ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 12, ГОД. 4, 2012, 15 ЮНИ, ПЕТЪКЪ, Ц.2 ЛВ.

Значи ако аз съм изнасилвач, а съседът е педофил ня-мам никакви проблеми, защото не съм само аз кривнал от пътя – така ли да го разбирам? Освен това, господин Инджев, искам да ви кажа, че мета-амфетамините, с които е търгувал Бойко, са най-големият боклук от всички наркотици, познати на човечество-то – с изключение може би на една обаче малко позната и все още не толкова използвана субстанция. Този човек отвсякъде лъха на контрабандист и наркотрафикант.

Той е милиционер, каратист с дебел врат и масивно те-лосложение. Кой знае какви ги е вършил – като знам онова, което е излязло на повърхността за живота и методите на тези хора?! Нищо чудно да е рязал уши, изнасилвал мъже и всякакви такива. Всичко от вътрешния мир на един човек е изписано на лицето му, жестовете му, говора му, походката му.

Погледнете Бойко Борисов, господин Инджев, на какъв ви прилича? Ами неговият пръв помощник Цветанов? Вие бихте ли искали да имате такива приятели? Да си пиете заедно кафето и да излизате на по бира? Да имате приятелски семейства?

Не е ли ясно защо медиите не смеят да гъкнат? Не е ли ясно защо съпартийците им са като препикани? Не е ли ясно защо Трайчо Трайков беше толкова щастлив щом го уволниха и побърза да се махне и изчезне някъде вдън земя?

(На стр. 2)

Пускам в кутийката и си мисля – наистина ли е толкова светло и толкова слънчево, как не съм забелязала? А ръката му ляга на моята ръка и нещо ми казва:

„С милост от Бога и към Бога"... благославя ме. За стотинките, които съм пуснала, ей така, минавайки. Сякаш не той, а аз ще спася поредния храм. Сякаш не той, а аз съм събрала стотинка

по стотинка средствата, помогнали да оцелеят църквите в Горно Камарци, Калофер, Поибре-не, Байлово...

Понечвам да го попитам – Защо? Но срещам очите му. Топли като ръката му... Очи, видели много, очи на свят човек. Те ми отговарят – защото така трябва!

Снимка/Credits: donka_40

ЗАЩО МЕДИИТЕ НЕ СМЕЯТ ДА ГЪКНАТ ПО ПОВОД БАНДИТСКОТО МИНАЛО НА Б. БОРИСОВ?

(От стр. 1)

Не е ли ясно защо Плевнелиев не искаше да става президент?

Така че идеята да се правим на ударени – защото тия неща може да са дело на БСП и на Станишев, а пък тия са лоши! – ми се струва, меко казано, тъпа. Тук получих и отговора на въпроса си от предишния ми коментар, който не се появи – трябва ли сам Господ Бог да слезе от небето и „потвърди“ обвиненията срещу Бойко Борисов, за да се случи нещо след като тези на ЦРУ не ни се струват сериозни? И отговорът е: ДА!

Но и това не е много, защото като се замислите Бог какво казва – равенство, блажени са бедните… малко не ви ли се струва като социалист, а? Може да е члену-вал в БКП. Може да си е пил ракията с Първанов и да са се наговорили. Възможно е, възможно е…

Posted by AZ

БИТКАТА ЗА ДЯСНОТО У НАС СЕ ДИРИ-ЖИРА ОТ МОСКВА

Гледайте филмчето “Битката за дясното”. Отначало мислех, че е глупост, но се оказа сполучливо и забавно:

Колкото въобще до битката за дяс-ното, то трябва отново да се подчертае, че промяната 1989-1991 беше подготвена отдалече и контролирана и даже не беше толкова насочена към ревитализиране на комунизма, колкото към подкопаване на Запада. Комунистическата икономика вина-ги е била по-неефективна от капиталисти-ческата, но от това не следва, че режимът през 1989 г. е развял бял байрак и се е предал, само защото не можел да си плати сметките. Ако искаха, комунистите още

дълго можеха да продължат да поддържат своята наистина неефективна система, макар и с цената на все по-брутални репре-сии както в Северна Корея или Куба. Но те бяха разбрали, че продължаващата открита конфронтация със Запада няма да им доне-се желаното надмощие и решиха да прибяг-нат до хитрост.

Между другото това никога няма да го чуете от самите комунисти, защото това е най-дълбоко пазената тайна на режима, във всички детайли на която са посветени само изключително тесен кръг от „стратези”. Съществено за успеха на конспирацията е именно тя да остане конспирация, т.е. тай-на.

Но и комунистите не са всезнаещи и всемогъщи и плановете им претърпяха ред неуспехи и провали, започвайки от обединението на Германия, което не стана съвсем според предначертанията на Кре-мъл. Друг момент е, че като цяло след 1989 Източна Европа се управлява от кремълски агенти, но въпреки това се появиха и поли-тици, които не пожелаха да следват задани-ята от Москва – и един от тях е Иван Костов.

Затова няма нищо по-естествено от това Москва да се опитва да елиминира тях и техните партии от политиката. В от-делни случай това става дори с открита груба сила като при Зоран Джинджич, в други случай по-„елегантно” с „катастрофи” и „злополуки” като при Трайковски и Качинс-ки, понякога и съвсем „елегантно” с полити-чески и най-вече медийни средства като при Костов и ДСБ. Написа: Анонимен

ИСКАМЕ СИ РОДИНАТА, ИСТОРИЯТА И ДЪРЖАВАТА!

Покана събитие 17 юни 2012 До българските медии До посолствата на САЩ, Полша, Германия, Унгария, Литва, Латвия, Франция, Финлан-

дия, Словакия, Чехия и Обединено Кралст-во Великобритания

Гражданска инициатива ЗА демон-тиране на паметника на съветската армия в София ви кани на поредното събитие, което изразява нашето категорично несъгласие паметникът да продължава да стои в центъ-ра на София, въпреки решението на Столи-чен общински съвет от 1993 г. той да бъде демонтиран.

Този паметник пречи на стремежа на нашия народ да бъде част от демокра-тична Европа и разделя народа ни на пала-чи и жертви. Тъй като той е еманация на един изключително значим период в бъл-гарската история, смятаме, че мястото му е в музей, така както това се случи с паметни-ците от тоталитарната епоха в другите страни от Съветския блок.

На 17 юни, 2012 от 17 ч. ние ще издигнем българското и европейското знаме на паметника на съветската армия в София като знак на нашето желание да бъдем част от демократичния свят. Двете знамена ще се срещнат и съединят, така както съдбата на нашата страна е неизменна част от тази на стария континент.

Искаме си родината, историята и държавата! Нека бъдем заедно! Нека бъдем много! Нека бъдем усмихнати! Просто – нека бъдем!

ПРОКЛЕТИИ – И ПРОСТОТИИ – РАЗНИ... СТО БРОЯ!

Преди няколко дни написах и миг-новено публикувах текст под заглавие На-лага се коренна промяна на собствените ни представи и съзнания (1), който сега, няколко дни по-късно, оценявам като неспо-лука: не можах да налучкам верния тон, смесих жанрове, получи се някаква какофо-ния, в крайна сметка не успях да кажа и нищожна част от това, което исках, а това, което успях да кажа, на много места прозву-ча съвсем неубедително - поради неудачно избраната форма.

Причина за това фиаско е, че аз пиша текстовете си винаги сутрин, крайно притеснен, понеже ми предстои в кратичко-

3 то време да напиша нещичко и да бягам та не закъснея за работа; през деня, особено след работа и дори вечер не мога да пиша ефективно, понеже съм изморен от работа: учителската работа е изтощаваща, против-но на това какво си мислят много хора. Та ето, тази сутрин чета упоменатия текст и го оценявам като съвсем неудачен; но няма да го махна, той все пак е един знак на момен-та и на времето, той е един опит да се изра-зи нещо, което ме е мъчило, вярно, неуспе-шен, но все пак опит. Същото мога да кажа и написан и публикуван вчера, в късната нощ и в ранната утрин текст под заглавие Нощните записки на един учител-тунеядец с престъпни наклонности; и той е несполука, но въпреки това е психологи-чески достоверен, не мога да го унищожа, но предупреждавам, че в тия текстове не бива да се търси моето окончателно, твър-до, завършено становище по повдигнатите проблеми; тия текстове просто са етапи в търсенето на по-цялостна позиция, те са израз на лутането ми към нея; въпреки несъвършенствата и кусурите, не се отказ-вам от нито една дума в тях - въпреки всич-ки рискове. Това специално го пиша, за да не почне някой да тръби, че, видите ли, съм се уплашил и съм дал "заден ход". Идеята ми е да опитам да намеря време за по-спокойно осмисляне на нелеките и щекот-ливи проблеми, та да налучкам верния тон, който ще ми позволи в пределно кратка и ясна форма да кажа категорично всичко това, което мисля.

Прочее, оказва се, че и "замесени-те лица" в тия истории внимателно четат упоменатите по-горе текстове и няма да се въздържат да не се възползват от недобре казаните от мен констатации - по принципа да запратят обратно в лицето ми собствени-те ми "камъни". Някои това особено много го умеят. Тъй че тия дни ми предстои да пре-мисля най-основателно създалата се ситуа-ция и да опитам да напиша текст, който, по възможност, в най-кратка форма да каже най-главното, същината на проблемите. Щото моите лични несрети - и администра-тивния тормоз, който ми се налага да пона-сям всеки ден - са само нещо като лакмус за ония по-дълбоки негативни процеси, които от две години текат в училищната общност, откакто си имаме нов директор.

Вчера сутринта, и то за първия час, в училището вече ме чакаше ранобудната инспекторка по философия, а директорката две минути преди часа ме предупреди, че пак се налагало да ме проверят; е, влязоха, проверяваха ме, и то не за един, а за два учебни часа. Знаете ли как се чувстват учениците в ранната утрин, нали? На горки-те ученици още им се спи, още не са се разбудили както трябва и са недоволни от целия свят. Опитайте се да водите учебен час и то не по какъв да е предмет, а по философия, с още толкова сънени ученици, и то в присъствието на зорко дебнещи ра-

нобудни директорка и инспекторка; оказва се, "най-подходящото" време за посещение от директори и инспектори на лоши учители като Ангел Грънчаров, които са дебнати да бъдат хванати най-сетне в "крещящи нару-шения", та да операт пешкира, е тъкмо времето, когато учениците още съвсем не са се пробудили. За огромното съжаление на проверяващите му учениците, по моето възприятие, се представиха чудесно; а аз какво да се представям, аз не съм такъв, който ще вземе да се прави на такъв, че да се хареса някому, най-малко пък на разните му там администратори; аз съм си винаги най-естествен, понеже органически не пона-сям лицемерието, да не говорим пък за подлизурството.

Е, в крайна сметка, след тия два часа, бях повикан в голямото междучасие в директорския кабинет, с оглед пак да ми се държи или чете "конско"; не понасям гаври-те с личността ми, независимо от ранга на оня, които си е наумил да ме унижава; не ми пука от ранга му, даже и самият Бойко Бо-рисов да дойде да ми чете конско, и той скоро ще разбере, че се е озовал в небрано лозе; та затова влязох в остра дискусия с инспекторката, която се опита да си изпее репертоара от някакви банални общи фра-зи, че съм бил нарушил еди-какво си, че не трябвало да бъда какъвто съм, а трябвало да бъда такъв, какъвто на нея й се искало, и прочие. Е, не става така. При това спеш-ността на мероприятието по улавянето ми в нарушения в този най-ранен час беше дове-ла до непростими пропуски: например, бях изловен от зорката инспекторка, че имало "хаотичност" в нанасянето на учебния мате-риал в т.н. материална книга, за което чи-новниците най-много бдят, сякаш вселенс-кия ред ще пропадне, ако има някакво раз-минаване между програма и онова, което всеки учител е длъжен да пише като реално взет учебен материал в тази книга; та като ми приписа подобна "хаотичност", аз възра-зих, понеже на мен се опита да припише произволно написани теми от моята замест-ничка, която ме заместваше когато бях болнични; възникна неприятна конфузия; същото се получи и с другите обвинения в този ранен сутрешен и така спешно органи-зиран съдебен трибунал над моята "пог-решна персона". Мероприятието сякаш пропадна; тия дни ще трябва да ми дадат да се запозная с протокол за него, представям си обаче какви усилия ще бъдат положени от проверяващите, за да се "констатира" и фиксира цяла една поредица от изсмукани от пръстите мои "нарушения", щото по на-чало си се знае, че толкова "погрешна лич-ност" като Ангел Грънчаров няма начин да може да направи нещо, което също така да не е съвсем погрешно.

Позволих си да обвиня инспектор-ката, че робува на стари, отдавна демоди-рали и анахронични представи от паметната ера на комунизма. Че представата й за

"пълноценен учебен процес" по филосо-фия няма нищо общо с модерните разбира-ния за това как следва да се общува с уче-ниците в едно училище, което не иска да е резервоар на комунизъм, а иска да е жива и живееща със съвременните потребности на живота демократична общност. Ето и един пример, за да илюстрирам за какво по-точно става дума.

Инспекторката ме обвини, че не съм бил реагирал "адекватно" когато един ученик си позволи по време на часа да изкаже "лъхащо на расизъм" изказване срещу циганите; не че изказването му чак толкова наистина е лъхало на "расизъм", щото момчето каза, че циганите несправед-ливо били се ползвали от някакви "специал-ни права" или нещо такова. Трябвало спо-ред инспекторката веднага да реагирам за да върна в "правия път" ученикът, който си е позволил да кривне встрани, т.е. да мисли и да изкаже нещо по-различно и необичайно.

На това обвинение на инспектор-ката, представяща се за блюстителка на "идеологическата чистота" или "непороч-ност", отвърнах ето как: представата, че учителят трябва да дебне да не би някой ученик да си позволи да кривне от "правия път", робува на стереотипа за "идеологичес-ка непорочност", наследен от комунизма, а сега живеем в съвсем други, плуралистични времена; няма една-единствена "правилна позиция" или тълкуване, а има много и то различни начини за тълкуване на едно и също събитие или феномен, като всички са допустими; учителят не бива да монополи-зира "единствено правилното разбиране" и да го налага по един груб начин, напротив, трябва да осигури известна равнопоставе-ност на гледните точки и пр. Напомних на инспекторката, че сега вече живеем не в тодорживковите, а в едни доста по-различни европейски времена, ала забелязах, че моите "своеволни мисли" са посрещнати със злобно присвити и побелели устни. Горе-долу в тоя дух протече "творческата" ни дискусия с ранобудната инспекторка, в присъствието на видимо разочарованата, на очаквалата съвсем друг резултат от "иници-ативата" с така ранната проверка също толкова ранобудна директорка.

Такива работи. Така тече животът при нас. За една седмица бях проверен в 5 учебни часа, от директор, заместник-дирек-тор и от специално привикан инспектор (щото по начало директорите с филологи-ческа специалност нямат компетентността да анализират това, което прави един учи-тел по философия). В 16 часа на предния ден завърши така милата ми дискусия с 4 ръководни функционерки по моите "нетър-пими прегрешения"; на тая дискусия възра-зих, че ми се отправят фриволни забележки по същество от неспециалисти; заявих, че само инспектор по философия е оторизиран за това; на другия ден, няколко часа по-късно, вече като по поръчка ми доведоха

4 ранобудна инспекторка: ето, искаш инспек-торка, на ти инспекторка, за нас невъзможни неща няма!

Сфащате ли сега каква грозна игра се играе срещу мен тия дни? На мен лично взе да ми писва. Интересно е какво ли друго са ми замислили. Заявих в лицето на само-забравилата се директорка - на някои явно наркотикът на властта им влия крайно нега-тивно - че очаквам в близките дни да ми повика вече... милиция! Или мутри-биячи, както е прието в сегашните "модерни вре-мена". Няма да се учудя нещо такова да са ми замислили. Всеки предел вече беше минат.

Завършвам с нещо сюблимно. Ин-спекторката - като стана дума за блога ми - заяви патетично: "То пък кой ли изобщо чете прословутия ти блог?!". Е, спечелих в нейно лице един постоянен читател. И администрацията, предполагам, с нетърпе-ние очаква "своеволията" на "тоя проклет Грънчаров". Дали ме четат или не ме четат изобщо не ми пука, това си е мой дневник - и ще си пиша за всичко, което ме терзае, вълнува или интересува. А в днешните демократични, да се надяваме все още, времена няма "забранени теми", няма и "служебни тайни", когато се касае за такива публични заведения като едно училище. Цялото общество е жизнено заинтересова-но от това да знае истината за това какво се случва в нашите училища, издържани с нашите данъци. Нищо скрито-покрито не може да има тук.

Тия, дето са гузни, може да си мечтаят за ония блажени времена, в които цензурата и тайната бяха на висота, но ето, в наше време вече има тоя проклет, тоя гаден, тоя гнусен интернет! Проклети да са стивджобсовците, дето го измислиха и наложиха! И, за жалост, има и проклети хора като тоя Грънчаров, дето не си трае. Какъв кошмар?! Другари, но това вече не се търпи! Дайте да го убием тоя Грънчаров, а, какво ще кажете, другари?! Та тоя идиот явно няма да замлъкне, я дайте да му отре-жем главата, та да миряса най-сетне, а?!

ПОПУЛИЗМЪТ КАТО ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСТИТУЦИЯ

Повече от 15 год. мръсните ченге-та не оставят на мира автентичната десни-

ца. Зор та зор да я подменят! Зор та зор да изхвърлят от политическия живот най-големия политик и държавник Ив.Костов! Хвърлят милиони левове за подкупни, алчни предатели и мекерета, които нямат свър-шек.

То не бе червен, продажен цар, не бе червен генерал-мафиот, а сега вечната червена Амбър - подлога на всички прави-телства! (Elka Kitcheva)

НОЩНИТЕ ЗАПИСКИ НА ЕДИН УЧИТЕЛ-ТУНЕЯДЕЦ С ПРЕСТЪПНИ НАКЛОННОС-ТИ

От седмица не мога вече да аси-милирам на кой свят живея - и дали не сънувам, че това, което ми се случва, е истина; уви, оказва се, че е истина, нищо че изглежда толкова невероятно и абсурдно. За първи път в живота си съм подложен на работата си на толкова злобна и подла репресия и на системен тормоз, а аз работя като учител по философия не от вчера, работя цели 30 години вече. Моля, не си мислете, че започвате да четете мой текст, писан някъде в 80-те години на миналия век: събитията, за които намеквам, се случ-ват ето в тия наши дни, през месец юни на 2012-та година, а векът вече е 21-ви.

Не мигнах цяла нощ; унасях се в някаква кошмарна просъница, ала да заспя истински не успях. А си легнах рано, защото бях съкрушен: 4-ри директорки (3 замест-нички и една същинска) повече от два часа мъмриха по всички линии "лошия Грънча-ров", а аз се опитвах да отбивам атаките; не, това не е сън, това се случи вчера, след часовете! А през миналата седмица, в чет-въртъка, директорката заедно със замест-ничката си, влезе в 3 мои последователни учебни часа, за да "осъществи контрол"; ето, вчера ми се дадоха "протоколите" за тия проверки, пълни с изсмукани от пръсти-те мои "нарушения"; по-абсурдно и преду-бедено четиво, лъхащо от злоба, в живота си не съм чел! Срам! Изобщо не ги смути това, че съм човек в тежко здравословно състояние, с проблеми със сърцето; не, те виждаха в мен "врага", който трябва да бъде заклеймен, изобличен, смазан без капчица жалост! Сякаш съм змия, а не човек. Наис-тина, в живота си не съм подлаган на по-големи унижения; сам не зная как изобщо издържах, как се довлякох до дома си, как,

пребит и смазан, легнах, опитвайки се да заспя, ала не би; ето, сега е 4 часа сутрин-та, а аз сядам да описвам злочестините си.

Разбира се, вбесило ги е това, че не мълча, че не държа в тайна това, което ми се случва, а си позволявам да пиша тук, в блога, а и по висшестоящите инстанции; а аз пиша, защото това е мой дневник, в който няма как да не пиша за толкова абсурдни, невероятни направо събития, които животът ми поднася ето в тия дни. Повече от месец мина откакто се върнах от отпуск по болест, продължил 5 седмици, а в първия ден на този период се започна тая лудешка исто-рия: първо директорката ме уведоми, че понеже имало "ей-такава папка с жалби" срещу мен, ми отнемала 4 класа; после се оказа, че ми "подляха вода" по най-подъл начин, като на отнетите класове заместнич-ката ми писа отлични оценки отгоре до долу! Да, всички ученици, откак мъдрата директорки ги отне от "изверга Грънчаров", изведнъж до един станаха отличници! Сюб-лимното в цялата тази история е, че, оказва се, тоя изверг Грънчаров явно доста добре ги е подготвил по философия, щом всички до един бивши негови ученици изведнъж станаха "отличници"! Страшна работа!

И после се оказа, че основният проблем на това училище, явно, е "непоно-симия Ангел Грънчаров"; директорката запретна ръкави да ми дири, постфактум, "нарушения", щото факт е, че ме отстрани от преподаване в тия класове ей-така, зара-ди уж хипотетичните "жалби", а всъщност, както сега се оказва, за отмъщение, за назидание и за всяване на страх: щото тоя Грънчаров, представяте ли си, си позволи – както вчера се изрази директорката – да "направи за резил" училището, предлагайки негов патрон да стане "някакъв си там Стив Джобс"! Значи ето за това било всичко, да ми се отмъсти, щото тогава медиите се разшумяха, а пък аз, наглецът, представяте ли си, съм си бил позволил "да узурпирам правото да говоря от името на училището", щото съм бил говорил на фона на училище-то, ерго, значи съм се бил правил, че говоря "от името на училището"! Нещо, което аз лично не си представям, а как именно става този фокус, щото аз, да си призная, винаги си говоря или пиша само от мое име. Както и да е, усещате ли вече абсурдната, непос-тижимата от здрав разсъдък атмосфера?!

Нямам думи вече! Че съм бил пи-сал за "направо оксфордския дух", дето витаеше в училището по времето на пре-дишния директор инж. В.Паунов, това явно е била капката, с която е преляла чашата. Опитах се да водя диалог, да поясня какво съм имал предвид, не за да се оправдавам, а защото усещането ми беше, че изобщо не съм разбран; оказа се, че е крайно трудно да се постигне разбиране, понеже е налице някакво крайно настроение към мен, една емоция, която замъглява разсъдъка.

5 Изглежда съм успял да предизви-

кам тия чувства, понеже имам непростимия грях открито да говоря и пиша какво аз мисля, а също и така и да критикувам ръко-водството, а това явно е лукс, който не се прощава. За жалост, работите ескалираха; съвсем не бях разбран в твърденията си, че като критикувам, аз всъщност помагам на това ръководство, щото ако, вместо да критикувам, се бях присъединил към ласка-телите, работите биха потръгнали съвсем на зле; та нали ласкателят всъщност под-бутва към провала обекта на своите ласка-телства, докато критикът, макар че е така неприятен, всъщност му помага да се пред-пазва от бъдещи грешки, един вид проявява доброжелателност и добронамерененост; но кой ли да ти разбере тия мои "умувания" и "философски спекулации"?!

"Кажи, Грънчаров, как е възможно само към теб, по твой адрес, да има жалби, и то и от ученици, и от родители, ей-такава папка жалби има срещу теб, обясни ми поне това?!"

И аз обяснявам: ами, дори и да има чак толкова жалби, нормално е да има; щом някой е личност, нормално е да дразни разни хора, на всички не може да се угоди, едни вероятно те харесват, други не, какво чудно има тука?! Оня, който на всички се харесва, дали пък не е безличен, а нали знаем от психологията, че конформизмът, нагаждачеството, не е кой знае колко пече-ливша жизнена стратегия? Даже си позво-лих да се шегувам: великият Сократ е бил осъден на смърт на основание на жалба, написана от част от неговите ученици, тъй че моя милост се чувства в някакъв смисъл поласкана, че и срещу мен има жалби; е, вярно, сега-засега (и все още) не ми се иска смъртта, но, да се надяваме, и дотам ще стигнем в един прекрасен ден; все пак "въз-мутените" апелират за репресии, за адми-нистративни наказания, за тормоз, пък ето, ръководството, се отзовава с готовност на тоя "народен глас", на тия народни ропта-ния. Ей-такива мили приказки си поговорих-ме вчера в директорския кабинет, аз сам сега не мога да повярвам, че такова нещо е възможно в наше време, ала не би, за жа-лост, това, оказва се, съвсем не са халюци-нации, това е самата горчива истина.

Какво да правя в тази ситуация - ето това е проблемът? Да си замълча, на-дявайки се по този начин да избегна гнева и възмездието на администраторите? Да, ала как да преживея униженията? Да се боря, както винаги съм го правил - добре де, ти това го умееш, но какво спечели от това, че цял живот се бори с разгащили се и само-забравили се администратори?! Нищо не спечели, е, спечели поне едно болно сърце, но, както и да го погледне човек, поне си съхрани достойнството. Не знам. Една нова борба и битка - а аз съм на години вече - може да завърши фатално за мен, даза-върши с, както се казва, "летален изход"; е,

най-накрая точно това ще спечеля; но пък нали всички все някога ще мрем, нима е хубаво да се живее на колене, както пишат филолозите в ученическите "критични" (аз предпочитам да ги наричам "кретенични"!) коментари? Ето, сега, примерно, че не си мълча, а пиша този текст – а той непремен-но ще налее масълце или бензинец в огъня, няма как да е иначе! – защо го правиш бе, човече, мълчи, налягай си парцалите, гле-дай какво правят другите, що сам се поста-вяш на дулото на топа, пък после се оплак-ваш?!

Да, наистина, защо пиша, какво ще спечеля като пиша, а не си мълча? Пиша по една причина: защото ако не пиша, направо ще се пръсна, направо ще умра от напре-жение. Писането е нещо като отдушник, и аз съм човек, затуй не мога да мълча когато си позволяват да се гаврят с мен. Пиша, за да спася горкото си сърце. Ето затова пиша. Знам, че ще предизвикам гнева на "венце-носни" администратори, смятащи се за непогрешими. Администратори, живеещи с представите на едно отдавна отминало време. Ето, вчера директорката - а тя е филолог - без капчица свян се опита да ми обясни как трябва да се преподава... фило-софия, да го обясни на мен, човек, който 30 години прави това, който има най-висша квалификация (имам т.н. 1-ви клас квалифи-кация, най-висшата), автор на учебни пома-гала, които са писани все в тази посока: по-ефективното преподаване на философското знание. А тя се отнася към мен, сякаш съм взет от улицата, сякаш съм нещо като са-мозванец, който, видите ли, нагло претен-дира, че разбира как се преподава филосо-фия - и че умее да преподава тоя предмет!

Виждате ли каква наглост? Щом има власт, директорката си мисли, че от всичко разбира, и то най-добре, въобразява си, че нейните мнения са меродавни, и ето, почва да учи един философ ("краставичар") как се преподава философия ("как се... ядят краставици"!). Не, моля ви се, не си мисле-те, че си измислям, самата истина е това, което пиша, наистина се случи вчера! Вяр-но, фантастика е, но се случи! А самият факт, че дойде да ме проверява, и то не един, а цели 3 учебни часа, вече е крещящо нарушение, да не говорим за това, че не дойде в присъствието на инспектор по фи-лософия, какъвто е редът; но кой ли ти спазва някакъв ред, важното е да отмъстим, да смажем тоя Грънчаров, да му покажем, че или трябва да клекне и да се пречупи, или, ако не го стори, ний ще го пречупим, ако трябва и ще го ликвидираме, да мре най-накрая щом е толкова вироглав!

Като познавам себе си, знам доб-ре, че няма да мълча или да се примиря. Сделка с мен трудно може да се постигне когато става дума за толкова базисни, прин-ципни неща. При това аз съм върл фен на демокрацията и няма да мирясам пред опитите едно културно и духовно учрежде-

ние да бъде превръщано в нещо като казарма; за свободата съм готов на всичко. Училището в днешни условия трябва да бъде една жива демократична общност, а не казарма, това е принципен въпрос, от който няма да отстъпя. И пред диктаторски попълзновения няма да отстъпя или да се преклоня. Защото и истината ми е мила също. Да, аз съм фанатик на истината и на свободата, е, нека да го знаят занапред и тия, които още не го знаеха.

