С ПОГЛЕД КЪМ НОВОТО

„Не бих заменил работата си с друга. Само ако някой ми предло­жи нещо по-интересно. Но едва ли. Няма в това отношение завод в България, като този за мета­лорежещи машини."

„Най-хубавото е, че като кон­струираш нещо, скоро го виждаш реализирано. Иначе как ще разбе­реш, че си направил машината добре? Не е достатъчно само да създадеш, нито само да усвоиш дадена техника. Тогава удовлет­ворението не е пълно."

„Научни степени не получаваме. Нямаме спокойствието, което цари в един научен институт. Производството изисква непре­къснато решаване на въпросите „в движение". И все пак пробле­мите, по които работим, са за­пазен периметър за нас, млади­те."

Цитираните no-горе думи са на специалисти от Завода за мета­лорежещи машини, създатели на гъвкава автоматизирана про­изводствена система. В реализи­рането на първата българска гъв­кава система, която е сложен и многостранен проблем, са вло­жили своя труд и мисъл много младежки колективи. Комсомолци от ДСО „Металхим" са участву­вали активно в създаването на

три център-машини с електрон­ноизчислителна машина, която управлява технологичния процес, планира производството и под­готвя инструментите. Автома­тичното складово стопанство и робокарът са създадени в бълга-ро-унгарското дружество „Ин-трансмаш". Трите автоматични технологични модула — в ДСО „ЗММ" и Научно-производствения стопански комбинат по роботика „Берое" — Стара Загора. Управ­лението се извършва с минима­шина — СМ4, произведена в ДСО „ИЗОТ". Участвува u ИСО „Твх-ноинвест" и други организации.

Наистина, много са участници­те в проектирането и реализи­рането на първата българска гъв­кава автоматизирана производ­ствена система. Но какво точно означава тя? Това е система, коя­то бързо може да се преустрои за нов вид производство, защото много неща, които са актуални сега, бързо губят своето значе­ние, а на тяхно място възникват нови. От системата се очаква много — да се увеличи използу­ването на машините, да се ин-твлектуализира трудът, да се на­мали броят на хората и на заети­те производствени площи. Сис­темата се внедрява в момента в

столичния завод за електро- и мотокари „Средец". Разчита се, че тя ще съкрати производстве­ния цикъл и обема на незавърше--юто производство (между отделните цехове) 20 пъти.

И така, системата е вече факт, и скоро ще заработи. Тя има свое­то участие и в Международния технически панаир в Пловдив, в международна изложба в Москва. Високо оценена е от наши и от чужди водещи специалисти в све­та. В международен мащаб тен-

СЪДЪРЖАНИЕ

С поглед към новото . 1 Седем витамина предпазват Далечните светове са реал- от рак 44 ност! 4 Обреченият принц 49 С роботи в Космоса 7 Няколко секунди повече 5O Ч у ж д и т е сърца 11 О т к ъ д е знаем, че е било 52 М е ч т а т а за вечен С о й к а т а 55 двигател 14 Предава „Космос" 56 С огъня на П р о м е т е й 17 Опроверганата аксиома 50 „Ще говоря!" 21 Кръстословица 51 Най-големите градове на зе- Енциклопедия „Космос" 52 мята 22 Решава логиката 53 Европа в година 1000 26 Неземно красив шкаф 31 Корица: Гравитационен ви-Животни-артисти 37 хър около черна дупка Талантът да си човечен 41 Гръб на корицата: Сова

НАУЧНО -ТЕХНИЧЕСКИЯТ ПРОГРЕС И ЧЕЛНИЯТ ОПИТ-ТЕРИТОРИЯ НА МЛАДЕЖКОТО ДРЬЗНОВЕНИЕ

денцията е именно такава — да се реализират гъвкави производ­ствени системи като висша фор­ма на автоматизация, да се при­лага оптимален вариант на орга­низация и компютризация на про­изводството. Тъй като българи­нът не е свикнал да изостава в нищо, нито да спира след първия си успех, той продължава ната­тък, т.е. създателите на тази система работят по създаването на нови системи.

Именно с такива хора се срещ­нах в Завода за металорежещи машини. Те са твърде млади, но техните идеи, тяхното виждане не само в областта на техниката и икономиката, а по прогреса въ­обще, говорят, че това са завър­шени специалисти, зрели в своето развитие и готови да поемат риск и отговорност при изпъл­нението на най-сложни задачи. Задачите са свързани с най-но­вите стремления за управление и реализиране на производството.

.Как си представям бъдещия за­вод? Той ще работи непрекъснато — по 24-часов цикъл. Ще се управ­лява от мощна електронноизчис­лителна машина. На власт ще бъ­дат машините с цифрово-про-грамно управление, роботите, компютрите. Постепенно ще се премине към безлюдните техно­логии."

Тази представа на инж. Антон Русчев е много близка до реал­ността. В света вече съществува завод за производство на роботи и детайли на машини, 8 който през втора и трета смяна не е необходимо присъствието на хо­ра. От 29 производствени учас­тъка там седем се обслужват от роботи. Останалите 22 са обза­ведени с автоматични захранва­щи устройства. Оптични или дру­ги системи управляват робока-рите, които обслужват участъ­ците. Но казват, че в завода за електродвигатели, например.е по­стигната по-висока степен на ав­томатизация. В него във всеки производствен участък има ви-деоконтролно устройство с те­левизионна камера. Две електрон­ноизчислителни машини извърш­

ват електронната обработка на данните. Едната съставя програ­мата за производство, издава по­ръчки за материали, контролира доставките и производството. Втората осигурява управление на процесите.

Естествено е да си зададем въ­проса: каква ще бъде по — на-

татък ролята на работниците? Според инж. Иван Русинов, бъ­

дещият начин на производството най — напред ще ликвидира недос­тига на работна ръка. Освен до­

за грапавостта на повърхнините и т. н. и т. н. Създаването на ар­хивите, трудните изчисления съ­ставянето на верни и оптимални програми — във всичко това отново е помощник компютърът. Преди рискът от грешки в рабо­тата бил много по-голям. За съз­даването на една програма оти­вали дни. Днес този процес при­ключва за часове. Работи се в диа­лог с машината. Предварителна­та обработка на детайла може да бъде видяна на екрана на дисплея.

Елемент от гъвкава автоматизирана производствена система в ком­бинат „Г. Костов".

пълнителите звена, без които естествено в завода не може, за управлението на няколко машини ще бъдат достатъчни един орга­низатор на производството и двама инженери. Основна роля ще има инженерът, който трябва да настрои машината така, че за ра­ботника да останат само конт­ролни функции. Чрез тази нова постановка на нещата не само ще се постигне увеличение на про­изводителността на труда и по­добряване на качеството, физи­ческите функции на човека ще отпаднат, но ще порасне значе­нието на мисловните. Трудът на инженера и на работника ще про­дължи да има съществено значе­ние.

В тази посока бяха мислите и на инженерите Антон Русчев и Огнян Георгиев. Конструкторите и технолозите вече напълно раз­читат на компютъра. Нали гео­метричният модел, който описва размерите и формата на детайла, се построява чрез него. Автома­тично се отразяват и изисква­нията за допустимите промени,

Това естествено дава всички въз­можности за качествена и бърза работа.

Прави са моите събеседници, като гледат на компютъра като на мозък на гъвкавата автома­тизирана производствена систе­ма. Интегрирано с помощта на електронноизчислителни машини производство — това е обща стратегия на бъдещето. Нужната информация на различни нива в производството ще се доставя и преработва именно чрез ком­пютри. Става дума за приложе­нието им 8 единичното, дребно-серийното и серийното производ­ство. В промишлено развитите страни то е вече близо 80 на сто (останалите 20 процента са ма­сово и едносерийно производ­ство).

"Как инак — обяснява значение­то на компютризацията инж. Иван Русинов — машината и ро­ботите лесно да се пренастрой­ват от един на друг вид продук­ция. Как да се работи в непред­видена ситуация без техническа и съпроводителна документация.

2

Роботизирана система

Как да се взимат бързо управлен­чески решения в сложни моменти. Разбира се, творческите функции на проектанти, конструктори, технолози и организатори на про­изводството няма да отпаднат. Но техни незаменими помощници са вече компютрите."

Не мислете, уважаеми читате­ли, че тези млади конструктори и технолози, които срещнах в За­вода за металорежещи машини са просто хора влюбени в своята работа, опиянени, че са им поста­вени отговорни задачи, които из­пълняват с успех. В разговора се прокрадваше и безпокойството по различни проблеми. Например — квалификацията. Неотдавна прочели информация, че за съз­даването на един от последните модели на „Форд" взели участие над 2500 инженери. У нас за много по-кратко време много по-малко специалисти работят по създа­ването на върха в производстве­ните системи. Това е красноре­чиво доказателство за възмож­ностите на българските специа­листи, за техния широк поглед и знания в различни области на науката и техниката. За интер­дисциплинарния подход и негово­то приложение. „Но може ли ин­женерът да бъде всеобхватен —-разсъждава на глас Огнян Геор<-гиев. — При толкова бързото развитие на техниката трудно е да се следят с успех много облас­ти едновременно. Без поглед вър­ху новостите не може обаче да се решават тесните места в про­изводството."

Т. е. нужна е не само обща кул­

тура, а тясна специализация. Трябват все нови и нови знания, не само работа. Трябва да бъдеш добър в професията, да имаш усет към новото, да не преста­ваш да се обучаваш. Да бъдеш организатор. Много станаха из­искванията към днешния специа­лист. Но щом бъдещето е на гъв­кавите автоматизирани про­изводствени системи, на ком­п ю т р и т е , роботите и машините с цифрово-праграмно управле-ние, не може да не се съобразяваме с тези изисквания, защото няма да има област, в която да не се срещнем в бъдеще с тези не­отменими атрибути на техничес­кия прогрес. Те ще бъдат и в про­изводствената сфера, и в науч­ните и н с т и т у т и , и в образова­телната система.

Явно тези млади хора, създа­тели на съвременни средства за производство, каквито са гъвка­вите системи, са отишли далеч в своето професионално разви­тие. За това естествено се съди по резултатите от тяхната ра­бота. Но освен че се занимават с най-интересното в момента (както те казват), те имат и друго предимство. Не са преста­нали да мислят по проблемите, пред които ще се изправят тех­ните последователи. Именно за­това поставиха въпроса за ква­лификацията, затова се борят и за подобряване на организацията.

„Да не останете с впечатление, че сме идеални — предупреди един от събеседниците. — Стремим се да работим, приемаме труд­ностите, оправяме се с пробле­

мите. Много често работният ден се оказва тъй малък. Добре че с него не свършва времето ни за работа. Толкова е интересно, че вече разбрахте — няма да сменим работата си с друга. Нещо повече, всеки от нас е г о т о в да доведе приятел, брат, сестра. Стига да имат нужната квалификация, ра­ботоспособност и умение да рис­куват."

Пак стигнахме до квалифика­цията, до уменията, до личните качества.

Тогава? Както за всички големи неща,

така и за тази революция В про­изводството — внедряването на гъвкавите автоматизирани про­изводствени системи, главно дей­ствуващо лице са хората, не ма­шините. Важни са специалистите, т я х н о т о умение да виждат в пер­спектива, да работят професио­нално, без да подценяват интер­дисциплинарния подход в рабо­т а т а . За фантазията и уменията — също е ясно — без тях няма да може. Тогава нека не се учуд­ваме, че учени от цял свят с осо­бено внимание се отнасят към младите специалисти, на които гледат не само като на участници в реализирането на системите, но на техни бъдещи „господари", хора, к о и т о ще усвоят реализи­рането и най-8ече ще продължат усъвършенствуването. Гъвкавите автоматизирани производствени системи ще властвуват преди всичко в бъдещето, а носители и творци на всичко това, естест­вено, ще са младите специалисти и учени. Носители ще бъдат и се­гашните деца, които не ще могат без азбуката на бъдещето — ком­пютърната грамотност.

В целия този процес е трудно да се каже кои специалисти ще имат приоритет. Защото в съз­даването на новия начин на про­изводство — гъвкавите авто­матизирани системи, ще участ­вуват конструктори, технолози, организатори на производство­т о , математици, икономисти, социолози. Всички призвани твор­ци на научно — техническия прогрес, за които не е безразлично какво ще бъде равнището на развитие­то ни, а в т о р и т е т ъ т ни на меж­дународния пазар, възможности за създаване на национален доход.

В България това са те — мла­дите настоящи и бъдещи учени и специалисти. Сред тях ще бъдат и онези, които успеят да съхра­нят младежкия си дух и отноше­нието си към новото, прогресив­ното.

ЙОРДАНКА КАРАМФИЛОВА снимки: КОЛЬО ПАНАМСКИ

3

Изминалата 1984 а. надмина всички очаквания. Астрофизиците откриха около 200 000 нови астрономически обекта, в печата се появиха многр будещи любопитството и разпалващи фантазията съобщения. Някои от тях коментира известният съветски астрофизик. член — кореспондент на АН на СССР, зам. -директорът на Института за космически изследвания Н. С. Кардашов.

- Николай Семьонович, нека започнем с онова, к о е т о е най-близко да н а ш а т а Слънчева система.

И т а к а , в съобщенията през 1984 а. се казваше, че отвъд пределите на орби­т а т а на Плутон съществува някакъв странен обект, к о й т о изкривява т р а е к ­т о р и я т а на Нептун и Уран и очевидно оказва влияние върху цялата система. Една от х и п о т е з и т е е, че причина за т о ­ва е десета, още н е о т к р и т а планета от слънчевото семейство.

— Много астрофизици по света сега се интересуват от този въпрос. Струва ми се, че не би могло да се отговори еднозначно. Нали знаете как се роди самата идея? Може да би се стори странно, но причина станаха далечните пулсари. Преди десетина години учените забелязаха, че периодът, за който пристигат импулсите, постепенно се увели­

чава. Така беше доказано, че въртенето на неутронните звезди (а пулсарите, както е известно, представляват въртящи се не¬ утронни звезди) се забавя. Но оказа се, че в различни части на небето това забавяне при пулсарите е различно. Това не се вместваше в рамките на съществуващата тогава тео­рия. Ето защо възникна предположението: а може би наблюдаваме ефект от съвсем друг вид, може би самата наша планетна система се движи към някакъв център, притегля се от него. При това този обект трябва да се на­мира достатъчно далеч отвъд орбитата на

Плутон, но по-близко от най-близките звезди. Тази идея предизвика доста спорове. Но

съвсем наскоро на границата между астро­номията и земната геология се появиха нови доказателства в полза на такава хипотеза.

Геолозите, определяйки възрастта на ме¬ теоритните кратери, каквито доста има по повърхността на Земята, забелязаха, че съ­ществува точна зависимост между времето, когато падат метеорити върху нашата пла­нета и тяхното количество: в определени го­дини те буквално са бомбардирали нашата планета (и естествено са унищожили пър­вите кълнове на живота), след това милиони години й позволявали да си живее спокойно. Оказа се, че това не става стихийно, а строго периодично, на всеки 26 милиона години.

— Защо именно през 26, а не, да кажем, през 28, или 40 милиона години?

— Тази цифра беше получена експеримен­

тално и засега няма обяснение. Но тези данни ни наведоха на мисълта да се върнем към ста­рата хипотеза. Беше изказано предположе­нието, че някакво масивно тъмно тяло с маса примерно такава, каквато е масата на Юпи­тер, движейки се по елиптична орбита, по­някога се приближава до нас. Не много близко, но достатъчно, за да раздвижи рояк комети, които се намират на голямо разстояние от Слънцето 8 така наречения пояс на Оорт. То­гава те изменят орбитата си и се устремя­ват към центъра на Слънчевата система, след което падат на Земята във вид на метео-

4

pumu. He е изключено именно това да е онази

същата десета планета. Не е проста работа тя да се види: слънчевата светлина на раз­стояние хиляди астрономични единици е ни­щожна, а пък самата планета очевидно нищо не излъчва. Сега в програмата за нейното търсене са включени мощни телескопи и въз­можно е в близките години изследванията да се увенчаят с успех.

Обаче съществуват и други, не по-малко интересни хипотези- Например, че този обект е звезда, спътник на Слънцето — Не¬ мезида. Или черна дупка. При това може би реликтова, тоест образувана в зората на за­раждането на Слънчевата система. В такъв случай масата й трябва да е много малка, не­що от порядъка на масата на Земята, или на Юпитер.

— Николай Семьонович, е т о още една интересна информация. В съзвездието Малка лисица астрономите са открили може би пулсар, к о й т о се върти с ре­кордна скорост — 620 оборота в секунда, или може би някакъв нов вид небесно т я ­ло. Какво е това в действителност?

— Пулсар. Само че с много малко (хиля­да пъти по-малко от обикновеното) магнит­но поле. Оттук и тази голяма скорост на вър­тене. Преди с подобни явления не сме се сблъсквали, сега вече е намерен и втори такъв обект.

— По принцип възможно ли в сега да бъдат открити нови видове небесни т е ­ла?

— Защо да не е възможно? Всеки нов те­лескоп, който по някои от параметрите си превъзхожда предшествуващите го, може да открие неизвестен клас обекти или явления. Така бяха открити същите тези пулсари, ква¬ зари, свръхмасивни звезди, които живеят ве­роятно твърде кратко време, гама-източни-ците, които все още не са обяснени, взривя­ващите се звезди: в рентгеновия диапазон те се виждат — тоест излъчват енергия, но ко­гато ги „разглеждаме" във всеки друг — на тяхното място във Вселената е празнота.

Или пък припомнете си съвсем скорошните резултати, получени от съветската авто­матична космическа обсерватория „Астрон", на борда на която бяха монтирани и вече поч­ти две години благополучно работят два уни­кални прибора: рентгенов и ултравиолетов телескопи. Първият е извършил триста сеанса на оглед на цялото небе и позволи да бъде съставен нов каталог на рентгеновите източници. А вторият например, като из­следва двойните звезди в съзвездието Ан¬ дромеда, по всяка вероятност се сблъсква с ново явление, а в съзвездието Дракон — с явни аномалии в химическия състав на една от звездите. А току — що завършилият експе-

Кимент „Реликт" със спътника „Прогноз—9"? еговата задача беше да изучава лъченията,

които идват от далечното минало на Все­лената, да определя нейната едромащабна

структура, да състави първата радиокарта на .небесната сфера в много перспективния осем мили метров диапазон. Данните все още се проучват, рано е да говорим за окончателни изводи, но едно нещо мога да кажа още сега: най-неочаквано успяхме да открием в спирал -ните ръкави на нашата Галактика големи области с йонизиран водород. Защо именно там са се образували подобни молекулярни облаци? С какви процеси във Вселената е свързано това?... Отговор още няма.

И накрая една от главните сензации на тази година стана откриването с помощта на ин­фрачервения телескоп, монтиран на спътника „ИРАС", протопланетен облак около звездата Бета от Живописец. Днес учените разполагат и с първата му фотография.

— Улучихте следващия ми въпрос! Но четох, че планетни системи като че ли са открити и около Вегв, звезда от Се­верното полукълбо, и около много ярката звезда Фомалхаут, която може с невъо-

ръжено око да се види в Ю ж н о т о полу­кълбо.

— Дайте да уточним: има предположение, че около тези звезди се в ъ р т я т някакви твър­ди тела. Но засега няма потвърждаващи го данни. Това е първото. И в т о р о т о . Бих се въздържал да кажа, че е о т к р и т а , в това число и около Бета от Живописец, планетна сис­тема. О т к р и т е по всяка вероятност про¬ топланетен облак, т о е с т начален стадий от образуването на планетна система. Облакът вече е станал достатъчно плосък, доста ясно се вижда нееднородната му структура, из­вършва се процес на кондензация, натрупване

близка до нас звезда (само някакви си 16 парсека, т . е . 5 2 св. години) може вече д а има и планети?

— Допускам. Само че няма данни такова предположение да бъде потвърдено. Струва ми се, че съвсем скоро и на т о з и въпрос ще можем да отговорим по-определено.

— Но ако... Накратко казано, в такъв случай не би трябвало да се изключва въз­м о ж н о с т т а т а м да съществува разумен живот?

— Едва ли. От опита на Земята знаем, че за да възникне живот, са необходими пет­с т о т и н милиона години. Една от причините

на частици. Определени са температурите и размерът на частиците. Някои от тях са съв­сем малки — просто като ситна пудра, други достигат няколко километра. Най-вероятно частиците се състоят от лед, силикати и органични съединения, именно от такъв ма­териал се е образувала и Слънчевата система. Накратко казано, можем да очакваме, че в близко бъдеще — близко по космическите по­нятия — след милиони години ще стане обра­зуването на твърди тела.

— Преди т р и години в Талин на кон­ференцията по търсене на извънземни цивилизации твърдението, че планети­те не са толкова уникални о б е к т и във Вселената, ако не се оспорваше, то във всеки случай беше подложено на извест­но съмнение...

— Да, мнозина с м я т а т , че планетите са рядкост. Но нямаше и преки експериментални доказателства — само косвени, свързани със звездата на Бърнард. Облакът около Бета от Живописец не предизвиква съмнения.

— А не допускате ли мисълта, че близо до Б е т а от Живописец една сравнително

е бомбардировката от метеорити върху пла­нетата. Дори ако край звездата Бета от Живописец има вече сформирани тела, то те са подложени на масираните удари на небес­ните камъни: виждаме, че метеоритите т а м са твърде много.

Но в последно време в научните списания се появиха съобщения, че под подозрение се намират още около 20 звезди, които е въз­можно да имат планетни системи.

— Николай Семьонович, след к а т о вече засегнахме т а з и интересна т е м а , т о позволете ми още един въпрос. Тогава в Талин вие изнесохте доклад за двойната система в центъра на н а ш а т а Галактика. И доколкото си спомням, не о т р и ч а х т е в ъ з м о ж н о с т т а за развитие на ж и в о т на други о б е к т и освен планетите. Придър­ж а т е ли се и днес към т а з и гледна точка?

— И тогава, и сега смятам, че за същест­вуването на разумен ж и в о т не са задължи­телни планетни системи. Центърът на на­шата галактика е уникален: т а м има огромно натрупване на звезди, в това число и звезди, к о и т о са преминали дълъг път на еволюция.

С т р у в а ми се, че т о в а е м н о г о удобно м я с т о — подчертавам — за силно развитите ци­вилизации, к о и т о съзнателно са избрали за ж и в о т именно т о з и район. Но т о в а е само мое предположение: нужен е т о ч е н модел на т а з и област. В т а з и насока изследванията се д в и ж а т с бързи т е м п о в е . И кой знае до какво ще доведат.

— Очевидно а с т р о ф и з и к а т а сега пре­ж и в я в а някакъв особен п о д е м , н е щ о к а т о революция...

— Безусловно. Р у ш а т се едни х и п о т е з и , р а ж д а т се други. Например с п о м е н а т и я т вече е к с п е р и м е н т „ Р е л и к т " донесе т в ъ р д е сериоз­ни д о к а з а т е л с т в а в полза на т о в а , че Вселе­н а т а е д о с т а еднородна по своя с ъ с т а в и на­

всякъде еднакво се разширява. А т о в а озна­чава, че цяла редица космогонни т е о р и и ще з а г у б я т , к а к т о се казва, почва под к р а к а т а си. А какви ф а н т а с т и ч н и данни ни дава изуча­в а н е т о на отделни области на Вселената? Днес вече се и з в е с т н и п е т квазара, к о и т о се н а м и р а т п о ч т и на г р а н и ц а т а й. Според някои пресмятания, р а з с т о я н и е т о до т я х е 20 м и ­лиарда светлинни години. Впрочем т а з и циф­ра до и з в е с т н а с т е п е н е умозрителна: ние не знаем какви са с в о й с т в а т а на в р е м е т о и про­с т р а н с т в о т о т а м . Най-общо казано, пред нас с т о я т още м н о г о нови неща, и н т е р е с н и и необикновени.

(По материали от в. „Известия")

Овладяването на Космоса анга­жира върховите постижения на човешката цивилизация. В сво­бодното, безопорно извънземно пространство л е т я т хора и апа­рати, к о и т о олицетворяват на­шите най-високи възможности. Космонавтите са специално под­брани и грижливо подготвени спе­циалисти с изключителни качест­ва, техниката е възможно най-си­гурната, прецизна и могъща, как­вато можем да създадем. Защото Космосът е строг и взискателен, т о й е една сурова и необичайна среда, в която няма място за сла­бите и неподготвените, за ония, които разчитат само на своите голи ръце.

Специалистите и всички, които имат отношение към космонав­тиката, добре разбират това и затова полагат максимални уси­лия, за да повишават непрекъс­нато сумарната мощ на екипа­жите и на техниката, за да уве­личават тяхната сигурност и оперативни възможности. Пъ­т и щ а т а са много, но един от най-резултатните е да се усъвър­шенствува „диалогът" между хора и автомати, да се превръща т о з и диалог в разговор между равно­правни участници в едно общо дело. По същество космонавтите и предоставената им техника образуват една обща система „ ч о в е к — м а ш и н а " , която с е обеди­нява от множество прави и

обратни връзки, и която може да бъде ефективна само ако дей­ствува като единно хармонично цяло.

Възможностите на машините, на а в т о м а т и т е , на електронноиз­числителната техника са извест­ни на всички. Колосална мощност, устойчива работа във вредни за човека условия, висока чувстви­телност и прецизност, неумори¬ мост и безпогрешност — това са само част от възможностите на машините, които ние с такъв успех създаваме и ползуваме. На т о з и фон възможностите на чо­века изглеждат по-скромни и т о й се очертава като по-слабото и уязвимо звено на системата „човек — машина". За щастие това впечатление е дълбоко погрешно. В сравнение с машините и авто­м а т и т е човекът има редица пре­димства, които трябва да бъдат подходящо използувани. Най-сил­ното негово качество е способ­н о с т т а му да подхожда творче­ски към проблемите и к а т о при­лага евристични методи, да на­мира правилните им решения дори и при недостиг на време и ин­формация. Голямата му гъвка­вост и умението да се приспо­собява към условията за работа, вместителната памет, възмож­н о с т т а да приема слаби сигнали и да разпознава сложни образи и при наличието на смущения, во­левите и морално — етичните му

качества — всичко това прави от човека незаменим участник и в най-отговорните системи.

Разбира се, медалът има и обратна страна. За да може успешно да работи в условията на орбиталния полет, космонав­т ъ т трябва да се храни пълно­ценно, да почива и спи нормално, да има подходящ въздух за ди­шане, да не е подложен на прека­лено силни вибрации, шум и раз­лични лъчения. Той трябва да бъде предпазен от силно охлаждане или прегряване, защото ако темпе­ратурата на т я л о т о му спадне под 25° С, или се повиши над 43° С, т о й ще загине. Също така трябва да се има предвид, че инер­ционните натоварвания, които може да издържи, дори и за много кратко време не трябва да над­хвърлят двадесето кратното зем­но ускорение.

Въпреки тези ограничения, кои­то са естествени, защото такава е нашата природа, участието на хора в космичните полети става все по-масово и необходимо. Как­то посочват съветските специа­листи К. Ф е о к т и с т о в и А. Лонгов, задачите, които се решават на борда на един орбитален ком­плекс, съставен от станцията „Салют" и космичния кораб „Союз", могат да се разделят основно на четири групи.

В първата група влизат различ­ните изследвания и експеримен-

Привикването към автоматите става още на Земята. Георги Иванов и Николай Рукавишников в тренажьора на космическия кораб „Союз".

ти, както u изпробването на на­учните апаратури. Чрез тях се изучават -формите и явленията, -свързани със земната повърх­ност, процесите, които стават в земната атмосфера, особенос­т и т е на околното космично про­странство. Много разнообразни и важни са и изследванията на различни живи организми.

Втората група задачи можем условно да наречем производ­ствени. Те са свързани с получа­ването на различни кристали и сплави, на редица лекарствени препарати. Характерното е, че тук се изследват и използуват два необичайни фактора — без­тегловността и космичния ва­куум.

Към т р е т а т а група задачи се отнасят ония, които са свързани с изучаването на човешкия орга­низъм, поставен в условията на космичния полет. Анализират се всички физиологически и психо­логически фактори с оглед да се осигури продължителна работа на човека в полет при пълно запаз­ване на неговото здраве и инте­лектуални способности.

Последната, четвърта група са свързани с изпробването и усъ­вършенствуването на космична¬ та техника, с разширяването на нейните възможности и гаран­тирането на продължителна и безотказна работа.

Ясно е, че при изпълнението на тези толкова разнообразни и отговорни задачи космонавтите непрекъснато използуват различ­ни механизми и автоматични устройства, че изграждат много сложни взаимоотношения с тях. Те имат работа със системите

за управление на кораба или на станцията, за радиовръзка, за осигуряване на жизнената среда за екипажа, за ориентация и много други. Като пример тук ще по­сочим само как могат да се из­граждат взаимоотношенията между хората и автоматите в системите за управление.

На всички съветски космични пилотирани кораби и орбитални станции е предвидена възмож­ността за ръчно управление на апарата. При него цялата авто­матика се изключва и космонав­тите, като ползуват съответ­

ните бутони, ключове и ръчки, маневрират 8 орбита, ориенти­рат и стабилизират апарата, включват и изключват необходи­мите уреди, двигатели и системи. Този режим на работа е предвиден като резервен и се използува, ко­гато автоматиката не може да се справи с възложените й задачи, или други съображения налагат това.

Следващият по-сложен режим се реализира при едновременното действие и на космонавтите, и на автоматите. Той св прилага, когато има някакво съмнение в тяхната изправност. Тогава кос­монавтите непосредствено включват и регулират автома­тичните устройства, пряко сле­дят и контролират тяхната ра­бота и ако е необходимо, се на­месват ръчно, за да довършат, или направят съответната опе­рация.

При полуавтоматичния режим на управление имаме по-съвър­шено взаимодействие между хо­рата и апаратурата. Тук авто­матите предлагат изходната ин­формация, въз основа на която космонавтите вземат решения и после ги възлагат за изпълнение на съответните системи. Фак­тически автоматите са под не­прекъснат контрол, но на тях им се разрешава да изпълняват са­мостоятелно по-големи комплек­си от последователно свързани задачи.

Изцяло автоматичен режим на управление имаме, когато всичко — и набирането на информация,

8

За бординженера В. Рюмин (вляво) може да св kaжe, че постави на челото на космическия ремонт (вдясно: В. Ляхов).

