ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

“ЕСТЕСТВЕН РОМАН”

1

Естествената история не е нищо друго, освен назоваване на видимото. Оттук произтича нейната очевидна простота и това нейно поведение, което отдалеч изглежда наивно - в такава степен то е просто и наложено от очевидностите на нещата.

Един Модерен Французин1966, Paris

   

Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се.

Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори.

 Разделяме се. В съня раздялата е свързана единствено с напускане на дома.

Всичко в стаята е опаковано, кашоните са подредени до тавана и все пак е просторно. Коридорът и другите стаи са пълни с роднини - мои и на Ема. Нещо си шушукат, шумолят и чакат какво ще направим. С Ема стоим до прозореца. Остава само да си разделим един куп грамофонни плочи. Изведнъж тя вади най-горната плоча от плика и силно я мята през прозореца. Тази е моя, казва. Прозорецът е затворен, но плочата минава през него като през въздух. Инстинктивно вадя следващата и също я мятам. Плочата се носи като летяща чиния, върти се около оста си като поставена на грамофона, само че по-бързо. Чува се свистенето й. Някъде над казаните за боклук заплашително се насочва към ниско прелитащ мърляв гълъб. В първия миг изглежда, че сблъсъкът ще бъде избегнат, но веднага след това с ужас виждам как острият ръб на плочата меко потъва в охранената му шия.

Всичко се случва като в забавен каданс и това засилва ужаса. Чуват се съвсем ясно няколко кратки тона, докато плочата прерязва шията. Острата кост от гръкляна на гълъба просвирва за миг, докато минава през пистата на грамофонната плоча. Само началото на мелодията. Някакъв шансон. Не помня. Шербургските чадъри? О, Paris? Кафенето с трите гълъба? Не помня. Но музика имаше. Отделената глава продължава да лети още няколко метра по инерция, а тялото меко тупва в праха около казаните. Кръв няма.

Всичко в съня е безкрайно изчистено. Ема се навежда и хвърля следващата плоча. После аз. Тя. Аз. Тя. Всяка плоча повтаря това, което се случи с първата. Тротоарът под прозореца е пълен с птичи глави, сиви, еднакви, със спуснати

ципи над очите. При всяка паднала глава роднините зад нас отривисто ръкопляскат. Мица стои на прозореца и хищно се облизва.

Събудих се с болки в гърлото. В началото мислех да разкажа съня си на Ема, но после се отказах. Просто сън.

2

Апокалипсисът е възможен и в една отделно взета страна.  Купих люлеещия се стол през една събота в началото на януари 1997-а. Току-

що бях взел заплата и столът погълна половината от нея. Беше последният, все още на стари, сравнително ниски цени. Невероятната инфлация през онази зима подчертаваше безразсъдството на покупката ми. Столът беше плетен, имитация на бамбук, не тежеше особено, но изглеждаше огромен и неудобен за носене. Немислимо беше да дам другата половина от заплатата за такси, нарамих го итръгнах да се прибирам. Вървях, носех стола на гръб като кошничар и обирах негодуващите погледи на минувачите заради разкоша, който си бях позволил. Някой трябваше да опише мизерията от зимата на 97-а, както и всички останали мизерии, зимата на 90-а, на 92-а. Помня как пред мен на пазара една възрастна жена помоли да й отрежат половин лимон. Други обикалят вечер празните сергии за някой случайно изтърколил се картоф. Все повече добре облечени хора преодоляват срама си и бъркат в казаните за боклук. Кучетата вият гладни отстрани или се спускат на глутници върху закъснели минувачи. Като изписвам тези разхвърлени изречения, си представям тлъсти вестникарски заглавия с плътен шрифт.

Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът. Кой знае защо, първата ми мисъл беше за люлеещия се стол. Столът си стоеше там. Сигурно не са успели да го изкарат през вратата, прекалено широк е, внасях го през прозореца. Прекарах цялата вечер на стола. Когато Ема се прибра, започна да върти на полицията. Нямаше смисъл. Никой вече не реагираше на сигнали за обир. Майната му. Седях в плетения стол, галех двете уплашени от безпорядъка котки (къде ли са се крили по време на обира) и пушех уязвен в остатъка от мъжкото си достойнство. Не можех да защитя дори Ема и котките. Написах разказ.

Разбиват апартамента на едно семейство. В момента на обира в къщи е само жената, на около 40, с първи признаци на повяхване, гледа сериал по телевизията. Нахлуващите млади, нормални на вид момчета не са очаквали да открият някой по това време, но бързо влизат в час. Пък и жената е достатъчно стресната. Сама вади парите от гардероба в спалнята. Не се противи, когато я карат да си свали обеците и пръстените. И халката ли? И халката. Сваля я много трудно, почти се е врастнала в пръста й. Изведнъж, когато ония посягат да отнесат телевизора, между другото сериалът още тече, жената го обгръща здраво с ръце. За първи път повишава глас, моли ги да вземат каквото искат, но да й оставят телевизора. Стои така, с гръб към двамата мъже, притиснала гърди в екрана, решена на всичко. Биха могли лесно да я изблъскат, но за миг са смутени от внезапната й реакция. Тя усеща колебанието им и пуска двусмислено, че могат да правят каквото искат с нея, само да й оставят

телевизора. Сделката е сключена. Ще те чукаме, казва единият. Тя не помръдва. Те чевръсто замятат полата й. Никаква реакция. Задникът й е още стегнат. Първият свършва бързо. Вторият се бави повече. Жената стиска телевизора и не помръдва. Само по едно време ги моли да побързат, защото децата ще се върнат от училище. Това като че ли окончателно отказва втория и двамата се изнасят. Сериалът е свършил. Жената пуска телевизора с облекчение и влиза в банята.

Как ли ще свършат 90-те години - като трилър, гангстерски филм, черна комедия или сапунен сериал.

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

Ето я историята на тази история.Като редактор в един столичен литературен вестник получих една тетрадка.

Беше напъхана в голям саморъчно правен плик, адресиран до редакцията и с моето име като получател. Пликът нямаше обратен адрес, лепилото беше излязло навън и засъхнало. Признавам, че го отворих с лека погнуса, която никак не се разсея, щом я извадих оттам - около 80 листа, доста омачкана, с плътно изписани страници от двете страни. Подобни ръкописни пратки никога не вещаеха нещо добро за редактора. Авторите им, обикновено натрапливи старчета, се появяваха няколко дни по-късно да питат одобрена ли е за публикуване творбата, естествено, на живота им. От опит знаех, че ако не ги отрежеш веднага, а смутен от възрастта им, благосклонно отвърнеш, че не си го дочел още, те щяха да те обсаждат всяка седмица като грохнали воини, решени да се бият докрай. И макар краят им да не беше далеч, потракването на бастунчетата по стълбите към редакцията ме караше да се псувам като хамалин.

Странното в случая с тази тетрадка беше, че никъде нямаше нито заглавие, нито име на автора. Прибрах я в чантата си, щях да й хвърля все пак едно око в къщи. Винаги можех да я върна с номера, че приемаме само напечатани работи и така да отложа нещата поне с няколко месеца. Вечерта, разбира се, забравих за нея, но пък и никой не се появи през следващите дни да търси отговор. Отворих я чак след седмица. Не беше за вярване, но четях един от най-добрите текстове, откакто бях редактор. Някакъв човек се опитваше да говори за проваления си брак и романът (не знам защо реших, че това е именно роман) кръжеше около невъзможността да се разкаже този провал. Всъщност... и самият роман трудно можеше да се разкаже. Пуснах веднага един откъс във вестника и зачаках да се появи авторът. Бях добавил в малка бележка, че ръкописът е дошъл неподписан в редакцията, вероятно поради разсеяността на автора, но го чакаме да се обади. Мина цял месец от публикацията. Нищо. Пуснах втори откъс.

И един ден в редакцията се появи сравнително млада жена. Вдигна скандал, че вестникът се занимавал с личният й живот. Тя не го четяла редовно, но една приятелка й показала броевете с откъсите, които пуснах. Твърдеше, че текстовете били от бившият й мъж, който искал да я злепостави. И всичко в тях било с истинските имена, за което, както й била казала приятелката, можела да ни съди. След това жената най-неочаквано се разплака, цялата й ярост се срина и в този миг дори изглеждаше мила. Разказа ми накъсано, че мъжът й бил някога много свестен човек, пишел между другото, даже публикувал разкази. Призна си, че не ги е чела. Нещо изперкал след развода им. Сега бил изпаднал

до клошар, мотаел се из квартала, стоял често в градинката пред нейния блок точно срещу прозорците й, за да я тормози и злепоставя пред съседите.

- Ще ми го покажете ли?- А, намерете си го, обикаля с един люлеещ се стол около кварталния пазар.

Ще го познаете. И моля ви, не публикувайте повече това, не издържам - каза го изненадващо тихо и си тръгна.

Прехранвал се като всички клошари и не съвсем. Не бъркал в казаните за храна, поне не са го виждали. Връщал хартия. Бил от кротките луди. Въртял се около пазара, вършел дребни услуги, вечер наглеждал стоката, срещу което му давали домати, чушки, дини... каквото има през сезона. Това ми разказаха продавачите от пазара, след като няколко пъти ме питаха дали не го търся от полицията. Не знаеха много.

Намерих го в кварталната градинка. Клатеше се на люлеещия се стол, някак механично, като в транс. Сплъстена коса, тениска, която беше изгубила цвета си, дънки и зяпнали отпред маратонки. А, да, и една мършава улична котка се беше кротнала в скута му. Той все така механично я галеше. Не беше на повече от 40 - 45. Бяха ме предупредили, че почти не говори, но аз все пак идвах при него с добри новини. Представих се. Като че ли само леко се усмихна, без да ме погледне. Носех със себе си двата броя с публикациите му. На въпроса ми той ли е авторът само кимна, без да излиза от унеса си. Опитах се да кажа колко е добър този текст, говорих му за издаване, питах за други негови работи. Никакъв ефект. Накрая извадих колкото пари носех в себе си и му дадох, като казах, че това е хонорарът. Личеше, че не е свикнал да получава пари. За първи път, откакто бях там, се смути, като че ли излезе от унеса си и ме погледна.

- Развеждаш се, нали мой човек? - Звучеше почти приятелски, като човек, който изказва съчувствие.

По дяволите, не мислех че ми личи. Във всеки случай изглеждах по-добре от него. Никой от приятелите ми още не знаеше. Преди няколко дни бяхме подали с жена ми молба за развод.

Попитах го отново как се казва, обнадежден от проговарянето му.- Георги Господинов.- Аз се казвам така - почти изкрещях.- Знам - повдигна безразлично рамене той, - преди четях вестника. Познавам

още седем човека с това име.Повече не каза нищо. Оставих го там и побързах да се махна. Всичко се

нареждаше като лош роман от подлистник. Сетих се, че мога да се обадя на жена му и да питам за името. Преди да свия зад ъгъла, не издържах и се обърнах. Седеше си все така, люлееше се ритмично на плетения стол. Като онези пластмасови ръчичики, които някога слагаха на задните стъкла на колите.

Потърсих го отново след година. Междувременно бях намерил издателство, което се съгласи да пусне ръкописа, и трябваше да го издиря само да подпише договора. Съмнявах се, че ще го домъкна чак до издателството, затова носех договора със себе си. Беше късна пролет. Вече бях научил името от жена му и трябваше да преглътна съвпадението. Чувствах се малко виновен пред човека, сякаш се бях погнусил от това, че един изпаднал тип може да носи същото име. Договорът с издателството предвиждаше приличен хонорар, който сигурно щеше да му бъде от полза. Обиколих градинката на квартала, но не го намерих. Завъртях се около пазара. Попитах един от продавачите, с когото ми се стори, че бях разговарял преди. Не знаеше нищо. За последно го видял в края на миналата есен, през окотомври, не... май в началото на ноември. Оттогава не се

е появявал. След което махна с ръка и подхвърли уж между другото какъв кучи студ било тая зима, а Махалото (така му викаха) мислел да я изкара на люлката си, на люлеещия се стол де... Докато ми разказваше това, човекът продаде килограм домати, два килограма краставици и няколко връзки пресен магданоз, като не пропусна да похвали стоката си и на мен. Всичко това с безразличен, леко писклив глас. Първото, което ми се щеше да направя, бе да му стъпча всичките домати, един по един, после да оскубя листенце по листенце пресния магданоз и накрая да натикам главата му в това пюре. Как така никой от продавачите, с които май единствено говореше клошарят, не направиха нещо за него. Не знам какво, може би някаква стаичка за зимата, или поне мазе... Но гневът ми постепенно минаваше - неизбежно се появяваше въпросът защо аз не направих нищо за този нещастник.

Махнах се от пазара, потърсих пейка в градинката недалеч от мястото, където преди година за първи и май последен път говорих с човека на люлеещия се стол. На всичко отгоре по някаква странна случайност, защо случайностите винаги ни изглеждат странни, носехме едно и също име. Може всичко да се е наредило иначе, казах си. Може човекът изведнъж да се е взел в ръце, може публикацията във вестника да го е вдигнала от вечния му стол и сега да работи някъде, дори пак да пише, да си е наел квартира, да е намерил друга жена. За момент се опитах да си го представя в панелен хол, пред телевизора, чехли на краката, вехти, но чисти панталони, дебел пуловер, все така седнал върху люлеещия се стол. А в скута му онази улична котка, която го видях да гали и тогава. Колкото повече изпипвах тази картина в съзнанието си, толкова по-нереална ми се струваше тя. Накрая извадих договора с издателството и направих последното, което можех да направя за моя съименник.

Подписах го.

3

Те се носят в пустотата, тъй като последната съществува, и като се съединяват помежду си, предизвикват възникване,

а като се отделят едно от друго - гибел. Демокрит (според Аристотел)

 Флобер мечтаел да напише книга за нищото, книга без каквато и да е външна

фабула, "която да се държи от самосебе си, от вътрешната сила на стила, както земята се държи във въздуха без всякаква опора". Пруст донякъде осъществил това мечтание, опирайки се на неволната памет. Но и той не се спасил от изкушението да фабулира. Нескромността на моето желание е в това, да направя роман само от начала. Роман, който непрекъснато тръгва, обещава нещо, стига до 17-а страница и почва отново. Идеята или първоначалото на един такъв роман откривах в античната философия, най-вече в оная натурфилософска троица - Емпедокъл, Анаксагор, Демокрит. Романът от начала щеше да полегне върху тези три кита. Емпедокъл държи на един ограничен брой първоначала, като към основните четири елемента (земя, въздух, огън, вода) прибавя Любовта и Враждата, които ги привеждат в движение и осъществяват комбинациите. Най-съпричастен към романа ми се явяваше Анаксагор. Идеята

за панспермии, или семена на нещата (по-късно Аристотел щеше да ги нарече хомеомерии, но това звучи къде по-хладно и безлично), можеше да се превърне в оплождащата сила за този роман. Роман, създаден от безброй малки частици, от първовещества, разбирай начала, които влизат в неограничени комбинации. Щом Анаксагор твърди, че всяко конкретно нещо се състои от малки, подобни на него частици, то романът би могъл да се изгради само от начала. Тогава реших да опитам с началата на романи, станали вече класически. Бих могъл да ги нарека и атоми, отдавайки дан на Демокрит. Атомистичен роман от носещи се в пустотата начала. Първият ми опит звучеше така:

Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво са се занимавали родителите ми преди да ме създадат, и какво ли не още, с една дума - цялата тази плява от сорта на "Дейвид Копърфийлд", но на мене не ми се ще да се ровя из нея.

 Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си

живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго. За да започна живота си от самото начало, трябва да отбележа, че съм роден (както съм осведомен и както вярвам) в един петъчен ден в дванадесет часа през нощта.

 Казвам се Артър Гордън Пим.  Замолен от скуайър Трелони, доктор Ливш и останалите господа да опиша

най-подробно Острова на съкровищата, отначало до край, като не премълча нищо освен местонахождението на острова, и то само защото там има все още неприбрано съкровище, аз вземам перото си в лето господне 17.. и се връщам към времето, когато баща ми държеше страноприемницата "Адмирал Бенбоу" и когато почернелият стар моряк с белега от сабя на лицето се настани под нашия покрив.

 Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук,

наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.

- Хайде всеки от нас да разкаже нещо за Бай Ганя. Хайде - извикаха всички. - Аз ще разкажа. - Чакайте, аз зная повече... - Не, аз, ти нищо не знаеш.

Дигна се глъчка. Най-сетне се съгласихме да почне Стати. И той почна:  Винаги когато се замисля за индианеца, се сещам и за турчина. и колкото и

странно да е това, то все пак си има своето оправдание.  - Eh bien, mon prince. Genes et Lucques ne sont plus que des apanges, des

имения, de la familie Buonaparte. Non, je vous previens, si vous ne me dites pas, que nous avons la querre, si vous permettez encore de pallier toutes les infamies, toutes le atrocites de cet Antichrist ( ma parole, j'y crois) - je ne vous connais plus, vous n'etes plus mon amiq vous n'etes plus мой верен роб, comme vous dites. Е, здравейте, здравейте. Je vois que je vous fais peur, седнете и разказвайте.

 Вторий ден на Възкресение г. 1870 бях на обяд при г. Петка Рачева,

списател и вестникар български. Той живееше в тясна двукатна къща на ъгъла, между две тесни и нечисти улици, в един от най ненаредените

цариградски квартали Балкапан хан. Госпожа К., роднина на г. Рачева, която живееше при него, турна подир обяд две големи чаши пред нас, напълни ги със срязани и обелени ябълки, че ги заля с черно, вкусно пашалиманско вино. Ние вадехме с пръсти резени от ябълките и сърбахме по малко, че продължихме разговора си весело и задоволно.

 Родих ся на 1632 г. в градът Йорк, дето баща ми (който изнапреди беше

търговец в Хулло) беше ся отеглил, откак спечели добри пари и напуснал бе вече търговията. Наспроти домашната ми отхрана и училището в областта ни, той бе ми дал доста широко изучение, с намерение да ме направи законоведец, но аз имах съвсем друго на умът си.

 Преди няколко години в Хамбург живееше един търговец на име Робинзон.

Той имаше трима синове. Най-старият поиска да стане войник, записа се в един полк и в една битка против французите биде убит. Вторият син ламтеше да стане учен, но веднъж като беше испотен, напи се със студена вода, доби охтика и умря. И така остана най-малкия син когото именуваха Крузо.

 Всички щастливи семейства си приличат едно на друго, а всяко нещастно

семейство е нещастно посвоему. Всичко се обърна надолу с главата в къщата на Облонскови.

 Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с

челядта си на двора.  Сънят на тексаския елен, който почива в среднощното си убежище е

смутен от тропота на конски копита. Той не напуска прикритието си, нито скача на крака, защото в прерията живеят и диви коне, които скитат в нощта. Еленът само повдига глава, рогата му се подават над високата трева и се вслушва.

 Отделени по този начин, началата придобиват свой собствен живот и се

събират посредством странни междутекстови привличания и отблъсквания, както го бяха предрекли Емпедокъл, Анаксагор и Демокрит. Четени бързо едно след друго, те се сливат и задвижват подобно кадри на филмова лента и преминават в една обща кинетика, която омесва герои и събития в някаква нова история. Началото на Селинджър, което се гнуси от начала в стила на "Дейвид Копърфийлд", плавно преминава точно в това Дикенсово начало. След него хладно се представя първото изречение от "Историята на Артър Гордън Пим", за да се разтвори в обстоятелствения разказ от "Островът на съкровищата". Нататък без криза "Бай Ганьо" разказва историята за Винету, а куртоазното френско начало на приема от "Война и мир" радостно преминава в табиета на едно следобедно угощение с пашалиманско вино и рязани ябълки в дома на г. Петка Славейкова. И като история, започната на този мухабет, тръгват първите редове на "Робинсонъ на островътъ си", съвсем между другото преведен от същия този г. Петко. Другият превод на тази книга, който се навървя тук, стои съвсем като отделна история. Някъде оттук романът решава да бъде семеен и събира семейството на Облонски с това на чорбаджи Марко, без ни най-малко да се смущава (от какво? - едното е руско, другото русофилско), а и без друго в двете семейства нещо се обърква, някой прескача дувара, Краличът или

Каренина. Дори тексаският елен нейде в прериите отвъд океана е смутен от същия шум. Светът е едно и романът е този, който го събира. Началата са дадени, комбинациите са безбройни. Всеки от героите е освободен от предопределението на историята си. Първите глави на обезглавените романи започват да щъкат като панспермии в пустотата и да предизвикват възниквания, а, Анаксагоре?

Или как хубаво го беше казал Емпедокъл, макар и малко прекалено, "от земята поникнаха множество глави без шии, голи ръце, които се мятаха насам-натам без рамене, и очи без чела над тях блуждаеха наоколо, търсейки да се съединят помежду си..." Оттук нататък всичко може да се развие по всякакъв начин - Конникът без глава да се появи на приема у Ростови например и да ругае с гласа на Холдън Колфийлд. Могат да се случат и други неща. Но нищо няма да бъде описано в Романа с началата. Той ще дава само първия тласък и ще бъде достатъчно деликатен да се дръпва в сянката на следващото начало и да оставя героите да се свързват според случая. Това бих нарекъл Естествен роман.

4

Разводът с жена ми не беше дълъг и мъчителен. Като процедура той не трая повече от 4-5 месеца, което минаваше за доста нормално. Разбира се, платихме някакви пари за това всичко да мине по-бързо. Мислех, че ще го преживея лесно. Жена ми също. На първото дело, което продължи не повече от две минути, потвърдихме, че решението ни е "окончателно и безвъзвратно". Прокурорката беше груба. Имаше космати ръце и отляво на носа голяма бемка с косъмчета. Определи дата за второто дело след тримесечен период за сдобряване и повика следващите. Решихме да повървим пеша.

- Е, имаш време да решиш до другото дело - подхвърли жена ми.Представях си как на развода присъстват всички гости, които бяха в

ритуалния дом на сватбата ни. Двата ритуала все пак са здраво свързани. Честно би било тогавашните свидетели да се явят и сега. Поне щяхме да си спестим неудобството да информираме всеки поотделно, че вече сме се разделили, не отговарям на стария телефон и пр. Представих си още как най-близките плачат, докато слушат нашето "окончателно и безвъзвратно да" на въпроса на съдийката. Но те плачеха и на сватбата.

- И какво сега, излиза, че бракът трае между две "да" - казах, за да подмина нейната реплика.

