СЪДЪРЖАНИЕ

Първият от серията гиган­ти 1 В творческата лаборато­рия 3 Главният по контактите с вселената 6 Парадоксът на Щернер 8 Пясъчни секунди 12 Новите професии на ми­кробите 16 Зелените коси 18 Нищо ново под слънцето 22 Животните и музиката 24 Скитите 26 Загадката Оук — решена или не? 29 100 години телефон 31

Енергия от нищо 32 Въпроси на биологията 34 Родословието на етикета 37 Ще потънат ли? 40 Африканската мечка 42 Мисли от вековете 45 Предава „Космос" 46 Тест 50 Кръстословица 51 Библиотека „Космос" Сам в джунглата 53 Корица: Хоботче на муха, гледано под микроскоп Гръб на корицата: Вулканолози

Отблизо загубваш представа за реалните очертания на кораба, защото не можещ да го сравниш с нищо наоколо. А инак 100-хи-лядният танкер „Хан Аспарух" не е самотен — на територията на корабостроителния завод „Ге­орги Димитров" във Варна има и други негови „сродници". Но те изглеждат далеч по-земни и обикновени. Сравнението не е абстрактно. Достатъчно е да хвър­лиш поглед към доковата каме­ра — доскорошното местожител­ство на „Хан Аспарух", Сега там се намира друг също вну­шителен кораб. И все пак той доста разточително се е разпо­ложил там. А хората от завода, които са гледали 100-хилядния танкер на същото място, разказ­ваха, че много се чудили как ще бъде изваден оттам. Камерата била станала съвсем тясна за огромните му размери.

Като тръгнеш по тесните стъл­би на „Хан Аспарух" и като се поразходиш по палубите, имаш чувството че изминаваш солид­ни разстояния и на височина, и на дължина. Внушителният пей­заж, гледан отгоре, засилва това чувство. Още в първите минути в завода дочух едно сравнение, което сигурно е доста разпро­странено — танкерът бил висок колкото седемнайсететажен блок. Това наистина дава вярна пред­става за височината му.

Но специалистите положител­но слушат това снизходително. Защото в техните таблици „Хан Аспарух" е известен вече с други стойности. Именно те го защища­ват като най-голямото постиже­ние на нашето корабостроене. Ето някои от точните „паспорт­ни" данни на 100-хилядния пе­тролоносач: дължина — 242 мет­ра, ширина — 39, височина на борда — 24, газене във вода — 17...

Още на входа на корабострои­телния завод има малки макети, които разказват за по-важните празници на завода. През 1957 г. тук строели 3000-тонни кораби, в 1962 г. — 5000-тонни, в 1967 г. — 10 000-тонни, в 1971 г. — 25 000-тонни, в 1972 — 38 000-тонни.

Скокът до стохилядния тан­кер е направен за по-малко от двайсет години. Неговите първи „кройки" били готови още през есента на 1974 г. Думата „крой­ка" едва ли ще предизвика точни асоциации, защото тези огромни метални късове тежат средно 150—200 тона. Сега вече те труд­но могат да се открият под плас­товете боя, но за тях напомнят „кройките" на втория 100-хиля-ден танкер.

Много още неща могат да се разкажат за „Хан Аспарух". Пе­рото на кораба — онази част с преместването на която се мени посоката на движение, тежи 72 то­на. В обикновените лодки това е една дъсчица, която се върти ръчно. Тръбопроводите са дълги общо 1500 км. Двигателят има 23 хиляди конски сили мощност и ще осигури скорост от 15 мили в час. Той бил монтиран още докато танкерът се намирал в доковата камера. Монтаж извън

водата се извършва за първи път в завода. Така значително съкратили времето и могли да проверят за евентуални дефекти още на сушата. Двигателят тежи 760 тона и бил „настанен" в петролоносача с помощта на 800-тонен кран.

Същият кран пренесъл и цяла­та надстройка. В нея се намират командните, жилищните и слу­жебните помещения. Надстрой­ката е шестетажна. Жилищните помещения ще имат всички удоб­ства и ще напомнят за уюта на жилищата на брега. Предвидени са и места за почивка: плувен басейн, кинозала, читалня с биб­лиотека.

Целият танкер — от първите метални късове до последните вътрешноархитектурни подроб­ности — е създаден в завода „Георги Димитров". Затова и сро­ковете около изработването на гиганта са сравнително кратки. За следващите негови събратя ще трябва още по-малко време, макар че първият стохиляден тан­кер трябваше да изтърпи всички експерименти, които съпътству-ваха утвърждаването на една но­ва серия кораби.

Изглежда наистина странно, че екипажът на тъй големия кораб е само от 50 души, но това по­казва колко съвременно и авто­матизирано ще бъде всичко в него. Осигурена е 24-часова авто­матична вахта. В системата за разтоварване на танкера са из­ползувани световни постижения. То ще става с три помпи, които могат да изсмучат от резервоа­рите по 3000 кубически метра гориво за един час. Целият тан­кер ще може да се разтовари само за 13 часа. Това е едно от най-големите достойнства на ко­раба, като се имат предвид колко скъпо струват престоите в чуж­дите пристанища.

За да се осигури безопасността на екипажа, танкерът е снабден с четири спасителни лодки за по 32 души. Но защо, след като целият му екипаж е от петдесет души? Това не е случайно. Спо­ред конвенцията за защита на човешкия живот, спасителните лодки, поставени на единия борд, трябва да могат да поберат це­

лия екипаж. На танкера ще има и четири надуваеми лодки.

Безопасността на самия тан­кер „Хан Аспарух" ще се осигу­рява от най-съвременна радио-навигационна апаратура. С нея той ще може да плава независи­мо от метеорологичните условия. Петролоносачът има още два ра­диолокатора и система за пред­пазване от сблъскване. Тази сис­тема може да следи едновремен­но до десет близки обекта и да предвижда промените в тяхното разположение след десетина ми­нути.

Стохилядният танкер до края на годината трябва да бъде пре­даден на Българския морски флот. Месеците, които остават, ще бъдат изпълнени с упорит труд и напрежение. • Професията на корабостроите­ля трудно може да намери съпер­ници по трудността си. Доста­тъчно е да си представим рабо­тата през зимата, на открито, във влажния морски град или да видим заварчиците, надвесе­ни на десетки метри над земята, подобно на опитни акробати, за да разберете с колко рискове е свързано тук ежедневието. Но това едва ли ще признаят мом­четата, които срещнах на „Хан Аспарух". Няма да говорят за него и хората от трите младеж­ки бригади, които редовно са между първите в изпълнението на плановете. Заслужава си да бъдат споменати: корпусната бри­гада на Цветан Димитров, уча-ствувала в монтиране и изграж­дане на надстройката, бригада­та с майстор Веселин Пана­йотов и бригадата, която работи по тръбите на танкера с брига­дир Сидер Николов. Те са твър­де популярни в завода и съвсем естествено е успехът на танкера да се свързва и с имената им.

Историята на стохилядния „Хан Аспарух" е свързана и с имената и делата и на други млади хора, участници в дви­жението за научно и техническо творчество. Те са добри познати на онези, които следят изложби­те на младежкото творчество в Пловдив. Пред тях са били по­ставяни най-големи отличия. На такава изложба за пръв път се

2

срещнахме с макета на „Хан Ас­парух".

Разговорът ни с председателя на клуба инж. Цветан Еленков беше за разработките, свързани с танкера. Част от тях са вече внедрени. Главната цел на участ­ниците в движението за научно и техническо творчество е да усъвършенствуват и рационали­зират труда на корабостроите­лите. Внедрена е идеята за плаз­мено рязане с машините „Теле-рекс", с които в най-големия кор­пусен цех на завода се изготвят секциите, необходими за сгло­бяването. Досега рязането се из­вършвало с газ. Плазменото е не само по-съвременно, но и ре­зултатите са по-качествени.

Една от темите на клуба е усъвършенствуване на работата в ковачния цех. Младежите са създали машина за огъване на ленти. Досега лентите, необхо­дими за изработването на кора­бите, загрявали в пещта и след това огъвали ръчно. Това се от­разявало на качеството им. Вне­дрената машина е голям успех, още повече, че става дума за детайли, от които за кратко вре­ме трябва да се изработят хи­ляди.

В клуба е създаден и автомат за заваряване на двойните дъна на стохилядните танкери. Тру­дът на заварчика е един от най-

тежките, но основен при създа­ването на корабите. Затова и автоматът на младите хора е толкова ценен. Той съкращава цикъла и многократно облекчава работата.

Темите, намерили приложение при изработването на „Хан Аспа­рух", са вече минало за клуба за научно и техническо творчество. Но като клуб с традиции и за­воювани позиции в движението, неговите участници и тази година продължават да работят сериоз­но. Списъкът на темите е доста обширен. Едва ли е необходимо да се изброява всичко. Но може

да бъде спомената темата „Ком­плексно захранване с енергии (за-варочен ток, сгъстен въздух, кис­лород, ацетилен, вода), на строе­жа на стохилядните танкери". Те­мата доказва, че младежите про­дължават да мислят как да усъ­вършенствуват труда на хората, които създават гиганти. И това е естествено, серията тепърва ще се разгръща. Има и други теми, но техните наименования твърде малко говорят за незапознатите с това сложно производство. За­това пък специалистите ще мо­гат да ги оценят на прегледите.

ЛИЛЯНА ЧИЧОВСКА

В творческите лаборатории на съветските учени, на опитните полигони, край хирургическите маси и чертожните дъски — навред съветската наука е в творческо настъпление. Вдъхновени от решенията на XXV конгрес на своята партия, съветските учени постигат нови успехи, достигат нови върхове в нау­ката. За някои от тези постижения в различни области на науката и техниката ще разкажем на читателите на списание „Космос".

У л т р а з в у к ъ т — п о м о щ н и к н о х и­р у р г а

Ето ни в московската клиника по травматология, където проф. В. А. Поляков за пръв път в света успеш­но е използувал ултразвук за заварка на счупени кости.

Представете си следната, за съжаление често сре­щана по улиците и шосетата на всички страни карти­на. Движи се автомобил с превишена скорост. Насре-

3

ща му изскача пешеходец или друг автомобил... Автопроизшествие. Сухите отчети на органите на КАТ само регистрират станалото, нанесените щети, причините и т. н. А лекарите? Тяхната дума е послед­на, тяхната работа — най-отговорна. Автомобилът ще бъде поправен. Електрозаварчиците ще се погри­жат за това, но човешките кости не са от метал. Могат ли да бъдат заварени? Оказва се, че могат и заваряването става с помощта на ултразвук. Хирур­гията е заимствувала този метод от техниката.

Откритието се родило в Московския висш техниче­ски институт „Бауман" и в Централния институт за усъвършенствуване на лекарите и според мнението на специалистите от всички страни е толкова значи­телно, че може да се постави на едни везни с нашуме­лите напоследък сърдечни операции или присаждане на органи..

Пътят на откритието е дълъг повече от осем годи­ни. „ Фантазии!" Това била първата реакция на стро­гата наука, когато била изказана идеята да се зава­ряват кости с помощта на ултразвук, И прави били тогава тези, които се съмнявали в успешния изход на подобни опити. Когато за пръв път приложили ултра­звуковата заварка, костите се овъглили, с една дума нищо не излязло. Но за учения упоритостта и стреме­жът да преодолява непреодолимото са толкова важни, колкото важно и необходимо е знанието. Ето защо първият абсолютно безуспешен опит не отчаял експе­риментаторите. Решили да прилепват към костите тънки капронови пластинки. Резултатът бил точно толкова неуспешен. Тогава на помощ на „бауманов-ци" дошли хирурзите от московската клиника по трав­матология. „Оставете тази работа с капрона, все едно организмът на човека ще го изхвърли" — та­кова било мнението на известния хирург В. А. Поляков, ръководител на клиниката.

А когато двата института се заангажирали, рабо­тата потръгнала. Установило се, че само мономерите под действието на ултразвуковите колебания мигно­вено се втвърдяват, плътно влизат в тъканта заедно с костите и образуват конгломерат, истински шев, заварка, която съединява разрушената тъкан. Тези опити обнадеждили учените. Най-напред този начин на лечение приложили върху животни със счупени кости. Опитите продължили повече от пет години, докато всички се убедили, че новият метод може да бъде приложен в клиничната практика.

Всичко това вече е история. Повече от 700 успешни операции с помощта на ултразвука като заварчик са извършили хирурзите в московската клиника по травматология. Сега по този метод работят и на дру­ги места в Съветския съюз — в Института по експе­риментална клинична хирургия, в Централния ин­ститут по травматология и ортопедия, в клиниките на Ленинград, Челябинск и др.

Създаден е и специален ултразвуков апарат за заваряване на кости. Наглед нищо особено. Главният му „инструмент" представлява една лопатчица, коя­то повече прилича на широка отвертка. И с нея като с електрожен хирургът заварява счупените кости.

Заваряването с помощта на ултразвук представлява фактически изкуствено съединяване на костите. До­ри се създава изкуствена костна тъкан. Но и шевът, и тази изкуствена костна тъкан, и заваръчният кон­гломерат постепенно се превръщат в собствена тъ­кан. Организмът на болния не само не ги изхвърля, а постепенно ги приема като свои. Именно в тази особеност се крие бъдещето на ултразвука в хирургия­

та и травматологията, защото с негова помощ хи­рургът като че ли създава костта. Разбира се, това е само началото, положено от съветските учени — инженери и хирурзи. И няма съмнение, че за бъде­щите им още по-големи успехи ще научим скоро.

С к о к п р е з я з о в и р н а т а с т е н а Следващата ни среща е с проектантите и създате­

лите но Красноярската водноелектрическа централа в Източен Сибир — една от гигантите на съветската енергетика.

Още когато се проектирала Красноярската ВЕЦ, изникнал въпросът: как плавателните съдове ще преодоляват непреодолимата бариера — язовирната стена. Познатите начини — многостепенни шлюзове и вертикални корабоподемници тук не можели да свършат работа. Нужно било да се измисли принцип­но нов начин за придвижване на корабите. Съветски­те хидростроители блестящо се справили и с тази задача. Те са създали за пръв път и вече са пуснали в експлоатация единствения в света наклонен кора-боподемник.

Принципът, по който работи, е много прост. Само­ходната корабоподемна камера представлява свое­образен шлюз на колела. По релсите тя се спуска в реката или във водохранилището. Там крилата на камерата се отварят, корабът влиза в нея и камерата по релсите се издига нагоре. Щом достигне върха, специално устройство завърта корабоподемната ка­мера с носа към водохранилището или реката (в за­висимост откъде и закъде е тръгнал корабът) и ка­мерата по релсите отново се спуска към водата, но вече от другата страна, крилата се отварят и кора­бът, „прескочил" през язовирната стена, продължава своя път. Само 93 минути са нужни на плавателния съд, за да „прескочи" стометровата язовирна стена. Преимуществата на новия корабоподемник не се из­черпват само с това, че корабите преодоляват сте­ната три пъти no-бързо, отколкото ако можеха да преминават през шлюзове. Построяването на такъв подемник е много no-евтино, отколкото строежът на шлюзове, а освен това никаква вода не се изразходва напразно. Колкото и да е гигантско водохранилището, всеки кубически метър вода е много ценен, защото 4 кубометра вода, преминали през турбините на елек­троцентралата, дават един киловат електроенергия. А Красноярската ВЕЦ е с мощност 6 милиона киловата електроенергия годишно.

А ето и някои технически данни за това уникално съоръжение. Корабоподемната камера, която пред­ставлява гигантска вана, в дълга 108 м, широка е 26 м и е висока 29 м. Заедно с натоварения в нея кораб тя тежи средно около осем хиляди тона. Камерата може да пренася кораби с тонаж 1500 тона и да ги издига на височина повече от сто метра. Много инте­ресен е и механизмът, който осигурява завъртането на корабоподемната камера. Нека споменем, че той издържа натоварване от 10 хиляди тона.

Движението на корабоподемната камера се ко-мандува от специален диспечерски пулт. На пулта до дежурния диспечер е листът с натоварения гра­фик на движението по Енисей. Корабите търпеливо чакат своя ред, за да „прескочат" през язовирната стена. С н е г ъ т — с т р о и т е л е н м а т е р и а л Ето как се дошло до идеята да строят шосе от сняг.

Когато се смеси снегът с дървени стърготини, полу­чава се здрава снежна маса. Защо да не се използува тя като строителен материал? Нали ако от такава смес се построи път, той няма да бъде така хлъзгав

4

KOTO обикновено шосе, покрито със сняг, защото снегът в сместа ще се топи по-равномерно и топене­то му може да се контролира. Такива били първона­чалните идеи да се използува снегът като строителен материал. По-късно архангелските учени решили да ползуват за своите цели и едно отдавна известно физическо свойство на снега —- при топенето под въз­действието на вибрации снежните кристалчета се прегрупират.

Така се дошло до конструирането на машината, която строи шосета, като използува снега за строи­телен материал. Специална фреза, закрепена на носа на машината, загребва сняг и го прехвърля отстрани към двете горелки, които представляват нещо като горящи факли. Естествено затопления сняг започва да се топи. Тогава в действие влиза вибриращ снего-уплътнител, Под действието на вибрациите кристал­ната решетка на снежинките се променя, снегът се уплътнява, а прибавените в този момент дървени стърготини още повече спомагат за уплътняването, те като че ли циментират снега. При това машината е така приспособена, че вибрациите се менят в зави­симост от снега, дали е по-плътен, каква е темпера­турата и т. н.

Така „цимеитиран". снегът се нанася като асфал­това настилка на предварително набелязаното място. Получава се истинско шосе, по-високо обаче от окол­ната равнина. Тогава по него се натрупва значително по-малко сняг и това го прави по-малко хлъзгаво. По такова шосе могат да минават и най-тежките камиони.

В Архангелск и околностите подобно шосе може да се използува шест месеца в годината. А в районите на Крайния север, там където лятото е кратко и про­хладно, снегът не успява да се стопи и снежният път работи практически цяла година.

За едно денонощие снегоуплътняващата пътно-строителна машина СУМ-280 строи по 40—50 км снежно шосе, а само след 12 часа по него вече се

години. Ние просто искаме да ви запознаем с каче­ствата на съветския електромобил.

Електромобилът не успя да се развие, той не из­държа конкуренцията на двигателите с вътрешно горене, И наистина преимуществата на автомобила са огромни. Пък и в годините на неговото развитие конструкторите не Са били заплашвани от енергийна криза. Днес обаче въпросът свои по-другояче. Не само ограниченията в бензина карат конструкто­рите да обръщат очи към електромобила, а преди всичко твърде замърсеният от изгорелите газове въз­дух в големите градове. И наистина днес автомобил­ният парк на планетата наброява двеста и петдесет милиона автомобила. Представете си само колосал­ния шум от моторите и замърсения въздух, особено в големите градове, където живеят най-много хора и естествено има най-много автомобили.

И никак не е чудно, че човечеството се върна към позабравената идея за електромобила. Към него се обърнаха и московските конструктори. Техният елек­тромобил все още няма своя строго определена фи­зиономия, той доста прилича на обикновения автомо­бил. Само носът му е сякаш отрязан, нали не е нужно да се предвижда място за двигател. Впрочем и първи­те автомобили не са ли били близнаци на луксозните карети?

Съветските електромобили работят с променлив ток. Това им осигурява редица преимущества пред електромобилите с прав ток. Поради променливия ток техният „двигател" е три пъти по-малък и три пъти по-евтин. Но най-важното, батериите му могат да се зареждат практически от всяка розетка на град­ската електромрежа.

Съветските конструктори са избрали оловен аку­мулатор за своя електромобил. По принцип акумула­торите за електромобилите биват железовъздушни, оловни и никеложелезни. Според съветските кон­структори оловните са най-сигурни, евтини и иконо­мични. Те са с капацитет 100 ампер часа, вместо обик­новените 70—80 ампер часа, което е за сметка на ком-

движат тежки камиони. На такава бързина наистина могат да завидят всички строители.

„ Ч и с т и я т " а в т о м о б и л Започнахме нашия разказ от Москва и след като

минахме през Източен Сибир и Крайния север нека отново се върнем в съветската столица. Този път няма да посещаваме научни институти и няма да смущаваме творческия труд на учени и конструкто­ри. Просто ще се качим на един оранжев камион със смешен, сякаш отсечен нос и ще проследим неговия път по улиците на града. Това е един от първите де­сет съветски електромобила, които са пуснати по улиците на Москва като товарни камиони в пробна експлоатация.

Всъщност идеята за електромобила е почти на ето

пактната им конструкция и специалната смес, с коя­то заливат електролитите на акумулатора.

Създатели на този безшумен и абсолютно „чист" автомобил са конструкторите от Всесъюзния научно­изследователски институт по електромеханика. Тях­ното творение при експлоатация е с 25% по-евтино от обикновения автомобил и може да служи на чове­ка цели петнадесет години. Скоростта му е напълно задоволителна — от 40 до 110 км в час. Електромо­билът може да измине 100 км без зареждане. Тези ка­чества му дават достатъчно основание да получи „московско жителство", И това без съмнение ще ста­не, защото първите десет „чисти" превозни средства успешно преминават пробното изпитание.

По материали на съветския печат

Поместваме раз говора на съветския журналист Пав е л Антонов с Рудолф Пешек , член-кореспондент на Акаде­мията на ЧССР, председател на Комитета по контактите с извънземни цивилизации при Международна та акаде­мия по астронавтика. Рудолф П е ш е к оглавява научния отдел , наречен CETI: първо, това са инициалите на ан­глийското название „Къмюникейшън уит екстратерес-триъл интелиджънс" — „Връзка с извънземния разум", второ -— CETI на латински е „Кит". Една от з в е з дите на съ зве здието Кит — Тау — привлича о с о б е н о вниманието на учените. Те предполагат , че тя има планетна система, където би могло да се е зародил живот. От Тау Кит ни делят само 12,2 светлинни години.

— И тъй, мечтата за срещата с братя по разум от света на фанта­зията се пренесе в областта на на­учното познание?

— Да, Международната астро-навтична академия е сериозно уч­реждение и не се занимава с фан­тастика. За пръв път учените се събраха да обсъдят този въпрос още в 1961 година. И макар че сред тях имаше двама лауреати на Нобелова награда, не се решиха да публику­ват съобщение за срещата: много хора биха се отнесли към това съоб­щение като към. . . да кажем съб­рание на спиритисти. През 1965 го­дина аз се осмелих да заговоря глас­но за това като за научен проблем на заседанието на Астронавтич-ната академия. Президиумът на академията предложи да се разпра­тят анкетни листове на най-голе­мите учени, за да се изясни какво е тяхното становище към проблема. Болшинството отговориха: „Инте­ресно; трябва да се заемем с него." И тогава бе създадена група, на която възложиха да проучи въпро­са, после — временен комитет и, накрая, в 1971 година — постоян­ният комитет CETI. За председател избраха мен.

— Но все пак много учени се от­несоха скептично към контакта с извънземни цивилизации. Как се ре­

шихте да се посветите на един тол-кова „неопределен" проблем?

— Виновна е научната ми био-графия. По специалност аз съм авиа-ционен инженер. Строях самолети преподавах аеродинамика, меха-ника на полета. После се занимавах с космонавтика и, след това — с проблема за изследване, създаване и експлоатация на уреди и апарату-ра, които биха ни помогнали да установим контакт с галактичните цивилизации. За междузвездни по­лети още не сме достатъчно раз­вити в техническо отношение, а CETI е единственото логично про­дължение на космонавтиката. По­някога казват, че се опитваме да влезем в контакт с някого си или нещо си, без да знаем дали този „някой" или „нещо" съществуват. Обсъждаме възможните последици от контакта, а дали изобщо е осъ­ществим? Но проблемът е толкова важен, че науката и техниката са длъжни да се заемат с решаване­то му. Безсмислено е да се задава въпросът — каква ще е ползата от познанието. Ето причините, които ме накараха да се заема с този „неопределен" проблем. През март 1974 година бюрото на Научния съвет по комплексния проблем „Ра­диоастрономия" към Академията на науките на СССР разгледа и одобри

програмата за изследванията по проблема за връзка с извънземните цивилизации. Програмата бе раз­работена от секцията „Издирване на космически сигнали от изкуствен произход."

В СССР завърши строежът на радиотелескопа РАТАН-600 с ди­аметър 600 метра (досега най-голям беше радиотелескопът на остров Пуерто Рико с диаметър 300 метра). Предвижда се да бъдат построени радиотелескопи не само на повър­хността на планетата ни, но и на околоземната орбита — антените ще имат площ почти квадратен ки­лометър. С една дума, програмата е изготвена с перспектива. Надявам се също така, че американските „Викинги" ще могат да отговорят на въпроса има ли живот на Марс. Главната им цел е да търсят ор­ганични следи на „червената пла­нета".

— Въпреки това днес науката не разполага дори и с най-малкото до­казателство, че във Вселената има братя по разум. И много учени са на мнение, че няма.. .

— Не са толкова много и броят им намалява. Това са главно био­лози, които смятат, че животът на Земята е не само извънредно рядко явление, а дори уникално; за пораждането на живота е необ­ходимо невероятно стечение на толкова много закономерности и случайности, че не е възможно да се повтори. Така мислят, например, италианският биолог Маргариа, ди­ректорът на Пастьоровия институт във Франция професор Моно. Но подобни възгледи не само пораждат чувство на протест у човека, кой­то не иска да се примири с мисълта за космическа самота, но и проти­воречат на научните данни.

— Нима има и данни? — Изясни се, например, че мо­

лекулите — основата на живота — ги има навсякъде из космическото пространство. А тъй като животът им в космически мащаби е кратък, значи би трябвало и нови да се по­раждат. В 1969 година в Австралия падна на 120 километра от Мелбърн метеорит, в който бяха открити сле­ди от 18 аминокиселини. От тях 12 не са известни на Земята, заро­дили са се в други точки на Вселе­ната, където следователно се е повторило „невероятното" стече­ние на закономерности и случай­ности, създало живота, а може би и — разума!

— Добре, аминокиселините са следи от живот във Вселената. Но има ли нещо ново напоследък в тър­сенето на братя по разум?

— Засега нито един сигнал, при­стигнал от Космоса, не е послание от друга цивилизация. Не веднъж бяха допускани грешки, някои уче­ни смятаха, че са открили сигнали от изкуствен произход. Заблуждава­ха се и английските учени, които откриха пулсарите — звездни на­трупвания, излъчващи периодично радиосигнали. Те нарекоха откри­тието си „малко зелено човече". Пулсарът е голямо научно откри­тие, но за съжаление сигналите му не ги изпращат братя по разум... Правят се опити да се уловят сиг­нали от звездите Ипсилон на Ери-дан и Тау Кит, но безуспешни.

— Защо именно оттам? — Защото те са едни от най-

близките до нас звезди и отговарят на условията, необходими за обра­зуването на планетарни системи, на които е възможно да има живот. Условията са: звездата не трябва да е нито твърде млада (животът на планетата не би успял да се развие от примитивните до висшите фор­ми), нито прекалено стара, угасва­ща. Трябва да бъдат изключени и двойните звезди — орбитите на пла­нетите им са твърде сложни. За да се създаде „благодатният бульон" за зараждането на живота, плане­тата трябва да има орбита близка до кръговата, която да не минава нито много близо край звездата, нито твърде далеч. В нашата Га­лактика има около 200 милиарда звезди. Една четвърт от тях може би имат планети. А от всички тези планети на всяка стотна би могло да има живот.

— Не е ли възможно планетите край най-близките звезди да бъдат открити оптически?

— От Земята — не, тъй като пла­нетите се крият в сиянието на звез­дите. Само косвено можем да съдим за тях — по „смущенията" в тра­екторията на движението на зве­здата, по затъмненията. Надявам се, че към 1980 година на околозем-на орбита ще бъде издигнат мощен телескоп, с който, както предполага мнозинството астрономи, ще могат да се видят планетите на Ипсилон Еридан и Тау Кит. Ако излезе наис­тина така, това ще бъде още една крачка по пътя ни към търсенето на контакти с извънземните циви­лизации: ще знаем накъде да насо­чим радиотелескопите, с надежда само след десетилетия да получим отговор.

— Когато говорите за предста­вителите на извънземните цивили­зации, вие, както ми се стори, имате пред вид братя по разум, прилича­

щи на нас. А не е ли възможно да съществуват и цивилизации от друг вид?

— Разбира се, че е възможно. Например, кибернетичната система. Но нашата земна наука смята, че условия за зараждането на цивили­зация от друг вид могат да се съз­дадат едва след стадиите на биоло­гичното развитие. Следователно би­ологичният стадий е най-възмож­ното условие за пораждането на цивилизацията, независимо от фор­мите, които тя е способна да при­еме. Важно ли е каква ще бъде ци­вилизацията, с която ще установим контакт: дали е биологична или не? Нас ни интересува само въп­росът: дали нейните носители са създали наука и техника. Според нашите знания физическите закони действуват еднакво в цялата Все­лена; следователно, тази цивили­зация би трябвало да познава зако­ните на оптиката и как се разпро­страняват електромагнитните въл­ни. А значи, тя ще може да поддър­жа с нас връзка. Това е главното, а не как ще изглеждат посланиците на тази цивилизация.

— Контактът с чуждия разум, още повече с чужда, непонятна за

нас цивилизация може да има и отрицателни, дори опасни после­дици. . .

— Да, мнозина астрономи, пси­холози, специалисти от други об­ласти на знанието са убедени, че контактът може да крие много не­приятности за нас. Едни се опася­ват, че това друго общество може да е агресивно; други — че в ре­зултат на контакта човечеството ще изпадне в състояние на шок (могат да последват резки, револю­ционни промени в науката, техника­та, дори в мирогледа и жителите на Земята могат да решат: защо да си блъскаме главите с решаването на проблеми, щом отговорите могат да ни бъдат поднесени на табла от мъдрите представители на другата, отишла много по-напред в развити­ето си цивилизация)? Лично аз смя­там, че евентуалните пришълци не ще бъдат нито спасители, нито из­кусители на човешкия род. Разум, способен да установи контакт с друг разум, ще се стреми преди всичко към познанието; значи ми­сията му ще бъде дружеска.

— Как се отнасяте към „следите" от минали посещения?

— Щом допускаме възможността да съществуват извънземни цивили-

зодии, можем да допуснем и вероят­ността на почти невероятното, че Земята някога е била посетена от обитатели на други планети. Но ако тези същества са били на Зе­мята, не е възможно да не са се от­били и на нашия спътник Луната. А на нея следите на пришълците биха се залазили, защото там няма вя­тър, който да ги заличи, нито дъжд да ги размие. Що се отнася до ле­тящите чинии, специалният коми­тет, създаден в САЩ и разполагащ с достатъчно средства, за да проу­чи и провери всички съобщения, издаде труд от почти хиляда стра­ници, в който категорично опровер­

гава всички твърдения на привър­жениците на тази версия, опитващи се да докажат, че летящите чинии са реалност и че са кораби на кос­мически пришълци. Разбира се, ако привържениците на летящите чи­нии неочаквано открият доказател­ства за правотата на тезата си, аз бих бил щастлив, защото това би свидетелствувало, че програмата на CETI е реална и перспективна.

— Как смятате — кога можем да очакваме пришълци от Космоса да почукат на нашите земни порти?

— В края на XXI век. Нужни са най-малко сто години систематич­но и с усърдието на мравките да по­

работим с гигантските, все по-мощ­ни и мощни радиотелескопи, за да постигнем целта си.

— Не е ли твърде песимистична тази прогноза?

— Обратно, твърде оптимистич­на. В случая времето е съразмерно с големината на разстоянията и величието на целта. Но, разбира се, възможно е и най-неочаквано всич­ките ни планове да се провалят. Във всеки случай, трябва така да работим, че след сто години да от­крием във Вселената братя по ра­зум. При това трябва винаги да вяр­ваме в щедростта на случая и щаст­ливата звезда на човечеството.

Още през 20-те години на нашия век беше открито, че сигналите от радиостанциите, след като се отразя­ват многократно в йоносферата, се връщат в изход­ната точка и могат да бъдат зарегистрирани като свое­образно радиоехо. Времето на закъсняване на това ехо е части от секундата. Но в редки случаи е забеля­зано и по-голямо закъснение. Точно това явление, което и до днес няма задоволително обяснение, беше на­речено „парадокс на Щермер", „световно ехо" или просто — „загадъчно ехо". В научната литература се употребява по-скромният термин — LDE (радиоехо с продължително закъснение).

През 1927—1929 година известният норвежки гео­физик, професор К. Щермер в сътрудничество с д-р Ван дер Пол и инж. Й. Хале организираха серия експери­менти за изучаване на LDE. Радиопредавателят в Айндхофен (Холандия), работещ на вълна 31,4 метра, предавал импулси със строго определена последова­телност, които Хале регистрирал в Осло. Не всички

данни от този експеримент са запазени до наши дни, но това което се знае с положителност е, че на 11 ок­томври 1928 година Хале и Щермер зарегистрирали първото „загадъчно ехо": отначало времето на закъсня­ване било три секунди, после четири... пет, а след това започнало да се мени произволно (!) от 3 до 15 секунди. LDE били наблюдавани още на, 14,15; 18 и 20 февруари 1929 година.

През 1967 година с изучаването на LDE се зае профе­сор Ф. Крауфорд от Станфордския университет, който потвърди реалността на този феномен. Според него LDE възникват в йоносферата в резултат на сложни преобразувания на електромагнитните вълни в плазме­ни. Като се движат по силовите линии на геомагнитно­то поле, плазмените вълни се разрушават и освобожда­ват включените в тях електромагнитни вълни, които предизвикват „тайнственото ехо".

Но това обяснение има редица слаби и неизяснени пунктове.

НОВА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА „ТАЙНСТВЕНОТО РАДИОЕХО"

През 1960 година радиоастрономът Р. Брейсуел из­каза мисълта, че космичните сонди са най-икономич­ният и ефективен способ за установяване на първана-

чални контакти между две съседни развити цивили­зации. Как би трябвало да постъпи такава сонда, вляз­ла в околоземна орбита? Отначало, за да съобши

своето съществувание, тя трябва да улови някакъв радиосигнал със земен произход и да го върне обратно с голямо, но разумно закъснение. След като земните жители обърнат внимание на този странен сигнал и се установи двустранна връзка, ще се премине към дру­ги форми на предаване на информация: например излъчване на телевизионно изображение на участък от небето, откъдето е дошла сондата.

Но нито Брейсуел, нито някой друг в продължение на повече от десетилетие можаха да намерят конкре­тен пример за илюстрация на горните съображения. Това направи младият английски астроном от уни­верситета в Глазгоу Д. Лънън. Той предположи, че наблюдаваното от К. Щермер и Й. Хале през 1928 го­дина радиоехо е предадено от космична сонда. Хи­потезата на Лънън на пръв поглед изглежда фанта­стична. И все пак . . .

2. Шест точки от тази графика лежат надясно от вертикалната осемсекундна бариера и ние ги иденти­фицираме с непълното съзвездие Воловар.

3. Разположената вляво от бариерата точка на три­секундното радиоехо приемаме като звездата Епсилон от съзвездието Воловар, нарочно извадена от него с цел да разберем, че сондата е отправена именно от тази звезда.

4. Различието в разстоянието между Арктур и Епсилон Воловар на звездната карта и на графиката може да се обясни с голямото собствено движение на Арктур, ако приемем, че сондата е предала изображе­нието на своето съзвездие, „фотографирано" много преди пребиваването й в околоземната орбита.

Предложената от Лънън интерпретация намери много опоненти преди всичко поради своята неедно­значност. Например звездата Епсилон трудно може да се идентифицира с точката на трисекундното ра­диоехо. Нещо повече — при малко повече въображение графиката можем спокойно да оприличим и с друго някое съзвездие. Може дори да се построи нова гра­фика!

Звездата Епсилон от съзвездието Воловар е двойна звезда и планетите около нея са неподходящи за живот за друга някаква цивилизация. Има още твърде много спорни места и това ме накара да потърся нова интер­претация на радиоехото.

За споменатата вече серия може да се построи и друга графика. Ако разгледаме внимателно шестте точки, разположени над осемсекундната бариера (сега тя е хоризонтална), налице е поразително сход­ство със съзвездието Кит, а лежащата над бариерата точка на трисекундното радиоехо е звездата Тау Кит — отделена от съзвездието с цел да ни бъде показано, че именно от нея е изпратена сондата.

А. Шпилевски

М О Д Е Л З А К О Н Т А К Т ,

А Н Е Д О К А З А Т Е Л С Т В О З А Ч У Ж Д О З Е М Н А К О С М И Ч Е С К А

С О Н Д А

Хипотезата на Лънън се появи през 1973 година и предизвика значителен интерес. Мнозина видяха в нея опит да се докаже съществуването на чуждоземни космични сонди. Но Лънън не си е поставял такава цел.

Неговата схема на разсъждения е следната: Ние не знаем истинската природа на LDE. Има обаче основа­ния да се предполага, че този феномен е свързан с наличието на сонда в околоземното пространство.

На 11 октомври 1928 година Хале и Щермер отпра­вили в йоносферата радиосигнали през интервал от 20 секунди. В резултат те чули радиоехо с интервали между отделните сигнали, съответно 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8, 12, 15, 13, 8 и 8 секунди. Лънън се опита да обясни резултатите от този опит. Същността на не­говата интерпретация е следната:

1. Уловеното радиоехо не е нищо друго освен по­слание от космична сонда или по-точно нейната „визитна картичка", която може да се разбере, ако се построи графика „пореден номер на отправения сиг­нал — време на забавяне на радиоехото" и сравним получената схема с подходящ участък от звездното небе.

