или шега 32 Марката на големия бизнес 34 Техниката слиза под вълните 36 Звено от веригата 39 Предава „Космос" 42 Тест 45 Кръстословица 46 Невероятни патенти 47 Решава логиката 48
Библиотека „Космос" Животните в първи клас
Корица:
Индианско изкуство (ритуален съд) Гръб на корицата: Папагали
ЗА СЛАВНИЯ ЮБИЛЕЙ — ВДЪХНОВЕНИ ДЕЛА
АРМИЯ МЛАДИ СТРОИТЕЛИ Влакът идва от град Станке Ди
митров и преди да стигне Бобов дол, спира пред табелка с надпис „Голямо село". Тук все още няма гара, няма дори перон, а младежите скачат върху траверсите и като се спускат по железопътния насип, поемат към централата. Внушително здание, цялото от алуминий и стъкло, метални конструкции на бъдещи машинни зали, водоохладителни кули, високи деветдесет метра, и един стърчащ в небето комин, чиято точна височина не мога да назова, но знам че е най-голям на Балканите. А вдясно от железопътната линия са стотиците временни жилищни постройки, специални преносими бараки и стандартни фургони, зад чиито малки прозорчета живее цялата тази армия от строители, монтажници и работници по експлоатацията на влязлата в действие първа турбогрупа.
ИЗДАНИЕ НА ЦК НА ДКМС Брой 4 • 1974 година
Армия млади строители 1 Човекът: какъв ще бъде? 4 Космическа оранжерия 6 Невидимата връзка 11 Тунелът 14 Среща на Прайла 17 Там изчезват корабите 22 Злато и загадки 24 Земни пирамиди 27 Повече внимание към вниманието 29 Загадка, случайност
1
600 мегавата е проектираната мощност на ТЕЦ „Бобов дол", разпределена между три турбогрупи по 200 мегавата. Изразена с други цифри, тя се равнява на милиарди киловатчаса електроенергия годишно — напълно достатъчни да задоволят израстналите през VІ-та петилетка енергийни нужди.
12 000 тона арматурно желязо ще мине през ръцете на монтажниците. От него те ще направят съставената от невероятно множество хоризонтални и вертикални стоманени пръти плетеница, върху която бе¬ тонджиите ще излеят над 100 000 кубически метра бетон. Кулокранове ще поставят върху готовите фундаменти 30 000 кубични метра железобетонни елементи, които заварчиците ще заварят с електрожени. И всичко това ще стане през ударната 1974 година, за да се завъртят на
30 ноември роторите и на трите турбогрупи.
Напрегнати, сгъстени срокове на строителството, чието изпълнение не допуска престои и организационни неуредици. „За първи път в историята на българското енергийно строителство пробната експлоатация на едно такова гигантско съоръжение като ТЕЦ „Бобов дол" се осъществи при зимни условия. Твърде често температурите спадаха до минус 15—20 градуса, при които на някои чувствителни контролно-из¬ мервателни прибори изобщо не можеше да се разчита" — разказва директорът на ТЕЦ — а инж. Кирил Иванов.
А монтажът напредва и ведно с неговия ход расте самочувствието на строителите. Ден след ден от Съветския съюз, Полша и Югославия пристигат нови съоръжения, за да
намерят своего място в сложния и прецизен „организъм" на енергийния гигант. Много знания и младежко дръзновение е нужно за постигане на оптимална синхронизация на произведените от различни фирми съоръжения. И Централният комитет на Комсомола обяви строежа на енергийния комплекс „Бобов дол" за национален младежки обект. От цялата страна тук прииждат млади строители и монтажници, те образуват свои бригади, издигат свои почини. Само от началото на годината до месец май броят им нарастна с още 1720 души. Тук е и бригадата на Жеко Баликов, обявила съревнование на младежките бригади от всички национални обекти в България. Всяка възложена им работа те ще предават с пет дни предсрочно, като само през 1974 година ще икономисат 100 000 лева, ще спестят 5000 метра кабел, 3 т железни конструкции и стотици квч електроенергия.
Но електроцентралата е само един
от трите основни обекта, които образуват цялостния енергиен комплекс „Бобов дол". Другите два са хидровъзелът „Дяково" и обединеният каменовъглен рудник.
Перспективата
. . . Сега работата върви бързо и това се долавя по равномерния шум на минния комбайн, по ритмично придвижващата се върху безкрайната лента изкопана скална маса, по деловия вид на миньорите. Пръстта се изкарва със скреп по шахтата нагоре и камиони я извозват, за да я насипят в близката падина. Времето е меко, влажно и буците, които падат от препълнените ремаркета, се озовават под търкалящите се автомобилни колелета. Самосвалите ръмжат по наклона в права и обратна посока и сякаш няма асфалтиран път, а само една Размекната пръст, в която е опасно да натиснеш внезапно спирачката или да завъртиш по-
рязко кормилото. А самосвалът вече е горе на билото и шофьорът спира за минутка. Слиза, подритва задната гума, оглежда останалите и се качва отново в кабината. „Износена е", казва той, а аз кимам с глава, макар и да не съм я видял. Сигурно износена, мисля аз, иначе не би изглеждал така напрегнат и си представям какво би последвало, ако бяхме пукнали гума в началото на наклона, където калта е най-голяма. После пръстта е изсипана в дерето и самосвалът поема обратния път до входа на шахтата.
Това беше преди час и горе, макар нечия задна гума да беше поизносена, грееше приятно зимно слънце. Предстоеше ни разходка в рудника. Приблизително десет минути пътува асансьорът надолу, за да спре на 400 метра под земята. Тук почва галерията, широка и полутъмна, чието предназначение е да сключи в общ пръстен седемте рудника на Бобовдолския каменовъглен басейн. От тяхното обединяване ще се роди един истински модерен минен комплекс на Балканския полуостров, чиято годишна производителност ще достигне 4 млн. т.
Вървим по полутъмната галерия. Влажно е. Големите ъгловати сенки ме карат да навеждам глава дори на местата, където това съвсем не е нужно. Някъде пред нас боботи минният комбайн и зад него остава една достатъчно широка, обхваната с метални подпори централна галерия. Минаваме покрай двете смукателни въздушни шахти, прокопани още в края на 1973 година, покрай местата, определени за новите забои, покрай пълните вагонетки и се спираме до определеното за командна зала място. Постепенно успявам да сложа в ред целия този поток от цифри, откъслечни обяснения и безброй забележки, направени от главния инженер на подземния строеж. Към тях прибавям и непосредствените си наблюдения и ето че постепенно в съзнанието ми се оформя картината на бъдещия каменовъглен комплекс — такъв, какъвто ще бъде през есента на 1977 година.
Двадесет минни комбайна, разположени в двадесет хоризонтални галерии, ще изкопават по 11 000 тона въглища дневно, а в това време ще се подготвят за експлоатация следващите забои. По безконечни транспортни ленти потеглят въглищата към една от разположените в непосредствена близост четири отвесни шахти. Скреперни устройства ги
2
издигат на повърхността, прехвърлят ги в бункерите и оттам попадат във вагоните на следващите една след друга влакови композиции.
На пръв поглед всичко е съвсем просто — въглищата се изкопават, издигат се над земята и се транспортират. Но зад тази привидна простота се крие осъществяването на един грандиозен по своите мащаби и съвременен по отношение на решените технически проблеми проект. Добиването на такова огромно количество въглища изисква много точна синхронизация на стотиците операции, съставящи цялостния производствен процес. И най-малкото забавяне или нарушение на ритъма в някое звено неминуемо довежда до разстройване на цикъла. Ето кое налага въвеждането на автоматизирани системи за управление. Едни автомати ще командват други. Автоматично вентилиране на галериите, автоматизиране на всички конвейери и поточни линии, автоматичен контрол на влажността и запрашеността във въздуха, автоматично задействуване на оросителните инсталации. . . Човекът ще напусне забоите, ще се настани в командната зала и оттам, посредством пултовете за дистанционно управление, ще ръководи цялостния производствен процес.
Високият процент на автоматизация, около 80 процента, неминуемо се отразява и върху себестойността на произведените въглища. Днес тя е около дванадесет лева на тон, но само след три години цената на един тон бобовдолски въглища се бъдат седем лева и 65 стотинки.
Такава е перспективата за недалечното бъдеще. Автоматизираните устройства ще добиват по четири милиона тона въглища годишно. Единадесет влакови композиции ще тръгват ежедневно от обединения рудник, шест от тях ще спират пред ТЕЦ „Бобов дол", а останалите ще продължат към други промишлени райони в страната.
Какви са запасите от каменни въглища и за колко години ще се изчерпят? Един твърде актуален въпрос, от чийто отговор зависи бъдещето и рентабилността на целия енергиен комплекс. Оказва се, че те са практически неограничени. Само пластът, който сега се разработва, ще се изчерпи едва след седемдесет години. Но под този пласт, разположен на 400 метра дълбочина, има още един и той служи за база на по-далечни перспективи, свързани с раз
тварянето на въглищните пла¬ стове и химичната им преработка. Това е така нареченият процес на газификация. Той ще се извършва дълбоко под земята, непосредствено в самата жила, като в резултат се получава течно и газообразно гориво. Един такъв процес позволява стопроцентна автоматизация, а за неговото управление е нужен кибернетичен център. Така днешният минен комплекс ще прерастне в своеобразен химичен комбинат със съвършено нова технологична схема, осъществена върху сложни физикохимични процеси.
О г р о м н о п о р а з м а х и м а щ а б и
900 000 кубични метра глина, ча-къл и други насипни материали са необходими за строежа на язовирната стена — стена без стоманена арматура, без предварителен кофраж и стотици хиляди тона излят бетон, различна от тези на другите големи язовири в България.
Булдозери ринат глината и я натрупват под наклон. Валяци я трамбоват, а камиони я докарват от съседните хълмове. Така расте земният насип, а в средата му се оформя вертикално глинено ядро. То играе ролята на железобетонна конструкция и когато в началото на 1974 година пуснаха за първи път водите на трите рилски реки — Бистрица, Тополница и Самораново — да пълнят язовирната чаша, нагледно се доказа рентабилността и трайността на този твърде стар, но със съвременна модификация способ в Хидростроителството. 28,3 милиона кубически метра вода ще побере чашата на язовир „Дяково" и тя ведно с кафявите каменни въглища от рудника са двете най-важни предпоставки, доведе до изграждането на топлоелектрическата централа. . .
Едно огромно по своя размах и мащаби строителство е обхванало местността Разметаница, разположена на изток от Кюстендил. То кипи около стоманените корпуси на топлоелектрическата централа, при насипите и съоръженията на хидровъзела „Дяково", на 400 метра под земята в новосъздадените галерии на обединения каменовъглен рудник. И сякаш долината е твърде малка, за да побере ентусиазма на младежите строители, дошли да изградят новото енергийно сърце на социалистическа България.
й. ВЕЛИКОВ
ЧОВЕКЪТ: КАКЪВ
Щ Е Б Ъ Д Е ? — Днес много се пише за генетиката. Ня
кои автори, в това число и учени, понякога правят изказвания, като че ли човечеството като биологичен вид клони към угасване. От какво е предизвикана такава песимистична прогноза?
— Главно от твърдението за отслабналото действие на естествения подбор. Та нали съвременната медицина запазва живота на милиони хора, които в условията на първобитното съществуване, разбира се, не биха оживели. Затова се появиха твърдения, че у новите поколения се срещат все повече хора, обременени с различни наследствени недъзи и дефекти. Натрупването на вредни гени като че ли довежда до постепенно израждане на човешката раса.
Други привърженици на това мнение отиват още по-далече. Те твърдят, че обществото се разслоява на групи от хора, генетически „ценни" и „непълноценни". Носителите на различни видове гени дават начало на различни класови групировки. А щом това е така, то никаква социална среда не ще поправи биологичните процеси на „непълноценните" класи. Политическата насоченост на подобни твърдения е съвършено ясна: те са призвани да отвлекат хората от борбата за по-добър живот.
Нека разгледаме тези доводи последователно. Действително, биолозите оперират с понятието генетичен товар". Той се среща у най-различни видове животни и растения. В процеса на еволюцията в наследствения апарат на отделните индивиди настъпват отклонения, наречени мутации. Без тях нито един вид не би могъл да се приспособи към изменящите се условия на съще-ствуване. Но мутациите, както е известно, биват не само полезни, но и вредни. На бял свят се появяват същества с вродени дефекти — дан за запазването на вида като цяло.
Обикновено нивото на генетичния товар се стабилизира. То е високо, ако подборът отхвърля всякаква изменчивост, а това най-често се среща при дивите животни и растения. При тях голяма част от мутациите е вредна.
В човешкото общество положението е по-друго Разбира се, и хората дават генетични жертви Наслед-
Интервю с академик
Н. ДУБИНИН
лауреат на Ленинска награда
ствени дефекти от различна степен се срещат у 4% от децата. Но при запазване на съвременния темп на мутации нивото на генетичния товар не ще се увеличи в нито едно от бъдещите поколения. Трябва само да се предпазват генетичните структури от вредни въздействия.
Останалата част от мутациите създава огромно, с нищо несравнимо разнообразие на кръвни групи, цвета на косите и очите, строежа на външното ухо, формите на носа и др. Изменчивост от такъв вид съвсем не заплашва хората.
Засега медицината е безсилна пред много наследствени заболявания. Но привържениците на теорията за биологическо угасване не вземат предвид, че болните хора оставят средно по-малко деца, отколкото здравите При такава тенденция ръстът на броя на вредните структури на гена — алелите — може да става само под влияние на наследствените изменения. Теоретичното изчисление показва, че алелите ще се концентрират толкова бавно, че ще могат да оказват известно значително влияние едва след хиляди поколения.
Ето един от многото възможни примери. От хиляда души един е албинос — той няма пигментация на кожата, косите и ириса на очите, така че прозиращите кръвоносни съдове правят очите розови. Удвояването на концентрацията на алела на албинизма за сметка на мутациите може да стане едва след хиляда поколения, т. е. след около 25 хил. години. След изтичането на този срок на 10 хиляди души ще има 4 албиноси. За да приемат всички хора техните черти, ще бъде необходимо време 100 пъти по-голямо — 2,5 млн. години. И то само теоретически. Та нали в действителност мутациите се разпространяват не само от нормалното към албинизъм, но и в обратна посока.
Така стои въпросът с алела, който не е подложен на действието на естествения подбор. А върху носителите на вредните гени подборът, както видяхме, се разпространява. Поради това даже не бива да се говори за някакво завоюване на човечеството от мутантите. Абсолютно сигурен съм: в бъдеще ще се научим да се справяме и с онзи минимален ефект, който мутациите дават след 10—20 хил. години.
Съвършено ясно е, че нито медицината, нито повишаването на жизненото равнище не подкопават наследственото здраве на човешкия род.
4
— Николай Петрович, а какво е отношението ви към твърдението, че цели обществени групи се формират от хора с непълноценни гени?
— Тази идея също няма никаква научна основа. Развитието на човешката култура не се опира на никакви отклонения в гените.
На базата на естествения подбор на наследствените програми у вида Хомо сапиенс се е появил развит мозък, в процеса на труда се е формирало съзнанието. То на свой ред е станало движещата сила на фанта¬ стически бързото духовно развитие на човека. Този стремителен процес е приел щафетата от бавната в своите темпове еволюция. Веднага след като щафетата е била предадена на социалния прогрес, хората са престанали да се нуждаят от услугите на биологичния еволюционен механизъм.
Помислете сами! Само през последните 2 хиляди години в интелектуалния облик на хората са станали поразителни изменения. Но те не са предизвикани от някакви насочени изменения в апарата на наследствеността. Така че идеята за биологически непълноценни класи не издържа никаква критика.
Изследванията на индивидуалното развитие на децата показаха, че личните качества на всеки от нас зависят и от вродените заложби, и от влиянието на обществената среда. Даже еднояйчните близнаци със съвършено еднакъв наследствен апарат и със запазено удивително физическо сходство се оформят като личности, които не си приличат.
В миналото се привеждаха обширни родословни на-клонности, потвърждаващи предаването по наследство на склонност към алкохолизъм, престъпност и др. Съвременната наука съвсем определено заяви, че не съществуват гени, отговорни за такива свойства. Именно еднаквите социални условия формират един и същи тип поведение у представителите на няколко поколения .
— Но еднакви ли са генетично хората по рождение?
— Не, не са еднакви. Нещо повече, през цялата история не е имало двама биологично идентични хора. Всеки от нас е генетично уникален. Именно природното разнообразие на хората създава понякога сложни про-блеми в процеса на възпитанието и даже при избора на професия. С вродените заложби не можем да не се съобразяваме.
Но личността на човека не е предопределена фатално от природата. Духовният живот — това е постоянен полет. Можем да се обиждаме на наследствеността, че тя ни поднася недостатъчен ръст или още нещо не по нашия вкус. Обаче физиологическите особености на нарушават основите на нашата биологическа пъл¬ ноценност. А възпитанието и обучението, нашите собствени усилия правят всеки от нас личност.
Могат да ни възразят, че някои видове занятия и работи на едни се отдават по-лесно, на други по-трудно. Да, това зависи от вродените особености. И все пак е справедлива народната поговорка: „С учение и труд всичко се постига." Упоритостта и волята помагат да се достигнат висоти даже в трудна работа.
— И последен въпрос. Какво е отношението ви към мисълта за удължаване живота на човека и неговото безсмъртие?
— Въпросът засяга две съвършено различни проблеми. Колкото се отнася до удължаването на живота — разбира се, в разумни граници, това е възможно. Претворяването на възможността в действителност до голяма степен зависи от усилията на генетиците.
Безсмъртието е съвсем друго нещо. Никаква еволюция не е възможна без постоянна смяна на поколе-нията. Потомците на вирусите се появяват 20 минути след началото на живота на родителите. Хората раждат деца примерно към 25-годишна възраст, секвоята дава плод 3 хиляди години. Съвременните форми на живот дължат своето съвършенство на това, че по-несъвършените организми отдавна са слезли от сцената.
Животът е свързан със смъртта и човекът е подчинен на този биологичен закон. Разликата между човека и животното е з това, че човешкият прогрес, в чиято основа лежи изменението на обществените отношения, не е свързан с изменения в гените. Обаче не трябва да се забравя, че и общественият прогрес се съпровожда от непрекъснато изменение на социалните и културни условия. А това изисква творческа работа от все нови и нови поколения. Личното безсмъртие на човека е преграда по пътя на неговото духовно развитие. Най-грандиозните дела чакат нашите усилия в обикновената зряла възраст, а не в безграничността на физическото безсмъртие.
Преведе Маргарита Димитрова
Трима души стоят пред масивна стоманена врата. След няколко минути тя ще ги отдели от външния свят, от хората за цяла година. Триста шестдесет и шест дена те ще живеят в „земния звездолет", в тясното изолирано херметическо помещение, ще работят, ще изпълняват програмата на експеримента. Предстои им дълго „пътешествие", (въпреки че географските координати ще оста
нат едни и същи), имитиращо кос¬ мичеки полет, в специфични условия, в които дори водата — носителят на живота — няма да е обикновена, а регенерирана. . .
Откъсът, който поместваме, е от записките на кандидата на биологичните науки А. Божко — един от участниците в този наистина необикновен експеримент.
На 22 януари се състоя „стиков¬ ката" с оранжерията. Още от сутринта с нетърпение поглеждахме през илюминатора. Мощни ултравиолетови лампи обливаха в „лунна светлина" помещението на оранжерията. Започваше вторият етап от експеримента, нов етап в живота ни на „земния звездолет" — трябваше да изучим дали оранжериите в бъдещите космически кораби ще могат да обезпечат напълно нуждите на човека от витамини.
Когато дежурният съобщи, че налягането в двете помещения се е изравнило, а главният инженер даде командата: „Да се разхерметизира вратата на оранжерията!", аз натиснах силно дръжката. След няколко секунди и тримата се озовахме в оранжерията. Струваше ни се, че сме попаднали на друга планета. Жадно вдишвахме новите миризми и разглеждахме всичко око-ло нас, като се стараехме нищо да не пропуснем. Не можехме да се нарадваме на нашите растения, които бяха посадени няколко дена преди да присъединят към нас оранжерията. Тънките стебълца бяха за нас въплъщения на живата природа, от която бяхме изолирани вече толкова дълго време.
Сега съм убеден, че плантациите от зелени растения ще доставят огромна радост на обитателите на космическите обекти, а клонче люляк ще означава за човека в космоса нещо много повече, отколкото на Земята.
И така, предстоеше ни да изучим как ще растат и ще се развиват тези растения, способността им да синтезират биомаса, в специфичните условия на херметически изолираното помещение, където те ще се отглеждат не върху почва, а на йонообменни смоли.
Стоя пред оклюмалите растения, които ще получат вода чак утре — така е по графика. Защо са пожълтели? Може би им липсват някакви минерални вещества? Анализите още покажат. Мислите ми правят скок пренасят се в бъдещите оранжерии на космическите кораби за далеч-ни полети. Там към растенията, навярно, ще бъдат прикрепени датчици и уреди, които ще показват не само какво а състоянието им,но и ще могат автоматически да регулират
Показана е реакцията на растенията спрямо земното притегляне — тъй наречения ггротизъм.
постъпването на вода и хранителни вещества. Или иначе казано, растенията сами, по принципа на обратната връзка, ще могат да регулират микроклимата в оранжерията, подбирайки най-добрите условия за своя растеж. И това е напълно реално. Учените установиха, че растенията реагират на всички промени в заобикалящата ги среда с много слаби електрически токове —биотокове.
Опитите, проведени от професор Гунар при Тимирязевската селскостопанска академия, показаха, че промяната на температурата в зоната на корените на растенията, а така също и действието на някои химически вещества предизвикват появяване на слаби токове, които се отбелязват от чувствителни самописци (за отвеждането на биотоковете се използуват електроди, нетравматизиращи растенията). Установено беше, че здравите растения 'реагират по-бързо на дразненето от болните, които изобщо реагират вяло на промените в условията. Интересно е, че когато ученият е въздействувал върху корените с наситен разтвор от хранителни соли, реакцията на растението е била регистрирана в листата. Излиза, че информацията за промяната в условията в зоната на корените е била предадена от листата. Значи растенията чувствуват. ..
Ботаниците наброяват на Земята около 250 хиляди вида висши растения и около 40 хиляди нисши — водорасли. Кои от тях би следвало да вземе човек в космоса? От висшите очевидно ще предпочете тези, които обикновено употребява в храната си. Но те са много — около 25 хиляди вида. Нисшите растения биват също най-разнообразни, диапазонът им е широк — от океанските кафяви водорасли, дълги около 60 метра, до микроскопичните едноклетъчни. Изборът е голям. Но така изглежда само на пръв поглед. Ако се вземе пред вид хранителната им стойност, особеностите на отглеждането, потребностите им, а така също, технологията по приготвяне на храна от тях и количеството отпадъци, то растенията — претенденти за космически пътешествия, ще бъдат значително по-малко.
В нашата оранжерия растат едногодишни зеленчукови култури рано¬ зрейки: листно зеле, посевна горуха, пореч, копър, които съдържат много витамини А, В1 В2 и РР. Вяр
но е, че поречът има по-малко витамини, но затова пък приятния свеж мирис и вкус на краставицата.
Денят в оранжерията ни е равен на четиринадесет земни денонощия.
После настъпва нощ, която трае също толкова. Не случайно е избрана такава продължителност на деня и нощта: ние отглеждаме растенията с оглед на лунните денонощия. И за да могат растенията да натрупат достатъчно биомаса през деня, саденето извършваме „нощем" — на покълващите семена не им е нужна светлина. Когато грейва нашето „слънце", растенията го посрещат с вече разтворени листенца.
За да имаме непрекъснато пресни зеленчуци, саденето на семената и обирането на реколтата става периодично по „конвейер", по този начин имаме постоянно растения на различна възраст. Само такъв „конвейерен" способ на отглеждане е възможен на космическия кораб или на бъдещите планетни станции, само така растенията ще могат равномерно и непрестанно да насищат затвореното помещение с кислород, да отстраняват въглеродния двуокис, да произвеждат вода и храна за екипажа.
Посевната площ на нашата „космическа" зеленчукова градина е малка — седем и половина квадратни метра. Напълно достатъчна за трима ни. При необходимост площта може да се удвои, но за нас не е нужно. Растенията отглеждаме по метода на хидропониката, което преведено означава „работа с вода". Възникнала ' отначало като начин за отглеждане на растения във вода, хидропониката скоро стана разпространен научен метод
Още през 1876 година К.А. Ти¬ мирязев посочи, че за отглеждане на растения вместо почва могат да се използуват и заместители (пясък, стрита пемза, стъклени мъни-ста и други материали), напоени с разтвор от необходимите вещества. За първи път е било отгледано растение по този начин в 1895 година от немския учен Кноп. Следващата година Тимирязев показал на Нижегородския"панаир растения, отгледани в стъклени съдове в хранителни разтвори. В 1929 година Герике, професор от Калифорнийския университет, успя да отгледа домати по този метод, като реколтата е била четири пъти по-голяма, отколкото от растенията, отгледани върху почва. По-късно много учени от различни страни се зае
ха с изследването на този метод. Първите хидропонни съоръжения
са изглеждали така: в горната част на вана е поставена мрежа, върху която са насипани дървени стърготини. Провирайки корените си в субстрата — заместителя на почвата, растенията се задържат здраво в него и получават всичко необходимо от хранителния разтвор, който се подава периодично към субстрата. Между нивото на хранителния разтвор и мрежата със субстрата се оставя обикновено свободно пространство за по-добра аерация на корените. По-късно почват да запълват цялата вана със субстрат, като обикновено използуват химически инертни и на гранули материали — пясък, чакъл, сгурия, керамзит, вермикулит, перлит. Хранителният разтвор, подаван отгоре или отдолу, се стича между гранулите и събира в съд, а после отново се използува. След многократна употреба му прибавят пак минерални вещества.