Бременността на жена ми вече личеше.Вижте, нека продължим друг път. И без това до окончателното дело има

време.  

00

 

- Живеех с едно гадже, което постоянно висеше в кенефа. Поне 4 пъти на ден по час и половина, засичал съм й. Седях като кученце в коридора пред вратата и си бъбрехме. Водили сме адски сериозни разговори точно по този начин. Някой път, като се умълчаваше, надничах през ключалката.

- Мрачно място е кенефът, пич, дупка!- Остави човека бе, и кво?- Нищо, приказвахме си. Все едно тя се е заключила там и ти се опитваш да я

изкараш, измисляш разни глупости, съблазняваш я да отключи, да й видиш очите най-после, де. Надничането през ключалката не го броя, пък и тя понякога я запушваше с тоалетна хартия. Като не виждаш този, с когото говориш, се отпускаш и казваш неща, дето друг път не би си и помислил. Веднъж обаче, като й давах зор да излезе, тя отключи вратата и поиска аз да вляза вътре. Нищо не се получи. Един кенеф е твърде тесен за двама, да го знаете. Гледам я, седнала, изсулила бикините си, като че ли хлътнала в чинията, а бе.. като глътната. Само коленете и краката й стърчаха. Никаква приказка не стана.

- Да не те беше гнус, а?- Казах ви аз, мрачно място е кенефът, голяма дупка!- Не бе... Не... Просто не се получи. Не миришеше. Е, малко.- Чакайте .. Тук е цялата работа. Това е проблемът. Ако можеш да издържиш

миризмата на гаджето, което сере пред тебе, ако не ти е гадно, ако я приемеш като твоята миризма, щото от твоята не ти е гадно, нали, значи ти оставаш с тази жена. Разбирате ли. Може да го наречете голямата любов, единствената твоя половинка, точната жена, с която можеш да издържиш поне няколко години и пр. Това е. Тези неща не се случват толкова често. Само веднъж. И това е тестът.

- Чиърс! Патентовал ли си ги тия неща, или си изпробваш поредния роман пред слушатели.

- Не бе, тия неща са сериозни, обаче при педали като теб тестът сигурно е по-различен. Наздраве!

- Стига с тия кенефи, де. Седнали сме на маса, хапваме, пийваме и откъде дойдоха разни клозети, миризми...

- Не, не, чакай малко. Защо на масата хората да не си приказват за кенефи, а? Защо ходиш до кенефа? Щото си бил преди това на масата, тъпкал си се с нещо, наливал си се и търчиш до кенефа. Това е естествено, нали. Обаче да го говориш на маса не било. А има ли нещо, внимавай сега, което да е по-свързано с тоалетната чиния от масата. И на онова там в кенефа му викат чиния. И двете на всичко отгоре са порцеланови. Порцеланови чи-ни-и! Мислил съм ги тия работи и ще ти кажа, нещата са много вързани. Трябва да си адски тъп и задръстен, за да не виждаш колко е важен кенефът. Знаеш ли кво ще направя някой ден. Ще събера всички истории за клозети, ще ги подредя, ще им сложа коментари, показалци и ще издам една "Голяма история на клозета"...

- С меки корици и на тоалетна хартия.- Даваш ми идея. Обаче историята ще има два раздела. Домашният клозет е

нещо крайно различно от обществения. И ще ви кажа къде е разликата.- Може ли първо да си доям дробчетата, а? Щото скоро всичко ще се сговни.- Голямата разлика е в това, че като влизаш в обществения кенеф, всичко е

само процедура. Затваряш, разкопчаваш си панталона, свършваш, вдигаш си гащите и изчезваш. Вършиш всичко възможно най-бързо.

- Защото са гадни кенефите.

- Примерно. Но това е процедура. А в собствения ти домашен клозет можеш да влезеш по всяко време и без нужда. Можеш да киснеш с часове, да четеш книга или да прелистваш комикси. Можеш просто да си подпреш главата и да мислиш. В никоя друга стая човек не остава толкова сам със себе си. Това, чуй ме добре, е най-важната стая. Най-важната стая.

- Значи в градския кенеф влизаш процедурно, а в домашния - ритуално.- Нещо такова. И това са лични ритуали, ритуали за пред самия теб. За пред

никой друг. Защото тук никой не те вижда. И самият Господ не вярвам да наднича в клозета.

- Затова ви казвам, мрачно място е клозетът. Един мой дядо се беше обесил в клозета зад къщата. Извадил си колана от панталоните и го метнал на една напречна греда под керемидите. Беше си пъхнал краката в дупката, за да увисне. А панталоните му се бяха свлекли до глезените, не се държаха без колан.

- Пък аз като малък никак не можех да си обясня, като ходех в селското кино, защо във филмите никой не отиваше до кенефа. Гледаш индианци, каубои, цели римски легиони и никой не го дадоха да сере или пикае. Аз след двата часа в киното тичах като побъркан в кенефа, а ония пичове от филмите за цял живот - нито веднъж. Ето, викам си, истинските мъже не клечат с топли задници и се бях навил да пробвам колко ще издържа, без да ходя поне по голяма нужда. Стисках се три дни. Превивах се от болки в корема, ходех леко приведен, нашите се уплашиха и мислеха да ме водят на лекар. На третия ден вечерта не издържах. Затворих се в кенефа и изтекох. Имах чувството, че съм като развързан балон дето се сгърчва, шумти, пльока и накрая нищо не остава от него. Тогава за пръв път се усъмних в киното. Имаше нещо сбъркано в него, нещо... как да кажа... нечестно.

- Само защото си гледал тъпи филми. Едно ще ти кажа, можеш да схванеш струва ли си един филм само по това влиза ли камерата му в кенефа. Я виж в "Криминале", когато Брус Уилис се връща да си вземе часовника и решава да си препече две филийки на тостера, а Траволта кисне в кенефа. Тостерът щраква, Брус се стряска и застрелва другия. Значи тостерът дърпа спусъка и кухнята къса гъза на кенефа. Гледаш ли как ги навързва.

- Ами ченгето в "Глутница кучета", г-н Оранжев ли беше, дето разказва историята с дрогата в кенефа с всичките му подробности за камуфлаж. Докато заучаваше историята, шефът му викаше: трябва да помниш само детайлите. Това ще ги накара да ти повярват. Действието, вика, става в мъжкия кенеф. Трябва да знаеш всичко за тоя кенеф. Дали има хартиени салфетки, или сешоар за ръце, какъв е сапунът. Дали вони. Дали някое копеле не е осрало с редки лайна некоя кабинка... Всичко.

- Ох, ще повърна...

5

Сватби на растенияЛиней

 Бременността на жена ми вече личеше. Тази невинно звучаща фраза има

друго дъно, ако ви кажа, че... как да кажа... авторът на нейната бременност не

бях аз. Бащата беше друг, а тя все още беше моя жена. Бременността й се отразяваше добре, внасяше някакво успокоение в движенията й, приятно заобляше острите й рамене.

Изпращах я до дома й след последното дело от развода. Какво правят хората в такива случаи. От няколко дни бях наел квартира наблизо и Ема предложи безумната, стори ми се, идея да си направим една последна снимка заедно. Съвсем като на сватба. Влязохме в първото фото. Фотографът беше от ония мили приказливи старци, дето на всяка цена искат да разберат повода за снимката. "Семейна ли?" - сякаш от това зависеше каква бленда да сложи. Нагласяваше ни прекалено дълго, накара ме да я прегърна, после да си държим ръцете, извръщаше лицата ни едно към друго, поглеждаше през окуляра и пак идваше при нас. Най-накрая щракна, отрупа ни с пожелания за щастлив семеен живот и много деца, явно на жена ми наистина й личеше, и ни пусна да си ходим.

  

00

 - Най-велико за 90-те си остава онова гмуркане в най-мръсната тоалетна на

Шотландия от "Трейнспотинг".- Ами виж и филмите на Фасбиндер, на Антониони, навсякъде ще видиш по

една важна сцена в кенеф. Ами Кустурица, с оня смешен опит за самоубийство в тоалетната. Май от "Баща в командировка". Увисна на казанчето и вместо да се обеси, си пусна водата.

- Не харесвам Кустурица. Ленив и досаден. Балкански коч, сантименталист.- Добре де, зарежи Кустурица. Виж как Надя Ауерман позира на Хелмут

Нютън върху тоалетна чиния, а Наоми Кембъл се налива с бира, клекнала с изути бикини на същото място. И то върху обложката на първия си албум. Да ти се прииска да се преродиш в тоалетна чиния.

- Преди година в Хонгконг азиатски съдържатели на обществени тоалетни и експерти от бранша се събрали на симпозиум. Пишеше го в някакъв вестник. И знаеш ли какви доклади са си чели там. Нещо от рода на "Практически способи за елиминиране на лошите миризми" и "Историческо развитие на обществените клозети в провинция Гуангцзю". А най-готиното заглавие беше "Анализ на гражданското удовлетворение в публичните тоалетни на Република Корея". Трябва да съм си запазил някъде това парче вестник.

- Един приятел беше ходил в Пекин и разправяше за тамошния кенеф на аерогарата. Едно дълго хале, разделено на килийки с високи не повече от метър стени, нали китайците са дребосъци, и без таван от горе. Клякаш си в килийката, стърчиш от кръста нагоре, а от двете ти страни вежливи китайчета ти кимат и се усмихват. Под тебе тече една вада, в която, ако се взреш, можеш да видиш изпражненията на всички от лявата ти страна.

- В армията имаше същите кенефи. Сега само като се сетя за тях и ми засмъдяват очите. Караха ни да засипваме с хлорна вар за дезинфекция. Направо ослепяваш. За кенефите отговаряха фатмаците и като искаха да си го изкарат на някой от нас, го пращаха да чисти. Един новобранец, за да си отмъсти, беше откраднал цяло кило мая от кухнята и го изсипал в дупките. И като кипна оная гмеж, като се изду и преля.

- А в Берлин на един кенеф пишеше: "Яжте лайна. Не е възможно милиони мухи да грешат." На немски, естествено.

- Някой иска ли допълнително сос?- Графитите в кенефа са си отделна глава в "Историята..." Защо човек точно

там се отпуска да пише? Повечето от тези, дето пишат, едва ли имат вън от клозета тази склонност. Сигурен съм, че не са написали и ред на хартия. Стената на клозета обаче е особена медия. Публикацията там носи други удоволствия. Дали когато човек остане сам със себе си се задействат скрити механизми, първичният инстинкт да пишеш, да оставяш знак. Няма да се учудя, ако всички скални рисунки из пещерите са чегъртани, докато първобитният човек е клечал по голяма нужда.

- Обаче е трудно за доказване, щото екскрементите са нетрайни, с кратък период на разпадане.

- И все пак не е зле да се изследват местата около скалните рисунки. Но да се върнем на графитите в клозета. Най-изолираното и самотно място на земята се оказва твърде публично. Навремето само там можеха да се открият антиправителствени лозунги. Цялата смелост на обществото се изливаше именно там, по стената на кенефа.

- Интимни клозетни революции. Егати смелостта, егати обществото. Точно когато се насират от страх, ще ми драскат по стените "Долу Т.Ж." и "Кур за БКП". Изобщо не ми ги приказвай. Ей такова е цялото ни дрисливо дисидентство. Единственото обществено място, където тия хора са протестирали, са били обществените тоалетни. - Бурни и нестихващи ръкопляскания...

- В един клозет преди години пишеше: "Не се напъвай, тук няма норма."- Добре де, аз какво съм казал. Клозетът беше единственото свободно от

надзор място. Единствената реална утопия, в която властта отсъства, всички са равни и всеки може да върши каквото си поиска под прикритието, че върши това, за което е влязъл. Усещане за абсолютна освободеност . Подобно чувство можеш да изпиташ само в гроб и в клозет. Интересното е, че и двете са с приблизително еднакви размери. От друга страна, във всички тези позиви...

- Позивите за уриниране като позиви на протеста. Тема за дисертация.- Трай малко... та във всички тези позиви по стените на кенефа може изобщо

да не съществува политически импулс. Всичко може просто да е бунт на езика. В клозета не влиза само твоето тяло с твоята долница, с него влиза и езикът. Езикът също има нужда да си разпаше панталона, да му отпусне края, да изприкаже онова, което му се е насъбрало за целия скапан ден, за целия лайнян живот. Слушаш тъпи приказки, четеш тъпи вестници, говориш с тъпи хора и като останеш сам в кенефа, ти се иска най-човешки да напишеш "кур" на стената. Това са му на езика малките и големи нужди. И сега, като си бъбрим за кенефи, ние всъщност говорим за езика.

- Само да ви кажа, че дробчетата истинаха, мозъкът лояса и аз трябва да си ходя. А сега жена ми, като ме пита кво толкова си приказвахте, ще й кажа: лайна.

- Каза го! С твоя гнуслив език?! Момчета, да пием за него. Мисля, че това е просветлението.

6

Ще ми се някой да каже: този роман е хубав, защото е изтъкан от колебания.

 На другия ден се събуди късно. Не беше прибирал нищо от вечерта.

Пепелниците воняха като току-що изгаснали вулкани, ако изобщо вулканите вонят. Снощи се напиха с тримата приятели, които му помогнаха да се пренесе в квартирата. Цяла вечер приказваха за кенефи. Той самият тикаше разговора натам. Така беше най-добре за всички. На никой не му се говореше за случилото се. Никой и не отвори дума за това. Най-добрият начин един разговор да тече оживено е като трябва да се избягва някаква тема.

Стана от леглото, всъщност беше спал облечен, направо върху дюшека на земята. Тръгна към банята, спъна се в кашон с книги и изпсува. Кога ли ще подреди всичко това - кашони, чували с книги, легло, което още стърчи разглобено, допотопна пишеща машина и още няколко джунджурии. Е, да, и огромен за размерите на стаята плетен люлеещ се стол, който заемаше почти половината пространство и придаваше декадентска изтънченост на целия хаос. На връщане от банята заобиколи предпазливо струпаните в коридора кашони, но в стаята блъсна с главата си прекалено ниския абожур, оставен в наследство от предишни наематели. Отпусна се на стола и за първи път от няколко дни се замисли.

Довчера имаше всичко, широк апартамент в един от хубавите квартали на града, телефон, две котки, сравнително добра работа, 2-3 приятелски семейства, с които се виждаха често. Пропусна жена си. Макар в последните няколко месеца с нея да общуваха само пред гостите, тя беше онази сила, която държеше дома в приличен вид. Спокойствие, в което той трябваше да търси единствено време за писане. Всичко това се беше срутило за няколко дни. Рушенето всъщност тръгваше поне от година по-рано, но и двамата си затваряха очите с някакво мазохистично удоволствие. Стана и извади от сака пакет цигари от неприкосновения си запас. Снощи бяха изпушили всичко. На 30 години никак не му се започваше отначало. Да започнеш отначало. Най-тъпият израз, добър за второстепенни романи и касови филми. Да обърнеш гръб на всичко. Да се изправиш, след като си паднал. Воля за ново начало. Глупости.

Откъде? Какво начало изобщо. Да се върне пет години назад. Не, пет бяха прекалено малко. Десет, петнайсет... Всичко е започнало много по-рано.

Наближаваше обед. Имаше няколко варианта. Да зареже всичко и да избяга в друг град, а ако успее - в друга държава. Да се обеси на казанчето в кенефа. Да събере всичките си пари, да си купи 5 стека цигари и още толкова бутилки ракия, да се затвори в стаята и да чака да пукне. Да слезе долу и да си вземе сандвич с двойно кафе.

След 15 минути реши да започне с последното.

7

В черквата на тази розачерен бръмбар е монах.

 Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как

изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието.

Някога, когато времето течеше бавно и светът още беше омагьосан, бях чул или измислил следната мистерия. Ако скъсаш косъм от конска опашка и го държиш във вода 40 дни, косъмът ще се превърне в змия. По липса на кон опитах с косъм от магаре. Не помня издържах ли 40 дни и дали косъмът се превърна в змия, вероятно не, като се има предвид, че и опашката не беше конска.

Все едно, бях открил че е достатъчно слухът за тази мистерия да престои минута в главата ти и всички магарешки задници вече изглеждаха като разкошни горгони. Бях чел за Горгона в едни илюстровани старогръцки митове. Записах си го в тетрадка с тесни и широки редове и щампа на Левски на корицата. Беше първото чудо, което естеството ми даваше, първата мистерия на всекидневието. Какво щях да правя, ако виждах магарешките задници само като магарешки задници. Както ги виждам сега в едно разомагьосано естество. Впрочем отдавна не съм виждал магарешка задница.

Тук можем да вметнем, че още в древността Епикур и неговият ученик Лукреций са настоявали на естественото самозараждане на живите същества под влияние на влагата (sic) и слънчевата светлина.

Ако онтогенезата наистина повтаря филогенезата, или с други думи, ако за един човешки живот се повтарят всички векове от историята на естеството, то детството е някъде между 17 и 18 век. Поне що се отнася до любовното отношение към същото това естество. Линей, оня, който като един Адам даде имена на растенията и въведе бинарната номенклатура, или т. нар. nomina trivialia (прости названия), кръсти едно от ранните си съчинения "Въведение в годяването на растенията". (Писано в началото на 18 век, но публикувано едва през 1909 година). Ето едно описание на опрашването, взето от този ръкопис, което би могло да принадлежи и на Андерсен.

Венчелистчетата на цвета сами не внасят нищо във възпроизвеждането, но служат само за брачно ложе, което Великия Творец е устроил така прекрасно и е украсил с такова драгоценно легло, напълвайки го с благоухания, затова щото женихът със своята невеста да могат да отпразнуват в него сватбата си с най-голяма тържественост. Когато ложето е готово, настъпва моментът женихът да прегърне своята драга невеста и да се излее в нея...

8

Sub rosa dictum.

 Бременна съм, каза жена ми в онази вечер. Нищо повече. Киното и

литературата предлагат два варианта за реагиране в такива случаи:а) Мъжът е изненадан, но щастлив. Гледа глуповато, отива при нея и я

обгръща с ръце. Внимателно, да не нарани бебето. Не знае, че то още е шепа клетки. Понякога слага ухо на корема, е, рано му е да рита. В близък план очите на жената, дълбоки и влажни, вече майчински.

б) Мъжът е неприятно изненадан. От началото на романа нещо в него ни е отблъсквало и точно сега в момента на узнаването цялото му лицемерие избива като червена лентичка върху тест за бременност. Зле прикрива раздразнението си, не желае това дете, лъгал е тази жена. В близък план очите на жената.

И така, Ема се прибра в къщи, седна срещу мен, без да се съблича, и просто каза "бременна съм". Нямаше нужда да уточнява от кого. Не бяхме спали заедно близо половин година. Тя само каза "бременна съм" и с това ликвидира горните два варианта. Нямах реакция. Не си спомням да съм чел за подобна ситуация. Да научиш, че жена ти е бременна от друг се случва веднъж в живота, не, веднъж на няколко живота. Скачаш, псуваш, обръщаш масата, чупиш любимата ваза. Моментът трябва да се използва. Навън трещят мълнии. Идва буря. Не може светът да остане безразличен в такъв момент. Нищо подобно. Опитах се много бавно да запаля цигара. Не знаех какво да кажа. Жена ми сякаш се стресна от мълчанието ми и изтърси, че са й го показали на видеозон, мъничко, сантиметър и половина.

Не знам какво да кажа, признах си. Учудих се, че не изпитвам никаква омраза, никаква ревност. Как да реагираш на немислимото. Какво да направиш.

Каза, че иска да запази детето и мен.Останах при Ема още два месеца.Детето порасна между седем и десет сантиметра.Всеки ден мислено се разделях с нея, с котките, със стаята си.Два месеца, в които никой не вземаше решение.С всеки изминат ден жена ти се превръща пред очите ти в майка, а ти не

можеш да бъдеш бащата.

9

КЪМ ЕДНА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ НА КЛОЗЕТА

 Откъде започва една история? Какво се казва в началото? От гнева, ако четем

Омир? Или от имената? Ако Платон е прав в Кратил, че съществува някаква вродена правилност на имената и за гърци, и за варвари, значи историята трябва да тръгне оттам.

Връщайки се назад от днешния клозет през английския closet, ще стигнем до латинското claudo, clausis, което още с първите си значения настоява на заключването и затварянето. В другите си значения латинският глагол държи на свършването - завършвам, свършвам. И още, означава скривам, прикривам.

Римляните са умеели да казват всичко с една дума. Значи клозетът е нещо, в което се затваряш, заключваш се, свършваш каквото имаш да вършиш, след което прикриваш това, което си свършил. Факт е, че римляните не уточняват какво точно се върши в клозета. Може би защото там се е вършело всичко. В Ефес например (какво прави сега този град в Турция), та в Ефес може да се види запазена римска тоалетна. Просторна, с мраморни седалки, без да са отделени помежду си с прегради. Намира се досами публичната баня, с нещо като топла връзка между двете. След баня римските патриции сядали удобно на мраморните седалки и прекарвали в облекчителни разговори целия следобед. Memento! Забравихме нещо. Естествено, не отпускали веднага затоплените си корпуси върху студения мрамор, а оставяли преди това голите задници на робите да придадат на камъка температура, близка до телесната.

 Да се върнем на имената. Не ви ли се струва, че думата кенеф звучи някак

по-естествено за тези географски ширини. Тя не е измислена от хъшлаци и гамени, както си мислят мнозина достопочтени граждани. Тя идва от староарабското kanif и ще рече онова, което е скрито от погледа. А ни се струва близка сигурно защото е дошла тук през турски или защото някак си на нашите клозети повече им приляга да се зоват кенефи. Ако отворим шесттомния речник на Найден Геров, ще открием едно още по-конкретно и неевфимистично назоваване на това отходно място. Родният език от края на миналия век смело го назовава нужник и серник. Дядо ми в края на този век му вика по същия начин, и то без да е чел Найден Геров. Той и досега не може да си представи, че нужника може да ти е вътре в къщата, досами кухнята. Много по-пристойно е да ходиш повънка. Още едно назоваване, колкото буквално, толкова и евфемистично. Отвън, някъде зад къщи - неунищожимият пантеизъм на онова поколение. Всъщност всеки мъж е усещал това водно съвкупление с природата, отбивайки колата край пътя. Зад храстите или върху девствено белия сняг, върху който дори можеш да изрисуваш нещо в стил късен Пикасо.

