КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ (5.9.1857 — 19.9.1935)

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН (14.3.1879 — 18.4.1955)

СЪДЪРЖАНИЕ

НОВ ПОДХОД, НЕСТАНДАРТНО МИСЛЕНЕ

XV КОНГРЕС и дкмс

„Да определим своето място в изграждането и дейността на технологични­те центрове, това сега е принципно нова задача пред нас.

В каква насока търсим нейното решаване? — Чрез движението за ТНТМ, по пътя на реалното участие на младежки

творчески колективи в разработването на идеи и решения върху основата на нови авангардни технологии."

Из Доклада на Бюрото на ЦК на ДКМС пред XV пленум на ЦК на Комсомола

Да се насърчава творческо­то мислене, да се насочи към нетрадиционните, необикно­вените решения на проблеми­те, които поставят науката и техниката — тези важни на­соки ме накараха да потърся нестандартното мислене в разработките на младите спе­циалисти от Металургичното предприятие за обработка на цветни метали „Димитър Га­нев" в София. Какъв е прино­сът на комсомолците при ре­

шаването на технологичните нужди на комбината? Как се развива и стимулира техниче­ското и научно творчество сред младите хора?

Председателят на клуба на ТНТМ инж. Цветан Таслаков със самочувствие заяви, че техният клуб е един от голе­мите — в него членуват 80 младежи. Той е от първите създадени в страната и още от началото участвува при ре­шението на важни проблеми в

производството. Дълъг е списъкът на успешно

решените задачи. — Разбира се, за всяка раз­

работка на клуба за ТНТМ има­ме подробна документация — каза инж. Таслаков докато ме водеше през цеховете, — но много по-интересно е да се срещнете със самите творче­ски колективи. Младите инже­нери и техници от комбината има какво да споделят. Не са­мо за реализираните вече тех-

1

Нов подход, нестандартно мислене 1 Без страх от фобос 4 Марс 7 Отвъд „стената на време­т о " 10 Телевизията беше готова 1З К а р т о т е к а на загадъчните случаи 19 Реки без брегове 21 Победим ли е ракът?' 24 К у л т ъ т към змията 27 Бележити учени 31 Експедиция „Аргонавтика"

32 Миниатюрните „космиче­ски пришълци" 38

Несамотно дълго бягане 39 Как да изберем куче 42 „Тази вредна вещ — парашу­т ъ т " 48 Еликсирът на живота 50 Ява — градината на Изтока

54 Морските змии 56 Предава „Космос" 58 Кръстословица 62 Тест 63 Решава логиката 64 Корица: Необикновени насе­коми (вж. с т . „Миниатюрни „космически пришълци") Гръб на корицата: Маска от Моконде

нологични разработки, но и за тези, Върху които работят в момента. Идеите идват по Всяко време — усмихна се той и ме насочи към колектива на инж. Кръстю Найденов и този на н. с. инж. Борислав Тар¬ чев. — Направеното от тях е от голямо значение за произ­водствените процеси в ком­бината.

Инж. Кръстю Найденов бе в кабинета си, заобиколен от млади хора.

— Повечето от специалис­тите в колектива са под 30 години — ми обясни той ,— и може би на това се дължи не­прекъснатото търсене на но­во, оригинално решение на технологичните задачи в предприятието. Ние решаваме и проблеми, които не са само свързани с производството в комбината, а в други предпри­ятия. И те са все нестандарт­ни решения, с нов подход.

Младежкият колектив, ръко­воден от инж. Кръстю Найде­нов, разработвал стенд за центровка на големия конус на пещите в МП ,А Брежнев" — Кремиковци. Необходимо било конусът да се центрова до ми¬ лиметри, за де се уплътни пещта. Около една година мла­дите електроинженери, елект­ротехници и механици рабо­тили по тази задача. Слож­ността идвала от лошата сре­да за работа на датчиците. Задачата била решена успеш­но, уплътняването на пещите спестява енергия в пещта, по­добрява условията на труд. Икономическият ефект в го-

лям. Каква в новата тема, вър­ху която работи инженер Найденов с колектива си?

— Стенд за проверки и ре­монт на входно — изходните карти на микропроцесора „Ау¬ то-Мейт" 314. Това е управля­ваща система към машината за изтегляне на тръби. При този стенд независимо от ви­да на платката (всяка карта е с различни изводи) се прави хомотация (процес на включ­ване и изключване на различни вериги на стенда).

При управлението на този микропроцесор отпада нужда­та от висококвалифициран специалист. Дори човек, бегло запознат с машината, може да

работи с нея, защото данните се обработват в микропроце­сора.

В Базата за развитие и внедряване също могат да се похвалят с оригинални разра­ботки. Една от най-интерес­ните е новата технология за производство на медни тръби с диаметри 3,0x0,5 мм и на месингови с диаметри 4,0x0,5 мм. Ръководителят на творческия колектив, съз­даден в началото на тази годи­на, н. с. инж. Борислав Тарчев разказа за разработката:

— Тръбите с малки размери от мед и от сплавите й нами­рат широко приложение в при¬ боростроенето, апаратост¬ роенето и хладилната про­мишленост. Това ни накара да се заловим с тази тема. Освен това ръководството на пред­приятието ни оказа пълно съ­действие при изпълнението на задачата.

С усвояването на произ­водството на тези тръби в МПОЦМ „Д. Ганев" постепен­но ще се спре вносът по второ направление. Ще се създаде възможност и за ефективен износ. Разработената нова технология предвижда високи технико — икономически показа­тели. А целият цикъл на про­изводство на заготовки на

2

тръби 7,6x0,6 мм се извър­шва на базата на съществува­щите технологии в предпри­ятието. Новата технологична схема е унифицирана и създава възможности за производст­во и на други размери тръби. Икономическият ефект от внедряване на разработката ще възлезе на около 30 000 лв.

Творческият колектив на инж. Тарчев е сравнително скоро създаден. Но има и пла­нове, и перспективи, и идеи. В момента работи върху още една много перспективна за­дача — разработването на технология за производство на медии капилярни тръби за нуждите на хладилния завод „Антон Иванов". Особеното на тези тръби е в способност­та им да пропускат определе­но количество течност или газ при определена дължина и на­лягане за единица време.

С търсенето на нови техно­логии младежките творчески колективи в МПОЦМ „Д. Га­нев" решават съвсем конкрет­ни задачи, възникнали в проце­са на самото производство. Тяхното желание е да улеснят труда на хората. Стремежът за размах на творческата ми­съл намира отражение в не­стандартни решения. Именно

това ги обединява в работата им.

— Трудно е сам човек да на­прави днес нещо голямо. Кол­кото и добър специалист да в — казва инж. Таслаков — нужно е колективно мислене. Не сме в епохата на Айнщайн,

В подкрепа на думите му са двете задачи, върху които уси­лено работят всички млади специалисти в предприятие­то. Едната „Автоматична ли­ния за механична обработка на отляти блокове от цветни метали" има икономически ефект 180 000 лв. А в момен­та се работи върху монтира­нето на още две такива линии.

Втората тема .Проучване и експериментиране на безот­падъчна технология за произ­водство на цинкови ронди" е с рисков характер. Интересно ми беше да разбера смисълът на тези думи. По-възрастните специалисти не разчитали на тази технология, държали на досегашната, на изпитаната. Но младите имат сериозни ар­гументи за нейната ефектив­ност и перспективност. Ръко­водството на предприятието е на тяхна страна, нека се ра­боти по новата. Очакваният икономически ефект е два — три милиона лева.

И двете теми са признати за изобретение. А проблемът „внедряване"? Тук той не е проблем. Базата за експери­ментиране в предприятието е готова да реализира всяка нова идея.

— Младите в комбината не­прекъснато търсят нетради­ционни начини за създаване на нови, по-ефективни техноло­гии в нашата област, които да съперничат на най-добрите в света! — малко повтаряйки се ми каза инж. Таслаков на сбогу­ване.

И след като помълча, усмих­на се и добави: „По такъв стандартен начин, ние, млади­те специалисти даваме своя принос за развитие на нестан­дартното мислене при изпъл­нението на партийните по­становки."

КРИСТИНА РЕЛЬОВСКА Снимки: бойко Гьоклемезки

3

БЕЗ СТРАХ

През юли 1988 г. д8а автоматични космически апарата, с Вълнуващото название „фобос", ще стартират от космодрома в Байконур в интервал от няколко дена и ще се отправят към Марс. Вре­мето избрано за начало на полета съвсем не е слу­чайно. През 1988 г. разстоянието между Земята и четвъртата планета ще бъде минимално — около 56 милиона километра. Те ще бъдат във велико противостояние и ще са разположени на една права линия като Слънцето ще се намира от едната страна на нашия космически дом, а Марс — от дру­гата.

Програмата на полетите е много богата и раз­нообразна. Ще бъдат изследвани междупланетното пространство, Слънцето, Марс и особено него­вият спътник фобос, на който е назован и целият проект. Освен съветските учени, в провеждането на експериментите ще вземат участие и специа­листи от Австрия, България, ГДР, Полша, Унгария, ФРГ, Финландия, франция, Чехословакия, Швейца­рия, Швеция, а също и представители на Европей­ската космическа агенция. Следователно ще бъде осъществено широко международно сътрудни­чество, както бе направено и при изпълнението на програмата „Вега", посветена на Халеевата коме­та.

Полетите на апаратите „фобос" до Марс и него­вите спътници ще изискват наистина виртуозни маневрирания в космичното пространство. След стартирането апаратите първо ще излязат в око-

лоземна орбита и от нея ще се отправят към да­лечния Марс. Пътуването до него ще продължи около 200 денонощия, след което сондите ще вля­зат в силно изтеглени елипсовидни орбити, разпо­ложени в плоскостта на екватора. Перицентъ¬ рът — най-близкото разстояние, на което те ще прелитат около планетата, ще бъде около 4200 км. След ново маневриране те ще се издигнат на по-висока елипсовидна орбита с перицентър 9700 км. Върху тези първоначални орбити апаратите ще ле­т я т около 60 денонощия. После те ще преминат на кръгова орбита със същия радиус — 9700 км. То­ва ще ги сближи с фобос и ще им даде възможност да извършат подробни изследвания на Марс. Вре­мето, за което апаратите ще правят една обикол­ка около планетата, ще бъде 8 часа. На тази орби­та апаратите ще се намират от 35 до 140 деноно­щия, в зависимост от това как протича полетът. След като научната програма, която се отнася до Марс, бъде изпълнена, ще започне най-интересният раздел на операцията — догонването и непо­средственото изучаване на фобос. За целта орби­т а т а на апаратите ще бъде отново коригирана, така че те да прелетят над спътника на височина само около 50 метра. Относителната скорост, с която апаратите ще прелитат над повърхността на фобос ще бъде в интервала от 7 до 18 км/ч и това ще даде възможност да се направят доста­тъчно точни и подробни изследвания.

Червената планета — позната и загадъчна За тази наша космическа съседка вече знаем мно­

го. Особено се обогатиха нашите познания след по­летите на съветските изследователски апарати от типа „Марс" и на американските от типа „Ма¬ ринър" и „Викинг", въпреки това тя крие и тайни, на които все още не е намерено задоволително обяснение. Например не знаем със сигурност има ли живот там или няма.

Марс е четвъртата по ред планета и прави една обиколка около Слънцето за 687 земни денонощия. Около своята ос той се завърта сравнително бър­зо — за 24 часа и 41 минути. Неговият екваториа­лен радиус е 3397 км, а масата му — 0,108 от зем­ната.

Релефът на марсианската повърхност е твърде разнообразен. Върху него могат да се различат по-светли области с червено — оранжев цвят, които ус­ловно са наречени материци. Именно поради този преобладаващ червеникав оттенък планетата е по­лучила името на бога на войната Марс. Други, по-

фобос

КЪМ ФОБОС

тъмни области от повърхността са обагрени в си-во-зеленикави тонове. Те са наречени морета, въ­преки че там няма вода в течно състояние.

Разликите във височините на различните облас­ти са значителни и достигат от 14 до 1 в км. Има и множество загаснали вулкани с гигантски разме­ри, някои от които с диаметър при основата над 500 км. Височината им също поразява — Арсия се издига на 27 км, Олимп на 26 км. Вулканичната дейност е спряла преди стотици милиони години, но за нейната мощ и днес свидетелствуват голе­мите разломи, грабени, долини и каньони, с дължина до няколко хиляди километри. Подобно на Луната, цялата повърхност на планетата е осеяна с малки и големи кратери. Техните очертания обаче са за­гладени поради ерозиращото действие на марсиан¬ ските бури.

Особено интригуващи са дългите криволичещи долини, които много приличат на пресъхнали речни корита. Това обаче не са знаменитите марсиански канали, защото те просто не съществуват. Оказа се, че формите, които астрономите са считали за канали, са само случайни поредици от кратери и пукнатини, разположени на една линия.

Атмосферата на Марс е силно разредена. Нейно­то средно налягане е около 6 милибара, което е 160 пъти по-малко от налягането на въздуха при мор­ското равнище. Тя съдържа предимно въглероден двуокис (95%) и малки количества азот, аргон, кис­лород и водна пара. През различните сезони нейна­та температура се променя от минус 125°С до няколко градуса над нулата. Върху атмосферните процеси силно влияние оказват полярните "шапки"

съветска космонавтика

на планетата. По — рано се предполагаше, че тези обширни бели петна са съставени от лед, но сега знаем, че те съдържат предимно кондензиран въ­глероден двуокис. Все пак в тях има и малки коли­чества лед. През лятото белите петна намаля­ват — въглеродният двуокис се изпарява и атмос­ферното налягане над тях се повишава. Поради то­ва възникват ураганни ветрове със скорост до 350 км/ч и дори повече. Те пораждат силни пясъчни бури и облаците прах, които се издигат на голяма височина, забулват повърхността на планетата.

Много тайни и загадки крият и естествените спътници на Марс. Тъй като са приближени на бога на войната, те са получили подходящи имена — фо¬ бос (Страх) и Деймос (Ужас). За щастие в тях ня­ма нищо страшно или ужасно. По всяка вероятност те представляват астероиди, уловени по все още неизяснен начин от Марс и заставени да се въртят около него. Орбитите им са почти кръгови и се на­мират приблизително в плоскостта на екватора на планетата, фобос прави една обиколка за 7 часа и 39 минути, а Деймос — за 30 часа и 21 минути. Следователно фобос се върти по-бързо от плане­тата и ако бъде наблюдаван от нейната повър­хност ще изгрява от запад и ще залязва на изток. Вероятно картината ще бъде твърде живописна, защото размерите на спътника са приблизително 27 на 19 км и той ще преминава само на около 6000 км над повърхността. Съгласно прогнозите след 30 до 70 милиона години фобос ще падне върху Марс, но това събитие е твърде далечно, за да ни изплаши. Размерите на Деймос са по-скромни —16

Спускаем апарат, който ща изследва повърхност­та на фобос

на 11 км и поради своята отдалеченост след ми­лиони години той ще отлети в космичното прост­ранство.

„На прицел" — Слънцето и Марс Научната програма е така планирана, че автома­

тичните апарати „фобос" ще работят интензивно по времето на целия си полет. Една от първите им задачи ще бъде да ни съобщят нещо ново за Слън­цето, за процесите, които се извършват върху не­говата повърхност и 8 недрата му. Основното предимство в случая е, че наблюденията ще се про­веждат така да се каже обемно, стереоскопично. Слънцето се изучава много интензивно, но главно от различни точки на земната повърхност или чрез космически апарати, които са изведени в около-земна орбита. Ясно в, че тези наблюдения, които се правят фронтално, под малък ъгъл, без поглед отляво или отдясно, не могат да задоволят напъл­но учените. Космическите сонди „фобос" имат то­ва предимство, че през цялото време на своя полет до Марс те ще държат Слънцето „на прицел" като ъгълът, който ще се сключва между направленията Земя — Слънце и Слънце-космически апарат, ще се променя от 0° до 40*, а при отлитането от Марс той ще нарасне дори до 180°. Това ще позволи да се наблюдават по-добре Слънчевата корона и хромос¬ фера. В програмата е предвидено да се направят спектрални изследвания на рентгеновите и гама-излъчванията на активните области върху негова­та повърхност. А за да бъдат проследени процеси­те в недрата на нашата звезда, ще се направят не­прекъснати наблюдения и в оптическия диапазон на излъчванията.

Марс също ще бъде държан продължително вре­ме под прицела на всички бордови апаратури на сондите „фобос". За да се изследва релефът на не­говата повърхност ще бъде използувана цветна телевизионна камера с много висока чувствител­ност. В нейното създаване вземат участие и бъл­гарски учени и конструктори. За да се изучи съста­вът на грунда, ще бъде задействувай радиометри-

5

На двете снимки: експеримент „Лима" за лазерно и йонно сондиране на марсианския спътник

чен спектрален комплекс, С негова помощ ще се оп­редели съдържанието не основните елементи, от които е съставена почвата — силиций, алуминий, магнезий, сяра, желязо и др, а също и наличието на естествените радиоактивни елементи — ураний, торий и калий -40 . Важна задача е съставянето на температурна карта на Марс чрез радиометрични и фотометрични изследвания, Ще бъдат проследе­ни денонощните и сезонните температурни про­мени, ще бъдат потърсени райони с вечна замръз-налост и измерена температурната инерция на по­върхностните слоеве. Няма да останат без внима­ние атмосферата и йоносферата, Ще бъде измере­но например как се променя с нарастването на ви­сочината концентрацията на водната пара, озона и частичките прах. Йоносферата ще бъде изслед­вана чрез метода на импулсното радиосондиране. Това ще даде възможност да се установи как се променя концентрацията на електроните в нея.

Твърде интересни ще бъдат и наблюденията Вър­ху магнитното поле на Марс. При полетите на съ­ветските автоматични станции бе установено, че неговото магнитно поле е хиляди пъти по-слабо от земното. Това бе изненадващо откритие, защо­то е известно, че планетите, които притежават подобно на Земята силно магнитно поле, се вър­т я т бързо около своята ос и имат течно ядро. Марс се върти достатъчно бързо, а магнитното му поле е много слабо. Може би този факт е указа­ние, че неговата вътрешна структура се различава значително от земната. Ето още една загадка, коя­то чака своя отговор. Той ще бъде потърсен с по­мощта на апаратурен плазмен комплекс, монтиран на борда на сондите. В него са включени уреди за измерване на магнитни и електрически полета, за анализ на компонентите, от които е съставена плазмата и за определяне на различните параметри

6

на нейното движение. Чрез комплекса ще бъде про­следено как Слънчевият Вятър, който представля­ва поток от силно разредена плазма, обтича Марс и неговите околности.

Среща отблизо Кулминация на експедицията ще бъде непо­

средственото изследване на фобос. Онова, което днес знаем за естествените спътници на Марс, е недостатъчно и интересът към тях е твърде го­лям. Те са открити през август 1877 г. от амери­канския астроном А. Хол, Но още през 1726 г, за спътниците разказва Джонатан Суифт в своята известна сатира „Пътуванията на Гъливер". При това той доста точно е посочил характеристики­те на техните орбити. Все още не е обяснено за­доволително откъде бележитият писател е почер­пил своите знания. И това загадъчно обстоя­телство не е единствената тайна, която а свърза­на със спътниците на Марс. Повърхността на фо­бос например представлява такава гледка, която наистина може да събуди страх у неподготвения наблюдател. Тя е цялата изровена от кратери, най-големият от които — Стикни — има диаметър 10 км. Това е повече от една трета от големия размер на спътника. Но освен това неговата по­върхност е покрита с множество прави успоредни бразди, широки 200—300 м и дълбоки до 30 м. Те са групирани около кратера Стикни и вероятно са възникнали при неговото образуване. Любопитно е, че на Деймос разрушенията са много по-малко ужасни. По неговата повърхност няма бразди и го­леми кратери, а малките са полузасипани от пра­хообразен реголит, чиято дебелина достига десет-

ки метра. Предполага се, че и двата спътника са останали почти непроменени от момента на тях­ното образуване преди 4,6 милиарда години. Зато­ва изучаването им ще ни позволи да прочетем нови страници от еволюцията на Слънчевата система.

При изследването на фобос ще бъдат използува­ни всички апаратури, който ще бъдат монтирани на борда на автоматичните едноименни сонди. С помощта на цветната телевизионна камера на­пример, ще бъдат получени изображения на повър­хността, в които ще могат да се различават де­тайли с дължина само няколко сантиметра. Чрез методите на инфрачервената и гама-спектроско¬ пия ще бъдат определени важни данни за топлин­ните и отражателните свойства на горните слое­ве, за техния състав, Релефът на фобос ще бъде изследван и чрез радиолокационния комплекс. А в допълнение към традиционните ще бъдат прило­жени и два нови твърде оригинални метода.

Така при един от заплануваните експерименти, наречен „Лима", към повърхността на фобос ще бъде насочван мощен лазерен лъч, който ще изпаря­ва и йонизира материалите в точката на фокуси­ране. Йоните ще се разлитат бързо наоколо и една малка част от тях ще бъде улавяна и анализирана 3 специален уред, монтиран на борда на сондата. В конструирането на апаратурите, предназначени за изпълнение на експеримента „Лима", участвуват и български специалисти.

При друг експеримент, наречен „Диан", към по­върхността на спътника: ще бъде насочван сноп от ускорени криптонови йони. От удара на тези час­тици ще бъдат избити вторични йони, които съ­що ще бъдат улавяни и анализирани. Така при пре­литането на сондата на височина около 50 м ще бъде изследвана повърхността на спътника в сто различни точки.

Освен всичко изброено до тук, предвижда се вър­ху фобос да кацне специален спускаем апарат. В

момента се разработват две различни конструк­ции на това съоръжение. При единия от варианти­те той ще бъде дълготрайна автоматична стан­ция (ДАС), която ще кацне върху повърхността на спътника и ще работи там продължително време. Тъй като привличането на фобос е много малко, на­лага се спускаемият апарат да бъде закотвен към неговата повърхност. За целта след кацането ще бъде изстрелян харпун, вързан със стоманено въ­женце, който ще се забие в почвата и ще свърже здраво апарата със спътника. След тази операция основната платформа на ДАС, към която са закре­пени уредите и трите плоскости на слънчевите ба­терии, ще се повдигне на 80 см и ще започне своя­та работа. Отначало ще бъде определен химиче­ският състав и физическите характеристики на почвата в мястото на кацането и чрез фототеле¬ визионно устройство ще бъдат предадени към Зе­мята изображения на околността. При следващите ежедневни сеанси за радиовръзка ще бъде предава­на телеметрична информация и ще се правят точ­ни измервания за движението на фобос.

Не по-малко интересна е и втората разработва­на конструкция на спускаемият апарат. Той ще има сферична форма и ще може да се придвижва върху повърхността на фобос чрез подскачания. Това ще му даде възможност да изследва химическите и физическите свойства на грунда в различни точки от повърхността на фобос. Кой от двата спускае¬ ми апарата ще бъде използуван, ще се определи след тяхното всестранно изпробване.

Няма съмнение, че изпълнението на програмата „фобос" през следващите няколко години ще ни на­прави свидетели на ново мирно проникване в тай­ните на космоса. Това ще бъде един смел скок на­пред в неизвестното, една важна практическа стъпка в изследването и овладяването на нашия общ дом — Слънчевата система.

инж. ИВАН ВЪЛЧЕВ

Ако ме запитат кое е най-инте­ресното небесно тяло, без колеба­ния бих отговорил — Марс. И то не само заради миналата му сла­ва — та нали доскоро се надявах­ме там да живеят марсианците (или поне да са живели), но и зара­ди бъдещето — убеден съм, че то­ва е планетата, на която! през XX! век ще бъдат създадени първите извънземни поселения.

И така, какво представлява четвъртата планета на Слънче­вата система, втората! по бли­зост до Земята след Венера? Тя е позната ма човечеството от дъл­бока древност и заради червени­кавия си цвят в била наречена на бога на войната, пожарищата и

кръвопролитията. А всъщност е един студен дребосък и сред де­ветте си посестрими — планети се нарежда по размери едва на седмо място.

Марс обикаля около Слънцето на средно разстояние 228 милиона километра, като прави една обиколка (марсианска година) за 687 дни със средна скорост 24 км/сек. Марсианското деноно­щие поразително прилича на зем­ното (по-дълго е само с 41 мину­ти) и продължава 24,6 часа. Има два съвсем малки спътника; фо­бос и Деймос. Диаметърът на планетата е 6794 км (на Земята 12 766 км) и има маса десет пъ­ти по-малка от тази на Земята.

От тези физически характерис­тики следват няколко много важ­ни последици — че на тази плане­та е много студено, че силата на притеглянето и е около 1/3 от земното (0,38 и че поради това почти не е могла да задържи ат­мосферата си, както и вода в течно състояние. Пък и плът­ността и е най-малка от четири­те така наречени планети от земната група; Меркурий, Венера и Земята имат плътност все по-голяма от б г/см3, докато плът­ността на Марс е малко под 4 г/см3, но все пак е значително по-голяма от тази на планетите-гиганти (около 1 г/см3). Макар и да е значително по-ма-

7

Марс — снимка на различни „сезони"

лък от Земята, Марс по много по­казатели й прилича. Към всичко, което вече казах, трябва да доба­вя, че оста му е наклонена с 24° (на Земята с 23,5*), поради което там трябва да има същите сезо­ни както на нашата планета, но те продължават значително по-дълго, защото и годината на Марс е почти два пъти по-дълга (1,88) от земната година.

Всички тези прилики (някои от които само външни и случайни) са създали първоначално (в края на XVIII век) подозрението, догадка­та , а по-късно и увереността, че на Марс има живот, че там има разумни същества, прочутите марсианци. Дълго време в това са били убедени и мнозинството от учените начело с най-старателни­те изследователи на тази плане­та.

Първото, почти преди два века, което е потресло астрономите, е, че на Марс, както и на Земята, на двата полюса има по една по­лярна „шапка". Те започват да се топят през пролетта (съответ­но за северното или за южното марсианско полукълбо) през лято­то се разтапят и почти изчезват, за да започнат през есента да на­растват и да се възстановяват през зимата. Но освен това по по­върхността на Марс през пролет­та и лятото се появяват петна, които през есента бледнеят и през зимата съвсем изчезват. При това за разлика от основния цвят ( ж ъ л т о — ч е р в е н и к а в ) н а по-върхността, те изглеждат зеле­никави. Как да не допуснеш, че те ­зи петна са растителност, която се развива през марсианските пролет и лято и изчезва през

есента и зимата. Сега учените смятат, че тези промени в оцве­тяването на повърхността се дължат на химически реакции, протичащи под въздействието на температурата и разтопяването на ледовете.

Земята и Марс, обикаляйки око­ло Слънцето по своите орбити, всеки 780 дни се сближават — за­стават в една права линия (Слън­це—Земя—Марс), при което Слънцето и Марс са в противопо­ложни посоки, затова тези мо­менти се наричат противостоя¬ ния. Тогава разстоянието до Марс е най-късо. Но тъй като орбита­та на Марс е значително по-елип¬ тична, при противостояние, раз­стоянието до тази планета може да бъде между 56 и 101 милиона километра. Когато разстоянието е най-малко, противостоянието се нарича велико. Това се случва всеки 15 или 17 години. Последно­то велико противостояние беше на 10 август 1971 г„ а следващо­то ще бъде на 18 септември 1988 г. Тогава, естествено, на­стъпват най-благоприятните моменти за изучаването на Марс.

Наблюдавайки Марс при поред­ното велико противостояние през 1877 г. италианският астро­ном Джовани Скиапарели забеля­зал по повърхността на планета­та прави линии, които той леко­мислено (поне от наши, съвремен­ни позиции) нарекъл канали. Ос­новният смисъл на тази дума на италиански е „проливи", но на ос­таналите европейски езици с нея означават изкуствени широки ровове, по които тече вода. Това откритие направило огромно впе­чатление не само на астрономи­

те , но и на всички хора. Един при­мер за ефекта от него е амери­канският млад дипломат Пърси¬ вал Лоуел, който се отказал от професията си, построил си собствена обсерватория и посве­тил живота си на изучаването на Марс. И не без успех. Той „открил" десетки канали по повърхността на планетата, които я обхващали почти цялата в стройна мрежа. Как при това положение да не до­пуснеш, че там живеят (или поне до неотдавна са живели) мар­сианци — разумни същества спо­собни да построят тези канали и то тъй близо до нас! Почти за столетие Марс става любима планета и на писателите. Те опис­ват как хората посещават Марс и как марсианците идват на Земя­та (X Уелс „Войната на светове­те" , Ал. Богданов „Червената звезда", Р. Бредбъри „Марсиански хроники" и още много, много дру­ги).

С усъвършенствуването на те ­лескопите, с все по-прецизното изучаване на Марс хипотезата, че на тази планета има живот и до­ри разумни същества губеше при­върженици. Популярно е изказва­нето на един астроном „Моят телескоп не е достатъчно слаб, за да види каналите" Постепенно стана ясно, че това, което на ня­кои астрономи от XIX век се е сторило като канали, всъщност са случайни подреждания на пукна­тини и вериги от кратери. Но съ-крушителният удар върху всички тези хипотези нанесе космиче­ският апарат „Маринър-4" през 1965 е., като прелетя на 10 000 км от планетата и пре­даде на Земята 22 фотографии. След това последваха серия съ­ветски и американски космически сонди, които прелитаха край Марс, обикаляха около него като спътници, кацаха меко на повър­хността му, фотографираха я, вземаха проби за проверка има ли там поне някакъв, макар и крайно примитивен, живот.

Уви, оказа се, че повърхността на Марс прилича много повече на лунната, отколкото на земната. Какво се знае сега за тази плане­та?

Поради своята отдалеченост от Слънцето и малката си маса (1/10 от земната) Марс се оказа една студена и непригодна за жи­вот планета. Най-високата тем­пература, измерена на екватора й. достига до 27*С на обяд, но на съ­щото място през нощта тя пада до минус 90*С. А на полюсите студът достига до минус 140*С. Не по-благоприятни условия пред-

8

ПАНОРАМА НА СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА лага и атмосферата й. На повър­хността тя е повече от сто пъти по-разредена отколкото на зем­ната повърхност и освен това се състои главно от въглероден дву­окис, (95%), азот (2,7%), аргон (1,5%) и съвсем малки количества кислород и водни пари.

Повърхността на планетата е съставена от пясъци и камъни, в които преобладават елементите силиций и желязо. Последният (съединенията на желязото) при­дава характерния червеникав цвят на планетата.

Освен че е осеяна с голямо коли­чество кратери с най-различни размери, важна специфична осо­беност на марсианската повър­хност е рязко изразения й релеф. От една страна, там има мно­жество извънредно високи вулка¬ нични кратери, най-големият от които е планината Олимп, висока 25 км (три пъти по-висока от Чомолунгма), широка в основата си 600 км, а кратерът има диаме­тър 70 км. Това е най-високата известна планина в Слънчевата система и ако я преместим на Балканския полуостров би покри­ла територия почти два пъти по-голяма от нашата страна. Но ос­вен шеметни висини марсиан¬ ският ландшафт се характеризи­ра и с непознати пукнатини. Каньонът Копратес се простира паралелно на екватора, дълъг е по­чти 5000 км и на места е дълбок до 6 км. Характерна особеност на марсианската атмосфера са пя­съчните бури. Тя винаги е запра­шена, но често там се развихрят невъобразими пясъчни бури, кои­то понякога закриват лицето на планетата в продължение на сед­мици. Друго важно обстоятелст­во е, че на Марс не може да съ­ществува вода в течно състоя­ние. Тя е или лед поради ниските температури, или направо субли¬ мира в газообразно състояние по­ради ниското атмосферно наляга­не.

Ако обобщим казаното дотук, излиза, че на Марс не може да има живот: температурите са прека­лено ниски; вода няма; атмосфе­рата е крайно разредена пък и с неподходящ газов състав. Към всичко това сме длъжни да доба­вим, че през лятото на 1976 г. две американски междупланетни сон­ди „Викинг-1" и "Викинг-2" кацна­ха меко на Марс, на разстояние

7500 км една от друга. И двете взеха проби от марсианския те­рен, изследваха го по специална за целта технология. И двете проби не можаха да открият присъст­вието на микроорганизми, дори на най-примитивни форми на жи­вот.

А значи ли всичко това, че на Марс няма живот? Че никога не е имало? Че не е възможно там да се породи, да съществува живот в бъдеще? — Представете си — не значи! И то не защото ав­торът е някакъв фанатичен при­върженик на „каналите", на „се­зонната растителност", ако ис­кате — на марсианците. А ето за­що:

Преди всичко макар и двата апарата „Викинг" да не откриха живот на Марс, това още не може да бъде „окончателна присъда" за планетата. Възможно е да са били проведени неправилни експери¬ менти-проби. Търсен бе живот от земния тип, а марсианският може да е със съвсем друг хими-зъм. А може и апаратите да са по­паднали на неподходящи за целта места; може другаде да се е при­ютил скромният, примитивният марсиански живот.

Какво дава основание на учени­те да се съмняват в безпогреш-

ността и окончателността на експериментите?

Преди всичко абсолютно е дока­зано от полетите на космически­те сонди, че на Марс в миналото са текли реки (ясно се виждат пресъхналите им русла); имало е наводнения и свличания на мокра, кална почва. Доказано е, че макар и рядко огромни маси вода са за­ливали някои райони на Марс. Къде са се дянали те? Дали цялата вода се е изпарила и разпиляла из кос­мическото пространство?

Доказано е също така, че поляр­ните шапки се състоят от за­мръзнали въглероден двуокис и Воден, лед. Много вероятно е в дълбочините на марсианската ко­ра да се намират големи коли­чества замръзнала вода, така как­то на Земята във вечната за¬ мръзналост. Тези и някои други съображения правят допустимо предположението, че в миналото, когато атмосферата на Марс е била по-плътна и водните запаси по-богати (преди да се разпилеят из космоса), там, някога се е по­родил и може би досега се е запа­зил живот. Вярно ли е това пред­положение ще покажат следващи­те експедиции, особено когато планетата бъде посетена от хо­ра.

Рисунки на знаменитите „канали''

9

Да, това непременно ще се слу­чи още през XXI Век и Вероятно в самото му начало. Ето защо най-важният за нас въпрос е доколко Марс в воден да бъде населен. Вед­нага трябва да отговоря, че от всички планети на Слънчевата система несъмнено е най-подхо­дящ за тази цел. А с оглед на близ­кото бъдеще (следващите някол­ко десетилетия) може да се ка­же — единствен подходящ. Съоб­раженията за това са следните:

* Марс е почти толкова близък (56 мил. км) колкото и Венера (40 мил. км) — при максимално­то им приближаване само с 16 мил. км по-далеч, което за кос­мическите мащаби е незначител­но;

* денонощието продължава практически колкото земното — на Марс смяната на деня с нощта отговаря на тези, с които сме привикнали;

* има и сезони, макар и два пъ­ти по -дълги;

* макар и да е значително по-студено, все пак температурата на Марс е най-благоприятна за нас — температурната разлика

между най-ниската и най-висока­та е около 160°С, а на Земята око­ло 140°С;

* вярно в, че атмосферата е сто пъти по-разредена и е съста­вена от негодни за дишане газове, но все пак съществува (пази пла­нетата) и не пречи, както тази на Венера и планетите гиганти;

* и накрая Марс притежава до­ри едно предимство спрямо Земя­та : силата на тежестта там е са­мо 0,38 (един 75-килоарамов човек ще тежи само 29 кг) и това ще облекчава не само ходенето и ра­ботенето на планетата, но и ка­цането и излитането на между¬ планетните кораби.

Всички тези обстоятелства правят възможно населяването на Марс. Разбира се, в херметизи­рани, добре защитени автономни помещения (навярно около еква¬ тора), а излизането на повър­хността ще става само с мар¬ сиански скафандри. Когато дойде ред на Марс човечеството вече ще е построило такива поселения на Луната, която е 150 пъти по-близо, при значително по- неблаго­

приятни условия, и този опит ще помогне при населяването на Марс.

Какво е необходимо за живота? Преди всичко вода — нея ще я

добиваме от леда на полюсите, от вечната замръзналост, ако не я открием да съществува направо дълбоко под почвата. От водата може да се добива неограничено количество кислород за дишане на хората и животните. А въглеро­ден двуокис там има в огромно изобилие — 95% от атмосферата се състои от този газ, който, вка­ран в оранжериите, растенията ще преработват в зелена маса и кислород.

За всичко това и за осветление, отопление, за работата на двига­телите ще е необходима енергия. Това ще са усъвършенствувани и миниатюризирани атомни и тер¬ моядрени електроцентрали. Пър­воначално те ще бъдат захранва­ни с топливо, донесено от Земя­та, а по-нататък сигурно ще бъ­дат открити енергетични залежи и на Марс.

АЛЕКСАНДЪР ГЕРЕНСКИ

Беше краят на XVII век, кога­то Нютон написа в „Начала на натурфилософията": „Абсо­лютното, истинското мате¬ матично време само по себе си и по самата си същност про­тича равномерно, без отноше­ние към всичко външно." Пак тогава той пръв въведе пред­ставата за абсолютното пространство — фигуративно казано, нещо като съд, торба или въобще вместилище на всички възможни физични те­ла, свойствата на което, как­то и тези на абсолютното време, не зависят от намира­щите се вътре тела. Прав или не, но точно тези постулати му позволиха да изгради света на класическата механика, чии­то основни закони и уравнения ползуваме до днес.

Айнщайн имаше друга пред­става за времето и прост­ранството. Той отрече както

абсолютното време, така и абсолютното пространство, създавайки теорията на отно­сителността.

