда тона!

И то само за един час! Това е се­риозен намек за чудовищната произ­водителност на вулканите, въпреки че оценката преднамерено е зани­жена.

Е. Мархинин съставя таблица, в която взема под внимание всички най-силни изригвания, станали по островната дъга на Тихия океан от началото на 1800 година. Чрез про¬ сто пресмятане узнаваме, че от на­чалото на 1800 година вулканите са разстлали по повърхността на на­шата планета 5,1011 т вулканически материали. Оттук е лесно да се узнае и ежегодната производителност на вулканските фабрики — 3.109 т.

А ето и още една задача. Точно не е установена възрастта на земната кора. Мархинин взема цифрата, с която са съгласни множество учени — 4,5 милиарда години. Излиза, че за цялата геологична история на земната кора вулканите са издигали на повърхността 13,5.1018 тона вул­канични материали.

20.1018 тона — това е масата на земната кора днес. Сравнете двете цифри и си припомнете, че Е. Мар­хинин е имал предвид изригванията.

СЪВЕТСКА НАУКА И ТЕХНИКА

Вулканите? Защо не.. . Кибернетика и строител­ство Пет минути с мечка Любопитни факти Злато на дъното Човек по поръчка Може ли времето да тече обратно? Пацифида Пътешествие през пъте­шествията Тези странни животни... Огън по огъня Предава „Космос" Забавни страници Решава логиката

1

4 7

11 12 17

20 23

27 33 36 39 44 48

ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

само на тези вулкани, които са раз­положени по островните дъги — така наречения огнен пръстен на Тихия океан. А в същност е имало много повече изригвания. Известният вулканолог В. И. Влодавец е пре­сметнал, че през нашето столетие са станали 1000 взривни изригвания: 260 с лавови потоци, в 40 случая магмата се отделя на повърхността или се разполага близо до повърхно­стта в земната кора, 35 с нагорещени облаци, 55 подводни и 7 подледни¬ кови. Освен това множество вулкани се намират на дъното на Световния океан — приблизително около 10 хил. Тях ученият не е взел под внимание, защото за техните изригвания се знае твърде малко.

Но може би вулканите не винаги са били така активни? Геологията

определено казва: преди вулканската дейност е била много по-силна и е започнала доста отдавна. Находища от древни Вулкански скали са от­крити в Канада, Индия, Антарктида, Австралия, на Колския полуостров и на много други места. Тяхната възраст е милиарди години и те се състоят от преработени продукти на древния вулканизъм. В историята на земната кора не е имало период, през който да не са работели вул­кани.

Обаче за вулканическата хипотеза има опасност и от друга страна — от страна на Космоса. Възможно ли е земната кора да се е натрупала от метеоритите? Според мнението на някои изследователи за един ден на Земята падат 20 тона метеоритен материал. Известният астроном Б. А,

Воронцов - Велияминов назовава друга цифра — 10 тона на денонощие. Да приемем, че е било така през послед­ните два милиарда години. Но дори и за такъв срок матеоритите не биха могли да образуват земна кора, по-дебела от 10 см.

В потвърждение на своята хипотеза Е. Мархинин привежда и още един факт. Девет десети от земната кора е изградена от Вулкански породи или от продукти на тяхната преработка. Слънцето, вятърът, водата са пре­работвали всичко, което се е появило на повърхността. Пепел, шлак, пемза, лава — нищо не е могло да устои на тяхното въздействие. И водата на вулканите е помагала също така. В същност тя е концентриран разтвор на сярна и солна киселина.

Естествено вулканският материал не е издържал такава мощна атака. Той се размивал, пренасял се на нови места и там се превръщал в утаечни скали. Това се облекчавало и от факта, че на земната повърхност вулканич­ните материали падали главно във вид на пепел. Вулканът Безименни например в 1961 година е изхвърлил на земната повърхност повече от половин милион тона пепел.

Това е много удобно състояние за химическа преработка на вещества­та. Тънкият слой пепел под дей­ствието на топлината, водата, вя-1ъра и киселините се изменя десет хиляди пъти по-бързо, отколкото мо­нолитна скала от същия състав. Ето защо на повърхността вулкани­ческата продукция претърпявала добра обработка и от нея е изникнало цялото многообразие на планинските скали, което е известно и днес.

Преди няколко милиарда години Курилските острови не са съществу­вали. На тяхно място се пенели вълните на океана. Под неговото дъно на разстояние повече от 100 км е бълбукало магмено огнище. Именно тук са се разтопявали скалите — на тази дълбочина налягането и температурата са били такива, че скалите се размеквали и са ставали по-податливи. През цепнатините магмата се изкачвала нагоре и се из­ливала на дъното на океана. Тя се уплътнявала, втвърдявала се и нови порции магмен материал застилали повърхността. И така било век след век, хилядолетие след хилядолетие, докато растящата земна кора се появила на повърхността на океана. Родили се Курилите.

А вулканите на Тихоокеанския ог­нен пръстен и сходните с тях струк-

2

СЪВЕТСКА НАУКА И ТЕХНИКА

пари, и от горещите извори, които при първоначалните изчисления не се вземали пред вид.

Метеоритите и този път, както и в случая със земната кората, не могат да правят сериозна конкуренция на вулканите. Пределът на техните въз­можности е 25.104т вода, с други

думи, тя е само хилядна от количе­ството, което доставят вулканите. А в дадения случай още по-оскъден източник са кометите.

Данните от химическия анализ потвърждават изводите на учения. В 100 грама прясна вулканска пепел са открити хлор, натрий, бром, флуор,

тури продължавали да работят не­уморно. Целият пръстен всяка го­дина изработвал 1,6 км3 лавово вещество. То се пръскало на хиляди километри, увеличавало дебелината на земната кора. И било достатъчно за цялата планета.

Първоначалната повърхност била скривана от нови материали. Сега тя се намира на дълбочина средно 30 км, и то на континентите. А на дъното на Световния океан земната кора е по-тънка — само 5 км. Уче­ните знаят тази граница, защото тук се мени скоростта на сеизмичните вълни. И именно тя е била земната повърхност в изгрева на геологич­ната история.

Така е станало образуването на земната кора.

Подобен процес и днес се извърш­ва на Курилските острови. Про­дуктите от съвременните изригвания постъпват в съседната Южноохот¬ ска котловина и в Кирилската под­водна падина и там се натрупват. Тънката океанска кора постепенно става по-дебела. Земната кора, която е разположена точно под Курилските острови, е, така да се каже, промеж­дутъчна — между океанската и кон­тиненталната. Учените са успели да изучат лежащите тук скали на дъл­бочина 12 км. Едно е несъмнено — създали са ги вулканите.

И така оказа се, че е по силите на вулканите да издигат земната кора. И тук изниква законният въпрос: не са ли били вулканите този източ­ник, който е напълнил с вода Све­товния океан? Известно е, че по вре­мето на изригването на повърхността се изхвърля много гореща вода, която освен това се съдържа и в из­паренията на вулкана.

Отново на помощ идват цифрите. Е. Мархинин е пресметнал колко вода ежегодно се изхвърля на повърхност­та с изригванията на вулканите. След това пресмята общото количе­ство, което би трябвало да остане на Земята за времето, през което се е формирала нейната кора — 7,4.1017

т. И сравнява тази цифра с това, което имаме днес в Световния океан — 14,4.1017 т. Най-обикновено де­ление ще ни покаже, че водата от вулканските изригвания само напо­ловина ще запълни моретата и океа­ните.

Откъде се е взела другата полови­на? Вулканите са доставили и нея. Те са изхвърлили водата с помощта на фумароли — струи вулканически га­зове, където преобладават водните

желязо, алуминий — общо 70 хи­мически елемента. Почти същите елементи и почти в същите пропор­ции средно съдържат и водите на Световния океан.

Хидросферата отначало е била много кисела, пише Мархинин, тя просто е била концентриран разтвор на няколко киселини. Този първо­начален кисел океан много е напомнял по състав днешните Вулкански езера. Неговите води са влизали в бурна реакция със земните скали на бре­говете и дъното и постепенно са се изменяли. И с течение на времето океанът станал неутрален разтвор.

Но солен. . . Защо? Хипотезата на Мархинин отчасти обяснява това явление. Та нали все пак вулканите са изнесли с водата и 70 химиче­ски елемента.

Няма изригване на вулкан, което да не е съпроводено с отделяне на газове. В основата си те се състоят от водни пари, но в тях има също така и хлор, водород, серен двуокис,

въглероден двуокис, сероводород и азот. Трябва да се отбележи, че азотът и въглеродът се отделят при всяко изригване.

Азотът и въглеродът са главните съставни части на атмосферата. И изчисленията показват, че вулканите са отделили достатъчно количество от тези газове, за да вземе участие в създаването на атмосферата. Наис­тина Е. Мархинин отбелязва, че голяма част от изригванията на га­зовете са се разтворили във водата, а също така е влязла и в състава на твърдите вещества.

За това, че вулканите в дадения случай са работили с размах, го­вори и следният пример. По време на слабо изригване на вулкана Бе­зименни на повърхността били из­хвърлени около 300 хиляди тона съединения на въглеводорода! Не е трудно да си представим производи­телността на огнедишащите планини, когато те започнат да работят с пълна пара.

На повърхността на Земята въгле¬ двуокисът се разлагал на кислород и въглерод, който частично веднага се утайвал и впоследствие се превръ­щал в залежи от каменни въглища, нефт и природен газ. Освен това въ­глеродът е претърпял и други изме­нения.

Е. Мархинин казва по този повод „Тогава съставът на атмосферата е бил близък до състава на фумаролите, а водата в първичните морета е на­помняла водата на киселите кратерни езера. При тези условия на нагретите от горещите газове и води склонове на вулканите са възникнали въгле­родните съединения, способни на об­мяна на веществата и размножение — първите живи същества. Появили са се зелените растения. Те са започ­нали да поглъщат въглеродния дву­окис, да растат и да обогатяват атмосферата с кислород."

На Земята е възникнал животът. Вулканите са го сътворили и от­гледали.

КИБЕРНЕТИКА И СТРОИТЕЛСТВО

В началото на подобен репортаж би трябвало да има кратък речник на думи като „оптимален", „модел на кибернетична система", "електронна памет" и т. н. Защото, както често се случва вече в наши дни, една наука или една новост, родени много след нас, отдавна са ни задминали по постижения. Чували сме техните нови имена, учудващи термини, нови понятия, но истин­ското значение' рядко ни е известно.

Мисля си за това в първите минути на моето посещение в Института по строителна кибернетика, когато по­падам в респектиращото море на „оптималните ре­шения", „на кодовите информации", на алгоритмите и нечия електронна памет. Да се надяваме, че след престоя ми тук ще има известно просветление.

Сгреших отначало, като смятах, че добре се позна­вам с хората тук. Най-напред ги потърсих на стария им адрес срещу зала „Универсиада", а вече от година ин­ститутът се помещава на площад „Ленин" 6. После в уж добре познатия ми отдел „Системи за управление на строителството", за чийто състав бях писала ня­колко пъти, се оказаха 80 процента нови хора. Реши­телно сбърках и с компетентния тон, с който фамилиар¬ но запитах как вървят мрежовите графици на обектите. За времето — почти година, откакто не бях идвала тук — се бяха променили даже и насоките на работата. Мрежовите графици на отделните строителни обекти се оказаха вече историческо начало, а сега се работило усилено върху системата на обобщени мрежови гра-

4

фици, за създаване модел на единна автоматизирана система за оперативно ръководство на строителството.

Имам щастието да разговарям с научния секретар на института инж. Петър Енчевич. Неговата заетост днес (този термин често звучи в нашите репортажи и колкото и да е банален, е верен) ми помогна да попълня и подредя впечатленията си. Викат го през 10 минути по телефона, поднасят за подпис срочни документи, води се учтив разговор с английски специалисти за някаква нова машина (важността на този разговор аз оценявам малко по-късно) — и въпреки всичко по­лучавам точна информация и пълни отговори на моите въпроси.

Ето началото на нашия разговор: — Знаете, че динамичността в строителството е

отличителна негова черта. Да прибавим и сложните многообразни отношения между строители и инвести­тори, връзките между механизацията и работната ръка. През последните години обемът на строително-монтажните работи расте с голяма бързина съобразно изискванията на нашето интензивно народно стопан­ство.

Не закъснявам да добавя и едно мое статистическо откритие: Всеки ден у нас влизат в строя средно по три обекта. За една година, за 365 дни, това означава повече от хиляда жилищни сгради, електроцентрали, фабрики и заводи.

— И като имате пред вид и факта, че работната ръка през последните 10 години се е увеличила само два и половина пъти срещу нарасналия за това време с по­вече от 5 пъти обем на строителството, наложително е ново планиране, нови методи на управление, нови на­чини на проектиране в тон с пораствалите изисква­ния, които да водят до оптимални решения.

— Обърнахме се към научните методи на управле­ние, планиране и проектиране чрез използуване на електронноизчислителна техника. Общо казано, това е кибернетиката в строителството.

— Все пак понятието мрежов график е най-попу­лярното и изпитано звено в кибернетичната система на тоя отрасъл.

— Правилно, мрежовите графици, или графичното изображение на реда, по който се изгражда даден обект, дадоха много положителни резултати. С тяхна помощ в срок влязоха Стан 1700, Блуминг слябингът, втора доменна пещ в Кремиковци, ТЕЦ „Варна". По този начин се строят сега Видинските химически за­води. Прогнозата, която осигуряват мрежовите гра­фици, дава възможност за оперативно ръководство и улеснява вземането на най-правилното решение за момента. Но те не изчерпват голямата тема „Киберне­тика в строителството". Нейни съставни понятия са създадените през последните десетилетия нови направ­ления в тази област — математическото програми­ране, теория на информацията, теория на системите и други. Преимуществата на този универсален начин за управление и планиране сега не се нуждаят от сло­весна защита. Имаме вече реални техните отлични плодове.

Все пак не смятам за излишно да участвувам в раз­говора с един макар и вече исторически пример. Когато трябвало да построят подводници с ракети „Поларис", станало ясно, че ако се работи с обикновеното линейно планиране, ще са нужни цели 5 години. Току-що

раждащата се тогава в Америка система ПЕРТ — на принципа на мрежовите графици — дава възможност тази огромна работа да бъде завършена за по-малко от 3 години. Новата система на управление била причис­лена към най-крупните постижения на техниката през последните 20 години.

Един продължителен телефонен разговор на инж. Енчевич ми дава възможност да обмисля следващата серия въпроси.

— Ние говорим за наложителното въвеждане на науч­ната организация и управление в строителството. В това отношение, ако се съди по името, главна роля би следвало да играе вашият Институт по строителна кибернетика. Бихте ли разказали за неговата дейност?

— Работим главно в три направления — в областта на проектирането, управлението и строителството и по икономическите въпроси на отрасъла. Проектира­нето е интересна изследователска област с богати въз­можности. Разработваме нови програми за проекти­ране на промишлени, жилищни и обществени сгради, на инженерни съоръжения. С тях се стремим да по­добрим рязко качеството на проектирането, което все-още е задържащо звено в строителството. Участието на електронноизчислителната машина помага да дойдем до най-икономични оптимални решения и мога да до­бавя, че нашите усилия се съсредоточават върху нови програми, които целят да разширят обсега на зада­чите, които сме в състояние да решим.

— Ще съобщите ли някои обекти, на които сте при­ложили вашите програми?

— Да, завод „Димитър Благоев" в Белово, завод „Вилхелм Пик", Химкомбинатът във Враца. Работили сме върху проектирането на хотелски сгради за курорта „Албена", върху плановете на бъдещия 30-етажен хотел на площада до Руския паметник в София. В същност задачите на проектирането са много — нови усъвършенствувани програми за изследване на сгради срещу земетръс, изчисляване на едропанелни сгради, водностопански изследвания и още много други.

В този момент в кабинета влиза инж. Симеон Пешов от отдел „Системи за управление на строителството". Имам добър шанс този ден, защото неговото появяване е като по поръчка.

— Инженер Пешов, управлението на строителството е актуална тема, която ви създава и много грижи. Накъде са насочени сега вашите усилия, тъй като вече е ясно, че мрежовият график на отделен обект е само началото на големия и труден път, по който вървите?

— Мрежовият график засега си остава основен мо­дел на ръководство, но сме се насочили към създава­нето на единна автоматизирана система на управление на строителството в рамките на Министерството на строежите.

— У нас все по-често се говори и за единна иконо­мическа система. . .

— Нейното умалено подобие ще бъде и тази в рам­ките на строителството.

Кимвам с глава, но очевидно не ми е много ясно. Инженер Пешов взема молив и начертава проста схема, в която с кръгчета и линии са означени отделните обекти, строителните обединения и управления и връзките им с Изчислителния център и Министерството.

— По пътя на отсейване на информацията, във всеки по-горен пункт ще постъпват най-необходимите све-

5

дения за хода на строителните работи. Обработени с електронната изчислителна машина (ние засега ра­ботим с МИНСК-22), те ще дават възможност висшите ръководни органи винаги да имат точна представа за състоянието на строителството на всеки обект и ще може правилно и целесъобразно да се насочват наличните ресурси — механизация и работна ръка, парични средства. Нещо повече, машината е в състояние да препоръчва оптимални решения според указания случай. И нашите усилия, както питахте вие, сега са насочени главно към създаване на методи и програми за разпределяне на ресурсите на базата на обобщени мрежови графици на строителните управления. Ра­ботим и върху програми за новата електронноизчисли­телна машина, която скоро ще бъде тук — ICL—4—50. Тя има значително по-големи възможности — по-голяма електронна памет, информацията се получава и в текстов вид.

Дотук дословно предавам думите на инженер Пе¬ шов, защото, както виждате, терминологията не е съвсем проста. Но примера, който той посочи за илю­страция, ще се осмеля да предам на точен български език.

Широката строителна програма поставила на дневен ред необходимостта от нов циментов завод. Тъй като съществуващите досега са шест на брой, бъдещият циментов завод получил цифрово име Седем. Къде да бъде построен той? Претенции имали и пловдивчани, и старозагорци, и много други окръзи — строи се на­всякъде! Но къде да бъде новият завод — той трябва да е близо до суровината, да обслужва най-много строителни райони, да е съобразен с разширената мрежа на бъдещите циментови заводи и т. н.

По тези данни поискали отговор от електронноиз­числителната машина. И тя безпристастно и точно дала своето мнение — бъдещият циментов завод № 7 да бъде построен между Стара и Нова Загора. Запаленият спор между окръзите бил решен от машината. . .

В института, както каза в началото инж. Енчевич, се работи и върху икономическите въпроси в строител­ството. Тук се трудят върху оптимизация на транспорт­ни планове, върху оптимизиране на градоустройствени решения, върху оптималния етапен план за строител­ството в София за времето 1971 —1975 година (от полу­чените 50 варианта са избрани 4 — най-оптималните!).

И да прибегнем пак до примера — струва мн се, че това е най-оптималният вариант за разбиране.

В строителния район на столицата имало пръснати няколко бетонови възли, които снабдявали отделните строителни обекти. По силата на ведомствените закони често от единия до другия край на града върволица камиони поливали с бетон софийските улици, докато пренесат скъпоценния товар до строежа, който се на­мирал до чуждия бетонов възел. Замислила се маши­ната върху тоя проблем — кой откъде трябва да черпи бетон и инертни материали, така че най-малко да се пренасят. И когато изпълнили нейното предложение, записали в отчетите „от внедряване на математически методи при транспорта на бетон и инертни материали в Държавното строително обединение Софстрой беше реализиран от оптимизация икономически ефект от 210 000 лева".

Интересувам се за броя на задачите, които електрон­ноизчислителната машина изчислява, да речем, за една година. Той надхвърля цифрата 2000.

— Инженер Енчевич, след всичко, което казвате, мога да предположа, че Институтът по строителна кибернетика играе първостепенна роля при тоя нов начин на планиране и ръководство, като дейността му е свързана пряко с всички строителни обединения в страната.

— Естествено, поддържаме тясна връзка с обектите от цялата страна, десетте обединения и включените в тях 34 строителни управления, като използуваме 73 телексни уредби. През тази година ще бъдат получени още 53. Особено ни занимават проблемите за преда­ване и приемане на информацията от разстояние. Но колкото и съвършена да е техниката, без човешката ръка тя е безпомощна. Затова и главна наша грижа е подготовката на добре обучени кадри. Вие се изнена­дахте от големия брой млади хора, които срещнахте днес в института. Но естеството на нашата работа на­лага техният брой непрекъснато да расте. Сега при нас работят 184 математици, инженери, икономисти, техници. Усилено се подготвят и кадри, които да об­служват отделните звена на цялостната кибернетична система на управление в строителството.

Ние създаваме нова наука — традициите и опитът липсват. Изглежда, че успешно ги заместват огънят и желанието на младостта, бързият ум, стремежът да се равним по най-добрите образци в света, много от които, между другото, едва сега се създават.

— Използувате ли някаква форма за обмяна на ин­формация, на опит във вашата работа?

— Трябва да посоча със задоволство положителните резултати от дейността на временната работна група по изчислителна техника, в която вземат участие спе­циалисти от страните — участнички в Съвета за ико­номическа взаимопомощ. Там се обсъждат съвместно по-важни разработки, обменя се информация. Аз при­съствувам на нейните заседания и мога да ви уверя в изключително полезната й дейност.

Затварям бележника си — както видяхте, побрал един голям разказ за дейността на тези хора, по мате­матически — убедителен, с много цифри и данни. И докато изстива кафето, предразположена от учтивия изчерпателен тон на инж. Енчевич, споделям едно мое лично убеждение — за учудващите способности на младите български специалисти, за възможностите им, за резултатите, които постигат.

— Как мислите, др. Енчевич, къде са корените на това явление? Лично вие, предполагам, едва ли сте има­ли възможност да разговаряте за кибернетика в семей­ството ви като дете или като студент. А сега сте научен секретар на института.

Следва усмивка и той отговаря точно. — У българина са вродени способността и бързият

ум. Учудихте се, че за година при нас много неща са се променили, а мога да добавя, че тези млади хора тук биха могли да извършат още много.

Следвал съм в чужбина и съм имал възможност да сравнявам техническия ум и манталитета на бълга­рина. У нас има все още едно плахо самочувствие или някакво съмнение в собствените възможности. А от стотици примери съм се убеждавал в таланта и уме­нието на моите колеги. И няма да сгреша, ако кажа, че у нашите хора е заложена силата на една техническа нация.

БОЖАНА ДИМИТРОВА

6

АВТОР ДЖЕС СТЮАРТ ИЛЮСТРАЦИИ АЛ. ДЕНКОВ

Когато видях отдалеч ярките светлини на Лендсбърг, спрях, за да си поема дъх и да поразмисли. Зад мен се простираха тъмни безплодни хълмове, на които бе за­гинала цялата ми реколта. А в колибата зад хълмовете бях оставил Моли с нашите три дечица.

— Хестър, трябва да се купи хляб. . . Нито ден повече не можем да издържим, всичките ни продукти са се свършили.

Такива бяха последните й думи оная вечер. А когато се стегнах да вървя в Лендсбърг, тя не можеше да проу­мее защо е нужно да ходя там, а аз не исках да й кажа какво съм намислил.

Там е работата, че природата беше против мен. Не може да се каже, че не съм работлив. Работлив съм. Но сушата унищожи реколтата ми и аз нищо не можех да направя, за да завали дъжд. Можех само да гледам как зеленчуците, царевицата, картофите и тютюнът ми вехнат под жаркото юнско и юлско слънце. Всичко загина, а толкова се трудих.

Природата беше против мен и в друго отношение; и в този случай пак не можех да си помогна. Израснах дълъг като кол за връзване на филизите на фасула и тънък като млада топола. През август, когато железо­пътната компания имаше нужда от хора, опитах да си намеря работа като надничар. Отговорникът ме изгледа и каза: „Прекалено си тънък за такъв ръст. Ще се прекършиш, когато вдигаш траверса или релса."

После отидох в металургичния завод в Окленд, къ­дето също търсеха работници. Огледаха ме и ме поста­виха на кантара.