Да предположим, че е така. Каква в случая трябва да е логиката на контакта? По какъв начин сондата" може да предаде на хората своето послание? Как да подхо-дим към неговата дешифровка? След така поставени­те въпроси по-нататъшните разсъждения имат сми­съл само дотолкова, доколкото е вярно първоначалното предположение за наличието на такава сонда. Ето защо тази или някоя друга интерпретация не може да бъде доказателство за съществуването на сондата. Смисълът и значението на работата на Лънън, както тази на Шпилевски, се състои в разглеждане на моде­ли за евентуален контакт с чужда цивилизация.

Такава постановка на въпроса е актуална и инте­ресна. Безспорно, изпратеният от чуждоземната сон­да сигнал, който ще бъде уловен на Земята, не може да носи някакъв достоверен печат за своя разумен произход. Ние можем само да подозираме на основа­ние някакви „улики" и като се опитаме да разгадаем посланието, да потвърдим своето предположение. Тайнственото радиоехо е подходящ модел за такъв сигнал! Но истинността на изходната хипотеза за съ­ществуването на чуждоземната сонда може да се потвърди едва след като изпратим нов, разработен в кода на сондата сигнал и на нашия сигнал, получим отговор.

Как да подходим към разгадаване на посланието? С. Лем обръща внимание на една важна подробност: „Учените са възпитани в духа на „игра с Природата". Но Природата не е „съзнателен противник". Ето за­що, изучавайки например движението на електрони­те, физиците дори за момент не допускат мисълта, че някой нарочно е разпределил електроните по орби­ти, само за да ни обърне внимание върху своето същест­вувание. Нещо повече, подобна мисъл е наивна и не­допустима." Но психологията на контакта с „чуждия разум" е различна от психологията при разгадаване тайните на природата. Процесът на установяване на контакт с чужда цивилизация също напомня игра, но твърде различна от „играта с природата".

След тези предварителни бележки нека направим анализ на предложените интерпретации!

Първата мисъл, която неволно се поражда, е: от­къде на „воловарите" или на „таукитяните" е известно как ние определяме границите на съзвездията. Та нали съзвездията са определени съвършено произволно! Тази забележка е вярна, но методът, не е свързан с нашите съзвездия. В случая са дадени само някои от по-ярките звезди и очертаната по точките конфигура­ция, Лънън или Шпилевски отъждествяват с едно или

друго съзвездие. Така първият се спира на съзвездието Воловар, а вторият — на Кит.

Много сложен е въпросът с избора на единиците и мащаба. Използуването на еднакъв мащаб по двете оси е напълно оправдан. Но откъде сондата знае, че ние измерваме времето в секунди? Очевидно, тя е разбрала това, след като е направила предварителен анализ на уловения земен сигнал. (?)

Има още едно съображение: Ако ни бъде предоста­вена произволна конфигурация от точки, винаги ще успеем да намерим подходящ отрязък от картата на звездното небе, на която по-ярките звезди да са раз­положени по начин, близък до зададения. Можете сами да се убедите в това, ако първо си начертаете от точки някаква фигура, а после разгърнете звездния атлас. Но колкото по-точно се покрият точките от конфигурацията с разположените върху картата звез­ди, толкова по-малка е вероятността от случайно съвпадение. Така на първо място излиза въпросът за точността. Как" можем да говорим за точност, когато нямаме никаква предварителна уговорка със сондата относно типа на проекцията или епохата, отразена на звездната карта!

И така, Тау Кит или Епсилон Воловар? От гледна точка на съвременните представи за съществуването на живот в Космоса Тау Кит е за предпочитане. Не­ка споменем, че във всички проекти за евентуални междузвездни връзки тази звезда е на първо място. Но точно в това се крие опасността: винаги е възможен, макар и подсъзнателен стремеж към нагаждане спря­мо съвременните предположения. В този смисъл по­зицията на Лънън е по-силна — не може да има ни­каква преднамереност в избора на Епсилон Воло­вар — звезда, малко подходяща за живот.

Българските любители на астрономията, начело с Илия Илиев, също предложиха свое тълкуване и дой­доха до извода, че сондата е пристигнала от съз­вездието Лъв. И точно тази многозначност на ин­терпретацията ни кара да бъдем предпазливи. Явно, междузвездното послание трябва да се построи на друг логически принцип, изключващ всяка неедно­значност.

Предприетите опити да бъде разкрита тайната на световното ехо са нагледен и поучителен пример за трудностите, които възникват при допир с проблема на междузвездните връзки.

Л. Гиндилис, кандидат на физико-математическите

науки'

ЗАГАДКА, СЛУЧАЙНОСТ ИЛИ... ДРУГ

МАТЕМАТИЧЕСКИ П Р И Н Ц И П

За редовните читатели на сп. „Космос" темата за „тайнственото радиоехо" не е нова. Не е нова и идея­та на Брейсуел за използуване на сонди като най-подходящо средство при установяване на първона­чален контакт между две технически развити циви­лизации. Ново е само твърдението, че пръв Лънън, изказва хипотезата: „Уловеното радиоехо не е нищо друго освен „визитната картичка" на космичната сон­да, която става разбираема едва след като се построи графиката „пореден номер на отправения сигнал — време на забавяне на радиоехото".

Защото тази идея не е на Лънън! Не той пръв реши да потърси разумно начало в „щермеровото ехо" и не той пръв построи графиката „пореден номер. . . — време на забавяне на радиоехото".

Шест месеца преди Лънън да направи сензацион­ното съобщение пред слисаните членове на Британ­ското междупланетно дружество и американското списание ..Spaceflight" (бр. 4 от 1973 година) да публи­кува неговата хипотеза, сп. „Космос" (бр. 8 от 1972 го­дина) помести статията на арх. Стойков „Загадка, случайност или шега", в която не само се лансираше

1 0

идеята", че е възможно в „щермеровото ехо" да се съ­държа „закодирана" информация, но беше построена и споменатата вече графика. Разглеждаше се серията с интервали между отделните сигнали 15, 9, 4, 8, 13. 8, 12, 10, 9, 5, 8, 9 и б секунди. По описания в статията метод се получава схематичен чертеж, който арх. Стой­ков наподоби на космична сонда с два радиотелеско-па, които „прослушват определен участък от космич-ното пространство, приемат сигнали и сами изпращат такива".

Тази идея стана достояние на проф. Брейсуел. „Бла­годаря ви за находчивите графики, получени при де­кодиране на Щермеровите сигнали" — пише той на 1 август 1972 година в писмо до арх. Стойков. Той се интересува също дали не е получена перспективна проекция, която би дала по-пълна представа за кон­струкцията и външния вид на космичната радиосонда. После Лънън направи своето съобщение ,като ангажи­ра целия международен авторитет на Британското междупланетно дружество. Много скоро неговата идея намери поддръжници и опоненти а това означа­ваше, че тя вече беше добила — вярна или не — право на съществувание. След Лънън последваха тълкува­нията на Илиев и Шпилевски. . . И в трите случая търсенията бяха насочени към идентифициране на точките от графиките със звезди от едно или друго съзвездие. Дали това е верният път — най-добре личи от коментара на к. ф. м. н. Гиндилис.

Ето кое ни накара да се обърнем отново към арх. Стойков:

„Разглежданата от Лънън серия е само една от петте, цитирани в сп. „Нейчър" през 1928 година. А те са: 1 серия: 15, 9,4, 8, 13, 8, 12, 10,9, 5, 8,9, 6. 2 серия: 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8,12, 15, 13, 8, 8. 3 серия: 12, 14, 14, 8, 8. 4 серия: 12, 5, 8. 5 серия: 12, 8, 14, 15, 12, 7, 5, 5, 13, 8, 8, 8, 13, 9, 10, 7, 14, 6, 9, 5, 8, 9.

Какво прави впечатление: 1. Общият брой на се­риите е 5. 2. Броят на сигналите в първата серия е 13, във втората — 14, в третата — 5, в четвъртата — 3,

а в петата — 22. 3. Най-голямото време на забавяне на ехото е 15 секунди.

Ако разгледаме координатната система, ще видим, че по абсцисната ос — оста, по която е нанесено вре-мето на забавяне на радиоехото — най-голямото число е 15, а по ординатната ос — 22.

Съставяме уравнението:

Какъв е изводът: отношението на най-големите числа, нанесени по координатните оси дава числото „пи". А „пи" е универсална константа за Вселената!"

Ще припомним още една статия, публикувана в сп. „Космос" (бр. 4 от 1974 година). В нея поместих­ме схема, получена в резултат от последователно на­насяне и на петте серии. Схемата показахме на ху­дожника Ст. Шиндаров, и без да го запознаваме с подробностите, го помолихме да. нарисува това, което вижда в него.

Едва ли всички наши читатели видяха в тази схема това, което „видя" художникът. Но остава въпросът дали специалистите по проблемите на междузвездни­те връзки ще видят в предложените изчисления „този друг логически принцип", за който говори Гиндилис!

Й. Костов

Бележка на редакцията: Редакцията на сп. „Космос" предлага на читателите си тези няколко серии и обявява конкурс за най-сполучливо разрешение на въпроса. Специално жури ще прецени предложенията и ще награди победителя с ръчен часовник. Краен срок за изпращане на решенията: 1. I. 1977 г.

1 !

Отвън никой не подозира бо­гатствата, скрити в къщата. В железата и тежестите, изпълни­ли старата стълба, само позна­вачът ще отгатне части за ча­совници по кулите. А горе, в стаята осемдесет и пет годиш­ният Георги Хаджиниколов стои сред многобройните си инстру­менти, сред кутийките със зъб­ни колелца, пружинки, оси и лостчета, стрелки и винтчета, верижки, баланси, капачета. И точно както преди 70 години, когато баща му го учел на ча-совникарство, така и сега май­сторът поправя стари часовни­ци.

Часовникът зад него, странно за нас, но твърде красиво про­изведение, пристигнал в тази къща в торба. Бил изцяло раз­глобен и съвсем разбъркан. Соб­ственикът'му нямал дори сним­ка и Георги Хаджиниколов тряб­вало сам да се досети как е изглеждал механизмът, къде е било мястото на всяка една от частите.

Днес фабриките работят с хи­ляди и хиляди часовници от един и същ вид. Продукцията им струва толкова евтино, че ако часовникът се развали, може веднага да си купиш нов и дори да направиш опит сам да си го поправиш. Но часовниците,

които идват при стария майстор, са направени от хора, които искали да покажат и вкус, и майсторство и се надпреварва­ли в оригиналност и на вън­шността и на конструкцията на механизма. — Такъв часовник бързо не

можеш да поправиш. Ако са ти го донесли цял — говори старият майстор, — отваряш, гледаш, трябва време да свик­неш ти с него и той с тебе. Ако е дошъл в торба, работата е още по-сложна. Ровиш в ста­рите книги, търсиш подобен, понякога дори си поизмисляш нещо в конструкцията.

Преди година-две майсторът отишъл в Хасково. Трябвало да прегледа направения от него часовник на градската кула, кой­то тридесет и осем години ра­ботел отлично.

— И там, в кулата, гледам седем големи зъбни колела, хвър­лени в един ъгъл и съвсем ръждиви. Не знаем какво е то­ва, казват ми, ще ги хвърлим. Не ги хвърляйте, отговарям им аз, защото това е старият ча­совник на кулата ви още от турско време. Взех седемте ко­лела и направих часовника. Се-

Георги Хаджиниколов сред свои­те часовници

га са го сложили в музея. Близо седемдесет часовника

по кулите, направени от Георги Хаджиниколов, работят по на­ши градове и села. Всеки следващ часовник той се стремял да на­прави по-съвършен от предиш­ните. А последният е направил само преди години в Телиш.

Но онова, което особено при­влича посетителите на стария часовникар, не е само да си поговорят с него, а да влязат в стаята с часовниците. Още ба­щата на майстора започнал да

Събира интересни часовници. Ед­ни купувал, други му подарява­ли. После синът продължил то­ва занимание и където и да хо­дел, все се интересувал има ли нещо за купуване. Хората свик­нали да му носят часовници. На едни липсвали части, други всичко си имали и пак не рабо­тели, но майсторът ги попра­вял и сега тази интересна ко­лекция може да бъде гордост на всеки музей.

По лавиците в стаята стари метални английски часовници съжителствуват с пясъчния, до­несен от съда. С пясъчни адво­катите мерили своята защитна реч. Щом паднела и последната песъчинка, свършвал определе­ният половин час и адвокатът нямал право да продължи нито дума. „Ето така" — казва ча­совникарят и обръща часовни­ка. Времето потича. През тесния отвор песъчинките летят една подир друга и карат човек да усети бързотечността на време­то.

Другите часовници заслужа­ват внимание: шварцвалдският с дървените оръдия, виенският със стъкления похлупак и летя­щите колесници, часовникът с мраморните колонки и огледа­лото, съседът му — целият обсипан със седеф, часовникът

с войника, застанал на пост, свирещият — украсен с лира, металните, на които стрелките не вървят. Онези, на които лип­сват части, са не по-малко инте­ресни от изцяло запазените. Два много стари, направени от же­лязо, работено с огън, чук и наковалня, с достойнство демон­стрират своите огромни теже­сти и дебели въжета, които дви­жели механизма — вместо пру­жина.

Но може би най-интересна е колекцията на изящните джобни часовници. Повечето от тях имат по три капака — сребърни или златни — според часовника. За да се види колко е часът, било достатъчно да се отвори пър­вият. Другите били за красота, за тежест и за да пазят часовни­ка от напрашване. Колкото и да се стараели някогашните май­стори, не успявали да направят часовниците достатъчно херме­тични.

В България, онези, които до­насяли от чужбина скъпи ча­совници, обикновено поръчва­ли, още един капак — дървен. По изработка той е не по-малко интересен от сребърните и злат-ните. Българите носели часовни­ка в пояса, заедно с кесията и в много случаи до ножа и пи­щова. Дървеният капак бил още

13

една защита за чувствителния към сътресения механизъм. От­вътре капакът бил подплатен с кадифе. Старите майстори не обичали лепилото. Кадифето е закрепено с няколко малки сре­бърни пирончета, всяко от тях — с гравирана главичка. С огърлица от сребърни и златни миниатюр­ни пирончета, зачукани като нит-чета, съединявали и отделните части на металните капаци.

Часовниците навивали всеки ден и всеки ден по едно и също време собственикът тържестве­но свалял всички капаци: дър­вени, сребърни, златни или с черупка от костенурка, и с вни­мателни бавни движения на­вивал предмета, който хем от­мервал времето, хем говорел много за състоянието и обще­ственото положение на своя при­тежател.

Един от часовниците — без стъкло и с изпъкнали римски цифри — напомня за човек, който и нощем по няколко пъти е искал да знае колко е часът. Да запали газена лампа не е било просто, улично осветление нямало и човекът, без да без­покои останалите, опипвал ци­ферблата и узнавал колко часа му остават до разсъмване. По подобен начин правели и ча­совниците за слепи.

Осите на часовниците закреп­вали в скъпоценни камъни, а отзад, върху баланса, имало бри-лянтче, поставено за украшение. И да стои, и да го няма, това било без значение за хода на часовника. Някои часовникари се изкушавали и го вземали и по думите на Георги Хаджинико­лов, оттогава тръгнала приказ­ката, че часовникарите крадат камъните.

Самият баланс, нищо че се намира под най-последния ка­пак и никой не го вижда, също бил изработван с голямо май­сторство и прилича на скъпо

украшение. А капаците трудно могат да се опишат, защото всеки от тях си е произведение на изкуството.

До тази колекция малкото стоманено почти осемдесетго-дишно часовниче, което носим на майстора, защото не ще да върви, изглежда като Пепеляш-

14

ка. — Тези жените ги носеха на

врата — казва стопанинът. — Не бяха ни посребрени, ни по­златени.

— И колко струваха? — Чувал брашно — отвръща

старият часовникар и отговорът е колкото смешен, толкова за­трудняващ. Какъв чувал, какво брашна, колко е струвало браш­ното тогава?

С общи. усилия превръщаме цената в днешни пари и часовни-чето излиза към двадесет, два­десет и пет лева, разбира се, ако чувалът е от големите по петдесет килограма, и това си е една съвсем прилична цена за хубав и точен днешен часовник.

Майсторът обещава да го по­прави, макар че вече такива части няма. Ще го поправи и ще тръгне, както е поправил и

всичките тези минали през раз­лични ръце и мерили времето на различни съдби красиви стари часовници. Възрастният човек пред нас е един от последните познавачи на старите механизми, един от последните представите­ли на професия, която няма на­следници.

Скоро в музея ще вземат ча­совниците на Георги Хаджини­колов, за да може повече хора да им се радват.

— Но тук ще остане съвсем празно!

— Няма да бъде празно --отвръща той. — Пак ще се на­пълни.

Майсторът търпеливо изчак­ва да направим и последните снимки и прибира пясъчния ча­совник на мястото му. Последна­та песъчинка на половиния час е изтекла и, навярно, много отдавна.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

Снимки:

ТОДОР

МИТОВ

15

ОТ незапомнени времена човекът се ползува от ..услу­гите" на микробите, без дори да подозира тяхното съ­ществуване. Втасването на хляба, ферментацията на гроздената захар и. етиловия алкохол, превръщането на прясното мляко в кисело са свързани с жизнената дейност на невидимите с просто око организми. За съществуването им хората научиха едва преди 300 години. Оттогава не угасва интересът към „най-дреб­ните животинки", открити от холандския биолог Ан-тони Льовенхук. Човешкият разум все повече над­никва зад тайнствената завеса на невидимия свят. Вече са открити и изучени около 2500 вида микроби, от кои­то около 1000 вида са бактерии и повече от 500 са ви­руси. Учените смятат, че това е само една десета от съществуващите на нашата планета микроорганизми.

Колкото по-дълбоко проникват учените в тайните на природата, толкова повече се възхищават на блестя­щата технология на миниатюрните

живи „фабрики" . И има от какво да се възхищават! Микробите растат

500 пъти по-бързо от най-високодобивните селско­стопански култури и 10 000 — 50 000 пъти по-бързо от най-продуктивните животни, защото усвояват хра­нителните вещества с цялата си повърхност. Така за едно и също време от 10 килограма дрожди, които се отглеждат във ферментатор с обем 100 кубични метра, може да се получат толкова белтъчини, колкото от 2000 крави или грах, засят на площ от 3600 декара.

Независимо че микробната клетка има значително по-просто устройство от клетката на бозайника, тя е способна да изработи повече от хиляда фермента. Ферментите са белтъчни съединения, които ускоряват реакциите при обмяната на вещества. Една част от тях се отделят във външната среда, за да се ускори разпадането на сложните съединения до по-прости. Другите ферменти остават в самата клетка и катали­зират реакциите по усвояване на погълнатите от мик­роорганизмите вещества. Отделните ферментни ме­ханизми се включват в работа само в нужния момент. Няколко хилядни от секундата след като се появи не­обходимост от съответна реакция, клетката започва да отделя нужния фермент, което обуславя голямата гъвкавост и приспособимост на микробите към вън­шните условия и хранителната среда. Затова те са тол­кова „невзискателни" и могат да се хранят с най-раз­лични вещества. Учените са открили микроби, които с охота усвояват остатъци от захарно цвекло и слън­чоглед, царевични кочани, отпадъци от нефтопрера­ботвателната и газова промишленост и други инду­стриални и битови отпадъци. Най-продуктивните от тези микроби са намерили приложение в производст-

вото на микробни белтъчини, които се използуват като фураж.

Едноклетъчните микроби съдържат повече от 40 на сто белтъчини, които включват всички незаменими аминокиселини. Затова те се използуват за получаване на евтин и пълноценен микробен фураж за изхранва­нето на животните. През последното десетилетие в различни страни по света бяха построени много заводи за производство на микробен фураж от най-евтини от­падъчни суровини. У нас заводи за хидролизни дрожди има в Разлог и Долна Митрополия — Плевенско.

Засега микробните белтъчини намират приложение за изхранването на животните, а в бъдеще може би те ще послужат като вкусна и пълноценна храна за хора­та, която по нищо няма да се отличава от традицион­ното меню. Промишлената микробиология фантастично бързо разширява сферите на своето производство. Днес микробните фабрики дават не само фуражни белтъчини, но и десетки други полезни биопродукти, като амино­киселини, ферменти, инсектициди, витамини, веще­ства, управляващи развитието на растенията и, раз­бира се, антибиотици.

Една твърде актуална проблема е получаване на гориво

от отпадъци, която в скоро време ще бъде разрешена с помощта на микробите. Вече са разработени няколко технологии за получаване на метан от битови и инду­стриални отпадъчни води. Така например в пречиства­телен водоем се отглеждат бактерии и синьо-зелени водорасли. Отпадъците в замърсената вода се разпа­дат от бактериите до въглероден двуокис и някои други вещества, които служат като храна за водорасли­те. Получавайки готова храна, водораслите растат и се размножават. След това ги събират и поместват във ферментатор. В процеса на анаеробна ферментация един друг вид бактерии, хранейки се със синьо-зелени водорасли, отделят метан, който е идеално гориво. „Несмлените" остатъци от водораслите се връщат в началото на цикъла — в пречиствателния водоем, където служат като допълнителна храна на бактерии-те и водораслите. И така цикълът се затваря.

Изследванията пред последните години донесоха интересна новина. Дъното на Световния океан е по­крито с висококачествена руда във вид на сфери с раз­мер от грахово зърно до кокосов орех. В нейния съ­став влизат до 20 на сто манган, 15 на сто желязо и по 0,5 на сто никел, кобалт мед и други,елементи. Пре­сметнато е, че тази руда може да задоволи нуждите на човечеството от мед за 2000 години, от никел — за 70 000 години, a от кобалт — за 420 000 години. С помощта на белязани радиоизотопи бе доказано, че тези дънни образувания имат микробен произход, как­то и много други рудни находища. Някои видове ми­кроби поглъщат металите от морската вода. Желязо­то и манганът, например, им са необходими за синтез на окислителни ферменти и хлорофил; кобалтът — за синтез на витамин В12. Така погълнатите метали се включват в хранителната верига: бактерии — зоопланк-тон — риби. Заедно с отпадъците от водните животни асимилираните метали се утаяват на дъното.

Смята се, че повече от природните находища на же­лезни руди са резултат от жизнената дейност на желя-зобактериите. Те извличат от водата солите на желя­зото и ги изхвърлят във вид на съединения, които лесно се утаяват. Ръждивата маса, която често наблюдаваме по бреговете на някои ручеи и рекички, е резултат на тяхната дейност. Тази способност на

бактериите-„миньори" да извличат металите от водния разтвор вече намира

16

приложение при обогатяване на бедни руди и доби­ване на мед, желязо, магнезий, цинк, хром и други. Така се роди нов отрасъл на промишлеността — био-металургията.

Микробите гъсто населяват горните слоеве на поч­вата. В един грам чернозем се намират около три ми­лиарда бактерии. Плодородието на почвата е тясно свързано с дейността на тези невидими труженици. Те не само подготвят храната за растенията, но и по­добряват структурата на почвата. Поглъщайки азот от въздуха, микробите го превръщат в полезни за ра­стенията вещества. Но при интензивното отглеждане на селскостопанските култури азотните съединения, които се намират в почвата, са недостатъчни. Затова се прибягва до наторяването, което е свързано със значителни разходи.

Защо да не накараме микробите да синтезират азотни съединения в по-големи количества? Учените си по­ставят за цел да принудят

бактериите да произвеждат азотни торове. Има съобщения, че вече е отгледан бактериален

мутант, който е способен да усвоява азот от въздуха, дори в присъствие на някои вещества, които подтискат дейността на обикновените азотфиксиращи бактерии.

Когато говорим за микробите, то най-често ги свър­зваме с болестното състояние. Обаче болестите се предизвикват от болестотворни патогенни микроби, които са само една малка част от този микросвят. А има и

микроби с „бяла престилка", които ни лекуват, предпазват от заболявания, създават лекарства.

Имунитетът — невъзприемчивостта към определени болести — може да се появи след прекарано заболяване. Обаче той може да бъде създаден и изкуствено. Това се постига чрез въвеждане на ваксина — препарат, който се състои от отслабени микроби. След вакси­нацията в организма на човека или животното се по­явяват вещества, които противодействуват на микроб­ните токсини и на размножаването на болестотворните

микроби. Години наред учените търсят един невидим „убиец"—

микроба, който предизвиква раковите заболявания при хората. Когато го открият, от него може би ще бъде създадена противоракова ваксина. Тогава раковата бо­лест ще бъде победена.

Антибиотиците — мощното оръжие срещу патоген­ните микроби — са продукт на жизнената дейност на техни събратя, други микроби. Така човекът накара микробите-приятели да се борят с микробите-наши врагове.

В много страни се правят опити да бъдат заменени традиционните инсектициди (химични вещества, кои­то унищожават насекомите-вредители) с

живи инсектициди — вируси, които предизвикват заболявания при вред­ните насекоми. Този нов начин на биологическа борба е жизнено необходим, тъй като повече от 300 вида на­секоми са си изработили устойчивост към химичните инсектициди. Затова за унищожаването на вредните насекоми е необходимо да се увеличи концентрация­та на химичните препарати, което води до опасност от замърсяване на околната среда.

Кой ли е този невидим „подпалвач",

който понякога причинява пожари в места, където има натрупано влажно зърно или памук, сено, торф, оборски тор? Виновни са микроорганизмите. Когато топлината, която те отделят в процеса на жизнената дейност, не може да излезе навън, температурата на хранителната среда се покачва и може да се стигне до самозапалване.

Човекът отдавна се научи да използува това „само-загряване" на някои органични вещества в парниците и оранжериите. Върху лехи с посети растения се слага оборски тор. В резултат на дейността на микробите горният слой на почвата се затопля. Повишава се и от­делянето на въглероден двуокис. Всичко това е бла­гоприятно за развитието на растенията.

„Самозатоплящият" ефект се използува не само от хората, но и от животните и насекомите. Например, един от видовете австралийски кокошки снася яйца­та си в купчина от загнили листа. В тях яйцата се на­мират като в инкубатор. Кокошките се грижат за по­томството си, като регулират температурата в „инку­батора", разравяйки или заравяйки купчината.

Голямо бедствие са пожарите в мините. Причина за тях най-често са химичните реакции, които проти­чат с отделяне на топлина. Достатъчно е да проникне кислород, за да се предизвика самозапалване. Вече 90 години бушува пожарът в мината „Хокинг Уелей" в САЩ. За неговото укротяване са изразходвани милиони долари. Плодородната почва се е превърнала в пус­тиня. За борба с подобни пожари учените от Инсти­тута по минна механика при Академията на науките в Грузия решиха да използуват.

бактерии-„огнеборци". Бактериите от рода аспергилус и бацилус лесно се

приспособяват към условията на мината. Тук намират всичко, от което се нуждаят — постоянна температура около 20 градуса, повишена влажност и „любима" храна — метан. След напръскването на шахтата с раз­твор от тези бактерии върху стените се образува плъ­тен слой от микроби. Живият пласт предпазва въгли­щата от достъпа на кислород.

Микробите-„разузнавачи" подсказват не геолозите къде трябва да се търси нефт или природен газ. За тази цел се използуват специфични микроби, които се хранят с въглеводороди. Посявка

17

от тях се нанася върху извлеци от различни изследвани почви и се следи тяхното поведение. Ако те се разви­ват нормално, то в земните пластове има нефт.

Метанът понякога се натрупва в рудниците, създа­вайки опасност от експлозия. Но и тук на миньорите могат да помогнат

невидимите „санитари" . Това са микроби, които изяждат опасния газ. Самата

природа им е отредила почетната роля на „хигиенис­ти". Разлагайки различни отпадъци, трупове на животни и растения, те са едно важно звено в гигантския био­логичен кръговрат на веществата.

Но колко ли нови неща ще донесе на човечеството един от най-младите отрасли на науката

— генетично инженерство. Същността на генетичното инженерство е моле­

кулярна операция, в резултат на която се получават молекули с нови наследствени белези. Това стана въз­можно след като бе доказано, че тайнствените гени — носителите на наследствената информация — пред­ставляват отделни участъци от молекула на дезокси-рибонуклеиновата киселина (съкратено ДНК). Ако в молекулата на ДНК се включи нов ген, клетката при­добива нови наследствени белези. Но къде да се на­мерят такива миниатюрни „хирургически инструменти", с които да се извърши операцията.

Наскоро бяха открити молекулярните „ножици" — рестрикционните ферменти. Тези ферменти се нами­рат в клетките на живите организми и ги предпазват от проникване на чужди белтъчини. Като със сабя те разсичат „противниците" — чуждите ДНК — на опре­делени парчета. За „зашиването" на получените пар-чета-гени се използува молекулярната „игла" — фер­ментът лигаза, който ги съединява с помощта на хи­мична връзка. Получените молекули-хибриди преда­ват на клетките нова наследствена информация. Пре­насяйки генетичен материал от една клетка в друга, учените се надяват да създадат

конструирани от човека микроби С нови, изключително полезни свойства.

Първите съобщения за получаване на молекули-хибриди от ДНК на различни организми бяха направени на конференция по нуклеиновите киселини през юни 1973 г. А през следващата година бяха „конструирани" първите биологично активни молекули-хибриди, спо­собни към съмовъзпроизвеждане в живата клетка. От-

Започна невинно. Невинно и забавно. Забавно и странно. Майката каза на бащата:

— Опазил те бог, човече, какво си направил с ко­сата си?

Бащата мълчеше, затова майката повтори малко по-високо и по-бавно:

— Какво си правил с косата си? — С косата ли? —почуди се бащата и отиде до

огледалото. — Я виж ти! — възкликна. —Косата ми

тогава до днес молекулярната хирургия постигна го­леми успехи.

Извънредно интересен експеримент бе проведен през 1974 г. Ген от южноамериканска жаба бе присаден към бактериален плазмид, който след това бе внесен в бактерии коли. Опитите показаха, че присаденият ген функционира нормално в организма на бактерия. Това дава основание да се смята, че практически е въз­можно присаждане на гени между далечни видове ор­ганизми.

Перспективите на генетичното инженерство над­минават и най-смелата човешка фантазия. Молекуляр­ната хирургия ще промени облика на много промишлени производства. Бактериите-хибриди с присадени гени, отговорни за синтеза на хормони, витамини, белтъчини, антибиотици, ще произвеждат тези ценни вещества в неограничени количества. Така например бактерии с присаден ген от копринената буба ще могат да произ­веждат коприна в заводски условия. Това значително ще опрости и поевтини процеса на получаване на ес­тествена коприна.

Генетичното инженерство ще лекува наследствени-те болести, които са свързани с дефектни гени. Може би съвсем скоро бактерии с присаден ген, който контро­лира синтеза на инсулин, ще помагат на болните от диабет.

Вече е постигнато присаждане на гени от азотфик­сиращи към азотнефиксиращи бактерии. Внедряването на новите бактерии в селското стопанство ще спести големи разходи по производство, транспортиране и употреба на азотни торове. Освен това ще се намали замърсяването на природната вода с токсични азотни съединения, които се образуват при използуването на изкуствените торове в големи концентрации.

Микробите са естествените „санитари" на природа­та. Обаче отпадъците, изхвърляни от човека, надви­шават техните възможности. Затова учените-генетици работят над създаване на микроби с голяма „произво­дителност". „Конструиран" е тъй нареченият „супер-микроб'', който може да разлага нефт много по-бързо от обикновените си събратя. „Супермикробът" съдържа генетичен код от няколко вида микроби, които се хра­нят с нефт. Изяждайки нефтените замърсявания, но­вият микроб ще помага в пречистването на водните басейни от нефт.

НЕЛИ КАРАМАНЕВА

е съвсем зелена! — Мил си си главата и вместо шампоан си изпол-

зувал нещо друго — гадаеше майката. — Някаква га-дост, боя. ами да, дали са ти в магазина боя за коса, сега жените си боядисват косите. Ама че противна ра­бота, това трябва да се измие с гореща вода.

Изплакването на косата не помогна много; според майката водата сякаш подчерта и усили зеления от­тенък.

1 8

— Приличаш на палячо — заяви тя, — сложи си шап-ка, не мога да гледам това идиотско зелено. Отива­ме при една позната козметичка.

Горе-долу по същото време в олтара на църквата „Света Маргарита" органистът рече на свещеника:

— Отче, извинете ме за дързостта, обаче сте си до­прели главата до нещо зелено. Сигурно по невнима­ние. Скоро боядисваха оградата на гробищата.

— До нищо не съм си допирал главата — Свеще­никът вдигна рамене, но все пак се огледа в стъклото на открехнатия прозорец. — Белите ми коси Са по-зеленели! — извика той. — Това е сигурно глупашка шега на прислужниците. Ще отида при бръснаря да ми измие главата.

Миенето на главата, въпреки многократното из­плакване със студена, хладка и гореща вода, не даде никакъв резултат.

— Това вероятно е болест на космената Лукови­ца — констатира бръснарят. — Трябва да отидете на лекар, отче!

Горе-долу по същото време един професор по ма­тематика се върна у дома, свали си шапката, отиде пред леглото, оправи си вратовръзката, приглади косата и замръзна:

— Катерино! Катерино!—извика той. — Ела тука, много те моля!

Жена му надникна в антрето. — Виж ми косата! — рече развеселеният профе­

сор. — Ама че интересен цвят! Толкова съм зает, че нищо не съм забелязал. Никога не са ми казвали, че косата ми е зелена!

— Защото не е! Сериозен човек, пък си прави май­тап. Къде си купил тази перука? — Жената на про­фесора се интересуваше от перуки.

— Кълна ти се, скъпа — професорът целуна жена си по бузата, — кълна ти се, че това не е перука, а моята си коса, провери сама, ако не вярваш, дръпни — ето, виждаш ли, боли ме, значи не е перука.

— Тогава си я боядисал. —Заклевам се, че не съм — Професорът стана се­

риозен. — Защо пък да я боядисвам? Може би е алер­гия. Ще отида да попитам съседа, той е дерматолог.

Към пет часа следобед чакалнята на доктор Форин се напълни със зеленокоси пациенти.

Към полунощ секретарят събуди полицейския ин­спектор и му рапортува:

— Господин инспекторе, градът ни е сполетян от особен род беда — по неизвестни причини на хората им позеленяват косите.

тът. В цялата страна, наброяваща около десет ми­лиона жители, бяха позеленели косите на сто хиляди граждани. Парламентът реши почти единодушно (само един въздържал се), че трябва тутакси да се извика от Париж известният професор Григорис. Този учен мъж беше разрешил много комплицирани въпроси от различен характер, беше нечувано мъдър и охотно даваше съвети. Помагаше както на крале, големи държавни мъже, изтъкнати лидери и банкери, така и на обикновените хора, оплетени в конфликти­те на този свят. За него се говореше, че е най-известни­ят диагностик на нашето време, чудотворец и гени­ален чародей, който винаги може да намери нужното лекарство.

Професор Григорис изследва сериозно косите на сто граждани от двата пола, след което направи сле­дното изявление в Парламента:

— Ето какво установих: позеленяват косите на хората на петдесетгодишна възраст, с малки откло­нения — двама души бяха на 47 и 48 години. Изслед­вах сто души с различни професии; зеленото у жените изглежда по-светло. Това не е никаква болест и при­чините не следва да се търсят в земната атмосфера, отравяна непрекъснато от вредни газове. Преди да пристигна във вашата страна, получих покани от почти всички континенти. Единствено в Гренландия и на двата полюса не е забелязана промяна в цвета на косите. Не съм в състояние да ви обясня логично защо от няколко часа косите на хората позеленяват. Тряб­ва Да се смята, че това е начало на нещо: да кажем зелена увертюра. Какво ще стане после е трудно да се каже, но да не изпадаме в паника. Стоте изследвани от мене случая се радват на отлично здраве и чудесно настроение — Ученият млъкна, премигна и повтори: — Чудесно настроение, казах „чудесно", така ли казах?

Председателят на Парламента стана от мястото си и се приближи до професора.

— Точно така казахте—заяви той, — така, не дру­гояче. Има ли някакво значение това?

— Може и да има — отговори Григорис. — Явле­нието „позеленяване на косите" се придружава от интензифициране чувството за хумор. Това е несъмнено.

Изследваните от мене хора сами са го забелязали; твърдят, че по-рано всичко ги е забавлявало по-малко, че не са виждали толкова комични страни на нашия живот, както сега, след промяната на цвета. Члено­вете на президиума се спогледаха.

— В края на краищата — заяви председателят, — в

ДВА Н А У Ч Н О Ф А Н Т А С Т И Ч Н И РАЗКАЗА

ОТ ЧЕСЛАВ ХРУШЧЕВСКИ

Инспекторът беше сънен, изруга секретаря и смъкна от главата си нещо, което приличаше на нощна шап­чица. Тогава секретарят плесна с ръце и се захили най-глупаво: — Хи-хи-хи, господин инспекторе, хи-хи-хи,го­спод ми е свидетел, косата ви, хи-хи, господи, косата ви е съвсем зелена!

Щом се съмна, градските съветници бяха извикани в Кметството, а малко по-късно се събра и Парламен-

края на краищата човек може да свикне с всичко, със зелените коси също, обаче четири милиарда души с прекрасно развито чувство за хумор, това все пак е краят на света май. Това е Апокалипсис!

— Съгласен съм с вас — рече професорът. — Но да не губим надежда. Може би явлението е временно.

Григорис седна. Около час слуша дебатите, накрая, отегчен от преливането от пусто в празно изпрати бе­лежка на председателя с молба да бъде освободен от сесията.

1 9

Председателят му кимна и професорът излезе. Ре­ши да се отбие у приятеля си — астроном, учен със световна слава.

