страница 1

СТЪПКИ ОТ ДИРИТЕ

На свидните ми внуци Кристиан,

Михаел и Радина.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Защо тръгнах по дирите на прадедите. Внучката ми Радина беше в първи

клас. Имаше за домашна задача да нарисува родословното си дърво. Синът ми

Николай, неин баща, помагайки й, ми зададе въпроса: “Майче, можеш ли да кажеш кои са корените на дървото?“ Това беше идеята, а тя се разрасна върху

четирите рода от моя произход. Последваха срещи с братовчеди, издирване във

вече публикувани изследвания. Тук е мястото да изкажа благодарността си към

Вера Динова – Русева, която ми спести много усилия. Ползвах изследването й

върху творчеството на възрожденския художник Христо Цокев, брат на моя

прадядо Петър Цокев. Поклон и пред иконом Димитър Механджиев, чиято

книга “Историята на църквата “Свети Георги” в град Бяла” ми разкри черти от образа на прадядо ми. На отделни места съм я ползвала почти дословно.

Благодаря и на летописците на град Бяла Стоян Марков, Иван Коларов и Христо

Христов, чиито книги определиха лика на родния ми град. От сърце благодаря

на Здравко и Мара Паскалиеви за началните обширни спомени за рода, за това, че техният дом в течение на години е събирал и приютявал роднините. Ведрият им дух оживя в следващите поколения.

Не можах да стигна документирано до най-дълбоките корени, защото

законът за съхраняване на личните данни в архивите на общината ме препъна. Нямах право да надникна в тях, макар че ме интересуваха сведения за вече починали хора. За отделни мои роднини научих само имената, без да знам

повече за живота им. Надявам се да ми простят. По-подробни са разказите ми за семействата на братовчедите ми, с които съм поддържала и поддържам близки

отношения. Смятам, че слагам началото за изучаване на нашите родове, на отделни стъпки от техните дири. Останалото нека бъде откритие на следващите поколения.

БЯЛА

“ В най- западната част на източния ландшафт от Дунавската равнина, на десния бряг на река Янтра, там, където тя прави най-големия завой, върху три

Янтрини хълмове и долината, която се загражда между тях, е разположен град

Бяла.” Така Стоян Марков, един от най-известните изследователи на историческото развитие на града, определя географското му положение в

книгата си, издадена през 1937 г. Преди и след Освобождението от турско робство селището се числи към

Русенска област. След Освобождението става околийски център. През 1891 г. е обявено за град. До нас не са запазени никакви сведения за възникването му.

Съществува предание, че селянин от селището Пуста Бяла – на 7 км от днешния

град, загубил свинете си и по следите им дошъл до река Янтра. Водата, тучните ливади и плодородната почва го съблазнили. Той увещал роднините си да се преселят тук. Те привлекли съседи и други жители. Образувало се новото

селище. В околностите на Бяла са открити останки от Средновековието. Според

Дарина Русева български болярин владеел беленската околност. Местните хора

страница 2

били наричани “хърцои”, потомци на прабългарите, привърженици на сина на Борис Първи, Владимир. Тук той, под името Расате – езичник – се криел от бащиното отмъщение след покръстването на българите. Хърцоите били с мургави лица, големи черни очи, средни на ръст, издръжливи. Облеклото им

било сходно с това но чувашите в Русия. Твърдението й може да търпи

възражения според следващите изследователи. Но е логично преследваните от Борис Първи езичници да са се заселили в близката околност.

През турско време градът е войниганско селище – “население със специално предназначение”. Българите – войнигани, обслужвали султанските конюшни, а по време на походи се явявали на служба във военно–помощни

отряди. Били освободени от някои данъци и им се давали за ползване най–

хубавите земи. Службата се предавала по задължение от баща на син или брат. Тук са живеели много бейове и турски първенци, притежатели на големи имоти

и къщи, българите имали стада от едър и дребен добитък. Говори се, че населението е било в добро материално състояние. След руско–турската война (1806 –1812 г. ) се явява застой. Засилва се турското насилие над българите. Но

все пак започва да се възстановява стопанският живот. Обаче през 1831–1837 г. се появява болестта чума. Населението избягва в гората. Измрели по 15–20

човека от всеки род. Нямало кой да се грижи за посевите и добитъка – нивите запустели, настъпил глад…

През 1872 г. от еснафа на селището събират 13 000 гроша и започва строеж на висока красива камбанария към църквата, построена след чумавото

време. Мехмед бей спира строежа, тъй като не желаел да има постройка, по -

висока от неговия конак. Уверили го, че това е часовникова кула. Издялват в

камъка окръжности за циферблат на часовник и беят се усмирил.

През 1860 г. край Янтра била издигната мелница на Мехмед бей. Процъфтявало

дребното занаятчийство: шиене на кожуси, аби, калпаци, коларство, ковачество,

кираджийство, сапунджийство. В селището навлизат парите като средство за размяна. Двигатели на това стопанско оживление са т. н. балканджии –

преселници от Търново, Габрово, Тетевен, Арбанаси и др. Те са по–

интелигентни и по–предприемчиви. Каракамушеви и Паскалиеви са хърцои, а Цокеви – балканджии. През 1865 г. започва строителството на Беленския мост, известен като моста на Кольо Фичето. Историята му е широко позната, няма да я разказвам.

След разгрома на Априлското въстание 1876 г. близо до Бяла, в колибата на овчаря Димитър Бояджиев се укриват апостолите Панайот Волов и Георги

Икономов и въстаникът Стоян Ангелов. Придошлите води на Янтра и грешно

избраният брод стават причина за тяхната смърт – удавили се в пълноводието.

Днес обелиск напомня за делото им…

На 5 юли 1877 г. руските войски навлизат в Бяла. Цялото население ги

посреща на Фичевия мост. От 20 юли до 13 август тук живеят и работят императорът на Русия Александър Втори, военният министър Дмитрий

Милютин, граф Игнатиев, известният лекар Сергей Боткин, художникът Павел

Ковалевски, историкът Василий Сологуб, княз Черкаски, дипломати, военни

кореспонденти и др. На 9 август пристига генерал Гурко. В града се помещава 56–а военновременна болница. В нея се лекува руският писател–демократ Всеволод Гаршин, работила е като милосърдна сестра Мария Неелова, починала от тиф, тук служи и отдава живота си като медицинска сестра баронеса Юлия

Вревская (умира също от тиф). В Бяла е гробът им с паметник. Бившият харем

на Мехмед бей, където през войната се помещавала Главната руска квартира на

страница 3

Александър Втори, е превърнат в музей. За спомен от пребиваването си Руското

военно командване подарява на беленската църква шест камбани с различна големина и друга църковна утвар.

Почти три десетилетия след Освобождението Бяла не бележи

икономическо развитие. По–бързият темп на раздвижване идва след

социалистическата революция на 9 септември 1944 г. Построяват се административно–производствените сгради на няколко промишлени

предприятия, сградата на читалището, на Градския съвет, пощата, хотел–

ресторант “Янтра”. Надграждат се сградите на Българска народна банка и съда. Умножава се жилищното строителство и др. За населението на града има препитание.

След промените на 10 ноември 1989 г. Бяла изживява кризата и

трудностите в живота на цялата страна и особено на по-малките селища. Описана съвсем кратко и схематично, това е средата, в която се раждат,

живеят, работят моите предшественици от родовете Каракамушеви,

Паскалиеви, Цокеви, поп Петрови.

Р О Д К А Р А К А М У Ш Е В И

Това е родът на баща ми по негова бащина линия. Цветана Хвърчилкова, по баща Каракамушева, първа братовчедка на татко, прибавя още предания за Бяла. Първоначалното название на града е било Бала, което на прабългарски

означава “светъл”. Получил го е при Владимир – Расате, или в началото на царуването на цар Симеон. Намирал се е в сегашната местност “Пуста Бяла”, в

малка котловина, от ляво на пътя за Беленската гора. И до днес в подножието й

тече стара чешма. Стари хора разказвали, че това селище било унищожено при

стихиен пожар, по харман, при ветровито време. В съседство е била местността “Болярска прощ”. Баща й разказвал, че тук болярите се прощавали с жените и

децата си, когато са отивали на война. Тук е мястото да благодаря на Русан (вече починал) и на Цветана за

историята на рода, която ми предоставиха. Ще препиша почти дословно

написаното от тях. Най-много информация е давал баща им Дочо Йорданов

Каракамушев. Названието на фамилията е съставено от турските думи “кара”

(черен, но и здрав, хубав) и “камъш” (тръстика). Буквално ще рече Чернотръстикови, т. е. тъмни и високи. Далечните ни прадеди са живеели в с. Беляново, но и него го е сполетяла участта на Бяла – изгаря при пожар. Най-

голяма част от тях се преселва в Бяла, заемат хубави места в равнинната част на града. По-малка част отиват в с. Изгрев, Горнооряховско. Като се върна три

поколения назад, се появява името на прапрапрадядо ми Георги, или както е известен КАРА ГЕОРГИ. Връщайки се назад, изчислявайки кога горе-долу

са били на възраст да стават бащи, изчислих приблизително, че Кара Георги е роден някъде около 1810 г. Стари хора разказват, че бил комита – хайдутин в

Беленската гора. Виждали го с пушка, патрондаш и извит ятаган. Беленските бейове се страхували от него. Дали комитският му образ е действителен, не знаем, няма достоверни факти за това. Навярно е живял в първите десетилетия

на 19 век. Прапрадядо ми се казвал ПЕТКО (род. ок. 1835 г.). На неговото име, може би, са нарекли моя дядо Петко. До тук не се знае нищо за наследниците на гореспоменатите. Подробностите идват с появата на името на прадядо ми

страница 4

Й О Р Д А Н (род. ок. 1857 г.)

Имал четирима синове: Игнат, Петко, Дочо, Георги, и една дъщеря –

Тона.

ИГНАТ (род. ок. 1879 г.)

Той има син Игнат и внук също Игнат – потомствени горски служители –

горски стражар, старши горски стражар и лесовъд – директор на Горското

стопанство в Дупница. Най-младият Игнат има син, който живее в Дупница. Другият внук на дядо Игнат е Йордан, останал неженен, боледува от психически разстройства.

ПЕТКО (род. ок. 1881 г.)

Вторият син на Йордан е моят дядо. Занимава се със земеделие. Загива на фронта по време на Балканската война, започнала през 1912 г. Днес на централния площад в Бяла, срещу църквата, е изграден паметник на загиналите през войните жители на града. Между всички имена е и това на дядо ми Петко

Каракамушев. Със съпругата си Мита имат един син.

ЙОРДАН (1908–1960) - останал сирак твърде малък. Майка му го

отглежда сама. Това е моят баща. Майка му умира от рак, когато е в последен

клас на гимназията. Завършва Педагогическо училище в Свищов и става начален учител в селата около Бяла. Установява се в с. Стърмен, на 4 км от Бяла, където среща и се жени за Невяна Ив. поп Петрова – моята майка, също

учителка. Той е главен учител на училището.Участва в обществения живот на селото, в създаването на кооперацията – за по-голяма компетентност минава курс по счетоводство, организира театрална трупа от младите в селото, той е режисьор и актьор, инициатор в създаването на читалището и др. Имат две дъщери – аз, Милка (род. 1934 г.) , завърших българска филология в СУ

“Климент Охридски”, бях учителка и журналистка във вестниците “Септемврийче” и “Поглед”, където се пенсионирах, сестра ми Вяра (1937 г.) - хидромелиоратор, преподавател и доцент във Висшия институт по архитектура и строителство – София, зам. декан, завеждащ катедра. През 1945 г. се преселват в София. В началото татко е търговски работник, а после – директор

на Климатичното училище, намиращо се над Горна Баня, в планината Люлин.

Почина през 1960 г. От Милка и зет си Радослав Радев – журналист, има двама внуци – Николай (1958 г.) - машинен инженер и бизнесмен, съпругата му

Стойка е лекарка, и Дарина (1959 г.) - завършила висшето си образование в

Лайпциг, Германия, журналистка. Съпругът на Дарина е Младен Младенов –

архитект, строителен предприемач. Дъщерята на Николай е Радина (1994 г.) - ученичка, а синовете на Дарина са Кристиан (1984 г.) и Михаел (1986 г.) - студенти. Вяра има един син Милослав (1961 г.) - завършил МЕИ – София,

компютърен експерт, в момента е в САЩ, щат Вирджиния, гр. Шарлотсвил,

заедно със семейството си. Съпругата му Ваня е радио–инженер, синовете му –

Светломир (1986 г.) и Аделин (1988 г.) са студенти. Съпругът на Вяра проф.

Славчо Милославов – хидроенергиен специалист, почина през 1992 г. Повече за семейството ни можете да прочетете в последната част на книжката.

страница 5

ДОЧО (1887 – 1974)

Най – многолюдна е неговата фамилия.Той също се занимава със

земеделие. Раждат му се пет деца: РУСАН (1914 – 1994) – най-големият, завършил Търговска гимназия в

Свищов. Съпругата му също е със средно търговско образование, родом от Варна. Имат син Дочко, завършил Военно–морско училище във Варна.

Съпругата му Меглена е с полувисше образование. Дочко и Меглена са отгледали двама синове и една дъщеря: Мартин – нямам данни за него. Алекси

– с висше образование – МЕИ –Варна . Съпругата му Станка е също с висше образование – ВИНО – Варна. Дъщеря им се казва Ралица. Третото дете на Дочко и Меглена е Силвия – висше образование – ВИНО – Варна. Съпругът й

Марин е завършил ВИМЕС – Русе. ВЕЛИКА е второто дете на Дочо. Първият й съпруг починал при ж п

злополука. Вторият, Андрей, също починал. Синът й Димитър и съпругата му

Илияна са строителни техници. Живеят и работят в Русе. Дъщеря им Веделина е специалист по индийска филология, живее и работи в София.

ГИНА - трето дете на Дочо. Със съпруга си Иван са починали. Имат син

– Здравко – механик в БРП – Русе, и дъщеря Марина – медицинска сестра. Съпругът й Димитър е строителен техник. Дъщеря им Мария е преподавател

във Висшия институт в Благоевград, а синът им Росен завършва Военно –

морското училище - Варна ЙОРДАН е номер четвърти – строителен техник – починал. Съпругата

му е учителка – пенсионерка. Дъщеря им Антоанета и синът им Боян са починали. Внучката им Савина Красимирова завършва английска филология и е в София.

ЦВЕТАНКА е пета – пенсионерка с 42-годишен непрекъснат стаж в

Общинския съвет на Бяла. Съпругът й Георги Хвърчилков е със средно

образование, член на БКП от преди 9 септември 1944 г. Заемал е отговорни

длъжности: командир на Национална младежка бригада в гр. Казанлък, секретар

и председател на Градския общински съвет в Бяла, председател на ТКЗС,

директор на Консервната фабрика в града, началник на ДАП и др. Почива през 1992 г. Имат две деца – Мария и Владимир. Мария и съпругът й Георги

Витанов са завършили Института за хранително–вкусова промишленост в

Пловдив. Те, от своя страна, са също с две деца – Росица и Николай. Росица и

съпругът й Тодор Келерджиев са завършили висшето си образование в Габрово.

Сега работят на остров Кипър. Синът им Пламен е студент в Англия – Уелс, а малкият, Георги, е ученик в Английската гимназия в Русе. Синът на Мария и

Георги Витанови е Николай – живее в София, работи в италианска фирма за леки коли “Алеко”. Синът на Цветана и Георги Хвърчилкови, Владимир, е ветеринарен лекар, научен работник, живее и работи в Русе. Съпругата му Нели

е завършила ВИМЕС – Русе. Синът им Георги е студент по международен

туризъм.

За поколенията на ТОНА нямаме никакви сведения.

Наш съсед в Бяла беше дядо Кръстю Каракамушев, майстор на каруци.

Явно и той е от рода, но каква е точно връзката ни, не можах да установя.

Неговият син Николай и съпругата му Мария имаха дъщеря Росица – една или

две години по-малка от мен. Като деца сме си играли заедно. Преселиха се в

град Горна Оряховица, пишехме си през юношеството си писма, а после загубихме връзката си.

страница 6

Членовете на рода от най- старото поколение са свързани дълбоко със земята и чрез нея изкарват прехраната си. По-дълго или по-кратко пребивават в

Бяла. Не са авантюристи, даже са малко консервативни по отношение на тази

привързаност към родното място. С всяко следващо поколение расте стремежът към по-високо образование, към по-нови и модерни професии, разширява се интересът им към заобикалящият ги свят. Средното и по-младо поколение се ориентират към техническите науки, към филологиите и журналистиката. Отправили са взор и към морето – има специалисти по морското дело.Променят и местоживеенето си – София, Варна, Дупница, Горна Оряховица. Създават здрави и пълнокръвни семейства. За съжаление, в повече от случаите, не се познават помежду си, поради което роднинските връзки са прекъснати.

Р О Д П А С К А Л И Е В И

Те са родът на баща ми по майчина линия. Може би, защото баба ми е останала рано вдовица и братята и сестрите са си помагали, роднинството при

тях е запазено и в следващите поколения. В изследванията за Бяла се казва, че Паскалиеви първи в града са построили плевня с каменен зид. Останалите са били кирпичени или от плет. Това е добър знак за материалното им състояние и

за предприемчивостта им. Наследниците са многобройни, разпръснати в

различни краища на страната и света. Нямам подробни сведения за всички.

Някои дори не познавам. Научих имена, професии и спомени от разговорите с хора, които са били и са близки до тях. Братя на прадядо ми Георги са се преселили в близкото село Стърмен.

МИТЮ ПАСКАЛИЕВ (род. ок. 1845 г.)

Според рождените дати, с които разполагам, връщайки се назад в

годините, смятам,че Митю е роден около 1845 година.От него започва моето

изследване. Точни, достоверни факти нямам. Имал е четирима синове: Кръстю,

Георги, Божан, Иван.

КРЪСТЮ (род. ок. 1868 г.)

Живее в с. Стърмен, на четири километра от Бяла. Съпругата му

вероятно е Елена. Той пътувал до Божи гроб в Йерусалим (Израел) през Турция

(1912 г.). Станал хаджия. Международният му паспорт е запазен до днес от правнука му Николай. Когато се прибира от дългото пътешествие, двама от братята му отиват да го посрещнат на гара Бяла с каруца през река Янтра. Но тя

била пълноводна (придошла).Водите й завлекли каруцата, конете се удавили.

Големият брат спасява по-малкия с плуване. Кръстю бил колоритна личност. Притежавал и казан за варене на ракия. Основното му занятие е земеделие.

МИТЬО (род. 1892 г. в с. Стърмен)

страница 7

Той е син на Кръстю. На 16 –17 години заминава за Америка. Пребивава там 3-4 години. Емигрантите живеят в голяма мизерия. Вдигат стачка. Предприемачите – работодатели, заедно с полицията ги натоварват на кораб и

така попадат във Франция. Работят, за да спечелят пари за връщане в България.

После Митьо се прибира през Истанбул. От гурбетчийството донесъл само един

седмичен часовник (навивал се един път седмично, от там и името му). Отново е в селото. Работи по поддръжка на железопътната линия, поради което го

освобождават от военна служба. Участва в Голямата железничарска стачка през 1919 г. Уволняват го дисциплинарно, без право на пенсия и заемане на

държавна длъжност. Започва да обработва училищни и общински имоти. След

преврата на 9 юни 1923 г. на власт идва Александър Цанков, начело на първото

българско фашистко правителство като председател на Народния сговор.

Потушава жестоко Септемврийското въстание от 1923 г. Секретарят на Земеделския съюз в селото се страхува, че ще го преследват, затова моли Митьо

да го скрие, макар че не е бил член на БЗНС. Той го пуска с тел в тоалетната. Някой ги видял, издава ги. Следва арест и съд – по член 20 на Закона за защита на държавата. Получават присъда – смърт. Но баджанакът на Митьо – Димитър

Яковчев, тогава кмет на селото от Народния сговор, използва влиянието си и ги

спасява. До края на живота си се занимава със земеделие. Жена му Мария (р.

1888 г.) преживявала мъките и тревогите заедно с мъжа си и синовете си.

ДАНА (род. 1912 г. – Стърмен) е първото дете на Митьо и Мария . Тя се омъжва и живее в с. Долна Студена. Със съпруга си имат син Цанко,

специалист по слаби токове, и дъщеря Пенка – занимава се със земеделие. Децата на Цанко са Данка – работи в БДЖ, омъжена за Трифон и Емил. Данка ражда двама сина – Деян – завършил ВНВУ „ В. Левски „ във Велико

Търново,сега работи в БДЖ – Горна Оряховица. Съпругата му Мариана е завършила полска филология. Детето им Тодор е в 6 клас.Вторият син на Данка е Ясен със съпруга Лидия. Завършил ПЖИ – ръководител движение. Сега работи като строител във Франция. Има две деца – Алекс / 5 г./ и Йоана / 2 г./. Синът на Цанко Емил и съпругата му Атанаска живеят и работят в град Велики

Преслав. Той е директор на училище. Раждат им се две дъщери: Елица – живее в

Англия, и Цвета – магистър, работи във фирма за лепила. Дъщерята на Дана, Пенка и съпругът й Никола имат син Трифон, с деца Пламен и Габриела, и

дъщеря Гинка – санитарка, с деца Мария и Гергана. Всички те са в с. Долна Студена.

КРЪСТЬО (1914 – 1994) - второ дете на Митьо и Мария. Занимава се със земеделие. До края на живота си е в с. Стърмен със съпругата си Петра (1911 –

1998). Синът му Николай (род. 1938 г. в с. Стърмен) е агроном по професия.

Отдава се на обществена дейност дълги години в Русе и София. Става доктор

на историческите науки. И в момента работи като компютърен специалист в

системата на БДЖ. Съпругата на Николай – Гинда (1942 г.) е със средно

специално образование – химик. Дъщеря им Светлана (род. 1964 г. в Русе) има висше образование, специалност история. Работи в АДИС – София, а съпругът й

Иван е завършил философия и работи в Застрахователна компания. Имат двама синове Иван (род. 1989 г.- София) – студент, и Кристиян (род. 1994 г. – София) -

ученик. Втората дъщеря на Николай и Гинда – Кремена (род. 1970 г. –

София), завършила педагогика, сега – директор на частна детска градина, със съпруга си Георги имат дъщеря Ралица (род. 1997 г.- София) - ученичка.

ЖИВКО (1917 – 1985) е третото дете на Митьо и Мария . През 1937 г., 20- годишен е овчарче. Пасат овцете оттатък Янтра в местността “Льопоолука”.

страница 8

Пролетта ги закарват, есента ги връщат. През това лято покрай тях минават двама-трима младежи от с. Беленци, Разградско, членове на РМС

(Работнически младежки съюз преди 9 септември 1944 г.). Крият се от полицията. Живко и приятелят му Рачо ги нахранват и ги оставят да преспят в

кошарата. Обаче след време полицията ги хваща. След разследване стигат до

Живко и Рачо. Правят обиск в къщата на Живко, търсели книги и оръжие. Преди време баба Мария видяла при конете потулена книга. Бързо я скрива в

пазвата си – били стихове на Христо Смирненски. Арестуват двете овчарчета. В

Русенската полиция ги малтретират жестоко. Рачо умира. Живко –физически

по- здрав, издържа побоите. Девет-десет месеца го държат в ареста, докато

навърши пълнолетие (вероятно тогава на 21 г.). Съдят го, адвокат му е

комунистът Петър Караминчев. Излиза от затвора през 1942 или 1943 г. Започва работа в БДЖ в Добрич. Жени се за съпругата си Цанка от Генерал Тошево.

Заминават в така наречените “Нови земи” - в Гърция, около Драма. После се връщат в София. До края на живота си Живко работи в системата на БДЖ, а Цанка е гардеробиерка на артистичните костюми в Музикалния театър. Дъщеря

им Венета (1942 – 1977) беше стюардеса. Загина при голяма самолетна катастрофа. Нейната дъщеря Десислава (род. 1969 г.) е също стюардеса, омъжена е за строителен предприемач. Синът на Живко и Цанка, Красимир

(род. 1947 г.) завърши специалност Гражданско строителство в някогашния

ИССИ (сега ВИАС- София). Работи в Курортно управление, в Държавен

строителен контрол. В Борисовата градина, не далеч от Полиграфическия

комбинат някакъв непознат мъж го удря в главата, получава инсулт и почива. Съпругата му Наташа (род. 1950 г.) завършва УНСС – София, работи в частна фирма. Синовете им са Виктор (р. 1975 г. в София) със средно специално

образование, работи в частна фирма, и Андрей (род. 1978 г .-София), завършил

Националната спортна академия, работи също в частна фирма.

ГЕОРГИ ПАСКАЛИЕВ (род. ок. 1869 г.)

Вторият син на стария Митьо Паскалиев е моят прадядо. От детството

си го помня как на вече преклонна възраст седеше под навеса, облегнат на хамбара. Земеделец през целия си живот. На младини е бил голям хороводец,

кръшно играел ръченица. Жена му, прабаба Руса, била много сериозна и строга. Викне ли някой на портата, тя сърдито питала какво искат. А после била щедра на услуги, давала и повече от нужното им. Семейството им е с най-голяма челяд – седем деца.

ИЛИЯ (1889 – 1978)

Първородният син на Георги и Руса от дете помага на баща си в

земеделието. На 16 години заминава за Америка. Престоява там 10 години. След

завръщането си в България, със спечелените пари и с двама съдружници

построяват мелница. Купува и вършачки. С това изкарва прехраната на семейството си. Обаче след Социалистическата революция на 9 септември 1944

г. държавата национализира мелницата и вършачките. Съпругата му Санта (1888 – 1980) цял живот е била домакиня, работи по нивите им, гледа животни.