 А може би началото трябва да тръгва с дата, да се полага във времето, да има

цифра.През 1855 г. в Англия бил открит първият подземен обществен WС, или

ватер-клозет. Само за мъже. Вероятно защото да се предполага наличието на подобни нужди у дамите било най-малкото неизискано. Въпреки че бил под земята, общественият клозет с течаща вода никак не бил ъндърграунд, а стоял престижно и достолепно фаянсиран, месингиран, с тежки дъбови врати, нещо като пъб, в който не се наливаш, а се изливаш, без да се оливаш, разбира се. От онова време се е запазила одата за Томас Крапър, откривателя на клозета с течаща вода, написана от анонимен облекчен ползвател. Нещо от рода на:

И няма край благодарносттакъм мистър Томас Крапър, че сядаш в снежнобяла чистота, а не клечиш кат трапер...

Докъде може да се разширява една история? Може ли да си позволи да разказва частни истории, да включва някакъв частен опит, всекидневие, легенди. Дюре в "Чудната история на растенията", Алдрованди в "История на змиите и драконите", Джонстън в "Естествена история на четириногите" правят

точно това. Естествената история, поне тази която познаваме от 16 и 17 век, не страда от скрупули относно полето си. Така историята от Алдрованди включва етимология, устройство, хранене, размножаване, епитети, начини за хващане, алегории и мистерии, емблеми и символи, слухове и легенди, поговорки, чудеса, сънища, начини на приготовление за храна.

От време на време се появяват странни истории и слухове около клозети. Преди две-три години вестниците бяха залети с историята "Швед откри боа в тоалетната чиния". Отива шведът на онова място да свърши една работа в собствената си къща, отваря капака на чинията и тъкмо да седне, забелязва, че нещо мърда отдолу, навито на спирала - истинска боа. Историята мълчи около това какво се е случило после, дали е бил клъвнат или автоматично е пуснал водата.

Факт е, че подобни слухове се появяват периодично. Клозетът, макар и култивиран в една приятност, си остава свързан с подземното царство, хтоничен и мрачен.

От 30-те години тръгва слухът, че отходните канали на Ню Йорк са пълни с алигатори. И как станала тая работа. Отишло някакво семейство във Флорида на почивка и си донесло оттам две малки алигаторчета. Радвали им се, колкото им се радвали, и като им писнало, ги изхвърлили в отходния канал. Влечугите обаче не се предали, хранели се с умрели плъхове и отпадъци, че на всичко отгоре се и размножили за ужас на нюйоркчани. Опроверженията по-късно в сериозни издания като "New York Times" окончателно убедили гражданите, че подземията на Ню Йорк са същинска джунгла. Не знам колко е вярно това с крокодилите, но аз познавах лично възрастна жена, която се кълнеше, че веднъж, като пуснала чешмата, от кранчето вместо вода се изсулил един смок. Разликата е само в мащабите.

 Разбира се, в тази естествена история влиза и онзи разговор на маса за

клозетите. Как без него. Изобщо влизат всякакви истории, дори най-незначителните. Особено незначителните. Като Историята на моя приятел Вензел, разказана от самия него:

Влизам в един кенеф на университета. От тия общите. Ама целият оплескан с лайна. Пък не съм вече студент да не ми пука. И в тоя момент се чука на вратата. Казвам: заето. Страхотен женски глас отвън: извинявайте. Ама страхотно секси глас. И казвам ти, направо ми секва. Чудя се как сега ще изляза от този оплескан кенеф и онова гадже, като влезе след мен, ще помисли, че аз съм свършил всичката тази работа. И така, стоях вътре, бях си свършил работата, и не знаех как да изляза. Ако се забавя малко, може и да си тръгне. Обаче ако не си тръгне, цялото забавяне е за моя сметка. За толкова време спокойно може да се оплеска целия кенеф. Иди после обяснявай на момичето, че не си ти. И кво като си с вратовръзка и чанта от естествена кожа. Абсолютен дрисльо си за нея. Сбъркана ситуация, сбъркана система на обществените кенефи, никакъв изход, никакъв прозорец. И даже като си с вратовръзка и сако, в този лайнян контекст изглеждаш адски перверзно. Някакъв извратеняк. А момичето навън чака и сигурно вече е бясно. И тогава реших. Свалих вратовръзката, натъпках я вджоба си, разкопчах ризата, сакото го метнах на една ръка, навих ръкавите на ризата чак до лактите. Станах невидим, станах част от целият този мизерен кенеф. И досега мисля, че това е най-добрият начин да се справиш с подобна ситуация.

Ритнах вратата и излязох.

10

Никой още не го е виждал, но то съществува... Няколко години след сватбата живяхме в дома на жена ми. Всъщност в дома

на нейните родители. Ема беше в твърде напрегнати отношения с тях, които след моето идване се влошиха още повече. Апартаментът беше малък за две семейства. Ние обитавахме една тясна стаичка с тераса. Единствените места, където имаше вероятност да се засечем, бяха кухнята и клозетът. Жена ми издебваше момента, когато родителите й гледаха телевизия в хола, и правеше нещо набързо за вечеря, след което го пренасяше в нашата стая. Другото огнище на напрежение си оставаше клозетът. Бях развил сетива за всички шумове в апартамента, отгатвах кога някой се готви да се мие или да ползва тоалетната. Предполагам, че и бащата на Ема, от своя страна, полагаше усилия да не се засечем, защото успявахме да прекараме по няколко месеца, без да се видим. По-голяма беше вероятността да се срещнем някъде из града (случвало се е и в такива моменти само хладно си кимвахме), отколкото да се видим на тези 70 кв. метра, които обитавахме. Не си спомням да сме се карали с него, при положение че не си говорехме, това, разбира се, беше невъзможно. Но и досега не мога да кажа откъде се трупаше напрежението. Непоносимостта между двама души, както и обратното чувство не се нуждаят от поводи. Поводите всъщност само биха разсеяли неестественото напрежение. Ние обаче внимателно ги избягвахме.

Четири години по-късно, когато останахме да живеем сами с жена ми, това напрежение не изчезна. Ето това е най-мистичната част от нашия брак. Родителите й вече ги нямаше (бяха си намерили малко жилище в другия край на града), можехме да се ширим спокойно в недостъпните доскоро зони на хола и кухнята. Можех да седя колкото си искам и когато си поискам в тоалетната. Въпреки всичко напрежението остана да витае призрачно в този дом. Имах усещането, че се е просмукало в мебелите, в тапетите, в мокета. Между нас започнаха бесни скандали. Ей така, подпалени от нищо. Не мога да си спомня никакъв повод. Сякаш всичко, което през тези четири години трупахме в малката стая, сега получаваше простор. По някакъв странен начин отношенията между Ема и баща й се повтаряха между мен и нея. Усещах, че се побърквам. Предложих да сменим тапетите, изхвърлихме двата стари фотьойла, пренаредихме стаите до неузнаваемост. Не съм й казвал какъв беше мотивът за тази непривична за мен предприемчивост, но мисля, че тя се досещаше. Нищо не помогна. Съществуваше някакъв неизтребим механизъм, който действаше безотказно и скапваше нещата.

Разказите, които пишех тогава (бях открил едно слабо списание с голям бюджет и ги пусках с псевдоним срещу прилични хонорари), ставаха все по-параноични. В един от тях, мисля че се казваше точно "Механизмът", се разказваше за една стара печатарска машина, на която дълги години се е печатал някакъв не особено популярен всекидневник, занимаващ се предимно с криминални истории, паранормални случаи и пр. Вестникът фалира и машината я прибират в някакъв склад. Месец след това вестникът изненадващо се появява

на пазара. Никой не знае кой го списва. Предишните му редактори са още по-изумени. Най-странното в цялата история е, че всекидневникът излиза с един ден напред и описва нещата, които ще се случат на следващия ден. Разказва с подробности всички убийства, катастрофи, изнасилвания, които предстоят. Накрая се оказва, че зад всичко това стои самата машина, която толкова дълго е правила този вестник, живяла е с мастилото и кръвта по неговите страници, че дори когато хората ги няма, тя продължава с някаква ужасяваща инерция да работи.

Къде се криеше механизмът, който скапваше брака ни с Ема. Никога няма да си простя, че останахме да живеем там навремето, но и не съм сигурен, че ако бяхме се преместили, нещата щяха да се оправят. Твърде далеч бяхме стигнали. Спяхме вече в отделни стаи. Сутрин дебнехме да не се засечем пред тоалетната. Всичко се повтаряше. Разбирах, че това състояние измъчва и Ема, но никой от нас вече не беше в състояние да направи друга крачка, друг жест. Механизмът действаше.

11

Мисля за роман само от глаголи. Никакви обяснения, никакви описания. Само глаголът е честен, хладен и точен. Началото ми струваше три нощи. Смучех цигара от цигара и в крайна сметка не написах нищо. Кой трябваше да бъде първият глагол. Всичко изглеждаше слабо, неточно. Всеки глагол беше следващ. Ако се спреш на глагола "раждам", то веднага преди него идва "зачевам", а още преди него "съвкуплявам се", "пожелавам" и така назад пак до "раждам", шибан затворен кръг. Глаголи на всички нива - движение на течности вътре в организма за постигане на хомеостаза, осцилации в клетъчната мембрана, предаване на сигнали по невроните, глаголи в алвеолите.

Сигурен съм, че всичко е започнало с глагол. Не би могло да бъде иначе. Станах. Запалих. Отидох до прозореца. Влезе жена ми. Лягаш ли? Не.

Повдигна рамене и излезе. Представих си я как оправя своята част от леглото и двете котки веднага се шмугват при нея под одеялото.

12

Само баналното ми е интересно. Нищо друго не ме забавлява толкова.

 Колкото по-безразсъдно се затварях за брака си, затваряне най-вече откъм

говоренето за него, толкова по-усърдно навлизах в клозета. Като че ли единствено там, в тази стая (ненавиждах думата "помещение") и в този език успявах да се отпусна.

Зарових се във всякаква научна литература и с леко злорадство открих колко свенливо - или гнусливо - клозетът беше изключван. Езикът премълчаваше. Клозетът не беше ничий предмет, не влизаше в полето на никоя дисциплина. Реших да го търся като пространство, като част от постройка, като сграда. Изчетох всичко за архитектурата. Съвсем пестеливо, някъде в края на иначе обширните глави за селската и градска къща, за център и периферия на града, за благоустройство и водоснабдяване излизаха по два-три реда и толкова. Започнах да чета всичко през клозета и нещата, които на места откривах уж казани по друг повод, придърпвах към темата. Там, където Гарфинкъл изследваше Рутинните основания на всекидневните дейности, където социологията говореше за баналното в ежедневието, с тайна наслада откривах моя предмет. С удоволствие четях Шютц, който уж изследваше света на непосредствения социален опит (sociale Umwelt), където, цитирам: "делим с нашите приближени не само периодите преживяно време, но и един сектор от пространствения свят в общ обсег. При което тялото на другия е в моя обсег и моето в неговия." Не въртеше ли Шютц именно около това място. Не беше ли клозетът част от праосновата /Urgrund/ на безвъпросно даденото, което трябва да стане подвъпросно, да се подложи на разпитване. Шютц беше привлечен за основен магистър на новата наука, чийто предмет щеше да бъде клозетът. Поканих и Лиотар, който търсеше истинския "ойкейон", сенчесто пространство на уединеността и усамотеността, което противостои на политикона. Знаех какво търси Лиотар.

През 30-те Ортега-и-Гасет се оплаквал, че "домашните стени са просмукани от анонимната врява на булевардите и площадите..." Можех да му предложа най-тихото и усамотено място в дома. Последното убежище от цивилизацията. Изживявах се като един Виргилий, който иска да поведе тези хора към кръговете на домашния рай.

13

Карлсон ли? Не беше ли той един добродушен педофил... - Ами жените като ядат повече, коремите им се надуват и снасят деца - така

децата обясняват естеството.Обичах да бъбря с тях като с възрастни. Всъщност с възрастни ми беше

малко по-скучно. Започваме съвсем неангажиращо.- Знаеш ли кой снася яйца?- Кокошката снася яйца. Нито крави, нито часовници може да снася тя.- А кой е снесъл кокошката?- Ами... дървото. - Ето колко леко се изплъзва от затворения кръг на

парадокса, как сменя с лекота вида.- А дървото кой го снася?- Семето. - Ясно е, че тук вече е научил. Леко разочарован, решавам да

финтирам.- Семето ли? Че как такова малко семе ще роди толкова голямо дърво?

- Амиии.... - замисля се повече от минута. Репликата ми го е объркала. Нормално е по-голямото да ражда по-малкото, а тук... - Амиии... тогава корените!

- А кой е снесъл корените? - продължавам аз.- Гръмотевиците - отвръща той мълниеносно, - падат в земята и стават на

корени.Предавам се. Не бих могъл да се сетя за тази обща ризоматичност на

гръмотевицата и корена. След половин час подхвърлям пак нещо от този детски физиолог.- Виждал ли си жив бръмбар?- Ъхъ, бръмбар е това, което хапе калинките.- А, значи оттам са точките на калинките...- Само че не са точки, а дупки.

14

Мухата. Мухата е единственото създание, на което Бог е позволил да пребивава в сънищата. Тя единствена е допусната от създателя в обителта на спящия. Единствена може да преминава непропускливата мембрана между двата свята. По това можем да я оприличим на едно малко Хароново подобие, ако приемем, че сънят е малка смърт. По какви причини мухата е заслужила тази способност е трудно да узнаем. Боже, да не би тя да е преобразен твой ангел и когато ние с гнъс я прогонваме или, Боже прости, стриваме между дланите си, да вършим върховно прегрешение. (Който чете да каже тук една молитва и да поиска прошка на всеки случай!)

По какъв начин влиза мухата в съня също е трудно да се определи. Дали през ноздрите, ушите, или други скрити отвърстия, не ни е дадено да узнаем.

Обаче легнете следобед в стаята и нека вътре летят мухи. Унесете се спокойно. Уж преставате да чувате мухите в стаята, но обърнете внимание на няколко детайла в съня си - шум от преминаваща колесница, прелестен глас на благосклонна към вас дама или ромолене на дъжд при ясно време. Ще откриете там мухата да дирижира.

15

Фин млечен беше Бог и се топеше... Никой никога не е успявал да пренесе нищо на от съня си. Има една

невидима митница на излизане от съня, където всичко се конфискува. В детството си бях забелязал за първи път тази тънка граница, където стоеше Онова нещо. Наричах го така, защото нямах име за него. Онова нещо ме

претърсваше основно на излизане от съня и ме пускаше да се събудя едва когато се увери, че нищо не съм взел със себе си. Случваше се дни, всъщност нощи наред да сънувам кварталната сладкарница. Нареждах се на опашката и когато идваше редът ми да застана пред сладкарката, аз започвах да бъркам притеснено из джобовете си и с всеки пребъркан джоб ужасът ставаше все по-голям. Отново бях забравил парите си. Те стояха там оттатък, в деня, в джоба на панталоните, които бях събул, преди да си легна. Така от целия сън оставаше само срамът и ужасът. И вкусът на неопитаните пасти. Една вечер взех всичките си тогавашни спестявания. С парите от касичката се събираше солидната сума от 2 лева и 20-30 стотинки. Сложих ги в джоба на пижамата си и тръгнах. Заспах. Мисля, че Онова нещо не ме обискира на влизане. Застанах пред сладкарката, стискайки парите в джоба. Исках да я смая, като изсипя в чинийката цяла шепа стотинки, и да я съзерцавам. Не знам откъде бях чул тази дума, но упорито я ползвах в смисъл на "свалям". Колкото по-дребни монети давах на сладкарката толкова по-дълго щях да я съзерцавам. За тези пари си накупих няколко пасти с маслена роза отгоре, реванета, две бози и дузина бонбони лакта. Не исках да ги ям на място. Сложих си ги в един плик и кротко зачаках да се събудя. На сутринта в леглото ми нямаше нищо. Бръкнах в джоба на пижамата си. Стотинките бяха там. За всичко беше виновно Онова нещо на митницата, което зверски изяжда най-хубавите спомени от сънищата. Онова нещо, за което съм чувал да казват Отсънспоменняма. Може и така да се казва.

16

Някой си К. Кnaute смръзнал жаби и те лесно се чупели, но онези, които се запазили цели внесъл в топло помещение

и след 7-8 часа те омекнали и съвършено оживели. сп. "Природа", 1904 г.

 На 9 години Бог ми се откри за първи път под формата на електрическа

крушка. Ето как стана това. Заведоха ни на екскурзия в София. След зоопарка ни вкараха в "Александър Невски", може би защото беше наблизо, пък и почваше да вали дъжд. Обясниха ни, че това, в което ще влезем, не е църква, а храм-паметник. От странното съчетание на нас ни беше ясна само втората част, но никак не си представяхме паметниците по този начин. Вътре наистина беше впечатляващо, бояхме се да не се изгубим. Докато изчаквахме другите да излязат, отстрани до вратата на "паметника" се появи един сакат дядка и ние любопитно го наобиколихме. Учителите още бяха вътре и старецът започна да ни разказва за Бог. По-отраканите от нас веднага почнаха да обясняват, че Бог не съществува, иначе Гагарин и другите космонавти отдавна да са го срещнали в небето. Старецът само поклати глава и каза, че Бог е като електричеството - съществува, но не се вижда, тече и се проявява във всичко. След малко се появиха учителките и ни дръпнаха от стареца. Но това, което той ни каза, ни накара сериозно да се замислим. И Бог, и електричеството ни бяха еднакво мътни. Обаче веднага изтърсих на учителката, че Бог живее в електрическите крушки. На другата година отново заведоха целия клас на екскурзия. Този път в най-голямата водно-електрическа централа, с научна цел . Показаха ни огромни

бобини, железа, мотори и ни обясниха, че оттук идва електрическият ток. Учителката ме издърпа настрана и с много сериозен глас ме попита още ли си мисля онези глупости за електричеството и Господ. Бях вече голям и казах, че не. Но в къщи винаги имах едно наум, когато включвах лампата или котлона. Бог светеше и пареше.

Велико време на емпирията. Вече като ученици в средните класове бяхме научили отнякъде, че човешката урина е особено лечебна и който пие от нея може да се излекува от всякакви болести. Явно слухът усилено се е разпространявал, защото учителката по биология (тази здрава руса жена, която обикновено седеше с кръстосани крака и будеше първите трепети у нас, дето седяхме на първите чинове), та учителката по биология един час ни в клин, ни в ръкав се беше ядосала на този слух, и го громи с такова отвращение, сякаш някой й беше предлагал от лекарството. Което още повече ни убеди, че тази работа с урината няма да е толкова афиф, щом учителката й се връзваше. На другия ден трима-четирима от нас вече бяха опитали течността (трябва ли да казвам, че като бъдещ естественик бях сред тях) и детайлно описвахме вкуса й като не особено гаден, леко кисел и солен като морска вода според едни и като сок от туршия според други. Знаехме, че това е от пикочната киселина. Никога после не сме опитвали живота толкова отблизо както през детството, където всичко чуто се проверяваше без гнъс.

17

614 Млечни жлези - Многоъгълници1030 Сънища - Съпротивително движение

934 Славянски езици - СладкарнициИз каталога на Народната библиотека

 Какво стана с онази снимка, която си направихме с Ема в деня на развода?

Някой взе ли я след това от бъбривия дядка във фотото?Или съвсем съзнателно съм я забутал някъде из старателно подвързаните

стари вестници, които старателно си подвързвам, така че никога да не я открия. По същия начин постъпват със снимките от погребения, както впрочем и със самите мъртъвци. Забутват ги някъде по-далеч от себе си, в самия край на града или в специален парцел на и без това неуслужливата си памет.

От един момент нататък човек загубва предишната стръв, с която се е фотографирал или го прави само при определено осветление.

Жена ми имаше странното хоби да колекционира снимки от сватби и погребения. Държеше ги на едно и също място, което тогава ми се виждаше светотатствено. Сега не. Отваряш чекмеджето и покрай миловидно ухилените физиономии на току-що женените се мярват восъчни сковани челюсти на мъртъвци. Общото в тези снимки бяха цветята. Много цветя. В повечето случаи едни и същи - от ставащите за всеки повод карамфили, през разни видове рози, до по-евтините букетчета полски цветя и накъсаните набързо от нечия градина гергини или клончета люляк. На една погребална снимка се виждаха ясно на преден план няколко разкошни стръка бели калии, или "булчинското цвете", както му викаше баба ми. Опечалените на снимката приличаха на странни

сватбари в черно. Някъде в дъното се виждаше част от селския оркестър. Оркестърът за сватби и погребения. Като разглеждах внимателно снимките, се досещах донякъде защо хората не обичат да държат снимки от погребения. Обективът беше безпощаден. Личеше как там, където фотографът беше забелязан, скърбящите се бяха нагласили като за снимка и аха да се усмихнат.

Най-мъчителният момент беше разделянето на общите ни снимки с Ема. Ето тук сме съвсем в началото на нашата връзка. Някъде във втори курс на

Университета. Шматкаме се по "Шипка" покрай докторската градина. Аз, тя и Весо, винаги тримата. Цяла година познатите ни се чудеха кой от двамата ходи с нея. Всеки е хванат в някаква странна поза в движение. Били ли сме наистина някога толкова щастливи? Не помня кой ни е снимал.

Тук сме на един 8-и декември. Аз , Весо, Ема и... Саня, с която съм се разделил няколко месеца преди това. Саня беше от онзи тип жени, които след раздялата се опитват да се сближат с новото ти гадже. Беше се лепнала за Ема и тя, без да мисли, я поканила да празнува с нас. На друга снимка, правена вероятно 3-4 часа по-късно, някой (може и аз) е хванал как двете са се прегърнали твърде плътно и танцуват. Всъщност "прегърнали" не е точната дума. Саня, по-ниска с цяла глава от Ема и с огромен бюст (с едни гърди напред, както подмятахме тогава), направо се беше вкопчила в Ема. На снимката ясно личеше как пръстите на лявата й ръка здраво стискаха задника на бъдещата ми жена. Дали си отмъщаваше, или нейното сладострастие, винаги съм я подозирал, не отиваше отвъд пола? Почти се уплаших за Ема. В страха си съм изщракал доста лента по тях. Не помня да сме се събирали тримата заедно след тази вечер. Предполагам, че те двете също.

