GRAJDANIN 1-2006

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 1, ГОД. 1, 2006, 31 ДЕКЕМВРИ, НЕДЕЛЯ, Ц.2 ЛВ.

Posted: октомври 12, 2006

Намерих на едно място ето това изказ-ване, което ми се вижда добре да бъде обсъдено специално. Надявам се, че авторът му няма да ми се обиди че цитирам неговото изказване:

Няма да се учудя, ако на 22 Х т.н. “мъ-дър български избирател” отново предпочете вместо да даде шанс за промяна на статуквото, да отиде я да си дообере царевицата, или гроз-дето, специално запазени за 22.Х., я да се напие на специално назначената за тази дата сватба, кръщене, помен годишнина или не знам си какво там!

После социолозите, политолозите ДС-манипулаторите: Петър-Емил Митев, Юрий Нас-ранов, Мира Янова, Райчев и цялата кохорта партийни слугинажи в боен стяг с ВАЦовите Бор,

Ела, Трън и Глог да спретнат едно малко шоу и хорово изпеят “Одата за възхвала на мъдростта наша народна”! Народът наш никога и от никого не може да бъде излъган или подведен. То си ни личи най-вече по това как влизаме в ЕС – това че

сме на последно място по стандарт в Европа също е една от забележителните заслуги на МЪДРИЯ НАШ НАРОД! (на стр. 2)

Posted: октомври 25, 2006 Масовият бойкот на втория тур ще доведе до това, че Първанката ще бъ-

де избран за президент само с около 25% от гласовете на всички имащи право на глас. Тоест той ще бъде президент на малцинството – и в двата смисъла на тази дума.

За да не се случи това, слугинажа на ДС и БСП спусна директивата: ма-сово гласуване на втория тур, пък дори и срещу двамата кандидати. Целта е доста прозрачна: да се подсили тежестта на изборната победа на Първанката.

Ето защо апелирам към всички антикомунисти и десни избиратели: бойко-тирайте втория тур! Наистина там няма между какво да избираме. Лично за мен кафявото (национал-социализма) и червеното (комунизмо-социализмът на първан-ковците) не могат да бъдат алтернативи за избор.

Настоявам лидерите на десните партии да призоват за бойкот на втория тур. Това ще бъде единствено смисления протестен вот в тази ситуация.

Ако на изборите се явят около 30-35% от всички избиратели, това ще е катастрофа и пирова победа за Първанката!

СТИГА НАИВНОСТ, ПОМИСЛЕТЕ МАЛКО!

ИЗБОРИ В СТРАНАТА НА ГОЦЕ, БОР, САВА, САЙДЕРОВ И… ОРУЕЛ (от стр. 1)

Сега, когато шанса да дадем няка-къв сигнал към Европа, че наистина влиза-нето ни там ще се съпътства с наченките на по-цивилизовано присъствие чрез избиране на десния кандидат за президент Беронов, отново глашатаите на комунистическите медиатори по Радиа, Телевизии, Преса, eлектронни медии с пълен глас съобщават колко стар, неподходящ, без визия, непопу-лярен, никому непознат е г-н Беронов!

Е, друго си е да имаше речовитост-та и визията Ж.Ганчев, или ръста на Волен Сидеров, или привлекателността и поведе-нието на Камен Влахов, а защо не възпита-нието и толерантността на д-р Баташки от Пловдив или Д.Стоянов от Атака.

Ако беше кумулирал всички тези качества десният кандидат щеше да има реални шансове да предизвика умилението и подкрепата на “мъдрия” български из-бирател!

А може би най-добре е на втория тур да спечели (щом като има толкова много сеирджии негласуващи, но иначе изказващи препоръчителни и критикуващи слова) поли-тическото и физическо ГНОМЧЕ В.Сайдеров.

Да вземе най-сетне в тази задря-мала страна политическото да се радика-лизира. Да вземе и да се отърси от дрямка-та си и самата Европа!

Да наложат ембарго на Сайдеров, както на Н.Филчев: да може да посещава само Русия и Белорусия, за останалите цивилизовани страни от Евросъюза да е нежелана скандална личност като него!

Между другото, неговият доведен син Д.Стоянов даде чудесна оферта за това как би била представяна България пред света,ако бъде излъчен за Президент, пред-ставителя на фашизоидната им котерия Сидеров!

За най-спрягания като сигурен по-бедител в тези избори не ми се говори пора-ди естествена отврата!

Един човек, който за 4-5 години “еволюира” от краен антинатовец в про-такъв, от поддръжник на Милошевич и Сад-

дам в главнокомандващ БГ-армия, изпратил военен контингент в Ирак.

Действащия президент и кандидат за нов мандат нито за момент не се замисли как би погледнала Европа с нейната силно чувствителна ценностно-нравствена сис-тема, на избирането в една страна, прекрач-ваща прага в нова Европа, на избирането през 21 век на агент на бившите (и не тол-кова бивши) репресивни служби – ДС и КГБ – за президент!!!!

Дж.Оруел никога не е бил по-актуа-лен за страната ни отколкото сега!

ИЗБОРИТЕ КАТО НРАВСТВЕН ТЕСТ И КАТАРЗИС


Всеки избор е на първо място нрав-

ствен тест. Избирайки, човек изявява и по-казва себе си. Участвайки в демократични избори, човек заема гражданска позиция и демонстрира своите ценности, убежденията си. Така изборите показват реалната карти-на на нравственото състояние на общество-то, а не само и просто “тежестта на партии-те” (както обикновено ги разбират). В тази връзка ще се опитам да изразя какъв смисъл носят в себе си изборите от 22 октомври.

Близо 60% от избирателите не оти-доха да гласуват. Това е най-важния резул-тат от тези избори. Избирането на държавен глава (символ на единството и целостта на нацията) ще бъде направено от само около 40 % от избирателите. Първанов, Доган и Сидеров тия дни триумфират. За какво ли толкова триумфират? Разбират ли, дават ли си сметка какво означава това? Може би се радват защото “народът” ги избра да бъ-дат… гробокопачите на демократичната политическа система на България?

Десните политици и избиратели са победените. Те са унизени и дори отчаяни, защото “народът” не ги разбра и не ги подк-репи. Кризата на десницата, която е най-съществен симптом на кризата на цялата ни политическа система, достигна най-критични измерения. Искат се оставките на “старите лидери”. Трябвало “обновление” и били нужни “нови идеи”.

Симеон мълчи, както мълчат и “кук-ловодите”, генералите от ДС, които преди 5 години го доведоха в България със задачата да разбие “двуполюсния политически модел” и “противостоенето на дясното и лявото”,

също мълчат. Явно и те се радват неистово. Задачата е изпълнена перфектно.

На балотажа ще отидат кръвните близнаци Първанов (Доган) и Сидеров. Пълен абсурд е един такъв избор. Няма между какво да се избира. Сидеров е криво-то огледало, в което Първанов се оглежда – за да изглежда “по-приемлив” и дори “моде-рен европоцентрист”. Азиатщината обаче нахлува в нашите родни простори чрез тия два взаимно допълващи се образа. Пред прага на европейския дом “народът” факти-чески отхвърли европейската перспектива и показа някакъв атавистичен азиатски инс-тинкт в себе си. Но за кой “народ” всъщност става дума?

Тия дни се говори надълго и наши-роко за “народа” и за неговата “мъдрост”. Но в тези избори не участва дори мнозинството от народа. В демокрацията именно мнозинс-твото решава. У нас мнозинството не отиде на тези избори. Следователно съдбата на България оттук-нататък ще бъде решавана от едно червено-кафяво малцинство. Това вече не е демокрация. Това е образцовата олигархия. Първанов, Доган и Симеон са нейните символи. Към тях претендира да бъде прибавен и Б.Борисов. Като “антитеза” и “контрапункт” в тази система е турен Си-деров. Той наистина съвсем не е опасен за нея. Той ще поддържа видимостта за “де-мокрация”. Първанов, Доган и Симеон на фона на Сидеров ще изглеждат “спасители” на нацията.

Всички се радват обаче най-вече на това, че на “истински голямото зло” за оли-гархията, на демократите, на десните, и на Костов особено е ударен страхотен шамар. Майкъл Чьорни и Тошо Тошев сигурно купо-нясват някъде; такова щастие и в сънищата си не са сънували. Пълната победа над демократите и над демокрацията най-после е постигната. Идва ерата на пълната вакха-налия на олигарсите. България вече е на-пълно тяхна. Така, както Русия е на техните олигарси. С демокрацията у нас е свършено! Радвай се, народе!!! Ще й покажем ний на Европата на какво е способен нашия бал-кански гений!

Когато дойде времето на подобно тържество, ликуващите обаче трябва да имат едно наум. А именно, че лъжата шест-ва по този свят, но накрая побеждава само истината. Че е преходно тяхното щастие, както и всяко щастие. Че всеки триумф носи в себе си зърното на бъдещия провал. На победа от рода на Първановата й викат пирова победа. Жертвата е прекалена. Няма как битието да не изтръпне от подобна наг-лост. Животът не понася едноцветността и сивотата. Животът се стреми към изобилие. Когато се прекърши нещо много значимо, раната е тежка, но организмът няма как да не мобилизира цялата си сила, за да съхра-ни живота. Иначе идва смъртта. Дали тези, които тия дни така весело се радват, всъщ-ност не празнуват и поздравяват смъртта на нещо безкрайно значимо в нашия народнос-тен организъм?!

3 България обаче няма да умре, а

животът няма да свърши. Всичко е преходно в този свят. Особено преходен е празникът на абсолютната наглост. А днес празнуват именно лъжците, крадците, лицемерите, цялата онази сива маса, която в годините на демокрацията тежеше като оловна тежест и ни дърпаше назад. Те бяха против всичко, което сега “оглавиха” и “парафираха”. Анти-натовецът Първанов подписа договора за присъединяването на България към НАТО. Ако имаше поне малко чест в този човек, той още тогава, за да остане верен на себе си, трябваше да счупи писалката и да си подаде оставката. Както е счупил писалката Стам-болийски, подписвайки Ньойския договор. Но къде ти у нашенски комунист понятие за чест?!

Тези, които днес празнуват, през всичките тези години на свобода и демокра-ция бяха безкрайно гневни тъкмо на свобо-дата и на демокрацията. Те именно нея не могат да понасят. И сега ликуват, понеже им се струва, че победиха, че тия дни погребват нашата свобода и демокрация. Сидеров поне е що-годе честен на фона на Първанов. Сидеров си казва това, което мисли. Той се хваща за кобура като чуе думи като свобода, демокрация, достойнство. Първанов обаче зад страдалческата си, невротична усмивка таи дълбоко в себе си същата ненавист към свободата и към демокрацията. Но “от при-личие” крие чувствата си. Нали трябва да изглежда “модерен” и “приемлив за Европа”? Но това е само маска. Болезнената гримаса, в която се гърчи неговото лице когато му се наложи да се усмихне издава това. Оказва се, че Първанов е всъщност дълбоко нещас-тен човек. Говори едно, мисли съвсем друго. Две души, две сърца, две съзнания има този човек. Същинска шизофрения. Та нали е само “конспирация” нашия път към Европа? Нали Москва е в сърцето първаново. Ето защо ликуването на Първанов тия дни се демонстрира от една такава болезнена усмивка. Неслучайно е казано, че бивш комунист няма.

Не знам защо, но някак си ми е ле-ко тия дни. Всичко си отива на мястото. Нищо че цялата тази паплач начело с Пър-ванов, Доган, Симеон и Сидеров триумфира. Всичко си отиде най-после на мястото. Тех-ните 35% от гласовете на всички избиратели у нас срещу 65-те процента на негласували-те и на демократите. На балотажа аз няма да ида да гласувам. Няма никакъв смисъл да

се гласува. Нека да си гласуват те, комунис-тите и нацистите, червените и кафявите. Нека да си избират каквото си искат. Аз между тях няма да избирам, моето място не е сред тях. Ето защо най-разумното е лиде-рите на десницата да призоват да се обяви бойкот на този балотаж. Защо ли?

Има смисъл. На балотажа ще учас-тват около 30-35% от всички избиратели. Не предполагам, че ако десните политици при-зоват към бойкот, да отидат повече на бало-тажа. От тях 10-тина процента ще вземе Сидеров. Първанов ще бъде избран някъде с гласовете на около 25% от гласовете на всички българи, имащи право на глас. Ето това ще изобличи напълно олигархичния характер на неговото президентство. Не е демократично да станеш президент с гласо-вете на такова малцинство. Не може да бъдеш президент “на всички българи” след като си избран с гласа само на един срещу 3-ма, които са срещу теб. Първанов – ако имаше някакво нищожно поне понятие за чест би трябвало да признае, че не може да изпълнява ролята на обединител на нацията и да си подаде оставка. Той няма да го нап-рави, естествено. Десницата, впрочем, може да го подсети за тази възможност, като заведе едно дело в Конституционния съд с един простичък въпрос: “Демократично и конституционно ли е някой да бъде прези-дент и обединител на всички българи след като е избран с гласовете на само една четвърт от всички избиратели?”. Иначе изборът му е напълно законен, понеже такъв е законът, недемократичен. Но демокрация-та, повтарям, е такава система, в която всичко се решава от мнозинството от целия народ. Тук такова мнозинство няма. 60-65% от избирателите няма да отидат да гласуват. Тогава?

На тези 60-65 %, които не гласува-ха на първия тур и които няма да гласуват и на втория, принадлежи обаче бъдещето на България. Този е огромния резерв на десни-цата. Тези хора трябва да бъдат спечели за каузата на свободата, демокрацията и дос-тойния живот. В главите на тези хора има нещо, щом като при тази тотална пропаганда все пак не отидоха пред урните и ръката им не посегна да избере Първанов или Сиде-ров. А иначе у нас се знае, че си има едно твърдо 30-35% ядро, което е червено (и сега част от него от червенина стана вече кафя-во). Точно тези сега дирижират положение-то, а онези 60-65% мълчат и не гласуват. Не искат да участват в една такава “демокра-ция”. Защо ли обаче така упорито мълчат?

Ако десните лидери и партии за-почнат да разговарят по-смислено с тези хора, ще спечелят скоро голямата част от тях. Няма начин да не ги спечелят. Тези хора мълчат, защото искат да се разговаря човешки с тях. А не с високомерие и така… патетично, както например го прави П.Стоянов. Май само Костов умее да разго-варя с тези хора и те скоро ще започнат да

се вслушват в думите му. И положението тогава ще започне да се обръща.

Искам да завърша с един спомен. Ден-два преди парламентарните

избори през 1994 г. в Пловдив (града, в който живея), се проведе митинг на СДС. Беше студен и дъждовен ден. На централ-ния площад бяха дошли твърде малко хора в сравнение с предишните митинги. Пя Бог-дана Карадочева: “Дано, дано, дано… до всяко добро същество… застане още ед-но…”. Говори Ф.Димитров. Но над площада висеше предчувствието, че тези избори ще бъдат загубени. Въпреки всичко вярвахме наивно, че след безчинствата по време на Беров, Доган, мафията и БСП хората са осъзнали някои прости истини и ще дадат гласа си за СДС. Режещия студен вятър обаче ни шепнеше друго. Връщайки се мок-ри и премръзнали от този митинг бяхме със съвсем недобро усещане за нещо гадно, което ни чака.

След два дни “народът” подкрепи най-решително… БСП и Жан, те взеха смаз-ващо мнозинство, мнозина избиратели тога-ва също не отидоха да гласуват или гласу-ваха за тогавашния Сидеров, за Жорж Ган-чев. Демократите тогава бяха разбити на пух и прах. Ф.Димитров си подаде оставката. Начело на СДС застана Иван Костов. Поли-толозите също като сега вещаеха края на СДС и краха на демокрацията.

Комунистите тогава празнуваха по-бедата още по-настървено от сега. Виеха се хора, цвърчаха кебапчета, лееше се вино. Като сега на тях тогава явно им се струвало, че с демокрацията вече е ликвидирано и че идва ново тяхно десетилетно царство.

Историята по-нататък всички я зна-ем. За години и половина самозабравилите се триумфатори доведоха нещата дотам, че изведоха гневния народ по улиците и пло-щадите. Политолозите триеха ококорените си от учудване очи.

Ето защо е прекалено рисковано да се ликува и триумфира в политиката.

Разбираш ли това, Първанов? А ти, Догане? Какво ще кажеш ти, кажи си и ти думата… Волене?!

ЗДРАВЕЙ, СВЯТ – ЗДРАВЕЙТЕ, ХОРА!

октомври 9, 2006

Добре дошли в моя блог!

Нека заедно да потърсим ония ис-тини, без които животът не заслужава да се живее…

Моят девиз е: „Истината ще ни направи свободни“, което е преразказ на известното изречение на Спасителя.

4 Без истината не може да се живее

– или се живее, но съвсем непълноценно, което едва ли заслужава да се нарече жи-вот.

Без достойнство животът ни става мизерен. Както и без свобода. Прочее, от свободата произлиза достойнството, тя следователно е в началото на всичко. Да помогна за култивирането на едно съзнание за свобода у съвременниците е една от задачите на моя блог.

Нека това да бъде началото на то-зи философски, психологически и полити-чески сайт, на който си позволявам да дам името HUMANUS.

Ангел Грънчаров

НАЧАЛО НА ПУТИНИЗАЦИЯТА НА БЪЛ-ГАРИЯ


Първанов победи, макар и с мал-

ко… около една четвърт от общия брой на избирателите му дадоха втори мандат. Смятам, че това е израз на путинизирането на България. Ще се поясня.

Сидеров е втори. Той е нашият Жириновски. Той трябва да играе ролята на… „опозиция“.

Първанов е пръв приятел на Путин, а Сидеров – пръв приятел на руското посол-ство в София. Значи у нас и „опозицията“ е… пропутиновска.

Десните са унизени и сведени до незначителен процент. Същото е и в Русия.

Пропрезидентското мнозинство (БСП, Доган, Симеон) владее безконтролно страната. Това са всъщност бившите кому-

нисти, техните изучени на Запад деца, цяла-та ченгеджийница на ДС (Доган-Сава, Тошо-Бор и пр.), също медиите са под похлупака на верната на властта олигархия. Точно така е и в Русия.

Е, в Русия путинизацията е по-напреднала. Там убиват журналисти (Полит-ковская), тук само ги уволняват (Иво Ин-джев). Но и двете стават по волята на пре-зидента.

Аналогиите между двете страни са доста преки и потресаващи. Предлагам да ги открием и да се позамислим.

В Русия изтича втория мандат на Путин, у нас започва втория мандат на Пър-ванов.

Първанизирането на България всъщност е путинизацията й.

Трябва да се опитаме да противо-действаме на този гибелен процес.

Защото между България и Русия има една съществена разлика: там интели-генцията не мълчи. У нас почти всички се подмазват на властта.

Отгледаната от ДС, Газпром и рус-кото посолство в София „опозиция“ в лицето на Атака е също толкова путинизирана, колкото и самия Първанов. ГОЦЕ ИЛИ ВОЛЕНЧО Е „ПО-МАЛКОТО ЗЛО”? Posted: октомври 26, 2006

Някои смятат, че Воленчо е по-малкото зло?! Други – че Първанката е по-малкото зло? Аз смятам, че и двамата оли-цетворяват злото, затова нека да си чупят главите, не ме интересува кой от тях ще е

президент, защото и двамата са позор за България.

Затова аз няма да гласувам в не-деля и призовавам да направят същото всички що годе мислещи хора в нашата страна!

А да гласуваш „за по-малкото зло“ е чиста глупост. Така хазартно не може да се разиграва съдбата на народа. За мен Сиде-ров и Първанов са братя-близнаци и затова ми е все едно кой ще победи. А иначе тези 60%, които не отидоха да гласуват, и чиято ръка не посегна да подкрепи Първанката или Воленчо, са хора с потенциал и именно те са бъдещия резерв на десницата. Спорно е дали при управление на Воленчо тези хора ще се възмутят по-бързо, аз мисля тъкмо обратното: Първанката ще ги извади по-бързо от равновесие и то съвсем скоро, Първанката с неговите дружки Симеончо, Доганчо и пр. Воленчо е просто един карие-рист и нищо от това, което говори, няма да направи. Но балъците гласуват за него така, както преди време гласуваха за Симеон. Аман от тези балъци!

Та оня, които иска да гласува за „по-малкото зло“, нека помисли дали той самият в момента не се превръща в балък, призовавайки да се гласува за Сидеров…

МОНА ЛИЗА ОТ СИРИЩНИК И… МАСТУР-БАТОРЪТ

(Опит за психоаналитичен портрет)


Основните претенденти за прези-дентския пост у нас (Първанов и Сидеров) са твърде благодатна тема за психоаналитични тълкувания. Те са публични личности, за които имаме достатъчна информация; в нея обаче трябва да се вникне най-прецизно. Психоаналитичните техники ни позволяват да навлезем в по-дълбоките основания на поведението, говоренето, образа и дори излъчването на съответния политик. Обик-новено хората, неизкушени в психоанализа-та, се задоволяват с повърхностни обясне-ния за особеностите на отделните полити-чески лица. Това обикновено довежда до всеизвестния факт, че често се чувстват

5 подведени или направо излъгани, а разоча-рованието е неизбежно. У нас на тези пре-зидентски избори около 60% от имащите право на глас не се възползваха от правото си и не отидоха до избирателните урни. Тези хора интуитивно нямат доверие в политици-те. Това говори за сериозна криза на нашата демокрация, на нашата политическа систе-ма. Същевременно пропагандата в услуга на някои “избрани” кандидати се опитва да внушава клишетата за тяхната “честност”, “добропорядъчност”, за това как “искрено милеят за народното благо” и т.н. Други политици в същото време са ни представяни като “зли гении”, които упорито вредят на “народа” (така демонично у нас най-вече е представян Иван Костов). Ето защо запозна-ването на все повече хора с някои умения за психоаналитично тълкуване е доста полез-но, защото човек на тази основа ще може да вниква сам в основанията на толкова раз-личните изяви на политиците. А пък и сами-те политици, като разберат, че са разглеж-дани “под лупа”, ще започнат да се въздър-жат от бруталните спекулации с нашите чув-ства.

Ще подложа на психоаналитично тълкуване господата Първанов и Сидеров. Надявам се, че те няма да се сърдят и че ще са ми благодарни, че съм им казал нещо прекалено важно, касаещо тях самите, за което те едва ли си дават сметка.

Първанов от доста години се под-визава в политиката и е твърде известен на хората. Този човек (независимо от всичко) е доста трагичен образ: нему се наложи за тия преломни години да изживее безкрайно много разочарования. Той, предполагам, болезнено се е отказал най-напред от такива съкровени неща като младежките си кому-нистически убеждения, от безразделната си любов към СССР и Русия (дали?). Той тряб-

ваше да преглътне ориентацията на страна-та към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Той стана лидер на БСП в най-тежкото време за тази партия: когато тя за трети път доведе при Виденов (след Живков и Лука-нов) до пълна разруха нашата страна. Пър-ванов “сдаде властта” и, предполагам, е преживял страшен потрес от това наложено му от “улицата” предателство. Но съдбата съвсем ненадейно му се усмихна и той, без сам да се е надявал на това, стана прези-дент на България. Това също е кардинален прелом в душевните опори на този човек. И тези неща няма как да не са се отразили на неговото психично състояние.

Сидеров пък излетя в политиката така стремглаво, че все едно се сбъдна най-съкровения му сън. В предишните години този човек (незавършил журналистика жур-налист) беше образцов аутсайдер, без сери-озно образование (завършил е само… тех-никум по фотография), без особени пости-жения в живота, но с доста големи амбиции. Бил е години наред безработен, неоценен, без семейство, но явно дълбоко в себе си е вярвал в своята съдба. Писал е книги, за които мнозина твърдят, че са просто компи-лации на чужди идеи. Писал е и стихове, за които сведущите в поезията твърдят, че са бездарни. Няма да се учудя, ако (подобно на Хитлер) е рисувал и е искал да стане и ху-дожник, за да се прехранва поне с картините си. Тези дисонанси са твърде важни за оформянето на душевния му облик.

Първанов е спокоен, излъчва бла-гост, миловидност, говори кротко и спокойно, гледа нежно, излъчването му е на умерен и добър човек.

Сидеров е негова противополож-ност, той е рязък, нервен, говори силно, на митингите крещи и ръкомаха (най-впечатляващ е неговия поздрав с дясна ръка, свита в юмрук), очите му блестят дя-волски и излъчват буйство, държи се по-зьорски и явно обича публичността и слава-та. Доста е емоционален и дори страстен.

Човекът, неизкушен в психологията или психоанализата, възприема дотук обра-зите на Първанов и Сидеров; по-нататък не е способен да се вглъби. Но това е само повърхността. Затова за повечето хора обясненията са от този род: “Първанов е спокоен, Сидеров е нервен”. Всеки по-нататък според политическите си предпочи-тания тълкува и единия, и другия в различна светлина. Например за симпатизантите на Атака Сидеров е нервен и рязък понеже е много… “честен”, и понеже до дъното на душата си е възмутен от безобразията на политическата класа, затова се държи така. Но това е елементарно. За Първанов пък доста хора си мислят, че е изключително коварен човек, и затова “добротата” му е единствено маска. Но и на тях им убягва основата на тази първанова душевност.

Психоаналитичното тълкуване отива по-дълбоко, обръщайки особено вни-мание на детайлите. Ето един такъв детайл, който носи огромен смисъл: усмивката на Първанов. Всички са забелязали, че когато се опита да се усмихне, това не му се удава, и лицето му започва да се гърчи в странна, болезнена, измъчена гримаса. Очите му са съвсем безизразни, а устата се мъчи да се усмихне. Усмивката на Първанов е не по-малко многозначителна от тази на Мона Лиза. Нещо прекалено болезнено има в тази “полу-усмивка” на Първанов. Ако се разгадае неговата усмивка, то това ще хвърли свет-лина върху страшната тайна на този човек.

Сидеров пък хептен не се усмихва, което също не е естествено. Той постоянно въси вежди и има изражението на човек, който гледа в… бъдното, едва ли не в… отвъдното. Този човек е толкова нервен, че все едно е обърнал гръб на живота. За жи-вота е присъщо веселието, радостта. А Сидеров миналата година посрещна дори вестта за бленуваното влизане в Парламен-та без да се усмихне и зарадва; посрещна тази вест със свъсени вежди и гневно изра-жение на лицето. На какво всъщност толкова се гневи Сидеров?Единият, Първанов, често се опитва да се усмихне, но това съвсем не му се удава; другият – Сидеров – изобщо не се усмихва и е постоянно гневен. Ето тук е възела, който ако се разплете, ще разберем най-важното за тези двама “изтъкнати лю-де”.

Ще започна със Сидеров, понеже е по-труден за тълкуване.

За щастие той е писал стихове. В поезията човек излива душата си и тя е особено показателна за психоаналитика. Ето едно стихотворение на Сидеров, което се нарича “Автобиография”. То е безкрайно интересно, но аз ще обърна внимание само на два-три момента.

Стихотворението започва доста рязко: “Срамувам се от майка си и баща си – дребни чиновници в редиците на Партията – голямата ядачка на души”. За да заяви това за родителите си, явно този човек е безк-райно гневен. На какво ли толкова е гневен? На “Партията”? Така се струва на мнозина, които настояват за “антикомунизма” на Си-деров. Едва ли е така обаче.

6 Но ето един възлов момент по-

надолу: “Веднъж във блъсканицата за кифли (от 5 стотинки)/ в училищната лавка/ тълпата ме притисна към свръхзагадката на приро-дата – / едно момиче с меки форми./ Усетих страшна слабост и панталоните ми се на-мокриха. / Аз станах мъж, а момичето остана девствено – / тълпата, тоест колективът, ме оформяше…”. Сидеров признава, че е изжи-вял оргазъм в блъсканицата пред училищна-та лавка. Нищо особено, казах той, явно, е страстна натура. Но по-надолу попадам на още по-важно признание на Сидеров: “Ня-колко години след това бях вече оформен онанист”. И пише: “Обичам няколко жени в района от Арл до Пасадена / И те ме обичат. / Няма никога да захапя зърната на гърдите им. / Защото съм посаден / в пустинята. А те са в друго измерение. / В яловите пясъци на мастурбациите всичко попива, / сякаш нико-га не е било.”. Това признание вече разкрива загадката за яростта и нервността на Сиде-ров, също така и за неговата страстна поли-тическа активност. Този човек години наред не е бил с жена и не е имал нормално сексу-ално преживяване. Той е онанист и мастур-батор както сам твърди. Когато предназна-чената за сексуално разтоварване енергия устойчиво и продължително не се изразход-ва по предназначение, тя се натрупва и започва да застрашава душевния живот на индивида. Единственият изход е пренасоч-ването й в друга посока. Това се нарича сублимация. За Сидеров такава сублимация в наши дни се оказва политиката. Той затова е така страстен в политиката, тя за него замества сексуалното удоволствие.

Ето защо когато този човек е на трибуната, ръкомаха неистово, крещи и се опива от своята величавост, той всъщност… изпитва сексуално удоволствие. Нищо чудно да изпитва и оргазми. За него ораторстване-то на митинг просто е заместител на сексу-алното удоволствие. Неговия поздрав (сви-тата в юмрук ръка, вдигната високо) явно е следа от безкрайните му самотни нощни мастурбации: той свива и изпъва дясната си ръка със свити пръсти така че все едно мастурбира. Този човек е до такава степен сексуално незадоволен, че за него полити-ческото е станало заместител на сексуално-то. Такива хора в историята са нанесли най-страшните беди на човечеството. Ленин например е бил поразен от сифилиса до такава степен, че никога не е бил мъж, нико-га не е бил с жена. Хитлер също не е позна-вал нормалното сексуално удоволствие, той е бил привърженик на перверзията “златен дъжд”, сиреч получавал е сексуално удовол-ствие само когато есесовци са пикаели върху него. И на митингите Хитлер е получа-вал удоволствие, подобно на сексуалното – досущ като нашия Сидеров. Затова тези хора са така бесни. Е, вярно е, сега Сидеров има до себе си жена: Капка. За нея той пише така: “Тя ме спаси от бесовете”. Но ранните години до появяването й в живота му са

оставили непоправимия дефект върху пси-хиката му, за който тук стана дума.

Да завърша със Сидеров така. В същото стихотворение “Автобиография” той пише ето тези думи (става дума за “другар-четата” му от детството): “Сега за тях съм аутсайдер(ов)”. Представете си какво става с психиката на един човек, имащ съзнанието за непоправим аутсайдер, когато той по един каприз на съдбата излети до върховете на славата. Много българи явно затова са така загрижени за душевното здраве на Сидеров.

А за Първанов нещата са ясни. Не-говата странна усмивка издава вътрешната му трагедия на човек и историк, принуден от същите тези капризи на съдбата и историята най-кардинално да се откаже от всички свои предишни (и младежки) убеждения и цен-ности. Това наистина е страшна трагедия. Антинатовецът Първанов беше принуден да подпише договора за присъединяването на България към НАТО. Приятелят и ембарго-вият партньор на С.Хюсеин беше принуден да изпрати български войници в Ирак в помощ на коалицията против Саддам. Идей-ният другар на Милошевич, който му пише-ше писма, израз на най-сърдечна подкрепа, доживя да види приятеля си пред трибунала в Хага. Той и на погребението му не можа да отиде, въпреки че толкова го обичаше. Няко-гашният националист Първанов днес е при-нуден да слугува на Ахмед Доган и да бъде унизяван непрекъснато от лакомията за власт на този коалиционен партньор. Няко-гашният “убеден републиканец” днес е пръв съюзник и приятел с бившия монарх. Той беше агент Гоце, кри години наред това, лъга и отрича, но накрая беше принуден да си признае. Това е страхотно унижение. Няма го СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича ду-мите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее

мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска.