Оставила е в рода спомена за добросърдечна и дружелюбна жена. Помагала е на моята баба Мита, когато се е разболяла от рак. Вуйчо Илия, както го наричахме,

страница 9

е бил морална опора и на татко, когато е останал кръгъл сирак. Дълги години

децата им не се задържали. Затова последното кръстили

ЗДРАВКО. Той останал и единствен. Роден е през 1925 г. в Бяла. Завършва средно образование. Бил е служител в Пенсионния отдел на общината и администратор в отдел “Селско стопанство”. Почина през март 2009 г. Съпругата му Мара (р. 1930 г. в Бяла) е също със средно образование. Работила е като служител в предприятие “ Зърнени храни “. Здравко и Мара поддържат връзките с рода. Винаги са били гостоприемни, услужливи, всеотдайни като

родители си. Дъщеря им Александра (1948 – 2001) след средното си

образование завърши полувисше за медицински сестри. Беше медицинска сестра в Психиатричната болница в Бяла. Премести се в София – медицинска сестра в Кардиологична клиника на Александровска болница. Там срещна съпруга си Людмил Димитров (1945 г.) - лекар – кардиолог. Няколко години

двамата работиха в Либия. След завръщането си продължиха работата си в

Александровска болница. Александра заболя от левкимия и почина. Дъщеря им

Людмила (1988 г.) следва “Екология” в София.

Втората дъщеря на Здравко и Мара, Илиана (1955 г.) завърши Техникум

по химия в София. Приета беше и учи една година в Химико-технологичния

институт в София. После се отказа от следването. Прибра се в Бяла. Омъжи се за Петко Деликоцев (род. 1952 г.). Работи в завод “Латекс” до приватизирането

му. Сега е безработна. Петко завърши Държавния полувисш институт по

съобщенията в София. Работи в беленската поща, израсна до неин началник.

След приватизацията на БТК остана без работа. Семейството сега обработва земи, взети под аренда. Отглеждат животни. Гражданите търсят продукцията им, защото е чиста и качествена. Дъщерята на Илиана и Петко – Анелия

(род.1978 г.), завърши Висшия икономически институт в Свищов. Замина за Германия, престоя там два пъти по три месеца, научи немски език. Остава й да защити магистърска степен. В момента живее и работи в Бяла заедно със съпруга си Иван Кюркчиев- строителен техник. През 2006 г. им се роди син

Ивайло, а през 2008 г. – дъщеря Лилия. Синът на Илиана и Петко е Здравко

(род.1984 г.), бакалавър от Пловдивския висш институт по хранително – вкусова промишленост. След бригада в Англия помага на родителите си в обработката на земите. Предприемчиво и трудолюбиво момче.

АТАНАС

Той е второто дете на Георги и Руса. Професията му е земеделец. Ходил

на гурбет в Америка, стоял там пет години, но се върнал без печалба. Влязъл в

политическия живот като член на БЗНС. През управлението на Александър

Стамболийски е бил пристав в Русе. Возил се на файтон. Александър

Стамболийски е гостувал в дома му в Бяла. Подарил му портрета си с автограф.

След фашисткия преврат на 9 юни 1923 г. го хвърляли с вързан за него камък

три пъти в река Дунав, но остава жив. Съпругата му Йорданка –мъничка, черничка, не била очарована от политическата му дейност. Не го съпроводила в

Русе, останала си в Бяла. С нея отглеждат четири деца: ПЕТРАНА (1912 – 1991) - шивачка. Съпругът й Младен е хлебопекар.

Дъщеря им Здравка (род. 1941 г.) завършва медицина в София. Връща се в Бяла като лекар. Омъжва се за Асен Арабаджиев. Достига до главен лекар на болницата в Бяла. Асен (род. 1937 г.) по професия инженер, дълги години беше кмет на града, подкрепян от БСП. Тяхната дъщеря Даниела е лекар –

страница 10

анестезиолог в Русе, от нея имат внучка Александра. Синът на Здравка и Асен е Божидар (род.1943 г.). Работил в Държавния застрахователен институт-Бяла. Сега е общински служител, събира такси от продавачите на пазара. Два пъти

женен и развеждан.

ИЛИЯ (1914 – 1987) - завършва Търговската гимназия в Свищов.

Продължава обучението си в Полувисшия тогава Икономически институт в

същия град. Завършва с професия финансист. До 9 септември 1944 г. е началник

на данъчното управление в града. Приел земеделските идеи на баща си, след

социалистическата революция става член на Земеделския съюз на Никола Петков (лидер на опозиционния земеделски съюз, осъден на смърт от социалистическото правителство). За тази си дейност Илия е изпратен в

концентрационния лагер “Куциян”. След лагера, до 1958 г., през зимата вади

камъни от каменоломната при с. Стърмен, а през лятото прави тухли в

тухларницата. През 1958 г. преразглеждат дейността му, разбират, че не е опасен за държавата, и му дават възможност да работи по специалността си.

Началник на склад е в Месоцентралата, стоковед в Централен кооперативен

съюз в града, началник – стоковед на склад в завод “Модул” и др. Съпругата му Бинка (1921–1991) завършва Стопанско училище (обучават ученичките за шивачки, бродирачки, готвачки, за домакинска работа). Работи като шивачка в

завод “Янтра“ на гара Бяла. Дъщеря им Данка (род. 1943 г.) мечтае да учи

медицина. Но в ония времена в малкия град извращенията на властта не спират. Заради биографията на баща й не й разрешават да кандидатства. Завършва биология и химия в полувисш институт. Работи като учителка и педагог в

Пионерския дом в града. Омъжва се за Кръстю. След много години семеен

живот се развеждат. Той заминава за Австралия. И двете им деца са там – в град

Пърт. Иван (род. 1966 г.- Бяла) завършва специалност биотехнологии в СУ

“Климент Охридски”. В Австралия взема специалност петролен инженер. Става научен работник. Отива за известно време в Нова Зеландия. На платформа в

океана правят сондажни проучвания за петрол. В момента ръководи офис в

петролния бизнес - изпраща работници на тези платформи. Съпругата му

Даниела рисува. Талантът й се развива в Австралия. Прави изложби в града. Синът им Красен (род. 1988 г. – Бяла) е студент в САЩ. Другият – Тони (род.

1996 г. – гр. Пърт-Австралия) е ученик. Дъщерята на Данка и Кръстю е Ирена (род. 1969 г.- Бяла) – неомъжена. По професия е микробиолог във

фармацевтичен завод в град Пърт, Австралия. В началото на 2009 г. Данка получи виза за постоянно пребиваване в Австралия и замина при децата си.

ХРИСТО (1915 – 1965) по професия е шофьор. Съпругата му Мария е била болногледачка в психиатричната болница. И те имат четири деца: Атанаска (род. 1941 г.- Бяла)- със средно образование –магазинерка в Русе. Съпругът й Йордан е техник в Захарната фабрика там. Децата на Атанаска и

Йордан - Михаил и Кристина (род. 1964 г.- Бяла) са в САЩ. Кристина има малко момиченце. Второто дете на Христо и Мария е Йорданка (род. 1944 г.- Бяла), със средно образование, сервитьорка, живее в Русе. Съпругът й Радослав

Радославов е от Русе – техник. Имат две деца – Марио и Теодорка, която е омъжена за бизнесмен от Испания, живеят там, родили са си момиченце, също

Теодорка.Третото дете на Христо и Мария е Кирил (1951 г. – Бяла) - шофьор със средно образование. Съпругата му Антоанета е домакиня, също със средно

образование. Имат две момчета. Четвърта е Антоанета (род. 1948 г.- Бяла ) - със средно образование, работи в склад. Съпругът й Велико Хвърчилков е началник

страница 11

на смяна в завод “Латекс”. Имат две дъщери. Едната, Цветелина (род. 1969 г.) е в Испания, майка на момченце. За другата нямам сведения.

ЯНА – шивачка.Съпругът й Димитър Михов е начален учител. Дъщеря

им Пенка живее и работи в Казанлък. Завършила е руска филология и е учителка по руски език. Нямам данни за съпруга й. Синът им Зарко завършва философия. В момента е продавач в магазините на “Мобилтел” в София.

ЕЛЕНА

Тя е третото дете на Георги и Руса. Занимава се със земеделие.Мъжът й

Никола Копчев е медицински фелдшер, но също обработва земите им.

ПЕТРАНА (1917 – 2002) - тяхна дъщеря, е с основно образование. Със съпруга си Богдан Янков (1912 –1980) са земеделци. Живеят в село Чилнов,

Русенско. Леля Петрана е известна с хубавия си глас. До последните си дни пее в хоровата група на Чилнов. Дъщеря й я помни като работохоличка. Сутрин

става рано – 3-4 часа. Взема хурката, преде и пее, докато останалите вкъщи се наспят. Майсторка е на плетивата с една и две куки. Дъщеря им Тинка (род.

1935 г. в Чилнов) е педагог. Учи в Бяла и Русе. Работи като дружинен

ръководител на пионерската организация “Септемврийче” в училище и в

Пионерските домове на Плевен и София. Наследила е от майка си любовта към

песента. Тъй като съпругът й Иван Иванов (род. 1932 г.) е военен, полковник, тя

активно участва в обществения и културен живот на офицерските жени в

Домовете на Народната армия. И тя е отлична майсторка на плетивата. Поради

службата на Иван се налагат премествания на семейството в различни градове: София, Самоков, Ловеч, Велико Търново, най- дълго в Плевен и накрая – в

София. Синът на Тинка и Иван – Румен (род. 1956 г. в София) след гимназия

завършва Техникум по зъботехника. Но мечата му да стане художник се осъществява, завършва Художествената академия “Николай Павлович” в

София, след което странства по света. Бил е в Германия, Холандия, в момента е в САЩ, в гр. Солт Лейк Сити. Работи като управител на ресторант и рисува. Синът на Петрана и Богдан, Димитър (род. 1942 г.в Чилнов) живее в Русе. По

професия е работник – шлосер, завършил Техникум за двигатели с вътрешно

горене. Със съпругата си Магда (род. 1945 г. в Русе )- шивачка, имат дъщеря

Анелия, която е моделиер във фирма “Гиема” – Русе. Нейният син Габриел е ученик. Синът на Димитър и Магда е Благовест – офицер - майор в София. Има дъщеря Доротея – ученичка. АТАНАС е син на Елена и Никола. Работил е в БДЖ. Почина млад.

Съпругата му Соня и родителите му отгледаха двете им момчета: Емил – със средно образование, работник, техник – починал. Съпругата му Маргарита е в

Бяла. Тя се грижи за дядо им Никола и баба им Елена до тяхната смърт. Имат две дъщери – Емилия и Анета. Емилия и съпругът й завършват кукловодство в

НАТФИЗ – София. Работят в Пловдивския куклен театър. Радват се на син и

дъщеря. Анета завършва Икономическия институт в Свищов, а после – френска филология във Франция, където живеят със съпруга си и имат момченце. Вторият син на Атанас и Соня е Николай- бизнесмен, загинал при катастрофа. Бил е разведен. Има две дъщери – Силвия - живее в Троян и има три деца, и

Деница.

МИТА

страница 12

Тя е четвъртата рожба на Георги и Руса – моята баба, омъжена за дядо ми

Петко Каракамушев. След неговата гибел на фронта през Балканската война тя

остава млада вдовица със съвсем малко дете. Занимава се със земеделие, след

това преде и тъче на по- богатите. С непосилен труд отглежда сина си Йордан

(1908 – 1960) – моят баща.Тежкият живот си казва своето и тя умира от рак,

когато той е в последен клас на Педагогическото училище в град Свищов. Става начален учител в селата около Бяла. Установява се в с. Стърмен, където среща съпругата си Невяна поп Петрова – също начална учителка. Участва активно в

обществения и културен живот на селото. По-подробно за него и майка ми пиша в последната част на книжката. Раждат им се две дъщери: Милка (род. 1934 г. в

Бяла) и Вяра (род. 1937 г. в Бяла). През 1945 г. семейството се преселва в

София. Милка завършва Българска филология в СУ “Климент Охридски”.

Работи като учителка и журналистка във вестниците “Септемврийче” и

“Поглед”, където се пенсионира. Макар и в късна възраст, издаде две стихосбирки. Със съпруга си Радослав Радев (род. 1933 г.), журналист, имат две деца: син Николай (род. 1958 г. в София) и дъщеря Дарина (род. 1959 г. в

София). Николай е инженер и бизнесмен, завършил МЕИ – София. Съпругата му Стойка (род. 1961 г. в Кюстендил) е лекарка и старши асистент в софийската болница “Царица Йоанна“. Дъщеря им Радина ( род.1994 г.- София) е ученичка. Дарина завърши висшето си образование по философия в гр. Лайпциг –

Германия. Желанието й да стане журналистка се осъществи. Основният й

профил е международна политика. Работи във вестниците “Народна младеж“

през всичките му модификации след 1989 г., “24 часа“, “Класа“- зам. главен

редактор, и сега – главен редактор на научно- популярното списание “Обекти”.

Написа книгата “Най-богатите европейци“. Съпругът й Младен Младенов е архитект, строителен предприемач с фирма “САГ”. Имат синове – Кристиан

(род. 1984 г. в София) и Михаел (род. 1986 г. в София), завършили

Американския колеж в София, студенти в Холандия.

По-малката дъщеря на Йордан и Невяна – Вяра, завърши специалност Хидромелиоративно строителство във ВИАС – София. Отдаде се на научна работа, преподавател във ВИАС, зам. декан, завеждащ катедра, пенсионира се като доцент. Съпругът й Славчо Милославов беше професор-хидроенергетик.

Почина през 1992 г. Синът им Милослав е компютърен експерт, завършил МЕИ

– София. Съпругата му Ваня е радиоинженер. Синовете им Светломир (род.

1986 г.- София) и Аделин (род. 1988 г.- София) са студенти. Семейството им

живее в САЩ, щата Вирджиния, град Шарлотсвил.

ГРОЗДАНА

Тя е петото дете на Георги и Руса , домакиня, занимава се със земеделие, отглежда животни. Съпругът й Колю Сапунджиев притежаваше занаятчийска работилница за изработване на каруци. В спомените на внучката му Лидия са останали два момента. Първият – с помощта на мях се разгарят дървата в

огнището.В огъня се нагряват металните обръчи за колелата, за да се разширят и да се поставят / нахлузят / върху дървените колела. Вторият момент –

шарените каруци са били изписвани с любов и фантазия от вуйчо й Колю – син

на Гроздана. Освен Веска и Колю, тя имала и други деца, момченца. Но те умирали поради кръвна несъвместимост

ВЕСКА / родена 1920 г. в Бяла – 1995 г./ завършва Стопанско училище. в града.Беше отлична шивачка – с вкус и умения. С много благ характер,

страница 13

красива, весела, усмихната, интелигентна, любезна.Беше любимка и и на нашите деца. Търпелива и внимателна към странностите и несполуките на съпруга си Никола Донев / 1915 – 1995 /. Той беше железничар. Започва кариерата си на гара Бяла. Имаше непресъхващо чувство за хумор, заради което

страдаше и си печелеше неприятели.Преместват го на гара Царева ливада. Безсъвестна служителка докладва клевета по негов адрес и го изключват от БКП. Следва гара Долно Камарци през 1949 г.- ръководител движение. От 1956

г. до 1961 г. е на гара Елин Пелин. И после – ново назначение – на гара Владо

Тричков до пенсионирането си.-

. Дъщерята на Веска и Никола Лидия / р.25 юли 1942 г в Бяла / се оказа моята първа кръщелница. Била съм на осем години, но не си спомням ритуала на кръщенето.С нея разсъждавахме, че тези двойни родства вероятно са се извършвали за укрепване на рода.Тя завърши средното си и висше образование в София. В Химико-технологичния институт придоби специалност технология

на органичния синтез и каучук. Работи в зависимост от промените в длъжността на съпруга си –в Нефтохимическия завод – Бургас, после в ТПК „ Васил

Коларов „- София, в Министерството на търговията и услугите и в БАН до 1993

г Тя носи веселия и благ характер на родителите си

Съпругът на Лидия – Чавдар Червенков / р.1941 г. в София / след средно

образование завършва ВНВУ „ Васил Левски „ – Велико Търново. Започва работа във военно поделение в Бургас.От 1971 г. – във военно разузнаване в

София. От 1978 г. до 1982 г. епосолството ни в Брюксел – Белгия. После –

посланик в Тунис. и повторно посланик в Тунис до 1995 г. През 1991 г. става генерал. В правителството на Ренета Инджова е министър на МВР. През 1999 г. е началник на кабинета на военния министър Бойко Ноев. В момента е генерал

от резерва. Анелия / р. 2 януари 1965 г.-софия е първата им дъщеря.Завършва френска гимназия с втори език английски.Работи в Постоянното

представителство на България към Европейската комисия .Съпругът й –

Александър Милков Иванчев е историк, учител в Класическата гимназия в

София.Дъщерите им Милена / р.1991 г.-София / и Дарина / р. 2002 г./ са ученички.

Втората дъщеря на Лидия и Чавдар е Весела / р. 1970 г.-София

/.Завършва 133 учулище с руски език в София. Следва в Юридическия факултет на СУ право. Сега е нотариус. Съпругът й Стефан Генчев Павлов е бизнесмен,

завършил УНСС.

НИКОЛА е синът на Гроздана и Никола. Беше със средно образование. Работи в завод “Георги Димитров” в Русе. Загина при катастрофа с мотоциклет през 1963 г. Съпругата му Севда е била шивачка и контрольор по качеството

във фабрика “Янтра” на гара Бяла. Отглежда двете им деца. Синът Евгени (1954

–2005) е със средно образование, работил в завода за печатни платки в Бяла, почива от рак. Съпругата на Евгени – Стефка, работи в системата на “Социални

грижи“- разнасяне на храна на възрастни хора в Бяла. Светлин (род.1978 г. в

Бяла) е син на Евгени и Стефка. Завършва средното си образование в Русе, а висшето си икономическо – във Варненския икономически институт. Работи в

обменно бюро в морския град. Съпругата му Татяна (род.1979 г.)- също с икономическо образование, работи в банка.

Дъщерята на Никола и Севда, Касимира (род. 1963 г. в Бяла) по

образование е медицинска сестра. Омъжва се, живее в гр. Опака, област Търговище, и работи в системата на "Социални грижи” там. Съпругът й

страница 14

Неделчо Неделчев (род. 1958 г.) е земеделец – арендатор в Опака. Синът им

Йосиф (род. 1983 г.) завършва висшето си инженерно образование в Русе. В

момента е арендатор с баща си. Вторият им син Румен е студент по

информатика в Русе.

КАРАМФИЛА

За нея и за семейството й пише нейната внучка, братовчедката ми

Цветана Евгениева, с която сме много близки. Ще я цитирам почти дословно.

Съпругът на баба Карамфила е Георги Бояджиев. Той е починал много рано и

нямам спомен за него. Чувала съм майка да казва: “Той беше много добър

човек, работлив, беше и малко музикант, но баба ти Къна (Карамфила) много ме тормозеше”. Баба казваше на майка: “Вий, от Тюркеджийците, сте все такива”.

Какви, не зная. Когато баба се разболя, майка я гледа на легло, докато почине. Беше април 1967 г. Вече бях студентка и от диалектоложка експедиция в

община Пазарджик не успях да се върна за погребението. Тя много ме обичаше и много ме е гледала. Откакто си я спомням, все беше прегърбена и ходеше превита почти на две, подпираше се с тояжка, но все нещо шеташе, хранеше животните, готвеше. Много често у дома идваше баба Санта и си говореха за младините, за снахите.

АТАНАС БОЯДЖИЕВ (1921 – 1982) е баща ми, син на баба Карамфила. Като млад е боледувал много, оттогава е останало лекото му накуцване с един

крак. Приличам на него по характер. Добър, услужлив, търпелив, с чувство за хумор, въпреки че го е бил много животът. Обичаше да си празнува именния

ден, тогава идваха много хора вкъщи, ставаха големи компании. Обичаше и да си попийва и майка много се ядосваше. Но пък ставаше весел и забавен. В

психоболницата, където е работил почти през целия си живот като портиер,

хората го обичаха. Също и комшиите, включително и турците, като Мустафа, който му помагаше. Едва ли човек ме е обичал толкова много, колкото той.

Всяка моя радост и успех изживяваше с мен, при всяка несполука е бил до мен.

Бранеше ме от майка, когато ме нападаше за нещо. Намери ме чак в залата за лекции в Университета, за да ме предупреди, че майка се е заканила, че ако не оставя Евгени, ще ме спрат да уча. Как ме е открил и досега не мога да си

обясня. Тогава и леля Вени (б.а. моята майка) се намеси, написа писмо на майка да се вразуми, че Евгени е много добро момче. А тя нямаше нищо против него,

само защото беше отдалеч, а искаше да се омъжа за някой от Бяла или от Русе. Татко изживя тежко процедурата по отчуждаването на къщата ни, за да се строи

на нейно място гимназия, и това се отрази на здравето му. Две години след

малкия инсулт, през май 1982 г. на улицата, както си е вървял, получава втори,

голям инсулт и почина на място. Майка Руска Колева Тюркеджиева-Бояджиева е родена 1923 г. Тя е пълна противоположност на баща ми- едра жена, с волеви

черти на лицето, какъвто е и характерът й. Почти сурова, строга, умна (обича да чете, но е учила само до 7 клас, и татко също). Притежаваше строгия морал на старите българи – не обичаше разврата, пиянството, лъжата, кражбата. Години

наред ме е възпитавала в това и много от добродетелите си дължа на нея.

Преживяла е много тежки години – при свекърва, гледала е баща ми болен

дълго време, живели са в глад, недоимък. Работила е в ТКЗС. Едва когато

отидох да уча, през 1965 г. стана санитарка в психоболницата, за да е на твърда заплата и оттогава заживяха малко по-добре. Къщата са си построили почти

сами, през 1951 г., като майка е работила основно, тъй като татко бил болен.

страница 15

Хората от болницата и комшиите много я уважаваха. След като се оженихме с Евгени, тя го обикна като свой син. Много се разбираха и с неговите родители.

Като се установихме с Евгени във Враца, се виждахме рядко, по 2-3 пъти в

годината, но тя ни очакваше или ни гостуваше с голяма радост. Понесе много

тежко събарянето на къщата и преместването им заедно със семейството на брат ми, в апартамент, в блок, построен почти до самата къща. Гимназия така и не стана, а това място сега е обрасло с бурени. Последните си години изживя като

в клетка. Направиха си къщичка на лозе, но циганите я обираха няколко пъти и

я изоставиха. Измъчваше я и болестта на Наско. Почина на 13 септември, петък

1966 г., две седмици преди Райчето да замине да учи за Виена. Диагнозата беше рак.

Аз съм Цветана (род. 1947 г. в Бяла) - първо дете на бедни родители. До 7

– годишна възраст съм ходила на детска градина, но не с голямо желание, затова баба Къна често ме е водила с бой и рев. Въпреки това, според майка, съм била много будно дете, отрано съм научила буквите и съм обичала много да рецитирам стихове. От 1 до 11 клас учих в гимназия “Панайот Волов”- Бяла. Бях добра и почти отлична ученичка. Много обичах и с лекота учех по

литература, история и география, и не обичах математика и физика. Завърших

гимназия през 1965 г. Първата година не ме приеха българска филология, затова записах специалност рентгенов лаборант в София. На следващата година вече бях студентка в СУ ”Климент Охридски”, българска филология. Една година по-късно се запознах с Евгени. Той е от с. Драганица, община Вършец, област Монтана. Евгени е учил на село до 7 клас и е научен на селски труд. Завършва електротехникум в Монтана, три години е бил в казарма. От 1966 г. е студент в

МЕИ ”Ленин”, специалност електроника. Запознахме се на 1 април 1967 г. Оженихме се на 28 юни 1970 г., когато завърших семестриално, а сватбата беше на 23 август. През септември започнах работа в Градския съвет в Бяла по

разпределение – завеждащ отдел “Просвета и култура”. На 27 октомври се дипломирах. Установихме се да живеем във Враца. От май 1972 г. работих две години като редактор на заводския вестник “Работнически устрем” в

Химкомбината. Записах следдипломна специализация по журналистика, която

завърших след две години. Работих в окръжния вестник “Отечествен зов”, в

БТА като окръжен кореспондент до 2007 г., когато се пенсионирах с 25 –

годишен стаж в агенцията. През това време съм сътрудничила на различни

централни вестници и списания. Написах няколко книги – “На война без повиквателна” (1985 г.), “Искам, следователно мога” (1997 г.- за живота на Васил Кънчов), “Личности и съвременници- 20 век” (1999 г.) и “Врачанска област” (2001 г.-справочно издание) – двете последни в съавторство. В края на декември 2005 г. бях удостоена със “Златното перо” от СБЖ за поредицата “Чудаци” във в. “Сега”. И след пенсионирането си продължавам да работя като

сътрудник на вестниците “Зов” и “BG Север”.

Евгени премина през много перипетии в професионалното си развитие. До края на 1989 г. беше организационен секретар на Градския комитет на БКП.

След промяната няколко месеца беше без работа. След това стана директор на Завода за кокилно леене в ЧЛК ”Веслец” и така започна кариерата му на стопански ръководител, а впоследствие на бизнесмен. Дълги години е председател на Търговско-промишлената палата, изпълнителен директор на ЗММ, управител на консултантска фирма, един от основателите и член на Ротари клуб.