Всички операции, свързани е из­лизаме и работа в открития Кос­мос, са усвояват предварително в басейна на Звездното арадче. На снимката: А. Березовой и В, Ле­бедов.

u вземането на решенията, и тях­ното изпълнение — се върши от автоматичните системи, а кос­монавтите само осъществяват общо наблюдение и контрол, като имат готовност да се намесят при необходимост.

Трябва да се изтъкне, че успе­хите на автоматиката в космич-ните полети са много големи и правят силно впечатление, фак­тически един космичен кораб мо­же да стартира, да излезе на орбита, да се приближи към орби­талната станция и да се скачи с нея напълно автоматично, под­чинявайки се само на програмите, които са заложени в него. Голя­мата сигурност се постига от това, че във всеки момент в по­мощ на автоматиката може да се притече или екипажът, който се намира на борда на апарата, или групата специалисти, които де­журят в Центъра за управление на полетите. Така в крайна смет­ка именно човекът в главният га­рант за сигурността и успеха на космичните полети.

Все пак тук, в това взаимодей­ствие има известни особености. Главният проблем при различните етапи на полета е как да се раз­пределят по най-добрия начин за­дачите между хората и автома­тите. Така в първия момент, при стартирането и извеждането на космичния апарат в орбита управлението се поверява изцяло на автоматите. Времето, през което се извършва изстрелване­то, е твърде кратко, екипажът е подложен на значителни инер­ционни претоварвания,, на шум и вибрации и при тези условия не е в състояние да се намеси ефи­касно в работата на автомати­те. Въпреки това при аварийни ситуации такава възможност, особено за Центъра за управление на полетите, съществува.

След извеждането на апарата в околоземна орбита определяне­то на нейните параметри, включ­ването на двигателите за корек­ция и другите необходими манев­ри се правят автоматично, като е създадена пълната възможност за намеса на екипажа и на Центъра за управление на полетите. Осо­бено сложни са маневрите при сближаването на космичния кораб с орбиталната станция и тяхно­то скачване. И тук основният ре­жим на работа е автоматичният, но екипажът може да се намеси във всеки момент и да премине към ръчно управление, както не­веднъж е ставало, или ако прецени за целесъобразно да приложи ня­кои от другите режими на управ­ление. Не по-малко сложни са и маневрите при спускането на кос­мичния апарат от орбита обрат­но на Земята. Тук допустимите отклонения от оптималната траектория на полета са много малки и затова отново са пред­видени възможности за пълно ръчно управление на спускането. В историята на полетите има не малко случаи, когато космонав­т и т е са приземявали своите апа­рати, показвайки виртуозно май­сторство 8 ръчното управление. Характерно в това отношение бе и приземяването на българския космонавт Георги Иванов и не­говия командир Николай Рукавиш-ников при наличието на сложна повреда 8 двигателите за спус­кане. Благодарение на високото майсторство и хладнокръвие на двамата космонавти полетът за­върши успешно.

Едновременно със създаването на все по-сложни и прецизни ав­томати, които ще поемат по-го­лямата част от функциите на космонавтите, ще се решава и проблемът как да се разпределят ролите и отговорностите между

тях. Няма да е правилно, ако си мислим, че скоро ще имаме на­пълно автоматизирани, „разумни" космически апарати, подобни на кораба на Блейк, с които само ще разговаряме, а те ще ни съветват и ще изпълняват нашата воля, въпреки че първите стъпки в то­ва направление вече са направени. Така например на борда на орби­талната станция „Салют—7* се намира електронната система за автономна навигация „Делта", която е толкова прецизна и „ра­зумна", че, както свидетелству­ват А. Березовой и В. Лебедев, се възприемала от космонавтите като трети пълноправен член на екипажа.

В наше време, въпреки че ав­томатичните системи са много бързи, точни и безотказни, имен­но човекът в този, който ви дър­жи в покорство и в добър ред. Нека си припомним, че благода­рение на постоянните профилак­тични и ремонтни работи, про­веждани на борда на станцията „Салют—6", тя летя и работи значително по-дълго от първо­начално запланувания срок. Осо­бено се отличи в това отношение космонавтът Валерий Рюмин, за когото може да се каже, че по­стави основите на космичното ремонтно дело. Пак той бе при­нуден да излезе в откритото кос¬ мично пространство и с една ре­зачка да пререже заплелите се стоманени въжета и да откачи от задната част на станцията десетметровата антена на кос­мичния радиотелескоп. Космонав­т и т е Л. Кизим и В. Соловьов из­лизаха многократно извън стан­цията „Салют—7" и извършиха ремонт на нейната горивна сис­тема, а В. Ляхов и А. Александров монтираха допълнителни панели към слънчевите батерии на стан­цията. Това се наложи, защото се оказа, не по време на полета слън­чевите елементи намаляват своя­та мощност. Около станцията винаги съществува една малка разредена атмосфера, съставена от газовете, които изпускат дви­гателите за ориентиране и ста­билизация, от изпарени вещества от обшивката. Тази атмосфера заедно с микрометеорите атаку­ва панелите и разяжда тяхната повърхност, което води до на­маляване на мощността им. Мон­тирането на допълнителните па­нели възстановява и даже увели­чава мощността на електрозах¬ ранването, а това е много важно за добрата работа на целия орби­тален комплекс.

И така, виждаме че в сътруд­ничеството между хора и авто­мати човекът, макар и по-слабо

9

звено, Внася своята достойна леп­та. Контрол, профилактика р ре­монт, активна намеса при не­обходимост — това са очевид­ните измерения на неговия при­нос. Но има и по-важни неща, Чо­векът в не само биологично, а преди всичко социално същество. Too лети на орбита, обогатена от всички постижения на човешката цивилизация, проявява и използу­ва неизчерпаемите си творчески възможности, целия потенциал на своята сложно устроена психика. И може да се каже, че като връх на всичко са социалните, морал но — етичните измерения на този процес. Екипажите се формират

Откога съществуват т о а л е т н и т е

Тоалетните места съществу­ват много отдавна. Съответни за целта помещения в долината на Инд, в Индия, в града Мохен-джо Даро са съществували още 2800 години пр.н.е, Те били свър­зани с канализация. Западният свят получава това съоръжение по-късно. Първият канал се появил през XVI в. пр.н-е. Както гърците, така,и римляните се грижили за отводнителни канали. По-късни­те поколения са поливали по-малко грижи в това отношение. Дори през 1800 година улиците в Ев­ропа са представлявали вонящи сметища, открити отводнител­ни канали, миризливи ями. По тази причина често се появявали епи­демии,

10

от единомишлвници. 3 процеса на дългите тренировки те изграж­дат отлична психологична съв­местимост, превръщат се в не­разривно единство. Освен това в своя полет те не са сами. С тях са непрекъснато колегите и прия­телите, старшите ръководители от Центъра за управление на по­летите, с тях е годината, цялото човечество. Това предава огромни психологическа вила на човека, по­летял в Космоса, превръща го от слабо земно същество в герой и покорител на нови пространства. Всичко това е чуждо на автома­тите, които са само наши тво­рения и помощници,

Как 0« живели хората без очила?

Римският император Нерон притежавал един скъпоценен ка­мък с шлифовани изпъкнали повърхности. Той го слагал пред едното си око, за да може да гледа по — добре гладиаторските борби. Това божествено величие е било, следователно, късогледо. Не е из­вестно кога са открити очилата. В края на ХIII век на мода се по­явяват най-напред лещи за гле-дане, И до днес остава неизвестен този майстор стъклар, който открил, че изпъкналите лещи да­ват увеличени образи. По-късно, като свързват две стъкла едно до друго, се появяват очилата. Пър­воначално те били държани с ръка. Явил се обаче и остроумен човек, който открил, че носът пред-

Космичния диалог, който се разгръща между хора и автомати, в наши дни в поучителен най-мал­ко 8 две отношения. Първо много скоро това, което се прави така успешно в Космоса, ща стане наше всекидневие тук, на Земята. Це­лият натрупан опит ще бъде пре­несен в земното производство, транспорт, здравеопазване, обра­зование, сфера на обслужването и др. Тази култура във взаимодей­ствието между хора и машини, без която космонавтиката не мо­же да се развива, ще стане до­стояние и на всеки от нас, на ра­ботното ни място, в бита, в другите области на живота. Разбира се. ние няма да бъдем изненадани, много неща вече се правят пара­лелно, но все пак космонавтиката ни дава най-съвършени образци и примери.

Другият въпрос, който поли­тическата реалност поставя властно пред нас е; ще допуснем ли Космосът да стане арена за военно противопоставяне, ще позволим ли да с* подготвят и осъществят звездни войни? Ако позволим това да стане, и тогава пак хора и автомати ще действу­ват заедно в Космоса, но не за благото на човека, а за неговото унищожаване. Абсурдно в, но та­кава опасност съществува. Ето защо никога не трябва да забра­вяме, че именно социалните фак­тори са определящи за практи­ческите резултати от сътруд­ничество между хора и автомати, независимо от това дали то се реализира в Космоса, на Земята, под водата или във въздуха.

инж. ИВАН ВЪЛЧЕВ

стявлява най-добрата окачалка на очилата.

Що е Бесемерова круша? Това в съоръжение за производ­

ство на стомана, създадено от англичанина Хенри Бесемер (1812—1898). До средата на де­ветнадесети век са съществували практически само два вида желя­зо. Чугун, който е много трошлив, и твърдо ковашко желязо. То се а получавало от чугун в пудалови пещи, в които е помощта на кис­лород е изварил излишният въгле-род. Процесът бил труден и про­дължителен.

Бесемер гo съкратил, като е из­лял стопеното желязо в един кру-шоподобен съд и прекарал през него студен въздух. Полученото желязо дори е било наречено «меко желязо", по-право „мека стомана",

КОГА? КОЙ? ЗАЩО?

Има ли бъдеще изкуственото сърце? Човечеството изпита искрено възхищение от

огромните успехи не съвременната медицина след провеждането на такива сензационни операции ка­то присаждане на изкуствено сърце. Но постепен­но възхищението все по-често започна да се пре­връща в тъжна размисъл за това, че подобни „чу­деса" са достъпни само за онези, чиито джобове са издути от дебелите им портфейли. Първите пациенти поради рекламни съображения бяха осво­бодени от заплащането на извънредно скъпите операции и не по-евтините следоперационни раз­ходи. Тази Медицина в САЩ наричат „високотех-ничвека", но оказва се, че тя може да окаже помощ само на отделни, избрани пациенти, а останалите.,.

Сърцето на умиращия имаше някакъв зловещо жълтеникав цвят, когато доктор Уйлям Деврис окончателно го отдели от гръдния кош на пациен--га. През следващите три часа, докато поставе­ният редом апарат .сърце—бял дроб" поддържаше живота не болния, a от радиоапарата се чуваха приглушените нежни мелодии на Менделсон u Ви­валди, Деврис уверено и много прецизно постави на мястото на отсъствуващото вече сърце едно апаратче от алуминий и полиуретан, голямо кол­кото грейпфрут, в един без десет изкуственото сърце „Джарвик—7", имплантирано На Уйлям Шрьодер, започна да бие ритмично — 70 удара в минута.

Съмнения по време на голямата радост За втори път човешко сърце беше окончателно

и завинаги заменено от машинка... И неволно те обхваща трепет пред невероятната сила и въз­можности на техниката, изпълваш се с чувството, като че ли всичко в възможно.

И макар че никой не може да предскаже колко дълго ще живее болният от диабет Шрьодер (не-•овият единствен предшественик Барни Кларк умря след 112-дневна мъжествена борба за живота през 1983 в,), от клиниката съобщаваха, че нещата се развиват прекрасно. Но дори на Шрьодер да му е писано да умре, такива операции, пък дори и по-сложни, ще продължат да се правят.

Клиниката в Луисвил (щата Кентъки), където беше направена операцията, получи разрешение от Агенцията по контрола за качеството на храни­телните продукти и медикаментите за имплан¬ тация на още пет изкуствени сърца.

По време на всеобщата радост и поздравления, свързани с успешната имплантация на изкуствено сърце на Шрьодер, въпросите за значението на по­добни ефектни операции могат дори да се сторят неуместни. Обаче мнозина медици напоследък все по често си ги задават. Появяват се сериозни съм­нения дори относно самата насока, наречена „ви-сокотехнична" медицина Съмненията fie отнасят и до стойността, и до етиката, и до ефектив­ността и най — накрая просто до юридическата страна на този въпрос.

Когато през 1967 а. доктор Кристиен Барнард започна да прави първите в света присаждания на

сърце, неговите опити завършваха с неуспех по­ради смъртта на болните, тъй като имунната сис­тема на пациента отхвърляше присаденото сърце. Обаче когато през 1980-а, се появи циклоспоринът — средство, което задържа отхвърлянето, това доведе до коренна промяна на положението, Само в САЩ например всяка година се правят повече от 200 трансплантации на сърце, при това около 80% от болните живеят в продължение на една година и около 50% живеят около пет години,

Някои специалисти оспорват самата идея за из­куствени и присадени органи. Доктор Луис Томас, почетен президент не мемориалния онкологичен център Слоан-Кетеринг, автор на известната кни-еа „Животът на клетките" предупреждава, че та­кива операции представляват „невероятно скъпи, етически шокиращи, полутехнически мероприя­тия". Кенет Вокс, професор по етика в медицината от университета в щата Илинойс заявява: „Скоро Ще трябва да решаваме какво общество искаме да получим в резултат на нашите биологични про-акти, Какъв тип личност искаме да създадем ? Ко­лекция от взаимозаменяеми части, които могат постоянно да се сменят, когато се изхабят? Из­куствена личност? Скоро ще ни се наложи да по¬ укротим нашите амбиции и да се научим да приемаме, че болестите, както и смъртта са не­избежни."

Губернаторът на щата Колорадо Ричърд Лем, който преди предизвика сензация със заявлението си, че „наше задължение е да умрем и да се махнем от пътя с всичките ни машинарии и изкуствени сърца, за да могат нашите деца да построят раз­умен живот", сега казва: „Високотехничната ме-

дицина" в нещо като търговска сделка между Фаycm, когато за няколко допълнителни дни живот

трябва да плащаме цена, която може финансово да разтърси страната."

Основният въпрос — ценете ...Откъде да намериш пари да платиш — ето

това е решаващият аргумент. Всичко се върти около този въпрос, Клиниката в Луисвил заплати

11

всички разходи no присаждането на изкуственото сърце на Шрьодер, разбира се, защото това й оси­гурява положението на водеща, на лидер в този отрасъл. Но нали след Шрьодер някой ще трябва сам да плаща !

Цената на присаждане на органи си остава гла-возамайваща: присаждането на сърце струва от 100 до 200 хиляди долара (болничната сметка на Барни Кларк беше 200 хиляди долара, без да се смя­т а т 9-те хиляди за изкуственото сърце), 7400 долара за помпата към него (3 хиляди долара в година

той би трябвало да харчи за експлоатацията на цялата тази сърдечна система, разбира се, ако беше останал жив). Цената за присаждането на други органи е приблизително същата. Присажда­нето на черен дроб струва 135 хиляди долара. А годината, необходима на пациента, за да се въз­станови, му струва още толкова. Присаждането на костен мозък струва 60 хиляди долара.

Трансплантацията на органи не е единственото чудо на „високотехничната" медицина. Например специалните инжекции, които се правят на бол­ните от хемофилия, за да се стимулира съсирва —

нето на кръвта, ще струват до 100 хиляди долара, и то само за да се запази животът на човека за три месеца! Апаратите за хемодиализа, при за­боляването на бъбреците, които прекарват кръв­та през изкуствено очистително устройство, струват около 20 хиляди долара, за да работят една година. *

Разбира се, ако количеството на безнадеждно болните не беше голямо, може би щяха да се пред­приемат някакви извънредни мерки. Но числото на хората, на които трябва да се присади сърце, или да се имплантира някакъв изкуствен орган, над­вишава 50 хиляди за година, а възможно е и да е 75 хиляди души! Ако се умножат тези 50 хиляди на средната стойност, да кажем на 150 хиляди до­лара, то ще се получи цифра, от която дъхът ти просто спира — 7,5 милиарда долара за една година!

Райна Спенс, директор в Емерсън в Конкорд, ща­та Масачузетс, смята, че стойността на опера­цията на Шрьодер се равнява на стойността на 790 дни, прекарани в нейната клиника, или на пълния курс на лечение на 113 души болни, ако прекарат в клиниката една седмица.

Ако става дума за бедните американци, сравне­нието изглежда още по-тежко.

Присаждането на черен дроб днес се равнява по стойност на годишния бюджет на клиниката в Сан Франциско, която би могла през това време да осигури 30 хиляди посещения, Професор Хармън Смит от университета в Дюк казва: „Не мога да разбера прелестта на този абсурд, всичките тези чудновати експерименти, когато всеки ден в САЩ се раждат деца с поражения в главния мозък, пре­дизвикани от нарушения в храненето на майката. А това е сериозно обвинение към нашето общест­во." Бартън Бърнщайн, историк от Станфорд-ския университет, се придържа към аналогична, но по-широка гледна точка: „Изменението на условия­та на живот на бедните може да подобри здравето на населението повече, отколкото всички меди­цински нововъведения, които се готвим да осъ­ществяваме в близките десетилетия."

Всички, които критикуват финансовата неефек­тивност на тези ефектни хирургични експеримен­ти, твърдо препоръчват „превантивната" меди­цина — имунизация, прегледи и изследвания, хра­нене, или по-просто казано, не да се набляга върху медицината, а върху по-здравословния начин на живот.

Мнозина ще трябва да са о т к а ж а т „Триаж'' е френска дума, военен термин, с който

се означава ситуацията, когато на фронта хирур­зите са претоварени с работа и не оказват помощ в някои случаи: например, когато войникът е леко ранен, или пък когато раните са толкова сложни, че не си струва да се опитват да го спасят. Ле­карите правят това, за да концентрират своите ограничени ресурси върху останалите. Не е важно как се прави, но „триажът" е жестока процедура, може би дори аморална, само че на война тя се смята за неизбежна...

Обаче „триаж* може да се осъществи по много начини. Някои са много прости. Например възраст­та. Една от причините защо на Барни Кларк и Уйлям Шрьодер им потрябва изкуствено сърце бе­ше и това, че те вече бяха надхвърлили петдесетте години. Това е неофициален „праг", след който трансплантация на сърце не се прави. Шрьодер например три пъти преди това бил отхвърлян. Още по-сложно е и, че лекарите сами решават кой е най-подходящ за „високотехнично" лечение. Само че кой ще получи предпочитание?

В началото на нашия век повечето от хората са умирали от инфекциозни заболявания, най-вече от грип и бронхопневмония. Сега, когато тези забо­лявания са излечими — основните убийци са бав­ните дегенеративни заболявания, особено сърдеч­ните болести и ракът. В началото на века хората главно умираха по къщите си и това беше евтино. Сега повече от 70 процента умират в клиниките, които са много скъпи, защото са обзаведени с най-модерна техника. Според някои изчисления по­ловината от разходите за медицински нужди през целия живот на един среден гражданин се падат

12

на последните шест месеца от живота му. финансовият „триаж" от различен вид вече съ­

ществува. В една клиника в Ню Джърси например имало двама хирурзи, които извършвали много опе­рации, свързани с коронарните артерии. Единият от тях много внимателно подбирал пациентите си, не вземал пушачи, хора с наднормено тегло и с други рискови фактори; вторият се заемал с по-тежко болните включително и с някои от слу­чаите, които първият хирург е отхвърлил. Болните на втория лекар се налагало да остават в клини­ката средно пет дни повече и когато всичко това било пресметнато с помощта на болничния ком­пютър, на втория лекар предявили претенцията, че неговата работа струва на клиниката по-скъпо.

Неопределените перспективи Въпреки различните критични изказвания за скъ­

пите нововъведения, като например изкуственото сърце, много малко учени виждат някаква възмож­ност да се отстъпи от „високотехничната" ме­дицина, която притежава способността да при­влича таланти, пари и да осигурява популярност. Малцина смятат такова отстъпление желателно, болшинството лекари предполагат, че много от методите, които сега са станали нещо обикновено, преди са изглеждали екстравагантни — като на­пример изкуствения стимулатор на сърдечния ри­тъм, или операцията по отклоняване на коронар­ните артерии. Изкуственият бъбрек, така широко разпространен в наше време, беше описан преди двадесет години в едно медицинско списание с ду­ми, които много приличат на тези, които сега се употребяват по адрес на изкуственото сърце: „Какво количество пари трябва да бъде похарчено

за тази толкова скъпо струваща процедура и коя­то може да помогне само на малка част от нуж­даещите се болни?"

Доктор Дънтън Кули, който извърши първите сърдечни операции в Хюстън, предполага, че ако изкуственото сърце започне да се изхабява (а това непременно ще се случи), не е възможно да се оцени предварително цялото производство, което ще се наложи в резултат на подобни изследвания. Може би ще се разработят нови клапани и т. н.

Каква цена в съвременната медицина ще бъде извънредно висока? На този въпрос, както обик­новено, няма ясен отговор. Проблемата като цяло отразява парадокса, за пръв път споменат от френския писател Андре Марло: „Човешкият жи­вот не струва нищо, но нищо не струва толкова, колкото човешкият живот."

(От в. „За рубежьом")

Две седмици след операцията — присаждане на изкуствено сърце — У. Шрьодер се надявал, че ще го изпишат от клиниката в Луисвил и ще се при­бере вкъщи за Коледа. „Залогът за успеха е в това, че се чувствувам добре — казал на репортерите, застанали край болничното му легло. — Оставаха ми около четиридесет дни да живея, а сега с но­вото сърце чувствувам, че ще преживея още десет години." Обаче на 18 декември по време на вечеря Шрьодер внезапно загубил съзнание. Този пристъп би могъл да бъде в резултат на стеснение на кръ­воносните съдове на мозъка, отслабени от диа­бета, от който страда Шрьодер. Но другата при­чина може да бъде и в това, че артерията, която води към мозъка, е била блокирана от тромб, обра­зувал се в клапана на механичното сърце.

Оттогава състоянието на Шрьодер се подобри. И едва на 25 декември, месец след операцията,

лекарите разрешиха на своя пациент да вземе един душ. В банята го придружаваха двама асистенти, единият от които го придържал, а другият държал портативното устройство, подаващо чрез маркуч сгъстен въздух, за да може механичното сърце да работи. Същият ден Шрьодер направил и първите си няколко самостоятелни крачки из болничната стая, за пръв път от онзи момент, когато получил пристъпа. Сега се извършват мероприятия по по­добряването на речта и координацията на дви­женията му, които тогава на 18 декември били нарушени. Състоянието на Шрьодер продължава да бъде сериозно, но се стабилизирва, а основните жизнени показатели са в границата на нормата.

13

„Уважаема редакция, в списание „Космос" брои 9/1983 а. е поместен материал „Необик­новени патенти" със забележка на редакцията, че по различни причини те са неприложими. Едно такова зарегистрирано патентно свидетелство в така нареченият „двоен чук", „Уд­ряйки с главния чук. секунди по-късно силата на удара се удвоява, след като допълнителният чук с цялата си набрана инерционна сила се стовари върху първия", твърди авторът на патента. Чрез няколко варианта на тази тема дойдох до убеждението, че може да се конструира механизъм с достигане КПД 100 и над 100 процента — до възможност за самодвижение на същия този механизъм." Следва скица и подробно описание на действието на механизма. И макар думата да не е произнесена, ясно е, че авторът на писмото има предвид перпетум мобиле!

Перпетум мобиле — един от няколкото „вечни" проблема наред с квадратурата на кръга, фило­софския камък и еликсира на жи­вота, занимавал най-комбинатив-ните и изобретателни умове на толкова епохи, поддържал енту­сиазма на ред велики учени и не по-малко на брой шарлатани, по­ставил не една сериозна преграда пред научния прогрес и наред с това стимулирал разработката на много технически новости.

Макар понятието „вечен дви­гател" да има много по-късен про­изход, идеята за него положител­но трябва да е вълнувала умовете още от древността. И ако те не са ни оставили нито ред по този въпрос, то римският поет Клав-диан описва направената от Ар-химед прозрачна сфера, по която се движели всички познати небес­ни светила. В случая не ставало въпрос само за звезден глобус, а за своеобразно автоматично устройство, въртящо се без външна намеса около оста си. Според автора, въртенето се обяснявало със „затворения вът­ре дух". Но нека не забравяме, че Клавдиан преди всичко бил поет и едва ли е имал по-сериозни по­знания по техника. Къде по-ве­роятно е Архимед да е конструи­рал една от онези) хитроумни сис­теми от лостове, които средно­вековните учени наричаха „пер­петум мобиле"!

14

Вероятно, но също толкова не-доказуемо.

Днес Вийяр д'Онекур се смята за един от първите инженери на така наречения „технически ре-несанс", но в онези години от пър­вото десетилетие на XIII век той трябва да е бил един от многото скитащи се из Европа всезнайков­ци, които при нужда можели да направят пеещ часовник, да из­майсторят механичен куклен теа­тър за забава на нечия кралска особа, да проектират и построят катедрала като тази в Шартр или Кьолн, а при крайна нужда — да демонстрират „чудеса". И най-ве­роятно името му щеше да бъде забравено завинаги, ако не беше запазената до днес тетрадка-дневник, в която, наред с описа­нията на странствуванията си, той е оставил няколко проекта за машини. Машина за рязане на дър­вени трупи, хидравлична пила с автоматично подаване на дърве­ния детайл, винтов кран за по­вдигане на особено тежки товари и още ред други технически хит­рости, на брой общо 33, благода­рение на които ни става ясно как все пак са построени 8 онези вре­мена страничните кули на Кьолн-ската катедрала.

Но всички тези хитроумни ма­шинки едва ли са донесли толкова радост на своя създател, по-скоро те са били само начин да си из­карва хляба, колкото небрежно

надрасканият проект за вечен двигател. „От дълго време се спо­ри върху създаването на колело, което само да се върти. Вижте как става това с помощта на не-

Реконструкция на предложено­то от Леонардо перпетум мобиле.

четно число напълнени с живак чукове!" Едва ли Вийяр д'Онекур се е опитвал някога да построи модел на своя вечен двигател. По -

скоро той се е задоволил само с най-общи разсъждения, разпрос­тиращи се в рамките на оскъд­ните за времето познания по ме­ханика. Иначе едва ли би бил тол­кова самоуверен.

близо двеста години по-късно един друг голям мислител — може би най-великият във Великата епоха на Възраждането — подоб­но на дОнекур ще конструира ма­шина след машина. Предачен стан, автомат за изработване зъбците на железни пили, дори въртолет... за да стигне до идеята, че ма­шината е нищо без двигател. А какъв друг двигател, освен водния и отчасти вятърния, можела да му предложи тогавашната епоха? За съжаление — никакъв! Оста­вала илюзията за вечния двигател, която ни най-малко не изглеждала илюзорна. И Леонардо да Винчи се хваща за нея с решимостта на човек, решил да направи револю­ция не само в мисленето, но в техниката и бита на хората. Един двигател, още по — добре ако той е вечен, би направил да литне не­говият въртолет!

Първият проект е изцяло в „класическата схема" — четири лоста върху обща ос, на края на всеки от които има метална ка­мера, пълна с живак. Следва нещо по-различно — хидравлично пер-петум мобиле. За разлика от пър­вото то вече работи. Вярно, дви­жението не е вечно, но колелото дълго време се върти само. И ако в един момент то все пак спира, причината е в несъвършенството на конструкцията, трябва да си е мислил първоначално Леонардо, за да продължи с опитите и в един момент да стигне до идеята за съхраняване и превръщане на енергията. Истина е, че той не успява да формулира закона, но осъзнава цялата безперспектив-ност на опитите си. „О, изсле­дователи на вечното движение, ще възкликне той, колко напразни са вашите планове. Станете по-добре алхимици!"

Ще стане обратното. През 1660 г. при курфюрста на Майнц ще дойде алхимикът Йохан Йоа-хим Бехер — същият този, който науката помни като създател на теорията за флогистона — и за­губил надежда да открие фило­софския камък, ще предложи да направи часовник, задвижван от физико-механичен вечен двига­тел. Курфюрстът, респектиран от името на именития учен, ще нареди да построят в центъра на града каменна кула, на която Бехер

да окачи творението си. „Десет години се занимавах с това без­умие — ще пише по-късно уче­ният. — Загубих сума време, пари, доброто си име и славната си ре­путация. Всичко това, за да мога днес с пълна убеденост да кажа — вечното движение е неосъществимо!"

Но никой няма да го чуе. „Ако говорим за физическо пер-

петум мобиле, няма съмнение, че то е възможно. Потвърждава го постоянната цикличност на при­родните процеси. Пример за ре­ално перпетум мобиле е нашата планетна система, вечното дви­жение на Земята около оста й, кръговратът на водата, постоян­но отклоняващата се стрелка на барометъра... А що се отнася до механическите перпетум мобиле, там нещата стоят по съвсем друг начин." (Цитатът е от „фи­зически речник" на Хелер, издаден в Лайпциг през 1833 г.)

Едно е ясно, през споменатата 1833 е. механичният вечен дви­гател е твърде компрометиран в научните среди, а Парижката ака­демия е взела категоричното ре­шение да не разглежда повече по­добни проекти. Силата на зем­ното притегляне и всевъзможни­те хитроумни съчетания на лос­тове от първи и втори род с безкрайни винтове и зъбчати ко­лела вече не могат да служат за основа на перпетум мобиле. То­гава? Тогава остават още магне­тизмът, осмотичното налягане, дифузията, вакуумът и всяко дру­го новооткрито явление.

Още Джовани Батиста дела Порта, една от най-противоре­чивите и загадъчни фигури на италианското Възраждане, изуча­вайки устройството на предло­жения от Херон Александрийски сифон, дошъл до идеята за нов тип перпетум мобиле. С помощ­та на „вечен сифон" той смятал да прехвърля вода дори през ви­соките планини. В идеята му ня­мало нищо абсурдно и противо­речащо на знанията на епохата. Странното поведение на течнос­т и т е в сифона — факта, че во­дата сама се издига по тръбич­ката, прехвърля се през коляното и изтича по втората тръбичка в разположения по-ниско съд — ве­ликият Галилей обяснявал със „страха от празнота", който Природата изпитвала. Вярно, то­зи „страх" би трябвало да има някаква граница, мислел Галилей, и тя се определя от „неспособ­ността на водния стълб от един момент нататък да удържа по­вече собственото си тегло". Нека не забравяме, че Торичели все още не бил провел знаменития си опит

15

„Барометричният" вечен двига­тел на Кокс. според рисунка на Фергюсон

и никой дори не подозирал за ро­лята на атмосферното налягане. Казано с други думи, водата може да протече само през сифон, чия­то максимална Височина не над­вишава 760-те милиметра жива­чен стълб.

