6-12.11.2019 Год. 28

Брой 361,50 лв.

9 771310 956004

36ISSN 1310-9561

Петер Надаш: Детайли, хвърлящи светлина

Адам Надашди, Острижи в косата ми широка ивица

Андреа Томпа: Омерта

Габор Вида, Историята на едно заекване

Жужа Раковски: Цилия

Кристина Тот: Празник

Лайош Парти Над: Бюфетът на битието

Ласло Чабаи: Синбад, революционерът

Ноеми Сечи: Едни и същи сте

Петер Кантор: Някъде тук

Андреа Драгов

Елица Климентиева

Мина Цонева

Моника Гълъбова

Нели Димова

Светла Кьосева

Юлия Крумова

Александър Порталски

Анжела Тошева

Деница Езекиева

Драгомир Йосифов

Иво Рафаилов

Кристина Йорданова

Мая Горчева

Мира Душкова

Митко Новков

Невена Панова

Юлиан Жилиев

Яница Радева

Рис

унки

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Петер Кантор, преведе Елица Климентиева, преписа Ива Петева

10-те номинирани книги за наградата Aegon 2018

2Литературен вестник 6-12.11.2019

н o в о Н О В О Н А Г Р А Д И

„Фалшификатите“ са темата на октомврийския брой 08 на сп. „Култура“. Какво се случва на пазара за изобразително изкуство в България след 1989 г., защо няма електронен регистър на българското художествено наследство и кой сертифицира творбите в продажба? В броя може да прочетете мненията на изкуствоведите проф. Чавдар Попов и Пламен В. Петров, на реставраторката Кристина Белева и на главен инспектор Ангел Папалезов от Национална дирекция на полицията. И още: интервю с френския писател Жюлиен Грийн (1900-1998) във връзка с публикуването на интегралния му дневник във Франция, както и неизвестното есе на писателя Чавдар Мутафов, от чието рождение се навършват 130 г. Тридесетгодишнината от падането на Берлинската стена е отбелязано с публикацията на „Дневниците на Мирната революция“ на Вера Ленгсфелд, както и с разговора с историка проф. Веселин Методиев, озаглавен „Преход и посткомунизъм“. Статии за кинофестивала във Венеция, за първото българско участие на Биеналето във Венеция през 1942 г., за последното издание на Истанбулското биенале и редица други публикации попълват културния месечен калейдоскоп. Броят е илюстриран с фотографии от архива на Тодор Славчев, представени от внучката му Яна Узунова.

Актуалните проблеми на православието са в тематичния център на новия брой 144/Есен на сп. Християнство и култура. В контекста на спорове за каноните и юрисдикцията сред Православните църкви протойерей Добромир Димитров се спира на актуалния проблем за Каноничното

право като израз на еклисиологичното съзнание на Църквата. А закриването на Парижкия екзархат на Вселенската патриаршия е повод в броя да бъдат публикувани спомените на митрополит Евлогий (Георгиевски) За преминаването на руските емигранти под омофора на Константинопол. Слава Янакиева представя Откритото писмо на свещеници в защита на задържаните по „Московското дело“ руски правозащитници и предизвиканият от това писмо дебат. Философската проблематика в броя е засегната в статиите на Марсел Конш за Страданието на децата като абсолютно зло, на Бойчо Бойчев за Проблемите на разбирането на свободната воля, и в текста на Владимир Теохаров за Християнските идеи за религиозното образование в контекста на европейската култура. В разговор в редакцията, озаглавен За „Дионисиевите традиции“ Георги Каприев и Смилен Марков разглеждат дебатите на проведения във Варна годишен колоквиум на Международното общество за изследване на средновековната философия. Рубриката „Християнство и история“ е представена с текста на Румяна Лечева, посветен на „Аязмото“ в Стара Загора – единственият български парк, създаден за слава на Бога, а „Християнство и изкуство“ с текстовете на Руслан Василев Генезис от Духа – романтическата драма на Юлиуш Словацки и на Антоанета Дончева – Празнотата. Модуси на проявление във „Ворствард Хо“ на Бекет. Броят е илюстриран с картини на Сули Сеферов.

На премиерата на Роса по залез от Тошо Дончев в Унгарския център залата беше пълна, виждаха се само 2-3 свободни места, над петдесетина човека. Сандра Мишкеди, новата директорка, откри събитието с няколко лични думи за автора. Йордан Ефтимов закъсняваше, но щеше да дойде, беше на път към УКИ, беше дадена думата на актьорите Диана Борисова и Станислав Кертиков, които обиграно и школувано прочетоха текстове от автора в рамките на около 33 минути (хубаво е обаче да се знае, че ударението на унгарските имена е винаги на първата сричка), след четенето думата взе Марин Георгиев, издател на книгата и самоопределил се като стахановец, който отбеляза присъствието на бившия министър и някогашен унгарски възпитаник Николай Василев, влезе и в ролята на ЙЕ (глас от публиката възнегодува, че бил идвал пеша) (говори се обаче впоследствие бил влетял в залата и свършил работата си). В този момент се затичах към мястото,

където ознаменувахме шейсетгодишнината на Силвия Чолева, четейки нейни стихотворения (нпб).

На 22.10. в унгарското посолство бяха наградени със Сребърен кръст за заслуги към Унгария пианистката Анжела Тошева „като признание за нейната дейност за популяризирането на унгарските композитори-класици и по-специално произведенията на Бела Барток“. И Йонка Найденова, ръководител сектор „Сравнително литературознание“ в Института за литература на БАН „като признание за нейната широкоспектърна дейност като учен, преподавател и преводач за популяризирането на унгарската култура в България“.Бронзов кръст получи и водещият на този брой за преводаческата си дейност.

Н А Г Р А Д ИП Р Е М И Е Р А

Поезия в метротоНа 5 ноември официално се откри Четвъртото издание на проекта „Поезия в метрото“. В рамките на този проект много мотриси в периода 4.11 – 15.12.2019 ще се движат със стихотворения в тях, На събитието присъстваха Ярослав Годун, директор на Полския инситут в София, представители на „Литературен вестник“, който е медиен партньор на инициативата, както и представители на културните институти на много от страните участнички, тъй като проектът се реализира с участието на EUNIC Cluster Bulgaria (мрежа на културните центрове на страните от Европейския съюз). В проекта са включени стихотворения от 12 държави-членки на EUNIC Cluster Bulgaria и асоциирани институции, в т.ч. и българско стихотворение: Ерих Фрийд (Австрия), Пламен Дойнов (България), Дилън Томас (Великобритания), Ингеборг Бахман (Германия), Хосе Луис Гарсия Мартин (Испания), Салваторе Куазимодо (Италия), Збигнев Херберт (Полша), Нуно Жудисе (Португалия), Алберт Маренчин (Словакия), Ендре Ади (Унгария), Хели Лаксонен (Финландия), Ростислав Валушек (Чехия).Проектът се реализира по идея на Полския институт в София.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА УНГАРСКИЯ БРОЙ НА „ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК“

13 ноември | сряда | 18.00 часа Унгарски културен институт

Заповядайте.

П О К А Н А

ИЗЛОЖБА „30 ГОДИНИ СВОБОДА“ И ФОТОГРАФИИ (1989-1990) ОТ КОЛЕКЦИЯТА FORTEPAN 5 ноември | вторник | 18.00 часа Унгарски културен институт

КЛАВИРЕН КОНЦЕРТ НА ДЬОРД КЛЕБНИЦКИ В програмата: творби на Ференц Еркел, Бела Барток, Ференц Лист, Ерньо Дохнани, Золтан Кодай, Мате Холош, Лайош Хусар, Миклош Кочар, Дьорд Лигети и Красимир Тасков Вход: свободен (след заявка по имейл, до запълване на местата в залата)! 7 ноември | четвъртък | 18.30 часа Унгарски културен институт

ВЕНЕЦИАНСКИЯТ МАЙСТОР – КОНЦЕРТ С МУЗИКАТА НА АНТОНИО ВИВАЛДИ 17 ноември | неделя | 18.00 часа Софийски университет – Аула „Четирите годишни времена“, арии и хорове от опери, кантати и оратории, увертюри и концерти за оркестър Солисти: Доротея Димитрова, цигулка, Десислава Чолакова, цигулка, София Ванчева, цигулка, Наталия Тодорова, цигулка, МОНИКА КЕРТЕС, мецосопран (Унгария), Огнян Митонов, кларинет С участието на Университетски хор за старинна музика при Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ Вход: с билети

ПРОЕКТ НА RODION GA – „Бащата на електронната музика зад Желязната завеса“ Вход: с билети! 21 ноември | четвъртък | 19.00 часа София – Клуб Tell me, ул. Иван Вазов 12

П Р О Г Р А М А

На 1 ноември, Деня на народните будители, Портал „Култура“ връчи за шеста година награди за принос в областта на литературата и хуманитаристиката.

В категорията Проза бяха присъдени две награди. Първа награда получи Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно“ („Жанет 45“, 2018) заради „високия естетически стоицизъм, с който отстоява правото на достойнство на хората извън борда“.Втората награда в категория Проза бе връчена на Елена Алексиева за романа „Свети Вълк“ („Факел Експрес“, 2018) заради „умението й да превърне романното повествование в изследване на настоящето, постигайки майсторски синтез на различни жанрове“.

ХуманитаристикаВ категорията Хуманитаристика първа награда получи книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ („Рива“, 2018), която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима.Втората награда спечели книгата на Даниел Вачков „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ (ИИБМ, „Сиела“, 2018) заради разкриването на една премълчавана страница от историята на НРБ, свързана с множество човешки трагедии.

Специални наградиГолямата специална награда на Портал Култура получи проф. Светлозар Игов за „приносното значение на творчеството му като критик, литературен историк, есеист и преводач, за високото равнище на неспокойната му и търсеща мисъл, откроила яркия облик на неговия съзидателен критически хуманизъм“.Специалната награда бе присъдена на Боян Папазов заради „значимия му принос в българската театрална и филмова драматургия и умението му да разкрива истини, да подтиква зрителя сам да ги открива, да провокира и носи заряд за обществена промяна“.Специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“ получи Силвия Великова.

Годишни награди на Портал Култура 2019 г.

П О К А Н А

Литературен вестник 6-12.11.2019 3

Д В У Г Л А С

Alma, alma, piros alma… най-първата песен от фолклорната колекция на Барток (1904 г.)Монументална епична история за завладяването на земите на днешна Унгария от Сюлейман Великолепни и достигането на войските му до будайската крепост и Беч, разказана от неговия благороден наследник Иса бен Юсуф – пишещ войн в духа на „Алф лейла ва лейла“ или „Хиляда и една нощ“ и създадена за забавление. Забележителното постижение на унгарския писател Виктор Хорват, донесло му световна слава и признание чрез Наградата за литература на Европейския съюз за 2012 година, най-напред би трябвало да докосне и бъде оценено от близките съседи и братя по съдба като балканските читатели, на които тази книга отваря неподозирано натрупани пластове история, език, религии, приказки, поуки, мъдрости, нрави, поезия и много цветове от всички нюанси. Хорват е създал монументален словесен паметник на родния си град Печ и Печкия санджак, чието главно стратегическо място в османските нашествия и завладяване на околните крепости го е превърнало в един от важните градове по пътя към Буда и Беч. Символиката и старото пророчество с Червената ябълка са дълбоко вкоренени в сюжета и се надигат на повърхността му няколко пъти чрез олицетворението на Ябълката с богатия Запад за османците, „...че ще завладеят целия свят и тогава ще настъпи мир, понеже вярващите са братя; и тогава ще се заобиколят с учени и артисти, не с войници...“. Червената ябълка е град или държава, които след покоряването им не се налага да се завладяват, тъй като Аллах е постигнал пълна победа.Книгата е истинско огледало – традиционен дидактичен жанр на аристократичните биографии, в който разказът от първо лице се води от правнука на потомствени верни войни на Сюлейман. Последният иска да изучи младежа в тънкостите на бойното изкуство, дипломацията и поезията и държи младият му възпитаник да присъства на всичко, което прецени за важно – Иса бен Юсуф присъства на удушаването на Великия везир Ибрахим независимо от невръстната си възраст. Под избуяващото богатство от омайни поетични метафори и изрази се заплита добре проучен и основаващ се на исторически достоверни факти сюжет около живота на местните бейове, желязната организация на турския аскер, възможно най-нагледна картина на

турската администрация, изключително подробно описание на особено строгата система за събиране на безбройните видове данъци, налози, бюрократични уредби. Описанията на страховитите набези над мирното население особено в граничните райони, от които грабели и френските суверени, и турските управници, и венецианските търговци, са основна част от цялата картина. Обаче двигателят на действието са монументалните живописни описания на многобройните битки на османските войски с унгарските бунтовници за превземането на няколко решаващи за пробива на Сюлеймановите войни във вътрешността на Централна Европа крепости – Белград, Петерварад, Мохач, Сигет. Дори е описана употребата на машинна птица от типа катапултни бойни машини, изобретени от подопечния на френгския крал Франсоа I Леонардо да Винчи, използвана като военна новост от турците при превземането на Мохач. Има полъх не само от техническите постижения, но и от духовните влияния на Ренесанса в живота и битките на печките герои. Картината се допълва от бързо разпространяващите се по това време учения на паписти, протестанти, унитарианци, арианци, православни марталози, исихасти, бекташки дервиши, примесени с шиитски еничари и сунитски стражи. Мъдрото ръководене на мюсюлманските и християнските поданици е накарало печкия санджакбей Дервиш бей да организира дори религиозен диспут между водачите на различните общности, без да нарежда победеният във верския спор да отиде на кладата. Сюлейман цитира в диалог със сина на венецианския дож преведени на арабски стихове от началото на Песен XXI от Дантевия „Ад“, започващо с Венеция. (Хорват не набляга на факта, че вероятен източник за вдъхновение на „Божествената комедия“ на Данте е арабски – Пътешествието в ада в „Послание на опрощението на Аулал Маарри. Авторът ни внушава и неволното сравнение между Данте и Мевляна Джалаладдин Руми не само заради недалечното време, по което и двамата живеят и творят през XIII век.) Непрекъснатата тънка нишка на поетичните търсения на героите в книгата е подхранвана от множество невидими препратки и цитати от средновековните поети на Изтока и Запада. Не е подмината поетичната природа на Сюлейман Великолепни, наследена от тълмача (преводача) на прадядо му Ал Мухаджер, превел Данте на арабски. (Хорват не се изкушава да вкарва

в сюжета на книгата си обратни връзки чрез XXVIII песен, в която Мухаммад и неговият братовчед Али на свой ред са поставени в деветия кръг на Ада заради нехристиянска ерес.) Живописни динамични картини с кинематографична стойност са обрисувани с подчертан финес въпреки силно метафоричния език и не се създава усещане за претрупаност. Богатството в езика на Хорват при вкарването и на най-мимолетни връзка с поезията и писането е неизчерпаемо. Но когато някой от героите му говори за думите, изведнъж всичко става много просто: „трябва да се изразяваме по някакъв начин, така оцеляваме. Думите са единственото, което притежаваме“, или „... Пиши! Ако посмееш да посегнеш към белия лист, ти сътворяваш действителността!“ Описанието на унгарския за ушите на турците е истинско забавление: „грубоватата реч се търкаляла необуздано насам-натам, понякога квичала гневно, но глухо, друг път топло се виела и затягала душата в обръча си“. В друг момент го обгръща с по-архаична светлина, като не пропуска случай да ни накара да чуем истинската музикалност на унгарския независимо колко малко го разбираме – тя „бълбука, трака и скърца, все едно че му говорели ангелите на Страшния съд“. Цялата книга е пропита с тази поетична музикалност, за която заслуга има филигранната къртовска работа и на българската преводачка Светла Кьосева.Чрез препратките от Библията и Корана разказвачът Иса достига в края на книгата до заключението, че Коранът не е толкова забавен като Библията, но че двете книги „нищо не струват една без друга“. Преплетени са древногръцките философски и математически трактати, достъпни на арабски език на Аристотел, „Елементи“ на Евклид, теорията за атомите от Демокрит, както и Ефлатун (Платон), „... който не е могъл да се съобрази с Корана, защото не го познава“. Чувството за хумор и желанието от всяка случка да излезе истински забавна история и заиграване с всичко в самия край на книгата прерастват в последното изречение: „всичко, което съм написал, е истина. Така че не го взимай на сериозно“.Рядко сме били свидетели на такова естествено вплитане на двата свята в една книга, без натежаване на везните към единия или другия, без замъгляване на историческата действителност и без изкуствено опоетизиране на достиженията и общите човешки поуки и ценности.

АНЖЕЛА ТОШЕВА

Виктор Хорват е сред българските си читатели вече две години. Това ме освобождава от нуждата да представям непознат автор, а аз се освобождавам от илюзията за безпристрастност – възнамерявам да рекламирам неговия роман „Турско огледало“, защото ми хареса. Много. Първа рекламна стратегия: романът е много подходящ да се екранизира като сериал. Мисля, че това ще се случи неминуемо. Но не го чакайте на малкия екран, а и няма как да има втори сезон. Прочетете го и ще попаднете в истински водовъртеж от хора и събития, разказан от името на османеца Иса (връзката с Исус не е случайна). Стратегията историята да се разкаже през погледа на врага не е новаторска. Нищо в романа не е новаторско. Но цялостно е много хубаво. Така постепенно врагът става просто „другият“.Втора рекламна стратегия: книгата е забележително въплъщение на европейските ценности. Искам дебело да подчертая това. Но тя не е писана по начина, по който мнозина си представят, че се печели европейска литературна награда. Там няма насилие над жени (има неспирно насилие над всички, но това е XVI век все пак), няма гейове, няма джендър. Има силна концентрация на мъдрост, произтичаща от столетия на сблъсъци и реки от кръв, която води до разбирането, че „двете големи Книги (Коранът и Библията) нищо не струват една без друга!“. Тази мъдрост е извеждана в продължение на 525 страници, защото обхваща не само

живота на Иса, а и на всичките му предци, за които знае нещо. Така се е стигнало до помъдряването и омиротворяването, което беше гордата присъщост на Европа, поне преди 10-15 години. Твърдят, че проблемът е в израстването на поколения, които не помнят Студената война. Но само тя не стига – трябва да се помнят много войни преди това, за да се осъзнае нищетата на омразата и конфронтацията. Хорват е наясно с голямата промяна, която трябва да се случи със задължителната училищна литература и преподаването й. Сякаш представяйки българския случай, той отбелязва в едно интервю, че над 100 години се учи едно и също, което е удобно и на Хабсбургската монархия, и на диктатурата на Хорти, и на комунистите. А с какво да се сменят патриотичните книжици, учещи на омраза? Виктор Хорват има отлично предложение със своя роман.Трета рекламна стратегия: добрият исторически разказ е неделим от добрата биография. Така другояче се уподобява помъдряването на континента ни с неговото израстване. Малкият Иса слуша героичните разкази за предците си, конкуриращи „Хиляда и една нощ“, следва дойката си и се възхищава на Истанбул. После вижда мръсотията на войната, стряска се от незабулените християнски жени, възбужда се сексуално от ренесансовите картини и сам въплъщава срещата на културите. Всички тези кризи на съзряването (от кипежа на хормоните до осъзнаването, че е левичар) са разказани убедително, самоидентифициращо за

мъжете и екзотично за жените сред читателите. Тук се проявява прекрасният усет към детайла на Хорват и умението му да разтовари големия исторически разказ с погледа в интимния свят на Иса. Така завоюването на Трансилвания, битката при Мохач и походите на Сюлейман Великолепни се редуват с описания на османския Печ, които съперничат на стрийт-вю на Гугъл по изчерпателност, а споровете на достигналите и османските предели протестанти с католиците се редуват с копнежите по невидимите форми на наложниците на господаря – те са забулени, но изгарят с поглед Иса, защото той иска да бъде изгорен.„Турско огледало“ вече пълноценно живее свой живот. Българският читател не може да долови заиграването с патриотичната унгарска проза на отбраната на родината (от която сме чували само за „Звездите на Егер“ на Геза Гардони, обявен за най-четената от унгарците проза). Българският читател обаче ще види заиграването с робството и „Под игото“, за които Виктор Хорват не си е и помислял, докато е писал. Чакам с надежда да видя и превод на романа на турски език. Благодаря на Светла Кьосева за виртуозния превод и желая приятно четене на бъдещата препоръчителна литература.