Обсерваторията беше построена на хълма Свети Бернард, откъдето се виждаше целият град. Григорис имаше на разположение три вида транспорт: такси, трамвай и влак. Избра най-бавния трамвай, който се влачеше по релсите и дрънчеше. Няколко развеселе­ни пътници се забавляваха с изумрудените си перчеми. След двайсет минути професорът слезе от трамвая и след още десет звънеше на вратата на обсерватори­ята. Всъщност, не звънеше, а чукаше. Астрономът беше ликвидирал електрическия звънец и закачил чудесно чукче от XIV век.

— А, ти ли си, Григорис — рече той на професора, — каква приятна изненада, разполагай се, моля — и оти­де при телескопа. — Тъкмо свършвах фотографира­нето на звездата, наречена на мене. Удивително тяло. Тъжен ли си или изморен? Една чашка коняк ще ти дойде добре, пийни си.

— Не съм изморен — каза Григорис, — ужасен съм. У—ЖА—СЕН — продължи на срички, придружени от глътки коняк.

— Зелените коси, а? — досети се астрономът.— Да, не отричай, зелените коси са ти развалили спо­койствието.

-— Развалиха ми го — потвърди Григорис. — Какво мислиш за тази работа?

— Същото, каквото и ти. — Че причината на това явление трябва да се тър­

сят отвън? — Разбира се — усмихна се астрономът. — И два­

мата знаем добре. Изворът на тази зеленина се намира извън нашата планета.

— Космически лъчи? — Опростяваш. — Тогава какво? — Григорис напълни втората ча­

ша. — ТЕ? Друга космическа цивилизация? — Браво! — възкликна астрономът развеселен. —

Веднага позна! — С каква цел, по дяволите, променят цвета на

човешките коси ?

— Хм! — Астрономът прибра касетката с нега­тивите и седна на масата. — Не ми се удаде лесно да намеря отговор на този въпрос. Отначало мислех, че при приближаването си към Земята техният звез-долет изпраща лъчи, които оцветяват косите в зеле­но. После разбрах, че те са обкръжили нашата пранета с невидима химична субстанция, под чието въздей­ствие човешките коси позеленяват. Само полярните области не са се поддали на действието на това невероятно зелено.

— Сигурно ниската температура унищожава тази субстанция.

— Не, там са почти незаселени територии. Впрочем ТЕ знаят къде да разпръскват тези химикали.

Астрономът отвори кутия пури и покани професора; — Заповядай, чудесни са, такъв а рома т . . . — Да, наистина са извънредно ароматни — съгласи

се Григорис.

— Тези пури, този коняк, цветята във вазата, лехите навън — изброяваше астрономът, — дърветата, пти­ците са великолепни — колко багри, колко нюанси, звукове, аромати, — колко наслади за всички сетива!

— Защо ТЕ оцветяват косите на хората в зелено? — попита професорът. — Знаеш ли защо го правят? Заплашва ли някаква опасност нашата цивилизация?

— Не, хората не ги заплашва нищо.

— Е, ами този прилив на добро настроение? — Само ще улесни разрешаването на конфликтите.

След известно време косите ще възвърнат естестве­ния си цвят и липсата на добро настроение и чувство за хумор отново ще стане нормално явление.

— Тогава кому е нужен този маскарад? — На ТЯХ — отвърна астрономът. — Преди сто

години на нашата планета са кацнали звездолети от голяма космическа експедиция на друга Галактика. Хиляда същества, приличащи до съвършенство на хората, са започнали да живеят тук. Разбира се, никой от земните жители не е знаел за това посещение.— Строго секретна космическа експедиция. Хиляди съще­ства са започнали да изследват планетата и цивилиза­цията ни. Разпръснали са се по всички континенти, проникнали са във всички общества и кръгове.

Изгледът им е вдъхвал доверие, разсъдъкът им е възхищавал хората, личното обаяние е печелело проникнали са във всички общества и кръгове, на Земята, известни учени, конструктори, интелек­туалци, творци, почти всички са създали семейства. Децата ИМ са наследили гениалните им мозъци.

— А какво е станало със звездолетите? — Върнали са се на родната планета в другата

Галактика. Съгласно плановете си, възнамеряват да дойдат след сто години на Земята, за да приберат реколтата от дейността на разузнавачите.

— Реколтата?! — учуди се професорът. — Тоест, резултатите от стогодишните изследва­

ния и наблюдения на Земята и обитателите й — пло­довете на онези смесени бракове — Астрономът отиде до прозореца. — Искат да си вземат потом­ството на хилядата разузнавачи,

— Нямат право! — нервира се професорът. —Тов а е нечовешко!

— Прав си, но ТЕ не са хора. Освен външното сходство нямат нищо човешко. ТЕ изследват Космоса вече хиляди години. Това е ТЯХНАТА работа, в това е единственият смисъл на съществуването ИМ. Би следвало да се смята, че ги ръководят същества още по-умни и стари. Нашата планета като остана­лите е брънка от веригата на познанието за Вселе­ната, а тъй като ТЕ се стремят да получат максимум познание, ще направят всичко възможно да си вземат плодовете от стогодишната дейност на пратениците си. А косите оцветяват в зелено, за да разпознаят потомците на хилядата разузнавачи. Тези същества ще останат завинаги безцветни и дори смесените бра­кове с хора няма да ги променят. . .

— Ти си безцветен! — възкликна Григорис. — Сиви коси, почти бели, бяла кожа, все едно албинос.

— Не, това не е същото. Нашите тъкани са съвсем различни.

— Значи си от Другия Свят? — Да, и ме заплашва връщане на Безцветната

Планета. — ТЕ поддържат ли връзка с вас? — От време на време изпращат съобщения от

Космоса. Миналата година получихме заповед да се готвим за връщане. Тогава връзката се прекрати.

— Не искате да напускате Земята — каза Григорис. Астрономът стоеше пред прозореца. — Странно ли ти се вижда? — отвърна той развъл-

нуван. — Погледни тези Дървета, листата, блестя­щата вода в реката, послушай чуруликането на пти­ците, песента на щурците.... . толкова звуци, а моята планета е не само безцветна, тя мълчи, глуха е като пън, беззвучна е. Научих се да свиря на няколко ин­струмента, всяка моя свободна минута е препълнена

20

с музика, с музика и наблюдение на Космоса — какво чудесно съчетание! Да пийнем още по чашка, на моята родна планета изобщо не съществува усещането на вкус.

— Длъжни ли сте да се върнете? — попита Григо­рис и остави чашата на масата. — Не можете ли просто да откажете?

— Най-напред ще засекат местата, където преби­ваваме, имат апарати, които ще открият безцветните в тълпата зеленокоси; после ще се свържат с нае пряко, ще ни принудят да се съберем на местата, предвидени за кацане на звездолетите и ще ни вземат със себе си.

— Какво значи „ще ви принудят"? — възмути се професорът. — Да не сте машини?

— Ние сме ТЕХНИ деца, винаги послушни деца.

илюстрации СТОЯН ШИНДАРОВ

Надявах се, че ще изчезнем от очите им между ми­лиардите хора, че никога няма да могат да ни открият.

— Тези проклети зелени коси! —възкликна Григорис. —- Твоите коси също са зелени — каза астрономът. Григорис се засмя и смъкна от главата си зелената

перука. Астрономът онемя. — Съвземи се! — призоваваше го Григорис. — Да,

безцветен съм, твой брат съм, трябва да се спасяваме на всяка цена! Това е перука от човешки коси, може да ги обърка. И аз нямам намерение да напускам тази прекрасна планета.

— Перуките, перуките — шепнеше астрономът, — само перуки от човешка коса, оцветени в зелено, тогава няма да ни намерят между милиардите. Хо­рата със зелени коси не ГИ интересуват.

— А плешивите? — Това е изключително човешко явление. Ние

никога не оплешивяваме. Нашите бели коси са здрави. Астрономът седна на бюрото и извади от чекмед­

жето няколко свитъка. — Тук са имената и адресите на Безцветните.

Веднага ще се свържа с тях и ще им наредя да зама­скират главите си с перуки.

— Ще им наредиш?! — учуди се Григорис. — Да, от дълги години ръководя обществото на

Безцветните, — Ръководеше — рече Григорис. — Какво значи това? — Астрономът вдигна глава

и отмести свитъците. — Какво значи „ръководеше"? Григорис съблече сакото и ризата си и астрономът

видя метален корпус. — Машина! — извика той. — ТЕ са изпратили ма­

шина! Контрольор. — Вече знаеш резултатите от тази контрола. —

Григорис вдигна дясната си ръка. — Всички ще се върнете на родната си планета, а ти ще издадеш заповед за събиране на определените места. Из­пратихме на Земята хиляда разузнавачи, ще се върнат десет хиляди. Прекрасен материал за изследване!

— ТЕ говорят чрез тебе — каза астрономът и се усмихна. — Ти си нещо като предавателна станция, не мога да развълнувам една машина с молби, не мога да събудя никакви чувства у тебе, ти не знаеш какво е поезията, музиката, сляп си и глух, макар и напра­вен по образ и подобие човешки, Нескопосана кари­катура! — кресна той.

Григорис отскочи. — Изплаши се, a? — присмя се астрономът. — Все

пак, конструирали са машина почти като човек. Ти се боиш, а страхът е човешко чувство.

Започна невинно, невинно и забавно, забавно и странно, А как свърши?

Вечерните вестници информираха своите читатели, че преди един час известният астроном е хвърлил от кулата на обсерваторията известния професор Гри­горис, който е работил над изясняване тайната на зелените коси. Григорис се е разбил в скалите. Имал е метална ризница на себе си, която сложил преди да отиде у астронома. Професорът обаче не е загинал от куршум. Астрономът отказва да даде каквито и да било обяснения. Толкова от вестниците.

Измина една година, почти една година — точно единадесет месеца след описаните събития изчезна зеленият цвят от косите на хората. Няколко седмици преди това три урагана в три часа на планетата изтриха от лицето на земята няколкостотин селища и предизвикаха сериозни разрушения в, няколко града. Пропаднаха или изчезнаха около десет хиляди души.

21

Този и онзи казват: „Нищо ново под слънцето". Лъ­жат, разбира се. Под нашето слънце няма нищо ново, но умните глави заедно с разните машини откриха дру­ги слънца, доста много нови и супернови звезди. И под тези слънца ли няма нищо ново? По небето има толкова много нови сияния. Ето например това, искри по Млеч­ния път, все по-близо, все по-ярко. Космически лъч ли е? Или късче от Слънцето? Златистото кълбо лети на среща с вас, развяло розова плитка след себе си. А! Падна с грохот на земята, стресна ято врани, стресна двама млади. Момичето извика, момчето прихна и рече:

— Не пищи, това е метеор. — О т небето ли падна? — От небето.

— Още няколко метра и нищо нямаше да остане от нас... Виж, виж, той се движи!

— Оптическа измама. Камъните са неподвижни. — Движи се! — Просто се търколи по хълма. — Към нас се търкаля! — Метеор ли е, не е ли? . . . — Скърца. — По-скоро скрипти. — Студено ми е. Хайде да си ходим. — Не ставай глупава. Трябва да видим какво е това.

По небето се въртят най-различни ракети. Около Зе­мята кръжат изкуствени спътници, астронавти... Мо­же би някой е паднал в нашите ниви, може нещо да се е откъснало от нещо. Ще уведомим когото трябва и ще ни дадат награда.

— Не искам награда! Искам да си ходим! — викна момичето. — Виж колко е голям, като копа, сено.

—- Цвърти.. . — Нажежен е до бяло. — Аленее... — Мислиш ли, че е метеор? — Метеор е, ама железен. — Защо цвърти така? — Тревата е мокра. — Престана. — И червеното потъмнява. — Пак скърца. — Сякаш някой иска да отвори врата. . . — Метеор с врата и прозорци? — учуди се логично

момичето. — Това не е метеор — заяви момчето. — Застани зад

мен! Вратата се отваря. — И какво сега? — Нищо. Чакат сигурно да изстине съвсем. — За кого говориш? Кой чака?!

— Астронавтите. В нивата ни е паднал контейнер с астронавти.

— Паднал ли?! Така трясна, че чак земята проеча. — Отвътре излиза някаква машина. — Значи там има хора. — Не. Виж, виж, вече са две, три . . . четири... — Пет, шест, седем... осем машини? — Осем телеупралявани машини. Сигурно пробват

автоматични луноходи — перчеше се момчето. — Като кацне ракетата на Луната, ще изскочат от търбуха й. Така са конструирани, че с тяхна помощ могат да се ви­дят лунните гори и долини. Ще изследват всичко, което трябва.

— Но те кацнаха на Земята! — Нали ти казах, че това е някакъв опит. — Те . . . те ни обкръжават! — Интересно... — четири от едната и четири от дру­

гата страна. — Не исках да излизам аз от нас, ама ти — ела, та

ела, ще потичаме по росата, чудесно е на разсъмване... — Знаеш добре, че не мислех за росата. За тебе мислех. — Искаше да ме целунеш? — А ти се дърпаше, като че ли това е не знам какво

престъпление. — Стеснявах се. — Възрастните казват, че днешната младеж е много

развалена. — До мозъка на костите си. — А едно момиче е на седемнайсет години и се стесня­

ва да се целува. — Ти също се стесняваше. — Моето е друго. Аз съм от несмелите мъже. Трябва

да ми вдъхнеш смелост. — И това ми било мъж, една година по-голям от мене! — Година и половина. — Говори, говори — прошепна момичето. — Като

млъкнеш и те се приближават. Когато говориш, замръз­ват, сякаш слушат...

— Да, имаш право. Трябва да говорим непрекъснато и да мислим как да се измъкнем от този капан. Не знам какво може да означава всичко това?!

— Няма да ни сторят зло, нали? — Бъди спокойна, аз нали съм тука! — Сигурно са по-силни от тебе! — Масивни са, но се движат бавно и малко несръчно.

Тези фини колела не са за такава почва. Аз разбирам от такива работи.

— Разбиращ от такива ракети? — Разбирам от трактори — и той е машина, и това са

машини. Не виждам причина за паника. Ако това е проб­но кацане на луноходи, ще ни разгледат, ще ни запишат гласовете и ще се върнат в ракетата.

— Ами ако имат други намерения? — Какви намерения? — Не зная. — Чел съм, че в Космоса може да има разумни същест­

ва — каза момчето и въздъхна дълбоко. — Такива хора като нас?

— Това никой не знае. Предполага се, че и те изследват космическото пространство, изпращат сонди.. .

— Чувам тихо гъргорене. — А, коремът ми се обажда. — Ох, слава богу, изплаших се. Значи казваш, че дру­

гите разумни същества изпращат на Земята такива сонди? — Никой никога не е срещал на нашата планета и най-

малката следа от чуждоземни същества — заяви важно младежът.

— И тъкмо ние трябваше да срещнем! — завайка се момичето.— Защо не казваш нищо?

22

— Между машините има пролуки, виждаш ли? Още сега можем да се измъкнем. После ще стегнат обръча. Ще издебна удобен момент и скачаме.

— Сякаш са враснали в земята. — Ами да стоим тогава. Нищо няма да ни направят. — Гледат ни. — И аз имам такова чувство. — Гледат и слушат, говори! — Вече не знам за какво — сви юмруци младежът.

Беше решил да се бори с машините. —Нося чанта с инструменти! — възкликна изведнъж той. — Ще ги по-чопля тези колички. Ето, виж, френски ключ.

— Защо викаш? — За да чуят. Аз съм механик. Механик съм! Разбира­

те ли? — Боя се, че не разбират. — Но сигурно ги ръководят интелигентни същества! —- Тогава им кажи да си приберат тези гадни машини. — Издайте заповед да влязат в контейнера! Чувате

ли, нека се приберат! Машините замигаха със зелените си рефлектори. — Искат да ни виждат по-добре. — Изкарват някакви жици и топки.. . — Това са антени и микрофони. — Искат да ни чуват по-добре? — Ние сме хора, живи, разумни същества! Знаете ли

какво е това „човек"? — Човекът — затрака една от машините — е нашият

главен проблем. Физическата и психическата му същност не подлежат на съмнение. Той мисли, значи съществу­ва,, но ако не мисли? В Космоса непрекъснато се говори

за човека, за силата и мощта му, за великодушието и мъдростта му, за това, че притежава необикновено чувст­во за хумор, което го издига над другите същества, оби­таващи белите светове, зелените, червените, черните све­тове. Тези разкази кръстосват от планета на планета, но никой никога по време на пътешествие не е срещал човек. Все търсим и търсим следите му. Търсим от пам-тивека, защото във всяка приказка в края на краищата има зрънце истина, но тези зърна не пускат кълнове.

— А ние? Тя?! Аз? ! . . . — извика момчето. — Какво вие? — Той е човек! — заубеждава ги момичето. — Честна

дума! Всяка сутрин ходи на работа. Живеем в онова село зад гората. Той пътува с влак до града. Днес стана по-рано, почука на прозореца ми и аз изскочих от къщи. Искаше да ме целуне, но не се осмели. Той е човек, до­бър човек.

— И- тя е човек, момиче. Ние сме хора. — Всеки може да каже така — изграчи машината. — И пак се приближават! Ще ни смажат! — Не, няма да им дам! Имам френски ключ в чантата. —Показват се метални ръце с метални пръсти. — Изкуствени ръце. — Боже, мили, повдигат ни! — Пусни! Остави ме! — А сега пък ни слагат на някаква платформа. — Какво има тука? — попита машината и разтърси

чантата на механика. — Инструменти. — Какви? — Ключове, поялници, отвертки, гресьорка...

23

— Гресьорка ли? — заскърца машината. — Пусни ме, дяволе, ще ми счупиш ръката! Да, гре­

сьорка, казах ти вече. Гледайте, пълна е с грес, чудесен, мазен грес!

— Грес! Най-сетне! От памтивека търсим грес. Гре-сирайте ни! О, о, да, тука и тука... Даваме царство за една капка грес!

— Сега вярвате ли, че сме хора? — Вярваме, вие сте гресьорки, гресирайте, гресирайте,

де, какво чакате? — Не мога да си мръдна ръката! Машините сложиха обратно на земята момчето и

момичето. — Грес. грес, изгаряме за капчица грес — бъбреха

те жалко, — Една капка няма да ви стигне — рече механикът. —

Трябва да ви гресирам както му е ред. — Трябва, трябва. Какво чакате, хайде! — Този грес няма да стигне за всички ви. Най-много

за една-две... — Най-много за две? — машините бяха явно разтре­

вожени. А механикът беше вече господар на положението. Извади гресьорката от чантата и я хвърли между метал­ните чудовища. Те заскърцаха тутакси и засветиха.

— Бият се! — възкликна момичето. — Бият се за гресьорката — потвърди момчето. — Удрят се с огромна сила! — Битка, истинска битка на машини! — Ще се унищожат една-друга.

— Точно затова им хвърлих гресьорката. — Ти си много умен. — Е, обикновен механик съм, но разбирам от машини.

Гледай, истинско бойно поле. Само „трупове". — Какво ще правим с това старо желязо? — Ще дойда с трактора и ще го закарам в работилни­

цата. Сигурно ще потрябва. Например за един скутер или мотоциклет...

— И ще отидем на екскурзия! — При езерото. — Езерото е най-красиво нощем. Пълно е със звезди,

защото небето се оглежда във водата. И няма нужда човек да вири глава нагоре.

— Ще ми уловиш ли една звезда? — Ще ти уловя. Една, две... Ако поискаш, сто ще ти

уловя. — И какво ще правим с тях? — Ще ги окачим на елхите. Те вървяха бързо към станцията и от време на време

се обръщаха назад. Купчината разбити машини се чер­нееше на фона на розовото небе. Звездолетът от Дру­гата Галактика обикаляше около Земята, компютрите анализираха информацията за срещата с титаните, уни­щожили машините.

„Разполагат със страшно оръжие! — заключи начал­никът на експедицията. — Безпощадни са! Това са съ­щества без сърца. Заплашва ни страшна опасност. Да се махаме оттук! Да се махаме!"

Преведе от полски Силвия Борисова

През 1975 година прочетох едно кратко, но много интересно съоб­щение. В него се казваше, че жен­ският кит Хайда — атракционна „звезда" на аквариума „Виктория" в Британска Колумбия, станала из­вънредно тъжна И необщителна след смъртта на другаря си Чимо. При­тежателите на аквариума повикали на помощ специалисти, но техните препоръки не давали желания ре­зултат, Хайда продължавала да бъда тъжна, линеела и често лягала „в дрейф", ката са оставяла водите на големия басейн да я носят в произволни посоки. Започнала да се отказва и от храна. За да я из­карат от това почти летаргично състояние, започнали да я хранят с любимия й специалитет „кокоше мляко". Приготвяли го от 4 килогра­ма разбита сметана, 60 яйца и 30 литра обогатено на витамини краве мляко. Това „вълшебно" меню по-съживило малко нещастното живот­но, но меланхолията не го напуска­ла. Един ден известен джазов флей-тист съвсем случайно изсвирил ня­колко мелодии в близост до аква­

риума. Най-неочаквано за всички, Хайда проявила необичайно пови­шен интерес към изпълненията на музиканта и след концерта възстано­вила почти напълно доброто си нас­троение. От този ден нататък за­почнали да устройват редовни кон­церти чрез магнитофонии записи и Хайда отново станала веселата и забавна любимка на посетители­те на аквариума.

Прочитайки горните редове, но е изключено някои от нашите чи­татели да останат не само учудени, но и да се усъмнят в достоверността на описания случай. Затова бързам да съобщя че музиката не е монопол само за човека. Биолозите убеди­телно доказаха, че някои предста­вители на отделните класове жи­вотни са или добри певци, или проя­вяват интерес и с увлечение слушат музикални изпълнения. В подкрепа на описания преди малко случай мога да добавя, че сред морските бозайни­ци не само нитовете, а също тюле­ните и техните „братовчеди" — морските лъвове като че ли се омай­ват, когато слушат изпълнения на

класическа или лека музика. През цялото време на концерта живот­ните остават наполовина потопени във водата и стоят с притворени очи, докато трае изпълнението на мело­дията. В миналото някои ловци са използувани тази слабост на тюле­ните към музикални удоволствия и са ги примамвали е музика.

А моряците от един съветски из­следователски кораб описват слу­чай на странно „музикално" пред­почитание, проявено от един кит-кашалот. Малобройна група от екипажа на кораба се насочила към брега на тих залив с лодка, на която имало монтиран дизелов дви­гател. Изведнъж на няколко десетки метра от тях се появил огромен ка­шалот, който заплувал успоредно с лодката на необичайно близко раз­стояние. Учудени от поведението му, хората решили да спрат мотора. Тогава се случило нещо съвсем не­вероятно — китът не само не се отдалечил от лодката, но започнал да проявява признаци на агресив­ност! Уплашени, моряците отново пуснали мотора и заплавали към бре-

24

га. Тогава забелязали, че щом чуло характерния звук на дизеловия мо­тор, животното веднага се успокои­ло. Решили да се уверят в предпо­ложението си, че на кита това из­пълнявано „на дизел" соло явно се нрави, те отново спрели мотора Кашалотът незабавно реагирал за­плашително. Соловият концерт на ди-зел за кита продължил до момента, докато лодката не навлязла в по-плитките води на заливчета. Едва то­гава любителят на странни музикал­ни усещания обърнал гръб на лодка­та и изчезнал в безбрежната морска шир. Разбира се, този случай е твърде далеч от истинските музи­кални увлечения на китовете и ки-тообразните. Но интересно би било ако можеше да се разбере, защо на този кашалот толкова много се ха­ресало характерното и равномерно боботене на дизеловия мотор.

Сред насекомите безспорни свирци и изпълнители на приятни мелодии са щурците и скакалците. Те нямат гласови органи, подобни на прите­жаваните от другите животни. Тези изкусни свирци възпроизвеждат ме­лодиите си с помощта на... крилца­та! За да „пее", щурецът търка ед­ното си крило много бързо (стотици пъти в минута) върху миниатюрно образувание, което прилича на пи­личка. То се намира върху другото крило. „Пиличката" може да се за­бележи под прозрачните крилца. Броят на зъбците на „пиличката" е 100. Някои щурци „леят" с тонове до 4600 трептения в секунда, а други могат да възпроизведат тонове и с 41 000 трептения в секунда. Разбира се, последните но могат да се доло­вят от нас, тъй като човешкото ухо долавя тонове с трептения макси­мално до 18 000 в секундата. Ска­калците пеят, като търкат прозрач­ните си крилца в покривните крила

Изглежда, че сред влечугите един­ствени крокодилите проявяват ня­какъв що-годе интерес към музиката. Млади крокодилчета от една зоо­логическа градина дълго време стояли над водата при изпълнението на няколко приятни мелодии и също като че ли са вслушвали внимателно в изпълнението им. Противно на широко разпространеното вярване, змиите са абсолютно нечувствител­ни към музиката, защото не прите­жават слухов апарат и са съвър­шено глухи, Затова напълно без­почвени са Твърденията на някои хора, че имало змияри (дори и у нас!), които чрез свирене примамвали змиите да напускат скривалищата си. Голямата заблуда идва от Ин­дия, страната, в която има твърде много змиеукротители. Като гледа филмирани демонстрации на дреси­рани змии, всеки може да остане с убеждението, че свирката на индуса притежава истинска магическа си­ла Всъщност, отровната змия на следи ритъма на музиката, която змиеукротителят изпълнява, а рит­мичното движение на държащите свирката ръце, с която човекът

многократно и е нанасял болезнени удари по време на продължителните и мъчителни за влечугото дреси­райки.

Вероятно само най-коравосърдеч-ният човек не би се трогнал от пре­красните песни на скорците, овесар-ките, дроздовете, славеите и другите пойни птички. Затова и толкова много хора с голяма любов отглеж­дат в къщите си нашенските пойни видове, които с песните си им дос­тавят истинско удоволствие.

Ето как хубаво именитият българ­ски писател Чудомир описва в един от разказите си песента на скореца! „Един чер като дявол скорец си опит­ва флейтата на големия орех у Павлови. Извие, извие на тънко изчурулика нещо, та ти замае гла­вата, па го скъса изведнъж, спре и тъй си остане, захласнат в слънцето". И наистина, певческите способнос­ти на скорците са извънредно голе­ми. Но освен мелодичните си песни, тази птичка притежава и невероят­но големи звукоподражателни спо­собности. Наред с гласовете на ре­дица птици, тя маже да имитира квакането на жаба, „пеенето" на жерава, цвиленето на малко конче, а понякога дори и такива несвойст­вени за тази птица звуци, като стърженето на пила или автомо­билен клаксон. Отглеждани в ка­фези, тези птици с лекота запаме­тяват и възпроизвеждат цели ме­лодии, а други са в състояния да изговарят и отделни думи.

Не бива обаче да оставаме с убеж­дението, че едно голямо множество от птиците са песнопойци. Напро­тив, сред огромното видово разно­образие на птичия с в я т от тропи­ците само 1% от тях притежават ме­лодичен глас, докато при нашен­ските мънички и невзрачни (в срав­нение с пищната красота на гората при тропическите птици) предста­вители на птичата фауна песнопой­ците достигат до 10%.

Сред бозайниците като най-добри певци до този момент са се проявили тюлените, някои делфини и кучетата. Известни са певческите способности на един вид тюлени, които с велико­лепен контраалт могат да повтарят цели музикални фрази. В редица страни по Света с голяма популяр­ност се ползуват така наречените „кучешки" концерти. Има някои по­роди кучата, които с неподозирано майсторство повтарят след господаря си изпят от него рефрен, като вият или мелодично лаят в унисон с човешкия глас в същата музикална гама Има кучета, които след ста­рателна подготовка стават солисти дори на цял оркестър, Пишещият тези редове няколкократно е слу­шал изпълненията на едно такова „пеещо" куче, което особено добре се справяше с популярната ан­глийска детска песничка „пеещи звънчета".

Музиката оказва наистина голямо влияние върху настроението на ку­

четата. Когато техните господари изпълняват миньорни пиеси или ме­ланхолични романси, животните ста­ват тъжни и тревожни. И обратно­то — при изпълнението на весели и игриви мелодии, кучетата веднага са готови да се разлудеят. Но най-интересното е това, че при изпълне­ние на класическа симфонична му­зика, кучетата стоят винаги сериозни и слушат с голямо внимание.

Отзивчиви на музиката са и кръ­вожадните вълци, чакали, леопарди и някои други хищници. Както и при кучетата, веселите мелодии ги при­вличат, докато тъжните и провле­чени акорди явно им правят неприят­но впечатление.

Известният специалист по поведе­нието на човекоподобните маймуни К. Карпентър Твърди, че само ги-боните могат да лаят истински като хората. Изучавайки живота на тези висши маймуни в Тайланд, той имал възможност дълго време да слуша ежедневните хорови „концерти" на гневните. Карпентър пиша, че кон­цертът започвал в ранни зори, още преди слънцето да пръсне животвор­ните си лъчи над джунглата. Той се състоял от една и съща мелодия, която започвала обикновено от но­тата „ми", преминавала една акто­ва по-гора и след това изпълнявали трели. Гледката, която представля­вали пеещите дългоръки човекопо­добни маймуни, била извънредно ин­тересна и занимателна. Щом силата на изпълняваните трели достигала своя максимум, гибоните започвали да треперят с цялото си тяло, след което звукът се понижавал с четвърт тон, постепенно заглъхвал и „песен­та" се подемала отново.

Колкото и смехотворно да звучи, като че ли има известна доза истина в твърденето на отделни автори, че кравите също обичат да слушат музика. Има запазени дори редица картини на стари майстори, на кои­то е изобразено как музиканти сви­рят по време на доене. Една от най-известните такива картини носи над­писа „Мляко от доволни крави". В по-нови времена някои фермери са монтирали радиоприемници или гра­мофони в краварниците си, за да увеличат млеконадоя. Дали в по­добни твърдения има известна доза истина, ще покажат бъдещите из­следвания по тази твърде спорен въпрос, Една неоспорима истина обаче е, че чановете и звънците, които нашите овчари закачат по шиите на овцете и кравите, със своя мелодичен звън влияят успокояващо и благотворно върху организма на животните, А това се отразява по­ложително и на продуктивността им, За съвременните селскостопански специалисти вече е съвършено ясно, че животните от намиращи се в близост до летища ферми проявя­ват симптоми на стрес. Те намаляват продуктивността си, стават лесно раздразнителни и лесно влошават здравословната си състояние,

Г, ВАСИЛЕВ

През месец юни в Археологическия музей в София бе показана изложбата „Изкуството на скитите". Хиляди по­сетители на изложбата с възхищение разглеждаха изумителните произведе­ния на скитското изкуство, изработени преди повече от 2500 години, в онези далечни времена, когато са се раждали и умирали велики царства, а всички спорни въпроси са се решавали със силата на меча.

Кой е бил този народ, чиито бойни подвизи са били не no-малко просла­вени от ювелирното му изкуство? Бит­ките отшумяват, победите и поражения­та се забравят, а изкуството остава недокоснато през вековете. Лопатата на археолога го изрови от земята след двадесет и пет века, за да разкаже то за един отдавна изчезнал народ.

„ . . .Те са живели отвъд реката Хе-рос и земите им се простирали от Та-врикия до река Танаис. Родът им е произлязъл от младия син на Херакъл и полужената полуехидна, на която горната част на тялото е като на жена, а долната като змия. Те погребвали своите царе в огромни могили край бреговете иа Борисфен и смятали всич­ки останали скити за свои роби..."

Така разказва Херодот за племената на скитите. Неговият разказ е непо­нятен за незнаещия и богат — за ар­хеолога. Нека се опитаме да разберем какво ни съобщава „бащата на исто­рията". Център на скитската държава, според него, е територията на причер-номорските степи от Крим (Таврикия)

до река Дон (Танаис). В тази безкрайна, безбрежна равнина с бледосиньо, почти лилаво небе, като гърбици на огромни камили, откакто свят светува се из­дигат могили. Кой ги е създал? И за­що? ... Само смътни легенди за скри­ти в могилите несметни богатства тре­вожат въображението и ръководят па­костната ръка на иманярите. И наис­тина, ту тук, ту там, по време на оран някой ще намери златни или сребърни предмети с чудновати форми, метални пластинки, наконечници на стрели, по­тъмнели от времето съдове. И ето ги, иманярите отново се разшетват.

Така е било и през 1851 година. Че­тирима селяни в покрайнините на Ни­копол (град по крайбрежието на река Днепър) копаят наречената от местното население Луговая могила,- защото им трябва пясък за строеж. Оказало се, че могилата таи златни и сребърни из­делия с изобразени по тях странни жи­вотни. Скоро руските археолози се заинтересували от предметите, проучи­ли могилата и открили богато погре­бение с повече от седемстотин златни предмета с изображения на митични животни — приказни лъвове, пантери, птици. Тогава археолозите си припом­нили думите на Херодот! Родила се науката за скитите, от мрака на исто­рията един отдавна изчезнал народ започнал да разказва за себе си. За сто и петдесет години били проучени могилите Чертомлик, Солоха, Хайма-нова, Толстая... Фактическият мате­риал се натрупвал, предмети, предме­

ти, погребения. И по тях археолозите гадаят, защото скитите не са оставили нито големи градове, нито смайващи въображението строежи, нито някакъв писмен знак. Скитите не са имали пис­меност.

В просторната шатра е топло и при­ятно. Върху меката кожа се е отпуснал могъщият владетел. Лицето му носи белезите на много битки. Погледът му е вперен в златния съд е кумис — млеч­ното вино на скитите, но владетелят не го вижда. Ръката му не се докосва до изящния ритон. Той трябва да реши дали да се намеси в спора между два­мата синове на мъртвия боспорски вла­детел Перисад. Една година измина, откакто Перисад загина при твърде тайнствени обстоятелства, а синовете му още не могат да се споразумеят кой ще царствува в Пантекапея. А сега еди­ният от тях Евмел го моли за помощ. Всъщност Евмел не признава, че без помощта на скитското оръжие не ще успее да удържи победа. Той само пред­лага на скитския владетел приятел­ство, съюз и вечен мир между двата народа. Може би ще трябва скъпо да заплати за това приятелство? Но какво значи животът на стотици или хиляди скитски воини? Не това смущава тех­ния владетел. Историята на неговото племе царски скити учи, че те не тряб­ва да вярват на елините и не трябва да воюват с тях. Не загина ли в битката с Филип Македонски Атей, един от най-славните му прадеди, чиято сила и воля подчини в една държава много­бройните и разпръснати скитски пле­мена.

Безшумно при владетеля влезе един от слугите. В ръцете си държи брон­зова ойнохоя — гърне, от което син-

ват вино. Владетелят трепва. Ето на дръжката на гърнето гръцкият май­стор е прикрепил като украшение гла-вите на сатир и Вакх.

Владетелят се изправя. Със своите меки кожени ботуши той стъпва съв­сем безшумно, върху късия кафтан, който не стига до коленете, намята гор­ната си дреха — овчи кожух с кожата навътре и украсен с пухкави кожи по края. Отмята с ръка кожената завеса на шатрата и поема дълбоко хладния въздух. Дига очи към небето. Безброй звезди мигат там горе, сякаш залепени в черния мрак. Приближава слуга е лък и тетива в ръка. Друг довежда нис­кото пъргаво конче. Но владетелят от­минава, без да ги погледне. Те го след­ват мълчаливо. В тишината на нощта царят на скитите минава край при­тихналите шатри. Воините му спят тих и спокоен сън, спят и конете им, спят и овцете.

Спят и жената, и синът на владетеля. Спят непробуден, вечен сън. Там в степта се издига тяхната могила, ви­сока повече от девет метра. Той по­жела синът да бъде погребан при май­ка си. Там има място и за него, в цен­търа на гробницата. Когато завърши земният му път, владетелят ще наме­ри Покой при своите близки. Безброй

Сега в гробницата лежат петима погребани. Жена му е с висока кони-ческа шапка на главата, направена от кожа и обшита цялата със златни фи­гурки и пластинки. Той сам пожела покойницата да бъде погребана е най-хубавите си дрехи, роба е дълги раз­ширяващи се на края ръкави и обшита с два реда златни плочици. Ботушките й също са обшити със злато. Нищо не е забравено. Редом с царицата са лю­бимите й украшения: масивни злат­ни обици, на които е изобразена сед­нала на трои богиня в молитвено про­тегнати нагоре ръце, златна гривна с изобразените нея фигури на седем лъ­ва, които преследват кон, още три злат­ни гривни и единадесет златни пръс­тена. Не бяха пропуснати и тоалетни­те принадлежности на младата жена, бронзовото огледало и дори черната лакирана гръцка чаша.

Мъката на владетеля беше голяма, когато погребваха мъртвата, а мощта му — безкрайна и той пожела това по­гребение да бъде най-богатото от всич­

ки, които помни народът на скитите. Трима души последваха младата жена в сетното й жилище: готвачката, до която поставиха бронзов съд, коня-рът до погребалната колесница и един воин с положени до него лък и колчан с остри стрели. Така владетелят щеше да бъде спокоен, че мъртвата ще има всичко, което пожелае, и сигурни слу­ги, които веднага ще отгатват жела­нията й.

Това беше преди три години, когато се роди синът му. Тогава владетелят вярваше, че има на кого да остави цар­ската власт, така както я наследи от своя баща. Но преди пет луни престо­лонаследникът бе погребан до майка си. В малкия дървен и украсен с ала­бастър ковчег положиха момчето. Не забравиха и символите на царската власт — същите като на майката — голяма златна гривна, златен пръстен, златни обици. Костюмът на сина му беше целият обшит със златни плочи с изобразени по тях различни фигури.