В СССР интересни опити по отглеждане на зеленчуци върху изкуствена почва са правени в Ленинград от професор Чеснаков, в Бретан от академик Давтян, в Москва от професор Журбицки, а така също и от много други специалисти.
Едни от преимуществата на хид¬ ропониката са малкият разход на вода — водата, стичаща се от корените, се използува многократно — и значително по-богатата реколта. Качеството и количеството на реколтата, отгледана по този метод, по мнението на специалистите, са по-високи, отколкото при земеделието. Обяснението е просто: хидропониката създава за растенията възможно най-добри условия, които постоянно се контролират и изменят според нуждите. Методът все повече се усъвършенствува. От шестдесетте години почнаха да използуват за субстрат йоно¬ обменните смоли, които притежават високи абсорбционни свойства. А това означава, че необходимите за растенията соли може да се „складират" в самите смоли и по този начин да се избегне доста трудната операция по приготвяне и коригиране на хранителния разтвор.
От такъв субстрат, съставен от йонообменните смоли (външно прилича на пясък), са направени и „лехите" в нашата оранжерия. Наситеният с необходимите соли и овлажняван от водата субстрат е способен постоянно, според нуждите на
7
растенията, да отдава натрупаните в него хранителни вещества. Същият субстрат поглъща отделяните от корените продукти от обмяната на веществата, като предпазва по този начин растенията от отравяне.
Но пълен кръговрат на веществата все още не може да се постигне — ще трябва и в далечните космически рейсове да се взима запас от минерални вещества и йонообменни смоли. Това ще става дотогава, докато учените не разработят методи за регенериране на субстрата, което ще даде възможност да се използува безкрайно дълго време.
И все пак главната трудност при прилагането на хидропониката в космическите кораби е безтегловността. Например, течностите в безтегловност се стремят да се съберат в кълбо. Затова вероятно ще бъдат предпочетени безсубстратни¬ те варианти на хидропониката. Най-перспективният от тях е така на
речената въздушна култура или аеропоника, прилагана преди повече от петдесет години от руския учен В. М. Арциховски. Той конструира първите аеропоннн съоръжения, в които хранителният разтвор се пулверизира върху корените на растенията, а после, както при обикновената хидропоника, се събира в съд, за да бъде използуван отново. Съоръжението се състои от вана, в която има тръби, подаващи хранителния разтвор, а дюзите, разположени в зоната на корените, го пулверизират. Върху ваната има капак с отвори, в които са закрепени растенията.
Този безсубстратен метод е привлекателен с леката си конструкция, но изисква повече труд. Освен това концентрацията на соли в хранителния разтвор при него е два-три пъти по-голяма от нормата, прие¬ та в обикновената хидропоника. Но има и безспорни преимущества: растенията не са закрепени към субстрата, затова могат да се ме
Ето как се закрепват стъблата на растенията в мрежата
стят и по-рационално да се използува осветената площ на оранжерията.
При безтегловността конструкцията на аеропонните съоръжения ще трябва да се усложни, защото, както вече казахме, течностите се стремят да заемат колкото се може по-голям обем при най-малка повърхност, тоест да се съберат в кълбо. В такъв случай непоетият от корените хранителен разтвор сам не ще постъпва в съда. В безтегловността по-голямо значение придобиват капилярните сили, които не зависят от гравитацията и запазват напълно действието си. Върху използуването на тези сили се основават и другите няколко начина за хидропонно отглеждане на растения. При единия от тях, например, се използува фитил, който попива хранителния разтвор и чрез хигроскопичния заместител на почвата го подава на растенията. При другия тази функция извършва пореста пластинка, единият край на която е натопен в разтвора. Корените на растенията са разположени от двете страни на пластинката, която непрекъснато всмуква живителната влага. Солите от разтвора постепенно се натрупват в пластинката или субстрата и ги замърсяват. Това налага периодичното им промиване или заменяне с нови — нещо, което ще бъде много обременително за космическите оранжерии.
В момента и тримата сме застанали на платформата около ваната с последните за този цикъл растения и обираме реколтата. Скоро светлината в оранжерията постепенно ще угасне. Дотолкова прилича на залязване на слънцето, че ни обзема лека тъга, а заедно с нея нахлуват и спомените.
Борис пръв привършва работата си и отива в жилищното помещение да приготви вечерята. След малко се разнася приятна миризма. Ето и Герман вече е обрал зеленчука от своята леха и тръгва. А аз имам да обирам две лехи — със зеле и горуха. После да претегля всичко, да опаковам корените и да ла-
При растежа си зародишите на растенията се отклоняват на определен ъгъл в зависимост от космическите условия
пиша всички данни в дневника Май не ще успея да свърша до вечерята. След това ще трябва да продължа. И когато в оранжерията настъпи „нощ", в хладилника ще имаме запас от зеленчуци за 14 дена.
Човек, растения, микроорганизми — какви ще бъдат взаимоотношенията им в тази изкуствено създадена обитаема среда? Ето още един въпрос, на който трябва да отговори нашият експеримент.
Около всяко растение, както и около човека, се създава своеобра-зен микросвят. Не бива да се допусне в космическите оранжерии растенията да оказват неблагоприятно въздействие върху човека или изобщо един на друг. Но както е известно, всички растения неизбежно отделят чрез корените и листата си различни вещества — продукти на обмяната — които могат да въздействуват по един или друг начин върху съседните. Това е свойствено не само за растенията, но и за всичко живо. Въздействието може да бъде положително, да доведе до повишаване на растежа и стимулиране на развитието или пък да не оказва неблагоприятно влияние. В тези случаи говорим за „биологична съвместимост". А в случаите на неблагоприятно въздействие — за „биологична несъвместимост".
В практиката на земеделиетс и лесовъдството трябва да се съобразяваме с тези понятия. Например, известно е, че фият и овесът при съвместни посеви си принасят взаимна полза, а грахът и фият се понасят зле. Шушулковите растения и царевицата взаимно се подтискат. От смърча и лиственицата, дъба и липата могат да се направят добри горски насаждения, а дъбът и ясенът, дъбът и бялата акация, борът и бъзът си действуват подтискащо. При изкуствените насаждения борбата между растенията За основните фактори — вода, светлина, хранителни елементи, въгле-роден двуокис — до голяма степен е отслабена, защото им се създават най-добри условия. В случая на преден план изпъква взаимното влияние на растенията, което става чрез продуктите на обмяната, отделяни от цялата им повърхност. Между тях са открити минерални соли, алдехиди, кетони и други високомолекулярни съеди-нения.
Физиологът Г. Молиш направил следния опит: поставил заедно ябъл
кови клончета и жълта акация. След няколко дена листата на акацията окапали. Шушулкови растения, поставени в „ябълков въздух", отначало престават да растат, а после пожълтяват и загиват. Някои учени се заеха с изследването на този „ябълков въздух" и се оказа, че съдържа ненаситения въглеводород — етилен, който действува подтискащо. От друга страна обаче етиленът ускорява зреенето на ябълките, доматите и цитрусовите плодове.
Летливите вещества, които отделят някои растения, биват два вида: колини и фитонциди. Първите действуват върху растенията, а вторите — на микроорганизмите, като или ги убиват, или подтискат развитието им, или го усилват. Но не бива рязко да се разграничават. Много колини убиват микроорганизмите, а има фитонциди, които оказват подтискащо действие на висшите растения. Люляк и момина сълза, поставени в една ваза, ще увяхнат много по-бързо, отколкото, ако са в отделни вази. Установено е влиянието на тополата върху овеса: растящият около такива дървета овес по правило е по-нисък.
Но в микродози колините имат стимулиращо влияние. Различните растения не отделят еднакви количества колини. Царевицата и картофът отделят малки количества летливи вещества и не отравят почвата, което ги прави почти беззащитни срещу плевелите. И фитон¬ цидната активност на растенията е различна. Някои растения отделят фитонциди само от наранените си части, а чесънът, лукът, хрянът, картофът, морковът, захарното цвекло, царевицата, столетникът, тополата, брезата, евкалиптовото дърво, лимонът и портокалът отделят постоянно. Лукът и чесънът притежават уникални бактерицидни свойства — практически няма едноклетъчни организми, върху които да не действуват убийствено.
В обикновените земни условия ние често не забелязваме, не усещаме действието на веществата, които отделят растенията. Непрестанната циркулация на атмосферата и вятърът бързо отнасят летливите вещества. Но в херметически затворените помещения на космическите кораби или междупланетни станции тази страна от жизнената дейност на растенията придобива за човека особено значение.
А микроорганизмите? Нали и те действуват на растенията? Известно е например, че в присъствието на някои микроорганизми семената по¬ карват по-бързо, растенията се развиват по-добре, отколкото в стерилни условия. Известно е, че микроорганизмите отделят в почвата витамини и биологично активни вещества. Затова ролята им не бива да се свежда само до минерализация на органичните отпадъци.
В херметичните оранжерии ролята на микроорганизмите, съпътствуващи растенията, не е по-малка, отколкото в обикновените условия. Но влиянието им в такива помещения върху растенията и човека почти не е изучено. Известно е, че по правило се увеличава количеството на небезопасните за човека микроорганизми, но се намалява общата численост на микрофлората. А именно бактериалното равновесие в средата е един от защитните механизми на човека от инфекции. При наличие на оранжерии микрофлората, като разширява спектъра на контактуващите с човека микроорганизми, явно до известна степен ще способствува да се поддържа на достатъчно високо ниво естественият му имунитет. Това ще избави космонавтите от необходимостта при дълги полети да взимат специални микробни хапчета, които според мнението на някои учени ги предпазват от тъй наречения „микробен шок" при контакта им с обикновената микро-флора.
Ето защо оранжерията за мен биолога не е само зеленчукова градина, но и лаборатория — място за научни наблюдения и експерименти.
Герман и Борис с удоволствие ми помагат при събиране на реколтата. Работата е бавна и "изисква голямо търпение. Трябва не само да се оберат зелените части, но и да се подрежат и освободят корените от субстрата, да се претеглят поотделно частта, която може да се яде, корените и отпадъците. Трябва да се вземат проби за изучаване на витаминния състав на растенията и да се извършат микробиологични изследвания. Работата уморява с еднообразието си. Скоро светлината пак ще угасне, Отново ще настъпи дългата „лунна" нощ. В тия последни часове на деня бързаме дружно да оберем цро¬ дукцията. Въоръжени с ножици.
9
стоим пред поредната „леха". Все-ки предпочита да събира пореча, защото има дълъг като вретено корен, който лесно се освобождава от субстрата. Но само дежурният има право да избира по желание, другите двама теглят жребий.
Взаимопомощта в нашия живот е съвършено необходима. Двамата ми помагат в оранжерията, а ние с Борис помагаме на Герман в медицинските изследвания. И ако някой се разболее, цялата работа ляга върху останалите. Но засега сме всички здрави. Строгият режим на труд, почивка, хранене, физически упражнения, нормален сън и до известна степен оранжерията ни помагат да запазим бодростта и душевното си равновесие.
Основоположникът на космонавтиката Циолковски пише в една своя статия от 1911 година: „Както земната атмосфера се пречиства от растенията с помощта на Слънцето, така може да се възобновява и изкуствената атмосфера. Както растенията на Земята с корените и листата си поглъщат нечистотиите и ни дават в замяна храна, така мо
гат да работят непрекъснато за нас растенията, които сме взели в космическите пътешествия. Както на земята се извършва един безкраен механичен и химически кръговрат на веществата, така трябва да се извършва той и в нашия малък свят — космическия кораб." Циолковски мечтаеше да се създаде на бъдещите космически кораби някакво подобие на земния кръговрат на веществата, защото това би дало възможност на хората за дълго време да напуснат своята „люлка" Земята.
Земята е създала човека, на нея той има всичко необходимо, а космосът му е чужд, там за него няма нищо, освен онова, което е взел със себе си. А днешните космически полети вече продължават много денонощия. Времето, което прекарва космонавтът в космоса, непрекъснато се увеличава. И скоро системите, осигуряващи жизнените функции на човека, основаващи се на запаси, взети от Земята, които се използуват на съветските космически кораби от типа „Восток", „Восход" и „Союз" и на американските от типа „Джемини" и „Аполо"
Изследване на растенията с белязан въглероден двуокис
ще станат неприемливи за продължителните полети. Ето защо е необходимо космическият кораб да се превърне в „кътче от Земята".
Мечтата на Циолковски придобива все по-реални очертания благодарение на интензивните изследвания за създаване на така наречената „екологична система", която би позволила да се осъществи изкуственият кръговрат на веществата по подобие на земния.
Екологията е обширна част от биологията, която изучава взаим-ните връзки между живите орга-низми в природата. Съвкупността от всички живи организми заедно с обитаваната от тях среда образу-ва своеобразната обвивка на Земята — биосферата. На пръв поглед между живите организми и неживата природа като че ли лежи непреодолима пропаст. Но въпреки колосалните различия между тях съществува неразривно единство: и основата им лежат едни и същи елементи и съединения. Живите организми не могат да съществуват без заобикалящата ги нежива природа, тя им дава енергия и най-прос-тите съединения за строежа на тъканите и клетките. Когато разглеждаме биосферата на Земята в качеството й на единна екологична система, можем да открием, че масата вещество на Земята нито се намалява, нито се увеличава, а само се трансформира, преминавайки от едно състояние в друго.
Известно е, че наред с биологичния (малък) кръговрат в природата съществува и геологичен (голям) кръговрат на веществата. Как в микромащаб да възпроизведем природния оригинал, когато биологичният кръговрат в същност не е напълно затворен (дава и черпи вещества от геологичния), а геологичният включва в себе си огромни маси вещества и в миниатюра не е възпроизводим? Ясно е, че не е възможно да се построи модел на естествения кръговрат в изкуствена система дори и с всевъзможни опростявания. Следователно, при моделиране на природните процеси в изкуствените системи можем да използуваме само методите на приблизителното подобие.
Подобна система трябва да обез-
(Продължава на стр. 84)
10
Двадесетият век наричат различно: век на атома, па кибернетиката, на Космоса. Но това означава само едно — нашият век е станал век на телеметрията. Без нея е невъзможен техническият прогрес, а изпитания без телеконтрол губят всякакъв смисъл.
Електричеството стана причина да се родят телеметрията к телеуправлението. И за двете разстоянието не е от значение, защото информацията се предава не по тънката нишка на жицата, а посредством радиото. Така радиотелеметричните ръце докоснаха лунната почва, дробовете почувствуваха горещо дихание на Венера, а учените надникнаха в тайните на живия организъм.
Но успехите не дойдоха изведнъж. Извървян бе труден изследователски път, който започна с изпращането на първата в света метеорологична сонда с предавател, тежаща 3 кг. През януари 1930 г. нейните радиовълни предадоха сведения за температурата, влажността и налягането на високите въздушни слоеве. На Физиолозите бяха необходими малки по размери уреди за измерване на физичните величини. Ющенко и Чернав¬ кин си поставиха задача да конструират най-лекия в света предавател с тегло 400 г, който да предава как възникват и угасват условните рефлекси, незабелязано за изследваното животно. Използуван бе и подходящ датчик — преобразувател на физиологическите процеси в електрически. Вече нямаше налягане, литри, скорост, влажност, а само волтове. Телеметрично¬ то устройство с микролампи бе предназначено за изучаване дишането, кръвното налягане, пулса или движението на животните. Телеметричната система притежаваше необходимите качества — точност — 0,2 %, можеше да падне от масата без да се повреди, да се вози по лош селски път, да бъде оставена на студ, буквално да мине през огън и вода и все пак да оцелее.
Н а к ъ д е л е т я т ч а й к и т е ?
Всяка есен милиони птици от Северното полукълбо се събират на ята и отлитат на юг. Те преодоляват огромни пространства, като за едно денонощие изминават до 500 км. Лястовичката например няколко дни след излитането си се намира на 8000 км от родното гнездо. Полярните чайки от Лабрадор са истински шампиони в този своеобразен маратон. Те достигат Австралия, като извършват пътешествие от 13 000— 15 000 км.
Какво кара птиците да излизат и се връщат? Как се ориентират при полет? Как намират старите си гнезда? Колкото повече факти натрупват биолозите, толкова повече нараства броят на загадъчните въпроси. За да се намери тайнственият орган, управляващ полета на птиците, да се открие този невидим щурман, трябва първо да се установят точните маршрути на полетите.
За проследяване прелетите на птиците още през 1940 г. бе използувано радиото. Конструираният предава-тел за „радиофикация" на чайките заедно с батериите тежал 200 г, фантастично лек от гледна точка на хората, но изключително тежък за птиците. Чайката на която бил прикачен, едва прелетяла 100 м, показвайки нагледно, че ерата на биологичната телеметрия още не е настъпила
През 60-те години теглото на предавателя бе намалено на 70 г и гълъбите, снабдени с такива радиостанции, вече прелитаха по 40 км, но и тази тежест е прекалено голяма, защото е почти една четвърт от теглото на птицата. Ето защо с голям интерес бе посрещнато съобщението, направено на един симпозиум по биотелеметрия, за предавател, тежащ само 2,5 г. Независимо от нищожното тегло сигналите на тази миниатюрна радиостанция се чували на разстояние повече от 300 км.
Телеметричните предаватели дадоха възможност не само да се проследи полетът. Те съобщиха неизвестни дотогава сведения от областта на физиологията. Стана ясно, че сърцето на летящия гълъб може да тупти с невероятна бързина: до няколко стотин удара в минута. Докато при спокойно кацналата птица вдишвания¬ та са до 30 в мин., при полет изведнъж се увеличават. Но за разкриването на тези и други тайни за сега е направено твърде малко.
Датчиците, прикрепени към кожата, могат да предават на разстояние важни данни за организма
Радиокапсула
Ч у д н и т е е л е к т р о с т а н ц и и
В джунглите на Кения физиолози изучаваха посредством телеметрията живота на маймуните бабуини, които безгрижно се катереха по дърветата. С изследователите ги свързваха радиовълните. Под кожата на всяко опитно животно бе вкаран предавател и самопис¬ ците старателно рисуваха графиките на пулса и кръвното налягане. Но енергията на акумулаторите се изчерпа и трябваше да се сменят. Как да се убеди маймуната поне за минутка да легне на операционната маса? Тогава включиха предавателя, който се намираше във фургона на научната експедиция. В етера бе изпратена шифрована команда. От ампулата, монтирана заедно с телеметричната апаратура, в тялото на маймуната бе инжектирано приспивателно. Бабуините за-
Учените помагат на спортистите в борбата за рекорди
сливаха един след друг. А когато батериите бяха сменени, пуснаха животните на свобода. Хубаво е, когато може да се сменят батериите по такъв екзотичен начин, но все пак е по-хубаво капацитетът им да стигне до края на опита. Биолозите се радват на миниатюрната апаратура не само защото е малка, а защото тези размери означават малък разход на енергия, малки и леки акумулатори. Радисти и биолози не се отказват от мечтата да ликвидират акумулатора като детайл на апаратурата. И това съвсем не са празни фантазии, а трезво техническо решение.
Хиляди радиостанции денем и нощем изпращат в етера стотици киловатчаса енергия — милиони пъти повече от необходимата за микроскопичната радиостанция. И ето че преди години в техническата литература бе публикувано описание на приемници, които се зареждат от енергията на мощна предавателна станция. Единият, настроен на определена дължина на вълната, превръща радиосигнала в постоянен ток, необходим за втория приемник. Той от своя страна лови всички радиостанции, необходими за конструктора. Какво пречи тогава вместо втория приемник да се инсталира маломощен телеметричен предавател?
През 1952 г. бе реализирана и|друга интересна идея — радиоехото. Построен бе миниатюрен резонатор — металическа кутия с малка стърчаща антена. Едната от стените на кутията беше еластична и се огъваше в такт с дишането на птицата. Това менеше настройката на резонатора и мощността на отразения сигнал: стана възможно да се следи направлението на полета на птицата и да се записват характеристиките на дишането и. Не беше трудно да се накара резонаторът да следи пулса или скоростта, с която птицата маха крила. Примамливо прост, този „предавател без нищо" имаше малък радиус на действие и бе пригоден за птици (локаторите могат да следят само летящи предмети).
Нова мисъл осени изобретателите. Те се обърнаха към живия организъм, този ходещ, плаващ, пълзящ и летящ електрогенератор. Ето, тича плъх. Една крачка — съкращава се даден мускул. Още една — друг. Всяко съкращаване е електрически импулс, който се ражда в мускулните влакна. Тази жива батерия има доста добри електрически характеристики. С нейна помощ накараха да работи телеметричната апаратура, врастнала под кожата на плъха: капсула с диаметър 6,4 мм и тегло 0, 4 гр. Тя предаваше електрокардиограма.
Но само мускулът ли може да работи като електростанция? Няма ли и други подходящи органи, способни да произвеждат ток? Спомнете си устройството на галваничния елемент. Ако две пластинки от различни метали се потопят в подкиселена вода, то. . . А нима стомашният сок не е подкиселен? Тогава, ако в него потопим две пластинки от различен метал, това ще представлява галваничен елемент, който може да съединим с предавател.
Две пластинки от различни метали могат да се използуват и без да се вкарват в стомаха на животно, а да се поставят отвън върху тялото му. Запоени, те представляват термодвойка. Достатъчно е да се загрее мястото на заваряването и изстудят противоположните краища, за да протече ток. Безплатната топлина под козината или перата, безплатен студ — отвън. Учените сериозно обсъждат конструкцията на подобен електрогенератор за изучаване пингвините в Антарктида. Глав-
ните му предимства са малкото тегло около 2 г, сравнително голямата мощност и нищожните размери — той е голям колкото монета от 2 стотинки.
За съжаление използуването на тези удивителни източници за захранване днес все още не излиза извън рамките на уникални, единични експерименти. Галва¬ ничните елементи и акумулаторите не се предават и упорито се борят за правото на съществуване.
Т е л е м е т р и я т а с т а н а м о д а По атлантическото крайбрежие на Бразилия живеят
големи морски костенурки. Те интересуват биолозите не само защото живеят над 300 години, а поради «родената им способност за ориентация. Веднъж на три години преплуват по 2000 км, за да стигнат пустинни остров. Там снасят в пясъка яйца, от които след известно време се излюпват малки костенурки. Докато техните родители вече пълзят по бразилските плажове, малките се оказват изоставени на произвола на съдбата. Но те не губят кураж и започват да търсят океана през храсталаци, заобикалят повалени дървета, изкачват склонове и го намират. Костенурчетата плуват сами без компаси, карти, секстанти и хронометри. Те пътуват към Бразилия, като че ли в мозъка им е заложена програма за действие. Каква е тя? Кой отдел на мозъка отговаря за изпълнението й? От какви ориентири се ръководят костенурчетата, когато избират посоката? Биолозите се надяват да решат тези въпроси с помощта на радиометрията. Върху черупката на костенурка не е трудно да се закрепи дори тежка апаратура. Следенето на сигналите е възможно, защото маршрутите им са приблизително познати. Телеметричното изследване на животните стана мода. С електронна апаратура са снабдени мечки, делфини, кучета, гълъби, дори и хлебарки. Но най-големи успехи телеметрията постигна не при наблюдения на животните, а при изследването на човек.
С ъ р ц е , н а с т р о е н о н а р а д и о в ъ л н а Учени от различни страни с голямо себеотрицание се
заеха с изучаване пулса на човек. Конструиран бе радио¬ пулсофон, уред, който предава данни за пулса чрез радиовълни. Още при първите опити с него се откриха съвършено неизвестни факти. Когато сърцето се съкращава, цялото тяло се пронизва от напрежение, изработено от сърдечния мускул. Съветският конструктор Домбровски записа сърдечните биотокове. Изменението, ритъмът на пулса много точно говори за напрегнатостта на работата, извършена от човек. Ако на организма са необходими допълнително 30 куб. см кислород в минута, сърцето ще увеличи честотата на ударите с един. Пулсът отбелязва психологическата и физиологична натовареност и позволява на лекаря да определи степента на изморяването. Едно е тренировка с пулс 120, друго със 140 и съвсем различно, ако той е 170. За спортния лекар е важно да знае точната цифра, а такава нямаше. Предполагаше се, че по време на бягане или вдигане на щанги, пулсът превишава 120 — 140 удара в минута, но никой не беше проверил това. Не може да се измери пулсът на спортиста по време на състезания. На помощ дойде радиопулсофонът, непретенциозен, доста лек— 150 г, не изискващ настройка и регулиране, който предаваше едновременно характеристики на пулса и дишането. Изясни се, че преди състезание пулсът на спортиста може да достигне нереалната цифра 170 удара, характерна за работа на ко
вач. Радиопулсофонът, конструиран от група ентусиазирани съветски инженери, стана инструмент в ръцете на треньорите, чрез който умело дозираха натовареността на спортистите през цялата година.
Интересни наблюдения върху щангисти показаха, че по време на тренировка, когато спортистът изтласква тежестта, пулсът му е 120, а при състезание 170. Атмосферата на състезанията като че ли кара сърцето да бие по-бързо. Още по-удивителен се оказа въображаемият метод. Спортистът се доближава до щангата и си представя възможно най-ясно целия процес на вдигане. И графиката на пулса повтори точно тази, записана по време на тренировка.
