ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 22, ГОД. 3, 2011, 1 ДЕКЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК, Ц.2 ЛВ.

Чета умен текст Култура на протеста, написан от Комитата. Прочетете този текст, заслужава си, повди-га много и всякакви въпроси. Например пише ето това:

Как трябва да се протестира днес? Да се присъединявам ли към хора, които искат оставката на Баце, ама по грешните причини? Защото, ако се съберем повечко хора, току виж станало и нещо ис-тинско. Но пък бедежето ще си остане същото.

От друга страна Дабъл Би иска да става фут-болист на годината, протестирайте му повече, защото обеща да си хвърли оставката и да се посвети веднъж завинаги на футбола.

Моя милост обаче дръзна да напише там следния деструктивен коментар:

Комита, прощавай, но въпреки цялото ми ува-жение не мога да се сдържа да не заявя, че тъкмо зара-ди такова едно мърморене – „ще ви подкрепя, но ако…“ – също така и заради липсата на чувство за солидар-ност и заради склонността ни да гледаме (на стр. 2)

Някъде, не помня къде, прочетох, че на еди кой си човек му било трудно да прецени каква позиция следва да има по въпро-са за т.н. „шистов газ“. Той сам се оплакваше и се вайкаше заради това. Същевременно чета и чувам, че други хора не познават така-ва трудност, те, примерно, априори са ПРОТИВ шистовия газ. Даже и без да се замислят, знаят, че са против. Доста хора са в затруднение по този въпрос, тъй като наистина в него се сблъскват поне две фундаментални ценности, поради което на всеки се нала-га да се реши коя от тях има приоритет лично за него – пък и за нацията ни. Става дума за ценностите природа и свобода.

Искам да кажа нещичко по този казус. И по този начин ми се иска да спомогна за проясняването на въпроса, та белким пове-че хора по-решително изяснят собствената си позиция по наистина нелекия казус.

Не е доказано дали и доколко тази технология за добива-не на шистов газ е опасна за природата; прочее (На стр. 6)

ПРОТЕСТИРАЙТЕ ВСЕКИ ДЕН И ПО ВСЕ-КИ ПОВОД, НЕ ТЪРПЕТЕ ПОВЕЧЕ, НЕ МЪЛЧЕТЕ ИЗОБЩО!

(От 1-ва стр.)

… и заради склонността ни да гле-даме сеир отстрана, ние, българите, сме на туй дередже.

Аз лично бях сред протестиращите и изобщо не чувствам осквернена своята светла и девствена блогърска възвише-ност…

Прочее, да добавя още нещо. За нас, българите, в пълна сила важи поговор-ката: „Докато умните се наумуват, лудите се налудуваха!“. Ето, ний умуваме вече 10 години, а в това време мутрите и бандитите се налудуваха, сиреч, овладяха държавата ни и ни станаха управници! Бравос на нас, умниците!

Това е. Нямам време да опиша впечатленията си от протеста понеже бър-зам за работа. Днес по някое време може и да го сторя. Хубав ден ви желая! И протес-тирайте всеки ден и по всеки повод, не тър-пете, не мълчете, пък и нека кой както иска да разбира основанията си, та нали затова имаме свобода! А едно поне е сигурно: ако изобщо не реагираме, сякаш не сме човешки същества, горко ни! ЗАБЕЛЕЖКА: Снимката е взета от блога на Акулата, моите снимки са в апарата и прос-то нямам време да ги извадя оттам, понеже бързам много!

КРАТКО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ МЕДИИТЕ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗЛИЗАНЕТО ОТ ПЕЧАТ НА БР. 3 (7) ОТ 2011 Г. СПИСАНИЕ ИДЕИ

Ако се интересувате, можете да го потърси - като попитате някой книжар има ли списанието в книжарницата си, а ако го пък няма, което е и най-вероятно, да го изискате

да го достави, та да си го купите. Тиражът на списанието може да се открие в офиса на издателство ИЗТОК-ЗАПАД, намиращ се книжна борса БОЛИД (бул. Искърско шосе"). Другият вариант да си доставите списание-то, без посредничеството на така единодуш-но възненавидялите го книжари, е да ми пишете на моя имейл, намиращ се в КОН-ТАКТИ - и ще го получите по пощата. Разби-ра се, за същата тая цел можете да използ-вате и интернет-книжарниците, например store.bg.

Ако някой пък иска да получава ре-довно списанието, може да се абонира за него чрез ДОБИ-ПРЕС. 2012 година ще бъде четвъртата поред година, в която списание ИДЕИ съществува, има го на нашия бял свят. Ние, издателите му, сме преизпълнени с ентусиазъм да продължим толкова значи-мото културно дело. Списание ИДЕИ за нас се превърна в кауза. То вече стана духовен приятел на много хора. Ако и вие искате да имате такъв верен приятел, нищо не пречи да му подадете ръка.

Толкова. На предната корица на списанието е лика на на великия християнс-ки мислител, на философа Свети Августин Блажени. На задната корица, по традиция, има някои него вдъхновяващи мисли. Ако някой се интересува по-подробно какво съдържа книжка 3 (7) от ноември 2011 г. на списанието, нека на прочете ето тази публи-кация: Какво ще можете да прочетете в новата, 7 книжка на сп. ИДЕИ, която пред-стои да излезе до края на ноември. Ноем-врийската книжка на списанието излезе в последния ден на ноември по ред причини, сред които не на последно място е финан-совата. Както и да е, важното е, че и този брой вече е факт. През март 2012 година, живот и здраве да е, ще очакваме първата книжка за идещата нова година.

В заключение един съвет към представителите на всички медии, които четат моя блог и ще разберат за излизането на новата книжка на списанието. Съветът ми, всъщност една кратко обръщение към тях, а чрез тях и към самите медии, в които работят, е, не може да е друг:

Уважаеми дами и господа репорте-ри, журналисти и прочие! Продължавайте все така упорито и успешно да се преструва-те, че не забелязвате списанието! Три годи-ни откак то излиза, но вие удържате фронта на пълното мълчание и на тоталното ин-формационно затъмнение около него: браво на вас! Продължавайте все така, работете все в тоя дух! По този начин вие имате шан-са в един славен ден да се наредите с пълно право сред убийците на това списание! С което на дело ще покажете, че българските медии наистина нямат отношение както към духовното, така и към съществените потреб-ности на българската младеж! Тоест, че работят за толкова светлата кауза за пълно-то опростачване на нацията! Вий, господа и дами, сте герои! Дерзайте все така!

Стига толкова. Нека всеки да бъде какъвто иска. И да работи за каквото иска.

Нека всеки да има право и на недостойнст-во. Хубав ден желая на всички!

ДА ЖИВЕЕШ В НАЙ-ВЕЛИКИЯ КОНЦЛА-ГЕР НЕ Е ГОЛЯМ ПЛЮС ЗА ПРЕМИНАЛИЯ ТИ ЖИВОТ

За Русия е характерно, че има не

икономически интереси и позиции в света, а чисто политически, които винаги са я прова-ляли. И сега Путин не се интересува от населението на Руската федерация. Единс-твеният интерес на Путин е продажбата на газ и петрол на високи цени, политически натиск върху купувачите и транзитиращите региони със заплахата да врътне кранчето в най-неподходящия момент.

Путин се интересува единствено от печалбата на „назначените“ от него олигарси и доходите от военно-промишления комп-лекс. Тъй като държи повечето от Европейс-ките държави в шах с доставките на газ Путин разговаря с всеки от позицията на силата, от позицията на най-силната и мощ-на държава в света. Последните две са неверни, но засега населението го поддържа във великоруския му шовинизъм. Обаче тази подкрепа започва да отслабва.

Руснаците искат наистина да са най-великата страна в света, но младото поколение ясно разбира, че това няма ника-къв смисъл за техния живот, защото да живееш в най-великия концлагер не е голям плюс за преминалия ти живот. Европа е пълна с руснаци на средна възраст от 31-32 до 40-45 години. Във всеки самолет, в които съм пътувал в Европа, има поне двама или трима представители на „избраните“ от елитната класа на Русия да ги обслужват зад граница, които на висок глас без да ги интересува дали смущават някого споделят последните си изживявания от ловен излет, където се е оказало, че руските джипове и ловни оръжия са оставили другите участва-щи националности да бъдат неудачници.

„А, бляд, наши джипи проходили в най-глубшие пески и грязние дороги, то Мерцедеси, БМВ, Мазда, Хонда, ех, бляд,

3 они все затанули…“ или „А когда я витанул новая Ижка суперпозет от чехлом все ахну-ли…“ Или „а наши играли такую музику, ох, Бога ми, мы не заснули до сутра, выпили столько водки и кричали давай, давай все люди около эти места не спали с нами це-лую ночь… Хаааа! Ха!“

За съжаление по-младите в Русия вече виждат обречеността на положението си и трябва да избират да бъдат „родолюб-ци“ и „с чего начинатся Родина“ да бъде любимата им песен около огъня, където те пекат току-що извадените от земата картофи след като са ги орали и копали цяло лято, гладни и мръсни, но трябва да намерят начин за оцеляване физически или да прес-танат да дават подкрепа и управленчески и управленски кредит на Путин и олигарсите и военно-промишлемня комплекс около него.

Съгласно един известен американ-ски политик „не е възможно да заблуждаваш целия си народ безкрайно дълго“, така че с израстване на поколенията, за които думите „Родину“, „Матушка Русия“ са кухи символи, защото тази Матушка е в повечето случаи Мащеха за тях и поколенията, за които Ро-дината не започва с това казано в песента, което е израз на бедност и революции, може би политическите процеси в Русия ще сме-нят посоката си. Въпросът е накъде ще тръгнат тези политически процеси!?

И накрая извинявай, че пиша на стената ти, но ти си един от хората с ясни виждания за истинското положение в Русия! Автор: Александър Йоцов

ЗАПОВЯДАЙТЕ ДНЕС НА ПРОТЕСТА, ЩЕ СЕ ВИДИМ НА ПЛОЩАДА ПРЕД ПАРЛА-МЕНТА!

Моя милост днес ще бъде в София на общонационалния протест. Представител съм на синдикалната организация на „Подк-репа“ в учреждението, в което работя. Оти-вам да протестирам най-вече по свои, пре-димно идеални подбуди; най-важните от тях са:

1.) Решително ще протестирам срещу безочието, срещу политическата арогантност на управляващите!

2.) Твърдо ще протестирам срещу некадърността на управляващите ни чалга-политици, които превърнаха думата „криза“ в мантра, с която се опитват да прикриват крещящата си некадърност!

3.) Ще протестирам срещу неде-мократичния авторитарен манталитет, който си позволява без капчица срам да демонст-рира правителството, начело със своя вожд Бойко Борисов!

4.) Ще се противопоставя на една неразумна политика, благодарение на която това правителство проиграва златни шансо-ве на България да се нареди сред достойни-те и проспериращи народи на Европа!

5.) Ще искам предсрочни избори, за да се прекрати политическата агония, в която ни натика Бойко Борисов!

6.) Крайно време е „футболист но-мер едно на България“ Бойко Борисов да се оттегли и по цял ден да си рита мачлета, а не да се държи като слон в стъкларски мага-зин в полето на българската политика! Мо-же, ако иска, да се върне към предишните си занимания с пожарникарство, каратизъм, бандитизъм.

7.) Отивам на площада, защото се радвам, че все още има българи, на които съдбата на България им е небезразлична!

И за още много неща ще протести-рам, но сега нямам възможност да пиша за тях, понеже трябва да ставам и да се при-готвям за пътуването си до София…

Елате и вие на площада! Да про-тестираме, да покажем, че сме достойни да бъдем наричани български граждани и де-мократи!

БЪЛГАРИЯ ЩЕ МОЖЕ САМА ДА ЗАДО-ВОЛЯВА ЕНЕРГИЙНИТЕ СИ НУЖДИ ЧРЕЗ ДОБИВА НА ЕВТИН ШИСТОВ ГАЗ

10 неща, които трябва да се знаят за шис-товия газ Различава ли се от „природния газ” и опа-сен ли е за здравето?

По начин на образуванe, състав, технологии на търсене, проучване и добив, предпазарна подготовка, транспортиране и реализация шистовият газ е идентичен на природния газ. Той е метан, най-простия въглеводород от реда на алканите. Метанът

е неотровен, безвреден газ, без цвят и миризма.

Ако шистовият газ е идентичен на конвенционалния природен газ, защо го наричат иначе?

В петролната индустрия се използ-ва специална терминология за класифика-ция на ресурсите в зависимост от геоложки-те и технико-икономически свойства на залежите от въглеводороди, а не от свойст-вата на самите въглеводороди, които са едни и същи навсякъде. Терминът „шистов газ”, отразява особеностите на залежите от газ, а не на самия газ или на технологичните процеси. Прилаганите към шистовия газ технологии, включително хидроразрив, са същите, както към други видове залежи от нефт и газ.

Вярно ли е, че има над 300 мили-арда кубически метра шистов газ само край Нови Пазар?

В конкретния случай за шистовия газ в България може само да се каже, че става въпрос за прогнозен геоложки ресурс, който тепърва трябва да бъде открит и про-учен, за да се стигне до оценка на запаси.

Колко земя е нужна за добив на шистов газ? Казват, че можел да се добива само в слабо населени райони и пустини, защото сондажите били много нагъсто и се унищожава земеделска земя, ставало като лунен пейзаж?

Ако българските шисти имат свойс-тва като на тези в САЩ, постоянно заетата площ за добив за пълно снабдяване на България със собствен газ ще е около 500 декара. Това е само около 0.012% от площта на концесията за шистов газ, предоставена в Североизточна България. При успех на проучвателните работи в тази концесия за шистов газ, България би могла да удовлет-вори нуждите си от природен газ, като полз-ва около 0.0005% от територията си. След приключване на сондирането и добива, земята се рекултивира и е напълно годна за земеделие. Добив на шистов газ се извърш-ва в много по-гъсто населени места, откол-кото България, и никъде не е довел до уни-щожаване на земята или водите.

Големите не се интересуват от малките като нас. Защо се дава предпочита-ние на големи фирми при сключване на концесионни договори за шистов газ? Те си гледат само техния интерес, къде е нашият? (Прочети ДО КРАЯ >>>)

ТЪКМО КОГАТО СОЦИАЛИЗМЪТ СТАНА ПО-ТОЛЕРАНТЕН, ТОЙ СТАНА И ПО-НЕЖИЗНЕСПОСОБЕН...

Започнах да чета книгата Опито-мяване на революцията, изпратена ми от г-н Петър Каменов от Монтана. Книгата е написана от американеца Джералд Крийд, а издателят е изд. Апострофи. Като прочета

4 книгата, ще опиша впечатлението си. А ето сега краткото й представяне в Мрежата:

"... Селяните от всяка махала се редуваха да водят козите на паша и една пролетна сутрин през 1987 г. моят съсед пасеше стадото, когато възрастната му майка почина. Аз отидох да го намеря и му предложих да наглеждам стадото, за да може той да се погрижи за погребението... След невероятно изтощителен ден успях да върна всички кози по домовете им и не казах на никого какъв ужас съм преживял и колко съм се тревожил да не изгубя животните (броих ги сигурно сто пъти). Тази случка убеди селяните, че наистина ме е грижа и че мога да свърша нещо полезно, освен "да си докарвам главоболие с всички тези книги", както един познат определи основното ми занимание.

... След като роднините на младо-женеца свършиха с поднасянето, имаше почивка. Реших, че представлението е свършило, но всъщност всички се подготвя-ха за поднасянето на даровете от майката на булката. Броят на подаръците бе фено-менален. Въпреки че бях добре запознат с научни изследвания за зестрата в Южна и Източна Европа, хванах се, че правя срав-нение с даряването при канадските индиан-ци квакиутл. Имаше няколко големи килима, множество тежки одеала и кувертюри, и запас от спално бельо, който можеше да им стигне за два живота...

... Селяните бяха преживели най-лошото от комунистическия авторитаризъм и бяха намалили властта на партията, така че към 1988 г. комунистическата партия бе вече по-скоро досадна, отколкото страшна - поне за селяните. Те със сигурност усещаха огра-ниченията на системата, но след като вече до голяма степен я бяха опитомили чрез ежедневните си действия в продължение на четири десетилетия, те не желаеха да я

заменят с нова, може би по-малко податлива заместница...

По иронично стечение на истори-ческите обстоятелства, тъкмо когато социа-лизмът стана по-толерантен, той стана и по-нежизнеспособен..."

НЕПРОСТИМО Е И ТОЗИ ПЪТ ДА ПРОС-ПИМ ИСТОРИЧЕСКИЯ СИ ШАНС ДА СТА-НЕМ ИСТИНСКИ СВОБОДНИ!

Някъде, не помня къде, прочетох, че на еди кой си човек му било трудно да прецени каква позиция следва да има по въпроса за т.н. „шистов газ“. Той сам се оплакваше и се вайкаше заради това. Съ-щевременно чета и чувам, че други хора не познават такава трудност, те, примерно, априори са ПРОТИВ шистовия газ. Даже и без да се замислят, знаят, че са против. Доста хора са в затруднение по този въпрос, тъй като наистина в него се сблъскват поне две фундаментални ценности, поради което на всеки се налага да се реши коя от тях има приоритет лично за него – пък и за нацията ни. Става дума за ценностите природа и свобода.

Искам да кажа нещичко по този ка-зус. И по този начин ми се иска да спомогна за проясняването на въпроса, та белким повече хора по-решително изяснят собстве-ната си позиция по наистина нелекия казус.

Не е доказано дали и доколко тази технология за добиване на шистов газ е опасна за природата; прочее, то всяка чо-вешка дейност, както и да го погледнем, е противоприродна; всичко, направено от човека, е култура, докато природното, при което човекът изобщо не се е докоснал, е натура. Ако искахме и ако можеше да си стоим при природата, отказвайки се от кул-турата, т.е. оставяйки се на бездействие и на съзерцание на собствения си нос, то и култура, и цивилизация, и човечество изоб-що нямаше да има. Всяка намеса или инва-зия на човека в природата е, предполага се, вредна или поне неприятна за природата, за природното. Прочее, автентично природно е само… дивачеството, варварството. Култу-рата по начало е противоприродна. Това дотук – от една страна.

От друга страна разглежданият ка-зус е твърде интересен и затова, че тук се намесва най-фундаменталната човешка ценност: свободата. България енергийно или

суровинно, а оттук и всякак, е зависима от Русия, и то до нетърпима за самия ни суве-ренитет степен. Тъй че, оказва се, оня, който тръгне да крещи против шистовия газ, всъщ-ност и де факто крещи против българската свобода и суверенитет. Тоест, работи не за българския, а за руския интерес, сиреч, е предател. Дилемата става изострена в екст-ремна степен: или благодарение на шисто-вия газ най-после ще извоюваме независи-мостта си от Русия, или, ако надделеят противниците на българската независимост, шистов газ няма да има, но заедно с него няма да има и българска свобода. И няма да има просперитет: защото зависимостта от една изостанала, деспотична империя, каквато е руската, не може да не доведе до бедност и мизерия. Ние поне това би след-вало да го знаем от опит: 45 години комуни-зъм бяхме изцяло зависими от Русия и ето, в резултат, станахме най-бедни в цяла Евро-па. Факт.

За поляците например никакво съ-ображение не може да стои по-високо от свободата; за народи като полския свобода-та е най-висшето. Ето защо Полша, за да отхвърли всякаква зависимост от вековния си поробител, именно Русия, прие техноло-гията за добив на шистов газ, дори и в ня-каква, възможно минимална степен, да пострада и полската природа. Свободата за свободолюбиви народи като полския е един-ствено меродавното.

А за народи, прочути с робския си манталитет, именно като нашия, свободата съвсем не е най-важното, и затова в такива народи мърморковците срещу шистовия газ нищо чудно да излязат мнозинство. Не им пука на такива, че за шепа руски рубли са готови да пожертват свободата и суверени-тета на България. Намесих „шепата“ руски рубли, защото е безспорно, че кампанията на активистите срещу шистовия газ у нас се финансира щедро от путинска Русия. Разби-ра се, че една такава кампания съответства на руския империалистически интерес спря-мо България. Факт. А известно е, че най-голям душманин на българската свобода е Русия. Факт!

Ето защо моя милост, за която сво-бодата е най-важното, не стои такава диле-ма: аз съм за добива на шистов газ у нас. Защо ли? Ами защото ми е мила българска-та свободата. Мил ми е българският сувере-нитет. Мило ми е достойнството на Бълга-рия. А достойни могат да бъдат само сво-

5 бодните, не робските народи. И проспери-ращи народи могат да бъдат само свободни-те народи. Робските народи сами осъждат себе си на вечно недостойнство, на униже-ния и на мизерия. Това го доказва опитът на цялата човешка история.

Но колцина ли мислят като мене в разтерзаната от внасяните от империалис-тическа Русия раздори и от гнусни ченгесар-ски номерца България? Малко сме. Трябва да правим всичко, за да привличаме съмиш-леници. На карта е поставено бъдещето на България. Непростимо е и този път да прос-пим историческия си шанс да станем истинс-ки свободни. Както много пъти преди това сме го правили в многострадалната си исто-рия. Нации страдалци са само малодушните нации.

Страданието е наказание за сла-бостта, за малодушието им. То ще им по-могне един ден през горчилката на страда-нието да се убедят в собствената си нера-зумност. Прочее, дами и господа, ние, бъл-гарите, малко ли сме страдали? Налага ли се още да страдаме, та да ни се отворят най-сетне очите?!

ИМА ЕДНА ПАРТИЯ, КОЯТО СЕ БОРИ БЪЛГАРИЯ ДА Е СИЛНА, ДОСТОЙНА И ПРОСПЕРИРАЩА – И ЗНАЕ КАК ДА ПОС-ТИГНЕ ТАЗИ ЦЕЛ!

Можете да видите и чуете видеозапис на 8-мо национално събрание на ДСБ (видео)

Отчетен доклад на Иван Костов (видео)

Резолюция на Осмото национално съб-рание на ДСБ (видео)

Пресконференция на ДСБ (видео)

Можете да прочетете и това: Иван Костов: България заприлича на Русия – страна на олигарси, милиционерщина и тотална диктатура

и още други материали, които можете да намерите на сайта на ДСБ.

ЗАБЕЛЕЖКА: Прочее, забелязахте ли тази сутрин, в интервюто си, Боко пак показа, че го е страх най-много от Костов? Този страх показва най-красноречиво кой е по-

ръчителят на "мероприятието" в българс-ката чалга-политика, наречено "Боко Бо-рисов"...

ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ОРГАНИЗИРА КОН-КУРС „РУШВЕТЧИЯ НА ГОДИНАТА“

Рушветчия на годината

Краят на годината е. Време за кон-курси. Спортист на годината, банкер, поли-тик, мъж, жена на годината. За първи път се организира конкурс за рушветчия на година-та.

Уникално събитие. Епохален нап-лив от кандидати за почетното звание. Единствената сграда, която може да събере тълпите от участници, е НДК. Залите се пръскат по шевовете, коридорите са пре-пълнени, дори в тоалетните няма място. Възбудата е огромна, остри очички дебнат отвсякъде. Градинката пред НДК е залята от чакащи. Издигнати са огромни телевизионни екрани.

Излиза водещият, започва шоуто. Дами и господа, скъпи рушветчии,

добре дошли! Най-напред искам да се изви-ня на всички български граждани за неудоб-ството. Разбирам, че докато трае конкурса, държавата е блокирана и никой нищо не може да свърши. В момента работят само неподкупните. Държавата ще заработи нор-мално едва след края на нашето радостно събитие. Много моля, ако има тук сред вас корумпиращи, тоест такива, които плащат подкупи, този конкурс не е за вас, той е само за тези, които взимат. Това е конкурс за рушветчия на годината!

И както самото заглавие ви подс-казва няма да присъждаме награда за ця-лостно творчество. Това кой колко вили, апартаменти, коли, къщи, земи и пари е успял да натрупа за последните 20 години не се гледа, интересуват ни само постиже-нията ви за тази година.

Кандидатите ще бъдат разпреде-лени в три категории. Лека, средна и тежка. Нашето компетентно жури е съставено от представители на всички корумпирани прос-лойки. Категориите са определени от слу-жебното положение на участника, от което пряко зависи размера и броя на подкупите. Разбираме, че всички тук присъстващи изга-ряте от желание да бъдете корумпирани. Но

ще се оценяват вашите реални успехи, не мечтите ви.

Естествено, уважаеми дами и гос-пода, за подкупността на журито гарантира-ме. Това са настоящи и бивши политици, министри, прокурори, съдии, полицаи, сле-дователи, митничари, кметове… Те са из-вестни с огромните си заслуги в изграждане-то на корупционни схеми. Хора, изградили авторитета си със собствени ръце, те са международно признати. Срещу тях са пра-вени опити за образуване на досъдебни производства и наказателни дела, разбира се, неуспешни. Членовете на журито са не просто виртуози в нелекото си дело, те са издигнали в култ безопасността на труда.

И така тези класици на корупцион-ния жанр са готови за вашите оферти. Вие, рушветчиите, не може да ги отправяте ди-ректно, затова имате право на телефонно обаждане до свой приятел, нека вашите клиенти плащачите изненадат приятно ува-жаемото жури.

Накрая искам да ви съобщя една радостна новина, която потвърждава колко съвестно си вършите работата. По данни на „Център за изследване на демокрацията“ в България на всеки 20 секунди се плаща откуп. Браво! Вие сте великолепни, оставили сте в миналото прийоми и допотопни техни-ки като шантаж, рекет и изнудване. Истински перфекционисти, достойни за възхищение, на всеки 20 секунди – подкуп, фантастичен резултат! Това ме подсеща, че времето е пари. Нека шоуто започне! Автор: Ивайло Зартов

КОГА ЕДНО ОБЩЕСТВО ПРЕУСПЯВА И СЕ РАДВА НА ДОБРИ ПЛОДОВЕ?