АЛЕКСАНДЪР ПОРТАЛСКИ

Виктор Хорват, „Турско огледало“, прев. от унгарски Светла Кьосева, изд. „Ерго“, С., 2017

Комуто Аллах затвори вратата, отваря му прозорец

„Турско огледало“ от Виктор Хорват „Нищите“ и нищетата издателскаИзлезлият през 2013 г. роман „Нищите“ на Силард Борбей бързо се превърна в култова книга в Унгария. Нейната автентичност бе подпечатана с трагичната смърт на автора й само година по-късно. Не закъсня интересът в чужбина и тя бе преведена на редица езици. На страницата на германското издателство „Зуркамп“, което държи правата, е отбелязано, че те са продадени на 13 чуждестранни издателства1 (до момента на написването на този текст). През 2017 г. „Нищите“ дори влезе в задачите за зрелостен изпит в Унгария. И интересът не стихва. Защо е голяма книга…Засяга вечни и нерешени теми за бедността, която води и до духовна мизерия, за различните, които обществото низвергва, за месията, който никога няма да дойде… или вече си е отишъл. Неподправеният чар на романа идва и от детския поглед, който наблюдава този необясним свят и се опитва да го проумее, бидейки вътре в него, но и някак отстрани – защото не е съвсем като другите, защото те са го отблъснали по стоящи извън него причини. Нищите са хората, които нямат нищо. Бедни са, но още по-голяма е духовната нищета, в която тънат. Силард Борбей сваля завесата от идиличния селски живот, описан в националните литератури. С този, натоварен с много автобиографични елементи роман, Силард Борбей заема своето трайно място в унгарската култура. За съжаление, ограниченията на печатната медия не позволяват да се каже повече за това сериозно и крайно актуално произведение на унгарската литература.

Защото бих искала да кажа нещо за неговото българско появяване. Нямам навик да чета унгарска литература на български език, но следя унгарските автори и тяхното представяне в България. Приятно се изненадах, когато видях заглавието. Познавах преводачката и отчетох, че е проявила добър вкус. По време на следването й в Будапеща, в едногодишния курс за художествен превод, й бях езиков консултант в Институт „Балаши“. Имах добри впечатления. Още от първите страници обаче... Освен безобразните и дразнещи печатни и стилни грешки, които правят текста почти нечетим, той е пълен с буквализми и недоразбрани пасажи. Неясно остава за мен защо книга от около 200 страници се налага да се превежда от двама преводачи, единият от които не владее унгарски (според бележката в края на книгата), което неизбежно е довело до разностилие. Така например култови фрази, като „Ние така казваме…“, се срещат в няколко варианта („По нашенски“ и др.) и не се превръщат в такива на български. Неясно остава защо не е преведено на български твърде изразителното подзаглавие на книгата: Мина ли Месията?, което има важни пресечни точки в текста и е ключ към неговото тълкуване. Не зная защо е допустимо някакви издателства, които за да приберат някакви пари, безнаказано обезобразяват до неузнаваемост един световен шедьовър, след което дълбоко го крият – книжният вариант не се намира никъде. Не по-малко притеснение са ми обявените два романа на Ласло Дарваши, издадени (или предстоящи) в същото издателство и от същите преводачи.

СВЕТЛА КЬОСЕВА

Силард Борбей. „Нищите“, прев. Радосвета Делчева, Георги Стойчев изд. „Парадокс“, С., 2017

1 English world rights (HarperCollins US), Spanish world rights (Literatura Random House), Catalan rights (Edicions des Periscopi), France (Christian Bourgois Éditeur; Paperback sublicense: Gallimard Folio), Italy (Marsilio), Netherlands (Lebowski / Dutch Media Group), Denmark (People's Press), Norway (Bokvennen), Poland (Jagiellonian UP), Czech Republic (Odeon), Bulgaria (Paradox), Croatia (Oceanmore), Greece (Kastaniotis)

Х У Н Г А Р И А Д А

4Литературен вестник 6-12.11.2019

В И Т Р И Н А М А Д Ж А Р Щ И Н И

В последните десетилетия съвременната унгарска художествена литература става все по-разпознаваема в българското културно пространство. Целенасочената работа през годините на талантливи унгаристи, множеството специализирани унгарски програми, подпомагащи издаването на унгарски автори в чужбина, прави видими много от имената на поети и белетристи от Унгария.Днес българският читател се запознава по-обстойно с поета Адам Надашди (р. 1947, Будапеща), познат до този момент с отделни произведения (поезия и проза), публикувани в „Литературен вестник“ и в списанията „Море“, „Панорама“, „Сезон“, „Съвременник“.Биографичната бележка представя автора като езиковед, професор емеритус в Будапещенския университет „Йотвьош Лоранд“, преводач от английски и италиански език, автор на осем стихосбирки. Книгата „Каква ще е градината ми?“ представлява подбор (дело на преводача Николай П. Бойков) от поетическите му сборници, публикувани в Унгария от 1984 до 2010.Стихотворенията са заключени между живота и смъртта, но поетът най-често задава въпроси, за да останат в крайна сметка и неразчетените тайни на живота, и неразрешените загадки на смъртта.Поетът е в центъра на една цветна, динамична вселена, създадена от любовните взаимоотношения с другия, чрез гъвкавите връзки с хората, чрез

взаимодействието с вещите, чрез невинаги ясното (или чрез променящо се) отношение към Бог и към миналото. Многотемието превръща поезията на Надашди в многогласна и диалогична.Поезията му е силно емоционална, тя не се страхува да покаже нежността си или чувството на страх от самотата, да назове усещането за несигурност, да разкрие оголената реалност и да покаже натрапчивата

физиологичност на човека.Поетът е онзи, любопитният, който разглобява говорещо мече, за да разбере какво се крие в дълбочината, какво има отвъд това, което познава и вижда. И любовта, и човешките взаимоотношения са разглобени като говорещи мечета – заради самопроверката, заради анализа на чувствата.Поетът е и „дефектен екземпляр“, взрян в посока, за която останалите не подозират, питащ се наистина ли съществува нещо извън обичайното зрително поле.Светът на вещите е свързван трайно със света на хората, като и двата свята взаимно си влияят. Предметите са част от миналото, но много по-често са функционални вещи от днешното, чрез които човекът променя своите мисли и нагласи, те пораждат различни чувства и асоциации. Затова и вещите на Надашди са „премесени с живот“ – с човешки докосвания, чувства, спомени, мечти.

Поетът, разглобяващ говорещо мечеНе всички стихотворения успяха да ме докоснат, за интерпретацията на някои е необходим по-широк контекст, на други – посланието ми беше чуждо. Но поезията на Надашди е значима с есенцията от стил и оригинална мисъл. Тя е метафорична, неординерна, обилна, изпълнена с чудати образи, с непредвидимост в обрата на мислите и чувствата, следващи невидими вълни, невинаги уловими от читателя. Поетът жадно описва света с големите и с малките му пространства, с желанието за взаимност, изобразява дори неизбежната дистанция между хората.Тя е и поезия за неосъщественото, за несбъднатите желания, за жаждата по непознатото.

Онази радост вече е няма. Разглобихатрамвая, с който така и не пътувах,все на другия ден пожелавах. Онова кино,в което исках да ходя, го затвориха,имаше много неща и тяхната сладосте зряла в устата, може да я тълкувам.Но няма я радостта, радосттаот бонбона, преди да отхапеш.(Из „Онази сладост“)

Стихосбирката „Каква ще е градината ми“ представлява щастлива среща на автора с преводача Николай П. Бойков, благодарение на когото българският читател се запознава с още един оригинален съвременен унгарски поет.

МИРА ДУШКОВА

Надашди, А. „Каква ще е градината ми?“, прев. от унгарски Николай П. Бойков, издателство за поезия Да, С., 2018.

В стихотворението („Халщадската култура“), от което идва заглавието, Акош Дьорфи отива на погребение. До входа на погребалната зала стои бяла табуретка с лющеща се боя, върху нея е поставен високоговорител, а към него с тиксо е прикрепен уокмен. Понеже връзката между уокмена и усилвателя не е стабилна, звукът на моменти прекъсва. Поетът дочува, че музиката, която звучи, е Бах (иначе нямаше да го разпозная). Тук, в първата строфа, Дьорфи е белязал нещо много важно за своята поезия – поставил е границата между съществуване и несъществуване и го е направил с образи от стабилния, по условие, свят на материалното. Боята сякаш се лющи пред очите ни, звукът ту напуска (света), ту се връща. Всичко е в непрестанно движение.След това и пейзажът се задвижва, облаци закриват ниските планини, а авторът се връща назад, към прикритата (прикрита в смисъл, че не се намира в края, както е обичайно) кулминация на стихотворението, и заговаря за желанието си на път за погребалната зала да се отбие до един поток, да изпуши цигара на мост, минаващ над него и просто да погледа. Гледката, която заварва, не е тази от въображението му, понеже ние живеем повече с представата си за нещата, отколкото със задоволеността си от емпиричния ни сблъсък с тях. Гледката не казва нищо, не открива своето значение, защото наоколо е онази непреодолима, мека преграда, която не пропуска и не допуска нищо друго, освен трите въпроса от заглавието. И отговорите им – нищо, нищо, нищо.После, сякаш притеснен, че се доближава твърде отчетливо до идеята си за бога в човека или за някаква, формулирана различно, човешка същност, Дьорфи задвижва отново експресивните картини на историята. Няколко момчета

тренират бойно куче в другия край на моста, карат го да хапе, провесена от клон, автомобилна гума. Пристигналите на погребението заключват дистанционно автомобилите си. Изкопаната пръст вдига пара под дъжда. Гърчат се, съсечени от лопатите червеи. Различните цветове на пръстта посочват различни култури. Авторът си мисли, че една от тях – пепелявосива – е Халщадската, така е чул преди време, но не е сигурен в това. Все пак името му харесва и това е достатъчно да приеме, че е такава, да я назове по този начин. Свещеникът говори. Тялото влиза в ямата, без да го видят. Не знаят къде е. Не му вярват.Краят на стихотворението е колкото ясен, толкова и подвеждащ. Тук очевидно, казвам си, става дума за преминаването от живота в смъртта, свещеникът вероятно говори точно за това. За битието на човешкото в отвъдността. На него ли не вярват, или на „невидения“ мъртъв, на неговата трансформация? И правилно ли е изобщо да се говори за отвъдност и трансформация (вижте стихотворението Безмълвен гледа, например)? Логиката ми говори, че погледът към отвъдността е възможен единствено през живота. Отвъдното може да говори единствено през отсамното, с неговата култура и способност за опознаване. Тогава то се намира тук, насред живота, то е друг вид живот в самия човек, но ние няма как да го назовем точно, да претендираме за точност. Можем само да си даваме сметка за присъствието му и че точно то ни определя, а самите ние сме и единствената пречка пред разбирането му (както казва Дьорфи в Imitation of life). Това голямо е в непрестанен, освобождаващ досег с човека – било като меката преграда, отделяща го от природата, която не разсейва и би трябвало по-лесно да го доведе до допускането, или като осъзнато значение

след пиянска вечер, или като безформена сянка върху стара снимка (виж Спомени от долината), която винаги ни достига… Поезията на Дьорфи е път към нещо, което е едновременно сигурно и несигурно, интуитивно усетено, и точно то носи смирението със своето непознаваемо, но категорично присъствие. Каквото и да е то, то е тук и, докато всичко останало е в непрестанно движение, изменящо се, то не помръдва.Така, може би, трите отговора на въпросите от заглавието променят угнетителното си, на пръв поглед, звучене и даряват радост.

ИВО РАФАИЛОВ

Акош Дьорфи, „Не помръдва“, прев. от унгарски Николай П. Бойков, „Смол Стейшънс Прес“, С., 2017.

Какво е това, какво значи, какво се случва

Атила Йожеф, „Боли“, поетическа версия Кирил Кадийски, ред. Марин Георгиев, изд. „Нов Злагорог“, второ преработено и допълнено издание, липсват

година и място на издаване, 142 с., цена: не е посочена.Атила Йожеф е иконичен поет в унгарската модерна поезия. Наскоро прегледах американски текст, предлагащ на внимание на читателя 9 значими унгарски автори и книгите им и сред съвременните класици – Петер Надаш, Петер Естерхази, Имре Кертес, Ласло Краснахоркаи единственият поет беше Атила Йожеф. Превеждан е от Нино Николов, Невена Стефанова и др. все знаещи унгарски. Кирил Кадийски е добър версификатор, но все пак римата да се фетишизира като основна цел при превода, сякаш не е уместно. Така са се родили бисерите Реших че/стихче [ще драсна]. Сменили са се образите лятото е изтляло, а не лумнало/припламнало и изгаснало, явили са се поетически приумици. Напр. началото на Зимна нощ от Бъди дисциплиниран е станало Търпи, недей ропта. Откриваемо и в сонет на Кадийски: ... Търпи,/ недей ропта, не се терзай, ни амбицирай,/ и в твоя чест не чакай ангелски тръби.// Кога изтече силата? Малко повече дисциплина нямаше да навреди на превода и преводача.

Геза Чат, „Опиум“, прев. от унг. Мартин Христов, Здравко Чубриев, Мина Цонева, ред. Цветана Ганева, Анета Стефанова, Мартин Христов, изд. „Ерго“, С., 2019, 346 с., 19 лв.Отдавна разни хора ме питат кога щял да излезе отново

Геза Чат или не можел ли съм да им намеря българската му книга. Второто издание, преработено и допълнено, сякаш задоволява това желание. По мое време в университета творбите на Геза Чат бяха изучавани в периода на литературната предмодерност. Преход между 19. век и каноничната модерност. Въпреки цялата

му дори лична вкопаност в средата, сътворила я. Отново с великолепната корица на Ася Колева-Стоянова.

Шандор Жигмонд Пап, „Малки домашни истории“, прев. от унг. Даниела Тошмакова, Юлия Крумова, редактор Йонка Найденова, изд. „Гея Либрис“, С., 2017, 400 с., 18 лв.Това лято съвсем случайно се видях на улица Пожарникар в Будапеща с Даниела

Тошмакова, попитах я защо са избрали това заглавие, моeто решение беше друго, каза, нищо и никакви, това е, казах, Нищо и никакви животи, редакторката настоя, наложи се. Книга, разказваща всекидневни животи (историите из живота на обитателите на четириетажната къща на улица Устрем, за общата съдба на трансилвански унгарци, румънци и саси [трансилванските немци]). Когато при търсене в нета тръгнах да изписвам първите думи от заглавието на унгарски, се яви надписът: нищо и никакви лъжи. Иначе изразът обикновено се съчетава с истории. Еди-кой си разказвал такива.

Литературен вестник 6-12.11.2019 5

В И Т Р И Н АП Р И П И С К И

Имре Оравец е един от най-известните съвременни унгарски поети. Носител е на различни награди за принос в културата, като „Кошут“ (2003 г.), „Premio Prima (2015) и „Егон“ (Aegon díj, 2016 г.). Това служебно и енциклопедично представяне има за цел по-бързо да улови и насочи вниманието на читателя към поета, тъй като в България той е познат само с две стихосбирки – с една от най-известните му и много превеждани „Септември 1972“ (1988, на бълг. 2012) и „Подходящият ден“, с което заглавие под съставителството и с превода на Мартин Христов през 2016 г. излиза подборка от негови избрани стихотворения, писани през периода 1972 – 2015 г., включваща и част от едноименната унгарска книга, публикувана през 2002 г. В своята колонка за в. „Култура“ тогава Марин Бодаков акцентира върху темата за смъртта и афинитета към растителния свят, към умората и упованието на земеделския труд, характерни за поезията на Оравец. В българското издание, освен стихотворения, са подбрани откъси от интервюта, които представят поета в друга словесна „тъкан“, причините за неговите пътувания из страната и по света и опитите му да се справи с една недружелюбна действителност. Справянето става не само чрез многобройните скиталчества и опознаването на чужди култури – като индианците, и недружелюбни места – като пустините, които само привидно са чужди, чрез тях Оравец извършва обръщане назад – към земеделските си корени и към света преди цивилизацията. Обръщането назад, осъществено в

сферите на поетическото, отваря на Оравец разнопосочни възможности за себеизказване. Текстове му са посветени на хората, местата, събитията, митологиите и автомитологиите на традиционния земеделски живот, разрушен от комунизма. В поезията му от преведените на български стихотворения се налага усетът, че пред читателя са „творби на равносметката“, че животът протича и е протекъл, такъв, какъвто е могъл да протече, пълен с всичко, което е могло да се случи („След петдесет“). Животът не би могъл да бъде друг, въпреки разочарованията и страховете, а и някъде сред тях са и моментите на приближаването до Бог, намирането на жената не само като дълго търсената истинска спътница, но и като тази, с която заедно ще приемат „тъмнината, която се разстила в долината“, схващана в ежедневен, но и в метафизичен смисъл.Погледът напред среща смъртта, но поглеждането през рамо, назад, достига не само до детството, но и по-нататък, за да направи възможни чрез поетичното слово разговорите с предците („Към дядо ми“). Старите съседи, родствениците, дядото, бабата са чести персонажи в сюжетните стихотворения на Оравец. Вече напусналите света хора са видени като онези, които могат да ценят живота, да пълнят времето със смисъл. Мъртвите се завръщат не в Съдния ден,

а в друг, подходящ да се захванат за работа, за да завърнат отминалото, за да научат градските внуци на онова, което никой няма да има каже. Бихме могли да твърдим, че се в поезията на Оравец, каквато идва при българския читател, присъстват фантастично-баладични елементи, но тяхното представяне е толкова естествено, че те не се схващат

отведнъж като такива. На „Сбогуване с младостта“ също може да се гледа през фантастичното – стихотворението е решено като обръщение към персонифицирания образ на младостта.В графиката на творбите се налага пищната фраза, нерядко едно изречение изгражда цялото стихотворение. Композиционно някои текстове напомнят проза, т.е. те са сюжетни, но други могат да бъдат определени като портретни, заради извайването на своеобразни словесни фотографии, които зад образа, търсят пролуки към невидимото („Ошка“, „За една фотография“), за да го изведат във финала на творбата.

ЯНИЦА РАДЕВА

Имре Оравец, „Подходящият ден“, прев. Мартин Христов, изд. „Ерго“, С., 2016.