Торичели отрече възможност­та за построяване на хидроста-тичен вечен двигател, но разсъж­денията му не се разпростираха върху едно друго, характерно за

течностите явление — осмозата. Точно във взаимната дифузия на две разделени с пориста преграда течности големият математик Йохан Бернули-старши видя онзи толкова дълго търсен принцип, чрез който би могло да се реали­зира вечното движение. Дори Де­ни Папен, един от изобретате­лите на парната машина, не оста­ва чужд на идеята за вечен дви­гател.

Това, което не се отдаде на Па­пен и Бернули, постигна като на шега някой си Кокс — англичанин по народност, човек без особени претенции, знания и интелект, както ни го представя астроно­мът Джеймс Фергюсон. Кокс про­сто конструирал градски часов­ник. Часовник без пружина, без окачени на вериги тежести и про­тивотежести ... само с една условно наречена „машина на Кокс". Една наистина „идеална ма­шина", която работела от само себе си! И точно това будело съм­нение сред учените, склонни да приемат изобретението като по­редна фалшификация. Но измама нямало и в това те се уверили със собствените си очи, понеже Кокс

не криел механизма. Главната част на машината се оказал обе­мист съд с близо 200 кг живак. В него била потопена дебела стък­лена тръба със запоен връх. Пър­воначално тя също била пълна до­горе с живак, но като я обърнали с отвора надолу, част от живака изтекъл в съда. При падане на ба­рометричното налягане живакът в тръбичката се понижава за сметка на увеличеното количе­ство в съда. Това довежда до уве­личаване теглото на съда. Когато атмосферното налягане отново се покачи, част от живака се връ­ща обратно в тръбичката и съ­дът отново намалява теглото си.

Вероятно същото, което днес не ни дава право да наречем вечен двигател един друг часовник, кон­струиран през 1903 г. от Дж. Стрет, известният лорд Рълей. Защото точно лорд Рълей напра­ви радиевия часовник. Направи го, заимствувайки принципа на електроскопа и на базата на откритата по онова време ра­диоактивност. И понеже радият има период на полуразпадане 1600 години, поне толкова ще работи и часовникът на лорд Рълей. По­неже и тук, както с „машината на Кокс", става въпрос не за истин­ско, а за мнимо перпетум мобиле.

И макар днес да е пределно ясно,

Стари гравюри на вечни двигатвли

Точно измененията 8 теглото на съда използува Кокс за навиване на часовниковата пружина.

„Разгледах гореописания часов­ник, който работи непрестанно благодарение повдигането и спус­кането на живачния стълб в този своеобразно устроен барометър. Трябва да кажа, че по своята идея и изпълнение това е един забеле­жителен механизъм, какъвто до­сега не ми се е случвало да видя." Забележете, съзнателно или не, но Фергюсон не го нарича вечен дви­гател. Това сториха други — ав­тори на статия в „Гъотингенски вестник на учените", иначе ав­торитетно за времето си научно списание.

Какво попречи на Фергюсон да произнесе въпросните две думи?

че никой построен от човешки ръце механизъм, пък бил той най-съвършеният, не може да удовлетвори условието, съдър­жащо се в определението за пер­петум мобиле, то идеята за веч­ното движение продължава да е все така примамлива. Та нали практическата реализация на из­куствено създаден затворен енер­гетичен цикъл несъмнено би до­вело до епохален преврат в наука­та и техниката. Наистина, при­мамлива идея... поне от психологична гледна точка. Друг е въпросът, че този преврат ще дойде не по пътя на „идеалната машина", а чрез все по-дълбоко навлизане в тайните на приро­дата.

ЙОРДАН КОСТОВ

16

ПЕРПЕТУМ МОБИЛЕ И „ВЕЧНО ДВИЖЕЩА СЕ СУБСТАНЦИЯ"

„Смеси пет унции амалгама със същото количе­ство олово. Добави десета част от унцията суб­лимат и остави за четири дни разтвора непод­вижен. Стане ли подобен на маслинено масло, де-стилирай го върху гореща слама. Преди да се получи сухата субстанция, опитай се да събереш в стък­лен съд онези малки атоми, носители на вечното движение на течността", пише Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, известен като Парацелз.

Но ако Парацелз може да си позволи подобен мъгляв текст, уверен че на вечния двигател му е нужна "вечно движеща се субстанция", то за Ро­бърт Бойл написването на статия като "Истинско описание на една странна самопроизволно движеща се течност" е направо недопустимо. И въпреки това тя носи неговия подпис.

„Учител по математика изобретил нова огнена машина и измолил позволение да я демонстрира пред Негово величество. В глинено гърне върху го­рящи въглища той сипал смес от различни вещест­ва. Внезапно станал пожар. Сместа също се запа­лила, така че се наложило да я гасят. Учителят се приготвил да повтори демонстрацията, когато забелязал, че сместа се е разтопила и бълбука в гърнето. След няколко часа отново надзърнал в съда —• промяна нямало. Тогава пуснал вътре ня­колко семена, колкото да види дали и те също ще се увлекат в движението. Образувала се пяна, коя­то бързо обхванала повърхността на течността.

Два дни по-късно, когато изобретателят ми раз­казваше за огнената си машина, спомена и за странното поведение на течността. На въпроса ми, дали тя продължава да е в движение, той отго­вори утвърдително. Любопитството ми бе дотам голямо, че въпреки тъмната нощ и лошото време го помолих да донесе гърнето.

След час то беше в лабораторията. Течността, макар и размътена, се намираше в състояние, близ­ко до описаното от учителя. Доколкото той ня­маше възражения да остави гърнето при мен, ре­

ших да се заема с по-системни наблюдения. Ето резултатите от тях:

Движението на течността не беше чак дотол­кова интензивно. По-скоро то бе постоянно, а на моменти — вихрово. Понякога течността се из­дигаше над пяната, приемайки последователно най-причудливи форми, докато не се скриеше отно­во под пяната. За да мога да я наблюдавам по-доб-ре, прехвърлих част от течността в стъклен съд. Движението стихна. Прибавих още малко течност — никакъв ефект. Тогава я върнах обратно в гли­нения съд и тя отново се увлече в общото дви­жение. Подхвърлих няколко частички от лек ма­териал и течността със сила ги изхвърли към сте­ните на съда...''

Възможно ли е един толкова сериозен учен като Робърт Бойл да не се заинтересува от състава на течността? Положително — не. И все пак в ста­тията си той говори единствено за това .изклю­чително красиво и неочаквано зрелище", А колкото до края на експеримента, той е съвсем тривиален — един прекрасен ден глиненото гърне се пръснало от само себе си и тайнствената течност се раз­ляла на пода.

Подобна гледка — в по-украсен или по-семпъл вариант — са наблюдавали още ред други експе­риментатори и това още повече затвърдявало идеята, че пътят към вечния двигател не е този на механичните конструкции, а в изнамирането на вечно движещата се субстанция. Подобна гледка можем да наблюдаваме и днес — не са малко хи­мичните реакции, съпровождани с продължително отделяне на енергия! И ако никой алхимик не е успял да създаде перпетум мобиле, то причината е, че не е успял да открие онази химична реакция, при която става едновременно свързване и разпадане на веществото без каквато и да е загуба на енергия в околната среда — една точно толкова абсурдна химична реакция, колкото е и самата идея за пер­петум мобиле.

С ОГЪНЯ НА ПРОМЕТЕЙ Дали в имало такова време?

— Знаеш ли какво е тенджера „супап"?

Тъй пита старческият, накъсан, пресипнал и тъничък глас на д-р Михаил Минчев.

— Такива тенджери сега ги на­ричат „под налягане", Неправилно, както и тогава. Вие, младите, мислите, че светът едва сега за­почва... Та бащата на Асен донесе тенджера „супап" от първото Пловдивско „изложение". Донесе и легенди за чудесиите на техни­ката...

Старческият глас иде отдолу, откъм леглото. Странно звучи гласът на човек, който доскоро е стърчал над нас...

Нагласям магнетофона и се мъ­ча да запиша разказа му. Ала ста­рецът говори дълго: лентата се свършва. Д-р Минчев не може да спре. Помътнелите от възраст­та очи ясно виждат миналото. Той говори за невероятната ня­когашна Стамболова България... За страшни порядки. Бащите им за нещо се борели, за нещо ги го­нели и арестували...

Миналото се влива в немощния глас, съживява го, подмладява го.

— С Асен правихме „изложе­ние" в един стар сандък от пиано. Асен, никакъв Асен... казвахме му Иванчо. Майката искала да го кръстят на дядо му, а бащата искал старо българско име. И ста­нал Иван-Асен, та всички да са доволни. Как ясно го виждам. Иванчо!...

Две момчета ужасно много же­лаят да удивят света, или поне децата от махалата. Приказен, чародеен е този сандък, който може всеки миг да се превърне в

17

Ала случи се тъй, че посред­ственият студент-медик имаше изпит при Асен Златаров. А да се явиш на изпит при Асен Златаров не беше лесно. Трябваше смелост и солидни знания. Естествено дейният хитлерист не беше се задълбочил много-много в химия­та... На изпита т о й се черви, по­ти се и мълчи. По лицето на про­фесора, което ставаше сурово и тъжно, когато срешеше невеже­с т в о т о , се появи усмивка. Очите му иронично се свиха:

— Хайде, Кунчев. Говорете за алкалоидите, говорете. Из целия град афишите крещят, че ще го-ворите, Та вие заблуждавате ва­шите последователи.

Присъствуващите се разсмяха. Скоро тази реплика се разнесе из целия град к а т о анекдот, българ­ският Хитлер стана смешен, пре­ди да се роди.

Дългият п ъ т на apс елоквен-цие

През една пролет в началото на века трябваше да говори за първи път пред нарочно събрана публика в социалистическия клуб на Хас­ково.

Изкачи се самоуверено на мал­ката сцена, примитивно украсена. Очите на всички бяха обърнати в една точка — към него, к а т о па­раболи на слънчеви огледала. Те концентрираха очакването на цял салон хора. Внезапно го обзе сла­бост. Окашля се, произнесе пър­вото изречение, то прозвуча не­умело и неловко над все още не-утихналата публика.

— Нашата тема, която имаме днес, в „Игра u свободно т в о р ­чество".

Почувствува неправилността на израза. Неловката фраза про­звуча неубедително и кухо, сърце­то му се сви още повече. Риску­ваше да се обърка. Почувствува желание да обърне гръб и да из­бяга. Но се сети, че се е подготвил за такъв мие на объркване. Беше научил наизуст цялата беседа... И започна да я декламира.

Думите заизлизаха стройни, за­учени, подредени и неизразителни. Те се плъзваха над слушателите, не ги засяваха, потъваха немощни някъде насреща. Погледите започ­ваха да се о т м е с т в а т от лекто­ра, главите да се наклонят една към друга. Шумоленето и шушне-нето показваха, че лекторът не в господар на аудиторията. Гла­сът на негов близък приятел не успя да го сепне иззад картоне­ните кулиси:

— По-бавно, по-полека!

Ала на него му се струваше, че не говори достатъчно добре и до­статъчно гладко. Ускори темпо­т о . Думите се лееха като мно­гократно репетирана скоропого-ворка. Лекцията трябваше да трае час, но свърши за виртуоз­н о т о време от петнадесет ми­нути. Успя да издекламира всичко. Слушателите разбраха, че е чел много, че се е старал много, но какво искаше да им внуши и дори какви бяха основните му мисли, това им убягна. Поръкопляскаха от приличие, със снизходителна усмивка.

Преживя всичко к а т о тежък не­успех. Едва след година набра сили да се усмихва на неприятното възпоминание.

— Горките слушатели! Много години трябваше да се

труди над себе си, за да се изгради като увлекателен лектор, като оратор с почти хипнотично въз­действие. Хиляди листчета в кни­жата му говорят за тежък труд, разказват, че .дарбата' не е дошла даром. С т о т и ц и т е речи и сказки, произнесени из цяла Бъл­гария, си имат конспекти и бележ­ки. Там личат следи от допълне­ния, от многократно четене и подчертаване със син и червен молив.

Той вече има самочувствие на учен и популяризатор. Следните редове са писани за положеното на хартия слово, но те важат и за изречените думи.

„Популяризаторът-учен трябва да обладава дара да предаде на проблемите, к о и т о излага, оная тръпка на примамливост, усмив­ката на истината, чара на разкри­т а т а тайна, к о и т о ще направят неговото изложение не само едно полезно сведение, а и една ценна преживелица за читателя, която да събужда любов към науката и преклонение към делото на ми­сълта."

Той вече не заучава предвари­телно н и т о сказките, н и т о ре­чите, к о и т о произнася. За пет минути се умълчава и на листче надрасква груба схема, опорни точки. Вече притежава славата на блестящ импровизатор. Извест­на е неговата реч в Народния теа­т ъ р при чествуването на Антон Страшимиров, сказките след връ­щането му от Съветския съюз. Наистина остава нещо едва ли не нелогично. Той, знаещият, изпит­ва смущения пред хората, които са се събрали да се поучат от него. М и н у т и т е преди излизането пред слушателите всеки път са мъчи­телни: „изстива ми сърцето", „студени ръце", „пулсът, биещ до пръсване". Та от кого може да се

страхува или стеснява човекът, когото наричаха „най-културния представител на племето"? А т о й целият трепери, слаб и не­сигурен е гласът му в началните изречения. Но тука е част от ма­гията; слабостта постепенно се превръща в сила, а напрежението преминава, предава се на слуша­телите. Сега т о й вече говори, а те зъзнат и се обливат в пот. Той ги е подчинил.

1934 година. Мадрид. Един от най-луксозните хотели на света е приютил 1500 делегати и г о с т и на конгреса на химиците в още младата Испанска република. Под блесналите кристални полилеи всичко пламти от багрите на зна­мената на народите. Тук-таме и българско знаменце. Пред г о с т и ­те в огромния салон танцува и пее Аргентинита, славата на Ис­пания. Тоалети, ленти и ордени се в ъ р т я т около министъра на про­светата. Из залата се о п и т в а т да вдигнат т о с т о в е , да говорят. Става немец, швейцарски профе­сор, холандски учен, китайски хи­мик, красноречив французин-ака-демик и какви ли не бляскави хо­ра... Но масите са т ъ й отрупани със скъпи вина и лакомства, му­зиката е тъй приятен фон за раз­говорите, че никой не обръща вни­мание на ораторите. Те казват по няколко думи. Най-близкостоя-щите вяло ръкопляскат...

Асен Златаров е в лошо на­строение. Тъкмо днес в автобуса един виенски професор не може да си спомни на коя европейска държава София е столица. Оби­дата за нашата страна е тъй го­ляма, че т о й изпитва желание да говори. Обзема го такава с т р а с т , бяс: „Сърцето ми така заби, че дори вените на ръката ми щяха да се пръснат. Трябваше на всяка цена да се освободя от разяжда­нето на това желание, или да из­бягам от вечерта, иначе ще ме заглушат ударите на сърцето ми... И се реших."

Надига се от стола си. След първите думи като по чудо огромната зала стихва. Говори на френски. Произнася реч за голя­мата цивилизаторска и миролю­бива роля на науката, за това, че човек не е само хищник, а носи огъня и волята на Прометей, че науката има велика социална ми­сия.

След последните думи гръм от ръкопляскания избухва и отвся­къде започват да п и т а т :

— От коя страна сте, госпо­дине? Коя е вашата родина?

д-р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

20

ЩЕ ГОВОРЯ! На 15 ноември 1931 в. в салона

на Народния театър — София, се чествуваше юбилеят на писателя Антон Страшимиров. Всички мес­та за сядане бяха заети, а гале-риите и пътеките бяха препъл­нени с правостоящи — предимно студенти. Един от малцината ученици от Първа софийска мъж­ка гимназия, който бе между пра­востоящите, бях и аз. тогава уче­ник в VI (по новому X) клас. На сцената на театъра бе юбилярят. За делото на писателя като общественик и аражданин говори проф. д-р Асен Златаров.

Чествуването на делото на Ан­тон Страшимиров стана около пет месеца след падането от власт на кървавия „Сговор" (21 юни 1931 а.) и идването на власт на т.н. „Народен блок", обединя­ващ демократи, земеделци, либе­

то и сега така живо стои в на­шата мисъл, така дълбоко горчи в душите ни/...

И изведнъж, без да прекъсва словото си, проф. Златаров из­върна лице към официалните лица в ложата и без да снема поглед от тях, продължи:

— Ще говоря, защото да се мълчи е грях пред народа и съ­вестта/ И как можем да го минем в мълчание, когато събитията са така зловещи, таке високо кре­щят, че и мъртвите ги чуват. То­гава тъмни и жестоки хора. без бог в сърцето си и без човешка черта в делата си, шетаха по гра­дове, села и паланки, крепени от силни на деня, за да вършат не­чувани издевателства срещу хора, чийто грях бе. че не мислят като тях и че вярват в силите и дар­бите на народа. В тая страшна

Със студенти и ботаническата градина

рали и радикали, не по-малко груб и драстичен от предшествени­ците си.

Златаров беше говорил вече де­сетина минути за обществената дейност на юбиляря с лице към публиката, когато каза:

— Граждани/ Поканен съм да говоря за Антон Страшимиров като обществен деятел и като гражданин. И колкото и да ме бо­ли, колкото и да бих желал да за­бравя обстоятелствата на него­вия последен граждански подвиг, не мога да мълча. Би било хубаво да можеше да падне тежка завеса и да не си спомняме за това близ­ко, зловещо и страшно време, кое-

суматоха, в това общо стъпис­ване обади се Антон Страши­миров, сам сред мълчанието на малодушните, и каза думи на бол­ка и човечност. Той се възправи като съвестта и неговият глас не мина безплоден — престъпните ръце бяха омаломощени.

В залата хората дори не покаш­ляха и не помръдваха от местата си, следяха словата със затаен дъх. Изведнъж — гръм от ръко­пляскания плисна стените. И отново тишина.

Златаров, вече с лице към пуб­ликата, продължи настъпателно:

— Граждани! Да се говори ис­тината във времена на законност

и граждански мир не е никаква смелост. Но да се казват истини, когато зловещи сили господару-ват над гражданството/ Когато за всяко свободно и честно из­явление на пробудена съвест се плаща със заплаха, изтезание и издевателство/ Когато е окована свободата, а законът е запратен в архивата, защото хора, увенча­ни в зло и позор, са готови да поругаят, да смажат всяко про­явление на чест, на доблест и ис­тина — тогава да се обадиш и порицаеш злодеянието и да кажеш на силните на деня: „Стига кръв!

В този миг някаква титанична вълна вдигна всички на крак. сил­ните ръкопляскания, които гръм­наха, биха заглушили бомбен взрив и рева на морето. Това продължи няколко минути.

Едва тогава ораторът завърши своята фраза: „...Опомнете се! Това е голям подвиг, на който са способни единици."

Проф. Златаров продължи с академична оценка за публицис­тичната дейност на юбиляря, очерта и образа му като гражда­нин.

Изпратиха го продължителни ръкопляскания.

Тогава се изправи юбилярят Ан­тон Страшимиров и произнесе кратко, но силно слово, на което искам да предам началото:

— Граждани/ Вярвам, че не сте дошли да почетете белите ми ко­си, колко много ги има по света, а сте дошли да ме запитате от какво побеляха. Благодаря на проф. Асен Златаров, че ми спес­ти усилията да ви разкажа за оная покруса, която покри главата ми със скреж...

Речта на проф. Златаров излезе от печат в отделна брошура — Библиотека „Предел " № 1, декем­ври 1931 е., и бе препечатвана по-късно в негови „Избрани про­изведения". Всеки, който желае да добие макар частична представа за силно мобилизиращото рево­люционно слово на проф. Злата­ров. нека прочете тази достойна за делото на Антон Страшими­ров статия под надслов: „Об­щественик и гражданин".

Четох тази реч веднага след отпечатването и. вълнувах се отново (вълнувам се от нея и днес), но когато стигнах до края на израза, завършващ с ония думи.

21

вдигнали на крак всички при­съствуващи в залата, думата .стига" не бе последвана от ду­мата „кръв", а тя бе острието. Цензурата бе трепнала при спо­мена за пролятата от фашисти­те топла, алена кръв на българ­ския народ, бе си припомнила влез­лите в историята думи на Антон Страшимиров. че българските фашисти са клали този народ „както турчин не го е клал! Го­нена от своята гузна съвест, бе задраскала думата „кръв".

фашистката власт се стъпис-ваше пред смелото и силно из­обличаващо слово на проф. Зла-таров, което мобилизира борче­ските сили на народа. Златаров

стана обект за следене на две отделения — А и Б — на поли­тическата полиция. Цензурата се намесваше все по-грубо в пред-лаганитв от него за печат статии и книги („Общественик и граж­данин", Дикmamypa или демокра­ция", „в страната на Съветите" и много други), забраняваше не­гови публични изяви (след речта му за Съветския съюз от 20 де­кември 1935 г. повече не му бе разрешено да излиза със сказки за тая страна). Полицията се гот­веше за разправа с него. И не слу­чайно, защото Асен Златаров бе един от малцината „сред мълча­нието на малодушните", който казваше „думи на болка и, човеч­

ност", който се изправяше като съвест срещу всяко издевател­ство на престъпните ръце. Ви­сокият му глас в защита на чест­та, доблестта и истината сти­гаше до всяко честно сърце и го мобилизираше под знамето на борбата за мир, демокрация и нов обществен ред/

Делото на проф. Златаров не в само дело на голям учен и универ­ситетски преподавател новатор, но дело и на гражданин, борец за демокрация, радетел за българо-съветска дружба. Името му бляс-на като ярка звезда, свети и днес.

проф. g р АТАНАС РАЙНОВ

НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРАДОВЕ НА ЗЕМЯТА

2000-та година, преходът към следващото хи­лядолетие, ще завари големи промени в развитие­то на градовете. Урбанизацията ще стигне необи­чайни в историята на човечеството мащаби. Но само с последните няколко столетия ли са свързани големите градове?

Първите градове възникват в IV—III хилядоле­тие пр.н.е. в древните робовладелски държави Еги­пет, Вавилон, Гърция, Римската империя. Много от тях преживяват по няколко пъти периоди на раз­витие и упадък. Най -древните градове се появяват по долината на Нил, където населението е изпол­зувало сложни съоръжения за напояване. Тива през периода на най-големия си разцвет (около 1600 г.пр.н.е.) имала над 200 хил. жители, а Алек­сандрия, основан през 332—331 г.пр.н.е. от Алек­сандър Македонски, през I век от н.е. бил вторият след Рим по големина град в Стария свят с насе­ление около 1 млн. жители! Багдад, един от цент­ровете на културата в древността, също достиг­нал 1 млн. жители. Античният Рим в своя разцвет през I—II в. от н.е. имал над 1 милион.

Някои градове в древността били разрушени от войни, други загивали от епидемии и природни ка­таклизми. Градове като Мохенджо Даро, Троя, Ба-албек, Вавилон и др. направо изчезнали от лицето на земята.

С упадъка на Римската империя Рим загубил ня-когаишното си величие и населението му намаляло на 40 000 жители. В епохата на ранното средно­вековие (VI— X в.) в Западна Европа настъпва общ упадък на градовете. С разпространението на фео­далното натурално производство римските гра-дове или изчезнали напълно, или изгубили предиш­ното си икономическо значение и своята градска структура.

С развитието на занаятите и търговията през XI—XII) век на мястото на старите римски селища започнали да израстват нови. По-късно те прерас­

нали в градове. По същото време процъфтявала търговията в градовете-държави Венеция, Генуа, Флоренция, Милано. Пораснало значението и на други градове в Европа —- Брюксел, Лиеж, Антвер­пен... С развитието на икономическите връзки се обяснява и растежът на градове като Лайпциг, Вроцлав, Краков, Лвов, Киев. През XV и XVI век по­раства много ролята на градовете Лондон, Лиса­бон, Бордо, Нант и на други градове, които раз­вивали усилена презморска търговия.

Усиленият растеж на градовете през XIX век е вече резултат на промишлената революция и на

22

ческата революция. Сега те са повече от 2000. Естественият прираст не е главната причина за

съвременната урбанизация. Някои статистически данни сочат, че градските условия понижават ес­тествения прираст на населението, увеличаването на градското население става предимно от при­тока на хора от други райони — от миграцията. Това е свързано преди всичко с индустриализация­та на градовете.

През 1800 г. градското население в света е било 3 % от хората, през 1900 — 13,6 %, 25-те най-големи града в света през 1900 а. са били кон­центрирани в Европа. Девет от тях са имали на­селение над 1 млн. жители. В началото на XIX век в градовете живеели вече 30 млн. души. В началото на XX век — 225 млн. души. В края на 1980 а. — 1,8 млрд. души (43—44 % от населението на зе­мята). По данни на ООН, към 2000 е. населението на земята ще надмине 6,2 млрд. Приблизително 3,5 млрд. ще живеят в градовете. Градовете на-растнаха с 1,1 млрд. души жители именно през по­следните три десетилетия, т.е. в годините на интензивното развитие на научно-техническата революция. Днес всеки четвърти жител на земята живее в голям град, всеки трети — в милионен.

Характерни черти на съвременната урбанизация са комплексното развитие на градовете, иконо­мическият и социално-културен подем, увеличение на териториалните им граници, усилена концент­рация на населението в агломерации.

Агломерацията — това е градът с предградията, обединени посредством интензивни стопански, производствени и културно-битови връзки. В мно­го страни в света има вече такива агломерационни образувания.

Многобройни са те на територията на Съвет­ския съюз. По данни на съветски географи-урба­нисти броят на големите градски агломерации в СССР е около 70. Московската агломерация включ­ва 130 населени места с население общо от около

НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРАДОВЕ В СВЕТА ПРЕЗ 1900 г., 1985 г. и 2000 г. (в млн. жители)

1900 е. 1988 в. 2000 а. Лондон Ню Йорк Париж Берлин Чикаго Виена Токио Петербург Филаделфия Манчестър Бирмингам Москва Пекин Калкута Бостън Глазгоу Ливърпул Осака Константинопол Хамбург Шанхай Буенос Айрес Будапеща Бомбай Рур

6,4 4 2 3,3 2,4 1,7 1,6 1,4 1,4 1,4 1,2 1,2 1,1 1,1 1.0 1,0 1,0 0,94 0,93 0,90 0,89 0,83 0,80 0,79 0,78 0,76

Мексико Токио/Йокохама Сау Паулу Ню Йорк Шанхай Калкута Буенос Айрес Рио де Жанейро Сеул Бомбай Лос Анжелес Лондон Пекин Рейн/Рур Париж Москва Кайро Осака Джакарта Тиендзин (Китай) Делхи Багдад Техеран Манила Милано

18,1 17,2 15,9 15,3 11,8 11,0 10,9 10,4 10,2 10,1 10,0

9,8 9.2 9,2 8,9 8,7 8,5 8,0 7,9 7,8 7,4 7.2 7,2 7,0 7,0

Мексико Сау Паулу Токио/Йокохама Калкута Бомбай Ню Йорк Сеул Шанхай Рио де Жанейро Делхи Буенос Айрес Кайро Джакарта Багдад Техеран Карачи Истанбул Лос Анжелес Дака Манила Пекин Москва Бангкок Тиендзин Париж

26,3 24,0 17,1 16,6 16,0 15,5 13,5 13,5 13,3 13,3 13,2 13,2 12,8 12,8 12,7 12,2 11,9 11,2 11,2 11.1 10,8 10,1

9,5 9,2 9,2

23

създаването на нов вид транспорт — железопът­ният. Той осигурил връзката между отделните промишлени центрове и довел до увеличаване на процента на градското население.

Броят на големите градове расте с неимоверно бързи темпове днес, в периода на научно-техни-

9 млн. жители. Ленинградската е с население около 5 млн. жители. Горкиевската, Донецката, Харков­ската, Свердловската агломерации са също ми­лионни. Други големи агломерации В Европа са Бер­линската (ГДР) с население около 2 млн. жители. Будапещенската, Варшавската, Хале-Лайпциа и Ка-товицката — с по над 2 млн. жители. Парижката и Лондонската са с около 10 млн. жители.

В Азия има над 700 големи града, в които живее 14 % от населението й. Милионните градове и аг­ломерации там са около 70. Някои от тях — Токио, Шанхай, Калкута са от най-големите агломерации в света. Калкутската има население 8,4 млн. жи­тели и се е разпростряла на разстояние почти 100 км, освен Калкута тя включва още 12 големи града.

В границите на агломерацията Хавана има около 2 млн. жители. Тя осигурява половината от про­мишлената продукция на страната. В САЩ понас­тоящем има над 30 многомилионни агломерации.

В някои развити страни агломерациите прераст­ват в мегаполиси — отделните агломерации, раз­положени наблизо, започват да се сливат. В Европа един от тях се формира във Великобритания (Лон­дон), друг по долината на Рейн (Рейн-Рур) на т е ­риторията на ФРГ. Мегаполисът Токайдо, който се оформя в Япония, ще бъде с дължина около 550 км — от Токио до Осака. В него ще живеят около 50 млн. жители, което съставлява 75 % от жителите на страната. Друг голям мегаполис е формиран в северната част на Атлантическото крайбрежие на САЩ, дълъг почти 900 км, Включващ 40 агломерации и градове — Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон, с обща площ около 140 000 кв. км.

В наше време се наблюдава неимоверно нараст­ване на някои големи градове. Град Мексико, който наброява вече 18 млн. жители, към 2000 година ще увеличи своето население с още около 50 % и ще достигне 26 милиона.

Броят на големите градове към 2000 година ще се увеличи още повече. Градовете с над 1 млн. жи­тели през настоящата 1985 г. ще бъдат около 270, а към 2000 — почти 400. В тях ще живее прибли­зително 1/4 от населението на света. През 1980 г. градовете с население над 5 млн. жители бяха 26, а в края на XX век се очертава да бъдат около 60.