— Теглото ви е под нормата — каза докторът. — Не можем да ви използуваме.

И това чувах навсякъде, където опитвах да си намеря работа.

А сега бях длъжен още да мисля за Моли и трите ни дечица, преди да се реша да извърша онова, което бях намислил.

Джек Хърси ми бе разправил за едно предприятие в Лендсбърг. Там отдавна търсели мъж за една особена работа, за която много трудно намирали желаещи. Макар предприятието да се грижело за развлечението на хората, но както каза Джек, лендсбъргските власти заплашили, че ще го закрият, след като някой си Хоук Уивър попаднал в болницата.

От билото гледах ярко осветените улици долу и едно особено светло място в града. Беше панаирният площад, за където се бях запътил. До мен долитаха веселата глъчка на разотиващи се хора и музика, която свиреше край люлките.

— Насам! Насам! — викаше някакъв човек. — Три топки за една единствена монета от десет цента. Улу­чите ли с тях трите котенца, ще получите двадесет и пет цента.

Не това се канех да върша. Очакваше ме много по-трудна задача от хвърляне на топки по котенца. С нея не се решаваха да се заловят дори най-храбрите младежи. Пък аз съвсем не бях храбър. Просто нужни ми бяха пари, поне малко пари. Трябваше на всяка цена да ги набавя! И когато си помислих какво ми пред­стои, сърцето ми за малко не изскочи от гърдите.

„Няма как, трябва да опитам късмета си — мислех аз, — длъжен съм да. . . дано само ми позволят, като ме видят какъв съм висок и при това с толкова малко тегло."

Запътих се към най-осветеното място в Лендсбърг. Дългите ми като пръчки крака бързо преодоляха раз­стоянието и за няколко минути стигнах до светлия площад, който видях от билото на планината.

Целият панаирен площад бе изпълнен с жители от окръга Гринууд и градчето Лендсбърг. Хората се тълпя­ха пред павилиончетата, покатерили се почти един върху друг. Стояха на опашка да си купят топки, за да замер­ват котенцата или колелца, за да ги мятат по стълбовете, на които бяха завързани ножове, будилници, кърпи и тенджери. Чакаха пред люлките или веселото колело да им дойде редът да се полюлеят. Стояха, притиснати като сардели в кутия, пред естрадата, на която две жени танцуваха под ритъма на барабан. А когато барабанд¬ жията и танцьорките се оттеглиха, конферансието обя­ви, че в цирка ще се състои най-интересното на света представление, и хората се юрнаха напред, блъскайки се по-бързо да си купят билети. Парите течаха в касата като вода и всички бяха щастливи. Как мн се искаше да получа поне мъничка част от тия пари, които се вадеха пред очите ми от дебели портфейли! Но още не бе дошъл моят ред. . . Защото на естрадата се качи един местен момък, Лефт Симънс, облечен със спортни га­щета, да се бие с боксьора Слагер Стивънсън.

7

— Лейди и джентълмени! Вчера схватката между Лефт Симънс и Слагер Стивънсън завърши наравно. Днес те ще се бият до победа — завика в микрофона конферансието. — Нашият момък Лефт Симънс ще се бие със знаменития Слагер Стивънсън. Влизайте, вли­зайте по-скоро лейди и джентълмени, за да видите най-голямата схватка на нашето време!

Когато Слагер и Лефт влязоха в цирка, тълпата се юрна към касата за билети. Знаех, че след тях щеше да дойде моят ред, защото любителите на всякакви борби ще поискат да видят и онова, което щях да се опитам да направя. На някои им е интересно да гледат как убиват човек. Но аз не исках да умирам. Добре бях премислил всичко, понеже съзнавах, че за мен това е единственият начин да се сдобия поне с малко пари. Цял живот съм чувал че „щом човек има желание, ще намери и начин". Желание имах, а сега бях обмислил и начина.

Стоях край цирка и чаках да свърши схватката между Лефт и Слагер, до мен долитаха виковете на публиката вътре: „Убий го, Лефти! Убий го!"

Изглежда, боксьорите здравата се биеха, а публиката явно бе страшно възбудена, защото скоро пристигнаха началникът на полицейския участък и двамата помощ­ници на шерифа. Най-сетне менажерът изведе боксьо­рите на естрадата, вдигна ръцете им и заяви, че сре­щата пак завършила наравно, и те отново ще се бият утре, последния ден на лендсбургския панаир.

— Вашият Лефти е добър боксьор — каза конферан­сието, — пет вечери подред издържа срещу могъщия Слагер.

Раздаде се гръм от аплодисменти. Лицето на Лефти бе червено, от устните и носа му течеше кръв.

— Не си отивайте, хора, не си отивайте! — завика конферансието в микрофона. — Чуйте важно съобще­ние!

И аз разбрах какво ще стане. — Търсим човек, който би могъл да прекара пет ми­

нути в клетката със стария Бруин. Ще се намери ли меж­ду вас някой, който би рискувал да се пребори с мечока, тежащ триста осемдесет и шест фунта? Ако се намери такъв човек и той остане в клетката пет минути, ще получи двадесет и пет долара. Ако прекара десет минути, ще получи петдесет долара. По двадесет и пет долара за всеки пет минути, прекарани с Бруин. Това са добри пари, приятели! А ако пък успее да победи Бруин, ще получи още сто долара награда.

— Аз ще опитам, сър! — викнах, като вдигнах високо ръка над тълпата. Друга ръка не се вдигна.

— Ще те убие, момче, тоя мечок! — каза ми някакъв висок човек. — Хоук Уивър го откараха в болницата след опита му да се бие с мечока. Ти не се ли боиш!

— Боя се — признах аз. — Тогава защо отиваш при него в клетката! Нищо не отвърнах. Наоколо се чуваха въздишки. — Още една жертва — промърмори стоящият до мен

мъничък човек. — Е, тогава качвай се тук! — извика конферансие­

то. — Дай възможност на публиката да те поразгле­да.

Когато се качих на подиума, разнесе се дружен смях. Конферансието ме огледа и също се засмя. Може би го разсмиваха огромните ми стъпала и дългите ми ръце. Тълпата със силен смях ме наобиколи.

— Какъв ти е ръстът и колко тежиш? — попита ме конферансието.

— Шест и половина фута, а тежа сто тридесет и пет фунта — отвърнах.

— Борил ли си се някога? — Никога. — Какво работиш? — Сега съм безработен. После конферансието ме запита как се казвам и къде

живея и аз отговорих. — Това е Хестър Кинг от Бакрен Холоу в окръга

Гринууд! — завика в микрофона конферансието. — Ръст шест и половина фута, тегло сто тридесет и пет. С борба никога не се е занимавал. В момента е безра­ботен.

— Ще си намери работа, когато го сграбчи старият Бруин! — извика някой в тълпата.

— Смачкай стария Бруин с крачищата си, момче! — викна друг.

— Цапни го по муцуната с ръчищата си, които при­личат на лопати! — пронизително изписка още ня­кой.

Всички пак се разсмяха. Прииждаха все повече хора, за да ме погледат. За първи път се озовах пред такава тълпа. Изглежда, всички, които се намираха на пло­щада, сега се бяха стълпили пред естрадата.

— Никой не е оставал при мечока дори три минути — каза високият човек, който стоеше точно пред мен, като се опря на подиума — това е капан. Нали раз­бираш, че нищо няма да получиш, ако останеш в клет­ката по-малко от пет минути. Хог Мортън издържа най-дълго от всички —две минути, повали веднъж мечока, а после Бруин за малко не го уби, добре че се намеси навреме реферът. . . За тазгодишния панаир този фо­кус е златна мина!

— А Бади Уокър не седя в клетката и десет секунди — намеси се друг зрител, — мечокът само веднъж го блъсна в решетките и всичко свърши.

— Как мислиш, колко време ще можеш да издържиш в клетката с Бруин? — ме запита конферансието.

— Пет минути — казах аз, — а може и повече. — Хестър Кинг казва, че ще остане при мечока пет

минути, а може би и повече! — радостно съобщи на тълпата конферансието.

— Така мисли Хестър Кинг — провикна се някой в тълпата, — но Бруин е човекоубиец и не бива да му позволявате да се бие с цивилизовани същества.

— Значи, макар мистър Кинг да твърди, че ще остане при мечока пет минути и дори повече, вие поддържате, че не ще може? — каза конферансието. — Добре, ще видим кой ще излезе прав. Може този висок момък днес да удиви всички ни.

— Явно или много му се иска да се побори — викна високият, — или страшно са му нужни пари.

— Почакайте, нека видим по-напред как ще изглеж­да тоя момък със спортни гащета — каза конферан­сието. — Зрелището обещава да бъде интересно! Стру­ва си входната такса, приятели!

Последвах конферансието в помещението. Тълпата се раздвижи, бързаше да си купи билети. Когато влязох в малката съблекалня и почнах да свалям дрехите си, помислих за Моли и дечицата: Наоми, Софи и Хестър-младши. После си представих как ще вляза в клетката с мечока. Интересно, какво ли ще стане? Ами ако издър­жа там пет минути? Или десет минути, петнадесет, двадесет, двадесет и пет минути? Това са сто двадесет и пет долара. Цяло състояние!

Докато пъхах кльощавите си крака в широките спорт-

8

ни гащета, публиката изпълваше салона като пчели кошер, само че бръмченето беше по-силно. Не можех да чуя какво говореха, но на няколко пъти долових фразата „ще го убие".

Когато бях готов, конферансието ми каза, че рефе­рът Джони Норис — собственикът на мечока, ще при­съствува, за да не би мечокът да ме рани, защото само той можел да се справи с него. Конферансието ме по­съветва да не се боя и по възможност да остана с Бруин не по-малко от две минути.

— Трябва да остана повече — казах аз, — във всеки случай пет минути.

Конферансието се засмя, дръпна завесата и ние изля­зохме на арената под брезентения купол, където около клетката се бе разположила публиката. В нея голям черен мечок обикаляше в кръг, като поглеждаше през железните решетки към хората. От време на време се вкопчваше с лапите за решетките.

— изглежда, иска му се да се измъкне при нас — каза добре облечена дама. — Боже мой! Ако бях мъж, за нищо на света не бих се борила с тоя урод.

Докато се провирах през тълпата, всички хълцаха от смях. Гледаха дългите ми кльощави крака и гласно се чудеха как ли ме държат.

— Погледни какви му са грамадни стъпалата и ръце­те — забеляза някой.

— Това едва ли интересува мечока — произнесе лу-

ничав човек с папионка. Папионката се движеше на­долу и нагоре с адамовата му ябълка.

— Ужасно, ако и с тоя нещастник се случи същото, както и с Хоук Уивър — промълви някой, когато бях вече при вратата на клетката.

— Хронометристите тук ли са? — запита конфе­рансието.

— Да, тук сме — обади се висок младеж. — Този път ще ми помага Ким Кайфър от Лендсбърг.

— Добре, Ел — каза реферът. — Може да пуснете с Ким Кайфър часовниците си.

Той отвори вратичката на клетката и за последен път ми мина мисълта за Моли и нашите три дечица.

— Ръкувай се с Бруин, стисни му лапата. Той го очак­ва — каза реферът Джони Норис. — Ако го сториш, после ще ти бъде по-лесно.

Бруин отлично знаеше задълженията си, защото се запъти към мен и когато ми протегна лапата си, Джони побърза да се дръпне встрани. Предпазливо я стиснах и всички в салона така притихнаха, че ако паднеше на пода карфица, можеше да се чуе.

Бруин не се трогна от нежното ми ръкуване. Отстъпи малко, после тромаво тръгна към мен, като че искаше да ме сплаши със силата на своята близо четиристотин фунта тежест. С един силен удар ме запрати към желез­ните решетки — действуваше така, сякаш бързаше по-скоро да ме довърши.

— Скоро ще му види сметката! — каза луничавият с папионката.

Той почти бе долепил лице до клетката и гледаше с интерес през решетките. За негово удивление аз се из­правих и се спуснах към мечока, като предпазливо се проврях между протегнатите напред лапи. Положение, в което не би искал да попадне нито един борец.

Старият Бруин опита да ме стисне в обятията си, но бях прекалено слаб, за да може да ме смачка между де­белите си лапи. Притиснах се плътно към него и скръ­стих ръце на врата му. Той ме отблъсна, отново ме удари и пак ме запрати към решетките. Но аз не се ударих и веднага се хвърлих в обятията му.

— Три минути! — възкликна Ким Кайфър. — Тол­кова дълго никой досега не е оставал в клетката.

— Дали ще издържи пет минути! — зачу се разтре­вожен глас на един от запалянковците.

„Трябва да издържа пет минути — помислих — и ако. . . . "

Но в този миг старият Бруин така страшно ме цапа-

1 0

роса, че лошо се ударих в решетките на клетката и пред очите ми се посипаха звезди.

— Четири минути! — обяви Ким Кайфър. — Три минути и петдесет секунди! — поправи го Ел. — Твоят часовник изостава! — заяви Ким. — Моят

е точен. Аз пак се вчепках в Бруин и почнах предпазливо да

движа ръката си нагоре-надолу по врата му. Бруин вече не бе настроен към мен така враждебно. Джони с удивление гледаше как стоим прегърнати — аз бях опрял брадичка о главата на мечока. Това отстрани изглеждаше така, сякаш всеки от нас се мъчи да повали другия.

— Пет минути! — извика Ким Кайфър. — Без няколко секунди! — каза Ел. Продължавахме да стоим прегърнати с мечока, а

времето течеше. Джони обикаляше с разтревожен вид край нас. Следях го да видя дали няма да се опита да насъска мечока. Зрителите също го наблюдаваха. Жените се бяха покатерили на раменете на мъжете, за да виждат по-добре. Стотици очи бяха вперени в Джони, който обикаляше из клетката със загадъчен и разтревожен вид.

— Девет минути! — възкликна Ким Кайфър. „Още една минута — помислих си аз, — само една

минутка!" Бруин пак почна кротичко да ме отблъсква, но аз бях

опрял здраво крака в пода и понеже бях много висок, представлявах нещо като опорна стойка и продължавах да притискам брадичката си в главата на мечока.

— Десет минути! — обяви Ким Кайфър. — Без десет секунди! — измърмори Ел. Бруин неочаквано изплези червения си език като

уморено куче. Горещият му дъх парна ухото ми. Пот се лееше от лицето ми, и се стичаше на тънки ручейчета по тялото ми. Да се удържи такъв едър звяр като Бруин съвсем не бе лесно.

— Той е хипнотизирал мечока! — викна някой. Почти в същата секунда Бруин ме повали на пода,

но не се нахвърли върху мен. Не станах веднага — исках малко да отдъхна. Мечокът дишаше сега още по-тежко, и всички виждаха дългия му червен език и великолепните бели зъби. Стоеше в средата на клетката като много уморен борец.

— Четиринадесет минути! — каза Ким Кайфър. В публиката се зачуха възгласи на удивление. Изправих се на крака, и Бруин пак тръгна към мен,

като лекичко потрепваше с предните си лапи. Пораздви¬ жих се малко из клетката, докато мечокът разтвори лапите си. Тогава се спуснах към него и пак обвих ръце около врата му, като се притиснах с цялото си тяло.

— Петнадесет минути! — извика Ким Кайфър. „Седемдесет и пет долара — мина ми през ума, —

поне още пет минутки." Опрях крака в пода, брадичката — в челото на ме­

чока и скръстих ръце на тила му. И Бруин изведнъж легна на пода, аз също се озовах на пода до него. Джон Норис се спусна към нас да види положението на раме­нете ни. Ел, долепил лице до клетката, ни гледаше през решетките. А тълпата така зарева, че щеше да събори платнището. Бруин бе притиснал с тежестта си лявата ми ръка, а с дясната аз го прегръщах за врата, без да махам брадичката си от темето му. Така лежахме в обя­тията си, притиснати един в друг.

— Ама че тайнствена работа — обърна се реферът към Ел. — Иди повикай шефа.

— А кой ще следи времето? — Аз — каза Джон, и Ел се запровира през тълпата. — Реферът не може да изпълнява едновременно две

задължения — провикна се висок мъж с мустаци, приличащи на велосипедно кормило.

В тълпата се раздадоха викове. — Деветнадесет минути! — каза Ким Кайфър. — Без десет секунди! — възрази Джони Норис. — Кой разправяше, че дънгалакът не умеел да се

бори? — запита човекът с голямата адамова ябълка. — Сега ще видите как ще надвие мечока.

Никой не знаеше, но аз знаех, че сега Бруин е готов да лежи така целия ден на пода.

Когато собственикът на цирка Солвей Мезоуд дотича и видя как лежим с Бруин един до друг в клетката, направи такава кисела физиономия, сякаш бе отхапал зелен плод.

— Двадесет минути! — извика Ким Кайфър. — Какво става тук, Джони? — сърдито попита

Солвей Медоуз. — Старият Бруин не може да се справи с него. — Стига сте дрънкали там! — викна някой в тълпа­

та. — Дънгалакът ей сега сам ще се справи с мечока! Ама какъв борец, а!

— Двадесет и четири минути! — обяви Ким Кайфър. — Дънгалакът казваше, че ще остане при стария

Бруин пет минути, а може би и повече — викаше ви­сокият запалянко с мустаците като велосипедно корми­ло, — а направи къде-къде повече!

— Двадесет и пет минути! — извика Кайфър. И в този момент мечокът спокойно се обърна по

гръб. В тълпата се вдигна страшна врява: хората кре­щяха, викаха, свиреха.

— Обявявайте резултата, рефери! — настояваха за­палянковците. — Бруин е повален по гръб!

Бруин дори не смяташе да става. Огромната му паст така бе зинала, че можеше да се преброят всичките му блестящо бели зъби.

— Навярно си приложил някаква забранена хватка? — подвикна ми Джони Норис.

— Не — едва поемайки си дъх, отвърнах аз. —

Можете да се убедите, че мечокът не е ранен, нито уда­рен. Само е уморен, но е много доволен.

— За първи път се случва някой да победи Бруин — каза Солвей Медоуз.

— За първи път някой остава при него повече от две минути! — забеляза Ел.

От виковете на тълпата не можах да чуя какво си казаха по-нататък. Джони Норис накара Бруин да из­лезе от обятията ми и веднага се убеди, че е невредим. Бруин с такава сила го цапна по главата, че Джони полетя към срещуположния край на клетката, спъна се, олюля се и като потанцува на място с треперещи крака, се строполи на пода.

— Е, какво ще кажете на това! — удиви се Ел. — Виждате, че старият Бруин е здрав и невредим —

казах на Солвей Медоуз. — Но да се справи човек с такъв мечок не е лесно.

— Двеста двадесет и пет долара... — каза човекът с папионката. — Само като си помисля!

Солвей Медоуз ме изведе от клетката, а Ел с още ня­кого измъкна оттам Джони, за да лежи на по-удобно мя­сто.

— Точно така старият Бруин видя сметката на Хоук Уивър — каза високият с брадата, като гледаше Джони. А мустакатият запалянко, луничавият с па­пионката и мнозина други ме наобиколиха, вдигнаха ме на рамене и тържествено ме изнесоха от цирка. Понесоха ме из целия площад на Лендсбърг с ликуващи викове: „Ето го знаменитият борец! Той надви мечока! "

Всички се смееха, викаха и махаха с ръце. Жените подхвърляха носните си кърпички. Аз бях героят тази вечер. Но никой не знаеше как го бях постигнал. Брои­ха ми парите и ми казаха, че мечокът повече няма да се бори.

Никому не разказах какъв приятел спечелих в лицето на Бруин. Не разправих и че някога съм имал опитомена мечка на един от полуостровите на Мичиган, където бях отишъл да търся работа като секач в горите. Затова знаех, че мечките много обичат да ги чешат между ушите и да ги галят по корема.

Вероятно не постъпих съвсем честно, но Моли и де­цата трябваше да ядат!

Преведе от руски Цвета Пеева

Л Ю Б О П И Т Н И Ф А К Т Известният белоруски майстор на

керамиката Франц Томишевский е изготвил истинска китара от глина. На китарата чудесно може да се свири. Сега известният майстор из­готвя детайлите на орган също от керамика. Ценителите на неговото изкуство не се съмняват, че органът ще бъде също толкова сполучлив колкото и китарата.

Въздушните циклони, които ата­куват Европа, се зараждат обикно­вено в Атлантическия океан. Но оказало се, че главният „доставчик" на циклони е Тихият океан. За една

година над неговите води възникват над 1500 мощни въздушни течения. А над цялата планета за година общо се отбелязват около седем хиляди циклона и три-четири хи­ляди антициклона. Само в Северното полукълбо например едновременно мо­гат да се развият около двадесет циклона.

Съветските инженери са конструи­рали нож - плазмотрон. Ножът е те­жък около 3,5 килограма. От върха му излиза остро езиче плазма с тем­пература от 5 до 8 хиляди градуса Целзий. Плазмата реже метала как­

то ножа маслото. Ножът-плазмо¬ трон е предназначен за разкрояване на листове цветен метал и неръждае­ма стомана, дебела от два до двеста милиметра.

Четирима съветски изпитатели са били в Космоса без да напускат зе­мята. Учените са разработили спо­соб, който позволява в дълбоководни басейни да се създадат условия, подобни на безтегловност в космоса. В специалния макет са изпробвали възможните спасителни и ремонт­но-монтажни работи, които биха могли да възникнат в Космоса.

п

Първите неприятности

Адмиралтейството отпусна на Фибс „Сели Роуз" — бивш пиратски ко­раб, пленен от англичаните край Алжир. Това е 180 тонен плавателен съд с 6 оръдия и в отлично състоя­ние. Първата победа е спечелена. Но веднага с нея идва и първото затруднение. Кораб има, добре, ами пари, за да се организира експеди­цията? С какви пари ще се плати възнаграждението на моряците и набавянето на продуктите? Фибс не е човекът, който ще се спре пред такава трудност. Той измисля изхо­да — включва и екипажа в пред­приятието. Всеки сам трябва да се погрижи да си набави храна, докато трае диренето, а вместо заплата ще получи част от съкровището. Аван­тюристи естествено се намират и Фибс оформя екипажа. На 5. 9. 1683 г. рано сутринта „Сели Роуз" вдига котва. На борда има и двама агенти на адмиралтейството — Чарлз Селмън и Джон Книйп, натоварени да бдят за интересите на короната.

Първите неприятности не закъсня-ват. Щом достигат ирландското край­брежие, моряците на Фибс се втурват да грабят местното население. Се­ляните от околните села непрестанно се оплакват, че всеки ден им изчезва по нещо, кога кокошка, кога овца, кога свиня. Полицията прави пре­дупреждения на Фибс, докато един ден нахълтва на кораба, придружена от корабния дърводелец с вързани ръце. Тоя хубостник бил заловен на местопрестъплението, като душел от­краднатата овца. Фибс, без да каже дума, плаща глобата и оставя овца­та на дърводелеца. Той не подозира, че този жест на великодушие ще му спаси живота по-късно, защото смая­ният дърводелец от този момент ста­ва един от най-верните му хора.

Инцидентите с ирландската полиция и граничните войски непрестанно се увеличават и това принуждава ка­питана да вдигне котва по-рано от определеното време и да потегли на запад. Започва дългият път от единия край на Атлантика до дру­гия.

Бунт на кораба Чарлз Селмън се държи добре и с

Фибс, и с екипажа и хората скоро свикват с него. Не такова е поло­жението с другия „защитник" на кралските интереси — Джон Книйп. Той непрестанно се меси в неща, които не са негова работа, опитва се да дискредитира капитана пред мо­ряците и да ги подстрекава срещу неговите наредби. Екипажът обаче не му се доверява, смята го за шпионин. И въпреки това поведението на Книйп прави пътуването по-мъчи­телно.

Най-после Атлантическият океан е прекосен и в края на 1683 година „Сели Роуз" хвърля котва в Бостън Не е трудно да си представим какво е самочувствието на Фибс. И как няма да е горд — връща се в града, от който е тръгнал, и то като коман­дир на кралски кораб. Според пред­варителната програма „Сели Роуз" трябва да остане в Бостън не повече от три седмици, но престоят му се удължава на два месеца. И тук ин­цидентите между екипажа и местна­та полиция следват един след друг. Капитанът взема страната на своите моряци. Това естествено му струва много неприятности и усложнения.