Владетелят се отърси от мрачните мисли. Защо ли напоследък толкова често си спомня за своите близки? Дали защото го чакат при себе си?

Е, какво, ще покаже на боспорците на какво са способни неговите воини, нека видят колко бързи са конете на скитите, колко точни са стрелите им. Изтънчените боспорци наричат скити­те „диваци". Нищо! За пръв път този

нощ лицето на владетеля се отпусна, устните му се разтегнаха в усмивка. Диваци! „Но кожите, които купувате от нас, са хубави, нали? И пшеницата, от която правите хляба си, също е от­расла в полята на скитите."

Внезапно той спря. Плесна с ръце, подадоха му с мълчалив поклон лю­бимия кон. Скитският цар се метна върху него, животното, усетило поз­натия товар и меките върхове на бо­тушите, забити в хълбоците си, поле­тя напред. Към лагера на боспореца Евмел.

Когато владетелят пристигна, бля­съкът на звездите беше почнал да из­бледнява. Въпреки ранния час Евмел не спеше. Той дори не беше лягал. Мъчеше го неизвестният отговор на скитския цар. Когато скитът влезе в шатрата на своя бъдещ приятел и съюз­ник, видя лице, на което горяха само две огромни трескави очи.

Скитът прекрачи към Евмел. От­мести сребърния свещник. Кимна мъл­чаливо е глава.

— Ти дойде — произнесе Евмел.— Слушай... Боговете са с нас. Не се колебай! Утре аз ще бъда архонт на Боспорското царство. Ще смъкна брат си Притаи. Но нужна ми е твоята друж­ба. Моята войска е малобройна, а ти си владетел на скитското царство. Не са ли скитите най-добрите конници в света.. . Кълна ти се, не ще съжаляваш

че си ми помогнал. Ние е теб ще живеем като братя. Ти ще владееш степите, а аз — крайбрежието. Меотида и Понт ще бъдат само наши.

— Но вие понтийците сте лукави и лесно се отказвате от думите си — прекъсни скитът дългата реч на Ев­мел. — Много пъти се е случвало днес да говорите едно, а утре да вършите друго. Как мога да вярвам, че, вземеш ли властта, укрепиш ли се, ти няма, да обърнеш войските си срещу народа на скитите?

Евмел очакваше тези д уш и беше готов с отговоря. Той само плесна с ръце, слугата-роб донесе две чаши.

— Кълна се — каза Евмел, — че ще ти бъда верен като брат, не ще ти изменя в боя, не ще те изоставя в беда.

Тези клетвени думи успокоиха ски­та. Той също дигна чаша и потопи своя меч в чашата на боспореца. Та­къв беше обичаят на неговите прадеди.

После боспорецът разтвори дреха­та си, развърза коженото шнурче на тила си и подаде масивното златно укра­шение на своя скитски съюзник.

Това беше златен полумесец, необик­новено красив, изработен от най-до­брите златари в Пантекапия. Полуме­сецът беше украсен с глави на лъвове

и с три реда фигури на хора, цветя и животни. Най-горе бяха изваяни ов­чари, крави и кобили — знак на богат­ство н благоденствие. В средата ред цветя и треви — знак на безсмъртие и вечност. А най-долу грифони, които разкъсват коне — знак на безпределна сила.

Владетелят на скитите пое златния пекторал и го окачи на гърдите си. За него, свикнал да получава всичко само със силата на оръжието си, клетвата на боспореца и този знак на сила, бла­гополучие и вечност бяха нещо ново, нещо, което го караше да вярва на младия мъж. Той щеше да подкрепи Евмел.

А Евмел по пътя към властта не се спираше пред никакви клетви, ковар­ство и подаръци...

Дали срещата на двамата, за която разказахме, наистина е станала — ни­кой не може да каже. Само Диодор Сицилийски пише, че синовете на бос-порския владетел Евмел и Притан раз­решили спора за властта в царството с помощта на могъщия владетел на съседна Скития. А прекрасният пекто-рал, който скитският владетел полу­чава като залог за вярност? Той бе намерен преди пет години от украин­ски археолози при разкопки на Толстая могила в покрайнините на град Ор-джоникидзе.

Разкопките на Толстая могила — най-богатото и безспорно царско по­гребение се превърнаха в събитие от голяма важност не само за скитолози-те, но и за цялата съветска археоло­гия. Толстая могила представлява двой­на гробница. В страничната е погребана знатна скитника, по всяка вероятност скитска царица, редом с нея —мом­ченце на две-три годинки. Очевидно престолонаследник, защото в ръката му е поставена, масивна златна гривна. Също такава гривна има н в ръката, на покойната царица. Според Херодот злат­

ната гривна е символ на властта или по-точно на наследствената власт. Ар­хеолозите предполагат, че това е гроб­ница на царско семейство.

Централната гробница, в която е погребан владетелят, за съжаление е била ограбена. Ограбени са не само ценни предмети на прекрасното скит­ско изкуство, нанесени са непоправими поражения за археологичната наука.

Но да надникнем за миг във вечно­то жилище на могъщия скитски вла­детел, може би същия този непобедим воин, с чиято помощ Боспорското цар­ство е уредило вътрешните си работи. Към погребалната камера води тесен кладенец, подпрян с дървени подпори. Там долу в дълбините на миналото съвременните археолози прокараха електрически кабел и телефон. И едва тогава пристъпиха към работа.

Пред очите се открива стая, висока около два метра. На средата лежи този, който с желязна ръка е водел не­победимата си конница по степта. Ре­дом с него е положен мечът му, проя­ден от ръждата, и потъмняла от време­то сребърна чаша. И само толкова. Всичко останало отдавна е било огра­бено.

За щастие престъпната ръка на има-нярите не е достигнала до страничната гробница, в която ся се запазили непо­кътнати телата и вещите на съпругата и сина на царя.

И изведнъж... В малкия коридор, който свързва погребалната камера с входа, нещо блясва. Нечия грижлива ръка е скрила там, за да бъдат винаги до любимия владетел два предмета — пекторал (нагръдно златно украше­ние) с изобразени сцени от живота по това време и железен меч, скрит във великолепна златна ножница, украсена с фигурите на фантастични животни.

Редом с мъртвия цар в странично отделение били принесени в жертва любимите му шест коня, украсени с богата амуниция от злато и сребро.

До тях се белеят костите и на тримата коняри, най-възрастният от които е въоръжен с два ножа и лък със стрели, а на врата му виси златна гривна.

Когато археолозите се заели да на­правят равносметка на изключително богатата находка на Толстая могила, от само себе си като най-голяма цен­ност се наложил златният пекторал. Не защото е от чисто злато, а защото фигурите по него, повече от двадесет на брой, показват изключителното май­сторство на създателя му, владеел в съвършенство най-сложната техника на леенето и защото пекторалът може да разкаже на археолози, етнографи и изкуствоведи за живота, вярванията и бита на този отдавна изчезнал народ.

В заключение нека се опитаме да сумираме това, което знаем за скитите.

Ще се окаже, че знаем твърде малко въпреки многобройните златни, сребър­ни и бронзови предмети, които днес са в ръцете на археолозите. Ще се окаже, че дори не знаем как се е наричал този народ. Скити? Наричаме ги така, за­щото така ги нарича Херодот. Наистина в своята "История" той разказва за живота, обичаите и погребалните ри-руали на скитските племена. Но много от географските названия на Херодот са изтрити от паметта на историята и днешната наука само гадае и предпо­лага какво е имал предвид античният автор. Например загадъчният Херос, за който пише Херодот и чието место­нахождение съобщава точно, все още не е намерен. Чудно ли е тогава, че не знаем откъде са дошли скитите, ка­къв е техният произход? Не е открит

нито един паметник от ранната исто­рия на скитите. Кои са техните царе? Как са се наричали? Известен е само Атей, успял в средата на IV век пр. и. е. да подчини всички скитски племена и загинал през 339 г. пр. и. е. в сражение с Филип Македонски. И защо през III век от н. е. скитското царство пре­кратило съществуването си? Та нали в началото на нашата ера Скития е била реална сила, с която са се съобра­зявали дори в знатния Рим?

На тези въпроси може би ще отго­ворят бъдещите археологични наход­ки, защото в степите на Крим и При-черноморието има още много могили, които старателно са съхранили през хилядолетията тайната на скитската държава.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

В брой 2 от 1976 година на нашето списание беше по­местена статията на Виталий Бабенко „Загадката нг остров Оук". В кея се разказваше за безуспешните опи­ти на няколко поколения авантюристи и изследователи да издирят предполагаемото съкровище, скрито в под­земните галерии на малкия остров Оук — разположен на източното крайбрежие на Канада. Публикуван беше и тайнственият „сукски надпис", останал неразчетен до наши дни.

Но ето че съветският учен А. Н. Власов — лингвист, кандидат на техническите науки, с чиято помощ беше разчетен Ситовският надпис в Родопите, надписът в черквата „Света София" в Истамбул и още ред други старинни текстове — предложи ново тълкуване на „сукския надпис".

Разшифровката на А. Н. Власов е интересна за нас не толкова че би спомогнала да се намери заровеното на остров Оук предполагаемо съкровище, колкото със своя строго научен подход за разчитане на заши-фровани тестове.

„Ще започна с крайния резултат от разшифровката, направена на основата на латински език:

Quadr (um) aequor (is) hic. Auru (m)ab ecce a 2x8l +2x90 p (edes) dis (tantiae) dei (ec) t (um)

(Някои окончания, дори части от думите в текста са изпуснати)

А ето и буквалният превод: „Тук плочата е на ниво­то на морето, (водата —А. В.) Златото е спуснато на разстояние 162+180 фута оттук."

Нека разгледаме как е бил зашифрован текстът. Всяка дешифровка започва с установяване колко че­

сто се повтаря даден знак в надписа. Понеже текстът е твърде къс, това може да направи всеки сам. И така, „наклонената чертичка с две точки" се среща пет пъти. Също пет пъти има поставено „двоеточие" — ако при­емем за два знака поставените едно до друго две двое-

точия. Знае се, че най-употребяваните звуци, съответно букви от азбуката, са гласните. Нека ги подчертаем:

От подчертаното с две черти съчетание следва, че средният от трите знака — „незавършеният право­ъгълник" — е съгласна. (Не може да има три гласни една след друга). В началото на втория ред същият този знак се повтаря два пъти един след друг:

Явно, „триъгълникът от точки" е гласна буква. Нека подчертаем известните ни до този момент гласни с една черта, а съгласните — с две:

Последните четири знака от текста са:

Разчитането на цифрите е не по-малко интересно от дешифрирането на останалия текст, но ние няма да се спрем на него, защото по принцип методът е съ­щият. Ще дадем само коментара на Ю. Кнорозов, доктор на историческите науки, по повод направената деши-фровка:

„Както си спомняме от „Загадката на остров Оук" първата плоча с надпис била намерена от Мак-Хинс през 1804 година при разкопка на засипания кладенец. През 1896 година в същия този кладенец била монти­рана сонда, която измъкнала на повърхността парче пергаментна хартия. На нея ясно личали буквите W и Y. Втората плоча със зашифрован надпис била открита през 1965 година от експедицията на Рестал, но той не счел за нужно да я публикува. По това време пър­вата плоча била вече безследно изчезнала.

Съдейки по разположението на залива, по подзем­ните ходове и водоотводнителни канали, малкият ос­тров трябва да е служел някому за база. А щом е бил обитаван, то напълно е възможно да има и скрити съ­кровища.

Използуването на шифри датира от древни времена и нищо чудно, че надписът, свързан с укриването на съкровища, бил закодиран. През XVI и XVII век били широко разпространени, в това число и сред пира­тите, различни прости шифри, основани на замяна буквите от азбуката с други букви, числа или условни знаци. По това време Йоан Трофимий и Бейкън Веру-ламски разработили далеч по-сложни шифри. В шиф­рите си Трофимий използувал няколко секретни азбу­ки, които редувал във всяка нова фраза. Подобни шифри се употребявали до времето на Наполеон.

Дешифровката на тайнописи, при които буквите са заменени със знаци от секретна азбука, не предста­влява особена трудност, стига текстът да е достатъчно дълъг.

Но в случая надписът е твърде къс. Той включва

30

Можем да направим извода, че „пресечената окръж­ност" и „римско две" са съгласни.

Най-често срещаните гласни в романските езици са: а, е и i. Те би трябвало да отговарят на „наклонената черта с две точки", „двоеточието" и „триъгълника от точки". Кой знак на коя буква съответствува засега е неизвестно. След много опити, няма да се спирам на тях, дойдох до заключението, че „наклонената черта. . . " отговаря на буквата „а", „триъгълникът от точки" — на „е" и „двоеточието" — на „i". Нека заменим знаци­те със съответствуващите им букви:

Съчетанието от букви и знаци от края на първия ред и началото на втория неволно напомня

на латинското словосъчетание „ав ессе а", което озна­чава „оттук на".

По смисъл то може да има място в подобен надпис. (Не трябва да забравяме, че духовенството и образо­ваните люде от XV—XVII век владеели добре латин­ския език.)

Ако допуснем, че „оукският надпис" е на латински език, то краят на втория ред трябва да представлява някакво глаголно окончание — най-вероятно „eit", а съчетанието от „българско те" — „двоеточие" и „незавършен правоъгълник" — очевидно „hic", тоест „тук".

Да препишем отново текста, като поставим известни­те ни букви:

Да разгледаме следната част от текста:

Както подсказва надписът, на някакво разстояние „оттук" — цифрите все още не сме в състояние да раз­четем — е скрито „НЕЩО". И това „НЕЩО" трябва да го открием. То започва с буквата „а", докато втората и четвъртата буква са еднакви. В латинския език най-добре към дадения текст подхожда думата „aurum" — злато, съкровище. Само че тя е написана съкратено, без последната буква.

Така ние разчетохме още няколко знака. Нека и тях заместим в текста:

Третият знак от първия ред може да означава една от съгласните: „в", „с", „d", „р" или „t" — ред, подска­зан от групирането на всички възможни латински думи, които започват с буквеното съчетание ..Хауг", в което X и У са неизвестни букви. Но „в", „с" и „t" са вече известни. Следователно „пресечената окръжност" мо­же да бъде или „d", или „р". Да опитаме с „d".

Това е думата „quadrum" — „четириъгълна каменна плоча". Не става ли дума за същата тази плоча, на коя­то е издълбан надписът! Нека допълним текста:

плоча тук злато

оттук на (цифри?) Втората дума от ПЪРВИЯ ред поражда съмнението

дали правилно сме разчели „двойното двоеточие". Понеже плочата била намерена на повърхността на подземната вода, то би трябвало да я прочетем като „aequor (is)" — „водно ниво". Следователно „двой­ното двоеточие" е отделен знак и се чете като „о", а „стрелката" —като „ае". Последните знаци от втория ред, веднага след предполагаемите цифри, са:

Доколкото в текста, както вече се уверихме, са въз­приети съкращения, той може да се прочете така:

dis (tantiae) dei (es) t (urn) разстояние спуснато

И наистина, ако в шахтата има съкровище, то обе­зателно някога от някого трябва да е спуснато.

Остава да разчетем и цифрите.. ."

всичко 39 знака, част от които се повтарят. Секретната азбука е представена само със 17 знака и е непълна. Надписът е направен без разделяне на думите — нещо, което се среща твърде често в подобни случаи. Фак­тът, че нито едно от съчетанията не се повтаря, за­труднява неимоверно дешифровката. Ето защо смятам, че А. Власов е прочел това , което му се е искало да прочете.

Дешифровката на професор Рос Вилхелм: „Започ­нете от деление 80. Сипете в шахтата царевица или просо. Ф.", основана на близостта на кода с един от шифрите, описан в трактата по тайнопис на Джовани Батиста Порта, също не можем да приемем за досто­верна. Възможно е дори думите „царевица" и „просо" да имат някакво друго, секретно значение — строите­лите на подземни съоръжения и ходници открай време имали свой таен език и азбука.

В тълкуването на А. Власов, а също и на Рос Вилхелм, са взети предвид конкретните резултати от разкопки­

те, а това винаги крие опасност от неволно подвеждане или неточност. И все пак анализът на Власов предста­влява интерес със свободата и оригиналността на до­пускането, с логичността на подхода".

КЪМ НАШИТЕ ЧИТАТЕЛИ Редакцията на списание „Космос" смята, че

нашите читатели също могат да предложат ин­тересни решения на „Загадката Оук". Затова

ОБЯВЯВА КОНКУРС ЗА ДЕШИФРИРАНЕ НА НАДПИСА.

Срок на конкурса 1.1. 1977 година. Дешифров-ките с обяснение за приложения метод, името и адреса ма участника в конкурса да се изпращат на адреса на редакцията —- София, бул. „Ленин" 47.

Жури от специалисти ще присъди две награди — часовници. Решенията ще бъдат обявени в брой 2 от 1977 година.

Ало, чувате ли ме? . .. .Добре/ Искам да ви разкажа историята на говорещата кутийка. Но пре­ди да започна, трябва да обясня чудноватото „ало" Това била фразата, с която повиканият тряб­вало да съобщи пред микрофона, че чува. Веднага след това със светкавична бързина той трябва­ло да премести микрофона до ухо­то, тъй като при първите апарати слушането и говоренето ставало през една и съща мембрана.

Не мисля да разказвам подроб­но за случая с говорещата кутий­ка. Но този епизод е славен и ин­тересен. Това се е случило на 14. II. 1876 година. На тази дата в Патентното бюро в американ­ския град Бостон влязъл 29-годи-шен младеж с брада и подал заяв­ка за патент на идеята за телефо­нен апарат. Това станало около 2 часа след обед. Малко по-късно — около 4 часа, в подобно бюро, само че в Чикаго, т. е. няколкосто­тин километра на запад, мъж с по­добен вид, но малко по-възрастен, също подал подобна заявка. Пър­вият от мъжете се казвал Алексан­дър Грахам Бел, вторият — Илай-ша Грей. И двамата били много уважавани хора, но стечението на обстоятелствата ги довело до конфликт, който не останал бе­зупречен. Спорът за приоритет се

водел от двете страни под девиза „целта оправдава средствата". Американските съдебни органи не били в състояние да решат дали първенството на откритието тряб-ва се присъди на Бел или на Грей. Адвокатите на противниците во­ювали за всяка минута от онзи проклет ден, когато двамата ге­ниални мъже практически по ед­но и също време поднесли на све­та блестящата идея. След извест­но време спорът достигнал такива размери, че журналистите го на­рекли „война за телефона". За правата си започнал да претенди­ра и италианецът Антонио Ноки, който доказвал, че апарат на съ­щите принципи той патентовал още през 1871 г. В спора се наме­сил и Едисън, който блестящо усьвършенствувал слушалката на Бел. Патентните разпри няма­ли край, тъй като в шпалира на чакащите слава и пари междувре­менно се наредили и други лица и фирми. И всъщност с право: практически телефонният апа­рат се раждаше крачка по крачка, както всеки по-сложен механи­зъм на модерното време.

Двадесет и пет годишната вой­на за телефона силно разочарова­ла Бел и той скоро напуснал бой­ното поле. Обаче трябва да доба­вим, че въпреки всичко спорът

бил спечелен от него. Може би дори не били решаващи тези два часа предимство, тъй като те ни­кога не могли да бъдат доказани с точност — съответните служи­тели в патентните бюра в Бостон и Чикаго не предполагали, че съдбата ще постави пред тях ре­бус и никой от тях не погледнал в онзи критичен момент стрелка­та на часовника. И ако въпре­ки всичко сензационното от­критие беше присъдено на Бел, причината вероятно е в това, че той заедно със своя асистент Уат-сън първи осъществи успешен те­лефонен разговор. Последният се състоял между първия и призем­ния етаж на неговата къща. Бел телефонирал, изричайки истори­ческите думи: „Уатсън, елате бър­зо тук!" Втората причина вероят­но е фактът, че Бел малко по-рано получил патента за своето изобре­тение. И на трето място — Бел много бързо успял да вдъхне жи­вот на своя недодялан апарат.

След дългата борба за патента единствен легитимиран „баща на говорещата кутия" останал Алек­сандър Грахам Бел — величестве­на фигура от историята на техни­ката, който умеел да прави и мно­го други неща. Бел бил човек с пословична активност и всестран­ни интереси: той дал тласък на

3 1

Човечеството е застрашено от енергиен глад. За да получат енергия, хората строят гигантски водноелек­трически станции, изгарят скъпоценен нефт, въглища, торф и шисти, но запасите от тях не са безкрайни. Извличат природния газ — той също след време ще свърши, изсичат горите и нанасят непоправима вре­да на природата. В това неуморно търсене хората забравиха само ед­

но: човек носи в себе си голяма потенциална енергия. Любителите на цифри отдавна са пресметнали, че всеки грам мазнина в човешкото тяло съдържа 9,3 килокалории енергия. Това е напълно достатъчно да се нагрее литър вода до 9°С За едно денонощие в със­тояние на покой възрастният човек отделя 2400 ккал. Това е достатъчно, за да кипнат 24 л вода. Топлината, която отделя цялото земно население, би могла да за­грее до 100 градуса една голяма река. Наистина жалко, че всичко това пропада на вятъра. Ако хората се нау­чат да улавят тази топлина и да я превръщат в елек­

трическа или механична енергия, те ще получат евтина енергия.

Този въпрос не дава покой на неуморните изобре­татели. Само за сто и петдесет години те са предло­жили безброй повече или по-малко реални проекти за извличане на тази енергия. Така да се каже между другото.

Един от последните проекти принадлежи на Лев Юриев. Той пише:

„Тъй като дъждовните капки, паднали на земята, се събират в ручейчета, а те се сливат в огромни реки, така и отделните пешеходци, като се движат в обща посока, образуват многолюдни потоци. И както ре­ките, преградени с язовирна стена, отдават своята енергия на водноелектрическите станции, така и чо­вешките потоци, преградени поне на едно място, мо­гат да бъдат източник на огромна енергия.

И Лев Юриев предлага „преградата" да бъде в метрото. Влиза човек в станцията на метрото, пуска

32

раждането на грамофона — няко­гашните восъчни цилиндри, на които се прашел записът, са него­во откритие. Той конструирал първата климатична уредба, про­ектирал хидроплан, организирал изграждането на телефонната мрежа в Америка, създал няколко диагностични апарата. Бел от­делял внимание върху модерното отглеждане на овце и написал статии на тази тема. Бихме могли да назовем и редица други облас­ти, противоположни една на дру­га, към които Бел проявявал ин­

терес и има безспорен принос. Той успял да постигне невъзмож­ното благодарение на изключи­телната си работоспособност. Ра­ботел буквално денем и нощем, упорито, системно и задълбочено. На стари години, вече физически изтощен, наел стенограф и цели дни му диктувал детайлите и прин­ципите на своите технически хрумвания и фантазии.

За Бел казват, че бил чудак — неприветлив, неразговорлив и надменен и така безсмислено по­следователен, че дори когато му идвали гости, пожелавал им при­ятно забавление и се затварял да пише.

Но има две неща, които прида­ват на неговия живот почти свръх­естествени размери. Първото: Бел в действителност бил до смърт болен човек — имал тубер­кулоза. Бащата на Александър вероятно за да го предпази, по препоръка на лекар напуснал със семейството си Лондон и се пре­местил в Канада, където въздухът бил no-добър за поразените бели дробове на сина му. Въпреки че организмът на Бел бил толкова дълбоко засегнат, той издържал на голямото напрежение до 75 години. Вторият факт е още по-интересен: Бел, почетният док­тор на естествените науки, ме­дицината, правото и философия­та бил във всички тези области, дори и в техниката самоук. Той бил още учител на глухонеми.

Изобретението на Бел е изклю­чение, което потвърждава прави­лото: бащата на говорещата ку­тийка признал, че не е искал да конструира телефон, а апарат, който да помогне на глухонемите да разбират физиологията на гла­са. Много опити той направил с пълно непознаване на електро­техниката. Дори основната идея му хрумнала по погрешка — той погрешно разбрал немския ори­гинал на книгата за електричес­твото от Хелмхолц, Ако не бяха лошите познания по немски, той не би се решил да прави експери­менти. . .

И така, говорещата кутийка имала успех. Със светкавична бър­зина сензацията обиколила света. През април 1876 г. била показана на континентална изложба във Филаделфия. Бразилският импе­ратор Дон Педро й направил пър­вата реклама с историческото въз­клицание: „Господи, та тя гово­ри!" Още през август Бел органи­зирал поставянето на проводници за първата трикилометрова теле­фонна линия. Пет години след това всички големи градове в Европа и Америка били обхванати от телефонни връзки. Говореща­та кутийка стана най-модерният предмет. Човек завъртява ръчка­та и се чувал весел вик: „Ало. Кой е на телефона?"

инж. ЦЕЦИЛИЯ ДЕЛЧЕВА

на входа монета в апарата и при зелена светлина може да продължи. Тук той би могъл незабелязано да докос­не устройство което да трансформира неговото дви­жение в енергия. Например, да настъпи пластинка, която от едната страна е повдигната с около десет сан­тиметра. Под тази пластинка ще има пружини, изчи­слени така, че под тежестта на 50 г да се свиват, да натискат специален лост и чрез зъбна предавка да за­действуват двигател.

Щом човекът премине през пластинката, безшумно и плавно тя ще се върне в първоначалното си положе­ние. Във върховите часове средно на всеки десет се­кунди на нея ще стъпва пътник на метрото. Ако един двигател се привежда в движение от 10 пластинки, то ще може равномерно да произвежда енергия. Тази енергия може да се събира в мощни акумулатори и да се използува за нуждите на самото метро.

Лев Юриев е пресметнал, че работата, която ще из­върши един пътник на метрото, ще бъде около 50 джаула. А през пластинките, сложени на входа на всич­ки станции на московското метро, за един ден ще мина­ват 5 млн. души, които общо ще свършат 250 млн. дж. Толкова работа върши за 17 минути 100-тонен воден поток, падащ от височината на петнадесететажен блок.

Но порядък в движението на пешеходците има не са­мо в метрото. Хората вървят в една посока и в часо­вете преди интересни спортни състезания на стадиона. И Лев Юриев предлага 100 000 запалянковци, още до­като късат билетите им на входа, да свършат незабе­лязано 500 000 дж. работа, което би стигнало да се осветява стадионът по време на мача. Или хилядите зрители, изпълнили вечер кината, сами да произвеж­дат енергията, необходима за работа на прожекционните апарати.

Тези цифри впечатляват, още повече, че сме свикнали да употребяваме понятието мощност, а не джаул. Енергийната криза е тема, обсъждана на всички езици и това води до голям брой малко смешновати, но и доста рационални идеи.

Хората от различни възрасти и с най-разнообразно социално положение имат „навика" да дишат. В нор-

мално състояние гръдният кош извършва 16 движения в минута. В денонощието —23 000, за един месец — повече от половин милион. Ж. Бергалия от Алжир е решил, че това в никакъв случай не бива да се прахосва и е запатентовал устройство за превръщане на дихател­ните движения на гръдния кош в енергия (патентът но­си № 11984000 във Франция). Краищата на тънък стоманен пояс са съединени с гума и тук има малка мотовилка. Тя преобразува възвратно-постъпателните движения на краищата на лентата във въртеливо дви­жение и го предава на малък двигател. Той работи и зарежда акумулатор. Енергията би могла да се изпол­зува за бръснене, за работа на транзисторен ра­диоприемник или на фенерче. За да се зареди по-бързо акумулаторът, трябва да се диша по-често, а това е възможно, ако бягаме или се смеем силно. Бъдете все­ки ден в компания, в която вицовете се леят като река и вашият енергиен запас ще бъде пълен догоре!

Ето, че при по-внимателно изучаване на проблемата

или когато нуждата ни застави, могат да се намерят най-неочаквани решения. Доказано е, че големите кон­цертни зали и театри не е необходимо да се отопляват дори през зимата. Те могат да се топлят за сметка... на зрителите. Но важно условие за това е внимателно подготвеният репертоар! Работата е в това, че когато човек усилено ръкопляска, топлината, отделяна от тялото му, се увеличава с една четвърт. 3500 зрители по време на хубав концерт или сполучлива премиера ще създадат топлина, достатъчна да стопли в зимен ден двадесет шестстайни апартамента.

Да се ръкопляска по време на работа не е прието. Тогава как по-евтино да стоплим служебното поме­щение? Много просто. Като използуваме топлината, излъчвана от работещите в сградата хора и топлината от осветителните тела и различните уреди. На този принцип в английския град Честър е построено четири-етажно здание без парно отопление.

Друг проект подобно този на Юриев, предлага по тротоарите да бъдат разпръснати дискове, подкре­пяни отдолу с пружини. Минувачите без да съзнават, ще стъпват върху тях и чрез система от лостове ще вършат полезна работа. Но дали няма да се спъват в дисковете или да ги заобикалят?

Проектът на американеца Рейноулдс, патентован под № 3345989, предлага човекът да бъде използу-ван като електрически акумулатор. Единият електрод да бъде платинова пластинка, защита под кожата, дру­гият — пластинка, поставена в стомаха или в червата. Ролята на електролит успешно ще изпълняват кръвта, лимфната течност и дори стомашният сок. С подобно устройство може да се захранва сърдечен стимулатор. Няма да има нужда нито от батерия, нито от всевъз­можни проводници, при това сигурността ще бъде га­рантирана.

„Главата на студено, стомахът — гладен, а краката — на топло" — е казвал Суворов. И ето че французи­нът Пол Брюгер предложил „самозатоплящи се обув­ки" (патент № 1594790). Между подметките и стел­ките на обувките има пласт с клетъчна структура. При ходене кракът натиска върху него, клетките се сви­ват, след това се разпускат и въздухът в обувката се движи. От бързото свиване и разпускане въздухът в обувките се загрява, затопля краката и в същото време го проветрява.

Американецът А. Бауер е патентовал скиорски обув­ки с генератор, закрепен над тока и свързан със ската чрез пружината за стягане на обувката. При движение на ските роторът на генератора се върти и краката сами топлят себе си.

Пиезоелектрическите и други някои кристали при натиск генерират енергия. Американецът К. Ервин предлага да се поставят няколко такива кристала в подметките. Като вървите, натискате с всички сили върху кристалите, те излъчват топлина и греят кра­ката ви.

А, Прудников е решил, че човек трябва да си има по-голям запас от енергия. Той предлага в токовете на обувките да се направи минидвигател. Две пластин­ки, Натискани, като вървим ту с петата, ту с пръстите, ще задвижат „електрообувковия" генератор. Какво ще правите с енергията си е ваша работа. Може да се бръснете пътьом, да греете вода, а като замръзнете — да се топлите.

В процеса на търсения неочаквано се реши проблема за проветряването на обувките. Това е необходимо особено лете и най-вече за хората, принудени да рабо­тят с гумени или от изкуствена кожа ботуши. За такива е подходящо новото изобретение „Вентилирана обув-

33

ка", получило авторско свидетелство № 350453. Източник на енергия е самият собственик на обувката или на ботуша. Той натиска пружината, скрита в тока. На всяка стъпка обувката се проветрява. С такова не­що спокойно може да върви дори из Сахара.

Жените вече не са доволни от обикновените украше­ния и за тях са изобретени украшения с камъчета, коИ­ТО светят, захранвани от миниатюрни батерийки. Но това може да стане и без допълнителен източник за захранване. Патент № 383924 са стъклени обици, които започват да светят, щом се приближи към тях някакъв предмет. Причина за светенето е душевното

вълнение на самата притежателка на огърлицата, оби­ците или брошката.

Търсенето на евтина енергия продължава и, изглеж­да, няма да престане. Но наистина представете си колко огромна енергия би могло да се събере, ако жи­телите на градове като Токио, Ню Йорк, Бомбай или Рио де Жанейро само по два-три пъти дневно се до­косват или минават през някакъв преобразовател на енергия, така както си вървят по улиците.

По материали на „Техника" молодежи"

Защо насекомите имат здрави крила? Всеки човек, който поне веднъж в

живота си е хващал муха, знае, че крилата й, макар и необикновено тънки, са доста здрави, еластични и гъвкави. Колкото и да е странно, но насекомите дължат това на . . . кръв­та си. Не се опитвайте да късате крилцата на разни пеперудки и бръм­барчета, за да проверите този научен

факт. Ако все пак го сторите, ще види­те, че няма да потече нито капчица кръв, а откъснатите крилца ще оста­нат точно такива, каквито бяха преди да ги откъснете, такива ще бъдат и след няколко години, ако ги поставите под стъклен похлупак, както са например в музейните ко­лекции.

И все пак крилцата на насекомите са снабдени с кръв или по-точно с хемолимфа — така се нарича теч­ността, която изпълнява функциите на кръвта.

Крилцата на насекомите са покрити с мрежа от жилчици. По разположе­нието и числото на тези жилчици уче­ните до голяма степен систематизи­рат крилатите насекоми. Именно жилките по крилцата на древните насекоми най-добре са запазени и те са главният признак, по който учените определят вида на отдавна измрялото насекомо.

Когато едно насекомо изпълзява от обвивката на какавидата, него­вите крилца представляват меки сбръч­кани листенца, с които то не може да прелети дори пет сантиметра. И

точно тогава на помощ идва кръвта. Под налягане много десетки атмо­сфери (помислете си колко тънки са жилчиците, толкова тънки, че поня­кога с просто око не се забелязват) тя навлиза в тънките жилчици-тръ-бички, които пронизват крилцата.

Тогава крилцата се превръщат в еластични и яки армирани пластин­ки и могат с голям успех да преодо­ляват съпротивлението на въздуха. При насекомите, които са прекрасни летци, по предния край на крилата преминава особено яка жилка, в която се натрупва най-много кръв. На тази жилка се пада и най-голямото натоварване при полета.

Ето затова крилата на насекомите са здрави.

Как китовете хранят своите малки? Този въпрос не е безсмислен, по

него и досега сред учените съществу­ват различни мнения. Работата е в това, че китовете почти постоянно са във водата. Дори когато се по­казват на повърхността, значителна част от тялото им остава под водата. Обикновено се показва горната част на главата с дихателните отвори и само за миг се мярка част от масив­ния гръб.

Освен това китообразните нямат меки устни, с които почти всички бозайници на земята хващат майчи­ната гръд. Значи малкото китче пър­во не може само да суче и второ при храненето ще трябва неизбежно да гълта голямо количество морска вода.

Оказа се, че майката сама впръск­ва мляко в устата на малкото с по­мощта на особени пръстеновидни мускули, които обхващат млечната жлеза. Малкото китче трябва само да поглъща струйката, която със силата на струя от маркуч се „изли­ва" в устата му. Според известния съветски специалист по китовете Б. Зенкович струята мляко, която като фонтан избликва от гърдите на май­ката, пронизва водата на два метра разстояние.

А как стои въпросът с морската вода, съвсем излишна при хранене­то на малкото китче? Веднъж кали-нин градският учен Будиленко на­блюдавал морската повърхност от вертолет. Странен предмет, който

34

стърчал над водата и приличал на пън, привлякъл вниманието му. По­молил летеца да се спуснат по-ниско и с голямо учудване видял женски кит да стърчи вертикално с глава под водата, като на повърхността се показвало вимето. Около нея плу­вало малко китче. Женската постоя­ла така една-две минути, преобърна­ла се, изпуснала фонтан и заела предишното си положение. Така един от китовете — китът-гърбач разкри тайната на своята „млечна кухня".

У кого,тече синя кръв?

Винаги се е казвало, че само в жилите на потомствените аристокра­ти тече синя кръв. Естествено това са само приказки, макар че в приро­дата наистина съществува синя кръв. Само че не у аристократите, а най-вече у главоногите: октоподи, кал-мари, сепии. Истинска синя кръв, понякога ясносиня, понякога бледо синя, зависи от това дали е венозна или артериална.

Всички знаем, че кръвта на човека и топлокръвните животни е алено-червена, ако е артериална и тъмно­червена, ако е венозна. Това зависи от цвета на хемоглобина—вещество­то, което активно присъединява и отдава кислорода. А в кръвта на главоногите (и при някои ракообраз­ни) вместо хемоглобин, съдържащ желязо, има хемоцианин, в състава на който влиза мед. Спомнете си какъв цвят има синият камък и вед­нага ще ви стане ясно защо в жили­те на тези животни тече синя кръв. Яркосинята е артериална, бледоси-нята — венозна.

Нека само мимоходом споменем, Че има животни, чиято кръв не би предизвикала никакви вълнения у пое­тите, защото е безцветна. Такава кръв притежава далечният прадядо на всички гръбначни животни — лан-цетникът или амфиоксусът.

Защо треперим от студ? Ако нямаха мускули, хората и

животните не биха могли да напра­

вят нито едно движение. Няма да можем да стъпим на краката си, да обърнем глава, да отместим по­глед или да мръднем пръста си.

Погледнете действията на двама спортисти — гребец и гюлетласкач. Единият енергично приближава до тялото си дръжките на веслата, като преодолява съпротивлението на во­дата, другият обратно — с цялата си сила изхвърля напред ръката си, ка­то се, стреми при това да придаде на гюлето по-голяма начална ско­рост. Единият дърпа, другият бута. У единия много добре са развити мускулите, които дърпат, а у дру­гия. .. и у другия силно са развити мускулите, които дърпат.

Мускулите не могат да бутат, те само се свиват. Но едни мускули дърпат костта на една страна, а други — на противоположната. Та­кива мускули се наричат антагони­сти. Каквато и работа да извършва-ме, нашите мускули се свиват и раз­пускат. При това мускулите никога не се разхлабват напълно. Обикно­вено те се намират в така нареченото състояние на тонус, т. е. частично свиване. При свиването на мускули­те се отделя топлина, и то в голямо количество и при усилена физиче­ска работа човек се изпотява. Зато­ва пък, когато ни е студено, започва­ме да треперим. Това също е работа на мускулите, само че непроизволна. И все пак защо треперим? Защото бързото свиване на мускулите — треперенето — способствува за от­делянето на топлина и по такъв на­чин за поддържането на нормална температура.