Това е истинска трагедия. Нашият Първанов се чувства така, че все едно е сключил сделка с Дявола. Все едно Дяволът му е казал: “Ще ти дам всички земни благи-ни, пари, власт, слава, но в замяна искам да се отказваш постоянно от убежденията си и да правиш обратното на това, което ти се иска!”. Как при това положение нашият лю-бим Първанов да може да се усмихва?! Та това е пълно душевно и личностно раздвое-ние, това е подобно на шизофренията. Ако има някой у нас който да страда най-жестоко, това е нашия президент. Мъките му са невероятни. Затова той не може да се усмихва, затова той се усмихва така измъ-чено, затова усмивката му е като на… тер-минатор. Или поне като на… Мона Лиза (да ме прощава достойната дама!).

Психоаналитичното тълкуване мо-же да ни каже някои истини, които иначе са трудни за признаване. Те хвърлят светлина върху онова, които иначе по никакъв начин не можем да знаем. Но именно затова бла-годарение на психоанализата можем да схванем най-важното за личността до нас и за самите себе си. А пък за публичните личности и управниците ние в качеството си на избиратели имаме право да знаем всич-ко, цялата истина. Едва тогава ще можем да направим разумен избор.

БЪЛГАРСКАТА ИДЕЯ И НАШЕНСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ЧАЛГА


Крайно време е най-отчетливо да си дадем сметка за нас самите, за нашите национални ценности, добродетели и идеа-ли в контекста на съвсем непосредственото

7 европейско бъдеще на България. Това е най-значимото, като трябва да се опитаме да вникнем най-непредубедено в самите себе си, без фалшив, гръмогласен патети-зъм, също и с нужната критичност: защото, безспорно, не сме “най-добрите на света”, но и ние си имаме своите кусури и “кривици” – които особено ярко изпъкнаха в годините на нашия така мъчителен преход към демокра-ция.

От друга страна във връзка с въз-хода на “Атака” и на безчет други “национа-листически формирования” се налага по-ясно да откроим злоупотребите с нашите национални идеали от тези, бих ги нарекъл, “политически чалгаджии”. Защото как иначе да ги наречеш, след като и мисленето им, и говоренето им са пример именно за една политическа чалга; приличат си по своята безвкусна арогантност с другата, същинска-та чалга. Разговорът за онова, което става пред очите ни – когато лица с крещяща личностна непълноценност най-безсрамно обявяват себе си за “апостоли” на българс-ката национална идея и когато се правят най-сериозни опити за дискредитирането ни като народ и като държава пред света – е крайно необходим.

Един вопъл раздира вселената из българските простори месеци преди влиза-нето ни в Европа, и той е: “Сакън да не си загубим нашата национална идентичност!” Като че ли тъкмо този възглас стои зад зачестилите напоследък “дебати” за “нацио-налната идентичност” на българите по вест-ници и чалга-политическите телевизионни кабеларки. Тъй като, видя се, присъединя-ването ни към европейските ценности и структури става вече необратимо, то про-тивниците на този процес се хванаха за последното, което им се струва, че ще го забави, ако не и отклони, в отдавна лелея-ната посока (“славянско-православния дух”,

“ориенталския манталитет”, накрая, защо не, и Азия и азиатщината, въплъщавана доско-ро от болшевишка Русия, а сега от толкова милия на сърцето им Китай). Страхът “да не си загубим идентичността” впрочем е изцяло неразумен и дори патологичен: идентич-ността на един народ не е дреха, която можеш да губиш или да сменяш всеки ден. Но въпреки това дебатиращите за нашата национална идентичност, общо взето, са загрижени, те се чувстват един вид призвани да спасяват нашата застрашена идентич-ност – и едва ли не очакват похвали за това. Също така се полагат грандиозни усилия тя да бъде дефинирана, измислена, съчинена, дори украсена с нечии политически предпо-читания. Но един разговор наистина е необ-ходим: ако в него не съзрем националната си идентичност – тя е нещо неизразимо с думи, тя се чувства със сърцето – то поне ще проявим своето отношение към себе си, своето самосъзнание в началото на третото хилядолетие.

Трябва да тръгнем от разбирането, че ние, българите, сме колкото особени и изключителни в сравнение с другите народи, толкова – и то дори в по-същественото – си приличаме с тях, съставлявайки единната култура и общност на човешкото. Ако акцен-тираме само на едното и не видим връзката на двете (специфичното, национално-особе-ното и общото, човешкото), то това вече е показателно за залитане в някакъв предраз-съдък или пристрастност, която изкривява същината на работата. Националното свое-образие или идентичност е историческа даденост, тя е изкристализирала в духа на даден народ и се проявява в особеностите на неговото национално битие или съдба. За своята национална идентичност можем да съдим по проявите й в реалната история; за своята действителна принадлежност към общочовешкото или към европейската хрис-тиянска култура също можем да съдим по нашите реакции, а не априорно. Тук се иска известна прозорливост в тълкуването и разбирането на смисъла на ставащото пред очите ни, в което единствено можем да открием себе си, да отговорим на въпроса “Кои сме ние?”. Казано е, че “по делата им ще ги познаете”, тук е коренът на реалис-тичното гледане спрямо такива сложни явления като национален дух, българска съдба и одисея, народностна психология, европейска култура и общност. Ето че по този начин дебатът за националната ни идентичност непременно се пренася в сфе-рата на тълкуването и разбирането както на нашето историческо битие, така и на съвре-менните прояви на българското съзнание днес.

Разбираме ли обаче както едното, така и другото? Не сме ли склонни да пре-небрегваме смисъла, който ни се разкрива в тях – ако бяхме малко по-трезви, по-реалистични и прагматични? Готови ли сме да се откажем от илюзиите относно себе си,

които често тровят нашето съществуване? Историята ни е пълна с примери, които се нуждаят от честни отговори. Например: защо за всичките години на комунистическата тирания у нас няма нито един сериозен, масов опит за противодействие (както това беше да речем в Унгария, Полша или Че-хия)? Или още по-съвременен пример: защо толкова години след 1989 г. ни бяха нужни, за да проумеем, че пътят и за България не може да е друг, а е пътя на свободата, де-мокрацията, личната инициатива, пазарното стопанство и т. н.? Други народи не дадоха възможност на посткомунистическата нос-талгия да ги овладее така масово, както у нас – и те днес са достойни членове на ЕС, а ние сме готови да се препънем дори и сега, на самия праг. Нима не четири пъти (1990, 1994, 2001 и в 2005 г. даже!) мнозинството от българите не подариха съдбата си на доскорошните си мъчители (Симеон управ-лява с “таланта” на цялата ДС, филиал на БКП/БСП!) и дали чрез толкова продължи-телните страдания най-накрая ще проумеем, че с леви лъжи и обещания доникъде не се стига?

Всичко това са реалности, в които прозира нашата национална идентичност. Само така можем да открием себе си: и ако сме смели, чрез изпиване на горчилката от самоунижението и срама да се опитаме да станем по-добри, по-решителни, по-отдаде-ни на предизвикателствата на свободата. Друг начин няма: ако продължаваме да се самозаблуждаваме, че сме “най-добрите”, доникъде няма да стигнем. Тук се искат честност, готовност за покаяние, на илюзии-те трябва да бъде отрязан коренът. Та нима не е ясно, че щом толкова сме страдали и страдаме, то нещо не е наред в нашето отношение към живота, от което пък следва, че крайно наложително е да се поправим? Една такава способност за трезва преценка

8 е признак за национална зрялост, ала крие-нето на “главата в пясъка” е просто недос-тойно…

Някои разбират дебата за нацио-налната идентичност като надпревара кой повече ще намери у себе си изобретател-ност в… “хваленето” на българското, бъл-гарщината, “нашия гений” и т. н. Повечето подобни герои точат перата си и се дебнат да не би някой да “кривне встрани” и мигом всички да се нахвърлят на него – “дръжте родоотстъпника”, “ловете предателя” и “оск-вернителя” на нашите ценности и идеали! В тази надпревара личи само едно: неизживе-ни комплекси от епохата на “социалистичес-кия интернационализъм”, който мигом беше префасониран като бесен национализъм вероятно заради неистовото желание за компенсация на минали предателства и стара недостойност. Това също е компонент на националната ни идентичност: бързо забравяме, лесно прощаваме, къса ни е паметта, замазваме истината, поради което съвсем закономерно и страдаме.

Идентичността на един народ може да изпъкне единствено при сравнението му с други народи. Ако обаче не познаваме дру-гите народи, ако не сме общували десетки години с тях, ако сме били изолирани от света, как тогава да сме наясно и със себе? Неизбежен резултат на изолираността ни е нашият провинциализъм, именно това, че се мислим за “най-добрите в света”, макар че неизвестно защо считаме себе си и за най-нещастни, несправедливо обидени и така изостанали. Днешните кресльовци-“национа-листи” са в състояние да ни дискредитират дори и в собствените ни очи, защото едно такова кухо самомнение за самите себе си съвсем логично може да бъде оценено като израз на национална непълноценност.

Здравите, горди нации не крещят за превъзходството си, не се надуват като балон, не се перчат и не се удрят в космяса-лите гърди, гръмогласно обявявайки: „Бул-гар, булгар!!!“. Развитите западни нации просто пребивават в една самодостатъч-ност, в едно блажено спокойствие, в което изпъква удовлетвореността им от самите себе си; изумителна е уредеността и чисто-тата на техния живот и на тяхното съзнание за себе си и те трябва да са ни пример че това е възможно и за нас…

Именно на кресливите (Сидеров) и мърморещите (Божидар Димитров) нацио-налисти им се струва, че е дошло времето за решителната схватка с нашите “врагове”, които искали да унищожат “нашата самобит-на култура” и идентичност. Също така им се мержелее идеалът за “връщане” към нашето “исконно лоно”, а именно към традицията на “православно-славянското братство”, къде-то, явно, нашата самобитност щяла да раз-цъфти в пищни цветове. Любопитно е да поразсъждаваме има ли някаква заплаха за нашата “неповторима култура” в условията на глобализиращия се свят и след присъе-диняването ни към Европа.

Културата на един народ е всичко онова, което той е сътворил в сферата на материалното и духовното, за нас следова-телно това са всички ценности, които са “продукт на българския гений”. Носители на нашата културна идентичност сме ние сами-те, т.е. съществува строго съответствие между нашата култура и нас самите, нашето съзнание – кое тогава може да бъде “загубе-но”, “унищожено”, “потъпкано”, “изтрито”?

Много често говорят, без да си да-ват сметка какво точно казват. Случаят с “яростните блюстители” на нашата “културна чест” е точно такъв. Ще дам един пример, за да е пределно ясно за какво става дума. Нашите “културни паметници” и “съкровища-та” по-специално (тракийските съкровища, например, защото първо за тях се сещат) как могат да бъдат “загубени”, “унищожени” и пр. (Стига, впрочем, техният “върховен пазител” Божидар Димитров да не намери начин да ги продаде на своя голям приятел Черепа, а с получените пари да се скрие доживотно някъде в Доминиканската република, където да се налива с уиски в компанията на краси-ви мулатки; но и това е малко вероятно.) И тогава кое и какво в тази насока “трябва да бъде спасявано”?! За да “опазим” нашата “културна самобитност” и нашите съкрови-ща, дали пък не трябва да ги заключим в дълбоки и хладни трезори, за да не ги видят “чужди очи”, защото, изглежда, гледайки ги, очите на “подлите” американци и европейци могат да ни ги “развалят”?! Ако американци-те и европейците посещават нашите музеи и се възхищават на нашите творения, кое е застрашеното и кое трябва да бъде спася-вано?!

Но, на второ място, ние самите сме носители на нашата “културна самобитност”, нашето съзнание е живо битие на идентич-ността ни, как тогава да изтълкуваме това, че ние самите сме били застрашени от “чуж-дата експанзия”?! Дали ще забравим… езика си, след като всички поголовно учат английс-ки, немски, френски, испански?! Това ли имат предвид блюстителите на нашето “българско самосъзнание”, което се намира-ло в страшна опасност? Или това, че гледа-ме “чужди филми” и слушаме “чужда музика” е начина за онази подла “културна дивер-сия”, с която коварните американци и евро-

пейци искат най-после да ни обезличат и да доведат положението дотам да не прили-чаме на… себе си, а, представете си, на… тях?!

Струва ми се, че това, което става в главите на волен-сидеро-божидар-димит-ровците е някакъв отглас от онова, което става в главите на ходжите-ислямисти, които също воюват още по-решително за “ислямс-ката автентичност и идентичност”. При това страховете на нашите “културни” (а всъщ-ност политически) фундаменталисти са съвсем неразумни, защото ние принадлежим исконно на онази християнска цивилизация, в която първият принцип е да се цени най-вече свободата, уникалността, самобитност-та на другия. Ние принадлежим на най-толерантната културна и човешка общност, и с влизането си в Европейския съюз става-ме неразделна част от нея – от какво тогава изобщо се страхуваме, от себе си ли?

Смятам, че “блюстителите на на-шата културна идентичност”, нашите фунда-менталисти на “българщината” просто са от онзи разред феномени на нашенската чал-гаджийска политическа “култура”, които са сравними тъкмо с нашите “поп-фолк-чалга звезди”, които в “творенията” си съхранява-ли именно… “нашата културно-музикална автентичност и самобитност”. И друго: Атака не е чист психиатричен феномен само защо-то в основата му стои не нещо друго, а… московското злато, благодарение на което аутсайдери в нашето политическо говорене от рода на Волен Сидеров добиха нацио-нална значимост и станаха истинска заплаха за бъдещето ни.

Защото, да допуснем, представете си какво ще стане с нас самите ако у нас властта мине в ръцете на тези “културни” и политически талибани или ако “върховният ходжа” на нашата “родна самобитност и изключителност”, “апостолът на… българ-щината” Волен Сидеров, да речем, стане президент, стане нашият Хомейни и Махмуд Ахмадинеджад едновременно?! Или стане поне нашият роден Хуго Чавес?!

ЗА АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ И ЗА… АН-ГЕЛ ГРЪНЧАРОВ-ЕЛТИМИР

Posted: ноември 9, 2006

В един форум възникна недоразу-

мение по повод на това, че мой съименник, казва се Ангел Грънчаров-Елтимир от Ботев-град (или някой друг човек, нарекъл се… „цанковист“) публикува там свое изложение, и хората се запитаха дали то не е написано от мен. Наложи ми се да напиша едно ра-зяснение за съвпадението на нашите имена и фамилии. Публикувам го и тук, понеже ми се струва важно:

Ангел Грънчаров-Елтимир не съм аз, разликата между двамата, между мен и него, е твърде голяма що се касае до цен-

9 ности и разбирания. Само имената ни съв-падат, а във всяко друго отношение сме различни. Прочетох текста, публикуван тук от името на Ангел Грънчаров-Елтимир, признавам си, такъв род писане не ми е по вкуса, но с известно усилие на волята успях да го дочета. Не споделям патологичните страхове на моя съименник, нито пък конс-пиративните му теории. Възможно е да е движен от чисти помисли, от някакви възви-шени или идеалистични подбуди, но пък грандоманията му и претенцията му за аб-солютна правота не само дразни всеки неп-редубеден читател, но и ме кара да съм склонен да мисля, че тук е налице едно болно съзнание. Подобна паникьорска „фи-лософия“ може да трогне и да предизвика симпатиите само на хора със същото съзна-ние като неговото.

По едно време се свързах с този човек по интернет, понеже той ме обвиня-ваше тук-там из Мрежата, че съм бил „подс-тавено лице от ДС и на… КГБ“, което било пуснато да публикува от „негово име дезин-формиращи симпатизантите му текстове с дясна и философско-психологическа тен-денция“. Обменихме имейли, и се опитах да му разясня, че съм философ, и че моите книги не съм ги писал специално за това да „объркам“ почитателите му, а по съвсем други подбуди. Това коварно съвпадение на имената ни обаче доведе дотам, че на мен много често са ми отхвърляли статии, поне-же са имали подозрения, че са написани от Ангел Грънчаров-Елтимир. Не знам дали затова, или защото моя съименник стана по едно време „тангрианец“, но той си сложи към името добавката Елтимир, сега вече могат да ни различават. А иначе разбирам напълно раздразнението му от това съвпа-дение на имената ни; нещо повече, ние

двамата сме и на една и съща възраст, родени сме в една и съща година.

Казвам това, за да обясня доколко-то е възможно създалата се ситуация: както аз не искам да ми бъдат приписвани негови-те „трудове“, така и той, убеден съм в това, не иска неговите почитатели да бъдат дезо-ориентирани от моите статии и книги. Както виждате, правя нужното, за да не се получа-ват такива обърквания. А иначе с моя съи-менник се разделихме в интернет с най-добри чувства, останах с впечатлението, че той прие моите обяснения, именно че аз няма как да съм написал и издал всичките си статии и книги (9 книги публикувани до този момент в книжен вариант) само и само за да го дискредитирам пред последователите и съидейниците му. Аз също, повтарям, ува-жавам неговите идеалистични подбуди, и също така биографията на моя съименник (който съвсем млад попада в затвора по политически причини и доста е изстрадал младежките си идеали). На времето срещах името му във вестници като „Нова ера“ и други подобни, той се изяви там като доста страстен журналист, аз пък по същото време (уверявам ви, без намесата на… Държавна сигурност!) публикувах свои статии във вестници като ВЕК-21, Демокрация, Свобода и др., които бяха със съвсем друга тенден-ция. Разбира се, моето уважение към този човек не може да доведе това, че аз да адмирирам неговите писания, понеже, пов-тарям отново, аз имам съвършено други ценности, философски принципи и бих казал даже човешки идеали. Всеки обаче си има свобода и може да мисли и да пише каквото си иска; в същото време всеки има суверен-ното си право да има мнение за писанията на този или онзи, всеки има право на кри-тична оценка на другия. Аз не споделям, казах, страховете на Ангел Грънчаров-Елтимир от това, че „американци-евреи-космополити и какви ли не още“ са в зловещ заговор с цел да унищожат България и „бъл-гарщината“ и едно съзнание, което изживява кошмарите на една такава „световна конспи-рация“, ми се вижда доста патологично, бих казал направо болно. Както обаче е извест-но, мнозина даже и в този форум съвсем не са във възторг от заеманите от мен позиции и са ме обиждали как ли не.

Особено благодатно в тази насока им се вижда обстоятелството, че навремето съм завършил философия в тогавашния СССР, а по-точно в тогавашния „Ленинград“ (Санкт Петербург; понеже не знам Ленин да е основал… града на Петър; макар че, както навремето се говореше и пишеше, същият този Ленин имал даже „решаващи заслуги за… генезиса на света“!). Та тези мои опо-ненти не пропускат случай да ми навират в носа това обстоятелство и да крещят, все едно че аз, като съм учил тогава филосо-фия, да е трябвало със самото това да съм едва ли не… венчан „доживотно“ за… „макр-сизма-ленинизма-комунизма“. На някои им

се вижда съвсем непонятно как е възможно човек, завършил философия в… „Ленинг-рад“ и в „съветски ВУЗ“, да не е „марксист-ленинист-комунист“, макар че, надявам се поне това да им е известно, Петербургският университет, който съм завършил, е същес-твувал много преди по руските земи да се възцари комунизмът, а както се вижда, и Петербург, и Университета му, останаха да си съществуват и след краха на същия този комунизъм. Затова аз не крия и се гордея че съм завършил този университет, че съм негов възпитаник, както и че съм ученик на забележителни професори, специалисти по история на философията, по систематична философия, по онтология и пр., които ми дадоха една основа и сериозна подготовка. Моята специализация в този университет е „Етика и естетика“, не „научен комунизъм“ или нещо от този род. Впрочем, по ирония на… живота аз прекарвах времето си в читалните и библиотеките на този универси-тет, четейки не Маркс или Ленин, а… Пла-тон, Шопенхауер, Кант и Ницше, а пък вече-рите си прекарвах в четене и на Достоевски. (Бях твърде горд – аз тогава бях само на 21 години – че уча и живея в града, в който е живял и творил великият петербургски писа-тел и мислител.) Още първата година от пребиваването ми в този университет аз минах на индивидуална програма на обуче-ние, официозните учебни предмети от рода на „История на КПСС“, „Диамат“ и други такива схоластични комунистически дисцип-лини ги вземах по „ускорената процедура“, за сметка на това имах възможността да съсредоточа вниманието си върху истински важното и сериозното в едно обучение по философия. В моята диплома пише, че съм завършил философия за 3 (три) години вместо за 5, и това стана благодарение на моята индивидуална програма, при която аз на два пъти си взех изпитите, предвидени за две години, за една година, и така съкратих пребиваването си в СССР. Защото наистина тогава атмосферата в тази страна беше задушаваща (става дума за периода 1980-1983 г.) и аз нямах сили да остана повече. Така че на критиците ми, които се хващат за това обстоятелство че съм учил в СССР и го изтъкват непрекъснато (все едно аз един вид няма как да не съм бил… жигосан със смъртния грях на комунизма-марксизма-ленинизма!) искам да кажа това, че всички ние, които живяхме онова време, сме били в някаква степен ощетени. Някои обаче от нас са благодарни за това че са ги ощетили, а пък други като мен са търсили начин да съхранят себе си въпреки мощната агресия на тогавашната пропаганда и да съхранят достойнството си. И това си личи по делата и поведението на едните и другите – особе-но сега, след като живеем вече в друго, свободно време.

А какви са моите убеждения и до-колко съм бил „покварен“ от този „маркси-зъм-ленинизъм-комунизъм“ всеки може да

10 разбере от книгите ми. Всеки може да чуе също така оценките на моите ученици и студенти. Онова, което съм разбрал в най-ранните си младежки години и съм го възп-риел като жизнен принцип, е че свободата е първото условие на достойния човешки живот, че тя е най-ценното за човешките същества, че има вечни правила на човеш-кото съществуване, въплътени в традиция-та, в морала, в Божия закон, които поставят живота ни върху здрави устои, че човек трябва да пази достойнството си като нещо най-свято и т.н.

По философски убеждения аз мога да определя себе си като последовател на „философията на живота“, на идеализма и екзистенциализма (доколкото тези клишета казват нещо), а пък в политическите си възг-леди съм принципен привърженик на дясна-та политическа философия и на консерва-тизма.

Вярващ християнин съм, и въпреки че съм поклонник на западната цивилизация на свободата, на европейския и американски жизнен космос, аз, представете си, съм и… българин. Е, не чак толкова „голям“ и „велик“ като нашите доморасли „националисти“, но съм българин и обичам своята родина, както е обичайно за всеки нормален човек.

И тъкмо защото обичам България, аз й желая просперитет именно в нейната европейска перспектива. Много добре знам, че щастието и разцвета на родината е въз-можен само в състава на Европейския съюз на свободни, достойни и проспериращи нации.

Не вярвам в басните за това, че „европейците“ или „американците“ са ни „врагове“, че руснаците са ни „най-добрите приятели“ и смятам, че тази лудост на наши-те дни скоро ще отмине…

За верността на горното се подпис-вам собственоръчно: Ангел Грънчаров

ДИСКУСИОННИ КЛУБОВЕ


Предлагам създаването на два дискусионни клуба: ФИЛОСОФСКИ и СЪВ-РЕМЕННА ПСИХОЛОГИЯ. Аз съм ги създал в два форума, връзката към които е дадена във „ВРЪЗКИ“.

Във ФИЛОСОФСКИЯ ДИСКУСИО-НЕН КЛУБ могат да бъдат обсъждани теми от всякакъв характер: политически, нравст-вен, за изкуство, по философия на правото, от всички раздели на философията, социо-логични и т.н. Всичко, което може да интере-сува съвременния човек, може да бъде поставяно и обсъждано там.

Клубът ще обсъжда актуални теми от съвременния живот и ситуацията, в която се намира младия човек, живеещ в това наше изпълнено с толкова предизвикателст-ва и въпреки всичко така интересно време, което открива безкрайни хоризонти пред свободния човек.

Темите за живота, свободата, исти-ната, достойнството, Бога, доброто, човеч-ността, справедливостта, времето, душата, любовта, историята, културата, възпитание-то, личността и пр. ще бъдат водещи в този клуб.

ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ „СЪВ-РЕМЕННА ПСИХОЛОГИЯ“ е специализиран

в дискутиране на проблемите на душев-ния живот.

В същите „ВРЪЗКИ“ може да се от-крият препратки към мои книги, качени в интернет, които съвсем безплатно могат да бъдат свалени и ползвани като една основа в дискусиите – или поне като провокации, които да пробудят желанието за разговор.

Всеки интересуващ от философия и психология е добре дошъл в тези два дискусионни клуба.

Ще се постарая, доколкото времето и силите ми стигат, да се включвам най-пълноценно в тяхната работа.

Да си пожелаем успешна и ползот-ворна работа!

ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЦЕННОСТИ И НАШЕТО ЛУТАНЕ КЪМ ЕВРОПА


Много хора остроумно забелязват: “Та ние сме в Европа, защото тогава да трябва да се променяме – за да “влезем” в… Европа?!”. Но това, впрочем, е доста кухо остроумие.

“Европата”, към която се стремим, не е “географско понятие”, тя е най-вече културна общност, обединена от общи цен-ности. От своя страна европейските ценнос-ти в най-дълбокото си естество са довели до възникването на съответния тип съзнание (начин на мислене), който се е формирал в продължение на векове, бидейки израз на определен избор на съществуване, на една категорично изразена жизнена философия. Особеностите на нашата национална съдба от поне 600-700 години насам в някакъв смисъл са ни откъснали от “европейския жизнен свят”, което лежи в основата на българската самобитност. Трябва да приз-наем, че сме съществували “на границата” между Запада и Изтока, там, където Европа свършва и където започва… Ориента (спо-ред Чърчил, както е известно, Европа свър-шва там, откъдето започва да се пие… бо-за!). В най-дълбоките си корени обаче – като част от европейската християнска цивилиза-

11 ция – ние сме “едно цяло” със Западна Ев-ропа, но същото не може да се каже за “раз-клоненията” и “клоните”, за нашето специ-фично българско възприятие и “преформи-ране” на общоевропейската парадигма – и като начин на живот, и като мислене.

Приобщаването ни към европейс-ката общност на свободни народи изисква поне да се ориентираме най-точно относно “нашите особености”, което е предпоставка за успешното ни интегриране в нея. И тъй като едва ли ще можем да “приучим” Европа към нашия манталитет, то вероятно ще ни се наложи с ясното съзнание за това какво представляваме да се откажем от някои свои “черти”, от които, впрочем, не сме ви-дели нищо добро както в своята история, така и – особено – в последните 50-60 годи-ни.

Ще започна – за икономия на място – с просто изброяване на ония ценности, които Западът не само откри, но и най-ефективно приложи в своя начин на живот. Западът възприе идеята за свобода на гръ-ко-християнската култура, но я приложи по свой оригинален начин (за разлика от това как тя беше осъзната на Изток, особено в Русия). За “народите оттатък Виена” свобо-дата беше оценена като изключително ин-дивидуална “привилегия”, т.е. там свободата се разбира като свобода на индивида, на отделното човешко същество, което самос-тоятелно “прави” своя живот, поемайки всички рискове и отговорности за бъдещето си. Оттук се роди и набра сила една мощна култура на индивидуалността със съответ-ното самосъзнание за личностност, за лич-ността като “самоцел” (“в никакъв случай като средство за постигане на цели”, Кант), което даде отражение върху всички страни на живота както на индивидите, така и на обществата (народите). Накратко казано, на Запад тъкмо личността е висша ценност (при това безусловно, не само “формално” и “на думи”!), от което следва нейната суверен-ност с всички ония права на човека, пораж-дащи човешкото достойнство. Това “съзна-ние-битие” на западния човек (който не само мисли по указания начин, но и живее според неговите ценности) се е формирало и разви-вало не по-малко от поне 1000 години (“Средновековие”, “Ренесанс”, “Ново време”, “епоха на буржоазните революции”, ХІХ и ХХ

век), докато в тези решаващи периоди ние сме вървели по други пътища, което е дове-ло до по-различно самосъзнание. Струва ми се, че на основата на казаното вече може да се пристъпи към една съпоставка.

За разлика от западноевропееца ние не сме привикнали да ценим както сво-бодата, така и личността; общо взето ние не обичаме да се затрудняваме с търсенето на действителните основания на човешкото достойнство. Оттук следва нещо крайно важно: свикнали сме да търпим униженията от всякакво естество, включително и ония, които си предизвикваме сами, самоунизя-вайки се, а също взаимноунизявайки се. От привикналия на унижения, от забравилия що е достойнство не може да се очаква така да подреди живота си, че в него на най-високо място да стои ценността на свободната индивидуалност с всичко нова, което е не-делимо от нея. Щом (или ако) това е така, то тогава нашето съзнание и самосъзнание е твърде изкривено и дори “превратно”, нап-ример вместо да признаем, че различията между индивидите са неизбежни и необхо-дими, на нас ни се струва, че е добре те да бъдат потискани, а не насърчавани. Ние се “дразним” от това, че някой очебийно ни превъзхожда, натрупваме злоба за това, опитваме се да му пречим, докато естестве-ното и човешкото е просто да му се радваме (включително и затова, че ако сме заобико-лени от способни хора, то по обиколни пъ-тища и ние самите ще сме облагодетелства-ни от това!).

Например някои хора не могат да спят спокойно през тези години заради това, че някои станали… богати. Не се разбира, че ако в едно общество все повече стават богатите (във всеки един смисъл, най-вече богатите със способности!), ако едно общес-тво скъсва все по-решително с бедността, ако в него отчетливо се съзнава, че да си беден не е кой знае какво достойнство, то и за “нямащите”(макар че всеки все пак нещо има, поне има себе си, което съвсем не е малко!) ще е по-добре: защото какво ще спечелим ако всички сме равни в бедността си, в недостойнството си. Въпреки казаното мнозинството от нас продължава да смята, че естественото неравенство е “аномалия” и дори “бич Божи”, който плющи през послед-ните години връз главите ни, а миналото на този фон ни изглежда така “хармонично”, лишено от подобни противоречия. Не можем да разберем, че животът не търпи скуката на еднаквостта, че той обича многообразието и раз-личността. Мислейки по този начин, ние допускаме коварна подмяна на значими за човешкото съществуване ценности, в глави-те ни настъпва хаос, объркани сме, не знаем на какво вече да вярваме, отчаянието се засилва, а страданията ни стават неизброи-ми. И всичкото е заради това, че не съзна-ваме действителния и коренния си интерес, че се будалкаме (себе си и един друг) с мними и фалшиви интереси, че, накрая, сме

се откъснали от “стихията на живота”, поради което той ни плаши, вместо да ни изпълва със съзнанието за безбрежни хори-зонти, с усещането за надежда и все по-засилващ се оптимизъм. Оказва се, че све-тът може да живее според вековните цен-ности на свободата, индивидуалната отго-ворност за живота си, достойнството и пр., а че тези ценности “не важат” само за нас и за… кубинците и севернокорейците.

Мисля че се разбра какво имам предвид: у нас никой не уважава личността и раз-личността, индивидуалния избор, ориги-налността, новаторството, предприемчи-востта и пр., у нас мнозинството обича да се меси, да пречи, “да дава акъл”, да завижда, да страда от мъка, че някой напредва (“Аз не искам на мен да е добре, аз искам на Вуте да е зле!”, така ли беше?!), у нас никой не се радва, че някой е показал превъзходство над другите и пр.

Докато в “ония страни” всеки е ос-тавен на себе си, ако не го насърчават, то поне не му пречат, ако някой направи нещо особено, всеки си има “едно наум”, че той може и да е прав, че може и да успее, затова такъв човек може да си намери предани сътрудници. Дори и “конкуренцията” ще се позамисли, когато разбере, че някой прави нещо “необичайно” и ще вземе мерки или да го привлече към себе си, или по друг начин да го използва, или, накрая, да предприеме нещо, с което да го изпревари. Накратко казано, там мислят по коренно различен начин в сравнение с нас, поради което там импулсите за развитие (както индивидуално, така и обществено) винаги са налице. Дока-то у нас такива (особено след годините на комунизма, в които “понаучихме” още повече “мурафети” да си пречим и взаимно да се унижаваме!), направо казано, липсват, пора-ди което ще продължим да пребиваваме в състоянието, което сме. Ето тук е промяна-та, която ни е жизнено необходима: да про-меним мисленето и съзнанието си, да за-почнем и да живеем по друг начин, да при-викнем да уважаваме различията помежду си, да станем по-инициативни и по-решителни във вървенето си към свободата и т.н., и т.н.