Значително голяма победа бе постигната при сравняване електрокардиограмите на спортиста при бягане на дълги и къси разстояния. След дешифрирането и анализа им изводите бяха единодушни: при каквото и да е натоварване върху графиките не се появяват признаци, характерни за болно сърце. Здравото сърце в покой или при интензивна работа ще бъде записано като здраво. Ако се появят опасни признаци на отклонения от нормата, те са свързани със заболяване и нямат никакво отношение към повишеното натоварване.
Истинска сензация бе разказът на телеметричната апаратура, че някои мускули на спортиста при състезания престават да се подчиняват на волята му и започват активно да пречат на бягането.
Р а д и о с т а н ц и и т е и з с л е д в а т в ъ т р е ш н и т е о р г а н и
Новооткритите транзистори и свръхминиатюрните акумулатори послужиха за основа на радиокапсулата. Оставаше да се намерят необходимите форми и размери на датчика, за да може радиохапчето да проникне в загадъчните дълбочини на човешкия организъм. Изследователите бяха радисти и лекари, усвоили радиотехниката. Освен радиохапчето трябваше да се създаде приемателна апаратура, записващо устройство и много други неща. От какво се интересува лекарят и какво може да научи с помощта на радиосондата? Най-напред киселинността на стомашния сок, който определя скоростта на храносмилането. Малкият радиотермоме-тър е покрит със силиконова обвивка, за да не бъде смлян от стомашния сок. По размери е не по-голям от обикновена таблетка аспирин. Когато капсулата преминава през тялото, тя предава радиосигнали, които отбелязват температурата до 0,1 десета от градуса.
Съветските учени вече създадоха капсули, които по два канала предават едновременно данни за налягането и киселинността. Японците Кимато и Хори предложиха метод, въз основа на който радиохапчето ще може да реагира на кръв. Капсулата ще посочва точно нараненото място и лекарите по-ефикасно ще открият и лекуват различни стомашно — чревни заболявания, свързани с кръвотечения. Идва ред и на капсули, които ще реагират на ензими, на телеметрични уреди, измерващи кръвното налягане. Откриват се нови възможности за приложение на електрониката. За да получат сведения за силата, с която човек стиска челюстите сп, стоматолозите вече вграждат телеметрична капсула в зъбите. Това изискват конструкторите на зъбни протези. Напълно сериозно се обсъжда и въпросът, дали ще успеем да изпратим изследователска капсула в кръвоносните съдове на човек.
ГЕНОВЕВА РЪСОВСКА
13
Започва строежът на тунел под Ламанш, който да свърже Великобритания и Франция. И естествено, всяка от двете страни вижда по своему положителното и отрицателното в тези проекти, Затова ще си поз-волим да ви представим най-напред
тунелът, гледан от Франция
Трябваха повече от 230 години, за да се изпълни идеята и предложението на френския инженер Де¬ маре, дадено в 1750 година. Той казваше с вяра: „Нашите внуци, а може би и нашите деца, ще пътуват, от Кале до Фолкстоун с файтони върху път, минаващ през тунел осветен със свещи."
В течение на два века след от-кази, преговори, съмнения и накрая съгласие идеята за един тунел Франция—Англия беше одобрена, а инициативата на началните работи — взета от французите.
Планът, който бе одобрен и от
двете страни, е план за железопътен тунел. Взаимното сътрудничество е едно от основните черти на взетото решение.
С дължина 56 километра, от които 37 под водата, тунелът ще започва от френското крайбрежие между Сангат и Кокел, близо до Кале, за да достигне до Фолкстоун в Англия на 7 км от Дувър. Този тунел в същност ще се състои от три тунела: два главни с около 7 метра диаметър, раздалечени на 30 метра един от друг, и един трети тунел — спомагателен, широк 4,50 м, който ще осигурява възможности за поддържане, наблюдение, вентилация, дренаж.
Двата главни тунела ще имат по един релсов път за електрически влах. На всеки 10 километра те ще бъдат свързани с допълнителни служебни тунели, като в случай на техническа повреда влаковете ще могат да бъдат отклонени така от единия релсов път върху другия. На
всеки 250 метра галерия, водеща до спомагателния тунел, ще позволи поддържането и вентилацията и ще намали съпротивлението на въздушната маса при придвижването на влаковете. Тази галерия ще осигури и евакуацията на пътниците в случай на продължителна повреда.
Започнаха пробните работи. Но огромните машинни сонди още не са влезли в действие. Тройният тунел ще бъде вграден под морето в пласт от синя креда, която съдържа голям процент глина, осигуряваща добра хидроизолация.
Трасето на строителните работи е продиктувано от геологичния строеж на морското дъно. Отначало то ще бъде хоризонтално, при Сангат стръмно ще слиза на 35 м под морското дъно и след това ще се издига плавно близо до английското крайбрежие. Железопътните линии ще бъдат поставени направо върху каучукови елементи. Влаковите композиции ще бъдат три вида. Композиции с вагони на два етажа ще превозват до 300 леки автомобила с техните пътници. Композиции с едноетажни вагони ще превозват автобуси и специален транспорт. Със специално укрепени вагони ще се пренасят превозните средства, които са по-високи от 4 метра и имат повече от 40 тона товар.
Специални съоръжения, монтирани от двете страни на тунела, ще ускорят товаренето и разтоварването на влаковете. Формалностите на митницата ще бъдат сведени до минимум. На всеки 3 минути ще има по един влаков състав, който ще се движи със скорост 140 км в час. Това означава приблизително 4800 превозни средства за час във всяка посока. Международните влакове ще могат да минават през тунела, без да е необходимо пътниците им да слизат. Така разстоянието Париж-Лондон ще се изминава за три часа.
Новият проект е резултат от дълги проучвания и подобрения на съществуващите вече проекти. Първият възникнал още по времето на дилижансите и пощенските коли. А в 1938 година френският инженер Бадеван предложил тунел, дълъг 45 километра, състоящ се от две успоредни галерии, на всеки километър свързани с трета. Главната трудност щяла да бъде пречистването на въздуха от натрупаните автомобилни газове. Затова се предвиждали огромни електрически централи, които да осигуряват вентилацията У
вкарването на чист въздух. Втората световна война попречила за реализирането на този съблазнителен проект.
Френските инженери Комб и Бо¬ мон проектирали мост над Ламанш. Те проучили морското дъно в най-тясната част на Ламанш и установили, че структурният му състав позволява да се побият стълбове за един мост. Проектът бе сериозно до¬ разработен в 1961 година от Жул Мош, който предложи мостът да бъде дълъг 33 км, широк 30 м и да има 4 автомобилни трасета плюс още едно за принудително спиране в случай на повреда или катастрофа. Мостът трябваше да има още две железопътни линии и две писти за мотоциклетисти и велосипедисти. Арките на моста бяха проектирани на височина 200 метра. Между двете централни трябваше да има 425 м разстояние, което щеше да позволи и на най-големите океански параходи да преминават.
Построяването на мост е почти два пъти по-скъпо от това на тунел. Има и много други недостатъци: при лошо време корабите може да се блъснат в стълбовете на моста, солената морска вода има ерозиращо действие върху конструкциите. Щеше да бъде необходимо и съгласието на всички нации, притежаващи търговска флота, съществуваха проблемите за предпазване на минаващите коли от силния вятър, за осветлението, което трябваше да пробива мъглата, и за безпогрешната сигнализация на корабите. Затова проектът беше отхвърлен в полза на железопътен тунел.
Цената на този тунел ще бъде около 40 милиарда нови франка. Но остава още един въпрос. Англия, която влезе в Общия пазар, която прие десетичната система, ще приеме ли също и движението на автомобилите в дясно, след като започне да се използува тунелът под Ламанш?
РАДКА ЧЕРГИЛАНОВА
ТУНЕЛЪТ, ГЛЕДАН ОТ АНГЛИЯ
От бреговете на Франция, когато времето е слънчево, се открива красива гледка към стръмните бели варовикови брегове на Дувър. (Поради това и римляните нарекли острова Албион, от латински „албус" — бял, което име и до ден днешен се среща в много литературни произведения.) Англичаните също могат да се любуват на водата и скалистия бряг на Франция. Гледката на
истина е красива, но водната ивица много затруднява търговията. Пренасянето на стоки и хора чрез кора-би-фериботи не решава въпроса. Над пролива често има мъгли и валежи. Бушуват яростни вълни. Високи приливи правят плаването трудно. Не случайно проливът е известен като най-голямо гробище на кораби в света — само през 1971 година 9 големи морски съда отидоха на дъното. Ежедневно повече от 700 кораба и ферибота кръстосват водата — трафик, който изисква голяма ловкост и съобразителност от капитаните.
Още в началото на XIX век съобразителните французи и практичните англичани замислиха да построят тунел под пролива. Англичаните подреждат днес проектите така: първият е на френският инженер Фавие, който в 1802 г. представил на Наполеон проекта за тунел и получил одобрението му.
Според проекта, трябвало да се изгради кръгъл изкуствен остров с диаметър 250 метра в средата на пролива. По това време електричеството не било познато на човечеството. Централните улици се осветявали с димящи фенери, а взривоопасната лампа не била позната. Осветлението и вентилацията на проектирания 38-километров тунел представлявали сериозно препятствие. Именно изкуственият остров щял да го разреши. В центъра на острова щяла да бъде построена шахта, която да играе ролята на огромен вентилатор.
Първият проект за тунел под Ламанш минал „към дело", т. е. в архивата.
Следващият бил вече израз на сътрудничество между двете заинтересовани държави — английският инженер Дон и французинът Монтре предложили на дъното на пролива да се монтира голяма тръба. В много отношения проектът не бил издържан.
Друг англичанин — инженер Уилсън удачно допълнил проекта, предлагайки тръбата да бъде не на дъното, което е много неравно, а във водата. Кръглата, четириметрова тръба трябвало да се опира на многобройни поставки, издигащи се на височина 24,5 метра от дъното. Средната дълбочина в тази част на канала била 50 метра и „тръбният тунел" на поставките щял да изпитва по-малко налягане, отколкото на дъното.
Практическото реализиране на такъв проект било невъзможно. Предстояли много сложни подводни работи, а водолазният костюм още не бил познат.
В 1856 година Наполеон III одобрява проекта на френския инженер Томе дьо Гамон за построяване на тунел. Проектът се различавал от този на Фавие по броя на изкуствените острови, необходими като естествени вентилатори. Той предлагал — 13! Моряците се изплашили — 13 острова, 13 нови препятствия в тесния пролив, където и без това навигацията е затруднена!
Гамон се съгласил с възраженията на моряците. След две години представил нов проект. Острови липсвали. Използувал постижението на науката — машинната вентилация, която позволявала да се мине и без остров.
И за втори път проектът за тунел получил голяма гласност. На изложението в Париж през 1867 година проектът на Гамон бил реализиран като макет. Два паралелни широки по 6 м тунела на всеки 100 метра били съединени с кръгли напречни секции. Общата дължина на тунела била 45 км, от които 32 км под дъното на пролива. Ето това е била същността на проекта. Тунелът трябвало да започне от дувър¬ ския бряг и стръмно да се спусне до 76 метра под морското равнище. На 8 км от английския бряг той трябвало да достигне своята най-голяма дълбочина — 92 метра и после бавно да се заизкачва към повърхността и да излезе до Булон.
Резките спускания и изкачвания представлявали голяма трудност. Хоризонталните тунели трудно щели да се задържат сухи. Влезлият откъм сушата въздух щял да се охлажда и от настъпващата кондензация стените щели да се овлажняват. Събралата се вода щяла да се оттича през два стоманени водоотточни тунела с диаметър по 2 метра, изградени в най-ниските точки на тунела.
В новия проект всичко било реално и осъществимо от техническа гледна точка.
През 1868 година бил създаден англо-френски комитет за строителството на тунела. Негови членове били инженер Стивънсън — създател на първия парен локомотив и Лесепс — строител на Суецкия канал. Осъществяването на проекта изглеждало близка действителност.
Но избухнала френско-пруската война. Проектът, колкото и да бил добър за изпълнение, бил забравен.
В 1875 година бил подписан дългоочакваният договор за строителство на тунел под Ламанш. Създадени били две търговски комисии, които изцяло поемали изпълнението на проекта.
Най-после в 1880 година започнало дългоочакваното строителство — направени били първите копки на спомагателните водоотводни¬ телни тунели. Изпълнителите считали, че след 5—6 години всичко
ще бъде готово. Но останал само ентусиазмът — в 1884 година англичаните, а в 1885 година и французите прекратили работата.
Много други проекти за мост и тунел под Ламанш също били обсъдени. Но всички имали една съдба.
От публикуването на първия проект бяха изминали повече от 150 години, когато през 1964 година бе създадено англо-френско дружество за проектиране и реализиране на проект за тунел с дължина 56 км, от които 37 под водата!
Проучвателният период приключи през юли 1973 г. Следващият етап, който започна в края на юли 1973 г., ще продължи до февруари 1975 г. През този период ще бъдат извършени сондажи по трасето на тунела и ще се прокопаят шахтите на т. н. обслужващ тунел (този тунел ще бъде между двата железопътни тунела). Следващата, трета решаваща фаза ще започне не по-рано от средата на 1975 г. и е много вероятно да завърши през 1980 година.
. . . В скромно подредена зала г. Смит, представител на компанията „Чанъл танъл", основана преди 93 години, отговаряше на въпроси за бъдещето на проекта.
— Ще бъде ли реализиран проектът?
— Да — отговори г. Смит с присъщото за англичаните спокойствие и настойчивост.
— Каква ще бъде пропускателната способност на тунела?
— По близо 56-километровото трасе ще бъдат построени два железопътни тунела с по две платна. Тунелът ще започва от околностите на английския град Фолкстоун и ще завършва близо до френския пристанищен град Кале. Очаква се през 1980 година през тунела да бъдат превозени 5 млн. тона стоки и около 30 млн. пътници, като през 1990 година тези цифри ще бъдат удвоени.
— Кои са все още нерешените въпроси във връзка със строителството?
— Проблемите са много. На първо място има неясности около самия проект. Независимо, че сме навлезли във втората фаза, реализирането му все още е под въпрос. Твърде много спорове има около милионите кубически метра изкопна земна и скална маса. Помислете — това са
около 7,5 милиона кубически метра! А бетонът, облицовката, изолационните материали? Това са за нас затруднения, които чакат своето решение. Вече сме в началото на 1974 година, а проблемите се все още много и в значителна степен превишават решените досега въпроси.
— Кои са най-големите достойнства на проекта?
— Те са няколко — отговори г. Смит. — Особено внимание заслужава т. н. аргумент за подобрената географска или окръжаваща среда. Очаква се въздушните полети само от Лондон да бъдат намалени с 20 000, тъй като тунелът ще осигурява бърза и пряка железопътна връзка с големите градове на Западна Европа. Седмично през тунела ще минават 25 000 коли, а с превозването на стоки с влакове през тунела ще бъде икономисан пробегът на над 2 500 000 товарни автомобила годишно. По този начин ще се намали значително шумът и замърсяването на въздуха на територията на голям Лондон. Разбира се, всичко това трябва да бъде преценено много внимателно — ще трябва да се строят нови пътища, ще се загубят площи от окръжаващата среда.
— Каква е стойността на строежа?
— През септември 1973 година тя бе 846 милиона английски лири (около 1860 милиона лева), но тъй като лирата постоянно се обезценява, много вероятно е цифрата да надхвърли 1000 милиона. Тази сума ще бъде поделена между двете страни. Очаква се към 2004 година най-голямото съоръжение в Западна Европа да се „самоизплати". Поскъпването, което сме предвидили, се дължи главно на изключително скъпата техника, която ще бъде използувана, и трудните условия, при които ще се работи. . .
Напуснах залата и неволно си припомних разговора, който бях водил с група млади бизнесмени от Илинг (Голям Лондон). Те бяха сигурни, че построяването на тунел под Ламанш е нещо много важно. Но на въпроса ми: „Ще бъде или няма да бъде" отговориха: „Тунелът под Ламанш прилича на морското чудовище от Лох Нес. Всеки говори за него, но все още никой не го • видял!"
НИКОЛА РАШЕВ
16
НАУЧНОФАНТАСТИЧЕН РАЗКАЗ ОТ БОБ ШОУ
Кендър чакаше вече няколко хиляди години, когато видя втория космически кораб. С първия го бяха докарали и оставили на тази планета, където няма дори и гледа от храна, където две нажежени слънца седемнадесет месеца от годината изливат непрекъснато огнени потоци, така че скалите се стопяват и потичат като черни реки. Ако Кендър не притежаваше способността да променя тялото си, отдавна да е умрял от глад, жажда и зноя. В същност, той и така бе почти мъртъв, но не му оставаше нищо друго, освен да чака.
И той чакаше.
— Хващам се на бас на десет стелера — подхвърли Сарджнър на Войсей, — че от този хълм ще видим кораба.
— Как, вече?! Войсей нетърпеливо се разшава в креслото и взе да
върти нониуса на локационната апаратура. „Виж го ти, „вече"! — помисли си Сарджнър. На
него му се струваше, че бяха изминали сто години, откакто корабът майка изхвърли на южния полюс на тази черна планета шестте си снимачни модула, а после се извиси отново в небето, за да направи спирала и да се спусне на северния полюс. За извършване на цялата маневра на кораба му бе нужен само половин час, а хо-рата в снимачните модули трябваше да се потят дванадесет дена под тройното натоварване, докато машините пребродят повърхността на планетата.
Пети модул стигна гребена на хълма; хоризонтът— линията, отделяща звездния мрак от мъртвия мрак на планетата — се премести и Сарджнър видя на пет мили от себе си светлините, хвърляни от „Сарафанд" в равнината.
— А ти, Дейв, излезе прав — каза Войсей. (Сарджнър се усмихна, защото долови нотка на уважение в гласа на Войсей). — Май първи ще се върнем на кораба. Не виждам светлините на другите модули.
Сарджнър кимна. Строго казано, шестте модула трябваше да се намират винаги на еднакво разстояние от кораба — майка, образувайки около него идеален кръг. Така беше през по-голямата част от пътя, когато апаратите точно спазваха графика на снимането, за да може данните, предавани от тях на кораба — майка, да постъпват винаги едновременно от шестте еднакво отдалечени точки. Всяко отклонение от графика можеше да доведе до неточност в картата на планетата, която се оформяше на стенд, от корабната електронно-сметачна машина. Радиусът на обхвата на всеки снимачен модул се равняваше на петстотин мили. И когато до кораба оставаха двеста и петдесет мили, можеха да смятат, че са привършили работата си. По традиция при последните мили си устройваха нещо като състезание — с шампанско за победителя.
Модул Пети току-що пресече ниските, но със стръмни склонове хълмове. Сарджнър предполагаше, че поне два от модулите тепърва ще преодоляват това препятствие. Хубаво щеше да бъде, ако завърши службата си в картографското управление с печалба шампанско.
От високоговорителя забоботи гласът на капитан Емук, който се намираше на борда на кораба — майка.
— Говори „Сарафанд". Всички модули за геодезични снимки да спрат. Изключете моторите и не мърдайте, докато не получите специално нареждане. Това е заповед!
Още не бе стихнал гласът на Емук, когато избухна страшна врява — геодезистите от модулите като подплашени заприказваха едновременно и от високоговорителя се посипаха сърдити възгласи.
Пети модул продължаваше да върви напред в мрака, сякаш нищо не се бе случило.
— Изглежда е станала някаква грешка — рече Сарджнър, — но ти, Войсей, все пак спри машината и изключи моторите.
— Защо? Емук просто се е побъркал! Че какво би могло да се случи. . .
Без никакво предупреждение ултралазерна светкавица от „Сарафанд" разсече нощта на светкащи късове и склонът на хълма пред петия модул се издигна към небето. Войсей рязко натисна спирачките и машината, след известно боксуване, спря почти до светещия край на траншеята, оставена от ултралазера. По покрива на модула оглушително затрополиха посипалите се камъни, после настъпи мъртва тишина.
— Говори „Сарафанд"! — отново загърмя микрофонът. — Повтарям: нито един снимачен модул да не се опитва да се приближава до кораба. Иначе ще бъда принуден да унищожа всеки, който наруши заповедта!
Сарджнър включи канала за разговори. — Ало, Емук. Говори Сарджнър, от модул Пет. Ка
питане, не е ли по-добре все пак да ни обясните какво е станало?
Настъпи кратка пауза, после Емук отново заговори: — На картографни снимки тръгнаха шест модула,
а сега сте седем. Нужно ли е да добавям, че единият е излишен?
Тревогата като тръпка мина по тялото на Кендър. Изведнъж осъзна, че е допуснал грешка. Изплаши се не защото пришълците го бяха преждевременно открили, нито пък защото имаха по-лошо оръжие от него.
Грешката му бе друга: бе допуснал машината, чийто облик бе копирал, да стигне толкова близо до косми-
17
ческия кораб, че да я забележат от борда. Тревогата му попремина, когато долови вълни на страх и объркване, идващи от хората в машините. Същества с подобна психика не можеха да му създадат особени трудности.
Той споя като тях, изпращайки напред лъч светлина и от време на време серия радиовълни на същата честота, на която предаваха пришълците, модулирана с тяхната речева плетеница. Нали бе Кендър, най-умното, най-способно и най-самотно същество във Вселената. Единственото нещо, което можеше да прави сега, бе да чака.
Дванадесетте човека говореха едновременно, като се опитваха да си обяснят съобщението на Емук.
Седмият модул се появи на планета, където няма никаква атмосфера, на планета не само абсолютно безжизнена, но и стерилна в буквалния смисъл на думата. Дори и най-издръжливият вирус не би могъл да оцелее под лъчите на двойното слънце на Прайла.
Обади се пак Емук. — Готов съм да чуя предложенията ви какво да пра
вим по-нататък, но се изказвайте поотделно. Нотката на упрек в гласа му бе достатъчна, за да
стихне глъчката мигновено, но Сарджнър почувствува, че паниката у екипажа се усили. Бедата бе там, че работата в геодезичните модули не беше станала професия — смятаха я за твърде проста. Хората се заемаха с нея за година — две, докато се съвземат, та после да започнат нещо самостоятелно. И сега мисълта за опасността ги накара да изпаднат в паника.
Сарджнър едва се сдържа да не избухне, но се овладя, като се сети, че и той самият за малко не се поддаде на паниката. Постъпил бе на работа в картографското управление преди шестнадесет години заедно с двамата си братовчеди. Те отдавна бяха напуснали и открили собствена фирма, в която доста пари бе вложил и Сарджнър. Сега Крис и Карл настояваха или да почне да участвува в работата на фирмата, или да си изтегли капитала. Ето защо се наложи да уведоми официално началството, че смята да си подаде оставката. На тридесет и шест години бе решил да заживее най-после по човешки: да играе голф, да лови риба, а може би и да се ожени и създаде семейство. Жалко, че седмият модул се изпречи на пътя му.
— Капитан Емук, изглежда преди нас тук е идвал някакъв друг картографски кораб — бързо заговори Гилпси от модул Три. — А може и принудително да е кацнал.
— Не — твърдо отвърна Емук. — Такава възможност е изключена. Сарджнър натисна клавиша на канала за разговори и запита:
— А дали няма тук някаква подземна станция? — Картата на планетата не е напълно готова, но
корабният компютър прегледа всички данни, с които разполагаме. Отговорът е отрицателен.
В разговора пак се намеси Гилпси от модул Три. — Доколкото разбрах излишният модул не е напра
вил никакви опити да установи връзка с кораба или с нас. Защо?
— Предполагам, че нарочно се е заврял сред нашите модули, за да може да се добере по-близо до кораба. С каква цел — засега не знам, но това никак не ми харесва.
— Добре, но сега какво ще правим? Въпросът бе зададен едновременно от няколко мо-
ИЛЮСТРАЦИИ НИКИФОР РУСКОВ
дула. Последва дълго мълчание, после Емук отговори: — Дадох командата „Стоп!" на всички модули, защо
то не исках да излагам на риск кораба. Но сега виждам, че се налага да рискуваме. Разрешавам на всички модули да се приближат до кораба на разстояние хиляда ярда. Всеки, който се приближи повече, ще бъде унищожен, и то без предупреждение. Разбрано? А сега: „ходом марш!"
Когато модул Пет спря на хиляда ярда от „Сарафанд", в далечината зад кораба се виждаше само една светлина. Геодезистът я загледа втренчено.
— Бих искал да знам какво е онова там — каза Войсей.
— Ами просто вземи и го попитай — отвърна Сарджнър.
Войсей седя няколко секунди неподвижен. — Добре, ей сега ще попитаме. Той включи канала за разговори. — Ало, говори Войсей, модул Пет. Ние сме вече край
кораба. Кой е следващият, който се приближава там? — Ламерекс, първи модул — зачу се познат глас. —
18
Здравейте Виктор, Дейв! Радвам се, че ви виждам. . . ако само сте наистина вие.
— Разбира се, че сме ние, а ти какво си помисли? — Зачу се малко неестественият смях на Ламерекс.
— Даже не смея да мисля. . . Войсей понечи да изключи микрофона, но се отказа. — Надявам се, Емук ще разбере кой не е истински
ят модул и ще направи на пух и прах тази седмица, преди тя да ни е скроила нещо.
— Ами ако тя няма намерение нищо да предприема? Може би иска просто така да ни подразни — забеляза Сарджнър и извади един сандвич. Смяташе, че ще похапне по-солидно на борда на кораба, но явно обедът се отлагаше.
