20-26.05.2020 Год. 29

Брой 201,50 лв.

9 771310 956004

20ISSN 1310-9561

Георги Господинов

Какво прави светът, докато чака да свърши

Мие прозорци. Да вижда по-ясно това, което изгубва.Подрежда книгите в библиотеката. Вадиедна по една. Зачита се. После ги слага обратно. Бърше праха навсякъде. Животътсъбира прах. Макар да казват, че и смъртта… прах при праха и прочие.Пуска прахосмукачка – докато вие,можеш да виеш на воля. Да чистиш и плачеш, както правеше майка ми.Какво още прави светът…Проверява домашните на децата. Правидомашна торта с последните сухи бисквити. Само прости неща спасяват.Измисля си кучета и ги разхожда по старите улици.Гледа филми, които вече е гледал. Харесват му всичките. Там се целуват, за бога, целуват се, ходят в парка, сядат по пейките…Чете Наръчник на градинаря и Писма до Луцилий. Виси на компютъра.Отваря албумите, тук съм на четири, тук сме заедно всички едно лято в Созопол. Шие дълго някакво копче… Подостря моливи, чупи и пак ги подостря. После дълго лежи в тъмното и опитва само да не брои числа, само да не брои,само да не…

13 април 2020

Българската литература по света: говорят преводачите

Иржи Травничек за четенето във времето на цивилизационна умора

Капка Касабова „Река, езеро, планина“

Дейвид Линч и Кристин Маккена „Кът за мечти“

Нова българска: Людмила Миндова Яница Радева

Да се намерим отново: какъв ще е светът след шест месеца според художниците

Лице на броя Невена Панова

Честит 24 май на всички автори и читатели!

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

2Литературен вестник 20-26.05.2020

В новия брой на сп. AErea (14/2020) е публикуван цикъл от стихотворения на Иван Теофилов в превод на испански.AErea e едно от най-престижните литературни списания в испаноезичния свят, издава

се в Чили, но се разпространява във всички испаноговорещи страни в Америка, както и в Испания. Стиховете са преведени и представени от мексиканския драматург и преводач Рейнол Перес Васкес. Сред преведените от него български автори са Атанас Далчев, Йордан Радичков, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Кристин Димитрова и др.

Възкресение Христово e тематичният център на новия 149-и брой на сп. „Християнство и култура“. В него са представени проповедите на митрополит Антоний Сурожки за Вход Господен в Йерусалим, Страстната седмица и Пасха, както и текстовете на членове на Френската академия, посветени на Кръстния път, обединени в проект под ръководството на кардинал Жан-Мари Люстиже. Друг акцент в броя е отношението на църквите към Холокоста по време на Втората световна война. Темата е представена с основополагащия доклад от 1978 г. на немския богослов Йохан Баптист

Мец За отношението между християните и евреите в Германия, както и с историческите текстове на Франклин Х. Лител Германските църкви в Третия райх, на Джонатан Горски Папа Пий ХII и Холокостът, и на Ицхак Арад Християнските църкви и преследването на евреите в окупираните територии на СССР. Българският случай е представен с показанията на Пловдивския митрополит Кирил за участието му в спасяването на българските евреи, дадени през ноември 1944 г., докато се намира в ареста на Държавна сигурност, и е допълнен с писмото на Св. синод на БПЦ, посветен на актуалната политическа обстановка през лятото на 1944 г., с редакционно заглавие Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време.Третият тематичен център, Църквата в съвременния свят, е свързан с отношението на църквите към пандемията от коронавирус. В него са представени текстовете на о. Кирил Синев Църковният дебат в Румъния и на Златина Каравълчева Мерки на поместните православни църкви за ограничаване на разпространението на коронавируса. На същата тема е посветено е есето на Калин Михайлов Вяра. В броя са публикувани и разказите на Янчо Михайлов (свещ. Йоан Карамихалев) „Няма кой да ме чуе“, Болнична стая, Избраникът на камбаните, и на свещеник Николай Петков Нежни хиперболи, а в рубриката „Забравени размисли“ е представен текстът на отец Борис Паспалев На хорото. Първият трясък от неговата книга Дневници на един селски свещеник, издадена през 1942 г.. В броя е представена и последната лекция на прот. Александър Мен Християнството, изнесена на 8 септември 1990 г. Рубриката „Християнство и изкуство“ е представена с текста на Ивайло Борисов Църковната музика и времето, а рубриката „Нови книги“ съдържа откъс от книгата на Лоренцо Скуполи Духовната борба, ново издание на Фондация „Комунитас“. Броят е илюстриран с творби на Любен Зидаров.

н o в о Н О В О

„Рафаело – 500 години по-късно“ – това е основната тема на априлския брой на списание „Култура“. И тя представя честванията под карантина на детето чудо на ренесансовата живопис със статиите на проф. Владимир Градев и проф. Антонио Паолучи, както и със специална кореспонденция от мащабната изложба,

посветена на Рафаело в Рим, която може да бъде посетена днес само виртуално на адрес #RaffaelloInMostra. В броя още можете да прочете разговор за „Апокалипсиса, хората, времената“ с големия френски историк Жан Делюмо, който ни напусна в началото на 2020 г., статията на немския изкуствовед Ханс Белтинг „Флоренция и Багдад“, посветена на разликата между зрителните системи в християнския свят и исляма, както и анализа на историка Жан-Филип Жене за епидемиите през Средновековието. В юбилейно интервю режисьорът Георги Дюлгеров вдига завесата над „биографията на своите филми“, а френският писател и носител на „Гонкур“ Никола Матийо размишлява над „величието на малките“. Проблемите на архитектурата изникват в разговора с арх. Станислав Константинов за „градския център на София“, както и в статията за наградите „Прицкер“. И още: можете да научите за изложбата „В нощта. Кабарето в съвременното изкуство“, която продължава във Виена до месец юни, както и за последното издание на „Берлинале“, което се проведе малко преди да се разрази епидемията. В интервю режисьорът Явор Гърдев се пита „колко тежат думите“, а композиторката Добринка Табакова споделя мисли за „музиката, заради която е тук“. Броят завършва с разказа „Клепалка“ на Теодора Димова, а фотографиите в него са дело на Красимир Андонов.

П Р И П И С К И

П О К А Н А

В последните два месеца неочаквана радост, a и надежда, ни носеше всяко успешно преминаване на някоя граница, за която сме свикнали, че просто се назовава „граница“, но иначе имаме право да я преминаваме свободно (като начало става дума за физическото й преминаване, а не за дръзкото й прекрачване в преносен смисъл). Но една подобна радост е съпътствана като че ли и от малко уплаха – след замислянето за това колко лесно се поставят граници и там, където те веднъж са били премахнати. В някои случаи това следва да е за добро, например когато посредством нови (временни) ограничения се пази човешкото здраве в извънредна ситуация, но пък тези ситуации ни карат да се замислим, дори и самостоятелно и изолирано, и върху други типове ограничения, които обикновено се „маскират“ като намерения, начинания и концепции за обратното – именно за заличаване на различия и граници, например между отделените по различни критерии членове на някаква привидно цялостна общност, голяма или малка.Точно на това напрежение между легалното свободно преминаване на границите, от една страна, и отхвърлянето (но повече в посока на скриване и изгубване) на границите на собствената идентичност, от друга, е посветена новата книга на Ася Маркова, излязла в началото на март на немски. По-горе исках да споделя радостта си от това, че именно тази книжна пратка, за разлика от някои други, успя да премине границите и да пристигне в София, сега. Заглавието “Zuckerbrot und Peitsche. Intergration zwischen Anpassung und Ausgrenzung”, или в свободен неавторизиран, а читателски превод: „За козунака и камшика. Интеграцията между приспособяването и изключването“ достатъчно директно заявява темата, настанена между елегантно изчистените корици, без да разкрива предварително

оплетеността на мрежата от подвъпроси и (не)възможни техни отговори. Академичният път на Ася Маркова в България

е свързан най-вече с Департамент „Философия и социология“ на Нов български университет, където протича и следването, и докторантурата й. През 2017 г. излиза книгата й „Достойнство и човешки способности. Философско-нормативни ориентири за достойно третиране на хора с ментални увреждания“ (изд. „Фабер“), която представя както основни дисертационни резултати, така и заявява готовност за бъдещи разширени проучвания в същото поле. Именно с това се занимава А. Маркова и сега, като свободен изследовател в Мюнхен, където живее от няколко години. А фокус и в „За козунака и камшика“ (впрочем това е немският вариант на „За моркова и тоягата“, станал особено известен във връзка със социалната политика на Ото фон Бисмарк) остава достойнството на различни човешки групи, склонни към / подлежащи на сегрегиране, и неговото опазване. И така, в това свое „научно есе“ – според анотацията от корицата на книгата – Ася Маркова ни подканя активно да преосмисляме ключови в дебата за Другия и за границите на неговите права и традиции понятия като интеграция и асимилация, които – оказва се – по-рядко се употребяват като същински термини, защото границите и между техните съдържания, първото от които интуитивно мислим като позитивно, докато второто – в по-висока степен като негативно, лесно, независимо дали манипулативно или несъзнателно, се размиват. Това размиване на понятийни и идейни граници варира, и се легитимира, контекстово. А контекстът, в който в случая протичат наблюденията на изследователката, е този на съвременното германско общество и на решенията, които се вземат, или поне се желаят и дебатират в него, най-вече по голямата тема за имигрантите. Ася Маркова проследява културни, политически и социални аспекти на проблема и през актуални, и през вече исторически примери, включително знакови изказвания на политически фигури, документи и лични наблюдения. А. Маркова има основания да пише в

първо лице единствено число, но не само по тясно биографични причини, а доколкото всеки съвременен европеец (и не само), който иска да има право на свободно придвижване през държавните граници, следва да цени и правото на съхраняване, и дори на публично и неограничено представяне и практикуване на национални или още по-лични обичаи и навици, ако те не засягат правата и достойството на другите.Текстът се чете леко, езикът му е богат на метафори, фразеологизми и публицистични нюанси (но такива са реално винаги и официалните изказвания по темата, езиковата игра в тях прави сякаш по-приемливи дори неприемливи чисто теоретично и ценностно твърдения), без да се отклонява обаче от академичната си основаност в полето на социалните науки, а свободно и убедено в логичната си, но и интригуваща съдържателна конструкция, препращайки – и като към фон, но и критически, когато това е небходимо – към важни, за Европа (и не само) имена (примерът – незаобиколимо клише Карл Попър е достатъчен, но научно по-важни дори са коментарите към по-нови и най-нови изследвания) и техните тези, както и към важни културни и литературни реалии. А крехкостта на границите, с които или без които искаме да живеем самите ние, както и другите да живеят с нас, може да се изяви всекидневно и неочаквано. Така например един от водещите в някои дялове на книгата пример за неотменен елемент от етикета на водещата (немска) култура – за онези, които приемат подобна йерархизация на културите, разбира се – е ръкостискането: жест, чието оцеляване изведнъж се оказа подложено на изпитание, нямащо нищо общо с интерграционни или асимилационни, леви или десни, консервативни или либерални политики. Но отвъд отделните жестове и думи (да не забравяме, че преди „ксенофобия“ да започне да означава „страх от чужденеца“ преди само един век, оригиналното антично значение на xenos е нещо като „чужденец, когото посрещаш гостоприемно, без да забравяш, че (или именно защото) е различен от теб“) остава изключително сериозният

въпрос за лесната замяна на добрите намерения за допускане при опазване на собствените традиции с реалния достъп само след заличаването им, както и за баланса между насърчението и изискването (fördern und fordern), или за оригиналналната и фалшифицираната интеграция, ако перифразираме част от заглавието на последната глава на книгата на А. Маркова, за която се надяваме, че макар и пропуснала планираната си премиера на Лайпцигския панаир на книгата на същия онзи 13 март, ще бъде представена и на живо тук, след като стане възможно не само книгите отново да преминават по-свободно държавните граници.

НЕВЕНА ПАНОВА Assya Markova. “Zuckerbrot und Peitsche. Intergration zwischen Anpassung und Ausgrenzung”, Frankfurt am Main, Wien und Zürich: Büchergilde Gutenberg (Edition Zeitkritik 1), 2020.

Морков, тояга, изолация и интеграция

Галерия Структура

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото“Онлайн изложба, май-юни 2020 г.

Героите в рисунките на Нина Ковачева от 2020 г. са привидно невинни – деца, комиксови любимци, познати типажи от фантастични филми, всички заети с обикновени занимания и игри. Рисунките обаче са изпълнени с глобална тревога. Драматизмът и емоциите далеч надхвърлят малкия размер на листа – 29 x 39 cм. Героите са инструмент за изразяване на дълбоки чувства и вълнения. Детската невинност е призмата, през която страховете на днешния ден стават още по-очевидни. Изкуствоведът Лоран Хеги пише по повод самостоятелната изложба на авторката в Музея за модерно и съвременно изкуство в Сент Етиен, Франция: „Рисунките на Нина Ковачева изглеждат съблазнителни и объркващи, чувствени и игриви, безгрижни и крайно сериозни, оскъдни и едновременно плътно препълнени със смисъл. С изумителна лекота художничката съчетава различни мотиви и конотации, интимности, спомени и цитати, като по този начин създава визуален свят, който е едновременно еклектичен и хармоничен. Неговата безпогрешна съгласуваност произтича от специфичния, живописен разказ, който явно демонизира детската, наивна невинност и ескалира смущаващата и дестабилизираща неяснота на изобразените сцени до абсурд, като по този начин стимулира една почти неудобна интензивност на възприятието. Без предупреждение, объркващо и плашещо, на пръв поглед игривият разказ неочаквано се превръща в злонамереност, жестокост и насилие, без преход или обяснение и без по-широка контекстуализация. Тази постоянна трансформация на съдържанието и психологията на различните фигури и предмети обогатява визуалния свят на Нина Ковачева и нарушава удобните, лесни, банални и клиширани идеи за добро и зло, за добре познати ситуации и за невероятни събития.“

A B R O A D

Литературен вестник 20-26.05.2020 3

К А У З А Т А Н А К Н И Г И Т Е

Господин Груев, с какви фондове и документи, свързани с културата и по-конкретно с литературата, разполага Държавна агенция „Архиви“? До каква степен тези области представляват интерес за дейността на агенцията? Разкажете по-подробно за обработването и проучването на архивите, свързани с тях. Като всеки национален архив, Държавна агенция „Архиви“ съхранява учрежденските фондове на основните културни институции в страната и личните фондове на най-значимите фигури в областта на литературата, изобразителното изкуство, театъра, киното, музиката и т.н. С хората на науката е малко по-сложно, доколкото и Научният архив на БАН съхранява фондовете на учени, работили в някои от неговите институти. Но и тук е важна преди всичко волята на дарителя и ако той приживе или неговите наследници след смъртта му са пожелали документите да отидат в Централния държавен архив например или в някой от регионалните архиви, то те са се озовали при нас. Такива случаи има не малко. При комплектуването на подобни лични фондове се опитваме да търсим представителност на ключови фигури в различни области на живота – освен дейци на науката и културата, интересът ни е и към инженери, архитекти, лекари, духовници и пр. И понеже сте литературно издание, съвсем обяснимо интересът Ви е насочен най-вече към архива на Писателския съюз и към фондовете на големите имена в нашата литература. Трябва да кажа, че неговият фонд само частично се съхранява при нас. Навремето са постъпили документите до 1980 г., а останалите се пазят на място. Такъв е бил законът – срокът на комплектуване и предаване на документите в архив е двайсетгодишен. Толкова е и в момента. До изтичането му те се съхраняват в съответното учреждение. Явно през 1980 г. е направено комплектуване на тези документи и се е изчаквало изтичането на следващия двадесетгодишен период. Междувременно обаче дойде 1989 г., Съюзът на българските писатели беше пререгистриран и в новото му качество престана да бъде задължен от закона да предава ценните си документи в архива. При него остават и тези документи от 80-те години на миналия век, чието място е в Централния държавен архив. Така че използвам и вашата трибуна, за да призова сегашното ръководство на Съюза да предостави тези документи, а добре би било и тези от следващите десетилетия, на държавата. Тяхното място е в националния архив, за да бъдат ползвани от хората на духа, от учените и журналистите. Що се отнася до личните фондове на писателите – ние се гордеем с притежаваното документално наследство на най-големите имена в българската литература. Само през последните пет години бяха откупени архивите на Йордан Йовков и на Радой Ралин, както и кореспонденцията между Иван Вазов и Евгения Марс. Като дарения постъпиха фондовете на самата Евгения Марс, както и тези на Михаил Арнаудов, Петко Росен, Ивайло Петров, Йордан Вълчев, Борис Априлов и Леда Милева. Само преди месец бе дарен и неголемият, но изключително ценен личен архив на Валери Петров. Тяхната научно-техническа обработка отнема време, но вече са достъпни документите от обемните лични фондове на Йовков и Радой Ралин, работата при които продължи съответно три и пет години.

Изглежда, че агенцията се стреми интензивно да дигитализира различни архивни фондове и по този начин не само да ги съхрани, но и да ги направи много по-достъпни. Какви документи, отнасящи се до културния и литературен живот са дигитализирани, предстои ли в скоро време дигитализацията на други?Да, дигитализацията е наша приоритетна задача и в това отношение българските архиви не правят изключение. По цял

свят цифровизацията на хартиените документи е стратегическа цел на архивните системи и трябва да признаем, че някои отидоха много напред в този процес. Ние се движим с чувствително по-бавни темпове, но трябва да отчитаме, че това зависи преди всичко от финансовия ресурс, който се отделя за тази дейност. Защото дигитализацията, освен всичко останало, е и скъп процес, свързан със системно оборудване на звената с нова и модерна техника, с осигуряване на нарастващи обеми сървърно пространство, с гарантирането на надеждно съхранение на тези сървъри и т.н. и т.н. Мога да твърдя, че съотнесено към вложения финансов ресурс, резултатите ни не са лоши. Към момента дигиталният архив възлиза на около 360 000 изображения и съответно на около 21 ТБ памет. Отделно от това са дигиталните тематични колекции, посветени на т.нар. Народен съд, на участието на българите във войните, фотоархива и артархива (с изображения на произведения на изобразителното изкуство, съхранявани в нашите фондове), достъпни чрез официалния сайт на агенцията. Принципите, по които се планира дигитализацията на документите, са тези на старинност и ценност на документите и на честотност на търсенето. Така че ние дигитализираме приоритетно особено ценните и уникални документи, които се добавят в специален регистър (който също е достъпен онлайн), както и документите на органите на власт и управление, като сме започнали от периода след Освобождението и сме стигнали докъм началото на ХХ век. Идеята е след дигитализирането на тези документи да бъдат използвани основно копията, така че да бъде удължен животът на хартиените оригинали. Това, с което особено се гордея, е, че в края на миналата година завършихме процеса на дигитализация на описите. Това беше приоритетна задача, по която работихме от 2012 г. и в резултат на която около 5 700 000 описания на архивни единици бяха въведени в единна електронна система, позволяваща търсене по няколко признака. Това е голяма стъпка напред в процеса на дигитализация и нововъведение, което силно улеснява ползвателите, а и самите архивисти. До нея има външен достъп и всеки би могъл от домашния си компютър да провери в кой архив в страната се съхраняват интересуващите го документи и дори да ги поръча. Ако те вече са дигитализирани, той би могъл и да ги чете онлайн.

Видимо е, че агенцията се стреми да ориентира дейността си не само към учени и специалисти, а и към широк кръг от хора с интерес към историята. Сайтът ви дава възможност за достъп до различни архиви и колекции, имате и свой ютуб канал. Имате ли информация какъв е профилът на публиката, до която достигате, колко е широка? Използват ли се например вашите материали в образованието?Тенденцията, която се забелязва през последните години, е на постепенно намаляване или запазване на относително константна численост на читателите в класическия смисъл на думата – посещаващи читалните и работещи непосредствено с документите, и рязко увеличаване на онлайн читателите и посетителите на нашите сайтове. Съотношението между тези две категории потребители за изминалата 2019 г. е много показателно - 4775 читатели срещу 144 789 посетители в сайтовете на агенцията. За сравнение през 2018 г. тази пропорция е била 4295 читатели срещу 123 534 посетители на сайтовете. Сред първата категория обикновено са изследователите и хората, за които директната работа с документите е по-скоро емоция и преживяване. Втората категория потребители са основно млади хора, които нямат търпението на учения и се нуждаят от бърза информация. Впрочем това също е световна тенденция. Но тя стана възможна при

нас именно благодарение на напредъка в процеса на дигитализация, както и на постоянното обновяване и обогатяване на тематичните дигитални колекции. Стараем се те да обхващат теми, към които има широк обществен интерес и които могат да бъдат използвани в образователния процес. Затова всяка година създаваме поне по един тематичен сайт, съдържащ голямо количество документи и снимки, който да има приложение в средното образование. Всички те са достъпни онлайн на страницата на агенцията. През изтеклата година, тъй като беше и юбилейна, създадохме нов сайт, озаглавен: „1989. Промяната – преди и след”. Той беше изготвен в сътрудничество с Комисията по досиетата, БНТ и БНР и включва не само хартиени, но и оригинални аудио и видеодокументи. Смея да твърдя, че се получи нещо действително интересно.