Ето че има от какво да сме недо-волни, но недоволството си трябва да насо-чим във вярната посока: причината не е само в “обстоятелствата” за да живеем зле, тя не е и във “ония там”, “надменните евро-пейци”, които на някои вече се виждат като наши “врагове”. Тя е най-вече в нашето мислене, в нашето съзнание, в нас самите. Ако станем малко поне по-недоволни от себе си, то нещата ще потръгнат. Но ако продължаваме да си мислим, че други са ни виновните (а ние самите сме… “цвете за мирисане”!), то поправянето няма да дойде. Иска се да се позамислим, да се вгледаме в живота си, и да открием и своя дял в това, че той е “не какъвто искаме”. Не е трудно,

12 нали? Или е… лесно да се каже, но трудно е да се направи!?

Докато човек не опита, не знае и не бива да си мисли, че знае; щом опита, неща-та започват да изглеждат иначе.

Ето и това е една “западна мъд-рост”. Време е да се поучим в нещо от тях. Нашият прословут инат до добро не води…

3 април 2000 г.

ПЛАЧОВЕТЕ ЗА „КОНЧИНАТА“ НА СДС СА ПРЕЖДЕВРЕМЕННИ


Това пък е писано след като Симе-он вече е взел властта, а Костов е подал оставка от ръководството на СДС. Тогава съм наричал Симеон… „Царят“ поради ува-жението ми към монархическата институция, което храня и досега – въпреки разочарова-нието ми от нейния носител. Ето че тази вечер, подреждайки своя архив, се натъкнах и на тази статия. Тя също тогава не е публи-кувана. Струва ми се, че е интересно да се прочете именно с оглед на това, че вече знаем какво се случи по-нататък…

Чета коментарите и статиите за развиващата се сега в СДС ситуация и се чудя как е възможно толкова да се изопача-ва всичко, а също и каква е тази злоба сре-щу доскорошните управници?

Всъщност какво има да се чудя: СДС го мразят много хора, което косвено е… похвала за тази партия. Защото ония, които в политиката добре са си свършили работа-та, тях точно у нас най-много ги мразят. Ония пък, дето много ги хвалят, и то масово, точно те са най-калпавите политици. Уви, така е по тези региони на Балканите.

Ето защо няма нищо за чудене, а всичко е ясно: СДС си свърши добре рабо-тата по поставянето на страната на нови релси. Реформата обаче засегна много интереси. СДС и Костов я провеждаха пос-ледователно, без оглед на временните наст-роения и ползи, а само с мисълта за дългос-рочното бъдеще на България. Ето защо сега толкова сили имат зъб на тази основна демократична организация у нас.

Е, разбира се, злобата им няма как да не избие в един съвсем преждевременен плач за това, че СДС… „загивало“, но този радостен плач и тези вопли са съвсем неу-местни. Сегашните процеси в СДС са оздра-

вителни. Само по този начин една голяма сила може вътрешно да реши проблемите си и отново да е в готовност още по-успешно да се захване с отговорната си мисия: довеж-дането на страната в семейството на евро-пейските проспериращи народи.

Ето защо днешните управляващи съвсем нямат никакъв интерес (ако и те искрено милеят за същите ценности!) да се впускат в разчистването на дребни сметчици и в гоненето на временни политически изго-ди, а от тях се иска да направят всичко, за да приобщят към себе си СДС, защото без неговата мощна подкрепа никакво движение напред не може да има. Това особено добре трябва да го разбере Царят. Илюзия е с подкрепата на ляво настроени сили да се прави десен по същество преход. Всеки такъв опит ще донесе страшни поражения не толкова що се касае до неминуемия провал на управляващите сега, а най-вече на Бъл-гария и на нашия изстрадал народ, който плати жестока цена за увлеченията си по комунистическите химери. А пък, както изг-лежда, още ще плаща, защото на едно разо-чаровано от всичко мнозинство още не му се разделя с тях…

Ако пък под натиска на управлява-щите се стигне до това Иван Костов, чове-кът, който има историческата заслуга за извеждането на страната от тресавището, в което я остави БСП на Виденов, да бъде подложен на репресии и дребнаво разчист-ване на сметчици с оглед на мизерна поли-тическа изгода, то това ще бъде най-голямата грешка, която те могат сега да си позволят. Вярно е, че подкрепящата ги БСП иска жертви и врагове, за да задоволи жела-нието си за мъст и реванш, но Царят особе-но не трябва да се поддава на такива наст-роения, защото те ще бъдат гибелни за политиката му. “Ловенето на вещици” в тези времена е лукс, който той не може и не трябва да си позволява. Защото ако се появи тенденцията всеки следващ управник да преследва за мними злоупотреби полити-ческия си противник, то това ще дестабили-зира изцяло страната. А пък ние и без това сме си достатъчно дестабилизирани, това Царят трябва да го има предвид непрекъс-нато…

Та ето че пак си идвам на основна-та идея: СДС и Царят с неговото движение-партия трябва да обединят силите си, защо-

то с крехката лицемерна подкрепа на Доган и БСП нищо свястно не може да бъде свършено: всички добре помнят какво стана през 1992-1994 година, когато тези две сили наложиха свое управление и докъде дове-доха страната тогава: до разгул на престъп-ността, ограбила за пореден път най-жестоко народа, до мафиотски изпълнения и безвластие, до дълбока криза, от която спечели само капитала с тъмен, всъщност тъкмо с комунистически произход и т.н.

Ако сега под егидата на Царя се случи нещо подобно, горко на България и на всички нас. Вече наистина ще ни закопаят окончателно! Но докато СДС съществува и докато зад него стои около една трета от възраждащото се сега към свободния живот българско общество, това няма да бъде допуснато.

Сега не е 1992 година! 20 септември 2001 г.

КРИЗАТА И… ДУШИТЕ НИ


Тази статия също е от… чекмедже-

то. Струва ми се, че тя е актуална не толко-ва с принципните си констатации, но особе-но във връзка с възхода на популизма у нас, свързван с „Атака“, а тепърва и с Бойко Борисов. Статията е писана пак през март 2001 г., когато явно съм бил доста обезпоко-ен от своите предчувствия за неблагоприя-тен развой на ситуацията, щом като съм захвърлил обичайните си научни занимания и съм се захванал толкова с писане на вест-никарски статии. Имало е защо: събитията само след няколко месеца по-късно показ-ват, че безпокойството ми е било съвсем оправдано.

Никой вестник тогава обаче не е публикувал и тази статия…

Едва ли някой от виновните ще си плати за това, което става с душите ни през годините на тази несвършваща криза, която почва не от… 1989 година насам, а от много по-рано.

Но той няма да си плати и затова, защото самите ние не си даваме сметка за това с какво платихме и още плащаме, а, както изглежда, още ще плащаме… Казано е: “от ума си пати”, това важи не само за индивидите, но и за цели народи…

13 От 1944 година например ни обе-

щаваха да живеем един ден в “щастливо общество”, в което всички са “равни”, в което “няма бедни и богати”, и ние подобно на гъските, клатехме одобрително глава.

Наивността ни трябва да е била колосална, щом като за 45 години почти няма опит за сериозно надигане срещу ти-раничната система, в която живеехме – и каквато историята не помни. Някои от нас дори така я обикнаха, че още им се плаче за нея и сега, след като вече 10 години сме в… “демокрацията”.

“При комунизма нямаше свобода, но поне… стомасите ни бяха пълни!”, гърмят гласовете на “трезвомислещите”, а и по-разсъдливите даже одобрително кимат с глава. Три пъти кажи речи тръгвахме напред към нормалното общество, и три пъти се връщахме, този наш “зиг-заг” ни изигра кова-рен номер: за всяка нерешителност се зап-лаща. Оказва се, че ние като нация така и не знаем какво искаме и за какво живеем.

Никой не твърди, че демокрацията е “раят” или пък… “съвършеното общество”. Комунизмът беше такова – там различията и дразнещите особености на личността бяха решително ликвидирани или усърдно се работеше това да стане – и точно затова ни излезе на носа. При свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее дос-тойно: но май на мнозина от нас достойнст-вото им се вижда… неизгодно. Затова мно-зина не се срамуват да викат още по площа-дите “Много сме! Гладни сме! Искаме някой да ни нахрани!” и дори дрънкаха с тенджери-те. А цяла една партия, която има основен дял в отговорността за всичките ни беди, ехидно се усмихва, насърчавайки подобни емоции.

Днес обаче почти никой не е дово-лен от демокрацията, а това вече е страш-но…

Страшно е, защото никога няма да си стъпим на краката и да заживеем достой-но, щом като не смеем да поемем смело отговорностите на свободния живот с всич-ките му изпитания и рискове. Не може дър-жавата (или който и да е на върха й: Т.Живков, Жанчо, Иван Костов или дори Царят!) да бъде “майка-кърмилница”, която еднакво милее за всичките си “деца”, а някои от нас искат точно това. И са недоволни, когато все повече се убеждават, че “благо-денствието” на демокрацията ги било под-минало, а само ощастливило някои. Затова такива искат сега отново да търсят “бащица-та”, които всички сито да нахрани, напои и облече. Спомняте ли си когато една женица изплака пред камерите пред цяла България, и то пред ковчега на Тодор Живков: “Друга-рю Живков, никога няма да забравим как хубаво ни хранеше и поеше…!!!”, а лицеме-рите около нея сълзливо се разплакаха. Тях скъпият изглежда не само ги е хранел и поил, ама хайде… Но дали сълзи не избиха в този момент и по очите и на няколко мили-

она от зрителите? Не знам, но предполагам, че е било точно така. Ето затова, ако е било така, добро няма да видим скоро, а май и винаги (дано съм лош пророк!)…

Вярно е, че за тези години демок-рация видяхме какво ли не: и откровени разбойници бяха начело на държавата, и крадоха колкото можаха, и ни лъгаха без капка угризение, и толкова шарлатани в политиката се развъдиха, че човек не може вече да разпознае свестните, и колосално количество мазни банички изядохме, за да не умрем от глад, и се бунтувахме, и злобно мърморехме, а… нищо. В последните години нещата май се пораздвижиха напред, но и сред новите управляващи се намериха маскари, които направиха всичко, за да сринат доверието и в тях, а също и… “да си напълнят гушите”, пък ако ще след тях и потоп да дойде.

Ето защото сега сме крайно обър-кани, не знаем на кого да повярваме, а и ще има ли на предстоящите избори някой, който да каже: “Ето, аз съм чист, повярвайте на мене, аз ще ви изведа от тресавището!”?! Е, ще има, всичко ще гърмят това, но на кой ли ще повярва обезвереният народец, дали и този път най-откровените и рафинирани лъжци (надявам се, знаете кои са те!) ще се докопат до държавната власт? Е, ако и този път стане това, аз този път си взимам шап-ката и тояжката и се махам от България завинаги, да умра където и да е, но поне по-достойно…

Грешката ни като народ е, повта-рям: проявяваме малодушие, не сме реши-телни, не обичаме свободата със всичките й рискове и изпитания, искаме “малкото, но сигурното”, вместо да се увличаме по “оно-ва, което трябва”, макар че може и да е трудно достижимо. Мънкаме, ръмжим, недо-волстваме, а не се преклоняваме пред ко-варствата на живота и не запретваме ръкави всеки да започне да урежда най-напред своя живот, а след това да гледа в… чуждата паница. Поне мнозинството от нас прави така, макар че в последните години се поя-виха и предприемчиви хора, които възраж-дат доверието в съзидателната мощ на българския гений. Ето това последното внася надежда, че нещата ще улегнат и ще тръгнат в естественото си русло, стига пове-

че привърженици на свободния и достоен живот се намерят сред нас.

Но демокрацията е несъвършена най-вече за това, че в нея решават какво ще бъде не най-добрите, а… ония, които са много.

Кои са мнозинство ще се разбере на следващите избори, но мен още сега ме побиват тръпки ако се окаже, че лошите ми предчувствия ще се сбъднат. Ако носталги-ците по “прекрасното минало” се окажат повече, ако малодушието отново вземе връх, няма друг изход. Трябва да се мисли за тояжката и торбата: и най-способните сред нас ще загубят заради нерешителност-та на едни “народни маси”, на които никога не може да се угоди…

Аз знам, че съзнанието за свобода все повече си пробива път в душите и на българите, особено в душите на по-младите от тях (при по-старите ако досега не се нас-танило, то вече това е непоправимо!). Само в това е надеждата, иначе спукана ни е работата, ще стоим десетилетия наред пред вратите на Европата и ще се умилкваме като просяци там. Ако не се отвратим до дъното на душите си от такава възможност за наше-то бъдеще, то това наистина ще ни сполети. Ако не се постигне така желаният прелом в душите на мнозинството от нас, то всички ще страдаме още много, включително и ония, които нямат никаква вина за това – и особено децата ни, особено по-младите. Нека да направим така, че да не се излагаме повече пред децата си, драги сънародници! Нека да не развращаваме и да не внасяме повече смут и в техните души, и съжаления, че са се родили в България. Нека на тези избори да проявим мъдрост и достойнство и да не мислим… със стомасите си! Те ще са винаги празни, ако си мислим, че… “главите ни са излишни”, нима не се убедихме в то-ва?

Лошото е, че тези, които разбират това, не се нуждаят от убеждаване, а на тези, които не го разбират сами, и убежда-ването няма да помогне…

Но дано са станали повече тези, които го разбират и без думи!

В това е цялата надежда… 5 март 2001 г.

ЛЕЧЕНИЕ НА ДУШИТЕ ЧРЕЗ ФИЛОСОФИЯ


Един човек ме запита наскоро:

„Драги, защо си губиш времето по форумите и в блога си? Защо пишеш тия статии, които едва ли някой чете? Вижда се, мислещ човек си, но недей да живееш с илюзията, че мо-жеш да намериш подобни на теб самия в интернета. В интернета, както, навярно сам си се убедил, е пълна простотия, в него простотията е до шия! Пък и недей да нару-

14 шаваш библейското правило: не хвърляй бисери на… свинете! Защото… И т.н.“. Ето такива думи ми каза този човек, което ме накара да се замисля по-сериозно. А иначе пък едва ли не всеки ден все някой ще се намери, който да ме… „захапе” ето с тия думи: „Вижте го пък тоя! Пише тъпите си статии, които никой не чете, само и само да се изтъква! И по вестници пише, и в интер-нета спами пространството с глупостите си! Баси грандоманията, тоя пък за кой се мисли бе?! И т.н.”.

Наистина, защо пиша тези свои анализи, публицистични статии, есета, фи-лософски текстове, книги и пр.?

Няма да казвам, че съм загрижен за ставащото и затова си вадя очите пред монитора и ден, и нощ. Едва ли някой ще ми повярва и че – понеже съм ангажиран човек – се опитвам с каквото мога да повлияя на толкова неблагоприятната ситуация, в която живеем. Не мисля, че някой ще ме разбере ако кажа, че не го правя всичко това за… “слава”, да не говорим пък за “пари”, понеже и една стотинка не получавам за статиите не само тук, по форуми, сайтове и пр., но и в печатните издания, които ме публикуват. Защото става все така, че пиша само за “непопулярни” вестници, които са все на ръба на фалита; те не могат да плащат на авторите си; а пък в богатите вестници, където плащат тлъсти хонорари, човек не само не може да се вреди от сръчно пишещи всеки ден особи като Валерия Велева да речем, но и поради други причини: за тези вестници са съвсем… “неприемливи” моите идеи и разбирания. “Тогава защо изобщо пишеш, глупако?” – ще се запита всеки “трезвомислещ”.

На жена си, която често ми задава този въпрос, отговарям така: “Защото това ми е работата, философ съм, и работата ми е да пиша”. Тя много-много не хваща вяра на тези думи, но поне мълчи и “злорадо” се радва на… “непрактичността” ми. Но наис-тина смятам, че това ми е работата; също

така сам успокоявам съвестта си (след като съм поставил семейството си в доста тежко положение), че все някой трябва да каже нещата, които аз казвам, и които минават в главата ми. И понеже, от друга страна, умея да правя това, да пиша и да казвам неща, които никой друг не казва, съм си изработил правилото: “Недей да мълчиш, това е недос-тойно!”, което частично успокоява личното ми безпокойство относно смислеността на това, което правя.

Но има нещо друго и още по-важно, на което тук искам да обърна внимание. Става дума за това, че по свой си начин съм загрижен също и за това, което става в гла-вите на хората, на моите съвременници.

Много хора са така объркани днес, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва, и който мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно доса-ден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довере-ници”, изпълнени с отвратително високоме-рие към нас самите, нито пък никой друг. И ето аз пък се опитвам да разговарям със своите статии именно с такива хора и по особен начин да им… помагам. И смятам, че тъкмо това ми е работата като философ и психолог (за малко да кажа: като… “интели-гент”; но в последния момент се спрях: по-неже до такава степен е опошлена у нас думата “интелигенция”, че нормалният човек вече го е срам да се нарече “интелигент”!).

Как помага философията ли? Тя неслучайно съществува от веко-

ве. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат под-редени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разруши-телна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днеш-ните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) на объркания човек започват да му казват какво да мисли, и той

като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експ-лоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “ве-личави” лесносмилаеми мисли.

Във времена като нашето са се по-явили и утвърдили най-човеконенавистни-ческите доктрини – тези на комунизма и на-ционал-социализма (фашизма). Днес същи-те доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Аз съм намерил свой начин: ето, аз го правя със средствата на философията, пишейки своите статии и книги.

Поставям най-различни теми – фи-лософски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че моите статии, като предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми, да му помагат не само да се ориентира, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медита-ция. Този тип терапия чрез… философия и размисли, съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно, макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия. На мен ми се струва, че ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздрави-телен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и едно наистина здраво съзнание, което се бори и преодоля-ва хаоса и така намира удовлетворение, може да се помогне на объркания и обезве-рен наш съвременник. Друг начин няма.

15 Това най-общо казано е моя зами-

съл. И затова аз всеки ден пиша своите статии.

Някои намират статиите ми за съв-сем разбираеми, други се оплакват, че не разбират. Изглежда мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга моя статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните тър-говци на съвест и медиите. Това е естестве-но, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на философи-ята – и на човешкия живот изобщо – е сво-бодата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решител-но възразявам срещу една такава гибелна утопия: ние бяхме “оправяни” от една толко-ва силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “бу-левардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Аз подтиквам своите читатели да тръгнат самостоятелно по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свобод-ната мисъл. Аз провокирам читателя си с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи, за да пробудя у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в тра-гедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова аз съм се ориентирал към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворител-на за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “лечението” на душите чрез философия, към което аз се

опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен сми-съл може да се роди само вътре, в собстве-ната ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Наше-то богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откри-еш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

Ето защо пиша своите статии и кни-ги.

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОАНАЛИЗА


Ако направим така, че философия-та да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху общест-вото като цяло. Защото само чрез разпрост-ранението на едни жизнеспособни идеи и на едно наистина здраво съзнание, което се бори да преодолява хаоса и да намира удовлетворение от своята способност да разбира, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е замисъла. Но дали това не е една утопия? Обикновено мнозинството няма

търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга по-философска, задълбочена статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните политически чалга-джии и търговците на съвест, а също така и медиите, които като че ли целят само да ни объркват още повече и да насаждат разоча-рования и апатия. Това е естествено, особе-но след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетру-доемки” готови мисли.

Но първото условие на философи-ята – и на човешкия живот изобщо – е сво-бодата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решител-но възразявам срещу една такава гибелна

утопия: защото бяхме “оправяни” десети-летия наред от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещаст-ни. А е вече крайно време да станем разум-ни хора – едва тогава ще заживеем нормал-но.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “бу-левардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Моите статии ще подтикват читате-лите да тръгнат по-уверено по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Те ще провокират чита-теля с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи именно за да се пробуди у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от от-делния човек. Затова трябва да се ориенти-раме към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истина-та, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “самолечението” на душите чрез философия, към което ще се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен сми-съл може да се роди само вътре, в собстве-ната ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Наше-то богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откри-еш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

16 А философията е само един най-

мъдър, търпелив и смислен помощник в това най-трудно изкуство на самопознанието и разбирането, което ни е така необходимо в нашето преломно време. Синтезът на фило-софия и психология е водеща нишка в моите анализи, които могат да бъдат наречени ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОАНАЛИЗА. Та-къв един синтез е най-плодотворен – защото под това последното се разбира именно самоотверженият опит да се схване животът в неговата цялост, в неговия най-пълноценен и удовлетворяващ душите ни смисъл.

Което наистина е най-важното: за-щото е предпоставка за разумното живеене и за задоволството ни от самия живот. ИНТИМНАТА ИЗПОВЕД НА ЕДИН АТАКУ-ВАЩ 17.11.2006 г. Ангел Грънчаров

Тези дни имах възможността на-дълго и нашироко да разговарям с един "атакист" – или по-скоро "атакуващ", както човечецът сам се именуваше...

Това стана в нощния влак от Со-фия до Пловдив, в който този човек ми беше единствена компания. Нали знаете какво става по влаковете, от нямане какво да се прави пътуващите се захващат да бистрят политиката. И ето този атакуващ ме взе за слушател, понеже аз, като го разбрах колко чини, предварително се зарекох много-много да не му отговарям, ама и това не ме спаси. Близо три часа, докато влакът ни люшкаше по трасето от столицата до най-хубавия град на България, той ми надуваше главата. Та такива ми ти работи, абе не е за разправяне, ама...

Атакуващият, разбира се, беше подпийнал малко, та ми изля душата си до дъно, както се казва, а в отделни сюблимни моменти на разказа му за малко даже беше да се разплаче на рамото ми. Изслушах го стоически, понеже не ми се влизаше в глу-пави спорове, от които особен смисъл и полза по нашите земи няма. После се поза-мислих и реших да запиша горчивия разказ на този човек. Ще се опитам доколкото е възможно да систематизирам неговата изповед, правя това за сбитост и преглед-

ност на изложението. Макар че, честно каза-но, много съжалявам, че нямах със себе си някакво записващо устройство, защото тогава разказа на моя събеседник би запа-зил пълнотата и цялостното си очарование. А иначе, както сами ще се убедите, изповед-та му беше доста пикантна. Надявам се, читателят няма да възприеме този характер на неговите думи като моя "авторова измис-лица", защото аз, признавам си, нямам тако-ва безбрежно и могъщо въображение.

Та ето основните тези на един яростен, макар и леко пийнал "атакуващ" (това последното, че беше "леко пийнал", съвсем не омаловажава неговите признания, напротив, прави ги съвсем сърдечни и абсо-лютно искрени):

1. Западняците са пълни нещаст-ници, те са "зомбирани" хора, а огромното мнозинство от тях са... "педерасти", "нарко-мани", "педофили", развратници, т.е. те са "презадоволени", но тъкмо затова са и съв-сем скучни хора, които изобщо не могат да живеят (за разлика от нас, по мнението на "атакуващия", който смята, че "българският дух" е точна антитеза на западния); те живе-ят в света на... Оруел от "1984", нали схва-щаш какво ти думам (аз само облещих очи, понеже, види се, човекът искаше да ми покаже своята културност и интелигентност, зер, не сме ний толкова прости колкото изглеждаме);

2. Американците са същото, какво-то са европейците, но в десетократно по-голяма степен; цялото зло на този свят има корените си тъкмо в Америка;

3. А пък източника на цялата "зара-за", която е обхванала западния свят, са "гадните евреи", които трябва да благодарят за това че Хитлер беше общо взето "хума-нен човек", в което е и голямата му грешка;

4. Аз, един "редови атакуващ", пре-зирам западния свят на "пълна гнилост и разложение", защото ние, българите, десе-тократно превъзхождаме във всяко отноше-ние лигавите западняци; пред нас има вели-ко бъдеще, а Западът е изчерпан и сега му остава само да смърди в собствените си изпражнения;

5. По БТВ наскоро казаха, че аме-риканците били станали "изцяло консума-торско общество", те консумирали два пъти повече храни и напитки и, съответно, произ-веждали два пъти повече... лайна в сравне-ние с останалия свят; това го казаха по БТВ, какво ти говори това?!

6. При комунизма ние бяхме щаст-ливи, доволни и сити, а тази американска и европейска измишльотина, демокрацията, ни донесе всички беди; изводът е, че демок-рацията трябва да бъде ликвидирана, а това може да го направи един наш Пиночет, който да избие всички демократи начело с Костов, и едва тогава ще настъпи мир и благоденст-вие по многострадалната българска зема;

7. Русия, а преди това СССР, е "знаменосец на прогреса", всички наши

надежди са обърнати сега към Русия, само Русия може да ни изведе от това бла-то, в което ни натикаха продажните демок-рати, насърчавани от Запада;

8. В разбойническата приватиза-ция, която беше направена в нашата страна, народът беше ограбен най-жестоко, цялото национално богатство беше окрадено от "демократите", и сега трябва да бъде върна-то на народа, за да се възцари справедли-вост; единственото средство за това е пъл-ната и безкомпромисна конфискация и на-ционализация на цялата собственост, при-добита след 1989 г. (тук се опитах да про-мълвя "А комунистите не крадоха ли?", но той ми рече, че комунистите и да крадат, лошо няма, защото те са си такива, крадли-ви са си, това им е в природата, чудо голямо че крали, но демократ не бива да краде, ето защо демократите са виновни за всичко; рече ми това, изгледа ме кръвнишки, и аз млъкнах);

9. Държавната собственост ще да-де на народа благоденствие, а пък цялата власт трябва да бъде в ръцете на честни, достойни, справедливи лидери, каквито са Волен и неговите хора от Атака; те няма да крадат, защото... "не обичат да крадат", с една дума, те са кристално чисти и предани на народа народни синове;

10. Комунистите у нас са десни, а десните са леви; само Атака е народна партия, тя е партия на целия народ, на всич-ки бедни, ограбени, изиграни, но достойни народни синове; "Атака е... умът, честта и съвестта на нашия народ" (това ми се стори познато, зинах да кажа нещо, ама се въз-държах);

11. У нас за циганите е малко да бъдат направени на сапун, трябва една част от тях да бъдат направени на... шампоани; защото са паразити, защото не заслужават да живеят; армията трябва да изчисти тази напаст, да освободи народното тяло от тези паразити, и едва тогава в него ще се възро-ди животът; аз дълбоко в душата си съм нацист и фашист, у нас циганите, в Америка негрите и евреите, в Европа мюсюлманите са източника на заразата, който трябва да бъде изчистен;

12. Волен е нашият съвременен Левски и Ботев едновременно; обичам този човек повече от майка си и баща си; той е

17 Левски на нашето време, защото е смел, честен и безкомпромисен като Апостола; той е Ботйова на нашите дни, понеже има също-то огнено слово, защото неговата реч дъл-бае дълбоко в душата и захваща дъхът; аз съм плакал от умиление, когато на 3 март слушах просълзен ботьовската реч на нашия проницателен Фюрер, на нашия съвременен български Апостол на Свободата, на нашата така мъжествена Жана Д’Арк, на нашия любим Волен Ботйов, на нашия най-български Ким Чен Ир, на този светъл Паи-сий на съвременния български дух (вижда се, че на моя събеседник много трудно му се удаваше да облече с подходящите думи трепетното си преклонение пред любимия вожд, което тук се опитвам съвсем бегло да предам на читателя; то не бяха суперлативи за Сидерова, то не бяха епитети, то не бяха прилагателни!);

13. В този днешен свят на робство и омраза, на античовечност и разложение, на американско-европейска гнилост и зараза има само два-три светли примера пред нас, многострадалните българи; това са Куба на великия Фидел, сиреч "Ла територия либра Америка"; Северна Корея, където единстве-но няма никакво разложение и народът е свеж и борбен; Русия на Путин, която тита-нично се съпротивлява на западната зараза, и на която принадлежи бъдещето, защото там демокрацията никога няма да пусне корени; и, разбира се, Китай, този гигант на съвременната техника, технология и индуст-рия, който скоро ще бие Щатите по всичко и ще ги остави далеч след себе си (този път китайците вече няма да се страхуват, че като изпреварят Америка, американците ще видят дупките по панталоните им, каквито подозрения имаха едно време при комуниз-ма!);

14. За малко да забравя, най-смел борец срещу американската хегемония и зараза днес е великият Осама Бен Ладен, който е пример за нас, атакуващите; само да не беше ходжа и мюсюлманин, щеше да бъде наш най-първи съюзник, след прези-дента Путин, разбира се, който също е наш най-първи съюзник и вдъхновител;

15. Доган е циганин, който по най-цигански начин мами и цигани, и турци и ги държи в ръката си, той унижи България най-

жестоко, за което трябва да си плати; днес България е заела пред него най-унизителна поза, и той я "работи" както си иска, а му подложиха България да му е сгодно да я "такова" Симеон, Костов, Първанов, Стани-шев, и всички други предатели и отцеруга-тели на българщината, който заслужават бесило; а на самия Доган се полага поне набучване на кол;

16. Някъде към 16 март или най-късно до края на март нашият Велик Стратег Волен Сидеров ще предизвика предсрочни избори, които ще бъдат спечелени с пълно мнозинство от нас, атакуващите; а тогава майка им жална на всички предатели, из-менници, цигани, турци, евреи, тежко им се пише и на Буш, на Европейския съюз, на всички западни педали, педофили и лайна-ри;

17. Най-напред Вождът Сидеров като суверенен министър-председател ще уволни и ще натика в затвора предателя Първанов, който не е никакъв български президент, понеже го избраха турци, цигани и евреи, и понеже той фалшифицира най-гадно току-що отминалите избори; за прези-дент ще сложи... Капка, понеже е крайно време една жена да стане президент на България, а Капка има качествата на една Маргрет Тачър; след това мъдрият Сидеров ще отвори за вечни времена всички до един блокове на АЕЦ "Козлодуй", и ние, българи-те, скоро ще забогатеем от тока, който ще продаваме на съседите си; после Сидеров ще даде ултиматум на гадните педали от Евросъюза да не се стискат и да дадат поне петкратно увеличение на фондовете за България (понеже ни дължат доста репара-ции от всичките войни, които са загубили в историята от несъкрушимия български меч!); за малко да забравя, Сидеров ще национа-лизира цялата едра и средна собственост, ще одържави всичко, което сега е в частни ръце и е окрадено от народа, и за един-два месеца цялата тази индустрия, поставена на държавни релси, ще произведе толкова блага, че жизнения стандарт ще скочи поне пет пъти на първо време;

18. Ние, атакуващите, сме толкова честни, че не искаме нищо за себе си, ние само се раздаваме изцяло за народа; на най-важните и възлови постове Сидеров ще тури хора от най-близкото си обкръжение, които са все чисти и светли колкото него; аз за себе си нещо не искам, макар че, честно да си призная, си имам една отдавнашна мечта; е, аз не искам нещо кой знае какво, аз съм скромен човек, аз само искам Сидеров да ме тури начело, е, не на... Солунската митница (понеже тя сега в омразната Гър-ция!), но поне на митницата на Капитан Андреево, понеже не съм лаком човек, и се задоволявам с малко;

19. Във външната политика Сиде-ров ще бъде безкомпромисен борец срещу гнилия Запад, той ще сключи договор за вечна дружба с Русия, с Китай, с Венецуела

на Уго Чавес, със Северна Корея, с Куба и с... Зимбабве ли беше, Ангола ли беше, не помня коя страна в Африка все още не е заразена с демокрация; разбира се, Евро-пейският съюз скоро ще стане пишман че ни е приел и ние ще се освободим веднъж-завинаги от неговите окови;

20. И понеже Сидеров е народен човек, ще направи твърдия алкохол безпла-тен, на всеки ъгъл в градовете и селата ще има по една безплатна кебапчийница и безплатни фурни с топъл бял хляб, сиренето също ще стане безплатно, както и по-лекия алкохол от рода на бирата, ментата, узото, текилата и други такива дарове на природа-та... и т.н., и т.н.