страница 16

Иво (род. 1971 г. в Бяла) е синът ми. Завърши математическата гимназия

– Враца, с пълно отличие и сребърен медал. Завърши Техническия университет, специалност информатика, и Икономическия университет, финанси, и започна работа в американските фирми “Камел” и “Рейнолдс”. На 11 септември 1998 г. отпразнувахме сватбата му със Станислава Ангелова. Тя е от Велико Търново,

завърши Икономическия институт През 2000 г. Иво завърши престижния

Университет по бизнесадминистрация във Фонтенбло, Франция, и си взе изпита по международен финансов мениджмънт в Лондон, където започна работа в

банка. Специализира в Ню Йорк. В края на 2002 г. се върнаха в България и той

стана изпълнителен директор на два завода за подова керамика в Исперих и

Шумен, като постепенно разшири бизнеса си. На 12 септември 2003 г. се роди

Андреа – първата ми внучка. На 16 септември 2007 г. се роди Александър –

второто дете на Иво и Станислава. Живеят в къща в Симеоново.

Рая завърши също с отличен Математическата гимназия във Враца. Приеха я журналистика в СУ ”Климент Охридски”. След това кандидатства да учи във Виенския университет, където също я приеха журналистика и

политология. Дипломира се с отличен през 2003 г. Работи една година в

пресцентъра на ООН във Виена. Владее четири езика. От есента на 2005 г. започна работа като асистент-преподавател във Виенския университет, където

три години по-късно защити дисертация. През 2006 г. защити дипломната си

работа и в софийския факултет по журналистика с отличен. На 30 ноември 2007

г. се омъжи. Съпругът й Мамали е от Иран, учил и завършил икономика и

електроинженерство във Виена. На 2 юни 2009 г. във Виена им се роди момче Даниел.

Георги (род. 1950 г. в Бяла) е брат ми – син на Атанас и Руска. Като бебе заболял тежко. До три години не можел да проходи, а едва на 7 години започва да говори добре. Трудно се научи да чете и пише, едва успя да завърши

основното си образование. По характер е много добър. Ожени се за Денка, когато тя беше на 15 години. Сега и двамата работят в психоболницата – той

като дърводелец, тя – като санитарка. Въпреки ниските доходи се справят с живота, много са трудолюбиви. Атанас (род. 1973 г. в Бяла) е синът им,

родил се с т. нар. заешка устна. Това съсипа младите родители. Въпреки

няколкото операции той си остана с този недъг, което се отрази на физическото

му и интелектуално развитие. Дъщеря им Росица (род. 1977 г. в Бяла) беше здраво, хубаво бебе. Завърши Института за медицински сестри в Русе, но не можа да намери работа по специалността. Работи в търговски обекти. Омъжва се за Николай от с. Николово, Русенско. Живеят в селото в хубава собствена къща. През 2008 г. им се ражда дъщеря Никол.

ГИНА е дъщеря на Карамфила и Георги. Земеделски работник и шивачка са професиите й. Съпругът й Иван Калинов е кантонер. И двамата са покойници. Синът им Петко (род. 1945 г. в Бяла) е с висше образование по

математика. Работил като учител и в системата на Варненския затвор. С

втората си съпруга –Мирослава (род. 1945 г.) – учителка по физика а после –

пенсионерка, имат дъщеря Евгения (род. 1973 г. – Русе) и син Ивайло (род.

1979 г.- Варна). Евгения е със средно образование. Със съпруга си Недко имат две дъщери – Катерина (род. 1998 г.- Варна) – ученичка, и Марияна (род. 2001

г.- Варна) - ученичка. Ивайло е с висше образование, работи в частна фирма във Варна. Дъщеря на Гина и Иван е Анка (род. 1934 г. в Бяла) със съпруг Руси

(1929 – 1997) - бил е учител и на обществена работа. Живее в с. Аксаково,

Варненско. Дъщеря им Нела (род. 1953 г. – с. Зимница, Добричка област)

страница 17

завършва МЕИ – Варна, специалност корабни машини. Работи като инженер в

Корабостроителния завод, а после открива собствен магазин за детски играчки и

артикули и фирма за организиране и честване на рождени дни във Варна. Със съпруга си Георги (род. 1950 г. – Сливен), с висше образование – инженер по

корабни машини, работи в Корабостроителния завод във Варна, имат две деца –

Петрана (род. 1975 г.- Варна) с висше икономическо образование. Работи като

мениджър във частна фирма. Димитрина (род. 1978 г. – Сливен) е втората дъщеря на Нела и Георги . Завършва Шуменския университет, специалност информатика, работи в частна предприемаческа фирма. Децата на Петрана са Радостина (род. 1995 г.- Варна), ученичка, и Никола (род. 2006 г. – Варна), а на Димитрина със съпруг Здравко, полицай, работи в охранителна фирма –

Красимира, 10-годишна ученичка, и Гергана – на 7 години.

Синът на Анка и Руси е Иван Русев (род. 1960 г.с. Коритен, Добричка област),завършва МЕИ-Варна, а после задочно – корабни машини. Действащ

моряк е, корабен механик. Със съпругата си Мариета – инженер в БТК ,

отглеждат две деца – Ана (1984 г.) - студентка в Германия, и Ивайло – втора година студент.

НАДЕЖДА

Това е седмото дете на Георги и Руса. Починала е без да остави

наследници.

БОЖАН ПАСКАЛИЕВ

За третото дете на Митьо Паскалиев данните ми са оскъдни. Имал е три

деца –Михаил, Тодор и Дона. Ще спомена само имената на наследниците им,

без да съм ги виждала. Ако сгреша или ако не съм изчерпателна, моля за извинение. Михаил е също с три деца – Божан, Димитър, Надежда. Син на Божан е Владимир, а негов син е Георги. Известно ми е името на правнук на младия Божан – Бисер. Двама от синовете на Димитър са Крум и Михал. Боряна и Митко са дъщеря и син на Михал. Надежда има дъщери Янка и Гинка. От Янка има внучка Велика, правнуци Иванка и Димитър. Тодор е със син Петър и

дъщеря Мария. Дона е с дъщеря Величка и внуци Иванка и Димитър.

. ИВАН ПАСКАЛИЕВ

Четвъртият син на Митю Паскалиев се жени за Доца, която почива. Втората му съпруга е Петка. И той е с многолюдна фамилия – седем деца:

АНГЕЛ

Дъщеря му ХРИСТАНА има синове Йордан и Милан и дъщери –

Николинка или Иванка и Величка. Синът му ИВАН е с две деца – Борис и Анка. Дъщерите на Борис Жанета и Нелия раждат по един син – общо двама Борисовци. Анка е с дъщеря Мариета.

РАДИ

страница 18

Това е вторият син на Иван Паскалиев, когото познавам и съм дружила с децата му. Жена му, леля Величка не един път ни е приютявала, когато майка и

татко са били служебно заети извън Стърмен. С Петка – дъщеря им, бях близка приятелка. А съпругът й Драгоз (бате Гочо) беше син на нашите първи хазяи. Аз дойдох в София, те се преселиха в Горна Оряховица и връзките ни пресекнаха. Родиха си дъщеря Нина. Имат внучка Кремена, която е на работа в Испания. .

Синът на Ради и Величка е Димитър. Беше офицер, заболя от туберкулоза и

почина млад. Жена му, също Величка, и майка му отгледаха четирите им деца: Пенка, Радка,Ради и Божидар. Пенка е пенсионерка, има син Иван и снаха Гергана. Момчето им се казва Георги и е ученик в гимназията.Дъщерята на Пенка е Маруся, която с мъжа си Цветан е в Гърция. Синът им Венцислав е във

втори клас. Радка почива през 1999 г. от рак. Дъщеря й Тодорка работи в Кипър

и има син Адриан. Втората дъщеря на Радка – Светла, има син Денис в 8

клас.Безпаричието я отвежда в Италия. Ради и Божидар са неженени, живеят в

Стърмен.Ради работи като тракторист при Крум Паскалиев.Божидар завършва Институт за начални учители в Шумен през 1981 г. Учитествува една година в

с. Батин. Разбира, че за да бъдеш учител са нужни не само знания и обич към

децата, а да имаш призвание, да умееш да се раздаваш. Прибира се в с. Стърмен,

безработен е, намира временна работа.

ДИМИТЪР

Трети син на Иван Паскалиев. Неговият син Васил има дъщеря Росица и

още две деца. Дъщерята на Димитър – Стоянка, е с дъщеря Надежда и внуци от нея Негрета и Стоил, и син Стоян.

КРУМ

Номер четири от потомството на Иван Паскалиев. Двете му дъщери

Велика и Пена го даряват с внуци – Велика – с Нели, Таня и Красимир, и Пена –

с Иванел.

ЯНА - няма деца

ТОДОРА

Радва се на син Атанас, двама внуци Георги и Генчо. Има и неизвестни

за мен правнуци.

ГЕОРГИ

Тук отново съм в свои води. Той беше известен в село и в Бяла като

Георги шивача – добър специалист. С първата му дъщеря МИЛКА (род. 1934 г. в Стърмен) съм съученичка, макар че тя по право е втора братовчедка на баща ми. С нея седяхме на един чин от първи до четвърти клас. Тя е свидетелка на всичките ми успехи, трудности, терзания. Все още сме свързани с топли

роднински чувства. Със съпруга си Иван Дечев живееха във Варна. И двамата са педагози. Тя завърши полувисш институт за учители със специалност история.

страница 19

Синът им Сергей завърши средното си образование във Варна, а после учи във

Унгария международни икономически отношения. Съпругата му е учителка по

руски език. Дъщерите им Ина и Милена са студентки.

Сестра на Милка е Петка. От първата си дъщеря Нели има внуци

Даниела и Иво, а от втората – Валя – внук Борис. Третото дете на Георги е Ангел / род. 1944 г. в Стърмен /.. – агроном по

професия, завършва второ висше образование – право,живее със семейството си

в Русе и е адвокат. Има две дъщери – Вергиния и Елеонора. Вергиния е лекар –

анестизиолог в Русе. Елеонора живее в Русе, но работи в Бяла – съдия

изпълнител. Съпругът й Евгени Назъров е лекар онкохирург в Русе. Дъщеря й

Рая е родена през 2009 г. Още от ранната възраст на рода се разбира, че членовете му са

предприемчиви и добре материално (първи в града построили плевня с каменен

зид). Голяма част от тях осигуряват прехраната на семействата си чрез обработване на земята. От тук идва членството и симпатията към БЗНС на Александър Стамболийски. В същото време предприемчивостта им ги извежда до работа и преселване в близки и далечни страни – от прадядовците ни до

наши дни. При прадядовците ни децата в семействата са многобройни. С

течение на годините те намаляват. По-новото поколение проявява интерес към

нови професии и поприща за работа. Образованието расте – от основно стига до

средно, а в голяма част – висше. Има подчертан уклон към служенето в областта на просветата, културата и изкуствата. С една дума, Паскалиеви имат умението

да се приспособяват към исканията и потребностите на времето, в което живеят.

РОД Ц О К Е В И

Сгушено в топлите пазви на хайдушкия Балкан, възрожденско Габрово

запазва своя национален дух – пише Вера Динова в монографията си за възрожденския художник Христо Цокев.Това не значи, че е било изолирано от големите търговски, културни и религиозни центрове – Одеса, Киев, Москва, Стамбул, Атон. Населението на Габрово е било винаги будно и предприемчиво,

затова тук твърде рано се заражда занаятчийството – ковачество, куюмджийство

(златарство), табаклък (щавене на кожи за обувки, ремъци и др.), чаракчийство

(цървулджийство), еминджийство (чехларство), казанджийство, пушкарство.

Извън Габрово десетки пенливи поточета се спускат от Балкана, пеят между буйната зеленина на габърите, огласят схлупените колиби и се надвикват с многобройната челяд на колибарите. И тук са проникнали габровските занаяти. В колибите се работи от сутрин до вечер. Еминджията Иван Банков

(род. ок. 1815 г.) е събрал тримата си невръстни сина – Банко, Христо, Петър – и

жена си Станка да помагат при изработването на чехлите. В люлката спи най –

малкият му син Димитър. Банко работи прилежно, съсредоточено, с увлечение. След години изхранва своето семейство с бащиния занаят.

Но големи грижи създава на баща си Христо. Ръцете му работят, но

сърцето му не е тук. Мислите му се реят далече. Бащата Иван е буден човек, от стар род, макар и без образование. Той иска Христо да учи, но не може да го

издържа. Христо е чувствителен, но е и упорит. Не проронва и дума за това, което мисли. Криво му е на Иван. Неговото детство също не е било щастливо.

Баща му е притежавал земя и дом в Трявна – първото гнездо на рода. Но през 1798 г. кърджалии и даалии са нападнали селото, опожарили го и той, заедно с

страница 20

много тревненчани, избягал към Габрово. Сега колибите, в които живее Иван

със семейството си, носят името на рода Цокювци. Старата тревненска фамилия Цокеви, може би род на зографи и свещеници, ако се съди по

наклонностите на Ивановите синове, по тяхната бъдеща съдба, се запазва и в

Трявна. Колибите и сега съществуват. Намират се в пределите на Габрово под

името “Бойката“.

Най-големият брат Банко (1838 – 1918) наследил с охота занаята на баща си – чехлар. Христо (1847 –1883) проявявал необикновена за годините си

любознателност. В началото на 1859 г., едва 12-годишен, заминава за Света гора. През същата година Станка родила пак син – Димитър (1859 – 1883) .

Станал околийски началник в Тутракан. Христо изпитвал към него особена нежност, защото го свързвал с топлината на родния дом. В Русия, в разстояние на много години приел неговото име. Под живописните си и рисункови творби

от Москва и Киев слагал подпис Димитър Цокев.Това е началото на пътя на бъдещия възрожденски художник Христо Цокев. Станка родила и момиче –

Киряна (1862 – 1923). Но най-близък до Христо по интереси бил по-малкият му

брат ПЕТЪР (1856 – 1910)

Той е родоначалникът на нашия клон от родословното дърво на Цокеви.

За него разказва спомени най-голямата му дъщеря Александрина. Петър Цокев

учи и завършва гимназия в Русе. Наел квартира в семейство Христови.

Пламнала любов между него и дъщерята на хазяите Анастасия (1860 – 1936).

Оженили се. Назначили го за учител в село Попина, Силистренско. След

Освобождението от турско робство –1878 г., става финансов нагледник в

Тутракан. Минали няколко години и го преместили на същата длъжност в Бяла. Бил общителен, дружелюбен, пеел много хубаво. Гражданите го харесали и

настоявали да стане свещеник, но той не се решавал. Преместили го в Търново.

Семейството му станало многолюдно – три дъщери и майката на жена му.

Настъпват парични затруднения и той решава да стане свещеник. Четиридесет дни се подготвя за призванието си в Преображенския манастир. След това –

един месец в Митрополията на Русе и заел длъжността си в Бяла. Като

свещеник изпълнявал съвестно обязаностите си и енориашите го обичали. По

Кръстовден, като ръсели по домовете, му давали по една крина жито. Но от бедни семейства или с повече деца не само че не вземал, а гребвал от събраното

в колата и им го дарявал.

В началото на миналия век в Бяла нямало църква. Свещеникът служел по

къщите. Нямало и училище. В отговор на писмото с въпроси на първия

български владика в Русе, Петър Цокев отговаря, като дава първите сведения за старата църква. Било през 1898 година:

“Църквата “Свети Георги” е построена на 1841 г. по-напред във вид на плевница с пърти (пръти) и отпред с два коминя скритом, после извадили

ферман, сринали пъртите и я изработили с камъни… Дълбочина в земята 1,75

м… Църквата не е страдала от ограбване, съсипване, не е горена. Не е обръщана в джамия, ни в склад… В ръцете на гърци не е била. Подаръци има от покойния

ни блаженопочивний Император Александър Николаевич шест камбани…”

След Освобождението градът, тогава село, бързо се разширява. Старата църква се оказала малка за многобройните богомолци. Зидовете рухнали,

таванът бил разкривен, прозорците – малки, а вътре – влажно и студено.

Заговорило се за построяване на нова църква. През 1897 г. Петър Цокев,

страница 21

председател, и членовете на настоятелството, взели протоколно решение да помолят владиката да ходатайства пред Окръжния управител за средства от общинския бюджет. Петър Цокев му писал: “…Задължавам се да приема най-

тежкия товар, който ми се предаде, само да се почне строежът на новата църква. Срам ме е от …хората, които ма знаят,как с мое съдействие са съгради

Тутраканското училище…” Започнала люта борба и стълкновения между

хората за и против строителството. Свещеник Цокев изпаднал в немилост пред

Митрополията. Стигнало се до полагането на основния камък. Събрал се много

народ, но нямало ни едно духовно лице. Помолили Петър Цокев да свети вода и

да положи камъка. Разтреперан от страх, че ще бъде наказан от началството си,

той се подчинил на народната воля. Но за тази постъпка бил повикан на съд в

Духовния съвет. Осъдили го на лишение от заплата за три месеца и го пратили

на заточение в Преображенския манастир. По-видните граждани, научавайки за това, пуснали подписка за събиране на волни помощи за свещеник Цокев,

колкото му била заплатата за три месеца. Предали му много повече. Той

заминал за Преображенския манастир, изтърпял наказанието си, но се връща душевно разстроен. Отказвал да се храни, отбягвал всички. Умрял същата 1910

година на 55-годишна възраст, оставяйки без издръжка многолюдното си

семейство – били 11 деца. Три от тях починали, още когато били малки.

Останали осем: Антонина, Александрина, Любомир, Минка, Иван, Димитър,

Крум, Стефан.

Н А С Л Е Д Н И Ц И Т Е

АНТОНИНА

Наричахме я леля Тонка. Живееше на гара Бяла. Къщичката й беше малка, мержелее ми се дървена ограда и дограма, боядисани в зелено. Не знам

нищо за съпруга й, вероятно вече е бил починал. Имаше син Петър, който не винаги живееше с нея. Отношението към нея на мама Минка и майка не беше отношение на благоразположение. Чувах, че обичала да си присвоява чужди

вещи. Вероятно не харесваха и нещо в характера й. Запомнила съм, че имаше не малка брадавица от дясната страна на лицето, близо до горната устна. Пребраждаше главата си винаги с черна кърпа, обличаше се в черно. Рядко я

виждах усмихната. Навярно синът й е починал преди нея. Останала сама, вече на преклонна възраст, мама Минка я прибра при себе си.Двете живееха в

бащината къща на татко в Бяла, след като тяхната наследствена къща , която

обитаваше семейството на мама Минка, беше продадена. Имаха квартиранти,

обикновено ученици от околните села. Така си помагаха финансово. За последен път я видях през лятото на 1950 г. Мама Минка беше при нас в

София, болна от цироза. Лекарите виждаха края й. Отидох да взема приготвените от нея неща за смъртния одър. В ония години, по стара традиция,

възрастните хора ги шиеха приживе. Леля Тонка беше сама. Както винаги се подпираше на бастун – и права, и седнала. Споменът ми говори, че след

кончината на сестра й, племенниците я настаниха в старопиталище (така наричаха старческите домове тогава ).

АЛЕКСАНДРИНА (1880 – 1963)

Тя бе споменавана най-често във фамилията. Била много умна и

страница 22

ученолюбива още от малка. Аз я видях за първи път, когато гостувахме на леля

Сийка в софийската й квартира. Леля Сашка и най-малката й дъщеря – леля

Вярка, живееха в едната стая на апартамента. Доколкото знам, до тогава семейството им е живяло най-дълго в Казанлък. Леля Сашка и свако Димитър

имаха три дъщери: Весела (леля Веска), Мария (леля Мика) и леля Вярка. Сестрите и братята на семейство Цокеви много си помагали. Майка, като

ученичка в педагогическата гимназия в Казанлък, живяла в семейство Кехайови

– фамилията на свако Димитър. Почти изцяло е била на тяхна издръжка. По

думите на майка, като отплата, тя помагала в къщната работа. Дали е било така, не знам. Но леля Сашка е била като грижовна майка. Без да са живели богато, са били сговорни, винаги нахранени и добре облечени. Леля Сашка беше много

сръчна. Шиела рокли на дъщерите, плетеше до стари години. Познавала майката на Дончо Папазов (прекосил с яхта, а веднъж и с цялото си семейство,

включително и с малката си дъщеря Яна, световните океани). Фамилията им

била фабрикантска – Орозови. Богатата жена давала вече носени, но излезли от мода и запазени тоалети. Леля Сашка ги преправяла за майка и за леля Вярка. Майка често си спомняше за жълта рокля, с която се сдобила по този начин.

Леля Сашка била много ученолюбива. На шест години постъпила като

слушателка в училище, а завършила с отличие и така до края, до трети

прогимназиален клас (сега седми клас). До толкова имало тогава, според

нейните думи, в Бяла. От 10 ученика, завършили през 1892–93 г., тя била единственото момиче. Много плакала, искала да продължи учението си, но

баща й, въпреки че бил културен човек, не я изпратил в чужд град. Била само на 13 години. А и в онова време се смятало, че предназначението на жената е да бъде домакиня. Цитирам нейни думи: “Омъжих се на 16 години за медицински

фелдшер. Беше от Казанлък – беден, но с богата душа. Преживях с него 37

години щастлив живот”. Имали седем деца. Четири от тях починали малки.

Останали трите дъщери. Завършили средно образование. Не били в състояние да ги изучат повече. Когато беше на 80 години, всички живееха в София. Тя

беше безкрайно доволна от грижите им, от уважението. И на тази възраст нейният свят бяха книгите. Казваше, че библиотеките и читалищата задоволяват жаждата й за четене. Благодарение на книгите усещала напредъка на човечеството и характерите на хората в изменящия се свят. Като студенти често

й гостувахме. Живееха на улица “Кракра”, близо до университета. Много се радваше на гости, раздумваше се с нас. А и до днес помним много от нейните житейски мъдрости. Една от тях Радко често повтаря, особено при пожелания

на младоженци: “Може да легнете сърдити, но не заспивайте, без да сте се сдобрили”.

Най- голямата дъщеря Весела завършва педагогическо училище и работи

като начална учителка. Родена е през 1900 г. в Казанлък. Учителствува в с. Баниска и в с. Дьовлен, Девинско. След това, като се преместват в Стара Загора, остава вкъщи, домакиня до края на живота си. Всички помним благия й

характер, добротата й и търпението, с което поддържаше не лекия си семеен

живот. Цитирам думите на снаха й Кунка: “Много светъл човек, грижлива до

всеотдайност майка и баба, готова да помогне на всеки“. Кунка си спомня, че когато е била бременна (имала тежка бременност ), леля Веска й е мила краката. Почина в последните дни на м. декември 1966 г. Съпругът й Дечко Пенев Маев

е роден също през 1900 г. Учил “Финанси“ в Германия. Работил като финансов

инспектор в Стара Загора, Разград и в Министерство на земеделието в София.

Запомнила съм от детството си, че е бил морфинист. Така са наричали

страница 23

наркоманите. Самоуби се в пристъп на криза през 1965 г. Синът му Пенко

Дечков Маев е роден на 19 септември 1928 г. в Казанлък. Завършва гимназия в

Разград. Целият род се гордееше с неговия остър ум и големи способности. И

сега си спомням случая, когато забравил да си напише домашната работа –

съчинение. Учителката му по български език и литература в гимназията го

накарала да прочете написаното у дома. Той станал от чина, отворил тетрадката си и уж четейки, в момента съчинява темата. Получил отлична бележка, без някой да разбере номера му. Добре, че не са го накарали да чете втори път. Следва право, после – история и Военна академия. Работи в системата на МВР.

После става военен – полковник, работи в МНО до края на живота си. Беше много музикален, свиреше на цигулка още от Разград, където бил оркестрант в

музиката на града. Почина от рак на 14 април 1980 г. Съпругата му Кунка

Лазарова Маева, родена на 21 август 1928 г. в град Тетевен, завършва

полувисшия институт “Макаренко” в София и специалност журналистика в

Софийския университет. Целият й трудов стаж минава в редакцията на вестник

“Септемврийче” - вестник за децата, излизал преди 10 ноември 1989 г. Весела Пенкова Маева е дъщерята на Кунка и Пенко. Рождената й дата е 16 юни 1956 г. Ражда се и живее в София. Висшето си образование, българска филология

получава в Шуменския университет. Работила е в програма “Хоризонт“ на Българското национално радио. Сега е ръководител на Софийското регионално

радио към БНР. През 1984 г. се омъжва за Валери Илиев Тодоров, роден на 25

август 1956 г. в Силистра. Завършва специалност “Журналистика” в Софийския

университет. Работи в Българско национално радио и в Българска национална телевизия, кореспондент на телевизията в Москва. В момента е генерален

дирекор на Българското национално радио. Иля Валериев Тодоров е синът на Веселка и Валери. Роден е на12 юни 1985 г. в София. Студент по

Международни икономически отношения в Москва, а след завръщането на семейството в България – в УНСС –София.

Втората дъщеря е Мария Димитрова Мирева, родена през м. февруари

1909 г. в град Казанлък. Завършила педагогическо училище в Казанлък. Дълго

време е домакиня – не работи, защото професията на съпруга й – лесоинженер –

определя честото преместване в различни градове на страната: Малко Търново,

Горна Оряховица, Дупница, София. После се пенсионира като начална учителка. Съпругът й Петър Петков Мирев е роден в с. Николаево, Казанлъшко

през 1905 г. Завършва Лесотехнически институт в София.Тя почина през 1983

г., а той – през 1990 г. Дъщеря им Надежда Петрова Мирева, родена на 18

декември 1937 г. в Стара Загора, има висше образование. Завършила е

Машинноелектротехническия институт (днешен Технически университет) като

електроинженер, специалист по централи, мрежи и системи. Работила е в

Трансстрой, ДСО “Зърнени храни и фуражна промишленост”. От 1983 г. е пенсионерка по болест. Като инвалид е участвала в работата на кооперацията на инвалидите с надомна работа – бродиране. Разведена е. Синът й Петър

Светославов Мирев е роден на 4 септември 1964 г. в София. Учи в

машиностроителен техникум, следователно е и със средно образование. Работил

е в трамвайното депо на София, поддържал е игрални машини, поправял е компютри. В момента е собственик на магазинче за хранителни стоки. Живее с приятелката си на семейни начала. Няма деца.