Лаплас направи следния екс­перимент. Спря мислено вре­мето и преди да е настъпила световна катастрофа, се опи­та да изследва всички възмож­ни физични параметри. Не ус­пя, но затова пък стигна до из­вода: „Онова разумно същест­во — писа той през 1780 годи­на, — което във всеки даден момент би могло да познава всички движещи сили в приро­дата и би имало пълна картина за състоянието, в което При­родата се намира, би могло — стига неговия ум да успее да анализира тези данни — да из­рази в едно уравнение както движението на най-големите тела в света, така и най-мал­ките атоми. Нищо няма да е неизвестно за него и само с

един поглед то би могло да ви­ди и бъдещето на света и не­говото минало..."

Само за момент си предста­вете това „същество на Лап­лас" — било човек, било ЕИМ, било дори инопланетянин или кой знае какво — което е успя­ло да измери в един единствен миг началните условия в живо­та на нашата планета и по то­зи начин да се домогне до всич­ките и тайни, до смисъла на нейния „механизъм". Та това вече няма да е „същество", а истински „демон". Така го и нарекоха — „демонът на Лап­лас", защото той единствен на този свят е способен в един миг да измери милиарди вели­чини и да реши милиарди урав­нения срещу възможността да прекрачи бариерата на време­то.

Хърбърт Уелс нямаше позна­нията на тримата велики умо-

10

ве и затова постъпи по съвсем различен начин. Просто покани приятели на гости и накара до­макинът, млад английски учен, да напусне компанията, за да прескочи до бъдещето със собственоръчно направена машина — нещо като велоси­пед, снабден с най-необикно­вени приспособления". Това, което младият учен видя в бъ­дещето, съвсем не беше тол­кова радващо като перспекти­ва за човечеството, ето защо, връщайки се отново в настоя­щето, предпочете да предпри­еме следващото си пътешест­вие в миналото, от което по­вече никога не се завърна...

Така Уелс, написвайки едно­именния си роман, създаде "машината на времето", спо­собна да преодолява прегради­те на миналото и бъдещето — нещо, което никой човек до този момент не бе сторил, макар всеки тайничко да го бе мечтал. Защото "пътешест­вията във времето — както казва Робвер Шару — спадат към онези митични категории, каквито са например мечтата за вечната любов, за летене във въздуха, за изкореняване на всяко зло и премахване не абсолютно всяка несправедли­вост. И докато, поне теоре­тически, реализацията на тези мечти е възможна при някакви условия, то единствено из­ключение прави пътешествие­то във времето с "машината на Уелс".

Не защото наподобява вело­сипед, възможно най-неподхо­дящо избраната техническа конструкция, макар "снабдена с най-необикновени приспо­собления". (Какво ще напо­добява тя, е въпрос чисто технически, който в случая ня­ма да обсъждаме.) Важното е, че нито с "машината на Уелс", нито с каквато и да е друга по конструкция "машина на вре­мето" няма да стигнем чита­ви до там, закъдето предвари­телно сме се запътили. Причи­ната е в простичкия факт, че Земята не се върти единстве­но около Слънцето, а ведно с него и с другите планети се е насочила със скорост по-голя­ма от 20 км в секунда към ед­на определена точка от небес­ната сфера, намираща се някъ­де между съзвездията Лира и Херкулес.

Ето защо, „яхнали" „машина­та на времето" в хола на жи­лището си например и решили да се върнем само с тридесет дни назад на същото място, ние няма да се озовем в хола, а в някоя друга точка на космич¬ ното пространство и подобно на самотен корабокрушенец, за който светът нищо не знае, ни очаква неминуема гибел всред невъобразимата кос¬ мична пустош.

Що е време? Ако си предста­вим Слънчевата система като влак, в чиято композиция съ­всем естествено е включен и вагонът „Земя" ведно с нас, то

времето е онзи пейзаж зад стъклото на прозореца, който постоянно и измамно се движи пред очите ни. И макар на не¬ сведующия да се струва, че пейзажът отминава, то в дей­ствителност се движим ние в посока от миналото към бъде­щето.

Въпросът е как да напуснем вагона?

Да опростим примера и се качим в друг влак, да кажем от София до Пловдив. Разстоя­нието изминаваме за два часа. Вземаме друго, по-бързо пре­возно средство и ето ни след половин час обратно в София. Вземаме трето, още по-бързо, и времето се съкращава на ед­на минута, на десет секунди, на три, две, една... Ето че успя­ваме да пристигнем в момен­та, когато се качваме във вла­ка на път за Пловдив!... Про­дължаваме да увеличаваме ско­ростта. Вече го няма влака, няма ни и нас, няма я дори Со­фия. Ние се носим с невъобра­зима скорост назад в минало­то... към споменатата вече космична пустош...

Естествено, подобни ско­рости са невъзможни при на­личие на атмосфера. Според някои специалисти те не са така немислими в условията на космическия вакуум и „ма­шината на Уелс", поне теоре­тически, е възможна в една друга модификация „темпо­ралния космичен кораб".

...Ето че въпросният кораб се е насочил към точно опреде­лена точка в пространство­то — там, където се е нами­рала Земята на 18 юни 1815 година в единадесет часа пре­ди обяд, по времето, когато Наполеон дал заповед на вой­ниците си да атакуват окопа­лата се по хълмовете край Ва¬ терло армия на Уелингтън. Не­забелязан от участниците в историческото събитие, кора­бът се приземява някъде на­близо и от него слиза лицето X. Сами се досещате, или поне сте чели в научната фантас­тика, то трябва да е взело всички предпазни мерки, щото никой да не се усъмни, че идва от друга епоха. И въпреки без­крайните му симпатии към

11

Наполеон, да предположим, че има такава, той трябва да ос­тане бездеен и безпристра­стен свидетел на неговия крах, за да не повлияе върху хода на историята, така както други посетители от бъдещето са постъпвали... или постъпват... или ще постъпват, за да не ос­тавят никакви реални следи от своето пребиваване. (Това също ви е известно от научна­та фантастика.)

Въпреки всички мерки, слу­чайности не са изключени. Особено по време на битка. Да предположим, че X. става не­волна причина за смъртта на Наполеонов войник. Това, как­то сме свидетели, не се о т ­разява на хода на битката. Но в действителност войникът е останал жив, върнал се е в род­ното село, оженил се е, наро­дили са се деца, внуци... и един от неговите потомци след време е участвувал в строежа на Аифеловата кула. Значи ли, че след неволната намеса от „бъдещето" просто в същата секунда на смъртта на войни­ка, ще изчезне и онази част от Аифеловата кула, монтирана от неговия потомък! (Отново известна от фантастиката ситуация.)

Остава да приемем най-про­с т о т о и най-близко до ума, но в замяна на това най-фантас­тичното от всички възможни

предположения — каквото и да е направил „пришълецът от бъдещето", колкото и ужася­ващо да е то , то отзвукът му никога няма да стигне до на­стоящето, защото е стана­ло... в друго измерение, в друг неизвестен за нас свят!

„Да си представим, пише фантастът Мюрей Лейнстър, че стигайки до разклонение, аз не мога да реша кой от двата пътя да избера. По класическия начин хвърлям във въздуха ед­на монета и така решавам на­къде да тръгна. По който и път да тръгна, ще срещна оп­ределени типографски харак­теристики, ще изживея опре­делени събития. Но те никога няма да бъдат еднакви с тези, които характеризират вто­рия път. И така както две раз­лични шосета водят към два различни града, два различни пътя към бъдещето могат да ме отведат в две бъдеща, раз­лични едно от друго. Докато в първото мога да разчитам на успех в живота, във второто мога да попадна под колелата на автобус. В същност бъде­щата, в които можем да по­паднем, са повече от едно. Ние избираме едно, но онези, кои­то не сме избрали, също съ­ществуват като неизминати пътища в действителност­та. "

Решим ли докрай да следваме

логиката на Лейнстър, прило­жим ли я конкретно за битка­та при Ватерло, то днес ние живеем в онази „темпорална отсечка", тоест в онази вери­га от събития във времето, в която Наполеон губи битката. Но възможностите са практи­чески безкрайни — Наполеон печели битката, Наполеон умира на бойното поле, така че за него лично изходът от битката става без значение, Наполеон остава на остров Елба, така че няма никакви „сто дни"... Или казано с други думи — съществуват безброй измерения, с безброй планети Земя в тях и безбройно много Наполеонови двойници. А и не само негови! Тези безбройни паралелни светове неминуемо се пресичат, така че ние, без дори да си даваме сметка, взе­майки едно или друго решение, преминаваме от един парале­лен свят в друг. (Това също е фантастика.)

Какво реално може да се ка­же?

Твърди се, че седмица преди да почине Айнщайн казал в раз­говор относно евентуалните космични пътешествия (тога­ва Гагарин все още не беше по­летял в Космоса, но събитие­то бе назряло да се случи): „Космонавтиката не само ще ни посочи пътя към звездите, но може би и пътя за пътуване във времето." Не е сигурно да­ли Айнщайн е казал точно тези думи или те са му приписани впоследствие, като свободно тълкувание на друга негова мисъл, но затова пък изказва­нето на професор Шкловски е неоспорим факт: „Прогресът в изследването на Космоса ще ни даде средства да изследва­ме и времето."!

А дотогава, като най-добра възможност да прескачаме през „стената на времето" ни остава фантазията — било нашата собствена, било тази на професионалните фантас­т и . И не смятайте тази въз­можност за незадоволителна. Припомнете си колко много човешки мечти са станали реалност. (По материали от чуждия печат)

12

Научнофантастичен разказ от КАТРИН МАКЛИЙН

— Какво мислите за извънземните същества, мистър Натен? Приятелски ли са настроени? При­личат ли на хората? — попита репортерът от „Нюз".

— Много приличат — отвърна слабичкият млад мъж.

Навън дъждът барабанеше по големите прозор­ци, замъглявайки изгледа към летището, на което Те щяха да пристигнат. Локвите по бетоновите писти приличаха на сипанчави от дъжда, в трева­та, растяща между тях, блестеше от мокрота и се превиваше под поривите на вятъра.

Встрани, на почтено разстояние от мястото, където огромният космически кораб трябваше да се приземи, се забелязваха сивите сенки на колите с телевизионни камери. Екипажите им чакаха при­тиснати един до друг в подвижните си съоръже­ния. Още по-встрани, в пустите пясъци зад далеч­ните хълмове се криеше в кръв артилерията, а да­леч на хоризонта в бойна готовност стояха бом¬ бохвървачите. Те пазеха света от възможна изма­ма от първия извънземен космически кораб, идващ на Земята.

— Знаете ли нещо за родната им планета? — по­пита репортерът от „Хералд".

Джоузеф Р. Натен — слабичкият млад мъж с пра­ва черна коса и уморено лице, към когото бе отпра­вен въпросът, бе гледан с уважение от репортери­те. Той очевидно беше в края на силите си и те не искаха да го притесняват допълнително, задавайки му едновременно твърде много въпроси. Утре мо­же би той щеше да бъде една от най-големите зна­менитости, които някога са се появявали 8 заглав­ните страници.

— Не, нищо конкретно. — Някакви предположения или умозаключения? -

настоя репортерът от „Жарела". — Техният свят за тях трябва да е както Земя­

та за нас — отговори несигурно отегченият млад мъж. — Околната среда спомага за развитието на животното, но, разбира се, само в определено от­ношение. — Той им хвърли бърз поглед и после ук­лончиво погледна встрани. Пригладената черна ко­са бе започнала да прилепва от пот на челото.,— Това не е необходимо да означава нещо.

— Подобна на Земята — записа мърморейки един от репортерите, сякаш в отговора на бе забелязал нищо друго.

— Какво ви помогна да се свържете с тях? — по­пита репортерът от „Таймс".

— Смущения. Радиосмущения — след колебание отвърна Натен. — в свободното си време започнах да насочвам антената-радиоприемник към звезди­те. Вие знаете, че някои звезди излъчват радио-шум. По-точно нещо като радиосмущение. Хората

отдавна се вслушват в него, опитвайки се да си обяснят защо звездното излъчване на тези вълни идва на такива тласъци. Това не изглежда естест­вено. — Той направи пауза и се усмихна колебливо, чувствувайки, че следващото нещо, което щеше да каже, щеше да го направи знаменит. Това бе една идея, която му хрумна докато се вслушваше; една идея, която бе така проста и съвършена, както та­зи на Нютон, когато е видял падането на ябълка­та. — Аз реших, че то не е естествено и се опитах да го дешифрирам. — Той се опита да обясни явле­нието и да го направи очевидно. — Виждате ли, да се ускори движението на лентата, докато съобще­нието зазвучи като радиосмущение и след това да се излъчи е стар информационен трик. Тайните служби го използуват. Този вид писукане съм го чу­вал и преди.

— Искате да кажете, че те ни изпращат шифро­вано съобщение ли? — се поинтересува репорте­рът от „Нюз".

— Това не е точно шифър. Необходимо е само да го запишете и после да намалите скоростта на лентата. Те не предават информацията на нас. Ако една звезда притежава обитаеми планети и между тях съществува радиовръзка, те биха изпращали тънък интензивен лъч, за да пестят енергия. Вие разбирате, че той е също като прожектор. Теоре­тично един такъв интензивен лъч може да пътува безкрайно дълго, без да загуби от силата си. Обаче насочването от планета към планета би било трудно, вие не можете да очаквате, че от такова разстояние един лъч ще се задържи в целта повече от няколко секунди. Следователно, те биха могли да свият по естествен път всяко съобщение в рам­ките на половин до една секунда и да го изпратят няколкостотин пъти в едно по-дълго излъчване. Така те биха били сигурни, че съобщението е улове­но в момента на преминаване на лъча през целта.

— Сигурно имате право — съгласи се репорте­рът от „Таймс".

Те се усмихнаха един на друг. — Как се случи така, че вие вместо само гласове

уловихте и телевизионно изображение? — попита репортерът от „Нюз".

— Не случайно — започна търпеливо да обяснява Натен. — Аз бях разпознал един модел на разложен образ и исках да уловя телевизионно изображение. То е разбираемо на всички езици...

Един сенатор крачеше нагоре-надолу по залата в близост до журналистите, мърморейки под нос за­учената приветствена реч и нервно поглеждаше през прозорците сивата суграшица.

Срещу прозорците на дългата зала имаше малка, повдигната над нивото на пода платформа, от двете страни на която се извисяваха стройните форми на телевизионните камери, подвижните микрофони и бездействуващите прожектори, го-тови да бъдат включени, когато сенаторът запо­чне приветствената си реч към извънземните съ­щества. До нея се намираше овехтяло радиопреда­вателно устройство без кутия, която да скрива частите му и две телевизионни катодни тръби, проблясващи с голотата си от едната страна и мънкащ нещо говорител от другата. До тях имаше табло с циферблати и копчета, а на маса пред таб­лото бе поставен малък ръчен микрофон.

— Аз записах някои от групите писукания, идва­щи от съзвездието Стрелец и започнах да работя върху тях — каза Натен. — бяха ми необходими ня­колко месеца, за да открия синхронизираните сиг­нали и дори да получа образ.

В паузите, които правеше Натен, репортерът от „Таймс" откри, че несъзнателно се вслушва за шум от ракетни двигатели на бързо приближаващ космически кораб.

— Как влязохте в контакт с космическия ко­раб? — попита репортерът от „Пост".

— Направих копие на филма „Пролетна церемо­ния* на Дисни-Стравински и го изпратих обратно в същото направление, от което получавахме сиг­налите. Само за опит. То би стигнало до тях след много години, ако въобще стигнеше, но аз мислех, че библиотеката не би имала нищо против да полу­чи един нов запис. Две седмици по-късно, когато уловихме и забавихме нова партида записи, от­крихме, че ни отговарят. Съобщението очевидно

беше предназначено за нас. Представляваше края на филма на Дисни, прожектиран пред широка публика и после публиката, седяща и чакаща пред празен ек­ран. Сигналът беше много лесен и силен. Бяхме при­хванали предаване от космически кораб. Вие разби­рате, че те искаха друг филм. Бяха харесали този и искаха още... — при тази мисъл той им се усмих­на — Вие можете сами да ги видите. Записът е в помещението, намиращо се в дъното на залата, където лингвистите работят с механичния прево­дач.

Те я отвориха и влязоха пипнешком в тъмното помещение, наблъскано със сгъваеми столове, в което доминираше ярко светещ екран. Вратата зад тях се затвори и в помещението се върна пъл­ният мрак. Остана да се чува само шумът, вдиган от репортерите, които примъкваха столовете си около екрана. Остана прав само репортерът от „Таймс". Той бе силно изненадан, сякаш бе заспал и после събуден, за да открие, че е попаднал на по­грешно място.

Ярките цветове на двойния образ изглежда бяха единственото реално нещо в затъмнената стая. Независимо че образът бе неясен, той можеше да види, че в действията на екрана има нещо непри­вично.

ТОЙ ГЛЕДАШЕ КЪМ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЪЩЕСТВА.

Впечатлението беше, че две декизирани човешки същества се движеха странно, полутанцувайки-по¬ лукуцайки. Внимателно, като се страхуваше, че об­разите могат да изчезнат, той бръкна във вът­решния джоб на сакото си и извади оттам очила с поляризирани стъкла. После завъртя едните лещи на деветдесет градуса спрямо другите и ги поста­ви на очите си.

Двете същества незабавно дойдоха на фокус, реални и стабилни, а екранът се превърна в широк илюзорно близък прозорец, през който той ги на­блюдаваше. Те се намираха в помещение със сиви стени и дискутираха нещо със сдържано вълнение. Едрият мъж в зелена туника затвори за момент пурпурните си очи, когато другият каза нещо и с гримаси направи движение с пръстите си.

ДРАМАТИЧЕН АКТЬОР. Вторият, по-дребен и с жълтозелени очи, при­

стъпи до него и заговори бързо с по-нисък тон. Първият стоеше неподвижно, без да прави опит да го прекъсне.

Очевидно предложеното беше някаква изкусна из­мама и репортерът от „Таймс" искаше да се убеди в това. Пипнешком той потърси стол и седна.

Може би жестът е универсален — желание или отвращение, наклоняване напред или назад, напре­гнатост, отпускане. Може би тези артисти бяха майстори. Сцената се смени: коридор, място, при­личащо на парк, в който — той започна да разби­ра — се намираше космическият кораб, учебна зала. Там имаше и други същества, които разговаряха помежду си и работеха. Някои от тях разговаряха с мъжа в зелената туника и всичко беше ясно — какво се случваше или как те се чувствуваха. Гово­реха не един сякаш леещ се език с много къси гласни и разгорещено жестикулираха, движейки ръцете си по странен начин — не бавно, а някак необичайно.

Той игнорира езика, но след време странният им начин на движение започна да събужда у него инте­рес. Нещо в този начин... Той с усилие отклони съ­знанието си от развитието на действието и при­нудително си съсредоточи вниманието върху фи-

14

ИЛЮСТРАЦИИ: 3. X. РУМЕН СКОРЧЕВ

зическата разлика; кестеняви късо подстригани ко¬ си и разноцветни очи (цветовете се виждаха ясно, защото ирисите им бяха много големи) с кръгла форма, широко разположени върху заострените им в долния край светлокафяви лица. Те бяха с дебели вратове и големи мускули на ръцете, които показ­ваха необикновена за човек сила, но китките им бя­ха тънки, а пръстите, също тънки и нежни, изглеж­да бяха на брой повече от обикновено.

Репортерът от "Таймс" си спомни сенатора, който крачеше нагоре-надолу в залата за наблюде­ние, чувайки отново приветствената му реч за до­бре дошли. Речта не беше само празен надут жест, както предполагаше той. Тя трябваше да бъде пре­ведена от механичния преводач и разбрана от из­вънземните същества.

От другата страна на светещия прозорец, ка­къвто беше стереоекрана, едрият главен герой в зелена туника говореше нещо на един пилот в сива униформа. Те се намираха в ярко осветената ко­мандна зала на космическия кораб.

Репортерът от „Таймс" се опита да улови ниш­ката на действието. Той вече се интересуваше от съдбата на главния герой и му симпатизираше. То­ва бе, може би, в резултат на добрата му игра, част от артистичното изкуство, а този актьор можеше да бъде сценичен идол на цели слънчеви системи.

Контролираната напрегнатост, която се издава­ше от потръпването на ръцете, бе твърде бърз отговор на въпроса. Униформеният, неподозиращ нищо, се обърна с гръб към него и се зае с някаква задача, която включваше и карта със светещи по нея червени точки. Движенията му бяха също като на другите. Те всички сякаш се намираха под вода или на филм със забавени движения. Другият, на­блюдавайки един превключвател на таблото, се

приближаваше към него. Чуваше се тиха музика. Лицето на извънземното същество, наблюдава­

що превключвателя, се беше приближило до екрана и репортерът от „Таймс" отбеляза, че ушите му представляват два симетрични и почти съвърше­ни полукръга без видими отвори в тях. Униформе­ният изрече къса фраза с дълбок глас. Той все още бе с гръб към другия, който говорейки небрежно, продължаваше да се приближава към него. Пре­включвателят се приближаваше стереоскопично и изпълвайки екрана, стана досегаем. Ръката на дру­гия се показа, стрелна се към превключвателя и го хвана...

Чу се остър звук. Ръката се отвори и замръзна от болка. Зад него неподвижно с оръжие в ръка стоеше фигурата на униформения. Той се беше обърнал и стрелял и сега наблюдаваше с разширени очи как мъжът в зелената туника се олюлява и па­да.

Драматичното положение се задържа. Унифор­меният унило погледна ръката си, държаща оръ­жието, с което беше убил.

Един друг униформен мъж се появи и взе оръжие­то от отпуснатата му ръка. Обезсърчен, убиецът започна да обяснява нещо с нисък глас. В същото време музиката се засили и заглуши думите му. а екранът бавно потъмня като прозорец покрит със сива мъгла.

Музиката затихна. В тъмнината някой изръкопляска. Репортерът от „Таймс" стана тихо, излезе В ос-

лепителнобелия каменен коридор и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, сгъвайки и приби­райки замислено стереоочилата си.

Залата беше още по-препълнена с хора, отколко­то преди да я напусне. Телевизионната камера и микрофоните стояха близо до своята апаратура.

15

Сенаторът се беше разположил на стол и четеше, а В далечния край на залата осем седнали В кръг мъже Водеха оживена дискусия на някаква тема. Репорте­рът от „Таймс" разпозна няколко, които знаеше лично. Те заемаха високи постове в науката и рабо­теха Върху теорията на полета

Ръчно направеният предавател — приемател, на­строен на предавателната вълна на обикалящия В орбита около Земята кораб, още бръмчеше, а мла­дият мъж, който го бе включил, седеше Подпрял брадата си с юмрук на ръба на телевизионната платформа. Той не вдигна поглед при приближава­нето на репортера от „Таймс", но причината беше разсеяност, а не нелюбезност.

Репортерът от „Таймс" седна до него и извади пакет цигари. После си спомни за приближаващия момент на телевизионното предаване и за забра­ната да се пуши и наблюдавайки замислено дъждов­ните капки, удрящи все по-слабо стъклата на про­зорците, прибра пакета обратно в джоба си.

— Какво не е в ред? — попита той. С леко поклащане на глава Натен показа, че пред¬

чувствува нещо. — ВИЕ ми кажете. — Изпитвам подозрение — отвърна репорте­

рът от „Таймс". — Чисто подозрение. Всичко върви твърде гладко и всеки приема твърде много за да­дено.

— Аз все още се вслушвам — каза Натен и малко се отпусна.

— Има нещо в начина, по който се движат... — Това ме безпокои и мен. — Сигурен ли сте, че се движат с тази скорост,

която видяхме на екрана? Натен погледна замислено ръцете си. — Не зная — отвърна той. — Когато завъртя

лентата по-бързо, всички те ускоряват движения­та си и вие започвате да се чудите защо дрехите им не се развяват зад тях, защо вратите се затва­рят така бързо и въпреки това не ги чувате да се затръшват. Защо предметите падат така бързо? А ако намаля скоростта, те всички сякаш плу­ват. — Той погледна замислено репортера. — Не разбрах името ви.

— Казвам се Джейкъб Люк, от „Таймс" — пред­стави се той и протегна ръка.

Натен я улови с бързо движение и здраво я стис­на.

— Ще ги видим ли? — попита бавно Люк. Настъпи мълчание. Чу се само леко шумолене на

хартия, когато сенаторът обърна страница от списанието, което четеше. В другия край на зала­та, учените продължаваха дискусията си.

Натен отметна отново назад дългата си черна коса, която сякаш нарочно падаше на очите му, за да му попречи да вижда.

— Разбира се — внезапно се засмя младият мъж. — Разбира се, че ще ги видим. Защо пък не, когато правителството е готово да ги посрещне с приветствени речи, цялата армия се е скрила зад близкия хълм, а навсякъде наоколо има репортери и телевизионни камери? Всички радиостанции са го­тови да съобщят за кацането им на Земята. — Той достигна до истината без да си поеме дъх. — По дяволите! Не, те няма да кацнат тук. Има някаква грешка. Трябваше да уведомя висшите чиновници още вчера, когато пресмятанията започнаха да ми изневеряват. Не зная защо не казах нищо. Мисля, че ме беше страх. Около мене имаше твърде много

хора от най-висок ранг. Загубих смелостта си. — Натен дръпна репортера за ръкава. — Слушайте, аз не зная какво...

На предавателно — приемателното устройство светна зелена светлина. Натен не я погледна, но спря да говори. .

От високоговорителя на устройството се чу глас, говорещ на извънземния език. Сенаторът го погледна нервно и започна да оправя връзката си. Гласът престана да говори. Натен се обърна и по­гледна високоговорителя. Безпокойството му из­глежда бе изчезнало безследно,

— Какво бе това? — полюбопитствува репорте­рът от „Таймс".

— Гласът каза, че са намалили достатъчно ско­ростта, за да започнат да навлизат в атмосфера­та. Предполагам, че до пет-десет минути ще бъ­дат тук. Това беше Бъд. Той е много развълнуван. Той каза: „Господи, на каква мрачна планета живее­те!" — Натен се усмихна. — Шева.

— Какво разбират те под „мрачна"? -— попита слисан репортерът от „Таймс". — Не е възможно валежът да е върху много голяма част от Земята.

Навън дъждът намаляваше. Светлосини ивици небе проблясваха през разкъсванията на облачната покривка и се отразяваха от стичащите се по стъклата на прозорците капки. Люк се опита да помисли за някакво обяснение.

— Може би правят опит да кацнат на Венера. Това беше смешно и той го знаеше. Космиче­

ският кораб следваше лъча, изпратен от Натен. На устройството отново светна зелена светли­

на и те опряха да говорят, очаквайки съобщението да бъде записано, забавено и възпроизведено. Екра­нът внезапно оживя с картина, показваща младия мъж, който седеше на своето предавателно уст­ройство. Той бе обърнат с гръб и наблюдаваше ек­рана в единия край на устройството, който показ­ваше приближаването на огромна тъмна равнина. Когато корабът се гмурна надолу към нея, илюзия­та за масивност се стопи и равнината се превърна в турбулентно движещи се черни облаци. Те се раз­шириха в мастилена вихрушка и после чернотата погълна екрана. Младото извънземно същество — наречено от Натен Бъд — се обърна с лице към ка­мерата, каза няколко думи и се усмихна с неговото „0". После докосна ключа и «кранът посивя.

— Той каза нещо относно избягване на кацането в морето. Те идват — с внезапно напрежение про­звуча гласът на Натен.

— Атмосферата не изглежда така — каза не­очаквано репортерът от „Таймс". — Това не е зем­ната атмосфера.

Няколко души се приближиха. — Какво казаха те? — Навлизат в атмосферата. Ще кацнат след

около пет-десет минути — осведоми ги Натен. По залата премина вълна от лека възбуда. Опера­

торите отново започнаха да нагласяват обективи­те на телевизионните камери и да проверяват микрофона. Включиха и прожекторите, все още разговаряйки, учените станаха и отидоха към про­зорците. Репортерите в залата се събраха на куп и също се отправиха натам, за да наблюдават ве­ликото събитие.

— Къде ще кацнат? — се обърна грубо към Натен репортерът от „Таймс". — Защо не направите не­що?

— Кажете ми какво да направя и ще го сторя — отвърна спокойно и без да се помръдне Натен.

16

Това не беше сарказъм. Джейкъб Люк погледна из¬ косо напрегнатото му и побледняло лице и смекчи тона.

— Можете ли да се свържете с тях? — попита той. •

— Едва след като кацнат. — А дотогава какво ще правим? — попита отно­

во репортерът от „Таймс" и извади пакет цигари, но спомняйки си забраната да се пуши в залата, пак го прибра.

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме — отвърна Натен.

Това щеше да бъде велик момент в човешката ис­тория и те като всички добри специалисти, без­страстни и вглъбени в работата си, се опитваха да забравят този факт.

След безкрайно дълго време репортерът от „Таймс" си погледна часовника. Бяха се изминали три минути. Той затаи дъх за момент, опитвайки се да чуе шума от ракетните двигатели на прибли­жаващ се космически кораб, но... напразно. Не се чу­ваше нищо подобно.

Слънцето се показа иззад облаците и освети по­лето както гигантски прожектор осветява празна сцена.

Внезапно зелената светлина на устройството отново светна, показвайки, че е получено съобще­ние. Магнетофонът го записа, забави и после го по­даде на високоговорителя. Той изпращя и в смълча­ната в напрегнато очакване зала се разнесе висок глас.

Екранът остана сив, но гласът на Бъд каза някол­ко думи на своя език. Той млъкна, високоговорите­лят отново изпращя и екранът угасна. Когато ста­на ясно, че нищо повече няма да се случи и никакво съобщение относно току-що казаното няма да бъ­де направено, хората в залата се обърнаха с гръб към прозорците и възобновиха разговорите.

Някой каза анекдот и сам се засмя. Един от лингвинистите остана за известно вре­

ме обърнат към високоговорителя, а после с учуде­но изражение на лицето погледна разширяващите се ивици синьо небе, които се виждаха през прозо­реца. Той беше разбрал.

— Тъмно е — превеждаше слабичкият дешифра¬ тор с нисък глас на репортера от "Таймс". — Ваша­та атмосфера е ПЛЪТНА. Точно това каза Бъд.

Изминаха още три минути. Репортерът от „Таймс" се усети, че пели цигара и тихо изруга. По­сле духна клечката и прибра цигарата в пакета. Той се напрягаше да чуе шум от ракетни двигатели. Бе­ше време за кацане, но въпреки това не се чуваше нищо.

На предавател — приемателя светна зелената светлина.

Съобщение. Репортерът от „Таймс" инстинктивно се изпра­

ви. Натен внезапно се озова до него. Съобщението бе направено на глас, който му заприлича на гласа на Бъд. Той каза нещо и направи пауза. Изведнъж Люк разбра,

— Ние кацнахме — прошепна Натен. Вятърът метеше белия бетон на пустото лети­

ще и люлееше мократа трева около него. Хората от залата погледнаха навън с надежда да чуят шу­ма от двигателите и да зърнат в небето сребрис­тия корпус на космическия кораб.

Натен, който бе седнал на предавателя, се раз­мърда. Той го включи да загрее като същевременно провери и балансира показанията на уредите. Джейкъб Люк се приближи тихо и застана зад дяс­ното му рамо, надявайки се, че би могъл с нещо да бъде полезен. Натен се полуобърна назад, сякаш да го погледне, откачи двата чифта слушалки, които висяха на механическия преводач, включи ги към приемателното устройство и подаде единия чифт на репортера.

От високоговорителя отново се чу глас. Люк бързо нагласи слушалките на ушите си. Той

се зарадва, че ще може да чуе гласа на Бъд. Тогава, сякаш идваше от много далеч, той ясно чу в слу­шалките записания глас на лингвиниста да произна­ся една английска дума. Последваха още няколко ду­ми с гласа на някой от другите преводачи, след кое­то от високоговорителя започна да се лее гласът на извънземното същество. Равнодушно произне­сените думи се чуваха едва-едва, но въпреки това бяха учудващо ясни.

— Радарите показват, че наблизо няма здания или други признаци на цивилизация. Атмосферата около нас са регистрира от уредите гъста като ле­пило. Чудовищно газово налягане. Слаба гравита-ция. Изобщо липсва светлина. Вие не ни я описахте такава. Къде сте, Джо? Това не е някакъв номер, нали? — Бъд се колебаеше.

Линавинистът стоеше и слушаше, Той бавно по­бледня, кимна на другите лингвинисти да се при­ближат и им прошепна нещо.

Джоузеф Натен ги погледна враждебно, докато взимаше и включваше в преводача ръчния микро­фон,

•— Джо се обажда — каза той в микрофона на чист английски език. — Аз се опитвам да фиксирам местонахождението ви по нашия сигнал. Опишете ни, ако изобщо е възможно, мястото, където сте кацнали.

Прожекторите осветяваха телевизионната платформа, която бе готова за официалното при­ветствие към извънземните същества. Телевизии­те по света имаха готовност да изоставят пред­видените по програма предавания, за да предадат едно велико събитие. В дългата зала хората про­дължаваха да чакат и да се вслушват за нараства­щия вой на ракетните двигатели.

Този път след появяването на зелената светлина имаше дълго закъснение. Пръщенето на високого­ворителя премина в непрекъснато смущение, през което те едва можеха да чуват слабия глас. Той из­рече няколко думи и отново стана неразбираем. Компютърът превеждаше в слушалките им:

— Опитвам... изглежда... ремонт... — Внезапно гласът се чу по-ясно — Не мога да кажа дали ре­зервният не е излязъл също от строя. Ще го опита­ме. При следващия опит може да ви уловим по-яс­но. Аз намалих силата на звука. Къде е космодро¬ мът? Повтарям. Къде е космодромът? Къде сте вие?

Натен остави ръчния микрофон, внимателно на-ласи един контролен уред върху записващия блок

на приемателя и говорейки през рамо докосна един ключ.

— Този уред ще повтори казаното последния път от мен.

После той седна и остана неестествено притих­нал с полуобърната глава. сякаш внезапно бе доло­вил част от нещо и безуспешно се опитваше да вникне в смисъла му.

Зелената предупредителна светлина се появи, записът се включи и лицето на Бъд изпълни екрана.

— Чухме само няколко думи, Джо, и приемателят излезе от строя. Сава нагласяваме един видеоекран, за да уловим дългите вълни, които преминават през мрака и да ги превърнем във видима светлина. Скоро ще сме в състояние да изпълним докрай пе­шата задача Инженерите казват, че нещо не е в ред със задните двигатели, а капитанът ме накара

'да изпратя сигнал за помощ до най-близката ни космическа база, — Той се усмихна. — Съобщението ще я достигне едва след няколко години. Джо, аз ви вярвам, но моля ви, измъкнете ни оттук. Нали ще го сторите? Те казват, че най-после екранът е го-тов.

Зелената светлина угасна. Репортерът от „Таймс" отчете времето, необ­

ходимо за изпращане на сигнала за помощ за из­вършването и записването на току-що полученото съобщение и за преобразуването му на един ви­деоекран.

18

— Те работят бързо — каза той обезпокоен. — Тук има някаква грешка с фактора време. Всичко в погрешно Те работят ТВЪРДЕ бързо.

Скоро зелената светлина се появи отново. Полу-обърнат към Люк, Нетен нижеше бързо една след друга думите си В пролуката от време, докато съ­общението се записваше и забавяше.

— Те са достатъчно близо, за да им повредим приемателя с нашата предавателна мощност.

Ако бяха кацнали на Земята, тогава каква може­ше да бъде тази тъмнина около кораба им?

— Може би те виждат в края на ултравиолето­вия сектор. Атмосферата би изглеждала тъмна в неговия диапазон — изказа набързо предположение­то си репортерът от "Таймс", защото в този мо­мент високоговорителят заговори с младия извън­земен глас.

Сега този глас беше разтревожен. — На хоризонта ~ полукръг от стръмни скали.

Обширно кално езеро, бъкащо от плуващи в него животни. Навсякъде около кораба има огромни странни бели листа и невероятно големи месести чудовища, нападащи и изяждащи се взаимно. Ние кацнахме почти в езерото, точно на ръба на мекия му бряг, Калта не може да издържи тежестта на кораба и ние потъваме. Инженерите казват, че бих­ме могли да са освободим като излетим, но сопла¬ та са задръстени с кал и има опасност да взривим кораба. Кова ще можете де ни достигнете?

Репортерът от „Таймс се опита да си предста­ви как ли би изглеждал каменовъгления период. Оче­видно Бък виждаше нещо, което той не можеше да види.

— Къде са те? — попита тихо той. Нетен посочи положението на индикаторните

антени. Репортерът от "Таймс" проследи с поглед приближаващите се една към друга Въображаеми линии — продължения на антените извън прозоре­ца, до мястото сред обляното в слънце пусто ле­тище, изсъхващия бетон и поклащащата се трева, където те се срещаха.

КЪДЕТО ЛИНИИТЕ СЕ СРЕЩАХА, КОСМИЧЕ­СКИЯТ КОРАБ БЕШЕ ТАМ!

Внезапно го обзе страх от нещо непознато. — КЪДЕ СТЕ? ОТГОВОРЕТЕ, АКО Е ВЪЗМОЖНО!

НИЕ ПОТЪВАМЕ! КЪДЕ СТЕ? — предаваха отново от космическия кораб.

Той разбра, че Натен знаеше. — Къде в корабът? — попита дрезгаво репорте­

рът от "Таймс". — В друго измерение ли се? В ми­налото, в друг свят или някъде другаде?

Натен се усмихваше горчиво, а Джейкъб Люк си спомни, че младият мъж имаше приятел не този кораб.

— Предполагам, че те живеят на планета с мно­го висока гравитация и рядка атмосфера, която е в близост до синьобяла звезда. Те сигурно виждат в ултравиолетовия диапазон. Нашето слънце е не­нормално малко, слабо и жълто за техните пред­стави. Атмосферата ни е така плътна, че екранира ултравиолетовите лъчи — той дрезгаво се из­смя. — Добра шега с нас. Съществото ни изкара, че живеем на странна планета!