Съвременните големи градове са сложни ком­плекси с многобройни транспортни, търговски, културни и административно-политичвски функ­ции. Те създават подходяща среда за дейността на хората. Създават условия за развитието на кул­турата, науката, изкуството, образованието и архитектурата. Но стихийното и непланомерно нарастване на големите градове, особено харак­терно за капиталистическите държави, образува­нето на гигантски мегаполиси оказва неблаго­приятно въздействие върху човека. Плътното за­строяване, прекомерната гъстота на градското население, откъсването на човека от природата предизвикват заболявания, водят до нарушаване на екологическото равновесие и до социални про­тиворечия.

Една т р е т а от урбанизацията в света се осъ­ществява в социалистическите страни, но в тях има възможност това да става планомерно, съ­образено с правилно разпределение на производи­телните сили и без да се надминават определени граници.

(По материали от чуждия печат)

24

От настоящия брой „Космос" започва нова поредица — „СВЕТЪТ В ГОДИНА..." Идеята на поредицата е чрез научно-художествени очерци да се направи разрез през определени години 8 историята на човечеството. Този разрез ще покаже доколкото е възможно ця­лостно какво е представлявал светът в да­дената година — светът, разбиран като ис­торически обособени държави, като бит, ма­териална и духовна култура на народите. Един подобен очерк може да даде само най-важните насоки за разбиране на живота на хората в така фиксираната година, но смятаме, .че това също ще бъде 'интересно и полезно за читателите.

Европа в година 1000... С население, градове и природа така различни от сегашните!

Рим отдавна е престанал да бъде столица на света. Най-силната държава на континента в Ви­зантия, а нейната столица Константинопол е сре­доточие на търговия и културни връзки с целия останал свят. България продължава да е главният съперник на Византия на Балканския полуостров, нанесла е няколко поражения на византийската ар­мия, от което най-значителното е това в Ихти­манския проход през 986 година. Ще изтекат го­дини, докато през 1018 година България падне под византийско иго.

На север Европа е все още покрита с гъсти гори. Германската държава а разпокъсана, кралската власт е слаба, херцози и графове воюват помежду си за господство и влияние.

На запад се е утвърдила френската държава. Париж а все още полуград—полусело под името Лютеция, столица на династията на Капетингите. Цяла Западна Европа е мозайка от феодални вла­дения, които минават в зависимост от един към друг владетел. Пътищата са несигурни, търговия­та в слаба, културният обмен — нищожен. В Централна Европа вече съществува унгарската държава. Чехия е васална на Германия.

Наюг — в Пиренейския полуостров, владеят ара­бите. Тяхната огромна държава се е разпростряла от Мале Азия до Атлантическия океан и ще минат столетия, докато започне упадъкът й. В Апенин-ския полуостров няма единна държава. И тук фео­далите си оспорват различните области. Но за­наятите и търговията са значително по-развити, назряват дълбоки икономически и социални про­мени.

Европа в година 1000 е Европа феодална и раз­покъсана. Над градовете, опасани с крепостни сте­ни и дълбоки ровове, се вдигат камбанариите на катедралите, от които сутрин и вечер камбанният звън призовава миряните към молитва и покор­ство, феодалите воюват помежду си и с краля, който се опитва да утвърди властта си. А фео­далните селяни работят на земите на господаря, живеят в землянки, или в колиби, измазани с кал и със сламени покриви. Истинските градове в Ев­ропа се броят на пръсти. Културата е почти из­цяло с религиозен характер и нейните центрове са манастирите. Стопанството в затворено, тър­говията в несигурна и слаба. До създаването на големите манифактури ще минат столетия.

Европа в година 1000 е странна, средновековна Европа, още твърде далеч от утрото на Ренесанса.

Зад З л а т н и т е порти на Кон­стантинопол

Краят на дългия път наближа­ваше. Три пъти луната се изпъл­ваше и раждаше отново, а те все пътуваха и пътуваха на изток..: И хора, и коне бяха уморени, праш­ни. Колко пъти се налагаше да спи­рат, слугите да наместват и при­вързват т у м б е с т и т е денкове и т е ж к и т е ковчежета. Бяха трима, пратеници на великия херцог на Франция Робертин Хуго Капет.

Най-възрастният — Луи Капет, беше братовчед на херцога. Дру­гият, Шарл Гарнет, всъщност, на него най-вече разчиташе Робер­т и н . Шарл беше човек наблюда­телен, трезв и с бърз ум, мигно­вено долавяше всяка промяна в настроението или интонацията на събеседника. Ала какво мисли самият Шарл — това никога не можеше да се разбере. Колко пъти великият херцог след часове на съмнения решаваше да отстрани Шарл и точно тогава нещо се случваше и Гарнет се оказваше най-необходимият. И сега, в това далечно посолство към Констан­тинопол, Робертин Хуго Капет възлагаше основната мисия на не­го. Братовчед му Луи участвува­ше само като височайши роднина. Говореше се, че във Византия много държат на ранга, посрещат според произхода, оказват почес­ти според поста, така че в т о з и случай Луи си беше тъкмо на мяс­т о т о . Колкото до третия, най-младия, Пиер Валоа, Робертин го прати само защото братовчед му много настояваше. В двореца шу­шукаха разни работи, дори и това, че Пиер са г о т в и да става зет на Луи, но великият херцог нямаше време да се занимава с глупави приказки. Пиер беше строен свет-локос младеж, дългите му руси къдри меко падаха върху рамене­т е , а под г ъ с т и т е ресници човек можеше да срещне замечтания поглед на две зелени очи. Но тън­ката изящна китка умееше добре да върти меча, а освен това Пиер беше и отличен ездач, нещо, в кое­то Робертин не веднъж лично се бе убеждавал.

Малкият керван достигна го­рите пред Константинопол.

Как ли щяха да ги посрещнат?

Последната нощ прекараха в малко селище, чиито жители се грижеха за ловните гори на ва-силевса. Легнаха рано, уморени от пътя, но не заспаха веднага. Шарл Гарнет тревожно си припомни онова, което беше писал Кремон-ският епископ Лиутпранд, посе­тил Византия като пратеник на германския крал Отон I.

Лиутпранд пристигнал пред Златната порта през един сив, дъждовен ден. Никой не го чакал, портата била затворена и епис­копът, мокър до кости, трябвало да чака няколко часа отвън. После дошли да го вземат, когато вече му се струвало, че нито минута

повече не ще може да издържи. Но щом пристъпили чертите на гра­да, ромеите свалили Лиутпранд от коня и го накарали да Върви пеша. Той и неговите двадесет и пет спътници настанили в една далечна част на двореца, където с т а и т е били мрачни, студени и неуютни, а пред всяка врата стоял въоръжен страж.

Когато най-после императорът го поканил на тържествен обяд, униженията започнали с това, че турили Лиутпранд едва на пет­надесето място, което съвсем не подобавало на неговия сан. На трапезата василевсът оскърбявал и заплашвал Отон I и хвалел своя­та войска. „Чудно ли е тогава — каза си Гарнет, — че Лиутпранд нарича пиршеството — неприс­тойно, храната — лоша, а мириз­мите — неприятни. Господи ми­лостиви, и т и , пресвета Дево Марийо, не ни подлагай на подобни изпитания!"

Дълго се въртя Шарл Гарнет, преди да заспи, унасяше се, събуж­даше се пак и едва когато започна да се развиделява, някаква увере­ност и спокойствие обзеха ду­шата му.

Пиер Волоа не се измъчваше с подобни мисли. Припомни си мно­гобройните разкази, че Констан­тинопол приличал на приказен град, чиито жители яздели на коне и били облечени в коприна, под­шита със злато, земята била пло­дородна, а страната — по-богата от всички страни на света. Той, Пиер Валоа, утре щеше да види всичко това с очите си. Един­ствен братовчедът на великия херцог захърка тутакси, имаше навика, когато се нахрани добре, да заспива веднага.

У т р о т о ги посрещна с много слънце. Пътниците благодариха на пресветата Дева за добре пре­караната нощ и малкият керван потегли. По обяд достигнаха Златните порти. Чакаха ги...

Ще се наложи за момент да оставим френските пратеници, за да погледнем нещата отвътре на Златната порта. Във визан­тийската столица приемаха по­сланиците на чуждите държави според строг протокол и цере­мония. С нейното организиране се занимаваше ведомството на дро-

25

нени на трапезата, т о й , очевидно за да ви унижи, мои августейши господари, постави пред мен бъл­гарския пратеник, който беше препасан с медна верижка и пра­веше впечатление на оглашен... Когато възмутен поисках да си отида, б р а т ъ т на императора — куропалатът Лъв — и първият сенатор Симеон препуснаха след мене и джавкаха: Когато българ­ският цар Петър се женеше за дъщерята на Христофор, бе склю­чена клетвена „симфона", сиреч писмено съглашение, у нас българ­ските пратеници да се тачат, уважават и предпочитат пред апостолите, т. е. пратениците на всички народи. Българският пра­теник е патриций и ние мислим и смятаме за несправедливо да се предпочита пред него един епис­коп, и то франкски..."

Разбира се, Лиутпранд си имаше всички основания да бъде недо­волен от посрещането си в Ца­риград, само че нито т о й , нито тримата френски пратеници знаеха или пък можеха да про­умеят сложните взаимопрепле-тени отношения между империя-т а - и България.

Сега те много се бяха изостри­ли.

Докато при цар Петър България редовно изпращаше писма до кон-стантинополския император, които неизменно започваха така:

„Как е великият и височайши император, който стои на злат-. ния трон?", а във византийския двор неизмен­но приветствуваха българските пратеници с думите:

„Как е духовният син на нашия свет император, (поставения) от бога владетел на България? Как е (поставената) от бога владетел­ка на България?" нещата бяха ясни. Някой болярин можеше лесно да се купи, друг уж се съпротивляваше, но увърташе само за да качи цената си, т р е т и , а те бяха повечето сред бълга­рите, въобще не искаха да чуят за сътрудничество с империята.

...През 977 г. в Преспа при Са­муил достигна новината, че Ро­ман е починал в цариградската тъмница. Това го разтревожи, но и окрили. Една надежда, която дремеше някъде покрита в сърце­то и мозъка му, внезапно светна. Прати да повикат Дамян, послед­ният български патриарх на Пре­слав, когото беше приютил при себе си след падането на североизточните краища на страната под византийско роб­ство. Дамян живееше в Преспа, в крепостта-дворец на Самуил и продължаваше да бъде глава на българската църква. Самуил тряб­ваше да му каже нещо важно, един

въпрос, който не търпеше отла­гане въпреки късния час. Докато чакаше патриархът да дойде, Са­муил нервно крачеше из стаята. Разкопча дългата си дреха, горещо му беше. Този суров, нетрепващ в боя воин, се вълнуваше. Пръс­т и т е му подсъзнателно опипваха златните и сребърни копчета по дългия пояс. Загледа се в лоената свещ. Щом патриархът влезе, Са­муил започна направо: „Роман е починал. Династията на великите Борис и Симеон няма друг наслед­ник. България няма цар, отче!"

Дамян веднага разбра какво се изисква от него, пък и то фак­тически беше станало, трябваше само официално признание: „Син­ко, България има цар. Това е от бога поставения цар Самуил, кой­то най-много от всички боляри заслужава да седне на българския трон."

Обаче една нова династия се нуждае от международно призна­ние. Самуил предварително си знаеше какво ще реши патриар­хът, знаеше и че болярите ще го подкрепят. По-нататък какво трябваше да направи? От Визан­т и я признание и подкрепа не мо­жеше да очаква. Всичките му уси­лия бяха една непрестанна борба с империята. Самуил не Виждаше за себе си и за своята България по-заклет враг. Тогава предприе хитрия ход, който го показа и ка­то умен и ловък държавник, а не само отличен воин. Чрез дипло­матически маневри успя да получи царската корона от самия римски папа и пръв от българските вла­детели да се окичи с т и т л а т а „са­модържец", която го изравняваше по ранг с византийския импера­т о р . Първият военачалник npи к р а т к о т о царуване на Роман ста­на международно признат владе­тел на Западната българска дър­жава. И то само година след като проведе поредната си блестяща военна операция и разби Василий I! при прохода Траянови врати. Преди една година не позволи на ромеите да влязат в Средецката крепост, където покойният му баща Никола някога беше комит, а те четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и т о й , най-малкият, Самуил обичаха да бродят в по­лето извън старата крепостна стена, или да се катерят из пла­нината на съседната до Средец Боянска крепост. Но време ли бе­ше за детски спомени?

Първо, трябваше да премести столицата си в Охрид. На близ­ките си обясни: „Охрид е разпо­ложен на два хълма над езеро и още от стари времена е укрепен със здрава стена. Там вътре ще построя крепост!"

28

Така u cmopu. По времето на Самуил Охридската крепост се превърна В мощна цитадела, чий­то план майсторски беше нагоден според терена. Отличаваше се от Преславския дворцов комплекс и по това, че беше градена с ломени камъни и речни волутъци и имаше внушителни по обем стени. Кръг­лите кули позволяваха да се на­блюдава надалеч, а овалният дво­рец на царя беше силно укрепен и опираше до градската стена. Два двора разделяха Самуиловия двор­цов комплекс, като от главната порта на замъка между двете по-лукули се излизаше в предния двор. Над прохода на портата се на­мираха помещенията на стражи­т е .

Седемнадесет години носи златната корона на българските царе самодържецът Самуил и ни­то една от тях не беше спокойна за държавата му. Повече от т р и с т а години съществуваше България, а Византия не беше се примирила с това съседство. Кол­к о т о повече укрепваше т е р и т о ­риално и духовно могъществото на страната, толкова по-опасен съперник виждаше империята в нейно лице. И затова, когато през 975 г. премина кометата, визан­т и й ц и т е предрекоха: „страшни бунтове, нашествия на народи, междуособни борби, преселване на градове и страни, глад, чума, ужас­ни земетресения и почти пълна гибел на ромейската империя". А кометата сякаш блестеше за Са­муил, Колко пъти навлиза в пре­делите на Византия. Не стигна ли до Солун, Епир, Тесалия, Елада, Пелопонес и Адрианопол, колко победи удържаха войските му и това продължаваше вече много години, все войни, войни. Но бой­ните успехи, както и ж и в о т ъ т на човека не са вечни!

П е т д е с е т години по-късно... Германия, чийто владетел Отон

I беше изпратил в Константино­пол злощастния епископ на Кре-мона Луитпранд, макар и формал­но единна държава, фактически беше разделена на отделни хер­цогства, които не преставаха да враждуват помежду си. Затова първа грижа на всеки феодал беше да си построи замък — някъде на горист хълм, или висок бряг, за да може отдалеч да се вижда, когато приближава враг. Замъкът-кре-пост, най-често на два етажа, бе­ше изграден от камък и заобико­лен от високи каменни стени — две, понякога и т р и на брой, с бой­ници и наблюдателни кули по ъглите. В центъра на замъка, в главната многоетажна кула, жи­вееше семейството на феодала.

Подземията й служеха за затвор, където, оковани във вериги, гние­ха пленниците — врагове на фео­дала, или пък провинили се в нещо селяни. Над подземието на първия етаж се разполагаше дружината на феодала — неговите воини — рицари и слугите. От Всеки замък можеше да се излезе само през портите, и то когато се хвърли подвижният мост, защото, отвъд стената, крепостта опас­ваха вал и ров, пълен с вода. Чак след това започваха жилищата на крепостните селяни.

С такива замъци беше изпъст­рена земята на кралете от фран-конскатз династия, чийто най-ярък представител Хенрих IV пре­кара живота си в непрестанна вражда с папата, епископството и едрите феодали. Борбата за­почнала с въпроса за инвеститу­рата, както наричаха „ а к т ъ т на въвеждане във владение на земи­те". Инвеститурата включваше и утвърждаването в духовен сан или, по-простичко казано, право­то германските императори сами да назначават епископи и абати. Разбира се, за всеки Владетел т о ­ва беше чудесна Възможност да налага своята си,политика, но уж примирените с положението си папи изведнъж надигнаха глава. Сблъсъкът стана между Хенрих IV и папа Григорий VII. Борбата меж­ду двамата е една от най-ярките страници в историята на XI век и е красноречив пример за съпер­ничеството между светска и ду­ховна власт в Западна Европа, за подмолната и коварна роля на църквата, от което произлязоха множество беди за обикновените хора.

Ламберт, немски монах от оно­ва Време, пише 8 своите „Анали":

„Крал Хенрих построил по всич­ки планини и хълмове на Саксония и Тюрингия извънредно силни за­мъци и поставил в тях гарнизони. Понеже те нямали достатъчно продоволствие, т о й им позволил да събират плячка от съседните села и поля като неприятели, дори да заставят околните селяни да укрепяват замъците, да докарват всичко необходимо, при това като роби да се п о т я т с ангарийна ра­бота..."

Недоволните селяни естестве­но се бунтували, към тях се при­съедини и недоволната от краля Саксонска върхушка начело с Отон Нортхаймски. Стигна се до о т к р и т а битка.

И е т о при Лангензац се събраха жадните за битки германски ри­цари, възседнали своите коне. Ко­нят, доспехите и оръжието бяха единствената грижа на рицаря. И ако конят чувствуваше всеки мус­

кул на своя ездач, ако рицарят бе­ше облякъл ризницата си, поста­вил пред гърдите щ и т и на гла­вата шлем със специална реше-тъчна пластинка — забрало, да предпазва лицето, ако в ръката си държеше дълго тънко копие, а през кръста беше запасан с меч с кръстообразна дръжка, то заста­нал в т о з и вид, с цялото си ве­личие, т о й беше готов за битка. Точно така издокарани и, според т а к т и к а т а на тогавашния бой ед­на срещу друга пристъпваха две­те „рицарски армии" — на раз­мирника Отон Нортхаймски и на краля Хенрих IV. Но... измамени пак се оказаха простите, гладни се­ляни, които вървяха пеша след конните рицари на Отон и очак­ваха от тях закрила и победа. Кра­лят и неговият разбунтувал се аристократ в последния момент се споразумяха и Отон Нортхайм­ски беше купен с високия пост кралски наместник в Саксония, А кралската кавалерия унищожи са­мо селското опълчение, безза­щитно да й противостои.

След този успех Хенрих IV се почувствува вече сигурен в стра­ната си и за да закрепи още повече властта си, решително се обяви срещу стремежите на папа Гри­горий VII да подчини германското духовенство на Рим. Във Вормс, един кокетен градец на левия бряг на река Рейн, кралят свика висше­то духовенство и обяви папа Гри­горий VII за свален.

Само че Григорий, бившият мо­нах Хилдебранд, преминал през цялата йерархична стълба на пап­ската пирамида, не беше полагал толкова старания, за да го свалят на бърза ръка. „На удара с удар!" — реши божият служител. И по­неже, според него, духовната власт стоеше над светската, т о й първо отлъчи Хенрих IV от църк­вата, второ, лиши го от кралски сан и т р е т о , освободи подани­ците му от клетвата за вярност към своя господар. Ударът беше отлично пресметнат. Като ехо започнаха да се обаждат недовол­ни немски едри феодали, епископи и абати. Страната се оказа въ­влечена в гражданска война.

При тази неблагоприятна си­туация Хенрих IV изигра пред вра­т а т а на замъка Каноса в Северна Италия най-хитрия и комичен театър на XI век. Ето как сам папа Григорий VII описва станалото:

„...Същевременно ние узнахме със сигурност, че кралят прибли­жава. Още не влязъл 8 Италия, т о й отправи най-напред към нас пра­теници с молба, като предлагаше да задоволи господа, св. Петър и нас във всяко отношение и отно­во обеща да съблюдава пълна по-

29

корност, за да изправи своя жи­в о т стига само да се удостои от нас с милостта на опрощението и на апостолската благословия. А когато ние поради дълги обсъж­дания отлагахме това, т о й най-после доброволно, без да изказва нито вражда, н и т о дързост, с малък брой хора пристигна до Ка-носа, където ние бяхме отседнали. И т у к цели т р и дни до вратите на замъка, хвърляйки всичко цар­ствено, в жалък вид, събут и по риза, обливайки се в непрестанни сълзи, зовеше на помощ и уте­шение нашето апостолско мило­сърдие, тъй че Всички, които бяха т у к или до които стигна мълвата за това, т о й доведе до чувство на жалко състрадание: застъпвай­ки се за него е молби и със сълзи. Всички се учудваха на необикно­вената жестокост на нашия ха­рактер, а някои викаха, че ние из­разяваме не суровостта на страшния апостол, а л ю т о с т т а

ФРАНЦИЯ Утвърждава се династията на

Капетингите, която управлява в страната чак до XVI!! век. Към нея принадлежат разклоненията на Бурбоните и Валоа. През XI век основен домен на Капетингите са земите около Париж. Във френ­ската държава влизат херцог­ствата: Нормандия, Бургундия, Аквитания, Гаскон, графствата: Фландрия, Шампан, Мен, Анжу, Пуату, Тулуза, Барцелона и облас­т и т е : Блуа, Бретан, Оверн, Аан-

ИТАЛИЯ През XI век Италия все още се

дели на т р и основни области — Северна, Средна и Южна. Във вся­ка от т р и т е области има малки феодални държави. В Северна са Ломбардия, простряла се по до­лината на р. По, в нея влиза и зна­чителна част от Папската област — светската държава на папите, или както я наричат „имението на Св. Петър" с център Рим. Към Северната част влизат още и хер­цогствата Беневент и Сполето. В Средна Италия освен остана-

на свиреп тиранин. Най-после покорени от силата

на неговото разкаяние и големите молби на всички присъствуващи, ние, снемайки от него веригите на отлъчването, го приехме в ло­ното на светата майка наша църква за благо общуване с нея..."

Понякога и един крал може да надене маската на палячо, ако властта му бъде застрашена!

Доволен от успешната си изява, Хенрих IV се завръща в Германия и след като овладява положение­т о , отново се обявява срещу папа Гриеорий VII. И папата отново го отлъчва. До нови съглашения не се стига. Двамата доживяват дните си, като взаимно не се при­знават, което коства и на единия, и на другия много енергия и им носи само куп неприятности. Компромисен мир между Герма­ния и папската институция сключва чак синът на краля, Хен­рих V, с новия папа Каликст II. Но

лата част от Папската област, където е и столицата — Рим, влизат херцогството Сполето и областта Тоскана. Към края на XI век Южна Италия и остров Си­цилия били завладени от норма-ните Характерно за Италия през XI век е политическата разпокъ-саност.

ГЕРМАНИЯ През XI век Германия е съста­

вена от херцогствата: Саксония, Франкония, Фризия (районът в долното течение на Рейн, т а м където се влива в Северно море), Швабия, Бавария, областите Ло-тарингия, Щирия, Каринтия и маркграфство Австрия. Чешката държава също се намира във ва­сална зависимост от Германия.

АНГЛИЯ През XI век държавата е съста­

вена от графствата: Нортумбрия с главен град Йорк, Мерсия с гра­довете Стамфорд и Оксфорд, Из­точна Англия с гр. Кембридж, Есекс с гр. Лондон, Съсекс с гр. Певънси, Уъсекс и гр. Уинчестър.

това ще стане едва през следва­щия век.

В историята годината хиляда и... символизира края на ранното средновековие и утвърждаването на феодалния строй в Европа. Но това е и столетието, в което укрепват и се развиват градове­т е , занаятите, търговията, па­наирите, а църквата окончателно се разделя на двата големи клона — римо-католическа и източно православна. Времето, когато ви­кингите първи стъпват на аме­риканска земя, без да знаят, че нареченият от тях Винланд е нов непознат континент. Век, през който норманите покоряват Ан­глия в решителната битка при Хастингс, Век, в който цяла Ев­ропа е още далеч от у т р о т о на пробуждането.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

През XI век Уелс u Шотландия не влизат в пределите на държава­та.

ИСПАНИЯ И ПОРТУГАЛИЯ През VIII в. арабите завладяват

Пиренейския полуостров и обра­зуват могъща арабска държава, наречена през X в. Кордовски ха-лифат. През XI в. в северната част на полуострова се отделят малки кралства. Кастилия, Асту-рия, Навара. Незначителни части от днешна Португалия и облас­т и т е Арагон и Каталония също се отделят от арабите.

ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА През XI век в Централна Европа

като държава се оформя Унгария — около година 1000 и нейният крал Ищван (Стефан), канонизи­ран за светец, поставил началото на първата унгарска династия на Арпадите, получава кралската ко­рона и т и т л а от папата. По това време в Трансилвания съществу­ват княжествата Влахия и Мол-давия, а на Балканския полуостров — Сърбия.

30

фантастичен разказ от КИР БУЛИЧЬОВ

Лиза нямаше да обърне внимание на този шкаф. В оказионния магазин хората отиваха не за да се любуват на вещите, а да купят по-евтино нещо, което им трябва. Лиза отдавна се беше научила да не вижда съблазните, които се навираха в очите й. „Ти си к а т о касиер — беше й казала веднъж Та­мара. — Милиони рубли могат да минат през ръ­цете т и , а за теб все едно че не са пари. Бих искала и аз така да живея." Тамара всъщност не искаше да живее така. Тя жадуваше да владее всичко — вещи, пътешествия, коли. апартаменти, мъже, но не беше алчна. Готова бе да раздели своите желания с близките си. Особено с Лиза.

— Лизавета! — викна Тамара с тръбен глас. — Я погледни.

Лиза послушно се откъсна от кухненските комп­лекти и се промъкна до Тамара през тесния проход между бюфети и шкафове. До Тамара тя изглеж­даше крехка и беззащитна.

— Неземно красив шкаф! — каза Тамара. — Можеш всичко да побереш в него. И за внуците ще остане в наследство. Сега такива не се правят.

— Там зърнах кухненско шкафче от полска гар­нитура.

— Лизавета, не се отвличай! Такива шкафчета имат всички, а т о з и т у к е уникат.

Лиза се подчини и започна да разглежда неземно красивия шкаф, който очевидно е бил правен за богат търговец: отстрани имаше врати до пода, по средата отгоре — стъклен бюфет, под него бяла мраморна полица и чекмеджета. Шкафът беше украсен с богата резба, с лъвове, гербове и на лъв­ски крака.

— Горе ще си сложиш чашите за вино — каза Тамара.

— Нямаме вински чаши. — А чашките? Леля ти ги донесе на сватбата.

А отстрани ще окачиш роклите и к о с т ю м и т е — в цял ръст... В чекмеджетата ще наредиш бельото и ще остане още място. Това е мечта!

— Ела да ти покажа кухненското шкафче. — Нищо подобно! Млади човече, къде сте? Ка­

жете ни цената. Вял и отпуснат продавач им обърна внимание,

като спря в началото на прохода. Синята сатенена престилка като камък притискаше още младеж­ките му рамена.

— Цената е написана. О т т у к не виждам. — Тук е написано седемдесет рубли. Защо е тол­

кова евтин? — А кой ще го купи? В маломерна квартира няма

да влезе. — Това ли е единствената причина? Затваря ли

се? Има ли ключ? Не е ли прояден от червейчета? Виждаш ли, Лизавета, всичко си е в ред, а във ва­

шата висока стая ще влезе. И най-вече дървото е червено.

— Дъб — каза продавачът. — Още no-добре. Вземаме го. — Тамара... — Само лъвовете да отрежеш и да ги продадеш

поотделно, ще вземеш най-малко по петдесет руб­ли за всеки. Когато решиш, ще ти го уредя.

— А Павел Николаевич... — Ще бъде доволен. Не веднага, но ще бъде, като

си направи сметката. — Вземате ли го. или не? — попита продавачът. В едната си ръка т о й държеше тънък кочан с

квитанции, а в другата — писалка. — Ще се върнем утре — побърза да отговори

Лиза. — Утре не гарантирам... Може и да го няма. — Вземаме го — каза Тамара, като отблъсна

Лиза и се запъти към продавача. А пък Лиза се сети, че има само четиридесет и т р и рубли, а пък тряб­ваше да купи хляб и масло. Сигурно и Тамара нямаше пари и значи ще се размине.

У Тамара се намериха пари включително и два­десет рубли за превоза.

Павел Николаевич се върна в къщи късно и може би беше no-добре, защото не видя как шкафът се вмъкваше в стаята. Той дълго стоя пред него, като се люлееше от пръсти на пети, поглаждайки пле­шивото си теме. После каза късо: „Глупачка."

И отиде в кухнята да играе шах със съседа. Лиза очакваше „конско" и дори наизусти текста,

който Тамара й наговори: че шкафът е вечен, ценен, за лъвовете, но „конското" се състоя едва на дру­гата сутрин. Мъмренето беше без повишаване на глас, дори скучно.

Павел Николаевич седна до масата по пижама, закри се с вестника, отдели себе си и омлета от жена си. Гласът се чуваше зад вестника, само се виждаха силните му пръсти със старателно из­рязани нокти, които почукваха по краищата на страницата.

— Аз съм заделял средства за закупуване на кух­ненски шкаф — информира т о й Лиза. — Жела­телно е да бъде бял на цвят. А сега с въшки ли ще го купим? Почакай, не съм свършил. Второ съобра­жение: в края на годината ще ми дадат от пред­приятието двустайна квартира. Като те регист­рирах миналата година за московска жилищна площ, разчитах на определено отпускане, в смисъл на увеличаване шансовете за метраж. А пък в ма­ломерна квартира този к ю т ю к няма да влезе. Ще изяде цялата увеличена площ. Ти за това помисли ли?

31

— Но т о й е почти Вечен... И лъвовете. — Тамарка ли беше с т е б в магазина? Преду­

преждавам т е , че занапред няма да търпя преби­ваването й в моя дом. Имай го предвид.

Павел Николаевич стана и отиде да се преоблича. От силното вълнение т о й не допи чая с млякото. Лизочка мълчеше като риба. Самата тя нищо не хапна, пък и не й се ядеше. Павел Николаевич на­бързо се приготви и излезе. А Лизочка измъкна от най-горната полица в кухнята зад пакетите със сол една цигара, върна се в стаята и запуши, като отвори прозорчето. Ако Павел Николаевич разбе­реше, че си позволява това, навярно би подал молба за развод. Лизочка смучеше от цигарата, а мокрият вятър издърпваше дима от прозорчето. Тя си мис­леше, че Тамара все пак ще идва, защото без нея тя е заникъде.