Вера Димитрова Денева е третата дъщеря.Родена е в град Казанлък на 6

октомври 1917 г. Имаше незавършено висше образование – математика. Трудовият й стаж е бил най-дълъг в системата на Министерството на отбраната

страница 24

– деловодител. Почива през 2001 г. в София. Нейният съпруг е Деньо Вълчев

Денев (1914 – 1993 г.), роден в с. Дълбоки, Старозагорски окръг. Имаше висше образование, получено в Агрономическия факултет на Софийския университет. Бил е на фронта през Втората световна война. След края й до пенсионирането

си работи в системата на Държавния комитет за планиране, най-дълго като

началник отдел “Растениевъдство“. Отглеждат двама сина: Вълчо Денев Денев

(1942 – 2002 г.), по професия е бил шлосер с висок разряд. Вторият син е Александър Денев Денев, роден на 20 май 1945 г. в Стара Загора. Завършил е Висшия икономически институт в София, доктор на икономическите науки.

Местата, на които е работил, са: научен сътрудник в Института за международни отношения към БАН, съветник към секретариата на някогашния

Съвет за икономическа взаимопомощ в Москва, държавен експерт в

Министерството на икономиката и енергетиката. Виктория Методиева Денева е неговата съпруга, родена на 23 ноември 1947 г.в с. Рани луг, Софийско. Има висше икономическо образование, специалист по народостопанско планиране. Място на работа: ”Балканстрой”, ”Главболгарстрой”- Москва, Комитет по

озеленяване. Техен син е Александър Александров Денев, роден на 20 юни 1973

г. в София. По семейна традиция завършва Софийския икономически институт със специалност икономика на промишлеността. Работи в “СИ банк”, а сега – в

“СИТИ банк”. Съпругата му Елена (р. 1974 г.) е с висше образование – бизнес администрация в Нов Български университет. Работи във фирма “Нокиа –

Сименс Нетуъркс” – координатор на човешки ресурси. Синът му Никола е роден на 11 февруари 2005 г. в София.

МИНКА

(1890 – 1950)

За мен и сестра ми тя беше мама Минка. Родена е в Бяла. Интересно ми е било, че след омъжването си, тя запазва бащината си фамилия – Цокева. Завършила е шести гимназиален клас (сегашен десети ). В Бяла нямало

гимназия с повече класове. Работи дълги години като деловодител в съда. Всички колеги много я обичат. Тя винаги беше готова да помогне на когото и да било. Много услуги е правила на съдиите. Когато те или някоя приятелка посрещат гости, мама Минка е по домовете им. Да подреди масата красиво, да сготви най- вкусното меню. Беше голяма кулинарна специалистка. А десертите, които правеше, бяха толкова вкусни, че когато тръгваше за село Стърмен да ни

види и гостува,с нетърпение я чакахме. Знаехме, че ще донесе нещо сладичко и

някаква играчка, изработена от нея. Получаваше списания и вестници за жените. Изваждаше си кройки и ни шиеше кукли, катерички, зайчета и какво ли

не. Повече подробности за нея написах в последния свитък от книгата.Тя се омъжва за дядо Иван. Той също е попски син - на свещеник Петър поп

Николов. Последният е роден в град Златарица през 1850 г. Преди

ръкоположението си се нарича Пенчо. Баща му поп Никола и дядо му поп Иван

също са били свещеници. Петър поп Николов завършил образованието си в

Елена. Оженил се за Мариола Христова Маджарова от унгарски род, но

побългарен през 1875 г. Дошъл в Бяла като учител и певец в църквата. Станал

свещеник в навечерието на Освобождението ни от турско робство през 1877 г. Имал трима сина и една дъщеря. Първият му син Иван (моят дядо) следвал

богословие в Русия, в град Астрахан. Не бил прилежен, живеел бохемски,

страница 25

попрекалявал с алкохола. Веднъж Иван, почерпен, насочил пистолет срещу

баща си и му казал: “Ще ми дадеш ли пари да довърша образованието си или

не?” Баща му рекъл: “Да изсъхне тази ръка, дето вади пистолет срещу баща си.”

Бащината клетва достигнала сина. След като работил в общината като бирник,

го надчели. Лежал в затвор. После пак се върнал като чиновник в общината. В

пияно състояние през 1937 или 1938 г. се обесил. С мама Минка имат пет деца: Анастасия (леля Сийка), Лазар, Невяна, Антон и Петър.

АНАСТАСИЯ е родена на 18 март 1908 г. в Бяла. Завършва Стопанско

училище в Горна Оряховица, където помага в издръжката й вуйчо й Стефан.

Била е много красива. Печелила короната за красота в Бяла. В Горна Оряховица се запознава със свако Павел Стефанов Павлов, роден през месец юни 1906 г., завършил Военно- морско училище във Варна, специалност електротехник.

Оженили се. Заживели в село Курило (сега квартал на град Нови Искър). Свако

Павел работел в Юзината (така наричали електроцентралата, построена от белгийци), а леля Сийка била домакиня. 13 години нямали деца. Едва през 1944

г. на 25 август ражда първия си син Стефан. През 1948 г. на 30 август на бял

свят се появява и момиченце – Бистра. Третото дете е отново момче, Пролетин.

Свако Павел почина през месец януари 1955 г. Прегази го влак при неизяснени

обстоятелства. На 47 г. леля Сийка остана вдовица. Едва тогава започна да работи. Назначиха я инкасаторка в Електроснабдяване, където е работил

съпругът й. Навъртя пълен трудов стаж. Винаги отлична в работата си, тя е обслужвала до 1300 абонати. Работи до 1975 г. Не можеше да стои със скръстени ръце и след пенсионирането си се заемаше с временна работа,защото

имаше и парични затруднения. Изучи децата си. Получаваше много награди.

Снимката й стоеше на видно място сред отличните служители. Води дела за наследство, построи апартамент на мястото на старата къща. Със свако пътуваха с мотоциклет из страната, при роднините. Той беше страстен рибар. И тя стана въдичарка. И ето един епизод. Връщат се от риболов, вървят по железопътната линия. Насреща им идва цар Борис Трети. Разговарят за улова,з а живота им.

След няколко дни леля Сийка носи голяма риба в двореца и получава портрет на цар Борис с посвещение и подпис. Беше вярваща християнка. А свако беше голям шегаджия. Когато беше в добро настроение, се занимаваше с нас, децата.

Първото,дълго чакано дете е Стефан Павлов Павлов. Роден е в град Бяла на 25 август 1944 г. Тогава бяха евакуирани при нас, в село Стърмен.

Началното си образование получава в с. Курило. След смъртта на баща си се преместват в София, учи в 31 СОУ, а после в техникум “Киров”. Висшето си

образование завършва във Висщия институт по архитектура и строителство,

специалност “Хидромелиоративно строителство“. През 1969 г. е разпределен на работа във “Водпроект“. Проектант е на язовир “Михайловград“, сега “Огоста“,

на язовир “Бебреш”. Работи няколко години в Сирия, Куба, Ирак, Иран. След

завръщането си е отново във “Водпроект”, а после – началник на язовирен

район “Кърджали“. Една година е безработен. Следва назначаването му в

гръцката фирма “Дженерал Констракшънс Енжиниринг” – София, като

технически ръководител, където е и до сега. През 1966 г. свързва живота си с Катя Методиева, родена на 10 май 1946 г. в София. Тя е със средно

образование, специализира се като касиер-счетоводител в Техникума по стъкло

и керамика. Работи в Националния исторически музей, в Галерията за чуждестранно изкуство, във Фондация “Кирил и Методий”, в Министерство на културата. Трудолюбива, перфекционистка, много грижлива майка, уважавана от децата си. Тя е стълбът на голямото семейство.

страница 26

Стефко и Катето се радват на двама сина, на една снаха и на двама внуци. Първият син Пламен Стефанов Павлов е роден на 12 май 1971 г. в

София. Завършва Техникум по индустриална химия. След казармата се занимава с бизнес – търговия на електроосветителни системи. Сега е предприемач по реконструкция и реорганизация на жилищни сгради –

извършват строителна дейност и вътрешен дизайн в домове и магазини във

Варна. Предприемчив, контактен, общителен, лъчезарен, синеок и русокос младеж. Съпругата му Стела Гошова Велинова завършва семестриално

икономика в Нов български университет. Родена е на 9 август 1979 г. Синът им

Александър – роден на 8 май 2003 г. във Варна, е весело, русокосо, умничко,

слънчево дете, а Никола е роден през 2006 г. също във Варна. Андриан е вторият син на Стефан и Катя, роден на 12 януари 1977 г. в София. Завършва технологически колеж “Индира Ганди” в София с информатика и английски

език. Работи в частна фирма. Отличава се със стриктност в работата, с трудолюбие и упоритост. Тъмен е, с кафяви очи.

Бистра Павлова Македонска е второто дете на леля Сийка и свако Павел.

Тя се роди на 30 август 1948 г. в София. Завършва средното си образование в

Техникум по облекло, а по –късно - средно специално образование в

Икономически техникум. Работи като счетоводителка в банка, в завод "Яко

Доросиев“. През 1972 г.сключва брак със Стефан Иванов Македонски, роден на 16 февруари 1943 г. в Севлиево в семейство на домакиня и юрист –адвокат. До

края на трудовия си стаж Бистра е счетоводителка в Българска кинематография,

в Българска фотография, в поликлиника. На 14 февруари 1973 г. ражда сина си

Иван Стефанов Македонски. Той завършва Техникум по металургия. Работи

като фотограф във фотоателие. Съпругата му - Захаринка Михайлова Миладинова е родена на 3 март 1982 г. в Благоевград. Със средно образование е. Технически секретар е във фирма за алуминиева дограма “Лорекс”, а сега работи в детска градина. Бистра е твърде самокритична в самооценката си.

Смята, че в юношеския си период е била безотговорна и има угризения, че не е оценила достатъчно високо трудния живот на майка си, след като е останала вдовица. Според мен е трезво мислеща жена, успяваща да се бори със сериозни

здравословни проблеми (има два инфаркта), да съдейства и да помага на младото семейство. За съжаление внезапно почина на 30 май 2009 г.

Третото дете на леля Сийка е отново момче – Пролетин, роден на 28 март 1952 г. в с. Курило, Софийско. Беше трудно по характер дете. За неблагопристойни прояви след пети клас го изпратиха в Трудово –

възпитателно училище “Макаренко”. Там прекара и учи две години и получи

основното си образование. Стана работник в Държавния завод за резервни

части. Получаваше добра заплата за времето си – 160 – 200 лв., когато брат му,

инженер към 1970 г. имаше заработка за месец 105 лв. Но средата, в която

попадна, и миналите грешки го тласнаха към пиянство. Ожени се. Със съпругата си Катя нямаха деца. Осиновиха момченце с надежда да укрепят характери и семейство, но промяна не настъпи. Последва развод. Детето остана при него, по-скоро при майка му. През 1985 година почина при неизяснени

обстоятелства. Леля Сийка, вече възрастна, се отдаде на отглеждането на Васко,

сина му. Васил Пролетинов Павлов е роден на 9 ноември 1975 г. в София.

Завърши Средно професионално училище по електротехника. Работи в частна фирма в София, а сега, заедно с братовчед си Пламен се занимават със строително – предприемаческа дейност във Варна. Израсна като скромно,

честно и работливо момче. Не наследи пороците на баща си. Поддържа братски

страница 27

връзки с първите си братовчеди. Чичо му Стефан и леля му Бистра със

семействата си се грижат и за него така, както за синовете си.

ЛАЗАР ИВАНОВ ПЕТРОВ е второто дете на мама Минка и мой вуйчо.

Ражда се на 25 февруари 1910 г. Не знам какво е работил. Но съвсем млад се разболява от туберкулоза и умира, когато съм била около тригодишна. Бил е с весел нрав. Не съм можела да казвам буквата Р и той, заедно с другите ми

вуйчовци ме карали да повтарям “Обичам Райна във тепсия“. Можете да си

представите какво е излизало от моите уста.

НЕВЯНА ИВАНОВА КАРАКАМУШЕВА е третото дете на мама Минка и дядо Иван и моята майка. За нея пиша много в края на тази книжка. Родена е на 20 януари 1914 г. в г. Бяла. Завършва Педагогическото училище в Казанлък.

Учителствува до 1945 г. в с. Стърмен, на четири километра от Бяла. През 1932 г. се омъжва за баща ми Йордан Петков Каракамушев. За него ще пиша по-

подробно в раздела “Род Каракамушеви”. Той е роден на 15 септември 1908 г. също в Бяла. И двамата са имали само по две ръце, както казва народът. Изграждали са семейство, започвайки от А и Б. Първата им покупка е била спалнята – две оранжеви легла с кафяви точки, жълти бронзови топки и

украшения в горната част на таблите. Със сестра ми много ги харесвахме и се гордеехме с тях. След много години тези кревати станаха и нашите първи

семейни легла. Татко е с шест години по- възрастен от майка, та е работил и спестявал

през годините преди сватбата им. Милка Йорданова Радева – това съм аз, голямата им дъщеря – най-старата от братовчедите, доайен на тази група от рода ни. Родена съм на 16 април 1934 г. в Бяла, но съм живяла в село Стърмен.

Само през летните ваканции със сестра ми сме гостували у мама Минка. От 1945 г. се преместихме да живеем в София, където завърших средното си

образование през 1952 година. Веднага ме приеха в Софийския университет, специалност българска филология.Тук срещнах и се влюбих в настоящия си

съпруг Радослав Петков Радев, роден на 23 февруари 1933 година. Няколко

месеца преди да се дипломираме през 1956 г. сключихме граждански

брак.Назначиха ни по разпределение в тогавашното село (сега град) Славяново,

Плевенско, където останахме три години. На 13 януари 1958 г. в София ни се роди син – Николай Радославов Радев, който след осми клас беше приет в

престижния тогава техникум по електротехника и автоматика “С. М. Киров“ в

паралелка, в която почти всички предмети се преподаваха на френски език.

Висшето си образование завърши в Машинноелектротехническия институт (МЕИ), със специалност “Подвижен железопътен състав“ като първенец на випуска. Работи в локомотивно депо за ремонт на дизелови локомотиви и

достигна до началник на ремонта. По професия е машинен инженер, отдал се на бизнес дела. След първи курс, на 6 септември 1980 г. се ожени за приятелката си

Стойка Крумова Радева, тогава студентка по медицина, родена на 26 юни 1961

г. в гр.Кюстендил. Сега е лекарка – физиотерапевт, старши асистент в болница “Царица Йоанна“-София. На 14 януари 1994 г. се появи на бял свят умното им,

добро и хубаво момиченце Радина Николаева Радева, ученичка в Националното

училище по култура и изкуство в софийския квартал Горна Баня.

Дъщеря ни Дарина Радославова Радева се роди на 30 октомври 1959 г. в

София. Средното си образование получи във 22 – ро СУ, а висшето в

Германската демократична република, град Лайпциг, с отлична червена

страница 28

диплома. Там срещна настоящия си съпруг Младен Иванов Младенов, роден на 17 септември 1957 г. Създадоха семейство на 3 август 1980 г. Младен завърши

архитектура във Ваймар. След завръщането си в България Дарина постъпи на работа в редакцията на вестник “Народна младеж“. Мина през всичките му

модификации, за да стигне до “24 часа“, където завеждаше отдел

“Международна политика“, беше зам.- главен редактор на вестник

“Класа“, а сега – главен редактор на списание “Обекти“. Младен работеше в“Софпроект“. А след разформироването му, заедно с приятел, създадоха строително – предприемаческа фирма САГ. Имат двама сина. Кристиан

Младенов Младенов се роди в София на 15 март 1984 г., а вторият - Михаел

Младенов Младенов, на 8 юли 1986 г. също в София. И двамата завършиха Американския колеж в столицата. В момента са студенти в Холандия в

специалност бизнес администрация и мениджмънт. И двамата са момчета с чувство за отговорност, самостоятелни, годни да се справят сами в житейското

море. Знаят какво искат, на какво да се отдадат и преследват упорито целта си.

Имат големи постижения в областта на информатиката. Михаел, след летен

курс по информатика в Израел, заедно със съученика си Александър Киров,

спечели златен медал на международна олимпиада по роботика в своята категория в Република Корея през 2004 г. Конкуренти им бяха екипи и

състезатели от 12 страни. Публикуваха статия в немско списание за постижението им. Кристиан достигна най- високо ниво на доверие и

съвършенство във фирмата, в която работи едновременно със следването си.

По-малката дъщеря на Невяна и Йордан Каракамушеви е Вяра Йорданова Милославова. Тя се роди на 11 септември 1937 година. Завърши

Висшия институт по архитектура и строителство. Специалността й е хидромелиоративно строителство. Работи като инженер- хидромелиоратор в

Държавна напоителна отводнителна система. През 1964 г. спечели конкурс и е назначена за асистент в ИСИ (днешен Университет за архитектура, строителство и геодезия). Работи в хидротехнически факултет, катедра “Хидромелиорация”. Била е заместник-декан на факултета и ръководител на катедрата. Пенсионира се като доцент през месец септември 2000 г. Съпругът й

професор Славчо Милославов, роден на 29 януари 1926 г.в село Видрар,

Пернишко, завършва същия институт. После е аспирант в Москва. След

завръщането си е назначен за асистент. В научната си кариера стига до

професор. Бил е декан на “Хидротехническия факултет“, заместник-ректор на ИСИ, ръководител на катедра “Хидротехника“. Отиде си от този свят на 23

февруари 1992 г. Синът им Милослав Славчев Милославов е роден на 14

декември 1961 г. в София. Учи в Техникум по слаби токове“Александър

Попов“. Приемат го в Машинно – електротехническия институт, специалност “Радио и телевизия”. Завърши с отличие, след което получи назначение в

Централния институт за изчислителна техника. След 10 ноември 1989 г. е компютърен експерт в частна фирма. В момента е в САЩ със съпругата си и по-

малкия си син. Живеят в град Шарлотсвил, щата Вирджиния, работи във

всички щатове на Америка. Почти непрекъснато пътува. Съпругата му Ваня

Георгиева Милославова, родена на 29 май 1964 г. в град Сандански, завършва гимназия в родния си град, а висшето си образование получава в София.

Състудентка е на съпруга си, има същата специалност. Сключват брак през 1985

година. Отдава се на семейството и децата си, поради което си остава домакиня.

Светломир Милославов Милославов, роден на 26 юли 1986 година в София,

завършва Втора английска гимназия. В момента е студент по информатика в

страница 29

Нов български университет – София. Не му харесаха Съединените американски

щати, където учи една година в колеж във Вирджиния бийч. Предпочете България с нейните плюсове и минуси, с нейната красота и начин на живот. Вторият син на Милослав и Ваня е Аделин Милославов Милославов (9 януари

1989 г.- София). Учи в Американския колеж в София, после – в Америка, понастоящем е студент по информатика там.

АНТОН ИВАНОВ ПЕТРОВ е номер четири в семейството на Минка и

Иван Поппетрови. Рождената му дата е 18 юни 1916 година. Учи в

Железопътния институт в София. През целия си живот е бил железничар,

минал по всички стъпала на професията си и стигнал до началник на жп гара. И

той, като военните служещи, обикаля доста места в страната ни. Започва от гара Бяла, после гара Стамово, Карнобат, Харманли и др. Преди пенсионирането си

се връща в родния край на малката гара между Бяла и Русе – Моруница. Професията му е много изтощаваща, беше вече много уморен и Моруница му

беше като последен отдих. Казвахме му вуйчо Тончо. Привърженик на социалистическата идея, преживя преди 9 септември 1944 година и

командировка от няколко години в Македония – гара Велес и Кочани. Радвахме се на подаръците му. С плат, който ми беше подарил, ми ушиха небесно син

джемпър със тъмносини и шарени цветчета. Бях много горда, че облякох такава скъпа за мен дреха за първи път на неговата сватба. Той е още едно

потвърждение на обичта и привързаността между децата от този род. Почина на 18 септември 1996 год. в Бяла. Съпругата му Живка Димитрова Петрова е родена на 21 май 1924 година. Завършила е Девическо стопанско училище, което подготвяше момичетата за добри домакини. Изучавала е шиене, днешна специалност дизайн на облеклото, бродиране, готвене и др. Но не е работила по

специалностите си. Била е касиер в “Наркооп”- Бяла, телефонистка, спедитор

към Държавно минно предприятие “Маджарово” в град Харманли и др.

Преживяха заедно дълги години. Вуйна също почина. По-малката й дъщеря е Татяна Антонова Петрова, родена на 25 май 1952 година. Още в ученическите си години, благодарение на чудесния си глас и музикални интереси, определи

бъдещия си път. Завърши Естрадния факултет на Музикалната академия в

София. Но за съжаление не можа да се изяви и да се наложи като певица от голям мащаб поради конюнктурата и липсата на средства в онези години.

Пееше в няколко естрадни състава, беше радио водеща в едно предприятие. С

един естраден състав замина за Италия. Там си намери поле за изява и съпруг –

италианец, Иван, който по тамошните традиции определи пътя й на домакиня.

Живеят щастливо, като едно средно по доходи семейство, в мир, спокойствие и

разбирателство в село Стърмен, Русенска област. По- голямата дъщеря на вуйчо и вуйна е Христина Антонова Петрова,

родена на 7 октомври 1944 г. в град Бяла. Средното си образование получи в

гимназията на град Харманли. Животът й поднесе много изпитания и тревоги.

Омъжи се веднага след края на ученичеството си през 1963 г. За съжаление бракът им продължи само девет години, през които им се родиха три деца. Едното почина като бебе. Работила е в спедиторско предприятие”Деспред” в

Свиленград. От 1999 година е пенсионерка. Синът й Антон Тенев Делчев е роден на 7 април 1965 г. в град Любимец,

Хасковска област, където завършва с отличие гимназия, а после – ВВУ “Васил

Левски” във Велико Търново. В момента е военнослужещ, живее в Любимец. На 14 април 1991 година сключва граждански брак със Здравка Рафаилова Делчева,

страница 30

родена на 18 юли 1961 г. също в Любимец. Висше образование завършва във

ВИИ “Карл Маркс“, София (сега УНСС ). Работи като инспектор в ОББ,

Любимец. Според свекървата тя е много работлива, инициативна, действа енергично както в службата си, така и у дома като домакиня и майка. В двора имат две оранжерии. Първа реколта сеят ранна царевица за варене, а след нея –

късни домати. Тинчето (братовчедката ми Христина ) се радва на пестеливостта на снаха си, на това, че не се срамува от никаква работа. Антон и Здравка имат дъщеря Михаела, която е ученичка в Английската гимназия на Хасково. Много

е усърдна и изрядна. Синът им Александър е в шести клас, учи се отлично.

Михаела е родена на 29 април 1992 г. в Харманли, а Александър – на 3 януари

1996 г. също в Харманли.

Второто дете на Тинчето е Жулиета Тенева Тенчева, родена на 19 април

1970 г. в град Любимец. Средното си образование завършва в Средното спортно

училище “Стефан Караджа” в Хасково. Специалността й е хандбал. Омъжи се рано, сполетя я съдбата на майка й – разведена е. Сама се грижи за децата си с помощта на майка си, разбира се. В момента работи в Хасково като управител

на заведение. Момиченцето на Жулиета се казва Илияна Тенчева Илиева, родена на 1 септември 1989 г. в Хасково. Студентка е в Бургас в Институт по

туризъм. Учи се отлично, има големи мечти. Момченцето на Жулиета е Кристиан Тенчев Илиев, роден на 10 февруари 1991 г. също в Хасково. Той е доста по-тежичък като характер и по килограми от сестра си. Учи в Техникум

по обществено хранене. “Моята радост са внуците” – пише ми Тинчето. Съжалява, че малките

братовчеди са далеч един от друг и не се познават. Спомня си как у нас майка постилаше на земята дюшек и започваше замерването с възглавници и какви ли

не още игри.

ПЕТЪР ИВАНОВ ПЕТРОВ е последното, най-малко дете на мама Минка. Завършва гимназия в Бяла, после работи в София като чиновник, но не знам къде. Помня го и съм го обичала много, защото се занимаваше търпеливо с мен и сестра ми. Много често сме били заедно, помагаше на майка в

отглеждането ни, когато беше във ваканция. Добродушен, винаги засмян, с изписана на лицето му доброта. За жалост се разболя от туберкулоза и почина в

Бяла, при мама Минка, когато бях в седми клас. Много ми беше мъчно, че не ме заведоха на погребението му .

ЛЮБОМИР

Той е най- големият от братята Цокеви. Завършва пети гимназиален клас. До толкова има тогава в Бяла. Бил музикален, свирил на цигулка. Ходил в

Милано да работи и да учи музика. Не можал да намери работа и се връща. Назначават го администратор във Варненската болница. Съпругата му Марийка е притежавала магазинче за колбаси. По-късно се преселват в Никопол. Дъщеря

им Тамара (старша медицинска сестра) е починала. Тя е адвентистка. Със съпруга си Драгий имат две деца – дъщеря също с две деца – момиче и

момче,около 30-годишни. Синът на Тамара е Богомил, живее в София. За съжаление, загубих следите им.

Останалите трима братя били малки, когато баща им поп Петър Цокев

починал.

ИВАН (1892 – 1927)

страница 31

Завършва Педагогическо училище в Казанлък. Свири на цигулка, следва курсове и става учител по музика в гимназията на Бяла. Съпругата му

Александрина е също учителка. Едва 35-годишна заболява от едра шарка, в

следствие на която се възпалява гърлото. Задушава се и умира. Синът им Георги

Цокев ( род. 1913 г.) завършва гимназия през 1931 г. Заминава да учи в Чехия.