— Какво имаш пред вид? — запита Войсей. — Даже на Земята има птици, които могат да ими
тират човешкия глас; маймуни, които обичат да подражават на хората, и то без всякакви задни мисли. Просто такова им е поведението. Може и в случая да имаме работа само с един свръхподражател, приемащ формата на всеки предмет, който види, просто така без дори да го желае.
— Същество, способно да приема формата на че¬ тиридесетфутова машина?! Ама че го каза, Дейв. Повярвах ти за драмбонсите, но сега прекаляваш.
Сарджнър сви рамене и продължи да яде сандвича. Бе видял драмбонсите по време на двадесет и първата си експедиция, на планета с огромна притегателна сила. Това бяха животни с формата на колела, кръвта на които, за разлика от хората и по-голямата част от другите живи същества, си стоеше на едно място, постоянно долу, а тялото им непрекъснато се въртеше, осигурявайки циркулацията. Врелият и кипял геодезист много трудно успяваше да убеди новаците, че драмбонсите наистина съществуват — драмбонсите и стотиците други не по-малко странни същества. Главният недостатък на днешните свръхскоростни рейсове беше в това, че пътешествията не обогатяваха разума и не разширяваха кръгозора. Войсей, например, се намираше на пет хиляди светлинни години от Земята, но понеже не бе видял и изживял дългия път, мислено все още не бе напуснал орбитата на Марс.
На видеоекрана на модул Пет постепенно се появиха и другите машини, накрая и седемте модула се строиха на еднакво разстояние от черната островърха кула на „Сарафанд", образувайки правилен кръг. Капитан Емук мълчеше, докато машините извършваха маневрата, но от високоговорителя продължаваха да се чуват реплики, подхвърляни от екипажите на модулите. Някои, като видяха, че всички са живи и здрави и че нищо лошо не се случва, с всеки изминат миг все повече се оттърсваха от страха. Зачуха се дори и шеги. . .
Смехът секна, щом заговори Емук: — Преди да изслушам предложенията ви — каза
той спокойно, — искам да ви напомня заповедта — да не се приближавате до кораба, да спазвате разстоянието хиляда ярда. Всеки, който я наруши, ще бъде незабавно унищожен. Сега да пристъпим към разискванията.
Пръв наруши радиомълчанието самоувереният и рязък глас на Полен от модул Четири. Участвувал бе в шестнадесет експедиции и сега пишеше книга за впечатленията си. Наистина, не бе позволил на Сарджнър да види ръкописа му, но Сарджнър подозираше, че Полен го е представил в комичната роля на някакъв всезнаещ космически вълк.
— На мен ми се струва — почна високопарно Полен, — че в случая имаме работа с класическа задача по формална логика. . .
— По-кратко, Полен — сърдито го прекъсна някой.
— Добре. И така, фактът си остава факт. Трябва да намерим изход от създалото се положение. Основните параметри на задачата са: има шест наши, неразли¬ чаващи се по нищо машини и промъкнала се сред тях седма. . .
Сарджнър рязко натисна клавиша на канала за разговори.
— Внасям поправка — каза той спокойно. — Кой се обажда, Сарджнър ли? — запита Полен. —
Както казах, седмата машина. . . — Внасям поправка. — Пак ли е Сарджнър? Какво искаш, Дейв? — Аз ли? Просто искам да ти помогна в логически
те разсъждения, Клифорд. Имаме работа с шест машини и едно много интересно живо същество. . .
— Какво?! — Да. . . С тъй нареченото сиво същество. Сарджнър изчака търпеливо, докато стихне глъчка
та, като поглеждаше под око сърдитото лице на Войсей. Нима и той самият е изглеждал така, когато за първи път бе чул за това създание? Преданията за него бяха разпространени на планети, където спомените на коренните обитатели се губеха в далечното минало. Както обикновено, те бяха поизопачени, но във всички имаше нещо неизменно: сиви същества, борба с местните обитатели, поражение.
Сивите същества не бяха оставили никакви следи, така че армията от земни археолози не можа да открие нищо конкретно, свързано с тях, но митът продължаваше да съществува. И най-интересното за този, който умее и иска да слуша беше, че разказвачите — независимо от това как изглеждаха, какъв начин на живот водеха: дали ходеха по земята, летяха из въздуха, плаваха или пълзяха — наричаха сивите същества със същото име, с което наричаха и себе си.
— Какво е пък това сиво същество? Какво представ л я в а ? — въпроса зададе Карлен от втори модул.
— Голямо сиво чудовище, което може да се превръща във всеки предмет или във всяко живо същество — обясни Полен. — Сарджнър не може да направи крачка без него и го мъкне из цялата Галактика.
— То не може да се превърне във всеки предмет — възрази Сарджнър. — То може да изменя само външния си облик, а вътре си остава все същото сиво същество. Ти можеш и да не се съгласяваш с мен, Клифорд.
— Разбирам те, Дейв. Сивото същество би потвърдило всяка твоя дума.
— Да помолим капитан Емук да провери в блоковете, където се съхраняват данните за чуждите форми на живот и да определи: първо, каква е вероятността да съществуват сиви същества; второ, каква е възможността седмият модул да е сиво същество.
Сарджнър забеляза, че този път не последваха шеги и въздъхна с облекчение. Ако излезеше прав, тогава нямаха време за разговори. В същност те и без това имаха малко време. Яркото двойно слънце вече изгряваше на хоризонта, образуван от назъбените върхове на далечните планини. През следващите седемнадесет месеца планетата щеше да се движи твърде близо до тези две нажежени тела, и на Сарджнър му се искаше
19
по това време да е колкото се може по-далеч от Прай¬ ла I. Но не само хората искаха това.
Кендър бе доста удивен, когато забеляза, че с все по-голям интерес следи мислите на тези създания.
Сивите същества никога не бяха създали машини, те разчитаха на силата, ловкостта, бързината на големите си сиви тела, способни да приемат всякаква форма. Освен вроденото пренебрежение към техниката Кендър бе прекарал няколко хиляди години в този адски свят, където не биха издържали никакви машини, колкото и добре да са конструирани. Затова го потресе мисълта колко много са зависими тези крехки създания от своите изделия от метал и пластмаси. Най-вече го порази откритието, че металните черупки им служат не само като средство за придвижване, но и за запазване и поддържане на живота. Кендър опита да си представи за минута как поверява живота си на грижите на сложния и често развалящ се механизъм и самата мисъл го накара да потрепери от страх. Побърза да я отхвърли и да съсредоточи страшния сп разум върху задачата как да се промъкне колкото се може по-близо до кораба, за да подтисне волята и разума на всички, които седят в него. Това трябва да направи най-напред с оня, когото всички наричат капитан Емук, и то да го направи преди оня да е пуснал в ход страшното си оръжие.
Спокойно, превъзмогвайки все по-засилващото се чувство на глад, Кендър се приготви за атака.
Сарджнър удивен загледа дясната си ръка. Искаше да изпие чаша кафе, за да намокри пресъхналото си гърло и посегна към тръбичката. Ръката му с мъка се издигна на четвърт дюйм от креслото и безсилна отново падна на облегалката. Опита инстинктивно да си помогне с лявата ръка, но и нея не можа да раздвижи и тогава осъзна, че е парализиран.
Геодезистът гледа цяла минута тъпо пред себе си, а когато се опомни, усети, че се е изтощил от усилието да раздвижи вдървените си мускули. Струйки студена пот полазиха по цялото му тяло. Взе да преценява обстановката, като се мъчеше да разбере защо все още може да управлява очните си мускули.
Партньорът му също бе парализиран — само едва забележимо потрепване на лицевите мускули издаваше, че Войсей е жив. На някои планети геодезистът бе срещал животни, които се защитаваха, като се обкръжаваха с поле, способно да подтисне нервната дейност на другите животни. Такива същества имаше най-вече на планети с много голяма притегателна сила, където хищниците бяха също така вяли и бавни като жертвите си. Сарджнър опита да заговори партньора си, но, както и очакваше, не бе в състояние да управлява гласните си връзки.
Изведнъж до съзнанието му стигна, че от високоговорителя продължават да говорят.
— Какво има толкова да мислим — казваше По¬ лен. — Обикновена логическа задача за първокурсници. Точно по твоята част, Емук. Например, ти посочваш номера на модула и му даваш команда да се оттегли на толкова и толкова ярда. По такъв начин истинските шест машини се отделят от седмицата или по команда се отдръпват едновременно две. . .
Сарджнър прокле неспособността си да се движи и че не може да натисне клавиша на канала за разговори, за да запуши, докато не е късно, устата на Полен, но в това време думите на говорещия бяха заглушени
от пронизителния вой на някаква радиостанция. Сарджнър с чувство на облекчение разбра, че бе почнал да действува седмият модул. Полен за малко не подписа на всички смъртната присъда.
По-целесъобразно щеше да бъде да помолят Емук да обстреля поред всеки модул със слаб лазерен лъч. Дори ако сивото същество би било в състояние да издържи такова лъчение, спектрографският анализ щеше да открие, че той има друг химически състав. Можеше още да се нареди на всички модули да пуснат в равнината малките си ремонтни роботи. Сарджнър се съмняваше, че сивото същество би могло да извърши маневрата — нали трябваше да се раздели на две части.
Главният недостатък на всички тези способи е, че сивото същество не би дало на хората време да действуват. Правилното решение, ако има такова, трябва да даде мигновен отговор, и Сарджнър не вярваше, че е способен да го открие.
Само по силата на навика той продължаваше да анализира положението, като разглеждаше поотделно данните, с които разполагаха, и изведнъж разбра какво означават гласовете, които се чуваха от високоговорителя. Щом Полен и другите можеха да разговарят, значи те бяха извън обсега на сивото същество. Значи то може да въздействува на хората само от определено разстояние.
Откритието го въодушеви. Сарджнър огледа видео¬ екраните. Наблизо до него се намираха два модула. Останалите четири машини бяха доста далеч — на отсрещната страна на кръга; той забеляза, че една от тях мигаше с фаровете си, правейки плахи опити да мине на връзка с помощта на морзовата азбука. Нямаше смисъл Сарджнър да си губи времето за дешифриране на предаваното съобщение — отчасти защото отдавна бе забравил тази азбука, а и защото цялото си внимание бе съсредоточил върху двамата си съседи, единият от който навярно бе врагът. Високо в небето на фона на звездите замигаха светлини от „Сарафанд" — Емук отговаряше с бързи серии от точки и тирета.
Продължаващият вой на чуждата радиостанция пречеше на Сарджнър да мисли, но той не се предаваше. Смътна, още неизяснена напълно идея, бе почнала да се оформя в мозъка му. Като че ли има някакво противоречие. . .
Войсей протегна дясната си ръка към командното табло и включи двигателите. За миг Сарджнър реши, че състоянието на парализиране е свършило, но веднага се убеди, че самият той все така не може да помръдне нито ръката си, нито крака. Лицето на Войсей бе бяло като тебешир, на брадичката му блесна слюнка и Сарджнър разбра, че партньорът му действува като механизъм, управляван дистанционно от седмия модул. Май бе дошъл последният им час. Сивото същество бе решило да подкара модула им към кораба, за да отвлече вниманието на Емук. Врелият и кипял геодезист едва не получи удар при мисълта че на другиго можеше и да отвлече вниманието, но не и на Емук и че той, без да се замисли, ще превърне в пара всеки, който пристъпи невидимата граница от хиляда ярда.
Модулът бавно тръгна по грапавата почва. Сарджнър предприе още един отчаян опит да се ос
вободи от невидимите нишки, които сковаваха движенията му, но напразно. Какво бе замислил седмият мо-
20
дул? Неговият радиус на действие е ограничен, така че явно е решил да направи тази маневра, за да може сам да се промъкне близо до кораба. Но ако е така, значи има надежда.
Истината като лъч озари мозъка на Сарджнър, но в същия миг той още по-силно се изплаши. „Аз знам истината — каза си той, — но не бива да мисля за нея, защото сивото същество умее да чете мисли от разстояние. Ако почна да мисля за това. . ."
Ръцете на Войсей лежаха на лоста за управление на двигателите и модул Пет пое напред.
Ако сивото същество узнае, че. . . Престани! Мисли за нещо друго, за шампанското, което може би вече никога няма да опиташ, за драмбонсите, въртящи се в собствената си кръв, но в никакъв случай не мисли за. . . Ах, за малко не се изтървах. . . Почти си помислих за. . . Ааа, няма да мога да се сдържа. . . Емук!!!"
Разстоянието, отделящо Кендър от космическия кораб, беше вече толкова малко, че ако бе в по-добра форма, щеше да го преодолее с два скока. Сега ще му е нужно повече време. Но Кендър твърдо знаеше, че никой не ще успее да го спре. Спусна се напред. След него, малко по-бавно, отколкото очакваше, потеглиха към кораба и двете машини, които бе взел под свое управление. Едно от съществата, седящи в тях, се мъчеше напразно да подтисне някаква своя мисъл, но сега нямаше време да се занимава с него. Като менеше в движение окраската и формата сп, Кендър благополучно измина нужното разстояние и тържествуващ заби волята и разума си в кораба.
Никакъв ефект. И тогава, със сила достатъчна да унищожи мигно
вено всяко живо същество, го удари ултралазерен лъч. Болката бе мъчителна. Такава страшна болка още не бе изпитвал. Но по-лошо от всякаква болка бяха мислите, които прочете в ума на онзи, който се намираше в кораба — ум студен, суров и решителен.
За първи път страхът скова съзнанието на Кендър. После беше мъртъв. Грешката му се състоеше в това, че се бе опитал да
подчини на волята и ума си такова създание като капитан Емук.
Сарджнър погледна табелката с лаконичния надпис над корабната изчислителна апаратура.
На табелката пишеше: Е. М. У. К. Електронна Машина за Управление на Кораба. На този изкуствен разум членовете на екипажа по
веряваха живота си от първата до последната минута при всяка картографска експедиция.
Той се облегна сит и доволен в креслото, запали лула и огледа благосклонно помещението. По време на тържествения обед бе взел твърдо решение и знаеше, че е правилно. Задоволяваше го напълно ролята на най-опитния член на експедицията. Нека някои го изобразяват в книгите си в смешен вид, а братовчедите му да го изключат, ако искат, от сделките си — той има намерение да остане в картографското управление, докато издържи. Това е неговото призвание, това е животът му.
Срещу него на масата Полен записваше в бележника си нещо за експедицията.
— И тогава ли ти, Дейв, осъзна, че сивото същество просто не е в състояние да разбере машинната философия? — запита Полен.
— Да. Сивите същества никога не са използували машини. Подведоха го и няколкото хиляди години, прекарани на Прайла I, където никаква машина не би издържала — нашият здраво свързан с машините живот се оказа за него нещо непостижимо.
Сарджнър погледна видеоекрана — ниско над планетата светеше яркото двойно слънце — и го обзе мимолетно чувство на симпатия кьм огромното сиво същество, чиито останки се търкаляха на черната обгорена равнина. Това същество така трепереше за живота си, че и през ум не му минаваше да повери грижите за него на някого другиго освен на самия себе си.
Преведе от руски Цвета Пеева
2)
„В 1360 г. оксфордският монах Николас де Лин, който бил добър астроном, доплувал заедно с други монаси до най-северния остров на света, оставил там спътниците си и сам се отправил по-нататък, описвайки поред всички уединени северни острови с прилежащите им морета. Като се върнал, той посветил ръкописа си на краля на Англия."
Днес, когато историята на откриването на Земята е толкова добре позната, вероятно никой не би обърнал внимание на тези редове от ръкописа на английския учен Джон Де (живял от 1527 до 1607 г.) Мо в Мадридската библиотека, в произведението на Йоан от Санто Антонио, издадено в 1732 г., има следните редове: „Николас де Лин, англичанин математик от Оксфорд, през управлението на Едуард IIІ озаглавил своето превъзходно произведение „Щастливото откритие-'; той описал северните острови и техните морски водовъртежи от 53° до полюса. . .". А в легендата на сравнително скоро откритата карта на света, изчертана в 1508 г. от турския картограф Пири Рейс има следната бележка: „В книгата „Щастливото плаване" можем да прочетем, че при Северния полюс се издига висока скала от магнитен камък с окръжност 33 немски мили. Тя се мие от течащо янтарно море, от което водата като от съд се излива надолу през отвори. Наоколо са разположени четири острова, от които два обитаеми. . ."
От десетилетия две нерешени загадки измъчват учените-изследо¬ ватели — докъде на север е стигнал Николас де Лин и кои са тези тайнствени морски водовъртежи, простиращи се „от 53° до полюса"?
Още в 1065 г. лично норвежкият крал Харалд, опитен пътешественик изследвал водните простори на северния океан и в края на краи-щата се добрал до такова място, „къ-дето вече смътно се виждал краят на света и морето пропадало в ужасна бездна, от която той избавил корабите си с голям труд". Според лоцмана на кораба това място се наричало Гинунгагап — световният водовъртеж, според пред
ставите на викингите. Хората от тази епоха вярвали, че съществува гигантски водовъртеж някъде в Световния океан и изпитвали от това панически страх.
И древните разкази за Гинунгагап, и бележката от картата на Пири Рейс са повлияли толкова много на учените от XVII в., че никой от тях не ги пренебрегва. Нещо повече — те ги използуват при първите си несръчни, дори фантастични хипотези за образуването на океанските течения. „На Северния полюс има четири големи острова, между които се разполагат четири дълбоки и широки канала. Водата се стича към полюса, но на самия полюс се намира грамадната Черна скала, 33 левги в обиколка. Корабите, попаднали един път в тези канали, не се връщат никога, даже при благоприятен вятър; при Черната скала цялата вода изтича в земните дълбини, откъдето тя отново излиза на повърхността през речните извори."
През 1643 г. Фурние в своята „Хидрография" дава схема на океанските течения, разбира се, пак въз основа на съществуващите до тогава представи. Между другото в хидрографския си трактат той дава много интересни, макар и понякога фантастични, сведения. „Те (водовъртежите, теченията) се наблюдават понякога край бреговете на Норвегия, на това място, което се нарича Малстрьом." „На Малдивските острови, между атолите Мале и Пулис¬ ден, морето изглежда черно като мастило и винаги клокочи като извор. И въпреки, че теченията тук са много бързи и образуват водовъртежи, на това място водата е неподвижна." „На дъното на Балтийско море има много високи планини, основите на които са проядени от дълбоки пещери. Избликвайки от тях, водата предизвиква необичаен шум, а тези течения притежават такава сила, че са опасни за всеки, който ги приближи. Близо до Ирландия се намира водовъртеж, към който от всички страни са устремяват морските вълни и изчезват там, сякаш погълнати от бездънна пропаст."
Подводни бездни и пропасти, канали, в които към центъра на Земята изтичат водите на океана! Колко
много фантазия! Колко много е за" имствано от хипотезата на древногръцкия философ Платон, създадена в IV в. пр. н. е. — „в центъра на Земята се намират водни бездни, които от време на време изхвърлят вода в морето".
Навярно Николас де Лин е предприел научна експедиция не много на север, може би до Норвегия. Разбира се, невъзможно е да се установи колко далеч на север е достигнал самият мореплавател, но като имаме пред вид морската техника на XII в., може да се предположи, че в изследователските си плавания той не се е отдалечил много от заселените по това време райони на Европа. Въпреки че оксфордският монах твърди, че е посетил „най-северните острови на света", трябва да имаме пред вид и обстоятелсвото, че на същите тези острови той е оставил своите спътници. Следователно става дума за населени острови и оттам може да се направи изводът, че монахът не е достигнал до никой от арктическите острови.
На хората от XII в. били известни няколко големи морски водовъртежа. С някои от тях мореплавателите са се сблъсквали веднага на север от Британските острови. В морския проток Пентленд-фьорт, между Шотландия и Оркнейските острови при лошо време много опасни за мореплавателите са два грамадни водовъртежа — Мъри Мен ъв Мой и Суелки ъв Суона.
Един малко по-слаб водовъртеж, от който древните мореплаватели са се страхували много, се намира още по на север. Това е водовъртежът около скалата Сумбьо Мунг. На северозапад, около най-южния край на острова Гренландия се намира още един водовъртеж
Но едва ли тези острови са били най-северните дори за представите на монаха Николас де Лин. Посетените от оксфордските монаси „острови с морски водовъртежи" трябва да търсим още по на север. Най-северният известен на хората от XII в. водовъртеж е бил Страум¬ скин, около Светия нос ?на Мур¬ манското крайбрежие в СССР. Той се споменава в средновековната скандинавска литература. Но Страум-
22
скин се е намирал много далече от морските пътища па Средновековието, а освен това около Светия нос няма никакви острови. Затова трябва да приемем, че Страумскин не е бил известен на хората от Средновековието.
Водовъртежът Салстрьом е един от най-опасните европейски морски водовъртежи. Той е разположен край Норвежкото крайбрежие. Но Салстрьом не се намира на морски път, а в рядко посещаваната вътрешна част на Салт фиорд. Затова навярно не е бил известен през Средновековието на хората от Западна Европа.
Най-вероятното е оксфордският монах да се е сблъскал с навяващия ужас водовъртеж Малстрьом, или както се нарича още Мускенстрау¬ мен, който е между островите Мус¬ кенесьоия и Верьой, на не по-малко от 100 км западно от Норвежкото крайбрежие. Векове преди това в книгите на историка Диакон този водовъртеж е описан като праобраз на Харибда и причина за приливите и отливите в океана. Този колосален водовъртеж смуквал в бездната всички кораби плуващи на значително разстояние от него.
Възможно ли е от всички тези неща да не застивала кръвта в жилите на средновековните мореплаватели! Нима може да се обвиняват, че в много ярки краски са описвали ужасите, преживяни от тях в тези опасни места.
Столетия по-късно американският писател Едгар По в знаменития си разказ „Спущане в Малстрьом" не се е отърсил от представите на древните мореплаватели. Попаднал заедно с кораба си в тази бездна, която наричат водовъртежа Малстрьом, героят на разказа забелязал, че цилиндричните тела се съпротивяват много по-силно на всмукването на водовъртежа. Затова, привързал към себе си бъчвичка, той се хвърлил в морето. Това му позволило да види как с приближаването до морското дъно водовъртежът намалявал силата и размерите си. По-късно героят бил спасен от рибари.
Този разказ на Едгар По се опира на две важни обстоятелства, които по това време още доминирали в представите на учения свят. Първото е версията, че сред протока Малстрьом има бездна, която се простира под земята, може би до Ботническия залив. Тази идея дала възможност на надарения с богато въображение Едгар По да създаде разказа си. Второто обстоятелство е мнението на
английския енциклопедист Джонас Ръмюз. За по-голяма правдоподобност Едгар По се позовава на него, твърдейки, че собственият му разказ дава „само слаба представа за Грандиозността и трагичността на станалото събитие" (има пред вид събитието, описано в разказа му).
„Между Лофотен и Мускьо, пише Ръмюз, дълбочината на морето се колебае от 35 до 40 сажена (64,73 м), но към Верьо тя намалява. . . При висок прилив теченията се устремяват с невероятна скорост към първите два острова, а при отлив ревът на отстъпващото море превъзхожда грохота и на най-ужасните водопади. Шумът се чува на много мили наоколо, при което се образуват водовъртежи с такава широчина и дълбочина, че всеки кораб, приближил се към притегателното им поле, неизбежно се намира увлечен към дъното, където се разбива на късове в скалите. Когато морето се успокои, то изхвърля остатъците на повърхността.
Моменти на затишие се наблюдават само в паузите между приливите и отливите, които продължават четвърт час. После морето побеснява отново. . . Кораби, шхуни и барки, забравили за необходимостта да се държат по-далече от зловещото място, стават жертва на те
ченията. Често се случва китове, доплували много близо до водовър-тежа, да стават жертва на неговата ярост; воплите, които издават, не се поддават на описание.
Веднъж мечка, която се опитваше да преплува от Лофотен до Мускьо, бе подхваната от водовъртежа и започна да потъва, изпълвайки околността със сърцераздирателен рев... Дъното е пълно със скали, сред които блуждаят останки от загинали кораби. . . В 1645 г. морето се разбушува с такъв шум и сила, че се напукаха каменните стени на домовете край брега."
Вярно е, че Малстрьом съществу-ва и че има и други водовъртежи в Световния океан. Водовъртежите са опасни за малките и платноходните кораби. В полумитичния Малстрьом скоростта на теченията достига понякога до 30 километра в час. Средната скорост на автомобилите в големите градове не е по-голяма. Каквато и да е причината, създаваща морските водовъртежи, тяхната мощ е могла да порази въображението на хората. Пък и много малко са моряците, които подобно героя на Едгар По могат да се похвалят, че са успели да се спасят от бездната, погълнала техните кораби.
ХРИСТО ТИЛЕВ
Злато и Трудно е да се каже колко хора от всички страни са
се заели да търсят съкровища. И къде ли само не ги търсят! В планините на Еквадор, по бреговете на Мъртво море, на Галапагоските острови, в гробниците на фараоните, сред пепелищата и развалините на средновековните замъци, в пещери и по дъното на езера.
Стотици хора във Франция, Англия, Съединените щати и в много други западни страни са похабили живота си в безплодни търсения. Те се надяват в един миг да забогатеят, но вместо това се разоряват и изпадат в нищета. А знаменитите съкровища, тези съсиреци от престъпления, политически интриги, измама и предателство носят след себе си мъка и безчестие...