Фибс подбира измежду прияте­лите си индианци трима кормчии и най-после, на 19. 1. 1684 г., „Сели Роуз" надува платна по посока на Бахамските острови. Изплашен за живота си, Джон Книйп предпочел

да остане на брега. Няколко седмици корабът се лута без резултат край подводните скали на югоизток от Голямата плитчина. Най-после от­криват останки от потънал галеон. Първата радост и надежда скоро е сменена с горчиво разочарование. Гмуркачите изваждат само няколко сребърни кюлчета.

Капитанът е обзет от съмнение, че това е галеонът, който търсят. Но екипажът, уморен и силно раздразнен от този неуспех, не вярва повече в думите на Фибс. Все по-открито мо­ряците говорят, че по-добре за тях ще е да откраднат кораба и да станат пирати. Това е по-сигурно средство за забогатяване, отколкото гладни и уморени с месеци да скитат без успех из океана. Бунтът назрява, докато най-сетне избухва.

Тази привечер Фибс е сам в каю­тата си. Неколцина здравеняци се втурват при него. Струва им се, че няма нищо по-лесно от това да вър­жат и набият този добродушен човек. Та какъв капитан е той, щом досега на никого не е казал дума напреко. Фибс ги посреща спокойно и както винаги резервирано. Но няколко мига по-късно им сервира най-голя­мата изненада за цялото пътуване. Без да се усетят, нападателите като някакви нахвърляни дъски се тър­кулват по пода на каютата. Те просто се запознават с железните юмруци на своя капитан. Фибс излиза от каю­тата и с познатия на всички спокоен и добродушен тон поръчва на оста­налите да ги приберат.

Няколко дни след тази случка „Сели Роуз" спуска котва на малък необитаем остров. Фибс иска да се почисти долната част на кораба и да се подновят запасите от вода. Той разрешава на екипажа няколко дни отпуска на брега и нарежда да сва­лят оръдията на сушата.

12

Недоволните и битите веднага се уединяват във вътрешността на остро­ва и започват да кроят планове как да убият капитана и да превземат ко­раба. Сред тях попада и дърводеле­цът, когото Фибс е спасил от полицей­ските власти в Ирландия. Щом чува какво замислят тия разбойници, дър­воделецът се измъква тихичко, до­бира се до кораба и разказва всичко. Фибс заповядва да приберат оръдия­та на борда, изчаква на палубата За­говорниците и се обръща към тях с енергична реч, с която им пожелава приятно прекарване на необитаемия остров. Осъзнали неблагоприятното положение, в което се намират, Заговорниците го удрят на молби. Фибс великодушно им разрешава да се качат на кораба, като един по един лично ги обезоръжава. Но му е съв­сем ясно, че с тия нехранимайковци не ще може да продължи експедиция­та, и се отправя към Ямайка.

В затвора Фибс старателно подбира нов еки­

паж измежду корсари и бивши пи­рати и отплува към Хиспаньола. Много седмици шари край подводни­те скали, изследвайки ги методично една след друга. И все нищо. На борда този път всичко е спокойно, но „Сели Роуз" вече едва се държи над водата. Трябва да му се даде почив­ка и Фибс добре разбира това. С гор­чивина в душата той поема обратно към Англия.

Сър Уйлям Фибс

А междувременно на Острова ста­ват някои промени. Чарлз II умира, а брат му Якоб II, който наследява престола, отнема на Фибс правото на командир и организатор на експе­дицията. Намират се и хора, които наклеветяват капитана. Сред тях, разбира се, е и Джон Книйп. Още след завръщането си в Англия Уйлям Фибс е хвърлен в затвора. Но прия­телите му не го забравят. Албемарл¬ ският дук разгръща кампания в негова защита и успява да го осво­боди от затвора и от подготвяното съдебно обвинение.

Неприятностите са големи, огор­чението също, но въпреки това Уйлям Фибс е далеч от мисълта да се приз­нае за победен. Едва излязъл от затвора, той с още по-голяма жар се заема да търси средства за нова ек­спедиция. Приятелите пак му пома­гат. Те обединяват добрите си чув­ства към Фибс и капиталите си и му предоставят командуването на експе­диция от два кораба — 200 - тонния „Джеймс енд Мери" и 50 - тонната фрегата „Хенри ъв Лондон". За да погаси част от разноските, Фибс трябва да натовари корабите със стока, която да продадена остро­вите.

Отново през океана На 12. 9. 1686 г., точно три години

след първата си експедиция, Фибс се отправя към втората. „Дано тоя път бъде по-щастлива" — мисли си той. Уйлям Фибс командува „Джеймс енд Мери", а фрегатата поверява на верния втори капитан от „Сели Роуз" Френсис Роджерс. Почти веднага щом навлизат в океана, ги посреща силен насрещен вятър, който забавя зна­чително пътуването им. Все пак след три месеца те влизат в залива на Пуерто Плата. Фибс дава три то­повни гърмежа, за да покаже на ис­панските власти, че идва с мирни намерения. На следния ден, натова­рен с подаръци, прави посещения на местните големци и после се заема с търговията си. Нищо не издава истинските му намерения. Най-по­сле, приспал всички подозрения, Фибс качва на борда трима индианци-гмуркачи, за да започне диренето. Но решава, че ще е по-благоразумно да пусне напред като разузнавач леката фрегата, а сам да изчака резултата от нейното дирене. „Хенри ъв Лондон" отсъствува твърде дълго и това сериозно тревожи Фибс. Най-после след 25 дни, фрегатата на Роджерс се връща в Пуерто Плата.

Ето и записа от бордовия дневник: „Днес към 4 часа мистър Роджерс

се качи на борда и ни съобщи, че е имало три дни хубаво време, което той използувал, за да изследва под­водните скали. Каза ни също така, че е направил всичко, което е по силите на един човек, но не открил нищо. Отплувал към 3 часа сутринта, но вълните го отклонили от пътя му и надвечер доближили до някаква група хора с доста подозрителен вид. При­нудени били да спрат до тях, но през нощта благодарение на милостта

Карта на Голямата плитчина, по която Фибс е нанесъл свои бележки

на бога успели незабелязано да се от­далечат."

Уйлям Фибс изпитва дълбоко разочарование и може би за пръв път е така близко до отчаянието, защото възкликна:

— Трябва да имаме търпение и да изчакаме волята на съдбата! — Той дори не забелязва колко преднаме­рено обезкуражаващ е тонът на Род­жерс и как вторият капитан Уйлям Ковъл едва сдържа усмивката си.

На следния ден в бордовия дневник е записано:

„8. II. Сутринта нашият капитан изпрати един моряк при мистър Род­жерс. Малко по-късно той се върна, като в ръцете си носеше това, което изпълни нашите сърца с радост — 7 кюлчета, 2 слитъка и повече от 2000

13

пиастри. От това разбрахме, че ми­стър Роджерс е открил останките от потъналия кораб."

Роджерс реши на другия ден да поднесе голямата радост на своя капитан. С провлечения си говор и

Пиастрите, които хората на Фибс са извлекли от дъното

светнали очи той описа всички под­робности. — „Качен в едно кану, Ковъл изследвал подводните скали. По едно време забелязал да блести странно някакво водорасло на дъ­ното на лагуната. Поискало му се да има това водорасло и помолил гмуркача да му го извади. Няколко мига по-късно индианецът с разтре­перан от вълнение глас разказал, че водораслото е пуснало корени върху метално оръдие, наполовина покрито с корали." Така съвсем случайно съкровището е открито, защото ако Ковъл не би пожелал да има това водорасло, той още сто пъти можеше да обикаля над водата, без да знае, че останките на галеона лежат под него.

Фантастичен лов На 17. 2. към 20 и 30 ч. двата ко­

раба напускат Пуерто Плата и по­теглят към целта. На другия ден пускат котва толкова близо до под­водните скали, колкото позволява безопасността.

И започва фантастичният лов. Все­кидневно тримата гмуркачи извличат на повърхността средно около 2000 ливри (1 ливра е равна на 327 гр) — монети, слитъци, кюлчета. Хо­рата работят от тъмно до тъмно, но верен на принципа си, Уйлям Фибс редовно дава на екипажа дни за по­чивка.

На 28. 2. наблюдателните постове сигнализират, че на хоризонта се виждат платната на два кораба. Силно обезпокоен Фибс заема бой­на позиция. Скоро до неговите ко­раби спират два малки плавателни съда. С успокоение и изненада Фибс горива, че те се командуват от двама стари негови познати, членове на екипажа на „Сели Роуз", дошли по тези места със същите намерения. Фибс великодушно ги включва в из­вличането на съкровището. И още на следващия ден към тримата индиан­ци, вече доста изморени, се присъеди­няват и гмуркачите на капитан Ейбрахъм Ейтли.

Фибс е човек на хладния разум и ясно си дава сметка за нещата. Той разбира, че „Джеймс енд Мери" е така претоварен, че трудно ще из-държи обратния път. Ако се задържи още тук и продължи да увеличава богатството си, рискува да не успее да го пренесе до Англия, да не успее да се измъкне и от преследването на пирати при евентуална среща и в края на краищата да загуби всичко. А това е по-лошо, отколкото успешно

да се завърне с огромното богатство, което вече лежи в трюмовете на ко­раба. Водата и солта също са на привършване, има сведения, че френ­ски корсари шетат наоколо. И Фибс решава да тръгне обратно.

Посрещането в Англия Уйлям Фибс дава подробна ин­

струкция на тримата гмуркачи и на Ейтли, които остават на мястото. Те се задължават да пазят пълна тайна и да чакат връщането на Фибс на Бермудските острови.

Най-забележително от обратния път на „Джеймс енд Мери" през океана е това, че корабът едва из­бягва корабокрушението, но все пак успява на 10 юни благополучно да достигне водите на Темза. Вестта за връщането на Фибс и неговия кораб, натоварен с фантастичното съкрови­ще, избухва като бомба в Лондон. На пристанището се стича едва ли не целият град. Въоръжени гвардейци патрулират денонощно, за да пазят съкровището и да разпръсват тълпа-та любопитни.

Пръв на кораба стъпва Албемарл¬ ският дук, следван от финансовите контрольори. Резултатите надхвър­лят и най-смелите надежди — 22 196 ливри кюлчета; 30 326 ливри златни монети, или общо около 26 тона злато и сребро, без да се броят скъпоцен­ните камъни, перлите, бижутата и фино изработените златни изделия.

Най-облагодетелствуван е Албе¬ марлският дук. Той получил чисто 90 000 лири стерлинги срещу осем­стотинте, които вложил, останалите „инвеститори" получили по 112 лири стерлинги за всяка вложена лира. На Фибс се паднала 1/16 част от об­щото. Той изведнъж става много богат, на върха на славата си, тър­сен и ухажван. Дори нещо повече — получава благородническа титла и същия този крал Якоб II, който го хвърля в затвора, заповядва да се изсекат медали, за да се увековечи спомена за подвига на Фибс.

Отново неуспех Но сър Уйлям Фибс нито за миг

не забравя, че на Бахамските остро­ви го чакат, и затова веднага се заема с подготовката на трета експе­диция. И точно след една година, пак на 12. 9., той потегля със седем плавателни съда. Но на Голямата плитчина която вече е наречена Сребърна плитчина, го очаква не­приятна изненада. Наоколо гъмжи

от кораби и всеки граби според си­лите и възможностите си. Сър Уйлям се опитва в името на краля да по­стави ред, но никой не иска да го слуша. Тогава той със сила изхвърля натрапниците. Обаче със съжаление открива, че съкровището значително е намаляло. Един след друг индиан­ците влизат във водата, но това, което вадят, далеч не може да се сравни с предишното. Фибс знае, че най-ценната част от съкровището е скрита вътре в останките на кораба. Но както и да опитват, гмуркачите не могат да се доберат до вътрешно­стта на галеона. Не е по силите им да преодолеят дебелите стени, полу¬ покрити с вкаменени корали.

Това, с което се връща в Англия сър Уйлям Фибс, е нищожно малко.

А „Нуестра Сеньора де ла Консеп­сион" постепенно потъва в забрава, вкаменилите се корали обвиват ней­ното тяло, морето и подводните скали ревниво я пазят. Останал само спо­менът за нея, който хората си раз­казват като легенда.

Един товар динамит. . . Да, един товар динамит би бил на­

пълно достатъчен за гмуркачите-индианци, но да не забравяме, че сър Уйлям Фибс е живял през 17 век.

262 години по-късно отново се заговори за фантастичното съкровище на „Нуестра Сеньора де ла Консеп­сион". Този път синовете на 20 век тръгнаха по следите на сър Уйлям Фибс. Ще имат ли те успех?

. . . По пустинните кейове на Ла Рошел леденият вятър спокойно се разхождал. Снежните кристалчета остро брулят лицата на хората, които бързат към малкия кораб „Ре". „Ре" е стар кораб, повече от 30 години стоят зад гърба му, но пряс­ната боя го прави почти като нов, макар и да не може да скрие основ­ните му недостатъци. „Ре" не е нито бърз, нито комфортен. Той просто е скромен шестдесет и девет тонен рибарски кораб, дълъг двадесет метра. Но най-после е реализирана мечтата да се тръгне по стъпките на Фибс и да се открие легендарната „Нуестра Сеньора де ла Консепсион".

И ето на 28. II. 1952 година гру­пата на Александър Корганов, фран­цузин от руски произход, е в Пуерто Плата. Назад са останали месеците упорити проучвания из Парижките, Лондонските и Мадридските библио­теки и частни архиви. Защото една експедиция в двадесети век не може да тръгне неподготвена и да разчита

Картина на един залив в Нова Испания {старинна гравюра)

само на късмета си, както е било по времето на Фибс през 17 век.

Най-после „Ре" е на 80 мили от тайнствените и опасни подводни ска­ли на Сребърната плитчина. На 18 март към 9 часа сутринта морето започва да изменя цвета си, а два часа по-късно, качен на върха на главната мачта, кормчията-домини¬ канец Даниел Рейнозо се провиква:

— Подводни скали, вдясно от нас. Корганов, гмуркачът -испанец Ан­

тонио Делдаго и вторият механик Ив Морен се качват в една лодка и започват обиколка между кораловите рифове. На моменти при преминава­нето от лагуна в лагуна им се струва, че лодката им се движи над някаква приказна подводна градина. Посте­пенно лодката навлиза дълбоко на­вътре в подводните скали. По едно време Морен се показва над водата, сваля маската си и извиква:

— Котва! Тук долу, забита в ко¬ ралите!

Заемат се веднага да я изследват. Наблизо до лодката на Корганов се намира втора лодка от експеди­цията. Те също правят знаци, че са открили котва. А между двете котви на около 200 метра лодката се натък­ва на следи от корабокрушение. На следното утро експедицията изследва внимателно разположението на под­водните скали, общото разположение на мястото и Корганов с горчивина разбира, че това не са останките на „Нуестра Сеньора де ла Консеп­сион". Тогава насочва „Ре" на изток.

След кратко плаване корабът от

ново попада на подводни скали. Застанал прав върху мостика, капи­танът внимателно ги изследва, очи­те му са замрежени от непрестанното взиране. По едно време сърцето му трепва. Не, не може да има грешка. Ето я голямата подводна скала, върху която е заседнал галеонът. Фибс я е обозначил съвсем точно.

— Стоп! Мотори! Корганов не забелязва, че хората

зад гърба му си шепнат тихо. Вре­мето, до този ден чудесно, рано! след обед започва да се разваля. Духа силен вятър, времето е развълнувано, а към 18 часа връхлетява силна буря. „Ре" се люлее насам-натам. Най-добре е да се връщат в Пуерто Плата.

Ядосани и изморени, моряците започват открито да проявяват своя­та враждебност. При мисълта, че съкровището е съвсем близо, между екипажа избухва разпра. С помощта на верните Морен, Антонио и Даниел Корганов успява да обезоръжи и заключи нарушителите на реда. За­пазил контрола над „Ре", капитанът бърза да се върне в Пуерто Плата. Но там на пристанището „затворни­ците" успяват да се измъкнат. Те заграбват от трюмовете динамит и това ги кара да се чувствуват госпо­дари на кораба, като заплашват да хвърлят всичко във въздуха.

На следващия ден обстановката е същата. И едната, и другата група се опитват да вземат контрол над кораба. По едно време уж се стига до някакво примирие. Морен започва да маневрира, но един от „бунтовни-

Крепостта Сан Филипе в Пуерто Плата

„Серж е Александра" — така се Казва този дизелов кораб с мощност 280 к.с, с който Корганов се отпра¬ ви в експедиция

ците" го удря силно с ботуша по лицето. Със счупена челюст Морен се просва в безсъзнание. Дочул разправията, Антинио с невероятен скок се намесва в защита на ранения втори механик. Успява да го качи на раменете си, да се промъкне с този товар на мостика и оттам да скочи на кея.

Пристигнал пристанищният капи­тан да се осведоми за причините за този шум и безредие. Загубили ся­каш своя разсъдък, останалите на кораба моряци хвърлят малко дина­мит към колата на капитана. Когато димът от взрива се разнася, всички виждат коменданта на крепостта Сан Филипе в Пуерто Плата, дошъл с отред въоръжени войници да арестува всички.

Така завършва първото пътешест­вие на Корганов, и то след като е бил толкова близо до целта.

Испанци! Видях испанци... Корганов се заема да подготви

втора експедиция. Не е лесна задача да се намери нов кораб и нов екипаж. Най-после изборът му пада на „Санта Крус" — малък кораб, дълъг около 16 метра. Антонио и Морен, които междувременно вече са излезли от болницата, не само че отказват да го придружат, но горещо и искрено го разубеждават да се откаже от тази рискована работа. Но с помощта на верния Даниел Корганов успява да наеме четирима души, от които два­мата плувци.

На 8 май „Санта Крус" е вече в заветната лагуна. Капитанът не от­късва очи от подводните масиви. По едно време той забелязва нещо странно, равно, някакви прави линии. Неясните фигури постепенно прие­мат очертанията на задната част на адмиралския галеон, закрита между коралите, които го обгръщат от всички страни. Вкаменени сивосин­кави мидички, полепнали по остан­ките, го сливат с околния пейзаж. Пръв от двамата гмуркачи се пригот­вя Хиларио. С пакет динамит в ръка той бързо достига останките на га­леона, хвърля експлозива и се впу­ска колкото се може по-бързо да достигне повърхността. Когато го издърпват в лодката, Хиларио е вце­пенен и мърмори несвързани думи. Очите на гмуркача като че ли ще изхвръкнат от орбитите си, лицето му гори, той маха с ръце, опитва се нещо да каже, но нищо не могат да му разберат. Връщат се бързо на кораба, не на шега разтревожени от неговото състояние. На борда на „Санта Крус" дават на Хиларио по­рядъчна доза ром, настаняват го да спи и едва като се събужда, ус­пява по-свързано да обясни:

— Долу. . . испанци. . . видях испанци. . .

Хората настръхват ужасени от тези думи. Корганов разбира, че не

може повече да разчита на тези добри и смели, но суеверни момчета. Обрат­ният път „Санта Крус" преминава в пълно мълчание.

И пак буря В Пуерто Плата Корганов наново

наема кораб, този път малък мото­рен крайцер, наречен „Пирата", заедно с екипаж от четирима души. „Пирата" благополучно достига мя­стото на корабокрушението и спуска котва в лагуната, близо до задната част на кораба. След вечеря хората разговарят и пият кафе. Неочаквано силен удар разтърсва крайцера, ка­фето се плисва, една от чашките се търкулва и се строшава на пода. Втурват се на мостика. Посреща ги силна буря, появила се изневидели­ца, небето е покрито с оловни облаци.

— Венено, пускай моторите!] Светът край крайцера трещи, пре¬

рязван от зловещи светкавици. „Пи­рата" подскача и се завърта около остта си, после започва да се накланя ту на едната, ту на другата си страна. Скъсват се въжетата на едната котва и корабът приближава към подводни­те скали. Антонио, който този път придружава Корганов, съобщава, че въжетата на втората котва са опле­тени. Тогава капитанът отнася на борда единствения стоманен кабел, закрепва единия от краищата му за кораба, а с другия завързват пакет от всичко, което може да се употреби за тази цел. После спускат импрови­зираната котва във водата. Изведнъж „Пирата" сякаш се втурва, хората загубват равновесие. Откъсва се и втората котва.

Моряците, преживели тази страшна нощ, с право смятат, че им е подарен втори живот, и никой от тях не мис­ли дори да се връща на това прокъл­нато място.

„Нуестра Сеньора де ла Консеп­сион" отново спечелва победа. Пос­ледната победа! Защото Александър Корганов е организирал нова експе­диция, която сигурно ще сложи край на тази удивителна история. Това ще бъде експедиция, добре снабдена с модерни технически съоръжения. Тя ще има на разположение множе­ство чернобели и цветни аеро-и под­водни снимки на тази „тера инког­нита".

И този път навярно „Нуестра Се­ньора де ла Консепсион" трябва да се признае за победена.

По материали на френското спи­сание „Сианс е воайаж"

16

ЧОВЕК ПО ПОРЪЧКА Преди пет години по време на един конкурс за научно-

фантастични повести ме посети недоспал автор. Той размаха ръкопис с горното заглавие и заяви, че про-блемът е остър и неотложен. Трябваше в негово при­съствие да прочета две глави. Опитах се да му обясня: идеята не е много оригинална, още преди четиридесет години Филип Джибс е написал роман за проблемите, които „човекът по поръчка" поставя. Казах му и за Хомункулуса на Парацелз, и за догадките на Гьоте.

Тогава още мислех, че героите на фантастичните произведения обезателно трябва да летят из далечни галактики, натискайки копчета. И авторът си отиде, обиден от света, които не го разбира. „Ще си спомняте за мене!" — заплаши той и хлопна вратата.

И прокобата му ме стигна: сега бих искал да срещна непознатия автор и да поприказвам по-нашироко с него. Бих го попитал как тъй още преди години го е развълнувала темата, която сега се разисква от се­риозни списания и видни учени. Изглежда и този път фантастът беше вървял преди специалисти, бе налуч¬ квал, макар и с несигурно перо, бъдещия проблем.

„Човек по поръчка" е индивидът, които ще при­тежава предварително определени физически и духовни качества. В това определение невидимо присъствува още едно действуващо лице — поръчващият. Нали някой трябва да направи поръчката, да набележи бъ­дещите качества?

Можем ли да си представим „изпълнението на по­ръчката"? Чисто теоретически може да се отговори: да, по два начина. Най-напред може да се изгради живо човешко същество, като неговият развой тъй се контролира и насочва, че то да придобие желаните ка­чества. Вторият начин би могъл да бъде „преправянето", „ремонтът" на вече готовия човек. От него трябва да се отнемат едни качества, за да му се дадат други, полезни и желани. Във втория случай — пак теоретически — „ремонтираният" ще има възможност да участвува в обсъждането на бъдещето си съвършенство и да се бори за него.

Докъде е стигнала науката по единия и по другия път?

„Градинарите" от един американски университет (Мак Мърей и Милър) поработили над растението Кукумис сативус. Това растение има отделни мъжки и женски цветове на едно и също стебло. Третирайки младите стръкчета с подходящо химическо вещество, изследователите успели да получат по-рано и повече женски цветове. Реколтата се увеличила неколкократно.

Значи възможно е да се създаде пол по поръчка, поне у някои растения!

А ще стигнем ли до положение предварително да се определя полът у хората? На този въпрос генетиката отговаря — „да". Това ще породи извънредно много социални и етични проблеми, за които днешното чове­чество още не е подготвено. Би ли трябвало всяко семейство да решава какво дете иска — момче или мо­миче? Очевидно — не, защото тази „поправка" на природата може да бъде гибелна за цялото човечество.

Съвременната генетика изследва упорито носителите на наследствеността — гените. Още отсега се говори, че генетичният набор би могъл да бъде „опериран" с лазери. Това означава, че поне някои от гените биха могли да бъдат премахнати. А ако се отиде още по_

далеч в предположенията — че гени биха могли да бъ­дат и добавяни.