Получава диплома за инженер по пътно строителство.За кратко прекъсва следването си, играе футбол и работи, за да се издържа.Там се жени за чехкиня.

От нея има две дъщери. След развод съпругата и децата остават в Чехия, той се завръща в България. Установява се в Ямбол – инженер в отдел “Пътно

строителство” към общината. Изявява се като изключителен специалист. Не расте в кариерата поради членуването му във фашистката младежка организация “Легион”. Втората му съпруга е Стелка Начева, родена през 1922

година в Ямбол. Единственият им син е Александър (род. 1953 г.). Учи в МЕИ –

София, специалност изчислителна техника. Четири години работи в Ямбол – в

Изчислителен център към Химическия завод “Димитър Димов”. Създава театрална трупа, с която печелят първенства, играят тенис. През 1983 г. постъпва в Централния институт по изчислителна техника в София като

програмист. Издига се в йерархията до научен сътрудник първа степен. От 1992

г. в института се формират фирми.Членовете на неговата секция имат натрупан

капитал. Развиват телевизионна и печатна рекламна дейност. От 2008

г.регистрира самостоятелна фирма – рекламен агент. Съпругата му Весела е специалист по библиотекознание и информационни системи. Научен работник е в СУ “Климент Охридски”. Имат три деца: Стелла, родена през 1984 г. в София.

Учи във френската гимназия, а като частна ученичка завършва и английската. Студентка е в Нов български университет, специалност дигитална графика. Работи и като преводач. Лиляна (род. 1988 г. - София) завършва Средното

художествено училище по приложни изкуства. Студентка е в СУ – педагогика с профил рисуване. Константина (род. 1993 г – София ) е ученичка.

Вяра Дюгмеджиева (1924 – 2002) е второто дете на Иван и

Александрина. Тя е стоматолог. Работила в с. Левски (до Карлово), в Калофер,

Хисаря, с. Старо Железаре и накрая се установява в София –Банкя. Омъжва се за Виргилий Дюгмеджиев (род. 1922 г.) - магистър фармацевт. И двамата са адвентисти. По-късно и дъщерите им Лена и Саша – близначки (р. 1953 г. във

Велинград), приемат тяхната вяра. Лена е диетолог по специалност. До 1989 г. работи в Министерство на здравеопазването. Отговаря за цялото диетично

хранене в страната. След това създава частна фирма за комплексни услуги. Има два брака. От първия е синът й Михаил Филипов (р.1975 г. в Стара Загора)/, живее в София, компютърен специалист. От втория – дъщерята Албена Йорданова (1987 г.- София) е студентка. Саша се развива по пътя на Адвентистката църква. Изпълнителен директор е на Агенцията за подпомагане и развитие “Адра” към нея – представител в България. Съпругът й

Евелин Велинов e математик, завеждал е катедра по компютърна информатика в

СУ “Климент Охридски”. Синът им Николай (1975 г.) - компютърен специалист – отговаря за компютърните комуникации на адвента в Канада. Дъщеря им Вяра (1977 г.) владее пет езика. Преподавател е по френски и испански в

Университета на Далас –САЩ.

ДИМИТЪР

страница 32

Става началник влак, работи на няколко места из страната. Помня, че са живели в Дупница. Последното им местожителство е Горна Оряховица. И той

свири на цигулка. Съпругата му Санта е учителка, била много добра жена според снаха й. Дъщеря им Виолета е акушерка в Шумен, а цялото семейство на Виолета са адвентисти. Тя и съпругът й Ради Димитров са починали през 2003 г. в село Попина, Силистренско. Ради е със средно образование, работник. Синът им Милко завършва Механотехниум в гр.Нови пазар (род. 1961 г.- Шумен).

Изкарва прехраната си като шофьор. Съпругата му Диана (род. 1961 г.- Русе) завършва руска гимназия, работи в Шуменската община, а след това в други

предприятия. Заедно със сватовете продават апартаментите си в Шумен и Русе и

купуват къщи в с. Попина. Мислят да започнат бизнес с кайсии, но идеята не се осъществява. Синът на Милко и Диана – Богодил (род. 1988 г.) завършва Силистренската математическа гимназия.

Константин (1925–1984) - син на Димитър и Санта, е строителен техник.

Съпругата му Соня (р.1931) е жива. Живели са само в София. Соня е била продавачка в сладкарници. Пенсионира се като барманка в Министерство на външните работи. Тяхната дъщеря Капка със съпруга си Йордан имат две деца –

Мартин на 23 г. и Дария – на 7 г. Синът им Олег е разведен. Неговите дъщеря

Станислава и син Стефан са ученици.

КРУМ

Става счетоводител в Севлиево.Умира твърде млад и неженен.

СТЕФАН

След шести гимназиален клас се явява като частен ученик и завършва средното си образование. Началник е на жп гара Бяла. През железничарската стачка от 1919 г. е бит много, получава увреждане на сърцето и живее със страх

за здравето си. Премества се в Горна Оряховица, където почива на 41 години.

Жена му Пенка отглежда сина си Петър. Като член на БЗНС Петър беше избран

за заместник-кмет на града. Има два брака. От първия остават две дъщери, а от втория с Мария – син Стефан. Той е бакалавър по културология, заминава за Унгария да довърши образованието си, след което нямам данни за него.

Цокеви са наистина предприемчиви като предците си. Стремежът им да знаят определя в повечето случаи пътя им. Всеки намира мястото си в живота. Били са винаги необходима част от колективите, в които работят, заради

трудолюбието, професионализма, перфекционизма си. Независимо от професията са артистични натури. Носят в сърцата си страст към музиката, към театъра,към литературата и поезията. Аз издадох две стихосбирки, макар и в твърде късна възраст. Татяна беше естрадна певица. Наследници по талант на Христо Цокев се явяват в последното поколение чрез дъщерите на Александър Цокев Стелла и Лиляна. От другите клонове на рода има и артисти.

ОТ ТУК ТРЪГНА МОЯТ ПЪТ

КОГАТО ВИШНИТЕ ЦЪФТЯХА

страница 33

В селото, където живеехме, нямаше не само родилен дом, а и акушерка. През 1934 година жените раждали с помощта на неуки баби. Затова, когато

започнали родилните болки на майка, чичо Георги – каруцарят, сложил сено в

каруцата, върху него хвърлил един дюшек. Майка легнала, а татко седнал до

нея. Било още тъмно. Потеглили за Бяла – малко градче, отдалечено на четири

километра, където живееше баба ми – мама Минка. Акушерката леля Невяна дотичала. Болките били ужасни. Майка мислела, че е дошъл краят й.

Прегръщали се и се прощавали с мама Минка. В 10 часа сутринта съм се появила на белия свят. Било понеделник, 16 април 1934 година. Кръстили ме Милка – на двете баби. От Мита взели МИ, от Минка – КА и едно Л в средата. Но всички ми викаха Милчето.

Много ми се иска в този ден да са цъфнали черешите и вишните в двора на леля Димка и чичо Бошо. И сигурно така е било, защото откакто се помня

най – много харесвам белия цвят. Най-хубавото, най-чистото, най-обичаното за мен е бяло. А съм била доста черно бебе. Децата на хазяите ми викали “Чернай

нанай“ или “Шоколадчето“. И много съм си похапвала. Огладнея ли, отваряла съм бебешкото си гърло и съм ревяла с все сила, без да се интересувам ден ли е или нощ. Майка, недоспала, залитала от умора. Тогава се намесил татко. Една нощ ме грабнал и се заключил с мен в другата стая. Плакала съм , плакала, но

като не съм получила нищо, уморена, съм заспала. Така татко превъзпитал за три нощи двуседмичната си дъщеря да не сучи през нощта. А аз съм получила първия си житейски урок:

“С плач нищо не се постига“ и “Във всяка работа си има ред” .

УЧИТЕЛСКО БЕБЕ

Майка и татко бяха учители в село Стърмен. То се намира на брега на

река Янтра. Тогава майките нямали отпуск за гледане на бебета. Майка тичала в междучасията да ме кърми и пак се връщала при учениците. В

промеждутъците ме гледала прабаба ми Пи, съкратено от попадия. Тя

недовиждала. Имала перде на очите, но тогава не правели операции, не били и

чували за контактни лещи. Била попска дъщеря и съпруга и учена за времето си.

От училище помнела няколко стихотворения на френски език. Щом заплача, ми

пеела и декламирала стихчетата на френски. Аз съм се укротявала и заспивала. Когато баба Пи искала да ми се порадва, ме вземала на ръце и ме разхождала из стаята. Веднъж съм заспала в ръцете й. Баба ме оставила на леглото и седнала до мен. Върнала се майка и какво да види. Увитото в пелени Милче спи по очи.

Баба Пи се затюхкала: “Мъртава аз, щях да задуша детето! Да ми опустеят слепите очи!” От този ден нататък, когато ме слагала да спя, опипвала с ръце къде е личицето ми. След години, когато избирах кой западен език да уча,

предпочетох френския. Татко, шегобиецът, казваше, че това е наследство от баба Пи. А затруднеше ли ме някакъв проблем, се смееше: “Баба Пи е виновна. Размести ти мозъчните центрове като те похлупи по лице.”

СЪЛЗИ СРЕЩУ НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА

Кога се е родила сестричката ми Вярка, не помня, макар че съм била вече на три години и половина. Всички й се радваха, защото беше много красиво

бебе. Бях много горда от това. В онези години нямаше водопровод. Татко и майка вадеха вода от

страница 34

кладенец, а за пиене беше само водата от помпата. Тя се намираше в края на селото. Нямаше перални машини. Майките перяха на ръка. Затова в къщи

имаше момиче, кака Ана, което помагаше в домакинството и в гледането ни.

Един ден кака Ана обуваше сандалите на Верето, за да я изведе на двора. Малката ги събуваше. Така се случи няколко пъти. Кака Ана й се скара. Верето

захвърли сандалчето си в лицето й. Каката я плесна по крачето. Сестра ми

ревна. Майка се върна и двегодишният бебок й се оплака: - Кака бий, кака бий.

Без да попита какво е станало, ядосана, майка заудря кака Ана където

свари. Свих се в ъгъла и заплаках за несправедливо пострадалата кака. Започнала съм да бърборя, а не съм можела да казвам Р. Вуйчо Лальо,

брат на майка, починал млад от туберкулоза, често се шегувал с мен и ме карал

да казвам”Обичам Райна на тепсия”. Представете си какво излиза от папагалското ми повтаряне.

МАЙКА ОМЕСИ ХЛЯБ

В Стърмен нямаше хлебопекарница. Жените месеха сами хляба. До този

летен ден хазяите печаха и за нас по два самуна. Но ето че майка реши да се научи. Беше дълга и старателна подготовка. Наблюдателки бяха баба Кръстинка и леля Руска. Майка запали пещта, изпълни всички процедури и метна хляба и

пърлянките. Какво е пърлянка? Питка,която стои в пещта малко, само да се опърли, и понеже е тънка, бързо се изпича. Замириса на хубаво в цялата махала. Майка беше поканила съседските жени и деца. Отчупи на всеки голямо парче пърлянка, посолено с шарена сол. Прибави и късче сиренце. Голямо веселие настъпи! Дойдоха и бедни недохранени деца. Лакомо лапаха. От тогава запомних, че хляб на никого не се отказва, особено на бедния и на гладния.

НЕОБХОДИМИЯТ ШАМАР

Татко реши да ремонтира бащината си къща в Бяла. Там ходехме по

време на ваканциите. Всяка есен и пролет той подготвяше градината в двора и

садеше краставици, домати, чушки и други зеленчуци. Къщата беше стара. Нуждаеше се от основен ремонт отдавна, но татко не беше събрал пари. Баща му беше загинал през 1912 година в Балканската война.Татко бил на четири

години. Майка му починала от рак, когато завършвал гимназия. Трудности и

беднотия се изпречили на пътя му. Всяка година на Гергьовден – сбора на Бяла и празник на войската – в града имаше вечерна заря. Винаги присъствахме, защото споменаваха името на дядо Петко сред геройски загиналите воини. Сега на площада в Бяла, срещу църквата е изграден паметник на загиналите през войните жители на града. Сред всички тях е името и на дядо ми Петко

Каракамушев. Но в началото на лятото се радвахме,че къщата ще стане като

градските. Аз,вече 3-4-годишна, обичах да бера цветя, да обикалям из градината заедно с братовчедка ми Росица и други съседски деца. Изведнъж съзрях две краставички, по-малки от кутрето ми. Не само им се зарадвах, но ми се приядоха. Поисках от татко да ги откъсне.Той ми обясни, че са още малки, а и

не могат да стигнат за всички деца. Казва ми го на ухото. Аз обаче роня сълзи и

викам “Искам”. Дълго ме увещава, но не разбирам от дума. Тогава ме дръпна за ръката, отведе ме вкъщи и ми удари един шамар. Сигурно не е бил силен, но

съм политнала и паднала от високо в зимника. Плачът ми се носеше из

страница 35

комшийските дворове. Но съм научила,че съм получила наказание за непокорство и несъобразителност.

НОВАТА КЪЩА

Кога са я строили, не съм разбрала. Заведоха мен и сестра ми да я

видим, когато беше готова. Намираше се в центъра на селото. Свежите сиви

стени с пъпки по тях (така оприличих мазилката) ограждаха две стаи, а между

тях-коридорче. До мазата слязохме по стъпала. Кога и как майка и татко я

подредиха, също не помня, макар че не им е било лесно. Но и сега ми е мила на сърцето. Ще ви разкажа за свидните ми неща в нея. Едната стая беше спалня.

Две нощни шкафчета като стражи пазеха широкото легло. Те криеха любими

тайнства. Разглеждах ги, когато майка и татко ги нямаше. Отварях шкафчетата. В долната част бяха подредени малко книги и списания. Мислех, че съм в друг свят. Кога ли ще мога да ги прочета? Беше 1939 година. По-късно кака Ана ме научи да чета по календара, закачен на стената. В чекмеджетата бяха носните кърпи, копчета за ръкавели на татко и още много дреболии. В малкия гардероб с огледало се събираха дрехите на цялото семейство (представете си колко са били), чаршафи, кърпи за лице, ръце, съдове…В ъгъла стоеше голямо огледало

в дървена рамка, украсена с резба. То лежеше върху масичка с един крак. Все се чудех как се крепи на този крак. Една пернишка печка за отопление с дърва и

въглища стоеше повече като украшение. Палехме я,когато дойдеха гости. През зимата никой не спеше там. Над спалнята неизменно беше окачен портрет на майка Мита и дядо Петко – родителите на баща ми-най-обикновени селяни.

Между огледалото и гардероба, до стената стоеше шевната машина, марка “Сингер”. Тя е била ценна придобивка, защото и до днес е запазена книжката за покупката на изплащане от 14 януари 1939 г. Живеехме в другата стая - за икономия. Родителите ни спяха на леглото, първа придобивка след сватбата им,

украсено със “златни” (бронзирани месингови) топки. До готварската печка беше нашето малко легълце. Как сме се събирали в него и до сега се чудя. Със сестра ми спяхме с крака една към друга,под един юрган. В белия бюфет бяха съдовете. В средата имаше маса, на която се хранехме, пишехме домашните си...

Дървеният й плот се криеше под бяла покривка, обрамчена с широки небесно

сини ленти. Избродираните ябълки, круши и грозде я правеха весела. От стената ни гледаха портретите на Август Форел и Асен Златаров - идоли на баща ми,

въздържатели и общественици. Първият – швейцарец, професор ентомолог и

психиатър, философ в Цюрихския университет, вдигнал глас против

тютюнопушенето, алкохолизма, проституцията и венерическите болести, автор

на книгата “Половият въпрос”. В том 3 на “Български хроники” от Стефан

Цанев под линия прочетох, че Август Форел, след като прочел книгата на Анри

Барбюс “Палачите”, посветена на терора в България през периода 1923 – 1925 г., реагирал: “Описаните в нея ужаси, мъчения и варварства превишават всичко

най- отвратително и най-ужасно, което можем да си представим.” Вторият –

професор, доктор по химия и физика, социалдемократ, приближил се до

принципите на марксизма, писал в ония времена книга за Съветската страна. Под прозореца, гледащ към улицата, като диван пазехме дървения изписан

шарен сандък на майка Мита. По едно време,загледана навън,започнах да си

роня вар ли, хоросан ли, и да го ям. Разбира се, тайно. Откриха ме ненадейно,

веднага ме отведоха на лекар. Оказа се, че имам глисти и организмът ми се нуждаел от калций. Намерила съм начин да си го наваксам, няма що. Зад

страница 36

вратата се криеше умивалникът: закачена с гвоздеи ламаринена мивка, под нея

дървена поставка-долап, върху него-леген. В него се стичаше нечистата вода и

големите я изхвърляха. В коридорчето, върху голяма маса с плетена покривка бяха наредени

наши купешки играчки, подарени от леля Сийка. С тях играехме съвсем малко.

Бяха за украса. След година построиха лятна кухня, като запушиха с нея единия

прозорец и покриха стълбите към мазата. Там устроиха пещта за печене и

огнище. След време до лятната кухня се появи навес и хамбар, а над нея –

таванче. В него се влизаше с висока стълба отвън. Под навеса през топлото

време учех стихотворенията си наизуст. А на таванчето се качвах да се любувам

на малко сандъче – бивше куфарче, украсено с фантастично изрязани и

наредени ламаринки. При преместването ни в София изчезна. Така ми е мъчно

за него. Но се запазиха малки книжки на татко: поемата “Цигани“ на Пушкин,

“Нора“ на Ибсен, подвързана с дебели корици саморъчно от него, и много

други. Там спипах и гимназиален бележник на майка с двойка по френски език

и тройки по няколко предмета. Когато ме нараняваше, си мислех за тях и

безмълвно злорадствах. Изкопаха ни и кладенец… Дворът беше голям. Татко

засади овощни дръвчета. Майка направи цветни лехи.

К Н И Ж К ИТ Е

Рано започнах да чета. Читалището беше съвсем близко до нашата къща. Там се срещнах с най-веселите и най-тъжните приказки. Смеех се и плачех с тях. Обичах да уча гатанки и стихотворения наизуст. Покрай мен все се въртеше сестра ми. И тя се научи да чете. Преди да тръгна на училище, майка и татко ни

абонираха за детските списания “Светулка” и ”Детска радост”. Четяхме ги от корица до корица по няколко пъти. Когато наближаваше Коледа, леля Сийка ни

изпращаше от София много шарени книжки с корави корици и чудесни

рисунки. Най-много обичахме “Патиланци”. Любима ни беше и “Малката Дора”

– книжка във формата на кукла, която си мърдаше сините очи, щом я наклониш

на ляво или на дясно. Надсмивахме се и на героя Пешо, който не се миеше, не се къпеше, не се решеше, ноктите му бяха дълги – не ги режеше. Вяра, още новачка в говоренето, го наричаше “Пешо чорвалия” (вместо чорлавия).

Тогава нямаше електричество в нашето село. Вечер си светехме с газени

лампи. През стъклените им шишета блещукаше горящият фитил. Още преди да тръгнем на училище майка ни научи да бършем шишетата. Нашите лампи

светеха от чистота, закачени на стената. За да не си разваляме очите на слабата светлина, пък и за икономия, тъмните часове посвещавахме на игри: “Нашата тиква родила, родила – колко тиквички”, на животни, на градове и реки, на растения. Решавахме интересни и трудни задачи. Татко разказваше истории от своя живот. Ние пеехме и рецитирахме. Печката бумтеше, хвърляше светъл

огнен кръг през дупчицата на вратичката си. Беше зима.

М А Р У Ш К А

Имахме си коза. Козината й беше бяла, примесена с бежово. Кръстихме я

Марушка – не помня защо. Сутрин, след като я издои, татко я отвеждаше около

реката, завързваше я с въже. После ходехме да я преместим или я пускахме да пасе свободно. Един ден се събрахме цялата тайфа момиченца и момченца и

тръгнахме към черничевите градини. Там беше и Марушка. Опитах се да я

страница 37

развържа, не успях. А и бързах да играем на дървета. Не знаете такава игра? Тя

е гоненица, но за да не те хванат, се качваш на дърво, поне на 6-7 педи

височина. Престояваш съвсем малко там, после скачаш на земята и тичаш към

друго дърво. Вероятно е било неделя, защото майка ми остави да облека за първи път новата си кафява пола и фигарце, ушити от стара рокля на леля

Сийка. Някъде около късния след обед дойде татко да ме прибере. Видях го и

бързо скочих от черницата. Полата ми се закачи за един клон и се разкъса от колана до подгъва. Изтръпнах. Щях да получа порция бой заслужено.

Прибрахме се. Татко седна на прага и ме пита: - Милче, премести ли козата ?

- Да – отговорих спокойно.

Така до три пъти. Изведнъж той стана и ми зашлеви шамар.

- Това е за лъжата – ядосан изрече татко.

Беше вторият и последен шамар от татко в живота ми. Открил, че лъжа по възела, който той завързваше по особен начин. Намеси се и майка, ядосана и

от скъсаната пола. В тази черна неделя разбрах, че наистина краката на лъжата са къси.. Когато вечерта, с подпухнали от плач очи, отидох да прибера Марушка, тя се засили и ме блъсна с чело и рога в корема. Това беше нейното

отмъщение и наказание, че я бях държала гладна.

МЕСЕЦИТЕ НА БАБА ЗИМА

В село нямаше кино. Не идваха театрални трупи. Сами

разнообразявахме живота си. В събота и неделя и на християнските празници

се виеше хоро. Свиреше селската музика. По средата на голямото хоро весело

скачаше нашето, детското. Щом се научехме да “играем стъпките”, отивахме при големите. Бабите, подпрени на бастуни, сядаха на големите камъни и

гледаха. През есента на 1927 година учителят Петър Танев и ентусиазирани

селяни основават читалището в селото. Нарекли го “Развитие“. Подвизавало се в учителската стая на старото училище. Разполага само с десетина тома книги,

закупени от Петър Танев. През 1930 година идва баща ми, а през 1932 година –

майка ми. Цитирам написаното от Николай Джингозов във вестник

“Септември” от 30 ноември 1977 г. по случай 50-годишния юбилей на читалището: “Невяна и Йордан Каракамушеви успяват за кратко време да сплотят читалищния актив. Превръщат малката читалищна стая в огнище на партийна пропаганда. По това време Николай Димов написва върху стената на общината: “Долу буржоазията, да живее Съветска Русия.“ Арестувани са двама читалищни активисти. Полицията прави опит да закрие читалището. През същата година е създадена и първата театрална трупа. Учителите подготвяха театрални представления. Имаше трупа на момите и ергените и ученическо

театро. Големите обикаляха и околните села. А ние, малките, забавлявахме учениците и родителите. След представленията, които се състояха в училище, големите танцуваха. Какво представляваше сцената? Върху чиновете се нареждаха дъски. Декорите бяха едни и същи – оранжеви с черни кръгчета и

охлювчета, с врата и два прозореца. Завесата се спускаше и вдигаше с въжета. Учителките, и най-вече майка, шиеха костюмите. С крила от тел и драпирана хартия, закачени с презрамки за раменете ни, танцувахме, волни пеперуди около

големи цветя (също от тел и хартия). В ритъма на песента “Лит, лит, калинке”

страница 38

пресъздавахме нежните червени божи създания. И какво от това, че газта в

лампите се свършваше или фитилът изгаряше, че някоя дъска от пода се счупваше. Какви примитивни, но романтични времена!

В дните преди Коледа дворовете се огласяха от грухтене и пищене на прасета. Тежките шопари ритаха в съпротивата си срещу заколението. Аромат на пръжки и печено месо се носеше из село. Ето го и празникът. Натрупа сняг до раменете ни. С червени вълнени пуловери, изплетени от майка, и голфове, ушити от чичо Ангел, тичахме с децата, биехме се със снежни топки, носехме в

шепички черни изгорели въглени за очи на снежните човеци и моркови за носовете им. Забучвахме метли с дълги дръжки под мишниците им. Кофите се превръщаха в цилиндри на главите.

А ето, идват именните дни. Христовци, Васильовци, Ивановци…

Къпехме ги със студена вода за здраве. Богоявление! Янтра е “река Йордан”. От моста, построен от Кольо Фичето край Бяла, попът хвърля кръста. Смелчаци се надпреварват в ледените води, за да го извадят. Радост и възторг!

Не помня дали през 1940 или 1941 година леля Сийка ни изпрати

истински играчки за елха. Живеехме в равнина, та тя ни беше купила и

изкуствена елха. Майка повика приятелите ни да видят как се украсява коледно

дърво. За първия ден от Коледа изпече сладки. Почерпи всички. Веселието беше дълго.

Зимата беше и сезонът на сватбите. Какво зрелище! Селската музика ни

разплакваше с песните, посветени на раздялата на булката с бащиния дом, с дружките от моминството. Колко “ах” излизаше от устните ни, когато

нареждаха чеиза й в каруци. Те минаваха през село, та всички да видят изработеното от сръчните ръце на момата. Очите ни се удвояваха, когато

свекърът завързваше на шията на булката златна пендара. А после – ядене, пиене, хоро на площада, изпращане на кръстника.

Баба Зима беше студена и с много сняг. Янтра замръзваше. Пързаляхме се по стръмния й бряг до средата на коритото. Търкаляхме се в преспите и

ставахме истински снежни човеци.

Започваха седянките. Моите приятелки още от малки се учеха да пресукват прежда, да плетат чорапи и дантели, даже и да предат. И аз исках да се науча. Лунка, моя по-голяма приятелка, беше моята учителка. Първата си

дантела изплетох може би през лятото след първо отделение (днешен първи

клас). Тя е синя. Пазя я до днес. Пресуках после прежда и изплетох чорапи.