Та такива работи ми разказа на ухото леко пийналия атакуващ, когото тряб-ваше да изтърпя в нощния влак от София до Пловдив. В купето нямаше никой друг пъту-ващ освен нас двамата, и понеже лицето ми внушава и предразполага към доверие, човечецът (който иначе се оказа че е от едно пловдивско село, познато с борческите си традиции от едно време, не от сега, имам предвид партизанските борби от преди Девети) си изля, както забелязвате, цялата душа, до дъно, без никакви задръжки и скру-пули. Не ми се спореше с него, понеже няма смисъл, в началото му казах една-две реп-лики, но човекът рипна като ужилен и ме обля с такъв порой думи, че на мен ми се отщя повече да споря, а пък да се бия не ми се искаше, все пак човечецът беше пиян; пък, от друга страна погледнато, това все пак си е неговата свещена вяра; донякъде, до известна степен, трябва да се уважава всяка вяра.

Апропо, с фанатиците на каквато и да е вяра, както е известно, не се спори. Те се оставят свободно да си счупят глави-те.

18 Само дето се опасявам малко да не

вземат, като размахат тоягите, лопатите, кирките и де що сварят да грабнат, упомена-тите сечива да не започнат да плющят не само по циганските, ами по всички глави, не само на "враговете", но и по нашите; щото ние всички, зер, сме си българи, само къде ще се мерим ний с тях, атакуващите, те са по-българи от всички нас!

Пък си викам и друго, нека атаку-ващите да набарат тоягите, да ги развъртят, да зашибат наред де що сварят всички гла-ви, без ред кой какъв е и какво мисли, та да ни уври акъла, щом като я докарахме дотам атакуващите да са кажи речи първа полити-ческа сила вече.

Абе нали народът го е казал: дока-то умните се наумуват, лудите ще се налу-дуват...

Такива ми ти работи.

КОГА “ОДАТА НА РАДОСТТА” ЩЕ ОТЕК-НЕ И В НАШИТЕ ДУШИ?

16.11.2006 13:28

Възраждането на традиционните и общо-човешки ценности, което свързваме с "прехода към демокрация и свобода", всъщ-ност съвсем не е раждане на нещо изцяло ново Автор: Ангел Грънчаров

Ние, българите, вече повече от 17 години живеем в една необичайна и твърде трудна ситуация. Пропадат едни ценности, с които бяхме привикнали или поне се бяхме примирили. И се раждат нови, или по-скоро... позабравени "норми на живот", към които народът ни е отвикнал. А повечето от нас изобщо и не знаят.

Възраждането на традиционните и общочовешки ценности, което свързваме с "прехода към демокрация и свобода", всъщ-ност съвсем не е раждане на нещо изцяло ново и непознато. Било е време, в което България е била неразделна част от евро-пейския свят. Но след това насилствено е била откъсната от него и е дошъл комуниз-мът. Изстрадахме комунизма, но се държах-ме доста малодушно тогава. Бездушно мъл-чахме и не се бунтувахме. Трябва да имаме достойнството да го признаем.

В тази коренна трансформация на съзнанията, която преживяваме толкова години, е обичайно човешките същества неимоверно да страдат. Да са объркани, да не съзнават свои коренни човешки интереси, да не виждат перспектива или направо да са отчаяни. И причина за това съвсем не е... демокрацията, както искат да ни убедят нейните врагове. Имам предвид пишман-патриотите от "Атака", пък и комунистите. Аз не вярвам в тяхната "европеизация". Вижда ми се "идейно невъзможна" за тях. Затова и не вярвам в "европоцентризма" и на Първа-нов. Но това е друга тема.

Много хора в тази ситуация на пъ-лен крах на едни ценности и мъчителното раждане на нови си представят че едва ли не настъпва... "краят на света". Много често всяко начало изглежда така за ония, които се плашат от всичко ново или са прекалено инертни. Или пък - и това е възможно - са си чисто и просто... мошеници. Затова крес-льовците от "Атака", подклаждащи антиев-ропейски настроения, не го правят от искре-на загриженост. Нима не усещате фалша в техните думи? Лъжат ни най-нагло тъкмо и единствено защото зад тях стоят сили, за които е неизгодно в България животът да тръгне според европейските правила и нор-ми, изискващи ред, спокойствие, уважение на личността и различията, законност.

А всъщност за тези години у нас мъчително се ражда именно естественото, "нормалното", достойното човешко същест-вуване, от което бяхме лишени и отвикнали. И затова сега така мнозина направо ги е страх от него. Със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее дос-тойно. Затова не липсват и такива, които изцяло ненавиждат "промяната". Те са люти нейни врагове, и то по простата причина, че един нормален свят им е просто лично неиз-годен. Такива, струва ми се, са водачите на "Атака". Такива хора са носители на типич-ната психология на аутсайдера, не постиг-нал нищо особено в живота. Те затова въс-тават сега срещу неизбежната си участ в един свят, в който единствено талантът и трудът ще бъдат оценени. А не низостта, мързела, завистта и злобата.

Какво по-точно всъщност става? Защо реагираме така различно и много често съвсем неадекватно на все пак бързо променящата се жизнена ситуация, в която щем не щем пребиваваме?

Съществуват направо злотворни догми и "ценности", които са се разположили в душите ни, и които продължават да излъч-ват само отрова. Ето например желанието ни да бъдем... "равни във всички отноше-ния", което комунизмът ни бил някога... гарантирал. А пък "капитализмът", към който сега сме се били връщали, ни го бил отнел даже като една "светла надежда". При кому-низма "нямало" (нямаше ли?) бедни и бога-ти, а пък сега отново имало. Това било жес-токо и непоносимо даже за "гледане". "Откъ-

де накъде оня там ще има повече от мене? Защо той да е по-горе, след като и той е човек като мен и също като мен има само... един стомах? Защо моя стомах да е... празен, а неговият... препълнен!" - крещят "атакуващите", а пък малоумните и наивните кимат с глава. И, упоени като от наркотик от приказките на Сидеров, думат: "Право е, така е, вярно е, какво беше, а какво стана!?".

Тази "атакистка" идеология, която подстрекава подобна психология и която насърчава низините за "исторически ре-ванш", трябва да бъде развенчана. Трябва да бъде показана нейната несъстоятелност. Иначе да не чакаме добро ако приливът на "Атака", подкрепян от тлеещите все още комунистически страсти в БСП, ни залее.

На пръв поглед в тези човешки страсти има "логика", но въпреки това всичко е именно наопаки. Възниква въпросът: за-що?

Това, че някой някъде е богат, не е лошо само по себе си. Та нима има някой, който иска да бъде беден?! Ето, дори и самият Волен, се уреди човекът най-после. Това, че някой е по-богат "от мен", също не е, обективно погледнато, крайно лошо, нап-ротив. Защото той е "по-богат", но и аз, ако не съм се изоставил или не лентяйствам, може да не съм непременно "беден". Напро-тив, може да успея, може дори да съм богат. Е, и да не е чак толкова "като него", но моят успех си е само мой и е в моите собствени ръце. Нормално е да си кажеш: "Е, голяма работа, той бил там... милионер! Нека да си бъде, със здраве да си харчи парите! А пък аз дори и не му завиждам, защото... голямо богатство са и... големи грижи, големи отго-ворности. А пък аз поне чак не се напрягам толкоз!". Какво излиза тогава?

Ами нещо съвсем простичко: ние не можем да бъдем равни. Напротив, много е лошо да сме равни. Защото в една такава ситуация... способните ще бъдат подценени, а пък... калпавите - облагодетелствани. Което хич не е справедливо, нали? Е, стига да не си от мързеливите, иначе тогава ти е доста изгодно прословутото "равенство". Но ако сме равни и "обществото като цяло" ще губи. Ще разхищава толкова много жизнени сили и енергия, за да подхранва паразитите и да крепи хитреците, които искат да бъдат носени. Оказва се, че нормалното е именно

19 обратното на онова, на което комунизмът така усърдно ни учеше и което сега популис-тите от "Атака" дословно повтарят. А именно "че когато нямало да има бедни и богати", то едва тогава щяло да настъпи... "всеобщото щастие". Глупости, тогава именно настъпва най-непоносимата трагедия на съществува-нето, която историята познава. Тогава нас-тъпва всеобщата мизерия. Собствената ни история показа и доказа това.

Винаги са неравни хората особено що се отнася до талантите и постиженията. Единственото равенство, което е допустимо, е равенството пред закона, равенството в правата, никое друго. Това особено добре го разбират развитите европейския народи, към които след няколко месеца се приобща-ваме. Грозно е да се иска да бъдем равни, защото това означава да погубваме талан-тите, да облагодетелстваме мързеливите, да погубваме импулсите за развитие, без които животът ще стане именно трагедия. Нали си спомняте тъпата и гадна "апатия", която ни беше обзела всички към края на комунизма, на чиито "прелести" тогава всич-ки се бяхме преситили и дори изпитвахме погнуса. А пък сега мнозина си спомнят за тях с някаква животинска носталгия?! И неистово крещят: "Атака, победа! Атака, победа!"

И какво се оказа? Ами нещо също така съвсем просто

и разбираемо: като видиш човек, който явно те превъзхожда, понеже именно постижени-ята му (а не голите му претенции!) говорят това, то това трябва да те изпълва с... въз-хищение, с радост, а не със злоба и завист. Защо така ли?

Ами защото този човек е показал със своя пример, че и ти самият можеш много да постигнеш, стига да не стоиш без-деен. Можеш да печелиш, стига да не скръс-тиш ръце, стига да не започнеш само да мърмориш недоволно и завистливо "против богатите". Примерът на заможния човек ти показва, че и за теб успехът не само е... вероятен, ами и е сигурен, стига да напра-виш изискващото се от теб. Стига да не изневериш на себе си, стига да покажеш своята енергия и инициатива. Да изявиш истинските достойнства на своята личност - а не само гадните си пороци. Стремежът към "пълно равенство" така деморализира инди-

видите, че всички скръстват ръце и започват да чакат държавата да ги "оправя". Да чакаш Сидеров със... "силната си ръка" да те оп-рави е все едно да чакаш от умрял писмо.

Ето че факта, че "има бедни и бога-ти", непосредствено се превърна в своята противоположност. Напротив, много е добре, че има "бедни и богати"! Като има, само така "бедните" ще възжелаят да успеят. А пък "богатите", работейки неуморно за своя успех и за личностната си изява на каквото и да е поприще, по косвен начин облагодетел-стват даже ония, които... "нямат нищо". Все пак по-добре се живее в държави, в които има богати, но пък и има доста заможна "средна класа". В тях дори и просяците живеят по-добре... "от всички нас" - чакащи-те държавата да ни "оправи".

Това е ясно, но ето какво става у нас? Роптаят хората срещу демокрацията, която ги била подминала със своето благо-денствие.

"Ах колко е непоносимо това че има бедни и богати!", мърморят "живите дяволи" от Атака, които сами, впрочем, предпочитат нищо да не правят. Те се представят като "общественици", забелязали ли сте че така се величаят коментаторите от СКАТ? Да, такива са, защото искат "обществото", т.е. другите, да ги носи на гърба си. А в това време наивниците, които никога не са били малко у нас, съчувствено и одобрително клатят глава. Не съзнавайки, че те именно са ги носили и продължават да ги носят на гърба си! Каква е тази извратеност? И нима страстите, подклаждани от този "атакистки" популизъм, са нещо... "естествено" и "нор-мално"?!

Ясно ли е сега откъде идат бедите ни?

От нашите души. От повредените мозъци на ония, които предпочитат да не си дават труда да мислят. Или пък си дават труда само да ни лъжат и подвеждат. От малодушието на ония, които им вярват. Ето откъде.

И какво исках да внуша с тези свои разсъждения? Все пак, надявам се, никой не си мисли, че с тях "увъртам" и искам "да подведа" читателя, да го превърна в нечия "жертва", може би на... "класовия ни враг"?! Както първият срещнат "атакуващ" би ми казал ако прочете моите думи.

Ами нещо съвсем просто искам да внуша.

Нека да внесем ред и чистота в душите си.

Нека да прочистим съзнанията си. Нека да изхвърлим... "отпадъците"

и "боклуците" от тях. Време е за... "пролетно почиства-

не", то е твърде навременно. Пролетта на възродения български дух ще дойде на 1 януари 2007.

Нека да изхвърлим без съжаления ония отрови, които зимата на... комунизма с целия си ужасен студ и глад успя да насади

в душите ни. В душите ни, иначе така жадни за пълноценен човешки живот. За достоен живот, подобаващ за нас – ние не сме друго, а именно човеци и личности!

Не трябва да искаме повече да сме "маса" и "тълпа", вечно недоволна и жадна за чуждите богатства. Както го правят сега "атакистите", а преди - комунистите. Те, впрочем, са все едни и същи хора.

Ако не го направим това, то тия от-рови вътре в нас ще продължават да тровят съществуването ни. Иначе злото и злобата никога няма да пресекнат. А именно свобо-дата е ключът към достойнството, успеха и богатството. От нея зависи нашата човеч-ност. Човечността е противоотровата на заразите, които комунизмът заложи в не-мощните ни, така жадни за великолепието на пролетта души.

А пролетта за нас, човеците, не е нищо друго, освен възраждащ се живот.

Нека тогава да приветстваме идва-нето на нашата българска пролет! Тя тази година идва на първия януари. Тогава вли-заме в Европейския съюз. Това наистина ще бъде наш голям празник и постижение на нацията ни. Което обаче особено задължа-ва.

Трябва да достойно да влезем в Европа, а не показвайки малодушие. Не трябва да бъдем слаби. Не трябва да бъдем страхливи. Трябва да вдигнем гордо главата си.

Но за да стане това трябва да ос-вободим духа в себе си. Българският дух, така коварно унизен в годините на комуниз-ма. А не да го потискаме, както правихме това толкова десетки години.

Нека и за нас да зазвучи "Одата на радостта".

Защото мъчително изстрадахме, но заслужихме този празник: приобщаването ни към семейството на европейските достойни народи.

ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА ОЛИГАРХИЯТА: ПУТИНИЗИРАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Първанов победи, макар и с мал-

ко… около една четвърт от общия брой на избирателите му дадоха втори мандат.

Смятам, че това е израз на путини-зирането на България. Ще се поясня.

Под “путинизация” на България разбирам възприемането от страна на Пър-ванов и на днешната управляваща олигар-хия у нас на прийомите и стила на поведе-ние, наложен на Русия от Путин и характе-рен за руската управляваща олигархия. В Русия, както и в България, се извърши един “мирен преход” или “нежна трансформация” на някогашната комунистическа номенклату-ра в “демократична” олигархична прослойка, която успя да запази ръководната си роля както в икономическия, така и в политичес-кия живот на страната. И в Русия, и в Бълга-

20 рия този процес беше насочван и стана по сценария на тайните служби на комунисти-ческия тоталитаризъм, а именно от КГБ (там) и ДС (у нас). Днес и в Русия, и в Бъл-гария, управлението е доминирано от нас-ледниците на някогашния комунистически елит, който възприе едни псевдодемокра-тични маниери и манталитет. А всъщност под това лустро стои неизменният тотали-тарно-комунистически ламтеж за властта като начин за ограбване на страната, за личен просперитет и забогатяване на управ-ляващите чрез все същата комунистическа “експроприация” на цялото национално богатство. На върха на олигархичната уп-равляваща пирамида и в Русия, и у нас стои доверено лице на тайните служби на кому-нистическата власт – в Русия това е Путин, бивш майор от КГБ, а у нас това е Първанов, познат като агент на ДС под псевдонима Гоце.

У нас национал-социалиста Сиде-ров е втори на президентските избори. Той е нашият Жириновски. Той трябва да играе ролята на… “опозиция”, съвсем доверена на властта, впрочем. Защото Първанов е пръв приятел на Путин, а Сидеров е пръв приятел на руското посолство в София. Значи у нас и “официалната опозиция” е… пропутиновска, сиреч твърде удобна за властващите. Съ-щото е и в Русия, и там червените и кафяви-те (независимо под какви имена се подвиза-ват) са водещи фактори на политическия процес.

Десните у нас са унизени и сведени до незначителен процент. Първанов и ДС успяха да постигнат “историческа победа” над десницата и да я елиминират за извест-но време. Същото е и в Русия, там десните партии дори не са представени в Парламен-та. У нас победата над автентичната десни-ца бе осъществена с решаващата роля на бившия монарх Симеон, който беше доведен да поеме властта именно по нареждане на генералското движение в БСП, сиреч на вездесъщата ДС. Така беше осуетен съвсем реалния през 2001 г. вариант десните де-мократични сили под ръководството на Иван Костов да вземат втори мандат за управле-нието на страната. Путин пък стана наслед-ник на Елцин също така под натиска на КГБ, което лансира свой човек на президентския

пост след решението на Елцин да се оттег-ли.

Пропрезидентското мнозинство (БСП, Доган, Симеон) владее безконтролно страната. Това са всъщност бившите кому-нисти, техните изучени на Запад деца, цяла-та ченгеджийница на ДС (Първанов-Гоце, Доган-Сава, Тошо-Бор, протежетата на Майкъл Чьорни и кой ли не още). Медиите също са под похлупака на верната на власт-та олигархия. Точно така е и в Русия.

Е, в Русия путинизацията е по-напреднала. Там убиват журналисти (Полит-ковская), тук само ги уволняват (Иво Ин-джев). Но и двете стават по волята на пре-зидента.

Аналогиите между двете страни са доста преки и потресаващи. Например и в двете страни официалната православна църква е под прекия контрол на властта и дори в църквата беше пресечен в зародиш всеки опит за църковно реформиране. Пат-риарсите и в двете страни са все доверени лица на комунистическите тайни служби, руския е с чин генерал от КГБ, а нашият, както твърдят, е само престарял полковник от ДС. Във всяка област на живота могат да се намерят преки съответствия, дори и в духовния живот на двете страни доминират все същите динозаври от комунистическо време. У нас персони като Л.Левчев, Св.Русев, Ст.Данаилов, Вежди Рашидов, Димитри Иванов, Цветана Манева, Благо-вест Сендов са провъзгласени за тартори в духовно-културната област, каквито си бяха и по живково време. Първанов ги награди с най-високото държавно отличие орден “Ста-ра планина”. В Русия е същото, и там неос-порими авторитети са все същите лица в културата, които ги помним от времето на Брежнев.

В Русия изтича втория мандат на Путин, у нас започва втория мандат на Пър-ванов. В Русия путинизирането й е в своя апогей, у нас първанизацията на страната всъщност е израз на все по-решителното й путинизиране.

В Русия Путин е принуден да играе ролята да “демократичен президент”, полз-ващ се с любовта на “народа”, у нас Първа-нов, независимо от цялата си безличност, също успя да получи симпатиите на мнозин-ството от политически активното малцинст-во. Но продажната и подчинената на олигар-хията преса и другите медии представят това за невиждан триумф. Първанов на тези избори реално получи около 25% от гласо-вете на всички избиратели, т.е. той си оста-ва президент на малцинството. То обаче поради пасивността и разочарованието от политиката на мнозинството от гражданите (60% от избирателите изобщо не гласуваха!) доминира и решава бъдещето на страната. Това най-категорично и ясно показва оли-гархичния характер на неговата власт: оли-гархията у нас, слагайки ръка на всички реални властови ресурси в страната, успя да

получи и “демократично признание” и монопол в политическата власт. В Русия пък (която, впрочем, никога в историята си не е била демократична, там демокрацията е съвсем непозната) олигархията успя да реставрира дори самодържавието и затова там нейната власт в лицето на президента е авторитарна и безконтролна. Ако продължа-ва така и у нас, то към края на втория ман-дат на Първанов и у нас демокрацията ще бъде ликвидирана, което е голямата мечта на нашата олигархия. Още сега се намериха ласкатели, които започнаха да предлагат да се правят конституционни промени, даващи възможност на Първанов да се кандидатира за трети мандат. В Русия сега умуват как да стане така, че Путин да управлява пожизне-но. Най-новия проект е да се направи “мини-СССР” първоначално между Русия и Бело-рус с първи президент… Владимир Путин (така той може да изкара поне още два мандата, всеки с неизвестна засега продъл-жителност!), като Лукашенко си запази поста в Белорус, а на мястото на Путин бъде сло-жен удобен нему политик. Дали тогава няма да трепне сърцето първаново и той да съ-жалее още повече, че сме влезли така при-бързано в Европейския съюз?!

Е, разбира се, засега има една раз-лика: България от 1 януари 2007 г. е член на Европейския съюз, за голямо разочарование на нейния президент, който дълбоко в себе си иска да я види член на… “Съветския съюз”. Няма го обаче СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за вли-зането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съвет-вам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъз-нателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Нашият Първанов трябва-ше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Затова той е доста трагичен образ. Първанов ще намери себе си и ще остане верен на своята същност едва когато наша-та олигархия предизвика такова недоволст-

21 во у “народа” от трудностите, които ни очак-ват след 1 януари, че по “народна воля” страната да бъде откъсната от западния свят и върната в руската орбита. Ето защо предвиждам, че историческата задача оттук-нататък на ДС и на нашата олигархия, възг-лавявана от Първанов и неговите кукловоди, е да саботира членството ни в ЕС чрез пре-дизвикване на “народно недоволство” от него с цел откъсване от страната от омраз-ната й западна орбита, в която я натика Костов и СДС.

Трябва да се опитаме да противо-действаме на този гибелен процес. Връща-нето на България към азиатско-руската сфера на влияние, за което мечтае нашата олигархия, начело с Първанов, не трябва да бъде допускано по никакъв начин. Непрос-тима наивност е да се смята, че Първанов вече се бил променил и станал “сторожник” на западните ценности. Аз лично смятам, че бивш комунист няма и съвсем не вярвам във възможността за подобни кардинални идей-ни трансформации и чудновати личностни салтоморталета. У нас странното на днеш-ната ситуация е това, че “опозицията” в лицето на Атака говори и иска онова, което дълбоко в себе и съкровено желаят управ-ляващите, но не смеят да го кажат гласно. Предвиждам “исторически обрат” в един близък подходящ момент, в който отгледа-ната от същата тази олигархия “опозиция” и управляващите ще се прегърнат и обединят, за да променят най-решително гео-стратегическата ориентация на България. За тази цел се подготвя и бъдеща “дясна ал-тернатива” в лицето на неродената още партия на Бойко Борисов, която да пожелае същото, и тогава по всеобщ “народен кон-сенсус” да бъдат осъществени заветните планове на нашата олигархия.

В живота и в политика действа все един и същ принцип: подобното се привлича от подобно. Голяма наивност е да се смята, че нашата олигархия е “проевропейска” и “демократична” за разлика от руската. Кол-кото “проевропейски” и “демократичен” в същината си е нашия Първанов, толкова “проевропейски” и “демократичен” е кремъл-ския авторитарист Путин. У нас обаче рес-

таврацията е “нежна” и “мека” и се осъщест-вява под едно привидно “проевропейско” лустро. А всъщност и двете олигархии, и българската, и руската, еднакво презират народа и демокрацията, превърната вече и у нас просто в декорация на нейния апетит към абсолютно господство, каквото руската олигархия вече от няколко години успя да постигне. Затова през втория мандат на Първанов ще бъде осъществено пълно сближаване на руската и българската оли-гархии на основата на откъсването на Бъл-гария от нейната гео-стратегическа ориента-ция към Запада и демократичните ценности и правила.

Между България и Русия има една съществена разлика обаче: там интелиген-цията не мълчи. Както не е мълчала и преди, по времето на комунизма. Руснаците и тога-ва имаха своя Андрей Платонов, своя Булга-ков, своя Сахаров, своя Солженицин и цяла-та плеада дисиденти. Руснаците в лицето на тази своя съвест на нацията измиха позора на комунизма. В България и преди интели-генцията мълчеше най-лицемерно и се продаваше беззаветно и при най-дребните подаяния на властта. У нас и днес почти всички (с най-малки изключения) се подмаз-ват на властта. Нашата интелигенция сега е особено продажна, защото се полакоми, предвкусвайки облагите от дружбата и слу-гуването си на олигархията. Нашата олигар-хия днес просто си купува всичко: и “съвес-ти”, и “дарби”, и “народни чувства”. Нашите интелигенти сами се предлагат да бъдат купени и се обиждат, когато никой не иска да ги купи. Погледнете “инициативния комитет за преизбирането на Първанов” и ще уста-новите точния списък на осъществените вече продажби на съвести и души. И в Русия го има това, но там има неподкупни личнос-ти, които въпреки страшния натиск от страна на олигархичната власт не се поддават и продължават да зоват към непокорство. Разбира се, плащат с живота си затова: списъка с убийства на политически лица, интелигенти и изтъкнати хора в Русия точно показва, че руснаците имат достоен инте-лектуален елит, какъвто ние са съжаление нямаме.

Но и у нас има нещо обнадежда-ващо. Десните избиратели у нас и негласу-валите на тези избори заедно са около 65% от всички избиратели. Ето това е мнозинст-вото от народа. Това мнозинство (независи-мо че в по-голямата си част е политически неактивно) е способно при определени обс-тоятелства да се противопостави на произ-вола на една самозабравила се олигархия. То може и да спре процесите, за които писах по-горе, стига да си намери своите водачи, защото именно лидерите са тези, които могат да го активират за действие. Тези 65% са недоволни от статуквото, към тях трябва да прибавим и ония около 10% от избира-телното тяло, които гласуваха протестно за Атака и които не си дават достатъчно сметка

за игричките на нейния лидер. Това вече е сериозно, оказва се, че срещу статуквото са цели 75% от народа. Затова у нас властта на олигархията все още е доста крехка и тя има срещу себе си народа. Гласувалите за Първанов 25% от всички избиратели също едва ли са убедени привърженици на оли-гархичния строй. Те са хора, живеещи с комунистически илюзии и просто гласуват под строй. Електоратът на ДПС (за разлика от лидерите му, които са част от управлява-щата олигархия) също не е безрезервен привърженик на олигархията, въпреки че подкрепи Първанов по команда на Доган.

Оказва се, че просто се иска разп-ространение на това ясно съзнание за същ-ността на днешната политическа ситуация у нас, за същността на нашата олигархична класа, което ще доведе до изправянето на мнозинството от народа срещу нейните попълзновения за абсолютно господство. Ако това стане, може да бъде запазена ориентацията на България към европейските ценности и движението ни към просперитет и умиротворяване на страната. Иначе да не чакаме добро. Иначе ни чака ужасяваща бедност и безброй унижения – ако не успеем да сложим намордник на жадната за власт и богатства олигархия. Защото под привидно-то спокойствие, на което се радват днес триумфаторите на олигархичния възход, свързан с преизбирането на Първанов, тлее огромно недоволство от непрекъснато про-играваните шансове за действителен възход на страната. Олигархията няма да овладее взрива на недоволството, но десните партии не трябва да й позволят да го насочи в анти-европейска и проазитско-руска насока. И това е единствения исторически шанс за спиране на гибелното развитие на нещата у нас.

22 ОКТОМВРИ КАТО НРАВСТВЕН ТЕСТ И КАТАРЗИС

Sunday, November 12, 2006

Всеки избор е на първо място

нравствен тест. Избирайки, човек изявява и показва себе си. Участвайки в демократични избори, човек заема гражданска позиция и демонстрира своите ценности, убежденията си. Така изборите показват реалната карти-на на нравственото състояние на общество-то, а не само и просто “тежестта на партии-те” (както обикновено ги разбират). В тази

22 връзка ще се опитам да изразя какъв смисъл носят в себе си изборите от 22 октомври. Близо 60% от избирателите не отидоха да гласуват. Това е най-важния резултат от тези избори. Избирането на държавен глава (символ на единството и целостта на нация-та) ще бъде направено от само около 40 % от избирателите. Първанов, Доган и Сиде-ров тия дни триумфират. За какво ли толко-ва триумфират? Разбират ли, дават ли си сметка какво означава това? Може би се радват защото “народът” ги избра да бъ-дат… гробокопачите на демократичната политическа система на България? Десните политици и избиратели са победе-ните. Те са унизени и дори отчаяни, защото “народът” не ги разбра и не ги подкрепи. Кризата на десницата, която е най-съществен симптом на кризата на цялата ни политическа система, достигна най-критични измерения. Искат се оставките на “старите лидери”. Трябвало “обновление” и били нужни “нови идеи”.

Симеон мълчи, както мълчат и “кукловодите”, генералите от ДС, които пре-ди 5 години го доведоха в България със задачата да разбие “двуполюсния полити-чески модел” и “противостоенето на дясното и лявото”, също мълчат. Явно и те се радват неистово. Задачата е изпълнена перфектно. На балотажа ще отидат кръвните близнаци Първанов (Доган) и Сидеров. Пълен абсурд е един такъв избор. Няма между какво да се избира. Сидеров е кривото огледало, в което Първанов се оглежда – за да изглежда “по-приемлив” и дори “модерен европоцент-рист”. Азиатщината обаче нахлува в нашите родни простори чрез тия два взаимно до-пълващи се образа. Пред прага на евро-пейския дом “народът” фактически отхвърли европейската перспектива и показа някакъв атавистичен азиатски инстинкт в себе си. Но за кой “народ” всъщност става дума? Тия дни се говори надълго и нашироко за “народа” и за неговата “мъдрост”. Но в тези избори не участва дори мнозинството от народа. В демокрацията именно мнозинст-вото решава. У нас мнозинството не отиде на тези избори. Следователно съдбата на България оттук-нататък ще бъде решавана от едно червено-кафяво малцинство. Това вече не е демокрация. Това е образцовата олигархия. Първанов, Доган и Симеон са нейните символи. Към тях претендира да бъде прибавен и Б.Борисов. Като “антитеза”

и “контрапункт” в тази система е турен Си-деров. Той наистина съвсем не е опасен за нея. Той ще поддържа видимостта за “де-мокрация”. Първанов, Доган и Симеон на фона на Сидеров ще изглеждат “спасители” на нацията.

Всички се радват обаче най-вече на това, че на “истински голямото зло” за оли-гархията, на демократите, на десните, и на Костов особено е ударен страхотен шамар. Майкъл Чьорни и Тошо Тошев сигурно купо-нясват някъде; такова щастие и в сънищата си не са сънували. Пълната победа над демократите и над демокрацията най-после е постигната. Идва ерата на пълната вакха-налия на олигарсите. България вече е на-пълно тяхна. Така, както Русия е на техните олигарси. С демокрацията у нас е свършено! Радвай се, народе!!! Ще й покажем ний на Европата на какво е способен нашия бал-кански гений!

Когато дойде времето на подобно тържество, ликуващите обаче трябва да имат едно наум. А именно, че лъжата шест-ва по този свят, но накрая побеждава само истината. Че е преходно тяхното щастие, както и всяко щастие. Че всеки триумф носи в себе си зърното на бъдещия провал. На победа от рода на Първановата й викат пирова победа. Жертвата е прекалена. Няма как битието да не изтръпне от подобна наг-лост. Животът не понася едноцветността и сивотата. Животът се стреми към изобилие. Когато се прекърши нещо много значимо, раната е тежка, но организмът няма как да не мобилизира цялата си сила, за да съхра-ни живота. Иначе идва смъртта. Дали тези, които тия дни така весело се радват, всъщ-ност не празнуват и поздравяват смъртта на нещо безкрайно значимо в нашия народнос-тен организъм?!

