ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 2, ГОД. 4, 2012, 15 ЯНУАРИ, НЕДЕЛЯ, Ц.2 ЛВ.

Вчера по новините онемях, когато ви-дях ухиления до ушите Премиер Боко Борисов да говори някакви тъпи нелепици, а именно, че трупът на убитото момиче от Перник, след като дълго време полицията била използвала тежка техника за търсенето му, бил намерен в края на краищата от някакво куче, поради което Министърът на вътрешните работи трябвало било да купи от заплатата си 4-5 говежди пържоли на туй куче и да го почерпи за добре свършената работа! И като слуша тия грозни нелепици човек няма как да не се запита, продължавайки премиерската логика: ако проклетото куче беше направо изяло до пос-ледното кокалче трупа на момичето, та изобщо да не се разбере колко е калпава полицията ни, с колко ли пък говежди пържоли трябваше да бъде наградено?!

Тая сутрин намирам коментар за туй изявление на Премиера в блога на г-н И.Инджев; и той е забелязал гафа. Написах в блога на г-н Инджев горната бележка след ето тия думи:

Не може по-добре да се каже и напише преценката на човека с неизв-

ратена чувствителност относно поредния толкова скандален и грозен гаф на изцяло откъсналия се от реалността, на фърчащия в облаците на своята маниа-калност премиер Боко Борисов, поради което се задоволявам да препубликувам коментара на г-н Инджев в блога си, та да стигне и до читателите на неговото хартиено издание, именно до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ…

Ето сега и самия текст на нашия популярен журналист, който е озагла-вен с толкова уместното и остроумно заглавие Пържолитарната система на Борисов:

Един намерен труп на 18 годишната девойка Мирослава, убита след от-вличане заради откуп, разтърси държавата ни, родния й град Перник, медиите, роднините, разследващите, преследващите, но не и непоклатимия ни премиер Борисов. Той откри в откритието възможност отново да се похвали и пошегува.

Похвали се, че за изравянето на трупа е използвана тежка техника. И с усмивка пред камерите, наслаждавайки се на това свое ост-роумие, предложи кучето, надушило трупа, да получи „няколко телешки пържолки” за награда. За да е още по-смешно, вмени на своя придво-рен шут Цветанов (който не се обиди и преди при шегичките на началника си да го определя като багерист (Продължава на 2 стр.)

„ПЪРЖОЛИТАРНАТА СИСТЕМА“ НА БО-КО БОРИСОВ (От стр. 1)

За да е още по-смешно, вмени на своя придворен шут Цветанов (който не се обиди и преди при шегичките на началника си да го определя като багерист, ровещ за трупове), министър на вътрешните работи, да плати пържолките от заплатата си. Ха-ха-ха!

Но и това не е всичко в тази черна комедия, в която носителят на черен колан по карате Бойко Борисов ни тръшна на тепи-ха на безчувствеността с чувството си за тумор, демонстрирано дебелашки като тънко самодоволство от добре свършената работа на фона на траура. В еуфорията на задовол-ството от разкритието, наблягайки на благо-волението на държавата да използва за разкопаването на трупа тежки машини, на-шият министър-председател видя лековатата възможност да атакува виновните за отчая-нието си родители на убитата Мирослава с искане те да се извинят, че били казали досега лоши думи за МВР.

По-скоро лешоядите ряпа ще проя-дат, отколкото Борисов да се откаже да се възползва от ситуацията – за да консумира аплодисменти. Те му се полагат явно от един народ, определен като мърша от един поет.

Лошото в тази история е не толкова лошият вкус на овластения от същия народ властелин (той вече се е хвалил, че обича да коли прасета и да яде филии със свинска мас, но сега набляга на телешкото), а лоши-ят дъх, който се носи откъм мършата. Защо-то тя е питателната среда за подобни лешо-яди.

СКАНДАЛНО: Б.БОРИСОВ ПЛАЩА ЛУДИ ПАРИ НА „НЕЗАВИСИМИ“ ДЕПУТАТИ В ПАРЛАМЕНТА ЗА ДА КРЕПЯТ ПРАВИТЕЛ-СТВОТО МУ!

Цялото интервю на Иван Костов пред ДАРИК-РАДИО от вчера, 12 януари, можете да прочете ето тук: Костов: Кое е това правителство, което само си погубва фирмите?!?; а аз по-долу публикувам някои избрани, особено силни и обезпокоителни моменти от него, понеже ми се иска да стиг-нат до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, хартиеното издание на моя блог; ето тия моменти, над които си струва да се замис-лим:

Две неща са изключително тревож-

ни. Едното е, че при преброяването полови-ната от българските фирми се оказаха отиш-ли в историята, всъщност погребани. От друга страна от тези, които са се регистрира-ли, половината нямат нито един зает. Така излиза, че работещи със заети са около 270 000 фирми. Което знаете ли какво означава? Една трета от фирмите, които имаше създа-дени през 2001 година и една четвърт от фирмите, които има в момента. Тоест една четвърт от българската икономика от 2008 година или две трети от българската иконо-мика от 2001 година е престанала да същес-твува като предприемачество.

Това е изключително тревожна ста-тистика и тя се дължи според нас основно на обстоятелството, че в България е повреден моторът на икономическото развитие, а той е конкуренцията – честната, безкомпромисна, разбира се, но повсеместна конкуренция, която е в състояние да принуждава фирмите да се развиват, да развиват работните мес-та, да увеличават производителността, ефективността, да увеличават заплатите на тези, които произвеждат много добавена стойност. Това нещо е дълбоко повредено, извадено от строя, защото правителството толерира интересите на монополистическите формации, които налагат монополни цени в производството на зърнени култури, захар. Ето ви този пример, той е фрапиращ: може ли захарта в България да поскъпне от 1,20 лв. до 1,80 лв./кг., с 50 процента, при поло-жение че световните цени спадат с 20 про-цента. Защото основният вносител е Гриша Ганчев, който е приятел на министър-председателя и който назначи за треньор на „Литекс“ Христо Стоичков, който боготвори Бойко. Е, разбира се, че ще го боготвори, но как може да се плати с несправедливо, нео-босновано поскъпване на захарта за милион български домакинства похвалите от Христо Стоичков? Как е възможно такова нещо?

Тоест слагате етикет на каби-

нета „Борисов“ – „кабинет на монополите“? Какъв етикет? Аз ви давам пак само

статистика, аз не слагам етикет. Казвам, че това е недопустимо. Защото ако така е с горивата… Нека си спомним, че „Лукойл“, когато беше на върха на протестите, в труд-но положение, твърдеше, че е на загуба. След това се оказа, че е приключил годината с 2 млрд. печалба. Как я натрупа тази 2 млрд. печалба. Как е възможно такова нещо, как може да се позволява формирането на такива монополни печалби? Това е злоупот-реба с господстващо положение на пазара. Това е демонтиране на основния двигател на икономическото развитие и това нанася тежки поражения върху българските дома-кинства и върху българските фирми, което пък се вижда от началото на разговора, който водим, от статистиката, която е плашеща. Коя е тази икономика, която й погубва така юридическите лица, които й творят благата,

които й създават добавената стойност? Кое е това правителство? Това е продукт на целе-насочена политика, водена през последните десет-единадесет години. Никой не беше и сега не е приятелски и партньорски настроен за честни партньорски отношения спрямо бизнеса. И това е трагедията. Заради това няма икономическо развитие. Слушам го преди малко Бойко Борисов се упражнява на тема икономическа политика и дефицит. Няма връзка с дефицита това, което говоря. Да го кажа съвършено определено: това е въпрос на политически действия на прави-телството за защита на пазара от монополи-те и за прокарване пътя отново на конкурен-цията.

Ще има ли и кога според вас предс-

рочни избори? Аз не чух такава теза, откровено ка-

зано. Не чета така изказванията, които проз-вучаха от трибуната. Истина е, че ГЕРБ управлява с помощта на купени независими депутати. Това вече е признато, това вече се казва, дават се някакви нелепи бих казал, смешни, защото като го говорих вчера това в залата, на много лица се появиха усмивки. Сега… Да твърдиш, че даваш 17 000 лв. за консултации за направа на закони. Аз ще направя справка сега колко закони са внесли независимите депутати, ще видя за какво става въпрос. Това е просто нелепо. Оче-видно се плаща на тези депутати, за да гласуват и да правят мнозинството на ГЕРБ. Това е безобразие. Това е не според мен и според сините, това във всяка демокрация е крайно осъдително – ти да купиш мнозинст-во, това е брутална политическа корупция на самата система, на най-висшия орган на власт. Това означава управление, което няма собствена основа нито сред хората, нито има съответната политическа подкрепа. То се дължи на обстоятелството, че се плащат пари на определени хора да гласуват за него. Как се нарича, когато се плащат пари на гласоподавател, за да гласува за опреде-лена политическа партия. Как се нарича това нещо?

Търговия с гласове. Е, търговията с гласове върви в Народното събрание. Това корупционно мнозинство докога ще се крепи, колко време ще изкара?

Мисля, че то ще се засилва. Защото

мнозина депутати от независимите, даже може би всички си дават сметка, че нямат повече път в политиката. Това е ренегатство, което няма да им се прости от никъде. Те нямат собствена политическа тежест. Те ще изчезнат от политическата сцена и сега са крайно заинтересовани да вземат колкото се може повече от политиката, което е толкова пък грозно, толкова компрометиращо за поведението на цялото това управление, че аз наистина нямам по-силни думи от тези, които използвам.

3 До края на мандата казвате така

ще бъде и повече купени депутати ще има? Аз мисля, че ще се засили. Прогно-

зата ми беше, че ще се засили. Аз очаквам и други да се поблазнят по тези пари, разбира-те ли? Става въпрос за огромни парични суми, става въпрос за 17 000 лева на месец, за десет месеца това са 170 000 лв., за 20 месеца това са 340 000 лв. Представяте ли си каква огромна сума е това? И това са пари на данъкоплатеца. Не ги вади Бойко от джо-ба си, от фирмата си. Това е от субсидията, която се дава за партийна дейност, а те я дават на депутати, които няма как да са партийна дейност, защото са физически лица. Това е тежко нарушение на закона на страната, пред което си затваря очите Смет-ната палата, всички органи, които трябва да… Очевидно обаче и законът дава вратичка за всичко това.

Не, не дава. В ръцете на тези хора,

които го прилагат, те отварят вратичка. А самият закон не позволява такова нещо, ако се чете дума по дума, буквално и по смисъл не дава такава възможност. Защото е казано, че тези пари са само за партийна политичес-ка дейност, те не са за частни лица, за физи-ческа лица. Партийна дейност, политическа дейност в България могат да извършват само лица, които са регистрирани по Закона за политическите партии. Те не са физичес-ки, а са юридически лица. Те са колективи от хора, те са общности от хора, и в този сми-съл не може физическо лице да разходва. Толкова е ясен законът, толкова е директен.

… Синята коалиция е готова за предсрочен вот, ако това ме питате. Ние не се опасяваме от избори. Ако дойдат избори-те, ще бъдем много по-силни в парламента. Освен това до тези избори фактически ще се стигне, защото ГЕРБ не е в състояние нито да води политика на реформи на страната, които са необходими, нито дори елементар-но да решава появяващите се горещи въпро-си на обществото и хората…

ГРАЖДАНСКИЯТ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ ще заседава по казуса "ЛЕНИН ИЛИ СТИВ ДЖОБС"

Прочетете в тази връзка следната информация от в-к ТРУД, която хвърля свет-лина за какъв случай иде реч: Стив Джобс заменя Ленин като патрон на пловдивска гимназия, статията е от 07 ноември 2011 година. ЗАБЕЛЕЖКА: Специална покана за участие в събитието отправяме към бивши ученици и преподаватели в това пловдивско елитно учебно заведение: заповядайте, елате, ва-шето мнение има значение! Организаторите смятат, че е непростимо да търпим училище-то си осиротяло, без патрон - и то цели 22 години след отпадане името на предишния патрон от ерата на комунизма, именно отпа-дането на името на още непогребания Ленин! Когото някои фактически възкресяват - като продължават да наричат училището ни с името "ТЕТ-ЛЕНИН", което е обидно - сякаш сме някакви динозаври от отдавна отминала времето си епоха! Така че казусът, който ще разискваме, наистина може да бъде наречен "ЛЕНИН ИЛИ СТИВ ДЖОБС"!

Затова: заповядайте, елате, участ-вайте, бъдете съпричастни, помогнете! От само себе си се разбира, че на проявата са добре дошли и активни пловдивски гражда-ни, на които не е безразлично бъдещето на това учебно заведение - пък и имиджа на града, защото в нашия хилядолетен град, за жалост, освен че търпим паметника на съ-ветския окупатор, именно паметника АЛЬО-ША, да стои на най-високото място, несрав-нимо по-високо от скромното бюстче на Апостола на българската свобода ВАСИЛ ЛЕВСКИ, ние, както виждате, продължаваме да търпим това учебно заведение да бъде наричано "ТЕТ-ЛЕНИН", сякаш 1989-та година още не е дошла! Срам и позор!

БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ ТРЯБВА ДА Е "ЛЮПИЛНЯ" НЕ НА ОВЧЕДУШНИ РОБИ, А НА СВОБОДНИ И ДОСТОЙНИ ГРАЖДАНИ

Казусът по повод инициативата за избор на "патрон" на ПГЕЕ-Пловдив придоби вече гротесков характер. Вчера моя милост пак постави въпроса на Педагогически съвет на училището; съобщих, че въпросът с избор на име на училището трябва да бъде най-сетне задвижен, след като е поставен още преди две години от самото ръководство. Отвърнато ми бе, че "изобщо камбаната не е

ударила" да си избираме патрон на учили-щето, т.е. въпросът могъл да чака до безк-райност – след като е чакал вече цели 22 години.

Предложих също за решаването на въпроса да се вземе становището и на уче-ниците – и в дух на демократичност да се организира допитване до тях; отвърнато ми бе, че тоя въпрос не може да се решава от учениците, а от учителите единствено; раз-бирай, от администрацията, щото в днешно време, уви, мнението на администрацията се приема безропотно от мнозинството на учи-телското тяло.

Като капак дори се оказа, че било трябвало да се реши най-напред трябва ли изобщо училището да си има патрон, или сегашната безлика типова характеристика и спецификация на училището - ПГЕЕ-Пловдив - не си ни е предостатъчна! Прочее, пробле-мът, поставен от мен, изобщо не беше до-пуснат до обсъждане по същество, впечат-лението ми е, че мнозинството сякаш се възмути единствено от наглостта ми да пос-тавям, за кой ли път, този проблем. Конста-тирах пълно безразличие и опити да се за-маже същината на проблема; ето по този специфично нашенски начин у нас биват задушавани и убивани хубавите идеи. А аз - пък и не само аз; мнозина други осъзнаха тая толкова проста истина - продължавам да смятам, че идеята ПГЕЕ-Пловдив да се нарече ПГЕЕ "Стив Джобс" е една наистина хубава идея. Разбира се, точно заради моето предложение се стигна до такава несмисле-на съпротива: абе по-добре да си нямаме изобщо име, но, сакън, да не би името на гимназията да стане Стив Джобс! Смешна, но и тъжна, много тъжна, направо глупава рабо-та! А в тая година ще се чества 50-годишният юбилей на училището!

Остава ми следният вариант, щото съвсем нямам намерение да капитулирам; учениците всеки ден ме питат какво става и кога ще се реши проблемът с избор на име на училището; разбира се, силата, която може да донесе промени в българското образование, са младите хора; прочее, в техните дипломи ще пише, евентуално, ПГЕЕ "Стив Джобс" или, примерно, ПГЕЕ "Иван Иванов", т.е. по тази причина тъкмо тяхното мнение по въпроса трябва да е меродавно; та вариантът, който остава в така и така сложилата се ситуация е следният:

Като част от обучението по граж-данско образование в близките дни ще се проведе емпирично социологическо изслед-ване (анкета, но с гласуване) за проверка на настроенията на учениците и на учителите по толкова интересния казус с избора на патрон на училището. Другояче казано, и учениците, и учителите, ще бъдат призовани да гласуват, да си кажат мнението трябва ли училището да има патрон и кой според тях трябва да е той. Една такава проява ще има, според мен, най-благотворно влияние върху демократизирането на училищния живот; все

4 пак живеем в XXI век, годината е 2012-та, а не, да речем, 1955-та или 1975-та. Не може да се игнорира мнението на учениците по толкова важен за тяхното училище въпрос; че училището е на учениците, а не на учите-лите или пък на директора, е въпрос, който не се нуждае от никакво обсъждане, щото отговорът е един: училището е на учениците, а пък нашите ученици трябва да бъдат добри граждани; чудесно е, че голяма част от уче-ниците проявиха гражданска активност, не само подкрепиха инициативата, ами я приеха присърце, като своя, защото това наистина е тяхното училище, а пък за уреждане на проблемите в тяхното училище е съвсем естествено гласът на учениците да бъде чуван постоянно.

Радостното е, че идеята за органи-зиране на едно такова допитване е тяхна, на самите ученици, идея, което показва, че у тях е налице един първичен демократичен реф-лекс; прочее, надеждата е, че тъкмо те, младите, един ден ще оправят България, щото ний, техните родители, не успяхме, не можахме да я оправим и уредим както тряб-ва. Ето сега, като форма на практическо занятие, провеждано от доброволци, ще им дам възможност в часовете по гражданско образование сами да организират и да про-ведат допитването, а пък след това да вне-сат в ПС резултатите от допитването; казано е неслучайно "Глас народен - глас Божи!", е, уважаеми администратори в образованието, имайте добрината да осъзнаете, че народът за училището са самите ученици, а не някой друг.

До този момент удържах активност-та на учениците, надявайки се да срещна разбиране от страна на учителското тяло и администрацията; понеже не срещнах тако-ва, сега ще им помогна да направят нужното техният глас по тоя така важен за училището въпрос да бъде произнесен така настоятел-но, че да бъде чут и взет в предвид. По тоя начин като преподавател ще дам възможност на учениците да участват в един най-пълноценен урок по гражданско образова-ние, щото истински пълноценно е образова-нието, при което самите учещи извлизат от живота, практически, ония знания и умения, които ще са им нужни за по-нататъшния живот. Дълбоко съм убеден, че нашето училище трябва да бъде люпилня не на малодушни роби, а на свободни и достойни граждани; е, щом е така, ще направя зависещото от мен това да се случи...

ЗАЩО ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ ЛЪГА ТАКА СЛАДКО У СЛАВИ ТРИФОНОВ СНОЩИ?

Не зная дали сте го забелязали, но

у нас – аз нарекох на едно място България „страна на лъжата“, изхождайки от презумп-цията, че не може една страна да не е стра-на на лъжата щом неин държавен глава е

доказан лъжец! – та значи у нас изключител-но много се лъже, и то се лъже не как да е, невинно и пр., а се лъже най-нагло, перверз-но, така, че самият лъжец вярва на лъжите си, а пък лъганите дори му се възхищават, т.е. у нас се лъже до самозабрава; лъжата е станала и е придобила статута на изкуство или поне на национален спорт. Най-уважаваните у нас са най-големи лъжци, да не давам примери за това…

Стигнали сме дотам, че у нас лъжа-та минава за истина, а истината – за лъжа, и това е съвсем официално и, така да се каже, общоприето; за проява на добър тон се смя-та да лъжеш, а пък невъзпитан, долен, лош човек е оня, който си позволява не просто да не лъже, ами да се представя, видите ли, мръсникът му с мръсник, за „правдолюбец“!

Тия мои мисли са предизвикани от това, че снощи, след като от преумора, както обикновено, бях заспал пред телевизора – не знам защо, но на мен българските телевизии много ми действат приспивателно, не знам при вас как е, но аз щом полегна или присед-на пред телевизор, веднага заспивам! – та значи, спейки си снощи пред телевизора, по едно време се пробуждам и в просъница забелязвам как Желю, оня същия, да, бив-шия президент, малкият хитър човечец с присвитите нагли оченца, с наслада, ама с истинска наслада лъже пред Слави Трифо-нов, а пък Слави е примрял от кеф, слушайки лъжите му. За какво лъжеше Желю ли? Ами за много неща излъга, позволи си да говори тъкмо наопаки на реалното, както и подобава да прави един марксистки философ, за ка-къвто Желю, независимо от „антикомунизма“ си, продължава, предполагам, да се предс-тавя; то тия неща, именно комунизъм, марк-сизъм, са заболявания, които, като веднъж поразят организма ти, те държат доживотно, пожизнено, с тях човек си и мре.

Една особено опашата лъжа беше тая, че, видите ли, Филип Димитров в края на 1992 г. си бил фърлил властта ей-така, без никаква причина, поискал, видите ли, вот на доверие съвсем безпричинно, щото, изглеж-да, е получил някакво умопомрачение; и това го говореше човекът, който даде сигнал правителството на Ф.Димитров, първото демократично правителство на България, да бъде свалено, понеже ченгетата от ДС дръп-наха каишката на Желю, а той като пуделче завъртя опашчица и изпълни нарежданията!

И зрителят, който, разбира се, е забравил тия събития – той кой ли е нас помни това, което се е случило завчера, та какво остава за случилото се преди цели 20 години; ний като народ сме прочути с късата си памет! – та зрителят, който е забравил за събитията, за които така увлечено лежеше наш Желю, да не говорим пък за младите, които няма как да ги знаят (то и в часовете по история представям си как ги лъжат даскал-ките!), остана със съвсем погрешно впечат-ление за случилото се, т.е. беше излъган най-грубо. Искам, заради привързаност към истината, да кажа какво всъщност стана тогава, и то съвсем вкратце, щото закъсня-вам за работа вече.

Ченгетата от ДС наредиха на Желю

да призове открито за атака срещу правител-ството на СДС с премиер Ф.Димитров, пра-вителство на малцинството, което, временно, за заблуда на врага, беше уж подкрепяно от агент Сава Доганович, ама само наужким; и ето, Желю, като му дръпнаха каишката на тоя пудел, организира своите прочути Боянс-ки ливади, призова за свалянето на прави-телството на СДС, и то по най-мръсен ченге-джийски начин, почна се една мръсна ченге-джийска кампания по медиите, в която най-усърден беше генералът-ченге Бригадир („Бригадир“ му е истинското име, а иначе любовно го наричат „Бриго“, „наш Бриго“!) Аспарухов, в един момент атаката се прене-

5 се в Парламента, направиха ченгетата всич-ко, за да разбият парламентарната група на СДС, появиха се т.н. „сини мравки“, които бяха способни на всякакво предателство, само и само да се по-близо до апетитно димящия кокал на властта. И ето какво стана по-нататък.

Ф.Димитров наистина беше успял да се спаси от един вот на недоверие, което му гарантираше 5-6 месеца спокойствие; според правилника след провален вот на недоверие правителството можеше необез-покоявано да властва 6 месеца; да, обаче без фактическо парламентарно мнозинство правителството на Ф.Димитров вече беше с вързани ръце, т.е. властта му щеше да бъде съвсем фиктивна, а пък належащите рефор-ми просто нямаше как да бъдат прокарани; прочее, ченгетата се активизираха тъкмо в момента, в който правителството на СДС внесе закон за приватизацията на държавна-та собственост, от която мутрите, сиреч, другарите-комунисти, превъплотили се вече в „капиталисти“, крадяха яко, крадяха като за последно. И когато се оказа, че има реалност кокалът да бъде изваден от устата на тая комунистическо-ченгесарска напаст, тогава на Желю беше дръпната каишката и се от-почна атаката срещу Ф.Димитров.

За да свалят Ф.Димитров, обедине-ният фронт на БСП, ДПС и „сините мравки“ от СДС (които си имаха парламентарно мнозинство) първо трябваше да свалят председателя на Народното Събрание г-н Стефан Савов, Бог да го прости; щото той водеше титанична битка срещу кроежите на ченгетата да овладеят пълната власт и беше несговорчив човек; е, свалиха Ст.Савов, избраха сговорчив човек за шеф на Парла-мента и се наточиха да се гаврят с правител-ството на СДС, щото щеше да се стигне до следната ситуация: правителството да бъде принудено да изпълнява закони, които са приети от неговите врагове, т.е. правителст-вото да бъде превърнато в нещо като изтри-валка, да бъде използвано като носна кър-пичка и пр.; е, не се сбъдна тая гавра, Ф.Димитров, един умен, но също така и нравствен човек, за да постави работите на чиста основа, поиска своя вот на доверие; и ченгетата и техните послушници бяха прину-дени да си свалят картите, гласуваха срещу правителството на СДС, свалиха го, създа-доха си марионетно правителство на „сламе-ния човек“, т.е. на желювия човек проф. Беров, което правителство ще се запомни с това, че годините на неговото управление бяха време на апогей на мафията и на бан-дитизма у нас; ех, какво славно време за бандитите беше времето на управлението на Беров, а тоя Беров беше нещо като Симеон от наше време, беше нещо като какъвто е Бойко в наше време, т.е. беше послушник на мафията и човек, лишен от всякакво дър-жавническо чувство.

Това е историята, разказана от мен вкратце, щото наистина бързам. Пък и не е

нужно по-дълго да се обяснява всичко; неща-та са ясни; а Желю лъга пред Слави, щото няма доблестта да признае вината си за оня период на разгул на бандитизма, за който, прочее, такива като него трябваше да отго-варят; това, че са мижитурки и са се остави-ли някой да ги използва, съвсем не ги оправ-дава. И ето, че лъжльовците у нас лъжат за да избегнат, да прикрият вината си; затова, не за друго, се лъже. Мошениците, нечистите съвести ни лъжат постоянно, това е толкова просто; а тия, дето у нас казват истината, са най-ненавистни – и са обявени за „злодеи“, са сатаназирани и пр. Докато лъжците у нас, казах, са най-уважавани.