Трябва да бягам за работа за да не закъснея. Като капак вчера бях обвинен, че на работя ходя да си почивам само, а иначе съм се бил посветил на "излишни неща" като писане и пр. Бил съм нещо като "туне-ядец", ето, директорката заяви, че й било станало мъчно да ме гледа как си седя кротичко и си говоря с учениците по време на час, а трябвало да пламтя от комсомолс-ки плам, трябвало да се раздавам, трябвало да работя като фурия! А той, представете си, кротичко си беседва, каква вялост, дру-гари, как е възможно толкова мързелив човек да е учител на младежта?

Такива ми ти работи. Ако не знае-те, аз, освен че съм много лош човек, съм и голям мързеливец, аз, господа, съм един тунеядец! Достоен за презрение човек съм, ето кой съм... аз, господа, съм една твар...

Хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо!

ОТКРИТО ПИСМО ДО Г-Н ТЕОДОР ДЕЧЕВ, ЛИДЕР НА НОВАТА ПАРТИЯ „СВОБОДЕН НАРОД”

Драги г-н Дечев, Позволих си под формата на доб-

ронамерен жест да публикувам в блога си рекламния плакат на новия вестник СВО-БОДЕН НАРОД, първия брой на който, както научавам, предстои да излезе след два дни. Държа да уточня за читателите на блога си, че правя това съвсем безкористно - и независимо от рисковете, примерно да бъда обвинен, че, да речем, съм се "про-дал", че го правя по користни подбуди. Не, правя го по най-идеални и ценностни под-буди, което именно и представям със след-ните думи:

След като свободата ни намаля-ва с всеки изминал ден – особено пък в сферата на медиите! – си заслужава всич-ко, което дори само претендира, че е свободно, да бъде подкрепено! Свободата

6 стана най-дефицитна и луксозна стока в свидното ни Отечество, та затова...

С жеста си искам да покажа, че и такова едно поведение, обусловено само от идейни и ценностни подбуди, е все пак възможно в прогизналата от сметкаджийст-во, нечисти съвести и продажност медийна среда у нас. Да, добре знам, че такова едно отношение изглежда, на фона на опреде-лящите тенденции, толкова странно и пара-доксално, че неминуемо ще бъда заподоз-рян в корист. За успокоение на възмутените ще кажа:

Е, не съм получил и стотинка за тази реклама, каквото и да си мислите, това е самата истина! И не ща да получа нищич-ко, не сме длъжни всички да сме непремен-но продажници и сметкаджии!

Г-н Дечев, пишейки този текст, во-ден от изцяло нравствени подбуди, в съзна-нието ми се появи обаче следната мисъл: не е ли възможно все пак под някаква фор-ма сътрудничество между в-к СВОБОДЕН НАРОД и първия и единствен засега свобо-ден блогърски и граждански вестник, който моя милост издава със свои вече четвърта година, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ? Ето, аз показвам, че съм готов да си подадем ръка, да си сътрудничим, пък Вие преценете дали ще я поемете...

Вярно, в-к СВОБОДЕН НАРОД декларира, че ще бъде един ляв, именно социалдемократически вестник; в-к ГРАЖ-ДАНИНЪ е един вестник с дясна и антико-мунистическа тенденция; но социалдемок-ратите по принцип са значително по-десни от социалисто-комунистите, ето, значи имаме пресечни точки в идейно отношение. Какво тогава пречи да си сътрудничим?

Как, под каква форма можем да си сътрудничим ли? Ето как аз си представям това сътрудничество.

На пазара - крайно стеснен поради злоупотреби, поради дискредитираност и морална нечистоплътност на поръчковата "журналистика", завладяна при това или купена от олигархичната ченгесаро-кагеби-стка преса – има все пак доста вестници, които обаче по моя преценка са твърде бедни в съдържателно-смислово отноше-ние. Тоест, сполетяла ги е тсъщо така и свестни автори. По тази причина страниците на един стандартен днешен български вестник са така безсъдържателни, че по-добре щеше да е изобщо да ги оставяха бели, вместо да ги пълнят със словесните бълвочи на напористи студентки по журна-листика, единственото желание на които е да спечелят парици или да привлекат бла-горазположението на собственика. Така не се прави вестник. Тоест, прави се, ала се прави жалко подобие на вестник.

Та в тази връзка екипа, който спис-ваме в-к ГРАЖДАНИНЪ, бихме могли всяка седмица, ако Вие се съгласите, да пълним с наши материали като начало една страни-ца, а по-нататък, при желание, и цял под-

листник от 4-ри страници. Това ще разнооб-рази идейната платформа на вестника, ще й придаде плуралистичен характер и, разбира се, ще разшири читателската аудитория на вестника, т.е. влиянието му. Не знам, аз това предлагам, пък Вие си решавайте. При това заявявам, че не желаем никакви па-рични компенсации за списването на тия материали, т.е. наистина го правим единст-вено заради идеята.

Това исках да Ви кажа. Желая Ви успех с партията и с вестника! Има нужда и от такава партия, и от такъв вестник! С уважение: Ангел Грънчаров, философ, блогър

ОЧАКВАМ ВЕСТНИК „СВОБОДЕН НА-РОД” – ПОНЕЖЕ ВСИЧКО, КОЕТО Е СВЪРЗАНО СЪС СВОБОДА, ГО ПОДКРЕ-ПЯМ

Прочети ОЩЕ >>> за вестника и партията с име СВОБОДЕН НАРОД.

След като свободата ни намалява с всеки изминал ден – особено пък в сфера-та на медиите! – си заслужава всичко, което дори само претендира, че е свободно, да бъде подкрепено! Свободата стана най-дефицитна и луксозна стока в свидното ни Отечество, та затова...

ЕТО КАК СЕ ПРАВИ ИСТОРИЯ...

От Фейсбук-страницата на Здраво Кулев: Да си спомним! 12 юни 1987 г.: Г-н Горбачов, отворете тази врата! Mr Gorbachev, tear down this wall! Г-н Горбачов, съборете тази стена!

Началото на края на комунизма!!!

СКАНДАЛ С АФРИКАНСКИ ПРИВКУС: У НАС МЕДИИТЕ ВЕЧЕ “РЕЖАТ ГЛАВИ” ПО ПОРЪЧКА НА ПРАВИТЕЛСТВОТО!

Из Петър Москов: Борисов да избере премиер ли е или е част от сенчест свят:

Ситуацията и начина, по който съ-дебната система или процесуалните органи се отнасят към господин Любомир Павлов и Огнян Донев е едно. Да кажем, че предстои някакъв път, през който съдебната система ще се опитва да предявява някакви искания, а адвокатите на тези двама господа ще се опитват да ги отхвърлят. До тук – като във всяка една друга държава.

Проблемът, обаче, е друг. От запи-са на господин Павлов става много ясно нещо друго. Не че той е виновен или не за нещо, за което в момента го разследва следствието. Става въпрос за разкрития от първо лице за връзка между света на меди-ите и света на политическото управление на България, в лицето на ГЕРБ, на Цветан Цветанов. От някъде се появява и името на министър-председателя Бойко Борисов. Това не е криминален скандал, това е поли-тически скандал.

7 Когато говорим за това, че един

човек, който в момента е обвинен за пране на пари и още няколко неща, когато той говори, че си е платил дълга към Цветан Цветанов, изживявайки се като главорез – той казва: „отрязах главата на Костов и срещу това съдебната система ще прикрие с гаранцията на Цветанов собствените му престъпления”, – това означава, че наисти-на липсва държава.

Затова и нашата декларация (на ДСБ от 11 юни 2012 г. – б.р.) беше с искане към премиера Борисов – да се държи или като министър-председател на България, или като част от тази завера между собст-вения му вътрешен министър и един човек, който е разследван за пране на пари. Бори-сов трябва да избере – премиер ли е, или е част от този сенчест свят.

ОТГОВОРЪТ НА ПРОФ. БАЛКАНСКИ И МОЙ ОТГОВОР ДО НЕГО, ЗАСЯГАЩ И ТЕМАТА ЗА КАПРИЗНАТА СУЕТНОСТ НА Г-Н МИНИСТЪРА ИГНАТОВ

Получих отговор на своето Откри-то писмо до проф. М.Балкански, съдър-жащо крещящ нравствен казус от бъл-гарския живот; ето какво ми пише уважа-ваният професор, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до него:

Драги господин Грънчаров, Вие ми пишете едно отворено

писмо... това е много драматично и теат-рално, аз обичам по-прости, по-ясни, по-искрени и по-чисти отношения с хората, които зачитам.

Като сериозен човек би трябвало преди всичко да проверите дали изобщо съм получил Вашите писма; това е всякога възможно с електронната поща. На 04/01/2012 моят компютър беше пиратиран и остана извесно време без мейл докато запиша нов електронен адрес: Balkanski.minko от gmail.com. Проверете първо дали сте ми писали на този адрес преди да кажете:

"преди няколко месеца с имейл изявих желание да участвам със съобще-ние в работата на конференцията по абсолютно същия начин изобщо не ми беше отговорено на имейла"

Аз отговарям на всички мейли в реално време дори и на това отворено писмо, което не заслужава отговор когато се обръщате към мен, (аз съм на 85 години и според българския обичай старите хора заслужават уважение) с:

"които са дръзнали да постъпят така с мен, че хората на власт се менят и желанието да се угоди на преходните лица в нея не е израз на кой знае колко разумна, камо ли пък на нравствена позиция".

Аз нито съм дръзнал, защото не зная за Вашите разправии с когото и да е в света, просто защото малко Ви познавам, нито смятам, че е Ваша роля да съдите доколко моите позиции са разумни и нравс-твени. Обидите не са най добрия начин за общуване.

Щом ме смятате за такъв, какъвто ме, описвате мисля, че най-добре ще бъде да не ме търсите повече.

Поздрави, М.Балкански Уважаеми професор Балкански, Аз никого не обвинявам; просто

констатирам факта. На Вашия имейл два пъти изпращах заявка, не получих никакъв отговор. Възможно е и да не сте получил писмата, това наистина е твърде възможно в интернет. Когато допуснах такава възмож-ност (защото при предишни мои писма сте ми отговарял), се поинтересувах на какъв друг имейл мога да пратя заявката си; писах на г-н Явор Киряков, пак мълчание. Реших още веднъж (за всеки случай) да пиша, пак мълчание. При това положение реагирах с моето Отворено писмо, защото, не крия, бях твърде много смутен.

Както и да е. Сега се оказва, както съдя по Вашето писмо, че съм нежелан на конференцията вече заради това мое Отк-рито писмо; един вид сам съм си крив и виновен за неучастието ми; поне нещата се изясняват и вече има основателен мотив. За съжаление, имах доста наивни очаква-ния относно възможността за едно пълно-ценно сътрудничество и за добри перспек-тиви в отношенията между Сдружение МЕ-ГО и списание ИДЕИ, примерно. Но, уви, това се оказа нереалистично.

Забелязвам обаче интересна зако-номерност: когато преди около година ше-фът на настоятелството на Нов български университет проф. Богдан Богданов изрази готовност за сътрудничество между универ-ситета и списание ИДЕИ и преговорите в това отношение след наша среща напред-наха в голяма степен (оставаше да се уточ-нят някои подробности), в един момент в отношението на НБУ настъпи неочакван поврат; предполагам, това се дължеше на влияние от страна на бившия ректор на НБУ, мой така любезен състудент, вече Министър, именно С.Игнатов.

В сегашния случай си правя след-ния извод (понеже допускам, че е наистина възможно моите имейли до Вас да не са

пристигнали): г-н Киряков толкова упорито не отговаря на имейлите ми, че това може да се възприеме като индикация, че все пак и въпреки всичко е възможно да има "висо-чайша" воля, произтичаща от свитата на Министъра за това щото лицето Ангел Грънчаров да не се появява в близост до управляващото образованието лице. Явно г-н Игнатов и като Министър продължава да е също толкова капризен и суетен - какъвто си беше и като студент. Е, няма да се появя, а в мое лице няма да се появи един последо-вателен критик на административно-командната система в българското образо-вание, която, за жалост, си стои съвсем непокътната ето вече 22 години след 1989-та година...

Във всеки случай моля да приеме-те извиненията ми за съвсем неволно полу-чилото се недоразумение: пасажите от моето писмо, които Вие сте приел така лично, съвсем не са насочени към Вас; това даже не съм си го и помислил и не мога да си го помисля.

Желая Ви ползотворна конферен-ция и нови успехи във Вашата благородна дейност!

С поздрав: Ангел Грънчаров ЗАБЕЛЕЖКА: С това писмо приключвам темата. Искам само да обърна внимание върху следното: дори и в ерата на кому-низмо-социализма никога не ми е отказва-но участие в научни конференции, но ето, в наше време този прецедент се случи; де факто ми беше отказано учас-тие в научна конференция, организирана от независим частен институт, което пък иде да покаже, че за своеволията на настоящата власт едва ли вече има ня-каква преграда.

ПАРТИЯТА НА КУНЕВА СЪБИРА БЕЗОЧ-ЛИВИ КАРИЕРИСТИ-ПОДЛИЗУРКОВЦИ ОТ ВСИЧКИ ПОЛИТИЧЕСКИ БОИ, ДЕСЕ-НИ И РАЗЦВЕТКИ

Написах на г-н Сулла (Иван Стам-болов, който е най-пръв обожател на Куне-ва-Пръмовица) във Фейсбук следните думи:

Желая и аз успешна кариера в

Парламента! И се грижете хубаво за кари-еристчетата, прелетели в гняздото на Кунева, зарязвайки ДСБ... халал да са ви!

8 ЗАБЕЛЕЖКА: А пък статията Прошко Прошков: Избрах Кунева, защото олигар-сите бягат от нея представих във Фейсбук ето как:

Апотеози на политическото подли-

зурство – и върхове на политическия амо-рален кариеризъм!

МОЖЕ ЛИ ИЗОБЩО ДА ИМА НЕЩО ПО-ВЪЗХИТИТЕЛНО ОТ КРАСОТАТА НА ПРИРОДНИТЕ, НА БОЖИИТЕ ТВОРЕНИЯ?

ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРОФ. М. БАЛКАН-СКИ, СЪДЪРЖАЩО КРЕЩЯЩ НРАВСТ-ВЕН КАЗУС ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ

Уважаеми проф. Балкански, Известявам Ви, че в знак на соли-

дарност и на съпричастност си позволих да публикувам в блога си Програмата на таз-годишната Национална Конференция МОРАЛ, ЕТИКА И ГРАЖДАНСКО ОБРА-ЗОВАНИЕ, традиционна вече инициатива на Фондацията на името на Вашия баща и на основания от Вас Национален институт за образование. Искам да се възползвам от случая да пожелая оживени дебати и ползотворна работа на конференцията, за което Вашето присъствие и участие е га-ранция.

Участвах и аз през миналата годи-на в работата на същата конференция и останах с прекрасни впечатления от това, което Вие и Вашите сътрудници сте успели да постигнете. Писах още тогава в блога си за чудесните условия в Националния инсти-тут за образование и за творческата, сво-

бодна атмосферата по време на конферен-цията. Тогава предложих сътрудничество между Сдружение "Морал, Етика и Граж-данско Образование" и моя Център на развитие на личността HUMANUS, който вече 18 години работи на нивата на личнос-тното, ценностното, гражданското израства-не и развитие на българската младеж. Цен-търът ни, между другото, издава вече чет-върта година философското списание ИДЕИ. Подарих всички книжки на списание-то, както и екземпляри от моите книги и учебни помагала на библиотеката на Инсти-тута. Имах готовността за пълноценно сът-рудничество, понеже, така или иначе, рабо-тим все на една и съща нива: личностното, нравственото и гражданското израстване и развитие на българската младеж.

За жалост, моята подадена за сът-рудничество ръка, който знае защо, не беше поета. Още на конференцията усетих извес-тна хладина в отношението от страна на някои дейци на сдружението МЕГО; всички мои многобройни опити по-нататък да уста-новим контакт и диалог бяха приети с... мълчание; не ми беше отговорено на нито един имейл! Приех това като отхвърляне на подадената приятелска ръка и като твърде невежлив отказ за всякакво сътрудничество и всякакви отношения. В крайна сметка, когато преди няколко месеца с имейл изя-вих желание да участвам със съобщение в работата на конференцията по абсолютно същия начин изобщо не ми беше отговоре-но на имейла (а аз писах за да заявя учас-тие не един, а цели 3 пъти!). Не мога да скрия: крайно съм озадачен и разочарован от едно такова отношение! Не съм очаквал и предполагал, че такова нещо изобщо е възможно, и то точно от страна на учени и дейци, които декларират, че работят за нравственото и гражданско израстване и развитие на младежта! Още не мога да проумея на какво се дължи едно такова отношение към мен. Щото все пак и аз съм най-малкото поне едно човешко същество...

В някакъв смисъл нещата взеха да ми се изясняват след като разбрах, че на откриването на конференцията през тази година ще участва и ще държи слово Ми-нистърът на образованието, младежта и науката проф.Сергей Игнатов, мой състу-дент навремето от университета в Санкт-Петербург, в който и двамата сме учили по едно и също време и сме живели в едно и също общежитие. Знам ли, може би лично г-н Министърът да е приел да дойде при изричното условие: неговият критик Ангел Грънчаров да го няма там! Защото аз наис-тина много съм критикувал г-н Министъра и неговите "крайно революционни проекто-закони", много Отворени писма съм му писал, на които и той – каква случайност?! – изобщо не е отговорил. Нищо че е задължен да отговори по закон, но какво ли пък значат законите в нашето мутренско отечество?! Предполагам, на мен ми се отказа участие в

конференцията евентуално за това да не би да задам някакъв неудобен въпрос на г-н Министъра или да не би да направя конфуз ако взема думата, щото е известно, че наис-тина съм крайно критично настроен спрямо политиката на Министъра. Това допускане именно и обяснява иначе така странното отношение към мен от страна на организа-торите на конференцията: отстранен и пожертван е един "дисиденстващ" критик на властта с оглед да се угоди на висшия представител на същата тая власт. Искам обаче да напомня на тия, които са дръзнали да постъпят така с мен, че хората на власт се менят и желанието да се угоди на пре-ходните лица в нея не е израз на кой знае колко разумна, камо ли пък на нравствена позиция.

Уважаеми професор Балкански, Пиша Ви това писмо не за да ис-

кам реванш или да моля да ревизирате отношението, което организаторите на конференцията си позволиха към моята скромна личност. Не, напротив, можете да ги успокоите, че аз няма да се натрапвам и няма да дойда да участвам в нея, след като така ясно ми се даде да разбера, че съм нежелан; аз съм човек, който държи на известни нравствени принципи в отношени-ята си с другите хора, нищо че, както сам добре знаете, живеем в една твърде пара-доксална нравствена ситуация в свидното ни Отечество. Искам - затова и дръзнах да Ви занимавам и да Ви пиша - само да спо-деля с Вас една важна според мен конста-тация, имащо пряко отношение към проб-лематиката на самата конференция:

Случилото се е знак и симптом за това защо ние, българите, уви, сме неспо-собни за единно гражданско или каквото и да е било друго действие, в това число и на сътрудничество в творческата сфера: защо-то все се делим на "партии", на "наши" и "чужди", защото все се ядем и джафкаме като кучета, бранещи с всички сили паница-та си! Ето затова нещата у нас не вървят: двама българина където се съберат, там вече има поне две партии и консенсус ника-къв не е възможен! Уви, оказва се: българин да подкрепи българин, ей-така, съвсем безкористно, заради някакви принципи или идеи, заради общо нравствено дело, и то когато този българин не му е приятел, род-нина или поне не е на власт, е чиста анома-лия, е нещо като природен катаклизъм!

Даже и тия от нас, които се мъчим да правим нещо в гражданската или в обра-зователна сфера, уви, се оказва, че сме абсолютно същите като типичния българин, който е толкова недоверчив, че когато му подаваш приятелска ръка, се оглежда дали в другата ръка зад гърба не криеш балтия или нож. Ами ето, за жалост, такива сме: недоверчиви, своекористни, партизанства-ме, делим се на "наши" и "ваши", не сме способни на човечно и личностно отноше-ние един към друг, ядем се постоянно без

9 капчица смисъл, все гледаме да не би тоя, дето ни се представя за дружески настроен, дали пък не го прави с умисъла да ни граб-не в един момент кокала и прочие.

С огромно съжаление констатирам: анализираният пример ми говори, че тоя порочен тип отношения е твърде много, даже прекалено много разпространен и в тия нашенски т.н. "академични" среди; оказ-ва се, уви, че заради подмазването пред властта сме готови да заколим морално една личност, само и само да доставим кеф или пък да не би да развалим кефа на пред-ставителите на същата тая власт.

Това исках да Ви кажа, наболяло ми е на сърцето, ето, правдиво си казах какво мисля; не ща никому да правя мили очи, на мен само истината ми е драга, не нещо друго.

Желая успех на конференцията Ви, поздравявам Ви за благородната дей-ност, с която Вие лично сте се нагърбил! Такива безкористни български дейци в наше време са толкова малко!

Бъдете жив и здрав! С уважение: Ангел Грънчаров, фи-

лософ, ръководител на Центъра на разви-тие на личността HUMANUS и главен редактор на философското списание ИДЕИ

ИНТЕРЕСНА ПРОЯВА В ОБЛАСТТА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ НА МЛАДЕЖТА

Фондация Миню Балкански Национален Институт за Oбразование Национална Конференция МОРАЛ, ЕТИКА И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ - АНГА-ЖИРАНОСТ И ИНИЦИАТИВНОСТ 16-17 Юни, 2012

Национален Институт за Образование, Село Оряховица 6061, област Стара Загора

П Р О Г Р А М А Организатори: Фондация Миню Балкански, Сдружение Морал, Етика и Гражданско Образование Спонсори: UNESCO; Със съдействието на: Посолството на Франция в България и Цен-тър за Култура и Сътрудничество – Френски Институт

ПРОФИЛ

„Наш дълг е да научим младите да мислят самостоятелно, свободно, независимо от външни влияния, суеверия и всякакъв вид табу, а това се постига единствено с упорито и солидно възпита-ние, което да присъства неотлъчно във всичките години на средното образование, от първи до дванадесети клас. За да гово-рим за морал и етика, трябва преди всичко да спечелим доверието и възхищението на ученика, да предизвикаме очакване и събу-дим любопитство у слушателя.” (ОЩЕ >>>)

КРАДЛАТА НА ДУШИ

Милен Миленов: Ще перефразирам Радой: без да е поетеса - на всички режими метре-са. ("Не е поетеса, но е на вси правителства метреса!", моята парафраза, А.Г.)

И НИКОЛАЙ, И МАНДЖУКОВ ДЕМОНСТ-РИРАТ, ЧЕ СА ОСОБИ ОТ СПЕЦИАЛЕН СОЙ, ЗА КОИТО НИКАКВИ ПРАВИЛА НЕ ВАЖАТ

Вчера московско-руският владика

на Пловдив Николай откри построен с пари-

те на оръжейния търговец и червен пред-приемач Манджуков, да, оня същия, който риемач Манджуков, да, оня същия, който подари мезонет на Гоце Първанов, а пък в замяна получи орден “Стара планина”. По същия тертип е действал многопочитаемий ктитор и сега: дал пари за храма, ала се пазарил в замяна да получи църковно ри-царско знание, именно да получи титлата архонт; Николай, известен със слабостта си към червени милионери (светиня му е пръв приятел и на Г.Гергов, който пък му подари и часовник за не знам колко си “евра”, и лъскави коли, и кой ли знае какво друго още), разбира се, му харизал титлата, за която, прочее, вещи лица твърдят, че била по начало незаконно или неканонично дава-на. С други думи казано, и Николай, и Ман-джуков просто искат да демонстрират, че са особи от особен сой и за тях никакви прави-ла не важат.

Моя милост пък живее в същия квартал, на който Манджуков подари цяла църква – квартал или по-скоро жилищен район “Тракия”. Храмът е разположен срав-нително далеч от мястото, където аз живея, но все пак може да се ходи и дотам. И ето, сега моя милост е поставена в ситуация да решава нелек казус: бива ли християни да посещават храм, осветен от владика с ярко антихристиянско поведение и построен с парите ако не на бандит, то поне на “биз-несмен” с крайно съмнителни занимания или бизнеси? По начало зная добре как бих се чувствал в един такъв храм, изначално опорочен, понеже е изтъргуван по един аморален начин: църковна титла в замяна на пари за построяване на храма. Пък и, ясно е, мутрополитчето Николай е много съмнително дали изобщо има сила да ос-вещава, т.е. неговите молитви надали носят в себе си подобаващият благодатен харак-тер. Виждате докъде сме я докарали щом като неизбежно възникват подобни въпроси и мисли: погавриха се дори и с църквата ни! Направиха всичко, за да дискредитират и тази висша нравствена и духовна институ-ция; не се спряха пред нищо, всичко опоро-чиха, изопачиха, изкористиха нашите йе-рарси с ченгесаро-кагебистки, сиреч, кому-нистически генезис и манталитет.

Е, ще ида тия дни да видя храма. Макар че ми е ясно какво ще видя вътре, в неговата вътрешна уредба. Знам например, че ще видя свещници и църковна утвар,

10 внос от Русия, на които на най-видно място е изобразен двуглавият имперски герб, имперският герб на Русия с двуглавия орел; Николай е голям почитател на тази имперс-ка символика и обилно оснащава храмовете с нея. На стените на храма, няма как, неп-ременно ще видя гръцки мушамени тапети, изобразяващи религиозни сцени, да, от ония същите, с които Николай “обогати” владишката църква “Света Марина”, ония същите тапети, които той налепи направо върху древните стенописи на злочестата църква; тази църква е издържала векове, съхранила се е в най-диви времена, но ето, беше покосена и осквернена от московския “православен” талибанин Николай. Комуто ченгетата отреждат титлата “Български патриарх” след кончината на полковник Максим; представям си какви пък ще ги натвори това бясно момче ако пък един ден стане патриарх!

Разбира се, няма как, подовете на новата църква са облепени с евтин китайски мрамор, да, от оня същия, който беше на-лепен директно върху древните каменни и керамични плочи, протрити от стъпките на нашите предци – налепен пак по заповед на неудържимия Николашка. Тъй че за какво да ходя там, като знам предварително какво ще видя?!

След като комунистите не можаха да отучат народа да ходи на черква през цялата ера на комунизма, независимо от забраните и репресиите за ония, които се осмеляваха да влизат тогава в черква, тия чевръсти руски възпитаници сега непремен-но ще отучат хората да влизат в такива храмове с кичозна уредба и с евтин блясък, в които обаче липсва най-важното: духовна-та умиротвореност и Божията благодат. Защото ми се струва, че и самият Бог едва ли може да гледа невъзмутимо на безобра-зията на тия комуноидно-материалистични сатанисти, представящи се най-безсрамно за “духовници” и “Божии слуги”; ако бяха такива, поне малко щеше да им проличи, щото първото, което излъчва християнинът, е смирението, кротостта, скромността…

ПРИКЛЮЧИ УЧЕБНАТА ГОДИНА В БЪЛ-ГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ “НОВ ЖИВОТ“ В ЧИКАГО

Само преди една седмица ние празнувахме 24 май Ден на Просветата и културата и на Славянската писменост. Този най-български празник за всяко гордеещо се българско сърце. Да, и с право, защото ние, българите, имаме богато културно-историческо наследство. Този празник е нашият символ на достойнство, богата духовност и традиция.

И ето пак е събота, много слънчев и прекрасен ден!

Още от сутринта в училище чуру-ликаха детски превъзбудени гласчета. За-

лата за тържества беше уютна и с вкус украсена от сръчните ръце на баби и майки. Навсякъде се виждаха рисунки и творби на учениците. Усмихнати и разноцветни бало-ни, цветя, пеперуди, дори и надпис собстве-норъчно изработен от учениците ни „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ!“. Невероятна красота и настроение изпълваше сградата.