Докато прибираше масата, поглеждаше към шка­фа. Той сега й харесваше повече от вчера, може би заради мъмренето. Шкафът беше нежелан в т о я дом — голям, шкембест, с лъвове, необичан.

Тамара дотича, без да позвъни, за да о т и д а т в завода, но всъщност искаше да се полюбува на шкафа и да разбере какво се е случило на Лиза за­ради него.

— Виждам — каза тя от прага, — че няма нищо счупено, а и ти нямаш синина под окото. Какво, размина ли ти се?

— Разсърди се — отвърна Лиза. Разбира се, Па­вел Николаевич с пръст не я бе докоснал, а пък да счупи нещо при неговата пестеливост е дори смешно да се мисли.

— Какво ти каза? — Не желае да те пускам в къщи. — Ти, разбира се, на мен стовари всичко. — Сам се досети. — Значи аз съм черният демон, духът на изгна­

нието? Да върви по дяволите т в о я т плондер. Отдавна да съм избягала от него...

— Тамара! — Не ми се моли. По-добре донеси пепелник.

Къде са чашките? Трябва да ги сложим. През стък­лото ще бляскат като в дворец.

— Да тръгваме. Време е. В автобуса Тамара все още мърмореше, отделила

с гърди Лиза от публиката. — И ако си се стремила към столицата, то е

било заради цивилизацията. Иначе и в т в о я т а Ким-ра щеше да си живееш не по-зле...

— Не зная. — А какво виждаш тук? Поне на театър водил

ли те е? Не сега де, а когато те ухажваше? — Ти знаеш... — Зная. Дори не те е ухажвал. Отишъл при род­

нини в Кимра, видял те е да миеш пода у леля си и те довел.

— Тома. — Само не ме убеждавай, че го обичаш т о з и

шопар. Такава любов няма право на съществуване. Лиза чакаше спирката. О т т а м се разделяха в раз­

лични посоки: Лиза бе машинна работничка, а Та-мара машинописка в заводското управление.

3 Вечерта Лиза закъсня, трябваше да събира проф­

съюзния членски внос, после се отби в магазина. Павел Николаевич беше вече в къщи и не сам. Довел бе някакъв познат дърводелец. Двамата почукваха шкафа, оценяваха го, а Лизочка приготви масата. Добре че се намери четвъртинка. Павел Николаевич пиеше рядко, само в компания, но за всеки случай държеше запас.

Като изпрати госта, Павел Николаевич се изпра­

ви пред шкафа, сам т о й стана шкаф. — Истински дъб — каза т о й , без да гледа Лиза.

— Покрий го с мебелен лак, ще намажеш тънък слой, а пукнатините закрий с кафяв молив.

После отиде при един професор да му поправя колата, а Лиза се зае с шкафа. Изми го, намаза го с лак, закри пукнатините, наръси го вътре с наф­талин. В най-долното чекмедже намери някакви картички с дупчици по краищата. Чекмеджето беше обемисто, но плитко. Лиза не можа да измисли какво да сложи в него. Затова пък горе зад стък­лото постави чашките, подарени на сватбата й, и стар порцеланов чайник с очукано по краищата гърло, с пукнатина на капачето, но много красив, старинен, с птици.

Забавно й беше да си представя каква е била съд­бата на този шкаф, да си въобразява как някоя гос­пожица в бяла до земята рокля го отваря, изважда от него кристална кана с лимонада и я налива в крехка чаша.

Когато Павел Николаевич се върна уморен, пър­вата му работа бе да извади чайника, за да не раз­валя вида. Лиза, разбира се, не се опита да спори. Мислеше си, че т о й все пак не е лош човек, спра­ведлив е, но се страхува, че тя може да го приеме като равен на нея, както става в други семейства. А на Лиза и през ум не й минаваше. Все пак раз­ликата във възрастта им бе повече от двадесет години. При това т о й е старши механик със златни ръце. А тя какво е видяла? Завършила е осем класа, работила е в магазин, пътувала е на екскурзия до Киев и дори не е мечтала, че някога ще живее в Москва... Пък и да беше мечтала, то поне не така както стана.

В шкафа за всичко се намери място. Дори за не­нужни вещи. Павел Николаевич нищо не изхвърляше и обичаше да разказва как веднъж изхвърлил един винт, а после му потрябвал и се наложило да го търси по магазините. А пък Лиза имаше добра па­мет, млада, тя винаги помнеше кое къде е: „Лиза. къде е бялата жица?", „Лизавета, къде е дръжката на червения куфар?"

А сега всичко е в шкафа. И въпреки това долното чекмедже отляво е все още празно.

4 Тамара чакаше Лиза на пропуска. — Вземи — рече т я . — Билети за театър. От

профкомитета се снабдих. Петнадесети ред на партера.

— И трябва да отида? — С мен ще дойдеш. '— А Павел Николаевич? — От нашия профкомитет са. Той все едно не

би дошъл. „Дамата с камелиите". Дюма я е писал. Ти чела ли си „Тримата мускетари"?

— Чела съм я. Само че този е другият Дюма. Дюма-син.

— Понякога ти се чудя. Всичко знаеш и за какво? Ще дойдеш ли?

— Ако Павел Николаевич... А Павел Николаевич не възрази. Само попита кол­

ко струва билетът. Лиза беше подготвена за въ­проса и каза, че са от профкомитета, безплатни.

— Тогава трябва да се посети — каза т о й . — Отивай!

Не можеше да се каже, че е алчен, но пестеше за обстановката в новата квартира, за да бъде тя като за пред хората. Тамара казваше: „Ти, Лиза­вета, имай предвид, че т о й цял ж и в о т ще пести, няма да ти даде дъх да си поемеш. Първо за гар­нитура, после за кола, после още нещо ще измисли,"

За година и половина Лиза нито веднъж не беше

32

х о д и л а н а т е а т ъ р . Д о р и н а к и н о само т р и n ъ т и е била. Какво да говорим — сватбата не отпраз­нуваха. Нямаше бяла рокля, нямаше кола с кукла на предния капак и с червени панделки. Минаха скром­но. Дойдоха приятелите на Павел Николаевич, съ­седът, лелята. Дори не се целунаха. Когато някой извика „горчиво", го погледнаха с такова удивление, че т о й се запъна.

Лиза отбори шкафа, сякаш не знаеше, че т а м има само една официална рокля, синя, беше си я шила още в Кимра, но тя й беше тясна в бюста и бе абсолютно демодирана.

— Утре ще закъснея — каза Павел Николаевич, без да гледа как жена му се опитва да навлече рок­лята. — Ще се върна гладен. Правиш ли си сметка?

— Да-да, ще ти оставя всичко. Ще го приготвя и ще го оставя.

Павел Николаевич се учуди, вдигна очи от кръс­тословицата, но си спомни, че самият т о й одобри театъра и въздъхна малко обиден.

Невъзможно беше да отиде на театър със си­нята рокля. По-добре щеше да бъде да се откаже и да не става за смях пред хората.

— Никъде няма да отида. Ти не се безпокой. Всичко ще бъде готово.

Павел Николаевич сне очилата с пълната си ро­зова ръка и се вторачи в нея като в глупачка.

— Билетът ще изгори. Трябва да се посети. А пък аз някак си...

За него беше важно т о й да има последната дума. И обидата. Ако Лиза не отиде, тя ще бъде оби­дената. Не бива така.

А Лиза си мислеше, че няма и обувки. Само спорт­ни, с които ходеше из града. Можеше да обуе бо­туши, подходящи, но кой през септември ходи с ботуши на театър? Ами ако си сложи блузка от трико и пола?

Обзе я трескаво странно объркване. Сякаш съд­бата сама не я пускаше на театър, а може би никога вече нямаше да й се случи да отиде.

Павел Николаевич се накани да спи, загаси лам­пата, а Лиза отнесе роклята в кухнята, поразпери я т у к - т а м , но напразно. И заплака. Плачейки без­звучно, се върна в стаята, изтегли долното празно чекмедже и захвърли т а м роклята и обувките — за какво да я окачва такава разпрана? Съблече се и легна накрая на леглото, за да не безпокои Павел Николаевич, но дълго не можа да заспи, преживя­вайки в дрямката си приказни сцени. Ето че влиза в театъра, облечена разкошно, роклята й като на онази госпожица от миналото, бляскави полилеи и всички се обръщат към нея, любувайки се на ней­ната прелест... отразява се в огледалата, възхи­щава се сама на себе си. И в съня й това видение я преследваше, и на сън тя разбираше, че това не е истина, че е видение.

На сутринта Лиза едва не се успа за работа, пак мина без закуска, а на обяд видя Тамара и й каза:

— Няма да дойда на театър. — Ти полудя ли? Твоят да не би да се е разбун­

тувал? — Не, разреши ми. Аз самата... — Какво е станало? Обясни ми човешки. Нямаш

какво да облечеш? Улучи право в целта! Лиза замълча. — Да не би да мислиш, че т а м ходят с бални

рокли? Не, кой с каквото има. — И ти ли ще дойдеш с каквото имаш? — Разбира се — излъга Тамара. Тя наскоро си бе

купила италианска рокля, малко под коленете и на волани. Още не я беше обличала.

— Ще ти дам моята, вълнената — каза Тамара. Лиза само се усмихна. Можеше да се загърне в

илюстрации: ЛИЛЯНА АНГЕЛОВА

нея. — Ти — викаше Тамара на връщане в автобуса,

— с т в о и т е външни данни можеш и в работно облекло да се появиш. Хайде да отидем на фризьор. Рима ще ни направи прически без ред. Не искаш ли? Е добре, ще мина да те взема.

Лиза само поклати отрицателно глава.

Сигурно около час седеше на стола, просто убивайки времето до започване на представление­т о , а после щеше да бъде късно да се разстройва. Но седенето й беше прекъснато. Съседът я повика на телефона — беше Тамара.

— Лиза, няма да успея да те взема. Ще се забавя при Рима. Ще бъда смърт за мъжете. Ще те чакам на входа. Нави ли се? Ако не дойдеш, няма да вляза вътре и ще си опропастя вечерта. А може би и бъдещия си прекрасен семеен живот.

И хлопна слушалката, като не даде възможност на Лиза да възрази.

Лиза се върна в стаята и вече не седна. А какво

33

— Знаеш ли, че онзи, а р т и с т ме задържа. Раз­питваше ме за тебе — коя си, защо не те познава? От пръв поглед се влюби до уши. Слушай, т о й е още т а м . Реши, че Иван ти е мъж. Дадох му моя телефон.

— Защо? — Как защо? Освен всичко останало, билетите

са осигурени. За най-дефицитното представление. Разбираш ли?

Лиза махна с ръка и се затича към автобусната спирка. А Тамара остана — мяташе се между входа и Лиза. После се сети и извика подире й:

— А къде е Иван?

6 Лиза изкачи стълбата и отвори вратата със своя

ключ. В коридора беше тъмно, само от процепа под вратата се процеждаше светлина. Не спеше. Лошо, трябваше да му покаже роклята.

Лиза стоеше и не влизаше. Стана й жално за са­мата нея. А пък не можеше да разкаже на Павел Николаевич за представлението и за стареца-про-фесор, и за вълненията на Тамара. А е т о че т о й със своите приятели можеше да разговаря на т е -ми.които го интересуват... А Тамара утре ще раз­дрънка из целия завод, а пък тя още не е измислила откъде има тази рокля... Влезе в стаята.

Павел Николаевич не я видя. Той седеше на пода пред шкафа, голата му глава бляскаше на лампата, а около него имаше някакви уреди. Намерил време да си подрежда боклуците...

— А — рече т о й , без да се обръща. — Появи се, не се затри.

Гласът му не беше обиден, не бе и сърдит. Мъм­рене не се предвиждаше.

— Какво правиш? — попита Лиза, събличайки шлифера си. — Вечерял ли си?

И тогава разбра, че шкафът е отворен, а долно­то чекмедже издърпано на пода.

— Разбираш ли, надникнах тук, като си мислех как да го използувам, нали е празно. И като пре­мислих, дойдох до извода, че чекмеджето не е муш­нато докрай. Значи т а м има нещо.

Павел Николаевич беше необичайно разговор-лив.И доволен от себе си.

— Измъкнах го значи — и излязох прав. Там има­ше цял вагон детайли. Някой ги е укрил с тайна цел. Гледай, миниатюрен трансформатор, у нас не пра­

вят такива. Кадмиево-никелови батерии, а аз моля ви се от тези неща разбирам. Разединените жици ги прибирам отделно. Имам един човек, т о й плете от тях ремъчета, за т р и рубли от ръцете ти ги дърпат. И транзисторни схеми. Тънка работа. Вече шестнадесет елемента свалих и още толкова останаха. Ето на, гледай!

Той говореше и говореше, без да гледа Лиза, а тя стоеше прекрасна като принцеса и разбираше, че с шкафа е свършено. Никаква приказка — шкафът беше просто уред за осъществяване на желания. Хората са се трудили, изобретявали са...

— А пък хората са се трудили — каза тя тихо. Учуден не толкова от думите, колкото от тона

на Лиза, Павел Николаевич вдигна кръглата си глава. — Ако се бяха трудили, нямаше да го дадат в

оказионен магазин. — Сигурно случайно е станало, някаква грешка. — Не е трябвало да го дават — Той пропъждаше

съмненията и опасенията си. — Пресметнах пред­варително — излизат повече от четиридесет руб­ли.

— Хората са се потрудили и т о й още много би могъл да направи... за теб също.

— Не дрънкай глупости— Павел Николаевич се пъхна в шкафа. Гласът му о т т а м се чуваше при­глушен. — Каква рокля си облякла? От Тамара ли я взе?

Отговор не очакваше. Лиза не му и отвърна. Ня­маше да повярва. А ако повярва — още по-лошо. Щеше да се разлюти, че не му е казала навреме. „Можеше да ми оставиш бележка, щяхме да го из­ползуваме." По-добре да не го използува.

— А ти с роклята по-внимателно. Ако й лепнеш петно, или нещо подобно...

Лиза се оглеждаше в огледалото. Бледо и непоз­нато лице, а очите й големи и тъмни, само зеници.

Нещо вътре в шкафа зашумоля и се счупи. Ди­шайки тежко, се трудеше Павел Николаевич.

Лиза чу гласа си. Чак после разбра, че е нейният глас, че никой друг не би могъл така пронизително, злобно и отчаяно да вика:

— Излизай! Свършвай веднага! Хората са се тру­дили...

преведе: МАРГАРИТА ЗЛАТАРОВА

НЕЩО ЗА ПОЖАРИТЕ

Всеки час на нашата планета избухват повече от ш е с т с т о т и н пожара. На един загинал при пожар човек се падат средно 25—30 обгорени и ранени. Обгарянията се лекуват трудно в болнична обстановка. Над 80% от пожари­те възникват в жилища и вили. Всеки десети пожар бива предиз­викан от детска игра; всеки шес­ти пожар е свързан с човешка ги­бел.

За да се предпазим от възможна беда, да проверим състоянието в къщи по следния т е с т :

1. В порядък ли е във вашия дом електрическата мрежа?

2. Изключвате ли от мрежата телевизора след предаване?

3. Автоматични или стандарт­ни предпазители употребявате?

4. Забранявате ли на децата да играят с огън?

Б. В порядък ли е у вас газовата плоча и газовата мрежа?

6. Държите ли в къщи лесно­запалими вещества в големи ко личества (бензин, петрол, ацетон и др)?

7. Употребявате ли аерозоли близо до о т к р и т огън?

8. Сушите ли бельо над газови горелки?

9. Дали вие или ваши близки пу­шат в леглото?

10. Затопляте ли на о т к р и т огън замазка или восък?

Ако на първите пет въпроса с т е отговорили с „да", а на оста­налите пет с „не", то във вашата квартира се спазват правилата за пожарна безопасност.

ОЛОВО В ДЪРВО

Откога хората са започнали да пишат с черни и цветни моливи? (Буквалният превод на немската дума „блайщифт" означава „олов­на пръчица"). Швейцарският учен Конрад Геснер от Цюрих, забеле­жителен ботаник, лингвист и зоо­лог описва през 1555 година един уред, при който късче олово е в т и к н а т о в една клечка. При пи­сането с олово върху хартията са оставали тъмни черти. Днес не се употребява олово. То е замес­тено с графит. Цветни моливи хората започнали да употребяват след създаването на анилиновите бои през средата на миналото столетие.

36

Единственото сведение, което по мое време се даваше на с т у д е н т и т е в университета за леку­ването на екзотични животни беше, че по кожата на дребното кенгуру при измръзване се появяват петна. Моят професор по хирургия — сър Уилям Уипърс разказваше, че открил т о з и факт, когато го повикали веднъж да лекува измръзналите части от опашки на няколко екземпляра дребно кенгуру, отглеждано сред ливадите край извънградска къща в Шотландия. Дребното кенгуру е изключително чувствително животно, може да умре от нервен шок, ако бъде дразнено, или с него се отнасят грубо. Но то не се отличава в реакциите си от другите животни, обитаващи зоологическата градина, ако се приближиш към него внимателно и търпеливо и му носиш бонбони. Учудващо е наистина колко много неща могат да бъдат сторени на задния край на неупоено, но доближено по подходящ начин жи­вотно, докато предлагаш на предния му край лю­бимо негово лакомство. В зоологическата градина Бел Вю всеки ден пекат за ж и в о т н и т е специален черен хляб. Почти всички тревопасни, месоядни или месоядни и тревопасни едновременно обожават тези хляб и докато пазачът пъха комат след комат в налятата със слюнки уста на някоя камила, бизон или кафява мечка, аз меря температурата, или пра­вя инжекции в другия край на животното.

Преди в практиката на лекарите на зоологиче­ските градини да бъдат въведени упойките, оси­гуряващи спокойна и сигурна работа. Мат Кели, главен пазач в градината в Манчестър, ми беше показал няколко х и т р о с т и за улавяне на живот­ните. От него научих как да уловя неспирно ша­рещата по пода на клетката опашка на лъв или леопард, как след това да я промуша между пръч­ките, за да я извадя навън. И докато възмутеният лъв се съпротивляваше и теглеше, увисвах с цялата си т е ж е с т , здраво вкопчен в крайчето на опаш­ката. Ръбът на клетката поемаше по-голямата част от напрежението, така че с малко усилие успявах да задържа задницата на възрастната го­ляма котка, опряна в пръчките, и правех инжек­цията. Пак от М а т се научих как да хипнотизирам обърнат по гръб крокодил, като го поглаждам леко по корема, как за части от секундата да отвлека вниманието на кръвожадно настроен папагал в мига, в к о й т о се е надвесил над нечий пръст и с умела хватка да обърна по гръб изненаданата п т и ­ца така, че да не може да мръдне. От него научих как се измъква избягал под панаирджийска върте­лежка таралеж, който, щастливо гложди пръчките отдолу, как се „преговаря" с маймуна, задигнала кутийка с бръснарски ножчета и тъпчеща смър­тоносните стоманени остриета в бузата си с лов­к о с т т а на индийски факир. Газела или антилопа, пусната неочаквано от своя фургон, може да се спусне презглава към стените или мрежите, за­граждащи нейната площадка, и да нарани главата или краката си тежко, та дори да счупи врата си и да умре веднага; бил съм свидетел на подобна смърт на зебра. Пак М а т беше т о з и , който ми показа как да използувам тунели с две врати така, че ж и в о т н и т е да излязат със задните си части напред. Този начин им позволява да се ориентират, щом се озоват вън от тунела, а не да се в т у р в а т стремглаво напред. Може никога да не ми се удаде

случай да проверя дали някои от съветите, които получих от Мат, ще се окажат полезни. Какво на­пример трябва да направи човек, когато разгневено и много опасно мъжко шимпанзе тръгне заплаши­телно насреща му? М а т се кълнеше, че веднъж из­паднал В подобно положение и успял да се спаси, като с бързината на светкавица свалил пантало­ните си и вирнал нагоре задните си части, напо­добявайки шимпанзе в поза на подчинение. Номе­рът му минал. Както предполагал, маймуната реа­гирала безотказно на този сигнал, който значи: „Добре, предавам се, ти си най-великият" и спряла атаката си. Надявам се, че ако попадна в подобно положение, ципът на панталоните ми няма да за­яде!

Някои от сцените; които наблюдавах в зооло­гическите градини и цирковете, с удоволствие бих забравил. Такъв е случаят например с „пиенето на чай". Публиката се удивляваше на послушанието на малките маймуни, които се усмихваха винаги, ко­г а т о дресьорът погладеше косматите им глави. Целият номер беше в галенето. Дресьорът ми по­каза по-късно дългия и изпилен в остър нож нокът на своя палец. Той беше силен, закоравял и при­тежателят му с жестоко умение го забиваше в чувствителното дълго ухо на шимпанзето. Това наистина беше демонстрация на грубиянска лов­кост на ръката през очите на публиката. Уверих се, че т о з и метод на държане на ж и в о т н и т е в под­чинение е твърде разпространен сред дресьорите на шимпанзета; дори възрастните екземпляри се подчиняват, усетили пронизващата болка.

Макар много от цирковите животни да се дре-сират без жестокост, все още се срещат вдъхващи ужас черни петна. Ще ги срещнете в малките, по­крити с ароматични рогозки циркове и менажерии, стига да успеете да проникнете в затворения, съм­нителен и задръстен с декори свят зад арената. Това е свят, в който умело пропъждат непозна­т и т е и инспекторите от Кралското дружество за защита на ж и в о т н и т е и най-главното хората от т о з и свят умеят да заминат веднага, щом усетят, че са в опасност. Виждал съм как подканят мечки да минат от фургона към цирковата арена, като хвърлят под тях запалени вестници, слушал съм звука от ритмичните, смразяващи кръвта удари на бамбуковите пръчки, с които двама пазачи на­лагаха окован във вериги слон, измъчвайки го, до­като т о й припадна. И най-отвратително от всич­ко е едва ли не „академичният начин", по който се водеше побоят, повтарящо се, продължително и еднообразно движение. Без гняв, без емоции — отегчителен, досаден бой. А когато пристигна по­лицията, мъжете вчесваха слона. Бамбуковите пръчки, колкото и силно да налагаш с тях, не оста­вят следи.

Един зле ухапан навремето стар дресьор на лъ­вове ми показа своя метод за даване на хапчета на лъвовете.

— Гледай сега, млади приятелю — рече т о й , до­като пускаше едър лъв в направения от железни пръчки тунел, свързващ арената с фургона. — Мно­го по-бързо и по-добро средство от т в о и т е пнев­матични пушки и прахове в храната.

Щом лъвът стигна до средата на тунела, дресьо­рът плъзна преграда между пръчките пред живот-

37

временно успях дa се уверя, че няма счупване на таза. Изглежда долната половина на гръбначния стълб е била само силно натъртена. Ако имахме късмет, подутината на тъканите щеше да спадне и гръбначният мозък скоро щеше да поеме отново своите функции. Приготвих ампули с болкоуспо-кояващи и противовъзпалителни лекарства и ен­зими, които да ускорят отстраняването на умре­лите клетки и съсиреците кръв. Науман не спираше да шепне успокоително, докато търсех нови, остри игли. Моментът, В който ж и в о т н о т о можеше да реагира внезапно и яростно, беше именно този, в който щях да мушна иглата дълбоко в мускула му. Вдигнах глава да преценя разстоянието от лицето на Науман до извитите зъби на грамадната котка. Достатъчно беше тигърът да вдигне съвсем леко предната си лява лапа, за да заприлича гръдният кош на мъжа пред него на набодено на вилица парче сварена шунка. През стиснати зъби съобщих на Науман, че смятам да забия иглата в мускула.

— Забивайте — окуражи ме Науман. — Той раз­бира, че ние сме т у к не за да го дразним.

Мушнах иглата колкото се може по-бързо В де­белата кожа и стигнах мускула. За мое голямо облекчение тигърът очевидно не усети нищо и до­ри не помръдна.

На следващия ден положението на тигъра оче­видно се беше подобрило, но задната част от т я ­лото все още беше парализирана, което от своя страна доведе до констипация. Налагаше се да на­правим клизма. В малка кофа с топла вода разбър­ках ситни сапунени люспи, след което напълних със сместа обикновена тубичка за клизма. Науман отново прегърна главата на тигъра в скута си,

40

•

докато вкарвах сапунения разтвор. С всеки изминат ден състоянието на ж и в о т н о т о

видимо се подобряваше. Малко по малко задните крака се раздвижиха, макар забавеното действие на червата му да продължи почти две седмици. С раздвижването на тигъра правенето на ежеднев­ната клизма ставаше Все по-трудно. Той често се надигаше с прикрепената за тялото му помпа и оставяйки Науман зад себе си, се опитваше да се извърти в тясната клетка, за да стигне онзи, кой­то го притесняваше с действията си. Докато Нау­ман успееше да хване отново главата и да я при­тисне в скута си, аз се опитвах да.стоя Встрани, без да спирам с едната ръка да помпам безгрижно, а с другата да придърпвам кофата колкото е въз­можно по-близо до задницата на животното. До­като успявах да се движа близо до грамадната к о т ­ка в т я с н о т о пространство, тя не можеше да ме стигне с н о к т и т е или зъбите си. Най-сетне при­ключихме. Тигърът се възстанови напълно и когато се уверих, че е в стопроцентова форма, разреших да започне отново скоковете във вода.

Често пъти т и г р и т е имат нужда от педикюр. Като всички други котки те се о п и т в а т да под-късят н о к т и т е си, дращейки земята, или да свалят излишната дължина на н о к т и т е си, като ги т р и я т в кората на дърветата. За съжаление, тези начини не винаги са ефикасни и нокътят става все по-дълъг и извит, докато накрая се забива във въз-главничката на лапата. Стигне ли се дотам, не­щата много се усложняват Върхът на нокътя пра 8и болезнена рана, която бързо се замърсява и до­като т о й не се отреже и останалата корава час­тица не се измъкне от лапата, раната не зараства. Моя задача е да се погрижа да не се стига до такъв момент, е т о защо редовно преглеждам лапите на грамадните котки, а когато е необходимо, им пра­вя педикюр. Наместо да използувам обикновените приспивателни за такава дребна работа, предпо­читам специално конструирана клетка, която поз­волява да си свърша работата, без да упоявам жи­вотните. В много зоологически градини и паркове за сафари са изработени специални, подобни на капани клетки за тигри, лъвове и леопарди, снаб­дени с всевъзможни приспособления за бързо обез-движване на животните, без да им се причинява болка и неудобство. Някои от клетките са с дви­жещи се една към друга стени, чието плъзгане се регулира от въжета и лебедка, инсталирани отвън.

Може би най-сложната конструкция на такава клетка изобрети един от бившите директори на градината в Манчестър — мистър Лег. В пода и тавана на коридора, по който всеки ден ж и в о т н и т е излизат в заградените си за разходка простран­ства, е изрязан специален капак, който се спуска надолу, щом вратите пред и зад ж и в о т н о т о се затворят. Горният капак представлява рамка от здрави метални пръчки, гъсто преплетени с меки въжета, която не дава възможност на ж и в о т н о т о да мръдне. Долният е също такава рамка, върху която ляга долната част на животното. Под него е изкопан кладенец, където свит, с лампа в ръка преглеждам корема и краката на пациентите си. Достатъчно е само да се протегна и мога да извадя за малко необходимата ми лапа, за да изрежа по­расналия нокът, или да почистя Възпалената рана. Мога да взема кръв за изследване, да направя ин­жекция, или да срежа торбичка с гной.

Естествено, когато за първи път слязох в т о з и кладенец, се появи неочаквано затруднение. Като всеки обикновен градински котарак, внезапно граб­нат и затворен, и грамадната котка прояви своята изненада и уплаха с единственото, което можеше

дa cmopu npu създалите се обстоятелства — да отвори пикочния си мехур. Между градинския ко­тарак и тигъра има една разлика, която в случая е много важна. Докато в пикочния мехур на обик­новената котка може да се побере само малко и твърде смрадливо количество течност, същият орган при тигрите или лъвовете често пъти може да побере един или два пинта1, които коварното същество сякаш пази точно за момента, когато ще го посети педикюристът. Когато започнах ра­бота в току-що построената сграда за тигри в зоологическата градина на Манчестър, нямах пред­става за тази прецизност при отделянето на теч­ности в организма на грамадните котки. Пак там наблюдавах лъва, който, докато се разхождаше пред очите на събралите се край жилището му възхитени посетители, спокойно обърна задница­та и изненаданите жертви се смутиха страхотно за голяма радост на онези, които стояха отзад; лъвът продължаваше да стои в същата поза, тър­пеливо изчаквайки незасегнатите и нищо неподо-зиращи присмехулници да заемат опразнените места отпред. Ако можеха да знаят онова, което той знаеше — лъвът разполагаше с още един за­ряд, чийто "барут" не беше изстрелял. Когато тъл­пата, увеличила се значително от придошлите лю­бопитни, бързащи да узнаят причината за настъ­пилото оживление, се подреди, грамадната котка хвърли през рамо няколко победоносни погледа към щракащите фотоапарати и изля втората поло­вина от съдържанието на пикочния си мехур.

В деня, в който за първи път се наложи да на-

' Английски пинт се равнява на 0,56 л — б. пр.

правя преглед, стъпил в кладенеца до жилището на тигрите, бях посетен от фоторепортер на „Об-зървър", който искаше снимки на лекар на зооло­гическа градина за илюстрованото приложение на вестника. Бях решил да му покажа истинска класика на правенето на педикюр и облякох чиста хирур­гическа престилка от зелен памучен плат. Пациен­тът ми беше вече в капана и по малка стълба се спуснах в тесния канал. Заел подходяща за надве­сения над мен обектив поза, отрязах един или два нокътя и показах парченцата пред апарата. Точно в този момент се случи най-страшното. Тигърът над мен отпусна докрай мускула на канала, по който отделя течности, и обилна струя от топла жълта течност се изля отгоре ми, намокряйки престил­ката, та дори и бельото ми. Нямаше къде да се скрия. Понечих да се оттегля към предния край на кладенеца. Безуспешно. Обръщането ми с гръб по­могна само панталоните ми да се намокрят още по-добре. Котките правят така тези неща, сякаш към съответния им орган е прикрепен накрайник с дупчици като на лейка и въздухът, изпълнил про­странството в кладенеца, за секунда се оказа на­ситен със ситни капчици. Втурнах се нагоре по стълбите и се измъкнах навън. След този случай винаги, когато се налага да правя педикюр на някоя от големите котки, нахлузвам непромокаема му­шама и една от онези гумени шапки, които моря­ците носят на кораба по време на буря.