— Къде сте? — викаха от извънземния кораб.— Моля, побързайте! Ние потъваме!

Дешифраторът изказа бавно своето предполо­жение и погледна репортера в лицето, търсейки разбиране в него.

— Ние ще ви спасим — каза той тихо. — Вие бях­те прав за фактора време. Бяхте прав като казах-

те, че те се движат с друга скорост, която аз раз­брах погрешно. Тази работа с кодираните съобще­ния, ускорени, за да се избегне разсейването на лъ­ча... Аз сгреших.

— Какво искате да кажете? — Те не са ускорявали предаването си. — Те не са...? Изведнъж в съзнанието си, репортерът от

„Таймс" видя отново представлението, което то-ку-що бе видял, но този път актьорите се движеха със шеметна скорост; думите им се оливаха в един замайващ поток; мислите и решенията минаваха с безумна скорост; лицата трудно се различаваха от бързата смяна на израженията им, I вратите се затръшваха бурно, когато актьорите влитаха и излитаха от помещенията.

Не... по-бързо, още по-бързо... Той не си беше представил картината с истинската скорост — един час говор и действие свит в почти моментен "писък". По-бързо... по-бързо... Това беше невъз-

„Картотека на загадъчните случаи" е рубриката, коя¬ то винаги е събуждала жив интерес у читателите на „Космос". Ме ще бъде пресилено, ако се каже, че почти няма други материали, които да са предизвикали такъв широк отклик сред читателите на списанието. Впрочем в това няма нищо чудно. Основното предназначение на рубриката е именно в това — да осъществява жив и не» престанен диалог между читателите и редакцията. На поставените от нас въпроси читателите отговорят охотно, многобройни и интересни са писмата им, С това рубриката допринася не само за изясняването на спорни и неясни въпроси, но и за непосредствена обмяна на мне­ния между читателите по въпроси, които ги вълнуват. Освен това тези писма помагат на редакцията да бъде винаги в течение на читателския интерес.

Може би тогава ще се запитате: защо в последно вре­ме рубриката не се появяваше на страниците на списа­нието? Наистина, повече от година „Космос" излизаше без своята „Картотека". Основната причина за това бе­ше, че в последно време читателският интерес се офор­ми някак си едностранчиво. Преобладаващото количест­во писма, които получавахме, бяха от читатели, споде­лящи своите наблюдения за неидентифицирани летящи обекти. В нощното небе някога, било преди пет, десет или дори тридесет години наш читател наблюдавал све­тещ обект, моли ни да му помогнем като му изясним какво точно е наблюдавал. Човекът не е бил сам, свете­щия обект е видял и негов близък — врат, чичо, приятел и т.н. И ако искаме, можем да се обърнем и към втория очевидец и да проверим, че изнесеното в писмото отгова­ря на истината. Уважаеми читатели, редакцията нико­га не се е съмнявала във вашата добросъвестност, никога не сме мислили, че искате да ни подведете, като ни съоб­щавате невярна информация. Увереност да мислим така ни дават вашите писма, в които почти винаги се срещат едни и същи изрази като: „Космос" е моето любимо спи­сание, или „Това е много обичано и уважавано списание у нас" и т. н. Трудностите за нас произтичат от това, че вашите писма съдържат непълна информация, те са плод на непосредствените ви наблюдения в момента, ко­гато съвсем не сте били подготвени за това, били сте развълнувани от необяснимото нещо, което виждате. С течение на времето споменът остава достатъчно силен, но точната картина губи очертанията си. Без сами да

можно. Материята не би могла да издържи такъв стрес —- инерция... внезапно натоварване.

Това беше лудост. — Защо? — попита той. — Как? Натен, посявайки към микрофона, отново се из-

смя дрезгаво. — Оставете ги! — каза той. — На стотици мили

оттук няма нито езеро, нито река. , По гърба на репортера от „Таймс" преминаха тръпки. Той се улови, че докато се опитваше да схване какво се беше случило, бе ровил машинално в джоба си за цигара.

— Тогава, къде са те? Защо не можахме да видим техния космически кораб?

Натен включи микрофона с жест, който показва­ше разочарованието му.

— За това ще ни е необходимо увеличително стъкло.

Преведе о т а н г л и й с к и о с съкращения ГРИГОР ПОПХРИСТОВ

усещате, нещата като че ли се променят. Вие твърдите, че светещият обект е излъчвал жълтеникава светлина, вашият приятел е готов да се закълне, че светлината е била синкава. Всичко това е съвсем естествено. Хората наблюдават едно и също нещо, но забелязват и запомнят различни неща, или по-скоро в съзнанието им се врязват едни детайли за сметка на други, които веднага се изли­чават, сякаш никога не ги е имало,

И понеже се натрупаха такива еднообразни но съдър­жание писма, в които става дума все за едно и също — различно е само мястото и времето на наблюдението, както и големината и формата на светещите обекти, редакцията не можеше да отговори на всяко писмо, ни­то пък да обясни на читателя какво точно е наблюдавал. Решихме да поизчакаме с „Картотека на загадъчните случаи", Но вашите писма продължаваха да пристигат, вие пишехте до списанието, за да зададете отново онези трудни за отговор въпроси, над които си блъскате глави­те, с надежда и вяра в нашата компетентност се обръ­щахте към нас. Преди всичко питахте ни: Защо няма „Картотека на загадъчните случаи"? или „Какво стана с интересната рубрика „Картотека на загадъчните слу­чаи?" Това ни накара отново да възстановим рубриката и да дадем място на диалога, който водите с нас и по­между си посредством списанието.

Ще споменем само някои от вашите писма, както ви­наги за всичките не ще стигне мястото. Инж. Мая Георгиева Василева от София на 5.1.1985 е. видяла от балкона си „светещо в небето тяло, което се движеше доста бързо (по-бързо от реактивен самолет) в посока от запад към изток, Тялото беше с размери на правоъ­гълник (200 х 20 мм, всяка част на тялото светеше по­отделно със свой център на светлина, както светят бе­лите електрически крушки, не оставяше следа след себе си, не се чуваше никакъв шум,,."

Много по-подробно е описанието на Татяна Ценова от Панагюрище, която заедно с дъщеря си Елизабет на 25.IX. 1984 г. около 20 часа наблюдавали „ниско над един от западните хълмове на града на небосклона сребриста, тясна, наклонена към земята линия с дължина 60— 70 см." Постепенно линията започнала да се изправя до­като заела перпендикулярно на първоначалното положе­ние, а след 20 минути към нея се приближило „движещо се от изток тяло, състоящо се от две точки — черна

КАРТОТЕКА НА ЗАГАДЪЧНИТЕ СЛУЧАИ

18

отгоре и жълта премигаща светлина отдолу." „Движе­щото се тяло се приближи до лентата отгоре — пише др. Ценова, — заобиколи я докато тя се изправи във вер­тикално положение. Тогава от „лентата" се отдели блестяща полусфера, която бързо се спусна в боровете, а движещият се обект със светлината се издигна високо и все така безшумно се върна по траекторията си..." Описанието на това наистина странно „представление" на светлини, линии и полусфери, разиграло се на небесна­та сцена е доста обширно, но и това, което цитирахме е достатъчно нашите читатели да помислят, че при­веждаме откъс от фантастичен разказ. Толкова неве­роятно звучи видяното и описаното от Ценови. По­местваме голям откъс, защото се надяваме, че още ня­кой от Панагюрище, или пък от околностите на този район е наблюдавал въпросното явление, малко вероятно е тази игра на светещите обекти да е видяна само от двама души.

А Чавдар М. Чавдаров от с. Негован, Софийско и при­ятелят му наблюдавали на 1.11.1985 г. към 17,20 ч. на пл. „Възраждане" в София, тяло с размери на самолет,

чиито крила не се виждали, нямало и следа от реактивна струя, тялото се движело извънредно бързо. Няма съ­мнение,че Чавдар и неговият приятел са могли да наблю­дават извънредно много неща — било резултат от тех­ническата дейност на човека, било някое оптическо явле­ние.

А Спас Будев от с. Дорково, Пазарджишко, периодич­ност 1964 г. до началото на 1986 г. откогато е и пис­мото му, т. е. вече повече от двадесет години, наблюда­ва някакви пулсиращи светлини, които се явяват по едно и също време. Фактът, че пулсиращата светлина толко-ва упорито се появява на небосвода по едно и също вре­ме — към 9—10 ч. показва, че това не е аномално ат­мосферно явление, породено от конкретно създадени в да­дения момент условия, а е по-скоро резултат от техни­ческата дейност на човека, може би отражение от ня­какво производство, което работи ритмично или пък за­кономерен резултат от някакво нормално физично явле­ние, характерно за тези места.

Подобни писма са ни изпратили и д-р Сашо Клешков от Якоруда, и Асен Стефкин от Самоков, и Марин Геор­гиев от Хасково, и Димитър Петров от Враца и още много други наши читатели.

А сега искаме да ви разкажем два случая, които на пръв поглед като че ли нямат научно обяснение, във всеки случай са много интересни и са предизвикали истински смут у наблюдаващите ги хора. Ето първият случай.

Било привечер. Семейството в пълен състав се събрало в къщи. Навън се извила буря. И изведнъж, почти едно­временно с удара на гръмотевицата от електрическия контакт започнало да се издува оранжево светещо къл­бо. Формата на кълбото постепенно се променяла, голе­мината му варирала, ту ставало по-голямо, ту по-мал­ко, докато най-после кълбото достигнало размерите на футболна топка. Тогава се откъснало от контакта и започнало да плува из стаята, съпровождано от пълна тишина и изумените погледи на слисаното семейство, което не смеело да мръдне от местата си, камо ли да шукне. Кълбото се разходило из стаята, като че ли с голямо любопитство огледало къде какво има, но очевид­но нищо не му харесало, защото със същата спокойна скорост и без да променя формата и размера си се насо­чило към прозореца, леко, без никакъв шум преминало през стъклата и без да остави по тях каквато и да е било следа, напуснало стаята. Нужни били няколко ми­нути на семейството да се окопити и когато всички до­шли на себе си, спуснали се към прозореца. Светещият гост вече бил изчезнал нанякъде, в далечината се вижда­ло само малко петънце, което продължавало да се движи

20

със същата равномерна скорост и да излъчва слабата си светлинна.

А сега и вторият случай. Млад мъж се прибира в къщи вечер. Натиска ключа,

за да запали лампата и когато крушката светва, извед­нъж от противоположния край на стаята, като че ли от нощната лампа се чул някакъв пукот. „Косите ми настръхнаха" — казва мъжът и уверява, че не било от страх, шумът не бил толкова силен и рязък, а просто наистина почувствувал как косите му се изправят като наелектризирани. Неочаквано видял пред очите си, на около метър и половина ярко светещо бяло кълбо, голямо колкото ябълка. Кълбото висяло неподвижно, но от него като искрици на бенгалски огън изскачали малки светлин­ни. Това продължило може би няколко секунди, а може би няколко минути... Човекът признава, че не може точ­но да определи, сторило му се, че е минало много време, а всъщност ясно съзнава, че всичко е приключило твърде бързо. Кълбото започнало постепенно бавно да се върти на едно място и да намалява, После потеглило към ра­диатора под прозореца. Видимо значително намаляло, така че за метър и половина, които изминало до радиа­тора от размера на ябълка стигнало размерите на моне­та от две стотинки. Щом се докоснало до чугунения ра­диатор се чул трясък. „Светещата стотинка" изчезна­ла, а върху радиатора останала видима следа от изгоря­ло. Когато цялата история приключила по този начин, мъжът погледнал часовника си и установил, че е измина­ла само половин минута, откакто бил влязъл в стаята си-

Тези два случая ни се сториха достатъчно интересни, за да ги споделим с вас. Още повече, че и в двата става дума за някакви светещи тела, които променят разме­рите и формата си, движат се, изпускат искри. Е, наис­тина, не се движат по небето, а в затворено прост­ранство, но както се вижда в първия случай, могат и да го напуснат и да продължат на открито своя път. Мо­же би има някаква връзка между двата описани случая? Вероятно ще се досетите, че това, което сами сте на­блюдавали е приблизително нещо подобно? И разбира се, ще ни пишете, ще споделите с нас своето обяснение за описаните случаи. А може би ще ни разкажете и за нещо друго, по-различно, което ви е направило силно впечатле­ние и бихте желали с помощта на останалите читате­ли на „Космос"да си изясните.

Накрая искаме да благодарим и на Иван Тодоров Ди­мов от Крумовград, който ни съобщава, че преди няколко години при изкоп на дълбочина един метър избликнала во­да, на чиято повърхност имало мазни жълтеникави пет­на, а миризмата била като на петролен продукт. На др. Димов можем напълно уверено да кажем, че само точен лабораторен анализ може да покаже какво се е съдържало в тази вода и със съжаление да добавим, че това не е вил нефтен кладенец.

А Емил Гергов Петров, намален учител в с. Посев, Си­листренски окръг, споделя, че на 5 март 1986 г. от 12 часа на обед до 22 часа вечерта на всеки час часовникът му избързвал с по четири минути. Такова нещо преди не бил забелязал, а и след 22 часа часовникът като че ли се успокоил и продължил след сверяването да работи съ­всем точно. Струва ни се, че най-добрия отговор др. Петров ще получи от някой висококвалифициран майстор-часовникар. Вероятно нещо вътре „в машинка­та" е изиграло тази неприятна шега на Емил Петров. Причината в никакъв случай не може да бъде извън часов­ника (тогава щяха да „лудуват" и останалите часовни­ци), нито пък е в нашия читател.

И така, уважаеми читатели на списание „Космос", рубриката „Картотека на загадъчните случаи" очаква вашите писма.

Всъщност повествованието не засяга реките, течащи през кон­тиненталната и островна суша, а могъщите океански течения. В действителност тези суперпо¬ тоци носят повече вода от която и да е река, а много от тях — во­да, повече от всички земни реки, Взети заедно. Най-голямото океанско течение. Антарктиче­ското, носи ледените води на Южния океан около Антарктида. Със скорост 0,3 м/сек. пренася 200 млн .м3 вода за една секунда. За същия промеждутък от време „царицата на реките" Амазонка отдава на Атлантическия океан „едва" 300 хил, м3. Антарктиче­ското течение обхваща океански маси с ширина до 2500 км. На дъл­бочина влиянието му се чувствува до 3000 м, а на места и до 5000 м. Ако мислено насочим мощния му торс през Босфора, можем да очакваме само след ме­сец водите на течението да на­пълнят огромната Черноморска падина...

Под влияние на ветровете, не­еднаквото нагряване на водните маси в различните географски ши­рини, силите, възникващи при въртенето на Земята, приливи­те, отливите и още на ред знайни и незнайни причини огромни океански потоци се устремяват или затихват, призвани да осигу­ряват постоянно динамично рав­новесие на Световния океан. Ми­т ъ т за постоянството на някои основни характеристики на "ре­ките без брегове" доскоро власт -вуваше В науката, създадена да ги изучава — океанологията. Едва с провеждането на целенасочени експерименти върху обширни ак­ватории, с развитието на дис­танционните методи и преди всичко с гигантските крачки, на­правени в усъвършенствуването на получаваната от Космоса спътникова информация, булото пред океанските течения започна да става по-прозрачно. Не по-малко значение за изследването на океанските и морските тече­ния има обединяването на усилия­та в тази област на океаноложки¬ те институти от заинтересова­ните страни и преди всичко на СССР и САЩ. Знаменателно съби­тие В това отношение е провеж­дането на международния научен експеримент "ПОЛИМОДЕ".

Отдавна учените подозират в непостоянство „реките без бре­гове" по отношение на техните русла. Натрупаните към началото на 70-те години данни за изменчи¬ вост не можеха да послужат за съставянето на цялостната кар­тина През 1970 г. съветската наука осъществи експеримента „Полигон—70". Целта бе да се раз­крият някои същностни характе­ристики на изменението на русла­та в зоната на Северното пасат¬ но течение. Северно от острови­те Зелени нос бе очертан огромен квадрат с площ 40 000 км2. В не­го по две перпендикулярно преси­чащи се линии научно-изследова-телските кораби разположиха 17 автономни плаващи станции. Малката флотилия от 6 кораба непрекъснато сновеше между тях. В резултат на събраните данни съветските учени откриха зараж­дането, развитието и премест­ването на гигантски водни вихри, подобни на атмосферните цикло­ни и антициклони.

Три години по-късно океанолози от САЩ по подобен начин обслед­ваха теченията в средните части на Атлантическия океан. В хода на експеримента „МОДЕ — I" бяха направени значими и до голяма степен неочаквани открития. Ре­шението за обединяването на съ­ветските и американските научни изследвания дойде от само себе си. Изучаването на гигантските водовъртежи стана една от най-важните задачи пред океанология­та .

Течения и климат Може би подзаглавието ще въз­

креси в паметта ви позабравени­те знания за топлия дъх на Гълфстрийм и сочната зеленина по бреговете на Западна Европа. Перуанското течение край запад­ните брегове на Южна Америка е причина за най-безводната пус­тиня на планетата — Атакама. Към „досиетата" на океанските течения днес могат да се добавят много нови и интересни факти, свързани със съвременните прак­тически изследвания и теоретич­ни изчисления. Твърде много пуб­ликации в последните три години бяха посветени на странно явле­ние — непредсказуемата поява на топли води в руслото на студено­то Перуанско течение по време на коледните празници. „Ел Ниньо"

(„Бебето") е истински бич за ри­боловците в страната, стояща на първо място по улов на риба в света — Перу. Докато студените води, нормално циркулиращи край полупустинния бряг на Страната на инките, са истински рай за ог­

р о м н и т е рибни пасажи заради го­лямото им съдържание на кисло­род, топлите води от средните части на Тихия океан са техен гроб. Причина за това е огромно­то количество планктон, който се развива при неочакваното на­хлуване на топли води край Пе¬ руанските брегове. Планктонът отнема кислорода на другите морски обитатели.

Картината е потресаваща. По­край рибата загиват много птици от крайбрежните колонии, с това изчезват и хиляди тонове ценен птичи тор-гуано. Обилните изпа­рения предизвикват катастро­фални валежи. Реките излизат от бреговете и заливат селища и ни­ви. Катастрофалното падане на улова на аншуата — основен из­точник на протеин за стотици хиляди перуанци, отваря вратите на домовете им за глада.

„Пристигна бояджията на Ка¬ ляо" — това е основната тема на разговорите по време на бедст­вието сред докерите в голямото перуанско пристанище. Странни­ят израз има „химическо" обясне­ние — загиналите морски организ­ми се разлагат и насищат водата със сероводород, който, от своя страна, влиза във взаимодейст­вие с оловото от антикорозион­ните бои по дъната на корабите. Черният цвят на сернистото олово заменя първоначалния ярко­червен цвят.

Измененията, които „Ел Ниньо" предизвиква в общата атмосфер­на циркулация на планетата, все още са бяло петно В науката. На безспорно влиянието му е огром­но. Към „Ел Ниньо" бяха „предяве­ни" обвинения по повод катаст­рофалните природни явления, раз­разили се в целия свят през 1983 г. (да си припомним продъл­жителната суша, сменена с обил­ни валежи у нас).

Гълфстрийм — легенди и „проекти"

Самото наименование на това най-известно и най-добре изучено океанско течение (в превод от

21

английски означава „река от зали­ва") носи погрешна информация, че то се заражда В Мексиканския залив и тече като широка река от Антилските острови към запад­ноевропейските брегове. И едно­т о , и другото се оказа невярно. Първо, Гълфстрийм се заражда там, където се обединяват Се­верното и Южното пасатно те ­чение, много по-източно от Мек­сиканския залив. И второ, този огромен поток съвсем не прилича ма река, а по-скоро на сложна сис­тема от отделни „струи" и вихри.

С пренасянето на топлите води на тропиците от Флорида до Арктическите острови Шпицбер­ген и Нова Земя Гълфстрийм има уникално значение не само за кли­мата на Европа, но за обширни зе-ми източно и северно от нея. Де­битът му е 26 млн. м3/сек„ два­десет пъти превишава дебита на всички сладководни потоци, а ско­ростта му — 8--10 км/ч, т. е. по-висока от тази на Долния Дунав.

Уникална е и историята на о т ­криването му. В основата й лежи легендата за Извора на вечната младост. Един от участниците Във второто плаване на Колумб до Новия свят, дворянинът Хуан Понсе де Леон, жесток и алчен чо­век, бил назначен от испанския крал за губернатор на остров Пуерто Рико. Грабежите и убийствата на практически без­защитните индианци, донесли бо­гатство и „слава" на този аван­тюрист , но отнели „най-добри­т е " години от живота му, На Пуерто Рико де Леон случайно чул историята за остров Бимини, на който извирал легендарният из­вор, чиито води възвръщали мла­достта и здравето на всеки, кой­то се изкъпел в тях. Истинска треска обладала застарелия гу­бернатор — по-примамлива перспектива на неговите години не би могла и да има. Той се обър­нал с молба към крал Фердинанд Католик за патент върху откри­ването и експлоатацията на без­ценния извор. С известни уговор­ки де Леон получил желания доку­мент. Незабавно пристъпил към организирането на експедиция за издирването на остров Бимини.

За участници в тази странна мисия били приемани единстве­но....осакатени войни и старци. Пък и за какво им е било нужно здраве и младост, след като от експедицията щели да се завър­нат здрави и млади, На 3 март 1513 г. „най-старческата" за всички времена експедиция потег­лила в северозападна посока към

Бахамските острови. Испанците се къпели във всички извори и езе­ра на островите, които срещали по пътя си, но по-млади и по­здрави не ставали. Така открили много острови, а също и полуост­ров Флорида (на 2 април 1513 а., Цветница). На връщане испанци­те забелязали тъмносинята лен­та на Гълфстрийм, отличаваща се на фона на зеленикавите океан­ски води. Стремително носещата се „река без брегове" в прост­ранството между Флорида и Ба-хамите, разкъсала котвените въ­жета на акостиралите през нощ­та кораби и ги понесла на север.

Ужасените „търсачи на мла­дост" не можели нищо да сто­рят — липсвал какъвто и да в вя­тър. Пред тях (или по-точно във въображението им) лежало море­то на Дявола и неминуемата ги­бел. Но Господ се оказал милозлив към измъчените старци и им пра­тил вятър. Ужасът не попречил на проницателния щурман Антонио Аламинос да предугади посоката на мощната „река" — към стара­та Европа. По-късно той направил важното предложение — Гълфст­рийм да бъде използуван от кора­велите по пътя им от Америка към Испания.

И така, не бил о т к р и т легендар­ният извор, но бил о т к р и т из­точникът на целогодишната све­жест на западноевропейските поля — Гълфстрийм. А по отно­шение на остров Бимини, днес на картата на Бахамските острови ще откриете две — Северен и Южен Бимини, своеобразни па­метници върху географската кар­та на вечния копнеж за вечна мла­дост.

Сред първите сериозни изследо­ватели на „Реката от залива" е бележитият американски учен и политик Бенджамин франклин, назначен още преди Войната за независимост за генерален инспектор на пощата, франклин забелязал, че пощенските кораби, курсиращи между английските ко­лони в Северна Америка и Вели­кобритания, пресичат океана по-бързо, отколкото се завръщат. Опитът да проучи богатите ис­пански архиви бил неуспешен, тъй като испанците пазели ревниво всички свои открития и резулта­ти от наблюдения. Тогава знаме­нитият учен решил да изучи бор­довите дневници и картите на китоловците. Натрупаните впе­чатления веднага били проверени в практиката, франклин се качил на кораб през Атлантика и непре­къснато карал моряците да из­

теглят с дървено ведро проби от морска вода. Въоръжен с термо­метър измервал температурата и я нанасял на карта. Така изобре­тателят на гръмоотвода съста­вил една от първите сравнително издържани карти на мощното те ­чение.

Предприемчивите янки отдавна са проумели факта, че на САЩ, за разлика от европейците, Гълфст­рийм не носи никаква полза. А те­чението „си е тяхно" тъй като се заражда „под носа им", И в различ­ни институции на САЩ периодич­но постъпват проекти как Гълфстрийм да се насочи към и без това топлите брегове на крайатлантическите щати. По­следствията за останалата без „печка" Европа нямат за „откри­вателите" никакво значение, А те са такива, че с право могат да уп­лашат читателите. Европа неза­бавно ще бъде сполетяна от не­виждана климатична и екологична катастрофа. Дори водите на Гълфстрийм да не бъдат замес­тени от леденостудените поляр­ни течения, границите на поляр­ния и субполярния климатичен по­яс ще се преместят с 800 — 1000 км на юг и ще обхванат цяла Северна Европа. Зимите върху ог­ромна част от континента ще свалят живачните стълбове за продължително време до -30°С. Незамръзващите брегове на Бал­тийско море, Северна Норвегия и съветския Колски полуостров, да не говорим за Исландия и Гренлан­дия, ще се обледят. От лозята и т ю т ю н а В приласканата от топ­лия дъх на Гълфстрийм Рейнска долина и ябълковите градини 8 Северна Норвегия ще остане смъ­тен спомен...

А как възнамеряват да осъ­ществят този план авторите на проекта? Едни предлагат да се прокопае канал в основата на по­луостров Флорида на ширината на Джоксънвил. Тогава вместо да минава край Бахамските острови Гълфстрийм ще тече кротко край бреговете на САЩ. Други предла­гат да бъдат поставени заслони в Атлантика и т. н. За щастие про­ектите са нерентабилни. Но до­кога?

Течения-антиподи Пасатите са причина за възник­

ването на постоянни течения в Северното и Южното полукълбо успоредно или косо спрямо еква-тора. фактът е известен отдав­на, но до 50-те години на нашия век не се свързваше с появата на компенсационни течения, неиз­менна част от огромния водовър-

теж на водите на Световния океан.

През 1951 г. в зоната на Южно­то пасатно течение 8 Тихия океан американска експедиция изследва­ше условията за живот на мор­ските организми 8 екваториални­те ширини. Учените хвърляха спе­циални мрежи с поплавъци и ръко­водейки се от поведението на т о -8а течение, очакваха мрежите бавно да заплават на запад. Но мрежите изведнъж промениха своя курс и заплаваха на изток! Във водата бяха спуснати всички възможни измервателни уреди, с които експедицията разполагаше. Данните за скоростта и посоката на течението, получени за различ­ни хоризонтални слоеве, бяха раз­четени. Оказа се, че под Южното пасатно течение съществува мо­щен поток, насочен в противопо­ложната посока. Течението-анти-под в чест на откривателя си бе наречено „течение на Кромуел".

По-късно учени на борда на съ­ветския изследователски кораб „М. Ломоносов" откриха подобни течения в дълбините на Атланти­ческия океан, а през 1960 г. съвет­ски учени на борда на „Витяз" о т ­криха течения антиподи и под ня­кои повърхностни потоци в Ин­дийския океан. Събраната инфор­мация бе достатъчна, за да се ус­танови твърдо фактът, че дъл-бочинните течения са същностен признак на строежа на Световния океан, особено в екваториалните акватории.

В районите на проливите и по­тоците компенсационните тече­ния 8 дълбочина са известни още в началото на Века. Всички знаем за оттичащата се на повър­хността на Босфора към Мрамор­но море черноморска вода и об­ратното течение под нея, обра­зувано от посолените и следова­телно по-тежки води на Мрамор­но море.

Известни са някои любопитни подробности за практическото използуване на подводните тече­ния в протоците. Ловко се въз­ползували от тях подводниците на Третия райх по време на Вто­рата световна война. в годините, непосредствено преди войната мощната британска крепост Гиб­ралтар била снабдена с току-що изобретените подводни акустич­ни апарати, които ловели и мини­мален шум от дизелови мотори. Англичаните уверявали, че птиче но ще може да прехвръкне, та ка­мо ли да се промъкне метално подводно туловище на подводни­ца с пречупен кръст. Но немските

и италианските подводници се потапяли нощем на малка дълбо­чина, изключвали двигателите и оставяли течението да ги пренесе в Средиземно море. О т т а м след това се измъквали по същия на­чин, като само дълбочината на потопяването трябвало да бъде значително по-голяма...

Интересно е и минаващото на 20 км от крайбрежието ни в по­сока север — юг Дяволско течение. То е образувано от сливането на потоците «а идващото от севе­роизток Кримско течение и тече­нието, минаващо край румънски­те брегове. Дяволското течение е част от циркулиращата край всички брегово на Черно море сис­тема от течения в посока, обрат­на на часовниковата стрелка, Името му недвусмислено подсказ­ва коварството му, отнесло мно­го кораби към странджанското крайбрежие особено през време на страшните за древното корабо­плаване черноморски щормове.

„Реките без брегове'' все още не

са докрай изяснен елемент 8 дина­миката ма океанската шир. Само френските брегове получават от Гълфстрийм за една година енер­гия, колкото би се получила при изгарянето на десетократно по-големи топлинни източници, о т ­колкото притежават земните не­дра. Но все още натрупаната ин­формация., включително и безцен­ните за науката спътникови снимки, не може да даде оконча­телен отговор на въпросите, за­сягащи динамиката, зависимост­та от метеорологичните процеси и влиянието на самите течения върху тях. Интересни въпроси бу­ди и перспективата за бъдещото използуване на гигантските по­тоци, заредени с топлина и енер­гия, за задоволяване на нуждите на човечеството. Но как да из­ползуваме тази енергия? Нужно е да се обедини мисловният потен­циал на народите. И то 8 името на мира. Така както подсказва здравият разум...

НИКОЛАЙ ЦЕКОВ

23

Карта на дъното на Атлантическия океан

Всяка година два милиона европейци научават, че са болни от рак. Широкото разпространение на това заболяване убеди учените, че е необходимо да се провеждат масови кампании по профилактика и по-голяма информираност на населението по този въпрос. Във връзка с това от миналата година в европейските страни се осъществява научно-из¬ следователска и пропагандистка програма със спе­циално предназначение, нещо като масирана опера­ция под кодовото название „Евронадежда". Ето какво мислят учените от различни европейски страни по този въпрос.

География на заболяването Проф. Умберто Веронези (Италия) повече от

тридесет години се бори със злокачествените но­вообразувания. Възглавява Миланския национален онкологичен институт . Всяка година в стационара на този и н с т и т у т се лекуват девет хиляди па­циенти и още сто и двадесет хиляди преминават курс на амбулаторно лечение. По инициатива на проф. Веронези недалеч от Милано бе открита из­вестната Европейска онкологична школа, в която лекции четат най-прочутите специалисти онколо¬зи.

— През последните десетилетия в световната канцерология се извърши решителен поврат — каз­ва проф. Веронези. — Направиха се много важни открития в областта на молекулярната биология. Те разшириха нашите познания, защото ни помог­наха да разберем, че предпоставките за превръща­нето на нормалната клетка в злокачествена по­тенциално могат да се крият във всеки организъм.

Какво означава това? Това означава, че трябва да разберем как действуват онкогените, какви биохи­мични механизми водят до израждане на клетката. Когато успеем напълно да разкрием този механи­зъм (а в тази насока имаме вече известни успехи), тогава ще се появи възможността да го пре­дотвратим за сметка на съвършено ново биологи­ческо или химическо въздействие. Така че молеку­лярната биология е едно от най-важните направле­ния в нашите изследвания. Но има и други. Те са свързани с изследването на вирусите, които пре­дизвикват ракови тумори у подопитните живот­ни. Оказа се, че е много полезно да се наблюдават тези вируси. Взаимодействайки си с ДНК на нор­малните клетки, вирусите трансформират клет­ките и обуславят тяхното размножаване.

След Втората световна война започна полезна работа по изучаването на географията на ракови­те заболявания, Работата е в това. че при разпро­странението на рака съществуват известни ано­малии. Например установено е, че рак на черния дроб най-често се среща в Африка, а в Канада т о й почти не е познат. Заболяванията от рак на хра­нопровода са много чести в Иран и твърде рядко по крайбрежието на Средиземно море. Много чести са случаите от заболяване на рак на гърдата в Англия, от рак на стомаха в Япония, докато в САЩ рак на стомаха се среща твърде рядко. Когато беше съ­ставена картата на разпространението на различ­ните форми на рака по земното кълбо, възникна

24

въпросът: как да се обяснят тези особености? Къ­де се крие причината — дали в генетичното пред­разположение или в условията на околната среда?

Смятаме, че по-вярно е второто предположение. Беше проведено любопитно наблюдение на мигри­ращи групи население. В продължение на десет го­дини изследвахме група японци, които се премес­тиха да живеят в Калифорния. Резултатите се оказаха твърде интересни: след две поколения (ге­нетически изменения не биха могли да настъпят, тъй като браковете се сключваха вътре в етниче­ската група) сред онези, които водеха произхода си от Япония вече се оформи типичния за Калифорния модел на раково заболяване. Къде е причината? Раз­бира се в условията на околната среда и главно в спецификата на храненето.

И така — околната среда и храненето... Но разби­ра се има и други причини, които са свързани с ня­кои вредни навици. Например причина за рак на бе­лите дробове най-често е тютюнопушенето. Хо­рата от някои професии непрестанно са в контакт с канцерогенни вещества, които предизвикват специфични форми на ракови заболявания. Така на­пример рак на пикочния мехур най-често се среща там, където хората работят с бои, левкемия — с бензол, на плеврата — в азбестови рудници. Във франция например рака на хранопровода много чес­то се провокира от някои сортове спиртни напит­ки. Сравнително скоро беше установено, че храна, богата на мазнини, в която преобладават месни продукти, способствува за възникването на рак на млечната жлеза, простатната жлеза, по всяка ве­роятност и на дебелото черво, докато вегета­рианската диета, която се характеризира с изо­билието на целулоза, може да намали опасността от тези заболявания. В нашия и н с т и т у т бяха про­ведени опити, които показаха, че пушачите, които системно ядат моркови (дори по една чиния на сед­мица) са подложени на по-малък риск да се разбо­леят от рак на белия дроб. Има основания да се предполага, че витамин А играе известна роля в противораковата защита на клетките. Разбира се, просто с моркови проблемата няма да се реши — те са само мъничък елемент в огромната мозайка, която ще трябва да сглобим.

В нашата изследователска дейност има и още едно, т р е т о направление, което е свързано с из­следванията в областта на имунологията. Трябва да разберем защо човешкият организъм, който по принцип е способен да се защити от всичко Вредно, не може да "разпознае" чуждите клетки и да ги о т ­хвърли. Още преди петнадесет години съществу­ваше мнението, че тези клетки по нещо се отлича­ват от нормалните, че тяхното ненормално пове­дение се обяснява с някаква особена имунологична „екипировка". И все пак имунотерапията не доведе до някакви видими резултати. Може би защото вървяхме по неправилен път, максимално мобили­зирахме защитните сили, но не ги насочвахме 8 не­обходимата посока. Все още не можехме да напра­вим то8а и се надявахме, че като укрепваме имун­ната система в целия комплекс ще можем да до-

стигнем набелязаната цел. Само че това не стана. Днес вече залагаме на избирателната имунотера­пия. Ако успеем да получим имунотела, способни точно да установят раковите антигени и да насоч­ват към тях целия си разрушителен заряд, ще мо­жем да кажем, че сме близо до поставената цел.

Често ни задават въпроса, може ли да очакваме, че към 2000 година ракът ще бъде победен? Искам преди всичко да кажа, че в научно-изследователска та дейност няма място за лекомислени предсказа­ния. Така че нека се ограничим с признаването на всичко важно, което сме направили досега и да се опитаме да обединим усилията си, усилията на всички учени по света.

„Евронадежда" Морис Тюбиана (франция) възглавява един от

най-крупните онкологични центрове в Европа — „Густав Руси". В този център работят петсто­тин лекари. Ежегодно средно по четиринадесет хи­ляди пациенти от всички страни на Европа посе­щават центъра. На Тюбиана е възложено да прове­де операцията „Евронадежда" и да координира ра­ботата на петнадесет френски учени-специалис¬ ти. Целта им е през следващите години и до края на века да се намали с 10—15 процента смърт­ността от рак.

— Всеки четвърти европеец — казва Тюбиана — в определен момент от своя живот заболява от рак, а в някои страни смъртността достига до 22 процента. Вече е доказано, че начинът на живот на самия пациент определя половината от случаите на злокачествени тумори. Преди тридесет години при болните от рак можехме да излекуваме един от всеки трима пациенти, докато днес вече леку­ваме един от всеки двама. До известна степен то­зи успех е постигнат и благодарение на ефективно­то лечение. Но не по-малка роля играе и медицин­ската техника, с която разполагаме сега. Тя става все по-мощна и сложна, помага ни както при диаг¬ ностицирането, така и при лечението на заболява­нето. Важен фактор е и това, че хората вече са по-добре информирани, консултират се с лекарите и все по-редки са случаите болестта да е в запусна­то състояние. *

През декември 1985 г. онколозите, които участ­вуват в програмата „Евронадежда" разработиха десет заповеди, които трябва да знае всеки човек и създадоха комитет от експерти, за да се определи последователността при изпълнението на тези заповеди. На всеки шест месеца ще излиза бюле­тин, който ще информира лекарите за хода на ця­лата операция в общоевропейски мащаб. Хората искат да знаят кога най-после ще се появи на­деждата човечеството да се избави от рака. И то­ва е напълно законен интерес, само че ще трябва постепенно и много внимателно да пристъпваме към удовлетворителен отговор на този въпрос. Науката е длъжна да бъде много внимателна, кога­то дава категоричен отговор. Пастьор доказа, че микробите предизвикват инфекциозните заболя­вания, но трябваше да минат петдесет години преди откритието му да донесе конкретни резул­тати. В живота на един човек петдесет години са много голям срок, но в историята на човечеството са нищожно малко време. Бедата е в това, че пред нас е не една, каквато и да е болест, а съвкупност от заболявания, за които научихме нещо по-опре­делено само преди няколко години. Имам предвид онкогенните фактори. Самото многообразие на злокачествените новообразувания и това, че по­

разяват различни части от човешкия организъм, коварната природа на тези заболявания и факта, че са неуязвими за естествената имунна защита, всичко това се свежда до един общ извод: пред­стои още много работа...