А ето и сватбената серия. Ема е със семпла рокля по тялото, която я прави още по-висока и слаба, с дълги ръкавици и воалетка. Аз съм в отровно зелен костюм, който на всичко отгоре ми е широк. Двете майки плачат. Днес, след края на този брак, сълзите им изглеждат оправдани. Бащата на Ема отсъства от снимката. И изобщо от сватбата. В последния момент придърпаха някакъв неин чичо да застане до майка й, за да не стои като вдовица.

Седемте години на нашия брак са прилежно документирани. Безброй събирания с приятели. В действителност приятелите ни никога не са толкова много, колкото изглеждат на снимките.

Прескачам още два албума с подобни снимки, тук-там се появяват нови лица, но в общи линии компанията е една и съща.

 А ето тук най-сетне съм сам. На брега на Дунав, в Сремски Карловци. Имаше

някакво странно удоволствие в това да си сам на чуждо място, из улиците на чужд град, в държава където не познаваш никой и е изключено някой да те познава. Ето тук съм в Нови Сад, седя в едно кафене на улицата точно срещу градският площад с катедралата. Във всички бивши Австро-унгарски държавици има такъв площад с катедрала. В другият край на площада естествено има Макдоналдс. Площадът и кафенето са пълни с млади хора. Красиви жени, тийнейджърки, малки момичета с ролкови кънки. Ясно осъзнаваш, че с никоя от жените на съседните маси няма да имаш история. В крайна сметка май точно историята те привлича. Защото си изперкал тип, който се изживява като автор и всички готини жени около теб са само възможен сюжет. Затова ще стоиш сам тази вечер и само сервитьорките ще ти сервилничат. Нали постоянно поръчваш, за да удължиш седенето си. Накрая ще

се разходиш "за последно" из вече пустото площадче, ще хапнеш набързо един биг мак и ще се прибереш в леко влажната хотелска стая. В тефтера тази вечер ще запишеш само едно изречение, което си видял написано със спрей на гърба на катедралата. "Опiум, живи вечно!" И това ще бъде цялата ти печалба тази вечер.

Лек хлад повява от реката. Вероятно съществува някаква Дунавска Европа, утопична държава, различна от останалата част на континента. Единно място, където валсът и салонът съществуват заедно с каика и рибарското село. Където стъпките "На тихия син Дунав" се преплитат с неокършената стъпка на "Тих бял Дунав". Където по локални причини от общ сантиментален характер гимназистките винаги се хвърлят в Дунава, а той носи удавници от Шварцвалд до Черно море. Където водата е мръсна, а сомовете винаги по-едри от плитко газещите речни корабчета.

Някога "Кингс" пееха: Хората обичат да се снимат,

за да са сигурни че ги е имало...

18

СПИСЪК НА УДОВОЛСТВИЯТА ПРЕЗ 60-ТЕ

(От 0- до 2-годишен)

 ...удоволствие да плуваш в утробата, първата и единствена детска стая... да се

изпишкаш в собствените си пелени... удоволствие от топло и мокро... от чисто и сухо... от гърдите на мама... от да те гушкат... от вдигане над главата на баща ти... удоволствие от градината пред къщи и от това да си висок колкото лалетата... удоволствие от удоволствията на родителите ти: Елвис Пресли, Паша Христова, Джина Лолобриджида, буги-вуги, вечеря в ресторант България в София, прожекции в селското кино, цигари Слънце без филтър в кутийка с капаче, Гунди (за баща ми), Апостол Карамитев (за майка ми), първи грамофон (на старо с фуния и ръчка), първи телевизор "Опера", френски любовни филми и руски за войната, коняк с кола, дипломирането на мама, бонбони "Снежанка" с фъстък, първа заплата, къса кожена пола, лачени трандафори...

19

Познавах един човек, благ и кротък. И всички би следвало да му отдадат добрите си чувства, ако не беше един негов печален навик. Просто обичаше

след като похапне, да се оригне добре. Правеше го съвсем естествено, твърдеше че му идва отвътре и че е от малкото му удоволствия в този скапан живот. Рядко някой споделяше обяда му. Един ден той прочел, че в Ориента тамошните народи не само редовно се оригвали обилно след обеда си, но това било признак на добър тон. Тогава моят познат си стегна багажа и преди да замине, каза нещо, от което му излезе име на умен и разсъдлив мъж. А именно, че онези народи, които от кефа си правят бон тон, знаят какво е кеф и какво бон тон. И като се оригна за сбогом, обърна гръб и отпраши към Ориента.

 Имах друг приятел, който се славеше като голям прелъстител. Жените бяха

за него това, което за други мъже е пиенето, бачкането или дрогата. Отдаваше им цялото си време. Като оставаше, рядко, два дни без жена, казваше, че изпада в абстиненция, гадеше му се, прежълтяваше и потъваше в най-дълбоката депресия, която съм виждал. Над леглото си държеше карта на България, върху която стояха забити знаменца по всички населени места, където е бил с жена. Картата вече приличаше на таралеж. Оставаха му няколко по-малки подбалкански градчета. След всяко завоевание той ме викаше в квартирата си, сипваше по една мастика /пиеше само мастика и я смяташе за силен афродизиак/ и ми разказваше подробно историята на цялата свалка. Имах чувството, че върши всичко това заради момента с разказването. После вземаше поредното флагче и бавно промушваше поредното градче, както се промушва много рядък екземпляр в хербарий.

Всичко това свърши банално, както впрочем става с повечето добре започнали истории. Един ден, явно в пристъп на някакво умопомрачение, моят приятел, дотогава заклет ерген, най-неочаквано се ожени. "Забодоха ми флагчето, братле" - усмихваше се тъжно той в редките случаи, когато успееше да се измъкне от къщи. Нищо не беше останало от великия завоевател, от препаратора на жени. Нищо освен историите. Караше ме да си избера напосоки един град, все едно Елхово, Сопот или Русе, и отново си припомняше съответната история. Все така жив, както някога.

 И двете истории, разбира се, са измислени. Макар за самия мен те да звучат

твърде истински. Седя си в стаята, съчинявам истории и се опитвам да бъда весел. Защо правя всичко това. Защо се опитвам да правя Естествен роман? Заради една жена, която трябва да забравя? За да си спомня как съм живял преди? В тези истории има много география и това ме успокоява.

20

СПИСЪК НА УДОВОЛСТВИЯТА ПРЕЗ 70-ТЕ

(От 3- до 12-годишен)

 

...Първо удоволствие от езика, от бърборенето, "Жив е той жив е" наизуст... първо запознаване с брат ми, русо бебе, по-малък с две години от мен, даден за отглеждане при другата ми баба... първо криво-ляво изписване на букви (почти същия почерк и сега) направо в полето на детските книжки със стихове... първо егоцентрично удоволствие от изписване на собственото име... удоволствие от шоколад "Крава", фин млечен и голям цял лакът, така ми се струваше, по-късно изчезна... удоволствие от първите ни дълги коси с брат ми, неговата по-руса, според мен жълта, викаха ни битълси и ни мислеха за момичета... удоволствения срам, когато трябваше да доказваме, че не сме момичета - по команда на баща ми "сваляй гащите"... откриването на пениса като извор на удоволствия... първото световно по футбол, 1978, Аржентина бие Холандия на финала нечестно, опитвам се да се ядосам повече от баща ми и чак плача... първо влюбване в една братовчедка... удоволствие от играта на доктори с нея... удоволствие от първата сериозна книга и единствената, която баба ми и дядо ми притежаваха - "Записки по българските въстания", огромна, с твърди кафяви корици и липсващи първи 60 страници... удоволствие от "На всеки километър" по телевизията, от индиански (гедеерски) филми, Гойко Митич, "Бат Гойко, Бат Гойко, зад тебе е!", 10 стотинки детския билет и после цял месец Чингапук, първото ми индианско име Бързоногия елен след трето място на училищния крос... удоволствие от първата "мръсна" песничка:

Мънго Джери сега има нова жена тя му пържи яйца той й прави деца

... първи блус с една съученичка на "Джеласи", първо целуване по бузата, пак на рожден ден, при игра на "шише", естествено на загасени лампи, едва се улучихме... Бони М, Иръпшън, АББА, целият отбор на Левски от сезон 1977/78... първи записан сън - първи разказ, кошмарен сън с кладенец, в който изчезват майка ми, баща ми, малкият ми брат, удоволствие и страх от записването на този сън... сънища, в които притежавах вълшебни сили да превръщам вода в лимонада, още не бях чувал за чудото в Кана Галилейска... удоволствие от дини, череши, безкрайни лета на село... първият българин в космоса или това беше по-късно... тайното кръщение (уредено от баба ми без знанието на майка ми и баща ми, по това време партийци) в селската църква, пак страх, удоволствие и малко срам да се покажеш по пишка пред попа... удоволствие от сладки неща, реване, толумбички, пасти с маслена роза... от "картини", ковьорче с полегнала пищна жена, първата жена в живота ми, изрисуваната табла на леглото с езеро и лебеди, календар от "Жената днес" с берачки на ябълки от Майстора, капак от шоколадови бонбони с брезовските овчари от Златю Бояджиев, "Трите мечки" на Шишкин и "Деветият вал" на Айвазовски - цял един домашен Лувър... първата цигара "Стюардеса", не съм сигурен в удоволствието... първи рехави косъмчета по слабините и други мъжки трепети ... първият политически виц, чут докато нашите си мислят, че спя: "Какво ще направи бай Тошо, ако Брежнев пръдне? И отговорът - ще се насере...", издадох се, прихнах, след което майка ми и баща ми се скараха и ми говориха дълго как не бива да казвам това на никой... удоволстие от първия хонорар за стихотворение, 1978 г., 4 лв. и 25 ст. и лесната сметка, че за едно "Балканче" стигат към 20 стихотворения...

21

Бил съм се влюбвал. Кой не се е влюбвал... Филодем, I в.пр. Хр.

 Всичко започна на 4 май 18... година.Ето едно възможно начало на роман от средата на 19 век. Изпитвам истинско

умиление пред сигурността, с която някой може да посочи точната дата на началото. На 4 май. Нито ден по-рано, нито ден по-късно. Добре, а какво е било на 3 май 18... ? А на втори...? А на същата дата 17.. година?

Такааа, научих го на 4 май. Но и сега не мога да кажа това началото ли беше, или краят. Жена ми се върна от работа към осем и нещо вечерта. Течаха новините. Влезе направо с обувките и якето. Навън валеше някакъв студен майски дъжд. Отпусна се на фотьойла, двете котки веднага се сгушиха в нея и го каза. Каза го не много силно, като че ли само на котките...

Преди много години за пръв път се осмелих да напиша в писмо до едно момиче това, което никога дотогава не бях посмявал. Помня, че поради изключителния характер на писмото бях използвал, кой знае защо, зелен химикал. "Всичко може да бъде написано със зелен молив", казва Хармс. Бях вече в горните класове на гимназията и твърдо бях избрал това момиче за единствената жена в живота ми. Дълга седмица на трескаво чакане. Като получих отговора, не посмях да го прочета веднага. Отворих плика, едва на другия ден вечерта. Имаше едно единствено изречение: "Обичам те като брат и нещо повече." Бях объркан, слаб в тълкуването на подобни чувства. Обадих се на една приятелка, далеч по-опитна според мен. Каза ми нещо от рода на това, че да те обичат като брат си било пълна катастрофа, обаче втората част на изречението - "и нещо повече" - давало сериозни надежди. Хванах се като удавник за това "и нещо повече". Когато обаче за втори път отворих листа и се вгледах внимателно в буквите, ужас... Бях взел едно "и" за "е". Там всъщност пишеше "и нищо повече". Никакъв шанс. Помня, че начаса ме заболя гърло, вдигнах температура и не усещах никакви сили в себе си. Три дни останах на легло. Както са писали през 19 век - нещо се счупи дълбоко у мен. И вече нищо след това нямаше да ми се струва толкова трагично и важно.

22

...И ПРЕЗ 80-ТЕ

 ...Не, наистина не мога да си спомня кой знае какво удоволствие от тези

години. Някъде през 1986-та, много късно, вече в последния клас на гимназията,

опитах за първи път с жена. И двамата бяхме абсолютно девствени. Спомням си го като тежък физически труд с много навиване и самовнушение. Когато видяхме няколкото капки кръв на чаршафа, тя ги видя първа и с видимо удоволствие ми ги показа, явно и на нея й беше омръзнало, разбрах, че ми шурти носа. Кръвта беше оттам. От малък имах разширени капиляри и при всяко по-голямо напрежение кръвта избиваше от носа ми. Момичето твърдеше, че кръвта е от нея и вече не е девствена, аз лежах по гръб стиснал носа си с два пръста и хъмках. Така и не разбрах, кой беше прав. Във всеки случай не мога да кажа, че беше по-хубаво от опита ми с оная едрогърдеста дама от ковьорчето.

23

Италия ли? Там всички ходят с ботуши и ядат жаби... В седми клас един мой съученик отказваше да влезе в комсомола и веднъж

през голямото междучасие ни извикаха заедно в стаята на заместник-директора, мен като отговорник на класа. Слънцето влизаше през прозрачните пердета, отразяваше се в пепелника на бюрото, зад което прясно избръснат и дори порязан зам.-директорът пушеше "стюардеса". Всички се страхувахме от него повече отколкото от директора, тъй както подполковникът е по-страшен от полковника. Когато този дребен човек се изправи до нас, още тогава бяхме с половин глава по-високи, аз се уплаших, че няма да ни разпознае и ще започне да удря мен. Той беше решил да пробва с добро. Ето разговора, по-скоро разпита, така както е останал в паметта ми.

- Я да видим сега кой не иска да влиза в комсомола?- Аз - казва Красьо, съученикът ми.-Значи не искаш?Красьо мълчи.- Хайде сега да ми кажеш защо не искаш?Красьо мълчеше и гледаше леко встрани.- Той защо не иска да влиза в комсомола? - Въпросът му е отправен към мен.

Сега е мой ред да мълча. Наистина не знам. Сигурен съм, че и Красьо не знае. По време на приемането обикновено питаха "защо искате да влезете в комсомола". Имаше си написан отговор и ние го знаехме. Обратният въпрос чувахме за първи път. В такива моменти прилагах една техника на "пренасяне". Втренчвах се в нещо и се опитвах да се пренеса в него. Мен вече ме няма в стаята, аз съм ей онази муха долу на перваза и никой не ме забелязва. Нямам друга цел освен да преброждам стъклото. И го преброждам старателно.

- Да не си решил да бягаш? - пак към Красьо, ехидно. Самият зам.-директор едва ли го допускаше.

Точно тогава Красьо колебливо каза "да".Помня как от муха станах пак аз и вече бях сигурен, че е дошъл моментът на

шамарите. Но зам.-директорът беше толкова изненадан, че гласът му прозвуча с лек фалцет.

- И къде си решил да бягаш?

- Ами в Италия - отвърна Красьо почти на шега, както ми се стори. И тогава шамарите заплющяха. Виждах как директорът се вдига на пръсти, за да ни удари. По два шамара на всеки. Вече нямаше значение кой ще бяга и кой не.

- Къде ще бягате бе? - И си отговаряше: - В Италия. Да ми слушате АББА, а?Усетих как Красьо отваря уста да обясни на зам.-директора грешката и

тогава звънецът спасително би.Чак по-късно разбрахме, че дъщеря му избягала преди две години в Италия и

него вече никога нямало да го направят директор.- Как пък улучи държавата - виках на Красьо след това. А той отвръщаше, че

ей тъй, на майтап, даже не харесвал АББА, и се заливаше от смях.Но тогава и двамата знаехме, че голямото междучасие свършваше.  И все пак Италия привличаше. Звучеше меко и лежерно, с много гласни и

едно плъзгащо се "л". И-т-а-л-и-я. Седем години след шамарите в нейно име щях да отида там за няколко дни. На 20 години, излизайки за пръв път от страната, попаднах във Венеция. Ходех с една тетрадка из улиците и се опитвах да запиша всичко, което виждам. Представям си как съм изглеждал сред тълпите японци, щракащи с фотоапарати. Не че и аз не си носех - руска "Смяна", препоръчвам го, - но точно писането ми беше интересно. Бях забутал някъде тази тетрадка и сега, като я открих при пренасянето, дълго трябваше да разчитам надрасканите набързо изречения. Все едно проявявах лента.

На първите два листа прилежно бяха записани най-важните италиански изрази, за да са ми винаги под ръка. Неоценим сега за мен документ. Нещо като подробен речник на тогавашните ми страхове и желания.

нямам пари - non avere soldi тоалетна - toaletta зъбобол - mal di denti лекар - medico аптека - farmacia бързо - presto вечеря - cena кога - quando колко - quanto как - come влюбен - innamorato eрген - scapolo жена - donna хубава - bella залез - tramonto целувка - bacio

И по-нататък записките с цялата ми тогавашна наивност: 20 септ.Пиша във влака от Милано за Венеция. Пиша заради удоволствието, че го

правя във влака за Венеция....Душна италианска нощ. Влакът тихо, почти безшумно пътува.

 

- Нося си Елиът и Кенет Уайт. - Нали казваше, че си ги чел. - Да, ама в Италия не съм.  Изречение, което ми дойде в самолета:"Пускам си погледа да пасе облаци." Ако се повтори 33 пъти действа като

коан за медитация. Някъде след полунощ сме на гара Местре. Едно bianco автобусче ни качва за

хотела в Иезоло. Спал съм непробудно цялата вечер. На сутринта вдигнах транспарантите и... море. На 30 крачки от прозореца. Адриатика.

 Никога, никога вече толкова багаж. Пиша от шезлонга на терасата. Подозирам, че пак заради удоволствието да

напиша "Пиша от шезлонга..." Пиша седнал до една колона в катедралата "Сан Марко". Отпред гълъби.

Вътре тихо, дори японците не щракат. Дворецът на дожите. Стенописи от Тинторето и Веронезе. Тинторето е тъмен и мистичен. И въпреки това пълен с плът, тела, тежки, мъжки и женски, които уж се реят над главата ти, а всъщност падат под тежестта си. Веронезе е по-лек и светъл. Веронезе е венецианец и е по-млад. Харесвам Тинторето. Мостът на въздишките. Канале гранде. Много е илюстрована тази Венеция, толкова украсена, толкова посребрена. Час и половина после гледам някакво дърво и повръщам картички.

 Един следобед сам из Венеция. Вече не отбелязвам дати, защото дните и

нощите се омесиха. Почти не съм мигвал от първата вечер в хотела. И така, следобед. Търся съзнателно уличките встрани от централните площади. Тесни, далеч от канонадата на "Каноните". Ето една пейка. Пред мен играят деца. Две жени пият кафе. Мога да изкарам тук до вечерта. Приличам на вълк, който се отделя за миг от глутницата, отваря тетрадката и си записва прилежно плячката.

 Всяка година Венеция потъвала с два сантиметра. Сега разбирам защо

всички са се втурнали да я разглеждат. Все едно някой да каже: качете се да разгледате този кораб. Това е "Титаник". След няколко дни той ще потъне и това ще е най-голямата трагедия на ХХ-ти век. Но дори Венеция да потъне, сигурно ще я направят подводен град-музей. Е, тогава ще се разглежда с акваланги. Представям си само как японските туристи плуват на пасажи като рибки, с фотоапарати за подводно снимане.

 Денят е вече към края си, а нищо не съм написал за него. Ще се обиди и ще

стои все така залязващ над Адриатика, която шуми под терасата на моята camera per due, в която засега съм сам. Не помня дали отбелязах дотук, че съм на европейска студентска среща. Но то е почти без значение. Е, все пак съм си харесал едно момиче. Разбирам, че е португалка. Знае английски. - And you? - Yes, little. Всъщност не повече от трийсетина думи. Сигурно нищо няма да излезе.

 

Но излезе. Цялата португалска група е, как да кажа, омесена от раси. От много черно, през мургаво, до северно руси. Карла, тя се казва Карла, е леко мургава със зелени очи. Просто казах, че съм чел дневниците на Торга. Това беше достатъчно. Карла вече се движеше до мен и аз си припомнях всички думи, които знаех на английски, и се заричах, че като се върна в България непременно ще науча езика. Дали за мен част от чара й не се дължи на това, че тя е от Португалия. Страна с такова портокалово име, избутана някъде в другия край на континента, почти нагазила в океана. Надрасках нещо като стихотворение.

Португалия преди да съм я видял Португалия е оранжева А оранжевото е тъжно Португалия е портокалова Португалия е залез Португалия е запад Понякога колорадски бръмбар Никога няма да отида там

Тези бележки все повече напускат Венеция и навлизат в Португалия. Всичко хубаво се случва винаги последната вечер. Стоим с Карла в стаята на зазоряване, след като цяла нощ сме се разхождали по брега на Адриатика. Говорим за какво ли не, справям се почти успешно с езика. Разбираме, че сме чели едни и същи книги и го отдаваме на някакво мистично съвпадение. Багажът ми още не е приготвен за тръгване. Мълчим. Разказвам, като дълго търся думите, за един даоистки обичай, който се нарича "Да пием чаша чай без чаша чай", в нашия случай - да си говорим, без да си говорим. Щеше ми се да кажа "да се целуваме, без да се целуваме". Знаех, че никога повече няма да се видим. Тя също го знаеше. Подобна обреченост те кара да изживееш цялата връзка за няколко часа.

Добре, знам какво ви гложди, не го направихме. Нито веднъж през тези няколко дни. Не беше нужно.

 Отново на гара Местре. Безбожно рано сутринта. Влакът идва, а аз все още кой знае защо се надявам, че Карла ей сега ще се

появи и ние никога вече няма да се разделим. Във влака за първи път от началото на това пътуване отварям томчето на Елиът. Правя го напосоки, като бибилията.

 Понеже аз не се надявам да се върна тук Понеже аз не се надявам Понеже аз не се надявам да се върна Поревнал дарбата на този или порива на друг Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам  Ето така свършва тази тетрадка. Сега леко се подсмихвам на някои бележки,

но бих ли имал право на ирония. Все още, като се отпусна на маса, говоря понякога за Венеция. Когато разказвах на дядо ми как целият град е построен върху вода, той не спираше да ожалва живеещите там, че си нямали поляни и

ливади и все питаше къде си садят лозята и къде им пасат овцете. Друго какво. Продължавам да пътувам с Елиът по влаковете, сякаш е разписанието на Държавните железници, както се изразява жена ми. Бившата ми жена.