Агенцията осъществява и множество издания, както и изложби. Разкажете по-подробно за най-интересните от тях, предстоят ли скоро нови?За нас особено ценна е издателската поредица „Архивите говорят“, от която през последната седмица излезе 72-рият том. Това са мемоарите на един от бащите на българската социалдемокрация от XIX век Евтим Дабев. Неговите ръкописни тетрадки и един работен машинописен вариант на текста ни бяха дарени през миналата година от неговите внуци, вече на преклонна възраст. Оказаха се изключително любопитно четиво, пресъздаващо не само историята на ранното социалистическо движение в България, но и цялостна панорама на интелектуалния и политическия живот до 20-те години на ХХ век. Преди тях издадохме и два тома съответно с дубровнишки и ватикански извори за българската история от XVI и XVII век, които беше открила навремето покойната наша историчка Йоана Списаревска. Тя не успя да ги издаде приживе и затова, с активната помощ на нейната сестра и на проф. Красимир Станчев, който беше един от редакторите на томовете, решихме да довършим нейното дело. В същата поредица издадохме и един тритомник с документи за периода 1944 – 1956 г., подготвен от проф. Любомир Огнянов. Томовете съдържат може би най-представителните за характера на режима документи.

Друга важна част от работата ни са документалните изложби. Коронавирусната епидемия обърка немалко от плановете ни, но пък ни накара да дигитализираме най-успешните си по-ранни изложби и да ги покажем на сайта си. През юли планираме да открием на открито, съвместно със Столичната община, голяма документална изложба за софийския кмет инж. Иван Иванов. През есента се надяваме да можем да покажем художествена изложба със съхранявани в нашите фондове платна на Бистра Винарова, която тази година има юбилей. Работим по показването на тази изложба и в „Дом Витгенщайн“ във Виена, откъдето тръгва пътят на голямата (а може би и единствена) българска експресионистка. Предстоят ни изложби и за Джеймс Баучър, на когото тази година отбелязваме сто години от смъртта, и за Валери Петров, който пък навърши един век от рождението си. Там за първи път ще покажем и документи от новопостъпилия негов личен фонд.

От новините на сайта ви става ясно, че дори и сега, въпреки сложната ситуация заради коронавируса, агенцията продължава да получава дарения за своите фондове. Кои са най-ценните дарения от последните години, свързани с културата? За най-ценните и последни постъпления на лични фондове на писатели вече говорих. Вие сте научили от сайта на агенцията за съвсем наскоро дарения личен фонд на големия български график проф. Иван

Газдов. Освен документите, той дари и голяма колекция от 280 негови работи в жанра на графикатурата. Всички те са своеобразни притчи за света и хората в него. Въобще трябва да се похваля, че буквално през последната година постъпиха изключително ценни фондове на художници. Тук бих посочил и фонда на проф. Любен Прашков, на Здравко Манолов. Много са. Сред тях най-обемен е този на Светлин Русев, чиято обработка ще отнеме поне две-три години.

Значението на архивите за историческите изследвания е очевидно, но какво според Вас е влиянието им върху съвременността? Има ли проучването и познаването им ефект не само за науката, но и за днешното общество? Живеем във все по-материален и все по-дигитален свят. Архивите също бързо се променят. Може би дори по-бързо, отколкото можем да си представим. От сумрачни пространства, населени със стара хартия и прах, те все повече се отварят и се обръщат към обществото. В тях все по-рядко могат да се открият учени и все по-често се срещат потребители в модерния смисъл на понятието. Това преобръщане ще бъде пълно, когато в тях започнат да се комплектуват само електронни документи. Този процес вече е в ход и хартията постепенно изчезва като носител на информация. Това от само себе си означава нова мисия и нова функция на архивните институции по света и разбира се, у нас. В този свят влиянието на архивите върху обществата и най-вече върху управлението ще бъде още по-значимо.

Самият Вие сте историк. Кое е най-изненадващото или вълнуващо откритие, което Ви се е случвало да направите, работейки с архивни документи?Независимо че през целия си професионален път съм работил с документи, когато отидох да работя в архивите, започнах да гледам на тях по друг начин. В нашите национални архиви към момента се съхраняват около 94 линейни километра документи. Средният темп на нарастване на тези обеми е с около 250 линейни метра годишно. Осъзнаването на този факт и всичко произтичащо от него беше най-поразителното откритие, което направих за себе си. Самото ориентиране в тази планина от хартия, откриването на точно този документ, който търсиш, представлява друг вид

натрупване, което трудно подлежи на конкретизация. То е постепенен процес, който може само да се преживее.

Въпросите зададе

АНИ БУРОВА

Архивите все повече се отварят и се обръщат към обществотоРазговор с Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“

4Литературен вестник 20-26.05.2020

В И Т Р И Н А

Иржи Травничек

Иржи Травничек e един от най-авторитетните съвременни чешки

литературни теоретици и историци, професор в Института по чешка литература към Академията на

науките на Чешката република, автор на над десет книги.

Повече от десетилетие се занимава с изследване на четенето и читателската

култура.

Има много нации, твърдящи за себе си, че са нация от читатели. И чехите не правят изключение. Това твърдение е част от тяхната автомитология. Към нея освен това спадат твърденията, че са нация от музиканти, туристи, домашни майстори, градинари, селски виладжии. Ако анализираме и обединим всички тези автостереотипи, ще се получи картинка в стила на централноевропейския бидермайер1: в събота чехът през деня прекопава градинката на своята виличка някъде край реката, следобед си сварява кафенце, отпуска се в креслото (собствено производство) с приятно четиво в ръка, а вечерта с близки приятели свирят и пеят край стъкнат от тях огън. Да, романтика, но една такава домашна, опитомена, нищо прекалено буйно и диво. С една дума: централноевропейски Gemütlichkeit2.

Исторически контекстИсторически погледнато, чехите са до голяма степен нация езикоцентрична, филологическа. Ако говорим за по-новата фаза от тяхната история (от края на XVIII век насам), се е случило това, че езикът им, който се е говорел само по селата и сред по-нисшите социални прослойки и който освен това е бил език с твърде неопределен стандарт, само за половин век се превръща в език на високи литературни амбиции, тоест в език, който много бързо си отвоюва обратно изгубените жанрови и тематични територии, нещо повече – завоюва и нови. Първата република (1918–1938) дава на това национално самочувствие и поддръжката на независимата държава. Последвалата война е в значителна степен защита на чешката книга, връщане към класиците (поезията никога не е била издавана в такива тиражи). През ерата на социализма (1948–1989) се въвежда пряк контрол над писаното слово, което се издава и което циркулира сред населението; така се стига до изваждането на голям брой писатели от литературния живот и до разделянето на литературната комуникация на три потока – официална, емигрантска и самиздатска. Златно време за книгите и читателската треска стават шейсетте години, когато идеологическото менгеме разхлабва натиска си и започват едно през друго да се издават забранени дотогава заглавия, да се наваксва с преводна литература. След инвазията на войските на Варшавския договор през 1968 година настъпва ново затягане на менгемето (цензура, забрани, политическа емиграция на мнозина писатели), но пък в страната се наблюдава феноменът на т.нар. „книжни четвъртъци“. Всеки четвъртък – това е денят, в който се получава новата стока, – пред книжарниците се вият дълги опашки. Купуват се преди всичко англоезични детективски романи (напр. от Агата Кристи, Дик Франсис, Ед Макбейн), бестселъри от онова време (Артър Хейли, Марио Пузо), но и някои родни автори, които режимът постепенно пускаше в официален оборот (Бохумил Храбал, Владимир Парал, Ярослав Сайферт и др.). След 1989 г. цензурата падна, настъпи пълна свобода във всичко, като лавина започнаха да се издават забранени книги; към днешна

1 Бидермайер – стил на живот и направление в литературата и различни изкуства от първата половина на XIX век в немскоговорящите държави. Наричан е и еснафски вариант на ампира. Бидейки контрапункт на естетиката на романтизма, бидермайерът лансира умереността, гражданските добродетели, кроткия порядъчен живот в семейния кръг, политическата лоялност. – Бел. прев.2 Gemütlichkeit (нем.) – уют. – Бел. прев.

дата броят предлагани заглавия е нараснал четирикратно в сравнение с този от осемдесетте години. Книжният пазар е затрупан със свръхпредлагане. Мнозина се питат: Докъде може да стигне това? Има ли все още пространство за увеличаване на броя заглавия? Библиотеките се борят за читатели, но и за своята нова идентичност – какво ще стане с нас, след като дигиталната революция е обхванала вече всичко?

КоронакризатаНо да прескочим в актуалното съвремие. На 13 март 2020 г., както в много държави, във връзка с пандемията от коронавирус се стигна до обявяване на извънредно положение, което означаваше затваряне на училищата, на публичните институции (в това число библиотеките), магазините (освен тези за хранителни стоки, дрогериите и аптеките), фирмите от сферата на услугите, а впоследствие – и фабриките. Това се прояви и в увеличеното предлагане на електронни ресурси, включително и в акцията известни личности да качват онлайн текстове и да ги предоставят за публично споделяне. Социалните мрежи бяха залети от покани хората да купуват книги направо от издателствата (в техните електронни магазини). Валят препоръки за книги със сюжети за големи епидемии, като например „Чумата“ на Камю, „Дневник на чумавата година“ на Дефо или „Любов по време на холера“ на Гарсия Маркес. Заради това, че хората трябваше да ограничат излизанията си навън до минимум, останаха затворени вкъщи и им се отвори и възможност да четат, включително на глас на други хора, и да споделят читателски мнения и препоръки. И тъй като публичните библиотеки бяха затворени, се наложи да се насочат към книгите, които имат вкъщи, към електронни книги, респ. интернет книжарници. В социалните мрежи се раждат и някои забавни игри – например щафета с предложения: даден човек бива предизвикан да пуска всеки ден на стената си във Фейсбук корицата на своя любима книга (без коментари и оценки) и с всяка такава публикация да предизвика някой друг да направи същото, и така нататък. Благодарение на играта много хора получават вдъхновяващ списък с книги за четене.Коронакризата засегна много сериозно преди всичко книжния пазар. Физическите книжарници бяха затворени. И без това твърде напрегнатата ситуация с книгоразпространението, при която част от големите търговски обекти бавеха плащанията към издателите, ескалира. Застрашени от несигурните си приходи станаха издателства, печатници, редактори, преводачи и други професии, свързани със създаването и дистрибуцията на книги. Възникнаха няколко инициативи с цел да въведат модела на пряката продажба от издателя към книжаря, с което да се избегнат различни паразитни е-магазини, целящи да печелят, като се подмазват на читателите с цените на книгите (с отстъпки до 80 %). Главният проблем беше, че почти спря паричният поток, поради което издателствата изпаднаха във вторична неплатежоспособност – понеже не получаваха пари от разпространение, се наложи да спрат да плащат на своите служители (редактори, графични дизайнери и др.), съответно на преводачи, печатници и автори. Както се изрази издателката Барбора Баронова: „книжният пазар се срути като наредени плочки от домино“. При това стана ясно, че последиците от кризата ще са дългосрочни, както подчерта директорът на издателство „Хост“ Томаш Райхел: „…ще се върнем на досегашното ниво чак след няколко години.“ От друга страна, като положителен ефект от ситуацията се посочва, че ще намалее броят на издаваните книги, прекалено голям за чешкия книжен пазар.Професионалната организация „Съюз на чешките книжари и книгоиздатели“ в своята декларация от 7.4.2020 г. констатира, че годишният оборот на книжния пазар може да спадне с една

трета, също както и броят издадени заглавия. Съответно беше изискано правителството да предостави поне една трета от тази сума за оздравяването на целия бранш.Коронакризата стана причина и да се проявят много слабости на чешкия книжен пазар: неговата крехкост, тоест малката му устойчивост срещу непредвидени ситуации, освен това много слабият платежен морал при разсроченото плащане – още в началото на кризата един от най-крупните дистрибутори съобщи, че спира плащанията (за вече получени книги) към трети страни. Освен това кризата показа и не особено силната роля на професионалната организация (споменатия Съюз на чешките книжари и книгоиздатели), която явно няма ефикасни инструменти да наложи платежна и друга дисциплина. Така че даденото състояние може да се разглежда и като възможност за пълно прочистване на чешкия книжен пазар.

Обществени библиотекиОбществените библиотеки спадат към главните стълбове, на които се крепи чешката читателска култура, най-вече от времето на епохалния „библиотекарски закон“ от 1919 г. Понастоящем Република Чехия се гордее с най-гъстата мрежа библиотеки. В нея се падат по 5,1 обществени библиотеки на 10 000 жители, като средната цифра за Европейския съюз е 1,3. Разбира се, ако говорим за вложените средства, ситуацията е доста по-различна: за дейността на библиотеките в Чехия се дават по 12 евро на глава от населението, докато например в Дания за целта се дават 65 евро. С други думи: гъста мрежа, обаче от сравнително бедни библиотеки. Затова – както е и в другите държави – обществените библиотеки все повече се превръщат в общностни центрове и в клубове по интереси. В същото време резултатите от изследванията, отнасящи се до главните им услуги, сочат, че населението на Чехия продължава да ги свързва с книгите и тяхното заемане.

Освен вече споменатото недофинансиране голям проблем в страната е липсата на подходяща и модерна сграда на Националната библиотека. Още през 2007 г. трябваше да започне нейното изграждане по проект на архитект Ян Каплицки, чешки емигрант, живеещ в Обединеното кралство, но със серия административни намеси проектът беше спрян, а след това и отменен. Функционирането на Националната библиотека в сегашните помещения на бароковия комплекс Клементинум в Прага се оказва все по-неподходящо както потребителски, така и технологично. Освен това се налага сградата да преодолява и други два проблема – течащата от доста време реконструкция и недостигът на място. Няма изгледи тази ситуация да бъде решена скоро.

Четящите хора в ЧехияЩо се отнася до параметрите на ефикасността на четенето в рамките на Европа, чехите са непосредствено под върха, който е от много време насам запазен за скандинавците и нидерландците. Въз основа на четири статистически представителни изследвания на читателите и четенето в Република Чехия (от 2007, 2010, 2013 и 2018 година), организирани от Националната библиотека и от Института за чешка литература към чешката Академия на науките, може да се твърди, че чешката читателска култура показва:– голям брой читатели, тоест хора, които прочитат поне една книга годишно (през 2018 г. това са били 78 % от населението на 15 и повече години); този резултат не нарежда Чехия на челна позиция в Европа (тя е резервирана за скандинавските държави и Нидерландия), но непосредствено под нея;– сравнително постоянно количество време (около 30 минути) дневно, отделяно за четене на книги;– изразено редуциране на четенето на списания (особено при най-младата възрастова група – 15–24 години);– висока бариера между половете – голяма разлика между броя читатели - жени и броя читатели - мъже (в полза на жените), като тази бариера се открива по принцип навсякъде, но в чешка среда е малко по-голяма;

Четенето и неговата участ във времето на цивилизационна умора (търси се нова мисия)

Е В Р О П Е Й С К И И З М Е Р Е Н И Я Н А К Н И Г О И З Д А Т Е Л С К А Т А П А Н О Р А М А

Евгений Водолазкин, „Лавър“, прев. от руски Антония Пенчева, изд. „Панорама“, 2020„Лавър“ е първият – и дългоочакван – роман на Евгений Водолазкин, който излиза на български. Написан през 2012 г., той се превръща в една от най-известните книги на руската литература през последните години. В подзаглавието романът е определен като „неисторически“, но всъщност по-скоро „надисторически“; а в момента, в който излиза у нас, може да ни се стори и твърде актуален: главният герой, средновековният лекар Арсений, се опитва да се бори, стигайки до саможертва, и за физическото оздравяване, и за душевното спасение на онези, които среща.

Джон Милтън, „За образованието. Ареопагитика“, прев. от английски Мартин Осиковски, изд. „Лист“, 2020Томът съдържа две произведения на Милтън, писани в средата на XVII в. Появата на подобни произведения е важна и необходима веднъж заради историческата им стойност и втори път – защото припомнят стойностите

на цивилизацията и съвременността в историческата им перспектива, в процеса на изграждането и формулирането им.

Яхим Топол, „Обичам те до лудост“, прев. Анжелина Пенчева, изд. „Парадокс“, 2020От почти три десетилетия Яхим Топол е възприеман като едно от знаковите имена на съвременните източноевропейски литератури. Макар че става известен най-вече с прозата си, поезията му е не по-малко представителна за литературата и светоусещането от края на миналия век. Стиховете в „Обичам те до лудост“ са писани в края на 80-те години, в контекста на литературния ъндърграунд, и до 1989 г. се разпространяват само в самиздат. Създадена на ръба между две епохи, поезията на Топол е едновременно аутсайдерска и бунтарска, лирична и сурова, автоиронична и трагична.

Литературен вестник 20-26.05.2020 5

- почти никаква възрастова бариера, четенето намалява осезателно само в средна възраст, което идва от закономерностите на жизнения цикъл и може да се открие и другаде; възрастовата бариера се проявява само в интернет и при електронното четене (в полза на най-младите);– много малка урбанизационна бариера: големината на населеното място не играе почти никаква роля;– силно разпространение на домашните библиотеки: през 2018 г. само 2 % от жителите на страната са декларирали, че нямат вкъщи никакви книги; средният брой книги в чешкото домакинство е 253;– все още сравнително позитивно отношение към обществените библиотеки, независимо от непрестанния спад на броя на посетителите им (през 2007 г. те са 41 %, а през 2018 г. – 28 %);– силно разпространен навик книгата да се възприема като подарък;– все още по-скоро консервативен начин за сдобиване с книги (във физически книжарници), въпреки че делът на електронните расте;– силно изразено чувство за излишък от книги на книжния пазар: през 2013 г. твърдящите, че не купуват книги, защото пазарът е презадоволен с тях, са били седем пъти повече от твърдящите, че количеството заглавия е недостатъчно;– не особено силен афинитет (особено в сравнение със САЩ и Великобритания) към електронните книги; – предпочитания преди всичко към съвременна развлекателна литература (криминални романи, трилъри, любовни романи и т.н.): най-харесван автор в последното изследване е норвежкият автор на романи Ю Несбьо, а най-харесваната книга – „Хари Потър“ (отделните части и цялата поредица) от Дж. К. Роулинг.

Направени са и две големи статистически изследвания на детската популация, тоест на децата от 6 до 14-годишна възраст (2013/2014 г. и 2017 г.). Какво показаха те?– императивният подход да се задава т.нар. „задължително четиво“ в училище (без каквато и да било собствена инициатива) води по-често до измами (преписване, теглене на анализи от интернет);– при по-малките деца голяма роля при избора на книги играят препоръките от родителите, докато по-големите деца се водят от препоръки на свои приятели;– книгата трябва да заинтригува децата още от самото начало, в противен случай те имат проблеми с четенето й;– за развитието на детето като читател ключова е семейната среда (наличие на домашна библиотека, активно четящи родители);– родителите не бива да настояват децата им да четат заглавията, които те самите са чели като малки – това често създава сериозна бариера;– по-големият обем на книгите не смущава „силните“ читатели, докато „слабите“ читатели предпочитат по-тънки книги (без описания и с напрегнат сюжет).

Времето и светътАко сменим оптиката и погледнем на чешката читателска култура извън нея самата, или към това, което се провижда зад по-общите проблеми, можем да набележим следните три теми: 1. Дигиталната революция, отношението между класическото четене и четенето в дигитална среда. Има ли основания за безпокойство?2. Преситеност. Способни ли сме да поемаме постоянно увеличаващите се количества медийно съдържание?3. Липсваща силна мисия. На какво да се опре днес читателската култура?