Ще започнем разказа за търсенето на легендарното съкровище на тамплиерите с едно любопитно писмо, което някаква французойка изпраща в „Клуба на търсачите на съкровища" (както виждате, има подобно сдружение, при това доста многолюдно).
„Моят мъж си спомня, че когато бил момче на четиринадесет години, веднъж, като се ровел в билиоте¬ ката на дядо си, намерил много стар френски молитвеник. В него имало листче със следния текст: „Под старинния замък Вал-дьо Круа се намират съкровищата на Ордена на тамплиерите. Иди и го потърси. Светецът и Истината ще ти покажат пътя."
Мъжът ми грижливо пазел в паметта си тези думи, но през следващите бурни години и молитвеникът, и листчето били загубени.
През 1948 година след демобилизацията мъжът ми имаше желание да се засели в някое тихо кътче на Франция и там да прекара остатъка от живота си. Случаят го отведе във Валкроз, изоставено имение със стар, доста разрушен замък в почти безлюдните планини на Горна Вира. Заехме се да възстановим замъка.
Някои любопитни особености в архитектурата и историята на замъка накараха мъжът ми да си спомни думите, написани на листчето, намерено в стария молитвеник, и ние започнахме да подозираме, че Валкроз, в който се заселихме, е същият този загадъчен Вал-дьо Круа.
Изяснихме, че Валкроз действително е принадлежал на тамплиерите. В параклисчето на замъка беше намерена картина с изображението на Свети Целестин, коленичил пред някакво видение. В центъра на латински беше написано „веритас", което значи истина.
Светецът и Истината! Мъжът ми помоли някои специалисти да се запоз
наят с плана на замъка. Беше изследван целият лабиринт от подземия, зали и скривалища, подземният затвор и гробището. Никакви съкровища!"
Накрая писмото завършваше с упреци срещу злощастната съдба, която не е благосклонна към търса-чите на съкровища.
. . . В наши дни човек, който би дошъл да разгледа Валкроз, за да се запознае със старинния замък, ще види мрачни сводести преходи, изтрити, окъртени стълби, руини от кулите. Наоколо само гори и никакъв път.
И на това място в малка къщурка, сякаш като гнез
до, залепено за остатъците от древната крепостна стена се гушат старец и старица. Те нямат нито деца, нито близки, нито съседи. Те отдавна са забравили какво значи вкусно и достатъчно да се нахраниш. Дрехите им говорят, че живеят в крайна бедност. Те са пропилели скромното си състояние в безсмислено търсене, изоставили са стопанството си, което сами са създавали с цената на нечовешки усилия и упоритост, старостта ги е изправила лице срещу лице с нищетата.
Обаче те още се надяват на приказното богатство, овладяни са от мечти за сандъци със златни монети, за тайни скривалища, в които ги чакат посипани със скъпоценни камъни гривни, колиета и скъпоценни символи на могъщество и власт.
Но те не са единствените, които са заслепени от блясъка на легендарните съкровища на тамплиерите. . В списъка на търсачите на това съкровище са записани авантюристи, учени и дори престарял политик, който до неотдавна възглавяваше правителството на една западна страна. . .
. . . През пролетта на 1306 година многохилядна тълпа се изсипала на улиците на Париж, за да гледа пристигането на Великия Магистър на ордена на тамплиерите — Жак дьо Моле.
Въпреки своите шестдесет и повече години, Жак дьо Моле твърдо се държал върху разкошното източно седло. Носел бял плащ с червен кръст на рамото си. Същите плащове носели и шестдесетте съпровождащи го рицари — членове на Капитула на ордена. Следвали ги каруци, охранявани от осемдесет рицари, не¬ удостоени още с по-висши степени.
Служители в тъмни плащове с качулки, оръженосци, стрелци съпровождали рицарите. След тях се движели каруците, натоварени със сандъци, обковани в желязо и пълни със златни монети. Среброто превозвали в кожени денкове, натоварени на мулета. Свещеници в черни халати и черна катафалка, теглена от нагиздени в черно коне завършвали шествието. В катафалката пренасяли ковчег, шлем и щит с герба на граф дьо Божьо. Великият Магистър Жак дьо Моле се местел в новата си резиденция — замъка Тампл и заедно с хазната на ордена превозвал праха на своя предшественик Великия Магистър Гийом дьо Божьо.
Тампл бил построен в Париж през 1222 година и се смятал за непристъпна крепост. Вътре край стените на замъка се редували конюшни и казарми за цялата войска. В средата на крепостния двор се намирал плац, на който се водели воински упражнения, кладенец и малка градинка, в която се засаждали само определени билки. Над тях се извисявали кубетата на черквата и величествената главна кула, висока колкото дванаде¬ сететажна кооперация, със стени дебели по осем метра. Главната кула, която била резиденция на Великия Магистър, не се свързвала с нито едно от зданията на замъка. Подемен мост водел от покрива на една от казармите направо към издигнатите високо над земята врати на кулата. Зад тях в сводеста зала живеел Магистърът.
24
Дори Филип" Красивия,"тогавашен френски крал, ня¬ мал никаква власт вътре в Тампл. Великият Магистър давал отчет пред Капитула на ордена, и то само когато смятал, че това е нужно. Една църква с дебели стени и прозорци, прилични на бойници, била мястото, където заседавали членовете на Капитула. Колони разделяли църквата на сводести коридори, или както тогава ги наричали „кораби", изтеглени от запад на изток. Сред главния „кораб" имало извита стълба, която отвеждала в подземната църква, „криптата", гробница на много предшественици на Жак дьо Моле. Погребвали ги под пода на криптата, покрити с масивни каменни плочи.
И тук, редом с мястото, където след време трябвало да завърши своя жизнен път самият Жак дьо Моле, бил погребан донесеният от Палестина ковчег на неговия предшественик и приятел Великия Магистър дьо Божьо.
Що се отнася до хазната, тя се пазела в няколко крила на подземието, под кулата, в която живеел Великият Магистър. Само Жак дьо Моле и Великият Ковчежник знаели истинските размери на тази хазна.
Богатствата на тамплиерите били приказни, макар че те самите се наричали „бедни рицари Христови от храма на Соломон".
Когато по време на първия кръстоносен поход през 1099 година бил завоюван Йерусалим и било създадено Йерусалимското кралство, към „божи гроб" се отправили тълпи от поклонници. Те носели със себе си пари и съдбата на тези пари, разбира се, съвсем не била безразлична за християнското духовенство. Разбойници и Чергари нападали богомолците и по този начин църковната хазна търпяла големи загуби.
И през 1119 година за защита на богомолците, които отиват в Йерусалим, бил създаден орденът на „бедните рицари", на които за верна служба било обещано опрощаване на греховете и място в рая. В една старинна хроника се казва: „Главното им предназначение е според своите сили да охраняват пътеките и пътищата от коварството на разбойниците и от нападения."
Орденът получил като владение полуразрушен замък близо до руините на древен храм, построен някога си от юдейския цар Соломон. От френската дума „тампл", която значи „храм", се родило и названието на ордена — тамплиери. Тамплиерите, които били монаси, се наричали едни други „братя" и давали монашески обет да не се женят, да бъдат бедни, да не ламтят за пари. Само дворяни били приемани за членове на ордена.
След няколко десетки години орденът започнал бързо да увеличава богатствата си. Оказало се, че самите „защитници" се заели с грабеж. Започнали с нападение върху керваните на арабски търговци, а много скоро обърнали поглед към същите тези богомолци, които трябвало да защищават. Богатството на бедните „братя" растяло с всеки ден. Те вече не се спирали пред никакви средства. Насилие, убийство, шантаж, подправени завещания — всичко влизало в употреба.
Хрониките от онези времена са пълни с оплаквания от нападения, извършени от тамплиерите над техни близки и далечни съседи, за грабежи по пътищата, за
25
загадки
мъчения и изтезания, на които тамплиерите подлагали хванатите, за да получат откуп.
Златото помогнало на тамплиерите да получат особени права. Земята край замъците на ордена вече не се облагала с данъци. Лицата, които постъпвали в ордена били освобождавани от отговорност за извършени по-рано престъпления. Църквите на ордена не плащали църковните сп вноски. И много скоро във властта на ордена се оказали обширни земи не само на Изток, но и доста владения в Европа.
През XIII век орденът се превръща в най-големия лихвар на Европа. На тамплиерите принадлежи съмнителната чест за Изобретяването на полиците — задължения срещу получен дълг, които заменяли парите. Благодарение на полиците златото още по-бързо започнало да се натрупва в подземията на замъците на ордена.
Навсякъде се разнесла мълвата за разкоша, разточителството, надменността на членовете на ордена, за разврата и пиянството на тамплиерите. Изразът „пие като тамплиер" станал поговорка. Но слуховете се разказвали под сурдинка, защото орденът имал свои очи, уши и дълги ръце навсякъде.
Бедните орачи и пастири, ковачи и бъчвари в Европа ден и нощ превивали гръб, за да могат техните господари да заплатят на „бедните христови рицари" процентите и процентите на процентите. Както пише един историк: „Орденът искаше да изсмуче от Европа всички сокове, за да я обезкърви." Главен длъжник на ордена бил френският крал Филип Красивия. Неговият дълг съставлявал астрономическа по това време цифра. Орденът с голяма изгода използувал положението си на кредитор на краля и се държал като отделна държава във френското кралство.
Още през средата на XIII век тамплиерите пренесли своята резиденция от Палестина в замъка Лимасол на остров Кипър. Но мюсюлманските държави в Мала Азия доста укрепнали и това правело престоя на ордена в Кипър изпълнен с рискове и опасности. Трябвало да се намери място за хазната на ордена и през 1306 година Жак дьо Моле решил да се пресели в Париж в замъка Тампл. Още същата година Великият Магистър отпътувал от Кипър. Филип Красивия оказал на Магистъра такива почести, каквито се оказвали само на кралете. Великолепното посрещане разсеяло до известна степен опасенията на Жак дьо Моле, който знаел, че Филип е опасен и коварен владетел, който няма нищо против да забогатее от златото на тамплиерите.
Великият Магистър бил уверен в силата на ордена и в поддръжката на католическата църква. Той обаче не знаел, че кралят вече е встъпил в тайно съглашение с папата.
В стремежа си да разшири своите владения Филип Красивия водел безкрайни войни. А войните искали пари. Събраното от данъците не стигало на краля и той не се спирал пред никакви мошеничества. В монетния двор на Париж започнали да изпилват пълноценните монети, донесени от събирачите на данъци. От малките изпилени стърготинки леели нови монети. Така от всеки сто златни монети получавали по сто и десет—сто и петнадесет. Но и това не било достатъчно на краля.
. . . Филип Красивия имал богат опит в „изплащането" на дълговете си. Още в началото, когато се възкачил на престола, той задлъжнял на ломбардските лих
вари. Когато те си поискали парите, френският крал натикал кредиторите в затвора.
По-късно заел крупни суми от еврейските банкери. Когато настъпило времето да плаща, кралят издал закон да бъдат изгонени евреите от Франция и имуществото им да бъде конфискувано. Всички, на които кралят дължал някакви суми, станали жертва. Кралят поискал да проведе същата операция и с тамплиерите. Но не било така лесно да се справи с тях.
Филип дълго се готвел за решителния удар. През 1305 година на конклава френският крал „ку
пил" всички кардинали, които трябвало да изберат новия папа и така глава на католическата църква станал Климент V, човек на Филип.
За тази „услуга" папата обещал да разпусне ордена на тамплиерите.
Минала малко повече от година от деня, в който Жак дьо Моле тържествено влязъл в Париж. . .
През нощта на 13 октомври 1307 година френският крал издал заповед да бъдат заловени всички там¬ плиери във Франция и да бъдат хвърлени в затвора.
Специалният пратеник на краля Гийом дьо Ногаре начело на отряд войници нахлул в Тампл и арестувал Великия Магистър дьо Моле и трима висши сановници на ордена.
Филип пише в своя манифест: „Ние, които сме поставени от бог на стража на спра
ведливостта и свободата, след като обсъдихме всичко с прелати, барони и други съветници, заповядахме да арестуват всички членове на ордена в нашето кралство, всички без изключение да се предадат на съда на църквата, а тяхното движимо и недвижимо имущество да се конфискува и да се предаде в наши ръце."
За последен път минал по Париж Магистърът на ордена на тамплиерите — бос, с шапчица от жълт ленен плат, на която били нарисувани очертанията на езичетата на пламък. Някога слуги и оръженосци съпровождали Великия Магистър. Сега пред него вървели стотина въглищари — хората, които трябвало да „доставят" материала за кладата, и дванадесет свещеници в бели одеяния. Шествието завършвали домини¬ канци в черни дрехи и големи качулки, които закривали лицата им. Жак дьо Моле и членовете на Капи¬ тула на ордена били изгорени на един от островите на Сена в присъствието на краля и на членовете от неговото семейство.
Хазната на тамплиерите била конфискувана дълго преди езичетата на пламъка да докоснат Жак дьо Моле. Филип лично проследил нито една монета да не полепне по ръцете на неговите велможи и инквизитори. Всичко се предоставяло на короната.
Но у тамплиерите били открити много по-малко пари, отколкото можело да се предполага. Очевидно част от своите съкровища все пак успели да скрият в тайни скривалища. Всеки случай завесата над тайната на съкровищата на тамплиерите била плътно затворена.
Минали векове. И ето че през 1745 година немският архивар Щитман публикувал намерения от него документ, в който се утвърждавало, че Жак дьо Моле преди смъртта си предал на младия граф Гишар дьо Божьо следното:
„В гроба на твоя чичо Великия Магистър дьо Божьо не се пазят неговите останки, там се съхраняват тайните архиви на ордена и някои други символи на власт
26
и могъщество — короната на йерусалимските царе и четири златни фигури на евангелистите. Останалите скъпоценности са скрити във вътрешността на двете колони, разположени срещу входа в криптата. Капите¬ лите на тези колони се въртят около оста си и отварят входа на скривалището."
Младият граф дьо Божьо получил от Филип Красивия разрешение да отнесе от Тампл останките на своя роднина. Той извадил от колоната златото, скъпоценните камъни и заедно с ковчега пренесъл архивите и всички ценности в ново скривалище.
Съобщението на архиваря Шитман развълнувало тогава цяла Европа. Версията му получила косвено потвърждение: една от колоните в църквата на тамплие¬ рите се оказала куха.
В такъв случай къде е отнесъл съкровищата Гишар дьо Божьо? Едни мислят, че златото се е върнало в Кипър, други смятат, че ковчегът с мнимите останки на дьо Божьо се пази във фамилната гробница.
Последното предположение се смятало толкова вероятно, че по време на Великата френска революция замъкът на дьо Божьо бил разрушен и прекопан. Но нито в гробницата, нито в мазетата не открили никакви съкровища. . .
През седемдесетте години на миналия век при реконструкция на Париж църквата на тамплиерите била разрушена. Оказало се, че един от гробовете в подземието е празен. Ме е изключено това да е бил мнимият гроб на Магистър дьо Божьо, в който Жак дьо Моле е пазел архивите и съкровищата. Отново започнали да търсят. В края на деветнадесетия век било установено, че освен родовото имение дьо Божьо семейството е владеело и имението Аржини.
В департамента Рона и до ден днешен отлично е запазен средновековен замък с кули, сводести входове и дълбоки ровове, все още запълнени с вода. В началото на XIV пек замъкът се е намирал извън пределите на владенията на Филип Красивия и затова не е пострадал по време на разгрома на тамтлиерите през 1307 година. Освен това замъкът Аржини е изпъстрен със странни надписи. Дали това е ключът към разгадаване на тайната на съкровищата или просто това са магически заклинания срещу действията на зли вълшебници, в съществуването на които твърдо вярвали тамплиерите? Замъкът е притежание на Жак дьо Розмон.
Още бащата на днешния Розмон е търсел предполагаемото скривалище. Синът не отдавал голямо значе
ние на легендите, докато през 1950 година не го посетил някакъв английски полковник и не му предложил да купи замъка за баснословната сума от сто милиона франка.
Възникнало предположение, че в английските архиви е намерено някакво сведение за съкровищата на тамплиерите. Розмон отказал да продаде замъка и решил сам да търси съкровището. „Емпириците могат само да разрушават, но никога нищо не намират. Само научният метод може да доведе до ценни открития" — заявил Розмон на кореспондентите.
Но дори и въоръжените с „научни методи" търсачи на съкровища не са отишли по-далеч от своите средновековни предшественици.
Веднъж в Аржини пристигнал Магистърът по окултни науки Арман Барбо. Именно той трябвало да използува при търсенето на съкровищата „строго научния метод".
Един очевидец ни е оставил удивителен разказ за това, как само преди някакви си десетина години под ръководството на Барбо се е търсело съкровището на Аржини.
Среднощ започнали да викат духове, в резултат на повикването се явили духовете на единадесет тамплие¬ ри. Те били съгласни да отговарят на въпросите, но отговорите им били толкова несвързани, а освен това категорично отказали да съобщят къде е скрито съкровището.
Макар че извършили уморителното пътешествие от оня свят, тамплиерите отказали да разкрият тайната. Обаче неуспехът на Барбо не обезкуражил някой си Брейър, който твърди, че познава тайните на задгробния живот. И отново викат духове. Брейър дори нарекъл Гийом дьо Божьо: „мой славни братовчеде" и го помолил да му открие тайната на съкровището.
Но въпреки „доброто отношение" на Брейър Великият Магистър останал непреклонен. Той бил също толкова неотстъпчив, колкото и духовете на другите тамплие¬ ри и нищо не разкрил пред новоизпечения си „братовчед".
Наистина странно, че в родината на Волтер, Анатол Франс и Емил Зола — тези велики борци срещу мракобесието, човешката глупост и алчността все още могат да живеят хора, посветили целия сп живот да търсят един мираж, да са опитват да го докоснат с ръка
БОРИС БРОДСКИ
ЗЕМНИ ПИРАМИДИ ПРИРОДНИ
ЧУДЕСА В БЪЛГАРИЯ
Сред чудните форми, разкрити на територията на нашата страна, особен интерес представляват земните пирамиди. Тяхното моделиране е резултат от хилядолетното бавно и непрестанно действие па дъжда, вятъра, студа и топлината.
Многобройните дъждовни капки, попаднали на повърхността на земята, се събират и стичат по наклонените места на релефа. От тях се образуват потоци и ручеи, а още по-надолу в равнините — големи и буйни реки. Потоци и ручеи се обра
зуват и пролетно време, при топенето на снеговете и ледовете. Течащите води постепен-но размиват, рушат и отнасят дребните скални частици. При това те се врязват в земните пластове и издълбават в тях многобройни ровини, които по
27
късно се превръщат в долове. Разрушителната дейност на
водата се подпомага и от ветровете. Те увличат със себе си най-дребните частици и с тяхна помощ рушат скалите, изправили се на пътя им и откриват фронта на течащите води. В единство с тях са студът и топлината, които също напукват и рушат скалите. Срещнат ли лесно податливи на разрушение скали, разрушителните сили им придават чудновати и непривични форми, каквито намираме на много места у нас.
Най-величествени безспорно са земните пирамиди при Мелник (сн. 1 и 2). Тук те са се сраснали с града и покривите на неговите къщи и едва ли бихме могли да си ги представим поотделно. Изкачим ли седловината към село Рожен, погледът ни обхваща почти целия район, в който са разхвърляни мелнишките феномени. В далечината се виждат безбройни скални стълбове и стройни конуси, изградени от слабо споен конгломерат, на места смесен с песъчлив материал. На фона на тези кулисообразни форми изпъкват земните пирамиди с правилни очертания, които се редуват една след друга все по-интересни и привлекателни. Съчетание на форми
и цветове, които природата е сътворила! Светлите пясъчници, които изграждат пирамидите, добре хармонират със зелените цветове на тревата и с другите растения, които са обрасли по склоновете на пирамидите. Някои земни пирамиди приличат на високи бойни кули или стени на древни и недостъпни замъци. Тук всичко напомня изоставен, мъртъв древен град. И колкото по-дълго стоим, толкова това чувство става по-силно.
В действителност това не е никакъв древен град, а интересен геоложки феномен. И за да си обясним неговото съществуване, трябва да се върнем към геоложкото минало на Мел¬ нишката област. Преди около 4—5 милиона години тук се разливали водите на обширно езеро. По дъното на езерото се отлагали дебели, песъчливи утайки. През определени периоди се отлагали и глинесто-песъчливи утайки. В резултат от заледяването се образувала червеникаво оцветена покривка.
През това време областта продължавала да се издига, а реките се врязвали все по-дълбоко в недрата на планината. Водите им се спускали с неудържима сила към равнините. Хилядолетия наред те дълбаели скалите и все по-дълбоко
разрушавали мекия светъл пясъчник. Това, което водата не могла да направи, свършили ветровете, студът и слънцето
В полите на Рила, край с. Стоб се намират най-интересните в нашата страна земни пирамиди. Разположени кулисо¬ образно в местностите Кулски рид и Църквището, те представляват рядък природен феномен (фиг. 3). Изваяни в различни по състав и оцветяване наслаги на терциера, някои стобски пирамиди наподобяват известните в цял свят земни пирамиди в Тирол. Билото е от силно споен конгломерат, който местното население възприема като зидария и затова го нарича „Калето". Пирамидите са високи от 6 до 20 м. Голяма част от тях са „короня¬ сани" със скални блокове, които в някои случаи достигат до 1 м2 и ги предпазват от прякото действие на валежите и бързо разрушаване.
Хората са назовали пирамидите с различни имена — „Самодивските комини", „Братята", „Сватовете".
Кътинските пирамиди (сн. 4 и 5) се намират източно от едно -именното селище, в местността Големия дол. Те са изваяни от действието на ерозионните процеси върху пластовете, свлечени от южните склонове на Софийска планина, дял от Стара планина. Свлечената пръст е задръстила дола и в южната му част се е образувало блато, в чиито води се оглеждат отделни групи земни пирамиди. И тук разнообразието покорява.
Така природата — незаменим скулптор в моделирането на пирамиди, е създала приказни кътове у нас.
ДИМО ДИМОВ
Повече внимание към Вниманието
Поне половината от хората, които страдат от разсеяност, нямат никакви основания да бъдат невнимателни. Вниманието зависи от редица физиологични и психични процеси, които при тези хора са съвсем наред. Просто те винаги са искали от него по-малко, отколкото то може да даде и затова вниманието им отказва лесно да се подчинява.
Човек не се ражда с развито внимание. Малкото дете се интересува дори от нови неща само секунди. По-големите деца могат да наблюдават съсредоточено нещо едва две-три минути. И никой не може да каже точно какво най-силно ще привлече вниманието им. Попитайте ги колко правят две и две ябълки: най-вероятно е да отговорят, че обичат само круши. Поставете на първокласници задачата да съберат три плюс три пеперуди и не се изненадвайте, ако вместо отговор чуете оживени разисквания, как цяло лято са ловили пеперуди и какви шарки са имали те по крилата си.
Постепенно вниманието се развива и набира сили, защото пито една човешка дейност не е възможна без него. Така човек стига до положението да мобилизира своето внимание винаги, когато това му е необходимо.
В моменти на особено съсредоточаване той може да не вижда и да не чува нищо от онова, което става наоколо, може да не забележи, че си е причинил болка, да забрави отдавна мъчеща го болест. В това състоя-ние на съзнанието мисълта е много активна и способ-
на на неочаквани асоциации. Най-често в такива Минути учените откриват закони, внезапно достигат до дълго липсващо им свързващо звено, без което досега не са могли да завършат изследванията си или изобретенията.
Качествата и недостатъците на вниманието отразяват всички черти на определения човек, говорят за средата, в която е израстнал, за начина, по който са го възпитали, за дълбочината на задачите, които е трябвало да решава, за темперамента му.
Всяка промяна лесно може да привлече вниманието на холериците. Когато желаят, те умеят бързо да се съсредоточават върху определено нещо, но почувствуват ли, че работата е еднообразна, интересът им внезапно намалява, защото тяхното внимание има много малка устойчивост. Те умеят бързо да се превключват от една работа върху друга и лесно могат да обхванат наведнъж няколко различни предмета или явления. Умеят да разпределят вниманието си върху повече неща. Щом работата ги погълне изцяло, това се изписва върху лицето, тялото и всяко движение. Външността на тези живи и несдържани хора всеки миг отразява степента на вниманието им.
Вниманието на сангвиника също лесно и бързо може да бъде привлечено. Той умее добре да се концентрира, макар и за кратко. Бързо се ориентира в променяща се обстановка, лесно минава от една работа на друга и ако сменя дейностите си, вниманието му може да запази своите качества през целия ден. Макар и по-слабо, тяхната външност също отразява степента на вниманието, с което вършат своята работа. Ако ги интересува онова, което разказва събеседникът им, сангвиниците просто не свалят очи от него.
Може да се завиди на флегматиците, че независимо от промените наоколо, вниманието им си остава устойчиво. Дори силни дразнители не могат да ги отвлекат от работата им. Но те много отстъпват по степента на разпределяне на вниманието. Бавно превключват от една работа към друга. Това превключване обаче не ги затормозва и следващата дейност флегматиците могат да продължат със същото внимание. Тези хора работят по-бавно, което не означава по-непродуктивно, защото през целия ден остават съсредоточени. Но трудно може да се разбере, интересува ли ги онова, което вършат, или не по израза на лицето им, който най-често е спокоен и почти безразличен.