Преведе от английски ТЕОДОРА ДАВИДОВА

Откъс от книгата на Дейвид Тейлър „Един лекар на зоологическа градина разказва"

Хората имат различна предста­ва за жестокостта. И наистина, кое е по-малко жестоко, дали дър­жанието на лекар, който казва истината в очите, макар сурова, за да направим всичко и ако може да се спасим, или поведението на друг, който скрива истината от нас, за да ни осигури още два три спокойни месеца, но с това ни погубва?

Жестокостта дори в обикно­вения живот може да се превърне в мълчание. Може да се изрази в непрестанно говорене.

Познавам момчета, които смя­тат, че бойкостта, настъпател-ността са най-ценните качества за мъжа. Но в представите им за смелост влиза бруталност. Мис­лят, че да си силен, означава окол­

ните да се страхуват от теб и лесно стават груби, жестоки.

Разкъсван между желанието да прилича на всички, същевременно подтикван от стремежа непре­къснато в нещо да се отличава, младежът често се оприличава с ония герои от романи и филми, които изглеждат най-смели, най-силни, дори когато не са най-доб­ри като хора. Готов е да прове­рява дали прилича на тях. Лесно може да вземе за героизъм нечие псевдомъжко почти садистично поведение, приписвайки му истин­ско мъжество.

Но някои прояви, разтърсващи дори нашето доста тренирано вече въображение, могат да бъдат просто резултат от желанието на младия човек да се справи със

страха. Не само момичетата по­знават чувството на страх и без­помощност. Не само те изпит­ват тревожност и в различни слу­чаи се изпълват с нея. Но в сте­реотипа на мъжкото поведение влиза всичко това в никакъв слу­чай да не се показва. Влиза да свикнеш да гледаш кръв и други подобни ужасни неща, защото всичко това е изпитано от въз­растните, които са били на война, и от хората, които са спасявали други. При това много често юно­шите се държат не като такива, за каквито имат качества да са, но за каквито ги възприема сре­дата. Те се чувствуват длъжни да отговорят на очакванията й, да имат поведението, което в тази среда се цени.

41

нашите, много от представите им са непълни, или се смесват. Детето е убедено, че онзи, който е хвърлил чантата си по него и не го е улучил, е по-малко виновен от друг, който случайно е изпуснал чантата си, но го е ударил и му е причинил болка. Върху втория то може и да се нахвърли. То вяр­ва, че счупилият едно стъкло за­служава десет пъти по-малко на­казания от счупилия десет стъкла, но сторил го, без да иска. Ето за­що не можем да разчитаме на ве­рен и пълен отговор, нито на же­ланото в група или колектив дър­жание само поради това, че на детето сме внушили, че жесто­костта е лоша.

Нужен е не само разговор, не просто думи, а уроци по активна доброта, помощ в избора, вни­мателно постоянно насочване от страна на възрастните чрез одобрение или неодобрение. Но за това е необходима и голяма, трайна душевна връзка на възрастния с детето. Мнението на възрастния, отношението му трябва да бъдат значими за де­т е т о и юношата.

Първо на сина на съседите му омръзна да има куче. Кучето дей­ствително безпокоеше семей­ството, доста грижи имаше око­ло него. Но майката, която се бе противопоставила да има куче в къщата, сега, след като веднъж бе го приела, се застъпи за него. Как, каза тя, ще изхвърлиш това жи­вотно навън? Ти го научи да те обича. Ти имаш поради това за­дължения към него. Кучето е свик­нало с нас. Няма да може да се пребори с кучетата навън. Ти го обричаш на смърт. И кучето, вече

старо, все още живее в дома на съседите, в порасналият отдавна юноша продължава да се грижи за него. Чувствува се не само полас­кан от любовта му, но отговорен.

Поведението на хората се опре­деля преди всичко от социални фактори. Но въздействие вър­ху него имат и други причини. Някога то се е ръководело много и от страха. Човек се е боял от божества и тайнствените съ­щества, с които фантазията му е била населила земята. В по-къс­ни времена поведението се е управлявало от срама. Обществе­ният контрол, мнението на близ­ки, познати, съграждани или съ­селяни е имало изключително го­лямо значение за човека. В наше време поведението се управлява в голяма степен от волята. Човек съзнателно и самостоятелно в унисон със своите нравствени принципи взима своите решения.

Според учените трите етапа могат да се видят у всеки човек. На детето най-силно въздейству­ва страхът, заплахата. По-късно — срамът. Най-накрая — волята. Най-важно наистина е да се накара личността да следва моралните норми не по принуждение, защото тя може да се погрижи да вземе тогава само външната форма на желаното от нея поведение, без да променя черти от своя вътре­шен облик.

Животът сам оправя много не­ща, това е вярно. Но той не може да ни научи на интерес към вът­решния свят на човека, ако ин­тересът не ни е създаден от мал­ки, не може да ни развие чувстви­телност, ако за това хората око­ло нас не са се погрижили. Именно

тогава израства студената, бру­тална или грубо практична лич­ност. Интерес към човека и ува­жение към неговата душевност могат да ни внушат обаче само хора, нещо особено важно като проблем в един момент, когато става дума децата да придобиват голяма част от знанията си без непрекъснатото облагородяващо човешко, присъствие на учител, без постоянните морални оценки, а от компютри.

Доброжелателността, грижата към другия е съществена страна от интелигентността на човека, Важна страна от .самовъзпита-нието и самоусъвършенствува-нето му. При решаването на кон­фликти, при търсенето на нови решения тя изключва всички едно­странчиви, себелюбиви решения, подчинени само на интересите на отделната личност. Доброжела­телността', като антипод на жес­токост, няма нищо общо с без­помощността или слабостта. Тя е умението да се живее с другите хора, да ги уважаваме за това, което са, и да си сътрудничим с тях, без да изменяме на своите принципи.

В литературата по психология можете да срещнете и други при­чини, които карат хората да бъ­дат жестоки или да проявят жес­токост. Ако подобно ровене ви интересува, то непременно спре­те поглед и на тези няколко реда: „Ако детето ви мъчи животни, това не означава, че то задъл­жително притежава особена жес­токост, в много случаи може да бъде сигнал, че от вас не получава толкова любов, колкото му е нуж­

но... ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

Досегашните експерименти и изследванията да­ват основания да се предполага, че най-малко 7 витамина притежават силно противораково дей­ствие.

ВИТАМИН А Извършените опити подсказват мисълта, че ви­

тамин А предпазва от рак на белите дробове, гър­дите, матката, пикочния мехур и кожата. Най-ве­роятно е обаче този витамин да може да се про­

тивопоставя на всички видове ракови заболявания. Едно е сигурното — той увеличава двукратно про­тиводействието на организма към рака. Това е потвърдено и от д-р Хервиг Кучера от Института по изследвания на рака във Виена. Раковите клетки при усилено приемане на витамин А се унищожават по-лесно от защитната система на организма и no-рядко се получават рецидиви. Освен това ви­тамин А като че ли предотвратява превръщането на здравите клетки в ракови. Предполага се, че докато другите антиракови средства задържат

44

развитието на болните клетки, или гй унищожа 8ат, витамин А предизвиква превръщането на бол­ните клетки отново в здрави. Удивително е откритието, че степента, предшествуваща обра­зуването на витамин А — жълтата растителна субстанция бета-каротин, по-добре предотвра­тява рака, отколкото витамин А. 100 е моркови съдържат 10-кратно повече каротин, отколкото е ежедневната нужда от него, а дори и понякога 20-кратно пъти повече. Най-добре е да се консу­мира настърган морков, тъй като сокът съдържа най-много каротин. Препоръчва се не само мор­ковът. Практически, всички зеленчуци: зелени, жъл­ти и червени са богати на каротин. Най-много оба­че се съдържа в пресните, сурови моркови.

ВИТАМИН В6 Този витамин по всяка вероятност може да пре­

дотврати рака на пикочния мехур. Професор Пол Медсън от Уискънсин (САЩ) е установил на прак­тика, че при пациентите след операция на мехура, на които се е давало много витамин В6, по-рядко са се получавали рецидиви. Две препълнени лъжички ориз покриват ежедневната нужда на организма от този витамин. Същото действие има и 100 е зелен фасул, богати на витамин В6 са типовият хляб, нелющеният ориз, черният дроб, бананите, спа­накът и картофите.

ВИТАМИН В2 или рибофлавина, според предположенията на учените, предотвратява рака на хранителния тракт. За това съобщава Масимо Креспи, учен от Института по изследвания на рака в Рим. В2 по всяка вероятност неутрализира отровите, които могат да предизвикат рак. Най-много витамин В2 се съдържа в сушената мая. Две лъжици мая, 150 г риба или месо покриват дневните нужди.

ФОЛИЕВА КИСЕЛИНА, спадаща към групата на витамините В, вдъхва надежда като предпазно средство от рак на мат­ката. Учените са установили, че началната форма на рак на матката може да се възпира именно с нея. И някои други видове рак се лекуват по-резул­татно, ако освен обикновено използуваните лекар­ства се приема и фолиева киселина. Маята съдържа много от този витамин. Две лъжици суха мая по­криват ежедневните нужди. Богати на фолиева киселина са типовият хляб, зеленият фасул, спа­накът, морковите, портокалите, черният дроб и говеждото месо.

ВИТАМИН Е, както и витамин С се смята, че възпира появя­ването на рак на стомаха. По всяка вероятност може би предпазва и от рак на белите дробове. Експериментите в различните изследователски центрове по рака са показали, че витамин Е може да действува ефективно против различните раз­новидности на рака и противодействува на ста­реенето на клетките. Заедно с каротина и витамин С този витамин може да се причисли към най-ефек­тивните средства, предотвратяващи рака. Бога­ти на витамин Е са пшеницата и растителните масла.

ВИТАМИН Д На този витамин се възлага надеждата да пред­

пазва от рак на червата. Това се доказва от мно­гобройни експерименти. Този витамин се създава в кожата на човек под въздействието на слънче­вите лъчи. Но когато се получи изгаряне на кожата,

витамин Д престава да се образува и се появява рискът от рак на кожата. Предотвратяващото рака въздействие не слънцето функционира само при умерено въздействие на слънчевите лъчи. Кой­то желае да възстанови запасите си от витамин Д без помощта на слънцето, може да използува рибено масло. Две лъжици дневно в продължение на четири седмици обогатяват нашите запаси за няколко месеца.

ВИТАМИН С предотвратява образуването в стомаха на веществата, способствуващи формирането на ра­ка. Те се създават от храчите, които съдържат нитрати, особено от твърде обилно наторявани­те зеленчуци и консервираното месо. Затова ле­карите препоръчват да се пият пресни сокове от плодове, съдържащи много витамин С. Витамин С може би предотвратява и образуването на рак на матката. Жените, които приемат дневно под 30 мг от този витамин, са подложени 7 пъти по-често на риска от раково заболяване. Болшин­ството от учените са убедени, че витамин С може да се смята като универсално средство срещу всички видове ракови заболявания и особено на ко­жата след прекаляване със слънчеви лъчи. На ви­тамин С са богати плодовете и зеленчуците. Не забравяйте и един важен кулинарен съвет —- зе­ленчуците трябва да се варят кратко и бързо, за да не бъде унищожен витамин С от високата тем­пература.

КАК ДА СЕ ПРОТИВОДЕЙСТВУВА НА РАКА? 1. Да се консумира колкото се може по-малко

мазнина. Да се избягват тежките сосове, които обикновено са твърде тлъсти.

2. Да се консумира колкото се може по-малко сол, пушени меса и риба, които съдържат много сол. Опитайте се да ограничите солта до минимум.

3. Консумирайте колкото се може по-малко ал­кохол, който може да предизвика рак на хранител­ния тракт, гръкляна и дихателните пътища.

4. Намалете стреса. Намерете през деня време за почивка.

5. Хранете се умерено. ПРИЕМАЙТЕ МНОГО ВИ­ТАМИНИ в НАТУРАЛНА Ф О Р М А — НЕ В ТАБЛЕТ­К И . Лекарите предупреждават срещу прекомерна­та консумация на витамини в таблетки.

в. Консумирайте повече типов хляб, нелющен ориз и ечемик.

Преведе БОЖИДАР БАР6АНАКОВ

ЕГИПЕТ ТОГАВА Трудно е да се проникне 8 многовековната ис­

тория на древния Египет и да се установи кога е станало едно или друго събитие, защото в древ­н о с т т а практически е липсвала установена сис­тема за летоброене и, което е по-важно, в тази страна всичко се отмервало с времето на цару­ването на отделния фараон. Ако единият е починал в началото на годината, а наследникът му е стъпил на престола в средата или в края, то за египет­ската история това вече са две години. Всеки фа­раон смятал себе си за велик и затова си вървял с годините, които не желаел да дели със своя пред­шественик или наследник. Историята на Египет се разделя и според династиите, които са управля­вали, а те са XXXI и всяка с по няколко фараона. Така че само от т о з и бегъл поглед с т а в а т ясни многобройните трудности, когато трябва да се уточни някое събитие. Ето защо учените егип-толози според установените исторически данни и за по-голяма прегледност разделят историята на древния Египет на периоди или царства.

Период на Ранното царство. Той обхваща го­дините от 3000 до 2800 пр.н.е. и е времето, когато Северен и Южен, или както още ги наричат Горен или Долен. Египет се обединяват и се създава пър­вата и най-стара египетска държава. Сведенията за т о з и архаичен период са крайно оскъдни, знае се, че са управлявали фараоните от I-та и I I-та династии.

След т о з и ранен или архаичен период следват т р и т е главни периода или царства в Египет, к о и т о са:

С т а р о т о царство. Започва от I l l-та династия и обхваща годините от 2800 до 2400 пр.н.е. Ха­рактеризира се със силна централизирана деспо­тична власт. Тогава в XXVIII в, пр.н.е. по времето на фараона Джосер в Египет се изгражда и първата пирамида.

Средното царство Това е периодът, в к о й т о управляват XI—ХIII-та династии и обхваща годи­ните от 2050 до 1700 пр.н.е. Това е време, когато Египет е силна и мощна държава, нейната култура е в разцвет, а завоевателната политика на фа­раоните ги отвежда далеч отвъд пределите на страната. Но т о з и период приключва за Египет неблагоприятно, тъй като в края на 1700 водим; пр.н.е. хиксосите завладяват страната.

Новото царство, или последният знaчumeлeн период в историята на древния Египет обхваща годините от 1580 до 1070 пр.н.е., когато страната е в политически и културен подем. Обаче посте

пенно поради редица закономерни причини египет­ската мощ започва от зенита да клони към заник и управлението на фараоните от XXI—XXXI-ma династии в края на краищата довежда дотам, че Египет попада 8 ръцете на чужди завоеватели.

Приказката „Обреченият принц", разчетена от староегипетски от нашия автор Сергей Игнатов, която поместваме на следващите страници, е съз­дадена през епохата на Новото царство. Кога т о ч ­но е написана т я , по времето на кой фараон — за съжаление това са въпроси, на к о и т о не може да се отговори. Знае се само, че е датирана към сре­дата на XIV век пр.н.е.

46

Какво представлява Е г и п е т в средата на XIV в. пр.и.е?

Една силна и могъща държава, която води успеш­ни завоевателни войни на юг към Нубия и на се-вероизток към Палестина и Сирия. Дори управ­ниците на големи градове от съседните на Сирия страни и области от Мала Азия и някои средизем­номорски острови, плащат данък на египетските фараони. С други думи, блестяща завоевателна външна политика. А вътре в страната?

Фараонът-еретик Аменхотеп IV извършва своя­та религиозна реформа. Традиционните египетски богове са заменени с култа към единния бог-слънце Атон. Разбира се, за да предприеме такава крачка, Аменхотеп IV е имал сериозни причини, не на по­следно място между които е и борбата му за над­мощие над жреческата върхушка от Тива. Столе­тия наред фараоните се сменяли един след друг, неизменно оставало само облагодетелствуването на жреческата върхушка в престолния град. Така че таванските жреци в храмовете на върховния бог Амон натрупали несметни богатства, а това им придавало самочувствие и неограничена власт. И е т о че Аменхотеп IV не пожелал да се съгласи с това положение и решил да покаже, че последната дума в тази страна принадлежи нему, защото т о й е фараонът. Опирайки се на провинциалното жре-чество от Хелиопол и Мемфис, т о й се обявява за първожрец на древното слънчево божество Хорах-т и . Поръчва да изваят изображения на Хорахти с глава на сокол, украсена с диска на слънцето. Раз­гръща широка строителна дейност с много пищ-ност и разточителност. Естествено конфликтът с жреците се задълбочава. Но Аменхотеп IV сякаш само това и чакал. За да подчертае, че скъсва окон­чателно с култа към предишния държавен бог Амон и древното традиционно многобожие, т о й запо­вядва да преследват последователите на Амон-Ра. Като всеки, току-що заел се с някакво ново дело, и фараонът проявява неизчерпаема енергия и рве-ние. Негова е заслугата да бъдат унищожени на­всякъде, дори върху паметниците, дори върху име­то на баща му знаците и наименованието на бога Амон. Стигнал до такова дръзко предизвикател­ство, Аменхотеп IV не подминава и себе си. Издига нов култ към слънчевия и върховен бог А т о н и на­рича себе си Ехнатон, което ще рече „блясъка на Атон". Аменхотеп IV повече не съществува. Ех­натон напуска Тива, където всичко напомня за ста­рия култ и където се намират неговите най-големи врагове— жреците. Новото име, новото божество изискват и нова столица. Започват да я с т р о я т край съвременната Ел-Амарна, в един чудесен по географското си месторазположение район — котловина, обградена от скалисти планини. Раз­бира се, и нейното име трябва да е свързано с но­вия бог и фараонът я нарича Ахетатон, което озна­чава „хоризонта на Атон". Там, съпроводен от це­лия царски двор и жреците на новия слънчев бог, т о й се премества в богатите дворци край мно­гобройните храмове и поръчва красотата на но­вата столица да бъде описана в тържествени хим­ни.

Ахетатон наистина израстнал като богат и кра­сив град със забележителен царски дворец, мно­гобройни държавни учреждения, като например ар­хиви и „школи за писари". Аристокрацията, пре­селила се в новата столица, също се настанила в богати домове. Имало, разбира се, и по-скромни къщи като за средните слоеве от столичното на­селение — дребните търговци и занаятчии. В Ахе­т а т о н , както си му е редът, не липсвал и квартал на беднотията. Имало си и търговски складове и

И тъй като реформата на Ехнатон е всъщност борба за власт между Аменхотеп IV и висшата жреческа каста, то естествено било фараонът да се опре на по-ниската категория, т.е. на средните слоеве от населението и жреческото съсловие. Постепенно около фараона се сформирала нова група придворно чиновничество, напълно иконо­мически зависима от него и поради това безре­зервно предана нему. Та тази новосъздадена чи­новническа група, тъй като не можела да се похвали с благородническото си потекло, се хвалела с бла­госклонността на фараона и естествено не про­пускала всяка възможност да го ласкае безмерно. Например началникът на войниците пише в един свой надпис: „Той умножи като пясък благодеяния­та си към мене. Аз съм глава на чиновниците, кои­то управляват целия народ. Моят владетел ме въз­виси, тъй като аз следвах неговите поучения и аз постоянно се вслушвах в думите му. Моите очи съзерцават всеки ден красотата т и , о, мой вла-детелю, мъдър к а т о Атон, удовлетворен от ис­тината. Колко благоденствува оня, който се вслушва в т в о е т о учение за живота."

Реформата на Ехнатон обаче не се оказва дъл­готрайна. Когато неговата железна десница вече не може да командува и да наказва, притаилото се, но не и примирено жреческо съсловие на бога Амон от Тива отново взема връх. Наследниците на ере­тика о т с т ъ п в а т . Дори един от тях като него е принуден да промени името си, само че в обрат­ната посока. Това е Тутанхатон, който се пре­кръства на Тутанкамон. (В последната сричка на двете имена ясно личи промяната, отстъпление­то.) Да, това е онзи същият Тутанкамон, чиято красива и наистина приказно богата гробница беше

47

omkpuma в Долината на мъртвите през 1922 а, и за която се е писало толкова много. Е, разбира се, щом Тутанкамон е възвърнал култа към Амон и Пта, щом в съградил нови храмове и ги е дарил с богати дарове, щом е възвърнал силата и възмож­н о с т т а пак да управляват на тиванските жреци, щом дори в преименувал себе си, заслужил си е такова царско погребение.

И все пак онзи, който окончателно ликвидира делото на Ехнатон не е наследникът му Тутанка­мон, в Хоремхеб, основателят на XlX-ma династия. Той си има подходящ произход — от аристокра­тичен род е и необходимите връзки — номовата аристокрация, чийто представител е, тясно е свързана с висшето жреческо съсловие. По времето на еретика Хоремхеб заема различни администра­тивни и военни длъжности, така да се каже трупа опит. По времето на сина командува войската и

фактически съсредоточава реалната власт и сила в ръцете си. О т т у к до преврата, който се очаква от него, е само една крачка. И Хоремхеб прави тази крачка. Узурпирането на властта естествено с т а ­ва с благословията на жреците, които обявяват, че т о й изпълнява само волята на боговете и нищо повече. А за да си бъде цялата работа съвсем по закон, Хоремхеб се оженва за принцеса Мутнод-жмет, балдъзата на Ехнатон.

Ето отново с мантията на фараон в облечен един силен човек, който също к а т о Ехнатон знае да пре­следва целите си. Делото на реформатора е лик­видирано, а паметта му прокълната: "Горко на оня, който те нападне, Амон! Твоят град съществува, а оня, който те нападна, е сринат. Проклятие за оня, който греши против тебе, където и да в... Слънцето на оня, к о й т о не те познаваше, залезе, а на оня, който те познава, сияе. Светилището на оня, който те нападаше, лежи разрушено в мрака, а цялата земя е озарена в светлина."

Това е картината на Египет от средата на XIV век, защото:

Ехнатон управлява от 1372 до 1354 е. пр.н.е.

48

Тутанкамон управлява от 1354 до 1346 в. пр.н.е. Хоремхеб управлява от 1346 до 1334 г. пр.н.е. Разбира се и през тази бурна епоха науката, из­

к у с т в о т о и културата в Египет също се развиват. И тъй к а т о повод да се занимаем с Египет от средата на XIV век, т е . средата на Новото цар­с т в о ни даде едно произведение на египетската литература, нека отбележим, че тя води началото си от дълбока древност още от времето на Ста­рото царство. Обаче най-голям разцвет египет­ската литература преживява през периода на Сред­ното царство, който се смята за класическия пе­риод на древноегипетската литература. Тогава например е създаден папирусът на Весткар, в кой­то се описват различни чудеса, извършени в цар­ския дворец от прочути вълшебници. От периода на Новото царство до нас са останали различни приказки: за двамата братя, за правдата и крив-дата и т . н . И в двете приказки героят е невинен и несправедливо измъчван, а основната мисъл в сигурното и окончателно възтържествуване на доброто.

Разбира се, за развитието на древноегипетската поезия, проза, поучения, описания на пътешествия и т . н . голямо значение има писмеността, т.е. въз­можността литературните произведения да се отбелязват с йероглифните писмени знаци най-често върху папирус. Наличието на писменост означава и ограмотяването на повече хора. Това ставало в специални школи, където учениците се учели не само да пишат и четат, но и как най-пра­вилно и точно в писмена форма да изразяват свои­те мисли. А когато в една държава има повече гра­мотни, то естествено т а м жаждата за научни знания и натрупването им в по-голяма. В древно-египетския език дори е съществувало понятието „рех хету", което означавало „знаещ вещите", или по-просто казано образован човек, най-често пи­сар. В едно "Поучение" например се казва: „Задъл­бочи се в писането и вложи в него сърцето си и тогава всичко, което кажеш, ще бъде прекрасно."

Научните познания, също като писмеността, се преподавали в специални школи. Съществували до­ри висши писарски школи, наричани „дом на жи­вота". Разбира се, натрупаните знания имали глав­но емпиричен и практичен характер. Такива били знанията по астрономия и съставените от жре­ците карти на звездното небе, което пък им по­зволило да създадат египетския календар с 12 ме­сеца по 30 дни плюс 5 празнични в края, така че всяка година съдържала по 365 дни. Такъв прак­тически характер имали и математическите им познания, които били призвани да облекчат рабо­т а т а на земемерите и строителите. Египетско постижение е и десетичната бройна система, в която съществували специални знаци за означаване на числата 1, 10, 100.... и така до 100000 и дори милион. Египетските математици владеели пре­възходно и геометрията. Те с лекота определяли повърхност например на правоъгълник, триъгъл­ник, трапец, кръг, Като при това числото пи при тях било равно на 3,16. Изчислявали обема на пре­сечена пирамида и полукълбо, решавали уравнения с едно неизвестно.

Нищо не казахме за египетското изкуство и строителния им гений. Просто защото египет­ските пирамиди, сфинксове, погребални маски, ре­лефи и барелефи са колкото красиви, толкова и прочути. Те просто са се превърнали в символа на Египет. А по-голямо признание от това може ли да има?

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

ОБРЕЧЕНИЯТ ПРИНЦ

Що се отнася до следното, ето какво се говори... Имало един цар. който нямал деца. И Негово ве­личество молел боговете на своето време да го дарят със син. И тогава те заповядали да се роди.

Тогава дошли богините Хатхор, за да го орисат. И казали те:

— Той ще приеме смъртта от крокодил, от змия или от куче.

Людете, които се грижели за младенеца, чули това. И разказали за чутото от тях на Негово величество. И сърцето на Негово величество се изпълнило с печал. И тогава Негово величество заповядал да бъде построен каменен дом в пус­тинята.

Един ден, когато момчето пораснало, взело та се покатерило на покрива на своя дом. И съзряло то куче. което тичало след някакъв възрастен мъж, който се приближавал по пътя. И момчето попи­тало слугата си:

— Какво е това, което тича след мъжа? — Куче е това — му отговорил той. И момчето му казало: — Нека ми доведат същото. И ето — много дни се изтърколили след тази

случка и снагата на момчето се наляла с мъжка сила. И тогава написало то на баща си:

— До какво ще доведе това, ако аз си седя за­творен тук? Нека ми позволят да правя това, кое­то аз искам, докато бог не извърши това, което е замислил.

И тогава запрегнали за него колесница, дали му слуга за спътник, пренесли го на Източния бряг и му казали:

— Върви, където пожелаеш! И кучето му било с него. И той се отправил на

север през пустинята, хранейки се с отбран дивеч. И ето — пристигнал той при владетеля на На-

харин. А владетелят на Нахарин нямал други деца освен една дъщеря. И за нея бил построен дом, чий­то прозорец се извисявал на седемдесет лакти над земята. И владетелят повелил да му доведат си­новете на всички князе от земята Хар. И им казал той:

— Този. който достигне прозореца на дъщеря ми. ще я получи за жена.

И ето — след като изминали много дни след това и те прекарвали времето си така. както го пре­карвали всеки ден, този царски син минал покрай тях. И тогава го завели те в своя дом. Изкъпали го, нахранили конете му. Намазали го с благовония, превързали нозете му. Нахранили слугата му. И чак тогава го попитали:

— Откъде идеш ти. прекрасен юноша? И казал им той тогава: — Аз съм син на един воин от земята египетска.

Майка ми умря. И тогава баща ми си взе друга жена. мащеха. И сърцето й се изпълни с ненавист към мен. И тогава аз избягах от нея. И изминали много дни след това и той запитал: — Какво правите тук, прекрасни юноши? И тогава 'му казали те:

— Ето — през много дни на цели три месеца ние сме тук и времето си прекарваме в скачане: този, който достигне прозореца на дъщерята на владетеля на Нахарин, ще я получи за жена.

И тогава им казал той: — Ех. ако не ме боляха нозете, и аз бих тръгнал

да скачам заедно с вас. И ето — изминали много дни след това и той

дошъл да скача заедно със синовете на князете от земята Хар. И ето — скочил той и достигнал про­зореца на дъщерята на владетеля на Нахарин. И тя го целунала и се притиснала до тялото му.

И тогава се отправили да съобщят на баща й. И му казали:

- Някакъв човек достигна прозореца на дъщеря ти.

И тогава попитал той: — Кой е този княжески син? И му казали те: — Син е на един воин. Дошъл е той от земята

египетска, бягайки от майка си — мащеха.

И тогава владетелят на Нахарин страшно се разгневил и възкликнал:

— Нима съм длъжен да дам дъщеря си на беглец от Египет? Нека се върне обратно!

Тогава девойката се вкопчила в юношата и се заклела в бога:

— Кълна се в Ра-Хорахти. Ако ми го отнемат, не ще ям, не ще пия, тоз час ще умра!

И се отправили да съобщят за това на баща й. И тогава той заповядал да му доведат този юноша заедно с дъщеря му. И ето юношата застанал пред него. И сърцето на владетеля на Нахарин се обър­нало към него. И го прегърнал той, и го обсипал с целувки. И му казал:

—• Разкажи ми за себе си. Ето, ти си ми син сега. И тогава му казал той: — Аз съм син на един воин от земята египетска.

Майка ми умря. И тогава баща ми си взе друга жена. И сърцето й се изпълни с ненавист към мен. И тогава аз избягах от нея.

И тогава владетелят му дал дъщеря си за жена. И му подарил дом, и земя, и добитък, и много добри неща всякакви.

(Краят на ръкописа не е достигнал до нас.)

Разчел: СЕРГЕЙ ИГНАТОВ

49

Изминали са едва 100 години от полета, на братя Райт, а днес вся­ка секунда някъде по света изли­т а т или кацат по два самолета. Годишно се извършват над 53 ми­лиона полета с обща дължина 10 милиарда километра. Бурното развитие на авиацията се дължи преди всичко на голямата й сигур­ност и бързина. Но макар рядко с т а в а т сериозни катастрофи. Причината не винаги е В неизправ­н о с т т а на някоя важна система на самолета. Често виновни мо­г а т да бъдат метеорологичните условия, ята птици, пресекли пъ­тя на реактивен самолет, умора на материала и дори... маймуна.