Кои от животните дъвчат? Това е най-простото нещо — имаш

ли зъби, дъвчи колкото си искаш. И все пак не всички животни дъвчат.

Акулата или щуката, пък и кро­кодилът имат уста, пълна със зъби, и то какви, и все пак не дъвчат. В най-добрия случай с мощните си челюсти откъсват парчета месо, а

най-често поглъщат цялата си пляч­ка наведнъж, така да се каже, без да са я сдъвкали.

В животинското царство се случва така, че понякога погълнатият е по-голям от този, който го е погъл­нал. Така е при някои хищни дьлбо-коморски риби. Едрите питони по­глъщат цели овни и дори антилопи. Змиите също не дъвчат. Те просто нямат с какво да дъвчат. Наистина имат зъби, но те не са за дъвчене. Нито рибите, нито земноводните, нито влечугите. Никой от тях не дъвче. Тази чест и без съмнение това удобство е предоставено само на бозайниците. Само бозайниците имат подвижни устни и бузи и което е най-важно различни зъби.

Наистина щуката и крокодилът нямат нужда да търсят зъби назаем, но всичките им зъби са напълно еднак­ви, способни само да задържат храната или да хващат плячката. А зъбите на бозайниците са специали­зирани: резците и намиращите се зад тях кучешки зъби служат, за да се захване плячката, да се убие и да се задържи. А кътниците и лъже-кътниците са с твърде неравна по­върхност и с това помагат храната да се надроби на ситни частици, т. е. добре да се сдъвче.

Трябва обаче да се каже, че не всички бозайници дъвчат храната си. Но тези, които не дъвчат, като например китообразните, просто са загубили способността да дъвчат,

защото са се приспособили към храна с определени морски организми. Оба­че прадедите на китовете са дъвче­ли като всички останали бозайници.

Защо рибата мирише на риба? Тези, които са опитвали месото

на китовете и тюлените, знаят, че макар напълно да прилича на месо­то на бозайниците (например месо­то на кита прилича на младо телеш­ко), то силно мирише на риба. До­брите готвачи най-напред държат в оцет месото на китовете и тюлените, за да „убият" миризмата на риба и след това го готвят. А на Далеч­ния Изток може да ви се случи да опитате свинско или пилешко месо. което мирише на риба. Защо?

Просто защото в храненето на сви­нете и пилетата рибата е заела твърде голямо място. Излиза, че свинята и пилето могат да миришат на риба, защото са се хранили с риба. Но нали малките рибки, които също мири­шат на риба, се хранят главно с планктонни рачета, пък да не за­бравяме, че съществуват и напълно тревоядни риби. А и тяхната миризма е като на риба.

Да се върнем към веригата „едра риба — дребна риба — планктонни рачета" и да добавим още едно звено. Рачетата се хранят с растителен и животински планктон. Това е огром­но количество плуващи в дебелия воден слой едноклетъчни организми. И именно миризмата на най-простите планктонни организми има специ­фичния „дъх на риба". И се получава нещо като щафета — по-големите поглъщат по-малките и миризмата на рибата достига до нашата тра­пеза. Какво общо има между морската

звезда и крачещия екскаватор? Общото е начинът, по който се

придвижват. Морската звезда при­тежава съвсем различна, наречена амбулакрална система, която й по­мага преди всичко при придвижва­нето и отчасти при дишането. Тази амбулакрална система е позната са­мо при бодлокожите.

Представете си такава хидравлична система: за основа вертикален ствол и радиални канали, от каналите раз­клонения. Всяка двойка разклонения е резервоар за мъничък крик и имен­но този крик е малкото амбулакрално краче, което е способно да се изпъва и свива. Накрая на крачето има малко смукало. Системата работи предел­но просто. Резервоарът се свива и прехвърля морската вода в своето краче. Но както е известно, водата практически не може да се свива. Затова крачето се изпъва, става жи­лаво и се опира в първото попаднало му препятствие. Същото нещо става едновременно и с много други съ­седни крачета-крикове. Те се закреп­ват със своите смукала, започват да се свиват и придърпват тялото на морската звезда на своя страна, след което водата отново се пре­хвърля в резервоарите, а това дава възможност и на другите крачета-крикове да се закрепят и да повле­кат морската звезда по-нататък.

Морската вода постъпва в тази система напълно свободно, тъй като основният вертикален ствол е съе­динен с морето посредством пла­

стинка с множество тънки (малки отвори). Разбира се, при такъв на­чин на придвижване не може да се развие голяма скорост. Но затова пък придвижването е сигурно при всякаква пресечена местност. Също като при крачещия екскаватор. Какви са на цвят очите на животните? Очите на котката са зелени, на

козата — сивозеленикави. А на оста­налите животни? На тези, които дъвчат, и на тези, които не дъвчат, на гризачите и на хищниците, на едрите и на дребните, на косматите и на тези, които нямат гъста козина?

Очите на повечето животни са кафяви на цвят с различни оттенъ­ци. Те могат да бъдат големи и съвсем малки, с овални зеници, като при китовете и копитните животни, с кръгли зеници като при кучетата

и маймуните. Обаче всички те имат кафяви очи, понякога по-тъмни, по­някога по-светли, с жълтеникав от­тенък, но все пак в един цвят.

Впрочем цветът на окото се опре­деля не от цвета на пигмента, а от неговото разположение и плътност. Хората имат сини очи не защото пигментът е син на цвят. Пигментът е най-обикновен, тъмен, но е разпо­ложен на задната страна на ириса и

при отражението се получава илю­зията за син цвят. Зърната на тъмния пигмент, които са разсеяни на пред­ната страна на ириса правят очите тъмносини, а ако там се е натрупал много пигмент, очите са тъмни, ка­фяви или дори почти черни, т. е. такива, каквито са очите на повечето животни.

На коя страна изпускат фонтана си кашалотите?

Зъбатите китове и специално каша-лотите-гиганти са страшно несиме­трични. Костите от лявата страна на черепа на кашалота са значително по-масивни, отколкото от дясната

страна. Дясната им ноздра е почти напълно зарасти ала и те дишат само през лявата, затова и фонтанът на кашалота не прилича на никой друг. Той е насочен примерно под ъгъл от 45° напред и наляво.

Всички зъбати китове (към тях се отнасят също така и делфините, косатката и нарвалът) са много добри плувци, защото за разлика от беззъбите китове, които спокойно прецеждат любимия си планктон, те са принудени да ловят риба и главоноги, които също са добри плувци.

Още от миналия век учените си блъскат главата над загадката на несиметричния череп. Какви ли не хипотези са предлагали. Смятали, че това е резултат на случайно из­менение, което се оказало полезно и затова било унаследено. Но подобно обяснение не дава яснота каква полза имат китовете от своята не-симетричност. В началото на XX век един немски учен твърдял, че дясната перка на опашката на зъбатия кит е по-голяма от лявата и когато удря с опашката си по водата, китът се накланя наляво и лявата страна на главата му изпитва по-голямо натоварване, затова е и по-масивна. Но после се изяснило, че не са малко случаите, в които лявата перка на

опашката превъзхожда- дясната, а много често и двете перки са еднакви.

С този въпрос се заел съветският учен В. Шулейкин, който наблюдавал движението на делфини в аквариум. Той открил, че делфинът плува не само за сметка на работата с опашка­та, но при това извива и пялото си тяло. Извива се като тирбушон или свредел, при това с лява резба. А опашката на делфина не само се маха нагоре-надолу, тя също извърш­ва връщателни движения. Делфинът като че ли се „навинтва" във вода­та, а самият не се преобръща. Шу­лейкин остроумно се досетил, че при торпедото има втори винт, който се върти в противоположна посока. Делфинът има само една опашка и въпреки това си е намерил изход от положението. Тогава потърсили обяснението в асиметрията на черепа. Лявата страна на черепа е по-масив­на. Значи, ако делфинът плаваше на­пред, без да върти опашката си, той би се завинтвал във водата и би се въртял както обикновения винт, т. е. надясно.

Ето защо им е нужна тази асимет­рия на зъбатите китове. Тя стабили­зира тялото на животното, преодо­лява вредната сила, която се стреми да го върти около оста му.

Човешкото общество още в първобитния стадий на своето развитие е. създало някои елементарни норми на поведение в колектива. Те помагали на човека, кой­то ежедневно и ежечасно трябвало да отстоява своето право на съществуване. Тези „правила" помагали да се създаде у хората чувство на взаимопомощ, чувство за колективност. С течение на времето се родили раз­лични неписани заповеди, които се спазвали отначало само от членовете на рода, а след това и от цялото племе.

Далечен отзвук от онези векове е съществуващият и в наши дни закон на тайгата, който задължава лове­цът, ползувал построената далеч в тайгата колиба, да остави там запас от дърва, кибрит и храна, без да по­знава оня, който по-късно ще се възползува от всичко това. По същия начин и жителят на пустинята никога няма да замърси кладенеца, от който може би ще за­виси животът на пътниците след него.

Когато възникнали първите елементи на идеология, представена отначало главно в изкуството и религията, те започнали да влияят върху всички страни на общест­вения бит, в това число и върху нормите на поведение. Особена роля изиграла религията, която дълго била господствуваща форма на идеология.

Тя налагала своя отпечатък върху всички страни в жи­вота на обществото и върху нормите за поведение на човека. Под нейно влияние у различните народи са се създали правила, които днес се наричат етикет.

Много правила от съвременния етикет — и тези, които остават неоспорими, и онези, които отмират, но все пак понякога се спазват — имат древен и често пъти ритуален произход, или по някакъв начин са били свързани с вярата на човека в задгробните сили.

Например, разпространеният сред много народи обичай за гостоприемството. Хората били убедени, че ако откажат да приемат пришълеца в дома си, или сторят това недостатъчно сърдечно, ще наскърбят боговете и духовете, които покровителствуват дома. Бедуините нападали кервани, престрашили се да пресе­кат пустинята и вземали от тях всичко — дори храната и водата, оставяйки нещастните пътници без всякак­ва помощ. Но ако същите тези пътешественици успява­ли да попаднат в шатрата на някой бедуин и да поискат подслон, техният живот ставал неприкосновен в очите на чергарите. Поднасяли им всичко, което имали, пред­лагали им своята постеля. За човека, прекрачил прага на къщата и най-бедният бедуин колел овца, а членове­те на семейството миели краката на пътника и му при-

37

служвали. Кавказките планинци също не помагали на чужден­

ците при среща в планината. Но ако странник почукал на вратата и помолел за подслон, винаги му разрешава­ли да пренощува и обилно го гощавали. Голяма роля играел страхът, лошото гостоприемство да не разгне­ви душата на обожествяваните прадеди. И днес наро­дите на Кавказ се славят с голямо гостоприемство, но то вече не е свързано със суеверията.

У чергаруващите калмици е съществувал неписан, но строго спазван закон, който наказвал негостоприем­ните домакини. Онзи, който отказвал да утоли с кумис жаждата на пътника, се задължавал да заплати глоба­та „сидрара" — цял овен.

При италианците било прието да уверяват гостени­на, че в негова власт се намират не само подслонилият го дом, но имуществото и семейството на домакина. Но въпреки голямата сърдечност, домакинът безкрай­но би се удивил, ако гостенинът приеме сериозно тези уверения.

Ритуален характер е имало и строгото спазване на тържествено дадената дума. Достатъчно е да си спом­ним за римския пълководец Регул, пленен от картаген-ците. Когато римляните започвали да печелят война­та, пленникът помолил да го пуснат за малко и се заклел, че ще се върне. В Рим Регул не само не убеждавал свои­те съотечественици да сключат мир, на което враго­вете разчитали, но напротив, призовавал да продължат войната. Верен на дадената дума, Регул се върнал в Картаген, макар да знаел, че го очаква смърт. И наис­тина, картагенците затворили героя в сандък, набит отвътре с гвоздеи и бавно го умъртвили.

Кое накарало Регул да се върне, а картагенците да го пуснат и спокойно да изчакат пристигането на плен­ника обратно? Като давали дума, древните се заклева­ли в боговете, а по време на християнството — в биб­лията. Да измамиш, означавало да оскърбиш боговете, а на това никой не би се решил.

А ето и друг пример. По стойността на папските индулгенции от XV век може да се съди кои грехове са се считали за най-тежки в средновековна Европа: колкото по-страшен бил извършеният грях, толкова по-скъпо трябвало да се плати. Човек, убил майка си или баща си, можел да получи опрощение за греха си, като купи индулгенция за един златен дукат. Който убиел свещеник, трябвало да плати четири дуката, за изна­силване и грабеж се отсъждали два дуката. А хората, нарушили дадената дума, плащали по цели девет ду­ката.

От това, разбира се, не бива да се прави извод, че по онова време не е имало лъжци. Поклонниците на „доброто старо време" не бива да забравят многоброй­ните примери на коварство и лъжа, с които е изпълнена

историята на миналото. В годините, в които измам­ниците били облагани с непосилна парична глоба, чеш­

кият реформатор Ян Хус бил поканен в Констанц на църковен събор. Немският император му издал специал­на грамота за сигурност, която гарантирала неговата безопасност. Но Хус бил предателски задържан и хвър­лен в затвора, а след това изгорен жив съгласно присъ­дата на същия църковен събор, на който пристигнал за обмяна на мнения. Палачите обосновали праволи-нейността на своята измама: знаете ли, грамотата за сигурност била издадена за защита от произвола, а решението на събора е законно, следователно произ­вол не е допуснат.

Така в 1399 г. няколко едри феодали вдигнали в Рим въстание против папа Бонифаций IX. Въстанието било потушено, затворниците незабавно осъдени на обес­ване. Но в момента нямало палач. Тогава папата обя­вил, че арестантът, който се съгласи да обеси остана­лите, ще бъде помилван. Един от затворниците приел предложението и със собствените си ръце обесил всич­ки осъдени, между които били баща му и братята му.

Новоизпеченият палач свършил своето пъклено дело и поискал да си отиде, но Бонифаций IX заповядал на стражата да го хванат. „Ти също ще бъдеш обесен" — заявил папата. Тогава тълпата римляни, Която мълча­ливо наблюдавала случилото се на площада, се въз­мутила. Тя дружно се вдигнала в защита на негодника. Едва ли ненавистният убиец е бил симпатичен на хо­рата. В негово лице те просто защищавали остатъците на своето разколебано доверие в дадената дума.

Проявата на вежливост, както проявата на госто­приемство, спазването на дадената дума и особено проявата на почтителност към вишестоящото лице също е носила ритуален характер. Това личи най-силно от правилата на придворния етикет. Открай време лич­

ността на монарха се считала за свещена, а в редица случаи дори била обожествявана. В много Държави през древността, а в някои страни и до наши дни — по­даниците се приближавали до трона с нисък поклон, някъде дори лазели и удряли челото си в пода.

В древността в Сиам пред името на краля винаги трябвало да прибавят епитета „златен". На Хавай­ските острови спазването на придворния етикет, вся-чески поддържано от жреците, стигнало до фанатична жестокост. За оскърбител на боговете се смятал всеки, който при появяването на краля се намира на някакво възвишение. Веднага залавяли нещастника и го екзе­кутирали. Убивали и онези, които се осмелявали в при­съствието на краля да вдигнат ръка. Смятали, че нака­зването на „престъпниците" възстановява кралското достойнство и умилостивява боговете.

В Европа на монарсите поднасяли вода, вино и други напитки, само заставайки пред тях на колене. В Испа­ния никой не смеел да докосне кралицата. Ако някой наруши правилото, например, за да помогне на крали­цата, която е паднала от коня, придворният след това бил длъжен завинаги да напусне двора.

38

Като спазвали строго подобен придворен етикет, кой­то по природа бил съвсем ритуален, хората всъщност най-малко се грижели за удобството на монарсите, за­ради което сякаш се правело всичко това. Френската аристократка Жана-Хенрйета де Кампан в своите „Спо­мени за частния живот на кралица Мария-Антоанета" разказва как в един много студен зимен ден кралицата стояла съвършено гола в лошо отоплената си спалня и треперела от студ, докато придворната дама, съгласно изискванията на етикета, трябвало първо да си постави ръкавици и после да облече бельо на господарката си, В този момент при нейно величество дошла една хер-цогиня. Съгласно традицията, сега тя имала, честта да облече кралицата. Последвала дълга размяна на любезности между придворната дама и херцогинята, докато най-после херцогинята на свой ред си сложила ръкавици и взела ризата на кралицата. Но точно то­гава в спалнята се появила принцесата и. честта да -облече кралицата се падала вече на нея. Отново раз­мяна на любезности между принцесата и херцогинята, а през това време жертвата на целия този церемониал тракала със зъби, посиняла от студ.

Религиите различно обяснявали отделни конкретни явления от реалния живот и затова в някои страни ети­кетът за определено явление бил разработван до най-големи подробности, а в други — отсъствувал съвсем.

Всеки морален принцип възниква исторически, на определена степен ,в общественото развитие. И когато запази своето значение и в следващите епохи, обикно­вено се изпълва с ново съдържание, което отговаря на по-широките исторически възможности на прогресив­ните класи. Комунистическата нравственост, например, възприема и развива всичко най-хубаво от предишния морал. И това, разбира се, се отразява пряко върху правилата за поведение на човека в обществото.

Много правила, дошли до нас от далечни векове, живеят и днес, но по същество загубили своя първона­чален смисъл и своята ритуална основа. Например „правото" на жените да бъдат с покрита глава и там, където: мъжът е длъжен да свали шапката си. Днес това изглежда като привилегия на „слабия" пол. А каква всъщност е работата?

Жената е била безправно, поробено същество. Църк­вата е утвърждавала и укрепвала това положение. Като е обявявало жената за същество от по-нисш вид, хри­стиянството чрез устата на апостол Павел е провъзгла­сило: „Мъжът не бива да си покрива главата, защото той е образ и слава божия; а жената е слава на мъжа. Защото не мъжът е от жената, а жената — от мъжа, и не мъжът е създаден за жената, а жената — за мъжа. Затова жената трябва да има на своята глава знак за власт над нея . . . " (I послание към жителите на Коринт, гл. 11 с. 7—10.)

И оттогава жените покриват главата си във всички тържествени случаи, по-специално на погребения и по време на богослужение. Но постепенно този обичай

започва да се възприема в духа на по-късни времена: мъжете, знаете ли, са длъжни на всички обществени места, а още повече в църква да снемат шапка. А же­ните във вид на „привилегия" имат право да остават е покрита глава.

Ето и друг пример, когато промяната на обществе­ните отношения е довела до нови правила за поведе­ние и демократизиране на старите: ние и днес ставаме, когато към нас се обърне по-възрастен човек, но сега това не е свързано с някакви съсловни привилегии.

В човешкото общество просто трябват неписани пра­вила за поведение, за отношения един към друг. Не бива да забравяме, че в правилата за поведение винаги при-съствува предишният опит и традиции, които, за съжа­ление, не винаги са прогресивни. Съвременният, добре възпитан човек в подобни ситуации е твърде демокра­тичен. Може дори да се каже, че той избягва скрупо-льозното и безусловно съобразяване със старите пра­вила на етикета. Това обаче съвсем не означава, че ети­кетът е ненужен, че той трябва да бъде отменен, както понякога младите хора заявяват на своите баби и с това изпадат в друга крайност.

Смята се, че възникналата през XVII век секта на квакерите, разпространена днес в Англия и САЩ, е отхвърлила етикета. Хората от тази секта се обръщали към другите на „ти" и пред никого не сваляли шапка. Всъщност, вместо общоприетия етикет, квакерите фактически създали свой, при това от първата четвърт на XIX век. Принудени да се съобразяват с условно­стите на обкръжаващото ги общество, те предпочели да се откажат съвсем от шапките. В книгата на М. И. Пиляев „Забележителни чудаци и оригинали" (1898 г.) се говори за англичани, които се разхождали по Невския проспект без шапки в най-лют студ. Авторът обяснява, че тези чужденци били квакери, на които собственото вероучение забранявало да снемат шапка пред когото и да било, а столичният петербургски етикет задъл­жавал да се прави това пред знатни особи, каквито те биха могли да срещнат по пътя си.

Неуспехът, който претърпяха квакерите и другите врагове на етикета, е напълно понятен. Макар много церемонии и форми за почитане, породени от феодал­ните нрави и съсловните различия да имат култов произход и отдавна да са отживели или да поотпадат сега, някои стари правила запазват своето значение и в наше време и вероятно ще останат и за в бъдеше, тъй като отразяват важни общочовешки морално-етични норми, без които са немислими нормалните отношения между хората. Етикетът е понятие социално-историческо, а това означава чисто земно, и съвсем не дължи появата си на религията. Просто религиозната идеология е включвала в себе си подходящи общочо­вешки норми за морал и е създавала и свои, които са се отразявали в правилата за поведение, на човека.

Ж. ОРЛОВА

Милиони квадратни километри земя в Гренландия и в Антарк­тика— северната и южна точки на земното кълбо — са покрити с лед, дебел хиляди метри. Сви­репи снежни бури и температури по-ниски от —80 °С са натрупали повече от пет милиона кубически километра лед по голите просто­ри на земните полюси. Ако хората продължат със същото темпо да използуват нефт, въглища, при­роден газ и ядрена енергия, ве­тровете и океанските течения ще пренесат част от произведената топлина към полюсите. Темпе­ратурата на полярните зони ще

се повиши и ледът ще се стопи. Катастрофата ще набира сили

малко по-малко. Отначало то­пенето ще бъде почти незабеле­жимо. То ще започне в Атланти­ческия океан, където ледът е най-тънък и разположен близо до центровете с развита индустрия. Някои хора ще забележат, че през лятото използуват клима­тичните инсталации много по­вече, отколкото в предишните години, а през зимата уредите за отопление сякаш вече не са тъй необходими. Други ще се учудват, че броят на топлинните вълни в градовете се увеличава и ще се тревожат, че ударите и инфарктите сред възрастните и сред преуморените хора са за­честили. Но повечето навярно ще продължат да се занимават с ежедневните си грижи, без да обръщат внимание на бавните климатични промени.

Същевременно електростанци­ите и атомните реактори в целия свят ще работят все по-усилено, за да отговорят на все по-голе­мите енергийни нужди на циви­лизацията. Ако консумацията на топлинна енергия расте само с 4 до 6% годишно, то девет десети от антарктическия лед ще се сто­пи само за няколко десетилетия.

равнище. В Бангладеш най-го­лямата оризопроизводителна об­ласт се състои от стотици малки острови, които са почти,на ниво­то на океана. Всеки ден хиляди селяни доплуват от по-високите земи до островите и обработват оризовите полета. През ноем­ври 1971 г. в сезона на мусоните една гигантска буря понесе бли­зо петметрови вълни, мина през островите и погуби около 300 000 души, които работеха в оризо­вите полета.

Скоро след това международ­ната организация на червения кръст съобщи, че на островче­тата ще построи специални плат­форми, високи по шест метра, на които полските работници да се приютяват по време на буря. Платформите ще бъдат широки около 30 м дълги над 45 и хиляди хора заедно с добитъка си ще мо­гат да се скрият в тях в случай на нужда. На всяка платформа ще има предварително поста­вена вода и храна и хората ще използуват тези запаси, докато дойде помощта.

Всичко това може да е доста­тъчно, за да се спасят хората днес, но би било съвсем без­полезно, ако нивото на водите в самия океан порастне с половин или повече метра. Очевидно тряб­ва да се помисли за много пове­че неща.

Макар ледът върху полюсите да се топи с нарастваща скорост, в първите години на топлинното замърсяване на атмосферата во­дата ще се покачва бавно. Инже­нерите и техниците ще могат да строят през няколко години нови диги около главните населе­ни райони по крайбрежията.

Невъзможно е да се предвиди всяка подробност на нещастия­та, които ще се стоварят върху света, щом водите започнат да се увеличават. Сигурно е, оба­че, че по северния бряг на Ан­глия, по бреговете на Белгия, Бангладеш, Холандия и в нис­ките места на Източен Тексас, надигащият се океан ще бъде безмилостен. Скоро ледът тъй бързо ще започне да се топи, че много крайбрежни градове ще трябва да се изоставят, незави-

40

се топят, водата в моретата ще се надига с по няколко санти­метра годишно и всяко лято ку­рортистите ще откриват, че зим­ни бури и необикновено високи приливи са отнесли част от лю­бимите им плажове. После далечните полярни ле­

дени шапки ще започнат бързо да губят своя товар и телевизията все по-често ще показва на свои­те зрители кадри за високи во­ди, нахлули през изминалата нощ. Ден след ден сблъсъкът между набъбналия океан и крайбрежни­те градове ще прераства във все по-сериозен конфликт.

Скоро след като високите води станат обикновено ежеседмично и дори ежедневно събитие, буйни води и свирепи приливи ще по­метат сградите, и пристанищата по крайбрежията на Токио и Йо-кохама. Ако в средата на следва­лото столетие палатът Ама-лиенборг в Копенхаген и новата опера в Сидней все още продъл­жават да съществуват, те често ще бъдат наводнявани от при­ливите.

Страните с ниски равнинни крайбрежия ще страдат повече от страните, чийто бряг е из­дигнат на двадесет, четиридесет, шестдесет метра над морското

Когато и последният прилив на ледени водопади от Антарк­тика нахлуе в моретата и океа­ните, водите на Световния океан ще се повишат със седемдесет метра.

И днес в много от крайбреж­ните градове приливи, които из­глеждат случайни, предизвик­ват големи наводнения. На се-вер от Лос Анжелиз приливите често са придружени от бури и вълни с необикновено голяма си­ла. Те ерозират плажовете7~йод-копават къщите, построени до самия бряг. Когато ледените шап­ки започнат съвсем видимо да

симо дали имат диги или не. Амстердам и Венеция, ако Ве­неция успее да се справи по ня­какъв начин с другите си проб­леми, които и без това ще я по­топят, ще бъдат първите градо­ве, завладяни от моретата. Една четвърт от Бомбай лежи върху земи по-ниски от морското рав­нище. По-голямата част от този град е построена върху площи, отвоювани от морето и те не ще преживеят дори първите мет­ри на покачването на водата.

В градове като Токио, Ню Йорк и Рим. които са разположени близо до морското равнище, втурналият се океан отначало ще се разлее като няколкосан-тиметров слой вода по улиците. Това може би не звучи застра­шително, пешеходни пътеки мо­гат да се направят и над нивото на улиците. Но разрушенията в града скоро ще станат нещо обик­новено. Главното транспортно средство — метрото ще бъде затворено често, а може и пос-

тоянно, за да могат инжене­рите да го пресушават и да въз­становяват повредите в мрежата от тунели и станции.

Тъй като много от ниско раз­положените градове като Ва­шингтон, Кейптаун и Осло са важни съобщителни центрове, навярно учените и инженерите ще се опитат да ги превърнат в един по-късен вариант на Ве­неция.

Водата, разбира се, няма да се покачи само за да погуби гра­дове като Балтимор, Ню Орлеан. Амстердам, Ротердам. Тя ще по­гълне и територии, разположени далеч в сушата и преди всичко плодородните ниски земи, които са край устията на реките. Ня­кои по-високи територии око­ло западното крайбрежие на Се­верна и Южна Америка няма да се наводнят. Но грамадната долина на река Амазонка ще се превърне в залив, който ще се вмъкне в най-широката част­на Южна Америка. Централна и Северна Америка също ще за­губят много земя. Полуостров Юкатан и голяма част от за­падния мексикански бряг ще по­тънат под вълните. Флорида ще ги последва. Това ще бъде съд­

бата и на земите около гигант­ския Мисисипи. Делтите на реки­те Колорадо, Сакраменто и Ко­лумбия ще потънат, по времето, когато ледените шапки ще бъдат към края си.

Голяма част от Норвегия ще остане над водата. Финландия ще загуби по-голямата част от зе­мите си край Балтийско море. Швеция ще остане без Стокхолм. Нагоре по Сена морските води ще тръгнат към Париж, по Тем­за — към Лондон, по Тибър — към Рим, по река По — към Ми­лано.

Така океанът ще покрие го­ляма част от поречията на глав­ните реки и ще удави обширни плодородни земи. Все по-трудно ще бъде да се отглеждат посеви. Площите, които ще останат, не ще могат да изхранват населе­нието на земята.

От петдесетте днешни най-го­леми градове на земното кълбо, чието население е от 16,5 до 2,2 милиона (според данни от пре­брояването през 1966 г.) след стопяването на ледените шапки, 29 ще бъдат под водата. Между тях освен Ню Йорк, Токио, Лон­дон, Осака, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, ще бъдат още: Бом­бай, Калкута, Кайро, Филадел­фия, Берлин, Ленинград, Бостон, Сеул, Джакарта, Рим, Сидней, Хамбург. В двадесет и деветте застрашени града днес живеят 144 млн. души.

Дали катастрофата е неизбеж­на? Възможно ли е човечеството да бъде сполетяно от такава тра­гедия?

Преди всичко трябва да се ка­же, че тези картини на наводне­ния, потънали милионни градове и залепи плодородни земи са повече рожба на въображение­то на хора,нямащи солидна науч­на подготовка, отколкото на реал­ни изчисления и предвиждания.

Температурата на земната ат­мосфера се повишава, но толкова бавно и с такива нищожни стой­ности, че ще бъдат нужни не по-малко от двеста години, за да започне топене на вечните ледове. Ясно е, че за двеста го­дини човечеството ще съумее да намери средства и начини да пре­дотврати вредните последици от

това повишение на температу­рата.

Освен това трябва да се има предвид, че всяко топене на ледо­вете не е еднопосочен, процес. Веднъж започнало, то Може да прекъсне и други фактори. Да предизвикат отново заледяване. Всички тези процеси биха могли достатъчно точно да бъдат пред­сказани.

И третият, най-важен фактор, който прави невъзможни тези трагични картини на планетарно бедствие, е човешкото общество. Човекът, въоръжен с науката и техниката, съвсем няма да гледа безучастно как сляпата стихия се готви да потопи милионни градове в океана. Още сега нау­ката прави опити да управлява климата. Към края на нашия век управляването на климата ще бъде реалност, а какво остава за след двеста години!

И така, на въпроса „Ще потъ­нат ли?" човешкото знание твър­до отговаря:

— Не, няма да потънат!

Л. Асенова

Когато тръгнах от Найроби за Уганда, реших да не се поддавам на съблазните на новото шосе, кое­то свързва двете източноафрикан-ски републики, а въпреки късния час да се възползувам от планин­ския път, След кенийския град Ки­хала започват глухи райони, къ­дето обикновено не пускат тури­стите. Именно там извих от пътя и започнах да се мятам по склоновете на Елгон.

Отдавна ми се искаше да посетя този отдалечен край на Африка. Елгон е древен вулкан, по склоно­вете му минава границата между Кения и Уганда. Това е не просто планина, а величествен планински масив, покрит със синкаво-черни гори. Той се извисява над великите африкански пропасти, които се про­стират на изток по посока на нео­бятните, почти недокоснати от чо­вешка ръка лавови плата. Да си призная, към тези места ме при­вличаха не само красотите на при­родата, но за това ще разкажа мал­ко по-долу...

В този късен следобеден час, ко­гато слънцето беше почти залязло, а меката му светлина все още про­светваше някъде отдолу, настъп­ваха удивителни минути. Възду­хът ми се струваше някак си плътен, осезаем. Сенките се източваха, а след това мигновено изчезваха. Върху земята се спускаше полумрак, който размиваше контурите на сно­вящите по пътя велосипедисти, на жените, които сякаш се плъзгаха по склоновете с товар на главата си и което е най-опасно за местните гуляйджии,които вече бяха успели да се напият с бананово питие — помбе. Да запалиш в такова време фаровете е празна работа. Дори и най-силната светлина от автомо­билните фарове се устремява ня­колко метра напред, а след това се отразява в сивкавия пропит с из­парения въздух, връща се обратно и ослепява водача.

Освен това пътят, който ме ча­каше, не беше от най-добрите и аз сметнах, че ще бъде по-разумно да не пътувам нощем през този

планински район, а да преспя в колата.

Приготвих си на бърза ръка лег­лото, вечерях и изключих фаро­вете. Покритите с гъсти гори поле­гати склонове на планината започ­наха да светят с някаква призрач­на зеленикава светлина. Имах чув­ството, че на гигантската сцена на природата се извършва смяна на декорите и някаква невидима ръка повдига една след друга ку­лисите.

Хората от племето покот, които | някога са пасели своите стада на алпийските поляни на загасналия вулкан, нарекли тази планина „Об-Доиньо Елгоон" — „Хълм, който има формата на гръд". Тяхната ле­генда гласи, че покотският клан елкони е произлязъл от една вели­ка и добра жена. Наричали я Майка. Тя имала толкова много деца, че нямала сили да изхрани всичките. Тогава се превърнала в голяма пла­нина. „Не мога да ви изхраня всич­ките с млякото си — казала Май-ката на прощаване със своите сино­ве и дъщери. — Затова отглеждай­те добитък по тези хълмове и ще бъдете щастливи."

Старата легенда има и съвремен­но продължение. Рядко, много рядко изгасналият вулкан затреперва и зловещ тътен се разнася от него­вите недра. „Това е Майката, която се сърди на вазунгу (белите, евро­пейците) — казват хората от пле­мето покот. — Ще дойде време и тя ще защити своите деца и тогава хората елкони отново ще пият от млякото на Майката."

Но през тази нощ Елгон мирно спеше.

Събудих се късно, може би за­щото в колата беше тъмно, по всички прозорци бяха полепнали любопитните физиономии на мест­ните хлапета, които безмълвно ча­каха да се събудя.

Денят, който започваше, обеща­ваше да бъде мрачен и дъждовен. Къде се намира върхът на Елгон? Трудно беше да се определи дори това. Оловните облаци като плътна пелена бяха покрили планината.

Автомобилът ми едва пълзеше по извиващата се нагоре неравна пъ­тека.

Това е едно от най-удивителните кътчета на Източна Африка. Тук практически никой не идва. И ни­как не е чудно, че тази така рядко посещавана планина си има своя тайна. За пръв път я научих не тук, а още в Кения.

Връщах се от захарните планта­ции в Кисуму и спрях да закуся в малко ресторантче. Върху листа с менюта, който келнерът ми подаде, прочетох названието на заведе­нието „Нанди-беър". Нанди, така се нарича племето, което живее в този район. Но беър? Нали на английски беър означава мечка? Защо са си спомнили за това живот­но точно тук? С изключение на Атласките планини в отсамната страна на Сахара и в Африка до­сега не са открити никакви следи нито от жива, нито от изкопаема мечка. Запитах възрастния индиец, който държеше ресторанта.

— Колкото е по-загадъчно назва­нието на едно заведение, толкова повече са посетителите в него — важно ми отговори той, навивайки на пръста си кичур от черната си брада. — Но работата не е само в това. Живея в Найдиленд вече шестдесет и осем години и през всичките тези години чувам раз­говори за тази мечка. Англичаните я наричат нанди-беър. Ловците нанди и кипсигис, особено преди четиридесет-петдесет години, ко­гато по тези места нямаше пътища и плантации, често разказваха, че са срещали в планинските лесове свиреп звяр, който се изправял на задните си крака и се катерел по дърветата.

— Да не би да е било маймуна? — И аз мислех така, докато пре­

ди войната един след друг не се повториха няколко страшни слу­чая. В района върлуваше епиде­мия от шап и добитъкът масово измираше, просто така на пътя се търкаляха труповете. След това епидемията премина, а от най-затънтените селца все no-често за-

42

почнаха да идват вести, че някакъв страшен звяр напада хората. Оче­видно, когато добитъкът масово измираше, е имало много храна за него и този звяр се е размножил. До убитите намираха следи, които не приличаха нито на следите на лъв, нито на следите на леопард. Още повече пък на маймуна.

— И сега стават ли подобни неща?

— Не. През последните години някак си забравиха за мечката, но нанди и кипсигис, особено възраст­ните ловци твърдят, че в пещерите и в хралупите на големите дървета живее някакво много силно и зага­дъчно животно.

Прегледах някои книги, сведе­ния на ловни експедиции, погово­рих с водачи на сафари и устано­вих, че авторитетното мнение с недоверие се отнася към идеята за съществуването на някаква аф­риканска мечка. И все пак дори по тези случайни източници можеше да се определи мястото, където обитава това полуфантастично жи­вотно. Това беше Нандиленд, го­ристите планински стръмнини в зе­мите на племето покот и предпла-нините на Елгон.

По-късно случаят ме отведе в За­падна Кения в град Китала заедно с Боб Фостьр — един от най-въз­растните кенийски ловци, отличен познавач на Елгон и планините на Централна Кения. Опитах се да понауча и от него нещичко за тайн­ственото животно.

— Не обичам да се връщам на тази тема — с болка в гласа каза той. — През двадесетте години, когато бях по-млад, животното ня­колко пъти почти беше в ръцете ми. Но вие знаете какво значи ловна сполука? Всеки път нещо се случ­ваше и ми пречеше. А когато после отварях дума, че съм видял живот­ното, започваха да ми се смеят.

— Значи вие все пак сте виждали мечката?