Тази сутрин не ми се пише за нищо - и ето, ще пиша за това, че не ми се пише. :-) Всъщност не е истина, че не ми се пише за нищо, а по-право - пише ми се, ала за много неща; и не мога да реша с кое да започна. А това вече е проблем. Всекидневен проблем. Какво да избера, с какво да започна? Да избера от множеството проблеми, които гъмжат в съзнанието ми. Всяка сутрин нещо надделява, а други теми жертвам ли жерт-вам - ето, сега те си отмъщават, поради което на нищо не мога да се спра. И в това раздвоение - "разтроение", "разчетворение" и пр. - предпочитам да не правя нищо. Е,

6 виждате, че нещо ще направя, ще пиша за това, че не ми се пише. :-)

Моята истинска любов са най-сериозните проблеми на философията, а всъщност това са проблеми на човека, чо-вешки проблеми. Ала всяка сутрин общо взето изневерявам на голямата си любов и по принуда се занимавам общо взето с политически коментари, заради което съм така много критикуван от неколцината ми приятели-философи, които може би с осно-вание считат, че това моето е чиста загуба на време. На моменти и аз мисля като тях, но в други моменти считам, че един фило-соф като мен, ако избере за своя съдба не витаенето на духа в пространствата на чистата мисъл и философия, каквото всъщ-ност е истинското му призвание, а ако се отдаде на една гражданска ангажираност със случващото се, това не е загуба на време, напротив, е нещо, което е рядкост сред това съсловие на философите особено у нас.

Прочее, гражданските проблеми също са човешки, ерго, са философски, и философският поглед спрямо тях не само че е възможен, той е и необходим. Понеже в тия сложни феномени на политическия живот се крие огромен смисъл, ако те бъдат оставени на плоските интерпретации на журналистическата напаст, просто няма как да се доберем или доближим до смисъла, скрит в тях. Ето затова, един вид, се жерт-вам всяка сутрин и пиша за политически, за български, за съвременни горещи проблеми: бягството от тия проблеми, така разпростра-нено сред своенравното съсловие на фило-софите, не ми е по вкуса. Е, разбира се, губят моите сериозни занимания със същин-ските философски проблеми, не напредват започнатите, но недовършени мои сериозни философски книги. И затова си имам една мечта, ето коя е тя:

Да дойде ден, в който всеки в Оте-чеството ни почне да се занимава с това, което му е работа - и да започне да я върши както трябва. Политиците да подемат неле-ката си политическа работа и да започнат да я вършат истински, както се и полага. Жур-налистите пък да се хванат здраво о мисия-та си, и да не отстъпват пред никакви изку-шения, особено паричните. А само истината да е онова, което ги вдъхновява. Да имаме истински журналисти, които си вършат рабо-

тата както трябва - знаете ли колко важно е това за едно общество като нашето, в което лъжата и манипулацията са водещото?! Съдиите, прокурорите, следователите да почнат да си вършат делата истински, без да се съблазняват от подкупи - водени също от съзнанието за величавата роля на право-съдието в една нормална държава, в една нормална и действаща демокрация.

Иска ми се да дойде ден всички в тая държава да започнат да си вършат работата истински, и тогава именно моя милост, един философ, да се отдаде изцяло на философията, на писането по най-сериозните теми на философията. А не в отечеството ни да е пълен хаос: пожарника-ри, бандити и мутри да се занимават с поли-тика и с управление, журналистите да прак-тикуват най-усърдно курвинския занаят, пропадналите в морално отношение да ни учат на морал и на добри нрави, разни там шоу-чалга звезди да изказват съждения, да речем, относно това как учителите трябва да си гледат работата и прочие, та хаосът, както виждате, е пълен, а в резултат нищо не върви.

Прекрасно щеше да е, ако Боко, да речем, си се занимаваше само с пожарни-карство, с карате, с ритане на мачлета или поне с най-обикновен бандитизъм. А Костов, доказан и проверен политик и държавник, да си се занимаваше с това, което умее най-добре, именно, да управлява, да внася ред и разум в държавните дела. И тогава на моя милост изобщо нямаше да се налага всеки ден да пише политически коментари, в които да се диви и да роптае срещу новите и най-нови изцепки на нашия народен пожарника-ро-каратистки кумир. И тогава аз щях да си се занимавам спокойно и преспокойно с философия, което, всъщност, ми е и работа-та.

Когато всеки в едно общество пра-ви това, което умее най-добре, и бъде оста-вен спокойно да си върши работата, едно такова общество преуспява и се радва на добри плодове. Когато в едно общество като нашето всеки почне да се занимава с това, което не му е работата, такова едно общест-во бива обхващано от несвършваща криза и всеобща, и материална, и духовна бедност и мизерия. Ние, българите, сме красноречив пример за това. Можем ли изобщо един ден да се поправим или вечно ще си бъдем такива "специалисти по всичко", които всич-ко объркват и живеят в пълен хаос?!

Ето тази ми е мечтата. Много ли искам? Толкова ли искам? Преди може би 3 години или ако не и повече заявих на лекция пред една среща на блогъри, че имам така-ва мечта, ми беше заявено, че много искам, че било израз на гражданско пораженчество философ, пък макар и блогър, да мечтае да се занимава с това, което му е работата. Не знам как сега изглеждат горните мои мисли, но ето, наложи се да ги споделя пак, пък както щете ги възприемайте!

Хайде чао, трябва да се стягам за работа: хубав ден и плодотворна седмица ви желая!

БЛОГЪТ МИ ИМА ВЕЧЕ ПОВЕЧЕ ОТ МИ-ЛИОН ПОСЕЩЕНИЯ!

Така показва броячът. Прочее, този брояч го сложих месеци след като създадох самия блог, тъй че, реално, посещенията са доста повече от милион.

Но все пак юбилейният 1 000 000-нен посетител е факт, достоен за отбеляз-ване. При това не съм правил никакви фоку-си за да привличам посетители, както се прави по други блогове...

Тъй че, за ознаменуване на този факт не ми остава нищо друго освен да изкрещя гороломно:

- Да живей свободата, приютила се в днешно време в интернет! Да живеят бло-говете, тия най-съвременни средства за обмяна на мисли!

ОЩЕ ВСЯКАКВИ ИСТОРИИ

Вчера почнах да пиша един текст, публикувах го под заглавие Щрихи от ро-довата ми история. Той е част от Прежи-вяното в ерата на комунизма: поредица от есета. Тази сутрин ми се налага да про-дължа започнатото; както се казва: "Хванал ли си се за хорото, ще рипаш, няма накъде!". И ето, искам да продължа, щото зная, заре-жа ли започнатото, нищо чудно никога вече да не се върна към него.

В последното есе писах за единия си дядо, от страната на баща ми; сега, няма как, се налага да напиша и за другия си дядо, от страна на майка ми. Неговото име е

7 Васил, той почина, Бог да го прости, през 1988 г., една година преди комунизмът, който той толкова е мразил през целия си живот, да започне да си тръгва. Аз за тоя мой дядо, който ми е оказал огромно влия-ние, съм писал тук-там из книгите си, раз-съждавал съм по разни негови мъдрости, щото той беше изключително духовит и мъдър човек. Сега ми се налага да напиша още нещичко, та да закръгля образа на този, без съмнение, велик човек.

Някой ще каже: как така "велик", какво толкова е направил; та нали велики могат да бъдат само големите исторически дейци, такива като Боко Тиквата например, или като Ивайло Бърдоквата?! Откъде-накъде, ах, ти, толкова нагли мизернико, ще твърдиш, че собственият ти дядо да е ве-лик?! Ще отвърна така, понеже темата ми се вижда чудесна.

Може да има велики и сред т.н. "малки хора", за които историята нищичко не знае. Историята не знае, но за такива хора-личности с голям потенциал, които, нищо че не са се прочули, други хора хранят в памет-та си най-светъл спомен, та значи, това, че историята не знае за тях, ни на йота не променя величавостта им. На мен ми се струва, че това нещо, именно величавостта на една личност, дори, бих си позволил да кажа, и величието й - нали на царете казват "Ваше величество"! - съвсем няма отноше-ние към това дали някаква личност е играла или не е играла някаква значима роля в общата ни история, защото голямата лич-ност, а "велик", знайно е, означава "голям", си остава голяма независимо от всичко; ако не е играла съществена роля в голямата история на нацията или човечеството, така-ва една личност няма как да не е играла също толкова, ако не и по-голяма роля в онази не по-малко лична или родова исто-рия, т.е. е велика именно в този също толко-ва значим смисъл. Защото от какво се със-тои т.н. "голяма история"? Ами тя е изтъкана от безброй "малки", "родови", личностни и прочие истории, които не просто са нейна канава, нещо много повече, те са нейното тяло, нейната плът, нейния организъм.

Примерно, да речем, дядо ми Ва-сил, в спомена ми, дори и най-ранния, беше личност, излъчваща невероятно силно дос-тойнство и дори, бих казал, величавост. Примерно, с нас, децата, внуците си, беше строг, но справедлив; хем можеше да бъде страшен и да ни пердаши с бастуна, хем често, като говореше с нас, се усмихваше, а очите му весело играеха, и тоя контраст - да видиш усмихнато общо взето постоянно намръщеното му лице - ни е поразявал особено силно. Тя, голямата личност, се усеща по много и най-различни малки де-тайли. Примерно, дядо ми Васил за времето си е завършил високо образование, някакво средно училище за горски стражари или лесничеи. Като такъв е работил в горското стопанство в Боровец и то по времето, кога-

то там директор е бил Николай Хайтов; дядо ми говореше, че се били познавали и си имали хубава приказка с него. От друга страна, понеже животът така му се е стекъл, общо взето си е бил селски стопанин и зе-меделец, т.е. от земята, работейки я със собствените си ръце, е изхранвал челядта си. Но в същото време през целия му живот е обичал да чете, и човек често можеше да го види, излегнат на миндера, да чете с книга в ръцете. Когато беше вече пенсионер, нищо че пак работеше, като пазач, тогава пък изчете всички до една книги на читали-щето, та му се наложи да му доставям книги било от моите, било от библиотеката в Дол-на баня, а съм му носил книги и от Пловдив. Какво ще кажете, може ли да е малка лич-ността, която толкова много е обичала да чете?

С него, разбира се, можеше човек да води всякакви разговори, и то с наслаж-дение; разказваше всякакви случки за не-безбурния си живот на младини, пък и по-късно, а ние го гледахме с отворени уста, понеже беше невероятно добър разказвач. При това умееше да свири на разни музи-кални инструменти, на окарина, на мандоли-на и прочие, а също така и много хубаво да пее. Често, когато вечер наблизо, до река Марица, беше на служба като пазач, оттам се чуваше песента, която той и пееше, и сам си свиреше с окарината, която все си беше в джоба му. Също така умееше да работи дърводелство, правеше какви ли не неща, имаше си инструменти, правеше на жените разните му там приспособления за предене на вълна, разни чекръци, правеше със собс-твените си ръце станове за тъкане и какво ли не още. Накрая сам си направи и надг-робния камък, като остави място само за да се допише годината на смъртта. Невероятен човек, даващ ни на нас, неговите внуци, великолепен пример за това как е достойно човек да живее живота си. А той имаше двама сина, моите вуйчовци, Ангел и Дими-тър, и две дъщери, моята майка Йорданка и леля ми Стоименка. Вуйчо Ангел и леля Стоименка починаха, Бог да ги прости.

Много истории съм слушал за дядо си от неговите уста, нямаше родово събира-не, на което той да не разказваше своите истории, а пък всички ние го слушахме с внимание; като поразказваше, после се подемаше песен, всичките му деца като него

пееха, а най-добри певици бяха, разбира се, майка и леля. И ето, сега съм силно затруднен какво да напиша, с кое да започ-на. Спомням си, че когато вече бях студент все му виках да седне да запише историите си, той се смееше, уж обещаваше, ама явно си беше разказвач, който обича на живо да разказва; аз тогава пък си мислех някак да взема тайно да записвам историите му, на магнетофон, ама така си остана, не свърших тази работа, и ето, сега каквото паметта ми е съхранила, ще мога да го запиша тук; да, малко е, но няма как. Но пък се чувствам длъжен да запиша каквото аз знам, щото иначе съвсем ще се забрави, а повтарям: дядо ми Васил беше голяма личност, тоест, велик човек. И то велик в един най-истински, а не в обичайния, смисъл.

Обаче, сега се сещам, ако почна подробно да описвам историите на дядо си Васил, много нещо ще трябва да напиша, а задачата ми тук не е тази; но ето пък, ще се наложи да подбера най-важното и изрази-телното, та да придам плът на разказа си, защото това, което е преживял дядо ми Васил, ще придаде именно оня исторически контекст, в който по-нататък ще се развива разказа ми.

Дядо Васил имал за баща един не по-малко колоритен от него човек, именно дядо Арангел, за който аз съм чувал леген-ди, но когото не познавам лично, по причина, че е умрял далеч преди аз да се родя. Бил много строг и проклет човек, ала изключи-телно работлив и грижовен стопанин, земе-делец, дето всичко е правил с вкус, както и трябва да се прави. Бил дълги години кмет на село Марица, където именно е живял рода на майка ми, а пък тя, като се е омъжи-ла, се е преселила в Долна баня. Бил твър-де уважаван от хората и също така влияте-лен човек, и точно затова на 9-ти септември 1944 г. комунистите, като взели властта, първо него арестували, та да го поразстре-лят малко. Да, обаче всички от женската част на рода, именно баби, лели, внучки и прочие отишли пред кметството и почнали да реват и да искат властта да го пусне; комунистите се видели в чудо, те обичат да разстрелват тайно, а така нещата загрубели, по едно време се видели пишман, не могат да избият всички, и накрая пуснали дядото, понеже той вече и бил стар. Ето как, по напълно демократичен начин, с протест, в условията на настъпващата комунистическа диктатура, моите хора още тогава показали, че на такава една противочовешка власт като комунистическата трябва да се съпро-тивляваме всекидневно, както и доколкото можем.

Тоя дядо Арангел обаче много-много не харесвал сина си, моя дядо Васил, когато той бил младеж. Защото той обичал по-свободния живот, понеже зарязал имота и тръгнал било по гурбет, включително и като горски стражар в новите земи из Маке-дония, било пък, изглежда, си падал по

8 женската част; както и да е, отношенията между баща и син загрубели дотам, че ба-щата, в пристъп на ярост, лишил сина си от наследство и някои от нивите си прехвърлил директно на внуците си; бил, както казахме, особняк. Обаче бил твърд човек със силна воля, и ето, успял в крайна сметка да върне сина си на село, където да си гледа семейс-твото и имота; били сравнително състоятел-ни и много добри стопани, които си работели земята с вкус. Особено много дядо ми се гордееше с конете си, колко пъти е разказ-вал за тия коне, явно много ги е обичал, и на това основание можете сами да си предста-вите колко е страдал за тях когато комунис-тите му ги взели, щото насила го натикали в ТКЗС-то. Тук се налага да разкажа цяла една история за същинската войната, която на комунистите се наложило да водят, за да натикат в крайна сметка дядо ми в ТКЗС-то; прочее, той все пак издържал и бил послед-ният, който влязъл в него, без изобщо да подписва съответната декларация.

Ще щрихирам само тази история, защото тя иначе е доста дълга. Когато кому-нистите започнали да тормозят хората да влизат в ТКЗС, дядо Васил изобщо и хал-хабер си нямал да влиза в него, напротив, имал си планове да строи къща, за която ми трябвали и конете, и воловете, и искал да си гледа имота сам; явно имал буржоазен манталитет, тъй ненавистен на комунягите. И затуй си имал доста главоболия; по едно време му се наложило да превърне къщата и двора си в крепост, а сам той се криел много време в специално направено скрива-лище, само и само да не подпише пустата му декларация за влизане в ТКЗС. Комуня-гите се видели в чудо; по едно време не издържали и му взели всичко, коне, волове, инвентар, всичко, без изобщо да подписва декларация, ей-така, на инат, както комунис-тите могат.

Тогава дядо Васил се ядосал, оти-шъл в София, само Бог знае как се е добрал до Министъра на земеделието, написал съответната жалба, и от София, без особена охота, се наложило да пратят депеша да се спре произвола; селските комунисти побес-няли, а дядо ми се върнал победоносно и на бял кон, взел си добитъка и целия инвентар, още много време си работил с тях, съградил къща, а пък после сам отишъл и победонос-но харизал всичко на комунистите. И, разби-ра се, се махнал от ТКЗС-то, за да не гледа трагедията, на която тия разбойници подло-жили земята и добитъка, тръгнал по гурбет, а пък аз си го помня все такъв, като стане дума за комунисти, да ги псува най-открито, още се чудя как тия не го пребиха, но те си го и знаеха де, че с него на глава не могат да излязат. Аз имам известно основание да се гордея, че съм наследил тая негова чер-та, щото и аз като него басма на комунисти-те никога не съм цепил - и няма да цепя.

По едно време дядо ми Васил ра-боти в разни там каскади, горе нависоко, в планината, а пък понеже го бивало в работа-та, когато строежите завършиха, него го оставиха да пази лагера, с разните му там бараки и прочие, докато решат какво да правят с тях. И той си стоеше там, в гората, сам, слизаше веднъж или два пъти в месеца да си вземе брашно, хляб, боб, сланинка, сирене и отиваше пеша пак горе, на високо-то, в планината. И ние като деца, заедно с родителите сме му ходили там на гости и няма да забравя никога следното.

Катерим се ние из дола, пред ска-лите, и берем обикновено малини, които слагаме в кофи. Изкачваме се бавно, все по-нагоре, по едно време наближаваме заряза-ния от строителите лагер, който дядо Васил пазеше. И чуваме един странен звук, някак-ви чукчета чукат, ама съвсем ритмично, чудим се какво ли пък е това, какво ли прави пак дядо? Стигаме, виждаме го, той, при-мерно, готви - ех, какъв хубав фасул праве-ше там, горе, на планината! - а чукчетата се чуват още по-силно, как ли е възможно това?! Питаме го, а той се смее - и ни сочи на нас, децата, да идем да видим новото му изобретение: там встрани, в долчинката, е сложил една тръба, по която тече малко вода, водата, падайки, върти направено от него дървено водно колело, а пък колелото, движейки се, повдига поставени в специално приспособление две-три чукчета, които монотонно, подобно на тепавица, удрят поставени за целта железни плоскости. И така цялата местност се оглася от това тупане и чукане; дядо Васил се смее и казва, че чукането на чукчетата му прави компания когато е сам в планината. Ние идваме тъкмо навреме, фасулът е готов, ний носим мек хляб и сирене, носим му малко и продукти, сядаме на дъхава окосена и изсъхнала трева, където и обядваме донасита; ех, как се яде с удоволствие там горе, на високото, в Рила планина!

Пък после поне два дена ще сме с дядо, той ще ни учи на разни там мурафети, ще ни покаже разните си изобретения, ще ни покаже как в буйния поток може да се лови пастърва, ще ни разведе из запуснатия лагер, в който той всичко пази да е в изправ-ност и да не се краде - ех, колко много се крадеше в ерата на комунизма, как славно се крадеше тогава, затова някои крадльовци още не могат да го прежалят тоя пусти кому-низъм! - а пък най-накрая с огромно нежела-ние ще почнем да се спускаме надолу, щото майките ни, които са брали два дена горски ягоди и малини, бързат за у дома, за да правят своите сладка и компоти. А той оста-ва горе, заедно с кучето и с котките си, които е завел там горе, в планината, за да му правят и те компания. Той много обичаше пустите му котки, а най-много обичаше да се радва на малки котета, които много обичат да се борят, както е известно, а пък дядо Васил ги гледаше и така им се смееше с удоволствие, че чак сълзи на очите му изли-заха.

Спомням си също как разказваше за някаква котка, която той в чувал занесъл горе в планината, а като я пуснал в лагера, та да гони мишките, тя, без да му обърне капчица внимание, веднага си тръгнала обратно надолу; разстоянието е твърде голямо, може да има 25-30 километра, една част от които се вземат с автобусчето или с камион на горското стопанство. Да, обаче когато дядо Васил след седмица се върнал в селото, същата тая котка го посрещнала, гледайки го дяволито; той мислел, че куче-тата са я изяли, че се е погубила, но ето, тя успяла да се върне сама, разгадавайки кой знае как пътя на обратно, нищо че на отива-не е била турена в чувал. Е, била котката малко пооскубана оттук-оттам, ама си била жива и здрава!

Такива ми ти работи, още много може да се пише за дядо ми Васил, ама се изморих вече, да спирам засега дотук. Хубав почивен ден желая на тия, които имаха търпение да стигнат дотук! Вие сте упорити хора и заслужавате хубава почивка!

ЕМБЛЕМА, СЪДЪРЖАЩА ГЕНИАЛНО ХРУМВАНЕ

9

ЗА СВОБОДОЛЮБИЕТО С БЪЛГАРС-КА СПЕЦИФИКА

Г-н Калин Манолов, издател и жур-налист, който напоследък е водещ на преда-ване в една телевизия, е написал на стра-ницата си във Фейсбук следната обява:

Гледайте утре, 27.11, от 18,30 по тв България он ер „Видимо и невидимо“. Тема-та: „Докога да работим?“ с Владимир Каро-лев и проф. Петър Славейков.

По повод на тази обява се завързва любопитен разговор, който заплашва да прерасне в цяла история: някакъв човек, Тома Белев, пита безобидно: „Откога каните агенти на ДС?“, визирайки телевизионния любимец Каролев; разбира се, фен на г-на Каролева и на ченгетата от ДС възразява на въпроса му, а пък г-н Белев, в завързалия се спор, подхвърля, че дядо му е бил 5 години концлагерист в Белене; за което е подложен на подигравка не само от другото лице, но и от самия г-н Манолов, който счита за умест-но да напише следната бележчица:

И според мен този статус не е мяс-то за родовата история на г-н Белев.

Което именно ме провокира, нару-шавайки всички правила, да напиша следния провокационен коментар, понеже ми се иска нравственият момент в отечеството ни да не продължава да бъде последната дупка на кавала; ето какво написах там, и понеже е възможно репликата ми там да бъде изтри-та, затова я помествам и тук, в блога си:

Г-н Белев, както виждаме, потомци-те на тия, дето са били в концлагери, пак са нежелани даже на статусите на антикому-нистическите ни журналисти, а пък палачите, агентите на ДС и цялата останала сволоч не само че е канена по телевизиите им, но и са абонирани за тях, както е с тоя Каролев, дето се вре навсякъде.

Хубавото е, че хората, като видят омразните им физиономии на такива като

Каролев, натискат дистанционното и мина-ват на друг канал, т.е. тия отвратителни ченгета са станали нещо като телевизионни плашила. Г-н Манолов, преди време един човек, претендиращ да е навътре в работи-те, ми заяви, че водещите по всички телеви-зии имали нещо като „номенклатурни списъ-ци“ за тия, които могат и трябва да канят в предаванията си, а също и на тия, които са абсолютно нежелани да бъдат виждани по телевизиите. Има ли нещо верно в тази теория?

Преди 1989 г. добре се знаеше кои са удобните за властта „публични лица“, сега е досущ същото; Каролев само дето вече не спи в телевизиите, а знам ли, може и да спи; откъде да знам, може да са му сложили във всяка телевизия по един дю-шек, та да има къде да склони морно тяло. Аз досега не знаех, че тази особа е ченге от ДС, сега, като научих, този факт внася до-пълнителен нюанс във влюбеността на телевизионните водещи в такива като него.

Какво ще кажете, а, сюблимна кар-тинка се получава: собствениците на медии са ченгета от ДС, повечето от водещите са момченца, харесвани от ДС, гостите на разните му там предавания, тия, дето ни учат на ум, разум и морал, оказва се, пак са предимно ченгета от ДС! Страшна наглост, няма що!

И на фона на това, че някой бил заявил, че дядо му е бил в Белене, Вие счетохте, че е уместно да го поругаете и подиграете, което, както и да го погледне човек, е грозно! Това исках да Ви кажа.

Помислете малко над казаното, ако искате де. Ваша си работа. Все сме свобо-долюбци, само дето чуждата свобода мно-зина от нас недолюбват, което и показва, че свободолюбието им е само поза…

ЩРИХИ ОТ РОДОВАТА МИ ИСТОРИЯ

Днес е събота и имам малко повече време, та да попиша малко по поредицата за преживяното в ерата на комунизмо-социализма; последното, по-предишното есе от тази поредица беше ето това: Фраг-менти от преживяното в ранното ми детс-тво. Ще продължа по-нататък, защото аз съм така: не се ли увлека по нещо, никога няма да го завърша. А, от друга страна, не

обичам да оставям работата си несвърше-на. "Желязото се кове докато е топло!", изстине ли веднъж, иди го кови тогава. Зато-ва да продължавам по подетия път.

В предишното есе разказах за ня-какви най-древни спомени, касаещи собст-веното ми детство, които се мержелеят някъде там, в дълбините на съзнанието ми, или, по-вярно, в дълбините на безсъзнател-ното в душата ми. Ний оттам, от кладенеца на безсъзнателното-несъзнаваното трябва да извадим нещичко, ако искаме да утолим своята жажда по миналото, по вече прежи-вяното. Всичко, което сме преживяли, си стои някъде, вътре и дълбоко в нас самите, отпечатало се е там. Иска се просто извест-но усилие, та да успеем да го измъкнем - и да го представим пред умствения си взор. Пишещите, прочее, само това правят: бър-никат в кладенеца на несъзнаваното, нами-ращ се в дълбините на душите им, и каквото успеят да извадят, ни го представят като свое откровение. Ала нищо, което вече не е в нас, не може да бъде изобретено и сътво-рено.