1. Дигиталната революция. „Тотална атака срещу самата същина на четенето“, или „спокойно, нищо кой знае какво не се случва“? Днешната ситуация налива вода в мелниците и на културните оптимисти, и на културните песимисти. Първите могат да се радват, че добрите стари традиционни печатни материали оцеляват дори лице в лице с толкова голямо предизвикателство, каквото е дигиталната революция. Вторите

пък имат основание да размахват предупредително пръст и да твърдят, че ставащото в дигиталната сфера е засега само инфекция, която обаче със сигурност ще се разпространи и ще се превърне в пандемия. Че заради електронизацията

В И Т Р И Н А

постепенно ще атрофира способността за съсредоточено четене, тоест – най-присъщото на самото четене. Виден представител на тази линия е немският психиатър Манфред Спитцер. Той твърди, че въпросните процеси постепенно засягат менталната функция – и този процес вече е необратим. Николас Кар в своята широко цитирана книга The Shallows. What Internet Is Doing to Our Brains3 застъпва тезата, че дигиталната сфера има своите последици за паметта ни – тя е „technology of forgetfulness“, с което подрива и самите основи на нашата цивилизация. Ражда се „post-literary mind“.2. Преситеност. В статистически представителното изследване от 2013 година анкетирахме и онези, които не си бяха купили нито една книга през последната година, тъй като искахме да узнаем и техните съображения. Както можеше да се очаква, в масовия случай основното съображение беше цената на книгите. Изненада ни обаче съотношението между тези, които не си купуват книги, защото няма достатъчно предлагане на пазара, и тези, които не го правят, защото книгите на пазара са прекалено много. Това съотношение беше почти 1 към 7. Така получихме емпирично доказателство, че чешката читателска култура е преситена култура. А съвсем не е далеч времето (80-те години), когато тя беше все още „изгладняла“ култура, тоест – когато пред книжарниците се виеха дълги опашки, книгите се предаваха от ръка на ръка, четяха се нощем, забранените книги се преписваха на пишещи машини; продавачите в книжарниците се радваха на висок социален престиж, тъй като можеха да искат от клиентите си много контрауслуги – срещу запазването на книги лекарите им осигуряваха прегледи и изследвания без ред, месарите – най-качественото телешко филе, продавачите в Плод-зеленчук – недостъпните тогава екзотични плодове като банани или портокали, актьорите – билети за нашумели представления.Да погледнем и тези числа: около 1950 година в света са излизали около 250 000 книги, двайсет години по-късно този брой се удвоява, както и след още трийсет години. Или в още по-широка историческа перспектива: между годините 1450 и 1910 са издадени по предположения 10 милиона заглавия; между 1911 и 2009 година броят е 17 пъти по-голям (168 милиона). Но понеже четенето (на книги) е само една от медийните дейности, тук трябва да се причисли и гигантският ръст на телевизионните канали и радиопрограмите, допълнително усилен благодарение на преминаването от аналогови към кабелни излъчвания. Това променя както медийното ни поведение, така и поведението ни изобщо, например с това, че „the tendency of always-available information to blur the boundaries between work and home can affect our personal lives in unexpected ways“ (Пол Хемп); евентуално с това, че ставаме нежелани роби на различни медии и фрагментаризираме времето си на все повече и все по-къси отрязъци.Вероятно културните песимисти ще възразят, че това, което живеем днес, не е въпрос на по-висока степен на нещо, съществувало и досега, а на изцяло ново качество, каквото не сме познавали преди. Културните оптимисти пък на свой ред ще твърдят, че не се случва нищо превратно, че това, което преживяваме сега, е само пореден елемент от една редица, и че човечеството се е справило с всички предишни предизвикателства. Че всичко случващо се може да се изведе от Еклесиаст, и пак Еклесиаст ни предлага и решението: „Няма нищо ново под слънцето.“ 3. Липсваща силна мисия. За нас – хората от евроатлантическата цивилизация – четенето стана нещо самоподразбиращо се; цивилизационният му потенциал изглежда изчерпан. С една дума – вече няма накъде да се развива. Всички сме се научили да четем; проблемът вече не е достъпността на желаното от нас четиво, а точно обратното: давим се в излишъци. Дигиталната ера скъси разстоянията между нас и материалите за четене. Освен това в либералните демокрации никой нищо не ни забранява да четем (с изключение на някои правно недвусмислено дефинирани случаи, като например прояви на расова нетърпимост), съответно изчезва и напрежението

3 На български известна под заглавието „Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта“. – Бел. прев.

между индивида и върхушката. Липсва противник. Четенето успя да се справи с преодоляването на цивилизационните пречки, но е спорно дали ще се справи с „мъките на равнините“, както е казал Брехт. Четем, защото четем… и нищо повече. Това е цивилизационната ни зестра – точка по въпроса. Вече няма никаква нова „социална поръчка“ – с изключение на развиващите се страни, където нашите западни достижения, приемани от нас като даденост, са недостижима мечта. Четенето се превърна в леко уморен проект, или по-скоро проект на цивилизационно умореното време. Културният песимист ще си каже, че всъщност четенето вече е един много уморен „културен проект“ и че засега не сме намерили адекватно лекарство за тази умора, нещо повече – никакво лекарство не се очертава на хоризонта. Културният оптимист, противно на това, ще смята, че вече е имало не една и две такива цивилизационни кризи… и че четенето ги е преодоляло всичките. Проектът е все още жизнеспособен, при това дори не се налага да полага усилия, за да съхрани жизнеспособността си, тъй като е закодиран от повече от пет хилядолетия в генетичната памет на нашата цивилизация. Спокойно, не се случва нищо особено.

***Да се опитаме в заключението да не бъдем нито културни оптимисти, нито културни песимисти, а нещо като културни критически реалисти. Все повече става ясно, че действително четенето е „културен проект“, който трябва отново и отново да отвоюваме, да работим върху него или поне да го поддържаме, което ще рече отново и отново да го адаптираме към потребностите на всяка нова епоха. Това е, защото „we are never born to read“, както твърди Мериан Волф, един от най-влиятелните днешни автори, занимаващи се с четенето и съдбата му в дигиталната ера. Да, не се раждаме читатели, а ставаме читатели. И независимо че четенето е дълбоко вкоренено в нашата цивилизация, няма как да е сигурно, че е победило. Въпросната мисия може да бъде наречена „проект за постоянно поддържаната читателска общност във версия за дигиталните времена“.

Критика – борба срещу фалшивите новини, изграждане на устойчивост срещу „икономиката на вниманието“, а оттам и деструкция на дезинформационната екосистема;Радост – размиване на границите между „високо“ и „ниско“, премахване на стигмата от „жанровата литература“, завръщане към четенето като към забавление (в най-широкия смисъл на думата), усилие да бъде разбран реалният читател (не само читателят-модел, тоест читателят, проектиран от текста);Дълбочина – deep reading, бавност, щателност, развиване на чувството за литературните качества на текста, тоест за „как?“, а не само за „какво?“;Тил – преди всичко семейството като първа социализираща среда, неговата незаменимост за читателската социализация, съзнанието, че става въпрос за среда на началата, че повече няма да има никаква друга първа среда; съзнанието, че четенето вече не е и никога няма да бъде дейност на усамотени индивиди, а резултат от много взаимовръзки и отношения.

Това е територията, която може да бъде наречена квадрат на постоянно поддържаната читателска общност във версия за началото на XXI век. Да, става въпрос за цивилизационно уморено, но категорично все пак не съвсем пресъхнало и прегоряло време.

Преведе от чешки АНЖЕЛИНА ПЕНЧЕВА

Е В Р О П Е Й С К И И З М Е Р Е Н И Я Н А К Н И Г О И З Д А Т Е Л С К А Т А П А Н О Р А М А

Юрий Андрухович, „Любовниците на Юстиция“, прев. от украински Албена Стаменова, изд. „Парадокс“, 2020Книгата на Юрий Андрухович може да бъде определена като романова интерпретация на темата „история на безчестието“ – и не е случайно, че Борхес и неговото заглавие се мяркат някъде по страниците й. Назован в подзаглавието си „параисторически“, романът препраща към реални исторически събития, за да изгради сред техните обстоятелства няколко паралелни сюжетни истории. Едновременно дълбок и ироничен поглед към човешката природа и обратите на историята.

Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“, прев. от руски Лиляна Минкова, изд. „Кръг“, 2020Това е поредно преиздание на „Майстора и Маргарита“ у нас в известния превод на Лиляна Минкова. Новото е, че изданието е библиофилско и излиза в два варианта с различно оформление и илюстрации на младите художнички Весела Карапетрова и Наталия Чайкина. Двете различни графични интерпретации правят очевиден добре известния факт, че важните книги са съвременни във всеки един момент и прочитът им никога не свършва, а това обяснява и защо романът на Булгаков бива преиздаван през няколко години.

Павла Хоракова, „Теория на чудатостите“, прев. от чешки Маргарита Руменова, изд. „Ерго“, 2020„Теория на чудатостите“ е роман за сложността на съвременния свят и за противоречията на съвременния човек, чиято осведоменост и рационалност не винаги му помагат да разбере самия себе си и битието си. Книгата пренася това противоречие и на нивото на поетиката си, смесвайки различни художествени и жанрови прийоми.

дълбочина

радост

6Литературен вестник 20-26.05.2020

В И З И Я

Още в самото начало на извънредното положение и изолацията, предизвикани от появата на новия коронавирус, зададохме на 39 художници въпроса:

„Как си представяте света след 6 месеца?“ Разчитахме, че техните усещания, интелигентност

и чувствителност ще ни помогнат да се ориентираме и подготвим за това, което предстои. Отговорите

им се отнасят не само за бъдещето, но правят разрез и на миналото с неговите натрупани позитиви и

негативи, радости и разочарования. Тук публикуваме част от текстовете, а всички могат да бъдат

прочетени на сайта на галерия „Структура“.

Мария Василева, галерия „Структура“

След шест месеца е почти октомври – птиците летят на юг в малко по-чист въздух.

Хората все още осмислят случилото се тази година. Започнали са да оценяват детайли от ежедневието си, които преди са приемали за даденост. Пазят си здравето и спират да ядат екзотични диви животни.В изкуството има цяла вълна нови произведения, занимаващи се с различни аспекти от обстановката през пролетта. Това помага за по-цялостна дискусия и по-лесно справяне с новата/стара реалност. Връща се свободата.Някои дори се замислят как ли светът си ни представя нас.

ЛЕДА ВАНЕВА, Хелзинки

Ще бъде тихо.Ще бъде ясно.Небето-кристално чисто.

Ще бъдем разделени,по нов начин поощрени,ще бъде вертикалновремето.

Ще бъдем заедно някъде,под ъгъла на космоса,на кръстопът.

Ще пеем,викамеи ще се смеемхищно,в пустинята,в горатав града.

Ще сме сами понякога,ще искаме да можем,винаги да знаем,защо това се случи тогава,защо Сега?

Ще има деца,ще има и птици с човешки лица.Ще бъдем смирени,по-скоро уморени.Брандирани с лого<ХОРА>

Ще бягаме бързо,ще падаме бавно,ще се въртим на глава.Като пчели в кошер,ще бъдем едноогромно човешко кълбо.

Царицата майкаЩе ни събуждаДен след ден да бъдем.Да бдим.

ВОЙН ВОЙНОВ, София

В екстремната ситуация, в която живеем тези дни, е трудно да се предпазим от поройния дъжд от

клишета за онова, което ни чака „след това“. Излива се върху ни и всеки един от нас е изкушен да отвори прозореца и да лисне още една кофа насред пороя. Светът вече няма да бъде същият. Колко пъти сме слушали това клише №1? Светът се променя и без тези сътресения. Само с едно премигване. За хората в Йемен и Сирия светът вече не е същият. За повечето от тях той е свършил. Светът не е единен. Хората не виждат много надалеч извън черупките, които обитават. Много е вероятно някои обстоятелства в нашия познат „цивилизован“ свят да се променят изцяло. За някои ще се отворят нови хоризонти, за други ще се затворят. Днес въздухът е чист, утре ще бъде пак мръсен. Животът на кредит ще продължи, самолетите ще полетят пак... Но може и да се капсулираме в националистични бленувания. И много бързо ще забравим, до следващия вирус със странно име. Хората обичаме да преувеличаваме, но и умеем да се адаптираме, а и да фантазираме. Би трябвало артистите да умеят най-добре това, нали те са неуморните създатели на нови светове.

ЧАВДАР ГЮЗЕЛЕВ, София

Не знам, от най-лошо до всичко ще е ОК. Много съм зле в прогнозите, предвижданията и пророкуванията.

Днес, към 3 следобед ми се зави свят и легнах да спя. Сънувах, че хората могат да виждат в бъдещето, като си сложат обикновена медицинска маска на очите. Видях много хора около мен, които го правеха. Преместих си моята маска от устата на очите. Видях как някаква непреодолима, невидима сила кара десничарите да правят всичко с лявата ръка и обратното, левичарите трябваше да вършат всичко с дясната ръка. Светът беше същият, но много по-несръчно направен.Не разбрах само защо всичко имаше един и същ жълто-червеникав цвят. В началото реших, че всичко е направено от мед, после, като се вгледах, сякаш нещата бяха намазани с йод. Давид ме събуди, като влетя екзалтирано в стаята с викове – татко, ние правим филм с мама.Давид днес ни попита ние съквартиранти ли сме или сме роднини.

ПРАВДОЛЮБ ИВАНОВ, София

Искам да мога да си представя света променен след неизбежния процес на адаптация и

ултимативно – трансформация. Представям си осъзнато преориентиране на връзката и зависимостта си от правителства, социални структури, външния свят и един към друг. Това, което стана ясно, е, че дори и мащабни финансови и икономически системи са уязвими и подлежат на разрушителни сили, също както индивидуалности сами, в криза, вкоренена в основите на процесите на глобализация. Носейки последствията от всеобщата уязвимост, имаме нужда от фундаментална промяна. Имаме нужда от нови модели, не само от нови технологии. Представям си също по-малко свобода за движение и по-малко допир, липса на тълпи и опустели ресторанти. Представям си също повече гъвкавост, емоционална интелигентност, по-малко поляризация на мнения и преоценяване на индивидуализма и понятия за близост и интимност. В момент, в който допир до заобикалящото, споделено пространство и въздух, който дишаме, се превръща в опасност, знаеш, че няма да е същото, че не трябва да е същото.

Представям си как шокът, който човечеството преживява, може да бъде видян като позитивна конспирация (от латинското “conspirare” – „да дишаме заедно”), чрез която установяваме нови модели на колективно и споделено дишане, както един с друг, така и със земята, която дълго пренебрегвахме.

НАТАЛИЯ ЙОРДАНОВА, Амстердам

Защо въпреки страха от Covid19 като че ли си отдъхваме? Може би от собственото си надвикване?!

Най-после сме сами, тишина... Принудени сме да се срещнем със себе си. Не знам колко време ще продължи. Почти мазохистично се радвам, че живея този момент. Не се наемам да прогнозирам какво точно ще се случи после, но вярвам, че опасността от болест на телата ще доведе до трансформация на духa, че е период на рестартиране на амортизираната системата, в която живеем. Нужно е да преосмислим в дълбочина морални, политически социални и културни структури, както в обществен, така и в индивидуален план. Ще трябва да преразгледаме приоритетите си. Формите на представяне и възприемане на изкуството, във всичките му прояви, ще се променят. Вярвам в появата на течения с нов поглед към нас самите и всичко, което ни заобикаля. Цената, която ще платим, е голяма, но нямаме вече друг избор. Промените са неизбежни.

НИНА КОВАЧЕВА, Париж

Наблюдението над разпространението на Covid-19 ще ни позволи да надзърнем в бъдещето, което винаги

идва достатъчно бързо и се проявява чрез настоящото ни разбиране за миналото.Глобален феномен, Covid-19 е гражданска криза, която изисква сътрудничество и своевременно реагиране, а не отричане и потискане на информация. Хаотични състояния пренареждат познати територии като лично и обществено пространство. Търсейки стабилност, ние правим разрез на основните структури на нашите общества.Mерки, наложени от властите при такива екстремни обстоятелства, които иначе не биха се приели от обществото, рядко биват премахвани по-късно.Социално дистанциране, технология, използвана и по време на средновековната чума, пандемия, която повлиява края на феодализма.Спорадичното използване на мерки от миналото и злоупотребата с високи технологии биха довели до загуба на съществени постижения като граждански и политически права.Независимо от това как маневрираме, кризата ни показва, че малки промени в ежедневния ни начин на живот решават значителни проблеми много бързо.И когато бързаме обратно към нормалността, е съществено да си зададем въпроса – към коя нормалност бързаме?

КИРИЛ КУЗМАНОВ, Лондон

Преди години в ателието ми дойдоха две сестри – много възрастни художнички, албанки. Разказваха за

„Културната революция“ на Енвер Ходжа, за всичките забрани и наказания. Тайно, скрити в кибритени кутийки, се разпространявали италиански пощенски марки с репродукции на Дега, Моне, Реноар. Уличаването в досег с „упадъчна култура“ водело до затвор, където и двете престояли години. Показах им моите албуми с френски

импресионизъм (съветски издания със съмнително полиграфско качество). Не можех да повярвам на радостта, с която прелистваха албумите. Не бях виждала толкова искрено и дълбоко вълнение, предизвикано от репродукция, а и изобщо от изкуство.По онова време имах изложба в галерия Арт 36. Иван Кирков дойде да я разгледа. Разказах му за радостта на албанките. Споделих, че много ми се иска и аз да мога да изпитам такава радост, а той ми отговори: „Чакай, моето момиче, има още много да преживееш, за да стигнеш до радостта.“Надявам се, след сполетялото ни бедствие, да можем да стигнем до радостта и светът след време да е малко по-радостно място.

НАДЕЖДА ОЛЕГ ЛЯХОВА, София

Да се намерим отново

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Литературен вестник 20-26.05.2020 7

В И З И Я

В момента съм в ателието си, където изкарвам всъщност по-голямата част от времето тези

седмици. Тъй като основното ми занимание е да рисувам, събиращият се около мен прах си представям как след шест месеца ще бъда затрупан не само от натрупващия се по естествен начин прах, но и от нарисувания от мен такъв. Мога да си представя, че период като този ще заостри човешкия поглед и неща, които от днешна гледна точка изглеждат неважни, ще получат нов смисъл. Мисля, че след шест месеца още по-добре ще знаем колко сме свързани с целия свят и колко силно си влияем един на друг. След като едно обикновено кашляне на един човек може да промени света за отрицателно време, мога да си представя, че в бъдеще ще обръщаме внимание и на най-малките неща и кой знае, може и една нищожна прашинка да получи необикновена важност.

МИХАИЛ МИХАЙЛОВ, Виена

На 2 октомври както обикновено съм на брега на морето. Седя на верандата и си представям, че

хоризонтът разцепва на две остров Свети Иван, в резултат на което долната част на острова потъва. Точно в този момент на оградата се появява полицай, хоризонтът, все още в режим за рязане, отрязва главата му, за щастие не пада.Пита ме дали имам нещо против да ми пише акт и днес. Съгласявам се и го каня да влезе. Черпя го с витамин Д и цинк, изпива ги и почва да пише.След като се подписвам, отиваме на плажа. Вкарвам във водата надуваемата сърф дъска и се изправям на нея. Полицаят вади от джоба служебния си фотоапарат, натиска спусъка, а главата му пада, влизайки неканена в кадъра.

ИВАН МУДОВ, София

Бяло, чисто, неограничено в дълбочина пространство, наподобяващо лист хартия. В него хаотично се

движат микроскопични елементи, разделени от добре премерена дистанция (1 м). Въпреки това категорично разстояние, те постоянно се насочват и пренасочват един към друг. Плахи и колебливи опити за допир. Всякo такова движение, породено от нужда за контакт, се материализира в линия – почти незабележима, чуплива линия. Единственото реално нещо, което мога да си представя, е тази несъвършена, колеблива и режеща бялото линия – резултат от спешната необходимост да се „намерим“ от-на-ново.

БОРЯНА ПЕТКОВА, Париж

След шест месеца ще се задълбочи неравенството между хората, което е неминуем процес, но заради

вирусната криза този процес ще ескалира. Мисля, че е ясно какви са тези неравенства и какво ги поражда – алчността и липсата на любов между хората. Но когато нещо се усилва, неговата съпротива също крепне. За мен е интересно да изследвам безумията на човешката алчност, но и неочакваните прояви на нейната противоположност – съчувствието, обичта, споделянето. В кризите има романтика. В Ню Йорк преди два дни се образуваха блокиращи улицата опашки пред хиперскъпия ресторант „Карбоне“. Този звезден от „Мишлен“ ресторант започна да дава храна за вкъщи заради вируса. Чакащите хора протестирали, че храната се бави час и половина и че някои не спазвали социалната дистанция. Това до момента, в който от ресторанта казали, че не смогват на поръчките, след което опашката била разгонена от полицията. Какво е това, ако не брилянтна карикатура на неравенството – кризата дава странни възможности за инцидентно вкусване на нещо недостъпно и ненужно, било то макарони и салата, което може да бъде нашата последна хапка. Колко точно го искаме и колко искаме да участваме в тази „класация“ на желанията зависи от нашата ценностна система. Аз предпочитам макароните на приятелката ми Живка Валявичарска, поднесени в нейната собствена кухня. В същото време много познати започнаха да си звънят по телефоните и да прекарват часове в скайп, което ги приближи до живота на емигрантите, до „скайп децата“, до синдрома на „дистанционната родина“ – всичко до болка мое за последните 15 години. Този тип общуване изведнъж създаде странно усещане за глобално общество, което липсваше преди. Може би това общуване донесе повече разбиране за самотата и изолацията, в която ни е вкарал съвременният капитализъм. Според мен това сближаване ще продължи, докато отваряме вратите с лакти и си мием активно ръцете. Но по-важното е, че то ще създаде връзки, които не са съществували

преди. И вярвам, че те ще бъдат достатъчно силни, за да върнат „модата“ на хуманните, но не антропоцентрични ценности, на настояването за справедливост за всички и на необходимостта за грижата за нашата планета Земя. А Грета Тунберг ще стане куиър президентката на Обединените нацииJ

БОРЯНА РОССА, Ню Йорк

Трудно ми е да си представя какво

ще стане след половин година. Дано да сме живи и здрави, това е най-важното – да оцелеем. В момента си стоим вкъщи с жена ми, като с това начинът ни на живот не е коренно променен. Така или иначе в България рядко излизахме сред хора. Най-тежко е, че виждаме децата и внуците само във FaceTime, а с майка ми говоря само по телефона. Сестра ми й пазарува. Що се отнася до финансовата криза, надявам се да се справя и с тази, която се очертава да бъде още по-жестока от кризата, започнала през 2008. Българската държава и помощта й към мен? Никога не ми е помагала, аз съм й помагал и ще продължа да й помагам, като си плащам данъците. Да, ще продължа да рисувам всеки ден, докато мога физически, това е вън от всякакъв коментар. И ще продължа да помагам с каквото мога на колегите и институциите, които заслужават. Дано всичкото това зло да бъде за някакво относително добро. Дано!