Ще бъде ли топа реална основа за създаване на хора по поръчка?

Според съвременната биология носителите на наслед­ствеността — гените, остават неизменни, а формата, в която наследствеността се проявява, се мени под въздействие на средата. Може би в бъдеще действително ще изменяме по желание наследствената програма, заключена в гените.

Сега се знае, че наследствената информация е запи­сана на нишките, съставени от молекулите на дезок­сирибонуклеиновата киселина — ДНК. Тези нишки съдържат целия план за строежа на човешкото тяло. Той е записан там, както на магнетофонна лента днес може да се запише работната програма на цял завод.

Френсис Крик и Дейвид Уотсън в 1953 година изра­ботиха модел на устройството на ДНК. Той представ­лява двойна спирална молекула, способна да се раздели на две огледални половини. Джек Грифит успя да фо­тографира част от нишка на ДНК при увеличение 7 000 000 пъти! Тя наистина се оказа усукана двойна спирала.

Една молекула ДНК е само 50 пъти по-дебела от атома на водорода. А дължината й може да достигне сантиметри. Някои я сравняват с град от 100 милиона жители, чиито къщи са разположени само на една улица. Тази тясна и „безкрайно дълга" молекула по­ставя почти непреодолими прегради пред изследова­телите.

Наскоро дойдоха нови съобщения. Артър Корнберг създаде нишка ДНК чрез „прекопиране". Нишката ДНК се състои от определени химически групи — „блокове", които са четири вида. Редуването на еле-

17

Двойната нишка на дезоксирибонуклеиновата кисе­лина {снимка на макет)

ментите наподобява морзово писмо, чрез което може да се предаде всякаква информация. Но как точно става съединяването, как се осъществява „предаването" и „записването" оставаше неизвестно. Биохимията от­ново помогна. А. А. Баев в Съветския съюз и Холи в САЩ успяха да разшифроват структурата на рибону­клеиновата киселина (РНК), родна сестра на ДНК. А Корана пръв „преведе" записа от „езика на РНК" на „езика на ДНК" и получи изкуствен ген. За да стигне до този резултат, той дълги години синтезирал по чисто химически път отделни съставки на ДНК. Накрая успял да синтезира последователно отделни „участъци" от ген, а после с помощта на специален Фермент ги съшил в една верига. Тъй бил създаден първият ген. Генът бил изпитан, като го прикрепили към нишка ДНК от един бактериофаг и заедно с нея го вкарали в бактериална клетка. И генът се държал в клетката като истински ген!

На пръв поглед всичко това е неясно, но откритието поразява въображението на учените. Не се ли про­стира пред нас пътят към ликвидиране на наследстве­ните болести? Не дава ли откритието ключ за преу­стройство на живата природа?

В същото време биохимията донесе нови успехи: синтезиран бе първият ензим. Ензимите са протеини, които ускоряват различни биохимични реакции в организма. Досега биохимиците можеха да се похвалят

само със синтезирането на инсулина, но той е по-скоро хормон: протеиновата част в него е сравнително малка. Синтезираният напоследък ензим рибонуклеаза раз­гражда рибонуклеиновата киселина и дава възможности за изучаване на ензимните реакции.

А докъде е стигнала науката по другия път, „пре­правянето" на готови живи същества?

Тук вниманието е насочено към измененията в цен­тралната нервна система. Целта е да се създадат опре­делени способности и знания и да се премахнат вред­ните навици. Теоретически разликите между двата на­чина на „поръчване" не е много голяма. И двата пътя минават през преправяне на паметта. В първия слу­чай — паметта на гените, запаметили цялата про­грама за развитие на рода и индивида, във втория — паметта в клетките на централната нервна система.

Примамлива изглежда възможността да се изтрие някоя ненужна част от паметта и на нейно място да се дадат нови знания. . . по химически начин. Това на­помня епизод от един роман на Джек Лондон. Жите­лите на тихоокеански атол искат да изядат кучето Джери, за да станат пъргави и смели като него. Про­фесор Дейвид Креч например твърди, че вещества, получени от мозъците на обучени в известни действия мишки, помагат на други мишки да възприемат същите действия. Дали се касае за „носители на паметта", или просто за стимулатори на центровете, е рано да се каже.

Известни са много химически вещества, които дей­ствуват върху мозъчните клетки на хора и животни. Опити с ларвите на брашнения бръмбар показват, че у насекомите дори след метаморфозата се запазват поз­нания, памет. Изглежда, че някои структури и веще­ства могат да преминат от ларвата в нервната система на възрастното насекомо. Ако е така, то мисълта да се използуват таблетки с готови химически знания не изглежда тъй фантастична. . .

Макар „преправянето" на психиката още да не е осъществено, ясно е, че науката е в пътя, който неми­нуемо ще доведе до големи завоевания. Учените, които пишат по тези въпроси (между тях професор Д. Креч и директорът на международната лаборатория по ге­нетика и биофизика в Неапол Бузати - Траверсо), обик­новено сравняват биологическите открития във втората половина на века с бързата еволюция на физиката през тридесетте години. . . и в сравнението неминуемо се промъкват зловещите бомби над Хирошима и Нага­заки.

Изглежда, че наистина има място за опасения. Опа­сенията са започнали много отдавна, още преди успе­хите на биологията, генетиката, ензимологията, био­химията. . .

Все пак странно е, че появата на „поръчани" съще­ства във фантастичната литература винаги вдъхва страх. Дали това е по силата на инерцията, страха от новото? Или наистина имаме работа с прозрение? Зло­вещи и кошмарни са и изкуственият човек Голем на Густав Майринк, и изкуственият човек Франкенщайн на Мери Шели, и обитателите на „Островът на доктор Морьо" от Хърбърт Уелс, и безбройните измислени хора, населяващи планетите на съвременната фанта­стика. Защо „хората по поръчка" винаги крият ня­какъв голям вътрешен, морален или физически дефект, който плаши нас, естествените творения на природата? Тук вероятно се проектират несъвършенствата на ония, които „поръчват".

Определени опасения изказва професор Бузати-

18

Траверсо. Всички са съгласни, че експериментите над човека трябва да целят неговото усъвършенствуване. Но как да се разбира то? Ако по аптеките се появи препарат, който да осигурява красиво, здраво потом­ство, кой ще се откаже от такова лекарство? Ако стане възможно по лекарска рецепта да се програмират преди раждането положителни качества, веднага ще се постави въпросът: „Какво дете искаме?" Кои са в същност положителните качества? Дали бъдещият човек да притежава широта на ума, или той трябва да е способен само в една област? В коя? Математика, живопис или техника? Кое е най-полезно от обществе­на гледна точка? Кой ще определя?

Отговорите на тези въпроси са много трудни. Необ­ходими са съвместни усилия на философи, социолози, политически деятели, на всички, които познават чо­вешката природа.

Съображенията на професор Дейвид Креч (в статия, печатана в „Литературная газета") са от по-друг ха­рактер. Той смята, че в близките 5—10 години ще стане възможно чрез психологически и химически средства да се увеличат интелектуалните способности на човека И сега има химически вещества, които влияят на па­метта на опитни животни: пикротоксин и метразол. . .

Ала надеждите и тук са свързани с неприятни опа-сения. Всички ще развият интелекта си, но ще има ли възможност за всички да бъдат изключително талант­ливи, пък и полезно ли ще е това? Никой не се съм­нява: могъщите медикаменти ще са полезни при ду­шевно болни, умствено изоставащи деца, загубили па­метта си старци. Някои антибиотици и сега изтриват паметта на червените рибки. Подобно лекарство ще бъде полезно и за човека: страдащите биха забравили бол­ките или спомените за ужасни сцени. Но с такива ве­щества ще могат да се подчиняват и направляват го­леми групи хора, дори без самите те да подозират. Изтриването на паметта би могло да се използува от престъпници. А различните намеси във функциите на нервната система няма ли да се отразят вредно на бъде­щото потомство?

Няма ли някой да използува и при хората подобни методи и в някоя страна да създаде общество, подобно на романа на Олдъс Хъксли „Най-добрият от светове2

те"? Там хората са предопределени още от „фабриката ха хора": за умствен труд, за физически труд... Една зловеща „утопия" и проектиране на капиталистичес­кото общество в бъдещето, увековечаване на разликата между различните видове труд.

Преди петнадесетина години светът беше потресен от разкритията на Алигиеро Тонди, бивш професор, който шумно напусна езуитския орден. В книгата си „Езуитите и кризата на една съвест" той разказва за методите на възпитание, които езуитите прилагат, за да сменят личността, като отнемат съзнанието и сложат на негово място друго, подчинено на волята на висшите сановници. Какво би станало, ако такива хора се докопат до средства, които ще им позволят наистина да „сменят личностите"? Един Тонди нямаше да бъде възможен. Ако те притежаваха необходимите средства, никога не би се стигнало до „криза на съ­вестта", биха изтрили компрометиращите сведения от главата на Тонди много преди да се сети да ги раз­крива.

Сред развълнуваните и тревожни гласове значително по-оптимистичен е тонът на съветския академик П. К. Анохин. Той не отхвърля с лека ръка опасенията, счита,

че основания за безпокойства съществуват, тъй като могъщите средства за въздействие над личността са голяма съблазън за евентуален агресор. Ала академик Анохин смята, че човешкото общество може и е длъжно да се справи с тази опасност. В последна сметка не научните открития са опасни, а хората, които биха желали да ги използуват за престъпни цели. Според него, би трябвало да се осъществи контрол над изслед­ванията, за да не се повтори случаят с атомната бомба — угризенията да настъпят, когато е вече късно... Ду­мите на академик Анохин действуват отрезвяващо: много сензационни съобщения се опират на скромни практически резултати. На науката предстои много труд за изясняване на функциите на централната нерв­на система, та чак тогава ще дойде ред за въздействие над нея.

Но защо все пак бъдещата мощ трябва да вдъхва повече опасения? Та бива ли човек да се плаши от соб­ствената си сила?

Сега бих желал да срещна някогашния фантаст, този път да дочета ръкописа му докрай. Дали в този ръкопис по-нататък нямаше да се появи разказ за по-съвършен, за „идеалния човек по поръчка"?

Авторът не познаваше Джибс и Хъксли и не беше заразен от техния скептицизъм. . . Героят на Джибс

е биолог, който иска да програмира бъдещите хора чрез насочено въздействие. И претърпява неуспех, предизвиква само нещастия около себе си, защото об­ществото и той самият не са дорасли за „века на ра­зума". А Олдъс Хъксли описва едно бъдещо невероятно благоденствуващо общество, което е вътрешно лишено от човешки подтици и идеали. В „Най-добрият от све­товете" всички са доволни поради това, че мозъците им са „кондиционирани" да бъдат доволни от мястото си в обществото. Хигиенични фабрики с огромните си стък­леници бълват ритмично нови граждани — близнаци от различни касти, научните институти работят, „конди¬ ционират" хората, фабриките, където се умира, са уютни и напарфюмирани. Дори там хората са доволни и щастливи. Хората на физическия труд работят и прекрасно се веселят, във всички къщи от чешмите тече и вода, и одеколон, телевизорите са съвършени, всички имат хеликоптери и могат да прекарат отпус­ките на полюса, на екватора. . . А ония, които по си­лата на някакъв атавизъм все още искат да разсъжда­ват над съществуващия „вечен" порядък, много бързо биват обезвредени и изпратени някъде далеч. Хората спокойно растат млади, хубави и щастливи, живеят дълго и предълго и си остават млади, и накрая умират млади и хубави, когато дойде време за умиране. Но цялата тази зловеща фантастика съвсем не говори за младост, а е само повторение на „вечните истини" на капиталистическия свят. И тъкмо там, в обществото, е дефектът, а не в науката. Защото „вечните истини" не са вечни и светът е започнал да се променя.

Дали в книгата на неизвестния фантаст нямаше по-съвършено общество, където наследствените болести веднъж завинаги са излекувани н всички талантливи заложби са стимулирани? Наистина, както казва Креч, едва ли ще е полезно всички да са талантливи. „Кой ще стане дървар?" — пита се той. Да, но това е вярно за капиталистическото общество. Развитото комунистическо общество отдавна ще е премахнало разликата между физическия и умствения труд. Какво ще пречи тогава на дърваря (предполага се — поне с

образование на лесовъд) да рисува, да пише песни или, ако има влечение, да се занимава с теоретична физика? Какво лошо има в това всички да се приближат кол­кото може повече до „идеалния човек по поръчка"? Няма ли да е полезно всички да развиват своята изо­бретателност, полета на мисълта, фантазията, висшето удоволствие да работиш за благото на всички?

А колко много ще спечели човечеството, ако се сти­мулират у всички тъкмо ония центрове, където се крие стремежът към дирене на нови проблеми и решаването им, към търсенето?

Човекът от XXI век и следващите векове ще тръгне по Вселената, ще организира станции, поселища по други планети. Условията на другите небесни тела се различават много от земните. Няма ли да бъде смело решение да се изработят програмирано тъкмо качест­вата на издръжливост към неземни условия? Нови физически качества за човека, който още не познаваме, и дори още не умеем да мечтаем за тях. . . Не може да не будят възхищение тези бъдещи „хора по поръчка", които ще живеят на други планети, ще откриват све­тове и ще се докосват до нови тайни на природата. Няма ли тъкмо по този начин да се породи един бъдещ хомо селение, хомо венерианис, хомо марсианис, един бъ­дещ космически човек. . .

Фантастите могат да научат хората да мечтаят, за да могат после да осъществят задачи, които днес не са по силите ни. И тогава, в бъдещето, няма ли да се по­стави въпросът за свръхразума, едно съчетание на свръхпамет, свръхматематически качества, телепатични способности и висока комунистическа идейност?. . .

Може би в книгата на фантаста, която отхвърлих, щях да намеря всичко това, И не се съмнявам, че ако не у него, то у друг автор подобни мисли ще се появят, ще се превърнат във фантастични повести и ще научат хората да мечтаят за бъдещото човешко съвършенство.

Ще учат да не се страхуваме от истинските и мними опасности, породени от бързото развитие на биологи­ческите науки.

д-р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

МОЖЕ ЛИ ВРЕМЕТО ДА ТЕЧЕ ОБРАТНО ?

Времето — една толкова употре­бявана дума във всекидневните ни разговори — е същевременно и една от най-големите загадки на приро­дата. Още древните мислители са правили опити да определят скоро­стта и посоката на „водите на вре­мето". Тайнствената река, която ни носи към неизвестното бъдеще, има голяма притегателна сила за не­спокойните умове от всички епохи. Има ли скорост потокът на времето? Постоянна или променлива е тя?

Възможни ли са „скокове" в минало­то? А в бъдещето? Може ли времето да тече назад?

Потресен от възможността потокът на времето да промени своята посока, Платон пише: „И ето белите коси на старците започнаха да потъмняват, брадите на мъжете се скъсяваха, страните се изглаждаха и връщаха всеки в преживените години на мла­достта. . . " Фантастът Чарлз Боу¬ мен сравнява изменящия се свят с магическо зелено килимче, което ;е

развива под краката напред и веднага след това се навива отново. Тази дви­жеща се пътека, наречена „сега", ни­кога не се развива в посока на мина­лото и то остава непостижимо за нас.

Много философи и физици са на мнение, че ние не можем да схванем възможността за обратния ход на времето и затова просто я отричаме. Прави ли са те? Наистина твърде невероятно изглежда боите да се прехвърлят от току-що нарисуваната картина обратно върху палитрата на

20

художника. Още по-невероятно и не по-малко забавно е превръщането на пепелта в огнището на цепеници и след това слепването на цепениците в живи дървета, от които хората няма да берат плодове, а ще ги окачват по клоните им, които ще се покриват с цветове, а след това цветовете ще се свиват в пъпки. . .

Трудно можем да си представим че Земята ще се завърти обратно и след време по нейната суша и океани ще заехтят ревовете на огромни животни, които познаваме от илюстрациите на учебниците по геология. . . Имаме ли основание да се измъчваме от по­добни кошмари картини? Не са ли това само нелепи проекции на нашето незнание?

Преди няколко години повечето космолози подкрепяха тезата за

Симетрия на времето Те смятаха, че поради общата

обратимост на Нютоновите закони, може да се каже, че и времето при­тежава това свойство. Наистина, ако заместим в изразите на основните закони времето t с „обратното" време — t, същността им няма да се промени.

Законите на оптиката са също си­метрични по отношение на излъчване­то и поглъщането на светлина. Ако „стрелата на времето" се обърне на­зад, излъчващите и поглъщащи тела просто ще си разменят своите роли, но законите на оптиката ще си останат същите. Учените, са установили, че в теорията на Айнщайн, както и в квантовата механика знакът t спо­койно може да се замени с — t, без това да наруши тяхната валидност.

Е, това не е ли достатъчно доказа­телство за обратимостта на времето? Че можем да проникнем в миналото тъй, както непрекъснато навлизаме в бъдещето?

Теоретически можем да „наблю­даваме" нашето минало. Достатъчно е да открием във Вселената такава система тела, която постоянно е из¬ кривявяла лъчите, изпускани от Зе­мята, така, че в последна сметка те отново да се върнат към мястото на евентуалния наблюдател. Но това „потапяне" в миналото съвсем не означава, че времето е променило своя ход. Защото потокът от възприема­ните образци ще се изменя съпосочно с времето на наблюдателя.

В биологията асиметричността на времето е очевидна. Раждането не е „огледален" процес на смъртта. Де­лението на клетката не е точно про­тивоположно на нейното разруша­

ване. „Индивидът — това е стрела, устремена във времето" — казва Норберт Винер. А същото може да се каже и за биологичните видове.

Как се изразява необратимостта на времето в микрокосмоса? Досега не е наблюдавано и не се знае за съще­ствуването на галактики, имащи обратна посока на времето. Звездите от тези предполагаеми галактики биха поглъщали, вместо да излъчват светлината. Тези антигалактики не могат да бъдат наблюдавани от нас — възразяват поддръжниците на теори­ята на симетричността — по простата причина, че ние можем да възприема­ме само идващата към нас светлина. Едно друго необратимо събитие е непрекъснатото разширяване на Кос­моса. Но опоненти има и тук — какво ни гарантира, че след време Вселената няма да започне да се свива? Напълно възможно е да живе­ем в една пулсираща вселена.

А как стои въпросът за обратимо­стта в микрокосмоса? Дали няма процеси, при които посоката на протичане да не е от значение? До­сега не е наблюдавана ядрена реак­ция с „обратен ход". Ако бета-раз¬ падането беше обратимо, това би оз­начавало, че при този „ б е т а — синтез" един електрон, един протон и анти¬ неутрино, „изстреляни" от различни места, биха се срещнали с поразител­на точност в точката, където ще про­тече обратният процес, и на тяхно място би се появил неутрон.

Класическият закон гласи, че в природата енергия не се създава, нито пък се губи. Но това не озна­чава, че енергийните превръщания са обратими. Не е възможно един из­горял в атмосферата метеорит да „събере" милиардите си разпръснати частици. Да погълне излъчената звукова, светлинна и топлинна енер­гия и с така възстановения си енер­гиен запас да полети обратно в Кос­моса. Макар че основният закон му дава това право, процесът няма да протече обратно — статистическите закони, както и законите за причин­ността правят невъзможен обратния ход на събитията в условията на нашия свят. Но това не означава, че във Вселената липсват обективни причини за съществуването на

Един антисвят В него времето ще има посока,

обратна на нашето. В тази пред­полагаема галактика материята ще има и обратни електрически свой­ства. Тя ще бъде като „огледален" образ на нашия свят. А евентуалните

21

Една невероятна рисунка — преливане и кръговрат на времето

разумни същества на нейните пла­нети ще означават нашия свят със същата думичка — антисвят. За­щото не съществува абсолютна стре­ла на времето, която да сочи чие развитие е в „права" посока. Ако техните учени поискат да влязат във връзка с нас, те не биха могли да използуват светлината: техните слънца ще поглъщат от всички стра­ни светлинната енергия. Но даже и да дойдат техни представители на Земята, ще им бъде твърде трудно да установят контакт с нас. Норберт Винер анализира пречките така: „Сигналът, който би ни изпратило разумното същество, ще дойде в ло­гическия поток от следствия, от негова гледна точка, и причини — от наша гледна точка. . . Ако то ни нари­суваше квадрат, остатъците на ква­

драта ще ни се струват като негови предвестници и квадратът ще ни изглежда като една любопитна кри­стализация на тези остатъци, винаги напълно обяснима. Неговото зна­чение ще ни се струва толкова слу­чайно, както лицата, които виждаме при съзерцание на скалите в плани­ната. . . "

Да се отрича възможността за съ­ществуването на един такъв анти­свят е неправилно. Защото за „тях" ние бихме били също тъй невъзмож­ни, както са и те за нас. При тях старците няма да се подмладяват, нито пък реките ще текат назад. Защото всеки свят си има своя логика и е съвсем неправилно механично да пренасяме закономерностите на на­шия свят при тях.

Артър Едингтън, който първи въ­

веде образа „стрелата на времето", определя време — направлението така: „Ако следвайки стрелата, ние от­крием в състоянието на света все по-голям и по-голям безпорядък, то стрелата ще сочи към бъдещето; ако безпорядъкът се намалява, то стрелата сочи миналото. Това е един­ственото различие — заключава той — между миналото и бъдещето. . ." Но може да запитаме, има ли уни­версално определение за безпоря­дъка, което да има смисъл за цялата Вселена. Това е една от многото трудности при определяне на едно­посочното време.

След като доказаха несиметрично¬ стта на явленията и еднопосочността на универсалното време, физиците посрещнаха със смут хипотезата за

Обратния ход на времето на микроравнище. Ричард Фейн¬ ман, носител на Нобелова награда за 1965 година, в своята математи­ческа теория разглежда позитрона като електрон, движещ се за части от милисекундата обратно във вре­мето. Когато се срещнат електрон и неговата античастица — позитрона, те анихилират, излъчвайки гама¬ кванти. Електронът, според Фейн¬ ман, като че ли изпълнява зигзаго­образен микротанц във време-про¬ странството. Той избързва ту в бъ­дещето, ту отново „скача" в минало-то и в зависимост от посоката на неговия ход ние го приемаме за елек­трон или позитрон.

Това схващане промени твърде закостенелите представи за микро­космоса и физиците откриха начини за определяне на обратния ход на времето. Ако бъдещите космонавти поискат да слязат на непозната, населена с разумни същества пла­нета, след като влязат във връзка с нейните учени, могат да установят каква е посоката на времето при тях. При положение, че проведените опи­ти на непознатата планета имат съ­щите резултати като нашите, кора­бът може да кацне без страх, че ще анихилира.

Съществуването на такива галак­тики от антиматерия е все още хи­потеза. Много от идеите за времето не можаха да се развият в добре обосновани теории. Но установява­нето на порядък е една от природните черти на хората и търсенето на истин­ската природа на времето няма да спре, докато не узнаем неговите тайни.

ТОДОР ПЕТЕВ

22

ПАЦИФИДА — Какво се е случило? Вече десет минути се опитвам

да се свържа с вас. . . Прелетяхте ли над остров. . . — напразно гласът на диспечера от аеродрума в Пуант-а Питър търси самолета, който трябва да прелети над Гваделупа. От борда не отговарят. Очите на дежурните се вглеждат в нощното небе. . . Светят само звездите и е тихо, тихо. . . Тревога обзема хората. Защо мълчи самолетът? Внезапно се чува взрив, после светва пла­мък. Нещо става на склона на вулкана Суфиер.

Сеизмографът на физическата лаборатория, разполо­жена на няколко километра, очертава контурите на вълната от сътресението, които странно напомнят са­молет. Странно?. . . Защо странно? На сутринта хо­рата откриват на склона само купчина обгорен метал. Твърде малко е пощадил огънят, толкова малко, че се събра в обикновена пътна чанта. Катастрофата отне живота на двама приятели, които бяха тръгнали да търсят „загубени" континенти. „Цял живот ги пре­следваха проблеми, поставени пред съвременната наука от най-отдалечените от нас по време и пространство цивилизации." Така писа един френски журналист за двамата изследователи Юбер Херцог и Тони Солние. Тези думи съвсем точно характеризират делото, на което двамата бяха посветили усилията си.