Забързани родители, баби, дядов-ци, братчета, сестричета и много, много гости прииждаха и напълниха залата. Деца-та излязоха на сцената като пърхащи пепе-рудки. Изведнъж зазвуча музика и Венци Перфанов запя: „Добър ден, приятелю мил, ... добре дошъл на нашето тържество...“, след него се спуснаха две прекрасни феи - Анна Добрева и Никол Танева с кошници в ръка и подаряваха по една „българска роза“ на всички присъстващи. Красота и финес – това са нашите български деца!

А ето, че след малко бате Незнай-ко излезе на сцената. И заваляха едни въпросчета към най-малките ни ученици... та нали той иска да знае всичко. После Незнайко поиска помощ от по-големите ученици на въпроси и гатанки, които ама много, много го затрудняват. Например какъв ден е днес и какъв български празник има на 2-ри юни, какъв ден беше вчера и какъв български празник има на 1-ви юни и т.н. Но всичките тези въпроси и гатанките не затрудниха, ама никак не затрудниха учени-ците от Българско училище „Нов Живот“. И Незнайко констатира „Брей, брей, тези деца много, ама много знаят!“. (ОЩЕ >>>)

ПРЕЗИДЕНТЪТ И НЕГОВИЯТ ТАКА ЛЮБЕЗЕН НАСТАВНИК

Толкова милата безпардонност в отношени-ята между институциите е на висота, няма що...

ПРИДВОРНИЯТ МОЩЕХРАНИТЕЛ И ВАМПИРОЛОГ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА НАРОДНИЯ ЛЮБИМЕЦ

НАЛАГА СЕ КОРЕННА ПРОМЯНА НА СОБСТВЕНИТЕ НИ ПРЕДСТАВИ И СЪЗ-НАНИЯ (1)

Текстът, който е по-долу, овреме да предупредя, засяга съвсем безинтересни образователни, възпитателни, психологи-чески и пр. проблеми на живота в съвре-менното българско училище. Казвам това, за да не вземе някой случайно да се зачете и после да осъзнае, че си е загубил безцен-ното време. Но който все пак се заинтересу-ва, ако изобщо има такива, ако иска може да прочете нижеследующото; то е нещо като чернова на мой доклад; смятам да го изнеса пред предстоящия педагогически съвет на училището, в което имам честта да работя.

11 Един вид съм си наумил да пиша

"алтернативен" доклад, в който да развия друга гледна точка към проблемите, раз-лична от директорската. Не мога да кажа какво ще излезе от една такава иновация; нищо чудно пак да бъда най-грубо обруган; ще видим; но аз съм длъжен да кажа как аз виждам нещата - и как аз мисля. Това е мое право. Ето какво написах дотук; ще се на-ложат и продължения, щото темата е голя-ма - и доста благодатна:

Всяко училище е учреждение, за-нимаващо се с възпитание и образование. Училището е културна институция, занима-ваща се с духовна по естеството и същина-та си дейност. Възпитанието и образовани-ето са водещото в дейността на всяко едно училище, в това число и на нашето¹. Искам да анализирам реалната ситуация, в която се намира образователно-възпитателния процес в него. Ще се опитам да изявя в достъпна за възприемане форма ония вът-решни, скрити напрежения и конфликти, които са налице, които тровят атмосферата, но на които ръководството съвсем не обръ-ща и капчица внимание. Човек има чувство-то, че всичко друго е във фокуса на негово-то внимание, но не и онова, което е истинс-ки значимо, съществено, имащо отношение към смисъла, оправданието на нашето съществуване - като учители, като възпита-тели, като институция.

Ще се постарая да не бъда абст-рактен, въпреки че ми се иска да разгледам нещата на едно принципно ниво. Съществу-ва следното противоречие: ако се опитаме да се задълбочим до корените, предпостав-ките на случващото се, ще трябва да стъ-пим на едно високо научно ниво, в което се преплитат много науки, примерно психоло-гия, антропология, социология, история, философия дори. Което ще обремени ана-лиза и ще породи риска да не се доберем, да не успеем да изявим в достъпна форма истински важното, същественото, опреде-лящото. Ако пък се опитаме да мислим на едно по-конкретно, един вид "практично" ниво, нивото на непосредственото преживя-ване на събитията във всекидневието, тога-ва пък рискуваме да се разплеем в подроб-ности, което пак ще ни отведе встрани от същината на нещата. Явно се налага да се балансира, да се търси оптималното отно-шение на теоретично и конкретно, практи-ческо. Обикновено чиновническите доклади за даден "отчетен период" - ето, съвсем скоро ще отчитаме "резултатите от учебно-възпитателния процес" в изминалата учебна година - със завидно майсторство успяват да нивелират, да скрият истински значимото и сериозното, тикайки мисълта ни в лаби-ринта на досадните и нищо не значещи подробности. На такова едно ниво, така любимо на администраторите, не е възмож-но да се води смислена дискусия, затова и обикновено след изслушването на подобен доклад всички упорито мълчат: никой не

дръзва да заговори за онова, което обаче терзае душите на всички.

И всичко след подобни церемонии продължава да си тече по старому, нещата са натикани в обичайния административен коловоз. Важното е по-висшестоящите институции да са доволни, майната му, че работите съвсем не вървят: отчетността е панацеята! Може дейността ни да е без всякакъв ефект, но ако отчетността е на ниво, ако пишем хубави доклади без "остри ръбове", в които проблемите са подходящо "фризирани" и напомадени, тогава всичко е наред. Вегетирането, агонията ще продъл-жат, но поне най-милото - властта! - ще си остане в нашите ръце. Така разсъждава мениджърът-бюрократ, най-вредното съ-щество, което извратената "социална при-рода", характерна за посткомунизма, е могла да създаде, за да опорочи всичко случващо се в сферата на т.н. възпитание и образование на младежта. А безразличието на ръководените по този начин "народни маси" ще доубие живота в подобни общнос-ти, които могат да бъдат уподобени на разгалащи се, безжизнени трупове.

За да се замислим за истински важното обаче се иска да се пренастроим на подходящата вълна. За да потърсим изход от нелеките проблеми, в които сме се оплели, преди това трябва да имаме добри-ната най-внимателно да ги обсъдим. Трябва да бъдем пределно откровени, ако искаме разговора ни да има смисъл и ефект. Нала-га се да преосмислим, и то най-критично, собствената си позиция, а това трудно се удава. Не бива да се боим от рисковете на "прекалена демокрация", нищо че уютът на немисленето, на безинициативността, на покорното изпълнение на разпоредбите на управляващите е така мил на властниците - и на пасивното мнозинство, които не иска да си има "излишни главоболия". Прочее, дори само от мислене, знайно е, "боли глава", тъй че защо да си разваляме рахатя: не сме ние тия, които ще оправим света! Нека да му мислят ония, които са на власт, а ние, подобно на стадо, само ще блеем когато ни сръчкат. И толкова. Да живей европейска България!

Това дотук бяха уводни думи, це-лящи донякъде да ни подготвят за това, което ще последва. Трябва да бъда хем кратък, хем да изявя вътрешното, интимно-то на огромно кълбо от крайно объркани проблеми, за които и устоялите ни предста-ви са съвсем неверни. Налага се коренна промяна на собствените ни съзнания и представи. Защото ако ние самите сме неадекватни на реалността, това означава, че в един момент ще станем съвсем смеш-ни, абсурдни, жалки - и излишни. Животът не търпи застоя, животът обича динамиката. А ние, за жалост, се плашим от промените, обичаме, привързали сме се към покоя, към привичното, неплашещото; промяната вина-ги плаши. Страхливците пред свободата

малодушно се оправдават с "опасните рискове". Ала най-страшният риск се корени в измамното съзнание, че с бягане от риско-вете ще можем да се спасим. Най-тежък проблем е скрит в убедеността, че няма проблеми - или че проблемите, дори и да ги има, могат да търпят безкрайно отлагане. Не така обаче се държи пред предизвика-телствата на живота една демократична общност, съставена предимно от свободни и отговорни индивиди. Правете си сметката какви сме щом сме допуснали риска да изпаднем в подобно коварно малодушие - и в подобно безхаберие. Другата дума за обозначаване на безхаберието е думата безотговорност.

Сега да мина вече към по-конкретния анализ. Всички знаем, че ситуа-цията с т.н. "проблем с дисциплината на учениците" е крайно тежка; това наистина е един от най-тежките проблеми, с който сме се примирили. Другият възлов проблем на училищния живот е масовото отвращение на учениците от ученето. Училище е място-то, в което се учи, да, именно учи, учи в същинския смисъл на думата, а не където се имитира нещо като учене. Щом като не виждат особен смисъл от пребиваването си в класната стая, учениците, за да не измрат от скука, почват да се... забавляват по един изроден начин: да създават проблеми с дисциплината. Те нищо особено не правят: играят си, бъбрят си, не слушат. Понякога съвсем им писва и правят сериозни сканда-ли. Изобщо не зачитат учителския автори-тет. И прочие.

Т.н. "лоши ученици", тия, дето съз-дават проблеми "с дисциплината", го пра-вят, предполагам, като защитна реакция – за да избегнат риска да се пръснат от скука. Такава е връзката на проблемите: поради това, че се учи неподобаващо, сиреч, не се учи, а само се имитира учене, и то на съв-сем неверна методологическа основа (мъ-чат се да им набиват главите с някакви си там съвсем излишни знания, които трябвало да ги усвояват папагалски!), много от учени-ците, които вече – щом не учат, не обичат да учат, не щат да учат – не са ученици, почват да се държат като... всичко друго, но само не като ученици. Включително и, в най-тежките случаи, като хулигани.

А пък, от друга страна, изглежда, е крайно сбъркана и нашата представа за това как следва да се държи един ученик в клас: "добрият" ученик нима е оня, който си мълчи и покорно изпълнява глупави изиск-вания? Изпълнителните били "добрите", а неизпълнителните – "лошите", нима е така? Но ето че, надявам се, всички вече разби-рат, че коренът на проблема с "лошата дисциплина" е не че учениците, кой знае защо, са "пощръклели", а че изнемогват от скука в училище, понеже не им се учи. Близ-ко е до ума, че може би не им се учи по този начин, по начина, по който им предла-гаме, а не изобщо. Значи нещо е сбъркано в

12 нашата представа за какво изобщо същест-вува училището: за учене съществува, но може да се учи по много начини, възможно е да има и привлекателен за учениците начин на учене. Кой ли пък е той?

За тия неща изобщо не се разгова-ря. Общо взето се смята, че учителят е нещо като "черноработник" - някога, в нача-лото на ерата на така паметния комунизъм, наричали учителя "умствен пролетарий" - който носи абсолютно всички тежести на толкова отговорната и деликатната си ми-сия; на крехките рамене на учителя безжа-лостните институции стоварват всички те-жести, особено пък тежестите на безброя, на пороя от безсмислени бюрократични инструкции, изисквания, правилници, разпо-редби. Но животът, за щастие, не може да бъде окован в нашите тъпи разсъдъчни правила...

Като капак на всичко учителите трябва да търпят произвола на всевластни директори - има ли изобщо по-страшна тирания от тиранията на родените да слугу-ват?! А обикновено директори - в рамките на съществуващата административна система - стават предимно същества с ярко изразен слугински характер; "добрият директор" според представите на тая система е не оня, който може да генерира своя собствена политика, не, такъв е тъкмо "лошият", а лош е самостоялният директор, той е дваж по-лош ако е лидер, е с ярко изразени лидерс-ки качества; но "добрият директор" е тоя, който хем слугува с усърдие на висшестоя-щите, хем умее най-ефективно да тормози и да мачка нисшестоящите. И понеже такива директори много се страхуват от съпротива-та на учениците, те само тях не ги подлагат на мачкане, напротив, флиртуват с тях, но за сметка на това без жалост мачкат и смазват достойнството на "подчинените си", именно на горките учители. Съвременният "добър директор" е тиранин спрямо учите-лите и върл популист в отношението си към учениците. Представете си Бойко Борисов в рокля и като директорка на училище и ще разберете какво имам предвид. И така, съвременният учител се пържи на два огъ-ня: терора на директорите и терора на от-мъщаващите си, на озлобените заради обидите ученици.

Захванал съм се, вижда се, с край-но трудна и неблагодарна работа, но трябва да продължа. Изглежда проблемите, които ми се ще да разнищя, са така преплетени, че не се поддават на анализ на едно прин-ципно, теоретично ниво. Или ако се подда-ват, човек трябва да напише цяла една книга. Аз вече съм писал такива книги. Сега обаче ми се иска да опитам нещо друго. Явно ще ми се наложи да опитам нещо друго: да подложа на тълкуване няколко конкретни ситуации, случващи се в живота, в ежедневието на едно училище, и на тази плоскост да формулирам подобаващите

изводи. Нека да тръгнем оттук-нататък по този път.

Добрият учител пък кой е? В рам-ките на съществуващата в неизменен вид още от ерата на ранния комунизъм пара-доксална командно-педагогическа система "добрият" учител, първо, е конформист, умее да се нагажда към всеки и всичко, той също така е изпълнителен, а като капак на всичко притежава едно безценно качество: умее безцеремонно да тъпче учениците, и то така, че в главите им да не хрумне и повей на съпротива. От "добрия учител" учениците трябва да ги е страх, той им е взел така страха, че те, скърцайки със зъби, търпят капризите, произвола му. Е, трябва да постъпва хитро "добрия учител", той трябва да има цял арсенал от най-разновидни шантажи спрямо "учениковата личност"; той при това трябва да е добър демагог, да омайва учениците, да ги води, да вселява, да налага ред, да прави учени-ците покорни и изпълнителни. Разбира се, "добрият учител" доминира над учениците, нищо че те са много, а той е само един; добър в рамките на анализираната система е авторитарният тип учител. Е, той може да е "обогатил" авторитаризма си с порядъчни дози популизъм и демагогия, но нему всичко трябва да прощаваме, понеже умее да поддържа ред – и да не създава проблеми. "Добрият учител" умее със завидно майс-торство да тушира всички проблеми, а пък е довел до недостижими върхове изкуството да се подмазва на директора и, особено, на по-висшите представители на институцията - инспектори, шефове, проверяващи и пр.

Мисля, че не се налага да описвам какъв по-специално е "лошият" учител – или се налага, какво ще кажете? Хайде да кажа няколко думи и за това. Говорим за предс-тави, битуващи в рамките на господстваща-та авторитарно-административна педагоги-ческа система, която до ден днешен си съществува в непокътнат вид в българското училище. Е, вярно, изродила се е, вярно, намира се в стадия на гниенето, но още удържа положението – в костеливите си ръце. Имам чувството, че тази сталинистка по дух система у нас специално сякаш е вампирясала и вече е постигнала безсмър-тие. И така, какъв е "лошият" учител? А какъв ли пък е "лошият" директор?

За да мина вече към емпирията, тук ще си помогна като дам конкретни при-мери. Когато искате да си представите "лошия" учител, имайте предвид мен, Ангел Грънчаров. Когато пък речете да си предс-тавите "лошия" директор, имайте предвид инж. Венелин Паунов, който доскоро беше директор на нашето училище. Вярвам, вече стана ясно какъв е "лошият" учител - и какъв е "лошият" директор. Но все пак нека да кажа по няколко думи и за двамата предста-вители на "лошия" учител и "лошия" дирек-тор, понеже пиша този текст в интернет и,

разбира се, има много хора, които не познават лицата, стоящи зад двата приме-ра.

"Лошият" директор на училище в

съвременни условия е демократичен, сво-бодолюбив, толерантен, съобразява се с човешката природа, с индивидуалността и на учители, и на ученици, много прощава недостатъците на всички, не ги занимава с глупостите на бюрократичната система, щади ги и им е осигурил потребния комфорт за творческа работа и изява. "Лошият" ди-ректор е човечен, той е нещо като "баща" на учениците – и приятел на учителите; той умее с всеки, и учител, и ученик, да намери общ език, да намери потребния подход; крайно е внимателен, е, понякога може да избухне, да се скара някому, но го прави в една незлоблива форма, а и скоро сам съжалява – дотам, че непременно ще се реваншира и ще възстанови дружеската обстановка. "Лошият" директор умее да бъде нещо като "боксова круша" спрямо ударите на административната система, идещи от вън, той е буфер, тъй че успява да съхрани, повтарям, духа на разбирателство и творчество, и то до степен, че в подобни училища, без преувеличение, витае един направо академичен, сократов дух.

Излишно е да споменавам това колко добре се чувства "лошият" учител в условията на управление на "лошия" дирек-тор. Даже и на "добрите" учители не им е зле в рамките на един такъв тип управле-ние, който, за жалост, е така рядък, че имам чувството, че случая, за който говоря, имен-но случая на инж. В.Паунов, е нещо като прецедент, нещо като тих остров в безб-режния административно-лудешки педаго-гически океан на затъналото в абсурди българско образование и училище. Е, не знам, може да има и други такива директо-ри, аз, примерно, познавам още един, г-н Райчо Райков, директора на Спортното училище в Перник, колега-философ, да, същия, когото церберите сега искат да уволняват; явно този тип директори, "лоши-те", е съвсем на изчезване.

Разбира се, в светлината на каза-ното ми е неудобно тъкмо себе си да опис-вам като "образцово-лош" учител, но няма как, хванах се на това хоро. При това, нека още сега уточня, аз самият достатъчно съм увреден от комунизма, нося в себе си много

13 пороци и дефекти, съвсем не се мисля за много важен или, опази Боже, "съвършен", тъй че не вземайте чак толкова присърце това, което ще напиша по-надолу.

Ще дам примери за това какво прави един наистина "лош" учител като мен. Той се мъчи да разговаря най-свободно с учениците си по време на часовете, не ги тормози да четат тъпи казионни учебници (първо непростимо нарушение!), а сам е написал по-човечни, разбираеми помагала по всички предмети, по които преподава, сам е издал на свои разноски тия помагала и ги предлага на учениците си (второ и трето непростимо нарушение!); вярно, по-неже не може изцяло да им ги подарява, имам предвид хартиения вариант (иначе могат съвсем свободно да си ги свалят от интернет!), "лошият" учител наполовина подарява на учениците тия помагала, т.е. им ги продава с 50% отстъпка, за символич-ни цени (3 лева), което, разбира се, е най-крещящо нарушение и дори "конфликт на интереси" (за това вече му е малко уволне-нието, какво още го търпите тоя бе?!). "Ло-шият" учител постоянно експериментира с учениците си, т.е. опитва най-различни неща, учениците му играят игри, обсъжда-ния, дискусии, правят си изводи, които пос-ле се четат и обсъждат, също така и докла-ди, часовете минават по тертипа на "науч-ната сесия" или конференция, дори на "сим-позиум", т.е. по типа на сократо-платоновите пирове (пиршества), е, вярно, в часовете на тоя "лош" учител не се пие разредено вино, прочее, и неразредено не се пие, никакво вино не се пие, да не си помислите че и това си позволява да прави "лошият" учител!

Е, "лошият" учител се намира под постоянния зорък и навъсен поглед на инс-пекторите, които го дебнат като цербери, щото той, явно, развращава учениците и е заплаха за съществуването на самата сис-тема. Поради което "лошият" учител бива постоянно дебнат да бъде уловен в нару-шения; това изобщо не е трудно, примерно, той е склонен "да нарушава държавните образователни изисквания" - той, наглецът, преподава по свои оригинални програми! - и дори допуска "скандални" неща като, да речем, видеозаснемане на учебни часове и поместване на клипчетата в интернет, с което "по недопустим начин най-системно наручава човешките права на учениците" (неизвестно кое поред нарушение на тоя самозабравил се, както сами забелязвате, "лош" учител!). "Лошият" учител също така има обичая да дразни и разни "възмутени родители", които немедлено почват да пишат жалби до инспектората примерно за това, че в часовете по психология на "ло-шия" учител много се говори, представете си, за... секс!

И така нататък, неизброими и кре-щящи по наглостта им са нарушенията на "лошия" учител, който се самообявява за

"свободолюбец" и не търпи никаква критика, а при това дори, другари и другарки, "изоб-що не зачита мнението на учениците си"! Позволява си да ги обижда, нарича ги "не-мислещи", "глупави", мисли себе си за "най-умен" и има претенцията, че е "възпитан" и "етичен", при това "лошият" учител, няма как, е много зъл, той е с подъл характер, той, представете си, без никаква причина "постоянно" крещи, стресирайки учениците, а най-нетърпима е манията му да ги тормо-зи всеки ден като ги кара да мислят; при това изпитва само доброволно, не пише оценки, а някакви си там "точки", поради което е довел работите дотам повечето ученици да имат в крайна сметка двойки; той, наглецът му с наглец, не мирясва, докато не ги накара нещичко все пак да научат.

Да спра за днес дотук. Текстът стана прекалено дълъг. Ще се наложи да пиша продължения. Няма лошо, проблеми-те, виждате, са сложни. Искам тук да за-върша (засега) със следното.

Хубавото е, че в последните две години в нашето училище вече, най-сетне, си имаме "добър" директор, който има воля-та да тури на длъжното място "лошите" учители. Щото доста си пострадахме в миналото от "анархията", причинена от управлението на "лошия" директор, при когото сякаш манна небесна падаше право в устата на такива "лоши" учители като прок-летия Грънчаров.

Ама на, свърши това време, и сега вече "лоши" учители повече няма да имаме, всички до един ще станат "добри"! Край, конец, финито! Ще има вече ред и дисцип-лина! Ще видят те! А пък при това "лоши" ученици, дами и господа, изобщо няма: има само "лоши" учители! Факт. Като изгоним "лошите" учители, като направим живота им невъзможен, училището ни ще цъфне и върже. Ще просперираме истински най-сетне. Ще им дам аз един Стив Джобс², ще видят те! ¹ ПГЕЕ-Пловдив ² През октомври-ноември 2011 година наглецът Грънчаров предложи, и то по най-подъл начин, чрез медиите, нашето училище, именно ПГЕЕ-Пловдив, да почне да се нарича ПГЕЕ "Стив Джобс", като с тази "интрига" навреди на имиджа на училището така, както никой друг досега не е успял! Но ще види той, тая няма да му се размине току-така! Ще си плати неп-ременно!

СТОЖЕРИТЕ НА МЕДИЙНАТА "СВОБО-ДА" В БЪЛГАРИЯ

На пресконференцията за учредя-ването на новия издателски съюз.

ОТЛЯВО НАДЯСНО: ТОШО ТОШЕВ (”ПРЕСА”), ТОДОР БАТКОВ (”СТАНДАРТ”), СВЕТЛАНА ШАРЕНКОВА (”ЗЕМЯ”), ПЕТЬО БЛЪСКОВ (”РЕПУБЛИКА”) И ДЕЛЯН ПЕЕВСКИ (”ТЕЛЕГРАФ”, “МОНИ-ТОР” И ДР.).

снимка: Булфото

ОПИТ ДА ВИ РАЗВАЛЯ НАСТРОЕНИЕТО КАТО ВИ ПОДТИКНА ДА СЕ ПОЗАМИС-ЛИТЕ...

Предвид - доколкото разбирам - предстоящото обсъждане и приемане в Парламента на най-новия проект на пос-ледния "съвършено нов" и "изцяло револю-ционен" Закон за училищното образование в обществото, да предположим, ще се загово-ри повече за проблемите от тая сфера. Което е шанс да бъдем евентуално чути и ние, дето не сме спирали да говорим и да пишем по тия проблеми - и на чието говоре-не и писане абсолютно никой не обръща внимание, понеже у нас си действа принци-па "Кучетата си лаят, керванът си върви!", обогатен с един друг, именно, че образова-нието е нещо като деветата дупка на кава-ла. Та по тази причина в последно време, от два-три дена, в съзнанието ми се върти идеята да напиша две неща, ето какви:

Първо, предвид някои мои проб-леми и главоболия в качеството ми на деец на образованието (аз писах вече за това няколко пъти) ми се налага да напиша нещо като доклад, с който да запозная "отговор-ните институции", пък и обществото или обществеността с някои фрапиращи и неве-роятни дори явления, с които се сблъсквам в непосредствения училищен живот. Но ми се иска да поставя тия многоречиви приме-ри в контекста на цялото, на цялостната ситуация, която е налице – и която тече пред очите ни, пред очите на тия, които по някакъв начин сме свързани с училището. (А като помислим малко ще открием, че

14 едва ли има чак толкова щастлив българин, който по никакъв начин изобщо не е свързан с училището; всички сме свързани, било като ученици, било като учители, било като родители, било като родители на родители-те, било като чиновници от образователната администрация и пр.) Та идеята, която ми се мержелее "на хоризонта", сиреч, в съзнани-ето ми, е отново да седна и пак да пиша за толкова тежките проблеми в училищната сфера, в сферата на училищния живот, като ще "освежа" иначе тежкия анализ с някои направо забавни в абсурдността си приме-ри, взети от непосредствения живот, приме-ри, касаещи ме мен лично - бидейки учител по философия в една гимназия.

Много съм писал по тия проблеми в годините – виж ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРА-ЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ – но се налага да се пише още, тъй като ситуацията вече приема крайно хипертрофирани, направо фантастични в абсурдността си форми; лудостта сякаш е вече в апогея си! Та значи в близките дни ще седна и ще напиша свое-то изложение, което смятам хем да го пратя за сведение до по-висшестоящите инстан-ции (Министъра и Инспектората), хем да го прочета на предстоящия педагогически съвет в училището, в което работя, хем да го публикувам в интернет, та да запозная и обществеността със случващото се, та белким тая блажено почиваща си общест-веност в един момент се обезпокои поне малко повечко - стига да допуснем, че изобщо някога се е била обезпокоила по тия въпроси, щото образованието на собствени-те ни деца у нас наистина винаги е било нещо като грижа тъкмо за "последната дупка на кавала"!

На второ място от доста време все не намирам сили още веднъж да седна и да напиша забележките си по представения от Министерството Проекто-Закон; вече писах по тия въпроси, но темата е огромна и още много трябва да се мисли, пише и обсъжда. Много е трудно да се обхване с един поглед цялото това стълпотворение от проблеми и абсурди, които е сътворила усърдната като къртица министерска образователна бюрок-рация, представила в Парламента упомена-тия проект за закон. Размишлявайки напос-ледък върху тия проблеми съзрях ето такъв изход от иначе неразрешимата задача да се подложи на цялостен анализ целия проекто-закон: просто трябва да се откроят няколко по-важни или водещи "проблемни ядра", около които да се съсредоточи интереса и дискусията, а пък ако се вникне по-задълбочено в тях, тоест, ако се намери някакъв що-годе разумен изход в решаване-то на тия казуси, то едва на тази почва всичко останало в един момент ще си наме-ри собственото, адекватното решение - в светлината на открития принципен подход. И ето, реших да пиша тия дни върху един-два такива възлови проблема, предизвикани

от постановления на проекто-закона, остава само да намеря време и душевно спокойст-вие та да осъществя замисъла си.

А сега да подхвърля по нещичко и за двата замислени текста. За първия, за "доклада", в който ще се опитам да поставя някои най-крещящи проблеми и абсурди на училищния живот, ще съсредоточа главното си внимание върху изявяването на връзката между съществуващи и наложили се мето-дики и подходи за учене, от една страна, и крайно тежкото положение с дисциплината на учениците - от друга. И понеже цари пълен хаос дори в представите на участни-ците в тия процеси, именно учители и уче-ници (да не говорим пък за мениджърския персонал, директорите, който е безнадежд-но откъснат от потребностите на времето, в което живеем), възникват напрежения, пред чиито парадоксалност и конфузност човеш-кият разум направо немее. Ето един малък пример за това какво става дума. Искам да ви покажа какво е това популизъм в сфера-та на училищния живот и колко вреден може да е той.

Популизмът е модно явление, ето че той вече се приюти и в училището - прес-качайки от актуалната политика. Давам следния пример.