Коренният поврат в онкологията, за който днес толкова много се говори, е само проблясък на на­дежда. Трябва по-добре, по-дълбоко и по-детайлно да изучим сложния механизъм на тези заболявания, чиято природа в повечето случаи е необяснима. Да, до известна степен географските закономерности могат да се смятат за някакъв показател. В слабо¬ развитите страни на Третия свят, например он­кологичните заболявания от вирусен произход представляват от 20 до 30 процента от заболява­нията, докато в Европа този показател е намален до 10—15 процента. Само че и това обстоятелст­во може да ни дезориентира. Разбира се, тук до из­вестна степен определящи могат да бъдат такива фактори като смога, замърсяването на атмосфе­рата, храната, богата на животински мазнини и месо, спиртните напитки и тютюнопушенето... Но ако съществува твърда увереност, че тютюно-

ЧОВЕКЪТ — ЗАГАДКА НА ПЛАНЕТАТА

пушенето е враг №1 за белите дробове, тъй като белодробният рак се среща най-често у пушачите, то по отношение на храненето засега не са израбо­тени ясни критерии и затова сме принудени да се ограничаваме само със скромни препоръки.

Известно е, че в областта на диагностиката се постигнаха големи успехи, също така появиха се нови методи на лечение — имам предвид ехогра¬ фията, сканирането, химиотерапията, лъчевата терапия и т. н., така че законно се поставя въпро­сът наложителна и дори задължителна ли е хирур­гичната намеса. Най-напред трябва да подчертаем, че в областта на хирургията е постигнат известен успех. Операциите станаха по-малко болезнени и много по-резултатни. Например напоследък почти не се практикува мастектомията, което ще рече, че ножът на хирурга отстранява само злокачест­вения тумор и запазва като цяло гърдата на па­циентката. Хирургията дава добри резултати и при онкологични заболявания на костната тъкан у децата. Сега много успешно се съчетават хирур­гичните и терапевтичните методи на лечение: операциите се допълват с лъчева терапия, химио¬ терапия и имунотерапия и това дава много добри резултати... И все пак не бива да се забравя, че ни предстои още дълъг път... Ще са нужни десет, пет­надесет, а може би и тридесет години. Важното е едно: трябва всеки ден да си повтаряме, че става дума не за фатална болест. Самите факти свиде­телствуват за това.

Тумор и вирус Хералд цур Хаузен (ФРГ) е вирусолог с огромен

опит, ръководител е на Хайделбергския онкологи­чен център. Това е една от международните цита¬ дели на борбата с рака. Там работят 260 научни сътрудника. Изследват главната проблема — връз­ката между вирусите и раковите заболявания. Хай-

25

делбергската група разработи съвсем специфична технология (хибридизация на нуклеиновата кисели­на), която позволява да се проследи развитието на това биохимическо съединение. То превръща без­обидните на пръв поглед вируси в убийци, които ;са способни да разрушат генетичния механизъм на "клетките, да направят от клетката истинска бом­ба със закъснител, която неизвестно кога може да избухне в организма.

— Преди шестнадесет години — споделя проф. цур Хаузен — се специализирах в тази област след като започнах да изучавам сравнително редки­те форми на злокачествените тумори. Открих особен, различен генетичен материал в една от разновидностите на вируса. Трябва да се отбеле­жи, че първите изводи за връзката между тумори­те и вирусите направи италианецът Ригони Стерн, но това беше много отдавна. Само че е из­вънредно трудно да се работи с вируси: не можеш да ги отглеждаш нито в подходяща среда, нито в тъканта на животни. За да се отделят вируси вътре в голямата клетка, налага се да прибягваме до сложната техника на генното инженерство."

В последно време изследванията се съсредоточи­ха върху една група вируси, наречени папиломо-ви¬ руси. Това са възбудителите на най-обикновени ин­фекции, които поразяват, главно половите органи. Успяхме да отделим четиридесет и един вируса и да установим, че два от тях HPV—16 и HPV—18, като по правило, са свързани с онкологичните забо­лявания. За съжаление все още не знаем как дейст­вуват вирусите. Изясни се, че една вирусна инфек­ция може да съществува десетки години, без с ни­що да се проявява. Такава инфекция е нещо като „троянски кон" в организма. Злокачественото за­боляване не се развива, докато някой „детонатор" отвън не даде знак. Това може да бъде или радиа­цията или пък веществата, които са способни ге­нетически да модифицират клетката — носител, да пуснат механизма, който не се поддава на контрол и който осигурява безпорядъчното размножаване на клетката, тоест да се предизвика процесът, на­речен рак.

По всяка вероятност това се отнася и за други­те злокачествени образувания. Сега особено вни­мание се отделя на туморите на гърлото и диха­телните пътища. В основата на тези заболявания също може да се крие вирусна инфекция. Само че ролята на „детонатор" може да изиграе или цига­реният дим или някои други вещества, които изме­нят химичния метаболизъм на клетката. Например в Шотландия е регистриран доста рядък случай и все пак доста показателен: установено било, че има особена форма на папилома-вируси, с която се за­разяват домашните животни, а когато животни­те се хранят с една разпространена из онези места трева, инфекцията се превръща в рак на хранопро­вода. Очевидно тази трева съдържа някакво ве­щество, което активизира процеса „дезориенти¬ ращ" химическия метаболизъм на клетката.

Нашите представи за папиломо-вируса засега имат все още общ характер. Не разполагаме с дан­ни защо и къде се разпространява инфекцията на папилома-вируса и как този вирус се трансформи­ра. Смятаме, обаче, че от него са заразени около 10 процента от възрастното население. Но веднага трябва дебело да подчертаем: за щастие само в един случай от с то инфекцията преминава в рако­во заболяване. Сега се опитваме да открием и дру­ги вируси, които са потенциално способни да пре-

26

дизвикат злокачествени тумори. Изхождайки от данните, с които вече разполагаме, смятаме, че около 20 процента от всички форми на рак при же­ните и 10 процента при мъжете възникват вследствие на предшествуващо заразяване с папи­лома-вируси.

Би могло да се предположи, че след като учените открият инфекцията значи ще получат и оръжие в борбата с тези фактори на рака. Това донякъде е така, но то може да стане само по косвен път, тоест когато получим ваксина, която ще позволи създаването в организма на имунитет, който да го защити от агресията на вируса. Обаче и тук сме все още в началото на пътя: с помощта на обикно­вените лабораторни анализи инфекцията не може да се диагностицира. Надявам се, че в недалечното бъдеще и в диагностиката, и в лечението ще ни по­могнат моноклоналните антитела. Откриването на непосредствената връзка между вирусната ин­фекция и рака би трябвало да способствува за ус­пеха в борбата с това зло. И тъй както не същест­вува само една разновидност на рака, почти сигур­но е че никога няма да имаме само едно единствено оръжие, с което да го победим.

ДЕСЕТ ЗАПОВЕДИ ЗА ПРОФИЛАКТИКАТА НА РАКА Тези препоръки са разработени от специалисти­

те от Европейската онкологична школа и са утвър­дени от комитета на експертите.

1. Не пушете! На онези, които все пак пушат, се препоръчва да използуват цигари с филтър, в които съдържанието на смолисти вещества да не надвишава 5 мг.

2. Придържайте се към балансирана диета, тоест употребявайте колкото се може по-малко животински мазнини, по-малко месо, повече плодо­ве и зеленчуци а също и витамини. Не злоупотребя­вайте със спиртни напитки и с кафе.

3. В промишлените центрове и градовете с ин­тензивно улично движение (особено в мъгливи дни) не позволявайте на децата да прекарват дълго вре­ме навън. Внимателно измивайте плодовете и зе­ленчуците. Бременните жени максимално да огра­ничат приемането на лекарства.

4. Жените след 25 години веднъж на три години да минават на гинекологичен преглед. Строго да се съблюдава личната хигиена и хигиената на интим­ния живот.

5. Жените след 30 години периодично да опип­ват гърдите си, а след 40 години трябва да си на­правят мамография, след 45 години още веднъж, след 50 години трябва да я правят веднъж на всеки две години.

6. След 40 години ежегодно най-внимателно трябва да се проверява при лекаря състоянието на гърлото.

7. След 40 години ежегодно да се изследва пра­вото черва при проктолога и да се проверяват из­пражненията за наличието на скрита кръв.

8. Мъжете след 55 години ежегодно да правят клинично изследване на простатната си жлеза.

9. Обръщайте се винаги към лекар, ако брадави­ците по вашето тяло се увеличават, променят цвета си или започнат да кървят.

10. Съобщавайте на лекуващия лекар за Всички възелчета или уплътнения, които откриете по т я ­лото си, също така и за всички случаи на необясни­ма загуба на кръв, за всякакви устойчиви и необяс­ними симптоми (нарушения в дейността на орга­ните на храносмилането, кашлица и т. н.).

Първобитният човек, подобно на малкото дете, живее изцяло в една одушевена и населена от самия него фантастична природна среда. За него нежива­та природа оживява и така се пораждат митовете. Ако трябва да конкретизираме времето, когато митологията се е формирала бавно и дълго, стъпка по стъпка, то казано на исторически език това в периодът на родовообщинната обществено-ико­номическа формация — тогава, когато човекът и неговото общество са били в своя ембрионален стадий, когато живата природа е властвувала над живота, когато фантазията в заменяла логиката, когато смътният спомен е бил единственият жиз­нен опит.

Съвременните изследователи на митологията достигнаха до единна периодизация на митологич­ното развитие. Генерално това развитие се дели на два големи етапа — митология на женското на­чало (т . н. хтоническа митология ) и митология на мъжкото начало (т . н. героическа митология). Ис­торически .женското царство" се полага в периода на каменния век, а „мъжкото господство" — в пе­риода на металния век. В социален аспект на пър­вия етап отговаря матриархатът, а на втория — патриархатът.

През първия период на първия етап — етап на безпорядъка, на ужаса и страха в човешките усеща­ния за космоса, първобитният човек възприема природата буквално. Неговата фантазия стига са­мо колкото да надари окръжаващата го действи­телност с несвойствени, ярко изразени, магически свойства.

През този период змията е от най-почитаните, ако не и най-почитаното като божество животно. Това се дължи на няколко причини: на първо място змията най-силно се свързва със земята по това, че живее в нея, че лежи върху нея. На второ място змията е абсолютно изчистена и затова силно ва-риативна като геометрия. Нейното тяло е една ес­тествена права линия, без начало и край, въобще без нищо излишно, способна да описва, или да й приписват множество линейни, плоскостни "и обемни фигури. На трето място змията е органич­но ужасяваща — и със своя външен вид, и със своя­та окраска, и със своята внезапна смъртоносност.

През втория период на хтоническата ("женска­та") митология змията сякаш е позабравена. На преден план излизат нови божества — това са не­видимите, непознати, нетелесни, неочаквани духо­ве (този период се нарича анимизъм — от лат. ани-мус, т. е. дух). Като по-интензивни носители на новата божественост вече се схващат животни, които имат силно изразена вертикална подвиж­

ност, докато змията има ярко изразена хоризон­тална подвижност. Най-подходящи се оказват птиците и то най-вече грабливите птици. Новото на часа обявява война на старото — оттук се за­ражда разпространения в болшинството митоло­гии мотив за борбата между божествената земна змия (злото) и божествената небесна птица (доб­рото). Явно през този период човекът е откъснал прикования си към земята поглед и го е отправил нагоре, за да открие небето, светлината, светила­та, атмосферните явления. Обаче повлечен от вродената си консервативност, той е открил и сред тях змията.

И ето идва границата. Но между женското и мъжкото начало фетишите започват мирно да съ¬ жителствуват с анимистичните духове. Обикно­вената змия-фетиш става постоянен владетел на първобитната вселена, уголемява се до невиждани размери и се превръща в елински дракон. Същата тази змия се спогажда с орела, взема в заем криле­те му и получава името "дракон", "змей". По-късно крилете стават като на прилеп, тялото като на гущер или крокодил, чудовището се обогатява с части от риба, кон, лъв, пантера, вълк, козел, куче и пр., главите му се мултиплицират и губят змий­ския си облик, но винаги същността е една и съ­ща — змия.

Хвракьл побеждава речния бог Ахелой, изобразен ка­то рогат змей

27

Змията на вечността, захапала опашката си.

Появата на метала, първоначално бронза, а по-късно желязото, преобръща живота на първобит­ния човек. Бързо започва да нараства производи­телността на труда, развиват се земеделието и скотовъдството. Човешкият живот до такава степен се променя, че се налага мъжът най-сетне да поеме инициативата в свои ръце. И това мо­ментално се отразило в митологията. Мъжкото начало въплътява в себе си организираност и творчество, за да въдвори ред в действителност­та и да я принуди да му служи всеотдайно. Човекът се „очовечил", открил собствения си образ и запо­чнал да търси себе си. Така се появяват божества­та с човешки облик и маниери, т. н. антропоморф¬ ни божества (от старогръцки — божества с „чо­вешки лик"). И подобно на хората те започнали да убиват всичко, което няма техния образ. Най-мно¬ го си изпатила змията като исконно земно бо­жество. Не че не се съпротивлявала — мотивът на змиедраконоборството е любим не само на мито­логията. Постепенно човек започнал да отличава ползата от вредата и неговите богове си спомни­ли за своето бивше състояние. Така змията се пре­върнала от враг в помощник, спътник, дори оръдие на новото, красивото, хармоничното, в благо­склонно антропоморфно божество. Най-характер­но този процес е отразен в елинския мит за Кадъм: Кадъм убил дракона на Арес, загдето му изял всички спътници и загдето държал заключени водите на тиванския извор и владеел областта на бъдещия град, но след това посял, противно на всички очак­вания, драконовите му зъби, за да се снабди с на-род, над когото да се възцари, а в края на живота си се превърнал (заедно с жена си, аресовата дъщеря Хармония) първо в получовек-полузмия, после в чиста змия.

Змията стои и в самото начало на митологична­та космогония (произход на света) и космология (устройство на света). И не липсват митове, до­казващи това. Според древната, неповлияна от ин¬ дуизма и будизма, библейска митология изначало съществува само пустошта, после, неизвестно откъде, се появява космичната змия Антабога, коя­то чрез медиация създава космичната костенурка Бедаванг (вид змия, но с похлупак), върху костенур­ката лягат две сплели се спираловидно и образува­щи окръжност змии. Всъщност това е самата Ан­табога, но разполовила се на две същности — мъж­ка и женска. Върху тях първо змията поставя чер­ния скъпоценен камък, над него образува небесата,

28

където живеят боговете, земята (пръстта) и пла­нините се образували от засъхналата мръсотия върху скъпоценния камък. Подобна е и дахомейска¬ та първозмия Айдо-Хведо — възникнала отново от само себе си и създала всичко. Релефът е резултат от нейните движения, планините, богати на зале­жи, са нейните екскременти и т. н. И индусите по­знават космичната змия. Това е хилядоглавият змей Шеша (мултипликацията е характерна за ми­тологията) .

Но откъде идва необходимостта точно змията да е божеството — творец? Основната функция на бога — творец е да създаде от хаоса космосът, т. е. да отдели космосът от хаоса. И той прави това. Но условието е да няма предел, т. е. без начало и без край, геометрично да е окръжност. А змията, захапала опашката си, преодолява своята крайност като отсечка, става символ на безконечността (окръжността). За змия, която < тяга в обръч земя­та, за да не се разпука, се говори в скандинавската митология — това е космичният змей Иормуганд, който лежи в световния океан и обгръща обитае­мата земя Мидгард. В митологията на племената кечуе, основната митология на инките, две огром­ни змии изпълняват тази дейност в подземния свят — океан (хурин-пача). А в българските народни вярвания този мотив е повсеместен. Косвено спо­менът за тази важна и основна змийска задача е запазен в прекалено много митове — това са все митове за героя, убил змията, дракона, змея и охра­няващ или обитаващ възвишение. Този герой след това наследява от змията господството над тази местност и става всеобщ прародител.

Обаче в моменти на атавистичен страх от вне­запен свършек на света, митовете отново се се­щат за змията — образно това се изразява в страх, че змията може да изплюе опашката си и отново да се превърне в права линия, т. е. в хаос. Заплахи от подобен род отправя египетският бог-творец Атум, който в моменти на гняв винаги се готви да унищожи цялата земя, за да я превърне във водна стихия, а само той да се превърне в ог­ромна вечна змия. Също и Ра, чието око змеят Урей всеки момент може да изригне отрова и огън, за да свърши животът. Отражение на тази заплаха откриваме и в мита за борбата на гръмовержеца Зевс и огнедишащия земероден Тифон, бъдещата планина — вулкан Етна. Подобни митове разкриват една апокалиптична картина, в която съответна­та космическа змия с огън изпепелява земята и връща света към първичната водна стихия, т. е. змията обединява дуалистично в себе си две анта­гонистични митологични начала — огън и вода. По принцип змията е носител на водното начало.

Младият Аполон стреля с лъка си в змея Тифон — V в. по. н. е.

Ра В образа на котка убива змията

Страхът и нуждата от водата са толкова големи, че в дадени моменти стават почти идентични със страха от огъня и носителят на вечното начало органично приема в себе си огненото начало. От­тук се развива и противоположната тенденция — страхът сега е, че огненото начало ще бъде унищо­жено и ще настъпи вечен мрак или студ. Така на­пример слънцето Ра ежедневно се бори с подземно­то си въплъщение змея на мрака Апоп, който изпи­ва подземния Нил, с цел да не допусне Ра отново да изгрее. Такъв мит е борбата на Индра, индуският „творец на светлината" и „създател на слънцето" с първородния дракон на мрака Вритра, борбата на слънчевия феб—Аполон с огромния дракон Питон, славянските предания, че смок изпил излишните слънца и винаги може да изпие и останалото по­следно слънце.

Но змията е позната не само като символ на зе­мята. Ако схванем синусоидното движение на вле­чугото в перпендикулярна на земната плоскост, ще открием друга синусоида — релефа. Разказаният вече дахомейски мит, като твърде първобитен спомен на една първобитна митология е показате­лен за това. Асировавилонските митове обясняват възникването на земята и небето от частите на убитата и разрязана на две от героя Мардук драко¬ ница (или седмоглава хидра) — богинята Тиамат, а древната тибетска митология бон вижда земната повърхност като тялото на „черната майка" Лумо, царицата на драконите лу.

Като създателка и част от релефа змията се свързва и със затворените водоеми — езера, бла­та, кладенци и с течащите водоизточници — изво­ри, потоци, реки. фактически първата реакция на първобитния човек към водната повърхност е била като към земна повърхност. Ето защо първоначал­но божествата на водоемите и водния баланс ви­наги били женски и змиевидни. Едва по-късно, кога­то влагата започва да се схваща като оплодотво-ряващо начало, водните божества получават мъж­ки пол, без обаче да загубят змийската си характе­ристика. Така например неразвитите митологии населяват всяко езеро, кладенец, извор, река със своя собствена змия-хранител. Североамерикан­ското индианско племе мичибичи възприема госпо­дарите на водоемите като змии, даряващи успех при риболов. Перуанските племена тоба и пилага разказват за „майката на рибите", змията Лик, чието туловище е пълно с риби, огромна по разме­ри, тя е опасна за човек, попаднал във водата, но е безпомощна, ако се окаже при засуха извън речното корито — тогава тя моли за помощ човека, като му обещава изобилие от риба. Споменът за тези времена е оставил дълбока следа във високо разви­тите, изпълнени с най-красиви, човекообразни бо­жества митологии. Египтяните вярвали, че изво­рите на Нил се охраняват от свещена змия, т. е.

самият Нил е змия. Великият елински речен бог Ахелой, Владетел на рога на изобилието («рога на Амалтея" е изобразяван като змия; свещената ин¬ дуска река Гана на известния релеф от VII век в Ма¬ хабилипурам „Низхождението на Гана", е изваяна като кобра; великата майка-земя Багуе и нейният син — съпруг, които са тотем на племето чибчи-муиски в Еквадор, преди да станат божества, се превръщат в змии — покровители на езерото Игуаке. А според българските народни вярвания девойка се влюбва в змей, ако се огледа или пие вода от непо­крит по време на буря съд. Тук непокритият съд е рудимент на кладенец.

И като обединим змията — носител на богатство­то и змията — дарител на живот, ще получим змия¬ та-залог на плодородие. Но богинята на плодоро­дието е разновидност на една много по-могъща, всеобхватна, вседаряваща и всеунищожаваща бо­гиня — великата Майка-земя, развитие и пределно обобщение на всички първични схващания за змия­та. В първобитните митологични системи това е сравнително просто, тъй като тази богиня е единствена, с чист змийски образ, без каквито и да в човешки черти. Например в австралийските, меланезийските и някои африкански митологии бо­жеството на земята се представя просто като змия или като духове-змия. Не е така обаче в раз­витите митологични системи. Най-характерен представител на този клас в египетската Изида — дъщеря на Небето (Нут) и Земята (Хеб), сестра на адския съдник Озирис, на покровителката на до­машното или държавното единство Нефтида и на владетеля на злото (подземното царство) Сет, майка на Хор, великия герой-слънце, богиня на въз­раждащата се природа, на плодородието, на вода­та, на стихиите, на небето, на подземния свят, на

Бронзова статуетка на Кришна. побеждаващ демона

злото, на доброто, на фараоните, на града, на се­мейството, на раждането... Любопитен е сюже­т ъ т на нейната свръхвласт: Изида в образа на от-ровна змия ухапва върховния бог-слънце Ра. Той ка­то боа не успява да умре. но като човек силно стра¬ да от болката. Изида вече в човешкия си образ му обещава изцеление срещу истинското име на Ра, той й го съобщава. Узнаването на истинското име означава преход на магическата божествена сила от носителя към получаващия информацията, ис­тинското име е знак на магическа потенция. По­добна на Изида е ацтекската Коатликуе, чието име означава „облечена в дреха от змия", позната под епитета Коатлантонен, което пък означава "наша змийска майка" богиня на земята и смъртта, еже­дневно раждаща слънцето. Такава е и приликата, нощна, мрачна елинска Хеката, богиня на земния и подземния свят, на плодотворящото начало, на магията, окръжена и обвита с черни змии- Най-странната, тайнствена и мрачна богиня на Рим, наречена Бона Деа (.Добрата богиня") условно, тъй като името й било табу, има епитетите „могъща", „светоносна", „небесна'' и т. н. Култът й бил обгър­нат с тайна и просъществувал изключително дъл-го — през цялата античност. Накрая да споменем и славянската богиня-земя, жената на Перун, която в сблъсъка със съпруга си приема облика на змия.

За да привършим с участието на митичната змия в космическото устройство, необходимо е да обърнем поглед към небето. То винаги се в смятало за свещена (сакрална) част от вселената. На пръв поглед змията не би трябвало да има нищо общо с небето. Но се вижда, че небето буквално в пренасе-лено със змии: Ра се движи по небесната змия Ме-хен, ацтекският върховен бог-слънце Кетцалкоатл е „зеленопера змия", Индра се схваща сам като змия, в елинския пантеон има едва ли не повече змии, отколкото „хора" — Зевс и Атина не мърдат никъде без змиите си, Персефона самата е змия, Хермес е немислим без двете златни змии около пътеводния си жезъл.

Змията се свързва с небесната вода и нейната плодоносна сила. Лъкатушещата сред тревата змия естествено се пренася сред облаците и става мълния. Великият Гръмовержец Зевс нито минута не остава без своите свещени змии и орела. Не е нужно да изброяваме всички гръмовержци, които са в обкръжение на змии или убиват змии, щом до­ри свети Илия, според народните вярвания, ползува своите змейове, когато възпроизвежда гръм, дъжд,

Орел отнеме живота на змията, Ацтекска рисунка от „Ватиканския кодекс"

Богинята със змиите, статуетка от светилище­то в Кносос, 1600—1580 г, пр, н, в,

плодоносна буря. Но нека все пак разгледаме образа символ на славянския, по-точно не българския змей: Змеят (обикновено едър смок с криле и възможнос­ти да метаморфоза в красив млад мъж) покрови­телствува урожая на дадено село, осигурява необ­ходимия воден баланс, отклонява градушката от нивята, бие се с другоселските змейове, дето ис­кат да задигнат плодовитостта от полята, гърми и трещи в битката си с халата (олицетворение на неблагоприятните агрометеорологични условия), унищожава ламите (олицетворение на сушата).

За да завършим, трябва да проследим змията там, където най-рядко се появява — сред и в чове­ка. На първо място змията е един от най-разпро­странените тотеми. Това е характерно «а всички неразвити общества. Има и средно положение, ко­гато змията вече не е фетиш, а става герб и то най-вече царски герб, Минойско-микенската .боги­ня със змиите" е змия-герб, пазителка на царския дворец в Кносос, наречен Лабиринт. В много царски гербове се виждат змии. Египетските фараони но­сят върху короната си образа на кобра, символизи­раща богините Нехбет в Горен Египет и Уто в До­лен Египет. Монголските, китайските, японските и някои други източни императори носели изобра­жението на дракон върху върба на дрехата си,

Дотук завирихме за змии и змийски елементи в различните митологии, без обаче да покажем ми-тологична система о развита драконология. При това змиите по принцип все повече и повече се схващат като божества със силно изразени отри­цателни функции, откъдето са обречени на забра­ва. Не е така обаче в монголоидните митологии. Тук драконът търпи прогресивно и в положителен смисъл развитие и не само не се забравя, но и дори става един от най-популярните и най-предпочита­ни символи. В древнокитайскета митология едва ли не драконите са единствените космични и по­тентни божество. Целият свят, всичко живо и мъртво е дело на полу-девата, полу-змията, а спо­ред други версии на драконицата. Нюй-8а подпира с отрязаните крака на космическата костенурка четирите крака на застрашаващото да падне небе, с тръстика прегражда разлива на водите и убива черния дракон — държател на водите, създава хо­рата от глина, въвежда брачния ритуал, помага при

раждането, богиня е и на луната, Нейният брат-съпруе драконът Фу-си дал на хората огъня, научил ги на лов и риболов, на писмо, на вадения, на лечебно дело, боа е н« дървесата, небето и слънцето, фу-си в известен и под името Тай-хао като дракон, покровител на севера. Останалите посоки на света също имат покровители дракони. И дъгата в дра­кон, само че двуглав. Гръмовержецът Лей-вун по­кровител на блатото не гърма е небесен дракон. Освен тези важни дракони, китайците виждат действителността, пренаселена от дракони, наре­чени лун (дори има митове, че накова в царските дворци са ги развъждали като домашни животни). Драконите лун живеят в подземния свят, на земя­та, на небето, където са и повелители. Те охраня-Ват мъртвите и подземните богатства, закрилят кладенци и други водоеми, през есента живеят в морето, поез лятото на небето, прародители са на всички „пернати, покрити с вълна и люспести жи­вотни", покровители са на облаците, мъглите, дъжда, бурята, изригват огън, но са добре настро­ени към хората, особено към управниците — всеки императорски дворец си има личен покровител лун. Тези дракони обединяват в себе си мъжкото нача-

ЪРНЕСТ РЪДЪРфОРД (ЗО.VIII.1871 г. - 19.X.1937 г.)

Ръдърфорд е английски физик, един от основопо¬ ложниците на учението ла радиоактивността и строежа на атома, осъществил първото изкустве­но превръщане на елементите.

Ръдърфорд в роден в Брайтуотър, Нова Зелан­дия, в семейството на дребен фермер. Завършва Новозенландския университет, а по-късно работи в Кавендишовата лаборатория в Англия

Основните му научни трудове са посветени на въпросите за атомното ядро. През 1903 година, заедно със Соди, създават теорията, обясняваща радиоактивността като спонтанно разлагане на атомите, при което те сменят мястото си в Пе­риодичната система. По-късно, през 1911 година, предлага планетарния модел на атома, а през 1919 е. осъществява изкуствено превръщане на азота в кислород чрез бомбардиране на азотни атоми с върви алфа-частици,

Ръдърфорд е Нобелов лауреат, за научните ви за­слуги получава титлата лорд Нелсон.

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН (14.III.1879 е. -- 18.IV.1955 г.)

Айнщайн е създател на теорията за относител­ността и един от основоположниците не кванто­вата теория и статистическата физика.

Айнщайн е роден в Улм, Германия. Завършва Цю­рихския политехнически университет. Най-голямо-то му научно постижение в теорията на относи­телността, която представлява обща теория за пространството, времето и гравитацията. Изве­дената от него формула за енергията, пропорцио­нална на масата, е в основата на цялата съвремен­на физика. Той първи въвежда представата за квантовата структура на светлината. Идеите на Айнщайн са в основата на съвременната теория за непрекъснато разширяващата се Вселена, с която бяха обяснени изключително голям кръг явления, и

ло — ян и женското начало — ин, цветът им в чер¬ но-жълт като символ на брака между небето (че­рен цвят) и земята (жълт цвят). Те се символи на петте елемента и свързаните с тях цветове: дра¬ коните хуен-лун — жълто, земя, център; цин-лун — зелено, дърво, изток, пролет; чи-лун — червено, огън, юг, лято; бай-лун — бяло, метал, запад, есен; сюен-лун — черно, небе, вода, север, зима. Но всич­ко, което изброихме от китайската драконология, е само една нищожна част.

Това са в най-общи линии основните сюжетни схеми, свързани със змийската символика. От древността до ден днешен интересът към змията не е затихнал. Достатъчно е да се огледаме около себе си и ще открием тихото присъствие не това отвратително влечуго — в бижутерията, в при­ложното изкуство, те дори и като средство за развлечение —- например в цирка. Но да не се спира­ме на всекидневното си общуване с нея... колко обидни сравнения и едновременно с това изискани комплименти дължим на змията!

ОГНЯН РАДЕВ преподавател по Антична култура

в НГДЕК „Константин-Кирил философ"

на съвременната представа за света, свързана с ново разбиране за материята и нейното движение.

През 1921 год. му е присъдена Нобелова награда. ПАУЛ ЕРЛИХ

(14.III.1854 а. — 20.VIII.1915 г.) Ерлих е немски бактериолог, химик, биохимик и

лекар, основоположник на химиотерапията. Ерлих е роден в Щрелер, Силезия. Следва в универ­

ситетите в Познан, Страсбург и Лайпциг. Работи в института на Кох, а по-късно оглавява Институ­та по експериментална терапия във Франкфурт на Майн. Основните му трудове са в областта на хи­мията на лекарствените вещества, на експеримен­талната патология и имунитета. Разработва ме­тоди за лечение на някои инфекциозни болести, ра­боти над проблема за злокачествените образува­ния. Първи установява факта за придобиваната от микроорганизмите устойчивост към определени видове химически вещества и антибиотици.

Носител е на Нобелова награда за 1908 година. КОНСТАНТИН ЦИОЛКОВСКИ (5. IX. 1857 г. - 1 8 . IX. 1857 г.)

Циолковски е именит руски и съветски учен в об­ластта на аеродинамиката и ракетодинамиката, основоположник на съвременната космонавтика.

Циолковски о роден в село Ижевское, Рязанска об­ласт. Завършва физико-математически науки. Ос­новните му трудове са свързани с проблемите на теорията на движението на ракетите, ракетоди­намиката, теорията на многостепенните ракети и принципа на въздушната възглавница. Той е осно­воположник на теорията за междупланетните съ­общения, пръв доказва Възможността за достига-не на космични скорости и лансира идеята за око-лоземна орбитална космична станция.

През 1964 година. във връзка със 100-годишнина-та от рождението му, АН на СССР учредява златен медал на негово име „За изключителни постижения в областта на междупланетните съобщения".

БЕЛЕЖИТИ УЧЕНИ

31

(Продължение от бр. 1)

В ТРАКИЙСКО МОРЕ В края на месец май 1985 година, когато галерата

на Тим Севърин премина край Троя, за да започне експедиция „Одисеи", от Варна вдигна ветрила шхуната „Андромеда" на яхт-клуб „Капитан Георги Георгиев — порт Варна" за новия етап на „Агронав¬ тика*, насочен към връзките на Тракия Понтика с източно средиземноморския басейн през късната бронзова епоха. Няколко дни по-късно шхуната на­влезе в северната част на Егея, назовавана в древ­ността Тракийско море. Там трябваше да се осъ­ществи новата ни среща с галерата на Севърин. Междувременно бях получил от знаменития мореп­лавател покана да се включа в международния еки­паж на експедиция „Одисеи".

„Андромеда" плаваше край северноегейския бряг, обитаван някога от тракийското племе кикони. Според Омир, Одисеи и другарите му спрели на то­зи бряг при завръщането си от Троя и се сблъскали с киконите, които успели да ги прогонят към кора­бите им. Известен е и епизодът с Марон, жрецът, който закрилял града на киконите Исмар. Одисеи почел жреческия му сан, а Марон заедно с други да­рове му напълнил дванайсет амфори с червено Ви­но. По-късно с това вино героят успял да упои цик­лопа Полифем и да се спаси от смърт.

По пътя към остров Тасос, където трябваше да ни очаква галерата, научихме, че на Севърин се на-

Микенска ваза с изображение на кора''

ложило да отлети до Лондон за няколко дни и се завръща през Атина в Кавала. Отклонихме се на­там, посрещнахме го и отплавахме заедно към Та­сос. По пътя запознах Тим е участниците в българ­ската експедиция, уточнихме кои ще са общите точки с маршрута на неговата галера и кои пробле­ми в изследователската ни програми са най-близки. Предадох му и подбрани материали от наши исто­рици. От предишните статии, които му бяхме из­пратили след срещата ни в Колхида, Севърин спо­дели, че особено интересни за него били разработ­ките на проф. д-р Александър фол за методология­та на паралелизма траки—микени, на проф. Вели­зар Велков за траките и фригите в Омировия епос, на доц. Владимир Попов за миграциите на населе­нието на Балканите през II хил. пр. н. е. и на ст. н. с. Златозара Гочева за траките в Мала Азия и островите на Бяло море според „Аргонавтика" на Аполоний Родоски,

Край остров Тасос се прехвърлих на борда на га­лерата на Севърин. Озовах се сред десетина млади хора от различни националности: англичани, ир­ландци, американци, австралиец, грък, сириец. Раз­лични бяха и професиите им — радиоинженер, дър­воделец, корабен навигатор, лекар, фотограф, ме­ханик, художник, студенти... Географът, истори­кът и писателят Тим Севърин ни бе обединил под флага на любовта към историята и морските пъ­тешествия.

Отплавахме към островите Скиатос и Скопелос от групата Споради. В това време бързоходната шхуна „Андромеда" според програмата посети остров Самотраки и също пристигна на Скопелос.

Самотраки е бил средище на древния култ към Великите богове — Кабирите. От тяхното свети­лище в Палеополис са останали значителен брой фрагментарни надписи, запис на свещени формули. Сред учените съществува мнение, че в условно на­речения Орфически период в развитието на тра­кийския език на Самотраки, свещен език на посве­тените, бил именно тракийският, споменаван по-късно като език на мистериите.

Омир назовава острова Самос тракийски. Друго­то му име било Саонесос — остров на саите, по названието на едно от тракийските племена, про­никнали най-рано в Егейския басейн.

Със Самотраки се идентифицира и споменатият в поемата „Аргонавтика" на Аполоний Родоски остров Електра. Тракийският аргонавт Орфей на­сочва героите да спрат на острова и да се посве­т я т в мистериите, почитани там. Великите бого­ве — Кабирите, често се свързват в легендите с Орфей, а той насочва аргонавтите към тях като евентуални помощници в мореплаването. Това подсказва за развито мореплаване и сред местно­то тракийско население, почитало техния култ в древността.

32

ОТ ОСТРОВА НА АХИЛ КЪМ РОДНОТО МЯСТО НА „АРГО"

Местните жители на Скирос охотно ни обясниха къде се намира заливът на Ахил и крепостта на цар Ликомед. споменат в Омировия епос... Митология­та разказва, че Тетида изпратила сина си Ахил в двореца на Ликомед, за да го спаси от предвещана-та гибел. Ахил отплавал за Троя от залива, носещ днес името му, и по-късно загинал по време на Троянската война от фаталната стрела на Парис. Тогава Одисей дошъл в Скирос да придума сина му Неоптолем да излезе на бойното поле срещу троянците и да отмъсти за баща си. Отново бой­ни кораби потеглили от острова към Троя...

За действителната историческа картина и раз­витото древно мореплаване подсказват археоло­гическите находки на острова. В местния музей ед­на от интересните декорации на вази от микен¬ ския период, датирани около времето на Троянска­та война, бе изображението на кораб.

Засега има много неизвестни неща в историята на корабоплаването по онова време, а и в бъдеще учените едва ли ще могат категорично да се произ­несат за достоверността на сведенията, оцелели до наши дни. Какви зрънца от историческата ис­тина, например, се съдържат в гръцката легенда за морското господство — таласократия на траките в епохата след Троянската война? Легендата е пре¬ разказана от Диодор в неговата „Историческа биб­лиотека" и уточнява, че тракийската таласокра¬ тия продължила 79 години, така че траките са гос­подствували по море и по времето, към което се отнасят странствуванията на Одисеи при завръ­щането му от Троя. Сред историците съществува предположението, че легендата е породена от ог­ромното по обхват разселване на тракийски пле­мена, което е направило впечатление на древните гърци. Но как в ставало това разселване, доколко е било развито корабоплаването и у самите траки, засега остава неизвестно.

След престоя в Скирос галерата вдигна котва към нос Сунион покрай остров Кея.