Та в тази връзка ви позволете да ви запитам: докога ще търпим това, драги ми български малодушници и малоумници? Да-вате ли си сметка колко гибелно е едно тако-ва поведение?! Бездушието към истината, да не говорим за предателството спрямо нея, се наказва най-жестоко – запомнете поне това от мен…

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА ПРОТЕСТ ПРЕД ПА-МЕТНИКА НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛЪ-ЖА (ПЪКЪЛЪ)

Януарските събития 15 години по-късно на 15 януари By Иво Инджев Протест с плакати пред паметника на комунистическата лъжа (ПъКъЛъ)

И тази година гражданската инициа-тива ЗА демонтирането на паметника на съветската армия в София ви кани на про-тест с плакати на 15 януари 2012, неделя от 11 до 13 часа около паметника на съветската армия в София.

Да отбележим 15 години от граж-данските протести през януари 1997 година пред Народното събрание на правилното място днес – паметникът, който е символ на комунистическата лъжа и пропаганда. Да се съберем заедно с плакатите, които напра-вихме миналата година и да изразим отно-

шението си към голямата лъжа и желание-то ни да се освободим от нея.

Елате всеки със свой плакат, за да „окупираме” символично тотема на тотали-тарната епоха в България!

Разпространете информацията според възможностите, с които разполагате!

Инициативен комитет

ЦАР БОРИС ТРЕТИ, ЕДИН ВЕЛИК ДЪР-ЖАВНИК НА БЪЛГАРИЯ: ПОКЛОН!

Препубликувано от Stoyan Dermendjiev: Zar Boris III von Bulgarien (links) mit Offizieren seines Heeres, Цар Борис III на България (вляво) с офицери от неговата Армия

ДА СИ СПОМНИМ ОНОВА СЛАВНО ВРЕМЕ ОТ ЯНУАРИ 1997 ГОДИНА!

Прочее, годините от ония наисти-на славни събития станаха вече 15, а не 14, както пише на снимката, но сега нямам време да поправям тая снимка и затова я оставям така.

Да си спомним онова славно време,

в което ние, българите, успяхме да накараме комунистите да станат по-ниски от тревата заради гнева на изгубилия търпение народ;

6 Гоце тогава не смееше да си покаже носа извън Парламента и се криеше като мишок; а днес, дами и господа, защо допуснахме тая комунистическо-ченгесарска напаст да тол-кова да се разпусне и самозабрави?!

ЗБ.БЖЕЖИНСКИ: "ТИЯ, КОИТО ДНЕС МЕЧТАЯТ ЗА КРАХА НА АМЕРИКА, В КРАЙНА СМЕТКА ЩЕ СЪЖАЛЯВАТ ЗА НЕГО"

Збигнев Бжежински: След Америка Как ще изглежда светът в ерата на упадък на САЩ? Опасно нестабилен, пише в анализ за "Форин Полиси"

Не толкова отдавна високопоставен китайски представител, който очевидно беше стигнал до извода, че упадъкът на Америка и възходът на Китай са неизбежни, в изблик на откровеност заяви следното на високопоста-вен американски представител: "Но, моля Ви, не позволявайте Америка да залезе прека-лено бързо". Въпреки че никак не е сигурно, че очакванията на китаеца неизбежно ще се сбъднат, той беше прав да подхожда пред-пазливо, разсъждавайки за смъртта на Аме-рика.

Защото ако Америка изгуби увере-ния си ход, светът едва ли ще бъде управля-ван от един-единствен превъзхождащ други-те наследник – това няма да е дори Китай. Много по-вероятно е да се възцари между-народната несигурност, напрежението между глобалните противници да се засили, та дори да се стигне до същински хаос, пише в ана-лиз за сп. "Форин Полиси" Збигнев Бжежинс-ки, цитиран от БТА. (ОЩЕ >>> в блога)

ВИЖТЕ КАК СЕ ЧИСТИ СНЯГ В ЯПОНИЯ, ДЕБЕЛ НЕ ПЕДЯ, А ЦЕЛИ МЕТРИ!

Горките японци, да ги ожали човек: що ли щяха да правят ако имаха снегопочис-тваща техника на нашето, на българското ниво на развитие?!

Прочее, в интерес на истината съм виждал с очите си как се чисти сняг и в Ру-сия, е, не къде да е из Русия, а в Санкт Пе-тербург; използват подобна техника, разбира се, на примитивно съветско технологично ниво, но там с подемна машина товарят снега на самосвали и го изкарват извън града.

В България сняг от една-две педи е способен да изкара от равновесие, т.е. да блокира, да парализира цялата държава! Ето, оказа се, че и богатир кат бат ви Боко не може да изчисти снега, и защо му беше тога-ва цялото репчене, че он, видите ли, могъл сичко да оправи?!

Удряйте си го сега тоя ваш Боко у тиквите щом толкоз си го любите!

А ето сега вижте как чистят снежеца в Япония; многометрово дебел сняг; същинс-ка прелест: ЗАБЕЛЕЖКА: Тая публикация е по идея на Огнян Ханджиев, който във Фейсбук задава резонния въпрос: Абе тия японци нямат ли си Агенция "Пътища"?! :-)

НЯМАМЕ ОСНОВАНИЯ СЕ ОПЛАКВАМЕ ЧАК ТОЛКОВА МНОГО ОТ ИСТОРИЧЕСКА-ТА СИ СЪДБА

Моя публикация със заглавие Жи-вотът, историята и съдбата на народа е проекция на него самия, на неговия дух, която е част от дискусия по тема, която ус-ловно може да се озаглави В търсене на автентичния смисъл на националната ни история, е предизвикала интересен комен-тар от уважавания ми опонент; публикувам текста му отделно, понеже ми се иска той да стигне и до читателите на хартиеното изда-

ние на блога, а именно до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Благодаря за вниманието и ценните

и стимулиращи мисли във Вашия отговор. Философията на историята е сложна тема и моите възгледи в това отношение още съв-сем не са избистрени. Има много отворени въпроси, по които си струва да се размишля-ва и дискутира.

Мисля обаче, че в дълбочина наши-те възгледи не се различават чак толкова, както може би изглежда на пръв поглед. Просто у Вас акцентът е много, според мен прекалено силно поставен върху национал-ната психика. Никога не съм отричал наличи-ето на национален характер и неговото вли-яние върху историята и политиката. Смятам обаче, че има и други фактори, които не бива да се изпускат от внимание.

Един от големите проблеми в соци-алните науки е, че социалните и исторически явления почти винаги се обуславят от много фактори и е трудно да се реши кой е главни-ят и решаващият. Освен това в социалните науки са практически невъзможни експери-менти. При това в социалните науки в много по-голяма степен от природните заключения-та се влияят от личните ни вкусове и предпо-читания. На всичкото отгоре в обществозна-нието ние самите сме част от системата, която описваме. Всичко това води до често диаметрално противоположни тълкувания на едни и същи събития или набор от истори-чески факти. Поради тези методологически трудности социалните науки засега са по-малко точни и по-неразвити от природните.

Проблемът с националната психика е най-вече в това, че тя се фиксира като понятие още по-трудно от също много раз-тегливото понятие на „нацията”. Какви точно са тези особености, които са характерни за мнозинството от представителите на дадена нация, но не са присъщи на други нации? Това е много трудно за изчерпателно описа-ние. Много мъчно е да се опише емпирично националния характер. Какви точно качества има масовият българин, които се различават от тези на напр. масовия индонезиец и как точно тези качества на българина и индоне-зиеца обуславят историята и политиката на България и Индонезия? Каква е прецизната каузалната връзка? Може ли разликата в историческата съдба на България и Индоне-зия да се обясни само и единствено на база-та на националния характер? Освен това кое дефинира манталитета на нацията – истори-ята и социално-политическите условия - или обратно – масовата психология, масовото съзнание е продукт на битието. Кое е пър-вично? Или това е двупосочен процес? Като идеалист Вие вероятно ще отдадете примат на психиката и съзнанието, само че тогава излиза, че поради някакви неведоми причини народите по земята имат някакви свои из-конни, дълбоко присъщи психологически

7 качества, които са някаква априорна даде-ност и не подлежат на съществена промяна.

Когато говорим за национална пси-хика, нещата стават повече на интуитивно ниво, което мен някак не ме удовлетворява. Искам повече емпирични данни, повече конкретика. Това при мен вероятно е повлия-но от британския емпиризъм и модерната аналитична философия, към които имам предпочитания, давайки си при това сметка за тяхната ограниченост и сухота. Не твърдя, че трябва изчерпателна дефиниция, това нито е възможно, нито е необходимо, но все пак повече конкретни факти.

Твърдението, че историческата съдба на българите е резултат от тяхната народопсихология може и да е вярно, но е прекалено общо и поради това не обяснява много или почти нищо. Все пак не отричам, че поне като евристичен принцип народопси-хологията има своето оправдание. Също както няма съмнение, че нациите са основ-ните играчи в политиката на новото време, без обаче на можем да дефинираме ясно и изчерпателно понятието „нация”. (Това обс-тоятелство впрочем е фундаменталната причина за проблемите сега в ЕС. Европейс-ките народи имат прекалено специфична история и особености и не е лесно да се съчетаят в единен съюз. Формулата „единст-во в многообразието” звучи хубаво, но се натъква на значителни практически труднос-ти.)

Друг проблем е, че Вие според мен също наблягате прекалено върху историчес-ките неуспехи на българите и България. Един непредубеден, максимално обективен поглед върху историята показва, че това не е така, напротив, българите не са имали тол-кова нещастна историческа съдба и нямат причини постоянно да хленчат и да се оплак-ват. Можеше, разбира се, и по-добре, но можеше и много по-зле. В случая можем да се обърнем към произведенията на историка от НБУ проф. Пламен Цветков. Крайно време е за нова, преосмислена, балансирана оцен-ка на българите и българската история, свободна от митове и клишета. Откъси от неговата книга “България и Бал-каните от древността до наши дни”, Варна, 1998 г.

Например за хуленото Априлско въстание той казва, че това е едно от най-светлите събития в българската история, дело само на българите без намеса на вън-шни сили.

Конкретни цитати: „По време на Априлското въстание

българите мобилизират не повече от 10 000 човека, които трябва да се бият срещу 20-хилядна редовна войска и 120 000 башибозу-ка. Пътищата и съобщенията в България са далеч по-добри, отколкото в Босна и Херце-говина и това улеснява османлиите в мерки-те им за потушаване на движението. В срав-

нение със сърбите и гърците, българите са сякаш по-малко надарени в правенето на насилствени революции, отколкото в органи-зирането на демократични и мирни полити-чески действия... Стратегията на Гюргевския комитет обаче постига целите си не толкова със самото въстание, колкото с предизвика-ните от него отблъскващи репресии...”

Иначе за българите и България: „Историческите и езиковите податки

недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес... От 2 до 7 век българите правят невероятното, за да се доближат към Европа географски и съумяват да се наста-нят и оцелеят в нейния югоизточен дял. Забележими са и плодовете и усилията им от 7 до 14 век да усвоят духовните ценности на европейската цивилизация. При това, възп-риемайки християнството в неговата източ-ноправославна разновидност, България получава възможност да се превърне в едно от най-големите средища на покръстването на едва ли не всички източноевропейски народи. Подобно на евреите и гърците, ма-кар и в доста по-скромни размери, българите се оказват малък народ с голяма духовна мощ и влияние.

Те се заселват обаче в област, коя-то е обречена да се превърне в един от най-изостаналите краища на Европа. Възприета-та обществена уредба първоначално е блес-тяща, но осъдена на стагнация и назаднича-вост. Между учените продължава да няма единомислие върху точните предпоставки за бързата експанзия на османските турци, като се има предвид резултатното отблъскване на подобни нахлувания по-рано... Няма добра чужда власт и в тази насока османската не е изключение. И до ден днешен османското управление, продължило четири века, се възприема от повечето българи болезнено като уж основна причина за националната изостаналост и отдалеченост от универсал-ните ценности на индивидуализма, предпри-емчивостта, човешките права и демокрация-та... Промените, които османските власти внасят в традиционната обществено-полити-ческа уредба на Балканите, не са обаче така съществени, както обикновено се смята...

Чуждото управление поражда доста рано силен национален усет... Скоро обаче гърците, румънците, сърбите и българите се оказват по-възприемчиви към Запада, откол-кото турците и дори руснаците... Сърбия и Черна гора са подчертано по-възприемчиви към панславизма... И днес мнозина българи са склонни да проклинат историческата си съдба на първия източноправославен народ, попаднал под османско управление и пос-ледния, който се освобождава от него. И наистина през първата половина на 19 век гърците, румънците и сърбите вече имат или основават свои собствени национални дър-жави, докато България като че ли си остава обикновена турска провинция. Утвърждава-нето на българските съседи като все по-

автономни и независими нации е тясно свързано обаче с нарастването на личната власт на техните владетели. В замяна на това, благодарение на реформите, въведени от султаните под западен натиск, българите започват да се учат на трудния урок по пар-ламентаризъм... В един свят, разделен на три основни политически течения, а именно консерватизъм, социализъм и либерализъм, българите сякаш са направили своя избор в полза на либерализма. По онова време и консерватизмът, и социализмът са антиде-мократични... От втората половина на 18 нататък източноправославните народи се изправят пред нерадостния избор между османския и московския деспотизъм. Руското самодържавие успява да погълне украинци-те, белорусите, грузинците и немалка част от арменците... българите се спасяват от по-добна съдба...

Българите са склонни да се оплак-ват прекалено много от историческата си съдба, която твърде често е била предопре-деляна от чужди и предимно враждебни сили... Все пак развитието на България от 1870 г. досега като че ли не е чак толкова злополучно. Наистина разпокъсването на страната 1878 г. нанася трайна травма върху националната душевност на българите, но това е цената, която те трябва да заплатят, за да не бъдат погълнати от Руската империя и за да оцелеят като държава и народ... При все това за времето от 1878 г. до днес тери-ториалните придобивки на страната са пове-че от загубите, а заедно с Република Маке-дония България всъщност си възвърна онова пространство, което беше очертано във свободно гласуване още през 1870-1873 г. Нацията оцелява и запазва основните си психологически черти дори при комунисти-ческия режим. Нещо повече – българите продължават да оказват скромното си духов-но влияние в света... Бащата на литовската независимост Басанвичюс е вдъхновен от българския пример...

Руският комунизъм е несъмнено най-зловещата трагедия за българската нация след освобождаването й от османска власт. Всъщност Стефан Стамболов съумя-ва само да отложи руската окупация и гос-подство с 57 години. В пределите на източ-ноправославна и мюсюлманска Европа бъл-гарската разновидност на комунизма е сякаш по-поносима, отколкото в Русия, Румъния и Албания, но привидно по-потисническа от югославската... Като се има предвид, че по вяра, култура и наследство Словения и Хър-ватско принадлежат на Средна Европа, България е първата комунистическа страна на Балканите, която прекъсва една дългого-дишна комунистическа власт, макар и по не твърде убедителен начин. Не може да има съмнение, че това се дължи на демократич-ните традиции, създадени през последния век на османското управление, както и на парламентарния опит, основан на Търновс-ката конституция. От българска гледна точка

8 такива личности като Петко Славейков, Пет-ко Каравелов, Стефан Стамболов и Констан-тин Стоилов могат да се сравнят с отците-основатели на САЩ. Историкът Симеон Радев ги нарече “строителите на съвременна България”.

Всъщност, подобно на останалите източноевропейски и балкански народи, пътят на България към демокрацията може би не е по-дълъг от този на днешните нап-реднали държави. Така например трябва да изминат току-речи 90 години от основаването на Съединените щати, за да се премахне робството и трябва още едно столетие, за да се приложи на практика расовото равнопра-вие. Във Франция демокрацията започва да действа едва с налагането на Третата ре-публика... Както повечето други народи от Средна и Източна Европа българите просто тръгват към съвременната демокрация около столетие по-късно от Запада и при далеч по-неблагоприятни условия... В сравнение с другите балкански страни българският пар-ламентарен опит изпъква като най-демократичния... Дори онези балкански стра-ни, които имат късмета да избегнат съветс-ката окупация, трябва да изминат дълъг път, преди да се доберат до съвременната де-мокрация. Гърците постигат стабилно демок-ратично управление чак 153 години след началото на националната революция през 1821 г. Още по-труден в тази насока е напре-дъкът на Турция. В замяна на това за време-то от 1870 до 1934 г. българите съумяват да си изградят и една друга традиция, а именно употребата на строго конституционни средс-тва за отстраняването едва ли не на всяко по-авторитарно правителство. В края на краищата дори и комунистическият режим си отива (наистина бавно и мъчително) по пътя на сравнително свободни избори.

България може да бъде достоен и пълноправен член на европейската общност само ако не се отказва от своите традиции, които в повечето случай са в съзвучие с европейските.”

Чувал съм, че волжските българи – „татарите” в Татарстан” – въпреки 1300-годишното разделение с дунавските българи имат много общи народопсихологически черти с дунавските българи в РБ. Външното сходство е несъмнено.

Интересно е да се видят и румънски села, населени смесено от немци и румънци и разликата между румънските и немските къщи и дворове. Така че има нещо вярно в твърдението, че „кръвта вода не става” и в константността на националния характер през всичките исторически превратности.

Като изключим Москва, Татарстан днес е най-богатият регион на Русия. Това вероятно се дължи не само на големите залежи от нефт и газ, но и на обстоятелство-то, че българите са по-трудолюбиви от рус-наците. Между другото е време дунавските българи да помогнат на своите волжски братя да се освободят от руско иго, което им

беше наложено от Иван Грозни. По този въпрос обаче не се чува нищо от страна на българските „националисти”.

Свидетелства: "Современные татары не имеют ни-

какого отношения к монголам, татары явля-ются прямыми потомками волжских болгар, этноним "татары" в отношении их является исторической ошибкой". (таков главный вывод специальной научной сессии при Академии наук СССР, прошедшей в Москве 25-26 апреля 1946г., посвященной этногенезу казанских татар) "Сами жители Казани и ее края вплоть до Октябрьской революции не прекращали называть себя булгарами". ("История Казани", книга 1, Казань, Татарс-кое кн. изд-во,1988 г., стр.40)

ПОДПИСКА СРЕЩУ КУЛТУРНИЯ ВАНДА-ЛИЗЪМ НА МУТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ, ОСК-ВЕРНИЛ ЦЪРКВАТА СВЕТА МАРИНА В ПЛОВДИВ

ГРАЖДАНСКА ПОДПИСКА за спа-сение и съхранение на митрополитската църква „Света великомъченица Марина“ в Пловдив инициирана от информационния портал Под Тепето и граждани от Пловдив събира подписи; вие също можете да подк-репите с подписа си тази инициатива; това ще Ви отнеме само две минути; а проблемът, на който е посветена петицията, е изключи-телно важен; става дума за едно престъпле-ние спрямо паметник на културата; ето, прочее, какво между другото пише следното, вижте за какво престъпление става дума:

В резултат на тази намеса, осъщес-твена септември и октомври на тази година:

1. Старите красиви стенописи, ри-сувани около 1930 г. от екип на известния проф. Георги Богданов, в който е участвал и художникът Господин Желязков – единстве-ният български ученик на Иля Репин, са замазани най-напред с бяла боя, а сега и със зелена боя, върху която са залепени печатни хартиени колажи.

2. Владишкият трон, изработен през 50-те години на ХІХ век. от представи-телите на Дебърската школа – Димитър и Антон Станишеви, амвонът, както и иконос-тасите на „Св. Великомъченица Марина”, „Св., Св. Козма и Дамян” и други, които бяха в патинирано орехово дърво от времето на изработката им, са вече невъзвратимо боя-дисани в златно.

3. Каменната настилка от мраморни плочи, непокътната от времето на строителс-твото на църквата от 1856 г., изхабена на места от множеството богомолци, стъпвали върху нея през годините, е застлана с поли-ран китайски гранит. Дори мраморната стела с орелеф на двуглавия орел – символ на българската църква, която се намираше в близост до иконостаса, е премахната.

Все още прочутият дърворезбован иконостас (един от най-добрите примери на Дебърската школа) е непокътнат, но докога ли?

Българският дух, морал и естетика, усещането за историчност и наслагване на епохи, за пренесена през времето култура, каквито излъчваше Митрополитската църква преди последните строителни намеси, вече са подменени с кичозна първенющина и чуждоземска помпозност.

И така нататък; можете да прочете-те цялата петиция и ако се възмутите като мен за стореното, можете и вие да се под-пишете – както аз направих преди няколко минути.

ВЪЗГЛЕДИТЕ НА АГЕНТ „ДИМИТЪР“ ЗА ТЕКУЩАТА ПОЛИТИКА, МОРАЛА, БЪЛ-ГАРСКАТА ДУША И СЪДБАТА НА БЪЛГА-РИЯ

Кеворк Кеворкян: Глупостта е проблемът на България

Глупостта е големият проблем на България. Но сега проблемът е в оцеляване-то на българското, даже във физическото оцеляване на българина. Идете по селата и там ще видите малките, истинските хора, с живите им проблеми. Това заяви пред воде-щите на Станция нова Иван и Андрей теле-визионната легенда Кеворк Кеворкян.

В ексклузивно интервю за Нова ТВ мустакатият арменец коментира темите за силните на деня и състоянието на медиите.

9 Кеворкян определи експремиерът

Сергей Станишев като мишка, която говори като съветска гимнастьорка. Хора като лиде-ра на БСП били комуняги, които се правили на европейци.

Станишев идва от дома на властта, учи в Москва и без един работен ден става премиер. Преди това пък Филип Димитров, треторазряден адвокат с едно НЛО също стана премиер. После пък дойде един цар, който се отрече от историята. Още като продаде ордените на дядо си, стана ясно, че този човек няма отношение към историята. В мое интервю през 1990 година царят каза, че няма никакви претенции към властта в дър-жавата и към имоти, а апетитите му се ока-заха чутовни, коментира Кеворкян поведени-ето на експремиера.

Той обясни, че много хора смятали, че има някакво лично отношение срещу бившия син министър-председател Иван Костов.

Не съм водил никаква кампания срещу него. Той сам го обяви по Би Ти Ви, а аз после го осъдих за това. Костов разбира много добре от своите си интереси. Ако се намери поне един българин, който да е забо-гатял от неговата работническо-мениджърска приватизация, ще паля всеки ден за Костов по четири свещи, иронично отбеляза леген-дарният водещ на “Всяка неделя”. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

ИМАТ ЛИ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА БЪДЕЩЕ?

Бъдещето на историята Автор: Франсис Фукуяма

Нещо странно се случва в днешния свят. Както глобалната финансова криза, която започна през 2008, така и продължа-ващата криза на еврото, са продукти на модела на слабо регулиран финансов капи-тализъм, който се появи през последните три десетилетия. Но въпреки масовия гняв сре-щу държавните помощи за Уол Стрийт, не се

появи никакъв подем на ляв американски популизъм в отговор на това. Възможно е движението Occupy Wall Street да има някак-во по-продължително въздействие, но най-динамичното популистко движение от пос-ледно време е дясното Чаено парти, чиято главна мишена е регулиращата държава, която се опитва да защищава обикновените хора срещу финансовите спекуланти. Нещо подобно важи и за Европа, където левицата е анемична, а дясно-популистките партии са в настъпление.

Има няколко причини за тази липса на мобилизация отляво, но най-важна сред тях е несполуката в областта на идеите. За миналото поколение, идеологическата висо-та беше задържана от либертарианската десница. Левицата не беше в състояние да предложи някаква друга правдоподобна кауза освен завръщането към една вече недостижима форма на старомодна социал-демокрация. Тази липса на достоверна прог-ресивна контра-инициатива е нездравослов-на, защото конкуренцията е нещо също тол-кова добро за интелектуалните дебати, кол-кото и за икономическата дейност. А сериоз-ният интелектуален дебат е спешно необхо-дим, тъй като настоящата форма на глобали-зиран капитализъм подкопава социалната база на средната класа, на която се основава либералната демокрация. (ОЩЕ >>> в блога)

Солидарност със списание ЛИБЕРА-ЛЕН ПРЕГЛЕД

От издателя на списание „Либерален преглед“ Златко Енев

Както повечето от вас вече знаят, „Либерален преглед“ е напълно добровол-

но начинание. Нито аз, нито авторите, които се публикуват тук, не получават и стотинка за работата си. Не получава фи-нансиране и списанието – отникъде. Всичко, което стои зад него, е този акт на добра воля, който го поддържа над водата вече толкова години, напук на всякакви икономически и дори физически реалности.

Рекламата и търговията са напълно нормални, необходими неща. Но тяхното място не е в „Либерален преглед“. За нас това списание е нещо специално, една кул-турна институция, която може и трябва да остане независима, за да продължава да осигурява високото качество на материали-те, които ви предлага от ден първи. Без политически или каквито и да е други зло-бодневни пристрастия. С поглед, устремен най-вече към бъдещето. И с реална вяра в него.

Но за да стане всичко това възмож-но, ние се нуждаем от вас. В момента списа-нието има няколко хиляди абонати – и ако всеки от тях би дарил по пет лева, аз бих могъл да гарантирам оцеляването му в про-дължение на поне още няколко години. Моля ви, не забравяйте: ако е вярно това, че всич-ки читатели имат писателите, които заслужа-ват, то не по-малко вярно е и че писателите имат читателите, които заслужават! Всички ние сме в една и съща лодка – и единствено от нас самите зависи дали тя ще потъне или не.

Ако решите, че сте в състояние да направите нещо, ето адресите и банковите сметки, на които можете да изпратите по-мощта си.

Не, не помощта. Собственият при-нос!