Във всяко училище има ученици, близки до администрацията, които, така да се каже, са по-активни и ангажирани, вър-шат нещо като обществена дейност, едно време ги наричаха "комсомолски актив", а днес, да речем, ги смятат просто за "акти-висти". Тия ученици, примерно, се изявяват в ученическите съвети, в организирането и провеждането на казионните представител-ни мероприятия, в научно-техническото творчество, в спортните изяви на училище-то, в художествената самодейност и пр., вярвам, разбрахте какво имам предвид. Останалите ученици, дето не са изобщо активни, са нещо като "втори разред", дока-то тия, активистите, имат и известни приви-легии. Та ето какъв интересен казус се заформи във връзка с отношението на училищното ръководство към тия наистина "по-специални" ученици.

То иначе винаги си е имало напре-жения когато, примерно, треньорът на учи-лищния футболен отбор тръгне в края на срока и на годината да кандърдисва по-"несговорчивите" учители да пишат на фут-болистите някаква що-годе прилична оцен-ка, ей-така, щото това е "наше момче", спортист, вдигал имиджа на училището, имал заслуги и пр.; е, не е влизал в часове, ама нали все пак трябва да проявим разби-ране, не може да се носят две дини под една мишница и пр. Това си се случва във всяко училище, разбираемо е, въпреки че прави недобро впечатление на останалите ученици, на "балъците", които трябва да залагат да учат, при положение, че има и втори начин за уреждане с добри оценки; въпросът е принципен, етичен и засяга

представите ни за справедливо и несп-раведливо. И така, ще разкажа на мен ведливо. И така, ще разкажа на мен лично какво ми се случи, като ще вплета случката в цялостното отношение на училищното ръководство към мен, за което писах напос-ледък.

Знаете, че директорката ми отне два месеца преди края на учебната година не един и два, а цели 4 класа - и ги даде на друг, по-сговорчив, щото е прекалено зави-сим, преподавател. Имало, представете си, жалби срещу мен, жалби на ученици и на родители, затова ми ги били отнели. Отна-чало възприех тази случка като гръм от ясно небе, оказа се обаче, че нещата са значи-телно по-иначе; ето как именно стоят неща-та. Убеден съм, че не сте могли и да пред-положите това, което сега ще ви кажа; явно вече всичко е възможно щом популизмът се настани като водещ импулс в поведението на едно училищно ръководство.

Аз преподавам философски пред-мети. Те минават за "лесни" и "второраз-рядни", да не кажа дори "треторазрядни" предмети; министерството ги слага в една група с... физическото възпитание – и пее-нето и рисуването (преди да ликвидират пеенето и рисуването като учебни предме-ти). И ето, в края на миналата учебна годи-на като нанесох оценките за годината бях привикан от директора и една от заместник-директорките и ми се каза "да взема да направя нещо" и да повиша оценките на една групичка от "активистки", от активни ученички, "наши момичета", от оная именно категория, за която писах по-горе. Първо моя милост изкара акъла на училищното ръководство и на упоменатите активистки като заяви, че вече е много късно, оценките вече са нанесени в дневника, нищо не може да се направи, да са мислили по-рано. Но след като "най-човешки", пък макар и през стиснати зъби бях "помолен" от всесилните администратор(к)и, кандисах на това: добре, нека да научат, да се подготвят, да дойдат, да ги изпитам, евентуално ако се предста-вят добре, може и да повдигна оценките им.

Така и стана. С крайно неудоволс-твие тия активни ученички се явиха при мен, видях какво са учили, е, вдигнах им с една единица оценките, ама пак не получиха мечтаните шестици. И аз забравих за слу-чая, ала ето, някои не са го били забравили. И за да не се получи нещо подобно пак, директорката предвидливо два месеца преди края на учебната година смени нап-раво преподавателя, т.е. моя милост - само и само нейните приближени ученички да имат заветните шестици! Какво ще кажете, предполагали ли сте, че чак такова нещо е възможно?! Е, било възможно, аз, дето имам вече 30-годишен стаж като препода-вател в образованието, средно и висше, доскоро не съм си мислел, че това е въз-можно, ето, стовари ми се на главата, оказа се, че не само е възможно, ами е и действи-телно!

15 Та "лошият", несговорчив субект

Ангел Грънчаров беше махнат тъкмо от класовете, в които училищното ръководство има твърде много активистки! А сега ще ви кажа продължението на историята, то също е любопитно.

На учителката, която ме замести, външен човек, който си търси работа, т.е. човек, поставен в крайно унизително поло-жение и затова готов на всичко, се наложи в тая ситуация да стори единственото, което й остава: за да имат мечтаните шестици близките на ръководството активистки тя писа шестици абсолютно на всички ученици! Ей-така, отгоре до долу в дневника само 6-ци! Какво да прави, няма друг начин; наложи й се да стане, да играе ролята на щедра душа. Има една руска телевизионна рекла-ма за шоколад, която е под мотото "Россия - щедрая душа!". Е, тази преподавателка, доколкото ми е известно, не е рускиня, но знае ли човек?!

Понеже аз възразих твърдо против такова едно отношение и поведение на самозабравили се администраторки, бях също така наказан със санкции: примерно, завчера, в четвъртък, в три поредни часа две директорки (без инспектор, както е редно) ми бяха на посещение в часовете! Бях принуден да пиша писмени обяснения за "нарушенията", визирани в хипотетичните жалби против мен (които още не са ми представени, за да зная в какво именно ме обвиняват, само са ми четени избрани аб-заци от тях от самите директорки), което е част от стандартната процедура за дисцип-линарно наказание на учител, включително и за уволнение. Ей-такива мили неща се случват в нашите родни училища. А какви ли други неща се случват, а ние за тях не знаем, защото жертвите не са с манталите-та на Ангел Грънчаров - и страхливо си мълчат?!

Та ще пиша непременно по тия проблеми съвсем скоро. А пък по втория момент, именно касаещ обсъждането на постановленията в Закона за училищното образование, мисля, че един такъв възлов момент, на който най-напред трябва да обърнем внимание, е как да се демократи-зира училищния живот, т.е. как да се прекратят своеволията на директорите, произтичащи от тяхното всевластие. В момента директорите на училища са малки диктаторчета, които си правят каквото им скимне, а пък за да си имат комфорт, прес-ледват и гонят безпощадно всичко, което има дързостта да им се противопостави. За никаква демокрация в училищния живот не може да се говори. За жалост, и новият закон нищо реално не предлага в това от-ношение, ами залага на командно-административния принцип: директорът коли и беси, в него е и ножа, и сиренето, и всичко, а пък всички са принудени да му се подмазват, стига да искат да оцеляват.

Крайно унизителна ситуация, какво ще кажете и за това?

Много често преследванията на учители, пък и на мениджърски персонал, са и политически обусловени: гербоваците се наместват по безпардонен начин в тази сфера и действат както и подобава за мут-ри. Напоследък текат политически обусло-вени процедури за уволнения, примерно, на директора на спортното училище в Перник г-н Райчо Радев, философ, на чиито пост местни активисти на ГЕРБ са хвърлили лакомо око. В Сливен пък вече беше увол-нен един учител по философия, привърже-ник на по-модерните методи на преподава-не, когото училищните администратори се опитаха първом да го изядат ако може даже с дрехите, а пък после, като срещнаха от-пор, му видяха сметката по най-баналния начин: вгорчиха живота му така, че да прие-ме като избавление уволнението по "взаим-но съгласие". И други такива случаи има. Един от тях е и спешната подготовка за моето по-скорошно уволнение, за което има надлежни инструкции и отгоре, дори нищо чудно и "най-отгоре", предвид блогърските ми "своеволия"...

Спирам дотук. Хубав, приятен и слънчев уикенд ви желая! Прощавайте ако има нещо. Дано не съм ви навредил да си развалите прекалено настроението като се позамислите...

ЗАЩО МЕДИИТЕ ТАКА ДРУЖНО МЪЛЧАТ ЗА СПИСАНИЕ ИДЕИ

Фейсбук-групата Фридрих Ницше - Идео-логът на модерния път на Човека към Бога представи списание ИДЕИ ето с тия думи: Афоризмите на Фридрих Ницше в списа-ние "Идеи"

По думите на самия него Ницше е ненадминат сред германците в изразяване-то чрез афоризми. И може би това е една от причините неговото творчество да бъде толкова популярно във виртуалността, където обикновено се прочита толкова, колкото може да обгърне погледът от едно-то кликване.

Четенето от хартия е нещо много по-различно, а списание ИДЕИ заслужава да бъде четено.

Това представяне е може би единствен случай за представяне на списа-нието в интернет (по почин на хора, различ-ни от издателите му); в другите медии - радиа, телевизии, вестници, списания - списание ИДЕИ, четвърта година от създа-ването му, е все още съвсем непредставе-но, т.е. съществуването му се посреща с глухо – а аз го наричам крещящо, защото е многозначително! – мълчание.

Представяният феномен, както и да го погледнем, все нещо говори за ситуа-цията, в която се намира съвременният български живот...

А кога именно и дали изобщо няко-га ще се пропука стената на толкова едино-душното (и така многоречивото, многоизра-зителното!) мълчание около списание ИДЕИ - това никой не може да каже...

А на въпроса, поставен в заглавие-то, именно Защо медиите така единодуш-но мълчат за списание ИДЕИ, може да се отговори единствено така:

Защото духът, уви, е рядък нека-нен – и при това крайно дразнещ! – гостенин из българските простори...

ДА СЕ ПОМОЛИМ НА ВСЕМИЛОСТИВАТА БОЖИЯ МАЙКА

♥ МОЛИТВА КЪМ ПРЕСВЕТА БОГОРО-ДИЦА ♥

Пресвета Дево, Майко на нашия Господ Иисус Христос, всемилостива за-щитнице на всички, които с вяра прибягват към тебе! Погледни на мене от висините на твоята небесна слава, послушай моята смирена молитва и я принеси пред твоя възлюбен Син. О, преблагословена Богоро-дице! Ти си скоропослушница на всички и радост на скърбящите, послушай и мене.

Ти си уталожителка на тъгите, ута-ложи и моите тъги и изгори душевните ми и телесни болести! На тебе, след Бога, възла-гам всичката си надежда.

16 Бъди ми ходатайка и силна зас-

тъпница пред Твоя Син и Господ наш Иисус Христос. Укрепи вярата ми в Него. Утвърди ме в Неговата любов и ме научи да те оби-чам и славя, пресвята Майко Божия, преб-лагословена Марио!

На твоя всесилен покров, пречиста Богородице, връчвам себе си! Амин! От страницата на Мария Мирчева във Фейсбук

МОЯТА СБЪДНАТА МЕЧТА – И СЪЩО ТАКА ЗА КАКВО СИ МЕЧТАЯ КАТО ВИДЯ ГРОЗИЛИЩЕТО АЛЬОША ДЕТО Е НА БУНАРДЖИКА

А пък за пловдивския Альоша си мечтая следното: да се намери един досто-ен български офицер, който с право целене с мощна артилерийска гаубица (или, още по-добре, с ракета “Въздух-земя”, изстреля-на от наш изтребител!) така хубаво да фрасне грозния паметник на съветския окупатор, че той да се разпилее на парчета към страната на парка, където няма да нанесе кой знае какви щети! Това, призна-вам си честно, си мечтая за Альоша и си го мисля винаги, когато пред погледа ми се изпречи това гранитно грозилище… Това, прочее, си го мечтаеше и моя политически приятел и колега г-н Станко Станев, дълго-годишен учител, бляскав математик, Бог да го прости, който почина преди няколко годи-ни, току-що пенсионирал се, но който ми е казвал мечтата си с почти същите думи, с които съм я написал по-горе! Щом двама човека си мечтаят независимо един от друг за едно и също, то няма начин да не се сбъдне един ден!

Казват, че на истински бленувани-те мечти е съдено да се сбъднат непремен-но един ден! Дай Боже да е по-скоро този ден, ако може да видя с очите си Бунарджи-ка без Альоша, тогава най-спокойно ще си умра, а иначе и от оня свят ще проклинам комунистите! Както и, убеден съм, прави това сега славният г-н Станев там, горе на небето! ЗАБЕЛЕЖКА: Автор на колажа е г-н Весе-лин Драков

ПРОТИВ ИЗОПАЧЕНАТА ДО НЕУЗНАВА-ЕМОСТ ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА ЗА СЛУ-ЧИЛОТО СЕ С НАС САМИТЕ

В блога на Иво Инджев попаднах на текст под заглавие Едно вярно и едно абсурдно „откритие“ на Борисов, в който обаче, за свое неудоволствие, открих една голяма грешка в тълкуването на нашия забележителен журналист; наложи се да реагирам незабавно; ето какъв коментар написах там, в неговия блог:

Г-н Инджев, позволявам си да не се съглася с Вашето тълкуване, съдържащо се в този пасаж:

... България, като съюзник на Германия, прави глупостта да обяви война на САЩ и Великобритания без никаква практическа нужда да се набутва между тези шамари...

Смятам, че истинския, автентич-ния, верния смисъл на тази "абсурдна стъп-ка" на Цар Борис Трети да обяви война едновременно и на САЩ, и на Британската Империя е съвършено друг; Царят прави този мъдър и крайно прецизен ход, поема определени рискове (бомбардировките на София и някои други български градове), но с пределно ясно съзнание: като сме в със-тояние на война с Америка и Англия, Бълга-рия един вид ги "кани" да дойдат да ни окупират; те имат пълното и законно право за това, щото именно ние сме им обявили война.

Същевременно на СССР толкова умният Цар на България не обявява война, което действие може да се изтълкува така: вас, болшевико-комунистите, не ви щем, не щем вие да ни окупирате, ако пожелаете да ни окупирате, ще имате "малкото" неудобст-

во сами да ни обявите война, и тогава ще излезе, че сте агресор и окупатор в истинския смисъл, докато Америка и Анг-лия, след като ние сме им обявили война, имат законното право да нахлуят с войските си у нас, та да ни окупират и да ни спасят по този начин от болшевишкото, от комунисти-ческото зло.

Ето какъв е мисловния ход, зами-сълът на мъдрия ни и българолюбив Цар – и трябва да признаем, че за малко планът му не се реализира бляскаво; знаем, че Чърчил дълго време настоява Вторият фронт на западните съюзници да се открие на Балканите! И ако мекушавият Рузвелт беше подкрепил умния английски премиер, България щеше да се спаси от болшевиш-кото зло, а пък планът на Царя на България би се изпълнил бляскаво!

Е, не било съдено да се изпълни неговият мъдър план, и то, трябва да приз-наем, не по негова вина; царският план, прочее, все пак се изпълни наполовина, в частта си за това, че на СССР се наложи сам да обяви война на България, за да нахлуе на българска територия, което имен-но и доведе дотам, че България стана жерт-ва на непричинената от нищо брутална агресия на съветския окупатор.

Вие, г-н Инджев, де факто призна-вате втората част на гениалния царски план, а именно, че Царят е направил така на СССР да се наложи да ни обявява агре-сивна война за да ни окупира (причинено от така странното на пръв поглед необяване на война от страна на Царство България на третия голям съюзник в тристранната анти-хитлеристка коалиция!), но ето, за жалост, установявам, че не сте успял да стигнете до автентично тълкуване на първата, още по-важна част от гениалния царски план за спасяване на България от комунистическата чума.

Щото, знайно е и излишно е да се изтъква, че ако бяхме окупирани от запад-ните съюзници, съдбата на България щеше да бъде съвършено друга, каквато, пример-но, беше съдбата на Франция, на Западна Германия или на Япония, или на Гърция, примерно. Тъй че бих се осмелил да Ви помоля да вникнете малко повече и да ревизирате прибързаното си заключение, което се съдържа в цитирания от мен абзац от Вашия днешен коментар, а именно:

... България, като съюзник на Германия прави глупостта да обяви война на САЩ и Великобритания без никаква практическа нужда да се набутва между тези шамари...

Мисля, че в контекста на казаното по-горе нещата вече изглеждат съвсем иначе, т.е. опасната, но толкова мъдра дипломатическа игра на великия български Цар Борис Трети за спасяването на Бълга-рия от комунистическото зло трябва, крайно време е вече, да бъде оценена по достойнс-тво и подобаващо, според автентичния й

17 смисъл. Щото Цар Борис Трети даде и живота си за България и е срамно ние, българите, толкова години след смъртта му все още да не признаваме усилията и заслу-гите му - щото това е една най-грозна неб-лагодарност!

Пък и иначе ще излезе, че в замя-на на това все още продължаваме да робу-ваме, и то дори без да си даваме сметка за това, на лъжите и фалшификациите на марксистко-комунистическата историогра-фия, която биваше натрапвана на българи-те цели десетилетия, и то с една-единствена цел: да бъде укрита и изопачена до неузнаваемост историческата истина за случилото се с нас в толкова тъжния ХХ век.

ЛЮБИМАТА ИГРА НА ЧЕНГЕСАРО-КАГЕ-БИСТКАТА ОЛИГАРХИЯ С БЛАГОДУШ-НИЯ БЪЛГАРСКИ ИЗБИРАТЕЛ

На Фейсбук-страницата на Дими-тър Тонев открих следния текст, който ми се вижда добре да стигне до повече хора, понеже представената в него игра касае също така твърде много хора, по-точно всички нас; та ето до какво се свежда тази игра:

Това е една много забавна игра! Нарича се “Само Костов да не е!” Ето:

Не щете БСП – на ви Цар, само Костов да не е!

Не щете Цар – на ви Тройна коа-лиция, само Костов да не е!

Не щете Тройна коалиция – на ви Боко Борисов, само Костов да не е!

Не щете Борисов!!! (много каприз-ни хора сте били бе!) на ви Кунева… само и само Костов да не е!

И става все по-весело и по-весело! Аз пък, А.Г.,си позволявам да до-

пълня играната с нас игра ето как: Който и да е, само и само Костов

да не е! Щото само Костов е доказал, че

умее да управлява с полза за България! Майната й на България само и са-

мо Костов да не е на власт!

ОТНОВО ЗА ПОТЪНАЛАТА СЯКАШ В РУСКА КАЛ НАША ОБРАЗОВАТЕЛНА СИСТЕМА

Решавам тая сутрин да публику-вам мислите, които обменихме по имейла с един млад човек, с единия от авторите на публикуваната тия дни чудесна статия Ма-турите – между "здравия разум" и "поз-воленото безумие”. Оказва се - противно на това, което обикновено си представяме - сред младите хора у нас има изненадващо интересни, сиреч, мислещи личности, с които е много приятно да се общува. Засег-нахме, както ще установите, някои теми, които могат да са от значение и за други хора, примерно за това как се пише фило-софски текст и пр., та това именно ме при-нуждава да дам гласност на кореспонден-цията ни; ето какво си казахме:

Привет, господин Грънчаров! Пиша Ви по повод една малка ста-

тийка, която написахме заедно с един мой съученик. Една моя приятелка ме ориентира към Вас. Вярвам, че донкихотския похват, с който сме се заели, изключително ще Ви заинтересува. А и, тъй да се каже, "разкри-тията" ни също биха провокирали интерес. Освен това Вие сте личност, която е изклю-чително заинтересована от потъналата сякаш в руска кал наша образователна система.

Пращам текста и ще очаквам отго-вор – пълен с похвали или укори, Вие ще прецените.

Поздрави! Здравейте, г- Стоянов, Прочетох статията Ви и смятам, че

тя заслужава да бъде поставена на внима-нието на т.н. "обществено мнение" и, евен-туално, на институциите; смятам, че е добре на вашия текст да бъде дадена публичност, евентуално за да се предизвика дискусия. Ако ми разрешите, ще публикувам текста Ви в моя блог, а пък тъй като имам контакти с Движението за либерализация на обра-зованието, би могло същия текст да излезе и в техния сайт. Поздравявам Ви за сме-

лостта открито да изразите възприятието и отношението си към "мероприятието", наречено "матура". Ако сметнете, че може да си имате някакви проблеми, бихме могли да публикуваме текста и с Вашите инициа-ли; вие със съавтора Ви решете това.

С поздрав: Ангел Грънчаров Здравейте, Идеята на самата статия е да се

публикува на възможно най-много места, та да се провокира обществен отзвук. Затова аз и съавторът сме съгласни да бъде публи-кувана в блога Ви, дори е успех, че успява-ме да предизвикаме интереса Ви. :)

Само ще помоля да публикувате версията, която Ви пращам в този имейл, понеже открих някои досадни грешки в миналия файл.

Всичко е наред, доколкото успях да видя. Може да добавите, че сме от град Казанлък. Пропуснах да Ви пиша в послед-ния имейл, че одобряваме публикуването в сайта на Движението за либерализация на образованието.

Надявам се, че статията ще успее да покаже реалните лица на матурата и да не скрие от обществото големия фарс. Може би все още съм твърде афектиран от това... да го наречем събитие, но искрено се надявам, че всичко може малко или много да се промени. И желая да работя за тази промяна, доколкото ми позволяват умения-та.

И искам да Ви благодаря за съ-действието, г-н Грънчаров! :)

Здравейте, Ще ви съдействам доколкото мога

статията Ви да излезе на повече места. И вие я предлагайте на разни сайтове, убеден съм, че на много места ще я харесат и ще я публикуват. Хубаво е да се заговори за проблемите, които поставяте. Много неща в самата процедура, наречена матура, са порочни и неправилни – от гледна точка на идеята за едно модерно образование.

Понеже разбирам, че сте се явявал на матура по философия, правя си извод, че се интересувате повече от философия. Не зная дали сте информиран, че издавам една философско списание, носещо името ИДЕИ. Ползвам се от случая да Ви поканя да се включите към неговите автори. От статията Ви за матурите съдя, че умеете да пишете и че има какво да кажете.

Аз пък Ви благодаря за това, че ми изпратихте статията си!

Хубава вечер! С поздрав: Ангел Грънчаров Здравейте, Знам за Вашето списание. Досега

съм чел само 4-тата книжка, останалите не съм успял да ги открия. Определено имаше интересни неща вътре и то може да се

18 окаже полезно за голям обсег от читатели. Представя философията в едно разбираемо и, да го нарека, човечно лице, а не просто отдалечени абстракции.

Което всъщност трябва и да е цел-та на всеки философ, целящ да сподели безценните бисери на това изкуство (не обичам да наричам философията "наука" - в такъв случай би се оказало, например, че Ницше не е философ).

Бих могъл да пратя текст за списа-нието, просто се опасявам, че темите, от които се интересувам, рядко са с обществе-на насоченост.

Здравейте, г-н Стоянов, Имате много вярно разбиране за

естеството на философията! Споделям, че в никакъв случай философията не е наука, щото едно такова приемане унизява високо-то й достойнство. Да се нарече философия-та изкуство е значително по-близо до ней-ната истина, до истината за това какво наистина е тя. Пишете и пращайте свои текстове без да мислите за тяхната "общес-твена значимост"; ние в сп. ИДЕИ поставя-ме ударението върху значимото за ЧОВЕКА, не за СОЦИУМА. А онова, което е значимо за човека, би следвало да е значимо и за човеците в т.н. социум, по причина на това, че общността се състои от индивиди :-)

Прочее, ако желаете, бих могъл да Ви снабдя ако не с всички, но поне с пове-чето книжки от поредицата на сп. ИДЕИ. Понеже трудно се намира, понеже просто го няма в книжарниците и по будките за списа-ния и вестници, няма никакъв проблем да Ви ги доставя аз.

С поздрав: А.Грънчаров Здравейте, Ще помисля относно философски

текстове, по принцип имам само фрагменти, размисли, които не съм завършвал.

А относно списанието - проявявам интерес, кои броеве и как бихте могли да ми пратите?

Здравейте, г-н Стоянов, Разбирам, това, че нямате завър-

шени готови текстове не е беда; Вие си пишете когато имате желание и когато се вълнувате от дадени проблеми; човек е добре да привикне да записва мислите си, особено ако има усещането, че те имат някаква значимост; трябва да се научим да уважаваме своите мисли, да ги почитаме, да им обръщаме по-голямо внимание, а това става най-добре като ги съхраняваме чрез записването им; понеже иначе мислите ни са нещо "хвъркато", идват и отлитат – и повече никога не се връщат. Или ако се върнат, че връщат под формата вече на съвършено други мисли.

Та затова Вие си пишете, като на-пишете нещо, пращайте текста, може пък да има смисъл да стигне до повече хора - и

тогава ще го отпечатаме. На мен ми се иска списание ИДЕИ да стане трибуна на мис-лещите хора в България, особено на по-младите. Понеже, за жалост, мисленето не е на кой знае каква почит из нашите земи, нещо повече, на мислещите хора у нас се гледа с недобро око, те дори са дразнещи и затова биват твърде много ненавиждани. Е, респективно, немислещите, особено пък простаците, са на голяма почит и уважение, на тях се радват, ръкопляскат им, възхища-ват им се. Аз така мисля, такова е моето впечатление, не зная дали съм прав. Дано не съм прав, но имам опасения, че може и да съм прав.

Мога да Ви изпратя по пощата всички книжки на сп. ИДЕИ с изключение на първата, която отдавна е изчерпана, а те общо са 8 досега излезли книжки. И, разби-ра се, без ония книжки, които вече сте чели или ги имате (трябва да ми пишете кои именно имате, да ги уточним). Ще Ви ги пратя по пощата, трябва да ми дадете ад-рес, понеже сте ученик (макар и бивш) и бъдещ студент, ще ги платите на половин цена. Ще уточним как да изпратите парите. За жалост не мога да Ви ги подаря.

А за писането пишете за каквото си искате, но ето, примерно, на мен много ми е интересно как си представяте истински доброто, "идеалното" образование. И какво най-вече следва да се промени в българс-кото образование, има ли и изобщо надеж-да, че нещо може да се промени. А пък за същински философски теми колкото искате има; аз ще Ви изпратя към списанията едно мое помагало, нарича се Лаборатория по философия (с подзаглавие "Книга за опит-ващите се да разбират"), подарявам Ви го, то може да Ви помогне да откриете безброй теми, по които си заслужава да се мисли и да се пише. А и сам можете да си измислите колкото искате теми.

Прочее, сега си мисля, че вашата статия за матурите няма проблем да излезе в следващия брой на списание ИДЕИ; ще я сложа още сега в папката, където събирам текстовете за следващата книжка.

С поздрав: Ангел Грънчаров

ПРЕКАЛЯВАТ С АЛКОХОЛА ТИЯ, КОИТО СА ЗЛЕ В СЕКСА

Попаднах на едно “сексуално ин-

тервю” с Радой Ралин и открих няколко момента, касаещи проблема “секс-алкохол”, които ми се виждат достойни за по-голямо внимание; с две-три думи казано: вярно говори бай Радой, Бог да го прости!

Това, което той подхвърля, може да се развие, но и така казано е достойно да се знае и разпространява – щото много истина има в него. Та ето тия няколко от-къслека от неговото интервю, които така ме впечатлиха:

Често се обявяваш против алкохола, в полза на секса. Защо?

Аз не пия. Аз съм за секса. Пие който не може. Не мога да обвиня младите сега че пият. При това че и жените пият повече. Може би всички са еднакво недо-волни. Сигурно сексът не върви много нап-редничаво в таз страна. Какво да говорим? Чисто и просто на хората не им е нито до държава, нито до мокрене на котето*.

Защо смяташ, че сексът трябва да замени алкохола? Не може ли да ги има и двете?

Защото сексът е най-първичният, първо се е появил той, после са открити всички възбудителни ли било, упояващи ли растения, съставки ли, минералчета ли… Обаче не са човешки. А той е най-човешкото нещо. Алкохолът е измислена работа. Важното е, че сексът не може да се имитира. Не може да има секс-менте. Той е истински, естествен. Значи препоръчваш повече секс, по-малко алкохол.

Никакъв алкохол, никакви опиати, а само естественото желание да се любят едни други мъжът и жената. Това е. Колко трае любовта?

Според това колко я помниш. А всеки секс се помни цял живот. Може ли някой, като му говорят за секс, и той да не се ухили. Виж като говорим за секс как се усмихва всеки, който ни слуша. Погрознява ли като се смее? Не погрознява. Сексът украсява хората. А всеки секс се помни цял живот. Сексът украсява хората. Смяташ ли, че българинът днес е по-разкрепостен в секса от предишните поколения?

Той е по-разкрепостен на думи са-мо. А едно нещо като се прави само на думи, значи има потиснати комплекси.