През нощта задуха откъм кърмата — най-сетне попътен вятър! Тим Севърин веднага даде команда да вдигнем ветрилото. На съвременна яхта това може да се извърши и от сам човек, но на галерата за тази операция са нужни поне 9 души — четирима на мачтата за вдигане на тежката рея с правоъгъл­ното платно, по двама на кърмата и на носа за обиране и закрепване на шкоти и браси и един на руля, който да внимава как вятърът ще напълни платното и да дава команди на разноезичния еки­паж.

За всички действия, свързани с управлението на „Арго", на борда задължителен език е английският. И може би най-трудното в първите дни от плава­нето ми с галерата беше да се науча бързо да реаги­рам на различните английски термини. Помогна ми известният ветроходен опит от плаванията с крейсерски яхти, но нерядко някои от приспособле­нията на галерата се оказваха без съответствие в съвременната яхта — дори единият от англичани­те в екипажа, опитен ветроходец, спореше с авст­ралиеца — професионален моряк, кой термин е по-правилно да се използува за дадено въже. Все пак не биваше да забравяме, че сме на борда на плавателен съд, чийто праобраз е кръстосвал тези морета преди повече от три хилядолетия.

Успяхме да се оправим с ветрилото, с десетките му въжета, въпреки тъмнината и след това сво­бодните от вахта се пъхнаха в спалните чували да

„Арго" от време на експедиция „Одисеи"

почиват, След малко един по един започнаха да из­мъкват върху чувалите специалните непромокаеми калъфи, тъй като вятърът се усили, набразди мо­рето, често вълни прехвърляха ниския борд на от­критата галера и заливаха спящите върху скамей­ките до греблата.

През по-голямата част от денонощието вятъ­рът се задържа попътен, докато хвърлим котва в рибарското пристанище Вуркари на остров Кея. Останките от древността, открити недалеч от тук, свидетелствуват, че около 2000 г. пр. н. е., е съществувал процъфтяващ град с храмове, тър­говски център и големи крепостни стени. Наисти­на археологическите проучвания на острова още не са завършени и не може да се изгради по-цялостна картина на миналото му, но според митологията първите обитатели били пеласгите. А през 1130 г. пр. н. е. част от йонийското население на Атика мигрирало на егейските острови и древните историци Херодот, Тукидид и Плутарх спомена­ват, че жителите на Кея са от йонийски произход.

На следващия ден вятърът бе намалял и под пале­щите лъчи на слънцето дълго се клатушкахме към-нос Сунион. Хвърлихме котва в залива под прочу­тия храм на Посейдон. В „Одисея" това място се споменава във връзка с престоя на Менелай при за­връщането му от Троя. Сунион е наречен от Омир „свещен". Тук Менелай погребал кърмчията си, про­низан от стрелите на Аполон. Като си спомних, че Аполон се свързва с култа към слънцето, сега в же­гата ми се струваше съвсем естествено, че някой може да загине от „стрелите" му.

Докато наближавахме Сунион откъм морето, ви­сокият към 60 метра нос изглеждаше внушителен, но по-късно, когато се изкачихме до храма, видях, че и отгоре гледката към морето е не по-малко впечатляваща. В цяла Атика едва ли може да се на­мери по-подходящо място от това, което са из­брали древните гърци за светилище на великия морски бог.

Областта била заселена още в доисторически времена — това разкриват археологическите раз­копки. Но за съществуването на светилището се предполага, че е започнало през геометричния пе-

При безветрие греблата влизат в действие

риод и се е развило през VII век пр. н. е. На място­то на храм, изграден от варовик, по-късно бил из-дигнат съхранения до наши дни мраморен храм. През четири години тук са организирали морски празненства и съставения с триреми в чест не По-сейдон.

След като с престоя ви и ние отдадохме почит на морски бог, преследвал Одисеи по време не странствуванията му, трябваше де продължим към остров Спецос.

Наближавахме Спецес. Тим. нахлупил тъмно» синьото кепе, стоеше на обичайното си място — капитанския мостик, зад рулевия, откъдето се на-блюдава най-добре; кой кога да смени вахтения. код как да се включи в управлението на галерата и дори кой къде да се премести. Когато „Арго" е в движе­ние, правилното разпределение на теглото на еки­пажа съвсем не е без значение. Размерите не гале-рата са към 16 метра дължина на 3 метра ширина, газене само 30 см и водоизместване около 5 тона.

Когато в замислял проекта си „Пътешествието на героите" е две последователни експедиции „Язон" и „Одисеи*, Тим Севърин обиколил доста места в Гърция да търси къде може да бъде по­строена галера по подобие на античен съд от брон-зовата епоха, без да се използува метал, като дъ­ските от корпуса се съединят в връзка от типа сглобка на длаб. Най-сетне се спрял на остров Спе-цес, запознал се е с Василис Телимитрос, майстор на традиционни дървени лодки и разбрал, че е по­паднал на човека, който му трябва. Майстор Васи­лис успял да построи „Арго" за около пет месеца по макета, предоставен от Севърин, без да използува пирони или други метални съединения.

Може би затова сега, след като от пускането не галерата на вода бе минала повече от година и .Ар­­о" успешно беше преодолял разстоянието от Во-лос до Колхида по пътя на аргонавтите с новото пътешествие по следите на Одисеи, Севърин беше нетърпелив да да срещнем с Телимитрос, за да ог-леда лодката.

Майсторът ни очакваше на малкия дървен пирс пред работилницата си в старото пристанище. Преди това е бързоходен катер беше проводил един от помощниците си да ни посрещне, докато приближаваме острова. Мъж на вряла възраст, е прошарени коси и мустаци, едър кокал, малко недо­дялан на вид, Василис не севпусна в словесни излия-ния и приветствия към скъпия гост, а направи знак на Тим да го последва и е едно чукче започна да про­верява целия корпус дъска по дъска. След това ре­ши, че ще е необходим по-щателен оглед. Севърин нареди да опразним галерата от целия багаж, за да

14

има майсторът достъп до всеки детайл. Почти цял ден изнасяхме багажа и го подреждахме под един навес край работилницата — операция, която бяхме извършили точно преди седмица за поредно­то почистване на откритата безпалубна лодка За награда Тим реши де ни даде няколко свободни дни — Спецес се намира недалеч от Атина, удобен е и транспортът до Микена, таке че онези от еки­пажа, които не бяха посещавали археологическите обекти и музеи по тези места, сега имаха възмож­ността да го сторят.

ПОСЛЕДНА СРЕЩА С „АНДРОМЕДА" От високия бряг зад старото пристанище на

остров Спецес отдалеч се виждаха всички присти-гащи плавателни съдове. Очаквах откъм Серифос де се появи двумачтовият характерен силует не шхуната „Андромеда"

Действително както беше по предварителната ни програма шхуната с екипажа на българската екс­педиция „Аргонавтика—85" пристигна и хвърли котва до „Арго". След последната ни среша на ост­ров Скирос шхуната бе плавала до Цикладския архи-пелаг. Най-интересни обекти за експедицията там бяха островите Нексос и Делос.

И в Омировите поеми, и в старогръцките леген-ди и митове се споменават имената на тракийски вождове. Какво ни сочат митографските данни за Наксос, най-големият от Цикладските острови?...

Богът на северния вятър Борей, който живеел в планината Хемус в Тракия, имал сред синовете си двама от различни майки -- Ликург и Бутес. Когато Ликург разкрил заговор на Бутес срещу него, наре­дил му да отплава със съмишлениците си и да си търси друга земя да живее. Бутес стенел морски пират и вожд на траките по Цикладските острови, като завладял Наксос. След смъртта му вождове не тамошните траки станели Сикел и Хекетор, но те взаимно се изтребили заради красавицата Панкратида. За нея се оженил Агасамен и станал цар на траките не остров Наксос.

Няма засега археологическо потвърждение дали над Наксос е властвувала такава тракийска митич­на династия, може би това е локализация не тра-

В Кносос, столицата на минойския цар

кийске военнополитическа организация от края на бронзовата епоха. Но сред руините на съседния Де-лос, най-голямото светилища в островна Гърция, има храм на Великите самотракийски богове, влия­нието на религията на древните траки вероятно е достигало и до Цикладските острови,

Спецес беше последният пункт за среща на двете експедиции. С „Арго" трябваше да продължим на юг по следите на Одисеи, а „Андромеда" щеше да от­плава към Пирея и оттам — за България, Тим Севъ-рин написа в дневника на българската шхуна: „На-дявам се, че екипажите на нашите два ветрохода ще поддържат отлични контакти и в бъдеще" А аз използувах няколкото свободни дни, които бе дал на екипажа на „Арго", за да отплавам с „Андро­меда" до Пирея. Там предстоеше тържественото спускане на вода на „Кирения И", копие на потъна­лия краб Кирения (Кипър) древен кораб, възстано­вен от Гръцкия институт за съхранение на мор­ските традиции. „ДОКАТО АЗ КРЪЖАХ КРАЙ МАЛЕЙСКИЯ НОС..."

Когато се завърнах в Спецес, останалите участ­ници в експедиция „Одисеи" също бяха вече на бор-

да, след като бяха посетили Микена и Атина. Тим Севърин веднага ни разпредели задачите по пред­

стоящото отплаване. С австралиеца Клайв, които в професионален моряк, трябваше да правим нови ремъци за закрепване на рулевите гребла. Наглед дребна работа, но тя ми помогна да почувствувам колко трудоемко е изработването и подготовката за плаване на древен съд днес. всички детайли са нестандартни и се правят ръчно, като се съобра­зяващ при това с материалите и инструментите, с които са разполагали някогашните майстори... Първо намазахме ремъците със свинска мас и ги търкахме дълго В един дървен стълб, за да омекнат и да станат годни за работа, после ги съединихме по три в един сноп, като на всеки поотделно про­бивахме дупки за свързването им със здрави омас­лени конци... Надвечер успяхме да предадем на Тим новите ремъци.

На следващото утро потеглихме от старото пристанище на Спецес към нос Малая. След няколко часа задуха силен вятър, появиха се вълни и галера-та едва пъплеше на юг. Когато вятърът се усили, Тим реши да се прислоним в близкия залив. Рано сутринта на следващия ден отново се насочихме към Малея, един от пунктовете в странствувания-та на Одисеи. До самия нос вятърът бе благопри-ятен, но когато трябваше да променим курса и да се насочим към остров Китера, пак стана насрещен и се усили, Вълните също наедряха и започнаха да заливат откритата ни галера. Нямаше смисъл да упорствуваме. Сетих се как Одисеи описва на царя на феаките Алкиной перипетиите си на същото това място: Но докато аз кръжах край Малайския нос, от Ки-

тера бързей и буйна вълна, и Бореят далеч ме отбиха. Девет дни цели бях носен от буря, вещаеща гибел, над притъмнелите рибни води..."

При нас вятърът, макар и силен, за късмет беше насрещен, „За късмет", защото иначе и нас можеше да издуха в открито море, при това не там, къде­то се предполага, че е бил изхвърлен Одисеи, А сега, като обърнахме към брега, вятърът бързо ни „на­вря" в един необитаем залив непосредствено преди нос Малея Хвърлихме две котви, пратихме две въ­жета и до скалистия бряг. От насрещния хребет се спускаше все по-силен и поривист Вятър. Въжета-

„Арго" в открито море

та се опнаха като струни. Дори в самия залив а* образуваха вълни със „зайчета", вятърът подема­ше разпенените им гребени и ги запращаше срещу ни като водни капчици. През нощта ся наложи да оставим вахтени да наблюдават дали котвите не са поддали или скалите не са протрили въжетата Как ли са се чувствали древните мореплаватели при такава ситуация край непознат бряг? Днес, колкото и дълбоко да „потънем" в един историче­ски експеримент, все пак на можем да изтрием от паметта си познанията за морето и за света око­ло нас, които сме получили след хилядолетния впит на мнозина мореплаватели,

На следващия ден успяхме да продължим към Крит край островите Китера и Андикитера.В мал­кото пристанище Хапвали на Китара ни очакваха четирима нови участници в експедиция „Одисеи" -грък, двама англичани и един ирландец, Заедно в тях отплавахме към един от основните обекти в маршрута ни — остров Крит,.,

0ДИСЕЙ — КРИТСКИ МОРЯК? Неведнъж Одисеи, разпитван за родословието

си, споменава Крит. изброява населяващите го пле­мена, дори споменава и собственото си име: „Там аз видях Одисея и дари за гост му предадох. Също и него изхвърли връз Крит буреносният вихър..," Завърнал се в родната Итака, великият странник се представя първо за критянин, преди да се раз­крие. Някои от изследователите на „Одисея се опитват да отъждествят Крит е острова на Ка-липсо, където мореплавателят престоял над седем години и имал достатъчно време да го опознае, Според други версии, Одисеи всъщност в бил крит­ски моряк и митовете за далечни морски пъте­шествия произхождат от Крит, Мнозина поддър­жат становището, че Одисеи е образ, съществувал преди гърците, а доста от сведенията, предадени от Омир, са отглас от по-ранни минойски позна­ния. Случайно ли е, че в една от версиите за родос­ловието си, Одисеи се представя като внук на ле-гендарния цар Минос?..

Посетихме Кносос, столицата на древното ми¬ нойско царство, след като хвърлихме котва в „Ар­­о" в рибарското пристанище на град Кастели в Крит. .

Когато в началото на века английският археолог Артър Евънс започнал разкопки на острова южно от град Ираклион, едва ли някой е предполагал, че именно тук ще бъде направено едно от най-значи-мите археологически открития, В „Одисея" Омир нарича столицата на Цар Минос - „великия Кно-

35

сос". За Минос споменава не само Омир, но и Херо-дот, и Тукидид, с името му е свързан известният мит за Тезей и Минотавъра. Артър Евънс нарекъл минойска културата, разкрита при разкопките на двореца в Кносос.

Критяните са поддържали интензивни търгов­ски връзки по море не само със съседните острови, но и с Египет, Северна Африка, източното Среди­земноморие, а според немския историк на географ­ските открития Рихард Хениг те са плавали дори в Атлантика. Френският географ Жилбер Пийо твърди, че Одисеи, който бил критски моряк, пред­приел далечните си пътешествия, за да търси цен­ни метали, необходими за търговията и прогреса през бронзовата епоха.

При разкопките на Кносос Евънс откри глинени­те таблички с писмени знаци, наречени „линейно писмо А и В". В такива таблички, намерени след това и на други места, се съдържат най-ранните сведения за тракийски имена, вероятно микенски форми на тракийски лични имена като Питакос, Диза, Бузас, както и на племенни — тини, одриси. Интересно е как е протичал процесът на взаимо­действие на културите на Крит и древна Тракия?...

Завръщайки се от Кносос, подготвихме „Арго" за отплаване към остров Грамвуса. Според Тим Севъ¬ рин напълно логично е това именно да е остров Бо­лия от „Одисея", владение на бога на ветровете Еол. Чрез думите на Одисеи Омир прави следното описание: „Островът плава, опасан от медна стена непристъпна. Гордо скалистият бряг се въздига на­около гладък..." Някои изследователи на „Одисея" смятат, че това описание подхожда на Кипър, тъй като още от древни времена е бил известен като „медният остров", а и латинското название на медта е дошло от името му. Според други Еолия трябва да се търси в района на Сицилия — това обикновено са привърженици на „класическата" версия за обратния път на Одисеи край бреговете на днешна Италия, след като бил отнесен от север­ния бурен вятър на африканския бряг. Според тази версия едно от най-вероятните места, където мо­же да се търси Еолия, е остров Малта.

Преди няколко години по време на плаване до Малта имах възможността да наблюдавам стръм­ните южни брегове на острова. Скалите наистина хвърляха медночервеникави отблясъци при подхо­дящо осветление от слънцето. А малтийската ци­вилизация е наистина доста стара, за да е била по­зната по времето, когато се е раждал епосът за странствуванията на Одисеи. Но достатъчно ли е това? Нали според „Одисея" на връщане от Троя ахейските вождове се страхували да пресекат Егея 8 централната й открита част, та свикали спе­циално „съвещание" да решат по кой път да се за­върнат, така че не е ли твърде пресилено да очак­ваме от Одисеи дързостта да прекосява непознати морета далеч от брега? Тим Севърин смята, че при прочита на „Одисея" трябва да бъдем много внима­телни и да не приписваме на мореплавателя повече качества и възможности, отколкото са характер­ни за епохата му.

След като галерата наближи Грамвуса, обиколих­ме острова, за да наблюдаваме ефекта от отраже­нието на светлината при залез слънце. Наистина островът беше сякаш „опасан от медна стена не­пристъпна". Скалистите му брегове се издигаха ка­то гладка стена, увенчана от останки от крепост. Но за идентифицирането на острова с Еолия, Се­върин не се осланяше само на физическата прилика.

а преди всичко на стратегическото му разположе­ние изключително благоприятно и удобно за всеки ветроход, идващ от Африка към западния бряг на Крит, където в Грамвуса. Мястото е трудно за за­обикаляне, защото от север духат силни ветрове, така че в древността корабите обикновено са спи­рали тук, за да изчакат благоприятен вятър за Пе­лопонес.

След остров Грамвуса отплавахме към южното крайбрежие на Крит, където стигнахме до древния минойски град Комос. В залива му са намерени ка­менни котви, свидетелство, че мястото е било из­ползувано и като пристанище. Галерата ни хвърли котва там, за да се срещнем с групата канадски и гръцки археолози, работещи на обекта от десет години.

Според Тим Севърин, след като Одисеи бил запра­тен от северните бурни ветрове на юг от нос Ма­лая най-вероятно към източното крайбрежие на днешна Либия, той би трябвало да се върне през Крит, както нормално биха постъпили древните мореплаватели. Така че целта на посещението ни на южното крайбрежие на острова бе да анализира­ме къде античният кораб би могъл да достигне критския бряг и дали там има места, които да се свържат с описанието на циклопската пещера в „Одисея". Три подходящи обекта имаше по маршру­та на галерата ни, но най-обещаващ бе районът на Комос. От разговорите с археолозите стана ясно, че по време на Троянската война по неизвестни причини Комос вече е бил напуснат, пещерите на­около са били отново обитавани от по-примитив­ни хора и само случайни кораби хвърляли котва в залива на някогашното пристанище. Сред тях мо­же де е била и флотилията на Одисеи.

Силни насрещни ветрове забавиха пътя на „Арго" на връщане към Пелопонес. След два опита да изле­зе от малкия порт Палеохора, галерата успя да се придвижи до остров Елефонисос и да продължи по западното крайбрежие на Крит. Необичайно силни и продължителни за сезона ветрове 6—7 бала по Бофорт спряха пътя на галерата. Вълните пре­хвърляха борда, въпреки усилията на екипажа на­предването срещу вятъра стана невъзможно и се наложи да хвърлим котва в малък скалист залив. Най-близкото населено място, селцето Кампос бе на около десет километра във вътрешността, бурното време задържа „Арго" в залива повече от седмица, като дори придвижването до брега с мо­торното надуваемо динги не винаги бе възможно поради вълнението, вятъра и осеяния с подводни скали район. По-късно научихме, че по същото вре­ме в Егейско море на юг до Крит е било спряно дви­жението на яхти и малки кораби.

ГЛАВА НА БРАДАТ МЪЖ ВЪРХУ ВЕТРИЛОТО След първите признаци за нормализиране на вре­

мето галерата продължи плаването си покрай из­вестния нос Матапан по западното крайбрежие на Пелопонес.

Следващият обект, който Тим Севърин трябва­ше да идентифицира по логичния път на Одисеи към Итака, бе страната на митичните гиганти лестригони, в чието пристанище, според Омировия епос, била унищожена флотилията на древния мо­реплавател, с изключение на неговия кораб. Внима­телно изследвахме удобните за приставане места и Севърин определи залива край селището Мезапо като най-точно съответствуващ на описанието в „Одисея": тесен вход, който затруднява бързото излизане, стръмни скали, обграждащи залива като

36

Тим Севърин (вдясно) на борда на яхта „Андромвда"

стена — един своеобразен капан, ако закотвените кораби бъдат нападнати от високия бряг.

Заливът Войдокиля, предполагаемо микенско пристанище, намиращо се недалеч от двореца на Нестор в Пилос, стана следващ пристан на „Арго". Телемах, синът на Одисеи, може би също е закот­вил кораба си в този залив, когато доплавал до Пи­лос да посети цар Нестор, един от участниците в Троянската война, за да узнае нещо за съдбата на баща си.

От гръцки археолози, работещи в местността, узнахме, че някои от находките наистина са от ми¬ кенската епоха, а намерената гробница на северния хълм на Войдокиля прилича на тази до двореца на Нестор. Посетихме и останките от самия дворец, разположен в Ано Енелианос. На една от чашите, открити при разкопките, е изобразена глава на брадат мъж. Точно това изображение от микенска¬ та епоха Тим Севърин бе използувал като символ на експедиция „Одисеи" — то беше нарисувано вър­ху ветрилото на „Арго" и в емблемата на експеди­цията.

А в музея на близкото селище сред фреските от тронната зала на двореца има и изображение на музикант в туника, седнал на скала и свирещ на ли­ра. Пред него се издига птица. Някои учени мислят, че това е Аполон, други предполагат, че е един от митичните тракийски певци Орфей или Тамирис.

КЪМ „ОСТРОВА СЛЪНЧЕВА ИТАКА" финалният етап от плаването на „Арго" бе в

района на Йонийските острови — важен пункт в логичния път на Одисеи от Троя към родната Ита¬ ка. В Омировата епоха се говори за морски народ, наречен кефаленци и обитаващ островите на запад от Коринтския канал. Владетелят на Итака Одисеи всъщност е олицетворение на това морско царст­во, включващо островите и градовете Итака, Ду¬ лихий, Саме и Закинтос.

Основни точки в маршрута ни в Йонийско море бяха островите Закинтос, Кефаления, Левкада, Паксос и Итака. Котва хвърлихме и край брега на континентална Гърция, до устието на река Ахе-ронт, смятана в древността за реката към под­земния свят — недалеч са останките от прочуто­то светилище на Персефона и Хадес, място, което може да се свърже и с Омировото описание на по­сещението на Одисеи в „мрачния дом на Аид".

В началото на плаването ни Тим Севърин бе спо­менал, че от гледна точка на идентифицирането на обектите по пътя на Одисеи очаква най-трудната част от експедицията ни да бъде в Йонийско море. Сега, пред самия финал, му припомних това. Дали бе променил мнението си?

— В района на Йонийските острови има доста необясними неща, що се отнася до „Одисея" — спо­дели Севърин. — Бях идвал тук и преди, за да разпо­зная някои от обектите, но останаха все още мно­го трудни проблеми и не виждах разрешаването

им. Оказа се, че този път, може би защото дойдох­ме с галерата и самите физически обстоятелства имаха влияние върху логичния път на древния мо­реплавател, целият комплекс от проблеми сякаш се изясни. Сега вярвам, че втората част от странст¬ вуванията на Одисеи — от остров Еолия до завръ­щането му в Итака — е следвала доста праволи­неен път, като поредицата от премеждия, станали бързо едно след друго, може да е свързано изцяло с места в границите на Йонийско море.

Спомних си хипотезите на десетки изследовате­ли на „Одисея" от античността до наши дни, които „отпращат" мореплавателя къде ли не из Среди­земно море, та дори и зад Гибралтар — в Атлан¬ тика. Лесно могат да се правят фантастични предположения в кабинетна обстановка, сред „бу­рите" в морето от мастилницата...

— Много е писано за Одисеи и неговия' път — продължи Севърин, — но никой не се опитал да про­следи с подобна галера логичния му морски марш­рут. Имало е хора, които са плавали в отделни от­сечки от пътя или са посещавали някои от обекти­те по суша, но никой не се е опитал да възстанови целия път от начало до край, преминавайки го с ко­пие на древен кораб по логичен от гледна точка на мореплаването маршрут.

Разбира се, и самият Тим Севърин не стига до крайности и не твърди, че всеки обект от „Одисея" може да се идентифицира и има реално съот­ветствие.

— Мисля, че имаме твърде малко информация — казва Севърин, — за да разпознаем кой е островът на магьосницата Кирка. Или пък островът на Ка¬ липсо — може би това са приказните елементи в епоса. Но за царството на сенките, Сцила и Хариб¬ да, острова на Хелиос имаме възможността да на­правим доста определено предположение, основано на историята, географията и митологията. Също и за съвременния остров Итака, който очевидно е островът, описан от Омир като родина на Одисеи.

Обикаляйки Итака, хвърлихме котва с „Арго" първо в северозападната част в залива Полис, чие­то име напомня за града на Одисеи, както Омир го споменава. Там в една пещера — светилище са от­крити 12 бронзови триножника и керамика от ми¬ кенската епоха и по-късни времена. На едно от пар­четата, което видяхме в местния музей, има над­пис, посветен на Одисеи — свидетелство, че тук е съществувал култ към героя. Галерата обиколи и източното крайбрежие на острова, спирайки в ес­тествено защитения и удобен за пристан залив на столицата Вати. Сравнявайки отделни места с описанията в „Одисея", Тим Севърин даде пре­димство на мнението, че градът на Одисеи ве­роятно е бил разположен на хълма Аетос в цен­тралната тясна част на Итака, като очаква това да се потвърди от предстоящите разкопки там...

Краят от плаването ни с „Арго" всъщност не бе­ше финал на експедиция „Одисеи" за самия Севърин. Предстоеше му да обсъди новите идеи и опита от видяното по време на плаването с видни учени, по­знавачи на Омир и микенската епоха, да се върне на някои от обектите за допълнителен оглед, да препрочете описанията на ранните пътешестве­ници по тези места. Предстоеше му още една „одисея", докато представи в окончателен вид теорията си за новия образ на древния мореплава-

ТЕОДОР ТРОЕВ снимки: МАРИЯ ЙОРЕВА и автора

37

Какви са тези същества? Пришълци от други планети в кадри на научнофантастичен филм? Не, това са само далечни роднини на прозаичните дър­веници и листни въшки — рогатите цикадки.

Размерите им са повече от скромни — от поря­дъка на 7 - 8 мм. Най-силно впечатление, обаче, прави невъобразимото разнообразие и фантастич­ните форми, в които се срещат. Странният им вид е вдъхвал открай време уплаха у хората. През XVIII век са смятали, че в тяхното създаване има дял нечистата сила и затова нарекли двата из­вестни по това време в Европа вида рогати цикад­ки „дяволски насекоми".

Днес на учените са познати повече от 3000 вида рогати цикадки, които се срещат главно в тропи­ците. Но защо тези насекоми все още представля­ват загадка за ентомолозите?

Причудливият им вид се дължи на несъразмерно­то разрастване на първия гръден сегмент, наречен пронотум. Този израстък приема най-неочаквани форми — на гребен, рогче, диадема, перка, шлем. При някои видове обхваща като щит цялото тяло, при други стърчи над него като надут балон.

Но във всички случаи многократно надвишава ця­лата останала телесна повърхност на насекомото. Всъщност израстъкът представлява кухина, в коя­то са разположени сетивни клетки. Не само екзо­тичният вид на рогатите цикадки привлича внима­нието на учените. Най-странното в, че пронотал¬ ният израстък, толкова характерен за тези насе­коми, в действителност не е от жизнено значение за тях. Между него и гръбчето на насекомото се е развила разделителна ципа, която позволява лесно­то му отделяне от тялото при механично въздей­ствие. Най-учудващото е, че рогатите цикадки, ли­шени по този начин от по-голямата част от те­лесната си повърхност, продължават несмущавани

от нищо да извършват жизнените си функции. Основната задача, която стои пред ентомолози­

те е да определят причините, довели до непропо­рционалното разрастване на предгръбначния сег­мент или пронотума и изключителното многооб­разие на формите, в които то се среща в природа­та, или, с други думи, поставя се въпросът за целе­съобразността на тези толкова причудливи обра­зувания.

Съществуват няколко хипотези. Една от тях обяснява появата и развитието на пронотасния израстък при рогатите цикадки с мимикрията — защитната окраска, служеща за заблуда на непри­ятеля, която се е развила и утвърдила вследствие на естествения подбор. Хипертрофираният пред¬ ногърбен сегмент оптически ги отдалечава от кла­са на насекомите — развили са се най-вече ония форми и окраски, които най-малко са привличали насекомоядните. В началото на века някои издигна­ха друга хипотеза, според която виждаха в рогати­те цикадки убедително доказателство в подкрепа на Дарвиновата теория за развитието на видове­те. Други учени отхвърляха хипотезата за защит­ните функции на проноталния израстък като из­тъкваха бързите рефлекси на рогатите цикадки при появата на опасност. Те подчертаваха изразе­ната тенденция на странните насекоми за увели­чаване и „украсяване" на проноталния израстък с добавъчни атрибути. Най-пищни са срещаните в тропиците видове. С приближаването до умерения пояс окраската им става все по-скромна. Според някои учени предногръбният сегмент се е хиперт¬ рофирал в процеса на еволюцията и впоследствие това наднормено увеличаване се е зафиксирало в генетичния код на насекомите.

Всяка година се откриват нови и нови видове ро­гати цикадки. А задачата на учените си остава все една и съща — да открият зад обкръжаващото многообразие на форми и окраски проявите на вез­десъщата природна целесъобразност.

МАРИАНА ПАНОВА

Мария разглежда снимка на Миг Джагър. Гледа я даже отляво, отдясно, сякаш той сам е пред нея. Завърта я обратно и тайно въздиша. Както и да погледне снимката на певеца, той все й харесва. Има нещо В този мъж открито, предизвикателно. Славата му придава очарование, а трайният му възход говори не само за глас, но за сила. За човек от човеците, способни да преодолеят препятст­вия.

Мария не знае, че не се възхищава само на люби­мия си В момента певец. Че търси в образа му мо­дела на своя бъдещ партньор, на бъдещия съпруг. Тя не може да си го представи невисок и отпуснат. Но още по-малко може да си помисли, че даже в от­делни моменти той ще бъде нерешителен, без ус­пех. Мария ни дава снимката да се възхитим и ние. Но Мария е на петнадесет години. А аз бях.

Аз помня русите коси на Марлон Брандо, краси­вото му, предизвикателно и подчертано безгрижно лице. Вълнението, което предизвика у мен това ли­це, ме караше да се заглеждам във всички подобни лица по-късно. Да се отнасям към тях с по особено очакване, дори когато вече знаех, какво може да се крие зад тях. Нещо не само като незабравим, но като непоправим отпечатък. Нещо, което избира като че ли вместо теб.

„От този прозорец не се вижда света" пише под една снимка в списание. Но надниквайки зад който и да е прозорец, светът може да види себе си. Кол­кото и различни неща да съзрем зад стъклото, те все са парченца от една цяла картина. Все снимки на онази малка, „най-малка клетка на обществото"; понякога за дълги периоди отричана, защитавана или развенчавана, за която със сигурност може да се каже само, че не можа с нищо друго да бъде пъл­ноценно заместена.

Стремително нарастващият брой на разводи в света говори не само за отрицателните й страни, не само за прословутото съвременно леконравие, но за липса на подготовка на хората за брак, особе­но на младите. Емоционална и социална зрелост за брака — разбирането на смисъла му и готовност­та да се справиш с последиците — не се оказват достатъчни. Много особености на човешките лич­ности се сблъскват в брака, конфликти от всяка­къв род се зараждат, горят и изтляват и много от тях се пораждат не само от брака, но при Всяка по-продължителна връзка. В брак преминават най-различни фази на човешкия живот — младост, зря­лост и после тази на възрастен и на съвсем Възрас­тен даже човек. А човекът през това време така се променя. Тъй нови през един или друг период мо­гат да бъдат не само желанията, но и нуждите му.

Тази странна постройка бракът, чието предна­значение е да се задържи здрава колкото може по-дълго, се гради не от основите към върха, но като се издигне стена и после и други стени около нея и устойчивостта на постройката зависи от умение­то на изграждането на отделните стени и от

сглобяването им. формата просто няма значение. Здрава е тази сграда, която се задържи права и в равновесие, дори ако някоя от стените се махне.

Но нека се върнем към Мария. Може би погрешно тя взема за сила изразът, напереността, заучения поглед на Миг Джагър. Та колко често зад това се прикрива и уязвимост, и слабост. Но друга една грешка на Мария може да се окаже далеч по-значи­телна — възможно е на нея въобще да не й е нужен много мъжествен мъж. Ами ако тя самата без да съзнава е твърде мъжествена? Ако тя се вълнува от такива образи по-скоро, за да доизгради собст­веното си същество?

Във всеки от нас има елементи и на женстве­ност, и на мъжественост. В отделни периоди на живота всеки може да бъде повече едното или дру­гото, защото условията поставят различни изис­квания към нас. Но още от самото начало у нас са заложени повече женствени или повече мъжестве­ни психични черти, независимо от пола ни на мъж или жена, без значение, дали можем да раждаме или само да отглеждаме деца. Когато еманципацията не смогва да се оправдае срещу някои много съ­ществени обвинения, не се взема предвид именно това. Днес преобладаващите елементи на психична женственост или мъжественост на личността.

39

които са независимо от пола, личат по-ясно, те са по-неприкрити, те няма защо да се тушират. И може би затова въздействието им е по-голямо.

И ето че срещаме жени доста борбени, самоуве­рени и склонни към риск, независимо от инак твър­де подчертаната им женска физическа привлека­телност. Лесно откриваме мъже, чиито главни черти са миролюбивост, съчувствие, мечтател¬ ност и даже свенливост, въпреки инак високият им ръст и ширината на раменете. Никой от нас няма да се затрудни да посочи жена със силна потреб­ност за Власт, решителна и непоколебима. Или мъж/ склонен към покорство и само към мълчалива съпротива.

И всеки от тях може да има не лошо семейство. Да бъде прекрасен, желан, незаменим партньор в двойка, стига само в нея женствеността на жена­та и на мъжа да се допълват общо до единица и да не я превишават, както и общата им мъжестве­ност да бъде около единица, но не много по-високо или по-ниско от нея.

Преобладаването на женственост у двамата партньори лесно може да остане незабелязано в на-

СЪВРЕМЕННОСТ И ПСИХИКА.

чалото, когато е най-важно да дадеш и да получиш колкото може повече нежност, да се харесват един и същи развлечения и да се избягват от двамата всички неща, които могат да разрушат уютния свят на двойката. Но в бъдеще тази обща много по-голяма женственост от необходимата, особено при липса на достатъчно мъжественост, ще бъде основа за пукнатини. Силите на двойката няма да стигнат, за да се справи с по-суровите, с внезапни­те изисквания на живота. Постепенно някой от двамата, уморен от еднаквостта им или от съ­вместното им съжителство, може да замечтае да се промени, но да чувствува, че това ще му бъде възможно само при смяна на условията, т. е. при смяна на самия партньор.

Не много по-голям успех очаква и двойка, в която и двамата са твърде мъжествени. Защото женст­веността на жената е буфер. Нейната мекота, търпение, съчувствие, съучастие са инструмент, създаден от природата. Те са оръжие, с което ви­наги могат да се успокоят, загладят или да се под­тикнат към завършване нещата, които изискват особено продължително търпение. Женственост­та съществува не само като антипод на мъжест­веността, тя е нейно допълнение. Най-добре е, раз­бира се, жената да е носител на женствеността. Но успешно съществува и двойка, в които тези не-

40

ща могат да са разменени. Колко важно е, обаче, да си дадем сметка за всичко това предварително, да осъзнаем процента на своята женственост и мъ­жественост.

Във вестника могат да се видят обяви, зов за запознанство. Крайната им цел, не винаги ясно из­разена, е намирането на партньор. Щом се търси по този начин, човек изглежда иска да избегне ня­каква грешка или да съкрати пътя на опознаването и колебанието, като изтъкне най-важните, най-съ­ществените, според него, черти за контакт. На­скоро видях:

„27—годишен, притежавам весел характер и всестранно развити интереси."

Дори Мария поглежда несериозно на това изявле­ние. Интересно, колко писма от момичета и жени е получил този млад човек. Аз знам от опит, колко ужасно много време могат да изискват от човека всестранно развитите му интереси. Как могат за дълго да го откъсват и да го правят нечувствитв¬ лен и към най-насъщните нужди на околните. Ако някоя компания само от веселяци, временно се е ли­шила от някой свой член и бързо търси попълнение, то... Но инак младият човек става повече за корес­понденция, някаква такава, всестранна.

Но дори когато се запознаваме, общуваме и обик­ваме чрез очите си, не достигаме много лесно до отговора на въпроса, за нас ли е този човек или не. В началото е най-важно сближаването. После за­воюването. Дори не ни минава през ум, колко много видове любов има по света, Мислим, че са три: малка, средна, голяма. А те се делят не само по степен, но още по същност.

Има любов — възхищение, любов — господство, любов — преклонение, любов — обезличаване, лю­бов — подпомагане, любов — приятелство, лю­бов — непреходна страст, любов, която те зареж­да, любов, която те изсмуква и съсипва, любов, от­късваща те от света, любов — приобщаваща те към човечеството, любов, такава една, която мо­же да те накара да бягаш от самата нея.

Нека не обсъждаме сега, кой от тези видове лю­бов е израз на чувство на малоценност, кой на за­вършен егоизъм, кой е желание да се осъществиш чрез възможностите на любимия, кой да не му да­деш да израсне, „за да не се отдалечи", кой е плод на силно въздействие на любимия човек или на уме­лото от негова страна манипулиране на личността ти . Всичките те, и кой знае още колко видове лю­бов, са описани в хилядите и хиляди романи и там са показани и подбудите, и последиците.

В случая по-важно за нас е, че очакванията и го­товността на партньорите и тук трябва да се по­криват. Ако единият е очаквал и силно желае лю­бов — възхищение, другият е способен само на лю­бов — приятелство, то първият няма да е щаст­лив, няма да е доволен. Ще му липсва нещо, ах, как

ще му липсва. Ако единият още от юношеството си чувствува у себе си склонност към любов — са­можертва и мечтае да се посвети само на любимия човек до пълно обезличаване, а другият не приема такава любов, а желае равностоен, достоен съ­трудник, то вторият може да се почувствува до­саден и обременен въпреки очевидните удобства, които му осигурява пожертвуванието на първия.