24

Да говорим за нещо друго. За футбол? За Тарантино? За кучета? Я по-добре за котки. Предпочитам ги пред кучетата. Никога не ходят в глутница. Към нищо не мога да изпитам по-голяма жал отколкото към уличните кучета и котки. Те са по за окайване и от клошарите. Все пак жаля повече котките. Кучетата като че ли са научили някои номера. Видели са от просяците и умело копират едно поведение, предизвикващо съчувствие. Доближават до тебе уж доверчиво, душат те, постигат оная непостижима жал в очите когато те гледат, блъскат ги коли, размазват ги по асфалта, прегазват лапите им. Тяхното нещастие е винаги пред очите ни.

Уличните котки проявяват съвсем друга гордост. Избягват близостта, крият нещастието си, шмугват се в мазетата и под колите. Не разчитат на съжалението ни. Чувал съм, че дори домашните котки, като надушат, че идва последният им час, бягат от къщи или се крият в най-непристъпния ъгъл, за да останат сами в агонията си.

С Ема гледахме две котки - Мица и Пъцо. Мица беше породиста сиамка със стъклено сини очи. Куртоазно й викахме "хиацинтовото коте". Взехме я от един приятел съвсем малка. Една седмица не ходих на работа, за да я храня с мляко и да я гушкам. Малките котета се нуждаят повече от гушкане, отколкото от мляко. Нашият приятел, на когото бяха подарили котката, се уплашил, като му разказали как някои сиамки вечер прегризвали гърлата на стопаните си. Просто искаше да се отърве от нея. Мица още нямаше зъби. Спеше при нас в леглото, между мен и жена ми. Сутрин ги намирах прегърнати. Ани, петгодишната дъщеря на едни приятели казваше: "А пък Ема си е родила коте." В един от наръчниците за отглеждане на котки пишеше, че тези животни почти никога не се привързват много към стопаните си, просто ги понасят. Мица беше отделена прекалено рано от майка си, за да я помни, и предполагам, че ни възприемаше като нейни настойници от същия вид, които, кой знае защо, се опитват да ходят на задните си лапи. Желанието за котка у мен и Ема имаше твърде различни основания, но беше еднакво инфантилно в корена си. Признавам, че за мен котката имаше повече атрибутивен смисъл, нещо като лулата и люлеещия се стол за всеки уважаващ себе си писател. С лула и люлеещ се стол вече се бях снабдил. Така се виждах, седнал на стола, по чехли и халат, лулата между зъбите и едно топло електрическо тяло, което мърка предано в скута ми. Трябва да съм виждал някъде тази картинка. Вероятно Хемингуей е изглеждал така. Не, Хемингуей би трябвало да е галил поне тигър.

За Ема котката беше минималното условие тя да се чувства майка. Говореше й, галеше я и я възпитаваше като дете. Понякога самата Ема изглеждаше по-голямото дете, което се е вживяло прекалено в играта. Късно разбрах, че зад тази игра стои друга, чрез която жена ми просто е искала да ми покаже колко много желае дете. По времето на Мица бракът ни вече беше започнал да

проскърцва и аз с тъпа упоритост твърдях, че не искам деца, докато отношенията между нас са на ръба. При всеки скандал котката се свиваше на прозореца, гледаше ни с безумен поглед и фучеше. Книгите описват това състояние като типична страхова невроза. Едни познати се оплакваха, че котките им непрекъснато се хвърляли от балкона, от деветия етаж. По-късно се разведоха. Това беше най-хуманния развод. Спасили са няколко котки.

Мица си беше жива и здрава. Живеехме на първия етаж. Пъцо го намерихме две години по-късно. Някой беше изхвърлил цяло котило в мазето на блока. Цяла вечер отнякъде се чуваха съвсем слаби котешки мяукания, които постепенно затихваха. Обикаляхме дълго около блока, докато открием, че гласчетата идат от мазето. Беше оцеляло само едно коте. За няколко вечери Пъцо живна и започна да излиза от кашона. Още от първия път сиамката му показа ноктите си. Никога не беше проявявала такава агресивност. Тялото й странно се вдървяваше, кожата й настръхваше и ръмжеше толкова страшно, че самата тя се давеше и задушаваше в тези звуци. А котето наивно се доближаваше до нея, душеше я, сякаш беше познало майка си. Няколко месеца Пъцо живееше отделен в другата стая и плачеше за сиамката. После изведнъж у Мица се събуди някакво майчинско чувство и тя сама отиде при котето. Започна да го ближе, грижеше се за него, оставяше го да си играе с разкошната й опашка. Така двете котки, които в началото не можеха да стоят заедно в една стая, сега не се отдалечаваха на повече от муцуна помежду си.

Бракът ни с Ема вървеше точно в обратната посока.

25

Бялата роза била символ на мълчание и дискретност. Когато в стаята се води поверителен и много личен разговор, наоколо се поставяли бели рози. До днес се е запазил изразът казано под роза. Sub rosa dictum.

Детелината е герб на Ирландия.Празът е герб на Уелс.Гербът на Япония е хризантема.Магарешкият бодил бил поставен за герб на Шотландия след един

прелюбопитен случай. Веднъж, когато датчаните решили да нападнат шотландската войска, един датчанин настъпил с бос крак магарешки бодил, каквито са твърде разпространени по бреговете на Шотландия, и извикал от болка. Шотландците чули вика, събудили се и прогонили датчаните завинаги. Оттогава те много уважават магарешкия бодил и го сложили в герба си.

А седефчето е прочуто за това, че послужило за образец на спатията от картите за игра.

Наръчник на любителя цветар, 1913 г.

26

До двегодишна възраст човек не трябва да яде риба, защото ще онемее...

(не знам откъде) Разбираме го твърде късно, след като вече сме били съблазнени. Най-лесно

би било да наречем Великият съблазнител - Бог. Бих приел това, ако се договорим, че под Бог ще разбираме езикът. Не словото, а езикът. Той (Бог или езикът) всъщност е говорил само някакви си шест дни... На шестия ден като последна дума изрекъл човека. И оттогава не се е обаждал. Приписвали са му всякакви думи, но не вярвам да са от него. Защото Той не говори с думи, а изрича нещата. Нещата, които този Език е изричал, са се осъществявали в момента на своето изричане. Никой след него не е постигал неговия език. А мнозина са опитвали. Цялата библия е христоматия на тези опити. В този смисъл аз наричам изучаването на Бога филология. Езикът е преди филологията. Какво би станало, ако някой успее да стигне божия език (тавтологията е неизбежна). Измислих историята на един такъв човек и ме хвана страх.

Появява се човек, който е постигнал Езика, оня Език от шестте дни. Когато изрече вода, пред него се отваря океан, когато изрече нощ, денят веднага отстъпва на мрака, ако изрече жена, жената се появява до него. Такъв език иска пространства, пустота, където да се осъществи. Този свят, като вече изречен, се оказва твърде тесен за езика на появилия се, твърде крехък за въображението му. Цялата история на света зависи от това, което ще изрече. Появилият се едва удържа цялата отговорност, която се стоварва отгоре му. Млъква, затваря се в себе си. Прави всичко, за да не заспи, защото би могъл да изпусне в бълнуването си дума, която да зачеркне света за миг. Какво би станало, ако между другото изпусне думи като огън, пепел и лед, апокалипсис. Тук жена ми пита какво би станало, ако просто се спъне в нещо, както си върви, и импулсивно изпсува. След което се залива от смях. Ще ти се, отвръщам, но хич не е смешно - и наистина потръпвам. Като мъж.

Не знаех как да завърша тази история. Единият вариант беше уплашени приятели да се съберат и да му изтръгнат езика. Не вярвах, че това ще помогне. Затова избрах другия край. Стори ми се по-естествен и сигурен. Просто всичко продължило шест дни. На седмия ден човекът разбрал, че е изгубил Езика.

И седнал да почива.

27

Склерозата ще ни направи нови хора. Старите вицове винаги ще бъдат смешни.

 Няколко часа съм бил мъртъв. Точно така се изрази жена ми. Нищо не помня.

Върнала се от работа и ме намерила както обикновено на люлеещия се стол. Гледал съм странно, с леко отворена уста, от която се точела лига. Това можеше да ми го спести. Говорила ми, викала ме по име, нищо. Разтърсила ме доста здраво. Погледнал съм я, без да я позная, ти не ме позна, разбираш ли; аз съм

отвърнал: госпожо, вие не сте моята майка, аз я помня. Нищо, нищо не си спомням. Точно тогава на вратата се звъннало. Звънна се. Чух го добре и станах да отворя. Тогава съм се освестил, според жена ми. Нямаше ми нищо. Леко ме болеше глава. Наистина не можех да си спомня часовете преди това. Сигурно е от преумора. Някакво изключване.

- Непременно трябва да отидеш на лекар - каза жена ми. - На... невролог.Обзалагам се, че първото, което си помисли, беше психиатър.- Непременно - отвърнах.Разбира се, че няма да ходя на никакви лекари. Ако беше това, от което се

опасявах, лекарите не можеха да помогнат с нищо. Имах леля със синдром на Алцхаймер. Водеха я на всякакви лекари. Съсипваха я от лекарства, а на близките й казваха, че е най-добре да я дадат в психиатричен стационар. Така наричаха лудниците. Малко преди края стигна и дотам. В редките моменти на просветление тя плачеше като малко момиченце, което моли родителите си да го приберат от лагера. Оплакваше се, че я заливали със студена вода, че я удряли с ток. Не, няма да им се дам така лесно. Болестта има дълъг латентен период. Мога да поживея още малко като нормален човек. А може би наистина е преумора. Трябва просто да намаля темпото. Ако трябва, ще напусна работа, ще си потърся нещо друго. Все пак на другата вечер изрових писмата от братовчедка ми, която редовно ми пишеше за болестта на майка си. Бяха изминали повече от десетина години. Прескачах всичко останало и четях само местата, където ставаше дума за болестта.

"...Една приятелка, евангелистка, ми каза, че само Богородица вече можела да помогне на майка ми. Нито Исус, нито Господ, представяш ли си... Сутрин и вечер се моля на Богородица да помогне на майка ми. Знам, че не вярваш в тези неща, но вече опитахме всичко, всичко. Нея вече я заключваме у дома. Няколко пъти успява да избяга, ходи по улиците, няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Беше се загубила из града, полугола. Понякога нещо й просветва и ме познава. Прегръща ме и плаче, плаче... После не може да си спомни коя съм. Първо забрави татко. Крещеше, че не иска да спи с чужд мъж. Моли ме да я пусна да види майка си, знаеш, тя почина преди 15 години. Чувствам се като майка на собствената си майка. Оставям я да плаче, понякога й се карам като на дете. Избягвам да гледам лицето й, защото не искам да я запомня такава. Просто не искам да я запомня такава..."

Никога няма да стигна дотам. Никога.Никога. Никога. Никога. Никога.

28

Дълъг Димо без кости в небето ходи на гости. Ако някой ме запита какво съм правил през последната година, мога

спокойно да отвърна: пуших. В нищо друго не проявявах такова усърдие както в цигарите. Бях свел излизанията си из града до минимум. Работата ми позволяваше това. Почти не вдигах телефона. Стоях в къщи с котките и пушех. От време на време идваше една стара позната, здравата закъсала. Току-що беше

излязла от лечение в клиника за наркомани, твърдеше, че вече била чиста, но никъде не я вземали на работа. Не вярвам да се е натискала много. Искаше ми назаем дребни суми, които никога не връщаше. За сметка на това винаги ми предлагаше по един джоинт. Сигурно го броеше като връщане на предишния заем. Оценявам жеста й. За нея дрогата беше обезпечена с повече злато от левчетата. Твърдеше, че на Запад тревата отдавна не я броели за наркотик. Разказваше ми как навремето опитвала с някакви горски гъби, много по-силни от херото.

Като хапнеш малко от тях, разправяше Хаша (от Христина или от хашиш, все едно), веднага ти се явяват всякакви елфи, гноми, горски духчета и феи. Може да ти се яви и самата кралица Маб. Тези гъби ти отваряли очите за неща, които и без това си съществуват, но иначе са невидими.

Харесвах тази история с гъбите, но аз си оставах при дима. Винаги съм се чувствал леко гузен пред Хаша. Като ученици започнахме заедно с цигарите. Тя отиде по-напред. Не знам дали е отказала "гъбите", но съм сигурен, че вече живееше с елфите. Пред нея се чувствах като ученик, който е тръгнал да бяга заедно с другите от час, но в последния момент се е върнал. Други сигурно биха казали, че съм се спасил. Кой знае. На мен Хаша ми изглеждаше спасена. От две години приказваше, че ще бяга в Израел. Отворех ли дума за това при редките ни срещи, тя винаги отговаряше едно и също: ми аз съм вече в Йерусалим. И сигурно беше така, докато аз не мръдвах от хола на "Младост-4".

 Пепелникът на баща ми е финландски, с капаче. По-скоро прилича на

ковчеже с вдлъбнатина само за една цигара. Харесваше ми идеята за личен пепелник, както могат да бъдат лични само четката за зъби и самобръсначката. Отстрани на пепелника с абсолютно непознати за мен букви беше гравиран надпис (баща ми също не знаеше смисъла). Много по-късно, когато ми разчетоха оня надпис, буквалността му ме тресна: "Всичко е пепел."

Като пушех, несъзнателно повтарях движенията на баща ми. Енергичното потупване на цигарата с показалеца, свиването на веждите, докато дърпам, изобщо цялата вглъбеност и важност на жестовете. Най-трудно усвоих естествената лека сгъвка на показалеца и средния пръст, между които се намираше цигарата. При мен те стояха някак неестествено стегнати и изпънати.

Докато се ровех в едно илюстровано предвоенно списание, попаднах на кратка бележка за мъж, който поставил рекорд по брой изпушени папироси за един ден. Когато запитали този човек защо пали с кибрит, а не ползва запалки, които тъкмо излизали на мода, той отвърнал, че не иска да си разваля зъбите с изгорелите газове, които отделя запалката. Истинският пушач е загрижен за зъбите си естет.

Е, добре, не исках нищо повече от живота, освен да стоя в задния двор на една къща, сред бучиниш и коприва, облегнат в люлеещия се стол, с пакет евтини цигари. Да всмуквам с дима всичко, което попада пред очите ми - облаци, керемиди, пътнически самолети, млечния път, всичко. Всичко може да бъде преглътнато с малко дим. Искам да усещам как димът слиза в дробовете ми и гравира върху бялото настойчиви никотинови телеграми. И как после излиза оттам бледосинкав и омаломощен.

Има нещо ангелическо в това да свършиш тъкмо така, да умреш, пушейки много бавно цигара след цигара в задния двор на една къща. В урната на един специален финландски пепелник, само за теб, където някой ден ще открият пепелта ти. И нищо друго. Нищо, за което да могат да се хванат, никакво тяло,

тютюневи пръсти, разяден дроб и пожълтели зъби. Малко пепел. Ако си съвършен пушач, дори и пепел няма да има. Само дим. Дълъг Димо без кости...

Дали върху оня пепелник всъщност не пишеше, че всичко е дим. По-обнадеждаващо е. С повече екология.

29

КЪМ ЕСТЕСТВЕНАТА ИСТОРИЯ НА МУХИТЕ

 Мухите спадат към разред двукрили и имат една двойка добре развити

предни крила. Открай време повечето мухи живеят около човека, свързани са с неговата дейност и затова се наричат синантропни (syn - връзка, antropos - човек). Обитават дома на човека, край неговите екскременти, по бунищата и пр. В този смисъл може да се допусне, че типичните синантропни мухи, които познаваме днес, са неволно създадени от човека. Или от неговата отпадъчна дейност. Някои учени твърдят, че те са съществували далеч преди появата на човека и пак са се хранели с трупове и екскременти. Но не отричат, че щом се появил човекът, веднага познали в него своя стопанин и прилепчиво влезли в дома му. Оттогава до ден днешен стопанинът не се примирява с натрапчивите гости, макар те да искат само трохите от трапезата му, и всячески се стреми да ги прогони. Използва дълги нарязани лентички на вратите, за да ги държи отвън; пръчици с парче плат накрая, за да ги бие; панички с оцет, за да ги дави; лови ги с ръка и ги пуска в кибритени кутийки. Още по-голям ефект има онова, което практикуват малките деца. Хващане на муха и откъсване на двете й крилца, при което тя начаса изпада от своя разред двукрили, превръща се в пехотна гадинка и служи за назидание и страх на останалите мухи. Всичко това, за щастие без особен успех, се прави от хората не по друга причина, а защото не разбират колко е важна мухата и как може да бъде от полза.

На първо място тя е редуцент, т.е. организъм, който разлага сложните органични вещества - трупове, леш, мърша, екскременти - до неорганични, които отново се усвояват от растенията. Така обикновената къщна муха Muska domestika или нужничната муха Eristalis tenax, а даже и синята месарка (Calipbora) се явяват естествен ограничител на една развилняла се органична еволюция.

Устройството на двукрилите, в частност на мухите, е твърде любопитно. Окото на мухата е истинско откровение. То е добре развито и обхваща почти цялата глава. Окото всъщност се състои от хиляди малки очички, фасетки, всяко от които е шестоъгълно и леко изпъкнало. Всяка фасетка възприема само една точка от картината, а целият образ се сумира в мозъка. Така мухата гледа на света мозаечно, или фасетъчно. Прието е да се счита, че мухите са късогледи, но какъв по-подробен, по-детайлен поглед към света можем да си представим. Фрагментарността, която ползват като похват някои романисти, всъщност е заета от окото на мухата. Какъв ли роман би се получил, ако успеем да накараме една муха да разказва...

 Какъв роман би се получил, ако успеем да накараме една муха да разказва? В

това, че тя разполага с език, естествено различен от нашия, не се съмнявам. Тъй като в случая аз съм заинтересуван от мухата (защо мухата не се интересува от мен?), трябва аз да открия механизма на нейния език. Доколкото знам, езикът на пчелите е свързан с фигурите, които те чертаят при полета си. Същият аналог би могъл да се търси при мухите. Домашната муха е най-близо до хората, винаги е под ръка. Казах "под ръка" по инерция. Тъкмо по този начин човек е разговарял през цялото време с тях. Когато търсим друг език, трябва да избягваме инерцията, затова ще казваме, че държим мухите под око. Следващият етап в изучаването на този език можем да наречем способност да говориш само с една муха. Това изисква дълги дни наблюдение на един-единствен екземпляр. Всяка муха притежава свой специфичен полет, т.е. език. Някои мухи са по-бъбриви и кръжат повече време във въздуха, други говорят бавно, кацат по средата на изреченията, връщат се към началото и в крайна сметка лесно губят нишката на разказаното. Добре е да се търсят мухи с ясен и чист полет, които не украсяват прекалено разказите си и знаят къде да спрат. За непросветения всички мухи са еднакви. Ако решилият да се образова в ученето на този чужд език пренебрегне тази важна фаза от концентрираното наблюдение само на една муха, лесно ще греши отделните екземпляри и непрекъснато ще влиза от една история в друга.

30

Защото, когато мухата умре и върху нея натрупат пепел, тя възкръсва,

извършва се някакво прераждане и започва друг живот отначало. Лукиан, Похвално слово за мухата

 Напоследък се занимавам с нещо, което най-меко би могло да мине за

странно, а може да се нарече и симптоматично. Изучавам мухите и... ще го кажа направо - техните истории. В това ми занимание има един улесняващ момент - обектът на наблюдение е винаги пред очите ми. Както и пред очите на всички останали и по тая причина е невидим за тях.

Откъде този внезапен интерес към мухите. Убеждавам себе си, че е заради романа, който искам да напиша. Фасетъчен роман, уподобяващ зрението на мухата. И като него, роман, пълен с подробности, с най-дребните и незабележими с просто око неща. Всекидневен като мухите роман. Ето, казвам си, затова са ми нужни мухите. Тези насекоми, които летят над главите ни, дремят по тавана, разхождат се по масата, в същото време обитават и снасят своите ларви в гниещи трупове, в дупката на клозета.

Единствено те са способни да свържат етера с хтоничното царство на клозета. Мухата е медиаторът на света, ангелът и дяволът в едно. Какъв по-добър образец за роман, каква по-добра алегория. Платон казва в "Йон": "Поетът е същество леко, хвърковато и свещено, способно да твори само ако е вдъхновено и обезумено и само ако му е отнет разумът." Някаква полудяла муха. Знаем, че Платон никога не си е падал особено по поетите.

Идеалният роман ще е този, в който свързващата нишка между отделните епизоди е една прелитаща муха. Мога да го повторя пак - свързващата нишка да бъде една прелитаща муха.

И пак - една муха.Муха. Му-ха. Мууууу-хахаха. Муха. Муха. Муха. Муха. Муха. Муха. Муха.

Муха. Муха. Муха. Муха.Е, добре, има още една основателна причина, поради която съзерцавам

мухите, задълбавам в клозета и в цялата естествена история. Една натрапчива причина, една друга муха, която успявам да заглуша поне за няколко часа, докато изучавам останалите, дето кръжат наоколо. Но тя си остава в мен. На мухата в черепа ми й трябва дупка.

31

Мрежата служи да се улови рибата - след като рибата е уловена, мрежата трябва да се забрави.

Примката служи, за да се улови заекът - след като заекът е уловен, примката се забравя.

Думите служат, за да се улови смисълът, щом като смисълът е уловен, думите могат да бъдат забравени.

Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да си поговоря с него.

Джуандзъ, III в. пр.н.е

32

Той е събирачът на истории, ала сам история си няма.

 Сутрин ставам късно. Обличам се и отивам на пазара. Рядко купувам нещо.

Обикалям бавно сергиите, разглеждам всички плодове и зеленчуци. Не обръщам внимание на продавачите. Само гледам. Медитирам върху топли цветове и кръгли форми. Наричам това упражнение "витамини за очите". Помага след тежки нощи, в които си гледал само букви. После си купувам вестник. Няма значение какъв. Вестникът, както и цигарите, са оправдание за това, че стоиш сам на маса или пейка повече от час. Не бие на очи. Четеш и слушаш какво си говорят хората. Иначе ще забравя да говоря. Не ми се говори, не си спомням да съм го правил последните дни, но съм добър слушател.

В кафенето до пазара темите за разговор са предварително разпределени по сезони. Така през май се говори за абитурентски балове, през юни за предстоящи отпуски, през юли за кандидатстудентски кампании, през август за провалени отпуски, през септември за туршии и тетрадки за първокласници.