На борда на чехословашки са­молет пътуват две дресирани маймуни. Изведнъж едната от тях се оказала седнала на пулта при радиста. На пръв поглед по­ложението е комично, на смеш­ното свършва дотук. Когато ра-д и с т ъ т иска да превключи пре­давателя, маймуната го плясва по ръката и връща лостчето в пър­воначалното положение. След ня­колко напразни опита радистът се предава. Не може да помогне и дресьорът. Маймуната, силно възбудена от шума на двигате­лите, за нищо на света не иска да напусне м я с т о т о си. Слиза о т т а м едва когато се приземяват и по­слушно тръгва след дресьора, без да се сбогува. Случката завършва благополучно, но можеше да има фатален край.

Макар дребно наглед, счупване­то на арматурата между прозор­ците на кабината нарушава хер-метизацията и самолетът е за­страшен да се разпадне на пар­чета. Изследванията на к а т а с т ­рофите с английски реактивни самолети положиха основите на нова наука за т р а й н о с т т а на кон­с т р у к т и в н и т е материали. С уве­личаване на летателните часове материалът старее и при извест­ни условия някои промени в с т р у к т у р а т а му могат да пре­дизвикат катастрофа.

Точно това се случи на 25 май 1979г.

На пистата на чикагското меж­дународно летище е застанал „Макдоналд Дъалас ДС-10" със 159

пътници. От кулата пристига разрешение за излитане и само­л е т ъ т започва да набира скорост, в един момент колелата се откъсват от пистата и сребрис­т а т а птица се устремява наго­ре... без левия двигател, който в един момент се е отделил от кри­лото. Приборите показват 180 метра височина, когато самоле­т ъ т започва да пада, наклонява се и на около 800 метра от края на пистата крилото му закача зе­мята. Следва експлозия. Така ста­на една от най-големите к а т а с т ­рофи, отнела живота на 274 души. Надалеч от м я с т о т о на излитане, счупен надве, бе намерен един от четирите болта, с които двига­т е л я т се закрепва към крилото.

Катастрофата на чикагското летище не е единствената, пре­дизвикана от умора на материала. Анализът на т р и големи аварии с транспортни самолети в САЩ през 1980г. разкри ред слабости в профилактичните прегледи. (В някои случаи дължината на пук­натините достигаше... един ме­тър!)

Пластмасите чувствително олекотиха конструкцията на ле­тателните апарати — един т о н синтетични материали заменят т р и тона цветни метали. Пласт­маси, подсилени със стъклени и въглеродни нишки, издържат на силни напречни удари.. Съветски учени използуваха влакнести пъл­нители, с които постигнаха ме­ханична якост на опъване равна на тази на висококачествена с т о ­мана. От пластмаси се правят обтекателите на радиолокацион-ните антени, трипластовите конструкции на кормилата, еле-роните, стабилизаторите, по­довете и преградните стени. Така се увеличи не само скоростта и височината на полета, но и ко­личеството на полезния товар. С пластмаси се остъкляват каби­ните, защищават се металите от корозия, изолират се проводни­ците и се обезшумяват двигате­лите. За съжаление, по-широкото им внедряване е ограничено от малката им топлоустойчовост ~ едва 100—200 C.

...Август 1962г. Пътниците от

Париж за Ню Йорк заемат мес­т а т а си в огромния „Боинг-707", пилотиран от опитния капитан Хош. В 12 часа и 32 мин. конт­ролната кула на летище „Орли" разрешава излитане. Двигатели­те заработват с пълни обороти и огромният колос се устремява напред. Скоростта расте, но Хош не успява да отлепи навреме са­молета от бетонната писта. Ед­ва на 680 метра от края на пис­т а т а при скорост 300 километра в час Хош решава да прекъсне старта. Катастрофата е неми­нуема — никой не е в състояние да спре на такова късо разстоя­ние. Гумите на колесника оставят ярки следи върху бетонната пис­та. След 300 метра напразни уси­лия капитанът се решава на рис­кована маневра — убиване на ско­р о с т т а чрез допиране на едното крило в земята. Но и това не по­мага. Напротив, „Боингът" излиза от пистата и се врязва в нерав­ната затревена площ до лети­щето. Колесникът се откъсва и самолетът продължава да се плъзга по корем. Поваля ниската, желязна ограда и се забива в най-близката сграда. Облаци от прах пречат да се види пожарът. Минута по-късно експлодират ре­зервоарите с гориво. 130 пътници и четирима членове от екипажа загиват сред огнената стихия. Експертизата установи, че при­чината за аварията е неизправ­н о с т т а в електронното устрой­ство, следящо за центровката на самолета. В случая т о й бил на­товарен така, че носът му бил наклонен надолу към пистата. Но дори и това не оневинява Хош, защото т о й все пак е можел да излети, стига да бе дръпнал по-силно лоста за управление към се­бе си.

Грешките са си грешки. По-важ­ното в случая е, че бързо раз­пространяващият се пожар е при­чина за големия брой жертви и при далеч по-невинни катастро­фи. Предпоставка за това са пластмасите, които при запал­ване изпускат толкова дим и т о к ­сични газове, че пътниците не разполагат с повече от две ми­нути, за да излязат от самолета.

50

Това кара учените да изпробват нови материали, които забавят горенето. Голямо съветско о т к р и т и е в областта на поли­мерите е внасянето не криста-лообразуващи и повърхностно ак­тивни вещества, които повиша­ват пожароустойчивостта. С до­бавянето на т и т а н , цирконий и хафний точката на запалването на пластмасите може да достигне 1000—1200*0

На специалистите в добре из­вестно защо катастрофиралият самолет просто веднага се пре­връща в огнен капан. При нормал­ни условия горивото за реактив­ните двигатели в направо без-

з у л т а т и т е се анализират и се пристъпва към създаване на нови синтетични материали с точно определени свойства.

Един от основните елементи на пожара е тлеенето — горене без пламък, придружено с много дим. За съжаление, тлеенето не е добре изследван процес, а именно то е една от основните причини за за­губата на хора.- Около 80% от смъртните случаи се дължат на вдишването на дим и задушаване, а не на изгаряне.

Оцелелите от катастрофата в Малага на 13 септември 1981 г. разказват, че спътниците им са се задушили от г ъ с т и т е облаци

специален под на кабината, съ­стоящ се от осмоъгълни клетки, предназначени да омекотят удара, нови ключалки за капаците на по­лиците, за да не се превръща ръч­ният багаж в снаряд...

Стремежът е, когато катаст­рофата е неизбежна, да се осигури повече време за излизане от го­рящия самолет. Или както казват специалистите: „Дори само т р и ­десет секунди повече, това озна­чава повече спасени!"

ГЕНОВЕВА РЪСОВСКА

опасно. В нефтопродукти може да се хвърли запалена клечка киб­р и т и тя ще загасне. Но при силен сблъсък то изтича с такава сила от пробитите резервоари, че се образува мъгла от ситни капчици. А в т о з и случай всяка искра пре­връща "мъглата" в бомба.

Опасността може да се сведе до минимум стига да се прибави специален полимер, който не раз­решава на горивото да се раз­пръсва във вид на мъгла и да оста­не на по-едри капки. А те се за­палват значително по-трудно. Установено е, че полимерът не влияе на работата на реактив­ните двигатели. Остава само да се о т с т р а н и корозионният ефект върху тръбопроводите.

Потенциално най-опасният ма­териал е полиуретановата пяна във възглавниците на седалките. При висока температура тя лесно се възпламенява и изпуска облаци отровни газове.

За да отговорят на въпроса как възниква и се развива пожарът, специалистите изследват отдел­ните елементи на явлението: под­палване, тлеене, движение на по­т о ц и т е от нагорещени газове... Данните, получени от моделира­ните в лабораторни условия по­жари, се обработват с ЕИМ. Ре­

дим, изпълнили кабината на са­молета. „Бяхме толкова близо go смъртта, че още 30 секунди и ня­маше да можем да дишаме", спо­деля един от спасилите се път­ници.

От бързото излизане на път­ниците от катастрофиралия и запалил се самолет най-често за­виси техният живот. Съветски­те специалисти изпробват но­вост, която позволява да се взе­м а т ефикасни мерки при подобна ситуация. Това в нов вид проти­вопожарен автомобил, снабден с подвижен тунел, който се съеди­нява с изхода на горящия самолет. Тунелът, а и самият автомобил са защитени от пламъците чрез завеса от противопожарна пяна. В случай че вратата е блокирала и не може да се отвори, специален дисков трион за 10 сек. прорязва отвор на което и да е място в т я л о т о на самолета.

Борбата за оцеляване на хората продължава. Един нов материал, създаден за нуждите на космиче­ските полети, ще послужи за остъкляване на самолетите. Из­пробват се още ред нововъведе­ния — резервоари от подобна на гума синтетична материя, от к о и т о горивото няма лесно да се разлива, седалки с амортисьори.

На 7 декември 1983 година огро­мен „Боинг-707" стартира от пистата на летището в Мадрид. Внезапно, от гъстата като гра­хово пюре мъгла, се подава друг, явно сбъркал пътя си самолет. Сблъсъкът е неизбежен, а резул­т а т ъ т — 93-ма души убити!

Защо, ще попитате с право вие, тези иначе чудесни самолети, снабдени с най-съвременна елект­ронна апаратура, които са тол­кова сигурни във въздуха, се блъс­к а т по п и с т и т е като обикновени камиони? Защото едно летище от международна класа разполага най-малкото с две, а често дори и много повече 3000-метрови писти и още поне 20 км спомага­телни пътища. Прави или криви, успоредни или перпендикулярни, основни или спомагателни, те често създават чувството, че са­молетът е навлезнал в лабиринт, 8 к о й т о трудно може да се на­мери изходът. Защото летища­т а , както сложните детелино-образни кръстовища по автома­гистралите, имат своите „черни точки", които карат пилотите с по-малък опит да губят за мо­м е н т ориентация. И още — кац­налият на пистата самолет е ужасно тромав и неповратлив,

51

когато трябва да се придвижва по земята. За разлика от камиона т о й няма заден ход. Но дори и да имаше — нещо немислимо за една самолетна конструкция с огромни разперени криле — това едва ли би го спасило, когато вече е тръг­нал да пресича пистата на стар­тиращия самолет.

Ето защо излитащите и кацащи самолети се придружават от спе­циален автомобил със сигнална лампа на покрива.

Но по правило катастрофата може да стане, преди да е дошъл автомобилът.

Как? Макар в гражданската авиация

за връзка между пилотите и контролните кули по летищата да се използуват задължително четири езика — английски, руски, френски и испански — случаите за неразбирателство са много. Да Вземем пример с английски език. В него има твърде много сходни, противоположни думи, които в лаконични изрази могат да бъдат разбрани погрешно. (При к а т а с т ­рофата в Загреб през 1976г., ко­г а т о диспечерът забелязал гро­зящата опасност, обзет от силно Вълнение, т о й просто инстинк­тивно дал последните си нареж­дания на хърватски език). Но има и друга, много по-сериозна при­чина — диспечерът поддържа по­стоянна връзка със самолетите на една точно определена дължина на радиовълната. Така че Всички го слушат едновременно и някой

може неволно да сгреши, решавай­ки, че нареждането се отнася до него. Има и други възможности за неразбирателство — заповед­та да не бъде чута докрай, за­щ о т о в един момент пилотът, който иска да съобщи нещо на диспечера, е натиснал копчето на комутатора и така автоматично е прекъснал приемането, като е чул само първата част от фра­зата. Такава е причинете за ка­тастрофата в Тенериф, Канар­ските острови, през 1977г., ко­г а т о на пистата се сблъскаха два

„Боинг-747" и загинаха общо 612 души.

Съвременната техника прите-жава сигурно средство срещу т е ­зи глупави на пръв поглед, но с фатален изход случайности, ко­г а т о наред с възникналото недо­разумение се намесва и лошата видимост. Това са радарите, чии­то лъчи проникват и през най-гъс­т а т а мъгла, в на екрана му може спокойно да се проследи движе­нието на намиращите се в съсед­с т в о самолети! (По материали от чуждия печат)

Древните системи на лето­броене не са имали някаква обща начална дата. Летоброенето в из­точните страни се е водило по царе и династии. В Гърция — по олимпиадите, в Рим — по консу­лите. Системата на римското летоброене ( о т основаването на Рим) е била установена от Терен-ций Варон (живял от 116 до 27 г. пр.н.е) спрямо гръцката система. Той свързвал основаването на Рим с т р е т а т а година на шес­т а т а олимпиада (754—753 г. до н.е.), но не е известно на каква година отговаря това според на­шето летоброене.

Още по-лошо било положението в Египет. Древните египтяни отбелязвали своите исторически

събития по годините на властву-вакето на фараоните. Жрецът Манетон написал в елинистично време на гръцки историята на Египет (около 280г. пр.н.е.), из­броява фараоните от 31 динас­т и и и посочва годините на управ­лението им. На пръв поглед това изглежда здрава основа за египет­ската хронология, но всъщност не е така. В списъка има много не­точности и грешки, а те нару­шават целия порядък. Достатъч­но е да се каже, че съвременните историци се колебаят в датата на първата династия.

По т о з и начин дори много съ­бития, основани на писмени из­точници, трудно могат да се по­с т а в я т 8 нашите хронологични

рамки. Само к а т о се движим от последната ни известна дата по­следователно година след година все по-дълбоко в миналото, само като съпоставяме отделни съби­тия, ще ни се удаде в по-голяма или по-малка степен да устано­вим т о ч н и т е дати на много съ­бития от древната история. По­някога, например, за проверката на датата помага споменаването в същия източник на някакво не­бесно явление. Неговата точна дата могат да определят астро­номите. В клинописните т е к с т о ­ве се разказва за лунно затъмне­ние в годините на управлението на Камбиз II (529—522г. пр.н.е). Астрономите доказват, че т а ­кова затъмнение наистина е има-

52

ло през 523 г. от 9 часа u 15 ми­нути на 18 юли go 1 часа и 11 минути на 17 юли.

Началната дата, от която ние водим своето летоброене, е из­брана твърде случайно. Римският монах Дионисий Малки в 532 г. „изчислил" рождената дата на Ис­ус Христос. От VIII в. нататък тя била приета за датировка в цър­ковните документи, а след Х в. получила всеобщо разпростране­ние в европейските страни.

Но преди човечеството да се научи да създава писмени памет­ници, няма дори и такива отправ­ни дати. Затова археологията се обръща днес към естествените науки и използува техни методи, за да установи датите. В осно­вата на използуваните от архео­логията методи за периодизация доскоро главното бе промените в материала, от който са били изработвани оръдията на труда: камък, бронз, желязо. Но в про­дължаващите стотици хиляди го­дини каменна, бронзова и т.н. епохи археологията различава и подпериоди. Например древна ка­менна ера — палеолит, средна ка­менна —- мезолит.нова — нео-лит, А самият палеолит се дели на древен, късен и т. н.

На някои места обаче древните хора са живели непрекъснато, или по няколко пъти се се заселвали за периоди дълги десетки хиляди години. Там, където бе намерена древната Омирова Троя, са съществували девет селища през различни времена. В такъв случай как археолозите ще определят към кое време се отнася този или онзи слой?

В слоя те търсят предмети, за които им е известно в кой период са били изработвани. Тези находки помагат да се датират и другите около тях. Начинът на хроноло-гиране, разбира се, не в съвсем точен. Нещата могат да се опре­делят така едва приблизително.

Според друг метод, създаден от шведския археолог Монтелиус (1843—1921), древните вещи мо­гат да се разпределят по типове, по групи вещи с едно и също пред­назначение и еднородни на вид, но различаващи се по детайлите. Смята се, че трябва да се върви от по-простата изработка към по-сложната, но в някои случаи в обратното — от усложнената форма към опростената. Взима се предвид не само формата на вещите, но смяната на художест­вения стил. Този начин на дати­ране обаче е подходящ само за определени ограничени райони, тъй като развитието на човече­ството като цяло е ставало не­равномерно и някои страни в

определени моменти много са из­преварвали други,

Археолозите се опитват да свържат намерените неписмени паметници с известните им вече по писмени източници. Ако на­пример в някое селище или в гро-бове на първобитно племе от Се­верна Европа бъдат намерени предмети, за които се знае, че са се произвеждали в Египет по вре­ме на XVIII династия, управлявала Египет през XIV в. до н.в., то се­лището или «робът, където са намерени предметите, ще бъдат датирани със същата дата.

Така в 1890г. станало възможно да се съпоставят гръцката брон­зова епоха с египетската. В ми-кенски гробове намерили добре датирана египетска керамика, а в датирани селища на Египет — гръцка керамика. След като Мон­телиус свързал хронологически древна Гърция и Италия, в 1898 г. била съставена хронологията на северогерманската древност. В резултат на двадесетгодишна ра­бота Монтелиус създал основите на хронологията на бронзовия век на почти цяла Европа, Но този метод не е приложим за епохи, в които няма писмени източници. Археологията обаче си има рабо­та предимно с такива епохи.

Ето защо археологията по въ­проса за датировката се в обръ­щала за помощ от самото начело към естествените науки. В по­следно време поради огромните направо предизвикващи револю­ция в знанията ни успехи на ес­тествените науки тези връзки особено много пораснаха.

СЛЪНЦЕТО, ЛЕДНИЦИТЕ И ВРЕ­МЕТО

Първи, които се заеха да изуча­ват най-древната епоха в исто­рията на човечеството — камен­ния век, бяха не историците, а геолозите. Един от тях, френ­ският учен Е. Ларте, предложи хронологична система за камен­ния век, основана на промените във фауната. Той назова перио­дите. 1. Период на големите пе­щерни мечки; 2, Период на маму­тите; 3. Период на елените; 4. Период на зубрите. Системата не остана за дълго в науката, но принципът да се датират палео-литните местонахождения по на­мерените ведно с оръдията на труда кости на вкаменени живот­ни е запазен и до днес.

Известно в, че древните човеш­ки култури принадлежат към лед-никовия период. Геолозите, които во изучаваха, установиха четири фази на максимум на захлаждане и настъпване на ледниците. В за­висимост от положението на па-

леолитнитв находки в геологич­ните слоеве геолозите започнаха да ги отнасят към един от тези четири ледникови периода или към междуледников. Това позволява да се датират врхеологичните на­ходки по геологични данни, макар че все още данните не, са особено точни и според различни учени продължителността на леднико-вия период е била от 1 милион до 600 хиляди години.

На геолозите се опитаха да по­могнат астрономите и метео­ролозите. През 1920г. белград­ският астроном Миланкович пуб­ликува труда си за интензивност­та на слънчевите излъчвания на земята в продължение на послед­ните 800 хиляди години. Въз осно­ва на астрономични данни той дойде до извода, че тези излъч­вания са се колебаели значително и ги представи във вид на гра­фика. През 1924в. немският ме­теоролог В. Копен направи пора­зителното откритие, че графи­ката може да се съпостави с лед-никовите периоди и че годините на най-малка интензивност на слънчевите излъчвания съответ­ствуват на -заледяванията, а го­дините на най-голяма — на меж-дуледниковите периоди.

Интересен метод за датиране по геологични данни предложи в 1912 г. шведският учен X. де Хеер (1858—1943г.). При отстъпва-

S3

я защищават от студа и от дъжда и осигу­ряват безупречното качество на полета й. Операциите следват една след друга — остъргване, изглаждане, баня, напудряно с прах и излъскване на перата едно по едно. Разбира се, перата на птицата са място, къ­дето намират благоприятна среда за разви­тие много паразити. За да се изчисти от тях, сойката предприема чудновата „мравча" баня.

Когато птицата открие мравуняк, тя го поразравя с човка, сяда опряна на опашката си, разтваря широко крилете си и so обгръща. Оставя мравките да навлязат навсякъде. По­сле с енергично движение разтръсква перата си и ги прибира стегнати. Попадналите в плен мравки реагират, като отделят мравчена ки­селина. Именно тя е смъртоносна за парази­т и т е и ги унищожава до един. След това сой­ката отива да се изкъпе в по-дълбока вода, изсушава се и отново започва методично да обработва и да смазва всяко перо.

Изключителният темперамент на сойката продължава и към края на есента, когато се събира със себеподобните си. Групиралите се сойки в началото на зимата представляват шумна и предизвикателна компания. В нея птиците формират бъдещите брачни двойки. Към началото на март двойките се изолират и потъват в мълчание. През април започват да строят гнездата си, като предпочитат дъбовите гори. Гнездото в с лека конструк­ция. Добре в скрито под бръшлян, или е обгър­нато от гъста растителност. В края на април женската снася 4—5 зеленикави яйца и ви мъ­ти сама 20 дни. През този период птицата е много страхлива. Малките се излюпват воли и слепи. Майката ги топли още една седмица, храни ви с полусмляна храна и започва да ви учи да летят към 20-я ден.

Макар че сойката не предизвиква у хората безразличие или агресивно отношение както другите гарванови птици, тя заслужава по-голям интерес и внимание.

(По материали на френското списание „Ла ви де ват")

ЗДРАВИ И БОДРИ ДО 140 ГО­ДИНИ

Специалистите стигат до из­вода, че сегашната продължител­

ност на човешкия живот е по-малка от естествения срок, кой­то „ни отпуска" природата. Ако бъде стабилизирана имунната система на човека, ако стане той устойчив против заболяванията на старини, тогава между хората ще се появят много сто и чети-ридесетгодишници. Сегашните изследвания показват, че скром­ната малокалорийна диета е мо­гъщ фактор за продължаване на живота.

От древността хората се ста­раят да спрат процеса на старее­нето. Успехите на медицината и новите възгледи през последните години доведоха до успехи в бор­

бата с този голям враг. Средният очакван срок на живот е пораснал значително и вероятно ще про­дължава да расте, като се пре­махват причините за преждевре­менната смърт от хроничните заболявания на сърцето, инсул­тът и ракът. Максималната про­дължителност на живота ще се увеличи и ще стигне до почти 140 години. По мнението на специа­листите това е възможно, ако хората преодолеят някои вредо­носни влияния на съвременния жи­вот и се придържат към ограни­чена диета на хранене. Освен това проблеми като артрита, осте-ропорозата и старческото сла-

56

боумие също могат да бъдат отстранени чрез съответно ле­чение.

Между факторите, които се смятат важни за лечение на сърдечно-съдовите заболявания се смятат: спиране на пушенето, ранното откриване и лечение на повишеното кръвно налягане, на­маляване на затлъстяването и физическа дейност.

ЗНАЕТЕ ЛИ. ЧЕ... ...магнитното поле на Земята

през последните 4000 години е намаляло с повече от 50%?

...диригентите на големите симфонични оркестри достигат средно до 73 години, а художни­ците — само до 64 години?

...делфините скачат над водата не само от желание за игра, но и за да пестят енергия? Изчисле­нията показват, че при скорост по-голяма от пет метра в секунда скачането над водата е най-под­ходящ метод за бързо придвиж­ване.

...през XVIII и XIX векове се е препоръчвало да се мие и езикът? Този обичай е съществувал още по времето на римляните, съще­ствува и до наши дни. По човеш­кия език има около 50 милиарда бактерии.

...Гълфстриймът, който тече покрай Флорида, носи 65 пъти по­вече вода от всички реки и по­тоци на света?

...пингвинът не е приспособен за живот върху твърда земя? По-го­ляма част от енергията, която би използвал за ходене, изразходва за клатушкане насам-натам.

СЪВЕТСКИ СВРЪХБЪРЗ ВЛАК В Съветския съюз е пуснат- в

движение свръхбърз влак, който взема разстоянието от 680 ки­лометра между Москва и Ленин­град за четири часа. Той се движи със скорост 180 километра в час. Съобщава се, че е предвидено не­говата скорост да се повиши до 200 км/ч. Този експрес е комфор­тен, има климатична инсталация, ресторант, бар. Приглушена му­зика звучи във всички негови по­мещения. Пригоден е да отстра­нява случайно срещнатите по своя път животни. Специални съ­оръжения го предпазват от зе­метръси.

ЕДИН ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ Там, където се събират в една

точка т р и т е граници на южно­американските държави Бразилия, Парагвай и Аржентина се строи един от най-големите язовири. Реката Парана е пълноводна, на­нася много пакости на хора и жи­вотни. Язовирът ще носи името

Итапу. Обузданата река ще дава огромно количество електрическа енергия. Всеки ден строежът се посещава от 1500 любопитни ту­ристи. Тук работят от 1978 го­дина 40 хиляди работници. За тях и техните семейства са построе­ни жилища, улици, училища, бол­ници.

Язовирната стена има дължина 1200 метра и височина 190 метра. Ще бъде употребен 12 милиона кубически метра бетон. С този материал би могла да се направи двупосочна магистрала от Лиса­бон до Москва. Всеки генератор на електростанциите тежи по около 5000 тона — това отго­варя приблизително на 45 елект­ролокомотива. Всяка от 18-те турбини има диаметър 10,5 мет­ра и може да пропуска в една се­кунда 700 кубически метра вода.

Язовирът Итапу ще струва, според предварителни изчисления,

'около 15 милиарда долара. Най-го­лямо участие има Бразилия. Ко­гато заработят осемнадесетте турбини, годишно ще се спестя­ват по около пет милиона долара във валута и петрол. Инвести­циите за Итапу ще бъдат по-мал­ки, отколкото при други източ­ници за енергия. Тук те ще са 1200 долара на киловат, докато при топлоелектростанциите са 2800 долара и при атомните електро­станции 4300 долара.

Парана е седмата река по голе­мина в света. Тя е дълга 4000 ки­лометра; районът й е около три милиона квадратни километра. Границата между двете държави — Бразилия и Парагвай — по ре­ката е 151 километра. Получава­ната енергия ще се подели между Бразилия и Парагвай, като част от нея ще се отделя за Аржен­тина. Девет генератора ще бъ­дат бразилски и девет — параг­вайски. Бразилски учени предпо­лагат, че нуждите от енергия в Бразилия ежегодно ще растат, особено в триъгълника Сау Паулу, Рио де Жанейро, Бело Хоризонте. Около 40 хиляди души ще трябва да се изселят от зелените от язо­вира места.

ШОФЬОР ОТКРИВА КОНАН Д О Й Л

Английският писател Конак Дойл (1859—1930). лекар по обра­зование, веднъж пристигнал в Па­риж. На гарата с решителна стъп­ка се приближил шофьор на такси. Мълчаливо взел неговия куфар, сложил го в багажника на колата и след като седнал пред корми­лото, попитал:

— Къде да ви закарам, господин Дойл?

— Откъде ме познавате? — се изненадал приятно писателят.

— За пръв път ви Виждам — признал шофьорът.

— Тогава как познахте, че това съм аз?

— Да, възползвах се от описа­ния от вас дедуктивен метод — гордо произнесъл шофьорът. — Първо, прочетох във вестниците, че от две седмици Артур Конан Дойл се намира на почивка във френската Ривиера. Второ, за се­бе си аз заключих, че влакът, от който слязохте, е марсилски. След това видях, че вие сте почернял от слънцето - загар, който Мо­же да се получи от човек, прекарал най-малко десет дни на средизем­номорския бряг. Върху средния пръст на дясната ръка вие имате мастилено петно. И заключих, че вие сте писател. По начин на дър­жане вие сте лекар. Облечен сте в лондонски костюм. Като обмис­лих всички тези сведения, си казах: Това е Конан Дойл, Великият съз­дател на прочутия разузнавач Шерлок Холмс.

Писателят бил изненадан от обясненията на шофьора.

— Да, Вие самият cmе почти Шерлок Холмс! — възторжено възкликнал той. — Щом като сте могли да направите такъв извод по такива Незначителни подроб­ности)

— Това е така — отвърнал шофьорът, — но аз забелязах още една малка подробност.

— Каква в тя? — Етикетът, залепен върху ва­

шия куфар. Върху него с едри бук­ви са написани вашето име и фа­милия.

ЗАЕШКОТО МЕСО Заешкото месо в ценна храна.

То може да бъде използвано и в лечебната практика. По своя хи-мичен състав то е много недоб­ро от месото на други животни, Белтъчините в него са много по­вече, отколкото в овнешкото, го-веждото, свинското. Мазнините му са толкова, колкото в говеж­дото. Витаминният и минерал­ният състав в месото на домаш­ния заек практически а несравним с друго месо. Съдържанието на

67

витамини В6, В1 2 и РР е значи­телно повече, отколкото в овнешкото, говеждото и свинско­т о . В заешкото месо има много желязо, фосфор и кобалт. В до­статъчно количество присъству­ват калий, манган, флуор. В съ­щ о т о време месото на заека е бедно откъм натриеви соли, кое­то го прави незаменимо като дие­тична храна.

При тази биологическа ценност на заешкото месо то може да бъ­де препоръчано на хора от всички възрасти, а също така на хора, които страдат от хранителна алергия, сърдечни заболявания, за­болявания на храносмилателната система и черния дроб.

„КАТО ЧЕРВЕНА НИШКА..." Често обичаме да казваме срав­

нението: „Като червена нишка..." Това се отнася за някаква мисъл, която минава през цялата реч, през цялата с т а т и я „като чер­вена нишка". Но, изглежда, мал­цина знаят откъде произлиза т а ­зи фраза.

А тя идва от седемнадесетия век; от неговата първа половина, когато в английския флот бил из­даден строг указ: Във всички ви­дове морски въжета, върви, ка­напи — от най-дебелите до най-т ъ н к и т е — да бъде вплетена здрава червена нишка, която да се

вижда ясно. И да не може да бъде отстранена. В противен случай въжето е негодно за употреба. Смисълът на това нареждане бил много прозаичен. Интендантите на морския флот не се грижели за украсата на въжето, а да не би моряци-злосторници да го откраднат и да го пропият в ня­коя пристанищна кръчма. Цял щаб чиновници проверявали пивници­т е , и когато се намерело въже с червена нишка, хващали виновни­те и без съд ги изпращали на ка­торга.

Пръв, който употребил т о з и израз к а т о метафора в литера­турно произведение бил Гьоте. След още десетина години фра­зата влязла в речника на орато­рите, в речи и романи в Англия, САЩ, Русия, франция и други страни.