Щрихи към поетичната митология на Имре Оравец

Наскоро си говорехме с майка ми за идентичности, по-точно – за това кой какъв се чувства: уморен, здрав, син или зелен... Майка ми внезапно ми каза, че се чувства унгарка. Има право на това; наш пра-... и т. н. дядо е дошъл в България заедно с бежанците на Лайош Кошут през 1848-ма? и се е заселил с жена си край Шумен. МаджарПетковите или Балеви (вероятно трансформация на Балинт или Балаж, кой ли знае?).И аз се почувствах малко унгарец.И Ото Толнаи очевидно се чувства малко унгарец, роден във Войводина и живеещ там. Малката Унгария в Сърбия и много малката Унгария край Шумен, малката България в Банат. Чета на български неговата книга „Сладкият хаос“; на български, защото какъвто и да се чувствам, не зная унгарски (майка ми – също). През смисъла на български аз чувам птичия унгарски, мъжественото чуруликане на този език, който би могъл да е и мой.Зная обаче унгарската музикална основа на неговите стихотворения: акцентите, повторенията, тежестите и лекотите на езика. Чувам Барток, Кодай, синкопите и заекванията на ритъма, колапсите на метрума, постоянното бягство от тоническата солидност – и чета за меките чизми на барток. Това е неизбежно точно, това е поразително точно в сърцевината – „меките чизми на барток“. Така и с каскета на глен гулд; каскета, който го пази от шпиониращия бог, каскета, който той хвърля върху шахматната дъска, за да прекрати проточилата се игра. Или хрущенето на чайковски, унищожаващ „нищо“-то на чистата нотна хартия. Благодарен съм за тези поразителни образи – скърцането,

драскането, решителната мекота, непоносимостта на музиката. Оставям очите си да четат алеаторно една гъста страница от Толнаи, хаотично, без да следвам логиката на редовете. Така от една страница аз си родих много стихотворения от Толнаи; разпръснати пропозиции, всичките истинни. От хаоса вероятно е и отсъствието на главни букви (Равнис пред Хаоса), а отсъствието на главни букви прави текстовете неемфатични; важното поразява внезапно, без подчертаване, подминавайки ни. Важното при Толнаи всеки път е различно, избрано от очите на четящия. Чета Толнаи и чувам и лаконичните звукови „репортажи“ на Дьорд Куртаг – болезнено подробни, аскетично сбити като трескава метабиография, пределно откровена в непонятността си, мамеща нямо, тресяща се в колосалното

усилие да възкреси мъртвите неща; нещо като безумното „общо дело“ на Николай Фьодоров… Езикът на Толнаи избликва упорито през цепнатините на мълчанието/пролуките в смъртта и се повтаря, за да не се забрави – току-що роден, току-що припомнен: перкусивните или замайващи повторения „прамама/прамама/прамама/... „нищо нищо“... „камък камък камък камък...“. Повторения, около които всъщност струи стихотворението. Преди да застине в най-неочаквана фигура, често комична, често нелепа, винаги... винаги – друга? Елиптична? Повторенията са както в народна песен (без народ зад нея), те изпитват думата, като я ритат с меките чизми на барток; както Барток изпитва и опява и огъва клетчиците на народната песен. Повторенията понякога – или винаги нагнетяват малки тръпни ужаси, които бързо се разнасят и стопяват. Както при Дьорд Лигети (неговите забавни ужаси като сладки свръхконструиран(и) хаос(и). Както Лигети тъче звуковите си килими, Толнаи тъче килими от думи или пейзажи от думи, колажи от думи върху нищо нищо. Суматохи от думи. Куртаг има съчинение „What is the Word?“. Какво е думата?: сладостта (нищо нищо); Що е зад/около/в думата? – хаос, Сладкият хаос. Стъпваш на думата, за да надникнеш към хаоса. Хубаво е да държиш тази книга, хубаво е да я разгръщаш. Какво мога да кажа за превода, та аз не зная унгарски! Само това, че ми харесва да го чета.Много.

ДРАГОМИР ЙОСИФОВ

Ото Толнаи, „Сладкият хаос“, прев. Мартин Христов, изд. „Ерго“, С., 2018.

с малки букви

Дьорд Шпиро, „Дяволина“, прев. от унг. Красимира Гаджокова, ред. Мартин Христов, изд. „Ерго“, С., 2018, 2012 с., 15 лв.Понякога се случват странни метаморфози с книгите, преведени на чужд език и попадащи в чужд литературен контекст.

На унгарски Дяволина беше четивна, но литературно не така интересна книга. Зачитайки я на български, изведнъж осъзнах, че не искам да я оставя и искам да изчета от край до край разказа на Дяволина, „слугинята, станала лекарка, която след като е обслужвала Горки, съпругите му, любовниците му и множеството гости на световноизвестния писател, се превръща в негова последна болногледачка и любов. Дьорд Шпиро, влязъл в кожата на тази умна и проницателна жена, изобразява руския и съветския свят, успоредиците им, революциите, интригите и главно ужасно многото смърти“.

Ласло Мартон, „Трите капки кръв на рая“, прев. от унг. Стефка Хрусанова, ред. Индра Маркова, изд. „Гутенберг“, С., 2018, 288 с., цена: не е посочена.Вторият том от трилогията Братство. Както казва в едно интервю авторът, „В първия том

става дума за това, че Шандор Карои, ишпан [главен управител] на окръг Сатмар, се среща във Виена с брат си, когото е мислил за мъртъв, във втория го отвежда вкъщи, а в третия го дава на съд“. Унгарската критика разглежда тези романи във връзка с възможностите за презентация на миналото, говори за пренаписването – игриво – на традицията на историческия роман посредством неудържими експерименти, за свят на романа, в който всяко предварително знание бива поставено под въпрос, за енциклопедичност, прецизност и многопластовост. За едно от най-успешните художествени произведения на унгарската постмодерна литература.

Ален Полц, „Жена на фронта“, прев. Йонка Найденова, ред. Сабина Павлова, изд. „Панорама“, С., 2018, 272 с., 14 лв.Ален Полц е наричана птицата на смъртта, тя е била тази, която е подготвяла децата, болни от рак, за техния последен път малко преди да

умрат. Думата работа по скръбта, за пръв път срещнах при нея. Тя е инициатор и на унгарското движение за Хосписите и достойната смърт. Винаги в сянката на Миклош Месьой (негова съпруга е от1949-а). Жена на фронта е нейната най-известна литературна книга. На унгарски я представят с цитат от самата книга: „После тръгнах сама. Забрадих се и отидох в комендантството. Там беше пълно с хора; всеки очакваше реда си. Имаше и едно девойче с окървавена глава, бяха му изскубвали един кичур коса. Изглеждаше смазано и отчаяно. „Руснаците минаха отгоре й“ – каза майката. Не я разбрах: „С велосипед ли?“ Жената се ядоса: „Луда ли сте? Не знаете ли какво правят с жените?“.

6Литературен вестник 6-12.11.2019

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Миклош Месьой е познат у нас с книгата „Прози“ (2003) и е определян като една от важните фигури на поврата в унгарската белетристика след Втората световна война. Не така еднозначни по смисъл са интерпретациите на романа му „Савел“, писан през 60-те години, сякаш за да потвърдят, че важността на автор или произведение не произтича от успеха му сред първите му читатели и критици, по-скоро обратното – от „отложеността“ му във времето и откритостта му към различни прочити, все по-малко сговарящи се около определимостта на изследвания обект, видян през новозаветните деяния и послания, през „Едип...“ на Софокъл или през „Пътят за Дамаск“ на Стриндберг, през екзистенциализма (Камю) или през текстовете на Бадиу и на Жижек върху ап. Павел. Всичко това напомня за търпеливите анализационни процедури по замяната на един знак с друг, на езика на романа с метаезик и в крайна сметка за превръщането на творбата в мрежа от дискурсивни понятия. Само че „Савел“ на Месьой никак не прилича на коментар, а и разказващият от първо лице персонаж, родом от Тарс, няма и най-малка представа, че ще бъде наречен „декадент“ или „гений на ненавистта“ (Ницше). Единственото, с което горе-долу е наясно, без да го е видял с очите си, е, че преди четири години предателят равин е осъден и разпнат и че сега той, Савел, трябва да преследва последователите му. Като служител на Закона дори малко се престарава, поемайки за Дамаск с „шестнайсет аршина вериги“, за

да върне оковани в Йерусалим останалите размирници. И тук романът свършва, като че ли няма какво повече да бъде казано, което Свещената история да не знае. Повествователният

Заглавният цитат е част от фрагмент, посветен на Стендал. С него завършва следният пасаж (и фрагментът като цяло): „Великите неща и великите писатели са немногословни; но читателят знае, че са казали точно само онова, което е било абсолютно необходимо за споделяне. Великият писател принуждава читателя да се превърне в негов сътрудник. „Морето“ – казва той. Останалото е работа на морето и на читателя“. Тук се съдържат няколко наистина „ключови думи“ за едно също „немногословно“ представяне и препрочитане1 на литературния2 дневник на Шандор Мараи. Литературна е структурата на книгата, по месеци, като всеки е въведен с кратко есе – за самия месец и за персонажа на пишещия в него, а след тези „вълни“ (в курсив в българското издание поне) идват отделните фрагменти, които не подканят към броене, но като че ли обикновено са по-малко от броя на дните – вероятно и защото не всеки ден носи нещо „велико“, ако се възползваме от началото на горния цитат, което да заслужава да бъде споделено (според нашия прочит все пак не всекидневното или маргиналното, а по-скоро именно извънредното и великото, дори да се окаже повторително, е по-често разказваното). За отделните части в книгата на Мараи се използват и определения като „стихове в проза“, „лековити мисли“, „афоризми“ – никое като че ли не е особено точно – да, те са романтични понякога, но и често носят (само)ирония – особено по любовни въпроси,

1 Споделени прочити има и по-ранни, като този на Юлия Крумова, преводач на изданието, контекстуализиращ го био-библиографски, или на Оля Стоянова, който читателски именно довършва работата на автора, и подбира някои от най-ефектните „мъдри сезонни мисли“ – и двата публикувани и в „Места на срещи. Прочити на унгарски книги, преведени на български“, състав. Ласло Бедеч, изд. „Парадигма“, 2017.2 „Литературен“ го наричаме условно, доколкото авторът е писал и същински (пак условно) дневник, познат на български все още само през поредицата откъси, излизали в Литературен вестник в превод на Николай Бойков през 2009-2010.

„Останалото е работа на морето и на читателя“

Романът „Савел“

лаконизъм на Месьой привидно се отказва от интригата, събитието, чудото и посланието, разколебавайки традиционната романова структура с повторителни пейзажни планове, раздвояващи се сюжети и алегории, откъслечни спомени, разговори и рефлексии, обгърнати от почти сомнамбуличната атмосфера под опустошителната светлина на пустинята, излъчваща подозрение, недоверие, апатия, влудяващо безсмислие и самота. В подобна атмосфера на шпиономания и преследване на свои и чужди символично и някак саркастично се въздига и тълкува Законът. Тук-там прозвучават и абсурдистки фрази: „Не знам какво е свободата, ако не знам какво е Законът. Ако знам, значи съм роб на свободата“. Иззад параболичния език на Месьой се промъква усещането за някакво страшно объркване и непреодолима слепота. Просто никой освен предателя равин не е говорил за обич. „Ако Той не те обичаше, как би могъл ти да обичаш?“ – е въпросът на непознатия към Савел, след като му е разказал притчата за изгубената овца.В контекста на 60-те години, покрай врявата на фалшивите пророци и месии, романът на Миклош Месьой – въпреки това – ще да е припомнил, че истинското благовестие вече е произнесено и всичко неусетно се е променило.

ЮЛИАН ЖИЛИЕВ

Миклош Месьой, „Савел“, прев. от унгарски Мартин Христов, изд. „Ерго“, С., 2017.

каквато по-трудно си представяме в мерена реч; не са интровертни, но и не целят да лекуват читателя си; казват много, но не всичко, за разлика от афоризма, т.е. по-скоро съответстват на определението по-горе: загатват, въвеждат тема (всички си имат собствени заглавия), но оставят работа и за читателя – да се сети за свои подобни размисли, чувства, случки, които би могъл да прибави към този дневник, особено ако преживява и сходна „обща култура“ („Всичко онова, което съм учил в училище и в университета, все още е живо някъде в мен, но вече си спомням само общото му съдържание, онази особена смесица, в която датите и основните природонаучни или езиковедски истини се сливат в някакво общо преживяване. Това преживяване се нарича „обща култура“), която може и да персонализира. А, да – тези фрагменти, както горе, така и другаде, говорят много и за писателите (тоест за средата на автора си, а той, с разнородния си опит, включително журналистически, мисли на глас за ролята на литературата тук и сега, дори под формата на литературен музей), и за морето – морето като унгарски дефицит, но и като обща ценност, като цел на Пътуването. Разни мнения има доколко времето пък се усеща в текста – става дума за края на 1930-те години – според нашия прочит то малко се усеща (може би също защото в преводното ни издание не е изписана пряко годината на издаване). Но едно по-явно европейско културно време авторът (преживял почти целия ХХ в.) споделя с читателя и го подканя да свърши още малко работа, за да може в момента на новогодишните камбани (между декември и януари, между началото и края на книгата), да впише някъде, че „съм разбрал нещо“.

НЕВЕНА ПАНОВА

Шандор Мараи, „Четирите сезона“, прев. Юлия Крумова, изд. „Прозорец“, С., 2016.

Жени във времето, жени срещу времетоИздателство „Колибри“ възвръща Магда Сабо в България – ще публикува три нейни романа. Два вече се появиха – „Улица „Каталин“ (2018/1969) и „Вратата“ (2017/1987), очакваме третия – „Пилат“. Всички преводи са на Нели Димова – доказал се преводач от унгарски, с девет пресъздадени книги (две в съавторство). Инициативата е във връзка със 100-годишнината от рождението на именитата писателка (2017 г.) „Колибри“ завръща, защото Магда Сабо не е непознато име за българската публика – нейни произведения се движат в културното ни пространство още от 1963 г. с „Кажете на Жофика“. Другите са „Фреска“ (1980), „Сърната“ (1981), „Старомодна история“ (1982) и „Карнавал“ (1987).Няма да обяснявам коя е Магда Сабо – всеки може да види в нета. Само ще кажа, че според „Ню Йорк Таймс“ тя е един от „най-важните унгарски писатели на ХХ век“. Читателите й споделят: „Не може да намерите точните думи, просто усещате, че някакво фантастично чувство преминава през сърцето и душата ви“. Фантастично чувство, преминаващо през сърцето и душата… Не е за чудене: Магда Сабо изгражда методично, без да бърза, с една почти бродерийна техника своите романи, залагайки на психологизма и сетивността. Всичко, което се случва в тях, е пречупено през самите персонажи – действието е не външно, а вътрешно; епизодите са не деятелно маркирани, а емоционално оцветени. В този смисъл Магда Сабо е типичен представител на централноевропейската литература, която предпочита не да грабва със сюжет, а с характери, които са своеобразни и огледало, и пружина на романовото развитие. Поне такава е ситуацията във „Вратата“ и „Улица „Каталин“.В центъра и на двете книги са жени. Във „Вратата“ това са разказвачката – писателката Магда, и нейната домашна помощничка – Емеренц Середаш. В анотацията на книгата се поставя акцент върху различието между двете: „Героинята, писателка, разказва за отношенията си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна противоположност – едната е възрастна, другата млада; едната едва знае да пише, другата живее с думите; едната е упорита, но и изпълнена със смирение, другата притежава гордостта на интелектуалката“, но аз не съм убеден, че точно в този антагонизъм се крие очарованието на „Вратата“. Да, той се подчертава непрекъснато, но това е според мен хватка за отклоняване на вниманието: романът е по-скоро разказ за възможността за сближаване, за сприятеляване във време, което не предполага близки и сърдечни отношения. Тъкмо това време присъства неумолимо, макар и едва споменато, в книгата (както и в „Улица „Каталин“) и тъкмо то е, което (пред)определя не само делата, но и нрава на героините на Магда Сабо. С други думи, те са такива, защото времето, в което живеят, е такова.Ако обаче решим, че тя подробно ще го описва с всичките му низости и подлости, за да възвиси жените си, няма да уцелим. За разлика от Милан Кундера, който сравнително внимателно (поне в първите си книги) предава чертите на епохата, при Магда Сабо тя израства във взаимоотношенията между героите с отронена дума, сторено признание, подсказващо възклицание. Цялото усилие на писателката да навлезе във вътрешния мир на Емеренц, предадено от Магда Сабо, не е заради друго, а тъкмо за да се опише времето, в което на странната прислужница й се е наложило да оцелява. И тя не само е оцелявала, тя е надмогнала времето и всъщност „Вратата“ е роман тъкмо за това как едната от двете успешно се бори с капризите, които световните колизии й поднасят, докато другата все се колебае, мотае, съмнява, раздвоява, криволичи. Емеренц има девет котки – като котка с девет живота. Финалът обаче с проядените от дървояди мебели е страхотна метафора за неуспеха на всеки опит да излъжеш времето: то си отмъщава и прави живота ти на прах по същия начин, както изящната дървения е сторена на прах от търпеливите, гладни и зли насекоми. На тях е обречено съществуванието, колкото и крепко да е то, накрая те винаги тържествуват. Преминаваш през вратата и се сблъскваш с тях, непобедимите време/дървояди.Темпорални термити, които обаче не изграждат, а рушат…За разлика от „Вратата“, където този вездесъщ термин на битието – времето, долавяме откъслечно, разкриван ни едва-едва през някое и друго самопризнато произшествие от живота на Емеренц, в „Улица „Каталин“ той присъства доста по-осезаемо и открито. За това говори изборът различните „глави“ в романа да са под знака на някоя година: „хиляда деветстотин трийсет и четвърта“, „хиляда деветстотин четирийсет и четвърта“, „хиляда деветстотин петдесет и втора“ и т.н. Във „Вратата“ прочее откриваме високо порасналото майсторство на Магда Сабо като писател, чак до виртуозност: намек, загатване, подхвърляне, бегъл нишан са маркерите, очертаващи епохата; няма нужда от такова недвусмислено времево указание както в „Улица „Каталин“: там е не така нюансирана и деликатна, разказва времето по-директно. Три момичета и едно момче заедно със своите родители и съседи изпълват тази улица с приятелство, събития, случки и приключения. Всичко е съсредоточено в този малък отрязък свят, но това не значи, че страстите не са силни или дори пагубни. Трите момичета – най-голямата Ирен, почти копие на дисциплинирания си и педантичен баща, по-малката й сестра Бланка – едно по-живо и пакостливо подобие на разпиляната им и немарлива майка, крехката еврейка Хенриет, превърнала се в призрак, са всички влюбени по свой начин в достойния, но прекършен по-късно от живота Балинт. Връзките между тях съставят канавата на романа, връзките и недоразуменията. Някои от тези недоразумения са съдбовни: една поправена ограда довежда до смъртта на Хенриет – смърт, която оттук насетне тежи непосилно върху тримата, останали живи. Хенриет-призракът пък от своя страна възстановява, докато се разхожда из „долния“ свят, предишната „Улица „Каталин“. Всеки прави усилие да се справи с пораженията, нанесени от времето, но – за разлика от Емеренц, затворила се зад „Вратата“, никой не успява кой знае колко: Ирен и Балинт се събират, но сякаш по задължение, Бланка вехне на южен остров, а Хенриет е мъртва. Времето съкрушава жените от „Улица „Каталин“, докато Емеренц съкрушава времето във „Вратата“. Но както се разбира от финала – фантасмагорично…Жените на Магда Сабо, бидейки във времето, са негови жертви…Жените на Магда Сабо, бидейки срещу времето, са негови изобличители…

МИТКО НОВКОВ

Магда Сабо, „Вратата“, 2017, „Улица Каталин“, 2018, прев. Нели Димова, изд. „Колибри“.