НЕДКО СОЛАКОВ, София

Сега е следобед. Денят е 22 септември. Часът е 16:31. Пътят на Слънцето по небесната сфера пресича

небесния екватор. Казват, че при астрономическото равноденствие денят и нощта са само приблизително равни, като денят е винаги малко по-дълъг, в зависимост от географската ширина. Тук навън е топла есен. Моето куче души листата. То не брои дните. Радва се, когато ме види и забравя за мен, когато види котка. Неговият прапрадядо и неговата прапрабаба също не са броили дните в спасителния ковчег на Ной. Той ги е броил. Изкарал ги е 150. Спрял е да брои в деня на есенното равноденствие. 16:32.

КАМЕН СТАРЧЕВ, София

Това, което си представям днес, е различно от това, което си представях вчера и различно от това, което

ще си представям утре. Вече се очертава един съвсем различен свят. Замърсяването се е изпарило. С него и безмозъчният туризъм, круиз чудовищата и евтините полети. Няма вече боб от Египет, домати от Холандия и чесън от Китай. Вирусът, сам по себе си невидим, направи очевиден факта, че моделът, по който функционираше светът през последните десетилетия, е хазартен и унищожителен за хора, животни, растения, планета. За нас художниците вирусът само за две седмици показа наяве всичко онова, от което отвръщахме очи в продължение на десетилетия – няма оцеляване в условията, в които се намираме. Не може да се правят изложби в музеи и галерии, без да се гарантира заплащането на труда на авторите, без договори, застраховки и осигуряване на условия на труд. Пред нас са две алтернативи: (1) полето тотално изчезва, оставяйки някакви декоративни подобия; (2) намирането на форми за организация и действие в широка, колективна солидарност, които да променят както отношението на властта, така и отношението на всеки от нас към другия. Все още не виждам в детайл тези форми, но след шест месеца би трябвало да съм прогледнал.

КРАСИМИР ТЕРЗИЕВ, София

След шест месеца и занапред ще преоткрием към какво наистина принадлежим. Безкрайното ни

движение и търсене на различното и чуждото се оказа непродуктивно. Ще се завърнем към себе си и истинската си същност и ще проумеем, че не може

да сме навсякъде и да огреем под всяко небе и да се възползваме от всяка възможност на всяка цена. Ще открием смисъла на творчеството си спрямо дома, който за много хора вече няма да е толкова мобилен. Капсулирането и изолацията в момента ни ограничават, но за в бъдеще ще ни пречистят духовно. Ще оценим това, което имаме – вярата, семейството, знанието, природата, ресурсите, технологиите и новаторството, без които не можем. Ще настъпи нов етап в еволюцията ни с нови творения, които използват и преоткриват именно локалното. Ще дадем по-голям глас на емоциите и желанията си да се свързваме помежду си, но повече духовно, отколкото физически. Ще се насочим към по-възвишени ширини, по-силни енергийни полета, по-пречистена атмосфера и най-вече към космоса.

МИРЯНА ТОДОРОВА, Ню Йорк-София

Трудно ми е да си изградя представа. В главата ми звучат, бръмчат, бумчат всевъзможни прогнози

на най-различни социолози, политолози, културолози, виртуози, вирусолози, теолози, историци, икономисти, журналисти, писатели и всякакви анализатори, цифри и статистики, минали, настоящи или бъдещи. И неизменно задължителното „животът ни няма да бъде такъв, какъвто е бил преди“. Понякога тайничко се надявам, че „нищо няма да научим и ще продължим постарому“, ей така, напук. Или от страх, че може и да не успеем да живеем така добре, както досега. Мисля си и за някои нововъведения, например заради климата, които ми се иска да запазим. Страх ме е от диктатура. Радвам се на малките жестове на солидарност. Но не съм сигурна дори в желанията, надеждите и мечтите си, не съм сигурна и в страховете си. Е, тогава как да си съставя представа, когато тя е отражение на тези мои неясни, несигурни, предпазливи, смътни, хаотични желания, надежди, мечти и страхове. Единствено знам, че искам отново да мога да прегръщам и да имам свобода. Липсва ми и кафенето.

АДРИАНА ЧЕРНИН, Виена

След 6 месеца бабите ще седят в градинките, припичайки се на последното есенно слънце, децата

все така ще тичат като пощурели наоколо, а майките истерично ще крещят след тях. Бременните жени ще бъдат повече от местата за сядане в метрото, а имитиращи бременност шкембелии все така разсеяно ще се правят, че не ги забелязват, гледайки разсеяно афишите на отменени кинопремиери. Въздухът ще мирише на печени чушки и доматен сос, съседките ще питат през балконите: „А ма, направи ли лютеницата?“. България все още няма да има избран представител за Венецианското биенале, галериите, продаващи битово изкуство, ще са превърнати на магазини за сирене, а художниците ще пият домашна ракия и ще обсъждат рецепти за консервиране на паламуд. Животът ще бъде неистово прост и уютен.Кой доживял дотогава, доживял.

ТЕОДОР УШЕВ, София

Нин

а К

овач

ева,

„О

т в

ъзви

шен

ото

до н

елеп

ото”

, 202

0, г

алер

ия

„Ст

рукт

ура”

, онл

айн

изло

жба

8Литературен вестник 20-26.05.2020

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Започва 12-то издание на Международния

На 26 май на пазара излиза вторият брой на „Списание за танц“ – единственото българско годишно издание, посветено на танцовото изкуство и култура. Желанието на екипа е то да функционира като споделено пространство, в което професионалисти и публики с различни пристрастия и интереси да намират вдъхновение и същевременно да надгражда разбирането за многопластовото значение на танца като част от изкуствата, културата и живота. Съдържанието на изданието се състои от разнообразни рубрики, като всеки брой има и по-просторно разгърната фокусна тема. Във втори брой това е взаимодействието на танца с други изкуства. „Танцът не се основава на окото, както изобразителното изкуство, а най-вече на едно шесто сетиво, на усещането за тяло, дори и окото да е сетивният посредник за въздействието на танца“, казва немският танцов критик Ханс Бранденбург преди век. Именно интензивното „усещане за тяло“ и за неговия потенциал за движение различава танца от другите изкуства, но и особено ги привлича. Мира Тодорова проследява в статията си „Танц и изобразителни изкуства: близки взаимодействия от прага на 20. век“ как живописта и пластичните изкуства откриват танцуващото тяло като мотив, който провокира и нови изразни средства за неговото пресъздаване. Сръбската авторка Марияна Цветкович разглежда актуалната тенденция да се представят танц и хореография в големите световни музеи и събития за съвременно изкуство в историческа перспектива и разсъждава върху въпроса как преходът от „черната кутия“ към „белия куб“ изменя статута на танца и изобщо на перформативните изкуства и институциите, в които те се представят, но също така дава тласък на нови идеи в хореографията. По този въпрос в рубриката „В студиото“ Ясен Василев разговаря с един от най-актуалните артисти в Европа в тази тенденция – хореографа Мануел Пелмуш, който през 2013 г. заедно с Александра Пиричи са отговорни за Румънския павилион на престижното Венецианско биенале. През последните години историческата танцова

фотография е от особен изследователски интерес заради естетическите парадокси, които тя съдържа. Иза Вортелкамп от Германия е от водещите авторки в тях и специално за списанието тя написа текста „Ефекти на движението. За танца на фотографията(та)“, в който разказва и интересни подробности около начина на заснемане на танцови артисти като Лоуи Фулър, Александър Сахаров или Вацлав Нижински от началото на 20. в., като обръща внимание и на ролята на фотографията за формирането на представите ни за танц. Модният дизайнер и журналист Нели Митева представя в „Танцът в модата: телесни обекти“ водещи световни дизайнери, които използват перформативни подходи в представянето на своите колекции и за които танцът е неделима част от тяхната философия. Сред тях, разбира се, е и неподражаемият Александър Маккуин. Стремежът на списанието е да публикува предимно оригинални текстове, но не можеше да се устои на изкушението Зейди Смит и нейните „Танцови уроци за писатели“. Есето излиза за първи път в сборника „Чувствай се свободен“ (“Feel Free”, 2018). В него носителката на множество англоезични литературни награди и безспорно една от най-вълнуващите авторки на нашето време поглежда на връзката между литературата и танца през по-необичайна перспектива. Тя предприема увлекателно и проникновено прокарване на паралели между стила на танцуване на изпълнители от Фред Астер и Братята Никълъс до Мадона и Бийонсе, от една страна, и стила на писане на автори като Набоков, Джон Кийтс, Толстой, от друга, наред с казуси около собствените й писателски дилеми. Броят се открива със своеобразно „честване“ на неговите страници на 60-годишния юбилей на хореографката Мила Искренова, който бе отбелязан в началото на 2020 г. Тя не само допринася за развитието на българския танц през последните десетилетия, но и оказва влияние върху няколко поколения изпълнители. Мила Искренова отговоря на своеобразен хореографски въпросник, а близки сподвижници в творческия й път разкриват различни страни на артистичната й природа. Броят среща с още много други теми и личности от света на танца с желанието да предложи съвременен поглед върху процесите в него. Той е замислен и до голяма степен подготвен преди световната пандемия от

вируса COVID-19. Малко след като тя бе обявена, Мира Тодорова успя да разговаря с шведския танцов артист и теоретик Мортен Шпонберг. В него той споделя, че подобни предизвикателства, пред които е поставено човечеството днес – като екологичната криза и глобалното разпространение на болести, дълбоко променят определението ни за „съвременно“ отношение към нещата. Ако „класическият“

смисъл за съвременно се обвързва най-вече с отрицание на традицията и на всичко предходно, то днес „съвременно“ е да изпитваш най-вече отговорност към света, който съизграждаме, втрещени от осъзнаването за неговата уязвимост и нестабилност… Вторият брой на „Списание за танц“ (dancemag.eu) излиза в дни, в които можем да гледаме танцови постановки единствено на екран. В тази пауза от живите танцови изяви той предлага да почетем за танц с вярата, че след настоящата криза ще го възприемаме навярно по нов начин, с ново осъзнаване за свободата, която носи.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

* „Списание за танц“ e инициирано от фестивал „Антистатик“ в рамките на европейския проект Life Long Burning, финансиран от Програма „Творческа Европа“ на ЕС. Реализира се от „Брейн Стор Проджект“ и „Номад Денс Академи България“ с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“. Редакционен съвет: Ангелина Георгиева, Ива Свещарова, Вили Прагер, Стефан А. Щерев. Главен редактор: Ангелина Георгиева. Графичен дизайн: Теодора Симова („Луноход Студио“).

Традиционно в периода от 11 до 16 май всяка година в Шумен се провежда Театралният фестивал „НОВА БЪЛГАРСКА ДРАМА“. Наложил се през годините като особено значим форум, фокусиран върху българската драматургия, той е очакван с интерес от театралното съсловие и публиката. Тази година, поради пандемията, както всички други театрални събития, така и Шуменският фестивал беше отложен, като намерението на организаторите му е да се проведе с вече изградения афиш през същия период догодина. В дните от 11 до 16 май ТФ „Нова българска драма“ обаче активно присъстваше в публичното пространство, макар и под друга форма. Изтеклата седмица беше посветена на предходни издания на форума. Със съдействие на Община Шумен и ТВ Шумен бяха излъчени спектаклите „Началото на криворазбирането“ по пиесата на Добри Войников „Райна княгиня” и спомени на чужденци, пребивавали в Шумен, текст за театър и режисьор проф. Пламен Марков (участвал във фестивала през 2018 г.) и танцовият спектакъл „Кукери“ с хореограф Стефания Георгиева, носител на Наградата за женска роля (колективна) и Награда на публиката от ТФ „Нова

българска драма“ 2019 г. Заедно с тях бяха излъчени кратки ретроспекции на изданията на фестивалаот 2017, 2018 и 2019 г. Те бяха достъпни на фейсбук страницата и на сайта на Община Шумен, в ефира на ТВ Шумен

и на фейсбук страницата на фестивала и на Драматично – куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен. Осем спектакъла са били включени в основната програма на театралния фестивал „Нова българска драма“ за изданието му през 2020 (което се отлага за 2021 г.), Както беше споменато, представленията ще се играят от 11 до 16 май следващата година. Селекционерът

в направление „Преглед на спектакли“ проф. Ромео Попилиев е избрал тези 8 заглавия от 39 предложения на театри и трупи, подали заявки за участие. Подбраните от него спектакли са: „Добролюб“, моноспектакъл на Василена Атанасова на Малък градски театър „Зад канала“; „Трима мъже и една Маргарита“ на Сатиричния театър „Алеко Константинов“; „Илинден“ на Драматичния театър - Ловеч; „Вапцаров: Песни за човека“ на Драматичния театър „Н. Вапцаров“ - Благоевград; поетичният спектакъл „За светлото, което бе“; „Алеко. Смях над мрачни страници“ на ДКТ - Шумен; „Въздух“ на Кукления театър във Видин и „Емигрантски рай“ на Театър „София“.

В международната и съпътстващата програма са били включени представления на Московския областен държавен куклен театър (със спектакъла „Бягство в приказката“ от Димитър Маринов), спектаклите на университетските театри – „Българска мистерия“ на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и „История Ти /ти/ в мен“ на Нов български университет. Селекционерът в направление „Авторски прочит“ д-р Ина Божидарова от представените 22 драматургични текста е избрала зпиесите „Теорема“ от Недялко Делчев, „Саркофагът“ от Сабина Стефанова и „STABLE GENIUS, или Процесът срещу драматургията“ от Александър Мануилов.Селекцията за модула „Преглед на спектакли“ се запазва за провеждането на форума през 2021 година. Тя обаче остава отворена, ако обективни обстоятелства

Нов брой на СПИСАНИЕ ЗА ТАНЦ*

Театралният фестивал „Нова българска драма” 2020ще представи селекцията си през 2021 г.

попречат на участието на някои от постановките и ако се появят силни нови заглавия, чиято художествена стойност предполага включването им във фестивала. Селекцията за направлението „Авторски прочит“ също остава отворена за автори на драматургични текстове, които ще имат възможност да изпратят нови текстове за изданието му през 2021 г. ЛВ

Литературен вестник 20-26.05.2020 9

ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА, Полша

1. Сега превеждам един разказ на Йовков, който се казва „Свирач на флейта“, за него съм писал преди години, за да докажа как Йовков свири на флейта. Сега искам да покажа как Йовков свири на флейта на полски. Но преди няколко дни празнувахме вкъщи появата на моя превод на „Под игото“, посветен на Николай Кънчев. За съжаление, само вкъщи, защото продължаваме да сме под игото на епидемията. Направих този превод преди шест години, но той излиза чак сега, защото такава съдба има българската литературна класика в условията на пазарната икономика. Това е трети превод на „Под игото“ за период от 120 години. Малко преди него излезе стихосбирката на Петър Караангов „Сезоните на чувствата“, а пък през май миналата година - двуезичната стихосбирка на Петър Първанов „Откъдето и да идва“. Сега давам за печат две стихосбирки: на Пенчо Славейков и на Николай Лилиев. Подготвям голяма книга с моите събрани преводи на поезията на Николай Кънчев, но в нея са и новите ми преводи. Това е в общи линии.2. През последните три години три български книги бяха номинирани за престижни награди. Две от тях – „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Възвишение“ на Милен Русков – са в превод на Магдалена Питлак. Третата е поетическа: „София-Берлин“ на Пламен Дойнов в превод на Ханна Карпинска, Войчех Галознка и Димитър и Дорота Добреви. Излезе и „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков в превод на Мариола Миколайчак. Много добри оценки получиха две книги за България: „Златни прахоляци“ на Силвия Шедлецка и „Злато и ракия“ на Магдалена Генов.3. С Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост нямам някакви особени лични спомени и емоции. Емоционалната ми връзка с него става по-скоро чрез сцената на училищния изпит в „Под игото“, но разбира се, съзнавам неговото значение и пролетния му национален и културен ентусиазъм. На писателите и читателите, както и на колегите ми преводачи искам да пожелая да продължаваме да сме и да ставаме все по-голяма общност от малкото щастливци, според думите на полския културолог и философ Марчин Крул, за които литературата е, както казва последната ни нобелистка Олга Токарчук, „една хубава неопределеност”, благодарение на която тъй много получаваме и тъй много можем да си кажем. Последната част от изречението е автоцитат.

ДЖУЗЕПЕ ДЕЛ АГАТА, Италия

1. Получих на pdf „Времеубежище” от Георги Господинов от Берлин една седмица преди официалното му излизане на 29 април. Чета романа и според уговорката ми с издателката от „Воланд” Даниела ди Сора скоро ще започна да го превеждам.2. Сборникът с разкази „И всичко стана луна” получи Международната литературна награда ЧЕПО (CEPPO), престижна награда, която се връчва от 1955 г. и винаги е ангажирала важни писатели и критици. Сборникът на Господинов беше определен за най-добрия сборник с разкази в света за тази година. Ето обосновката на наградата: „Георги Господинов печели Международната награда ЧЕПО за разказ, защото благодарение на неговата поетична мисъл, пропита с тъга, но също и с хумор, успява да установи във всяка своя история или преобръщащ низ от истории онази силна емпатия между Аза и другите (прочута е неговата фраза „Аз сме”), което е характерна за детството дарба, пренесена в зрелостта като голям талант за смесване и контаминация между различни жанрове”.Господинов беше поканен да представи в Тоскана сборника си със свръхкратки истории „Всичките наши тела”, отново в мой превод и бележки за издателство

„Воланд”, с публична лекция, която беше отложена заради коронавируса и ще се проведе през есента.За „Бомпиани”, издателството на Умберто Еко, завърших една „Поетическа антология” на Любомир Левчев. Стихотворенията са подбирани съвместно с автора и книгата беше завършена, докато Левчев все още беше жив. Тя е част от нова поредица за съвременна поезия, от която излязоха първите две заглавия.3. Създаването на най-стария славянски книжовен език е изключителен културно-исторически акт от европейски мащаб. Константин и Методий, които се считат за „ромеи” (Източна римска империя), биват натоварени от византийския император със задачата да подготвят текстове и преводи за западните славяни от Великоморавия. В отявлено противоборство с Копитар, който е на мнение, че Кирило-Методиевият език е бил старословенски, Добровски пръв се досеща за сръбско-българо-македонския му характер, а в гениалните си трудове Востоков уточнява, че този език е от български диалектен произход. Езикът на Кирил и Методий не възпроизвежда солунския говор, а е построен с голяма лингвистична и писмовна вещина. Със сигурност това е език от висок разред със значително изкуствен характер. Докато фонетиката и до голяма степен морфологията почиват на солунския говор, синтаксисът и най-вече словоредът акуратно спазват гръцкия модел. Повече от век по-късно това става книжовният език и за религиозна, и за светска употреба на Киевската Рус. В продължение на повече от половин хилядолетие той, създаден за западните славяни и стъпил на южнославянските говори, се превръща в езика на източнославянската общност и цялата Славия Ортодокса. Благодарение на него редица автори и преписвачи, включително векове наред румънците, а също и балтийците, навлизат в писмовността и в културата на Европа.

Превод от италиански: ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА

ДЬОРД СОНДИ, Унгария

От няколко години престанах да превеждам пъстроценната българска литература. Моят литературен месечник (десет тематични броя ежегодно от 1999 г.) и книгоиздателската дейност ме държат в прекрасен и неразчупим плен. Последните ми самостоятелни преводни книги излязоха в моето издателство:Георги Господинов, „Балади и разпади“ (Napkút, 2014)Едвин Сугарев, „Сезонът на плашилото“ (Napkút, 2015)Марин Георгиев, „Ни Бог, ни дявол“ (голяма част от стихотворенията, Napkút, 2015)Емилия Дворянова, „Концерт за изречение“ (Napkút, 2016)За всяка книга са публикувани положителни критики. Всеки от авторите е поканен от Българския културен институт в Будапеща и му е организирана литературна вечер с медийна изява.Творчеството на Пламен Дойнов има хубаво отражение в Унгария (което заслужава отделно обобщаване)… Куриоз: Янош Темеши преведе книгата му със статии, излезли като сборник само в Унгария – „1956 – Унгарското въстание и българската литература“ (изд. Napkút).2019 г. – в превод на младия Гергей Ковач: „Религии в езическа България“ от Цветелин Степанов (изд. Napkút). Също в Napkút той има два други прозаически превода - на Радостина Ангелова и Христо Славов. И двамата белетристи са канени от българите в Унгария, съответно – от Българския културен институт.

Интерпретиран от Дьорд Арато през 2019 г. излезе и бе представен в Будапеща сборникът с избрана проза от Марин Георгиев „Някой винаги гледа“ (изд. Magyar Napló). На премиерата присъства и авторът.От работилницата на Петeр Кръстев след успешни преводи преди (две книги от Милен Русков и една от Иванка Могилска), миналата година видя бял унгарски свят и „Остров Крах“ от Ина Вълчанова (изд. Tipotex).2021: Дьорд Сонди е на 75 – от средата на идната година се връща към българистиката (няма да има вече списание Napút, само naputonline.hu)... Довършвам изследователски трудове, споменни и унгаро-български смесени сборници, стихосбирка и прочее… голяма част от които изоставих през 1999 г.Ала след пресъздаването на 20 000 стиха и 12 000 прозаически страници... няма да продължа този вид интерпретаторска дейност.Почти пет десетилетия съм споделял гордо – българската природа ме възпитаваше: човешката и пейзажната. И културната. 24 май винаги е естествен празник за мен с богатото си съдържание: със своите история и бъдеще. Много и скъпи спомени ме свързват с този ден през половин век от живота ми.Пожелавам вяра и естественост – на всички ни: всеведрина.