ИЗЧЕЗВАЩО СЕМЕЙСТВО Крокодилите са т р и семейства

по зоологичната класификация. Едното от тях — гавиал, е пред­ставено само от един вид—ганг-ският гавиал. Той — както впро­чем всички крокодили — има ги­гантска уста с повече от с т о зъ­ба. Тялото му е дълго от четири до шест и половина метра. Трябва

да забележим, че гавиалът е стра­шен само за рибите. Практически т о й никога не напада хора. Тези влечуги обитават реките, които се с т и ч а т от Хималаите в Севе­рен Индустан в Ганг. Те обитават бистри потоци, които се носят между високи брегове. Обичат да се греят на слънце.

Понастоящем в реките на Ин­дия, Бангладеш, Непал и Пакистан са останали не повече от двеста до четиристотин възрастни га-виали.

С Н И М К А НА ХАЛЕЕВАТА КО­МЕТА

Всяко денонощие към нас се приближава Халеевата комета. В на.чалото на 1986 година тя ще е

отдалечена на 60 млн. км и с нея ще се срещнат два съветски меж-дупланетни апарата. От 10 хиля­ди километра с помощта на дз-лекофокусни камери те ще сне­м а т черно-бел,и спектрални из-•ображения на кометата.

На снимката: Халеевата ко­мета над п е т о т о авеню в Бро­дуей, Ню Йорк, на 20 май 1910г.

ПЪТУВАНЕ ДО „НИКЪДЕ" Най-краткият път до „никъде"

е до мис „ т р и поинтс" ( т р и т о ч ­ки) на брега на Гвинейския залив. „Три точки" е наречено това мяс­то от моряците, защото т у к се пресичат нулевият меридиан с ек-ватора и нулевата надморска ви­сочина.

КРИЛАТИТЕ КРАДЦИ Преди петнадесет години голе­

ми прилепи се поселили по върхо­вете на евкалипти в блатистите райони на запад от Кампала (Уган­да). През това време столицата се разширявала и скоро дървета­та се намерили в центъра на жи­лищни квартали. Всяка сутрин не­говите жители се срещат с без­порядъка, предизвикан от крила­т и т е нашественици. Улиците, покривите и т р о т о а р и т е са осея­ни с останки от плодове манго. Освен това хиляди прилепи нана­с я т огромни загуби на плантации­те манго, като изяждат плодо­вете им. А когато върху клоните на дърво кацнат десетина приле­па, клоните не издържат и се чу­пят.

58

ЛЕСНО ЛИ Е ДА СИ ЛЕВАК За леваците и за десняците е

говорено и писано много. Писано е няколко пъти и в нашето спи­сание. И все пак, въпросът и до­сега не е изяснен напълно. На какво се дължи предпочитанието на хо­рата да пишат в повече от слу­чаите с дясна ръка, да слушат с дясното ухо, да гледат с дясното око? На тези въпроси отговаря завеждащият катедрата по пси­хиатрия при Ворошиловградския медицински и н с т и т у т професор Анатолий Чуприков.

— Не е лесно на леваците 8 този наш деснорък свят! Те често преживяват емоционално напре­жение, неща като болест, полу­чила името „декстрастрес" ( о т латински „декстра" — десен). Ле­ваци са били Микеланджело, Лео-нардо да Винчи, Чарли Чаплин.

Това явление се дължи на аси­метрията на човешкия мозък.

Съвременните изследователи са установили, че между лявото и дясното полукълбо на мозъка съществуват отчетливи разли­чия. Всяко от полукълбата изпъл­нява специализирани функции. Ля­вото ръководи говора. При това двете полукълба живеят общ пси­хически живот, но всеки път едното от тях действува по-ак­тивно.

Двигателната асиметрия в ръ­цете била забелязана най-напред в древността. Наскалните рисун­ки, древните фрески и папируси говорят, че на с т о души десняци се срещат 7—8 леваци. Тази циф­ра е близка и до съвременната.

Както се вижда от изследва­нията, при леваците по своему се изменят проявите при различни­те заболявания на централната нервна система. Всяка болест ка­то че ли избира при леваците за проявите на заболяванията по-подходящо място, по-уязвима част от т я л о т о и мозъка на чо­века. Специално се е изяснило, че леваците, които страдат от ши­зофрения, по-трудно заболяват от нейните злокачествени фор­ми. Изводите, направени при т о ­ва изследване от проф. А. Чуп­риков и Е. Гурова, макар да из­глеждат чисто теоретични, са получили названието ФИЛАТ (ла-терална фазеотерапия). Слаби електроимпулси се изпращат в здравото полукълбо, създават в него повишена активност и го насочват към борба с болестта, съсредоточена в другата полови­на на мозъка. Така лекуват тре­вожните неврози, изразени депре­сии, временни влошавания в съ­стоянието на психопатите.

А. Чуприков казва: „Уверен съм, че след време белезите „левак" и

„десняк" ще бъдат нанасяни в пас­порта както кръвната група на човека. И ще се вземат под вни­мание при болести и професио­нална ориентация."

Виолета Айрапетянц също така изучава асиметрията на мозъка, но у децата. Понякога се случвало, че родителите на нейните па­циенти се оплаквали от промяна в състоянието на детето. То из­веднъж ставало раздразнително, избухливо, загубвало съня... Често се оказвало че това дете е левак и неприятностите с него започ­вали след обучението.

— Вземи лъжицата в дясната ръка!

— Колко пъти ти казвам да не вземаш молива в лявата ръка!

Майката изобщо не е лоша въз-питателка, но иска и нейното де­те да бъде като всички.

Виолета Айрапетянц направила проучвания у децата. Изследвала 800 московски ученици. Между тях на възраст от 8 до 14години 10% били леваци, между 14 и 15 години тази цифра намалявала до 4,3%, а към 17—18 години — 3— 4% — колкото е при възрастните пациенти. Айрапетянц смята, че в случая от значение е навикът на средата и нейното въздействие. Понякога тази промяна се съпро­вожда с други прояви: заекване, нощно напикаване, кожни заболя­вания, бронхиална астма.

Айрапетянц твърди, че децата не трябва да се насилват да овла­деят дясната ръка. Друг е въпро­сът, ако те сами пожелаят това.

По — нататък В. Айрапетянц смята, че леваците имат чисто човешки черти. Те са весели, емо­ционални, обичат шегите и весел­бите;" някои от тях имат ярко въображение. Не са склонни към монотонна творческа работа. Между тях няма „дебелоглави".

КАРТИТЕ РАЗКРИВАТ ТАЙНА Американски геолози са привър­

шили своята многогодишна рабо­та по съставяне карта на магнит­ните аномалии в Съединените щати. В нейната основа са лег­нали с т о т и ц и едромащабни въз­душни снимки, които дават въз­можност да бъде получена обща картина на строежа на земната кора на дълбочина до 12 мили. Ко­г а т о обработвали събраните дан­ни, учените направили две неочак­вани открития. Първо, оказало се, че централната част на Съеди­нените щати се състои от две, а не от една литосферни плочи, както се смятало дотогава. Те са разделени с риф, дълъг 250 мили, който се простира от Южна Да-кота go Мисури. Второ, те успели да отбележат „шев", който пре­

минава през Джорджия, Алабама и Мисисипи, „шев", който останал на м я с т о т о , където Северна Аме­рика някога, по Всяка вероятност, се е съединявала с Африка.

И ПЯСЪКЪТ СТРОИ Всяка пролет на Хавайските

острови се развихря истинско бедствие: т у к пада огромно ко­личество ситен пясък, прах. Де скоро се е смятало, че вятърът го носи от замърсения въздушен басейн над Лос Анжелес. Но не­отдавнашни изследвания на учени опровергали това мнение. Оказало се, че прахът, който пада над Ха-ваите, идва от... китайските пус­тини. Ураганни ветрове, които духат т а м през пролетта, обра­зуват огромни по размери облаци прах, които след това се пренасят от въздушните течения над Тихия океан и Аляска, и о т т а м — на юг. Този именно прах, според учените, в течение на хиляди години е обра­зувал част от сушата на Хавай­ските острови.

БОРБА ЗА ЖИВОТ Ж и в о т ъ т на п т и ц и т е при усло­

вията на съвременните градове ни дава поразителни примери за приспособяване на парнатите към цивилизацията. Известни са слу­чаи, когато диви патици снасят яйца близо до кръстовки на же­лезопътни линии. Орнитолози са намирали птичи гнезда върху стълбове за осветление. А оказва се, че има и гнездо в светофар! Транспортният шум, изгорелите газове, безкрайният поток от ко­ли не пречат на малките птички да се излюпват. Но не е ясно защо п т и ц и т е предпочитат червена­та, а не жълтата или зелената светлина на светофара.

СЪКРОВИЩАТА НА САРМАТ-СКИТЕ ЦАРЕ

През миналата година в долно­то течение на Волга, недалеч от село Косика, Астраханска област, било о т к р и т о уникално древно погребение. Поразява пищността на погребалния обред, изобилието на златни предмети. Има масивни златни украшения, т о к и , ажурни златни гривни с емайл. Върху тях дори може да се видят сцени от чергарския живот. Има също ма­сивни златни огърлици, малки фи­гурки на зверове и грифони.

В гробницата са намерени и конски съоръжения. Особено кра­сиви са намерените сребърни съ­дове. Остава загадка защо между другите предмети има и старин­ни печати от халцедон, изобра­жения на богове, царе и клинописи, к о и т о произхождат от Месопо­тамия от III хилядолетие пр.н.е. Как са попаднали в гробницата?

59

ОПРОВЕРГАНАТА АКСИОМА

Група съветски учени от Мос­ковския институт по химическа физика при Академията на науки­те на СССР начело с академик Н. С. Ениколопов неотдавна откри едно необикновено явление, което предизвика раждането на нов отрасъл на химията — ХИМИЯ НА ДЕФОРМАЦИОННИТЕ ПРО­ЦЕСИ.

Всеки, който разбира от химия, знае че твърдите вещества при обикновени условия не реагират помежду си.Техните молекули са ограничени в движението си и не могат да се срещнат, за да се осъ­ществи реакцията. Това векове наред се смяташе за аксиома. Но аксиомата е опровергана. В ла­бораторията на академик Енико­лопов твърдите вещества актив­но реагират помежду си. И още как реагират! Само трябва да се спазват условията — високото налягане да е съчетано с преплъз-ване (деформиращо изместване, усукване),

Експериментите с твърди ве­щества под налягане и преплъз-ване за пръв път се провеждат от известния американски физик Бриджмен в началото на 20-те години. Той изучава поведението на металите при високо налягане и усукване, като използва за тази цел специална наковалня. Бридж­мен забелязва, че при тези условия твърдият метал се превръща в гъста пластична маса. Той при-учва и някои други физически про­мени при металите. По-късно включва в експериментите си и органични вещества. Забелязва, че някои от органичните вещества при високо налягане и преплъзване променят цвета си. За научните си резултати Бриджмен е удос­тоен в Нобелова награда за 1946 г.

1 Института по химическа фи­зика в лабораторията на академик Ениколопов експериментите с твърди вещества под налягане и преплъзване се започнали преди около 20 години. Изследванията обхващат както неорганични, т а ­ка и органични вещества и се про­

веждат в хидравлична преса, снаб­дена с наковалня на Бриджмен (получила името на нейния ав­тор). Наковалнята, която има вид на два пресечени конуса, се по­ставя между плоскостите на пре­са и в нея се слагат различни твърди вещества. Наред с физи­ческите промени в лаборатория­та бяха наблюдавани съвсем не­очаквани химически процеси. Така беше. опровергана аксиомата за химическата пасивност на твър­дите вещества. Особено инте­ресни резултати бяха получени при полимеризацията на някои органични съединения.

Всеки знае какво значи органич­но стъкло. Този полимер се полу­чава от безцветната течност с химическо наименование метил-метакрилат. Полимеризацията протича при загряване в присъст­вие на специални добавки за ня­колко десетки минути. В лабора­торията на Ениколопов вземат охладен до твърдо състояние ме-тилметакрилат и го слагат под преса. Само няколко секунди на­лягане и преплъзване — и твър­дото парче метилметакрилат се превръща в полиметилметакри-лат — познатато ни органично стъкло. Икономисва се не само време, но и енергия, скъпи добав­ки, катализатори. Сътрудниците на лабораторията неведнъж по-лимеризираха и такива вещества, които досега се смятаха за не­способни към полимеризация.

Но защо молекулите на твър­дите вещества така неочаквано променят своя химически харак­тер? На този въпрос все още няма окончателен отговор. Законите за механизма на химическите ре­акции в течна и газообразна среда са недостатъчни, за да обяснят процесите, които протичат в твърдите тела под въздействие на налягането в съчетание с пре­плъзване. Ефектът може би се дължи на факта, че механичната енергия, която се изразходва за налягането и преплъзването, се превръща в енергия на химическо­то взаимодействие. Под налягане

и преплъзване кристалната ре­шетка се деформира, химически­те връзки между молекулите се разкъсват. Молекулите получават възможност за нови контакти — за бързо химическо взаимодей­ствие. Засега това обяснение все още е хипотеза.

фундаменталното откритие на съветските учени вече започва да намира практическо приложение в най-различни отрасли на про­мишлеността. Новите методи ще улеснят синтеза на такива вещества, които трудно реаги­рат дори и в течно състояние. И такива, които изобщо не бива да се втечняват, тъй като в това агрегатно състояние се разлагат. Редица продукти, които сега се получават в присъствие на ка­тализатор и висока температура, ще се произвеждат при стайна температура и без катализатор. Какви ли невероятни съединения ще бъдат получени с помощта на налягането и преплъзването! • Изкуствените диаманти днес

се получават от графит при на­лягане около 10 килобара и загря­ване до 1500 градуса. Учените смятат, че въз основа на откри­т и е т о ще бъде разработен ме­тод, при който графитът ще пре­мине в диамантноподобно съ­стояние дори и при температура около 20 градуса, щом има наля­гане 2 килобара в съчетание с пре­плъзване.

В лабораторията е направено и още едно интересно наблюдение — смес аминокиселини под въз­действие на налягане и преплъз­ване се превръща в пептиди. А те, както е известно, са елементар­ните звена, от които са построе­ни белтъчините — тухлички на живата материя. Кой знае, може би в далечното минало животът се е зародил благодарение на по­добни процеси — високо налягане, съчетано с деформиращо пре­плъзване? Навярно откритието ще допълни представите ни за произхода на живота на нашата планета.

НЕЛИ КАРАМАНЕВА

КРЪСТОСЛОВИЦА

ВОДОРАВНО: 1. Руски химик-органик (1837—1904). 11. Град във франция. 12. Система от нор­ми на нравствено поведение. 13. Град в СССР. 14. Немски мате­матик (1826—1866). 15. Съвет­ски астроном (р. 1911). 16. Град в Белгия. 17. Бурен воден поток, примесен с камъни, пясък и др. 18. Американски изобретател (1847—1922). 19. Вид колоидна система, аерозол. 21. Английски физик (р. 1905). 22. Кръвоносен непулсиращ съд. 23. Белтъчно влакно, което се изприда от зеин и се втвърдява с разтвор на формалдехид. 25. Действуващо лице от операта "Консулът" от Джан-Карло Меноти. 26. Киселинни производни на анилина. 27. Орга­нични съединения, получени чрез пиролиза на ацетон. 29. Съкра­теното наименование на акусти­чен ом. 31. Оперета от Лехар. 33. Марка немски хладилници. 34. По­мощна теорема за доказване на друга теорема. 36. Вид минерал. 38. Усъвършенствуван лък за из­хвърляне на стрели чрез механи­зъм. 39. Град на о. Хонсю. 41. Лице, което завежда парична каса. 43. Държава в Азия. 44. Град в Перу.

45. Унгарски химик (1834—1908). 46. Племе, населяващо Огнена зе­мя. 47. Кожна болест по главата. 49. френски физик (1791—1820). 50. Град в Иран. 51. Висок мъжки певчески глас. 53. Вид изкуствено влакно. 54. Град в Испания. 55. Органични съединения. 56. филт-руване на вода през чисто сребро с микрокристален строеж и го­ляма вътрешна повърхност.

ОТВЕСНО: 1. Унгарски физик (р. 1927). 2. Символични фигурки на богове. 3. Съперник. 4. Американ­ски художник, писател, прогреси­вен обществен деец (1882— 1971). 5. Японски гимнастик от близкото минало. 6. Мастен тер-пенов алкохол, влизащ в състава на някои етерични масла. 7. Древ­ното име на река Волга. 8. Под­правка. 9. Продукт, който се обра­зува на повърхността на метал­ните слитъци при нагряването им в окислена атмосфера преди плас­тична деформация. 10. Безотточ-но солено езеро в Турция. 16. Хи­мически елементи със специфични свойства, проводници на топлина и електричество. 18. Смолести борови трески, употребявани за осветление или за подпалка. 19.

Химически препарати за изсуша­ване зелените части на растения­та. 20. Уред за измерване наляга­нето на пара, газ, течност в за­творено пространство. 21. френ­ски живописец (1832—1883). 22. Изкуствено прокопана рекичка за напояване. 23. Минерал от клас хромати. 24. Вид двукорпусен ко­раб. 28. Холандски шахматист, бивш световен шампион. 30. Река във франция. 32. Полуостров 8 Индокитай. 35. Остров край Ир­ландия, 36. Италиански астроном (1884—1967). 37. Съцветие на ло­за. 40. Опера от Рихард Щраус. 42. Подвижни части, прикрепени към

задната част на крилата на са­молета. 46. Войсково поделение, натоварено със специална задача. 47. Унгарски етноараф, археолог и географ, работил в България (1829—1904). 48. Растение от рода на луковичните с бели аро­матични цветове. 49. Огнеупорен съд за пренасяне и разливане на разтопен метал. 50. Марка швей­царски часовници. 51. Електриче­ска енергия, проведена през жица. 52. Единица мярка за яркост на осветена повърхност. 53. Немски физик (1866—1938).

ОГНЯН БОРИСОВ

61

ЗАДАЧИ

КОЯ Е БЪЛГАРСКАТА СМИСЛОВА КОРЕННА СРИЧКА В СЛЕДНИТЕ ЧУЖДИ ДУМИ?

1. Регуларен. 2. Регламент. 3. Реалаж. 4. Регулирам. 5. Регулатор. 6. Регулировчик. 7. Режим. 8. Дирек­т е н . 9. Директор. 10. Директива. 11. Дирижабъл.

АНТИТЕЛА. Антителата са белтъци, които се образуват в no-висшите животински организми при условие, че в тях се внесат чужди белтъци (антигени). Антитела могат да се образуват не само по отношение на белтъците. Те се синте­зират и когато в организма се внесат някои въг­лехидрати, или липиди, ако те влизат в състава на белтъчна молекула.

По състав антителата са много близки до га­ма -глобулините — един от видовете белтъци на кръвната плазма. За образуването им има едно много важно условие: антигенът трябва да се ин­жектира, тъй като ако се поеме през устата, хра­носмилателните ензими го разграждат.

Антителата притежават свойството да влизат в реакция с антигените и да изменят свойствата им. На тази основа се различават няколко групи антитела; антитоксини — те обезвреждат т о к ­сините; преципитини — обуславят преципитира-нето на бактериите (дават утайка при реакцията) и лизини — те обуславят лизирането (разтваря­нето) на бактериите и кръвните клетки.

КРИОСфЕРА. Криосферата е прекъсната и не­постоянна по конфигурация обвивка на Земята в зоната на топлинното взаимодействие на атмос­ферата, хидросферата и литосферата. Характе­ризира се с отрицателни или нулеви температури. При криосферата водата като пара или течност, в свободно състояние или химически и физически свързана с други компоненти, обикновено е в твър­да фаза (лед, сняг и др.).

В естествени условия различни примеси и разтворими вещества, а също и повърхностни си­ли и влияния могат да понижат точката на за­мръзване на водата. Тогава в границите на крио­сферата попада и течната й фаза (солените мор­ски води, високонапорните пресни води под лед-никово покритие, преохладените капки вода в облаците и в мъглите).

Криосферата включва и безводните горни слоеве на почвата, и относително сухите въздушни маси с отрицателни температури, в к о и т о могат да се създадат условия за кондензация на вода и за обра­зуването на твърдите й фази.

Криосферата се простира от най-горните плас­тове на земната кора до ниските слоеве на йо-носферата. Долната й граница достига максимална дълбочина под земната повърхност в Антарктида (4 км) и в Субарктика (1,5 км), но се изменя през сезоните. А горната й граница стига до 100 км над морското равнище в разредените слоеве на а т ­мосферата.

КОЕ Е ОБЩОТО ПОНЯТИЕ, КОЕТО СВЪРЗВА СЛЕДНИТЕ ЧУЖДИ Д У М И

1. Теза. 2. Тема. 3. Синтеза. 4. Хипотеза. Б. Епитет. 6. Протеза. 7, Аптека. 8. Библио-, пинако-, фоно-, дискотека.

МУТИЗЪМ. Това е заболяване, при което бол­ният се отказва да общува говоримо с другите, без да има органически увреждания на говорния апа­рат. Обикновено м у т и з м ъ т се предизвиква от сил­на уплаха, от обида, конфликт, от непосилно же­лание. Наблюдава се главно в детска възраст. Му­т и з м ъ т се проявява и при шизофренично и исте­рично болни.

Истеричният мутизъм обикновено е пълен: бол­ният не произнася нито една дума, не влиза в устен к о н т а к т , но в същото време не се отказва от пис­мено общуване.

Способността на човека да говори изчезва вне­запно и пак. така ненадейно се възвръща. При де­цата често се среща избирателен мутизъм: не отговарят в училище, а у дома и на двора се дър­ж а т нормално. Или — не разговарят с един учител, а с друг к о н т а к т у в а т охотно.

М у т и з м ъ т има временен характер, с различна продължителност. Понякога продължава с години и задържа психическото развитие на детето. Ле­чението му се състои главно в отстраняване на травмиращите фактори, в общоукрепителни про­цедури и т . н .

Особена форма на мутизма е сурдомутизмът. Това е временно функционално нарушение на слуха и на говора. Среща се често във военно време като едно от проявленията на контузия. Обикновено слухът и говорът при него бързо се възстановя­ват, понякога дори и без специално лечение.

РАДИОБИОЛОГИЯ. Наука за действието на всички видове йонизиращи излъчвания върху жи­вите организми и върху биосферата като цяло. Тя граничи с научните дисциплини, които изследват биологичното действие на електромагнитните вълни от инфрачервения, видимия и ултравиоле­товия диапазон и на радиовълните от милимет­ровия и сантиметровия диапазон. Спецификата на радиобиологията се поражда от голямата енергия на квантите и частиците (а-частици, електрони, позитрони, протони, неутрони и др.) и от способ­н о с т т а им да проникват в дълбочина на облъчвания обект. Като проникват в него, те въздействуват на всички негови структури.

Изследванията в областта на радиобиологията се използуват в лъчевата терапия на злокачестве­ни тумори, разработени са методи за лечение на лъчевата болест. Йонизиращите излъчвания се прилагат и в борбата със селскостопански рас­тения (радиационна селекция), за повишаване на добивите чрез предпосевно облъчване на семената, за продължаване срока на съхранение на селско-

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „КОСМОС"

62

стопански суровини, за лъчева стерилизация на медицински препарати.

Данните на космическата радиобиология са не обходими, за да се прогнозира и осигури безопас­н о с т т а на полетите в Космоса. А много о т к р и т и я на радиобиологията обогатяват знанията за общи-те закони на живота.

Кова са създадени светофа­рите?

Светофарите не са ново изоб­ретение, те не са се появили за­едно със съвременния високоме-ханизиран транспорт, а доста по-рано.

Първият светофар е инстали­ран от железопътния техник Й. П. Найт през 1888 година пред английския парламент. Светофа­рът бил с две подвижни „ръце". снабден бил с червена и зелена га­зова лампа за през нощта. Но т о ­зи светофар не е просъществувал дълго. Той скоро експлодирал, ка­то при това един полицай станал жертва.

Отварачка за консерви Консервните кутии и отварач-

к и т е за консерви не са о т к р и т и от едно и също лице. Отварач-ките са изобретени по-късно. Най-напред били консервирани да-финови листа! Отварянето на ку­т и я т а не било много трудно. Не­обходими били само чук и нож.

Първата отварачка се появява през 1885 година в един каталог за снабдители на войската. А ци­вилните продължили да отварят консервите дълго време както по-рано.

Отговор на: КОЯ Е БЪЛГАРСКАТА СМИСЛОВА КО­РЕННА СРИЧКА?

Тя е прав-= лат. рег-, рект-. 1. Правилен. 2. Правилник. 3. Оправяне. 4. Оправям. 5. Устройство за правилна работа на апарат, ма­шина. 6 Оправач на уличното движение. 7. Сбор от правила за работа или живеене и хранене. 8- На­право (идващ), прав. 9. Управител на предприятие, училище. 10. Направление за действие. 11. Управ­ляем балон.

Отговор на: КОЕ Е ОБЩОТО ПОНЯТИЕ, КОЕТО СВЪРЗВА СЛЕДНИТЕ ЧУЖДИ ДУМИ?

То е ПОСТАВЯМ: (ОТ ГРЪЦКИ) 1. Основно поставена мисъл. 2. Поставена задача, мотив. 3. Поставяне заедно. 4. Предположение. 5. Определение, поставено до съществително. 6. Не­що, поставено пред или заместващо. 7. Място, където са поставени лекарства, или по-точно за­ведение, което отделя (апо-= отделяне) от склада лекарства и други стоки. 8, В посочените двойни думи т е к а — = място, където са поставени (т.е. склад, шкаф) книги, картини, звукозаписи.

АСЕН ФИЛИПОВ

И ТЕЛЕВИЗОР НА ДОИЗЖИВЯВАНЕ Нещата се развиваха с такава бързина, че дори

Стрезов, който се намираше на перона на гарата, не можа бързо да се ориентира. Както твърдеше потърпевшата, някакъв мъж я блъснал.

— Може и без да иска да го стори — говореше на всеослушание жената, — но това не го оневи­нява.

— Нали се извини — ехидно подметна скрит зад неколцина широки рамене младеж.

— Какво к а т о се извини! — не се предаваше жената. — Аз такива извинения не приемам! ч

Беше готова да излее водопад от хули, когато нещо я накара да вдигне безпомощно ръце:

— Няма ми чантата — примирено съобщи тя и в погледа й се изписа безпомощност.

— Каква чанта? — помъчи се да внесе яснота Стрезов.

— Чанта като чанта! — по неведоми пътища жената отново бе възвърнала бойкия си дух. — Какво ли нямаше вътре. Пари, бонове, ключове...

Младежът подръпна козирката на каскета и по­бърза да се отдалечи. Явно, случаят придобиваше нов обрат, а на него най-малко от всичко му се искаше да дава свидетелски показания. Стрезов

63

„ТАНЦУВАЩИТЕ ЧОВЕЧЕТА"

Шифрованият текст на бележката, както твър­ди Стрезов, наистина няма нищо общо с кражбата Шифрована е формулата на един от начините за получаване на амоняк.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БР. 3

също реши, че най-удачно е да си тръгне, като остави жената да довърши разказа си пред появи­лия се лейтенант от транспортната милиция. По-скоро по навик потърси с очи младежа. Видя го някъде напред към изхода, пъхнал ръце в джобо­вете, подсвиркващ нехайно с уста. Също толкова механично Стрезов тръгна след него. Проследи го по уличката, изчака го, докато си купи цигари от будката, и продължи на прилично разстояние след него. Вече бе готов да се откаже от разходката, когато младежът застана пред четириетажна коо­перация, огледа я от горе до долу и обратно, сякаш си водеше статистика за броя на осветените по­мещения, и се шмугна в съседното дворче. Като последно го видя да рита с крак входната врата на занемарена, оставена сякаш на доизживяване къщичка.

Стрезов не можеше да се възползува от примера му и предпочете да позвъни.

— Кой — чу се пресипнал мъжки глас след не особено кратка пауза.

— Свой — отговори в рима Стрезов и подбутна с крак вратата.

Вероятно точно толкова й беше нужно, защото със скърцане се отвори. Сега Стрезов беше лице с лице срещу домакина.

— По-леко. Ще я откачиш от пантите — това беше no-скоро констатация, отколкото неодоб­рение от страна на домакина. — Тук всичко е на доизживяване.

Стрезов така и не разбра какво другият имаше предвид — себе си, къщичката, разхвърляните 8 коридорчето вехтории, или всичко взето заедно. Доколкото бе възможно, Стрезов се помъчи да заобиколи постлания на земята вестник с насипана за котките варена риба. В стаичката завари мла­дежа, все още с каскет на главата, да наднича през сваления заден капак на телевизора.

— Готово — съобщи тържествуващо той, ся­каш Стрезов живо се вълнуваше от поправката на телевизора. — Изгоряла е лампата. Добре че имам друга да я заменя.

Ако трябва да сме откровени, Стрезов почти нищо не разбираше от поправка на телевизори, но това не му попречи да изслуша с всезнаещ вид обяс­ненията на младежа:

— Едва влезнах през вратата, и образът се за­мота, заусуква се на фльонга и фю-ют — младе-

жът подсвирна с уста. — Край! Помислих, че е из­горял кинескопът, но се оказа лампата.

— Цял ден го гледам без прекъсване... боли ме гърлото, та... — за доказателство домакинът се изкашля сухо и пресипнало. — Точно преди мача да вземе да се развали!

— Не сте го измислили както трябва — Стре­зов прецени, че е крайно време да се легитимира. — Не умеете да лъжете!

Но явно те не обърнаха внимание на думите му. Когато Стрезов ги заведе при следователя на га­рата, жената все още беше т а м и даваше показа­ния.

— Този беше! — посочи тя възрастния. — Но аз само я блъснах, без да искам. Колкото

за чантата... Стрезов не успя да се въздържи да не се засмее. Как Стрезов се досети, че двамата лъжат?

КОСМОС — научно-художестввно списание за юноши. Година XXIV. Брой 4/1985

Издание на ЦК на ДКМС.

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ

Зам. гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ. АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ. Художник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ

Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА. Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст.н.с.канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, ст.н.с.каид. техи. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл.кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ

БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ.

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София. бул. „Ленин" 47. IV етаж. тел. 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50 лв. Дадено за печат 20.III.1985 а. Излязла на 20. V.1985

формат 60x90/8. ПК „Георги Димитров" — София. Печатни коли 8. Тираж 195 000 Пор. 1511

64