Благодаря ви, Златко Енев Адрес за превод в PayPal, enev@gmx.de Превод чрез Western Union, Златко Димитров Енев, IBAN: DE28100500004184027038, BIC-Code: BELADEBE Банков превод в Германия, Zlatko Enev, Konto-Nr.: 4184027038, BLZ: 10050000

НЕ МОЖЕЙКИ ДА ДИШАТ СВОБОДНО В РОДИНАТА СИ, РУСНАЦИТЕ НАПУСКАТ РУСИЯ НА ТЪЛПИ!

Russians are leaving the country in droves

10 Some chafe at life under Vladimir Putin's rule, but for many others, economic limitations are the prime motivator. Experts say the numbers have reached demographically dangerous levels. November 14, 2011|By Sergei L. Loiko, Los Angeles Times На снимката: Russians line up for visas outside the U.S. Embassy in Moscow. (Sergei L. Loiko / Los Angeles Times)

Reporting from Moscow — Over a bottle of vodka and a traditional Russian salad of pickles, sausage and potatoes tossed in mayonnaise, a group of friends raised their glasses and wished Igor Irtenyev and his family a happy journey to Israel.

Irtenyev, his wife and daughter insist they will just be away for six months, but the sadness in their eyes on this recent night said otherwise. (ОЩЕ >>> в блога)

НАЙ-ПОПУЛЯРНАТА ТЕОРИЯ ЗА ТОВА ЗАЩО НА НАС, БЪЛГАРИТЕ, ТОЛКОВА НЕ НИ ВЪРВИ

НЕПОПУЛЯРНО: ИМА ЛИ ЗАГОВОР СРЕ-ЩУ БЪЛГАРИЯ? Автор: Евгений Тодоров

Знаете ли защо сме на това дере-дже?

Защото винаги е имало заговори срещу България. Иначе сега щяхме да сме номер 1 в света. Защото сме най-образованите, най-трудолюбивите, най-гостоприемните.

Най-напред да си припомним двете робства – византийското и турското. Само македонците имат повече робства – визан-тийско, турско, че и българско.

Таман ни освободиха братята рус-наци и заговорниците от Берлинския конгрес орязаха родината ни, която исконно би тряб-вало да излиза на три морета. Станахме жертва на нови заговори и в Ньой, и в Париж през 1946 г. Любимият ни и до днес Тодор Живков също бе свален след заговор – и то ръководен за пръв път не от Запада, а от Москва.

През последните години заговорите следват един след друг. Първо бе планът Ран – Ът, който ни обрече на бедност. Дър-жавна сигурност също пусна пипалата си навсякъде. Вечният ни враг Турция продъл-жи да работи по плана Баязид 2, целящ да се окупира поне половин България. Започна и турската икономическа експанзия, която унищожи леката ни промишленост, а днес унищожава селското ни стопанство. Да не забравим унищожаването на културата ни чрез турски сериали. Чалгата също е заговор – тук са намесени тайните служби на Турция, на Гърция и не на последно място на Сър-бия.

Постоянно сме свидетели на заго-вори за унищожаването на спорта ни – то не бяха подкупни рефери, подменени проби за допинг, че сега и слагането на дрога в куфа-рите на Гълъбин Боевски. В този заговор се намеси даже ББС и натопи олимпиец номер 1 Иван Славков-Батето.

Да не забравяме циганизацията, ко-ято е замислена от Сорос, за да се претопи българския народ. Циганите начело с техния цар Киро. Също и евреите – техните загово-ри са световни, но не можем да изключим като жертва и милата ни родина. Също и американците, но то американци и евреи е едно и също. Примамват най-умните ни момчета (то има ли неумни в България?) и ги експлоатират безмилостно.

Вина за сегашното състояние носят и политиците ни. На първо място Иван Кос-тов – той е виновен за всичко. А може би на първо място е Доган? Колебая се.

Виновни са и бакалите, прекупвачи-те, спекулантите. Когато и да ги удариш по главата, винаги е късно. Те ни бъркат в джо-ба, заради тях всичко поскъпва, а качеството се влошава. Забравихме ресторантьорите – те ни лъжат в грамажа и ни поднасят мръсни и развалени храни. Най-лоши обаче са ки-тайците в този бранш. Те със сигурност ни поднасят кучешко, а защо не и човешко месо от умрели китайци.

Забавихме Дянков. Да си ходи в Америка! Вън! И т.н.

Тук там обаче се срещат и други мнения. Един зрител на Пловдивската теле-визия подхвърли странна теза. Че сме били царе на мрънкането. Че все някой ни бил виновен. И че нямало заговор, а просто сме били мързеливи. Той също бил мързелив и го било срам, но поне си го признавал.

Намесиха се и други зрители. Те питат как така в България не можем да съз-дадем читава средна класа? И защо очевид-

но ни липсва така осезаемо справедли-вост? Нещата се свързват по странен начин.

Дали теорията на заговорите не об-служва тези, които не искат да има средна класа – гръбнакът на всяко гражданско об-щество? Дали прехвърлянето на вината върху тези, които вероятно не са виновни, не измества вниманието на обществото от истинските виновници за липсата на спра-ведливост?

И пак стигаме до популизма. Изпол-зването на езика на омразата и подхвърля-нето на опростени тези със сигурност е най-лесният начин да се спечели власт. Някои смятат, че една мажоритарна изборна сис-тема ще извади на политическата сцена стойностни личности.

Каква обаче е гаранцията, че точно една мажоритарна изборна система няма да улесни още повече пътя на популистите и авторите на конспиративни теории към властта?

Така че да не вярваме на заговори-те, а най-напред са запитаме кой има полза от тях.

Излезе архивен брой на в-к ГРАЖДА-НИНЪ, посветен на предстоящата политическа кончина на Гоце Първа-нов

ЗАБЕЛЕЖКА: Този брой съдържа статии и коментари от най-ранния етап на моя блог след основаването му през октомври 2006 година; блогът ми възникна тогава около предизборната борба, на която агент Гоце Първанов получи своя втори мандат като президент; тия дни упоменатото лице се разделя с поста си, и, да се надяваме, се отправя към своето политическо небитие. Желаем му да прекара годините до края на живота си като гост у своя господар от Русия Путин, на който Първанов така предано

11 служи толкова много години. Ползвам се от случая да заявя, че скоро ще излезе от печат книга със заглавие ГОЦЕВИАДА, която съ-държа ако не всички, то поне по-главните статии около президентстването на Първа-нов, отпечатани в този блог за 5-те години негово съществуване.

ВЛАСТТА ЯВНО ИМА ПОЛЗА БЪЛГАРС-КОТО ОБРАЗОВАНИЕ ДА ПРОИЗВЕЖДА ТЪПАНАРИ, НО БЪЛГАРИЯ ИМА ЛИ ПОЛ-ЗА ОТ ТОВА?!

Тази публикация – виж ДОКОЛКО БЪЛГАР-СКИЯТ УЧИТЕЛ ИМА НУЖДА ОТ СВОБО-ДА, ДОСТОЕН ЛИ Е ТОЙ ЗА НЕЯ? – може да предизвика интересна и полезна диску-сия, към която приканвам; проблемът е очер-тан съвсем ясно:

а.) Доколко българският учител има нужда от свобода, доколко той е достоен за свободата?

б.) Кога най-сетне държавата ще допусне свобода в сферата на образование-то, кога ще дойде 1989-га година в българс-кото образование?

в.) Как да я принудим да стори това, докога ще търпим произвола и своеволията на държавните чиновници в такава една фина духовна сфера, каквато е образование-то?

г.) Докога ще се примиряваме с не-качественото образование на нашите де-ца???

д.) След като държавата показа, че когато тя се разпорежда безразделно в обра-зователната сфера, в резултат се раждат само най-отвратителни чудовища и мутанти, т.е. едно изцяло негодно и несмислено обра-зование, не трябва ли ние, гражданите, пък и заетите в образователната сфера, именно учителите и учениците, да покажем, че пове-че няма да търпим такива едно унизително положение???

И така нататък, въпросите могат да бъдат безброй. Да се търпи, да се мълчи, е повече невъзможно; вредите за цялата на-ция от едно такова некачествено, неефек-тивно, несмислено монополно държавно образование и подготовка за живота на ней-

ни човешки потенциал са направо колосал-ни!!! Нима това още не се съзнава?! Властта явно има голяма полза българското образо-вание да произвежда тъпанари, но България има ли полза от това?!

Не е ли време да се реагира някак при вида на тая кошмарна картинка, а, драги ми – и така търпеливи и добродушни! – гос-пода и дами съдебни заседатели?!

ДОКОЛКО БЪЛГАРСКИЯТ УЧИТЕЛ ИМА НУЖДА ОТ СВОБОДА, ДОСТОЕН ЛИ Е ТОЙ ЗА НЕЯ?

Преди месец в и около моето жи-тие-битие на преподавател по философия се случиха някои знаменателни случки, естест-вото на които съм представил ето в тия публикации: Самокритика: за наказанието, което ми подготвят - и за наказанието, което наистина заслужавам, също На та-кова враждебно отношение не съм бил подлаган дори и в най-варварските и тъмни времена на комунизма! и още: Ад-министративната командна система в българското образование е всевластна и не прощава на "дразнителите". Накратко казано, мой час беше посетен от инспектора по философия, който просто "констатира" или препотвърди това, заради което беше дошъл: че моя милост е твърде "лош" препо-давател, нарушител на закона и прочие, и так далее. Защо припомням всичко това ли?

Припомням го защото тогава инс-пекторът ми даде "предписание" да прерабо-тя т.н. "годишни разпределения" по всички учебни предмети, по които преподавам. И ето, вчера, в самия край на ваканцията, на моя милост се наложи доста да поработи по привеждането на моята преподавателска дейност според "най-новите държавни изиск-вания". Направих го, защото иначе ме грозе-ше солидно наказание; сега искам да обясня на несведущите какво всъщност се наложи да направя, какъв е смисълът и целта на тия административни предписания.

Т.н. "разпределения на учебното съдържание" са останала от ерата на кому-низма форма на административен контрол и цензура върху дейността на преподавателя, особено на преподавателя по предметите, касаещи идейното и личностното развитие на младите. На преподавателя по философия не му се позволява да работи по своя прог-рама, а го задължават да работи по т.н.

"държавни образователни изисквания", т.е. по типова програма, в която като в калъп да бъде натикано едно такова сложно духов-но взаимодействие, каквото е идейно-личностното развитие на младото поколение. Един вид първото условие на едно ефектив-но образование в тази деликатна сфера, а именно свободата, е отказано на учителя, което пък има пагубни последици върху неговото творческо развитие като препода-вател. По този начин искат да превърнат учителя в нещо като "трансмисия" - ако ми бъде позволено да използвам любимия термин на Ленин! - на държавната воля, на волята на управляващите, които явно имат за своя стратегическа задача училището да бълва неспособен на осмисляне, камо ли пък на критическо преценка на реалностите, т.е. податлив на манипулации, безволев, инер-тен, апатичен и прочие "човешки матрьял".

Ето затова идеологическите цер-бери на държавата бдят да не би тук-там някой преподавател да прояви своеволие и да се опита да прави това, което трябва, от което истински се нуждаят младите хора, неговите възпитаници; ако намерят такъв, го хващат за врата, опитват се да го вкарат в "правия път", ако пък той дръзне да не се поддава на натиска, разбира се, с великоле-пен шут без жалост го изритват от системата. Явно на системата съвсем не са и нужни самостоятелно, свободно и творчески мис-лещи преподаватели, нещо повече, такива преподаватели, явно, са опасни и вредни за системата - поради което тя постоянно се чисти от тях. Тъй че така наречените "дър-жавни изисквания" и предписания към тях са нещо като закон за дейността на учителя; ако си позволи лукса да не ги спазва , т.е. си позволи да работи по своя програма, такъв преподавател бива оценен от системата за "нарушител" и "престъпник".

От друга страна обаче самите "държавните образователни изисквания" обаче, ако ги погледне дори и човек, неизку-шен в тази област, имам предвид филосо-фията, ще открие, че са нещо като "вавилон-ско стълпотворение" от догми, клишета, общи фрази, баналности, професорски ску-доумия и пр.; в тях няма идея, камо ли пък дух; всичко там е в "насипно състояние", което води дотам, че преподаване, съобра-зено с тези калпави изисквания, е невъзмож-но и абсурдно; то е неприложимо, то е про-тивопоказно - защото младите хора, ако бъдат подложени на такъв терор, ще измрат от скука. Ето защо преподавателят по фило-софия е подложен на двоен натиск, на натис-ка на ужасна преса: намира се между чука на "държавните исиквания" и наковалнята на действителните, на истинските потребности и интереси на младите хора. Затова съвсем не е лесно да си преподавател в тия усло-вия; затова и всичко кадърно, ако не ви е известно, да ви го кажа, бяга презглава от училищата, та в тях да се настани така жела-ното от чиновниците спокойствие на мъртви-

12 лото, т.е. една тишина, подобна на гробищ-ната.

Моя милост откакто се помни, т.е. от славните времена на автентичния комуни-зъм, работи и някак оцелява в тая същата сфера; вече 28 години съм преподавател по философия, работил и в сферата на висше-то, и в сферата на средното образование. Когато в 1985 година станах асистент по философия в ПУ, тогава идеологическата диктатура на комунизма пращеше по шево-вете; и тогава философите, които имахме дързостта да не се подчиним на нейния терор спрямо личността, издигнахме глас за повече свобода; моя милост тогава беше много активна в тия борби; ето свидетелст-вата за тая моя активност тогава: Документ на епохата: Философски ненаучен мани-фест; този любопитен текст, прочее, излезе, видя бял свят едва близо 30 години (!) след написването си, т.е. биде отпечатан в изда-ваното от мен философско списание ИДЕИ, кн. 3 (7), година 3, 2011. А ето една моя ста-тия, излязла в сп. "Философска мисъл" в далечната 1989 г., м. март, която показва как ние, по-напредничавата част от философите, сме мислили тогава: Мое разбиране за преподаването на философията, изразено в статия, публикувана в далечната 1989 г.. Има и други свидетелства, но да спра дотук; любопитното е, че ето, изминали са толкова години, а у нас промяна в това отношение съвсем няма: държавата още не изпуска идеологическия монопол, а пък преподава-телите по философия в огромната си част са се примирили, т.е. прекършен е техният творчески дух. Жалка работа! Прочее, рабо-тата е не просто жалка, тя е най-вече страшна, ако вземем предвид какви ужасни вреди нанася такъв един тип образование върху българската младеж!

Мина не мина седмица от онази проверка на мой час от инспектор и един друг преподавател по философските пред-мети, в тоя случай съвсем млад, работещ в гимназия в един областен град (пазим в тайна самоличността му, за да не бъде под-ложен на още по-големи репресии), ме из-вести, че и на него се случват подобни, ако не и още по-лоши събития, което свидетелс-тва, че това, за което пиша че се случва около мен, не е изолиран случай, а е масова практика: идеологическите цербери на ко-мандно-административното образование дебнат, не спят, не прощават никому! Ето историята на тоя млад човек, предадена с неговите думи, които публикувах в блога под следното заглавие: Способните, пък осо-бено и млади учители сякаш са съвсем нежелани от установилата се в образова-нието на България бюрократична систе-ма. Малко по-късно с тоя млад човек устано-вихме пълна близост на разбиранията в преподавателската си работа; ето свидетел-ството за това: А мисията на съвременния учител е да подпомага свободната изява и личностното израстване на учениците си.

Както и да е, нещата съвсем не са безобид-ни, както някому може да се стори; не става дума за мои лични главоболия, предизвикани от "лошия ми характер", както някои ръко-водни фактори се опитват да изтълкуват моята история, а става дума за нещо съвсем друго, принципно, същностно.

И тъй, аз вчера си загубих маса време за да изпълня предписанията на инс-пекторката; сторих го не от страх да не би да бъда уволнен, а защото трябваше да прило-жа максимата "и вълкът сит, и агнето - цяло". Вършейки тая неприятна работа, в един момент разбрах, че съвсем не мога да изне-веря на всичко, което съм правил в тия годи-ни, че няма как да се поддам и да допусна да бъда натикан в калъпа на "държавното обра-зование", поради което при подготовката на тия мои "разпределения" се опитах, доколко-то това е възможно, да вложа всичко онова съществено, което съм открил в дългите си години преподавателска практика. Другояче казано, подготвих едни разпределения, кои-то, разбира се, "съвсем не противоречат на държавния стандарт", но пък за сметка на това могат да бъдат използвани и в реалното преподаване, и то с полза за учениците. Сега интригата е дали инспекторката ще възприе-ме това, което съм направил или ще ме накара трети път през тая учебна година да преправям разпределенията си, което вещае да предизвика наистина голям скандал.

Публикувам на едно място тия раз-пределения; може всеки, които се интересу-ва, особено пък преподавателите по тия учебни предмети, да ги погледне, а ако иска, да ги използва в преподаването си; ето къде могат да се намерят те: Разпределение на учебното съдържание по психология, гимназиална степен Разпределение на учебното съдържание по ЛОГИКА, гимназиална степен Разпределение на учебното съдържание по ЕТИКА, гимназиална степен Разпределение на учебното съдържание по ФИЛОСОФИЯ НА ПРАВОТО, гимнази-ална степен Разпределение на учебното съдържание по ФИЛОСОФИЯ, гимназиална степен Тази публикация може да предизвика инте-ресна и полезна дискусия, към която прикан-вам; проблемът, възникващ покрай нея, е очертан съвсем ясно: ВИЖ ТОВА >>>. Хубав неделен ден ви желая!

ВДЪХНОВЯВАЩ ПРИМЕР ЗА ЖИВОТ, ОТДАДЕН НА СВОБОДАТА

По принцип не се вълнувам изобщо от т.н. "светска хроника", именно, от живота

на знаменитостите, но ето че тази сутрин един интернетен приятел, живеещ в Амери-ка, ми изпрати няколко публикации, които ме заинтригуваха с историята, която се разказва в тях. Ето линковете към тия публикации, които, прочее, разказват все една и съща история за един нашенец, земляк, който избягал преди много години в Америка и пр.; за малко да пропусна да кажа, че дъщерята на тоя нашенец е съпруга на холивудската звезда Том Ханкс:

Съпругата на Том Ханкс снима с NBС в Смолян; още една, която е по-пълна, макар че има същото заглавие: Съпругата на Том Ханкс снима с NBС в Смолян; Же-ната на Том Ханкс тайно в Смолян; и пос-ледно: Съпругата на Том Ханкс снима в Смолян; а ето сега и самата история, която толкова ме заинтригува, и която ми се иска да стигне и до читателите на хартиеното издание на моя блог, именно на в-к ГРАЖ-ДАНИНЪ; прочее, самата история на бащата на съпругата на Т.Ханкс ме заинтригува понеже показва, че свободата си постигат само ония, които никога и на никаква цена няма да се откажат от нея; самият Т.Ханкс казва в едно свое интервю, че животът на неговия свекър бил много вдъхновяващ за него; ето сега и фактите от тази история:

Рожденото име на Рита Уилсън е Маргарита Ибрахимов. Родена е на 26 ок-томври 1956 г. в Лос Анджелис, Калифорния. Нейният баща Алън Уилсън (Хасан Ибрахи-мов) е българин-мюсюлманин от Смолян. Тук има и негови роднини в кв. Средок.

Едва навършил 20 години, след 9 сетпември 1944 г. той прави опит да избяга от България, но е заловен и пратен в лагера “Куциян”. Вторият опит за бягство през Тур-ция е успешен. И Хасан Ибрахимов стига до САЩ. За разлика от Шефкет Чападжиев, който стъпва на американска земя с 80 цента в джоба, Хасан не само е стигнал до Ню Йорк без пукната пара, но и почти без дрехи, за-щото предишния ден му откраднали костю-ма. Намерил си работа, оженил се за гърки-нята Дороти, родена в гръцкото село Сотир, близо на албанската граница, приема пра-вославието. Родили му се три деца – дъще-рята Рита станала актриса и на снимачната площадка се залюбила с Том Ханкс.

Междувременно Хасан се нанесъл в нова къща на улица „Удроу Уилсън” в град в

13 Южна Калифорния. Когато решил да си смени името, си избрал фамилията Уилсън.

Алън почина миналата година на 89-годишна възраст. Последното желание на родопчанина е на поклонението му в Лос Анджелис в православен храм българска каба гайда да свири родопска мелодия. Бай Асен, както свойски го наричали българите в Лос Анджелис, посетил тайно България и Смолян преди две години. Медиите не разб-раха, че тъстът на Том Ханкс е бил в родопс-кия град.

Рита Уилсън, която е православна християнка, афишира повече гръцкия си произход. Тя има десетки роли в киното, но нейният гвоздей е филмът “Моята голяма гръцка сватба”, на който тя е продуцент и е най-касовата независима продукция на всич-ки времена.

Според Шефкет Чападжиев синът му държал на българския си произход, дори си запазил фамилия Ибрахимов и на номера на колата си вместо цифри е написал ПOMAK.

Бай Хасан е човекът, който е живял десетилетия сред звездите на Холивуд, но не забрави България. Като гост на Опра Унфри й казал: “Стига сте говорили за Унгария, Чехия, Полша. Толкова много им дадохте. Има една страна, която е най-великата, с най-чувствителния народ – България, страна, която вие през цялото време не разпознава-те, стига сте й бъркали столицата.” Послед-ните му думи са били за най-близките му хора, които е оставил на българска земя.

ДИАЛОГ МЕЖДУ АВТОР И ЧИТАТЕЛ: ЩО Е СВОБОДА?

Получих тия дни писмо с въпроси към мен, които, убеден съм, могат да бъ-дат интересни и за други хора; би могло да се получи, ако се включат и други хора, една интересна дискусия по тия така важ-ни проблеми, към която призовавам; ето писмото с въпросите, а пък по-долу може-те да прочетете и моите отговори:

Здравейте, имам въпроси към Вас. Ако желаете, може да ми отговорите.

Започнах да чета книгата Ви „Уни-версумът на свободата“ и тъй като мен много ме вълнуват тези вечни философски въпроси като Свобода, Справедливост, Жи-вот и т.н., ще ми бъде интересно да пораз-мишлявам заедно с един истински философ и психолог като Вас. Искам да Ви попитам: ● Вие мислите ли, че днешният Човек има Свобода? ● И кой може да има пълна Свобода? ● Кои неща ограничават Свободата на Човека?

Това са първите ми въпроси. Раз-бира се, ако имате желание, може да ми отговорите.

А ето сега и моите отговори на така поставените интересни въпроси:

Здравейте, благодаря Ви за въпро-сите! На мен ми е много приятно да разгова-рям по тия наистина важни въпроси; затова ето, при първа възможност, сядам да отгово-ря на въпросите Ви. Тъй като поставените въпроси касаят проблеми, по които може много да се обсъжда, ще Ви отговоря синте-тично, кратко, без разпростиране, та по този начин да можем да влезем в диалог, което е и най-добрият начин за изследване на такъв род въпроси; публикувам и Вашето писмо към мен, и моите отговори в блога, защото ми се иска и други хора да се включат към нашия разговор. А ето сега какво искам да Ви отговоря като начало:

Вие най-напред питате: Вие мисли-те ли, че днешният Човек има Свобода? Смятам, че днешният, съвременният човек, т.е. всеки един от нас, има всички шансове да бъде свободен, да постигне свободата си, но някои преуспяват в това най-важно дело на живота, а други, за жалост, се провалят. Тъй че в днешно време много хора са сво-бодни, сиреч, чувстват свободата си, имат развито съзнание за свобода, държат на свободата си, не допускат някой да накърня-ва свободата им. Аз дори бих допуснал, че този род свободни хора, по-скоро индивиди – защото, както виждате, свободата е индиви-дуално дело на човека – са твърде много в съвременния свят, особено в западните развити и проспериращи общества. Но „ис-тински свободните хора“, които успяват из-цяло да се възползват от шансовете, които свободата им дава, сиреч, са преуспели хора, не са чак толкова много; има успели, има и преуспели хора; успелите и доволните от живота си хора в западните общества са твърде много, а преуспелите – не чак толко-ва, но достатъчно. Затова западният свят с основание бива наричан „цивилизация на свободата“, която според моето разбиране е реализация на толкова възвишения „универ-сум на свободата“, на който е посветена

моята книга. Прочее, за мен темата за свободата е главната във философските ми изследвания, посветил съм на тази тема много свои книги, стремил съм се да създам една детайлно разработена философия на свободата.

Една забележка около формулиров-ката на въпроса Ви; питате, ИМА ли свобода съвременният човек? Свободата по начало не е нещо, което може да се ИМА (тя не е вещ, предмет и пр.), свободата е онова „не-що“, което те прави да си ти самият, да си себе си. Т.е. не е правилно да се казва „имам свобода“, свободният човек, човекът, който разбира какво е свобода, никога няма да се изрази така, а той ще каже: „Аз съм свобо-ден!“. Свободата не може да се „има“, да се „дава“, да се „подарява“, да се „притежава“, свободате е твое собствено завоевание, което касае твоето съществуване, благода-рение на което си ти самият, си себе си. Свободата, другояче казано, е битие, тя е неотделима от твоето собствено битие. Един мислител, именно Ерих Фром, разграничи ясно модусите „да имаш“ и „да бъдеш“, спо-ред които има два типа съзнание и два типа съществуване; свободните хора съществуват според принципа „да бъдеш“, а свободата е онова, което оживотворява съществуването им и не отделима от тях самите. За да не прекаля и да наруша обещанието си да бъда кратък, спирам дотук.

На второ място ме питате: кой може да има пълна Свобода? Според казаното туко-що нека, с Ваше позволение, да пре-формулираме въпроса Ви така: кой може да бъде истински свободен? Защото „пълна свободата“ всъщност е свободата в нейната пълнота и цялост, неощетената с нищо сво-бода, сиреч, истинската свобода. Някои хора у нас особено много обичат да казват, при-давайки си важно изражение на лицето, сякаш изказват някаква велика мъдрост, именно, обичат да казват: „няма пълна сво-бода“, свободата била само „относителна“ и пр. И с това само демонстрират, че съвсем не разбират що е свобода.