Един Господ знае какви са били. Гледах как майка върши работата си у дома. Запомних, че като изпере дрехите, отделя скъсаните, за да ги закърпи. Заминаха с татко в Бяла на конференция. Грабнах аз игли и конци и започнах. Където

видя дупчица, бода, бода, стягам конеца и мисля, че съм свършила голяма работа. “Оправих” всичко скъсано. Връща се майка, гледа, вика “Браво”. А на другия ден разпорила тайно моите кръпки, скупчили на топка дупките. И още един мой “подвиг”. Сготвих каша. Налях в тенджерата олио, сипах брашно,

запържих го. Налях вода, сложих сол. Бърках, бърках, но кашата стана на топчета. Майка и татко ядоха и ме хвалеха, едва преглъщайки моята манджа.

ПРОЛЕТТА Е ПРАЗНИК

Сирни заговезни е преди пролетта, но ще започна от този ден. Ставахме рано сутринта. С каруцата на чичо Георги отивахме в Бяла. Оттам майка и

татко купуваха портокали и бяла халва. Отсядахме при мама Минка.

страница 39

Поднасяхме й портокали, целувахме ръка и искахме прошка. Следваше домът на дядо Георги и вуйчо Илия. Те са дядо и вуйчо на татко, който им беше много

задължен. Подавали му ръка за помощ в тежките мигове. Вуйна Санта се грижела за майка му, когато ракът я повалил. Идваше ред на вуйчо Атанас, на леля Елена, леля Гроздана, леля Карамфила. Привечер се връщахме в село.

Предишния ден събирахме съчки и дърва. На мръкване запалвахме огньовете да изгоним злите духове и змиите. Когато лумваха пламъците, ги прескачахме за здраве и викахме до полуда “Пунгела”. И до днес не знам значението на тази

дума. Изведнъж – радостно изплашени възгласи:

“Бразаите идат ! Бразаите идат!” Бразаите са ергени, маскирани като

животни. Сега ги наричат кукери. Не съм запомнила да имат богатите доспехи

на днешните. Може и да се е изтрило от паметта ми или при нас са били други

обичаите и възможностите. Вечерта “заговявахме”. Най- интересният миг наставаше след вечеря. Татко връзваше парче бяла халва на конец, после за точилката, качваше се на високо и започваше да я върти така, че да не остава в

покой. Всеки от нас се мъчеше да захапе с уста халвата (без да пипа с ръце). Бузи, чело, нос, коса ставаха лепкави от допира с нея. Смях, много смях.

Започват постите. Макар и от попски род по майчина линия, не ги

спазвахме. Само през една година със сестра ми се отдадохме на религиозното

изпитание. Пролетта е била много топла, защото прегазихме Янтра, за да отидем по пряк път в Бяла да се причестим (в село нямахме църква). Били са Великденски пости. Цяла тайфа момчета и момичета приехме нафората и

виното от сребърната лъжичка. Върнахме се по същия път. Играхме, пръскахме се с вода в реката. Татко ни посрещна весел на портичката. С шегобийната си

усмивка ни попита: - Плюхте ли в реката , когато се връщахте ?

- Да ! И се пръскахме. - Жалко, изплюли сте причастието ! – каза и пак се смееше. Притъмня ни пред очите. Затъгувахме. Краят се оказа злополучен. Дни

наред татко се бори с тъжните ни душички, убеждавайки ни, че се е шегувал.

Повярвах му. От тогава не съм постила. Сладките тревоги в подготовката за Лазаров ден будеха и притеснения.

Учехме нови хора и песни. Разменяхме си носии, за да ни са по мярка, пък и да са красиви. На празника не отминавахме нито една къща, без да изкажем

благослов за здраве, радост и сполука. Даряваха ни с яйца. Продавахме ги после на яйчаря. Парите давахме за помощ на бедните деца или за подготовка на нови

представления.

Най-цветният празник преди Великден наричахме Връбница (сега Цветница). Момичетата от махалата виехме венчета от върбови клонки. Всяка от нас ги преплиташе с различен по цвят конец – да си ги познаваме. Застанали

на брега на Янтра, ги пускахме едновременно по течението на реката. Вълните ги носеха плавно. Тичахме успоредно с тях, докато едно венче се откъсне от групата и заплува най-отпред, само, като водач. По цвета на конеца разбирахме на кого е. Притежателката му ставаше царица. На Великден всички й

гостувахме и я дарявахме с козунак и шарени яйца. Пещите на стърменските домове облъхваха селото с козуначен аромат.

Как забравих да ви отведа на “Куза”! Това е високият хълм, проснал

снага върху отсрещния бряг на Янтра. Навестявахме го в ранна пролет. Пресичахме реката по железния мост. Върху него се виеха железопътните релси, отвеждащи влаковете до Русе и до София. За пешеходци имаше тесен

страница 40

отсек. Тичахме към “Куза” да берем кокичета, минзухари и теменужки.

Пролетта цъфтеше с първите си вестители.

Разцъфне ли божурът, идва 24 май. Плъзвахме по нивите да берем

метличина и ралица. Измолвахме от градините божури. С най-голям венец

украсявахме портрета на братята Кирил и Методий. Те бяха патрон на нашето

старо кирпичено училище. Следобед настъпваха игрите в училищния двор.

Надбягвахме се в чували. Знаете ли как ? Влизахме в чувала с двата крака. Завързваха го с въженце на кръста ни. Сигнал със свирка и започваше

подскачането до финала. Скачахме, като държахме в ръка дървена лъжица с яйце. Победител е този, който завърши надпреварата със здраво яйце. Теглехме се с въже, разделени на две групи. И още колко!…

САМО ВЕСЕЛО ЛИ НИ БЕШЕ

Сега си мисля, че децата приемат света такъв, какъвто е. Вписват се в

него с невинността, със светлото в детските си очи, с непосредствеността си.

Когато не виждат друг свят, по-добър от своя, мислят, че дните им са само

хубави. Разбира се, прочетените книжки и приказки ни показваха, че не сме принцове и принцеси.

Ние, учителските деца, обувахме в студеното време обувки и шушони. В

село нямаше асфалтирана улица, нито шосе. Завалят ли дъждове, започне ли да се топи снега – кал и локви.

Много от момичетата и момчетата ходеха с цървули от свинска кожа, надянати върху вълнени чорапи със или без ушити от майките терлици.

Родителите, които по някакъв начин свързваха двата края, си позволяваха да купят на децата си гумени галоши. За да топлят, и тях обуваха с вълнени чорапи

и терлици. Ние ходехме с купешки дрехи, което значеше, че са купени от магазин. Моите приятелки носеха рокли и бельо от изтъкан от майките или

бабите плат. Майка шиеше и нашите комбинезончета от платно. Но фабрично

тъкано. Селските деца почти нямаха палта, балтони. Идваха на училище с блузи

и жилетки от домашна вълна, предена на ръка, изплетени пак от майки и баби.

От малки момичетата се научаваха да плетат чорапи. И мен научиха. Майка изтъка бели памучни одеала. Когато остаря, желанието й беше да я погребем с едно от тях. Изпълнихме го.

Учебниците и тетрадките си децата носеха в торбички, с преметната връзка през рамото и гърдите. Днес ги продават като национални сувенири.

Бедните ми другарчета нямаха и това. Стискаха в замръзналата си ръчичка свитъка от учебници. В най-добрия случай имаха една ръчно плетена ръкавичка. Голата ръчичка мушкаха в пазвата или под мишницата. Шушоните и галошите си миехме със студена вода. Не бяхме и сънували бойлери. От малки палехме печките. За прането на дрехите носехме вода от Янтра, защото беше мека и

сапунът се пенеше. Топлехме я в голям черен котел на огън. Жените перяха с часове на ръка. Първата вода е хладка, дрехите се търкат със сапун силно,

втората е вряла, киснат известно време в сапунената пяна, пак се трият и после –

изплакването може и с вода от кладенеца в двора. Майките ни ставаха в тъмни зори да омесят и опекат хляба за една

седмица – големи бели самуни. Най-любимата закуска беше филия, запечена на жар върху дилафа, намазана със свинска мас и сол. Или циганска баница –

филия, намазана с олио, сол, червен пипер. С апетит лапахме хляб и мармалад

Селските деца казваха, че се блажи по Коледа и Гергьовден – нали тогава има

страница 41

най-много свинско, ярешко и агнешко месо. Кокошките също услаждаха обедите ни, но в неделя или в празник. В другите дни се ядяха постни манджи.

Нашата коза Марушка ни хранеше с мляко. Тя беше моя приятелка, моя забава и

“тегоба”. Пасях я, пазех я да не обели корите на дърветата, да не унищожи

посеви. Тя играеше с другите кози, блъскаха се с рога и чела. А понякога се обръщаше към мен, засилваше се и ме блъскаше в корема. Падах и се търкалях в

тревата или в прахта на пътя. Така казвахме – “на пътя”, а не на улицата. Играехме на пътя, ровехме с боси крака пепелта на пътя, майките и бабите сядаха на пейките пред къщите (излизаха на пътя) да плетат и предат, да чакат чардата. Повече от децата ходеха боси през лятото, защото нямаха сандали.

Когато си измиеха краката или отиваха привечер за вода, по-големите

момичета обуваха налъми. През летните дни не знаеха почивка. Работеха по

нивите и градините с родителите си. По-малките пазеха къщите, хранеха кокошките, викаха “Дю-ю-юю-у” на ястребите, когато ги виждаха да се спускат към птиците.

Майка и татко се вплитаха в селския бит. Едно – за да се изхранваме, второ – да не са далеч по-различни от съселяните си, и трето – ние със сестра ми да живеем като другите, да се учим на труд, на сръчности и умения, да познаваме дни на недоимък и трудности. За последните никога не се говореше пред нас. Затова и сега им се покланям доземи в знак на признателност.

Комшийки и далечни роднини ни помагаха при нужда. Щом се налагаше родителите ни да преспят в Бяла, оставахме при баба Пена, леля Величка или

буля Яна. Бяха толкова грижливи, особено през зимата,та ни завиваха с вълнени

юргани, новички, но не употребяваха чаршафи. Толкова ни бодеше грубата тъкан,че по цяла нощ се чешехме около врата.

С обич от сърце, с милозливост обграждахме малките животинчета. Правех кашица на пиленцата и пуйчетата, кълцах им коприва. Марушка ни роди

женско яренце с мека козина в бяло и черно. Но и черното блестеше като

сребро, затова я кръстихме Сребринка. Радвахме й се, сякаш ни беше сестричка. Не можехме да гледаме две кози. Мъжките ярета се колеха, но женските се отглеждаха заради млякото и за поколенията, които даваха. Майка и татко

решиха да продадат Сребринка. Каква мъка ни налегна! Дойдоха купувачите от съседното село Ботров, а ние с Вяра се скрихме и плакахме до вечерта.

Купиха ни малки лейчици и заедно с татко поливахме цветята и лехите със зеленчуци, щом слънцето залезе (“по икиндия”). От татко научих как да вземам калем и да ашладисвам (облагородявам) овощните дървета. В землището

на Бяла имахме овощна градина, наследство на татко. Беряхме сливи, ябълки,

круши на ръка. С бате Митко и каруцата ходехме да товарим даже сеното от там. То се издигаше високо над каруцата, а най-отгоре – аз и сестра ми. Пътят беше лош. Изведнъж каруцата се наклони и ние заедно със сеното се озовахме на земята. Слава богу, беше “меко кацане”.

В село нямаше баня. Всяка къща си имаше голямо корито (обикновено

дървено). На печката се топлеше вода, вдигаха се чергите и се къпехме един по

един. През лятото майка ни къпеше в Янтра. Имахме си скрито място. За да измие сапунената пяна от косите ни по-лесно, тя натискаше главите ни под

водата. Не се е сетила да ни полива с някакъв съд. Това до такава степен ме ужасяваше, че и до сега изпитвам страх от водата. Израснахме на брега на Янтра и не се научихме да плуваме. Само пляскахме с крака и ръце в плиткото.

НА УЧИЛИЩЕ

страница 42

Ще ви разкажа най-напред за подготовката ми за първо отделение (сега първи клас). В края на лятото майка и татко ни отведоха на гости при леля

Сийка и свако Павел. Те живееха в село Курило, близо до София. Свако беше електротехник и работеше в юзината (така наричаха малката електроцентрала там), собственост на белгийци. За работниците имаше построени еднакви къщи

с дворчета покрай алея, водеща до работното място. Още са там. За първи път се качих на влак. Двуетажната къща на леля Сийка ми се стори като малък дворец,

много чист и уютен. Отидохме в София. В Народния театър гледахме постановка за деца. Не съм запомнила как се казва, но героите бяха Иванчо и

Марийка, които се гонеха около купа със сено. Гостувахме на баба Нонка –

свекървата на леля ми. Съседка и нейна близка беше детската писателка Калина Малина. Видях къщата,но не и нея, беше излязла. Купиха ми барета –

отличителен знак на ученичката. Сестра ми се разсърди. Искаше и тя барета. Подариха й сламена шапка с червени цветя и периферия. Има ни на снимка на алеята в Курило. Чантата ми беше останала от младежките години на татко.

Толкова ми хареса, че с нея завърших гимназия в София.

Ето ме вече в първо отделение. Учител ми беше господин Йордан

Каракамушев - татко. Колко лесно и интересно! Седях на един чин с другата Милка Паскалиева – моя (всъщност на татко) братовчедка. Бях и малко

стресната. Подробности ми се губят. - В училище не съм ти татко – предупреди ме баща ми.

Учехме в една стая с второ отделение. Казваха им слети отделения,

защото нямаше достатъчен брой деца за всеки клас. Към края на годината се разболях от скарлатина. Приеха ме в беленската болница заедно с майка. Престояхме четиридесет дни. Майка ми предаваше уроците, които изпускам.

Грижеше се и за другите болни деца. След години, вече в София, получихме писмо от Иван (момче от съседно село), което благодареше на майка за грижите. Беше станал доцент във Великотърновския университет.

Преминах във второ отделение с шестица и бях много щастлива. От тогава си спомням весели случки с първокласниците. В първия учебен ден Поци

и Чени (това бяха прякорите на Костадин и Стоян) седнаха върху писалището

на чина, а краката им се опираха на седалката. Не нарочно. Не бяха виждали

чин и не знаеха как се седи на него. Избухнахме в смях. Господинът (татко) ни

се скара, отбеляза кои задачи по аритметика да решаваме и търпеливо обясни на малките какво да правят. Зададе някакъв въпрос на Поци, за да го извади от смущението, а той :

- Да каже Чени !

- Да каже Поци – отговори другият. Така няколко пъти. Не чухме отговор, не се разбраха. След време учеха кои са домашните животни.

- С какви имена ги кръщавате ? – пита господинът. - Прасето ни е Кънчо – обажда се Ангел.

- Нашето конче е Вихрогон – съобщава Дона. - А нашето магаре е Марко – изправя се Тошката.

В това време мъничката Иванка от първия чин вдига настоятелно ръка: - Аз да кажа, аз да кажа ! - Кажи, Иванке – посочва я учителят. - И моят вуйчо се казва Марко, господин учител.

Отново смях. Татко беше мъдър учител. Миналата година Тонка, негова

страница 43

ученичка, сподели:

- Той ни учеше на всичко.Съветваше ни даже да не говорим за това, което става или сме чули у дома, за кавгите и споровете между възрастните в

семейството.

Като общественик, подготвен още от 19-годишен, увлечен от кооперативното дело (следвал курсове през 1927 година), беше един от основателите на селската кооперация. Отначало анархосоциалист, постепенно

стига до социалистическата идея. Създаде въздържателно дружество в село,

привличаше младежите в него, а от там и към новите идеи. Беше заклет въздържател. Така възпитаваше и нас. В семейството ни не познавахме алкохола.

ГОСПОЖАТА – МАЙКА

Татко беше в града на конференция. В училище го заместваше майка. Във второ отделение много трудно запомних от таблицата за умножение 9 по 7.

- Милче, колко е 9 по 7? – пита госпожа майка ми, като знае мъката ми.

Аз мисля, бавя се, докато го сметна, на ум си казвам: 9 по 5 е 45, 45 плюс 9 = 54, 54 плюс 9 = 63.

Учителката ми се ядоса:

- Наказвам те да стоиш права до стената в коридора през междучасието!

Това беше позор за мен. Изпълнявах наказанието, ронейки сълзи.

Наобиколиха ме съчувствено приятелките. Майка погледна от учителската стая:

- Ела тук ! – отсече сърдито.

Помислих си:

- Дожаля й за мен ! – и я последвах в стаята. А то се изсипаха толкова шамари по нещастната ми бавно мислеща

глава, че не можех да се опомня.

- Ще плачеш, ще събуждаш съчувствие у децата! – гневно повтаряше и

ме налагаше. Е, след това и на сън да ме питаха, отговарях светкавично – 63.

Татко често го викаха военните в запас. Даже невръстната ми сестричка, като видеше негова войнишка снимка, казваше: “Татко тавик” (не можеше да изговори думата войник ). Командироваха го в село Оризари, Кочанско. Там

учителства една година. Майка – все сама. Продължи да ме учи в трето и

четвърто отделение. Голям страх ме “гонеше”. Амбициозната ми учителка ме биеше пред целия клас, когато се затруднявах в отговора или не можех да реша задача. Хващаше ме за малките плитки и ми удряше главата в черната дъска. А

имаше един голям дървен триъгълник, който ми всяваше ужас. Забиваше ми

най-острия връх по тялото, мислех , че ще ме пробие. Само си виках :

- Търпи, не охкай, не плачи, защото пак ще те накажат ! Спартанско възпитание ! Оказа се в по – зрялата ми възраст, че и то е

било полезно.

През един зимен ден на трето отделение пристигна инспектор. Даде ни

тема за съчинение “На пързалката”. Ние пишехме, а той изпитваше четвъртокласниците. В края на урока мина между чиновете и прочете съчиненията ни. Спря се до мен и каза:

- Тук има нещо! Много живот има! Взе ми тетрадката. Дали съм се зарадвала, не знам. Но запомних думите

му. Колко му трябва на едно дете! Интересно е, че след години майка не можа

страница 44

да си спомни този епизод. Дали съм си го измислила?!

Селяните, особено жените, обичаха майка. Тя се отдаваше на техните нужди, болки и страдания и винаги им помагаше. Разказвала ми е как в една нощ са спасили от спукване на апандисит Нотьо Шишков. Мъжете били на фронта. Жените поставили момчето в одеало, хванали го от няколко страни, за да издържат на тежестта и пеш, по железния мост, отиват на гара Бяла. Качват майката и детето на влака за Русе. Там, в болница, след операция, го спасили. Тя

беше и лекар, и аптекар, и съветник, и душеприказчик. Защитавала и любовта на младите. Кака Янка, дъщерята на хазяите ни, обичала бате Гочо. Но родителите искали да я омъжат за друг. Когато сватовете, избрани от родителите, отишли да я искат, майка помогнала на момата да пристане (да избяга) с любимия си. Още много неща не знам. Но и днес, когато отида в село, ме посрещат и почитат заради родителите ми “като царица”, както казва дядо ви Радко. Нямам преки

роднини, но съученичките и приятелките ми дават подслон и ме отрупват с подаръци, според възможностите си, разбира се. И те ми са толкова скъпи.

Майка ни завеща, когато свърши земният й път, да я кремираме и да разпръснем праха й над село. Това у нас не е прието и не можахме да изпълним

волята й.

МАМА МИНКА

Така казвахме на баба – майката на моята майка. Другата, на баща ми

беше майка Мита. За нея вече разказах. Мама Минка все ни правеше изненади.

Идваше на село, когато беше топло и пътят – сух. Вървяха пеш с приятелката си

леля Пенка. В кошница носеше какви ли не сладости, измайсторени от нея. И

досега помня прасковите и крушите от тесто. Много по-вкусни и красиви от тези в днешните сладкарници. Може би, защото са свиден спомен от детството.

А какви торти правеше! Тетрадката с рецептите й пазя до днес. Получаваше списание “Икономия и домакинство”. В приложение към него печатаха модели

за изработване на играчки. Колко сме прегръщали много голямата кукла, ушита от плат,чиито глава, тяло, крака и ръце бяха натъпкани с развлачени парцали!

Подарък за Коледа! Косите й бяха от конци. Дрехите – нейно производство,

бяха най-красивите. Мама Минка! Какво ли не правехме с нея. Скубехме вече рядката й коса,

майсторейки различни прически. Пееше ни. На внуците си припявах нейните песни, но те не ги помнят. Бяха бебета: “Сяла мома мак”, “Помниш ли, Янке, помниш ли, гълъбо“, “Момиче, малък дяволо” …

През лятото й гостувахме дълго. Старата къща беше наследствена. Направо на земята, без маза. Долу се намираше стаята за всичко: кухня,

трапезария, спалня. Подът беше дъсчен. Някога имаше одър, а по-късно – два кревата. Тук живеехме. През врата се влизаше в зимника – наистина студен през всички сезони. Следваща врата извеждаше от него към навес с огнище.На огъня

му се научих да варя кафе. Дървени стълби водеха към втория етаж с килер, две стаички и най-забележителното и любимо място – чардака. Това беше, казано на днешен език “резиденцията”. .Мястото за гости. Мама Минка даваше стаите под наем, за да преживява горе-долу нормално. Във вътрешната стая се вмъквахме, когато мама Минка отиваше на работа –чиновничка в съда. В

шкафчетата оглеждахме с възхита съдове и прибори за гости ,домашно варени

сладка в буркани. Ровехме из джунджуриите в чекмедженцата. Под стълбата и

под навеса земята беше замазана с жълта пръст. “Изкуството” на мазането

страница 45

овладях там. Рецептата: жълта пръст (глина ) + кравешко лайно от улицата +

малко вода. Разбърква се до хомогенна смес. Маже се с парцал. Майсторлъкът се проявява в тегленето на правата линия, разделяща замазката от варосаната стена. Да се похваля – имах много сигурна и спокойна ръка

Върнеше ли се от работа, мама Минка събираше комшийките на кафе. Щом ме признаха за кафеджийка, аз го поднасях. Мама Минка пиеше от турска чаша (като мъничка паничка без дръжка). Аз и Вяра имахме малки чашчици.

Защо и ние пиехме? Ами кафето беше от ръж и леблебия. Върху поднос носех

кафето, стъклени чаши с вода, лъжички, чинийки за сладко и корупче или

корубче - не знам как се пише (стъклено съдче, подобно на захарница, пълно със сладко).

БЕЛЕНСКАТА ТАЙФА

Тя беше даже по-многобройна от Стърменската. Дворът на мама Минка нямаше ограда – превърна се в махленското игрище. Що игра на народна топка помни! Под стария, почти изсъхнал бадем пред къщата постилахме черджета. Там четяхме, бродирахме, шиехме рокли на куклите. Под бадема бате Генчо,

квартирант на баба ми, ми подари стихосбирка на Христо Смирненски с думите: - Научи стихотворението “НИЙ” наизуст! На следващия ден вече го рецитирах:

Ний всички сме деца на майката земя,

но чужда е за нас кърмящата й гръд…

Къщата на баба Радка беше долепена до нашата. В нея през лятото

пристигаха като нас Рачето и Гошко. Гошко, по-голям от четиримата, беше водач. Нареждаше :

- Милче, откъсни цветове и листа от татула (растеше в двора)!

- Вярке, донеси два големи камъка! - Раче,сложи татула върху единия камък и го чукай с другия!

За него оставаше да смеси отровата с вода, да я излее в кутийки и да я

остави на определените места. Целта – да изтровим кучетата. Разбирате, че всички животинчета в махалата останаха живи и здрави.

МАЗАТА НА БАБА РАДКА

Тя беше нашият театрален салон. Бяхме неуморни “артисти”.

Режисьорката - голямата Данка – разпределяше ролите. За подреждането на сцената и салона развихряхме фантазията си.

- Гошко, забий два големи гвоздея на стените! – подканяше Илко. - Ще опъна тел.

Мама Минка, артистка от любителския театър на Бяла, ни съдействаше. - Мамо Минке, може ли да взема одеало за завеса? – умолително питах.

Бях сигурна в утвърдителния отговор.Обръщахме дървените корита от мазата, за да сяда публиката. Донасяхме столове. Върху малки столчета слагахме дъски - ставаха пейки.

Коя беше публиката? Баби, майки, комшийки. Всички – щедри. Плащаха ни със стотинки и с вкусотии. Газените лампи палехме за представлението.

Репетициите правехме на отворени врати. На една генерална репетиция се спънах, паднах върху коритото и си разцепих устната. Устата ми се поду.

Фъфлех. Ами сега?! Жабурих се със солена вода. Как болеше и смъдеше.

страница 46

Мазаха ме с какво ли не. “Премиерата” мина блестящо, с “бурни

аплодисменти”. И парички събрахме. Черпихме се в сладкарницата на Аврамчето.

ВОЙНАТА

От житейските събития се вълнуваха големите хора и най-вече мъжете.

Техен “клуб” беше кръчмата на чичо Атанас - срещу нашата къща, където

“бистреха” политиката. Деня на избухването на Втората световна война не знаех. Но влезех ли в кръчмата да купя лимонада, виждах някаква карта, над нея

надвесени разтревожени мъже. В спомените ми се мержелее приказка за германците, които през зимата, голи до кръста, се миели със сняг. Правителството и царят присъединиха България към лудостта и агресията на фашистка Германия и Хитлер – това помня. Вече възрастни, Минка и Цанко,

семейство мои съученици, разказваха, че в село е имало германци:

- Готвеха в къщата на кака Величка.Много вкусно миришеше. Все се въртяхме наоколо. – Бяха от бедни семейства, явно недохранени, запечатало се е в паметта им.