България обаче няма да умре, а животът няма да свърши. Всичко е преходно в този свят. Особено преходен е празникът на абсолютната наглост. А днес празнуват именно лъжците, крадците, лицемерите, цялата онази сива маса, която в годините на демокрацията тежеше като оловна тежест и ни дърпаше назад. Те бяха против всичко, което сега “оглавиха” и “парафираха”. Анти-натовецът Първанов подписа договора за присъединяването на България към НАТО. Ако имаше поне малко чест в този човек, той

още тогава, за да остане верен на себе си, трябваше да счупи писалката и да си подаде оставката. Както е счупил писалката Стамболийски, подписвайки Ньойския дого-вор. Но къде ти у нашенски комунист поня-тие за чест?!

Тези, които днес празнуват, през всичките тези години на свобода и демокра-ция бяха безкрайно гневни тъкмо на свобо-дата и на демокрацията. Те именно нея не могат да понасят. И сега ликуват, понеже им се струва, че победиха, че тия дни погребват нашата свобода и демокрация. Сидеров поне е що-годе честен на фона на Първанов. Сидеров си казва това, което мисли. Той се хваща за кобура като чуе думи като свобода, демокрация, достойнство. Първанов обаче зад страдалческата си, невротична усмивка таи дълбоко в себе си същата ненавист към свободата и към демокрацията. Но “от при-личие” крие чувствата си. Нали трябва да изглежда “модерен” и “приемлив за Европа”? Но това е само маска. Болезнената гримаса, в която се гърчи неговото лице когато му се наложи да се усмихне издава това. Оказва се, че Първанов е всъщност дълбоко нещас-тен човек. Говори едно, мисли съвсем друго. Две души, две сърца, две съзнания има този човек. Същинска шизофрения. Та нали е само “конспирация” нашия път към Европа? Нали Москва е в сърцето първаново. Ето защо ликуването на Първанов тия дни се демонстрира от една такава болезнена усмивка. Неслучайно е казано, че бивш комунист няма.

Не знам защо, но някак си ми е ле-ко тия дни. Всичко си отива на мястото. Нищо че цялата тази паплач начело с Пър-ванов, Доган, Симеон и Сидеров триумфира. Всичко си отиде най-после на мястото. Тех-ните 35% от гласовете на всички избиратели у нас срещу 65-те процента на негласували-те и на демократите. На балотажа аз няма да ида да гласувам. Няма никакъв смисъл да се гласува. Нека да си гласуват те, комунис-тите и нацистите, червените и кафявите. Нека да си избират каквото си искат. Аз между тях няма да избирам, моето място не е сред тях. Ето защо най-разумното е лиде-рите на десницата да призоват да се обяви бойкот на този балотаж. Защо ли? Има смисъл. На балотажа ще участват око-ло 30-35% от всички избиратели. Не предпо-лагам, че ако десните политици призоват към бойкот, да отидат повече на балотажа. От тях 10-тина процента ще вземе Сидеров. Първанов ще бъде избран някъде с гласове-те на около 25% от гласовете на всички българи, имащи право на глас. Ето това ще изобличи напълно олигархичния характер на неговото президентство. Не е демократично да станеш президент с гласовете на такова малцинство. Не може да бъдеш президент “на всички българи” след като си избран с гласа само на един срещу 3-ма, които са срещу теб. Първанов – ако имаше някакво нищожно поне понятие за чест би трябвало

23 да признае, че не може да изпълнява ролята на обединител на нацията и да си подаде оставка. Той няма да го направи, естестве-но. Десницата, впрочем, може да го подсети за тази възможност, като заведе едно дело в Конституционния съд с един простичък въпрос: “Демократично и конституционно ли е някой да бъде президент и обединител на всички българи след като е избран с гласо-вете на само една четвърт от всички избира-тели?”. Иначе изборът му е напълно зако-нен, понеже такъв е законът, недемократи-чен. Но демокрацията, повтарям, е такава система, в която всичко се решава от мно-зинството от целия народ. Тук такова мно-зинство няма. 60-65% от избирателите няма да отидат да гласуват. Тогава?

На тези 60-65 %, които не гласува-ха на първия тур и които няма да гласуват и на втория, принадлежи обаче бъдещето на България. Този е огромния резерв на десни-цата. Тези хора трябва да бъдат спечели за каузата на свободата, демокрацията и дос-тойния живот. В главите на тези хора има нещо, щом като при тази тотална пропаганда все пак не отидоха пред урните и ръката им не посегна да избере Първанов или Сиде-ров. А иначе у нас се знае, че си има едно твърдо 30-35% ядро, което е червено (и сега част от него от червенина стана вече кафя-во). Точно тези сега дирижират положение-то, а онези 60-65% мълчат и не гласуват. Не искат да участват в една такава “демокра-ция”. Защо ли обаче така упорито мълчат? Ако десните лидери и партии започнат да разговарят по-смислено с тези хора, ще спечелят скоро голямата част от тях. Няма начин да не ги спечелят. Тези хора мълчат, защото искат да се разговаря човешки с тях. А не с високомерие и така… патетично, както например го прави П.Стоянов. Май само Костов умее да разговаря с тези хора и те скоро ще започнат да се вслушват в ду-мите му. И положението тогава ще започне да се обръща.

Искам да завърша с един спомен. Ден-два преди парламентарните избори през 1994 г. в Пловдив (града, в който жи-вея), се проведе митинг на СДС. Беше сту-ден и дъждовен ден. На централния площад бяха дошли твърде малко хора в сравнение с предишните митинги. Пя Богдана Карадо-чева: “Дано, дано, дано… до всяко добро същество… застане още едно…”. Говори Ф.Димитров. Но над площада висеше пред-чувствието, че тези избори ще бъдат загубе-

ни. Въпреки всичко вярвахме наивно, че след безчинствата по време на Беров, До-ган, мафията и БСП хората са осъзнали някои прости истини и ще дадат гласа си за СДС. Режещия студен вятър обаче ни шеп-неше друго. Връщайки се мокри и премръз-нали от този митинг бяхме със съвсем не-добро усещане за нещо гадно, което ни чака. След два дни “народът” подкрепи най-решително… БСП и Жан, те взеха смазващо мнозинство, мнозина избиратели тогава също не отидоха да гласуват или гласуваха за тогавашния Сидеров, за Жорж Ганчев. Демократите тогава бяха разбити на пух и прах. Ф.Димитров си подаде оставката. Начело на СДС застана Иван Костов. Поли-толозите също като сега вещаеха края на СДС и краха на демокрацията.

Комунистите тогава празнуваха по-бедата още по-настървено от сега. Виеха се хора, цвърчаха кебапчета, лееше се вино. Като сега на тях тогава явно им се струвало, че с демокрацията вече е ликвидирано и че идва ново тяхно десетилетно царство.

Историята по-нататък всички я зна-ем. За години и половина самозабравилите се триумфатори доведоха нещата дотам, че изведоха гневния народ по улиците и пло-щадите. Политолозите триеха ококорените си от учудване очи.

Ето защо е прекалено рисковано да се ликува и триумфира в политиката.

Разбираш ли това, Първанов? А ти, Догане? Какво ще кажеш ти, кажи си и ти думата… Волене?!

КРИЗАТА НА НАШАТА ДЕМОКРАЦИЯ Е НРАВСТВЕНА

За тия 17 години преход видяхме и преживяхме какво ли не: и искрени възторзи, и велики надежди, и красиви илюзии, и мно-го светла вяра, но също така и най-грубо излъгани чувства, и особено планини от низост, лъжи, подлост, малодушие, лицеме-рие, поквара. То не бяха коварни предателс-тва, то не бяха гаври, то не бяха простотии – на всичко се нагледахме, и то донасита. Тези години, в които нацията се опитваше да стъпи на краката си, след като беше повале-на през ония 45 години най-отвратителен комунизъм, бяха проверка на нашите нравс-

твени сили, на способността ни да живе-ем достойно и човешки. В края на краищата се стигна дотам политиката да стане сино-ним на нещо най-мръсно и недостойно, а пък политиците, за които си знаехме и отпреди, че по начало са си… маскари и мекерета, напълно оправдаха тази констатация на Алеко, дадена им в подобни времена като нашето, но не чак толкова низки. Поради това, че им позволявахме да се издевателс-тват над нас, поради това, че не им дадохме отпор, поради това, че не показахме непри-миримост, огромната част от “политическата класа” се самозабрави и си втълпи, че всич-ко й е позволено. Днес вече народът не може да я озапти и се чувства в положение-то на нейна жертва. Това е пределът, отвъд който не може да се отиде.

Изглежда проблемът ни като народ е в това, че ни е къса паметта, че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Мърмо-рим, оплакваме се, глухо роптаем, но нищо повече. Това е непростима наивност, за която си плащаме непрекъснато.

Ще дам само един показателен пример, защото ако се опитам да опиша всичко, никога няма да мога да допиша тази статия. Ето, да вземем Симеон. Той е емб-лематична фигура все пак. Едва ли на някой друг народът така силно е вярвал. Той беше “Царят”, изгнаникът, символът на Царство България и на едни по-достойни дни. Когато дойде за първи път, беше посрещнат като месия. Тогава да беше поискал короната, веднага щяхме да му я дадем. Но се оказа, че този човек няма такива идеали. Оказа се, че той няма никакви идеали. Подхвърли короната в калта по същия начин, по който преди това беше продал на аукцион ордени-те на дядо си: отказа се от нея, за да си вземе… имотите. Подло и недостойно, за-щото тази корона не е негова, тя е на Бълга-рия. Той дезертира от отговорността си. Закле се в… републиката, за да стане вмес-то Цар един… министър, сиреч чиновник (“министър” е латинска дума, която значи “чиновник”, “слуга на народа”?!). Величест-вото се оказа нищожество. Казват, че бил със… “социалистически убеждения”. Вярно е, нищо че е абсурд: и той като тях се раз-вихри в “присвояването”. А взе властта в името на “новия морал”. Това е същото като една проститутка да вземе да претендира че

24 е морален стожер. Но го избраха, и никой от избиращите го тогава не схвана, че е бил излъган най-гадно; разбраха го, ама със закъснение.

В края на краищата докарахме не-щата дотам, че синовете, дъщерите и внуци-те на цялото ЦК и на Политбюро от едно време днес са или премиери, или депутати, или шефове на Парламента, или Главни прокурори (Станишев, Живкова, Пирински, Велчев…). Или пък са най-проспериращи капиталисти, сиреч крепители на една уп-равляваща олигархия. Агент от ДС с псев-доним Гоце пък ни е “демократичен” прези-дент. Изглежда понеже по произход не е от комунистическата аристокрация, а е едно просто селско момче. Друго едно такова момче, също обаче агент на ДС (Сава), е бивш “марксистки философ”. Сега е провъз-гласен за “най-успешния политик на прехо-да”. Негов е мандата на управляващата коалиция. Той също така, естествено, е “милионер в зелено”, направил безброй сделки в Парламента: продавал е там какво ли не за пари (само съвестта си не може да продаде: няма такава!). Но въпреки всичко е най-могъщ властник, пред когото всички треперят. Казва се Ахмед Доган. И понеже се казва така, се появи “Атака”, за да ни убеди в простата “националистическа” исти-на, че е непростимо турчин да управлява суверенна България. Забележете: в “Атака” не казват “той е ченге на комунистическата ДС”, а казват – “той е турчин”. Акцентът и нюансът са много важни. Това е тест за малоумници. Оказа се, че доста хора го издържаха.

Защо казах всичко това дотук? Защото страшна вакханалия на аморалност-та тресе днес България и застрашава осно-вите на българската държавност и на самото ни съществуване. Изглежда моралното ни

чувство е притъпено до степента да не усе-щаме, че най-нагло се гаврят с нас. В Унга-рия една лъжа изведе гневния народ по улиците. У нас постоянно ни лъжат, лъжците ни гледат с бистър поглед, усмихват ни се мазно, лекичко примигват, но понеже плес-ница не последва, те бодро устремяват поглед към бъдещето си. Без морал и без нравствен усет един народ е застрашен да се превърне в стадо, което безмълвно се оставя да го стрижат и доят. Такова стадо издържа и на тояги. Нравствените унижения, не срещнали решителен отпор, предшестват физическите. Ако така продължава, само-забравилите се пастири ще развъртят и тоягите. Сидеров е готов да развърти тояга-та, и една част от стадото вече угоднически блее, призовавайки този момент. Това е нравствен мазохизъм. Да изпитваш удоволс-твие от униженията е последната степен на моралното разложение.

Но има и нещо повече от това. Има един симптом, който показва, че може да се падне и по-ниско. Има един показателен елемент на сегашната ни ситуация на нравс-твена поквара, която показва, че сме на път да надминем и себе си.

Всеизвестно е, че винаги крадецът е склонен да вика: “Дръжте крадеца!”. Това е най-обикновено бягство от отговорност: ако номерът мине, щастието и ползата са не-съмнени. Цялата тайфа от крадци, лъжци, мошеници, разбойници и… “манипулатори” на народната свяст – които най-нагло ни тъпчат по главите и даже вече кълцат сол там! – за да се представи за “чиста вода ненапита”, гръмогласно реве: “Костов е крадеца! Костов е лъжеца! Костов съсипа България! Костов е виновен за всичко!”. Пресата и всички медии припяват в хор този “морален вопъл”. Всички са чисти, само Костов е мръсен; той е “мръсникът”, те са “невинни ангелчета”. Това се повтаря вече десет, ако не и повече години. И ето че то се възприе от доверчивия народ. “Всички вече знаят”, че Костов е… “лошият”, а другите, които именно искат да си измият ръцете с него, са… “добрите”. Костов е “злодеят”, а останалите политици просто “милеят” за ограбения народ. Нормалният, неизвратени-ят в морално отношение човек обаче се пита: щом са толкова много и единни, щом се мислят за прави, щом са толкова силни, щом всички наши политици са така възмуте-ни от “злодея Костов”, да не е… титан този Костов, та не могат да се справят с него?! Защо не го набутаха най-после в затвора, та да миряса най-сетне този народ – и тази политическа класа, съставена все от “нравс-твени младенци”?

Казвам това не защото съм “косто-вист”. Аз тук просто съм изследовател на една психология на аморалността, която ако не бъде спряна и развенчана, ще доведе до пълно израждане на нашия морален усет. Доказано е, че сме податливи на лъжи, че непрекъснато ни лъжат, а ние… издържаме

най-стоически. Когато някой се оставя да го лъжат, лъжецът е в по-малка степен без-нравствен: та той си е лъжец, нему това е работата, да лъже, той пробва и се надява да мине номерът. У нас лъженето, непре-къснато се убеждаваме в това, си е вече… “професия” и доходен “бизнес” даже. И кра-денето е професия, но то си върви в комп-лект с лъженето: първото без второто не върви, не става. Но особено е опорочен онзи, който – като са го лъгали толкова много – е изпаднал в такъв нравствен ко-лапс, че не само не различава лъжата, не само се оставя да го лъжат, но и изпитва някакво извратено “морално удовлетворе-ние” и дори перверзно удоволствие от това, че го лъжат. Лъжата у нас е на път да стане “нравствен” modus vivendi на живота ни. Дотолкова сме привикнали към нея, че вече едва ли не се храним само с лъжи. Истината в тази ситуация си остава абсолютно нераз-личима: лъжата е “истина”, а истината е… “лъжа”. Най-големият успех на нашата оли-гархия е, че успя да приспи нравственото чувство на огромни слоеве от нашия народ. Властта й в такава ситуация си остава не-застрашена от нищо и произволът може да разиграва сатанинския си танц един вид безконечно.

И в тази ситуация на морална дег-радация не само на почти цялата политичес-ка класа, но и на огромни слоеве от народа (наивността и малодушието на зрели хора не са дребен порок, те не бива да се извиня-ват и прощават!) в партията на омразния Костов един философ (проф. Калин Янаки-ев) има смелостта да заяви: губим, но за предпочитане е да останем с истината; това не е истинско поражение; истинското пора-жение е да не си с истината. Костов не само го чу и разбра, но и прие думите му безре-зервно. Той заяви: “Тежката загуба роди силни чувства, които трябва вече да се превърнат в избор. Моят избор е ясен. Бор-бата и преследванията, които тя ми донесе, са се превърнали в моя човешка съдба. Аз не искам друга съдба, искам тази. Най-малко ще отстъпя под натиска на преследвачите, хулителите и клеветниците, които ме споди-рят през последните 32 години от моя живот. Продължавам напред и ви призовавам да ме

25 следвате. Не обещавам скорошно идване на власт или лично замогване. Обещавам ви смисъл. Обещавам ви достойнство, облаго-родено от дълбоки разочарования, но и от добри дела.”

Много интересна ситуация обаче се получи след това: цялата глутница от про-фесионални оплювачи на Костов за миг загуби ума и дума. Замълчаха, безкрайно изненадани. Те такива думи не бяха чували. У нас никой в политиката не говори за… “смисъл” и “достойнство”. Омразният Костов ги каза обаче. Този човек продължава да вярва (независимо от ударите, които му нанасят всекидневно!), че е възможна поли-тика, правена с достойнство. В днешната ситуация на морално разложение това е нравствен пример, който един ден ще бъде разбран и оценен не само от философите, но и от избирателите. Защото има една партия, която не залага на спекулацията с “народните чувства”, която заявява, че няма да лъже, която е говорила и правила разум-ни неща, и която е решена да продължи да ги говори и прави. В този живот има вечни неща, на които си струва да се заложи. Те не носят лесни дивиденти, те не могат да се “осребрят”, те не се мерят с пари, власт или слава. Но точно от тях зависи нашата човеч-ност, благодарение на тях животът ни може да стане човешки. Такива неща са вечните идеи, носещи огромен смисъл за човека, идеите, благодарение на които можем да бъдем човешки същества. Това са идеите за истина, добро, достойнство, свобода, красо-та.

На тях именно залагат т.н. десни или консервативни партии. Днес за “десни-цата” у нас се води страшна битка; кандида-тите са много; предчувства се, че там е “разковничето”, там е бъдещето. Олигархия-та иска да се намести и в “дясното прост-ранство”, да се наметне с “дясно пардесю”. Безброй лъжци искат да бъдат признати за десни. Те също говорят за “истина” и “дос-тойнство”. И Сидеров говори за такива неща, вдъхновен от руски пари. Но всички те гово-рят неискрено, лъжат даже когато говорят за истината. Те са неспасяем случай. По-голяма извратеност не може да има. Кризата на нашата демокрация е нравствена и от нея може да се излезе само чрез връ-щането ни към устоите на самата нравстве-ност. Иначе промяна не може да има. Вижте

докъде доведохме нещата без морал. Поне това трябва да сме разбрали за тези 17 години. Когато народът се пресити от лъжи, когато душите закопнеят за истина, едва тогава ще се пропукат огромните стени от лъжи и наглост, в които са обградени душите ни.

И едва тогава ще започне края на злото, свързвано с нашата самозабравила се вече и изцяло покварена олигархия.

ДЯСНАТА ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ


Преди президентските избори у нас

и във връзка с трудните преговори за изди-гане на единна дясна кандидатура пак се заговори за естеството на “дясното” и на “десницата”, за неговата “неидентифицира-ност”, за това доколко дясното изобщо “има почва у нас”, също на кои социални слоеве то изобщо може да се опира, каква може да бъде неговата съдба и т.н. В този разговор много от “анализаторите” си позволяват да твърдят, че “дясно” и “десница” в автентич-ния смисъл у нас “нямало”, че тия, които уж били “десни”, си били най-чиста проба “нео-съзнати леви”.

Струва ми се, че все по-необходим става непредубедения разговор за “дясно-то”, който да внесе яснота и категорично да открои същностните измерения на стоящата зад него политическа философия. Неяснота-та, неизявеността и аморфността на поняти-ята, употребявани в политическите анализи, все повече засилва нихилистичното убежде-ние, че между партиите няма “никакви раз-лики”, т.е. “те все едно и също обещават” и по един и същ начин “забравят и не изпъл-няват обещаното”. Ето че се появиха и “на-родни трибуни” със съзнанието на мисионе-ри, които съблазняват разочарования изби-рател с яростни закани “да изметат” и “изх-върлят на боклука” цялата политическа класа като ненужна, а пък себе си без свян обявяват за “спасители на нацията” и “изст-радалото човечество”. Оказва се, че от

позицията на това безпардонно говорене, което не търпи друго мнение, нашенските доморасли “народни трибуни” слагат себе си един вид даже извън “политическото”: те не били политици, а само… “най-искрено” ми-леели за “народното благо”. Докато “разка-палата се от разврат” политическа класа, състояща се от “предатели, разбойници и народни угнетители” мислела само за себе си и т.н.

Подобни спекулации нямаше да имат почва ако интелектуалците, журналис-тите, политолозите и т.н. свободни медии изпълняваха най-отговорно своята задача да проясняват действителната същност на политическия живот, да описват ония много-лики ценности и цели, които неизбежно лежат в основата на партийните борби и им придават съответните принципни различия. Защото ако наистина нямаше разлика между дясното и лявото, ако всички партии и поли-тици бяха “все едни и същи и еднакви”, то това обезсмисля не само политическия живот, но и самата демокрация, а това вече е опасно. Тогава демокрацията би се пре-върнала в “ненужен лукс”, който просто трябва да бъде изхвърлен от самообявилите се за “спасители на нацията” персони с пожарникарско-паникьорски и с дучевско-мутренски манталитет – и при това с коло-сално кухо самочувствие, надуто като балон от продажните медии.

Ето защо налага ни се по-добре да осмислим и да се доберем до същността на дясната политическа философия, което от своя страна може да ни бъде ориентир за конституиране на т.н. “политическо прост-ранство” в неговото многообразие и в прин-ципните му различия.

Общо взето в широкото съзнание и в средите на т.н. “политически елит” (главни играчи сред който са тъкмо добре възпита-ните в догмите на марксизма субекти като Първанов и Доган например) са живи дълбо-ко вкоренени предубеждения от рода на това, че “богатите са десните”, а… “левите са бедните и неоправданите”. По тази при-чина обремененото от предразсъдъци съз-нание не може да проумее факти като този например: защо поддръжници на десните формации у нас (СДС, а сега ДСБ) са не “богатите”, не представителите на нашата мафиотско-комунистическа “буржоазия”, а тъкмо “бедните” и “неоправданите”(а пък тези последните, “добре се знае”, били… “ляв електорат”)? Явно се налага безапела-ционно вникване в същността на дясното не просто като политическа нагласа, но и като мироглед, като съзнание и като цялост от ценности. Иска се да разберем какви са и как мислят онези хора, които през всичките тези години на мъчителен преход и на жестоко противостоене на дясното и лявото не изне-вериха на каузата и идеята за свобода и демокрация – и никога няма да се откажат от тях.

26 Първо, за дясно мислещите инди-

видът с неговата свобода е истински значи-мото. Индивидът предхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проя-вяват инициатива и без ръководство отгоре да \”правят\” живота си. Следователно дяс-ната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеуст-ремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в \”различието в собствеността\” (Хайек).

Дясната политика и управление за-това правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за \”чужда сметка\”, т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуване-то – икономика, търговия, услуги и др., в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна. Затова ролята на държа-вата се свежда до установяването на “пра-вила на играта”, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че дясната поли-тика се грижи за осигуряването на потребни-те условия и гаранции за успех на индивиди-те, които, изхождайки от свободата и полз-вайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от \”дирижирания живот\”, при който държавата пряко се меси в техните дела.

Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, духов-но) е център на дясната стратегия на живот в общностите: богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, ако имат зако-новите условия сами да постигнат личния си успех, разчитайки на инициативата си. Бога-

то общество и богата държава може да има само ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивиди-те са почувствали необятните хоризонти на свободата. Дясната политическа философия разчита и залага на здравия индивидуали-зъм, на консерватизма и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма. А този последния насърчава хората да се стремят именно към паразитиране в безот-говорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други – и на които те нямат право.

Накрая, държавата защищава сво-бодата на индивидите (човешките права), а също и тяхното достойнство. Това означава, че на основата на натрупания ресурс (бла-годарение на успеха на най-активните слое-ве и чрез ефективна данъчна система) при-лага социални програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в \”обществото на благоденствието\” . Това е т.н. разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което дясното управление най-напред обръща внимание (Аденауер).

Дясната социална политика прите-жава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предпри-емчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управле-ние натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната ефектив-ност обем. Всички тези няколко \”кита\” на дясното управление се реализират с нужна-та последователност и твърдост, независи-мо от рисковете, които могат да произлязат от това, че дясното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпрост-ранено или пък развито. Пример за такава автентична дясна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол. Във Великобритания дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизне-ност и ефективност. Да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и

същи по същество десни ценности, а разликите между тях не са особено значими.

Едно мнозинство у нас обаче не е изживяло болезнения синдром на предвзе-тата социалност, която бе насаждана толко-ва години в душите: тези хора мърморят, недоволстват от свободата, оплакват се, чакат държавата “да ги оправи”. Те прокли-нат демокрацията, която в техните очи била рушителка на тяхното мизерно щастие. Тези хора не съзнават унизителната позиция, в която са се поставили сами. От тези хора иде онази подкрепа, която лявото (БСП) традиционно получава на избори.

Оказа се, че десни са не са “бога-тите” в един примитивен смисъл, а богатите в един по-висш, личностен смисъл, богатите като разбиране на живота, свободата и достойнството. Тук се крие онова личностно богатство, което е коренът на всяко друго.

Десните – това са хората, които

разчитат на себе си и искат да бъдат оста-вени свободно да работят за успеха си. Те не чакат и не искат нищо наготово от другите или от държавата. Смятат, че богато и прос-периращо ще стане обществото ни едва когато бъде овладяно от този дух и от тази самоотверженост на свободния човек. На достойните хора с дясно мислене и ценнос-ти.

МОНА ЛИЗА ОТ СИРИЩНИК И… МАСТУР-БАТОРЪТ

(опит за психоаналитичен портрет)


Основните претенденти за прези-

дентския пост у нас (Първанов и Сидеров) са твърде благодатна тема за психоаналитични тълкувания. Те са публични личности, за които имаме достатъчна информация; в нея обаче трябва да се вникне най-прецизно. Психоаналитичните техники ни позволяват да навлезем в по-дълбоките основания на поведението, говоренето, образа и дори излъчването на съответния политик. Обик-новено хората, неизкушени в психоанализа-та, се задоволяват с повърхностни обясне-ния за особеностите на отделните полити-чески лица. Това обикновено довежда до всеизвестния факт, че често се чувстват подведени или направо излъгани, а разоча-рованието е неизбежно. У нас на тези пре-зидентски избори около 60% от имащите право на глас не се възползваха от правото си и не отидоха до избирателните урни. Тези хора интуитивно нямат доверие в политици-те.

Това говори за сериозна криза на нашата демокрация, на нашата политическа система. Същевременно пропагандата в услуга на някои “избрани” кандидати се опитва да внушава клишетата за тяхната

27 “честност”, “добропорядъчност”, за това как “искрено милеят за народното благо” и т.н. Други политици в същото време са ни пред-ставяни като “зли гении”, които упорито вредят на “народа” (така демонично у нас най-вече е представян Иван Костов). Ето защо запознаването на все повече хора с някои умения за психоаналитично тълкуване е доста полезно, защото човек на тази осно-ва ще може да вниква сам в основанията на толкова различните изяви на политиците. А пък и самите политици, като разберат, че са разглеждани “под лупа”, ще започнат да се въздържат от бруталните спекулации с нашите чувства.

Ще подложа на психоаналитично

тълкуване господата Първанов и Сидеров. Надявам се, че те няма да се сърдят и че ще са ми благодарни, че съм им казал нещо прекалено важно, касаещо тях самите, за което те едва ли си дават сметка.

Първанов от доста години се под-визава в политиката и е твърде известен на хората. Този човек (независимо от всичко) е доста трагичен образ: нему се наложи за тия преломни години да изживее безкрайно много разочарования. Той, предполагам, болезнено се е отказал най-напред от такива съкровени неща като младежките си кому-нистически убеждения, от безразделната си любов към СССР и Русия (дали?). Той тряб-ваше да преглътне ориентацията на страна-та към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Той стана лидер на БСП в най-тежкото време за тази партия: когато тя за трети път доведе при Виденов (след Живков и Лука-нов) до пълна разруха нашата страна. Пър-ванов “сдаде властта” и, предполагам, е преживял страшен потрес от това наложено му от “улицата” предателство. Но съдбата съвсем ненадейно му се усмихна и той, без сам да се е надявал на това, стана прези-

дент на България. Това също е кардинален прелом в душевните опори на този човек. И тези неща няма как да не са се отразили на неговото психично състояние.

Сидеров пък излетя в политиката така стремглаво, че все едно се сбъдна най-съкровения му сън. В предишните години този човек (незавършил журналистика жур-налист) беше образцов аутсайдер, без сери-озно образование (завършил е само… тех-никум по фотография), без особени пости-жения в живота, но с доста големи амбиции. Бил е години наред безработен, неоценен, без семейство, но явно дълбоко в себе си е вярвал в своята съдба. Писал е книги, за които мнозина твърдят, че са просто компи-лации на чужди идеи. Писал е и стихове, за които сведущите в поезията твърдят, че са бездарни. Няма да се учудя, ако (подобно на Хитлер) е рисувал и е искал да стане и ху-дожник, за да се прехранва поне с картините си. Тези дисонанси са твърде важни за оформянето на душевния му облик. Първанов е спокоен, излъчва благост, мило-видност, говори кротко и спокойно, гледа нежно, излъчването му е на умерен и добър човек.

Сидеров е негова противополож-ност, той е рязък, нервен, говори силно, на митингите крещи и ръкомаха (най-впечатляващ е неговия поздрав с дясна ръка, свита в юмрук), очите му блестят дя-волски и излъчват буйство, държи се по-зьорски и явно обича публичността и слава-та. Доста е емоционален и дори страстен. Човекът, неизкушен в психологията или психоанализата, възприема дотук образите на Първанов и Сидеров; по-нататък не е способен да се вглъби. Но това е само по-върхността. Затова за повечето хора обяс-ненията са от този род: “Първанов е споко-ен, Сидеров е нервен”. Всеки по-нататък

според политическите си предпочитания тълкува и единия, и другия в различна свет-лина. Например за симпатизантите на Атака Сидеров е нервен и рязък понеже е много… “честен”, и понеже до дъното на душата си е възмутен от безобразията на политическата класа, затова се държи така. Но това е еле-ментарно. За Първанов пък доста хора си мислят, че е изключително коварен човек, и затова “добротата” му е единствено маска. Но и на тях им убягва основата на тази първанова душевност.

Психоаналитичното тълкуване оти-ва по-дълбоко, обръщайки особено внима-ние на детайлите. Ето един такъв детайл, който носи огромен смисъл: усмивката на Първанов. Всички са забелязали, че когато се опита да се усмихне, това не му се удава, и лицето му започва да се гърчи в странна, болезнена, измъчена гримаса. Очите му са съвсем безизразни, а устата се мъчи да се усмихне. Усмивката на Първанов е не по-малко многозначителна от тази на Мона Лиза. Нещо прекалено болезнено има в тази “полу-усмивка” на Първанов. Ако се разгадае неговата усмивка, то това ще хвърли свет-лина върху страшната тайна на този човек. Сидеров пък хептен не се усмихва, което също не е естествено. Той постоянно въси вежди и има изражението на човек, който гледа в… бъдното, едва ли не в… отвъдно-то. Този човек е толкова нервен, че все едно е обърнал гръб на живота. За живота е присъщо веселието, радостта. А Сидеров миналата година посрещна дори вестта за бленуваното влизане в Парламента без да се усмихне и зарадва; посрещна тази вест със свъсени вежди и гневно изражение на лицето. На какво всъщност толкова се гневи Сидеров?

Единият, Първанов, често се опит-ва да се усмихне, но това съвсем не му се удава; другият – Сидеров – изобщо не се усмихва и е постоянно гневен. Ето тук е възела, който ако се разплете, ще разберем най-важното за тези двама “изтъкнати лю-де”.

Ще започна със Сидеров, понеже е по-труден за тълкуване.