Но да оставя настрана тия фило-софски нелепици. Да продължа да си върша работата, а именно, да ровя в дълбините на душата си, та да се добера до нещо отдавна забравено, което обаче трябва да оживее в текста ми.

Искам да кажа нещичко за семейс-твото и за рода си. Та да очертая общия контекст, в който се развива животът ми тогава - в моето детство, а после и в моето юношество.

Баща ми, Бог да го прости, казваше се Иван, в ония години беше строител, пра-веше къщи на хората, предимно на цигани-те; в Долна баня в онова време циганите си направиха къщи, не живеят в коптори, както е по големите градове. Беше "частник", работеше на частно; е, работил е и на дър-жавна работа, примерно, бил е и текезесар, и работник в горското стопанство (има една негова снимка, в която, той, горкият, с воло-ве кара и тегли в гората трупи, дървен мате-риал), и къде ли не още. Много-много не се задържаше на държавната работа, а виж, за частното, няма как, се държеше здраво - за да оцеляваме в ония трудни години. Вярно, че комунистите го гонеха заради тия негови "частни инициативи", заради "частничество-то" му; тогава на такива хора изобщо не се гледаше с добро око, а пък държавата ги облагаше с огромни данъци.

Та баща ми си имаше вечни разп-равии с властта, ала не отстъпваше, нищо че "Партията" го обявяваше едва ли не за "безделник". Лятно време работеше по стро-ежите на къщите на разни хора, вземаше добри надници (кажи-речи ако не 10-тина пъти по-големи от държавните, то поне 5 пъти по-големи), а пък зимно време, като паднеше снега - тогава, който знае защо, имаше много дебели снегове зимно време, не беше като сега, зими без сняг! - си почи-

10 ваше в къщи до печката, с винцето, с пър-жолите, с всичко, което се полага там. Пом-ня го приведен до печката на баба ми, пече семки, или картофи, или нещо друго, заедно с брат си Георги, Бог да го прости, също строител-частник, с когото обитавахме един двор, баба ми Цветана лежи на леглото, а двамата братя се греят до печката, а пък навън фъртуната вие ли вие. Аз като дете се навъртам около тях и уж чета книжките си; за отбелязване е, че от малък много обичах разните му книжки, не толкова учебниците, а предимно книжки. И третият брат, Костадин, също беше строител, ала по-рядко се хва-щаше на частна работа, той работеше в правенето на канализациите в Долна баня, стоенето под земята изглежда изпи силите му и почина сравнително рано; баща ми също почина на 58 години, след като се разболя и беше инвалидизиран. Но това стана по-късно, а аз сега говоря за значи-телно по-ранни времена, когато братята бяха в разцвета на силите си.

Майка ми, Бог да й дава живот и здраве, тогава работеше в ТКЗС-то, а по-късно, като откриха шивашко предприятие за кожени изделия в Долна баня, започна да работи там; значително по-късно пък се прехвърли на друго място, а именно, стана готвачка в стола към урановия рудник, къде-то плащаха малко по-добре. Много добре си спомням фишовете на майка си от онова време, като беше шивачка: обикновено заплата й беше към 90 лева, пълна мизерия. При това ги експлоатираха ужасно: огромни "норми", т.е. количество продукция, която трябва да произведеш, 8 часа наведени над машината, боляха ги пръстите, кръста, като капак на всичко дишаха замърсен с прах и фини космички въздух. На обед идваха да обядват по домовете си; почти на бегом, според това къде живее отделната жена-работничка, си идваха по домовете, за да нахранят децата си, а пък после самите те, с коричка хляб и бучка сирене, на връщане си дояждаха по пътя обратно към цеха. И леля ми Стоименка, Бог да я прости, работеше в същия цех като майка ми, двете сестри, за които ще пиша по-нататък - и за които вече съм писал на други места, те бяха тогава знаменити певици! - работеха заедно и си помагаха с всичко; бяха неразделни.

Сега тук не мога да описвам под-робно разни история за моя род, но по-нататък, когато на всяко нещо му дойде времето, ще разкажа най-вълнуващото, което просто няма как да забравя. А сега-засега аз още съм дете, хлапак, който обаче много обича да се заслушва в приказките на по-старите, а най-много обичах да слушам разказите на бабите и на дядовците си. Тук е мястото да кажа, че единият ми дядо, баща на баща ми, е починал две години преди да се родя аз, тъй че за него нямам свои спо-мени, а знам за него само по разказите на други хора и по писаното за него в разни книги. Да, за него наистина беше писано в

разни книги, предимно мемоари на разни местни комунистически величия и местни историографии; работата е там, че тоя мой дядо, Владимир, или дядо Владо, Бог да го прости, е бил един от учредителите на соци-алдемократическата партия тогава, БРСДП, бил е дои на учредителния й конгрес, а пък после дълги години е бил комунист, активно е участвал в т.н. "Септемврийско въстание", но по-късно, заради влошено здраве и зара-ди нуждата да храни семейството си (той, прочее, е бил тухлар), се е отказал от поли-тиката (въпреки че до края си остава член на БКП-то). Казвам това без никакво смущение, по-нататък ще разкажа и съответната исто-рия, за да се разбере защо е така. Прочее, нека все пак да кажа нещичко, щото зевзе-ците тук, в интернет, няма как, ще ме заха-пят като бесни кучета: "А, така значи, ти, антикомунистът, си имал дядо комунист, ясна работа!".

Да, дядо Владо е бил за времето си (природно) интелигентен човек, който се увличал по модните тогава комунистически "идеи", тъй да се рече. Наистина е участвал като делегат в разните му там най-първи конгреси на социал-демократите, а пък когато едната част от тях, именно т.н. "тесни социалисти", станали комунисти, и той с тях минал към комунизма. Когато идва времето на септемврийския бунт от 1923 година, дядо ми бил в първите редици, бил комен-дант на Долна баня, то тоя бунт продължил, както е известно, ден-два-три дена, а пък после дошла войската и ги изпоарестувала. И ето в тази връзка има една история, която, няма как, се налага да разкажа и аз тук.

Като ги арестували "фашистите", наште комунисти били бити колкото трябва-ло в ареста, а пък, според писаното в ония книги, ги били откарали на Черната скала в Чамкория, за да ги бутат оттам, сиреч, да ги убиват. Историята е истинска, но тук ще кажа и нещичко, което го няма в книгите, а съм го слушал от разказите на баба ми Цвета, на баща ми, на чичовците ми.

Главният комунист, който е подско-коросал долнобанци да се вдигнат на бунт в ония дни на 1923 г., бил един адвокат на име Кирил Лазаров. Който в ерата на комунизма по-късно стигнал до поста министър по времето на Тодор Живков. Аз лично тоя си го спомням, като дете съм го виждал, идва-ше една огромна черна "Волга" в центъра на Долна баня и от нея слизаше някакъв огро-мен старец с огромни ръце. По-късно на същия тоя още приживе направиха паметник в центъра на градчето, а пък същия тоя паметник моя милост, като кмет от СДС след 1989 г., бутна навремето, в ония първи па-метни години на "прехода", поради което си спечели за вечни времена ненавистта на местните комунисти. Както и да е, сега да се върна около ония събития през 1923 г. И така, арестували местните червени бунтари, начело с тоя Кирил Лазаров и дядо ми Вла-

до, и ги подкарали да ги бутат от Черната скала.

Малко преди да започне бутането от Самоков пристигнал съдия, в присъствие-то на който трябвало да стане екзекуцията. Види се, тогавашните "фашисти" повече са зачитали законността от комунистите, които след 1944 година си убиват ей-така, един вид за кеф или от злоба, което е все същото. Та значи съдията слязъл от файтона си и изведнъж, съзирайки дядо ми, рекъл:

- Я, Владо, а ти що дириш тука бе?! Оказало се, че тоя съдия е близък

родственик на дядо ми, чиито корен е от Самоков. Дядо Владо смутолевил някакви думи за оправдание, а пък съдията наредил тоя човек да го отведат встрани от редичка-та хора, на които предстояло бутане от скалата. Да, ама дядо Владо се заопъвал и рекъл:

- Не, не ща! Ако не отведете и ей-тоя човек (и посочил към Кирил Лазаров), не ща и аз да се помръдна оттук!

И бил упорит; не мирясал, докато не отвели встрани и приятеля му "Киро", както той го наричал. Аз не знам дали оста-налите ги бутнали от скалата, сега не ми се и проверява, от тая скала са бутали по оно-ва време хора, пък и по-късно, след 1944 г., пак са бутали, тя е доста удобна за бутане на хора. Доколкото си спомням - сега не ми се прави справка в ония книги, те пък не са и с мен, в родната ми къща са - простили на всички, съдията наредил да ги откарат в участъка, може да са ги водили на скалата само да ги уплашат, там порядъчно ги наби-ли, а пък после трябвало да платят парична глоба, та да ги пуснат. Представяте ли си, пуснали ги! И тоя същия Киро Лазаров, за който дядо ми така се застъпил, си платил бързо глобата, и изчезнал право в болше-вишка Русия; дядо ми трябвало да стои още в затвора, щото нямал пари да си плати глобата. В Русия Кирил Лазаров учил, ста-нал голям комунист, професор по икономика, бил все до вожда Георги Димитров, а пък като се върнали у нас след 1944 г., станал пак професор, а по едно време и министър - на финансите. Това трябва да е било някъде през петдесетте години на миналия век. И ето сега завършека на цялата история.

Дядо ми, казах, си бил в ония годи-ни до 1944 г. тухлар, за да храни челядта си. След 9-ти, понеже вече е стар, му дали работа като пазач, а иначе редовно го кач-вали по трибуните, понеже е един от осно-вателите на "Партията" им. Но по едно вре-ме дядо Владо чул, че разни другари, заради това, че са били "активни борци против фашизма и капитализма", били получили хубави пенсии; той лично пенсия никаква нямал, понеже е бил тухлар-частник, и по-неже вече бил болен, решил да иде при министъра, някогашен негов другар, сърат-ник и приятел, та да му се помоли и нему да отпусне пенсийка. Влязъл при министъра, министърът му рекъл "О, Владо, как си,

11 добре дошъл!", турил го да седне, попитал за за какво иде; той, хъката-мъката, изплюл камъчето, казал, че иде за пенсийка, щото нали борците били получили разни там пенсии. А министърът му рекъл:

- О, Владо, като те гледам, ти още си здрав бе, можеш да работиш, защо ти е пък на теб пенсия?!

Да, така отвърнал човекът, който той спасил навремето от бутане от Черната скала! Какво да се прави: на това му викат "комунистическо другарство". Рекъл му тия думи и го отпратил по живо, по здраво. Раз-бира се, дядото се ядосал, теглил му една и се върнал в Долна баня, където до смъртта си работи като пазач. Е, малко преди смърт-та му все пак му дали пенсийка, на Минис-търа може да е проговорила съвестта, знае ли се? Но дядо ми скоро умрял. От тая пен-сия се ползваше десетина годинки баба Цвета, която пък, понеже цял живот е била по бостаните, нагазила във водата, беше осакатена в краката, не можеше да движи краката си и ги влачеше, подпряна на два бастуна. От пенсията обаче ни черпеше редовно в бонбони "кръц-кръц" и с много хубав бял хляб, който ние, децата, й купу-вахме от фурната. Това е в основни линии тази история около приятеля-министър на дядо ми Владо. Чийто паметник моя милост бутна след 1989 г.: историята, тази стара присмехулница, си знае работата и в крайна сметка всяко нещо туря на мястото му.

От ония години също така помня огромните снегове, които падаха зимно време - не зная защо, но сега такива снегове почти не падат; а тогава цяла зима Долна баня си беше затрупана със сняг; така поне е останало в паметта ми. По Коледа ходех-ме по пъртините в снега за да сурвакаме по къщите, обикаляхме цялото село (Долна баня стана град едва в 1971 г.), къща не пропускахме, и всякъде ни отваряха. Тук-там ни даваха по някоя жълта стотинка, а на повечето места бабите ни даваха по някой орех или ябълка. Или парче от питка. Но ний на всичко бяхме доволни. Е, на-много се радвахме на стотинките.

В центъра на селото имаше един дядо, продавач на семки, пак "проклет част-ник", който, това няма да забравя, като дой-де време за сурвакане, оставяше вратата на двора си отворена, всеки да може да влезе, и седеше в стаята си, а пък пред себе си беше поставил една голяма тепсия, пълна с всякакви монети; и на всеки даваше парички, а пък ний, децата, се съблазнявахме да минем поне още веднъж; е, по-нахалните минаваха по много пъти, а той, усмихнат, се подлагаше гърба, да го сурвакат, искаше да удрят силно, и пак даваше парички. Така аз си спомням тоя "гаден частник", а пък чове-кът продаваше само слънчогледови семки; прочее, по-хубави семки, така хубаво опече-ни, оттогава не съм ял.

Няма как да забравя и една такава случка. Обикновено на сурвакарите даваха

по 5 стотинки, ако човекът, когото сурвакаш, ти е по-близък, можеш да се надяваш и на бяла паричка, примерно на 20 ст., на 50 ст., а пък щастливците получаваха дори по левче-два. И ние, децата, по тая причина, като напълнехме торбите си с бонбони, с ябълки и орехи, почвахме да подбираме кого да сурвакаме и ходехме предимно при тия, за които имахме надежда, че ще ни дадат парички. И така, отиваме с един мой приятел при неговия дядо, той ме води, и си предс-тавя как дядото му ще извади барем 50 стотинки, а пък аз във фантазията си предс-тавях, че ще благоволи да ми даде поне 10 или дори 20 стотинки.

Да, обаче отидохме, сурвакахме дядото, даже особено старателно му изпях-ме и песента, дядото дълго се рови в някак-ви бохчи, бърка в разни чорапи, дето криел, явно, парите си, ний примлясквахме от не-търпение за разберем колко ще ни даде, даже ни се мержелееше, че може да ни даде истинска жълтичка, такова голямо ровене падаше, накрая дядото намери някаква кърпа, в чиито ъгъл имаше възелче, пълно с пари. Отвори го, обърна се с гръб към нас, за да не видим съдържанието на възелчето, рови доста време в него, накрая на приятеля ми, който му беше близък роднина, даде, представяте ли си, 2 стотинки, а на мен, като на по-далечен роднина, даде 1 стотинка! Представете си какви физиономии сме нап-равили, тръгнахме си с пребити крака, а пък отвън дъщерята на тоя престарял дядо, също баба, ни попита какво ни е дал; като й казахме, тя почна да кълне изкукуригалия дъртак, и ни даде от себе си други парички. Тая история, кой знае защо, си я спомням най-отчетливо: може би е така защото съм сребролюбец, знам ли?!

Да спра засега дотук, че ми омръз-на да пиша. Друг път ще продължа - живот и здраве да е. Ще трябва, като съм започнал да пиша за рода си, другия път да опиша рода си от страна на майка ми, там има още по-интригуващи неща, щото нейният баща, дядо Васил, Бог да го прости, беше една наистина колоритна личност и за него аз много ще пиша. Заслужава си. Защото тоя човек ми оказа огромно влияние. Длъжен съм да опиша какво той представлява за мен.

А днес почти нищичко не можах да кажа, ама се иска търпение. Не трябва да бърза. Малко по малко и ще ви покажа как се е живяло тогава. На мен ми се иска да опи-там да пресъздам една по-жива картина, ама пусто като нямам умения за писателст-ване, ще трябва да се задоволите с моите тромави текстове.

Ако пък не ви се чете, здраве да е,

на всички човек не може да угоди. И вземете предвид, че все бързам, та затуй текстовете ми са така рошави и неугледни. А пък проб-лемът си е ваш, че ме четете...

ПРАВИМ ДИВОТИИ, ЗАРАДИ КОИТО НИ СЕ ДИВИ ЦЕЛИЯТ СВЯТ: ПРЕМИЕРЪТ НИ Е БАНДИТ!

Сайтът БИВОЛЪ е публикувал ма-териал под заглавие На помощ, господин Велчев! Премиерът ни е бандит! (с под-заглавие Йоца, Кеца и ЦРУ обвиняват Бо-рисов в престъпна дейност), а вестник СЕГА е публикувал информация под загла-вие Подсъдим по „Килърите“ разказал пред съда за среща на Борисов с мафио-ти. И двата източника пишат следното:

Подсъдимият по делото „Килъри-те“ Васил Костов-Кеца разказва за среща в София между Бойко Борисов, Бай Миле и Сретан Йосич, предава БНР. Кеца разказа за няколко срещи, на които е присъствал, докато е бил охрана на убития Бай Миле. Лично присъствал на среща в София между Бай Миле, Бойко Борисов, Сретан Йосич, Стоил Славов и хора от групировката СИК. Те говорили как да съберат пари, за да направят Бойко Борисов шеф в МВР и да му купят чин. Кеца каза още, че всички разрешителни на охраната на Бай Миле са издадени на фирмата „Ипон“ собственост на Бойко Борисов по онова време… „Аз ще ви кажа, че Бойко Борисов отговаряше за канала за наркотици през Турция“, допълни той… Имаше проблеми с Косьо Самокове-ца. На друга среща Бойко Борисов се зас-тъпи за Мето Илиевски“, обясни Кеца.

Прелюбопитни информации; не че тия неща не се знаеха и преди, но ето, че се потвърждават. Прочетете написаното и в двата източника. Заключението, че Премие-рът ни е бандит не е новост – и наша милост многократно си е позволявала да пише тази констатация, за която бяхме предупредени от едно американско авторитетно издание далеч преди изборите през 2009 г., когато малоумните у нас туриха във властта една мутра – което, както и да го погледнем, е твърде скандално!

Да, така е, ама ний сме оригинална държава, която не се смущава от това, че става за смях по целия свят; да, нормалното е да ни се чудят и дивят на акъла, след като в 2001 г. турихме за Премиер бившия си Цар, а пък после, за да се доорезилим то-тално, взехме, че турихме начело на държа-вата неговия бодигард! Дивотии, заради които ни се диви целият свят! Боко, прочее,

12 беше бодигард и на последния комунисти-чески диктатор на България Тодор Живков. Он щял най-после да ни оправи – е, оправи ви, радвайте се, малоумници! Сеирището е пълно! Разбира се, че ще ни се чудят на акъла – нещото, което просто го нема у типичната българска кратуна!

Майко мила, съзнавате ли, драги ми сънародници и сънароднички, как се излагаме, а? Та ние като нация сме дегене-рирали дотам, че сме станали постоянен резил и позорище. „Позорище“ в някои сла-вянски езици е театър, на дори и цирк да се наречем, пак не можем да изразим степента на падението си; прочее, и в цирка, и в теа-търа няма никакво падение, напротив. Май трябва да се наричаме чалга-държава, дър-жава на тоталната простотия и на малоду-шието, не знам вече, сами забелязвате, че се затруднявам да намеря подходящите думи; езикът, да, самият език вече немее пред степента на израждането, което без капчица свят демонстрираме пред целия свят. Държим се по-тъпо дори от бая ви Ганя във виенската баня! Срам!

Сега разбирате ли защо съдебната ни система е толкова слаба и опозорена? Ами умишлено е така: та да няма законност, та бандитите да могат да се разпореждат в държавата сякаш им е бащиния. Ако имаше поне капчица правосъдие, да не говорим за морал в тази наша опака и щура държава, Боко, требваше в тоя момент сам да си даде оставката от страх. А на него сега, като изнасят нови данни за бандитския му гене-зис, му пука, най-много да му накривят кал-пака на другата страна! Ами главният проку-рор що не си гледа работата и що нищо не прави с огромната си власт? Май него го е страх от бандитите, а не бандитите, както се полага, да ги е страх от главния прокурор! Да, ето, потвърждава се най-категорично, че просто сме си бандитска държава. Какво повече да каже човек, нима това е малко?!

Но има и нещо още по-сериозно: президентът Гоце Първанов, дето уж би следвало да въплъщава върховния интерес на нацията, е в таен комплот с бандита Боко, който, на учредяването на ГЕРБ забрани на хората си да говорят за Гоце, само он щял да говори за него, помните ли тая мутренска изцепка на вашия будущий кумир?! Това вече е връх на наглостта, Гоце и Боко, явно, са марионетки на все едни и същи зли сили, дирите на които, няма как, водят право към Москва. Това е положението, няма какво да се залъгваме повече: положението у нас пак се дирижира от кремълския самодържец, а пък наште тук галеници, които ни бяха нат-рапени от продажните, захранвани с много руски пари медии, са само пионки, са само кукли на конци.

Виждате ли докъде я докарахме: да не сме изобщо държава! А какво да говорим за суверенна, независима, достойна държа-ва и народ. Нема такова нещо, напротив, ний, господа, пак доказваме, че сме държа-

ва-курва! И също сме народ-курва, щото какъвто е народът, такава му е и държавата. Това е. Все някой трябваше да каже и това. Та белким некои кратуни се позамислят. Ще се позамислят, ама дръжки! Този продукт, мисленето, е най-дефицитен из българските простори: доказано от опита на цялата ни история. Особено пък от опита на най-новата ни история…

Спирам дотук. Преди време няка-къв ме предупреди да внимавам какво пиша, щото мутрите и бандюгите като едното нищо щели да ми счупят главата – ако им засегна и особено ако им заплаша интереса. Тряб-вало било, ако искам да пиша каквото мис-ля, да мина в дълбока нелегалност и да пиша с фалшиви имена, не със своето. Та да съм бил спокоен за живота си. Трябвало било да взема мерки. Щото у нас хващали и наказвали най-вече дребните риби, а не едрите. И прочие. На глашатаи като мен подобавало да им резнат езика.

Сега, като работите стигнаха доту-ка, все повече се позамислям дали тоя чо-век, дето ме предупреди, не е бил доброна-мерен. Дали не съм обезумял, щом не ме е страх?! Дали наистина, ако сам не млъкна, ще ми помогнат да млъкна – и то завинаги? Знам ли? У нас, както гледаме напоследък, убиват за къде-къде по-незначителни неща. Както подобава за една бандитска държава, у нас животът все повече няма никаква стойност и цена. За пет лева вече убиват, та на мен ли няма да ми резнат гръкляна?

Не знам. Ще видим. Всичко ще се разбере. „Език кости няма, кости чупи!“ – една мъдра поговорка на нашия кротък и многотърпелив народ. Ако обаче замлъкна, воден от страх, ще изневеря на мисията си на философ, за което едно нещо има значе-ние на този свят: истината. А за нея, мила-та, всички жертви са допустим, позволени и оправдани…

ЗАПИС НА ДНЕШНОТО ИНТЕРВЮ НА ИВАН КОСТОВ ПО БНТ

Гледайте видеозапис на днешното интервю на Иван Костов по БНТ на ето този адрес. А ето и някои от първите коментари на интервюто, които намирам във Фейсбук и които препечатвам тук, та да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Стоянка Димитрова: Отново пределно ясен и точен анализ на последните политически

събития у нас! На българите ежедневно така трябва да се говори, обяснява! Жоро Стефанов: Както винаги ясно, кратко и точно! Държавник и макроикономист от КЛАСА ! Ginka Petkova: Без много излишни приказки всеки може да разбере какво казва Иван Костов. Неслучайно днес е поканен точно той да комементира сегашната ситуация в България. Oly Paneva: Кратко, ясно и интелигентно, но българина иска да му се говори помпозно и да го лъжат. Евдокия Шишманова: Моля се на Господ управляващите поне веднъж да чуят госпо-дин Костов! Има какво да научат от него, но лошото е, че се възприемат за всевишни. Иван Бухов: ГЕРБ я кара през просото! Прави ремонти и запушва дупки. Няма стра-тегия, обоснована програма, върви на тъм-но, не се знае къде ще стигне!! Не пита, акъл от никого не взема!! Зиг-заг и напред-назад!!! Не може така! Трябва разум и знания!!! Сомалийски пират: Бухов, откъде разум и знания в тикви?!?

НАРЪЧНИК ЗА БЪРЗО ВЪВЕДЕНИЕ НА МУТРИ В СВЕТА НА ПРЕКРАСНОТО

Взаимствано от следната публикация във Фейсбук: Наръчник за бързо въведение на мутра в света на изобразителното изкус-тво Вяра Ганчева

Въведение: Ако виси, е картина. Ако може да се заобиколи, е скулптура...

1. Ако на картината има тъмен тон и измъчени лица - това е Тициан.

2. Ако на картината има обилно ко-личество тлъстини и целулит, дори при мъжете - не се съмнявай - това е Рубенс.

3. Ако на картината мъжете изг-леждат като къдрави жени с кравешки пог-лед или просто на италиански педали - това

13 е Караваджо. Жени е рисувал само няколко пъти.

4. Ако на картината има множество малки човечета - Питер Брьогел Стари.

5. Много малки хора + малки непо-нятни тайни - Йеронимус Бош.

6. Ако на картината може просто да се добавят няколко дебелички амурчета или агънца (или те вече са там), без да се нару-ши композицията - това може да са: а) Буше б) Вато

7. Красиво, всички са голи и телата им са като и културисти след баня - Мике-ланджело

8. Видиш ли балерина - говориш за Дега. Говориш ли за Дега - виждаш балери-на.

9. Контрастно, рязко и всички имат мърваши брадати лица - Ел Греко.

10. Ако всички, даже лелите, при-личат на Путин - това е Ван Дайк. Това е всичко.

11. Моне - петна, Мане - хора. 12. А когато видиш глупости на тър-

калета? - Вероятно Пикасо 13. Търкалета и Квадрати – Веро-

ятно Кандински. 14. ... Ако може да гори - дърворез-

ба. Ако можеш да го хванеш и удариш някого - малка пластика... (Добавка на Петко Си-меонов)

15. Колкото повече и по-големи го-ли цици има в една картина, толкова по-хубава и по-скъпа е тя – туй да знаеш ако речеш да си я купиш. :-) (Добавка моя, А.Г.) ЗАБЕЛЕЖКА: Прочее, давайте и вие своите предложения за добавки, та да успеем още по-ефикасно да въведем наште родни мутри в света на прекрасното!