Но как човек да си даде сметка за това още след първите целувки край училищното дърво. И как да разбере точно коя от видовете любов, които из­питва към него партньора (защото те могат да бъдат и няколко) ще се окаже най-съществена и в каква посока ще я тласнат съпровождащите я? Много от така наречените несходства на характе­рите са просто несходство в очакванията.

А понякога неизпълненото очакване вместо лесно да разруши по някакъв странен начин държи заедно

Жените със силно развити професионални инте­реси на пръв поглед се справят по-лесно В живота сами. Решителни, самостоятелни, целеустремени, те сякаш са по-спокойни без бремето на съпруг и семейство, още повече че тогава стрелките на ча­совника не насичат така безмилостно времето им. Силите на тези жени могат да бъдат насочени из­цяло навън, в силно привличащата ви делова сфера.

Те наистина постигат големи успехи, не само за­щото са склонни към риск. но защото умеят де се мобилизират и са еднакво взискателни и към дру­гите, и към себе си. Уязвимостта им проличава обаче в стресови ситуации. Те са много по-често в състояние на тревога и възбуда. Тревожността им достига много по-висока степен от тази на коле­гите им мъже и има много по-силно разрушително въздействие върху организма им. Тази тревога и това разрушително въздействие са много по-голе­ми, когато до деловата жена не съществува оня разбиращ, подкрепящ, отменящ и помагащ партньор в живота.

• Мъжете, които проявяват големи способности

за рационално мислене, за разрешаване на конфлик­ти и проблеми, за преодоляване на препятствия и са намерили точно своето място в професията, често дори не съзнават, че могат да имат някакъв проблем. Техният устойчив интерес към самоусъ¬ вършенствуване, силният им интерес към профе­сията могат да ги държат в плен и да ги притеглят само към сферата, която те смятат за единстве­но значима. Поради това те отдават на нея всички сили и цялото си време. Това ги довежда до силно емоционално обедняване, до видимо ограничаване на общуване с други хора. Този модел на поведение може да омекоти само женствеността на околни­те.

Ето как на всякакво ниво мъжките психични ха­рактеристики не само се допълват, но имат нужда от женските и от сливането им се получава необ­ходимото в природата разнообразие.

двойката. Онзи, който очаква да се изпълни жела-ното от него, на моменти получава някакви на­дежди, вижда някакви доказателства и все се на­дява, надява. Но това са общо взето най-мъчител­ните и твърде малко носещи радост съжителства, в които единият партньор не може да си даде сметка, че няма какво повече да очаква, докато дру­гият спокойно съществува в сянката на добре сма­зания механизъм на инерцията.

Какво може да подпомага здравината на една двойка. Всичко, зависи от двойката. Така както и всичко, при други обстоятелства, може да навреди. Често пречи даже умението на двамата да мислят бързо и рационално, ако това е съчетано с опреде­лени отрицателни черти на характера. Такъв човек с особено удоволствие и старание може да доказва неправотата на другия. Нещо повече — да се чувствува длъжен да го направи. Той ще подкрепи своя разбор с множество неподлежащи на съмне­ния доказателства. И ще стигне до изводите: „Щом ти не си прав, значи аз съм прав!", Щом аз съм прав, казаното от мен е единственото въз­можно ". А после няма да може да се разбере, защо една така добре свършена работа може да доведе до един толкова лош резултат.

Но зачестят ли подобни положения в една двойка, не трябва ли това да ни върне към въпроса за очак­ването и покритието му?

Ето как се очертава все повече необходимостта за някаква специална предбрачна не само нагласа, но подготовка, в която да се разглеждат много въ­проси не само на сексуалността, но на психология­та на двойката. Нещо в смисъл: от мен ще се очак­ва това и това, аз очаквам подобни, но и различни неща, кои са реални, кои най-често не се осъщест­вяват, какво запазва и какво руши една двойка. При съвременното увлечение към съкращенията пред­метът би могъл да се нарече ПБН, за ония, които обичат по-разширените форми — „Подготовка за брак накратко".

Помня книга със странно посвещение: „На жена ми, на чието отсъствие се дължи тази книга." Кажете го на различни свои познати и ще видите

различни реакции. Ехиден смях, смях с изненада, смях — разбиране. И по едно ,хм" след това. Пак нееднакво. Но все ще се намери и някой да каже: „Ама слушайте, това всъщност може би е най-го­лямата благодарност. Една истинска благодар­ност. Тя сигурно е разбрала, колко много се нуждае той от спокойствие, за да пише, и му го е създала. А може би той е тъжал през нейното отсъствие и е могъл да се занимава само с работа!".

И действително, не само изборът, но и нюанси­те на изискванията и поведението вътре в двойка­та могат да бъдат всякакви. Важното е изборът за тези двама души да в правилен, да се допълват, а на моменти да могат и да разменят местата си. В това дълго, най-дълго от всички бягания, в живо­та просто не се знае, какво може да се случи. И кой ще подготви Мария за нейното дълго, и да се надяваме — несамотно, пътуване?

Бракът или дълготрайното съжителство на една двойка, започва често с думите „винаги", „никога", „всякога", а после границите му така се размиват, че дори не личат, но онова, което става зад тях, се оказва много значимо за човешката личност. И не по-малко важно за обществото.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

41

Изборът винаги е нещо трудно, особено когато става дума за из­бор на куче, тъй като съществу­ват множество най-различни по­роди. Познавачът може да даде правилен съвет, само ако познава бъдещия собственик и разбира, какво той ще иска от кучето. Сантименталната и самотна стара мома, която търси подхо­дящ обект за любов и грижи, не ще намери желаното утешение в сдържаната и високомерна чау-чау, която презира ласките и по­среща завърналата си господарка само с леко махане на опашка, вместо да скача от радост като другите кучета.

На онези, на които е нужно не­жно и привързано куче, което да сложи глава на коляното им, да вдигне кехлибарени очи и с часове да се взира в тях с обожание, пре­поръчвам ирландски сетер или куче от някоя близка до сетера порода с дълги уши и дълга козина. Но за повечето хора в наши дни не е по­лезно постоянното съприкосно­вение със същество, което от време на време с дълбока въздиш­ка напомня за присъствието си. И веселото, и печалното настро­ение са еднакво заразителни, Струва ми се, че популярността на много смешни- породи се обяс­нява именно с нашата потреб­ност от веселие. Игривостта на един селигам териер и неговата преданост могат да бъдат много подходящи за човек с меланхоли­чен характер.

Онзи, който търси не просто приятел, но куче с характер, съ­ветвам да си вземе куче от съ­всем друг тип . Самият аз предпо­читам кучета, които не са се о т ­далечили много от дивите форми. Моите хибриди между чаучау и немски овчарки и физически, и ду­шевно са много близки до своите диви прадеди. Колкото по-малко опитомяването е променило по­родата, колкото повече черти на волен хищник са се запазили в ку­чето, толкова повече ценя негова­та дружба. Именно затова не ми харесва излишното изменение на природата на кучето, към което

42

често се стремим чрез дресиров¬ ката му. Не бих желал моите куче­та да загубят първобитния си ловджийски инстинкт, макар т о ­ва да ми причинява немалко не­приятности и да ми струва скъпо.

в един жесток зимен студ в на­шата покрита със сняг градина пробяга елен и три от моите ку­чета го разкъсаха. Стоях поразен, ужасен до окървавения труп и из¬ веднаж осъзнах, че по онова време моите деца бяха много по-малки и по-беззащитни от елена, чиито изтерзани останки лежаха пред мен. Удивих се на абсолютното безстрашие, с което всекидневно оставях крехките им телца във властта на тези челюсти, тъй подобни на вълчите.

Но моите вълчи кучета никога не ме ревнуваха от малки деца и сами се отнасяха към децата по­вече или по-малко родителски. Може би в това се крие една от причините, поради които така обичам този т и п кучета.

Прекрасно разбирам, че съвсем не е нужно дивото куче да Внуша­ва симпатии на всички. Кучетата вълча порода са чувствителни, сдържани и независими и доста трудно се поддават на дресиров-ка. Техните наистина невероятни психични ресурси ще успее да из­ползува само онзи, който добре ги познава и истински ги разбира. Само за такъв човек те могат да станат източник на радост и удовлетворение. Друг ще намери това в честния добър боксер или в ердел териер.

Това не означава, че искам да омаловажа кучетата с по-малко сложна и праволинейна психика. Напротив, обичам боксерите и големите териери, чиято мъ­жествена и привързваща се при-рода не успяват да развалят дори и най-неумелите Възпитатели. При това има множество изклю­чения. Знам чувствителни боксе¬ ри и безхарактерни чау-чау. По­знавам дори един твърде решите­лен и независим спаниел. Моята сребристосива Сюзи, върху ха­рактера на която значително влияние бе оказала кръвта на де­

дите й — овчарки, бе обаятелно дружелюбна с гостите ни и почти бе лишена от гордото високоме­рие на другите чау-чау. Да се пра­вят за отделните породи гене­рални обобщения е не по-малко рисковано от опита да се подве­дат под една черта всички англи­чани или всички французи и не­мци.

Полезно е обаче да предупредим начинаещите, какви кучета не би трябвало да вземат и какви на­клонности в кучетата би трябва­ло да избягват. Макар че ще доба­вя: по-добре каквото и да е куче, отколкото никакво. Но удоволст­вието на начинаещия ще бъде по-голямо, ако последва някои съве­т и .

Първият: вземете куче здраво и тялом, и духом. Ако нямате ня­какви особено важни причини за друг избор, вземете най-силното, дебело и бойко кученце. Ако у ро­дителите или у кученцето са се появили признаци на израждане, по-добре се откажете от кучен­цето. По-добре куче с по-бедно родословие, но по-жизнеспособно и по-малко нервно.

Имам доста лошо мнение за съ­временните принципи на развъ­ждане на кучета, които придават твърде голямо значение на „кра­сотата" на кучетата и пренебрег­ват умствените способности. Искрено съветвам новаците да не избират куче с твърде „добро" родословие. Ако вземете мелез, имате много по-малко шансове да се окажете собственик на нервно, умствено ощетено животно, о т ­колкото ако си купите куче с осем шампиона в родословието.

Преди да се снабдите с куче би трябвало да премислите, дали ня­ма да се окаже твърде голямо на­товарване за вас. Много подвиж­ните кучета като фокстериери бързо могат да изкарат от равно­весие неуравновесен човек, особе­но ако тяхната повратливост е породена не толкова от жизнера¬ достност, отколкото от преко­мерно възбудима нервна система. Като оглеждате размерите на ку-чето и ги съобразявате с големи­ната на жилището си, трябва да имате предвид и темперамента

му. Сантименталният сетер, за когото главното удоволствие е умилно да се взира в господаря си, иде страда по-малко от теснота¬ та на градската квартира, откол­кото подвижният малък териер. Всъщност и в най-малкия апарта­мент може да се държи голямо ку­че, при условие че ще го разхожда­те много. В края на краищата ка кучето му трябва на ден не повече отколкото на вас за вашето собствено здраве — достатъчни са му две половинчасови разходки на чист въздух.

Много неопитни любители на кучета често правят грешката да изберат кученцето, което още в първия момент им е направило дружески аванси. В такъв случай несъмнено избирате най-големия подмазвач. Едва ли в бъдеще ще ви бъде приятно да наблюдавате как вашето куче приветствува всеки­го по този начин. Когато избирах от деветте джавкащи мъхнати топчета моята Сузи, предпоче­тох я пред останалите и затова, че тя прояви най-силно негодува­ние, когато моите ръце, ръце на непознат, я докоснаха.

Лодмазвачеството е един от най-лошите кучешки пороци. То става порок при възрастните ку­чета. За малките подобно поведе­ние е напълно нормално и в него няма нищо лошо. За нещастие, не е възможно да се предскаже дали ласкавото кученце с възрастта ще придобие необходимата сдър­жаност към чуждите хора. 8 ня­кои породи тази сдържаност се развива по-късно и е по-добре да се почака с вземането на кученца докато то навърши пет-шест ме­сеца. Това особено се отнася до спаниелите и другите дългоухи ловджийски кучета. У чау-чау сдържаността се развива по-ра-но, на два, два и половина месеца у тях вече може да се забележат черти на собствен характер.

Ако няма опасност да получите подмазвач (ако това е порода, на. която подобна наклонност е чуж­да или познавате добре и двамата родители), вземете кученцето колкото може по-рано. Колкото по-малко е кученцето, толкова по-силно ще се привърже то към стопанина си по-късно. Толкова по-голямо удоволствие ще ви до­ставя след това да си спомняте какво ви е струвало всичко това.

И още един съвет, продиктуван от мои лични пристрастия. Взе­мете женско куче, независимо, че разгонването два пъти В година­та ще ви причини известни неу­добства. От гледна точка на ха­рактера винаги е за предпочитане

едно женско куче пред мъжко. Женското е по-предано. Психика­та му е по-чувствителна, богата и сложна. По правило то в по-ум­но. Случи ми се да опозная много животни и с пълна увереност мо­га да кажа, че от всички четирино­ги създания най-близо до човека по чувствителност на възпри­ятията и по способност за ис­тинска дружба е именно женското куче.

ЧОВЕКЪТ И КОТКАТА За разлика от кучето котката е

станала домашно животно неот­давна. И то само толкова, колко­то изобщо може да бъде опито­мена." Неотдавна", разбира се в сравнение с кучето, чиято исто­рия в четиридесет — шестдесет хиляди години. Твърде вероятно е котката да се е присъединила към човека в Египет — първата аграр­на страна. Огромните хамбари на Египет се споменават още в Биб­лията. Там, където има на склад големи количества зърно, там ви­наги се въдят много мишки и плъ­хове. Древните египтяни са умее­ли Внимателно да наблюдават и тънко да усещат природата. За това свидетелствуват удиви­телните рисунки по стените на храмовете и гробниците. Ес­тествено те съвсем точно знаели кои от местните хищници са опасни за мишките и плъховете. В гробниците са намерени много старателно направени мумии на котки, родени в Африка и Сирия, дивите прадеди на нашата до­машна котка.

Всеки, комуто се е случило да опознае по-отблизко дивите аф­рикански котки, ще се съгласи, че те се опитомяват много лесно. Дивите европейски котки не се опитомяват, дори когато са уло­вени от малки, а възрастната аф­риканска дива котка бързо става питомна без някакво старание от страна на хората край нея и да се държи в клетка скоро се превръща в безсмислена жестокост.

Древните египтяни, съзнавайки колко полезни са тези животни, благоразумно ги поставили под защитата на закона. За убийство на котка се налагала смъртна при­съда. Само след няколко поколения свещените котки загубили всяка­къв страх от човека и станали на­трапчиво питомни като съвре­менните свещени индийски крави. Тези крави, уверени в своята без­наказаност, спокойно се прибли­жават до сергиите с плодове и за ужас на търговците хрупат най-сочните плодове и зеленчуци. Кол­ко ли по-добре трябва да са съзна­вали преимуществото на своето

положение и да се възползуват от него несравнимо по-умните све­щени котки!

Не е трудно да си представим с каква презрителна небрежност тогавашните котки са се отнася­ли към стопаните си, щом дори днешни най-обикновени котки рядко ни отделят внимание. Чувствуваш се поласкан, когато малкият тигър понякога те погле-зи с някакъв жест на вежливост или привързаност.

Котката като домашно живот­но била отдавна широко разпро­странена б Египет, но потрябвало невероятно много време преди да проникне в други страни. За по­явяване на котката в Европа ни разказва Плутарх едва в първия век на новата ера. Същевременно той споменава невестулката ка­то полезно животно, което дър­жат в къщи само за да унищожава мишките, Изглежда невестулката не е била изтласкана още от до­машната котка, която във всяко едно отношение е по-удобна за съжител. Но и след това разпро­странението на домашната кот ­ка в Европа ставало удивително бавно.

В уелските закони точно е посо­чена цената, която може да се по­иска за котка и качествата, кои­то има право да изисква един ку­пувач от коткате. В хилядната година от нашата ера, човек, убил котка, бил длъжен да плати гло-

ба — овца, агне или количество пшеница, което да покрив напълно увисналата за опашката убита котка. Тъй като в това положение тялото силно се удължава, било необходимо голямо количество зърно.

През XIV в. в Германия котките се ценяли толкова, че често се споменават 6 списъка на движи­мото имущество, което ферме­рът давал заедно с фермата при продажба. Но дори и днес не е лес­но да продадеш котка. Особено на друго място! Като се ръководят от своето изумително добре за­пазило се чувство за посока кот ­ките упорито се връщат в пре­дишното жилище, изминавайки удивителни разстояния. Дори ако отведете котката някъде, откъ­дето не може да намери пътя до 8 къщи, това не означава, че тя ще свикне и ще остане там. Кот­ката е напълно способна да прояви своята самостоятелност и да се върне към дивия начин на живот.

Тези. които обичат кучета, чес­то не търпят котки, а които обичат котки, особено жените, не понасят кучета. Това, според мен, говори за известна дребнавост. Смятам, че истински обича и раз­бира животните само човек, ко­муто тези две най-близки до нас животни внушават еднаква сим­патия. У този, който обича при­родата с истинска любов, най-го­лям възторг и благоговение пре­дизвиква безкрайното разнообра­зие на живите същества, без­бройните способи, чрез които природата създава съвършена хармония, използувайки различна основа.

Интересно е да се наблюдава, как различно се държат със жи­вотните хора, чиято работа е свързана с наблюдения върху жи­вотните. Те се стремят да на­учат за животното колкото може повече — заради самото него или заради развитието на науката. Много естествоизпитатели смя­т а т , че колкото може по-малко трябва да се влияе върху живота на животни и внимателно трябва да се избягват каквито и да е пре­ки контакти с тях. Така се дър­жат орнитолозите б фотографи­те. Те наблюдават животните от прикрития, при това наблюдения­та им се считат за успешни само ако животното не подозира за присъствието им. Пълната тяхна противоположност е човекът, който влиза в най-тесен контакт с животните, така че животното да го възприеме като особа от своя вид. Това позволява на човека

44

да проникне дълбоко в психиката на вида.

И двата метода са оправдани. И двата имат своите преимущест­ва и своите недостатъци. Избо­рът на метода зависи не само от наблюдателя, но от това, какъв вид има намерение да изучава.

Колкото по-високо е умствено­то равнище на животното, кол­кото по-общително е, толкова повече е необходим личен кон­т а к т , за да бъде разбрано истин­ски. Никой не ще успее да прецени умствените способности на куче­т о , ако поне веднъж не е бил обект на кучешка любов. Това се отнася и до много други умни жи­вотни, гарги, врани, големи папа­гали, диви гъски, маймуни.

С котките положението е по-друго. Духовният свят на котка­та е изтънчен и див. Той не се раз­крива пред хората, които натрап­ват на животните своята любов (кучетата са по-податливи в т о ­ва отношение). Ако човекът умее да не натрапва насилствено своя­та любов, това е доказателство за истинско разбиране на живот­ните и природата. Котката не е обществено животно. Тя си оста­ва независима, дива малка панте­ра, в нейния характер няма и следа от инфантилността на опитомя­ването, която преви кучето тъй благодатен обект за внимание и глезене.

Но много любители на котки не разбират котешката потребност от независимост. Погрешното твърдение, че да се държи голямо куче в апартамент е жестоко, слушаме постоянно, а за котките това не съм чул. Всъщност за ку­чето нашето жилище не е нищо повече от просторна колиба, тъй като човек разхожда кучето или го взема, когато излиза по рабо­та . За котката квартирата е го­ляма клетка. Не искам да кажа, че за котките, особено породисти¬ те, това затворничество е мъчи­телно, но несъмнено те загубват своята необуздана волност, коя­то лично за мен, е главното им очарование. Не преставам да се удивлявам, че деля дома си с ми­ниатюрни тигри, които идват и си отиват , когато си пожелаят, които ловуват и уреждат любов-ните си дела, сякаш все още жи­веят първобитен живот в диви гори.

Сутрин моят голям раиран То­мас II, наполовина ангорец, вели­чествено се връща в къщи с лъв­ска походка, целият в засъхнала кръв, с издрана муцуна и с отново раздрано многострадално ухо.

Много ми се иска да узная кой е бил противникът му в среднощ­ния бой и милостта на чия дама са си оспорвали. Винаги ме е пора­зявало, че добродушното ласкаво същество, което мърка на ниски тонове върху коленете ми, е съ­щият мрачен разбойник, чиито зловещи вопли съм слушал преди няколко часа на улицата.

Свободата, с която се ползува подобен обитател на дома, не на­малява зависимостта му от чове­ка. И най-гордите, и своенравни­те от моите котки, макар да жи­вееха свой особен див живот, ма­кар понякога да не се връщаха по няколко дни, се отличаваха въпре­ки това с удивителна гальовност.

Но ако котката се зали у вас, се­ди на коленете ви и търпи да я милвате, това съвсем не е при­знак на истинска привързаност, особено когато става дума за котка. Има само един начин да разберете колко цени тя вашето общество. Да я вземете със себе си на улицата и да й дадете въз­можност да реши ще остане ли с вас или ще тръгне по свои пъти­ща. И Томас I и Томас II, които отгледах, ме познаваха на улица­та , дори когато станаха възраст­ни, Приветствуваха ме с особен звук „фрр", с който възрастни котки изразяват искрена любов. И двамата ме съпровождаха по вре­ме на дълги екскурзии из околните гори. По време на подобни екскур­зии трябва да се съобразявате с пътя, който би избрала самата котка. Не бива да се иска от нея да пресича широки открити про­странства, където тя няма къде да се скрие и където може да ста­не жертва на първото срещнато куче. Освен това ще ви се наложи да се провирате през гъста гора и да приспособявате крачката си към котешката походка.

В началото все се учудвах колко бързо се уморява и започва да из­остава това толкова силно, здра­во животно. На кого от моите чи­татели се е случило да види кот ­ка, която диша тежко с изваден език, съвсем като куче? Наистина рядко зрелище! Но възрастната, напълно здрава и пълна със сили котка след половин час е вече съ­всем уморена, дори ако човекът, когото тя следва, върви бавно.

Но ако в избора на пътя се съоб­разите с вкусовете на ивичестия си другар и се приспособите към крачката му. ще видите немалко любопитни неща, особено ако го пуснете да върви напред и го следвате безшумно с боси нозе. Той вижда, чува и слуша множест-

во различни неща, които без него биха се изплъзнали от Внимание¬ то ви. И колко предпазливо се провира напред, готов във всеки миг да побегне!

Много от моите котки, особено женските, в къщи бяха много по-ласкави от двамата Томасовци, но срещнех ли ги на улицата, не ми обръщаха внимание. Безцеремон-но ми „обръщаха гръб" и не само не ме приветствуваха със звънко­то „фрр", но възприемаха като натрапване всеки мой опит да се присъединя към тях, колкото и да се стараех да го направя незабеля­зано.

Нито едно диво животно (а котката е диво животно) не е в състояние да подари и на най-симпатичния му човек дружба, по-гореща от онази, която в способ­но да изпитва към представители на своя собствен вид. Но понеже възрастната котка приема човека за спътник в естествени условия, струва ми се, че нито домашната котка, нито дивите и предшест­веници са били тъй заклети от­шелници, както в прието да се мисли. Ако съдя по моя личен опит, котаракът е по-способен на приятелство от котката, макар моята майка да имаше някога съ­пружеска котешка двойка, Еней и Дидона, която я съпровождаше в разходките а до гората.

В никакъв случай не си поставям за цел да твърдя, че не бива да се държи котка в апартамент. Град­ският жител и без това малко се съприкосновява с природата. Но пълното очарование на котката може да се усети само ако й пре­доставим пълна свобода. Моите най-приятни спомени за котки са свързани с тихи горски разходки в общество на котарак. Истинска­та любов на котката може да се завоюва само ако нейното об­щество се търси тактично и в естествена за нея обстановка.

Същевременно ще ви се наложи да се примирите с това, че отна­сяйки се с толкова уважение към вътрешните потребности на котката, вие я подхвърляте на всички опасности, които могат да заплашват това мъничко съ­щество. Нито един от моите ко­тараци не умря от естествена смърт. Томас I попадна с лапа в канал и загина от заразяване на кръвта, а Томас II стана жертва на ловните си страсти. Той удуши няколко заяка в съседния двор, собственикът им го залови на местопрестъплението и тутакси се саморазправи с него. Но такава е природата на лъвовете, тигри-те и орлите. Рядко свършват

мирно и тихо. Такава е същност­та на котката. Затова я оби­чам — затворен в себе си, неу­кротим, див звяр. Колкото и да е странно, именно с това се обяс­нява и «домашната уютност" на котката; истински усеща дома само онзи, който по-голямата част от времето прекарва вън от стените му, Мъркащата котка край разпалена печка ми се струва символ на домашен уют именно поради това — не е пленница, а независимо същество, почти рав­но на мене, просто заселило се под един покрив с мен.

КОТЕШКАТА ПРИРОДА Изразът „котешка природа", из­

ползуван за човек, обикновено оз­начава коварство и хитрост. Това определение често се дева на представителки на прекрасния пол. Опитвал съм да разбера защо котката е придобила подобна ре­

путация. Във всеки случай мание­рът 0 да ловува — да проследява безшумно жертвата си — не е причина. Доколкото ми е извест­но и лъвовете, и тигрите ловуват така, но никому не е дошло на ум да нарече тигрицата или лъвица¬ та лъжливи или злонамерени. И обратно, обичайният за лъвовете и тигрите епитет „кръвожаден" не се използува никога за домашни котки, макар те също да изяждат жертвата си.

В същото време съществуват животни, които като че ли дей­ствително прибягват до измама, макар да няма нищо подобно. Ня­кои кучета са толкова страхливи, че не позволяват страничен човек да ги докосне. Нерядко подобни кучета стоят и само се снижават към земята, докато непознатият ги гали, дори почтително махат с опашка. Само опитният наблюда-

тел може да забележи, че кучето се опитва да избегне докосването и все по-плътно се притиска към земята. Ако човекът е нетакти¬ чен и продължи да натрапва ла­ските си, уплашеното куче може да загуби самоконтрол и мълние­носно да раздере безцеремонната ръка. Често кучетата хапят именно от страх. Жертвите на подобно нападение особено бе обиждат на кучето, защото в на­чалото е махало с опашка.

Поведението на мечките също лесно може да се изтълкува невяр­но. Те също могат да бъдат за­клеймени като „коварни". Мечка­та не е обществено животно, „вътрешномечите" отношения слабо са развити. Поради това и

към с нищо непредизвикани и не­предсказуеми пристъпи на ярост. Закръглените форми и забавната тромавост на здравата мечка й придават някаква външна прилика с определен тип добродушни де-беланковци. Ние подсъзнателно не очакваме внезапни пристъпи на злоба от такова едно забавно, ве­село и дебело същество. Но опи­томената мечка е едно от най-опасните от всички опитомени същества. Може да се каже: ако ненавиждаш някого, подври му опитомено мече. Мечката обаче няма вина за това, че не принадле­жи към обществените животни, живее самотно и не разполага със запас от изразителни движения, с каквито обществените животни

средства за изразяване на емоции тя почти няма. Дебелата кожа на мечата муцуна не подпомага раз­витието на мимика. Малките ушенца са скрити под гъста кози­на, за да не пострадат по време на свада (разсърдената мечка нанася внезапен удар с лапа, но не хапе), затова мечките са към онази ма­лобройна група бозайници, които не присвиват уши към главата, като изпадат в ярост. Другите белези на техните емоции също не се хвърлят в очи твърде много и главното, не приличат на позна­т и т е ни от кучетата, поради кое­то хората разбират, че мечката се в разсърдила, когато вече е къс­но.

Опитомените мечки са склонни

46

съобщават на себеподобните си своите емоции.

У „коварната" ужким котка те­зи движения са развити силно. Малко други животни ще се наме­рят, по чиято муцуна опитният наблюдател да определи с толко­ва голяма точност настроението им и да предскаже в какви дейст­вия ща се излее то: в дружески или във враждебни. Муцуната на кот­ката ясно и недвусмислено отра­зява и най-малките оттенъци на вътрешното състояние на жи­вотното. И един поне малко запо­знат с котките човек веднага мо­же да каже как съответната кот­ка се отнася към него.

Твърда лесно в да се разбере из­ражението на доверчиво друже­

любие, когато без да присвива уши, нито очи, коткате се обръща към вас със спокойна, несмръщена от нищо муцунка, Толкова ясно мимическите мускули възпроиз­веждат всяка зародила се емоция, например страх или враждебност. Ивиците не котешка муцуна с „дива окраска" подчертават и най-малките движения на мими¬ ческите мускули и усилват израза. Затова предпочитам домашната котка с „тигрови" шарки. Най-ле­кият зачатък на недоверие, което все още няма нищо общо със страха, и простодушните кръгли очи стават бадемови, скосени, ушите се отклоняват от верти-кала и наблюдателят веднага раз­бира, че в душевното състояние на котката има промяна, дори ако позата е останала същата, дори ако крайчецът на опашката не е почнал леко да се поклаща.

Заплашителните пози на котка­та са рядко изразителни и твърде различни според това към кого са адресирани: към човек — приятел, който „си е позволил повече", към куче, което внушава страх, или към друга котка. Та се различават и по това, дали са продиктувани от стремеж на котката да се за­щищава или в момента тя е уве­рено в себе си животно, което се готви да нападне. Котките винаги обявяват намерението си да на­падат, никога не хапят и драскат без предварително недвусмислено предупреждение към врага. Сте­пента на заплахата в позата им расте постепенно. Преувеличено заплашително движение пред­шествува самата атака. Несъ­мнено това е ултиматум: „Ако не ме оставиш на спокойствие неза­бавно, ще трябва, за съжаление, да взема съответните мерки."

Котката заплашва кучетата и другите опасни хищници като из­вива гръб. Коткате стои в този миг на прави, напрегнато изпъна­ти крака и преви всичко възможно да изглежда колкото може по-ви­сока. Козината на гърба и опашка­та й се вдига. Опашката стои ле­ко извита встрани, тъй че разме­рите й да се сторят на нейния враг по-значителни, Почти също­то правят, за да уплашат врага някои риби. Ушите на котките са притиснати към тила, ъгълчета­та на устата й се резтеглени, но­сът й — смръщен. Коткате изда­ва особено застрашителен вой с метално звучене, който премина­ва от време на време в прослову­т о т о „съскане", т. е. в силно из­дишване на въздух. Тогава гърло­то й се разширява, зъбите й се оголват.

Тази демонстрация сама по себе си има отбранителен характер и се наблюдава най-често, ако не­очаквано котката се окаже лице в лице с голямо куче и не успее да избяга. Ако кучето пренебрегне предупреждението и се приближи към котката, тя няма да побегне, но ще нападне, едва когато Вра-гът е преминал определена „кри­тична точка*. Тя ще се вкопчи в муцуната на кучето, ще хапе и драска най-чувствителните чес­ти , ще се стреми към очите и ноздрите му.

Ако кучето прояви нерешител­ност, котката непременно ще се възползува от това колебание и ще избива. Иначе казано, кратко­то котешко нападение има за цел да спечели време за бягство. Но съществуват случаи, когато на­падението, последвало след изгър-бената поза, може да се окаже се­риозно и дълго. Ако котката за­щищава малките си. В такъв слу­чай тя се хвърля срещу врага, още когато ги дели значително раз­стояние и се движи в своеобразен галоп, като през цялото време се държи към врага ребром. Сериозна ситуация, при която може да се приложи подобен страничен галоп, е твърде рядка, но описаният га­лоп може да се види сред играещи котета. При котка — кърмачка та­кова нападение означава пълна го-товност за саможертва. Котка­та в такъв случай практически е непобедима. Случвало ми се е да видя как огромни кучета, удушили немалко котки, при подобна атака бягат с подбити опашки.

Заплахата, която предшествува бой между две котки и особено котета, има съвсем друг харак­тер, но е не по-малко внушителна и интересна за наблюдение от страни. Животните стоят едно срещу друго върху изпънати кра­ка. Гърба си почти не извиват и не се обръщат настрани. Стоят нос срещу нос. Вият и извиват. Шля­пат с опашки. Ако не се брои това движение с опашките, те удиви­телно дълго запазват пълна не­подвижност, понякога в продъл­жение на няколко минути. Всяко от тях се старае да сломи бойния дух на противника и действува по принципа „кой ще издържи по-дълго". Всички движения и особено прокрадването на котката, която се чувствува по-силна, стават много бавно. Настъпващата кот­ка се придвижва по милиметър-два и продължава със застраши­телен глас да сипе угрози в само­то лице на противника. Може да мине твърде много време преди да избухне мълниеносна драма,

твърде стремителна за човешко­т о око.

Има още един вид заплашител­ни движения, свързани не с де­монстрацията на сила, а с прину­дително смирение. Могат да се видят, когато котката започне да се дразни от играещия с нея човек. Заплахата се съпровожда със сми­рена поза на покорност. Котката все повече прикляква на четирите си лапи и постепенно започва да се притиска в пода, Ушите й за­плашително прилепват към тила, крайчецът на опашката й злобно потръпва. Ако се чувствува не „съвсем на себе си", тя тихо из-мяуква своето недоволство. В по­добно настроение котката търси укритие и се хвърля зад някой шкаф или зад радиатора. Ако няма подходящо прикритие, тя се при­тиска към стената и ляга по хъл­бок. Такава поза ще заеме и котка­та пред жури на котешка излож­ба. Колкото по-силна е уплахата на животното, толкова повече ляга по хълбок, докато накрая не замахне с лапа и не оголи зъби, готвейки се да премине към дей­ствие. Ако страхът му се усили, то преминава към един последен, отчаян способ на самозащита. Обръща се по «ръб и насочва към врага всички оръжия, с които раз­полага. Това означава: „Не ме до­

косвай, инак ще почна сериозно да драскам и хапя!".

С други думи котката не разиг­рава дружелюбие с онези, които след това ще започне да драска и хапе, а тъкмо обратно, започва със заплахи, за да се избави от не­поносимите (от котешка гледна точка) посегателства. Ето защо не виждам, как може де се припис­ва коварство на котката, живот­но, което изразява чувствата си с пределна яснота. Единственото обяснение, което мога да намеря в това незаслужено обвинение в, че мекото изящество на движения­та, характерно не само за домаш­ните котки, но за всички предста­вители на семейство котки, дей­ствително напомня грациозност­та на определен тип жени, гра­циозност, недостъпна за разбира­не от страна на бедните мъже. Тя едновременно ги привлича и се възприема от тях като опасна! Именно този тип жени, въплътен идеално в Кармен, навлича върху себе си от страна на мъжете об­винения в лъжливост и коварст­во, с каквито е пълна световната литература. Според мен котката бива наречена коварна, защото има жени, не по-малко грациозни от нея, които действително за­служават това прозвище.

КОНРАД ЛОРЕНЦ

47

"ТАЗИ ВРЕДНА ВЕЩ ПАРАШУТЪТ "

За откритието, както за голямото изкуст­во, готови формули няма. И ако евристиката така ревностно търси „разковничето на ус­пеха", то не а заради „формулата", а за въз­питаване на онова евристично мислене, кое­то е така необходимо на всеки изобретател. Ето защо тя с такъв интерес се отнася към разказите на големите откриватели. Но ре­шим ли да повярваме докрай на думите на Глеб Евгениевич Котелников. положително нещо ще сбъркаме. Защото той е не само първо¬ конструкторът на съвременния парашут, но и артист — по професия и по вътрешна на­гласа — така че разказът му не е само „прото­кол на едно откритие".

„Не съм и предполагал, че някога ще стана изоб­ретател. Беше 1910 година. Бях 39-годишен, актьор. По това Време авиацията току-що се за­раждаше. Много зрители се събираха на комен­дантското летище В Петербург, за да се полюбу­ват на полетите. Летецът Попов например се из­дигна със самолета на братя Райт на цели 100 метра височина и прекара във въздуха около час. Всички вестници писаха за него. А когато самоле­тът се приземи, посрещнахме летеца с оглушител­ни ръкопляскания.

...Веднъж, беше през лятото, отидох да погледам полетите. Денят беше прекрасен. На старта стоя­ха няколко машини. Заскрибуца мотор и самоле­тът, с който обикновено летеше Попов, побягна по тревата, отдели се от земята и издигайки се все по-високо, закръжи над главите ни.

— Погледнете — побутна ме възрастен мъж,.— Не ви ли се струва, че летецът стои като птичка на клонче... Току-виж паднал от седалката.

— Глупости — срязах го аз. — Нали е вързан с ремък!

— Вързан ама... Всичко може да се случи. Нямах намерение да споря. Знаех, че не е прав и

въпреки това, заразен от неговия скептицизъм, ме загложди съмнение.

Седмица или две по-късно отново бях с жена си на летището. И тогава стана това, за което на­мекваше възрастният мъж и от което аз интуи­тивно също бях почнал да се опасявам — най-не­очаквано от самолета се откъсна свита на кълбо човешка фигура и стремително полетя надолу. Ня­кой извика. Всички скочихме от местата си, обър­кани и смутени, Загубилият управление самолет летеше към нас, преобръщайки се във въздуха като откъснал се от клона есенен лист...

Това беше първата жертва на руската авиация. Тя ми направи такова силно впечатление, че изгу­бих желание да говоря. Връщайки се в къщи от ле­тището, жена ми първа наруши мълчанието:

— Нима не може да се измисли нещо такова... ня­какъв апарат например, който...

— Сигурно може, само че... — и млъкнах, защото нищо повече не можех да кажа по въпроса.

48

Вечерта, както обикновено, излязох на сцената. Играех кралят в Шилеровата трагедия „Мария Стюард". Но и тук продължаваше да ма преследва страшната картина. И ето че в сцената с кралица­та ми са случи нещо колкото непривично, толкова и неприятно.