За щастие той е писал стихове. В поезията човек излива душата си и тя е особено показателна за психоаналитика. Ето едно стихотворение на Сидеров, което се нарича “Автобиография”. То е безкрайно интересно, но аз ще обърна внимание само на два-три момента.

Стихотворението започва доста рязко: “Срамувам се от майка си и баща си – дребни чиновници в редиците на Партията – голямата ядачка на души”. За да заяви това за родителите си, явно този човек е безк-райно гневен. На какво ли толкова е гневен? На “Партията”? Така се струва на мнозина, които настояват за “антикомунизма” на Си-деров. Едва ли е така обаче.

Но ето един възлов момент по-надолу: “Веднъж във блъсканицата за кифли

28 (от 5 стотинки)/ в училищната лавка/ тълпата ме притисна към свръхзагадката на приро-дата - / едно момиче с меки форми./ Усетих страшна слабост и панталоните ми се на-мокриха. / Аз станах мъж, а момичето остана девствено - / тълпата, тоест колективът, ме оформяше…”. Сидеров признава, че е изжи-вял оргазъм в блъсканицата пред училищна-та лавка. Нищо особено, казах той, явно, е страстна натура. Но по-надолу попадам на още по-важно признание на Сидеров: “Ня-колко години след това бях вече оформен онанист”. И пише: “Обичам няколко жени в района от Арл до Пасадена / И те ме обичат. / Няма никога да захапя зърната на гърдите им. / Защото съм посаден / в пустинята. А те са в друго измерение. / В яловите пясъци на мастурбациите всичко попива, / сякаш нико-га не е било.”.

Това признание вече разкрива за-гадката за яростта и нервността на Сидеров, също така и за неговата страстна полити-ческа активност. Този човек години наред не е бил с жена и не е имал нормално сексуал-но преживяване. Той е онанист и мастурба-тор както сам твърди. Когато предназначе-ната за сексуално разтоварване енергия устойчиво и продължително не се изразход-ва по предназначение, тя се натрупва и започва да застрашава душевния живот на индивида. Единственият изход е пренасоч-ването й в друга посока. Това се нарича сублимация. За Сидеров такава сублимация в наши дни се оказва политиката. Той затова е така страстен в политиката, тя за него замества сексуалното удоволствие. Ето защо когато този човек е на трибуната, ръ-комаха неистово, крещи и се опива от своята величавост, той всъщност… изпитва сексу-ално удоволствие. Нищо чудно да изпитва и оргазми. За него ораторстването на митинг просто е заместител на сексуалното удовол-ствие. Неговия поздрав (свитата в юмрук

ръка, вдигната високо) явно е следа от безк-райните му самотни нощни мастурбации: той свива и изпъва дясната си ръка със свити пръсти така че все едно мастурбира. Този човек е до такава степен сексуално незадо-волен, че за него политическото е станало заместител на сексуалното. Такива хора в историята са нанесли най-страшните беди на човечеството. Ленин например е бил поразен от сифилиса до такава степен, че никога не е бил мъж, никога не е бил с жена. Хитлер също не е познавал нормалното сексуално удоволствие, той е бил привър-женик на перверзията “златен дъжд”, сиреч получавал е сексуално удоволствие само когато есесовци са пикаели върху него. И на митингите Хитлер е получавал удоволствие, подобно на сексуалното – досущ като нашия Сидеров. Затова тези хора са така бесни. Е, вярно е, сега Сидеров има до себе си жена: Капка. За нея той пише така: “Тя ме спаси от бесовете”. Но ранните години до появяване-то й в живота му са оставили непоправимия дефект върху психиката му, за който тук стана дума.

Да завърша със Сидеров така. В същото стихотворение “Автобиография” той пише ето тези думи (става дума за “другар-четата” му от детството): “Сега за тях съм аутсайдер(ов)”. Представете си какво става с психиката на един човек, имащ съзнанието за непоправим аутсайдер, когато той по един каприз на съдбата излети до върховете на славата. Много българи явно затова са така загрижени за душевното здраве на Сидеров.

А за Първанов нещата са ясни. Не-говата странна усмивка издава вътрешната му трагедия на човек и историк, принуден от същите тези капризи на съдбата и историята най-кардинално да се откаже от всички свои предишни (и младежки) убеждения и цен-ности. Това наистина е страшна трагедия. Антинатовецът Първанов беше принуден да подпише договора за присъединяването на България към НАТО. Приятелят и ембарго-вият партньор на С.Хюсеин беше принуден да изпрати български войници в Ирак в помощ на коалицията против Саддам. Идей-ният другар на Милошевич, който му пише-ше писма, израз на най-сърдечна подкрепа, доживя да види приятеля си пред трибунала в Хага. Той и на погребението му не можа да отиде, въпреки че толкова го обичаше. Няко-гашният националист Първанов днес е при-

нуден да слугува на Ахмед Доган и да бъде унизяван непрекъснато от лакомията за власт на този коалиционен партньор. Някогашният “убеден републиканец” днес е пръв съюзник и приятел с бившия монарх. Той беше агент Гоце, кри години наред това, лъга и отрича, но накрая беше принуден да си признае. Това е страхотно унижение. Няма го СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича ду-мите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него. А иначе посто-янно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Това е истинска трагедия. Нашият Първанов се чувства така, че все едно е сключил сделка с Дявола. Все едно Дявола му е казал: “Ще ти дам всички земни благини, пари, власт, слава, но в замяна искам да се отказваш постоянно от убежденията си и да правиш обратното на това, което ти се иска!”. Как при това положение нашият любим Първа-нов да може да се усмихва?! Та това е пъл-но душевно и личностно раздвоение, това е подобно на шизофренията. Ако има някой у нас който да страда най-жестоко, това е нашия президент. Мъките му са невероятни. Затова той не може да се усмихва, затова той се усмихва така измъчено, затова усмив-ката му е като на… терминатор. Или поне като на… Мона Лиза (да ме прощава дос-тойната дама!).

Психоаналитичното тълкуване мо-же да ни каже някои истини, които иначе са трудни за признаване. Те хвърлят светлина върху онова, които иначе по никакъв начин не можем да знаем. Но именно затова бла-годарение на психоанализата можем да схванем най-важното за личността до нас и за самите себе си. А пък за публичните личности и управниците ние в качеството си на избиратели имаме право да знаем всич-ко, цялата истина. Едва тогава ще можем да направим разумен избор.

АЗБУЧНИТЕ ИСТИНИ И НЕПРЕХОДНОСТ-ТА НА АНТИКОМУНИЗМА

Двадесетият век показа колосални по размер и по бруталност прояви на безчо-вечност. Ако не разберем как беше възмож-но това, то какъв ли ще е двадесет и пър-вия? И най-вече: дали не трябва да се заг-рижим за това какво зависи от нас – за да не роди и той злото, чиито корени са подхран-вани от ненавистта на ХХ-я век?

Ако разберем страшното лице на столетието, определяно от ирационалните

29 маси, ако вникнем в същината на колекти-визма с неговите чудовищни последствия, то това ще ни приближи до осъзнаването на автентичните основи на съществуването, което е близко до човека. А това е първата стъпка, която е решаваща за приближаване-то ни до величествения универсум на сво-бодата с всичките му предимства, със зало-женото в него, от което е крайно време да се възползваме. Оздравяването на едно об-щество, пострадало от проказата на кому-низма, започва с връщането на отделния индивид към живота и безценната за човека свобода, която единствена ни дава възмож-ността да бъдем себе си по един достоен за човека начин. Нима това не е първото, с което трябва да се заемем – като индивиди и като нация?

Казаното е особено важно за об-ществата като нашето, които са преживели страшния комунистически произвол спрямо човека, неговото достойнство, права и сво-бода – и в резултат на това все още про-дължават да страдат. Комунизмът постави всяко нещо не на неговото място, изврати и изкористи всеки човешки интерес и порив, опита се да изтръгне свободата от човешки-те сърца. Обществата, излизащи от варвар-ското време на комунизма, са болни общес-тва, неговия вирус все още продължава да обезсилва обществения организъм. Оздра-вяването на всяка една нация, чиито сили бяха доведени до изчерпване, е насъщна задача по пътя към едно по-добро бъдеще. Разсейването на мъглата, скриваща толкова много изопачавания и цялата тази бъркотия, в която благодарение на комунизма все още живеем, неимоверно ще облекчи движение-то ни към едно здраво и човечно общество. А разпространението на ясно съзнание за ставащото сред човешките същества и овладяването им от ценностите на свобода-та ще направи невъзможно разпиляването на човешка енергия в ненужни посоки – както това ставаше досега толкова пъти. Трябва най-безпощадно да открием и изоб-личим корените на комунизма – ако искаме и

обезсилим неговата зараза. Нужна ни е противоотрова за този вирус, който има много разновидности; в противен случай здравото общество за нас ще си остане само фикция. Ето защо антикомунизмът е една стратегия на оцеляването на ония общества, които така жестоко пострадаха от проказата на комунизма. И затова е нале-жаща потребността да си дадем сметка за ония прости истини, от които нямаме право да отстъпваме.

Здраво е съществуването на инди-види, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собст-вената индивидуалност. На една част от обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на такова разбиране – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способс-тва за растежа, цъфтежа и за раждането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом. Докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно още-тява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото те губят онова, което иначе са могли да имат. Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпро-вожда неотлъчно, че всички са "равни" един-ствено в нищетата си, в онеправдаността си, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр. Реки и морета от кръв бяха пролети заради чудовищната идея за "ра-венството" на комунизма – има ли още хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?! Изглеж-да има такива хора, щом отвсякъде чуваме, че “комунизъм всъщност не е имало”, че той просто бил един “светъл” и дори, представе-те си, “християнски идеал”, а това, което сме имали, нямало "нищо общо" с него. По-надолу ще бъде показано, че това не е така, че същността (идеята) на комунизма точно съответства на неговите прояви в реалната история.

Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а обществото е… всичко"? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на… "резервите" си спрямо нея, които кому-низмът успя все пак да насади в сърцата им? Така например някои като че ли си "присвояват" свободата с всичките й пре-димства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъс-

нато се "разминават" с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя дава на човека. Трети пък прекалено много се стра-хуват от трудностите, свързани със свобода-та – и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и "губители" на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това).

Разпространението на съзнанието, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончател-но преодоляване на варварството, свързано с неразбирането на свободата. То поставя началото на една цивилизация на свобода-та, на чиито плодове се радва модерният човек. Престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу лич-ността и посегателство върху нейното битие.

Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същест-ва, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А кому-низмът започна своята вакханалия на про-извола тъкмо със заличаване на границата между "свое" и "чуждо", той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикри-ван зад фразите за "съвършеното щастие" и "всеобщото равенство". Този ламтеж изда-ваше неспособността на адептите на кому-низма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и "общото". Именно това абстрактно "общо", в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр.

Свободният човек е горд със свое-то и не завижда на чуждото – тъй като раз-чита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно

30 да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собс-твеността и виждат в тях коренни предпос-тавки на човешкото битие. Там, където лип-сва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички пред-поставки за болест на обществения органи-зъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот. Обществата, които са преживели комунистическата агресия спря-мо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насо-ките, за които стана дума.

Справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки "длъжното", всекиму неговото, не… "на всички еднакво", "едно и също", "порав-но". От това неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна "справедливост", приложима за всички индивиди, а още повече пък за "всич-ки случаи", всъщност е отказ от справедли-востта и защита на произвола и несвобода-та: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да се "въз-наградят" със създадени от други хора бла-га. Справедливостта следователно е нещо "крехко" и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права, а неин корен е автентично разбраната сво-бода. Именно затова "равенството на нерав-ните" (Хегел) е най-крещяща несправедли-вост, която взривява всяко общество. По-добна мисъл е успяла да разложи съзнания-та на искащите "справедливост" низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свобо-дата и пр.), увлякла е неориентираните и слабите, станала е тяхно "верую" и ги е повела към "сияйното бъдеще на комуниз-ма". Искащите "пълно равенство" с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат да бъдат "маса", "пролетариат", гладни "санкюлоти", при това така жадни за

чуждото, нагло претендиращи то да е "тях-но". В наше време комунистите успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната "приватизация" да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства, продължили половин век.

Там, където конкуренцията се за-меня от една абстрактна "солидарност" без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничес-тво: някой е заинтересован да бъде "носен" от другите, апелирайки към "солидарността" или пък към "братството между хората", както правеха тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се осно-вава на коректното съперничество и на конкуренцията. Човешките същества се стремят към надмощие – и това трябва да бъде приветствано: съперничеството по-ражда импулси за развитие както на индиви-дите, така и на общността като цяло. В кон-куренцията надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откри-тите към многоликите перспективи на бъде-щето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на собствените си сили.

Животът не се поддава на разсъ-дъчно "регулиране" и "насочване", на един външен "свръхрационален" контрол. Живо-тът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. В този смисъл "давайки" сво-бода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги "правим" адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото ("системата") се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се "дава", а трябва да бъде "присвоена" от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спон-танността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до раз-рушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, "планирането" на живота в обществото, съсредоточаването на ресурси-те в ръцете на един "изцяло предвидлив" център или "свръхмозък" (централизация и "национализация"), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, "предпазването" на индивидите от "изкушенията на свободата", "общото дело", заместващо индивидуалното, колективното "правене" на някакво абстракт-но "всеобщо щастие" и пр. Всички тези "из-куствености" и "фалшивости" на разсъдъч-

ното комунистическо безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния органи-зъм, довеждат го до пълно изтощение. Ос-тавен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода. Об-ществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продук-тивно. В него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инерт-ността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само "механизмите" (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от тради-цията. Такива са механизмите и правилата на различието в индивидите и собственост-та, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. "балансите" и "противо-тежестите" както на анархията, така и на тоталния държавен контрол, лишаващ инди-видите от инициатива и опропастяващ жиз-неността на човешката общност. Общество-то не търпи външно наложения му абстрак-тен "ред" на един "всичко планиращ център", който не може да предвиди и подреди цели-те, а също и крайния резултат. Докато сво-бодната инициатива на милиони индивиди чрез колосалното "преплитане" на целите спонтанно ражда превъзходен и разширя-ващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени.

Трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свеж-да до това много хора да станат собствени-ци и така да поемат съдбата си в собствени-те ръце: защото "свободата без собстве-ност" не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодаре-ние на собствеността. Ненавиждащите сво-бодата затова толкова силно мразят частна-та собственост (комунистът обаче обича да граби чуждото!); това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която са се прист-растили. Обществата, в които ненавиждащи-те свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена собственост: тук кому-нистите станаха… капиталисти?!!

Богати са обществата, които не се страхуват от "коварствата на свободата" – от изпитанията, свързани с нея, от "проблеми-те", които тя създава, от безпокойствата, предизвикателствата, рисковете, от видима-та "хаотичност", които я съпровождат. Бедни и безжизнени са обществата, заложили на схематизиращия разсъдък с неговия външен и стерилен ред, който нищо значимо не може да роди. Такива общества страдат именно защото се страхуват от свободата,

31 защото не изпитват доверие към индивида, към раз-личността, която е нашето истинско богатство. Абстрактното "общо", на което те се основават ("народното единство", "моно-литната общност", "несъкрушимостта на въвеждащата ред партия" и пр.) ги влече към гибел, към неотвратимо унищожение заради пресекването на извиращата от индивидуалностите жизненост: комунизмът беше сполетян от една такава заслужена все пак участ. Но обществата, заложили на разнообразието, пораждано от свободата и от творящата чудеса раз-личност на дръзно-вените индивиди, постигат всеобщ успех и просперитет – защото са подхранвани от могъщи корени в дълбините на човешкото. Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способ-ността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стес-нява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно "забранено е всичко, което изрично не е разрешено от закона", от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. "Ще правите само онова, което законът ("уста-вът") е благоволил да ви "отпусне", всичко останало е забранено!" – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд. Подобен подход към "свободата" съдържа-ше в най-чист вид "законността" по времето на комунизма: законът само на думи провъз-гласяваше всички "свободи", гарантирани обаче само на хартия, а щом фактически "разрешеното" е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секре-тари се даваше правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено. Такава система не на правото, а на неправото, служещо не на свободата и нейната реализация, а на про-извола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята.

Това, че има закони не е достатъч-но за разбирането на съществуващото в света на индивидите; важното е какви са тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави отно-шения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното общество. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своя-та съдба. Такива закони прокарват тенден-цията индивидите да бъдат "ръководени", "направлявани", "командвани" или просто "водени" от силната ръка на държавата. Такова едно законодателство е тъкмо соци-

ално, тъй като то изхожда от презумпцията за господството на социума над индивида. Съответно индивидите необходимо биват поставяни в някаква зависимост от "майката-държава", това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцен-тът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна "справедли-вост", и тъй като индивидите са лишени (или, при "социалистическата" версия, огра-ничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на държавата да про-мени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. Когато в едно добре развито пазарно общество социалис-ти започват да "коригират" законите в "соци-алистически дух", те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за "по-справедливо" разпределяне на доходите (данъчното бре-ме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват им-пулсите за развитие, подготвят стагнация на производството, сиреч сами отрязват коре-на, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за слабите хора "соци-ални програми". Разбира се, социалистичес-ките управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия паза-рен строй, но така натоварват иначе ефек-тивно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима "загриженост за всички" е гарантиран. Такова общество трябва отново да бъде вкарвано в естестве-ния коловоз на автентичните пазарни меха-низми, което става при дясното консерва-тивно управление.

Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си ста-нал господар на собствения си живот, на себе си. Общността на недостойните (кому-ната) познава само външния контрол, при-нудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на "самозванков-ците", на робските души, която е най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си

живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не "всички заедно", не безличният "демос", а индивидът е неговият единствен властелин.

Затова и онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобо-да, собственост, доблест, и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, срещу естестве-ното неравенство, поставящо всеки на мяс-тото му. Зад тях стои разрушителната енер-гия на непълноценно съществуващите мал-цинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба сре-щу свободата и свободния живот. Комуниз-мът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към сво-бодата, овладените от една сляпа мизант-ропия. Този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се пов-тори вече. Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко дос-тойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното.

Отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по "задънени улици" в развитие-то или пък да се върви в някакво "сляпо разклонение" на историческата човешка еволюция.

Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експе-римент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен "културен и ценностен вакуум" или пък "екзистенциал-но безвремие", изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексце-сии, дива ненавист спрямо живота, свобода-та, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това "войнстваща" прос-тащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено "с краката нагоре", невъоб-разимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо пози-тивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло "антитрадиционен свят", абсур-дността на "света-лагер" в неговата пълна "антитрадиционност", в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и "новият човек" на комунизма се оказа кари-катура, жалко подобие на човека, неговият

32 "нов морал" не беше нищо друго освен ос-кърбление на всяко морално чувство и не-поносимо лицемерие, а неговите "нов живот" и "нов свят" се оказаха противоположност на живота и "свят" на непроницаемата тъма ("свят" все пак иде от свет-лина!).

Днес е ясно, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с "абсолютните предимства" на нес-вободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преста-вали да никнат – тъй като винаги са същест-вували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази катего-рия хора вече не са мнозинство, което има силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на без-личности като тях самите. Мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свобо-дата си. Струва ми се, че възходът на Атака у нас успя да обере хората с крайно леви илюзии, обещавайки им реванш срещу тол-кова неизгодната им свобода и подминалото ги “благоденствие” на демокрацията. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени привърженици" на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на съблазните на несвободата: без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно. Крахът на комунизма – който по естеството си е "апогей" на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесни-ца върху тези самоотвержени привърженици на… "сладката несвобода", върху тези ярос-тни противници и врагове на толкова неиз-годната им свобода. След краха на комуниз-ма обаче не видяхме несметни тълпи, бла-гославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, консерватизма, традиционните ценности на човечеството и пр. Затова особено у нас всяка стъпка в реформирането на общество-то се извърши фактически от едно малцинс-тво при яростната съпротива на упоеното от комунизъм мнозинство. Ето защо антикому-низмът ще си остане главен двигател на развитието ни още много години напред. Традиционните ценности на консерватизма и антикомунизма са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.

СЪВРЕМЕННИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ И ЦЕННОСТИТЕ НА ТРАДИЦИЯТА

16. 09. 2006

Ние съществуваме не на "празно място", а в някакъв смисъл и благодарение на унаследената традиция. Става дума за значимото в човешките опити за самопреде-ление, разгръщащи се на почвата на неиз-числимото множество от индивидуални раз-личности. В тези опити за търсене на човеш-кото и на значимото, субстанциалното за човека, не всичко е останало, а е бил "про-изведен" и много баласт, много излишна тежест и една подлежаща на отхвърляне обремененост. Утвърдило се е обаче и е останало единствено адекватното на живота за човека, съответстващото на неговата свобода, устойчивото, значимото, онова, "без което не може", необходимото за са-мостойната субективност. Човекът в тради-цията е сътворил дълбоко потребните усло-вия на съществуването, достойно за човека, т.е. за това съществуване, което се синхро-низира с естеството на живота за човека, с неговото неизразимо докрай тайнство. Не може да се мисли за съвременното същест-вуване на човека – в условията на създаде-ните от него жизнени реалности, зачитащи индивидуалността и собствеността общнос-ти, свободен пазарен строй, непрекъснато разгръщащ се ред и законност, културни и духовни детерминанти на съществуването и пр. – извън традицията, която го прави въз-можно и така ефективно. Затова може да се каже, че светът за индивида не е друго ос-вен светът на традицията, явяваща се по естеството си "законосъобразност" на него-вата свобода или пък жизнеустойчивост на сътвореното и сътворяваното от човека.

На онези, които възприемат тради-цията като отрицание на самата възможност за "новаторство" – и затова тя им изглежда "консервативна сила", съпротивляваща се на

новото! – вероятно е неясна същината както на традицията, така и на т.н. новаторс-тво; от друга страна те, и това е съвсем сигурно, не са си… "изчистили сметките" със свободата, явяваща се същност на живота за човека. Но ако в традицията остава само значимото за живота и съгласуващото се със свободата, то тогава няма място за някакъв самонадеян "радикализъм", опитващ се – чрез рушенето на традиционното, т.е. на жизнено значимото, дори на субстанциално-то за живота и свободата на човека – в крайна сметка да постави всяко нещо не на неговото място, т.е. да обърка съществува-нето, да "размъти" неговите извори. Светът, запознат най-пълно с последиците на най-яростния радикализъм в историята, с не-вижданите по-рано изстъпления на комуниз-ма, вече с опасения гледа на всеки призив за "революционно новаторство", предлагащо коренни изменения на съществуването съобразно някакви кухи разсъдъчни предпи-сания. Ако разберем естеството на истори-ческата традиция на вековете, намираща се в дълбоко единение с опорите на съществу-ването, то едва тогава ще можем да се доближим и до пълноценно разбиране на всичко онова, което, макар и новост, може да обогатява съществуването на човека, а не да го ощетява или пък съсипва.

В наше време изпъкват предимст-вата на велики и непоклатими традиции, трасиращи, подобно на указателните камъ-ни, пътя на човечеството към автентично преживяваната и действителната свобода. Става дума за ценности, придаващи смисъл на съществуването, опитващи се да го доб-лижат до неговата автентичност и посилна за човека пълнота: доверие в способностите на човека да се справя сам, да проявява на свой риск и отговорност насочени към инди-видуалния успех инициативи и предизвика-телства, да бъде пълновластен господар и собственик на своите постижения, да зачита свободата и достойнството на "себеподоб-ните". Човешките същества не бива да бъ-дат подлагани на груб външен контрол и лишавани от самостоятелност, те са длъжни да се съпротивляват на опитите да бъдат правени "еднакви" и "послушни", апатични и лишени от воля и т.н. Вижда се, че така разбраната традиция не слага прът в "коле-лото на развитието", а всестранно го насър-чава и подкрепя, дори го прави действител-но в неговата необходимост и разумност, а също така цялостно го импулсира към "нео-бозримите шансове на човека" (Ясперс). В този смисъл традицията не отнема свобода-та, а – сама бидейки квинтесенция на свобо-дата – създава пространството на нейното пълноценно реализиране, формите на себе-постигане на човека в измеренията на дейс-твителната свобода. Правилно разбраната традиция, съдържаща в себе си устояли на времето правила и стереотипи на живот, обичаи на добре устроения и подреден живот, не е бариера пред индивидуалната

33 свобода; напротив, тя е нейна почва, "опор-на точка", "лост", благодарение на който съвременното съществуване спонтанно и непринудено се хармонизира и възобновява в поривите му към "най-доброто" и "съвър-шеното", "ефикасното" и също така "разум-ното", дълбоко потребното и истински зна-чимото. И ако животът, а също така и свобо-дата сами по себе си са ценност, то тради-цията е тяхното органично допълнение, в което се концентрират единствено постиже-нията, способстващи за "разполагането" на индивидуалното съществуване в адекватни на самото него форми. Затова традицията е в пълния смисъл на думата човешко творе-ние, което тъкмо поради това е пригодно и значимо за човека, обслужва неговите жиз-нени потребности. Ето защо отрицателите на традициите (оценявани от тях като "вех-ти", "стари" и дори "мухлясали"!) поради пълното си неразбиране се виждат принуде-ни да чертаят планове за "нов човек", "нов свят", за някакво "общо дело" или пък за така безсмисленото, абсурдно "всеобщо щастие", за "нов морал" и пр. Затова на тях също им изглежда "идеал" не постигнатото от цивилизацията и културата, а варварство-то, в което всички били равни единствено в своето безсилие, а също и съвсем несво-бодни. Но здравият човек, изправен пред толкова възможности за перспективно съ-ществуване в пределите на жизнени тради-ции, няма да се подведе и да се вслуша в подобни кухи схеми, чиято плоска разсъдъч-ност никога няма да улови тоталността на живота, неговото величаво богатство и въз-торжения трепет, пораждан от свободата в гърдите на открития към предизвикателства-та на битието и затова изцяло отговорен пред съществуването си съвременен човек. Въплъщението на доктринерството, насоче-но срещу всички традиции и срещу самия живот – комунизмът – затова построи един античовешки свят, основан на лъжата, и затова той изпитваше такава дива злоба срещу истините, съхранявани от вековните традиции на човечеството.

Традиционно устоялият живот, раз-гръщащ се в пространството на все по-адекватно разбираната свобода, не може да бъде "заобикалян" или пък отричан в името на същата тази свобода без посягане на суверенността на индивида и правото му на сама себе си определяща жизнена инициа-тива. Всичко ново се откроява като такова именно в перспективата на традицията, то е подготвено от усилията на поколенията да се впишат най-ефективно в естествения строй на съществуването. Това означава, че новото не може да "зачертае" подготвилата го, дори извикалата го към живота традиция, а – доколкото то носи нещо значимо в себе си – по необходимост органично се съчетава с нея. Всичкото това е така, защото не е възможно да бъде "изобретено" неподози-рано от миналите поколения и принципно различно съществуване, основано при това

на коренно други предпоставки. Тези необ-ходими предпоставки, на които се покои традицията, са винаги свобода, собственост, суверенни права на индивида, самоопреде-ляне на човека, лична отговорност пред индивидуално овладявания живот, усещане за власт спрямо собственото бъдеще. И така, модерното не може да е коренна про-тивоположност на обичайното и на традици-онното по същия начин както новото не е пълно отрицание на старото, а органично го допълва и го издига на по-висока степен. Историята не може да бъде "натикана" в някаква разсъдъчна схема, представяна за "идеал" на съществуването и "пълно съвър-шенство".

Историята по своето естество съ-ответства на възможностите, които животът предлага на човека. Затова тя чрез традици-ята улавя и "задържа" само онези форми на живот, онези жизнеутвърждаващи правила и обичаи, които в своята постепенност все повече и повече приближават човека до живота, правят го адекватен на неговите изисквания, пречупени при това през приз-мата на свободата. Всъщност човекът има винаги пред себе си две алтернативи, две дилеми на свободата си. Първо, да живее съобразно дълбокото вътрешно естество на самия живот и чрез също така вътрешно присъщата му свобода и спонтанност (и тогава няма да му се струва, че "прави" и "гради" своя живот според схеми и разсъ-дъчно изобретени, външни на живота прави-ла!). Или пък, като втора възможност, в една самозабравеност и самонадеяност да се заеме със "строителство" на живота според изобретени от бедния му разсъдък "принци-пи" и "закони", при което да започне да "про-извежда" нездрави и фалшиви, изкуствени и безперспективни "новаторства", лишени от субстанциална значимост и автентичен смисъл. Първата възможност обозначава пътя на жизнеустойчивата традиция, опре-деляна от автентично разбраната свобода, докато алтернативата й се свежда до раз-рушителния път на "революционния радика-лизъм" (игнориращ всички традиции и наз-рели възможности!), до гибелното следване на чистия произвол, който никога не е довел до нищо добро, напротив, пораждал е само злини, беди и убийствени за човещината волунтаристично-разсъдъчни проекти от типа на комунизма. Накратко казано, тради-

цията е "приятел" на автентичния живот, пропит от човешкия усет за свобода, докато голото отрицание на традициите от страна на самонадеяния радикализъм неумолимо води до провал на човечността. Провал, определян винаги от дива ненавист спрямо живота, спрямо естествената удовлетворе-ност от него, спрямо благородните пориви за творчество и себедоказване и т.н., а също и насърчаван от някакво абсурдно преклоне-ние пред вулгарния произвол и суетната несвобода.

Установихме, че традицията в сво-ята цялост е резултат от "привързаността към живота" (Роджър Скрутън) на човешките същества, от пристрастеността им към сво-бодата – бих си позволил да добавя. Тради-ционно става онова, което се основава на отношението към човека като към "цел сама по себе си" (самоценност), а извън традици-ята остава всичко, което се свежда до разг-леждането на човека като "средство за пос-тигането на всякакви цели". Традицията следователно е "душа" на все по-разраства-щото се "царство на свободата", докато радикалната антитрадиционност се оказва израз на "отпадане" от това царство, симп-том на болезнена конституция и проекция на изцяло варварски и нерафинирани инстинк-ти, които поради враждебността си към свободата нямат никакво бъдеще – и затова винаги са аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално определения чрез свободата строй на човешкото битие. Такива отклоне-ния от жизнеустойчивата традиция, изразя-ваща значимостта на чисто човешкото, тъкмо поради това са изцяло безперспек-тивни. Те не могат да сътворят нещо ценно и съгласуващо се с традицията, техния ефект е напълно разрушителен, никога съзидате-лен, те не могат да формират своя култура и т.н. Затова отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано пред-ложение да се поеме по "задънени улици" в развитието или пък да се върви в някакво "сляпо разклонение" на историческата чо-вешка еволюция. Комунизмът е най-красно-речивият пример за напълно обречен соци-ален експеримент, който не можа да постиг-не нищо значимо, който затова произвежда-ше само най-изродени форми на съществу-ване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен "култу-рен и ценностен вакуум" или пък "екзистен-циално безвремие", изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексце-сии, дива ненавист спрямо живота, свобода-та, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това "войнстваща" прос-тащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено "с краката нагоре" (любим

34 израз на Маркс и Енгелс!), невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопаче-но и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло "антитрадиционен свят", абсурдност-та на "света-лагер" в неговата пълна "антит-радиционност", в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и "новият човек" на комунизма се оказа кари-катура, жалко подобие на човека, неговият "нов морал" не беше нищо друго освен ос-кърбление на всяко морално чувство и не-поносимо лицемерие (виж "Моралния кодекс на строителя на комунизма" – най-наглата подигравка с човечността, която някога е била измислена!), а неговите "нов живот" и "нов свят" се оказаха точно въплъщение на "всички струпани накуп абсурди и издева-телства", т.е. "свят" на непроницаемата тъма (свят все пак иде от светлина!).