ЩОМ ПРОСТОТИИТЕ У НАС БИВАТ ПОС-РЕЩАНИ С РЪКОПЛЯСКАНИЯ, РАЗБИРА СЕ ЧЕ ИСТИНСКИТЕ НЕЩА ЩЕ ГИ ПОС-РЕЩАТ С НАЙ-ЗЛОКОБНО МЪЛЧАНИЕ!

Текстът, който следва, е про-дължение на един друг текст - виж Твор-ческите мъки на всяко раждане на нещо ново и оригинално - а пък двата текста заедно, които, според, мен, поставят важни въпроси, общо съставляват едно мое писмо до човек, когото много уважа-вам; разделих двата момента по причини, в

което всеки ще се убеди, ако има търпени-ето да ги изчете; ето за какво става дума по-нататък:

... Прочее, новата книжка на списа-ние ИДЕИ ще излезе до края на този месец, имам обещанието на издателя; тогава и ще ти пратя толкова екземпляри, колкото поже-лаеш. Защото се оказа, че вече само трима човека, аз, ти и един мой приятел стоим зад списанието, а всички други, които, не мога да отрека, го подкрепиха финансово в тежки моменти, сега се оттеглиха, поради което списанието днес се намира в твърде тежка криза.

Но това изобщо не бива да ни пла-ши, понеже имаме най-главното: имаме ИДЕИ, е, че нямаме пари, това ще го прежи-веем и ще го надмогнем някак. По-лошото, фатално лошо е положението обаче на други издания и списания: имат пари, а нямат идеи. Тяхното положение е съвсем непоправимо. Идея с пари не може да се купи. Това, че духът, да, самият дух, окриля пишещите в списание ИДЕИ - а все повече хора и пишат в него, т.е. предлагат стойнос-тни текстове, и също така други хора го търсят и четат, т.е. списанието успя да се превърне в тяхна най-изискана "духовна храна"! - е радващо. И то именно и показва, че списанието ни, с Божията помощ, ще преодолее всички трудности и не само ще оцелее, но и ще остави някаква диря в буре-нясалата нива на българската духовност и култура.

Аз наскоро, в съвсем шеговита форма, заявих на едно място, че моята амбиция е списание ИДЕИ да оцелее поне 15 години, толкова, колкото е оцеляло спи-санието на нашите вдъхновители, именно списанието МИСЪЛ на д-р Кръстев (списа-нието на Яворов, на Т.Влайков, на П.П.Славейков). Три години вече оцеляхме: списание ИДЕИ излиза от 2009-та година. Е, не цели три години, а, ако сме честни, ще признаем, че само пълни две години същес-твува нашето списание. Значи остава да издържим още само 13 години, живот и здраве да е; живи и здрави ли сме, от никак-ви трудности не бива да се плашим!

Списанието ни обаче вече не е в пелени; нали знаеш какво прави детенцето на две годинки? Невероятно живи и възхити-телни са децата на две години; същото може да се каже за списанието ни. Е, вярно, опит-ват се за го задушат, имам предвид нашите екзекутори, именно разпространителите - и подкрепящите ги сякаш инстинктивно медии, които надушиха, че това списание е различ-но и затова го държат в пълно затъмнение. (Ето един любопитен факт в това отноше-ние: където и са ме канили в разни нацио-нални телевизии, навсякъде, като съм им казвал да ме представят като "главен редак-тор на списание ИДЕИ", са ми отвръщали, че не може, щото било "скрита реклама", а пък рекламата се плащала с пари!) Всеки каквото може прави, та да се поддържа

тишината около списанието ни, и то тък-мо с надеждата то да бъде задушено и да умре преждевременно.

За мен това обаче е знак, че списа-нието ни е стойностно и заслужава да жи-вее: защото щом у нас простотиите, боклу-ците и извратеностите ги посрещат с такива мили ръкопляскания, разбира се, че истинс-ките неща ще ги посрещат с най-злокобно мълчание! Няма как да е иначе. И точно това най-много ме радва. И за това съм готов на всякакви жертви, та списанието ни да укреп-не, и, както расте и заяква с годините дете-то, същото да се случи и със списанието ни. Да го доведем нашето списание до юношес-ката му възраст, да стане 15-тина години, и тогава ще видим как ще се развият събития-та. Тъкмо и тогава да можем разберем нещо безкрайно важно: ако ИДЕИ просъществува повече от списание МИСЪЛ на д-р Кръстев, излизало преди повече от век, значи ние, българите, сме дръпнали поне малко напред в своето духовно и културно развитие.

Нещо, в което аз лично дълбоко се съмнявам. Упадъкът е всеобщ и повсемес-тен. Комунизмът успя най-много да доприне-се за пълната поквара на народа ни - и за нравственото и личностно разложение и израждане на българите. Но пък, от друга страна погледнато, живеем все пак в съ-вършено друго време; и дано глобалната културна ситуация в Европа и по света - свеждаща се до триумфално и неудържимо шествие на свободата! - в която, дърпаме ли се или не се дърпаме, въпреки всичко сме поставени, дадат своите благотворни ефек-ти и за промяната ни към по-добро, на която всички се надяваме.

Списание ИДЕИ скромно работи в тази посока: да помогне с нещичко това у нас да се случи колкото се може по-скоро. Щото ако дегенерирането ни не бъде спря-но, под въпрос изобщо е бъдещето на наци-ята ни. Да не говорим пък за бъдещето на

14 човечността в нашите родни български предели...

Това е. Бъди здрав! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

ЗАЩО ТЪГУВАТ УЧЕНИЦИТЕ ОТ ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

От известно в училището, в което работя - ПГЕЕ-Пловдив - за първи път има централно парно, т.е. локалното парно на училището беше привързано към "Топлофи-кация". В училището е топло, уютно; даже моя милост се замисля - тъй като в къщи, заради нуждата да се правят икономии заради издателската дейност на моя милост, изобщо не се отопляваме и студуваме - дали да не пренесе в училището част от занима-нията си, предимно писане, в своя кабинет; нищо не пречи следобед да стоя на топло в празното училище и да си върша работа, т.е. да пиша. Но за друго сега ми е думата; ето за какво.

Гледам обаче още от първите дни, откакто ни пуснаха парното, че учениците ни са сякаш тъжни, поне с посърнали физионо-мии; изобщо не се радват на парното. Питам ги: е, доволни ли сте сега, вече зимно време тук няма да е студено? А един ученик ми отговаря: не, господине, изобщо не се рад-ваме! Защо?! - го гледам недоумяващо аз. А той ми отвръща: Ами ясно защо: сега повече няма да имаме "дървени ваканции"! И няма заради студа да намаляват часовете, както беше предишните години.

Представяте ли си какво е тяхното разсъждение?! Имали си една надежда и радост зимно време: заради падането на температурите под определена граница да не учат - или поне да им намаляват часове-те. А сега вече няма да имат тая надежда и радост! И затова са така посърнали и тъжни!

Разбирахте ли сега още нещо, и то твърде съществено, за прочутия български манталитет?! Аз лично, признавам си, съм удивен. Чак дотам не вярвах че се е стигна-ло. Но ето, че се е стигнало. Много жалко.

Не говори добре за бъдещето на една страна тази толкова разпространена

масова психология на нейната младеж. Виждате как у нас, още от млада възраст, хората се учат да кръшкат от работата си, да мързелуват, да тарикатстват, да "гяволу-ват", както казва народът. Не, не са добри тия работи, съвсем не са добри...

ИЗТОЧНОЕВРОПЕЙЦИ, НЕ ЧАКАЙТЕ: РАЗРУШЕТЕ САМИ ДО ОСНОВИ ПАМЕТ-НИЦИТЕ НА СЪВЕТСКИЯ ОКУПАТОР: ИМАТЕ ДИНАМИТ И БУЛДОЗЕРИ!

Паметниците на нашата безпаметност Валерия Новодворская

Представете си такава картинка: в Ростов на Дон, Смоленск, Вязма, Налчик и във всички окупирани някога от хитлеристи-те градове на Русия стърчат паметници на Хитлер и на Неизвестния есесовец, а някак-ви побелели и накуцващи ветерани на вер-махта и на Waffen SS на 22 юни се събират и поднасят там цветя. Милицията ги охранява, защото ветераните на съветската армия се опитват да ги бият. Когато някоя кощунстве-на ръка оскверни тези паметници, зацапа ги с черна боя или откърти свастиките, от Гер-мания, от Министерството на външните работи на ФРГ, всеки път пристига заплаши-телно опровержение и предупреждение: как се осмелявате, ние ви освободихме, а вие не го оценявате?!

“Какъв е този кошмар, как е въз-можно? – естествено ще кажете вие. – Това е антиутопия, пасквил.” Тогава отговорете ми, скъпи реалисти: как естонците, литовци-те, латвийците, поляците, унгарците и оста-налите нещастни народи, с които обитавах-ме теснотията на общия ни заграден с бод-лива тел периметър, трябва да се отнасят към факта, че на тяхна земя стоят паметни-ци на “съветските воини-освободители”?

Неотдавна всички канали на наша-та прекрасна путинска телевизия два дни предъвкваха темата: защо естонците с по-мощта на заграждения попречиха на вете-раните на съветската армия да поднесат цветя на поредния монумент в Талин в светлия ден на годишнината от смяната на една окупация с друга (все пак приятно разнообразие)? Свастиката (тоест червената

петолъчка) също се осквернява на много места.

Ето сега и в Унгария социалистите на власт така накиснаха честните унгарци, така се подмилкваха на Путин заради газо-вия балон, че когато протестната манифес-тация се втурна да превзема телевизията, за да каже истината за своя лъжлив премиер, по пътя между другото изпотроши съветския освободителен паметник. За което демонст-рантите бяха наречени не само хулигани, но и дрипльовци.

Изобщо в Унгария стават странни неща. Явно левите, дошли на власт, толкова съсипаха икономиката, че им се наложи да лъжат по съвсем съветски неприличен на-чин. Какво друго може да се очаква от леви-те? Те умеят само да прахосват чужди пари и да лъжат. И, разбира се, през 1956 г. не те са вдигали въстание в Будапеща, пък и не искат да си го спомнят. Интересна е сегаш-ната власт в Унгария: лъже не само по своя-та телевизия, но и по нашата (руската – бел. ред). Да отидем да ги превземем?

Унгарският гост отначало заяви, че телевизията е щурмувана от дясната опози-ция. А после каза, че това били дрипльовци. Едно не мога да разбера: откога десните ходят в дрипи? Навсякъде десните са хора заможни, средна класа, олигарси, богаташи. И изведнъж те се обличат в дрипи и тръгват да превземат телевизията. Най-вероятно десните са били прилично облечени, но по пътя, огорчени от лъжите на своите избра-ници, към тях се присъединил гладният и излъган електорат на социалдемократите. По пътя всички заедно си спомнили, че за нещастията им е виновен СССР и обезобра-зили паметника на окупаторите. Жалко, че не го разрушиха.

А в Чехия през цялото време за-цапваха с червена боя танка на Вацлавския площад. За съжаление, не го нарязаха. Откъде-накъде гнусните танкове, оръдия, шлемове и звезди се пъчат на площадите на градове, които някога бяха поробени от нас?

Стихнаха залповете на Втората световна война, умря германският нацизъм, за да започне втори живот вече на наша земя, в лоното на различните движения против нелегалната емиграция, на скинхеди-те, национал-болшевиците и каквото там предложи нечистата сила. Спомина се и Съветският съюз, който любезно беше предложил на жертвите на хитлеристите своите услуги: вместо нацистки концлагери – съветски лагери на смъртта, вместо газови камери – вечната замръзналост на Гулаг, вместо Хитлер – Сталин, вместо гестапо – НКВД, а после МГБ. И всички се зарадваха.

Ако Русия беше демократична страна, ние сами бихме събрали в кошница-та си тези монументи и бихме ги превозили до Москва за претопяване. За да не ни е срам, за да не стърчат по цялата Източна Европа паметниците на нашата безпамет-ност. Но това няма да дочакаме. Затова,

15 граждани на бившите окупирани страни, не се церемонете: разрушете сами до основи тези монументи. Имате динамит и булдозе-ри.

Валерия Новодворская 29 септември 2006 г.

СТОЕЙКИ РАЗКРАЧЕНИ МЕЖДУ ЗАПАДА И РУСИЯ, ТА ДА НЕ БИ ДА СЕ МИНЕМ, САМИ ЩЕ СЕ ПРЕЦАКАМЕ ТАКА, ЧЕ УМ ДА НИ ЗАЙДЕ

Начало на един спор с г-н Стоян Стоянов, който има коренно противополож-ни на моите виждания за мястото на Бълга-рия в съвременния свят; ето какво написа тоя г-н и как моя милост му отвърна: Стоян Стоянов: Има хора в България, които таят огромна омраза към Русия! За наше добро обаче те никога не са имали добра почва под краката си тук!Членството на България в Евросъюза беше изтъргувано от една побесняла шайка, алчна за власт и пари! Заради личните си интереси, повта-рям, заради личните, а не национални! До-като тези паразити усвояваха еврофодовете на бай Ганя му обясняваха, че най-голямото щастие е да маа крачоли из Европата! Но хората разбраха кое е по-добро за тях. Ев-ропа не ни иска продуктите, не ни дават да произвеждаме нищо, а пазарите на Азия ще ни поглъщат продукцията! Без производство и износ България няма бъдеще! Затова руския пазар е по-добър за нас – за хората, а не за ония паразити!Всъщност каквото е казал Путин то е станало! Ангел Грънчаров: Всъщност, каквото е казал Путин то е станало! Нещо си се обър-кал; не Путин какво е казал е станало, а Азис каквото е казал, е станало А на Азиса подражава Бойко и напоследък каквото Он каже, това става! Да бъдем в обществото на изостанала деспотична Русия, на Узбекис-тан и пр., разбира се че е дегенерация на страната ни; за тия, дето не им харесва ЕС, трябва да държим сметка, че за тях просто няма как да им харесва ЕС, щото те са пок-лонници на СССР… нещата винаги са свър-зани… Стоян Стоянов: Г-н Грънчаров, по принцип никой не е против членството на България където и да е – в случая в Евросъюза.Не можем да оцелееме ако сме сами, ние сме

малка и бедна държава. Въпросът е този Евросъюз какво ни донесе? Не ни пускат в Шенген, не ни дават да произвеждаме нищо, идват тук с техните си корпорации и си пра-вят каквото поискат. За какво ни приеха тогава? Според мен да ни разорят и изсму-чат и последното, което може да се изнесе от България! Говорите за Узбекистан и т.н., но аз мисля, че на тези пазари можем да се пласираме и изнасяме!

Трябва да произвеждаме – иначе сме загубени! Европа не ни иска – казаха го. Тя си гледа нейните интереси. За тия години аз не съм забелязал България да е отгово-рила на някое Европейско изискване. Все ни хокат! Внасяме домати от Македония – пълна гавра! А Вие ми говорите за дегене-рация – от това повече накъде?! И накрая по отношение на деспотизма на Русия – нищо страшно! Страхувате се да не би да прихва-нем от него ли? Да Ви кажа честно: май имаме нужда от нещо подобно – от малко ред и дисциплина, че аман от педараси и лигльовци – извинете ме за израза! Ангел Грънчаров: Г-н Стоянов, интересно, но твърде странно и нелогично е твърдение-то Ви. Ако Европейският съюз ни хока, приз-найте с ръка на сърцето, че има за какво: ние сме станали бандитска държава, страш-на корупция, сравнима само с корупцията в Русия, вилнее в държавата, у нас не действа съдебната система, в икономиката ни са се образували сфери на влияние на мутри и бандити, а честният бизнес е невъзможен. Как тогава Европа да няма претенции към нас? Бандити и особено пък бандитски дър-жави в Европа място не могат да имат. Прав сте, за такива бандитски държави като на-шата мястото е тъкмо с Русия и Узбекистан. Та да си затъват в бандитизма. Вие това ли искате? Такава една съдба на България устройва ли Ви? Мен лично изобщо не ме устройва.

Иска ми се България да стане нор-мална европейска държава. В която има ред, законност, просперитет, благоденстващ народ. Моля, не ми сочете Русия за пример. В Русия руснаците винаги са били роби. И са твърде изостанали в сравнение с нормите на съвременния цивилизован свят. Затова и политическия им строй е деспотично-олигархичен. Ако за вас това е идеал на обществено устройство, за мен не е.

Да се надяваме, че и за мнозин-ството от българите не е. Ако е, тогава Бъл-гария ще тръгне по пътя на тоталната си катастрофа. Който един ден ще завърши с това, че ще станем губерния на тираничната северна империя. Европейският съюз за щастие се оказа в наше време единствената гаранция, че такава злочеста съдба не може да ни сполети. Но путинистите не са се отказали от реванш. Както виждаме, те вече успешно дирижират държавния живот у нас. Ето, имаме си веч и ний своя Путин, само дет се вика Боко… Стоян Стоянов: Г-н Грънчаров, не съм казал че ми харесва да се развиваме като бандитска държава – ни най-малко! Въпро-сът е защо се допусна всичко това – разг-рабване, унищожение и колосални кражби! Това не е капитализъм – и не може да бъде! Трябваше да бъде отстранено ненужното, но да остане една добра основа за бъдещо развитие!

Не съм съгласен с Вас, че Евро-пейския съюз ни дава гаранция въобще за нещо. Те не ни искат – признайте си го! Никога не са ни искали – защото ни познават манталитета. Влизането ни в този съюз беше изтъргувано от кликата около Костов заради лични интереси! На тях не им пукаше за този народ! Те знаеха, че няма да прие-мем начина на живот на западняците! С подмяна на певеце-дограми и разни други неща не става! Вие го знаете прекрасно!

Става с подмяна на душите, с под-мяна на навици и обичаи, вкоренени в наро-допсихологията ни! Това е православието, но то не може да бъде подменено и Западът знаеше това! Затова не ни искат като човеш-ки материал, а им трябват само пазарите ни! Но това са трудни теми, Вие ги разбирате по-добре от мен. Моето скромно мнение е, че на азиатските пазари ще можем да изна-сяме – от това има нужда Бълга-рия!Производство и износ – а Европа не ни дава да правим подобни неща! В това се състои тезата ми, а не от някаква прекомер-на любов към Русия!

Благодаря Ви за диалога! Лек ден! Ангел Грънчаров: Г-н Стоянов, и аз Ви благодаря за това, че развихте по-пълно своята гледна точка! Разговорът с Вас е продуктивен и смятам, че си заслужава да обменяме мисли с оглед с общи усилия да помогнем за открояването на истината.

Този свят се управлява от интере-си. И европейците си имат своите интереси – нищо на този свят не се дава даром. Съ-щото е и с Русия: и тя си има своите интере-си – и нищо не ни дава ей-така, заради брат-ските си чувства. Не зная дали Ви е извест-но, че тъкмо заради тия братски чувства руснаците ни продават природния газ на най-висока цена в сравнение с цените, на които продават газа в останалата част на Европа. Тъй че да се твърди, че руснаците ни обичат и ни мислят само доброто е твър-де наивна и измамна теза на русофилите у

16 нас, чиито чувства, както е известно, винаги са стимулирани от хубави и добре мирише-щи пачки рубли (или, в наше време, еврА или долари).

Да се стремим само към руските и средноазиатски пазари, щото там, видите ли, щели да ни купуват нискокачествената продукция, също е неверно предположение. Знаете ли защо? Защото световният пазар е претрупан със всякакви стоки, кои от кои по-хубави и качествени. Да не са луди руснаци-те да купуват нашите долнокачествени сто-ки, след като могат да купят значително по-изгодно много по-качествена продукция? Заради братските си чувства ли ще ни купу-ват боклуците? Много се съмнавям. Русна-ците патки не пасат; същото се отнася и за европейците.

Тъй че трябва да правим нужното да се наложим на европейския пазар. Да повишаваме качеството на продукцията, да печелим европейските потребители, да запълваме някакви свои пазарни ниши и пр. Да се съревноваваме с най-развитите ико-номики на един изобилен пазар е невероят-но мощен стимул за българската икономика. Отдавна са минали блажените времена на комуно-социализма, в които страните от т.н. „социалистически лагер“ се бяха откъснали от останалия свят и търгуваха помежду си със своите некачествени стоки и боклуци. Сега съществува единен световен пазар и в него дори и Русия е неделима част. Русна-ците вече свикнаха с качествени западни стоки и няма да се откажат от тях заради нашите братски боклуци.

Тъй че Вашата идея, че ако се об-вържем с Изтока и се откажем от Запада ще цъфнем и ще вържем ми се вижда твърде неправдоподобна. Не този е пътят. Ние сме си част от Европа. С Русия трябва да имаме взаимно-изгодни отношения; а имперските попълзновения на Русия у нас, която прави

всичко та ни постави в пълна зависимост от своите суровини, трябва да бъдат пресечечи най-решително. Откакто сме станали руски троянски кон в ЕС и НАТО, хем загубихме доверието на Запада, хем сме прецакани и от Русия, която отново ни използва като свой сателит. И ни унижава постоянно, не зная дали сте забелязали това. Никой не уважава недостойните, подлизурковски и склонните към курвинско поведение народи и държави.

Стоейки разкрачени между Запада и Русия, та да не би да се минем, сами ще се прецакаме така, че ум да ни зайде – както казва народът. Така виждам нещата аз. Разбира се, не претендирам, че съм единст-вено правият, но претендирам, че неслучай-но мисля така… Приятно ми беше! Лека вечер!

ТРАГИКОМЕДИЯТА В СИДЕРОВОТО СЕ-МЕЙСТВО Е ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ТРАГЕДИЯ-ТА В БОЙКОВИЯ ДЪРЖАВЕН ДОМ

Късна есен е. Вятърът вие в студа. Забързано падат последните листа, сякаш уплашени, че снегът може да ги завари по клоните. Тук-там приветливо се веят окъса-ни останки от предизборни плакати. На един чета, че Волен Сидеров знаел как да въведе ред в държавата ни! На тоя плакат смешни-кът Сидерчо е приел позата на Наполеон пред Ватерлоо – гледа в бъдното. Разбира се, трябва да си абсолютно ненормален, за да повярваш точно на такъв.

Мина не мина месец, и след като Сидерчо ни обещаваше, че щял да оправи цялата държава, се разбра от всички, че той не може да оправи и да въведе ред в собст-веното си семейство: всички от семейството му вдигнаха бунт срещу самия фюрер, а пък той, както твърди мълвата, бил легнал с булката на доведения си син. Дворцовите саги в късната Римска империя помръкнаха от срам като се разбра за толкова величава-та крамола в сидеровия дом. Сидеров беше предаден от най-близките си, тия, които уреди с депутатски и евродепутатски запла-ти и други благинки. Колко неблагодарни могат да са някои екземпляри от човешкият род когато са движени предимно от стимули от материално естество.

Предполагам, Сидеров със сълзи на очи сега ближе раните си. Нравствените

си рани. Великите хора са способни да забъркват велики трагедии. Или велики трагикомедии. Слава Богу, че в случая има-ме просто семейна драма и трагедия, а не държавна. Ако повечко малоумници му се бяха вързали на приказките на Сидеров, сега трагедията вече можеше да е държавна и национална.

Прочее, и г-н Борисова, комуто мнозинството от народа се върза на приказ-ките, не е въвел бляскав ред в собственото си семейство. Той, както знаем, дори няма семейство. Имал някакви делови връзки с оная същата госпожа-милионерка. Мълвата твърди, че и дъщерята не понасяла баща си. Същата оня дъщеря, за чиито любовник строгият баща възвести, че веднъж го бил набил, а пък като природопопулацията разб-ра за сълзливата сценка, се просълзи от умиление пред героизма на своя будущий пастир и отърча като стадо да гласува за него.

Който не е могъл да устрои собст-вен благоденстващ дом и щастливо семейс-тво – а какво е домът без семейството?! – такъв няма моралното право да претендира, че може да устройва реда и общия живот в цяла една държава. Докато продължаваме да се доверяваме на хора, които са показа-ли, че своя частен живот не могат да уредят като хората, добро няма да видим.

Историята на Сидеров е само пре-людия към оная държавна трагедия, която ни предстои да преживеем. Основанието за това мое твърдение се съдържа в думите, които написах по-горе.

САМОДЪРЖЕЦЪТ СЪС СВОИТЕ БЕЗЗА-ВЕТНО ПРЕДАНИ ПОДОПЕЧНИ

Взаимствано от ТУК.

ЧУЙТЕ ИНТЕРВЮТО НА ИВАН КОСТОВ ПО БНР ОТ ДНЕС

Това може да стане като посетите

ето този линк: Иван Костов: За силни мер-ки ни трябва широк политически консен-сус. Там може да се прослуша цялото ин-тервю, което е около 15 минути. Ето тук няколко откъса:

Няма реформа, има катастрофа. Реформи не се правят със синдикати, в парламента трябва да се отиде, там трябва

17 да се потърси съгласие. Вижте къде Италия и Гърция потърсиха решение на своите проблеми.

И още:

Смели реформи бихме подкрепили, реформи, които са насочени към трайно решаване на проблемите, които балансират системите, които възстановяват принципите, върху които те функционират. Когато се прeдприемат определени действия, не тряб-ва да има колебание. Самото колебание създава обществено недоверие и страх. Това издевателство върху нервите на хора-та, с което ги лашкат насам-натам, е най-лошият управленски ход. Това само по себе си може да породи и да засили зимата на недоволството.

Приятно слушане! Прочее, не мога да не отбележа:

все пак има известна надежда, че сред нашите политици е Костов, показал на дело, че умее да извежда страната от кризи, много по-тежки от настоящата.