Защото оня, който разбира що е свобода, такъв с цялото си същество усеща, и то до степента дори да вярва в нея, че истинска свобода не само „има“, но и тя е онова, към което се стреми с цялото си сър-це и душа; истинската свобода е оня идеал за пълноценна свобода, в който ония, дето имат силно влечение и пиетет към свобода-та, вярват с цялото си сърце и душа. За жалост, има много хора, които просто са безразлични към свободата, което и показва, че такива хора просто няма как да бъдат свободни; те и не го желаят, няма как да го пожелает; желаем онова, което обичаме. Ония, които са влюбени в свободата, само те могат да бъдат истински свободни; а нали истински обичаме само онова, което е съв-сем истинско?!

За да бъдеш истински свободен се искат да са налице много условия или фак-

14 тори, но решаваща е вътрешната нагласа и предразположеността на душата. Ти самият си най-важният фактор когато става дума за това можеш или не можеш да бъдеш истинс-ки свободен. Разбира се, трябва силно да си пожелал да бъдеш свободен, понеже преду-сещаш, че свободата е онова нещо, което може да преобрази не само живота ти, но и теб самия; оня, който уверено е тръгнал по пътищата на свободата, той вече не е същи-ят човек; при него е настъпил най-значим жизнен поврат; такъв човек поема под свой контрол собственото си бъдеще; свобода и време (отношение към фактора време) зато-ва са дълбоко свързани. На това основание аз първо написах книга със заглавие ПРЕС-ЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (с подзаглавие „Изкуството на свободата“), след това написах книга със заглавие ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие „Въведение в практическата философия“), а след това увенчах своята концепция за свободата с книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с поздазлавие „Източниците на достойнс-твото, успеха и богатството“), която Ви е поданла в ръцете и заради която ми задава-те тия въпроси. Ще спра и по този въпрос засега дотук.

И така, на трето място, ме питате: кои неща ограничават Свободата на Чове-ка? Ще Ви отвърна ето така: външните усло-вия на съществуване, обстоятелствата и пр., които могат да бъдат твърде разнообразни и крайно неблагоприятни, обикновено се отна-сят към „пречките“ по пътищата на свобода-та, по които, така или иначе, всички вървим. Е, някои са в самото начало, двоумят се на кръстопътя, не знаят накъде да поемат и нямат смелостта да тръгнат по трудните пътища на свободата и затова, както правим ние, българите, се чешат по главата, не знаейки какво да предприемат; но други хора уверено вървят по тия пътища, защото са осъзнали, че посоката е вярната.

Та мисълта ми е: щом като в едни и същи, да речем, крайно неблагоприятни условия, пречещи на движението ни по пъ-тищата на свободата, някои хора въпреки всичко надмогват пречките и изпитанията и постигат желаното, ала в същото време други хора не успяват да сторят това, излиза, че няма непреодолими пречки пред свобода-та при ония хора, които са така силно влюбе-ни в нея, че такива съвсем няма да се упла-

шат при първите пречки и трудности, няма да се превърнат, както става при други хора, в злобни мърморковци, които, за да оправдаят собствената си неспособност да се борят, са склонни все да обвиняват за неуспехите си било „неблагоприятните обстоятелства“, било пречките, било ограниченията и пр. Но нали в същите условия други хора успяват? Какво излиза? Ами излиза, че ние самите сме главният и решаващ фактор на собствения си живот и съдба, а непредолими ограниче-ния по пътищата на свобода няма. Всичко в този наш прекрасен свят, в който сме поста-вени от нашия Велик Създател, е устроено така, че човек има пълните шансове да се възползва о свободата си, т.е. сам да напра-ви себе си свободен. И, както вече казах, мнозина успяват в това най-важно дело на живота ни.

Което и дава пример на останалите, че това не само е възможно, то е необходи-мо, то е съдбовна необходимост за нас, човеците. Щом си човек и държиш да си останеш такъв, си длъжен да станеш свобо-ден, т.е. да освободиш себе си от оковите и дръзновено да тръгнеш по пътищата на свободата си. Защото да си човек, това значи да си свободен…

Ами да спра дотук. Дано не съм Ви отегчил. Постарах се да бъда пределно кратък и ясен. Ще ми е интересно да прочета как Вие сте въприели моите отговори. Всички Ваши възражения ще са ми особено полезни. Да се надяваме, и други хора ще се включат в дискусията ни. Приемете много поздрави от мен!

Дошъл е моментът ИЛИ-ИЛИ: или ще се борим, или ще отидем по дяволите, „среден път“ тук няма!

Скандалите около особено разпи-щолилите се напоследък „духовни“ йерарси на БПЦ, които народът с право вече нарича мутрополити, има и една друга, съвсем не-маловажна страна: как този скандал се възп-риема от хората, свързани със самата инсти-туция, особено пък от младите, от подготвя-щите се за нелеката мисия на свещеника, имам предвид учениците от духовните семи-нарии и от студентите от Богословските факултети. Те наистина са поставени в ситу-ация, която е изпитание на тяхната нравст-вена сила, а без такава духовна сила служе-нието им е обречено.

В тази връзка е интересна реп-ликата на един млад, при това вярващ човек, ученик, доколко ми е известно, в духовна семинария в София, когато познавам покрай блоговете (той също си има свой блог). Това момче се казва Борис Митов; ето какво ми пише той по повод на един мой коментар, публикуван под заглавието Дежурните чер-вени „интелектуалци“ защитиха бойните си другари от ДС, дегизирани с бради и раса; след неговия коментар ще можете да прочете и моя отговор, който, изглежда, го накара сериозно да се замисли – понеже от тогава упорито мълчи; ето, четете за какво става дума, интересно и показателно е:

Хора, друзя, или как да Ви нарека, уважаеми?! Тези уж проблеми, които се създават около Българската Православна Църква, биват изкуствено създавани и про-чие. Такива неща се пишат за владиците ни…, такова нещо, такова унижение спрямо тях и нашата държава!!!

Нещо повече, някои даже ги нари-чат не митрополитите, а „мутрополити“! Та то не е само писане на статии. То е вестници и списания! Ние нямаме думата, нито правота-та като православни християни и то към БПЦ, подчертавам, към БПЦ, да се обръщаме срещу нашата татковина!

Ние нямаме правото да ги съдим. Който, каквото е забелязал нередно, му препоръчвам да пише съобщение на Синода, а не да петни, без да знае, че е в пропаганда! Или ако смятат, че Синодът нищо няма да направи, тогава и към Министерството да се обърнат. Имаме това право, като миряни.

Но ако обвинението не бъде вярно, обвиняващото лице трябва да понесе своята вина. Защото той бива клеветник спрямо Църквата и самото отечество! То да съдят хора, които се пишат християни, да разтягат такива локуми и да ръсят такива безхаберни бисерчета, драги…, просто не си струва!

Комай се усетиш и си изтриеш пи-санията. Щото тези тия писаници са гнусота пред Бога! Но като че ли повечето претенди-рате само за православни християни, но всъщност сте вълци в овча кожа, а? Претен-дирате и толкова…

Такива безумства и такива статии просто не са нужни да петнят Църквата ни. Защото и дядо Максим (Патриарх Български и митрополит Софийски), се опитваха как ли не да го петнят. Но просто не им мина номе-ра на ония, да ги нарека условно „комунчета“! Та с бившето БКП, после с ДС и т.н. го обви-няваха. Хайде сега. Кой държа стълба прав, когато бяха трудностите, гоненията от гадни-те комуняги? (Преди 89-та)! Чисти комуноди-ди!

Владиците и клириците могат да са всякакви. Но въпреки това те имат апостолс-кото приемство. Сиреч, благодатта на свети-ят Дух е върху им. Не върху нас! Те са поста-вени начело. Бог ще ги съди, не ние! Така че техният проблем си е просто техен, сиреч,

15 индивидуален. Недейте писа повече срамоти и хули! На многая и благая лета!

Това пише туй момче, подготвящо се за свещеник. От думите му може да раз-берете как го обучават нашите бъдещи све-щеници в Семинариите. На какво ви надъхва тая задушна атмосфера, дето вее от думите му? Ами тоя догматизъм? На мен ми надъхва на едновремешните партийни школи от ера-та на комунизма. Забелязвате също, надя-вам се, колко много това момче е объркано; съвсем не е информирано какво именно са правили комунистите, също така какво точно се случи след 1989 г., когато много пъти се иска оставката на Патриарха на Тодор Жив-ков, битката беше жестока, но до никаква, повтарям, никаква, промяна не се стигна. Напротив, ченгетата от ДС се окопаха и укрепиха в БПЦ като в непревземаема кре-пост. Както и да е. Ето какво рекох там на туй момче, та белким се позамисли:

Борис, да се пише срещу злоупот-ребите на дадени лица от институцията, в случая БПЦ, не означава, че се петни самата институция, напротив, по този начин се изра-зява грижа към чистотата на институцията; дадени лица, като Кирил Варненски или Николай Пловдивски с поведението си пет-нят имиджа на институцията; като биват разобличавани, това предпазва престижа на иституцията; лицата, олицетворяващи вре-менно дадена институция, са преходни, а институцията е вечна; разбираш ли сега къде ти е грешката?

Църквата трябва да има безупречни в духовно отношение водачи и архийереи; и който мисли така, е особено взискателен към ония, които временно се свързват с тази институция. Друг е въпросът, че горката ни Църква е узурпирана от сатанисти-материалисти с явен атеистичен, сиреч, безбожнически манталитет; това вече е недопустимо…

Разбираш ли за какво става дума? Нещата са твърде сериозни и не може вяр-ващ човек да взема страна без да е схванал за какво всъщност става дума; пред изпита-ние е поставена духовната сила на народа ни…

Това му написах там. Оттогава момчето, казах, се замисли. Какви ли мисли минават в главата му, е твърде интересно да се узнае. Затуй тази моя публикация е пока-на към него да сподели горчивите си мисли. Тя е покана също и други хора да се изкажат, щото проблемът наистина е сериозен. А пък в медиите съвсем не ни го представят в истинската светлина. Медиите у нас, ако не знаете, да ви го кажа аз, изобщо не се въл-нуват от истината, за тях важи принципа: тоя, който плаща най-добре, е най-прав – и неему безропотно ще се подчиняваме, нему ще служим!

Това е положението. Гнусна работа! Срамна работа! Жалка работа! Отвратителна работа! Позор! Човек не знае какво да каже вече. Каквото и да каже, все ще бъде малко,

все ще бъде слабо. Работите стигнаха пре-дела си. Дошъл е моментът ИЛИ-ИЛИ. Или ще ни има, или ще се борим, или ще отидем по дяволите. И като страна, и като нация, и като всичко! Така мисля аз. Така аз виждам нещата. За мен само истината има значе-ние…

КОГА ОБРАЗЪТ НА ДУХОВНАТА ИНСТИ-ТУЦИЯ, НА НАШАТА СВЕТА ПРАВОСЛАВ-НА ЦЪРКВА, ЩЕ ЗАСИЯЕ В ПЪРВОЗДАН-НАТА СИ ЧИСТОТА?

Темата за тежката ситуация в една най-значима духовна институция, каквато е Българската православна църква, ме инте-ресува не от вчера, откакто се появиха някои текущи скандали, накарали дори и безбож-ница като В.Дърева да възопие (виж В.Дърева: Законът за досиетата е дълбо-ко противоконституционен в частта си за църквата.... Забелязвате ли обаче какво я вълнува нашата пламенна другарка; спася-ването на ченгетата от ДС в Църквата я вълнува най-много! Ала проблемът е значи-телно по-сериозен и трябва да се мисли в неговата цялост; нещата, както се казва, са "навързани", и не трябва да се вълнуваме заради най-външните симптоми, а би след-вало да насочим вниманието си към нами-ращото се в дълбините, именно, в същността на нещата, където се крият причините за случващото се.

Ето един текст, писан отдавна, 27 август 2007 г.: Път към нашето национално и духовно освестяване. Текстът, за който става дума, е препечатка на една друга моя статия, писана още по-рано, през януари 2007 г.: Църквата ни агонизира в страшни мъки. Позволявам си, за да се очертае проблемът, да приведа и тук нейното начало:

Църквата ни агонизира в страшни мъки. А това е коварно, непростимо, дори фатално. Институцията, която е призвана да се грижи за нравственото здраве на

народа, сама е поразена от крайна деморализация. Духовни пастири са слу-жили не на Бога, а на Сатана в лицето на комунистите-антихристи. По-лошо едва ли може да има: нашите архиереи, патриар-хът и владиците, са били (и продължават да бъдат!) верни служители на ДС. Били са най-безскрупулни лакеи на един атеис-тичен режим, поставил си за цел отвътре да превземе и духовната власт на църква-та над народа. И чрез тях го е постигнал.

Това пиша в началото на онази своя статия; вижда се, че проблемът е твърде сериозен и значим; почти никой обаче в днешно време не пише за неговите корени и същина, а всички ни занимават с несъщест-вени пикантни подробности. Има и още не-що, което трябва постоянно да се има пред-вид: какво следва да се промени, къде тряб-ва да се "пипне", та работите да се помръд-нат от мъртвата точка, агонията да бъде надмогната, а трупът - какъвто в момента е БПЦ - да почне да се оживява. В тази насока, примерно, съм мислил освен в гореприведе-ната статия и в тази например: Религията в училище: не трябва да им позволяваме да се погаврят и с най-святото!, написана по повод на един отдавна забравеното настоя-ване религията да почне да се преподава в училищата. Там, между другото, казвам и това, което е особено важно, защото, както и да го погледнем, от училището, и също от семейството, тръгва всичко:

Не бива да се допуска в закона да залегне едно неподобаващо, унижаващо висшето достойнство на религията пре-подаване, което може да накърни нейната святост. Защото, впрочем, сме длъжни да признаем, че едва ли нашите сегашни уп-равници, които доскоро парадираха със своя атеизъм, са искрено заинтересовани рели-гията да се преподава на младежта по един подобаващ начин. Напротив, имам чувст-вото, че тяхна действителна цел е точно обратното: да се оскверни религиозното чувство на истински вярващите, да се придаде на религията чрез неподходящо преподаване един уродлив, жалък вид, та младото поколение завинаги и със сигур-ност да бъде отпратено в коварните обя-тия на атеизма. Смея да твърдя, че точно е тази истинската цел на тия, които сега уж толкова искрено са се ангажирали да въвеждат преподаване на религия в наши-те училища.

Който иска, може да се задълбочи и в анализа, който предлагам в цитираната статия. Ето и още нещичко, което трябва да се има предвид, за да се схване проблема именно в неговата цялост; опитал съм се да го изразя тук: Точно доказателство, че патриархът на Тодор Живков и на Гоце Първанов, Негово безчестие Максим, е яростен безбожник и най-презрян матери-алист!. Статията е написана и публикувана на 23 януари 2009, петък, ден след като съдът в Страсбург е постанови, че изгонва-

16 нето на свещениците от Алтернативния синод на Инокентий, осъществено от царско-то правителство през 2002 г., е незаконно, е чист полицейски произвол. Та в тази връзка там пиша следното:

И Максим, в обичайния комунисти-чески дух и маниер се явил по телевизията, за да заяви, че не признава никакъв Между-народен съд, сиреч, че признава само воля-та на ДС и на Москва! И на Сатана, разбира се, щото Сатана завежда тия дела: парич-ките, земите, сградите, тлъстите банко-ви сметки в евро, които владиците ни имат в банките, яденето на мазно и пр. Тоест Максим, патриархът на Тодор Жив-ков и на ДС, с това свое изявление все едно е подписал декларация със следното съ-държание: аз съм антихрист, аз съм без-божник, аз съм най-презрян материалист, аз съм гнида! Да го беше казал така, в този прав текст, бива, да се беше покаял, също, но комунист никога няма да признае грехо-вете си. Понеже комунистите нямат съ-вест, нямат и срам...

Това е; надявам се, сами забеляз-вате, че положението е изключително тежко, много по-тежко отколкото сте си го предста-вяли. И колкото искат да ви внушат комунис-тически талибани ("талибанки") като другар-ката Дърева, която, виждате ли, счита за нужно да плаче не за друго, а за бойните си другари в БПЦ, именно, за сатанистите-мутрополити, агенти на вездесъщата ДС и на КГБ. Та в тази връзка искам с днешна дата да кажа нещо, което би следвало да се съз-нава ясно, пределно ясно дори:

Христовата църква е една непре-ходна духовна институция, за чистотата на която обаче трябва да се грижим. У нас, поради господството на безбожническия атеистичен режим, Църквата ни е осквернена от лица, продали душата си на Сатана, но представящи се за църковни йерарси или водачи. Максим, Кирил, Николай, Галактион, да не ги изброявам всичките. Някои хора, дори от най-чистосърдечни наивни чувства си мислят, че ако тия сатанисти бъдат изоб-личени, щяло да пострада, представяте ли си, светлия образ на самата духовно инсти-туция, на Църквата.

Значи тия, дето по всякакви начини мърсят същия този образ, вместо да бдят за неговата чистота, трябва да бъдат оставени да продължават грозното си дело, щото ако ги изобличим, образът на институцията щял да пострада! Къде, питам, е тук логиката, къде е смисълът?! Та разбира се, че като бъдат изобличени ония, дето мърсят тоя образ, това е предпоставка и образът на Църквата да бъде очистен, та да блесне и да засияе както заслужава!

Лицата, които олицетворяват някак-ва институция, особено пък духовна институ-ция като Църквата, са временни и преходни, а институцията е вечна и остава завинаги; лицата, дето я позорят, би следвало да бъ-дат заставени да спрат, да осъзнаят какво

правят, евентуално да се покаят, стига изоб-що бесовщината, която ги тресе, да позволи това. Значи битката с нашите "духовни вода-чи", потънали в материализъм, грозно без-божничество, в разврат, в неподобаващ лукс, в едно крещящо нехристиянско поведение, достойно само за Антихриста, трябва да продължи до момента, в който институцията бъде освободена от тяхното оскверняващо я присъствие.

И едва тогава образът на духовната институция, на нашата Света православна църква, ще засияе в първозданната си чисто-та. Със злото не бива да се примиряваме и миг - ако не искаме то да ни задуши, а пък всичко свято да бъде опошлено и изкористе-но. От нас зависи какво ще бъде. Ако в тази наша уж християнска държава все още има християни, заслужаващи това име, те трябва да направят нещо, та безчинствата на сата-нистите, на чалга-мутро "духовните" ни пас-тири да престанат колкото се може по-скоро. Щото примирението означава предателство спрямо най-фундаменталните идеали на самата църква, на религията и на вярата ни.

Свети Иван Рилски, чиято икона съм сложил най-горе, небесният покровител на българите, ни гледа от небето как се държим в тая тежка ситуация; работите, както се развиват, и то в толкова неблагоп-риятна посока, са изпитание и проверка за духовната сила на нацията ни. Ако тая наша духовна сила не надмогне попълзновенията на Сатана и на неговите верни слуги в лице-то на изменилите на Църквата и на Христо-вото учение архиереи, това означава, че духовната смърт на българското племе вече е дошла...

ЗА ЛИЧНОСТИТЕ В ЖИВОТА МИ – С ЛЮ-БОВ!

Поредицата от есета под условното заглавие Преживяното в ерата на кому-низма, която обявих, че съм я приключил - и която предстои да бъде издадена като са-мостоятелна книга - тия дни я подлагам на литературна (редакторска) обработка; при това установих, че се налага да я допълня с още една история, та текстът да получи цялостност, завършеност. Ето, тая сутрин сядам да напиша новото есе, на което засега все още не съм измислил дори и името.

При писането на една такава по-редица винаги може да стане така, че човек отново и отново да се връща към преживяно-то и да разказва нови и нови истории; няма как всички да бъде окончателно разказано и завършено. Но моята цел беше да разкажа главното, същественото за оня период от историята на България и на моя роден край, пък и за моята лична история. А не всичко; аз не съм историк, аз съм психолог и философ. Затова моята оптика, от която гледам на миналото, е съвсем друга: за мен е важен и съществен тъкмо оня човешки и личностен пласт в разказа за миналото, без които съв-сем не може да се постигне неговия смисъл. Смисълът за мен е важен, а не голата фак-тология, събитията като такива и сами по себе си. Тоест, за да се постигне тоя смисъл, трябва подобаваща нагласа, при която ис-тински значимото бива подложено на осно-вателно, задълбочено тълкуване.

Прочее, есетата ми в тази поредица са просто провокация, покана да се опитаме ние, българите, по-задълбочено, сиреч, истински да вникнем в точния смисъл на онова, което се случи с нас в годините на комунистическия режим, прочут най-вече с ненавистта си към свободата - и към лич-ността, към личностното като такова. А аз залагам тъкмо на това последното. (ОЩЕ >>> в блога)

АНТИАМЕРИКАНИСТИТЕ КОПНЕЯТ ЗА ЕДНО: ДА ДОЙДЕ ПО-СКОРО ОНЯ СЛАВЕН ДЕН, В КОЙТО ЩЕ МОГАТ ДА ЛАПНАТ БОГАТСТВАТА НА АМЕРИКА!

Статията Защо ние, българите, и досега проспиваме и пропиляваме всич-ките си възможности и шансове? е пре-дизвикала една твърде показателна реплика, на която се наложи да отговоря; ето и двата коментара в нужната последователност:

Стигнах до Косово и спрях да че-та… Показвате пълна неинформираност. Не

17 е трудно да откриете на какви залежи е бога-то Косово, както и за подписаната спогодба за ползване на албанско пристанище. За американската база там също е интересно да се знае. Мнозина твърдят, че Афганистан също било само от „демократични“ подбуди, но никой не си прави труда да прочете за огромните и ценни залежи там… Що за наив-ност от голям човек? Ангел Грънчаров каза: Другарю, антиамери-канизмът ти пречи и затова всичко виждаш както ги вижда един кон с капаци. Недей да наагаш своя стереотип на възприятие на американците; за американците най-висшата ценност е СВОБОДАТА и за нея те са спо-собни да направят всичко. Те не виждат света така, както го виждаш ти; материалис-то-комунистът мисли и ламти само за петрол, пари, богатства, а пък за свободния човек тия неща са последна грижа. И затова той е истински богат, а пък вий, комунистите-антиамериканисти, сте и ще си останете само едни крадльовци, ламтящи за чуждите богатства.

А най-много ламтите за богатствата на Америка, щото тя наистина е най-богата. Това е разгадаването на простата тайна, лежаща в основата на антиамериканизма. Антиамериканистите се вдъхновяват от една-единствена идея: да дойде по-скоро оня славен ден, в който да могат да лапнат бо-гатствата на Америка.

Ще дойде тоя ден, ама на кукуво лято! Прочее, ако не знаеш, ще ти го кажа аз: антиамериканизъм е другото име на кому-низма! Комунистите са прочути със своята лакомия да лапат чуждите богатства…

Като си спрял да четеш до Косово, си изпуснал най-важното, което е по-надолу. Ако и него беше прочел, щеше от нерви да си оскубеш косата, а после да я изядеш

НАЙ-НОВИТЕ И ТАКА ИЗВРАТЕНИ ДУ-ШЕВНИ МАСТУРБАЦИИ НА ДРУГАРКАТА В.ДЪРЕВА

Склонната към плач, към леене на кърваво-червени сълзи другарка Велислава Дърева, известна с бойния си псевдоним "Дъ рева или дъ не рева?!", е написала смразя-ваща кръвта статия, наречена "Бесове", в две части, и я е оборудвала, както и може да

се очаква, с картинки на караконджули, де-мони и вампири, които могат така да уплашат децата, че и те да ревнат, каквато, явно, е и целта. Сега, след като се поуспокоих от първоначалния си уплах от тия картинки и от самия смразяващ кръвта текст на Дърева, рекох да напиша кратък коментарец; ето го:

Статията на Дърева, признавам, е твърде интересна, но от една неочаквана за авторката посока или страна: от статията й човек може да научи на какви умопомрачи-телни плонжове-салтоморталета е способно късното и затова съвсем абсурдистко кому-нистическо отношение към духа, религията и църквата. Комунистите, знайно е, дори и да се кръстят усърдно в храмовете, както пра-вят в днешно време, както прави, да речем, сърдечният приятел на Дърева, именно Гоце Първанов, та значи, комунистите дори и да се кръстят и да изобразяват на лицата си едва ли не "молитвено настоение", по начало са си абсолютни безбожници; затова всичко, което комунист дръзне да каже и да напише за или против религията, мимо волята му по начало си е ужасна и най-гнусна гавра. Та от тази гледна точка е наистина твърде инте-ресно да се изучават конвулсиите и гримаси-те, на които е способно съзнанието на наши-те съвременни комунисти; Дърева в това отношение пък е благодатен обект, защото към всичко комунистическо, което тя носи дълбоко в сърцето си, трябва да й се приз-нае и известен талантец да го изважда на показ чрез словото; тъй че няма да се учудя ако след време именно по нейните текстове в университетите почнат да се изучава гола-та комунистическа душевност и психология от съвсем незнаещите какво е това комуни-зъм студенти.

Да изважда на показ това, което се съдържа в дълбините на душата й, сиреч, да се разголва душевно, другарката и също така г-ца Дърева го умее открай време; в това отношение тя е любопитен обект за психоло-гически изследвания. Моя милост отдавна има за свой благодатен обект за вникване в интимната същина на комунизма писанията на другарката Дърева, за което свидетелства и статията, писана от мен в далечната 1991 година и излязла в тогавашния вестник ВЕК-21, именно статията Политически стрип-тийз. Много пъти след това в годините съм засичал винаги благодатните за психология-та писания на др. Дърева, но невинаги съм имал времето и желанието да ги подлагам на анализ; ето, днес ще изменя на тази тради-ция и ще напиша нещичко по повод на най-новото й писание.