МАГДАЛЕНА ПИТЛАК, Полша

1. В момента не превеждам нищо конкретно, но се старая да привлека интереса на полските издатели към две български авторки и най-новите им книги – Теодора Димова с „Поразените“ и Елена Алексиева със „Свети вълк“. Световната ситуация много повлия върху пазара на книгата, но не лисват и страстни любители на книгите. Така че се надявам да успея.2. Благодарение на наградата „Ангелус“ (октомври 2019 г.) в Полша все още се говори за „Физика на тъгата“. Тази пролет Георги Господинов беше поканен като гост на най-малко три полски литературни фестивала, които бяха анулирани или чакат други по-сигурни времена. Остават по-малките инициативи. Тъкмо за 24 май съм поканена да участвам в дискусионен читателски клуб. Членовете му се събират онлайн да поговорят за „Физиката“.3. Всъщност това е най-любимият ми български празник. В Полша нямаме подобен празник, така че всяка година с колегите българисти от Института по славистика на Ягелонския университет се стараем да заразим краковската публика с духа на 24 май.От осем години в средата на май месец организираме Дни на българската култура, по време на които има литературни срещи, изложби, концерти, кинопрожекции и лекции на гости от Българя.Тази година всички, независимо от това къде се намираме, ще празнуваме по друг начин. Дано да сме по-близо до самите букви! Искам да пожелая на българските писатели да не спират да пишат, читателите да не спират да четат, а преводачите да не спират да превеждат, понеже, както каза Олга Токарчук в нобеловата си лекция, „само литературата има способността да ни допусне до дълбините на друго човешко същество, така че да разберем неговите основания, да споделим емоциите и да преживеем съдбата му“. А само такъв свят е възможен за живеене.

Какво се случва в момента с българската литература по света? Кои книги се превеждат и издават, как ги четат в различните страни? Няколко дни преди 24 май се обърнахме с тези въпроси към преводачи на българска художествена литература на различни езици:

1 Коя българска книга или произведение превеждате в момента? Ако сега не работите по конкретен превод, има ли заглавия или автори, които

планирате или бихте искали да преведете?

2 Има ли през последните месеци във вашата страна новини и събития, свързани с българската литература?

3 Отговаряте на тези въпроси в навечерието на 24 май, Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Имате ли

отношение към този празник, спомени, свързани с него, какво е значението му за вас? Какво бихте пожелали на българските писатели и читатели, както и на колегите си преводачи?

А. Б.

Б ъ л г а р с к а т а л и т е р а т у р а в п р е в о д

на стр. 10

Нин

а К

овач

ева,

„О

т в

ъзви

шен

ото

до н

елеп

ото”

, 202

0, г

алер

ия

„Ст

рукт

ура”

, онл

айн

изло

жба

10Литературен вестник 20-26.05.2020

ХЕНРИКЕ ШМИТ, Германия

1. В момента не превеждам нищо. Преводът на стихосбирката на Йорданка Белева „Пропуснатият момент“ предстои за 2021 г. и ще бъде публикуван в eta Verlag в Берлин. Особенно се радвам за това, защото е продължение на проект от далечната 2015 г.! Тогава организирахме, заедно с художничката Габи Бергман и студенти от курса по Експериментална илюстрация в Хамбург изложба с „визуални преводи” на стихове от Йорданка Белева, Иван Ланджев и Васил Балев (подбор на текстовете Елин Рахнев). Не по-малко дългогодишен проект – или трябва да кажа блян – е публикуването на антология със стихове на Ани Илков, чиято поезия смятам за особено оригинален принос към европейската постмодерна поезия заради комбинацията от ирония и естетика на възвишеното. От миналата година немската асоциация на преводачите има нов формат за кандидатстване. Проектите за превод, за които все още не съществува издателски договор, също могат да бъдат финансирани. Това ще улеснява публикуването на произведения с литературноисторическа стойност. 2. Тази година романът на Ангел Игов „Кротките“, преведен от Андреас Третнер, беше номиниран за преводаческата награда на Лайпцигския панаир на книгата (който поради коронавируса, за съжаление, беше отменен). Това е признание не само за автора, преводача и не на последно място, за издателство eta Verlag, но и важен принос към актуалния европейски историческия роман. Романът на Игов като фикционално тълкуване на историческата травма допълва доминиращите в момента автобиографични и автофикционални интерпретации на историята на XX в. (Саша Станишич, Миленко Йергович). През 2020 г. Георги Господинов е гостуващ писател в Берлинския научен колеж. Това също е важно събитие, чрез което българската перспектива е представена в институция, където се обсъжда например европейската политика на паметта. 3. Празникът, посветен на една азбука, според мен трябва да бъде толкова универсален, колкото и употребите й. Тоест да представя българската литература в нейните глобални прояви, включвайки българската литература, написана на „чужди езици“ (английски, френски, немски ...), турската и ромската литература, написани на български, развиващата се практика на самопревеждане при двуезични автори.

ХАННА КАРПИНСКА, Полша

1. Току-що приключих превода на покъртителна статия на Ганчо Савов „Творци зад решетките”. Тя ще влезе в сборник, посветен на лагерната литература, който ще бъде издаден от Института по литература в Краков в поредицата „Библиотека на пан Когито”. Даже за свидетел на онези времена, причастен на човешките съдби, е невероятно колко много български писатели, артисти, художници, журналисти са станали жертва на тоталитарния режим. Статията дава възможност мащабите на жестокостта и униженията да бъдат опознати и преживени в чисто човешките им измерения. Този текст ще заеме важно място в моята българистична биография.Има и два романа, които са залегнали в моите преводачески планове. Нещата обаче така се бавят, че нищо чудно да мога да ги представя чак догодина...2. Като изрази на признание за българската литература можем да посочим несъмнено: наградата „Ангелус” за „Физика на тъгата” от Георги Господинов (в превод на Магдалена Питлак) и номинацията за титлата Европейски поет на свободата за стихосбирката на Пламен Дойнов „София-Берлин” (в превода й заедно с Дорота и Димитър Добреви и Войчех Галонзка участвах и аз). На Войчех Галонзка дължим най-новото значително събитие в полската българистика: излязъл буквално тези дни, трети (след тези от 1895 и 1950 г.) превод на полски на романа „Под игото”. Мен лично ме радват множеството положителни отзиви в интернет (и не само там) за последния ми превод – на „Остров Крах” от Ина Вълчанова.3. Само веднъж съм имала щастието да посрещам 24 май – този изключителен в световен мащаб държавен празник, който е и празник на писмеността – на територията на България. Впечатленията ми от този ден са незабравими. Много силно почувствах, че този празник е и мой, преживявах го невероятно дълбоко като човек на литературата, като българистка, славянка, европейка. Тази нагласа продължава до ден днешен. На колегите преводачи искам да пожелая здраве, доблест,

вдъхновение и да се държим в очакване на красивите дни, които непременно ще дойдат!

ДОРОТА ГОЛЕК-СЕПЕТЛИЕВА, Полша

Тази година, в навечерието на Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, се състоя едно символично събитие – в Полша бе публикуван нов превод на най-известния български национален епос „Под игото“ на Иван Вазов. През 1895 г. за първи път романът излиза от печат в превод на Елена Соподзкова, след това, през 1950 г. – на Зофия Волник, а през текущата година, на 11 май – на Войчех Галонзка. Поредицата преводи доказва не само непоколебимия интерес към българския литературен канон, но и дългия и хармоничен диалог на двете славянски литератури -

българската и полската. Естествено, това не означава, че полската рецепция се фокусира единствено върху класиката на националната литература. В последните няколко месеца успешно са популяризирани преводни книги на Георги Господинов, Пламен Дойнов, Петър Първанов и Ина Вълчанова.За мен – полска българистка, 24 май е специален ден не само заради тържественото съвместно честване с група студенти, които ежедневно изучават български език, литература и култура. Този ден потапя в размисъл за изключителното значение на делото на светите братя за европейската култура и литература. До днес впечатлява оригиналната и блестяща графична система за записване на славянската реч, както и невероятната сила и културно достойнство на старобългарския като литургичен език. Внимание заслужава богатият разцвет и изисканост на тази славянска култура и литература в европейски мащаб. Почитаните в целия християнски свят светци – Кирил и Методий, олицетворяват съществената връзка между теченията на източно- и западноевропейската традиция.В навечерието на празника пожелавам на всички българи, а най-вече на писателите, преводачите и читателите, плодотворно осъществяване на доброто, истината и красотата в славянската литературна и културна общност, която допринася за изграждането на съвременния облик на Европа. Нека в тези трудни времена творческата сила на диалога в литературното пространство остане наша осъзната и споделена ценност.

МИЛЕНА СЕЛИМИ, Албания

1. В сътрудничество с албанскотo издателство Morava подготвихме проект и кандидатствахме в програмата Creative Europe за някои публикации на авторката Зорница Иванова, но в момента нещата спряха. Щом се запознах с новата книга на Георги Господинов „Времеубежище” като негов преводач в Албания, поисках да го преведа на албански език, особено в този труден период, когато времето и пространството се промениха за всеки от нас. По време на кризи светът се превръща в убежище.2. През декември в Албания беше представен романът „Физика на тъгата“ от Георги Господинов в мой превод, а в началото на 2020 г. имаше рецензии, телевизионни и радиопредавания за автора и преводача. През април този роман зае трето място в онлайн гласуването за най-добър преводен роман, организиран от онлайн платформата bukinist.al. Със започването на епидемията от Covid 19 репетициите на театралното произведение „Боб” нa драматурга Елин Рахнев, преведено от мен, бяха прекъснати. Надявам се и ми се иска този период да

отмине и то да бъде поставено на албанска сцена до края на годината с участието на автора.3. 24 май за мен е свързан с не едно празнуване в Албания. Посолството на България в Тирана и Дружеството „Приятели на България“ почти всяка година организират тържество със слово и литературна програма в чест на този ден. За този празник по покана на президенството на Албания преди години дойде известната българска преводачка Марина Маринова.Тя беше отличена с почетен знак от президента на Република Албания за приноса й за превода на албанската литература на български език и по-специално на автори като Исмаил Кадаре, Дритеро Аголи и Реджеп Кьося. Щастлива съм, че познавах лично тази одухотворена личност. За мен българското слово е част от моя живот. Всяка година на 24 май в моя дом е празник. Разказите за венци от чемшир и божури на майка ми, химнът „Върви народе

възродени“ ме правят истински съпричастна към тоя ден. За мен българската писменост е вселена, из която бродя с нескрит интерес.Изпитвам дълбока признателност към създателите на българската писменост братята Кирил и Методий за това, че днес като преводач на известните български писатели Георги Господинов, Алек Попов, Милен Русков и др. давам скромен принос за българската култура.За мен е чест да поздравя усилията на българските писатели, както и на колегите си преводачи, и да благодаря на онези, които са имали предвидливостта да изградят едно голямо семейство, където се говори на общия език на бъдещето, този на превода, за да се създаде обща основа на

литературата. „Литературата ме доведе до свобода, а не обратното“, е казал нашият писател Исмаил Кадаре. Литературата е единственото пространство, в което хората от различни култури и националности обединяват човешката същност; същността, която ни прави свободни, е мястото на вътрешната свобода на всеки от нас, независимо къде сме пораснали.Културата може да изгради мостове, които политиката не би била способна. Това е епохата на културата; както е казал бащата-основател на Обединена Европа Жан Моне, „Ако трябваше да започна отначало, щях да започна от културата“.

КСЕНИЯ БАНОВИЧ, Хърватия

В момента превеждам разказите на Йорданка Белева от трите й сборника „Надморската височина на любовта“, „Ключове“ и „Кедер“. След това ме чака преводът на книгата „Всичките наши тела“ и на романа „Времеубежище“ нa Георги Господинов. Интересно e, че авторските права за „Времеубежище“ са закупени от издателство Fraktura, което публикува и „Физика на тъгата“, преди романът изобщо да e публикуван в България. Това означава, че хърватските издателства вече имат пълно доверие в българските писатели, след тридесет години непубликуване на българска литература, до появата на „Естествен роман“ през 2005 г.В сътрудничество със Силвия Чолева и Людмила Миндова подготвяме истински поетичен деликатес – антология на българската поезия след демократичните промени. Назряла е необходимостта от по-детайлно и дълбоко познаване на сътвореното от поетите ви, от антология, която да включва разнообразието, което съществува днес в българската поезия като следствие от процесите, протекли преди и след промяната през 1989 г. За да се види обаче в пълнота нейното богатство, ще включим поколението поети, родени през 30-те и 40-те години на XX век, както и тези, които творят в момента, тоест най-новото поколение. Антологията ще бъде публикувана от Хърватскoто дружество на писателите догодина. Тук ще ви припомня думите на сръбската поетеса Десанка Максимович: „Влюбена съм в езика, в думите. В думата, и отделната, и тази от речника. А човек никога не загребва по-дълбоко в това съкровище, отколкото когато превежда. И никой не прониква по-дъбоко в същността на едно стихотворение, отколкото когато трябва да го преведе.”По този повод ви поздравявам с Празника на славянската писменост, а на моите колеги преводачи по света пожелавам с радост да потъват в дълбините и красотите на българския език, защото за човек, който обича да обитава езика, няма по-добра работа от преводаческата.

Българската литература в превод

от стр. 9

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Литературен вестник 20-26.05.2020 11

През есента на миналата година Националният център за книгата – НДК, Чешкият център в София и Академичното сдружение на българските бохемисти „Бохемия

клуб“ ораганизираха конкурс за млади преводачи на чешка художествена литература на български език. Според условията на конкурса се оценяваха качествата на превода, умението за представяне и промотиране на преводната творба и доброто познаване на съвременната чешка литература. Конкурсът се състоя в два кръга. За участие в първия преводачите изпращаха преведен на български откъс от избрано от тях художествено произведение, публикувано в първо издание в оригинал след 2000 г. В края на първия кръг жури в състав проф. Маргарита Младенова (СУ „Св. Климент Охридски“), Светлозар Желев (Национален център за книгата – НДК), доц. Ани Бурова (СУ „Св. Климент Охридски“) и Симона Илиева (Национален център за книгата – НДК) определи шестима финалисти: Борислава Касавълчева, Габриела Данаилова, Гергана Драгоева, Катерина Стоянова, Магдалена Пиргова и Теодора Тодорова.Вторият кръг на конкурса се състоя на 17 октомври 2019 г. В неговите рамки финалистите представиха пред журито и пред публика избраната от тях творба и обосноваха смисъла от издаването й на български. Победител в конкурса стана Катерина Стоянова. „Литературен вестник“ и списание „АРТизанин“ бяха медийни партньори на конкурса. Тук публикуваме три от преводите, достигнали до финалния кръг. Останалите три бяха публикувани в бр. 1, 2020 на ЛВ. Преводите се публикуват под редакцията на проф. Маргарита Младенова.

Лубомир Мартинек

Той се казваше Лукас, но искаше всички да го наричат Блеки. Никой нямаше представа защо това е толкова важно за него, но постепенно всички го приеха. Въпреки че тълкуванията можеха да бъдат различни, накрая надделя мнението, че това може да е намек за нередовен пътник. Наистина Лукас създаваше впечатление, че пътува през живота без билет, постоянно нащрек и в страх, че на следващата гара ще го свалят от влака. В края на краищата мнозина не знаеха и истинското му име.Той не избягваше хората, но даже в кръчмата не беше особено разговорлив. По язвителните му забележки и накратко разказани случки не можеше да се научи много за неговото минало. Само като се напиеше, което не се случваше често, мънкаше несвързано: „Босът няма да допусне такова нещо“, „Де да познавахте боса“, „Босът щеше да ви покаже колко струвате“. Беше невъзможно да го приемаш на сериозно, защото, докъдето се простира кръчмарската памет, не се знаеше някога да е работил за някого. Прехранваше се със събиране на раковини и дребен риболов, не отказваше и да окоси тревата някъде или да почисти басейн. Понякога събираше и водорасли и ги продаваше за тор. Повечето му познати го смятаха за бедняк. Ходеше облечен все с едни и същи панталони и избеляла риза, палто май изобщо нямаше, защото и зимно време ходеше само с пуловер и шал на врата. И в дъжд или студ на краката му имаше само платненки. Никога не канеше никого вкъщи, знаеше се само, че живее сам в евтин квартал. Доколкото беше известно, нямаше и роднини. Или поне не беше споменавал за такива. Но всички на пристанището знаеха за смахнатите му изпълнения. Имаше малка открита лодчица, с която си изкарваше прехраната. Щом по радиото се чуеше, че времето ще се разваля, можеше да го видиш как бърза към пристана и отплава в морето. Защо не пропускаше нито една възможност да излезе в бурно море, когато няма шанс да хване каквото и да било, си оставаше загадка. Често изчезваше от града за цели седмици, но никой не знаеше къде се губи. Едва след много време от случайни срещи си съставиха известна представа. От време на време някой го мяркаше в планината да минава по горския път или да трамбова през полето. Правеше обиколки из околността, на които ще да се е хранел само с онова, което намери, защото не носеше никакъв багаж. Веднъж някой го видял да ходи из гората, като с въжета се прехвърля от дърво на дърво, без да стъпва по земята. Не беше рядкост да го видиш през зимата да спи на някоя пейка в парка.Този път обаче малко прекали. Един рибар го намерил под скалите. Около него се търкаляли парчета варовик, който се откъснал заедно с него докато се опитвал да се изкатери по скалата. Повиканият лекар установил, че при падането си е счупил гръбнака и че има и други вътрешни наранявания.

Компанията, която се събираше всеки четвъртък в кръчмата, се състоеше от пет-шест души с различни професии и възраст. Понякога идваше и още по някой, но не се събираха повече от дузина. Свързваше ги само желанието да си пийнат заедно и да си поприказват. Ако можеше да се каже, че Блеки има някакви приятели, това бяха те. Известно време се колебаха дали да не отидат всички заедно да го видят в болницата, но накрая решиха най-напред да изпратят Коджо Себастиан, на когото му беше най-близо от корабостроителницата. Когато на другия ден Коджо стигнал до болницата, Блеки бил вече опериран. Сестрата му показала в коя стая е. Обикновена болнична стая с изглед към градината, легло, шкафче и болнична масичка. Коджо си придърпал стол и седнал до леглото. Хромираното легло на колелца с много лостчета за регулиране на положението правело малко стряскащо впечатление. Блеки с множеството тръбички, излизащи от тялото му, изглеждал като извънземен. Мършавото му лице, покрито с преждевременни бръчки, било по-увиснало от обикновено, загарът бил изчезнал, изместен от бледност, която не предвещава нищо добро. Мършавото му жилаво тяло било потънало до брадата в гипсова броня и под чаршафа изглеждало малко като торпедо. Коджо имал чувството, че Блеки не усеща присъствието му, защото бил със затворени очи. Не отговорил на поздрава и въпросите му, но след малко

Из разказа „Нередовен пътник“изненадващо заговорил. Говорел с усилие, от време на време лицето му се изкривявало от болка, но гласът му бил ясен:– Босът не беше човек. Но не беше и господ. Беше около четирийсетте, среден на ръст, с дебел врат и широки, леко приведени рамене. Сивосините му очи лесно преминаваха от смях към всяващ ужас поглед. Говореше тихо и бавно, гласът му имаше неопределено баритонов оттенък, с умерен акцент от родния му край Килдеър. На шестнайсет години постъпил в търговския флот. Оженил се за дъщеря на богат адвокат и участвал в антарктическата експедиция на Скот през 1901 г. Това само беше засилило желанието му да забогатее. Като успял ръководител на експедиция, по онова време бил отрупан със слава и пари. Благоденствието било неговата мечта. Занимавала го представата да стане заможен провинциален джентълмен, който живее сред забавления и развлечения. Смятал за свое задължение да осигури на жена си всичко, на което била свикнала. Непрекъснато замислял някакви доходоносни работи. Искал да произвежда цигари, размишлявал да направи таксиметрова компания, замислял да си купи мини в България, фабрика за преработка на китове, даже се отдал на иманярство. Нито един негов замисъл не успял. А и като ирландец искал да направи нещо за славата на Англия, та тя да го приеме най-сетне като свой. Неговото отвращение от правилата на всекидневния живот и нереалистичните му, смели проекти могат да се тълкуват като знак за незрялост и своеобразна безотговорност – поне по обичайните мерки. В действителност нямаше по-отговорен човек от него. Във всекидневните житейски ситуации беше почти безпомощен, но в екстремни условия беше непостижим. Всичко, което вършеше, беше подчинено на страхотната му воля. Плановете му винаги бяха целенасочени, прости и ясни. Винаги разчиташе само на себе си и беше може би дори прекалено самоуверен. Шефът при никакви обстоятелства не бива да допуска авторитетът му да бъде подложен на съмнение, трябва да бъде готов дори да убива. Оцеляването на общността изведнъж става съвсем друго нещо, ако шефът лично е част от нея и рискува живота си заедно с останалите. Той питаше всички за мнението им и никого не пропускаше да похвали за свършената работа. Не се колебаеше и да прибегне до ласкателство, ако положението го налага. Единственото, което мразеше у хората, беше раболепието. Той твърдо вярваше в собствената си непогрешимост. Едно поражение би значело, че не се е справил. Не беше склонен да допусне, че и той може да претърпи поражение. Непоклатимата му самоувереност прерастваше в оптимизъм, който се предаваше и на останалите. Дори самото му присъствие беше голямо преживяване. Егоцентризмът и голямата му самовлюбеност неизбежно често му пречеха да вижда нещата такива, каквито са. С абсолютна увереност очакваше от околните да бъдат негов образ и подобие. Беснееше, когато не изпълнят очакваното, защото според него това е проява на съмнение, че той може да ги върне отново на безопасно място. Чувстваше се изцяло отговорен за съдбата на останалите и това беше източникът на свръхчовешката му сила. Убеден съм, че ако трябваше да спасява само себе си, нямаше да оцелее. Макар че беше вярващ, накрая се наложи да захвърли Библията, от която откъсна поне посвещението на английската кралица-майка Александра, 23 псалм и страницата от Книга Йов със следните стихове:

Из чия утроба излиза ледът, и небесния скреж, – кой го ражда?Водите като камък се затвърдяват, и повърхността на бездната замръзва.