Има ли някакви предимства вниманието на меланхолиците? Ако наоколо всичко е спокойно, те могат силно да се съсредоточават. Но те не забелязват много неща в определена ситуация и ако работят като оператори могат да пропуснат важни подробности, защото не умеят да разпределят вниманието си върху няколко обекта. Чувствителни към собствените си преживявания и към неприятните външни въздействия, меланхолиците лесно снижават степента на вниманието си. Но не се лъжете по външния им вид. Той може да бъде напълно отпуснат и дълбоко безразличен, дори когато Меланхоликът най-съсредоточено върши ин-тересна за него работа. Изразът на пълно отсъствие за него съвсем не означава, че не чува какво говорите и не вижда какво правите.
В темперамента се крие тайната на това, защо едни хора се чувствуват чудесно на работа, само мисълта за която изнервя други и с ритъма си и обема от задължения им се струва същинска лудница.
Но хората, които се оставят изцяло да бъдат водени от своя темперамент са малко. Обикновено всеки,-заради себе си или заради възложените му задължения, е правил опити да възпита някои желани качества и да се отърве от досадни недостатъци. Така е и с вниманието. То непрекъснато се възпитава. Най-безболезнено, но много бавно върши това собственият ни житейски опит. Незабелязано го променят положителните ни интереси и увлечения. Съзнателно го възпитават и превъзпитават нашите родители и учители през всичките години в училището и в университета. Преподавателите, дори когато са изправени пред по-възрастна и съзнателна аудитория, използуват десетки неща, с които могат да привлекат и да задържат вниманието. Стремят се да започнат необичайно. Да не пресищат разказа с много нови и сложни въпроси и в същото време да не го обеднят. Те знаят как да обърнат внимание на основното, да го съпоставят с познати вече проблеми и явления, с миналия опит и т. н.
И въпреки цялата ловкост и знания на учителите, техните ученици стават хора с различно по сила, по обем, по концентрация и по-разпределеност внимание и остава още много да се желае от ония, които сами не са се помъчили да се отърват от своята разсеяност.
Психолозите са напълно убедени, че всяко качество на вниманието може да се възпита независимо от възрастта. Нямаме основание да не им вярваме, защото биографиите на много хора разказват как те са се преборили със собственото си невнимание.
Основно е изискването за съсредоточеност. Това е възможността на човека да се откъсва от всичко, което в момента не засяга работата му. Да се възпита съсредоточеност, значи непрекъснато да се воюва с всички отвличащи дразнители.
Съсредоточеността много се влияе от условията на работа. Колкото по-тиха, по-спокойна, по-добре осветена и с по-подходяща за работа температура е стаята, толкова по-бързо човек ще може да се съсредоточи. Но пълната тишина не е най-идеалният случай. Преди няколко години в някои големи библиотеки направиха специални стаи, в които да не прониква никакъв шум. Но скоро научните работници, за които били определени тези стаи, предпочели да посещават общите читални, където никога не може да се постигне пълна тишина.
В специалните стаи хората се чувствували неприятно. Шумът в живота никога и никъде не може да се избегне и пълната тишина действува тягостно. Освен това постоянният лек шум ни прави по-малко чувствителни към незначителните промени наоколо. Една изпусната в общата зала химикалка не ще направи никому впечатление, в специалната звукоизолирана стая тя ще прекъсне мисловния процес на всички.
Човек може да направи много прост опит, за да изпита колко устойчиво е неговото съсредоточаване. Ако силно тракащият будилник не смущава работата му, може да започне да работи и на по-високо пуснато радио, като специално избере станция, на която говорят. Ако това също престане да забелязва, може да започне да работи на музика, която не харесва. После идва ред на съсредоточаване в присъствието на много хора — например в натъпкано превозно средство.
След това — на опитите за съсредоточаване върху работата, когато се намираме в шумна приятелска компания или в градинка, в която тичат и викат много
30
деца. Вниманието постепенно ще се тренира и съсредоточаването все по-малко ще зависи от обстановката.
Колко дълго ще трае съсредоточаването, зависи не само от нервните процеси. Устойчивостта на вниманието е доста капризно към работата, която се върши. Ако задачата изглежда непосилна или лишена от смисъл — устойчивостта е много краткотрайна. Ако работата е разнообразна и отговаря на интересите на човека — устойчивостта е възможно най-голяма. Но пълна устойчивост дори и в тези случаи може да се запази само за двадесет минути, а с няколко почивки — до няколко часа.
Дори хората с много добре тренирано внимание не могат да избегнат колебанията в устойчивостта, които са най-силни в началото и в края на работния ден. Вниманието е най-съсредоточено и устойчиво през втория и третия час от започването на работата, за това в много институти и министерства сутрин не приемат външни посетители и времето на сътрудниците им е определено за научна работа и проучване на различни въпроси.
Човек, който силно се е съсредоточил, обикновено вижда малко на брой неща. Той трудно превключва към друга работа. Превключването е бавно и несигурно, а понякога дори и невъзможно.
Но трябва ли едно внимание, дори когато е добре развито, да демонстрира вкупом всичките си качества? Много рядко. Обикновено определената работа изисква предимно един вид внимание. Работата на хирурга, чиито помощници следят многобройните апарати и общото състояние на болния, изисква лекарят да се съсредоточи само върху онази част, която оперира. Всичко това е много по-различно от работата на диспечера, който във всеки момент следи голям брой апарати, за да отчита техните данни и да взема нови решения. Диспечерът трябва да притежава голяма раз¬ пределеност на вниманието. Но работата и на двамата е съвсем различна от тази на лекаря, който през целия ден приема болни. Докато изпраща поредния пациент, той трябва да забрави симптомите на болестта му, за да не би несъзнателно да ги включи към оплакванията на следващия болен и да сгреши в лечението му. При това целия ден този .лекар трябва да запази съсредоточеността на вниманието си, защото не може
да му се позволи да преглежда хората с различно внимание и на всичко отгоре той, ако е добър лекар, трябва да помни своите болни и при повторно посещение веднага да възстановява в паметта си картината на болестта им.
Голяма разпределеност и бързо превключване на вниманието се изисква и от летците. В грамадните табла с много уреди те трябва всеки момент не да виждат всичко, а да виждат онова, което е необходимо. А необходимото във всеки миг от полета се мени. Смята се, че няма друга дейност, която да изисква толкова напрежение. За четири минути учебен полет от бъдещия летец се изискват 300 превключвания на вниманието.
За да се улесни работата на летците, уредите се разполагат така, че окото да ги следи с възможно най-малко напрежение. Очите на летеца трябва непрекъснато да описват път, подобен на осморка. След известно време това се превръща в напълно автоматизирано действие, тъй като се повтаря безкрайно по време на полетите.
В много други дейности и професии, които изискват голямо разпределение и бързо превключване, също могат да се направят подобни маршрути на вниманието. Част от професионалното обучение в някои училища и университети е тренирането на специални стендове, които възпроизвеждат типични аварийни положения и така възпитават готовност за най-неочаквано и бързо превключване.
Опитите, които човек сам може да прави със себе си, трябва да започнат с бързо превключване на вниманието от един обект върху друг, после върху трети, четвърти. . . След това трябва да се помисли кой е най-бързият и лесен ред за превключване на вниманието, т.е. да се състави маршрутът. Трябва да се при¬ учи вниманието и към това, бързо да отделя най-важните обекти от цялата група.
Лесно се възпитава разпределеност с различни подобни на игри картинки. Психолозите обикновено поставят такива задачи: в някакъв текст за определено време да се изброят две или три букви. Броенето на различните букви трябва да става наведнъж. Или показват за секунди различни геометрични фигури, в които има изписани цифри. Ученикът трябва след това да каже колко е общият сбор от цифрите и коя цифра в каква фигура е била изписана. Задачи от подобен вид могат да се срещнат в различни списания в забавните им страници, но човек може и сам да си ги съставя.
Обикновено онова, което пречи на човек да се съсредоточи е неговото неволево внимание. То лесно се привлича от всякакъв страничен шум, движение, промяна в обстановката. Колкото по-развити са усещанията, толкова по-слаби дразнители могат да го привлекат.
Но именно неволевото внимание е, което ни кара да наблюдаваме живота. Същевременно — колкото по-наблюдателен е човек, толкова по-лесно може да се привлече неволевото му внимание. Това е вниманието, което дава на малкото дете богата информация за заобикалящия го свят. Затова лабилността му не заслужава само укор.
Основното е, когато човек работи, да не си разрешава да върши каквото и да е невнимателно. Само няколко часа невнимателна работа са достатъчни, за да проличи лошият резултат върху качествата на вни-
31
манието. Навикът за невнимателна работа е от тези, които най-мъчно се изкореняват. За съжаление възпитаването на вниманието съвсем не е свързано само с удоволствия, а преди всичко с налагане над собствената личност, с усилие да се занимаваме не само с това, което ни е интересно, но и с това, което не искаме.
Но има разсеяност, която се дължи на слаби интереси. Има и противоположна — интересите са прекалено много, човекът се залавя с всичко по малко. И най-накрая — има разсеяност, която се дължи на умора. Умората тъй бързо се отразява на волевото внимание, че някои учени предлагат по спада на това внимание да се изследва степента на умората. В такива случаи помага превключването от тежка към полека работа, почивките и всичко онова, което укрепва общото здраве.
Една осъзната цел, съчетана с волеви усилия и
правилно редуване на работата, могат значително да подобрят чието и да е внимание. И, ако позволите, няколко съвета: изяснявайте си предварително крайната цел на възложената работа, усвоявайте сложните въпроси последователно, концентрирайте се върху основните неща, винаги ги свързвайте с онова, което вече знаете. Така ще придобиете устойчиво и широко¬ обемно внимание, което ще бъде много полезно в професията.
Има само една опасност — професионалният опит да сложи рамки на вниманието и ботаникът да започне да вижда в гората само отделни видове дървета, а икономистът да я превръща в тонове дървесина. Нека вниманието запази и ония свои черти, които ни правят чувствителни към околните промени и винаги готови дори в познатите неща да видим нещо ново.
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА
Загадка, случайност
или шега Инженер Никола Тесла, един до
волно ексцентричен и не дотам признат изобретател, е известен сред научните среди не само с победата си в спора с Едисън относно природата на постоянния и променлив ток, но още и с това, че пръв] е приел междупланетен радиосигнал. По време на опитите си за пренасяне на електроенергия без помощта на проводник той зарегистрирал периодични сигнали, които не могат да се припишат на нито един от известните естествени или изкуствени източници на електромагнитни смущения. По този въпрос той писа следното: „Макар и да не мога да раз¬ шифровам тяхното значение, те не трябва да се считат като случайни. . . с тези сигнали се преследва някаква цел. . . те са резултат от опитите на някакви човешки същества да поговорят с нас с помощта на сигнали. . . Аз съм абсолютно уверен, че те не са предизвикани от нищо земно."
През септември 1921 година известният италиански учен Гуелмо Маркони от борда на своята яхта „Електра" приел сигнали, които на-
3?
рекъл „междупланетни". Доктор Дейвид Тод, професор по астрономия и учен с твърде противоречиви идеи, също забелязал някакви странни сигнали, част от които периодически се повтаряли. Това било време, когато радиоспектърът не „пра¬ щял по всички възможни шевове" от радио- и телевизионни програми.
И накрая странното „ехо", за което съобщават през 1928 година видният норвежки изследовател на полярните сияния Карл Щермер и известният холандски физик Ван дер Пол. Ето накратко техния експеримент. По молба на Щермер радиостанцията в Ендхофен, една от най-големите в света, започнала периодично да излъчва късовълнови сигнали. Тези сигнали били с дължина на вълната 31,4 метра и всеки от тях се състоят от три тирета. После се правела пауза от двадесет секунди и отново три тирета. Голямо било учудването на двамата учени, че сигналите на уловеното от тях „радиоехо" са разделени с нееднакви интервали. Те успели да запишат пет серии от това загадъчно „ехо".
Какво е научното обяснение на това явление? На този въпрос двамата учени вдигат рамене. Те могат да кажат само, че „вариращото ехо показва съществуването на някакво неизвестно явление, което трябва да бъде изяснено". С тази задача се заема австралийският радиоастроном Роналд Брейсуел. След дълги и не много успешни опити той стига до извода, че „аномалните отражения идват вероятно от извънземна космична станция, която връща нашите сигнали, за да установи връзка". След като улавяла земните радиосигнали, сондата ги преизлъчвала със забавяне, големината на което специално се изменяла, за да се обърне внимание на жителите от Земята върху изкуствения характер на ставащото. Не е изключена също и възможността в тези изменения да се съдържа някакъв код.
Точно с разкодирването на тези сигнали се зае архитект Станислав Стойков. В брой 8 от 1972 година на нашето списание в публикуваната под същото заглавие статия е описан методът, по който става дешифрирането на Щермеровите сигнали, като текстът е придружен с четири снимки. Те, по тълкуването на Стойков, представляват схематично телевизионно изображение на космична станция. След повече от година последва Дешифровката
на шотландеца Дънкан Лънан, която не представляваше нищо друго освен една модификация на предложеното от арх. Стойков решение. С нейната проверка се зае английският учен-електроник Ентъни Ло¬ тън, защото по неговите думи „в идеята на Брейсуел и Лънан има поне петнадесет процента шанс да бъде вярна". (Ще отворим една скоба, за да съобщим, че професор Брейсуел знаеше за решението, предложено от арх. Стойков, и в писмо от 1 август 1972 година той изказва задоволство от „находчивите графики, получени при декодиране на един от Щермеровите сигнали" и още: „Възнамерявам да по-кажа Вашата работа (разбирайте тази на арх. Стойков) и на професор Вилард, който проявява голям интерес към тези еха." Нито дума за опитите на Лънан, които датират едва от март 1973 година!) Появи се още една компилация, базираща се на посочените две дешифровки и
тя беше публикувана във в. "Орбита" в края на 1973 година.
Обърнахме се отново към арх. Стойков по повод неговото изявление, направено в брой 2 от 1973 година на сп. „Космос": „Безспорно тези графични изображения могат да се приемат като случайно съвпадение, но ако имах на разположение числата от другите серии и постъпвайки с тях по същия начин, както с първата, се получиха отново някакви смислени изображения, които недвусмислено показват разумна намеса, то увереността да твърдим, че в слънчевата система е пребивавала чуждоземна автоматична сонда, би била по-голяма. . ." А ето че числата от другите серии вече се знаят. В отговор арх. Стойков донесе в редакцията пет чертежа, съответствуващи на петте серии, записани от Щермер. Всяко едно от схематичните изображения беше придружено със съответен разяснителен текст. Решихме да съкратим
Графично изображение, получено в резултат от последователно нанасяне и на петте серии. А на стр. 32 на този чертеж художникът Ст. Шиндаров е дал по-достъпни форми
поясненията, защото едно телевизионно изображение, макар и схематично, трябва само да говори за себе си. Представихме един от чертежите на художника Стоян Шиндаров и без да то запознаваме с подробностите, го помолихме да нарисува това, което вижда в него.
И накрая ще разправим историята за знаменития „лов на радиосигнали", известен под наименованието „Проект Озма" и осъществен през април 1960 година от Франк Дрейк. По програмата трябваше да се проведе „прослушване" на извънземните сигнали, пристигащи от две съседни звезди, около които се предполага съществуването на планети: Тау Кит и Епсилон Еридан. За „ухо" послужи 25-метро-
вият радиотелескоп на Грин Бенк. Осъществяването на проекта за
почна без обичайния рекламен шум, понеже не бяха изключени насмешки от страна на много учени. И осто¬ рожността не беше напразна — едва дочул вестта за започналия експеримент, и целият научен свят се раздели на два лагера: горещи привърженици и злъчни присмехулници.
Сто и петдесет часа продължи прослушването и през това време не беше подадена нито една „заявка" за евентуален разговор с обитатели от други светове. Макар и нелишен от емоции, проектът Озма даде нулев резултат и повече не беше възобновен. Но, както казва Корлис, „не трябва да се съмнява
ме, че радиопрослушването ще продължава — публично или тайно, с нечие одобрение или без такова."
Разрешихме си да припомним тази малко тъжна история, защото „ловът на космически сигнали" винаги ще бъде свързан с тяхното правилно дешифриране. А в такъв случай мисълта на Корлис може да се трансформира така: Не трябва да се съмняваме, че декодирането на пристигнали от космоса сигнали ще продължава —, публично или тайно, защото както никой не може да седи спокойно до тревожно звънящия телефон, без да вдигне слушалката, така винаги ще се намери човек, който да отговори на възможните сигнали, дошли от друга цивилизация!
К О С М И Ч Е С К А О Р А Н Ж Е Р И Я (Продължение от стр. 10)
печава всички потребности на чо-века, който при това ще бъде една от функционалните й съставки: нали в денонощие човек се нуждае от около 650 литра кислород и отделя за същото време около 550 литра въглероден двуокис. В системата той ще е доставчик на въглероден двуокис и на други отпадъчни продукти и едновременно с това потребител на вода, кислород и храна.
Дори в най-идеалната система около 5—10% от веществата ще отпадат от кръговрата и ще трябва да се попълват от запаси. Ето защо създаването на напълно автономни екологични системи, които да не обменят с външната среда нито енергия, нито вещества, е възможно само чисто теоретически. И така, стигнахме до главния извод: оказа се, че е невъзможно да се създаде двукомпонентна система „човек — растение", защото кръговра
тът на веществата в нея е нереален. Висшите растения не могат на
пълно да обезпечават нуждите на човека от храна, както и нисшите — едноклетъчните микроскопични водорасли — в частност хлорелата. На човека са необходими животински белтъчини, защото растителните не са пълноценни — в тях липсват сяросъдържащите аминокиселини, а човешкият организъм не е способен да ги синтезира. Половината биомаса, образувана от висшите растения, не може да се яде, а твърдите отпадъчни продукти от жизнената дейност на човека без предварителна обработка не могат да се използват непосредствено за наторяване на растенията. Виж, ако с отпадъчната биомаса храним някакви животни и въведем други биологични звена, които да извършват минерализация на отпадъчните продукти от жизнената дейност на човека и по този начин ги превърнем в минерални
соли, връзката на звената в подобна система ще се подобри, а степента на нейната затвореност — увеличи. Но това до голяма степен ще усложни системата като цяло.
Виждаме, че задачата да се построи екологична система, позволяваща на човека дълго време да живее извън Земята, е необикновено трудна. Специалистите ще трябва още много да работят, докато успеят да решат този наистина безпрецедентен проблем — създаване на изкуствен микросвят.
А засега, на нашата „космическа" оранжерия е възложена само част от онези функции, които ще изпълняват растенията в бъдещите изкуствени екологични системи: тя обезпечава нуждите ни от витамини и ни дава възможност да изучим сложните взаимоотношения между растения, човек и микроорганизми в нашия „земен звездолет".
34
МАРКАТА НА ГОЛЕМИЯ БИЗНЕС Трудно е да се повярва, че една пощенска марка би
могла да създаде нова държава. Но фактът си е факт. Възникването на Република Панама е тясно свързано с едноцентовата марка на друга страна — Никарагуа. Нещо повече. Тази марка е донесла на група бизнесмени повече от четиридесет милиона долара.
Причина за събитието, вдигнало твърде голям шум около себе си в края на XIX и началото на XX век, било строителството на Панамския канал. Работите над това крупно съоръжение започнали още през втората половина на XIX век. През 1879 г., десет години след завършването на Суецкия канал, неговият строител Фердинанд Лесепс застанал начело на организираната във Франция „Всеобща компания на Панамския между¬ океански канал". Компанията не съществувала дълго, заради безредието и корупцията на ръководителите й. Те набързо заграбили над 400 милиона франка от събраните за строителството близо половин милиард франка. Над сто хиляди акционери били разорени и скоро думата „Панама" станала синоним на думата „афера".
За известно време шумът около идеята за прокопаване на канал между океаните позаглъхнал. Но в последните години на XIX век тя отново станала злободневна. Причина за това била войната, която Съединените щати обявили на Куба. Един от военните кораби на САЩ — „Оригон", трябвало да плува седемдесет и един дена, за да стигне бреговете на Куба, да премине хиляди мили от Тихия океан до Атлантическия. И точно този дълъг рейс предизвикал отново въпроса за канал, който да съкрати дългия път.
На конгресмените предложили два проекта: единият на Лесепс — трасето на канала минавал през територията на Колумбия — в най-тясната част на материка, и другият — на американски инженери, които предложили каналът да премине през северните земи на Република Никарагуа — през езерата Никарагуа и Манагуа. Вторият проект целял и пълното разоряване на френското акционерно дружество.
През 1900 г. американският сенат трябвало да направи избора. Тогава една най-обикновена никара¬ гуанска пощенска марка от 1 центавос станала решаващ фактор в спора, продължил няколко години.
Като рисувал проекта на марката (а тя била пусната в употреба два месеца преди заседанието на конгреса), художникът украсил кратера на отдавна загасналия вулкан, намиращ се на брега на едно от езерата, с кълба от дим. Направил това за по-голям ефект. И точно този дим решил съдбата на бъдещия канал.
Противниците на американския проект възтържествували. Един бивш инженер на френската компания закупил голямо количество от най-евтината марка от поредицата — 1 центавос, и го изпратил на американските сенатори, като не забравил да им посочи опасностите, свързани със строителството на бъдещия канал през Никарагуа.
Ефектът бил поразителен. Много бързо се създало обществено мнение против проекта и. . . с мнозинство от 4 гласа било решено да се построи водно трасе през територията на Колумбия по започнатите от Лесепс разработки. Това помогнало на банкрутиралата френска компания да продаде своето имущество на американците за четиридесет милиона долара.
Може би ви направи впечатление, че сенатът е взел решение каналът да се построи през територията на Колумбия, а още в началото на нашия разказ споменахме, че тук става дума за Панамския канал. Навярно тук има някаква грешка? Не, територията, през която минавал каналът, наистина принадлежала на Колумбия. Може би тя и до днес би си останала колумбийска, ако американците не бяха получили правото на строежа на канала на изгодна за тях цена. Но сред висшите среди на колумбийското общество съществували големи разногласия и това принудило Съединените щати да действуват по друг, по-удобен за тях начин. . .
На 3 ноември 1903 г. консулът на САЩ в Панама, една от провинциите на Колумбийската федерация, получил телеграма от Вашингтон със следния текст: „Съобщете за въстание в Панамския провлак." Любопитен е и отговорът на консула: „Тук няма никакво въстание, но ако то е желателно, съобщение за него ще получите едва привечер."
И действително, вечерта Панама излязла от състава на федерацията и се обявила за самостоятелна държава. Телеграмата до Вашингтон гласяла „Независимостта е постигната. Новото панамско правителство е готово за преговори."
Три дена след тази „революция" Съединените щати признали новата република, а после „законно" закупили за 10 млн. долара земята, наречена сега „Зона на канала".
От този момент „защитната" зона от осем мили разсякла надве младата република. Подчинена на американските власти, зоната си има свои закони и наредби. В нея са обявени за невалидни дори панамските марки и затова на писмата, излизащи от този къс земя, се залепват само пощенски марки, носещи надписа „Поща на Зоната на канала".
Повече от половин век съществува Панамският канал. От неговото експлоатиране американските компании получават ежегодно около 100 милиона долара чиста печалба. От тях на Панама се падат само два. Единствената привилегия за панамците си остава правото да издигат националния си флаг редом с американския по съоръженията на канала. Но и тук не всичко протича нормално. Нарушението на това съглашателство доведе през 1964 г. до големи кръвопролития. Между Панама и САЩ временно бяха преустановени дипломатическите отношения. Любопитно е да се отбележи, че едно от исканията на малката република бе да се признават пощенските марки на Панама в Зоната на канала. . .
ХРИСТО НИКОЛЧЕВ
ТЕХНИКАТА СЛИЗА ПОД ВЪЛНИТЕ
Корабът „Ваза" в момента след изваждането
В една от залите на лондонското застрахователно дружество „Лойд" виси камбана. С бавни стъпки към нея се приближава възрастен служител, облечен в старомодна ливрея. Последват три отмерени удара и този трикратен камбанен звън означава, че някъде из Световния океан е потънал кораб. . .
Как загиват корабите? Голяма част от съвременните параходи за
вършват своя жизнен път в някои от най-отдалечените ъгли на големите пристанища, сред искрите на електрожените и надвисналите куки на крановете. Металният корпус се разрязва на парчета и ръждясалите стоманени листове потеглят към металургичните заводи за претопяване. А тези от по-старите епохи — те най-често са на морското дъно.
Само през IV век преди новата ера
в Средиземно море се наброявали повече от триста оживени пристанища, които, по думите на Цицерон, били така нагъсто разположени, както жаби около вмирисан гьол. За хилядолетието, предхождащо нашата ера, там били построени повече от 150 000 кораба и близо 15 000 от тях потънали при буря.
Коварно е времето в този район. Понякога вятърът докарва от Сахара облаци нажежен и прашен въздух, а над хоризонта увисват миражи —• фантастични брегове, огромни бели палати, прозрачно — сини планини. Картините се сменяват една с друга и пред очите на иначе смелите моряци изникват еднооки чудовища, сирени и Песоглавци. Но още по-страшно е, когато задуха северният вятър. Той идва внезапно със скорост от сто километра в час и отнася корабчетата навътре в морето.
Малки били корабите на древността; едва четиридесет метра дълги, обшити с дъски, притежаващи твърде съмнителни от съвременна гледна точка мореходни качества. Доста-тъчно било една дъска да се откъсне или счупи, за да проникне вода в трюма. Буквално за няколко минути корабът се озовавал на дъното.