* “Мокриш ли котето?” – традиционният шеговит въпрос със сексуален подтекст, с

19 който Радой Ралин поздравява познати и приятели при среща.

НАИСТИНА, ДОКОГА?!

МЕЧТАТА НА БЪЛГАРИНА Е ВЛАСТТА ДА НЕ ПРЕЧИ НА СОБСТВЕНИТЕ МУ ТАРИ-КАТЛЪЦИ И МОШЕНИЧЕСТВА

По публикацията от вчера със заг-

лавие Защо медиите не смеят да гъкнат по повод бандитското минало на Б.Борисов? получих твърде интересен коментар, който заслужава да бъде публи-куван отделно, за да стигне до повече хора; понеже именно се докосва до една прелю-бопитна тема: каква е българската мечта? Затова и публикувам този текст тая сутрин; от друга страна тази сутрин изобщо не мога да пиша, понеже силно съм настинал зара-ди това, че вчера хубаво ме наваля порой-ния пловдивски дъжд; сега само пия чайове, лекувам се и, разбира се, не мога, нямам сили да пиша; дори и гласа си загубих, не знам как ще се оправям днес на работата си, която се свежда до това да говоря пре-димно с… магарета! ); та ето и най-сетне коментара на г-н Йоцов:

Ангел, не мислиш ли че 75% от българите биха се поставили на неговото място без никакъв срам, угризения на съ-вестта или страх? Ето това е причината този стил на политиците да е допустим в България, такъв вид политици да са прие-мани в България.

Ангел, не мисли че в Сърбия, Ма-кедония, Черна Гора, Албания е по-различ-но от България. Не е! Не искам да говоря за бившите Съветски Републики с може би изключение, но не голямо, на Грузия и Ар-мения. Към неорганизирания Балкански Синдром се прибави и разрухата на социа-листическото безвремие. Няма значение колко стара държава си, какво си бил преди стотици години, горд воин или страхлив предател, горд воин на бойното поле или мижитурка, използваща тарикатлъци за да победи, важното е какъв си сега, в момента, в 2012 година.

Да живееш, уповавайки се че на-цията ти е била някога велика и нещата пак ще тръгнат и пак ще станеш велик е най-деморализиращото и подвеждащото чувст-во – и е едно напразно очакване. Докато ръководителите на държавата са законно избрани и няма предявени наказателни обвинения спрямо тях те са законните ме-наджери на държавата за целия свят. Оттук-нататъка всичко зависи от нас, българите.

Обаче пак си задай въпроса дали българите особено ги е еня кой ги управля-ва? На българите им стига този, който ги управлява, да не ги закача да плащат данъ-ци (колко има в затвора за неплатени данъ-ци?), да могат да крадат, да извършват мошеничества без да се страхуват от съд и присъда.

Ето това е мечтата на българина. Ония, честните интелектуалци, фабриканти, търговци, бизнесмени, банкери, политици бяха избити на 9.9.1944 и от тогава управ-лява силата, доносничеството, неграмот-ността, бивши престъпници, станали парти-зански герои, подлизурковщината и всичко ретроградно, всичко онова, което е мразело хората, добили своите пари чрез ум и чес-тен труд по 12 и повече часа на ден. Рубла-джията се превърна в най-добрия патриоти-чен гражданин на Народна Република Бъл-гария.

Българската нация деградира от 1944 насам. Ако детето ти боледуваш често и отсъстваш от работа ставаш трън в очите на колегите си – защото те трябва да вър-шат и твоята работа. Обаче ако от 5 дни в 4-ри идваш пиян и недоспал на работа и дремеш на работното си място и разказваш каква незабравима нощ е била и казваш “Ей, някой ден трябва да ви взема с мен!” ставаш герой, всички те харесват, ти си кумир, всеки се стреми да е близък с тебе, че поне един път да бъде заведен на тези нощи с жени, безкрайно пиянство, секс и комар.

За ЦРУ. След 1989 Берлинската Стена падна, и Студената Война завърши ЦРУ получи нова задача. Появиха сигнали за изграждане на мафиотски структури в бившите държави от съветския блок, които се стремят да се свържат с Американската Мафия. И които търгуват с всичко: от чо-вешка плът и органи, до нуклеарни матери-

али и технологии, производство и разп-ространение на наркотични вещества в западните държави и САЩ.

Тогава ЦРУ получи задача активно да разработва новите (“демокрации”) от гледна точка на заплахите към САЩ от нарастваща престъпност, увеличен оборот на наркотици, кражба на технологии, нови материали и открития. Така че може напъл-но да се вярва на докладите на ЦРУ във Уикилийкс.

Alexandar Iotzov

НАШИЯТ НАРОДЕН ЛЮБИМЕЦ В УНИ-ФОРМАТА И ДЕГИЗИРОВКАТА НА... "МЪДРЕЦ"!

Дали пък не помъдря нашия кумир Б.Б.?! Дали пък не поумня? Силно се съм-нявам... не се подвеждайте по снимката, измама е...

Милият, сега колко различно изг-лежда – как си му приляга... простотията, колко си е добре в амплоато на простак!

"Аз съм прост, и вие сте прости - и затова така добре се разбираме!"

МАТУРИТЕ – МЕЖДУ "ЗДРАВИЯ РАЗУМ" И "ПОЗВОЛЕНОТО БЕЗУМИЕ”

Текстът, който ще прочетете, е написан от двама "зрелостника", от двама ученика, завършващи средното си образо-вание и явили се на тазгодишната мату-ра; в него те представят своите впечат-ления от матурата, преценката си за нейния смисъл и за начина на провеждане-то й. Получих текста на статията им на своя имейл с предложение да кажа как възприемам написаното; предложих им да публикувам статията, те се съгласиха и ето, тя вече е пред вас:

20 Матурите – „между здравия разум и поз-воленото безумие” Румен Скрински, Георги Стоянов, град Казанлък

Вълненията, които предизвикват Държавните зрелостни изпити, превърнали се вече в традиционна политика на Образо-вателното министерство, и тази година преминаха под знака на модерния фразео-логизъм „прецакай системата”. В публично-то пространство като несдвоени електрони се реят коментари за ползата от подобни препитвания в навечерието на грандоманс-ките балове, ала фокусът на настоящата статия не ще разнищва идейните цели на МОМН. Интересен е акцентът (превърнал се в методология) по отношение на системата, която зрелостниците прилагат, за да над-хитрят спящи квестори и зорко „гледащи” камери. Матурите получиха статут на изпит с известна доза елементарност в съдържа-нието на въпросите и задачите в него, но въпреки хилядите улеснения, които сякаш ти казват „каквото и да заградиш – все си хванал 3-ка”, налице е отчайващата статис-тика на скъсаните и неграмотните препис-вачи.

Следващите примери си поставят за задача да провокират съзнанието ни за липсите на здрав разум, абсолютно отсъст-вие на отговорност и уважение към самия себе си, гарнирани с известна доза арогант-ност и безсъвестно издевателстване с „пи-щова”, който може да бъде както актуално WI-FI устройство, така и приятел, с който „зрелостникът” попада в една стая. А ярост-ното наличие на позволеното безумие (не в единици случаи) е просто вратичката без завеси, която отвежда посредствени и твър-де добре оформили се обществени парази-ти към успешното издържане на (и без това) пародийния изпит, а оттам – директно в българския университет.

Свидетелят: Започвам с матурата по философия. Няма да споменавам имена на учители и ученици, защото не искам да накърня нечие лично достойнство. Та по време на тази матура в стаята имаше много подсказване, въпреки че то е строго забра-нено и след него следва (според правилата) директно изгонване от изпитната зала. А следящите за реда трябва да се грижат това да се изпълнява: все пак не е възможно при наличието на двама квестори в стаята и на една видеокамера (от която Големият брат уж гледа) да има постоянен шум на разна-сящи се във въздуха отговори.

Но не това наистина ме притесни по време на ДЗИ-то. Оказа се, че аз постъ-пих по много егоистичен и себичен начин, тъй като не желаех да споделям своите отговори с останалите по време на изпита. Това обаче не попари техния интерес към моите знания, дори напротив – колкото повече не обръщах внимание на тихите

призиви „Ей, момче!” (учениците, които искаха да им подскажа, не ми знаеха име-то), толкова по-усърдно и настоятелно те се обръщаха към мен. Дори докато развивах тезата на есето си, станах обект на присмех, защото някои от хората в стаята разгледаха моето упорство като признак на бавна ми-съл. Подвикванията ставаха все по-натрапчиви и непоносими до такава степен, която ми пречеше да развия своите идеи. Самите подвиквания бяха подминати от двамата квестори безмълвно и с пасивност, въпреки (уж) невероятната строгост спрямо дисциплината на изпита. Наложи се да се обърна към тези субекти, които ми пречеха, с един не много приличен жест, който не желая да опиша в момента, но който е уло-вен от камерите и неговото съществуване е факт. Едва тогава нахалниците спряха да ме тормозят (вероятно от смущение). Мога да посоча в кое училище и в коя изпитна зала бях, за да бъде записът намерен и моите думи – доказани до неоспоримост.

По време на матурата по БЕЛ съ-що имаше опити ученици да кореспондират един с друг. Но ситуацията бе по-различна тогава. Когато едната, „лошата” квесторка, излезе от стаята, за да посети тоалетната, веднага започна шушукане с номерчетата на задачите и отговорите им. Но шушукане-то беше неуверено, защото в стаята имаше още една квесторка. Това лице обаче се оказа „добра” квесторка – тя се обърна към нас и ни каза, че можем да обсъждаме колкото си искаме отговорите, стига само да не се обръщаме настрани или назад, защо-то „камерите били включени” (!). Тогава започна активна кореспонденция между субектите в стаята. Всичко завърши, когато „лошата” квесторка се върна в стаята. Тога-ва шушуканията отново спряха.

Та на това място идва ред на мои-те невинни въпросчета. Искам да попитам защо аз, който исках да направя матурата си колкото мога, без да удостоявам хора (които даже не познавам) с отговорите си, станах обект на присмех и подигравки? Защо бях обезпокояван и изнервян от оста-налите, когато се опитвах да пиша есе вър-ху абстрактните размишления на Хегел? Нали си прочетох инструктажа за провежда-нето на матурата – в него имаше ясно пре-дупреждение към онези, които се опитват да преписват един от друг, а не към тези, които отказват да подсказват. Защо трябва да бъда обиждан, когато действам според регламентите на изпита, а двамата квестори в стаята да не си вършат работата и да не биват санкционирани от уж строгото ни Образователно министерство? Защо съ-ществуват камери, които записват изпитите, когато всъщност никой не предприема дейс-твия срещу нарушителите на дисциплина-та?

Ето това бяха невинните въпроси, които желаех да попитам – аз, който се опитах да бъда съвестен – изглежда това не

се желае по време на ДЗИ. Или поне аз такова заключение мога да си извадя от изпитите. А моят опит от провеждането на матурите е индивидуален, сиреч – опитът само на един ученик. Ами ако във всяка една стая положението е било същото? Къде отива тогава предназначението на тези матури? И ако трябва да отговоря на това философски – отговорът е, че пред-назначението им е в небитието. Съществу-ването на тези матури се оказва безсмисле-но, неоправдано. И освен това матурите са крайно недействителни, ако приемем за истинна сентенцията: всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. Защото по-голям абсурд от преживяванията ми по време на матурите скоро не съм сре-щал. И наблягам на това, че по мои силни убеждения този абсурд трябва да бъде премахнат.

До голяма степен Държавните зре-лостни изпити осигуряват на нас, младите „безсмъртни” зрелостници, един солиден урок, един фундамент по… оцеляване в родната Татковина. Оцеляване, което ко-респондира с взаимоотношението паразит-гостоприемник. Безсрамно удобно е нахалс-твото и арогантността ти да работят в твоя полза, актуално е да заробиш „здравия си разум”, щом системата, щом висшите еше-лони са оставили вратички за необезпокоя-вано напускане на средното образование. Типично по нашенски премина и този „из-пит”, чрез който държавата цели да провери уменията ти по преписване, подсказване, проява на качествена доза наглост и успеш-но възползване от вечната сънливост на мърморещи квестори.

Именно тази държава няма необ-ходимост от твоите знания, тя търси у теб вредителя, паразита, който живее в и чрез другите. Именно тази държава очаква без-резервната ти радост от получената тройка – аргумент за успешно издържана проверка. Именно тази държава отравя твоя потенци-ал, като създава условия за неговата агони-зираща смърт. Именно тази държава разчи-та на серийното производство на тъпи уче-ници, защото, когато електоратът е от бле-ещи овце, козината се търгува на безцени-ца…

Именно тази държава те изпраща отвъд пределите си, защото самата тя не знае дали да предпочете „здравия разум”, или да се отдаде на покварата чрез „позво-леното безумие”…

Честито завършване, време е за студентство!

ВРЕМЕ Е ДА СЕ ОПРЕМ НА БЕЗПРЕДЕЛ-НОТО БЕЗОЧИЕ В ПОЛИТИКАТА

Искам да изразя съгласието си с

ARON и да добавя, че е крайно невъзпитано и безочливо хора, които нямат нищо общо

21 нито с Костов, нито с ДСБ, непрекъснато да искат оставката на Иван Костов!

Да, г-н Сугарев, безочие и нахалс-тво е постоянно да искате оттеглянето на Костов! Та зад неговото избиране стоят живи избиратели! 100 хиляди, 200 хиляди, 300 хиляди, но и двама да са – те са тези, които могат да искат оттеглянето му. ДСБ е независима структура, има си членове, симпатизанти, те си избират ръководство и т.н. Вие какво общо имате? Откъде-накъде ще им казвате на тези хора кого да си изби-рат за партиен ръководител?

Защо не поискате Бойко Тиквата да се оттегли от ръководството на ГЕРБ? Хем там е повече от очевидно, че не става дума за воля на членската маса при неговия избор. Имате хиляда пъти по-голямо осно-вание да му искате оставката от лидерския пост на ГЕРБ, но не го правите! Защо, аджеба?

Защо не поискате от ДПС да си из-берат друг председател, а не Доган? Напи-шете 20 статии, в които искате Доган да се оттегли от ръководството на ДПС! Защо не го направите?

Защо не проявявате предпочита-ния към лидерите на БСП? Ето, имаха конг-рес. Що не излязохте с поредица от статии, в които възпитано поискайте оставките на Станишев или на Първанов, или на когото и да било друг. Оставките им от лидерските постове в БСП. Хайде, направете го. Кое ви спира да се месите във вътрешните работи на БСП и кое ви дава право да правите същото по отношение на ДСБ? Ще ви кажа: липсата на възпитание и на демократично чувство. Вие не сте демократ. Вие не ува-жавате вота на хората, правото им на избор. Заедно с това не уважавате и самите хора.

Обърнете внимание, че няма сим-патизанти на ДСБ, които да са искали ос-тавки в СДС. И знаете ли защо? Защото тези хора, симпатизантите на ДСБ, имат инстинктивно демократично чувство. Те усещат инстинктивно, че не могат да имат претенции към избора на другите, че избора на другите си е тяхна работа.

Спомнете си, че когато Мартин Димитров суспендира споразумението за президентските избори и подписа съюз със Софиянски и Бакърджиев, симпатизантите на ДСБ го обвиниха в предателство, но

никой не постави под съмнение правото на СДС да си избира ръководители, никой не поиска оставката му от лидерския пост в СДС. И обърнете внимание, че едни или други наглеци от СДС непрекъснато се месят в работата на ДСБ искайки оставката на Костов. А това е такава селяния… Такава липса на възпитание, такава наглост и бе-зочие.

Все едно аз да съм бизнесмен, да сключвам добра сделка с друг бизнесмен и в хода на преговорите да му кажа “Виж какво, мой човек, не харесвам жена ти! Вземи се разведи с нея, иначе няма да правя бизнес с тебе!” Автор: Корбалаев

СЛЕД КАТО НЯМА СИМВОЛ НА БЪЛГАР-СКАТА ДЪРЖАВНОСТ ИМА ЛИ БЪЛГАР-СКА ДЪРЖАВА ВЪОБЩЕ?

Елизабет Втора празнува тия дни 60 годишнината от изкачването на британс-кия трон и в нейна чест Англия е покрита с британски и английски флагове. Официал-ният парад е помпозен, изискан и подготвен с много любов, преданост и покъртителен английски патриотизъм, благодарност и лоялност към кралицата.

Дали обаче кралицата е причината за тази патриотична еуфория или това, която тя олицетворява, това, което тя сим-волизира и това, което тя инспирира в по-даниците си! Елизабет II е символ на бри-танската държавност, на британското сво-бодолюбие, тя е гарант за британската независимост и ако щете на британското величие!

Ако сравним България с Великоб-ритания, логичния въпрос е има ли почва за сравнение? Хайде да си отговорим на еле-ментарния въпрос, кой е символа на бъл-гарската държавност в днешна България?! Кой? Президентът, който мълчи, когато български флагове са разкъсани от со-фийската община, за да се угоди на петата колона и обслужването на нейния фетиш ПСА?… Не става!

Премиерът, който целува ръката на руския патриарх без даже да му я пода-ват? Не, не става! Главата на Българската Православна Църква, назначен от Тодор Живков и агент на ДС? Не, не става! Пар-

ламент пълен с ченгета, подчинени ментета и уж десни комунета? Не, пак не става! Списъкът с тези, които не стават, е дълъг…

След като няма символ на българ-ската държава има ли българска държава въобще?

Тъжно и трагично!!! Posted by Имигрант

АКО СЕ РАЗВЕЖДАТЕ, В НИКАКЪВ СЛУ-ЧАЙ НЕ НАЕМАЙТЕ ПЕТЪР СТОЯНОВ ЗА АДВОКАТ!

Пловдивският грандоман, отдавна бита карта в политиката, се завърна към старото си амплоа, сякаш за да потвърди подозренията, че дори и по разводите не го бива. Добре известно е, че Стоянов и брат му Емил – също карикатурна фигура – дейс-тваха като троянски коне в разсипването на СДС.

Вече излязоха данни за масово ку-пуване на гласове на пловдивски делегати, чрез които Националния съвет на СДС разтури „брака” с ДСБ. Тезата на братята Стоянови и семплите им клакьори, че Иван Костов дърпал назад Синята коалиция, е толкова вярна, колкото е вярно, че най-нелепият държавен глава в България е личен приятел на Анджелина Джоли (бел. ред. – ама представяте ли си!) и че Бил и Хилари Клинтън се допитват до него, за да сверят позицията на Америка по балкански-те въпроси.

Разпадът на Синята коалиция об-рича само СДС – единственият начин за спасяването на десницата е групата около Надежда Михайлова, Мартин Димитров и Найден Зеленогорски да се отцепи от про-дажната клика на менте-демократите. Що се отнася до Иван Костов – той ще влезе в следващия парламент.

На последните избори, проведени миналата есен в България, мажоритарният кандидат на СДС за президент Румен Хрис-тов спечели по-малко гласове от Светльо от „Хиподил” – обидните 1,95% (65 000 гласа). За сметка на това коалицията между СДС и ДСБ на пропорционалния вот – за общинс-ките съветници, събра 280 000 гласа. Защо ли силиконово-перхидролените социоложки не допускат варианта, че всъщност ДСБ

22 тегли СДС? Уви, акъл и морал не могат да се имплантират.

Нека видим къде са на картата „демократите”, възмутени от Костов – Сте-фан Софиянски, мъжкарят Антоан Николов, Евгений Бакърджиев, Богомил Бонев, Петър Стоянов, кафеджията Юруков не могат да спечелят избори дори за домоуправител на входа. А какво се случва с онзи, с обратната захапка, дето преди години се биеше в гърдите, че ще прави ново СДС? Може би Димитър Абаджиев най-сетне ще възроди „автентичната” десница, както някога обеща по жоржганчевски.

Вина за разпада на СДС има и Мартин Димитров, който лично на мен ми е подозрителен заради симпатиите си към ЦСКА. Как изобщо е възможно лидер на демократична партия да симпатизира на изкуствено създаден отбор с указ от кому-нистическата партия?

Така че – не ни мислете нас, кос-товистите. Дори и ДСБ да не влезе в парла-мента, Командира винаги ще има твърдо и трайно ядро от застъпници и думите му ще тежат на мястото си. Разпадът на СДС пък може и да е полезен – в крайна сметка само така от влака ще отпаднат лакомници като Петър Стоянов, Стефан Юруков, борисла-вовци и прочие.

Автор: ОСА

ГОЛЕМИТЕ ПОЛИТИЦИ СА ИСТИНСКА РЯДКОСТ И ТРЯБВА ДА БЪДАТ ЦЕНЕНИ, ПАЗЕНИ И ПОДКРЕПЯНИ

Това е интересен анализ на Ед-вин, обагрен от висок морален патос. Част от критиките сигурно са оправдани, защото впоследствие, когато събитията са вече минало и факт, всички сме по-умни. Въпре-ки това не мога да се съглася с ред поста-новки.

Така например СДС не беше съз-даден да промени България, да я направи нормална и достойна страна. Това наистина беше мисията на СДС в съзнанието на неговите избиратели, но не и намерението на самите създатели на Съюза. СДС беше създаден, респ. инфилтриран от БКП-ДС-КГБ с цел да се симулира многопартий-

ност и да се контролира прехода в удоб-на за комунистите посока. А това не беше посока към истинска свобода и демокрация.

Независимо от това СДС-ОДС със своето управление 1997-2001 успя да придвижи България доста решително в правилна посока. Разбира се, ако сме максималисти, никое правителство след 1989 не може да ни угоди. И все пак управ-лението на Костов при всичките му безспор-ни кусури и несъвършенства беше най-доброто не след 1989, а най-малко след 1944 г., ако не и преди това.

Всъщност ако сме максималисти и перфекционисти, никое правителство на света не би могли да ни задоволи, защото винаги управляват човеци, на които е при-също да грешат, никога не управляват Бог или абсолютната истина. Дори при много по-благоприятните условия в бившата ГДР например реформите и приватизацията, извършени от правителството на Хелмут Кол след обединението на Германия, досега са обект на остра критика. Ако някой напри-мер си мисли, че бившите източногермански номенклатурчици и служители на прослову-тата ЩАЗИ днес са в пета глуха, жестоко се лъже. Всички те са облажиха процеса на приватизация.

Във всички посткомунистически страни посткомунистите за съжаление при-ватизираха голяма част от бившата дър-жавна собственост в своя полза. Морално ли е това? Разбира се, че не. Трябва ли обаче въобще да има морал в политиката? Немалко мислители в историята са застъп-вали циничното мнение, че морал и полити-ка са несъвместими. Това е голяма и слож-на тема, но според мен политиката и мора-лът не може да се разделят напълно. Поли-тиката обаче също така не може да се ре-дуцира до морала. Понякога се казва, че политиката е прагматично действие с мо-рална цел или пък че политиката е стремеж да се служи на общото благо, което само по себе си е морална цел.

Интересно и важно е въведеното от Макс Шелер и най-вече Макс Вебер разг-раничение между етиката на съвестта, при която са важни мотивите, и етиката на отговорността, която гледа резултатите от действията. Политиците трябва да се стре-мят към баланс между тези етики, като обаче според Вебер трябва да доминира етиката на отговорността. Причината е, че политик, подчиняващ действията си само на етиката на съвестта и движен винаги от абсолютни, високи мотиви, за съжаление няма да стигне далеч в реалния свят. Това е етика повече за монаси, идеалисти и свет-ци.

От друга страна политик-прагматик, който се интересува само от ефекта на своите действия и прави всякакви компромиси без оглед на фундаменталните етически ценности също залита в крайност, защото това лесно може да доведе до ети-

чески релативизъм и оттам до загуба на всякакви ориентири и опорни точки.

В тази дилема между етиката на съвестта и отговорността се намираше правителството на СДС-ОДС и според мен се справи достойно. При това успехите на ОДС реално погледнато бяха заслуга на сравнително малка група реформатори около Костов в условията на огромна външ-на, но и вътрешнопартийна съпротива, понеже СДС от създаването си гъмжеше от кариеристи, предатели и подставени лица и виждаме, че и 22 години по-късно още не се е освободил от тях.

Неслучайно ОДС дори в условията на 2001 получи все пак над 800 000 гласа. Ако КГБ не беше довел Симеон, ОДС имаше дори шанса да повтори мандата си! Следо-вателно не е така лесно Костов и СДС да бъдат упрекнати в измяна на каузата на СДС и в неморалност, в загърбване на голямата цел. Ако на СДС беше отпуснато още малко историческо време, щеше да стане съвсем ясно, че тази цел не е изоста-вена. Точно това обаче враговете на свобо-дата и демокрацията не можеха да допус-нат.

Всъщност Симеон спечели избори-те, като – без да използва изрично тази терминология - постави етиката на съвестта в центъра: „Нужна е почтеност. Почтеност във всичко.” - т.е. в мое лице виждате све-тец, който ще се ръководи само от абсолют-ните етически ценности и няма да има ком-промиси с тях като при „прагматика” Костов.

Провал ли е „проектът” (както оби-чат днес да казват) ДСБ? Може да се спори, защото зависи от критериите. Отново ако сме максималисти и смятаме, че ДСБ тряб-ва да спечели изборите и да управлява България – сигурно. Ако сме обаче на мне-ние, че какъвто и да е резултатът, в крайна сметка си струваше да се направи един от малкото сериозни опити за създаване на партия извън сценария на КГБ в Източна Европа – не.

Впрочем ДСБ от своето създаване е наясно със своя електорален потенциал и никой не е хранел илюзии, че може да пов-тори резултата на СДС от 1990-те години. Виждаме обаче, че дори само с пет (!) депу-тата, в пълна изолация и в опозиция ДСБ продължава да е трън в окото на мафията и Москва! Можем дори да кажем: тезата, че всички български политици са маскари, е вярна – но с едно единствено, много знаме-нателно изключение: Иван Костов и ДСБ. Привържениците на тази теза (разбира се, нарочно) пропускат този ключов факт. Ето защо дори основателите на ДСБ да са надценили силите си и потенциала на партията, това усилие не е било напраз-но, не е грешка и не е провал.

Искам да обърна внимание на Ед-вин, че ДСБ всъщност не е пречка за създа-ване на желаната от него неинженерна, неполитттехнологическа, автентична, мощ-

23 на дясна партия. Извън електората на ДСБ има още около 1,5-2 милиона избиратели с дясна нагласа, повече от достатъчно за други формации, които да се борят за дове-рието им. И ако наистина Костов е пречка за възраждането на СДС, както твърдят него-вите противници в СДС, сега е моментът да докажат, че това е така и СДС вече самос-тоятелно да тръгне мощно напред и нагоре.

Сравнително слабото представяне на ДСБ между другото не се дължи толкова на някакви фундаментални грешки на ней-ното ръководство, както смята Едвин и както често се изтъква в други анализи. Хубаво е да сме критични, но не бива да изпадаме в свръхкритичност. Каквито и грешки и сла-бости да има ръководството на ДСБ, това все пак са най-качествените политици на България. Как тогава става така, че подкре-пата им сред населението е толкова малка?

Ами наред с всичко друго основна-та причина е, че те са изправени срещу цялата посткомунистическа държавна ма-шина с всичките й ресурси и възможности, зад която пък в крайна сметка стои самата Москва. Ето защо борбата е изключително неравна. Ако ДСБ се бореше с някакви наистина местни, български комунисти и мафиоти, при всичките й недостатъци от-давна да ги е смачкала като карфици! Уве-рявам Едвин, че дори Чърчил, Кенеди, Де Гол или Аденауер да застанеха начело на ДСБ, при тези условия едва ли биха имали много по-големи успехи от сегашното ръко-водство. При цялото ми уважение към тях мога да уверя всички, че и те са били само хора и са готвели само с вода. Впрочем мафиотските посткомунистически медии набързо биха намерили слабите им места и биха се възползвали от това, че Чърчил например е бил хроничен алкохолик, а Кенеди сексуален маниак.