Всичко това успокоява. Значи някъде, и то много близо до мен, животът още си тече спокоен и подреден като първо, второ и трето в столова. Стоя зад вестника и слушам какво си говорят хората, разтварям се в приказките им като бучка захар в кафе. Ако воайорството е свързано с окото и погледа, то как се нарича подслушването? Някакво воайорство на ухото.

Ето две жени над трийсетте. Седят на моята маса и си бъбрят. Едната е с шестгодишния си син, който щъка наоколо и щом приближи до майка си, разговорът им за миг секва, колкото да му дадат поредното парче от пастата, и пак тръгва така леко, сякаш не е прекъсвал. За тях съм почти незабележим. Поне не показват никакво притеснение. Говори не тази с детето.

- Шест години ще станат, откакто сме женени и този идиот няма да ми го прости.

- Маниак - отвръща другата.- Продължава да спи с мен само когато съм в мензис. Пет дни месечно. През

останалото време не иска да ме види. Колкото пò му се слагам, повече се вбесява. Сега сме сами в апартамента, можем да го правим всеки ден. Обаче не. Крещи. Вика, че не може да ме гледа. Кучко, вика, изчука се с целия квартал, преди да се ожениш за мен.

- Е кво иска тоя?- Не можа да изтраеш една година, вика. Била съм му обещала, че ще се

оженим девствени като в роман. Аз да не съм Брук Шилдс.- А, тя пък Брук Шилдс, мислиш, е девствена. И к'во?- Трябва да ти кажа, че го чаках до последно. Обаче ги задържаха в Коми още

два месеца. Аз да не съм от камък. (Тук не издържам и хвърлям един поглед, докато отпивам от кафето. Наистина не е от камък - малки, почти момичешки гърди, предизвикателно щръкнали, леко започнал да наддава ханш, все още стегнати, съблазнителни крака с изрусели от слънцето едва видими косъмчета по тях.) И стана абсолютно случайно. Знаеш как, пийнеш малко, отпуснеш се, уж само ти пускат ръка и айде. Бях на двайсет и пет. Оня направо си изкара акъла, като разбра че кървя. Сигурно бях последната девственица в квартала. Всичко омацахме. Умрях от срам. После нищо с тоя човек, повече не го видях, сигурно още ме псува. След две седмици Капчо се върна, имахме вече определен ден за сватбата. Той беше накупил едни сервизи, едни пръстени...

- Щото златото там е евтино.- Беше събрал доста пари и направихме сватба като слънце. И после като

разбра, че не съм девствена... като се развика, че съм го лъгала, че той там жена не бил поглеждал, карал по две смени, те хубаво го бъзикали другите, дето ми имал доверие и бъхтел заради мене, пък аз тука съм си развявала опашката. Три месеца не ме пипна. На третия изчака да ми дойде и легнахме за първи път. Аз, вика, не можах да съм ти първия, ама сега, вика, всеки път ще ни е като за първи. Пет дена, докато кървях, не стана от мене. Аз имам много болезнен мензис и само хълцам, пищя, дърпам се. А на него му става още по-хубаво. Нали това иска, все едно че съм девствена.

- Болен човек. Ама и ти си за убиване, че още го търпиш.- Да не мислиш, че на него му е лесно. Иначе не е лош човек. Само тая му

лудост да не беше. Не знам какво прави през останалото време от месеца. Дали се оправя сам в банята, или си има някоя, не знам. Карам го да го направим поне веднъж, когато не ми е дошло. Един път да забременея...

Неудобно е да стоя повече. Ставам и тръгвам. Те като че ли едва сега ме забелязват, млъкват и усърдно отпиват от кафето си. Докато вървя към къщи си

мисля, че за половин час съм бил много по-интимен с тези жени, отколкото някога могат да бъдат собствените им мъже. Тъжно заключение. Някъде сигурно има други мъже, които по същия начин са много по-интимни със собствената ти жена.

33

Ще живеем трима тука, ще играем шах и руска трупа...

 Добре, да опитаме пак.Все още живеех при Ема, но вече окончателно бях решил, че трябва да си

тръгна. Всъщност, решавах го на няколко пъти и все отлагах. Затова този път поръчах предварително един малък камион за идващата събота и се обадих на трима приятели. Нямах много багаж. Последна нощ с Ема. Седим на масата в кухнята. Около нас натрупани кашони с книги, два сака с дрехи, закачалка с костюма, боже, отровно зеления ми сватбен костюм. Взел съм двете котки в мен и ги галя. Винаги са неспокойни, когато в стаята има струпан багаж. Не обичат да остават сами. Понякога ще идвам да ги виждам, казвам. Не биваше, Ема се разплака. Опитвам се да я успокоя. Много ми се иска да я прегърна, но си казвам, че ако го направя, отново няма да замина и агонията ще продължава. Мълчим. Пушим. Говорим за незначителни неща. Въпреки всичко исках нощта да продължава дълго. Никога не сме били толкова заедно. Някъде имаше един мъж, който не познавах, в нея риташе едно дете, което не беше от мен, а зад нас няколко години с много малко спокойни дни. Чудех се кое от трите наистина ни разделяше. Единствено в тази нощ нито едно от тях не съществуваше. Искаше ми се да се случи нещо, което да промени нещата изведнъж. Ето, точно сега. Поне някакъв знак. Никога привързаността ни към другите не е толкова силна, колкото в момента, когато ги губим.

- То рита - обажда се Ема и сочи корема си.Това трябва да е знакът.Детето на жена ми. Ето пример за граматически правилен и все пак дълбоко

сбъркан израз. Между мен и жена ми има едно дете. И то рита срещу мен. Прави странни стъпки в утробата й. Тръгнало е отнякъде и след време ще дойде тук, в тази стая. Дали някога ще разбере, че няколко месеца от този път сме извървели заедно. И вратата, която то ще отвори, ще се е затръшнала зад гърба ми.

Баба ми някога казваше, че за да се роди някой, трябва друг да умре да му отвори място. Вечерта за първи път от половин година легнахме заедно. Правех се, че спя, докато Ема ме прегръщаше. Котките също се наместиха при нас. Едно ужасно мило семейство. Само детето в Ема риташе често. Беше му тясно.

На сутринта камионът дойде.

34

Матея, Марко, Лука, Йоане, къде сте се покрили? Аз вече ходя по вода.

 Някъде живеел един старец, който отговарял за равновесието в света. Не че

някой му беше вменил това задължение. Но старецът се чувствал отговорен. Обичайното му занятие било градинарството. Не говорел с никого. Преди много години се появил в селото и купил една от крайните къщи. Говореха, че я купил на безценица, защото къщата пустеела от години и хора се кълняха, че късно вечер са виждали през прозорците й странни огньове. Когато градинарят се нанасял, всички отбелязали огромния камион, който го докарал, пълен догоре с навързани на вързопи книги, щайги с всякакви семена и един огромен люлеещ се стол, много стар и разкапан, привързан на места с тел. А да, и една котка. При вида на всички тези странни за селото принадлежности, той начаса бил обявен за изперкал. Изперкал наричали не обикновените луди, с които селото отдавна било свикнало, а някои от онези учени глави, врътнали от прекалено четене на книги. Ако селото беше чувало за Дон Кихот, то веднага би поставило далеч по-прецизна диагноза, но засега и "изперкал" вършеше работа.

Всъщност старецът не правел нищо нередно. Понякога с дни не излизал от къщи, дори лампа не палел нощем. Все едно, че е заминал някъде. Друг път прекарвал всичкото си време в градината, садял нови семена, ашладисвал покаралите фиданки. А понякога изкарвал големия стол, сядал на него, галел котката и се втренчвал в някое дърво. В градината му растели странни и непознати за селото растения. Дървета с огромни плоски листа, ниски храсти с яркочервени дребни плодове, лалета със сини чашки, огромни бодливи (брадясали, както им викаха в селото) стебла, на чийто връх веднъж в годината само за няколко дни пламвали разкошни цветове. Бабите се кълняха, че градината е магьосана. Веднъж едно комшийско прасе се намъкнало вътре за малко и три дни след това се подуло и умряло. Само пчелите слитали като луди към градината със странните цветове и се връщали в кошерите натежали и пияни.

Веднъж в месеца човекът слизал до селската поща и неизменно пускал по едно писмо и една телеграма. Адресите винаги били едни и същи. Телеграмата - на някакъв адрес в София. А писмото... адресът му бил написан на чужд език, който пощаджийката все не успявала да разчете за неудоволствие на цялото село. Чак след това, когато преписала чертичка по чертичка всяка буква от плика и го пратила в града на дъщеря си, цялото село ахнало, като разбрало кой е получателят. А получател била самата Организация на обединените нации, централата в Ню Йорк. И докато телеграмата винаги съдържала един и същи текст, който пощаджийката "по задължение" трябвало да прочете, за да преброи знаците, то никой не знаел какво пише в писмата до така важния получател. В телеграмите имало само следните две къси изречения: "Вече наистина съм добре. Чакам ви." Имената на получателките се редували. Две жени с еднакви фамилии.

Последният път, когато старецът дошъл в пощата, той наистина не изглеждал добре. Очите му съвсем потънали в ямите си, а ръката му силно треперела, докато пишел телеграмата. Пощаджийката изобщо нямало да погледне написаното, за толкова години тя отдавна била изчислила знаците. Този път обаче й направило впечатление, че на бланката има само две думи. И то такива, от които да ти настръхнат косите: "Мъртъв съм." Този път служителката възразила, че такива неща е забранено да се пишат в телеграми. Човекът нищо

не казал, смачкал бланката, взел нова и написал: "Отивам си". Платил и излязъл. След два дни в селото пристигнали две жени, по всяка вероятност майка и дъщеря. Били в черно и този цвят особено отивал на по-младата. Слезли от автобуса, попитали къде живее такъв и такъв човек и тръгнали право към къщата на лудия градинар. След по-малко от час излезли оттам и отишли в кметството. Говорили нещо там и се върнали с двама мъже от селото с лопати. Кметът разрешил градинарят да бъде погребан в собствената му градина, зад къщата. Нещо нечувано за селото. Погребали го още същия ден и двете жени хванали последния автобус в обратната посока. Единственото, което взели от къщата, бил един стар тефтер, подвързан с кожа. С годините цялата градина съвсем избуяла и почти закрила къщата. Все още имала оня странен екзотичен вид, дървото с широките листа станало огромно, но никой не смеел да влезе в нея.

Известно време след смъртта на градинаря от къщата се чувал жален котешки рев, но скоро и той се изгубил.

 Тефтерът беше стар, ръчно подвързан. Джобен формат, с телена спирала.

Кожата, някога вишневочервена, сега беше потъмняла. Отгоре още се четеше изписано с много красив почерк Записки на естественика.

35

ЗАПИСКИ НА ЕСТЕСТВЕНИКА

 Започвам отново. Не съм сигурен, че писмата, които пращам до

Организацията, стигат където трябва. Предполагам, че там отиват на ден много писма. Но все някой трябва да ги чете. Все някой трябва да попадне и на моите. Защото времето минава и нещата се влошават все повече. Стават все по-неудържими. Правя каквото мога за световното равновесие, но те трябва да бъдат предупредени. Сам няма да издържа дълго време. Не знам дали не сгреших с Организацията.

Нямам друг избор.Къщата, която наех, е добра. Има голям двор с южно изложение. Климатът

също е добър, ветровете са меки и полегати. Котката свикна бързо, което показва, че мястото е наистина добро. От утре започвам да обработвам градината.

 Мъча се да обясня на Организацията, че равновесието е застрашено. И това,

което ще се случи, не е онова, от което всички се боят. Апокалипсисът не е страшен. Така, както го описват, наподобява повече илюминация. Световната война е безобидна. Апокалипсисът и войната само отвличат вниманието. Пратени са за това. Онова, което всеки момент може да се случи, е далеч по-ужасно и, уви, много трудно за забелязване. То засяга скритите механизми на земята и вселената. И в най-скоро време с всички ни ще започнат да се случват

странни неща. А може и да са започнали. Неща, които няма да са бляскави като апокалипсиса, и затова в началото няма да им се обърне внимание. И най-лошото е, че аз не мога да ги опиша подробно и точно. Имам подръка думите, но не мога да го направя. Не бива. Подозирам, че именно подробното и точно описание на онова, което идва, ще задейства механизма му. Подробното и точно описание ще бъде детонаторът и ще даде формулата, по която да се развият нещата. Това затруднява неимоверно работата ми. Аз трябва да си служа с друг език. Опитвам с градинарството. Да го кажа на езика на растенията, да използвам техният безшумен език, език, който говори единствено с форми. Очаквам сериозни напътствия от тяхна страна. В писмата до Организацията се опитвам да говоря с алегории. Внимавам да не дам някъде прекалено точно определение на това, което ще дойде, да не събера онези думи, които ще отприщят Злото. Но явно там не гледат сериозно на писмата ми. Не проумяват алегорията.

Хрумва ми, че един от ония шест Божи дни сигурно е траел според днешните ни представи към милион години. По този начин мога да помиря Бог и Дарвин. Това, което вторият отдава на хилядолетната еволюция, и онова, което първият е създал за дни, е едно и също, стига само да се уеднаквят мерните единици. И още нещо, подозирам, че на този свят има някой, който върши точно обратното на моите усилия да поддържам равнонесието. И най-странното е, че той съществува поради същия принцип на равновесие в природата. Бих могъл тайно от Дарвин да го нарека Антихрист или тайно от Бог, което е доста по-трудно, антиеволюционист. Виждам го как обелва думите от нещата, както се сваля кора от ябълка.

Неравновесията, които дебнат, се проявяват във всичко, но струва ми се, най-страшното неравновесие е между имената на нещата и самите неща. Нещата започват да се изсулват от имената, както бобените зърна от изсъхналата шушулка. Досега имената се държаха здраво за нещата и правеха едно неделимо цяло, тъй както водородните и кислородните атоми правеха молекулата на водата. И когато човекът успя да раздели водородните от кислородните атоми, се отдели невероятна енергия. Представете си тази енергия, умножена милион пъти, и ще усетите онова, което ще ни връхлети, когато имената окончателно се отделят от нещата. Мисля си, че експлозия няма да има, но ще има нещо по-страшно. Засега няма да му давам име. Защото имената, които измисляме, сами си създават именуваното.

Трябва да се говори само с алегории. Съществува един невидим кантар. За по-голяма яснота можем да си го

представим като най-обикновен, пазарски. От едната страна винаги са топузите. И все едно боб ли ще теглим, мряна ли, или най-обикновени кисели ябълки, ние гледаме топузите и казваме - ето това е един килограм боб, или кило и половино мряна, киселици и пр. Казваме го, когато кантарът е уравновесен и в едното блюдо са думите, сиреч теглилките, а в другото - нещата. А какво ще стане, ако думите се разроят, избутат нещата, напуснат ги най-сетне, както пчелата майка напуска кошера с рояка си. Ами ще вземат сами със себе си да си играят, да се претеглят едни други. В едното блюдо ще има топузи и в другото топузи, т.е. теглилки, думи, както щете. И двете блюда ще викат ние сме мрени, ние сме

кисели ябълки, ние сме зрял боб. И никой няма да успее да ги раздели, нито да каже кое какво е.

Дали от Организацията са разбрали историята за топузите? Аз обаче ще продължавам да им пиша. Трябва да открия откъде се размножават думите. Трябва да стигна до гнездото, до котилото, до люпилнята им. Не знам как да го нарека. А и трябва да отбягвам точните имена. Търся това място от много години. Много, дори не съм ги броил. Какво съм правил преди това? Нищо не помня, не искам да си спомням. Трябва да разбера как се размножават думите. Наблюдавам растенията в моята градина. Натрупал съм куп ботанически наръчници.

Ето този градински лук и онази там живородна ливадина /Poa Vivipara/ се размножават вегетативно, ще рече безполово. Новите индивиди се получават чрез грудки, луковици, отделяни от родителите, и имат същите наследствени качества като тях. Размножаване чрез кореновата система. Дали думите са прибегнали до този най-елементарен начин на размножаване? Не вярвам да са се подлъгали. При това размножаване новите думи почти няма да се различават от старите. И все пак има нещо, щом и растенията, и думите имат корени. Нещо има. Справочниците сочат като основен еволюционен недостатък на този способ ранното изхабяване на генетичния набор. При опрашването разнообразието е къде-къде по-голямо. При него посредством вятъра или пчелите, осите, майските бръмбари и пр. насекоми прашецът може да се разпръсне на десетки, че и стотици километри. Ако поленовите зърна на ей тази бреза се издигнат с въздушните течения на 2 000 метра височина, което е напълно възможно, те ще стигнат на около 600 километра оттук. А колко по-леки от поленовите зърна са думите. Защо никой не е изчислил колко тежи една дума. Приблизително. Предполагам, че различните думи имат различно тегло. По дяволите, дразня се от подобни пропуски. Знае се колко тежи поленовото зърно, тази прашинка, а за думата никой не си е направил труда. Дали приема теглото на гласа, който я изговаря, или на мастилото, което я пише? Никаква Естествена история на думите не откривам. Никъде.

 Ето няколко въпроса, на които нямам отговор засега:Имат ли пол думите?Дали полът съвпада с рода?Ако една дума е от мъжки род, мъжки ли е нейният пол?Ако имат мъжки и женски пол, то кога и как става съвкуплението.Дали половите белези не се носят от буквите?В този смисъл как се дели полово азбуката?Можем ли да приемем гласните за женски, а съгласните за мъжки или

делението е по-сложно?Възможно ли е думите да са изначално безполови и според това дали излизат

от устата на мъж, или на жена да придобиват пола на този, който ги изговаря?Тогава какво се получава, когато мъжки думи влизат в женска уста?А когато думата е просто написана, чий е полът? Все повече подозирам, че цялото объркване с думите идва от записаните

думи. Колко дявола могат да се съберат на върха на една буква... Има нещо сатанинско в това да остават думи от хора, които вече не са между живите. Не знам как другите не го усещат, но за мен това е истински вампиризъм. Във всяка

записана дума е полегнал мъртвец. Чак ме побиват тръпки като го изписвам. Защото аз също съм си направил добър ковчег с този тефтер. Дано намеря сили да го изгоря, преди да умра. Не ми се ще да вампирясвам в тези изписани листчета. Макар че сега, като се замисля, не е ли същото и с изговорените думи. Като си приказваме, ние уж между другото много хитро ги посяваме в главите на останалите. Като поленови зрънца. Радиото може да ги пренесе на по-голямо разстояние от въздушните течения. Даа, единственото чисто използване на словото е в мисълта. Думите трябва да се мислят. Само да се мислят. Поне за година. Трябва да предупредя Организацията. Знам, че е жестоко, но това е единственият начин. Работите са отишли много напред. Безразборно плодене на имена. Те вече пренасят заразата. Ние не знаем как да ги обеззаразим. Жестока зараза идва, жесток спин. Думи на мъртъвци. Думи, които пресичат човешки отношения, така както се пресича млякото на болна родилка.

 Съзнавам, че онова, което писах оная нощ, е неясно и заплетено. Но само

така имам право да се изразявам. Иначе бих подсказал на Злото как да действа. Няма да му дам формулата. Ще я отнеса със себе си. Тук трябва да спомена баща ми, лека му пръст, който пръв започна борбата за равновесие. Майка ми казваше, че се е побъркал, заряза го и избяга с друг. Аз останах с него и му помагах. Той не написа нито ред. Мога да преброя на пръсти случаите, в които е проговарял извън заниманията си. От него наследих тая неохота към празните приказки, майка ми я наричаше темерутщина. Баща ми беше един самоук естественик, един естественик наивист, когото аз наследих. Обичаше да разсъждава върху имената на цветята. Разгадаваше латинските им названия, без някога да е учил латински, свързваше ги с имената, които знаеше. Понякога недоволстваше, явно откривайки несъответствие между цветето и неговото име. Четеше редовно един стар наръчник на любителя цветар, който аз също ползвам. Една от ония книги, които ти казват, че лотосът е любимо цвете на египтяните, а родината на лалето е Азия. Всъщност точно тези факти го интересуваха. "Празът е в герба на Уелс", четеше баща ми и сякаш самият Уелс растеше в градината му. И когато слагаше праз на масата, то вече не беше праз, то беше символ, хералдика. В горчивите влакнести люспи се таяха истории, самата История спеше там. Нищо не беше само това, което изглеждаше че е. Ето как той удържаше равновесието в света чрез отношението си към праза. Знаеше, че който не се отнася почтително към праза на масата си, той посяга върху честта на Уелс. И ето ти повод Уелс да протестира, съвсем справедливо впрочем, и да се стигне до конфликт. Затова баща ми винаги благославяше Уелс, когато на масата му се появяваха стръкове праз. С голям такт и дипломация искаше извинение от името на всички, които поради незнание и невежество не подозират какво дъвчат. Това беше мисията му. И докато беше жив, успяваше да запази по този начин крехкото равновесие в света.

 Понякога книгите си правят странни шеги с нас. Преди години упорито се

занимавах с една своя идея. Мислех това да е нещото, което ще оставя след себе си, нещо красиво и в някаква степен практично. Знаех, че различните цветя отварят цветовете си в определени часове от денонощието. Две години рових в ботанически справочници, обикалях поляните и се пилеех с дни в полето. Исках да намеря точните цветя и да посадя един естествен часовник, нареждайки ги в кръг. Представях си как със затварянето на един цвят ще се отваря друг. Часовник с естествен механизъм. На въпроса колко е часът хората вече нямаше

да казват примерно "три следобед", а ще рекат "лале". Гордеех се с тази си идея. И два дни преди да засадя събраните вече цветя, съвсем случайно, ама съвсем случайно, прочетох в един вестник, в рубриката "Знаете ли че..." следната бележка. "Още навремето Карл Линей, бащата на ботаниката, познавайки точността на протичане на процесите при растенията, посадил в секторите на един кръг такива цветя, които отваряли цветовете си в точно определен час на деня." Как не бях срещнал по-рано тази информация, докато ровех из всевъзможни справочници. И този път думите ме бяха изиграли. През цялото време, докато събирах цветята, щастлив, че правя нещо непознато досега, те са се подхилквали отстрани, за да ми се явят в последния момент. И за кой ли път се убедих, че не ние боравим с текстовете, а се е стигнало дотам те да ни разиграват. Да се крият някъде, докато ги търсим, и само когато те решат, да ни изпердашат през очите. Нещо трябва да се направи.