Казаното дотук ни позволява да погледнем на традицията от една друга позиция: традицията е концентрация на общовалидното за всяка жизнена и здрава субективност. Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност (непреодолима значимост) приема формата на традицион-ност или – когато се "утаи" в съзнанията – на един здрав консерватизъм, който не позво-лява на историческото битие на човека да излиза извън неговата стремяща се към автентичност и пълнота определеност. Въп-реки цялата многоликост на човешкото битие, проявяващо се в строго индивидуал-ни форми на съществуване (съществуване единствено на почвата на свободата!), въп-реки неговата неизразима динамика и ин-тензивност, поривите на човека към човеш-кото притежават и устойчивост в спонтан-ността си, която "уляга" като историческа и културна традиция. В този смисъл традиция-та е тъкмо общозначимото и общовалидното в световия поток от екзистенциални, култур-ни, духовни и исторически факти, тя е не-посредствената "свързаност" на феномените на човешкото битие, която нищо друго не може да замени. Примери за такива жизнени традиции, носещи в себе си несравними по значимостта си за човека ценности, са рели-гиозната традиция (съхраняваща неизмен-ния по значимостта си морален свят на човека, устремен към Висшето и Божестве-ното), също традицията на постепенно изк-ристализиращия на основата на доказали

ефективността си ценности и правила ико-номически опит на човечеството (със стоя-щите в основата му правни, политически и дори морални и пр. детерминанти), накрая общочовешки значимата традиция на все по-обогатяващата се духовна култура, обеди-няваща в себе си ценностите на изкуството, философията, науката и съпровождащата ги техника и технология. Тук, разбира се, няма да пропусна вечната екзистенциална даде-ност на семейството като свързваща инди-видуалностите форма на конкретен "общ-ностен живот", като сфера на "родствената раз-личност", даваща незаменим с нищо друго простор на (както и да смятат "модер-нистите", радикалните революционери на "остарялото и консервативно семейство"!) на отговорната свобода и личностната "заед-ност". Вижда се, че изброените "разновид-ности" на традицията влизат в дълбоко органично единство, взаимно проникват се и са пронизани от все един и същ самоосъз-наващ се дух, от "цивилизационното тъждес-тво" на свободната човечност. Отделните форми на традицията говорят все едно и също на различни езици, тяхната тема е тъкмо общовалидното за човешките същес-тва, общочовешки значимото, субстанциал-ното за битието на свободата, нагледно проявяващо се като човек. Това е именно човекът като единство въпреки цялата си раз-личност, като "индивидуална общност" или пък като общност на богатата индивиду-алност – във всеки един смисъл на тази дума.

Човекът е субективност, сама себе си определяща действителност, не знаеща покой активност. Човекът е свобода – с това е казано всичко. Но оттук следва, че всичко зависи и се свежда до това как разбираме свободата си. Свободата, откъсната от историческите форми на традицията – които са тъкмо "изкристализирала" от опита сво-бода! – неминуемо се изражда в произвол, т.е. в пряката противоположност на свобо-дата. Човек все пак може да прави всичко, но свободният, разбиращият свободата си индивид (сам и по свой избор) тъкмо затова няма да направи всичко, а само онова, което съкровено иска, което му е дълбоко потреб-но, което отговаря на естеството на живота. Тази спонтанно възникнала и все по-"заякчаваща" се самоопределеност на сво-

бодата е традицията, традицията е отго-варящата и синхронизиращата се със сво-бодната субективност "нормалност", която именно чрез субективната свобода достига до всяка "норма", до всяко "правило" или изискване. (Нали "правилното" е "нормално" – и обратното!) Това не значи, че индивидът е "прикован" към убийствена за самодей-ността му традиция – както на някои им се струва – но се изразява в това, че на почва-та на традицията индивидът насочва самос-тоятелността си по посока на смисленото за живота и отговарящото на една все по-самоосъзнаваща се автентична свобода. Тъй като няма и не може да има свобода извън пространството на свободата, ограни-чавано от жизнени традиции, то не може да се смята, че "там където властва традиция-та, там няма свобода"; работата се свежда значи до това на какви традиции индивидът е склонен да се "подчини", а това от своя страна зависи от това какъв е той самият, доколко е предан или разбира свободата. Такъв един вслушан в призива на традиция-та на свободата самоосъзнаващ се като автентично свободен индивид именно няма да се отклони от пътищата на свободата, т.е. никога няма да "кривне" по пътя на несвобо-дата – ако пък го направи, тогава… "няма да е той самият", един вид ще е загубил тъкмо себе си. Излишно е да се подчертава, че по пътищата на свободата човек никога няма да загуби свободата си, нещо повече, само движейки се по тях той ще може някога истински да я намери. Това е краткото тъл-куване на израза "общовалидност на човеш-кото", който си позволих да употребя – и по което тук, за съжаление, не мога да се разп-ростирам повече: тук се крие тема за цяла една друга книга.

Но нека да се спрем на един нов въпрос, който, изглежда, все повече се нат-рапва в съзнанието на непредубедения читател. Естествено е ако един такъв опит-ващ се да вниква в същината на работата читател вече се пита: каква е тази "неисто-ва" апология на традицията? Или пък, друго-яче казано, дали всяка традиция освен "светла и позитивна страна", няма и "тъмна, опака страна"? Дали пък не съществува "традиция на несвободата"? – може би така трябва да бъде преведен нашият въпрос? В някакъв смисъл може да се отговори: "да, съществува", но с добавката: "но тогава това не е традиция, а опозиция на традиционно-то". Дали имаме право да считаме така?

Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно; "нетради-ционното" е просто "нетрадиционно", т.е. излизащо извън дадена традиция, то обоз-начава противопоставеността на традицион-ното, опозицията на това последното. Нет-радиционното не съвпада с модерното (как-то на някои им се иска!) защото то може да представлява връщане към стереотипи, вече преодолени от традицията, да е израз на носталгия към "дотрадиционното", т. е. да

35 е тъкмо "архаичност", закъсняла във време-то, но въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза. Традици-ята в своето налагане е трябвало да прео-долее чрез непрекъсната съпротива най-вече инертността на несвободата, от което следва, че непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на упоме-натата инертност е почвата за зараждане на всяка "радикална антитрадиционност". Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи нетра-диционността е само "възкръсване" или пък "ренесанс" на тенденции, които традицията и живия исторически опит са могли преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват. Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопа-ващи "стратегията на свободата" (явяваща се същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да обособят "лошата традиция на… нетрадиционността", т.е. на неотказалата се от реванш "традиция на несвободата". По този начин традицията намира в лицето на враждебната й антитра-диционност на несвободата своя "контра-пункт", силата, вечно намираща се в опози-ция на онова шествие на свободата, което традицията олицетворява, "своето друго", "твърдия бряг", който историческата тради-ция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в опитите си да се наложи. Нет-радиционността на несвободата обаче тряб-ва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка радикал-ност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във времето ценности, тя поражда само "анти-ценности", голи отри-цания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия истори-чески процес. Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от "изблици", "инциден-ти", "ексцесии" и също аномалии, които традицията на свободата успява да преодо-лее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност. Несвободата, явя-ваща се сърцевина на непримиримата нет-радиционност и особено на антитрадицио-нализма, не може поради отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо, те и затова само пречат, вредят и отклоняват (поне за известно вре-ме!) значимия исторически и културен про-цес на "вкореняване" на свободата в човеш-ките сърца, души и съзнание. В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална антитрадиционност показа пъл-ната обреченост на тенденциите към несво-бода, които историята винаги е съдържала. С провала си във всички насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опити-те за съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да породи нещо трайно и зна-чимо, да си създаде "свой свят", свят, израс-нал върху неистовата вакханалия на анти-

човешката без-жизненост на не-свободата. Но дали въпреки това несвободата (и тя е пълно отрицание: не-свобода!) претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за "частичен реванш" – този път в някакви други, "нераз-цъфнали досега в така пищни цветове" форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е цялата чо-вешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога няма да се предаде пред живота…

Ясно е, че утопиите от рода на ко-мунизма – опитващи се да съблазняват хората с "абсолютните предимства" на нес-вободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преста-вали да никнат – тъй като винаги са същест-вували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази катего-рия хора вече не е мнозинство, което има силата да се налага и да "подправя" по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на без-личности като тях самите; мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свобо-дата си. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда "самоотвержени привърженици" на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на т.н. съблазни на несвободата – без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно. Крахът на комунизма – който по естеството си е "апогей" на влече-нието към несвобода у непълноценно живе-ещите – е тежка плесница върху тези само-отвержени привърженици на… "сладката несвобода", върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобо-да. От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава, че този човешки тип "мигновено"

ще се преобрази и по магически начин ще се… влюби в свободата. Затова и ние не можем да очакваме след краха на комуниз-ма несметни тълпи, благославящи свобода-та, индивидуалната предприемчивост, па-зарната икономика, либерализма, традици-онните ценности на човечеството и пр. – ние и не забелязахме, нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни исторически събития, съпровожда-щи краха на бесовщината, наречена комуни-зъм.

Ако е вярно, че на утопиите са под-рязани корените, то това съвсем не ни поз-волява да започнем да вярваме в нови уто-пии – само защото те били с обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат равни или още по-малко пък "еднакви". От това следва, че никога няма да настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на "свободата като осъзната необходимост". Щом като несвобо-дата не можа да си устрои "абсолютно соли-дарна държава" и някаква призрачна "общ-ност на блажените", то за свободата това е съвсем невъзможно. Нещо повече, тъкмо според свободата "царството на абсолютно съгласните поданици" е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на унищоже-ние на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата (и тези на съпровождащата я винаги несвобода!) не са достигнати, те се отдалечават с… приближаването ни към тях – именно защото откриват безкрайни перс-пективи. Свободата не е друго, а образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по най-добрия начин. Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е той за човека. "Съвършени-ят", "стерилният" живот, бидейки само блян на разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с неиз-черпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме стигнали до състоя-нието "да уловим с ръка небето", безсмис-лено е да искаме това. Именно затова тра-диционните ценности са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.

Така че наистина г-н Фукояма може да спи спокойно: историята не е дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл историческото чувство подс-казва, че историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по автентич-ното… едва сега започва, тя винаги е в началото; пътят пред "сега съществуващите" индивиди никога не е извървян, той само предстои. Животът е склонен да се възобно-вява, да започва отначало, вечно да се

36 възвръща – обогатявайки се все повече и повече.[b]

СЪСТОЯНИЕ И БЪДЕЩЕ НА ДЕСНИЦАТА

28.11.2006 Автор: Ангел Грънчаров

Неоспорим факт е, че десните пар-тии у нас са в... "тежка идейна и организаци-онна криза", както учено се изразяват поли-толозите. В основата на това състояние на дясното не са "личностните конфликти", както обикновено го обясняват повърхностно мислещите анализатори от типа на Бареков и други такива: "те помежду си не могат да се разберат, та какво остава народът да им повярва". Други пък твърдят, че "дясната кауза" се била "изчерпала", понеже вече е реализирана: всичко онова, за което десни-цата се бореше през тия години на преход, в наши дни се сбъдна, поради което тя била изпаднала в "идеен колапс".

Разбира се, мнозина (като прези-дента Гоце Първанов) се радват и даже злорадстват - по-ниско от това десницата не можела да падне, това било нейният "4 февруари", тя била разбита "на пух и прах" и пр. Макар че без да искат всъщност казват нещо съвсем друго и което едва ли им е толкова приятно: след "пълното падение" няма как да не дойде възходът; от дъното се започва да се изплува нагоре. Естествено, отвсякъде гърмят гласове с искане за остав-ки на лидерите на десните партии, особено пък на "омразния" Костов, комуто се при-писва главната вина за днешното състояние на десницата. И това е логично, "злодеят" Костов - този човек в мнението на критиците му е с някакви титанични възможности: той бил съсипал всичко в България! - няма как да не е унищожил "между другото" и десни-цата.

Ако главен показател за "състоя-телността" на една партия или политика е "електоралната тежест", то наистина десни-те партии, след като наистина станаха доста "леки" в това отношение, явно са съвсем "несъстоятелни" и едва ли не дискредитира-ни в очите на избирателя. Това именно искат да ни внушат - уж "най-безкористно". По принцип всяка партия се бори за колкото се може по-голямо доверие, понеже само чрез

спечеленото доверие може да претендира за участие в управлението. По тази логика обаче у нас най-състоятелни са БСП и Ата-ка, които са в позицията на управляващи и "удобна опозиция". Но това е нелепо, поне-же и идейната, и особено пък моралната състоятелност на тази две формации е на доста критично ниско ниво.

Друг един аргумент, смятан за твърде показателен за лошото състояние на десницата, е този: десните са слаби, понеже са разединени. По тази логика пък се иска да се "обединят", за да станат... "силни". И дори се дава за пример БСП: тя е силна, понеже не се гнуси в името на властта да се обеди-ни и "коалира" с кой ли не. Принципът, който тук действа, е: "По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит". БСП трябвало да бъде пример за десните: ето, тя е доволна, сита, преяла е с власт, а пък те са... гладни и бити. В обединението било спасението, а също и в присламчването към по-силния. В името на заветната цел, влизането в парла-мента, трябва да се целуват ръцете, пък дори и краката на Бойко Борисов. Това ни се сочи като изход, а също, вероятно, и като "най-добродетелно" поведение. СДС обаче изпита на гърба си този вариант, направи "коалиция от Сульо и Пульо", коалира се с... Яни Янев и с Дилов-син, и спечели по-малко проценти отколкото щеше да спечели ако не се беше свързвал с такива карикатур-ни образи. Тогава?

Да тръгнем обаче от нещо твърдо: претендентите да са десни у нас са повече дори и от "загрижените" за състоянието на "дясното пространство". Хем "десният про-ект" бил... "бита карта", хем безчет са канди-датите за славата да са десни - как така? Дясното било "идейно несъстоятелно" (по-неже вече нямало "десен идеал", понеже нямало вече за какво да се бори, понеже дясното било... "изчерпано"!), но в същото време гмежта от желаещи да се вредят и да бъдат признати за десни расте - това не е нормално. Дори Бойко Борисов се натиска най-яко да става десен. Явно на мнозина им се иска просто да ни баламосват. "Има нещо гнило в... Дания", има нещо гнило тука - нека да префразирам този израз на Шекспир.

Какво означава да си десен и кой у нас е "десен"? - ето въпросът, от който тряб-ва да се тръгне. Така поставен, този въпрос би ни отвел твърде далеч. Писал съм по него и съм си казал разбирането в статията "Дясната политическа философия". Тук ще трябва да резюмирам основното.

Дясно мислещият гласоподавател и автентично десният политик имат няколко допирни точки. Първият не иска "държавата да го оправя", а разчита на себе си и държи на своята свобода: моето бъдеще е в моите ръце, и никой не трябва да ми пречи да успея. Напротив, държавата трябва да съз-дава необходимите условия за инициатива-та и предприемчивостта на гражданите и да ги насърчава към активност. Десният поли-

тик приема това и вярва, че друг начин за просперитет на обществото няма: колкото повече са индивидите, които активно рабо-тят за своя успех, толкова по-добре се живее в едно такова общество.

В обществото, преживяващо рас-теж, са облагодетелствани дори и ония, които нямат нищо. Защото когато държавата не потиска с излишно данъчно бреме най-активните, растежът в икономиката дава шанс на всички. Само "най-слабите", т.е. тия, които не могат да се справят сами, ще бъдат подпомагани от държавата. На никого нищо не се дава даром или наготово - особено ако можеш да си го добиеш сам. Това е социал-ната програма на десните партии, която е реалистична, за разлика от левите и попу-листки обещания че ще се помага "справед-ливо" и че на всички ще се даде по нещо. Лявата лъжа деморализира обществото, понеже всички започват да чакат държавата да ги оправя. Сидеров е ляв, защо вегетира от същата тази лява лъжа.

Но запитвали ли сте се колцина от хората у нас истински вярват в тази автен-тична дясна философия и желаят тази спа-сителна дясна политика? Не са много, нали? Ами защо в Америка дясното е толкова силно, че по същество и двете основни партии са си традиционно десни? Там изби-рат между дясно и "съвсем дясно". Явно защото "американската мечта" е тъкмо дяс-на. Но у нас не е така, сигурно и затова дясното у нас не е толкова силно.

Да спра дотук. СДС в предишните години (докъм 2001 г.) беше реформаторс-ката сила, която успя да наложи в лицето на правителството на Костов тази по същество дясна политика. Всичко това стана при бяс-ната съпротива на лявата сила БСП и попу-листи от рода на Ж. Ганчев, някогашния Сидеров. Основните компоненти на едно "нормално", от западен тип общество (част-

37 на собственост, правова, а не насилническа държава, уважение към личността и нейното право сама да урежда живота си, свободен пазар, приватизация на държавната собст-веност, гарантиране на човешките права и пр.) у нас за тия години бяха наложени под натиска на едно дясномислещо малцинство при яростната съпротива на левите, на комунистите и популистите.

СДС тогава беше политическия представител на това дясномислещо мал-цинство, което успя да се наложи единстве-но благодарение на пълния крах, до който БСП доведе страната в 1996-97 г. Тогава СДС беше подкрепен не само от традицион-но дясно мислещите (те у нас наистина са едно малцинство), но и от много широки кръгове, в това число и от избиратели, кои-то, ужасени от тоталния провал на лявото управление на Виденов, все пак по ляв маниер наивно вярваха и чакаха "държавата да ги оправя". Тези хора днес гласуват вече за Атака.

Реформите, осъществени от 1997 до 2001 г., бяха жизнено важни. Те оздрави-ха икономиката и финансите и създадоха необходимите предпоставки за този растеж, който вече не можа да бъде спрян от попу-листкото правителство на Симеон, нито пък дори и от управляващата сега лява БСП. Тогава се сложиха здравите темели на тези исторически достижения на българската демокрация като влизането на България в Европейския съюз и преди това в НАТО. И с които днес съвсем несправедливо се кичи както популистът Симеон, така и лявата БСП.

Но в периода на трудни и мъчител-ни решения, които трябваше да взема пра-вителството на реформатора Костов, се създадоха и необходимите предпоставки за бъдещия разпад на десницата.

Една част от политическия елит на управляващия СДС тогава, и особено пък активисти на СДС по места се оказаха жерт-ва на един, бих го нарекъл, "остатъчен ляв синдром", който изигра лоша шега на цялата организация и на дясното като цяло. Тези дейци, които бяха на някакви властови пози-ции, тогава започнаха да разсъждават така:

"Аз съм десен, аз наистина искам сам да оправям себе си, ми ето, сега е дошъл мо-мента да се оправя - за сметка на "дележа на баницата". Ний да не сме глупаци, и "ножът" сега е в нас, и "баницата", ами да грабим тогава, да лапаме, какво чакаме?!". Казах, че това е остатъчен ляв синдром, понеже, както се вижда, искат да се оправят за сметка на държавата, така, както кому-нистите и социалистите, сиреч левите, са правили винаги през цялата си история: "Граби награбеното!" е тяхното символ-верую. Така се появи онова, което беше наречено "клиентела" и "клиентилизъм" в СДС и ОДС.

Политическото ръководство на СДС тогава в лицето на премиера Костов беше изправено пред следния избор. Или пресичане на тези апетити (и това означа-ваше загуба на мнозинството в Парламента, понеже клиентелата се беше окопала и там), т.е. разцепление, загуба на мандата и спи-ране на реформите. Или пък в името на реформите, в името на България и нейното бъдеще, изкарване на целия мандат - за сметка обаче на морална дискредитация на СДС.

Когато Костов все пак реши да из-гони от правителството ония лидери на клиентелата, които се бяха самозабравили, тогава именно Петър Стоянов започна патетично да крещи: "Иване, кажи си, те ще те разберат!", сиреч да го разберем ние, избирателите. Но в онази тежка ситуация, когато трябваше да се избира между загуба на мнозинството, загубване на властта, спиране на реформата и тежко бъдеще на страната и, от друга страна, една "морална девственост" на СДС, платена на страшно голяма цена, Костов предпочете да замълчи и да поеме върху себе си всички негативи. Ето това решение издава големия държав-ник у този човек, независимо какво говорят всичките му опоненти и оплювачи днес.

Историята по-нататък е ясна. СДС загуби властта, макар че можеше и да не я загуби. Но я загуби не защото Костов е виновен, а защото заинтересованите кръго-ве тогава изиграха единствения си коз: Си-меон. Понеже тогава опасността Костов да

вземе втори мандат беше съвсем реална, доведоха Симеон: защото само той можеше да осуети тази злокобна евентуалност. Си-меон и олигархията спечелиха, а в СДС започна разложението и битката за наследс-твото. Клиентелата след оставката на Кос-тов от лидерския пост завладя организация-та, а Костов беше подложен на най-жестокото и най-несправедливото оплюване, на което е бил подложен един държавник от неговия мащаб. Когато клиентелата в СДС стана безконтролна, Костов напусна и съз-даде една нова партия, ДСБ, която трябва-ше да се оформи като автентична дясна и консервативна партия от европейски тип. СДС пък в епохата на Н. Михайлова и сега на П. Стоянов си остана място на клиенте-лата и на "синята олигархия", поради което закономерно деградира дотам, че днес има шанс да се удържи само като започне да лъска обущата на Б. Борисов.

Но да се върна към актуалното по-ложение днес.

В изборите за президент тази есен десницата трябваше да излезе обединена, и с цената на много компромиси това беше направено (отчасти). Единственият канди-дат, който можеше да направи това, беше г-н Н. Беронов. Той единствен беше морал-ния авторитет, около който всички страсти бяха потиснати (временно). При създалата се ситуация г-н Н. Беронов нямаше как да не загуби: в страната вече повече от година се вихреха популистки и най-пошли нацио-нал-социалистически страсти в лицето на Атака. На фона на Атака и на буйстващия Сидеров Първанов се оказа "спасител", съвсем "нормален", "проевропейски" и "при-емлив".

Така Сидеров сервира "убедител-ната победа" на Първанов, а десницата беше "катастрофално поразена". И в дясно-то пространство по тази причина се бил отворил... "огромен вакуум", в който се на-тискат да се наместят всички: като се почне от Яни Янев (Г. Марков и М. Чьорни), та се мине през куриоза Дилов-син, също и през "любимеца на софиянци" Ст. Софиянски, та се стигне до самия Бойко Борисов, най-новата надежда на олигархията след прова-ла на Симеон.

Ето, сега стигнахме до сюблимния момент: Костов трябва да се махне и да бъде забравен. Нека да иде в историята и в "архивите", само да не стои и да не пречи повече. Ако иска да иде по дяволите, но да се махне. Ако Костов се махне, десницата ще "цъфне" и "върже", но с Костов десница-та ще изчезне и ще се забрави. Ето това вече предлагат дори и господата и госпожи-ците от "интелектуалния кръг" на Явор Дач-ков - това било спасението. Оказва се, "вече всички не искат Костов": натискът е толкова голям, че ако Костов беше слаб политик, щеше вече да се е отказал. И в дясното вече щяха да се прегръщат, танцувайки маанета около благо усмихнатия Б. Борисов. Нещо

38 повече, тогава би настъпил "всеобщ три-умф", понеже в танците като нищо би се включила и левицата, и Симеон, и дори мрачният Сидеров, който не по-малко мрази Костов и вижда в него "цялото зло". Всички мразят Костов, както всички обичат... "на-шия Реймонд", сиреч Бойко Борисов. Пък и... Гоце Първанов, защо не?!

Костов като всеки жив човек си има своите недостатъци. Например Костов съвсем не е добър в т.н. "кадрови подбор". Ето, издигна и наложи "хитрото дете" Д. Абаджиев, което също го предаде. Твърдят, че негов избор са били все хора, които злоу-потребиха, предадоха го, "забиха му ножа", и дори дълго плюха по него: Хр. Бисеров, Богомил Бонев, Е. Бакърджиев, дори Данчо Ментата и кой ли не. Явно се предо-верява на хора, които не заслужават никакво доверие. Но ми се струва, че в политиката лидерът разполага с такъв "човешки мате-риал", с какъвто... разполага, понеже явно няма друг. Или има, но по някакви извечни закони на демокрацията най-стойностни и кадърни хора съвсем не могат да се нало-жат.

Разговорът за бъдещето на десни-цата трябва да реши много въпроси. Но оставката на Костов съвсем не е "най-важният", както се опитват да ни внушат.

Аз смятам, че ако в тази ситуация Костов се поддаде и прекърши, това ще бъде най-лошото, което може да се случи. По един каприз на съдбата тази човек - дори и за най-злостните му критици - е нашият български Балцерович, и дори повече от това. В Русия има един десен политик, Егор Гайдар, който спаси Русия в най-тежък момент, и когото пак всички най-единодушно мразят. Лидери от такъв мащаб обаче тряб-ва да бъдат запазени: Чърчил е губил много избори и никога не е страдал от скрупули, че трябва да си подава оставката. Никой не може да отрече качествата на Костов като политик, който е водил СДС до най-големи победи и триумфи. Нещо повече, той създа-де СДС като партия, която взе властта и управлява за първи път цял мандат. И Пе-тър Стоянов е "кадрова грешка" на Костов, но именно той го направи президент. И сега Костов отново може да поведе партията ДСБ по верния път, по който тя може да завоюва доверие и да решава един ден съдбините на страната.

Чета написаното дотук и се питам как ли ще се възприеме. Мнозина сигурно ще си помислят: "Вижте го пък тоя, как само се подмазва на Костов!". Но тези хора про-пускат да забележат нещо много важно: никой не се подмазва на тия, които са пад-нали. Подмазват се на някой когато той е на върха, когато е във възход, не когато е долу. Напротив, всички се считат длъжни да хвър-лят камък върху този, който е слаб. Ако пишех това по личен мотив, щях да напиша превъзходна статия за Бойко Борисов или за Сидеров. Дни и нощи наред щях да пиша

тази статия, за да стане толкова силна и вълнуваща, че непременно щяха да ме забележат.

Вижте как Д. Абаджиев гледа с влажен поглед кумира си Бойко Борисов. До вчера така гледаше Костов, сега така гледа Б. Борисов. Вижте Елеонора Нико-лова как изпитва лек оргазъм като чуе за-ветното име на "супермена". Погледнете каква мила усмивка има Петър Стоянов когато отправя нежен поглед към Бойко Борисов. Така някога сигурно е гледал и Костов. Аз обаче не съм от тази порода хора. Аз презирам такова поведение.

Аз пиша тази статия по една при-чина. Аз съм философ и за мен има един критерий: личността. Костов е силна лич-ност, излъчваща някакво духовно превъз-ходство сред днешната паплач от дребни души, които се подвизават в българската политика. Сравнете го със Сидеров напри-мер. Сравнете го със... Станишев. Сравнете го със... Симеон. Да изброявам ли още?

Аз като философ залагам на това: Костов единствен говори разумни неща. Той разбира от това как се управлява държава или как се насърчава икономиката. Той никога не се е подмазвал на силните на деня. Той е краен и рязък, но това издава една принципност. Такъв човек не може да предаде избирателите си. Той е човечен на фона на моралните чудовища, които днес държат съдбините на България. Костов е човек, който излъчва християнско смирение, нищо че постоянно разлайва кучетата. Зато-ва аз му имам доверие.

Ако ДСБ остане без Костов, то тя ще загуби облика си. Ще стане мижава и безлична партия, каквато им се иска да я виждат. Тя скоро ще остане извън борда на политическия кораб. Явно това на мнозина им се иска. Защо не искат оставката на Симеон - и той е губил избори?! Защо не искат оставката на Сидеров - той току-що загуби едни избори, и то катастрофално? Не, Симеон и Сидеров са им удобни. Тях ги коткат. Само Костов е "лош" и "вреден".

Аз пък имам това разбиране, в кое-то съм убеден тотално. Когато днешната изцяло деморализирана политическа класа

единодушно крещи: "Костов вън! Костов не е като нас!", то аз заставам зад Костов.

Щом те са "добрите", аз заставам зад "лошия" Костов.

ПУБЛИКАЦИИ В ДРУГИ МЕДИИ


Ето част от публикациите на мои статии, написани напоследък, в други медии, електронни и печатни:

„Интимната изповед на един атакуващ“, в сайта Иде.ли, за българите по света, Кога “Одата на радостта” ще отекне и в нашите души?, в сайта Актуално.ком, Кога “Одата на радостта” ще отекне и в нашите души?, в сайта Антен Ер, „Великото време на олигархията: путинизирането на Бълга-рия“, в сайта EuroChicago.com, „Путини-зацията на България“, във вестник СЕДЕМ, „22 октомври като нравствен тест и ка-тарзис“, във в-к СЕДЕМ, „Путинизирането на България“, във в-к ПРО-и-АНТИ, „Аз-бучните истини на антикомунизма“, , във в-к ПРО-и-АНТИ, Изповедта на един… „атакуващ“, във в-к Парижки вести, „Бъл-гарската идея и нашенската политическа чалга“, във в-к Парижки вести, „Мона Лиза от Сирищник и… Мастурбаторът (опит за психоаналитичен портрет)“, във в-к Па-рижки вести, „Съвременният консервати-зъм и ценностите на традицията“, в сайта Още.инфо, „Тайнството на политическия живот“, в сайта Още.инфо, „Как да да бъдат запълнени дупките по улиците в София“, в сайта Още.инфо, „ВЕЛИКОТО ВРЕМЕ НА ОЛИГАРХИЯТА: ПУТИНИЗИ-РАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ“, в сайта Общест-во.нет, „БЪЛГАРСКАТА ИДЕЯ И НАШЕН-СКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ЧАЛГА“, в сайта Общество.нет, „Съвременният консерва-тизъм и ценностите на традицията“, сайта Общество.нет, „НАРОДЪТ СИ ЛИЧИ ПО ЛИДЕРИТЕ“, в сайта Общество.нет, КОГА “ОДАТА НА РАДОСТТА” ЩЕ ОТЕКНЕ И В НАШИТЕ ДУШИ?, в сайта Общество.нет, СТРОИТЕЛИ НА КАПИТАЛИЗМА: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието, в-к Парижки вести, Със-тояние и бъдеще на десницата, Актуал-но.ком, Да разбереш себе си – основопо-лагащата рецепта за успех, в сайта на Радио България, Индивидуализмът – порок или предимство в съвременна България?, в сайта на Радио България, Строители на капитализма, в Антен Ер, Състояние и бъдеще на десницата, в Bulgarian Post, Кога “Одата на радостта” ще отекне и в нашите души?, в Bulgarian Post, Кога “Одата на радостта” ще отекне и в нашите души?, в Коментари.ком и много други мои статии по всякакви вестни-ци и сайтове, които вече не мога да следя …

39 ИДЕЯ ЗА ДУПКИТЕ В СОФИЯ


Бях забравил за тази кратка статия, писана е през юли 2005 г. Мисля, че не е зле да стои тук, понеже – неизвестно защо, или всъщност не толкова – тогава не я публику-ва нито един вестник. А идеята си струва, чини ми се:

Как да да бъдат запълнени дупките по улиците в София?

Столичният кмет Бойко Борисов явно има твърде много енергия, но не знае как да я употреби “позитивно”, така, както учи неговият наставник в политиката Симеон Сакскобургготски (не че този последният знае това!). Ето по тази причина искам да му дам една идея, която, убеден съм, може да спомогне за решаването на проблема с дупките – един проблем, който изглежда интересува кмета толкова, колкото го инте-ресува и ланшния сняг…

Та ето и самата идея. От сутрин до вечер кметът на Со-

фия се труди без отдих, като всеотдайно изразходва исполинската си енергия главно в даването на интервюта по вестници, спи-сания, радиа и телевизии. Всеки ден вестни-ците запълват по няколко страници с негови-те размисли по всички въпроси на днешния и утрешния ден, по проблемите на политика-та, икономиката, морала. Кметът неуморно се изказва по всички въпроси също така и в безброй радиостанции и телевизионни кана-ли. Това е огромен труд, изразходван на-пълно безвъзмездно от столичния градона-чалник, но знаем, че всеки труд трябва да се заплаща. Ето и същината на идеята ми: всички тези безчет вестници, многотиражки, радиа, телевизии да започнат да плащат на

кмета неговия медиен труд, по себестой-ността на продукта, така, както се плаща на елитни журналисти от типа на Валерия Велева и други такива. Да се образува един фонд за набиране на средства, в които да започнат да се натрупват парите, които кметът заработва от безброя интервюта, давани неуморно от него по цял ден и, пред-полагам, и нощем. Така за около една сед-мица ще се натрупат поне няколко милиона, с които да започне ремонта на улиците в София, и запълването на огромните дупки по тях. Щом веднъж кметът усети, че има някакъв позитивен ефект от неговия иначе засега безсмислен труд той, предполагам, ще удвои енергията си, влагана в тези ин-тервюта, в резултат на което има надежда до идването на местните избори догодина софийските улици да заприличат на улиците във всяка друга европейска столица.