Криза, в която титанът Бойко Бори-сов се заплете както герест петел се заплита в кълчища…

ОТВОРЕНО ПИСМО НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИН ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ Г-Н ЙЕ-ЖИ БУЗЕК

ДО НЕГОВО ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО Г-Н ЙЕЖИ БУЗЕК, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ЕВРО-ПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ Копие: Български медии

ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО,

Нашата общност е съдружие от равноправни и суверенни държави с демок-ратичен политически режим. Парижка Харта за Нова Европа, един от основните докумен-ти, върху които следва да се изгражда евро-пейската политическа стратегия, като про-възгласи правата на човека и основните свободи, присъщи по рождение за всички хора, за неотменими и гарантирани от зако-на, определи като първостепенно значение на Правителството да ги защитава и да съдейства за осъществяването им. Тяхното зачитане е съществена гаранция срещу една прекомерна власт на държавата, на частна-та партийна воля над общата воля на наро-да, на гражданите. Спазването на правата на човека и основните свободи, тяхното пълно осъществяване са основата на свобо-дата, справедливостта и гражданския мир.

Демократичното управление се ос-новава на волята на народа, изразявана редовно в свободни и честни избори. Осно-вата на демокрацията са зачитането правата на човека и върховенството на закона. Де-мокрацията е най-добрата гаранция за сво-бодното изразяване на мнението, за търпи-мост към всички групи в обществото и за равни възможности на всеки. Демокрацията, която има представителен и плуралистичен характер, предполага отчетност пред изби-рателите, задължение на държавната власт да спазва закона и безпристрастно правосъ-дие.

ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТО, Ако Вие разполагате с честни, без-

пристрастни и неподкупни наблюдатели, бихте получили отдавна експертен доклад, че политическият режим в Република Бълга-рия е мутирал и от републиканско демокра-тичен бавно и полека се превръща в олигар-хо-деспотичен, движен от съществуващия политически елит.

Българският народ, последовател-но, в 4 (четири) изборни кампании, се опита да смени политиката на този „елит”. През 1997 г. смени управлението на Жан Виде-нов, през 2001 г. смени това на Иван Костов, през 2005 г. смени правителството на Симе-он Сакскобургготски, а през 2009 г. смени управлението на Сергей Станишев, като винаги даваше властта на „новите”, запле-нен от техните предизборни послания. През целия този дванадесетгодишен период народът остана измамен в обещанията за благоденствие и по-светло бъдеще. Единст-вената негова привилегия от членството в Европейския съюз беше възможността да потърси работа в чужбина, което направиха около милион и половина българи – 30% от населението в трудоспособна възраст. Днес, отвратени от вероломството на новите влас-тници от ПП ГЕРБ, това са готови да напра-вят още толкова млади българи.

Но българският народ продължи да се съпротивлява. Една значителна част от него се опита да направи по демократичен начин това, което направи последните чети-

ри пъти, но срещна организираната, бясна и безогледна съпротива на новите властници, които показаха, че както техните деди и бащи са завзели властта на Девети септември с оръжие в ръка, с насилия и убийства, днес те, с поддържане на тотална мизерия, с подкупи, заплахи и фалшифика-ции, могат да удържат властта до края на света, особено когато имат зад себе си подкрепата на Европейската Народна Пар-тия и МНИЗИНСТВОТО В ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО, Разумно мислещите български

граждани изразяват недоумение как е въз-можно пред очите на демократична Европа, след двадесет и две години лъжливи опити за политически трансформации и фасадна демокрация, кървавата власт на тоталитар-ния режим да бъде заменена с кадифената авторитарната власт на икономическата принуда и безизходица?!

Как е възможно Европейският Пар-ламент да търпи издевателствата, на които е подложена демокрацията в България?

Последните избори в България бя-ха нечестни, манипулирани, купени фалши-фицирани!!! Управляващата партия подготви специален учебен филм за своите активисти как да фалшифицират изборните резултати в своя полза, в който филм участва един от областните управители!!! Като следствие от това, днес резултатите от тези избори се оспорват в над 50% от населените места в България!!! Кметове на регионални центро-ве, такива като Пловдив (втория по големина град в България), Плевен, Смолен и др. очакват правосъдие от българския съд, което им се отказва!!! Българският съд от-казва ПРАВОСЪДИЕ!!! Българският съд отказва да бъдат преброени бюлетините ръчно, понеже първото преброяване в два случая показа 100% фалшификации!!!

ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО! Разумно мислещите български

граждани очакват от Европейския парламент да излъчи анкетна комисия, която да разгле-да жалбите от проведените последни прези-дентски и общински избори в България, така както навремето европейските народи са изпратили в България анкетна комисия да разследва зверствата на властта и нейните „активисти” при потушаване на Априлските бунтове през 1876 г.

Нима ВИЕ, ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПАР-ЛАМЕНТАРИСТИ, подтиквате българския народ към кървава съпротива срещу наглото поведение на новите български властници? С уважение: Никола Ников 22.11.2011 г., гр. Русе, Република България

18 СЪБАРЯНЕТО НА ПРИЮТА НА ОТЕЦ ИВАН В НОВИ ХАН Е НАЙ-БЕЗОБРАЗНО БЕЗОБРАЗИЕ!!!

Във Фейсбук чета тази сутрин един разго-вор, темата на който ми се вижда твърде важна; това става на страницата на Дание-ла Младенова, която е написала следната бележка:

Това със събарянето на приюта на отец Иван в Нови Хан е безобразно, безобразно, безобразно безобразие!!!

Понеже споделям реакцията й, публикувам коментарите на тия хора с на-дежда и други да се разтревожат и да по-могнат някак за спиране на безобразието: Stephan Yankov: Но пък дава шанс на Бойко да се направи пак на Батман! А иначе е възпитателно и показва как всеки може да пострада, ако само потрива доволно ръце, докато прецакват съседа му. Борислав flyco: Има толкова много качест-вено построени и изоставени сгради в Бъл-гария: селски училища, поликлиники и какви ли още не, виждал съм дори изоставени детски градини. Защо отец Иван не се пре-мести в такава сграда, а реши да прави нова? Amanita Мuscaria: E да стане? Ми то тогава и аз да се нанеса. Кой ще ми позволи? Даниела Младенова: Нищо й няма на сгра-дата. Супер си е – току-що гледах репор-таж… Всяка мутра може да му завиди за готината архитектура. Абсолютно безопасна, в двора на храма… Не разбирам това напа-дение срещу него. Според мен трябва да се направи някакво изключение от правилата. Natasha Djumerkova: Ползването надруги изоставени сгради може да се реши само от държавата. Но това, което прави той, помага на хора в беда и затова е похвално. Даниела Младенова: Да изхвърлиш десет възрастни и двайсет деца на улицата през ноември – ум не ми го побира! При това, доколкото разбирам, миналата година, кога-то пак имаше такъв напън, от строителния контрол казаха, че процедурата по узаконя-ване е в ход, но сега започнали нова проце-дура, защото имало сигнал от МВР… прос-то… не знам какво да кажа! Natasha Djumerkova: Това ли са единстве-ните незаконно построени сгради? Те поне се ползват за спасение на бездомни хора.

Valentina Metodieva: Човечност, липса на добрина, състрадание… закон е за всички, но закона е преди всичко за хората… живее-ем в Абсурдистан където няма никакви це-ности и най-вече гражданско съзнание, всички пишем във ФБ пространството, но трябва някакво действие. Amanita Мuscaria: Не е важно на мен да ми е добре… Нали знаете. А изоставените училища стават шивашки цехове. Гнус ме е от тая държава! Даниела Младенова: И мен, щото… Надя-вам се, че ще измислят нещо, защото ом-будсманът е призовал за спиране на проце-дурата. Amanita Мuscaria: А относно писането из фейсбук: моля, кажете какво можем да нап-равим. Аз лично нямам физическа възмож-ност да ида и да застана пред багера, както каза отец Иван. А и стигне ли се до този момент, ще е късно. Даниела Младенова: Писането из фейсбук също има ефект. Все повече медиите се захранват с информация точно оттук, а политиците следят оттук хорските настрое-ния. Така, че… не е без полза. Стига повечко хора да измрънкат! Amanita Мuscaria: Ще измрънкат ами. Бях чела статия, че от социалните служби са насочвали хора към приюта на отеца. Щото: ако си майка с дете и се окажеш без дом и средства срам ме е да мисля какви са зако-новите варианти за спасение. Разговорът продължава. Включете се и вие. Помогнете!

НЯКОИ ОТ НАЙ-ЗНАМЕНИТИТЕ МИСЛИ НА СТИВ ДЖОБС

20 велики цитата от Стив Джобс Дизайнът не е само как изглежда или как се усеща нещо. Дизайнът е как то работи.

*** Бъдете критерий за качество. Някои хора не са привикнали към среда, където отличните постижения се очакват.

***

Времето ви е ограничено, затова не го губете, живеейки живота на някой друг. Не попадайте в капана на догмите, които са да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от мнението на другите да заглуши вашия вътрешен глас. И най-вече, имайте куража да следвате сърцето и интуицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искате да станете. Всичко друго е второсте-пенно…

*** Иновацията различава лидера от последо-вателя.

*** … Почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх на притесне-нието от провала, тези неща просто изблед-няват пред лицето на смъртта, оставяйки само това, което е наистина важно. Да пом-ниш, че ще умреш е най-добрият начин, който знам да избегнеш капана на това да мислиш, че имаш нещо за губене. Вече си беззащитен. Няма причина да не следваш сърцето си.

*** По-забавно е да си пират, отколкото да работиш във флота.

*** Дизайнът е фундаменталната душа на едно човешко творение, който приключва с това да се изразява в последвали външни форми на продукта или услугата.

*** Много компании избраха да се свият и може би това бе правилното нещо за тях. Ние избрахме различен път. Нашето разбиране беше, че ако продължаваме да излагаме пред потребителите страхотни продукти, те ще продължат да отварят портфейлите си.

*** Искам да поставя звънец във Вселената.

*** Компютърът за мен е най-забележителното средство, което сме създавали някога. Той е еквивалент на велосипед за умовете ни.

*** Много е трудно да бъдат проектирани про-дукти за фокус групи. В много случаи хората не знаят какво искат докато не им го пока-жеш.

19 Бих изтъргувал цялата ми технология за един следобед със Сократ.

*** Преди време мечтаехме за тези неща. Сега ги създадохме. Велико е.

*** Като цяло мислим, че се гледа телевизия, за да се изключи мозъка и се работи на компю-тър, когато човек иска да го включи.

*** Така отидохме в Atari и казахме „Хей, имаме това невероятно нещо, дори създадено с някои от вашите части, какво мислите за това да ни спонсорирате? Или ще ви го дадем. Просто искаме да го правим. Платете ни заплати и ще дойдем да работим за вас.“ Те казаха „Не”. След това отидохме в Hewlett-Packard и те казаха „Хей, нямаме нужда от вас! Вие дори още не сте завърши-ли колеж.”

*** Ако поради някаква причина направим греш-ка и IBM победи, моето лично усещане е, че ще влезем в тъмната епоха на компютрите за около 20 години.

*** Мисля, че ако направиш нещо и то се окаже доста добро, след това трябва да направиш нещо друго прекрасно, не да се спираш на него прекалено дълго. Просто разбери кое е следващото.

*** Останете гладни! Останете безразсъдни!

***

За да превърнеш наистина интересни идеи и новаторски технологии в компания, която продължава да е иновативна години, се изисква голяма дисциплина.

***

Не можеш просто да питаш потребителите какво искат и да опитваш да им го даваш. До времето, в което ще си го създал, те ще искат нещо ново.

*** Източници: Wikiquote, Thinkexist.com

НАРЕЧЕТЕ СИ УЧИЛИЩЕТО НА ИМЕТО НА ГЕНЕРАЛ БОЙКО БОРИСОВ!

По повод публикацията Вашата битка е за свободата и възможността да бъдете изобретатели в собствената си страна! се получи отзив, който заслужава да бъде публикуван отделно:

Г-н Грънчаров (с червена краска?), „Напразно, всуе се морите!“! Аз, Петър Ка-менов от Монтана, ще предложа училището ви да се казва „ген. Бойко Борисов“, или „Георги Първанов“, даже в скоба с „Гоце“ и ще бъде прието. Именуването му тогава ще бъде отбелязано с многохилядни тържества в най-древния град на Европа, Пловдив

Умишлено споменавам и Монтана и Пловдив, два несравними в миналото градо-ве. В миналото и по-късно сме сочени като най-западналия комунистически край на България, не съм ходил скоро в Пловдив, но съм готов да правя всякакви сравнения с вашия град. Ние сменихме комунистическо-то си име Михайловград, вие не можете да смените името на едно училище, да не гово-рим за съветските ви паметници!

Имаме всичко необходимо за един европейски град, като се почне от пречист-вателна станция за отпадни води, депо за твърди битови отпадъци, Завод (ЗАВОД!) за сепариране на отпадъци, нещо за което, не знам колко си копки направиха в София. А пък вие, дето прибирате софийските отпа-дъци, не знам докъде сте стигнали.

Четвърти мандат избираме син кмет, който по цял ден и нощ обикаля града – като Харун Ал Рашид, – следи дали кофи-те за смет са изчистени и дали някъде през нощта има лампа, която не свети, а в града нощем светят над 8 (ОСЕМ) хиляди лампи. Съпоставимо с вашия град, трябва да свети-те с 800 хиляди, нещо в което силно се съмнявам.

Неслучайно за предишния ви кмет Славчо Атанасов, нашият кмет Златко Жив-ков беше за пример. ЗАБЕЛЕЖКА: Отговорих на тоя човек следното:

Г-н Каменов, където стърчи памет-ник на съветски солдат, там нищо добро не може да се случи; в сянката на паметника на съветския солдатин даже и трева не расте;

училището, за което става дума, е кажи-речи в подножието на тоя паметник, извися-ващ се на цяло едно тепе, та да се вижда отвсякъде. Как при това положение да се откаже от името на Ленин?! Няма как…

МАНТРАТА „КРИЗА“ В УСТАТА БОЙКОВИ

Чухте ли нашият народен кумир какви ги наприказва вчера в онова предава-не по БиТиВи? Един човек писа някъде, че напоследък Бойко Борисов имал голяма позитивна роля за повишаване на религиоз-ността му: колкото пъти Боко изричал некоя от неговите така нагли глупости, толкова пъти тоя човек най-усърдно се кръстел! На моменти обаче човек вече не знае с коя ръка да се кръсти – тоя надмина и Тодор Живков по наглостите и цинизма си!

Снощи примерно негова премиерс-ка светлост се погаври особено много с пенсионерите: не искали, представяте ли си, пенсия тия хора, дето са в предпенсионна възраст, искали още да поработят за благо-то на родината! Пита се човек: защо тогава изобщо има пенсии, дай да махнем пенсии-те?! Нека да работят старците и стариците докато дишат – и докато мърдат! Защо ни са пенсии като може да минем без тоя лукс?! Работа до гроб! Та да се реши най-после тоя крещящ проблем: символични пенсии и всекидневни гаври с хората, които цял живот са работили, а накрая доживяват старините си в мизерия. Което е страшен и непростим грях за всички нас!

Но това, което бие на очи, е непре-къснатото повтаряне на думата „криза“ от страна на г-н Премиеро. Тая дума стана нещо като мантра, като магическо заклина-ние. Тя е нещо като страшилищата за деца-та от приказките. Искате по-високо пенсии? Криза е, кризата е виновна, нема и не може да има по-големи пенсии, като комсомолец на изпит отговаря бойко г-н Премиеро. Как-вото и да поискаме, ни се отговаря: не може, криза е! Кризата, представяте ли си, не само че не щяла да си тръгва, ами била решила завинаги да си стои у България, пък и целия Европейски съюз сякаш биде заразен с вечната българска криза. Що ли им требва-ше да ни вземат там, та и целия съюз да заболее от вечната българска болест: криза-та, дето не щяла да си ходи?!

20 Иван Костов, който на три пъти е

извеждал страната ни от многократно по-тежки кризи, и то за няколко месеца само, преди време се пошегува, разказвайки след-ната притча за кризата: ходила кризата по света, обикаляла, ходила, пък наминала и в България; и рекла: „В къщи си е най-хубаво!“. Боко вече трета година се перчи, че е уж нещо като Премиер, е, нищо че е чалга-премиер, перчи се и се репчи, че управлявал, ала ето че нищичко не можа да направи, та кризата да бъде превъзмогната. Прочее, ние сме малка страна и малка ико-номика и ако властта беше в ръцете на отговорни и разбиращи от икономика управ-ници, а не в ръцете на чалгаджии-шоумени, отдавна да бяхме забравили тая пуста кри-за.

Да, ама не: нашият народ май си пада и по мазохизма, така свикна с кризата, че не ще да се разделя с нея – и си избра Боко. Който отдалече си личи, че разбира от икономика и от управление толкова, колкото магарето разбира от военна музика. да, ама простият народец си го ареса, оти имал големи мускули и убаво ритал мачлета: нека сега да си му плаща вересиите като му е толкоз акъла!

Аз имам подозрение, че в пълното си безсилие и безхаберие Боко, повтаряйки така усърдно мантрата „криза“, сигур е ста-нал привърженик на някои източни учения, според които злото може да се прогони чрез постоянното повтаряне на такива мантри. И ето, думата криза не излиза от устата Боко-ви. Изобщо не му идва на акъло на тоя наг-лец, че като си Премиер, няма да търсиш никакви оправдания, няма да бягаш от отго-ворност, а ще правиш длъжното, та работи-те да вървят. Все некой друг му е виновен пък на тоя, не се спря да мрънка и да се оправдава! Егати мерзавецът!

Спирам тука, щото ми стана гадно! Какво повече да напише човек?! То всичко е от ясно по-ясно, е по-ясно от бял слънчев ден: Боко не става за тая работа и цялата цена за разкоша да имаме един чалга-премиер-нахалник ще я платим ние, наивни-те и прости овчици, дето го търпим още! Това е. Няма какво повече да се усуква! Кризата му била виновна нему: а ти що дремеш трета година и нищо не направи да не я допускаш изобщо тая криза?!

Ама он, горкият, и не знае що требе да се напраи, нищичко не знае, тъп е, с или пък дори без извинение, като галош! Или като милиционер. Он си разбира от пожар-никарство и от бодигардстване, откъде-накъде човеко да разбира от икономика, от управление на държава и прочие?! А пък ний, дето си туряме пожарникари, каратисти и телохранители-пазванти за управници, сме най-щурата и най-ненормална държава – с най-простия и малоумен народ – на тоя свят! В целио свет, шега нема! Епа не става тоя пазвантин за управник на цела държава,

това още ли не сте го разбрале? Милите, трудно и бавно сфащат! Майната ви тогава!

Ето, некой требваше да ви го каже и това, казах ви го. Край. Спирам дотук. Писна ми! До гуша ми дойде вече! Аман!

ФРАГМЕНТИ ОТ ПРЕЖИВЯНОТО В РАН-НОТО МИ ДЕТСТВО

С Божията помощ да продължавам напред. Дотук написаното в тия есета е нещо като въведение в темата и показване на нейната необходимост. Оттук-нататък ще се опитам да нарисувам или поне да щрихи-рам картината на всекидневния живот в комунизмо-социалистическа България - такъв, какъвто съм го преживял, видял, усетил, такъв, какъвто се таи все още някъ-де в гънките на паметта ми.

Никога не съм имал самочувствие-то на пишещ, да не кажа писател, който умее по художествен начин да въплъщава вълненията си; аз съм философ и психолог. Но винаги пък съм се стремял текстовете ми да са пропити от чувство, което, знам ли, може да е и признак на някаква художестве-ност. Ще бъда пределно искрен и ще се оставя да бъда насочван от чувството си, пък да видим какво ще произлезе от това мое хрумване.

Ще се опитам да пресъздам най-ранните си спомени, спомените от ранното ми детство, за които има някаква, пък макар и бледа следа в паметта ми. Най-трудното е това: да се ровим в останките от преживяно-то в душите си и от тях да се опитваме, както е и при реденето на пъзел, да възсъз-дадем ако не самия живот в неговата ця-лост, което, прочее, е и невъзможно, то поне да се опитаме да постигнем живото чувство за него. А тъкмо това чувство носи смисъла, най-драгоценното, което изобщо може да ни интересува от миналото. Историята пък на личния живот на един човек съдържа като в призма най-значимото на общата ни история - защото за да бъде човечна историята, която се мъчим да рисуваме, тя трябва да бъде видяна през очите на жив и чувстващ човек. Историята, която пишат професио-налните учени, много често е лишена от човешки характер тъкмо защото научният поглед спрямо миналото убива най-значимото за него: човешкият му смисъл. За мен пък тъкмо това последното е водещото.

Роден съм в Долна баня - малко градче, разположено в полите на Рила пла-нина, по пътя за Боровец, но идещ от източ-ната му страна. Живях в родния си град до 18-тата си година, а след това животът ме запиля къде ли не: казарма, студентстване в София и Санкт Петербург, работа в Своге, Костенец, Пловдив. Детството на човека обаче е най-значимият, основополагащ период на живота му. Затова ето сега с трепет се връщам към онова, което е съхра-нено в моята памет - от преживяното в детс-твото ми.

Ясно си спомням някакви повратни точки, примерно, влизането ми в училище в първи клас; много ярко си спомням тия мои първи стъпки в родното школо и дори фраг-менти от обстановката, да не говорим за емоциите ми, съм способен сега да възсъз-дам с думи. Но да карам поред. Например, спомням си когато ми се роди братче; тогава съм бил на 5 години и много ясно си спом-ням как една моя братовчедка ме заведе до родилния дом, където майка ми показа току-що роденото братче. Спомням си, че й зане-сохме с едно малко котле прясно мляко от козата. Ние стояхме долу, а майка отгоре, от прозореца на втория етаж, и си поговорихме. Този спомен ми се е врязал в паметта и си стои там до ден-днешен.

Разбира се, имам някакво смътно чувство за всекидневието: игри в прахта, гоненици до изнемога, берем зелени сливи и хем ядем, хем се замеряме, деца на улицата ядат филии, намазани с олио и поръсени със сол и чубрица, и обикновено не дават на другите, а пък ние преглъщаме, преглъща-ме, пък в един момент побягваме към домо-вете си да молим и наште баби да ни напра-вят от това уханно ястие. Спомням си, че по къщите ни няма все още чешми, а по кръс-товищата на улиците има само по една чешма, обща за цялата махала. И ние все сме там, около чешмата: пием, пръскаме се, детински лудории, смях, сръдни и какво ли не още.

В Долна баня тогава имаше нещо, което вече го няма, но тогава беше нещо направо велико: кажи-речи на всяка улица от двете й страни има направени вади, където тече вода - както е било в старо време в наште възрожденски села и градчета. Тоест, това нещо явно е останало от древността. Хората от водата в тия вади си напояват градините: препречват с камъни и треволяк вадата на улицата, и тя тръгва или по вкопан в пръстта улей, или пък в специални тръби, които я отвеждат в градината. Разбира се, разни бабички постоянно напояват градини-те си и в тази връзка на улицата стават големи караници.

Някаква баба, да речем, си е пус-нала водата в градината, те, бабите, си правеха списъци, като на опашка, за реда, по който ще ползват водата, но все ще се намери нахалник или нахалница, която ей-така, ще окраде водата, и докато ядосаната

21 бабичка, която си напоява градината, усети това, т.е. водата в градината й пресекне, нахалникът и нахалницата почти си е решил проблема, разхладил си е с вода градината. Е, после почва караница, но станалото-станало. Ние, децата пък, лятно време все стоим с натопени във водата на вадата крака, пръскаме се, а пък понякога се случ-ват и крайно вълнуващи събития: я някой ще хване жаба, я водата пък ще донесе умрял плъх, я някое дете ще си направи корабче от борова кора, а пък ние ще гледаме как хуба-во си играе и ще си мечтаем също да имаме такова корабче. Ако ти е приятел, щастливе-цът с корабчето може да ти даде да си поиг-раеш малко. Тогава си горд, защото на теб вече всички деца завиждат. Като си поиграят всички донасита, корабчето вече не е толко-ва интересно и го захвърляме в прахта, впускайки се в нови игри и забави.

Няма да забравя как понякога на улицата минаваше някакъв величав старец, с бастун и с някакво твърде особено, сякаш изсечено от камък, студено, намръщено лице. Всички знаем, че тоя старец, на който отзад на кръста има пистолет, е много ве-лик, както ни обясняваха, той се бил "борил за свободата на народа", сиреч, е бил "акти-вен борец". Когато той минава, ние, подобно на играещи си врабчета, към които се спуска котарак, се разбягваме, явно тоя човек из-лъчваше не само строгост, абсолютна ня-каква властност, студенина, но и погледът му беше смразяващ. Е, той понякога се опитваше да ни се ухили уж доброжелател-но, но лицето му ставаше още по-страшно и на нас, децата, по гърбовете ни минаваха студени тръпки. По-късно зловещия вид на този старец - той тогава ми изглеждаше старец, а може да е бил най-много на 50-60 години, т.е. не е бил съвсем старец - ще стане напълно обясним когато и до нашите детски уши мълвата ще донесе страшното известие, че тоя, да го наречем, "човек", е бил в "народната милиция" след 9-ти сеп-тември 1944 година, т.е. си е бил чисто и просто убиец.

Имаше и други такива наперени и величави "другари", повечето от които се разхождаха с пистолети на кръста. Цивилни, но с пистолет. Повечето бяха и ловджии, т.е. и въоръжени с пушки можеше да ги види човек. На празниците човек можеше да ги види на трибуната, ухилени гротесково. Това е първото, което си спомням за онова време

от т.н. "обществен живот" на родното ми градче. Те, разбира се, живеят в най-хубавите къщи, а повечето имат и вили в "буржоазно място", именно Почивната стан-ция или курорта на Долна баня, където преди 9-ти септември е имало вили на "бур-жоазията", а сега там са настанени "народ-ните герои", именно "активните борци" сре-щу същата тази буржоазия. Явно, че борба-та е била главно за това да се настанят във вилите им. Е, някои от другарите имат и свои, новопостроени вили; е, като казвам "свои", трябва да се възприема това услов-но, щото вилите им са построени с ръцете на строителите от ТКЗС-то и, разбира се, с материали на същото това ТКЗС.