— За какво въздишате — бе репликата на крали­цата.

— 0, нима няма причина за въздишка? Отправил страстния си поглед към светлото ви чело, аз са измъчвам от грозящата ма загуба.

— Какво толкова може да загубите? — пита ме кралицата с невинния си тон.

И в този момент аз почти бях готов да отгово­ря: Колко забележителни и смели мъже можем още да загубим, както днес загубихме пилота Мацие-вич!. И с ужас разбрах, че съм забравил кралската си реплика. Само рутината ма спаси от провал. След продължителна „игрова" пауза успях да про­дължа:

— От твоето сърце... От теб самата, безценна, се лишавам!

— Какво става днес с теб — ме попита ядосана­та актриса, веднага след спускането на завесата.

Разказах й за ужасната случка на летището, Странно защо, женска интуиция или какво ли, но тя се сети за акробата Леру, който скачаше с пара­шут от балон, Афишите му можеха само до преди година да се видят разлепени из града

Естествено, мислех си аз, все нещо може да се измисли и за скачане от самолет,"

Лесно е да са кажа, „все нещо може да се измис­ли", но какво трябва да а то, за да бъда наистина смислено, сигурно и практично, на този въпрос ни­то Глеб Евгениевич, нито който и да е авиоинженер

по света можел да отговори в онези години. Случаят го запознал с безкрайно общителното и

жизнерадостно старче Родрих. Какво ли нямало 8 домашния му кабинет — рисунки на Леонардо, ста­ри, отдавна забравени и вече никому ненужни кни­ги, гравюра с балона на братята Монголфие, рек­ламния плакат на Леру... Намерил идеалния слуша­тел, Родрих му четял откъси от „Метаморфози" на Овидий (по-специално онова място от поемата, където филии се оплаква от капризното момче, което от глезотия скочило от скалата, но вместо да загине, „увисна като лебед на белите крила"). Че­тял му също разкази на стари пътешественици, отдавна обявени за празни фантазьори: „...Седяхме до вожда на земята, който с жестове искаше да ни обясни нещо, сочейки отсрещния хълм. Така и не го разбрахме. Видяхме само как на хълма се появиха няколко човека с големи чадъри от палмови листа. И ето че по знак на вожда, стоящият до него негър заудря барабана. При всеки удар, един след друг хо­рата на хълма скачаха в пропастта, хванали в ръце­те си чадърите, и плавно се понасяха надолу при шумното одобрение на вожда и неговата свита..."

Показал му рисунката на Леонардо с летящия чо­век и огледално написания текст: „Ако се вземе разтворен купол, на който всяка страна има поне двадесет лакти дължина и толкова лакти височина, то с него човек може да скочи от каквато си поже­лае височина, без да се опасява за живота." Разказал му за фалшификатора Левен, арестуван през 1628 година и затворен в крепостта Изер и затова как Лавен ушил от чаршафи и други подръчни материа­ли първия парашут, точно копие на Леопардовата рисунка, с който скочил от кулата. Разказал му и за братята Монголфие, които много преди да напра­вят своя балон, се забавлявали, скачайки от висока кула с нещо като чадър, 2,5 метра широк.

Дал му дори романа на Ретив Бретон, в който се описват фантастичните приключения на младия Виториус, обиколил света с привързан за кръста чадър, размахвайки пухкави крила. Всичко това би­ло безспорно интересно, погледнато откъм исто­рията на парашута и въздухоплаването, но с нищо не можело да му помогне за разрешаването на про­блема, който — без дори да съзнава — вече си бил поставил. Какво действително можел да измиели един актьор, чиято «лава била пълна с монолози от пиеси, с афоризми и сентенции на големи мислите­ли, без нито една конкретна инженерна идея. „Своето нося със себе си", си казал наум Котелни-ков старата латинска поговорка и сякаш пред очи­те му светнала червена лампа. „Това вече е идея!, казал гласно той и наистина имал право, защото вече имал отправна точка.

Държим ли да бъдем изчерпателни, по същото това време мнозина също си блъскали главите вър­ху онази най-сполучлива парашутна конструкция, която да превърне скоковете от атракция и забав­ление за смелчаци в нещо полезно и необходимо Пръв се добрал до някакво решение французинът Васер. Без особено да се замисля, той направил ча­дър — един истински чадър със спици и дебел гуми­ран плат за по-голяма сигурност — толкова огро­мен и обемист, че за него нямало място в самоле­та, а трябвало да го закрепят някъде отвън. Точно с този чадър трябвало да скочи пилотът в случай на авария, които не били никак редки. Друг е въпро­сът дали пилотът ще съумее да отвори парашута или по-точно — дали вятърът ще му позволи да направи това. Добре че никой не приел идеята на Васер достатъчно сериозно, иначе неминуемо би се

стигнало до Нещастен случай. И понеже, поне на този етап, задачата явно не

била по силите на лица само с технически познания и без особено въображение, с нея най-безотговорно се заели двама известни парижки дамски шивачи — Майер и Райхелд. Идеята им била да скроят било палто, било плащ, който от вятъра да се издува като парашут. Три години крояли и прекроявали и Все неуспешно. Райхелд смятал, че неуспехът се дължи на ниската височина, от която е скачал до момента — от покрива на двуетажната си къща. Ето защо му се искало да опита от по-високо, от Айфеловата кула например. Намерили се предпри­емчиви хора, които разпродали над 10 000 билета за предстоящия „научен експеримент". Колко горд само трябва да се е почувствувал Райхелд и колко отвисоко трябва да е гледал на събралата се в но­зете му тълпа, размахвайки ръце за поздрав... пре­ди да полети надолу от Айфеловата кула.

„Винаги с мен!", написал Котелников в гримьор­ната си и продължил да излиза всяка вечер на сцена­та. Какво е правел през свободното си време, това той никога никому няма да каже, но то е пределно ясно ~ занимавал се с математика, физика, аеро­динамика и с още ред чужди на актьорската профе­сия дейности.

Отново било лято. Едно от малкото истински лете в Петербург и трупата се преместила да иг­рае в Летния театър.

„Както винаги след представление, бъбрейки, ние се разгримирахме. Някой почука на вратата.

-— Влез — провикнах се аз. — Подай ми чантичката — обърна се към своя

съпруг, също актьор в театъра, надникналата през вратата актриса. — В парка тази вечер е хладно.

— Какво? — пошегувах се аз. — Нима чантичката ще те стопли!

— Чантичката — не, но шалът... — и тя измъкна копринен шал, почти толкова голям, колкото да за-стеле коридора.

— Това е всичко, което ми трябва! — ударих се по главата аз.

Колегите Можеха да си мислят каквото си искат за мен, но аз вече знаех от какво трябва да ушия моят парашут и къде да го поставя — в малка тор­бичка на гърба на пилота..."

Котелников бил преди всичко актьор. И като все­ки актьор той искал разказа му да има неочакван за слушателя финал. Ето защо наивно в да се мисли, че точно изборът на най-подходяща материя за ушиването на парашута било най-важното в слу­чая. Не че е без значение, но той трябвало да наме­ри решение и на още ред други, далеч по-съществе­ни въпроси. Няма да ви изброяваме всичките.

Идеята за парашут — раница е вълнувала и други изобретатели, но никой не успял да измисли такъв механизъм, който при всички случаи и безотказно да изхвърля купола от раницата. Какво ли не из­пробвали — всевъзможни пружини, дори пневма­тично устройство, заради което комплектовали парашута с бутилка сгъстен въздух.

Котелников пръв се сетил да върже парашутис­та през раменете. На в кой знае какво на пръв по-лед... ако не знаем, че преди това връзвали парашу­

тистите през кръста и те се въртели като пумпа­ли във въздуха. Помислете също каква остра, пре¬ рязваща болка би изпитал вързания през кръста па­рашутист в момента на отварянето на парашута, след като известно време е летял свободно надолу към земята.

За всички тези подробности Котелников дели­катно ще си замълчи. Боейки се да не доскучае на слушателите си, той няма да каже дума за занима­нията си по математика и аеродинамика, нужни му да определи оптималния размер и форма на раз­творения парашут. Не ще се въздържи да опише са­мо онзи незабравим ден от живота си, когато за първи път скочил от самолет, демонстрирайки из­обретението си пред великия княз Александър Ми-хайлович, главен началник на руските въздушни си­ли.

„...Видях купола над себе си и въздъхнах облекче­но, внимателно пуснах с една ръка въжето, което до този момент несъзнателно стисках до посиня¬ ване. После сторих същото и с другата ръка. Едва тогава погледнах надолу. Главата ми се завъртя и отново инстинктивно се, хванах за въжетата. Скоро се окопитих и даже ми се появи желание да запуша, което и направих.''

А каква мислите била реакцията на великия княз? Съвсем по княжески любезно поздравил изобрета­теля, а по-късно сам написал резолюцията: „Пара­шутът в авиацията е въобще вредна вещ, тъй ка­то летците при най-малко опасност, грозяща ги от страна на неприятеля, ще се спасяват с парашу­ти , оставяйки самолетът да се разбие."!

По материали от чуждия печат

„Можем да построим хиляди за­боди, но не можем да направим нито една река"

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Талес от Милет — един от се­демте мъдреци на антична Елада намери първоосновата на пора­зителното разнообразие на света във водата. И до днес в науката господствуващо в становището, че растителният и животин­ският свят в започнал съществу­ването си във водна среда. Вода­та •-• люлката на живите организ­ми днес повече от всякога е за-

50

страшена. Развитието на наука­та, съчетано с безотговорност -та, алчността и липсата на перспективно виждане, са напра­вили напълно реална опасността от унищожаване на този „най-це­нен минерал" на планетата. И на­истина — уникална по своите фи¬ зикохимически свойства, водата е единственото вещество, съ­ществуващо едновременно в трите агрегатни състояния. Ис­тината, че две трети от земната повърхност е покрита с вода, съз­дава лъжлива представа за нейна­та неограниченост. Защото по-

малко от три процента от това количество в прясната вода. И тя се намира в места, непозволяващи употребата й — айсберги, ледни­ци, подземни водоизточници. До­стъпни за ползуване са само 6 процента от цялата прясна вода! Едно наистина малко количество.

Не е по-розова картината с раз­пределението на водата. Прясна­та, годна за пиене вода в Европа и Азия — континенти, които се обитават от 70 процента от земното население, достига едва 39 процента от цялата й налич­ност, а повече от 1,5 милиарда

души и днес са лишени от отгова­рящо на нуждите им количество вода. И не е без значение обстоя­телството, че ежедневно поради липса на вода умират хиляди живи същества, включително и хора. Езикът на статистиката е без­милостен, но той поставя с още по-голяма острота въпросът за запазване на водоизточниците на прясна вода от замърсяване, тъй като нови източници все още се издирват. Замърсителите за съ­жаление са много и отказът от тях не в лесен. Как да се принудят хилядите собственици на ав­томобили да не ги ползват? Да се спре работата на фабриките? Да не се произвежда или да се намали производството, както искат ня­кои екологични групировки на за­пад? Кой гледа сериозно на този въпрос? Днес, когато ежеминутно човечеството се увеличава със 172 души и в същата минута 44 хектара плодородна земя се пре­връща в пустееща. Днес, когато източниците на живителната влага и вентилацията на възду­ха — горите, се унищожават!

Жизнена среда за всички живи водни същества, а и за земновод­ните, водата е крайно необходима и за населяващите сушата жи­вотни и човекът. Тя е основен елемент в живата материя. Шестдесет и пет процента от живите организми и до 90 про-

ПРИРОДАТА -ДЪЛГ И ОТГОВОРНОСТ

цента от растенията се състоят от вода. Смело можем да кажем, че човешкият напредък е невъзмо­жен без вода. Ако хвърлим един поглед върху историческата кар­та на света, ще видим, че всички световни цивилизации са създа­дени в непосредствена близост до водата. Всичко това прави въ­просът за нейното съхраняване въпрос от изключителна важност за съществуване на организмите върху планетата ни, защото са­мата тя е най-големият еликсир на живота.

В много райони на земята насе­лението на страни, с непосредст­вен контакт със световния океан, страдат от недоимък на вода. Възклицанието на холандците: „Вода, навсякъде вода, но нито капка за пиене"! — в много харак­терно. Затова нуждата от сладка вода си остава основен въпрос на

нашето време. Осигуряването на питейна вода в редица райони на Земята, особено в развиващите се и слабо развитите страни ста­ва за сметка на дебита на големи­те реки — Ориноко, Нил, Тигър, Амазонка, Ганг и много други.

Дори един континент с висока материална култура като Европа не може да се похвали с нормално снабдяване на населението със сладка вода. А тя е необходима не само за пиене. Влиянието й върху климата е безспорно. Без нея ландшафтът не може да бъде нормален. Като минерална служи за облекчаване страданията на много хора. И още — липсата на вода предизвиква епидемии, тъй като тя е основата на човешката хигиена.

Човекът, разпореждайки се ка­то собственик на планетата с водните ресурси, досега не е мо­гъл да предвиди всички негативни последици и за водата, и за себе си от неправилното си отноше­ние към нея. Стопанската му дей­ност е повлияла съществено вър­ху движението на водата в нейния кръговрат. Замърсяването на ат­мосферата, гигантизмът в урба­низацията, използуването на пи­тейната вода за индустриални цели са. дали своето отражение върху водния отток. Наситена с химически вещества, водата ста­ва негодна за повторна употреба. При това огромното водно стро­ителство, създаването на нови водни басейни под формата на язовири, напоителни канали, ко­рекции на реките, плавателни ка­нали, пресушаването на езера и

блата — изобщо пряката намеса на човека върху тези звена от световната водна система, води до фактическото ликвидиране на водата. По отношение на вредни­те за екологията последици от тази човешка дейност смело мо­жем да кажем, че човек все още не е намерил границата между „ис­кам" и „трябва". Тук се намесва един важен елемент — онова, кое­то вършим сега е в разрез с ети­ческите норми на съществуване.

Урбанизацията, растящите ка­то гъби индустриални предпри­ятия, топло- и атомните елект­роцентрали — всичко това изис­ква прясна вода. Към това трябва да прибавим нуждите на селското стопанство и най-вече на хората и животните. Колко важен е този проблем говори обстоятелство­то, че през ноември 1980 година ООН обяви международно десети­летие на питейната вода (1981— 1990). Проблемите за снабдяване с вода се разглеждат от ЮНЕСКО още от 1950 година. С приетата тогава хидроложка програма беше поставена задача да се проучат безводните места на планетата, специфичните хидроложки про­блеми, свързани с географските, и проблемите за правилното из­ползуване на водните ресурси. През 1974 година Генералната конференция на ЮНЕСКО прие Международна хидроложка про­грама и на нейна база започна из­граждане на Национални комите­ти и центрове, чийто брой към края на 1981 година възлизаше на 101. На заседанието си в Париж през 1984 година Междуправи-

51

телствен съвет утвърди трети етап в тази работа, отнасящ се до рационалния контрол върху Во­дата.

ОТРОВАТА ВАЛИ И ИЗВИРА Земята е кълбо с блажна по¬

кривка. Хидросферата заема по­вече от 70 процента от земната повърхност. Науката не е уточни­ла дали животът се е развил във водна или друм среда, но безспор­но, организмите на сушата не мо­гат да съществуват без сладка вода. Изпълнила океаните, море­тата , сушата и въздуха, водата е източник на живота. Годишно по­вече от 120 кубически километра вода достига до нас, благодаре­ние на осъществения в природата кръговрат, Хидрографната сис­тема запазва относителното равновесие в нивата на океаните и моретата, въпреки това, съ­ществуват изследвания, които показват, че нивото на някои жизнено важни за човешката ико­номика водни басейни, като Сре­диземно море, ежегодно намалява. Учените изчисляват, че в идните сто години то може да се превър­не в дебел слой мътна солена вода и отпадъци. Това море е превър­нато в огромно сметище на стра­ните, чиито брегове мие, така че мрачното предвиждане може да се сбъдне и по-рано.

Неправилното използуване на водните ресурси води до непопра­вими от екологична гледка точка последици. Погрешното отноше­ние може да намери израз, както в неправилната експлоатация на водните ресурси, така и в лоши проекти, свързани с тяхната екс­плоатация. Неправилното прокар-

ване на мелиоративни съоръжения може да обезводни цели райони, а прекомерната експлоатация на пасищата и изсичането на гори­те — да ерозира необратимо по­чвата. За подържане на екологич­ното равновесие на почвата се необходими не само органични ве­щества, получени от гниенето на животински и растителни видо­ве, но и от микроорганизми, насе­ляващи почвата и други низши животински видове, чието съ­ществуване е неразривно свърза­но с почвата, въздуха и водата. Унищожавайки в течение на де­сетки години над два милиарда хектара земя, човек в увеличил ерозията и е направил непригодна за ползувана тази земя. Без укреп­ващата роля на корените на рас­тенията, всяка капка дъжд има ударната сила на куршум. По този начин 15 до 20 процента от обра­ботваемата земя на Африка и близкия Изток са реално загубени за селскостопанското произ­водство. Стотици декари земя в Африка се станали жертва на еро¬ зионния процес, предизвикан от свръхексплоатацията на. пасища­та. Мигриращите африкански скотовъдни племена и най-вече масаите са превърнали в пустее­щи земи голяма част от плодо­родните пасища на континента. ' Вече е писано многократно за

ефекта на високите комини върху водите на Световния океан. Кисе­линният дъжд унищожава ежегод­но хиляди езера, гори, сгради и па­метници на културата. Досега са окислени и лишени от живот 2600 езера в Швеция. В 1700 от 5000 езера на Южна Норвегия рибата е измряла. Една пета от езерата на Канада са мъртви. Увеличаването на киселинността води до пови­шаване на концентрацията на алуминий във водата до степен, смъртоносна за живите организ­ми, фитопланктонът престава да бъде храна за рибите, поради насищането му с фосфати, упот­ребявани в селското стопанство и с алуминий от отпадъчните во­ди и киселите дъждове. С увелича­ване на киселинността водата става разтворител на изключи­телно токсичните метали: живак, цинк, олово, кадмий, които се по­глъщат от живите организми във родната среда и оттам навлизат в храната на човека. Почвата съ­що поема част от киселините от дъждовете. Това не става равно­мерно. Най-уязвими са бедните на варовик почви с тънък слой земя. Най-ниска концентрация, на за­щитни вещества притежава по­

чвата в Скандинавските страни. Преминавайки през тази незащи-тима на практика почва, вливайки се в езерата и реките, водата от дъждовете минава във водния кръговрат на Световния океан. Навсякъде по пътя си тя оставя отрова за живите организми и растения.

Хайнрих Хайне нарече Рейн „ог­ледален" в „Книгата на песните". В прозрачните му води по онова време е кипял живот. Рейн е вдъх­новявал поети и музиканти. „Рейнско злато" —• нарече про­чутата си опера Рихард Вагнер. Реката оправдаваше името си. От този Рейн не е останало нищо. Реката тече бавно, превърната в отходен канал от съвременните варвари. Четири милиона не­фтопродукти, седем милиона то ­на неорганически съединения, 500 хиляди тона тежки метали се из­хвърлят ежегодно във водите й от крупните индустриални пред­приятия на Западна Европа. Рибо­ловът е напълно спрял, рибата е заразена с отрови.

Това, което се каза за Рейн, ва­жи за много реки, морета и дори за океаните. Всеки час в Светов­ния океан се изливат по триста тона нефт и нефтопродукти. Ако това продължава с този темп още нашето поколение ще присъ­ствува на смъртта му. Замърся­ването с нефт е необратим про­цес. Определените за изхвърляне­то му места не могат да бъдат изолирани. Той се просмуква от почвата и навлиза в подпочвени­те води. По пътя си носи смърт. По изчисления на хидролозите днес 10 процента от подпочвени­те води са замърсени с нефт. А количеството на изхвърления нефт и неговите продукти расте.

Съвременната ' промишленост все още не познава безотпадъчни­те технологии. Производството неизбежно се съпътствува от отпадъци, които не подлежат на преработка поради ниска рента­билност. Те са обречени на из­хвърляне — зариване в земята или в морето. Обемът не произ­водството сочи постоянно уве­личение. Успоредно с него растат и планините от отпадъци. От обикновената смет, до техноло­гичния отпадък, всичко бива по­глъщано от търпеливото море. Търпеливо?

щетите, нанесени на морската среда ни се връщат вече неколкок­ратно. Различните видове отпа­дъци попадат на безброй места в морето — от морското дъно до повърхността. Безобидни от еко-

логична гледна точка отпадъци няма. На дъното или до повър­хността те оказват своето вред­но въздействие върху живите ор­ганизми. Твърдите отпадъци и металите отравят естествена­та среда на много придънни жи­вотни. Отровите се разтварят във водата, а нефтопродуктите и битовите води плуват по по­върхността. А морето дава жи­вот на над 200 000 вида животни и растения.

ЦЕНАТА Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ Две т р е т и от земната повър­

хност е покрита с вода, но 98 про­цента от нея съдържа 3,5 процен­та сол, докато човешкия органи­зъм понася само 0,2 процента со­ли във водата. Солената вода не може да се употребява и в про­мишлеността.

Издирването на водни ресурси в недрата на земята стана важен дял от геологията. Изследвания се извършват навсякъде и по всякак­ви начини, дори от Космоса.

Не само откриването на води под земята, но и опресняването на морската вода стои като пър­востепенен проблем пред жадува­щите. Арабските емирства хвър­лят огромни средства за пре­чиствателни станции и инстала­ции. И въпреки това проблемът остава поради невъзможността тази пречистена вода да бъде пълноценен питеен източник. Тук се поставя и проблемът за стой­ността на водата, която често пъти е такава, че получаването й става нерентабилно. Но много пъти цената е без значение — еликсирът на живота е нужен и незаменим.

Пречиствателните станции съ­ществуват в много страни. Пре­работвателната станция в Мек­сико преработва в денонощие 28 милиона куб. м вода. В някои страни съществува проект за отбиване на океанската вода в ог­ромни водни хранилища и там, посредством изпаряване да се по­лучава питейна вода.

Като сериозен източник на вода вече се гледа на ледените планини-айсберги, Деветдесет процента от световните запаси от сладка вода са под формата на ледена об­вивка на Антарктида. Постоян­ното отцепване на ледените пла­нини създава възможност за на­сочването им в желаната посока. Айсберги с тегло до един милион тона могат да бъдат „закарани" на разстояние хиляди километра. Изчисленията показват, че ще бъ­де икономически оправдано из­ползуването на такива айсберги в

страни като Саудитска Арабия, Австралия, Перу и дори Калифор­ния.

Предвид особеното междуна­родно положение на Антарктида се наложи междудържавно правно уреждане на въпроса за транспор­тиране на ледените планини. Пър­вата международна конференция на тази тема се състоя през 1977 година в САЩ. Безконтролната дейност може да причини значи­телни щети в климатично отно­шение на планетата, тъй като Антарктида оказва осезателно въздействие върху климата на ця­лата планета. Неконтролираната разработка на идеята за достав­ката на прясна вода по този начин може да доведе до значително климатично объркване и непопра­вими вреди за цялото човечество. Все пак необходимо е да се отче­те , че това е все още в сферата на проекта. Като се вземе под внимание напредъкът на науката, това може да стане в близко бъ­деще.

Милиарди хора днес не могат да задоволят напълно нуждите си от вода. Това налага контрол и върху потреблението й. Контролът в напълно възможен, тъй като съ­временната наука в ръцете на со­циалистическото общество — и само на социалистическото!—мо­же да вземе под внимание и засу­шаването, и обилните дъждове, и ликвидацията на горите и тяхно­то възстановяване, и чистотата на въздуха и настъплението на чо­века в дивата природа.

Важно е и пречистването на во­дата. Твърдите частици, тинята, веществата, които поглъщат кислорода и тези които унищожа­ват живота, могат да се отстра­нят, фосфатите и нитратите могат да се извлекат. Особено важно е намаляването на фосфора в отпадъчните води при тяхното пречистване. Увеличената кисе¬ линност също може да се кориги­ра и да не надвишава 5 процента. Остават още патогенните бак­терии и вируси, химическите ве­щества, резултат от индуст­риалното производство, отход­ните води от петролните рафи­нерии, автомобилните сервизи и гаражи. Както се вижда твърде широк спектър от вещества

Днес пречистването става чрез два основни начина: механично и биологично. При механичната технология отпадъчните води по­стъпват в басейн, където се наси­щат с въздух. Водата се привежда в движение и по този начин тиня­

та , съдържаща се в нея, се утаява. Заедно с нея се утаяват и другите тежки замърсители. Тинята се обезводнява за три седмици и се изхвърля в санитарно защитено място.

При втория метод отточните води преминават през ръбести камъни, по които са полепнали микроорганизми в желеобразно състояние. Те разграждат и отне­мат органичната материя. След биологична обработка водата се отвежда в басейн за утаяване.

След пречистването се получа­ва вода, годна за нова употреба за лични и домакински нужди. Полу­чават се и допълнителни вещест­ва, които могат да служат за су­ровина за ново производство или за наторяване на почвата. При пречистване на отточни води от преработка на дървесина по био­логичен начин се изолират пара­фин, клей, фосфорна киселина, Все дефицитни материали, търсени на пазара, които без пречиства­телните операции биха били из­хвърлени като непотребни и биха станали източник на замърсяване.

В системите за възстановява­не на водите се включва и опазва­нето на поречията от замърсява­не с промишлени и битови отпа­дъци, и противоерозионните дей­ствия, и залесяването на големи пространства по поречията на реките.

Световният океан е олицетво­рение на живата природа. За да може да служи на човечеството и да съхранява равновесието на Зе­мята винаги ще трябва да полага­ме грижи за неговата химическа и биологична чистота.

д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ

53

Индонезия, архипелаг в Индий­ския и Тихия океан, е разположена от двете страни на самия Еква-тор, по протежение на 5000 км, на юг от бреговете на югоизточ­на Азия. Малко са страните по Зе­мята, на които думата архипелаг така добре да приляга както на Индонезия. Страната с площ от около 1 900 000 кв. км се състои от 13 667 острова, 7600 от кои­то са без име, а почти 12 700 са ненаселени.

За първи път името Индонезия е споменато през 1884 г., въпреки че още в дълбока древност то се е срещало в езика на пътуващите търговци и има смисъла на „Ин­дийски острови". Съвременната история на страната води нача­лото си от края на Втората све­товна война, което за индонезий-ците означава край на японската окупация. На 12 август 1945 е. бившата холандска колония се провъзгласява за република. Но това е само началото на нови борби, на тежки преговори, на стотици хиляди жертви. Най-на­края на 27 декември 1949 г. Хо­ландия бе принудена да се съоб­рази с волята на индонезийския народ. Извън границите на стра­ната остава само източната по­ловина на остров Нова Гвинея.

Както и при други пътувания, така и тук пътят ми минава през столицата на страната — Джа­карта. Пред мен се откри огромен град, с обичайните си небостърга­чи и вид така характерен за мно­гомилионните градове на югоиз­точна Азия.

Годината на основаване на Джа­карта е 1527, а денят — 22 юни. На тази дата войските на султан Демак разбили португалците в устието на река Чилиуонг. Мяс­тото , малка крепост, било наре­чено Джайякерта, което означава­ло „Знаменитата крепост". Хо­ландия, утвърдила се като водеща колониална сила, ще обърне поглед към тази част на света след едно столетие. Войските й разрушили до основи Знаменитата крепост.

54

Много вода ще изтече през Чи­лиуонг, докато се появи в изменен вид старото име. То ще прозвучи на 12 декември 1949 година, кога­то Джакарта бе обявена за нацио­нална столица.

Джакарта притежава изключи­телно богата фасада, с широки булеварди и високи здания. Тук е намерил добър прием чуждест­ранният капитал, пред който Ин­донезия широко отвори врати през 60-те години. Първокласни хотели, супермаркети, банки — почти всичко принадлежи на мно­гонационалните компании, в кои­то присъствието на САЩ, Запад­на Европа и Япония е осезателно. Но това е страна, където бед­ността, граничеща с мизерията, шествува по цялата страна.

Заговорих за Джакарта, защото тя бе отправната ми точка за пъ­туването из остров Ява, наречен още „градината на Изтока".

Ява е четвъртият по големина остров, но от гледна точка на по­литиката и икономиката е най-важният за страната. Площта му е 131 хил. кв. км, а населението около 86 милиона, което го нареж­да между най-гъсто населените острови на Земята — с около 656 жители на кв. км. Разположен е изцяло на юг от Екватора.

Силно нарязаната брегова линия допира на много места до вечно­зелените влажни екваториални гори. Като декор над тях се изви­сяват вулканските конуси. Ява е най-вулканичната област на Зе­мята. Вулканският пояс е пред­ставен от около 50 активни вул­кана, като 17 от тях са изригнали през последните години.

Жителите на острова от дъл­бока древност разбрали значение­то на вулканите за образуването на почвите и най-вече за обогатя­ването им. Тази е причината за трайната зависимост — гъсто населени райони, развито земеде­лие и близост на вулкани. Това най-добре се наблюдава в окол­ностите на вулкана Мърапи, чий­то конус е висок 2911 м. На север

от него е Джокякярта, който местното население нарича крат­ко Джоя. През 1867 г. градът бил почти изцяло разрушен от изриг¬ ването на Мърапи, а оттогава на всеки пет години вулканът изриг-ва, като унищожава посеви, пъти­ща и селища. Разговарях със сту­дент от университета „Гаджа Мада" — първият университет, открит след обявяване на незави­симостта. „По време на борбата за независимост от 1945 до 1949 г., Джоя беше столицата на Индонезия. Въпреки постоянната опасност, идваща от Мърапи, то­ва е един от най-гъсто населени­те райони на острова. Моите прадеди са разбрали, че след всяко изригване почвата се възстановя­ва и обогатява. С присъщото им трудолюбие те поправят пъти­ща, мостове, възстановяват за­сегнатите селища след всяко буйство на Мърапи. А има ли къде да отидат?"

Пътят ми ме отведе до една от най-плодородните области в юж­ната част на Ява — околностите на град Кадири. Самолетът ни

прелетя над вулкана Клут. Под нас в кратера на вулкана сребрееха водите на езеро, струва ми се не по-голямо от това, което някога беше езерото в нашия Парк на свободата. От водната повър­хност се вдигаше пара. Всеки жи­тел от тази част на острова знае, че приблизително на около 15 години вулканът изригва, поня­кога с голяма сила. Водите от езе­рото в кратера, под натиска от земните недра, протичат като лавина от вода и тиня, която не щади нищо по пътя си и залива плодородните полета.

Защо островът в наричан .гра­дината на Изтока"?

Заради благоприятното съче­тание от климат и почви, умело използувани от индонезиеца с це­ната на много труд. Температу­рите в плодородните участъци земя по правило са високи — от 18°С през юли до З6°С през януари. Обилни са и валежите — от 1400 до 2000 мм.

Около 70% от площта на ост­рова са обработваеми земи. Ос­новна селскостопанска култура е оризът. Тя е основната или в ос­новата на всяка храна на острова. Имах един любопитен случаи при обяд в околностите на Джакарта. Знаейки много малко за кухнята на острова, аз вършех каквото вършеха и другите. Сложих си от сате, приятно ухаещ кебаб, скари­ди, зеленчуци с фъстъчен сос и се стъписах пред планината от ориз.

— Храната не е достатъчно подправена — каза домакинът. — Използувайте нашия самбал, кок­тейл от подправки!

Съобразих се със съвета и ре­зултатът беше трагичен. Сякаш вулканът Мърапи изригваше. Ос­лепей, задавен от сълзи бях прину­ден да напусна трапезата. Не зная защо, но и до днес свързвам случая с "планината" от ориз.

Оризовата култура заема поло­вината от обработваемата земя и четири пети от поливните пло­щи на острова. На острова се произвежда около 22 млн. тона ориз, като общото производство на страната е около 35 млн. тона. За да завърша с ориза, си спомням думите на собственика на ресто­ранта, където опитвах злополуч­ното сате.

— Индонезиецът не може без ориз. В този ресторант се серви­рат 127 гозби и във всяка от тях присъствува оризът. Погледнете там, на стената в дъното са на­писани няколко йероглифа. Те оз­начават: „Оризът е символ на жи­вота". Не случайно жителят на

острова казва: "Ако има ден, ще има и ориз".

При пътуването си из острова можах да наблюдавам различни картини от отглеждането на ориза: газещите дълбоко в тиня­та биволи, които влачат ралата; жените с огромни сламени шапки, които отвисоко изглеждат като листа на водни лилии в кафеника­вата вода; смарагдовия цвят на самата реколта.

Чаят има също голямо значение за страната. Той заема важно място в износа, присъствува във всекидневния живот на индоне­зиеца така, както и оризът. Има­ло много несполучливи опити за създаване на чаени плантации. Ед­ва в началото на нашия век това станало възможно след вноса на разсад от Асам, Индия.

Чаят, това вечнозелено расте­ние, изисква тропични горещини и обилна влага, но не и обилно напо­яване. Колкото и странно да из­глежда, но най-добрите сортове чай се отглеждат по планинските склонове, където хладният въздух забавя растежа и помага да се на­трупва неповторим аромат.

Посетих една чаена плантация в западната част на Ява.

Наблюдавах движенията на же­

ните. С изумителна пъргавина на пръстите те късаха само малки­те листчета и цветчета.

— Чаят без да е капризен се нуждае от внимание, без да е пре­калено чувствителен, търси лю­бовта на човека, мекотата на не­говите пръсти — обясняваше придружаващият ни господин Пен. — Използува се изключител­но ръчен труд. Един килограм чай ще рече 2500 движения на пръсти­те! Годишно в Ява се добиват 65 хил. тона, при 98 хиляди за ця­лата страна. Средно една жена съ­бира около 30 кг на ден. От тях след обработването ще останат само 3 кг чай, годен за пазара.

При население от около 160 млн. жители в страната има над 300 етнически групи, които говорят на над 250 езикови наре­чия.

Националният език, наречен Ба¬ хаса Индонезия, е много сходен с малайския диалект. Като език е силно опростен и не е свързан с нито една от основните етниче­ски групи.

На остров Ява говоримият език и до днес си остава явайския, при­надлежащ към групата на малай¬ ско-полинезийските • езици. В стремежа си да наложи единен

55

език, централното правителство се стреми да бъдат забранени диалектите. За съжаление, 37 го­дини след обявяването на незави­симостта на страната, около 60% от населението е неграмотно.

На острова се наброяват над 5000 растителни вида, над 400 вида птици, над 500 вида пеперу­ди, над 100 вида змии. Въпреки че поради стремежа да не създава повече обработваема земя, гори­те силно намаляват и днес на остров Ява се срещат места, по­крити с гъсти, трудно проходими гори. Те заемат около 15% от т е ­

риторията на острова. Една у т ­рин посетихме такава гора в за­падната част. Това като че бе друг свят. Той бе огласян от кря­съците на маймуни, песните на птици, жуженето на насекоми. В сянката на короните се криеха пи­тони. Сред дърветата се извися­ваше гландолозата. От това мно­го яко дърво освен строителен материал се добива и полезна смола. Тук расте и камфоровото дърво, ценно за медицината и за производството на бои.

Нашият водач ни обясняваше: — Когато гората е лесно до­

стъпна, хората идват и секат най-открояващите се екземпляри. Ето тук вчера имаше петдесет метрово дърво. Сега виждате ог­ромен дънер. Лошото е, че с голе­мите дървета загиват голям брой други растителни видове. Това означава, че този участък от земя никога вече няма да се възстанови такъв, какъвто е бил.

Гледахме и се чудехме на бо­г а т с т в о т о на джунглата. До ти¬ ковото дърво се зеленееше фику­сът банян, който има толкова много разклонения че достига до към 80—100 метра в диаметър. По-нататък — непроходими гъс­талаци от бамбук — гъмжащи от змии, скорпиони, месоядни хле­барки и десетки видове гущери.

Тръгнах си по обратния път твърде разочарован от видяното. Гонен от глада, човекът настъп­ваше и унищожаваше един непо­кътнат свят. Както и на други места, и ту к на тропичните гори се гледа като на последен резерв за решаване на т. нар. зърнен про­блем. Може би е така, но каква ще е цената, която ще се плати за решаването му?

НИКОЛА РАШЕВ

Те не се срещат в Черно море и в другите морета, които мият бреговете на нашия континент. По нашето Черноморие плуват змии, които изглеждат съвсем черни в морската вода. Има ги най-вече край Варна, Бургас и Со­зопол. Крият се между едрите ка­менни блокове, откъдето навли­зат в морето да ловят дребна ри­ба, най-често различни видове по­пчета Летовниците неправилно ги наричат „черна морска змия". В същност плуващите близо до бре­га змии спадат към вида сива вод­на змия. Тя е неотровна и е широ­ко разпространена в България. Среща се в по-големите блата и реки. Тръбната страна на сивата водна змия е тъмносива, сивока-

фява или маслиненосива, с тъмни петна или напречни ивици, корем­ната й страна е жълтеникава до яркооранжева, изпъстрена с черни правоъгълни петна. Сравнително топлолюбива е и може отлично да плува. Храни се главно с риба, по-рядко яде водни жаби и попови лъ­жички, понякога улавя и някой дре­бен бозайник или птица. Сивата водна змия е сродна на смокове¬ те, към чието семейство спада.

Зоолозите обединяват морски­те змии в съвсем друго семейст­во и то носи научното име Хидро-фиде. Към него спадат около 50 вида змии, които се срещат в тропическите и субтропическите морета на Тихия и Индийския океан — от източното крайбре­

жие на Африка до западните бре­гове на Централна Америка. Сту­дените води на южното полукъл­бо пречат на морските змии да заобиколят нос Добра Надежда и нос Хорн и да проникнат в Атлан­тическия океан. Известни учени не изключват обаче възможност­та един ден тези змии да попад­нат и в атлантически води, като преминат през Панамския канал. Малко видове морски змии се сре­щат в солени езера на Соломоно¬ вите острови и само един единствен вид живее в сладковод­ното езеро Таал на филипинския остров Лусон.