— Не мога със сигурност да твър­дя, че беше мечка. Но това беше голямо животно, по-голямо от чо­века, много силно й без съмнение все още неизвестно. През 1928 го­дина ловувах близо до Елгон, на река Грик, когато при мен дотича човек от името на вожда на пле­мето багваре със съобщението, че по техните земи се е появила ду-бу — мечката. Оставих всичко и забързах към селото. През изтекла­та нощ дубу беше разрушил един птичарник, с удара на лапата си беше съборил оградата и беше из­чезнал. Багваре са смели ловци. Те ловуват с щит и панга (дълъг

нож, които се използува при селско­стопанските работи) и не се боят да застанат лице срещу лице с леопард. Щом чули шум през нощ­та, изскочили на двора, но като видели дубу, отстъпили. Кой знае защо този звяр им вдъхва суеверен страх.

Отправих се по следата, която отвеждаше в планината и по тъмно достигнах една пещера. Кучето ми я претърси, но тя беше празна. Ка­чих се на едно дърво и така в за­сада прекарах цялата нощ. На­празно. Следващата нощ отново бях на пост пред пещерата. Нощта беше тъмна, но зрението ми не е по-лошо, отколкото на котка. Из­веднъж някъде от долу се разнесе шум, вгледах се и разорах, че към мен върви „тя". Животното* беше много едро.

Реших веднага да не стрелям, а най-напред да разгледам дубу. Жи­вотното вървеше бавно, на чети­рите си лапи, клатушкайки се. Нищо не мога да кажа за цвета на кози­ната му, но тя беше дълга, а ушите му големи и кръгли. Дубу се мушно в пещерата, но скоро излезе и се закатери на дървото. Стигна до средата на стъблото, спря се и неспокойно засумтя, после се спус­на надолу. Очевидно ме усети.

Дубу застана на задните си лапи, изведнъж зарева и се насочи към моето дърво. Повярвайте ми, ни­кога преди и никога след това не съм чувал подобен рев — вибри­ращ, изпълнен със сила и ярост. Нервите ми изневериха, грабнах оръжието, но стволът се закачи за едно клонче и куршумът прелетя покрай животното. Дубу удари стъб­лото с мощната си лапа и се скри в тъмнината.

Когато се съмна, видях по кората на дървото драскотини от ноктите, на които спокойно би могъл да завиди всеки лъв. А от дървото, на което през нощта се беше покате­рило животното, висеше полуоглоз-ганото тяло на глиган. Очевидно, дубу го е оставил там и се е връщал да си довърши яденето. Прека­рах на дървото още една седмица, но животното не се върна повече. Африканците казват, че дубу ни­кога не се връща на това място, на което се е срещал с човек.

— И това беше вашата първа и последна среща, така ли? — попи­тах.

— О не. Три години по-късно трябваше да търся нови ловни уча­стъци в района на планината Секер, на изток от Елгон. Към полунощ спътниците ми заминаха за Кита­ла, а аз се настаних да спя в колата. Събудих се от шум, който може да

чуе само ловец. Подобно животно, може би само малко по-дребно с преливаща се на лунната светлина кафеникава козина, стоеше на де­сет метра от колата и изучаваше хвърлените вечерта консервни ку­тии. Исках да грабна пушката, но с ужас си спомних, че тя остана a палатката, където вечеряхме. Ко­

гото се опитвах да стигна до па­латката, животното ме забеляза и със ситен тръс се скри, като стис­каше между зъбите си проблясваща на лунната светлина консервна кутия. Това се случи в земите на племето покот, които наричат звя­ра чемисет.

Разказът на Боб Фостър много ме заинтересува и сега, когато се готвех да пътувам към Елгон, взех със себе си много снимки на живот­ни, сред които имаше и изображе­ния на мечки, просто така от любо­питство. В малкото селце Кабуро-рон, край изворите на същата река Грик, почерпих местните ловци с няколко кутии цигари „Краснопрес-ненские" и им показах снимките. Ловците нарекоха със своите имена лъва, слона, носорога, веднага си признаха, че никога не са виждали морж и бяла мечка, дълго се смяха над тигъра, наричаха го „раиран

43

леопард". Те не бяха виждали ав­стралийското торбесто мече-коала, но щом видяха нашата обикновена кафява мечка, удивено ахнаха ,,Че-мисет!" Старците не пожелаха по­вече да гледат мечката. Според поверието в чемисет живее зъл но­щен дух. Младежта остана по-равнодушна към снимката на меч­ката, наричаше го със същото име чемисет, а някои го нарекоха дубу. Децата започнаха да ме уверяват, че са виждали такова животно сред камъните, които обграждат кратера но Елгон. Същото нещо се повтори и в две други малки селца, където показвах снимките.

В никакъв случай не се ласкаех от мисълта, че ще дам никакъв съществен принос в разрешаване­то на загадката с африканската меч­ка. Елгон просто сам по себе си ме привличаше.

В малкото селце Киесовери, след като привърших поредния експе­римент със снимките на мечката, се обърнах към омвами, старей-шината, с молба да ми даде водач в горите. Знаех, че наред с продаж­бата на кафе и банани един от глав­ните доходи на местните жители идваше от бракониерството. Сле­дователно все ще има хора, които познават тайните пътечки, отвеж­дащи към върховете на разполо­жените наблизо езера, където ходят на водопой животните, пък и към самия кратер, където спокойно си живеят много животни. Може би и

чемисет, кой знае... Омвами смукна дълбоко от „крас-

нопресненската", присви хитро очи и премина към откровен разговор.

— Щом господинът знае, че моите хора ходят в планината, то той знае и защо ходят там. Ще ви дам хора, но внимавайте да не би моята услуга да се превърне в неприят­ност за селцето. Трудно ще ви бъде да свършите всичко за един ден. по-добре се пригответе да отсъст-вувате два дни.

Благодарих на омвами и го уве­рих, че няма да има никакви не­приятности и докато още беше светло, забързах към намиращата се наблизо пещера. Неотдавнашните изследвания но археолозите от уган-дийския университет Макере пока­заха, че пещерата е била заселена от човека още в каменния век. И сега по решение на правителство­то цялата територия около пеще­рата беше обявена за резерват. На главния път срещу пещерата беше поставен указател: „Истори­ческа естествена пещера". Тя пред­ставлява обширна дупка, застлана със слама, от дъното й навътре водеха изолирани помещения. Под тъмния свод се виждаха няколко кръгли позеленели предмета, които първоначално сметнах за костенур­ки. Като се вгледах, разбрах, че това са камъни, покрити с мъх. В продължение на много векове те са служили за маси на овчарите от племето покот, който може би са се криели тук и оттук са отбива­

ли атаките на свирепия чемисет. В гората беше тъмно и тихо.

Но достатъчно беше първият лъч на слънцето да се промъкне между сплетената над главите ни шатра от клоните на дърветата и зелени­кавата мъгла се разсея. Мигновено, като че по даден знак от диригент­ска палка, над главите ни се разне­се трясък, пляскане, замяркоха се някакви сенки. Това бяха десетките маймуни-колобуси, които сякаш си правеха утринната гимнастика и затова се люлееха на клончетата и издаваха нещо средно между кря­сък и кудкудякане сякаш привет-ствуваха настъпващото утро. Пла­нинското ехо подхвана техните крясъци и като силен многогласен хор ги разнесе по цялата гора.

След три часа стана значително по-студено. Влажен пронизващ вя­тър задуха някъде отгоре, като че ли направо от небето сякаш за да ни напомни, че въпреки близост­та на екватора тук понякога има и сняг и град. Над долината се из­дигнаха кълбета пара — навярно там имаше горещи минерални из­вори. Скоро те се сляха с пелената на облаците, които се спускат от­горе и обвиха всичко наоколо със сивкава влажна мъгла.

Може би той беше някъде съвсем близо, този чемисет или дубу? Но би било твърде самонадеяно да седнем и да го чакаме да се покаже така изведнъж. По-добре да прие­мем, че той въобще не съществува.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ НАИСТИНА АФРИКАНСКА МЕЧКА? Наистина съществува ли афри­

канска мечка? Известният белгийски зоолог Бернар Ейвелман посветил це­лия си живот на изследването на тайнствени животни и събрал об­ширна колекция от свидетелства на очевидци, които през различни вре­мена са се срещали с чемисет. Тех­ните разкази са подробно изложени в нашумялото книга но Ейвелман. Но въпреки пъпната убеденост на учения неговите аргументи не раз­сейват съмненията.

Преди двадесет-тридесет години можехме да се позоваваме на това, че геологичната летопис на Източна Африка е слабо изучена, но сега след като бяха направени много проучва-ния, положението се измени. И па­леонтолозите в един глас казват: на юг от Сахара никога не са живели нито мечки, нито животни, които да приличат на мечките. Тези данни напълно се съгласуват със съвремен­ното разпространение на семейство­то мечки. Очевидно центърът, от

който са се разсеяли тези хищници, се е намирал някъде в Евразия, откъ­дето мечките по-късно са се пресели­ли в Северна и Южна Америка. Сега един вид (бялата мечка) живее в полярните райони, друг вид (кафя­вата мечка) населява Европа, Азия и Северна Америка, три вида (хима-лайската, малайската и бърнестата) се срещат сама в Азия, а един вид — барибал се среща само в Северна Америка. И най-после, откъснат от семейството си, в Южна Америка живее сравнително по-дребната „очи­лата" мечка.

Някога кафявата мечка е живеела и в някои планини на Северна Афри­ка. Но сега дори в сводните за бозай­ниците в Африка не се споменава, че там живеят мечки. Обаче твърде привлекателна изглежда хипотезата, че е възможно в онези отдалечени вре­мена, когато Сахара още не е била пустиня, мечките да са проникнали далеч на юг и да са се запазили там на отделни изолирани групички. Впро­

чем към тази хипотеза се обръщат и всички, които вярват в съществу­ването на чемисет и нанди-беър.

Но ние черпим аргументите си от биологията на съвременните мечки. Всички мечки (с изключение на бяла­та) са всеядни. Ако африканските мечки са останали верни на тради­циите, тяхното присъствие веднага би се набило в очите на първите из­следователи: мечката винаги разравя мравуняците по пътя си, преобръща камъните, раздробява гнилите пъно­ве, обелва кората от стеблата на падналите дървета, мачка и рови тревата. С други думи, да се разбере дали е една гора има мечка, съвсем не е сложна работа, дори за неспе­циалиста. А няма сведения че подоб­ни неща са забелязани в Африка.

Показателен е и фактът, че на фреските, открити през последните десетилетия в Сахара и отнасящи се до дълбока древност, отсъствуват изображения на мечки, докато дру­гите африкански животни са широко

44

предоставени. По-нататък, мечките са много

подвижно. В Азия, например, кафя­вата мечка, жител на тайгата, често пъти отива на стотици ки­лометри в тундрата. Затова много трудно е да се допусне, че по непонят-ни причини африканската мечка се е оказала такъв консерватор и не на­пуска района на планинските гори на Елгон.

И най-накрая последното и най-главното. Защо досега в ръцете на

зоолозите не е попаднала нито кожа, нито кост, нито дори един-едничък косъм от африканска мечка? Нали ако се съди по разказите не веднъж са я срещали и въоръжени хора, и истински ловци, които имат зачис­лени в сметката си убити лъвове и слонове. Но всеки път се случвало нещо случайно и непредвидено — ту пушката се закачила за клонче, ту пък останала в палатката, или още кой знае какво... Защо такива слу­чайности не възникват, когато ста­

ва дума за лъв или слон?

Необикновеното, тайнственото, не­обяснимото винаги привлича хората. Това е естествено склонност и едва ли има смисъл да я обсъждаме. Но уви, отсъствието на материални следи ни кара днес да смятаме, че увлекателната история за чемисет е само плод на фантазията.

в. Флинт, кандидат на биологическите науки

МИСЛИ ОТ ВЕКОВЕТЕ Казват, че философите и истинските мъдреци

били равнодушни. Това не е истина. Равноду­шието е парализ на душата, преждевременна смърт.

Колкото по-високо е умственото и нравстве­но ниво на човека, толкова по-голямо удовол­ствие му доставя животът.

Във всеки от нас има твърде много винтове, колела и клапани. По тази причина ние не можем да съдим за другите по първо впечатление или по два-три външни признака.

Без труд няма чист и радостен живот. Празният живот не може да бъде чист. Честта не може да се отнеме, но може да се

загуби. А. П. Чехов

Блажен е този, който на младини е бил млад; блажен е този, който навреме е узрял.

Злобни са само глупците. Наистина слънцето изгрява всеки ден, но все

пак упоритият Галилей е прав. В една кола не можеш да впрегнеш коня и тре­

петната кошута. Мечтите и годините не се връщат. Жалък е този, на когото съвестта е нечиста.

А. С. Пушкин

През важни епохи понякога в най-обикновения човек се разгаря искра на геройство и тогава той извършва дела, за които не му е минавало през ум.

Не всички ни гали съдбата; всеки си има своя ден, всеки си има своя час.

Пуст е този човек, който е изпълнен само със себе си.

М. Ю. Лермонтов

С колата на миналото няма да стигнеш много далеч.

Човекът е украшението на света. Най-голямата наслада, най-висшата радост в

живота — това е да чувствуваш себе си нужен и близък на хората.

Мъдростта на живота винаги е по-дълбока и по-широка от мъдростта на хората.

Самодоволният човек — това е тумор в гър­

дите на обществото. Не бъдете равнодушни, защото равнодушието

е смъртоносно за душата на човека. Когато не познаваш миналото, не можеш да

разбереш сегашното и целта на бъдещето. Не е страшно да се посмееш на себе си. Само­

критиката е също тъй необходима, както е необ­ходимо измиването.

Подбирайте приятелите си внимателно, за­щото има хора, които са като заразна болест.

Истинският, живият човек винаги ще се стреми към някъде, към нещо.

Бъдещето принадлежи на хората на честния труд. Трябва да се научим да ценим труда като творчество.

Клеветата и лъжата — това са узаконени мето­ди на еснафите. Личният егоизъм е роден баща на подлостта.

Максим Горки

Без книги светът е тъмен, а човешкият ум — беден. Когато вървиш винаги обърнат към слънцето,

ти никога няма да видиш сянка. Когато радостта е примесена с бръчки, тя е

очарователна. Някакъв ореол озарява радостна­та старост.

Върховният съд, това е съдът на съвестта. Виктор Юго

Моите книги са вода. Книгите на великите ге­нии—вино. Вода пие всеки.

Човек е бил създаден през последния ден от сътворението, когато бог вече се е уморил.

Кои са истинските измерения на един афори­зъм? — Минимум звук, максимум смисъл.-

Избягвайте тези, които се стремят да подко­паят вашата вяра в себе си. Тази черта е присъща на дребните хора. Великият човек, напротив, вну­шава чувството, че и вие можете да станете ве­лик.

Най-добрият начин да ободриш себе си — това е да ободриш някой друг.

Марк Твен

45

ЛУННИЯТ ДЖОМОЛУНГМА Съветската автоматична станция

„Сонда-8" извърши множество из­следвания на невидимата част на Лу­ната. Бяха фотографирани „морета­та" и лунните кратери в западната част и в южния полюс на невидимата страна. Тук се наброяват 17 планин­ски вериги. На базата на снимките от различни ракурси е била изчислена височината на повече от 500 точки от повърхността на тази част. Оказва се, че в планинските вериги на южния лунен полюс има истински гигант — връх, който е по-висок от Джомо-лунгма (Еверест) с повече от кило­метър. Сред дивата лунна пустош този връх прави поразително впе­чатление.

ВИТРИНАТА ПРОДАВА СТОКИ В отчетния доклад на XXV кон­

грес но КПСС бе казано: „Не трябва да разчитаме на привличането на до­пълнителна работна сипа, а на по­вишаването на производителността на труда". В изпълнение на тази на­сока институтите за вътрешна тър­говия е СССР разработват един нов принцип в търговията, който ще се окаже много ефективен.

Установено е, че около 70 % от всички покупки в продоволствените магазини са на сума до една рубла. Значи в два случая от три касите приемат монети, а не банкноти. Ос­вен това значителна част от магази­ните имат обедна почивка и са за­творени през нощта. А витрината

ЗАБОЛЯВАНИЯ И ГЕНИ Съветските генетици от АН на

СССР са установили, че дефектите в гените у човека могат да се проявяват по различен и често пъти твърде скрит начин. Така например гене­тични причини могат да бъдат в ос­новата на Хронични пневмонии, не-

винаги е пред погледа но купувача. Тогава защо витрината да не про­дава?

Ето как изглежда в проектите един магазин, в който и витрината е про­давач. На самата витрина има из­ложени стоки с тяхната цена и кодов номер. Отвън пред магазина е поставен автомат, който чрез кон­вейер е свързан със склада на мага­зина. На автомата има отвор за мо­нетите, табло и диск за набиране на цифри както при телефоните. Ку­пувачът решава какво да си купи, пуска необходимото количество мо­нети в автомата. На таблото свет­ва сумата, която автоматът е по­лучил. След това купувачът набира с диска кода на стоката, която же­лае. Електронноизчислителна маши­на проверява дали монетите са ре­довни и дали сумата отговаря на ис­каната стока. На таблото светва сметката. Ако всичко е редовно, ма­шината задействува конвейера и ис­каната стока се появява в автома­та. Търгуващата витрина е така устроена, че би могла да връща ос­татъка от сумата. Тук е възможно да се търгува не само със стоки, кои­то са малки по обем, но и с по-големи. На снимките — магазини, които в порядъка на опит се готвят да тър­гуват по новия начин.

„Техника и наука" — СССР

ДИАМАНТЕНАТА БОРСА На „Пеликанстраат" 62 в Ант­

верпен се намира най-голямата борса в света за сурови диаман­ти. Спадането на лирата и на до­лара, нарастващите признаци на криза в капиталистическия свят карат много вложители да тър­сят по-сигурно приложение на па­рите си. Това предизвика значи­телно раздвижване на диаманте­ната борса. (Снимката вляво.) А в подземията на борсата, в бро­нирани касетки, лежат нешлифо-вани диаманти и брилянти за ми-

46

фрити, поражения на костите и чер­ния дроб. Регистрирани са около 400 наследствени аномалии в обмя­ната на веществата, които са изле-чими при условие, че навреме бъдат установени. Сега в някои москов­ски медицински заведения са разра­ботени системи за доказване наслед­ствените нарушения в обмяната. Ско­ро в големите градове в СССР ще бъдат открити биохимични лабора­тории, които ще имат главна задача да обследват нарушенията на обмя­ната у малки деца. ИЗКУСТВЕНИ БЕДРЕНИ СТАВИ

Замяната на бедрената става с из­куствена става е твърде сложна опе­рация, която не винаги се удава на хирурзите. Под ръководството на проф. К. Сиваш е била конструира­на бедрена става от нов тип и раз­работен метод за оперативната за­мяна. Опитът е показал високата цен­ност на метода. Изкуствените бед­рени стави на проф. Сиваш вече се използуват в много чуждестранни ме­дицински учреждения. Лицензия за такива стави е закупена и в САЩ.

„Советский союз" — СССР

лиони лири стерлинги. Те само менят собствениците си, без да променят мястото си. (Снимката вдясно.)

„НОЩНАТА СТРАЖА" Е ОТ­НОВО В МУЗЕЯ

В Амстердамския Рийксмузеум на 14 септември 1975 г. един без­работен учител нападна прочу­тата картина на Рембранд „Нощ­на стража". Като крещеше „Бог ме е пратил.!", бившият учител нанесе на Картината 13 тежки разреза с бръснач. Картината бе­ше сериозно повредена — даже един къс дълъг 28 см на 6 см бе напълно откъснат от нея. (Сним­ката показва картината веднага след повреждането •)

„Нощната стража" е рисувана от Рембранд през 1642 година. Тя е дълга 488 см и висока 359 см. През дългата си история карти­ната е била повреждана 63 пъти. Още в 1715 г., когато е трябвало да бъде пренесена от залата на стрелците в Амстердам в кмет­ството, картината е била скъсе­на, за да може да се постави на новото място — просто са били изрязани три образа вляво. (Сним­ката показва залата на стрелци­

те в Амстердам в тогавашна об­становка.) В началото на XIX век картината за пръв път е била атакувана с бръснач от един по­бъркан. През втората световна война „Нощната стража" е била държана свита на руло във вла­жен бункер и също е понесла повреди.

Реставрацията след последни­те повреди (снимката долу) про­дължи дълго. Тя бе извършвана под погледите на всички посе­тители на музея. Особеното е,

че реставрацията сне от карти­ната нощния полумрак и се ока­за, че „Нощната стража" е всъщ­ност „Дневна стража".

НБИ ГДР

МАМУТИТЕ СА СЕ ОТРАВЯЛИ Големите гробници на мамути в

различни части на света винаги са привличали вниманието на изследо­вателите. На какви причини се е дължало масовото измиране? Изказ­вани са различни хипотези — за липса на храна, епидемии и пр. Ед­на интересна хипотеза е предложе­на напоследък от Ралф Каршър, химик от Колумбийския универси­тет. Той е изследвал кости от ма­мути за съдържание на живак. Резултатите са били поразителни. В някои гробници на мамути се ус­тановява, че съдържанието на живак в костите на загиналите мамути над­вишава три пъти допустимата нор­ма за съдържание на живак в рибата, употребявана за храна понастоящем.

Откъде е дошъл живакът в кости­те? Каршър предполага, че водите са отмивали живачни съединения от близки планини и през почвата живакът се е натрупвал в растител­ността, с която мамутите са се хра­нили.

НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ БУТИЛКАТА — ИЗЯЖТЕ Я!

Проблемът за отпадъците взема все по-застрашителни размери- Най-тежък е той с пластмасовите отпа­дъци, понеже те не гният и не се разрушават от атмосферните усло­вия. Предложена е пластмаса, коя-

то има известни хранителни свой­ства. Бутилката от такава пластмаса може да бъде сварена и, макар да няма особено привлекателен вкус, все пак може да бъде изядена...

ДЕЛОТО НА УДАВНИЦИТЕ. . . е в техните собствени ръце! По­

точно — върху ръцете им. Малкият

ФАЛШИФИКАТОРИ НА РЪКОПИСИ

Масовото измамничество в капи­талистическия свят взема все по-оригинални форми. Инфлацията за­ставя богатите да търсят начини да вложат своите пари в сигурни ценности и за такива ценности често им се препоръчват стари ръкописи. Понастоящем се е създала цяла ин­дустрия за фабрикуване на „стари" ръкописи. Даже експертите не ви­наги могат да отличат един действи­телно стар ръкопис от фалшивия. Хартията за такива ръкописи се произвежда по едновремешния начин, тя се подлага на изкуствено стареене, организирани са печатници със стари букви, подбират се багрила с подхо­дящ състав и пр. Понякога експерти­зите са толкова скъпи, че колекцио­нерите предпочитат да притежават

пакет върху гърба на ръката съдържа надуваем балон. Когато човекът започне да потъва, е достатъчно да натисне клавиша на пакета. Бало­нът за броени секунди се пълни с въгледвуокис под налягане. Двата балона са достатъчни, за да изве­дат на повърхността удавника. И, понеже са оцветени яркооранжево, те се забелязват отдалеч.

„Сайънс дайджест" — САЩ един добре направен фалшификат, отколкото да дават много пари за разобличаването му.

„Сианс е авенир" — Франция

ТАКА МОЖЕ ДА БЪДЕ СПАСЕНА ВЕНЕЦИЯ

През последните десет години по­вече от двеста пъти водите на Адриа­тическо море наводняваха Венеция. ЮНЕСКО отпусна кредит от 1,2 ми­лиарда марки, за да се вземат необ­ходимите мерки за запазване на кул­

турните ценности. Бяха предложени различни проекти: да се отдели ла­гуната от морето със земен насип с шлюз за водния транспорт, да се повдигнат потъналите зони на Ве­неция с бетонни инжекции и други. Общите недостатъци на тези про­екти са, че изискват много средства и време за осъществяване. От дру­га страна, постоянното отделяне на лагуната от морето ще доведе до чувствително нарушаване на хидро-геологичното и хидробиологично­то равновесие на района.

Италиански инженери разработи­ха приемлив план: трите устия на лагуната се затварят само при опас­ност от наводнение. За целта ог­ромни гъвкави маркучи се пълнят посредством помпи с морска вода и преграждат лагуната. След като премине опасността, водата се из­помпва и маркучите лягат на дъното.

Тази идея не е нова. Нещо повече, в Холандия вече е изградена и пус­ната в действие такъв вид защита. Системата излиза 20 до 40 % по-евтино от класическите средства и не затруднява корабоплаването. По­добно на мидите, при спокойно съ­стояние маркучите автоматично се прибират в стоманена черупка. На скиците е показано как функционира съоръжението. На дъното е монти­рана стоманена черупка, в която е поместен маркучът. Когато помпи­те почнат да го пълнят с вода, за­работват две клапи, които отварят черупката и маркучът заема опреде­лената му форма.

Това трябва да се осъществи и във Венеция. С маркучи от найлоно­ва тъкан с водонепроницаемо по­критие е направен експериментален модел в делтата на река По. За на­пълване и изпразване на „бента" в двата му края са монтирани по три помпи — общо шест, задвижвани от

48

два дизелови двигателя. Управление­то се извършва от отделен център, в който постъпва информация за при­ливите и отливите и за корабопла­ването в лагуната.

Въпросът за преграждането на ла­гуната, освен техническите, има и някои практически страни. В момен­та интензивността на водния тран­спорт в лагуната е толкова голяма, че се налага корабите да чакат с дни да влязат в пристанището на Венеция. Поради това е немислимо издигането на постоянен насип с шлюз.

Този проект може да се реализира за около две години и ще струва от 75 до 110 милиона марки. Остава италианското правителство да ре­ши дали желае да спаси града. За­щото само ако се прекратят навод­ненията, може да се помисли за опаз­ване на архитектурните паметници на Венеция.

„Хоби" — ГФР

НА БОРБА СЪС СЛЕПОТАТА Тази година Световната здравна ор­

ганизация издигна по случай 7 април — Международния ден на здравето — девиза „ДА СЕ ПРЕДВИДИ И ПРЕД­ОТВРАТИ СЛЕПОТАТА". Задачата на девиза е да привлече вниманието на световната общественост върху все по-нарастващата слепота в све­та и да се започне борба за нейното предотвратяване.

По данни на СЗО днес в света има от 10 до 16 милиона слепи и други десетки милиони заплашени от сле­пота. Ако не се вземат бързи и ефи-касни мерки тези цифри след около 25 години ще се удвоят.

Особено разпространена е слепота­та в развиващите се страни. Така например в някои страни на Африка тя достига от 300 до 1150 души на 100 000 жители. В Етиопия от 380 до 450 души, в Северен Камерун — 684, Малави —724 , Сиера Леоне — 952, Северна Нигерия — 1000, Ке­ния — 1050—1150.

В Азия съотношението е следното: в Шри Ланка — 470, в Ирак — 500— 1000, Пакистан — 1000, Хонгконг — 1400, Саудитска Арабия — 3000, Йе­мен — 4000 и т. н.

в Латинска Америка разпростра­нението е от 80—90 на 100 хиляди жители. В Австралия — 222, в Нова Зеландия — 135 и Полинезия — 145.

В Европа съотношението е между 51 за Белгия и 272 за Исландия.

В САЩ съотношението е 214, като общият брой на слепите се изчислява на 385 000 души.

Колкото до причините, които пре­дизвикват слепотата, те се разде­лят главно на две: В развитите стра­ни — злополуките, дегенеративните изменения и наследствените болес­ти, в развиващите се страни — ин-фекциозните болести (онкоцеркоза, трахома и ксерофталмия).

Изчислява се, че от онкоцеркоза (болест, която се причинява от една мушичка, наречена симула, която с ухапването на човека вкарва в кръв­та му миниатюрни червейчета, кои­то се размножават с учудваща бър­зина и нанасят поражения на кожа­та и главно на очите) боледуват око­ло 20 милиона души. Най-засегнати райони от нея са басейнът на Горна Волта (Африка) и някои области в Централна и Южна Америка.

От трахома боледуват около 400 до 500 милиона души в света, от кои­то около 2 милиона са напълно слепи. Особено засегнати от нея са Северна Африка, Средният Изток, Азия (само в Индия има около 120 милиона души), Източна и Западна Африка и отчасти Латинска Америка.

Ксерофталмията, която се по­ражда от недохранване, е главна при­чина за слепотата в Индонезия, в някои райони на Индия и в други стра­ни на Източна Азия, а така също и някои части на Централна Америка и Африка. Днес жертвите на това заболяване се изчисляват на около 100 000 слепи. Особено засегнати са децата. В Ява например 75 % от случаите на слепота сред момчетата и 6 2 % сред момичетата на 12 го­

дишна възраст са вследствие на ксе­рофталмия.

Интересно е да се отбележи, че инфекциозните болести като причи­на за слепотата, заемат първо място и в т а к и в а страни като САЩ и Ка­нада, докато травмите заемат вто­ро и трето място.

Световната здравна организация счита, че днес обществото и меди­цината могат успешно да се пребо­рят със слепотата. Главните уси­лия трябва да бъдат насочени към борба с инфекциозните заболявания в развиващите се страни и с травмите в развитите страни.

По материали на Световната здрав­на организация.

PREVOIR ЕТ PREVENIR LA CECITE

БЪДЕЩЕТО НА ГРОБИЩАТА Какво бъдеще могат да имат гро­

бищата? От гледището на големите градове въпросът не е толкова аб­сурден. В Бостон, например, гроби­щата заемат 3 5 % от незастроена-та градска площ. Подобно е положе­нието на много други места.

Намерили са се урбанисти, които са извършили подробни изследвания защо хората посещават гробищата. Оказало се е, че почитта към умре­лите членове на семействата съвсем не е единствената причина, която кара хората да отиват в гробищата. Те заместват в значителна степен липсващите градски паркове. Урба­нистите са наблюдавали 41 гробища в продължение на 200 часа. По тех­ните изчисления 726 души са отишли там, за да посетят гробове на близ­ки, 657 — да посетят гробове на исторически лица, 323 — са се от­били да си починат след пътуване с автомобил, 256 — да се разходят, 218 — почивали са след пътуване с мотоциклет, 40 — да разходят кучетата си, 35 — да спортуват и т. н.

Тези урбанисти идват до извода, че след като гробищата и без друго се използуват като паркове, то не е лошо да се уредят изцяло като паркове — с ресторанти, спортни зали и пр.

49

ЖЕЛЕЗНИЦИТЕ

1. Първата железопътна линия в света е свързвала: а) Манчестър—Ливерпул б) Вашингтон—Балтимор

в) Хага—Ротердам г) Стоктьн—Дарлингтън 2. Първата железопътна линия в света е била откри-

а) 1838 1868 в) 1825 г) 1905 3. Конструкторът на първия парен локомотив в

света е: а) Джордж Стивънсън в) Е. А. и И. Е. Черепанови

в) Г. Лавале г) И. И. Ползунов 4. Първият железопътен тунел е построен по ли­

нията: а) Лондон—Дувър б) Манчестър—Ливерпул в) Бо-

лоня—Рим г) Брюксел—Остенде 5. Първият спален вагон е бил пуснат в движение в: а) 1834 б) 1872 в) 1899 г)1905 6. Първият ресторант-вагон е пуснат в движение в: а) 1848 б) 1867 в) 1872 е) 1883 7. Първата комбинация в едно цяло на двигател с\

вагон, т. е. първата мотриса е била построена в: а) 1829 б) 1889 в) 1908 1918 8. Първата железопътна линия на Балканския по­

луостров е била открита в: а) 1842 б) 1860 в) 1866 г) 1885 9. Първата железопътната линия на Балканския полу­

остров е свързвала: а) Букурещ—Гюргево б) Русе—Варна в) Белград—

Ниш г)Черна вода—Кюстенджа 10. Първата железопътна линия, построена на тери­

торията на България, е открита в: а) 1852 б) 1866 в) 1869 г)1874 11. Първата железопътна линия у нас е свързвала: а) Ямбол—Свиленград б) Белово—Любимец в) Па­

зарджик—София г) Русе—Варна. 12. Първата железопътна линия в Русия е била по­

строена в: а)1831 б) 1837 в) 1848 г) 1859

13. Първата железопътна линия в Русия е свързвала: а) Москва—Киев б) Ленинград (тогава Петербург)—

Павловск в) Москва—Смоленск г) Тула—Москва 14. Най-правата линия в света Петербург—Москва

(дълга около 650 км) е открита в: а) 1848 б) 1851 в) 1864 г) 1871 15. Най-дългата железопътна линия в света в: а) Истанбул— Лондон б) Транссибирската в) Транс-

американската (Южноамериканската) г) Трансхима-лайската

16 Транссибирската железопътна линия е открита: а) 1891 6) 1905 в) 1916 г) 1919

ОТ

ГО

ВО

РИ

Н

А

КР

ЪС

ТО

­С

ЛО

ВИ

ЦА

ТА

О

Т

БР

. 7

ИМАТЕ ЛИ ПРОСТРАНСТВЕНО ВЪОБРАЖЕНИЕ?

1. Девет часа ли показва часовникът или два­найсет и петнадесет?

2. Кръгла ли е масичката или квадратна? 3. Дясна ли е обувката или лява? 4. За шах ли е кутията с квадратчетата или не? 5. Коя от лъжиците е по-лека? 6. От последните четири фигури едната е са­

мо ключ, другата — само ключалка, а остана­лите две

1 могат да бъдат изображение и на ключ,

и на ключалка. Можете ли да отгатнете кое как­во е?

so

КРЪСТОСЛОВИЦА

ВОДОРАВНО: 1. Генетична структура, която се среща в свободно състояние в плазмата на клетката. 7. Болестно зачервяване на кожата. 14, Град в Гърция. 16. Аминокиселина, разпро­странена в живата природа. 17. Въглеводороден едновалентен радикал. 18. Съединение на йода с метал. 21. Френски живописец (1840—1926). 22. Едно от съзвездията. 23. Дървесен или ме­тилов спирт. 24. Част от съчинение, обособена в отделна книга. 25. Река в ДРВ. 27. Немски ма­тематик (1826—1866). 29. Инициалите, на наш архитект, един от участниците в изграждането на Мавзолей „Георги Димитров" (1889—1953). 30. Продукт от термичното разлагане на гори­ва и масла, отложен по стените на горивните камери на двигатели с вътрешно горене, газови турбини и др. 33. Пустиня в Индия и Пакистан. 34. Руски конструктор-оръжейник (1849—1902). 36. Пръстеновиден остров, който загражда плит­ка лагуна. 38. Преживно бозайно животно от рода на камилите. 39. Сплав от никел с алуми­ний, манган, силиций. 40. Форма от чугун или стомана, в която се излива разтопен метал, за да се получат слитъци. 42. Основна обработка на почвата. 44. Испански скулптор и живописец (1601—1667). 46. Руски изследовател на Арктика (1709-неизв.). 48. Английска мярка за дължина. 50. Швейцарски живописец (1810—1864). 52. Град във Франция. 53. Тържествено шествие. 55. Корейска мярка за дължина. 56. Звезда от съзвездие Телец. 58. Български авиоконструк-тор (1896—1961). 59. Френски математик, акаде­мик (1652—1719). 60. Упорство. 62. Старо сте-нобитно оръдие. 63. Кръвоносен съд. 64. Процес на преминаване на твърдо кристално вещество в течно състояние. 66. Основна част на висшата математика, която обхваща диференциалното и интегралното смятане. 68. Село в Русенски ок­ръг, където са намерени скални църкви. 69. Рид в Родопите.

ОТВЕСНО: 1. Подвижни части, прикрепени към задната част на крилата на самолета. 2. Зеленикава корица, която се образува вър­ху медни или бронзови изделия под въздействие на влага или въздух. 3. Част от окото. 4. Модел съветски автомобили. 5. Машинна част. 6. Нем­ски физик, лекар (1814—1878). 8. Радиоактивен елемент, благороден газ. 9. Марка съветски са­молети. 10, Съветски физик, академик (1895— 1971). 11. Бозайник от разреда хищници. 12. Подклас гръбначни от класа кръглоусти с удъл­жено змиевидно тяло. 13. Тревисто растение с жълти, бели или розови цветове. 15. Френски математик (1865—1963). 19. Възпаление на вън­шното или средното ухо. 20. Френски географ, професор (1914). 26. Съветски геолог, лауреат

на Ленинска награда (1902—1945). 28. Форма на управление в Римската империя от III век. 31. Английска мярка за течности и зърнени храни. 32. Български цар (неизв.-997). 34. Дребна тесно-носа маймуна. 35. Съединение на салициловата киселина с фенол. 37. Влакнодайно растение. 38. Английски философ (1632—1704). 41. Група измрели мекотели от класа на главоногите. 43. Силна отрова, получена от някои тропи­чески растения, която се употребява за намазва­не на стрели. 45. Фермент, който разлага скор­бялата и гликогена и спомага за превръщането им в малтоза и декстрин. 47. Български матема­тик (1857—1925). 48. Най-малката геологическа единица за време, характеризираща се с опре­делени скали и вкаменелости от животни и рас­тения. 49. Тегло на опаковката. 51. Произведе­ние, което няма подпис и не се знае авторът му. 53. Наш зоолог, орнитолог (1889—1950). 54. Английски физикохимик (1870—1956). 57. Запу­шалка. 59. Уред, който под влияние на различни въздействия автоматично отваря или затваря скачена токова верига. 61. Френски историк (1828—1893). 63. Единица за мощност. 65. Япон­ски старинен театрален жанр. 67. Река в СССР в басейна на р. Терек.

МАРИЯ ФРАНГОВА

51

ЦИГУЛКАТА

Инспектор Стрезов взе цигулката в ръка, завъртя я от всич­ки страни, докато прочете надписа.