Така че не неуспехите, а успехи-те на Костов са причината за неистовите напъни той да бъде елиминиран от бъл-гарската политика. През 2001 беше дове-ден Симеон, за да бъде прекратено управ-лението на Костов. След това беше напра-вен опит той да бъде изместен в СДС и пратен в забвение. След като създаде ДСБ, всичко беше насочено към разбиването на ДСБ. Сега СК беше разтурена, за да бъдат елиминирани Костов и ДСБ от политиката, дори с цената на евентуалната смърт на остатъчното СДС (макар че на СДС, разби-ра се, се дават обещания за влизане в следващото НС, коалиции, постове и пр.).

Москва не може да търпи Костов не само като управленец, но и в опозиция.

Просто тя иска той да излезе на-пълно от политиката и да се махне от очите й. Самият Костов беше писал навремето, че мозъкът на операциите срещу него е извън страната, а атаките в страната идват от жалките марионетки на този мозък.

За разлика от марксистите аз смя-там, че не „народните маси”, а личностите

са решаващи в историята. Светът щеше да е различен без Александър, Цезар, На-полеон, Ленин и Хитлер, а България без Левски, Стамболов, Стоилов, Костов и т.н. Оказва се, че има повече или по-малко незаменими хора. Наистина без тях светът няма да свърши, но няма да е същият.

Затова призивите за оставка на Иван Костов са контрапродуктивни. Автен-тичният десен политически елит в България е твърде малоброен и би било голяма греш-ка да се лиши от най-качествените си поли-тици, само защото според някои те били „изхабени”, „динозаври”, 22 години били достатъчни и т.н. Дори в старите демокра-ции оттеглянето на някои ключови лидери понякога води до големи сътресения, какво остава в посткомунистическите страни, където големи политици са истинска ряд-кост и се броят на пръстите не една ръка, а понякога и съвсем липсват!

Ето защо централният политик на българския преход Иван Костов трябва да остане в политиката, най-малкото напук на Москва.

Автор: Wittgenstein

ТИПОВЕТЕ ЛИДЕРСКА ХАРИЗМА, ДОПА-ДАЩА НА МАСОВИЯ БЪЛГАРСКИ “ГЛА-СОПОДАВАТЕЛ”

Цитирам: “… да имаш харизма и да умееш да печелиш доверието на хората”. Нека помислим трезво: какво е харизма на лидер за нашето народонаселение? Вариант 1: Вечно широко ухилен, с подхо-дящо образование, знаем, че прави далаве-ри, обича спорта – Софиянски Вариант 2: Сериозен, почти достолепен, с много езици, говори неразбрано общи при-казки, нищо конкретно, обещава за 800 дни да се оправим и станем почти богати всички – Кобурга; Вариант 3: Сериозен млад човек, европейс-ки образован с хуманитарна специалност, с езици, без стаж и никакъв практичен опит – Станишев Вариант 4: Грубоват с аграрно-мутренски вид, милиционерско училище, без никакви езици, доста тъмно минало, спортист, обича спорта, коментира го с удоволствие, посе-

щава всякакви обществени и спортни мероприятия стигащо до пародия, без об-ществен управленски опит – Б.Б. Вариант 5: Гледа строго, понякога непри-ветливо, подходящо икономическо + мате-метическо (моделиране на икономически системи) образование, доказал се управле-нец в най-трудните години на прехода, не говори за спорт, не посещава спортни и обществени мероприятия, почти праволи-неен, говори конкретно, коментира и пред-лага конкретни икономически решения, които се доказват във времето – Костов.

За огромно съжаление „хората” над 90% харесват най-вече вариант 4, пос-ле вариант 1, после вариант 2, малко вари-ант 3 и най-малко – вариант 5. Това е тъж-ната истина.

Надявам се да осмислите тази моя констатация. Фактите са налице – последни в Европа, без шанс, особено за младите. Все пак има и 3-4%, които харесват вариант 5.

Най-лошото е, че в рамките на този вариант, за цялата ни Татковина, от тези, които са кандидат управленци, може да влезе за съжаление, комай само един човек.

Написа: Богданов

ЩАСТЛИВ Е ЖИВОТЪТ, ПОСВЕТЕН НА ПОЗНАНИЕТО

Текстът, следващ по-долу, е про-дължение и заключителен акорд на диспута за свободата, който проведохме с един доста добър и информиран във философи-ята мой събеседник, за жалост пожелал да остане инкогнито. Предишната част на същия диспут публикувах под заглавието За дързостта и непокорството на човешкия дух, а пък това, което следва по-долу, както казах, е негова заключителна част. Почти нямам какво да отбележа във връзка с написаното от моя събеседник; смятам, че стигнахме до известен консенсус и в общи линии обсъждането ни с това може да за-върши (засега):

Вашият отговор от своя страна е много стимулиращ и полезен за мен и това не е комплимент или обикновена любез-ност, а факт.

Аз съм повлиян от аналитична школа, но това не значи, че се идентифици-рам изцяло с нея. Впрочем напоследък и аналитичните философи са смекчили пози-цията си и разглеждат някои традиционни метафизични проблеми, обявявани по-рано от тях за безсмислени или псевдопроблеми.

Англо-американският философ Ко-лин Макгин (род. 1950) твърди, че нашият мисловен апарат не е особено подходящ за решаването на философски проблеми. Той смята, че философските въпроси вероятно имат (еднозначни) отговори, но ние поради принципни причини не сме в състояние да

24 стигнем до тях. Нашият ум е много по-пред-разположен за наука, отколкото за филосо-фия.

Макгин вероятно е прав в скепти-цизма си дотолкова, доколкото досега се е оказало невъзможно нещо във философия-та да бъде доказано еднозначно. Както казва философът Робърт Нозик (1938-2002):

„Трудно е да се постигне напредък при философски теми. Много от тях сякаш да недостъпни за решение.”

Но това е почти неизбежно следст-вие от природата на философията, понеже ако философските изказвания бяха строго верифицируеми или фалшифицируеми, те не биха попадали вече в обсега на филосо-фията, а на науката. Докато учените обаче въпреки всички различия помежду им като цяло имат някакъв минимален консенсус за съдържанието и смисъла на своя предмет, у философите от различните течения често няма единодушие дори по отношение на смисъла, задачите и съдържанието на тях-ното занимание.

Но дали наистина няма надежда да бъде хвърлена поне малко светлина върху най-дълбоките философски въпроси?

Според мен при всеки проблем първата задача на философа е да мисли колкото се може по-фундаментално. Само че не можем да започнем без пред-поставки, на чисто, от нула. Все някакви аксиоми и постулати трябва да бъдат пос-тавени начело, без да се обсъжда тяхната истинност. При това е важно да си даваме сметка, че задачата на философията не е само, както често се изтъква, да задава въпроси. Не по-малко важно е да освети възможните отговори теоретически, да обоснове този или онзи отговор като повече или по-малко вероятен и смис-лен. В случая неизбежно ще трябва да се

прибегне и до спекулации. Там, където сигурно знание е невъзможно, можем или да се откажем от по-нататъшни изследва-ния, или да спекулираме. Задача на фило-софията е тъкмо спекулацията, затова тя може, а вероятно и трябва да съдържа метафизични моменти. Но това трябва да са все пак рационално контролирани и обуздани предположения и хипотези.

Във връзка с това намирам за мно-го ценна Вашата забележка, че за целта са необходими „вдъхновение, прозрение, дух, интуиция, чувство”. Това са централ-ни особено за екзистенциалната философия понятия. Неслучайно Хайдегер, особено късният Хайдегер, се обръща към предсок-ратиците, т.е. към преднаучната епоха, и подчертава ролята на интуицията във философията. Впрочем интуиция, чувство и прозрение не са чужди и на частните науки, в които също не може да се стигне далече, ако се мисли и оперира свръхрационално, логично и механично. Там също има момент на творчество.

В този смисъл логическият позити-визъм (неопозитивизъм) отива прекалено далече в своето отхвърляне на метафизи-ката. Впрочем един от големите адепти на това популярно особено в 1930-те години течение Алфред Айер (1910-1989) в късно интервю на старини запитан „А погледнато ретроспективно, какъв беше основният дефект на тази философия?” отговаря не без чувство за хумор и самокритичност: „Ами струва ми се основният дефект беше, че почти цялата тази философия беше погрешна!”

Въпросът е, разбира се, дали ек-зистенциализмът не е залитнал пък в друга-та крайност и дали не поставя акцента прекалено силно върху откъснати от опита, метафизични размишления.

Ако се върнем отново конкретно към проблема за свободата, то дори вели-кият Кант след упорити и дълбоки размиш-ления всъщност губи надежда, че той може да бъде разрешен. В своята теоретическа философия Кант е убеден в правилността на природните науки и в частност на нюто-новата физика, която е строго каузална, т.е. детерминистична и поради това несъвмес-тима с истинската свобода. От друга страна той е също така убеден в своята практичес-ка (морална) философия, че човекът е не е каузално определен, т.е. че е свободен да избира е че не е марионетка на природните закони и съдбата, поради което в света трябва да има и индетерминистичен мо-мент. Но той така и не успява да съчетае убедително тези два възгледа.

Въобще в историята на филосо-фията са изказвани различни мнения за отношението на (физическия) детермини-зъм и свободата. Има философи, които приемат детерминизма и обявяват свобода-та за илюзорна, други отхвърлят детерми-низма и пледират в полза на свободата, а

трета група смята детерминизма за съвместим със свободата и дори за нейна предпоставка. Ако правилно виждам неща-та, екзистенциалистите, които впрочем не са хомогенно течение, там има разновид-ности, спадат към втората група и застъпват становището, че светът е индетерминисти-чен и затова има свобода.

Между другото има и „научни” мис-лители, които въпреки това са на мнение, че в света има място за истинска свобода като Карл Попър (1902-1994) или големият нев-рофизиолог-нобелист Джон Еклз (1903-1997). Еклз непример разработва теория, в която съчетава постиженията на съвремен-ната неврофизилогия и физика, в частност квантовата механика. Според неговата хипотеза съзнанието или нематериалният „самоосъзнат дух”, както той го нарича, е „безпричинен причинител”, понеже е в със-тояние да модифицира невроналната ак-тивност в някои участъци на мозъка на много фино, микроскопично ниво, възполз-вайки се от закономерностите на квантовата механика, което може да е лежащият в основата на свободата на волята механи-зъм. Еклз, който е силно религиозен христи-янин, вярва и в задгробния живот, защото според него „самоосъзнатият дух” или поне неговото най-вътрешно ядро може да пре-живее биологическата смърт на мозъка, за да приеме съществуване, което се намира отвъд нашите представи.

Сентенцията „Всеки е ковач на собственото си щастие” е приписвана на различни римски автори, не само на Клав-дий, но това не е толкова важно, важното е, че въобще е била изказана. Клавдий впро-чем, макар и „смахнат”, не е бил глупав, бил е „книжен човек”, занимавал се е с история и е пишел.

Когато настоявам, че жизнения ни път зависи в някаква степен от случайност-та и късмета, нямам предвид баналното разбиране за късмета като печалба от лота-рията и под., а факта, че понякога „случай-но” (каквото точно и да значи това) се оказ-ваме на правилното (или неправилното) място в правилния (или неправилния) мо-мент. Повечето хора не си дават сметка, че ежедневието всъщност е един низ от неве-роятни случайности и стечения на обстоя-телствата. Всичко, което, ни се случва, е априори толкова малко вероятно, че е прак-тически изключено. Така например каква е априорната вероятност днес да купя точно определен хляб от хлебарницата? Почти нулева. И въпреки това аз го купувам. Това се отнася и за много по-важни събития от купуването на хляб.

Накрая бих се изтъкнал, че приме-рът с Милко Калайджиев, Кондю и Азис всъщност потвърждава Вашата теория. Тези хора са напълно лишени от качества, за да бъдат певци, но въпреки това са ста-нали такива, и то не какви да е, а „звезди”. Виждаме, че за обладаният от неистово

25 желание и стремеж индивид няма прегради и той може да постигне наистина всичко. :):) Същото се отнася и за повечето политици, и то не само в посткомунистическите страни, които са драстичен случай. Те нямат никак-ви предпоставки, познания, образование и качества, за да са политици, и въпреки това са. Ако това не е свобода на волята и избо-ра, здраве му кажи :):)

Колкото до жизнените стратегии, то аз бих казал следното - малко скучновато и банално в духа на аналитичната филосо-фия:

Тъй като сме на земята само вед-нъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си, защото е възможно да се отдадем на съвсем погреш-ни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безк-райно много пъти поради ограниченото ни време на този свят.

Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалис-тични цели, които да може да бъдат постиг-нати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено.

А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисло-вен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традиция-та на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания.

Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съ-зерцание, защото то е богоподобно. А най-способни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете. Или както казва Вит-генщайн: щастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света.

ПЪТЯТ НА ВУТЕ ГРАОВСКИ: “ФАШИЗ-МЪТ” И ЧУЖДИЯТ ТРУД (3)

Тази публикация е продължение на следна-та: Пътят на Вуте Граовски: хладилникът (2) 3. Фашизмът. Чуждият труд

Вуте не се радва дълго на хладил-ника, тъй като нямаше с какво да го пълни и понякога дори нямаше смисъл да го държи включен. Следващите няколко години се мота, намирайки периодично ниско платена работа като портиер или плочкаджия, но

вече нямаше големи предприятия и фирми-те, в които постъпваше, следяха много строго за кражбите. Отдавна нищо ново не беше влизало в дома му и Вуте с носталгия си спомняше за времената, в които можеше да си позволи нова печка. Тоест, можеше да открадне печка, но от дистанцията на вре-мето Вуте не правеше разлика.

Един ден се оказа на Раковска 134 и докато оправяше плочките в тоалетната, захвана приказка с Желю Желев. Желю беше съвсем обикновен и често навестява-ше тоалетната. Вуте му разказа историята за хладилника и очакваше Желю също като Свидригайлов да каже нещо умно за краж-бата от държавата, но вместо това Желю го изгледа замислено и каза нещо завъртяно, в смисъл че при демокрацията се живее по-трудно. По-трудно ли? Вуте се зачуди. Нали при социализма беше по-трудно? Следобе-да се отби да си вземе довиждане с Желю и получи от него надписан екземпляр на „Фа-шизма”. На първата страница стоеше с разкрачен почерк: „На Вуте, новия човек на демокрацията!”.

Като се прибра, побърза да се пох-вали с книгата на Свидригайлов и пак обсъ-диха въпроса за кражбата. Подобно на д-р Тони Филипов години по-късно, Свидригай-лов твърдеше, че зад всяко богатство стои откраднат чужд труд. Хватката е, казваше той, да има повече чужд труд, а не твой собствен. Да, но не е ли Желю честен, пи-таше Вуте, изтъквайки, че „Фашизма” не е чужд труд и не е краден. Свидригайлов само се подсмихна и не каза нищо.

В този разговор Вуте научи, че студентът най-накрая е взел диплома (неиз-вестно как, след като отдавна не беше хо-дил до МЕИ-то) и щял да заминава за Гер-мания с фирма. Когато се сбогуваха, Свид-ригайлов го погледна замислено досущ като Желю и промълви някак тъжно: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма”. Щяха да се видят

след няколко години, но при други обс-тоятелства.

Със самия Желю Вуте също се сбогува след няколко години, когато, отново всмукан от тълпата и вече съвсем озверял от безпаричие и липса на всякаква надежда да си оправи живота, изгори „Фашизма” пред Раковска 134, този път сам викайки „Долу бекапе”.

КОРОНОВАНАТА, ИЗЛЪЧВАЩАТА БЛА-ГОРОДСТВО И ВЕЛИКОЛЕПИЕ ДЕМОК-РАЦИЯ

Демокрацията може да бъде и то-

ва: да излъчва благородство, финес, изтън-чен вкус, великолепие – великолепието на една бляскава историческа традиция на автентичната държавност...

26

ЗА ДЪРЗОСТТА И НЕПОКОРСТВОТО НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ

С моят интересен, пък макар и анонимен, събеседник от известно време водим, според мен, една все пак добра, сиреч, смислена дискусия за свободата, към която обаче, за жалост, никой друг все още не се е присъединил. Тоест, дискусията ни продължава да е диспут, в което няма нищо лошо или странно. Последният път моя милост коментира становището на любез-ния ми събеседник ето как: Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподоб-ни, достойни за своя Велик Създател; тази сутрин забелязвам, че имам отговор от събеседника си; по-долу можете да проче-тете както неговия отговор, така и моя ко-ментар по повод на неговото изказване:

Благодаря за положения труд и за пространния отговор, който прочетох с голям интерес – както и (отново) някои пасажи от Вашата книга Преследване на времето (с подзаглавие е Изкуството на свободата, бел. моя, А.Г.), посветени на тази проблематика. Вашето изложение е пример за една светла, оптимистична, жиз-неутвърждаваща философия. Въпросът е дали нарисуваната от Вас картина не е прекалено хубава, за да е вярна, дали хора-та и светът наистина са устроени по такъв начин.

Един от проблемите на екзистен-циализма е, че не държи сметка за съвре-менната наука. Екзистенциализмът е, така да се каже, над тези неща, той оперира на друго равнище, в идеални сфери и игнорира подобни конкретни, „низши”, „механицистич-ни”, частнонаучни моменти.

Така например за екзистенциалис-тите свободата на волята е постулат или аксиома. Само че Самюел Джонсън казва, че „Цялата теория е срещу свободата на волята, целият опит обаче я подкрепя.” Развитието на съвременната физика и неврофизиология наистина прави същест-вуването на свобода на волята все по-малко вероятно. Ние откриваме, че процесите в човешкото тяло и в нашия мозък се подчи-няват на природните (физико-химически) закони и засега няма никакви податки за това, че в мозъка има някаква по-висша инстанция, която командва нервните клетки „отвън” и би могла да лежи в основата на свободата на волята. Това не значи, че такива процеси са невъзможни или не съ-ществуват, но все трябва да се има пред-вид, че съвременната наука силно разк-лаща някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода.

Важно: дори светът, обществото и индивидите да са детерминирани, от това не следва, че марксизмът или някаква друга форма на (вулгарен) материализъм са верни. Отхвърлям всякакви съмнения и подозрения, че съм прикрит или несъзнате-лен марксист.

Съгласен съм, че нашите жизнени стратегии и цялото човешко общество са изградени на презумпцията за свобода на волята. Какво обаче ще стане с нас и об-ществото, ако се окаже, че този постулат е несъстоятелен? Ще деградираме до „безво-леви автомати”? Какво ще стане със съ-вестта, вината и отговорността? Възможно ли е въобще да се живее щастливо и мо-рално и без да се вярва в свободата на волята? Изникват куп открити въпроси.

Тези проблеми не възникват, ако Вашата философия е вярна. Но за това не само че няма никаква гаранция, а напротив, все повече се трупат доказателства, че тя по-скоро не отговаря на действителното състояние на нещата.

Това са само няколко откъслечни, несистемни мисли. Струва ми се, че трябва още много да разсъждавам по темата.

Сърдечни поздрави и пожелания за още дълбоки и важни философски проз-рения!

Това пише моят събеседник; а ето и моя отговор:

Благодаря Ви за отговора и поже-ланието! Аз съм на принципа, че винаги има смисъл да се обсъжда, изследва и разгова-ря; тоест, никога не бих замълчал високо-мерно, воден от манията за някакво мнимо превъзходство, както в нашите български условия така често се получава. Винаги е интересно да се обменят мисли - понеже този е пътят за напредък в изследването на проблемите. Затова ето какво ми се иска да Ви кажа по повод на Вашия коментар.

Не зная давате ли си сметка колко полезен за мен е Вашият коментар, който прочетох преди малко. Защото ми давате

повод да развия гледището си по въпро-си, за които сам едва ли някога бих се се-тил: защото аз наистина гледам на нещата от съвършено друга оптика. И сам не мога да забележа това, което Вас, примерно, толкова Ви смущава.

Вярно е, екзистенциализмът - пък и не само той, но и философията по принцип! - "не държи сметка" за достиженията на съвременната наука, както се изразявате. Истина е и това, че той "оперира" или се движи в "други сфери", лежи на друга "плос-кост" или е на съвършено различно мислов-но ниво. Прав сте като пишете, че екзистен-циалистите или философите по принцип игнорират подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти. И го правят неслучайно, това тяхно отноше-ние не е израз на произвол, напротив, не зная дали Вие лично си давате вече сметка, и то на основа на това, което сам твърдите, защо постъпват така, кои са техните осно-вания за едно такова отношение към наука-та и нейните достижения.

Ами много ясно защо: защото фе-номенът свобода чисто и просто е недостъ-пен за научната позитивна нагласа; науката немее пред феномена свобода; тя никога няма да успее да проумее този толкова "странен", "парадоксален", "чудат", "непос-тижим", "необясним" от гледището на ней-ната парадигма феномен, какъвто е човеш-ката свобода. Нещо повече, науката като цяло бяга "като дявол от тамян" когато се изправи пред явления, които са несъвмес-тими с нейната позитивна нагласа: защото науката е устроена така, че винаги търси причини, а пък феноменът свобода е тол-кова "безпричинен", "необусловен от ни-що", "чудат", "тайнствен" и дори "ирациона-лен" - как тогава науката да не се държи по един толкова унизителен начин?! Щото в случая гордата наука като цяло се води от прословутия принцип на безсилието, имен-но от принципа "Това не може да бъде, това не може да съществува, защото... това никога така не може да бъде, никога не може така да съществува!". Тази наша нау-ка, която за мнозина, в това число, както си личи, и за Вас самия, е нещо като "образец" или "всеобща парадигма" за всеки тип обяс-нение, се държи така непристойно и унизи-телно, защо в случая с човешката свобода се изправя пред един необясним, пред един принципно неподдаващ се на обяснение феномен. Но това, което не можем да обясним, съвсем не ни пречи да го разби-раме, нали така?

Следователно, свободата наисти-на принадлежи към разреда на разбирае-мите, на податливите за разбиране неща от т.н. духовен свят, които обаче няма как да са обясними, особено пък според правила-та и нагласата на опитващата се всичко да обясни наука; тя, прочее, често се опитва да обясни и необяснимото, поради което така често се излага. Още великият Кант някога

27 посочи границите, които научното познание никога не трябва да дръзва да мине, ала, за жалост, учените съвсем не го разбраха. Прочее, най-велики учени го разбраха, но го разбраха само учени, които не бяха подобни на "коне с капаци"; самият Кант нарича толкова претенциозното чисто научно поз-нание "циклопско знание", понеже науката сама се е лишила от едно око, от окото на философията.

Е, съобразно казаното по-горе сам си правете сметка доколко "откритията" на така прехвалената съвременна наука могат "силно да разклатят някои традиционни философски представи за човека и неговата свобода". Разбира се, че не могат нищо да разклатят, по простата причина, че нямат нищо общо с тях! Научните възгледи могат да "разклатят" някое философско положе-ние или идея толкова, колкото с камък може да бъде "ударено" небето - или съборена някоя звезда! И причината е, че науката навеки е окована в този тук, именно в мате-риалния свят, а за принципно различия духовен свят, света на духа, душата и чове-ка, нашата прехвалена наука, уви - или за щастие! - просто няма "сетиво", тя до него и никога няма как да се докосне, камо ли пък да го "подкопае", "събори", "разклати" и пр.

Мисля, че казаното е достатъчно. За разбиращите казаното е така елемен-тарно, че повече не може да бъде; казаното се разбира от само себе си; а на тия, които не искат да разберат, нищо не може да им помогне.

Науката е съвсем безсилна да ни каже нещичко смислено за свободата на човека, както и за ред други неща, принад-лежащи към една недостъпна й сфера, сферата на човешкото, духа, душата, цен-ностите, идеите, "духовните неща", истина-та, доброто, красотата и прочие. Научните обяснения на факти и явления от тия облас-ти са така убийствено банални и скучни, че повече едва ли могат да бъдат. Те са и унизителни за науката, щото тя иначе може да постигне велики неща, стига да не излиза извън сферата си - и да не се опитва да изневерява на метода си.

Ето как Вашите съмнения и недоу-мения, драги ми любезни събеседнико, се дължат на погрешната Ви методологическа нагласа, която се свежда до това, че се опитвате на всичко да гледате през очилата на науката, дори и там, където, за да бъде видяно все пак нещо, се искат значително по-фини "инструменти", примерно вдъхно-вение, прозрение, дух, интуиция, чувство, едни такива все човешки и непонятни за науката неща, които я приковават навеки към нейната иначе грандиозна сфера: при-родата, материалното, "видимите" неща, сетивно достоверното, проверимото, "дока-зуемото", "обяснимото", проверимото в опита и експеримента и прочие.

Вие сам си давате сметка за поро-ка на своята нагласа, като се определяте за

възпитаник на англо-американската "пози-тивна школа" в мисленето, която трудно може да бъде отнесена към философията, понеже съществува и витае в едно междин-но между науката и философията простран-ство. За да вникне в това, което други, чисто философски школи могат да ни дадат, да се проумее тяхното духовно съдържание, се иска лека корекция в мисленето - като прос-то предоверяването на "всесилната наука" бъде все пак някак укротено или поставено в известни граници.

Иска се по-голяма гъвкавост и спо-собност за пренастройване, което качество човек може да придобие единствено в по-системните и упорити занимания с автен-тична, а не със сурогатна философия. Което именно и Ви го желая! Ние винаги можем да се усъвършенстваме в сферата на мисле-нето и да разширяваме хоризонта на своята мисловна и духовна проницателност. И тъкмо това ни прави наистина свободни същества, пред които се разкриват безпре-делни хоризонти: хоризонтите на така дръз-кия човешки дух, който не знае никакви граници, който не признава никакво покорс-тво...

ВПЕЧАТЛЯВАЩО СИЛНИ ДУМИ НА ВЕ-ЛИКИЯ ФИЛОСОФ НА ГЕРМАНИЯ

Свободата е същност на духа. Свободата е негова субстанция. Истината прави духа свободен...

Впечатляващо силни думи на ве-ликия философ на Германия. Излишно е да уточнявам, че само свободният, причастни-ят на свободата човек е дух, не някой друг. А свободата в това си свое качество, имен-но като субстанциално духовно качество на човека, не само че е абсолютна, нещо пове-че, тя е най-абсолютното...

Горното е една от прибавките

към онзиденшния ми текст, публикуван под заглавие Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достой-ни за своя Велик Създател, когото не бях даже прочел (та да разбера все пак какво съм написал!), камо ли пък да съм редак-тирал; та едва тази сутрин все пак смог-нах да му обърна известно внимание и да го подложа на известна редакция...

ЕДИН ОБНАДЕЖДАВАЩ ФАКТ В НАША-ТА ЗАДРЪСТЕНА ОТ ЧЕНГЕСАРСКА ОТ-РОВА, ЧАЛГАРСКА НЕЧИСТОПЛЪТНОСТ

И РУБЛАДЖИЙСКО СКУДОУМИЕ ДЪР-ЖАВА

На едно място сред коментарите открих това мнение, което публикувам от-делно, та да се знае, че в България – пък и извън пределите й – има българи, които мислят и по този начин. Такова едно мнение е контрапункт на мръсната медийна война против премиера-реформатор на България, за която външни сили, произлизащи от една злокобна империя, намираща се на северо-изток, не жалят средства – за да насъскват срещу него злите като бесни кучета медий-ни и политически продажници и подлизур-ковци. Та ето какво пише този човек:

Реформаторът ИВАН КОСТОВ, патриотът ИВАН КОСТОВ, политикът ИВАН КОСТОВ, анти-комунистът ИВАН КОСТОВ, човекът ИВАН КОСТОВ е българската глът-ка свободен въздух в тази задръстена от ченгесарска отрова, чалгарска нечистоп-лътност и рубладжийско скудоумие държа-ва! ИВАН КОСТОВ не е просто някаква си личност, а единствената надежда за оцеля-ването на българското племе.

Да, наистина, кои са тези Павлови, Инджова, Дачков, Кутев, Бареков, Цв Цв и вся осталная сволачь да джавкат по този велик човек ИВАН КОСТОВ!? Кои са тези лилипути, които лаят от дистанция, но не смеят да се доближат до великана КОС-ТОВ?