В продължение на столетия истински бич за мореплавателите били морските пирати. Заловените и разграбени от тях кораби също се отправяли към дълбините. Своя дял вземат пожарите, големите морски сражения, подводните скали и рифове. Само край бреговете на щата Ню Джърси за по-малко от четири века изчезнаха над 5000 кораба от различен тип.
Каква е съдбата на потъналите кораби? Ако морето в района на произшествието е плитко и дълбочината не превишава тридесет метра, то силата на връхлитащите вълни е твърде голяма. Като се вземе под внимание триенето на пясъка, химичното въздействие на водата и микроорганизмите, става ясно, че за твърде кратко време от кораба ще останат само изпочупени, никому ненужни остатъци. А това, което все още не е успяла да свърши природата, бива задигнато от местните крайбрежни жители или преследвани от закона търсачи на съкровища.
Подводна лодка
Но ето че корабът потъва на дълбочина около 200 метра. По-бавно или по-бързо, в зависимост от теглото на товара, той се спуска плавно надолу, докато заседне в пясъка. На тази дълбочина силата на вълните е незначителна, а и подводните теченията твърде слаби. Вечният мрак възпрепятствува протичането на процеса фотосинтеза. Температурата на водата, близка до точката на замръзването, забавя хода на химичните реакции и те протичат с незначителна скорост. И накрая, съвсем доскоро тук не можеше да проникне човек, чиято разрушителна страст често е по-страшна дори от природните стихии.
Корабите оставали под водата с векове. Тинята и морският пясък постепенно ги засипвали и в същото време служели като идеално консервиращо средство. Не един път търсачите на потънали кораби оставали изумени от факта, колко добре са запазени оръдията, мачтите и насмо¬ лените въжета. А добре консервираният кораб от древността е изключително важна находка, защото той представлява един свят, в който всичко — от товара до последния гвоздей на обшивката — дава много по-ясна представа за една отдавна отминала епоха, отколкото която и да е сухоземна археологическа находка.
Дървеният корпус на един старинен кораб не може да се запази еднакво добре на различните географски ширини и в различните морета и океани. Обяснението може да се потърси в солеността на водата, в наличието на корабни червеи, в по-голямото или по-бедно съдържание на кислород, на хранителни вещества и йони. Не малка роля играе и случайността.
По правило корабните червеи обичат по-топлите и солени води и не издържат при продължително стоене на ниски температури. Най-благоприятни условия за тяхната жиз-
Фотокула Хидромонитор
недейност има във водите около тропиците, където солеността на морската вода е повече от 0,9 процента. Но достатъчно е тя да спадне под 0,7% и червеите се свиват на кълбо, като престават да дълбаят дървото. Така с течение на времето отделни райони в северните морета постепенно заприличват на истински подводни музеи. . .
Специално обзаведени експедиции потеглят на „лов за потънали кораби", а пред тях плават катери-разуз¬ навачи. Разликата между тях и обикновените морски съдове е тази, че в най-ниската част на трюма е монтирана тръба, насочена към морското дъно. Долният й край завършва с „глава", чиито „очи и нос" представляват два хидролокатора и няколко теле- и фотокамери. Движейки се бавно и на голяма дълбочина, монтираните в „главата" прибори щателно оглеждат морското дъно. Две механични ръце се показват точно в момента, когато обективите на телекамерите забележат някой по-малък, но интересен предмет. Той може да бъде старинна амфора или друг керамичен съд. Изкуствените пръсти хващат внимателно предмета, напъхват го в тръбата и той потегля по „кладенеца" нагоре.
Принципът на действие на хидролокатора има много общо с този на ехолота. Вероятно сте виждали лентата с нанесения върху нея релеф, получен в резултат на отражението на звуковите вълни от морското дъно. Но звуковият импулс не се отразява изцяло от разделителната повърхност — вода — пясък, а прониква навътре, докато срещне по-плътен слой, например корпус на кораб. Точно тази особеност се използува при хидролокатора. На лентата се отбелязват по-тъмни и светли петна. По-тъмните ивици — това могат да бъдат подводни скали, коралови полипи или потънал предмет.
Ежектор
Изследователите много бързо се научиха да разчитат нарисуваните от писеца на хидролокатора картини. В началото това не беше никак лесно. Изискваше се време и професионален навик — такъв, какъвто е необходим при разчитането на направените от изкуствен спътник снимки на лунната повърхност.
„С помощта на звуков хидролока¬ тор само за няколко дни ние открихме три „гробници на кораби", разположени на дълбочина около 90 метра" — разказва един ръководител на експедиция. Но за съставянето на подробен план за действие е нужна ясна снимка, от която да се съди за състоянието на потъналите кораби. Това налага разчистване на морската растителност и натрупания с времето пясък. Доколкото лопатите и кирките са непригодни за работа под вода, то изсмукването на утайката става с ежектор. Той представлява здрава пластмасова тръба с десет метра дължина и 10 —15 сантиметра диаметър. Към единия й край е привързан бетонен товар. Там се вкарва и излизащият от компресора въздушен шланг. Въздухът постъпва от долния край, издига се нагоре и в своето движение увлича песъчинките. Посредством дължината на въжето, свързващо края на тръбата с бетонната тежест, може да се контролира наклонът на тръбата.
Най-после пясъкът и тинята са отстранени и над кораба е монтирана метална решетка. По нея стъпват водолазите, без да има някаква опасност да пропаднат в трюма, на нея се поставя „фотокула" за правене на стереоскопични снимки. Наредени една до друга, те дават панорамен изглед на местността. Планът за работа е уточнен и предстои повдигането на кораба.
Сега основната тежест пада на водолазите. Обикновено те се гмуркат по двойки и колкото на по-го-
Повдигач на амфори
Подводна деком- Металотърсач пресионна камера
ляма дълбочина те трябва да се потопят, толкова по-малко време могат да прекарат под водата. При продължителен престой се увеличава количеството на разтворения в кръвта азот. Ако водолазът твърде бързо изскочи на повърхността, то неговите кръвоносни съдове ще се окажат запушени от азотни мехурчета. В това се изразява така наречената кесонна болест, която може да предизвика парализа, а дори и смърт. За избягване на нещастията водолазът трябва бавно и постепенно да се издига нагоре, като спира за малко на различни дълбочини. Той може да прекара известно време в „телефонната будка" — прозрачна пластмасова полусфера с диаметър 1,2 метра, да поговори по телефона с другите участници в експедицията или просто да намери убежище в случай на опасност. После преминават в по-горестояща подводна декомпресионна камера — блестящо стоманено кълбо с диаметър два метра. Необходимият за дишане въздух постъпва по гумена тръба от компресор. През люка, разположен в долната част на камерата, могат да влязат един подир друг четирима водолази. Тук, в условията на относителен комфорт, те могат да разговарят помежду си, да четат, да водят записки за видяното, а в това време камерата бавно се издига към повърхността.
Минават месеци. Работата бавно напредва и идва време за извличане на кораба. Ако неговият тонаж е твърде малък, това е характерно за кораби от старинен тип, то към бор-
38
Стоманена капсула
да се прикрепват пластмасови надуваеми балони, които постепенно се запълват с въздух. Налягането в тях расте и в един момент корабът потегля нагоре. По този начин най-често се извличат потънали старинни амфори, статуи, бронзови оръдия или други останки от корабокрушения. . .
Цели пет години, от 1956 до 1961, продължиха работите по изваждането на затъналия в стокхолмското пристанище шведски военен кораб „Ваза". Той беше построен през 1628 година и потъна пред очите на изумените изпращачи буквално за няколко минути след спускането му във вода — готов да потегли за първия си рейс. Минаха близо три века. Предстоеше удълбаване на пристанището. Огледът, извършен от група водолази, показа, че „Ваза" седи цял и невредим на дъното, затрупан с тиня и други всевъзможни отпадъци. Промушиха под корпуса дебели калчищени въжета, а краищата им вързаха за специална стоманена конструкция, плаваща върху понтонни лодки. Запушиха всички отвърстия и с помпи изтеглиха водата от трюмовете. Корабът олекна и буквално като тапа изплава на повърхността. Сега „Ваза" е превърнат в музей.
Все по-съвършена става техниката, с която учените изследват морското дъно и изваждат потъналите кораби. Съвсем наскоро бяха конструирани стоманени капсули за наблюдения под вода. Тях изследователските ко-
„Телефонна будка"
раби ги теглят на буксир. През пластмасови илюминатори наблюдателите оглеждат осветеното с прожектори дъно. Положението на капсулата във водата, спускането на различна дълбочина, приближаването и заобикалянето на обекта се извършва посредством изменение положението на двата плавника, разположени върху външната долна част на капсулата. Така хората видяха твърде много и любопитни неща, без да бъдат водолази по професия. В помощ на експедициите дойдоха и един нов тип подводни лодки, специално конструирани за подводни изследвания. Тяхната дължина обикновено е около пет метра, тегло — 4,5 тона и дълбочина на потапянето — над 150 метра. Отпред на носа са поставени две фотокамери, а наблюденията се извършват посредством телевизионни камери.
Още през миналия век руският учен Ковалевски определи етапите в развитието на човечеството като стадии в покоряването на водните простори. Според него те са три: речен, морски и океански. С тази класификация можем и да не се съгласим, но значението на хидросферата в човешката история е огромно. Използувайки терминологията на Ковалевски, можем да кажем, че сега живеем в океанския стадий — период, в който снабденият с най-модерна съвременна техника „хомо аквитанус" прониква все по-смело в дълбините на Световния океан.
(По материали на ЮНЕСКО)
Луиджи го очакваше пред вратата и зяпаше към витрината на книжарницата.
— Какво ще кажеш? — попита Джани, като проследи погледа му.
— Нищо особено! Имам къде-къде по-хубав от този. И с повече надстройки по палубата. Само дето е по-малък.
— Имаш, вятър!. . . Твоето е олющено корито без мотор, а това тук е истински крайцер. Разбра ли?
— Време е да тръгваме, Джиовани — каза Луиджи с леден глас.
— Добре, само не дрънкай глупости! Ако няма изненади за срока, татко ще мн го купи. Обеща. Продава се с две запасни батерии. Сам си плава, от комина му излиза пушек, а оръдията пускат искри. Страхотен кораб!
Двамата приятели се отправиха нагоре по улицата. Поспираха край някоя витрина, изпитваха се за марките на колите или се заливаха от смях без никаква видима причина. Те бяха в онази чудесна и малко неизяснена възраст, наречена кой знае защо юношество.
— Докъде стигна с твоя доклад? — попита по едно време Джани.
— Вече съм към края. Не да се хваля, ама такива докладчета аз ги претупвам за по два-три дни. Техника, нали разбираш!
— А бе. . лесно е да се пише за Галвани — Всеки знае себе си. . . Ти за кого имаше? — За Авогадро. Граф Лоренцо Романо Амедео Карло
Авогадро ди Квареня и ди Черето. — Как звучи, а? — Чудесно, няма спор, ама да се чудиш какво да пи
шеш за него. Четох една статия — не ти е работа. За живота му само две думи: родил се в Торино, завършил право, после десет години бил адвокат като баща ми. Сетне работил като репетитор в провинциален колеж, захвърлил правото и станал преподавател по физика и философия в лицея Верчели. Едва в 1820 година специално за него била основана катедра по теоретична физика в Торинския университет и станал професор. Объркана работа! Останалото е за научните му работи. Седни и съчинявай, ако можеш. Или...
Последните думи на момчето бяха заглушени от вой на кола, която профуча край тях и се изгуби в първата пресечка.
— Ах, горкичкият!. . . Слушай как се пишат съчинения, момченце: И тъй, на днешния ден се е родил граф. . . кажи го там де. . . Авогадро. Всички стаи в замъка са осветени. Прислугата тича насам-натам, в просторните зали се лутат роднини с изплашени лица, майка му много вика, а бащата, достопочетният пре¬ фект на града, се разхожда нервно из кабинета си. Изведнъж при него се втурва акушерката и казва за-
Амедео Авогадро (1776—1856)
пъхтяно: „Син!". Усмивка прогонва бръчките от челото на щастливия баща. „Вино! — крещи той. — Дайте на всички в този дом да пият до насита!"
— Страхотен си, братче! И откъде знаеш всичко това?
— Не е важно — усмихна се с превъзходство Луиджи. — По-нататък пишеш така: Ето го малкия граф. . .
— Лоренцо Романо Амедео Карло Авогадро ди Квареня и ди Черето.
— Поне името си научил. . . Та седи си малкият граф в детската стая, но хич и не поглежда купчината играчки в ъгъла, а слуша внимателно своя домашен учител, който му разкрива тайните на знанието. После зачита дебелите книги, които един ден ще му донесат световна. . .
— Омръзнало ми е да слушам за добри и послушни деца. Я по добре свирни сега на Антонио, мъдрецо! Не виждаш ли, че стигнахме!
За обед Джани си беше у дома. Баща му четеше сутрешния вестник, майка му приготовляваше обеда. Момчето измънка нещо като поздрав и се отправи към сестра си.
— Лучи, какво правиш! — Не виждаш ли, пържа палачинки. Внимавай!. . . — Няма. . . Лучи, кажи нещо за Авогадро!. . . А
пък аз ще ти поправя нощната лампа. — Ти да не си мръднал нещо? Откога съм забра
вила всичко. . . — Сигурно ще си спомниш, а Лучи! Толкова ти вър
веше химията. . . — Лучия! На твоите години помагах по-често на
майка си. Можеш да разбиеш поне яйцето за супата — се чу възмутен глас от кухнята.
39
ЗВEНО от
ВEРИГАТА
— Веднага, мамо — озова се с готовност коравосър¬ дечната сестра.
Джани се обърна към баща си в момента, когато той плясна вестника с ръка и възкликна яростно:
— Ама как може да се пише така безотговорно!. . . Спортен коментатор!... Да пише, че едва сме победили.
— Точно така! Тате, а какво ще кажеш за Авогадро? — От кой отбор? — Не бе, татко, това е ученият, за когото пиша до
клад. — А-а. . . не знам, мойто момче, питай майка си! — Не може да не знаеш. Все пак той е бил адвокат
като тебе. — Видя ли защо те карам да учиш право!. . . За
щото ние юристите, мойто момче, сме навсякъде. Адвокати и съдии. Журналисти. Дипломати, писатели. . . Химици. И Лавоазие е бил юрист. . .
— Тате, а ти би ли променил професията си? — Нали това ти казвам, за нищо на света! — Защо тогава Авогадро е сменил своята? — Хм. . . той кога точно беше роден? — В хиляда седемстотин седемдесет и шеста. — Ясно! Да разгледаме преди всичко епохата, Джа¬
ни!. . . Това е време на непрестанни борби и въстания за обединяването на Италия. Защото след френското господство от времето на Наполеон страната се оказала пак раздробена. Като изключим Пиемонт, цяла Северна Италия била под разпореждането на австрийците; папата в Рим и неаполитанският крал се държели благодарение на наемни швейцарски войници. А след Виенския конгрес в страната се установила дива реакция. Били възстановени всички привилегии на аристократите. Но народът. . .
— Добре, но защо Авогадро. . . — Не бързай, дете, ще стигнем и до Авогадро! В този миг се появи майката с димящ супник в ръце. — Не е ли по-добре да стигнете вече до масата? —
осведоми се тя. — Ей сега. . . Но народът, както казах, Джани, се
вдигнал. През хиляда осемстотин и двайста година избухнало въстанието на карбонарите. По тяхно искане в Пиемонт и Неапол били обещани конституции. Австрийската войска, изпратена от Свещения съюз. . . Впрочем, защо ти разправям това?. . Да, за да подчертая, че в тези несигурни времена адвокатската професия не е била лека, затова Авогадро е предпочел. . .
— Излиза, че е бил страхливец. — Не е така, мойто момче. Жалко, че нямаме време
да поговорим и за научните му работи, защото майка ти. . . Но знаеш ли какво? Я питай после студента! Нали точно това учи!
— Добре. Тате, а би ли ми написал това. . . за епохата. За колко ще го натракаш на машината, а?
— Е, кой има да пише доклад — ти или аз? От масата се чу тракане на лъжица по порцелан. И
един глас: — Браво! Цял ден тичам из магазините, после се
потя в кухнята и накрая трябва да седя и да ви чакам. Това на нищо не прилича!
Двамата си намигнаха съучастнически и се настаниха светкавично край масата, като още отдалеч започнаха да душат въздуха и да се убеждават колко на вкусно миришело и как щели да излапат всичко.
Студентът живееше в съседния апартамент. Той след
ваше микробиология с чувството, че се жертвува заради волята на баща си и правеше тайно от хазайката си опити по химия в банята с дълбокото убеждение, че това е истинското му поприще. Понякога изпадаше в творческа треска и започваше да рисува със съзнанието, че напразно измъчва артистичната си душа в затвора на положителните науки. При това рисуваше наистина добре.
Студентът бе четвърт поляк по бащина линия и носеше странното име Станислав Пончковски.
— Как мислите, сеньор Пончковски, дали някогашните учени са обичали естрадната музика? — попита Джани, след като хазайката го въведе в стаята.
Студентът намали магнетофона, от който се носеше плътен глас, после се осведоми делово:
— Задачи ли ще решаваме днес, Джани? Момчето поклати мрачно глава. — Значи домашно упражнение. По какво? — Много по-страшно — съобщи унило Джани. —
Имам доклад за Авогадро. — Подай ми онази ролка и седни на леглото — раз
пореди се студентът. — И да се разберем предварително: нямам време да ти пиша съчинението. Да беше обикновено домашно. . .
— Ама моля ви се. . . Не съм и помислял.. . — То се знае, то се знае. . . Кажи сега, знаеш ли
въобще нещичко? — Разбира се! За неговия живот, за семейството
му. . . Осигурил съм и епохата. . . — И какво точно те интересува? — Ами. . . останалото. Например как му е дошло
наум да се занимава с наука? — Добре-е. . . Трябва да пишеш, че точно по това
време стават някои забележителни открития. Галвани открива електричеството. Волта подхваща, така да се каже, работите му и ги извежда още по-напред. С ток от волтова батерия двама англичани разлагат водата в. . .
— В коя година? — В осемстотната. . . Заражда се теорията на елек
трохимията. Заедно с брат си Феликс, Авогадро започва експериментална работа и в хиляда осемстотин и трета година прави първите си научни съобщения в Торинската академия на науките. Избират го за член-кореспондент и той решава да се посвети окончателно на наука а. По-късно. . .
— Нататък знам — прекъсна го Джани. — Става професор и. . .
— . . . и всичко тръгва по вода, нали? — засмя се Пончковски.
— Е, не съвсем, но поне го признават. — Тъкмо обратното. През 1823 година младият про
фесор е уволнен с мизерна пенсия. След десетина години катедрата се организира наново, но я дават на френския математик Коши, емигрант в Пиемонт. Чак две години след неговото заминаване връщат катедрата пак на Авогадро, който я заема без прекъсване почти до края на живота си, до 1850 година. И той умира, без да види тържеството на открития от него закон.
— А в какво точно се изразява законът? — В равни обеми газове, независимо какви са те,
поставени при еднакви условия, се съдържа еднакъв брой частици.
— Само това? — възкликна разочаровано момчето. — Малко ли е?
40
— Ами аз това го знам. — Така и трябва да бъде, Джани. Сега всички го
знаят, след като десетки учени са го проверили опитно, а после променили въз основа на тази хипотеза цялото атомно учение. Но да изкажеш подобна мисъл, когато никой не знае как точно се свързват химичните елементи в съединения, не е никак лесно. Ето, Далтон например, основоположникът на атомната теория, не успял да даде точните атомни тегла на елементите, въпреки че извършил верни количествени измервания. Той приел, че елементите се свързват по най-простия начин — по един атом от всеки елемент. Според него формулата на водата била НО. Но Гей-Люсак доказал опитно, че два обема водород се свързват с един обем кислород и се получават два обема водни пари. Защо два обема?. . . Нали се получава едно съединение!. . .
— Защо наистина? — Точно на този въпрос не могъл да отговори никой.
Далтон не възприел закона на Гей-Люсак, редица учени — също. Берцелиус създал своята „обемна теория", но тя също не обяснявала образуването на водата. Самият Гей-Люсак не успял да използува собствения си закон, за да определи точните атомни тегла на елементите. А Авогадро, като използувал простотата на газовите закони приел, че частичките на газовете не са атоми, а са „сложни молекули" — това са всъщност молекулите. Според него „сложните молекули" са съставени от „прости молекули" — тоест атомите. Затова от два обема водород и един обем кислород се получават два обема водни пари, тоест две молекули вода. Следователно формулата на водата трябва да бъде Н,0.
— Разбрах го. По същия начин после били установени формулите на етиловия алкохол, на амоняка. . .
— Кое е важното тук? — попита студентът, докато сменяше ролката.
— Формулите, разбира се! — Нищо не си разбрал, Джани. Не формулите, а
понятието „молекула", което се чувствува в хипотезата на Авогадро. Всъщност оттогава теорията става атомно — молекулна. В това се крие неговата гениалност — да приеме, че хипотезата му се отнася за всички газове, независимо дали са елементи, или съединения. И, най-важното, да се досети, че има и други частици освен атомите — молекулите. С други думи, да обобщи множество натрупани дотогава факти и да ги изрази в качествено нова мисъл, която изразявала несъответствието между газовите закони, точните формули на съединенията и атомните тегла на елементите.
— Сега вече наистина разбрах. — Сега вече ти вярвам — усмихна се студентът и
включи магнетофона. — Разбра ли сега какво трябва да напишеш?
— За разбиране — разбрах, ама вие така хубаво го разказахте, че си мислех. . . но само ако вие. . .
— Джани, за кога ти трябва доклада? — За четвъртък. — Добре, но само тази част, за научите му работи. — Дадено! Ама на машина, нали! — На машина. — Още веднъж много ви благодаря. . . И такова...
аз си „поговорих" с момчето от горния етаж. Няма вече да дрънка на пианото, когато се готвите за изпити. Обеща.
— И аз ти благодаря тогава. . . За услугата.
В училище не го изпитаха по нищо и Джани тъкмо се канеше да обяви изтеклия ден за един от най-щастливите през живота му, когато го повика Пасинети — преподавателят по химия. Той го въведе в кабинета си, покани го да седне, седна и той на свой ред и попита:
— Напредваш ли с доклада? — Работя — отговори уклончиво момчето. — Всеки
ден пиша. Пасинети го погледна недоверчиво. — Ако срещаш някакви затруднения. . . — Срещам, сеньор Пасинети — извика Джани въо
душевено. — Не мога да измисля края. Иначе епохата, детството, научните му работи. . .
— Какво точно те затруднява? — Как да ви кажа. . . Въпреки голямото значение
на хипотезата му за химичната атомистика, Авогадро не бил признат от своите съвременници. Ето кое е лошото.
— Какво лошо виждаш тук? — Ами не е бил признат приживе. А значението му
за химичната атомистика. . . — Но защо те вълнува толкова признанието, не мога
да разбера? — Та това е именно трудното в доклада. Излиза,
че Авогадро е открил нещо значително, пък никой не го признал за вярно. Тогава защо е работил цял живот?
— Ти участва ли в атлетическите състезания? — Е как?. . . На сто и на четиристотин метра. — Защо?. . . Нали не знаеше предварително кой ще
победи? — Е, това е съвсем друго; ще победи най-бързият.
А в науката не знаеш дори дали не си на погрешен път.
— И по-добре да не се захващаш, а? — Ами ако не е сигурен човек. . . — Какво значи „сигурност", Джани?. . . Авогадро е
бил добър адвокат, известен, а после изведнъж захвърлил всичко и става учен, като започва почти от началото. Защо?. . . Защото е направил първото си и най-важkо откритие — че науката е истинското му призвание. За пари ли е работил той, Джани?. . . Или за слава?
— Парите и славата не са съвсем за пренебрегване, де. . .
— Когато човек следва пътя на сърцето си, той не мисли за тези неща, Джани. Друг е стимулът — удовлетворението от творчеството.
— Да, точно така! — А отделният човек в науката е нищо. Повечето
открития са направени въз основа на чужди открития чужди хипотези, чужди търсения. Дори само едно хрумване да е използувал някой в своята научна работа, това е пак използуване на чужди мисли. Има ли значение, че неговото откритие не е било признато приживе?. . . Няма! Следващите учени ще прибавят към веригата на знанието изкованата от него брънка и ще продължат нататък.
— Брънка от веригата! — възкликна възхитено момчето. — Ето ми заглавието!
— Разбра ли сега смисълът на тази брънка от веригата, Джани? — не го остави да се отклонява учителят. — Авогадро не го признали приживе, но делото му останало. На първия конгрес на химиците в Карлсруе през 1860 година, четири години след неговата смърт, Каницаро защищава ревностно идеите на Аво-
41
гадро и те най-сетне биват признати. Името му влиза навеки в историята на науката. И, най-главното, веднъж завинаги се внася порядък в обърканото атомно¬ молекулно учение. В резултат — много скоро били уточнени атомните тегла на елементите. Това пък дало възможност на един от най-великите химици в света, Дмитрий Иванович Менделеев, да прибави девет години по-късно своята брънка към веригата на човешкото знание — Периодичния закон и Периодичната система на елементите. Разбра ли сега къде е смисълът на научното творчество?
— Разбрах, сеньор Пасинети. — Е, краят на доклада трябва да бъде в този сми
съл. . . — Ох, лесно ви е на вас... Вие говорите толкова ин
тересно. . . гладко. . . А пък аз уж го знам, но като седна да го пиша, нищо не излиза.