Статията под заглавие Бесове (Част I) и също продължението й Бесове (Част II) е прекалено любопитна и заслужава да се подложи на по-прецизно вникване, за което обаче нямам излишно време; но ще се задоволя с нещичко; статията на др. Дърева е пълна с бисери, плачещи за своя психоа-налитичен анализатор; ако имам време за губене в близките седмици, нищо чудно и да

се заема с тая полезна за психологичес-ката наука и особено за психотерапията задача. А сега, казах, ще се задоволя, пора-ди липса на време, само с един-два примера.

Та в това пространно писание, дос-тойно за средните страници или за подлист-ниците-чаршафи на някогашния вестник РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО другарката Дърева надълго и нашироко ни представя главоза-майващото и тревожно за здравия човешки разсъдък съвременно комунистическо съзна-ние и отношение спрямо духовните неща, религията и църквата. Да, същата онази църква, която комунистите преди години разпънаха на кръст, погавриха се с нея, а след това и я оскверниха като си сложиха за църковни водачи верни и проверени другари с пагони на ДС и с пищови под расата, днес е предмет на жален плач от страната на същи-те тия комунисти! По-голяма извратеност здравият човешки разсъдък едва ли може да си представи. Защо ли обаче др. Дърева е предприела това главозамайващо разсъбли-чане на най-интимните гънки на комунисти-ческата си душевност?!

Първо, за да си поплаче донасита

за "разгрома" на "железния юмрук на непо-бедимата комунистическа партия", именно за разгрома на ДС; е, поплакала си е, но с един крайно злобен плач през стиснати зъби, който другарката го умее превъзходно. Вие и си скубе оределите коси за "проверените кадри на партията", именно за ченгетата с или без раса, вие страстната др. Дърева, сякаш се намира на пресния гроб на кому-низма; дано този плач е знаменателен, дано най-после комунизмът наистина издъхне и да се озове в гроба, ала едва ли може да ни осени такова щастие; защото не може кому-низмът да е мъртъв, да е в гроба, а пък ко-мунистите да са пак тук, и то с румени бузки, и то все така нагли и безцеремонни.

Е, бузките на др. Дърева отдавна не са румени, но трябва да се вземе предвид, че др. Дърева изстрада кански страдания откак така близкият на сърцето й комунизъм е тръгнал да си отива, ама си отива толкова, колкото си отива от дома ни нахален и неже-лан гост. И ето, вече др. Дърева не издържа и яростно е разгневена, щом "злите сили" дръзнаха да посегнат и на последната опора на комунизма, именно на засекретените дълбоко кадри от "железния юмрук на безс-

18 мъртната Партия". Как да не реве Дъ-рева на тая страшна апокалиптична картинка, при която "злите сили" се готвят да посегнат на бойните другари, дегизирани с раса и бради, сиреч, смятало се е, че най-трудно могат да бъдат разпознати и изобличени; но ето, че дойде тоя страшен час; е, ще се реве, няма как, нали, Дъ-рева?! И косу ще се скубят ако требе, ама другарите-ченгета с раса да оста-нат, и не само, ами и пак патриарси, сиреч, партиарси, да ни бъдат...

Другарката Дърева, за да изрази бесния си гняв, без капчица свян прибягва и до цитати от Свещеното писание, да, до цитати от Библията, идейната основа на религията, която комунистите навремето обявиха за "опиум за народа" и направиха нужното да я изкоренят от човешките сърца. Да цитират комунистите умеят; преди цити-раха Маркс и Ленин, сега цитират... Библия-та; близкия на сърцето им комунизъм-марксизъм-ленинизъм са на път, за заблуда на врага, да го сменят с толкова ненавистно-то им преди православно християнство. Е, разбира се, комунист срам няма: на мястото на пиедестала, на който преди за комунисти-те седеше мракобесът Ленин, сега като ед-ното нищо ще турят самия... Христос, когото, повтарям, без капчица свян, без да им треп-не окото, ще изкарат... комунист, само и само комунизмът им да бъде спасен! Няма салто-мортале, на което да не е способен комунис-тът за да спаси комунизма си; няма морал, който той да не е способен да оскверни и поругае. Дърева, като правоверна комунист-ка, това го умее особено добре.

Тя има също така и една друга страст: на демократите, хората, които не са, не могат и никога няма да бъдат комунисти, т.е. на нормалните хора, не може да им прости, че не са комунисти, сиреч, не са нещастници като нея самата; И затова се мъчи да им пришие все същия комунистичес-ки манталитет, като при това се вдъхновява от принципа "Крадецът вика: дръжте краде-ца!". През цялото време, като червена кърва-ва нишка, из писанието на др. Дърева струи тоя рефрен: ний, комунистите, бяхме раз-бойници, убийци, кръволоци, но и вий, де-мократите, не сте по-добри от нас! Комуниз-мът, за да се очисти от мръсотията, няма друга страст от тази на "врага" да прехвърли собствената си мерзост, бесовщина и извра-теност. Не им пука на комунисти като Дърева това, че ако ний, демократите, бяхме като комунистите, след 1989 г. жив комунист в България нямаше да остане, ала ний не бяхме като тях; ето затова и сега комунисти-те без капка свян се гаврят с нас - като ни обвиняват, че сме били досущ като тях. Те, комунистите, избиха хиляди и милиони, ний, демократите, не убихме никой, никаква разп-рава не устроихме, ала сме били досущ като тях - как ви се струва тая дърева комунисти-ческа наглост?! Но това както и да е, кому-нист морал няма, а пък лъжата за комуниста е същото, каквото за рибата е водата; без

лъжа комунистът не може да диша и да живее и един час, камо ли пък ден.

Знае се, че Дъревите бойни друга-

ри-ченгета, облечени в раса и оборудвани за заблуда на врага с бради, превърнаха БПЦ в нещо като акционерно дружество или като мутренска дружинка, не занимаваща се с друго освен да брои пари и да прехвърля имоти; окичиха се като мутрите с тежки злат-ни синджири, качиха се на лъсканите си возила бойните другари на Дърева, ала ето, патетичната другарка, без да й мигне окото, пише следното по отношение на ония, които се опитват да приложат закона за досиетата:

И за всички, които пищят в захлас; броят сламките в чуждото око; пресмятат алчно имотите на Църквата; плащат на жалки отрепки да клеветят най-вулгарно български духовници; демонстрират лице-мерна набожност; наричат Негово све-тейшество “Максим”, като да е продава-чът в кварталния магазин; спазват стрик-тно 7-те смъртни гряха, а 10-те Божи заповеди презират, което не им пречи да се изживяват като морални стожери на об-ществото; не различават монах от свеще-ник; не знаят как да се прекръстят; не са и надниквали в Библията, “щото е много дебела”; влизат в храма, щото е модно, пък може и на телевизора да ги покажат; “вяр-ват”, когато е разрешено и не вярват, когато е забранено; и с един сладострас-тен блясък в очите очакват поредното шоу, поредното зрелище, поредното риту-ално жертвоприношение върху олтара на собственото си безкнижие и духовна пус-тош.

Забележете, за Дърева бойният и другар "Максим" вече е "Негово светейшест-во"; сюблимна е обаче картинката, от която човек няма как да не онемее: комунист-аморалист да се мъчи да се представи за "сторонник" на морала и за морален пропо-ведник! Комунистите, изнанадващо за мен, били много правоверни читатели на Библия-та бе?! Дали др.Дърева не я бърка все още с "Капитала" на Маркс, а?! По нейните думи даже излиза, че "правилно да се кръстят" умеели само комунистите като нея; като едното нищо комунистите ще ни забранят, ако имат тая власт, и да се кръстим, или пък ще организират кръжоци по кръстене тия уроди, а?! Но особено трогателна е нейната загриженост за "българските духовници",

както др. Дърева без капка свян нарича бойните си другари по ДС и по разбойничес-ка Партия?! Това как да го определим, а, господа съдебни заседатели, кажете де?!

Ще спра дотук. Признавам си, с пос-ледни сили можах да дочета писанието на др. Дърева; такава една извратеност не ми е по силите да понеса. Ще се въздържа тоя път да тълкувам подробно от психоанали-тична гледна точка на какво се дължи рево-люционната бдителност и яростния разобли-чителен патос на страстната другарка Дъре-ва, понеже тя вече е на почтена възраст и не ми се иска да мина някои морални граници. Прочее, който има сили да дочете текста й, ще може да почувства по най-убедителен начин това, което с думи не може да се изра-зи; нейният собствен текст е най-убедителното му опровержение - за ония, които не са извратени комунисто-комуноиди обаче, т.е. на които сърцето им не е безна-деждно опорочено; извратените ще се възхи-тят на Дъревото писание с една най-перверзна възхита. И ще получат силно перверзно удоволствие, сравнимо само със сексуалното...

Ще кажа в завършек само това: ко-мунизмът, като капак на всичко, е отврати-телен разврат и прелюбодействие с думи-те, което др. Дърева го умее най-добре. Комунизмът е израз на крещяща, на вопию-ща сексуална неудовлетвореност, която избива на повърхността под формата на компенсация, състояща се от неудържими и злобни крясъци, от бесен рев, от всякакви вопли, от фалшива и сълзлива патетика и от една така гнусна сополивост, които по съ-щество не са друго, а са преди всичко съв-сем бледи заместители на толкова отврати-телните – защото са непрестанни, до безпа-метност осъществявани и при това така яростни! – душевни мастурбации, от които комунистът извлича някакво съвсем непъл-ноценно удоволствие.

Толкоз. Остава ни да чакаме мо-мента, в който комунизмът у нас сам ще се пръсне, и то от собствената си злоба и нена-вист – подобно на това както се пръска пъ-лен с гной цирей, украсил нечие чело; ще чакаме, макар че хирургията би ни избавила от отровния комунистически цирей значител-но по-рано и по-ефективно...

ЖИВОТЪТ, ИСТОРИЯТА И СЪДБАТА НА НАРОДА Е ПРОЕКЦИЯ НА НЕГО САМИЯ, НА НЕГОВИЯ ДУХ

Публикуваният вчера текст със заглавие Националната история, живот и съдба е функция на съзнанието на съответния народ, с който развих по-нататък своето разбиране в започналата дискусия, посве-тена на търсенето на автентичния смисъл на националната ни история, предизвика, както и можеше да се очаква, любопитна реплика от моя уважаван опонент; на коя-

19 то се наложи да отговоря; ето по-долу можете да прочетете и двата коментара:

Дискусията за националната съдба

е необятна тема. В моите постинги исках само бегло да маркирам някои моменти.

На първо място пледирам за прин-ципно по-балансиран подход към историята и политиката. Крайностите от рода на наивен патриотизъм до пълен национален нихили-зъм следва да се отхвърлят.

Второ, „националното съзнание”, „характер” или „психология” имат връзка с историческата съдба на народите, но те, разбира се, далеч не са единствената де-терминанта. Тук, както Вие сам признавате, се намесват ред други фактори, много от които вероятно са по-важни от националния характер. Вашата позиция доста наподобява икономическия детерминизъм на Маркс, само че при Вас решаващият фактор не е икономиката, а психологията. Според мен е груба грешка историята и политиката да се свеждат до психология, но тук нямам въз-можност да аргументирам това схващане. При случай ще опитам да изложа някои мисли по темата.

Трето, не може да се каже, че бъл-гарите са чак толкова уникални в своя харак-тер и история, както се струва или може би им иска на някои. Между другото в Западна Европа дискусии за националния характер днес се смятат едва ли не за нарушение на добрия тон.

Четвърто, мисля, че много неща в историята на човечеството като цяло и в българската история в частност трябва да бъдат преосмислени. Учебникарските клише-та трябва максимално бързо да се забравят. Сериозният историк Пламен Цветков има например книга за митовете в българската история, а и за „Мегамитовете в световната история”, развенчаващи редица митове, дълбоко вкоренени в българската и светов-ната историческа памет.

Дотук е становището на моя опо-мент; по-надолу следва моята реплика:

Две-три неща само искам да Ви ка-жа във връзка с новия Ви коментар:

1.) Ако Вие преценявате и внушава-те на читателите, че моята позиция е израз на "краен национален нихилизъм", явно изобщо не сте се успял да разберете какво

изобщо и всъщност твърдя. Критичната и самокритичната позиция спрямо собствената история не е непременно израз на нихили-зъм; идеята ми е: е като осъзнаем недъзите и "кривиците" си като народ, дали своя отпе-чатък върху националната ни съдба, да се помъчим да се поправим, да опитаме да станем по-добри, да стъпим на верния път. Това изобщо не е моя идея, тя е идея на Апостола на българската свобода В.Левски; в следването на една такава реалистична идея ако има някакъв "нихилизъм", тогава вземете речника и по-внимателно прочетете и осмислете що е това нихилизъм.

2.)Предложението Ви да бъдем по-балансирани в тълкуването на смисъла на събитията може да се разбере и като настоя-ване да се оставим да бъдем вечна жертва на еклектиката и на безпринципността. Става дума за философия на българската исто-рия, в която не могат да се съчетават несъ-четаеми неща с оглед постигането на някак-ва пълнота и "балансираност". Не може, примерно, руснаците хем да са наште "осво-бодители", но в същото време, както се знае, да са и нашите нови поробители; не върви и двете разбирания да бъдат допускани като равностойни само и само, сакън, да не изме-ним на "балансираността". Ако в съзнанието ни мине мисълта, че руският робовладелчес-ки империализъм, противно на собствените си убеждения и цели, е изиграл "освободи-телна роля" в българската история, то в такъв случай нещо явно се е повредило в разсъдъка ни. Не може да е хем правилна идеята да се освободим сами (на Левски), хем също така да е правилно и очакването да седим и да чакаме "братята-ивановци" да ни освободят без да си мръднем и пръста; или едното, или другото е верно, двете заед-но някак не вървят. И тук изобщо не става дума за крайност, а за принципност, реалис-тичност и разумност.

3.) Разбира се, отминавам - сякаш не съм го забележил - подхвърлянето, че моят подход бил родствен на икономическия детерминизъм на Маркс; понеже ми е отпра-вено тъкмо от анализатор, който не престава да твърди, че географски и предимно иконо-мически са решаващите детерминанти на българската национална съдба. Но има нещо наистина важно и сериозно: ако един народ не е достигнал потребното ниво в своето умствено развитие та да осъзнае простата истина, че неговата собствена съдба е преди всичко производна на него самия, т.е. че нацията проецира самата себе си в своя живот, история и съдба, то такъв народ, както може без усилие да се разбере, е на-род-фаталист, е народ, който изобщо не е достигнал до идеята за свобода, според която твоя живот и съдба няма как да не е еманация на твоята същност и душа. Такива народи се намират на едно досъзнателно, именно митологично развитие на съзнанието си; явно и нашият народ е на такова едно ниско културно и духовно ниво ако Вашата

теза е вярната. От друга страна да ми се приписва че съм бил "сторонник" на някакъв плосък "психологически детерминизъм" е голямо насилие над истината, над реалност-та. Дори и да се използват термини, взети от психологията, като "характер", "душа", "ман-талитет" и прочие, това съвсем не означава, че историческия процес се психологизира; на съвсем формални основание се крепи едно такова твърдение. И Вие това сам прекрасно го знаете.

4.) Ето, аз казвам така: ако народът с всичко, което му принадлежи, и най-вече онова, което е истински съществено у него - а именно дух, ценности, ниво и степен на осъзнаване на идеята за свобода, също така съвкупност от изповядваните от мнозинство-то на нацията ценности, също така и като същност на националния дух, примерно, такива качества като воля, вяра, съзнание, памет, въображение и пр., и то именно пре-обладаващи за съответния исторически период – ако аз твърдя, че именно тази на-ционална тоталност или сплав от най-същественото за народа, е главната де-терминанта на собственото му развитие, живот и съдба, на собствената му история, та значи ако аз твърдя всичко това, ако това е моята главна мисъл, то, позволете да запи-там, къде именно съзряхте тоя "психологи-зъм", който така великодушно ми приписва-те?! По-добре да се бяхте сетили да ме обвините в "идеализъм", както правеха едно време идеологическите цербери на комуниз-ма, заради които и не можех в ерата на ко-мунизма и малко след нея да защитя дисер-тацията си. Прочее, аз наистина съм идеа-лист във философските си разбирания и убеждения, и, ако сте забелязали, също така съм "най-зъл враг" на материализма, на атеизма, на географско-икономическия де-терминизъм, на нихилизма, на комунизма. Тъй че сам си правете извод доколко са верни и непредубедени Вашите обвинения спрямо един подход, на когото пиписвате недъзи, които той просто няма как да има, понеже същината му е съвсем друга в срав-нение с това както Вие лично си представяте.

5.) Дали са "толкова уникални" или не са българите е въпрос, по който може да се поразсъждава. Аз лично смятам, че неза-висимо, че в същината на всеки един народ има както универсални, общочовешки характеристики, то онова, което може да даде значимо отражение върху неговата история, живот, съдба, са тъкмо специфич-ните, присъщите само нему, качества, които не можем да отречем, че съществуват, щото тъкмо те правят онова, което е нацията като такава, като различимо въз основата на спецификата му човешко образование. Ако всички народи и нации по света не съдържа-ха в същината си нищо уникално, което именно да им задава тяхната специфика и национална самобитност, именно особен дух, съзнание, характер и прочие, то тогава човечеството като цяло би се разпаднало на

20 една аморфна и безлика човешка маса, би се превърнало в един еластичен "матрьял", от който скулптури-самозванци, именно вождо-вете, ще могат да си правят каквото им ским-не.

Една такава теория, според която единствено "общочовешкото" ("интернацио-налното", "пролетарското", "класовото") е съществено, докато национално-уникалното няма никакво значение, прокарваха комунис-тите; е да, те скоро след това набързо се преобразиха в най-яростни националисти, щото те без тоталности от рода на нация, класа, партия, маса и пр. не могат да същес-твуват; за тях тоталностите са важни, а не "единичностите", не личностите, не инди-видите. А народът като такъв е "голям инди-вид", "голяма личност", съставена от много личности и индивиди, всеки от които си има свои лични особености, но също така твърде съществено е онова, което формира връзка-та, духовната опора, дълбоките корени на националната съдба в душата на народа и пр., които именно го правят народ - народ именно като цялост, а не като нещо аморфно и пластично, от което може да се прави как-вото ни скимне. Да спра засега дотук, защото темата наистина си заслужава по-внимателно вникване и обсъждане.

6.)Подкрепям тезата, че митовете в историографията и във философията на човешката история трябва да се демистифи-цират, а обобщаващите, схематизиращите, генерализиращите и унифициращите клише-та да се отхвърлят като вредни, като излиш-ни. А пък живата и динамична човешка реалност, която съставя реалния историчес-ки процес, да започнем да я мислим най-напред като човешка, защото се видя, че залагането на тоталностите и "обективности-те" в историческата методология води до пораждането единствено на схеми и общи приказки, но не до долавяне на същината на живия исторически процес. Което именно е главната цел на една автентична методоло-гия, която не се мъчи да произвежда омай-ващи съзнанията митически чудовища и страшилища, а се движи плътно до истина-та, държи се о реалното.

Реалното в живия исторически про-цес е човешкото, е човешкия фактор, който именно е движещия "мотор" на човешката, а също така и на националната история; наци-ята като такава, е движещото начало на националната съдба и живот - какво толко-ва има да се чудим около тази така проста теза?! И аз, признавам си, не преставам да се чудя как изобщо е възможно в наше време една толкова проста истина да не може да се осъзнае и "приеме"?

Но така е: догмите на "романтично-героизиращата", т.е. на митологизиращата историческа методология, които още и то безразделно господстват в българската митологична "историография", произвежда-ща и крепяща единствено разните му там "вдъхновяващи" митове, замъгляват трезвия

поглед и, подобно на вериги, я сковават, пречейки на движението й към свободното и непредубедено, автентично научно историческо изследване, което се вдъх-новява единствено от истината, не от нещо друго.

ВИЖТЕ НЕГОВА СВЕТИНЯ РУСКИЯТ МУТ-РОПОЛИТ НА ПЛОВДИВ НИКОЛАЙ В ЦЕ-ЛИЯ МУ БЕСОВСКИ БЛЯСЪК!

Това е мутрополит Николай Мос-ковский, подвизающийся в Пловдиве; он же кандидат на должность болгарского патриар-ха и с помощью ченгесаро-кагебисткой ма-фии может стать таким после кончины нынешнего патриарха, полковника Максима...

ПОТРЕСАВАЩО СИЛЕН И ДЪЛБОК АНА-ЛИЗ НА КРАЙНО ТЕЖКАТА СИТУАЦИЯ В СТРАНАТА, НАПРАВЕН ОТ ИВАН КОСТОВ

... Какво е управлението, което при-лича на десницата? Това е управление, което кара учителят да отговаря за образо-ванието на детето, професорът да отговаря за конкурентноспособността на неговите кадри, да има доверие между родители и учители. Да има доверие между пациенти и лекари.

Как може да ме питате дясно ли е управлението на ГЕРБ, при положение, че основната задача на Цветанов и на Бойко Борисов е да разпалват недоверие между пациенти и лекари?! Как може да ме питате дясно ли е управлението?! Кой десен човек ще унищожава авторитета на една профе-сия, от която зависи живота, здравето ни… кой десен човек ще го направи?!! Как може това нещо да се направи?!! Абдикирали са системите и на образованието, и на право-съдието, и на здравеопазването. Те не указ-ват публичните услуги, които дължат на гражданите. Има отказ от правосъдие, има отказ от образование, има отказ от здравео-

пазване, има отказ от административни услуги.

Вие ми казвате – дясно управление било и не и на Станишев дясно управление-то, за това, че въвел данък организираната престъпност да си изперат доходите. Ако така гледаме на държавата си, то наистина нямаме ориентир. Десницата управлява и осъществява промени, включително ради-кални през възстановяване на доверието към професионалиста, към експерта, към систе-мата, която отговаря за здравето на хората или за образованието им или за публичните услуги, или за реда и сигурността.

(ОЩЕ >>> в блога)

СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ БЪЛГАРСКИТЕ АВТОРИ ОСТАВАТ НЕОЦЕНЕНИ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ЧИТАТЕЛИ

Получих днес ценно за мен писмо, което публикувам и в блога – за да споделя със своите читатели задоволството си от него; правя това, защото блогът е моя дневник, в който отбелязвам всичко, което ме е развълнувало или впечатлило; все пак това е моят си дневник; ето самото писмо, а по-долу можете да прочетете и моя отговор:

Здравейте, г-н Грънчаров, Честита Нова Година! Нека тя бъде

изпълнена с много здраве и творчески успе-хи!

Когато имам време чета от книгите Ви. Просто съм доста заета тези дни. А пък и Вашите книги не са романи за да се четат бързо. Трябва да се разсъждава върху про-четеното и могат да се четат и препрочитат.

Не са ми чужди като тематика. Съ-жалявам, че българските автори и философи като Вас остават неоценени от читателите. И някак си остават непознати, а се рекламират чужди книги на нашумели чужди автори.

Всичко, което пишете, ми е близко и понятно. Описано е на разбираем език, лесно смилаемо.

Дано да имате повече читатели за-напред!

С уважение: М.И.

21 Ето какво отговорих на толкова лю-

безната г-жа М.И.: Благодаря Ви за добрите думи и за

пожеланията, г-жо И.! Дано бъде така, както пишете!

Вашите преценки и впечатления от книгите ми са много ценни за мен. Ако един автор не е сигурен в това как се приемат книгите му от читатели, той няма нужната увереност, че това, което прави, ще стигне до тях, ще отекне в душите им – и ще бъде разбрано.

А малките знаци за това, че това, което се е опитал да каже, е възприето подо-баващо, го импулсират да продължи нелека-та си работа. Затова са така ценни за мен Вашите думи.

Особено пък ако има нещо, което Ви дразни в книгите ми, и го споделите с мен, споделете го; това за мен също ще бъде изключително важно!

Всичко добро, здраве, радост, успе-хи Ви желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров

ИДЕ ЙЕРУСАЛИМСКОТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО НА 7 ЯНУАРИ

НАЦИОНАЛНАТА ИСТОРИЯ, ЖИВОТ И СЪДБА Е ФУНКЦИЯ НА СЪЗНАНИЕТО НА СЪОТВЕТНИЯ НАРОД

Текстът, който следва, е моят отго-вор на възраженията на опонента, с който водим интересна, а според мен и твърде важна, дискусия под заглавие В търсене на

автентичния смисъл на националната ни история; ето какво счетох длъжен да му отвърна:

Ще ви отговоря съвсем вкратце ето така, пункт по пункт:

● Пишете: "Вие си противоречи-те, като казвате, че българите е трябва-ло да изчакат до 1918 като чехи, унгарци и т.н. Излиза, че е трябвало да си траят и кютят и да не вдигат никакво въстание, а Вие точно в това ги обвинявате."

Отвръщам: Приписвате ми нещо, което не може да ми мине през акъла. Моята мисъл беше: Априлското въстание е жалък опит да се освободим сами, неподкрепен от огромните слоеве на народа. Но неговият провал съвсем не означава, че е трябвало да скръстим ръце и да почнем да чакаме цялата работа да я свършат "освободителите". Ако българите наистина силно бяха възлюбили свободата, щяха да се борят за нея десети-летия. Според себеотрицателността си и готовността си да мрем за свободата щяхме да се освободим далеч преди 1918 година; 1912 година показва, че вече сме били в състояние сами да бием разпадащата се турска империя.

В 1903 година, по времето на Илин-денското въстание, се показва пак същата слабост: част от българите се бият, а друга-та, по-голямата част гледа сеир иззад дува-рите, а пък треперковците се кръстят, че пожарищата и кървищата тях не ги били засегнали. Ето за това фатално малодушие става дума, а не за това, че трябвало да сме били чакали със скръстени ръце; ний, про-чее, в чакането със скръстени ръце сме добри, цели 5 века така сме се държали; поради което и сме платили страшна цена; много по-страшна отколкото ако се бяхме дигнали и ако бяхме измрели до един, ама с чест, а не така позорно да бяхме останали да живеем.