Литературен вестник 6-12.11.2019 7

Романът е изграден по популярни и ясно разпознаваеми жанрове и мотиви, които са изложени изчерпателно пред читателите още от първите страници, така че да няма двусмислици и неразбиране: училищната сага с предизвестените роли на учители и ученици; тайна любов, която ще завърши с бягство; дори разпознаваемият символ на хвърчилото на блестящите мечти и жадуваното щастие. Хронотопът на началото е утрото: росно, първомайско, с ранна тренировка на очакващия състезания шампион. Само по изключение за него старт дават с револверен изстрел, иначе наоколо се простира градчето Шарсег – „плосък като палачинка“; влюбените открадват сутрешна среща, учениците бърборят за „учебния материал“ и в такова утро дори математиката е красива. Макар скован по схемата на училищния роман и юношеското четиво, в центъра на повествованието е пътят на учителя по физика и математика Антал Новак до самоубийството – налапал дулото на револвер – и погребението му. Към този роман можем да приложим още един всеизвестен подход: той е свързан с биографичния опит на автора, син на учител по физика и химия, а градчето Шарсег („кално място“) копира родната му Szabadka (Суботица). Колкото и предсказуемо да изглежда всичко в това кратко въвеждащо представяне, романът изненадва с виртуозно ненатрапчивото надхвърляне на предизвестеното разбиране. Освен това той е едновременно напълно универсален и стандартен с жанра си – и много идиоматичен, регионално и национално специфичен. Към всеобщо познатото придърпва тематиката за училището, което освен това следва класическа програма със старогръцки и латински, но и с пълен набор от историята на модерната физика и математика. Същевременно героите цитират имена от унгарската литература, а патетиката на изрази като „унгарски момци“ е повод за ведра насмешка. Навлизането в заплетените лични съдби тръгва по добре познатия сюжет за учителя – с грижите за дъщерята и учениците му, но в развръзката спринтьорът, скъсан на

матурата, го пребива, дъщерята избягва и се омъжва за друг негов възпитаник. Дъщерята се оказва въплъщение на коварството на красивата жена, а шампионът – на мъжката грубост. Преображенията на стандартно-баналното в изначалното зло се оказват уравнения, които учителят не успява да реши. Ясните формули на знанието са безсилни пред инстинктивната прадревна стихия на природата. Със случайността на едно поколение в провинциалното градче се разиграва неслучайността на обречения разум и жажда за разбирателство. Самоубийството на учителя (или ослепяването на неговия колега) е внезапната трагична пробойна на равния ход. Но и тези събития са „усвоени“ в равния ход на градското битие – с иронията към ученика, внезапно открил, че и „учителите умират“ (с. 288). Писателят владее регистрите от популярния разказ през класическата трагедийност – неговият съперник е наречен, вярно – подигравателно, Ахил, а с дъщеря си говори за планетата Венера – до надсмиването над класическото знание, същото, което учениците прилежно рецитират. Самоубийството обаче е пределната точка на отказ да се намери отговор – или да се приеме животът под безличието на конвенциите. А за тези конвенции на общуването, типично по унгарския етикет, говорят обръщенията в уважителната форма между колеги, между баща и син или между граф и съпругата му… Под видимостта на училищния роман Дежьо Костолани пише един роман на провалите: на учителя, но и на младите герои – палачи на 44-годишния учител: „шампионът“ изоставя спорта; любовта, в която се вкопчват дъщеря му или младият му зет, потъва в скуката на усамотения аристократичен дом, раздвижвана – каква ирония! – от случайно вестяване на стария изгорник или на несъзнателната сводница. Нито любовта, нито спортът могат да са спасение от самотата, от изначалната липса. Девет години по-късно житейски улегналите абитуриенти знаят вече, че златото на хвърчилото се изтърква за едно-две лета, че всичко е краткотрайно. Ироникът ще добави: всичко – освен

устойчивите социални роли, професии, етикетъта с уважителната форма… Захвърлеността в провинцията ли прави безизходицата неизбежна? Или я прави по-прозорлива за изначалната човешка обреченост, която шумът на големия град прикрива? Остават неизменни и математическите формули и физическите опити. Или движенията на небесните сфери, които учителят следи с телескопа. Уравненията безстрастно съпътстват човешките съдби и мечти за щастие и разбирателство. Изброяването на тайното знание като неразчетено и неусвоено заклинание завършва с изпита, в който всички се стараят да улеснят отговарящите (още една допирна точка с онова, което е добре позната българска практика).Романът подвежда и не остава до стандартния развлекателно-поучителен училищен роман, а модернисткото кресчендо е удавено в иронията на всесилното провинциално благообразие „като палачинка“. Като неведом знак на идиоматичното унгарско познание за света обичайното съжителства с усещането за злокобните вещания, за вклиняването на трагичното в обичайното. В друго качество на литературата, която не строи планове за човешкото, не раздава присъди, а наблюдава равния ход на битието, спазването на речевите конвенции – и непредотвратимата безизходица.Авторът на романа Дежьо Костолани (1885-1936) е отдавна познат на българските читатели с преводите на романите „Ана Едеш“ (София: Народна култура, прев. Николина Атанасова); „Чучулигата“ (София: Народна култура, прев. Йонка Найденова, 1979); „Целувката“ (София: Народна култура, прев. Йонка Найденова, Юлия Димитрова, 1987). Още през 1942 г. присъства в „Маджарски разкази“, издадени със съставителството на Михай Бабич. Преводът на „Златното хвърчило“, дело на Стефка Хрусанова, е издържан в безтрепетния тон на повествованието, ненатрапчиво иронично или патетично (дразнещи са едно-две некоригирани текстови размествания). То разкрива една особена чувствителност и финес дори когато разказва драматични

човешки истории. Колкото до скрабьозното – то е просто ненаписано, долавя се по отвращението, миризмата. Трикратно е споменато в текста, без нито веднъж да е изписано с думи. Това повествование задава стандарт, различен от познатите български повествования, с обрамчващата човешките истории символика и с лекотата, с която значението на тази символика е зачеркнато или поне минимализирано. Залогът е другаде – в устояващите модели, които изтъкават културната цялост – тези на баналната учтивост и благовъзпитание или на превърналото се в тайно вещание знание за природата. Този роман говори за сблъсъците между поколенията, между човешките характери, и с това е отворен към широкия читател, и същевременно в един езотеричен код на модернисткото писане, което размесва регистрите на иронията с митологизъм, изплаква вечната мечта за щастие. И в двете степени е съсредоточен все върху неведомата тайна, която изправя едни срещу други вечно менливото лице на човешкото, случайностите – и неизречимата хармония на: „алгебра, ирационални степенни показатели, амортизация, безкрайни аритметични и геометрични прогресии, формула на Моавр, n-коренуване на комплексни числа, двойни уравнения с две неизвестни, общ корен на двойни уравнения от втора степен, триъгълник на Паскал, аналитична геометрия, стереометрия, сферичен сегмент, сферичен сектор, теория на сферечните триъгълници […]“ (с. 105). Знанието и класическата образованост, до което за миг са се докоснали юношите в треската преди матура, и навеки забравили, потънали във всекидневното си битие и житейски (не)успехи. Тайната между Ноктюрното на Шопен и Погребалния му марш, в която е заключено човешкото стремление към щастие.

МАЯ ГОРЧЕВА

Дежьо Костолани, „Златното хвърчило“, прев. Стефка Хрусанова, изд. „Гутенберг“, С., 2016.

Andante mostruoso. Един унгарски роман и българският му прочит

(Шаролта) има изцяло маскулинна идентификация, облича се в мъжки дрехи и копнее за близостта на нежния пол. Заглавието на романа представлява игра с инициалите на главната героиня и същевременно с латинското съкращение versus (против, срещу) и представя жената действащо лице, изправена срещу нормите на социалния свят. За прозата на Жужа Раковски е характерно вдълбаването в женската позиция на вглеждане и въобразяване на света. Именно затова можем да говорим и за специфична джендър гледна точка, която се стреми да изговори проблемите на жената субект, несъответствията и кризите й спрямо социалния свят. Към романа „VS“ много успешно би могъл да бъде приложен психоаналитичен прочит, защото сама по себе си текстовата тъкан следва автобиографичния разказ на героинята, с потъванията в детството, едипализационните проблеми, отказаната женска идентификация на Шандор (Шаролта), фантазма за изгубената феминална част на личността (починалата в детството сестра близначка) и повторното й търсене в света на любовта. Интересен в творбата е начинът на разказване, ориентацията на текста към епистоларните и писмените жанрове. В романа са смесени дневникови фрагменти, писмен автобиографичен разказ (под формата на изповед пред

психиатъра, при който героинята попада в затвора, след като е разкрито, че е жена), стихове, писма до любимата на героинята, лекарски бележки и експертиза. В смесването на езиците всъщност и личността на жената в текста получава и своите множество вътрешни и външни перспективи. През тях, от една страна, тече разказът на самия Шандор (Шаролта) за неговото детство и любовен живот. В този разказ доминира автоанализът на героинята и романтизираната гледна точка към себе си и към любовния обект. В самооценката си Шандор/Шаролта превръща собствения си житейски разказ в описание на влюбванията, през които преминава, в стремежа си към идеалната си половинка. В разказа на наблюдаващия я в затвора психиатър д-р Бирнбахер, както и през образите на обществото, представено през адвоката на Шандор, надзирателите, опозореното семейство на неговата любима/съпруга и пр., виждаме и перспективата на социалния свят, който отказва да види личната история и третира героинята като аномална и болна, застрашаваща с поведението си моралните норми на обществото. Въпреки доминацията в текстовата цялост на личния разказ на Шандор, т.е. на правото му на привилегирована гледна точка върху самия себе си, Жужа Раковски се стреми да говори обективно,

Жужа Раковски е известна унгарска поетеса, преводачка и прозаичка. „VS“ е вторият роман на авторката, преведен на български. Както и в предишния й роман „Сянката на змията“ (2012, СОНМ), така и в настоящия писателката представя героинята си като човек в криза. Именно кризата, и вътрешна за субекта, и външна за обществото, е начин да се изговори личното време, биографията. Жужа Раковски е последователна в модулирането на романовите гласове. И в двата й романа разказът тече, избирайки първоличното говорене, преобладаващо от гледните точки на централните им героини и смесващо действителност и сънища, вътрешни имаго ситуации, халюцинаторни преживявания, ретроспективно въобразени картини. Ако за „Сянката на змията“ писателката казва, че тръгва от собствената си биография, която преекспонира върху въображаема героиня и платното на жестокостта на седемнадесети век, то във „VS“ разказът отново се отваря през изместената реалистика, избирайки за героиня на романа съществуваща историческа и интелектуална фигура от унгарския XIX век – Шандор (Шаролта) Ваи, известна писателка аристократка, творяща под псевдонима граф Шандор Ваи, чиято женска самоличност се разкрива при нещастни и куриозни обстоятелства. В творбата Шандор

Шандор versus Шаролта, или личността срещу норматасблъсквайки и допълвайки една през друга и двете гледни точки. Именно в това конфронтиране на разказите в романа на преден план излизат и множество теми, които надхвърлят сюжета на личното с целия му бизаризъм и превръщат историята на кризата вътре в много по-широко платно, в което болестта, моралът, нормата, срамът се превръщат в микроразкази, които засягат цялата структура на представения социален свят. По този начин XIX век в романа е видян в своята противоречивост – като място на политическа и икономическа криза, през залеза на света на аристокрацията и неговия ексцентризъм, и най-вече като свят, в който една представа за личността предстои да бъде зачеркната през възхода на институционалния, юридическия, политическия, икономическия и медицинския разказ за човека, видян единствено като малък участник в микроструктурите на регламентирания социален свят.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

Жужа Раковски, „VS“, прев. Даниела Тошмакова-Ханджиева, изд. „Гея-Либрис“, С., 2016.

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М

8Литературен вестник 6-12.11.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Благодарение на гостуванията в България на най-ключовите имена в съвременния унгарски театър като Арпад Шилинг с „Чайка“ в Театър „Кретакор“ през 2006 г. и Виктор Бодо с „Дневникът на един луд“ през 2017 г. на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, както и чрез филмите на Корнел Мундурцо „Приятни дни“, „Делта“, „Белият Бог“ и „Луната на Юпитер“, представяни традиционно на Международния филмов фестивал София Филм Фест ние познаваме част от лицето на днешната сцена на Будапеща. В полето на съвременните изпълнителски изкуства в Унгария се случват много повече неща освен театър, изграден върху текст, върху наратив или върху режисьорски традиции. За да разкрием повече детайли от общата картина, поканихме за разговор Марк Търноки, който прие да бъде нашият гид в днешната ситуация на театъра в Унгария и специално в Будапеща. Въпреки сериозната доминация на държавни театри в Будапеща има и алтернативна сцена, част от която е и нашият събеседник. Между 1 и 7 октомври тази година той проведе уъркшоп с актьори в рамките на Фестивала на младите в Драматичен театър – Ловеч, чиято цел е изява и развиване на професионалния опит на млади творци.

Кой е Марк ТърнокиМлад актьор и режисьор, завършил Университета за театрално и филмово изкуство в Будапеща, специалност „Театрална режисура“ в класа на режисьора Тамаш Ашер. Има няколко театрални постановки. Режисирал е представления за камерна и голяма сцена, класически и съвременни творби, текстови и музикални представления, в това число и куклен спектакъл, монодрама и образователни проекти. Работил е в Будапеща и други градове на Унгария, в Австрия и Полша, в независими и в държавни театри. Като актьор понастоящем играе в две постановки в Будапеща. Основател е на нова унгарска театрална формация, състояща се от млади актьори, наречена FAQ. Интересува се от обществения аспект на театъра, от интензивната и експериментална работа с актьорите. Гледа на театъра като на колективен жанр и място за провеждане на задълбочени изследвания и експерименти. Марк Търноки вярва, че театърът създава възможности за опознаване на света, за изследване на човешката природа и за задълбочено опознаване на същностни човешки позиции.

Център и периферия„Като отключваща за разбирането на актуалната картината в Унгария бих представил следната картина: Будапеща и цялата останала страна. Доста различни са и двете, да ги наречем зони. В Будапеща може в една вечер да се играят повече от 30 различни по своя характер представления – в големите институционални театри, но това включа и продукции на алтернативните сцени. Публиките са активни и любопитни, залите през повечето време са пълни. Друга е ситуацията в театрите в големите извънстоличини градове – там обикновено се играе едно представление на вечер, няма представители на алтернативната сцена и публиката се чувства изолирана. Културните политики все още са центрирани върху театъра като голяма културна институция в смисъла на сграда и репертор. И в тази връзка независимите компании са сякаш невидими. Казвам го и от позицията на артист и режисьор на свободна практика, сблъскваме се все още с големи трудности и препятствия по пътя си. Разбира се, от тази позиция можеш да избираш сам заглавията на текстовете и имената на актьорите, но трябва да се съобразяваш с липсата на постоянна сцена за работа, малкото, проектно и/или почти липсващо финансиране и като цяло бедни условия за работа. Да, категорично мога

да кажа, че това е повод за пропаст между незавсимите компании и институциите“.

Кои са компаниите от независимия спектър„Едно от най-значимите имена сред представителите на независимата сцена е Бела Пинтер, който своя има компания и работи повече от двайсет години с нея. Той е представител на поколението на 40 до 50-годишните режисьори, но той е единствен от това известно поколение, който поставя само в Унгария. Трите имена на режисьори със световно признание, които са част от това поколение са Виктор Бодо, Арпад Шилинг и Корнел Мундруцо (Корнел Мундруцо придоби известност с няколкото си игрални филма, последният от които „Белият Бог“ бе награждаван и номиниран на множество световни филмови форуми). Споменатите Шилинг, Мундруцо и Бодо са днешното лице на съвременния унгарски театър и са напълно вписани в широката картина на европейският театър. Факт е и че тези трима режисьори съзнателно избират да работят извън границите на Унгария и поради несъгласията си с културната политика, фокусирана основно върху институцоиналните театри в Будапеща. Днешните нови имена са вече около и над 30-годишни и въпреки трудностите може да се каже, че те бавно, но сигурно получават възможност и покани за работа в държавните театри. Което може да се нарече светлина в тунела“.

Изгряващите звезди на унгарския театър днес„Едни от моите състуденти от Университета, Якуб Търнуци, е инересно театрално име и съвсем валидно име за категорията „успешен в Унгария“. В момента той има много постановки в държавни театри и развива публиката си, както и театралния си език. Мати Хеджмеги е също представител на новото поколение режисьори, също Зитор Сеткоцки, дама с много интересна кариера, която препоръчвам да следите. Като цяло унгарският театър е основан на текст и драматургия, но ви обръщам внимание на името Чаба Хорват, режисьор, който смесва класическа драматургия с театъра на движението. Хорват е интересен пример за разчупване на монолитната откъм жанрови характеристики държавна сцена, домининирана от психологическия реализъм. Мати Хеджмеги, когото вече споменах е студент на Чаба Хорват. Харесвам смелия и напредничав жест и на двамата в миксирането на жанрове и стилистики. Съществен елемент от тяхната работа е включването на нови зрители, на студенти от различни специалности в зони, където се включва работа с тялото, движението, дори съвременния танц, при цялата консервативност на унгарската сцена, която счита за своя основа роля да разказва големи наративи. Бих определил това отношение като типично унгарско уважение и почит към автора на текста, към драматурга. То също е и една от пречките, пред които младата вълна театрални режисьори се изправя. Тук бих искал да подчертая нещо ключово, може би тъй наречената „затвореност“ на нашия театър не се дължи на редкия ни и труден език, а в голяма степен на тази колективна нужда да утвърждаме традициите, включително и на театъра, основан върху текст. И да, това са граници – граници на възприемане, на разбиране и на културни връзки и интегритет“.

Изкуство и контекстЗа да бъде допълнена с детайли тази картина от първо лице на Марк Търноки, нека дадем и представа за част от общия културен контекст на съвременния унгарски театър. Според един от кураторите на платформата за съвременни унгарски сценични практики dunaPart най-новите процеси в съвременното сценично изкуство могат да бъдат интерпретирани като история на успеха; той обаче може да бъде описан и като зона на стесняване на плурализма. Определено в днешно време ходенето на театър е изключително предпочитано в Унгария: почти половината граждани посещават театрално представление поне веднъж годишно. Правителството може да се похвали с нарастващия брой премиери и театри и увеличаването на посещаемостта: „Докато през 2008 г. в страната имаше 4,5 милиона посетители на театър, данните за посещаемостта нараснаха до 6,7 милиона през сезон 2016, което представлява сериозно увеличение на зрителите, като се отчита и възход на организирането на театралните уъркшопи, семинари и обучения, а и броят на представленията се е удвоил през последното десетилетие: 330 компании са поставили 26 473 спектакъла през миналата, 2018 година. Този растеж обаче трябва да бъде поставен в контекст. Според представителното проучване на един от най-важните независими онлайн портали Index едва 13,2 на сто от анкетираните са казали, че основното им очакване от театъра е да ги накара да мислят“. Повече от половината от тях желаят да се „отпуснат и да забравят за проблемите си за няколко часа“, докато 23,3 на сто предпочитат да видят „утвърдени произведения на изкуството с висока стойност, класически театрални постановки“. Имайки предвид горепосочените цифри, това означава, че макар театралната структура в Унгария да е останала непроменена след национализацията на театрите през 1949 г. (а именно всички театри се нуждаят от държавна субсидия), настоящата система за финансиране е в полза на основните театри, като се има предвид, че много театрални компании търсят начин да съществуват извън държавната система, в това число и много арстисти като Марк Търноки. Тъй като системата

на държавните субсидии благоприятства „успешните“ театри, а „успехът“ се измерва с пазарна стойност, театрите са двойно заинтересовани да отговорят на очакванията и нуждите на публиката. При оценката на системата на държавно финансиране не е направена разлика между постановките на т.нар „комерсиални хитове“ в театри или стадиони и спектакли в различни жанрови системи и форми. На практика те остават невидими и според думите на Марк Търноки Системата за субсидии категоризира театралните компании като „национални“, „с висок приоритет“ и „други“. Независимите театри са категоризирани като „други“; тяхната независимост означава, че не им се предоставя редовна държавна подкрепа. Тези компании страдат от неблагоприятното положение от години поради своите планирани и непредвидими финансови ресурси. Институциите, принадлежащи към категориите „национални“ и „с висок приоритет“, могат да планират много по-безопасно. В замяна техните директори и ръководители ще бъдат номинирани от държавата. Както критикът Андреа Томпа, главен редактор на театралното списание SZÍNHÁZ, пише: „в настоящата унгарска културно-политическа среда превръщането в артистичен директор/генерален мениджър на институция вече не зависи от професионалните постижения или постиженията на хората. Политическите връзки и това, че са политически приемливи и „от дясната страна“ – управляващата тоест, – са почти изключителните изисквания и са определящи за назначаването им на такава длъжност“. Тъй като този вид контрол не може да се приложи в случаите на независимите театри, непредсказуемите покани за участие в нещо подобно на търгове са и средство за финансова цензура. По този начин правителството няма нужда да затваря институциите или да създава списък на автори, критикуващи властта и създаването на културна продукция на принципа на блокбъстара за сцена; по-скоро тя продължава да ги държи здраво финансово, затруднявайки оцеляването им. За независимите артисти и компании тази държавна политика прави дългосрочното

планиране много проблематично. И така в този културен контекст повята на нови имена на режисьори и на незивисими компании продължава да бъде сякаш проблематична. Завършвайки с имената от началото на настоящият текст – Арпад Шилинг, Корнел Мундруцо, Виктор Бодо и Чаба Хорват, вярвам, че унгарският театър днес ще продължи да търси жанровите си хоризонти в европейския сценичен контекст, както и че ще можем да очакваме гостуванията на новите поколения режисьори в България.