Мисълта за „загубените континенти" все повече въл­нува науката през последните години. — Атлантида в Атлантическия океан, Лемурия в Индийския океан, Пацифида в Тихия океан. Херцог и Солние бяха тръг­нали да търсят следите на Пацифида — тайнствената и загадъчна земя, погълната от водите на Тихия океан. Техният път естествено ги отведе до остров Пасха — най-вероятния потомък на древната Пацифида.

„Те Пито Те Хенуа" — „Пъпът на земята" — така картинно жителите на Пасха наричат своя остров. Една стара легенда, все още запазена в съзнанието на местното население, разказва, че някога островът не е стърчал самотно в океана, а е бил част от голяма суша, дори неин център, но тази суша постепенно по­тънала. Легендата си е легенда, но в нея би могло да се намери и зрънце истина. А за да се докаже съществу­ването на Пацифида, трябва специално да се разгледа изпълненият със загадки остров Пасха.

Старинно предание гласи, че някога на континента, който днес условно наричаме Пацифида, е живял ве­ликан на име Ваке. Огромна била силата му. Каквото и да похванел, все му било малко, все не му стигало. И Ваке търсел, търсел да извърши такова нещо, че да може да употреби цялата си сила. И веднъж му дошла „умна" идея. Развързал пояса си Ваке и го размятал на всички страни. И понеже силата му била незнайна, под ударите на пояса околните острови се разлетели на разни страни. Вилнял Ваке, размахвал пояса си, докато за пръв път усетил, че се е уморил. А много­бройните острови толкова се отдалечили един от друг, че от стария континент нищо не останало. Разбира се,

никакъв Ваке не е съществувал, пък и не е по силите на един пояс, в чиито ръце и да е, да размести цели острови, но зрънцето, което търсим, се съдържа и в тази легенда и то е, че някога островите са били обща земя.

Друга легенда пак от остров Пасха разказва, че настъпило време, когато „ р и б и т е — острови" Хавай и Упору се разделили и между тях се образувал пролив. Пак по същото време се разкъсал и някакъв хребет и остров Таити се разделил на Голям Таити и Малък Таити. Тези изменения станали толкова бързо и тол­кова интензивно, че местните жители основателно за­почнали да се безспокоят дали техният „ р и б а — остров" ще остане неподвижен.

Вероятно така е изглеждала в деня на гибелта кул­турата на Пацифида

Тотора — едно растение, чийто произход несъмнено е от Южна Америка, расте в езерата на угасналия вул­кан Рано Као. По какъв начин тотората е попаднала тук, прекосявайки Тихия океан?

Възможно ли е да е съществувала гигантска суша, голяма колкото целия Тихи океан или дори колкото цялата Полинезия? Да изчезне такъв материк, по-голям от Евразия, не е лесна работа. Континентите не изчезват току-така. Какво казва геологията по този въпрос? В нашия случай геологията казва: „не". И съвсем правилно. Защото известно е, че континентите се състоят от „по-леки" породи, отколкото дъното на океаните и това ги държи здраво над повърхността. Също както леда и материците като по-леки се задържат, а не потъват във водата.

Доказателство за съществуването на Пацифида дава интересната и все още малко известна теория за разши­рението на Земята. В какво се заключава тя? Според нея, нашата земя на съвременния етап от развитието си се разширява, тъй както се е разширявала и в минали геологични епохи. Това разширяване става за сметка на все по-голямото разтягане и задълбочаване на океан­ските впадини. За да ни стане по-ясно, нека приведем примера с Япония. Съвършено точни данни говорят, че тази страна се премества по отношение на Азия на изток със скорост 18 см за година, а по отношение на Америка — на запад със скорост 40 см в година. А това е възможно само ако Тихият океан увеличава свои­те размери. Или нещо друго. Често се случва в океана като че ли без причина да се разкъсат телеграф­ни кабели. Страната на изгряващото слънце някога е била плътно прилепена към Азия. Антропологията ни дава множество потвърждения за това предположение, защото няма спор, че японските острови са заселени по суша откъм континента. Аналогични данни биха могли да се приведат за Индонезия и за Австралия.

Теорията за разширението на Земята позволява да се даде утвърдителен отговор на поставения въпрос за съществуването на Пацифида. Защо в далечното ми­нало Пацифида да не е изглеждала така: многобройните и като че ли разпилени по целия океан днес острови са се намирали съвсем близо, не е изключено дори някои от тях да са били свързани с едно цяло. После островите започнали постепенно да се отдалечават един от друг. Всеки е поемал своя път през океана, а тъй като земната кора се е разтягала, някои острови са потъвали и загивали. Казахме, че геологията отхвърля потъването на цели континенти. Но тук не се касае за

24

огромен материк, а за островни групи. Геологията не отрича такъв факт. Крайостровните океански зони са толкова млади, че тяхната младост е глас в подкрепа на теорията за съществуването на Пацифида. Напри­мер Източнотихоокеанският хребет, на който са раз­положени островите Пасха, Галапагос и някои други, както и части от океана, които се доближават до Северна Америка, са се появили в Кайнозоя — последната гео­логична ера. А дълбоките океански вдлъбнатини са просто юноши в сравнение с възрастта на Земята. Те са се появили по-късно. Рождената им дата е някъде в Четвъртичния период. Този сравнително млад геоло­гичен процес, който е донесъл гибел за много острови, би трябвало да продължава и в наши дни. Погледнато в такава светлина, съществуването на Пацифида из­глежда доста реално.

Геологията не казва „не" на възможността Пацифида да се е състояла от множество острови, които вслед­ствие на геологични катаклизми са се отдалечили едни от други. Теорията за разширението на Земята не само че не отрича съществуването на Пацифида, но дори потвърждава тази възможност. Някои легенди и пре­дания от остров Пасха — сърцето на загиналия кон­тинент, също са доказателство. Сега да призовем и други науки за свидетели.

Преди всичко да се обърнем към антропологията. Може би, ако се установи произходът на полинезийците, ще разберем откъде са дошли, ако те са дошли отнякъде. Но как да стане това? Като се изследва и изучава по¬ линезийският език? Този начин едва ли ще доведе до някакви положителни резултати, защото съвременният полинезииски език се е преобразил почти до неузна­ваемост. В него са проникнали нови елементи, или както казват учените, „просмукали са се цели нови слоеве". И така езикът не ще ни даде нужното доказателство. Затова много по-сигурно ще бъде да се проучи поли¬ незийският антропологичен тип, който вече много хилядолетия се е запазил почти непроменен. Да сравня­ваме полинезийците с най-близката до тях народност — индонезийците — и да се опитваме да твърдим, че имат общ произход, ще бъде доста пресилено. Още през

От тотора и сега изготвят своите лодки жителите на Великденския остров, така както правят от тотора своите лодки индианците

1923 година известният антрополог Л. Селивен пише: „Родството на полинезийците с индонезийците е много съмнително и във всеки случай доста отдалечено." Полинезийците са противоположни на индонезийците по чертите на лицето си, по формата на главата и носа. Различна е също така и степента на пигментация, окос¬ меност на тялото и лицето, дебелината на устните. По-скоро учените намират сходство на полинезийците с американските индианци.

Изследванията на кръвта дават много важни доказа­телства за индианския произход на полинезийците. Из­вестно е, че основните свойства на кръвта, характерни за определени раси, народи и племена, се предават от поколение на поколение почти неизменни в продълже­ние на хилядолетия. Австралийски учени са устано­вили, че от 11 признака сходни с американските ин­дианци и австралийците са 5, т. е. почти 50%, с другите етнографски групи — значително по-малко. Напри­мер с меланезийците — 4, с микронезийците — 3, а с индонезийците — 1. Тези данни говорят за две неща — както за сходство с индианците, така и за самобитно­стта и самостоятелния произход на полинезийците.

Не може да се говори за полинезийците и да не се спомене за изследванията на видния норвежки учен Тур Хейердал и неговите трудове, посветени на остров Пасха. Пасха, или Великденските острови, са наре­чени така, защото са открити на Великден от холанд­ския мореплавател Я. Рогевен през 1722 година. Мест­ното население нарича своя остров Рапануи. Тур Хейер­дал откри отново острова, и то през нашия век, по-скоро на малкото парченце суша Хейердал откри един тайнствен и загадъчен свят, който изправи пред науката множество въпросителни.

В своята книга „Аку-Аку" Хейердал пише: „Почти всеки ден хора от различни краища на света ни съобща­ваха, че остров Пасха представлява остатък от потънал континент, нещо като своего рода тихоокеанска Атлан­тида." Но всяко нещо, което всекидневно се натрапва, омръзва бързо, така и Хейердал не поглежда сериозно на възможността остров Пасха да е запазила се част от потъналия континент Пацифида. Поразен от това, което намира, Хейердал насочва своето дирене в друга насока и трябва да признаем, че не е на погрешен път. Преди всичко огромните каменни колоси на острова поразяват пътешественика. Това са каменни исполини, от които са намерени повече от 1000. Те, сякаш при­държани от невидима сила, много векове наред мълча­ливо стоят на своя пост и пазят голямата си тайна. Защо именно на остров Пасха са създадени каменните идоли? Великаните не отговарят на този въпрос. Не могат да отговорят и местните жители, които едва са оцелели от междуособиците и нашествията на колони­заторите. Хейердал бил поразен най-вече от сходството на коленичилите статуи с археологични находки от доинкския период в района на езерото Титикака в Перу. Въз основа на това, а също и на някои други факти ученият прави предположение, че доинкското население на Южна Америка се е преселило по остро­вите на Тихия океан. Кои са тези други факти, които подкрепят това предположение?

Например известната на всички корона от пера — задължителен атрибут в облеклото на индианците, не се среща никъде другаде по света. Но на остров Пасха има такива корони. Флората на тези два района носи някои характерни общи белези. Родината на слад­кия картоф е Южна Америка, но той се среща и на Ве-

Кохау ронго-ронго — неразчетената досега писменост

ликденските острови. Един вид южноамериканска тръстика — тотора, така характерна за езерото Ти­тикака, се среща само на остров Рапануи и никъде дру­гаде по света. И най-после нещо, което е може би най-интересно. В писмените паметници на острова нор­мално написаните редове се редуват с обърнати. В Азия никъде не се среща такова нещо, а при индианците от Южна Америка е доста разпространено. Пирогите, които са си правили жителите на Великденските ост­рови, са почти същите и от същата тръстика, както и в Южна Америка при индианците — рибари от езерото Титикака.

Може би, предполага Хейердал, остров Пасха някога не е бил така отдалечен от южноамериканския бряг, Дори нещо повече, в древността той е бил място за поклонение, където са се стичали вярващите от разни краища. Нищо не противоречи на това твърдение.

В интереса на истината обаче трябва да се каже, че при разкопки са намерени и немалко свидетелства за това, че жителите на острова са поддържали тесни връзки и със страните, които ограничават откъм запад Тихия океан — Китай, Индонезия, Малая. Освен това статуите на Великденските острови са сходни и с някои статуи, намерени на Маркизките острови, за които е установено, че нямат никаква връзка с древ­ната южноамериканска култура. Също така на остров Пасха досега не са открити никакви следи от керамика и тъкачество, а известно е, че индианците от Южна Америка са били превъзходни майстори в тези занаяти.

Легендите и фактическият материал, макар и мало-броен, са разделили мненията на учените на две групи — едните поддържат азиатския произход на населе­нието по Великденските острови, а другите — пресел­ване от Южна Америка от времето преди инките.

„Мореплавателите на слънчевия изток" — така е нарекъл книгата си Те Ранги Хироа — научен работник от музея Бишопа на Хавайските острови. Той си за­дава единствения въпрос — защо трябва да се търси откъде са дошли полинезийците. И защо трябва да се мисли, че те са дошли отнякъде? Тур Хейердал е от-

25

Стат

ует

ка

от

Вели

кден

скит

е ос

тро

ви н

а др

евен

во

жд.

Ха

ракт

ерен

е г

ърба

вият

нос

— б

елег

, ко

йто

е ха

ракт

ерен

за

инди

анци

те,

а н

е за

пол

инез

ийци

те

Погледнете носовете на тези индианци във фреска от доинкската култура. Те са гърбави — така, както е на статуетката от Великденските острови

крил на остров Пасха следи от цивилизация от V — VI век от нашата ера. Полинезийците имат обичай много точно да регистрират всички важни събития. На остро­ва има данни, които показват, че родоначалниците на днешните рапануйци са живеели по тия места още в V век преди нашата ера. Те Ранги Хироа свързва геологич­ните клони на различните острови и установява, че жителите на толкова отдалечени един от друг острови като Нова Зеландия, Кук, Дружба, Туамоту, Маркиз¬ ки, Хавайски имат обща родина. Любопитно е да споменем тук и факта, че в ранния етап на развитие у всички племена по тези острови се срещат еднакви имена.

И така, докато учените спорят за азиатския и доинк¬ ския произход на полинезийците, най-вероятните по­томци на населението на Пацифида, хипотезата за са­мостоятелния произход на жителите по Тихоокеан­ските острови си проправя път и печели все повече привърженици.

И така идеята за съществуването на Пацифида, която беше издигната още през 20 — те години на нашия век, изглежда, все още стои на дневен ред. И двамата смели изследователи Юбер Херцог и Тони Солние бяха се заели да търсят „изчезналата" Пацифида. Трагичната им смърт попречи на науката да се запознае с плодовете на техния петмесечен труд. По чудо след катастрофата е запазен бележникът на Херцог. Но какво би могъл да съобщи един бележник? Голямата научна загадка е все още неразкрита. Неразчетена е и писмеността на остров Пасха — знаменитите дъсчици - идеограми, изря­зани със зъб от акула върху дърво. Наричат ги „го­ворещи дъсчици" — „кохау ронго-ронго". Те са около петстотин броя и нито един учен или електронна ма­шина не са успели да ги разшифроват. Не е ли това още едно доказателство за самостоятелния произход на полинезийците — старото население на легендар­ния островен континент? „Кохау ронго-ронго" пред­ставлява непрекъсната извиваща се лента. Много ин­тересно е и това, че надписите на всеки следващ ред са обърнати по отношение на предишния, така че при четенето дъсчицата трябва да се превърта постоянно. Има основания да се предполага, че Херцог и Солние са успели да разкрият тайната на „говорещото дърво". Но за науката и човечеството „кохау ронго-ронго" са все още загадка, която очаква своите откриватели

Неволно се налага едно сравнение между Атлантида и Пацифида. За Атлантида знаем повече, макар че и ней­ното съществуване се оспорва от някои учени. Все пак имаме писмен документ — съчинението на древно­гръцкия философ и писател Платон „Диалози на Кри¬ тиас или за Атлантида". За съществуването на Паци­фида нямаме никакви други сведения освен устните предания и легендите. И това кара мнозина учени да отхвърлят съществуването на този континент с лека ръка, просто с думите: „не може да бъде". Ако Атлан­тида и Пацифида са съществували, то между тях е имало разлика не само в географското им месторазположение. Докато Атлантида е била единен цял континент, Па­цифида е била „островен" континент, т. е. била е съста­вена от множество близко приближени или почти слети острови. Докато Атлантида с нейните цветущи градове и високоразвита цивилизация на атлантите е загинала внезапно и изведнъж при силна геологична или космична катастрофа, Пацифида, на която също е имало достатъчно високоразвита цивилизация, не е за­гинала изведнъж. Нейните части са се отдалечавали из океана, безспорно някои острови са потънали, заедно с тях и хора, и цивилизация. За културата и развитието на атлантите знаем пак от същия източник — Платон. За цивилизацията на Пацифида не знаем нищо или почти нищо, защото трябва да гадаем по това, което е оста­

нало от най-стари времена на Тихоокеанските острови. Но може би ще узнаем всичко, ако науката успее да докаже, че Великденските острови наистина са наслед­ник на старата цивилизация на Пацифида. Разреша­ването на всички загадки, които ни поставят остров Пасха и тайнствената писменост „кохау ронго-ронго", може би ще ни дадат отговора на всички въпроси, които измъчват умовете ни днес И тогава науката ще ни убеди, и то със съвсем нагледни доказателства, че културата на Пацифида съвсем не отстъпва на митич­ната култура на атлантите или пък на която и да е друга древна култура. Достатъчно доказателство за това са гигантските базалтови исполини, защото тях един нецивилизован народ не може да създаде.

Науката все още не е дала окончателния си отговор съществувала ли е Пацифида. Но изследванията на много учени от различни страни и от различни клонове на науката безшумно ден след ден ни приближават до разрешаването на голямата загадка, защото, както казва видният белгийски учен Ейвелман: „Ние живеем сред въпросителни. Отвсякъде изникват въпроси, на които, уви, няма отговор. Всеки случай няма окон­чателен отговор." Да, и за Пацифида още няма оконча­телен и точен отговор, но скоро ще има.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Пътешествие през пътешествията

В същност единственият пътеше­ственик през нашите земи от ви­зантийско време, оставил описание на пътуването си, е Приск. За не­говата биография се знае твърде малко: че е роден в Панион (на Мра­морно море) и че по времето на им­ператор Теодосий II (408—450 г.) се проявил като ретор и историк. В 449 г. Приск взел участие в пра¬ теничеството на император Тео­досий до Атила, водено от военачал­ника Максимин, но в пътеопи¬ санието му има само бегли бележки за Сердика (София) и Наисос (Ниш).

(Продължение от миналия брой)

ЦЕНАТА НА ИМПЕРИЯТА

„ . . . и пристигнахме в Сердика, която отстои на тринадесет дни здрав мъжки ход от града на Кон¬ стантина (Цариград). . ."

Когато превалиха планината и в далечината се съзря Сердика, Приск само хвърли тъжен поглед към нея; той беше убеден, че няма да при­стигне жив до този град — така умо­рен, така съсипан се чувствуваше от безспирната езда в тези последни тринадесет дни.

— Тежко, а? — рече му превода­

чът Вигила, като изравни коня си с неговия. Почака за отговор, но Приск беше неспособен да прого­вори. И продължи съчувствено: — И аз не се чувствувам по-добре от тебе. Пък и Максимин, и охраната — нищо, че са воини — и те едва държат душите си между зъбите. Но какво да се прави? Тези варвари — той кимна към хуните — само дебнат за какво още да ни се при­смеят. . .

Приск погледна за миг към варва­рите и изскърца със зъби. В същност те най-много го дразнеха: те не само

27

налагаха тази лудешка скорост, не само не показваха никаква умора, а и почти нескрито — с думи или надменен смях —изразяваха: „Ето, това сте вие! Изнежени и разкапани от охолство, а искате да ви смятаме господари на света. . . "

Като се спуснаха по западния склон на планината и подкараха по равното Сердикийско поле, Макси¬ мин, който яздеше напред с глава­таря на хуните Едекон, им направи знак да приближат и им заговори отдалече:

— Слушайте! Знам, че сте изто­щени и преуморени. . .

— Меко казано — подхвърли ядовито Приск.

— Умолявам ви и ви заклевам: не го показвайте! Не виждате ли, че от поведението ни по пътя ще зависи изходът на разговорите ни с „Бича божий"? Удръжте се още два часа и аз ви обещавам дълга и ху­бава почивка в Сердика. И още нещо. Там трябва да уредим едно пищно угощение на варварите. Чуваш ли, Вигила? Това очаквам от тебе. Искам да подготвиш такова угоще­ние, че варварите да повярват в неизчерпаемостта на нашите богат­ства.

— Трудно ще бъде — рече зами­слено Вигила. — Доколкото чувах, Сердика, още несъвзела се от наше­

ствието на готите, била съвсем разо­рена от хуните. . .

— Въпросът е на живот и смърт, Вигила! Жалко е, че трябва да си го признаем, но тези волове и овце, които трябва да намериш под дърво и камък, са цената на империята!

Едекон, който досега яздеше до тях с вечния отпечатък на безстра¬ стие върху азиатското си лице, не­очаквано изхихика шумно. Тримата ромеи трепнаха и го изгледаха из­питателно, но лицето му отново бе станало неподвижно като маска.

Вигила се оказа прав — Сердика представляваше класическа картина на разрушението. Стени, храмове, сгради — всичко беше в развалини. Управителят на града се беше на­станил в калдариума (топлото отде­ление) на банята (днес църквата „Св. Георги"), а населението, до­колкото беше оцеляло, бе намерило подслон под набързо съградени къ­щички.

— Угощение? — безпомощно раз­пери ръце управителят. — Богоро­дице дево, какво угощение очаквате да дам, когато преди седмица заклах последната си овца? Става ли уго­щение с чорбица от коприва?

В този момент при тях влезе един от хуните на Едекон и размени ня­колко думи с Вигила.

— Какво ти каза? — попита Мак¬ симин, когато пак останаха сами.

— Пратил го е Едекон — мрачно обясни преводачът. — Да не сме се грижели за храна, казва. Те си имали от своето сушено месо.

— Виждате ли! — кресна Мак¬ симин. — Предизвикват ни и ни се присмиват. — Той се обърна от­ново към управителя: — Избирай — богато угощение тази вечер или утре главата ти ще се раздели с раменете!

— Добитък може да се намери само при траките из околността — разтреперано рече управителят. — Но и те. . .

— Дай ни една декархия (отделе­ние от десет воина) и ние сами ще се погрижим за останалото. А ти — Максимин хвърли суров поглед към Вигила — не се връщай без добитък. И не пести златото! Помни: днес не златото, а угощението е цената на империята! . . .

,,През време на гощавката, докато варварите се възхищаваха и хвалеха Атила, а ние — императора, Ви­гила каза, че не е справедливо да сравняваме бог и човек, наричайки Атила човек, а Теодосий — бог. Засегнаха се от това хуните и изпад­наха в гняв. Ние отклонихме речта и смекчихме гнева им с любезни думи."

Същата вечер в калдариума на банята — превърнат в дворец на управителя — се състоя обещаната богата гощавка. Опечените на шиш волове и овце се поднасяха на го­леми, още димящи късове, слуги непрекъснато доливаха огромните бокали с вино, поставени пред всеки гост, десетките факли, забучени на нарочни подставки по стените, ос­ветляваха пиршеството. Разгоре­щен от виното, разговорът скоро се превърна в остра препирня; хуните възхваляваха своя Атила, а ромеите с велелепни думи изразяваха въз­хищението си към императора. В този момент Вигила извърши непро­стима грешка. Уморен и раздразнен от дългата езда, замаян от изпитото вино, той неочаквано изтърси, че не било справедливо да сравняват човека Атила с бога Теодосий. За­сегнати от тези думи, хуните наска­чаха и изпаднали в гняв, уловиха дръжките на кривите си мечове. Свадата заплашваше да се превърне в кръвопролитие!

Тогава се намеси Приск. Още като се изправи и размаха ръце, двете страни — хуни и ромеи — неволно се подчиниха на жеста му, усмириха се и извърнаха погледи към него. И Приск заговори. Опитен във витий¬ ското изкуство — не случайно ми­наваше за пръв ретор на Византия, — той говореше едновременно страст­но и успокоително и словото му се лееше като пълноводна река, из­пълваше залата с тонове на доверие и убедителност. Приск припомни дългия път, изминат заедно, и макар че в тези тринадесет дни на усилена езда не се беше случило нищо, това припомняне прозвуча като спомен за преживени общи изпитания; необ­мислените думи на Вигила той сръч­но извъртя като несполучливо изре­чена възхвала за Атила („вашият господар не е бог, но единствен между смъртните, способен днес на божествени дела"); с красиви и бле­стящи думи говори за битки, за ми­нало, за религия. . . И докато още говореше, хуните — не толкова от преведените им отделни изрази, кол­кото от тона на словото — се успо­коиха, оставиха мечовете и отново насядаха около трапезата. И Приск завърши:

— Вие сте синове на най-великия от пълководците, ние — на най-могъщата от империите. Не е редно вие и ние да се изправяме едни срещу други, да позволяваме нещастни недоразумения да стават причина за неразбирателства между нас. Нека се поставим над дребнавостите и не­доразуменията — само така ще се покажем достойни за вашия господар и за нашата империя.