Тогава ставаха така тия работи: ня-кой другар иска да си построи вила в курорта Долна баня. Първом звъни на кмета, негов другар, за да си уреди земя - ако не безп-латно, то, като за "наш човек", за жълти стотинки. Щом като другарят получи от дру-гаря си земята, след това почва да строи по следния оригинален начин. Звъни на друга-ря си, който е шеф на ТКЗС-то, обяснява проблема си; проблемът му ще бъде решен съвсем по-другарски. ТКЗС-то си има строи-телна бригада, която все нещо строи, я обор, я плевници, я нещо друго. И шефът на ТКЗС-то изпраща бригадата вместо на коо-перативния строеж, на вилата на своя дру-гар, който има спешна нужда да се снабди със собствена вила в курортната зона на Долна баня. Разбира се, и тухли, и цимент, и вар, всичко е държавно, всичко се краде от ТКЗС-то.

Вилата се строи за десетина дни, бълха го ухапала ТКЗС-то, че построило вила на един нуждаещ се другар, другарят вече си има вила, а пък работниците пак биват пратени, сякаш нищо не е било, на строежа на кооперативния обор. Такива ми ти работи правеха другарите тогава. Когато някой от тях сега ви каже, че било много хубаво при ТКЗС-тата, повярвайте му, той не лъже: за него и за такива като него, дето крадоха от ТКЗС-тата така, както само кому-нист може да краде, ТКЗС-тата наистина са нещо много хубаво! Няма как да не са нещо много хубаво тия пусти ТКЗС-та след като от тях другарите крадоха така славно и то толкова много години!

А пък моята майка - това няма ни-кога да го забравя! - всяка сутрин, с малко дете, повито в люлка и сложено на гърба й, с мотиката, се отправя на полето. Тя е "коопе-раторка", сиреч, е робиня на другарите. С едната си ръка държи мотиката, с другата води мен, 5-6 годишно хлапе. На кръста си е вързала с верижка едно яре, което води със себе си да пасе на полето. Няма кой да ни гледа нас, децата, и майка ни води със себе си, на полето. Често звеноводката се шегува с майка ми: "О, Данче, милата, земи остави на вълците или детето, или ярето, та да ти олекне малко!". И не само майка ни води със себе си, и други деца като нас също са на

полето: майките ни работят, копаят, или берат това-онова, а ние, децата, стоим зад тях все нещо чакаме. Ту сме гладни, ту сме жадни. Яренцето, дето майка го води със себе си, пък пасе вързано наблизо. Бебето, което на път за полето е на гърба на майка ми, там е сложено в люлка, вързана за кло-ните на близката слива. На мен ми е дадена задача да се грижа за него. Чат-пат бебето реве и майка ми хвърля мотиката и идва я да го нахрани, я да го подсуши, да му смени пеленките.

Майка ми е мъченица, но жените в звеното (бригадите в ТКЗС-то се делят на "звена" начело със "звеноводки"!) хем я съжаляват, хем й помагат с каквото могат. Проблемът е, че моята баба е болна, труд-ноподвижна, не може да се грижи за нас, децата. Затова на майка ни се налага да ни води на полето. Няма друг изход. По едно време бяхме пратени в детска градина, но преди това явно не е имало места. Пък и всичко навсякъде става с "връзки". Младите сигурно не знаят какво е "връзки"; то е: да имаш свой човек на подходящото място, та да се уредиш, пререждайки баламите-балъци, дето чакат реда си и нямат "връзки". Ние обикновено нямаме никакви връзки. Майка ми и баща ми разчитат единствено на двете си голи ръце.

По някое време отрудените женици в звеното подхващат някакви тъжни песни, полето се оглася от песента на тия робини, а пък скоро гласовете в немощ спират песен-та, а всяка женица се захваща да реди мис-лите си. Банални мисли мисли за това какво да направи за вечеря, кога да закърпи дреш-ките на децата си, как да вароса стените на кухничката си и прочие. Така тече трудовият ден в едно образцово социалисто-комуни-стическо ТКЗС.

Ех, пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя!

Е, на обед има един час почивка. Всяка жена или баба чевръсто вади от тор-бичката си каквото има, каквото Бог дал и почва да се храни бързо, за да има време да полегне малко и да изправи кокали. Носят си я бучка сиренце, я сланинка, я варено яйчи-це, разбира се, с домат и краставица. И си носят също дървени солнички, наричат се "захлупци", които ухаят на чубрица, препе-чен червен пипер и сминдух. Ако се случи да берат ягоди или малини, после, като се нахранят, си правят десерт: посипват със захар чиния с ягоди или малини, сипват, ако има, кисело млекце, и става чудесен слад-киш. Ние, децата, най-много обичаме това. След това жените от звеното полягат за половин час, за да изправят кокали, а после пак в пещта, със своята мотика. Робски труд, който се заплаща все символично. Някакви мизерни левчета и стотинки. Поне да можем да си купуваме хляб.

Да, дават и купончета, като текезе-сари за нас хлябът ще е малко намален; или пък ще имаме право да си купим бял хляб,

22 който е дефицитен и се получава само сре-щу купони от ТКЗС-то. Робините имат и някакви "привилегии", примерно, да получат "декар", земя за лично ползване, на по-хубаво и по-малко каменисто място. ТКЗС-то почти всяка година мени "декарите" на хора-та, праща ги на буренливо и каменисто място, хората се трудят, чистят, уреждат си земята, минава известно време и хоп, взе-мат им я, щото се били променили "плано-вете", а пък на нещастниците дават нова каменлива земя. Е, най-приближените до властта другари ще имат декар на най-хуба-вото място - и никога няма да им го вземат или заменят.

Често, както си работят труженич-ките, наблизо минава черна "Волга", караща все тучни другари, я текезесарски шеф, я партийни секретар, я проверяващ другар от някаква по-висша партийна институция. Колата спира, а другарят сваля мощни теле-са от колата, за да се разтъпче, идва при робините и почва да им говори нещо такова:

- Браво, другарки, чудесно копаете! А така, копайте още по-силно, удряйте пус-тата земя, за да извадите нашия социалис-тически хляб! Работете, работете, Партията ви има пълно доверие, че ще се справите! Чудесни сте! Урррааааа!

И другарят ръкопляска с дебели ръчички, допрени до мощното му шкембе. Труженичките-мъченички се усмихват вяло, дебелият другар явно много особено много обича да оглежда задниците на робините, при това мазно облизвайки се; и като дона-сита се нагледа и насуче сталински мустаки, се отправя на сянка в колата си. В това време, ако робините, да речем, берат ягоди или малини - в долнобанското поле, не знам дали знаете, тия плодове много се отглеж-дат - биват пуснати неколцина женици бързо да наберат отбрани плодове на другаря от "Волгата", набират набързо няколко щайги и му ги занасят в багажника. Той, прочее, за това е дошъл, а не за да похвали робините, не защото се е загрижил много за това как се мъчат. Когато му турят щайгите, другарят за благодарност ги щипе по "газо", както се казва на долнобански език, хили се като наглец и отпрашва с "Волгата" си на другия край на полето, на който, да речем, се бере нещо друго, да речем, касис.

Скоро, като поотраснем и тръгнем на училище, и ние, децата, ще тръгнем

лятно време да работим по полето, на теке-зесарските безкрайни ниви, наричани "бло-кове", т.е. пращат ни на "бригада в помощ на селското стопанство". В един момент цялото градче е като мобилизирано, всичко живо е на полето: деца от всички възрасти, бабички и старци, жени, мъже, даже и учрежденията затварят, за да помагат за прибиране на реколтата. Аз за това отделно ще пиша, когато почна да разказвам за моите прежи-велици от тия бригади.

Разбира се, или нищо не се плаща на робите - какъв роб ще е робът, ако му плащат да работи?! - или им се плащат смешни жълти стотинки. Учат ни, че не тряб-ва много да обръщаме внимание на парите, щото били "буржоазна отживелица". Тряб-вало да работим с всички сили, без да мис-лим за пари, та да се появи в един светъл ден "изобилието", а тогава парите щели да изчезнат, а пък ние сме били щели да плюс-каме донасита. Такива неща ни убеждаваха пропагандаторите. Да работиш с вси сили, да се мъчиш сега, та да живееш "някога в светлото бъдеще". Е, ако ти не живееш в това светло бъдеще, другари, поне твоите деца и внуци ще живеят в него.

Такива ми ти работи. Да спра дотук. Тия дни, като имам време и настроение, ще продължа. Много неприятно ми стана нещо като пиша тия неща, ровейки в спомените си. Трудна работа е да се пише по този начин. Иска време и спокойствие. А аз все бързам занякъде. Наистина имам много работа, а и нямам никакво спокойствие. Затова, моля, бъдете снизходителни към моите текстове... (ЗАБЕЛЕЖКА: Останалите есета от тази поредица можете да намерите ето тук: Преживяното в ерата на комунизма: по-редица от есета.)

ПРЕЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗ-МА: ПОРЕДИЦА ОТ ЕСЕТА

Само духът на свободата ще ни спаси от презрения менте-живот За какво жалят и за какво мечтаят бълга-рите и европейците Какво ли щеше да стане с мен ако кому-низмът у нас даже не беше помръднал да си иде? (Следва, очаквайте продължението) ЗАБЕЛЕЖКА: Понеже за миналото ни, осо-бено във връзка със 100-годишнината от рождението на комунистическия диктатор Т.Живков, медиите непрекъснато бълват какви ли не нелепици и лъжи като дават думата предимно на бетонни комуноидни, т.е. на непоправимо увредени от комунизма глави, се налага истината за онова време да

бъде възведена на пиедестала си; поне-же без истината не може да се живее. Лъжа-та у нас е станала нещо като стожер на живота ни, около който всичко се върти. Започвам тази поредица от есета с една вдъхновяваща ме идея: да помогна, особено на младите, които, слава Богу, не са живели през комунизъм, истината за онова кошмар-но време да си пробие път в съзнанията им.

Т.е. ще се опитам да спомогна за разсейването на мъглата, в която пребива-ват съзнанията на толкова много, при това и съвсем не само млади хора. Ще представя в тия есета само това, което съм видял с очите си - и в което по неволя съм участвал; ще разказвам само и единствено лично преживяното, което се е врязало в паметта ми и с нищо не може да бъде извадено оттам. Ще се опитам да възсъздам една вярна, правдива картина на случилото се с нас тогава, което твърде приблизително може да се нарече "живот". Иска ми се да успея да възкреся предимно тихия, но поня-кога и крещящ кошмар, в течеше животът ни - с всичките мерзости, абсурди, наглости, подлости и пр., с които комунистите тровеха всекидневието ни.

Това е. Да тръгвам напред - с Бо-жията помощ, да се надяваме, ще успея да изразя онова, което терзае душата ми. Няма да се помиря докато безскрупулните лъжци продължават все така нагло да бълват отв-сякъде лъжите си за "светлото минало" на комунизма. Трябва нещо да се прави за да се противостои на гибелната рекомунизация на страната, която е в състояние отново да отрови живота ни - и да ни лиши от цялото негово очарование.

Очарованието на живота може да усети само свободният човек. Очарованието от живота не може да е нещо друго, освен очарование от самата свобода. Да освобо-дим съзнанието си от стереотипите и нагла-сите на кошмарното минало, което все още е живо в нас, е първото условие за връщането ни към автентичния живот.

ВАШАТА БИТКА Е ЗА СВОБОДАТА И ВЪЗМОЖНОСТТА ДА БЪДЕТЕ ИЗОБРЕ-ТАТЕЛИ В СОБСТВЕНАТА СИ СТРАНА!

Стив Джобс vs. … Ленин

23 Автор: Александър Георгиев

Професионалната гимназия по електроника и електротехника в Пловдив може, след като вече двадесет години си няма име, да приеме това на Стив Джобс. Идеята основателят на Apple да бъде нови-ят патрон на училището, което вече дваде-сет години е безименно, но все още извест-но като ТЕТ “Ленин”, дава философът Ангел Грънчаров, преподавател в гимназията. Още със излизането си на бял свят, предло-жението предизвиква ожесточени полемики. Някои приемат идеята като гениална, други пък искат училището да носи името на бъл-гарин, а трети желаят то да си остане “Ле-нин” – защото Стив Джобс бил американец, а не българин, и защото бил умрял.

Сякаш наистина имаме склонност да ставаме патриоти в най-важния момент, но не за добро, уви. Именно рожба на тази ни склонност е твърдението, че едно бъл-гарско училище трябва на всяка цена да носи името на българин. Питам се обаче, това ли е да си патриот – да се ограничаваш в рамките на страната си? Не виждам защо трябва да стесняваме мирогледа си, като желаем вдъхновител на учениците ни в сферата точно на електрониката да не е светило като Стийв Джобс – човекът напра-вил компютъра достъпен за всеки, вкарал музиката в джоба ни и улеснил живота ни чрез безбройните си революционни продук-ти в такава степен, каквото е трудно да си представим – а желаем те да се абстрахират от световното ниво и да приемат за кумир незнаен дори от половината българи учен, камо ли от някой друг. Човек може да пос-тигне много, но не и повече от това, към което се стреми. Нека, макар и с риск никога да не го достигнем, да се стремим към най-великият и успял човек в областта на инте-ресите ни. “Да живееш, това означава да се чувстваш непълноценен” е казал Адлер.

Не ме учудва обаче, че се намират хора, които да са против кръщаването на училище в България на човек като Джобс. Това, което ме притеснява е, че те не са против кръщаването му на Джобс, а изобщо на кръщаването му. Тъй де, просъществува-ло е двадесет години без патрон, защо сега трябва да привличаме внимание, защо трябва да си създаваме главоболия и да раздвижваме тромави процедури – нека си

живеем спокойно. С такова мислене, ако ще и Господ да си сложим за патрон, пак никъде няма да стигнем. Затова смятам, че битката на ученици и учители за именуването на гимназията не се отнася само за тях, въпро-сът е от национално значение.

Затова бих искал да се обърна към всички тези смели и здравомислещи хора, които желаят да вдигнат летвата възможно най-високо, вместо да се навеждат под тази, поставена от скудоумните ни съграждани-съученици-колеги: вие не се борите за един свободен ден на патронния празник, вие се борите срещу всички, които ще се опитат на всяка цена да спрат развитието ви, вашата битка е за свободата и възможността да бъдете изобретатели в собствената си стра-на. Джон Атанасов също е сред претенден-тите за патрон на вашето училище, но той е трябвало да твори извън страната си, а Стив Джобс е допринесъл за родината си. Ако “Тет “Ленин”" приеме името на българин, само защото е българин, аз веднагически бих пожелал да се изпаря от България.

Успех! Бъдете силни! Поздрави от СПГЕ “Джон Атанасов”

МОЯТ ПРИЯТЕЛ ИВАН ИВАНИЧ ОТ МОН-ТАНА ПИШЕ ЗА СМЪРТТА И ДУХА

ЗАБЕЛЕЖКА: Аз в този блог много съм пи-сал кой е Иван Иванич от Монтана, който иска да се запознае с него и с неговите книги, нека да пише името му в търсачката на блога и ще номери каквото му трябва...

ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРЕЗИДЕНТА: Г-Н ПЛЕВНЕЛИЕВ, СЪГЛАСЕН ЛИ СТЕ СЪС СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ ДА СЕ РАЗПО-РЕЖДА РУСКИЯТ САМОДЪРЖЕЦ?!

До Президента на Република България г-н Росен Плевнелиев

Уважаеми г-н Президент, В медиите се появи информация,

че руският Премиер, бивш и бъдещ руски Президент, т.е. настоящ руски Император Владимир Путин бил огласил свой стратеги-чески план за създаване на нов СССР, на-речен тоя път „Евроазиатски съюз“. В него той бил включил и България, наред с Куба, Венецуела, Виетнам и пр., без, предполагам, изобщо да се е допитвал до българските

власти. Нещо повече, г-н Путин бил предложил този Евроазиатски съюз да си направи свои въоръжени сили, в които тряб-вало, по негова преценка, да има и един български батальон. Аз не знаех, че въоръ-жените сили на България, явяваща се член на НАТО, са още под юрисдикцията и ко-мандването на Москва. Та във връзка с тия любопитни изявления на руските власти Ви пиша това писмо – защото съм твърде обез-покоен и също така защото имам подозре-нието, че реакцията на нашите власти по повод на толкова скандалния случай ще бъде неадекватна; в тази връзка искам да Ви попитам:

Г-н Плевнелиев, много ме вълнува въпроса как Вие, като новоизбран български Президент, ще реагирате в случая? И тъй като на мен пък ми се иска да се намери български държавник, който да има доблест-та и мъжеството на Стамболова и да реаги-ра ето така; примерно, да заяви следующо-то:

„Заради толкова арогантното пове-дение на руския самодържец спрямо Бълга-рия, което по недопустим начин унижава националното достойнство на българите и суверенитета на страната, и в знак на това, че нашият народ твърдо е избрал и върви по своя европейски път на развитие, от който никакъв шантаж няма да го откаже, и за назидание на бъдещи руски своеволия със съдбата на родината ни, предлагам в най-кратко време с булдозери и кранове, а къде-то се налага и с тротил, да бъдат унищожени и премахнати от мястото им всички памет-ници на съветската окупация на България в 1944 г., като се почне от софийския, мине се през Альоша в Пловдив, та се стигне до паметниците на „освободителите“ чак в Бургас, Варна и Русе! Вечен позор на души-телите на българската свобода, именно руските империалисти! Долу руският импе-риализъм! Да живей и да крепне една нова, демократична, свободна и европейска Ру-сия, с която можем да бъдем във вечно братство – в каквото братство се намираме със свободните народи на Европа! И т.н.“

Ето, една такава реч на български държавник искам да чуя. И в тази връзка ми се иска да се обърна ето с тия думи към Вас, дето Ви избрахме за нов български прези-дент:

24 Г-н Плевнелиев, Вие как ще реаги-

рате в случая? Ще имате ли мъжеството да изречете горните думи – или други, но още по-силни? Много ми е интересно какво ще сторите: дали ще си замълчите, което е унизително, понеже по този начин де факто ще признаете, че сте съгласен със съдбата на България да се разпорежда руският са-модържец, или пък имате смелостта да се опрете на руската, по-скоро на путинската наглост и гавра? Ще следя с неотслабващ интерес поведението Ви в следващите дни. Недейте да смятате, че отиващият си Пре-зидент Първанов трябва да реагира; нас не ни интересува какво предателят Първанов ще каже, щото отдавна знаем що лежи на сърцето му; интересува ни Вие какво ще кажете! В тази връзка ми се ще да Ви съоб-ща следното:

Г-н Плевнелиев, ето, дойде Вашият час: или ще се обезсмъртите, или ще се опозорите! Или ще останете в историята като малодушник-предател, или ще се наре-дите в бъдещия Пантеон на най-достойните и дръзки строители на модерна, свободна и силна България. Аз си дадох гласа за Вас с надеждата, че ще проявите точно в такива тежки ситуации длъжната, потребната сме-лост. Безкрайно ще бъда разочарован ако се покажете в тоя момент един треперко.

Не такъв обаче аз, гражданинът, искам да бъде българският президент! Отх-върлете всяка слабост, победете всяко робско чувство в себе си! Спомнете си какво направи в още по-тежки робски времена великият Стамболов. Нека той да бъде пример за Вас. Ако почнете да пелтечите нелепици и баналности като недоразумени-ето и предателя Гоце Първанов, завинаги проклет да сте!

Тук, предполагам, Вие, драги ми г-н Плевнелиев, ще кажете най-вероятно ето това:

Да, ще заявя ония горните думи, дето предлагаш ти, гражданино Грънчаров, дето ти е така широко около врата, но после, като руснаците ни врътнат кранчето за газта, като спрат нефта, тогава що ще правим посред яростната зима?! Нима не знаеш, че те на всичко са способни?! Лесно е да се перчиш тука, но нека да бъдем реалисти: ний сме в ръцете на Путин, как тогава да можем да му се репчим?

На това ще отвърна по следния, единствено достоен според мен начин; и ми

се иска и Вие, г-н Президент, да имате сме-лостта да заявите поне ето това, да изрече-те ето тия примерно думи:

Нека да врътне тогава Путин кран-чето! Нека да има наглостта да наруши междудържавни договори за доставка на газ и нефт! Нека да студуваме посред зима! Нека и да гладуваме! Нека светът да види как грозно е способна да постъпи с една бедна страна доскорошната ни „освободи-телка“! Нека и робското племе у нас да види на що е способна толкова любимата им империя – пък белким се позамисли малко! Нека да си случи всичко това! Нека да изст-радаме свободата си най-после! Та белким я обикнем както тя подобава да бъде обичана! Щото иначе ще си останем завинаги роби, каквито сме и досега! По-добре да мрем, отколкото да сме вечни малодушници и роби! Да живей свободна и европейска Бъл-гария! Долу руският империализъм!

Ето това ще отвърна. И това ми се иска да отвърнете и Вие, г-н Президент. Дали ще имате обаче тая доблест? Чакам с нетърпение реакцията Ви.

Отворено писмо с това съдържание Ви изпращам днес. Пиша Ви така, защото това е моето верую. В това аз, един българ-ски гражданин, вярвам. Призовавам Ви незабавно да реагирате в показания вече дух!

Осмелявам се да Ви пиша това От-ворено писмо, защото дълбоко съм убеден в следното:

Ако ние, гражданите, си замълчим в тоя момент и не реагираме на путинската наглост, проклети да сме! Заради нашето подло и несрещано никъде другаде по света малодушие заслужаваме да бъдем вовеки проклети и опозорени! С уважение: Ангел Грънчаров, 19 ноември 2011 г. Пловдив

АКО НИЕ, ГРАЖДАНИТЕ, ЗАМЪЛЧИМ В ТОЯ МОМЕНТ И НЕ РЕАГИРАМЕ НА НАГ-ЛОСТТА НА ЦАР ПУТИН, ПРОКЛЕТИ ДА СМЕ!

Тази сутрин – въпреки че имам тол-

кова много работа, че е престъпление да пилея времето си – ме занимава темата за инициативата на руския самодържец Путин да прави нов СССР, тоя път наречен „Евроа-зиатски съюз“, но не толкова за съюза му – нека да си прави каквито иска съюзи, само нас да не закача! – колкото за това, че без изобщо да ни пита, е натикал в новата си Империя и суверенна България, явяваща се при това член на Европейския съюз и на НАТО! И в този връзка току-що написах и публикувах ето този коментар: Путин под-ложи крак на Борисов: да видим дали нашият ще се пльосне на килима без да му мигне и окото!

Да, обаче ми се ще още нещо да напиша. Ситуацията е твърде неприятна, не знам дали го усещате. Аз поставих въпроса за това как ли ще реагират в тази ситуация днешните ни управляващи. Прелюбопитно е наистина. А ето сега какво ми щуква в акъла; започвам да го пиша, щото ми се чини, че особено ние, потърпевшите, именно бълга-рите, трябва някак също да реагираме, щото ако си замълчим, ще се опозорим така, както, прочее, само ние можем. Но да се опитам да представя, да облека с думи чувството, което ме кара да кипя от възму-щение тази сутрин:

Да, ще видим как ще реагират и Плевнелиев, и Бойко Борисов. За Гоце знам как ще реагира: най-много да изпелтечи нещо в своя стил, хъката-мъката, нищо не казах, т.е. казах пълна нелепица-абракадабра. Той обаче вече е умряло куче, да видим новите властелини какво ще бла-говолят да рекат. Но на мен пък ми се иска да се намери български държавник, който да има доблестта и мъжеството на Стамболова и да реагира ето така; примерно, да заяви следующото:

„Заради толкова арогантното пове-дение на руския самодържец спрямо Бълга-рия, което по недопустим начин унижава националното достойнство на българите и суверенитета на страната, и в знак на това, че нашият народ твърдо е избрал европейс-кия си път на развитие, от който никакъв шантаж няма да го откаже, и за назидание на бъдещи руски своеволия със съдбата на родината ни, предлагам в най-кратко време с булдозери и кранове, а където се налага и с тротил, да бъдат унищожени и премахнати от мястото им всички паметници на съветс-ката окупация на България в 1944 г., като се почне от софийският, мине се през Альоша в Пловдив, та се стигне до паметниците на „освободителите“ чак в Бургас, Варна и Русе! Вечен позор на душителите на бъл-гарската свобода, именно руските империа-листи! Долу руският империализъм! Да живей и да крепне една нова, демократична, свободна и европейска Русия, с която можем да бъдем във вечно братство – в каквото братство сме с останалите европейски на-роди! И т.н.“

Ето, една такава реч на български държавник искам да чуя. И в тази връзка ми

25 се иска да се обърна ето с тия думи към новия български президент:

„Г-н Плевнелиев, ето, дойде Ваши-ят час: или ще се обезсмъртите, или ще се опозорите! Или ще останете в историята като малодушник-предател, или ще се наре-дите в бъдещия Пантеон на най-достойните и дръзки строители на модерна и силна България. Аз си дадох гласа за Вас с надеж-дата, че ще проявите длъжната смелост. Крайно ще бъда разочарован, ако се пока-жете в тоя момент един треперко. Не такъв аз, гражданинът, искам да бъде българския президент. Отхвърлете всяка слабост, побе-дете всяко робско чувство в себе си! Спом-нете си какво направи в още по-тежки робски времена великият Стамболов. Нека той да бъде пример за Вас. Ако почнете да пелте-чите нелепици и баналности като недоразу-мението и предателя Гоце Първанов, зави-наги проклет да сте!