ДЕНИЦА ЕЗЕКИЕВА

Използвани са материали от списание Critical Stages и конференцията „Контекстът и средата на унгарското театрално създаване – панелна дискусия в dunaPart, 2018 г.“

Интервюто с Марк Търноки е осъществено с помощта на УНГАРСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ в София.

Език и изразностКак говори и какво изразява съвременният унгарски театър и какви са новите тенденции в съвременното изпълнителско изкуство в Унгария

Марк Търноки

„Дневникът на един луд“, режисьор Виктор Бодо

„Кървава сватба“, режисьор Чаба Хорват

Литературен вестник 6-12.11.2019 9

Петер Надаш

В живота ми вероятно първият, често повтарящ се спомен е изплуващият от тъмното завой на стълбището на жилищен блок в Будапеща, както летим към студено припламващата стена и пропадаме.Не знам в какво пропадаме. Или може би не ние летим, а стената пада в нас.В този момент погледът отвън и погледът отвътре още не са разграничени в онова същество, което съм аз, което съм бил аз и което трайно ще бъда аз до смъртта ми, и което трябва, с голяма самодисциплина, да показва един вид предписана, предварително формирана кохерентност с мислите и със спомените си. Наистина в съзнанието ми има следи от усещанията, умът е съхранил усещанията заедно с образи, но впоследствие не мога да реша дали образите са свързани с визуалните впечатления, идващи от външния свят, или евентуално са по-късни представи. В момента на летенето в съзнанието ми вече има следи от думи. Наистина все още не съм заверил значенията им. Дълго време, още дълго време няма да знам, че без съвместно формираните езикови обкови на индивидуалните преживявания и впечатления в ума наистина няма сбор от понятия, тоест няма смисъл. Но независимо от това има образни спомени. А след още по-дълго време схванах с разума си, че разумът ми не е само мой разум, а във всяка своя частица е общ разум, в който има малко участие и моят разум, тоест работата на собственото ми съзнание. Аз виждам. С образното си възприятие обаче все още щастливо пребивавам сред прасъществата в собствения си праразум, предшестващ общия разум. Звуците също не са последователно свързани с образите и по тази причина впоследствие, отвъд голямото преживяване и сериозния труд по заверяването на предварително формираното значение и предварително формираната хронология – който труд човек извършва най-напред с родителите си, с баба си и дядо си или с човека, който се грижи за него, по-късно с учителите и с приятелите си, а като финал на процеса със собствените си деца – мястото на тези ранни образи може да се определи много трудно.Първият образ за мен може би не е и най-първият, сега и това не мога да преценя със сигурност.След проучване на различни оцелели документи, спомени и исторически хронологии предположението ми е, че първият схванат в съзнанието ми спомен, зад който не намирам нищо, е спомен за лятото на 1944-та, а съвсем точно – за нощта на 27 юни 1944 г.Въпреки че измежду образите, свързани със складираните усещания, във всеки един момент може да изскочи и някоя още по-раншна свързаност.Без опорната точка на погледа отвън, тоест на рефлексията, все пак е много трудно – а вероятно и изобщо не може – да се узнае от образното когнитивно съдържание дали споменът е по-ранен или по-късен.Когато мисля за това смятано за най-първо стълбище, едно след друго се зареждат стълбищата; всички стълбища през живота ми идват с това, първото. Стълбищата най-вероятно са обособени на едно и също място в ума ми. Или, подчинен на формата и понятието „стълбище“, съществува такъв начин на съхранение, с етикет „стълбище“. Съществува и такъв, тоест. Единичните вещ, понятие, израз имат многочислени гъсталаци на съхранение. Падам в нечии ръце, падам високо над стъпалата в това най-вероятно най-първо мое стълбище. Летим във въздуха. Вероятно и си въртя главата насам-натам, нервно птиче, да види всичко, в ситуация на опасност, но не свързвам ситуацията с опасност, основното ми усещане е за сигурност, по-точно тъкмо това основно усещане се пресича от изненадващото усещане за изключителност, за непредсказуемост. Да задържиш в окоема си. Бързата секвенция на образите следва всъщност неутралното, съвсем не тревожно преживяване на „ситуацията на опасност“, може да се каже, че сега ще положа основите на понятието „ситуация на опасност“, виждам огромната равнина на стълбищната стена, виждам препятствието на приближаващата се стена на завоя на стълбището – благодарение на къси, студени просветвания, – виждам надолу в бездната между парапетите: бездната изниква от тъмното и изчезва в тъмното.Образите от секвенцията залепват един за друг, редът им не може да се променя. После няма студено припламване, няма пропадане, няма горе и няма долу. Има само срутване.То е без глас, тъмно е, топло е, тъмно нищо. Както в по-късните ми припадъци.Може би накрая още се чува грохотът на строителните отломки от момента след срутването.Тогава обаче човек вече проумява със заверените си понятия, че ще загуби системата си от усещания, тоест съзнанието си. Той вече има конвенционално приета дума за настъпващата загуба на съзнание, още тогава има дума за нея, има дори готова формула за всичките си припадъци, често чувано от други клише, когато му се случва за първи път. Има дори повече от една дума за нея, а в думата предварително е отлято усещането. То е полускъпоценният камък, думата е златният му

обков. Споменът със срутването на стената трябва да е от втората година на живота ми. Не усещането, че припадам, се е запазило. То има фази, станции. Не осъзнаването на припадъка, с фазите си, се е запазило. Такова осъзнаване ще имам само тогава, когато ще имам дума за него. Запазила се е кинематографичната картина на постепенното отмиране на видимия свят. Както видимият свят се отдава на потъмняването. Красотата на световиждането отпреди понятийността и сега ме покорява, което същевременно е усещане ръка за ръка с усещането за пълнота. Това е възраст, от която на човек по правило не му остават лесно достъпни спомени, тоест остават му съвсем малко. В повечето случаи най-ранният тракт от склада е затворен завинаги. Макар че според семейните разкази по онова време вече не съм цапал гащите, говорел съм свързано, ясно, тоест като готово за мимезис и рефлективно същество със сигурност съм работел усърдно върху разграничаването между външно и вътрешно, сетивно и понятийно, и върху заверяването на дадения ми готов комплект понятия.Още никога не бях летял в нечии ръце, и все пак чувството за полет не беше непознато. Сърцевината на това усещане не се различаваше по нищо от усещането за по-късните полети и падания. Петер лети, излита. Пада птичето. Както по-късно падам от върха на една каменна стена. Както виждам съседското момиченце – Туши Сабо, тоест Етелка Сабо – да блъсва брат ми от върха на същата каменна стена, и той пада право в една яма, изкопана заради спукана тръба, много дълбока и пълна с вода, но междувременно така си удря главата в натрупаните по края й камъни и тръби, че веднага губи съзнание. Пък аз, обезумял, плувам във въздуха над стъпалата, за да го спася от водата час по-скоро. Както се оттласвам от ръба на окопа, летя над снежния пейзаж, и балансирайки летвите си, се приземявам с успешно тупване. Както на нощното осветление падам презглава от горното легло в детското летовище „Матяш Ракош“ в Балатонвилагош, понеже, застанал на колене в леглото, исках да хвърля една възглавница и докато възглавницата лети, а аз, опиянен от насладата да я хвърля, дори крещя, чувствам, че изотзад някой, не зная кой, съзнателно ме блъсва, блъсването е необратимо. Ще се случи. Което е евристична новост в живота ми. Добавка към обяснението, дадено в предишен момент от баща ми. Гравитация. Летя след възглавницата си, обаче виждам, че арката на моето летене е по-стръмна. Което е до полуда вълнуващо преживяване. Едва ли бих успял да го наблюдавам. Едно щракване е краят на наблюдението, и в пространството на болницата в Секешфехервар се връщат, в бученето, първите звуци, самото щракване, от което отново усещам теглото си, голямата възглавница, леглото – áко и да не знам къде съм, какво усещам и какво е това щракване, което се чува. Изненадата тласка съзнанието ми – максимум – по пътя на откритията. Слънчев предиобед е в болничната стая. Където сред силни шумове всеки си върши работата. Чудесно е, съвършено чудесно, защото друг път никога не съм бил тук. Някак си е трябвало да попадна на това място. Но и в този момент само звукът от щракването се връща в съзнанието ми. Идва, викайки, една медицинска сестра с касинка. От напрежение бърка думите, иска, вика, устата й е отворена за плач, смее се, плачейки и смеейки се пита за името ми. Което не разбирам. Как да й кажа името си, като не го знам. Това име – наименуващо името ми – и то звучи толкова странно, познато. Напрежението боли, затворен съм в едно екливо пространство заедно с виковете на медсестрата, със смеха й, с моето име, с обкова на думите – обков, в който го няма камъка, нито скъпоценен, нито полускъпоценен, – затворен съм с всички шумове на болничната стая и с нейната слънчева светлина. Светлината боли. Ще й кажа, че светлината боли. Страх ме е, че няма да разбере, няма да възприеме, нали и аз не напълно разбирам защо боли светлината, а медсестрата пита за името ми. Тя заплаква от радост, обсипва ме с целувки, и чак тогава до мен достига, че главата ми е разрасналото се до огромни размери екливо пространство, в него всичко е станало по-голямо, и една още по-голяма и от него превръзка го обвива по ръба на разрасналата се негова кубатура. Явно съм попаднал далеч от възглавницата си, много далеч от вечерното летене. Тук обаче веднага се сещам за последната картина от вечерта.В гъстата тъмнина чувам да ме викат по име, и с едрите си крачки идва Елза Бараняи, зад нея идва баща ми с вещаещата смърт и трепереща в края на устата му усмивка. И ето че пак съм в тази прекалено светла болнична стая. Боли. Много е светлината. Но всичко това вероятно се е случило доста по-късно. Може би са минали дни, може би само часове, и досега не знам. Елза Бараняи задава някакви въпроси, на които не мога да дам своя отговор-ехо. Не го знам. По-скоро трябва да си затворя очите, но се радвам, че тя е тук. Със сигурност съм болен от нещо, защото тя е моят детски лекар, откакто съм се родил. Когато стане нещо, винаги идва тя. Слагат върху очите ми марля. По-точно казано, връщат върху очите ми благотворната превръзка, която съм измолил жално в някакъв предишен момент. Не знам. Най-напред само потъвам, после все пак се

откъсвам от земното притегляне. Изглежда, че зад завесата на спомените съществува по-малко достъпен, обаче много стабилен контингент на съзнанието, който в такива случаи поема координацията. Ако не клони към езотериката – както е с мен, винаги ми е било интересно какви знания трупат другите, но сам никога не съм имал такава склонност, – то от усещането за този контингент човек се сковава от страх с рационалното си съзнание. По принцип би трябвало да каже, че още от времената, предшестващи собствения сетивен опит, човек има точни познания за определения кръг на нещата и явленията, и посредством паметта би могъл и да влезе в него – тоест, че човек има наследен масив от спомени; такова нещо, естествено, едва ли някой би казал на глас в трезво състояние.Една нощ, когато родителите ни вече не бяха между живите, аз, заседял се край леглото на леля Магда, безпомощно разказах, че виждам такива незнайно откъде взели се образи. Не знам къде да ги сложа. Всъщност имат си съвсем точно място в съзнанието ми.Леля ми се сепна от тези изявления с описателен характер. Чертите на лицата на членовете на моето семейство в такива случаи не помръдват. Вратът се сковава, главата в израз на учтиво неверие се завърта настрани, сякаш искат да кажа „е, не“, и максимум погледът им проблясва враждебно. Аз бях безпомощен, не бих могъл да кажа дали тези образи с неясен произход, появяващи се без връзка от време на време, са образи от спомени или пък сънища в будно състояние, произволни рожби на фантазията ми, тоест представи или – както се казва в литературата от времето на националното възраждание – представления. Евентуално не могат да се причислят нито към едната, нито към другата когнитивна категория. Вероятно са произлезли от наследения масив праспомени и са преминали в съзнанието ми – многократно рефлектирано, препълнено с предмети и процеси, държано под рефлективен контрол, – и действат като табели с пътни знаци в когнитивното съдържание. Конструктивни образи. Двойници на прапредстави. В самостоятелно измерение, сякаш обитават пресечното поле на двете множества – на действителните спомени и на фантазните образи. Те са дяснофланговите. Понякога нетърпеливо излизат напред. Сякаш човек вижда и възприема модела, растера, мрежата, мрежовия план, схемата на връзките на съзнанието си, където може да закачи всеки свой веществен спомен. Но когато понечи да се увери, да обиколи редовете и връзките, методично да я изследва – веднага се сблъсква с пустота.

Преведе: МИНА ЦОНЕВА

Из Детайли, хвърлящи светлина

носител на наградата

AEGON 2018

10Литературен вестник 6-12.11.2019

Жужа Раковски

Когато влязох в апартамента, телефонът тъкмо звънеше. Вдигнах, но веднага съжалих: защото кой току-така би ме търсил по стационарния? Познат със сигурност не. И наистина: един непознат, въодушевен и забързан женски глас мe заразпитва дали може да говори с г-жа Мате. По какъв въпрос? – попитах мрачно, от чиста злонамереност, защото и бездруго вече се досещах за отговора или за кръга от възможни отговори. Да не би да говоря с нейния любезен съпруг, поинтересува се гласът. Не, не точно, но все пак по какъв въпрос? Не грешах: въодушевеният глас искаше да покани госпожата на уелнес уикенд, придружен от представяне на продукти. Дали евентуално би могла да говори с нея по-късно – попита като сърдечна, но леко раздразнена медсестра, на която се налага да се справи със слабоумен пациент – и ако да, кога? – Никога – съобщих сурово, – госпожа Мате потегли на околосветско пътешествие, не се знае кога ще се прибере, затова аз съм в жилището й да наглеждам папагала. – При което треснах слушалката и се зарекох, че още тази седмица ще прехвърля телефона на мое име и същевременно ще засекретя номера. Госпожа Мате беше майка ми и преди повече от половин година я погребахме.Разбира се, това „я погребахме“ не е напълно вярно, по-правилно може би е да кажа, че „я погребах“, само че така звучи, сякаш съм взел някакво дейно участие в цялата работата.Точно обратното: всичко бе уредено от „Отвъден Травъл“. За добра посетеност на траурното събрание обаче дори те не можаха да се погрижат. Та потърсих баща си – не знам и аз защо, като трябваше да се досетя, даже се и досещах как ще отговори: да не го тормозя с такива неща, ненавижда погребенията и всевъзможните сантиментални култове към мъртвите и не би дошъл дори и да не се бяха развели, както се било случило преди повече от 30 години. Така в крайна сметка, да кажем, сам си бях траурното събрание. В сянката на дърветата стърчаха няколко старици, едната ми напомняше по такъв призрачен начин на майка ми (възкръснала ли беше? надигнала се от пепелта като феникс, за да провери дали не съм изкръшкал под някакъв плитко скроен предлог и от това важно според нея семейно събитие, както от много други) и тази старица дойде по-късно при мен, за да поднесе съболезнованията си, и когато с насълзени очи стисна ръката ми, твърдеше, че много добре си спомня майка ми от Бубив1, където заедно работили в счетоводството. Непознатата (отблизо не приличаше на нея чак толкова) май беше сбъркала мястото или времето, защото, доколкото знам, майка ми никога не е работила в Бубив. В общи линии съм сигурен в това, трябваше да прегледам открай докрай едно чекмедже с останали бумаги, сред които трудовата и профсъюзната й книжка, грижливо облепени с марки, понеже фирмата, на която поверих гражданската панихида (и нея намерих по интерет, къде другаде?), настояваше за няколко конкретни биографични данни, които да облекат с тънката си плът мършавия скелет на обичайните общоприетости (цветето увяхва, животът отлетява, но красивите спомени остават, както и наградата за отличен работник от 1977). Типа погребение също успях да избера с помощта на съответните различни интернет страници, след като от раз отхвърлих няколко безгрижно и дръзко разчупващи традицията предложения, например да хвърля майка си в Дунава от кораб в екологична, биоразградима урна, увенчана от листенца, да я изстрелям в небето под формата на заря, да напълня с праха й плюшено мече, затварящо се с цип, което да разположа на рафта с книги и което, когато си поискам, да прегръщам, за да продължи тя по този начин да бъде съпричастна към семейния живот. Да не говорим за няколкото делукс решения, които не бих си позволил, като например кръжаща в Космоса капсула или биосандък, потопим в морските дълбини, който да бъде изпълнен отново с живот от сепии и морски краставици, врещи се на мястото на тленните останки, разпръскващи се под формата на облаци прах.– Много разумно решение – превъзнесе се приветливият млад женски глас, този на служителката от „Отвъден Травъл“, когато, удовлетворявайки подканите им по имейл, ги потърсих по телефона.– И морално, и... такова... материално. Веднъж завинаги решава... проблема.Фирмата, осигуряваща панихидата, обаче кой знае защо,

1 Абревиатура, зад която стои Budapest bútoripari vállalat (Будапещенско мебелно промишленопредприятие), съществувало от 60-те до края на социализма, наследено от BUBIV Palota Bútorgyár.

настояваше на личното присъствиена възложителя, може би искаха да разберат по изражението ми или чрез няколко тактични въпроса да узнаят колко задгробна утеха да добавят към списъка на строго светските добродетели (съвестна заместник началник-отдел, отлична домоуправителка, популярната и обичана от всички Ержике от пенсионерския клуб). Секретарката – простете, асистентката според сайта – изобщо нямаше скръбен вид въз основа на това, което видях от нея над бюрото, но ме успокои: не, не тя щяла да изрече словото, тя само записвала данните и разговаряла с близките на покойната, за да снабди с опорни точки колегата си, който наистина е зает човек, защото е извънредно популярен, навсякъде го канят още от онова време, отпреди 30 години, когато в завода за гумени изделия започнал своята траурна дейност след една трудова злополука, когато му се наложило да „се включи“ вместо профсекретаря, пребиваващ в чужбина. Така че да бъда напълно спокоен, ще остана доволен от него. А, да, и каква музика ще желая? Обикновено поръчват Il Silenzio, или да бъде по-скоро нещо класическо? Наскоро някой помолил за Пакостливото момиченце на плажа, защото покойникът имал хубави спомени с нея, но за съжаление, не могли да предложат тази услуга. И още една дреболия: не искала да разпитва нетактично, вярата според нея е лична работа всекиму, но мнозина, нали, не искат църковно погребение, но пък са религиозни по собствен начин, вярват в едно такова свише, във висш разум или пък във висша сила: ако и аз така се отнасям към това нещо, то ораторът ще бъде улеснен да каже няколко утешителни слова за надеждата да се видим отново в отвъдното или нещо подобно... но ако не, не, това също не е проблем, тогава ще постави ударението върху това колко полезен член на обществото е била покойната и как продължава да живее в спомените на близките си, и т.н., и т.н. С две думи избирам решението с фонтана? Много разумно решение; цената също е много благоприятна и ме уверява, че събитието ще бъде много поетично.Такова и беше действително: едно много поетично събитие. Безоблачно небе, пролетното слънцето меко и слабо грееше (дали „Отвъден Травъл“ бяха уредили и това?), така да се каже, почти не се изпотих в умалелия ми костюм противно на излезлия в заслужен отдих празничен оратор от завода за гумени изделия, който начесто побърсваше лъщящото си чело с безупречно бяла

носна кърпа (беше сериозен и представителен мъж; когато понякога надигаше поглед от бумагите си, иззад дебелите си очила с леко обиден, нацупен, каменен поглед обхождаше наредените на моравата в полудъга празни столове, сякаш подозираше, че не го слушат с необходимата отдаденост, но може би просто намираше аудиторията за недостатъчна). Накрая един човек спокойно отиде до колоната в средата на елипсата, посипана с камъчета, постави на нея урната, след това изчезна нанякъде зад дърветата, където ще да е задействал някакво устройство, защото в следващия миг бели пръски бликнаха най-напред по ръба на елипсата, образувайки бяла, постоянно стремяща се нагоре и сгромолясваща се водна стена, след това те се събраха във форма на купол и от фокуса на елипсата, през урната, се извиси бяла струя вода и майка ми се разпръсна под формата на бляскави капки през практична плексигласова тръба във всемира, за да ме облъчва занапред от небето, от слънцето, от върха на дърветата и от студените зимни звезди, оттук насетне вече безлично, със същия ням укор, който се стараеше и приживе не толкова с думите си, а по-

скоро с погледа и интонацията си да доведе до знанието ми – в последно време вече почти само с поглед, защото в старческия дом окончателно спря да говори, навярно защото го намираше за безцелно или защото и бездруго никой не й обръщаше внимание. Възможно е отначало да се е опитала с едни тихи страдалчески изохквания да накара съквартирантката си – креслива, шишкава и чевръста бабичка – да намали звука на телевизора, което охкане онази не би могла да чуе от гърмящия апарат, дори ако не беше полуглуха, каквато си беше, така че майка ми прекарала последните си часове живот, озвучена от Том и Джери, от реклами за почистващи препарати и за дамски превръзки, както и от романтичната комедия, озаглавена „Любовният реванш на детегледачките“.След това се прибрах в празния апартамент – за радост по-рано бях заличил най-очевидните следи от съществуването на майка си, вече бях опразнил шкафовете след втория мозъчен удар, когато я заведох в старческия дом, празните шишенца от лекарства, лепилата за зъбни протези, очилата за четене и мехлемите против ревматизъм отдавна вече бяха погълнати от няколко найлонови торби, които през изминалите седмици бях изхвърлил в кофата, сега трябваше само да се отърва от това злощастно стайно растение, за което в последно време ту забравях, ту пък подтикнат от надигащата се вълна на вината преполивах – с две думи, щом пристигнах вкъщи, седнах пред компютъра и понякога изглежда сякаш оттогава не съм и ставал от него, най-много с цел да удовлетворя физическите си нужди (въпреки че това не е съвсем вярно, защото например съм свикнал да ям пред него). Или ставах от него също така и всяка сряда, по-точно всяка сряда следобед, когато у Хени любовта превъзмогва чувството за вина и тя пропуска часа си по йога заради мен. Или когато стационарният звънне. Както сега например, втори път за последните 5 минути. Този път един изкусително копринен женски глас се поинтересува дали капанът за мишки е свършил работа, който госпожата, която в момента не съм можел да дам, навремето е поръчала от телешопа и дали не желаем да поръчаме електронен ултразвуков уред срещу комари и хлебарки. Не, госпожата няма нужда от уред срещу комари към момента – казах изморено и затворих слушалката.