Приск седна. Всички в залата мъл­чаха. И докато реторът се питаше дали варварите са могли да схванат цялата красота на красноречието му, внезапно мълчанието бе нарушено от Едекон. Хунът, който до днес за всяко най-малко нещо бе търсил помощта на тълмач, сега взе пълната си чаша и — уж на себе си, но до­статъчно високо, за да бъде чут от всички — произнесе на съвършен гръцки език:

— Знаем вашата могъща империя. Цената й е два вола и десет овце. . .

Венедикт Курипешич, словенец от Обернбург, Щирия, е участвувал ка­то преводач в немската дипломати­ческа мисия до султана, водена от граф Йосиф Ламберг, минала през нашите земи в 1530 г. В своя дневник, издаден като отделна книга през 1531 г., Кирипешич е оставил важни

сведения за планините, реките, мест­ностите и градовете, за обичаите и облеклото на населението и т. н.

„КРОТКАТА" РАЯ

„Колко пъти сме ги виждали как стояха пред нас със скръстени ръце и как с въздишки гледаха към небе­то, а с нас не смееха да продумат! А когато можеха тайно да поприказват с нас, казваха: „Ах, с какво желание чакаме да ни освободите с Христова­та помощ!"

Откакто пренощуваха в малкото селце Слатина, за да избягнат плам­налата в чума София („Много умира­ха в града", бе записал тогава в дневника си Венедикт Курипешич), и придружаващите ги турци не видя­ха в това нищо осъдително, посла­никът граф Йосиф Ламберг бе наме­рил разковничето: кога с напомняне за чумата, кога като просто хрум­ване той все предпочиташе за нощу­ване да се разполагат на стан под от­крито небе, вместо да понасят не­въобразимото зловоние на турските махали в градовете.

Така стана и тази вечер — пър­вата, след като набързо напуснаха Филибе (Пловдив). Посланикът спря на една просторна поляна до някакво българско селце край Марица и чрез преводача си заяви на турския офи­цер от охраната, че, виждате ли, това място много го привлякло с живописната си околност и затова би желал именно тук да прекара нощта. Решението му не изненада никого. Слугите се разтичаха да раз­пъват шатрите. Готвачите разпалиха огньовете. А както ставаше в такива случаи, мъже, жени и рояци дечур­лига от съседното село надойдоха да погледат чудната процесия. И пак както ставаше в такива случаи, турците от охраната се спуснаха с жилавите си бичове от преплетени ремъци и прогониха по-далеч тези кротки и безобидни зяпачи.

Йосиф Ламберг погледа тази тъж­на сцена, но се задоволи само да свие рамене; имаше опит — веднъж усилието му да спре камшиците до­веде на тяхно място ятаганите. . . Той свърна назад. На няколко крач­ки от себе си видя друг наблюдател — словенеца Курипешич.

— Какво ще кажете, господин Курипешич? — рече посланикът, като посочи с глава към подгонените с камшици „раи".

— Обикновената история, Ваше превъзходителство. Изглежда, че на

нашите турски придружвачи е даде­на недвусмислена заповед да не до­пущат никакви разговори между нас и поробените християни. — Кури­пешич помълча малко. — И знаете ли, започнах да се чувствувам гу­зен. Вие ме удостоихте с честта да ме вземете в свитата си заради поз­наването ми на славянските езици, а до днес нито веднъж не успях да ви бъда полезен. . .

— Това не е по ваша вина, госпо­дине, не е по ваша вина! Не виждам ли с очите си как се отнасят прокле­тите османци с християните? Гор­ките нещастници! Всичко, каквото чувствуват, те изразяват с тези свои набожно скръстени ръце и с въздишките си, които могат да из­карат сълзи и от камъка. .. — Граф Ламберг се усмихна. — Но все пак аз неведнъж забелязах, че вие во­дите твърде редовно бележките във вашия дневник, господин Курипе­шич.

— Само с наблюдения отдалече, Ваше превъзходителство.

— Мога ли да видя? Венедикт Курипешич извади една

малка, подвързана с кожа тетрадка и му я подаде. Посланикът прочете на глас първия пасаж, който му по­падна:

— „Че в българската земя в хри­стиянско време е имало голяма сво­бода и богатство и всякакво изобилие се види от това, че жени, мъже и деца, всички имат дрехи, извезани с коприна. Жените носят на врата и на ушите си обеци от сребро, жълта мед и олово, както и сплетени коси долу до земята с много украшения по тях." — Той затвори тетрадката и я върна на собственика й. — Да, вие умеете да наблюдавате.

— Каква заслуга е това, Ваше пре­възходителство? Всички го виждаме, а моята роля е само на обикновен записвач. . . Ех, да можех поне за минута да поговоря с някого от тях. . .

— Да можехте. . . — Посланикът помисли малко, после, озарен от ня­каква идея, щракна с пръсти: — А какво ще кажете за този план?

И като се наведе към ухото на Курипешич, той заговори бързо. . .

На сутринта всичко се разви според плана на граф Йосиф Ламберг. Неговият личен телохранител Гюла — един двуметров мургав маджарин от Дебреценските села — предизви­ка на борба най-големия бабаитин от турската охрана. Посланикът сниз­ходително даде съгласието си и дори

29

Сам премести сгъваемия си стол, за да наблюдава борбата. Застлаха две черги на земята, двамата про­тивници се съблякоха голи до кръста и сплетоха могъщи ръце.

. . . И стана така, че турците, на които до днес нищо не се бе откло­нило от зоркото им наблюдение, сега забравиха всичко и се струпаха да гледат двамата пехливани. . .

Като се увери, че цялата охрана се е събрала при борците, Венедикт Курипешич се измъкна от кръга на зяпачите, дебнешком се провря между още неприбраните шатри и с бързи крачки се отправи към българските селяни, които отново се бяха скуп­чили в няколко пъстри тълпи по-далеч от лагера.

Когато Курипешич приближи към тях, отново се повтори познатата сцена: българите го изгледаха с недоверие, пак скръстиха ръце и въздишки отправиха погледи към небето. Словенецът почака малко, но като разбра, че селяните не ще предприемат нищо, отиде до некол­цина мъже и ги заговори:

— Сполай ви, добри хора! Те го изгледаха смаяно, но отго­

вориха въздържано: — Дал ти бог добро, чужденецо. — Не съм чужденец — рече Ку­

рипешич. — Славянин съм като вас. Славянин и християнин. Но видите ли — уж различни езици говорим, а се разбираме. Защото сме братя славяни.

— Ех, братя, сме — въздъхна един от българите, — но с различна ори­сия. Ти си свободен; нам господ е отредил робски ярем. . .

— Затова ли гледате с надежда към небето?

— Затова, затова. . . Но колкото кьм небето, толкова и към вас, сво­бодните християни, гледаме, непоз­нати братко. Христос да помогне от небето, вие — от земята, а остана­лото. . .

— А останалото? — попита учу­ден Курипешич.

Преди да отговори, човекът се огледа предпазливо, после поразтво¬ ри ямурлука си. Под него се видя къс, прав меч.

— За останалото ние сами ще си помогнем!

Венедикт Курипешич се смая. Това ли бяха кротките „раи", които се оставяха да ги пъдят с бичове и ру­гатни?

Другите от групичката се засмяха. В този смях имаше и дързост, и надежда, и самоувереност. . .

Венцел Едлер фон Броняр, ав­стрийски аристократ с далечен френ­ски произход, е бил онова, което днес се нарича „разузнавач с дипломати­чески паспорт". Син на дипломат, той отрано се подготвил за дипло­матическа кариера, като изучил до­бре ориенталските езици. Смел, умен, наблюдателен и находчив, той по­лучил служба в австрийското външ­но министерство като „пратеник с особени назначения" и всички не­гови доклади се отличавали с точност и изобилие на фактите. Една година (1785—1786 г.) служил в посолство­

то в Цариград; на връщане получил нареждане да огледа черноморското крайбрежие. За целта той наел мал­ка гемия и след редица премеждия пропътувал (август 1786 г.) от Ца­риград до устието на Дунава, след което през Букурещ и Будапеща се прибрал във Виена. Докладът му за това пътуване е ценен източник за изучаване историята на нашето край­брежие от края на XVIII век.

Две години по-късно, при изпълня­ване на подобна мисия в Албания, фон Броняр бил убит от турците.

В МОРЕТО ДЕБНЕ ВЪЛК!

30

фон Броняр се укри зад един храста­лак, извади малкия си бележник и вписа най-същественото от наблю­денията си. После прибра отново бележника, надяна на лицето си ма­ската на отегчено безразличие (нали

Странджа, чиито гори са убе­жище на хайдути."

Като огледа внимателно Ат-лиман (залива до днешното село Китен) и сушата зад него, Венцел Едлер

играеше ролята на маниак - пътеше¬ ственик!) и като си заподсвирква с уста, полека се отправи към каика, пристанал до малкото паянтово ске­ле в залива.

Прехвърли се на борда, отиде до онова кътче на носа, където си бе устроил нещо като непокрита каю­та (там — на „баша", както казва­ха турците — можеше по-добре да се наблюдава), и кимна на Ахмед Такаджи. Този знак обикновено беше достатъчен за баш - каикчията, за да отблъсне корабчето и да продължи пътя към север. Но днес не се случи нищо — не последваха нито позна­тите подвиквания, нито престоре­ното бързане на елкенджиите (моря­ците, които се грижели за вдигането и управлението на платната). Изне­надан, фон Броняр повика с ръка баш — каикчията и Ахмед Такаджи се яви при него, като гузно избягваше погледа му.

— Късно е, ефенди — отговори на въпроса му Ахмед, макар че беше едва четири часът след обед. — Ще замръкнем по пътя и нито лимана при Зейтин-бурун (Маслен нос) ще намерим, нито Созопол ще стигнем. . .

Напразно се оказа цялото красно­речие на фон Броняр — на всичките му аргументи, ласкателства и за­плахи баш — каикчията отговаряше с несръчни увъртания и нелепи лъжи.

— Хавата не е добра, ефенди — беше последната от лъжите.— На разваляне е и бурята може да ни спипа в морето. . .

А наоколо беше ослепителен летен ден и такова спокойно море, за което рибарите казват, че „мравките ходят да пият вода" . .. Неразбиращ нищо, фон Броняр все пак трябваше да се подчини.

Събуди го люлеенето на каика и тихото припляскване на вълнички о борда му. „Ще излезе, че турчинът е имал право" — помисли Венцел Едлер фон Броняр и отвори очи. Но не, нямаше буря. Беше тиха, безлунна нощ и звездите, сякаш слез­ли ниско над морето, трепкаха над главата му. Но тогава какво го беше разбудило? Австриецът отмет­на завивката си и се надигна на лак­ти. И това, което видя, го слиса— каикът, разперил всички платна, ловеше лекия полъх на нощния бриз

и безшумно се Плъзгаше по мастиле-ночерното море.

Първата мисъл на фон Броняр беше за измяна. С бързо движение той измъкна пищова си, запретна кон¬ дака, скочи на крака и извика:

— Ахмед Такаджи! Отговори му провлечен звук, който

на всички езици означава едно и също:

— Шшшт! . . . След звука се появи и Ахмед. — Какви са тия. . . — започна

фон Броняр, но баш — каикчията го прекъсна още по-настойчиво:

— Шшшт! . . . — И добави шеп­нешком, като държеше пръст върху устните си: — По-тихо, Броняр ефенди!

Все още подозиращ някаква измя­на, австриецът продължаваше да държи пищова си с пръст върху спу­съка. После очите му привикнаха към тъмнината и той различи всички каикчии; те с напрегнато внимание се взираха някъде наляво, към брега, а дюмеджията (кормчията) Селим със задавен глас нареждаше молит­вите си:

— Един е Аллах и Мохамед е него­вият пророк.. . .

От тази гледка фон Броняр се поуспокои или поне разбра, че опа­сността — а к о изобщо съществува­ше — не беше на борда. Той прибра пищова, наведе се до ухото на Ахмед и попита:

— От какво се страхувате, Ахмед Такаджи?

— Дебне ни вълк! — беше неочак­ваният отговор.

— Вълк!?!Тук, в морето? — Дебне ни вълк —повтори хрип­

ливо баш — каикчията. — Отминем ли леговището му, спасени сме!

Венцел Едлер фон Броняр беше смел човек, но сега неволно се под­даде на общата уплаха и също впери поглед в тъмнината. След още десе­тина минути един от каикчиите въз­кликна сподавено:

— Ето го! Идва! . . . Аллах да ни е на помощ! Виждам го! . . .

Някъде далеч пред носа на кораба върху звездното небе се открои неясна сянка. Видяха я всички. Каикчиите се хвърлиха на колене. Австриецът с разтуптяно сърце от­ново измъкна оръжието. Само Ахмед Такаджи му заговори бързо и при­пряно:

— Ти баща, ти майка, ефенди. Дарявам ти и каика, и себе си. Роб ще ти бъда. Само ни спаси!

— Какво очакваш да направя? — Когато вълкът ни хване с ку­

ките си, ти му заговори на инги¬ лизки, покажи му тескерето си и му речи, че ние сме твои слуги и роби.

Разбере ли те, че не си правоверен, вълкът нито тебе, нито нас ще закачи с пръст!

Постепенно вродената храброст на фон Броняр надделя над неясната уплаха. И той рече раздразнено:

— Дявол да го вземе, какви са тези глупости! Вълк ни дебне в мо­рето, и то такъв вълк, дето знае да чете тескерета и да различава мюсюл­мани от християни. . .

Но не получи отговор. Дюмеджията Селим изпревари капитана си:

— Аллах е в е л и к ! . . . Измъкнахме се! Това не е вълкът, а Зейтин-бу-рун!. . . .

Сега всички забелязаха, че сян­ката, която беше предизвикала па­никата на борда, беше скалистото възвишение на Зейтин-бурун. И ско­ро всеобщата въздишка на облекчение се сля с плясъка на спуснатата кот­ва.

— Питаш ме за вълка ли? — рече на сутринта Ахмед Такаджи, докато затъпкваше с палец глинената си лу¬ личка. — По-добре се помоли на твоя бог, ефенди, и му благодари за чу­десното ни спасение.

— Вече го сторих — нехайно из­лъга фон Броняр. — Но каква бла­годарност беше това, щом не знаех от какво ме е избавил моят бог?

Баш — каикчията Смукна няколко пъти от лулата си, на лицето му пак се появи изразът на уплаха, огледа се и произнесе тихо:

— Най-страшният гяурски хай­дутин, ефенди. Вълчан войвода му думат, пък на гяурски Вълчан значи

„вълк". Каквото името, такъв и чо­векът. Вълк, истински вълк, Броняр ефенди. Има караул — таш (наблюдател­ница) на Стомопло (местност, северно от с. Приморско, където сега е ку­рортният кампинг „Перла") и види ли турски кораб, излиза с гемията си и взема на абордаж.

— И затова ли? . . . . — Затова, ефенди, затова. Не по­

смях да мина по видело и само на тъмнината и на Аллах разчитах да се проврем здрави и читави.

— И смяташ, че ако Вълчан вой­вода ни беше нападнал и аз му пока­жех тескерето си? . . . .

— Той напада само на правоверни, Броняр ефенди. От твоята глава и косъм нямаше да падне. А от на­шите — само ако ти се застъпеше. . .

Помълчаха. После фон Броняр отново заговори:

— Ами че щом го знаете, защо не го хванете, Ахмед Такаджи? Голяма царщина сте, много кораби и войска имате. . .

— Как се лови вълк в море, ефен­ди? Пратят ли нашите военни кораби, Вълчан войвода ги надушва отдалече и сякаш потъва вдън морето.

— Тогава защо не го пипнете с потери откъм сушата?

Баш — каикчията сви рамене и по­сочи планината отвъд Зейтин-бурун.

— Тук, в Странджа? — Гласът му беше изпълнен едновременно със страх и уважение. — По тези баири падишахът власт няма, Броняр ефен­ди. Странджа принадлежи на хай­дутите. . .

ЦОНЧО РОДЕВ

С Ъ О Б Щ Е Н И Е Третият наш конкурс за научна фантастика —

ЗЛАТНОТО ПЕРО на „КОСМОС", бе проведен в чест на славния юбилей — 25 — та годишнина от 9. IX. 1944 г. при изключителната активност на автори от различна възраст и с различна подготовка. Журито на конкурса съобщава:

ПО ДВАТА КОНКУРСА С АВТОРИ ДО 18 ГОДИ­НИ — присъжда се „Златното перо" на Николай Голе¬ манов — София, Мария Галанова — София, Алексан­дър Карапанчев — София, Светослав Николов — Со­фия, и Татяна Чинчева — Габрово.

Отличават се с награди — годишни абонаменти на „Космос" — другарите Христо Георгиев — В. Търново, Антон Кръстев — София, Валентин Маринов — В. Тър­ново, Арманд Торосян — София, Красимир Михайлов — София, Владимира Стефанова — Пловдив, Жернанд

Бехар — София, и Людмила Мермерска — Карлово. Всички наградени създават първия в страната

КЛУБ НА МЛАДИТЕ ФАНТАСТИ към „Космос". Свободните места в Клуба ще се обявяват ежегодно и ще се заемат с конкурс за научнофантастични разкази.

ПО КОНКУРСА С АВТОРИ НАД 18 ГОДИНИ: Първа награда — „Златното перо" на „Космос" не се присъжда. Дават се: една ВТОРА НАГРАДА от 150 лева на Любен Дилов — София, за разказа „Напред, човечество!", ДВЕ ТРЕТИ НАГРАДИ по 100 лева на: Величка Настрадинова — Пловдив, за разказа „Репите на Краконощ" и Петър Льочев — Варна, за „Раковина от Венера". Освен това „Космос" прави ТРИ ОТКУПКИ по 50 лева като поощрения на разказите: „Кладенецът на Хеката" от Стоил Стоилов — София, „Е, Нейри!" от Александър Димитров — София, и „Среща" от Илия Джерекаров — София.

32

Тези странни животни... — Ако обичате, кажете ни нещо и за делфините! —

не помня среща с пионери или читателска конференция, на която да не ми е отправяна подобна молба. . .

Делфините са действително зоологическата сензация на деня. И с право! През последните две десетилетия учените откриха толкова интересни факти за тези мор­ски бозайници, че те бързо се очертаха като едни от най-забележителните представители на животинския свят на нашата планета. Познанията ни за живота на делфините и техните изумителни способности не­прекъснато са обогатяват. Успоредно с откриването на нови факти се коригират и някои наши по-стари представи за различни страни на биологията, физио­логията и психическите особености на тези животни.

Напоследък бяха открити някои извънредно инте­ресни неща и при близките сродници на делфините — китовете. Резултатите от тези проучвания обаче са по-малко известни, защото преди всичко те са по-малко сензационни. Впрочем съществуват обективни пречки, поради които китовете не могат да бъдат така подробно изучени като делфините. Може би именно поради това ние все още присъждаме „палмата на първенството" за високоразвита нервна дейност между морските животни на делфините, а не на техните огромни родственици. Защо е така, може лесно да се разбере. . .

Всеки знае, че благодарение на изключителните спо­собности на делфините те могат да бъдат дресирани да изпълняват различни „номера" — да скачат през обръч, да играят на „баскетбол", като вкарват топката в надвиснала над водата мрежа, да теглят малка лодка по повърхността на водата със стоящ в нея човек и т. н. Всичко това се постига чрез усилията на човека в океанариуми — големи басейни, пригодени за живот на делфините при изкуствени условия. В тези океана¬ риуми стават и всестранните проучвания на интерес­ните морски бозайници, като понякога в мозъка на делфините се вкарват дори специални електроди.

Кажете обаче кой би се наел да построи басейн, където може да живее, да се храни и да бъде проучван с по­добни методи. . . някой кит, дълъг двадесетина метра и тежащ 40—50 тона?! Що се отнася до това да се дре­

сира такъв исполин да скача през обръч или да играе „баскетбол" — не зная дали би се решил на това и прословутият барон Мюнхаузен! Всеки случай досега подобно нещо не се е осмелил да твърди и най-разпале­ният писател — фантаст.

В същност от зоологическо гледище съвсем не може да се твърди, че е изключено и китовете да притежават потенциалната възможност да изучат подобни „номе­ра". . . Само че как да се наеме човек с тяхната дре­сура! В подкрепа на това, което казах, бих искал да ви припомня факта, че в някои циркове демонстрират слонове, които стоят изправени само на единия си пре­ден крак. . .

Впрочем да оставим засега малко китовете и да се върнем отново към техните братовчеди — делфините.

Сведения, че тези морски бозайници притежават изключителни способности и навици, има още от древ­ни времена. За „питомни" делфини споменават в своите съчинения редица древногръцки и римски учени и писатели като Плутарх, Плиний стари, Плиний млади и др. Дълго време на тези сведения се е гледало като на легенди или измислици, докато сигурни данни от наши дни не потвърдиха изрично верността на писа­нията на старите автори.

Така например през 1957 г. в новозеландския залив Хакянга - Харбор ежедневно се появявал делфин (афа¬ лин), който играел продължително с къпещите се в морето хора. Той позволявал да го докосват с ръка, да го чешат с весло или метла, научил се скоро да играе с топка, позволявал да слагат деца върху гърба му и плувал известно време с тях, без да се потапя под повърхността, а понякога правел великолепни скокове, сякаш за да зарадва многобройните си приятели. Сла­вата на този делфин, наречен от местното население „опо-джек", бързо се разнесла далеч зад пределите на Нова Зеландия и от много страни се стичали туристи, за да се полюбуват на забележителното животно. За жалост на многобройните си приятели и почитатели „опо-джек" не живял дълго, тъй като загинал слу­чайно, попадайки под винта на един моторен катер.

Как така един делфин става изведнъж „питомен"?

33

По такъв начин се осъществява за пръв път непосред­ственият контакт между човека и бозайника, населяващ, необятната морска шир? На тези интересни въпроси дава отговор бележитият специалист по китообразните съветският професор А. Г. Томилин, като изхожда от някои черти на биологията и физиологията на дел­фините.

Известно е, че при делфините е силно развит инстинк­тът за взаимопомощ. Когато някое от тези животни започне да губи сили вследствие нараняване или тежко заболяване, то издава особен звуков сигнал — две изсвирвания — „кресчендо" и „декресчендо", както ги нарича известният изследовател на тези животни, аме­риканският професор Джон Лили. Двете изсвирвания са сигнал за бедствие, нещо като човешкото „305". Щом тези звуци се възприемат от неговите събратя (във водата звукът се разпространява надалеч), те бър­зат да подпомогнат изпадналия в беда делфин. Помощта, която оказват, се изразява главно в това, че те перио­

дично издигат раненото или болно животно на по­върхността да диша, докато то се съвземе или докато съвсем отслабне и умре. Тази помощ е извънредно важна.

Човек може да диша и тогава, когато е тежко болен и дори лишен от съзнание. Дихателната система на дел­фините обаче не е устроена така очевидно във връзка с техния начин на живот. Ето защо делфин, който няма сили да излезе на повърхността и да поеме въздух бързо загива от задушаване. Същото е и с китовете, затова и при тях, поне при някои видове, се наблюдават прояви на взаимопомощ както при делфините. . .

При делфините инстинктът за подпомагане на из­паднал в беда събрат се събужда не само от звуковия сигнал за бедствие, но и от вида на неподвижното или лежащо на дъното тяло. Ето какво разказва проф. Джон Лили:

Веднъж един делфин ударил главата си в стената, когато го пускали в басейна, изгубил съзнание и по­тънал на дъното. Животното обаче не загинало, тъй като други делфини, които живеели в същия басейн, го избутали веднага на повърхността и го задържали там дотогава, докогато започнал отново сам да диша.

Във Флоридския океанариум умрял един женски дел­фин. Мъжкият делфин на три пъти изтиквал на по­върхността на басейна неговия труп. При това мъжкият делфин принадлежал към друг вид. . .