Тук, предполагам, Вие, драги г-н Плевнелиев, ще кажете най-вероятно ето това:

Да, ще заявя ония горните думи, дето предлагаш ти, гражданино Грънчаров, дето ти е така широко около врата, но после, като руснаците ни врътнат кранчето за газта, като спрат нефта, тогава що ще правим посред яростната зима?! Нима не знаеш, че те на всичко са способни?! Лесно е да се перчиш тука, но нека да бъдем реалисти: ний сме в ръцете на Путин, как тогава да можем да му се репчим?

На това ще отвърна по следния, единствено достоен според мен начин; и ми се иска и Вие, г-н Президент, да имате сме-лостта да заявите поне ето това, да изрече-те ето тия примерно думи:

Ще кажа каквото трябва, пък да става каквото ще. Нека да врътне тогава Путин кранчето! Нека да има наглостта да наруши междудържавни договори за достав-ка на газ и нефт! Нека да студуваме посред зима! Нека и да гладуваме! Нека светът да види как грозно е способна да постъпи с една бедна страна доскорошната ни „осво-бодителка“! Нека и робското племе у нас да види на що е способна толкова любимата им империя – пък белким се позамисли малко! Нека да си случи всичко това! Нека да изст-радаме свободата си най-после! Та белким я обикнем както тя подобава да бъде обичана! Щото иначе ще си останем завинаги роби, каквито сме и досега! По-добре да мрем, отколкото да сме вечни малодушници и роби! Да живей свободна и европейска Бъл-гария! Долу руският империализъм!

Ето това ще отвърна. И това ми се иска да отвърнеш и ти, г-н Президент. Дали ще имаш обаче тая доблест? Чакам с не-търпение реакцията ти…“

Да, отворено писмо с това съдър-жание ще изпратя днес на новия президент на България. Ще му пиша, щото това е мое-то верую. В това аз, един български гражда-нин, вярвам. Аз даже, ето сега ми хрумна

това, ще седна и ще преведа тоя текст на руски и ще го публикувам в своя рускоезичен блог. Щото по този начин ще вляза в контакт с онази свободолюбива Русия, която е така унизена от руския диктатор в този момент. Ще изпратя днес горното открито писмо към новия български президент и ще го призова незабавно да реагира в показания вече дух.

Нещо, дами и господа, трябва да се прави, та да победим най-сетне собствената си склонност към малодушие и робуване. Иначе сме обречени на вечно недостойнст-во.

Ето, аз правя сега това, написах тия горните думи, което съвсем не е нищо. Ще кажа и още нещо, също така важно. Ако и ние, гражданите, замълчим в тоя момент и не реагираме на путинската наглост, прокле-ти да сме! Заради нашето подло и несреща-но никъде другаде по света малодушие заслужаваме да бъдем вовеки проклети и опозорени!

ПУТИН ПОДЛОЖИ КРАК НА БОРИСОВ: ДА ВИДИМ ДАЛИ НАШИЯТ ЩЕ СЕ ПЛЬОСНЕ НА КИЛИМА БЕЗ ДА МУ МИГНЕ И ОКОТО!

Научаваме тия дни вълнуваща вест: другарят Путин имал една съкровена идея, която мира не му давала, но ето, най-после я сподели със света: да създава нов СССР, наречен за благозвучие „Евроазиатс-ки съюз“. Освен руско-съветските сателити от ОНД всеросийският самодържец сложил на почетно място в новата си империя и Болгария. Редом с Виетнам, Монголия, Куба, Венецуела и… Северна Корея, предполагам! Да, ний сме поканени в новата империя; интересно е, че за Сърбия нищо не се казва. Както и да е, та ето за тия трепетни за всяко русофилско сърце у нас известия ми се ще да напиша един кратък коментарец; не мога да ги отмина без внимание.

Първото, което искам да отбележа в тази връзка е, че твърде много, наистина крайно много се радвам, че Путин е турил в новата си Империя и България – прочула се като руския троянски кон в Европейския съюз и НАТО – и е отправил такова велико-лепно предизвикателство към днешните управляващи на България. Превъзходен тест е това за новия ни президент Р.Плевнелиев, а също и за тоя, над който е

само Бог, имам предвид народния кумир Боко. Твърде ми е любопитно дали Боко ще реагира и как ще реагира ако изобщо реаги-ра, но Путин му устрои превъзходен тест, от който ще можем да разберем колко струва този наш любимец Боко. Който тия дни ни ощастливи с прозрението си, народът бил почнал вече да го разбира, а също и с гени-алната си научна догадка за това, че „нов приоритет в бъдещото развитие на България са резервните части на човека. Той, мили-ят, се е загрижил за безсмъртието си и е готов да фърли колосално големи пари за наука, която да може да постигне заветната му мечта: да го репродуцира така, че Бълга-рия никога да не се отърве повече от нови и нови клонирани боковци и боковчета! Във весела страна живеем, няма що!

А ето че сега Путин му подлага крак и наистина ми е твърде любопитно да узная ще се пльосне ли на земята нашият народен титан в резултат на инициативата на всеру-сийския император. Не сфащате какъв крак му подлага Путин ли? Ето какъв.

От една страна руснаците добре знаят и най-съкровените гънки в боковата душа: не може един поклонник на Тодор Живков и негов примерен ученик да не оби-ча дружбата „от векове и за векове“, с която навремето се прочу неговият наставник, комунистическият диктатор на България. Който, прочее, на два пъти се моли на Се-верната Империя да ни направи 16-та рес-публика, т.е. се моли да хариже България на Русия. Руснаците тогава не захотели да ни зимат, щото и без това си ни имаха и си правеха с нас що захотят. Ето сега дойде момента на сбъдването на байтошовите мечти, а пък историята, която понякога оби-ча да си прави великолепни майтапи, е решила тодорживковият наследник Боко да бъде поставен пред изпитанието да сбъдне копнежите на вдъхновителя си.

Кракът, който Пути(н) подлага на Боко, е твърде коварен и нашият ще се пльосне възможно най-баламски – според предвиждането и според предчувствието ми. Интересна ми е реакцията на Плевнелиев, и най-вече това дали ще има доблестта изоб-що да реагира, и то така, че да попари вед-нъж-завинаги руските имперски домогвания. Ситуацията наистина е сюблимна: първо, оня коварен злодей Иван Костов, дето ни натика в ЕС и в НАТО и по този начин про-мени коренно гео-стратегическата ориента-ция на България, е още жив и съм убеден, че няма да пропусне да захапе наш выдаю-щийся Премиер у Парламенто, като го попи-та ясно да каже що мисли за руските домог-вания и гаврите на руснаците спрямо нацио-налния ни суверенитет. Щото, като връх на всичко, Путин бил вече решил да се създава нещо като съветски военен „чуждестранен легион“, в който, без да ни пита изобщо, бил турил и българска военна част, без да му пука изобщо, че ние сме си страна, все пак

26 редовен, пък макар и твърде шантав, член на НАТО.

Та значи се налага днешните ни държавници да реагират най-категорично, за което съм почти убеден, че няма да имат доблестта, щото аз лично пък имам едно отколешно подозрение, което ето идва мо-мента да се потвърди и фактическо-практически: че „проектът Б.Б.“ биде финан-сиран най-щедро и бе натрапен медийно на българите не от филанкишията, а от руско-българската ченгесаро-кагебистка мафия, сиреч, от путинска Русия. Та ето че иде момента да се потвърди предчувствието ми, което именно и ще стане според реакцията на нынешните властители на Отечеството ни.

Когато преди време един руски посланик нарече България „руски троянски кон“ в ЕС и НАТО, тогавашните управници, именно Гоце, Дмитрич и Калфин, се скъсаха от страхливо треперене, но като истински комунисти издържаха и не реагираха никак. Мълчаха стоически както и подобава да мълчи комунист на разпит. Да видим дали и Боко сега ще промълчи. Но ако мълчи, това ще е знак на съпричастност към руската безумна идея Путин да ни тика във разни държавни и военни съюзи даже без да има добрината изобщо да ни пита! Трябва да реагира и по това как ще реагира ще си проличи и той ли е на руска хранилка, или не е, което мен лично много ме съмнява.

Но ще видим де, всичко ще си про-личи, и то съвсем скоро. „Денят на правдата голяма“ иде, няма начин да не дойде. Всичко ще си отиде на мястото. Всичко ще се раз-бере. Предателите ще се дегизират. Вълци-те ще смъкнат овчите си кожи. Овците сми-рено ще тръгнат, поблейнувайки, на заколе-нието си. Да видим и по тоя случай ще се намери някой, който да протестира. Да ви-дим ще се намери ли българин и родолю-бец, който да се възмути от гаврата с дър-жавата ни, която така арогантно си позволя-ва московският самодържец – и абсолютен господар на тукашните ни предатели, руб-ладжии, русофили, мекерета, ченгета, чието име е легион!

Почти съм убеден, че с изключение на неколцина луди – И.Инджев вече реагира, ще реагират и още неколцина като него, патом… пълен покой, сиреч, мъртвина! – никой няма да си мръдне даже и малкия пръст поне малко да възроптае. Да видим какво ще стане. И с „държавниците“ ни, и с нас самите, дето сме уж нещо като народ на тая страна. Народите, които нехаят за дос-тойнството си, са достойни за най-позорната съдба…

КРЕЩЯЩ ПО ГРОЗОТАТА СИ И ОТЧАЙ-ВАЩО СТРАШЕН СИМПТОМ ЗА ДУХОВ-НАТА СМЪРТ НА НАЦИЯТА НИ!

В Пловдив се задава нов скандал - след като е на път да отшуми простотията с провъзгласяването на Христо Стоичков-Мамата за "Доктор хонорис кауза" на Плов-дивския университет. Прочее, аз вече писах, че по-скандалното е не че са му дали това почетно академично звание, а истински скандалното е, че с изключение на един - на доц. Ц.Томов - никой друг не дръзна да протестира! А новият скандал е още по-невероятен даже за човешкото въображе-ние: в митрополитския храм "Света Марина" били направили ремонт и "обновление", като върху оригиналните стенописи и фрески отчетата, воглаве с патрона си, именно владиката Николай Московски, били нале-пили най-кичозна гръцка фототапетна му-шама!

Не е за вярване, нали? И аз не по-вярвах като разбрах, ала ето, истина било, даже и една телевизия тази сутрин излъчи репортаж за скандалната случка. При това Храмът е паметник на културата, но хората ма мутрополита Николай Московски - отбе-лежете, пише се тая дума в случая с "у", и то съвсем неслучайно! - изобщо не се били допитали до Министерството на културата и спешно налепили мушамата! Разбира се, и тук протестира само един човек, художник! Е, може и да има и други възмутени, но не са се обадили. Паството на мутрополита, явно, е кротко и покорно. То не протестира даже когато Николой Московски обилно снабди всички черкви в огромната си духов-на област с произведена в Русия църковна утвар, именно със свещници, кандила и прочие, на които на най-видно място се вижда държавния герб на Матушката, имен-но хищният двуглавий орел, та сега ли ще се размърда да възроптае?! Едва ли, много се съмнявам. Покой и пълно равнодушие вла-дее слабоволния и отчаян от мерзостите народец...

След като разбрахме какви са ни университетите, щото те си личат колко струват по доктор хонорис каузите си - тази титла се дава на бляскав пример за научна всеотдайност, достоен за подражение и възхита, ала ето, оказа се, че пловдивските учени се възхищават от Мамата! - сега раз-бираме в какво окаяно състояние е Църква-та ни, щом като е възможно в катедрален (владишки) храм върху древни оригинални стенописи отчетата да налепят най-кичозна

мушама, и при това да продължават да си спят спокойно, след като са съсипали най-драгоценното в храма, именно неговият дух! Срам и позор! Нямам думи вече!

Помислете малко, драги ми дами и господа! Просто е. Щом като духовни лица не се смущават, че някой е дръзнал да лепи мушама с кичозни изображения върху ори-гинални църковни стенописи, и при това не само че не са се смутили, ами и сами са наредили това безобразие да бъде сторено, то това по най-категоричен начин доказва, че тия т.н. "духовни лица" нямат абсолютно никакво отношение към духовното! Може ли да има по-скандално нещо от това?! Мате-риалисти и нихилисти у нас са оглавили и духовните ни институции: образователни учреждения, дори и най-висшите, Църква, изкуство, какво ли не още?!

Спирам дотук. Някак си ми стана твърде гадно. Нямам сили да продължа. Изчерпват ми се силите, погнусата блокира де що енергия ми е останала. Срамота! Ни образование, ни духовната институция са ни каквито трябва да бъдат, напротив, са овла-дени от бесовщина, която до добро не води! Днешното състояние на Българската пра-вославна Църква е най-ярък симптом за духовната смърт на нацията ни! Тази духов-на смърт не просто ни застрашава, тя е вече наближила: Църквата ни агонизира, Църква-та ни е обезсилена, намира се на смъртен одър и мре, повалена от лакоми и безскру-пулни владици-сатанисти. А народът ни блее и не усеща що го чака. Няма вече съпротивителни сили на гибелните тенден-ции; нацията ни е повалена и умъртвена, а духът й е пресекнал. Отвсякъде ни обгръща мрак, намираме се в бездуховна пустиня, от която лесно не се излиза...

Страшно е! Срамно и страшно! И най-страшно е тъкмо защото сякаш никой не усеща срама! От това по-страшно не може да бъде. Само тук-там неколцина луди про-тестират, но у нас кой ли пък обръща някак-во внимание на лудите...

КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ ЗА ДУШАТА

От Фейсбук-страницата на Георги Хаджийс-ки Карл Густав Юнг (на немски: Karl Gustav Jung) е швейцарски психолог и психиатър, ученик на Зигмунд Фройд. Един от малкото велики психоаналитици, който не е от еврейски произход. Създава направление в психологията, наречено „аналитична пси-хология“. К. Г. Юнг за Душата Из „Архитипове и колективното несъзна-вано”, изд. „е/а” Плевен

27 „Същество, което има душа е живо същест-во. Душата е живото нещо в човека, това което живее от само себе си и причинява живот. Следователно Бог вдъхва в Адам жив дъх, за да може той да живее.” стр. 33

„Ако не беше движението и блещукането на душата, човекът щеше да се разложи в своята най-голяма страст, мързела. Разум-ността е неговата защита, а моралността – негова благословия.” (пак там) „Западният човек падна духовно до такова ниско равнище, че трябва да отрича даже апотеоза на неукротената и неукротима психична сила – самото божество, така че, след като преглътне злото, да може да пре-достави себе си на доброто.” стр. 112 Из „Динамика на несъзнаваното”, изд. „е/а” Плевен „Ако приемем, че изобщо съществуват неща, които се намират извън нашето възпиятие, можем да говорим и за душевно, до чието съществуване ние имаме само опосредстван достъп.” Стр. 172 Из „Психологически типове” „Истината не е вечна, тя е програма. Колкото по-„вечна” е една истина, толкова по-безжалостна и малоценна е тя, защото не ни казва нищо ново, а е самопонятна.” стр. 92 „... Прометей се оставя напълно в ръцете на своята душа, тоест на функцията на връзка-та с вътрешния мир. Затова и душата има загадъчен, метафизичен характер – тя е свързана с несъзнаваното. <…> Отдавайки се на душата, Прометей губи всякаква връз-ка с външния свят и по този начин се лишава от абсолютно необходимата корекция, из-вършвана от външната реалност.” стр. 206

„Загубата на душата е равносилна на откъс-ване на частица от собствената ти същност, на изчезване и еманципиране на един комп-лекс, който става титаничен узурпатор на съзнанието, потиска човешката цялост, изкарва индивида от релсите и го тласка към действия, чиято сляпа едностранчивост неизбежно води до самоунищожаване.” стр. 269 „Аз наричам външната нагласа, външния характер персона, а вътрешната нагласа – анима, душа.” стр. 477

КАК СТОИЧКОВ ГО ВКАРА ГОЛ НА ПУ... МАЙЧИНА!

Карикатурата е на Кайо от „Всеки ден“, вза-имствана е през Комитата и Георги Недел-чев

УЧИТЕЛЯТ ПОЗДРАВЯВА СВОЯ ДОСТОЕН УЧЕНИК И ПРОДЪЛЖИТЕЛЯ НА ДЕЛОТО СИ

Снимката взаимствах или "присвоих" за по-нататъшното й разпространение от Фейс-бук.

ХОРАТА С ПРОМИТИ МОЗЪЦИ ВИНЯТ ДЕМОКРАЦИЯТА ЗА СВОЯ НЕУСПЕХ В ЖИВОТА

Във Фейсбук под една публикация

в блога г-н Александър Йоцов е написал интересен коментар, който прецених, че трябва да бъде публикуван отделно, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИ-

НЪ, хартиеното издание на блога ми; ето какво пише той:

Много хора в България се изживя-ват като националисти, които „безумно оби-чат Родината си“, но в същото време казват: „Аз не съм искал тази демокрация, аз не съм искал демокрацията, която ни беше натра-пена от някого през 1989!“. Което с пълна сила показва, че в мислите, в действията си по-голямата част от българите не са осво-бодили мисленето си от оковите на проми-ването на мозъците през време на тотали-тарния социализъм.

Голяма част от тези хора винят де-мокрацията за своя неуспех в живота. По този начин комунизмът сте стои непокътнат в главите им и нещата няма да тръгнат напред, защото само човек, усетил свобода-та на духа, може да твори, да се бори и да успява (и да помни, че не всички могат да са победители). Това е, което не може да пом-ръдне комунизма от България и дава въз-можност на бившите величия на България и тяхното роднинско и приятелско обкръжение да яхат българина и България.

Докато мисленето на хората не се освободи от 45-годишните окови, докато българинът не престане да идеализира миналото и това какво е било през тия 45 години, нещата в България няма да се про-менят. Докато българинът не престане да идеализира (СССР) Русия като двоен осво-бодител и солиден търговски партньор (къ-дето се продаваха всички лошокачествени български стоки до 1989), а прозре коварна-та игра на Русия и не погледне на нея като на поробител нещата много трудно сте се променят в България. И е възможно кому-низмът никога да не бъде помръднат от България.

За съжаление младите, които виж-дат безизходицата на нещата, не се интере-суват да пишат тук и там мнения, а напускат България и надали сте се завърнат някога. В България ще останат тези, за които кому-низмът е бил една удобна обувка, за които „криминалната демокрация“, характеризи-раща се с върховенство на закона на силата (физическа, политическа и финансова) и доминиране на обществото от толерирани от политиците криминални сили (защото в момента българските политици имат своите

28 корени в криминалния и доноснически-агентурен фактор на България).

Ангеле, в действителност може би с поколенията (ако останат в България), това ще се изживее, не знам, бъдещето ще покаже. Не знам дали си чел материала за КГБ (това съответно важи и за ДС). Само 15% от бюджета на КГБ(ДС) за външно разузнавъне са отивали за разузнаване. Останалите 85% от ресурсите хора и пари са били изразходвани за активни разработки за формирането на мнение зад граница за несъществуващата привлекателност на тоталитарните държави, включително и България. Зад граница това е било огромно харчене на пари за представителни мероп-риятия, създаване на танцови ансамбли, хорове и художествени занаяти. Спортът също е използван със създаването на елит-ни спортисти и демонстрирани успехи зад граница.

Най-страшното е, че тези разузна-вателни централи КГБ и ДС в един момент се обръщат и започват да действат и на собствените си територии – като изграждат една грешна предтава у хората за лицето на тоталитарния социализъм. Първа стъпка е армията. Мозъкът на соц-офицерите и сер-жантите се промива активно не защото те трябва да повярват, а защото те трябва да манипулират войниците в българската ка-зарма. Така се изграждат понятия като „ма-кедонска нация“, Национализъм като висша форма на любов към Родината (думите „родна страна“ и „Родина“ се смесват умис-лено), патриотизъм е рядко използвана дума, хората, родени в България, но от други етнически групи се изпращат във видове войски (строителни, транспортни), за които е характерно, че се използват не за строеж на военни, а на цивилни обекти и на вили и апартаменти на горния партиен и военен ешалон.

По този начин и сега в съзнанието на хората остава един образ изкуствено създаден от разузнавателните централи на СССР и НРБ. Тъй като тези централи са официално закрити, но неофициално съ-ществуват и постепенно се връщат във сегашните структури на Военното и Вътреш-ното министерство. И те започнаха своята работа.

Първа стъпка е разпалване на на-ционализма отново. Неразрушените чипове в мозъците на голяма част от населението на Русия и България възстанови вложения в тези чипове образ на Велика Русия (СССР) и България през тоталитарно време, на НА-ЦИОНАЛИЗМА като най-висша форма на любовта към родната ти страна. Те много се страхуват от хора, които казват, че НАЦИО-НАЛИЗМЪТ е неразривно свързан със соци-ализма (комунизма). Тези служби с парите на българските данъкоплатци (които те окрадоха най-вече със смесените задгра-нични дружества), и чрез манипулиране на обществото с помощта на широката си аген-

турна мрежа (предимно бивши офицери и сержанти и бивши служители на Народната Милиция), чрез свързаните със спортистите силови и криминални групировки, не бяха забравени и галените деца на Тоталитарния Социализм, артисти и художници масово създават един некомфортен облик на де-мократичното общество и либералния капи-тализъм, тероризират населението на Бъл-гария и компрометират всички промени.

Немалка роля играе и съдебната система, съдии и прокурори, които трябваше да създадат съдебна система, защитаваща върховенството на Закона (това е в действи-телност истинската демоцрация). За да не стане неочаквана грешка, трябваше да се компрометира и закона, като бяха издигани за парламентаристи хора, които имаха лич-на изгода да се създадат закони, които да могат да заобикалят в бизнес-дейностите си, и също неработещи закони. Така тези служ-би създадоха както в България, така и в Русия в представите на хората един светъл образ на Тоталитарния Социализм и доста грозен социален строй, които те усилено пропагандират като Демокрация и Либера-лен Капитализм, което е най-долната лъжа, но която битувавав мозъците на милиони българи и руснаци.

Затова беше важно веднага след 10-ти Ноември 1989 г. да бъдат отстранени от позициите им в бизнеса, в ръководството на държавните Фирми и банки, в Парламен-та, в Правителството всички лица, свързани със БКП, ДС и Военното Министерство, за да се повреди тази пропаганда машина и да се изтръгнат корените й от финасирането. Сега хората в България нямат лекарства (те и преди това ги нямаха, но им беше създа-дена илюзията, че ги имат), нямат лекарска помощ (те и преди това я нямаха защото лекарите и сестрите в повечето случаи бяха превърнати в администратори) нямат соци-ални служби и помощи, защото те бяха разтурени и пресъздадени с назначени подставени хора, на които им беше казано „Вземайте си заплатката и не се напъвайте!“, без полиция, съд да ги охраняват от злос-торниците парите им бяха ограбени чрез фалиращи банки, начело на които стояха

хора, свързани с тези органи и с крими-налния фактор, медийните магнати им каз-ваха „Ето това е капитализмът и демокраци-ята, нали ги искахте, сега се справяйте!“.

И на изборите естествено печелят тези, които представят алтернатива без дори да мислят да я изпълняват. Как си представяте до поста на Министър-Председател в една нормална държава да достигне човек с пожарникарско образова-ние в Милиционерско Училище, които дори не знае и руски, камо ли чужд език, обаче в България е възможно! Той дори е бивш член на БКП, който е напуснал поста си във във Вътрешното министерство, но не е напуснал Партията, да не говорим за неговата охра-нителна и криминална дейност!

Българите не могат да разберат, че с този начин на мислене, подсказван и нат-рапван им от уж разформированите отдели на ДС нещата в България вървят по погре-шен път и проблемите дори след 20 години вместо да се решават се задълбочават. Тези, които не са мислели по този начин и не са се оставяли да бъдат манипулирани отдавна са извън България или се готвят да я напуснат – една трагедия за България, която продължава след всеки избори.

И тъй като в България няма истинс-ки (или вече няма) демократични сили, които да дават надежда, че нещо може да се про-мени, изтичането на човешки ресурси от България продължава и ще продължава и за в бъдеще!

ПЛОВДИВСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ЯВНО ПРОДЪЛЖАВА ДА Е СМЪРДЯЩО ОТ НЕЧИСТОТИИ И РАЗЛОЖИЛО СЕ ОТ РАЗ-ВРАТ КОМУНОИДНО БЛАТО

Ровя се във Фейсбук и в нета изобщо, опитвайки се да разбера какво стана с оная история, която можем да наре-чем ето така: "Ицо Мамата - доктор хоно-рис кауза". Не откривам до момента нищич-ко и затуй сядам да пиша аз какво мисля. Иска ми се да не завърши и тая история така безславно, както всичко друго завършва в Отечеството ни: всяко чудо за три дни, и после нищо, забравя се. Не бива да се заб-равят такива симптоми на българския живот, които, без преувеличение и с извинение, показват в какви гнусни лайна живеем - потопени сме в тях до шиите, ала мнозинст-

29 вото сякаш не усеща смрадта. Прочее, може ли лайно да се погнуси от лайно? Едва ли...

Дадоха на Мамата академична тит-ла. Никой не се намери да протестира - имам предвид в смърдящото, излъчващото отровни изпарения "академично" блато, наречено "Пловдивски университет". Про-чее, само един се намери да протестира - Цветозар Томов - даде си от възмущение оставката, ала никой не го подкрепи. Всички "пловдивски академици" подло траят и гле-дат сеир. Съвест ли?! Какво?! Моля?! Такова нещо при тоя човешки тип явно е съвсем непознато.

Съвсем по нашенски, български начин завършва и тая история. Нали знаете как завършва романа "Под игото"? Ето така завършва: "Само един луд се намери да протестира. Обесиха го на касапницата...". Минали са толкова години от тогава, но прочутото българско малодушие си е все така малодушно - и подло. До гнусотия под-ло...