Преведе: АНДРЕА ДРАГОВ

Из Цилия

Литературен вестник 6-12.11.2019 11

Габор Вида

За първите пет години от живота ми имам, разбира се, малко спомени. Във всеки случай първият е как пътуваме в някакво голямо сияние, небето блести, а също и природата около нас, вижда се само една-единствена редица от тополи, която бележи пътя. Това се случва през 1970 година, тъкмо когато е прелял Белия Кьорьош и дигата се е скъсала, водата обгражда селото, набързо построяват бент, викат му „яз“. Евакуират жените и децата, няма жертви, но румънската част на селото – Colonia, е изцяло под вода; румънците, когато ги заселвали по тия места, не знаели, че там не бива да се строи, че земята там е метър-два по-ниско, а в Алфьолд това е въпрос на живот и смърт. Аз съм на две години, стърча между торби и бохчи върху каросерията на камиона и някой, очевидно баба, ме стиска здраво за ръката. Дядо не изоставя къщата, той знае, че тя е нависоко, водата няма да я стигне, кладенецът, фуражната яма, естествено, се препълват с вода, а и в градините месеци наред има огромни локви, някогашният див воден свят ни сочи кое е негово. Представям си как дядо стои на портата и гледа трактора или камиона, който се отдалечава по калната, превърнала се в море улица, спира навсякъде, качват се жените и децата – като на „Титаник“, мисля си, – после дядо затваря портата, вратника, и не знам за какво мисли. Навсякъде, докъдето око стига, всичко е във вода, къщата ни е от кирпич, подът започва една педя под прага, но дядо знае, че водата и без това няма да стигне до там. Сяда на прага, пали цигара, сипва си чаша ракия, после още една, наясно е с онзи половин метър разлика, но е възможно и да не е, а да си мисли: я да идва най-сетне тая вода и да отнесе всичко, да го отнесе, да го отнесе. Има и една друга сцена, тогава съм много малък, като че ли още не мога да говоря, или просто от гърлото ми не излиза звук, но виждам и чувам, а може би и разбирам всичко. Дядо е пиян, макар че още не залита както обикновено, само че отива не там, където му се ще и накъдето е тръгнал. Известно време цепи дърва, ръката му е точна, дълго време е бил дървосекач, зиме винаги дялали траверси в планината Рез, някъде там, откъдето извира Беретьо, дори едвам-едвам да се влачи, не изтърва секирата или балтията, сякаш се крепи за тях. Кюмюрът стои на огромни купчини в навеса за дърва, дроби и буците с брадвата, обичам миризмата на кафяви въглища, често в тях има жълтеникави и кафеникави жилки, по онова време още не знам, че ги правят от дърва, за нас са просто камък, който гори. Пълним кошницата с дърва и кюмюр, тръгваме към къщата, защото е студено и трябва да запалим печката, дядо вдига и притиска кошницата към себе си, вика ми да отворя портичката на градината с цветните лехи, но не я улучва дори и на втория опит, кюмюрът се изсипва, събираме го, после дядо се удря и в рамката на вратата, изругава, но накрая все пак се озоваваме вътре. Тръгва към килера, пийва му се винце, но после се сеща, че трябва да запали огън, пък и не му е подръка маркучът, с който засмукваме виното, поради някаква причина е вън, в лятната кухня. Праща ме да го взема, изтрополявам по дъбовата дъска, просната в двора, тя ни е бордюрът, харесва ми как думка и как калта джвака под нея, нося маркуча и шишето, отново издумквам по дъската, много съм въодушевен, не знам къде е баба, вече се здрачава, студът ме щипе по ръцете. Дядо е коленичил пред печката, раздухва въгленчетата, печката дими силно, обичам и миризмата на въглищен дим, особено когато се разстели по улицата привечер зиме, но сега не е хубаво, защото това винаги го ядосва, псува проклетите, шибани комунисти: Бог да ги накаже, бял ден да не видят, и това, разбира се, не е всичко, попържа, надълго, засукано, но не обичам да го слушам, страх ме е.Не засмуквам вино за пръв път, знам точно как трябва гумената тръбичка да се пусне в петдесетлитровата дамаджана и след това въздухът бавно да се духа навътре, докато стигне виното и то започне да бълбука, после се всмуква дълбоко няколко пъти и въздухът се преглъща, за да може след миризмата на вино да се изкачи възкиселият, вкусен сок, от който можеш да изпиеш само глътка, не повече. Маркучето трябва бързо да се пъхне в отвора на бутилката и много да се внимава да се извади навреме, когато течността е стигнала до гърлото й, и капка не бива да капне на пода, това би било голям срам. Също така не разбирам защо сега в дамаджаната има ракия, плашещо неприятна е, пари ми по устата, по гърлото, по стомаха, за малко да се разрева от уплаха, изплювам на пода голяма глътка, ще си имам грижи, но после я нося на Тейко и му викам, че това е ракия. Не казва нищо, печката все така дими, той все така псува, ще се получи, където има дим, има и огън. По-късно дядо, силно залитайки, пресича двора, право към навеса за дърва, поспира, вдига поглед към небето, после се клатушка край плевнята, дълго време стои подпрян на един стълб. Плевнята в действителност не е и плевня, а просто един сламен покрив, крепящ се на греди, под който трупат сеното, там кокошките ходят

да носят яйца, там се окотва и котката. Стои там дядо ми, с омекнали колене и задъхан, държи верига в ръцете си, опитва се да направи нещо с нея, не разбирам какво, виждам, че е пиян, мисля си, ще му помогна. Опитва се да прехвърли единия край на веригата през напречната греда под навеса, след няколко опита успява, после се вкопчва в нея, сетне пада и повлича със себе си веригата, която с дрънчене се изхлузва в калта. Не знам какво иска да направи, затова отивам при него да видя по-отблизо, отново прехвърля веригата и дълго се държи за нея, като че ли иска да се издърпа нагоре, но не разбирам точно къде. Изведнъж ме вижда, пуска я и тя се вее свободна, гледаме се известно време, после отнякъде се появява баба, връхлита като черна буря и ме издърпва оттам. В един определен момент от пиянството си дядо винаги иска да се обеси, но в такива случаи обикновено вече не може да се справи или с въжето, или с веригата, а и баба е наясно с това, или пък й е все едно. Често чувам дядо да се моли: прибери ме, Господи, не искам да доживея до сутринта!Църквата също ми харесваше; когато дядо заместваше звънаря, му дадоха назаем един ръчен часовник, защото точното време едва се виждаше от покафенелия от мръсотия циферблат на тиктакащия на прозореца ни будилник, макар че и циферблатът на ръчния часовник беше покафенял; той висеше на дебела каишка с медна катарама на тънката му китка. Често си мислех, че ще се изхлузи оттам, но дядо имаше огромни ръце. Понякога се страхувах, че ще се успи и ще закъснеем да бием камбаните, щеше да е огромен резил, ако камбаните на църквите в Зеринд, Вадас или Ердьохед зазвъняваха по пладне преди нас. Това не се случваше; дядо, ако спеше, се будеше винаги навреме, и се отправяхме към черковния двор с камбанарията, като че ли ни бе поверена най-важната задача на света. Докато той дърпаше въжето на малката камбана, защото голямата беше пукната, направо място не си намирах от възторг, че ние сега бием камбаната и бях изпълнен с такава гордост и спокойствие, както когато поглеждах към Щърбата кула, защото там е Салонта, а там някъде е живял поетът Янош Аран. Още оттогава не разбирам защо като трябва да се самоопределя, не казвам просто: когато в детството си се качвах на тавана, в ясно време се виждаха едновременно и Щърбата кула, и вилагошката крепост1. Naturam furca expellas...

Преведе: НЕЛИ ДИМОВА

1 Унгарската борба за свобода и революция от 1848-1849 г. приключва край Вилагош на 13 август 1849 г., когато предвожданата от генерал Артур Гьоргеи унгарска армия капитулира пред руската армия.

Из Историята на едно заекване Кристина Тот

Синя ралица

IИдва жената с изплаканите очибоса, по нощница лека:няма смисъл да чака тук утрото, да върви да спи, казваш, от днескаще е друго, казваш, свирят щурци, юли е, двайсет години спи с тебе,прошепва, седите на дворната пейка, лунна сянка и жегаво лято, спя в дисхармонията на съня, подслушвам отвита финала,какво ще каже жената с изплаканите очи, преди да дръпнат мрежата за комари.Калината, червената калина!– навеждаш се да я отместиш,тя се разпада меко на парченца, очарователни малки листенца.

IIС тайни ластари са свързани всички, пълзят грамофончета, надничат през двора,прослушват тишината със сини фунийки,колко ли дни от живота остават, на оградата се обляга тръстика –върлина с цигара в ръка, хладно е, горе звездите премигат, тревата е влажна, не чувства сега,мечата лапа дали нещо знае,захвърля кожените си листи, горе Голямата мечка няма път, простени са всичките обещания, спи – ...трудно е призори да се улови мигът на разсъмване, на лунната светлина: ето, и твоето тяло хвърля две сенки в двете посоки на нощта.

IIIВ такава тишина щурците замълчават.Мушкатото разпръсква аромат.Часът, в който лежите будни, отминава, хайде да влизаме, ставай, спираш на терасата, късаш сухите главички, гледаш градината, тревата жълтее, къде ли се губи началото, размишляваш, да оскубеш с ръце мъха, който е плъзнал, не успяваш, току-що видя, и тротоарът е в мъх, а слънчевите места са целите в птича трева, навръх лятото всичко ще е прегоряло. Лягай си, казваш му, ти луда ли си, казва, прозява се.А ти не виждаш ли петната как растат?!И как обраства всичко в синя ралица?!

из Празник

Преведе: СВЕТЛА КЬОСЕВА

12Литературен вестник 6-12.11.2019

Ласло Чабаи

Добичето клюма вяло. Стопанинът му също. Не посяга към камшика. Не е и нужно. Яремът и така се изопва върху животното, когато пътят леко се изкачва или трябва да се заобиколи някой трап, свикнало е, дори не им обръща внимание. Човекът и добичето не се забелязват един друг, нито забелязват себе си или пейзажа, виждат единствено онова, което ги чака у дома. Както винаги е било. За добичето – сено, за човека – мамалига. Има време обаче. Едва са потеглили от Нярлигет. Вадаш е деветият чифлик оттук. Поне два часа, ако не и повече! Хлопките ще са дрънчали, когато пристигнат.Коларският път и полето са пусти. Началото на септември е, времето между жътвата и есенната оран. Когато кипи усилен труд.„Какво мъртвило. Ни баберкуване, ни прибиране на слама или брануване.“И пред очите на Балинт Яшку, собственика на каруцата, проблясва следната картина: прибира се, разпряга, пристъпя в къщата и не заварва никого. Няма я жената, няма я и Кати, дъщеря му, дето не се задоми. И на сокака е безлюдно. Жива душа няма в цялото село, че и в целия свят. Сам е. Сам-самичък. „Врели некипели!“Той, а не жената има причина да си вдигне партакешите. Тази сутрин даже обеща, че ще я остави. Досега не бе изричал подобно нещо. Друг въпрос е, че му беше минавало през акъла. Днес най-сетне го издума. И веднага му олекна. Понрави му се уплашеният й поглед. Да се научи, я, да не се меси в работите на един стопанин. Понеже нищо не разбира от скотовъдство и земеделие. И все си дудне едно и също. Видиш ли нейния мъж все го молят за услуги, но в замяна не получават ни купичка брашно, ни лъжичка мед. Много знае тя какво му дават на него. Дават му, я. Че не е много, не е. Стопаните – чашка ракия, а жените му позволяват да ги пошляпва по дупетата. И това е нещо. По-приятно е от това да обарва сбръчканата си булка.Под дивата круша, ударена от гръм, се е свил хлапак. С приближаването вижда, че е възрастен мъж. Каруцата спира. – No tak pogy!1

Мъжът се надига, но не помръдава. – Елате, ще ви откарам! – Яшку заменя непринуденото словашко «ти» с унгарското «вие“. Другият се усмихва, но не се решава веднага. Измерва с поглед каруцата, животното и водача. Накрая сяда зад стопанина в коша.– Аз съм Балинт Яшку. Непознатият не отговаря. Оглежда обаче ритлите и ги придърпва, сякаш се готви за нещо. – Яшку съм. Балинт Яшку. Вие кой сте?– Аз ли?– Вие, я.Не изрича име, само махва с ръка, демек не е важно.„Един такъв съмнителен, с вълчи израз. И сраснати вежди. Не трябваше да го качвам. А бе врели некипели. Какво може да ми стори!“ – мисли си стопанинът и изсвирва на животното.– Тръгнал съм към Вадашбокор. Става ли?– Става. – Накъде сте тръгнали?– Натам. – Откъде сте? – Отдалеч.– Колко далеч? Много след Вадаш?– Вадаш ли?– Ами да, там живея, казах вече. А вие?– Аз... далече... в Батор. – В Нирбатор ли?– Да. – Право думате, далечко е, че даже и в обратната посока.– Е те там. – Да спра ли?– Не. И така става – в гласа на непознатия се прокрадва мазна нотка.– Ваша работа. Яшку започва да свирука. Престава, понеже тъй или иначе не умее да свири с уста. Никога досега не е опитвал, нито пък е искал да провери дали може. Сега все пак засвирва.В същия миг пътникът плясва.– Хайде да си поговорим! – казва, сякаш идеята му е хрумнала след дълго умуване и му се е понравила.– Да, и аз...– В Нярлигет ли бяхте?– Там, я! На пазара на площад „Житница“. Продавах тикви. Всичко замина. – Тикви? Толкова рано?– Тази година още по Малка Богородица ги попари сланата. Вече могат да се берат. – На площада «Житница“ изкарват ли и животни?– Не. Пазарът за животни е ей там – и замахва към Фелшьопажит и летището.– Ходите ли често?– От дъжд на вятър.– На пазара колко дават за кон като този? За един такъв, хубав... впрегатен кон?

1 (словашки) – Хайде идвай!

Добичето надава ухо, все едно знае, че говорят за него и сякаш нещо не му се нрави. – За кон като този – малко. Защото не става за кон. Но си е хубаво муле, така де, то си е муле и в този случай си струва... Не знам колко. Това е първото ми муле. Не се и каня да го продавам. – Вие сега ме взимате за вчерашен. За някой дето нищо не вдява от коне.– Аз ли...– Така ли е, байко? Байко, байчо. „Байчо е дъртият ти баща!“ – мисли Балинт Яшку, но другият все пак е започнал да буди доверие у него. „Не е дрипав, не е просяк, макар че не е и от нашия сой. По средата.“– Мулето на външен вид винаги мяза на женската. Майка му е кобила. Може да се сбърка с кон. Особено отдалече.– И от магарица ли има?– Има. Но не в селището. Макар че кой да знае, не познавам всеки двор. Непознатият до този момент не бе имал работа с муле. С кон пък само веднъж. Шеньойските цигани го купиха. А те са чародеи. Придвижват се с крадения добитък, както им скимне. Война, гранични заграждения и бариери, все едно им е. Днес са тук, утре са във Верецке, Варад или пък Молдова. – Няма да ми повярвате, но аз вече съм продавал кон. – Как да не вярвам... Ей, вие да не сте прекупвач?!Непознатият е принуден да смири възмущението на другия. – Как пък не! Откъде ви дойде на ума? – Те са едни такива, разбират от коне, но най им се удава да мамят селяните. – Наследих го... така се сдобих с кон. – Аха...Мълчат. В главата на Яшку се върти дали пък спътникът му не е бил войник и ако да, дали е виждал сина му, Карчи. Вярно, получиха известие, че е загинал геройски, но и армията е бъркала, при това не веднъж. В главата на пътника се върти мисълта колко жалко, че са изкупили стоката на стопанина. Обича печена тиква. От години не е хапвал. В затвора, а после и навън, след като избяга в настъпилия военен хаос, хлябът и маста го държаха жив, те му носеха идния ден. Гладуваше, и оттогава яденето все не му стига. Да похапва печена тиква и други сладкиши е все едно войната е свършила. Войните обаче никога не приключват. – Беше ли скопен? – пита Яшку. – Кой?– Ми, конят, който сте продали.– Беше – отговаря пътникът, като междувремнно му се изясняват нещата. Бе разбрал въпроса погрешно. Добре стана, че не се издаде.– И тоз тъй. Нахалост, и без това мулето не може да оножда, иначе непрекъснато щеше да се катери върху кобилите. Били ли сте на фронта?– Не съм. – Как ви се размина?– Не се! А пък му се беше разминало, в затвора.– Не разбирам, тогава...– Трудов лагер – излъгва.– Ех, това също е било тежко.– Беше.– Веднага си помислих, че не сте от наште. – „Наште?“ Какво ще рече това?– Ми, тирпашки2 селянин. От селището. Видях, че не сте, понеже не разбирате езика ни.– Не съм. Дойдох от Нярлигет. – А не от Батор?– Оттам, де. – Ако не войната, то поне размяната сте пропуснали. И тримата ми по-малки братя заминаха. Един се върна.

2 Тирпаци – поунгарчена етническа група от словашки произход, която населява териториите около Ниредхаза.