Има множество наблюдения, когато делфини — майки избутват с дни труповете на своите умрели малки до повърхността на басейна!

Професор Томилин дава следното обяснение за вне­запната поява на „питомни" делфини и за начина, по който става техният първи контакт с човека.

Когато делфинът попадне на нещо, което му напомня неподвижния труп на негов събрат, то в животното понякога заговаря инстинктът за оказване помощ, като изтиква тялото на повърхността.

В полза на това свое предположение големият руски учен привежда следните интересни примери:

Преди няколко години във Флорида, близо до плажа, една от къпещите се там жени започнала да потъва. Тя била изтикана на повърхността от един доплувал до нея делфин.

Интересно преживяване имал и съветският гражданин В. А. Печорин, който се къпал през октомври 1948 г. в Черно море. Когато се отдалечил на около половин километър от брега, до него се появил огромен делфин. Животното започнало да се върти около човека, като се приближавало понякога съвсем плътно до него. Из­плашеният Печорин започнал да плува с всички сили към брега, но делфинът неотлъчно го следвал още цели 10—15 минути, докато към плувеца се приближила лодка. . .

Впрочем нека отбележим, че страхът на Печорин в този случай е бил неоснователен. Досега не е отбелязан случай делфин да е нападал умишлено човек. Напро­тив, не един път тези животни са спасявали от удавяне своите далечни „сухоземни братовчеди". . .

Според професор Томилин „поощрението", което дел­финът получава, като бъде погладен с ръка, е решаващо обстоятелство делфинът да доплува до човека. Всички данни показват, че погалването е твърде приятно за делфина. Според проф. Лили чрез поглаждане и ласка се постигат най-добрите резултати при дресировката на тези морски бозайници в океанариумите. Галенето с ръка, с четка или даже с весло привлича някои ви-

34

дове делфини не по-малко силно, отколкото даването на храна. . . Приятното чувство, което животното по­лучава от поглаждането, го кара все по-охотно да до­ближава хората и да им позволява да си играят с него. В края на краищата делфинът става напълно „опи­томен".

Професор Томилин счита, че приятното усещане, което китообразните получават от допира на твърди предмети, може да обясни и друг навик на тези инте­ресни животни, а именно да следват плавателните съ­дове в открито море. Това правят не само различни делфини, но и много видове китове. Понякога морските исполини със забележителна упоритост плуват подир корабите. Ето един известен случай.

През ноември 1950 г. платноходът „Плимут" срещнал в Тихия океан, близо до Калифорния, група сини ки­тове. Един от тях, който бил дълъг около 25 метра, се отделил от останалите и започнал да следва кораба. Екипажът се уплашил, че огромното животно може да повреди платнохода, ако се блъсне в него, и затова предприел редица мерки да прогони кита. Отначало пуснали воняща вода от трюма на кораба, тъй като били убедени, че китовете не понасят мръсна вода. Китът обаче спокойно продължил да плува след кораба. То­гава започнали да го замерят с празни бутилки и раз­лични други предмети, стреляли в него дори с писто­лети, но животното изобщо не реагирало на такива „дреболии". Китът бил все така близо до кораба, гмуркал се под него и фонтаните от издишванията му попадали нерядко в илюминаторите, което не било осо­бено приятно поради неприятната миризма на издиш­вания от кита въздух. Бури застигали „Плимут" по­някога, когато вятърът стихвал, корабът почти не се движел, но нищо не можело да отстрани кита. Той следвал цели 24 дни плавателния съд и го напуснал едва тогава, когато платноходът доближил брега и навлязъл в плитки води.

Сив делфин в течение на цели двадесет и четири го­дини (от 1888 до 1912 г.!) редовно съпровождал кора­бите, които плавали в пролива Кук, между приста­нищата Велингтон и Нелсон на Нона Зеландия. Ако едновременно плавали два кораба, той следвал по-

бързия! Според много сведения този делфин от време на време отърквал тялото си в движещия се кораб и навярно именно с това трябва да се обясни неговата упоритост.

Какво може да се каже за умствените способности на делфините? Зоолозите знаят, че с изключение на чо­векоподобните маймуни никое друго животно не е способно така бързо да се дресира (да си изработи условни рефлекси), както делфините. Това говори недвусмислено за извънредно високото развитие на тяхната нервна система. Тези обитатели на „света на мълчанието" се оказаха в същност извънредно „разго¬ ворливи" животни. Те са способни да издават различни звуци, посредством които си сигнализират едни други, откриват рибни стада, ориентират се през време на своите миграции, получават информация за близостта на брега, дълбочината на водата, наличието на пото­пени предмети и т. н.

Днес е известно, че различни звуци издават и испо­лините на океаните — китовете, но според нашите сегашни познания те са значително по-малко разно­образни от звуците, които издават делфините.

В наше време особено внимание се обръща върху мерките, които трябва да се вземат за запазване и уве­личаване на тези ценни животни. Все по-голямо вни­мание се обръща и върху факторите, които причиняват болести и довеждат до преждевременна смърт у кито­образните.

Сравнително отдавна е известно, че китовете и дел­фините страдат от различни външни и особено вътреш­ни паразити, най-вече паразитни червеи, чийто брой надминава 100, но още съвсем слабо е проучена тях­ната вредна роля за едрите морски бозайници. Засега е положително известно, че някои от паразитните червеи причиняват значителна смъртност сред младите китообразни, но още много неща предстоят да се от­крият и изяснят.

Освен от паразитни заболявания китовете и делфи­ните страдат и от различни други болести. У различ­ните видове са констатирани разнообразни кожни за­болявания, абсцеси в зъбите и челюстите, гнойна пнев-

мония, язва на стомаха, плеврити, камъни в пикочните канали, злокачествени тумори и пр.

През последните години съветските учени откриха неизвестна досега болест при някои видове беззъби китове — финвали, сини китове, сейвали и гърбачи. Тя се проявява в опадване на балените (пластинките на цедилния апарат) в устата. Това е твърде тежко за­боляване, защото затруднява храненето на засегна­тия кит и в края на краищата може да доведе до него­вата смърт. Опитите да се открие причинителят на това заболяване досега не са дали резултат — не са могли да бъдат изолирани бактерии или паразитни гъбички, с чието присъствие би могла да бъде обяснена болестта. Съществуват сериозни съмнения, че тази болест се дължи на радиоактивните вещества, с които от време на време се замърсяват някои части на Световния океан.

В наши дни замърсяването на въздуха, почвата и водите взема застрашителни размери. То засяга дори Световния океан и се отразява неблагоприятно на много от неговите обитатели, включително и на най-висшите измежду тях— китообразните бозайници.

Все по-енергично се издигат гласовете на учените за нуждата от разумно използуване и защита на при­родата и тези гласове намират отклик сред цялото кул­турно човечество. Няма съмнение, че хората от втората половина на двадесетия век ще намерят сили и средства да запазят както себе си, така и много от най-ценните животни и растения на нашата планета от израждане и измиране. Ето защо трябва да се надяваме, че когато часовникът на историята отбележи края на нашия век, ние ще знаем не само много повече за китовете и делфините, отколкото днес, но във водите на Све­товния океан ще има много повече от тези изключи­телно ценни и интересни животни.

ДИМО БОЖКОВ старши научен сътрудник при

Зоологическия институт на БАН

в иждали ли сте огромните сребри­сти или бели автомобили-цистерни с тревожния надпис „Огнеопасно!"? На всяка от тях виси и се влачи по земята една верижка. Тя си има точно определени задачи и не слу­чайно първата работа на всеки шо­фьор е още щом слезе от кабината да погледне към нея: опира ли добре долу?

Този не погледна. Спря до един от огромните циментови резервоари в южния край на летището и се от­прави към задната част на автоци­стерната, където е помпата.

Небето сипе жар. Юли. Погледнеш на няколко крачки — и всичко треп­ти в маранята. Не само построй­ките и самолетите от другата страна на аеродрума. Трепти и съседният резервоар, и другият до него, и следващият. . . Да легнеш някъде на сянка и да не мърдаш. . . Само че е забранено не само лягането и сядането, а и стоенето в района без работа. Стотици тонове авиационен бензин — няма шега с тях.

Шофьорчето взе бронирания с метал маркуч и го бутна в циментовия резервоар. Ще си напълни цистер­

ната и ще замине да зарежда само­летите. Жега — не жега, трябва да тече службата.

Включи помпата. И тогава. . . Че верижката се е преметнала и не

е опирала земята, се разбра после, при следствието. Електрическият ток потекъл по металната обшивка на маркуча и дал искра в резервоара. Това си го обяснявахме сетне. Сега ставаше нещо страшно.

Лумна пламък. Стрелна се към по­белялото от зноя небе и засвистя — като примус. Трябва да стигаше двайсетина метра височина. И стана

36

още по-горещо: от пламъка и. . . от мисълта, че наоколо има още ре­зервоари. Много. И все пълни. Затворени — оставен е мъничък отдушник, колкото да излизат из­лишните пари, когато напече. Те няма да горят. Ще гръмнат. И то­гава няма да има нищо друго на тази поляна освен една голяма опу­шена дупка. Взривната вълна ще помете и аеродрумни постройки, и хора. .

Шофьорчето на автоцистерната хукна към изхода. Краката му се мяркат, не можеш да ги видиш — хвърчи!

И досега не мога да си спомня име­то на началника на склада. Старшина. Не беше от тия, дето стряскат но­вобранците и ги карат трийсет го­дини след службата да си спомнят трите им имена. Свит и скромен, незабележим. . . Та тоя старшина скочи към автоцистерната. Дръпна маркуча, с другата ръка изключи помпата и се хвърли към резервоара. Стрелна се като котка по стълбичката и изчезна в пламъка — така както си беше с разкопчана и избеляла лятна гимнастьорка.

След две-три секунди се показа. Не защото се премести, просто пла­мъкът започна да намалява. Седи. Седнал върху шестдесетсантиметро¬ вия отвор, който бълва огън. Запу­шил го здраво. Главата му отметната назад, юмруците стиснати. Още ня-

щето. „Докторе, ако, такова, трябва да се присажда на старшината кожа, аз съм насреща. А, докторе?"

Всяка година на Земята стават пожари. Всяка година те нанасят щети за милиарди и вземат жертви колкото една Балканска война. Гори в градове и села, в горски райони, мини, петролни извори, рафинерии. Горят автомобили, самолети, влакове, ко­раби, къщи, кина и театри.

Няма град в света, който да не е преживял унищожителни пожари дори след като камъкът и тухлата изме­стват дървото. Често ръка за ръка са вървели няколко бедствия: пожар, земетресение, наводнение, болести. Едно от най-драматичните събития в историята на Лондон е например пожарът по време на чумната епи­демия от 1666 г.

Но нека оставим историята настра­на. Достатъчни са случаите в наши дни, когато небрежността, наруша­ването на елементарни правила или незнанието водят до драматични пожари.

Да вземем светилния газ. По-евтин от електричеството, развива висока температура. Удобен. Но и опасен: приспива завинаги разсея­ните. У нас влиза все по-масово една от разновидностите му — про-пан-бутанът. Хубаво е, че навлиза. Но трябва и да се внимава, защото...

Пожар на нефтен кладенец

колко секунди — и последното пла­мъче изчезна.

Откъм самолетната стоянка, под­скачайки, към склада летят пожар­ната кола и линейката. И вият със сирените.

После имаше и орден, и заповед по всички гарнизони. Как се казваше тоя старшина? Не помня. Но си спом­ням името на шофьорчето, което хукна да бяга и нямаше да стигне доникъде, защото взривът щеше да го помете. И още нещо помня: без никой да ги е викал, в болницата се събраха кажи-речи всички от лети-

Госпожа Новак е недоспала. Налива млякото в тенджерката, драсва клеч­ка кибрит и поставя съда върху син­кавия пламък на газовата печка. После влиза в банята. Топлата вода е толкова приятно нещо! Госпожа Но­вак забравя за млякото. Госпожа Но­вак не знае, че то вече е изкипяло, пламъкът е угаснал, но от горелката излиза безцветен газ. Госпожа Но­вак ляга на кушетката в хола „за малко". Госпожа Новак задрямва, за да не се събуди никога: газът вече е изпълнил горните части на стаите в цялото жилище и е стигнал равни­

щето на леглото. Зима, прозорците са затворени. . .

Няколко часа по-късно пощенският раздавач посяга към бутона на звъ­неца. Той не знае и не може да знае, че натиска спусъка на оръжие, което ще донесе разрушение и смърт. Никой не е чул последния сигнал на звънеца, закачен в антрето: електри­ческата искра предизвиква взривяване на газа.

Два етажа от сградата просто из­чезват. Останалите горят. . .

На бордното табло на огромния

37

Четиримоторен пътнически самолет пламва тревожно червена лампа: пожар в левия краен двигател.

Командирът включва противопо­жарната инсталация, вторият пилот затваря крана за приток на гориво. Под ламарината на двигателя из­лиза гъст черен дим, процеждат се I огнени, оранжевочервени езици.

По горивната магистрала пламъкът се прехвърля и в съседния двигател.

Страшен е пожарът на малкото островче от метал и пластмаса — самолета във въздушния океан. Еки­пажът прави всичко, което е по си­лите му. Насочва се за принудително кацане към най-близкото удобно мя­сто. Но огънят е по-бърз. Обхванат от пламъците, тежкият четиримото­

рен „Боинг" се стоварва на улицата в един западногермански град. Раз­рушава две къщи, погребва под го­рещите си останки седемдесет и един пътници, двама пилоти, три стюардеси и двадесет и осем мину­вачи. Печален баланс. Някои твърдят, че причината е съвсем ясна — авиа­ционната компания употребявала по-евтино гориво въпреки по-ниската му температура на запалване. . .

Пожарът е страшен и в морето, въпреки че вода за гасене има в из­лишък. Защото екипажът е самотен, а спасителните самолети често не успяват да стигнат навреме.

Всяка четиридесет и пета минута от всеки час на денонощието ради­

стите на кораби и на самолети, които летят над океаните и край бреговете, не предават, а само слушат. Това е периодът на петминутно радиомъл¬ чание — за да се чуят и най-слабите сигнали за помощ.

Корабът сигнализира: „До всич­ки, до всички, до всички! Намирам се в бедствено положение. На борда пожар. Моите координати са. . ."

Пожарът е предизвикан от съвсем безобидно вещество: амониева се­литра. Този изкуствен тор, ако не се съхранява както трябва, може да се самозапали, какъвто е случаят тук. Десет хиляди тона. . . Те горят. Капитанът на знае какво да прави и взема погрешно решение: затваря плътно всички люкове и отдушници

Една изключителна снимка — експлозията на дирижабъла „Граф Хинденбург" през 1937 г.

към трюмовете. С други думи, съз­дава налягане, така че селитрата да не гори, а да избухне. Това ста­ва, когато първите спасителни само­лети долитат към кораба. . .

Гледали ли сте филма „Възнаграж­дение за страха"? Или може би сте чели книгата? И до днес пожарите на петролните кладенци се гасят често така: с взривната вълна на силен експлозив, обикновено нитро­глицерин. Но има и други начини: във Венецуела или Гватемала, в Близкия Изток и Африка съществу­ват специални пожарникарски гру­пи. Наричат ги „хора - саламандри". Облечени с дебели азбестови дрехи, огнеупорни ръкавици, с шлемове и джобни радиостанции, те под при­критието на водни струи са в състоя-

РИБИ В ЕЛЕКТРИЧЕСКИ МРЕЖИ Такива мрежи се използуват ус­

пешно при риболов в ГДР. Те са из­работени от Института за корабна техника и държавното предприятие за морски риболов. Мрежите са свър­зани с генератор на електроимпулси, който може да бъде пригаждан в зависимост от рибата. Ударът с ток замайва рибата. Малките рибки не

ние да запушват с гигантска цимен­това „тапа" бликащия запален нефт, който изтича със скорост понякога 8000 литра в минута.

Опасна стихия е и горският пожар. Не го подценявайте след разказите за бензин, газ и експлозии. Сибир­ската тайга е от смолисти дървета. Недоугасено огнище на ловци, мъл­ния и дори просто слънцето могат да запалят район колкото цял окръг. И огненият вал тръгва, за да спре едва когато стигне до река. Затова над тайгата дежурят самолети и вертолети, а на летищата чакат пара­шутисти, които са готови всеки мо­мент да направят десант там, къ­дето трябва да се пресече пътят на огъня.

Преди хилядолетия някой по-смел

се увреждат, защото поради мини­малните си размери получават по-слаб електрически удар и могат да из­бягат. С електрическата мрежа уло-вът е повишен средно с тридесет про-цента.

първобитен човек най-напред се сгрял край запаленото от мълния дърво, а после пренесъл огъня и в пещерата си. Култ към огъня са изповядвали и много древни народи. Аристотел го счита за един от четирите основни елемента на живота — наред със земята, водата и въздуха.

Не бива никога да се забравя оба­че, че той е и елемент на стихий­ното унищожение. Все едно дали става дума за забравена гореща ютия или небрежно отношение към лесно­запалими вещества. Че огънят е опасен, е доказано отдавна, не е нужно от собствен опит да се убеж­даваме в това.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

КОСМИЧЕСКИ ПЪТЕШЕСТВИЯ С АСТЕРОИДИ

Според предложението на профе­сор Карл Щайн от Рига, астерои­дите, които летят между Марс и Юпитер, могат да бъдат използувани за космически пътешествия. Така например през юни 1968 година беше възможно да се стигне до планетката

39

Икар само за три седмици. Ако на нея тогава беше монтирана косми­ческа станция, тя щеше да мине близо до Слънцето и Меркурий и можеше да проучи тази загадъчна планета. Съществува и възможността с насочени експлозии астероидите да бъдат направлявани, да се изменят орбитите им и да се насочват към определени цели. Освен това, по мнението на професор Щайн, на астероидите могат да се монтират слънчеви батерии, които да събират енергия и да я предават на Земята.

„НБИ" - ГДР

ОСОБЕНИ ПАТЕНТИ Английското дружество по охрана

на авторските права е предложило на всеки клоун да регистрира своята маска, за да бъде застрахован от възможно плагиатство. В условията е влизало клоуните да изпратят ма­ските си изрисувани върху кокоши яйца. По-късно е било указано, че яйцата трябва да бъдат празни, защото някои от тях се излюпили.

МОРСКИ ПАСТИРИ Съвсем не е лесна работа да се

оглежда в езерото патешко стадо, което е тръгнало на разходка. Но децата на селяните, живеещи на остров Рюшю, Япония, с успех се справят с тази задача.

40

РАЗТОВАРВАНЕ НА СЛОН Звездата на Мюнхенския зоопарк

— слонът Бимбо — трябвало да от­пътува за Хамбург. Дирекцията на зоопарка му приготвила достоен за него товарен вагон, но Бимбо тряб­вало да бъде убеждаван в продълже­ние на цял час да се качи във вагона. Той досега не се бил возил във влак... Но след като стигнали в Хамбург, Бимбо решително отказал да слезе от вагона. Очевидно — пътуването му се поправило.

„Вокруг света" — СССР

КРАЧЕЩА РИБКА В Индия, Малайзия и Филипините

живее тази риба, която може спо­койно да крачи по сушата. По тези места сладководните басейни бързо пресъхват и тогава на рибата Ана¬ бас тестудинеус не остава нищо дру­го, освен да броди по околностите и да търси вода. На сушата тя може да живее по този начин повече от час.

ПРОТИВ ИЗГАРЯНИЯТА -ЛЕДЕНА ВОДА

Най-доброто средство за първа помощ при изгаряния (сравнително леки) е ледената вода. До такива изводи е стигнал австралийският професор Граундс при опитите си върху котки и кучета. Рязкото охлаждане е препятствувало образу­ването на отоци и мехури, оказвало е успокояващо въздействие върху жи­вотните. Необходимо условие — методът трябва да се прилага не по-късно от една минута след изга­рянето.

„КЪДЕТО ИМА ФАЗАНИ. . . . . . няма колорадски бръмбари!"

— твърдят Птицевъдите от дър­жавното развъдно стопанство в Осева Сена, Полша. На картофените по­лета в близост с фазановата ферма буквално не са останали колорадски бръмбари и рязко се е намалило ко­личеството им в целия окръг. За фазаните този бръмбар се оказва чудесно лакомство.

НАЙ-ДРЕВНАТА РЪКАВИЦА се намира в един от музеите в Кайро. Тя е намерена през 1923 година при разкриването на гробницата на фа­раона Тутанкамон. Но фараонът вероятно не е бил първият, който е притежавал ръкавици. Още Омир споменава, че древните елински гра­динари са работили с ръкавици. През Средновековието ръкавици са употребявали рицарите и са служили за украшение на висшите духовници.

„Техника молодежи" — СССР

NBI

„ЛУДИОН" СЕ НАРИЧА. . . . . . този странен апарат, който,

както добре се вижда на снимката, умее да подскача. Апаратът се дви­жи по реактивния принцип. В еди­ния от балоните има сгъстен въздух, в другия — изопропилнитрат. По тръбите те отиват в смесителната ка­мера, където се предизвиква малък взрив с помощта на катализатор. Скокът може да стигне на височина до сто метра и на дължина до 600. „Лудион" е в състояние да пренася до 200 килограма. С подобни апарати може да се осъществява транспортът по Венера и Марс.

НАДУВАЕМА СТЪЛБА В същност не се касае до стълба, а

до спасителна писта, която може да се прилага в случай на самолетни и други транспортни злополуки. Пи­стата се надува автоматично с малък компресор направо от атмосферния въздух. Цялото надуване, заедно с разгъването на пистата и довеждане­

то и в готовност на спасителната опе-рация, трае седем секунди!

„Интеравиа" — ГФР

ПЪРВИЯТ ДЕЛФИНАРИУМ В ЕВРОПА

В Брайтон, Англия, беше открит през тази година първият делфина-риум в Европа. Поради стачката на пилотите от ВОАС засега в делфина¬ риума има само два делфина — При­пи и Бел, които изпълняват своите акробатични номера за представи­телите на пресата.

МНОГОРЪКИЯТ. . . Не, не е многорък — това е една

фотошега. Касае се за служител, който проверява огледално излъска¬ ната тръба, по която се вкарва го­ривото в ракетата. Тази тръба е дълга около един километър, защото зареждането с гориво трябва да става от разстояние.

ЗА ПУЛСАРИТЕ Понастоящем пулсарите — радио­

източници във Вселената, излъчващи вълни с определена дължина през даден интервал — представляват една от най-големите загадки в ас-

НЕ Е САМО РИСУНКА Не е само рисунка от научнофан­

тастичен разказ — подводното чудо­вище „Дийп куист" е вече реализи­рано. Това е една изследователска подводница, която може да взема предмети, дебели колкото молив с помощта на механичните си ръце. Екипажът е от трима души и в слу­чай на нужда може да излезе на по­върхността с кабината, която се от­деля лесно от тялото на подводница­та.

„Хоби" — ГФР

астрономията. Дали тези сигнали нямат изкуствен произход, дали не са рожба на далечен разум? Тази хипотеза за пулсарите бе посрещната враждебно от научния свят и бяха дадени други обяснения. Според про­фесор Т. Голд, пулсарите са въртящи се неутронни звезди. И тъй като въртенето на неутронните звезди ставаше с определена скорост, пул­сарите бяха наречени часовници на Вселената. Изненадващо обаче бе наблюдението на астрономите Рей¬ чли и Даунс от САЩ, които на 3 март тази година констатираха, че един пулсар, а именно — PRS 0833-45, е изменил периода на сигналите. Теорията за часовниците на Вселе­ната получи сериозен удар. На сним­ката: светлоусилвател, с който уче-ни-астрономи се надяват да уловят светлинното излъчване на пулсарите. Данните от светлоусилвателя се. разработват на електронноизчисли­телни машини.