● Пишете: "Омръзнаха ми терми-нологичните спорове за турското „робст-во”. Не мога да разбера каква е тази мания за цепене на косъма."

Отвръщам: Какво на мен или на Вас е омръзнало няма никакво значение, важна е същината на въпроса. Спорът, очевидно, не е "терминологичен", а същностен и смислов; в него се крие огромен смисъл, показващ същностни детерминанти на българското като такова. Не може цял един народ да нарича ½ (половината) част от собствената си история "робство" (към 500-годишното турско "робство" прибавям и "византийското", за съветско-комунистическото пък да не говорим, щото тогава наистина бяхме роби!) и това да бъде смятано за безобиден "тер-минологичен проблем".

Щом ний сме живели половината от историята си в "робство", значи самите ние

не сме друго, а "роби"; истински унизител-ното е това, че не съзнаваме колко е унизи-телно сами да наричаме себе си роби, а също да смятаме за роби и предците си, които ще възроптаят в гроба си от тая гавра. Разбира се, "турското робство" е пропаганд-но клише, което добре се свързва с клишето за "братята-освободители", именно руснаци-те, които, прочее, са били по-големи роби и от нас; не може роб да дари свободата ти, щото сам не знае що е, а пък в очите на самите "освободители" ний в 1878 сме изг-леждали като друга порода хора, населява-щи китни селца и градчета, дотам, че същите тия, виждайки как сме живели тогава, глухо са роптаели "От що искат да ги освобожда-ваме, та те живеят по-добре от нас?!".

Питам се обаче кого обслужва тая теория за "робството" в днешно време, в което пак произнасят тая дума с извратено умиление, сякаш да си роб е нещо като го-ляма, престижна и едва ли не благородна титла, знам ли?! Мед им капе от устите на нашите продажни историци, такива като пишман-историка Божо Димитров, когато произнасят думата "робство"; защо така ли? Май защото искат да си останем роби зави-наги, щото когато робът не съзнава, че е позорно да си роб, той е роб, и то в безна-деждна степен; това поне съзнавате ли го?!

● Пишете: "... българите не са

имали за себе си съзнание като народ със специален, „робски” манталитет, нито са се вайкали по бабешки. Всъщност с Вашия постоянен акцент върху „презрения бъл-гарски манталитет” може и да постигне-те „самоосъществяващо се пророчество”, българите да повярват, че това наистина е така и да станат такива."

Приписвате ми магически способ-

ности; за щастие, нямам такива. Само древ-ните шамани и подопечните им суеверни диваци, прочее, са имали вяра в такива „самоосъществяващи се пророчества” и се боят да не би, като се произнесе дадено слово, то да ни урочаса и да земем да ста-нем такива, за каквито някой ни смятал. Не бойте се, това няма да се случи; истината, доказано е, може да е жестока, ала е за предпочитане пред сладката, омайваща лъжа. Да, истината може да предизвиква рани, ала понякога и раните лекуват; при-мерно, ако един цирей не бъде пукнат овре-ме, може да стане по-лошо; затуй съществу-ва и хирургията, тя реже и предизвиква ужасни рани, ала и спасява болния органи-зъм. Заради спасяването на цялото се жерт-ва частта. В случая трябва просто да се отървем от едно объркано, невярно съзнание за самите себе си, именно, да се смятаме за бабаити, след като фактически сме твърде малодушна, прочута с малодушието си на-ция.

Е, моите разбирания не са популяр-ни като Вашите; мен никой няма да ми ръ-

22 копляска, аз пък и не ща някой да ми ръкоп-ляска; за мен значение има единствено истината; и дори някого да го боли, нека да го боли от нея, щото истината и лекува, и спасява, и освобождава. Крайно време е да се освободим от робския си манталитет, щото несъзнаването че сме роби за сетен път доказва само това, че наистина сме такива. Щом робът осъзнае, че се държи робски, той с това е направил решаващата си стъпка към освобождаването си от своя робски манталитет; същото е и с глупака, осъзнал, че се държи глупаво, ерго, че е глупак; той вече не е истински глупак от момента, в който осъзнава, че е глупак...

● Пишете: Основната причина за

трудното и късно освобождаване на Бълга-рия няма нищо общо с „българския манта-литет”, а с факта, че България е била най-важната и най-богата турска провинция.

Отвръщам: Не може националната

история, съдба и живот да нямат "нищо общо" със съзнанието, с манталитета, сиреч, със същината, с душата, с характера, с цен-ностите на самия този народ. Ако можеше, то това щеше да означава само, сме станали привърженици на марксисткия икономически детерминизъм, който е израз на една пошла хегелианщина. Историческите – икономичес-ки, географски, социални и пр. – обстоятелс-тва и пр. са значим фактор на историята, но решаващият фактор на същата тази история е човешкото действие; то именно прави историята, защото, знайно е, в едни и същи исторически и икономически обстоятелства различните хора и нации се държат различ-но, което пък има съдбовно, решаващо зна-чение върху тяхната съдба и живот.

Ето, дори и на нашия така тесен Балкански полуостров нашите съседи, при-мерно гърците, сърбите и пр. са се държали сравнително различно в сравнение с нас, българите, нищо че и тия народи са обреме-нени от все този същия пагубен славянски манталитет; поради което са имали и имат сравнително различна съдба. Но и поляците са славяни, ала се държат коренно различно, което именно и показва, че наред с някакви там "природни склонности на душата" огром-но значение има ценностно-духовния фак-тор; поляците са католици, сиреч, са приоб-щени от западната цивилизация на свобода-та и нейните ценности, поради което са се държали различно дори и по времето на своите "робства", т.е. и ден не са позволили на поробителя си да ги смята за роби; да не говорим пък как се държаха поляците, пък и чехите, унгарците и др. такива свободолюби-ви народи по времето на комунизма.

А свободата е основна човешка ценност и затова привързаността към нея има решаващо значение върху формирането на потребното съзнание, имащо силата и ресурса да поеме под свой контрол - чрез целенаправеното, ценностно подплатено

действие – развитието на действителността. Тъй че наистина, колкото и да Ви е неприят-но, съм длъжен пак да спомена, че в човеш-кия свят именно съзнанието и мисленето определя битието, а не обратно; то, прочее, и в природния свят е същото, ала там става дума за едно друго, много по-мощно съзна-ние и мислене от човешкото, именно, Божие-то.

Тъй че, в заключение, ще си позво-ля да добавя: нещастната съдба на този или на онзи народ зависи и се определя в реша-ваща степен от нещастното съзнание, с което тоя народ разполага; ние, българите, се смятаме за достатъчно нещастни по съд-ба - и в съвременността си, и в историята си; не е ли време да се запитаме коя е главната причина за това? Ами ние самите сме тази причина, кой друг да е?!

● По-нататък ми привеждате па-тетично-романтични писания отпреди 1944 година за "героичните битки на бъл-гарите за свобода"; не приемам едно тако-ва наивистично-опиянено тълкуване на смисъла на нашата национална история.

Още в книгата си УНИВЕРСУМЪТ

НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източни-ците на достойнството, успеха и богатс-твото"), писана в периода 1997-1999 г. и излязла от печат в първото си издание в 2000-та година съм задал контурите на една трезва, реалистична, движеща се плътно до истината реконструкция на смисъла на на-шата национална история, като съм дал и потребната за едно такова тълкуване фило-софско-историческа методология.

После и в книгата си БЪЛГАРСКА-ТА ДУША И СЪДБА съм продължил начена-тата философска реконструкция на автен-тичния смисъл на националната ни история, смисъл, който може да ни даде яснота от-носно самите себе си, който може да ни пробуди, който може да ни освободи от ко-варните ни исторически илюзии, благодаре-ние на които страдаме цели векове - и ви-дяхте я и докъде я докарахме: най-бедни и най-унизени сме в целия Европейски съюз, а и не само в него! А пък приложението на моята методология спрямо най-близката ни история съм изразил в книгата си СТРАСТИ-ТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, която излезе неотдавна, само преди 2-3 години. Тъй че

сега тук е излишно да възпроизвеждам своето тълкуване; който има интерес, нека да се обърне към споменатите книги.

А иначе Ви благодаря за дискусия-та! Не само за тая, ами и за всички други, които сме водили. Вие сте достоен опонент и има смисъл да дискутираме и по-нататък, и по тази тема, и по всяка друга. Е, жалко е, че стоите все в анонимност, но както и да е, това е Ваш избор. Тъй че нека да си пожела-ем нови плодотворни дискусии в настъпила-та вече 2012-та година! То така и трябва да се живее: да се мисли, да се спори, да се търси истината, щото никой няма монопол върху нея, а постигането й може да е само наше общо дело. Едно жизнено-необходимо и дълбоко потребно дело.

Без истината, прочее, съвсем не може да се живее. Именно истината ни прави свободни, по думите на Спасителя. Без исти-ната затова се живее съвсем унизено, жалко, недостойно, мизерно, бедно, нещастно, малодушно, обидно, презряно...; ние, бълга-рите, добре знаем как именно. Живели сме го, живеем го още. Пита се докога?!

Но все пак заслужава ли такова ед-но живеене да се нарече живот, достоен за човека?! От национални митологии, басни и приказки, в които сме вярвали сякаш сме деца, добро не сме видели; наопаки, истина-та за нас самите, оказва се, ни е жизнено, ни е направо съдбовно потребна. Време е като народ да узреем, да се отървем най-после от детинските си склонности, да изкореним коварните илюзии, да освободим душите си – и смело да поемем своята съдба в собстве-ните си ръце: толкова ли е лошо това, което си позволявам да проповядвам?!

В ТЪРСЕНЕ НА АВТЕНТИЧНИЯ СМИСЪЛ НА НАЦИОНАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ

Публикацията със заглавие Защо ние, българите, и досега проспиваме и пропиляваме всичките си възможности и шансове?, с която се начена една важна според мен дискусия за българската душа и съдба, е предизвикала нов коментар от опо-нента ми; ето неговото становище: а пък в един следващ постинг ще можете да проче-тете и моя отговор на възраженията му:

Сърдечно благодаря за препубли-

куването на постинга ми! Това са само от-къслечни, разхвърляни мисли, темата не може да се изчерпа с няколко реда. Мога да направя няколко контразабележки по Вашия отговор.

Българите са се опитали да се ос-вободят сами, това именно е бил смисълът на Априлското въстание. То наистина по ред причини е било географски и времево огра-ничено и това е една от причините за прова-ла му. Само че Вие си противоречите, като казвате, че българите е трябвало да изчакат до 1918 като чехи, унгарци и т.н. Излиза, че е

23 трябвало да си траят и кютят и да не вдигат никакво въстание, а Вие точно в това ги обвинявате.

Дали българите са смятали руския камшик за по-приятен от турския не се знае. Първо, руската пропаганда е била съвсем друга, така напр. в Северозападна България през 19 век цели села под влияние на руска-та пропаганда се преселват в Украйна и Южна Русия и съвсем скоро ужасени се връщат. Освен това българите не са искали да сменят турското с руско робство, както твърдите Вие, те – наивно, разбира се - са смятали, че руснаците ще ги освободят и ще се изтеглят, а българите ще имат „собствено царство”.

Забележете, че Илинденското въс-тание 1903 също се проваля, и то в съвсем други исторически условия: България вече е свободна, националното съзнание на тра-кийските и македонските българи, останали под робство, за разлика от 1876 вече е на ниво и т.н. Но Турция остава прекалено силна.

Не може да се каже, че българите са „допуснали” да ги освобождават – защото пропуснали, така да се каже, сами да се освободят. Всички балкански народи „допус-наха” да ги освобождават. Просто никой не ги е питал.

Омръзнаха ми терминологичните спорове за турското „робство”. Не мога да разбера каква е тази мания за цепене на косъма. Това напомня на „философията на езика”, която свежда всичко до езикови тън-кости. „Спиралата” на ДНК също не е спира-ла, а винт, но спиралата е приетият научен термин. Същото е и с турското робство. Това е приетото понятие, но ако някои иска, може да пише и „османско присъствие”, „владичес-тво” и под. Впрочем в съвременния вестни-карски език има много други глупости като „управляващи” вм. правителство, „политики” вм. политика и пр.

Основната причина за трудното и късно освобождаване на България няма нищо общо с „българския манталитет”, а с факта, че България е била най-важната и най-богата турска провинция. Тя е най-близо до Цариград и е икономически най-просперираща. Турците правилно считат, че загубата на България ще е равнозначна на края на империята. Затова режимът или турската „диктатура” в България са най-твърди. В Балканската, Първата и Отечест-вената война българите показват, че са всичко друго, но не и с „робска психика”. Султана Рачо-Петрова в спомените си за Балканската война пише: „Турция, нашият довчерашен господар, ни молеше за мир!”

Въобще преди 1944 г. българите не са имало за себе си съзнание като народ със специален, „робски” манталитет, нито са се вайкали по бабешки. Всъщност с Вашия постоянен акцент върху „презряния българс-ки манталитет” може и да постигнете „самоо-съществяващо се пророчество”, българите да повярват, че това наистина е така и да станат такива.

Ето как са виждали българите себе си и историята си преди 1944 г.; откъси от книга „Летоструй” от 1943 г.:

Националното възраждане на бъл-гарския народ представлява най-интересното и същевременно най-величавото дело в нашата най-нова история. В течение на по-малко от пет десетилетия българският на-род, който дотогава бе забравен и отречен от историята, можа да стане един от първите в бившата Отоманска империя по своята кул-тура, просвета и стопанско благоденствие. Самият този факт посочва какви скрити жиз-нени сили се крият в нашия народ. Достатъч-но беше да настъпят най-елементарните условия за по-спокоен живот и той прояви цялата своя жизненост и творческа мощ. Из неговата среда се издигнаха плеяда самоот-вержени и родолюбиви борци, които го пове-доха по новите пътища на неговия културен и политически възход. След 50 години борби той получи своята духовна свобода и, макар и не пълно, своето политическо освобожде-ние.

Българското възраждане започва значително по-късно от това на останалите балкански християнски народи. Това е лесно обяснимо. България бе завоювана първа от турците още в края на XIV век. Тя беше най-близо до Цариград... Българските земи лежат на големите кръстопътища на Балканския полуостров, по които Турция трябваше да отбранява своята столица и цялата империя. На границата на българските земи тече Дунав, а всред тях се простира Балкана: двете най-надеждни отбранителни линии за турската държава в двувековните й борби за защита срещу руското настъпление на юг. Затова в българските земи най-осезателно се чувстваше турското владичество: те бяха арена на постоянните борби, които султаните трябваше да водят от втората половина на

XVIII в. срещу Русия и, естествено, бяха подложени на постоянни разрушения, а населението им не преследвания, разорения и избивания.

Но, както е известно, нещастието на българския народ не се заключваше само в това. Още от времето на турското завоева-ние той попадна под двойно иго: освен власт-та на турците върху него тежеше още по-опасното иго – Гръцката цариградска патри-аршия...

Имаше едно твърде обезпокоител-но обстоятелство: българският народ бе останал без водаческа интелигенция... Но жизнените сили на българския народ, скрити дълбоко в неговата душа, родиха нови доб-лестни борци за духовна и политическа сво-бода... Българското национално възраждане обхваща изведнъж всички български земи в Мизия, Тракия и Македония. Още през 1825 г. българите от Скопие поискали от патриар-шията свой, български владика. Веднага след това последвали искания от Враца, Самоков, Стара Загора, Търново и пр...

В борбите за освобождението на българския народ вземаха участие българи от всички български краища: Мизия, Тракия и Македония. Впрочем преди освобождението на България съществуваше само един бъл-гарски въпрос, който еднакво засягаше всич-ки български земи. Нещастното разрешение на българския въпрос на Берлинския конгрес през 1878 г. създаде едновременно Руме-лийския и Македонския въпрос. Румелийски-ят въпрос бе разрешен сравнително в скоро време със Съединението през 1885 г. Маке-донският въпрос, напротив, остана да тежи на Балканите дълго време. Неговата слож-ност се дължи на обстоятелството, че в Македония се преплитаха толкова много интереси, които предизвикваха усилени борби между засегнатите държави. Понеже етнически Македония бе населена предимно с българско население и България имаше най-голямо право върху нея, всички наши съседи образуваха блок срещу България с единствената цел да попречат на присъеди-няването на тая българска област към май-ката отечество. На това главно се дължи и коалицията, която се образува срещу Бълга-рия през 1913 година.

... Наистина, всеки поробен народ излъчва из себе си апостоли на свободата. Ала надали друг народ е родил толкова много вдъхновени носители на идеята за народностно обединение в свобода и зидари на освобождение, както българският... Ра-ковски осмисля борбата... Осмислена и пла-номерна, борбата се подема от Хаджи Дими-тър и Стефан Караджа, които обединяват около себе си хъшовете и ги повеждат към Балкана... И наистина, с геройската смърт на двете дружини българският народ се показа достоен за свобода. Смъртта на Хаджи Ди-митър и Стефан Караджа задълбочи борба-та. Трима нови великани – Каравелов, Левс-ки и Ботйов – вложиха нова струя в освобо-

24 дителното движение. Чрез ума на Каравело-ва, чрез непримиримостта и безстрашието на Левски, чрез възторга и волята на Ботйова борбата доби ново очарование за целия народ.

Всъщност последният балкански народ, който се освобождава, са албанците – 1912. Това става с помощта на Австро-Унгария, една днес забравена империя с навремето огромно и не по-малко зловредно от руското влияние на Балканите. Асвтро-Унгария не иска да допусне Сърбия до Адри-атическо море, затова създава албанската държава. Само че половината албанци до днес остават извън територията на Албания.

Унгарците получават своята неза-висимост през 1918, но до днес половината унгарци живеят извън Унгария. Полша е загубила изконни територии на Запад, но е компенсирана на Изток с германски земи. Кюрдите са най-големият бездържавен на-род днес на света, а причината за това са Англия и Франция, които не позволяват съз-даването на кюрдска държава 1918 и никакви въстания оттогава не можаха да променят това положение. Гърците пък 1922 губят малоазиатското крайбрежие, населено от незапомнени времена с гърци. До днес това в Гърция се смята за „Малоазиатска катаст-рофа”. Враждата между гърци и турци, които иначе са заедно в НАТО (един абсурд!) днес до голяма степен е обусловена тези събития.

Така че нещата са много заплетени и сложни и не може да се каже, че българите са народ с някаква много специфична, „робс-ка” психика. Нито пък е вярно, че Руската империя е била особено антихуманна, дока-то другите велики сили са преливали от обич и хуманизъм. Напротив, всички те имат много трески за дялане.

Виж, Съветският съюз и комунизмът вече са ново качество на човекомразието. Само че СССР се образува, така да се каже, случайно на територията на бившата Русия империя. Той разбира се, наследява някои черти на руската империя, но те са надгра-дени от комунизма, който е съвсем друг, нов феномен. Комунизмът, особено в неговата троцкистка трактовка, не признава нации и народи. За комунистите Съветският съюз е само плацдарм за световна революция, мястото, от което тя ще вземе своето начало. Руснаците и руското не играят особена роля. Но по силата на обстоятелството, че чистият комунизъм със своя интернационализъм не може да привлече масите, комунистите още при Сталин почват да се правят на национа-листи и патриоти.

Автор: Анонимен

ЗАБЕЛЕЖКА: Моят отговор на гореизложе-ното становище можете да прочетете ето тук: Националната история, живот и съдба е функция на съзнанието на съответния народ

КАКВО СИ ПОИСКА НЕПОСЛУШНИЯТ МАЛЧИК БОЙКО БОРИСОВ ОТ ДЯДО МРАЗ-ПУТИН

Снимката е взаимствана от Фейсбук-профила на Владимир Дойчинов; на нея пише: Дед Мороз Путин: Още един мандат пода-рък?! А кой каза на чичо Шматко: „Моите уважения към господин Шматко, пожелавам му весела Коледа и честита Нова година! Един лев няма да вземе за Бургас-Александруполис! Гледам, че папкаш добре, но не слушкаш! Че ти утре и АЕЦ-Белене така ще зарежеш?!

ДЕЖУРНИТЕ ЧЕРВЕНИ „ИНТЕЛЕКТУАЛ-ЦИ“ ЗАЩИТИХА БОЙНИТЕ СИ ДРУГАРИ ОТ ДС, ДЕГИЗИРАНИ С БРАДИ И РАСА

Иво Инджев в блога си пише по повод на изяви на другарката Велислава Дърева в защита на ченгетата с раса и бради от това, което днес се нарича „Българска православна църква“; също така привежда и дълги откъси от Обръщение на дежурната група червени „интелектуалци“, които също така протестират срещу посегателството спрямо „исконните ценности и духовността като такава“. В това обръщение човек може да прочете образци на безсрамна комунис-тическа патетика примерно като тоя:

„Набира скорост една зловеща тенденция – да се обругава всичко, което е изконно българско, всичко, което напомня за великите традиции на националната ни идентичност и култура.“

И така нататък, който иска да се за-познае по-близко с подобно комунистическо празнословие, нека да изчете цялото обръ-

щение. Моя милост, няма как, написа в блога на г-н Инджев ето този коментар:

Атеисти-комунисти защищават „ис-конните духовни ценности и светата ни пра-вославна църква“, т.е. всичко онова, които те самите поругаха и оскверниха в годините на тоталното си господство в България! Каква наглост, какво безочие! С това, без да си дават сметка що правят, на дело признават безспорния факт, че българската православ-на църква е била тотално овладяна и поста-вена под пълния контрол на БКП и ДС в годините на комунистическата диктатура, поради което, естествено, сега другарите си защищават своите владици и ченгета с раса и бради.

Принципът в тази отвратително нагла и тъпа кампания е: „Гарван гарвану око не вади!“, а пък водещият мотив е „да защи-тим бойните си другари от ДС, дегизирани с бради и облечени в раса“. Наистина в списъ-ка на защитниците на „кагебисткото правос-лавие“ у нас могат да се видят доста ченгета от ДС като, да речем, „философът“ Васил Проданов. Което е изява на такова дебелоо-чие, каквото нормалният човек трудно може да си представи…

А пък другарката Дърева, която бе-ше и си остана правоверна комунистка и атеистка, също се е загрижила за служители-те на кагебисткото ни православие; нима го прави от „дълбоки хуманни подбуди“? Разби-ра се, че не; а по този начин червената дама само демонстрира, че такива неща като морал, нравственост, ценности за комунисто-атеистите нямат абсолютно никакво значе-ние. Комунизмът беше и си остана непрекъс-ната гавра с всичко духовно: религия, изкуст-во, философия, морал, ценности, човечност; ето, и сега другарите ни демонстрират тоя свой сатанински манталитет.

Комунистът е способен на всяка мерзост, способен е да си криви душата както си иска, защото дори и душа комунис-тите явно нямат, а имат само сметкаджийски гнусен и вулгарен разсъдък. Точно на това основание бойните другари на наште кому-нисти-атеисти, облечени за заблуда на врага в раса и оборудвани с пищни бради, имам предвид владиците-мутрополити, открито показват пълното си пренебрежение към духовното и към християнските ценности – като без капчица свян демонстрират гнусния си материалистичен ламтеж към лукса, пари-те, лъскавите предмети, коли и пр.

Тъй че защитата на „духовните ни архипастири“ от такива именно ярко изявени дейци на сатанизмо-комунизма е най-грубата мечешка услуга, която в тази ситуация може-ха да им направят. Да бяха поне малко умни та да си замълчат; тогава някой и можеше да бъде заблуден относно морала и същината на червените ни архипастири-мутрополити.

А сега вече никой няма съмнения що представляват и колко чинат: кажи ми кои са ти защитниците, та да ти кажа и ти самият колко струваш…

25 Явно тия Бог вече ги е лишил дори

и от разсъдък, което вещае неминуемата им гибел…

ОСТАНКИТЕ ОТ ЕДНА ТЪЖНА ЦЪРКВА

Потопената църква на яз. Жреб-чево. Енигмата, наречена България: колко малко и трябва за да потъне. Споделете тази снимка, защото няма да я видите в новините; това е резултат от безобразията на цял един строй.

Това са останките от една тъжна църква. Единственото, което е останало от потопеното под вода през 1965 година село Жребчево (Атлари), на което днес е кръстен едноименният язовир. Този храм е носил името на българския светия Иван Рилски. Рано напролет той е наполовина потопен, а към края на лятото е почти изцяло над вода-та.

А мястото е особено фотогенично, защото както всяка църква и тази е обърната на запад, към залеза. На едно възвишение, в близост до останките на църквата, се намира изоставено гробище. Пред него, с лице към яз. „Жребчево” ще видите паметна плоча. Особеното в нея е, че тя също не е за отде-лен човек, а за цялото село. Текстът гласи:

"Село Запалня, заселено XV в. Цър-квата се намира недалеч от град Николаево и село Паничерево. Язовирът е построен през 1959-1966 г. В чашата на язовира са бившите села Жребчево, Запалня и Долни Паничарево. Жребчево, чието име носи язовирът, е залято нацяло, а другите две-частично."

Язовирът е построен през 1959-1966 г. Намира се на 3,5 км западно-югозападно от село Баня до Новозагорските (Кортенските) минерални бани. В чашата на язовира са останали завинаги бившите села Жребчево, Запалня и Долни Паничарево. Жребчево, чието име носи язовирът, е заля-то нацяло, а другите две-частично.