Хвърлиха му тупаник, па го върнаха. Така и не получихме земите им.– Къде го откараха? В затвора?– Слушайте, вие съвсем ли... Все едно сте слезли от луната! Побъркаха народа тук, видиш ли в Словенско ще е новият Ханаан. Имаха си отделно радио, вестници, постоянно правеха събрания. Не знаехте ли?– Чувал съм. Гладен съм.Стопанинът тръсва юздите. Не му бере грижата на непознатия. Той и без това не го изрече настоятелно, въпреки че самото изричане си е все пак настояване. Неприлично е. Освен когато идва от устата на просяк. Но този не е такъв. „Не е такъв ли? Кой по дяволите е този?“– Гладен съм.Яшку вече наистина съжалява, че го е качил, но услугата, и това той знае със сигурност, е като вихрушка: почваш, след което тя те завлича със себе си. Трябва да продължиш. Инак всичко е било напусто. Даже се превръща в обратното. И от любезен човек ставаш грубиян, когото кълнат и плюят подире му. Клетвата, разбира се, не трябва да се взима на сериозно. Това е просто суеверие. Но никога не се знае.– Тогаз си вземете от вулията. Вътре има самун. Непознатият бърка в торбата. Напипва твърдо парче хляб. Мухлясало, дето дразни венците. Да го джвакаш и преживяш трябва. Малкото храна ще го засити по-бавно, отколкото да залъже глада му. И изведнъж ръката му попада на нещо меко. Ронливо и влажно. Горчива извара3. На това му се вика храна. И да го душиш си е удоволствие. „Смрадлив тирпак, свиди му се!“ И действително, Яшку тъкмо умува какво да каже, ако другият му поиска от изварата. Люта завист пламва в непознатия. Само да знае стопанинът с какво си играе, все ще иска да го черпи от изварата. Но и това е без значение. Гневът обаче няма да изиграе никаква роля.– Трябва да пикая – пътникът избутва вулията настрани и потупва каруцаря по рамото, а той спира мулето с „ррр“. Спътникът слиза, прескача канавката и се шмугва сред акациите. „Брей, сигурно си варди оная работа? – Яшку гледа подире му и клати глава. И той слиза. Откъсва лобода за мулето. То я подушва, захапва я, после я изплюва. „Туй пък какво придиря?“ Макар трева да не отказва. Мулето се ухилва, разтегля широката си уста и оголва венците. Досущ като кон. „Може да са ме измамили и да са ми продали кон.“ Отстъпва назад. Наблюдава добичето, което все повече му прилича на кон. В същия момент то надава магарешки рев.– Айде, потегляме! – провиква се и се качва на каруцата. Другият не идва. Наместо него отдясно се показва куче. Оглежда каруцаря и мулето с умен поглед. Яшку не може да определи каква порода е. Някаква древна ще да е, понеже прилича на вълк. Само дето е много по-малко. Повдига камшика, а животното едва-едва се затътря.– Идвайте, де!„Сякаш не чува. Прави ми номера. Збохом тогава!“ – и подкарва каруцата, но след няколко метра все пак спира. Прескача и той канавката, разбутва акациевите клони. Оттук вече се вижда, че спътникът му е застанал с разкрачени крака пред огромна пърхутка. – Да тръгваме!Другият не го удостоява с отговор. Яшку приближава. Застава зад него. После до него.– Няма ли да го пускате...?Той дори не си е разкопчал дюкяна. Само се прави, че пикае. – Ако сте свършили, елате, щото...– Няма да ходим никъде.– Няма ли? Аз обаче ще!– Трябва да се случи тук!– Кое, бе?– За да не оплескате пътя с кръв. – Как така ще го оплескам?– Като умирате. – Кой тук ще умира?В този момент непознатият се обръща и забива докрай острието на байонета си в Яшку. Усеща как върхът на оръжието се хлъзва в черния дроб, след което го разкъсва и изскача през кожата на гърба. Секва му дъхът. И засега изненадата у жертвата е по-голяма от страха. Учудено наблюдава нападателя си. Отпървом сключените му вежди. След това ръката, стиснала дръжката. Нападателят завърта щика надясно и жертвата му се накланя в същата посока. Изведнъж гърдите му се издуват. Яшку, хриптейки, се опитва да си поеме дъх. В крайниците му се разгаря болка, която омаломощава и вика му. Ръката му е неспособна да надвие тази на нападателя и просто се отпуска върху юмрука на убиеца. Непознатият изтегля острието. Пристъпва назад. Забучва байонета в прахта и чак когато му се вижда достатъчно чист, го мушва в калъфа. А калъфа скрива под колана си, в панталона. Стопанинът, сгънат на две, с мъка се насочва към него. Бори се с гравитацията, сякаш рухването на земята ще означава капуталация и смърт. Нападателят, очаквайки именно това, пристъпва пред него. Като че ли насърчава тази всепоглъщаща жизените сили битка. Но му омръзва. Избутва Яшку, който вече не успява да се надигне. Само хрипти:– Лекар, лекар...– Полудяхте ли? Защо да викам лекар, щом искам да пукнете? За свидетел ли? – непознатият клати глава. – Айде мрете, залавяйте се с това! Не е лесно, знам.Мулето приема равнодушно, че не стопанинът му се връща. Непознатият стои до животното и се опитва да го огледа все едно разбира. Знае, че обикновено гледат 3 В Отвъддунавието овкусяват изварата със сол, червен пипер, ким, опушена извара и палинка, омесена с тези подправки, тя бива поставяна в гювеч, който се запечатва и след седмица вкусът й става пикантен.

Непознатият спътник

Литературен вестник 6-12.11.2019 13

зъбите на коня, кожата му и краката, подкарват го в тръс и го развеждат по твърд терен. Но кое какво означава, си няма представа. Гадае относно цената му. Разиграва си театър, за забавление. Това е без значение. Качва се на каруцата. Изплющява с повода. Подсвирва. Напразно. Естествено, не знае и как да я подкара. Няма и намерение да пробва. Слиза, погалва животното по гърба, улавя повода. Мулето покорно пристъпва. Полека-лека започват да кретат. Първото разклонение е едва на петдесет метра. Не се забелязва лесно. Плевели са покрили следите от колела по черния път. Това е хубаво. Тук едва ли някой минава и два пъти в годината. Повежда животното. Спират там, откъдето вече не се вижда пътят между чифлиците. Връзва за стъблото на една акация въжето, прикрепено към оглавника. Мулето опитва листата на дървото. Услаждат му се. Захрупва ги, а през това време нито един трън не убожда устата му. Умно добиче.Непознатият ще скрие каруцата у дома. След известно време, когато работата се позабрави, ще я изкара и ще я продаде. Че да не отиде зян. Така или иначе не заради каруцата го извърши.

– Какво искааш? – пита, стенейки, стопанинът. С краката си е изровил кръг, в чиято среда лежи. – Казах ви вече. Да пукнете. – Но зааащо? За бога, умолявам ви...– Ще продам парцалите ви – излъгва, макар Яшку да е облечен съвсем прилично. Форинтите, които ще получи за дрехите също са без особено значение. Въпреки че парите винаги са добре дошли.– Кооой сте вие... дя.. дяволът?Размишлява върху отговора. – Не знам. Хриптежите на Яшку се усилват. Събира последните си сили и прави опит да извика.– Тихо там, или ще ви прережа гърлото! – и убиецът изважда байонета. – Пооо… Поомооощ...Тъй като засегнатата сънна артерия ще окървави цялата дреха, решава, че ще отърве мъжа от облеклото му. Лъснатите ботуши, панталонът и гащите се смъкват с лекота. Стопанинът приритва и така неволно спомага за разсъбличането. При свалянето на престилката, жилетката и ризата размахва ръце. Непознатият го удря с дръжката на байонета през китката.Сгъва дрехите. Захвърля ги до торбата, след което се разполага до тях. Гладен е. Най-сетне може да се залови с горчивата извара. А тя въобще не е горчива. Хем е, хем пък е и сладка, и люта. Солта и зреенето са я направили такава, както и палинката. Въпреки че често си я спестяват. Хрумва му, че трябва да предложи и на издъхващия. „Така или иначе няма да може да я преглътне!“ Гълта вместо него. – Вие тука какво... – изотзад идва, заглъхвайки, един въпрос. Убиецът скача. Но уплахът му се разсейва, щом измерва съотношението на силите. Дребна старица. С плетена кошница на гърба. Явно от тези, дето само минават. Търгува по къщите с плетени покривки, сапуни и ружове. Където може, продава. Където може, краде. Щом й дават, яде. Същата като него. – Какво се мотаете тука? Защо не ползвате пътя?! – изстрелва срещу нея мъжът и с това потвърждава надмощието си. – Ще ви гръмне я пъдарят, я полският пазач!– Аз само... през стърнището... за по-кратко...– Ще ви дам аз едно стърнище!– Тъкмо си тръгвам... не съм и стъпвала тука – жената захвърля кошницата, извръща глава наляво, кани се да побегне, ето, показва, не е видяла нищо, камо ли окървавения корем на умиращия гол мъж.– Никъде няма да ходите!Тя внезапно спира. Замръзва. Даже не трепери. – Ще трябва да ви бера гайлето! – изръмжава мъжът. – Сега и вас ще...Вдига ножа, след което си наумява друго: поглежда презрамката на вулията. Здрава е. Ще свърши работа. Застава зад жената, прехвърля презрамката през главата й и я затяга около врата. А тя горката има време само за един-единствен умолителен поглед, посрещнат от ухилване. Изненадан е колко бързо тя престава да се съпротивлява, тялото й се отдава жертвоготовно.Съблича я. Облеклото на жената заедно с нещата в кошницата вече придобива сносна цена.Непознатият оглежда тялото на умрялата. Обича телата на възрастни жени. Колкото до изнасилването, досега само младички беше насилвал. И той не знае защо. Идеята му бе идвала винаги ей така, винаги при вида на млади момичета. Разтваря й краката. Подръпва срамните косми, след това и тези на подмишниците. И косата. Тялото е дребно, не трябва да копаее отделен трап. Това е хубаво, понеже да копаеш с байонет е уморителна работа. После я избутва върху трупа на Яшку. Вярно, той е още жив. „Няма грижи, след време ще се задуши под нея...“ А сега му идва и идеята, заради която си струваше да доведе цялото нещо докрай. Повдига голото женско тяло и го мята върху другото голо тяло. Убиецът ги намества така, че половите им органи да се доближат. Умиращият не знае какво да прави с мъртвата, мъртвата не знае какво да прави с умиращия. Взаимното им безсилие придизвиква гърчове, както когато се гърчиш от удоволствие. Непознатият подскача и се кикоти. Потичат му сълзи от щастие.

Преведе: МОНИКА ГЪЛЪБОВА

Из Синбад, революционерът

Ноеми Сечи

8.– По какво ще те позная? – попитах небрежно, макар все още да ми беше трудно да говоря на „ти“. – Ще нося официалната офицерска униформа на суданската армия. За да не вземеш да се влюбиш в мен.– Не мога да скрия, че от униформите ми омекват краката. – Тогава ще нося няколко резервни и през половин час ще се преобличам в женската тоалетна! – Добре, най-много харесвам униформите на Наполеоновата армия, от тях можеш да вземеш повечко! – Подигравате ли се, Татяна? Нали знаете, че аз самият съм Grande Armée! – прогърмя тържествуващо Ерньо в ефира, а аз звънливо се засмях за последно в слушалката, после затворих телефона. Апаратът изщрака, гълтайки пуснатите за всеки случай допълнителни монети, но после, чудо на чудесата, ми върна няколко. Обещах да се обадя в три часа и се обадих в три, нали не исках да говоря с жена му, и той също не искаше да говоря с жена му, която работеше до четири, по-добре мир да има. Забелязах, че все още се усмихвам едва когато, връщайки се от телефонната кабина, влязох в „Пица Хът“ на ъгъла на улица „Творба“ и изтрих от лицето си усмивката чак когато срещнах мрачния поглед на Елза. – Ще умре – каза тя и избута в края на чинията опосканата пица, от която грижливо беше обрала разтопения кашкавал и зеленчуците. – Ще умре – повтори едва ли не умолително.Бях я оставила само за три минути, но съжалих, защото междувременно я бе обзела паниката. Сърдех се на брат си, който, въпреки че работеше само вечер и учеше в университета задочно, все си намираше оправдание, когато трябваше да придружи Елза до улица „Синьото гюле“. Ужасяваше се или от гледката на майка й, седнала като плешиво привидение на ръба на леглото, която се усмихваше с такова възторжено изражение, сякаш вече виждаше потока светлина, или от гръмогласния й баща с непоклатимата ведрост, който при всяко посещение в болницата оставяше в болничната стая по един кашон банани. – Няма да умре – утеших я, поддавайки се на умолителния й тон. – Ще се оправи. Силна жена е. – Няма да умре – повтори Елза отнесено, сякаш се опитваше да си го представи. – Но ако оздравее, ще трябва да се прибере вкъщи, при татко. Аз по-скоро бих умряла. Аз също, помислих си и се загледах как докато натисках с вилицата в една точка еластичното тесто, във вдлъбнатината се събираше олио. Беше изстинала, а говорих по телефона само няколко минути. Опитах се да измисля някакъв отговор. Бандика толкова пъти ми беше казвал, че двете с Елза ще станем приятелки. – Да се премести при теб. В твоята квартира. – И нея татко я плаща. А на четиридесет и три години вече не можеш да започнеш нов живот. – Не е толкова стара още – отвърнах, макар че и за миг не вярвах, че майката на Елза ще излезе от онкологията и ще започне нов живот. Колко може да изкарва една счетоводителка, но най-вече какви ще са шансовете й на трудовата борса, след като през целия си съзнателен живот е била на служба при мъжа си? – Миналата година татко каза, че á е посмяла да се изнесе, а е наел някой да я убие.– Кого ще наеме? – попитах бързо, за да не се налага да коментирам някак казаното. – Сръбски наемници – каза Елза с такава сериозна физиономия, че дори чувайки това абсурдно предположение, не посмях да се засмея даже и от неудобство. Продължих да клинча:– Елза, това беше миналата година. Майка ти още не беше болна, а и оттогава сръбските наемници вече са се върнали в Босна. Вече не се мотаят без работа из Сегед. Отново има война, където полезно могат да си убият времето. Елза премисли казаното, но не се отказа от спомените си. – Каза, че за сто хиляди ще намери някого, който да пререже гърлото на мама, докато тя спи. За толкова такова нещо си беше възможно, в това и аз бях сигурна, смутена, пъхнах в уста една студена, мазна хапка, която хич не ми се услади, обаче докато дъвчех, поне можех да дам воля на мислите си. – Казал го е при някой голям скандал, защото не иска да я пусне – отбелязах утешително, но без да съм убедена. Мислех за собствените си родители, при които голям скандал означаваше баща ми да тръшне кухненската врата, а майка ми да гледа така гневно, че между веждите й се появяваха две малки отвесни бръчици. Разбира се, тя също се сдоби с болест, както и повечето жени на нейната възраст, в знак на неудовлетвореност от живота, но после, след известно колебание, размисли и все пак оздравя. Винаги когато на връщане от университета в магазина за бельо „Златният паяк“ виждах да пазаруват жени над четиридесетте, неволно

си представях, че купуват елегантните сутиени заради лекарските прегледи, а нощниците за болницата. – Разбира се. Всичко ще е наред – каза Елза и вместо мен. – Нали откакто се помня, все зле живеят, но така и не се разведоха. Мама иска просто да го уплаши. Сега татко много се старае да й угоди. – Извади от джоба си банкнотата от пет хиляди форинта, която баща й й беше тикнал в ръката след свиждането, на излизане от болницата с думите, че трябва да тръгва, защото след три почват задръстванията по магистралата, но ние да се почерпим един обяд. – Точно сега магистралата е затапена – погледна Елза златния си часовник, който носеше всеки ден, – но той вече е далеч, избегнал е задръстването. Татко не е глупав.

9.– Онзи пикльо го бива само да просълзява библиотекарки. А аз освен това ги и чукам – каза на тръгване одъртелият литературен бонвиван. Преди двайсет години Банди ни беше завел на една негова литературна вечер. По това време той все още си мислеше, че само няколко крачки и ще стане член на лигата. Сега трескаво се опитвах да си припомня смях ли се и аз тогава, когато говореше колко е жалко за новоизгряващите, мощни женски таланти, защото ако семейството и децата не са ги стъпкали докъм трийсетата им година, то след четиридесетте вече могат да чуруликат само за това, че не ги чукат достатъчно. Елза разтегли уста в измъчена усмивка и на прощаване така фамилиарно го потупваше по рамото, че за миг се уплаших. – И теб ли? – попитах я загрижено. – Не – каза Елза и разтри слепоочията си, сякаш се опитваше да раздвижи паметта си. – Или поне нямам спомен – добави в интерес на точността, после, забелязвайки ужасения ми поглед, избухна: – Господи, Еми, ти изключваш телевизора след брачната нощ в „Ромео и Жулиета“. Теб драмата вече не те ли интересува? – Брачната нощ в „Ромео и Жулиета“ с този тип? Той кой ще е? Брат Лоренцо? Елза бледо се усмихна. – Ох, Еми, колко те е страх от алфа-мъжкарите. Но мен не ме мисли, аз съм вън от терариума. Почука по стъклото, за да предизвика някаква реакция в декоративното зайче, което съсредоточено си гризеше цвеклото. Очевидно близо четирисетима вече го бяха правили преди нея, тъй че заекът едва-едва повдигна глава, после се върна към заниманието, което бе оставил само преди няколко мига. След като вече бяхме стигнали до алфа-мъжкарите, исках да я попитам дали това означава, че няма оттук да отиде на рождения ден в кръчмата, но имах чувството, че така само й напомня за събитието и мястото, които може би бяха потънали в забвение и не се бяха набили във все по-несигурно функциониращата й памет. Едва бяхме останали насаме и Елза отново мерна някого във все по-шумния и все по-претъпкан апартамент-ресторант и отново ме заряза. Междувременно някой вече ми махаше и на мен.

Преведе: ЮЛИЯ КРУМОВА

Из Едни и същи сте

14Литературен вестник 6-12.11.2019

Из Омерта

Андреа Томпа

Натам ще вървя. Знам си. Отдавна знам аз накъде. Колко само съм го мислила! Но все не смея. Човек трябва да си дава кураж, защото няма ли, ще вземе да свърне от своя си път тъкмо преди да е поел по него. И аз затова все си давам кураж: хайде, Кали, давай, върви накъдето ти видят очите. Тъмно е, ама давай нататък. Влез сега в тая тъмница, зарежи всичко тук, и готово. Ей из ония баири трябва да възлезеш, с очи няма как да ги видиш, оттук земята и небето се сливат. Тъй е, отдалече много красиво се сливат.Затова аз, Кали Сабо Зелена, ей богу ще си река, па кой ще – да слуша. Ще разкажа моята си приказка, защото тя сегинка започва. То сега и приказки не слушат като едно време. Отучили са се хората да слушат хубави приказки и истории. Само невестите и момите понякога като седнат на седянка някоя работа да свършат, най-много те да се заслушат. На децата все още им разказват приказки, ама след това и на тях не, щом си израснат детството. А по наше време имаше хора, дето знаеха много хубави приказки. Аз съм ги научила от моята мила майчица, ама вече и аз съм се отучила, защото няма кой да ме слуша. Защото приказка има само кога има кой да я слуша. И попът не проповядва в черквата сам на мишките. А, като казах попа. Никак не го долюбват попа сега!Ама аз хич не мога да мълча. Все ми иде да приказвам. Защото мълча ли, такава мъка ми се събира, че направо ми иде да скокна в кладенеца. Като горката Шари Юхош. Та така за мене, или се махам оттука, или скачам в кладенеца, друга приказка не ми е останала.Иде ми да разказвам, та да не е толкоз самотен човек.Така ми се сложи животът, че нямаше кой да ме слуша. Сама си го докарах тоя лошав живот. Може пък да успея нещо да поправя. Пробвам за последен път и тогаз – кладенец и за мене като Шари Юхош.Викат ми Кали. Кали Сабо, а цялото ми име е Кали Сабо Зелена. Защото в село сме две с туй име и тогаз ти турят прякор. Мене ми викат Зелената Кали, щото къщата ни във Форосег има зелен стобор. По-право е да се рече зелена е била по време на татко ми, ама свърши се онуй време, щото вече не живея там. Откъм тоя край, откъм нас, излизам от селото, защото тъй ми идва най-близко, ама и това ще разкажа, като му дойде времето. На другата й викат Кали Сабо Дългата. Дълга беше като летен ден. Те летните дни са такива. Дълги, никога не свършват, че човек да се прибере от нивата.Цялото смрадно село вече ми е зад гърба. Напускам го. Като нищо, и току забягвам в гъсталака на лъжата. Защото такъв е човекът. Вземе да разказва своя живот и кривне от пътя на истината, и се оказва все по-навътре и по-навътре в гъстата гора от лъжите си. Само дето тука по нас, из Равнището няма никаква гора, дето да ти зарадва окото. Ама аз и нямах предвид истинска гора с дървета. Защото още на първия ден от новия си живот съгреших с лъжата. Такава съм си по природа, от мънечка все лъжа. Затуй и ми викат Кали Приказката. Кали Сабо Зелената приказка. Защото не им казвам право, като ме питат защо съм дошла, ами измислям някоя чудна лъжа, и даже си вярвам.Още не съм стигнала Самошфалва, а вече мисля къде да ида да преспя, като пристигна там, закъдето съм тръгнала от заранта. Ами тръгнала съм за Града на съкровищата1. Съкровища – грънци. Съкровище е за оня, на когото викат „господине“ и „госпожице“ и е роден в многоетажна къща. Ама за който идва от Хощат, от покрайнините, за чираците, си е жива мизерия. Още докато минавах по Моста на палачите, знаех при кого ще отида да преспя. То е ясно, че няма да отида в хотела на центъра. Имам малко пари, много малко, но нося и неща за продан. Ние, секелците, сме добри търговци, това ни е едната гордост – да продаваме. И не признаваме никакъв пазарлък. Като кажем цената, и това е. Ама и това оставало – човек да плаща за нощувка, такова нещо не съм и чувала – да даваме пари, за да преспим.Измислих да ида при старите си господари, все ще ми позволят да преспя една вечер у тях в сеното. Колко съм им работила като момиче. Какво ти момиче! Дете.