„Илюстрейтед Лондон Нюз" — Великобритания

който намери клинично приложение — актиномицин. Наскоро беше съоб­щено за откриването на няколко ин­тересни антибиотика — оливомицин (в СССР), митрамицин (в САЩ) и хромомицин (в Япония). Те са близ-ки но химически строеж. Клинич­ното им изпитване в СССР и други страни показва, че са активни при рак на лимфните тъкани. В СССР е открит и друг антибиотик — бру-

ПРОТИВОРАКОВИ АНТИБИОТИЦИ

Понастоящем в много институти в света се извършват упорити изслед­вания ,за търсене на противоракови антибиотици. Доскоро беше изве­стен само един подобен антибиотик,

неомицин (стрептонигрин в САЩ, руфохромомицин във Франция), кой­то е активен при левкемия. Всички изброени антибиотици са изпитани клинически и разрешени за упо­треба в болничните заведения на Съветския съюз.

СТИГА КАЛНИ ИГРИЩА! Колкото и да е добре затревен те­

ренът на игрището, неминуемо при дъжд той ще „поддаде" т. е. игра­чите ще бъдат изкаляни. На много места по света вече се правят опити с пластмасови терени. На снимката виждате един такъв терен в процес на изпитание.

42

ХИПНОЗАТА И ЖИВОТНИТЕ Животните също се поддават на

хипноза. В това ни убеждават снимки­те, които са поместени по-долу. От тях ни става ясно, че не само бозайниците, но и други животни, като зайци и кокошки, могат да бъдат хипноти¬ зирани.

В една зоологическа градина се наложило да оперират сто и осем­десет килограмов крокодил. За да премине операцията съвсем безбо­лезнено за болното животно и при

пълна сигурност за хирурзите, ре­шили да хипнотизират крокодила. При тези условия операцията преми­нала бързо и напълно сполучливо.

В състояние на хипноза животните могат да заемат странни и неудобни за тях положения. И това съвсем не ги смущава. Както виждате, и пете­лът охотно пуши цигара, нещо, което никога не би могло да се наблюдава, ако петелът не беше хипнотизирай.

Учените са установили също така, че животните страдат от неврози,

халюцинации, депресии. Излиза, че тъй модерните в наше време нервни заболявания не са привилегия само на човека.

„Сианс е авенир" — Франция

ЗА СЪОБРАЗИТЕЛНОСТ В този брой ви предлагаме тест, с който можете да

проверите вашата съобразителност. Нашият тест по-скоро има вид на игра, която на пръв поглед ще ви се стори доста проста. Но така изглежда само на пръв поглед. Опитайте се и ще видите, че да се реши този тест, не е съвсем просто. Вашата съобразителност ще бъде подложена на сериозно изпитание. Нашият тест е разделен на три части — тест за езикова съобрази­телност, тест за математическа съобразителност и тест за космическа съобразителност.

Съветваме ви да изострите своето внимание и ви по­желаваме успех!

Тест за езикова съобразителност Тези пет думи са названия на страни, от които имате

само началото, а краят е еднакъв. Довършете думите! Фин Хо Ир Ис Зе По същия начин, с обща дума — корен, допълнете след­

ните предлози така, че да се получат нови думи. Из Под (. . .) Въз До

На По (. . .) Из Въз Безспорно биха могли да се съставят още много та­

кива редици от думи, но не е съвсем лесно да се открие общият корен за всяка група.

Тест за математическа съобразителност Намерете числата, които трябва да продължат ре­

дицата от цифри: 18 20 24 32? 5 41 149 329 ?

Допълнете кръга с числото, което липсва: Намерете числото, което, естествено, би трябвало да

се постави на върха на опашката на второто коте: (Виж чертежа горе вдясно)

Опитайте се да попълните скобите с числата, които трябва да стоят на това място:

234 (333) 567 345 ( ) 678

17 (102) 12 14 ( ) 11

Тест за космическа съобразителност Кои от поместените на страница 45 фигурки, макар

и еднакви на пръв поглед, не подхождат към оста­налите.

Разгледайте внимателно двете групи фигурки и ще видите, че и в двата случая първата фигурка се отнася

към втората, така като третата към. . . Тук вашата съобразителност ще ви помогне да прецените коя от посочените във втория ред фигурки е отговорът на тази загадка.

О Т Г О В О Р И Н А Т Е С Т А Тест за езикова съобразителност

Общият корен на отделните групи от думи е: ландия, ход, глед.

Тест за математическа съобразителност 48, 581, 24, 3, 333, 77

Тест за космическа съобразителност В първия случай — третата фигурка, защото всички

останали са получени от обикновеното завъртване. Във втория случай — първата фигурка, защото

топчето остава закрепено и основната фигурка е обър­ната.

В третия случай — втората фигурка, защото основ­ната фигурка е извъртяна на 90° по посока, обратна на часовниковата стрелка, докато другите елементи по външната страна на фигурката са обърнати.

Ако вие сте отговорили правилно на всичките задачи, то безспорно сте много съобразителен човек и сте го­ден дори да станете космонавт. Ако сте отговорили само на първия тест за езикова съобразителност, то

44

вие не можете бързо и точно да съобразите какво трябва да направите, когато сте изправен пред решаването на сложни въпроси. В случай че отговорите само на те­стовете за математическа и космическа съобразителност, то знайте, че имате слаба езикова култура. Ако отго­ворите само на някои въпроси и от трите теста, то вие сте средно съобразителен.

НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА ИЗВЕСТНИ ХОРА

СЪТРУДНИКЪТ НА ЕДИСЪН При Едисън дошъл да търси работа човек,

който, по неговите уверения, страдал жесто­ко от безсъние. [Едисън веднага разбрал — то­ва е истинска находка. „Веднага му поръчах да работи върху една живачна помпа ден и нощ. След 60 часа го оставих за около половин час и когато се върнах, помпата беше разбита на парчета, а сам той спеше непробудно върху тях".

„НАПЪЛНО ГИ РАЗБРАХ!" Последните години от живота си Джордж

Стефенсън посветил на градинарството. В своята оранжерия той отглеждал ананаси, дини, грозде. Но истинска привързаност престарелият изобретател изпитвал към краставиците. Сте­фенсън мечтаел да отгледа не само огромна, но и напълно права краставица, като променял състава на торовете и температурния режим. Но в края на краищата краставиците се извивали в дъга. Докато най-подир се сетил да вмести малките плодове в стъклени тръби.

— Най-сетне ги разбрах напълно — похвалил се тогава на съседа си Стефенсън и му показал правите като стрели краставици.

ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ДЯВОЛА Пътят, на който изпробвал своя парен авто­

мобил английският изобретател Тревитик, не бил твърде удобен за изпитания. Той бил често преграждан от бариери, където трябвало да се спира и да се заплати такса. Но да се спре пар­ният автомобил не било така лесно. Към една от бариерите возилото на Тревитик така на­летяло, че пазачът едва успял да я вдигне.

— Колко трябва да платя?— извикал Треви­тик, с мъка укротявайки своята машина.

— Нищо, нищо не е нужно, господин дявол. Само си заминавайте по-скоро! — измърморил изплашеният до смърт пазач.

к р ъ с т о с л о в и ц и ВОДОРАВНО: 1. Вид телевизионна предавателна тръба. 7. Инструмент за топографски снимки (мн. ч.). 13. Марка унгарски автобуси. 14. Машина за добиване на електриче­ски ток. 15. Столицата на Сирия. 16. Руски пътешественик (1801 — 1872), изследовател на Каспийско море. 18. Герой на Александър Ад­миралски от едноименен негов науч­нофантастичен разказ. 19. Огнеупо­рен съд за топене на метали. 22. Сноп­че подбрани и красиво подредени цве­тя (мн. ч.). 23. Среща на двама души, готови за борба при фехтовка. 25. Департамент и едноименен град в Югозападна Боливия. 27. Много дребни, сухи частици от пръст или друго вещество. 28. Благороден ме-тал. 31. Ловци на дивеч заради ко­жата. 34. Лирическо стихотворе­ние. 36. Песни в чест на Аполон. 37. Индустриална област в ГФР. 38. Река в СССР (Сибир), известна с богатите си златни находища. 40. Хранилище за ценности. 41. Хо­ландски шахматист, бивш световен първенец. 42. Планини в източната част на САЩ и Канада. 43. Ястие от надробен хляб. 44. Японски остров. 45. Пиршество. 46. Собственото име на съветски учен, кандидат на физико­математическите науки. 47. Безцвет­

но вещество с неприятна миризма, което се образува при гниене на бел­тъчни вещества. 49. Единица за ат­мосферно налягане. 51. Анатомичен орган. 53. Изкуство да се прави анализ, наука за анализа 55. Поема от Иван Вазов. 58. Вид смес с калаен прах за запойване във фината меха­ника. 59. Знаменит италиански опе­рен певец, неповторим изпълнител на канцонети. 61. Град в Швейцария, кантон Берн. 62. Град в Нигерия. 64. Столицата на Перу. 66. Остатък от дестилацията на нефт, ценно го­риво. 69. Кост от гръдния кош на човек. 71. Град в Ирландия. 72. Малкото име на наша киноартистка. 73. Отделен стрък от фуражни ра­стения. 75. Вечнозелено хвойново дърво с твърда дървесина, което расте в по-южни страни, среща се и като храст. 77. Голяма и хищна риба с широко тяло и заострена опашка. 78. Малкото име на бележит наш възрожденец. 79. Град в Япония пристанище на о. Хонсю, префектура Исикава. 81. Бележит унгарски ра­ботнически вожд. 82. Нос на о. Нова Гвинея. 83. Силна горещина, пре­дизвикана от слънцето. 85. Инициа­лите на африканска държава. 86. Бележит римски политически деец, известен под прозвището Африкански. 87. Река в Италия. 88. Капани, клоп­ки. 90. Боец, воин. 91. Иглолистно дърво. ОТВЕСНО: 1. Легендарен българ­ски хайдутин, действувал през тур­ско иго в Източна Тракия, възпят в много народни песни. 2. Първият летец според гръцката митология. 3. Връх в Северозападна Рила. 4. Древногръцка богиня. 5. Бележит френски изследовател на подводния свят. 6. Древно племе, населявало Италия. 7. Знаменит руски пъте­шественик, етнограф и антрополог. 8. Департамент и едноименна река в Северна Франция. 9. Упоително средство, упойка. 10. В народните поверия — крилато същество, по­добно на човек или змия, което из­пуска огън из устата си. 11. Соб­ственото име на световноизвестен американски режисьор на мултипли¬ кационни и документални филми, наричан „бащата на мултиплика¬ цията". 12. Частици, натоварени с положително и отрицателно електри­чество. 17. Град в Северно Перу, пристанище на река Мараньон. 20. Човекоподобна маймуна. 21. Про­дължителен период в историята на Земята. 24. Малкото име на изве­стен западногермански треньор по футбол. 26. Полулегендарен варяж-

ски княз, брат на Рюрик. 27. Наситен въглеводород, третият член на хомо¬ ложния ред на метана. 29. Наше ново лекарство против настинка. 30. Го­лям морски рак с вкусно месо. 31. Водно животно, наричано още „мор­ска краставица". 32. Известна съвет­ска киноартистка, изпълняваща ро­лята на Маша Миронова във филма „Капитанската дъщеря". 33. Пред­приятие за изгаряне труповете на умрели животни. 35. Къщи за лету­ване, вили (руско). 39. Другото име на Троя. 45. Зеленикав цвят, който се образува с течение на времето върху медни и бронзови изделия. 48. Грабителски орди от турци и по¬ турчени християни, които вършели големи безчинства на Балканския по­луостров в края на XVIII и началото на XIX век. 49. Общо наименование на твърди, полутечни, течни и газо­образни природни или изкуствено получени продукти, разтворими в органични разтворители. 50. Река в Ростовска област на РСФСР, ляв приток на Дон. 52. Град в Източен Судан, пристанище на Бели Нил, изходен пункт за керванни пътища. 54. Революционно правителство, съз­дадено от въстаналите трудещи се маси в Париж през 1871 година — първият опит за установяване на диктатура на пролетариата. 56. Швей­царски ботаник от началото на на­шия век, известен с трудовете си по ботаническа география. 57. Френ­ски историк — византолог (1859—1944), професор в Сорбоната, автор на „Ис­тория на Византийската империя". 60. Имущество. 63. Бележита Дея­телка на Испанската компартия. 65. Текст между два нови реда в закон или правилник (мн. ч.). 67. Град в Полша, прочут планински курорт в Татрите. 68. Езеро в Андите (Южна Америка) на границата между Перу и Боливия. 69. Наше стопанско пред­приятие, свързано с жп транспор­та. 70. Стара турска мярка за те­жина (мн. ч.). 74. Дърво с ароматни бели цветове. 76. Примитивно пла­вателно средство (мн. ч.). 77. Ини­циалите на наш детски писател. 80. Именит наш композитор и музикален педагог. 81. Името на много немски крале. 82. Препирня, диспут. 84. В древния Рим — длъжностно лице, което се грижело за вътрешния ред в държавата и обществените игри. 85. Американска осведомителна аген­ция. 86. Скиорска принадлежност (ед. ч.). 89. Инициалите на виден наш скулптор, народен художник. ВОДОРАВНО: 1. Руски механик. В 1764—1767 г. създал знаменития ча-

совник във формата на яйце. — Вид вятър. 2. Държава в Юго­западна Азия. — Подобни на щърк сиви прелетни блатни птици. — Мар­ка немска мотоциклети. 3. В древно¬ исландските приказки — демон на огъня. — Родното място на Одисей. — Синът на Дедал. 4. Обръщане, завъртване на машинна част. — Ос­новната частна ценни книжа (мн. ч.). 5. Уреди за прибиране и вдигане на слама, сено и др. — Вид автомобилно състезание. — Река във Франция, ляв приток на Рейн. 6. Двете имена на популярна италианска киноактри­са. — Пръстеновиден остров, кой­то обикновено огражда плитка ла­гуна (мн. ч.). 7. Исполини, гиганти. — Думи, които имат еднаква звукова форма, но различно значение. 8. Химически елемент от IV група. — Река в Южна Азия. 9. Форма на зависимост на селяните от големите земевладелци в периода на Римската империя и в Ранното Средновековие в Западна Европа. — Край на всяко полегато или наклонено мачтово дър­во. 10. Народното събрание на древ­на Гърция. — Съветски психиатър (1871 —1947). Един от основополож­ниците на патофизиологичното на­правление в психиатрията. — Мярка за повърхнина. 11. Теорема, която няма самостоятелно значение, а е необходима само за доказване на дру­га теорема. — Отзвук, отглас. — Минерал, разновидност на ахата. 12. Река в Централна Европа, десен приток на Дунав. —Подправка. — Вид разписка или опис на вложени в банката пари, отпусната чужда ва­лута и др. 13. Френски физик и ин­женер (1736—1806). — Турска на­родна песен с бавна мелодия. 14. Органическа течност, използувана при производството на някои лекар­ства, бои и др. — Най-малката гра­дивна частица на химическите еле­менти, неразложима по химичен на­чин. 15. Лекарствен препарат, упо­требяван при висока температура, при болки и главоболие. — Стара мярка за тежест (мн. ч.). 16. Монетна единица в Индия и Пакистан. — Държава в Азия (Близкия Изток). — Положителен полюс на електри­чески елемент или акумулатор. 17. Английска политическа партия от XVII—XIX в. — Семейство бо­зайници от разреда хищници. 18. Мъжка дреха от дебел тепан вълнен плат (мн. ч.). — Полуизборна вър­ховна законодателна камара в някои страни. — Опера от Масне. 19. Кутия или чантичка с необходими принад­лежности за тоалет, шиене и др. —

Противоположната точка на зенита. 20. Село в Софийски окръг. — Древ­норимска монета. — Скъпоценен ми­нерал с млечнозеленикав цвят и променливи отражения. 21. Епи­ческо произведение, което изобразява в идеализиран вид живота на село, сред природата и др. — Поредно чи­сло на предмет между други еднакви предмети. 22. Спортно равенство. — Украшение. — Отечество. 23. Пи­смено разрешение върху паспорт за вливане, преминаване или излизане от една държава. — Един от главните богове в древноегипетската религия. ОТВЕСНО: 1. Единица сила, равна на 1000 вата. — Дребно горско дър­во. — Помощник — командирът на Първа българска армия в Отечестве­ната война 1944—1945. 2. Безцветен хромоген, получаван от пигмента на жлъчката уробилин. —Откривателят на динамита. — Норвежки матема­тик от XIX век. 3. Интрузивно тяло, образуващо се при вместването на магмата между земните пластове. — Наш град. — Вечнозелено хвой­ново дърво (мн. ч.). 4. Река в Ко­лумбия. — Предсказатели. — ВЕЦ на р. Стара река (приток на Тунджа). 5. Римска богиня на плодородието. — Племена от индоевропейски про­изход, населявали в древността съ­седни области на Балканския п-ов. — Техническо наименование на на­триеви соли на въглеродната кисе­лина. 6. Възпаление на дъговата обвивка на окото. — Популярен ита­лиански естраден певец, гостувал в нашата страна. — Старо название на нос Емине. — Кратка статия, очерк. — Град в южната част на Перу. 7. Вид къс гвоздей, който се вкарва в дупка и се начуква, за да съедини метални пластинки. — Древно на­звание на р. Волга. — Подутина. — Неорганични твърди и течни тела, влизащи в състава на земната кора. 8. Един от пионерите на социализма в България, публицист, литературен критик и историк (1873—1939). — Гвоздей. — Уред за пресяване. 9. Полско и градинско цвете. — Мно­гогодишни субтропични вечнозелени овощни дървета от семейство се¬ дефчеви. — Немски физик (1787— 1854). — Български икономист, марк­сист и историк, академик. Автор на „Българското възраждане". 10. Соли на пикочната киселина. — База, фундамент. — Префектура в Япо­ния, разположена в северозападната част на о. Хонсю. — Река в Южна Англия. 11. Нота. — Едра змия от семейството на боата. — Човек, кой­то дарява кръв. 12. Безправни хора

в древна Спарта. — Европейска сто­лица. — Човек с противоположни черти на характера, вкусове и на­клонности спрямо друг човек (мн. ч.). 13. Герой от романа на Кр. Велков „Село Борово". — Старогръцки епи­чески поет. — Плътна памучна тъкан от боядисана прежда. — Единият от тримата мускетари. 14. Благоухаещ алдехид, съдържащ се във ванилино­вия плод. — Карта за игра. — Зем­лено съоръжение, служещо за огнева позиция на отделен боец или поде­ление (мн. ч.). — Влакнодайно ра­стение. 15. Род човекоподобни май­муни. — Подарък. — Амоняк, чий­то водород е заместен с киселина. — Дребна френска монета. — Вод­но животно.

ЛОГИКАТА РЕШИ: „ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ШОСЕТО"

Петров казва, че слънцето е бле­стяло в очите му и му е попречило да види номера на колата. Следова­телно той не би могъл от това място да заснеме „Волгата". Освен това на снимката дърветата нямат сянка — времето е било облачно. За да се оневини, Петров е измислил версия­та с „Волгата".

47

РИМСКАТА МОНЕТА

Инспектор Стрезов се готвеше да излиза от музея, когато от залата с експонати се чу уплашен вик:

— Няма я! Господи, няма я мо-нетата\

Това беше гласът на дежурната уредничка в музея — археоложката Миладинови, с която Стрезов беше говорил само преди минута.

— Моля, никой да не напуска му­зея] — каза Стрезов и затвори вра­тата. После се облегна с гръб към нея и добави: — Най-напред да раз­берем какво е станало!

— Какво е станало ли!— гово­реше уплашена Миладинова. — Ня­кой е откраднал монетата. . . До¬ мициановата монета. . . — и като видя неразбиране по лицето на Стре­зов , започна да обяснява: — В стенда със стари монети бяхме изложили една извънредно ценна. . . от вре­мето на император Домициан. На­глед — нищо особено, но има нуми­зматици в чужбина, които за нея биха дали мило и драго. . . Стендът е със стъклена витринка и не очак­вах. . . Стъклото ловко е срязано, отместено е встрани и монетата. . .

— Кога я видяхте за последен път?

— Ами. . . — замисли се Мила­динова — . . . малко преди да се за­говоря с вас. Да, сигурна съм, тогава всичко си беше наред! Но докато си приказвахме, ми се стори. . .

— Какво ви се стори! — Не зная, да не се лъжа . . но

стори ми се, че двама от посетите­лите, които минаха край стенда с монетите, прекалено много се на­

веждаха над него и останаха малко повече от обикновено. . .

— Кои са те} Можете ли да ми ги посочите}

— Да. Ето, другаря там, висо­кия, и другия, с очилата. . .

— Добре — каза Стрезов — Нали може да вляза за малко във вашия кабинет} Искам да поговоря с дру­гарите, които ми посочихте.

Инспектор Стрезов се беше раз­положил зад бюрото на Миладинова, местеше папките и листовете и поглеждаше към мъжа, който се­деше пред него и който се беше ле­гитимирал като инженер Радков, научен сътрудник от София.

— Това е възмутително — сър­деше се Радков. — Какво ме интере­сува някаква си монета и какво общо имам аз с тази история} Минах край монетите наистина и се наве­дох над тях. . . вярно е, останах малко, но то съвсем не е, защото разбирам от нумизматика] Напро­тив, тази страст ми се струва глу­пава]

— А защо тогава се забавихте край стенда}

— Защото, като ги видях едни такива. . . помислих си; „Ама че са ги секли, ръцете са си оставили!" и се наведох да ги разгледам по-отбли­зо. Затова се забавих там.

— Витринката цяла ли беше? — Не съм обърнал внимание. Пък

и не съм я виждал преди това, от­къде да зная цяла ли е или не}

Вторият мъж, онзи с очилата, беше не по-малко ядосан.

— Вие превишавате правата си инспекторе] — сърдеше се той и

от раздразнение ту сваляше очилата си, ту отново ги наместваше. — На какво прилича това своеволие] Вие не знаете, кой съм аз]

— По паспорта виждам кой сте — усмихна се инспектор Стрезов. — Вие сте Боян Семерджиев от Плов­див и за мен сега сте само един от посетителите на музея, когото съм длъжен да разпитам. Кажете, вие разглеждахте ли монетите в стенда.}

— Разглеждах ги. — Витринката цяла ли беше? —Да, цяла. Аз се наведох над нея,

защото. . . — Продължете, моля. — Но това е глупаво, да ме по­

дозирате] Наведох се, защото съм късоглед и въобще съм зле с очите. А разните там антики винаги са ми били интересни. Това е.

— Вие нумизматик ли сте} — запита Стрезов, вглеждайки се в смръщеното лице на Семерджиев.

— Не. Имате ли други въпроси} — Имам — каза Стрезов. — Ка­

жете, къде. скрихте монетата] И един въпрос, повече от професионал­но любопитство: — Как успяхте така бързо да срежете стъклото}

— Боже мой! — чудеше се Мила­динова. — Защо задържахте именно този, Семерджиев, а не другия по­сетител, Радков}

Защо, наистина}

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС- Год .VI I I . бр. 7

Главен редактор: СТЕФАН Д И Ч Е В Зам гл. редактор: д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; редактори: ВАСИЛ РАЙКОВ. МАГДАЛЕНА ИСАЕВА и ЦВЕТА ПЕЕВА Художник: ИВАН К И Р К О В Уредник: ГЕОРГИ П Е Н Ч Е В Секретар и коректор: ЕМИЛИЯ Н Е Д Я Л К О В А

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист. Д И М И Т Ъ Р П Е Е В . ДИМО БОЖКОВ — биолог, ЕМИЛ ЗИДАРОВ — химик, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, Л И Л И Я СТЕФАНОВА — биохимик, НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, Д-р ПАВЕЛ Б Ъ Ч В А Р О В , проф. П Е Т Ъ Р ПАУНОВ — физик, проф. РАЗУМ А Н Д Р Е Й Ч И Н — физик, ХРИСТО Т И Л Е В —

географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик

АДРЕС НА Р Е Д А К Ц И Я Т А — София: бул. „Ленин" № 47, IV ет. , ст. 28—29, тел. 44-26-21, вътр. 363. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3,00 лв . Цена на един брой заедно с приложенията 35 ст. Дадена за печат на 20. VI . 1969 г. Формат 1/8 от 65/92. Държавно военно издателство. Поръчка 1362. Печатни кола 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000

Решава логиката