 В последните месеци опитвам това, което никога не съм посмявал да

направя. Нямам време да изчаквам напътствията на растенията. Трябва да се действа радикално. Да се влезе в самия кошер. Там, където думите са максимално концентрирани, където гъмжи от тях. Не знам как да го кажа по-приемливо, но накратко - нахлувам в текста. Да, влизам в книгите. Дано бившата ми жена и нейната мила дъщеря никога не попаднат на тези записки, защото окончателно ще повярват на лекарите. Но аз нямам друг изход. Разбрах, че точно в книгите, и то не във всички книги, а в романите, но не във всички романи, а в няколко избрани (имам ги, но никога няма да кажа имената им), се крият думите-майки, които са готови да излетят оттам и да нароят онова, което не мога да назова. Как съм могъл досега да държа тези книги сред останалите, да ги оставям да допират заразните си корици до кориците на други невинни книги. Те трябва да се държат заключени в сандък от палмово дърво, защото палмовото дърво е благочестиво и изолира злото. А сандъкът от палмово дърво да се сложи в железен и железният да се закопае дълбоко в глинеста почва, та нищо да не покълне от него. В никакъв случай книгите не бива да се изгарят. Едно, че е грехота да се гори книга, и второ, че не се знае дали тъкмо огънят няма да освободи тъмната енергия в тях. А тези книги са опасни най-вече защото описват онова, което не искам да назова, прекалено точно и подробно. Някога, много отдавна една такава книга се беше осъществила и скапваше ден по ден целия ми живот. Когато нещата започнаха да се провалят и въпреки щастливия ни брак жена ми неочаквано забременя не от мен (по това време пазехме въздържание), аз започнах да изпадам в онези странни състояния, които ме преследват понякога и до днес... Тогава, точно тогава изпитах странното чувство, че всичко това съм го чел някъде. Ставащото с мен беше от някакъв лош роман и аз го бях чел. Прерових цялата си библиотека, прерових библиотеките на приятелите си и го открих. Всичко съвпадаше, страница по страница, изречение по изречение, дума по дума. Моят частен апокалипсис.

 Вече няколко дни изучавам внимателно романите, които съм отделил като

особено опасни. Все още не бързам да влизам. Трябва да се подготвя добре, така както пчеларят отваря кошера, без да го усетят пчелите. Тайната е в това да потиснеш страха си - те усещат. Да не се потиш. Страхът се утаява в потта, оттам тя мирише лошо. Да нямаш миризма, да се движиш плавно, за да те приемат като една от тях - голяма бавна пчела. С романите беше същото. И

много по-трудно, защото тялото ми беше излишно. Трябва да изляза от него и гол като дума да се внедря сред тях. Дума сред думите.

 Усещам се все по-готов. Търся пролуки в текста, откъдето да се вмъкна.

Мисля, че е неразумно да влизам през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит. Трябва ми някое лирическо отклонение, някое подробно описание, унесло самите думи, и аз да се намъкна като листо, потрепващо от внезапен вятър или като гущерче, шмугващо се под камъка.

 Остава да уредя някои подробности от личен характер. Утре ще пусна

последната телеграма до тях. Не искам тялото ми да стои непотърсено. Вярвам, че този път ще дойдат. Оставил съм писмо да ме заровят в градината под палмата. Мисля за котката, горката, как ще преживее всичко това. Остава ми надеждата един ден да се съберем в някой друг роман. Ами май това е всичко. Сбогуването ми отне по-малко време, отколкото очаквах. Моята мисия продължава. Всъщност едва сега започва. Е, аз тръгвам.

36

3 големи портокала, чаша захар, царевично брашно, 10 череши, малко джинджифил...

Рецепта за портокалова супа Събота. Отвратителен дъждец, ситен и студен. "Идеален ден за лов на рибка-

бананка." Всъщност идеален ден за Селинджър. Спокоен си, че няма какво по-лошо да ти се случва и се отпускаш.

Няма друг по-подходящ за такова време автор, макар да прилича на чадър, под който прогизваш. Дори Елиът е по-ведър. Идеален за някой сух октомври.

Мисля си всичко това, докато вадя Селинджър в купето. Не съм от приказливите и гледам на книгата като на щит срещу вероятността да бъда въвлечен в онези безкрайни разговори, които винаги започват с въпроса за къде сте и естествено минават към децата и проблемите с черния дроб. Пък и нямам приемлив отговор за целта и крайната точка на моето пътуване. Бях си взел билет до последната гара, но спокойно можех да сляза още на следващата спирка.

Обичам тази книга, защото не се натрапва с нищо, поне външно. Семпла корица без илюстрация. Сигурен съм, че името на автора не говори много на пътуващите по този маршрут, което също намаляваше вероятността да ме заговорят. Бях подранил и вагонът едва сега се пълнеше. Не мога да чета, преди влакът да е тръгнал, и затова хвърлям поглед към коридора. Опитвам се да отгатна кой от качващите се ще пътува в това купе. Рядко имам късмет срещу мен да седне красива жена, която тайно да съзерцавам. Остава само едно свободно място и почти съм изгубил надежда. Влакът тъкмо потегля, когато влиза тя. В началото не обръщам внимание, просто регистрирам влизането й - над трийсетте, без багаж, на отсрещното място до прозореца. В купето започват

обичайните разговори, твърде вяли за мое успокоение. Като че ли единствено ние с жената отсреща мълчим, аз заровен в книгата, а тя загледана навън. Този път ми е трудно да чета. Хвърлям няколко случайни погледа към нея, не директни, а по-скоро към отражението й в стъклото. Без да е красива, тя никак не отива на цялата ситуация - нито на купето с невзрачни пътници и мръсни пердета, нито на влака, нито на гадното време. Усещам силно желание да я заговоря, да излезем да пушим в коридора. Никога не съм знаел точно как стават тези неща. Вероятно с лекота и небрежност, каквито у мен няма.

Един току-що разведен мъж, който мисли единствено за бившата си жена. Изваждам почти демонстративно цигарите си и излизам. Пуша бавно две цигари една след друга, но жената не мръдва от мястото си. Влизайки в купето, виждам, че е извадила сгънато на две листче и записва нещо. Аз самият обичам да си драсвам разни неща във влака, но все го правя тайно и се смущавам от втренчените погледи на пътуващите. Тази жена пишеше абсолютно невъзмутимо. Правеше дълги паузи, гледаше през прозореца, после прибавяше още някоя дума. Внушавам си, че мога да я спечеля със Селинджър. Разбира се, липсва ми смелост да я заговоря. Всички реплики, които ми идват в главата, изглеждат адски тъпи и издават плоски намерения. Притварям книгата, така че ясно да се види заглавието. Струва ми се, че това по някакъв свръхестествен начин би отключило нещо, би имало последствия. Една особена жена ще оцени това заглавие. Устата й наистина хубава, очите й, поне така ми се струва в сумрака, зелени. Нищо. На всяка следваща гара изтръпвам и се моля да не слиза.

Опитвам се да приложа една нечиста техника на низвергване и омерзяване. Техника на киселото грозде. Представям си я със скъсан чорапогащник, с развалени зъби, в тоалетната. Постепенно се развихрям. Съчинявам цяла история: омъжена, с две, не, с три деца, (за да са по-отпуснати гърдите й), учителка по литература, проверяваща вечер тетрадки с очила на носа, скучен мъж, който се налива по потник пред телевизора... Усвоил съм тази техника до съвършенство и мога да се закълна, че почти винаги сработва. Тази жена се изплъзваше от всичките ми опити, нещо повече, обръщаше техниката срещу мен. Ситуациите, в които си я представях уж съвсем ясно, ни най-малко не накърняваха нейния образ. Напротив, усилваха го и аз я желаех още повече. Представям си как лежим и обсъждаме финала на "Теди". Твърдя, че точно тук Селинджър е изневерил на себе си, финалът е прекалено ясен и го очакваш поне от една страница. Недопустимо. Това би могло да е нейна реплика.

Докато раздавах репликите, едва я мернах в последния момент, когато напускаше купето. Влакът беше спрял. Тя слизаше. Нямах време за губене. Грабнах сака и се изсипах на същата гара. За малко да се блъсна в нея. Погледна ме за първи път, е, очите й не бяха зелени. Извиних се и изтърсих първото, което ми дойде на ум, за да я спра: "Идеален ден за лов на рибка-бананка, нали?" И в този миг към нея се втурнаха две, не, три деца и всяко искаше да я прегърне.

Влакът беше отминал. Вдигнах бавно сака и тръгнах да си търся хотел. Бях забравил да проверя на гарата в кой град съм и когато попитах жената на рецепцията, тя ме погледна, както ми се стори, ужасено. Все пак ми даде ключ. Стая 507. Номерът ми се стори познат. Влязох в стаята, превъртях ключа, извадих книгата от сака. Казах си, нищо няма да е случайно. Книгата се разтвори на 84 страница, падаше се вляво. Прочетох единайсет пъти финалния пасаж:

"На петия етаж слезе, измина коридора и отключи вратата на номер 507. В стаята миришеше на нови кожени куфари и лакочистител.

Той погледна към младата жена, заспала на едното легло. После пристъпи към един от куфарите, отвори го и измъкна изпод купа гащета и фланелки пистолет. Извади пачката, огледа я и пак я постави. След това отиде до свободното легло, седна на него, погледна пак жената, вдигна пистолета и пусна един куршум в дясното си слепоочие."

После съм заспал.

37

Дзен дзенувам... Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме

спомен за своето раждане. Паметта не функционира, оня център в мозъка ни още не е готов. Началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина, и винаги да ни съблазнява.

Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си. И затова детството е жестоко време. Неговата жестокост е в предстоящото. Къде се губи тази любов след време? Защо цял живот после искаме да ни обичат така, както са ни обичали като деца, без причина, поради едничкия факт, че съществуваме? През последните дни все по-често и по-дълго оставам в детството си. Изживявам всичко толкова ярко - прояви на ейдетизъм според психиатъра, - че понякога се връщам с издрани колене, а веднъж и с пукната глава. Това не го казвам на лекаря си, няма смисъл. Връщайки се в детството, най-често съм на черешата. Не правя нищо особено, седя на един клон, ям череши и плюя костилки. Така Буда стоял 7 години под едно дърво. Какво ли е било дървото? Все едно. Аз ще стоя 7 години на черешата, първите седем години, и ще наблюдавам как бялото минава в зелено, а зеленото в червено. Седем пъти. Седем бавни години бяло, зелено, червено. Черешата, черешата ще е дървото на българския Буда. Но тук българското хич не е важно. Децата нямат отечество. Тяхното отечество е детството. Затова пък имат отци. А, и отци толкова имат. Отците им ходят на работа, няма ги. Може ли един отец да бъде 8 часа на ден чиновник, зам.-директор, касиер или подлец, а останалите, колко там часа се падат - отец? Не можее, фъфля сега от черешата, щото устата ми е пълна с костилки като на един Демостен, който се учи да ораторства с камъчета под езика.

Добре, ще изплюя костилката. Само в детството си можем да получим просветление, само през тези седем години, когато сме оставени на самите себе си. Седем години вън от обществото. Седем години на бездържавност. Седем анархически години. Всеки ден изцяло твой. Всеки ден, подчинен единствено на това да търсиш света за игра. Я, тези мравки, ихаа каква череша, ами тази муха,

ако я хвана, ако й скъсам едното крилце, как завива по масата, ами ако й скъсам и двете...

Отците се интересуват от дребни неща, като това кога си проходил. Никой не пита кога например си промислил. Първите мисли, стъпка по стъпка, да можех да им дам видимост. Седемте будни години на детството. Сега сме с брат ми на черешата. Късаме череши, събираме костилки в устата си и като черешови топчета се силим да пращаме залпове все по-далеко. Под черешата на грубо скована маса, постлана с вестник, жулят карти вечните четирима старци от махалата. Ние с брат ми разучаваме играта отгоре. Всъщност ние сме най-вътре в нея, защото виждаме картите и на четиримата. После, когато старците си отиват, ние слизаме от черешата, сядаме на техните места и се опитваме да повторим жестовете и някои реплики, заради които майка ще ни надупчи езиците. Най-трудно беше да се научим да удряме силно по масата. В това е цаката на надцакването. Свиваш пръстите на ръката с картата в полуюмрук и блъскаш по масата. Кокалчетата на пръстите ни посиняват и все не можем да постигнем оня удар. Ако добиехме този удар, си викахме, значи няма тайни за нас в играта. Така се виждахме осъществени в живота /изразът е на баща ни/ като Великите картоиграчи. Великите картоиграчи братя Соколови, това щеше да е измисленото ни име, по това време май имаше такива братя мотористи, които караха по въже на панаирите. Но засега бяхме само Черешовите братя. А учителите ни - сега ги виждам като смешни старчета, бяха богове на белота. Преди играта старците подпъхваха под вестника по едно омачкано левче (за нас отгоре цяло състояние), което после победителите прибираха.

Това е комар, казваше баща ни. Самият той обаче се събираше вечер с един приятел да блъскат сантасе (спяхме в същата стая по липса на други), а под "Работническото дело" стоеше напъхано същото омачкано левче. Ние се правехме на заспали, стискахме очи, мъчехме се да дишаме равномерно, бяхме усвоили някои номера. Лежахме и чакахме да чуем гласа на баща ни: айде, станаха вече за половин балканче. Тия думи имаха за цел да дразнят противника, а ние само дето не скачахме от радост в леглата. Но спяхме. Велосипедът щеше да бъде изкаран на комар. И това вместо да ни смути, още повече вдигаше цената му. Тогава решихме, че като станем Великите картоиграчи, ще купим на баща ни един полски фиат, чистак нов. Полският фиат тогава беше най-западната кола на фона на еднаквите москвичи и жигулита, по-дълъг от тях и с по-хубави фарове. Затова тайно от нашите продължихме да се катерим денем на черешата и да се готвим за живота. Черешата на изгубеното време. Най-хубавото ни време на този свят.

 Оттук нататък щяха непрекъснато да ни предпазват от губенето на време. Бях

вече в средните класове, когато се заговори, че започват да се произвеждат таблетки, в които ще има всичките там хранителни вещества, белтъчини, въглехидрати и мазнини. Тези таблетки щяха да заменят всичките ни кифли, понички, банички, реванета, пасти, шоколадови бонбони, супа топчета, марципани, захаросани ябълки, крем карамел, карамел Му и какво ли още не. Не знам защо учителката по естетика се радваше най-много на тези бъдещи хапчета. Вероятно не обичаше супа топчета или крем карамел. В тайния тефтер от ония години съм си записал, и отбелязал с въпросителна следното: защо учителките по естетика са грозни? Година по-късно в същия тефтер съм си отговорил: за да се открои вътрешната им красота! Същата учителка твърдеше, че тези хапчета ще направят човека далеч по-извисен духовно. Вместо да губи

време за закуска, обед (първо, второ, трето) и вечеря той ще може да слуша музика, да рисува и да пише стихотворения. Беше изчислила, че хапчето спестява средно по три часа на ден и умножено по часовете в един средно дълъг човешки живот, това правеше огромна цифра, която вече не си спомням. Спомням си обаче, че учителката беше пропуснала едно друго изчисление. Към спестеното от храна време трябваше да се прибави и това за ходене по нужда. Странен ми се виждаше този пропуск. Кой знае, може би учителките по естетика не изпитват подобни нужди. Спестих й откритието си. Исках да спася поне това удоволствие, да си клеча с часове в клозета. Макар че по това време удоволствията ми никак не бяха малко, както личи от двата приложени списъка.

 Може ли още малко да остана в детството. Само няколко думи за ранния

филологизъм, за справянето с езика. Като млад сократик бях измислил следната словесна клопка. Хващаш някой и провеждаш с него следния разговор:

- Аз съм си аз, нали?- Да, така е.- Ти си си ти.- Разбира се.- Тогава кой изяде лайното, аз или ти?Повечето веднага отвръщаха по инерция "ти", след което им се припомня кой

е "ти". Малцина се осмеляваха да кажат "аз", но тогава правилата веднага се сменяха и отговорилият вярно отново изпадаше в неловко положение. Клопката действаше безотказно. Аз самият не знаех как може да се излезе от нея. Е, брат ми пръв получи просветление. Той намери неотразимият отговор "Аз изяде лайното".

Изходът се криеше в една граматическа грешка. Снощи сънувах следното изречение. То дори не е изречение, а една фраза -

съпругата на мойто детство. На сутринта си спомних всички съпруги, които съм имал в детството си, естествено начело с майка ми.

Поне дузина съпруги и нито един развод. Никаква болка.

38

Къде отива после излишната любов и кой я смита,кой изхвърля кофата контейнерът къде е...

 Когато бракът свърши и последният общ сервиз е поделен на две, остава още

една подялба, тази на семейните приятели. Всяко семейство създава около себе си една среда, една биоценоза, населявана от роднини, приятелски семейства, появяващи се от време на време познати. С Ема посрещахме твърде много гости. Тя умееше да ги забавлява, грижеше се за тях като за малки деца. Аз бях по-особен случай. Като ми писне, отивах и се затварях в тоалетната. Всички знаеха, че това е знак и без изобщо да се обиждат, се изнизваха, като се сбогувахме през вратата. Когато се разведохме с Ема, в началото никой от тях не повярва. Бяхме идеалното семейство. Изведнъж всички се отдръпнаха, не

знаеха как да реагират. Инцидентните опити да се виждат само с мен, а предполагам и с Ема, бяха трагични. Другият винаги липсваше. Както каза един от тях, все едно да се съберем трима за четворка белот, да раздадем картите и да се правим, че никой не липсва. Така беше. Пред мен повечето избягваха да говорят за Ема и това ме скапваше още повече. На мен ми се говореше за нея.

Странно е, но човек си мисли че разводът е катастрофа, след която нищо не е същото. Светът трябваше да се е разцепил на две и ние с Ема да сме в двете му различни половини. Но светът не се разцепваше. Живеехме в един и същи град, дори квартирата ми беше в същия квартал, пътувахме с едни и същи автобуси, пазарувахме от едни и същи магазини. Един от продавачите постоянно ме питаше защо купувам хляб, като жена ми преди малко е купила. На няколко пъти минавах покрай прозорците на апартамента й. Беше късно, пердетата спуснати, светеше. Само веднъж зърнах едната котка на перваза между пердето и стъклото. Дали ме видя? Знаех, че не бива да ходя там. Ема вече живееше с другия, не знам как да го наричам, добре, с бащата.

39

Ще стана продавач на сладолед и ще фалирам всяка зима.

 Днес трябва да постегна люлеещия се стол. Съвсем се е разпаднал при

пренасянето. Намерих някаква тънка тел. Добре ще е да си потърся и работа. Обиколих пазара. Бих могъл да продавам нещо за през сезона. Най-добре ще е, ако търсят продавачи на вестници в павилион. От малък мечтая за такава работа. Мога да изчитам вътре всички вестници, че дори и да пиша. Напоследък пиша все по-рядко. Сядам, пуша и нищо не се получава. Моят приятел, психиатърът, веднага ми постави диагноза: неспособност за съсредоточаване, натрапливи мисли и ананказъм, ако съм запомнил правилно. Факт е, че записките ми стават все по-кратки и хаотични. Започнах ги с идеята за роман. Е, сега романът наистина ще бъде фасетъчен.

 Ананказъм /от гр. ananke - натрапване/ - състояние, при което засегнатият не

може да се освободи от определени преживявания, въпреки че осъзнава тяхната абнормност и безсмисленост. Това могат да бъдат представи, желания, опасения или импулси за действие. Те се натрапват постоянно, най-често по един и същи начин. А. е психоневротичен синдром. Според психоанализата в основата на а. лежи актуален, накърняващ себеувереността вътрешен конфликт. Той обикновено се появява при лица, които са поначало себенеуверени вследствие на неправилно преработване на раннодетски преживявания и които имат склонност към отстраняване на страха чрез "контрамагия".

Речник по психология Понякога изпитвам странно желание да обикалям вечер из улиците и да

надничам през прозорците на първите етажи. През кухненските прозорци, зад които живеят нормални семейства. Какво е това домашно воайорство у мен?

 ... а огърлица от тестикули на невестулка предпазва жените от нежелано

забременяване.Стара ирландска рецепта

 За да пишеш Естествен роман, трябва непрекъснато да си вторачен във

видимото. И да откриваш подобия. Зелките всяка есен повтарят модата от времето на Мария Антоанета с вдигнатите яки. Или Мария Антоанета е имала око за зелките. Кой знае дали историята не се влияе от ботаниката или ботаниката от историята. Романът на Естествената история не прави подобни разграничения. Пазарът вчера беше пълен с обезглавени Антоанети.

 ...сега е вече майка на децата си сега е майка на децата си да го повтарям

много бавно за да свикна е майка вече не жена на децата си сега е майка нещо друго сега шишарка и пчела е майка пчелна пита кошер на децата си

 Веднъж се бях прибрал по-късно. Ема говореше по телефона от кухнята и не

ме чу. Аз обаче чух следната фраза: "Търтей, той просто е един търтей, колкото и да е свестен." Порази ме това, че тази фраза беше точно копие на една реплика на баща й отпреди години, на която отново бях неволен слушател.

Защо сега превъртам всичко това в главата си. Какво значение има няколко месеца след развода. Човек понякога казва подобни неща, без да иска.

Търтей, той просто е един търтей, колкото и да е свестен."Характерно за търтеите е, че те се получават от неоплодени яйца, поради

което нямат баща. Те носят наследствените белези на своята майка и на търтея, който е оплодил тяхната баба."

Казвам си, че това е важно и продължавам да ровя в няколкото наръчници на пчеларя, които притежавам. Няма да се освободя от онази фраза, докато не я нахраня обилно с информация. Да се надуе като кърлеж, за да ме пусне.

"Търтеят има доста голямо тяло, дълго около 15-17 мм. Има добре развити гръдни мускули и крила, които му осигуряват бърз, далечен и продължителен летеж. В задната част на коремчето му са разположени сложно устроени и добре развити полови органи."

Дотук Ема беше казала само хубави неща за мен."Предназначението на търтеите е да оплождат излетелите на брачен полет

неоплодени майки. Ако попаднат в чужди кошери, пчелите благосклонно ги приемат."