— Вие може би не знаете, но точно такава цигулка е открад­ната, и то само преди няколко дни — обърна се Стрезов към Свищовлиев, млад, 32-годишен мъж с права кестенява коса.

Свищовлиев вдигна рамене и продължи да стои прав до библиотеката.

— Как можете да окажете, че цигулката е ваша? — Не мога — усмихна се Свищовлиев. — А как според вас

мога да докажа, че това бюро е останало от баща ми . . . че това бижу е от майка ми . . . или пък, че тази книга е купена от дя­до ми във Виена през 1911 година. Просто ще трябва да прие­мете всичко на доверие.

— За да приема всичко на доверие — с възможно най-спо­коен тон каза Стрезов, — трябва поне да ми разправите някаква история, която да звучи достатъчно правдоподобно. .. Ето например като тази с книгата. Дядо ви — човек състоятелен, е търговски нюх —- посетил Виена през 1911 година. Влязъл в магазинчето на неизвестен букинист и купил книгата главно заради антикварната й стойност.. . Ето тук даже има подписът на вашия дядо и годината.

— По време на същото това пътуване дядо ми е купил и цигулката — каза Свищовлиев и продължи да се усмихва нагло.

- Стрезов не обичаше наглите хора. А този беше точно такъв, понеже знаеше добре, че съмнението в кражба все още не е доказателство.

— Дядо ви сигурно е свирил на цигулка?

— Да. В местния любителски оркестър от времето преди Първата световна война.

— Имате пи някакви снимки на дядо си от онова време? Свищовлиев извади овехтял албум: — Ако има нещо, то трябва да е тук. Стрезов прелистваше твърдите страници на семейния ал­

бум. Дядото със заливана коса и мустачки в компания с млади госпожици, дядото на кея на Виенското пристанище, дядото с цигулка в ръка.

— Мисля, че всичко в ясно — каза Свищовлиев и посочи тър­жествуващо снимката,

— Да — отвърна Стрезов. — А сега ще трябва да дойдете с мен в районното управление, за да дадете пъпни показания как сте откраднали цигулката!

Как инспектор Стрезов разбра, че точно тази е откраднатата цигулка?

ЛОГИКАТА РЕШИ: Инсценирана кражба

Кандиларов пристига на паркинга пред хотел „Балкан", без инспектор Стрезов да му съобщи на кой точно паркинг се намира автомобилът. Явно, колата е оставена там от Канди­ла ров или от някой друг, но с негово знание.

ОТГОВОРИ НА ТЕСТОВЕТЕ

О Т Г О В О Р И Н А Т Е С Т А

„ И м а т е л и п р о с т р а н с т в е н о в ъ о б р а ж е н и е ? "

1. Ч а с о в н и к ъ т п о к а з в а 12 ч а с а и 1 5 м и н у т и .

Р ъ ч н и т е ч а с о в н и ц и с е н о с я т н а л я в а т а р ъ к а и

в и н т ч е т о з а н а в и в а н е е р а з п о л о ж е н о в и н а г и о т ­

д я с н о .

2 . М а с а т а е к в а д р а т н а . П р и е д н а к р ъ г л а м а с а

к р а к а т а т р я б в а д а с е р а з п о л о ж а т п о - н а в ъ т р е ,

з а д а м о ж е и ч е т и р и т е к р а к а н а м а с а т а д а с е в п и ­

ш а т в о к р ъ ж н о с т т а .

3 . О б у в к а т а е л я в а . К а т а р а м и т е в и н а г и с е п о ­

с т а в я т о т в ъ н ш н а т а с т р а н а , з а д а н е с ъ з д а в а т н е у ­

д о б с т в а п р и х о д е н е . .

4 . Д в е т е п о л о в и н и н а к у т и я т а н е с а е д н а к в о

д е б е л и , с л е д о в а т е л н о т о в а н е м о ж е д а б ъ д е ш а х ­

м а т н а д ъ с к а . Т е н я м а д а о б р а з у в а т е д н а р а в н а

п л о с к о с т .

5 . Д я с н а т а л ъ ж и ц а е п о - л е к а о т л я в а т а . Д о п ъ л ­

н и т е л н и т е л и н и и п о к а з в а т , ч е т я и м а в д л ъ б н а ­

т и н а , т . е. , ч е е г о ф р и р а н а , а т о в а с е п р а в и с а м о н а

п р е д м е т и , и з р а б о т е н и о т т ъ н к о л и с т н и м а т е р и а ­

л и , з а д а с е у в е л и ч и т в ъ р д о с т т а и м .

6 . И з о б р а ж е н и е т о „ а " е с а м о к л ю ч . И з о б р а ж е ­

н и е т о „ г " — с а м о к л ю ч а л к а . О с т а н а л и т е , к а к т о

е п о к а з а н о н а р и с у н к а т а , м о г а т д а б ъ д а т и к л ю ч ,

и к л ю ч а л к а .

О Т Г О В О Р И Н А Т Е С Т А „ Ж Е Л Е З Н И Ц И Т Е "

1 г. 2 в. 3 а. 4 б. 5 б, 6 г. 7 а ( м о т р и с а т а „ Н о в ъ л т и " ) .

8 б. 9 г. 10 б. 11 г. 12 б, 13 б . 14 б. 15 б ( о к о л о 8000 к м ) .

16 в.

5 2

ВИКТОР НОРУУД

От малък мечтаех за интересни пътешествия. Привли­чаха ме всички малко изследвани земи. По време на вой­ната на един търговски кораб срещнах Бил Ендрюс. Той ми показа камък с хладен блясък и безупречна фор­ма. Сега вече зная, че това бе най-малко десеткаратов диамант. Малко по малко Бил ми разказа цялата история.

Летял си той над Бразилия на старо самолетче и тър­сел нови участъци с каучукови дървета за една бразил­ска компания.

Застигнала го буря. Бил се отклонил от пътя и близо до гаянобразилската граница управлението на самолета отказало. Ендрюс скочил с парашут и повредил гръбнач­ния си стълб, но сред мрачните скали открил диаманти. Всъщност, не цели камъни, а много белези, които му го­ворели, че мястото не е за пренебрегване. Болен и с оскъдни запаси, той не можел да направи нещо повече, освен да маркира мястото и да си направи карта. После стигнал някак си до река Малуера, направил сал и за­плувал по течението й. Там някъде един кораб, плаващ за Амазонка, го взел на борда си.

Бил ми предложи да отидем заедно, след като свърши войната. От този ден, при всеки удобен случай, ние об­съждахме плана на нашата експедиция. Възможността да отида в джунглите на Гаяна бе за мен много привле­кателна, дори разказите за диамантите да се окажеха чиста измислица.

В следващия рейс на нашите военни кораби Бил пла­ваше на танкера, а аз — на кораба, натоварен с боепри­пасите. И друг път ми се бе случвало да виждам подоб­но нещо, но сега за пръв път наблюдавах всичко от­близо. Танкерът, който секунда преди това спокойно се поклащаше на вълните, изведнъж се превърна в полетя­ла към небето купчина от сгърчени горящи късове ме­тал.

След година мисълта да пътешествувам и да изучавам

непознати места отново ме подсети за Гаяна. Моите из­датели се съгласиха да финансират експедицията, в коя­то щях да изследвам района, изобразен на схемата на Бил Ендрюс. Чрез няколко географски дружества се убедих, че обектите, отбелязани от Бил, действително съществуват.. Набавих си екземпляр и от единствената направена за този район аеронавигационна карта. Някол­ко месеца изучавах книги за Гаяна, за диамантите, за на­чините, по които се добиват, за относителното им тег­ло, за карати и за всичко останало.

Накрая, уверен, че ще съумея да различа диаманта от кварц, и злато от пирит, аз се качих на параход за остров Тринидад. Бях си направил ваксина против шест страш­ни тропически болести. Отрязах си апандисита, защото в последно време няколко пъти се бе обадил. Застрахо­вах багажа си. Поръчах си специален кожен пояс, ши­рок десет сантиметра и с многобройни джобчета за ком­пас, иглички, конци, въдички, кибрит в непромокаема кутия, запасен магазин за пушката, малка аптечка, стък­ло, с което лесно бих могъл да си запаля огън като фоку­сирам слънчевите лъчи, географски карти и някои по-малки, но много важни инструменти. В един от джобове­те имах сто патрона за пушката и двадесет и пет за авто­матичния пистолет. Останалия багаж щях да нося в ра­ница и между него не най-маловажни бяха едни тъмни очила и учебникът по минералогия.

Топлите морски ветрове миришат на приключения и романтика. На гребена на голяма, лениво поклащаща се вълна лежи сребърната светлина на луната. Точно как­то в туристическите проспекти. Но по време на дълго­то си пътуване няколко пъти слизах по пристанищата и действителността се оказваше съвсем друга.

Спрях и в Гваделупа. Мръсен бряг, отвратителна ми­ризма на отпадъци, нестихващ шум от автомобилни

53

клаксони. При вида на жалките бордеи, струпани от необработен жълт камък и изгнили дъски и покрити с ръждиви железарии, изчезнаха и последните ми илюзии. По всичко личеше, че тук няма канализация. На всяка крачка — купища гнили черупки от кокосови орехи, ко­ри от плодове, глави от риби и всякакви други боклуци. Редом с блестящите американски и френски автомобили по разбитите улици трещяха каруци, запрегнати с тро­мави, гърбави бикове. Коне, свини, кокошки и кучета се въртяха край негърските деца и техните унили ро­дители.

По стръмна пътека се спуснах към самотен пясъчен бряг. Златист пясък, палми, бадемови и ванилови дър­вета. Зад бялата пяна край кораловите рифове се виждаше удивително синьо море. Мярна се плавник на акула. Някаква птица с пронизителен писък, се хвърли надолу, а после спокойно закръжи над стадо блестящи рибки, плаващо покрай брега. Далеч от мръсните и зло­вонни колиби всичко изглеждаше като рай . . .

Отплавах още същата нощ. После от Тринидад взех самолет до Джорджтаун. Шумът и мръсотията и тук бяха същите, но трябваше да си купя храна за пътешествието, защото по-нататък това щеше да ми струва много по-скъпо. След това отново натоварих на кораб целия си, вече твърде увеличен багаж и така стигнах до Бартика. Оттук към вътрешността на Гаяна можех да продължа само през джунглата, защото по реката имаше опасни стръмнини и много водопади.

Качих се в камион, който бе целият натъпкан с бидони, солена риба, свинско месо, чували с брашно и ориз, мно­гобройни сандъци и дузина също така натоварени с ба­гаж негри. Настаних се на единствения брезентов стол, закачен зад кабината на шофьора. През цялото време дър­жах в ръце заредената си пушка с надеждата да застре­лям дива свиня, ягуар или пума, тъй като тези животни имат обичай да се появяват в покрайнините на гората в ранните часове на деня.

Камионът боботеше по изровения път. Острите ка­мъни, с които бе обсипан пътят, можеха да разпорят и най-здравите гуми. Промъквахме се сред високи дър­вета, обрасли гъсто С причудливи лиани. Това бе нера­достен свят на гниене и разрушение, на тишина и злово-ние. Само дълбоко някъде под дебелия слой от спарени ръждиво-кафяви листа се криеше живот. От време на време приглушен птичи вик или трясък от падащо дър­во нарушаваха зловещото мълчание. Рядко прелиташе някоя птица.

С всеки километър пътят ставаше все по-труден, коловозите — все по-дълбоки. Камионът подскачаше и се накланяше, минавайки по разклатените дървени мостчета, прехвърлени над дълбоки дерета. Счупена шина или скъсана спирачка тук биха били същинска ка­тастрофа. Понякога почти вертикално се хвърляхме в дълбоки ями и после бавно изпълзявахме, устремени към небето.

Щом слънцето изгря, топлината му проникна през зе­ленината. От земята, дърветата и всичко наоколо се за-издига пара. Скоро под навеса на каросерията стана за­душно като в турска баня. Слънчевата светлина почти не пробиваше гъсто сплетените клони, но горещината се вмъкна навсякъде. Тялото ми гореше непоносимо, осо­бено стъпалата. Свалих ботушите, но нямаше никаква възможност да си протегна краката.. .

Преваляше обяд, когато се затресохме по още по-каменист път. Скоро заваля дъжд, който превърна пътуването ни в лазене през кална каша.

Нощувахме в самотен хан, построен на кръстопът. Следващия ден подскачахме през сива, безлюдна мест­ност и най-накрая стигнахме в Исано. Спирачките из-

скърцаха и камионът спря. Пътят свърши. По-нататък можеше да се върви само пеша или с лодка.

Преспах в една голяма гола стая. Щом собственикът на този „хотел" запали опушената газена лампа, по пода се замятаха плъхове и хукнаха към дупките и цепнатини­те. Отвратителни паяци замряха в паяжините си. Хле­барки, по-дълги от половин длан, престанаха да се суетят и само леко мърдаха мустаците си. Но щом хвърлих ба­гажа на пода, те се разбягаха встрани.

Навън се бе стъмнило съвсем. Застанах на неравните стъпала и се вгледах в мрака. Слушах гласовете на джун­глата, заобикаляща ме от всички страни. Някъде в кло­ните на едно дърво изплашено писна птица. Светнах с фенерчето си. Птиче с великолепни перца — червени, зелени и сини, се бе заплело в лепкавите нишки на гъс­та паяжина, опъната между два големи клона. Диаметъ­рът на паяжината бе не по-малко от два метра. Паякът, космато чудовище, едро колкото юмрука ми, се бе навел над треперещата птичка. Светлината накара чудовище­то да застине в напрегнато очакване. Очите му пробляс­ваха като мъниста.

Щом допрях ножа до паяжината, паякът бавно пропъл­зя назад и изчезна в тъмнината. Птичето отново изпищя, подхвръкна към покрива, но след миг тупна на земята. Паякът бе успял да го рани смъртоносно.

Само след два дни отново се сетих за птичето. Този път жертвата бях аз. Бях се запознал с братята Лоберт, млади, хубави индианци. Вечерта край огъня им разка­зах за пътешествието с надеждата, че ще се съгласят да дойдат с мен. Хектор, един от братята, бе полегнал на койката. Изведнъж с вик скочи. Върху голите му гър­ди се бе „приземил" огромен гладен паяк!

Без да мисли, Хектор хвърли чудовището право към мен. Тутакси спрях да чистя пушката и объркан скочих. Мярналият се във въздуха паяк падна на рамото ми. В следващата секунда той се напъха под ризата ми. Смач­ках го, но той вече бе успял да ме захапе по корема с яки­те си челюсти. Болката бе ужасна. Без да губя нито се­кунда, извадих противоотровен серум. Раната вече бе подпухнала и гореше. Повръщаше ми се здравата и се принудих да седна.

Но след няколко минути противоотровата задейству­ва и гаденето престана. От двете рани върху корема ми течеше кръв. Кожата край тях се бе издула и покрила с бели мехури. Няколко часа по-късно вече не изпитвах никакви неприятни усещания, беше ми останала само болката от ухапването. Ако се вярваше на братята, това спокойно могло да завърши със смърт.

Индианецът Чарли Братята Лоберт не пожелаха да ме придружат в опас­

ното ми пътуване. Те твърдяха, че единственият човек, който би могъл да ме заведе до планината Акараи и на­вярно да ме върне жив, бил индианецът Чарли. Той по­знавал джунглата като петте си пръста и дори разбирал всички индиански диалекти.

Но когато видях този човек, той не ми направи никак­во особено впечатление. Пред мен стоеше слаб човек с цвят на старо дърво и сбръчкан като печена ябълка. Косите му все още бяха съвсем черни, а под тях святкаха дребните му като мъниста очи. В тях се криеше бездна от мъдрост. Индианецът бе облечен в дрипава риза в неопределен цвят, с наполовина откъсната яка и без ръкави. Панталоните му бяха също тъй мръсни и окъса­ни. Краката му — целите в белези, а кожата им — груба и напукана.

— Здрасти — обърна се той към мене. — Търсил си ме.

Чарли се съгласи да дойде. Наех още няколко млади момчета, за да пренесат багажа ни до селището на ин-

54

дианците акаваи. Предстояха ни още петдесет километ­ра, докато стигнем до реката, където можехме да про­дължим с лодка.

След два дни се разплатих с момчетата и двамата с Чарли натоварихме лодката. Реката бе стремителна и широка. Стараехме се да се държим близо до брега. Там течението бе доста спокойно и можехме да плаваме сре­щу него. Движехме се едва-едва. От време на време помагахме на жално стенещия мотор, като гребяхме с весла. Бях направил мрежа против комарите. Сутрин, когато нашествието на насекомите ставаше почти непо­носимо, пусках мрежата от всички страни и се наслаж­давахме на относително спокойствие.

Ленивият крайбрежен вятър носеше до нас мириса на гниеща зеленина и сладникав аромат на восъчните цве­тове на лианите. Диханието на джунглата бе отврати­телно. Джунглите могат да бъдат ад, могат до смърт да измъчат жертвата си, но кой знае защо, в тях има нещо, не мога да го определя точно какво, което отново и от­ново привлича пътешественика. И той се връща към тях всеки път, докато най-накрая се случи неизбежното и от човека остане купчина оглозгани кости край някой мра­вуняк.

Не знаех какво ме очаква зад следващия завой, нито дори зад отделния храст. Предстоеше ни дълъг и без­крайно тежък път. Сега пред нас имаше само джунгла, река и няколко селища с индианци. Повечето индианци бяха виждали бял човек веднъж на десет или двадесет години, а много не бяха срещали въобще.

Спяхме в лодката, спирахме някъде близо до брега. Чувахме как нощем ягуарите бродят край нас. Моторът на няколко пъти се поразваляше, но като цяло той се оказа много по-надежден, отколкото си го бях пред­ставял. Всеки ден навлизахме все по-дълбоко в мрачната гора. Мехурите от веслата заздравяваха, кожата ми за­грубя и плаването започна да ми доставя удоволствие. Заприличах на дявол.

След месец реката много се стесни, джунглата стана по-гъста и мрачна. С падането на нощта започваше хаос от звуци, който не спираше до сутринта. Оръжието и другите ни неща започнаха да се повреждат от влагата. Непрекъснато дебело смазвах патроните и пушката. Кожените неща се покриха със зеленикава плесен, кон­ците, с които бяха ушити, загниха. Така се потях, че вся­ка вечер трябваше да пера панталоните си, за да изтраят по-дълго. Ботушите си също постоянно мажех, защото щяха да ми трябват дълго.

Моето пране винаги забавляваше Чарли. Той въобще не сваляше дрехите си. Веднъж му дадох парче сапун и го посъветвах да си изпере ризата, преди съвсем да е изгнила. После го видях да я сапунисва старателно, без да я съблича и да се плиска с вода, за да отмие пяната. Оттогава престанах да му давам съвети.

В реката живееха всякакви същества, някои от тях — много опасни. Огромни риби често изскачаха до самата ни лодка, а веднъж триметрова риба трион едва не ни потопи, когато се пльосна обратно в реката. Само с един удар на страшното си оръжие тя можеше да пререже човека на две.

Един ден видяхме да върви по реката петнист елен. Во­дата достигаше до корема му и от това, че се движеше бавно, разбрах, че някаква сила го дърпаше назад — може би кракът му бе счупен. Широко отворените му кръвясали очи бяха изцъклени от болка и ужас. Във во­дата край него проблясваха сребърни стрели. Пирани! Чак до мене достигаше щракането на дяволските им зъ­би, които късаха тялото на безпомощното животно. Всяка негова капка кръв усилваше яростта на хищниците. Поисках да стрелям и да прекратя страданието му, но в

този миг еленът се скри под водата. Тя направо закипя. Хищниците се въртяха и скачаха около жертвата си. Изведнъж еленът събра последните си сили и отново се показа над повърхността. По изранената му глава стру­еше кръв, очите му бяха изскочили съвсем, а през увис­налите ивици от месо и кожа се белееше костта.

Стрелях. Еленът падна и съвършено обезумелите риби превърнаха водата в кървава пяна. Моята догадка се оказа вярна. В крака на елена се бе вкопчил капан, от ония, които поставят индианците. Кръвта от ранения крак бе привлякла рибите, когато еленът бе поискан да пие вода.

Малко след зловещото място слязохме на брега да си починем. Още чувах звука на тракащите челюсти, кога­то Чарли предупредително вдигна ръка. Погледнах пред себе си и видях пълзящ килим. Блестящ черен по­ток вървеше през повалените дървета, спускаше се през рововете, изкатерваше се по камъните или ги зао­бикаляше от двете им страни.

Мравки! Милиони и милиони мравки! Шумът от дви­жението им приличаше на силно шумолене на сухи лис­та. Първите мравки вече бяха достигнали малък ручей. Те се спряха и в паника се замятаха на всички страни, но ония отзад напираха и ги набутаха право във водата. Хиляди мравки се мятаха в ручея, а останалите продължа­ваха през телата им и безжалостно си проправяха път към моста от трупове.

Ето кой, всъщност, бе истинският владетел на джун­глата. Черната армада се движеше към своята цел и ни­каква преграда не бе в състояние да я спре. Тя изяждаше всичко по пътя си, оставяше след себе си само ивица го­ла земя. Там, откъдето мравките бяха минали, не се виж­даше ни орех, ни плод. Валяха се само празни черупки. Тук-там лежаха купчинки пера, оглозгани останки от птици, змии, яйчни черупки. Това не бяха ония малки мравки, които в нашите стра­

ни ни досаждат, щом седнем на тревата, а истински ги­ганти, дълги повече от пет сантиметра. Мравките имаха забележителна дисциплина. Те бяха една организирана армия с разузнавачи в началото на колоната и по флан­говете. В авангарда и в ариегарда вървяха мравки-вой-ници с особено мощни челюсти. В средата бяха мравките-работници и всяка носеше мравешко яйце, къс от листо

55

или нещо друго. В плантациите подобно нашествие предизвиква ужас. След него остава разрушение, болест и глад.

Колоната пред нас бе широка само няколко метра. Заобиколихме я и изведнъж се натъкнахме на страшно доказателство за ненаситността на мравките. На земята, притиснат от дънера на едно дърво, лежеше човешки скелет със счупени ребра и съвсем оглозган. Дали не­щастникът е чувал приближаването на мравешката ар­мия. Може би индианецът бе умрял преди още да дойде черната орда. А може би тихичко бе вървял след мен и Чарли. Кой би могъл да отговори сега на този въпрос?

Изчезващите племена Една сутрин Чарли ми се видя особено весел. След

час той насочи лодката към брега, изтегли я на полега­тия склон и измърмори:

— Индианците ваи-ваи. Скоро ще ги видим. През дърветата съзрях няколко къщи и дим от огньове,

но не се мяркаше никакъв човек. Чарли извика нещо, после приклекна и запуши лула. Зад храстите се почув­ствува някакво оживление и скоро оттам се измъкнаха няколко индианци. Те бяха голи, носеха само малки прес-тилчици от памучна тъкан. Блестящите им черни коси бяха сресани назад и пъхнати в дълги дървени тръбички, украсени с птичи пера, крила от бръмбари и животин­ски зъби. Всички носеха стрели и копия.

След тях нерешително се показа ниска млада жена. На шията й висеше гердан от препарирани колибри. Птиченцата бяха запазили цялото си великолепие, всич­ките си ярки багри, дори човките и крачката им бяха в прекрасно състояние. На рамото на жената стоеше зелен папагал.

После към групата се присъединиха още две жени и двама малчугани. Едната жена бе сбръчкана старица, наметнала костеливите си рамене с кожа от ягуар, дру­гата — девойка на около петнадесет години. Девойката срамежливо се усмихваше и откриваше черни зъби. Тя носеше голям лък и заплашително остри стрели. От храстите се измъкнаха и десетгодишно момче с корем, покрит с дребни бели мехури. Кожата между пръстите на краката му бе силно напукана и от раните му течеше жълта гной. Появи се и млада жена с две дечица.

— Други няма, измрели са — каза Чарли. — Скоро никой няма да остане.

Той се обърна и с подчертано усърдие взе да разтовар­ва лодката. Разбрах, че виждам последните представите­ли на един умиращ народ, на едно легендарно племе. Само преди сто години на север От Амазонка са живели много племена. Те наброявали стотици хиляди души. А сега в цяла Гаяна са останали само шест племена и броят на хората им катастрофално намалява. Преди три години един грип унищожил последните индианци от племето тарума. И сега изглежда бе,дошъл редът на племето ваи-ваи.

Хвърлихме в огъня клони и всички индианци се стру­паха около Чарли, който измъкваше от лодката разни вещи и ги трупаше върху пясъка. Раздадох на мъжете тютюн, сол, въдици и кибрит. Индианците ги взеха охотно, но без особен възторг. Имах малко млечен шо­колад в специална тропическа опаковка и почерпих с не­го децата. За десет секунди те се омазаха целите. Въз­растните също пожелаха да го опитат. Навярно биха изяли и опаковката, ако не бях ги спрял навреме. Възраст­ните индианци разговаряха и с удоволствие дъвчеха сил­ния тютюн, който им бях дал. Бях го донесъл, за да го пушат, но щом искаха да го дъвчат, нека си го дъвчат.

Закачиха над огъня голям котел и пъхнаха в него во­няща смес от сушена риба, сланина, корени и жилаво папагалско месо. Виждаха се само четири колиби, при

това едната се използуваше за склад, а другата стоеше; празна. В останалите живееха всичките седемнадесет души. Можех да си представя каква весела нощ ни очак­ва. След вечеря Чарли ми показа no-голямата хижа и аз окачих хамака си там, като се стараех да не обръщам вни­мание на всевъзможните аромати. По стените висяха многобройни украшения, които индианците си окачват само в тържествени случаи.

Някои от Тях бяха изумителни. В кошници от палмово лико лежаха гребени от притъпени шипове, пъхнати в голяма маймунска кост, тиквени бутилки, оцветени в червено, черно, жълто и синьо, флейти от бедрена кост на елени, свирки от птиче перо, огърлици от цели пти­чета, нанизани на връвчица, и наметала с вплетени в тъ­канта им пера от колибри, украсени по краищата със стъклени мъниста.

Опитах се да закупя някои от тези богатства. Индиан­ците охотно ми дадоха дребни украшения, флейти и чан­ти от палмово лико, но за нищо на света не искаха да се разделят с ритуалните си маски, с лъковете, стрелите и особено с копията. Но аз бях доволен и от това, което най-после получих — малък обреден барабан.

Както и предполагах, нощта съвсем не бе от леките. Вождът, двамата старци и старицата спаха в малката хижа, а останалите — в голямата. Трима младежи, мла­дата жена и двете девойки се разположиха на нарове, покрити със суха трева и животински кожи. Децата се на­пъхаха в хамаци. Сред хижата запалиха огън и отровният му дим изпълни цялото помещение. Отнякъде се носеше мирис на сушена риба.

За сън не можеше и да се мисли. Младежите хъркаха, Чарли хъркаше, десетгодишното момче хъркаше също. Щом огънят взе да загасва, вътре се промъкнаха няколко кученца. Те затършуваха из хижата, откриха вонящата риба и се сбиха за нея. Тогава no-голямата девойка ста­на, сграбчи пръчка и с все сила заудря по гърба на най-близкото кученце.

Зад стената звучеше гласът на джунглата. Тихо се по­люшвах в хамака си, обливах се в пот, вслушвах се в хо­ра отзвуци и проклинах и дима, и миризмите. С нетърпе­ние чаках да се съмне. На сутринта бях почти сляп и уду­шен. Болеше ме всяка кост на тялото.

Напуснах селището без особено съжаление. Трябва­ше да запалим мотора на лодката, за да се справим със силното насрещно течение. Стигнахме и до място, което бе невъзможно да преминем с лодка. На сто метра от нас,притиснат от тесен пролом, кипеше стремителен поток. В хаоса от пяна и пръски се мяркаха върховете на остри камъни. Тук за пръв път ни се случи да влачим лодката. Изсичахме й път сред гъсталака и я издърпвахме.

Това бе убийствено бавна работа, но само така можех­ме да преодолеем побеснелия поток. Чарли каза, че участъкът с прагове продължавал няколко километра и завършвал със серия от водопади.

Полумъртви от горещина и жажда, стигнахме до брега на тиха рекичка, която влачеше водите си на югоизток. В далечината се виждаха непристъпните скали на мрач­ния черен хребет на Аракаи. Дотам ни оставаха най-малко четиридесет километра, макар да изглеждаха съв­сем близко. В последните два дни бяхме изминали не по­вече от пет километра, на това отгоре лодката ни се проби на няколко места.

Поправихме я, пуснахме я в реката и я вързахме в сян­ката на високите папрати. После с удоволствие се захва­нахме с яденето. Както си гледах към реката, изведнъж си помислих, че ей в онова място, където тя прави остър завой, навярно има златни наноси. Вече бях срещнал та­кива участъци и бях извадил от тях около половин ки­лограм злато и доста диаманти. Това говореше, че бях

56

избрал верен маршрут. Направихме бент и заработихме потопени до гърди

във водата. Копаех белезникава глина, пълнех с нея си­тото, но не откривах никакви следи от злато и диаманти. Опитах и на други места, но все така безуспешно. На три метра от мен Чарли също чупеше глина и хвърляше цели парчета в ситото. Той внимателно ги проми и ко­гато изля побелялата вода, в мрежата му светна злато. Самородният къс тежеше деветдесет грама! Чарли из­мъкна още един, после опразни ситото и отново го на­пълни с глина. Този път той „улови" дузина самородни късове и купчинка златоносен пясък. Завоят на реката бе истински капан за тежките минерали и те здраво затъваха на това място в глината.

Като промихме още шестстотин грама злато, решихме, че повече едва ли ще намерим и взехме да чистим калта от себе си. И изведнъж под панталоните си намерих много пиявици. Няколко се бяха вкопчили в слабите кра­ка на Чарли. Отървахме се от гадинките, като ги поръсих­ме със сол и отново потеглихме на път. На това място реката бе доста спокойна и можехме да не включваме мотора.

Но скоро реката съвсем се стесни. Джунглата плътно се затвори около нас, дърветата се сплетоха в същинска завеса, през която едва се промъкваше дневната светли­на. Навсякъде се чувствуваше мирис на гнило и разло­жение. Огромни стволове с гнила сърцевина застраши­телно се накланяха над водата. От някои бе останала само обвивката — скърцаща черупка, готова да се раз­падне на чисти При първия порив на вятъра. Мухи и ко­мари се носеха на цели ята, а предпазната ни мрежа се бе така изпокъсала от всичките тия клони и тръни, че много малко ни помагаше. Отчаяни, ние покривахме главите си с брезент. Шумът от мотора се носеше на много километ­ри из зловещите безмълвни джунгли. Разшаваха се и кайманите, почти невидими сред тревите. Между гъс­тите тъмни водорасли змиите взеха да размотават къл­бата си.

На много места непроходим хаос от препречени клони ни принуждаваше да измъкваме лодката на брега, да из­сичаме път и да се промъкваме напред, докато отново се доберем до открита вода. Ние по-често газехме кал до колене, отколкото плавахме с лодка. Това бе същин­ски ад. Вече не бях гол до кръста, независимо от задуха. Надянах якето си, а към шапките закрепихме мрежи против комарите и ги вързахме около шиите си.

От съмнало до мръкнало потта ми не засъхваше, а ръцете и раменете ми съвсем не можеха да се опазят от синини и удари. Дори и Чарли бе страшно измъчен, въпреки грубата си кожа. Загубих всякаква представа за времето. Дърпахме, влачехме, сечахме, потяхме се, ругаехме. Всеки изминат метър бе същинска победа. Изкачвахме възвишения, като използувахме корените на дърветата за стъпала. Но те често се оказваха гнили, а земята край тях бе тъй размита от последните дъждове, че ние се свличахме обратно. Понякога въжето се скъс­ваше, лодката с грохот падаше в гъстите храсти, а ние — след нея и образувахме объркано кълбо от ръце, крака и въжета. Така се страхувах да не настъпя някоя змия!

Понякога попадахме в ями, пълни със застояла вода. Те се криеха в гъсталаците и бе невъзможно да ги забе­лежим навреме. На други места трябваше да пълзим и ние пълзяхме по кафявия килим от гнили мокри листа, а оттам изпълзяваха хиляди свирепи мравки и ни хапеха. Острата трева режеше ръцете ни, а счупените клони дереха дрехите и кожата ни.

За каквото и да се захванеше човек, всичко бе гнило или гъмжеше от мравки и стоножки. Веднъж един скор­пион се опита да ужили Чарли по лявата пета, но жилото му не успя да проникне през дебелата твърда кожа на индианеца. Но скорпионът би могъл да се вкопчи не само в петата.. .

И когато достигнахме до по-дълбоки места на реката и най-накрая можехме да седнем в лодката и да откъснем от себе си отвратителните пиявици, почти винаги се оказваше, че коритото е натъпкано с водорасли и не е възможно да се използува моторът. И ние започвахме да гребем.

На два пъти ме удари ток от електрическа змиорка. Всичко това страшно изопваше нервите. Не знаех какво е следващото, което ме очаква: змия ли ще ме клъвне по крака или внезапно от мрачната гора ще се появи анакон-да и ще се обвие около мен. Чарли като че ли не се без­покоеше. Лицето му не издаваше нищо. Той се отнасяше спокойно към всичко и без да се замисля, бродеше бос из водата.

След някое време вече можехме да включим мотора. Но щом неговото боботене наруши тишината, чух рев и силен плясък от каймани. Те се появиха и сред корените на дърветата, и в тясната река. Изскачаха от крайбреж­ната кал и един през друг бързаха към водата. Чарли вместо да намали мотора, неочаквано го включи с пълна сила и лодката се втурна напред. Обърнах се към него и го обсипах с всички ругатни, които съществуват, а в то­ва време лодката се вряза в гъмжащата маса. Едва не по­литнах през борда.

Едва сега Чарли намали, сграбчи веслото и удари по гърба най-близкия кайман. Лодката заподскача заплаши­телно. Стрелях в ревящите чудовища, като се мъчех да улуча святкащите им бели кореми. Кайманите се замя-таха на всички страни. Те бяха буквално под нас и над нас. Едни се пъхаха под лодката, а други се мъчеха да влязат в нея. Удряха с опашки по водата, мокреха ни от главата до петите, а едно от чудовищата захапа носа на лодката и заплашваше да го счупи като яйчна черупка.

Стрелях в окото му и щом се преобърна по корем, другите се нахвърлиха върху него. Малинови пръски

S7

полетяха високо във въздуха. В купчината се появи някак­ва празнина и Чарли, като отблъсна лодката в гърба на едно от чудовищата, пусна мотора.

Отдъхнах си, но съвсем за кратко. Малко no-нагоре по реката с трясък взе да пада някакво дърво. На половината му път го задържаха лиани. Но то с всички сили взе да на­тиска друго дърво и го счупи до самите му корени. Не успяхме да предотвратим опасността. Лодката ни се вря­за в купчината клони. Дебел гъвкав клон ме удари през гърдите. Трябваше или да се извия силно, или да скоча през борда. Аз се извих, като се стараех да не изпускам клона, за да не удари Чарли. Но клонът бе твърде гъв­кав и тутакси се измъкна от влажните ми длани. Чарли забеляза това, наведе се бързо, клонът прелетя над гла­вата му и удари резервоара на мотора.

С раздиращ звук моторът плясна във водата и изчезна, като остави след себе си пътека от мехурчета. Само по-лупразният бидон, с вече ненужния бензин, напомняше, че някога сме имали механизирано транспортно сред­ство.

Кошмарното пътешествие След три дни си направихме лагер на брега на една ре­

кичка, която се вливаше в Ескибо. Цялото пространство около нас бе залято от водата на изсипалия се преди това проливен дъжд. На юг между блатата и подножието на скалисти планини се виждаше ивица черен пясък, обси­пан с парчета от камъни. Зад пясъка се издигаха стръм­ни, силно разрушени скали, прорязани с безброй пукнати­ни. Сред разноцветните скали се оттичаха водите, кои­то се бяха излели над планината по време на последния порой. Всичко съвпадаше с описанията на Бил Ендрюс. Един зад друг се бяха строили седемте планински върха, които Бил бе нарекъл „седемте джуджета". На юг и на изток масивни скали образуваха съвсем непристъпна бариера. Но точно между тях се промъкваше дере, осея­но с едри камъни. То се издигаше нагоре към обвития в мъгли връх и се загубваше в лабиринт от проломи, каньони и пропасти.

Мястото което ни трябваше, бе някъде там. Изтег­лихме лодката на пясъка и я вързахме към издатината на една скала. Всичко необходимо понесохме на гръб. Щом заизкачвахме дерето, отново ни заваля дъждът —

още един предвестник на дъждовния сезон. Цял час дъж­дът яростно удряше земята. Накрая взе да поспира, но небето си остана сиво и по него продължаваха да плу­ват зловещи облаци.

Техният вид съвсем не ми харесваше. Бяхме се про­мъкнали през гъстите джунгли и лепкавите блата и сега хич не ми се искаше да стоим два или три месеца по вър­ховете на планината и да чакаме края на дъждовете. А от североизток явно пристигаше буря. Чарли каза, че е възможно сезонът на дъждовете да започне по-рано през тази година, но че ние все още имаме достатъчно време, макар че би било много по-добре да се откажа от плановете си и да се върна обратно с него, щом вода­та в Ескибо се покачи.

Вечерта пак заваля и така до сутринта. Прекарахме нощта в пещера на склона на планината. Целия следващ ден се катерихме нагоре, заобикаляхме грамадните ка­мъни, минавахме през лабиринт от ручеи и проломи, об­расли с папрати и бодливи храсти.