1 Така са наричали Коложвар (дн. Клуж, Румъния).

Защото при нас всяко дете започва да слугува още като чукне дванайсетте. Защото на нас, секелците, това ни е едната гордост, че сме добри слуги. Някога са давали и по-малки деца, осем или девет годишни. Ама нас – на дванайсет. Ми, ще ходя при господарите, викам си, вече е достатъчно късно, докато да пристигна, все ще са се върнали от нивата или малката Шара, щерка им, ще се е върнала от пазара, дето ходи да продава, защото тук в града всеки ден има пазар. Даже и в неделя, на божия ден, тука не го почитат така, че не бива да се работи. Трябва и да се дои, време е да са се прибрали. Ще мина оттатък жп линията, викат му Българското селище, защото те там живеят, доста след линията, имат голяма градина и целият квартал е от земеделци. Той и моят господар е такъв. Вече ги виждам на каруцата, както се връщат от нивата, натоварена със зеле, моркови, лук. Тук повече карат с коне, не като при нас – с волове. Волове тука няма. Конят е по-пъргав, не се влачи като вола. Не успявам да хвана веднага улицата, отдавна съм била, не си спомням добре, а и къщите са едни такива малки, само дворищата им огромни. Тръгвам ту по една улица, ту по друга, връщам се, краката ми окапаха съвсем и ме болят, тръгнала съм от къщи още по нощите. Най-накрая я намирам, познавам я по кръчмата на ъгъла, кръчмата на Сатмари, отколе си е там. Портата е отворена, господарят таман влиза с каруцата, идва отдругаде, щото и другаде имат градина. От долната улица. Жена му тъкмо се обръща, носи голям леген парцали и като ме вижда, само подвиква:– Не идвай, стрино, още не сме издоили, чак след час ще има мляко.Ама аз продължавам да вървя след нея, малко по-бавно, за да не я плаша. После й викам:– Бири, миличка, не ме ли позна? Аз съм.Извръща се, гледа ме, после казва:– Ах, миличка, очите ми хич ги няма, ама вече се сещам, по гласа те познах. Я си кажи името.Гледа ме като къртица, примижава, за да вижда по-добре. Идва и господарят, казвам му и на него:– Добър ден!А Бири му вика:– Виж, миличък, кой е дошъл!Господарят ме поглежда и казва:– Я виж ти! Да не си Кали Сабо или щерка й? Същата си на вид, виждам, че си силна като майка си, само дето си по-едра. Я ела по-близо до бай ти Фуру, знам я аз майка ти, Кали, дето те е пратила.Приближава се още и ме хваща за раменете.

– Бог да те поживи! Добре си се източила и ти, станала си жена. И си хубава като майка си.Бири стои, пули очи да види нещо. Идва и тя, хваща ми ръката.Лелее, аз тогава се разхилих от сърце. Направо се превивам от смях. Горкото ми сърце, не знае дали от радост или от мъка да се пръсне. Защото отдавна не съм се хилила така.– Миличка Бири! Господарю! Не съм никаква дъщеря на Кали Сабо, защото тя си няма ни син, ни дъщеря. Аз съм си, познайте ме най-сетне, тука мина цялата ми младост.– Ах ти, Кали, винаги си била хитруша – вика ми господарят, – не се подбивай с нас, както едно време с приказките си, помня как всичко все извърташе както си искаше, вземеше ли да разказваш. Стига да поискаш – плачехме, ако ли не – смеехме се. Не се подбивай с нас, защото хич не си остаряла. Пращаш ни тук щерка си и лъжеш, че ти си Кали Сабо. Внимавай, щото като те хвана, ще си изпатиш, както като беше слугиня.Ама вече виждам, че бай Шани само се шегува,

познал ме е отдавна, ама не ще да ми каже, че съм остаряла, а напротив, и се прави на ударен. А Бири ме прегръща, целува ме по лицето и ревва.– Ама Кали, ти... защо не дойде ни веднъж досега? Как не те е срам, кракът ти да не стъпи тука ни веднъж.После пак се прегръщаме, а те на всички разказват каква съм, ни веднъж да не мина да се видим. А те толкоз неща чували за мене, защото и след мене имали секелско слугинче, само сега имат от Мадярлоня, ама с такива, докато човек излезе на глава и ги научи на туй-онуй и вземат, че се омъжат. Пък как отвръщат с мръсните си уста. Да, ама две други жени стояха на портата за мляко, а ние още си се оплаквахме и плачехме от радост. Бай Шани и той каза, че отива да разпрегне каруцата, че и животните чакат. И тогава ги попитах, докато не се бяха пръснали да си вършат работата, дали мога да преспя у тях в сеното. Наложило ми се да дойда, че утре имам работа из града.– Ама, разбира се, как не – клати глава Бири. Само това оставало. А не искам ли направо при свинете да легна. Като си тръгне слугинчето, ще ме сложат на нара в кухнята. И пак започва: ето, и сега го няма, какви са само тези момичета от Мадярлоня, ама къде ти днес секелско момиче, толкова искат, че човек не може да ги наплати. Ето и сега, пратила я до бакалията, ама кой знае кога ще се върне...Питам бай Шани не иска ли аз да подоя? А Бири казва, ама ти сигурно си уморена. Така си е, и то как, но сядам и доя за тях. Ама те не те познават, ни Тюкрьош, ни Чардаш, а като доиш, трябва и да бързаш, защото жените вече идват, казва. Че и двете са едни капризни, не са като горката Фотош, каква блага душа беше. Ами ще се запозная, казвам, с тая Тюкрьош и с тая Чардаш, отивам, занасям им малко зелеви листа, защото виждам, че единият кош е вече почистен, готов за утрешния пазар. Добре, казва Бири, издой ги, миличка Кали, стига да се оправиш.Добре ми дойде да доя, макар и не за себе си. Тук стопанката маже с масло вимето, вярно вече пожълтяло, но пак е масло. Не както при нас – със застояла сланина. Никога не разводнява млякото, когато го продава, такова нещо е срам за човека от покрайнините. Стига някой да научи, че слага вода, ще й отиде бедняшката чест. Най-сетне сядам, докато доя, протягам гръб, защото така ме боли, че направо ще умра.

Преведе: СВЕТЛА КЬОСЕВА

Благодаря на Цветозар Цаков за прочита на този превод и стиловите му предложения. Бел. ред.

Литературен вестник 6-12.11.2019 15

Кристина Тот

Ще имат котка

IПрепускане в несвяст цели три нощи: ключът не пасна в ключалката, колкотои да го въртяха, както по-късно и възглавницата, когато най-сетне влязоха в чуждия апартамент, събраха две легла, смъкнаха пердетата да се завият, под душа ги обля студената вода, виж, този цвят плочки съм виждалакато дете, каза, помня още кучите глави на линолеума, в края се повтарят, нали знаеш, детайлите и миризмите, с мене са (не ти ли убива ръката ми? Малко възглавница) всички образи, вече се зазорява,тръгват тролеи и уличната лампа свети.

IIПосле избягаха в недалечното село, по нощния път нямаше жива душа, стара къща, не кой знае каква, колкото да преспи човек, свалиха синджира от входната врата, чакай, тук някъде е електромера, китайски катинар, личи, че не се ползва, ръждива е решетката, дъхаво лято в хладния тревист аромат на завивките, в тоалетната – синя чиния, налъми за двора, не намирам сапуна, това пък е някакъв странен билков крем, полека-лека всички прозорци пламват,сякаш от светкавица покосени, обещай ми сега! (Я, там живеят ли?)– угасване: да, да, добре.

IIIНа заранта, ако не беше котката, щяха да лежат в несвяст до пладне, но от провлачените детски стонове се стреснаха, юрганът падна,в дрезгавината сред разхвърляните дрехи подновиха, задрямалото сякаш люшкане, иззад пролуките в короната надникна неонова луна, изгря и слънцето, небесните тела се срещнаха в небето полусънени, така отвити, личеше, че телата са още млади, но и не съвсем, и че са смъртни, но пък не изцяло, и със затворени очи едното обеща на другото, че там, на другата година ще имат котка, без нея за какво им е…

из Празник

Преведе: СВЕТЛА КЬОСЕВА

Лайош Парти Над

стихотворения за есентаи други разни темиза живота за смърттамедсестри и бюфетчис кеф пишаехимам безчет тетрадкисамо трябва да ги изпишанямам си друга работаплюс да ходя на рентгенснимат игрален филмза вътрешните ми органис пропорционалномое главно участиекоето от сърце желая

***

Заднакова казамакар и да я обичамтака ще те наритам по ташацитече от пичката тище се пръкне смърттачат-пат я прихващаиде ѝ да говори подобнигрозни думизавладява яне мъкаили тъга а една фразаи тогавадупе да ти е яко

***

но голямото тиктакв какво се изразява кой е часовникарятсмъртта ли?или тя е само колелцекръв буци венидоста издриссмрачгрис?само кварцпясък?

***

ти не инвентарен предметсобственост мояспермичке мояти панделчице моя горещакопринена смърт шадраванчето миедна лунна нощс теб ще разбия талавизораи така ще стана екран

***

бях в порнофилмигардеробиеркавпрочем гледа през менкато през джамкойто има проблемелегатно минетчинениепутка кур гъздо лакът до раменедруга некоя си до смъртразфасова пилета

***

коляното ти капаченце мое милочуйпрез решетката на чорапогащника сипусни ме хейкоето теби е от какво еза мене животили смърт е

***

що явих се аз да се глумяствам?щот смъртта ухаещот в тъжното море от миризмата на лайнадойде на блаха дойде шестицатапълна с глухи и слепиунгария един връзкарстувателскии скръбементе фарс о човек и добре

***

една есенна мухаднес полудянадена клин и олели ли олелида се разхожда тръгна с гребензащото тъй уханна е смърттапровикна се и ординарнотормозка ми тя гоститебе колкото канарченаложи се да я пречукат с чехъл едва гъкникна

***

въздейства песента с капкица кръв с глас от галериятада аутопсираш славея е трудноно току-виж

***

веднъж мое иходруг път мое хахое бюфета на битието за менкъдето измрачен доранозоренпоя и хранякъдето си се претарашвам и си се крия като камилапо иглените си уши по под ипо тезгяхне бивам намерен

***

бих ще бъда който бих съм бил бихвали съмствувам което ще бяхвам копула кръщавапразното сако прощава на куката в бюфета на битието

***

за ръка ме хваща припомнянетоводи ме в пренаселения си пущинакв първородна неразборияот дърво горазагубих се намерихвземайки впредвид все пак не пречиочните ми ябълкине се падат по-далечот болката си

***

дай жега на фотосветкавицалюбезното отчаяниеразстила усмивка камуфлажмъглата на спомените ситих копринен паякподшива слюнката сикогото горе или доле бариерищайги от пъновеалхеймеридиди

***

луната се претъркулва в небетоприхващам я с очидвата ми ролкови дезодорисклопени дори буйстват

споменомирис от лафкаджийки

Преведе: НИКОЛАЙ П. БОЙКОВ

из Бюфетът на битието

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Николай Бойков

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“Художник на броя Александър Байтошев

ISSN 1310 – 9561

Адам Надашди

В памет на Петер Естерхази

Има един Марк. Обичам го. Имаше кола, затова се влюбих в него. Беше зима, неделя, отивах при майка ми на обяд. Бях толкова самотен, че всяка неделя обядвах у майка ми механично. На майка това й беше в тежест, но нямаше как да каже на сина си, сине, недей да идваш толкова често. Вече беше много стара, след известно време забелязах, че лъже: не тя приготвяше обяда, а някой друг, вероятно жената на Фазекаш, от приземния етаж. Направи ми впечатление палачинката с извара, при нея има разни школи, беше завита по съвсем друг начин, не така, както майка правеше в продължение на шейсет години.

Има един Марк. Оттогава все го има. Закара ме с колата си, паркира пред къщата на майка, а аз не бях в състояние да сляза. Той също мълчеше. Просто се гледахме в спрялата кола. И сега какво? Имаше едно нещо, което майка ми мразеше – закъснението. Съжалявам. Доста закъснях. Въпреки че тогава още не се целувахме в колата. Мълчахме, много дълго.

Има един Марк. Обича ме. И смятам, че така ще си остане. В смъртния ми час, който, понеже съм стар, едва ли е много далече, дори в смъртния си час ще знам, че е с мен. И тъй като след това няма да узная нищо повече, това ще е последното нещо, което ще узная за него. И щом това вече няма как да се промени, то ще остане така завинаги. Тоест завинаги ще бъде мой.

Има един Марк. Обича ме. Но тогава защо постоянно виси на тоя телефон, дори не чува, че му говоря.

Има един Марк. Променил се е, какво да кажа. Беше услужлив и възпитан. Съобщих на майка, когато дойде моментът, че имам нов приятел. „Добре, момчето ми, а на колко е години, попита ме тя и вдигна поглед към мен, надявам се да не започва с две.“ Защото един от предишните, той наистина започваше с две, и тогава майка послъга жената на Фазекаш, че идвам да обядвам с един млад докторант. Да бе, докторант. Мамо, дръж се, и този започва с две, двайсет и девет, казах, но ти не се шашкай, да не вземеш да предадеш богу дух, почти на трийсет е, quelle difference. Обичахме да използваме френски думи в семейството. Амбициозна буржоазия.

Има един Марк. Силен мъж. Майка каза, доведи го на кафе, сине, представи ми го. Кафето беше толкова гадно,

че повярвах: тя го беше правила, не жената на Фазекаш. Седнахме, Марк се държеше като улегнал, учтив мъж. Как само бе хванал малката, елегантна чаена чашка за малката елегантна дръжчица. Майка беше извадила най-красивия сервиз, оцених го. Прелестни съдове, като за празник. „Значи говорите много езици, скъпи, ъъ, Марк?“ Това беше нейният номер, с паузата преди името показваше на каква дистанция иска да държи съответния човек от

себе си. Това си беше дълга пауза, но в никакъв случай толкова дълга, колкото беше при предишния, той винаги беше „скъпи, ъъъъ, Карой“. Ами да, беше всичко на всичко двадесет и три годишен, едва ли е очаквал една застаряваща примадона, носителка на титлата „заслужил артист“ и на наградата „Лист“ да запомни името му. А сега скъсяването на паузата означаваше, че майка ми вече няма сили, приближаваше деветдесет. Хубаво, момчето ми, бъдете щастливи, аз нямам нищо против, това излъчваше. И това не е малко от една корава жена.

Има един Марк. Говори езици добре. Знае немски, френски, английски. „Значи ви се отдават езиците, казва майка, много хубаво, това винаги е хубаво. Когато се разведох с първия си съпруг през 1945, разводът още беше срамна работа. Нещо, което трябваше да се крие. И днес не е лесно, но тогава си беше позорно. Исках да се омъжа за Калман, който после стана баща на Адам. Трябваше да се изправя пред родителите си и да им съобщя, че в неделя ще доведа годеника си, а вече бях майка на две деца. Но кой е този мъж, попитаха с подозрение. И той е от операта, режисьор е, им казах, но това не ги трогна. Аз бях в операта от една година, а те се чудеха за какво ми е да ставам певица, защо съм изоставила съпруга си (всъщност той изостави мен, но това не сме го обсъждали в подробности). Накрая в безсилието си им казах: Er spricht gut Sprachen. Добре говори езици. Това вече ги трогна. Родителите ми не знаеха добре унгарски, първият ми мъж също беше перфектен немец. Ако и този е такъв, няма проблем“, каза майка ми, както и: „налейте си, ъъъ, Марк, заповядайте, има и мляко“.

Има един Марк. Обичам го. „Тогава няма проблем“, каза майка. Срещнаха се още два пъти.

Има един Марк. Лекар е. Лекува ми сърцето. Само че все си заминава. Обича да живее надалеч. А пък аз тук. Ранява ме, когато си заминава, лекува ме, когато си идва. Отваря и затваря раните ми. Ни назад, ни напред. Така ще си умра.

Преведе: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВА

Из последната книга на автора „Тъй явно тук вися“ (2019), стихотворения от „Острижи в косата ми широка ивица“ са

публикувани в „Каква ще е градината ми?“

Една версия по Марк, истинскатаПетер Кантор

Denkmal

Виена, Албертинаплац

Стар, брадат виенски евреинна четири крака върху паветатакато присвило се на земята едро куче.

През 1938-ма, след Аншлуса,търкал с четка за зъби виенските тротоари,усмихнати минувачи го наблюдавали.

През 1988-ма го изляха в бронз.Децата го яхваха: Дий, конче!Сложиха бодлива тел, нямаше как.

Стар, брадат виенски евреинВече няма страшно,Пази те бодливата тел.

За истината

На Мишу Вайда, за 80-ия му рожден ден

За истината е по-добре да не се говори ей така,по принцип. Небето е синьо, слънцето топло,ей така, по принцип. Клишета. Всъщностистината е това, което аз смятам за истина. Не съм ли прав? Впрочем истината вече не ме вълнува толкова, колкото преди. Или все пак?Умирах за нея, а виж какво стана! Виж къде съм! Реши сам кое за теб е истина, може да не се съглася, но това не променя същността на нещата, нито истината. Определено всичко е безнадеждно, това е положението. Голяма надежда!

Пред стъклената стена

Беше делнична вечер,отбихте се на свиждане,живеем наблизо, пък и беше останала малко юфка,гледахме заедно новините,поговорихме си, не много,за какво, вече не помня,но когато си отидохте, отивахте си вече,изведнъж, все едно беше вчера,толкова кристално ясно видяхонази болнична стая със стъклената стена,където лежах с шарка, когато бях на пет,мълчаливо стоях пред стъклената стенаи наблюдавах как си отиват, си отидоха, а ние, безброй болни деца, оставаме.

Петри 70

Къде ли седяхме? В Лалето!Цигарен дим, топло палто. Етовърху скрин – шах-комплекти,ако се отбият подобни субекти.Като крадец в своята бърлогасе подсмихваш. Люлее се пода.Пред нас – бири. Цяла нощ. Е?А утре? Ще го има ли въобще?Господи, колко пи! Колко бърбори!Пия вместо теб. Ще ми се да говориш!Да постоиш малко с мен отзарана,като лъч светлина в отворена рана.Ще умуваме кое как да се случи.Глуповата музика пак ще звучи.Кога бе това? Декември, зима.Ти, жива рана, зарасна, но белег има.

Преведе: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВАИз Някъде тук