И наистина е имало немски войници. Като ровех из албумите, намерих

снимка, на която Вяра е увековечена в тяхната компания пред кръчмата на бай

Атанас. Явно съм била от ситите и задоволените, за да го забравя.

Съвсем тревожно стана, когато леля Сийка и свако Павел пристигнаха у

нас от София, защото там англичани и американци хвърляли бомби от самолети.

Не жалели и децата. Пускали играчки, писалки, които избухвали в ръцете им и

ги убивали или наранявали. Такива слухове се носеха. Най-тъжно ми беше, когато викнаха татко за пореден път запас. Представях си, че го пращат на фронта и могат да го убият. Прегърнах го, щом облече войнишката униформа (защо е била у него) и горко плачех. Разплакаха се всички изпращачи.

Запомнила съм изречението “Сингапур падна”, без да го свързвам с нещо

конкретно. И още. Запечатаха радиото ни. Да не слушаме станции, които били

забранени .В детската ми главичка имаше хаос от тревоги. А тревогата си

представях като настръхнал таралеж. През август 1943 г. умря царят. Леля

Сийка и свако Павел донесоха от София жълта книга със снимки на царското

семейство, на много, много хора, които плачат и го изпращат в последния му

път. Бях впечатлена, че царят карал локомотив и че целува ръка на една баба.

СТЕФКО СЕ РОДИ

Леля Сийка дойде от София бременна. Тринадесет години чакаше тази

радост. И ето ти месец август. През нощта пътуваме към Бяла пак с каруцата на чичо Георги. Събудихме мама Минка. Щом слязохме от каруцата, в краката на родилката се изля вода. За първи път виждах начало на раждане. И пак леля

Невяна акушерката беше главното действащо лице. Сутринта на 25 август 1944

година вече имахме братовчед. Момичешките ни душици се изпълниха с нежност. Когато се прибрахме в село, го гушках като кукла. Возехме го в

бебешка количка. Беше на две седмици. Обядвахме под асмата в двора. Изпратиха ме да го нагледам. Влязох в стаята, нямаше го върху спалнята. Приближих, той – на земята. Рита с крачета, маха с ръчички… Нищо му няма.

Денят на кръщенето му - тържествен. Станах му кръстница. Не допуснаха майка му в църквата. Такъв бил християнският обичай – да чака у

страница 47

дома. Прибрахме се. На вратата, от едната страна на прага чакаше леля Сийка. От другата страна аз държах бебето. Три пъти й го подавах и пак си го връщах с думите: “Еврейче го вземах, християнче го донесох.” Какви спомени! Нали съм

най-голямата братовчедка, доайенката.

ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА

Дойде властта на бедните, на изнурените, на потиснатите. Вече нямаше цар. Бях десетгодишна и разбирах вече доста неща. От татко знаех, че когато го

взели запас и служеше в Плачковци, войската преследвала партизани, наричани

тогава шумкари, защото се криели в шумата, в гората. Татко “припадал”,

“разболявал се”, за да не участва в убийството на хора, посветили се на освобождението на народа ни от фашизма. Сега ги окачествяват като

разбойници, ограбвали села и мандри. Мои мили внуци, запазила съм книги от тогавашните времена. Много от тях са догматични, изкривяват исторически

събития, както се случва и днес. Но открийте с тяхна помощ истината. Те бяха хора, борещи се за свят идеал, за равенство и братство между хората, независимо от по-късните извращения. В близко село полицаи проснали на площада трупа на партизанка, родена там. Принудили населението да гледа – за назидание. След победата селото й носеше нейното име – Бойка. Но в Стърмен

беше спокойно, отдалечено от такива събития. На 9 септември сред площада дотичаха двама мъже. Единият гръмна с пушка и влязоха в общината. Арестуваха кмета чичо Живко и чичо Кръстю стражаря. След три дни ги

върнаха от Бяла. Единият от новите(така ги наричаха), Велико Димов, лежал в

затвора за кражби. Може би там е попаднал на хора, както казва Вапцаров,

поумнял и прегърнал социалистическите идеи. Селяните му викаха Димака и

тогава не го приеха с доверие. Преди месец чух от братовчед си Стефко, че и

баща му, свако Павел, бил арестуван. Носел се слух, че ловял риба със златни

въдички – разказвала леля Сийка. Това се губи от съзнанието ми, макар че ми

беше неудобно да призная, и се съгласих с него. Майка беше починала и не можех да проверя.

Цанко помнеше още, че момчетата посрещнали на пътя от Бяла първия

руски войник на мотор. Леля ми, свако и Стефко заминаха за София. У нас спаха няколко нощи двама руски офицери или войници – много не ги

различавах. Много се радваха на сестра ми. Тя беше руса,бяла. На единия от тях

му напомняла за дъщеря му.

След време (може би две седмици) отидохме в Бяла да видим руските войски. Те минаваха с танкове и камиони между шпалир от мъже, жени и деца. Мама Минка ме изпрати да купя тел за изтриване на съдове. Поръча ми да внимавам, като пресичам главната улица. Израснала на село, не знаех как да се оглеждам. На връщане от магазина погледнах само надясно и тръгнах. Отляво

ме изненада камион с руски войници. Шофьорът навярно е натиснал

спирачките, но калникът ме събори на земята. На противоположния тротоар бил

татко. Изглежда съм извикала, той ме познал по гласа, дотичал, грабнал ме на ръце. Това научих по-късно. Опомних се пред амбулаторията в общината, когато войник с щик разби вратата, защото ключът не се намери в суматохата. Слава богу, не се случи нищо страшно. От удара стъкла от очилата ми се бяха забили във веждата и челото и носът ми беше счупен и изкривен. Бинтоваха ми

главата. Вуйчо Пети, с когото много се обичахме, ме посрещна тичешком. Бях

много горда пред приятелките си. Смятах се герой на произшествието, когато

страница 48

вуйчо Пети ме водеше за ръка.

БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

9 май бе денят на победата над нацистка Германия и Хитлер. Още след

социалистическата революция на 9 септември 1944 година страната ни се присъедини към силите на Съветския съюз и съюзниците му Англия и САЩ.

Започна мобилизация на младите мъже и от нашето село. Втора българска армия замина за фронта. Жените чакаха пощата пред общината. Писмата от фронта бяха сгънати във форма на триъгълниче. Плетяха ръкавици и чорапи за войниците, изпращаха колети. Зимата донесе жестока вест. На фронта загина братът на Данка. Бяхме потресени.

На 7 април, а може би март, празнувахме деня на майката. Пак по

инициатива на учителите направихме тържество в училище. Поканихме всички

майки. Първите стръкчета зюмбюли люлееха камбанки в градините. Рецитирах

стихотворението на Иван Вазов “Майката на героя”. Гледах майката на Петър,

облечена в черно. Сякаш за нея беше написано. Не издържах, плачех и

рецитирах със стръкчетата зюмбюл в ръка. Скочих накрая от сцената и й ги

подадох. Всички плачеха. Майка ме прегръщаше и целуваше – това много рядко

се случваше. Такава беше за мен войната, усетена в малкото ми село с малкото ми

сърце. Не гарантирам, че съм точна в датите на събитията и в

последователността им, мили мои внуци. Бързам да завърша първите си

спомени преди седемдесетгодишнината си и нямам под ръка справочници.

Допълнително, ако съм жива, ще направя справки.

ПОВРАТ В ПЪТЯ МИ

Завърших четвърто отделение с отличен успех, но с две петици – по

краснопис и рисуване. Не помня да съм преживявала наличието им в

свидетелството си. След години майка обясняваше, че първо – била взискателна учителка. И второ – не бива да дава повод да се мисли, че толерира дъщеря си.

В село не всяка година имаше първи прогимназиален клас (сегашен пети). През 1945-1946 година трябваше да завършат децата от трети прогимназиален клас и

тогава пак да се започне от първи. Просто нямаше достатъчно ученици в

малкото селце, а слети прогимназиални класове не се разрешаваха. Мама Минка не биваше да поема отговорността да се грижи за мен,а и да бъда далеч от майка и татко на съвсем детска възраст… Пък и вуйчо Пети беше вече болен от туберкулоза. Значи, в Бяла не можех да уча. Родителите ми с леля Сийка и свако

Павел решиха да се преместим при тях в София. Тежко решение. Не толкова за нас със сестра ми, а за възрастните. Пълна неизвестност за работа, за квартира, за взаимоотношения между две сестрински семейства. Неясно бъдеще. За първи

път видях татко да плаче…

ГОЛЕМИЯТ КАМЪК

На брега на Янтра, в плиткото, живееше Големият камък. Колко събития

ставаха върху масивния му гръб! Той събираше малки и големи. Когато игрите бяха нашата работа, стъпвахме върху него и търкахме с керемидка краката си.

После сядахме, топвахме ги във водата. Тя сияеше бистра,бистра…

страница 49

Момите избелваха тук платната, които бяха изтъкали. Върху Големия

камък ги триеха със сапун. После ги разстилаха върху тревата, докато слънцето

изпие до капка мокротата. Пак във водата, върху камъка, сапун, докато

побелеят така, че да ти вземат очите. Ние ги пазехме от нашествието на кокошки, пуйки, патки.

На големия камък жените перяха чергите. Дълго мрънках пред майка и

най-после ми разреши и аз да изпера нашите. Метнах ги на кобилицата, грабнах

копана (бухалката) и ето ме при Лунка. - Хайде, тръгваме! Заедно ще перем.

Търкаме със сапун черджетата, удряме с копана. - Ами сега! – изплашено извиках.- Изпуснах сапуна! Той потъна и се скри под камъка. - Там е страшно.Има водни змии – повтаряха момчетата. Лунка ме спасява. Изважда го.

- Отцеди ли се прането ни, Лунке?-питам нетърпеливо.

Подреждаме черджетата едно по едно на кобилиците, така че да се запази

равновесието от двете страни.

- Ох, сега са мокри и тежат! Горките ни рамене разбират, че в труда има радост, но и тежест. Най-голяма се почувствах, когато за пръв път донесох вода от Янтра с

черните котлета. Гордо стъпих на Големия камък и ги напълних. Грабнах

кобилицата ,мъча се да ги вдигна - не мога .Отливам от котлетата. Още малко,

още малко. И ето ги на рамото ми. Тръгвам, водата закачливо подскача и се разплисква. Успокоявам крачките си, пристъпвам бавно, но след малко

котлетата пак се разклащат. Отнесох у дома половината от налятата вода. И

вече знаех, че за всяка работа си има чалъм (тънкости). А той се добива дълго, с търпение и старание.

Големият камък! До него – геранът. Огромната му дървена кобилица беше цял ствол. Вързана за нея със синджир, се люлее поцинкованата кофа. Прииждаше ли Янтра, всичко оставаше в далечината.

За Големия камък написах по-късно стихотворение – не съм поет, но

излях сърцето си, моето откровение. От Големия камък се сбогувах с Янтра и Стърмен. От тук тръгна моят

път.

НОВА ПОСОКА

Пристигнахме в София. Това стана през лятото на 1945 година. Може би

татко беше дошъл преди нас, защото беше започнал работа в магазина на свако

Павел “Електросвет“, на ъгъла на булевард “Мария Луиза” и улица “Струма“.

Имаха някакви уговорки. Татко поправяше електроуредите на клиентите. Живеехме на няколко метра от магазина, на “Струма“ № 3. Стефко е бил 10-11-

месечен – много хубаво и сладко бебе. Леля Сийка го обличаше с вкус, макар че шиеше дрешките му сама, в повече случаи от дрехи на възрастните, или ги

плетеше. Нашето четиричленно семейство населяваше една стая. Майка нямаше работа. Със сестра ми бързо се запознахме с децата. Играехме на улицата. Занимавахме се със Стефко, пазарувахме. Хляба купувахме с купони, маслото

беше оскъдно и скъпо. Леля Сийка го пазеше в съдинка, заливаше го със студена вода – да не се развали (не знаехме за съществуването на хладилници),

за да слага в кашичките на бебето. Било е толкова трудно и бедно, че когато

страница 50

сестричката ми бръкна с пръстче в маслото, за да си близне, избухна скандал.

Записаха ни в кварталните училища. Мен – в дванадесета прогимназия, а сестра ми – в училище “Отец Паисий“.

Дойде 15 септември. Тържественият първи учебен ден, според моята проверка, беше сутринта. Знаех, че съм записана в първи “В“ клас (сегашен пети

клас). Открих класната стая. Седнах на последния чин. Имах две роклички от бархет или дифтин, не знам: червена на бели точки и светло-синя с цветчета и

фигурки. Станаха ми къси, растях. Майка ги удължи с парчета от подобна материя, купени евтино. Към полата на червената приши удължението, а на синята новото парче беше между платката и талията. Косата ми прихващаше с ластик на две плитчици.С червената рокля ми връзваше червени панделки, а със синята – бели.

УЧЕНИЧКА В СТОЛИЦАТА

Бях прилежна, старателна и стеснителна. Първа ме окуражи класната ми

ръководителка – учителка по български език и литература- госпожа Николова. Каза на децата да ме слушат колко правилно говоря. А когато имахме за домашна работа преразказ на стихотворение с прости изречения, ме накара да го прочета пред целия клас. Записаха ме в хора – пеела съм вярно. И ето ти я

първата комична история. От радио София избраха нашия хор да изпълни

химна на Народните будители. Чествахме празника както сега – на 1 ноември.

Бях много горда, че съм малка единичка от него. И сега си мисля, че пеехме на живо пред микрофона. Дали е било така или са ни правили запис – не знам.

Идвах от село и не бях чувала за студио, записи, микрофони. Всичко свърши

благополучно.

- Отивайте си по домовете! – ни поръчаха. Децата се разпиляха, останах сама. Не познавах София.Огледах се и видях

трамвай номер две. Сетих се, че минава през халите, където живеехме, но

нямах пари за билет. - Тръгвай по трамвайната линия ! – ми щракна мозъчето.

Така се прибрах пешком у дома и, изтощена от напрежението, се разплаках.

- Защо не поиска парички назаем от приятелките? – пита майка. - Ами те много бързо изчезнаха и се срамувах – отговорих.

Измина месец от началото на учебната година. Учех си уроците, когато

звънецът в къщи пропя. Пред вратата стоеше непозната жена. - Ето я, същата – възкликна тя – с червена рокличка, червени

панделки и с очила! Гледах стъписана. Оказа се, че вместо в 12 прогимназия, съм попаднала в

9-та, която се помещавала в същата сграда. Само че сме учели в различни

смени. Тяхното училище било разрушено от бомбардировките по време на Втората световна война. Пред мен стоеше госпожа Русева – истинската ми

класна ръководителка. Започнаха преговори. Госпожа Николова не ме пуска. Госпожа Русева настоява, че трябва да отида в училището, в чийто район съм.

Голяма каша забърках. Нейсе, да живее 12 –та прогимназия!

Имах чудесни учители и много светли спомени пазя за тях. Госпожа Русева беше винаги засмяна, грижовна като майка. Госпожа Андонова ни

преподаваше математика. Дали носех комплексите, създадени от майка ми, или

не съм била склонна да овладявам лесно тази наука, та винаги правех

елементарни грешки. Въпреки това тя се отнасяше към мен със симпатия. Може

страница 51

би защото и нейната дъщеря се казваше Милка. Госпожа Колдамова – чудесната учителка по руски, която събуди любовта ми към този език. И досега помня

първото стихотворение: “Петушок, петушок, золотой гребешок, что ты рано

встаеш, голосисто поеш, Сене спать не даеш….”

В часовете по ръчна работа госпожа Стоянова ни научи на много

сръчности в бродирането. Изработеният тогава несесер и сега съхранява носните ми кърпички. Госпожа Попова беше стриктен учител по география.

Никога не се усмихваше, беше строга, но справедлива. Страхувахме се от нея.

По време на един урок, седейки на един чин с Валя (съпругата на Георги

Калоянчев), приказвахме и се смеехме. Тя ни наказа да стоим прави до чина си

до края на часа. Когато удари звънецът, рухнах. Захлупих се на чина и заревах.

До мен приближи съученикът ми Стефан, най-добрият в класа, в когото бях

влюбена, за да ме успокоява. - Нищо не се е случило – ми каза – не плачи!

Тогава осъзнах, че съм ронила сълзи не само от срам пред класа , но и

пред него.

През 1945 година се създаде детската организация “Септемврийче”.

Активен организатор на нашия клас беше Емил Марков. На събранието за учредяване на отряда и за представяне на отрядния ръководител – по-възрастен

от нас, Стефан стана и тръгна към вратата. Последваха го и други, в това число

и аз (той беше с голям авторитет), без да знаем защо. А на 18 април 1948 година ни вързаха първите червени връзки – отличителен знак на септемврийчетата. На по-отличилите се се полагаше копринена връзка, а на останалите – памучна. Не осъзнавах, че е неправилно това делене и страстно желаех да получа копринена. Не само че щях да се наредя сред отличните, а защото председател

ни беше Стефан и той щеше да ги връзва. Мечтата ми се сбъдна. От 1945 година водят началото си най-дългите ми приятелства – с

Любка, Драга, Ленчето, Рени. С Рени живеехме една срещу друга. Заредиха се весели дни. По малката ни уличка “Струма” не минаваха коли, освен тези, които

се прибираха в гаража под блока на Рени.

Играехме много на народна топка. Бяхме толкова шумни, та един

студент, учейки за изпити, изсипа кофа с вода от най- горния етаж, за да ни

укроти. Жертвата бях аз, окъпана кокошка. Правехме стенвестници. Върху

картони рисувахме и пишехме стихове и есета, посветени на национални

празници, на герои, загинали в борбата против фашизма. Някои бяха сатирични

– осмивахме грешките и недостатъците си. Цветан, член на нашата тайфа, беше художникът на училището. Завърших основното си образование с отличие. Странното беше,че на дипломата ми пишеше Милка Йорданова Петкова, а не Каракамушева. Беше взето решение да носим не фамилното име, а това на дядовците си.

Татко мечтаеше да се научим да свирим на цигулка. Уговориха се с учителката ни по музика да ни дава уроци. Бях редовна хористка, даже алт в

излъчен от хора квартет, та тя ни прие с удоволствие. С радост правех първите стъпки в овладяването на струнния инструмент. Бързо възприемах уроците и тя

ме натоварваше с повече домашни задачи. Пък бях и вече голяма за начеваща цигуларка. А се записах и в школа за изучаване на френски език. Явно съм се претоварила и на един от уроците по цигулка прежълтях и припаднах. Това сложи край на “музикалната ми кариера”.

ВЕЧЕ ПОРАСНАХ

страница 52

И ето ти лятото преди средното образование. В онези бурни,

ентусиазирани времена беше престижно момичета да овладяват мъжки

професии. С Любка и не помня още с коя от приятелките решихме да се запишем не къде да е, а в механотехникум. Отиваме сами, връчваме документите, но в същия миг ни отпратиха. Приемали само момчета. Какво

разочарование! Примирихме се с единствената възможност да постъпим в

гимназия. За нашия район това означаваше Шеста девическа гимназия

(днешната сграда на Софийската математическа гимназия). Имаше такса, която

в предишните години се е плащала на срокове, т.е. разделена на три за една учебна година. Но приемайки документите ми, учителката по физкултура ми

каза, че трябва да платя цялата сума наведнъж.

- Аз нямам толкова пари – промълвих смутено.

- Като нямаш, няма да учиш! – тросна се тя

Сълзите ми текоха от училище до дома. Какво да правя? Потърсих майка и татко в службите им, но те бяха из града по работа. Пак се връщам в

единствената ни стая. Ридаех…И съглеждам върху леглото, на един вестник,

пари. Сетих се, че майка –касиер на Отечественофронтовската организация –

беше събрала членския внос. Отброих колкото ми трябваха, без да мисля как

после ще се връщат, и станах гимназистка. Първа след работа се прибра майка. Разказах й какво съм сторила. Получих такъв пердах, който помня до сега. Горките ми родители, как ли са събрали пари, за да възстановят обществените.

ГИМНАЗИСТКА

Така започна новият етап в живота ми в 4-ти “З” клас. Станах член на Съюза на народната младеж, отговарях в дружествения комитет на всички

четвърти (сега осми) класове за културно просветната и масова работа. Отново

се проявих като максималистка – учех и латински, и стенография извън

задължителните предмети. Пеех пак в хора. В ония години гимназиалното

ръководство на СНМ (Учкома) се смяташе едва ли не равно на училищното

ръководство (“вся и все”). Взе решение активистите на СНМ да се освободят от хора. Все имаше заседания по всяко време. Натрупах отсъствия и трябваше да се откажа от латински и стенография. През следващата година, в девети клас, заседавахме дори в междучасията. Закъснявахме за часовете. Ставаше ми

неудобно. На урок по ботаника се извиних на учителката си, но видях на лицето

й изписано недоволство. Споделих неудобството си с председателката на учкома. Тя отива при директорката. Какво е говорила с нея, не знам. Но на следващия ден учителката, която много уважавах, ми каза тежки думи:

- Моето момиче, когато аз съм слушала лекциите на Асен Златаров в

университета ти не си била родена. Гледах втрещено, не можах да попитам даже как да разбирам това, защото тя ми обърна гръб и си тръгна, явно разстроена. Исках обяснение на моята по – висша СНМ ръководителка. Отговорът й бе:

- Всичко си отиде на мястото. Така трябва! Какво е било това самочувствие, защо е било нужно да се издевателства над учителите, да им показваме сила и превъзходство – не знам.

Какви времена! Учех се отлично, бях сред най – добрите в класа. Никога не съм се

чувствала свръхнадарена. Просто бях съвестна и трудолюбива.

страница 53

През лятото на 1949 година ме изпратиха на лагер-школа в местността “Семково” на Рила планина. Там сега е курортен кът. Тогава беше пусто, диво.

Живеехме в палатки без ток. Бяхме смяна на момичета. Най-страшното

изпитание беше нощният караул с пушки без патрони. Беше страшничко,

особено когато оставахме по една и нямаше луна. Каляваха ни смелостта. Слушахме лекции, посветени на методите на работата ни като активисти на СНМ, на качествата и морала ни, за да изградим характерите си на честни и

устремени към хубавото млади хора. Тук получих писмо от майка, която подробно описваше събитията около

смъртта на Георги Димитров на 2 юли: за светкавичното построяване на мавзолея, за огромните тълпи от хора, чакащи да се поклонят пред тленните му

останки. Тя беше чакала повече от ден, завалял дъжд, но никой не си тръгвал,

спънала се във венец и развалила формата му, избухнала разправия. Сега разсъждавам как българинът се е мятал от една крайност в друга. От сълзите за царя през 1943 година до сърцераздиранието за Георги Димитров през 1949.

Пораснахме. След девети клас имахме право да участваме в

бригадирското движение. Задължителни бяха медицински прегледи, след които

училищната лекарка правеше заключение за годността ни да работим.

- Никаква бригада – отсече тя, когато влязох в кабинета й.

Възроптах и я замолих да замина в Димитровград.

- Ти си с единия крак в гроба, къде ще отиваш. Ела утре с майка си! –

беше категорична. Белите дробове отново ми създаваха проблеми. Изпратиха ме на

оздравителен лагер в Самоков. След него помагахме на работнички от фабрики

в района да завършат вечерна гимназия.

ОТНОВО В СТАРОТО ГНЕЗДО

Настъпи нова образователна реформа. Създадоха средни училища. Нямаше вече гимназии. Отново се върнах в старото гнездо, но то носеше названието 12-то средно образователно училище. Класът ми стана десети, а не 6-ти гимназиален. Избраха ме за председател на Ученическия комитет, в който

се трудехме упорно, вярвахме предано в идеалите на социализма. Бяхме другари

по дух и сърце. С някои от тях и до днес другаруваме. Направихме живота на съучениците си интересен, смислен, с много развлечения и добри дела. Но не избягахме от минусите на времето – бяхме твърде млади и не разбирахме грозното, нечистото, не можехме да ги открием. Вършехме даже смешни неща, с които наскърбявахме съучениците си.

Спомням си два примера. Светла (вече покойничка ) и Иван (най-умният и

способен, първенец на випуска ни), членове на Учкома, се влюбиха. На специално заседание ги осъдихме за неморално поведение. А с мен се случи

следното: дойде инструкторката ни от районния комитет Олга В. с един мъж.

Извикаха ме на секретен разговор. Поръчаха ми да се сближа с Илия и да записвам разговорите ни. Бяха се появили пречупени хитлеристки кръстове по

стените на училището и може би го подозираха в нещо. На моите въпроси за подробности в тази ми дейност не отговориха. Накараха ме на едно малко

листче да напиша, че ще им давам сведения, т.е. ще правя доноси. С наивността си и с вярата си в безкористието на Олга, се подписах. Разбира се, не знаех, че сближаването означавало да покажа,че съм влюбена в него. Аз късно

се развих и любовните отношения бяха далеч от мен. Още повече, че не бяхме и

страница 54

обикновени приятели с Илия. Така и не изпълних поръчението. Не написах

нищо, защото нямаше какво. Сега, вече възрастна, разбирам, че са ме вербували

за доносник. Слава богу, нямам този грях, бях честно до крайност момиче и без да осъзная нечистото в този акт, нито играх на влюбена, нито писах сведения.