При каквото и да било изпитание на физическата сила не познаваше чувство на страх. Но изпадаше в панически ужас от мисълта, че ситуацията се изплъзва от ръцете му. Чувстваше се виновен, че е вкарал хората си в такова положение и смяташе за свое задължение да ги извади от него. Не обичаше да предизвиква съдбата, зад гърба му го наричаха „стария предпазливец”, но никой не се осмеляваше да му го каже в очите. Той държеше да няма никакви привилегии. Носеше същите дрехи, ядеше същата храна и изпълняваше същите задължения като всички останали. Въпреки това той беше босът. Някаква

преграда го отделяше от останалите. Нетърсена, но и неизбежна. Не можеше да си позволи да живее ден за ден, да престане да мисли. Достатъчно беше за няколко дни да го склещи ишиас и настроението веднага се разваляше. Не се страхуваше от студа, леда и океана, страхуваше се от деморализацията. И съобщението за местоположението на експедицията прибра на тайно място в някогашния лагер, да не би на някого да хрумне, че може би се съмнява в успешния й край. Мисълта за поражение беше физически непоносима за него. Но шестнайсетте месеца отнеха малко и от неговата абсолютно неограничена самоувереност. Той чувстваше нужда да си поговори с някого и да получи потвърждение, че е постъпил умно и правилно. Морето е враг с различен характер. На твърда земя може да се преживее с достатъчно смелост и воля. Но борбата с морето е истинска физическа борба, от която няма бягане. Това е борба с враг, който никога не се изморява. Действително в борбата с морето човек никога не побеждава. Може само да се надява, че няма да бъде победен. Врагът, когото сега босът гледаше в лицето, беше толкова силен, че непоколебимата му воля не вършеше работа. Беше се озовал в ситуация, която ненавиждаше от душа, когато единствената цел е да преживееш на всяка цена. Като наближиха Южна Джорджия, над лодката прелетя дребна птичка. Босът я изгледа за момент, после скочи и започа да ругае птичката и да я заплашва с юмруци. Но моментално осъзна, че командирът не се държи така. Засрами се, че е загубил самообладание и се отпусна на седалката с тъжен и засрамен вид. На последната отсечка от прехода през планината бяха толкова изморени, че щяха да заспят. Босът знаеше, че след това няма да се събудят, даде им пет минути сън, убеди ги, че са спали половин час и ги принуди да продължат.– Не разбирам за кого говориш.– Ами за боса, бе.– За какъв бос? – попитал Коджо. Не получил отговор. Блеки бил прекалено изтощен.Коджо не разбираше нищо от разказа на Блеки. Беше прекалено свързан, та да го сметне просто за бълнуване, но въпреки това не можеше да се ориентира в него. Досега не беше чувал от Блеки толкова дълъг разказ. Изглеждаше, като че ли го е научил наизуст. Сигурно беше само, че Блеки иска да му каже нещо важно. Нещо, което вълнува сърцето му, което има такова значение за него, че заради това превъзмогва и болката.Той намери лекуващия лекар, та да попита за състоянието на Блеки. – Роднина ли сте му?– Не, той си няма никого.– Значи мога да ви кажа. Надеждата да оцелее е нищожна, но понякога стават чудеса. Сигурен ли сте, че наистина си няма никого?– Разбира се, не мога да се закълна, но съм почти сигурен.– Ако обещаете да не казвате на никого, може да се договорим така. Ето нещата му – докторът бръкна в чекмеджето и изсипа от едно пликче джобно ножче, няколко монети, тефтерче, цигари, лична карта, запалка и връзка ключове. Взе ключовете и ги подаде на Коджо. – Отидете в дома му да проверите дали има някаква застраховка. Ще му трябва и някакво бельо. Коджо аха да откаже, но после взе ключовете. Сбогуваха се учтиво.

Превод от чешки: БОРИСЛАВА КАСАВЪЛЧЕВА

Лубомир Мартинек (1954) е прозаик и есеист, един от най-известните съвременни чешки писатели. През 1979 г. емигрира във Франция. Публикуваният тук разказ е от сборника „Масло в огъня“ (2007), отличен с наградата „Магнезия Литера“.Борислава Касавълчева е студентка във втори курс в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, специалност „Славянска филология“, профил „Бохемистика“.

Още - на стр. 14

Нин

а К

овач

ева,

„О

т в

ъзви

шен

ото

до н

елеп

ото”

, 202

0, г

алер

ия

„Ст

рукт

ура”

, онл

айн

изло

жба

12Литературен вестник 20-26.05.2020

Капка Касабова

РекаЖивея до една река. Всеки ден отивам при нея и вървя по течението й. Понякога сядам на брега и гледам и слушам водата. След известно време ме унася нещо като хипноза. Далечни настроения и сезони от живота ми се носят по течението и отминават. Дълбоки прозрения ме докосват и отминават и по-късно се чудя как е можело да са дълбоки, ако толкова бързо изчезват. Ех, да можех да си ги запиша! Но и да си ги запиша, най-много да си ги залепя на стената. Това, което може да се запише, не е самата същност на момента – само негова сянка. Понякога плача, понякога се смея – и реката плаче и се смее с мен. Но най-често просто седя. Дори когато вали и течението се движи с пълна скорост, водата забавя мисълта ми. В най-щастливите моменти съзнанието ми е измито от всякаква мисъл. А мисловният поток е точно като река – формата на всяка мисъл е мимолетна, след това се слива с останалата вода и продължава да пътува към океана на колективното съзнание – аморфна маса, чиста енергия. Всичко тече и изтича, всичко се влива в един общ, студен океан. Закъде бързам? Преди половин час мислех за важни неща, а сега дори не помня формата им. Остава само блудкав привкус на съдържание, но и то изчезва сред миналогодишната шума, в която потъват краката ми, сред лишеите, в които потъват ръцете ми и които разказват древни разкази, в които изобщо няма хора, сред боровинковите храсти, които след няколко месеца отново ще синеят. Веднъж, докато берях тези боровинки, една жена с дете се спря и тревожно ме попита: Не са ли отровни? Хората вече не знаят какво е храна и какво – отрова, си казах, но в следващия момент жената клекна до мен и започна и тя да бере, детето също.

Ставам и тръгвам обратно, срещу течението. Срещу течението се ходи по-бавно, или поне така ми се струва. До реката времето е като плазма. Когато се налага да пътувам в големите, тътнещи градове на Европа и света, където израженията на хората са като на тази жена с боровинките, докато мислеше, че са отровни, и всички бързат като в мравуняк, нагърбили се с нещо пряко силите им, и когато усещам, че стресът ме заразява и започва да ускорява пулса ми, да разтреперва ръцете ми, да вкарва нечисти мисли в главата ми и да трови сърцето ми – тогава се сещам за реката. Представям си, че оставям товара си настрана и нагазвам в реката. Стоя в реката и всичко изтича покрай мен. Със или без мен, реката тече. Впрочем в тай чи, чи гонг и други подобни практики на култивация в древното учение на даоизма, което дава начало на най-старата медицина (китайската), има една поза, наричаща се „Стоя в реката“. А основната поза в даоизма, която с някои вариации се ползва при медитациите на дзен будизма, е простото сключване на ръцете върху корема, което задържа личната енергия в периметъра на тялото, за да не се разпилява – така както реката държи водата си в коритото. Казва се „Празнота“. Ръцете ти са купичка, в която държиш самото си присъствие – физическото и енергийното. В този момент на празнота си едновременно заземен и извън тридименсионалното време на Земята. Даоизмът обича парадоксите. Всъщност това е вид пълнота, но в източните философии, чиято дълбока, космологично-квантова мъдрост е отритната от западния философски канон, където произлиза именно нашият самоексплоатиращ се модел на живот – именно този модел, който от известно време ни убива заедно с планетата, първо бавно, после много бързо, – та, в източната космология пълното е празно и обратното. Противоречието идва от това, че в западния модел, където фетишизираме материалното, материалната и умствената пълнота се считат за краен успех, докато в източния – за сизифов товар, от който трябва да се отърсим, за да можем да излезем от мравуняка и да се движим към крайната цел, която всъщност е безкрайна. В един от любимите ми дзен коани (загадка притча) един блестящ ум, професор в университета, пристига в планината при будистки учител, за да разгадае тайните на будизма. Учителят го приема любезно и му налива чай. Само че не спира да налива в чашката дори след като е преляла и чаят потича навсякъде. Сепнат, професорът протестира, че чашката му вече прелива. Ами прелива, казва учителят, продължавайки да налива, също като твоето съзнание, пристигайки тук. Ти вече си пълен с представи за будизма. Ако наистина искаш да научиш нещо ново, първо си изпразни чашката. Повечето хора сме така, особено в градовете: бързаме нанякъде,

преливащи от себе си и всичко, което мислим, чувстваме, сме или не сме, натежали от спомени за миналото и страхове от бъдещето. Това ни прави

неспособни да присъстваме на собствения си живот, който се състои единствено тук и сега. Всичко останало е празнота – пред нас и зад нас. Единственото, което наистина притежаваме, е настоящият момент. „Ако искаш да узнаеш миналото си, погледни как си в момента. Ако искаш да узнаеш бъдещето си, погледни как си в момента“ – един стар съвет от тибетския будизъм. А вглеждането – истинското вглеждане – е въпрос на смяна на скорост. Колкото по-бавно се движа, толкова повече забелязвам. Колкото повече забелязвам, толкова повече се изпълвам с изобилие, което не може дори да бъде изказано. Колкото по-бързо се движа, толкова повече неща изпускам (чаши, възможности, вкуса на радостта), обеднявайки. В момента например вали сняг и имам огромно желание да изляза и да направя снежен човек или поне една снежна топка. Но – трябва да завърша това есе, аз съм човек с отговорности. Ставам от бюрото си и сядам на земята като компромис. Когато седя на земята, съм по-близо до това, което ми трябва. Близостта със земята забавя както мисълта ми, така и темпото, с което минава денят. Не знам защо, но знам, че тази бавност ме прави щастлива – така, както е щастливо детето през ваканциите на море. Въпреки че са само две седмици, те оставят най-дългия, най-неизличим спомен от детството. Защото тогава всичко е бавно и истинско. Може би една от най-дълбоките форми на психическо страдание е манията – хората с клинична мания не могат да спрат, химията на мозъка им се самоускорява буквално до безумие. Манията най-често е последвана от депресия. Нашето общество е изградено на принципа на маниакалната депресия: бясно преследване на успех, на растеж, на печалба, на съревнование, на консумация и производство, и още консумация, на борба за интелектуално, материално превъзходство (професора с препълнената чаша), даже има репродуктивно съревнование и репродуктивен натиск върху нас, който е част от конвейера на производство и консумация – всичко това е последвано от срив, болест, обездвижване, внезапен крах, който ни изважда от строя. Тоест забавя ни най-накрая, но по неприятен начин. Или просто едно тегаво усещане, че никога не сме в центъра на собствения си живот, а в някаква ветровита чакалня на периферията, и че се движим по чуждо разписание, въпреки че изпълняваме всичко старателно – нали сме хора с отговорности.

Езеро Веднъж край Охридското езеро срещнах един колоездач – изсушен от вятър и слънце, самотен, с раница на багажника и блестящи от възторг очи. Беше англичанин на около трийсет и пет години. Беше обиколил Африка, а сега и Балканите („за да си почина“) с колелото си. Попитах го защо е все на път. Защото искам да живея в сегашно време, каза. Да живея искрено, не фалшиво. Да се докосвам до асфалта, до дърветата, до дъжда, до хората. А не да бачкам някаква тъпа работа в офис и да мечтая за пътя и да живея в бъдеще време. Пак до езерото срещнах едно високо момиче с огромна раница, немкиня. Появи се от гората край изворите на Свети Наум, идваше от албанската страна. Беше дошла пеша от Словения, през Босна и Косово. Спеше в палатката си, не я беше страх от нищо. Зададох й същия въпрос (усетих, че леко й завиждам): защо ходиш? Защото имам време, каза момичето. Завърших университета и не можах да си намеря работа. Нямам пари, но имам време. Някой ден ще имам пари, но няма да имам време. Освен това обичам да спя на зелено и да

слушам птиците сутрин и вечер. Всъщност, помислих си, всички хора имат време, даже прекалено много време – средният човешки живот е дълъг. Ако сметнем, че средно човек живее около петдесет години – изключвайки първите двайсет, през които сме деца, а детското време минава различно, – това е половин век. Даже е ужасяващо дълго. Как да запълним половин век? Значи не е, че нямаме време, а че се движим прекалено бързо, все едно бягаме от мъстителни фурии. Колкото повече бързаме, толкова по-малко време ни остава, и колкото по-малко време ни остава, толкова повече бързаме. От единия край на Охридското езеро до другия има 33 планински километра, които с кола се вземат за 45 минути. Докато бях там, бързах: да се видя с роднини, да почерпя материал за новата ми книга, да науча възможно най-много и да се срещна с възможно най-голям брой интересни хора, да посетя

скалните ниши и църкви, да плувам в езерото (бързо). Списъкът беше дълъг. Но един ден си взех отпуск. Реших да ходя – от Свети Наум до Охрид. Отне седем часа – нагоре и надолу в полите на планината Галичица, с жуженето на пчели, напечения асфалт, синьото на небето и водата, божествените очертания на планините отсреща, празния път, на който се мяркаше само по някой холандски колоездач (холандците обожават Охрид заради една култова холандска новела от 30-те години, „Седемте цигански сватби“), и всичките въпроси, с които бях дошла, започнаха да отпадат и на тяхно място се появи светлината на Езерото. В тази светлина образите на хората и темите на книгата ми се проясниха като след буря. Разбрах защо първото име на това езеро е Лихнидис, място на светлината. Това бяха едни от най-щастливите часове на живота ми. След около половин час ходене сред природа тялото и съзнанието превключват на по-ниска скорост и започваш да виждаш нишки там, където преди е нямало нищо, а същевременно тежките мисли товари те напускат и олекваш. Колкото повече ходя, толкова по-малко съм някой и толкова повече време имам. Самият акт на ходене отваря вратички в пространството, часове в часовете. В скалните ниши над Охрид–Преспа все още се виждат остатъци от скални рисунки, там, където в продължение на хиляда години са живели монаси и монахини отшелници – от времето на свети Наум до 1937-ма, когато е мярнат последният отшелник, на име Калист. Половин век в скалата, наблюдавайки постоянния спектакъл на река, езеро, планина в менящата се светлина. Завиждам на тези хора. Първите познати заселници на Охрид–Преспа са трако-илирийски племена, чиито колиби са били строени на колци над водата. Бавен, езерен живот, без нищо да се случва. И на тях завиждам. Цялото това време. Впрочем и до днес хората на езерата се движат и говорят различно. Бавно. Водата успокоява, забавя и помирява. Плуващите в езерото винаги излизат с особено изражение на лицето: езерно изражение. Тук войни трудно се започват (всички войни тук са внос), защото конфликтната енергия е енергия на високата скорост, на манията. Фашизмът, поникнал в Европа през 20-те, е мания за високите скорости, метала, тестостерона, войната. Ние продължаваме да живеем в ерата на метала, тоест фашизма, да избираме фашизоидни политици, които налагат металните си комплекси върху природата и хората, да се движим бързо в металните си коли, с втвърдени изражения на превъзходство. Така страданието ни продължава. Познавам метални хора, метални книги, метални произведения на изкуството, метални места и метални човешки отношения. Откакто живея извън града, ги разпознавам по-лесно. И стоя далече от тях. Противовес на метала са дървото и водата. На места като това езеро, като моята река, като планините и горите винаги има време. Само металът бърза – да пресече реката с язовир, да изсече гората, да построи още сто бетонни хотела, да убие врага и накрая – да закопае в масов гроб спомена за случилото се, за да може след едно поколение, или още по-бързо, всичко да се повтори. Охридското езеро е на възраст между един милион и три милиона години според учените. Думата „между“ – така небрежна, така между другото. (Някакви си два милиона години, през които какво се е случвало? Много неща, но без бързане, без хомо сапиенс, имало е страшно много време за всичко, епоха на чисто, луксозно разточителство.) Това „между“ ме изпълва с необяснима, ликуваща радост.

Река, езеро, планина

Нина Ковачева, „От възвишеното до нелепото”, 2020, галерия „Структура”, онлайн изложба

Литературен вестник 20-26.05.2020 13

Планина

Разказаха ми за един човек, безработен, който живеел в Глазгоу, с прякор Blackie, Блеки, Черничкия. Много обичал да ходи, толкова, че като си получел безработните помощи, си купувал един нов чифт обувки и тръгвал на път. Излизал от големия град и потеглял на север – там, където все го теглело, към планините на Северна Шотландия. Единствено там се чувствал добре. Вървял по планински пътища, по които се движат само коли, през заснежени баири и мочурливи долини и след две седмици и триста километра стигал до източното крайбрежие и устието на „моята“ река. Продължавал срещу течението със забавено темпо – срещу течението темпото се забавя, – и спирал там, където намирал изоставена къща, и преспивал няколко нощи. После тръгвал обратно, към Глазгоу, отново триста километра. Все пак трябвало да си вземе следващите помощи за безработица. При което отново тръгвал на път, на север, към реката. Обаче един ден Блеки влязъл в една заключена богаташка къща до реката, чиито собственици са от друга държава и никога не идват, влязъл и понеже в тази къща имало скъпи уискита, порядъчно си пийнал. Бил жаден и измръзнал след дългия път. След това се ядосал на тази празна богаташка къща и цялата шибана система, която позволява на едни да имат по три къщи, а други – нито една – и изпочупил бутилките. Знам къщата, знам на кого принадлежи (олигарх) и затова ми е мъчно, че Блеки е лежал в затвора за тая работа. Когато всички знаят, че истинският престъпник е собственикът на уискитата и празната къща.

Блеки е философ от народа, естествен философ. Жан-Жак Русо е един от първите в европейската мисъл, които говорят за вървенето като сериозно занимание – най-сериозното. Русо твърдял, че не може да мисли, ако не върви: „Когато вървя, всичко е възможно. Бъдещето се разтваря пред мен като небето“, пише. По-късно поети и философи като Ницше, Рембо, Кант и американския пионер – поет на дивата природа, Хенри Торо продължават тази традиция. За тях вървенето е противоотрова, но и бягство от тиранията на скоростта, на фиксираната идентичност, на всичко, с което „цивилизацията“ ни товари и спъва. „Искам да кажа няколко думи за Природата – започва Торо класическото си есе „Walking“ (1862), – за абсолютната свобода и дивата култура, в контраст с гражданската свобода, гражданската култура. Искам тук да погледна човека като заселник на природата и част от нея, не като член на обществото. Знам, че това е крайно становище, но то ми се налага, тъй като защитниците на цивилизацията са безброй: отчето, училищният комитет, пък и всеки един от вас ще се погрижи за това.“ В другата си класическа книга, „Уолдън“, Торо се оттегля да живее в горска къщичка до едно езеро, където прекарва две години в блажено усамотение и на самотек, живеейки примитивно. Торо е първият в западната мисъл, който обръща внимание на това, което за даоистите и будистите е стара истина: критичната разлика между културата на дивиденти (profit), така централна в индустриализираното общество, и културата на търсене на нематериална „облага“ (benefit), централна в природата. Когато върви през хълмове и гори, извън цивилизовани места, Торо гледа отдалече населените места: „Човекът и неговите проекти: църква, училище и държава, търговия, производство и земеделие, дори политиката – най-стряскащият от всички човешки проекти, – всичко това за моя радост заема много малко място сред пейзажа“. Дори век и половина след Торо, качиш ли се достатъчно далече над градовете, това поразява. Една от големите съвременни природни писатели на английски, шотландката Нан Шепърд, описва интимната алхимия между човешкото съзнание и дивите планини на Шотландия: „Мястото и съзнанието се проникват взаимно и това ги променя. Но не мога да обясня точно как, мога само да разкажа… Тук винаги имаш компания, но тя е извън времето“ („Живата планина“, 1977). За разлика от Шепърд, аз рядко се катеря по стръмните планини на Шотландия, където покоряването и колекционирането на хълмове до хиляда метра е любим спорт, но където масовото обезлесяване и оголване на терена ме потискат. Но малкото пъти, когато съм се качвала по тези древни кафенеещи хълмове, наквасени от блестящи реки, потоци, водопади и езера, а в късното лято покрити с необяснимо поетичното лилаво на калуната – типичната за северната прерия билка, от която става кехлибарен мед, – в тези малко пъти съм усещала именно това безвремие, тази блажена празнота, която всъщност е пълнота, което съм намирала и в Пирин, в Родопите, на всички места, където въздухът е по-лек и където не съм никой. И съм се чудила, с удивление и покруса, защо съм отдала такава голяма част от живота си на мисли, действия, хора и войни, които вече даже не помня. Говорейки за което – зарязвам това есе и излизам да направя снежна топка или поне да постоя сред падащия сняг с отворена към небето уста. Доскоро не бих си го позволила, аз съм човек с отговорности, важен, зает, бързащ човек, като всички вас, но както вървят нещата на планетата, не знам дали отново ще видя сняг. С една дума, покрай всичките загуби, които предстоят, сякаш неочаквано се отваря… страшно много време.