Написа: Valentin Donev Donev

ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИ-ЗИЯ Е ЗНАЧИМ, УНИКАЛЕН ФЕНОМЕН НА БЪЛГАРСКИЯ МЕДИЕН „ФРОНТ“

Забелязал съм, че у нас е същинска

рядкост някой, който работи, прави нещо ценно и значимо, да бъде оценен от друг

човек, да бъде, както се казва, похвален, но искрено, сиреч, да му бъде призната извест-на заслуга или принос. Обикновено ние пос-рещаме постиженията и успехите на други хора с презрително свити устни; това може би се дължи на добре известното обстоятел-ство, че „българска добродетел“ не е нещо друго, а тъкмо… завистта.

Дадена личност може да бъде оце-нена обаче само от друга личност; подобното се привлича от подобно; да се възхитиш от някаква личност може само ако ти самият си личност, а не безличност; безличниците си имат други кумири. Прочее, не зная дали сте забелязали, че в нашите медии обикновено ни натрапват не стойностни личности, а по-скоро безличници, които са способни да впечатляват безличната аморфна маса. И ето, в противоречие с установилата се тра-диция, искам да кажа някоя добра дума за една личност, от която се възхищавам; става дума за големия журналист и писател Евге-ний Тодоров от Пловдив.

Познаваме се с Евгений отдавна, още от годините преди 1989-та, когато той, главен редактор в Телевизионния център в Пловдив, ме беше поканил, та да разговаря-ме, разбира се, не за друго, а за свободата. Аз тогава бях асистент по философия в ПУ „П. Хилендарски“, пишех много по „перестро-ечни теми“ във вестниците, и ето, той ме покани, за да разговаряме за свободата – в единствената тогава телевизия. Минаха години, в един период Е.Тодоров сякаш изчезна; сега, от неговите собствени книги разбрахме, че малко след идването на про-мяната в 1989-та година той сам напуска престижната си работа в телевизията и се захваща, както подобава за един свободен човек, с бизнес. Митарствата му в ония мут-ренски години в бизнеса ги е описал твърде „сочно“ в забележителната си книга „Запис-ки по българския преход… този скапан начин на живот“, която заслужава да се прочете непременно.

По едно време той създаде своята Пловдивска обществена телевизия, която е значим, а аз бих казал уникален феномен на българския медиен „фронт“. Както и подо-бава за човек с творчески потенциал, негова-та телевизия има рядко богати на смисъл предавания, носещи и излъчващи настрое-ние, една особена задушевност; той създаде

телевизия, която може да ти е приятел в истинския смисъл на тази дума. Евгений в тия предавания дава думата на много талан-тливи, в това число и млади хора; убеден съм, че един ден студентите по телевизион-на журналистика ще се обучават по предава-нията на Пловдивската обществена телеви-зия, създадена и ръководена вече толкова години от Евгений Тодоров.

Моя милост има погледа върху раз-витието на ПО-ТВ още от създаването й та досега; сътрудничил съм си с тях още от самото начало, понеже и аз тогава се бях захванал с една щура идея: бях създал своя Център за развитие на личността, който правеше тогава първите си стъпки, който прохождаше точно по онова време. Евгений ми е пускал реклами на Центъра в телевизи-ята си, в замяна на мои участия в негови предавания; и досега чат-пат се явявам в различни предавания на ПО-ТВ.

Иначе като автори с Евгений сме си разменили всички издадени от нас двамата книги; имам всички негови книги с негов автограф. Той е нещо като човек-медия, сам води много предавания, перфектен профе-сионалист и един много човечен човек, си-реч, личност в един истински смисъл на думата. Не страда от предразсъдъци и не робува на шаблони, а се отличава с освобо-дено, търсещо истината мислене, което именно е отличителната черта на стойност-ната, на автентичната личност. Ето на това основание го уважавам и съм горд, че го познавам.

Разбира се, медията на Евгений Тодоров е комай единствената, която проя-вява системен интерес към развитието на философското списание ИДЕИ, издавано от моя Център за развитие на личността; то няколко пъти беше представяно в предава-ния на ПО-ТВ, за което съм му благодарен. Сп. ИДЕИ има много читатели в Пловдив и благодарение на съпричастността към него, проявена от Евгений Тодоров и неговата телевизия.

Защо пиша всичко това ли? Не е за да се „подмажа“ на Евгений Тодоров или да го похваля, щото хора като него нямат нужда от такива неща, не се впечатляват от тях. Пиша го по една-единствена причина: за да покажа, че в наше време, в което огромната част от телевизиите са пищно облени в жълт цвят, т.е. във време, в което у нас всичко е чалга, а пък телевизиите ни най-вече, има една телевизия, която пази най-високо про-фесионално ниво, има една телевизия, която на дело показва, че и в най-трудни условия може да се прави стойностна, личностно обагрена, творчески вдъхновена телевизи-

26 онна журналистика и публицистика. Призна-вам си, наред с възхищението от работата на Евгений Тодоров, с лекота правещ нещо, което може да се определи като същинско чудо, често се питам: как ли тоя човек, пра-вещ де факто невъзможното, намира сили да устои на неблагоприятните обстоятелства, колко ли енергия е нужна за да се прави едно такова наистина значимо жизнено дело?!

Това, че има в наше време личнос-ти като Евгений Тодоров всъщност е основа-нието на моя оптимизъм, че независимо от трудностите страната ни един ден ще над-могне вечните кризи, ще стъпи на твърда почва и уверено ще поеме към заслужения просперитет. Точно такива активни и предп-риемчиви личности като Е.Тодоров, работе-щи всеотдайно в различните сфери на бъл-гарския живот – бизнес, култура, творчество и прочие – са двигателната сила на вървене-то ни към просперитета. И сме длъжни поне малко да сме им благодарни и признателни: покланям се пред това, което правиш, Евге-ний! Желая ти все по-успешно да гониш и настигаш мечтите си!

И знай едно, като стар философ мо-га да ти го кажа с пълна гаранция, че е така: Бог обича дръзновени хора като теб! Твор-чеството е Божия потенция; съзнавайки това, силите на търсещите се умножават. Точно затова за тях никакви изпитания не са страшни…

ЖЕЛАЯ СВЕТЛА, ПЛОДОТВОРНА И БЛА-ГОДАТНА ГОДИНА НА ВСИЧКИ!

Присъединявам се към честитката, отпра-вена във видеоблога ми от редовния ко-ментатор в него insomnia1304; а тя съ-държаше написани от сърце думи, които моя милост леко редактира и допълни, в резултат на което се получи ето това:

Честита Нова 2012 година на всички съфорумници!

Новата 2012 година влезе в дома ни с надежда, с радост и любов – и нека надеж-дата, радостта и любовта не ни напускат никога! Нека да играят вдъхновено и да се смеят от сърце децата ни; нека светла ус-мивка винаги да озарява и нашите лица!

И дано ни дари Бог със здраве, кое-то е първа предпоставка за щастието! Да бъдем пред настъпилата година щастливи,

но и активни, упорити, ангажирани изцяло с жизненото и с професионалното си дело; нека да сме работливи, стремящи се и вяр-ващи в успеха си! Защото този е пътят, който ще ни доведе до желания просперитет – и като индивиди, и като нация!

Нека силно да пожелаем да бъдем и винаги да си останем свободни и достойни хора в най-истинския смисъл на тия благос-ловени думи!

Желая светъл, плодотворен и бла-годатен живот на всички, които някога ще прочетат тая честитка!

Извънреден архивен брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, ознаменуващ преми-наването на Гоце Първанов на поли-тическото бунище

Прочетете извънредния архивен

брой на в-к ГРАЖДАНИНЪ, обединил в себе си публикациите в блога ми от периода 0кт. 2006 дек. 2006 г., когато лъжльото и агент на ДС Гоце Първанов успя да се докопа до втори мандат като президент, на който пост, след много лъжи, предателства, служене на чужди (кремълски) тайни служби довегетира чак до наши дни!

Ала скоро, за радост на всички нор-мални хора, ще му се наложи да премине в политическото небитие, сиреч, бунище!

ЧЕСТИТО, таваришч ГОЦЕ! Пажалуйста, уезжай навсегда в

Маскве к своим государям – и болше никогда не возвращайся обратно!

Желаю тебе приятних емоций у твоего алтаря: гроб вождя мировога комму-низма таваришча Ленина у Мавзолею! Каж-дий ден подноси ему свежие цветы!

Гудбай, дарагой друг таваришча Путина! ОЧАКВАЙТЕ КНИГАТА ГОЦЕВИАДА – ЗА ОЗНАМЕНУВАНЕ НА ИДВАЩИЯ РАДОС-

ТЕН МОМЕНТ: ГОЦЕ ПЪРВАНОВ ЗА-МИНАВА В ПОЛИТИЧЕС-НАВА В ПОЛИТИЧЕСКОТО НЕБИТИЕ!

Новата 2012 година започва с хубав знак: слугата на руско-българската ченгеса-ро-кагебистка мафия и олигархия Гоце Пър-ванов заминава в политическото небитие, другояче казано: отива на политическото бунище! Това е хубав знак за многострадал-ната българска демокрация, на която безск-рупулни играчи-марионетки като агент Гоце и агент Сава (Ахмед Доган) таковаха майката, и то без капчица съжаление!

Според мен лично Гоце Първанов трябва да си заминава при господарите, именно, да се преселва в Москва, където му е мястото: изобщо няма да се учудя ако и той – подобно на канцлера Шрьодер, дето се опозори като получи добре платена длъж-ност в „Газпром“ в замяна на свършените докато беше на власт услуги! – се пресели окончателно при досегашния си работодател в Москва; таман ще е по-близо до идола си Ленин и ще може секи ден да му поднася цветя в Мавзолея!

Сега, след като Гоце си тръгва към Москва – там, където е политическото неби-тие и политическото бунище за разконспира-ните агенти-предатели на България! – е крайно време да дооформя за печат своята отдавна подготвяна книга под условното заглавие ГОЦЕВИАДА, в която съм събрал най-важните, най-знаковите си публикации през годините на тема „Гоце Първанов“. По едно време бях събрал всичките си до една статии на същата тема, ала книгата доби застрашителни размери: почти 1000 страни-ци текст! Затуй трябваше да я очистя от излишното, както се чисти мраморът, та из недрата му да излезе и да засияе извайвана-та от скулптура прекрасна статуя; само дето тоя път „статуята“ ще е много грозна, отвра-тителна даже: един български предател и слуга на душманите на България ще бъде представен в тая книга в истинския си лик. Щото аз, за разлика от други писали на тая тема, съм турил акцента върху най-отвратителното у Гоце: неговия морален лик и образ.

Пиша „морален“, а самият език во-пие и иска да туря вместо тая дума думата „аморален“; добре, нека да е както иска езикът, щото насилието върху него до добро не води; езикът, запомнете от мен това, е

27 най-добрият философ – той всичко разбира. Ние само трябва да се приучим да се вслуш-ваме в това, което езикът ни говори и казва – и тогава няма да изневеряваме на истината. Най-значимото на тоя свят за нас, човеците, е тъкмо тя…

И така, очаквайте в близките месец-два излизането и на тая моя книга. Иска ми се да я сбия до оптималния размер: не пове-че от 250 страници. Щото и аз, подобно на Ницше (или на Шопенхауер, не помня добре) смятам, че „голямата книга е голямо зло“. И за тия, дето я пишат, и особено за тия, дето ще я четат. Така е, прав е – който и от два-мата да беше казал тая мисъл. Истината е немногословна, а заблудите изискват много, твърде много думи…

И тъй, очаквайте книгата ГОЦЕВИ-АДА – за ознаменуване на идващия радос-тен момент: Гоце Първанов заминава в по-литическото небитие! Наздраве! Нека Гоце на повлече крак, нека и други политически трупове затътрят крака след него…

БОЙКО УСПЯ ДА ОБЪРКА РАБОТИТЕ В ДЪРЖАВАТА НИ ДОТАМ, ЧЕ ПАК САМО КОСТОВ МОЖЕ ДА ГИ ОПРАВИ

Във Фейсбук на едно място се за-почна интересна дискусия във връзка с де-комунизационните мерки на унгарското пра-вителство. Който иска, нека да иде там и да прочете дискусията в нейната пълнота, аз тук ще публикувам главното според мен. Както е обичай у нас, когато стане дума за политика, винаги разговора опира до Костов; ето, и той път стана така; един активен фейсбуков (или фейсбучен) деятел, г-н Георги Кокеров, рече ето това, и то в един библейски възвишен стил:

… Ако Иван Костов беше казал на българите за трудностите в управление-то си щеше да бъде разбран и тогава ис-торията на Бьлгария щеше да е друга. Той не направи това и историята е известна. Днес неизвестностите пред България са още повече. Сега според мен „От нийде надежда взорът не види“…

Тогава на моя милост се наложи

реагира, щото не ми се нравят тия прекалено черни прогнози за бъдещето, а пък бъдеще-то, знайно е, няма как да е бляскаво, ако не сме си разчистили сметките с миналото, т.е. ако не сме го проумели и ако продължаваме

да нехаем за неговата истина; ето затова написах там следната реплика:

Г-н Кокеров явно е привърженик на популярната теория, натрапена на българите от ченгетата на ДС като Кеворкян, Т.Тошев и компания, според която Иван Костов е вино-вен за абсолютно всичко; по тая логика не друг, а тъкмо Костов е виновен дори и за това, че Б.Борисов не само нищо не прави в тая посока, но и нищо няма да направи, по простата причина, че самият той е бил кому-нист… Георги Кокеров ми отвърна ето как: Г-н Грън-чаров, не слушам никой и никой не може да ми влияе и да измени мнението ми. Иван Костов не стигна до края в своя звезден час. Или се уплаши, или му свиха юздите и го озаптиха. Когато беше на ход не игра до края. Сега е твърде късно и за другите. Най-малко мога да се влияя от парвенюта като Кеворкян и Т.Тошев. В бъдеще комунизмът в Бьлгария може да бъде победен и изхвьрлен само с инструментите и средствата на мора-ла. Но в днешна България без собственици това е невъзможно.

Тая сутрин, ставайки след нового-дишната нощ – моя милост спи малко, три-четири часа са ми предостатъчни да се наспя – рекох да направя първия си политически коментар за 2012 година именно във Фейс-бук; ето какво написах там:

Не знам защо и тоя разговор пак опря до Костов; винаги става така; не мога да кажа защо, но явно има защо; и то е твърде съществено; Костов, дали харесва някому или не му харесва, въпреки всичко играе ключова роля в българската политика и досега, пък и за в бъдеще. Не съм ничий адвокат, но във връзка със становището на г-н Кокеров искам да подхвърля нещичко. Щото особено ми е мъчно когато антикому-нисти, водени от най-чисти пориви, допускат една много досадна грешка: да изискват от Костов специално максималното, не съобра-зявайки се с реалностите; а политиката е изкуство на възможното, сиреч, умение за съобразяване с реалностите, а не е фантас-тика, в която всичко е възможно.

Тъй че Костов не е „бог“, а е човек, нищо че е силна личност; а пък силата му иде от това, че е умен – едно рядко срещано качество в българската политика. Освен това има принципи, чувства се, че действията му са ценностно подплътени. Това вече съвсем рядко се среща в българската политика. Поради това Костов е уникално явление в нея.

Аз много съм писал по тия пробле-ми за случилото се в славните години на епохалния български преход; две книги имам написани и издадени по всичките тия проб-леми, в които съм вложил разбирането си. Водел ме е в писането на тия книги един-единствен мотив: истината. Смятам, че трябва да помогнем истината да излезе наяве; не мога да се примиря, че някои сили

съвсем умишлено ни баламосват с откро-вени лъжи, а пък има бол наивници, които се връзват на приказките им.

Та книгите, които съм написал по тия проблеми, имат следните заглавия: БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (подзагла-вие „Идеи за нашата философия на живо-та, историята и съвременността“) и дру-гата е СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАР-СКИ (с подзаглавие „Кратка психологическа история на съвременна България“). Който се интересува, може да се запознае с моето тълкуване на тия най-важни български въп-роси, ако разлисти книгите ми. Намират се и онлайн.

А сега относно конкретния проблем, който се заформи по-горе; могъл ли е Костов, като беше на власт, да стигне „до края“, т.е. да разобличи и да набута ченгетата където им е мястото, да декомунизира и дегенгеси-зира България, та да бяхме стъпили още тогава на твърдия и верния път? А Костов почти нищичко не можа да направи в тая посока; сякаш прояви нерешителност; все едно ръцете му бяха вързани. Защо ли?

Ако един политик приеме желаното за действително, сиреч, ако игнорира реал-ностите, той сам си подписва смъртната присъда като политик. Костов имаше през годините на своето управление следния избор: или да действа волунтаристично, да опита да прави „всичко, което трябва“, во-дейки се от принципа „а след мен и потоп“, или да постъпи умно, съобразявайки се с реалностите, и да направи максималното в рамките на онова, което действителността позволява. Освен това всеки политик е длъ-жен да прави градация на целите, да преце-нява кое е истински важно и кое може да почака.

За Костов имаше една главна цел, която той изпълни бляскаво: да тури иконо-миката на България на пазарни основи, да направи така, че частната собственост да стане водеща, а пък това вече беше реша-ващата предпоставка България да смени геостратегическия си избор и да се насочи твърдо към западната цивилизация на свободата, към Европейския съюз и към НАТО. Всичко друго трябваше да застане зад тоя същностен стратегически приоритет на управлението му.

28 Ако Костов беше се захванал да го-

ни вещици, да насочи целия ресурс на власт-та в друга посока, рискуваше ченгетата да го свалят още на първата година; а те това можеха да го направят, ох, как можеха! Ви-дяхме как едва го изтърпяха в тия 4 години, изтърпяха го защото той водеше сложна игра с тях, а пък после му забиха ножа, спретнаха му преврат, домъкнаха от Мадрид чучелото Симеончо, само и само Костов да не е пове-че на власт. Но Костов все пак ги прецака проклетите ченгета; отмъстиха му, ама той постигна главното: България е в ЕС и НАТО и има всички условия да бъде проспери-раща европейска страна! Ако Костов не умееше да мисли стратегически, щеше да си изгърми патроните като Филип Димитров и ченгетата щяха да го свалят още на първата година; България сега щеше да е като Бело-русия и като Узбекистан; но Костов е умен и ги прецака; е, за сметка на това ченгетата вече 11 години му отмъщават и го плюят, бълвайки зелена пяна из устата си като чуят името „Костов“. Но победителят е той. Това, че така силно го мразят, е свидетелство за това. Факт. Неоспорима истина. Защо някой друг не мразят толкова ченгетата? А?

Тая ченгесарска напаст е тъй силна и днес, че не може да се пребори и изчисти току-така, с кряскане; тя държи всички лосто-ве; Костов е умен и е знаел това и тогава. Разбира се, е бил приготвил на ченгетата заслуженото, обаче те, за да предотвратят очакваните ги удари, направиха и невъзмож-ното и го свалиха от власт. И ето, вече 11 години България боксува, работите вървят на зле, щото ни управляват в тия години ченгета и техните слуги, а пък Костов е сата-низиран и най-ненавистен.

Но ето, сега се вижда, че работите така се оплетоха, че пак само Костов може да ги оправи. Боко ако има грам акълец, ще вземе да се оттегли, ако ще да стане патри-арх, ако ще да стане цар-Бърдоква, ако ще да стане главен футболист на Республиката ни, но да се оттегли от властта и да остави Костов да въведе ред в държавата. Както, прочее, и стана в Италия: като техния поли-тически нерез Берлускони се оттегли, а пък страната ще бъде спасявана от умни и раз-биращи хора като Костов. Но къде ти грам акълец или пък разум у Боко?!

По тая причина той първом ще чака да си счупи хептен тиквата, а пък след това пак ще дойде часа на Костов, щото той е доказал, и то на дело, и то три пъти досега, че единствен може да извежда България от

кризи, и то от много по-страшни кризи от тая сегашната. У нас в резюме преходът може да се сведе ето до това: ченгетата-комунисти крадат и вкарват страната в криза, Костов я изважда от кризата, после ченгетата и кому-нистите пак вземат реванш, после Костов пак я спасява, и така.

Това е положението. И ще се раз-бере от всички съвсем скоро, че е точно така. Хайде чао, принудихте ме да направя първия си политически коментар за 2012 година. Както и да е, да си пожелаем в 2012 година България отново да надмогне кризата; вече знаем как това може да стане!

ЧАЛГА-ПОЛИТИКАНСТВАНЕТО ДОСТИГНА ЗВЕЗДНИ ВИСОТИ И СТАНА СМАЙВАЩ, УМОПОМРАЧИТЕЛЕН ФЕНОМЕН НА БЪЛ-ГАРСКИЯ ЖИВОТ

Тия дни е време да се пишат дъл-бокомислени коментари за „най-значимото“ в изминалата, 2011 година – и да се правят интригуващи прогнози за следващата, 2012 година. Отвреме-навреме дори и сериозни анализатори нямат нищо против да се пре-въплътят в нещо като политологически врач-ки, които да сведат до знанието на просто-людието не друго, а самото бъдеще. Аз лично нямам влечение към подобен род писания, но все пак ми се иска да обърна внимание на нещичко, което, по моя прецен-ка, има по-голямо, пък дори и съдбовно значение, понеже ще повлияе върху същина-та на идващите, на задаващите се събития.

Ние, в България, от известно време сме свидетели на една крайно любопитна ситуация, която се нуждае от внимателно тълкуване и вникване. Народът повери съд-бините си на един самозванец, именно на Бойко Борисов, който, по презумпция и фак-тически, всички знаят, че съвсем не става за управник. Не само защото си е чисто и прос-то една мутра, сиреч, е един бандит. Ала негова светлост, както и подобава за мутра, има ясно изразен авторитарен манталитет,

който пък се нрави на голяма част от немислещата българска природопопулация, която го тури на трона. Както писа преди време някакъв анализатор, чието име не помня, у нас стана така, че простотията се възцари и в лицето на Бойко Борисов видя своя вожд, комуто повери съдбините си.

У нас в момента всичко е чалга и всичко е менте; даже и в натрапваната ни „култура“, именно в „културния живот“, тая мръсна пяна изби съвсем неудържимо, имам предвид същинската чалга като средоточие на съвременната народна душевност. А какво пък да кажем за политиката, за дър-жавния живот, за медиите и за всичко оста-нало?! Ако някой се запита какво е това чалга-журналистика, вместо да му обясня-вам, ще напиша едно име – Николай Бареков – и той веднага ще схване за какво става дума. А пък за чалга-политик като се наложи да обясня що е, ще кажа едно име – Бойко Борисов, да не говорим пък за свитата му – и всички мълниеносно ще разберат какво имам предвид. Чалга-политиканстването, което в 2011 година достигна звездни висоти, е смайващ феномен на българския живот, с който окончателно ще счупим, както се казва, главите на онемелите от почуда европейци и дори на гражданите на целия свят.

Най-хубавото в цялата тая работа е, че Бойко Борисов съвсем не знае чужди езици. Но тия дни той има смелостта да заяви, че много завиждал на Стоичков, щото тоя последният владеел с лекота толкова много езици! Хубаво е, че Бойко не знае чужди езици, щото ако знаеше знаеше, майка ни жална тогава: целият свят тогава щеше да разбере колко ни е акъла като нация, щом точно такъв турихме начело на държавата и на нацията си! Същият Бойко Борисов заяви, че имал една мечта: да стане полиглот! Представяте ли си за що намеква?! Явно на балканския гений България веч е твърде тясна, он иска световно признание! И като едното нищо ще го получи: след като се похвали, че бил оправил Европа, бил я спа-сил от кризата, сега он суче мустаци вече целио свет да оправя! Уго Чавес ряпа да яде пред тоя нашенски герой! Жална ни майка обаче ако Б.Борисов излезе на световната арена, щото светът като едното нищо ще изпоумре от смях!

За да не се разпростирам излишно около описанието на подвизите Бойкови, що целата нация ги знае превъзходно, нека да синтезирам поуката си от целата тая работа: най-хубавото е, че през изминалата 2011 година Бойко съвсем се разпищоли, а пък големата му уста веч не спира да мели, от ранна утрин до късна вечер телевизионниот ни премиер дърдори по телевизиите, където неуморно ни осенява с неземната си мъд-рост. Хубавото е обаче, че вече съвсем не се усеща що плещи. Верно, простотията, която в негово лице вижда собственото си възца-ряване, собствения си епохален триумф, изглежда се радва на акъла му, но пък когато

29 се прекали в разюзданото плещене, когато се минат всички граници, нищо чудно изкрици здрав разсъдък да почнат да блещукат тук-там из главите на целокупната ни малоумна природопопулация. Най-хубаво това, за което намеквам, го е казал народът, измис-лил ето тая поговорка: „Език мой, враг мой!“.

Ако Б.Борисов имаше добродетелта да мълчи, нищо чудно, можеше да се задър-жи във властта твърде дълго; но как негова светлост да мълчи, като, знайно е, да мълчат го могат ония, дето умеят да мислят, а това нещо нему съвсем не му се удава?! Затуй он плещи всичко, ще мине през акъло му; ете това нещо него ще го убие! Аз съветвам кукловодите му да земат и да му забранят да дава телевизионни и всекакви други интер-вюта, и тогава властта му може и да оцелее до изборите; ако обаче продължи така да плещи всекидневно и ежеминутно, ще стане пълно посмешище, а тогава никаква сила не може да удържи на власт оня, който е станал за посмешище. Тъй че ето на това основание и моя милост веч предвижда, че Б.Борисов нема да удържи до края на мандата си – и причина за идващия му неминуем крах е една: твърде големата му уста!