Мен пък като пловдивчанин ме обижда гнусотията, която университетът, именуващ се "пловдивски", има наглостта да стори. И затуй ще протестирам. Щото ако никой не протестира, или защото ако никой не подкрепи протестиращият (Цв.Томов), няма да понеса срама. За срама на Пловдив се намери да протестира един софиянец - Цветозар Томов. Не се намери обаче нито един пловдивчанин - имам предвид прежде всего работещите в туй "гняздо на комуниз-ма", каквото е нещото, наречено "ПУ" - който да има доблестта да протестира срещу унижението. Явно тия не чувстват унижение-то. Значи тия са извратени дотам, че за тях унизителните неща са си съвсем "в реда на нещата", а пък достойните неща, естестве-но, са съвсем осъдителни. И видяхте как дори самият ректор не се посвени да похули достойния - Цветозар Томов, представете си, само за да си направи пиар, си бил дал оставката, не за друго! Ето и за тия думи на ректора никой не се намери да протестира. Е, аз съм пловдивчанин, и протестирам. Срам ме е, че моят град - един град на хи-ляди години и с велика култура - има такъв университет! То си е за срам. Стига да не обръгнал така на срама, че изобщо да не ти е срамно от такива неща.

Прочее, има още едно обстоятелс-тво, което ме кара да не съм безразличен спрямо това, което се случва сега в ПУ. На 26 години моя милост, след конкурс, беше избрана да е асистент по философия точно в тоя университет. След 7 години, тъкмо бях станал на 33 години, на Христова възраст, ме уволниха. Изритаха ме, изгониха ме, тъй да се рече. Сега, от дистанцията на време-то, мога да кажа: другарите-комунисти, дето ме уволниха, ми направиха страхотно бла-годеяние като ме уволниха още в 1992 годи-на. Първо, дето успях, въпреки всичко, да се съхраня; ако бях останал в гнуста, нищо чудно и аз да се бях омърсил. Второ, че

имах свободата да направя това, което направих, именно да напиша книгите, които написах. В това прочуто котило на посредст-веност и некадърност, каквото е ПУ, нищо чудно, от задухата, нищичко да не бях напи-сал. И нищо чудно и аз, с оглед на инстинкта за самосъхранение, и аз да бях направил всички ония компромиси, които да ме бяха превърнали в безгръбначно мекотело.

А аз тогава, в ония години, понеже бях съвсем млад и... луд, бях тръгнал, кажи-речи сам и с голи ръце, да щурмувам тоя бастион на комунизма, какъвто е Пловдивс-кият университет. Почти никой не ме подк-репи в тия борби, ако не броим най-достойните от студентите. Имам предвид младежите, които бяха най-активни в създа-дения от мен тогава Философски дискусио-нен клуб. Когато ме изгониха - ей-така, за да сплашат останалите, без причина, нещо повече, тъкмо защото аз бях с най-много публикации и бях, на това основание, нещо като "черната овца", даже щатът ми се оста-на вакантен! - никой, повтарям, никой не се намери да протестира. Мнозина, оглеждайки се страхливо, скришом ме потупваха по рамото, викаха ми "Браво, прав си, така трябва!", ала като сенки се приплъзваха покрай стените. И нищо. След моето скан-дално изритване от ПУ "академичното" блато почна да си живурка тихо и безметеж-но, огласяно единствено от бодрото крякане на жабите - и съскането на змиите.

Да, същинска крепост на комунизма беше Пловдивският университет тогава, а днес е смърдящо от нечистотии и разложило се от разврат комуноидно блато, в което виреят само жаби, насекоми, влечуги и чудовища - и цъфтят най-отровни цветя. Посредствеността, некадърността тук цъфти и триумфира. Всичко свястно и кадърно беше изгонено от този университет. Или само избяга. Такива като мен, дето се бро-яхме на пръсти, бяха най-големи дразнители на комуноидния комфорт. Е, отърваха се от нас, а някои, погнусени, и сами се махнаха; и ето какво става 20 години по-късно. Тук доцент е Алексей Петров (с бандитски пря-кор "Трактора"). Тук са се наврели и блажен-стват в смрадта какви ли не комунистически и подлизурковски величия. Не ми се изброя-ва, за да не си цапам хартията. Разбира се, че Ицо Мамата трябваше да стане доктор хонорис кауза. Каквито са му доктор хонорис каузите на един университет, такъв е и този същия университет.

Кажи ми какви са ти доктор хонорис каузите, за да ти кажа що за университет си. Сега, помнете ми думата, предстои окаузис-тяването на самия Боко. Нема начин Боко да не стане доктор хонорис кауза. Аз даже предполагам, че нему първом са предложи-ли, ала он се е уплашил да не го подиграват, затуй е изтикал напред приятеля си Ицо Мамата, за да провери почвата. Е, нищичко не се случи. Тъй че нищо не пречи съвсем скоро и Боко да стане доктор хонорис кауза.

Само се чудя как още Митю Очите не е станал поне доцент? Чудна работа. Не е поискал, не е станал. В този, с извинение, "университет", всичко е възможно. След това, което се случи, именно титулуването на Ицо Мамата, особено след като никой даже и не се възмути (с изключение на един), вече нищо не пречи в него да се слу-чат каквито си поискате мерзости.

Спирам дотук. Е, има, разбира се, и добри хора и учени в тоя, така да се рече, университет, ала се броят на пръсти - и нищичко не могат да променят. Както в една истинска крепост и в ПУ огромните каменни блокове, от които крепостта е изградена, са прилепнали така плътно, че нищо, даже и най-тънкото острие, не може да се провре, а камо ли пък някой да може да ги събори: с удар с глава, както аз опитах навремето. Е, не можах. С глава не може дори да се разк-лати каменната грамада на крепостта, наре-чена комунизъм, каквато ПУ, уви, продължа-ва да е. В ПУ днес продължават да вилнеят едновремешните партийни и комсомолски секретари. В тях е цялата власт. Трима поредни ректори се оказа, че са агенти на ДС! А за предишните - да не говорим.

Туйто. Сега разбирате ли защо ни-кой не подкрепи доц. Томов в самотния му протест? Никой и няма да го подкрепи. Кога-то мина пред ПУ, там, където минаха едни от най-бурните години на моята младост, обичам да седна на пейка и да се опитам да си представя онова романтично време на най-светли надежди. Ето, на тия стълбища, където сега студентите се изкачват, биде провъзгласено Независимото студентско дружество, а учредителите му тръгнаха да го учредяват от моя кабинет. Ето там, в двора, се проведе първият голям студентски митинг. После бяха окупационни стачки, какво ли не. Студентите тогава бяха други. Активни и за всичко протестираха.

А днес мълчат, подобно на овце. Срам. Спирам дотук. Стига. Лек ви ден!

ПОКАНА ЗА ДОБРОДЕТЕЛНОСТ

Това е покана за финансова подкрепа на сп. ИДЕИ

Известно е, че от три години се за-нимавам с реализацията на една наистина щура за български условия инициатива: да издавам философско-психологическо списа-ние за младите хора, което да ги подпомага в тяхното личностно и духовно развитие. С огромни усилия и „финансирано” преди

30 всичко с мои средства, отделени от заплата-та ми (и със скромната, но безценна помощ на неколцина ентусиасти като мен), списа-нието излиза от ноември 2009 г., т.е. тия дни ще навърши две години от създаването си.

За което време успяхме да изда-дем 6 книжки, а сега под печат е седмата. Подготвяме също две-три специални прило-жения на списанието, т.е. извънредни книж-ки, в които читателите му ще могат да наме-рят полезни и интересни за тях текстове.

Работата обаче е там, че списание-то, замислено като самофинансиращо се, по каприз на разпространителите на периодич-ния печат и на книжарите (оценили го като „некомерсиално” или непазарно!) почти не се разпространява, а си стои непипнато от ръка на читател на книжната борса и по складо-вете. Този е най-лесният начин списанието да бъде задушено и убито още, така да се каже, в пелените си.

Тия дни моя милост полага неимо-верни усилия да осигури финансово излиза-нето на 7-ма книжка. Няма да допусна, дока-то съм жив, списанието да престане да излиза – и ще направя дори и невъзможното то да се запази. Понеже за тия две години – както казва най-запаленият му читател, който, прочее, е на 17 години и е от Плевен! – списание ИДЕИ се превърна в нещо като духовна кауза и мисия.

Тъй че който по някакви си свои подбуди реши да даде своята лепта за спа-сяването на списанието, моля да ми се обади на имейла. Дарителите, ако такива се намерят, могат да бъдат напълно спокойни, никой няма да злоупотреби със средствата им. Прочее, тия, които до този момент са проявили известна съпричастност към спи-санието и са го подкрепили финансово, се броят на пръстите на едната ръка, което, както и да го погледнем, само по себе си е скандално. Разбира се, нито една от „голе-мите” медии не се заинтересува от сп. ИДЕИ и не направи нещо то по-лесно да намери своите читатели. Сякаш и те са заинтересо-вани от това списанието неминуемо да умре. Другояче не може да се тълкува тяхната крещяща индиферентност.

Както и да е, да се надяваме, че с времето това ще се промени и списанието все по-уверено ще продължава да изпълня-ва мисията си. Казват, че времето лекувало всичко…

Това е. Всичко добро ви желая! Опитвайте да бъдете различни. Това е на-пълно възможно – стига в един момент да го пожелаете…

КАК В РУСИЯ С ПЕСЕН СЕ БОРЯТ СРЕЩУ МАЛОДУШИЕТО НА НАРОДА СИ И СРЕ-ЩУ ДИКТАТУРАТА

Препечатвам „полностью“, както се казва на чист български език, от блога на Н.Гюрова,

понеже много ми хареса и песента, и текс-тът:

Эх, Россия моя… Я заранее знаю расклад, Я умело назначил процент, И поэтому я депутат, И поэтому я президент! Я на карту смотрю не дыша От просторов впадая в экстаз Ох до чего же ты вся хороша, До чего же ты радуешь глаз! Припев (2 раза): Эх, Россия моя! Нефти до жопы Угля до хуя! Лес до небес и дичи полно Жаль только — люди говно. На Чукотке лютует мороз, А в Сочах в это время тепло. Я люблю свою землю до слёз, Потому что мне здесь повезло! Поклонюсь я пустыням и льдам И останусь с тобой насовсем, Никому я тебя не отдам, Я один тебя радостно съем! Припев (4 раза)

ТУК ПРИ НАС КОМУНИЗМЪТ ДОСЕГА НЕ Е МЪРДАЛ ДА СИ ТРЪГВА

Публикацията от вчера – виж Какво ли щеше да стане с мен ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде? – предизвика следния покъртителен отзив, в някакъв смисъл съдържащ в себе си контра-теза на написаното от мен: Какво щяло да стане, ако не бил си отишъл комунизмът?

Ако си получил снимката, която ти пращах по е-поща, трябва да си видял какво е станало с мен. Тук комунизмът досега не е мърдал да си тръгва. А и няма как да види-

те, защото е забранено тук да стъпват журналисти. То и за прокуратурата е забра-нено.

Аз нямам никакви права, болен, без доходи, без право на помощ, без право на живот. Успявам да стигам до тоалетната, даже и един път в месеца стигам на един километър до бюрото по труда да подпиша, че съм още жив.

Условията, в които живея, и здра-вословното ми състояние са такива, че само по Божия воля съм все още жив, а съм по-млад от теб. Преди три години от всичкият тормоз, на който сме подложени, се разболя тежко майка ми и шест месеца през зимата беше ад да гледаш как умира бавно и мъчи-телно майка ти и никой милост да няма. Нямаше с какво да я лекувам, хранех я с леща и овесени ядки. Лекувах я с подръчни средства.

Не съм спал през тия месеци, ако се изпуснех да легна бодех тялото си с една игла да го накарам да стане. Ходех до соци-алните и ми обясняваха как нямам право на помощ – и не пожелаха да дойдат и да видят състоянието на майка. На 3 март 2009 г. тя почина, а можеше да живее ако си беше заминал комунизмът.

А този, който беше кмет тук, сега стана кмет на Враца – да им е честит ус-пешният кмет!

Грозно и никой не желае да види и чуе, но това е истината за комунизма тук и сега в България!

Ако имаше някаква вероятност да бъде допуснат някой журналист при мен да види, чуе снима и покаже стореното след 1990 г.от „демократичните комунисти“ всички ще разберат в каква лъжа са живели през тези години до сега и кой е войнстващ. Така-ва вероятност обаче няма.

От днес започва петдесетото ми летоброене и както вървят нещата вероят-ността да не го довърша е голяма и да зане-са със себе си истината. Но пък и не горя от желание да оставам и да гледам как лъжата, голямата лъжа за „промяната“ в България продължава.

Там където няма достъп до медия, там е истината за какво представляват ко-мунистите и как са се „демократизирали“. Същите методи като през петдесетте на миналия век ТУК и СЕГА! Само дето сега по-зле защото е уж демокрация и е достатъчно да кажат „оставете го тоя, луд е, не го слу-шайте“ и толкова.

Никой не си прави труда да прове-рява е ли така! Написа: Румен Бърцов от гнездото на ко-мунизма Криводол ЗАБЕЛЕЖКА: Не можах да се въздържа и написах на този човек следната бележка:

Румене, чистито ти петдесетиле-тие! Дръж се и не позволявай на комунизма

31 да те сломи; не му доставяй това щастие, а той това иска и това: да мачка и смазва човешки личности, да се гаври, да убива. Ти обаче си издържал най-трудното, щото не ти се е размътило съзнанието и за положение-то си не обвиняваш „демокрацията“, а си разбрал кой е истинският виновник: кому-низмът. Някои, да не кажа повечето, даже и разсъдъка са си загубили благодарение на издевателствата, на терора на комунизма и на комунистите. Тъй че дръж се и от кому-нист милост не чакай.

Прочее, като си без работа, жела-еш ли да разпространяваш списание ИДЕИ и също така моите книги? Ще получаваш половината от получените за една продаде-на книга или списание пари и ще имаш все пак някакви доходи? 15 ноември 2011, вторник

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА ПРЕДСТАВЯНЕТО НА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА А.ХРИСТОФОРОВ

КАКВО ЛИ ЩЕШЕ ДА СТАНЕ С МЕН АКО КОМУНИЗМЪТ У НАС ДАЖЕ НЕ БЕШЕ ПОМРЪДНАЛ ДА СИ ИДЕ?

Във връзка с едно мое участие в телевизионно предаване първо описах какво възнамерявам да кажа непременно в него - виж Само духът на свободата ще ни

спаси от презрения менте-живот - а пък после, недоволен от това, което успях и ми беше позволено да кажа, започнах да опис-вам онова, на което бил желал особено да акцентирам, ала не можах - виж За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците. В тази последователност започна да се оформя една поредица от есета за преживяното преди и след 1989-та година, която бих искал да продължа.

И ето тази сутрин, според обеща-нието ми в предишното есе, трябва да за-почна да отговарям на интересния въпрос Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени?, зададен ми в предаването, което тогава необичайно ме затрудни; сега обаче ще се опитам да му отговоря.

Аз в предаването сякаш бях фра-пиран от този въпрос, той ме завари съвсем неподготвен, по него никога не съм мислил, а аз съм човек, инертен в мисленето си, сиреч, трябва ми време, за да обмисля основателно даден въпрос, преди да дръзна да се изкажа. Затова там аз почти нищичко не отговорих, ето, сега, след неколкодневен размисъл, отговарям по следния начин.

Ако нищичко не се беше променило в България след 1989-та година, т.е. ако днес все още съществуваше онази сива комуно-социалистическа България, аз, чест-но си признавам, не мога да си представя какво би станало с мен. Най-вероятно сега нямаше да ме има, най-вероятно вече щях да съм в гроба. Ще обясня защо виждам така кардинално нещата.

За да оцелява в ония условия чо-век трябваше да бъде конформист, т.е., нагаждач. Личността, особено държащата на своето достойнство личност, тогава беше поставена пред следната алтернатива. Или, ако иска да запази презряното си съществу-ване, да се нагажда, обвивайки се в бронята на самосъхранението, или пък, ако такъв един вариант съвсем не й е по вкуса, тогава й остава една възможност: да обяви война на системата, да встъпи в пълен конфликт с нея, което при тогавашните условия означа-ваше едно - да бъдеш смазан. Моят уважа-ван събеседник в предаването Цветозар Томов каза, че ако 1989-та изобщо не беше настъпила, "най-вероятно щял да си пише книжки, които никой нямало да чете". Аз също съм пишещ човек, обаче мога да кажа, за жалост или за щастие, че съвсем не се виждам като спокойно пишещ човек в една непроменена изобщо комунистическа Бъл-гария.

Първо защото никой нямаше да из-дава това, което аз пишех. През иглените уши на цензурата тогава успяха да минат няколко мои, и то твърде обемни статии (20 стр.), които излязоха не къде да е, а в единс-твеното излизащо тогава философско спи-сание "Философска мисъл". Аз сега няма да се отклонявам да пиша през какви кош-мари и унижения трябваше да мине човек за

да му излезе статия в ония години, като при това трябва да се вземе предвид, че вече беше настъпила епохата на горбачова-та "перестройка" и на "гласността". А по-преди на човек като мен статия изобщо едва ли изобщо е могла да му излезе, да бъде отпечатана. Защо така ли? Ами защото аз пишех по начин, който коренно се размина-ваше с наложения тогава шаблон на, бих го нарекъл, "казионното писане". Какъв е този шаблон изглежда ще ми се наложи да ра-зясня в едно ново есе, за да не се отклоня-вам сега от основната си тема. И тъй като за мен конформистичното писане беше една утопия - цялото ми същество се бунтуваше против един такъв начин на писане, пък и на живот! - аз, разбира се, по никой начин ня-маше да оцелея сред пишещите хора - ако в България след 1989-та година не бяха ста-нали никакви промени.

Е, най-вероятно щях да си пиша абстрактни философски текстове "за самия себе си, за никой друг", сиреч, за чекмедже-то. Много е рисковано да се каже дали този вариант нямаше да доведе до написването от моя милост на някакви значими и дълбоки философски текстове, които, поради идва-нето на свободата в Отечеството ни, аз така и никога не написах. Тъй че, много е въз-можно, идването на демокрацията, в праве-нето която аз се впуснах с всичките си сили, да ми е попречило да напиша един друг род текстове, а дали те нямаше да бъдат по-стойностни от това, което все пак написах, е много труден за отговаряне въпрос. Защото аз в това прословуто правене на демокраци-ята вложих много сили, които, ако тя не беше изобщо идвала, щял да вложа в едни тихи интелектуални занимания в полето на чистата философия. Стига душата ми да беше устояла на агресията на войнстващия социум, което е твърде съмнително.

С това обаче съвсем не искам да кажа, че в днешно време съжалявам, че комунизмът си е отишъл; не, няма такова нещо; за идването на демокрацията и сво-бодата аз бях готов да платя и платих вся-какви жертви. И ще продължа да плащам. Няма нищо по-драгоценно нещо на този свят от свободата. Това, което все пак написах в условията на свобода, може да съдържа в себе си белега на едно неспокойно, дина-мично време на промени, но пък, от друга страна погледнато, никога нямаше да бъде написано - ако комунизмът у нас изобщо не си беше даже тръгвал да си отива. Той си тръгна, ама с огромно нежелание, а пък след това се върна и разцъфтя в огромни отровни цветове, подобно на разсейките на тумора на рака в едно тяло, в един заболял органи-зъм. Но това също е отделна тема, по която много съм писал и по която още може да се пише, на друго място обаче.

Та да се върна на въпроса си, от който се отклоних заради писането - и в условия на свобода, и в условия на комуни-зъм. Аз казах, че моето устройство като

32 личност е съвсем антиконформистично, аз съм неконформист във висша степен, не мога, не обичам и не ща да се нагаждам; по тази причина, твърдя, че най-вероятно сега изобщо нямаше да ме има ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде. Прочее, твърде млад, още на 28 години се установи, че имам опасно заболяване на сърцето, а преди това години наред аз имах проблеми със сърцето, ала не му обръщах особено внимание; имах тахикардия, уско-рен, прекалено бърз ритъм. Явно е, че сър-цето ми изобщо нямаше да издържи ако комунизмът у нас изобщо не си беше тръг-вал да си иде; всички симптоми за това, че сърцето ми в ония условия нямаше да из-държи, бяха тогава налице.

А в условията на свобода сърцето ми, с Божията помощ, все пак издържа - което показва едно: сърцата на хора като мен обичат свободата, а без свобода, така да се каже, се объркват в туптенето си, почват да "бързат", изморяват се прекалено, а в резултат на това в един момент, предпо-лагам, и спират. Сърцето е най-важното, не мозъка; много хора, както е известно, пре-възходно си живеят "без мозъци", т.е. без да мислят, но без сърце никой не може да живее. А сърцето обича свободата. Без свобода и сърцето, и цялата душа се заду-шават. Тъй че, на това основание, съм скло-нен да приема, че ако комунизмът в Бълга-рия си стоеше все същия, непроменен, все с ония огромни железнобетонни блокове, с които ни затискаше, аз сега, най-вероятно, изобщо нямаше да съм жив.

Или ако все пак бях останал да жи-вея - доколко онова, което преди 1989-та година правехме, заслужава да се нарече живот, е отделна и твърде интересна тема! - аз сега щях да съм развалина във всеки един смисъл, т.е. щях да водя едно най-жалко съществуване. Комунизмът работи в много посоки, но най-важната според мен е тази: да убива личности, да смазва достойн-ството им. А има един разред хора, които без достойнство не могат да живеят, гадно им е да живеят, даже им се повръща, когато само си представят, че трябва да живеят недостойно. Тъй че съвсем не е странна или необяснима моята констатация, че ако кому-низмът у нас и досега си стоеше непокътнат, мен сега нямаше изобщо да ме има, нямаше да съм жив.

Щом комунизмът имаше за своя най-важна цел да убива личностите - а това е аксиома, при това доказана от цялата история, т.е. е непоклатима истина; то и самото име комунизъм показва това; за комунизма комуната, не личността, и воде-щото, а личността е вредна и значи трябва да бъде убита - та значи, щом за комунизма и за комунистите най-важната цел е да мач-кат и да убиват личности, то спрямо мен и такива като мен, които все пък държим да бъдем личности, комунизмът неминуемо

щеше да си е постигнал целта, т.е. отдавна щеше да ни е убил.

Друг е въпросът, че вампирясалият комунизъм, както аз обичам да го наричам, имайки предвид метастазите на комунизма в т.н. посткомунизъм, който още живеем и от който не сме се отървали, та значи тоя вам-пирясал комунизъм пак убива личности, но по по-различен начин, а най-често просто ги гони от страната: два милиона и половина българи бяха прогонени не от "демокрация-та", както ви убеждават червените демагози, а от същия онзи комунизъм, който, ако не беше дошла демокрацията, тия същите хора щеше ако не да ги убие до един, поне щеше така да ги смачка, че те вече нямаше да са личности.

Т.е., сега, в тази връзка, ми хрумва следната теория: тия, които все пак оста-нахме в България, не я напуснахме, и все пак държим да сме личности, и в наше вре-ме отново сме поставени в трудни условия - и сме вече съвсем немногобройни. Всички ония, които са тук, но им е все едно дали са или не са личности, т.е. податливите на натиска на социума, утежнен от един вампи-рясал комунизъм, те всъщност като личнос-ти рухнаха и съставиха социалната база на днешния олигархичен строй; това са хората, които гласуват или за милиционеро-комунистическите мутанти от ГЕРБ, или пък директно за самите комунисти, за БСП. А всичко онова, което избяга навън, са хора, са българи, които все пак държат да са личности, т.е. са хора, за които тукашната ни изродена и непълноценна свобода също ги задушава: и затова те се разпиляха нейде по света, в Америка, в Европа, в Австралия, в Азия. А ний останахме.

В тази връзка се замислям за един друг вариант относно въпроса какво би станало с мен ако комунизмът си беше оста-нал непоклатим - както си е останал непок-латим паметникът на Альоша или този на съветските окупатори в София. Ами най-вероятно и аз щях да избягам, за да се спа-ся, но пък знаете колко трудно се бягаше тогава от оградената с телени мрежи кому-нистическа България. Тъй че е много въз-можно месата ми вече да бяха изядени от

орлите наблизо до някоя гранична заста-ва, т.е. много е възможно днес пак да ме нямаше. Това е. Спирам дотук, понеже хем стана дългичко, хем трябва да се приготвям за работа. А пък друг път мога да продължа. Ще видим. Животът ще покаже.

И ето това е свободата: сам да ре-шаваш за бъдещето си. Не друг, а ти самият. За всичко. Без никакво изключение. В нео-комунистическа България ония, които дър-жат да са личности, пак не се чувстват кон-фортно, пак им се налага всекидневно да водят своите войни; пак връз тях мутантите на комунизма се нахвърлят като бесни куче-та, когато искат да направят нещо ново, различно, необичайно. Историята с инициа-тивата ми за наименуването на училището, в което работя, на името на Стив Джобс, убе-дително илюстрира тази констатация. Но такъв, както се казва, е животът на свобод-ните хора: да се борят, да търсят, да спорят, да изобретяват, да страдат, но и да побеж-дават, и прочие.

Аз обичам този живот. От такъв жи-вот не бих се отказал. В такъв живот ми се живее. Е, плащам си длъжната цена. Какво да се прави. Нищо на тоя свят не се дава безплатно. Но тоя живот, въпреки всичките му несъвършенства, за комунизъм, особено пък първосортен, не заменям, никога не бих заменил. Толкоз.

Хубав ден желая на тези, които все пак дочетоха до края това прекалено скучно есе!

НОВИЯТ БРОЙ (21-ВИ) НА В-К ГРАЖДА-НИНЪ Е ОТПЕЧАТАН И УТРЕ ТРЪГВА ЗА АБОНАТИТЕ СИ

КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg

ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Ангел ГРЪНЧАРОВ