Страх ги е от премиера Кос-тов(1997-2001), страх ги е, защото Костов маргинализира мутрите, Костов даде път на умните, способните, Костов защитаваше българските интереси, а не руските или американските, Костов беше на път да промени статуквото и отнеме властта на червените мародери, техните деца, внуци и правнуци!

Народе??? 11 години ченгесарската машина е

непосилна да извади Костов от Парламента въпреки милионите рубли наливани в ме-

28 дийни групировки, обслужващ социологи-чески персонал, политолози на хранилка, бивши президенти с комплекси от величина-та Костов, пишещи мемоари с редакция от Позитано, млади кариеристчета, които се вживяват в политическата значимост на дядовците си убити в църквата „Света Не-деля“ и си мислят, че избори се печелят по наследство и някой друг им е виновен ако електората ги отсвири! СРЕДЕН ПРЪСТ на всички вас, господа, госпожи, другари и другарки!

ИВАН КОСТОВ СИ ОСТАВА МОЯ ИЗБОР!!!

Ако Иван Костов се оттегли от по-литическата сцена, аз повече в тази държа-ва няма да гласувам!

IN KOSTOV WE TRUST! Posted by Имигрант

СРАМ, ГОЛЯМ СРАМ!

Солаковият хан в Букурещ

Тук, в този хан, се е намирала она-зи мелница, в която са живели през 1869 г. Ботев и Левски, когато Ботев пише, че прия-телят му Левски има чуден характер и все е весел, все пее, въпреки студа, глада и мзи-ерията. Тук, в този хан, е била и печатница-та на Любен Каравелов, който е издавал вестниците "Свобода" и "Независимост".

Жалко е да се види как сградата е оставена да се руши от наследниците на Солаков, от румънската и българската дър-жава.

Става дума за частен имот, но България би могла да подкрепи реставра-цията, защото сградата е свързана с бъл-гарската история, а и Румъния би могла да подкрепи възстановяването, тъй като става дума за архитектурен паметник. Не знам и дали българските правителства просто не правят нищо от незнание и невежество, освен и от обичайното безхаберие... Даниела Горчева

НА 2 ЮНИ "ВАНДАЛИ" ПАК "ОСКВЕРНИ-ХА" КОМУНИСТИЧЕСКО-СЪВЕТСКАТА ИМПЕРСКА "СВЕТИНЯ"!

За тия, които са сторили това пох-вално дело, явно не важи дефиницията, че патриотизмът в България се мери с любовта към СССР и Русия...

Коментар на Jenia Georgieva: Този път толкова усърдните български институ-ции няма да могат да се разминат с марку-чи... Ще им се наложи да изберат дали да разкъсат българските знамена - за да освободят "освободителката".

МОЯТ КОМЕНТАР: Браво! Ето че има и българи в тая държава, прочута с продажниците си!

ИЗТОЧНИК

ЗМИЯТА НА БЪЛГАРИЯ!

Барабар с първия й подлизурко!

ЧЪРЧИЛ ЗА СМИСЪЛА НА УНИВЕРСИ-ТЕТСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

А на мен защо ми се струва, че и за училищното образование важи същото... дори и в още по-голяма степен, щото ако училището опорочава и оглупява младите, как тогава университетът ще може да ги направи по-мъдри, как тогава университетът ще може да повлияе на характера им?!

ЗА ЖАЛОСТ И СЕГА Е ТАКА – И ТО В ОЩЕ ПО-ГОЛЯМА СТЕПЕН...

ПОДВИГЪТ НА БОТЕВ СЕ СЪПЪТСТВА ОТ ЕДНО ОТ НАЙ-ГРАНДИОЗНИТЕ ПО-ЗОРИЩА, С КОИТО ИЗОБИЛСТВА ИСТО-РИЯТА НИ!

Когато Ботев потегля с четата си със смътната надежда да повдигне въста-ние в северозападна България, все пак е очаквал саможертвата му да има известен ефект. И знаете ли как е бил посрещнат из ония краища тогава? Сещате ли се? Я да видим дали някой ще се сети? Щото ако се водим по сегашните шумни празненства и фоейрверки човек може да си помисли, че влюбеният в свободата народ тогава го е посрещнал със хляб и сол, а също така хиляди са се присъединили към четата му.

А всъщност нали знаете как са го посрещнали? Разбира се, че знаете, ала не го признавате. Ето как са го посрещнали, за наш срам, дедите ни.

Всички са се изпокрили зад дебе-лите дувари на къщята си, със залостени врати и кепенци, да не би някой четник да може да надникне и да получи къшей хляб и канче вода! Само озъбени псета са посре-щали ботевите четници край селата, около които са минали, почти никой не се е решил да ги подкрепи и да въстане! Срам! Това, че са оставили Ботев и четниците му да бъдат избити като пилци, е едно от най-грандиозните позорища, с които изобилства историята ни!

И ето, сега, за да компенсираме отчасти тоя срам, надуваме фанфарите, леят се патетични речи, пълни с кухи слове-са, на талази ни засипват с лицемерие и с гнусна наглост. Ботев бил такъв, Ботев бил онакъв, добре де, а нашите предци какви бяха, та го обрекоха на курбан - щом в най-

29 решителните мигове оставиха четниците му да бъдат избити като пилци?!

Тъй че особено в ония места, къ-дето е минала четата на Ботев, потомците нямат морално право да честват с празнич-ни речи и фоейрверки Ботев и неговите герои, ами трябва да посрещат тоя ден с мълчание, показващо срама ни заради малодушието на нашите предци. И говоре-що за настъпило все пак някога, в крайна сметка, разкаяние и осъзнаване на грозната и позоряща ни историческа истина.

А иначе да се самозалъгваме и да лъжем самите себе си - това сме доказали, че го умеем. Митовете за Ботевото "героич-но", а всъщност толкова срамно време, които пропагандистки се насаждат в съзна-нията на младите, не са нищо друго освен лъжи, свидетелстващи за това, че и днес онова същото малодушие, с което предците ни са посрещнали Ботев, е все още живо, е все още в гърдите ни, все още сме под властта му...

АКЦИЯ В ЗАЩИТА НА ПРАВОТО НИ ДА БЪДЕМ РАЗЛИЧНИ

Може изобщо да не съм съгласен с ближния си, но съм готов да направя всичко за да защитя правото му да бъде какъвто сам е избрал и решил! ВПРОЧЕМ, КАКВО ЩЕ СТАНЕ, АКО В ЗНАК НА ВЪЗМУЩЕНИЕ ОТ НАЧИНА, ПО КОЙТО СЕ ОТНАСЯТ КЪМ ПУШАЧИТЕ, ВСИЧКИ И НАВСЯКЪДЕ В ДАДЕН МО-МЕНТ ЗАПАЛИМ ЦИГАРА?!

ДРУГАРИ, ТВЪРДО ДА ПОДКРЕПЯМЕ ВСЕОБЩИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ТЕРОР НАД ПУШАЧИТЕ!

Смърт на коварния враг на нашето щастие! Никаква милост! Никакво снизхождение! Всеобщ терор над пушачите! Цялата власт на непростаците (непушачите)!

ЗАБЕЛЕЖКА: Заслужава в тази връзка да се прочете текста Часът на фанатиците, на който попаднах съвсем случайно, но неслу-чайно ви го препоръчвам...

СТРАХУВАМ СЕ ОТ ТАКИВА ЗАКОНИ – КАТО ЗАКОНА ПРОТИВ ПУШЕНЕТО

Отдавна се е превърнало в клише

твърдението, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Не е клише обаче, че когато направим първата крачка по този път, нямаме и най-малка представа къде ни води. Почти винаги нямаме представа и след първия километър, а не рядко разби-раме къде ни е водил чак пред портите на ада, или дори отвъд тях.

Не ми се иска да напомням някои от най-известните примери от последните два века за първи стъпки с най-добри наме-рения, но все пак ще спомена за огорчените германци в мюнхенските кръчми от неспра-ведливите клаузи на Версайския договор (неговия аналог на Балканите – Ньойския, все още трови взаимоотношенията на иначе способни да си прекарват весело на маса съседи) през 1923 г. Лидерите, яхнали спра-ведливото им недоволство по онова време, успяха да докарат страната им и цяла Евро-па до може би най-големия колапс на За-падната цивилизация.

Ще спомена също и недоволството и гнева на стотиците хиляди земеделци, търсещи по-добър живот в новите промиш-лени центрове на Англия и Франция от средата на XIX век, които справедливо най-малкото според тях самите търсеха изход от социалното неравенство по пъбовете и локалите. Техните първи крачки доведоха до най-жестокия социален експеримент, коствал живота на десетки, а може би дори стотици милиони хора по света и неизживя-ните им блянове до ден днешен битуват в главите на мнозина.

Може би тези примери ще се сторят на някого пресилени и не на място когато става дума за новоприетия закон за забрана на пушенето на обществени места. Обаче, ако можехме да изпратим онези англичани и французи, изпадали във въз-торг от “Манифеста на комунистическата партия” или германците, тъсещи потъпкана-та си чест в условията на галопираща инф-лация с безпрецедентни мащаби, няколко десетилетия или век напред, сигурно биха си помислили, че са свидетели на кошмарен сън, а не на фатални последствия от техни-те първи крачки.

Дано да съм лош пророк или сме-шен параноик, но когато се приема закон, който ще постави в условие на престъпле-ние по-голямата част от хората в страната, но който няма да може ефективно да бъде контролиран, то един от ефектите на него-вото действие ще бъде, че българите ще имат още един пример на старата „мъд-рост“, че законът е „врата у поле“. Това със сигурност ще намали и без това слабото ни уважение към законите като цяло и към необходимостта от тяхното спазване – задължително условие за всяко искащо просперитет общество.

Не по-малко разрушителен ефект върху крехките устои на едва съзряващото ни общество ще имат и призивите, облечени в законови рамки, за подаване на сигнали за нарушаващите безумните правила, нещо граничещо с откровено доносничество. Това си е прокарване на път назад към времена, които понеже не посмяхме „да си ги разка-жем“, рискуваме да преживеем отново.

Накрая „само за протокола“ ще спомена, че не само съм непушач, но съм и бивш пушач, т.е. пушач-ренегат (тези са най-лошите). Въпреки това се страхувам от такива закони.

Написа: Венцислав Кръстев

ЗАБРАНАТА ЗА ПУШЕНЕ Е ГРУБО ПОСЕ-ГАТЕЛСТВО СРЕЩУ СВОБОДАТА НИ, КОЕТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ ПОСРЕЩАНО С МЪЛЧАНИЕ

Вчера цял ден по медиите течеше

някаква дразнеща еуфория по повод на забраната да се пуши на обществени места, най-вече във всички заведения. Разгеле, най-после се европеизирахме цялостно, тръгнахме окончателно и безвъзвратно по пътя на “циливилизацията” и прогреса!

Гледайки този ентусиазъм, напо-добяващ с нещо ремсистската “романтика” от началото на комунистическата ера, човек няма начин да не си помисли: “Всичката Мара втасала, та и…”

Аз съм непушач, но съм бил пу-шач, и то много години. Гледната ми точка, така да се каже, е обективна. И точно пора-ди това смятам, че забраната да се пуши на

30 “обществени места”, които обаче са частна собственост, е грубо посегателство както срещу свободата, така и срещу ненакърни-ми човешки права както на пушачите, така и на собствениците на заведения. Забраната за пушене е симптом за една крайно опасна тенденция и аз като непушач не мога да се радвам, че накърняването в случая на сво-бодата и дори на достойнството на дадени “себеподобни индивиди” мен лично не ме касае – понеже свободата за мен е висша и безусловна ценност. И тя не може да бъде потъпквана на никакви основания, дори и заради такива умилително лицемерни моти-ви като “загрижеността за човешкото здра-ве”. Ако трябва да избирам между грижата за здравето и свободата аз ще избера сво-бодата, защото за какво ми е здраве ако не съм свободен?! Не ща държавата да се грижи за моето здраве и да ми се меси по такъв един нагъл начин, грижата за моето здраве си е моя работа.

Като свободолюбив и толерантен човек аз не мога да търпя гаврата над пу-шачите, щото в тяхно лице в момента се потъпква един базисен принцип на модер-ните общества: държавата не бива да се меси в дадени сфери, към които се отнася и “това невинно удоволствие” каквото е пуше-нето. Ако не реагираме сега, когато по не-допустим начин се накърняват човешки права, утре, когато и наши права бъдат нарушени, дали ще има някой, който да реагира, т.е. да ни защити?! Прочее, пръв поборник срещу “порока на пушенето”, който е започнал да се бори с него със забрани, е Адолф Хитлер. Утре на вманиачени полити-ци може да им хрумне да забранят и други “вредни” и “опасни” неща, примерно яденето на месо, алкохола, слушането на даден вид музика или четенето на даден вид книги (четенето на книги разваля очите!), дори секса, даже и пътуването с автомобил и какво ли не още. Ако си мълчим сега, когато сме в началото на този път, в един момент ще стане късно и диктата на държавата над живота ни ще стане непоносим.

Тази сутрин откривам, че има и други хора, които не разделят ентусиазма на забранителите на пушенето: икономистът Йордан Матеев е написал текст под загла-вие По пътя към робството, в който аргу-ментирано показва защо забраната за пу-шене е опасна грешка, която не бива да

бъде посрещана с мълчание. Той привежда също така и най-подробен анализ на проб-лема около пушенето на “обществени” част-ни места (обществени места, които са част-на собственост), с който ви съветвам да се запознаете, понеже това е един перфектен и много убедителен анализ: За свободното пушене, без популизъм и, на второ място, продължението на тази статия: За свобод-ното пушене, без популизъм II. Човек – разбира се, става дума не за какъв да е човек, а за човек, за който свободата все нещо значи! – не може да не се съгласи с основната му теза:

Пътят, по който вървим е опа-сен. Това е пътят към робството, описан прекрасно от Хайек преди много години. Той минава точно през такива на пръв поглед благородни забрани като забрана-та за пушене. И стига до диктатури.

Изцяло споделям тая теза и се со-лидаризирам, че трябва да се противопос-тавим на този груб опит на държавата да се меси в частния ни живот. Защото, както и да го погледне човек, това да пушиш или да не пушиш е въпрос на личен избор, е частен въпрос. Воден от същите мотиви се проти-вопоставям и на опита на държавата да се меси по недопустим начин и в сферата на възпитанието на нашите деца, имам пред-вид новия Закон за детето. От години водя борба за премахване на държавната тира-ния в сферата на образованието, ала, за жалост, неколцината, които правим това, съвсем не сме разбрани и подкрепени от “масовия човек”. На когото, в нашенски условия, свободата, както и собственото му достойнство, са последна грижа!

Радващо е, че още един сериозен анализатор има смелостта да възпроптае срещу посегателството над свободата ни; с тезата на Ал.Андреев от “Дойче веле” искам и да завърша своя коментар; той пише ето какво:

Европейците не бива да поемат по пътя на така наречения “здравен фун-даментализъм”. Насила хубост не става, както казва народът. Хората, които ис-кат да вредят на здравето си, ще го пра-вят и занапред. Тютюнопушенето може да се ограничи и един ден да отмре не чрез все по-строги и все по-идиотски забрани, а чрез ограмотяване и закрила на младите хора. Освен това, нека не забравяме, че човешкото здраве е важно, но то не бива да се издига на пиедестал. За човека са важни и други неща – личната му свобода, правото му на наслада.

СЪБУДИ СЕ, ЧОВЕКО, И МЪДЪР БЪДИ!

Всички очи виждат различно, за един предметът се явява в една форма и цвят, и в различни за друг. И тъй вечният огън от цвят в цвят се променя и никога не е същият на другия ден. Затуй аз, Тот, казвам

от своята мъдрост, че човекът е горящ огън в нощта; никога не скрива го завесата от мрак, никога не скрива го завесата на нощта.

Слушай, човече, и навлез в тази

мъдрост: къде свършват име и форма? Само в съзнанието, невидима, безкрайна сила, ярко сияние. Формите, които създа-ваш, след като проблеснат в твоето съзна-ние, са наистина следствия от твоите при-чини.

Човек е звезда, към тяло привър-зана, докато борбата му със свобода не се увенчае. Само в борба и с тежък труд в новия живот звездата в тебе ще пламне. Който знае началото на всички неща, сво-бодна е звездата му от царството на нощта. Помни, човече, че всичко, което съществу-ва, е само друга форма на това, което не съществува. Всеки живот преминава в друг и ти няма да си изключение.

Спазвай Закона, защото всичко е закон. Не търси това, което няма закон, понеже то съществува само в илюзиите на чувствата.

Мъдростта върви към всичките си деца, стига те към нея да вървят.

През всички векове светлината е била скрита. Събуди се, човеко, и мъдър бъди.

Често извършвах тайния преход в дълбокото, търсех Светлината, която живот дава на хората. Там под вечно живото Цве-те на живота търсех аз сърцата и тайните човешки. Открих, че човекът в мрак живее, скрита за него е светлината на великия огън.

(ОЩЕ >>> в блога)

31 ДАЛИ НЕ СМЕ НАЦИЯ ОТ ИДИОТИ, ИЗБ-РАЛИ СИ БАНДИТ ЗА ПРЕМИЕР?

Тия дни отново излезе информа-цията, че Бойко Борисов е бивш мафиот, свързан с нарко-бизнеса. Това стана след като германски вестник установи допълни-телната информация, че част от информа-цията, публикувана в “Уикилийкс” всъщност е информация на ЦРУ, а не е просто мнение на съответните дипломати. Т.е. дипломати-те се позовават на данни на ЦРУ, което придава допълнителна тежест на съдържа-нието на грамите, че Борисов е в бизнеса с амфетамини.

Последвали събития потвърждават тези констатации. Мистериозното изчезване на Братя Галеви, след като бяха осъдени, сочи към покровителство на властта. Братя Галеви е всеизвестно, че се занимаваха и с наркотици, и то именно с амфетамини – използвайки фармацевтичната база в Дуп-ница. Говори се, че Бойко е съдружник в този мафиотски бизнес и до днес. Така че едни факти съвпадат с други факти.

Още нещо интересно става тези дни. Касим Дал ще прави ДПС-2, което ще е лоялно на ГЕРБ. Откакто се отцепи от ДПС, Дал е патерица на Бойко. С подкрепата на ГЕРБ Касим Дал нагласи свой човек за шеф на Главното мюфтийство, въпреки решение на съда в полза на бившия мюсюлмански началник Недим Генджев. Тези събития напълно пасват на някогашните слухове, че именно Касим Дал (докато е бил в ДПС) е уредил Бойко Борисов за главен секретар на МВР.

Касим Дал, а не царят е причината Бойко Борисов да започне шеметната си кариера – от разследван от службите човек до техен началник. Точните думи, които съм чул за отношенията им тогава е, че Бойко Борисов е “лизал ХХХ” на Касим Дал, за да го уреди в МВР.

Изобщо, фактите един подир друг се потвърждават едни други. Накрая веро-ятно ще се потвърди и най-важния факт – че сме нация от идиоти, които ще преизберат този престъпник, независимо че прекрасно знаят що за “стока” е…

Написа: Dobri Bozhilov

СЪЗНАНИЕТО ЗА АБСОЛЮТНА СВОБО-ДА НИ ПРАВИ БОГОПОДОБНИ, ДОСТОЙ-НИ ЗА СВОЯ ВЕЛИК СЪЗДАТЕЛ

Познавам себе си и добре знам, че ако отложа някаква работа, особено пък свързана с писане, може да стане така, че никога повече да не се върна към нея; по-ради това, зарязвайки всичко друго, веднага сядам да отговоря на поредния Ви комен-тар в нашата дискусия за свободата. За жалост до този момент други събеседници все още не са се включили към дискусията ни, което е показателно, в смисъл, че в нашите, родни български условия, повечето хора пребивават в блажено безразличие тъкмо към най-важните, истински важните въпроси. Забелязал съм, че ако пиша за някаква дреболия, твърде много хора отк-ликват, но щом напиша нещо наистина сериозно и важно, почти никой не му обръ-ща внимание; това според мен все нещо говори. Както и да е. Да се върна към об-съжданите въпроси.

Първо, искам да Ви се извиня, че в предишния си коментар бях прекалено рязък и крайно невъздържан в критиката си, на моменти дори си позволих да направя обидни забележки по адрес на начина на мислене или на мисловната тенденция, която Вие олицетворявате. Признавам си обаче, че успяхте да ме раздразните, аз иначе съм твърде спокоен и толерантен човек и рядко, така да се каже, се вбесявам по повод на нечие изказване; а ето, по по-вод на Вашия по-преден коментар на мо-менти сякаш се вбесих. Не е добре, наисти-на, философ да бъде чак толкова емоцио-нален, но пък, да признаем, от друга страна погледнато, безстрастното, вяло писане и реагиране едва ли притежават кой знае каква добродетел. Факт е, че ние двамата с Вас в някакъв смисъл олицетворяваме два крайно различни, да ги наречем, стилове на мислене, т.е. всеки от нас представя разли-чен тип философстване, характерни за отделни философски школи или направле-ния. Това, от една страна, е чудесно, тъй като има почва за различия, несъгласия, спорове. Но и "припламването на искри" на моменти в дискусиите ни е съвсем възмож-но, естествено и разбираемо; разбира се, добре е все пак събеседниците да не отиват в крайности; ако съм направил това, ако

така сте възприел по-рязката ми критика предния път, моля да ме извините.

А сега да се върна към Вашия текст и да кажа как аз мисля по повдигнати-те в него проблеми.

Вярно сте схванал, аз подкрепям гледната точка на екзистенциалистите, които в ХХ век успяха да създадат и нало-жат една богата на идеи и цялостно развита философия на свободата, тъй като тъкмо свободата беше в центъра на техните тър-сения. Ако даден човек пожелае да вникне по-пълно в патоса на този тип философст-ване, той, няма как, следва да застане на същото гледище, щото ако стои отвън, т.е. ако почне да съди от съвършено друга гледна точка, то тогава всичко в твърдения-та на алтернативната позиция ще му изг-лежда "неприемливо", "крайно", "несъстоя-телно", дори "ненаучно" или "нефилософс-ко" и т.н.

Именно на това обстоятелство се дължи фактът, че е много трудно да се обменят идеи, родили се в пределите на съвършено различни философски нагласи или течения. И дори не толкова да се обме-нят, а просто да се възприемат адекватно, без да се посяга на носения от тях автенти-чен смисъл. И ние двамата с Вас сме в подобна ситуация: когато човек стои на дадено гледище и се опитва да съди за коренно различни идеи единствено от него-вата позиция, той просто няма как да не изопачава своето възприятие, а пък крити-ките и възраженията му, понеже се обусло-вени от съвършено друга почва, са хем съвсем нормални, но, за жалост, са и също толкова несъстоятелни. Да, трудна е кому-никацията между философите, придържащи се към съвършено различни гледни точки; много трудно могат да стигнат до съгласие, до съотнасяне и помиряване на разбирани-ята си. Но точно тия трудности на съгласу-ването на разбиранията, произлизащи или израсли от различни почви, правят обмяна-та на мисли и идеи едно толкова вълнуващо занимание.

Ето, Вие, примерно, пишете, че "екзистенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида". Само този наистина основен пункт да обсъдим основателно, ще ни се наложи да разнищим цялостно проб-лема за човешката свобода, за което обаче ще се иска много време и място. Ще се опитам обаче да бъда пределно кратък, което е изключително трудно, понеже въп-росите наистина са сложни.

Самата (иначе толкова популярна) теза за някаква "външна" и "вътрешна" свобода от мое гледище е твърде съмни-телна. От само себе си се разбира, че човек просто няма как да бъде неограничен от нищо в полето на т.н. "външна" свобода, сиреч, свободата на делото, на действието; естествено е, че екзистенциалистите просто не е възможно да смятат, че в действията

32 си човек изобщо не е ограничен от нищо, т.е. може да прави каквото му скимне. Но не за това става дума. Става дума за това, че самите обстоятелства, че самата "ситуира-ност", в която протичат действията ни, твърде много зависи от нашето възприятие, от насоката на развитие на нашето съзна-ние и самосъзнание. При едни и същи обс-тоятелства различните хора се държат по различен начин, някои действат и дори в най-неблагоприятни обстоятелства постигат някакви успехи, други са обезкуражени, нищичко не правят и са се оставали на безсмисленото роптаене и мърморене.

Ето че има нещо "вътрешно", именно степента на развитост на съзнание-то за свобода, което се оказва детерминан-та дори и на начина, по който възприемаме своята ситуация, да не говорим пък за начи-на, по който ще реагираме. Ако "външното" поставя на всички нас едни и същи и по принцип еднакво "непреодолими" прегради, т.е. ако ние сме оковани еднакво от негови-те "невъзможности", то тогава ще стигнем до положение сами себе си да възприемаме като безволеви автомати, чиито действия изцяло се детерминират от външните усло-вия и обстоятелства. Тогава всеобщото тържество на толкова пошлата материалис-тическа теза, а именно, че "битието опреде-ля съзнанието" ще възвести смъртта на всеки човешки порив и на самата възмож-ност за някаква, каквато и да било, човешка активност и инициативност. Тогава именно ние ще станем подобни на предметите, на вещите, които наистина са под пълната и безусловна власт на заобикалящите ги условия и обстоятелства.

За щастие, човекът - а да си човек означава да си свободен! - не така възпри-ема ситуацията си; нали е казано: "Блажени ония, които искат невъзможното!"; само това знаменито библейско положение да бъде "разчоплено", та да се изяви пребогатия му смисъл, и то ще ни позволи да вникнем в коренно различната ситуация спрямо външ-ното, в което пребиваваме ние, хората, надарени не само със съзнание, но и, на тази основа, с възможността да бъдем свободни, т.е. да бъдем себе си, а не да бъдем жертви на една изцяло потискаща ни и безпощадна външна реалност.

Даже навремето по-ранният, мла-дият Маркс беше написал в един от своите тезиси, които усърдни доценти и професори по комунизъм ни принуждаваха да учим сякаш са нов катехизис, следното: "Ако е вярно, че човек е порождение на обстоя-телствата, то, следователно, самите обстоятелства трябва да бъдат напра-вени човечни". Но има съществена разлика и ясна граница между марксистко-комунистическия волунтаризъм – комунис-тите искаха направо да правят "нов свят" и "нов човек", действайки в човешкия свят на вековните традиции така, както се държи слон в стъкларски магазин! – и екзистенци-

алната философия на свободата, която "освобождава" не произвола на опиянената от жажда за кръв и от вождистки ентусиазъм алчна тълпа, а ентусиазма на силния инди-видуален човек, чувстващ своята сила и свободно разполагащ битието и живота си в така вдъхновяващия го хоризонт на бъде-щето.

Разликата между тия две гледни точки е колосална: свободният човек в съществуването си не игнорира закономер-ностите на света, в който живее, напротив, той се ползва от възможностите, които светът му дава – за да постигне пълния разцвет и плодоносността на смисленото човешко действие. Разбира се, ние, хората, които държим на свободата си, постоянно доусъвършенстваме света, в който живеем, но не бива да засягаме устоите му, устои, които са ни завещани от историческата традиция на вековете; човек със самото си присъствие в света прави този свят друг, а без мен този свят ще бъде неимоверно беден и ощетен. Една свобода, която си позволи да игнорира света и да посегне на неговите устои, се изражда в произвол, във волунтализъм, който носи само беди; смис-лена и разумна е свободата, която позволя-ва на човека да разгърне богатството на своите жизнени сили, ползвайки се от ония шансове, които светът му дава, а пък усу-вършенстването на същия този свят става много предпазливо: много често, искайки да подобряваме, ние, уви, само разваляме и причиняваме зло. И понеже в едно автен-тично свободно общество действат – под-чертавам, действат, а не гледат втренчено в пъпа си! – милиони и милиарди човешки същества, сблъсъкът на човешките воли създава една възхитителна и спонтанно подреждаща се картина на човешките стре-межи, дела, постижения, творения; и само така, като се отприщи човешката съзида-телна енергия на милиони свободни инди-види, нашият свят ще стане по-добър; дока-то иначе той, уви, неминуемо ще продължи да става все по-лош. Примерът на комуниз-ма в това отношение е безкрайно показате-лен.