Есето е включено в книгата на Светлозар Желев „За бавното живеене и насладата от живота“ (ИК „Колибри“, 2020)

„Кът за мечти“ (2018) е отчасти мемоар, отчасти биография. Книгата съчетава коментарите на

режисьора Дейвид Линч за най-важните събития в живота му и свидетелства на над деветдесет от

най-близките му приятели, роднини, актьори, агенти, музиканти и съмишленици, дадени в интервюта пред

съавторката Кристин Маккена.В публикувания тук откъс също се преплитат тези

две гледни точки - Кристин Маккена разказва за премиерата на „Диво сърце“ в САЩ, а Дейвид

Линч - за триумфа на филма в Кан през 1990 г., където печели

„Златна палма“.Предстои книгата да бъде издадена у нас през юни от

издателство „Колибри“.

Дейвид Линч и Кристин Маккена

„Диво сърце“ печели в Кан, но още му предстои да бъде пуснат в САЩ и разпространителят му „Samuel Goldwyn Co.“ прекарва следващите 8 седмици в загрявка за премиера в края на лятото. На Линч никога не са се нравели пробните прожекции, но в случая на „Диво сърце“ признава стойността на това да види филм, показан пред публика, която не е от бизнеса, след като една конкретна сцена предизвиква масово напускане на залата на две прожекции за няколко стотин души. „Хари Дийн Стантън е застрелян в главата и мозъкът му се пръсва по стената – спомня си Дънам. – После двамата му убийци се смеят маниакално над кървавата му шия, навират лица в нея, а после вдигат глави и се отдават на безумна необуздана целувка. В мига, когато тази сцена мина на екрана, 125 души си излязоха от киното. Отидохме навън и хората от „Goldwyn“ и „Propaganda“ бяха направо обезумели. Казахме им: „Хей, това е публика за „Disney“, на нас ни трябва публика за Линч“. Убедихме ги да ни позволят да направим нова пробна прожекция няколко дни по-късно, но пред различен тип публика. Зрителите се бяха залепили за екрана, но когато започна въпросната сцена, 125 души станаха и си излязоха, само че този път имаше агресия. Хората крещяха: „Този тип е побъркан! Трябва да го тикнат в затвора и повече да не му позволяват да заснеме и един филм!“ „Хората изтичаха навън, все едно ги евакуираха от някакво бедствие – разказва Монтгомъри. – Ако Дейвид можеше да избира, никога не би изрязал тази сцена, би я направил дори по-дълга! Но се наложи, защото беше попрекалил.“Тази сцена не е единствената бариера, на която се натъква филмът.„Самюъл Голдуин-син, Дейвид, Стив, Йони и аз отидохме на обяд в „Мюз“ – продължава Монтгомъри. – Самюъл каза: „Харесвам филма, искам го, но не мога да преглътна финала“. И оригиналният финал наистина не беше красива гледка. В края на обяда всички бяха малко депресирани, а после по път за вкъщи Дейвид отсече: „Ще ви дам шибания щастлив край“. Това и направи. Създаде подчертано щастлив финал и го постигна доста изкусно.“ Онова, което прави Линч, е да въведе Глинда – добрата вещица от „Магьосникът от Оз“, и да я накара да се рее в небето и да пее хвалебствия за истинската любов. „Намирах се на 18 метра над земята и беше доста ужасяващо – спомня си Шерил Лий, която играе Глинда. – Засрамена съм да го призная, но излъгах, за да получа тази роля. Бях в Колорадо на гости на семейството ми, а Дейвид звънна и попита: „Как си с височините?“. Ужасявам се от високото, но отговорих: „Съвсем добре“. Той отвърна: „Хубаво, защото ще те провеся от кран на струна от пиано“. Изрекох бодро: „О, няма проблем!“. Като отидох на снимачната площадка, там бяха екипът по каскадите, имаше и въздушни възглавници, всичко беше готово. Реех се толкова високо, че на Дейвид му се налагаше да ме насочва с мегафон, защото едва го чувах. Помня, че се носех там напълно ужасена, но заедно с това благодарна и в покой. Дейвид умее да те убеди да вършиш неща, които не би предприел при никакви други обстоятелства. Да вися на корда с цел да разкажа историята на Дейвид и да вдъхна живот на идеите му ли? Бройте ме сто процента.“ Премиерата на филма е на 17 август, минава при скромен търговски успех и Линч най-накрая си взема свободна вечер. „Когато „Диво сърце“ тръгна в Лос Анджелис, с Ник, Дейвид, Стив Голдуин и струва ми се, Майкъл Кюн [изпълнителен продуцент] планирахме голяма вечер – спомня си Монтгомъри. – Отидохме в „Ил Джардино“ в Бевърли Хилс – ресторант, който Дейвид обожаваше, защото при влизането му пускаха мелодията от „Туин Пийкс“. Беше лято и седяхме навън в градината, всички се наквасихме порядъчно. За щастие, никой от нас не шофираше, имахме шофьорски услуги, и след вечеря с Ник и Дейвид решихме да отидем в онзи бар в Лос Фелис на име „Дрезден Рум“, където застаряваща двойка изпълняваше популярна музика на електрическо пиано. След като бяхме изпили няколко питиета, мъжът стана и обяви: „Тази вечер сред публиката ни са Никълъс Кейдж и Дейвид Линч! Защо не дойдат да изпеят една песен?“.

Дейвид беше сложил очила в стил Елвис Пресли, двамата с Ник се качиха на сцената и изпълниха песен на Елвис Пресли.“ Естествен закон е, че като нещо се изкачи нагоре, трябва да слезе надолу и именно по това време Дейвид започва да усеща към него и работата му да се прицелва първата негативност. Също така му е ясно, че е безсилен да я спре. Критиците са изключително сурови към „Диво сърце“; Линч е обвинен, че е затънал в самопародия, и въпреки че през годините филмът е преоценен и сега е смятан за стойностна част от творчеството на Линч, по времето на появата му случаят не е такъв. Никога обаче не е бил лишен от застъпници и сред тях е Монтгомъри, който заключава: „Диво сърце“ спечели в Кан, защото е силен филм и онази година на фестивала даде на този и онзи да се разберат. Дейвид разкри нови територии за хората и макар много режисьори да нямат желание да го признават, били са значително повлияни от този филм.“За много хора филмът е на високо ниво.„Нито аз, нито Дейвид бяхме гледали „Диво сърце“, откакто го направихме, и щом започнахме работата по „Инланд Емпайър“, изгледахме го заедно и това беше изключително преживяване и за двама ни – споделя Дърн. – Когато свърши, чувствахме се наистина трогнати. Все едно бяхме прехвърлили стар лексикон и всички спомени изплуваха. Харесвам креватните сцени, обичам да работя с Дейвид – когато сме в кола или в легло, героите са изолирани и всичко друго някак си спира по начин, който се случва само при Дейвид.“

* * * Някъде по пътя „Туин Пийкс“ стана повече телевизионен сериал, отколкото филм, и когато вече не опираше само до Марк и мен, изгубих интерес. После прочетох „Диво сърце“ и много харесах героите. Ето как стана. Монти дойде при мен и каза: – Дейвид, прочетох една книга, озаглавена „Диво сърце“, искам да режисирам филма. Би ли приел да станеш изпълнителен продуцент? – Дай да прочета книгата – казах му, после подхвърлих на шега: – Монти, ами ако книгата много ми хареса и поискам аз да режисирам филма, какво ще стане? – Ами тогава ще го режисираш ти, Дейвид – отвърна Монти. Така се и случи. Беше идеалният момент да прочета тази книга, защото по онова време бе настанал повсеместен хаос. На Холивуд Булевард се пласираха наркотици, беше страшно да се озовеш там по тъмно; в долината бе пълно с банди, всяка нощ звучаха изстрели. Светът бе полудял и аз виждах сюжета като любовна история насред адското безумие. Бари Гифорд е убийствен писател и аз изпитвам дълбок респект към него. Писането му е чисто и минималистично, с много проблясъци, които задействат фантазията. В книгата има неща, които той просто споменава мимоходом, но те възбудиха въображението ми и щях да ги разширя. Героите на Бари не са от тези, дето ще станат лекари или адвокати, но са умни, обитават един вид субкултура; обичам този свят и онова, което може да се случи в него. Той е див и волен, в него има безстрашие и присъства дълбоко разбиране на живота. Има места, които проявявам тенденция да посещавам във филмите си. Всеки творец си има своите специфични механизми, своите симпатии и антипатии, оттам и съответните идеи, които са му любими. Не че човек се захваща да прави едно и също отново и отново, но сходствата са неизбежни. Като джаза е. Някои идеи те привличат и макар да съществуват безбройни вариации на темата, винаги ще присъстват онези теми, които те вълнуват. Идеите идват и раздават команди – може да е различен аспект на темата и героите да са други, но идеите са ръководещото и твоята задача е да си им верен. Кастингът за „Диво сърце“ бе осъществен почти мигновено. Имах усещането, че Ник Кейдж може да изиграе почти всичко, включително Елвис Пресли, който е част от образа на Сейлър. Той е безстрашен актьор и супер готин, единственият, когото имах предвид за главната роля. За пръв път се срещнах с Ник и Лора в „Мюз“ и в същата вечер красивата стара сграда в стил ар деко в съседство, наречена „Пан Пасифик Парк“, се запали. Уилям Дефо е приятел на Монти и вероятно той го доведе, но Уилям си беше истински дар от Бога. Веднъж щом си сложи онези зъби, Боби Перу буквално оживя, а той поднесе абсолютно безпогрешно изпълнение. Не беше само до зъбите обаче. Същите зъби може да сложиш и в устата на някой друг, но резултатът няма да е този. Опира до съчетаването на актьора с образа, така че да останеш с усещането, че никой друг не може да го изиграе. Уилям притежаваше всичко нужно. Обичам Криспин Глоувър.

И з „ К ъ т з а м е ч т и “

на стр. 15

14Литературен вестник 20-26.05.2020

Ивана Мишкова

Защото човек обича и почита човека, докато още не е в състояние да го прецени; копнежът е продукт на недостатъчно познание.

Томас Ман, „Смърт във Венеция“1

По-късно, когато лейтенант Обст я попита защо не е избягала от този човек, защо не се е скрила на безопасно разстояние, а се е оставила доброволно да я уловят, да я бият и унижават, тя му каза, че виновна е целувката. За охлювите предпочете да не говори с него, можеше да не я разбере, каза само за целувката, която обаче беше и далеч по-малко забележима. – Беше почти незабележима, недоловима, може би само много едър план може да я открие, като във „Фотоувеличение“, едър план, взет непосредствено след това, който да свидетелства за неговото мигновено присъствие чрез неестествено разделената коса и неповторимото вълнение. Не може да го докаже или опровергае, повтаряше замаяна, в някакво необяснимо опиянение, не може да се докаже и с ДНК анализ на слюнката, защото никакви слюнки не останаха в косите, така лека и мимолетна беше, свенлива, сякаш устните му никога не са доближавали косата й. Но тя е дълбоко убедена, че са я доближили, и не само това, но и че са я докоснали. – Неговите устни до моята коса, тук, на ръба между тила и шията.С тебешир ли да го отбележи, или с цветен спрей? Да го фиксира ли с лак за коса? Веднага може да сложи там пръст или знаменце. Още чувства този допир, чувства мириса на неговия пиянски дъх и я връхлита наслада, сякаш никога никаква несправедливост не се е случила, сякаш не се страхува, че ще загуби зрението си. Завърта се със скрито блаженство на стола, стяга бедрените мускули на кръстосаните си крака, въздиша максимално дълбоко, а при вдишването издава звук, сякаш ще се разсмее. Това много обърква лейтенант Обст. Защо е дошла тук тази жена, щом й е харесало? Искала ли го е?Знаеше, че с тази жена ще бъде по-сложно. Не беше някаква лолитка, наближаваше четиридесетте, разведена, дъщеря й е първи курс в университета. Той премества крака си под масата и поглажда плешивия си тил. - Добре ли познавахте извършителя? Не можеше ли да не се изрази толкова лукаво? Тя въздъхна. Познавали се приблизително от година, били в ежедневен контакт – есемеси, имейли, чатове, скайп, а не може да каже, че знае нещо за него. В светлината на последното събитие стига до убеждението, че не й е казал нищо вярно за себе си. Измислил си е цялата си самоличност, сега го вижда размит, без никакви трайни черти, и то не само заради нараняването си.Лейтенант Обст незабавно попита за нараняването.- Вдругиден ще ме оперират.Той кимна и затърси зад черното стъкло раненото й око, така усилено се опитваше да проникне зад мрака на очилата й, че чак му запари на очите и те за момент се овлажниха. Бързо замига и ги поразтърка.- Есента дъщерята се премести на общежитие. Половин година преди това мъжът ми се разведе с мен и също си отиде. Приех това като възможност да науча нещо, сега има много предложения за всякакви уъркшопове и курсове. Започнах постепенно, с нещо по-достъпно, с готвене. Можех да избера Супи и Сосове, но предпочетох само Супи, отказах да се натоварвам и със Сосове – и така не ми беше малко. Не исках да повтарям грешката, която като глупачка правя цял живот – да прекалявам, да се товаря повече, отколкото мога да понеса. Казах си: не ми стигат супите, че и сосове? Аз да не съм полубог!Лейтенант Обст се закашля, извади носна кърпичка и известно време кашля в нея, после изведнъж притихна и каза: - Продължете, моля, сигурно е някакъв вирус.- Това се оказа добро решение. Понеже той не ходеше на Сосове. И той се колебал между Супи и Сосове и после по щастливо стечение на обстоятелствата...- Намирате това за щастливо стечение на обстоятелствата? - Обст учудено вдигна поглед.- Да, така мисля. Знаете ли, когато говоря за нещо, мисля сякаш във времето, когато то се случва, а миналата есен всичко започваше, миналата есен бяха трепети, тайни погледи, няколко първи думи и моето изчервяване. Страхувах се, че такова нещо вече няма да ми се случи. - Разбирам.Лейтенант Обст се сети за жена си, разтри уморените си очи и се опита незабележимо да се прозине. Все така не можеше да проникне зад тъмните очила. Онзи ден жена му го упрекна, че не умее да ходи по кафенета. Това много я ядосваше. Може и тя да ходи на някой курс по упреци. Обвиненията й ставаха все по-абсурдни.- Ама че за селяндур съм се омъжила – каза тя, когато входната врата хлопна зад гърба им. Винаги тактично оставяше такива неща за вкъщи. – Веднъж на сто години отиваме някъде, а ти дори не знаеш как да седиш в кафене. 1 Превод Димитър Стоевски. – Бел. прев.

Обвини го, че не може даже да седне спокойно, не умее просто да си поговори с хората, без да задава следователските си въпроси, без да се опита нещо да разследва. Да кажем височината на някой връх. - За какво ти е да знаеш каква е височината на Лиса Хора? Що за живот е това с тебе? – почти крещеше тя. – И три деца трябваше да имаме задължително, защото ти си от семейство с три деца и не ти дойде нищо по-добро на ум. Много те бива да ме впрегнеш. А кафенетата? Не, това не те интересува, та затова и аз нямам право на тях. Малко да си поживея, малко да прекарам добре, да се позабавлявам... С теб вече никога никъде не отивам!Сега вече наистина му крещеше, та трябваше да се огледа дали всички прозорци са затворени. Когато поиска да притвори и последния, тя презрително го изгледа, изтръгна мълчешком рамката от ръката му и отвори широко прозореца. Няколко секунди тишина, напрежението се сгъсти, после тя театрално извика:– По дяволите, не искам нищо друго, само малко да живея!Възможно най-спокойно, тихо и категорично той възрази, че в крайна сметка тя живее малко с него, но това малко може би не й стига, защото явно иска малко друго малко. Тя не можа да не се разкрещи: - Искам само да живея по малко по-друг начин! Все пак отдавна живее малко... – опитваше се той да подобри нещата. Но не можа да се разсмее, нейната неточност наистина му пречеше, той беше напълно сериозен. Тя също. Известно време се дърпаха за прозореца, той беше по-силен, надделя, захлопна го. - А и с тебе е толкова скучно! - беснееше тя. Надяваше се, че поне някой от съседните апартаменти чува. Изкриви презрително лице и изсумтя.- Някога беше толкова забавен, а сега си само досаден.Той се замисли дали щеше да е по-остроумен, ако тя все още го ценеше и обичаше. Хората трябва ли да се обичат един друг, помисли си меланхолично и безучастно я наблюдаваше, притиснат към перваза, за да се смеят на шегите си? Може ли да се смеем на шегите на някого, когото не понасяме? Изобщо не се засмя. Тя също.- Чували ли сте за някой курс „Как да ходим правилно на кафене“ или нещо подобно? - попита Обст замислено и за първи път наистина съчувствено, с непресторен интерес.Какво, по дяволите, иска? – разтревожи се Ирма. От филмите знаеше, че всеки криминалист с всеки свой въпрос преследва нещо, което за лаиците не е очевидно от пръв поглед. Каза си, че също трябва да го наблюдава, да не му вярва толкова, само че не го може, и на тази своя възраст беше прекалено доверчива, сякаш не се броеше досегашният й печален опит, толкова бързо го забрави, така момичешки бързо, а освен това я трогваше неговата плешивина – по това как конвулсивно гладеше голото си теме и тил тя разбра, че още не може да се помири с нея, и трудно потискаше желанието си да го погали по плешивата глава. От време на време срещаше такива темета, еднозначно предопределени за нежност, помисли си. Двамата тактично подминаха въпроса за кафеджийските курсове. Интересът на Обст умерено намаля.- В курса за супи той беше единственият мъж. Мислех си, че е попаднал там погрешка или че е с някого – с жена си, със сестра си, с приятелка, позната... но той беше там сам. Имах желание да го закрилям. Но той не изглеждаше като да има нужда от подобно нещо. По-скоро той взе да ни закриля всичките, дори и преподавателката. Започваше доста да ме дразни. Така строго ни наблюдаваше, като че ли той е поел командването, беше естествено лидерски тип и го знаеше добре. Ръцете ми трепереха, докато режех зеленчуци, усещах как ме наблюдава. Веднъж така ме притесни, че си скалпирах върха на показалеца. Той го предизвика, но и веднага успя да го оправи, такова присъствие на духа рядко се вижда, скочи към мен, изми ми раната над мивката, нежно ми изсуши пръста и сръчно го превърза. Моят мъж дори не забелязваше раните ми. Нито когато бях болна. Когато оставах вкъщи заради температура или болки, като си дойдеше от работа, се чудеше, че съм съм се прибрала толкова рано. И за разлика от това - внимание на курса по супи, където човек изобщо не очаква... В кафене може би...Лейтенант Обст се засмя.- Или в бар. Малко мъжко внимание ... Но на курса за готвене на супи? Не бях отишла там за нищо подобно. По-скоро исках да си почина от мъжете. От мъжете и от съпруга, който ми крещеше, че се срамува да излезе с мен някъде и че с мен вече изобщо не е забавно.Лейтенант Обст неочаквано се съсредоточи.- Той много ми хареса, наистина много. Но отдавна съм изгубила всякакво безразсъдство. Останалите участнички в курса му се предлагаха, флиртуваха, искаха да са близо до него, така че целите ставаха в мазни петна, когато той сипваше от голяма височина зеленчуци или бульон в супата. Аз се държах настрана. Нямах намерение да ставам цялата в мазни петна, не възнамерявах умишлено да се порежа, за да изпитам неговия джентълменски инстинкт. Само че това държане настрана, на разстояние, за женкар от неговия тип е дразнител, най-добрият стимул.

Превод от чешки: ГАБРИЕЛА ДАНАИЛОВА

Ивана Мишкова е журналистка и писателка. Публикуваният тук разказ е от сборника „Белите

животни често са глухи“ (2017), номиниран за наградата „Магнезия Литера“.

Габриела Данаилова е завършила специалност „Славянска филология“, профил „Бохемистика“, в СУ

„Св. Климент Охридски“ през 2016 г.