През лятото след 10-ти клас отново се кандидатирах за бригадирка. Белите дробове отново станаха причина да се размина с мечтата си. В грижата за мен, от районния комитет (бях вече член на пленума му) ми предложиха да замина на курс за командири в лагер-школи за активисти на ДСНМ в

околностите на Батак. Обясниха ми, че след това ще ме изпратят в лагера до

Клисурския манастир, не далеч от Берковица. Вече командир на отряд, ще получавам и заплата. Без да се съветвам с майка и татко, приех. Бях твърде самостоятелна, пък и мислех, че ще помогна на семейния бюджет. Родителите ми обаче се обидиха, че не съм ги зачела, не ми говориха известно време. Но

след моето извинение и обяснение за мотивите на постъпката ми,

ме разбраха и ми простиха. Всички командири бяха студенти, а аз – връстничка на лагерниците. Много се притеснявах дали лекциите ми са на равнището на големите и повече знаещите. Но с лагерниците бях приятелка. Освен

предвидените в програмата лекции, подготвяхме интересни неща за вечерните лагерни огньове, организирахме състезания и различни развлечения. Спомням

си един смешен епизод. По това време, 1951 година, отношенията ни с Югославия и Тито бяха влошени. През смяната на момчетата моят отряд реши

да посвети програмата си на този факт. Пееше се песен, в която между другото се казваше: “Седи Тито у столицу,

разговаря с магарицу. Магарицата разбрала, па е Тита уапала” - сатира срещу

президента и управляващите в нашата съседна страна. Инициативните момчета се бяха сближили с монасите на манастира. Уговорили ги да им дадат едно от магаретата и го включиха в сценария си. Подробностите ми се губят, но

магарето трябваше да излезе на естрадата, където чрез разговор с Тито да разкрие неблагоразумието му в политиката. Но то се уплаши, заинати се и не иска да мръдне. Що тикане и дърпане беше, докато осъществят идеята. А в

околността ехтеше смехът на целия лагер.

Ето го и 11-ти клас,тогава последен. Нови вълнения и премеждия. С

репортаж за нашия клас участвах в градски литературен конкурс. Получих

писмо, че съм наградена с почивка в детското градче. Намира се на пътя за Панчарево. Сега къщичките са руини. Всъщност, там бяхме събрани всички,

чиито поетични, прозаични и други произведения бяха отличени. Там се запознах и с Любомир Левчев. Няколко момчета през една нощ избягаха от лагера, напили се и се веселили в женска компания. Учителите – наши

ръководители - свикаха целия състав на лагера и ни питаха какво да бъде наказанието им. Аз смело подкрепих най-строгото, не си спомням какво беше. След това, както всяка вечер имаше танцова забава. Левчев ме покани да танцуваме и ме попита : “Как едно момиче може да бъде толкова смело? Не помисли ли, че могат да ти отмъстят?” В името на реда и морала аз наистина не бях помислила за това.

СТАНАХ СТУДЕНТКА

Завърших средното си образование с отлична диплома – 5,92.

Кандидатствах българска филология с мечтата да се посветя на литературно

творчество. Приеха ме под номер 60. Точно средата на бройката на курса ни –

страница 55

120 души. Свикнала да бъда сред първите, разплакана, отидох в читалищния

съюз, където работеше майка. Тя изтръпна. Помисли, че не съм приета. Като

разбраха причината за сълзите ми, тя и колежките й се заляха от радост и смях.

Успокоиха ме, че този резултат е чудесен, плод на моя труд по време на подготовката ми. Не знам дали тогава е имало частни уроци. Пък и да е имало,

аз нямах парични възможности.

Но след всяка радост идва и болка. В районния комитет след пленум до

среднощ Иван Шолев, първи секретар, ме убеждаваше да остана на щатна работа там, а да уча задочно. Споделих с родителите си предложението. Баща ми, трезвомислещ, ме посъветва да не го приемам, защото здравето ми няма да издържи. Пък не знае през следващите години дали ще е жив и здрав, за да ме подкрепя финансово. Натискът от районния комитет продължи. Объркана, направих поредната глупост в живота си. Написах писмо до Вълко Червенков, в

което молех да ме посъветва как да постъпя. Какви са били последствията за ръководителите на района, не знам ,но някои от тях ме намразиха, разговаряха с мен така жестоко, че аз се уплаших и отрекох, че съм автор на писмото.

Поредна лъжа. Извика ме секретар на ЦК на ДСНМ, не помня името му.Тогава осмислих лъжовното си поведение. Още при влизането в кабинета му извадих

членската си карта, оставих я на бюрото му и заявих, че не съм достойна да я

нося след тази лъжа. Той, явно, е бил зрял, добронамерен към юноши като мен,

дълго разговаряхме за човешките устои и за многото неща, които ще ми сервира животът от сега нататък. На прощаване ми каза, че вярва в честността ми и ми

върна картата. Но у дома трусът беше огромен. За втори път видях татко да плаче. Той само ми каза: “Милче, ти отряза клона, на който седеше.” Тогава не разбрах думите му. Но и сега ми тежи. Когато отида на гроба му, винаги

мислено му искам прошката, която поисках и тогава. Останах редовна студентка, но самочувствието ми загина. Бях толкова

смачкана от преживяванията, че всеки изпит беше страшно изпитание за нервите ми, макар че се готвех отлично. Народната библиотека стана вторият ми дом. Групата ни беше сплотена, весела. Тя ме срещна с бъдещия ми съпруг, тогава наперен, с високо самочувствие хубавец със сини очи и руса къдрава коса. Към нашата група се присъедини и Г.А.,студент по история и съученик на Радко. Първото ми впечатление от тогавашния Радослав Радев беше двояко с отрицателен знак.

После той, Г.А. и аз станахме тройка приятели. Навсякъде заедно. На 14

февруари 1953 г. дойде любовното обяснение и първата целувка. А малко след

това Радко ми съобщи, че Г. е влюбен в мен и иска да разговаряме. Скроихме измамата, че имам приятел. Не признах, че това е неговият съученик.

Постепенно тройката остана двойка. Бях направила избора на сърцето си. Радко

спечели обичта на групата. Неговата песен “Нашият Захари футболистът” се превърна в песен на групата. Бяхме задружни, недояли, не съвсем добре облечени момичета и момчета, но бяхме жадни за четене. Може би сме били

далеч от ерудицията на днешните млади, но не жалехме труда си, дните ни

минаваха в читалните на библиотеките, вечерите посвещавахме на срещи с учени и творци на словото, на безплатни танцови забави или просто сядахме на пейките в парка и пеехме любимите си български и руски песни. В специални

тетрадки намираха подслон мъдрости и цели абзаци от произведенията на писатели, които ставаха справочник в житейския ни път. Както предполага специалността ни, бяхме и останахме романтици. А за бедността какво да кажа. Ние “софиянци” бяхме добре. Имахме дом, храна и топлотата на семействата

страница 56

ни. Но приятелите, чиито родители живееха извън София, си гладуваха, душеха в кой от студентските столове има по-вкусно ядене. Колко пъти разнасяхме нашия пробит котел с дърва и въглища до квартирата на Янка и Лиляна, за да стоплят таванската стая, която обитаваха. И пак беше весело, и пак кънтяха песни и смях,имаше любовни радости и мъки. Ех, ти наш задружен студентски

живот! А когато майката на Хица изпрати колет със сварен паток, го

унищожихме с рекордна бързина и нарекохме компанията си “Патока”.

Завършихме. Преди да поемем не лекия път на учителя, подарих на всички

порцеланов паток. Моят още е жив и ми е Великденска украса всяка година.

ЛЕТНИЯТ НИ ТРУД

През лятото на 1954 година отидох да работя с приятелки на строежа на язовир “Сталин”, сега “Искър”, като общ работник. Чистехме с железни четки

бетона, за да излеят върху него нов. Работехме още какво ли не – най-черната и

непрофесионална дейност. Живеехме в палатка. Работните ни дрехи бяха целите в кръпки. Но ентусиазмът ни беше велик. Минавахме покрай възрастни

работници и дочух разговора им по наш адрес: “Ето, тия ще станат човеци!

Браво!” И сега се питам станах ли човек?

Радко беше войник през летните месеци. В онези години студентите бяха освободени от редовна военна служба. В учебно време и мъже, и жени

слушахме лекции и полагахме изпити по военно дело. А след втората и

четвъртата година мъжете практикуваха по два месеца през лятото. Писмата ни

се разминаваха по пътя язовир “Сталин” – село Орешака, Троянско. И до

днес пазя неговите. Със заплатите си направих подарък на майка, татко и сестра ми - първото

ни радио, откакто бяхме в София – марка “Ворошилов”, родно производство,

мъничка черна кутия. Купих си зимно палто и плат за рокля. Беше голям

разкош. Защото, за да пестя пари за книги, ходех пеш от квартал “Иван Вазов”

до университета, да не харча за трамвай. На ден ми се полагаха 20 стотинки.

През лятото на 1955 г. и Радко се включи в групата за язовира. Изпратиха ни на шахта “Буков дол”. Ние, момичетата, с колички изсипвахме баластра, пясък и чувал цимент в бетонобъркачката. А под земята, където работеше и

Радко, бетонираха тунела. Работехме на три смени. След нощна смяна ми е било

навярно трудно, защото съм бълнувала, сядала съм на нара и съм пеела. Момичетата най-напред се плашеха, но после се смееха.

СБОГОМ, СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ

Студентството ни искаше хиляди прочетени страници поезия и проза, езиковедски, литературоведски, идеологически и педагогически трудове. Справяхме се отлично. Радко завърши с пълно отличие – 5, и почетен знак на университета. Аз – с 4,50 по петобална система.

Решихме да създадем семейство преди разпределението ни по селища в

страната (такава беше системата), за да ни намерят две места заедно.

Сключихме брак в деня на първата целувка – 14 февруари 1956 г. Беше вторник.

Убеждаваха ни да отложим за събота или неделя, както е прието, но ние устояхме.

страница 57

Учителският ни стаж започна да тече в село Славяново, Плевенско.

Посрещнаха ни топло, приятелски. Подкрепиха ни в първите, най-трудни за учителя месеци. С благодарност си спомням колегите, които по-късно останаха наши мили приятели: Цецка и Методи Джогански, Славка и Стефан Минчеви,

Йордан Кръстев и съпругата му Цена – шивачка, която измисли модела и уши

костюма ми като бременна с Ники, за да ми е удобно да се появявам пред

учениците. Директорът ни Стефан Драгнев посрещна мен и майка на автобусната спирка. (Радко не беше завършил офицерския си стаж). Съпроводи

ни до хотела и ни отведе у дома си. Съпругата му, кака Нора, чудесна готвачка, беше приготвила тържествена трапеза. Те ни помогнаха да си намерим и

квартира. Всички тези добри хора ни насърчаваха и в най-малкия ни, понякога смешен, опит да направим нещо ново и хубаво с учениците си. От тях научих да посрещам с доброжелателност младите хора в професията си и да им давам най-

доброто от скромния си опит. Днес с удоволствие си спомням сбирките на кръжока за народно творчество,

битовите вечери, в които децата пееха и рецитираха народни песни, извършваха местни обряди на християнски празници. За спомен на училището оставихме албум, облечен в калъф с избродирана шевица, а в него – събраните от учениците народни песни.

Спомням си и самодейния учителски театър, и бригадите в помощ на селското стопанство. Смеем се над учителските дежурства и “гонки” за спазване на вечерния ученически час. Събирахме се в нашата квартира, за да хапнем от свареното от мен сладко от дюли. Споменаваме и петела на хазяите, паднал в

дупката на клозета в двора. Извадихме го и го изядохме без хазяина бай Асен,

защото като си помислял къде е бил петелът, му ставало зле. А един от моите ученици, Анко Гарев, беше обяснил на наивния си баща, че се прибира след

вечерния час, защото другарката Джоганска ги водила на нощно рисуване. Клетият баща дойде да провери истина ли е.

От 1956 година татко беше назначен за директор на Климатично

училище “Люлин”. В него учеха деца, преболедували туберкулоза, бяха на оздравителен режим в изключително подходящия климат на планината. Баща ми се възроди. Толкова старателно се е готвел, че в архивите му намерих

записани правила, от които трябва да се ръководи: “Да бъда постоянно

между децата – когато се събуждат – при момчетата – да им помогна как да оправят леглата си, да ги науча как да се измиват… да си поговорим преди

класните занимания или да поиграем, да се разходим в планината и т. н.” Колко

стриктен е бил, личи от бележките, водени при посещение на някои уроци на учителите. След едно от посещенията на Пионерския дворец по повод конкурс за народни песни, пише: “Основата на всичко е душата в пеенето, в

преподаването на литературно произведение, на всяко упражнение. Ако то е изживяно, одухотворено, дава му се живот. Така е и в отношенията между

хората. Когато те са сърдечни, искрени, не на основата на материални облаги,

тогава има живот. Другото е престорено грубо, материалистично. Нека се приближаваме към благородното, към честното, към хубавото …” Да се приближаваме, за да постигнем повече – колко реалистично. Или възгледите му

за резултата от труда на педагога: “Когато човек посади едно цветенце дори, се радва и с интерес следи неговото развитие, мило му е, когато расте под неговите грижи, крепне. Ако се откъсне за малко от него, пита “Как е моята китка?” А

каква е радостта, когато сме положили грижи за цветето– човек, когато сме обучавали, възпитавали, когато сме давали душата си за него, тогава с болка и

страница 58

тръпка следим развитието му. С грубост, с обиди,с наказания не се получават резултати. Благите думи, милите отношения, занимателните игри, разходки,

упражнения печелят сърцата на децата.” Татко беше човек с обществено

мислене. Ето негови извадки при четене на книгата на Бранко Чопич “Прелом”:

“С всяка секунда бягането му отслабваше и му подсказваше, че всяка власт, колкото и да изглежда здрава, е нещо земно, има слаба страна и може да бъде надхитрена и преодоляна…” Татко носеше професията си – призвание в сърцето

и мозъка си. През месец септември 1958 година получи първия инсулт. Много

тежко го преживях със закъснение. Кърмех Ники и скриха от мен случилото се, да не би да ми спре кърмата. Съобщиха ми едва през ноември. По време на празничните дни около 7 ноември с бебето дойдох в София да го видя.

Така минаваха дните ни до началото на 1959/1960 година, когато

учениците останаха по-малко, защото откриха гимназия в близко село. Един от тримата учители по литература трябваше да напусне. Колегата Попов си беше от Славяново. Аз бях бременна с Дарето, не можеха по закон да ме съкратят. Радко трябваше да напусне и да се върне в София. Излязох в отпуск по

майчинство, използвах след раждането неплатения отпуск и също останах при

него.

ОТНОВО В СОФИЯ

От есента на 1960 г. до 1967 г. бях учителка в Художествена гимназия.

Първият интерес на новите ми ученици беше изобразителното изкуство, което

имаше допирни точки с литературата. Така че се радвах на добро отношение към предмета ми. Следвах съвета на моята учителка по литература Ганка Михайлова – да не пиша слаби бележки, а да се старая да науча младите хора. С

учениците си нямах проблеми. Но учителският съвет ме натовари да бъда протоколчик на заседанията му, да бъда библиотекарка, после станах (макар и

учителка) председател на ученическия комитет на ДКМС (Димитровски

комунистически младежки съюз). Контактувах с много хора,от което възникнаха конфликтни ситуации. Споделих

с Радко, че един от учителите-художници влязъл в спор с учениците си за Салвадор Дали – испански художник –сюрреалист. Възрастният учител не го

признавал за светило. Учениците пък го харесвали, бил модерен. Така или

иначе, този спор влязъл в доклада на районната конференция на БКП чрез Радко, който работеше в Комсомола на същия район. Моят директор и

партийната секретарка веднага ме квалифицираха като предателка, като човек,

който изнася тайните на училището в обществото. Освен това обогатих

библиотеката с книги, което наложи преместването й в единствената свободна стаичка на сградата. С учениците изградихме клуб на приятелите на поезията, а с колегите – клуб на учителите без ангажимент “Куба”. Провеждахме в

библиотеката срещи с писатели, поети, артисти. Стараех се да създам уютна обстановка. Слушахме на грамофон класическа музика. Това подразни колежки,

които дори не бяха влизали в библиотеката. Вече ме бяха поканили и приели за кандидат-член на БКП. Течеше

едногодишният ми кандидат партиен стаж, когато на събрание с единствена точка от дневния ред – прочистване на партията от еснафски елементи – бяха разгледани моите дейности. Обвиниха ме във всички човешки грехове: превърнала съм библиотеката в бардак (тогава не знаех какво значи тази дума –

бях на 26 години). Държала съм се либерално с учениците си, за да ме харесат,

страница 59

липсвало ми остро класово чувство, толерирала съм ученици, чиито родители

не били благосклонни към властта и много други. Слушах втрещена, защото не бях уведомена за дневния ред, защото и през ум не са ми минавали постъпки от типа на посочените. Защитих се доколкото можах в това трескаво тревожно

състояние. Предложението на партийното бюро беше да отпадна като кандидат-член на БКП, т.е., да ме изключат. Можах да кажа само, че не приемам

обвиненията и ще отнеса протеста си до по-горна инстанция – Районния

комитет на БКП. След дълги разследвания бях наказана с удължаване на кандидатския ми стаж. Много тежко ми прозвучаха думите на някогашния ми

първи секретар на районния комитет на Комсомола Христо Павлов: “Милке, на това ли се учихме?” Беше 1963 година. От този момент започнаха нервните ми

кризи и болестите на нервната ми система. Измъчваше ме мисълта, че стари

другари, сякаш не са ме познавали, се отричаха от мен. Не можах да изтрия

всички клевети и доноси. Преследваха ме през целия ми трудов стаж. От тогава нося в сърцето си омразата към единствения човек в живота ми, причинил ми

зло – партийната секретарка. Днес, като пиша всичко това, може да изглежда пусто и празно. Без особено значение. Но за времето, към което се отнасят събитията, беше огромна болка, смазала ме с тежестта си като градоносен черен

облак, натоварен с електрически заряд. Той просто висеше над поваленото ми

по гръб тяло. Заплашваше ме, че ще падне и ще ме смаже. Над мене танцуваше страхът и ужасът от победата на неправдата. Страх и ужас от това, че ми

създадоха образ, който нямаше нищо общо с моето лице, с моя ум, с моето

сърце. Два пъти през живота си съм била при врачка-гледачка. Не вярвам в

пророкувания. Но и двата пъти ми казаха, че моите добри намерения ми раждат врагове. Защо и как и досега не разбирам. Не съм искала да се изтъквам, да ме хвалят, да бъда лидер, когото забелязват. Но винаги съм търсила начин да направя нещо по-различно, по-оригинално от дотогава приетото,

да разведря атмосферата към добро, към лекота, към искреност и топлота в

отношенията. Уви! Постигала съм обратния ефект. Единствено в редакциите на вестниците “Септемврийче” и “Поглед” намерих разбиране и съпричастие от колегите си.

Трябваше да се махна от Художествена гимназия, да се разделя с учениците, които обичах като собствени деца, с които имах много общо в

полета на въображението. Следя съдбата и развитието им и сега, макар че те едва ли си спомнят за някогашната си, вече стара учителка. 11 години живот и

работа с чудесни деца оставих зад гърба си.

ЖУРНАЛИСТИКАТА – НОВАТА МИ ЛЮБОВ

Заплувах отново в мои води в редакцията на пионерския вестник

“Септемврийче”. Отново работа и срещи с деца. Впечатления и преживявания,

чисти като детската душа. Попаднах в нов артистичен свят, в който много

четяхме. С върха на химикалката изливахме в журналистическите си бележници

весели и искрени, топли чувства. Колко спорове и разговори за поезия, проза, за литературно творчество, за човешки отношения и морални ценности! Колко

сърдечни, непривични за много хора отношения с колеги и деца – наши

читатели. Въвлякох цялото си семейство в начинанията на вестника. Заедно

присъствахме и участвахме във възобновяването на битката при Клокотница, “преследвахме нарушители на границата”, наблюдавахме как се възпитават

страница 60

граничарските кучета, посрещнахме Нова година в Ягодинската пещера и

много други. Незабравими години, в които по-усилено бликна творческата ми

мисъл в поезията. А после дойде помъдрявянето ми във вестник “Поглед”, в

който минах всички стъпала на журналистическото си развитие. В който изпих

отново сладки и горчиви творчески глътки, без които не може да се мине в нито

една професия. Колко човешки съдби съм съпреживяла, колко безпомощни дни

и нощи са държали будни очите ми, колко сълзи на радост и болка са се стичали

по бузите ми. За да ми останат милите, незлобиви, искрени приятелства. Много

добри хора срещнах по пътя си. Те ми дадоха частици от своите добродетели.

Кунка Маева, Савина Кръстева, Христо Авксентиев, Евгени Василев ми

подадоха ръка в първите журналистически стъпки. Анна Гулева, Марта Дикова са ми били пример на благост. Всеотдайната до наивност Таня Касабова е пред

очите ми, когато стане дума за колегиалност. Фани Раковска, Люба Нешева са ме впечатлявали с точността и прецизността си. Не мога да забравя винаги

усмихнатите машинописки Спаска, Петкова, Милка, находчивата в народната си мъдрост чистачка Гюрга. От много посветените в литературата млади колеги

и сърдечни приятели Славчо Донков, Димитър Ценов, Минко Бенчев, Христо

Далчев съм получила само добро. Благодаря ви, септемврийчета, както се наричахме.

А в “Поглед”, вече със зрялото си зрение открих дълбочината, риска, топлината на навреме подадената ръка. Собствените си плюсове и минуси

поставих на аптекарски везни, за да разбера първо себе си, а после и другите. Не мога да не се радвам на популярността и таланта на Ясен Антов, на неговата мъдрост в търсенето на оригинални пътища да се направи живота в редакцията интересен. Многостранността в характера на Иван Делчев винаги ме е впечатлявала. Човечността, незлобивостта и усърдието на моите приятелки-

акранки Мария Дюлгерова, Мария Крумова, Мария Бекярова, Донка Ненкова, Маргит Терзирадева крепят и досега приятелството ни. Младежкият порив,

оригиналното мислене на Евгени Станчев, Желяз Сагаев, Здравка Константинова, Ева Костова, Иван Григоров и досега ме впечатляват. Бяла е била завистта ми към пробивността на Иван Ганев. Преживяла съм и

разочарования, но те са останали далеч зад гърба ми и съм ги забравила. Някои

от наказанията си съм ги изисквала сама – в името на справедливостта. Тук е мястото да излея най-добри и топли думи за най-добрите си приятели и близки

хора. На първо място е Радко. Той ми е не само съпруг, но и рамо, на което мога да се облегна в смях и сълзи. Той ми е душеприказчикът, когото не мога да излъжа и в най-грешните си стъпки. С прекалената си откровеност и

импулсивност не веднъж съм го наранявала, за което моля прошката му.

Колкото и да са били тежките мигове в живота ни, аз съм го ценяла и обичала за неговото трезво мислене, за неговия реализъм, за здравото му стоене на земята, когато аз романтично съм летяла в облаците. Той винаги е бил до мен или по-

точно, били сме ръка в ръка при възпитанието и отглеждането на децата, на внуците ни, в подкрепата на техните семейства. Моя опора са и децата и

внуците ми. Те крепят гръбнака ми, който още е прав и трудно се превива, но

годините казват своето и без тях ще ми е трудно. С никого не мога да заменя

нашите приятели Величка и Тодор Николови, с които сме изяли повече от 5 кг сол. А приятелката ми Димка Петрова е сейфът, който вече 45 години съхранява верните ми и грешни стъпки, праведните и греховните ми дела и помисли.

Приятелите ни от студентството Славка и Никола Борови, Магда и Георги

страница 61

Пенчеви и до днес съпреживяват заедно с нас радости и скърби. И ние с тях. С

Мима си пеем песнички по телефона – спомен от ония години. Макар и

не често, се срещаме с Хица, Ани, Сена, Стефка, Витка. С други се чуваме по

телефона. Това е моята изповед, която ми е нужно да излея пред вас, мои деца и

внуци. Както искате тълкувайте грешните ми моменти. Само не ги повтаряйте. Ще ви бъде труден пътят, ако го изминете през тях. В света съществуват съдбовни грешки. Мислете и бягайте от тях. За другите, по-малките, народът е казал: “Каквото надробиш, това ще сърбаш”. И още: ”Никой не може да надскочи себе си”. Не губете ясната и точна представа за способностите и

целите си, за да бъде друмът ви нормален, с препъни камъни, но верен и точно

избран. Това ви завещава вашата майка и баба, това е посланието на едно

минало време, което трябва да се знае, че е съществувало. И не страдайте, ако

една народна мъдрост се окаже права: “Няма ненаказано добро”. В новите условия на живот тя може да се преосмисли. Но не си струва да престанеш да правиш добрини, макар и дребни, макар и не всеки ден.

ПОСЛЕСЛОВ

Всички наши предци са били обикновени люде, които са се борили със земята, с консерватизма, с немотията, за да устоят в дните си. В повече от съдбите им се е намесвало времето със своите закони. Балканските войни

прекъсват житейския път на моя дядо, оставил баща ми сирак на четири години.

В търсене на средства за съществуване още дедите ни отправяли поглед към

печалби в Америка. Връщали се неудовлетворени или с попарени надежди.

Други са се борили за усвояване на българската духовност, за просвета и

култура. Има и политици, успели и преследвани от властите, и т. н. Всички те са търсили своето място в живота на родината ни и са предали своите търсения на поколенията до наши дни. Тук възникват и много въпроси. Те са лелеяли

идеалите си, пазели са ги чисти. Ние имаме ли идеали? Те са били всеотдайни в

служенето на хората. А ние? Те са били с добри, благодетелни сърца. А ние? Те са си подавали ръка в тежки минути, пазили са достойнството на родовете си. А

ние? Били са един до друг в най- хубавите и най- тъжните дни от живота си.

Имало е повратни и тежки години, преживели са ги. И ние трябва да надживеем

препятствия и трудности.

Позволявам си от върха на моите 75 години да ви помоля да предадете на деца и внуци повелята на предците: “Да продължат да развиват кълбото на родовата памет, да предават нишката на всяко следващо поколение!” Не се забравяйте, не прекъсвайте родството! Смятам, че моята книжка ще ви помогне за това.