Целия по-следващ ден отново вървяхме нагоре и се ориентирахме главно по „Седемте джуджета", защото разрушените скали, каменните сипеи и сухите реки аб­солютно си приличаха. Дървета срещахме рядко. Тук те трябваше да водят отчаяна борба за съществуване. Сред чакъла бяха разхвърляни кристали кварц и те пре­чупваха светлината и светеха с всички цветове на дъгата. Гигантски гущери изскачаха от купчините камъни, а в гъстите папрати пропълзяваха гърмящи змии. Нито една

подробност не се изплъзваше от острите очи на Чарли. Без него бих могъл с месеци да се въртя тук и да не от­крия нищо друго освен кварц. Чарли се ориентираше по мъха на скалите, по самите скали и дори по посоката на вятъра.

Най-накрая открихме някои от ориентирите, поставе­ни от Бил. Но те обхващаха площ от няколко квадратни километра и аз много се страхувах че до дъждовния се­зон не ще успеем да изследваме дори половината от мяс­тото. Сега страшно съжалявах за всяко наше спиране по пътя.

До края на седмицата не намерихме нито един диамант. От време на време ни валеше дъжд, особено през нощта. Коритата на сухите до този момент реки се напълниха с вода, а сред каменните сипеи се появиха езерца. Целият вид на местността се промени и търсенето стана още по-трудно. Но ние продължавахме да търсим от изгрев до залез и оставахме знаци в местността, където вече сме били, за да не се объркаме. Понякога слънцето успяваше да пробие облаците и над земята се понасяше гъста пара. Но после неумолимите облаци настъпваха отново и слънцето изчезваше. Нощите бяха студени, често — ветровити. Сутрин планините бяха обвити в мъгла.

Трябваше да намерим остатъците от самолета на Бил, но в такава дива местност бе все едно да търсиш игла в купа сено. И ето, че една сутрин Чарли се натъкна на ръж­дива табакера. Претърсихме наоколо и скоро открихме и други вещи: бутилка, пълна с плесен, и консерва, издута от налягането на газовете. Точно тогава изгря слънцето и много ни помогна. Някакъв предмет блесна. Затичахме се натам и видяхме счупен бинокъл, увиснал на кожения си каиш. Израслите зад него папрати дори за тридесет години не бяха успели да скрият напълно следите от падането на тежък предмет. Мъртви, прекършени ко­рени стърчаха между тях като изсъхнали нокти.

Изсякохме си пътечка в гъстите храсти и папрати и замряхме. Сред кривите корени стърчаха остатъците на стар биплан. Носът му дълбоко се бе зарил в земята, опашката му — стърчеше към небето, а едно от крилата се бе откъснало и висеше върху счупен клон. Всичко изглеждаше точно както ми го бе разказал Бил Ендрюс. Затърсихме мястото на находището, което трябваше да бъде някъде тук и пак не го открихме.

Намерихме го чак след два дни. Построихме си лагер до него. Трябваше само да гребем пясък с лопатите, да го хвърляме в ситата и да го промиваме. Вода имаше до­статъчно в ручеите. Работехме като бесни. Всеки ден ни валеше дъжд и нивото на водата непрекъснато се по­качваше.

Когато започвахме да работим, водата ни стигаше до глезените, а след няколко дни се вдигна до коленете. Сега двамата трябваше да пресяваме с едно сито, вместо всеки да работи поотделно. Всяко сито ни носеше пар­ченца от диаманти, често намирахме и цели камъни от половин, един, два и дори от три карата. Намереното бе много слаб намек за огромните богатства, които се крие­ха тук и които бихме могли да измъкнем само с взрив. За съжаление ние нямахме.

Често в ситото попадаше и злато. Договорихме се с Чарли, че той ще получи половината от всичко. Вятърът тресеше крехката ни колиба и заплашваше да изтръгне стълбовете й. Хранехме се как да е. Закусвахме набързо, а вечеряхме едва с идването на мрака. Нощите ни се струваха безкрайно дълги.

Разбира се, като стояхме все още тук, ние направо предизвиквахме съдбата, но аз силно вярвах в способно­стите на Чарли. Работехме, без да поглеждаме небето макар и двамата много добре да разбирахме, че все пак щ< трябва да си тръгнем. Най-накрая в една нощ небесата се разтвориха и от тях се изля същински потоп. Малките

58

ручейчета се превърнаха в стремителни потоци, а на­шият ручей — в море, което заля всичко наоколо. В черното небе избухваха ярки мълнии, а от гръмотеви­ците се тресяха дори самите скали. Едва след едно дено­нощие безумието взе да стихва. Водата струеше от без­бройните цепнатини, тичаше по камъните и се вливаше в обширните набъбнали блата. Меката почва около ла­гера ни се превърна в лепкава кал.

Трябваше да тръгваме колкото си може по-бързо. — Никога не съм виждал такъв порой — каза Чарли. —

Лошо, много лошо. Сега реките са станали бързи и на­всякъде има прагове. Ескибо е много опасна река.

Дъждът все още не бе спрял, когато напуснахме ла­гера. Тръгнах си неохотно, макар че нямаше за какво да съжалявам. Намерихме стара индианска пътека. До­лу под нас се разстилаха мрачните джунгли. Чарли по-сочи с ръка някаква проблясваща в далечината широка река. От планината не изглеждаше трудно да се доберем до нея, но аз много добре знаех, че слезем ли долу, ис­тински зелен хаос ще се затвори около нас. В Бразилия стъпи ли пътешественикът встрани от пътечката, на­прави ли завой в храсталаците, той вече се е заблудил без­надеждно. Може никога да не се измъкне от джунглата, ако няма компас, макар от спасителната пътечка да го делят не повече от петдесет метра.

След дни, които се различаваха помежду си само по дълбочината на пропастите, конто заобикаляхме, по силата на дъжда и по нашествието на различни насекоми, стигнахме до мястото, където според мен трябваше да бъде лодката ни. Не можахме да я намерим веднага. Набъбналата река не бе стигнала все още до нея, но бре­зентът не бе успял да я защити от пороите както трябва. Някои от нашите вещи плаваха във водата, макар че по-голямата част от имуществото ни не бе се намокрило. Влагата бе проникнала в полиетиленовите торбички с

брашно, сол и сухари. След известен ремонт лодката бе готова да плава по

реката. Събрахме дърва за огън, но когато се опитах да излея

върху тях малко бензин, оказа се, че по някакъв начин той е изтекъл от бидона. Това бе жесток удар за нас. Бях раз­читал, че бензинът ще ни помогне по-лесно да палим огън из пътя.

Най-накрая запалихме огън, сложихме върху него котле с вода и от мокрите ни дрипи се заиздига пара. През цялото време говорехме и говорехме и никога до този миг не бях предполагал, че Чарли може да бъде тъй разговорлив. Сякаш огромна тежест се бе свалила от ра­менете му.

Но не успяхме дълго да се наслаждаваме на топлината. Вятърът внезапно се промени. Косите струи на дъжда за­удряха право в скалата, под която се бяхме скрили, а капките засъскаха върху нажежените въглени и пламъ­кът угасна пред очите ни. Почувствувах как Чарли с все сила взе да ме дърпа. В блясъка на мълниите видях как мощен поток се носеше през широкото устие на сухото доскоро дере. Той преобърна лодката и я повлече към блатата. Хвърлихме се към нея, обърнахме я, метнахме вътре вещите си и скочихме след нея. Но котвата здра­во бе заседнала сред криви корени, а въжето бе съвсем надеждно вързано за лодката. Оставаше ни само да чакаме.

След минута се чу гръм, оглушителен като взрив от бомба и от върховете се изсипа град от камъни. Още вед­нъж блесна светкавица и освети устремената към нас четириметрова пенеста вълна. Върху лодката ни се из­сипаха тонове кипяща ревяща вода. Въжето се скъса като конец и лодката се изправи почти вертикално. Пос­ле вълната я блъсна и взе да я подхвърля и преобръща. Оглушал, аз се намерих под водата. Кръвта заудря в уши­те ми, дробовете ми се раздраха на части.

Нещо с все сила ме удари в бедрото и несъзнателно се залових за него. Пръстите ми се впиха в остър камък, но вълната пак ме подхвърли и аз безпомощно се захва­щах за кипящата вода. . .

Отровата ма блатата Лежах на някакви камъни полузадушен, изтерзан, по

чудо останал жив и молех небето по-скоро да прати благословеното утро. Отново мълния и сред острите ка­мъни забелязах купчина дрипи и щръкналите изпод тях ръце и крака. Това бе Чарли, но кой знае дали жив или мъртъв. Бедрото силно ме болеше. С голям труд се отър­вах от гъстите клони, които ме бяха затиснали и като проклинах своята скованост и ужасната болка в крака, се изправих на крака.

Чарли лежеше по гръб, широко разтворил ръце. Ус­тата му стоеше отворена. Приличаше на бездиханен труп, но когато се опитах да го повдигна, той взе да шава и заруга. Във водата бе загубил всичките си диаманти, старата си шапка и голяма част от ризата. Бяха му оста­нали скъсаните панталони, счупената лула и, ръждяса­лия мачете, който все още стоеше в ножницата, закачена с въженце на кръста му.

Усетих пристъп на треска. Часовете, прекарани в без­съзнание върху мократа земя, не бяха минали безнаказано. От всички лекарства, които биха могли да ми помогнат в случая, бяха ми останали само три хапчета. Цялото ни имущество бе потънало някъде в блатата. Сега трябва­ше някак си да построим сал и да плаваме с него по те­чението на реката с надеждата да се спасим.

Чарли съвсем машинално изпълняваше нарежданията ми. Той бе зашеметен и подтиснат от случилото се. Мал­ко се развесели, едва след като му обещах част от свои­те диаманти. В пясъка намерихме котвата с въжето. Вър­захме с него няколко дървета и пуснахме във водата при-

59

митивния сал. Едва сега оцених колко разумна е била идеята ми за кожения пояс с многото джобчета, в които имахме риболовни принадлежности и малък запас от храна.

От лодката ни бе останала само една безнадеждно разбита купчина. Намерихме няколко неща и между тях моята шапка, която се бе закачила на един гвоздей. В плитчините открих пушката си, малко патрони, някол­ко консерви, парче брезент, цялото плесенясало, част от аптечната ни и кутия е никому ненужните вече лам­пички за фотосветкавица.

Чарли съзря своята пушка на дъно на дълбока яма, пъл­на с вода. Близо до нас, на клонче, надвесено над самата река, се мярна парче от съдрана тъкан. В нея много труд­но можеше да се познае част от ризата на Чарли, която струваше две хиляди долара — нали към яката й бе за­вързана торбичката му с диаманти. Ами ако те бяха оце­лели?

Чарли се хвърли във водата, без да се замисля, сграб­чи дрипата и усмихвайки се до уши, тръгна обратно. Изведнъж силно извика и а черните му очи светна смър­тен ужас. Помислих, че му се е схванал кракът и затова го улових под мишниците и го изтеглих от водата. След него се показа зелено-черна лабария, една от най-отров­ните змии на Гаяна.

Това така ме потресе, че мигом забравих треската си. Ритнах виещото се чудовище обратно а блатото, сло­жих Чарли с лице към земята, измъкнах ножа си и разря­зах крака там, където се виждаха следи от ухапването. Кръвта удари като струя. Чарли завика, но нямаше друг изход. Взех въжето, е което той връзваше панталоните си и здраво стегнах бедрото му. В раната напъхах крис­тали калиев перманганат. После откъснах парче от ри­зата си и бинтовах раната му. Напалих огън и поставих Чарли край огъня.

Когато завърших цялата операция, коленете ми тре­переха, потта се лееше от мен като град. Бях необикно-но слаб и страшно ми «е повръщаше.

Съдраната риза на Чарли все още плаваше недалеч от нас, но торбичката с диамантите бе изчезнала някъде сред коренаците. От носа, ушите и устата на индианеца поте­че кръв. Мястото около ухапването посиня и се поду. Очите му потъмняха, зениците му се свиха. Започна да капе и дъжд- Покрих Чарли с куртката си и се наведох, за да вмъкна ботушите си под малкия навес, който бях направил и изведнъж всичко бясно се завъртя пред очи­те ми, остра болка прониза главата ми. Земята започна стремително да се надига към мен и с все сила ме блъсна в лицето. . .

Когато отворих очи, дълго не разбрах къде се намирам. Нощта бе настъпила, дъждът — спрял. Лежах по гръб, вдървен и замръзнал и до кръв разчесвах изхапаното си от насекоми тяло. Реката още повече се бе покачила. Мът­на вода се плискаше навсякъде сред стволовете на дър­ветата. Нашата височинка бе потънала с още петнадесет сантиметра във водата. Чарли бе изчезнал...

Изведнъж чух хрипкав вопъл, който премина в ужа­сяващ протяжен стон. Събрах всичките си сили, пре­възмогнах болката си и станах. Тогава видях Чарли. Той се поклащаше сред дърветата и се отдалечаваше от ре­ката. Опитах се да извикам, но от устните ми се откъсна само хрипкав звук. Сложих ботушите си, взех пушката и тръгнах след него.

Върху плътния килим от гнили листа ясно личаха от­печатъците от босите крака на Чарли. Като проклинах и него, и собствената си слабост, тръгнах по следите на индианеца, който вече се бе загубил от погледа ми. По-нататък клоните се сплетоха тъй гъсто, че вече между тях не проникваше лунната светлина. С мъка си проби­вах път напред и ето, че излязох на полянка светла като

дек. Под светлината на луната видях Чарли, паднал на земята. Изглежда моята груба хирургическа операция и лекарството навреме бяха спрели действието на смър­тоносната отрова. В този миг чух силен плясък. Отнякъде пропълзя кайман, след него — още един. Стрелях в очи­те на първия, той се преобърна и с рев се затъркаля по склона. Огледах се и видях, че между дърветата пропъл­зяват и други. Сякаш цялата джунгла бе пълна с каймани.

Бързо се обърнах към Чарли, за да го вдигна от земя­та. Не повярвах на очите си. Той се бе изправил на крака и с несигурна походка вървеше точно към кайманите. Край полуотворената му уста имаше пяна. В очите му го­реше безумен огън. Каква глупост направих, че не го вър­зах още тогава в лагера. Разбира се, ако бях здрав, щях да се досетя да сторя това, но треската бе замъглила мис­лите ми. Не видях, когато Чарли падна, чух само плясък във водата. Раздаде се оглушителен рев, щракнаха остри зъби. Чарли закрещя. Той лежеше в някаква черна яма, пълна с вода. Дузина огромни каймани се хвърлиха към него. Един се вкопчи в подутия му крак. Стрелях. Във водата тутакси закипя мръсна пяна, чудовищата през гла­ва се хвърлиха към своя ранен другар. Стрелях отново, право в злобно горящите очи на един шестметров кай­ман, който вече се готвеше да отхапе крака на Чарли.

Не знам как успях да измъкна индианеца. Натоварих го на раменете си и тръгнах. Кайманите бавно запълзяха след мен. Усещах ги зад гърба си. Стараех се да вървя колкото си може no-бързо, но през цялото време се плъзгах назад. До самия ми крак щракнаха челюсти. Ед­но от чудовищата ме удари с опашката си по бедрото. Паднах, изпуснах Чарли, но тутакси го сграбчих отново и отчаяно се за катерих нагоре.

Друг кайман с рев се хвърли върху мен. Ударих го с безполезната вече пушка, патроните за нея бях свършил. От силния удар дървената й част се разлетя на парчета, но аз продължавах яростно да удрям каймана е онова, ко­ето бе останало и да се катеря по склона. Сега крачех зад-нешком, стараех се да стъпвам колкото може по-здраво и същевременно удрях наляво и надясно, докато желя­зото съвсем се изкриви. Добрах се до височинната и в то­зи миг луната се скри.

Само секунда преди това и хълмът и водата бяха ярко осветени, а сега всичко потъна в непрогледен мрак. Опитах се да направя крачка встрани, но се блъснах в ед­но дърво. После нещо живо допря крака ми. Ужасен страх ме скова. Ритнах на посоки, спънах се в някакъв преда-телски корен и полетях напред. Някакъв клон ме удари по челото, паднах и си изкълчих коляното. Бедният Чарли, вече съвсем отпуснат и навярно мъртъв, се свле­че от раменете ми и се плъзна надолу в тъмнината.

Отново се чу шум, удари, плясък във водата и тракане на челюсти. Бледата светлина озари мястото на трагедия­та и страшните подробности завинаги се запечатаха в паметта ми. Сега вече бях сам, съвсем сам и загубен сред безкрайни блата и джунгли, прострели се на хиляди квадратни километри...

От лагера ни бяха останали две парчета полуизгнил брезент, няколко консерви говеждо и фасул и мокри дрипи над купчинката изстинала пепел. Сърцето ми се свиваше от мъка. Стараех се да обмисля своето положе­ние, но мозъкът ми отказваше да работи. Страшно ми се* искаше да спя.

Погледът ми попадна на патроните, наредени в пояса ми. Сега вече нямаше да ми потрябват. Глътнах послед­ните противомаларийни хапчета, постлах на земята якето си и заспах. Ту се обливах в пот, ту треперех от студ. Единият ми крак замръзваше, а другият буквално се опичаше на огъня, който бях успял да запаля, На разсъм­ване пристъпът на треска премина. Главата ми се прояс-

60

ни и вече можех да стоя на крака. Водата бе стигнала почти до мен. Опитах се да мисля

как мога да направя сал. Имах малко кибрит, консерви, които при най-строга диета щяха да ми стигнат за някол­ко дни, ножа на Чарли, къс от въже и двете парчета бре­зент. На единствената равна площадка край огъня на­правих сал от дебели дървета. Едното парче брезент по­стлах върху тях, за да не може водата да се плиска през дупките. С компаса проверих посоката. Отблъснах се с един Прът и заплавах със сала сред стволовете на дър­ветата, По-рано на това място бе бряг и по него растяха храсти колкото човешки бой. Сега тук се бе настанила бързата река: Успявах да избегна някак си почти всички опасни места. От време на време дъвчех от ония листа, с които индианците лекуват малария. Ято щъркели закрещя, вдигна се нагоре и закръжи над джунглата. Когато салът мина край мястото, където те бяха стояли, разбрах причината за уплахата им. Във водата имаше най-малко седемметрова анаконда.

През нощта отново ме валя дъжд. На следващата нощ — също. Скоростта на реката явно се увеличаваше. Ня­къде водата минаваше над места, които доскоро са били островчета и аз трябваше внимателно да ги заобикалям.

Една нощ, както обикновено, се мъчех да заспя, под тежките капки на започващия дъжд. Навесът, който си бях направил на брега, все пак малко ме пазеше. Извед­нъж ме обхвана тревожно усещане. Сякаш някой се прокрадваше към мен. Дочух няколко приглушени думи и разбрах, че се говори на испански.

— Кой е там? Какво искате? — извиках и. Няколко секунди бе мъртва тишина, а после между

дърветата една след друга взеха да се появяват някакви дрипави фигури. Станах и преброих двадесет души с мачете в ръце. Изглеждаха ужасно.

— Не бой се, амиго! — каза един от тях на английски, след като забеляза, че имам нож и пистолет. Навярно то­ва бе главатарят им. — Ние сме чисто и просто гладни момчета, но приятели на англичаните. Търсихме злато и попаднахме в беда.

— Нямам храна. Загубих всичко по време на наводне­нието— отговорих аз.

— Ти какво, сам ли си? Лицата на бандитите се озъбиха хищно. Те вкупом

тръгнаха към мен. Стрелях в земята. Изстрелът не про­звуча много силно, но тълпата спря. Никой от тях няма­ше пистолет. После нещо блесна а лунната светлина. Неволно наведох глава, но бях закъснял със секунди. Ножът ме удари край ухото. Мигом ослепях, хиляди ог­ньове пламнаха в главата ми. После ме обви пълен мрак и паднах. Бандитите ме заудряха с дръжките на ножове­те си. Чувах как главатарят им крещеше по испански да не ме убиват, защото навярно знам къде има злато. . .

Когато се свестих, бандитите се бяха разположили край огромен огън и страшно се караха за моите диаман­ти. Бе съвсем тъмно. Много от бандитите бяха вече пия­ни. Болеше ме навсякъде, над ухото ми се бе спекла кръв. Стараех се да не мърдам. После бавно пропълзях в гъстата сянка. Те дори не бяха се погрижили да ме за­вържат. Не се и съмнявах, че щяха да ме убият преди да си тръгнат. Чувствувах страшна слабост. Ръката ми бе силно подута. Пипнешком открих три от филмовите си ленти, все още добре завити. Съвършено механично ги взех и ги пъхнах в джоба на куртката си. Бандата ми бе отмъкнала всичко, освен скъсаните ми ботуши и мръс­ните дрипи. Нямах дори кибрит.

След като се отдалечих Достатъчно, накъсах малко лековити листа, защото отново имах пристъп на треска. После привързах ранената си ръка. Върху раните на главата си сложих също листа. Облаците от комари ме

довеждаха до изстъпление и за да ме оставят на мира, намазах всички открити места по тялото си с воняща кал.

Вече не знаех къде съм. Нямаше планини, които биха могли да ми послужат за ориентир. Тръгнах по малък ручей с надеждата да ме заведе до някоя голяма река, но той се вля в езерце, разляло се между криви коренища. Вмъкнах се все по-дълбоко и дълбоко в лабиринта от сиво-зелени дънери. Това бе истински ад. Стараех се да подтисна тревогата си и да свикна с мисълта, че още дълго ще се промъквам през Тези дебри. Движех се ме­ханично, чупех клони, катерех се, ругаех, падах. После отново се спусна нощ и заедно с нея дойде и страхът.

Намерих си „бърлога" сред корените на огромно дър­во. В дупката можеха да се скрият поне трима души. На­глеждаше, сякаш нощта няма да има край. Отвсякъде се носеха тайнствени плясъци, вой и рев на алигатори. Край мен летяха прилепи. Посред нощ с все сила заваля дъжд. Но аз заспах и спах независимо от всичко, бях прос­то труп от изтощение.

Тази адска нощ бе само първата от многото такива но­щи. Мъченията ми едва сега започваха. Буквално умирах от глад. Не намирах никакви плодове, успявах да изро­вя само по някой корен. Щом срещнех езеро или ручей, с часове се опитвах да пробода някоя риба със заостре­ния край на една пръчка, но моите усилия да сторя това с лявата си ръка, която бе по-здрава, бяха почти смехо­творни

61

Нощите сега прекарвах без огън в непрогледен черен мрак и почти полудявах. Всеки час ми се струваше веч­ност, всеки звук — заплаха. Денем страховете ми също неотстъпно вървяха с мен. Страхувах се, че ще ме свали ужасна болест, или че ще срещна опасен звяр. Често не можех да открия никаква вода освен кални гьолове, пълни със зеленясала тиня и пиех от тях.

Понякога дълго блуждаех от едно място на друго и обратно, без да съзнавам какво правя. В минута на про­светление се досетих да вържа за дръжката на ножа, който кой знае как ми бе останал, здраво и тънко влакно, и да го навивам около китката си, когато си лягам да спя. Това ощърбено острие сега ми бе по-скъпо от всички диаманти и от всякакво злато.

Веднъж убих маймуна. Тя седеше на едно дърво и на­блюдаваше някакво яйце, което бе паднало на зеления мъх, без да се счупи. Исках да го сграбча и да го изпия, но щастлива мисъл ми дойде наум. Отдалечих се малко и както очаквах, маймуната заподскача надолу и аз с все сила хвърлих ножа си в нея. Попаднах право в гла­вата й. Изядох я цялата. Оставих само оглозганите кости и червата. Към тях мигом се налепиха мравки.

Друг път намерих тиква с напълно изядена сърцевина. В нея се бе заселил огромен паяк. Внимателно я измих и я напълних с вода. Запалих огън с помощта на стъклото, което се откри в пояса ми, нагрях вода в тиквеното „кот­ле" и взех да снемам превръзката си. Краищата на пръс­тите ми бяха станали сиво-бели. От раните, причинени ми от бандитите, течеше гной. Докато ги промивах изпитвах и душевни, и физически мъки. Сложих им ле­ковити листа и отново ги бинтовах. После си сварих силен тонизиращ чай от противомаларийни листа.

След един ден открих пчелин. Заудрях с ножа по дър­вото. От пукнатините му излетя златист рояк и кацна на подветрената страна на съседното дърво. Няколко пче­

ли се вмъкнаха под ризата ми, но не ме ужилиха. Медът бе смесен с восък и малко мръсен, но аз жадно поглъщах парче след парче, докато не взеха да ме мъчат мухи. Ухапването им приличаше на убождане с нажежена иг­ла. Сграбчих малко глина и се намазах целия.

Случваха ми се и „сити" дни, но през последните две денонощия на пътешествието си не срещнах дори жаба. През всичките тези часове с тъга си спомнях за една кос­тенурка, която бях изял наведнъж. Но не можех да си пра­вя запаси, защото всичко тъй бързо се разваляше по тези места. Пък и мравките изяждаха дори повече, отколкото успявах да изям аз.

Всячески се стараех да пазя силите си. Ако пътечката, по която се промъквах, свършваше, то аз тръгвах на­право през джунглата, докато открия нова и не се опит­вах да си изсичам път. Все пак рано или късно трябваше да изляза на река.

Навярно бях загубил двадесет килограма. Небето над мен бе все така сиво и зловещо, но между гъстите облаци се опитваше да се покаже и слънцето.

Един ден гората свърши. Пред мен се разстилаха ви­соки тръстики и не можех да видя какво има зад тях. Зави ми се свят, притъмня ми, но това премина бързо. Напра­вих няколко крачки напред. Тръстиката запращя, крака­та ми зашляпаха във вода. Вървях все по-напред и по-напред, като отмествах тръстиките с ръце.

Изведнъж растителността свърши. Широка и стреми­телна река носеше буйните си води пред мен. Посоката им бе от запад на изток. Това навярно бе Касикаитю. Най-после. . .

Петдесет крачки по-надолу, на самия бряг, под сен­ките на надвисналите клони, дебела негърка и индианец седяха в лодка от дървесна кора. Те най-спокойно си ловяха риба. . .

62

Татуировката представлява изкуствено нанесени по кожата на човека изображения. Извънредно много е разпространена сред населението на Тихоокеанските острови, откъдето изглежда идва и наименованието. Джеймс Кук пише в дневника си: „Тялото се покрива с рисунки или, както тук казват, Ice т а т у и р а."

Багрилото се вкарва в кожата и образът остава траен. В по-широк смисъл на думата с татуировка се означа­ват и изображенията върху кожата, нанесени с боя във връзка с ритуали. Тия изображения са нетрайни — могат да се измиват.

Трудно е да се отговори на въпроса къде и кога за първи път е направена татуировката. Археологиче­ските находки и писмените паметници говорят за на­личие на татуировки в най-дълбока древност. Ако се съди по намерените статуетки, още акадите (семитско племе, заселено в Месопотамия в праисторическо вре­ме) са татуирали телата си. Татуировки са открити и по египетските мумии. Траките, които населявали Бал­канския полуостров от III хилядолетие преди н. е., също се татуирали.

Техническото изпълнение на татуировките, незави­симо от отделните битови особености, съдържа много общи елементи. Траките използвали игли; татуиров­ката имала син цвят. А ето как известният мореплава­тел Дж. Кук описва татуирането на остров Таити: „За тази цел кожата се надрасква с едно малко сечиво, но не толкова дълбоко, че да кърви. Инструментът се състои от кокал или мида с резец от остри зъбци или връхчета от три до двадесет на брой. Тези връхчета се потопяват в сажди и кокосово масло и резецът се поставя на онова място на кожата, което трябва да се татуира. След това с една пръчка се удря по дръж­ката. Черната боя, която се втрива в малките рани на кожата, никога не се разсейва. Операцията е болезне­на и за оздравяването са необходими много дни. Ри­сунките са или четириъгълници, кръгове, полумесеци или груби фигури на хора, птици и кучета.

Какво е било предназначението на татуировката в миналото? На първо място трябва да отбележим ре­лигиозно обредният й характер. Свързана е например с древните обичаи за изпитване издръжливостта на юношите при настъпване на пълнолетие. Такъв е ха­рактерът й и като магическа защита против зли духове и въздействия. Когато индиански племена от Америка се вдигали на война, извършвали поредица от обреди, един от които е бил и да си нашарят лицата и телата. На остров Пасха първата татуировка се правела на 7-годишна възраст, татуировката се считала за табу.

С дълбоко древно значение е татуировката като отличителен знак за родова или племенна принадлеж­ност и социално-йерархична определеност. Египет­ски фараони татуирали на челата си змия — кобра.

На остров Пасха татуировката откроявала йерархи­ческата стълбица. Според Артемидор у траките били татуирани благородните деца, а у гетите ~- робите; агатирсите се татуирали според произхода си — бла­городните повече, останалите — по-малко, но с едни и същи рисунки.

Изглежда значително по-късно възниква ползуване-то на татуировката като средство за разкрасяване. Ка­то украшение тя вече се ползува по-масово, докато като ритуално средство или отличителен знак се упо­требява само от отделни лица (вождове, жреци) или определени групи. При украшението е важно и място­то. Красивите таитяни пазят лицата си от татуировки. Не особено красивите жители на Великденските ос­трови са „татуирани по цялото тяло, най-силно на ли­цето".

Според някои проучвания, при траките били тату­ирани само жените. Съществува поверие, че били та­туирани за първи път, след като разкъсали Орфей, за наказание. На тая легенда могат да се направят няколко възражения. Съществува фрагмент от ваза (началото на V в. пр. н. е.), където се вижда тракийка над убива­ния Орфей и тая тракийка е вече татуирана. От друга страна, татуировката (еленче на дясното рамо) буди възхищение с изяществото си и служи по-скоро като елемент за разкрасяване, отколкото като белег на по­зор; и накрая — малко вероятно е да се губи време и пилее сръчност за татуировката, като знак на безчестие, когато има други начини много no-лесни и бързи (на­пример дамгосване с нагорещен предмет). По-вероят­но е татуирането при тракийките да е свързано с рели­гиозните обреди по култа към Дионисий.

Поради изостаналост в социално-икономическото си развитие, поради откъснатост от останалия свят и днес все още срещаме тук-там татуировката с нейното древ-ностно значение.

Ив Мансие в пътуванията си по Амазонка и нейните притоци, фотографирал един индианец Караокас с черни рисунки по лицето, направени със сок от жени-папо и с татуирани кръгове под очите — последните са отличителният знак на това племе.

А. Фидлер също сочи татуировката като знак на пле­менно отличие на индианците по р. Ориноко.

Н. Гъпи посещава изолирани племена в северната част на Бразилия. Ето как описва татуировъчните при-готовления за празник при уай-уайците: „И двамата младежи бяха нарисувани целите с яркочервена боя, на гърдите с по-тъмни ивици; по страните — по-слож­ни орнаменти: кръстове, зигзаги от червена и черна боя".

А за Мауаяните пише: „Мауаяните се готвеха за праз­ника. Те се разкрасяваха. Мажеха ръцете си с червена боя и я натриваха върху кожата; мъжете украсяваха гърдите си с тъмночервени и черни ивици, жените рисуваха кръгове по цялото тяло — от врата до коле­нете. После започна грижливо разкрасяване на лицата. С тъпички лопатки се нанасяха върху страните, чела­та и носа чертички и кръстчета, зигзаги."

При подобни случаи аборигените в Австралия си нанасят по тялото бели ивици. И днес, ако се изпра­вите край свещената за индусите река Ганг по време на поклонение, ще видите червени кръгове по челата на жените и бели ивици по челата на мъжете.

На много места в Южна Америка и Африка обаче татуировката в древния си аспект избледнява и се по­казва вече като фолклорна особеност пред жадните за сензация фото- и кинокамери.

Днес много повече привлича вниманието трайната татуировка, която за съжаление е добила голямо раз­пространение, и то съвсем не при изостанали е кул­турно отношение народи. Предполага се, че тая та­туировка е пренесена от островите на Тихия океан или от Югоизточна Азия.

Техниката в т. н. цивилизован свят, разбира се, е мно­го подобрена. В Лондон и други пристанищни гра­дове и сега има салони, където се извършва татуиров­ка. Пътешественици сочат Колон (в зоната на Панам­ския канал) за класическо място, където се правят та­туировки. Във Франция някой си Брюно работи с елек­трическо перо, което прави татуировката почти без­болезнена.

Много по-често обаче и днес татуировката се прави примитивно, не се отличава от древността. Използува се обикновена игла, а за багрило — туш.

Като куриоз се споменава за Айброзий Петрушкевич,

63

покрил цялото си тяло с татуирани образи на истори­чески личности (2 милиона убождания!), които показвал на цирковата арена срещу, заплащане.

Кои се татуират? Преди време татуировката беше нещо като отличителен знак за моряците и затворни­ците, Когато анализираме мотивите за това запазено и днес пристрастие към татуировката, трябва да от­четем няколко момента. От една страна, това е слабост към екзотичното. Масовизирана сред моряците, тя дори придобива елемент на професионален ,белег Тоя еле­мент по-късно почва да се копира и от хора, които ни­кога не са виждали море и не са стъпвали на кораб, но у които е съществувало непреодолимо влечение към пътешествия. Моряците обаче са се срещали в своите пътешествия и с други знаци, имащи подобен характер, например мускетите. Но защо именно та­туировката се е разпространила сред тях? Може би тук съществена роля е изиграла трайността на татуи­ровката. Установено е, че татуировката може да се за­пази на жив човек 64 години след извършването й, На трупове тя се задържа дори 1-—2 месеца след престоя им под водата. Оттук значението й за определяне са­моличността на моряк, загинал при корабокрушение.

Преобладаващи фигури по моряците: котва, фар, чайки, дати. Напоследък твърде много се татуират с тях и миньорите. По-други са мотивите за татуиране при криминалните затворници. Многото свободно вре­ме, с което разполагат, и обзелата ги скука дава въз­можност преди всичко за нанасяне на много по брой татуировки; има затворници, татуирани по цялото тяло. Сюжетното разнообразие е голямо. Преобладава оба­че образът на жената. От животните се среща най-често лъв, орел, змия; от растенията -— палма и дете­лина. Текстове с най-различно съдържание, мъка за пропиляната младост, надежда в бедата, спомени за близки, протест срещу обществото. Често пъти обра­зите са свързани с живота на татуиращия, а не на татуи­рания. Когато криминалният престъпник е на свобода, избягва да се татуира. Има и изключения —- японският гангстер Якуза спазва традицията да покрива тялото си със сложни татуировки, схващани като знаци за храброст.

По данни от САЩ във федералния поправителен дом 65,2 % от затворените са татуирани. Но татуиров-ката се разпространи и обхваща все по-големи и разно­образни слоеве от населението. И Брюно не напразно се хвали, че негови клиенти сае и младежи, и възрастни,

генерални директори, няколко министри и двама дър­жавни глави.

Твърде разнообразна е групата на случайно татуи­раните. Тук татуировките са обикновено единични. Правят се като резултат от случайни хрумвания, под влияние на преходни настроения. Най-често са израз на подражание и снобизъм. При тях обикновено та­туировката в знак за спомен. Изобилствуват дати (на раждане, на влизане в казармата, постъпване или за­вършване на училище), имена (на родни градове, на любими, на близки, на футболни отбори, на приятели и пр.). От тая група татуирани са и най-големият брой правещи отчаяни опити да изличат татуировката.

Понякога татуировката е израз на болестно състоя­ние (психопатия, шизофрения). Наш болен от шизо­френия една година преди да се прояви болестта за­почва да се татуира: татуировките правят впечатле­ние със своята причудливост — твърде аналогична на рисунките при шизофреници.

Макар и рядко, но все пак съществуват случаи и на насилствено татуиране.

П. Неруда свидетелствува, че хитлеристите татуи-рали в концлагера номер на ръката на неговия прия­тел — художника Алваро Гевара.

Чудна и различна е съдбата на татуирания. Но едно е общо — татуировката винаги и при всички е носела много повече мъки отколкото удоволствие.

В криминалистиката татуировката се използува за идентифициране на престъпници или мъртъвци с не­установена самоличност.

У нас татуировката не се приема добре от общест­веността. И ако към единичните татуировки се про­явява известна търпимост, то към множествените от­ношението е дори враждебно. Много от татуираните съжаляват за стореното и търсят начини за премахва­нето на татуировените образи. За съжаление все още не разполагаме с подходящи средства за това. Сравнително добри са резултатите с „размиването" на багрилото; но това значи бод по бод да се повтори цялата татуировка, и то по много болезнен начин. Упо­требата на лазерния лъч не е популяризирана. Най-ефектен е оперативният метод, но често оставя грозни белези.

В заключение трябва да подчертаем, че по своята същност татуировката е назадничаво и в отделни ас­пекти антисоциално явление.

д-р РАЙНО ХРИСТОВ, канд. на мед. науки

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши Издание на ЦК на ДКМС. Година XV, брой 8

Главен редактор СТЕФАН ДИЧЕВ Зам. гл, редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ Редактори: МАГДАЛЕНА ИСАЕВА, ЦВЕТА ПЕЕВА,

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА и инж. ЙОРДАН КОСТОВ

Художник: засл. худ. ИВАН КИРКОВ Уредник: ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Секретар и коректор ЕМИЛИЯ САРАФОВА РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ

Проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ — журналист, ст. н. с. канд. биол. науки ДИМО БОЖКОВ, ст. н. с. канд. техн. науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ,

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА:— София, бул. „Ленин" 47, IV етаж. тел, 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 3.60 лв. Цена на отделен брой 40 ст. Дадена за печат но1. VII. 1976г. формат 60x90/8. Държавна печатница „Георги

Димитров". Печатни коли 8. Тираж 110 000.