Морските змии са твърде ин­тересни животни. Преди всичко грамадното мнозинство измежду тях са неразривно свързани със солената стихия. Приспособява­нето към живот в морето при по­вечето видове е отишло толкова далеч, че те изобщо не излизат на сушата през целия си живот. Но и видовете, които снасят яйца по морските брегове, също имат т я ­ло, което е отлично нагодено за живот във водата.

Най-едрите морски змии до­сти гат до 2,5—3 м дължина, но повечето видове не надминават 0,80—1,20 м дължина. Те имат твърде характерен изглед. Като

56

правило главата им е малка, с не­големи очи и в покрита от едри щитчета (люспи). При повечето видове тялото в предната си част е обло, след това постепен­но става странично сплеснато и накрая преминава в плоска, отвес­на опашка. При вида Макроцефа¬ лофис грацилис главата и предна­та част на тялото имат дебели­ната на молив, а задната част е дебела колкото мъжка ръка. Из­глежда, че с тънката предна част на тялото си змията изследва пукнатините сред кораловите ри­фове и подводните скали, като търси плячка в тях.

Сухоземните змии имат на ко­ремната си страна едри люспи, които подпомагат тяхното пъл­зене по земята. Морските змии, които снасят яйцата си на мор­ския бряг, имат още по коремната си страна дребни люспи. Обаче видовете, чийто живот протича изцяло в морето, изобщо нямат люспи, очевидно те са станали из­лишни.

Ноздрите на морските змии се намират отгоре и отпред на му­цуната, така че могат да дишат като подават само предния край на главата си над повърхността. При потапяне под вода двете ноздри се затварят със специални клапи.

Езикът им е изгубил своята обонятелно-осезателна функция. Ето защо е твърде къс и само раз­двоеният му край може да се из­дава навън от устата. Лигавица­та , която покрива устната кухи­на, е богата на капиляри и пред­ставлява допълнителен дихате­лен орган, тъй като може да по­глъща кислород направо от вода­та.

Отпред на горната си челюст

морските змии имат по два зъба, които са свързани с отровни жле­зи. Освен това почти всички ви­дове имат и някои други, по-малки и неотровни зъби в устата си. Отровата на много от тях е ня­колко пъти по-силна от тази на най-отровните сухоземни змии. Вероятно това приспособление се е наложило, тъй като основната им храна рибите са сравнително устойчиви към действието на различни отрови. Освен това сред дебрите на кораловите „гъстала­ци" е необходимо почти момен­тално да се умъртви жертвата, иначе тя ще се скрие в някоя от многобройните цепнатини, къде­то змията не би могла да я до­стигне. Въпреки силната си отро­ва морските змии не представля­ват опасност за хората, защото животното вкарва малко коли­чество отрова в тялото на жертвата — от 0,06 до, 0,12 ми-лилитра. Морските змии не напа­дат къпещи се в морето хора и повечето видове не хапят, ако не са силно раздразнени, Индийските рибари често вадят с голи ръце попадналите в мрежите им мор­ски змии, а децата на островите Фиджи и Самоа дори си играят с тях.

Почти всички морски змии се срещат близо до бреговете на континентите и островите — сред коралите, морските треви и водораслите, като се отдалеча­ват само на няколко мили от су­шата. На някои места се струп­ват с тотици и хиляди морски змии на малко пространство сред „подводните гори". Само един вид — жълтокоремата морска змия, понякога може да се види на стотици километри далеч от най-близката суша. Тази змия се среща в тропическите и субтро¬ пически води на Тихия и Индийския океан — от западните брегове на Средна и Южна Америка до из­точните брегове на Африка. По­някога жълтокоремата морска змия плува поединично, друг път стотици или хиляди екземпляри дрейфуват по тихата морска по­върхност. Особено многочислена е жълтокоремата морска змия там, където се сливат различни океански течения.

Морските змии се хранят с раз­лични видове риби, най-вече със змиорки от рода Офихтис. Спо­ред известни сведения някои ви­дове ядат само хайвер на риби. Интересно е, че в аквариуми мор­ските змии живеят понякога с ме­сеци заедно с други риби'; без да ги нападат. Ако няма любимите им

змиорки, те гладуват. Жълтокоремата морска змия ■

понякога ловува по следния начин. В открития океан, където тя не може да напада из засада своите жертви, както прави това сред кораловите обраствания край бреговете, влечугото замира във водата с отпуснати глава и опаш­ка. Известно е, че всякакви дрей¬ фуващи предмети привличат ри­бите. Щом стадото се доближи до неподвижно носещата се по морската повърхност змия, тя мигновено извива гъвкавото си тяло, ухапва някоя от рибите и веднага поглъща умъртвената си плячка.

Морските змии понякога оста­ват 'дълго време под вода. Има различни предположения • колко време могат да издържат, без да поемат въздух. Някои най-нови изследвания, публикувани през 1985 г., дадоха отговор на тази загадка.

Опитите били проведени по следния начин. Върху тялото на жълтокореми морски змии били прикрепени специални 10 грамови прибори, които регистрирали на­лягането (а чрез това и дълбочи­ната на потапянето), темпера­турата на водата и количество­то на разтворения в нея кислород. За голямо учудване на учените се оказало, че жълтокоремата мор­ска змия прекарва под вода около 80% от времето, при това не са­мо в близките слоеве до повър­хността, но и значително по-на¬ дълбоко. Средната дълбочина на потапяне е била около 17 м, а ре-

57

кордната — над 28 м. Под вода влечугото оставало средно около 35 минути, но понякога и значи­телно по-дълго — над 1,5 часа, а една от опитните змии не изляз­ла на повърхността да диша пове­че от 2 часа. Учените се изправили пред нова загадка. Очевидно изли­защата само за няколко минути на повърхността змия не може да поеме толкова кислород, че да и стигне за продължително време. Отговор на загадката дали из­вестни физиологични изследва­ния. Оказало се, че под вода змия­та набавя необходимия й допълни­телно кислород чрез кожно диша­не, Намирайки се на повърхност­та, жълтокоремата морска змия получава около 33% от необходи­мия й кислород чрез кожата, а в дълбочина — много повече, Само­то потапяне се извършва по след­ния начин. Змията плува бързо на­долу, почти под прав ъгъл спрямо морската повърхност. След като достигне до най-голямата дълбо­чина на своето потапяне, започва бавно да изплува нагоре, като за това употребява по-голямата част от времето, което прекарва под вода. Едва когато достигне близо до повърхността, отново започва да се издига почти отвес­но към нея. Рязката промяна в на­лягането на водата се съпътст­вува от „запечатване'' на белите дробове на влечугото. Тогава кръв или не постъпва изобщо 8 белите

ЗА ВАС, ГРАДИНАРИ! Знаете ли колко азот, калий,

фосфор и други необходими за растенията химични елементи съдържа почвата? Тези данни са основен залог за плодородието, фирма от фРГ предлага апарат за оперативен анализ на проби от почвата с помощта на набор от

дробове или попадайки в тях не идва В досег с въздуха в тях, тъй като са силно свити под дейст­вието на налягането. При посте­пенното изплуване нагоре наляга­нето се намалява, така че змията започва да получава все повече кислород от белите си дробове. Този запас се използва за захран­ване на най-важните й органи със жизнено необходимия газ. физио­логичните изследвания в това на­правление продължават и от тях се очакват нови резултати.

Около една четвърт от морски­те змии излизат за размножение на морския бряг. Сравнително малко измежду тях снасят яйца, а останалите раждат направо живи малки. Плодовитостта им не е голяма. Най-често снасят само 1—2, рядко до 8 яйца, които зара­вят в купчините гниещи водорас­ли, в пясъка или влажната почва. Живораждащите змии дават жи­вот обикновено на едно или най-много на две змийчета. Морските змии, които се размножават на морския бряг, не са изгубили спо­собността си да живеят на суша­та. Денем се крият под корени на дървета или в пукнатини на скали, а понякога влизат дори в рибар­ските хижи.

Морските змии, които прекар­ват целия си живот в солената водна стихия, са съвсем безпо­мощни на сушата. Ако случайно бъдат изхвърлени от вълните на

различни химични индикатори. Степента на промяна в оцветява­нето се сравнява с еталон и така се съди за съдържанието на един или друг елемент в почвата. Не­достигът на даден компонент се определя по специална таблица. Всяко от тези определения е тол­кова просто, че градинарят може самостоятелно (без помощта на агрохимик) да определи какви то­рове, в какви количества и съот­ношения трябва да бъдат добаве­ни в почвата.

КИНО, ОТМЕСТИ СЕ! Кинолюбителите посрещнаха

появата на видеомагнитофоните с голям интерес. Тази нова техни­ка им обещаваше удоволствието да прожектират филма веднага след заснимането му. В началото не можеше и да се мисли, че обемистата снимачна апаратура на първите „видео" ще съперничи на компактните кинокамери. Но фирмата „Сони" започна произ­водство на видеомагнитофонни

брега, не могат да пълзят и даже се задушават. Техните мускули не са в състояние да придвижват тялото и притиснати от собст­вената си тяжест, едва могат да раздуят белите си дробове и да дишат. Женските змии от тези видове раждат в морето най-чес­то от 2 до 6, по-рядко само 1—2 малки, чиято - големина варира обикновено от 0,35—0,5 м. Ново­родените змийчета почват вед­нага да плуват из водата и да во­дят самостоятелен живот.

Въпреки малката си плодови­тост морските змии на някои места са твърде многочислени, например около индонезийските острови. Това се обяснява с фак­та, че след шест месеца до една година те са вече полово зрели, а освен това, както изглежда, ня­мат много врагове.

Морските змии се ядат. В Ин­донезия и на филипините ги ло­вят живи и ви експортират в Япо­ния. Печената или пушена морска змия се счита за деликатес. Осо­бено се цени видът Латикауда се¬ мифасциата, който достига до 2 м дължина и 7—8 см дебелина. Тази морска змия е разпростра­нена в западната част на Тихия океан — от островите Рюкю до островите Самоа. Ловят я масо­во не само за консумация, но и за­ради ценната й кожа.

Ст . н. с.ДИМО БОЖКОВ, к. б. н.

камери с размери 55x108x169 мм и тегло само 1 кг. Записът върху 8-милиметрова касетна лента се осъществява с помощта на вър­тящи се магнитни дискове и може да продължава до 4 часа.

Разрешителната способност на оптикоелектронната система е 330 телевизионни линии по хори­зонталата с достатъчно конт­растен образ. Специалистите Възнамеряват да произведат и по-сложни камери за стереофони¬ чен запис. Те ще включват елект­ронно устройство за автоматич­но фокусиране с помощта на инф­рачервени лъчи. Яркостта на цве­товата гама ще се осигурява чрез електронна система на автома­тична корекция на цветовия ба­ланс. ИЗТОЧНИК НА ЗАХРАНВАНЕ —

СЛЪНЦЕТО Какво да направим, ако при из­

лет в планината изведнъж свърши батерията на транзистора или касетофона? Възможности за за-.

Б8

реждане няма. В такива случаи ще ни помогне създаденият от спе­циалистите акумулатор с вграде­ни 8 него слънчеви елементи. При осветяване с ярка слънчева свет­лина зараждането му става само два пъти по-бавно отколкото при захранване от електрическата мрежа. Слънчевите акумулатори издържат до 1000 цикъла на за­реждане. Те могат да бъдат съ­хранявани с години, без да загубят експлоатационните си качества. А ето и някои данни за тях: номи­нално напрежение — 1,2 В, капа­цитет — 1,2 А/ч.

МАЗУТ ОТ СТЪРГОТИНИ В Центъра за индустриални из­

следвания в Токио е разработена перспективна технология за полу­чаване на малко странен вид гори­во. Стърготините и други отпад­ни продукти от дървопреработ-ващата промишленост се обра­ботват с разтвор на кетони (въ­глеводороди). Под действието на висока температура, налягане и метален катализатор сместа пи¬ ролизира. Топлотворната способ­ност на полученото гориво не от-стъпва на тази на мазута, а освен това съдържа по-малко сяра. Сле­дователно димът от изгарянето му е по-малко токсичен.

ЕЛМАЗНО ФОЛИО Учените успяха да получат та­

кова фолио. Във вакуумна камера при температура от няколкосто¬ тин градуса се подава газообразна смес от въглеводороди и водород. Въздействието на електромаг­нитни вълни с ниска честота „подпомага" протичането на хи­мичните реакции. При допир до горещите стени на камерата по­лучените в резултат на химични­те реакции въглеводородни ради­кали се разпадат на въглеродни атоми, утаяват се и кристализи­рат във вид на тънки елмазни люспи. Специалистите предпола­гат, че този материал ще намери широко приложение в електрони­ката и други отрасли на промиш­леността.

ЕЛЕКТРОННИТЕ ЕНЦИКЛОПЕ­ДИИ

Така специалистите са нарекли създадените от тях оптични цифрови дискове. И за това те имат. пълно основание, защото върху всеки от тези дискове мо­гат да бъдат записани над 40 ми­лиона думи и около 30 хиляди илюстрации. А това означава де­сетки томове енциклопедии. За­писаната информация лесно може да бъде възпроизведена. Лазарен

лъч прочита записания текст за части от секундата и той се по­явява върху телевизионния екран. Възпроизвежданият материал може да бъде комбиниран с музи­кален съпровод. Например, ако за­писът разказва за някой компози­тор, заедно с него звучи и музика от негови произведения.

С ТЕЛЕВИЗОР В ДЖОБА От време на време в печата се

среща информация за мини-теле¬ визори, но за масовото им произ­водство още не беше ставало ду­ма.

Специалистите от фирмата „Ситизен" са произвели джобен телевизор с диагонал на екрана 7 см. В конструкцията му има две особености. Използвани са интегрални . микросхеми от по­следното поколение с ултратънки фолийни елементи. Ролята на по­лупроводник изпълнява съедине­нието галиев арсенид. Специалис­тите считат, че то ще намери широко приложение в микрое­лектрониката.

„ИМИДОЛЪТ" ИЗЯЖДА НЕФТА

. Катастрофите с танкери нака­раха учените да потърсят по-ефикасни методи за отстранява­не на разливащия се по водната повърхност на морета и океани и

' унищожаващ всичко живо нефтен слой. Един от тях е отглеждането на бактерии, които „изяждат" въ­глеводородите. А можем ли да на­правим нефта храна и за тези микроорганизми, които живеят в морето? Специалистите от фир­мата „Елф — Аквитания" са из­мислили „подправка" към не­фта — „имидол". Поръсена върху нефтеното петно тя представ­лява особено вкусно „ястие" за морските бактерии. Опитите по­казаха, че този метод ускорява естественото разлагане не не­фта около 4 пъти.

ПОМАГАЛО ПО ХИДРАВЛИКА В помощ на изучаващите хид­

равличните процеси е изработен удобен стенд за запознаване с конструкциите на съвременните хидросистеми. Той представлява отделни прозрачни модули, от които преподавателят сглобява всевъзможни варианти на различ­ни възли. В тях циркулира ярко оцветена течност. С помощта на проектор схемата се „пренася" върху екран. Учениците ясно Виж­дат движението на течността, която отваря и затваря клапите, обтича регулиращите вентили, задвижва буталата в цилиндрите. Този стенд може да се използува не само за изучаване на конструк­цията на хидросистемата, но и да бъдат проверявани различни хрумвания на рационализатори и изобретатели.

59

„ЛЕДЕНИЯТ ШОК" Така младите изобретатели от

металургичния комбинат в Хе¬ нигсдорф нарекли новия метод за закаляване на стоманата. След валцуване разтопената стомане­на пръчка с голяма скорост „пре­лита" през тръба с „риза", в коя­то циркулира течен азот. Рязко­то охлаждане значително по­добрява структурата на сплавта, По този начин тя става по-ус­тойчива към огъващи натоварва­ния, без да губи пластичността си. Методът е патентован в 14 страни.

„ШУБА" ОТ МАЗИЛКА За подобряване на топлоизола­

цията на жилища с бетонни стени английски инженери са предложи-ли нов т и п мазилка. Тя съдържа 80% пълнител — ситни перли от полистирол, С помощта на инф­рачервени анализатори е регист­рирано, че четирисантиметров слой от тази мазилка запазва топлината със същия ефект как­то 35-сантиметрова тухлена зи­дария.

С ОТПАДЪЦИ СРЕЩУ ОТПАДЪЦИТЕ

Еколозите отдавна протести­рат срещу замърсяването на околната среда с отпадни продук­ти от заводите на полимерната химия. Специалистите от завода за полиакриламид „Кемира" пред­ложили нов метод за пречистване на промишлените отпадни про­дукта Една от водоразтворими­те модификации на тази смола представлява отпадък, който мо­же да бъде използван като

60

своеобразен коагулант. На тази основа е създаден прахообразен препарат — „фенопол". Той е без­вреден, действува по-бързо и по-ефикасно в сравнение със сложни­те по състав и скъпи традицион­ни коагуланти. Използва се за пре­чистване на различни промишлени и битови отпадни води. На дъно­то на пречиствателните резер­воари се утаяват глина, вар, целу­лозни влакна и други вещества.

ПЛЕСЕН — АНАЛИЗАТОР Известно е, че живите организ­

ми и особено растенията могат да поглъщат и натрупват в клет­ките си различни вещества. Какви ще бъдат те — безвредни или токсични — зависи от окръжава­щата ги среда.

След продължителни наблюде­ния учените направили интересни изводи. Оказало се, че плесента Аранеус умбратикус активно по­глъща оловния окис. който се съ­държа в големи количества в ат ­мосферата на градовете с интен­зивен трафик. Учените установи­ли, че погълнатото от 1 грам пле­сен количество оловен окис не за­виси от възрастта и размерите й, а само от замърсяването на околната среда. Предполага се, че Аранеус умбратикус може да бъде използвана като идеален природен анализатор на съдържанието на олово във въздуха.

МОРСКИ ВЪЗЕЛ ОТ... ШПЕРПЛАТ

Дрезденските майстори-дърво­делци отколе се славят с изящни­те си мебели. И сега те са запази­ли традициите и учудват клиен­т и т е си с нови оригинални реше­ния. във фабриката „Хеленрау" например е усвоена единствена по рода си технология. От 15,20 или даже 30 листа шперплат с дебели­на 1 мм с помощта на термоп-

ластично лепило се формова полу­фабрикат. Полученият материал се разрязва на ленти и след тер­мична обработка се размеква ка­то пластелин. От лентите се из­работват фигурните крака на столовете и креслата, детайлите на спортни съоръжения. Лентите

могат да бъдат огъвани и даже ' завързвани. След охлаждане изде­лието се втвърдява и запазва формата си.

„ЗЛАТНАТА" ФРЕЗА фирмата „Кими-Стремберг" е

разработила фреза, която на пръв поглед изглежда „златна". Всъщ­ност, характерният златист от ­тенък тя е придобила след спе­циална обработка с газ — азот. Във вакуумна камера изделието се атакува от йони на аргона. Те по­чистват повърхността му и едновременно го нагряват до 400°C. Следващата операция е електронно „прострелване" със смес от парите на титанов нит¬ рид и азот. Върху повърхността на изделието се образува покри­тие с дебелина 0,003—0,3 мм, което позволява то да издържа значителни термични натовар­вания — до 2500°С. Процесът се контролира изцяло от електрон­но-изчислителна машина. ВРЪЩАНЕ КЪМ ПОСТОЯННИЯ

ТОК Колкото и парадоксално да зву­

чи, но електрическите крушки от началото на века се използвали по-продължително време в срав­нение със съвременните. Сплавта на жичката, макар и не толкова съвършена, прегаряла много по-рядко. Оказа се, че причината се крие в използването на постоянен ток в осветителната мрежа. Енергийните загуби от лампите, работещи с постоянен ток били значителни, а труднотопимият метал на жичката се износвал по-трудно. Тези обстоятелства под­сетили група изобретатели да се върнат назад към отдавна забра­веното старо време, но на съвре­менна основа. Към електрическа-

та лампа се включва успоредно диод, който превръща променли­вия ток 8 постоянен, пулсиращ. Разбира се, известни загуби в ос­ветителната мощност все пак има, но те се компенсират от ог­ледалния отражател, монтиран непосредствено до жичката. А „животът" на лампата е нараснал почти сто пъти.

ЗА РИБАТА И ИНФАРКТА Проведените изследвания по­

казват, че вероятността от сър­дечни кризи намалява двукратно при хора, които изяждат поне 200 грама риба за седмица. Рибата съ­държа мастна киселина, която предотвратява образуването на тромби в кръвта. Освен това ри­беното масло намалява значител­но съдържанието на холестерин и триглицерин в кръвта. Тези ве­щества са от особена важност за възникването на редица заболява­ния на сърцето. Резултатите от изследванията ще бъдат използ­вани при съставянето на диета за сърдечно болни.

ЛЕСНО ЛИ СЕ СТРОИ ЖИЛИЩЕ?

Разбира се. Няма никакви про­блеми, когато имате под ръка не­обходимите материали и инстру­менти. За дървосекачите в пла­

нинските дебри жилища няма, а те разполагат само с трион. Как­во може да се направи тогава? С него не можеш да разбичиш дърве­ните трупи на дъски. За увелича­ване възможностите на триона специалистите от фирмата „Штил" измислили простичко приспособление — рамка с метал­

ни релси. Върху тях се монтира триона, а рамката се закрепва върху дървения труп. Двама ра­ботници теглят рамката по дъл­жината му. Високоскоростният диск отрязва дъската. За един час се нарязват 20 дъски. Трионът е лек, защото по-голямата част от неговите детайли са изработени от алуминиеви сплави и полимер­ни материали. През зимата дръж­ката му се подгрява от вградени­те в нея реотани, захранвани от портативен генератор.

ЛАЗЕРЪТ ПОБЕЖДАВА РАКА В лексикона на американските

лекари се появи ново съкраще­ние — ФДТ или, казано иначе, фо¬ тодинамична терапия. Така е на­речен новият метод за лекуване на злокачествени тумори. Какво представлява всъщност фДТ? В тялото на болния се вкарва све¬ точувствителен препарат, полу­чен от хемоглобина на животни. Известен е също така като про­изводно на хематопорфирина (ПХП). Той преминава през здра­вите тъкани, а се натрупва само 8 раковите клетки и се задържа там продължително време. Об­лъчването на злокачествените тумори, съдържащи ПХП, с лазер в инфрачервения диапазон унищо­жава раковите клетки. Още няма пълно обяснение на механизма на този процес. Установено е само, че ефектът на препарата се про­явява при особено фина на­стройка на лазера на дължини на вълната от 628 до 632 наномет¬ ра. Важна е също така и плът­ността на мощността на свет­линния поток. Максимален ефект се постига при 50 м В т / с м 2 при непрекъснато или импулсно об­лъчване. От 1976 година методи­ката е изпитана върху 2000 болни и резултатите са обнадеждава­щи. По мнението на специалисти­те, за официалното й признаване ще бъдат необходими поне още три години за всестранна провер­ка и утвърждаване.

ПЕЩ — АВТОМАТ ЗА ГОТВЕНЕ В завода „Рационал" е конст­

руирана икономична електропещ. Часовниково програмно уст­ройство с 40 различни програми осигурява предимствата на г о т ­венето в тенджера под налягане и във фурна на газ. Полуфабрикати­те се обработват в термокамера с влажна пара при подходящ тем­пературен режим. Като следва за­дадената програма, пещта-ав¬ томат готви два пъти по-бързо при трикратно намалени енергий­ни разходи. Лекарите-диетолози

проверили качествата на пригот­вената храна и препоръчали полз­ването й в болници и санаториу­ми. , Производителността на пещта — автомат е до 200 пор­ции за час. УСТРОЙСТВО ЗА ОБРАБОТКА НА АНАЛОГОВИ СИГНАЛИ С МИКРОПРОЦЕСОРНО

УПРАВЛЕНИЕ Автори на създаденото изобре­

тение са: Михаил Христов Анчев, Ясен Георгиев Диамандиев и Пет­ранка Стефанова Джонева от На­учноизследователска лаборато­рия по управление и автоматиза­ция на биологичния експеримент при БАН, София.

Изобретението се отнася до устройство за обработка на ана­логови сигнали с микропроцесорно управление, предназначено за ре­гистрация, статистическа обра­ботка и съхранение на аналогови сигнали.

Предимствата на предлаганото устройство са следните: в реално време могат да се изменят усло­вията на изследване на аналогови­те сигнали. По този начин се по­стига оптимална адаптация към процесите. При подобрено съот­ношение сигнал/шум е повишена скоростта на статистическа об­работка и съответно точността на измерване.

ОТГОВОРИ НА ТЕСТА 1. Едгар По. 2. „Удивителни ис­

тории". 3. Еро (Ашил) и Гернсбек (Хюго).4. Джон Кемпбъл, Хър¬ бърт Уелс и Едгар Бъроуз. 5. Ка¬ мий Фламарион. 6. „Пътуване до Луната". 7. „Слънцето и сянка­та". 8. „Осемдесет дни около све­та" . 9. Артър Конан Доил. 10. „Р.У. Р.". 11. Нант. 12. Ивер¬ тон. 13. Владимир Джанибеков и Алексей Леонов. 14. „Хюго". 15. Аелита.

61

КРЪСТОСЛОВИЦА ВОДОРАВНО: 1. Единица мярка за топлина.

6. Знак за извличане на корен (мат.). 12. Пръсте-новиден коралов остров. 13. Дълговременно от­бранително съоръжение; бункер. 14. Земеделско се­чиво. 18. Наш препарат за почистване на петна. 17. Спортно равенство. 18. Река в Полша. 19. Цитрусов плод. 20. Обущарско лепило. 22. По­ръчителство по полица. 24. Река в СССР. 25. Мал­ка планета. 27. Американски драматург (1888— 1953). 29. Правила за нравствено поведение. 31. Име ма астероид, една от малките планети, която се приближава към Земята на разстояние 22,5 млн. км. 32. Част от ръката. 34. Марка япон­ски електронни уреди. 35. Знак, поставен над ал-гебричната величина (мат.). 36. Курортен град във Франция. 38. Корейска парична единица. 39. Лирич­но стихотворение (мм. ч.). 40. Домашно животно. 41. Български болярин (Х—ХIв.). 43. Древноеги-петски бог на Слънцето. 44. френски писател (1885—1967). 46. Град във ФРГ 48. Заградена част от морето или крайбрежните блата за развъждане на риба. 49. финикийски боа. 51. Модел съветски хеликоптери. 53. Град в Мали. 55. Икономическа организация на социалистическите страни. 56. Из­тъкнат датски физик, автор на квантовата тео­рия (1885--1962). 57. Подправка. 59. Град в Анелия. 61. Езеро в Етиопия. 62. Остра психоза. 64. Руски княз, основател на Киевска Русия през X в. 65. Ви­ден немски философ (1724—1804). 66. Островна група в Тихия океан. 68. В древна Гърция — състе­зание между отделни хорове. 70. Вид лека тясна състезателна лодка. 72. Житно растение. 73. Град във фРГ. 75. Дългоопашат папагал, който живее в Бразилия. 76. Калъп от чугун или стомана за от­ливки. 78. Международен шахматен коефициент. 79. Машинна част. 81. Герой на Омир. 82. Индий­ски идат. 83. Един от месеците. 84. Древноегипет-ски бог на Слънцето. 86. Струнен лъков инстру­мент. 87. Последователи на прогресивна хрис­тиянска секта, разпространена у нас през XIV в.

ОТВЕСНО: 1. Приспособления за отваряне и за­тваряне на отвори за течности и газове. 2. Музи­кална нота. 3. Немски конструктор, създател на четиритактовия двигател с Вътрешно горене, 4. Топ навита на барабан хартия, ламарина и др. 5. Модел съветски самолети. 6. Река във франция. 7. Хубав охранен кон. 8. Град в Перу. 9. Съветски космонавт (1927—1967). 10. Карта за игра 11. Жълтеникаво мазно вещество, употребявано във фармацията. 13. Героиня на френския компо­зитор- Сан Санс от едноименната му опера. 16. Вид едър паламуд. 18. Националноосвободителният фронт в Никарагуа. 19. Наш град. 21. Човек, който принадлежи към една от най-низшите касти в Юж­на Индия (мн. ч,). 23. Кантон в Швейцария. 26. Ви­ден съветски режисьор (1901 -1971), 28. В древния Рим — богове-закрилници на домашното огнище. 30. Положителен полюс на електрическа батерия. 33. Български лечебен препарат, приготвен от един от алкалоидите на кокичето. 35. Шупла. 36. Банков документ. 37. Наш обществен и поли­тически деец, публицист (1857—1923). 40. Голям плавателен съд. 42. Основен производствен дял в промишлено предприятие, където се изработва оп­ределена продукция. 44. Полско цвете, 45. Град във франция. 47. Тегло на опаковка. 50. Планина 8 Бъл­гария. 51. Очертание на тъмен предмет, гледан върху светла основа (мн. ч.). 52. Един от сезоните. 54. Малки населени места. 56. Учреждение за па-

62

рични и кредитни операции. 57. Столицата на Ве­нецуела. 58. Промишлено моторно товарно средство за прекарване на товари не къси разстоя­ния. 60. Машинни шевове. 61. Метален съд за гре­бане на вода. 63. Наша писателка, общественичка и преводачка (1871—1949). 67. Долната заострена надлъжна част ма кораб или лодка. 69. Частица за отрицание. 71. Какавиди, личинки. 74. Основна войскова единица в пехотни и други родове войски. 77. Жилещо насекомо. 78. Иглолистни дървета. 80. Сладководна риба. 83. Една от четирите земни посоки. 84. Част от "Божествена комедия". 85. Съвременен съветски архитект.

КОСТАДИН МАТЕЕВ

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БРОЙ 1

В КОСМОСА НА НАУЧНАТА ФАНТАСТИКА 1. Първият в света автор на

научнофантастични творби в: То­мас Мор, Александър Богданов. Ян Вайс, Едгар По.

2. Първото специализирано из­дание за научна фантастика изли­за през 1926 година и се нарича: „Робур" (Унгария), „Удивителни истории" (САЩ), „фантастика" (Полша), „Техника-молодежи" (СССР).

3. На кои от изброените писа­тели фантасти са наречени кра­тери на Луната: Еро, Стругацки. Лем, Гернсбек.

4. На кои от следните писатели фантасти има наречени кратери на Марс: Рей Бредбъри, Джон Кемпбъл, Хърбърт Уелс, Едгар Бъ¬ роуз.

5. На кого от следващите учени и фантасти в наречен астероид: Франсис Карсак, Камий Флама-рион, Норберт Винер, Айзък Ази-мов

6. Първият в света научнофан­

тастичен филм е: „Пътуване до Луната" (Франция), „Метропо¬ лис" (Германия), .Скок във време­то" (Англия), „Летящият диск" (Италия).

7. Първият филм на българска­та кинофантастика. създаден през 1962 година, се нарича: .При­вързаният балон", „Трета след Слънцето", „Слънцето и сянка­та", „Гибелта на Александър Вели­ки".

8. Първият отпечатан в Бълга­рия научнофантастичен роман в от Жюл Верн и носи заглавието: „Осемдесет дни около света", „Капитан Немо", „Капитан Хате¬ рас", „Черна Индия".

9. Кой от изброените писатели е оставил „златна" следа във фан­тастиката. Труман Капоти, Анри Барбюс, Артър Конан Доил, Хен¬ рик Сенкевич.

10. Думата „робот" се появява за пръв път през 1920 година в произведение на Карел Чапек със заглавие: „фабрика за абсолют",

„Бялата болест", „Р. У. Р" „Ме­теор".

11. Във франция музей на Жюл Верн има във: Париж, Нант, Мар­силия, Амиен.

12 Музей на утопиите, при­ключенията и научната фантас­тика съществува в град: Брайтън (Англия), Ефремов (СССР), Ивер¬ тон (Швейцария) Цукуба (Япо­ния).

13. Кои от изброените съветски космонавти са художници фан­тасти: Владимир Комаров, Влади­мир Джанибеков, Алексей Леонов, Игор Волк

14. Първата в света награда за научнофантастична творба пред­ставлява миниатюрна златиста ракета и се нарича: „Кларк", ..Хю-го", „Соларис", „Икар".

15. Първата награда за научна фантастика в СССР е назована на популярния литературен герой: Ариел. Ихтиандър, Аелита, Ера Ноор.

АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКИ ЛИЧНОСТИ Волтер има приятел — лекар, с който с удоволст­

вие прекарвал вечерите, когато бил здрав. Но забо­лее ли, веднага изпращал на лекаря записка: „Любез­ни доктора, бъдете добър да не идвате днеска у нас — аз съм болен I".

Събеседникът на Моцарт бил младият Гьоте.

Една дама попитала Бернард Шоу: — Защо бог е създал първо мъже, а след това —

жената? — За да не му пречи по време на сътворението

с глупавите си съвети — отвърнал Шоу.

Веднъж, когато седемгодишният Моцарт давал концерти във Франкфурт, до него се доближило едно 14-годишно момче:

— Как чудесно свириш! Аз никога не бих могъл така да се науча.

— Защо? Та ти си голям. Опитай, а ако не се по­лучи, започни да съчиняваш.

— Аз съчинявам... стихове. — Това е също много интересно! Да се пишат ху­

бави стихове вероятно и сте по-трудно, отколко­то да се съчинява музика.

— А, не, много е лесно. Ти опитай...

Един страстен любител на музиката, който не успял да се снабди с билет за концерта на Лист, се обърнал към него:

— Аз така обичам Вашите концерти, маестро! Не бихте ли ме вкарали в залата?

— На мое разположение в залата има само едно място и ще Ви го отстъпя с удоволствие — отго­ворил му Лист.

— О, благодаря, маестро! И къде в мястото? — Зад рояла.

Двама интелигенти спорели какъв е снега. Еди­ният твърдял, че има и син сняг. Другият доказвал, че синият сняг е глупост, измислица на импресио­нистите, че снегът е сняг и е бял като... сняг. В същия дом живеел и Репин. Отишли двамата при него да разреши спора им. Художникът не обичал да го откъсват от работата му и сърдито викнал:

— Е, какво искате? — Какъв е цветът на снега? — Само на бял! — отговорил Репин и затръшнал

вратата.

63

РАЗХОДКА КРАЙ МОРЕТО Стрезов слуша известно време, докато накрая не

издържа и повиши тон, за да го чуят: — Ще 8и моля да замълчите! Двамата млъкнаха почти едновременно. Само се

гледаха зло и стискаха зъби. — Твърдите, че фалшивите долари купихте от

Марио Палавранов? Кога? — Днес, към десет часа преди обяд. Този моше­

ник... — Достатъчно — прекъсна го Стрезов и се

обърна към Палавранов. — Сега е ваш ред. — Познаваме се добре, другарю следовател. И

друг път сте ме разпитвали. Вярно, търгувал съм на времето с чужда валута. Но с фалшива — никога! А този другар въобще не съм го виждал през живо­та си. И ако иска много да знае, имам алиби.

— Да го чуя. — Вчера си купих фотоапарат. Полароид. Имам

касова бележка, а и продавачката може да питате... — Питах ви за тази сутрин. — Тази сутрин отидох с приятелката си на раз­

ходка край морето, вижте — Палавранов извади купчинка снимки.

Стрезов взе първата, която му попадна под ръ­ката.

— Това е по пътя към „Каваците". Спряхме за малко да се поразтъпчем край слънчогледовата ни­ва... Момент — някой звънеше на входната врата и Палавранов отиде да отвори.

Влезе момичето от снимката. — Точно Вас гледахме — засмя се Стрезов. — Каква съм чорлава — понамуси се момичето. — За първа снимка е добра — побърза да я успо­

кои Стрезов. — А сега бихте ли ми казали, какво правихте тази сутрин?

Момичето го изгледа учудено и Палавранов счете за нужно да поясни:

— Другарят е от милицията.

— Може да е от... — не се доизказа момичето. — Какво съм правила тази сутрин, се вижда на сним­ката. Вярно, не са много хубави, но за документи­ране ги бива. В девет часа Марио ме взе с колата и до обяд бяхме все заедно.

— Лъже! — не се стърпя потърпевшият. Беше готов да прибави още нещо, но предпочете да за­мълчи.

— Не знам какво точно сте правили днес преди обяд, но имам нужното доказателство, че лъжете. И ако не искате да ви третирам като съучастник, ще ви моля да кажете истината.

Момичето погледна Палавранов, после Стрезов, отново Палавранов и накрая сведе безпомощно гла­ва.

Защо Стрезов смята, че момичето лъже?

И З В Ъ Н З Е М Н О Т О На светлината на синята крушка зелените листа

на цветето придобиват малиново — червен цвят.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС. Година XXVI Бр. 2/1987 г.

Главен редактор СТЕфАН ДИЧЕВ

Зам.-гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ, АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ,

Художник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА, Секретар: ЕМИЛИЯ САРАфОВА,Коректор: ПЕНКА НЕДКОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист , проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк , д-о ДИМИТЪР ПЕЕВ —

журналист , с т . н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, с т . н. с. канд. т е х н , науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл. кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен

инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ.

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София, бул. „Ленин" 47. IV е т а ж . т е л . 44-14-74. Ръкописи не се връщат . Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50 лв. Дадена за печат на 2.XII.1986 г. Излиза от печат 20. II.1987 г.

ф о р м а т 60x90/8. ПК „Георги Д и м и т р о в " — София. Печатни коли 8. Тираж 147 000. Пор. 1089.

64

ЪРНЕСТ РЪДЪРфОРД (30.8.1871 — 19.10.1937)

ПАУЛ ЕРЛИХ (14.3.1854 — 20.8.1915)