Из разказа „Опасни улици“

Маркета Банкова

Паунът– Изконен философски въпрос – кимна с глава професорът. На другия ден преди обед отидох при него в работния му кабинет във факултета. Беше старомоден кабинет, в който се открояваше голяма витрина с натъпкани вътре животни – неговото колекционерско хоби. Наоколо витаеше бохемски хаос. Листове хартия преливаха от масата на пода, а празните кафени чаши, поставени върху тях, им служеха за тежести. Над масата висяха рисунките на професора. Бих казал, че са дилетантски, но не съм експерт. – Доколко онова, което преживяваме, наистина съществува? Като гледам колко лесноманипулируемо е нашето възприятие, се питам дали и малкото останало, в което вярвам, не е просто нечия шегичка.– Знаете ли, професоре, подобно на повечето учени и аз съм скептичен към философите. Те могат само да дърдорят. В науката истината се доказва с експерименти. Все едно колко красива е вашата теория и колко хубаво можете да говорите за нея в кръчмата. Повторно потвърденият експеримент е най-мощният аргумент. Той се облегна на стола и за момент се загледа някъде зад мен.– Ами ако и експериментът е само част от фикцията? Дърдорковците пак щяха да са прави.– Разбира се – ами ако можеше всичко да се постави под съмнение? Ако вярваме на това, което виждаме и чуваме – на което и аз не винаги вярвам – всъщност… вижте, професоре, аз понякога дори стигам до състояние, когато виждам всичко наистина… сякаш животът, който по принцип живея, е само привидна реалност, някакъв филм… – Продължавай.Той се залюля на стола.Всъщност не ми се искаше да започвам разговор за това. Но вече беше късно.– Понякога го виждам… когато работя дълго време. Когато вниманието ми е погълнато от нещо. Когато работата ми върви. След това стигам до състояние, когато изведнъж се слисвам от всичко, което става наоколо. Изведнъж започвам да виждам всичко отблизо… и после ми се случва… не само по време на работа… да видя действителността.Опитвах се да опиша чувството, а вместо това то ме завладя.Ръцете на професора с деликатните им бръчки се уголемиха колкото футболно игрище и в същото време си оставаха все толкова големи, колкото обикновено. Виждах всичките им изпъкнали вени наведнъж. Приближаваха се към мен и бавно започвах да долавям тяхното налягане и пулс. Знаех как са изградени стените им, усещах слоевете им. Сякаш детайлите се разстилаха в пространството и преставаха да се ограничават от собствената си големина. Дори малките части, които обикновено остават скрити за очите, започнаха да крещят толкова силно със своето значение, че чак заглушиха гласа на професора.– Томаш, добре ли си?Гласът на професора стана по-силен. Хвана ръцете ми.– Томаш! Виждаш ли ме?Материята отново се отдръпна на подходящото разстояние и звуците се върнаха.– Виждам ви добре. Даже отвратително добре – разсмях се, но гласът ми премина във фалцет.Професорът изглеждаше угрижен.– Може би положението е по-скоро за лудницата, ха – казах, за да предотвратя възможните му подозрения. Мога да си поставя диагноза. Което все пак доказва трезвия ми разсъдък. Това го заинтригува повече, отколкото ми се искаше.– Не е важно – добавих за всеки случай, но със сподавен глас, който развали всичко. Махнах с ръка на всичко и се плеснах по челото. Става все по-добре. – Значи така – понякога ми се ще да виждах по-ясно, защото… – търсех думите… – виждам от какво наистина са изградени нещата. Ще го наречете илюзия, нали?– И това проблем ли е? – учуди се професорът. Наведе се напред и се люшна на стола. – Аз с удоволствие бих изживял нещо такова.– Това е свързано с всичко, което знам за човешкото тяло. С онова, което гледам под микроскопа. Колкото повече се задълбочавам в работата си – а повярвайте ми, професоре, обожавам да го правя, – толкова по-трудно излизам от това състояние. Виждам повърхностите, растенията, храната, хората наоколо като разкъсани на малки частици… и не мога да ги събера в едно цяло. Даже ми се ще да не знаех толкова за молекулярната биология, колкото знам… да виждах повърхностите, без да вниквам в детайлната им структура. Да не виждах хората като съвкупност от химични елементи, протеини, гени. Да нямах това чувство, от което малко ми се гади, че съм на този свят, заобиколен от биологични, геннопрограмирани роботи.

Из романа „Дребните неща“

Литературен вестник 20-26.05.2020 15

Героя му го има в книгата на Бари, но е споменат само бегло. Не мисля, че хлебарките в гащите му ги имаше в романа, нито пък маниера му на приготвяне на сандвичи. Но Криспин беше идеалният актьор, който да изпълни тези неща, и той поднесе също така безупречно изпълнение. Не знам дали г-н Рейндиър беше в книгата, нито знам откъде се взе. Просто пристигна. Героят на Хари Дийн Стантън присъства в романа, но не знам доколко, а за героинята на Грейс Забриски изобщо не съм сигурен, че е там. Грейс е от Ню Орлиънс и когато я срещнах за кастинга на „Туин Пийкс“, тя заговори на местното наречие, с което прогори дупка в главата ми. Спомних си това и когато пишех за този образ, вкарах в него каджунското звучене. Знаех, че е уместно, и на Грейс много й хареса. Шерил Лий играе Глинда Добрата вещица, появяваща се в края, когато всичко изглежда изгубено, и спасява любовта на Сейлър и Лула. В онези дни щастливият край караше хората да повръщат – мислеха си, че е ход на продажник и че колкото една творба е по-мрачна и безнадеждна, толкова е по-впечатляваща и новаторска. Но просто ми изглеждаше нередно да приключа „Диво сърце“ на песимистична нота. Всичко е възможно и понякога някакъв елемент се появява от нищото и подрежда нещата както трябва. Това се случва и в живота. Но ако разчиташ да те споходи, може и да останеш разочарован.Винаги трябва да си нащрек, защото във всеки момент може да се случи нещо. Например в една сцена от филма минава жена, размахваща ръце, а я няма в сценария. Видях тази жена в ресторант и я накарах да направи това, а в съзнанието на хората е останало колко е красива тя. В „Диво сърце“ има рокендрол. Рокендролът е ритъм, той е любов, секс и мечти в една обща смесица. Не е нужно да си млад, за да оцениш рокендрола, но той е една младежка мечта за къпане в свобода. „Диво сърце“ беше заснет в Лос Анджелис и Ню Орлиънс, който е чудесен град. Една вечер бяхме в яркоосветен клуб, където свиреха музика. Във всеки ресторант на Ню Орлиънс можеш да срещнеш най-различни типове хора. Озовахме се седнали до чернокожо семейство. Бащата го нямаше, само майка с дъщерите си и момче, може би брат. Бяха дошли на посещение в града от някой провинциален район. У това семейство нямаше никакъв опит за преструвка, бяха си каквито са и истински се наслаждаваха на живота. Заговорихме се, поканих едната от дъщерите да танцуваме. Беше истинско съкровище със своята чистота. И ето че си приказвахме, а бяхме толкова различни. Тя не знаеше нищо за моя свят, а беше такова добро момиче. Това му харесвам на този град, че събира най-различни хора и че е град на музиката. Навред има музика, както и интересна храна и интересни френски неща. Вълшебно място е с мечтателна атмосфера вечер. Не помня как сме ходили в онзи клуб в Ню Орлиънс, който Монти описва, но като нищо може и да сме били там. Спомените на хората се различават. Понякога са напълно погрешни, но в общия случай просто са различни. Все пак си спомням много неща за Ню Орлиънс, истински обичам този град.Сега прекарвам времето си главно в големи градове и не ми липсва престоят сред природата. Явно съм я изхвърлил от системата си и вече не копнея за нея. През детството ми в Бойзи горите бяха здрави и пищни, мирисът им бе опияняващ. Но оттогава се случиха доста неща. През горите се движат пикапи с багажници, натоварени с оръжия, фучат ярко боядисани офроуд автомобили, а не им е мястото там. Налице е и глобалното затопляне, а също и бръмбарът корояд. Когато стане много студено, короядът умира, само че вече не става достатъчно студено, та да измрат, и убиват дърветата. Татко ми е казвал, че когато едно дърво има вид да умира, процесът е започнал преди 10–15 години. Забележиш ли го, вече е станало твърде късно, а твърдят, че голям процент от горите измирали. Онази природа, сред която израснах аз, не съществува вече. Горите са задръстени от къмпингуващи, снабдени с луксозно оборудване. Едно време, като ходех в гората, не срещах никого. А сега е пълно с какви ли не чудаци. Така че местата се променят, но не напълно. Като се върнах в Бойзи през 1992 г., беше различен град, но много от него се бе запазило същото. Нещо във формирането на терена, което обуславя климатичните условия и светлината – тези елементи не се променят. Но пък други изчезват. Винаги имаш дълбоко усещане за мястото, където си израснал, и запазваш топли чувства към него заради хубавите неща, преживени там. Ала тях вече ги няма и не можеш да го обясниш на никого. Мога да разкажа на някое хлапе за Бойзи, но не мога да му внуша усещане какво изпитвам при спомена и то ще има същия

проблем, като остарее и се мъчи да обясни какъв е бил животът, като е бил на 16. Правенето на „Диво сърце“ беше лесно и светът изглеждаше готов за този филм. Имаше една сцена, която идваше една идея в повече и се наложи да я отрежем. Не можеш да предскажеш кое ще подплаши хората, защото имаш за мерило само своя вкус, по който да съдиш. Измислял съм неща, които твърде много разстройват мен самия и не бих могъл да ги представя. Когато се влюбиш в завладяваща идея, трябва да разузнаеш преобладаващия дух и да отгатнеш как ще се приеме в света. И понякога усещаш, че не става – моментът не е подходящ. Щом ми дойде идея, често имам отчетливо усещане къде точно да се вмести. А друг път нямам и не обичам да съм в зона на несигурност. В някои случаи осъзнаваш, че първото чувство те е подвело, че грешиш и няма да се получи. Като при рисуването е – това е процес на действие и противодействие и се ориентираш за пътя си. Често отнема много време, но откриеш ли го, вече го знаеш. Например, решил си, че трябва да отпътуваш за Ню Йорк, и вече всяко друго място е извън полезрението ти. Така е и с филмите – решил си да направиш даден филм и пътят ти вече е определен. Може да кривнеш тук-там, но отклониш ли се твърде много, вече си в друг филм. Имам повече идеи, отколкото съм способен да обработя, а и не искам да отделям време на всички. Имам и идеи за картини, но сега не мога да рисувам, защото съм зает с други неща, а когато ми се отвори време за рисуване, идеите сигурно вече няма да са така вълнуващи. Липсва ми рисуването, когато не рисувам.

В годината, в която „Диво сърце“ беше показан на фестивала в Кан, Фелини представи филма си „Гласът на луната“ и аз бях въодушевен, че мой филм ще излезе на екран след творба на Фелини. Беше невероятно. Цялото преживяване беше много вълнуващо, плюс, че работихме по филма до последно. Вечерта преди показването на „Диво сърце“ с Дуейн се качихме по стълбата в прожекционната кабина, а там имат прожекционни апарати като от научнофантастичен филм. Огромни са, а ние пускахме двоична система с разделени картина и звук. Магнетофонът беше аналогов и изключително мощен. Днес е рядкост хората да видят добро филмово копие, прожектирано както трябва, и това е много жалко. Може би техниката ще се развие, у дома си ще имате телевизионен екран, голям колкото цяла стена и с невероятен звук. Ако искаш да гледаш филм, угасяш лампите, изключваш телефона, усилваш звука и попадаш в друг свят. Но ако не поканиш много приятели, няма да е споделено преживяване, а това е важен аспект. Другото, което би могло да се случи, е филмите да се зареждат директно в телефона ти, а това вече няма да е толкова добро. Хората днес нямат желание да отидат в кинозала и филмите изгубиха притегателната си сила. Кабелната телевизия е новият артхаус. В Кан до последната минута не знаеш дали си спечелил. Ако ти кажат да останеш до неделя, наясно си, че нещо си спечелил, но нямаш представа какво ще е. Помня как тази вечер минах по червения килим без никаква идея, че ще спечеля. Здрависах се с Пиер Вио – този симпатяга, който е във фестивала в Кан от самото начало и навремето му беше президент. Каза ми: – Дейвид, това си е нещо и определено не е нищо. Влязохме, седнахме и преди церемонията да започне, Жил Жакоб, който беше президент на фестивала от 2001 до 2014 г., дойде и ми каза:– Ти спечели „Златна палма“.

Преведе от английски: НАДЯ БАЕВА

Из „Кът за мечти“от стр. 13

– Познато ми е – усмихна се професорът. – Когато държа скалпела в ръка и се готвя да направя разрез, сякаш всичко наоколо изчезва и аз виждам кристално чистата линия на разреза, която ме чака отдавна. Не аз, ами скалпелът реже тъканта, а аз се вея зад него като шал. Това е истинското състояние на концентрация. – Хубаво казано, но това е друго, професоре. Аз всъщност направо виждам как нашето съзнание е просто заблудено електрическо трептене, подобно на по-сложна батерия, с която клетките на нашите тела са се свързали ведно. Виждам, че сме техният град, в който постепенно са се свързвали, за да се движат по-добре, да се хранят по-лесно, да се размножават, да се предпазят от изчезване и така нататък. И че аз не съм аз, аз съм те. Някога бактерии, днес специализирани клетки, или направо гени, те ни управляват и ни дават самата илюзия. Виждам как организирани групи клетки ходят по улиците, а техните мозъци страдат от илюзията за собствена мисъл, нищо повече, професоре. (…)Запънах се. Олекна ми, че можех да споделя с някого.– Поздравления – разсмя се професорът и протегна ръка към мен. Подадох му своята.Здрависа се с мен за кратко, хвана ръката ми около китката, постави я на масата и я закри с дланта си.– Добре дошъл при учените! Вижда се, че имаш добра основа! Творчеството, интелектът и въображението често вървят ръка за ръка с душевния дисбаланс. Ще се справиш.Държеше ръката ми притисната към масата, а с другата ме сграбчи за рамото. Погледна ме в очите.– Науката наистина е изместила философията. И въпреки това не бих пренебрегвал чак толкова философите.Дръпнах се. Птиците в горната витрина над професора видимо помръднаха.– Някои даже още преди хиляди години са знаели какво може да ти послужи и днес. Не бях забелязал преди колко искрящи са цветните им пера. – Ето сега се сетих за един цитат от един философ, който може да те заинтригува, – продължи той. Лъчите на слънцето, проникващи през прозореца, падаха косо в ясните му сини очи. Раираната структура на ириса му започна да позеленява на места.– Някои неща вече знаеш. Само трябва да спреш да се пазиш от тях. Достатъчно е да ги оставиш свободно да доплуват, докато чуеш гласа, който говори в теб от хилядолетното минало.Чупливата му коса преливаше в ръбовете на витрината. Тя като че ли продължаваше във връхчетата на пауновата опашка. На пауна това не му харесваше и леко дръпна опашката си. Каква беше тази илюзия?– Възможно е информацията, която изглежда като част от материята, да е само в твоите мисли. Но твоите мисли да управляват онова, в което тя ще се превърне.Слънцето проникваше през прозореца и грееше, прекрасно грееше. Отново е есен. Топло е.– Мисълта, която прочетеш, ще предизвика у теб водопад от асоциации, които с ефекта на доминото ще те отведат към вече познатото.Той продължи да говори, но аз вече не го слушах. Бях удивен от неземната красота на животните във витрината. Те бяха толкова истински. Дори в смъртта си изглеждаха по-живи от всякога. Хрумна ми, че може би са първите представители на извънземна цивилизация, които са долетели тук маскирани като препарирани създания, за да могат незабелязано да наблюдават развитието на Земята. Да, целият музей на Хръдличка1 е пълен с такива извънземни, но не смеех да се похваля на професора с това си откритие. Клюнът на пауна беше леко отворен и сякаш се канеше да издаде отвратителен, креслив звук, но аз не спирах да го наблюдавам, за да не прекъсна излишно професора. В съзнанието ми изскачат тънките пръсти на професора, с които от време на време, докато говореше, ме побутваше по рамото. След което осъзнах, че той от известно време беше спрял да говори.– Не се тревожи. Сега ще те пусна. На това му викаме handshake induction2. Не е необходимо да вярваш.Това бяха последните му думи, които си спомням. Той ме потупа с двете си ръце по рамената. Може би не разбрах напълно това, което искаше да каже, но не исках да си призная пред него, а и изпитвах приятна умора.

Превод от чешки: ТЕОДОРА ТОДОРОВАРедактор: ДОБРОМИР ГРИГОРОВ

Маркета Банкова е писателка и художничка. „Дребните неща. Един романс от времето на

генетиката“ (2015) е втората й белетристична книга, за която печели наградата „Чешка книга“. Романът преплита художествен сюжет и научна

проблематика, поставяйки въпроси, свързани с биологията, генетиката и изкуствения интелект.

Теодора Тодорова е завършила специалност „Славянска филология“, профил „Бохемистика“, в СУ

„Св. Климент Охридски“ през 2019 г.

1 Музей на Хръдличка за древния човек – музей по физическа антропология при Природонаучния факултет на Карловия университет. Носи името на чешкия антрополог Алеш Хръдличка. – Бел. прев.2 Handshake induction – хипнотична индукция на транс с ръкостискане. – Бел. прев.

Нин

а К

овач

ева,

„О

т в

ъзви

шен

ото

до н

елеп

ото”

, 202

0, г

алер

ия

„Ст

рукт

ура”

, онл

айн

изло

жба

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Лице на броя

На 11.02.2020 отпразнувахме 29-ия

рожден ден на„Литературен

вестник“. До навършването на неговата кръгла

годишнина ще излиза рубриката „Лице на

броя“. Тук ще срещнем автори, читатели,

приятели на вестника, които довършват

по своеобразен начин изречението „Чета

ЛВ…“. Защото ЛВ е вестникът с хиляди

лица.

Фот

огра

фия

: Ф

ранч

еска

Зем

ярск

а

Невена Панова: Чета ЛВ и мисля за море

Людмила Миндова

Всички чакаме с нетърпение нарцисизма на нарцисите – пукването на пролетта. После обаче жадуваме сезона на слънчогледите. После на божура, хризантемите И накрая на снега. Широките сърца знаят, че над всеки сезон е петият – на любовта.

Йон означавало „гълъб“. Оня същият, който бил хвърлен на кита, защото носел лоши новини. Не е лесно да си Йон – гали те само благодарният. Помилването ти зависи единствено от неговата милост. Защото повечето хора не си падат по лошите вести. А все пак Йон е гълъб. И какво ще правим после без гълъби, ако всички ги посрещаме и изпращаме с прашки.

Любовта идва като в картина на Шагал На Йосип Ости

Някои хора не знаят какво е любовта, докато не ги погали с крилото си. Това най-прекрасно усещане е абсолютно незаслужено. И затова истинско.

Махам с опашка на детето в мен: то танцува и пее, както могат само двуногите стихотворения.

Бяла котка

Тази бяла котка е като противоотрова за суеверни хора, а всъщност е черна, колкото беше и вчера, но има дни, в които всички са далтонисти, или почти, прихващат особена слепота, всичко е същото, виждат го,

пипат, но кой да потвърди, че нещо им убягва, винаги има кой, но е луд, ако каже,че онова, което вчера ги радваше, днес наричат безлично, че вече са забравили, което помнеха вчера.

Основанието да пишеш

Наскоро Световната здравна организация публикува доклад, който потвърди, че има значителни и непрекъснато нарастващи доказателства за ползите от изкуствата върху здравето.

Из добра новина в интернет

Казвали са ми, че написаните думи лекуват душата,не зная как изглежда тя, някои казват, че са я виждали

като сияние, други, че не съществува, малко зная за душата, повече за стремежа към нея.Със сигурност обича поезията, дори да е римувано изречение, случайно родено в деня – тогава душата се усмихва, защото сe усмихва лицето. Има ли по-хубаво от усмихнатото лице?Може би ще кажете, не всяко случайно римувано изречение

е поезия, и аз ще се съглася, както и че не всяко неримувано не е

поезия, но когато видя усмихнато лице, знам, че на рамото седи ангел. Аз не виждам ангела, но той е там, идва идва всеки път, когато чуе думи, които са поезия, защото поезията стои най-близо до Бог, така прочетох в една книга, а има книги, на които вярвам, както хора, на които не вярвам.Това е и основанието да пишеш. Поезията няма да промени света, но ще повика ангел на нечие рамо, а това съвсем не е малко.За теб, който търсиш ангела, бяха тези думи.

Неведоми за чудесата си Имам един приятел,ще изгубя всички облози,ако кажа какъв цвят е колата му или какъв – адресът,че ако позвъня по телефона, ще отговори.Като добър математик, моят приятел слага равенствомежду книга и живот(тези думи заради него ще изпиша с главна буква – Книга и

Живот).Когато приближава, земята се тресе и по радиото съобщават за земетресение,когато сяда в кафенесервитьорите се преобразят в архангели,когато заминава, съм сигурна, че това не е място, а време.Моят приятел пътува между времената,така както врабец лети между стрехите,и навсякъде намира трохи, които да превърне в хляб,и всички го гледат с очи на риби, не мигат,за да отгатнат как се прави чудо.Дори да се налага,съответните служби не слагат на колата му скоба, досещат се, че все едно да оковат слънцето.Затова пожелават на моя приятел всичко хубаво, лек път

и бяла котка.Моят приятел ще отрече това, което разказвам за него,не от скромност, а защото ме мисли за писателка,тоест фантазьорка.Затова няма да му кажа нищо,оставям го да върши чудеса в незнание.Вие също не му казвайте, че сте научили,нито на приятелите ви като него.Чудотворците,дори това да сте самите вие,трябва да остават неведоми за чудесата си.

Яница Радева