Ако пък към тази благородна ини-циатива на кмета за запълване на софийс-ките дупки се включат и други медийни герои като Божидар Димитров, Вежди Рашидов, Андрей Пантев и други такива, то тогава ще се натрупа такава колосална сума пари от интервюта, че е напълно възможно с нея да се реши и проблема с боклука на София.

Смятам, че упоменатите медийни герои начело с кмета няма да имат нищо против и безвъзмездно ще дарят средствата (хонорари) от своите медийни изяви за тол-кова благородната цел – модернизирането на инфраструктурата на първоначално на София, а след това и на цялата страна.

Тогава и ние, които също така неу-морно четем и слушаме техните безкрайни интервюта, ще знаем, че техните и нашите усилия не отиват нахалост, и че така всички ние задружно заедно с нашите духовни и политически водачи работим за модернизи-рането и добруването на България.

СУПЕР БИСЕР!!!

Posted: декември 2, 2006

Оня мой опонент от Атака, който, впрочем, е един от прототипите, послужили за създаването на образа на главния герой в статията „Интимната изповед на един атаку-ващ“, вече най-активно се изявява, както казах, и във форумите, в които аз публику-вам. Всяка моя дума, мисъл, изречение и пр. са наричани най-систематично от него „гнус-ни“, „мръсни“, „отвратителни“ и не знам какви си, имам чувството, че този човек са го сложили за „дежурен по форум“, който да ме следи и… „опровергава“. Разбира се, умст-вените му напъни са доста непродуктивни, поради което той, подобно на стар развален грамофон, си повтаря все едно и също, научено наизуст от неговата „библия“ – преди съчиненията на Маркс, Ленин и… Т.Живков, а пък сега, естествено, писаници-

те и речите на фюрера Сидеров. Това е добре позната история…

Но ето че този човек все пак, напъ-вайки се да роди една своя оригинална мисъл, изтърси днес ето тази, която заслу-жава да бъде поставена в пантеона на ата-кистката простотия:

„Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина“

Написал го е явно съвсем спонтан-

но, не си давайки сметка какво всъщност казва. Но ето че главата му ненадейно е родила същински бисер. Този бляскава мисъл заслужава най-спокойно да бъде поставена като девиз на тези малоумници, които като маймунки повтарят онова, което Сидеров крещи…

КАКВО ОЗНАЧАВА ДА БЪДЕШ ЕВРОПЕ-ЕЦ?


В някои форуми поставих въпроса „Чувствам ли се… европеец?“ и създадох анкета. Смятам, че са твърде любопитни отговорите, които ще бъдат дадени, а също така и резултатът от анкетата ще покаже нещо значимо за нас самите. Анкетите още текат, резултатите ще бъдат готови поне след 10-15-20 дни. След като ги обобщя, смятам да напиша статия под горното загла-вие (Какво означава да бъдеш европеец?). Но ето че днес в един форум ми беше зада-

40 ден следния въпрос: „Я разясни какво ти имаш предвид под европеец?“

Замислих се, и му отговорих така: Поставяш ми труден въпрос, но ще

се опитам да отговоря. Да се чувстваш ев-ропеец според мен означава да се чувстваш причастен на едно европейско съзнание, на една европейска култура и духовност, а също и на европейската духовна и културна история. По-просто казано европеецът не възприема своята национална идентичност изолирана от живота на общия европейски дом, а най-пълноценно участва в него. Впро-чем, това ние, българите, сме го правили през цялата си история, най-активно участ-вайки в европейската съдба, в европейската културна и духовна история.

Това мога да кажа сега от прима виста…

Развитието на тази идея предстои. Въпросът наистина е много важен и е добре поставен. Но трябва да се мисли най-сериозно по него.

Затова приканвам моите читатели тук да помагат. Всяка идея, всяко разсъжде-ние са добре дошли.

MEMENTO MORI, ИЛИ НЯКОЛКО СЪВЕТА КЪМ… ДНЕШНИТЕ ТРИУМФАТОРИ


Дребните души се познават едва когато дойдат на власт и ги огреят лъчите на славата (прожекторите на медиите, бихме казали в наши дни). Тогава под натиска на „всеобщото внимание“ личността им се пропуква и разпада на парчета. Жалка кар-тинка е един такъв… „държавник“(виж Пър-ванов, виж Станишев, виж Доган, виж Симе-он, виж бат Бойко)

Истински силната личност не се влияе от такива неща – и това е лакмус за здравина на душата. Имаме ли изобщо такива политици?! И да имаме, не ги разпоз-наваме – и не ги признаваме…

На днешните триумфатори искам да дам няколко прости съвета. Тези мъдри думи са дошли от дълбините на вековете и са доста поучителни:

Преходна е всяка земна слава. Vox populi, vox Dei – Глас народен, глас Божи Аb alio еxspectes, alteri quod feceris – Очак-вай от другия товa, което му направиш. Oderint, dum metuant (Caligula) – Нека мра-зят, стига само да се страхуват (този съвет те си го знаят и го спазват най-примерно) Vae victis! – Горко на победените! Hodie mihi, cras tibi! – Днес на мен, утре на теб! (и този го знаят прекрасно и го спазват даже по инстинкт) Memento mori! – Помни, че си смъртен! Ave, Caesar! Мorituri te salutant! – Здравей, Цезар! Тези, които ще умрат, те поздравя-ват! Vanitas vanitatum et omnia vanitas! – Суета на суетите, всичко е суета! Pacta sunt servanda! – Договорите трябва да се спазват! Който разбира, ще разбере…

ЛЯВАТА ЛЪЖА В ДЕЙСТВИЕ


Днес един приятел ми каза, че учи-телите за Рождество и Нова година щели да получат вместо прословутата 13-та заплата подаяние от “цели”… 50 лв., по непроверена информация щедрата парична помощ на учителите ни имало надежда да дорасте до “астрономическите”… 60 лв. Този наистина “великодушен” жест на правителството към нашите просветни дейци може да се обясни, предполагам, с всенародните тържества по случай влизането ни в Европейския съюз. На пенсионерите също по нещичко ще подх-върлят, и при това “социално справедливо”: на всички по малко, но по… равно. Тия оба-че, които са крайно нуждаещи се и заслужа-ват сериозна подкрепа, да чакат от умрял писмо. Ето това е лявата лъжа в действие…

В същото време правителството ще отчете рекордни бюджетни излишъци – които всъщност са като съсиреците в кръво-носната система. Пречат и задържат расте-жа: колкото повече правителството спестя-ва, толкова повече ни прави по-бедни – при това в пъти по-бедни. А тези “излишъци” като нищо могат да доведат и до “инфарт” на цялата икономика и финансова система: каквото вече стана при Виденов преди не толкова много време (макар това тогава да стана по други причини).

Попитах го дали не се шегува, той ми казва, че е сериозен, ала обидата му личеше не само по лицето, но и по гласа. Този мой приятел традиционно подкрепя левите, сам себе си нарича “социалдемок-рат”, но си гласува, естествено, за БСП (макар че го крие, ама аз подозирам с почти пълна увереност).

Разбира се, не пропуснах случая да се поиздевателствам с него. Казах му дали си спомня как по времето на управлението на Костов всички в бюджетната получаваха не само 13-та заплата в пълния обем, но и някои други надбавки. Мълчеше. Попитах го спомня ли си (понеже той има сърдечно заболяване) как тогава държавата плащаше в пълния обем скъпите му лекарства, а сега, както сам ми казва, му подхвърляли някакви си там 20-30 %. Нищо не отвърна и на този мой въпрос.

Ето това е лявата лъжа в действие: много обещания че на всеки по нещичко ще дадат, а в края на краищата подхвърляне на някакви мизерни и по-скоро обидни подая-ния. Да се срамуват тези, които им вярват, аз специално никога не съм им вярвал. И нищо добро не чакам от управници, които издигат лявата лъжа в своя… “идейна плат-форма” и в “програма за действие”…

Има ли някой изобщо, който разпо-лага с такъв “излишък” или лукс като… ума, който още да вярва, че страната ни може да постигне просперитет (а ние да се отървем от ужасната бедност!) само чрез леви лъжи и заклинания?!

ГОЦЕ И… ЛЕВСКИ


Нашият любим президент не про-пуска случая да се снима пред портрета на Левски (както е на ето тази снимка напри-мер). Изглежда не е просто затова, че е историк и обича… “историята” и нейните титани.

Струва ми се, че това е прекалено нагло.

Убеден съм, че го прави по една причина, за която няма как да знае: тя е несъзнавана за него. Прави го, защото без-съзнателно му се иска чрез нравствената

41 чистота на Апостола да умие поне малко от собствената си нравствена нечистоплът-ност. И също чрез величието на Левски да “тушира” поне част от собствената си низост.

Като човек, занимаващ се с психо-анализа, твърдо мога да заявя това – и мога да го “докажа”: ако изобщо има нещо за доказване.

Защото съвсем естествено е да се разбере това, което казах по-горе. Който иска “доказателства”, едва ли някога ще разбере. Има неща, които само сърцето разбира, не умът…

Но все пак ще кажа ето това: Левс-ки е титан и нравствен образец. Ние като народ не случайно го наричаме Апостол и го тачим така искрено. Понеже той безкрайно ни превъзхожда: всички се стремят към това, което нямат, което най-много им липсва. Та така и наш Гоце…

Казвам всичко това не защото го мразя, а защото го съжалявам. Не е достой-но това, което прави: и Левски не може да умие нечистотата на някои.

Ако Гоце Първанов поне малко от малко се впечатляваше от примера на Апос-тола, той отдавна би се оттеглил с достойнс-тво. Би разбрал, че не може като човек, носещ псевдонима “Гоце” за сътрудничество на ДС, да бъде олицетворение на нацията. Много подценява тази наша нация и този наш народ нашият президент щом продъл-жава да иска да бъде нейно лице.

Представяте ли си (ако се опитаме да разиграем този невероятно-абсурден сценарий!), та можете ли да си представите, да речем, ако Левски беше доживял осво-бождението, ако, да речем, беше станал… “президент на България” (по подобие на това както тогава Стамболов стана “президент-министър”) и ако (ето това вече е съвсем невероятното!) ако се докажеше, че нашият Апостол на свободата е бил… сътрудник на турската полиция по време на робството, та можете ли да си представите тогава една такава наглост, а именно Левски тогава да рече: “Абе то, вярно, бях агент, но пък то имаше и “добри”, и… “лоши” агенти”, аз обаче бях от… “добрите”, не ме закачайте, а ми се поклонете!”.

Можете ли да си представите това? Аз не мога, признавам, не ми стига “багажа” да го асимилирам…

Гоце обаче може. Може не само да си представи една такава наглост, ами и да я извърши. И да спи спокойно след това в чаршафите на резиденцията си. И да спи с “чиста”, наистина “апостолска” съвест…

И да се снима симпатично усмихнат пред… портрета на великия Левски…

ДОБРЕ ДОШЛИ У ДОМА!


Тази вечер чух по новините как председателят на ЕК Барозу казва на бъл-гарски език: ДОБРЕ ДОШЛИ У ДОМА!

Стана ми много приятно и извън-редно се развълнувах: от устата на един „европеец“ чух едва ли не собствените си мисли! Защото преди пет дни в статията си „Ние, българите – ние, европейците“ (публи-кувана тук) написах ето това: „… Аз така тълкувам влизането ни в Европейския съюз. Европа не каза: “Елате при нас!”, нито пък ние дълго ги молихме: “Вземете ни!”, както години наред ни представяха ставащото плиткоумните медии. Ние просто отново се срещнахме и така намерихме… себе си: българите преоткриха себе си, а Европа разпозна себе си в нас…“.

Казал съм го така: „… Европа раз-позна себе си в нас…“, а той го казва така: „Добре дошли у дома!“, по различен начин казваме едно и също нещо. Защото човек се чувства при себе си единствено в своя дом…

Когато хора, говорещи различни езици и принадлежащи на различни култури (макар че националните култури на евро-пейските народи са все част на една единна европейска и християнска култура) говорят или мислят едно и също нещо, то това само

потвърждава верността на философската идея за дълбокото вътрешно родство както на нашите култури, така и на нашите съзна-ния.

Станишев също беше там и каза нещо, което беше така объркано и фалшиво, че съвсем не го запомних. Изглежда с Баро-зу принадлежим на една и съща култура, докато със Станишев – едва ли…

Но Барозу каза нещо, което нито един българин няма да забрави. Той каза: „Добре дошли у дома!“. Сигурен съм, че мнозинството от българите, които са го чули – и разбрали! – няма да забравят този най-точен израз на истинския смисъл на става-щото.

БЕЗСРАМИЕ ИЛИ БЕЗОЧИЕ?


Из печата: „Президентът на КТ „Подкрепа“ Константин Тренчев ще води единната гражданска социалдемократи-ческа листа за избор на депутати в Евро-пейския парламент. Това решиха на съв-местно заседание националните ръковод-ства на „Партия Български социалдемок-рати“, Политическото движение (ПД) „Со-циалдемократи“, „Нова социалдемократи-ческа партия’ 1990″ и Обединена социалде-мократическа алтернатива. Това съобщи пред журналисти след заседанието Нико-лай Камов, председател на ПД „Социалде-мократи“… Предлагаме на българското общество един от малкото хора, който през тези 17 години беше обществен ли-дер и нищо лошо за него не се каза, каза Н. Камов.“

Малко по-рано, пак из печата: “КТ „Подкрепа“ с дълбоко възмущение и гняв научи новината за решението на Парижкия арбитражен съд България да плати 10 ми-лиона долара на скандално известния биз-несмен Гад Зееви по повод приватизацион-ната сделка на авиокомпания „Балкан“. Това се казва в писмо, подписано от президента на КТ „Подкрепа“ Константин Тренчев до министър-председателя Сергей Станишев и до министъра на вътрешните работи Румен Петков. Копие от писмото беше изпратено и до медиите. В писмото се посочва, че до

42 момента срещу извършителите на привати-зационната сделка – правителството на Иван Костов, няма повдигнати никакви обви-нения и не се води реално следствие по въпроса. Считаме, че в интерес на справед-ливостта би следвало дължимите от Бълга-рия 10 млн. долара да бъдат платени от лицето Иван Йорданов Костов и неговия екип, пише в писмото.”

Дали има връзка между двете… “събития”. Дали първото не е… наградата за второто?

Ето на това аз му викам пълно без-срамие. Или безочие – знае ли какво да каже човек вече?

Тренчев, представете си, бил… ляв? “Антикомунистът”, “монархистът” и не знам какъв си бил… червен дълбоко в душа-та си? И за многото услуги на левицата в тия години го награждават със заслужен отдих в… Европарламента!

И особено, естествено, за низостта, фиксирана във второто съобщение от печа-та. Гоце, що спиш, тури му на шията и един орден “Стара планина” най-после?! Изчака се човекът да му оцените заслугите…

Хей, сънародници, опичайте си акъла за кой ще гласувате на изборите за евродепутати, че ще станем за резил ако набутаме там само ченгета и мекерета!

Писна ми вече, затова го казвам та-ка!

НЕВОЛНА ГРЕШКА И ИЗВИНЕНИЕ

Posted: декември 18, 2006 in

Вчера в бележката „Безсрамие или безочие“ предложих на нашия уважаван Президент да награди най-сетне г-н Тренчев с орден „Стара планина“, понеже заслугите на този човек спрямо – както разбирам – „лявата кауза“ са неоценими и един почетен отдих като депутат в Европарламента ми се вижда недостатъчна награда за всеотдай-ността на този човек.

Написах това, а след това се запи-тах: дали пък уважаваният г-н Президент вече не е наградил г-н Тренчев със упомена-тия орден, след като е наградил с него лица като г-н Доган, г-н Манджуков, г-н Иван Славков, г-н Васил Мръчков и кой ли не още.

Направих справка и открих ето то-ва: На 18 март 2005 беше награден с орден

Стара планина д-р Константин Тренчев, лидер на Конфедерацията на труда “Подк-репа” за особено значими заслуги в общест-вения живот на Република България и по повод 50-годишния му юбилей.

Съжалявам много за неволната грешка. Поднасям искрените си извинения на засегнатите и недооценените по достойн-ство лица.

Въпреки това не мога да не конста-тирам, че ходът на моята мисъл е до такава степен правилен, че наистина г-н Президен-тът отдавна е наградил с височайшото отли-чие нашия заслужил труженик на нивата на народното благоденствие.

Ура… дру-… господа!

ЛИБИЙСКИ ЕМОЦИИ Posted: декември 19, 2006

Днес съдът в Либия ще се произне-се (за кой ли път) по делото за медицинските сестри. Почти е сигурно, че ще потвърди смъртните присъди, но дано се случи дълго желаната изненада. Дай Боже!

Има обаче нещо, което си заслужа-ва да осъзнаем. Трагедията на нашите съ-народнички даде повод на мнозина „публич-ни личности“ у нас, спекулирайки с нашите чувства, да трупат „нравствен капитал“ – стига това да беше възможно (както те си мислят). Те не пропускат сгоден случай публично да демонстрират „дълбоката си загриженост“, да „осъдят решително“, да изявят на показ… „мъката“ си и… „възмуще-нието“ си. Постъпват обаче доста глупаво: публично демонстрираните чувства говорят само за ужасен фалш. Който страда истинс-ки, крие мъката си дълбоко в сърцето. А ето снощи Дърева по телевизията едва не се разрева по нашите сестри; Слави пък напра-во си „къса сърцето“ редовно и най-демонстративно, та да ни убеди всички колко дълбоко страда; Божидар Димитров пък направо си е загубил… апетита от дъл-боки душевни терзания по сестрите от Ли-бия; и други такива и от този сорт хора не пропускат сгоден случай да позакрепят рухналия си рейтинг чрез подобни пошли спекулации. Други пък – понеже явно по тяхна преценка не се шуми достатъчно около особите им – ни напомнят за себе си,

като започват направо да крещят и вият за… болката си по сестрите. В същото вре-ме не им пука за това, че около тях, съвсем наблизо, също страдат много хора – но те спрямо тях гледат съвсем високомерно или съвсем не ги забелязват.

Този театър е отвратителен. Нима никой не съзнава това?

Злоупотребата с трагедията на на-шите сънароднички за толкова пошли цели говори само за нравствена деградация, която се представя за „най-чист“ и прочувст-вен… „морал“.

И изглежда мнозинството от нас не долавя това. „Верват“ на такива позьори. Считат ги за „нравствен образец“. Покланят им се. И дума не дават да се каже против тях…

Ето това вече е истински трагично-то…

ГРОЗНИ СПЕКУЛАЦИИ


Слушам коментарите във връзка с развитието на процеса в Либия – човек всичко може да чуе, а пък някои – като “при-мапатриота” Слави и други такива от този същия слугински тип “коментатори” – напра-во се престарават. Преди малко по СКАТ слушах “дискусия” на тази тема между “пат-риоти”, които се надпреварваха кой по-силен “патриотизъм” да покаже. Гледа и слуша човек и какво друго да си каже освен: аман от простотия, аман от безсрамници!

Но каквито и да са разните “анали-затори” и “коментатори”, в едно си приличат: тяхната спекулация с чувствата на хората и с една човешка трагедия за най-отвратителни политически цели е направо грозна, безсрамна и безпардонно долна. Ето например ченгесарите пак почнаха да пов-тарят оня същия рефрен: “Костов е виновен

43 за… смъртната присъда на сестрите от Либия!”. И Слави припя снощи с прочувстве-но-нагъл гласец същия припев. Чьорни пак си е развързал кесията явно. Какво да каже човек освен: аман от такава нагла съвест “на нацията”, която се продава и дори дава под наем…

И забелязвам това: в оченцата на наглите ни “нравствени рупори” от тоя тип изобщо не се чете състрадание към мъката на осъдените или пък към страданията на техните близки. Не, няма такова нещо, тях други страсти ги люлеят, та с пяна на устата така гадно крещят. Пука им на тях за сестри-те, те просто ги ползват, за да си водят своите най-пошли политически и далавера-джийски битки.

Аз не знам докога този народ ще търпи подобни издевателства над своята собствена морална свяст. Имаме ли изобщо такава, щом им позволяваме така да се гаврят с нашите чувства?

Не е ли преминат вече всеки пре-дел?!

ЕВРОПА ЗНАЧИ СВОБОДА


Какво получавам като гражданин на Ев-ропейския съюз:

● Зачитане на определени ценности и на един определен обществен модел;

● Зачитане на свободата, демокрацията, правовата държава, човешкото достойнство и човешките права;

● ЕС е общност, уповаваща се на плурали-зъм, толерантност, справедливост, солидар-ност и отричане на всякакъв тип дискрими-нация;

● Свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали. Липса на дискриминация поради поданство;

● Гражданин на Съюза е този, който прите-жава гражданство на една от страните-членки. Гражданството на Съюза важи освен

националното гражданство и го допълва. То обхваща като допълнителни права:

● правото на свободно придвижване и пре-биваване на територията на държавите-членки;

● активното и пасивно избирателно право в изборите за Европейски парламент и мест-ните избори в държавата-членка, в която пребивава;

● правото на закрила от дипломатическите и консулските власти в страни извън ЕС (при условие, че държавата-членка, на която сте гражданин няма представителство);

● правото на подаване на петиция до Евро-пейския парламент, на обръщение към ев-ропейския омбудсман, както и право на обръщение към институциите и консулта-тивните органи на Съюза.

● Зачитане на човешкото достойнство, право на живот, забрана на мъченията, на жестокото безчовечно или унизително отна-сяне или наказания;

● право на свобода и сигурност, зачитане на личния и семеен живот;

● свобода на мисълта, убежденията и рели-гията, свобода на словото и информацията;

● право на образование, свобода за извър-шване на търговска дейност;

● право на собственост, равенство пред закона, културно, религиозно и езиково многообразие;

● равенство между мъжете и жените, интег-риране на инвалидите

● право на ефективни съдебни средства за защита и на достъп до безпристрастен съд, презумпция за невиновност и право на за-щита и т.н.

ЗАЩО САДДАМ ТРЯБВА ДА УМРЕ?


Аз също съм против смъртната присъда. Тя по принцип е антихуманна и абсурдна. Убиването на убиец също е убийство: да наказваш с убийство убийство-то е абсурдно. В някакъв смисъл смъртната присъда е… оправдание на убийствата: щом държавата, щом правосъдието може да убива, защо пък да не убиеш и ти. И още много причини ме карат да съм против

смъртната присъда. И въпреки това Сад-дам трябва да умре…

Трудно е да се проумее, но трябва. Представете си, че масов убиец като Сад-дам, или пък, ако искате, като Сталин или Хитлер, е доживял часа на възмездието. Сталин и Хитлер избегнаха този момент, Саддам не можа. По време на неговия ре-жим средногодишно хиляди са били избива-ни без съд и присъда. Диктатурите не могат да съществуват без тази кървава жътва. Защо сега към Саддам трябва да сме били… „хуманни“?! Смъртната присъда е недопус-тима спрямо човешки същества, не спрямо злодеи и изверги от ранга на Саддам. Всяко правило си има изключение, потвърждаващо го: в името на това никога повече да не се допуска избиването на невинни хора от самозабравили се диктатори Саддам трябва да умре.

Милост и съчувствие заслужават ония, които, макар и съгрешили, се разкай-ват горчиво. Които съжаляват за това, което се направили. У диктатори като Саддам разкаяние не може да се очаква: той пак би убивал, и то още по-жестоко, ако можеше да се докопа до властта. За какво снизхожде-ние тогава говорим? Към кого? Оня, който изпитва садистично удоволствие от убива-нето, не заслужава милост. Такива нямат и съвест – за какво да бъдат пощадени?!

Само този, който е дал живот, може и да го отнема. Но който вярва в това, той никога няма да убие. Тия, които не вярват в него и убиват, и то най-жестоко, безпричин-но, заради господството си и унижението на милиони човешки същества, не заслужават пощада. Ако бъдат пощадени, самото битие ще възроптае, не само Бог. Със случаи като Саддамовия Бог явно ни изпитва. Изглежда пробва какво бихме направили ако сме на негово място. За да не разочароваме своя Велик Създател, Саддам (и такива като него) трябва да умрат. Така се възстановява баланса на живота: Бог насърчава живото и живеещото, не онова, което служи на смърт-

44 та. Саддам е оръдие и въплъщение на смъртта, ето затова той трябва да умре.

Сега Европейският съюз протести-ра срещу смъртната присъда. Когато обаче САЩ тръгнаха на война срещу ужасния режим на Саддам в името на свободата, ЕС се направи на… „ударен“. „Разсея“ се нещо, нали така беше? Британците обаче показаха същата решимост и жертвоготовност в име-то на свободата. Срещу един толкова жесток враг мекушавостта е непростима. Днес в Ирак е страшно, но по-страшно от диктату-рата на Саддам не може да бъде. Иракчани-те ще издържат и ще направят своята де-мокрация под покровителството на САЩ – така, както направиха своята демокрация и Германия, и Япония, и Южна Корея. Никой не е вярвал през 1945 г. че жестоките и войнолюбиви японци един ден ще станат демократични. Америка обаче е вярвала и го постигна. С цената на всичко: всяка жертва пред олтара на свободата е оправдана. В името на свободата на иракчаните и в името на иракската демокрация Саддам трябва да умре. Ако не умре, ако не бъде показана нужната решимост в името на свободата, ако Америка се огъне, то в Ирак мир никога няма да има. В името на мира и човечността Саддам (и такива като него) трябва да уми-рат. Няма друг начин. Затова протестиращи-те срещу присъдата на Саддам “миротвор-ци” трябва да се замислят поне малко: абст-рактните пожелателни принципи на човеч-ността, в името на които го правят, никога не са могли да завоюват една действена чо-вечност и една действителна свобода. За свободата са умрели толкова много влюбени в нея човешки синове. Защо пък да не умре един най-яростен губител на свободата и на човечността?! Точно тези да не би да имат някакви… специални привилегии? Откъде-накъде: ако толкова обичаха човешкия жи-вот в свое лице, защо пък не го пощадиха у другите, у убиваните от тях?!

Ние, българите, сме пример за иракчаните – в смисъл какво не трябва да правят. Ние пощадихме своя диктатор Тодор Живков. Той до смъртта ни се смя и подиг-рава. Той, масовият убиец в следдеветосеп-темврийските нощи, шефът на софийската милиция тогава, чиито ръце са били оцапани с кръв до лактите, човекът, който е дал нареждане да се правят концлагерите, къде-то свине са били хранени с човешко трупно месо, си доживя необезпокояван от право-съдието до старини, обкръжен с “народната почит”. Гоце Първанов даже му откри памет-ник в Правец. Внучката (“дъщеря”) му днес е в парламента. Децата и наследниците на приближените му днес са я премиери, я шефове на Парламенти, я главни прокурори. Показахме мекушавост, и затова сме на това дередже. Ние сме си виновни. А кръвта на диктатора, пък дори и вечно усмихнат какъв-то беше правешкият хитрец, щеше да отре-же всички нишки с миналото и ние днес щяхме да сме други. Не сме, и затова сме

пример на иракчаните какви не трябва да бъдат.

Саддам Хюсеин ще умре, и то ско-ро. Иракчаните не искат миналото им да възкръсне както възкръсва у нас. Те няма да позволят роднините на “мъченика Саддам” да управляват нов, демократичен Ирак един ден – както ние позволихме това. Ако Евро-пейският съюз беше по-твърд и решителен в борбата с терора, какъвто пример дават Америка и Обединеното кралство, то светът отдавна щеше да е по-друг. Но и в Европа “братовчедите на Саддам” (Саддам също бе социалист!) не са малко. И в това е причина-та за мекушавостта на… “старата блудница” Европа, която е до абсурд “хуманна” и “чове-колюбива”. Къде пък Европа успя да види… „човека“ в лицето на… Саддам?! Видяхте как трудно в Европа беше осъден комунизмът – най-страшното зло, което човечеството познава. Дълго се спори дали изобщо да го осъждат. Мнозина европейски… “глави с лява резба” тайничко се възхищават на Сталин – и може би на Саддам. В Европа азиатщината (каквато по същество е “социа-лизмът-комунизмът”) е пуснала дълбоки корени. Ето защо европейците са така “ре-зервирани”, когато сега на дневен ред е поставен въпроса за смъртта на Саддам.

Но Саддам така или иначе ще умре – защото трябва да умре. За да не загине свободата в душите на така изстрадалите за нея иракчани ще трябва да загине той.

Неговото бесило ще е мястото, от което ще започне най-решителното скъсване на иракчаните с терора, на който този дикта-тор е символ…

“ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, СТРАНАТА НИ НАПО-ЛОВИНА СЕ СЪСТОИ ОТ ИДИОТИ”


Валерия Новодворская: запомнете това име, приятели! – ако досега не сте го знаели. Това е една жена, от която винаги съм се възхищавал. Заради смелостта и безкомпромисността й: неслучайно се смята, че в Русия “женският елемент” е носител на всички мъжки добродетели, а пък мъжете са… “женчовци” (страхливи, недостойни,

унизени…). Валерия Новодворская е пример за верността на една такава конста-тация. Друга една такава жена за Русия беше Галина Старовойтова, също полити-чески деец от дясното направление, но тя беше застреляна в Санкт Петербург в само-то начало, когато още укрепваше авторитар-ният режим на Путин.

Аз помня тези две имена от време-ната на “перестройката”. Гледал съм диску-сии по телевизията с участието на Валерия Новодворская и съм тръпнел от възторг, когато тя с най-точни, саркастични думи успяваше да постави на мястото им лицеме-рите, непоследователните, “увъртащите”, да не говорим пък за откровените комунисти. Тази жена е най-яркият и последователен антикомунист, който съм срещал в живота си.

Ето някои факти от нейната биог-рафия. Вале �рия Ильи �нична Новодво �рская е родена на 17 май 1950 г. в Барановичи, Белоруссия. Тя е известен руски политичес-ки деец, дисидент, основател и председател на партията Демократически Союз. През 1969 е арестувана за първи път за дисиден-тска дейност – забележете, била е на 19 години! През 1970 г. е затворена в психиат-рична клиника за ярки антисъветски акции (до 1972 г.) От 1972 г. е педагог в детски санаториум. В 1975 г. става преводачка в медицински институт (до 1990). През 1977 г. завършва педагогически институт. През 1978 г. е съучредител на нелегалния профсоюз СМОТ. През 1978 г. е арестувана (също е арестувана и в 1985 и 1986). В 1988 г. съз-дава партията “Демократически съюз”. В 1991 г. срещу нея е предизвикано углавно дело, същото става нееднократно и през 1994, 1995, 1996 – забележете, обвиняват я най-вече в… “хулигантство”. През 2003 на изборите получава 14.430 гласа в Медвед-ковския окръг на Москва (5,78 % от общего числа). Владее английски, френски, латинс-ки, немски, древногръцки и италиански ези-ци. Валерия Новодворская е известна с либералните си прозападни възгледи. Тя се отнася най-враждебно към авторитарния режим на Путин.

В-к ГРАЖДАНИНЪ

КОНТАКТИ: [email protected]

Documents

GRAJDANIN 1-2006