Която он съвсем не може да държи затворена. Напоследък имам чувството, че резачът на ленти на республиката не мръдва дебелио си задник от телевизионните студия: иде за малко, резне некоя лента, и пак се върне, та си намести заднико у некое студио! И така секи Божи ден! От ранна утрин до късна вечер ломоти без да спира пред воде-щите и репортерките, а понекога нищо чудно и нощем да дава интервюта. Човек вече не смее да пусне чешмата си, щото и оттам може да се чуе гласа на народнио ни преми-ер. И он дори не се усеща когато дори и верноподанически, с извинение, журналисти като Бареков го вземат на подбив, а продъл-жава, ухилен мазно, да се излага и излага. При таков управник нема нужда от опозиция, он сам на себе си е най-съкрушителната, най-убийствената опозиция! Блазе ни! Какъв кеф, че имаме такъв мулти и направо турбо функционален управник; вижда се, че човеш-кият език изпитва непреодолими трудности да опише неръкотворен титан като Боко Борисов!

На това нещо, на това чудо каквото е Боко, приляга и една друга народна мъд-рост: „Пази, Боже, слепо да прогледа!“. Е, прогледна, телевизиите направиха сичко, за

да се роди телевизионният титан Боко, ето, сега веч сме ощастливени с чудо-невиждано, имаме си телевизионен премиер! А пък ско-ро, както е тръгнало, ще си имаме и пожиз-нен смешник на республиката, щото Боко тури в малио си джеб корифеите на българс-ката комедия; това Парцалев, това Калоян-чев, това Мутафова, ряпа да ядят пред гения на Боко, он е ненадминат. Даже на Тодор Живков не сме се смяли толкоз като на героя от Банкя. Все по-чевръсто Бойко ни разсми-ва, некои хора дори се оплакаха, че напос-ледък он дори успял да ги върне до съкрове-ните тайнства на вярата в Бога, щото каквото и да го чуят да каже, то мигновено ги карало сръчно да почват да се кръстят. Ете такива ефекти политиката до Бойко изобщо не е имала, което и свидетелства, че пред нас имаме един природно-ентелегентен народен политически гений.

Другояче казано, с извинение, Бой-ко Борисов през последната година много напредна в изкуството постоянно да се… осира, и то пред публика, и то с несъмнено удоволствие. Осере се, дето се казва, с кеф и замах, а пък после му се налага да лиже осраното. Простете за грозните думи, но човек требе да прибегне до некакви метафо-ри, та да може да представи по-нагледно що за гений е нашият народен кумир. Он самият навремето нарече политиците „лайна в це-лофан“, нали помните тия замечателни него-ви думи? Е, он самият стана политик, сиреч, стана лайно, ама разликата е, че он пак е лайно, но вече без целофан. А пък медиите, знайно е, са нещо като мощни вентилатори; сами се сещайте когато подобно лайно без целофан бъде постоянно фърляно в мощни-те медийни вентилатори. Сещате ли що ще се случи на публиката, която се излага на духането на тия вентилатори?

Сещате се, как нема да не се сети-те! Е, точно това имам предвид. Бойко сичко успя да осмърди в държавата, и го осмърдя така, че изобщо не виждам как изобщо ще го чистим един ден, как изобщо свеж въздух ще влезе и откъде тоя въздух ще се вземе и появи в тая така гнусно смърдяща българска атмосфера.

Хайде да спирам дотук. Главното, чини ми се, все пак успях да кажа. Може още много да се каже и напише, ама нужно ли е да продължаваме да се ровим още в тая гнус? От друга страна съм длъжен да пре-дупредя, че нещата може в един момент да станат не смешни, а и страшни, щото в ръце-те на тоя доморасъл герой е съсредоточена целата власт у държавата. Като едното нищо он може да направи поразии, за които сички ще плащаме, и то прекалено голяма цена. Без да му мигне окото ще направи тия пора-зии.

Слава Богу, че иначе е страхливец, нищо че се репчи толкова; то най-големите страхливци се познават по това: имат обичай да се репчат, а на смелчаците изобщо не им се налага да се репчат. А пък и ЕС все пак е

нещо като намордник на тоя див кон, иначе наистина майка ни жална и като едно-то нищо ще проплаче. Е, да се излагаме както само ний умеем, това поне ще се слу-чи, ама ний това го можем, ний на това сме си и свикнали – дотам, че дори се гордеем с излагациите си. И затуй продължаваме да се тупаме по космясалите гърди като гледаме какви подвизи върши нашият герой Боко, квинтесенцията на народния дух и на родна-та българска чалга-душа!

ЗАЩО НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, И ДОСЕГА ПРОСПИВАМЕ И ПРОПИЛЯВАМЕ ВСИЧ-КИТЕ СИ ВЪЗМОЖНОСТИ И ШАНСОВЕ?

В блога на СВОБОДНАТА ВИРТУ-АЛНА АКАДЕМИЯ, под публикацията Пода-рената свобода се обезсмисля, свободата е ценна само когато е твое собствено постижение анонимен коментатор е написал хубав текст, който трябва да стигне до пове-че хора; поради което и го препубликувам в отделен постинг; ето го:

Разбира се, че е най-добре сам да

постигнеш свободата си, само че това неви-наги е възможно и реалистично. Всичко зависи от конкретната ситуация. Левски и другите български революционери изхождат от реалностите на 19 век и са прави, че евентуалното „освобождаване” на България от външна сила по всяка вероятност е щяло да означава само смяна на господаря или поробителя. Тогава великите сили наистина са се разпореждали брутално и безскрупулно със съдбата на по-малките и по-слабите народи.

В 20 век обаче положението е доста по-различно. Съветският съюз не е освобо-дител на Източна Европа, но мисля едва ли някой би оспорил, че Америка е освободи-телка на Западна Европа от нацизма. Даже можем да приемем, че Америка е освободи-телка на самата Германия от хитлеризма и

30 на Япония от японския милитаризъм. Само едно малцинство днес в Германия и Япония възприемат американците като завоеватели и окупатори. Намесата на Америка в бивша Югославия – в Босна и Косово – също не беше продиктувана от користни, завоевател-ни стремежи.

Така че свободата на Западна Ев-ропа, на босненците и албанците в Косово наистина е „подарена”, но това почти не намалява ценността й. Тя не е постижение на тези народи, но това не я обезсмисля, както твърдите Вие. Сигурно щеше да е още по-добре Европа сама да се беше разправи-ла с нацизма, а албанците и босненците сами да бяха победили режима на Милоше-вич, но това беше нереално.

Не знам колко реалистична в била опцията България сама да се освободи от турско робство. Русия например в 1878 г. доста погрешно преценява силите и възмож-ностите на Османската империя, която не се оказва толкова прогнила и крехка. Поради това руско-турската война е ожесточена и тежка, а не победоносно парадно шествие на руснаците. А в Балканската война 1912 г. се налага всички балкански народи да обединят силите си, за да победят остатъчната Ос-манска империя, при това в Европа и в сама-та Турция са били убедени, че Турция ще излезе победител в конфликта.

Също така не е вярно, че българите нямат никакво участие в своето освобожде-ние. Напротив, съвсем несправедливо се забравя ролята на българското Опълчение, която съвсем не е за подценяване. Може дори да се каже, че на моменти значението на опълченците е ключово, например при Стара Загора и на Шипка. Без българското Опълчение войната в можела да вземе съв-сем друг обрат.

Ако се вгледаме в европейската ис-

тория, можем да кажем, че фактическият унищожител на свободата е Юлий Цезар.

Той унищожава римската res publica и с това свободата и след него европейското чове-чество в продължение на столетия и даже хилядолетия е управлявано авторитарно. Именно Цезар задава тази традиция.

Тук историците ще възразят, че по онова време Рим вече е бил империя, която вече не можело да бъде управлявана репуб-ликански и демократично и Цезар правилно бил схванал духа на времето, но дори да е така, което е спорно, това не променя факти-те и ролята на Цезар. След него всички вече са цезари-кесари-кайзери-царе и т.н., а по-късно фюрери, вождове, вождове и учители, дучета, кондукатори, велики кормчии, (люби-ми) ръководители, каудильовци и т.н.

Дотук е текста на коментатора. На-ложи се да реагирам. А ето сега и моят отго-вор на коментара на тоя човек:

Здравейте! Изказвате съвсем осно-вателни мисли! Съгласен съм с огромната част от твърденията Ви. Запазвам обаче правото си да мисля иначе, т.е. по различен начин да тълкувам същите тия събития.

Дали България е могла сама да се освободи и да постигне независимостта си от Отоманската империя? Според мен Левски, Ботев, Стамболов и останалите апостоли са били съвсем прави в убеждението си, че подарената свобода до добро не води. И че истински ценна е свободата, която сме пос-тигнали сами. Дали сме могли в оня обста-новка да извоюваме сами свободата си е отделен въпрос; важното е, че сме били длъжни да го сторим, с цената на всички възможни жертви. Ако бяхме го сторили, съдбата на България и на българите щеше да е съвсем друга. А който се вайка и казва "това не може да стане", дори и без да е опитал да го направи, такъв показва непрос-тимо малодушие. Трябваше да опитаме, пък каквото сабя покаже, нали така?

Първо, не може една не по-малко тиранична империя от Турската, а именно Руската, която всъщност е още по-тиранична дори и спрямо собствения си народ, а какво да говорим за останалите, да донесе свобо-дата на народ като българския. Питайте поляците дали може да се разчита на русна-ците по един такъв най-значим въпрос: собс-твената свобода, свободата на цяла една нация! Мнозинството от българите са били склонни безропотно да преместят главата си от турския в руския ярем, сякаш са говеда. Те дори смятали, че руският камшик биел по-приятно от турския! Жалка работа е онази наша презряна психология, заради която си патим и до ден днешен!

Ако се бяхме вдигнали сами, ако бяхме по-настойчиви в битката за освобож-дение, ако и тогавашните българи в мнозинс-твото си не бяха жалки мърморковци каквито са и сега, а бяха смели борци за свобода и достоен живот, какъвто пример са им дали и Левски, и Ботев, и останалите "луди глави", дадени от стадото за курбан, тогава наисти-на съдбата ни щеше да е съвсем друга. А

Априлския бунт избухва в няколко градче-та и селца, нали така? За какво ви говори това? Защо не се вдигнаха всички българи тогава?

Ако въстанието наистина беше въс-тание, а не пародия на въстание, и то на целокупния народ, а не на някакви си "луди глави", нищо че сами не бихме могли да побутнем силната още Отоманска империя, то развоят на събитията щеше да е съвсем друг. Нямаше да стане така, както стана: народът позволи въстаналите им събратя от няколко въстанали градчета и села да бъдат изклани като ярета. Битката щеше да е много по-ожесточена и тогава цяла Европа не от състрадание, а заради възхищението си от българския героизъм щеше да скочи да ни подкрепи.

Е, дори и да не ни беше подкрепи-ла, но поне тираничната Русия, стресната от българския ентусиазъм за свобода, доста щеше да се позамисли дали би имала сми-съл да "освобождава" един такъв не робски, а смел и влюбен в свободата народ, т.е. би се позамислила дали си струва да си туря такъв таралеж в гащите. Те, руснаците, зато-ва ни наричат "братушки", затова толкова ни обичат: щото и ний като тях сме роби, а не горди свободолюбци! В Русия открай време пращат и затриват всичко свободолюбиво в Сибир, а не го обичат както обичат нас. Раз-брахте ли сега защо така силно ни обичат руснаците? И ний защо така силно ги обича-ме дадохте ли си сега сметка? Е, ако русна-ците не ни обичаха така силно, нямаше да я има "освободителната война" в 1977-78 г.; и по-добре да я нямаше - ще ви кажа аз.

Защото какви бяха резултатите от

тая така прославяна от русофилската пропа-ганда война? Знае се какъв: живото тяло на Майка България беше разчленено на три части: Мизия, Тракия (Румелия), Македония. Заради тази прибързана империалистическа война на Русия, заради това фалшиво "осво-бождение" най-исконни български земи бяха изгубени завинаги. Ако бяхме изчакали десе-тина-двадесет годинки, в началото на ХХ век, при разпадането на Турската империя, Бъл-гария вече сама би се освободила, и то в

31 целокупните си предели и територии. Какво като унгарци, чехи и прочие се освободиха след Първата световна война?

А ние, като допуснахме да ни "осво-бождават", сами си пропиляхме всички шан-сове да съхраним не само тялото на Бълга-рия, нейните предели и територии, но ний тогава дори за сетен път погубихме и бъл-гарската си душа. Щото оттогава та досега кой ли ни уважава, щом като не успяхме чрез дързостта си за свобода да изтръгнем от душата си жилото на склонността към кюте-не, към кротуване, към робуване. Прочее, ние сме единственият народ в света, който нарича загубената национална независимост "робство"; мед капе от устата на мнозина като нарекат тоя период "робство"; ето, дори и Вие го наричате така. За какво говори това? Помислете и разберете, осъзнайте го сами. Аз няма да го казвам, за да не Ви лиша от радостта на откривателството!

Спирам дотук, нищо че тоя разговор може да бъде безкраен. Да, знам, че в исто-рията няма "ако", станалото е станало и не може да се върне и промени, но това съвсем не ни пречи да мислим и в ума си да разиг-раваме ония варианти, които не са се случи-ли, но ако имахме характера и духа да ги случим, тогава не само съдбата ни щеше да бъде друга, но и ние самите щяхме да сме други. Който не ще да търси смисъла на проиграните ни исторически шансове, такъв сам показва склонност към робуване, недо-верие към свободата. Защото какво е свобо-дата: избор между възможности. Ние, бълга-рите, и сега проспиваме и пропиляваме всичките си възможности и шансове тъкмо защото дори и докато е време ни мързи да разваляме рахатя си, впускайки се към неиз-вестностите, предизвикателствата и изпита-нията на свободата, недолюбвана открай време из Българско!

Ето тоя презрян български манта-литет трябва да променим. Особено като чрез мислене узнаем и осъзнаем какви страшни злини той ни е донесъл в миналото, и то не така далечно...

ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА УЧА МЛАДИТЕ НА СВОБОДА – НАЙ-ПРОКЪЛНАТОТО НЕЩО ИЗ НАШИТЕ РОДНИ БЪЛГАРСКИ ПРОС-ТОРИ!

В тия почивни дни много често си мисля какво да правя, какви действия да предприема след празниците относно съжи-вяването на инициативата ПГЕЕ-Пловдив да бъде наречена на името на Стив Джобс. Сещате се за тая инициатива, за която се вдигна голям шум по медиите преди месец-два. По добра нашенска традиция мина малко време и ето, настъпи отново блажено-то спокойствие и тишина, т.е. всичко замря. У нас, в България, ако не знаете, да ви го кажа аз: мъртвилото е предпочитаното състояние, а пък животът, движението, търсенето, твор-

чеството, оригиналността, личността и пр. се оценяват като нещо скандално. За българс-кото училище тия думи важат с още по-голяма сила.

Но огънят съвсем не е угаснал. Все-ки ден ученици от училището се свързват с мен, питат, настояват нещо да се предприе-ме, та да не умре ценната идея. У нас, оказ-ва се, най-важната грижа на някои фактори е да убиват тъкмо най-ценните идеи. Колкото по-ценна е една идея, с още по-голямо нас-тървение я убиват. Да, ама има хора като мен, които не мирясват да работят за сбъд-ването тъкмо на такива идеи. Щото именно без такива идеи животът ни неминуемо се превръща в мъртвило.

След отшумяването на медийния интерес към инициативата на голяма група ученици тяхното училище да бъде наречено на името на Стив Джобс, на моя милост, като главен "подстрекател", както и подобава, по хубава българска традиция, бяха изпратени проверяващи, които да ме изловят в наруше-ния, та белким успеят да ме накажат, а пък, в една по-далечна перспектива, и да ме увол-нят. Че са точно такива целите на тази про-верка се разбра от начина, по който тя беше проведена. Още не съм наказан, но ми е даден срок да се поправя; обещани са ми нови и нови проверки и дори "външно оценя-ване" на резултатите на моите ученици с оглед към юли месец да има вече достатъч-но мои престъпления, та да бъде поне нака-зан по-сурово. Намекът е ясен: "Слушкай, ако искаш да папкаш", а също и "Вържи попът, та да е мирно селото". Ний, преподавателите по философия в гимназиите, сме тъкмо нещо като поповете. Прочее, новите епохални реформи в образованието предвиждат тия философски предмети да отпаднат, щото е преценено, че на нашата младеж съвсем не са нужни някакви си там духовни, морални и човешки ценности; щото Азис и Кондю значи-телно по-ефективно определяли ценностите на българската младеж от някакви си там презрени философи!

Така. Ето какво става обаче. На мой нарочен доклад до Педагогическия съвет относно една съвсем демократична процеду-ра за избор на патрон на училището, именно, това да стане чрез допитване ("референ-дум") до цялата училищна общност, разбира се, не беше даден ход. Ей-така, нищо че докладът ми е адресиран до Педагогическия

съвет, той е мушнат в чекмеджето и ход не му се дава. Аз, понеже съм толерантен човек, изчаках доста време да се сетят за него, не се сетиха, е, това предполага, че се налага да предприема нова офанзива. На всички нива и равнища. Смятам, че пробле-мът е твърде сериозен и не може към него да се отнасят точно така, както с подобни ини-циативи се отнасяха преди 1989 година. Е, засега само милиция не са ми пратили, но и това не е чудно да се случи. За някой хора искам да доведа до сведението им, че навън, на двора, вече е XXI век, а годината вече, кажи-речи, е 2012, а не 1953-та. Е, аз почти съм обявен за "враг на народа" и е интерес-но, че откак се разбра, че съм толкова зъл и коварен враг, с мен вече почти никой в учи-лището даже и не разговаря. Мнозина ме гледат сякаш съм прокажен – и се пазят да не би да се заразят с нещо...

Длъжен съм да известя широката общественост за стъпките, които смятам да предприема след Нова година. Правя го, защото нямам друг избор. Ретроградните бюрократични сили се боят най-много от публичността; за тях тайната е живителната среда; е, добре, аз пък няма да държа нищо в тайна, а ще кажа открито какво мисля и как смятам да постъпя. Нищо че ме грози това да бъде изтълкувано като "нелоялност към институцията". Е, съобщавам, че правя всич-ко тъкмо за доброто на същата тази институ-ция - и за поправяне на нейния опорочен публичен образ. Убеден съм, че в тази ситу-ация да се трепери от страх и да се мълчи е стратегия, която разваля престижа на инсти-туцията. Не може повече да се търпи това елитно учебно заведение да бъде именувано "ТЕТ-ЛЕНИН"! Срамота! Та ето какво смятам да предприема тия дни в тази връзка.

Щом като Ръководството по недо-пустим начин скри от Педагогическия съвет мой нарочен доклад до него, то това ми развързва ръцете да осъществя предложе-ното до Съвета по един друг начин: а именно като "практическо изследване" ("анкета") на настроенията на училищната общност смя-там да проведа тоя "референдум". Да, аз преподавам гражданско образование и моя задача е да помагам за разпространението на един демократически манталитет, за възникването на една активна гражданска позиция сред учениците ми. На това основа-ние, под формата на експеримент по граж-данско образование, ще се проведе допитва-нето; прочее, под формата на такъв един експеримент аз дори водих своите ученици на гражданските протести от началото на 2009-та година, и тогава институцията нищо не можа да каже в отговор на моята "наг-лост", а само онемя от възмущение!

Ето по същия начин в кабинета по философия и към функциониращия в учили-щето ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ ще се създаде изследователска група от доброволци или комисия, която ще има за задача да организира и да проведе гласува-

32 нето със специално подготвени бюлетини, в които ще се включат всички досега дадени предложения за патрон на училището. Ще бъдат призовани да участват в това изслед-ване всички ученици и учители. Дори и адми-нистрацията ще може да се включи ако иска. Е, тя ще се включи, но, предполагам, със забрана на "мероприятието". Ще видим. Но за развитието на българската демокрация се искат известни жертви и рискове. А пък за свободата си трябва да сме готови да напра-вим всичко; тя, милата, заслужава това!

Ето това смятам да предприема. Още от този момент във Фейсбук ще почна да набирам доброволци за провеждането на експеримента. След като получим резултати-те от допитването по една толкова демокра-тична процедура, тия резултати съвсем официално ще бъдат внесени на обсъждане от Педагогическия съвет, който вече трябва да вземе окончателното решение и да зад-вижи откритата още преди 2 години процеду-ра по преименуването на училището. Което, прочее, тази година ще чества 50-годишен юбилей от основаването си. Прочее, на предколедна церемония по повод на юбилея някои ръководни фактори в училището го били нарекли, както ми донесоха мои "шпио-ни", присъствали на събитието, да били го нарекли, и то два пъти, представяте ли си (!), нарекли го били "ТЕТ-Ленин"!!! Явно в пред-ставата на такива хора училището "си има име", тъй че защо да трябва да го преимену-ваме: какъв Стив Джобс бе, та училището ни има за патрон "великия" Ленин?! Аз като казвам, че някои хора са съвременници не на 2012 година, а на 1953-та, имам нещо пред-вид, не си хвърлям думите току-така, без нищо.

Е, налага се да докажем, че навън, на двора, вече е 2012-та година, а 1989-та година отдавна е минала. Вярно, че 1989-та година още не е дошла не само в главите на мнозина, но и най-вече в мрачните и хладни коридори на образователната институция, която още си функционира по един команд-но-административен сталинистки модел; но ето, налага се да докажем на същите тия, че вече е 2012-та, а не 1953 или 1988 година. И, щом се налага, щом историческата необ-ходимост го изисква, ще го сторим.

И истината го изисква; за свободата пък да не говорим. За достойнството също не се налага да се споменава: без свобода няма

достойнство, а има само малодушие, жалка трепековщина! А ний, българите, сме прочути треперковци и търпеливци! За всичко търпим до немай-къде, докато ножът опре до кокала. А не бива да е така. Ето на такива "вредни" и "опасни" мисли си позволява да учи своите ученици моя милост. Позволява си да ги учи на свобода – най-прокълнатото нещо из нашите родни и така китни български прос-тори. Аз, забелязвам напоследък, съм станал "още по-зъл" враг на несвободата, на робс-ката психология, на малодушието, на подли-зурковщината, на лицемерието, на лъжата и прочие, какъвто враг, да си призная, съм бил винаги, откакто се помня. Тия почивни дни, прочее, подготвям за печат новата си книга, наречена, засега условно, "Есета за прежи-вяното при комунизма", в която удостове-рявам с факти и примери дадената току-що по-горе констатация.

Хубав ден ви желая! И пазете сво-бодата си така, както се пази зеницата на окото! Защото без свобода, без съзнание за свобода, сме още по-слепи слепи – дори и да сме окати. На свободата си дължим всичко. Но за свободата си трябва да се борим не на думи, а на дело. И то всеки ден. Непрекъсна-то. Такава е нашата човешка орис на тази земя. За щастие – така е!

Противното, именно бездушието към свободата, е на смърт подобно. А свобо-дата е живот – и достойнство за живота. Само свободните имат пълното право да живеят, защото знаят за какво ни е даден животът. И затова само те могат да живеят истински, според истината на живота ни...

ПУТИН, ГОСПОДАРЯТ НА ПЪРВАНОВ, СРЯЗА КОНЦИТЕ НА СВОЯТА НЕПОТРЕБ-НА ВЕЧЕ КУКЛА НА КОНЦИ

Чета тази сутрин интересен комен-тар под заглавие „Газпром” призна това, за което у нас лъжат от години, начело с Първанов, в който между другото пише:

А, „Южен поток” можело да не се строи, изненадващо призна шефът на „Газпром”. Защо? Нали уж беше голямата полза за България и Южна Европа?

Всички помнят, че преди няколко години президентът Първанов нарече подпи-саните с Русия договори за газопроводи, петролопроводи и АЕЦ „Голям шлем”. Тогава вестник „Комерсант” ги нарече „Голям член за България”. Въпрос на гледна точка…

Но, така или иначе, години наред президентът Първанов и проводници на руски интереси като бившия министър Румен Овчаров обясняваха каква голяма полза за България има от газопровода „Южен поток”. И как този газопровод не противоречал на газопровода „Набуко”, който иска да е алтер-натива на руския газ.

Години наред пишехме в e-vestnik, че „Южен поток” не е нищо друго, освен начин Русия да прецака Украйна, през която минава руския газ за Европа. И че този га-зопровод е от полза само на Русия, но не и за България. През това време руското енер-гийно лоби у нас, начело с президента Пър-ванов лъжеше последователно как това е в български интерес.

Напълно верни, съвсем справедли-ви заключения. А това, че президентът Пър-ванов има склонност да лъже се знае отдав-на, то не е новост. Новост щеше да е ако тия, дето имат склонност да вярват на доказани лъжци като Първанов, бяха прогледнали и бяха осъзнали, че негова президентска ми-лост не е нищо друго освен един лъжец.

Също така, както се доказва, е бил един предател. Щото с горния анализ се доказва и това: за Първанов българският интерес е нищо, а руският интерес е всичко! Първанов, поне на хартия, се водеше „бъл-гарски президент“; оказа се, че всъщност цели 10 години е бил не български прези-дент, а руски резидент. Т.е. бил е български предател, презрян слуга на руско-съветския си господар.

По същата тема пише и Иво Ин-джев. Коментарът му се нарича Залезът на Първанов на Изток от Донду(р)ков; хубав и верен коментар, съветвам непременно да се прочете. Ето какви силни, но верни думи намирам там:

„Южен поток” май ще се окаже това, което беше ясно от самото начало: инстру-мент за международен шантаж, а не рог на изобилието за българската хазна, източник на стабилност, въпрос на международен престиж и прочие лъжливи бандероли, с които Първанов ни пробутваше горчивата чаша с руското омайно биле.

В крайна сметка Русия постига цел-та си да се разбере някак с Украйна за пре-носа на газ към Европа. Явно преговорите са напреднали достатъчно, за да съобщят на своите пешки в тази игра, че вече могат да си гледат работата… (ОЩЕ – в блога)

В-к ГРАЖДАНИНЪ – свободният вест-ник на България! Зa КОНТАКТИ: E-MAIL: angeligdb @abv.bg GSM: 0878269488