Никак, никак не е зле."... но през втората половина на лятото, когато прецъфтят основните

медоносни растения и постъпващият нектар намалее, търтеите стават излишни в семейството, защото инстинктът за роене изчезва. Пчелите ги изолират от меда, изтощават ги от глад и ги изхвърлят през входа на кошера."

Входът на кошера става естествен изход за търтеите, exitus letalis. Какво иска да каже устройството на пчелните семейства, какви аналогии ни дава? Подозирам, че Бог е създал това странно семейство, за да ни каже нещо. Не знам точно какво, но иска да ни подскаже нещо. Вчера прочетох във вестника, че тенденцията в края на века е мъжете да бъдат изтласквани все повече от семейството. Жените предпочитали сами да отглеждат децата си, а бъдещето било на двучленните семейства, без в тази бройка да влиза бащата.

Търтей, той просто е един търтей, колкото и да е свестен.

40

Някъде живеят в къщи с "ш" и "т"... Преди много години, в детството си, живеех на село. Светът изглеждаше

хубав тогава, като след дъжд. След всичко, което се случи между мен и Ема, реших да се върна там за известно време. Да изместя близките си спомени с онези далечни дни и нощи от детството. Ема не беше от онова време и се надявах да ме остави поне там. Не издържах повече от седмица. Нищо вече не беше същото, нищо. Онова село го нямаше. Светът се беше разомагьосал. Онези странни хора, на чиито истории някога се радвах, сега изглеждаха мрачни и тягостни. Селото бавно полудяваше. Виждах лудост навсякъде. Половината старци се бяха изпокарали за това кой къде да бъде погребан. Гробището беше претъпкано, а всеки искаше по-добро място, по-близо до свои хора. "Нищо друго не искам, само да съм по-близо до малкото Кале - ревеше баба ми - да си му приказвам, да го завивам вечер, да си го милвам..." Малкото Кале беше първото й момиченце, починало на три годинки и баба ми никога не го прежали.

Дядо ми разказваше, че тогава тя за малко да се побърка. Била си направила кукла (той викаше истукан), голяма колкото тригодишно дете. Носела я навсякъде със себе си, приказвала й, опитвала се да я храни, вечер лягала с нея в леглото. Една нощ дядо ми изгорил куклата. Той беше мек човек, представям си колко му е струвало всичко това. Все пак баба ми била спасена.

 Лудия Ристо, последният човек в селото, който носи шаяк и лете (през

последната война от избухнал наблизо снаряд изгубил всякакъв усет за топло и студено), сяда от сутринта на площадчето точно под грубо излетия паметник на загиналите в същата война. Рови с една пръчка в прохоляка и пита който мине за часа. И вече 53-а година повтаря: "Ей, отиде си деня, ей!"

 Ламаринения Дико е от онези побъркали се от четене хора. Живее в барака,

построена от тенекии за сирене. Гледа заек на покрива на къщата си в щайга. Направил си е собствен кладенец, една дупка, пробита със сонда, и си вади вода с лимонадено шише, привързано със сезал. Ходи с дълга неподстригана брада като крузоист. Така му викат в селото. Човек малко извън пътя, както евфемистично, по християнски се изразява баба ми.

 Едно време историите на Лудия Ристо и Ламаринения Дико ми бяха смешни.

Сега тези хора, те още са живи, ми навяват такава тъга, такава тъга...Едно отиващо си село, което още се опитва да разказва истории, все по-

малко смешни и все по-затихващи. Научих, че напоследък всички ходели да дават пари на Дявол Диньо, един полуослепял старец, който се грижи за селската църквица, та ходели да го молят и си плащали съответно да им бие камбаната: "Удряй, да си я чуем докато сме живи, пък като ритнем топа и подплашим гаргите, кой знай дали ще я чуем."

Смъртта беше единственото приключение, за което се готвеха всеки ден. Няколко старци си бяха поръчали вече по-евтини паметници и си ги държаха по

къщите с изчегъртани върху гипса имена, година на раждане, чертичка и първите три цифри от годината на смъртта. Единственият останал в селото гробар, непрекъснато черпен в кръчмата, обещаваше на всеки срещу една ракия, че ще му изкопае най-хубавия гроб. И всички си представяха умирането зиме. Никога лете. Дето викал един, за умиране ли е сега, толкова работа ме чака, нито сено съм приготвил за кравите, нито гроздето съм обрал...

 Някога, когато селото било голямо и живо, искали от околията да го правят

град. Това било престижно, но след дълго умуване хората все пак отказали. Единствените им мотиви били, че като стане град, тук ще дойдат жандари да пикаят по плетищата и да заничат булките им. Хората си вардели булките и плетищата, какво друго.

 Нищо не успях да овардя аз. Дори истукан не бих посмял да изгоря.

41

Не вярвам на нещо, което кърви всеки месец, а не умира. Надпис в мъжка тоалетна

 ... и тя разбрала къде живее оная, отишла там, хванала я и я завлякла в къщи

при мъжа си, а сега лягайте двамата, като толкова се искате, ама тука пред мене, те се опъвали, обаче тя така зверски крещяла и ги блъскала, че ония щат не щат легнали, пък тя викала айде, айде, почвайте, щото... и те хъката-мъката, почнали, къде ще ходят... а тя стояла права до вратата, гледала, гледала, гледала, накрая само рекла - душички - и си хванала пътя...

 ...бял шоколад, и то от най-хубавия. Всеки път като се връщала при мъжа си

късно вечер по един бял шоколад. Оня си умирал за бял шоколад. Нито й виждал смачканата рокля, нито че мирише на друг мъж от километър, нищо, нищо. Лапал си шоколада, докато тя се оправяла в банята и траел. Тя пък откъде го измислила това с белия шоколад, майтап ли си правела с него, гузна ли била, мъчно ли й ставало, или само му отвличала вниманието, кой знае. И тъй цяла година - бял шоколад, бял шоколад, бял шоколад. На оня сигурно вече му се повдигало от бял шоколад, обаче лапал и мълчал. Нищо не казвал и тя сигурно си мислела, че му е намерила цаката. Една вечер обаче се върнала и него го нямало. Отворила гардероба - ни обувките му, ни палтото. И един куфар липсвал. Влязла тя в банята и там, на огледалото, със собственото й червило оня бил написал: "186 шоколада!!" С две удивителни.

 Истории, подслушани в кафенето до пазара.

42

Страстта към класифициране у Линей била пословична. Може би такава е страстта на самия 18 век. След като подредил и дал своите прости названия /nomina trivialia/ на всички познати растения по родове и видове, той направил една друга, малко известна систематизация. "Flora oficiarii" или Офицерска флора, където подредил по чинове в строга иерархия всичките си приятели и неприятели в ботаническата наука.

Според заслугите и приятелството ботаниците - или естествените историци, както все още се наричали повечето от тях - били въведени в звания полковник, подполковник, майор и т.н. до обикновени фелдфебели и ефрейтори. Генерал естествено бил самият Линей. Един от обидените негови съвременници, вероятно фелдфебел, Ламетри, написал язвителна статия с хубавото заглавие "Човекът-растение", в която преобърнал метода на Линей, всъщност обърнал само аналогиите, и класифицирал човешките същества като двудомни, еднотичинкови и едноплодни.

Има нещо добро у тоя Ламетри, някакво подхлъзване на антропоцентризма. Защо опорната точка на всички аналогии да бъде човекът? Питам се как ли биха ни описали растенията, каква класификация биха ни дали? "Описан от растение" е добро заглавие, което мога да запазя за друг път. Струва ми се, че постоянно ни наблюдават - фикуси, аспарагуси, бонзаи, малки финикови палми, китайски рози, мушката, лимонови дръвчета. Винаги сме пред очите им. Нека вметна като добър естественик и едно частно наблюдение. Когато се заредиха скандалите с жена ми, листата на фикуса в хола започнаха да пожълтяват и падат.

43

кози и рози се ухажваха край мен И растението, и мухата, и всички останали живи създания са се появили на

земята няколко милиона години преди човека. Дали Бог просто е подготвял люлката и детската стая за човека? Не би ли било по-справедливо, справедливост в мащабите на цялата вселена, да е направил човека само за развлечение на предхождащите го растения и животни, една плюшена играчка, ходеща кукла, за която да се грижат. Човешката мисъл е твърде егоцентрична, за да допусне подобна вероятност. Е, нека си го позволим, само тук, на хартия, в няколко реда.

За мухата, която хвърчи из стаята, и за фикуса в ъгъла до прозореца ние сме съвършеното развлечение. Мислим си, че владеем над тях, но истината е, че те владеят над нас. Гледат безцелното ни щъкане от върха на някакъв свой Олимп и като им доскучаем, излъчват към нас неуловими сигнали, които ни направляват с лекота.

Знам, знам, още в началото на Книгата, още в Битие, Бог казва: "Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята." Ах, как ни радва това и владейте над...

Е, да, обаче това е от Библията на човеците. А как ли би изглеждал този въпрос в Библията на мухите или в Библията на растенията? Все пак те са натрупали повечко битие. Как ви звучи Библия на мухите? Съвсем достолепно, струва ми се. И древно. Ами да зачетем малко от нея. Само началото. Знаете слабостта ми към тях, към мухите и началата. Една бележка преди това. Книгата на мухите естествено не ползва хартия, тя е, как да кажа, въздушна книга. Започваме. БИБЛИЯ НА МУХИТЕ.

 Сигурно не ви е съвсем ясно. Казах, че разбирам малко от езика им.

Наблюдавал съм ги. Сега ще се опитам да преведа. Съвсем буквално и по смисъл. При превода винаги нещо се губи. Най-малко полетът и триизмерността в случая. Все пак излиза нещо от рода на:

1:1 В начале /беше/ въздух. И /Бог/ каза: Да бъде движение. И /беше/ движение.

1:2 После /Бог/ създаде крилата. Но крилата не носеха нищо, а самите се носеха в пустота. И /Бог/ каза: Да бъде към крилата тяло. И /беше/ тяло. Но тялото нищо не виждаше. И рече /Бог/: Да бъдат към тялото очи. И /бяха/ очи.

1:3 Всичко друго от окото се даде и нямаше нищо, което да не е от окото създадено. И пожела окото светлина и /беше/ светлина. Пожела небето и земята и видя небе и земя. И пожела после одушевени животни, човеци и фекалии и видя одушевени животни, човеци и фекалии. И рече /окото/: Това е добро и слетя при тях.

1:4 Така /Бог/ създаде мухите по свой образ. И като ги създаде, благослови ги: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.

 Ами мисля че е това, ако правилно съм ги разбрал. Някои думи се губят и

затова ги подсказвам в скобите, най-често с "Бог". Тази дума винаги си е на мястото. Както виждате, текстът 1:4 е същият като в нашата библия. Не бих се наел да твърдя със сигурност кой от кого е заимствал. Толкова за библията на мухите. За растенията, признавам, нищо не мога да кажа засега. Предполагам само, че писмото им наподобява форми на листа, корени, венчелистчета, близалца и пр.

Знам, че вездесъщият "генерал" Линей е написал през 1758 един труд на тема "Somnus Plantarum", но все още не ми е попаднал. Завиждам му за заглавието. Сънят на растенията. Идеално за естествен роман.

44

- Мисля, че открих нещо важно - каза ми един ден М.- Важно ли?- Мисля, че е важно.- Е, и кога го откри?- Вчера. Вчера следобед.- Не запомни ли точния час?

- Нямам часовник. Е, можех да погледна стенния, но... И това ли е важно?- Стига с това важно. Разбира се, че е важно, нали откритието трябва да бъде

записано точно.- Не знаех - тихо отвърна М.- Кой ще повярва на откритие, направено вчера следобед...- Не знаех - повтори още веднъж М., съкрушена. - Но ако се замисля може и

да се сетя...........- Е?- Беше по времето, когато мухите летят като унесени, а повечето дремят

върху пердето.- Не е достатъчно точно.- Спомням си, че вече не грееше толкова силно.- Не стига.- Игличката на грамофона. Слънцето падаше точно върху игличката на

грамофона. Това е важно. И е конкретно.- Добре, добре, ще го запишем така: Откритие направено вчера следобед,

когато мухите летят като унесени, а слънцето пада точно върху игличката на грамофона. Добре ли е?

- Прилича на стихотворение. И е конкретно - натърти М.- Не обичам стихотворения. Трябва да запишем и името на откривателя.- Мислиш ли, че трябва?- Убиваш ме с това "Мислиш ли, че трябва". Откритието си е твое, нали?- Ъхъ. Мислиш ли, че някой ще се заинтересува от автора?- Всъщност не знам. Авторът вече няма никакъв статут.- Не разбирам накъде биеш.- Ами той умря.- Кой умря?- Авторът, кой. Още през 68-ма. Не си ли попадала на Барт.- Никога.- Ами Лиотар? "Постмодерното, обяснено за деца"?- Не съм дете - цупи се М.- Че тя не е за деца.- Няма да погледна книга, която лъже още в заглавието си.- Добре де, и какво беше откритието?- Ами... По дяволите... Мисля, че го забравих.- Мислиш, че си го забравила?- Не се сърди. Едва ли е било толкова важно. Все пак прекарахме един

чудесен следобед. Един следобед, как казваше ти, в приятни безцелни разговори.

 Обичам разговорите с М. Винаги знае какво търся. Има ли нещо лошо в това

да си говоря с една муха? Сам съм и мога да правя каквото си искам. Тя ми е приятелка. И е много мила. Не, нямаме сексуална връзка. Нещо друго?

 - Записвал си нашите приятни безцелни разговори следобед? - М. е по-скоро

уплашена отколкото учудена.- И съм ги приготвил за публикуване.- И си ги приготвил за публикуване? Но тогава те не са били безцелни.- Напротив, бяха. Поне такова е било намерението ми.

- Намерение за безцелни разговори... - М. е саркастична.- Ами да. Никой не е издал книга с безцелни разговори. Книга за дреболиите,

за мухите, за теб самата, ако щеш.- Ти си луд. Публично ще бъдеш обявен за луд. Книга с безцелни разговори.

Споделени истории. Пред кого, моля ви се. Пред една муха. Наистина ли смяташ да издадеш тази книга?

- Ами... Всъщност се колебая дали да не стане сценарий за филм.- Охо... Филм!- Ами да, по-скоро за филм. Никой не е направил филм само от дреболии,

само с ненужни неща. Филм от това, което по принцип отпада от филмите.- Филм от изхвърлените изрезки на лентите?- Не съвсем. Тези неща ги няма дори върху изрезките от лентите.- Не разбирам.- Ще бъде филм, в който героят ще лежи безцелно на леглото следобед.

Герой, който се размотава сам из апартамента, ходи до тоалетна, преглежда вътре стари вестници, пуска водата, прозява се. Може изобщо да не говори. И никакви вътрешни гласове. Човек, зает със своите мисли, които ние не знаем. Тягостни мисли, общо взето. Всекидневни.

- Като теб ли?- И по-зле. Един бааавен филм, в който дори трагедиите нямат блясък, а си

догарят като кибритени клечки в пепелника. Ще бъде само за един човек. Филм без общество, без мисия, ако щеш. Филм само за тленното в тоя живот.

- Това ми харесва. Тленно. Нещо като мухите на 60-те. Никой вече не си ги спомня.

- Шейсетте бяха велики години.- Бяха ли? Ти не ги помниш.- Така пише. Le grand refus! Големият отказ. Фантазията на власт! Революция

на цветята. Важни години.- Важни са тези, които сега се напъват да си ги спомнят. Не ми харесва това

напъване.- Всички те са били млади през 60-те.- Всеки иска да изкара младостта си адски важна.- Така е, обаче...- Обаче никой не си спомня за мухите на 60-те. - М. трепери. - Никой не си ги

спомня. През 68-а е имало много мухи.- Ето, за това ще разказва този филм или тази книга, ако някога успея да я

публикувам. За големите мухи на 60-те, от които нищо не е станало. Абсолютно нищо.

45

Нищо. Нищо. Нищо.Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Нищо. Остават ми само няколко листа, които мога да запълня така. Какво стои зад тези четири букви. Нищо. Цялата нищета на живота.

 Днес се навършва година от развода ни с Ема.

 Все още не съм си прибрал от нея някои сънища и други дреболии. Сънищата са като котките, последни отвикват от предишният си дом. Всички говорят за края. Забавляват се като деца, които си играят на

плашенка. От Откровението насам играта е една и съща. Кръв и огън, потоп, сблъсък с метеорит, екологична катастрофа, озонова дупка и още десетина абсолютно сигурни и предсказани неща.

За мен самия има нещо по-страшно от края - липсата на край. Ужасявам се, като си помисля, че свършекът е невъзможен. В това има повече апокалипсис, отколкото в приказките за апокалипсиса. Край няма.

След всичко, което се случи през тази година в живота ми, трябваше земята да се сцепи, небето да се продъни, или поне да се увеличи озоновата дупка. Нищо такова не стана. Дори аз съм жив. Е, съседите ме гледат странно, но те не ме интересуват. Мога изобщо да не излизам от къщи. А мога да си взема тетрадката и стола и никога да не се върна. Трябва да потърся някакъв край. Как беше... Да освободя тази муха в черепа си. Една дупчица.

46

Слънцето грее. Денят е хубав за разходка. Симо лови сом. Дъждът вали. Розата е красива. Баба плете. Годината има дванайсет месеца, всеки месец има 30 дни, а всеки ден 24 часа. Котката мърка. Аз седя на стол. Идва есен. Дойде зимата. Заваля сняг. През пролетта дърветата са зелени. Лято е.

 Защо всичко не е така просто като в буквар.

47

Толкова пиян е скитникаче като пикае под небето

само струята го спира да не падне хайку за мъже

 Днес денят започна далеч по-добре. Изпитах желание да се избръсна. Дори

излязох до пазара. Е, светът не се беше трогнал много от отсъствието ми. Струва ми се, че мога да му отговоря с взаимност. Купих си нова тетрадка и два молива. Не мога да пиша с химикал, прекалено категоричен е. Не знам защо днес се чувствам така добре. Непривично ми е. Купих тетрадката, защото реших да пиша нов роман. Идеята ми се струва добра. Става дума за един скитник с люлеещ се стол. Първо ми хрумна образът. Скитникът, типичен клошар, вонящ, брадясал, със стара шапка на главата, е седнал в люлеещия се стол, в градинката

недалеч от казаните. Около него кротко спят кучета. В скута му се изтяга измършавяла котка. Столът се поклаща съвсем леко, като че вятърът го люлее. Става добър кадър. Скитникът на люлеещия се стол. Спокоен и посвоему аристократичен. Всички останали шумове са заглушени, чува се само едно тихо поскърцване. Това е въвеждащият епизод. Нататък се разказва историята на този клошар. Всичко започнало като един опит. Човекът искал да напише роман, в който героят да е клошар. Но всичко да бъде истинско. Решил да се внедри сред скитниците, да се опита да поживее като тях около седмица. Избрал си някакъв отдалечен квартал, за да не среща познати. Пуснал си брада, нахлупил ниско над очите си скъсана шапка и станал почти неузнаваем. Първите две нощи се прибирал в квартирата си да се изкъпе и да се наспи. После обаче решил, че това разваля чистотата на опита и си потърсил място за нощуване. Намерил някакъв стар навес и пренощувал там. Не било лошо. В началото на есента времето още било топло. Няколко пъти се промъквал в къщи, за да се запаси с малко храна. Гледал да е много късно вечерта, за да не го види никой. Веднъж обаче един от съседите го забелязал и го помислил за крадец. Развикал се и човекът избягал. От собственият си апартамент. Така неусетно изминала цял месец. Клошарят обаче не мислел да прекратява експеримента. Постепенно се увлякъл. Никога не се бил чувствал толкова свободен. Намерил отнякъде две скъсани одеяла, парче огледало, нож без дръжка и почти здрав транзистор, но без батерии. Голямата му находка бил един люлеещ се стол, който пристегнал с тел на няколко места и вече не се отделял от него. Дори се сприятелил с един истински клошар, който го открехнал как да изкарва всеки ден по нещо за ядене, макар, че той се бил запасил с известна сума отпреди. Така ден след ден границите между експеримента и истинския живот на клошаря се размили. Той вече не изпитвал никакво желание да се връща към предишния си живот. Не виждал смисъл. Обитавал друг, паралелен град.

Веднъж си направил следната шега. Абе каква шега, направо си бил прегладнял. Вмъкнал се в гостилницата на площад "Славейков", заведение, работещо "докато разпънат вестникарските маси", както казваха преди. Едно време ходел редовно там с цяла компания начеващи писатели. Влязъл вътре и наистина всички били там. Но той не се стреснал и се отправил точно към тяхната маса. Придърпал един стол и седнал, като учтиво поздравил. Никой не го познал. В тази гостилница влизали всякакви отрепки, тъй че не му обърнали кой знае какво внимание. Сервитьорката дори му донесла вилица и той спокойно си забол едно мезе от чинията на "най-добрия си приятел преди", който му стоял отляво. После взел една свободна чаша, сипал си от общото вино и вдигнал тост за цялата компания, като завършил с малък цитат от Елиът, любимия му от "Пепелната сряда":

Понеже аз не се надявам да се върна тук Понеже аз не се надявам Понеже аз не се надявам да се върна...

След което изтърсил нещо от рода на: "Пия за шибаната постмодерна ситуация, чиито пророци виждам във ваше лице." Добре си ги познавал хората и ги спечелил на часа. Изкарал с тях цяла вечер, ял и пил на корем, забавлявал се, гледал ги - задълбочени до тантурестите си жени. Нито веднъж обаче не се

обърнал надясно, там стояла бившата му жена (не знаех, че бил женен, честно) и бил сигурен, че тя го е познала...

 Това е идеята ми засега. Не знам какво ще стане с клошаря накрая. В един

момент си помислих, че за да стане добър роман, аз също ще трябва да поживея като клошар няколко дни. Два-три, не повече.

 през онази година много премазани кучета по пътищата котки сплъстени косми засъхнала кръв по храстите опашки в канавките оня се преместил при ема с три аквариума рибки рибите се плодят по много лесно умират гълъби много бе покрай казаните аз какво не ги ям подушвам че сме от една порода честит празник забранено влизането с кучета в магазина търсим продавачки клинтън си отива май чие е това момиче не не искам дом само домашна тоалетна муууха муууууха окончателно ли е вашето решение усмихнете се моля братя соколови марш от черешата

ПОСЛЕДЕН ЕПИГРАФ

  

ще изчезна масово им каза той

ще изчезна масово им каза

като динозаврите.