В този смисъл аз съвсем не ща да Ви убеждавам в това, че "човешка свобода е безгранична и че ние можем да постиг-нем всичко, което не е изрично забранено от природните закони". Това, което е заб-ранено от природните закони, мислещият, разумният човек съвсем няма да поиска да го прави; него да го оставим настрана. А за т.н. "граници" на свободата проблемът е твърде "щекотлив" и се нуждае от значител-но по-внимателно вникване.

Да, има "някои наши собствени вродени качества, които не контролира-ме", които ни ограничават, но и които, от друга страна погледнато, ни осигуряват поле за изява и развитие. Аз може да нямам талант да пея, но това съвсем не бива да ме прави нещастен - по причина, че наистина

няма никога да стана успешен и парично богат певец като Милко Калайджиев, Кондю или Азис. Всеки си има някакъв талантец или дарба, Бог на всеки е дал по нещичко, на което можеш да се опреш и да постигнеш много. И какво излиза? Това, което от един ъгъл изглежда като "граница" и "органиче-ност", от друг ъгъл погледнато, се оказва възможност, поле за изява и за постижения. Ето че фактът, че всеки от нас просто няма как да стане всичко, поради което и не бива да иска да стане всичко, а всеки просто трябва да се задоволи да бъде себе си – което съвсем не е малко, особено ако наис-тина го постигне! – та значи това обстоятел-ство съвсем не бива да поражда чувство за трагичност и "окованост", напротив, трябва да ни стимулира да бъдем себе си по най-добрия възможен начин. Който разсъждава така е неоспорим белег, че пред себе си имаме един истински свободен човек; ако не разсъждава така, а постоянно мърмори недоволен, то това означава, че пред себе си имаме чисто и просто един мърморко. Колкото повече несвободни хора има в едно общество, толкова повече мърморковци има в него; ето, ние, българите, примерно, ся-каш сме нация, съставена предимно от мърморковци; правете си сам изводите колцина сред нас са истински свободни и дръзки хора, които не щат да се оправдават, оплакват, каят или вайкат, а се стремят да постигнат максималното от възможното.

По-нататък в текста си Вие не про-пускате възможността да ме "бъзнете" за това, че постоянно съм бил недоволствал от "живота и системата", а трябвало било да обвинявам само себе си и да си мълча, щото вината за това или онова, което ми се случвало, следвало да бъде изцяло моя. Налага се да дам известно разяснение, което има принципен характер, нищо че тръгваме от пример, който касае мен лично; прочее, всеки човек се намира в аналогична ситуация, а пък се различаваме само по реакциите си, а по-преди по това как я възп-риемаме.

Човек се бори да постигне макси-малното, онова, за което е призван - и за което чувства, че има сили да постигне. От тази гледна точка аз срещу живота си изоб-що не роптая – моят живот е такъв, какъвто аз съм си го създал и сътворил. Поемам пълната отговорност за живота си, смея да заявя това; и почти за нищо не съжалявам, нищо че съм имал, както и всеки човек, някои пропуснати шансове; но общо взето все съм бил себе си, т.е. от свободата си не съм се отказвал никога. Но животът е борба - срещу какво, прочее, сме принудени да се борим?

Първо, сме длъжни да се борим срещу собствената си склонност към инерт-ност, към отказ от борба. Трябва да се борим и срещу безразличието си, което често ни връхлита. Безжалостни следва да бъдем към отчаянието, което има потенциа-

33 ла да съсипе всичко - и бъдещо, и вече постигнато. Разбира се, ако живеехме на самотен остров като Робинзоновци, човек щеше да му се налага да се бори само със себе си и с... враждебната природа. Понеже обаче живеем сред "себеподобни", именно в общности, самият начин, по който е устрое-на общността, поражда толкова много преч-ки, че човек често води най-изтощителните битки с ония "хора и институции", които сякаш нямат друга работа освен да пречат на истински инициативните, сиреч, на сво-бодните хора. Общества като нашето пък са устроени така, че и "човешките маси", и институциите, сякаш нямат друга работа и грижа освен да пречат на свободния, на инициативния човек.

Да, налага се да се борим, да роп-таем, даже да крещим на моменти от чувст-вото за безнадеждност, щото човек сам наистина не може да мести планини. Осо-бено тежка става ситуацията, когато окол-ните хора, които страдат по същия начин, бидейки поставени в същите отвратителни условия, не само че не са способни да ко-ординират усилията си по промяна на неб-лагоприятното статукво, но и, за жалост, са настоени така, че все едно се радват на всеки твой неуспех - и завиждат на всяка твоя победа или успех. В нашенски условия свободният човек е принуден да се блъска абсолютно сам и често му се налага да чупи стени със собствената си глава. Ето защо, борейки се, такъв човек има право на мо-менти не само да се оплаква, но и да прок-лина участта си - и ония, които страдат по същия начин, но, кой знае защо и съвсем неразумно, впрочем, никога няма да ти протегнат ръка. Е, лошо е човек само да се оплаква, а нищо да не прави; а тия, дето се оплакваме, ала и действаме, работим, бо-рим се, имаме и право, в отделни моменти, когато ни съвсем ни писне, и да крещим, и да роптаем, и проклинаме даже.

И още на един момент от Вашия коментар искам да обърна по-голямо вни-мание; Вие пишете така:

"Вашата (и на френските екзис-тенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отго-ворността му за всичко и всяко е инте-ресна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна."

Отправяте ми голямо предизвика-телство; ако река да Ви отговоря съвсем убедително, ще ми се наложи да употребя много време и думи. Понеже в момента не разполагам с тоя ресурс, ще се задоволя със следното пояснение.

Няма "неабсолютна", сиреч, поло-винчата свобода; свободата, за да е свобо-да, трябва да е пълна и абсолютна - и в това няма нищо пресилено, изкуствено, абстракно или крайно. По същия начин, по който няма "отчасти" бременни жени, по досущ същия начин няма и "ограничена", "непълна", "неабсолютна" свобода. Човек не

може наполовина да е свободен, наполови-на несвободен; свободният човек е жаден и иска цялата си свобода; нищичко не е скло-нен да отстъпи, от нищо няма да се откаже. Аз често в своите семинари и обсъждания с ученици чувам същото, което и Вие твърди-те: "Няма пълна свобода, няма абсолютна свобода!" - това положение се е превърнало в една крайно повърхностна, изтъркана, но за сметка на това крайно претенциозна баналност. Ще Ви отговоря следното.

Свобода ли е непълната, ощетена свобода? Съществуват ли прословутите "граници" свободата ни? Кой поставя тия граници и ограничения? Нима истинската свобода по необходимост трябва да е ущърбна, ощетена, непълна, "в граници" и пр.? Ето на тия въпроси ако се опитате да си отговорите, сам ще стигнете до разбира-нето, че ако нещо иска да е свободно, то иска да е свободно абсолютно, т.е. да пое-ме пълната отговорност за живота и бъде-щето си. Щото непълно свободното няма как да поеме пълната отговорност, а щом приемем, че пълната свобода изисква пъл-на отговорност, работите се опростяват, т.е. истината започва да се мержелее на хори-зонта.

Свободният човек не иска никой да му се меси в свободата - но това не значи, че, воден от такова едно съзнание за абсо-лютна свобода, ще тръгне да прави каквото му скимне. Аз сам поставям ограничения-та си, аз самият, не някой друг. Аз винаги сам решавам, не по принуда, а по свой избор. Решавайки сам, аз поемам пълната отговорност за избора си. Ако не чувствам тази своя абсолютна отговорност за свобо-дата си, тогава и свободата ми няма да е така примамлива за мен. Абсолютната свобода, съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател. Бог сам ни е дал тази възможност абсолютно да се ползваме от свободата си, щом е така, тогава имаме ли право сами да се отказваме от нея? Бог нима движи ръката на пишещия? Бог нима някога ни се меси или ни "води"? Защо Бог е изпитвал така внимателно Адам, сам под-тиквайки го към свободата? Избирайки свободата си, включително отправяйки предизвикателство към собствения си Велик Родител, Адам поема пълната отговорност за живота си - и така започва световната история.

Простете, но Вие лично бихте ли "дали" на своите деца една "неабсолютна", сиреч, ощетена "свобода", което ще означа-ва, че постоянно ще се месите в живота им? Давате ли си сметка какво ще се получи когато родителят нито веднъж не е позволи на детето си да се възползва от свободата си "абсолютно"? Та това означава, че то никога не е взело самостоятелно решение?! Много често ние, родителите, допускаме такава грешка: нямаме доверие на децата си, месим им се постоянно, а след това се

чудим защото децата ни били станали несамостоятелни. Ами какви други да бъ-дат? Погрешна е тезата за "свободата", поставена в някакви външни граници, сиреч тезата, че "истинската свобода" била не-пълната, ощетената, неабсолютната свобо-да. Една такава манипулативна, нечиста, неистинска свобода заслужава ли изобщо името свобода? Ами има ли "неабсолютно" добро? А "неабсолютната" истина истина ли е?

Ще свърша дотук. Още много може да се пише и обсъжда. Темата е безпредел-на. Какъвто е и предметът на разговора ни: свободата. Най-ценното, което изобщо имаме. Което сме. Което съвпада с нашата собствена същност. Неслучайно Хегел, изхождайки от Свещеното Писание, твърди: "Свободата е същност на духа. Свобода-та е негова субстанция. Истината прави духа свободен..." Мисля, че е достойно да завършим (засега) с тия впечатляващо силни думи на великия философ на Герма-ния. Излишно е да уточнявам, че само сво-бодният, причастният на свободата човек е дух, не някой друг. А свободата в това си свое качество, именно като субстанциално духовно качество на човека, не само че е абсолютна, нещо повече, тя е най-абсолютното... ЗАБЕЛЕЖКА: По темата за свободата може да се прочете текста на още един екзистен-циалист, Николай Бердяев; това може да стане ето тук: Глава III. Свободата

БЛАГО ИЛИ БРЕМЕ Е СВОБОДАТА?

По публикацията Човекът е сво-бода, която всъщност е мой коментар на възражението на моя събеседник като мо-мент от дискусията ни за свободата, полу-чих отново гледището на партньора си в търсенето на истината по тия важни въпро-си, което публикувам отделно. А моя отго-вор все още предстои. Ето какво ми пише любезният ми събеседник:

Благодаря за изчерпателния отго-вор. Мисля, че можем да се наречем „опо-ненти” само с твърде много условности, защото има и много свързващи моменти – напр. и двамата сме немарксисти и антико-мунисти. Разликата е основно в това, че Вие сте повлиян повече от континенталната философия, докато аз от аналитичната и

34 емпирична школа. Тези две течения наисти-на се различават в много отношения и поня-кога дори съвсем липсват пресечни точки, затова дискусии между двете школи неряд-ко са безплодни.

Другият момент е, че аз съм много по-скептичен и поради това по-внимателен в тезите си, защото на философските въп-роси по правило няма еднозначни и общоп-риети отговори, докато Вие често излагате възгледите си със завидна самоувереност в тяхната правилност, при това с голям емо-ционален патос.

Нямаме спор обаче по въпроса, че свободата (поне в нейния отрицателен смисъл като липса на външна принуда, ако не вярваме в позитивната свобода да пра-вим каквото искаме – ако приемаме това разделение) е една от най-висшите ценнос-ти. Съгласен съм също с Вас и екзистенци-алистите, че човекът е, така да се каже, осъден на свобода, защото дори на фор-мално-логическо равнище отказът от избор също е избор. Струва ми се обаче, че екзис-тенциалистите са подчертавали не толкова външната, колкото вътрешната свобода на индивида, която според тях не може да му бъде отнета и от най-големите външни ограничения (макар че това е спорно).

Все пак не можете да ме убедите, че (позитивната) човешка свобода е безгра-нична и че можем да постигнем всичко, което не е изрично забранено от природни-те закони. Трябва да сме достатъчно реа-листи, за да знаем, че нашите нагласи и стремежи не са достатъчни и че успехът в живота на индивидите (и народите) зависи както от някои наши собствени вродени качества, които не контролираме, така и от външните условия. Това отбелязва впрочем още Аристотел.

Така например не може да стане фотомодел онзи, който е грозен или пък певец, който няма глас, колкото и страстно да го желае. При външните фактори пък е ясно, че една диктатура например налага на индивида по-големи ограничения, отколкото демокрацията. Но и при демокрацията въз-можностите не са безгранични.

Преди 1989 Ангел Грънчаров ня-маше да може да издава своите книги и списания, колкото и да му се искаше и как-вито и жизнени стратегии да си създаваше. но виждаме, че и след 1989 той постоянно недоволства от живота и системата, а според неговата логика би трябвало да търси вината само в себе си и никога навън. В духа на неговата философия би трябвало да му кажем: „Ангеле, съжалява-ме, но всеки е ковач на собствената си съдба. за всичко, което ти се случва, си отговорен само ти и никой друг.”

В случая въобще няма да се спи-рам на удари на съдбата като болести и смърт, върху които нямаме никакво или съвсем ограничено влияние и които могат

да объркат всички сметки и жизнени страте-гии.

Темата е важна и интересна и Ва-шето становище ме заинтригува, затова с риск да стана досаден, ще си позволя още няколко забележки, които можете и да игно-рирате.

За Вас екзистенциалната филосо-фия очевидно е централна отправна точка, докато аз в моите постове я споменах само мимоходом, още повече, че не се смятам за особено вещ в това философско направле-ние. Не отричам, че екзистенциалистите имат някои важни философски приноси. Позитивистите не са прави, философията винаги е и метафизика, защото без (рацио-нални) метафизични спекулации какво оста-ва от нея? Само че екзистенциалистите според мен са отишли прекалено далече в тази посока. Всъщност екзистенциализмът започва там, където свършва Трактатусът на Витгенщайн с неговото прочуто „За това, за което не може да се говори (т.е. за наис-тина важните, екзистенциалните въпроси), трябва да се мълчи.” В този момент встъп-ват екзистенциалистите и започват да гово-рят за според Витгенщайн неизговоримото.

Ако тълкуваме човешката свобода съвсем разширено, при определени обстоя-телства тя наистина може да изглежда безгранична. Вашата (и на френските екзис-тенциалисти) позиция за обречеността на човека на абсолютна свобода и отговор-ността му за всичко и всяко е интересна, но доста изкуствена, абстрактна, пресилена и крайна.

Да се интерпретира екзистенциал-ната философия е трудно и аз не съм спе-циалист, но според мен екзистенциалистите не бива да се приемат буквално. Те все пак нямат предвид, че можем да надскочим физическите ограничения, налагани ни от света и обективната ситуация, а че можем да нагодим нашите желания към ситуаци-ята. Дори да сме затворници и роби, ние сме свободни да избираме нашето вътреш-но отношение към своето положение. Обек-тивната ситуация не може да ни ограничава, ако не я чувстваме като ограничение, т.е. важно е нашето отношение към света. Това е много съществен момент. Ето защо не става дума за възможността да се постигне реално всичко и да се промени обективната реалност според нашите вкусове и желания, т.е. за “свобода на действието”, а за “свобо-да на желанието” или субективна свобода.

Впрочем можем да аргументираме, че една подобна самодостатъчна свобода може да има и противоположни резултати, защото дава възможност за задоволяване с всякаква действителност и оттам може и да стимулира не активността, а пасивността на индивида.

Между другото абсолютната, неот-менима свобода се превръща в един вид необходимост да се избира, с което самата свобода придобива оттенък на фатализъм,

на неизбежна съдба. У екзистенциалис-тите свободата всъщност не е благо, а по-скоро бреме, защото от нея не може да се избяга и постоянно трябва да се избира.

Също и идеята, че човекът като съзнателно същество е отговорен за всичко, което става в света, макар и заредена с висок морален патос, е пресилена. На човек не може да бъде вменена отговорност в еднаква степен за всичко, което се случва в света и от него не може да се изисква да отговаря за неща, които не контролира или контролира в много малка степен. Подобна нагласа даже може да усили чувството за безотговорност.

Впрочем при своите разсъждения екзистенциалистите са пропуснали някои аспекти на модерните диктатури. Те смятат, че свободата да се избира почива на наше-то съзнание като разумни същества. В този смисъл даже в концлагер можем да бъдем вътрешно свободни. Те забравят, че съвре-менната фармакология разполага с препа-рати, които могат да замъгляват съзнанието и да подтискат волята, така че да се ограни-чава или изключва способността за осъзнат избор.

На мен ми се струва, че Вие в своя стремеж максимално да се отграничите от марксизма с неговия детерминизъм и колек-тивизъм сте залитнали в другата крайност и проповядвате като противовес абсолютната индивидуална свобода и отговорност. Освен това тази позиция Ви дава възможност да критикувате на воля народите и специално българския народ за неговите – според Вас – пасивност и примиренчество със съдбата. В действителност при екзистенциалистите, както аргументирах, става дума повече за субективна свобода, а не за абсолютна свобода на действието. Също така не може да се вменява на хората отговорност за неща и обществени събития, които не зави-сят пряко от тяхната воля.

Но както казах, не съм специалист по екзистенциална философия и може да ме поправите, ако греша.

Дотук е текста, това пише моят съ-беседник и партньор в търсенето на истина-та. Разбира се, ще уважа мнението му и ще му отговоря съвсем скоро. А сега-засега написах там само следния кратък коментар:

Който иска да се ориентира по-пълно в проблемите, може да изчете ето този текст: Есе за човека и свободата. Този текст съдържа откъси от моите книги УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с под-заглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството) и също така ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие Въведение в практическата философия), в които съм се постарал да предам основното в една по-пълноценна и съвременна идея за свободата. А иначе ще взема отношение към написаното от моя уважаван събесед-ник, но нека първо и други хора да се изка-жат – да се надяваме...

35 ДЕНЯТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА БЕ ТЪРЖЕСТВЕНО ПРАЗНУВАН ОТ ДЕЦАТА В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ „НОВ ЖИВОТ“ В ЧИКАГО

Заедно можем да постигнем повече, отколкото поотделно и сами! „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.” Евангелие от Йоан

Годината е 855! Година на създа-ване на българската азбука.

"Върви народе възродени, към светли бъднини върви!"

Кой не е трепвал и не се е просъл-зявал, слушайки думите на тази песен? Празникът на Славянската Писменост и Денят на Българската Просвета и Култура за пореден път бе тържествено празнуван от децата на българско училище „Нов Жи-вот“ в Чикаго. Те бяха подготвили специал-на програма по случай празника. Това е най-българския празник за всяко гордеещо се българско сърце. (ОЩЕ >>> в блога)

ПЪТЯТ НА ВУТЕ ГРАОВСКИ: ХЛАДИЛНИ-КЪТ (2)

2. Хладилникът. Кой построи социализ-ма?

10 ноември завари Вуте в начало-то на нова „процедура”, както той наричаше кражбата за сдобиване с хладилник по същата метода. В 6 следобед на 10 ноемв-ри Вуте минаваше портала, оставяйки зад гърба си двамата милиционери, от които изпитваше извънредно голям страх. Вуте изнасяше (т.е. крадеше) първия от четирите пластмасови крака на хладилника, когато чу по радиото, което милиционерите слушаха, за свалянето на Тодор Живков. Сърцето на Вуте се сви и кракът, скрит в бельото му, го изгори като нажежен камък.

Като се прибра вкъщи, позвъни на Свидригайлов и го заговори, подпитвайки заобиколно как трябва да се тълкуват нови-ните. Според Свидригайлов държавата щяла да се промени, щяло да има нови партии и „инфлация”. Вуте не беше сигурен какво е последното и се поинтересува за

комунистите ли ще има инфлация, или и за безпартийните. Свидригайлов се изкикоти по противния си начин и изтърси обичайно-то: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма!” Добави, че големите предприятия може да пострадат от промяната. Това предсказание Вуте изслуша с примряло сърце! Да затво-рят предприятието сега, когато се сдобива-ше с хладилника? Какво им пречеше на тези хора предприятието?

Змията на съмнението пропълзя в сърцето му и макар в следващите седмици да продължи изнасянето на частите, той правеше това без предишното удоволствие. От този момент Вуте се промени, отслабна и лицето му се смрачи. Всеки ден изнасяше по една част, но с всеки ден злобата му се увеличаваше. Нарочно ме прецакаха, мис-леше си Вуте. Те се уредиха и крадоха пишещи машини „Марица” и спирт, само за моя хладилник им досвидя и направиха демокрацията. Вуте наричаше несъществу-ващия хладилник „мой”, тъй като той му принадлежеше най-малкото заради риско-вете, които Вуте всекидневно поемаше, крадейки частите. Няколко месеца по-късно затвориха предприятието и съкратиха Вуте. Свидригайлов се оказа прав! Вуте напусна предприятието, скрил в крачола си един реотан, който вече му беше излишен, но по навик побърза да се шмугне пред погледа на двамата милиционери.

Нямаше да има хладилник и цели-ят труд отиде нахалост. Опитвайки се да избегне момента, в който трябваше да вземе всички окрадени части и да ги хвърли на боклука, Вуте взе трамвая към площад „Ленин”. Смяташе да се помотае, докато му се избистри главата. Когато пристигна, Вуте беше помъкнат от тълпата, която бързаше към Партийния дом, където явно ставаше нещо важно, защото много хора крещяха

ядосано и с извинение, псуваха на висок глас. Вуте бързо се оказа точно пред врата-та на Партийния дом, между хората, които викаха „Долу бекапе” и кой знае защо раз-махваха запалени факли.

След като близо час се опитва бе-зуспешно да се измъкне оттук, изведнъж Вуте беше всмукан навътре в Партийния дом през портала заедно с подпалвачите. Наоколо се стелеше дим, хора крещяха и тичаха нагоре-надолу по стълбите. Вуте беше тръгнал да потърси изхода, когато спря вцепенен. По-голямото стълбище към него слизаха двамата милиционери от пор-тала на предприятието, неизвестно защо облечени с цивилни дрехи, а не с унифор-ми, носейки нещо тежко. Вуте осъзна, че всеки от тях е нарамил и краде по един компютър от Партийния дом! Пред очите му падна черна пелена и сякаш вътрешностите му изригнаха от злоба. „А моят хладилник къде е, моят къде е?”, истерично изкрещя той, но вече само към гърбовете на двамата милиционери, които се скриха в дима.

Като че ли дяволът се всели в не-го. Той хукна бясно по коридорите, отваряй-ки една по една вратите и разблъсквайки с лакти всичко живо, което му се изпречваше на пътя. В една стая спря като закован, вперил очите си в това, което търсеше. Хладилникът! Това е моят собствен, мис-леше си Вуте, на никого няма да го дам вече. Вуте приклекна, вдигна с нечовешка сила хладилника и се запъти към изхода.

Останалата част от вечерта му се губеше от съзнанието, освен че хората пред Партийния дом го посрещнаха с ръкопляс-кания и дори му помогнаха да качи хладил-ника в трамвая. Вуте помнеше само как включи хладилника в контакта, чу бръмче-нето на руската машина и блажено пъхна главата си в прохладната камера. Това му донесе покой. Предишната публикация от тази поредица е: Пътят на Вуте Граовски: приемливата кражба (1)

ЕРОТИКА И ПОРНОГРАФИЯ

Еротика и порнография Публикувано във в-к "Комсомолска ИСК-РА", 6 декември 1988 г., Пловдив

Твърде „интересно” е отношение-то, което се е създало в нашето общество към „тия работи”, т.е. към човешката сексу-алност и всичко, свързано с нея.

Не дай Боже учител да заговори нещо „по така” за секса пред своите учени-ци. Ще каже някой: вече не е така! Аз до преди три години бях учител в средно учи-лище и там съм си имал доста разправии и с директора, и с възмутени родители, защо съм бил… прекалено откровен с младите,

36 казвал съм неща, които „не е прието да се казват” публично, че винаги съм задоволя-вал любопитството на моите ученици, които ме били „взели на мушка”, защото и аз съм бил „неуравновесен сексуално” (няма да забравя този израз на моята директорка) и пр. Същевременно познавам учители, които се червят, когато ученик каже „неприлични” думи, а една млада педагожка бе изпаднала в несвяст когато на стола видяла нарисуван с тебешир пенис, при това вече била седна-ла на него и той ù се бил отпечатал на рок-лята. Свестихме я едва-едва.

Друга пък беше маниачка на тема чистота на чиновете, защото там най-често учениците, в които бушува и кипи сексуал-ността, рисуват… „цинични неща”, по ней-ния израз. Не можах да ù обясня, че няма нищо цинично в тия рисунки, че по тях тя може да разбере най-пълно и добре своите ученици точно такива, каквито са. Тя кипна, нарече ме „гаден фройдист”, престана да разговаря с такъв „мръсник” като мен и с това всичко за нея беше решено… оконча-телно. (ОЩЕ >>> в блога)

МАЧКАНЕТО НА ЛИЧНОСТИ КАТО ЛЮ-БИМО ЗАНИМАНИЕ НА КОМУНОИДНИЯ ТИП ВЛАСТНИК

Тия дни разбрах, че съм обвинен

от “възмутена родителка”, че съм бил “пре-калявал” със “сексуалните теми” в часовете по психология; това е едно от основанията директорката да ме накаже като ми “отнеме” не един, а цели 4 класа, и то тъкмо в края на учебната година, което повдига купища въпроси. Каза ми се, че в жалбата на тази “обезпокоена майка” бил подложен на кри-тика моят учебник по психология, който, впрочем, има вече 4 издания и е одобрен от Министерството; както и да е, интересно е,

че вече някои родители почнаха да се изжи-вяват като “рецензенти” на учебници, но те нека да си се изживяват както си искат, работа е там, че директор на училище на основание на такива жалби и рецензии наказа, и то без право на защита, един учител, в случая мен.

Тия дни се рових в архивите си и намерих интересна в този контекст моя статия, писана и излязла в един вестник в далечната 1988 г.; тази статия носи загла-вието “Еротика и порнография”. Минал е четвърт век от онова време, ето, който прочете самата статия, ще установи, че някои хора явно са неспособни на никаква промяна, сиреч, са си все същите, със аб-солютно същото мислене. Ще видите, че това, в което съм обвинен сега, съвсем не е ново, по досущ същия начин съм бил обви-няван и в славната ера на комунизмо-социализма. Дори “аргументацията” е досущ същата; което свидетелства за това, че наистина има нещо вярно в тезата ми, че дадени хора, наричани от мен “комуноиди”, са възможно най-лош продукт на същия този комунизъм, неспособен на промяна и развитие.

Комуноидите са непоправими, тях не ги докосват нито веянията на времето, нито процесите в културата, нито базисни промени в самото човешко битие; те са замръзнали на едно ниво, с блокирало съзнание, безкрайно бедно в ценностен и идеен смисъл, а главният им порив е да забраняват всяко попълзновение и всеки растеж на новото, различното, необичайно-то, нестандартното. Ето, оказва се, моя милост продължава да е твърде ненавистен на представители тъкмо на този човешки тип, а пък интересното е също така, че властващи представители на чиновническо-то съсловие дори в сферата на образовани-ето, водейки се от съвсем други, собствени мотиви, са способни, все в същия стар маниер, да продължават да правят опити да мачкат личности – досущ по същия начин,

както това беше правено в ония блажени времена на славний комунизмо-социализъм. Мачкането на личности, ако по-младите не знаят, да им го кажа, беше любимо занима-ние на другарската комунистическа класа от ерата на същия този славен комунизъм, който, както виждаме, продължава да е напълно жив в нечии глави.

И така, моля, прочетете тази ста-тия от архива ми; мисля, че ще ви е инте-ресно да констатирате как в тази сфера у нас кажи-речи продължава с пълна сила да важи онова изречение от една песен от паметната епоха на промените: “… че про-мяна не може да има!”. Приятно четене и ползотворни размисли!

НОВИЯТ БРОЙ НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ЗАМИНА ЗА ПЕЧАТНИЦАТА С ОГЛЕД НА 1 ЮНИ ДА БЪДЕ В РЪЦЕТЕ НА АБОНА-ТИТЕ СИ

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

Първият блогърски вестник

Издава:

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА

HUMANUS,

основан през 1994 г.

Гл. редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg

GSM: 0878269488