Учителят се усмихна поласкан. — Тогава знаеш ли какво ще направим? — каза
той. — Имам една статия, но къде ли съм я сложил
не помня. . . А, ето я! Та ако искаш, можеш да използуваш края. Само няма да преписваш дословно, нали!
— Ама моля ви се. . . Ето, тук-там, където срещна някоя по-интересна мисъл. . .
— Добре, добре, но само „тук-там". . . В този миг се чу познатият сигнал отвън — на Джио
вани му беше омръзнало да чака. Джани мигновено се изправи.
— За четвъртък докладът ще бъде напълно готов. Мога да гарантирам с каквото пожелаете.
— Имам чувството, че този път си се потрудил както трябва, момче. Когато иска човек. . .
— Точно така е, сеньор Пасинети. — Хайде, бягай сега, да не закъснееш за вечеря! Джани изтича бързо навън. Сега, когато вече беше
осигурил и края на своя доклад, заслужаваше да се почерпи. А това можеше да бъде изпълнено само в сладкарницата „Веселият гренадир". Там правеха най-хубавия фруктов сладолед в целия свят. . .
ВАСИЛ РАЙКОВ
БЕЛИТЕ МЕЧКИ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПАЗЯТ!
Изчислено е, че в момента на Земята има около 10 000 бели мечки. Като се имат предвид огромните полярни райони това съвсем не е толкова голям брой! Всъщност това животно е заплашено от изчезване. Ето защо в Съветския съюз от 1956 година бе забранен ловът на бели мечки и за тяхното запазване се полагат особени грижи. На остров Врангел е създадена особена зона,
която всъщност е резерват за бели мечки. Там се извършват изследвания върху тях и се водят научни наблюдения. На снимката се вижда един необикновен епизод: учен взема от бяла мечка кръвна проба за изследване. Разбира се, в обикновени условия никоя уважаваща се бяла мечка не би позволила такова посегателство. Животното бива предварително упоено с упойващи куршуми изстрелвани от специално оръжие. За няколко минути мечката лежи замаяна и тогава ученият е притичал. . .
ДИАМАНТЕНА УСМИВКА
И такава усмивка не бяхме виждали. Лондонският бижутер Саундърс е монтирал в предните си зъби диаманти на стойност 2500 долара. При това диамантите са в живи зъби. Сега за Саундърс се е появил нов проблем: при зъбобол кого да предпочете — зъболекаря си или полицията!
ТЪРГОВИЯ С РАВЕЛ
Един собственик на магазин за музикални инструменти в Минеаполис е решил да рекламира магазина си по необикновен начин: на външната стена на зданието са издълбани нотите на едно произведение от Морис Равел. За съжаление познавачите вече започнали да избягват магазина, защото в така изписаното произведение са допуснати грешки.
РАДИАЦИЯТА ОЧИСТВА НЕДО¬ ИЗГОРЕЛИТЕ; ГАЗОВЕ
Създадено е облъчващо устройство, което, ако се монтира в ауспуха на автомобил, очиства почти напълно недоизгорелите газове. При облъчването изпадат в твърд вид съединенията на оловото и азота.
„НБИ" — ГДР
ДДТ ИМА НАВСЯКЪДЕ ПО ЗЕМЯТА
За 25 години са били разпръснати по целия свят около един и половина милиона тона ДДТ. Както се изясни вече от науката, той се разрушава твърде бавно и понастоящем по повърхността на земята има още около две трети от споменатото количество. При изследванията се наблюдава неговото наличие навсякъде — в почвата, водата, растенията, плодовете, зеленчуците. ДДТ не е безвреден — малките животни
и някои птици загиват от него. От почвата той чрез реките отива в езерата и моретата. Поради това планктонът и морската риба имат в себе си ДДТ. Той е бил открит даже в черния дроб на пингвините, живеещи в Антарктида!
ДА СЕ ИЗПОЛЗУВА СЛЪНЧЕВАТА ТОПЛИНА
Учените от Ташкентския институт Узгипроселстрой са разработили проект за топлофикация на петдесет детски заведения в града с помощта на слънчевата топлина. Конструирани са своеобразни покриви, които представляват хелио¬ нагреватели. Те са на южната страна на покрива. Фокусирането на хе¬ лионагревателите позволява да се получи температура до 250°, която нагрява вода. Системата от хе¬ лионагреватели дава възможност през летните нощи да се охлаждат помещенията. Това става поради изпарението на водата. При този процес температурата пада до 12— 14°С. Но тази температура съвсем не е предел на охлаждането. Ако водата се отдели от останалите предмети с добра топлоизолация, то за сметка на нощното излъчване при ясно небе може да се получи даже лед.
На снимките: макет на триетажен „слънчев дом". В средата на покрива — акумулатор на слънчевата енергия. На следващата снимка: един слънчев акумулатор.
КОЛКО ЖЕЛЯЗО Е НУЖНО НА ЧОВЕК?
По данни на изследователите, във всеки хиляда калории хранителни вещества трябва да се съдържат 10 мг усвоимо от организма желязо. По-рано се смяташе, че необходимото количество е много по-малко.
„Наука и техника" — СССР
КРАЯТ НА ЗАГАДКАТА Хеопсовата пирамида, построена
преди около шест хилядолетия, и до днес остава една от най-високите постройки в света. 2 500 000 кубични метра представлява обемът на използуваните за нейната облицовка каменни блокове. Техните страни са така добре изгладени, че при подреждането им един върху друг изобщо не се почувствувала нуждата от свързващо средство като вар или цимент.
По-интересен е въпросът, по кой начин са издигани огромните каменни блокове, защото тяхната тежина се оказва непосилна дори за съвременните подемно-транспорт¬ ни съоръжения. Учените предполагат, че те са били придвижвани по специален път, чийто наклон растял с напредване на строежа. След това го разрушили. Но наличието на път все още не решава въпроса — нужно е някакво механично приспособление, колкото и просто да е то. Точно тук се крие една от най-старите загадки в света. А ето, че нейното решение е нарисувано и украсява една от галериите на пирамидата. Това са десет йероглифа и всеки един от тях представлява част от примитивна количка, в която впрягали роби.
„Юманите диманш" — Франция
НАЙ-ГОЛЯМАТА ЖАБА НА СВЕТА
На снимката виждате най-голямата жаба на света. Тя се нарича Бломбергерова жаба и е дълга около 30 сантиметра. Живее в джунг-
лите на Колумбия и е вид, който е заплашен от изчезване — джунглите намаляват все повече, а освен това туристите — любители на силни усещания плащат добри суми на местните жители за всяка жаба. Бломбергеровата жаба общо взето е твърде лениво същество. Храни се с насекоми и даже дребни бозайници — мишки.
ЛЕОПОНИ
Малките леопардчета, които виждате на снимката, и за които се полагат особени грижи, съвсем не са леопарди. Това са леопони — кръстоска между леопард и лъв. По принцип кръстоските не са из
дръжливи. Познати са също ягу-парди — кръстоски между ягуар и леопард. В зоологическата градина в Токио се извършват интересни изследвания върху такива кръстоски .
ЗАМЪРСЯВАНЕТО НА ГОРИТЕ
' Статистиките в ГФР показват, че в резултат на замърсяване на горите гинат много от горските обитатели. Особено са опасни за дивеча захвърлените \ безотговорно консервени кутии от метал или буркани от стъкло. Острите краи-ща на кутиите нараняват сърни, лисици и даже глигани, които непредпазливо се опитват да търсят в кутиите нещо за храна, бурканите са още по-опасни. Повсеместното прокарване на жици и телове
44
УСМИВКА ЗА 200 ДОЛАРА
Смехът, както е известно, играе огромна роля в живота. Но само в случаите, когато човек се „смее по всички правила". По мнението на някои американски социолози, 60% от американските жени не умеят да се усмихват. В Ню Йорк е открит специален институт, където всяка жена може да се научи да се усмихва. Само срещу 200 долара.
ЗЛАТНА КНИГА
Телефонистките от Палермо, Италия са поднесли на министъра на пощите своеобразна „Златна книга". В нея по азбучен ред са напечатани 2804 ругателни думи и хули, с които абонатите са награждавали телефонистките само в продължение на шест месеца.
ЗА ЗДРАВИНАТА НА МОСТОВЕТЕ
Преди осемнадесет години в Рим бил построен мостът Фламина, за да облекчи автомобилния транспорт по моста Милвио, построен преди 2000 години. Както е показал щателният технически преглед, мостът Фламина е извънредно несигурен и подлежи на незабавен ремонт, за да не се събори в близките години. По древния мост Милвио движението продължава без опасност, с още по-голямо натоварване! Като причина за негодността на Фламина се изтъкват недоброкачествените строителни материали, продадени чрез рушвет.
„Знание — сила" — СССР
ЗА ТУНГУЗКАТА ЗАГАДКА
Съвсем наскоро в английското научно списание „Нейчър" е публикувано мнението на двама американски учени, които предлагат но-ва хипотеза за катастрофата през
1908 година. Двамата астрофизици Алберт Джексън и Майкъл Рейн от Тексаския център по изследване теорията на относителността смятат, че сибирският взрив е бил предизвикан от срещата на Земята с едно особено космическо тяло, което е пронизало земното кълбо по права линия подобно на куршум, прострелял диня. Това космическо тяло — тъй наречената „черна дупка" — според представите на съвременната астрофизика, представлява остатък от „изгоряла" звезда, претърпяла тъй наречения гравитационен колапс. Веществото на старата звезда, загубило своето ядрено топливо, се свива към центъра на тялото под влияние на гравитацията. Материята, свита от гравитацията в незначителен обем, придобива практически безкрайно голяма плътност. Силите на притеглянето вътре в самото това тяло са толкова големи, че вътре в него не може да проникне дори светлинен лъч. Оттук и неговото име „черна дупка". Такива свръхплътни ядра странствуват из космоса. Те всмукват в себе си материя, поради което тяхната маса се увеличава.
Авторите на хипотезата обясняват защо цялото човечество е успяло да преживее тази среща с „черната дупка". Макар че тази „дупка" има огромно тегло, което представлява забележителна част от земната маса, например милион милиарда тонове, нейният диаметър не е по-голям от диаметъра на един атом.
Тяло с такива размери и с такова тегло би могло да прониже земното кълбо, като че ли то е съвсем кухо, подобно на космическия вакуум. При това то не би предало на на-
за ограждане вземат много жертви между животните. Намирани са елени, в чиито рога е заплетен тел. Тези елени имат незавидна съдба, понеже телът се закачва за дърветата, еленът остава пленник и умира от гладна смърт.
„Дас Тийр" — ГФР
шата планета някаква особена част от своя гигантски импулс. Хипотезата за „черната дупка" дава възможност да бъдат обяснени някои необяснени засега обстоятелства на тази тунгузка загадка. Например, сега е ясно, защо при това сблъскване не се е образувал някакъв гигантски кратер. Същевременно чрез движението на това фантастично сгъстено късче материя може да бъде обяснен мощният взрив и ударната вълна. По неговия път във въздушната обвивка на планетата около тънкия канал на траекторията са възникнали мощни слоеве плазма. Също както след свръхзвуковия самолет следва ударна вълна, и тук зад „главата" на плазмения шнур следва ударен фронт на въздуха, грохотът на който е стигнал чак до Монголия. Небесносините краища на огнения стълб, издигнал се към небето, могат да бъ
дат обяснени като превръщане на невидимите рьонтгенови лъчи във видима светлина. На снимката — част от повалената гора в 1908 г.
Учените, запознати с хипотезата на американските астрофизици, са на мнение, че тя е напълно коректна и математически обоснована.
Авторите предлагат начин за проверка на своята хипотеза. Ако тяло със скорост 30 километра в секунда под ъгъл 30 градуса към хоризонта е проникнало в земното кълбо в района на Подкаменна Тунгузка и го е пронизало по хор¬ дата, то би трябвало отново да излезе върху земната повърхност някъде между Нюфаундленд и Азорските острови. Следователно в този пустинен район на земното кълбо би трябвало да станат явления, подобни на сибирската катастрофа. Сега американските физици изучават метеорологическите архи-
Т Е С Т К О С М О Н А В Т И К А Преди седемнадесет години в тайнствения свят на
космоса се появи ново небесно тяло, създадено от разума и труда на съветския народ. Всички с вълнение следяхме всяка нова крачка на човечеството по пътя на опознаването, изследването и овладяването на космическото пространство. Всеки космически полет е ярка проява на мъжество, на безграничната вяра във възможностите на човека.
Тестът, който ви предлагаме, ще ви даде възможност да проверите доколко интересът ви към космонавтиката е оставил трайни следи, е обогатил познанията ви. Подбрали сме и по-леки, и по-трудни въпроси, затова и оценката, посочена в края на всеки от тях, е различна. Максималното количество точки, което можете да наберете, е 60. Ако искате да получите оценка на познанията си по шестобалната система, разделете броя на набраните точки на 10. Отговорите на теста потърсете на страница 47.
1. Как се нарича първата изкуствена планета, изпратена от Съветския съюз в хелиоцентрична орбита на 2 януари 1959 година? (3 точки)
2. Коя съветска автоматична междупланетна станция стана първият изкуствен спътник на Луната? (4 точки)
3. Как се нарича изкуственият език за осъществяване на връзки с разумните обитатели на други светове? (2 точки)
4. От кой съветски космодрум стартира в космоса първият в света космонавт Юрий Гагарин? (1 точка)
5. Как се нарича най-малката начална скорост (7,91 км/сек), която е нужна, за да се превърне едно тяло в изкуствен спътник на Земята? (5 точки)
6. Как се казва космонавтът, който извърши втория в историята на човечеството орбитален полет в космоса? (1 точка)
7. Как се нарича най-отдалечената от центъра на Земята точка по орбитата на Луната или на изкуствен
спътник на Земята? (4 точки) 8. Кои са първите живи същества, които се върнаха
на Земята от космически полет? (3 точки) 9. Коя съветска автоматична междупланетна стан
ция първа фотографира обратната страна на Луната? (3 точки)
10. Как се нарича помещението със звуконепрони¬ цаеми стени, използващо се при подготовката на космонавтите? (4 точки)
11. Как се казва американският астронавт, който пръв стъпи на Луната? (1 точка)
12. Как се казва корабът, с който първият в света космонавт извърши своя орбитален полет? (1 точка)
13. Кьм коя планета от Слънчевата система бе изпратена най-напред съветска междупланетна станция? (3 точки)
14. При коя съветска автоматична станция бяха използувани за първи път електрореактивни плазмени двигатели? (5 точки)
15. Как се нарича най-малката начална скорост, която трябва да притежава едно тяло, за да преодолее земното притегляне и след това слънчевото притегляне, за да напусне пределите на Слънчевата система? (4 точки)
16. Как се казва първата в света жена космонавт? (1 точка)
17. Как се казва триместният съветски космически кораб, с който летяха космонавтите Егоров, Комаров и Феоктистов? (2 точки)
18. Какво тегло имаше първият изкуствен спътник на Земята? (4 точки)
19. Коя съветска автоматична станция изхвърли за първи път изкуствена комета от натриеви пари? (5 точки)
20. Как се нарича най-близката до центъра на Земята точка по орбитата на Луната или на изкуствен спътник на Земята? (4 точки)
48
ТЕ
СТ
ви, за да изяснят какви събития са станали в този район на Атлантическия океан на 30 юни 1908 година. На рисунката — входното и
изходното място.
„Сианс е ви" — Франция
к р ъ с т о с л о в и ц а
ВОДОРАВНО: 1. Прилагане на теоретически знания в действие. 8. За¬ тулка на обектив на фотоапарат. 13. Линия за чертане. 14. Орган на растенията (мн. ч.). 16. Марка японски магнитофони. 17. Образуване на планини. 19. Именит италиански киноактьор. 20. Град в Судан. 21. Действие, постъпка. 22 Североамериканска мечка. 23. Държава в Азия. 25. Поредно число. 27. Водно цвете. 29. Престол. 31. Оперета от Маскани. 32. Древноримска единица за тегло. 34. Спътник на Юпитер. 35. Стаи (старинно). 37. Качествена бяла глина, 39. Отделна снимка от кинолента (мн. ч.) 42. Град в ГДР. 44. Химически елемент. 45. Линии, които съединяват места от земната повърхност с еднаква температура. 49. Най-малката градивна частица на химически елемент. 51. Елипсовидно очертание. 52. Маслодайно растение. 53. Марка български електрически печки. 54. Метален корпус, в който се поместват някои от двигателите на транспортни и други машини. 57. Малка планета. 59. Част от организма на животните и човека, изпълняващ определена функция. 61. Фермент, намиращ се в разваленото сирене. 63. Португалски поет (1485—1558). 64. Старинно оръжие (мн. ч.). 66. Етаж от кредната система. 68. Норвежки математик. 69. Стил в плуването. 70. Шахматна фигура. 72. Най-старата епоха от каменния век. 73. Съветски самолети. 74. Подвижно напречно дърво на мачта. 76. Радиолокационен уред. 78. Японска мярка за течни тела. 79. Отделен момент от един процес (мн. ч.). 81. Оскърбление. 83. Приток на Дунав. 85. Основателят на Йезуитския орден (1491 — 1556). 87. Спартански роби 88. Английски драматург (ок. 1558—1594). 89. Постоянни водни източници. 91. Малкото име на бележит английски физик (1624—1727). 93. Древногръцка богиня на войната и победата. 97. Департамент във Франция. 98. Струнен музикален инструмент. 99. Град в Италия. 101. Голямо дърво с гладка сива кора. 103. Хищна морска риба. 106. Горчиво английско питие. 107. Преизподня. 109. Разсъдък. 110. Подплата за дрехи. 112. Химически елемент. 115. Латвийски историк — марксист (1870—1919). 117. Роман от Емил Зола. 119. Цитат, поставен в началото на съчинение. 121. Група индонезийски острови. 122. Собственото име на наш поет-кла¬ сик. 124. Сметководен сбор, пренесен и записан от друга страница. 125.
46
Вид изчислителна машина (мн. ч). 127. Име на световната купа по футбол. 128. Минерал, полускъпоценен камък. 129. Церемония. 131. Град в Италия. 132. Участници в масовите сцени на филмите. ОТВЕСНО: 1. Небесно тяло, обика
лящо около Слънцето. 2. Немски математик (1826 — 1866). 3. Противопаразитно средство. 4. Роговидна вкаменелост. 5 Наши телефонни апа-рати. 6. Град на филипинския о-в Папай. 7. Река в Етиопия. 8. Френски певец и киноактьор („Рисковете
/
на професията"). 9. Град на полуостров Крим. 10. Бивш румънски футболист. 11. Войник от редовната войска в Османската държава. 12. Отвлечено понятие. 15. Река в България. 18. Японски политик. 24. Термин във фехтовката. 26. Собственото име на френски писател (1779—1850). 28. Стара английска политическа партия. 30. Деец на Парижката комуна (1846—1871). 33. Английски полярен изследовател (1868—1912). 36. Насип. 38. Единица за разстояние в астрономията. 40. Наше козметично предприятие. 41. Химически елемент с различно атомно тегло. 43. Органическо съединение, лесно изпаряваща се течност. 44. Подводен апарат. 46. Възпаление на орган в корема. 47. Българска електронна
машина. 48. Жанр в европейския театър през Средновековието. 50. Планета. 55. Героиня на Толстой. 56. Последователи на лявото крило на хусисткото движение (15 в.). 58. Минерал, воден калиево-магнезиев хлорад. 60. Немохамеданско население на мюсюлманските страни. 62. Ораторско изкуство. 65. Герой на Ханс Андерсен. 67. Малкото име на наша естрадна певица. 71. Цвете глухарче. 75. Малък двумачтов кораб. 77. Френска естрадна певица. 80. Небесен пояс, по който се намират 12-те съзвездия (Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв и др.). 82. Малка рекичка. 84. Планина в западната част на Средна България. 86. Норвежки крал. 88. Уред за превръщане на течното гориво в газообразна
смес. 90. Растение, заместващо жи-тото. 92. Див бик, обитаващ о. Целебес. 94. Навици, обичаи. 95. Уста на звяр. 96. Древногръцкият бог на войната. 100. Уреди за получаване на електрически ток. 102. Изтощение. 104. Дъсчена ритла на кола (мн. ч.). 105. Унгарски химик (1834 — 1908). 108. Уреди с голямо индуктивно съпротивление. 111. Най-простият представител на ароматните амини. 113. Сабя за фехтовка. 114. Приспособление в измерителен уред за отчитане на малки величини. 116. Съветски режисьор, народен артист на СССР (1888—1956). 118. Кратка обява, съобщение. 120. Град в Турция. 123. Бивш бразилски футболист. 126. Марка канцеларско лепило. 130. Река в басейна на Волга.
АНДРО МУРАДЯН
ОТГОВОРИ НА ТЕСТА
1. „Мечта" 2. „Луна-10". 3. ЛИНКОС. 4. Байконур. 5. Първа космическа скорост. 6. Герман Степа¬ нович Титов. 7. Апогей. 8. Кучетата Белка и Стрелка. 9. „Луна-3". 10. Сурдокамера. 11. Нил Армстронг. 12. „Восток". 13. Венера. 14. „Зонд-2". 15. Трета космическа скорост. 16. Валентина Владимировна Терешкова. 17. „Восход". 18. 83,6 кг. 19. „Луна-1". 20. Перигей.
ОТ
ГО
ВО
РИ
Н
А К
РЪ
СТ
ОС
ЛО
ВИ
Ц
АТ
А О
Т Б
Р.
3
КУТИЙКА ЗА ДЪВКА
Цялата тайна на тази кутийка за дъвка е, че тя е едновременно и „часовник за бедни". Онзи, който няма пари да си купи часовник, може с успех да постигне същия ефект с тази кутийка. Тя сполучливо заблуждава околните, а пък и все пак може да служи за нещо! Оригинално изобретение от края на миналия век!
СЛУЧАЯТ НА ГРАНИЦАТА
— Задачата е ясна, ще бъде изпълнена! — каза инспектор Стрезов, отдаде чест и излезе от кабинета на своя началник. После се прибра в стаята си и извика капитан Мартинов.
Когато Мартинов влезе, завари инспектор Стрезов да прелиства една папка и да си вади от нея бележки. Той покани Мартинов да седне, подаде му шапката и рече:
— Вътре има всичко! Проучваш го добре и утре сутринта си на граничния пункт! Минаващият през нашата страна
Йохан Ларсен, другояче наричан „Татко Йохан", ще се опита да изнесе микрофилм с някои важни сведения. Знаем, че микрофилмът е у него, но ще има доста работа, докато го открием! В себе си той няма да го държи, не е толкова наивен. . . ще се опита да го скрие някъде в колата!
— Ясно! — каза Мартинов. — Още не е съвсем ясно! —
позасмя се Стрезов. — Няма да разполагаш с телепати, защото телепатията сме я отписали като наука! Така че ще се надяваш само на своята съобразителност!
— Телепатия съществува! — рече Мартинов. — Има толкова случаи доказани. . . И четохте ли за Тофик Дадашев в „Космос"?
— Четох — вдигна рамене Стрезов. — Само, че хайде да оставим сега спора за телепатията? Утре сутринта си на граничния пункт! Ще гледам и аз да дойда. . . да-да, непременно ще бъда и аз!
Йохан Ларсен — мъж на около петдесетте, леко оплешивял — стоеше до колата си и в сините му очи искреше насмешка.
— Не зная, с какво съм заслужил вашето внимание! — каза той на Мартинов, който прехвърляше през ръцете си
вещите от багажника. — Поне мн кажете, какво търсите! Опиум? Хашиш? Да знаете, че никак на обичам марихуана!
— Подиграва се! — мислеше Мартинов. — Почакай, почакай! Ох, само да не се наложи да разглобяваме колата! Тогава ще падне работа!
— Четиридесет минути ме задържате в е ч е ! — каза подир малко Ларсен. — Ако така върви, ще закъснея за симпозиума! Какво искате от мен?
— Симпозиум измисли! — коментираше наум Мартинов. — Физик бил, не знам какво . . . ох, само дано да не разглобяваме колата!
Той вдигна очи и срещна очите на Стрезов, който, пристигнал преди минутка, стоеше встрани и наблюдаваше сцената.
— А пък аз мисля, че няма да се наложи да разглобяваме колата! — рече Стрезов тихо, като че прочете мислите на Мартинов. — Как не можеш да забележиш, къде е скрил микрофилма!
Наистина, в какво се съмнява Стрезов?
„ Щ а с т л и в о х р у м в а н е "
Противоречието в показанията на Петров е. . . сянката, която е забелязал. По обяд, през лятото, слънцето грее отвесно и предметите не хвърлят сянка.
48
КОСМОС — научно художествено списание за юноши. Издание на ЦК на ДКМС Год. XIII бр. 4
Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл- редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,
ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ Художник ИВАН КИРКОВ Уредник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА
Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т Проф. д-р А. Ю. ТОТЕВ — икономист, ДИМИТЪР ПЕЕВ, ДИМО БОЖКОВ — биолог, канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, НИКОЛА ЧУПАРОВ - машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН
— физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ, проф. ЦВЯТКО МУТАФЧИЕВ — химик
АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА — София; бул. „Ленин" № 47, IV ет. от-28 — 29 тел. 41—31. вътр. 363. Ръкописи не се връщат . Годишен абонамент 3.00 лв. Цена на един брой заедно с приложението 35 ст. Дадена за печат на 30. II, 1974г. Формат 80x92/23. Държавно военно издателство. Поръчка 2374. Печатни коли 6. Издателски коли 3. Тираж 100 000